Българска търсачка и начална страница

Ребека Уинтърс
Сляп за любовта

Първа глава

— Доктор Стилман, казвате, че слепотата на мъжа ми е неизлечима? — Либи Ансън се мъчеше да бъде спокойна. През дългия нощен полет от Лондон до Найроби я крепеше надеждата, че това е само временно и че една операция ще възстанови зрението му.
— Боя се, че е така — отговори докторът тихо и угаси слабата искрица надежда, която бе блещукала досега. — Когато галерията се срутила, от ударната вълна парченце руда проникнало в черепа на съпруга ви. Убеден съм, че зрителните нерви са увредени, защото изобщо не реагира на светлината. Много съжалявам.
— Не мога да повярвам… — поклати глава тя смаяна. — Знае ли Ванс, че е ослепял завинаги?
— Да. Поиска да научи истината веднага щом дойде в съзнание.
— Но от злополуката са минали над две седмици! Не разбирам защо не са ме повикали. Щях да дойда веднага…
— Предполагах, че се е свързал със семейството си. Неотдавна разбрах, че го посещават само няколко чиновници от мината. Тогава поисках от администрацията му телефона на негов роднина. Някой си господин Дийн ми даде номера на баща му в Лондон и му се обадих незабавно.
— Нима Ванс изобщо не ме е споменавал? Нищо не разбирам! — намръщи се Либи.
Докторът гледаше нежното й овално лице, видимо трогнат от обърканото й изражение.
— До вашето появяване в отделението дори не знаех, че господин Ансън е женен. А още по-малко, че има такава очарователна жена. Вашият брак е дълбока тайна. Никой в компанията му не знае за това. Откога сте женени?
— От три седмици. Ванс се върна тук веднага след венчавката заради някаква авария. Смяташе да стои само няколко дни, затова решихме да остана в Лондон, докато той дойде при мен и заминем на сватбено пътешествие… — Гласът й трепереше. — Каза ми, че ще бъде в недостъпен участък в планината и ще ми позвъни веднага, щом може. Вашето обаждане при баща му е първата ни връзка с него… — Болката отново я връхлетя. С мълчанието си за сватбата им Ванс беше я наранил дълбоко.
— При тези обстоятелства не можете да си представите колко се радвам, че сте тук — усмихна се любезно докторът. — Помогнахте да се реши загадката.
Либи кръстоса дългите си стройни крака и се наведе напред.
— Каква загадка, доктор Стилман?
— Вашият съпруг е горд човек, но страстното му желание да остане независим, въпреки нещастието, ме безпокоеше. Сега започвам да разбирам.
— Какво искате да кажете?
— Ако аз имах красива младоженка, която ме чака, и внезапно изгубех зрението си, откровено казано, първите ми мисли вероятно щяха да бъдат за самоубийство.
— Да не намеквате, че Ванс не иска да живее? — възкликна тя. — Затова ли не ме е извикал веднага?
— Съвсем не — побърза да я успокои той. — Но се затвори в себе си, защото не може да понесе мисълта да бъде зависим от когото и да било, особено от вас. Той е блестящ, преуспяващ човек, който е свикнал да бъде напълно отговорен. Създал си е завидна кариера тук, в Кения. И, което е по-важно, вече има жена, за която иска да бъде всичко. Внезапно слепотата засяга самата му същност, неговата мъжественост. Той губи вяра в своята способност да ви бъде опора, защитник, любовник…
— Ванс е всичко това за мен, сляп или не! — Гласът й пресипна от вълнение. — Аз… помислих, че сте се обадили на баща му, защото не можете да се свържете с мен. Нима повечето хора реагират така в неговото положение? Нима се отвръщат от онези, които най-много ги обичат?
— Известна депресия съпътства подобни загуби — отмести поглед докторът, — но всеки случай е различен, разбира се. Като всеки мъж той иска да бъде съвършен съпруг, обаче слепотата е нещо ново и непознато за него. Страхува се.
— Не мога да си представя, че Ванс изобщо може да изпитва страх! — просълзи се Либи.
— Нито пък той… — повдигна вежди докторът.
Тя трепна, когато значението на думите му достигна до съзнанието й. За Ванс сега винаги беше нощ… Дори не можеше да го проумее. От усилие вдигна глава.
— Изпитва ли болка?
— Като се изключи рядкото главоболие, физическото му състояние е отлично. Обаче ме безпокои, че обвинява себе си за злополуката, която отне два човешки живота. — Либи тихо изпъшка. Тя не знаеше това, нещастието на мъжа й бе я погълнало изцяло.
— Не исках да го изпиша, преди да разбера дали има близък приятел или роднина, който да се грижи за него. Досега отхвърля всички предложения за помощ. С изключение на шепа хора от компанията му, отказваше всякакви посещения. Както ви обясних, именно затова се обадих на баща му. Трябва да ви кажа, че съм облекчен от вашето пристигане. Особено след като настоява днес да напусне болницата. Ще започне да се съпротивлява, но мисля, че отчаяно се нуждае от вас. Готова ли сте за това?
Либи въздъхна дълбоко и леко повдигна брадичка.
— Нуждая се от Ванс много повече, отколкото той от мен. Аз съм негова жена и смятам да преживея живота си с него.
— Браво, той е щастливец, че има жена като вас! — усмихна се облекчено докторът. — Надявам се, че скоро ще го разбере.
— Бих искала да отида и го видя — каза тя решително и стана. — Благодаря ви за времето, което ми отделихте, доктор Стилман, и за грижите ви към мъжа ми.
— Желая ви успех, госпожо Ансън! — Той също стана и стисна ръката й. — След малко ще дойда да го видя. Защо не му занесете този поднос с храна? Апетитът му не е добър, което е обяснимо, разбира се.
Опасенията на Либи се засилиха.
— Ще опитам…
— Може ли да ви задам един личен въпрос?
— Разбира се!
— Откога познавате съпруга си?
— От близо три години. Запознах се с него, когато вторият ми баща купи коневъдната ферма до имението на баща му. Защо?
— Олеква ми, като научавам, че бракът ви не е резултат на вихрено ухажване. Поне знаете пред какво се изправяте…
Либи излезе от кабинета му, затвори вратата и се облегна на нея. Дали наистина познаваше Ванс толкова добре, колкото смяташе докторът? Може и да не са имали вихрено ухажване, но той беше в Кения, а тя в Международния институт в Женева, и бяха прекарали твърде малко време заедно. Високо ценеше редките им срещи. Когато вече й се струваше, че не може да понесе поредната раздяла, Ванс я помоли да се омъжи за него и й обеща, че бракът ще разреши всичките им проблеми.
Тръпка пробяга по тялото й, когато си спомни какво й беше пошепнал на летището след сватбата им. «Сега, когато церемонията вече не е пречка, можем да продължим нашето ухажване, госпожо Ансън.» Пламенната му целувка с обещанието си за блаженство беше най-голямата й опора през последните седмици.
Либи се отдалечи от вратата, като мислено се подготвяше за първия поглед към съпруга си, за разговора, който щеше да последва. Трябваше да го убеди, че ще имат чудесен, пълноценен брак, въпреки слепотата му. В края на краищата, нали се обичаха. Тя щеше да бъде негови очи! Може би трябва веднага да създадат семейство. И двамата искаха деца… освен ако той не бе променил мнението си.
Либи спря под лампата, за да разгледа пръстените на лявата си ръка — осезаемо доказателство за сватбата им. Широка ивица ковано злато обгръщаше капковиден аметист. И златото, и камъкът бяха от мините «Ансън» и тя си спомни как Ванс й каза, че цветът на аметиста винаги му напомня очите й…
С обяда на Ванс в ръце Либи забързано влезе в единичната болнична стая.
— Можете да върнете този поднос откъдето е дошъл — прокънтя звучният му глас с цялата си позната сила. — Всеки момент си тръгвам и храната само ще отиде на вятъра. Занесете го на онзи нещастник от съседната стая. Той е на диета.
Либи се подвоуми дали да се разкрие. Бавно пресече стаята, като нарочно мина близо до него.
— Казах ви, че не съм гладен! За… — Той внезапно замлъкна, леко разтревожен. — Този парфюм… — Гласът му затихна и Ванс се обърна.
Ръцете й затрепериха, при което чашката за чай затрака. Внимателно сложи подноса на масичката и се обърна, за да погледа до насита любимата фигура. Беше облечен в копринена пижама и халат с оттенък на кафе. Дали някой приятел или служител му ги бе донесъл от къщи? Той ли си ги бе избирал или ги беше купила някоя от секретарките му?
Отново се почувства неуверена, защото едва познаваше този Ванс, който живееше в тази част на света. Късчетата информация от писмата и телефонните му обаждания не разкриваха ежедневните му навици. Беше изненадана, че чертите му се бяха изменили толкова малко. Бръчките около устата му бяха по-дълбоки, но мъжката му красота беше завладяваща и чудесна както винаги. Косата му беше по-дълга, беше отслабнал и от това личаха всичките му тридесет и една години, обаче за нея той все още беше съвършен.
Тя наблюдаваше с интерес как се опитва да си събере багажа. Тъпчеше нещата как да е в неподходящо отделение на куфара. Изруга силно, когато няколко касети се хлъзнаха и паднаха на пода. Ледени пръсти стиснаха сърцето й, като го гледаше как напипва пътя си покрай ръба на кревата й после на четири крака ги търси на пода.
Несъзнателно посегна да му помогне, но тъмната му глава рязко отскочи назад като на прекрасен породист жребец. Либи неволно се дръпна. Очите му се взираха право напред, кадифено кафяви и хубави, но сърдити! Не можеше да повярва, че не я вижда.
— Какво искате, по дяволите? Вероятно не сте госпожа Грейди. Тя не ме насилва да ям! — изръмжа кисело Ванс.
Либи бързо впи поглед в лицето му. Не се виждаха никакви следи от рана. Бронзовият тен, който той поддържаше целогодишно, му придаваше измамно здрав вид.
— Нагледахте ли се, която и да сте? — озъби й се Ванс и я накара да подскочи. — Не знаете ли, че е невъзпитано да се зяпа сляп човек?
Тя беше ужасена. Не можеше да познае мъжа, който обитаваше тялото на съпруга й. Усети как по лицето й се затъркаляха сълзи и се укори. Така няма да стане! Реагираше точно както не искаше.
— Ванс! — извика умолително.
Ахването, което се изтръгна от него, прозвуча като раздрана коприна.
— Скъпа, значи това си ти! — прошепна той дрезгаво от шока и от още нещо, което не можеше да се определи. Стиснатите му устни пребледняха. — Либи! — почти изстена. Гласът му издаваше дълбоко вълнение.
— Да, Ванс! — Тя прелетя през болничната стая. — Очаквах те в Лондон, но при тези обстоятелства ти прощавам — прошепна срещу устните му, сключи ръце около шията му и го целуна с плам, породен от всички вълнения, които беше преживяла през последните два дни.
Тялото му трепна за миг и остана сковано. След това той я отблъсна и заотстъпва назад около края на леглото, като се удари и изруга.
— Какво правиш тук, Либи? — попита враждебно.
— Що за въпрос задаваш на жена си?
Ванс пъхна юмруци в джобовете на халата си.
— Знаеш, че не те искам, тук. Казах всичко в писмото.
Сърцето й заудря и тя се приближи.
— Какво писмо?
— Това, което продиктувах на една секретарка в болницата. Увери ме, че го е пуснала.
— Ванс, не съм го получила. Кълна се!
Последва дълга тишина, докато той преценяваше думите й.
— Ако казваш истината, не разбирам защо си тук. Планът беше аз да се свържа с теб.
— Доктор Стилман вчера съобщил за злополуката на баща ти, който ми се обади незабавно. Излетях с първия самолет. — Ванс пребледня и стисна таблото на кревата. — Ванс, защо не ми каза какво се е случило? Защо не сподели нещо толкова важно? Знаеш, че щях да пристигна моментално.
Либи посегна към ръката, която беше по-близо. Когато леко притисна пръстите му, той рязко се дръпна назад. Никога не беше я отблъсквал физически и това я засегна.
— Не трябваше да идваш — мрачно избоботи Ванс. — Онова писмо беше изпратено със специална поща. Очевидно намесата на доктор Стилман, колкото и да е била добронамерена, те е довела, преди да си го получила. В него ти обяснявам защо не те искам тук и защо от брака ни нищо няма да излезе.
Тя пое дълбоко дъх, като отчаяно се мъчеше да запази спокойствие.
— Е добре, след като съм дошла, можеш да ми го кажеш лично.
Забеляза как ръката му пипнешком търсеше дръжката на куфара.
— Върви си вкъщи, Либи. Тук нямаш работа. — Той затвори капака, но не можа да го закопчае, защото шнурът на самобръсначката му висеше навън.
Беше се опитала да се подготви за евентуални промени в поведението му, но тази груба жестокост беше нещо съвсем ново. Бе се превърнал в някакъв неумолим непознат. Стори й се, че ако още веднъж се опита да се доближи до него, ще я изблъска с тялото си.
— Аз съм вкъщи! — прошепна тя. — Ние се оженихме преди три седмици и имам пръстени за доказателство. Мисля, че част от обета гласеше: «За добро, за лошо, в болест и здраве, докато двамата сме живи».
— Аз съм сляп, Либи. Нещо далеч по-различно!
— Ти си жив! — откъсна се неволно от устните й. — Когато чух за злополуката, исках само да си жив. Колкото и да е ужасна слепотата ти, можем да се справим с нея. Ще ти помогна. Ще направя всичко за теб!
— Грешка, Либи! — изруга сподавено Ванс. Той стоеше вдървено до леглото с вкопчени една в друга ръце. — Тук няма място за «ние». Казах на доктор Стилман. Никакви посетители.
— Една съпруга едва ли попада в тази категория! — не отстъпваше тя. — Защо не си казал на доктора, че си женен? Толкова ли малко ми вярваш?
— Не това е причината и ти го знаеш. Сигурно просто не можеш да разбереш, Либи.
— Тогава ми помогни! Аз те обичам, Ванс. Остави ме да ти бъда жена. Моля те, прегърни ме! — промълви тя, като тръгна покрай кревата към него.
— Престани, Либи! Злополуката промени всичко.
— Включително и любовта ти към мен ли?
Болезнена сянка пробяга по лицето му.
— Аз не съм същият човек, за когото се омъжи. Слепотата променя перспективите на една личност във всяко отношение. То е като да се родиш отново. Трябва да тръгна по свой път. Сам. Съжалявам, че писмото не е пристигнало навреме, за да избегнеш това излишно пътуване.
— Излишно ли? — Обля я гневна вълна. — Ти не можеш да промениш факта, че сме женени. След като съм тук, писмото вече няма значение. Няма да се откажа от брак, който дори не е започнал!
— И няма да започне! — Властният му тон не допускаше никакви възражения. — Напускам болницата и отивам в квартирата си следобед. Ще уредя такси да те закара на летището. Можеш да вземеш следващия самолет за Лондон.
— Не говориш сериозно!
Той се изправи в целия си ръст с гневно стиснати челюсти.
— Никога в живота си не съм бил по-сериозен!
— Няма полети за Лондон до сутринта! — каза Либи първото, което й хрумна, за да печели време. — Но ако толкова много искаш да се отървеш от мен, ще взема такси до някой хотел.
— Не, Либи… Няма да те пусна сама в хотел. Не познаваш Найроби. Освен това си прекалено красива, за да бъдеш тук сама. — Той разтри безсилно бронзовия си врат. — Не остава нищо друго, освен да дойдеш с мен в апартамента. Утре сутринта ще вземеш такси до аерогарата.
— Ванс, аз съм двадесет и три годишна жена, а не дете, което можеш да командваш! — изплъзна се неволно от устата й.
Една тъмна вежда се издигна заплашително.
— А човекът, за когото се омъжи, вече не съществува! — Той закрачи към банята и тръшна вратата.
— Престани да се самосъжаляваш! — извика му гневно тя.
— Госпожо Ансън?
Либи бързо се обърна. Бузите й пламтяха.
— Доктор Стилман…
— Може ли да излезете навън за минутка? Бих искал да поговоря с вас.
Тя го последва в коридора, като се опираше до стената. Стълкновението с Ванс беше изцедило всичките й сили.
— Може би ни чухте да се караме — измънка Либи, като хвана с две ръце главата си. — Толкова се срамувам, че изпуснах нервите си! Но той отказва да ме допусне до себе си и за момент забравих слепотата му.
— Предполагах, че може да се случи нещо подобно. Трябва да разберете, че още не е приел ослепяването си. Не може да повярва, че вече няма да вижда. Това плюс стреса от вашето пристигане е причината да се държи така.
— Но докога? Аз съм негова жена. Толкова го обичам!
— Бих искал да ви дам насърчителен отговор — кимна той, — но нямам. Трябва да се запасите с търпение.
— Нямам време, докторе. Ванс очаква утре сутринта да отлетя за Лондон.
— Денят още не е свършил — отсъди лекарят. — Какви са непосредствените ви планове?
Тя премига, за да спре напиращите сълзи.
— Каза, че ще отидем в апартамента му. Естествено надявах се, че ще ме заведе в имението си. Като си помисля какви планове имахме… — Гласът й заглъхна.
— Не се отказвайте. Днес е едва първият ден. И моля, не забравяйте, че аз съм тук. Можете да ми се обаждате по всяко време. Помнете, че старшата сестра, госпожа Грейди, има опит при работа със слепи и може много да ви помогне да облекчите приспособяването на съпруга ви към ежедневието…
Либи прибра кичур коса. В момента я вълнуваше единствено мисълта, че утре сутринта Ванс смяташе да я отпрати с първия самолет обратно в Англия, но не го каза.
— Благодаря ви още веднъж, доктор Стилман!
— Желая ви успех! — потупа ръката й той.
Тя го проследи с поглед по коридора, после отново се вмъкна в стаята. Дежурна сестра беше помогнала на Ванс да облече прилепнали към бедрата му джинси и риза тип сафари. Лекото му отслабване подчертаваше мургавата му, хубава външност и го правеше да изглежда още по-висок и привлекателен.
— Ванс!
— Къде беше?
Стори й се, че долови следа от безпокойство в резкия му тон.
— Доктор Стилман искаше да се сбогува и да ни пожелае всичко добро. — Устните му се свиха, но не каза нищо. — А обяда ти? Няма ли да хапнеш, преди да тръгнеш?
— Защо мислиш, че ще седна да ям точно сега?
— Тогава може ли да го изям аз? Не съм… Не съм слагала залък в устата си от вчера. Знам, че е глупаво, но не ми е добре. — Замайването, което беше усетила в коридора, се засили и тя потъна в креслото до шкафа. Повдигаше й се.
— Либи? — Този път тя не си въобрази тревогата в гласа му, но беше прекалено зле, за да му отговори. Ванс пипнешком отиде при нея и сложи топла ръка на врата й. — Кожата ти е лепкава. Наведи глава между краката си.
Либи последва съвета му — прекалено беше слаба, за да направи друго. Когато бръмченето в ушите й престана, се надигна, като се наслаждаваше на допира на ръката му. Пръстите му масажираха главата й с мека настойчивост.
— По-добре ли си?
— Да. Много по-добре, благодаря — кимна тя, но осъзна, че не може да я види. Беше забравила за момент.
— Не ставай! — Сърцето й се изпълни с любов, като го гледаше как се опитва да отиде до масата. Най-накрая съумя да й донесе чаша портокалов сок.
Либи го взе от ръката му и го изпи до дъно. Беше възтопъл, ала й беше все едно. След няколко минути силите й започнаха да се възвръщат.
— Беше много вкусен…
— Защо, за бога, не си яла в самолета? — попита той, наведен над нея. Ръката му намери рамото й и се плъзна надолу към китката, като разсеяно напипваше пулса. Движението му я накара да потръпне.
— Вероятно по същата причина, поради която и ти не си изяде обяда… Вече съм добре, Ванс.
Тя едва се изправи на крака и неохотно се измъкна от ръцете му. Приближи се неуверено до масата и започна да се храни.
Ванс също се изправи, но с нехарактерно за него колебание на няколко пъти тръгваше и спираше, докато стигна до телефона на стената. Изруга, когато слушалката падна на пода, ала накрая успя да набере централата и да поръча такси. Говореше на суахили, който изглежда владееше като местен жител. Остави слушалката точно когато дежурната, която беше видяла по-рано, се появи на вратата.
— Готови сме, господин Ансън. Количката е точно зад вас.
Либи забеляза как ръцете му се свиха в юмруци.
— Мога да си отида оттук и със собствените си крака!
— Разбирам ви, господине, но такива са правилата на болницата.
— Ванс… — измънка бързо Либи. — Понеже дойдох направо от летището, оставих багажа си на рецепцията. Ще отида да го прибера и ще те чакам на входа.
— Колко си донесла?
— Всичко, което притежавам — отвърна задъхано Либи, — с изключение на коня ми Кинг — баща ми урежда изпращането му в Момбаса. Мислех, че ще е приятно да отидем дотам с кола да го приберем, когато изтече карантината.
Той веднага заговори нещо, но тя се измъкна от стаята и не го чу. По пътя към фоайето си припомни думите на втория си баща. «Ванс е ощастливен с дар по-голям от зрението му — това е твоята любов, мила.» Лесно му беше да го каже.
След смъртта на истинския й баща майка й се омъжи за вдовец, който никога не бе имал свои деца. Либи запълни празнината в живота му и той безумно я обичаше. Бяха щастливо семейство, не криеха взаимната си привързаност. Но тя знаеше, че ще трябва много повече от любов, за да се помогне на Ванс сега.


Втора глава

— Вашето име Ансън ли е? — Човекът, който се обърна към Либи, бе изскочил от едно такси.
— Да. Мъжът ми ще бъде готов всеки момент.
Шофьорът се почеса по главата и огледа струпания багаж около нея.
— Това всичко ли е?
— Не. Има още един куфар.
Той измърмори нещо и започна да товари пакетите по покрива на допотопната кола. Което не се наместваше там, го трупаше на предната седалка.
— Влезте вътре, ще сложа един куфар в краката ви.
Либи го послуша, но видя, че става трудно. Миг по-късно съзря Ванс, когото извеждаха с количката през главния вход. Следобедното слънце проблясваше в косата му. Той изглеждаше съвършено нормално, но по изопнатите му черти се усещаше напрежението, което го беше обзело. Трябваше голям кураж, за да напусне болницата и сигурността в нея.
Последиците от неговото състояние започваха да се усещат. Тя отново се подразни, че слепотата му лишаваше отношенията им от тяхната предишна близост. Всичко изглеждаше отлетяло. Сега той живееше в своя собствен свят и Либи нямаше и най-малка представа как да получи достъп до него.
— Ето ви бастуна, господин Ансън. Дар от екипа на болницата. — Санитарят го постави в скута му, но той веднага го блъсна настрана.
— Не ми трябва. Със същия успех бих могъл да ходя с микрофон и да казвам на всички, че съм сляп.
Либи беше поразена от грубостта му, но санитарят изглеждаше невъзмутим, докато наместваше количката. Ванс се хвана за рамката на отворената врата и влезе към задната седалка. Неволно другата му ръка премина по извивката на нейния хълбок. Тя усети топлината й през тънката си памучна рокля. Тялото й пламна, когато пръстите му се плъзнаха до бедрото й — сякаш изпитваше потребност от неговия допир… Ванс незабавно издърпа ръката си и се облегна назад, като внимаваше да е на разстояние, въпреки дългите си крака.
Либи не можеше да откъсне очи от него. Хубавата му тъмна външност засилваше копнежа й силно да го прегърне. Тялото й още беше под въздействието на неговото докосване и сърцето й тръпнеше от безспорното доказателство, че и той я желае, колкото и да искаше да я отстрани от своя сляп свят.
Шофьорът запали мотора и със самоотвержена ловкост запровира очуканото такси през стълпотворението от ревящи с клаксоните си коли и шумни хора. През отворения прозорец се чуваше размяната на остри реплики.
— Ванс — обади се Либи и неволно протегна длан към бронзовата му ръка. Той се сепна, сякаш топлите й пръсти го опариха. — Защо всички изглеждат така сърдити?
— Суахили е енергичен език. Местните жители викат съвсем естествено. Ще свикнеш — измънка Ванс сковано и до края на пътуването им не каза нищо повече.
Шофьорът караше като луд, но така правеха и всички останали. Това бе следващото нещо, с което трябваше да свикне. Защото въпреки нареждането на Ванс да се върне в Лондон, Либи нямаше никакво намерение да го изостави.


