Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Оке Едвардсон
Слънце и сянка



Септември

1

Беше започнало да вали. Симон Морелиус нагласи радиостанцията. Нищо не се бе чуло по нея в продължение на пет минути. Часът наближаваше десет и всичко изглеждаше спокойно. Грегер Бартрам натисна спирачките на червено. Две жени пресякоха улицата, а едната от тях се извърна към радиоколата и се усмихна. Грегер Бартрам вдигна ръка за поздрав.
— На двайсет и седем и хубавичка — рече той.
— Сигурно си е помислила същото и за мене.
— Усмихна се на мене, не на тебе — възрази Морелиус.
— Погледна ме право в очите — не отстъпваше Бартрам. — Търсеше контакт именно с мене.
Светлината на светофара се смени и Бартрам навлезе с колата в кръга на кръстопътя.
— И разбра, че вкъщи няма никой — иронизира Морелиус.
— Ха-ха!
— Погледна право в очите ти и разбра, че вкъщи няма никой. Само някакво ченге на средна възраст зад волана на една пребоядисана кола, и то…
По радиостанцията прозвуча женски глас:
— Девет едно двайсет. Девет едно двайсет, обади се.
Отнякъде отговори измърморване. Женският глас се обади пак:
— Някой лежи пред «Фокус» в Лисеберг, пиян или болен. На мястото се е събрала групичка младежи.
Дочуха как от дежурния отряд се отзовават на повикването:
— Прието. Намираме се на улица Принсгатан и се отправяме надолу към «Фокус».
Радиоколата от най-близкото полицейско управление в Луренсберг излезе от кръга на кръстовището и се отправи към търговския център. Неколцина младежи клечаха на паркинга пред него. Когато колата спря, един от тях притича към вратата й, която Бартрам тъкмо беше отворил.
— Аз позвъних — каза едно момиче, което трябва да беше петнайсет-шестнайсеттодишно. Размахваше в ръка мобилен телефон, сякаш апаратът щеше да иззвъни и да потвърди думите му. Косата на момичето се спускаше права и лъщяща, прилепнала към главата от дъждовните струи. Очите му бяха големи и уплашени. От нея лъхаше на алкохол и цигарен дим. Жестикулираше прекалено буйно.
— Тя лежи ето тук. Мария лежи тук, но сега се чувства по-добре.
— Ще се обадя за линейка — каза Бартрам.
Морелиус последва момичето и измина няколкото крачки до групичката младежи. Те стояха в полукръг около девойка, която бавно бе започнала да се надига. Когато я доближи, тя се олюля и той успя да я подкрепи, протягайки ръка. Сякаш беше безтегловна. Изглеждаше досущ като момичето, което ги посрещна, но с поглед, зареян някъде надалеч.
Сигурно е, че тук наистина няма никой вкъщи, помисли Морелиус.
От девойката се разнасяше мирис на алкохол и повръщано. Морелиус усети хлъзгавата кал под подметките си. Важното бе да съумее да запази равновесие. Секунди по-късно тя вдигна очи към полицая, погледът й внезапно бе станал остър.
— Искам да се прибера у дома — заяви.
— Какво си пила? — попита Морелиус.
— Ни… нищо — изломоти тя. — Само две бири.
— Две бири, а? — Морелиус измери с очи дружинката от петима или шестима нейни приятели. — Я кажете какво е пила! Важно е. Ако знаете нещо, кажете го сега, и то без да се помайвате, по дяволите! — повиши глас и младежите изглеждаха уплашени.
— Ами така е, както казва — обади се момче с плетена шапка и в горнище на анцуг. — Някоя и друга бира… и малко твърд алкохол.
— Твърд алкохол? Какъв по-точно? Шишето у някого от вас ли е?
Младежите се спогледаха.
— Шишето! — изрева Морелиус.
Момчето с плетената шапка пъхна ръка под широката си горна дреха и измъкна оттам бутилка. Бартрам я грабна и вдигна към светлината, струяща от неонова реклама.
— Няма етикет — измърмори.
— Ами… не.
— Какво съдържа тогава? — присъедини се към разговора Бартрам в мига, в който всички чуха писъка на сирена иззад небостъргача на «Готия». Линейката хвърчеше насам. — Каква гадост съдържа? Домашна ракия?
— Ами… май да — измънка момчето. — Купих я от един мой човек. — Сякаш щеше да се разплаче. — Той ми каза, че била съвсем годна.
— Само дето не е — отбеляза Морелиус. Усети как тялото на момичето натежава на ръката му, то отново изпадаше в безсъзнание. — Къде е проклетата линейка? — викна, а в този миг колата на «Бърза помощ» закова на два метра от тях и от нея светкавично извадиха носилка.
Седяха в чакалнята на отделението за спешни случаи. Момичето бе закарано в залата за интензивно наблюдение. След около двайсет минути оттам излезе лекар. По лицето му Морелиус прочете, че пациентката е жива.
Един младеж обикаляше нервно чакалнята. Може би бе от групичката, събрала се пред «Фокус». Морелиус го разпозна. Как беше успял да стигне до болницата толкова бързо?
— Алкохол в крехко тяло, хм… съчетанието хич не е благоприятно — започна лекарят.
— Как е тя?
— Както се казва, според обстоятелствата — добре. Ще трябва да остане тук и през нощта, естествено.
— Значи алкохолът не е бил… некачествен? — намеси се Бартрам.
Лекарят му хвърли особен поглед.
— Искаш да кажеш, произведен в домашни условия? Това ли разбираш под некачествен?
— Сигурно ти е ясно, дявол го взел, какво точно имам предвид!
Лекарят отново го погледна.
— Няма защо да се избухва така — рече и поглади престилката си, сякаш да я очисти от ругатнята на Бартрам. — Изобщо не е нужно.
— Съжалявам — измърмори Бартрам. — Но се безпокоим за момичето. Сред нас, полицаите, има и такива, тревожат се.
— Искаме да знаем дали няма други… травми освен… освен обичайните в случая… ако алкохолът, който е пила, е по-опасен от нормалния — поясни Морелиус.
Лекарят им хвърли поглед, изпълнен със съмнение, сякаш мислеше, че му се подиграват.
— Поне засега състоянието й изглежда нормално — поясни той. — Тук обаче не оставяме нищо на случая. Между другото, съобщено ли е на близките?
— Да — каза Морелиус. — Майка й ще дойде в болницата всеки момент.
— Е, тогава… — лекарят се приготви да ги напусне.
— Благодаря, докторе — каза му Бартрам. Видяха го да изчезва зад летящата врата.
— Арогантен тип — отбеляза Бартрам.
— Сигурно си е помислил същото за тебе.
Бартрам измърмори нещо неразбираемо и погледна колегата си. Часът минаваше единайсет и лицето на Морелиус бе нашарено с петна от силното осветление в чакалнята.
— Значи това е дъщерята на пасторката? Съвсем сигурен ли си? На Хане Йостергорд? На тази, която цери изтерзаните ни души?
— Не е необходимо да иронизираш. — Морелиус държеше в ръка портфейла на момичето. Беше видял личната му карта. — Мария Йостергорд. Улицата, на която живее, е в Йоргрюте. Полицейската ни пасторка се казва Хане Йостергорд и живее в Йоргрюте. Тя има и дъщеря на име Мария.
— Откъде всъщност го знаеш?
— Има ли някакво значение?
— Не, разбира се.
— Между другото, не съм съвсем сигурен. — Една жена се втурна през вратите на чакалнята, отвъд които цареше нощта. — Сега вече съм — продължи Морелиус и пристъпи към Хане Йостергорд.
— Къде е Мария? — обърна се тя към него. — Къде е тя, Симон?
— Все още в залата за интензивно наблюдение или както там я наричат — поясни той. — Но всичко изглежда добре.
— Добре? Всичко изглежда добре? — Хане Йостергорд сякаш щеше да се разсмее. — Има ли тук някой, който може да ме упъти накъде да вървя?
Човек от персонала бе излязъл през летящата врата и полицаите видяха как Хане Йостергорд тичешком се отправя към залата за интензивно наблюдение.
Момчето, което се бе суетяло отзад, я последва. Хвърли бегъл поглед през рамо и изчезна в посока към коридора.
— Да бе, дявол го взел — обади се Бартрам. — Пък и името ти знае.
Морелиус не продума.
— И пасторите не са застраховани — констатира Бартрам.
— От какво?
— От разтърсващи изживявания, свързани с близки и скъпи хора. Но ти самият нямаш деца, нали?
— Отговорът е «нямам». Този случай тук обаче, изглежда, ще приключи… благополучно.
— Благодарение на нас.
— Е, какво толкова. Хлапе, което се е натряскало и повръщало. Сигурно самата тя щеше да се съвземе подир някой и друг час, а нейните приятелчета щяха да й помогнат да се прибере. Случва се непрекъснато. Нима не и на тебе?
— На мене ли? Доколкото си спомням, не.
— Точно това май не ми говори нищо.
— Ще потегляме ли? — попита Бартрам.
Поеха към центъра, покрай «Чалмерс» и болницата «Васа». Дъждът се бе усилил. Уличните лампи сега изглеждаха по-бледи, сякаш обвити в мрака на нощта. Бартрам спря на червено. Две жени пресякоха улицата, но нито една от тях не се обърна към полицейската кола с усмивка. Морелиус пак нагласи радиостанцията. Изслушаха малкото на брой повиквания. Объркан старец, изчезнал от дома си в Енгорден за няколко часа, бил намерен. Разгорещен спор в жилище в Куртедала приключил с пристигането на колеги там. Пияница, потърсил опора във вагон на спрял трамвай при Брунспаркен, се строполил на земята, когато ватманът го подкарал. За пътно произшествие ли ще се сметне, запита се наум Бартрам.
Морелиус мислеше за Хане Йостергорд и за разговора, който бе имал с нея преди две седмици. Грегер не зададе повече въпроси и той му беше благодарен за това.


Ерик Винтер загаси лампата в стаята и излезе. Дъждът бе спрял. Той пое към дома си с велосипеда през Хеден и отби встрани заради някой, който не се бе огледал по Васагатан. Водата се стичаше по панталона на костюма му, вероятно примесена с нечистотия. Тъмно беше, за да види. Възнамеряваше да мине покрай Халите, но се отказа. Мобилният му телефон иззвъня. Той спря и извади апарата от вътрешния джоб на шлифера си.
— Не мога да взема решение относно дивана — оплака се Ангела, като чу гласа му. — Принудена съм да потърся съвет по спешност.
— Нали нищо тежко не вдигаш?
— Не, не.
— Ами тогава да го вземем, щом ти е трудно да решиш. При мене има място.
— Но къде ще го поставим?
— Защо да не обсъдим това довечера?
— Искаше ми се да дойда колкото може по-готова.
— Ъхъ.
— Това е много важно решение.
— Зная.
— Наистина ли го обмисли както трябва? Защо пък да не си купим къ…
— Скъпа Ангела…
— Добре, добре. Просто съм объркана. От всичко.
Думата беше точна, помисли Винтер и изтръска с длан няколко дъждовни капки от рамото си. Обърканост. За пръв път в своя живот на възрастен мъж му предстоеше да бъде под един покрив с друг човек. След години на връзка, при която всеки от тях живееше отделно, сега той и Ангела щяха да се съберат. Според него решението за това бе взела тя. Не. Несправедливо би било да я упреква. Отговорност носеше и той.
Алтернатива просто нямаше. Или трябваше да заживеят заедно, или… да се разделят. Макар и да бяха загърбили такава криза. Впрочем той не би посмял да скъса с нея. Самотата щеше да е прекалено голяма, не е ли истина? И по-тежка. Сам на прага на настъпващото хилядолетие.
Новогодишна вечер: компактдиск, пуснат да свири в музикалната уредба, чаша. И нищо повече. Униние, озарено от фойерверки.
Винтер се приготви да продължи пътя си с велосипеда.
— Ще се видим в осем — каза Ангела и той прекъсна разговора.


Апартаментът тънеше в мрак, вече никаква лампа не беше запалена. В продължение на денонощие бе светила една — стояща, но крушката й беше изгоряла. Когато утрото настъпи, есента се процеди през щорите и един спуснат транспарант в спалнята пропусна вътре светлинни петна.
Хладилникът бръмчеше. На масата в кухнята имаше чаши за вино и празна бутилка. На плота край печката беше поставен продълговат поднос с няколко изсъхнали късчета талиятеле. Край него — тенджера с остатъци от гъбен сос, вече почернял. Върху дъска за рязане на хляб бавно съхнеха три резена домат, чийто сок беше попил в дървото.
В миялната машина бяха пъхнати три чинии, няколко десертни чинийки, стъклени чаши, прибори, още една тенджера.
Кранът на чешмата капеше, явно поради лошо уплътнение. Звукът отекваше денонощно из целия апартамент, но двамата на дивана във всекидневната не чуваха нищо.
Около тях в кръг бяха разхвърлени дрехи, но такива имаше и по права линия от кухнята, през антрето, до всекидневната: мъжки чорапи, панталон, пола, дамски чорап, тънък пуловер. Край дивана се въргаляха блуза, бикини, риза, мъжки долни гащи. През прозореца нахлуваха шумовете на нощта. Трамваи. Някой и друг автомобил. Внезапен порив на вятъра. Смехът на неколцина, които излизаха от ресторант.
Жената и мъжът бяха голи. Държаха се за ръце. Обърнати един към друг. Нещо странно имаше в главите им.
Тъй ли бе? Тъй ли трябваше да е? Такава ли беше картината? Той се опита да я извика в съзнанието си, да я види пред себе си. Стоеше в кухнята. Мина през антрето. Дрехите лежаха разпилени по пода. Той притули очи с длан, докато се приближаваше към дивана. Погледна. Диванът беше празен. Погледна отново и ги видя там, обърнати един към друг. Нейното лице бе тъй добре познато.
Главите им. Техните ГЛАВИ.
Силно притисна длан към очите си. Сега дочу звуци откъм улицата и отвори вратата на колата. Усещаше дъждовните капки по лицето си, докато излизаше от нея, заставайки пред жилищната сграда.
Искаше му се да върне обратно времето. Хората, които сновяха насам-натам край него, не знаеха нищо, наистина нищо. Нищо. Те не знаеха, че живеят в рая.


Октомври

2

Винтер стоеше в антрето, без да пали лампата. Ангела щеше да дойде подир час, може би и по-рано.
Откога живееше той тук? От десет години? Минаха ли десет? Някъде там. Колко на брой бяха тези, които бе пускал в апартамента си през тези години? Не му се искаше да мисли за това. Ако протегнеше ръце, за да преброи пръстите им, сборът сигурно щеше да е достатъчен.
Прекоси жилището си, осветено от светлините на града навън. Една от последните му обиколки тук в сладостна самота. Усмихна се. Скоро щеше да се мотае по бельо и в антрето. От облегалката на дивана щеше да виси дамски чорап. Познаваше Ангела. «Имаш нужда от малко безредие в живота си», беше му казала тя. «Ти внасяш хаос», възразил й бе той. «Крайно време е», отговори на свой ред тя.
Щеше да се наложи да поотмести приборите си за бръснене на поличката в банята. Да ги сбута в някое ъгълче там редом с всевъзможните и тайнствени бурканчета и шишенца, които тя щеше да нареди отгоре й.
Какво ли би станало, ако в крайна сметка се беше отказала, умуваше той допреди не толкова отдавна. Ако чисто и просто й беше омръзнало.
Трамваите подрънкваха насам и натам по площад «Васа». Стената срещу големите прозорци във всекидневната белееше от сиянието на вечерта. Малко по-нататък просветваше червената точка на сиди-плейъра. Винтер пристъпи и извади мастербокса с изпълнения на Спрингстийн, който приятелят му в Лондон, комисарят криминалист Стив Макдоналд, бе купил за него на твърде солена цена и му го беше изпратил миналата есен с идеята Винтер да осъзнае колко му е струвала тази пратка, та да слуша изпълненията на певеца с подобаваща сериозност. Винтер обичаше джаз и Стив Макдоналд нямаше нищо против това, но се беше постарал да му даде възможност да се ограмоти в онова, което бе изпуснал през безгрижното си израстване заедно с Джон Колтрейн.
Интересното бе, че той слушаше джаз още повече сега, когато бе започнал да се увлича и по рок, та вече долавяше у Колтрейн и други нюанси, една нова за него меланхолия. За свое учудване откри също и неща, които му допадаха в простичкия рок. Може би именно това впрочем. Простотата.
Когато човек напредва във възрастта, той се стреми към простота. А аз старея. Много скоро ще стана на четирийсет. Това, относително погледнато, е твърде зряла възраст. Може би не съм семпъл човек по нагласа, но все още мога да се науча да стана такъв. А дали пък не съм бил открай време простосърдечен? И Ангела го е прозряла. Затова ме избра измежду десетки хиляди други мъже.
Постави четвъртия диск от кутията на «шейната» в плейъра и пусна десетата песен, неговата предпочитана през последния месец или във всеки случай откак бе взето въпросното решение. Решението. Щастлив съм с теб в прегръдката ми, щастлив съм с теб в сърцето ми, щастлив съм чувствайки твоята целувка, щастлив съм с тази любов. Простичкият живот. Ангела бе разбрала. Може би той щеше да намери щастието.
Баладата отзвуча из стаите, докато той се събличаше, happy baby, come the dark, и внезапно се отърси от всякакви мисли, докато се пъхаше под душа. Музиката долиташе до него през водата, както и звънецът на външната врата, която Ангела захлопна, след като я бе отворила със своя ключ.


Ларш Беръенхем караше колата си по моста Елвсборг. Возилото устояваше на напора на вятъра със свистене. Беше свободен и в тунела се чудеше какво прави там, по дяволите. В тунела. В колата. Можеше да си седи у дома и да се любува на спящата си двегодишна дъщеричка. Както преди. Ада спеше, а той я гледаше. Или наблюдаваше как Мартина разтребва в кухнята, след като Ада беше вечеряла. И той можеше да почиства.
Беше се започнало както винаги. От някаква дума, неразбрана нито от него, нито от нея. След като Ада заспа, настана такава тишина, че той просто нямаше сили да се опита да намери онези слова, които не биха влошили положението още повече. Той беше следовател, но тук удряше на камък. Беше детектив, но не и в сферата на любовта. Нямаше ли някаква подобна песен? Detective of love? Елвис Костело? Watching the detectives. Дръж под око детективите.
Той зави на височината на площад «Фрьолунда» и пое на север, връщаше се. Такъв излет беше правил и преди, но оттогава бе минало много време.
Иначе всичко се очертаваше добре. Безпокойството, което изпитваше, се бе уталожило за дълъг период. Проявяваше ли се отново? У него ли бе вината? У него ли имаше нещо или у Мартина? Онези думи, за които никой не искаше да знае. Откъде и как идваха? Появяваха се неочаквано, подобно на главоболието.
Еднофамилните къщи, долепени в редица, му се сториха уютни, когато излезе от колата. По домашному уютни. Осветени от повече лампи, отколкото беше необходимо.
Завари Мартина в кухнята пред чаша чай. Беше плакала и той изпита угризение. Почувства се длъжен да каже нещо.
— Ада спи ли?
— Да.
— Добре.
— Какво?
— Добре е, че спи. Ада.
— За какво говориш? Само излизаш и се връщаш тук, преструвайки се, че нищо не се е случило.
— А случило ли се е нещо? И какво по-точно?
— На всичко отгоре питаш!
— Да не би аз да започнах.
Тя не отговори. Седеше с наведена глава, но той знаеше, че пак плаче. Можеше да избира две неща. Или да каже нещо смислено, или да стане и отново да подкара колата по моста.
— Мартина…
Тя вдигна глава и го погледна.
— И двамата сме изморени — каза й.
— Изморени? Това ли било? А би трябвало да сме бодри, весели и да мислим за коледните празници, които се задават. Ада започна да съби… — Тя отново клюмна над масата.
Той търсеше подходящите думи. Часовникът на стената тиктакаше по-силно от друг път.
— Така ли ще е, докато аз продължавам пак? — попита я.
Мартина измърмори нещо, което не можа да чуе.
— Какво каза?
— Далеч не всичко опира до това как ще е, докато ти отново продължаваш — отрони тя. — Нима тук трябва да е спокойно и тихо, та ти да можеш да работиш като полицай в криминалното?
— Ясно ти е какво имам предвид.
— Скоро нищо няма да ми е ясно. Изобщо.
Той стана и отиде при Ада, загледа се в момиченцето, заспало с палец, пъхнат в устата. То не издаваше никакъв звук. Наведе се над личицето му, заслушан в диханието на дъщеричката си, и долови съвсем слабо свистене, когато тя поемаше въздух през нослето.
Не допуснаха лошите думи да вземат връх, доколкото им бе възможно. Той пиеше кафе във всекидневната, когато Мартина излезе от кухнята.
— Винтер се събира с Ангела — каза й.
— Защо го наричаш Винтер, когато името му е Ерик? Да не би на нас да викат Беръенхем и Мартина?
— Е, така де… но нали и фамилията се употребява често. Поне в службата ни.
— Губи се обаче личният елемент, нали? Да не би да е по-лесно така? На това ли се дължи?
— Ами… всъщност нямам представа.
Мартина се бе срещнала с Ангела за пръв път преди не по-малко от две години, тъкмо когато щеше да роди Ада. Ситуацията тогава беше драматична. Ларш Беръенхем беше ранен и изчезнал, а Винтер помоли Ангела да придружи Мартина в линейката до родилното, докато самият той издирваше своя колега.
— Надявам се да се получи — каза тя, докато той беше потънал в мислите си. — Вярвам, че ще се справят.
— С кое?
— Със съжителството. Ерик и Ангела. Че ще мине добре.
— Да.
— Къде ще живеят?
— Всъщност не попитах. Но мисля, че… да, най-естествено би било в неговия апартамент. По-голям е от нейния.
— Откъде знаеш?
Той я погледна. Сега тя се усмихваше. Пък и въпросът бе уместен.
— Всъщност нямам представа — каза. — Наистина е странно. Просто реших, че е така.
— Може и да си купят къща.
— Някак не си представям Винтер в къща.
— И защо не?
— Хм… По някакъв начин е свързан с града. Високите сгради, площадите, такситата…
— Не мисля така. Напротив, убедена съм, че ще си купи някоя стара къща в Лонгедраг и ще я напълни с челяд.
— Звучи като утопия.
— Ами скоро влизаме в двехилядната година — рече тя. — Всичко може да се случи.
Не съвсем всичко, помисли той, не бива да се случва всичко. Всичко може да си остане тъй, както е сега, точно в този момент.
— Сигурно ще направят купон по този повод — предположи Мартина. — Кога ще е?
— Кое именно?
— Ами тяхното събиране, заживяването им заедно?
— Струва ми се, че преди Коледа.
— Хубаво е това. Радва ме.


Ангела дойде преди осем. Отново бе вечер. По разпуснатата й коса играеха разноцветни отблясъци от светлината на стълбището, проникнала заедно с нея през отворената врата. Може би в очите й се бе появил нов израз, дотогава непознат за него и произтичащ от вярата, че въпреки всичко двамата имат бъдеще заедно. Но в тях се четеше и още нещо. Онова, другото. То личеше като нова светлина в очите й, сякаш силните лампи навън озаряваха тила й и прониквайки оттам, придаваха на погледа й някакво особено сияние.
Тя изу ботинките си и по паркета се процеди мръсна вода. Винтер видя това, но не каза нищо. Ангела проследи погледа му. Вдигна ръце над главата си.
— Повече няма да се случи — изрече тържествено тя.
— Кое именно?
— Видях те как гледаш.
— Е?
— В този миг ти си помисли: как ще я караме, за бога, какво ще стане с моя под, когато тя се нанесе тук.
— Еех.
— Това е нещо, което трябва да преодолееш — заяви тя.
— И докато се опитвам, ще ида в дома ти с кални ботуши и ще го обиколя хубавичко, като ще тъпча с тях по леглото и фотьойлите. За да го изкарам от себе си, така да се каже.
— Казах го вече. Трябва да го преодолееш.
Той я хвана за ръка и двамата влязоха в кухнята. Ухаеше на кафе и на хрупкаво препечен хляб. На масата бяха сложени купичка с масло, кашкавал от Вестерботен, репички, едро млян пастет от черен дроб, краставички.
— Ще празнуваме явно — отбеляза Ангела.
— По селски и простичко. Но все пак изискано.
— Имаш предвид пастета от черен дроб?
— Той спада към селското. Ето го и изисканото. — И Винтер отиде до плота и донесе стъклена купа.
— Какво е това? — Тя пристъпи към масата. — О, маринована херинга. Но кога успя да я приготвиш? Нали си я приготвил собственоръчно? По бързата процедура, с варене?
— Не ме обиждай.
— Наистина, кога смогна?
— Онзи ден вечерта. Всъщност късно през нощта, малко преди два часа. Сега обаче е съвършена.
— Сега е съвършена — повтори Ангела. — Липсва само ракийката, но ние ще се въздържим, нали?
— По-точно ти — каза той. — А аз бих могъл да си пийна, но ще демонстрирам солидарност. Поне тази вечер.
— Не е дотам необичайно мъжете да проявяват солидарност със своите жени в такова… положение.
— Така ли?
— Някои дори наддават на тегло.
— В това отношение не разчитай на мен.


Морелиус се чувстваше като вкочанен. Беше излязъл от къщи е това усещане и то не го напусна докрай по време на обиколката, с която започваше нощното дежурство.
После той прекара известно време на пейката пред шкафчето, чешеше се по тила и зяпаше снимките на голи мадами, залепени със скоч по вътрешната страна на вратата на шкафа на Бартрам. Тези снимки бяха всъщност твърде невинни, изрязани сякаш от някой вехт «Коктейл» от 60-те години. Нищо съвременно, нищо модерно. Бартрам не напускаше миналото. Понякога твърдеше, че на снимките е фотографирана жена му, но той изобщо не беше женен.
Това беше последната от шестте седмици на работното им разписание. Означаваше извънредно дежурство този петък и през двете вечери на уикенда, което сякаш дебнеше заплашително в мрака. Падаха се дни на взети заплати. Той знаеше, че хората вече бяха започнали да пилеят богатствата си из града. Часът минаваше осем и станцията беше затворена.
— Да не би да имаш шипове? — попита го Бартрам, който взе служебното си оръжие и провери с привични движения дали е изправно. Неговият «Ханс Зигзауер 225» още беше с оригиналния си дървен приклад. Бартрам обичаше да говори за загубата на «Валтер»-а като служебна защита, но сега се въздържа. Беше спокоен и сериозен, готов за вечерта и за уикенда.
— Само малко е скован — поясни Морелиус.
— Пази се от течение.
— Знам.
— По-добре ще е да не излизаш тази вечер.
— Какво?
— Има течение. Тази вечер то ще продуха здравата града.
— Ами. Ще бъде както всеки друг път.
— Днес са давали заплати, Симон.
Морелиус и Бартрам поеха надолу по «Авеню». Имаше техни колеги, които предпочитаха да се движат сами и Морелиус преди беше от тях, но от половин година насам промени навика си. Самотата не беше вече свобода за него. Един или два пъти бе изпитал страх. Видя неща, които го бяха уплашили.
Така например пресрещна смъртта в тунела Гнистенг, където млада двойка се бе нахакала с колата си право в стената. Той караше след тях и бе видял всичко. Произшествието беше колкото реално, толкова и не. Маздата отпред внезапно поднесе наляво и се блъсна в стената с ужасяващ трясък от счупени стъкла и смазана ламарина. Тогава той дори не бе на работа, само обикаляше с колата си по околовръстните магистрали, както правеше понякога в свободното си от служебни задължения време. Успя да закове напреки и веднага се втурна навън от автомобила към купчината, останала от маздата, от която момичето висеше на… на… призля му страхотно и той повърна точно там, съвсем пред нея като някакъв обикновен… обикновен… и след това се обади в полицията, но още докато набираше номера, дочу сирените на колата на колегите си и на вече повиканата линейка.
Мислеше за тази катастрофа и сега, когато минаваше покрай хотел «Парк» за втори път. Отвътре през прозорците проблясваха красавиците, в бара, в ресторанта. Жени. Бартрам извърна глава наляво.
— Внимавай да не ти се схване вратът.
— Ха-ха!
— Макар че може би си струва.
— Ще се оправи, ако се обърна на другата посока.
Морелиус хвърли поглед вдясно, през «Авеню». Групичка младежи се задаваха откъм площад «Йота». Една от петдесетте на брой, които слизаха към центъра в петък вечер. Тогава «Авеню» се превръщаше в странна смесица от презряла елегантност, отчаяната криза на трийсетгодишните плюс отчаяната криза на петнайсетгодишните.
Най-пийналите търсеха контакт едни с други, предизвикваха. Такива групички използваха и най-малкия повод за закачка, изчакваха, нападаха.
И Бартрам погледна в тази посока.
— Онази там я познавам.
— Какво?
— Светлокосото момиче, което се придвижва ей там, с групичката. Най-близкото откъм нас.
— Аха.
— Дъщерята на пасторката.
— Да, Мария Йостергорд.
— Бързичко се е съвзела.
— Вече мина цяла седмица. Пък и още тогава казах, че състоянието й не е толкова сериозно.
— Но пък отново да излиза из града… все пак. Какво ли би казала нашата пасторка?
— Ами попитай я. Ето че идва насам.
И така беше. Хане Йостергорд вървеше бързо, почти тичаше, прекоси «Авеню» откъм театъра и двамата полицейски инспектори видяха как стигна до групичката младежи. Хвана светлокосото момиче, своята дъщеря. Морелиус дочуваше гласовете им, но не и думите, които си разменяха.
— Сега идваш с мен у дома!
— Няма да ми заповядваш.
— Нали те помолих да не излизаш тази вечер.
— Иска ти се непрекъснато да си стоя вкъщи. — Момичето издърпа ръката си. — Пусни ме! — Погледна към групата, която ги бе заобиколила.
— Искам само едно: да се прибереш с мен у дома — не отстъпваше Хане Йостергорд. Беше пуснала ръкава на якето на дъщеря си. — Това направо ме съсипва. Помисли си само, че онова… че онова се повтори пак.
— Нищо няма да се повтори — заяви момичето. — Дори не съм докосвала бира. — Лъхна в лицето на майка си. — Нали не мириша на бира, а?
Хане Йостергорд се разплака.
— Мила моя Мария, само искам да си дойдеш с мен у дома. Толкова… толкова ужасно се тревожа за теб.
— Няма защо да се тревожиш, мамо. Тук съм с приятелите си. Ще се прибера в един часа, както ти казах.
Хане Йостергорд погледна момичето, после групата, обгърна с очи улицата и двамата полицаи отсреща. Направи движение, сякаш възнамеряваше да се втурне към тях и да поиска да хванат нейната дъщеря, да я отведат принудително в къщата й в Йоргрюте.
Дано не дойде при нас, помисли си Морелиус, но ако положението стане по-сериозно, ние ще трябва да идем там.
Тогава чу вик:
— Не!
Видя как момичето рязко се обърна и хукна надолу по булеварда. Приятелите му от групичката се поколебаха. Внезапно подир него се затича един от тях. Приличаше на младежа, който бе чакал в отделението за спешна медицинска помощ, тъпчейки напред-назад покрай стените в болницата. Групичката се разпръсна, сякаш нещо я издърпа надолу по широкия тротоар, по-надалеч от жената, която остана там сама.


3

— Мислиш ли доста по това как ще е, когато станеш татко?
Въпросът беше изненадващ. Звучеше така, както при разпитите му на заподозрени. Направо изненадващ. Не оставяше време за обмисляне на отговора.
— Естествено — каза той.
— Лъжеш.
— Как бих могъл? Та това ще е най-важното събитие в живота ми, сравнимо само с моето собствено раждане. — Той я погледна. Косата й бе опъната назад. Личеше леката заобленост на корема. — И с момента, в който срещнах тебе, скъпа моя.
— Отговори правилно. Допускам обаче, че вече изпитваш безпокойство дали нещо няма да се обърка.
— Грешиш, Ангела. Както ти е известно, аз съм оптимист.
Тя избухна в смях.
— По-точно, в конкретния случай — поправи се той.
— Убедена съм, че вече си представяш какво ще е, когато… когато детето ни стане тийнейджър и се помъкне по «Авеню» с приятелчетата си.
— Остави това.
— Нима не съм права? Разбира се, че е тъй.
— Тогава няма да има никакво «Авеню».
— Да не би да искаш да кажеш, че градът няма да има централна улица, място за разходки? Оптимистът у теб ли го твърди?
Мобилният телефон на Винтер иззвъня от нощното шкафче, върху което го бе оставил. Часът бе три след полунощ. Малцината, които имаха номера му, обикновено звъняха по служба, с изключение на Ангела, която обаче сега лежеше до него, гола, все още омекнала и зачервена, с капчици пот във възела, на който бе пристегнала косата си.
И с изключение на майка му. Или е убийство, или е мама, помисли Винтер, без да се усмихва. Прехвърли се през другата половина на леглото и посегна към телефона.
— Ерик! Слава богу, че се обади. — Майка му говореше задъхано, сякаш се бе изкачвала по два или три хълма в Нуева Андалусия. Винтер чуваше пукота по линията от Коста дел Сол.
— Какво има, майко?
— Пак с баща ти. Но този път е сериозно, Ерик.
Винтер си спомни предишния път, миналата година. Баща му бе закаран по спешност в болницата в Марбея с диагноза вероятен инфаркт, а се оказа възпаление на сърдечния мускул. Тогава Винтер обмисляше възможностите да замине при тях, но така и не се наложи.
Не се беше срещал с баща си, откакто родителите му, така или иначе, избягаха с парите си от Швеция, пък и не му се искаше да се виждат нито тогава, нито сега, щеше му се да изклинчи.
— Пак ли сърдечният мускул?
— О, Ерик. Получи инфаркт. Само преди няколко часа. Обаждам ти се от болницата. Лежи в интензивното отделение, Ерик. Ерик? Чуваш ли ме?
— Да, майко.
— Умира, Ерик.
Винтер притвори очи, пое дълбоко дъх. Спокойствие. Спокойствие.
— В съзнание ли е?
— А… Какво? Не, в безсъзнание е. Току-що го оперираха.
— Оперирали са го?
— Нали ти казвам. Подложиха баща ти на продължителна операция. За прочистване на кръвоносните съдове, нещо такова.
Ангела, придърпала завивката на гърдите си, сега седеше в леглото. Гледаше го със сериозен израз на лицето. Беше разбрала.
— С Лота говори ли? — попита той. Сестра му беше лекарка и знаеше малко испански. Ангела също бе лекарка, но испански не знаеше. Майка му можеше да се оправя донякъде на този език, но не беше сигурен дали би разбрала онова, което щяха да й кажат в болницата. Биваше я най-вече по названията на различните видове вина и алкохолни напитки. Дори лекарят там да владееше английски, тя сигурно щеше да е прекалено възбудена, за да го изслуша внимателно. Същото щеше да е и ако той говореше шведски.
— Обадих се най-напред на теб, Ерик.
— А лекарите нищо ли не казват?
— Само това, че е още под упойка. — Тя ридаеше в ухото му. — Ами ако изобщо не се събуди, а, Ерик!
Винтер пак притвори очи, видя се мислено в колата на път за аерогара «Ландветер», после и вътре в самолета. Над облаците се ширеше синьо небе. Погледна ръката си, която трепереше. Това може би са последните му часове, помисли си.
— Ще взема първия самолет.
— Но ще има ли… ще има ли свободни места? Самолетите са почти винаги пълни, когато… когато е сезонът.
— Ще се оправя.
Ангела се вгледа в него. Беше чула всичко. Той щеше да го уреди. Щеше да се качи на самолета в седем часа или когато и да излита рано сутринта. Някой друг пътник щеше да оброни глава към стиковете си за голф в очакване на следващия самолет, за да получи търсения шанс в любимия си спорт на слънчевия бряг.


4

Беше заключил вратата след себе си. Или ако бе влязъл там и заключил по-късно, преди да се започне. Онзи, който би направил опит да се измъкне, щеше да е принуден да пожертва няколко важни секунди, а те нямаше да му стигнат.
Бяха хапнали, не си спомняше какво точно. Не мислеше за това какво пъха в уста. Тя се беше изсмяла, един или два пъти. Онзи, другият, не се беше смял. Сякаш знаеше…
Сякаш знаеше кой е той. Защо е там.
И защо седя така, мислеше си. Сега аз говоря. Казвам нещо без особено значение. Дори не знам дали ме слушат.
В главата му ечеше музиката, отначало по-тихо и все по-силно, после пак тихо и пак силно, пак тихо. Сякаш си беше вкъщи и я слушаше, или пък в колата, нещо, което впрочем рядко правеше, защото не му се искаше да я блъсне в гранитната стена на някой тунел.
Слушаше я, това бе, преди да се започне. Или то започна с това, че той я слушаше. Опита се да престане да я слуша и за известно време успя, но сега бе станало невъзможно. Пък и нямаше никакво значение, щом вече седеше тук. Огледа кухнята. Бяха го попитали ще има ли нещо против да хапнат там и той сви рамене в знак на безразличие. «После ще се преместим в хола», беше казала тя с тон, при който бе почувствал някакъв хлад в главата си, където музиката се усилваше и затихваше. Питаше се дали те го долавят, дали в крайна сметка няма да започнат също да я чуват, може би точно преди да се случи онова.
Китарите ревяха в главата му. Гласът крещеше, хриптеше, съскаше насред музиката, която не му даваше мира: … lying in the black field, memories start to move into my mind, visions of the red room, my bloodied face, her bloodied head.
Виденията за червената стая. Той затвори очи. Възбудата му растеше. Тя го забеляза и се усмихна. Нищо не подозираше. Оня се въртеше неспокойно, но постепенно сякаш изчезваше, превърна се в сянка. Когато погледна към нея, видя, че също е започнала да става сянка. Време беше.
Тя каза нещо.
— Какво?
— Ей, има ли някой вкъщи?
— Какво… ама…
— Изглеждаш като отнесен надалеч.
— Не… тук съм си.
— Въртеше глава, сякаш заслушан в нещо. В нещо вътре в черепа ти.
— Да.
— Ами нека и ние го чуем — ухили се тя.
Оня обаче не се и усмихна, а се вторачи в него, сякаш виждаше тия, дето се бяха напъхали в главата му и свиреха там.
— Е, как звучи? — не преставаше тя, стана, пристъпи към него и се наведе над ухото му. Усети тежестта й и дъхтенето на алкохол. Бяха пили, преди да дойде. Той самият не бе пил нищо. Нито тогава, нито сега.
— Нищо не чувам — каза тя и се притисна още по-плътно и тежко към него, после го целуна. Усети я вътре в устата си. Не помръдна.
— Какво ти е? — попита го. — Не си ли възбуден? — Тя се обърна към другия. — Не изглежда възбуден. А аз си мислех, че е купонджия.
Оня не продума. Продължаваше да го оглежда изпитателно. Може пък и така да му се струваше.
Тя излезе от кухнята, след известно време се върна. От една друга стая се разнасяше музика. Той не желаеше да я гледа. Виждаше само малка част от нейната кожа.
— Какво мислиш за това тук? — попита тя.
— А? За какво?
— Ами за музиката — обясни му. — За музиката! Искаше ми се да слушаме нещо всички заедно.
Той направи опит да се заслуша, но не чуваше нищо, което би могло да пробие метъла, крещящ в мозъка му.
Тя извика нещо, раздвижи се като в танц.
Дръпна другия, притисна го към себе си, целуна го. А косо гледаше към него. Зае се да разкопчава ризата на другия, постави ръката му върху лявата си гърда. Движеше се в такт с музиката. Пак се изсмя.
— Елтън Джон! — провикна се тя. — Веселието започва!
Внезапно почувства, че му става лошо, и същевременно изпита силна възбуда. Сега и двамата се бяха вторачили в него. Оня му кимаше, пъхнал ръка в блузата й.
Направиха една или две танцови стъпки към него.
Той стана.


5

Винтер взе куфара си от въртящата се лента за багаж, мина през митническия пункт и излезе навън при автомобила, който беше наел. Свали си сакото и седна зад волана. Колата го очакваше в сянката пред терминала. В самолета бяха получили сведение от командира на полета за температурата в Малага, изникнала като куп сиви скали от изгорената земя три хиляди метра по-надолу. Дъга около едно море, което сякаш не помръдваше. 32 градуса на сянка. Жегата още не искаше да пусне Андалусия. Никога досега не беше идвал тук.
Изпитваше умора, в главата си усещаше леко думкане. Запали двигателя. Обзе го някаква тъга, подсилена от зноя. Сякаш горещината предвещаваше нещо.
Винтер разгъна картата на курортната зона, получена във фирмата, от която нае колата, и провери пътните указания за стигане до Марбея. Нямаше да има особени затруднения да се ориентира. Магистрала Е-15 отиваше право там. И макар да се слави като най-опасната в света, подобни слухове се носят и за други шосета, мислеше той, докато се измъкваше на заден ход от мястото на паркинга.
Подкара на запад и пусна радиото. Испанец пееше някаква версия на My way на съскащ кастилски. Песента бе последвана от фламенко, изпълнявано само инструментално, което прозвуча весело и неискрено в ушите на Винтер, фламенкото премина в мексиканска румба с десет хиляди тромпета. Испанецът отново се върна с Green, green grass of home.
Тревата извън колата беше суха и изглеждаше мъртва, почти безцветна.
Той премина през предградията. Високите им сгради чернееха под яркото слънце. Бетонът бе изпъстрен от прането, провесено от косо разположените прозорци. Междублоковите пространства пустееха, с изключение на неголеми глутници подивели кучета, които се гонеха между купища смет. Около блоковете не се мяркаха никакви хора, тъй като беше настанало времето за сиеста. Само подлудели псета.
Успя да свърне рязко, за да избегне удара в камион, закъсал край един завой. Шофьорът си седеше спокойно и пушеше, опрял лакът в долната част на спуснатия прозорец. На седалката до него жена си играеше с две малки деца и едното помаха на Винтер. Той му помаха в отговор. Избърса си лицето. Беше започнал здравата да се поти. Климатикът на колата не работеше, a The very best, senor и въздушното течение, образувано при движението, не можеха да охладят главата му.
Отляво виждаше сега това, което беше Торемолинос, или Тори, както се бе изразила веднъж майка му, имитирайки англичаните: поредица бетонни блокове, на половин път издигнати до небето и на половин — в морето. Тук би могло да бъде рай или ад, в зависимост от това кой задава въпроса, ала Винтер нямаше намерение нито да пита, нито да спира, а още по-малко пък да разсъждава за Тори на минаване оттам, покрай комплекса, подобен на стена, издигната по протежение на брега.
Трябваше да понамали скоростта. Движеше се през район, където всяка педя бе запълнена от хотели и пансиони, флатотел Апартаментос, Нуева Торе Кебрада, хотел «Коста Азул». Пътят сега се виеше покрай морето. Паласио дел Медитеранео затулваше небето, от надписа по стената му липсваха няколко букви. В Беналмадена видя как селцата от дясната страна на пътя се катерят нагоре по склона на Сиера Бланка, сякаш бягайки от нищетата край морето. Къщите им, малко на брой, бяха бели, варосани. Невинните планински селца, помисли си Винтер. Кой би могъл да ги защити от всички онези безумни архитекти, които са се развихрили безнаказано по Коста дел Сол?
При Каракола де Мар колата с мъка се придвижваше по буците на пътя. Бик, висок двайсет метра, се кипреше на върха на кариера за чакъл. Огромни хотелски комплекси се извисяваха гордо наоколо, някои напомняха щури имитации на прочутия храм в Лхаса. Внезапно пътят навлезе в неголяма пустиня, която очакваше да бъде експлоатирана. Навсякъде имаше рекламни табла. Прашасали палми образуваха горичка, нажежена от палещото слънце. Винтер зърна лешояди да кръжат над нещо, което трябва да беше умряло магаре.
Мина и през Фуенгирола. Високите сгради от лявата страна на магистралата сякаш бяха разхвърлени както падне от планината вдясно. Из дефилетата, подобно на метастази, бяха изникнали вилите на скандинавци.
По дяволите, сега трябва да се успокоиш, Винтер.
Той може би ще оживее. Може би е поръчал и един «Т&Т».
Край Ла Коста плажната ивица между пътя и морето бе съвсем пустинна. Самотен автобус се белееше, потънал в прах и ограбен, върху терен, напомнящ степ.
Главоболието на Винтер се бе усилило. Близо до Мирамар, направо от чакъла, изникнаха изоставени хотели, построени в кръг. Напомняха чудовища от друга планета с кожа от пропукан цимент, жълт като урина.
Пътят продължаваше нататък. Хотел подир хотел, сянка подир сянка: Калифорния Бийч Клъб, «Клуб Ла Коста», «Лос Амигос»… Скелетът на онова, което е било «Лас фаролас». Край Ситио де Калахонда сградите допираха шосето. Винтер спря на червено. Гитарт Апартаментос право пред него напомняше надгробен паметник. Гробове за всички, които са поискали да умрат на слънце, помисли си той.
В Елвира един автобус спря пред него на спирка, опасно изнесена на самото шосе. Долу се съзираха светлините на Пунта де лос Ладронес. Нос на мошениците.
Вдясно можеше да види планината, все още дива и сякаш в очакване тази случайна цивилизация да бъде унищожена и всичко наоколо да придобие същия цвят като нея.
Винтер забеляза сградата на болницата на Коста дел Сол вдясно, бяла и зелена. На шест километра от Марбея. Той зави при хотел «Лос Монтерос» и подкара колата успоредно на шосето, заобикаляйки болницата. Паркира в подножието на автобусна спирка и пое към входа, следвайки табелата «Ентрада Принсипал». Тревата беше зелена, а цветните лехи преливаха в червено. В кръг около огромното здание бяха насадени пинии, а също и кактуси, бугенвилия. От балконите висяха цветя.
Широка стълба водеше към фоайето — една черна дупка. Винтер пое дълбоко дъх, прокара ръка през късата си коса и влезе в болницата.


Симон Морелиус остави Бартрам пред «Парк Лейн» и прекоси «Авеню», за да отиде при Хане Йостергорд, която продължаваше да стои там, обзета от тревога. Видя го чак когато той застана до нея.
— Хане, не можеш да стоиш тук.
Тя го погледна.
— Защо? Да не би мястото да е отцепено? — попита и на него му се стори, че дочува сух смях. Хане вдигна очи, вторачи се в младежите, които се бяха смесили с навалицата.
— Нашата сцена сигурно е привлякла насам доста хора. Поне ти се озова на правилното място в правилното време. — Тя му отправи прям поглед. — И този път. — Постави ръка на рамото му. — Извини ме, Симон.
— Не е необходимо да говориш — каза й той. — Искаш ли да те закараме у дома?
— Не, благодаря. Колата си оставих горе в Хеден. — И като че пак се изсмя сухо, както преди.
— Ако не са я откраднали. — Огледа Берцелигатан по цялото й протежение надолу. — Според един от твоите по-млади колеги, с когото разговарях няколко пъти преди година-две, всички коли, паркирани в Хеден, рано или късно биват откраднати.
— Има такова нещо.
— В такъв случай ще ми е нужна помощ.
— Ами ще те придружа дотам и ще видим какво е положението — предложи Морелиус.
— Не си ли на работа? Гледам, че си с униформа. Не си ли патрул?
— И това е служба.
— Е, хубаво тогава. — Тя тръгна.
Морелиус даде знак на Бартрам, който му помаха в отговор и продължи към площад «Йота».
— Направо да се шашнеш от това — подхвана Хане Йостергорд, загледана право пред себе си, — да гониш детето си из града. — Вдигна очи към Морелиус. — Ето, дори употребявам думи, каквито никога досега не съм използвала. Да се шашнеш.
Морелиус не отговори.
— Така внезапно стана — продължи тя. — Мисля… изобщо не ми минаваше през ума, че някога ще се наложи да го изживея. Никога! Ха! Колко наивна съм била.
Морелиус пак не каза нищо. Знаеше, че тя живее сама с дъщеря си, но не му се щеше да вметне, че това сигурно не е лесно или някаква друга глупост, каквато обикновено се пуска в такива случаи.
— Може би е някакъв отдушник — продължаваше Хане Йостергорд. — А за дъщерята на пастор такъв отдушник е още по-необходим. Явно е така. — Тя отново погледна към Морелиус, когато пресякоха «Авеню» и изчакваха да светне зелено на пресечката с Южния булевард. — Дали не е тъй, какво мислиш, Симон?
— Ами всъщност не знам — уклончиво отговори той и погледна право пред себе си. — Не съм подходящият човек, когото да питаш за такова нещо. — Усети как под униформената му шапка избива пот. Надяваше се, че не е забелязала. Потта, която започна да се стича по лицето.
— Че защо? — Минаха от другата страна на пътя, огледаха горния край на обширния паркинг. — Нима не можеш да имаш мнение по въпроса? Защо пък не?
— Нямам деца.
— Толкова по-добре за тебе — пак проехтя суховатият смях. — Е, тук аз трябва да спра. — Тя се огледа. — Просто не знам къде я оставих. Колата де. — Огледа се отново. — Изобщо не мислех за това. Тогава.
— Как изглежда?
— Волво е. От по-старите модели. На десет години, може би на единайсет.
— А номерът?
Тя пак се огледа.
— В момента просто не мога да си го спомня. Наистина е ненормално.
— Често се случва — успокои я Морелиус. — Това, да си забравят регистрационните номера.
— И то сигурно в ситуации на стрес, нали?
— Да. — Той затършува с поглед по колите. Все разни модели волво. Цветовете им изобщо не си личаха в тъмнината и под неоновото осветление.
— Ето я там — тя посочи и тръгна към «Екзерсис хюсет». — Зад нея има празно място.
Колата беше много мръсна. Той го констатира от десет метра разстояние.
— Така или иначе, регистрационният номер нямаше да се види.
— За подобни неща все не му остава време на човек — каза Хане Йостергорд. — А замърсената кола ръждясва по-бързо и се уврежда по-често.
— Вярно е.
— Това обаче в настоящия момент ми се струва крайно несъществено.
Бяха стигнали до колата. Хане Йостергорд я отключи и седна на шофьорското място.
— Е, благодаря ти — каза.
— Няма защо.
Тя впери очи напред, хванала ключовете в ръка, после погледна към Морелиус, който бе застанал, леко приведен. Запали мотора.
— А аз досега смятах, че двете имаме чудесен контакт — рече, но той не чу отчетливо всички нейни думи.


Винтер прекоси просторното фоайе и стигна до информационното табло до експедицията. Прочете: Cuidados Intensivos. Cirugia. Traumatologia. Medicina Interna. Cardiologia. Първи етаж: primera planta. Видя стълбище вляво. Знаеше, че баща му тъкмо беше преместен от реанимацията в друго отделение, на първия етаж. Това изглеждаше добър знак, но майка му не звучеше уверено по телефона. Cirurgia. Cardiologia. Звучеше на толкова абстрактен испански, сякаш понятията бяха елегантно изрязани от самите им тела, без кръв и вени.
Той се изкачи по стълбите и се ориентира накъде да върви в коридора. Вляво се намираше реанимацията. Вдясно — отделението по вътрешни болести с номерата на отделните стаи на една табела: Habitaciones 1101-1117. Майка му беше казала, че баща му лежи в стая 1108. Той мина през вратата към отделението. Главата му щеше да се пръсне от болка. Не беше разговарял с баща си цели шест години. Истинска лудост. Не беше разбирал това преди, но вече му бе ясно, че всичко, което е станало… е било глупаво и безсмислено, та сега се молеше наум само за едно: по дяволите, нека татко прави каквото си иска със своите пари, само и само да живее.
Вървеше покрай стаите, следвайки номерата им, 1105… 06… 07… 08… вратата бе отворена към малко преддверие и стая, през чийто прозорец се виждаше двор, посипан с чакъл. Светлината навън беше много силна. Откъм двора не идваше никакъв шум. Винтер почувства мирис на хлор и на нещо, което би трябвало да е течен сапун. Всичко блестеше, почистено най-основно. Стените преливаха в жълто. Подът бе каменен. Към тавана отдясно беше прикрепен телевизор. Отляво имаше две легла, едното, от които празно. На другото се виждаха контурите на фигура, обвързана с маркучи и стъкленици, поставени до леглото. На стол край него седеше възрастна жена, майка му.
Не беше чула кога е влязъл, а щом разбра, извръщайки глава, тя трепна, веднага стана и се отправи към него.
— Ерик! — още не бе изговорила името му и избухна в плач. Той забеляза следи от сълзи по слабото й силно загоряло лице. Когато я обхвана с ръце, изпита усещането, че е безтегловна, че сякаш се рее във въздуха с тънките си ръце и крака.
— Тук съм вече — каза той и хвърли поглед през рамото й към баща си.
Бенгт Винтер лежеше със затворени очи, с глава, отметната встрани. Беше подпрян с възглавници. Лицето му беше бледо, сякаш слънчевият загар бе всмукан в тялото от болестта.
— Как е? — попита Винтер и кимна към леглото. — Как е татко?
— Сега спи. Дадоха му силни лекарства, за да може да си почине и да лежи неподвижно. И нещо друго му дадоха. Струва ми се обаче, че ще го върнат в интензивното отделение.
— Тогава изобщо не е трябвало да го местят оттам.
— Нямам представа, Ерик. — Тя изхълца, притисната към рамото му. Той все още я придържаше. — Вече нищо не знам.
— Но нали е инфаркт?
— Да, при това особено тежък, както твърди доктор Алкорта.
— Той тук ли е сега?
— Не мисля. Можем да проверим. Но утре сутринта ще се срещна отново с него. — Тя погледна към леглото, сякаш в момента говореше със своя съпруг. — Имаме определен час.
Винтер я пусна и се приближи към леглото. Лицето на баща му, леко хлътнало във възглавницата, бе позагубило чертите си, сякаш заличени от нечия длан. Винтер го гледаше и виждаше себе си. Това е и моят живот, мислеше той. Делят ни някакви двайсет и пет години, а не са нищо. Нищо.
Бенгт Винтер пое дъх и от устата му се проточи струйка слюнка, стече се по брадичката към шията, която се открояваше тъмна сред цялата белота наоколо. Винтер избърса слюнката с ръка. Брадичката на баща му бе грапава от наболите косми, студена. Косата му стърчеше на всички страни. Под очите си имаше синкави петна, също и около устата. Клепачите бяха нашарени от кръвоносни съдове. Нещо хриптеше в гърдите му. Той умира, помисли си Винтер. Затова са го преместили. Не са били в състояние да направят нещо повече.
Погледна през прозореца, видя палми и пинии отвъд паркинга и пространството, посипано с чакъл. Иззад дърветата се надигаше пейзажът, кафеникави ожънати поля, бяло селце. В дъното — планински масив, чийто връх току достигаше леките облаци. Остана така неподвижен, взрян в планинския връх.
— От дома си гледаме същата планина — обади се майка му, която също се бе приближила до леглото и сега стоеше редом с него. — Това е Сиера Бланка.
— Какво? — Не беше чул думите й. — Какво каза?
— Когато гледа през прозореца, той вижда онзи връх на сиерата, същият, който наблюдава и от нашия хол — поясни тя. — Макар и откъм друга страна, разбира се.
— Това е може би добре.
— Чувството е… хубаво.
— Кога ще се събуди?
— Едва ли ще е скоро. — Тя погледна към мъжа си, после отново към сина си. — Гладен ли си? Или жаден?
— Бих пийнал нещо.
— Хайде да слезем в кафенето долу — предложи тя. — Там има доста неща. — Погледна го пак.
— Вече успях да проуча.
Но едва ли предлагат джин с тоник, помисли Винтер и само след миг изпита угризение. Дори да беше пила повече преди, сега бе определено изтрезняла.
— Можем ли обаче… да идем там? И просто да го… оставим така?
— Ще се обадим на дежурната в коридора. За половин минута могат да ни извикат, ако се наложи.
Кафенето беше просторно, изпълнено със светлината, която прииждаше през много прозорци. Зад барплотовете имаше фотографии на предлаганите ястия. Под стъклени витрини бяха наредени чинии с тапас. Винтер усети тежкия мирис на пържена сепия и сякаш едва сега осъзна, че се намира в чужда страна. Внезапно изпита силен глад. Видя как кръгчетата сепия врат в нажежено олио в тиган от другата страна на тезгяха. Жена в бежова блуза и черна пола ги вадеше оттам едно след друго.
— Седни някъде, а аз ще поръчам каквото искаш — предложи майка му. — Например…
— Сепия — отговори Винтер и направи знак с глава към тигана. — С няколко картофени резена. И голяма бутилка с минерална вода, моля.
Той се настани край маса близо до най-отдалечените прозорци. След няколко минути зърна майка си да идва с поднос.
Не я беше виждал от… три години. Беше си дошла набързо, за да уреди някакви документи. Каквито са нужни на онези, които бягат от данъците в Швеция. Лота и дъщерите й ги бяха посещавали много пъти. Но сестра му имаше по-други възгледи за икономическия морал от неговите. Ето обаче че и той бе тук. Майка му идваше с храна, лицето й изглеждаше още по-изпито над подноса от червена пластмаса. Ако бе минало още малко време, той сигурно нямаше да може да я познае на улицата. Ето ме сега и мене тук, помисли отново. Нищо друго няма значение. Колкото и да сме принципни, накрая все пак се озоваваме тук.
— Ще донеса салфетки и водата. — Майка му постави подноса върху масата. Винтер усети отново миризмата на сепия и гладът му секна също тъй внезапно, както бе възникнал.
Майка му се върна и седна. Той още не се бе докоснал до подноса. Тя се зае да разпределя чиниите и чашите, да натъкмява блюдото с храната.
— Не те попитах как мина полетът.
— А ти няма ли да хапнеш? — Винтер хвърли поглед към празното пространство на масата пред нея.
— Ще си щипна една сепия от твоите — каза тя. — Ядох, преди да дойдеш.
Той знаеше, че това не е истина. Постави две колелца от пържената риба и няколко картофа в чинията си.
— Е, добре ли мина пътуването?
— Разбира се.
— Как стоят нещата с Ангела?
— Добре.
— Направо е фантастично, че ще си имате… детенце. — Тя извади носна кърпичка. — Разплаках се, когато ни съобщи. — Започна да плаче. — А татко… той пък извади една бутилка ка… — Винтер не чу последното, защото лицето й потъна в кърпата. Не знаеше какво да отговори. Тя избърса носа си и вдигна очи към него. — Нали ще ни гостувате тук… всички заедно, когато татко се оправи?
— Естествено.
— Весело ще бъде.
— Да.
— После ще ти дам ключовете.
— Ключове ли?
— От къщата. Аз спя тук през нощта, но ти можеш да живееш в къщата ни. Да я видиш.
— Запазих си стая в хотел. В града, в Марбея.
— Това е било съвсем излишно.
— Но оттук до… Нуева Андалусия не е много близко. Живеете в другия край на града, нали?
— Не е толкова далеч.
— И все пак. По-добре ще е да съм близо до болницата.
— Да, може би имаш право. Ще направиш тъй, както смяташ за добре. Но се надявам, че утре ще можем да идем там заедно. — Стори му се, че за миг в очите й просветна. — Изобщо не си я виждал.
Винтер не отговори. Замълчаха. Той се насили да яде, но апетитът му не се бе върнал.
— Трябва да знаеш, че татко изобщо не коментира това, че ти… така и не пожела да го видиш през последните години — заяви тя внезапно. Загледа се през прозореца, сякаш следеше с очи лудеенето на горещия вятър в палмите отвъд паркинга. А може би се взира в белия връх на Сиера Бланка, който свързва живия живот навън с… другия тук, помисли Винтер, онзи, който протича в изправено положение, и този, рухналия хоризонтално. — Нито дума не каза. Ако аз подхванех темата, той си мълчеше.
— Съжалявам.
— Не го казвам заради това, Ерик. Недей да го мислиш. Просто искам да знаеш, че изобщо не ти беше сърдит.
Мили боже, сепна Винтер. Излизаше тъй, че самият той е виновен.
— Искрено съжалявам, че нещата се стекоха по този начин — каза й. — Нека сега се опитаме да ги променим.
— Именно — съгласи се майка му, но той знаеше, че тя разбира колко е късно за това.
Отново се качиха в отделението. Майка му запали цигара в чакалнята, чиито прозорци прикриваха бели щори, а покрай стените й бяха подредени зелени и черни столове. Винтер ги преброи. Бяха тринайсет. Под един прозорец имаше черно кошче за хартиени отпадъци. Той запали «Корпс» и се почувства по-спокоен. Димът от тънката пурета се промуши между щорите.
Влязоха в стаята, където лежеше баща му. Нищо не се бе случило, докато ги нямаше с изключение, че слънцето се беше преместило навън, а сянката се бе настанила вътре. Слънце и сянка, помисли си Винтер. Sol у sombra. Горе-долу всичко на испански, което знаеше. Слънце и сянка. Та нали за това и става дума изобщо, само че не тук, не в тази стая. Тук има само сянка насред цялата белота, която я изпълва. А бялото е цветът на смъртта.
Майка му излезе в коридора. Чу я да говори с някого. Добре познатият глас, произнасящ думи на чужд език, събуди у него странно чувство.
— Няма да се събуди преди час-два — каза му тя.
— Те откъде знаят?
Тя сви рамене.
— Ако искаш, можеш да се поразходиш — предложи му, сочейки към прозореца. — Навън, разбира се.
— Може би наистина ще изляза. — Искаше му се да се поразтъпче. — Малко съм схванат.
— Така е след пътуване — отбеляза тя.
В коридора пред стаята беше застанала млада жена, която хлипаше по телефона си. Винтер слезе по стълбата, над която имаше надпис: Спешно отделение. Просторното фоайе бе също така пусто и тихо, както преди. Беше очаквал претъпкана и хаотична рецепция с отчаяни хора, надаващи викове от рода на «карамба» и лъхащи на чесън… но прохладната и безшумна елегантност в Hospital Costa del Sol го бе изненадала.
Жегата го пресрещна веднага щом се озова на стъпалата пред входа. Зърна колата си на черния паркинг долу. Като кифла в нагорещена тава, помисли си, излизайки под жаркото слънце, и пое наляво към шосето, през пешеходния надлез. Вляво се виждаше Марбея: небостъргач, група по-ниски сгради, издигнати около морския залив. Бесен рев на превозните средства под моста. На петстотин метра по-нататък се извисяваше огромно табло с надпис: Urbanization Bahia de Marbella. Зад таблото морето и небето се сливаха. Домът на неговите родители.
Винтер пое обратно през моста, сви на изток, мина покрай сградата на болницата и се върна в нея по същия път, по който бе пристигнал с колата. При разклона за магистралата той постоя за малко на сянка под навеса на автобусна спирка. По скамейката й други, чакали преди него, бяха надраскали своите инициали, имена, години. Някой обичал някого. Друг искал някого да сполетят мъки и смърт. Еди-кой си бил там. Винтер was there.
Мина през надлеза към отсрещната страна.
Олющеният Hotel Los Monteros беше обект на продължително и основно ремонтиране. Извиняваме се за безпокойството, беше написано на едно табло.
Работници си подаваха керемиди по пет в редица и всички вдигнаха очи към късо подстригания русокос северняк, който бързо премина покрай тях. Някой каза нещо и Винтер дочу смях.
Зад хотела имаше добре поддържани частни вили, които заемаха склона, спускащ се към морето, а то проблясваше сред зеленината. Игрище за тенис. Винтер чуваше как играят зад белите стени. Скъпа лимузина пое нагоре по хълма и шофьорът й му помаха, когато минаваше покрай него.
Винтер пое обратно и тръгна вляво нагоре покрай строителните работници. Пак коментар и отново смях. Стигна до западналата електростанция на хотела, наоколо видя и други сгради по поддръжката му. Зад дълъг навес имаше поне двайсет тенис корта, които изглеждаха плачевно под жаркото слънце. Суха трева засипваше с мъртвите си стръкове прокъсания кариран плат. Мрежите бяха провиснали. Много столове бяха оставени пръснати в безпорядък насред един от кортовете, сякаш там внезапно се бе случило нещо, сложило край на всичко.