След няколко минути колата спря пред съвременна пететажна сграда в центъра на града. Веднъж й беше казал, че жилището му е почти до корпорацията, за да е под ръка. Донякъде беше благодарна за това. Най-после щяха да останат сами и би могла да се опита да поговори с него…
— Шофьорът ще внесе нещата във фоайето, а портиерът ще ти покаже апартамента — обясни сухо Ванс и смъкна настроението й в нова бездна.
— Къде отиваш? — Тя се опита да не издаде огромното си разочарование от поведението му. Всичко в нея крещеше срещу тази несправедливост, която му пречеше да я обича. Преди злополуката той едва издържаше да не я грабне в прегръдките си, а сега с нетърпение гледаше да се отърве от нея.
— Имам работа в града и нямам представа кога ще се върна довечера, затова не ме чакай. Не излизай, ако те хванат нервите. Може да гледаш телевизия, ако ти стане скучно, но в никакъв случай не тръгвай да бродиш из Найроби без придружител. Разбираш ли?
Ванс винаги я беше покровителствал, но този път вниманието му изглеждаше натрапчиво. Все пак нямаше никакво желание да го тревожи.
— Лягам да спя. Пътуването в самолета ме умори. Обещах да се обадя на родителите си, че съм пристигнала благополучно. Имаш ли нещо против да звънна на баща ти и да му кажа, че си добре? Сигурно се безпокои…
Той въздъхна раздразнено.
— Не виждам защо, след като утре вечер ще си бъдеш вкъщи. Впрочем добре е да им съобщиш, за да могат да те посрещнат.
Тази негова покровителствена самонадеяност отново я вбеси. Либи се обърна и взе пътната си чанта. Шофьорът пренесе останалото до вратата на сградата. На входа се появи портиерът и я покани да го последва.
Тя погледна неспокойно през рамо към Ванс. Едва потисна порива си да го предупреди да внимава, да му напомни, че това е първият му ден след болницата. Суровият му профил я възпря. Явно такъв беше в деловия и професионален свят — силен, умен, самоуверен. Без тези си качества на ръководител никога не би могъл да си създаде империя в тази все още примитивна страна. Но Либи познаваше един друг Ванс — по-нежен, по-мек… Болка премина по тялото й, когато се запита дали някога ще го види отново.
Тя присви очи от яркото слънце.
— Ще поздравя Уинслоу от теб. До скоро! — извика след него, но той не показа с нищо, че я е чул.
Мъчителна болка прониза тялото й, когато колата се скри от погледа й. Изплашена, че ще рухне пред портиера, Либи припряно го последва до третия етаж.
— Сградата се охранява, госпожо Ансън. Тук ще бъдете в пълна безопасност.
Тя набързо благодари, затвори вратата, смъкна се до нея и дълбоки, задушаващи ридания се надигнаха в гърдите й. Притиснала колене до устата си, Либи даде воля на отчаянието си и на огорчението си от съпротивата на Ванс срещу любовта, която му предлагаше. Към съжалението й за слепотата му се примесваше опустошителната болка, която не можеше да смекчи.
Изгубила представа за времето, тя преживя отново онези първи мигове в болничната стая, когато го прегърна и целуна. В изненадата си той отговори със старата си жажда и страст — докато си спомни за слепотата си. Тогава се дръпна назад и се оттегли зад бариерата си. Помисли си, че онзи Ванс, когото беше обикнала, бе още тук, скрит зад пластове болка и горчивина. Но как да го намери отново? Трябваше да го направи, ако изобщо се надяваше някога пак да изпита щастие. Нямаше смисъл само да негодува срещу съдбата, която беше ги довела дотук.
С решително подсмърчане избърса очи и се отдалечи от вратата, внезапно забелязала заобикалящата я обстановка. Огледа се бегло. Удобният двустаен апартамент, мебелиран в псевдо средиземноморски стил, положително не отразяваше индивидуалността на Ванс. Той просто задоволяваше нуждите му, когато работеше в Найроби.
Либи отиде в кухнята и си стопли една консервирана супа, за да не й прилошее отново. След това взе душ, обади се на двете семейства да ги успокои и се приготви да си легне.
Макар че дантелената й нощница беше безсмислена пред Ванс, тя изпитваше потребност да се почувства като младоженка, когато се мушна под завивките. Той беше разбил мечтите й за медения им месец. Либи не можеше да забрави, че сега трябваше да лежи в ръцете му, да го обича и да бъде обичана, но тялото й молеше за сън. Накрая не издържа и зарови лице във възглавницата, от която още слабо лъхаше на неговия одеколон. Горещи сълзи се процеждаха от очите й по време на неспокойния й сън.
Апартаментът беше катраненочерен, когато тя се събуди след няколко часа. Беше я стреснал необичаен шум и Либи изплашено седна в леглото. Дали не се беше върнал Ванс? Напрегна слух и го чу как се блъсна в нещо и изруга шепнешком. Още не бе имал възможност да опипа пътя си по стаите. Либи отхвърли завивките и забърза към хола, за да запали лампата.
Ванс тъкмо беше се настанил за през нощта в спалнята за гости. Тъмната му рошава глава се движеше нервно по възглавницата, опитвайки да се намести удобно. Бронзовите му рамене се виждаха над завивките.
Сърцето й се разтопи от любов към него. Тя отиде решително до леглото и постави ръка на крака му.
— Ванс?
— Какво правиш? — скочи той и дръпна завивките със себе си.
Либи отстъпи незабавно, обидена от гневното му избухване.
— Дойдох да ти кажа, че си легнал не където трябва. Ти ми обеща, че когато пак бъдем заедно, ще отидем в някое уединено място и никога няма да ме пуснеш от прегръдката си. Аз живеех за това, Ванс. Копнеех за теб…
Със светкавично движение той излетя от леглото и намъкна същия кафяв халат, с който беше в болницата.
— Щом си будна, можем да поговорим, Либи. Ела оттатък…
Колкото и силно да се стараеше да се овладее, тя не можеше да свикне с нетърпимата болка, която я изгаряше. Докато го следваше към всекидневната, едва се сдържаше да не му помогне. Ванс се блъсна няколко пъти в мебелите, преди да стигне до целта си. Изглеждаше изтощен, дори измъчен и загрижеността за него надделя над собствената й мъка.
— Гладен ли си, Ванс?
Гърдите му се повдигнаха.
— Яденето е последното нещо, за което мисля.
— Сигурна съм, че денят ти е бил ужасен, но все пак трябва да хапнеш нещо — каза меко Либи. — Ще направя вечеря. — Без да чака отговор, забърза през трапезарията към кухнята. За минути кипна вода в чайника и приготви сандвичи.
— Казах ти, не съм гладен! — Тя не го беше чула кога бе дошъл до вратата.
— Може би, но аз съм гладна… — Либи сложи чиния със сандвичи на масата, последвана от каничка с нес кафе, което предпочиташе пред чая. Той стоеше до кухненската врата. Въпреки тъмния си тен, изглеждаше като човек, който носи тежестта на целия свят върху раменете си. Думите на доктор Стилман, че е в състояние на депресия, също я безпокояха. — Няма ли поне да седнеш, докато хапна? Изглеждаш изтощен.
Ванс разтри разсеяно врата си.
— Обаждал ли се е някой, докато ме нямаше?
— Не съм чула. Заспах скоро след като портиерът ме доведе. Очакваш ли някакво важно обаждане?
Той отхвърли въпроса й с неопределен жест и пъхна ръце в джобовете на халата си.
— Повтори ли се прилошаването ти от сутринта?
Въпреки всичко неговите покровителствени инстинкти все още вземаха връх, което я караше да го обича още повече.
— Не. Нито веднъж. Сигурна съм, че беше просто от умора. Всъщност, най-много се тревожа за теб. — Тя не можеше повече да крие загрижеността си. — Току-що си излязъл от болницата. Сигурна съм, че доктор Стилман…
— Нито дума повече! — прекъсна я Ванс почти брутално. — И без това имам предостатъчно работа. — Лицето му потъмня. — Как да те накарам да разбереш, че не съм същият човек, когото познаваш от Англия? Май че гледаш на това като на временна спънка. Уверявам те, че не е така.
Брадичката й се повдигна.
— Спомням си, че ти говорех същите неща преди две години, когато паднах от Кинг. Счупих си две ребра и се мислех за умряла, но щом се пооправих, ти ме накара да отида в конюшнята и отново да скоча на седлото. Докато всички други бяха готови да ме глезят, ти разсейваше опасенията ми и упорстваше, докато не намерих кураж да превъзмогна страха си. Бях толкова ужасена, мислех, че никога вече няма да мога да се приближа до Кинг, но онзи Ванс, когото познавах, не би ме оставил да се предам!
Той затърси пипнешком най-близкия стол.
— Аз съм сляп, Либи. Сляп! — каза Ванс с такова чувство, че жилите на шията му изпъкнаха. — Не можеш изобщо да си представиш какво значи това. Не говорим за няколко счупени кости. Никога вече няма да мога да разчета план… да шофирам сам… да направя и една крачка без проклетия бастун, който ме предпазва да не се блъскам в стените. Как ще се чувстваш, като знаеш, че мъжът ти не вижда, за да защити дори косъм на главата ти? — С бурен помитащ жест той, без да иска, събори каната с кафе и то се разля по пода. Либи скочи от масата и се втурна към мивката за парцал.
— Мили боже, изгорих ли те? — Ванс напипа пътя си към мивката и плъзна длан по ръката й.
— Не. Няма нищо… — побърза да го успокои тя, доловила страданието в гласа му. — Кафето не беше толкова горещо. — Либи усети странно прималяване, когато дланите му се плъзнаха по голите й ръце. Те стояха толкова близо, уханието на парфюма й и силният мъжки мирис на кожата му се смесваха и й причиняваха замайваща възбуда. — Само няколко капки опръскаха нощницата ми. — Неспособна на друго, тя се разтапяше пред него.
За миг тъмното му лице се наведе и Либи вдигна устни в очакване на целувката му. Тогава чу острото му вдишване, преди да я отблъсне от себе си.
Сподавен стон се изтръгна от гърлото й, докато Ванс пипнешком затърси облегалката на най-близкия стол. Неочакваният миг на близост беше преминал и я беше оставил напълно съкрушена. Той стоеше вдървено до стола, докато тя почистваше кафето от пода.
— Аз съм не само безпомощен, аз съм и опасен!
Отвращението от самия себе си, което долови в гласа му, я шокира.
— Не говори така, Ванс! — Либи се притисна към него и плъзна длани по гърба му. Но Ванс рязко се дръпна без следа от някогашната нежност и тя отпусна ръце. — С теб винаги съм се чувствала в безопасност. Слепотата ти няма нищо общо с това. Трябва да го знаеш.
Той силно изруга с изкривено от ярост лице.
— Не мога дори да те намеря!
— Имай търпение… Дай ни малко повече време — помоли Либи.
— Време ли? — От него се изтръгна груб смях. — Ти сякаш не разбираш, Либи. Слепотата ми е неизлечима. Съпругът ти не е пълноценен човек. Кога ще приемеш този факт?
— Отново се самосъжаляваш! — Мъчително й беше да му говори така, когато й се искаше да обвие ръце около него и да попие мъката му, но все пак продължи. — Добре, загубил си зрението си и аз не мога да си представя как се чувстваш, ала ти изглежда си изгубил с него и нервите, и чара си…
— Кой те научи да удряш така под пояса? Никога не съм го очаквал от теб!
Либи притисна ръце към гърдите си, разтреперана от собствената си дързост.
— Още много неща не знаеш за мен. За съжаление тази злополука разкри и нещо за теб, което никога преди не съм знаела. Според доктор Стилман имаш завидна репутация. Той ми каза колко си блестящ и преуспяващ. Може да ти бъде от полза, ако твоите служители продължат да вярват в това! Не се безпокой, на никого няма да издам, че си се предал толкова скоро.
— Да, защото няма да си тук! — изскърца със зъби Ванс и удари с юмрук по масата толкова силно, че чинията със сандвичите подскочи.
Тя се сви от гнева му.
— Надявах се, че заедно ще можем да намерим решение, но изглежда съм се лъгала.
— Либи! — извика той, когато тя профуча край него, изтича в спалнята и тръшна вратата. Ванс бързо я настигна. Преди Либи да си поеме дъх, вратата рязко се отвори. — Никога не си отивай така от мен! — В гласа му звучеше прикрита заплаха. — Още не съм свършил с теб!
Либи се завъртя на петите си.
— Не мога да разбера защо се ожени за мен. Нали дадохме обет пред Бога. Той нищо ли не значи за теб?
— Нямаше олтар, Либи…
Тя пристъпи потресена към него. Кръвта се беше отдръпнала от лицето й.
— Искаш да кажеш, че понеже не сме женени в църква, не приемаш церемонията за обвързваща? Как смееш? Ето! — Либи измъкна от пръста си сватбените пръстени и ги пусна в джоба на халата му. — Стой си тук сам, мой любими съпруже! Търкаляй се в твоя тъмен свят и се наслаждавай на нещастието си. Никога не поемай рискове. Никога не допускай никого близо до себе си. Най-малко пък жена си! — Тя затвори вратата пред лицето му, вече съжалила за импулсивните си действия.
Тези пръстени бяха като част от нея… Нощта, когато той беше долетял в Швейцария, за да я изненада с годежния пръстен, беше най-вълнуващата в живота й. Дотогава не познаваше дълбочината на любовта му. Сега му ги беше хвърлила обратно. Не бяха изминали дори дванайсет часа, откакто бяха напуснали болницата. Ванс беше все така решен да я принуди да се предаде и за пореден път тя се остави да я подведе. Никога ли няма да се поучи от грешките си?
През остатъка от нощта Либи си припомняше техните горчиви пререкания. И двамата казаха неща, предназначени да наранят другия. За момент беше забравила неговото страдание, защото беше препълнена със собствените си грижи.
Припомни си как той се бе помъчил да й обясни какво е да си сляп. Колкото повече осъзнаваше пълния смисъл на онова, което се беше опитал да й каже, толкова повече я изпълваше чувство на вина. Как беше посмяла да изрече онези думи? Ако си разменяха местата, нямаше ли тя да направи всичко възможно, за да скъса с него? И все пак… Не би ли искала той да се бори за нея? Нямаше ли да бъде опустошена, ако той се беше предал толкова лесно?
Либи не мигна цяла нощ и беше благодарна, когато настъпи сутринта. Изпитваше непреодолима потребност да поговори с Ванс още веднъж. Ако можеха да започнат отново…
Не страдаше от главоболия, но стана от леглото с болка в тила. Очите й горяха. И той ли беше лежал буден цяла нощ в очакване на сутринта, за да може да я изпрати обратно в Англия? Не беше чула нито звук след ставането си.
След като оправи леглото, тя облече зеленикав панталон и блуза и обви главата си с копринен шал в по-светъл оттенък на същия цвят. Мъничко грим — и беше готова да тръгне да търси мъжа си. Въпреки всичко, което беше станало, напук на всичко казано, беше решена да запази техния брак.
Когато излезе в коридора, чу гласове, които идваха от всекидневната. Бяха прекалено тихи, за да различи отделните думи, но посетителят им беше мъж.
В нея отново кипна ярост. Явно Ванс го беше поканил, за да предотврати евентуална сцена. Беше взел всички предпазни мерки, за да е сигурен, че тя няма да изпусне самолета си. Какво би могла да направи? Да се престори, че е болна? Никога не би й повярвал. Сигурно се беше подготвил за всякакви аргументи.
— Госпожо Ансън! — Мъж с телосложение на ръгбист и светлоруса коса стана, когато Либи влезе в стаята. Тя реши, че е доста над четиридесетте. Погледът му беше откровено преценяващ, което не я изненада, след като Ванс не беше казал на никого за нейното съществувание. — Аз съм Мартин Дийн, замествах шефа, докато се върне на работа. Приятно ми е. — Той протегна загрубялата си ръка за поздрав.
— Приятно ми е! — Либи се ръкува с него и погледна към съпруга си. Ванс стоеше в средата на стаята разкрачен, в сини джинси и тъмнозелен пуловер. Изглеждаше отпуснат, спокоен и с нищо не напомняше неумолимия мъж от снощи.
— Много се извинявам, че се вмъквам в медения ви месец. Ванс е толкова потаен! Мога ли да ви честитя сватбата? До преди минути не знаех нищо! — Погледът му отскочи към Ванс. Това даде възможност на Либи да разгледа заместника на съпруга си. Макар и да се ползваше с достатъчно доверие, за да го оставят да ръководи в отсъствието на Ванс, той все пак бе държан в неведение за сватбата им. — Вкусът ти е безупречен, приятелю! Нищо чудно, че все пътуваше до Швейцария…
— Е, тя сега е тук, слава богу! — промълви Ванс с такова чувство, че Либи се слиса. — Скъпа? — Той протегна зовяща ръка. Тя не вярваше на очите си. Ръката му сграбчи собственически нейната в момента, в който Либи я протегна. — Събудихме ли те?
— Не. Всъщност толкова беше тихо, че помислих, че си излязъл. — Либи едва дишаше.
Ръката му обви нежните й рамене и я привлече към себе си.
— В никакъв случай, госпожо Ансън! — След това Ванс доближи устни до нейните. Енергичната му, продължителна целувка я замая. Заварена неподготвена, тя залитна и усети другата му ръка да я обгръща за опора.
— Може би ще е по-добре да почакам навън в ленд роувъра — подсмихна се Мартин. — Или още по-добре — защо да не отида на работа и да дойда да ви взема следобед?
Ванс не бързаше да вдигне глава.
— Не се извинявай, Мартин. Не можеше да знаеш, че пазя Либи за себе си. За щастие моята хубава жена и аз ще имаме колкото си искаме време да бъдем сами, когато отидем в имението! — Изненаданото й възклицание бе заглушено от нова целувка. По някаква неизвестна причина той държеше другият мъж непременно да види тази демонстрация на съпружеска привързаност и изискваше нейното съдействие с ненадминатото си някогашно майсторство. Ванс пое дълбоко въздух и я тласна във водовъртежа на желанието. Тя забрави всичко — болката, жестокостта, отхвърлянето… — Може би е по-добре да хапнеш нещо, преди да тръгнем — прошепна накрая той. — Мартин предложи да ни закара в имението. Ако багажът ти е готов, ще го занесе в колата.
— Ще побързам… — Либи се отправи към кухнята премаляла и пълна с въпроси без отговор. Но каквито и да бяха мотивите на Ванс, засега очевидно не смяташе да я прогонва.
Препече си хляб и си наля мляко, но мислите й се въртяха около внезапната рязка промяна в поведението на съпруга й. Докосна с пръсти устните си, които още тръпнеха от плътната му целувка. И той ли съжаляваше за думите, които си бяха разменили предишната нощ? Дали не се бе събудил с желанието да започнат всичко отначало? Не беше си въобразила жадността на целувката му. В един момент беше забравил присъствието на другия мъж също като нея. Сигурно това означаваше, че беше разбрал колко жестоко би било да продължат да си отказват нещо, за което и двамата копнееха. Имението беше дом и ново начало.
Когато свърши със закуската и разтреби в кухнята, багажът й беше изнесен от апартамента. Мартин заведе Ванс до джипа. Този път той седна на задната седалка преди нея, сграбчи китката й и я дръпна до себе си, като я целуна по шията отстрани.
— Можеш да сложиш останалите й неща при теб, Мартин — извика Ванс през отворения прозорец. — Имам намерение да се наслаждавам на компанията на жена си по пътя.
— Напълно те разбирам! — изсмя се Мартин, докато подреждаше грижливо багажа. От време на време Либи улавяше бързите му погледи към тях двамата. Сватбата им явно беше му дошла изневиделица. Може би се чувстваше пренебрегнат, защото Ванс беше предпочел да я държи в тайна.
Докато Мартин беше зает, Ванс се възползва от краткотрайното им уединение, намери ръката на Либи и плътно я стисна. Но тонът му беше сдържан.
— Разговорът, който исках да водим с теб снощи, беше неподготвен. Трябва да обсъдим разумно някои неща, затова отиваме в имението, където атмосферата е по-благоприятна за онова, което имам предвид. Ще ти бъда благодарен, ако запазиш въпросите си за момента, в който останем сами. — Той прошепна последните думи, когато Мартин отвори вратата и се метна на шофьорската седалка.
Думите на Ванс отново разбиха надеждите й. Значи любовното му представление е било само заради Мартин… Болка премина по тялото й, когато вдигна ръката й до устните си и я целуна — една пресметната жестокост при тези обстоятелства. Като не желаеше да изстрада всичко това сама, Либи се намести по-близо до него и докосна устните му със своите.
— Далече ли е имението?
— На един час път от Найроби.
— Чудесно!
— Мартин… След като така и така ни предложи услугите си, ще ни закараш ли до пазара? Либи не трябва да го пропуска.
Беше й писал веднъж за местния пазар, на който се продаваше всичко — от маймунски черепи до пържени таралежи.
Тя се притисна до Ванс с ръка все още в неговата. Ако не друго, разглеждането на местните забележителности щеше да й даде повече време да седи спокойно до него. Повече време да се чувства като изпълнена с надежди младоженка, на каквато се преструваше…


Трета глава

Възвишението May се издигаше на две хиляди седемстотин и петдесет метра. Имението се намираше на височина хиляда и осемстотин метра, където въздухът беше по-разреден. Беше хубава юнска сутрин, топла и свежа.
Либи забеляза, че колкото повече се приближаваха до целта, толкова повече намаляваха селата. От двете страни на пътя тъмнееха вечнозелени гори, прорязани от обширни пространства с пасища. Тук-там по някой туземец, пасящ стадо антилопи импала, им махваше с ръка, когато се изкачваха към планините.
Тя вдигна глава от широкото рамо на Ванс и се загледа в орловите му черти. Беше заспал с глава, опряна на облегалката. Тъмните сенки под очите му й подсказаха, че и той се беше въртял цяла нощ като нея. Харесваше й да усеща докосването на силните му като корабни въжета крака до своите. Погледът й се спря на ръцете им, преплетени върху твърдото му бедро. Не беше я пуснал в съня си…
Ванс се събуди, когато Мартин направи остър завой с джипа и тръгна по прашен път. Като стисна по-силно ръката му, Либи се загледа през своя прозорец. Обработени поля с ред след ред от цъфнали дървета радваха очите й. Накрая тя видя една снежнобяла холандска къща, която блестеше на слънцето. Дъбовете образуваха дантелена сянка по стените й.
Къщата й напомни прелестните хамбари в Хемпшър, които беше виждала в Англия. Ванс й обясни, че холандски преселник в Кения от края на деветнайсети век бе съчетал местната едноетажна селска къща с изпълнения с достойнство амстердамски фронтон, построен над главния вход, за да крепи мансардата. Резултатът беше прелестен. По-нататък се виждаха още постройки, обкръжени с прекрасни диви цветя.
— Колко невероятно хубаво е тук! — извика неволно Либи, когато Мартин спря джипа. Ванс я пусна и тя скочи от седалката, за да разгледа своите владения. Дъхът й спря. — О, Ванс! Нямах представа… — Либи погледна към небето. На тази височина то беше наситено синьо, а температурата — като в прекрасен пролетен ден. Заля я нова вълна от любов и копнеж. Очите й потърсиха съпруга й, но той помагаше на Мартин да свалят багажа. Тя стоеше неподвижна, изпълнена с обожание към този висок, загорял мъж, който притежаваше такъв вроден авторитет и власт, а при това можеше да проявява и безкрайна нежност. Очите й шареха по него с възхищение. — Нямам търпение да погледна вътре, Ванс! — извика Либи и започна да вади пакети от колата.
Въпреки че искаше да пъхне ръката си под неговата, не посмя да го направи. Усилията му да извърши колкото е възможно повече без помощта на Мартин й харесваха. Ако не я мамеха очите, той като че ли се движеше с решителност, която му липсваше вчера. Може би си беше придал този уверен вид заради Мартин, но резултатите я удовлетворяваха.
— Либи? — Ванс се спря на вратата, когато Мартин влезе в къщата. — Ще ме извиниш ли, ако поговоря с Мартин, преди да се върне в Найроби? Обещавам, че няма да е дълго.
Тя отиде до него и лепна нова целувка на брадата му.
— Не се безпокой за мен! Умирам от нетърпение да разгледам къщата…
Той стоеше с ръце на кръста и израз на едва сдържано търпение. Мартин се появи отново на вратата, но за щастие Ванс беше обърнат към Либи.
Тя се усмихна на другия мъж.
— Благодаря ви, че ни докарахте тук, господин Дийн. Не можете да си представите колко съм развълнувана, че съм вкъщи. А сега ви оставям, за да обсъдите деловите си проблеми!
— Моля, наричайте ме Мартин, госпожо Ансън. Ние тук не сме много по церемониите. Аз и жена ми скоро ще ви поканим на обяд. Това значи — когато Ванс реши да ви раздели с нас. Или би трябвало да кажа «ако»? — поправи се той с усмивка.
Погледът на Либи бързо отскочи към мъжа й.
— Ще очакваме с нетърпение поканата ви, нали, Ванс?
— Мардж е превъзходна готвачка… — последва незадължаващ отговор. Либи стисна ръката му и се отправи към къщата.
Първото й впечатление беше на простор и светлина — бели стени с ярки цветни петна от местни африкански материи и дърво в тъмни тонове — точно както тя и Ванс бяха замисляли. Действителността надминаваше и най-смелите й очаквания.
Холът граничеше от едната страна с всекидневна и библиотека. Отдясно беше трапезарията и отвъд нея — кухнята. Спалните се намираха в задната част. Единствените стаи, готови за използване, бяха спалнята им, кухнята, банята и библиотеката. Всичко друго се нуждаеше от основен ремонт. Тя изпита голямо вълнение, когато си представи завършеното обзавеждане с колоритни местни килими и мебели, осеяни със старинни семейни ценности. Очите й се замъглиха. Как беше копняла за този момент…
Обзе я възбуда, когато занесе куфара си в спалнята и видя пердетата от швейцарска дантела, които се развяваха през прозореца. Веднъж беше споменала само, че харесва тази материя и той я беше запомнил… Което значеше, че бе мислил да се ожени за нея доста преди дори да се сгодят официално… Това откритие спря дъха й. Либи потъна в двойното легло и се заоглежда наоколо, като обхвана с поглед шкафа, вградения гардероб и чудесния голям африкански килим. Ванс беше избрал ябълковозелен мотив с местни акценти. Не би могла да упрекне вкуса му.
Фотография, подпряна на шкафа, привлече вниманието й. Беше увеличение на една от снимките, които й беше правил в Лозана. Тя стоеше под готически свод в старинен замък. Тогава носеше черната си коса още по-дълга. Фактът, че си бе направил труда да запази точно нея, я трогна дълбоко. При това пътуване той й бе предложил да се оженят… Либи имаше десетина любими снимки на Ванс, които щеше да прибави към тази. Тя отхвърли решително всякакви мисли да напусне Кения, особено пък в този славен ден.
На път за кухнята надникна и в другите две спални. Северната би станала идеална детска стая. Как мечтаеше да има бебе от Ванс — може би след година-две… Главата й вече беше пълна с идеи за нейното обзавеждане.
Другата стая я изненада, защото имаше следи от пожар. Ванс беше купил имението още с идването си в Кения, но не беше правил големи преобразования, докато не беше предложил на Либи да се оженят и тя беше стояла празна няколко години.
Либи разбра, че кухнята ще е любимото й място в къщата още щом влезе в нея. Огромна, облицована с керамика камина с оригинални сини делфтски плочки заемаше едната стена и някак си излъчваше старинното очарование на едновремешния Амстердам. Сега разбра защо Ванс беше така възхитен от нейната красота. От предишния собственик беше наследил и старинна дъбова маса с четири стола, украсени със сложна ръчна дърворезба. Очевидно имаше намерение да възстанови колкото може повече от старата къща. Това очарова Либи.
Седнала на масата, тя виждаше през двукрилите прозорци великолепния изглед на цъфнали овощни дръвчета докъдето поглед стига. Прекрасният изглед грабна вниманието й за дълго. Тук Ванс беше намерил рая. Решавайки да го сподели с него, Либи пое дълбоко въздух и се огледа, за да прецени какво трябва да се направи най-напред. Мартин беше внесъл кашоните с продукти. Ще може най-лесно да се запознае с разположението в кухнята, като ги извади и подреди.
В нея имаше двойна мивка и нова водопроводна инсталация. Старият дъбов под беше изциклен и боядисан в блестящ кехлибарен цвят. Ванс беше създал удобна, напълно функционална стая, като при това беше запазил автентичната й прелест. Каква ирония на съдбата бе човек толкова артистичен и чувствителен към красотата да бъде лишен от зрение…
Тя с изненада установи, че междувременно бе огладняла. Приготви набързо обяд с надеждата, че апетитът на Ванс се е върнал и тръгна през къщата да търси двамата мъже. Мартин вероятно също ще трябва да хапне, преди да се върне в Найроби, мислеше Либи, но когато стигна в хола, чу шума на джипа. Ванс вече затваряше вратата.
— Ванс, тъкмо идвах да ви кажа, че обядът е готов.
Той настръхна при звука на гласа й.
— Мартин трябваше да си отиде бързо. Ние сме сами, Либи.
Нещо в тона му предизвика неспокоен хлад по гърба й.
— Боя се, че обядът ни не е особено интересен. Супа и сандвичи. Но обещавам, че ще се постарая за вечерята. — Като не чу отговор, тя се обърна и се върна в кухнята. Ванс я последва с известно затруднение. За нейна изненада той седна на масата и започна внимателно да опипва всичко. — Използвах шунката от снощи и може би няма да ти хареса…
— Хич не ме е грижа какво ям. Но случайно знам, че си прекрасна готвачка… — Либи преглътна острия си отговор, тъй като Ванс захапа един сандвич, и то с очевиден апетит. Вече бе започнала да се пита колко би могъл да издържи без храна. Изяде всичко в чинията си и пресуши чашата си с мляко почти без произшествия.
— Свършихте ли с Мартин някаква работа? — попита Либи, колкото да поддържа разговор. Ванс упорито мълчеше и тя се боеше, че мълчанието му предвещава още по-силна депресия. Точно сега не искаше нищо да помрачи магията на първия им обяд заедно в новата им къща. Поне за малко предпочиташе да се преструва, че всичко е нормално.
— За съжаление, не. Той сметна, че твоето присъствие е по-интересна тема.
— Защо не си му казал за сватбата ни? — въздъхна Либи. — Това го постави в неловко положение.
Той остави вилицата си.
— Ако си спомняш, сватбата беше насрочена толкова бързо, че беше трудно да уведомим когото и да било. При това имах намерение да те запозная с персонала си на официален прием тук, в тази къща. Но сега не искам да обсъждаме това.
— Къщата, овощните градини — всичко е толкова хубаво, че не мога да повярвам, Ванс…
Чертите му едва забележимо се изопнаха.
— Спести ми това, Либи. Сега искам да ти кажа някои неща, но трябва да ми обещаеш, че няма да ме прекъсваш, докато не свърша.
— Обещавам…
— Надявам се наистина да го направиш — кимна той сериозно, — защото това, което ще ти разправя, няма да ти хареса. — Думите му отекнаха заплашително в сърцето й. — Когато ти вчера се появи в болничната ми стая, неочаквана и, бих добавил, неканена — ми идеше да те удуша с голи ръце.
Злъчта в тона му накара Либи да се свие. Как бе могъл да се измени от любещ съпруг толкова бързо?
— Вярвам ти, че не си получила писмото ми. Доколкото те познавам, щеше да обърнеш света, за да ми се обадиш по телефона, ако беше го получила. Със своята припряност да долетиш тук — продължи Ванс с неприятния си, подигравателен тон — ти направи присъствието си известно на всичко живо. Като си изиграла напълно своята съпружеска роля пред доктор Стилман, си предизвикала някои последствия, които поставят теб, мен и моята компания пред по-големи опасности.
— Какво? — изохка тя високо и вдигна глава. Хубавата му уста се изкриви в жестока гримаса.
— Ти обеща! — На това място Либи затрепери и не можеше да се спре. Ванс се дръпна от масата, простря дългите си крака напред и скръсти ръце на гърдите си. — Имам неприятел, Либи. Някой вътре в компанията ми иска да ме разори и може би е успял. Срутването в мината е умишлен саботаж с опустошителни резултати — две убийства и загубата на зрението ми. — Либи не помръдна и мускул, но бе шокирана. — Твоето пристигане тук усложни нещата, защото можеш да бъдеш използвана като мишена. Цяло нещастие е, че Мартин се обадил на доктор Стилман, за да провери как съм и открил, че жена ми се е появила на сцената. Новината сигурно се е пръснала по целия Найроби. Злото е сторено. Доколкото те познавам, вече си видяла и задната спалня. Някой подпали къщата в навечерието на сватбата ни — това беше една от причините, поради които прекъснах медения ни месец така внезапно. Отначало приписах пожара на някой недоволен работник от градината, като се надявах да поправя напълно стаята и да _хвана_ виновника. Ала не след дълго, се появиха проблеми в мината, които през онази седмица рязко се увеличиха. Останалото знаеш.
Всичко, казано от него, придобиваше ужасен смисъл за Либи.
— Когато в някоя мина стане злополука, се прави разследване, за да се проучат обстоятелствата. Ако се докаже, че е била допусната небрежност, компанията ми ще бъде разформирована и ще ми бъде забранена всякаква по-нататъшна дейност в Кения. Подобни новини се разпространяват бързо. Сериозно се съмнявам, че ще ми дадат разрешение да работя където и да било на континента, особено пък ако ме обвинят и за смъртта на двама души… — От него се изтръгна дълбока въздишка. — Слепотата ми ме накара да видя по-ясно от всякога, че съм прицел. Виновникът вероятно ликува, че съм ослепял по време на срутването. Но очевидно не знае и не допуска, че възнамерявам да се боря. Стотици семейства гледат към мен за своето препитание и аз изобщо не мисля да ги изоставям. Този тип трагедии създават лошо име на минното дело, особено в Кения, където то е в зародиш.
Либи изучаваше съпруга си, смаяна от това, което чуваше. Тя нямаше никаква представа… Съвсем никаква представа…
Той се взираше към нея така, сякаш наистина можеше да я види.
— Бих искал да не бях се женил за теб — продължи Ванс решително и безкомпромисно. — Искам да анулирам брака ни колкото е възможно по-скоро. За съжаление трябва първо да моля за твоята благосклонност.
Тишина завладя стаята за дълго. Отчаяното му положение разби всичките й надежди, че биха могли да имат съвместно бъдеще. Беше прекалено вцепенена, за да говори.
— Либи? — Мъничък нерв потрепваше в ъгълчето на устата му.
— Нали ми каза да не те прекъсвам…
— От болницата се обадих на Чарлз Ранкин. Той се съгласи да уреди нещата си и да дойде тук, за да ме представлява.
— Слава богу! — избърбори неволно Либи. Ако някой можеше да помогне на Ванс, това беше Чарлз. Почти с двайсет години по-стар, той бе направил страхотна адвокатска кариера и беше кум на тяхната скромна сватба.
— Наемането на Чарлз не е гаранция, Либи, но той е единственият човек, на когото имам доверие и който може да проумее този кошмар. Постоянно говорехме по телефона и съгласувахме стратегията си. Но твоето пристигане забележимо промени нещата. — Той се спря, сякаш търсеше нужните думи. — Никой не знаеше за сватбата ни преди злополуката и, както ти казах, смятах да направя официален прием, на който да я обявя, след като се върнем от сватбеното пътешествие. Аварията сложи край на това. Не исках жива душа да знае, че имам жена. Който е решил да ме унищожи, може да те използва като средство да ме притисне. При тези обстоятелства не исках да си около мен за твое и мое добро.
Либи разбираше сега толкова много, толкова много! Неспособна да седи повече, тя се изправи.
— Беше ли обяснил всичко това в писмото?
— В основни линии, да.
— С други думи, моето идване е сложило още един камшик в ръката им… — Гласът й секна. Трябваше й време да премисли всичко, да погледне нещата от този нов ъгъл.
— Точно така. И след като снощи отиде да спиш, се обадих на Чарлз да го уведомя, че си дошла. Той се съгласи с мен, че трябва да си сменим тактиката.
— Какво мисли Чарлз?
— Ако сега се върнеш в Лондон, можеш да влошиш нещата. Съпруга, която хуква обратно при първото затруднение, може да навреди на образа ми пред разследващите произшествието власти.
— Нямах никакво намерение да утежнявам проблемите ти…
— Станалото — станало. Но ние наистина имаме леко предимство. Никой не знае, че подозирам мръсната игра, с изключение на Чарлз. Ако неприятелят може да бъде държан на тъмно още малко, докато Чарлз самостоятелно понадуши тук-там, ще ми бъде от полза. — Пръстите му се свиха около дръжката на ножа. — Затова е много удобно да се преструвам, че съм отдаден на съпружеско блаженство. Пред всички ще играя ролята на зашеметен от любов младоженец. Трябва да повярват, че нямам никаква грижа на тоя свят… С красива младоженка в ръцете, която отнема цялото ми време. — Поведението му пред Мартин Дийн вече не беше загадка… — Ще имаме брак само по име, Либи. Никой на света няма да знае това, освен нас. И Чарлз, разбира се.
— Разбира се! — Горчилката се надигна към гърлото й.
Очите му се свиха замислено.
— Не бих искал това от теб, но и други съдби са преплетени. Не мога дори да ти кажа повече подробности. Чарлз ще пристигне някъде през другата седмица. Ще ни бъде гост както тук, така и в апартамента.
— Ясно… — въздъхна Либи и нищо не й беше ясно.
— Не малко вежди ще се повдигнат, ако се появя в кантората тази седмица, а ти останеш в имението. Мартин знае, че сме сами и по интонацията му разбрах какво впечатление му направи. Каза ми, че ако изобщо имам ум в главата, ще си заспя тук зимен сън с теб. До един час всеки в кантората ще знае, че се наслаждавам на медения си месец. Но решението е твое. — Той рязко пое въздух. — Прекалено много ли искам от теб, Либи?
«Да!» — искаше да изкрещи тя с пълни гърди. Ванс седеше тук на ръка разстояние — уви, недостъпен. Как би могла да го понесе? Обичаше ли го достатъчно, за да пожертва собствените си желания? Да постави неговите съображения над всички други? Устните й трепереха, когато се опитваше да намери нужните думи. Не беше ли искала да стане негова жена при всякакви обстоятелства? Подиграваше ли й се съдбата сега?
Либи внимателно разглеждаше мъжа, който държеше сърцето й на дланта си. Не беше ли възможно с времето животът им заедно като съпрузи да сломи съпротивата му? Беше я обичал достатъчно, за да се ожени за нея. Знаеше това извън всякакво съмнение.
— Разбирам, че трябва да се грижиш за цяла компания. Сега, след като ми обясни всичко, естествено искам да ти помогна.
— Благодаря ти, Либи! — въздъхна той с облекчение. — Ще взема всички мерки да те защитя. Щом стане възможно да се върнеш в Лондон, ще ти се отплатя.
На върха на езика й беше да му каже, че има само един начин да го направи.
— Ако това е всичко, бих искала да взема душ и да се преоблека. Целият ден ще ми отиде в разопаковане на нещата.
— Това е твой дом, докато си тук. — Ванс стана. — Прави каквото ти харесва. Не е необходимо да ми искаш разрешение. Искам да те помоля само за още едно нещо. — Той взе да рови в джоба на ризата си. — Жизненоважно е да направим брака ни да изглежда възможно най-истински. Ще те помоля да носиш тези пръстени още известно време. — Ванс ги остави на масата. — Ако ти потрябвам, ще бъда в библиотеката при телефона. — Той излезе от кухнята, като опипваше стената по пътя си.
Аметистът улови слънцето и започна да хвърля мънички цветни дъги на тавана. Сега тя разбра защо Ванс беше държал лявата й ръка по пътя за имението. Не беше посмял да довери на Мартин истинското положение на нещата помежду им…
Либи протегна ръка и плъзна пръстените по местата им. Горчиво съжаляваше за необмислените си действия от предишната нощ. Ако зависеше от нея, те никога вече нямаше да напуснат пръста й.
След като изми чиниите, тя забърза към банята до спалнята им и взе набързо душ. Дръжките и ръчките бяха нови и сияеха в безупречна белота. Отново си помисли, че съпругът й беше извършил малко чудо тук, в отдалечения планински район.
Като свърши с подреждането на личните си вещи, Либи се отправи към кухнята, за да приготви специална вечеря. Донякъде я утешаваше мисълта, че Ванс бе само през няколко стаи, а не на хиляди километри на друг континент. Всичко, което й беше казал, й вдъхна желание всяка секунда да бъде на ръка разстояние от него.
Според нея Чарлз не би могъл да дойде тук достатъчно бързо. Ванс отчаяно се нуждаеше от помощ. Радваше се, че има подкрепата на Мартин Дийн, но й мина през ума защо ли не споменава за Питър Фромс, друг опитен администратор. Приятелството им датираше от студентските им години. Веднъж в Лондон тя срещна Питър на един прием в дома на Ансън. Тогава остана с впечатлението, че двамата мъже са близки. И все пак Ванс беше помолил Чарлз да му стане кум. Когато Либи го запита за този избор, й се каза, че Питър не може да дойде. Може би сега би могла да намери подходящ момент да попита Ванс за Питър.
Като реши, че първата им вечеря заслужава нещо специално, тя облече жълта ленена рокля, остави косата си пусната над едното си рамо и си сложи златните обеци, които Ванс й беше подарил преди година. Макар че той не можеше да я види, Либи се чувстваше по-добре, когато бе хубаво облечена.
— Ванс! Вечерята е готова.
Той седеше на въртящ се стол и говореше пред диктофона. Изключи го при звука на гласа й и се обърна към нея.
— Не ми се яде. Хапни без мен.
— Трябва ти почивка — настоя тя.
Ванс потри очи е длани. Изглеждаше изтощен.
— Очаквам важно обаждане.
— Можеш да го приемеш в кухнята. Паят е вече готов, така че не се бави много.
Зелена салата с оцет чакаше в хладилника. Намери бутилка «Ризлинг» в един от шкафовете и я сложи в лед. След като извади пая от фурната, излезе навън, за да набере букет диви цветя. Подреди ги в синьо-бяла порцеланова ваза — част от колекцията, която Ванс беше купил с къщата.
Минутите минаваха. Безгрижието, което изпитваше докато приготвяше вечерята, започна да се разсейва, когато пристъпи към салатата си, все още сама на масата.
Внезапното появяване на Ванс в кухнята накара сърцето й да подскочи. Беше решил да вечеря с нея и трябваше да напрегне всичките си сили, за да не се хвърли в ръцете му.
— Сложила си цветя на масата. Долавям босилек — каза той, като сядаше на същия стол, който беше използвал и на обяд.
— Ммм! И далии, петунии, шибой, кана… О, Ванс, има прекрасно място за отглеждане на билки и цветя под кухненския прозорец. Прелестно е!
— Много си възторжена, Либи — промърмори той, като вземаше вилицата си.
— Защо да не бъда? Имението е великолепно. Не се учудвам, че не пожела да се върнеш в Англия. Ароматът на цветята е божествен. Нямам търпение да разгледам всичко. Нека да пояздим утре още рано сутринта!
— Това е невъзможно! — Ванс преглътна първата си хапка от пая.
— Не виждам защо. Доктор Стилман каза, че си напълно здрав. При това трябва да си липсвал на Диабло през последните седмици и съм сигурна, че конят ти се нуждае от раздвижване.
Устните му се свиха в тънка линия.
— Моят управител се грижи за животните, Либи. Ако толкова ти се иска да излезеш навън, вземи джипа и карай по достъпните пътища през портокаловите горички. Ще можеш да видиш доста много по този начин.
— Бих предпочела да яздя. Ако нямаш нищо против, ще оседлая Диабло.
— Той е прекалено буен дори за теб.
— Тогава и ти язди заедно с мен. Правили сме го толкова пъти. Само бавна разходка из имението…
Настъпи напрегната тишина, през която Ванс взе чашата си с вино и помириса букета.
— Не знаех, че имам такова вино — забеляза той, като пропусна молбата й за езда.
— Намерих го в шкафа. Исках това да бъде нещо като празнуване. Първата ни вечеря сами в новата ни къща.
Гъста руменина оцвети твърдите му скули.
— Както ти казах и преди, имаш талант да готвиш. Всичко беше прекрасно, както винаги.
— Благодаря… — Тя отстрани полупразната си чиния. — Би ли искал да послушаш малко музика след вечеря? Донесох нов запис на Първия концерт за пиано от Брамс. Мисля, че изпълнението на Графман ще ти хареса.
— Не тази вечер, Либи.
— Какво би искал за десерт? — попита Либи с по-безгрижен тон. — Смокиня? Или манго?
— За мен нищо.
Очите й попаднаха на празната му чаша от кафе. Взе каната и отиде към него, за да я напълни. Неволно бедрото й докосна ръката му в същия миг, когато косата й засегна бузата му. Тя чу как той дълбоко пое въздух и неочаквано скочи на крака.
— Лека нощ — измърмори Ванс. В бързината да се отдалечи от нея блъсна рамото си в рамката на вратата и тихо изруга.
По-късно, след като разчисти в кухнята, Либи мина покрай библиотеката. Както и беше предполагала, диванът срещу бюрото му беше приготвен за лягане. Може би управителят на имението му беше помогнал да го оправи. Ванс вече се беше свил между завивките. Тя отиде на пръсти до спалнята и се приготви да си легне. Ще омекне ли някога, ще й позволи ли да му помогне да се отпусне… Да му даде успокоението, което тя копнееше да излее върху него? Горещи сълзи намокриха възглавницата. Каква ирония — след като беше чакала почти три години да му стане жена, сега лежеше сама в леглото и се чувстваше по-нещастна и по-объркана, отколкото през целия си живот…


Четвърта глава

Чукане на вратата събуди Либи от здрав сън. Минаваше десет часа. Не можеше да повярва, че бе спала толкова дълго.
— Ванс? Имаш ли нужда от нещо?
— Извинявай, че те безпокоя — надникна той през полуотворената врата, — но понеже излизам след малко за целия ден, не исках да се събудиш и да се чудиш къде съм.
Либи скочи от леглото и забърза към вратата.
— Мислех, че не искаш да те виждат в кантората.
— Не отивам в Найроби.
— Къде тогава?
— Щом искаш да знаеш, отивам да посетя семействата на, двамата загинали при срутването на мината. Не можах да отида на погребенията им. Те живеят в едно планинско село.
— Как ще отидеш дотам?
— С кола, естествено!
— Имам предвид кой ще кара?
— Джеймс, моят управител!
— Нека аз те закарам вместо него…
— Не, Либи. Казах ти, че искам да стоиш в сянка, докато арестуват някого.
— Сигурно няма да е толкова опасно да дойда с теб… Не би ли изглеждало по-добре, ако сме заедно, когато посещаваш безутешните семейства? След като хората от компанията ти вече знаят, че съм тук, може да им се стори странно, че не сме заедно. Моля те, Ванс… Какво лошо има?
Той имаше вид на човек, чието търпение е на изчерпване.
— Трябва да тръгна веднага. За следобед предсказват дъжд, а започне ли да вали, пътят към селото се превръща в блато.
— Мога да се приготвя за пет минути.
— По-добре си вземи пуловер. Нагоре става все по-студено.
Тя затвори очи, извънредно доволна, че Ванс се съгласи да я вземе със себе си. Реши да не го кара да я чака дълго.
— Ще побързам.
— Приготвил съм кафе и препечен хляб. По-добре първо хапни нещо. През това време ще накарам Джеймс да докара джипа.
Очите й проследиха неговия отдалечаващ се гръб. В риза и панталон с цвят каки, сухото му загоряло тяло изглеждаше по-привлекателно от всякога.
След бърз душ тя си сложи джинси и светлосиня шемизета. Скандинавският й пуловер щеше да й послужи като горна дреха. Остави косата си да пада свободно по раменете й.
Пухкави бели облачета бяха пръснати по небето, когато Либи след двайсет минути маневрираше с джипа по алеята на имението, за да излезе на павираното шосе. Беше свикнала да кара джипове и камиони с ремаркета в коневъдната ферма.
— Сега наляво ли да обърнем, Ванс?
— Карай около трийсет и пет километра, докато стигнеш до първото разклонение. Тогава ще ти кажа накъде по-нататък. Как сме с бензина?
— Показва пълно.
— Добре. Да тръгваме.
Тя наблюдаваше същия пейзаж като вчера — километри с вечнозелени гори, които се редуваха със затревени пространства надлъж и нашир. Не се виждаха никакви хора. Либи се почувства изолирана и същевременно благодарна, че бе в колата на мъжа си. Обичаше приключенията, но беше в Африка и това не беше като да шофира от Лондон за Хамърсмит. Ванс щеше да знае какво да прави, ако пред нея се появеше например лъвица. Беше слушала за подобни срещи в планинските райони. Но с Ванс можеше да посрещне всичко. Фактът, че беше сляп, не променяше нещата. Жалко, че той не го разбираше…
Бяха изминали двайсетина километра, когато тя долови шум, напомнящ гръмотевица. Ванс изглежда отгатна мислите й.
— Не се тревожи. Стадо газели пасе отсам гората. Заедно със зебрите те са животните, които е най-вероятно да срещнеш по време на това пътуване.
— Нещо друго, което трябва да знам? — въздъхна Либи.
Лека усмивка трепна на красивите му устни.
— Съмнявам се, че ще налетим на лъвове или леопарди в този горски район. Те предпочитат сухата равнина с бодливи храсти. Ако искаш да ги видиш, ще трябва да посетиш ловния резерват Масам-Амбосели само на няколко часа път от Найроби.
Когато пристигнаха до мястото, за което я беше предупредил, тя погледна склона малко по-нагоре. Гората беше станала по-рядка и отвъд нея започваха голи хълмове. Усети, че тук определено бе по-хладно заради височината и забеляза, че облаците се трупаха като пред буря.
— Ако се вгледаш внимателно, Либи, ще видиш тесен тревист път между нашето шосе и онова, което завива наляво. Карай по него право в гората. Извива се около девет километра и стига до сечище, покрито с колиби.
Либи не беше забелязала пътя, докато Ванс не й го показа. Той бе почти като пътека, едва забележим сред гъстите вечнозелени гори. Под скритото зад облаците слънце гората беше толкова тъмна, че сякаш беше вечер.
— Разкажи ми за мъжете, които са загинали.
Ванс се размърда на седалката.
— Бяха много работливи, глави на семейства от племето банту. Преди са били пастири. Когато открих мината Найваша, дойдоха да работят при мен. В Кения често има сухи сезони и тогава хората са принудени да си търсят друга работа. Тези двамата решиха да останат в мината, защото им дава постоянен доход, медицинска помощ за семействата им и перспектива за пенсия. Сега искам да изкажа съболезнованията си на жените им и да им обясня, че компанията ще ги издържа.
Либи го изгледа замислено. Той беше щедър — тя го знаеше. Все още й беше трудно да повярва, че някой по всяка вероятност таи завист към неговия успех.
Пътят скоро стигна до едно сечище с десетина колиби. Група деца, облечени в ярки памучни шорти и рокли, забелязаха джипа и се затичаха към него.
— Джамбо! — извика Ванс към тях през отворения прозорец и те му отговориха припряно на суахили.
— Какво им казваш?
— Помолих ги да съобщят на жените защо съм дошъл. Те са много стеснителни.
Децата побягнаха, като бърбореха помежду си. Не след дълго се върнаха и първо заговори най-голямото момче, на около дванадесет години. Ванс се намръщи и Либи разбра веднага, че нещо не е наред.
— Какво има, Ванс?
— Казаха, че не съм добре дошъл тук. Жените не искали да говорят с… убиец. Тъкмо от това се боях. Според тях всичко, свързано с мен и моята компания, носи смърт.
— Говорят ли английски?
Ванс кимна.
— Тогава може би жените ще изслушат мен. Знаят ли, че си загубил зрението си при същата злополука? Биха могли доста да променят отношението си.
— Остави, Либи, безсмислено е!
— Ванс, не разбираш ли? Те скърбят и ще почувстват, че мен също ме боли. Може би като разберат това, ще се съгласят да те изслушат. Струва си да се опита.
— Не трябваше да те вземам със себе си! — Той се шляпна раздразнено по крака. — От тяхна гледна точка ти също носиш нещастие, защото си моя жена.
— Не и ако имам какво да им кажа… Ванс, ти дойде тук, за да се опиташ да облекчиш мъката им. Нека не си отиваме, преди да сме изчерпали всички възможности.
Ванс протегна ръка и сграбчи китката и.
— Виж какво, Либи! Тези жени са враждебно настроени в момента. Ти не познаваш техните вярвания и начин на живот. Положението е деликатно и никак не е безопасно за теб.
Той я стисна по-здраво и тя го погали с другата си ръка.
— Поне помоли децата да ги попитат дали биха желали да разговарят с мен. Най-много да откажат.
Ванс пусна китката й и се дръпна от ръката, която галеше неговата. След няколко секунди каза нещо на децата и те изтичаха. Не след дълго всичките се върнаха обратно. «Говорителят» посочи Либи.
— Ти можеш да идеш. Но не и той.
— Това не ми харесва, Либи. По-добре не отивай.
Сърцето й биеше силно.
— Искам да отида… Признавам, че съм нервна, но имам известна представа как се чувстват тези жени.
Лицето му изразяваше безпокойство.
— При първия тревожен признак извикай и не спирай да викаш.
— Обещавам! — Тя последва децата към една колиба до гората.
Когато приближи входа, жена в рокля на цветя излезе оттам с бебе на ръце и току-що проходило дребосъче, стиснало полата й. Друга жена стоеше на входа. Тъмните им очи я гледаха без най-малък проблясък на благоразположение. Либи не изпитваше страх, само съжаление, че са загубили съпрузите си. Ванс, в края на краищата, беше жив…
— Аз съм Либи Ансън — започна тя и пъхна ръце в задните си джобове. Те не казаха нищо. Либи се прокашля. — Зная, че съпрузите ви ги няма и нищо не може да ги върне, но моят мъж иска да ви съобщя, че компанията ще ви плаща издръжка до края на живота ви. — Жените просто стояха. Нямаше представа дали я бяха разбрали. — Вярно е, че моят съпруг е жив, но злополуката засегна и него. Той вече не вижда и понеже е сляп, мисли, че вече не е мъж. И затова иска да ме отпрати. Аз пък искам да остана, защото го обичам така, както вие обичахте мъжете си. — Жените приближиха с една крачка. Либи пое дълбоко въздух и продължи. — Моят съпруг страда и ако му разрешите да ви помогне, ще го облекчите. Той не можеше да ви посети досега, защото едва вчера излезе от болницата. Първото нещо, което ми каза тази сутрин, беше, че иска да дойде при вас, за да се убеди, че сте добре и да ви увери, че няма защо да се безпокоите за пари.
— Някои хора казват, че злополуката е станала заради него — каза бавно жената, която стоеше по-близо до Либи.
— Какъв смисъл има да причинява злополука, от която да ослепее? — отвърна Либи, втренчила очи в жената, докато тя не отвърна поглед. — Опитва се да открие кой причини аварията и когато го издири, ще го накажат.
— Къде са вашите деца? — попита стеснително другата жена.
Либи преглътна мъчително.
— Докато мъжът ми се безпокои за вас и компанията, деца няма да има.
Жените се погледнаха една друга, след това — Либи.
— Искаш ли деца?
— Много — последва отговор от дълбочината на сърцето й. — Искам дъщери и синове, хубави като вашите.
— И мъжа ти не може да види очите ти?
— Не. Всичко му е като нощ.
— Човек не трябва да вижда, за да прави деца — усмихна се слабо другата жена.
— Права сте, но господин Ансън е много горд. Знаете ли какво значи това?
Жените кимнаха. Едната каза:
— Когато мъжът ми се връщаше от лов без месо, изчезваше за три дни. Не можех да го намеря.
Трите жени се спогледаха разбиращо.
— Господин Ансън е в колата. Би искал сам да ви каже тези неща, ако ме последвате. — Без да чака отговора им, Либи тръгна към джипа.
Ванс стоеше пред него със скръстени на гърдите ръце. Успокояваща гледка.
— Всичко е наред, Ванс — измърмори тя и докосна ръката му. Тялото му се поотпусна и той неочаквано сложи ръка на раменете й.
Двете заговориха с него на суахили доста сдържано, но той им отговаряше топло и последва дълъг разговор. Либи не се нуждаеше от преводач. Всичко, което Ванс изпитваше, беше отразено в очите и жестовете му. Той измъкна два плика от джобовете на ризата си и започна да ги увещава да вземат парите. След известно колебание те приеха дарението.
— Изглеждат напълно спечелени от теб и ни канят да останем за обяд. Не можем да откажем — прошепна Ванс и стисна рамото й. — Опитвай всичко, което ти предложат.
Нещо в поведението му й подсказа, че я очакват изненади.
— Ще ям всичко, което и ти.
Те отидоха заедно до празно място извън колибите, което изглежда беше общата трапезария. Дълги пръти бяха кръстосани край разпален огън и нещо като торба висеше над него.
Ванс се настани върху утъпканата земя и дръпна Либи до себе си. Пред тях поставиха дървени прибори и блюда, напълнени с разнообразни ястия, които за Либи бяха съвсем непознати. При първата хапка тя помисли, че яденето имаше вкус на царевица, батати и жилаво пиле. Всичко бе топло и огънят беше много приятен. Небето изглеждаше все по-заплашително и огромни буреносни облаци се движеха бавно над главите им, придружени от студен вятър.
— Трябва да се измъкнем оттук, Либи. Мирише ми на дъжд. — Те довършиха яденето си и колкото можаха по-учтиво обясниха, че трябва да си отидат, преди да избухне бурята. Благодариха сърдечно на домакините и забързаха към джипа.
Първите капки тупнаха по стъклото, когато Либи запали мотора. Пороят започна, преди да изминат и два километра. Ванс не беше преувеличил. Под рядката трева се криеше гъста, хлъзгава кал, дълбока почти педя. На Либи й се струваше, че кара по ледена пързалка, още повече, че през целия път до главното шосе се движеха по наклон.
— Не мога да контролирам колата… — смути се тя.
— В такъв случай бавно отбий встрани и изключи мотора. Ще изчакаме облакът да отмине.
— Ще опитам — промълви Либи неуверено, но когато понечи да изпълни съвета му, джипът направи полукръг. Бързо превъртя кормилото и колата се устреми към другия край на пътя.
— Ванс! Катастрофираме! — Миг преди блъсването ръцете му обгърнаха раменете й. Тя очакваше трошене на стъкла и дрънчене на метал, но чу само меко триене на борови иглички по колата. Дъждът се засили.
— Всичко е наред, Либи — мърмореше той пресипнало и трескаво я целуваше по шията, докато тя спря да трепери. — Само здравата заседнахме в боров гъсталак.
Тръпка разтърси тялото й и Либи се притисна до него.
— Никога в живота си не съм била толкова уплашена… Кормилото направо изхвърча от ръцете ми!
— Шшт! — Той наведе устни към нейните. — Вече свърши… Не мисли за това… — После започна да я целува така жадно, че беше невъзможно да не му отговори. Либи не можеше да му се насити и целувките се сливаха в една. Екстазът от прегръдките му надмина мечтите и дори спомените й. Почти несъзнателно ръката й се вмъкна под ризата му.
— Обичам те — прошепна тя и покри лицето му с целувки.
Внезапно той изпусна дълга въздишка и внимателно, но решително я отстрани от себе си.
— Изглеждаш напълно оправена от малкото ни приключение. Ще изляза и ще опитам да разбера колко дълбоко сме затънали.
Либи бързо дойде на себе си. Връщането й към действителността беше за нея по-шокиращо, отколкото самото произшествие. Може би само беше искал да я успокои, но суровата страст на целувките му я бе накарала да пламне. Струваше й се, че ако я докосне още веднъж, ще задими…
Дъждът още валеше равномерно, когато Ванс скочи в джипа. Смъкна анорака си и го хвърли отзад, след това избърса калните си ръце с книжната салфетка, която Либи му подаде.
— Заседнали сме тук и трябва да изчакаме, докато спре дъждът. Когато започнеш да виждаш достатъчно, за да дадеш заден ход, ще бутна колата. Мисля, че ще успеем да се измъкнем до главното шосе без особени затруднения.
— Докога ли ще вали?
— Няма да е дълго. Включи запалването и ще пусна отоплението.
Не след дълго в джипа стана топло и уютно. Ванс опипа облегалката на нейната седалка и затършува по пода за една чанта. Отвори я и извади, от нея бутилка бренди.
— Виж — това е комплектът ми за бърза помощ, но сега е един от редките случаи, когато трябва да го използвам. — Той пипнешком извади отнякъде термос и отвинти капака му. — Искаш ли да пийнеш? — Ванс внимателно наля малко бренди и й предложи първата глътка.
— Благодаря… — Парливата напитка обгори гърлото й и тя се закашля.
Когато му подаде чашата, той бързо допи останалото. После веднага си напълни нова чаша. Обикновено беше въздържан и сега желанието му да пие я изненада.
След известно време разбра, че дъждът бе спрял. Беше толкова заета да го наблюдава, че не беше забелязала.
— Ванс!
— Да?
— Ще опитаме ли да се измъкнем? Дъждът спря.
— След малко.
— Става късно… Скоро ще бъде тъмно.
— Винаги е тъмно… Не се страхувай.
— С теб никога не се страхувам… — пое дълбоко въздух Либи.
— Тогава си в безопасност като в ада! — След тази забележка той се намести по-удобно до прозореца и заспа.
Либи не знаеше да се смее ли или да плаче и се облегна назад. Обърна глава към съпруга си. Малко по малко клепките й се затваряха.
Изведнъж осъзна, че Ванс я разтърсваше, за да я събуди.
Либи!
Тя отвори очи и с изненада откри, че беше заспала до рамото му. Огромна бяла луна се беше появила над върха на възвишението. Не беше останала и следа от облаци.
— Какво показва часовникът ми?
Либи се разсъни и седна.
— Десет и четиридесет и пет.
Той измънка нещо неразбираемо.
— Извинявай, че така съм заспал до теб…
— Всичко е наред.
— Не, не е! — извика Ванс с глас, пълен с остро отвращение от себе си. — Би трябвало да падна на колене пред теб за това, че оправи нещата с онези жени днес. За това се искаше смелост. — Той потърси анорака зад себе си и отвори вратата. — Включи на заден ход и когато ти кажа, натисни педала за газта. Може пък да стане чудо и да успеем… — След десетина опита успя да избута джипа до края на пътя. Скочи вътре, почти възторжен от края на произшествието. — Хайде да си вървим вкъщи!
Вкъщи… Дори да беше грешка на езика, Либи се подчини на думите му с най-голямо удоволствие.