6

Баща му се беше събудил, когато Винтер се завърна в стая номер 1108. Той пристъпи към леглото. Това беше тежък момент. Винтер с мъка преглътна. Баща му протегна едната си ръка. Винтер я пое, дланта му беше топла и твърда, като на здрав човек, но той усещаше костиците, а и жилите. Опита се да каже нещо, но баща му го изпревари:
— Добре е, че дойде, Ерик.
— Да. — Винтер виждаше, че баща му изпитва болка. Причини му я и движението на ръката. — Сега се успокой. — Той внимателно стисна дланта му. — Това е най-важното.
— Нищо друго… нищо друго не е актуално. — Бенгт Винтер погледна сина си. — Не си представях, че ще те посрещна по този начин, когато се наканиш насам на по-топло.
— Няма никакво значение. Гледай само да подобриш състоянието си, та тогава да ме посрещнеш, както би искал.
— Това… това хич и не го мисли. Дяв… Ще можеш ли да ми повдигнеш малко тази възглавница?
Винтер придърпа нагоре една от възглавниците зад главата му. Долови остра миризма, а също и нещо друго. Трябваше му секунда-две, за да си припомни на какво ухаеше тоалетната вода за бръснене на баща му. Щом това му се удаде, главоболието отново го връхлетя. Прискърбието, което му внушаваше ситуацията, нахълта в главата му като късче спомен от камък.
Той поотупа възглавницата.
— Сега е добре — каза бащата.
— Сигурен ли си?
— Идеално е — намеси се майка му. Тя не беше помръднала от стола. Винтер избягваше да я гледа.
— Как пътува? — попита бащата.
— Добре.
— С каква компания?
— Някаква за чартърни полети. Просто не мога да се сетя за наименованието й.
— Не ти е присъщо.
— Ммм.
— Трябваше да тръгнеш по спешност. Но все пак ти намериха място в самолета, нали?
— Да.
— Някой играч на голф сигурно е бил принуден да чака още няколко часа.
— Нямам представа.
— Добре, добре. И бездруго тук надойде много народ. Би трябвало да се ориентират към нещо по-добро. — Бащата погледна Винтер. — Нали виждаш какво става. Уж си на игрището за голф, а в следващия час лежиш тук.
— Да, полза няма.
— Този спорт е опасен за живота.
— Ти скоро ще се завърнеш.
— На игрището?
— Ами да. И… навсякъде другаде.
— Дявол знае. Май удари последният ми час.
— Ммм.
— Имам чувството, че… — Винтер не можа да чуе останалото. Внезапно баща му заговори несвързано. Винтер изчака, но той не изрече нищо повече. Клепачите му се спуснаха, вдигнаха се и пак се спуснаха. Винтер забеляза, че все още държи ръката му, която, обезсилена, се отпусна надолу.
— Отново има нужда от почивка — обади се майка му, която стана и се приближи до леглото. — Толкова се радваше, че си тук. — Тя го прегърна. — Направо се развълнува, и то силно, когато го разбра.
— Ммм.
— Събуди се четвърт час преди ти да се върнеш.
— Но все пак изглежда… силен. — Винтер погледна баща си, изпаднал в безсъзнание. Дали го чуваше? И имаше ли това някакво значение?
— Всичко ще се оправи.
— Проведохте хубав разговор — рече майка му.
Именно разговор, помисли си Винтер, никакво поемане на риск. Думите им кръжаха на голямо разстояние около една проклета зинала дупка.
Чу бръмченето на климатика. За пръв път го осъзна. Може би нервността го напускаше. При следващия повод щеше да се опита да зададе някой и друг въпрос, а сигурно щеше да му се наложи и той да отговаря.


Бяха влезли в стаята. Тя беше пуснала видеото и телата се раздвижиха. Вътре нямаше друга светлина, освен синьото лъчене на телевизионния екран и сенките по стените бяха сякаш оживели.
Звукът се усилваше и затихваше. Това той не можеше да изтърпи. Изпитваше желание да скочи до телевизора и да го изключи, но не можеше да прекъсне нейния ритуал. Сигурен бе, че именно тя е решила какво ще става тук.
— Защо висиш там такъв? Хайде, ела и седни тук, при нас.
Помаха му от дивана срещу телевизора. Те двамата седяха там. Оня беше пъхнал ръка под блузата й. На масата пред тях имаше чаши и бутилки. Сам той не бе пил, но онези на дивана бяха фиркани.
Притвори очи и като че се озова в друго време: когато се прибра у дома, тя седеше на диван като този, а той влезе в стаята, просто влезе, сякаш спуснат от друг континент. Не трябваше да е там. Онези бяха изненадани. Тогава се обърна и отново излезе.
Това не се случваше за пръв път.
Имаше му нещо. Мислеше, че се дължи на тях, но бе започнал да разбира, че то е вътре в него.
Опита се да сложи край на това. Сега беше тук.
— Не се смей — каза й. — Бъди така добра и не се смей.
Двамата се вторачиха в него. Лицата им бяха нашарени от синкавата светлина. Сякаш челата им бяха татуирани.
— Но ние не сме се смели — възрази тя. — Никой тук не се е смял.
— Моля те, не ми се надсмивай!
— Какво, по дяволите, ти става? — обади се другият и понечи да се надигне от дивана.
— Нищо.
— Май си сбъркал адреса.
Другият сега бе станал и се канеше да пристъпи към него. Тя продължаваше да седи с чаша в ръка, загледана в движенията на телата на телевизионния екран.
— Донесох музика.
— Какво?
— Донесох музика, която можем да пуснем.
— Музика ли? — Другият все още стоеше край дивана и посочи към телевизора. — Ами ние вече сме си пуснали нещо. Или не си го видял?
— Има ли тук касетофон? Това, което съм донесъл, е рядкост.
Той вече виждаше музикалната уредба по-нататък вдясно, отделните й части бяха поставени една върху друга във висока черна кутия с рафтове. Тръгна натам и извади касетката от горния джоб на сакото си. За секунда пред очите му се мярна друго лице, някаква глава, която сякаш се рееше във въздуха. Позна я. Разбираше, че значи нещо. Но главата изчезна. Към нея нямаше тяло. Песента вече ревеше в мозъка му, нямаше представа дали изригваше от собственото му гърло и дали онези можеха да я чуят. Собствената му глава също заплува във въздуха, приближаваше се до техните. Всичко се сля. Той видя лицето още веднъж. И после музиката отекна истински.


Беше започнало да се здрачава, но жегата не отстъпваше. Винтер навлезе с колата в Марбея. По радиото й някакъв изпълнител на фламенко изливаше гръмогласно своята любовна мъка. Винтер усили звука и спусна прозорчето докрай. Разнасяше се мирис на бензин и море. Когато паркира в една напречна уличка на крайбрежния булевард, замириса на пържено — сепия и яйца в олио. Усети колко е мокър по гърба си, когато излезе от колата и я заключи.
Хотелът се намираше на Авенида Дуке де Ахумеда, близо до брега. Винтер трябваше да изчака около четвърт час във фоайето и сетне се качи с куфара си на дванайсетия етаж. Искаше да види какво му предлагат, преди да се регистрира. Това му беше навик.
Бравата на вратата едва се държеше. Апартаментчето се състоеше от две стаи и кухня. Прозорците към балкона бяха отчасти отворени и вятърът издуваше синьо-белия платнен сенник отвън. Той и бездруго беше прокъсан, изпъстрен от слънце, сянка и сол. Една от пръчките му се удряше в прозореца. Винтер пообиколи помещенията и видя, че балконът е обърнат на изток и към един друг хотел. Огледа по-подробно голямата стая. Мебелите, тапицирани в изкуствена кожа, някога са били бели.
Влезе в банята. От крановете във ваната криволичеше ръждива черта. На умивалника имаше остатъци от сапун. Той се погледна в огледалото. През последните пет часа бе отслабнал, побледнял.
На слизане в асансьора с него се качи двойка около четирийсетте, която избягваше да поглежда към своя връстник. Имаха петдневен загар и бяха облечени за питие на залез-слънце.
— Не ми харесва стаята — заяви Винтер на мъжа на хотелската регистрация и му подаде ключа. Защо все попадам в такива ситуации, помисли си.
— Какво й е?
— Не желая да се настаня в тази стая. Имате ли някоя друга? На по-долен етаж?
— Но каква е причината?
— Не искам тъпата стая — повиши глас Винтер. — Не е наред.
— Какво по-точно не й е в ред? — попита мъжът, чийто поглед бе потъмнял.
— Нищо не функционира. Вещите са изпочупени. Банята е замърсена. Няма ли друга стая?
— Не. Всичко е заето.
— И докога?
— За цели месеци занапред.
— Знаете ли някакъв друг хотел наблизо?
Винтер бе видял съседния хотел, който обаче не му се стори особено привлекателен. Беше уморен, запотен и ядосан. Искаше му се да получи уютна и хубава стая, за да си вземе душ, да изпие чаша уиски и да посъбере мислите си.
— Не — отговори мъжът.
— Дори и по-малък. По-скромен.
— Нямам представа — каза мъжът и отвърна поглед.
Той има пълно право да се държи така, помисли си Винтер. Не е виновен. Аз можех да бъда малко по-учтив.
— Нямате ли списък на хотелите в този град?
— И какво ще я правя сега тази стая? — Мъжът дори не отговори на въпроса му. Гледаше Винтер като обвинител. — Сега ме оставяте с празна стая.
— Заключете я пак — посъветва го Винтер и си тръгна, тътрейки подире си куфара на колелца.
Провървя му. Когато преди това минаваше с колата през центъра, бе забелязал на стената на една къща реклама. Дотам нямаше повече от няколкостотин метра.
Върна се с колата обратно по Авенида де Северо Очоа и съзря рекламата в началото на малка уличка, затворена за автомобилно движение. Паркира там и влезе в Кале Луна, прикрита във вечерните сенки. На стотина метра оттам се намираше «Хостал Ла Луна», защитен от стъклена врата пред собствен вътрешен двор. Винтер можеше да види балкончетата на отделните стаи.
Някой се беше отказал в последната минута и той оглеждаше стаята, типично испанска, тиха и чиста, с хладилник, баня.
Колата беше наместена на паркинг от другата страна на голямата улица, по която се идваше до хотела.
Взе душ и без да се облича, изпи чаша уиски в мекия полумрак на стаята. Възрастните хотелиери разговаряха полугласно помежду си в другия край на малкото патио, обградено с високи стени. Подът му беше от мрамор, а стените — белосани.
Двамата не знаеха английски, нито дума дори, но мъжът беше доловил състоянието на Винтер и постави едно студено «Сан Мигел» на масата под чадъра, преди още новодошлият да се регистрира за неопределено време.
Уискито обля вътрешността на устата му и се плъзна чак в мозъка. Усети в главата си облекчение. Стаята ухаеше на нещо непознато, сякаш беше чистена със сол на зрънца или с някакви подправки от Юга. Двете легла бяха в латински стил, който не беше свързана модата и направо тежаха от Средновековие. Между тях имаше изображение на Мадоната, която се молеше за него и за баща му. Така поне си помисли, когато зърна картината в простичка рамка. Това бе единственото украшение на стаята.
Тук можеше да се живее.
Той се протегна, за да вземе мобилния си телефон от нощното шкафче и набра номера. Часът бе почти седем и от слънцето сега бе останало само слабо сияние. Вратата беше полуоткрехната към патиото, а дървените щори — полувдигнати на прозореца, който нямаше стъкло, а защитна черна решетка от желязо.
— На телефона е Ангела.
— Ерик е.
— Здравей! Къде се намираш?
— В стаята си. Но не в онзи хотел, чийто номер имаш.
— Значи си го сменил? — по гласа й той усети, че се усмихва.
— Естествено.
— Как е баща ти?
— Преместиха го от интензивното. Това добре ли е?
— Би трябвало да е.
— Би трябвало? Та нали ти си лекарка — надяваше се, че не звучи заядливо.
— Нямам картона му, Ерик. — Тя замълча. — Ти разговаря ли с него?
— Да.
— Е?
— Изглежда всъщност твърде… хм, силен.
— Струва ми се, че това е добре.
— Да.
— Как мина първата ви среща след толкова години?
— Сякаш сме се срещнали за последен път миналата седмица.
— Наистина ли?
— Но не така, както можеш да си помислиш. Разговаряхме за него и за болестта му, не засегнахме парливи теми.
— Всичко ще дойде с времето си. Най-напред трябва да се пооправи.
— Ммм.
— Изморен ли си?
— Не дотам, че да не пийна една чаша уиски, купено в самолета. А ти как си?
— Ние тук сме добре.
Нейното «ние» той прие като поздрав от новото семейство: Ангела и нейният уголемяващ се корем.
— Не се преуморявай в службата.
— Нищо друго не правя. Сливането на болничните заведения доведе до много по-добри условия за труд, както знаеш.
— Знам.
— Такава гениална приумица.
— Не се ядосвай, Ангела. Вместо това погали корема си от мен.
— Какво ще правиш тази вечер?
— Ще хапна някъде и отново ще ида в болницата.
— Както си пил уиски?
— То си седи в мозъка. Пък и тук е съвсем различна страна.
Виждаше светлинките от кораби навътре в тъмното море. Горещината нахлуваше в колата, докато той се носеше към болницата. Източните покрайнини на град Марбея бяха по-спокойни сега и по улиците нямаше толкова автомобили. Улични лампи на доста големи разстояния една от друга смекчаваха мрака.
Винтер хапна блюдо морски дарове с ориз в обикновен бар близо до «Хостал Ла Луна». Петима мъже, обгърнати в облак от тютюнев дим пред телевизора в ъгъла, бяха прегракнали от викане и правеха неприлични жестове по адрес на футболистите. Увлечението по тази игра беше все същото навсякъде.
Завари баща си отново буден. Майка му седеше на своя стол, който сега бе преместила по-близо до леглото.
— Ще сляза до кафенето да си взема едно кафе — каза тя. — Ти искаш ли нещо?
— Не, няма нужда.
— Донеси ми един танкърей — поръча й бащата.
Тя се усмихна и тръгна. Винтер седна на стола.
— Както чувам, вече си готов за подвизи — рече той.
— Ами сега е точно час за танкърей — поясни баща му, който лежеше с глава, обърната към прозореца. — За малко, студено и дълго нещо преди вечеря.
— Не е ли късничко? — попита Винтер и погледна ръчния си часовник, който показваше девет.
Баща му се прокашля и Винтер почака. От една носилка вън в коридора се разнесе шум. Женски глас говореше на испански, мъж отговаряше. Дочу се леко подрънкване на китара. Бащата се прокашля отново.
— Поддадохме се на тукашните навици — той предпазливо прочисти гърлото си, сякаш за да облекчи болката, която му причиняваше говоренето. — Виждаш ли очертанията на онзи планински връх ей там?
— Да.
— Това е Сиера Бланка. Бялата планина. Красиво название, нали? Виждам същия връх от прозореца у дома. Не ели малко странно?
— Не знам. Планината се издига над цялата местност, доминира над нея, така да се каже.
Баща му, изглежда, размишляваше над онова, което току-що бе казал. Погледна сина си.
— Можеше да попадна в друга стая. В другата част на сградата. В това тук има някакъв смисъл.
— Какъв по-точно?
— Ами че лежа тук. Че виждам планинския връх. Същият проклет връх. Сякаш точно така трябва да е — да го виждам и оттук. Това е моят нов дом. Преместих се и оттук няма да изляза.
— Ще излезеш, разбира се.
— Жив, Ерик. Имам предвид жив.
— Вече изглеждаш по-добре. Щом говориш в този стил.
— Говоря сериозно.
— А какво всъщност казват лекарите?
— Алкорта ли? Той все прави типични испански жестове, които могат да означават каквото и да било.
— Не ги ли правят всички лекари?
— Не както в Испания. Ангела прави ли ги? Как е тя впрочем?
— Добре е.
— И ти ще станеш баща, Ерик. Мили боже! Нека Бог ти даде сила да живееш достатъчно дълго, за да видиш чудото.
— Скоро ще се прибереш у дома. Тогава отново ще можеш да наблюдаваш планинския връх откъм другата страна.


През първите нелеки часове на нощното дежурство Морелиус работеше на регистратурата. Не след дълго един предишен началник щеше да го замени, да следи разположението на силите.
Той беше от изморените по-възрастни колеги, на които не се бе удало да задържат позицията си при последната реорганизация. Оставаше му само да се крепи в строя на полицейското управление и да изчаква края на службата. Мнозина тук правеха това цяла вечност. Но доскорошният командир бе твърде огорчен. Някои хора просто се раждат за шефове и ако не останат такива до края на живота си, изпитват горчивина.
Сега трябваше да излязат. Бартрам прикрепи към себе си оръжието. Той нямаше тези проблеми. Може би изглеждаше уморен или ядосан, но причините за това бяха други.
Ръководната централа беше събрала интересни задачи, които оттам не бяха пожелали да поверят на дневните патрули, приключващи работния ден. Най-често кражби с взлом, чието разследване можеше да не започне незабавно. Както сега например. Един човек, който отговарял за поддръжката на жилищни сгради, открил, че е извършена кражба в мазето на една от тях на Рикертсгатан, горе в Юханеберг. Натам потеглиха тримата: Морелиус, Бартрам и Вейехаг, който очакваше да го пенсионират подир трийсет години бъхтене като омбудсман.
Къщите около улица «Виктор Рюдберг» често ставаха обект на обири с взлом. Големи, добре изолирани една от друга, обитавани от заможни хора, които прекарваха доста време и в своите вили край града или в чужбина.
Спряха пред въпросната сграда и бяха посрещнати от домоуправителя, който явно работеше извънредно или беше останал да ги изчака, разгневен от повторяемостта на кражбите в неговото мазе.
— Отвратително пикливо време! — изфуча Вейехаг и на излизане от колата вдигна яката на връхната си дреха, за да се предпази от вятъра и дъжда.
— Няколко младежи са били горе, хукнали надолу по стълбите и се вмъкнали в мазето — поясни човекът, който ги посрещна.
— Ти видя ли ги? — попита Вейхаг.
— Не аз. Един от наемателите.
— И кога?
— Преди малко.
— Преди малко ли? Случаят е бил регистриран преди часове.
— Тогава пак са били тук. А сега явно са се върнали. Веднага позвъних и вие пристигнахте адски бързо.
— Току-що ни съобщиха за това по радиото — каза Бартрам, който бе останал в колата и отговори на централата за комуникация в областен обхват: — Вече сме тук.
— Има ли нещо откраднато?
— Този следобед дреболии от едно складово помещение. А сега нямам представа.
— Чие мазе е това?
— За сега ли говориш? Или за следобед?
— Имам предвид сега.
— Ето го там долу. — Човекът посочи към най-близкото стълбище. Сградата имаше нужда от боядисване. Няколко хлапета стояха на около петдесет метра разстояние и гледаха към полицаите.
— Ами нека слезем и видим какво е — предложи Вейехаг. Морелиус също излезе от колата и го придружи на влизане в къщата.
Бартрам остана в колата и изслуша съобщенията. Вдигна очи към небето, което беше забулено и сиво-черно от светлините на града, примесени с вечерния мрак.


7

Винтер се загледа в небето над планината. Отляво го осветяваха светлините на града, но то все пак бе притъмняло, придобило дълбочина от нещо, което можеше да бъдат дъждовни облаци. Вятърът се беше усилил и олюляваше палмите от другата страна на двора, покрит с чакъл.
— Как върви работата ти? — Гласът на баща му прозвуча сякаш отдалеч. — Четох нещичко за твоите случаи в «Й. П.».
— Опитвам се да я върша колкото мога по-добре.
— Виждам, че успяваш в много голяма степен.
— Ммм. Не знам.
— Така и не можах да разбера какво стана с онази млада жена, която беше убита миналата година. Дето я намериха край езерото Делшон.
— Хелен.
— Така ли се казваше?
— Да. Какво точно не ти е ясно?
— Какво стана с детето?
— С него всичко е наред.
— Нали беше изчезнало?
— Всъщност не. Бяха го… взели, за да се грижат за него. Да го защитят.
Баща му не зададе повече въпроси. Винтер сега чуваше, че той диша тежко, издавайки слаб звук сякаш от ковашки мях. Той се замисли за работата си. Никога не бе имал съмнения относно това, което правеше… или изобщо правеше ли нещо. Дали пък то не беше някакво предизвикателство? Дали не би могъл да върши по същия начин нещо друго? Внезапно тази мисъл се загнезди у него, не го напусна и в колата, когато се отдалечаваше от болницата. И го безпокоеше. Можеше и да упражни сковаващо въздействие върху него.
— Май ще подремна — обади се баща му.
— Ще остана тук.
— Нямаш ли нужда да се прибереш и малко да си починеш? Пътуването все пак е било продължително.
— Ще си почина на този стол.
Дочу как дъждовни капки затропаха по стъклото на прозореца, отначало по-леко, сетне все по-силно.
— Заваля — промърмори баща му. — Хората ще се радват.


Бартрам беше потънал в мечти, когато вратата към стълбището се разтвори широко и двама младежи изскочиха навън, втурвайки се наляво.
Той веднага излезе от колата и буквално прелетя над растителните насаждения, като спря единия от младежите, препъвайки го с ритник в крака.
Другото момче побягна в съседното стълбище и изчезна. Бартрам погледна към онзи на земята, огледа се наоколо и притисна гърба му с крак.
— Ой, дяв…
— Млъквай!
— Махни си кра…
— Млъквай, казах!
Вейехаг и Морелиус излязоха от сградата и се втурнаха към Бартрам и младежа.
— Какво стана вътре? — попита ги Бартрам.
— Пипнахме ги на местопрестъплението — каза Вейехаг.
— По дяволите. АЗ ги пипнах — заяви Бартрам и стъпи още по-тежко върху гърба на младежа.
— Стига му толкова — рече Вейехаг. — Къде е другият?
— Втурна се по стълбището там — посочи Бартрам.
— Я ставай! — каза Вейехаг на младежа и даде с ръка знак на Бартрам да си махне крака.
Откъм центъра се зададе кола на спецотряда.
— Това е спецотрядът — рече Морелиус.
— Да не би ти да си ни издал по радиото? — Вейехаг впери очи в Бартрам.
— Да не съм луд.
Колата на отряда за бързо реагиране закова пред тях. Стъклото на левия прозорец се спусна. Оттам се подаде лицето на двайсет и две годишен младок.
— Какво става, дядка?
— Загубихме пижамата на една нинджа и мислехме, че е тук някъде в мазето — иронизира Вейехаг.
— Ха-ха!
— А с вас какво става? — попита Вейехаг.
— Кой е пък този? — попита младокът в колата на спецотряда и посочи младежа между Бартрам и Морелиус.
— Това ми е братовчедче — ухили се Вейехаг и тъкмо в този миг вратата на сградата зад тях се отвори и оттам излетя другият младеж. Бартрам пусна първия, направи скок напред и след десетина метра повали беглеца. Младият полицай зяпна. Някой вътре в колата каза нещо, но през черните прозорци не се виждаше нищо. Дочуха се слаби аплодисменти.
Младият полицай погледна Вейехаг.
— Още едно братовчедче, а?
— Събираме родата. Наближава Коледа.
— Ха-ха!
Бартрам се приближи до тях, водейки втория младеж, на когото бе сложил белезници.
— Добре свършена работа — отбеляза младият полицай.
— Гледай и се учи — каза Вейехаг.
— Други има ли?
— Какво?
— Ако ще закопчавате още, ще ви трябва малко подкрепление. В случай на яростна съпротива.
— Не допускаме да ни се оказва яростна съпротива.
— А?
— Превземаме престъпниците вербално.
— Какво?
— Опитваме се да влезем в разговор с хората. Включително и с престъпниците. В нашата работа ние вече не допускаме яростна съпротива.
— Да, виждам това.
Вейехаг се престори, че не го е чул.
— Ако някой си мисли, че яростната съпротива е част от нашата работа, би следвало да преосмисли своята професионална роля.
— До скоро, дядка — каза младият полицай и колата на спецотряда се отдалечи. Сградите на Рикертсгатан се отразиха в прозорците й.
— Ама че група — рече Вейехаг. — Шестима мъже, които не са в състояние да си представят, че могат да действат един без друг. И зад черни стъкла. — Той погледна към Морелиус. — Има нещо перверзно в това, нали?
— Може би — каза Морелиус.
— Има нещо перверзно в спецотрядите изобщо — продължи Вейехаг. — Би трябвало да ходят на курсове по шведски, вместо да се правят на страхотни пичове. Защото всеки ден дърдорим какво ли не, но много рядко полицията в Гьотеборг превзема с щурм някой Боинг-757. А тези от отрядите се упражняват именно в тази дисциплина.
— Понякога побеждаваме негодниците не само словесно — отбеляза Бартрам.
— Да. Сега дайте да напъхаме тези младоци на топло.