Пета глава

Първата седмица премина бързо. По мълчаливо споразумение Ванс не ходеше в кантората в Найроби. Закусваше с Либи, а след това прекарваше времето си със своя управител и си идваше само за обяд. Либи на свой ред переше, чистеше и приготвяше вечерята. Тя най-много ценеше вечерите си с Ванс.
Той се къпеше и се преобличаше. С удоволствие изпиваха по шери на верандата, после вечеряха заедно. Обикновено прекарваха вечерта спокойно, слушаха класическа музика. Говореха си за всичко, освен за себе си, за чувствата си, за бъдещето си. И всеки, който ги видеше, би помислил, че са напълно потънали в съпружеско щастие. Никой не би могъл да предположи, че между тях не съществува присъщата на брака интимност.
След онази нощ в гората Ванс правеше всичко възможно да поддържа определено разстояние помежду им. А Либи знаеше, че в момента, в който започнеше да стои по цели дни в кантората си, отношенията им щяха да се променят още повече. Той щеше да се притеснява за разследването, а след пристигането на Чарлз едва ли изобщо щяха да имат време да останат насаме.
В неделя сутринта тя се събуди със съзнанието, че това е последният му ден вкъщи, преди отново да тръгне на работа. Помоли го да се срещнат пред конюшнята и да пояздят, но за нейно разочарование Ванс отговори уклончиво.
Сложи си джинси и реши, че ще отиде да язди сама. Дните ставаха по-топли и по-хубави и нямаше и облаче на небето. Намери Диабло в края на конюшнята. С удоволствие вдишваше познатия мирис на коне, обработена кожа и сено. Усети силно желание да види собствения си кон, Кинг, но мисълта да язди жребеца на Ванс я изпълваше с трепет.
Той изцвили при нейното приближаване и започна да я души, когато влезе при него. Тя му заговори нежно, като галеше носа и челото му.
— Е, Диабло, отдавна не сме се виждали, красавецо. Искаш ли да пояздим? Ванс мисли, че не мога да се справя с теб, но ние знаем по-добре, нали?
На стената висеше юзда. Тя я сне и я пъхна в устата на коня. След това го изведе навън. Той изглеждаше по-спокоен от всякога, когато вървяха към слънчевата светлина.
— Мисля, че ти обясних, че никога няма да яздиш Диабло сама, Либи!
Тя се обърна и го видя застанал на входа на конюшнята. Веднага забеляза колко добре му стояха тениската и джинсите, които носеше с небрежна елегантност. По липсата на по-силна дума, Ванс беше хубав мъж.
— Очаквах да те намеря тук… Личи си, че Диабло умира от желание да си полудува. Няма ли да пояздиш малко с мен?
Светът замръзна на място за секунда. Тръпка премина по тялото й, когато сграбчи предложената й ръка и се метна на гърба на Диабло пред Ванс. Често бяха яздили заедно неоседлан кон. Той винаги беше настоявал да яздят притиснати в едно цяло и шепнеше, че не иска нищо да ги разделя.
Диабло играеше на място и гореше от нетърпение да се наслади на сутрешната си разходка. Силните ръце на Ванс обгърнаха талията й. Либи се облегна на гърдите му, като усещаше ударите на сърцето му. Заля я вълна от смесени чувства — вълнение… въодушевление… нежност. Любов към този човек, чието мъжество се подлагаше на изпитание всеки ден, всяка минута. Тя затвори очи и се опита да си представи как ли се чувства един сляп.
— Къде ще отидем най-напред?
— Карай към слънцето — предложи той и потупа Диабло по хълбока.
Жребецът тръгна по алеята със спокойна крачка. Стопанството се гушеше в долина, гъсто засадена с портокалови дръвчета. Безкрайните, падини и склонове на хълмовете бяха постоянен източник на очарование за Либи. Те препускаха в лек галоп покрай нови горички от праскови, сливи и круши, натежали от цвят, който излъчваше опияняващ аромат.
Диабло сякаш се почувства свободен, когато напуснаха градините. Той се впусна в ритмичен галоп през тревата. Жребецът откликваше моментално на най-лекото докосване на Ванс, на най-меките му команди. Либи само държеше поводите и седеше до съпруга си. Въпреки че по-рано бяха яздили така много пъти, тя никога не беше изпитвала такова изострено усещане за света около себе си. Но все пак Уайт Оукс в Англия не можеше да се сравнява с това място…
По-късно той забави хода на Диабло. Досега никой от тях не беше изпитал потребност да говори. Либи усещаше по отпуснатото му тяло, че му бе приятно. Ездата беше толкова ободряваща, че беше забравила слепотата на съпруга си…
— Какво ли би било, ако сега полетим право срещу вятъра? — попита тя и обърна глава настрани, за да зададе въпроса си. При това неволно закачи твърдата му челюст с устните си и усети тръпката, която премина през цялото му тяло. Нямаше намерение да го предизвиква, след като твърде често беше понасяла гнева му, откакто бяха излезли от болницата в Найроби. Всеки път, когато той се дръпваше от нея, Либи страдаше повече от преди. — А, Ванс? — плахо продължи тя.
— Ако ме питаш дали слепотата прави язденето ми с теб различно от последния път, отговорът е «не». И тогава, не можех да виждам нищо от това изобилие от черна коприна пред погледа си — отговори той нехайно, като накара сърцето й да заудря лудо. — Радвам се, че не си я отрязала. Хубаво е да знаеш, че някой неща си остават същите. — Гласът му имаше дрезгавия тембър, който не беше чувала отдавна, и Либи усети, че премалява от желание.
Диабло спря до група дървета да пощипне от сладката трева. Ванс вдигна лице към небето и пое дълбоко дъх.
— Разбирам по положението на слънцето, че дълго сме били навън. По-добре да се връщаме. Очаквам няколко обаждания.
Либи вътрешно се разбунтува.
— Все още е рано. Имаш ли нещо против да слезем за малко?
Ванс замълча за момент.
— Да не ти е лошо? — Тонът му беше примесен с тревога — обнадеждващ признак, че не бе така безразличен към нея, както се мъчеше да изглежда. Тя искаше тази сутрин да не свършва, защото знаеше, че щом се върнат, той щеше да се затвори в библиотеката и нямаше да го види до вечерта.
— Никога не ми е било по-добре, но отдавна не съм яздила и малко се уморих.
Либи усети, че го ядоса, но Ванс не каза нищо. След миг разбра, че е слязъл. Погледна надолу към мъжа си, когото в този момент обичаше повече от всякога. Той вдигна ръце — почти нетърпеливо, както й се стори — за да й помогне да слезе.
Дали от блясъка на кадифените му очи, дали от желанието да остане в ръцете му, но в бързината да скочи при него тя метна крака си над Диабло прекалено силно, от което полетя стремително към Ванс. Двамата се проснаха в тревата и от гърлото му се изтръгна стон.
— Ванс! — изпищя Либи и се изправи на колене. Наведе се над него и обхвана лицето му с ръце. Рохкавата земя беше омекотила падането му, но явно беше ударил главата си в един изпъкнал камък и сега лежеше зашеметен.
— Мили! — неволно се изплъзна от устните й. — Добре ли си? Моля те… Моля те, бъди добре! — Тя преглътна ридание и сълзи рукнаха по бузите й. Прекара внимателно ръце през гъстата му кафява коса и напипа малка подутина близо до дясното му слепоочие. Още не беше отворил очи, но за щастие като че ли дишаше нормално. — Ванс! — извика Либи и покри лицето му с леки целувки в желанието си да го облекчи по единствения начин, който знаеше. Ужасът й се увеличи, когато осъзна, че ударът беше от същата страна, от която бе и предишният. — Събуди се, Ванс! Моля те, събуди се! — Нейните себични желания го бяха довели до това, измъчваше се тя. Бяха далече от къщата и наоколо нямаше жива душа.
— Либи! — Дланите му се плъзнаха нагоре по голите й ръце. Тя вдигна глава от шията му, която беше мокра от сълзите й. Полузатворените му очи сякаш гледаха право през нея. — Ранена ли си? — бързо попита той.
Тя едва повярва на тревогата му за своята безопасност.
— Добре съм, Ванс… — Либи преглътна с мъка. — Ти си ранен! Имаш подутина отстрани на главата си, близо до старата травма. Аз съм виновна — слязох прекалено бързо…
— Кажи ми истината, Либи! Преди малко не ти беше добре!
— Кълна се, че нищо ми няма, Ванс! Само исках да дадем на Диабло малка почивка и да пораздвижа вдървените си мускули.
Той изглеждаше наистина разтревожен.
— Ако само можех да видя сам, че ми казваш истината! — Ванс заопипва прасците й, сякаш искаше да се увери, че не е на парчета. — Какво е това на теб? — Ръцете му стигнаха до откритата й блуза и това ново усещане беше толкова различно, че въздишка на удоволствие се изтръгна от леко отворените й устни. Изглежда допирът до сатенената й кожа му хареса и той продължи да я гали по шията, по врата, докато пръстите му се свиха конвулсивно в косата й. — Кълна се, че не исках да стане така — прошепна Ванс и наведе главата й към своята, докато диханието им се сля. — Либи…
Устата му се сключи с нейната в силен порив. Привлече я към себе си и те се прегърнаха.
Земята се завъртя, когато Либи се отдаде на тази дълго потискана страст. Той жадно поемаше устните й отново и отново. Тя се чувстваше без кости, без тегло, унесена от силното желание. Сърцето й и разумът й бяха негови — да моделира от тях каквото си иска. Либи се извиваше в прегръдките му, останала без дъх, прекалено замаяна, за да чуе неуморното риене на Диабло малко по-нататък.
Жребецът започна да пръхти и диво да цвили. Копитата му удряха затревения торф с яростни движения и звуците, които издаваше, бяха почти зловещи. В този момент Ванс така стремително я затъркаля през тревата, че дъхът й спря.
— Не мърдай! Не издавай звук! — Той запуши устата й с ръка. Стискаше я в болезнена прегръдка, но за нея тя беше добре дошла. Беше прекарала около коне целия си живот и разбра, че Диабло се бори с някакъв смъртен враг. Това беше стихийна, първична страна. Либи се притисна още по-силно до стегнатото тяло, което я заслоняваше от опасността.
Най-после, когато мислеше, че не може повече да понася неизвестността, конвулсивното тъпчене на Диабло затихна. Тогава тя чу тихото му цвилене и пръхтене. Онова, което беше досаждало на големия жребец, вече не беше заплаха и Ванс отслаби прегръдката си.
— Бавно, без никакъв шум, вдигни главата си, Либи. Надникни над рамото ми. Диабло се бореше със змия… Чух я да съска секунди преди да я стъпче. Кажи ми какво виждаш!
— Имаш право. Змия е… — Гласът й затрепери.
— Опиши ми я!
Либи облиза пресъхналите си устни.
— Не съм сигурна. Дълга е почти метър, с нещо като качулка. Мисля, че е мъртва.
— А цвета й?
— Не съм сигурна. Сиво-кафяв?
— Точно както си мислех! Стой където си! — Безшумно като котка Ванс се надигна и подсвирна. Диабло изцвили и тръгна към господаря си. Ванс се изправи на крака и заговори тихо на животното, като поглади глезена му и избърса пяната от едрата му шия. — Качи се на Диабло, докато още го успокоявам, Либи. Той доста се изплаши.
Тя се изправи и се метна на гладкия гръб на жребеца. Конят трепна под нея: Очите й неволно потърсиха змията, която лежеше безжизнена в изпомачканата трева. Ванс ловко се намести до нея и се отправиха обратно към къщата. Той пусна Диабло в пълен галоп, като и двамата държаха поводите. Забавиха до лек галоп, когато достигнаха първата овощна градина.
— Веднага ще кажа на Джеймс да изпрати някой от работниците да изхвърли змията и да провери дали няма други. Не съм виждал тук змии от година. Това е рядък случай, Либи. Но го приеми като предупреждение и никога не язди сама. Една плюеща кобра е смъртоносна и се цели в очите. Отровата й може да те ослепи за минути.
На Либи й прилоша.
— Никога няма да яздя без теб!
— Значи се разбираме…
— Да.
— Слава богу, че не изпадна в паника… — Гласът му беше пресипнал от напрежение и нещо като възхищение.
— Ти не ми даде възможност. Нямах представа къде съм, когато… Искам да кажа… — Споменът за станалото се върна при нея и я изпълни с трепет.
— Обяснение не е необходимо. Забрави всичко, което се случи там, Либи. Защото няма да се повтори повече!
Неговата мрачна декларация я хвърли в пропаст, която сякаш я погълна жива. Сляп или не, Ванс беше поел отговорността от момента, когато излязоха от обора. Положително можа да разбере, че загубата на зрението му не го бе лишила от мъжествеността му и от способността му да я защитава. Напротив, слухът му изглежда бе станал по-остър. Тя дори не беше чула съскането на змията. Това доказваше колко добре можеше Ванс да се справя в своя нов, тъмен свят.
Трябваше незабавно да се погрижи за подутината на главата му. Либи отвори един от кухненските шкафове и извади оттам таблетки против болка и пакет за лед, който напълни бързо.
— Ванс? — почука тя на вратата на библиотеката.
— Няма нужда, Либи!
— Остави аз да преценя това! — Без да чака повече за разрешение, тя влезе в стаята. Той беше по хавлия и седеше на ръба на дивана. Една черна вежда се издигна язвително.
— Защо си правиш труда да чукаш?
Трудно можеше да повярва, че това бе същият човек отпреди половин час, който беше започнал да се люби с нея в тревата. Тялото й още гореше. Как можеше да седи тук толкова спокойно след онова, което се бе случило между тях?
— Не си спомням да ми поиска разрешение, когато ме спаси преди малко. Някои ситуации диктуват как да се постъпва. И като гледам цицината на сляпото ти око, знам точно какво ще направя. Легни, Ванс, и сложи този пакет на главата си. Донесох две от таблетките, които доктор Стилман предписа да взимаш при болка, и ще ти донеса чаша вода.
Либи не дочака отговор и отиде в банята, за да донесе вода. Когато се върна, забеляза, че бе последвал съвета й. Лежеше на леглото и държеше леда на слепоочието си с изопнато от болка лице.
— Ето вода. — Тя прекара ръката му по чашата. — Вземи таблетките. Те ще облекчат болката. — За нейна изненада той посегна към лекарството и го глътна без спор, като остави празната чаша на шкафчето. Либи забеляза, че бе пребледнял и тревогата й нарасна. В стаята беше прохладно. Може би трябваше да го завие с лекото памучно одеяло, което беше метнато върху леглото.
— Суетиш се, Либи — измърмори Ванс, докато тя стоеше нерешително. — Хайде да свършваме с това. Завий ме и турни възглавниците като прилежна женичка. Изиграй го до край.
Либи сложи ръце на хълбоците си. Ванс беше безпомощен почти като ядосан тигър с трън в лапата. Несръчно простря одеялото върху него с треперещи ръце. После излезе от стаята, почти готова да тръшне вратата, но не искаше да му достави чак такова удоволствие.
Като знаеше, че и двамата имат нужда да хапнат, забърза към кухнята, за да приготви обяд. Когато се върна в стаята му, той беше дълбоко заспал. Лицето му беше отпуснато, но одеялото беше усукано около него, сякаш се беше търкалял по леглото. Тя се приближи и видя, че пакетът с лед беше паднал на пода.
Либи се наведе да го вземе, за да го постави на слепоочието му и забеляза мъниста от пот над горната му устна. Пипна челото му. Беше горещо! Разтревожена, тя отиде до телефона и се обади на доктор Стилман. Накрая сестрата го откри, след като го издирва по цялата болница. Либи подробно му описа събитията, които бяха предизвикали цицината на челото и последиците.
— Не вярвам, че е нещо сериозно, госпожо Ансън — каза той. — Едва ли е нещо повече от леко сътресение. Едно лошо удряне на главата естествено може да причини подуване, дори гадене и треска. Постъпили сте правилно. Но за ваше и мое успокоение проверявайте от време на време през следващите дванайсет часа дали дишането му е нормално. Ако спи прекалено много, обадете ми се. И искам сутринта да го видя в болницата.
— Благодаря ви, докторе! Ще се погрижа да бъде там… — Знаеше, че няма да може да се съсредоточи върху нищо друго, щом Ванс бе в такова състояние, затова донесе сандвича си в неговата стая и си избра една книга от библиотеката му. Така щеше да може да чете и същевременно да го наблюдава. Книгата я погълна за известно време, но щом чу, че Ванс се размърда, я остави. Той се събуди напълно и седна в леглото. Либи забеляза с голямо облекчение, че цветът му се беше оправил.
— По-добре ли си?
— Либи? — промърмори той, сякаш още имаше нужда да се ориентира. — Какво правиш тук?
— Започна да вдигаш температура и като не се събуди, обадих се на доктор Стилман…
— Какво? — гръмогласно я прекъсна той.
— Не се сърди, Ванс. Трябваше да бъда абсолютно сигурна, че съм направила каквото трябва. Иска да те прегледа в болницата утре сутринта.
— Как си посмяла! — Тъмнокафявите му очи искряха от гняв.
— Посмях, защото имаше нужда от помощ и преди всичко, защото падна заради мен.
Ванс се изправи на крака.
— Разреших ти да гледаш на тази къща като на своя. Но не е твоя работа да се бъркаш в живота ми, Либи! Аз ще викам доктор, когато намеря за добре. Ясно ли е? — Той изтрополи към банята в края на коридора.
— Да му се обадя ли, за да отменя посещението, или сам ще го направиш?
— Просто ме остави на мира! — изкрещя Ванс.
Либи се насочи вбесена към кухнята и пъхна обеда му в хладилника. Когато погледът й попадна на джипа, паркиран отзад, без колебание излезе от къщата и тръгна към него. Ванс така я ядоса, че почти беше решила да остане навън цяла нощ. Нямаше да му навреди да се разтревожи малко за разнообразие.
Нямаше представа къде отива… Само, че шосето евентуално беше за Найроби. На половината път осъзна, че отново бе позволила на Ванс да я извади от равновесие.
В близкото село пазарува цял час, като спря да купи и пресен ананас от една крайпътна сергия, преди да обърне обратно. Докато влезе в алеята пред къщата, вече се бе успокоила достатъчно.
— Като че ли си изкупила всички припаси наоколо…
Либи се обърна по посока на гласа му. Беше третото й отиване към багажника, за да пренесе покупките си. В снизходителния му тон нямаше и следа от гнева, който беше проявил преди това. Очевидно самотата беше внесла успокоение в неговия следобед. Би трябвало да е доволна, но част от нея се надяваше, че все пак му е липсвала. Очите й бързо потърсиха слепоочието му — подутината беше спаднала.
— Открих, че местният пазар е невероятен. Невъзможно е да влезеш в някой от онези магазини и да излезеш с празни ръце.
— Това ми казват и обедняващите женени мъже, които познавам.
— Обещавам да не те пращам в бедняшки приют — разсмя се Либи, — но ми дай няколко години време.
Чак когато усмивката му изчезна, тя разбра какво бе казала. Настъпи неловка тишина.
— Ще отида да приготвя вечерята… — Либи грабна мрежа с продукти и тръгна към летящата врата.
— Вече е приготвена!
Тя се увери в това веднага щом влезе в кухнята. Приятен аромат на картофи и пържен лук се носеше във въздуха. На скарата бифтеците бяха готови, масата беше сложена. Доказателство за неговата несломима воля, помисли Либи. Ето резултатът от гнева му. Истинска крачка напред!
— Ще отида да се освежа и ще дойда след няколко минути.
— Мартинито ще те чака на верандата, когато бъдеш готова.
— Звучи чудесно… Ще побързам!
— Либи?
— Да? — Нерешителният му тон я обезоръжи.
— Знам колко много работиш, откакто дойдохме тук. Нямах намерение да те товаря с цялата домашна работа, но, както ти обещах, когато пристигнахме, оставям ти да решиш това.
— Не се безпокой, Ванс. Доколкото знам от омъжените си познати, едното си върви с другото.
Вечерята премина в мълчание. Ванс прекъсна продължителната тишина, като й предложи още бифтек.
— Не мога да хапна нищо повече. Взех си по два пъти от всичко. На път си да станеш отлична съпруга, Ванс.
— Ако се опитваш да, ми кажеш, че и един сляп не е безполезен, не го прави. Джеймс свърши повечето работа.
Тя внимателно постави кафето си в чинийката.
— Благодарях ти за чудесната вечеря, но ти не можеш да различиш комплимента дори ако връхлети върху теб.
— Сигурно — долетя подигравателен отговор. Либи стана от масата.
— Утре ще те закарам на работа. Ако Чарлз ще живее при нас, трябва да приготвим стаята.
— Ще говоря с Джеймс да намери майстори за ремонт. Но за мебелите ти ще се погрижиш. При Каулдър можеш да намериш всичко необходимо, те ще го доставят.
— Когато свърша можем ли да обядваме заедно?
Той поклати тъмната си глава.
— Денят ми утре е препълнен. Ти ще се върнеш вкъщи, а аз ще намеря кой да ме докара. И, за твое сведение, открил съм ти сметка в Лойдс. Тегли колкото ти е нужно.
— Не те ли е страх, че ще офейкам с всичките пари? — попита тя с надеждата да разведри малко обстановката.
— Ако от нещо наистина ме е страх, то е, че няма да го направиш.
Ръцете й се свиха в юмруци.
— Какво става, Ванс? Дали тази подигравка с брака не става прекалено трудна за овладяване? Може би трябва да се обадиш на Чарлз и да си направите нова «среща на върха»! Да му кажеш, че си се уморил да играеш на лудо влюбен младоженец.
— Стига, Либи! Не трябваше да казвам нищо. Ако искаш да знаеш, ненавиждам мисълта да те въвличам в тази мръсна бъркотия… Особено когато не знаем какво ни чака занапред.
— А някой знае ли?
— Говорим за човек или група хора, които са готови на убийство, за да постигнат целите си.
Тя стана от масата и започна да прибира чиниите.
— Ти ме помоли за помощ и аз се съгласих. Както ми беше казал по-рано, цялата ти компания очаква да я ръководиш. След срещата с онези жени разбирам много по-добре какво е заложено на карта тук. Аз вече не съм просто замесена, аз съм участник. Както и ти.
Ванс се изправи в пълен ръст.
— Това може и да е вярно, но ще те държа настрана. Не си и помисляй да дойдеш в кантората. Искам служителите ми да те виждат колкото може по-малко. Свърши си работата в Найроби, след това се върни право в имението. Джеймс има строга заповед да те пази постоянно, докато съм в града. Ако има нужда да ми се обадиш, оставил съм телефоните в кабинета.
Либи слушаше не само с разума, но и със сърцето си. Присъствието й се оказа с добри и лоши страни. Нямаше никакво намерение да прибавя към грижите му нови.
— Либи — продължи той настоятелно, — предпочитам да стоиш далече от Найроби. От време на време ще те моля да ме закарваш в кантората, но искам оттам да се връщаш право вкъщи. Тук си в много по-голяма безопасност. Ако ще отсъствам през нощта, Джеймс ще оставя Ангъс, своята немска овчарка, да пази. Те двамата охраняваха къщата, докато бях в болницата.
Либи го успокои, че ще бъде внимателна. Споразумяха се, че тя ще го закарва в Найроби през следващата седмица, като използва случая да свърши колкото може повече от необходимите неща. Когато това беше уговорено, Ванс отиде да си легне, а тя започна да мие чиниите.
Когато избърса масата, разбра колко силно й се искаше да поговори с някого. Тук още нямаше приятели и никого, пред когото да се разтовари. Може би ще спре край болницата утре, след като остави Ванс в кантората му. Доктор Стилман беше споменал някаква госпожа Грейди, една от старшите сестри, която работеше със слепи пациенти. Може би тази жена би могла да й помогне с нещо… Как да накара Ванс да разбере, че единствената й мисъл, единственото й желание беше да му бъде истинска жена…


Шеста глава

— Маркирането на дрехите и обувките му е лесната част. Но трябва да намерите подходящ начин да му съобщавате какво смятате да правите. Няма никакво съмнение, че ще ви пренебрегва или порицава — просто трябва да бъдете търпелива.
— Какво ще кажете за бастуна? — въздъхна дълбоко Либи. — Той все още се блъска в предметите, госпожо Грейди.
— Още не споменавайте за него. Ще му потрябва, когато му дойде времето, може би когато си счупи крака! — Сърдечната англичанка се засмя на шегата си, но Либи не можеше да си представи нещо по-лошо. — Какво още се върти в главата ви, госпожо Ансън? — любезно попита тя.
— Дори не знам откъде да започна…
— Тогава елате пак следващия път, когато идвате в Найроби. Винаги мога да ви приема.
— Благодаря, госпожо Грейди. Може би точно така ще направя. Засега ще докарвам Ванс на работа всяка сутрин и ще се отбивам тук понякога.
— Ще ви очаквам. Междувременно, един малък съвет — продължавайте да го обичате! Това е най-доброто тонизиращо средство, известно на света.
Какво друго би могла да направи, си мислеше Либи, но си отиде от сестринската стая в по-добро настроение. Като се върна в къщата, тя прекара деня в спалнята си над кутия снимки, които беше донесла със себе си от Англия. Имаше фотографии на майката на Ванс, починала преди много години, няколко на баща му от по-младите му години като инженер в Кения, работещ на един от язовирите.
Либи извади снимките на родителите си, на истинския си баща, на най-добрите си приятелки. Отне й часове да ги сортира на купчинки — едни да се сложат в рамки, други да се поставят в албуми. Искаше да заобиколи Ванс и себе си със спомени…
На следващия ден тя се разходи из къщата и обмисляше идеи за подреждането й, докато работниците преобразяваха спалните и жизнерадостният им говор оживяваше къщата.
В сряда поръча мебелите при Саулдър и те пристигнаха след два дни. Либи накара да поставят двойните легла в новобоядисаните спални, след това прекара по-голямата част от деня в търсене на подходящи дреболии и предмети, за да създаде топла, предразполагаща атмосфера.
С изключение на кратките закуски и пътуванията в колата до Найроби, тя почти не виждаше съпруга си. Някой от служителите му го докарваше вкъщи всяка вечер доста след мръкване. Той изчезваше в библиотеката, като казваше на Либи да не му слага вечеря, защото вече е ял.
Ванс изглеждаше твърдо решен да я отдалечи от себе си, а това на свой ред затвърдяваше още повече намерението й да стане незаменима за него. Но постоянното отбиване на всеки неин опит за близост я съсипваше. Все пак госпожа Грейди я беше успокоила, че с времето нещата щяха да се променят.
Тази вечер тя положи особено старание за вечерята. Може би миризмата на топъл хляб и агнешко печено щеше да примами съпруга й да се поинтересува от яденето и да поговори с нея.
Вечерята беше готова вече от половин час, когато Либи започна да се безпокои, защото той още не се беше прибрал. От късния следобед се беше задала буря и мисълта, че Ванс ще пътува в пороен дъжд, макар и с друг шофьор, не й харесваше.
Когато телефонът иззвъня, слушалката беше до ухото й след второто позвъняване.
— Да? — попита тя напрегнато.
— Либи? Добре ли си?
Гласът на Ванс незабавно подобри настроението й.
— Да, разбира се. А ти?
— Един от моите хора ме докара днес следобед в мината. За съжаление дъждът направи пътищата непроходими в момента. Боя се, че ще останем приковани тук почти цяла нощ.
— Аха… — Либи едва преглътна разочарованието си.
Последва дълбоко мълчание.
— Нямах намерение да те оставя сама през нощта.
— Разбира се, че не си искал…
— Ако не си спокойна, позвъни на Джеймс.
— Наистина съм съвсем добре. — Тя помълча. — Моля те, внимавай и бързай да се прибереш.
— Либи, ако не успеем да се върнем тази нощ, не ме очаквай преди утре вечер. Самолетът на Чарлз трябва да пристигне в шест. Ще го доведа с мен.
Ръката й стисна слушалката. Едва сега осъзна колко много бе разчитала да остане насаме с него. Колкото и да й бе приятна компанията на Чарлз, времето, прекарано с Ванс, беше скъпоценно за нея. Не искаше да го дели с когото и да било.
— Либи?
— Аз… Аз вече съм подредила стаята му — бързо каза тя. — Ще приготвя котлети за вечеря.
— Чарлз не е придирчив, така че не се престаравай. Лека нощ, Либи.
— Лека нощ — отвърна тя и бавно сложи слушалката. Утрешният ден изглеждаше толкова далече — той вече й липсваше ужасно! Нямаше значение, че не бяха се любили. Либи изпитваше страх при мисълта дори за една вечер без него…