На Мария Йостергорд й беше студено. Толкова бе бързала да излезе от къщи, че забрави да си вземе ръкавиците. Сега усещаше ръцете си като ледени късове малко след като бяха излезли от кафенето.
— Къде ще ходим? — попита Патрик.
— Исках още да останем вътре — отговори Мария.
— Онези типове там не ми харесаха — каза Патрик. — Не може ли да идем у вас?
— Майка ми е обезумяла. Защо да не идем у вас?
— Баща ми е обезумял — рече Патрик, но не се засмя.
Васагатан бе пуста. Трамваите дрънчаха по площад «Васа». Една жена слезе от трамвая, който бе пристигнал отдолу, по Ашеберъсгатан, и влезе в една от жилищните сгради. Когато отвори входната врата, лампите вътре в стълбището и уличните осветиха лицето й.
— Тази я познавам — рече Мария. — Жената, която влиза ей там.
— Така ли? Е, и?
— Красива е.
— Е, и?
— Ходи с един тип, който е от криминалната. Майка ми работи в полицията през седмица или нещо такова.
— Че в полицията има ли свещеници?
— Очевидно. А онзи се казва Винтер. Детективът де. Яко име, а?
— Ъхъ.
Те прекосиха площад «Васа».
По Ашеберъсгатан се спускаше радиокола, която идваше от Юханеберг. На волана бе Морелиус.
— Онези младежи са ми познати — каза той. — Двамата там, дето чакат при козирката на спирката.
— Поне момичето — отбеляза Бартрам. — Градът е малък.
— Там вляво, между другото, живее Винтер — посочи Морелиус. — Звездата на криминалната полиция. Ей го входа му — и той помаха с ръка, докато минаваха покрай блока.
— Откъде знаеш? — попита Вейехаг.
— Една нощ го закарах у дома.
— Винтер? — обади се Бартрам. — Да, да. Значи там живее?


8

Когато Винтер се бе качил в стаята си, онова каре от небето, което можеше да вижда през прозорчето на банята, бе вече сиво. А когато излезе навън, сивееше целият хоризонт. Но беше топло. Беше облякъл копринена риза с къси ръкави и прохладен панталон от тънък плат, обул бе сандали, без да слага чорапи.
Мина покрай двойката хотелиери, чиято кухня се намираше до самия изход, а двамата възрастни собственици, изглежда, прекарваха дните си под чадъра или под шатрата, опъната през половината патио вчера, когато Винтер пристигна. Не беше ли изтекло повече време?
Когато ги доближи, жената го заговори. Тя бе вдигнала пръст, сякаш предпазливо го заплашваше с него. Стори му се, че чува думата «чикас». Чу я да казва «no chicas» ида сочи към стаята му в другия край, добавяйки нещо от рода на «en la habitation». Съпругът й се усмихна, като че смутено. След няколко секунди Винтер разбра за какво става дума и направи жест, който изключваше това. Не, не. Няма да води мадами в стаята.
Пое надясно по Кале Луна, зави вляво по Кале дел Сол и по нея стигна до малко площадче. Спусна се към отворената Плаза Пуенте де Малага и намери в левия й ъгъл кафене — «Гаспар». «Панадерия и кафетерия». Седна на маса отвън, която беше и последната свободна. Часът бе осем и половина. Около него имаше само испанци, мъже и жени. Те пиеха кафе с мляко във високи чаши и похапваха малки разрязани хлебчета с масло и мармалад или само със зехтин и сол. Дойде сервитьор и Винтер успя да поръча «кафе кон лече» и «пан кон конфитура». «Мантекиля?», попита сервитьорът и Винтер кимна, без да знае какво ще рече това. Може би масло.
Получи кафето си, което беше превъзходно, силно еспресо с горещо мляко. Дойде и хлебчето, също топло. «Мантекиля» се оказа масло. Той намаза сандвича за закуска, докато испанците наоколо се прокашляха след изпълнените с удоволствие всмуквания от цигарите. Един мъж на съседната маса се извърна и започна да кашля ужасяващо. Друг подхвана кашлицата му. Сякаш закусваше в столовата на санаториум. Щом първият мъж прочисти онова, което му беше останало от дробовете, направи знак на сервитьора, облечен в бяло, подобно на болногледач. Той хлътна във вътрешността на кафенето и се върна оттам с чаша вода, както предположи Винтер. Но когато сервитьорът минаваше покрай него, усети дъх на джин. Чаша хубав джин за начало на деня. Защо не. Винтер се усмихна и довърши закуската си, после запали една пурета «Корпс». Сега на масите пред кафене «Гаспар» пушеха всички. Димът се виеше към небето, което също бе все още сиво. Цареше друг покой, не като вчерашния, едно мълчание, за което не си бе дал сметка. Не можеше да се определи къде се намираше слънцето, една наистина невъзможна мисъл на такова място.
Винтер погледна ръчния си часовник и поръча още едно кафе. Още пушеше. Между масите се движеше млада жена, която раздаваше листовки. Тя се приближи към Винтер, който машинално протегна ръка. Погледна пуретата му, докато му даваше листовка. Това бе известие от «Сентро Кристиано Екзодус». Той го зачете. Призоваваше го да каже «НО!» на хероина, кокаина, алкохола, тютюна, висиоз, конденасион, Хуегос де Асар, екстасиаз и «СИ!» на ел амор, ла синсеридад, ла пас, ел пердон, ла пасиенсия, ла либертад, ла вида…
Той загаси цигарата и плати. Отново контролираше времето. Едно андалуско куче премина през улицата, устремено да лови сенки. Винтер се замисли за баща си. Усети дъждовни пръски. Небето тегнеше, приело по-тъмния оттенък на камък. Планината отвъд авенидата се сливаше с небето и така белееше повече от обичайното. Всичко изглеждаше другояче. Сградите вече не отразяваха светлината, поради което човешката кожа излъчваше своя. Дъждът се усили и Винтер си представи своя баща в болничното легло. На слънчевия бряг започваше вторият сезон за годината и Винтер се опита да не търси особена символика в това, което се случваше понастоящем, тук и в стаята в Хоспитал Коста дел Сол.
Той прекоси широката Авенида де Рамони Кахал, спусна се към крайбрежния булевард. Още едно андалуско куче притича по камънака, спря пред някакво кафене и се заслуша в изпълнението на фламенко от радио, пуснато с максимална сила. После кучето се изпика край каменната стена.
Морето и небето се бяха слели, както и планината на север. Чувството за втори сезон се усилваше още повече тук, на брега, където Винтер бе слязъл и събу обувките си. Приближи се до водата. Един от пазачите на плажа разнасяше чадъри. Покривките на масите пред ресторантчето, което беше отворено, се развяваха от вятъра. Винтер го чувстваше сега, вятъра, като почти хладен полъх. Разбъркван от него, пясъкът сякаш се движеше. Песента от кафенето внезапно долетя чак дотук. Винтер си помисли за детето и за това, че внезапно зимата настъпваше навсякъде. Размисли се за Ангела и изпита неочаквано силно желание да й се обади, но знаеше, че сега няма как.
За местните хора обещанието за зима е сигурно равносилно на надежда, предположи той. Може би желание и копнеж. Може би тогава те тук най-сетне могат да бъдат каквито са, без да е необходимо да се преструват.
Усети по-топъл полъх на вятъра и погледна нагоре. Облаците се разпръсваха. Половината небосклон синееше. Далеч при хоризонта сивата покривка се бе прокъсала, за да се разнесе над Африка. Морето промени цвета си, като че ли внезапно осветено от дълбините си.
Сега слънцето се виждаше и сякаш се носеше с бясна скорост през остатъците от облаци, които напомняха петна неразтопен сняг. Винтер си помисли за зимата у дома, която скоро щеше да настъпи. И пак се размисли за детето си.
Усещаше зноя с главата си. Когато слънцето се завърна, той почувства неговата невероятна сила, още по-осезаема след хладината преди малко. Внезапната светлина неочаквано го ободри, сякаш бе започнал да се надява, че вторият сезон е приключил, че слънцето се е завърнало завинаги. Опитваше се да не търси символика и в това. Слънцето е живот, но също и смърт.
Докато стоеше така, все повече ставаха онези, които се настаняваха в мрежести люлки и натъкмяваха сенниците под ъгъл спрямо слънчевите лъчи. Един младеж неуморно твореше пясъчна скулптура, висока три метра, която представляваше сфинкс и пирамида. Там, в Африка, пясъкът е същият, помисли си Винтер, дотук е навят през Средиземно море.
Върху стол на около метър разстояние от него седна уличен музикант, обу сандалите си и подхвана една от първите за деня песни фламенко: «Адиийос, Гранаааада, Гранааааада мииия…» Винтер пусна няколко песети в калъфа на китарата му и се отправи към колата.
Когато влезе в стая номер 1108, там нямаше никого. Усети как нещо в стомаха му се свива.
Защо, по дяволите, тя не му се беше обадила? Нали непрекъснато носеше със себе си телефона?
Излезе в коридора и каза името на баща си на дежурната, която не беше там, когато дойде, тя посочи към изхода и произнесе: «Кидадо интенсивос», със загрижен израз на лицето. Успокой се, каза си Винтер. Нали това бе очаквал още когато пристигна тук.
Срещна майка си в преддверието на интензивното отделение.
— Не успях да ти се обадя — поясни тя.
— Как е?
— Казват, стабилно. Сега се стабилизира.
— Какво всъщност се случи?
— Възникна проблем с дишането му. И с пулса.
— Лекарите какво казват?
— Доктор Алкорта би желал да поизчака със становището си.
— Този проклет Алкорта. Къде е сега? Искам да разговарям с него.
— В момента оперира.
— Татко ли?
— Баща ти спи. Оперира друг пациент.
— А къде е татко?
— Спи. Можеш да дойдеш с мен.
Минаха през вратата към интензивното отделение. Всичко беше бяло и чисто. Нямаше прозорци към двор с чакълена настилка и с прашни палми, полюшващи се под напора на вятъра. Но имаше прозорец към една от стаите, където Винтер видя баща си на легло, обкръжен от маркучи и апаратура. Сякаш беше обект на някакво медицинско изследване.
— Сега не бива да влизаме при него — рече майка му.
— Добре.
Той я погледна. На ярката светлина видът й беше също тъй болнав, както на баща му, може би дори още по-болнав, защото слабото й лице не можеше да скрие каквото и да било. Винтер долови миризмата на тютюнев дим от роклята й и се сети за листовката, която още бе в джоба му. Ла вида. Пасиенсия. Живот и търпение, в този ред.
— Колко дълго ще го държат тук?
— Нямам представа, Ерик.
— А ти от колко дни си непрекъснато край него? От три. От четири? Защо не се прибереш у дома, а аз ще остана тук денонощно.
— Не и сега, Ерик.
— Убеден съм, че трябва да се махнеш оттук за известно време. Поне за няколко часа, ако не искаш повече. Вземи колата, която съм наел.
— Не мисля, че сега бих могла да карам.
— Тогава вземи такси, за бо…
Тя го погледна. Очите й бяха по-скоро червени, отколкото бели.
— Като че бих могла. За малко.
— Аз ще остана тук — каза Винтер. — Хайде, тръгвай!


Бартрам и Морелиус се завърнаха в участъка с двойна порция пържено пиле с кисело-сладък сос от китайския ресторант «Мин» долу на ъгъла. Седнаха в стаята за почивка и разсеяно загледаха някакъв криминален филм по телевизията.
— Това можехме да сме ние — кимна Бартрам към екрана.
— Детективите ли?
— Можехме да сме ние. Трошачи на проблеми. И на всички мадами в плюс.
— Достатъчно проблеми решаваме. Същото важи и за мадамите.
— Знаеш какво имам предвид.
— За жалост да.
— Какво искаш да кажеш?
— Вероятно не ми се ще да слушам.
Бартрам замълча и сипа лютив сос и соя върху ориза. Криминалният филм свърши и го последва реклама за памперси. Едно бебче се търкаляше по килим, а усмихната жена го вдигна в прегръдката си.
— Каква хубавка майка — отбеляза Бартрам.
— Поне на телевизора изглежда така.
— Хубавка и мила — повтори Бартрам. Той дъвчеше, преглътна и прибави още соя в храната.
— Оризът ти стана черен — каза Морелиус. — Black rice.
— Една мила дама — продължи Бартрам. — Мила дама. Мила майка.
Морелиус се опита да не го слуша и да се съсредоточи върху друго. Размисли се. Стената.
Нов рекламен клип. Пак стената. Последното мазно късче от пилето. Бартрам задъвка.
— Мила… дама — каза пак.
— Я млъквай!
— Какво ти правя?
— Просто млъкни.
— Но, за бо… какво толкова казах?
— ПРОСТО МЛЪКНИ! — изкрещя Морелиус, стана, отиде до умивалника и хвърли станиолената опаковка в кошчето за боклук. Искаше му се да натика там и Бартрам, ако можеше.
Бързо излезе от стаята, влезе в тоалетната и седна върху капака. Образите припламваха в съзнанието му. Откъслечни разговори се смесваха, движения изникваха, изчезваха, пак изникваха. Разговорът му с Хане… кога беше? Преди седмица? Преди две седмици? Грешка бе, че тогава отиде при нея. При свещеника обикновено ходеше някой от по-младите колеги, и то само ако… ако…
— Не мога да се справя с това — бе й казал.
— Нужно е много време — отвърна му Хане Йостергорд.
— А също и търпение, нали?
— Не исках да употребя тази дума.
— Не желая да мисля за това, но понякога става прекалено… трудно.
— Нямаш ли с кого да… разговаряш за… своите изживявания?
— Не. Искаш да разбереш дали живея с друг човек? Не.
— А колегите ти?
Морелиус си помисли за Бартрам и за Вейехаг. Никой от тях не бе с него тогава. Нямаше да разберат. А другите? Дошлите впоследствие? Не. Те бяха постъпили твърде късно.
— Не — повтори той. — Отидох там с един новобранец и само след минута него вече за нищо не го биваше. Строполи се до колата и заповръща… стана му лошо. — Той я погледна. — Не знам защо аз не го направих.
— Ние реагираме по различен начин — каза му тя.
— Имах работа да върша — заяви той.
И наистина, трябваше да свърши дяволски трудна работа.
Бяха дошли на кръстовището само минути подир удара. Това бе станало друг път, не тогава в тунела.
Стъкла и ламарина разпръснати на сто метра наоколо. Дъжд, примесен със сняг, прекалено подранил за сезона. Пътят хлъзгав. Колегата му се бе спънал в един крак на излизане от колата. Само един крак, в обувка. Колегата рухна и вече за нищо не го биваше. Той самият се обади по радиостанцията и чу как линейката и пожарната пристигат отдалеч още преди да е завършил съобщението си.
Някой може би викаше изпод ада на смачканите и разкривени ламарини, разхвърлени наоколо по шосето. Все по-силно и по-силно. По-силно от сирените на линейките, които още не бяха пристигнали. Къде, по дяволите, бяха тези линейки? Това тук си беше работа за тях. Той не можеше да направи нищо, освен да хукне към виковете, но те вече бяха заглъхнали.
Най-близката кола се беше смачкала отпред и шофьорът — изхвърлен от нея. Може би през шосето, зад мантинелата. Морелиус не виждаше никакво тяло в смачканите ламарини.
Редом имаше по-малка кола, заклещена между двете други и разсечена по средата, покривът бе отнесен нанякъде. На предната й седалка забеляза двама души.
Това бе картината. Това бе онази картина, от която не можеше да се освободи. Будеше се посред нощ, сякаш през мозъка му профучаваше товарен влак, видял в съня си отново телата в размазаната кола.
За всичко това бе разказал на Хане. Опита се.
Отначало дори не подозираше с какво ще се сблъска. Беше се приближил, косо и изотзад, за да разбере защо те… защо те са се навели така странно. Бяха мъж и жена, което можеше да се разбере отзад, тъй като той беше в сако, а тя — в рокля с къси ръкави. В колата бяха без връхни дрехи.
Както бе застанал встрани, той видя, че нямат глави. Неизбежно бе да не ги потърси наоколо с поглед и тогава ги съзря… главите. Тази на мъжа в скута на жената.
Морелиус беше чул сирените на линейките, гласовете на лекарите и санитарите, на всички останали от спасителния екип, които се струпаха на мястото на катастрофата. Той не помръдваше, като че някой го бе споил с каросериите, сякаш бе замръзнал на асфалта.
Отново притвори очи и чу някой да чука на вратата.
— Как си, Симон? — Бартрам бе застанал пред тоалетната. — Трябва да тръгваме.
Той пусна водата.
— Да… идвам.
— Чакам те в колата.


9

Нощта мина толкова спокойно, колкото бе възможно. Винтер потърси доктор Алкорта, но се отказа. Баща му лежеше закотвен в маркучите и стъклениците, в уредите, които измерваха живота му. Винтер седя дълго край него, загледан в лицето му, без да мисли за нещо по-специално. Отзад по коридорите бутаха колички напред-назад. Хора идваха и си отиваха. Една болногледачка му каза нещо и той кимна, без да я е разбрал, тя си тръгна и повече не се върна. Сякаш бе част от мистиката, от иреалността, която цареше тук.
Но не беше така. Това тук бе именно реалността, голата действителност. Животецът, това, което бе същината на нещата. Всичко останало няма значение, мислеше си той в един от утрешните часове, преди да се отпусне на леглото в стаичка в пределите на отделението на болногледачките.
Сънуваше нещо, което забрави, когато майка му леко го докосна по рамото. Той рязко скочи и седна в леглото.
— Случило ли се е нещо?
— Не, не. Просто сега идвам.
— Разбира се, заспал съм. — Той погледна ръчния си часовник. Показваше осем. — Подранила си.
— Не ме сдържаше повече вкъщи. — Тя приседна на крайчеца на леглото. — Но явно не съм на себе си. Забравила съм у дома тоалетните си принадлежности… да, цялата чанта за пренощуване тук. Таксито пристигна и… всичко се разви много бързо.
— Беше ли вътре при татко?
— Да, състоянието му е непроменено, стабилно.
Винтер се протегна след неспокойния сън. Усещаше се запотен и нервен.
— Ще ида с колата да взема нещата ти.
— Наистина ли?
— Разбира се.
— Тъкмо ще разгледаш и къщата. — Тя направи пауза. — Но щеше да е по-добре, ако… ако и ние бяхме там.
Винтер премина през Марбея и излезе от другата страна на хотел «Гуалдапин». Сутрешното движение бе оживено. Покрай пътя в посока на запад се редуваха празни места за продан, големи базари, фирми за продажби на автомобили, палати на антиките, хотели, съпритежателски домове, немски клиники — свят за северноевропейци в напреднала възраст и с пари.
The Fielding Partnership, Marbella Forum, Hipermarcado Marbella, Hotel Marbella Club, La Legenda, La Hacienda, дискотеката «Лафиеста», която пустееше, занемарена. Марбесол. Вентаде Кочес, където Винтер зърна два мерцедеса, които някога са имали същия цвят като неговия автомобил. Сети се за колата си в гаража под площад «Васа». Що за лудост да мисли за това тъкмо сега.
На пресечката при хотел «Корал Бийч» той сбърка посоката и пое на север вместо на запад към Пуерто Банюс. Трима полицаи на коне пресякоха магистралата. Той се принуди да продължи на север и се озова в новопостроен съпритежателски комплекс. Планината изглеждаше по-близка от където и да било. Белите блокчета на комплекса, всяко по на три етажа, бяха разположени насред пустиня и сякаш очакваха морето да стигне някога до тях. Винтер си помисли с усмивка за онази urbanization, на която ставаше свидетел: един вид пресаждане в каменистата и суха почва на планинския склон. Планината рано или късно щеше да отблъсне чуждото й.
Слънцето също изглеждаше чуждо там, почти фалшиво.
Той продължи още малко с колата и стигна до новопостроено игрище за голф, съвсем малко, чието пространство се намираше точно срещу автобусна спирка. Един мъж удряше със стик по тревата и вдигаше във въздуха обрасли с нея буци пръст.
Това изглеждаше непристойно, престъпно дори. Зелената свежа трева би следвало да е тук не по-малко ценна от човешката кожа, помисли си Винтер. Блестящите й сочни стръкове чуждееха на тукашната почва; още една част от богатия свят. Игрищата за голф бяха като рани в пейзажа.
Той обърна колата и я подкара обратно през Пуерто Банюс, покрай универсалния магазин Corte Ingles, дълъг двеста метра, изкачи се по хълмовете, между вилите. Стигна до кръстовището, за което му бе разказала майка му. Намираше се в сърцето на Нуева Андалусия. Там живееха родителите му. Паркира колата на откритото пространство срещу Супермеркадо Диего и се вгледа в малката карта, която тя му беше начертала с леко трепереща ръка. Изключи радиото, от което се лееше испанска музика, и излезе под октомврийското слънце, силно и горещо. Часът още нямаше десет, но един дигитален термометър долу в Пуерто Банюс бе примигнал до цифрата 29, за секунда и до 30.
Винтер се отправи към кръстовището, в което се пресичаха три точки. Точно срещу малката автобусна спирка Кале Росалия де Кастро поемаше на север. Винтер видя Сиера Бланка да се издига в посока към пътя. Върхът се съзираше оттук съвсем ясно, по-отчетливо, отколкото от болничната стая на баща му. Вляво от мястото, където беше застанал, се намираше ресторант «Джони», кацнал на хълм на пет метра от него, до «Клиника Дентал» и «Рент а кар». Отзад, точно срещу покрития с прах паркинг на супермаркета, се намираха пък «Ресторанте Каза Италия», «Ресторанте Романтико» от другата страна на патио, боядисано в червено, банков офис, фитнес център.
Това беше значи сърцето на селището, където живееха родителите му. Тук бе. Тук идваха те, за да си купят джин с бутилките тоник към него, яйца, хляб. Дали вечер нямаха обичая да седят горе на терасата на «Джони», загледани надолу към своя център?
Той отмина кръстовището в посока към север. На стотина метра нагоре по пътя имаше малък супермаркет, изложил отпред много картички, подредени върху специални поставки. Картичките бяха избледнели и огънати от слънцето, сякаш бяха престояли там цяла вечност. Той продължи направо покрай «Торе де Андалусия», която можеше да бъде жилищен блок или хотел. Пътят свършваше при «Бистро де ла Торе». Винтер виждаше равнината, която се разстилаше долу, няколкото каменни къщички в селото там. То се простираше в далечината под слънцето, сякаш за да напомни на тукашните горе, че съществува и друг живот, по-тежък, по-груб и лишен от сянка.
Той пое надясно и след стотина метра се озова при Кале Луис де Гонгора, където няколко тесни задънени улички се виеха на изток по на петдесетина метра дължина.
Още малко на юг. Pasaje Jose Cadalso. Значи тук е. Той навлезе в улицата, която беше всъщност малка пресечка с няколко едно- и двуетажни вили от двете си страни.
Слънцето вече здравата напичаше главата му и той съжали, че не си беше купил отнякъде лятна шапка. Всичко бе бяло и зелено. По-зелено, отколкото бе допускал. По белите стени пълзяха цветни храсти. Бугенвилия.
Грижливо поливани тревни площи се мяркаха между решетките на оградите. Той продължи още няколко метра до дома на родителите си, който беше вторият поред и същевременно предпоследният, от лявата страна на уличката. Порцеланова табелка с фамилното име: «Винтер». Пощенска кутия за «Cartas» и още една табела от другата страна на черната желязна порта, предупреждаваща за «Perro». Винтер се усмихна. Майка му изобщо не се бе доближавала до куче на по-малко от десет метра разстояние. Може би целта бе да се сплашат онези андалуски крадци, които можеха да четат.
На отсрещната страна на уличката Винтер съзря табелка с името «Берглунд». Тъкмо бе подминал съседа «Вестелунд». Майка му твърде рядко беше споменавала някакви съседи в своите кратки телефонни обаждания оттук. А и сега те никакви не се виждаха, нито се чуваха.
Портата се отвори без съпротива, когато я отключи. Той се качи по малката стълба пред входа и продължи към задната част на къщата, където терасата бе обърната към правоъгълна зелена морава, върху която хвърляха сянка три големи палми. Значи притежават палми, помисли си и дочу сигналите на телефон от стаята, непосредствено до терасата. Той опипа ключовете и отвори вратата. Телефонът бе замлъкнал. След десет секунди отново иззвъня. Винтер отиде в прохладната и полутъмна стая, вдигна слушалката.
— Ало?
— Значи си пристигнал, Ерик! Чудесно.
— Тъкмо влизам.
— Е, какво мислиш?
Той се огледа наоколо. Стаята излъчваше мирис на самота и мълчание, на слънце, цветя и може би на тютюн. Навън палмовите листа блестяха на слънчевата светлина. Бяла маса и три бели стола с жълти възглавнички бяха поставени на терасата.
— Тъкмо влизам. Просто преди минута дойдох. Но всичко изглежда добре.
— Сакът ми е в стаята горе.
— Ти ми каза.
— Карай внимателно.
— Имате палми — рече Винтер. — Не знаех.
— Нали са хубави?
— Да.
— Три на брой.
— Но това тук е по-различно от снимките, които получавах.
— Какво мислиш?
— Считах, че сте по-близо до морето.
— То е само на километър по-долу. Дори няма и толкова.
— Не се вижда обаче.
— Не ни духа вятърът — не отстъпваше майка му. — Макар че понякога е много силен.
— Как е татко?
— Лежи както преди. Никаква промяна.
— А какво казва доктор Алкорта сега?
— Чака резултатите от последните изследвания.
— Когато се появи, трябва да го завържеш здравата. Докато дойда.
— Ще се опитам.
— Нещо повече трябва ли ти? Нещо, за което да си се сетила?
— Не.
Винтер й каза «чао» и постави обратно слушалката. Качи се по стълбата и взе сака, поставен до двойното легло в малката спалня. Погледна през прозореца и се опита отново да зърне морето, но сега виждаше всъщност повече небето над него. Навсякъде синева, нито едно облаче. Можеше да наблюдава другите къщи край уличката и да вижда техните дворове. Нито един човек на тревата. Никой на шезлонг на нечия тераса. Никакво куче, никакъв крадец дори. Нищо.
Не ми се остава повече тук, помисли си той. Видя на нощното шкафче фотография на баща си и изпита желание да се махне, толкова силно, колкото знаеше, че бе това на баща му да се завърне.
Слезе по стълбата.
Искам да дойда отново тук, когато и те са в дома си. Тогава ще можем да седим с вечния джин и тоник и да се любуваме на палмите.
Винтер напусна къщата и заключи. Заключи и желязната порта, после тръгна надолу по стръмната уличка, завръщайки се на кръстовището под ресторант «Джони». Изпитваше неимоверна жажда. При «Джони» се суетеше някакъв мъж, разтребваше. Винтер се изкачи догоре и видя, че той всъщност отваря заведението. Попита го дали може да получи чаша бира и мъжът кимна утвърдително. Винтер седна. Онзи му донесе чаша «Крус Кампо», Винтер я изпи и даде знак, че иска още една, otra cafia, рог favor. Хвърли поглед над кръстовището. Пристигна автобус и две жени слязоха от него. Автобусът продължи надолу, към Пуерто Банюс. Един младеж го задмина на мотопед. Ревът, който се разнасяше от него, бе най-силният шум, който бе чувал за днес. Едва-едва дотича джогър и Винтер буквално долови диханието му при изкачването. Отпи от бирата. Дали някой ден ще може да седи тук на хладина и да вечеря с родителите си? Дали са идвали в това заведение? Имат ли навика да го посещават? Внезапно му се прииска да го знае.
Винтер плати и излезе на слънце, спусна се по стълбите. Алкохолът донякъде го беше успокоил и той се отправи към колата, покрай някаква кантора за наемане на trabajo temporal, което по-скоро звучеше като шега при тукашните условия. Забеляза също, че един локал на Arte у Cultura се намира в същата сграда, както ресторант «Романтико». Клубът за изкуство и култура беше затворен. Някаква растителност бе избуяла в цепнатините на пропукания бетон под вратата. Едва ли това тук е най-подходящото място за изкуство и култура, помисли си Винтер и се отправи в прохладния супермеркадо, откъдето купи литър минерална вода за обратния път. Рафтовете за алкохолни напитки тук имаха същата функция както тези за млечни продукти в Северна Европа. Литър местно «Лариос» за 1185 песети. Английски джин като «Гордънс» струваше 985 за седемстотин грама. Виното от типа розе — 275.
Морето му заприлича на сребърна плоскост, когато се връщаше по обратния път. В Пуерто Банюс бяха всички онези хора, каквито не бе видял горе в Нуева Андалусия. От другата страна на Корте Инглес градът представляваше кратер, изпълнен с очакването за нови сгради. Близо до морето се издигаше статуя на ангел, издигнат високо на пиедестал и протегнал ръце към морето. Винтер пое обратно към Марбея, мина покрай минаре, което не беше забелязал дотогава, до него — «Килими от Ориента», «Недвижими имоти при Ивар Дал». През цялото време виждаше планината. Тя привличаше погледа като магнит.
Когато влезе в интензивното отделение, видя, че леглото на баща му е празно. Нямаше я и майка му.
— Какво по дяволите е станало? — попита той един болногледач, запътил се към него.
— Баща ви оперира — поясни той на развален английски.
Наистина бързо оздравяване, помисли си Винтер. Болният му баща внезапно се е изправил на крака и действа като хирург.
— Къде е лекарят? — попита той. — A… donde esta? Доктор Алкорта?
— Той оперира.
— Баща ми? Оперира баща ми, така ли?
Човекът кимна. Някой влезе през вратата.
Винтер се обърна.
— Звъннах, но явно не си чул телефона — рече майка му.
— Дълго време престоях зад някакъв проклет кран. Нищо не се чуваше.
— Положението му внезапно се влоши. Отново.
— Боже мили! Какво му е сега? Какво е станало?
— Не знам. О, Ерик! — Тя започна да ридае, той пристъпи и я прегърна.
— Донесох ти нещата — не знаеше какво повече да й каже. — В сака тук.
— Доктор Алкорта ще дойде, когато е готов.
— И кога ще е това?
— Не мога да ти отговоря, Ерик. Не знам повече от тебе.
— А той знае ли? Този Алкорта. — Тя го погледна. — Извинявай. Просто… се отчайвам, загдето не получаваме никакви сведения.
— Та нали си свикнал да чакаш, Ерик. Да проявяваш търпение. Не… това впрочем е нещо съвсем друго.
Той се размисли над това, което тя току-що беше казала. Имал търпение да чака в своята работа на полицай криминалист? Така поне излизаше, но той така и не бе обладан от онова истинско спокойствие, което вероятно беше необходимо, за да се изчакат резултатите. Нетърпението му винаги вземаше връх. Понякога това не бе добре, но най-често се оказваше уместно. Припряността му тласкаше разследването на случаите напред. Винаги имаше изясняване, но сега той не изпитваше подобна сигурност, не беше уверен. Чувстваше се безсилен. Не можеше дори да проведе разговор с Алкорта.
«Това впрочем е нещо съвсем друго», бе казала майка му.
— Ще слезем ли да изпием по кафе? — попита я той. — Само един етаж по-долу е.
— Може би няма да е зле. — Тя каза нещо на испански на болногледача, застанал до един шкаф. Той отговори с няколко думи и тя кимна.
— Ще ни извикат оттам, ако тук нещо стане. Но ще отсъстваме всъщност само десет минути.