Когато един джип с надпис «Мини Ансън» спря на автомобилната алея в здрача на следващата вечер, Либи просто изхвърча навън. Жадните й очи бързо потърсиха съпруга й.
Обикновено Ванс беше безупречно спретнат, но този път сафарито му беше смачкано и изцапано. Разбра, че не бе спал тази нощ. Виолетови сенки тъмнееха под очите му. Видът му я накара да се запита какво ли бе правил през миналата нощ и защо изобщо беше ходил в мината. Връщането на мястото на злополуката трябва да е било тягостно преживяване.
— Елизабет, ти ставаш все по-хубава!
Погледът й отскочи към Чарлз, който седеше зад кормилото на джипа. Той излезе и топло целуна пламналата й буза.
— Ванс е щастлив дявол, знаеш ли това?
Тя му се усмихна въпреки болката, която сви сърцето й, когато Ванс рязко се обърна при думите на Чарлз и пипнешком тръгна към задната седалка.
— Оплакваше се от главоболие, когато ме посрещна — каза й тихо Чарлз. Тя кимна, като не откъсваше очи от съпруга си.
— Изглежда ужасно — прошепна Либи и продължи по-високо: — Радвам се, че ти ще го представляваш, Чарлз. Благодаря ти, че дойде.
Знаменитият адвокат имаше характерна металносива коса и мустаци. Интелигентните му сиви очи не пропускаха нито една подробност. Неотдавна беше празнувал своя петдесети рожден ден, но изглеждаше с десет години по-млад.
Либи и Чарлз наблюдаваха Ванс, докато измъкваше куфарите от колата. Тя усети как Чарлз притисна талията й.
— Той е истински мъж. Имай търпение и ще ти стане дори съпруг един ден.
С две изречения Чарлз сне камък от сърцето й и същевременно спечели нейната привързаност. Той разбираше, че бракът й с Ванс не е нормален, както и причините за това. Либи грабна ръката му.
— Той има нужда от теб, Чарлз!
— Наистина има… — С ръка на кръста й Чарлз я въведе в къщата. — Твоето сътрудничество е от първостепенно значение на този етап. Мога ли да разчитам на теб? — обърна той към нея проницателния си поглед.
— Ако трябва, ще дам живота си за Ванс!
Сивите му вежди се свиха.
— Дано не става нужда, но вярвам, че те е предупредил за опасностите.
— Да.
— Добре — сви устни той.
Либи го придружи до всекидневната. Чарлз седна на едно от бамбуковите кресла, които беше внесла предния ден от терасата заедно с подходящата масичка за кафе. Предложи му бренди, тъй като Ванс беше изчезнал. Вероятно бе отишъл в банята да вземе душ. Тя му подаде питието и седна срещу него.
— Знаех, че скоро ще те видим отново, но никога не съм си представяла, че ще бъде при такива обстоятелства.
Чарлз поглади мустаците си.
— Нали знаеш какво казват за живота. Това е нещо, което ти се случва, когато имаш други планове.
— Колко вярно… — наведе глава Либи. — Когато летях насам, при Ванс, нямах представа, че ще увелича грижите му.
— Напротив, скъпа, убеден съм, че твоето присъствие ще работи за нас — каза той сърдечно.
— Наистина ли мислиш така?
— Любовта сама по себе си е чудо. Някъде дълбоко в душата си Ванс усеща силата на твоята любов и тя променя неговия свят, прави го по-силен, отколкото съзнава.
Лека влага покри очите й.
— Благодаря ти за това, Чарлз!
— Нещо много лично ли прекъсвам?
Либи се обърна на стола си, изненадана, че не е чула кога е влязъл Ванс. Беше по джинси и черна риза и изглеждаше мрачно привлекателен, но недосегаем. Бронзовото му лице още беше помрачено от болка и умора; тя разбра, че е болен.
— Внесох мебелите от терасата, Ванс. Направи няколко крачки и ще намериш плетеното кресло, което те очаква. Искаш ли шери или бренди?
— Не.
Либи размени бърз поглед с Чарлз.
— Защо вие двамата не се поотпуснете, докато погледна вечерята?
— Ванс, момчето ми, тъкмо казвах на Елизабет, че ако бях с двайсет години по-млад, щях да я грабна за себе си.
Ванс не отговори. Либи бързо стана и се отправи към кухнята. Тя не можеше да се отърси от чувството, че нещо не е наред. Главоболието му ли се бе засилило? Дали падането им от коня в недели нямаше нещо общо с това? Веднага щом сосът стана готов, Либи повика мъжете на вечеря. Чарлз оценяващо разгледа масата.
— Красиво, интелигентно и домашно — закачливо й намигна той. — Може и да не си в състояние да видиш какво изпускаш, момчето ми, но знаеш, че си получил най-хубавото, нали?
Либи забеляза, че закачката му попадна право в целта. Мъжът й седна назад в стола си видимо отпуснат, но стискаше чашата с лед прекалено силно. По средата на вечерята Чарлз въздъхна.
— Това е най-хубавият йоркширски пудинг, който някога съм ял! Трябва да дадеш рецептата на Марион. — Погледът му се спря на Ванс, който беше необичайно мълчалив тази вечер. — Мисля си, Ванс, че притежаваш единствената много ценна златна мина точно тук, в пределите на твоя дом.
— Ти правиш чудеса за женското самочувствие — вметна Либи, усетила раздразнението на Ванс. — Как издържа Марион на дългите раздели с теб?
— Изпраща ме съвсем радостно! — засмя се той. — Това прави брака ни още по-възхитителен.
— За завиждане сте! — Тя стана от масата, за да напълни отново чашите им с кафе и забеляза безнадеждния израз в очите на Ванс. — Искаш ли да пийнем по нещо във всекидневната, Чарлз?
Той се усмихна на Либи, сложил ръце на корема си.
— Ако нямаш нищо против, предпочитам да остана на мястото си. Мисля, че не мога да се помръдна!
— Приемам това като комплимент! — Тя седна отново.
— Какво знаеш за злополуката в мината, Елизабет?
Либи погледна първо него, после Ванс.
— Нищо, с изключение на това, че са убити двама души.
Чарлз опря рамо на масата.
— Ванс, време е тя да научи фактите…
— Имаш право — съгласи се Ванс след слабо колебание. Той отстрани чинията си. — Следователите изпратиха експертите си да пресеят остатъците в тунела, където стана срутването. Но не са намерили нито парченце дърво, за да докажат моето твърдение, че са използвани подпорни греди. Когато се прилагат компресори, трябва да се поставят минни подпори.
Либи сбърчи чело.
— Плановете не доказват ли, че си ги поставял?
Ванс потри с ръка челюстта си.
— Плановете не са проблем, Либи. Инженерите отговарят за тяхното спазване. По този въпрос Питър Фромс провери всичко с Гарет. Питър се закле, че по време на прокопаването са обходили с Гарет галерията няколко пъти. Гарет твърди, че подпори са били поставени. При все това никакво дърво не е намерено на мястото на злополуката.
— Тогава или някой лъже преднамерено, или…
— Някой е извадил подпорите преди срутването — допълни Ванс. — И моето изследване вчера доказа последното без всякакво съмнение.
— Тогава това определено е убийство!
— Точно така — кимна Чарлз. — Но каквото и да е станало, основната отговорност лежи върху раменете на Ванс, докато не е съставен обвинителен акт.
— Толкова е нечестно! — извика Либи.
— Имаш право… — Чарлз се наведе напред и сложи длани на масата. — Знаеш най-важните факти. Сега ще ти обясня в какво се състои твоята помощ.
— Знаеш, че ще направя всичко, за да очистя името на Ванс!
— Отлично! Искам да поканиш гости. Имам предвид страхотен прием. Без да жалиш сили и средства. Напитки, храна, музика… Ще бъде прием в чест на неотдавнашната ви сватба. За всички поканени вие двамата ще изглеждате толкова влюбени един в друг, че никой да не заподозре, че сте изправени пред ситуация на живот и смърт. Нека се лее шампанско. Ванс може да си го позволи. — Той се усмихна, сякаш наистина се възхищаваше от себе си. — Докато вие двамата поздравявате гостите си, аз ще обикалям сред тълпата. Ще се изненадате от това, колко много може да се долови, когато хората не те познават. Алкохолът чудесно развързва езиците.
Либи погледна съпруга си.
— Кога трябва да го организираме?
— Колкото може по-скоро. Списъкът на гостите ви трябва да включва всички — от работници в мините до ръководството на компанията. Поканете и приятели, държавни чиновници, хора от обществото. Направете така, че гостите да могат да пристигат когато им е удобно.
Изражението на Ванс беше всичко друго, но не и зарадвано, когато се изправи на крака.
— Не искам да излагам Либи на опасност, Чарлз.
Загрижеността му за нейното благополучие така я стопли, че тя изпита силно желание да се хвърли веднага в ръцете му.
— Нито пък аз, но това дава прекрасна възможност. Всеки, който е свързан със саботажа в мината, ще бъде силно объркан. Не биха очаквали, че мъж, чиято кариера виси на косъм, който неотдавна е загубил зрението си, ще се държи като безумно влюбен младоженец.
— Не знам… — промълви нерешително Ванс.
— А аз знам! — увери го Либи. — Какво би могло да се случи в собствената ни къща, Ванс? Ако през цялото време сме заедно, не би могло да има проблеми.
Чарлз вдигна благодарен поглед към нея.
— Елизабет е права. Един прием не е идеалното място да причиняваш неприятности пред толкова свидетели. При това всичко в срутването намирисва на аматьорство. Не мисля, че имаме работа с блестящ криминален тип. По-скоро е човек, натрупал завист или желание за отмъщение. Искам да наблюдавам тази личност — или личности — когато са с приспана бдителност. Сватбен прием толкова скоро след трагедията безкрайно ще разстрои виновника и вероятно ще го накара да се разкрие по някакъв начин.
— Така да бъде! — отстъпи Ванс. — Мисля, че можем да го насрочим за сряда или четвъртък другата седмица. Либи, има превъзходна служба за доставки, която съм използвал за служебни приеми. Те ще ти помогнат да организираш всичко. Аз ще започна да се обаждам на хората.


Следващите няколко дни минаха като някакво размазано петно за Либи. След като поканите бяха разпратени, Чарлз и Ванс се затвориха в библиотеката. Сверяваха документи, стари работни архиви и полицейски данни. Работеха до късно през нощта, докато Либи се занимаваше с приготовленията за приема.
Служителите от хотелската служба за организиране на тържества пристигнаха с пикапи във вторник, деня преди приема, и докараха маси, столове и всичко необходимо. Либи оформяше украсата на масите, които бяха наредени на тревата пред къщата, и уточни менюто с главния готвач. Каси с шампанско пристигнаха заедно е четириетажна сватбена торта. Към четири часа на следващия ден къщата и пространството наоколо бяха преобразени.
Либи се облече много старателно. Искаше Ванс да се гордее с нея. Още от самото начало и беше казал, че желае черната й коса да пада свободно — да бъде неговата циганка магьосница. Тя я пусна, среса я и я остави да се плъзга по роклята, която беше купила специално за празненството, първоначално замислено за Лондон. Беше от бледолилава коприна, до коленете, с драпирана горна част и прозрачни ръкави, които се закопчаваха на китката. Носеше аметистовите обеци, които Ванс й беше подарил, за да подхождат на годежния й пръстен. Накрая забоде букетче гардении на рамото си. Цветята бяха подарък от Чарлз и картичката гласеше: «На добър час! За победата на най-добрата съпруга!».
Либи тръгна да търси Чарлз, за да му благодари, но спря по пътя, защото видя Ванс да излиза от другата спалня. Носеше нов светлокафяв копринен костюм. Винаги беше смятала, че кафявият цвят му отива най-много, защото подчертаваше хубавите му кадифени очи. Тъмната му коса, още влажна от душа, образуваше малки къдрици, над челото и зад ушите му. Прониза я силно желание. Копнееше да бъде в ръцете му и целувана до забрава. Неволен стон се изтръгна от устните й. Той вдигна глава.
— Либи?
— Как ме позна?
— Усетих аромата на твоите гардении. Понеже не растат в имението, предполагам, че някой ти ги е изпратил.
Скованата му поза й подсказа, че не му беше приятно.
— Чарлз ми ги даде за късмет.
Веждите му се събраха.
— Е, след като самият младоженец е нехаен към задълженията си, добрият стар Чарлз се е притекъл на помощ!
— Нося твоя сватбен подарък, Ванс — обеците! Идеални са към роклята ми. Но ако цветята те наскърбяват, ще ги махна…
— Не казах, че цветята ме наскърбяват, Либи — усмихна се подигравателно Ванс. — Тъкмо обратното. Те идеално подхождат за този претенциозен фарс. Ела по-близо…
Прониза я мимолетен страх. Приближи се до него разтреперана.
— Какво има?
Бронзови ръце се вдигнаха до шията й и я обвиха. Либи остана неподвижна като в транс.
— Миришеш божествено, както се полага на младоженка. Чувстваш ли се такава, Либи? — Устата му се сви в жестока линия. Сякаш искаше да накаже и нея, и себе си. — Да разберем ли колко лудо обичаш своя сляп съпруг, който не може да се измъкне от книжен чувал, да не говорим пък да те защити от невидима заплаха?
— Престани, Ванс! — промълви тя, като опита да си върне дъха.
— Такава е грозната действителност, нали, Либи? А при това трябва да убедим всички наоколо, че не можем да откъснем ръцете си един от друг. — Тъмната му коса закри светлината, когато устата му намери нейната в задушаваща целувка. Силата му би превъзмогнала всяка нейна съпротива, но тя не се и опита да се противопостави. Беше желала Ванс толкова дълго, че се зарадва на прегръдката му, макар и предизвикана от горчивина. Той я притисна до твърдото си тяло и впи устни в нейните, като не й позволяваше да си поеме дъх. — Да потърсим ли Чарлз и да му кажем, че сме готови да посрещнем гостите си? — Очите му блеснаха, когато намери ръката й и я стисна почти до болка. — Красавицата и звярът! — изсмя се саркастично Ванс. Вървеше пред нея и я теглеше зад себе си като капризно дете. Либи почти тичаше, за да го следва и сърцето й още малко щеше да се пръсне. — Стой до мен цялата вечер, Либи — предупреди той, когато влязоха във фоайето. — Ако някой ти се стори подозрителен и в най-слаба степен, кажи ми.
До осем часа Либи беше посрещнала над триста поканени. Мината даваше работа на малко градче. Зашеметяваше я мисълта, че Ванс беше основал собствена компания и беше я довел до такъв успех. Възхищението й от неговите делови качества нарастваше след запознаването й с всеки нов гост. Всички показваха, че го ценят много високо. Изпълни я силна гордост за мъжа й и постоянна усмивка сияеше на лицето й, докато Ванс я водеше през множеството. Трудно й беше да повярва, че някой от тези хора би могъл да му желае злото.
Гостите започнаха да се събират. Някой предложи тост за щастливата двойка. Всички ги поздравяваха и аплодираха. Топлите им приветствия бяха толкова искрени, че на Либи й се стори, че вижда лека влага в тъмните очи на Ванс. Когато първоначалната глъчка стихна, той сложи собственическа ръка на рамото й.
— И така, за да не бъдете разкъсвани повече от любопитство — пошегува се Ванс, — обявявам официално, че бурята премина… и работата ще продължи както обикновено. — Той щеше да продължи, но всички ръкопляскаха и беше принуден да почака малко. — Както вече знаете, не си губих времето, когато последния път ходих в Лондон. Докато бях там, се включих в ново и трайно партньорство. — Ръката му се плъзна по стройната талия на Либи. — Представям ви красивата си жена Либи, която успя да ме направи най-щастливия мъж на света. — Ванс прекара пръсти през бляскавата й коса и я целуна отстрани по шията. Спонтанните ръкопляскания и възгласи, предизвикаха гореща вълна по тялото й, която не остана незабелязана. Трескава червенина изби по страните й.
— Реч! Реч!
— Когато преди няколко години се върнах в Англия за ваканцията, открих, че ново семейство живееше до стопанството на баща ми. Той често ги канеше. Имах намерение да постоя малко при него и да замина, но веднъж Либи влезе в хола. Тогава дъхът ми спря и още не съм си го поел.
Либи се притисна до Ванс, поразена от думите му, защото с нея беше станало точно същото. От мига, в който погледът й бе спрял на него, за нея не съществуваше никой друг.
Той я притисна отново и залепи твърда, продължителна целувка върху полуотворената й уста. След онова, което беше се случило между тях в коридора преди приема, влюбеното му поведение пред погледите на всички беше шокиращо.
Въпреки че Ванс предупреждаваше гостите да не говорят за работа, скоро беше отрупан с въпроси за политика, технически данни и проблеми с персонала, на които само той можеше да отговаря. Шефът се беше върнал и всички изглеждаха успокоени. Слепотата му по никакъв начин не беше засегнала неговия авторитет.
Докато Либи го наблюдаваше, все повече се убеждаваше, че приемът започва да лекува някои от раните на мъжа й. Той беше ръководител, отново в движение, вече обсъждаше нови проекти, правеше нови планове. Никой не би могъл да предположи, че над главата му виси меч или че си е загубил зрението.
Към единадесет тълпата започна да оредява, но Либи никъде не виждаше Чарлз. Той стоеше навън, на верандата до бара, готов да се спусне върху всяка следа, която му се изпречи.
— Ванс? Снабдителят ми дава знак. Трябва да донеса още шампанско — прошепна тя — Почакай тук, ще се върна веднага.
— Давам ти точно две минути — прошепна той в копринената й коса, като предизвика приятни тръпки по тялото й. Неохотно се освободи от ръката му, преметната върху раменете й, и го остави в оживен разговор с един от по-младите си инженери. Запасите им от шампанско се бяха стопили. Тя измъкна останалите три бутилки от кашона и забърза към трапезарията, за да ги сложи в лед.
— Госпожо Ансън! — повика я непознат глас. Либи се обърна. — Вероятно не ме помните…
Тя погледна към кестенявия мъж, чийто тен беше почти толкова тъмен, колкото този на съпруга й.
— Вие сте Питър Фромс, нали?
Той й отправи приятна усмивка.
— О, значи ме помните! Последния път, когато се видяхме, не можехте дори за миг да откъснете очи от съпруга си.
— Толкова ли ми личеше?
— Боя се, че да. Доколкото си спомням, запознаха ни в плувен басейн, но вие гледахте как Ванс играе поло и останах с впечатлението, че мислите ви са другаде.
— Вероятно са били. Как е жена ви Нанси?
За момент тъга изпълни очите му.
— В Пърт при родителите си. В момента сме разделени.
— Не знаех…
— Откъде ще знаете? Госпожо Ансън, ще танцувате ли с мен или смятате, че съпругът ви ще има нещо против?
Старият Ванс не би имал, помисли си Либи. Новият е непредсказуем. А тя имаше странното чувство, че Питър Фромс опитваше почвата твърде внимателно. Защо? Някога те бяха толкова близки приятели с Ванс…
— Забравете въпроса ми — каза той меко.
— Моля, не го приемайте като оскърбление, но обещах на Ванс да не се бавя. Защо да не танцуваме по пътя към него?
Питър добре скри изненадата си, когато я поведе към средата на стаята, където танцуваха пет-шест двойки.
— Вие сте по-красива от всякога — каза той сериозно. — Ванс има ваши снимки на бюрото в кабинета си. Каква трагедия, че вече не може да ви види.
Ако идваше от някой друг, забележката би могла да обиди Либи. Необяснимо защо тя почувства искрена сърдечност в думите на Питър.
— Но това не е краят на света — забеляза тихо тя. — С Ванс ни свързва нещо много по-дълбоко от чисто физическите неща.
— Ако нямаш нищо против, Фромс, жена ми и аз ще изпитаме и нещо физическо точно сега. Нали, скъпа?
Либи беше силно изненадана от сдържания гняв в тона му и от неочаквано грубото му докосване. Отново се запита защо имаше толкова голямо напрежение между двамата мъже. И какво общо имаше това с нея?


Седма глава

Питър наведе глава мълчаливо, когато Ванс отведе Либи с лекотата на виждащ човек. Тя се притисна към него, докато танцуваха на място в такт с музиката.
— Нападаше ли те Питър?
Либи го погледна изненадано.
— Не. Всичко друго, но не и това!
— Той обикновено излиза от релси, когато изпие няколко чаши — намръщи се Ванс. — Ако вярваше, че ще успее, сигурно щеше да се опита.
— Трябва да го бъркаш с някой друг — премига тя. — Доколкото можах да разбера, изобщо не беше пил.
— Това е изненадващо… — Той гладеше китката й с палец, без да съзнава какво прави. — Готов е да ухажва всяка жена, дори омъжена като Мардж Дийн. Човек не може да му има доверие.
— Не разбирам. Беше ти добър приятел. С Нанси дори ни гостуваха в Англия. Случило ли се е нещо между вас?
— Трябва да питаш Нансй. Тя го напусна.
— Ванс, недей така! Те и двамата са много мили хора.
— Зная, че тя те харесва. Нали затова те помоли да я разведеш из лондонските магазини оня път — да те предпази от неотразимия чар на Питър.
— Какво? — Либи не вярваше на ушите си.
— Той ти отдели необикновено голямо внимание онази вечер, когато се запознахте.
— Преувеличаваш! Ако ми беше досаждал, щях да го запомня. Ванс, какво значи всичко това?
— Просто запомни ми думите. Питър те преследваше онази вечер. Ти беше — и винаги си била — желана жена. Но не беше достъпна. Фактът, че не си му отговорила, трябва да е бил удар по гордостта му.
Либи нямаше никаква представа, че Ванс бе трупал в себе си цялата тази ревност.
— Защо си го назначил, след като изпитваш към него такива чувства?
— Уместен въпрос. Може би защото някога беше моят най-добър приятел и защото е блестящ инженер. На времето дори смятах, че можем да станем съдружници. Но пиянските му гуляи са всеизвестни. Когато Нанси го напусна, той поиска още един шанс. Трябваше да го поставя на изпитание за няколко месеца. Все пак…
— Все пак какво? — Тя се отдръпна, за да може да вижда по-добре съпруга си. Лицето мусеше придобило пепеляв цвят и по челото му бе избила пот. — Ванс! Какво има?
Той тежко се облегна на нея.
— Не позволявай на никого да разбере, Либи. Танцувай към вратата. Това е само главоболие.
— Като онова, което получи вечерта, преди да доведеш Чарлз на вечеря ли? — попита Либи разтревожено. После внимателно го подкрепяше, докато вървяха към спалнята. Изглежда никой не ги видя, когато влязоха вътре и тя заключи вратата. А и да ги бе видял, сигурно просто би помислил, че искат да се усамотят за момент. — Легни. Ще се обадя на доктор Стилман.
— Защо, за бога? — Той се опъна на леглото и покри очи с ръка. — Получавам от време на време главоболие.
— Само след падането ни от коня… Трябваше да посетиш доктор Стилман миналата седмица. Оттогава все се безпокоя.
— Виж какво, аз ще решавам кога имам нужда от доктор. Върни се при гостите. Ако някой пита къде съм, отговори, че ще се върна след няколко минути и толкова.
Либи отиде в банята за вода и взе две от предписаните таблетки. — Ето, заповядай! — Той изглеждаше зле. — Моля те, не ставай, Ванс! Хората започват да се разотиват.
— Ще видим… — Гласът му звучеше напрегнато.
Група мъже от ръководството на компанията я пресрещнаха по пътя към верандата и й благодариха за вечерта. Няколко от тях пожелаха да се сбогуват с Ванс.
— Ще дойде след няколко минути — отвърна тя с надеждата, че нищо няма да забележат. Чарлз, който беше част от тази малка тълпа, се приближи до нея.
— Кажи на Ванс, че скоро ще се видим. Отивам при Мартин. Той ни покани да пийнем по нещо.
— Точно така — потвърди Мартин. — Обещах на Мардж да не закъснявам. Тя не се чувства добре от няколко дни.
— Важно е — прошепна й Чарлз тихо с очи, впити в Питър Фромс, който стоеше наблизо и говореше с един от инженерите.
— Ще му кажа. Лека нощ!
Няколко ръце се вдигнаха за сбогуване и тълпата изчезна през главния вход. През следващия половин час Либи се разходи сред останалите гости. Ако някой питаше за Ванс, тя казваше, че са го повикали другаде.
Тъй като вечерта беше доста вълнуваща, Либи се почувства силно изтощена, когато гостите си отидоха. Накрая, късно след полунощ, те с Ванс останаха най-после сами.
Тя отиде на пръсти в стаята му. Лампата светеше. Видя, че бе свалил костюма си и спеше дълбоко с ръка на очите. Надяваше се, че сънят ще излекува главоболието му. Не можеше да понася мисълта, че още изпитва болки.
В стаята си Либи свали роклята си. След минути се вмъкна под завивките в двойното легло, но сънят дълго не идваше, въпреки че тялото й беше като чуждо. Мислите й сновяха между Питър и Ванс. Колкото до гостите, които бяха дошли тази вечер, тя не можеше да проумее как някой от тях би помислил да убие или да разруши кариерата на човек, който им бе дал работа и сигурност. Неизбежно се връщаше отново към Ванс. През цялата вечер се беше държал като влюбен младоженец; представлението му беше заблудило всички. Либи се обърна по корем и възглавницата заглуши риданията.
Събуди се късно сутринта. Когато надникна в стаята на Ванс, леглото му вече беше оправено. Разочарована, че не бе успяла да говори с него, отиде боса в кухнята да изпие чаша сок и намери бележката му. Управителят Джеймс го беше закарал в Найроби. Ако има нужда от него, да го потърси в апартамента. Благодареше й за прекрасното тържество и я уверяваше, че ще й се отплати някой ден. Бележката беше написана със собствената му ръка, но редовете бяха разкривени като надраскани от дете. Либи я препрочете, после я смачка с две ръце и я хвърли в кошчето.
По-късно през деня се обади на двете семейства в Англия, за да им каже за приема. Внимаваше да не споменава за проблемите на компанията, за да не ги тревожи излишно.
Ванс и Чарлз се върнаха към осем часа. Един поглед й беше достатъчен да разбере, че нещо не бе наред.
— Вечеряйте без мен! — подхвърли Ванс към нея, напипвайки пътя си към хола. Сърцето й се сви. Дори не я поздрави…
— Изглеждаш много блед, Ванс. Знам, че главоболието ти се засилва.
— Ще взема хапчетата и ще ми мине. Тогава ще дойда.
Тя беше шокирана от напрежението в гласа му, сякаш всяко изречение му струваше голямо усилие. Чарлз й отправи многозначителен поглед, докато тя му подаваше чаша вино.
— Прекарахме почти целия ден в апартамента. Докато разговаряхме, на два пъти му се зави свят.
— Главоболието му е толкова ужасно, че ме е страх някой ден да не припадне… — Гласът на Либи затрепери.
— Какво каза докторът, когато го изписа от болницата?
— Че известно главоболие е нормално, но мисля, че тези зашеметявания не са в реда на нещата. Между другото, преди няколко седмици той падна от кон. — Тя бързо разказа подробностите. — Ванс отказва да посети доктор Стилман. Може би ти ще му повлияеш да отиде на преглед. Мен не ме слуша.
— Мъжът ти винаги си има собствено мнение, но не ти казвам нещо ново — усмихна се съчувствено Чарлз. — Ще видя какво мога да направя. — Той стана. — Предлагам да хапнем нещо леко и да легнем да спим. Утре сутринта ще сме отпочинали и ще ти разкажа какво открих досега.
Либи изпита облекчение, че Чарлз иска да си ляга. Не можеше да се съсредоточи върху нищо, като знаеше колко страда Ванс. И не само това — нещо я безпокоеше. Нещо неясно, което мъжделееше в подсъзнанието й. Не можеше да го определи, но го усещаше. Нещо, което беше забелязала предишната вечер. Върна се до стаята на Ванс и влезе. Чуваше се само бавното му, равномерно дишане.
Тя запали лампата не за да си прави опити, но това предизвика реакцията от предишната нощ. Ръката му се вдигна към лицето, сякаш за да защити очите му от светлината! Мравки полазиха по кожата й. Угаси лампата и ръката му се смъкна на мястото си. Без да губи миг, Либи забърза към стаята на Чарлз и почука на вратата. Той отговори бързо, още беше облечен в костюма си. Сложи пръст на устните му.
— Ела! — прошепна тя. — Искам да направиш нещо за мен. Ще ти обясня после. Само ми имай доверие и не вдигай шум.
— Добре… — Чарлз я последва до съседната стая. Ванс лежеше по гръб в същото положение.
— Виж какво ще стане, когато запаля лампата — прошепна Либи и щракна ключа. Този път минаха три секунди, преди Ванс да вдигне ръка до очите си. — И това става всеки път, когато светна лампата. А сега виж! — Либи угаси и след секунди ръката му се плъзна към чаршафа.
Чарлз стоеше като онемял. Протегна ръка към ключа и светна. Ванс изръмжа и зарови лице във възглавницата. Чарлз сграбчи ръката на Либи. Когато загаси, откъм Ванс се чу тиха въздишка. Чарлз изведе Либи от стаята и тръгнаха към библиотеката.
— Трябва незабавно да извикаме доктора му! — Тя бързо запрелиства малък подвързан с кожа бележник. — Ако не бях го видял със собствените си очи, нямаше да ти повярвам… — Гласът му секна от възбуда.
Ръката й трепереше, когато набираше телефонния номер.
— Доктор Стилман слуша!
— Докторе, тук е Либи Ансън… Стана нещо, което трябва да знаете! — Тя му разказа всичко. Чарлз седеше на ръба на бюрото и слушаше.
— Искам да го видя в кабинета си още утре сутринта. Много е важно. Но не му казвайте какво сте открили. Това би могло да означава нещо, ала би могло и да бъде без значение. Измъчва ли го главоболие?
— Да. И болката изглежда се засилва…
— Направете всичко възможно да докарате утре съпруга си в болницата.
— Ще го доведа, обещавам! — Либи се усмихна на Чарлз обнадеждена, ала замръзна, когато видя Ванс, застанал на вратата.
— На кого даваш такова тържествено обещание, Либи?
Тя пребледня. Чарлз стана рязко и взе ръката й. Ужасно напрежение изпълни стаята.
— На доктор Стилман…
— Така ли?
— Страдаш от главоболие след онова падане. Като не пожела да вечеряш днес, се притесних и му се обадих. Той каза, че иска да те прегледа още утре сутринта.
— Аз я накарах да се обади, Ванс — притече й се на помощ Чарлз. — Както знаеш, в понеделник ще даваш клетвени показания пред следователите и трябва да съм напълно сигурен, че ще си добре както психически, така и физически.
Либи благодарно стисна ръката му.
— Едно сътресение на мозъка не може да се пренебрегва, Ванс. Честно казано, доктор Стилман беше много сърдит, че не се яви на прегледа, който бях ти уговорила при него, и обвинява за това мен. Не искам отново да ме упреква.
— Имам понякога главоболие — призна Ванс и влезе в стаята с ръце в джобовете. — Но нищо повече.
— Може би — забеляза Чарлз спокойно, — обаче аз съм загрижен за физическото ти здраве, като имам предвид, че ще даваш показания.
— Постигнахте целта си — отстъпи Ванс. — Ще си уговоря час.
— Чудесно! — Чарлз го потупа по рамото с обич.
— Казвам ви лека нощ и ви оставям. През уикенда бих желал Елизабет да чуе сведенията, които събрах на приема. Трябва да обмислим всичко. Струва ми се, че скоро ще приключим с този случай.
— Това е добра новина, Чарлз — отговори Ванс.
— Съгласен съм, че може да се почака. Боя се, че мозъкът ми изключва, след като съм работил с часове.
Либи хвърли тревожен поглед към него. Току-що беше излъгал най-хладнокръвно. Мозъкът му действаше безотказно по всяко време на денонощието. Разбра, че обяснението й за телефонното обаждане далеч не го задоволи. Имаше ли намерение да я разпитва още? Разбрал явния му намек, Чарлз махна на Либи за лека нощ и излезе от библиотеката.
Ванс стоеше в средата на стаята, мрачен и далечен. Фактът, че искаше да остане насаме с нея, не беше добър знак. Изглежда я дебнеше. Защо?
— Може да съм сляп — започна тихо той, — но знам кога нещо не е вярно. Какво става, Либи? Искам да ми отговориш, дори ако трябва да те държа тук цяла нощ.
— Не знам за какво говориш. Казахме ти с Чарлз — разтревожени сме за здравето ти и се обадихме на доктор Стилман. Това е всичко.
— Не, не е! — поклати глава той и й отправи смразяваща усмивка. — Можеш да измамиш всеки друг, но не и мен! Познавам всяко твое настроение и движение. Криеш нещо.
— Не ставай смешен… — Тя отстъпи назад и се спъна.
— Изплашена си — добави тихо Ванс. Ръцете му се свиха в юмруци. — Чарлз те прикриваше, нали? — Либи стоеше безмълвна. Дивото му обвинение, че тя и Чарлз крият нещо от него, я смая. — Прав съм, нали? — Той пристъпи към нея. — Какво не е наред, Либи? Имам право да знам! Чух те да казваш на доктора, че болката се засилва. Чия болка? Твоята ли?
— Моята?
— Ти се удари, когато паднахме, нали? Сега се опитваш да се преструваш, но не успяваш. Къде се удари? Кажи ми! — настояваше Ванс. Когато Либи осъзна, че цялото му вълнение бе предизвикано от страх за здравето й, веднага й олекна — тайната й още не беше разкрита…
— Чувствам се отлично, Ванс.
— Не ти вярвам.
— Тогава трябва да те убедя… — Тя отиде до него и обви ръце около шията му, както някога. — Увери се сам — прошепна Либи. Тръпка премина през тялото му, но той остана скован. — В живота си не съм се чувствала по-добре. — Тя покри с продължителни целувки стегната му челюст и плъзна длани по ръцете и широките му рамене. Потребност, която не можеше вече да потиска, я накара да се вдигне на пръсти и да докосне устните му със своите. Безпокойството, което беше проявил, й показа колко много беше загрижен за нея.
Ванс тихо въздъхна и ръцете му собственически се плъзнаха по стройните й рамене. С настойчивост, която издаваше силното му желание, той я притисна до себе си и те се сляха като две половини на едно цяло. — Доволен ли си, че нищо ми няма? — прошепна Либи.
— Не — отговори той с дрезгав глас, като опипваше с устни нежната й шия. — Не, докато не се любя с теб докрай. — Тя премаля, когато Ванс я вдигна със силните си ръце и я понесе към спалнята й. Вероятно инстинктът го беше водил, защото от този миг нататък Либи загуби представа за околния свят. Той затвори вратата след себе си, внимателно я остави на леглото и се настани до нея. — Искам да те любя цяла нощ, скъпа… — Ръцете му гладеха и разбъркваха дългата й черна коса. Тя се задъхваше, докато Ванс целуваше страните и шията й. — Толкова отдавна искам да те усещам така! От години…
— Ванс! — извика тихо Либи, като обгърна лицето му с ръце и зацелува очите му. В изблик на силно желание притисна тъмната му глава и зарови лице в косата му. — Обичай ме…
— Едва ли трябва да ме молиш за това — промърмори той до устните й. Ръката му се плъзна под косата на врата й, докато устата му търсеше нейната. — Кожата ти е толкова мека… Чувам ударите на сърцето ти… Колко нощи съм си представял, че си така в ръцете ми, отдадена на любовта ми! — Устните му започнаха своята магия.
Всяка целувка, всяка ласка възбуждаше Либи, издигаше я до нов възторг. Наслаждаваше се от усещането на кожата му до своята като от сладко вино. Когато го докосваше, всеки мускул отговаряше на нежната й топлина. Нощта започна с невероятни открития, всяко по-прекрасно от предишното, докато виковете им се смесиха и тя безпомощно се притисна до своя съпруг. Радостни сълзи се стичаха от очите й, когато ги целуваше, и тогава всичко започваше отново.
— Ванс… — прошепна Либи.
Устните му довършиха думите й, като я поглъщаха, и отново тя потъна в неподозирана забрава и екстаз. Малко преди разсъмване Либи чу името си от устните му. Копнежът в гласа му я възбуди до бездиханно вълнение. Потърси устата му и усети ръката му в косата си. Той я прегърна със страстна невъздържаност, за каквато тялото й беше жадувало непреодолимо. След това потъна в доволен сън, изпълнен с мечти за мъжа, когото обичаше.