10

Ангела затвори външната врата след себе си и се опита да съблече шлифера си така, че от него по паркета на вестибюла да се стече колкото може по-малко дъждовна вода. Лицето й беше мокро, наквасила се бе и косата й, докато взе на бегом неголямото разстояние от трамвайната спирка до входа.
Какъв ден. Пациенти на носилки в коридорите. Никакво време за повечето. Един роднина на пациент я бе нарекъл «мистична», защото се опитвал да се добере до нея два дни, ако не и три. «Тук бях и работех», отвърна му тя, но видът му издаваше съмнение. Това я ядоса, макар да се постара да не го показва. Разбира се. Беше изморена и отново й призля.
Изу ботушите си и се отправи през антрето в кухнята. Стъклата на прозореца бяха набраздени от дъжда. Едва доловимото свистене на трамваите долу на площад «Васа». Нейният нов дом. Голямата жилищна сграда край площад «Васа».
Но не и съвсем окончателно. Беше запазила апартамента си в район Кунгсхьойд. Усмихна се на себе си. Ерик ще се прибере и тя ще му каже, че е пожелала да си го запази. Сигурно щеше да й повярва. Понякога имаше чувството, че той се хваща на всякаква въдица. Докато на моменти пък й се струваше, че нищо не му убягва. Че прозира всичко, до най-малката подробност.
Не. Тук ще им е по-добре, поне на първо време, когато дете… за секунда тя прекъсна тази мисъл, не искаше да умува прекалено за… преди да е наближил моментът. Преди да се съберем, помисли си. За да живеем заедно. Та всъщност тук не е истинският ми дом. Само се завръщам след работа, защото то така се чувства по-добре. За да живее в мен.
Приготви си чаша чай и седна край масата, заслушана в плющенето на дъжда навън. Стана и отиде в хола, върна се, когато Спрингстийн вече бе пял половин минута за цената, която човек трябва да плати за своите деяния. Ангела лекичко се поглади по корема. Цената за своите деяния. Пак се усмихна. You make up your mind, you choose the chance you take. Спрингстийн бе поел уязвимостта на хората на своите плещи. Ерик беше започнал да слуша песните му. Само най-тъжните измежду тях, разбира се. Но все пак. И то не само заради нея. Какво ли не се случваше непрекъснато на този, който продължаваше да израства. Колтрейн си беше негова слабост, но сега Ерик бе направил и крачка по-нататък, вече познаваше добре две имена от модерната история на музиката. Британската група «Клаш» и Брус Спрингстийн. Това щеше да му е достатъчно задълго. Така имаме още нещо общо, помисли си тя и отново се поглади по корема.
Страхувам ли се? Не. А той страхува ли се? Може би. Дали ще си го признае? Той започна все повече и повече да споделя с нея. След няколко месеца ще стане на четирийсет години и бе започнал да се учи да разговаря. Това е рано за доста от мъжете.
Хладилникът бръмчеше леко, но тъй сякаш беше празен. Светлината от вътрешността му я озаряваше, докато тя стоеше, отворила вратичката му. Полуздрачът в стаята бързо бе преминал във вечерен мрак. Беше предполагала, че има от сиренето. Нямаше дори от обезмасленото мляко, което би трябвало да стигне до утре. Внезапно й се приядоха сардели. Ето пример за онези изневиделични желания, за които само беше чувала, но никога не бе изпитвала. Разбира се. Сарделите не вървяха с това проклето време, но затова пък сигурно пасваха на бременността. Също както пай с кълцано телешко и шоколадова глазура или други изкушения. Спагети със сладък сос, да речем.
Сардели. Сирене. Обезмаслено мляко. Може би нов брой на «Фемина». Тя се бе отказала да поднови абонамента за това дамско списание, преди да се премести, но сега то й липсваше, липсваше й в пощенската кутия както тук, така и у дома… не, не у дома, мебелите й щяха да останат там още някоя и друга седмица, но това беше всичко.
Clean break.
Но виж какви грижи си създаваше сега с това желание за «Фемина», както и за кутия консервирани сардели, така приятно мариновани с кристалчета сол. Надзърна през прозореца, все още набразден от дъжда. Уличните лампи бяха запалени, но светлината им с труд разпръскваше тъмата. Тя въздъхна чуто и за себе си. Затвори вратичката на хладилника, излезе в антрето, обу си ботушите, облече шлифера. Чадърът бе все така ненамираем, както сутринта.
Асансьорът беше долу и тя предпочете да слезе по стълбите пеша. Стъпките й отекваха по стълбището по-силно, отколкото бе свикнала в ежедневието си у дома… В Кунгсхьойд.
Пое по Васагатан към магазина за хранителни продукти «Богьо». Дъждът почти беше престанал, прокапваше сегиз-тогиз от стрехите и балконите на къщите наоколо. Тя тръгна по самия край на тротоара и дочу зад себе си шума на автомобилен мотор, на някой от многото. След минута обаче същият шум все така я следваше, обърна се и видя радиокола, която бавно караше подире й. Тя продължи да върви, но колата не я оставяше, спазвайки същата скорост на пълзене. Пак се обърна, опитвайки се да види шофьора, но зърна само някакъв силует зад волана.
Дали не правеха някакво разследване тук? Защо колата се движеше толкова бавно, и то след нея? Внезапно шофьорът примига с фаровете и зави вляво при кръстовището, поемайки обратно към площад «Васа». Тя се огледа, за да види дали наблизо няма и друга полицейска кола, но не забеляза такава.
Влезе в магазина, напазарува. Купи си и списанието от будката за преса до самия му вход и грабна пликче със сладко еньовче, преди да се е разколебала.
Подсладени спагети. Митът ставаше реалност.
Отново заваля и сега нямаше никакво значение от кой край на тротоара се движи. Торбата с покупките й се стори по-тежка, отколкото бе предполагала, особено когато я премести в другата си ръка, за да набере кода на входната врата. С крайчеца на лявото си око забеляза отново полицейска кола. Сега идваше отгоре по Ашеберъсгатан, премина кръстовището и намали скоростта, когато я приближи. Ръката й още бе върху копчетата с цифри на кода. Колата полека мина покрай нея, но тя така и не успя да види лицето на шофьора, защото сенникът бе спуснат над лицето му. Проследи я с поглед, докато минаваше покрай нея, задните й стопове примигнаха един път, като две червени очи. После сви покрай последната къща на квартала и изчезна.
Тази вечер из града бяха излезли очевидно много радиоколи. Тя се качи в асансьора. Или въпросната кола бе една. Обиколка на полицаи из съмнителния квартал на Васастан. Най-съмнителната част на града. Само отритнати от обществото. Отчаяни. Комисари. Лекари. Ненормални вдовици, натрупали състояние по съмнителен начин. Една такава живее в съседния апартамент на Ерик, помисли си тя. «Много е стара, но мен тя не може да ме заблуди — беше казал Ерик веднъж в асансьора, когато, преди да се качат, си бяха разменили поздрави с нея. — Понякога дочувам отдолу звуци като от някаква литургия. Видя ли ноктите й? Не? Не е толкова странно, че тя няма изобщо такива. Затова пък я посещават странни типове.»
Тогава тя всъщност беше потръпнала. Мислеше си за това, докато излизаше от асансьора и видя тъмната врата на госпожа Малмер.
Детето на Розмари. Сравнението й хрумна съвсем случайно. Тя беше Розмари и чисто и просто се бе преместила да живее тук. Ерик започваше да прави късни посещения при госпожа Малмер и тя щеше да дочува ритмично мърморене през стената. На сутринта Ерик щеше да има лейкопласт на рамото си. В службата му някой щеше да бъде сполетян от трагична гибел. Шефът на отделението. Ерик щеше да заеме неговото място. Тя щеше да бъде представена на ексцентричния, но много аристократичен стар приятел на госпожа Малмер, а той на свой ред щеше да я заведе при гинеколог, което би могло да означава…
Тя отключи вратата на апартамента и отвътре се дочу звън. Пусна торбата с продукти на пода, изрита ботушите от краката си и направи няколко крачки към шкафа в антрето, където беше поставен един от телефонните апарати.
— Ало — обади се и сама се чу колко е задъхана.
— Да не би да тичаш по стълбите?
— Привет, Ерик!
— Добре ли е за теб да тичаш по стълбите? Или това е гимнастика на домакинята?
— Качих се с асансьора.
— Сигурно е било доста тежко.
— Ужасен е.
— Така ли?
— В него ти хрумват какви ли не небивалици за това, което би могло да се случи в тази къща.
— Старата Малмер.
— Защо я споменаваш? — попита тя и усети нотката на подозрение в собствения си глас. Боже мили.
— Глупаво от моя страна. Не искам да те плаша…
— Стига толкова, ами кажи какво е състоянието на баща ти. Звучиш, сякаш си успял да поотдъхнеш.
— Може би. Беше критично за известно време, прибягнаха отново до намеса в съдовете, пооправиха ги някак. Сега лежи и си почива в предишното отделение.
— Успя ли най-сетне да поговориш с лекарите?
— Да не си луда? Ти поне би трябвало да знаеш колко невъзможно е това. Изобщо в целия свят.
Тя се сети за обвиненията, които й бяха отправени по-рано този ден, в нейното отделение. Че изобщо не се мяркала там.
— Не ни съди толкова строго — рече.
— Татко не се оплаква и всъщност това е най-важното — отбеляза Ерик. — Иначе как е?
— Изпитах класическо желание да ям сардели и хукнах в дъжда да си купя, а един от твоите колеги ме преследваше.
— Преследваше те? От криминалната полиция? Значи не са били особено дискретни.
— Какво говориш? Ти ли си в дъното?
— На какво? Не разбирам нищо.
— На това преследване. От криминалната полиция.
— Наистина ли имаш чувството, че те преследват оттам?
— Изобщо не съм казала такова нещо.
— Току-що го каза.
— Казах, че бях преследвана от твоите колеги. Имах предвид полицията.
Тя чу как той въздъхна в слушалката, въздишката му измина целия дълъг път от Коста дел Сол.
— Хайде да започнем отначало — предложи й.
— Дай пак. Аз ще те слушам, без да кажа и дума.
— Отивах да напазарувам и установих, че полицейска кола се движи зад мен. С бавна скорост. Непрекъснато. Щом спрях, за да видя кой е вътре, фаровете й примигаха и колата пое в обратна посока.
Винтер мълчеше.
— Когато се връщах от магазина и щях да вляза във входа, една полицейска кола се появи отново и бавно мина покрай мен, по съвсем същия начин — продължи разказа си Ангела. — И тогава отново примига, този път със стоповете отзад.
— Това ли е всичко?
— Да. Господи, те сигурно са били по следите на някого, разследвали са нещо, или както там му казвате. Сигурно е било случайно. Възприех го преди всичко като някаква шега.
— Ха-ха!
— Забавно, нали.
— Но ти не провери номера на колата? Или номерата, ако колите са били две?
— Разбира се. Моментално записах всичко от вътрешната страна на клепача си. — Тя се изсмя. — За жалост, Ерик, аз не съм минала курса на обучение в полицейската школа.
— Ами… не знам просто какво да кажа.
— Не мисли повече за това. Случайности, разбира се. Освен ако ти не… си организирал дискретно наблюдение над мен, за да си спокоен, като те няма.
— Не изглежда да е особено дискретно.
— Значи не си?
— Да не се шегуваш?
— Да. Почти.
— Нямам подобни мотиви. Все още не във всеки случай.
— Скоро обаче ще ги имаш?
— Какво?
— Ако нещо се случи с твоя шеф? С шефа на отделението ти? Как му беше името?
— Биръершон. Какви ги приказваш всъщност, Ангела?
— Няма нищо. — Тя отново се изсмя. — Говоря си просто насън, така да се каже. Или сънувайки с отворени очи. — По линията от Коста дел Сол се възцари мълчание. — Ало! Ерик?
— Проведохме странен разговор.
— Вината е моя. Прощавай. Все още се чувствам като новодошла в тази къща… макар да съм идвала тук толкова често и в продължение на години. Сега обаче е различно. И всъщност цялата работа е в това, че ми се иска да си у дома. Колкото може по-скоро. Веднага след като баща ти се оправи.
— Да се надяваме.
— Ще е нужно време.
— Ако изобщо го има.
— Поне така изглежда.
— Сега си приготви въпросните сардели.
— Там сигурно имаш много такава храна.
— Все още не съм опитал нищо.
— Дори тапас?
— Просто нямаше време. Тази нощ будувах в болницата.
— И как беше?
— По-добре, отколкото другаде. Сега обаче поеми малко повече сол, та да не мислиш много за привидения.
— За госпожа Малмер.
— За полицейски коли.
— Купих си също сладко еньовче.
— Изяж го със сардели, намачкани на пюре и поръсени с настъргано сирене пармедзано.
— Записвам — увери го Ангела.


Колата обикаляше из центъра, завърна се на площад «Васа». Шофьорът изслушваше съобщенията по радиостанцията. Задръстване на движението извън тунела Тингстад. Крадец в Куртедала. Пътник без билет в трамвай в Майурна.
Той паркира при будката за преса, купи си един вестник, какъвто и да бе. Може би щеше да го прочете или да го остави на някой стол. Или пък точно сега да го хвърли в кошчето за боклук.
Повечето от прозорците на различните етажи бяха осветени. Знаеше кой блок, но не и кой етаж. Лесно би било да иде до домофона и да види имената до копчетата на звънците там, но какъв смисъл би имало това? Тъкмо такъв въпрос си задаваше, когато отново седна в колата, затягайки предпазния колан. Какъв смисъл би имало това? Имаше въпрос, но не и отговор. Когато му станеше ясно защо се налага да иде до онази врата и да провери името и съответния етаж на жилището, той трябваше да знае и още доста други неща. Които се бяха случили.
Които предстояха да се случат. Предстояха да се случат.
Беше ли примигал с фаровете? Ако го беше сторил, това си имаше свой смисъл. Като начало. Той спусна поглед към вестника, разгърнат на коленете му. Нямаше представа кой точно бе — «ГТ», «Експресен» или «Афтонбладет», но пък знаеше, че и в него, и в другите щеше да пише разни неща, неща, каквито самият той би могъл да им съобщи, но никой не го бе питал и, както винаги, никой не го питаше за нещо, за нещо СМИСЛЕНО. На това обаче сега щеше да се сложи край, то вече щеше да бъде преустановено, щеше ДА МУ СЕ СЛОЖИ КРАЙ, и то СЕГА. Стисна здраво вестника с длани и го разкъса, а след това, подир минута или подир една година, докато все още седеше в колата до същата тази будка, пак сведе очи към него и видя, че го е раздрал на две части.


11

Винтер стана преди осем. Късчето небе, което можеше да зърне през прозорчето на банята в «Ла Луна», днес беше синьо. Навън вече ухаеше на слънце и на течния сапун, който Салвадор, собственикът на пансиона, използваше за сутрешно почистване на плочите на патиото. Винтер дочу удари с чук и женски глас.
Усещаше как горещината пробива през решетката на прозореца в неговата стая. Очертаваше се най-знойният ден, откакто беше пристигнал тук. Салвадор направи знак към небето и вдигна очи нагоре, когато Винтер минаваше покрай него. Лятото не пускаше хватката си.
Изпи кафето си на масичка пред кафенето на Гаспар и изпуши една «Корпс». Персоналът вече го познаваше, както и белодробният пациент, разположил се край обичайната си масичка, кашляйки всичко, което бе успял да поеме от утрото на Плаза Пуенте де Малага. Замлъкна за момент, когато сервитьорът се появи с чашата джин. Мъжът кимна любезно на Винтер, поднасяйки я към устните си.
Винтер усещаше тялото си вцепенено. Не след дълго щеше отново да подкара колата към болницата, но реши да се поразходи набързо, за да пораздвижи ставите си. Изпи кафето, угаси пуретата и плати. Преди да стане, той проведе кратък разговор по телефона с майка си, която беше в стаята на баща му, отдъхващ си след последната операция. Нищо ново, нито добро, нито лошо.
Хвърли бегъл поглед на туристическата карта на града. Би могъл да иде до автобусната спирка на хълма над града и да се върне оттам. Това би означавало един час ходене. Полезно раздвижване.
Кале де Лас Пенюелас се виеше на север от площада, той вървя по тази улица известно време, зави вляво при Кале Сан Антонио, която според картата лъкатушеше чак горе до планината, и след първите сто метра се озова в друга Марбея, съвсем различна от, кажи-речи, нормалните жилищни квартали, като този, където живееше сега. Тук имаше барове и магазини за испанците; възрастни жени на гроздове пред портите, мъже в кафенетата, деца, запътени към или от училище. Хеладериор, панадерии, кариерни. Мирисът на прясно месо край месарницата. Момиче с наръч франзели под мишница. Слънцето и сенките, подхванали играта си още от ранина. Мина покрай голямата Каха Ахорос Ронда, Бар Пепе Дуня, Колехио Публико Гарсия Лорка отсреща, откъдето се разнасяха гласове на ученици в междучасие. Една будка за вестници на кръстовището предлагаше голяма реклама за местния всекидневник «Сур».
Той продължи в посока към север и стигна до по-голямата транспортна артерия, Авенида Ариас де Веласко, и подир поглед към картата пое наляво.
Беше извървял около стотина метра, когато видя полицейското управление вляво, Комисария де Полисия Насионал. Сградата му беше малка, от сив мрамор, някои от стените бяха от стъкло, двойна стълба водеше към входа, където имаше две табели: Oficina de Denuncias и Pasaportes Extranjeros. Той почувства прилив на симпатия към колегите си. Сигурно имаха много работа тук, в Марбея, особено в разгара на сезона. Джебчии. Загубени паспорти. Пак джебчии. Винтер изпитваше неприязън не само към джебчиите, но и почти толкова дълбока спрямо загубеняците, които не съумяваха да се предпазят от тях.
Мафията. Носеха се слухове, че Марбея е станала новото предпочитано сборно място на организираната престъпност. Беше го чел в някакъв рапорт.
Данъчните имигранти и мафията. Вили в планината. Тапас в «Пасео Маритимо» вечер, когато сделките са приключени.
Двама колеги в униформи слизаха по стълбата от полицейското управление и Винтер почти им кимна, когато те минаха пред него и пресякоха улицата, влизайки в «Бар ел де Енфренте» отсреща. Подкрепителна чаша джин в късната сутрин. Винтер усети жажда и си помисли да пийне бира, но продължи нагоре по стълбата. Единият полицай излезе от бара и влезе в магазин за мотоциклети. Винтер стигна до платото на върха. Мина по моста над шосето и сви вляво към Естасион аутобус. Обърна се назад и видя града долу, морето и хоризонта. Нийде не се и мяркаше облаче. Разходката си струваше усилието. Погледът му стигаше надалеч — до Нуева Андалусия, и още по-нататък на изток — до един куб, който би могъл да е Хоспитал Коста дел Сол.
Беше по-близо до планината. Можеше да я види през стъклените врати на автобусната спирка, където влезе. Голяма тълпа хора се втурна навън в същия момент и го обкръжи плътно, устремена надолу по стълбата. Усети мириса на пот и крем за загар, в хълбока го ръгна нечий лакът и той опита да се отмести.
След половин минута всички бяха изчезнали и Винтер влезе в сградата. Той се огледа и пое надясно по полустълба към голямо кафене, където си поръча кафе и половин бутилка минерална вода. Пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си от памучен плат и… и… ама че ра… той бръкна и в другия вътрешен джоб. И там нищо. Пак пъхна ръка в левия и усети, че е пробит. Пръстите му просто минаха през дупката. ПО ДЯВОЛИТЕ! Момчето зад тезгяха изчакваше да получи парите и като че видя паниката в очите му. После посочи към Винтер, към сакото. Той вдигна лявата си ръка и погледна сакото си встрани. Един сръчен разрез беше направен през хастара насред вътрешния джоб, където беше портфейлът му. НЕГОВИЯТ ПОРТФЕЙЛ. Какво имаше вътре? Около десет хиляди песети, може би. Адреси. Шофьорската книжка. Кредитните… поврага, кредитните карти, «Виза», «Мастър кард». Той извади рязко мобилния си телефон, набра номер и нетърпеливо зачака обаждане.
— На телефона Ангела.
— Ерик е. Не знаех дали си успяла да се прибереш. Тук ме обраха, а аз нямам номерата за блокиране на сметките. Най-напред «Фърст кард» или Нурдбанкен и Спарбанкен.
— Обран? Добре ли си?
— Нищо ми няма. Някакъв джебчия. Но подробностите после. Можеш ли веднага да се обадиш? Мисля, че на таблото за бележки и съобщения в антрето има няколко телефонни номера. Над шкафа, да. Две карти са. Не, просто позвъни. Те имат данните. Какво? Случи се току-що, преди не повече от пет минути. Да кажем, седем. Аз съм сега край града и оня тип сигурно е хукнал към някой банкомат там, но можем да му попречим, ако се обадим незабавно.
— Ще се заема.
— И после веднага ми звънни.
Той прекрати разговора и погледна към младежа зад тезгяха, който го беше изслушал от началото до края. Винтер още не беше отпил нито от кафето, нито от водата.
— Un ladron, eh?
Винтер не разбра какво му каза момчето, но направи някакъв жест в смисъла на отговор.
— На robado la cartera, eh? — Той посочи към дупката под мишницата на Винтер. — La cartera. Hijo de la puta. — Поклати глава обвинително, сякаш по адрес на всички крадци по света. — Hijo de puta.
— Yes — каза Винтер. — The sonofabitch stole my wallet. — Той погледна към чашата за кафе, от която още се вдигаше пара. Пиеше му се, но нямаше с какво да плати.
— Servase — покани го момчето с жест на съчувствие, сочейки тезгяха и чашата. — Please. It's on the house.


Тя му се беше изсмяла. Също както първия път… когато бе започнало всичко. Тя, другият, и той… двамата се смееха.
Беше заявила, че не е истински мъж. «Я се виж», изкикоти му се.
Сега той правеше каквото иска в стаята, съвсем бяла пред очите му, почти не ги виждаше, когато отиде до музикалната уредба и отново пусна касетата с музиката, която оня беше спрял с псувня само секунди след като бе прозвучала.
— Не ми спирай музиката — предупреди го той.
— Ти си луд, бе.
— Не я спирай!
— Разкарай се оттук.
— Хайде, махай се — обади се и тя. — Не те щем тук.
— Не мърдам оттук — заяви той и усили музиката, като започна да прави движения в ритъма на басовете и на китарите. Стаята беше бяла. Той силно присви очи. Вече не виждаше нищо. Нямаше мрак. Усети нещо в корема си, нещо като удар или ритник, но не отвори очи. Бялото си беше все там. Не искаше да го вижда. Музиката бе вездесъща, усети още един удар, някой го дръпна за косата и той отвори очи. Другият го удари още веднъж така, че падна настрани. Оня искаше да стигне до уредбата, но сега той решаваше какво ще се прави. И той реши. Ако не помръдваше и оставеше онзи да спре музиката, всичко щеше да свърши, не че не го искаше, но не можеше да направи така. Сега той решаваше. Истинският мъж. Надигна се, отвори отново очи и през бялото погледна към тях, без да съзнава вече дали вътре е тихо, или не. Не чувстваше нищо, когато я сграбчи, нищо не почувства и когато сграбчи него, тялото му. Бялата светлина не секваше, но сега от разстояние сякаш изчакваше. Той я сграбчи отново, сграбчи и него.
Мина доста време.
Трепереше като куче. Музиката продължаваше да звучи, макар да бе спряна. Беше направил всичко и накрая получи цялата помощ… от която бе лишен. Все още бе насред бялата светлина. Чуваше думите, една подир друга, там, където никой не би могъл да ги различи в грохота на музиката, the blood is sacrified in my face.


Ангела се обади подир няколко минути:
— Готово.
— Добре.
— Какво ще правиш сега?
— Ще взема назаем от мама. А ти можеш ли да се обадиш в банката и да помолиш до утре да ми преведат пари?
— Къде?
— В някоя от тукашните банки. Ще вляза в първата по пътя си и ще питам дали приемат превода, после ще ти се обадя, за да съобщиш на моята банка. А може и сам да се обадя впрочем, ако сега ми набереш номера й.
— Окей. Ама че… неприятност.
— Адски глупаво. Не биваше да става.
— Може би е за добро. Така ще се проникнеш с разбиране към… жертвата.
— Хмм.
— Трябва да се обадиш в тамошната полиция.
— А, остави.
— Нали ти е ясно, Ерик. Не ще можеш да се завърнеш у дома и да поискаш застраховка или каквото и да било, без да си обявил кражбата в полицията там, където е извършена. Нима точно на теб ще трябва да го обяснявам?
— Няма нужда.
— Може би крадецът си взема картите и изпраща останалото от плячката си на полицията.
— Може би Дядо Коледа живее на Северния полюс.
— Говоря сериозно, Ерик.
— Окей, окей, ще се обадя в полицията. Знам къде е участъкът.
— Чудесно. И… Ерик…
— Да?
— Случва се и по-лошо.
— Знам, Ангела. Знам.
Той направи една обиколка около автобусната спирка, надникна в кошчетата за боклук и сред прашасалите храсти, но крадецът не беше изхвърлил портфейла, след като бе прибрал парите и картите.
Винтер още кипеше от гняв, но Ангела имаше право. Толкова много хора бяха в по-тежко положение от неговото.
Сивият мрамор на сградата на полицейския участък беше побелял, когато слънчевите лъчи стигнаха до повърхността му. Винтер тръгна наляво по стълбата към Oficina de Denuncias и се опита да обясни на един униформен полицай отвъд преградата какво е станало. Той обаче вдигна едната си ръка и с другата посочи към вратата край преградата. Тя беше затворена, а на нея пишеше Interpreter's Office с бели букви на синьо поле.
Винтер седна. След няколко минути вратата се отвори и отвътре излязоха мъж и жена, шведи, съдейки по вида им. Полицаят помаха в посока към Винтер.
Вътре зад писалище седеше една жена. Тя попълваше някакъв документ, после вдигна очи и подкани Винтер да седне на стола срещу нея. Би могла да е на двайсет и пет години, а може би и на трийсет. Косата й, тъмна, бе късо подстригана, но той забеляза, че има сини очи, когато вдигна поглед към него. Не личаха следи от грим. Беше красива. Носеше свободно отпусната рокля, а кожата й бе светла. Необикновено светла, помисли си той.
Накратко й разказа за произшествието. Тя го слушаше без сянка от досада, което го учуди.
— Моля попълнете този формуляр, аз ще се върна подир малко — каза му тя.
Формулярът, който му даде, носеше клеймо Diligencia и той се зае да нанася личните си данни, както и основните моменти от случилото се. Поколеба се какво да впише в графата Profesion, но реши да се придържа към истината.
Тя се върна и бързо прочете написаното.
— Паспортът у вас ли е?
— Така изглежда. Иначе нямаше да мога да впиша тук номера, нали? — тонът му прозвуча заядливо. Съжали за това. На лицето й не помръдна и мускулче.
— Значи сте полицейски комисар? — Стори му се, че тя се усмихва съвсем леко с крайчеца на устата си, но не беше сигурен.
— Криминален комисар — отговори й.
— Млад сте… затова.
— Така ли? Всъщност съм над петдесет.
— Тогава сте вписали неверни данни във формуляра.
— Само се пошегувах. — Винтер усети нещо в главата, нещо като леко замайване. Тя пак го погледна. — И вие изглеждате млада, за да бъдете… преводачка — каза й. Дявол го взел, струва ми се, че седя тук и флиртувам.
Сега тя се усмихна и стана. Беше висока, по-висока, отколкото бе допускал.
— Приемете извинения за престъпленията, които се извършват тук край южния бряг. — Тя посочи към вратата. — Бъдете така добър да изчакате навън, докато аз предам този документ на полицай, който ще се заеме със случая. Скоро ще се срещнете с него.
— Това ли е всичко? — попита я Винтер.
— Не мога да се сетя за нещо повече.
Той стана. На стената край вратата видя табелка с три имена под заглавен надпис, който вероятно означаваше «Преводачи в полицията». Двете бяха мъжки, третото — женско: Алисия. Тя забеляза, че той разглежда табелката.
— Да. Казвам се Алисия.
— А аз — Ерик.
— Знам — усмихна се тя, посочвайки формуляра в ръката си.
Той зачака навън. Дойде сержант, който го въведе в стая с прозорец към голямата улица. Това бе същият полицай, когото Винтер бе видял по-рано сутринта да влиза в бара и после в магазина за мотоциклети.
— Съжалявам за проблемите ви, господин комисар.
— Сам съм си виновен.
Полицаят не отговори. Може би се пита как съм могъл да бъда такъв идиот, а и аз се питам същото.
— Те стават все по-нагли.
— Да, така е.
— Но това не означава, че ще се откажем да ги преследваме, нали?
— Разбира се.
— Какво ще стане със света, ако полицаите вземат да се предават? — заяви полицаят и Винтер се размисли дали да му отговори, че няма време за философски разсъждения тъкмо сега. Полицаят говореше перфектен английски. Разговорът им сигурно щеше да продължи доста. — Когато полицията се предаде, светът ще загине.
— Имате ли нужда от други данни?
— Какво? Не. Само ще довърша това тук.
Полицаят се зае с работата си мълчаливо, много по-бавно, отколкото приказваше. Това бе въпрос на съсредоточаване. Винтер не възнамеряваше да го безпокои. Можеше да се раздразни.
— Е, ето че вече е готово. Можете ли да го подпишете? И двата екземпляра, моля.
Винтер постави подписа си и стана с единия екземпляр в джоба.
— Сега внимавайте навън, господин комисар — каза му полицаят и Винтер се опита да долови ирония в гласа му, но изразът на мъжа бе абсолютно неутрален, дори малко загрижен. — Навън вилнее жесток свят.
Когато минаваше през преградата, Алисия отвори вратата си и излезе с нов формуляр, а Винтер видя друг турист да става от стола пред нейното писалище.
— Довиждане, инспектор Ерик  — каза му тя с лъчезарната си усмивка.
Мислеше си за късата й коса, докато слизаше по хълма. Вече седеше в колата, за да се отправи към болницата, когато се сети за банката.


12

Мария и Патрик обикаляха из центъра. Беше се застудило. Откъм север задуха вятър. Мария пъхна ръцете си в джобовете.
— Не си ли взе ръкавиците?
— Не успях. По-скоро мислех, че са в джоба ми.
— Студено е.
— По-добре така, отколкото да вали. Имаш ли цигари? — попита тя и спря пред «Макдоналдс». Магазините в «Нурдстан» бяха затворени, но вратите към топлите им преддверия бяха все още отворени.
— Мислех да спра да пуша.
— Да спреш? Та ти едва-що започна.
— Не ми харесва.
— Че на кого харесва? — тросна се тя и влезе в търговския център. Усещаха топлия лъх на климатиците. Неколцина възрастни след тях ги задминаха и сякаш всички примираха от смях. Мария долови мирис на алкохол, парфюм и тоалетна вода за бръснене. Групата застана пред «Кинг Креол» и влезе вътре в същия момент, в който Мария и Патрик минаваха оттам.
— Танцбанд — изсмя се той.
— Те поне имат къде да идат.
— В такъв случай предпочитам да съм навън.
— И все пак.
На площад «Феман» хората висяха на гроздове. Двама полицаи минаха през откритото му пространство и застанаха пред музикант, който дрънкаше на китара. Той обаче не преустанови изпълнението си заради тях, а подхвана и песен. Единият от полицаите, по-възрастният, изглежда, влезе в ритъма й. Певецът повиши глас.
— Май се е ударил — отбеляза Патрик.
— Така трябва да звучи — посочи Мария, — това е нещо испанско. Нещо от типа на фламенкото.
— Фламенко, казва се фламенко.
— Не знаех, че си наясно.
— Звучи обаче така, сякаш го боли.
— Представи си само, да можехме да заминем там.
— Пътуване за отдих на Канарските острови.
— Не си ли бил там?
— Бяхме, цялото семейство, преди маман да ни напусне.
— Е, и как беше?
— Когато тя ни напусна? Зарежи го.
— Имам предвид Канарските острови.
Патрик не помръдваше, загледан в уличния китарист, който започна ново парче, но и то звучеше като предишното.
Можеше да й каже, че си спомня един басейн, как е скачал в него от малка каменна скамейка, до която растяла палма, и че басейнът се намирал само на една стълба разстояние под балкона на апартамента, където били отседнали. Сестричката му имала спасителен пояс във формата на възглавничка, а майка му пристъпвала край тях в синята вода и се смеела. Гмуркал се в басейна по цели дни, а следобед отивали да играят бинго. Топвал се във водата и вечер, когато настъпвал мракът, за да покаже някое ново умение на родителите и на сестра си, седнали край маса до басейна. «Ето, вижте сега това», подвиквал им той, а те му аплодирали. Вечер било почти толкова горещо, както денем, а у дома валяло сняг. Много пъти държал баща си за ръка.
Но всъщност нямаше никаква сестричка, никаква мама, никакво пътешествие до Канарските острови, никакъв басейн, никаква палма, никакво бинго. Изобщо не ги бе имало. Понякога се размечтаваше на висок глас. Мария не знаеше за това. Тя можеше да пътува до всички острови на света.
— Нищо особено нямаше на Канарските острови — отрони той.


Морелиус стоеше пред «Харли» и чакаше Бартрам, който бе влязъл вътре, за да поговори със собственика. Пристъпваше от крак на крак. Застудяваше, само за два-три часа студът бе изтласкал влагата.
— Утре ще е — каза Бартрам, когато излезе. — Не са и мислили да го местят.
— Аха.
— Може би и така е добре.
— Има ли някакво значение кога клуб «ХоДе» ще празнува?
— Не, разбира се, че не.
— Същата врява.
— Но мадамите си ги бива — отбеляза Бартрам.
— Онези винаги идват с готини мадами.
— Ти не си ли сред членовете?
— Те са готини — продължи Бартрам. — Много готини. — Той тъпчеше на място. — Точно сега не би било зле да се посгрееш с някоя от тези мадами.
— Ама че го рече.
— И да се вмъкнеш в онази кожа. — Бартрам поглади собственото си кожено яке. — Да стигнеш до същественото. Чуваш ли ме, Симон? До същественото.
— Хайде стига.
— Какво ти става?
— Писна ми от дърдоренето ти.
— Отпусни се, дявол го взел. Това си е… — Бартрам обаче замлъкна, когато видя двама младежи да се задават по «Авеню». Вече бяха на два метра от тях. — Я, виждам познати. Добър вечер, добър вечер.
— Добър вечер — отвърна Патрик.
— Пак сте излезли на разходка, а? — обади се Морелиус.
— Не живеем ли в свободна страна — тросна се Мария.
— Вярно е — съгласи се Бартрам. — Но не ви ли е студеничко?
— Не — отсече Мария, а Морелиус можеше да види побелелия й нос и оголените китки на ръцете, които се подаваха от джобовете. И челото, и месестата част на ушите също бяха побелели от студ.
— Прибирате ли се? — поинтересува се Морелиус.
— Да се прибираме при кого? — отговори с въпрос Патрик.
— По ваш избор — каза Морелиус. — Все едно сме дошли да ви вземем с кола.
— Вечерта е само детето — заяви Патрик. Беше чул тази фраза от някого и мислеше, че е достатъчно многозначително да я вметне и сега. Морелиус хвърли поглед на Бартрам, но не каза нищо.
— Така е, наистина — съгласи се Бартрам. — Някакви планове?
— Мислехме да влезем в някоя кръчма — отвърна Мария.
— Твърде млади сте за заведение.
— Именно. Точно това е номерът.
— Какъв именно?
— Че няма да идем никъде.
— В кръчми обаче не можете да седите.
— Нямам предвид кръчми в момента. А определено място. Тип място. За младежи и където човек може да повиси.
— Да повиси?
— Да повиси. С хора.
— Окей — съгласи се Морелиус.
— Но такова няма — рече Патрик. — Нищо няма.
— Напълно сме съгласни — каза Морелиус.
— Къде ще карате Нова година? — поинтересува се Бартрам.
— Какво?
— Къде ще посрещнете новия век? Новото хилядолетие? Ще се видим ли в «Скансен Лейонет»?
— Ъъъ.
— Няма ли да сте там? Ние обаче ще бъдем.
— Работите ли и на Нова година?
— Отговорът е «да». И аз, и Симон сме на служба и ще бъдем горе на Скансен, когато настъпи големият час.
— Хайде бе. На работа в новогодишната нощ.
— Каква е разликата? Половината град все едно ще дойде на хълма тогава. Поне по-младата му половина. Пък и ще ни платят за това. — Той се обърна към Морелиус: — Не сме ли късметлии, Симон?
— Разбира се.
Патрик погледна към Мария и поклати глава.
— Трябва да вървим — рече.
— Приберете се у дома и се сгрейте — посъветва ги Морелиус.
— Това е свободна страна! — тросна се и Патрик. Обичаше да го казва, защото и то беше многозначително. Всмукващо. Гадно.
Вечерното дежурство на Беръенхем бе свършило, но той не се отправи веднага към къщи. Подкара колата в южна посока и си пусна четвъртия диск от колекцията «Следи» на Спрингстийн, happy with you in my arms, happy with you in my heart, вчера Мартина му бе прошепнала нещо и го бе погладила по ръката, но той се престори, че спи. Тя се обърна на другата страна и той също на края потъна в сън. Беше се опитал да не мисли.
Морският залив блестеше отдясно, когато мина през Аским. Продължи нататък. Движението се упокои, когато къщите на големия град станаха по-ниски и по-нарядко. По-заможни. Вилите примигваха като оазиси отвъд асфалта на шосето, по което той се носеше с просвирващи гуми. Последните автобуси спираха край спирки, които в тъмнината изглеждаха безлюдни, happy darling come the dark, happy when I taste your kiss, I am happy in love like this, слушаше Беръенхем, докато караше, сякаш до него долиташе език, който не разбираше, но при все това всяка дума му беше ясна.
Размисли се за детето си. И за жена си. При кръстовището Билдалсмутет свърна от шосето и продължи по тесните улици до брега на морето, там спря и излезе от колата, фенерът на рибарски кораб примигваше на височината на островите в южната част на архипелага. Наоколо тъмнееха силуетите на изтеглените от водата платноходки. Навътре в морето пак примига светлина, по-надалеч проблесна по-ярка, вероятно от среднощния ферибот до Фредериксхаун.
Този ферибот не след дълго щеше да пори водата с пътници, които щяха да посрещнат Новата година на борда му. Ново хилядолетие в международна морска зона, помисли си Беръенхем. Море. Той приклекна и потопи длан във водата, която сякаш я обгърна с ръкавица от лед. Надълбоко съм, помисли си той. Трябва да се справя с това.
На магистралата по-нататък видя радиокола, паркирана край козирката на спирка. Шофьорът бе застанал до нея. Беръенхем не зърна никого другиго нито на предната, нито на задната седалка, когато мина оттам. В огледалото за обратно виждане видя полицая да стои с поглед, зареян над къщите и дърветата. Може би държеше в ръка цигара. Всички имаме нужда от някаква пауза в ежедневието, помисли си Беръенхем. Отначало му се стори, че разпознава колегата си, но впоследствие не беше вече толкова сигурен. Във всеки случай не беше някой от участъка във Фрьолунда.
По стъклата на колата внезапно се затропа — градушка, която миг по-късно премина в сняг, първия за сезона. Почти ноември. Спрингстийн продължаваше да пее: and honey I just wanna be back in your arms, back in your arms again… Беръенхем се отправи към дома, където се пъхна между студените завивки, Мартина спеше и той се престори, че също спи.


Винтер пак наклони глава към рамото си и с ново потръпване се изтръгна от моментната дрямка.
— Подремни си в леглото за гости — предложи майка му.
— Добре съм така.
— Той си почива сега.
Винтер се вгледа в лицето на баща си, загубило и последните останки от цвета, който имаше, когато го видя предишния път на болничния одър. Преди три дни или четири, пресметна той мислено.
Странно бе, че все още диша. Винтер стана и пристъпи към леглото. Баща му лежеше с глава, извърната към прозореца, очите му бяха затворени. Силуетът на планинския връх се открояваше на фона на небето. Самолет се канеше да кацне в Малага. Винтер тъкмо мислеше за Швеция и телефонът в джоба му иззвъня. Той бързо излезе в коридора, за да отговори на обаждането.
— Как е положението?
— Не е добре. По-зле е.
— Ще се опитам да пристигна утре. — Сестра му се прокашля, прошепна нещо, но не успя и опита отново. — Тази сутрин имах само 38,9 градуса.
— Направо си за болница. С такава висока температура… за възрастен човек е опасно, докторке.
— Ами защото то е…
— Какво? Не чувам какво ми говориш, Лота.
— Толкова е гадно, че ме пипна грипът на века… на хилядолетието впрочем, грипът на хилядолетието, точно когато стана това с татко.
Винтер не знаеше какво да каже. Светлината бе синкава и слаба в коридора, но толкова по-ярка в стаята на баща му. Напомняше за тунел, прокопан в лед.
— Трябва обаче да смъкнеш температурата — каза той и чу как две медицински сестри разговарят тихо до регистрацията, осветена от друга, по-ярка лампа.
— Мисля, че ще мога да взема някое и друго хапче от черния списък — каза тя. — Аф или даф.
— Ти знаеш най-добре.
— По дяволите. Но не става дума за мен сега. — Тя започна да кашля, да се дави и тресе, сякаш не й достигаше въздух. Опита се пак да каже нещо, но кашлицата не й позволи. — Може би ще бъда в състояние да разменя няколко думи с мама.
— Отивам в стаята — каза Винтер, влезе вътре и даде телефона на майка си, която излезе в коридора.
Баща му измърмори нещо и обърна глава. Винтер видя, че се е събудил.


Ноември

13

Банката, Unicaja, най-сетне беше получила паричния превод, две минути преди края на работното време, след като Винтер бе разговарял три пъти със своята банка в Швеция относно номера на писмото, банковия код, номера на сметката, суифт кода: cecaesmmo 39. Банката не приемаше пари в испански стойности. Винтер трябваше да се съобрази с този факт и да обмени сумата по курса на деня.
Липсваше му усещането за пластмаса в дланта. Банкнотите бяха нови и твърди във вътрешния джоб на сако номер две. На излизане от банката се огледа внимателно, искаше да избегне струпвания на хора около себе си.
Горещината бе също тъй силна и в първия ден на новия месец. Салвадор в «Ла Луна» бе разперил ръце сутринта и каза нещо за el cielo azul. Синьото небе, вечно синьо над хората, очакващи прохлада.
Винтер стоеше пред банката на главната улица Авенида Рикардо Сориано. Беше гладен, внезапно повече от когато и да било след пристигането си тук. Тръгна вдясно и срещна Алисия, която идваше от другата страна. Беше сама. Може би тя го спря и заговори:
— Оправихте ли се с парите, господин комисар?
— Тъкмо ги получих — отговори той, сочейки към витрината на банката.
— Чудесно.
— Така ще е по-лесно.
— Si.
— Сега вече мога да си позволя да обядвам.
Тя не си тръгваше, а хвърли поглед на ръчния си часовник.
— Е, не бих искал да ви задържам — каза Винтер.
— Тъкмо приключих — поясни Алисия.
— Аха. — Винтер помръдна крака. — Ами аз все пак ще ида да хапна, преди отново да се върна в болницата.
— Да не би да сте пострадали и физически, господин комисар?
— Наричай ме Ерик, моля те. Не, баща ми е тежко болен. Затова съм и тук.
— Колко неприятно! — Тя сякаш наистина съжаляваше, и то най-искрено. Днес беше с пола, черна, с тънка кафява блуза, която даваше вид, че държи жегата на разстояние въпреки цвета си. Винтер бе забелязал, че испанките, изглежда, понасят горещините по начин, различен от този на мъжете, които пуфтят през целия ден. Жените се справяха по-добре. — Надявам се, че състоянието му ще се подобри. — Тя сякаш обмисляше нещо, после се обърна в посоката, от която беше дошла, и отново го погледна. — Имаш ли предвид някое по-конкретно място, където да обядваш?
— Не всъщност… обикновено отивам нагоре. Нали натам е Старият град? Още не съм разгледал по-добре Марбея. Самия град.
Алисия пак погледна часовника си.
— Е, в такъв случай хайде да… — каза Винтер и се накани да си тръгне.
— Има прилично ресторантче само на няколкостотин метра оттук. Ако искаш, ще ти го покажа.
— Ти самата обядвала ли си?
— Още не. Но в делник обикновено се задоволявам с някой сандвич в бързината.
— Тогава ще се радвам, ако ми правиш компания, щом така и така ще ми покажеш заведението — предложи Винтер.
Ресторантчето се намираше на Кале Тетуан и се наричаше «Сол и Сомбра» със специалитети от риба и морски дарове, pescaitos у mariscos. Имаше няколко маси навън под чадъри и голямо помещение вътре, което изглеждаше прохладно, с бели покривки и големи прозорци, отворени към уличката.
— Е, как ти се струва? — попита Алисия.
Винтер видя голям остъклен тезгях с риби, морски раци и лангусти, сложени в лед. Мъж с черна, зализана назад и лъскава до блясък коса, облечен в бяла риза, стоеше зад тезгяха и видът му издаваше гордост. Компания испанци бяха заели една от масите вътре в заведението. Навън седеше двойка, на която тъкмо бе сервирана бутилка вино, чието стъкло тутакси се изпоти. Явно беше топло, дори и в прикритие от слънцето.
— Тук е приятно. Предпочитам обаче да седнем вътре. Какво ще кажеш? Идваш ли с мен?
— Добре.
Двамата седнаха и човекът иззад тезгяха донесе менюта и кана вода, в която плуваха късчета лед.
— Хайде, по-добре ти поръчай — предложи Винтер.
— Много ли си гладен?
— Доста.
— Предястие и второ?
— Да… или няколко по-малки блюда наведнъж.
— Вино?
— Да кажем, една чаша.
Алисия направи поръчката и те получиха по една каничка вино с кошничка едрозърнест хляб и няколко големи зелени маслини. Винтер наля в чашите. Виното имаше вкус на земя и слънце.
— По цял ден ли работиш като преводачка?
— Засега. Всъщност преподавах в гимназията, но… е, миналата година ми омръзна и започнах да работя като преводачка.
— Тук ли живееш?
— В Марбея? За съжаление не. Макар че едва ли трябва да говоря така на теб, който съвсем наскоро стана жертва на кражба.
— Независимо от това градът изглежда… доста приятен. Няма много туристи. Но сега и сезонът е отминал.
— И в разгара му няма навалица. За разлика от този, където живея. Торемолинос.
— Аха, значи си от Торемолинос.
— Познаваш ли Торе?
— В целия свят са чували за Торемолинос, не е ли тъй? Но аз никога не съм бил там. Виждал съм града от разстояние.
— Това е най-добрият начин да бъде разгледан — каза Алисия. — За жалост не всички мислят така.
— Толкова ли е неприятен?
— По-лошо дори. Може би не точно там, където живея аз, но в останалата си част. Англичаните го наричат Terrible Torrie и названието му съответства, макар че за ужасиите му те самите носят вина.
— Да, това е курорт, предпочитан от англичани.
— И то от онези, които са с бръснати глави и татуирани, да. Гуардия Сивил ги взема директно от летището и с тежка охрана ги отвежда с бронирани коли до хотелите им.
Винтер се разсмя и пое няколко глътки вино. Алисия се усмихна.
— А това е само началото на ваканцията — добави тя.
— И ти живееш насред всичко това?
— Както казах, положението е малко по-добро там, където живея, над едно старо рибарско селище, което се нарича Ла Карихуеля и се намира малко извън града. Оттам по крайбрежния път може да се стигне в Торе. Ако посмееш.
— Но ти работиш тук.
— Местният полицейски участък е по-добро място — каза тя и отпи от виното. — Пък и… клиентите — продължи и погледна Винтер, като пак се усмихна.
— Аз също съм почти бръснат — рече той.
— Не виждам обаче трилитрова чаша за бира и порция фиш енд чипс пред тебе — възрази Алисия.
— А това там какво е? — попита Винтер, кимайки с глава към две препълнени блюда, които келнерът постави на масата между тях.
— Фиш енд чипс — засмя се Алисия. — Но ще донесат и друго.


Морелиус гледаше пържените си скариди, които сякаш се бяха сраснали със станиола на формичката, в която бяха поднесени, стана и ги изхвърли в кошчето. По телевизията дърдореха нещо за смяната на двата милениума. Само преди година никой изобщо не употребяваше тази дума. Казва се хилядолетие, помисли си Морелиус.
Ако човек се вдава така в работата си, че да трябва да се съветва с пастор, значи не го бива за нея. В полицията се изисква манталитет, който да й съответства. Един хирург в онкоболница не може да предпочете за себе си терапия чрез разговори, когато е оперирал, а сетне и вероятно разговарял с някой пациент.
После човек се сгромолясва. После се сгромолясваш, мислеше си Морелиус.
— За какво мислиш? — попита Бартрам.
— Какво имаш предвид?
— Изглеждаше адски съсредоточен.
— Мислех за МС в Стария град, където скоро ще подредят коледната си трапеза в «Харли» — каза Морелиус.
— Да, за това си заслужава да се мисли.
— Тази година ще мине без мен.
— Знаеш ли датата?
— Проверих я.
— Определя се от ръководството в областен мащаб. То се е разпоредило за наблюдателна верига с пет патрулни коли на непрекъснати обиколки. Някой издържа на допълнителна работа навън, друг не, разсъждаваше Морелиус. Аз ще се справя. Справял съм се досега, нали? Нали? Излизал съм навън нощем.
— Момичето, дето припадна в «Парк», вчера умря. Знаеше ли го?
— Какво? Не. Знаех, че положението й не е никак добро.
— А и приятелят й май ще я последва.
— Да.
— Мислиш ли, че сама го е взела?
— GHA-то ли? Нищо не мисля.
— Не беше май от този тип.
— Никой от тях не е.
— Хубавичка беше.


14

— Десерт искаш ли? — Тя вдигна към него красивите си очи.
— Да, защо не. — Той погледна ръчния си часовник. Бяха седели тук един час, но сякаш бе минало повече време. — Нещо малко и чашка кафе.
— Едно малко tocino al cielo?
— Това какво е?
— Нещо като крем карамел.
— То…
— Точино ал сиело.
— Красиво название. Добре, ще взема.
— В превод то май не е тъй красиво. Означава небесно месо. Месо от небето.
— Интересно.
— Нали?
— Да, наистина е интересно.
Навън на Кале Тетуан той си взе довиждане с нея.
— Може би пак ще се срещнем — каза му Алисия. — Знаеш къде съм и… ако пак огладнееш и се нуждаеш от съвет къде да хапнеш… — тя го погледна — или пък ако пак нещо неприятно ти се случи. — Извади визитна картичка и му я подаде.
Винтер я взе и я пъхна в горното джобче на сакото си.
— Мога да те откарам донякъде в източна посока, ако искаш. Колата ми е при банката.
— Не, имам да свърша едно-друго и после ще се кача на автобуса. Надявам се, че баща ти ще оздравее.
Винтер кимна и те се разделиха. Той пое обратно към авенидата. Колата се беше нагряла и отвътре, и отвън, та той почувства как по гърба му се стичат струйки пот още преди да беше седнал зад волана. Мобилният му телефон иззвъня.
— Няма да стане — чу гласа на сестра си. Тя пак кашляше. — Утре обаче, да. Окончателно.
— Отново отивам там.
— Дали е още буден? Дали е на себе си тоест.
— Снощи във всеки случай поговорихме, макар и за кратко.
— Това е добре — изхриптя тя с удебелен глас.
— Дано. Искаше да направи нещо като равносметка, но аз не му позволих.


Стената беше грапава, сякаш дървена. Беше ли намерил четката някъде в жилището? Или я беше донесъл със себе си? Толкова бе спокоен сега, че беше в състояние да задава въпроси, но не можеше да им отговаря.
Така. Беше готов.
Те следяха всички негови движения. Тя и той. Не ги приближаваше. Нека седят там, а щорите поразкриви така, че вътре да не е толкова тъмно. Не беше и тихо. Сега изобщо не беше тихо. Музиката виеше на авто ривърс. Светлината от уличните лампи се спускаше косо над главата на другия, който го наблюдаваше от дивана. Съвсем неподвижно. Доволен бе, че всичко е неподвижно. С нея беше по-лошо, но сега и тя бе неподвижна, вторачена в него. Никой вече не се кикотеше. Кой управляваше сега тук? Кой имаше думата?
Беше им го показал.
И сега щеше да го покаже нему, да направи така, че да проумее.
Спря музиката, но това не беше добре. Пусна я пак с намалена сила на звука и се огледа. Вече можеше да си тръгне.