— Ванс?
Като не последва отговор, Либи потърси с ръка съпруга си. Ръката й усети прохладата на чаршафа и тя внезапно се събуди напълно. Беше си отишъл.
Погледна часовника. Почти обяд. Изглеждаше невъзможно да е спала толкова до късно. Погледът й спря върху купчината дрехи до леглото. Споменът за тяхната пламенна нощ я заля с любов и копнеж. Никакво красноречие не би могло да изрази невероятната радост, че най-после му бе принадлежала…
Либи се измъкна от леглото и бърз обход на къщата потвърди опасенията й. Ванс и Чарлз бяха заминали за Найроби с джипа. За нея самата последната нощ беше променила брака им безвъзвратно. Но искаше и Ванс да го потвърди, искаше да го чуе от собствената му уста. А докато го чакаше да се върне след работа, щеше да полудее със своите мисли и чувства.
През тази вълшебна нощ нищо друго не бе имало значение, освен да обичаш и да бъдеш обичан. Либи изпитваше дълбоко удовлетворение при мисълта, че беше го направила щастлив. Но на сутринта всичко изглеждаше различно. Беше напуснал леглото им, без да каже дума. Мислеше, че знае какво става в сърцето му, но трябваше да разбере и какво има в главата му. Трябваше да разговарят, да обсъдят бъдещето си… Ала това не можеше да се каже по телефона.
Изпълнена с увереност, която може да възникне само след нощ като последната, Либи беше сигурна, че Ванс няма да има нищо против да го посети в корпорацията. Беше настоявал да стои настрана до приема, но приемът беше минал и тя не виждаше причина да се крие повече. Искаше да види кабинета му, да се почувства част от неговия живот. Всъщност не можеше да дочака да потъне отново в прегръдките му. Изминалата нощ беше прекалено кратка…
В ранния следобед Либи потегли с джипа към Найроби. Беше си взела един сак с дрехи и принадлежности за двамата с надеждата, че Ванс ще се съгласи да отидат в хотел. Облече си нова рокля от шантунг във френско синьо и прибра назад косата си в кок. Искаше да бъде красива за съпруга си, въпреки че той не можеше да я види.
На около пет километра от града джипът прегря. Безсилно прехапала устна, тя спря и изключи мотора. Водата в радиатора шумно клокочеше. Изчака десетина минути, отново запали мотора и се насочи към най-близкия сервиз.
За неин ужас монтьорът каза, че термостатът трябва да се смени. Можеше да стане готов на другия ден, но за всеки случай трябваше да провери късно вечерта. Либи нямаше друг избор, освен да вземе такси до Найроби.
Компанията на Ванс заемаше два етажа в новата сграда на минния комплекс. След кратко изкачване с асансьора Либи се озова на етажа, на който се намираха елегантните кабинети на Ванс и неговия екип от директори. Първото й впечатление от просторното фоайе от стъкло и хром избледня пред великолепието на африканското изкуство, което властно се налагаше над всичко наоколо. Една от секретарките я съзря тъкмо, когато излизаше от асансьора и я въведе незабавно в неговия кабинет.
— Съпругът ми сам ли е? — попита тихо тя.
— Да, госпожо Ансън.
— Тогава бих искала да го изненадам…
Секретарката се усмихна и се върна в канцеларията си.
Като се опитваше да обуздае ударите на сърцето си, Либи безшумно се вмъкна в стаята. Ванс седеше зад орехово бюро на голям въртящ се стол с гръб към вратата. Тя отиде на пръсти до него, наведе се и го целуна по врата.
— Липсваше ми тази сутрин толкова много, че не можех да стоя далече от теб — прошепна Либи й заобиколи така, че да седне в скута му. Спря на средата. Мъжът, който мъчително се сгърчи пред нея, приличаше твърде малко на съпруга й, който беше изгарял от желание в ръцете й предишната нощ.
Ванс се облегна назад на кожения стол, бял като платно. Очите му бяха затворени, но лицето му изразяваше силна болка. Чертите му се изопнаха и тъмните му вежди се смръщиха заплашително.
— Мисля, че ти казах да не идваш тук!
Гневът му я обърка напълно.
— След като се срещнах с всичките ти служители онази вечер, не виждам защо да се крия повече… Откога си така? Всеки може да види, че си болен.
— С риск да се повторя — здравето ми си е моя грижа! И можеш да престанеш с актьорските си изпълнения! — Гласът му прокънтя властно като на заседание. — Саможертвата ти беше забелязана. Миналата нощ направи героичен жест към един сляп човек, но няма защо да се боиш, че очаквам повторение на представлението. Направо казано, не желая брак, основаващ се на състрадание!
Нямаше да я заболи повече, ако я беше изхвърлил от стаята с плесница.
— Значи според теб да правиш любов със съпруга си е жест на състрадание?
Мъртвешката му усмивка я изплаши.
— А какво друго, освен да му създадеш илюзията, че е запазил всичките си възможности? — язвително се подигра той. — Трябва да призная, че си истинска актриса, Либи. Миналата нощ… изпълнението ти беше удивително. Помислих, че съм на небето и съм те взел със себе си.
— Престани, Ванс!
— Ако това те удовлетворява, загубих разсъдъка си в обятията ти. За малко не продадох душата си. За щастие дойде сутринта и с нея здравият разум.
— Как можеш да говориш така? — Тя стисна ръба на един стол като спасително въже.
— Защо да не мога? — безмилостно отвърна той. — Преди всичко ти казах, че не те искам тук, Либи. Това, което стана миналата нощ, бе в резултат на малка измама за доброто на компанията ми. Но Чарлз е по следите на ценна информация, така че няма защо да се преструваме повече. Бракът ни приключи. Не трябваше да го сключваме изобщо — беше грешка от моя страна, за която поемам пълната вина.
— И аз нямам право да кажа нищо?
Ванс се наведе напред и опря длани на бюрото.
— Ще се разведа с теб. Чарлз ще ти обясни подробностите. А за щедростта ти към мен миналата нощ — ти надхвърли задълженията си, Либи — ще получиш прилично възнаграждение.
— Възнаграждение? — Викът й прокънтя в стаята. — Как смееш да ми говориш така? Добре, няма да ти дам развод!
— Мисля, че ще ми дадеш… — Спокойният му тон я лиши от сили. — Запазих ти билет за самолет, отлитащ от Найроби утре сутринта. Вечерта ще бъдеш в Уайт Оукс. Събери си само най-необходимия багаж, а аз ще се погрижа останалия да ти бъде изпратен в Англия възможно най-скоро.
— А ако случайно нося твое дете, какво тогава? — отвърна тя. Снощи и двамата не бяха мислили за друго, освен за задоволяване на желанията си.
— Ще плащам съответната издръжка. Не бягам от отговорност.
Нещо се счупи в Либи.
— Значи се отказваш от радостта да държиш детето си в ръце? Да бъдеш баща?
— Сляп баща, не забравяй! — присви очи той. — Във всеки случай говорим за вероятности, не за факти. Може би сега е моментът да ти кажа, че съм обявил имението за продажба. Отдавна съм обещал на Мартин, че ще бъде пръв в списъка на евентуалните купувачи. Той и Мардж в събота ще дойдат да разгледат всичко, преди да направим прехвърлянето. Вече ми даде капаро.
Либи не можеше да повярва на ушите си.
— Имението е твоята гордост и радост, Ванс! Как така ще го зарежеш… Няма да ти позволя! За бога, защо правиш това?
— В случай че не си забелязала, аз съм сляп. Апартаментът напълно задоволява нуждите ми. Близостта до кабинета ми го прави много практичен, ако изобщо имам компания. С една дума, повече нямам нужда от теб и не те искам в живота си.
— Говориш така, сякаш съм некадърен чиновник, когото уволняваш! Не можеш да се отървеш от мен по такъв начин…
— Мисля, че мога! — Подигравателната му усмивка я вбеси. — Докато не се съгласиш на развод, няма да получиш и пени. А при липсата на дом, в който да живееш, не виждам какъв друг избор имаш, освен да си отидеш. Ето ти билета. — Той измъкна плик от най-горното чекмедже и го остави на масата. — Чарлз ще те закара на летището и ще обсъди развода с теб. Мисля, че това е всичко.
— Кажи на Чарлз, че само ще си губи времето! — Тя тръгна към вратата, ала накрая се извърна. — Няма да напусна Кения, Ванс. Когато дойдеш на себе си, можеш да ме намериш утре в хотел «Ню Стенли».
Гласът й потрепери и Либи излезе от кабинета му с толкова достойнство, колкото можа да събере. Но излизаше ли от живота му?


Осма глава

— Госпожо Ансън?
Либи обърна глава по посока на мъжкия глас, докато стоеше пред вратата на асансьора. До нея беше Питър Фромс, но в голямото си смущение не бе го забелязала.
— Добре ли сте? Бледа сте като призрак.
— Гладна съм. Трябваше да обядвам, преди да дойда в града. Благодаря ви за вниманието. Вие как сте?
Вратата се отвори и те влязоха.
— Да ви кажа ли истината? — Той въздъхна уморено. — Беше отвратителен ден и още не е свършил.
Тя погледна часовника си.
— Минава пет!
— Трябва да отида по работа в мина Найваша.
— Веднага ли тръгвате? — попита Либи разсеяно.
— Да. Защо питате?
— Мисля си дали бих могла да дойда с вас до някъде. Оставих джипа в сервиз. Имате ли нещо против? Ванс има още работа, а аз трябва да се върна вкъщи.
Ако молбата й го беше изненадала, той добре го прикри.
— С удоволствие ще ви закарам, само че трябва да ви предупредя, че камионът на компанията не е най-добрият. Ще трябва да се задоволите със счупен амортисьор, а не сте облечена подходящо. — Погледът му беше пълен с мъжко възхищение.
— Ще рискувам.
Вратите към партера се отвориха.
— Добре. Почакайте ме тук. Ей сега ще докарам камиона.
— Благодаря, господин Фромс.
— Мразя официалностите. Бихте ли ме наричали Питър? — усмихна се приятелски той.
— Това се отнася и за двама ни. Аз съм Либи.
— Ще се върна веднага! — кимна Питър Фромс.
Когато той излизаше през вратата, бавно влезе Мартин Дийн. Погледът му прелетя от Питър към Либи.
— Виж ти! Каква приятна изненада, госпожо Ансън! Да видите Ванс ли дойдохте?
— Всъщност си отивам вкъщи… — Не й се разговаряше с Мартин Дийн. Не само не й хареса начинът, по който пренебрегна Питър, но се запита и що за човек трябва да е тоя, който гори от нетърпение да се премести в чужда къща. Ако беше приятел на мъжа й нямаше ли да го убеди да запази имението, а не да го продава?
— Между другото каза ли ви Ванс, че с Мардж идваме в събота, за да разгледаме имението?
— Да, спомена ми… — Дъхът й спря.
— Трудно можем да повярваме на късмета си, защото…
— Извинете, господин Дийн, но колата ме чака — прекъсна го Либи. — Съжалявам, че не можем да поговорим по-дълго.
— Нищо. Друг път! — отвърна той любезно, но студено.
— Довиждане! — Тя избърза през вратата с определеното усещане, че я наблюдават.
Питър запали мотора, ала не потегли, а се обърна към нея с леко намръщено лице.
— Не съм любимецът на мъжа ви, Либи, и веднага мога да ви кажа, че Мартин ще го осведоми, че пътувате с мен. Това не ме безпокои, но искам да знаете фактите.
— Знам повече, отколкото мислите — каза тя спокойно. — Казвал ми е, че някога сте били най-добрите приятели и дори сте смятали да станете съдружници.
Питър премигна и накрая промълви.
— Много вода изтече оттогава… — Той замълча. — Вижте, Либи, с простия факт, че ви закарвам до сервиза, предизвиквам клюки.
Стори и се, че Питър бе силно засегнат от нещо. Прииска й се да го опознае по-добре и да открие какво се беше случило между него и Ванс.
— За своята или за моята репутация се безпокоите?
— За вашата, разбира се. Моята не може да бъде по-лоша. За капак съм и главният заподозрян за злополуката в мината. Аз съм пред пълно съсипване. Мъжът ви няма да одобри, че сте пътували с мен дори съвсем за малко с камион на компанията.
Либи се намести на седалката и внезапно си спомни, че бе забравила сака си в кабинета на Ванс.
— Няма да се правя, че не знам за какво говорите, но Ванс още ви държи на работа. Това все пак означава нещо. — След пауза добави: — Каза ми, че работите ви не вървят добре.
— Изненадан съм… — Той ловко вмъкна камиона в потока от коли. — Споменах ли ви, че Нанси ме напусна?
— Да. Съжалявам, че бракът ви не е успял.
Ръцете му по-силно стиснаха волана.
— Благодаря. Аз също съжалявам, макар че досега пред никого не съм го признавал.
Странно, но Либи му повярва…
— Ще ми отговорите ли честно? Ванс каза, че сте ме ухажвали онзи път, когато дойдохте в Лондон с Нанси. Така ли беше?
— О, да! — кротко се изсмя Питър. — Наистина ви ухажвах.
— Защо аз не си спомням? — учуди се Либи. — Вероятно не сте направили нищо обидно.
— Защото не съществувах за вас. Бяхте напълно погълната от Ванс.
— Питър… Защо го направихте?
— Ванс и аз бяхме изминали дълъг път заедно. Винаги се чудех защо не се жени и или поне не живее с някого. Имаше предостатъчно възможности, вярвайте ми… — Либи можеше да си представи. — Онази нощ в Лондон забелязах как ви гледаше в басейна. Никога не бях го виждал така вторачен в жена. Направих глупост. Реших да ви обръщам внимание, за да видя как ще реагира… за да проверя предположението си. Казах на Нанси какво смятам да направя и тя ме поощри, защото и тя беше любопитна. За съжаление всичко даде обратен резултат. Никога не съм мислил, че Ванс може да бъде така дълбоко засегнат от някого или нещо.
— Нямах и най-малка представа…
— Ванс беше много любезен след това, но никога не ми прости, нито ми позволи да му обясня. Сега мисля, че тогава трябва да не съм бил на себе си. Беше страхотно незряла постъпка.
От една страна, Либи се развълнува, че цели три години Ванс бе изпитвал толкова силни чувства към нея. От друга — лесно си представяше колко засегнат трябва да е бил Питър, когато Ванс така го бе отрязал.
— Нанси ви помоли да отидете по магазините с нея, за да разбере дали и вие се чувствате обидена — продължи Питър, без да подозира за преживяванията й. — Искахме да го направим и за двама ви. Истината е, че за нас с Нанси Ванс беше най-добрият приятел. Бяхме възхитени, че е имал тайна любов. Но това, което започна като невинно забавление, завърши с катастрофа. За една нощ приятелството ни се срина. Като при срутване, всичко наоколо пада на главата ти.
Тя го погледна втренчено.
— Знаех си, че трябва да има обяснение. При случай ще кажа истината на Ванс.
— Изобщо няма да ви изслуша, особено ако точно вие защитавате моята кауза! — изсмя се унило той.
— Питър, не знам Ванс някога да е канил другиго от Кения в къщата си в Англия. Очевидно много е държал на вас с Нанси, за да прояви такова гостоприемство.
— Нима не виждате? Флиртуването с вас е било като плесница в лицето му. Злоупотребих с доверието му.
— Но е трябвало да изслуша обясненията ви! — настояваше Либи. — И ако аз не бях така заслепена, трябваше да усетя положението, преди да се е влошило. Питър, помнете, че той никога не се е отказвал напълно от приятелството ви, иначе нямаше да продължава да ви държи в компанията.
— Вече съжалява за това. Напоследък слуша Мартин. Той го е предупредил, че аз… — Последва пауза. — Къде е сервизът?
Тя му обясни. Не се изненада, като разбра, че джипът не бе готов. Трябваше да почака още около час.
— Няма да ви оставя тук сама — поклати глава Питър. — Признахте, че сте гладна, аз също искам да хапна. Да отидем в някой ресторант, докато чакаме.
— Не искам да ви затруднявам повече.
— И без това трябва да вечерям. А ако Ванс научи, че съм ви оставил сама, ще има сериозна причина да се разсърди. Бих очаквал от него да направи същото и за Нанси.
Тъй като разбра, че казва истината, Либи се съгласи. Отидоха в «Хилтън». Следващият час мина приятно над печената сьомга, пресни аспержи и млади картофи с чудесен винен сос.
Тя изслуша внимателно разказите на Питър за случки от студентските им години, когато се бяха сприятелили с Ванс. Постепенно разбра колко много бе ограбил Ванс и Питър, и себе си, като бе прекъснал приятелството им заради нещо, свързано с нея. Опита се да си спомни онази нощ в Лондон. Ако Питър е бил нахален или предизвикателен, сигурно би била отвратена. Но случаят не беше такъв.
По време на десерта Либи се разсея. Мислите й се връщаха към Ванс и решението да прекрати брака им. Но тогава Питър каза нещо, което прикова вниманието.
— Вие с Нанси загубихте дете? — изрече тя на пресекулки.
Неочаквано той захвърли салфетката си.
— Вижте какво, Либи! Нямах намерение да разговаряме за това!
— Трябва да е мъчително за вас. Извинете…
— Не повече от това, което вие с Ванс преживявате сега. Той го прикрива добре, но слепотата трябва да е ад за него!
Либи усети внезапни сълзи и се опита да ги спре.
— Извинете — каза Питър тъжно. — Не трябваше да споменавам това.
— Радвам се, че си поговорихме — поклати глава Либи. — Казахте ми достатъчно, за да ме убедите, че нямате нищо общо с проблемите на компанията. Но намекнахте, че сте по следите на нещо.
— Така е, но преди да съм сигурен във фактите, няма да ги споделя с Ванс. Във всеки случай съмнявам се, че ще се зарадва. Да тръгваме ли?
По време на краткото пътуване до сервиза тя се чувстваше разкъсана. Към проблемите на Питър се прибавяше и фактът, че Ванс искаше утре тя да излезе от къщата и от живота му.
— Пристигнахме, Либи! Изглежда, че джипът е готов.
— Благодаря ви за всичко, Питър!
— Благодаря, че ме изслушахте… — Той се усмихна неочаквано дружески.
Либи скочи от камиона и също му се усмихна.
— Ще говоря с Ванс!
Питър махна с ръка и потегли. Тя набързо плати сметката и подкара към имението. След малко щеше да мръкне.
Когато зави по страничния път, ароматът на портокаловите горички я обгърна. Как можеше Ванс да мисли за раздяла с имението? И. как би могла да я понесе? Това беше техният дом. След красотата на предишната нощ мисълта за развод сякаш изтръгваше сърцето от тялото й. Ако не бяха се любили вчера щеше ли той да иска развод днес? Нищо вече нямаше смисъл…
— Къде беше?
Ванс неочаквано беше отворил входната врата, когато Либи протягаше ръка към дръжката. Отстъпи шокирана. Значи я бе чакал… Мартин сигурно му бе казал, че е тръгнала с Питър. Странният израз на лицето му я изпълни с опасения.
— В един сервиз в Найроби, чаках да поправят джипа. — Тя опита да мине край него, но той я сграбчи за китката и я помъкна бързо. Преди да разбере какво се бе случило, Ванс я притисна до затворената врата, като държеше ръцете й така, че не можеше да помръдне.
— И сама ли беше през цялото време? — Лицето му беше толкова близо, че усещаше одеколона му. Последната нощ беше преживяла нещо толкова дълбоко, че още потреперваше при спомена за него. А днес достигнаха до пълна безизходица.
— Мартин Дийн не си е губил времето, нали? Питър беше прав. — Знаеше, че споменаването на това име щеше да разяри съпруга й, но й беше все едно. По-зле не можеше да стане.
— Доказателствата срещу Питър нарастват всеки миг. Разбираш ли, че той няма алиби за нощта, когато къщата беше запалена? Не виждаш ли колко е опасно да бъдеш с него при тези обстоятелства? На приема ти казах, че му нямам доверие. Мартин ми съобщи, че си тръгнала с камиона на Питър, защото се безпокои за теб и с пълно основание. — Устните му се свиха заплашително. — Много ли е трудно за една любеща, чувствителна съпруга да изпълни толкова проста молба?
С внезапен изблик на чувство Ванс притисна тялото й до своето и наведе уста над нейната. Имаше нещо отчаяно в начина, по който мачкаше устните й — сякаш се бореше с демон в собствената си изтерзана душа. Изглежда беше решил да измъчва и себе си, и нея — и все пак вкусът му, допирът до него прогони всичко друго от съзнанието й. Либи тъкмо това искаше, когато се събуди сутринта и откри, че си бе отишъл.
Притисна се по-близо до него, за да се намести в извивките на тялото му, но сякаш усетил реакцията й, той бързо я отблъсна от себе си. Тя остана до вратата смутена, като се опитваше да дойде на себе си от ужасното разочарование, породено от неочакваното му действие.
Ванс сложи ръце на устните си.
— Отнасяш се много небрежно към своята безопасност, Либи.
— Ако още имаш предвид Питър, срещнах го съвсем случайно пред асансьора, след като излязох от кабинета ти. Когато разбрах, че отива в мината, помолих го да ме закара до сервиза. Той каза, че това няма да ти хареса, че хората ще клюкарстват. Ако искаш да знаеш, аз го накарах да ме вземе.
— Не виждаш ли, че наливаш вода в мелницата му? Все пак е допуснал да го накараш, макар и да е знаел, че това няма да ми хареса. Този човек няма съвест. Повече от всякога искам да напуснеш Найроби и да се върнеш в Англия, където ще си в безопасност. Ако ти е трябвала помощ за джипа, трябваше да ми кажеш.
— Когато излизах от кабинета ти, не мислех за джипа — отвърна тя тихо. — Питър помисли, че съм болна. Просто беше много любезен и не забелязах никакви скрити мотиви.
— Неговата кауза ли защитаваш, Либи? — навъси се Ванс.
— Той ми обясни какво се е случило в къщата ви в Англия преди три години и мисля, че трябва да го знаеш.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че онази нощ Питър не се опитвал да те привлече? Аз бях там. Видях всичко. — Очите му блеснаха с опасна светлина.
— Не знаех, че мога дотолкова да се излъжа в някого.
— Да. Видял си всичко. Но не знаеш причината, поради която го е направил.
— Какво имаш предвид?
— Било е на шега, Ванс. Нанси е била в течение — заобяснява Либи въодушевено. — Зачудили се дали сме влюбени един в друг. Питър смятал, че те познава най-добре, бил доста заинтригуван и решили да проверят по този начин.
Ванс затвори очи, но тя разбра, че я слуша с интерес.
— Проблемите възникнали, когато разбрал, че подозренията му отговарят на истината. Но пък в същото време загубил твоето уважение и приятелство. Не разбираш ли? Затова Нанси ме заведе по магазините. Искала е да ми обясни. Но когато разбрала, че нямам представа от играта, просто нямала какво да обяснява.
— Наистина те е обработил… — промърмори той.
— Дълбоко се заблуждаваш — тъжно каза Либи. — Аз го питах за онази нощ. Иначе никога не би докоснал тази тема. Защо не си му позволил да ти обясни какво е станало? Навредил си и на него, и на себе си, като не си му дал право на защита. Единствената вина на Питър е, че си е позволил една невинна шега, която е довела до нежелани резултати. А сега и бракът, и кариерата му са почти разрушени.
Ванс не помръдна.
— От теб щеше да стане първокласен адвокат. Моите поздравления! Твоето застъпничество за пълната му невинност е блестящо.
Тя махна косата от челото си.
— Той има нужда някой да го изслуша. Очевидно е, че да дойде при теб би било безсмислено.
— Жената на Мартин може да те просвети по-добре за благородния Питър Фромс. Няма нужда аз да ти говоря.
— За твое сведение, Питър още обича жена си. Човекът страда, Ванс. През цялата вечеря разказва спомени за брака им и…
— Вечеря ли?
— Да, вечеряхме заедно, докато чаках да поправят джипа. Не пожела да ме остави сама. По време на разговора ми каза за загубата на бебето и…
— Бебе ли! — възкликна Ванс. — Какво бебе?
— Нанси е направила спонтанен аборт на шестия месец. Питър каза, че това ги разстроило за доста време.
Тишина изпълни антрето.
— И кога трябва да е станало?
Либи скръсти ръце.
— Май че преди две години… Но може и да греша. Откровено казано, чудя се защо изобщо продължава да работи за теб. В момента проверява нещо във връзка със срутването.
Ванс наведе глава към нея.
— Заблудил те е. Той иска нещо от теб, Либи. Запомни ми думите. Няма да се учудя, ако на връщане случайно се отбие тук — уж да види дали си пристигнала благополучно. Просто за да се добере до мен.
— Нима е невъзможно да те убеди човек? Питър признава, че е извършил ужасна грешка. Не заслужава ли да бъде изслушан? Помисли си, Ванс, той беше най-добрият ти приятел!
— «Беше» е точната дума!
Либи отчаяно затвори очи пред твърдоглавието му. Щеше да му отвърне, но чукане на входната врата й попречи да продължи. Ванс грубо се изсмя.
— Какво ти казвах? Моят най-добър приятел дори не е успял да стигне до мината и вече се връща. И защо ли? Знае, че тук е добре дошъл. — Той профуча край нея и рязко отвори. — Какво искаш, Фромс?
На вратата стоеше мършавият управител с шапка в ръка.
— Аз съм, Джеймс, господин Ансън. Извинете, че ви безпокоя, но Диабло има подутина на крака. Мислех, че ще искате да знаете. И вдига температура.
— Добре, Джеймс. Ще дойда в конюшнята след малко. — Човекът кимна, обърна се и излезе.
— Още е доста рано — продължи Ванс многозначително. — Този разговор в никакъв случай не е завършен.
Той бързо излезе и Либи реши незабавно да замине за Найроби. Стори й се, че Ванс няма да се успокои, докато лично не я придружи до самолета и не закопчае колана на седалката й. С твърда стъпка се отправи към спалнята, за да си приготви куфар с малко дрехи — колкото за седмица — докато успее да си изработи някакъв план. За втори път през този ден запали джипа и потегли към града. Ако в хотел «Ню Стенли» нямаше стая, щеше да опита в «Хилтън»… Беше в разгара на туристическия сезон, което можеше да създаде проблеми, но щеше да мисли за това после. Фактът, че каза на Ванс за Питър само затвърди решимостта му да я накара да си отиде — единственото нещо, което тя нямаше намерение да направи…