Ангела се събуди преди полунощ с предчувствие, че ще се случи нещо. Нещо, за което не искаше да мисли.
В граничната зона между будно съзнание и сън тя бе видяла образите един след друг, сякаш пуснати с прожекционен апарат и осветени върху голямата гола стена в спалнята.
Сърцето й се разтупа, тя стана от леглото и се загърна в халата. Достатъчно бе да свети лампата над печката в кухнята. Седна край масата там с чаша мляко. Навън цареше тишина. Някой в блока пусна вода в тоалетната, далеч, далеч от нея. Тя се размисли дали да не включи радиото, но се отказа. Щеше да я разбуди прекалено. Остана така, с длани, притиснати към корема. Не бива да гради големи планове.
Шумът във водопроводните тръби секна. Все още отвън не подрънкваше закъснял трамвай, никакви гласове не се разнасяха в нощта, която ухаеше на сняг. Долови го, когато отвори прозореца, за да подиша малко въздух. Предчувствие за зима, тя затвори прозореца и остави чашата на мивката, върна се обратно през вестибюла. Отвън на стълбището с поклащане се изкачваше асансьорът, проскърца към етажа й. Можеше да чуе как се отваря и затваря, шума от привнесен чакъл, който протъркваше пода му. Тя не помръдваше в антрето. Защо стоя тук? Искам да чуя как тези стъпки ще хлътнат в нечия врата. В тази на госпожа Малмер.
Мили боже!
Няколко крачки, които сега търкаха в пода. Сякаш пред вратата, съвсем пред нея. Внезапно Ангела загуби способността да се движи. Цялото й същество се напрегна, заслушано в тези стъпки.
Не би трябвало да спя тук, когато Ерик го няма.
Не е разумно.
Пак този стържещ, скърцащ звук. Пак стъпки — отдалечаващи се. Можеше да чуе как стогодишният асансьор задъхано се изкачва до етажа и лекото потрепване, когато най-сетне спира. Пред нейната врата. Бързото придърпване на подвижната желязна решетка, напред и назад, лекото потропване и характерният звук, с който асансьорът се спуска надолу от етажа, където го бяха извикали.
Ангела стоеше зад вратата. Вторачи се през шпионката й, виждайки стълбището в гротескната широкоъгълна перспектива, но то беше пусто — нямаше жива душа. Светлината там още не бе угаснала. Тя отвори вратата и пред нея видя малко черен чакъл и вода, образувала локвичка, проблясваща под лампата.
Сигурно е от мен, помисли си. Нужно е известно време водата да изсъхне и вътре в сградата, кръстосвана изотдолу от всевъзможни течения и ветрове. Ако съм съвсем пощуряла, ще тръгна да обикалям, за да проверя дали има локвички и чакъл на други места. Тя почти изхихика и затвори вратата.
Будилникът на нощното шкафче до телефона показваше дванайсет и четвърт. След шест часа щеше да е отново на крака, готова за коридорите. Дупките в зелените стени в стаята за прегледи. Винаги ли трябва да са в зелено? Вратите с олющена боя. Пациентите би трябвало да губят надежда, докато чакат, виждайки как болницата се срива, щом не може да се поправи една стена, какво ли остава за цяло тяло, което има…
Телефонът иззвъня. Ангела потръпна. Телефонът иззвъня отново, сякаш се раздвижи върху масата. Това е Ерик, успя да помисли тя, преди да е вдигнала слушалката.
Значи нещо там е станало.
— Да? Ангела?
Не чуваше нищо повече освен статичния шум.
— Ало? Ерик?
Отново този шум. И някакъв друг звук, който тя не можеше да определи. Нечий глас на фона му? Може би, но слаб. Тази нощ бе трудно да се провеждат разговори през Европа.
— Нищо не се чува. Опитай пак, а? Чуваш ли ме? Аз не те чувам.
Сега долови ехо от гласове, но това бе нормално, откъслеци от гласове из света, които сигурно говореха по други звукопроводи и се смесваха в един вид есперанто. Езикът можеше да е всякакъв, разговор на планински връх на милиони мили оттук, но все пак доловим.
Сега дочу дишане. И то не на някакъв планински връх. А съвсем близо до себе си.
— Ало? Има ли някой там?
И пак дишането, отчетливо, преднамерено. То бе пробило далечното дърдорене.
Внезапно я обзе дълбок страх. Искаше дърдоренето да се върне. То означаваше някаква сигурност. Мислеше за образите, прожектирани в главата й, за стъпките, отново за образите, за локвичката…
И пак дишане.
— Отговори! Чувам, че има някой. — Опита се да придаде на гласа си колкото може по-голяма застрашителност, но той прозвуча тънък и уплашен. — Кой е там? — Стори й се, че чува нещо друго, още нещо… слушалката се изплъзна от ръката й, удари се в ръба на масата и падна на пода с мембраната нагоре. Тя не я изпускаше от очи и после я вдигна след десет секунди.
Пълно мълчание. Прекъсна го пукот и след това добре познатият звук на отворената линия.
Господи, Ангела. Успокой се. Има идиоти, които набират погрешно телефонни номера и после нямат доблестта да си го признаят. Има глупаци, които звънят напосоки, за да си доставят удоволствие.
Искаше й се обаче да си поговори с Ерик, да чуе гласа му, да се успокои.
Мобилният му телефон беше изключен. «До абоната в момента няма достъп.» Тя остави съобщение. Не ми пука. Че защо ще го изключва? Нали беше казал, че изобщо няма да прави така по време на престоя си там?
Погледна слушалката в ръката си. Дали да не я остави встрани от телефона за през нощта? Глупаво. Ерик може би щеше да й звънне по-късно. Сигурно мобилният му не е нещо наред в момента. Тя отново набра номера.
— На телефона е Ерик.
— Защо, по дяволите, не се обаждаш?
— Какво? Какво има?
— Не отговаряш. Телефонът ти е изключен.
Той го погледна, сякаш би могъл да констатира някакъв негов дефект.
— Кога?
— Току-що. Преди две-три минути.
— Аха. Е, сега вече работи.
— Чувам, дявол го взел.
— Какво има, Ангела? — Той погледна ръчния си часовник. Наближаваше един часът. — Ти ми се струваш…
— Някой тук ми звъни.
— Какво говориш?
Тя му разказа.
— И на мене се е случвало — каза той. — Сигурно на всички някога се е случвало.
— Веднага ме успокои.
— Но, разбира се, не е забавно да го чувам от тебе. Това за пръв път ли беше?
— Никога досега не съм изживявала подобно нещо. Никога — в моето жилище.
— Значи работата е в моето?
— Не, Ерик. Боже, не знам какво приказвам. Сигурно някой плашлив идиот е набрал погрешно номер. Нищо повече.
— Ммм.
— Просто си въобразявам. Всъщност исках да чуя гласа ти. Сега чувам навън и трамвая. Успокоих се.
— Можеш да ми звъниш по всяко време.
— Как е баща ти?
— Горе-долу. Аз съм в болницата, но след два часа сигурно ще се върна в града.
— Разговаря ли вече с лекаря му? С Ал… как се казваше?
— Алкорта. Разбира се, че не. Той е тук привидение. Бяла манта.
Той спа неспокойно през малкото часове, които оставаха до утрото. Хладилникът в семпло обзаведената стая бръмчеше повече, отколкото досега. Не, не. Бръмчеше както преди. Всички звуци си бяха същите. Жената в някоя от съседските къщи стимулираше мъжа си с викове преди секс, а четвърт час по-късно Винтер чу тежките удари на чук. Аха. Дърводелецът значи.
Изпразни джобовете си на тежката маса до гардероба.
Нейната визитка проблясваше на утринната светлина, която се процеждаше откъм патиото.
Винтер поклати глава и влезе под душа.
В «Гаспар» масата до неговата беше празна. Липсваше му неговият кашлящ съсед по закуска. Сервитьорът му донесе кафе и tostadas, без да ги е поръчал. Сервитьорът забеляза, че Винтер поглежда към съседната маса, и направи кръстен знак. Винтер запали една «Корпс» след закуската си и проследи с очи как димът от нея се вие към небето. Слънцето се катереше нагоре зад сиерата.
Лота, сестрата на Винтер, пристигна с такси в същия миг, в който той излезе от колата, която беше наел, на паркинга при болницата. Тя беше бледа, кожата й имаше същия цвят както небето преди половин час. Кашляше, но това бе нищо в сравнение с кашлицата на неговия покоен съсед по маса.
— Как мина пътуването?
— Зле. Един пияница седеше пред мен в самолета.
— Ами чартърите са така.
— Както виждам, не си хванал никакво слънце.
— Ще влизаме ли? — подкани я той.
— Ако смеем.
— Той е буден. Мама току-що ми се обади.
— Обади се и на мен. В таксито.
— Пак са го върнали в интензивното.
— За кой пореден път?
— Има ли някакво значение?
— Май трябва да се прекръстя — каза тя, когато се изкачиха по стълбите и влязоха в прохладния полумрак.
Майка им стоеше в коридора. Нисък мъж в бяла престилка се приближи и протегна ръка. Лота го поздрави и погледна към брат си.
— Soy Pablo Alcorta. Medico.
— Soy Lotta Winter. Medico tambien, pero ahora hija de Bengt Winter.
— А!
Тук е от три секунди, а вече се срещна с Алкорта, помисли си Винтер и също подаде ръка. Може би привидението съм аз.


Беръенхем обиколи квартала с Ада, от чиито очи не убягваше нищо. Опита се да я настани в количката, но тя се разпищя пронизително.
Вчера се оказа невъзможно да я привържат към детското столче в колата и той я подкара от «Консум» с нея на коленете си, пред волана. Както в Южна Европа. Не ги спряха негови колеги.
Мартина мълчеше сутринта, почти толкова, колкото и той.
Сега беше отишла на работа и Ларш изпита чувството на освобождение, когато се завърна в празното жилище. Ада се смееше на нещо в своя си свят. Той я гледаше и се срамуваше заради мислите си. Заваля слаб сняг.
Приготви й чаша кайсиев крем, свари си кафе. Вестникът беше разтворен на първата новинарска страница. Той се опита да го чете, докато Ада се опитваше да яде. Пооправи лигавника й и я остави да оплесква масата с мляко и крем. Сложи настрана вестника, без да си спомня нещо от прочетеното. Тялото му беше сковано след лишената от произшествия нощ в колата пред къща в Хисинген. Само чакане и после се прибра у дома. Мартина вече беше оставила Ада в яслите. Празната къща, чувството за освобождение. Ужасен израз. Освобождение от какво?
Караше собствена кола. Още нямаше дванайсет. Дълго се бе опитвал да заспи, но това беше преди много време. Спря, за да си купи нещо. Не знаеше какво, когато влезе в магазина. Собственикът му кимна като на постоянен клиент.
На тезгяха имаше нещо. Той ли го беше купил? Щеше ли да го купува? Обърна се и си тръгна. Държеше го в ръка. Никой не подвикна подире му. Погледна назад, а собственикът пак му кимна. Ами да. Той знаеше къде бе сега.
Разбира се. Беше тук.
На излизане се огледа. Нямаше никого.
Обърна се и тръгна обратно, изчаквайки пред магазина с глава, извърната встрани.


15

Свечерило се бе и семейството се събра в интензивното отделение. Преди час доктор Алкорта бе взел решение да премести отново тук шведския пациент. Преместване номер шейсет и едно, помисли си Винтер.
Сега стаята беше друга, с прозорец към запад. Винтер просто не можеше да откъсне очи от планината. Мислеше за бялата къща в Нуева Андалусия. Баща му също гледаше навън, може би към белия връх. Планината бе като сцена, а небето — като кулиси. Всичко синьо ставаше по-дълбоко на този фон, почти чернееше.
— На какво мирише там вън? — попита бащата и обърна глава, вгледан в членовете на своето семейство, наобиколили леглото му в полукръг. — Дойде ми наум, че тук вътре нищо не усещам.
Необходима му бе помощ с маркуча, който бе пъхнат в носа и притискаше брадичката. Лота стана и го оправи.
— Не това е причината — продължи той, когато тя отново седна. — Не е заради маркуча.
— Мирише на слънце и борови клонки — обясни Лота. — На елова гора. На пинии.
— На бор? Наистина ли?
— Да.
— Значи както у дома? — Той отново изви глава към прозореца и планината. Известно време никой не продума. Внезапно бащата се закашля, сякаш да прочисти гърлото си. Лявата му ръка потръпна в гърч. Като че той искаше да се изправи. Една болногледачка бързо се приближи до леглото и извика нещо на испански. Винтер погледна апарата, който очевидно показваше сърдечната дейност и бялата линия се изопваше с метален звук. Винтер видя как майка му и сестра му скочиха и се втренчиха в него. Хора, облечени в бяло, се втурнаха в стаята и се засуетиха край леглото.
Когато Винтер най-сетне можа да разговаря с Алкорта, вече бе станало твърде късно и нямаше какво толкова да обсъждат. Все още бе в състояние на някакъв шок. Майка му се държеше по-спокойно, отколкото бе предполагал. Тя се бе подготвила, поне частично. Сестра му сякаш се бе затворила в себе си, замръзнала на един от зелените столове в приемната.
— Трябваше да си седя у дома — бе казала току-що, но надали съзнаваше какво говори.
— Този последен път просто нямаше какво да направим повече — рече Алкорта.
— Не. Разбирам.
— Съжалявам.
— Да. Благодаря ви.
— Сега какво става?
Бяха седнали в кафенето. Миришеше на олио и риба. Група лекари и медицински сестри обядваха по-нататък, край южния прозорец. Винтер пиеше кафе, което бе силно. Чашките на майка му и сестра му останаха недокоснати.
— Какво ще правим сега? — повтори въпроса Лота.
— Болницата има договор с няколко погребални фирми в града — отговори майката. — В Марбея.
— Никога не съм мислила за това — каза Лота, — но от думите ти излиза, че татко ще бъде погребан тук?
— Той така искаше. Преди много време го заяви за пръв път.
— А ти какво мислиш?
Тя сви рамене.
— Такава бе волята му. А и… моята също.
Тя погледна децата си.
— Тук е нашият дом.
— Ти ще останеш ли?
— Не зная, Лота. Имам тук свои… приятели, немалко. Не знам.
— Погребалната фирма поема всичко, така ли?
— Да. Когато доктор Алкорта установи… причината за смъртта и прочее, фирмата поема всички формалности за документи и тъй нататък. Както и по съдебната процедура. В Испания формално трябва да се вземе решение и на съда.
Децата й кимнаха.
— Нека сега отново се качим при баща ви — каза тя.
Винтер вървеше по «Рикардо Сориано». Отново бе вечер. Влезе в Cervezerfa Monte Carlo и си поръча една наливна бира на бара. Заведението бе препълнено с мъже, които гледаха мач на голям екран. «Реал Мадрид» играеше срещу «Валядолид». Той изпи бирата и усети сигурност да се влива в жилите му. Вътре изобщо нямаше жени. Те седяха край масички на тротоара, очаквайки мачът да свърши и вечерта да започне.
Той прекоси главната улица и навлезе сред тесните улички на Стария град. Пласа де ла Иглесия бе изпълнена с хора — мъже, жени и деца. Всички викаха и ръкопляскаха и Винтер видя младоженци да излизат от Nuestra Senora de la Encarnacion. Църквата се извисяваше над всички, затулваше небето. Младоженците минаха бавно пред него, пристъпвайки по камъните. Две деца ръкопляскаха неудържимо. Булката беше красива, от нея се излъчваше сияние, тя светеше. Трима млади мъже във фракове й подсвирнаха и тя направи знак на приятелчетата си от друг период на живота й. Един вид «Гледайте си работата».
Две статуи, една до друга, нямаха глави. Сватбената двойка мина покрай тях, спогледаха се и сетне изчезнаха, невидими в голямото множество.
На Портокаловия площад мнозина вече се бяха настанили на масичките пред заведенията под портокаловите дървета и си бяха поръчали кани със sangria. Винтер ги чуваше да разговарят на норвежки, шведски, немски. Черен мъж в бял костюм, с перли в косата си, свиреше «Лили Марлен» на акордеон. Винтер бързо премина покрай масичките и продължи на запад към Пласа Виктория. Там седна на пейка точно срещу заведение, в което сервираха тапас.


Баща му лежеше в хладилно помещение в едно гробище с название Cementerio Virgen del Carmen. Едно от трите в Марбея.
— Старото гробище няма хладилник — бе казала майка му с тон, сякаш обсъждаше подробност от ваканционно естество. Това бе привидно, разбира се, начин за защита. Той бе доволен, че тя се държи така.
— Сан Бернабе има красиво местоположение, но същото може да се каже и за Вирхен дел Кармен. В пиниева горичка северно от града. Не е много по-отдалечено от другото впрочем.
Винтер бе кимнал. Майка му избърса сълзите си, но гласът й продължаваше да звучи сухо, делово:
— Не сме определили още мястото, но всъщност ходихме там, за да го видим. Баща ви и аз.
— Да.
— Там има и малка църквица.
— Ммм.
— Опелото ще се извърши в нея. От шведски пастор, разбира се. Преди протестантите трябваше да използват в такива случаи старата църква в Марбея, но мисля, че на католическите свещеници това не им допадаше.
— Значи ще стане на самото гробище.
— Вдругиден. Съобщиха ми преди половин час.
— Твърде… бързо.
— Не знам.
Той стана от пейката и пое обратно в източна посока през тесни улички и площадчета с ресторанти. На едно от тях, малко, с калдъръм, се намираше бар «Алтамирано», чиито маси отвън бяха заети до една от клиенти, които похапваха пържена риба и морски дарове. Винтер се отби покрай тях и му се стори, че зърна Алисия с компания, седнала край една от масите и с ръка, полувдигната за поздрав, когато той минаваше.
Той бързо свърна в малката уличка от другата страна, без да се обръща.
В стаята си видя нейната визитка върху масата.
Взе студен душ, изпи чаша уиски. Лота му се обади от дома на родителите им в Нуева Андалусия.
— Мама няма да може да излезе тази вечер.
— Разбирам. А ти самата?
— Ако трябва да съм искрена, направо съм гроги.
— Ще дойда утре сутринта.
— Да, може би така ще е по-добре.
Той остана да седи по боксерки в мрака, доизпи уискито, заслушан в нещо вътре в главата си. После отново се облече и се отправи пак към Bar Altamirano.
Гробището се намираше на «Каретера а Охен», на достатъчно голямо разстояние от новия търговски център «Ла Каняда».
Урната с прах бе всичко, което остана от баща му. Всичко, което остава, мислеше Винтер. Ще говорим за това някой друг път.
Слънцето се бе издигнало точно над тях. Почти бе стигнало планинския връх. Гробището се намираше съвсем близо до бялата планина. Линията на хоризонта описваше полукръг далеч надолу. Морето сякаш не помръдваше.
Ухаеше на слънце и бор извън църквицата, а и вътре в нея. Той не познаваше мнозина от събралите се на опелото. Някои бяха дошли от Швеция със същия самолет, както Ангела. Стари приятели. Ангела изглеждаше спокойна, когато я срещна на летището извън Малага.
Планината хвърляше сянка върху гроба. Ангела пое ръката му. Мъж, когото той досега изобщо не бе срещал, изпя една песен на шведски и една на испански.
После пиха кафе в кафене в Пуерто Банюс, близо до брега.
— Това беше любимото място на баща ви — каза майката.
— Що за статуя е тази? — попита Винтер, сочейки с глава ангела, обърнат към водата и поставен върху висок пиедестал.
— Un Canto de la Libertad.
— Моля?
— Символизира песен за свободата. — Тя също кимна към статуята, която се издигаше на стотина метра от тях. — Любимата статуя на баща ви.
На Винтер се стори, че майка му слабо се усмихна.
Имаше чувството за някаква вътрешна лекота. Беше потискал голяма част от мислите си и сега усещаше, че ще му е по-лесно, поне за известно време. Може би шансът да се предизвика усмивката на майка му някак помогна. Сигурно после щеше да си позволи доста мисли.
Искаше да покаже нещо сам, да направи нещо. Ангела го погледна. Лота се взираше в морето в една платноходка, която се отдалечаваше от брега.
— Хайде да се приберем и да пийнем по нещо — предложи той. — Tanqueray and Tonic. Любимото питие на татко.


16

Телефонът в горния вътрешен джоб на Винтер иззвъня. Мислеше, че го е изключил. Беше Бертил Рингмар. Гласът на стария комисар звучеше по-приглушено от друг път:
— Исках само да те чуя… днес.
— Благодаря, Бертил.
— Тук мислим за теб.
— Благодаря ви.
— Ами… просто не знам какво повече да ти кажа.
— Как е иначе при вас?
— По-спокойно от доста време насам.
— Значи отсъствието ми има успокояващо въздействие върху престъпността.
— Но пък е и малко по-скучно.
— Може би ще се отстраня.
— Сериозно ли говориш?
— Не.
— Кога се прибираш?
— Утре сутринта. Ще се видим вдругиден.
— Държим се на позиции, както се казва. С вълнение се готвим за новата епоха.
— Или казано с други думи, момчетата бачкат.
— Ларш взе няколко дни по болест.
— Какво му е?
— Момчето наистина не е добре. Не знам какво му е точно. Главоболие, което не го отпуска. И някаква меланхолия.
— Той ли го казва?
— Не… Нещо обаче го гризе. Не съм психолог, но все пак нещо има.
— Разговарял ли е с някого… който може да му помогне?
— Не знам, Ерик. Но предполагам, щом си е взел болнични.
— Да.
— Може да е от напрежението преди новото хилядолетие. Твърдят, че то оказвало въздействие върху хората по различни начини. Значи не е шега работа.
— Ъхъ.
— Откровено казано, не съм мислил много по този въпрос.
— Ясно.
— А ти как си?
— Не съм разсъждавал точно за това.
Винтер слезе в патиото. Палмата в северната част на градината представляваше сега черен силует, екзотичен контур, който изглеждаше нереален, сякаш изрязан от картон и осветен с електрическа лампа.
Жените бяха запалили свещи и сенките пърхаха над градината и лицата им. Майка му вдигна очи към него, когато той се появи. Беше изпила два или три Т&Т, без съмнение по необходимост.
Той седна при тях и взе чашата си в ръка.
— Сигурно питието ти се е стоплило вече — каза майка му.
Той го опита. Тя имаше право.
— Ще ти направя ново.
— Няма нужда.
— Но аз искам. И бездруго трябва да се пораздвижа.
— Тогава благодаря.
Тя се надигна и влезе в къщата с чашата на Винтер в ръка. Лота пиеше от своята. Ангела посръбваше минерална вода и изглеждаше потънала в мисли. Майката се върна при тях.
— Ето. Мисля, че е сухо, както трябва.
— Благодаря.
Той запали от своите «Корпс», а майка му — цигара. Винтер я гледаше с нежност, която му беше приятна, с чувство, каквото отдавна не бе изпитвал. Неговата майка. Не точно тип домакиня. По-скоро шейкъри за коктейли и пепелници вместо кухненски роботи и съдини. Гардероб, в който липсват рокли от басма на цветчета. Безчет обувки на високи токчета. Мигрена. Нервни пристъпи. Но тя винаги беше мила.
— Във всеки случай трябва да си дойдеш за Коледа — заяви Лота като завършек на разговор, който идването му бе прекъснало.
— Ще видя.
— Но наистина трябва.
— Или може би вие ще дойдете тук. — Тя разпери ръце. Едно от пламъчетата на свещите угасна от полъх на вятъра. — Всички сте винаги добре дошли при мен.


— Няма ли да се прибираш? Нали имаш изпит утре?
— Подготвила съм се.
— Че кога?
— В училище.
— Не искаш ли тогава аз да те поизпитам?
— Няма нужда.
— Мария! Мила моя! Не можеш ли да останеш?
— Трябва да вървя. Чакат ме.
— Кои? Кои са тези, които те чакат?
— Патрик и другите.
— Защо не ги поканиш тук? — предложи Хане Йостергорд и се почувства като пълна глупачка. Да не би да ги посрещне със сладкиш и сок?
— Били са вече у дома.
— Нали преместихме видеото в твоята стая — продължаваше Хане и пак се почувства глупаво.
— Чао, мамо! — Мария затвори вратата след себе си. Хане чу стъпките на дъщеря си по стълбите и после по пътечката към външната врата. Снегът вече бе натрупал толкова много, че звукът от тях бе като от вървеж по твърда пружинираща настилка. Зима през ноември и студът можеше да продължи, знае ли човек. А не е изключено Коледа да дойде с дванайсет градуса над нулата.
Хане Йостергорд се върна на кухненската маса при вестника и очилата за четене. Опитваше се да удължи времето, да не се занимава с проповедта за неделя, преди да е станало необходимо.
Ела, коледен покой, мислеше си тя. Може би щеше да се наложи да заминат… две седмици на Канарските острови.
Всъщност не трябваше да се връщаме тук, мислеше тя. Къща на юг. Всички — пришълци от Швеция. Там имаше много работа за един свещеник. Доста шведски пастори работеха в… Коста дел Сол. Сети се за Ерик Винтер. Вчера някой спомена, че баща му починал — чу го, когато беше отишла в полицейското управление.
Трамвай издрънча долу по площад «Санкт Сигфрид». Сякаш пробиваше пъртина в снега. Мария може да се е качила на него. Хане се размисли отново за Винтер, за баща му. Неговият баща. Бащата на Мария не бе с тях още когато дъщеря му бе кърмаче. И плодовете на тази ситуация ли жънеше сега? Боже, какъв език използвам, упрекна се тя. Каквото посееш, такова ще пожънеш.
Беше се случило само веднъж. Можеше да се прецени и като злощастна случайност. Нямаше защо да се повтаря. Момичето бе, така или иначе, тийнейджърка. И с правото на своята възраст считаше дома си за потенциален затвор.
Съвсем естествено.
Хайде сега да напиша проповедта за неделя.


Малага си бе все същата. Нищо не се бе случило с града или с морето, откак ги бе видял за последен път.
Самолетът направи завой във въздуха и пред очите му се разстла само небе. Брегът изчезна зад тях. Стюардесите започнаха да бутат количките си по прохода между седалките и пътниците поръчваха какво да пият. Ангела не се чувстваше добре. «Естествено е», бе казала тя. Но не и в самолет.
Той се опита да чете, но не се получи. Отхвърли идеята за алкохол и си взе чаша минерална вода «Рамльоса», както Ангела. Сандвичът така и остана недокоснат.
В северна посока попаднаха в зона с ниско атмосферно налягане и самолетът се олюля на няколко пъти.
— Това помогна — каза Ангела. — Вече съм по-добре.
— Виждам.
— Аз пък виждам брега.
— Какъв бряг?
— Мисля, датския.
След половин час те бяха приканени да пристегнат предпазните си колани и самолетът започна да се снижава. Винтер можеше да види града между облаците, през които минаваха по пътя си. Сградите сивееха, но земята беше бяла.
Снегът бе поне десет сантиметра, ако не и повече, покрай пистите за кацане на аерогара «Ландветер».
Миришеше като в друга страна, когато излязоха от сградата и се отправиха към паркинга. Той усещаше студа през тънкото си палто. Наоколо имаше доста хора, но все пак по-малко, отколкото бе свикнал да вижда в последно време. Така беше винаги при завръщане. И доста шум, но все пак беше по-тихо, отколкото там, откъдето се прибираше.
В колата не говориха много. В асансьора Ангела сякаш понечи да каже нещо, но замълча.
— В събота ли ще пренесем тук последния ти багаж? — попита Винтер.