Девета глава

— Джамбо! — Либи използва пред банковото гише една от малкото думи на суахили, които беше научила.
— Джамбо — отговори жената любезно.
Либи бързо мина на английски и изтегли парите, за които беше помолила предишната вечер втория си баща да й преведе.
На път за хотела мина през пазара. Интересът й беше привлечен от малка дървена скулптура — глава на горд боец от племената банту, която накрая купи. Нещо в линията на челюстта му и непоколебимите му очи й напомняше Ванс.
После се отби в университета, откъдето си взе брошура с програмата на курсовете за чужденци. Беше решила да се запише да изучава африкански език. Не виждаше как Ванс би могъл да й попречи. В края на краищата беше завършила филология в Международната школа в Швейцария. С един курс по местния език щеше да си запълни времето, докато намери начин да го накара да промени решението си.
Беше решила също да си наеме квартира в добрата част на града. Животът в хотел би бил не само скъп, но и безличен.
Либи влезе във фоайето на хотел «Ню Стенли» малко след шест часа и попита на рецепцията дали няма съобщения за нея. Беше помолила портиера в апартамента да каже на Чарлз да й се обади. Някой трябваше да накара Ванс да отиде на лекар. Силното му главоболие я беше убедило, че трябва да се прегледа. Падането по време на ездата толкова скоро след първата травма можеше да е причинило допълнителни увреждания.
— Крайно време беше! Джеймс ме докара преди часове! — Високата фигура на Ванс се изправи застрашително в хотелската стая, когато Либи влезе. Не беше напълно изненадана, когато го видя, и се приготви за най-лошото. — Би могла да имаш любезността да ме уведомиш снощи, че напускаш къщата.
Тя разбра, че е вбесен.
— Понеже бях ти споменала, че ще отида в хотел, не сметнах за нужно. Откровено казано, реших, че е по-добре да се махна веднага, така че да няма сцена пред Чарлз тази сутрин.
Ванс не помръдна и мускул. С тъмносивия си костюм изглеждаше по-внушителен от друг път.
— Къде беше цял ден? Администраторът каза, че си излязла преди осем сутринта.
Сърцето й леко подскочи. Да смее ли да се надява, че се е безпокоил за нея?
— Реших да разгледам Найроби.
— Сама?
— С туристическа група. Исках да направя това още от самото си пристигане в Кения.
— Пропусна днешния полет, но ти резервирах друг за утре. — Той измъкна от джоба си омразния самолетен билет. — Чарлз ще те придружи и ще ти помогне с багажа. Ще обсъдите и развода.
— Няма да съм тук… — Либи измъкна билета от ръката му и го пъхна в джоба на костюма му. — Можеш да си го задържиш. Нямам нужда от него.
Ванс беше като бомба, готова да избухне.
— Ако отказваш да се върнеш вкъщи, оставаш напълно сама!
— Аз съм възрастна жена, Ванс. При това, омъжена.
— Найроби не е място за самотна хубава жена. Ти изобщо не познаваш града. Ще бъдеш лесна плячка.
— Това е моя грижа.
— Тук не е Лондон, Либи!
— Според регистратора в университета много неженени жени посещават курсове и живеят в квартири наблизо. Очевидно се справят съвсем добре в този голям, порочен град.
— Надявам се, не искаш да кажеш, че… — подзе недоверчиво той.
Внезапно почукване на вратата го накара да спре по средата на изречението. Либи побърза да отвори.
— Чарлз! Влизай! — извика радостно тя и го целуна по бузата, докато той бързо премина през антрето с чанта в ръка и сако, преметнато през другата.
— Добре… И двамата сте тук! — усмихна й се многозначително Чарлз и потупа Ванс по рамото. — Имам новини, но ако ви прекъсвам, мога да си отида.
— Не, не, седни! Чаках да ми се обадиш — увери го тя. — Ако искаш освежи се в банята, докато приготвя нещо за хапване.
— Благодаря, скъпа! — Чарлз бързо излезе от стаята.
С крайчеца на окото си Либи наблюдаваше Ванс, който пипнешком търсеше стол. Съблече сакото и жилетката си и ги окачи на облегалката.
— Още не сме свършили разговора си, Либи. Така че не си въобразявай, че ще изляза с Чарлз, когато си тръгне — заплаши той.
— Защо да го правя? Аз искам да останеш — каза тя с пълното съзнание, че го предизвиква.
— Оставила си вчера сак в кабинета ми. Донесох го и го оставих в гардероба. След като отказваш да напуснеш Найроби, питам се защо си се трудила да събираш този багаж.
— Когато дойдох при теб, се надявах да отидем в хотел, да потанцуваме, да поговорим… да прекараме нощта…
Преди Ванс да успее да отговори, Чарлз се върна в стаята и им каза да се приближат. Беше със запретнати ръкави, готов за работа. От израза на Ванс тя разбра, че обяснението й беше последното нещо, което беше очаквал.
Думите на Чарлз я върнаха в настоящето.
— Каза ли на Елизабет какво открихме?
Тишина завладя стаята.
— Не. Не още.
Гъстите вежди на Чарлз се вдигнаха въпросително.
— Успя ли да чуеш записа на Макфърсън? — попита го Ванс.
— Направих и още нещо. Преди няколко минути го предадох на следователите. Затова се забавих — обясни той. Сивите му очи блестяха оживено, когато седна срещу нея. — Всичко си отиде на мястото много по-скоро, отколкото очаквах, главно благодарение на теб, Либи. Затрудненията на Ванс почти приключиха.
Тя се наведе напред слисана.
— Какво съм направила? — Хубавата новина още не беше проникнала в съзнанието й.
— Кажи й, Ванс! В края на краищата, ако не беше използвал информацията, получена от нея, можеше чак след седмици да научим това, което знаем сега.
Затвореното лице на Ванс й подсказа, че не бе мислил да й обяснява каквото и да било. Накрая той заговори.
— Ако си спомняш разговора ни за Питър, ти спомена, че са загубили дете. Когато ми каза, че е станало преди две години, нещо ми проблесна. Реших да се обадя на Нанси в Пърт.
Либи наклони глава, онемяла от нетърпение.
— Не само беше права за всичко, което ми каза за Питър, но и разбрах защо жена му го е напуснала. Горчиво са се скарали заради опит на Мартин Дийн да шантажира Питър. След това и още повече след загубата на бебето, Нанси решила да се махне от Найроби за известно време.
— Мартин е шантажирал Питър?
— Моите правила за поведение в компанията са строги, Либи. Никакъв алкохол по време на работа. Никакви изключения. Една вечер преди две години Питър си пийнал, защото тъкмо бил научил, че Нанси е загубила детето. Не бил на работа, разбира се, но по това време в мината се случил непредвиден инцидент. Повикали го заради произшествието, защото беше главен инженер. По това време бях в Лондон… — Той крачеше нервно. — Питър отишъл на работа и се справил с проблема въпреки болката, която изпитвал. При това изненадал Мартин Дийн в кабинета на компанията в полунощ. Гледал някакви чертежи, с които изобщо няма работа. Чертежи на мината Найваша, при това. Никой, освен мен и Питър няма достъп до тях. Питър му направил забележка. Тогава Мартин го заплашил, че ще ми разкаже за проблемите му с пиенето. Знаел е, че ще го уволня, ако разбера. Поне така си е мислел. — Либи ясно си представи всичко. — Накратко — продължи Ванс, — Питър не издал Мартин, но разказал на Нанси. Тя го помолила да ми разправи какво е станало.
— А той?
— Не е посмял, прекалено се страхувал. — Те, и двамата знаеха защо. — Не ми е казал също и за нощта, когато Мартин го пратил за зелен хайвер. Нощта, когато запалиха къщата ми.
— Какъв ужас за Питър!
— Да… — Ванс се намръщи. — След това Мартин пуска слуха, че Питър пие. Клюката плъзна светкавично.
— А всъщност той рядко пие — добави Либи. — Не поръча бира или вино при нашата вечеря вчера.
Ванс се дръпна от масата е измъчен израз на лицето.
— Нанси виждала какво става и молела Питър да ми разкаже всичко, но той отказвал. Струвало му се, че ако наблюдава Мартин внимателно, рано или късно ще го хване.
— О, Ванс… — Думите й бяха изпълнени със съчувствие. — Горкият човек!
— Мартин ми каза, че Питър започнал да ухажва жена му и аз му повярвах като глупак.
— Заради случая с мен — каза бавно тя. — Каква трагедия!
Неочаквано Ванс стана от масата и хвана стола за опора.
— Когато дойде време за повишения, издигнах Мартин до главен инженер и понижих Питър, като го поставих на изпитателен срок, докато отново докаже способностите си. Никога не съм вярвал, че ще успее да го направи. По това време Нанси била много ядосана, защото не направил нищо да се защити. Заплашила, че ще го напусне, като мислела, че това ще го промени. Но той не отстъпвал с надеждата, че накрая истината ще победи. — Гласът му трепна от вълнение.
— Така и стана! — извика Либи радостно.
— Но не без последствия…
— Питър вероятно се смята за паднал твърде ниско и мисли, че Нанси ще живее по-добре без него — предположи тя.
— Точно нейните думи! Как се сети, Либи?
— От собствени наблюдения знам, Ванс, че хората са склонни да се предават, когато нещата тръгнат зле — тъжно се засмя тя. Очите й срещнаха тези на Чарлз. От доста време той беше мълчалив свидетел на разговора им.
— Всичко това изглежда чудесно — промърмори Чарлз и започна да налива вино в чаши с високи столчета, докато Либи слагаше яденето на Ванс пред него. — Хубавото е, че Нанси позволи на Ванс да запише техния разговор, Либи. Ще дойде в Найроби, за да свидетелства под клетва на делото.
— Но това е чудесно! Питър знае ли?
— Знае — измърмори Ванс. — Цяла нощ разговаряхме с него. Помирихме се. На теб трябва да благодаря за това и за още много неща. Явно Мартин е хранел нарастваща омраза към мен през последните няколко години. Ти преобърна всичко, като защити Питър. Тогава най-после научих за болната завист на Мартин.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Толкова се радвам! Питър много държи на теб. Мисля, че е чудесен човек.
— Съгласен съм — прокашля се Ванс. — Слава богу, че застана зад него! — възкликна той пламенно.
— Слава богу — топло прибави Чарлз. — Поради свидетелските показания на Нанси и Питър аз ще бъда в състояние да представя други от самата компания. Като се прибавят и някои несъответствия, които открих, докато обикалях по време на приема, изглежда, че всички пътища водят към един човек.
— Мартин — промълви Либи тихо.
Ванс кимна.
— На първо място, но също Ралфс, Фогърти и възможно още някои. Всички са дали показания преди още да изляза от болницата. Но в показанията им има толкова празноти, че никой от тях няма здрава основа, на която да стъпи.
Тя сложи ръка върху неговата.
— В момента трябва да си най-щастливият човек, Ванс… — Сълзите се стичаха по бузите й, но не я беше грижа, че Чарлз ги вижда. — Значи няма да продадеш имението на Мартин?
След кратка пауза Ванс измъкна ръката си под предлог, че пие виното си.
— Ще го продам, Либи. Сега, когато съм сляп, и въпрос не може да става да го запазя. Не мога да работя в него и да му се радвам както преди. Що се отнася до Мартин, моето предложение още е в сила. Не искам да му позволя да се досети какво става. След като той и другите бъдат разпитани и обвинени, аз отново ще го обявя за продан. Мартин се ползваше с доверието ми от доста време. Ще го помотая още малко, докато случаят приключи. — Тя долови безвъзвратността на думите му и нова тъга изпълни сърцето й.
— Имаш ли категорично доказателство, че той е причинил злополуката? — попита тя, като се опитваше да прикрие прясната болка, която изпитваше.
— Имаме — вмъкна Чарлз. — Макфърсън бил дежурен надзирател, когато Питър уж бил пил по време на работа. Видял Мартин и Ралфс да влизат в кантората без разрешение — не само тогава, но и още много други пъти. Мартин заплашвал семейството му с физическа разправа, ако проговори. Видял Мартин да влиза в мина Найваша точно преди срутването, но не го съобщил от страх. Питър бил снощи в мината и придумал Макфърсън да каже истината, която записал на лента. Хванали сме го, скъпа. — Широка усмивка озари лицето му.
— Мартин е махнал подпорите — добави неспокойно Ванс. — Смятал е, че Питър ще бъде обвинен.
— Мартин направи само една грешка — намеси се Чарлз. — Ако си спомняш, Либи, след приема отидохме цяла компания в къщата му. Той вече беше пил доста и по едно време започна да напада Фромс. Една добра дума не намери за него. Би могъл да ме измами, ако не беше наблягал изключително на недостатъците му и на слабостта му към жените. Когато спомена и теб, мила Елизабет, разбрах, че е лъжец.
— Трябваше да съм го разбрал много отдавна — намеси се Ванс. — Какъв глупак съм бил!
Погледите на Либи и Чарлз се срещнаха. Той явно знаеше за враждебността на Ванс към Питър и че погрешната му преценка за онова, което беше станало в Лондон преди три години, беше допринесла за проблемите в компанията му.
— Честно казано, Ванс — обади се тя, — ако Нанси беше се опитала да ти се слага, щях да й сложа отрова в мартинито. — Чарлз се изкиска високо и разсея напрежението. — Знаете ли — продължи Либи, — помислих, че Мартин се държи странно още първия път, когато го видях. Непрекъснато се взираше във Ванс и мен. Мислех, че беше засегнат, загдето Ванс не му беше казал за сватбата ни. Сега, когато знаем истината, ми се струва, че силно ти завижда, Ванс — не само за успехите ти, но и по други причини. За уважението и любовта, които вдъхваш на хората. Никога не би могъл да ти съперничи в това. Слепотата ти не промени начина, по който служителите и колегите ти — и жена ти — се отнасят към теб. Мисля, че това го шокира.
— Не бих могъл да го обясня по-добре! — Чарлз протегна ръка над масата и силно стисна нейната.
— Тази завист накара него и други хора, на които имах доверие, да извършат убийство и те скъпо ще платят — се зарече Ванс с яростен тон, който накара Либи да потрепери.
— Правилно — съгласи се Чарлз. — Като предпазна мярка ще накарам комитета да постави под наблюдение всички замесени, докато се изслушат показанията. С тях ще бъде свършено, ако направят още една грешна стъпка.
Чарлз взе сакото и чантата си.
— Ако ми позволите, ще отида в апартамента, за да се обадя на Марион. Ще й съобщя добрата новина, че си оневинен, Ванс, и че скоро ще се прибера вкъщи. — Той го потупа по рамото. — Преживя ужасни неща, но най-лошото е зад теб!
— Ще те изпратя! — Либи стана от масата и тръгна към вратата. Ванс остана на мястото си.
— Ще те видя сутринта — измърмори Чарлз. — Бъди готова в седем. — Той я целуна по бузата и тръгна решително по коридора. Либи разбра, че ще изпълни нарежданията на Ванс от лоялност.
Тя затвори вратата след него. Чарлз нищо нямаше да може да направи, ако не я откриеше сутринта, и Ванс нямаше да може да го упрекне. Положението изискваше нова тактика.
— Отиде си — обърна се към мъжа си Либи.
— Да. Както чу сама, твоето присъствие край мен вече не е необходимо. Развеждам се с теб, Либи. Ако се опиташ да се съпротивляваш, ще съжаляваш.
— Вече не се съпротивлявам — въздъхна сдържано тя. — Ще си получиш развода. Ще се съглася с всичко, което поискаш.
Само леко трепване на мускул издаде, че Ванс бе изненадан от думите й, но лицето му пребледня.
— Наистина ли? — попита той пресипнало.
— Само не ме карай да ти върна годежния пръстен. Той е единственият спомен, който винаги ще се откроява в паметта ми. Ще ми напомня за нощта, когато поиска да се омъжа за теб. Тази радост се преживява само веднъж в живота.
Като измъкна златния венчален пръстен, Либи отиде при Ванс и го притисна към дланта му, която лежеше на масата. С конвулсивно движение пръстите му се затвориха над пръстена и той го пусна в джоба на ризата си. Това преряза слабата надежда, че съпругът й ще отстъпи. Неговата решителност сам да продължи пътя си я зашемети.
— Какво ще правиш, Либи? — попита той най-после, като наруши дългата, мъчителна тишина.
— Това вече не е твоя грижа — вдигна брадичка тя. — Нали си ме снабдил със самолетен билет — какво повече? Останалото е работа на Чарлз, нали? — Либи забеляза как ръцете му сграбчиха ръба на масата. — Ако се появи дете в резултат на единствената ни нощ заедно, искаш ли да бъдеш уведомен?
— Либи!
Тя пое дълбоко дъх, зарадвана от реакцията му.
— Просто опитвам да изясня всяка евентуалност, тъй като това е последната ни среща.
Ванс бавно се изправи и затърси жилетката и сакото си, но това бяха движения на човек с трийсет години по-стар.
— Ако има дете, свържи се с Чарлз…
Либи събра цялата си смелост и рискува:
— А ако отново се омъжа, твоето име ли да носи детето или няма значение? Има много мъже, които предпочитат да осиновят детето, което отглеждат и възпитават.
Стегнатите му устни издадоха колко беше вбесен.
— Каква е тая идея фикс за дете, което всъщност едва ли съществува?
— Не отговори на въпроса ми — усмихна се тя. — Бих желала да изясним всичко веднага, Ванс. Не искам да ми се налага след време да предприемам излишно пътуване до Найроби заради някакви формалности.
Бледото му лице се изкриви от гняв.
— Чарлз ще се погрижи за всички подробности!
— Тогава няма какво повече да си кажем. Сбогом, Ванс…
Той посегна към дръжката на вратата.
— Либи… — изскърца гласът му. — Преди да си отида — имаш ли нужда от нещо?
Либи се втренчи смаяна в съпруга си.
— Свободата ми стига…
Гърдите му се повдигнаха.
— При родителите си в Лондон ли ще живееш?
Тя го погледна внимателно.
— Вероятно не. Но със сигурност бъдещите ми планове нямат нищо общо с теб. Ако не ме помолиш да остана, мисля, че това е сбогуването ни.
Внезапно Ванс рязко отвори вратата и тръгна несигурно към асансьора. Либи стоеше на прага и гледаше съпруга си, докато изчезна от погледа й. След това се обади на рецепцията и помоли да му помогнат да се качи в такси. Не можеше да каже дали пепелявият му цвят се дължеше на главоболие или на факта, че тя го напусна.
До тази вечер никога не беше мамила Ванс и той й повярва, че заминава сутринта. Но не можеше да си отиде. Ванс беше нейният живот. Бъдещето й без него беше немислимо.
Изпълнена с решителност, Либи забърза към гардероба и измъкна всички куфари. Спря очи върху главата на война от племето банту, която беше купила на пазара. Бързо обви статуетката в един пуловер и я пъхна между дрехите. Накрая заключи куфарите и слезе долу да плати сметката си. Докато чакаше, накъса билета за Лондон и го пусна в най-близкото кошче.
След половин час се регистрира в хотел «Хилтън», където беше вечеряла с Питър. Никой на света в този миг не знаеше къде е, което я устройваше прекрасно.
Поръча да й донесат малко сок и се разходи по вътрешната тераса. Нощта беше хладна, но приятна. Седнала в един шезлонг, тя гледаше към града от височината на петия етаж. Никога не беше се чувствала толкова самотна.
Повече от час се взира в мрака, докато огромната жълта луна се издигаше в небето. Уверена беше, че с времето ще намери начин да се приближи до Ванс. Каквото и да станеше, никога нямаше да си отиде от него. Той имаше нужда от нея, въпреки че отказваше да го повярва. А тя се нуждаеше от него още повече.
Още утре ще си потърси подходяща квартира. Но преди това трябва да се свърже с Чарлз и да му обясни защо е напуснала хотела, без да се обади на никого. Пък и той беше единствената й надежда някой да накара Ванс да се погрижи за здравето си.
На сутринта се опита да се свърже с Чарлз по телефона, но никой не отговори. Вероятно вече бе отишъл в кабинета на Ванс и му бе казал, че е изчезнала. А да се обади там не смееше. На обяд взе такси от «Хилтън» до «Ню Стенли» с надеждата да разбере дали не я беше търсил там.
— Чарлз? — Дори отзад Либи различи металносивата му коса и забърза към него. Той говореше с администратора видимо обезпокоен.
— Либи! — извика Чарлз и остави чантата си, за да я прегърне силно. — Къде беше? Търсих те навсякъде. На летището, на гарата, в бюрата за коли под наем. Не можех да си представя какво е станало с теб, след като разбрах, че снощи си напуснала хотела. Мило момиче, ти ми причини шестте най-лоши часове в живота ми!
Чувство за вина я заливаше на вълни. Никога не беше виждала Чарлз толкова бледен.
— Извинявай — започна тя задъхано, — но нямах никакво намерение да се връщам в Лондон тази сутрин или да обсъждам развод. Ванс мисли, че съм си отишла, но за мен това е все едно да престана да дишам. Обичам го, Чарлз… и не исках да те обвинява, че не си изпълнил нарежданията му, затова помислих, че ако не ме намериш…
— Либи! — измърмори той и я обгърна с ръцете си. Тя тихо се разхълца на рамото му, без да обръща внимание на заинтригуваните гости на хотела. — Наистина те измъчи, нали? — Въпросът не се нуждаеше от отговор.
— Знам, че ме обича, Чарлз — отвърна тя, като избърса очите си. — Ако само беше дал шанс на брака ни… И толкова се тревожа за неговото главоболие, че не мога да спя нощем. Той трябва на всяка цена да се прегледа, но е толкова упорит? Ако продължава така, няма да е в състояние да управлява компанията си. Главоболието му се засилва… Ако ти не можеш да го убедиш, ще повикам баща му. Уинслоу ще долети със следващия самолет. Ванс трябва да послуша някого!
— Ела да седнем… — Чарлз я отведе до едно канапе във фоайето, като стискаше студените й ръце. — Имам да ти кажа нещо, Либи. Нарушавам оказаното ми доверие, ала ти имаш право да знаеш истината, за да се успокоиш. Никой не го заслужава повече от теб.
— Нещо се е случило с Ванс! — извика тя и сърцето й заудря от страх. — Не скривай нищо от мен, Чарлз!
— Либи… Ванс постъпи в болница късно снощи.
— Знаех си, че ще стане нещо такова! — Сълзите й рукнаха отново.
— Изслушай ме — меко подзе той. — Онзи ден в апартамента главоболието му стана толкова силно, че загуби съзнание за няколко секунди. Когато му казах, че съм повикал бърза помощ, ми съобщи, че вече е бил при доктора и знае причината за страданието си. Изглежда, че микроскопичното парченце руда се е преместило и затова му причинява такива мъчителни болки. Поради това ново положение докторът каза, че вече може да го оперира, за да отстрани частицата. Ванс сега е в хирургията.
— Не мога да повярвам… — зашеметено поклати глава тя.
— Истина е… — Чарлз се усмихна и пусна ръцете й. — Ванс не искаше да знаеш нищо. След станалото между вас, когато снощи си отидох от хотела, той е решил да го оперират. Очевидно докторът е искал да го направи още преди няколко дни.
Либи затвори очи, като се питаше какво означава всичко това.
— Ванс се съгласи да го оперират тази сутрин, тъй като вярваше, че си в самолета за Англия. Ако узнае, че си още тук, това може да навреди на оздравяването му. Разбираш ли?
— Значи той мисли, че си ме изпратил?
Чарлз поклати сивата си глава.
— Излъгах го точно като теб, мила. Убеден е, че си му дала развод и си заминала завинаги. Когато не те намерих в стаята ти тази сутрин, си помислих, че нарочно си изчезнала. Нямах търпение да те намеря, за да ти кажа за Ванс.
Либи го погледна умолително.
— Какво да правя? Не мога да го оставя!
— Никога не съм вярвал, че ще го направиш — въздъхна той. — Но засега Ванс не трябва да знае, че си тук. Моят съвет е да стоиш наблизо и да се бориш. Доколкото мога да преценя, печелиш през цялото време.
— Как можеш да кажеш това, когато той мисли, че съм приела развода? — вдигна тя очи към него.
— Казвам го, защото познавам Ванс от години. Когато ми се обади след злополуката, нямах и най-малка надежда за оцеляването на брака ви. Откровено казано, не очаквах да те намеря в Кения, след като той ми каза за силното писмо, което ти е написал и с което те отпраща.
— Щях да пренебрегна писмото и все едно щях да дойда!
— Вярвам ти — каза Чарлз с лек смях. — Въпреки това Ванс беше твърдо решен да прекрати брака ви. И тогава, за моя чудесна изненада — усмихна й се той, — те виждам разположена в къщата. Ванс беше спечелил твоята подкрепа и се държеше почти като съпруг, когато пристигнах.
— Разреши ми да остана само защото ти си му казал да го направи! — Гласът й трепна при спомена за болката. — За да се създаде илюзията за единно семейство…
Силни ръце сграбчиха раменете й и я обърнаха към него.
— Тук грешиш, Либи! Нищо такова не съм му казвал. Всъщност изпитвах тайно облекчение, че не си в Найроби. Боях се за твоята безопасност почти колкото него. Но той намери начин да те задържи до себе си, без да признае, че те иска…
Либи го гледаше цяла минута, докато значението на думите му достигна до нея. Усмивка засия по цялото й лице.
— Благодаря ти, че ми го каза, Чарлз! — Тя горещо го прегърна. — Имах нужда да го чуя много повече, отколкото мислиш!
— Ванс ще ми отреже главата, Либи…
— Знам.
Проницателният му поглед обгърна нежните й черти.
— Има още нещо, което трябва да знаеш, но доктор Стилман ще трябва да ти го съобщи. Защо не отидеш в болницата? След час аз също ще дойда.
— Благодаря ти, Чарлз! — Тя го целуна по бузата и забърза навън да вземе такси.
Сърцето й удряше болезнено в гърдите й. Какво не знаеше? Щом докторът искаше да говори с нея, сигурно не беше за хубаво. Либи скри лице в ръцете си, почти скована от страх. Да не би животът му да бе застрашен в резултат на последните събития? Тя не можеше да го загуби сега. Не можеше!


Десета глава

— Госпожо Ансън? — Едрият мъж с хирургическа маска на лицето тръгна към Либи, която ходеше напред-назад в чакалнята. Тя не го позна, докато не я махна.
— О, доктор Стилман! Слава богу!
— Разбрах, че сте заминали за Англия…
Либи навлажни пресъхналите си устни.
— Ванс мисли, че съм, но трябваше да разбера как е. Чарлз ми каза за операцията, а също и че имате да ми съобщите нещо важно. Моля ви, как е Ванс? Трябва да знам!
— Операцията беше напълно успешна!
— Благодаря ти, Боже! — прошепна тя. — Молех го да ви посети миналата седмица, но не искаше и да чуе.
— Добре, че, беше така. Иначе щеше да стане твърде късно.
— Твърде късно ли? Смятате, че можеше да умре? — извика Либи премаляла.
— Седнете… — Той я заведе до най-близкия стол. — Съпругът ви очевидно не е искал да знаете състоянието му. Какво ви е казал?
— Нищо. Но всеки можеше да види, че изпитва мъчителни болки след падането си.
— Не ви ли каза за резултата от прегледа си при мен миналата седмица?
Либи поклати глава.
— Дори не знаех, че е идвал, докато Чарлз — господин Ранкин — не ми съобщи преди малко.
— Тогава господин Ранкин вероятно ви е обяснил, че ударът по главата при падането му от коня е предизвикал преместване на парченцето руда. Затова се е появила силната болка. Това е и причината да крие очите си. Когато парченцето беше на предишното си място, беше невъзможно да се оперира. Зрителният нерв изглеждаше увреден. Но след като то се премести, рентгенът показа, че нервът може би е бил по-скоро прегънат, отколкото разкъсан.
— Значи нервът не е бил прекъснат! — възкликна тя.
— Точно така, госпожо Ансън — усмихна се докторът. — Но преди да оперирам, не знаех това със сигурност. Шансовете да е останал невредим бяха малки… Обясних това на съпруга ви. Отначало той не виждаше смисъл в операция без гаранция. Избра да живее с главоболие… до снощи. Обади ми се по телефона съвсем късно. Каза ми, че си е променил решението и иска да го оперирам колкото може по-скоро.
— Кажете ми, какво открихте? — тихо попита Либи.
Той стана от стола си и отиде при нея.
— Точно каквото се надявах. Невинаги съм прав, но това е един от тези редки случаи. Нервът беше огънат, ала нито едно влакно не бе прекъснато. Възможността това да се случи е едно на милион, разбирате ли?
— Докторе!
— Дайте ръката си, госпожо Ансън! — Либи го послуша и вдигна трепереща ръка към него. Той измъкна от престилката си миниатюрно ромбовидно парченце руда. — Вярвам, че ще искате да си запазите този сувенир…
Либи се втренчи в него, после затвори пръстите си. Мъничкото парченце метал беше влязло в черепа на Ванс и бе го лишило от зрение. Сега го държеше в дланта си. Тя вдигна глава.
— Значи ли това, че зрението му ще се върне?
— Все още не е ясно — въздъхна дълбоко доктор Стилман. — Нервът е стоял прегънат повече от месец. Изправих го. Сега ще трябва време, докато възобнови функцията си, ако изобщо я възстанови. С други думи, съпругът ви може да остане сляп, но чувствителен към светлината, както вече видяхте.
— Ако се възстанови, кога ще може да вижда?
— Трудно е да се каже. След седмица, десетина дни… не по-рано. Но помнете, че не мога да гарантирам нищо.
— Знам, ала за мен е чудо да има поне мъничък шанс…
— Чудото е, че си е ударил главата точно по този начин. Без този удар парченцето щеше да остане загнездено и постоянно да притиска нерва. Ако не бяхме оперирали бързо, щеше да е прекалено късно. Знаете ли, госпожо Ансън, почти бих казал, че сякаш невидима ръка ви е тласнала върху съпруга ви… Какъв късмет за него!
— Не мога да повярвам… Ванс ме държеше в пълно неведение.
— Знам. И поради деликатния характер на операцията и възстановителния период бих предпочел той да не научи, че още сте тук. Не искам на оздравяването му да попречи емоционална травма от какъвто и да е вид. Разумът и волята играят неоценима роля в процеса на възстановяване. Присъствието ви може да му напомни с какво трябваше да се раздели при загубването на зрението си. Това може да го обезкуражи точно когато трябва да се бори, за да победи. — Докторът сложи дружески ръка на рамото й. — Можете да идвате в стаята му, но без да издавате звук. Ще предупредя персонала да не ви забелязват. Когато свалим превръзките и видим крайния резултат, ще можете да продължите битката.
Либи започна, без да иска, да се смее през сълзи.
— Прилича повече на тотална война, докторе!
— Но вие сте още тук и се борите — усмихна се той и успокояващо стисна ръката й. — Сега ме извинете, имам още няколко пациенти.
Тя сграбчи голямата му ръка.
— Благодаря ви! Каква слаба дума…
— Ванс ще бъде в реанимацията до девет часа, може би и повече. Защо не хапнете нещо и не се отпуснете? Има още доста чакане…
Либи намери бюфета и вечеря рано, за да си укрепи силите. Може Ванс и да не си върне зрението, мислеше тя, но поне нямаше да изпитва болка.
Внезапно разбра, че не може повече да пази новината за себе си и излезе от бюфета да потърси телефон. Нямаше значение, че щеше да събуди някого. Най-напред се обади на баща му. И двамата бяха толкова развълнувани, че не се получи кой знае какъв разговор. С родителите й беше същото. Обеща да им звънне, когато научи нещо ново.
Когато Либи влезе в сестринската стая, Чарлз крачеше вътре напред-назад. Тя здраво стисна ръката му. Той остана при нея няколко часа. От време на време тихо разговаряха, но най-вече чакаха в приятелско мълчание. Към девет часа Чарлз си тръгна, защото имаше неотложна работа. Либи го прегърна с толкова признателност и надежда, че не можеше да говори.
В девет и половина чу шум отвън. Когато вкараха носилката, тя погледна съпруга си, който лежеше безпомощно на нея, и сърцето й се препълни с любов. Главата и очите му бяха целите бинтовани като тюрбан. Особената миризма на операционна се беше просмукала в тялото и чаршафите му. Ако доктор Стилман не беше я уверил, че операцията е успешна, щеше да се разтревожи от вида му. Вместо това се чувстваше отпусната и спокойна за пръв път след онзи ден в Уайт Оукс, когато научи за злополуката.
Около полунощ забеляза признаци, че идва на себе си. Беше неспокоен и издаваше тихи, неразбираеми звуци. Либи натисна копчето на стената и повика старшата сестра. След миг енергичната госпожа Грейди влезе и бързо отиде при Ванс.
— Хайде, господин Ансън! — Тя взе топло ръката му. — Всичко е наред, нали? — Думите му постепенно ставаха по-разбираеми и той стисна ръцете й, като изпълни Либи с ужасна завист.
— Какво става? — прошепна Ванс. — Какви цветове… Либи! Либи! — извика той настойчиво и тя едва се удържа да не се разкрие. Искаше й се да покрие тялото му със своето, да се слее с него, да му предаде цялата любов и сила, които беше в нея. — Либи, скъпа… цветовете… — промълви Ванс с видимо вълнение.
— Имате право! — обади се госпожа Грейди и отправи изразителен поглед към Либи, която стоеше от другата страна на леглото. — Операцията завърши, господин Ансън, при това успешно. Ще бъдете съвсем здрав, ще видите. — Тя поглади ръцете му. Това изглежда го успокои и той заспа.
Фактът, че беше прошепнал името й в тези първи няколко минути беше единствената опора на Либи през следващите три дни. Трябваше мълчаливо да бди, докато доктор Стилман, различни сестри, Чарлз и Питър можеха да говорят с него, да го докосват, да го окуражават. Тя почти се разплака, когато двете вдовици, които бяха посетили в селото, дойдоха, за да му засвидетелстват своето уважение.
Спеше в хотела, а на сутринта се вмъкваше в стаята му, преди да се е събудил. Не можеше да му се насити, да се нагледа на любимото лице. Първите дни след операцията преминаха благополучно и Либи виждаше, че се чувства все по-добре. Говореше за образи и цветове, които постоянно се въртяха в главата му. Доктор Стилман й обясни, че това означава възвръщане на зрението. Можеше да се случи вече всеки ден. Дали щеше да бъде напълно или частично оставаше да се гадае.
След няколко дни докторът махна превръзката. Либи седеше на стола, здраво стиснала ръце в скута си.
— Добре, Ванс. Сега ще махнем последната марля. Още не очаквайте да видите нещо. Прекалено рано е. Ще ви дам специални очила. Ще ги носите през деня, нощем ще ги сваляте. Някакви въпроси?
— Нямам… — От тази единствена дума Либи разбра какво огромно напрежение го бе обзело. Започваше очакването…
Погледът й беше прикован върху ръцете на доктора, когато тюрбанът падна и откри тъмнокафявата коса на мъжа й с избръсната ивица на мястото на операцията. Доктор Стилман прегледа раната и постави нова марля, след това подаде на Ванс очилата и той си ги сложи.
— Как се чувствате?
— Като че ли току-що ми махнаха огромна тежест…
— Главата ви е чувствителна към всякакво силно натоварване. Движете се бавно през следващите часове, за да преодолеете замайването.
Тя чу въздишката на Ванс.
— Кога мислите, че ще настъпи промяна в зрението ми? Ако настъпи — добави той тихо. Либи прехапа устни в желанието си да му вдъхне кураж.
— Това, господин Ансън, зависи от майката Природа… Следобед сестрата ще се разходи с вас по коридора. Това е най-трудният период, Ванс. Не мислете прекалено много. Слушайте радио и телевизия. Карайте приятелите ви да ви четат.
— Мисля, че ще мина без последното — провлече Ванс нехайно и Либи се усмихна.
Така започнаха следващите три дни. Доктор Стилман го преглеждаше сутрин и вечер, но още нямаше промяна. На деветия ден обикаляше стаята, както и преди операцията. С помощта на бастун опипа пътя си към коридора и си взе питие от хладилника до сестринската стая. Имаше самоуверен вид, но тя усещаше недоволството му, страха му.
Около девет вечерта доктор Стилман дойде да го види. Ванс беше се изтегнал на един стол пред телевизора с глава на облегалката. Беше свалил очилата си и те се клатеха в ръката му. От ъгъла на Либи изглеждаше като нормален виждащ човек, заспал от скука.
Доктор Стилман леко го раздвижи.
— Ванс? Елате до леглото. Искам да ви прегледам.
Той бавно се надигна, отиде до кревата и се намести на него. Подчини се на лекарското нареждане мълчаливо. Докторът го прегледа внимателно.
— Оздравявате много добре, Ванс. Общото ви здраве е отлично. Промени?
— Няма.
— Не съм изненадан. Тези нерви не искат да действат отново. Те са капризни малки инструменти.
— Джон! — сграбчи ръката му Ванс. — Не ме щадете. Много е прозрачно…
— Тогава виждате повече от мен. Все още сте в нормалните рамки на оздравяването. Десет дни след операцията ще започна да ви щадя. Става ли?
— Извинете… — Ръката му се отмести.
— Недейте! Справяте се по-добре от много хора в подобно положение. Ще ви видя сутринта. Преди да заспите, ще ви пратя две сестри да ви направят масаж. Ще ви помогне да се отпуснете.
Либи използва случая и се измъкна в коридора с доктора.
— Ще ми позволите ли аз да бъда едната от сестрите? Само сега? Ще оставя всичко на госпожа Грейди.
— Не виждам защо не…
Няколко минути по-късно тя и старшата сестра влязоха при Ванс с кърпи и лосион.
— Добре, господин Ансън. Време е за масажа ви. Махнете очилата си и се обърнете.
Той въздъхна и сложи очилата на масичката. После махна горнището на пижамата си и се опъна върху чаршафа. Силният му, бронзов гръб хипнотизира Либи. Тя внимателно започна да масажира едната му плешка и дясната му ръка, докато госпожа Грейди се грижеше за другата.
— Това е божествено, госпожо Грейди!
— Така и трябва да бъде. Просто опитайте да заспите. — Тя бъбреше успокоително като любеща майка, докато мачкаше мускулите му с опитни движения. Либи движеше ръцете си по врата му и разтриваше стегнатите сухожилия, докато започнаха да омекват. Силното й желание да притисне страна към гърба му и да го обвие с ръце се оказа трудно преодолимо. Тя се дръпна.
— Не спирайте — измърмори той. — Ще ви платя да продължите. Дневна заплата за още половин час.
Сърдечният смях на госпожа Грейди огласи стаята. Дори Либи слабо се усмихна.
— Стига, господин Ансън! Имаме и други пациенти. Побързайте, сестра! — Тя стрелна Либи с очи и излезе.
От своя ъгъл Либи наблюдаваше как Ванс си облече пижамата и се пъхна между завивките. Разтриването на гърба му явно беше помогнало, защото изглеждаше спокоен. Обикновено тя си отиваше в хотела, когато той лягаше да спи, но днес се бавеше. Зрението на Ванс можеше да се върне вече всеки момент.
Колкото и да искаше да е с него в този миг, реши да се върне в хотела. Чарлз и доктор Стилман щяха да й съобщят за всяка промяна. Не можеше да продължава да бъде в една стая с него, когато цялото й същество копнееше да го прегърне, да го обича. Не искаше да попречи на оздравяването му, ако открие присъствието й. И макар да й беше непоносима мисълта, че зрението му може никога да не се възстанови, смяташе, че той има нужда да остане сам. Когато го изпишат от болницата ще реши как най-добре да стане отново част от живота му. Дълбоко замислена, Либи не забеляза кога бе станал от леглото и видя, че се протяга за бастуна си. Кога се бе събудил? Върна се след минута с кутия кола. Госпожа Грейди вървеше по петите му.
— Е, господин Ансън, мислите ли, че ще заспите като хората, щом пиете кола посред нощ? Засрамете се!
Ванс се усмихна към ниската жена, която цъкаше с преувеличен упрек.
Той стоеше на не повече от метър и половина от Либи, силен и стегнат. Колкото и да бе странно, бледността му само засилваше неговата привлекателност. Изглеждаше и същият, и различен. Понякога, когато гледаше към нея, тя не можеше да повярва, че не я вижда. Сега имаше същото впечатление, когато той се смееше и шегуваше с госпожа Грейди.
Никой никога не би предположил, че си бе загубил зрението. Либи се взря изненадано. Той изглежда добре се справяше с периода на очакване. Колкото повече време минаваше без признаци на възстановяване, толкова по-ведър ставаше. Докато нейното настроение на свой ред падаше. Може би Ванс бе чакал твърде дълго. Може би тя искаше прекалено силно да се върне зрението му…
Госпожа Грейди го наблюдаваше като ястреб. След последната му глътка му заповяда да се върне в леглото и го предупреди за последствията, ако стане отново. Когато излизаше от стаята, я съпроводи подигравателният му смях — един радостен звук, какъвто Либи не беше чувала цяла вечност.
Тя седеше абсолютно безшумно. Мина половин час. Чу бавното му, равномерно дишане. Беше заспал. Либи пристъпи на пръсти към леглото му за последен поглед. Той лежеше настрана с прегъната възглавница под главата си. Наведе се да разгледа лицето му, като се възхити отново на плътната му уста, сега отпусната в съня. Изглеждаше напълно спокоен. Повече от всичко на света искаше да протегне ръка и да отмести кафявата къдрица от челото му. Чувство на силна любов и нежност навлажни очите й. Беше толкова смел, толкова силен…
— Либи?
Тя ахна и обърна невярващи очи към него. Ванс седна в болничното легло и спусна крака на пода. Златист отблясък от нощната лампа на стената до него открои релефно чертите му.
— Наистина ли мислеше, че няма да позная докосването на ръцете ти? Аромата на кожата ти? Когато слепец прави любов, Либи, другите му сетива стават вълшебно изострени — не знаеше ли това? През нощта, когато те направих моя, когато те боготворях с тялото си, острото усещане на допира до теб остави неизличим отпечатък в съзнанието ми. Искам да го изпитам отново. Ела тук, Либи!
Думите му я объркаха. Ако искаше да я люби и после отново да я отхвърли, не можеше да го приеме… Обзе я страх.
— Ванс, кълна се, нямах, намерение да ти показвам, че съм тук! — Горещи сълзи бликнаха от очите и. — Прости ми! Никога не съм те наранявала нарочно… Исках да бъда близо до теб. Всеки друг можеше да бъде край теб, освен мен. Не можех да го понасям повече. Извинявай… Тръгвам си.
— Не се страхувай от мен, любима! — Неговата нежна и настойчива молба я обезоръжи. Ръцете му увиснаха в поза на жалко поражение. — Толкова ли злини съм причинил, че собствената ми жена е ужасена от мен? Ще помогне ли, ако ти кажа, че животът ми няма смисъл без теб? Сляп или не? Че мисълта да преживея още секунда, без да те прегърна, е десет хиляди пъти по-лоша от слепотата? — Либи не можеше да диша. Сякаш цял живот беше чакала, за да чуе тези думи. Тих стон излезе от гърлото й.
— Обичам те, Либи! Имам нужда от теб! Ако ми дадеш още една възможност, искам да ти бъда истински съпруг. Любовта ни съществува в нас и от само себе си. Ти ми го доказа. Нито времето, нито обстоятелствата имат връзка с това, което чувстваме един към друг… Което завинаги сме чувствали. — Той разтреперано пое въздух. — Имаш пълно право да ме презираш за начина, по който се отнесох към теб, но моля те, не се отвръщай от мен! — Гласът му трепна от силно желание.
Либи изтича до него и притисна главата му до гърдите си.
— Обичам те толкова много! — пошепна тя в тъмната му коса. — О, Ванс, ако зрението ти не се върне, моля те, моля те, не придавай значение на това. Имам нужда от теб. За теб ще направя всичко. Обожавам те!
Ръцете му обвиха стройното й тяло в безкрайна прегръдка.
— Вече нищо няма значение, освен че ме обичаш, Либи! Прости ми… Благодаря на Бога, че издържа! — Либи го прегърна по-силно, неспособна да говори. — Когато се събудих от упойката, исках само теб…… — Ръката му се сви в косата й. — След това си спомних, че си в самолета за Лондон. Кълна се — това беше по-лошо от откритието, че съм сляп. Мисълта, че друг човек ще спечели любовта ти, ще получи правото да се люби с теб ме подлудяваше. Молех се да се върнеш, Либи…
— Но аз изобщо не съм заминавала!
Тялото му потрепери.
— Ти разигра убедително представление, госпожо Ансън! Когато каза, че ми даваш развод, се почувствах като осъден на върховен мрак.
— Излъгах те… Трябваше да те излъжа. Нищо друго не можех да направя в онзи момент. Но тържествено ти обещавам, че никога вече няма съзнателно да те лъжа.
Той покри шията й с горещи целувки.
— Никога не ме оставяй! Само това те моля… Когато преди малко усетих ръцете ти, помислих, че сънувам. След начина, по който се държах, се боях да повярвам, че молитвите ми са чути.
Либи нежно зацелува лицето му, още неспособна да повярва, че всичко това бе истина. Ако беше сън, тя не искаше да се събужда.
— Не можех да те оставя, Ванс. Животът ми няма смисъл без теб — призна тя, като сплиташе пръсти в тъмните му къдрици. — Не знам какво е да си сляп, но честно мога да ти кажа, че не може да е по-лошо от мисълта за живот без теб. Говориш за твоя върховен мрак! — Долната й устна трепна. — Оня пръв ден в болничната ти стая, когато ми каза да си отида… че не ме искаш… се почувствах осъдена на най-страшно страдание… защото теб нямаше да те има.
— Прости ми, че ти причиних това! — прошепна той.
— Няма какво да ти прощавам. Обичам те — промълви в отговор Либи.
Тогава жадната му уста се впи в нейната с болезнена нежност, която бързо премина в нещо друго. С бързо и уверено движение Ванс я вдигна на ръце и я сложи на леглото, като се плъзна до нея.
— Щом доктор Стилман ме изпише от болницата, ще заминем на сватбено пътешествие. Не искам да те деля с никого месеци наред. Толкова ще ми трябва, за да повярвам, че всичко това става наистина. — Ръцете му нежно я галеха. — Но ти си истинска, любов моя, и толкова хубава. Хубава до болка!
Тя не можеше повече да сдържа радостта си, но си спомни, че бяха в болнична стая.
— Ванс, някой може да влезе — измърмори пресипнало Либи в лицето му.
— Аз плащам за тази стая, докато съм тук. Ако искам да прегръщам жена си, това си е само моя работа — каза той с тон, който й беше познат от преди злополуката — сигурен и самоуверен. — Само почакай да те прибера вкъщи, госпожо Ансън!
— Обичам да ме наричаш така — призна тя и се притисна още по-силно до него.
— Либи, веднага щом Мартин и другите бъдат официално обвинени, ще заминем където пожелаеш…
— Аз просто веднага бих се окопала в имението, ако искаш да знаеш истината.
— Имението? — Ванс се надигна с израз на изненада и изумление.
— За мен това е най-хубавото място на света. Моля те, моля те, не го продавай! Не бих могла да го понеса.
Неговият ликуващ смях изпълни стаята.
— О, Либи, Либи! Не те заслужавам!
— Защо казваш това?
— Току-що премахна най-голямото ми безпокойство. От самото начало се питах дали правя за теб това, което трябва.
— Ванс! Какво искаш да кажеш?
Устата му се допря до нейната за дълго.
— Мисля, че не можеш да си представиш как се чувствах, когато те видях за пръв път. Ако не живеехме в цивилизовано общество, щях веднага да те измъкна от гостната на баща ми и да те доведа в Кения в онази първа вечер. Ти още учеше в школата и не знаех дали би се съгласила да промениш начина на живот, с който беше свикнала. Затова чаках почти три години, преди да ти предложа да се омъжиш за мен. Но при последното ми идване не можех да издържам повече. Все пак се ужасявах от мисълта, че усамотеният планински район може да не ти хареса. — Той силно я целуна. — През онзи пръв ден в имението ти изглеждаше много щастлива, но не смеех да повярвам. Мислех, че се преструваш за мое добро. Нека те прегърна, Либи! Нека те обичам до края на живота ни…
Нежните лъчи на зората се процедиха през прозореца на болничната стая и паднаха на леглото след няколко часа. Либи усети топлината на утринното слънце върху лицето си и се размърда, но беше здраво притисната от ръцете на съпруга си.
Отвори очи и видя, че той беше буден. Тъмните му кадифени очи се местеха по лицето й, почти галейки нежните му линии.
— Ванс!
— Не помръдвай — прошепна той. — Лежи спокойно… Остави ме да те гледам, Либи. Ако не ме лъжат очите, облечена си с бледосиня пола и блуза с бяло бие на яката и ръкавите. Сънувам ли?
Очите й се замъглиха от сълзи.
— Не е сън… Зрението ти се връща! — Тя вдигна ръка към лицето му и нежно прекара пръст по тъмната му вежда. — Кога стана?
— Не съм сигурен — измърмори Ванс и седна. — Събудих се преди малко и видях всичко в сянка. Затворих очи и се запитах какво ли значи това. Когато ги отворих, видях лицето ти ясно като камбана. Единственият проблем беше, че образът ти беше запечатан в съзнанието и сърцето ми толкова отдавна, че помислих… Либи! — извика той. — Аз наистина те виждам! — В очите му заблестяха сълзи. Пронизващият му поглед шареше навсякъде и попиваше пищния безпорядък на лъскавата й черна коса. — Знаеш ли, че когато си развълнувана, очите ти светят с пурпурен огън? И долната ти устна потрепва? — Ванс се наведе и леко я целуна. После прокара твърдите си ръце по раменете и ръцете й. — Твоята вяра направи това, Либи…
Лъчезарна усмивка озари лицето й.
— Доктор Стилман каза, че сякаш някой е поръчал падането, когато яздехме.
Той вдигна ръцете й и ги целуна с нежност, която трогна сърцето й.
— Какво щеше да стане, ако беше се отказала от мен? Ако беше си заминала за Лондон оня пръв ден? — Ванс отново я сграбчи в обятията си. — Не ме оставяй никога! Обичай ме винаги…
— Добро утро, господин Ансън! — проехтя гласът на госпожа Грейди, която веднага нахлу в стаята. — Чудесна сутрин! — Тя спря стъписана. — Господин Ансън!
Либи откъсна устни от Ванс и се измъкна от леглото, като се опитваше да оправи смачканите си дрехи. Той се изкиска с ослепителна усмивка.
— Наистина е прекрасна, великолепна сутрин, госпожо Грейди! Нямах представа, че очите ви са така приятно сини…
— Така! Значи зрението ви се върна… — Тя замига. — Е, добре. При тези обстоятелства няма да докладвам какво видях току-що. Но не забравяйте, че доктор Стилман ще мине на визитация след няколко минути. Не бихте искали да причините на горкия човек сърдечна недостатъчност, нали? Особено след всичко, което направи за вас…
— Не, госпожо Грейди! — Ванс кръстоса ръце и се усмихна на Либи. — Ще отведа оттук жена си още тази сутрин, така че позволете ми да ви кажа довиждане и да ви благодаря. Не бих могъл да получа по-нежни грижи дори ако бяхте моя майка.
— Стига, стига, господин Ансън! — Тя засия като младо момиче. — Толкова сте любезен! Бъдете добър към прелестната си жена. Тя ви пазеше, бдеше над вас, молеше се за вас… Не ви напусна нито за секунда и се справяше с вас, когато никой друг не знаеше как да постъпи. По моя край казват, че притежава дара на добра фея.
— Що за дар е това, госпожо Грейди? — попита Ванс глухо.
— Вярно сърце, господин Ансън. Нещо наистина рядко.
Либи грабна протегнатата му ръка, когато госпожа Грейди си излезе. Слънцето беше се вдигнало над хоризонта. Тя се върна в прегръдките му, където беше мястото й… Ванс се втренчи в нея със сила, която я омагьоса.
— Либи, ти ме измъкна от най-тъмната бездна към светлината — каза той със сълзи в гласа. — В замяна искам да ти дам целия свят.
— Ти вече го направи, когато поиска да се оженим, скъпи. Но за известно време предпочитам да забравя света и просто да остана сама с теб. Мислих за възможността твое бебе да расте в мен, Ванс. И искам това да стане скоро — ако вече не е станало. — Тя наведе уста към неговата в плътна, продължителна целувка.
Гласове в коридора я накараха да вдигне глава, но Ванс хвана с ръце зачервеното й лице.
— Надявах се да кажеш това, Либи. Защото нямам никакво намерение да те изпускам от ръцете си и от погледа си! — През цялото време пред нас…
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.