17

Патрик изчака, докато снегоринът поразчисти малко от натрупалия сняг. Нима толкова бе наваляло? Пак ще ги ругаят. Онези в общината. Когато в Гьотеборг падаше първият сняг, те винаги ставаха обект на нападки, че не са организирали навременното му почистване. Сега машините бяха излезли и обикаляха по улиците, там, където имаше по-малко сняг. Патрик погледна часовника на ръката си и пусна ръкава докрай върху премръзналата си длан. Ръкавиците му бяха някъде вкъщи и сигурно вършеха добра работа на лавицата там, ха-ха.
Той извади Бек от дискмена и пъхна The Boy with the Arab Strap, поемайки по Ашеберъсгатан, докато музиката отмиваше врявата на града. Хубаво му бе. Той понякога носеше със себе си повече дискове, отколкото вестници, но така беше избрал да е, лесно и често ги сменяше. Времето минаваше по-бързо. Шумовете на града сякаш се видоизменяха. Не че бяха толкова много. Първите трамваи. Няколко таксита, които се носеха като безумни. Пияни мъже и жени, които викаха подире им, особено ако бе петък или събота вечер.
И към тях се прибавяха и други — като грохота на снегорините, които стържеха с греблата си асфалта, издавайки ужасен звук, сякаш направо го разтърсваха с вибрации, които проникваха в него, нагоре по краката му и го притискаха.
Извади The Boy и пъхна Гомес. Музиката бе неговият живот. Той беше цяло хилядолетие преди другите. Преди. Хората слушаха Петер. Дори и онези, които познаваше. Или беше познавал. Предишни негови познати. Усети се, че прави гримаса, когато се сети за Петер. Той го предизвикваше. Беше гледал някакво абсолютно тъпо интервю с него по телевизията, което бяха направили две мадами, беше го гледала и Мария, а той забеляза, че на нея й хареса, тогава стана, отиде в стаята си и пусна до максимума Walking into Clarksdale. Това беше яко. И бе с хилядолетие по-напред. Пейдж и Плант скоро щяха да станат шейсетгодишни, но все още бяха пред останалите, които нищо не разбираха и му се смееха, когато ги пускаше. Подобно бе и с Мориси, ама не дотам зле.
Кодът за отваряне на входната врата при домофона не проработи както обикновено. Трябваше да го набере два пъти. На стълбището се бе наслоила миризма на старо и той започна да усеща умора, тъй като имаше да пуска вестници на още толкова много етажи. Точно тук винаги мислеше така. Бе стигнал до третия етаж. И точно тук впрочем през последните дни се позадържаше, задавайки си въпрос. Спря музиката и извади слушалките от ушите си.
Преди няколко дни пак щеше да пусне вестник тук. И отново го споходи същата мисъл. Няколко вестника се бяха струпали накриво и сега не можеше да вкара новия през пощенския процеп. Наложи се малко да ги попритисне и тогава отвътре чу музика. Да слушат траш литургии в пет часа сутринта! Убийствен метъл. Някой седеше там и слушаше метъл, но явно не си четеше вестниците и не разчистваше пощенската си кутия.
На вратата пишеше «Валкер». И нищо повече. Само Валкер. Той сега дори не може да пъхне новия вестник през процепа. Приклекна и видя, че вътре е тъмно, както и преди, но музиката кънтеше. Имаше обаче и нещо друго… нямаше как да не се долови, да се избегне. Миризма, по-лоша от… не можеше да определи, по-лоша отне се сещаше от какво, но тя удряше ноздрите му, и то вече от няколко дни насам, при това не само сутрин. Трябваше да иде и да провери няколко пъти. Дявол го взел, това го интригуваше. Събуждаше любопитството му. Предишния ден с него бе и Мария.
— Усещаш ли?
— Да, пфуй.
— Какво ли е това?
— Нямам представа.
— Знаеш ли какво си мисля, че е.
— Може би.
— Какво по-точно?
— Някой там вътре… сигурно лежи.
— Именно.
— Мъртъв.
— Може и така да е.
— И въпреки това продължава да слуша… онова.
— Хм. Може би нещата са свързани. Слуша го. Не току-тъй му викат death metal.
— Ха-ха!
— Пуснато е май да се повтаря. Или на авто ривърс. Така свири без прекъсване.
— Съседите не са ли пощурели?
— Тук стените и подът са много дебели. Какво ще правим?
— Не знам. Това наистина ли минава за музика?
— Да.
— И му викат музика? Направо е… откачено.
— Само да знаеш колко много има в града, дето слушат такъв боклук.
— Както в този апартамент. Но какво ли е това, дето свирят? Нали всичко знаеш. Дори и за неща, които мразиш.
— Не съм сигурен. Много от тях звучат по подобен начин. Би могло да е…
Един мъж мина покрай тях и те се отместиха от вратата. Той сигурно не знаеше нищо. Хвърли им поглед през рамо и Патрик започна да слиза по стълбата, последван от Мария.
— Идвал си много пъти тук, нали? — попита го тя. — Имам предвид, забелязал си нещо. Трябва да съобщиш за това. Мисля, че си длъжен да го направиш.
Сега отново стоеше пред същата врата и разсъждаваше над онова, което бе казала Мария. Трябваше да сложи вестника на пода пред вратата по същия начин, както го бе направил вчера. А това не беше в реда на нещата. Пак се размисли. Миризмата бе станала като че още по-силна. И сякаш вездесъща, заедно с музиката, която ехтеше през дебелите стени. Наистина, чудно как съседите не са изскочили още навън и не са се развикали като луди.
Той остави вестника на земята, приключи работата си в сградата и после се огледа за някакво име на домоуправител върху таблото долу при вратата.
Излезе на улицата, обгърната в същия мрак, но сега в трамваите пътуваха повече хора. Беше закъснял, но това не бе странно. Омръзна му дискменът, пъхна го в джоба си и продължи надолу към площад «Васа». Влезе през вратата, при която той и Мария бяха стояли и гледали преди, там, където беше влязла онази, дето живееше с криминалиста. Значи и той живееше там. Не трябваше ли той да го знае, дето разнасяше вестници през цялата дъъълга седмица? Беше го казал на Мария или й го бе припомнил.
Къщата бе също тъй голяма и черна като другата. Ехото вътре отекваше по същия начин, асансьорите проскърцваха, когато се изкачваха нагоре.
Разговорът се прехвърли от приемателния пункт в полицейския участък в Луренсберг, а оттам — на полицейския асистент, който приемаше обаждания, после по-нататък — на най-близкото полицейско ръководство. Той го изслуша, зададе някой и друг въпрос, записа си случая.
Беше петък вечер. След половин час, в осем, участъкът щеше да бъде затворен за гражданството.
Шефът на списъците погледна своя списък и отиде при полицейския асистент, който разговаряше с жена, влязла от улицата. Шефът изчака. Жената си тръгна с формуляр в ръка. Беше я виждал там и преди. Навън чакаше куче, вързано за дявол знае какво. То се разлая приветствено, когато тя отвори вратата. Той се обърна към младия колега:
— Кажи на Морелиус, когато се върне от… И на Бартрам впрочем. Изпрати ги там направо.
Подир четвърт час двамата седяха в колата и се носеха в западна посока към Ашеберъсгатан. Домоуправителят ги чакаше на прага на входната врата. Възрастен човек, посивял. Последна година и ето ти сега това.
— На третия етаж — каза им. — Асансьорът е за съжаление развален. Извиках тех…
— Ти ли се обади в полицията? — прекъсна го Морелиус.
— Ами аз… не… да…
— Какво значи това?
— Мислех по-рано да… струваше ми се, че има нещо… странно… и после се обадих, за да съобщя. — Той дишаше учестено. — Ето, пристигнахме.
— Да, да. — Морелиус видя вестниците на пода, друг стърчеше от процепа. — Звъни ли им?
— Да… всъщност няколко пъти през последните дни. — Той направи жест към вратата. — Никой обаче не отвори.
— Кой живее тук? — Морелиус погледна табелката на вратата. — Валкер. Някой самотник? Неженен?
— Двойка… така поне мисля. То човек не може да знае… Но поне съм виждал двамина. Мъж и жена.
Морелиус натисна звънеца и чу как звукът му се връща като един вид ехо вътре в апартамента. Позвъни отново, ала никой не отвори. Погледна към Бартрам, но той не каза нищо. Наведе се и повдигна капака на процепа.
— Пфуй, каква гадост!
— И аз го усетих — рече домоуправителят.
— Какво е това? — попита Бартрам.
— Сам подуши — каза Морелиус и се отмести.
— Само кажи какво е — настояваше Бартрам.
— Не се поддава на описание. — Морелиус отново погледна домоуправителя.
— Нямам представа — отрони възрастният човек.
— Отвътре се чуват някакви звуци. То какво е?
— И за това нямам представа. Но се разнасят отдавна.
— Отдавна?
— Очевидно. Поне според вестникарчето. Пък и аз съм ги чувал, когато идвах тук, и се чудех… Но нали човек не иска да се бърка.
— Отвори вратата — нареди Морелиус.
— Няма ли да изчакаме? — попита Бартрам.
— Какво именно? — Морелиус пак погледна към домоуправителя. — Хайде, отваряй!
После погледна и вратата. Сега точно не усещаше нищо. Врата като врата. Хора като всички останали. Светлината на стълбището беше ярка. Това не го безпокоеше.
Домоуправителят измъкна връзка ключове, прерови я с пръсти и измъкна оттам един, пъхна го в ключалката и завъртя.


Винтер намачка сарделите, разбърка ги със зехтин и чесън, когато телефонът проби дори баса на Чарли Хейдън.
— Ще се обадя — извика му Ангела и изтича през вестибюла в хола.
Върна се в кухнята.
— За тебе е. Ще затворя онзи в хола.
Той вдигна слушалката на телефона, който стоеше на един от кухненските плотове.
Пред сградата стояха две коли. Винтер, естествено, ги видя веднага след като излезе от входната врата. На стотина метра от нея.
Неголямо разстояние до службата. Неголямо разстояние до престъплението. Такова обстоятелство можеше да се прецени със смесени чувства. Той потърка брадичката си и усети мириса на чесън и сардела. Сякаш престъпността се бе намърдала в неговия квартал, в дома му.
Млад полицай, когото не познаваше, стоеше долу на стълбата. Коли спряха рязко зад него, когато влезе във входа, а той знаеше, че скоро там вътре щяха да се съберат доста хора. Също и навън.
Добре дошъл у дома, господин комисар.
Изкачи се на третия етаж.
— Здравей, Винтер.
— А, ти ли си тук, Бартрам? Не сме се виждали от известно време.
— Получихме сигнала.
— Кой е този тук? — Винтер кимна с глава в посока към възрастния мъж, подпрян на стената.
— Домоуправителят.
— Не изглежда добре. Нека го закарат в управлението, там ще поговоря с него по-късно.
— Окей.
— А вътре кой е?
— Симон. Симон Морелиус. Ние сме… първите. И сега дойде ти.
Винтер влезе през отворената врата. Наложи се да прескочи купчина пощенски пратки и вестници. Антрето беше тъмно, продълговато и тясно, не по-различно от неговото собствено. Никъде не светеше електрическа лампа. Той знаеше, че тези двама полицаи са достатъчно опитни, за да пипат стени и контакти.
Вонята беше силна, но той се бе постарал да се подготви за нея и това помогна. Вдиша я за няколко секунди, после извади от джоба си носна кърпа, която притисна към носа и устата си.
Музиката ехтеше из цялото помещение. Не можеше да каже точно откъде идва. Не беше кой знае колко мощна, но все пак доста силна.
Сякаш идваше от някакъв друг свят. Изобщо не беше чувал такава досега. Аз наистина водя един защитен живот, помисли си.
Китарите сякаш мелеха между воденични камъни, басовете, барабаните не им отстъпваха… Винтер направи асоциация с бетонобъркачка. Внезапно — глас, едва ли човешки, съскащо висок дискант. Никакви доловими думи. Барабанистът сякаш бе получил епилептичен припадък.
Когато стоеше неподвижно и слушаше, музиката звучеше така, като че гърмеше от стая точно пред него. Имаше отворена врата в отвъдния по-къс край на антрето. Светлината от улицата влизаше през големите прозорци. В отвора на вратата се виждаше фигура, откроена на фона на по-светлата стая отзад, фигурата не помръдваше, не продумваше. Винтер можеше да види контурите на полицай, униформата, оръжието.
Сякаш не го чуваше, макар че би могъл въпреки музиката.
Отдавна не се бе срещал със Симон. Беше по-млад от него, но не много.
Музиката замлъкна и Винтер пристъпи по-близо към стаята. Силуетът помръдна и отново се обърна натам, безмълвно. Музиката продължи, внезапно по-силно, по-интензивно. Сякаш се усилваше все повече с всяка крачка на Винтер. Щом стигна до вратата, смътната фигура се отдръпна, превръщайки се в униформен мъж. Винтер кимна. Сега усещаше вонята и през кърпата и прекрачи прага на стаята.
Певецът вече не съскаше, а крещеше колкото му глас държеше. Музикалната уредба беше вляво и припламваше в червено и жълто. До нея имаше диван, а на дивана седяха двама, които очевидно бяха съвсем голи. Телата им проблясваха на светлината, набраздени от сенки и отблясъци, и от нещо друго, което Винтер разбра какво е.
Лицата им бяха обърнати към вратата, към полицаите, застанали там, като че ли ги разглеждаха. Винтер внезапно бе обзет от прилив на срам, сякаш изневиделица му бе призляло.
Винаги все същото. Той упражняваше… насилие над тези хора сега, които бяха съвсем беззащитни.
Пристъпи към тях. Около шиите им имаше тъмна окръжност, сякаш бодлива лента, а след още една крачка видя лицата им и неразположението, което го бе обзело, стана внезапно нещо повече от смътно усещане, той ги загърби и тръгна към вратата.
— Нещо е написано и на стената — обади се полицаят и посочи вдясно към отдалечения край на стаята.


18

Помещението бързо се изпълни с хора. Винтер бе седял сам в своята стая около десет минути, загледан в снеговалежа през прозореца. Някой му беше оставил цветя, без картичка. Когато стана, за да отиде на заседанието, на вратата се почука и при него влезе Рингмар. Беше си ходил у дома, за да вземе пеницилинови хапчета против фарингита. Имаше нездрав вид, когато се появи в апартамента. Хвърли поглед на жертвите, разтърси се от пристъп на кашлица и се върна обратно във вестибюла.
— Би трябвало да си в леглото — каза му Винтер.
— Да.
— Имаш ли температура?
— Да.
— Я си отивай вкъщи.
— След оперативката.
— Не можем да рискуваме да заразим всички тук, Бертил. Аз самият просто не желая да си тук.
— Ерик…
— Щом толкова искаш да работиш, вземи със себе си снимки, всякакъв друг материал, какъвто искаш, и разсъждавай по случая в леглото, ако изобщо ти се удаде с такава инфекция.
— Добре, добре.
Рингмар направи няколко крачки навътре в стаята.
— Ама и ти се завърна у дома по най-подходящия начин. — Погледна към Винтер, който обикаляше писалището. — Проклета работа.
Отидоха на оперативката. Винтер я започна, обобщи какво се знае по случая. Снимките минаваха от ръка на ръка.
Не е много загорял от слънцето, помисли си Анета Джанали. Та нали и не затова бе ходил в Испания.
Фредрик Халдерш слушаше Винтер. Разглеждаше снимките, които държеше в ръка. Как ще се оправим с това? Какво ще кажем?
— Какво ще кажем за това? — обади се той, вдигайки една от снимките в ръката си. — И колко можем да… говорим?
— Какво? — не го разбра Сара Хеландер, седнала на два стола разстояние от Халдерш.
— Какво се е случило с тях? — уточни Халдерш.
— Колко можем да информираме за това как изглеждат.
— Имаме двама души, мъж и жена, убити в своя дом, и това е, което ще твърдим — каза Винтер. — Няма никакво друго основание да се впускаме в повече подробности.
— А ще го има ли изобщо? — попита Анета Джанали, на чийто въпрос Винтер не отговори.
— Кристиан и Луиз Валкер — подхвана Винтер.
— Женени от четири години. Той на четирийсет и две, тя на трийсет и седем години. Деца нямат. Кристиан Валкер е работил като продавач на компютри… на хардуер… а Луиз Валкер е била фризьорка на непълен работен ден. — Той погледна материалите, които държеше в ръцете си. — Живели са в апартамента на Ашеберъсгатан от две години и половина, приблизително. Като наематели. Плащали са висок наем.
Може и да сме се срещали тук на площад «Васа» — помисли си той, — например в магазина за хранителни стоки «Богьо», на улицата, вероятно и в гаража. Гаражът се простира на стотици метри под къщата. Трябва да проверим дали са имали място за паркиране на колата си там.
— По-рано са живели в Лунден, в двустаен апартамент, взет на втора ръка — продължи той на висок глас. — Преди това Кристиан е бил сам в квартира в Шелторп. Луиз е дошла в Гьотеборг преди седемнайсет години от Кунгсбака и започнала работа във фризьорски салон на улица «Мьолндалсвеген». Тогава живеела в Ранеберген, сама. Никой от тях не е бил женен преди. Или осъждан, между другото. Поне не тук, в тази страна. Ще проверим в Интерпол как стои въпросът. Нямат, доколкото е известно, роднини в Гьотеборг. Кристиан Валкер е израснал във Вестерос. Луиз в Кунгсбака.
— Дошла е в града, за да потърси щастие — прошепна Халдерш на Анета Джанали, която седеше близо до него.
— Тихо, Фредрик — сгълча го тя.
Винтер даде знак на един от полицейските асистенти, застанал до прожекционния апарат за диапозитиви. Загасиха лампата в помещението. Навън бе достатъчно тъмно, за да е нужно да придърпват и завесите.
— Виждате раните по телата. Тук и тук. Там. Всеки от нанесените им удари е бил достатъчен, за да ги умъртви. Силата им е била голяма.
— С назъбено острие — обади се Халдерш.
— Не се знае със сигурност — възрази Рингмар с удебелен глас.
— Направо ги е кълцал — настоя Халдерш. — С адска сила.
Сара Хеландер притвори за миг очи. Не беше виждала досега нещо подобно. Зад себе си чу познати звуци и някой скочи от мястото си, излезе на бегом от стаята.
Винтер помоли асистента да изключи прожекционния апарат и запали лампата. Шест реда столове отзад бяха преместени от мястото, където младият криминалист бе повърнал. Там, отпред, където стоеше Винтер, не се усещаше никаква миризма.
Застанал встрани, Рингмар видя как телата проблясват на диапозитивите. Помисли си за някой, който крадешком влиза в порнографско кино и гледа, без да е в състояние да спре прожекцията. Като насила. Тела, които правят определени движения, но това тук бе по-лошо. Тези тела нямаха никаква защита. Бяха изложени пред всички. Огледът им бе непристойно деяние.
Убиецът е знаел, че ние ще стоим тук и ще гледаме произведението му на екран, мислеше Рингмар, когато мирисът от повръщано стигна до неговия ъгъл. Всичко е… режисирано. Това е някакво послание.
По разпореждане на Винтер на екрана просветна още една фотография. Същата сцена, но заснета под друг ъгъл и по-отблизо. Винтер пристъпи към екрана, вдигна ръка към телата, но на Рингмар се стори, че го прави с известно колебание. Мисли като мен. Той също изпитва срам.
Винтер каза нещо, но Рингмар не го чу. В ушите му сякаш бе натъпкан памук, сякаш инфекцията се бе влошила, докато стоеше вътре. Отново стана тъмно и после запалиха лампите на тавана.
— Ето и какво се чуваше, когато влязохме в стаята там. — Винтер пусна магнетофона, музиката екна в помещението, по-високо, отколкото той допускаше, и затова понамали звука. Тя обаче се усилваше като че от само себе си, когато започна песента. Песен ли, помисли си Винтер. Това е нещо ново за мен.
Криминалистите слушаха и се споглеждаха. Един бегло се усмихна, друг за миг притисна ушите си с длани. Винтер не виждаше някой да разпознава изпълнението, никой от по-младите не вдигаше ръка. Той изключи магнетофона.
— Мръсни дяволи! — процеди Халдерш.
— Това ли бе пуснато? — попита Анета Джанали.
— Да. Според домоуправителя тази музика е гърмяла от жилището им в продължение на доста дни.
— Именно тази ли? — попита Мьолерщрьом, регистраторът.
— Той твърди, че не е познавач — сухо поясни Винтер, — но горе-долу така е звучала.
— И какво, по дяволите, е това? — недоумяваше Халдерш.
— Нямам представа — призна Винтер. — Затова ви пуснах тук… тази музика. Има ли някой, който би могъл да каже каква е?
Никой не се обади. Подир няколко секунди Винтер видя вдигната ръка. Беше един от младоците. Сетер. Юхан Сетер.
— Е, Юхан?
— Ъъъъ… искаш да разбереш кои са изпълнителите? Каква група свири?
— Искам просто да разбера какво е това. Ако някой може да каже нещо за групата, то ще е бинго. Но, хм… мен тук хич ме няма.
— Даа… някакъв вид траш метъл — каза Сетер.
— Не съм много по тази част, но това несъмнено е метъл. Death metal, бих казал дори. Или black metal.
— Death metal? — Винтер погледна Сетер, който не изглеждаше уверен. — Death metal? Мъртвешки метъл?
Внезапно някой от събралите се прихна.
— Супер пасващо име — отбеляза Халдерш.
— Какво, по дяволите, е death metal? — попита Рингмар.
— Нали току-що го чу — каза Халдерш. — Чудна мелодийка.
— Я замълчи, Фредерик — отрони Анета Джанали.
— Много е популярен — поясни Сетер. — Ъъъъ… по-популярен, отколкото може да се допусне.
— Популярен сред кои? — попита Халдерш. — Партията «Швеция»? Народната партия?
— За семейство Валкер може би? — допълни Мьолерщрьом.
— Не знаем. — Винтер погледна към Халдерш.
— Още не сме успели да прегледаме сбирката от дискове в апартамента на жертвите.
— Плоча ли бе пусната? — поинтересува се Сара Хеландер.
— Не, аудиокасета без никакви надписи. BASF хрома екстра. Деветдесетминутна.
— Пръстови отпечатъци?
— Техническият екип сега ги снема. Ние прехвърлихме това, което чухте, на друга лента.
— Много ли касети са имали? — заинтересува се Халдерш.
— Май изобщо никакви — отвърна Винтер. — Поне не намерихме други там.
— Къде е Беръенхем? — попита Халдерш. — Ларш има слабост към много странни идиотщини и ги слуша.
— В болнични е — поясни Рингмар.
— Ами изпратете му тази гадост у дома да я прослуша.
— Добре — каза Рингмар.
— Това може и да е някакъв знак, послание — допусна Анета Джанали. — Съобщение за нас. Или изпреварвам нещата сега?
— Може и така да е — съгласи се Винтер. — Във всеки случай убиецът е оставил касетата да свири. Беше на авто ривърс.
— И колко дълго? — попита един от младоците.
— Как, по дяволите, можем да определим? — каза Халдерш. — Ако го знаехме, случаят, кажи-речи, би бил разплетен.
— Значи тази музика е чувал домоуправителят? — попита Сара Хеландер.
— Не знаем с точност — поясни Винтер. — Но разбирам какво имаш предвид. Ако го накараме да си спомни приблизително откога е започнал да я чува за пръв път, може би ще стигнем до нещо.
— Откога са мъртви? — попита Анета Джанали. — Имаме ли данни от аутопсията?
— Вероятно от около четиринайсет дни — каза Винтер. — Може и от по-малко.
— Уф, мамка му! — процеди Халдерш.
— Лентата в изправност ли е? — попита Мьолерщрьом. — Възможно ли е да издържи да свири на рипийт цели четиринайсет дни?
— Очевидно — отвърна Винтер.
— Казва му се авто ривърс — поясни Халдерш и хвърли поглед на Мьолерщрьом. — Лентата се обръща, когато музиката стигне до края, и започва да свири отново. Така се върти ли, върти, докато не спре токът. Или докато лентата не се повреди.
— Но има и друго обяснение.
Рингмар кимна от мястото си до Винтер.
— Какво именно? — попита Сетер.
— Високопоставени лица са се промъкнали обратно в жилището около седмица след убийството и са пуснали малко музика за повишаване на настроението — обади се Халдерш и някой се изсмя на шегата му.
— Е, какво ще правим с това тук? — попита Сара Хеландер.
— Имаше предложение Беръенхем да прослуша касетата и аз го приемам — заяви Винтер. — Но трябва да проверим кои още могат да ни окажат съдействие. Магазини за касети и дискове, за нови и стари плочи. Поп групи, които свирят в града ни. Щом е толкова популярна, тази музика все ще бъде разпозната от някого. Звукозаписни компании. Свържете се с пишещите за рок музика по вестниците и списанията, в радиото и телевизията. — Той обгърна с поглед помещението. — Юхан, това ще е твоя задача. Ще ти се окаже помощ. Вземи касетата, иди в дома на Ларш и после ще се чуем отново.
Сетер кимна.
— Има още нещо — продължи Винтер и направи отново знак на младия полицай. На екрана заблещука друга картина. Показваше стената в стаята, където бяха жертвите. На нея имаше нещо. Всички можеха да го прочетат, буквите бяха половин метър високи и изпълваха голяма част от повърхността й: W ALL
— Значи това беше там, когато влезе? — попита Анета Джанали.
— Да — отговори Винтер. — Ще трябва да разберем откога.
— Откакто и тези двамата са седнали на дивана — каза Халдерш.
Винтер не отговори.
— Това е съобщение — повтори Анета Джанали. — Не е толкова трудно да се предположи.
— С червена боя ли е нанесен? — попита Халдерш.
— Не — отговори Винтер.
— WALL — повтори Рингмар. — Стена. Дали пък убиецът не иска да ни каже, че е драскал по стена?
— Ако е убиецът — каза Винтер. — Но това не е една дума. Просто не знам. W е вписано в кръг. Какво ли ще рече? Разстояние между W и ALL.
— Всичко — допусна Рингмар. — Всички. Това би могло да означава всички. Взел е всички.
— Всичките двама?
— И онези, които ще ги последват.
— Стига, Бертил! Хайде, иди си у дома и се пъхни в кревата.
— Всички ли трябва да си вземат болнични? Всички?
— Ларш ще се върне утре.
— Ти разговаря ли с него?
— Преди половин час.
— Сетер бил ли е при него с касетата?
— Да, но не било по вкуса и познанията на Ларш, каза той.
— Окей, това е едно известие за всички нас тук, заедно с касетата. Нещо иска да ни каже.
— Че иска да го заловим? — подметна Винтер.
— Или че възнамерява да си поиграе с нас.
— Нужно му е било все пак някакво време да пише… да се подготви. Да нагласи… цвета. Ходел е напред-назад…
— Използвал е четка.
— Да.
— Носел я е със себе си?
— Говориш за него непрекъснато като за мъж.
— Да не би да мислиш, че е жена?
— Не.
— Въпросът е дали е носел четката със себе си.
— Това е един от въпросите — отговори Винтер. — Другият е къде е отишъл после.
— Мразя такива неща — каза Рингмар. — Загадки.
— Нали все със загадки се занимаваме?
— Със загадки в загадките, да. Мразя това. Чувствам се унизен, обиден. Ядосан. Толкова ядосан, че май болестта ми минава.


Винтер беше сам в апартамента на Ашеберъсгатан. Върна се там.
Смрадта още не бе напуснала помещението. Картините, които си спомняше от сутринта, онова, което бе видял най-напред тук, после снимките. Видях ги на живо, мислеше той. Видях смъртта на живо и чух саундтрака. Какво ми идва наум? Саундтракът?
Диванът сега беше празен, оцапан. Ревът от аудиокасетата сякаш още ечеше между стените. На едната от тях текстът проблясваше на светлината от прозореца. Когато Винтер на идване прекоси улицата, облаците се бяха разпръснали и сега през стъклата вътре проникваше по-силна светлина, а разкривените букви изглеждаха по-плътни, по-агресивни. Винтер се вгледа в кръга около W. Какво ли означаваше?
Как могат да се тълкуват различните степени на лудост?
И толкова ли е просто?
Или е ненормално деяние на инак здрав човек?
Досега съм виждал само едно нещо, което се доближава до това тук. Мислех си, че ще ми бъде спестено да си го припомня.
Представи си момчетата, сами на своите столове. Преди три години ли беше?
И ето пак. Продължава.
Някъде изшумя тръба. Този звук му беше познат. Тази сграда бе като онази, в която живееше. Също така от камък върху камък, каменен блок, построен в по-стари времена. Все едно че беше у дома си. Внезапно се сети за Ангела.
За Ангела и за нейния корем, вече станал част от него самия. Нали така беше?
Дори разположението на стаите в този апартамент бе досущ като в неговия. Не беше разсъждавал по това, когато влезе тук в началото на вчерашния ден, мислите му бяха заети с друго. Сега обаче го забеляза. Стаите започваха от вестибюла и кухнята, големият хол, където седеше в момента, вътрешната спалня и още една стая. Тоалетна и отделно от нея — баня.
Техническият екип извършваше своята работа с всички подробности, но в този момент той искаше да е сам. Момчета, я идете да пийнете някъде по кафе за половин час.
Навсякъде бяха разпръснати дрехи. Започваха от кухнята и свършваха при дивана. Кога ли е започнало разсъбличането? Още в кухнята?
Защо? Или дрехите са били захвърлени там по-късно? Трябва да може да се установи. Има ли някакъв определен замисъл? Още едно проклето послание? Още една загадка? Той се размисли за Рингмар, който така бързо беше оздравял.
Кръв имаше само в хола. Нямаше и следа от нея в антрето или в кухнята. Не беше останала май и в телата. На Кристиан и Луиз Валкер. Очите й бяха във всеки случай затворени.
Бяха седели в кухнята. Винтер не знаеше, но беше сигурен, че засъхналата утайка от вино в чашите и тази в бутилката бяха от тогава. Той смътно позна етикета — от лавиците зад чашите в «Системата» на «Авеню». Една от по-евтините испански марки.


19

Ангела се прибра късно и завари апартамента потънал в мрак. Тя запали лампата в антрето, свали си палтото и ботушите. Откъм хола чуваше музика. Китари. Силна песен, почти като вик.
— Ей!
Не получи отговор и пак извика.
— Тук съм!
Влезе в голямата стая и видя Винтер на фотьойла, тапициран с кожа, край прозореца. Помещението бе обгърнато в мрак. Той се очертаваше само като контури.
— Седиш на тъмно?
— Хубаво ми е така.
Китарите зазвучаха по-интензивно, по-бързо. Песента отекваше като вик.
— За… баща си ли мислиш?
— И за него.
— Музиката помага ли?
— Не знам. Може би. Купих тази плоча от един магазин в Марбея.
— Особена е… — Тя се заслуша в певеца, чийто глас сега напълно заглушаваше акустичните китари. — Явно във фламенкото има много болка.
— Сърце и болка. Ромеро. Казва се Рафаел Ромеро. Стар човек е.
— Усеща се, че е водил бурен живот.
Винтер стана, мина през стаята и я прегърна.
Погали я по лицето, целуна я по връхчето на носа и по устата.
— Как мина денят ти?
— Не ми беше толкова лошо. В началото ми ставаше по-зле.
— Добре.
— Иначе мина в обичайното тичане между пациентите и стаите. Моля за извинение, когато закъснявам при пациентите, но май само аз го правя. — Тя го поглади по ръката. — А ти? Службата?
— Имаме си двойно убийство — каза той и отиде при музикалната уредба, за да намали звука. — Но не ме карай да ти разказвам подробности.
— Дори не ми минава такава мисъл.
Телефонът, поставен върху масичка край креслото, иззвъня. Винтер погледна машинално към часовника. Единайсет и четвърт. Направи две крачки вляво и вдигна слушалката.
— Тук Винтер. — Никой не отговори. — Ало? — Чуваше шума през проводниците. Даде знак на Ангела да изключи музикалната уредба. — Ало? Кой е?
Далечни гласове прелетяха през пространството. Стори му се, че някой говори на испански. В слушалката изпука и внезапно се чу нормалният тон за връзка. Винтер държеше слушалката в ръка, гледаше я и после я постави на мястото й.
— Кой беше?
— Никой — отговори Винтер. — Никой, който да иска да се представи. — Той погледна към Ангела, която още стоеше до уредбата. — Ти не ми ли беше казала, че някой преди се е обаждал и само е мълчал?
— Пак ли мълча?
Винтер направи жест с ръце.
— Той е бил — заяви тя. — Какво, по дяволите, означава това?
— Седни. — Той придърпа другия фотьойл към прозореца. Запали лампата на писалището. Стана по-добре. — Седни тук, Ангела.
— Човек направо да се стресне — каза тя и седна. — Не може ли да се проследи кой е?
— Не е толкова лесно, както сигурно мнозина смятат. В девет от десет случая хора обикновено звънят по погрешка и после се стесняват да го признаят. Или направо се шокират, когато отговори непознат глас. Щом изненадата премине, те затварят.
— Значи си свикнал да ти звънят така?
— Сегиз-тогиз става.
— И искаш да ми внушиш, че това няма нищо общо с… твоята работа?
— Какво искаш да кажеш?
— Сблъскваш се с какви ли не типове. Те може би искат да те сплашат. Да отмъстят.
— Преувеличаваш.
— Не може ли и да е така?
— Не знам, Ангела. Някой и друг път се случва да звъннат такива, но как мога да знам, щом съответният човек не си казва името.
Тя го погледна недоверчиво.
— Като се поразмисля, стигам до извода, че преместването тук бе грешка — каза.
— Хайде, пак започваш. Мисля, че всички абонати имат и са имали подобни обаждания.
— Не и аз. И не аз съм довела тук Мистър Крийп, ако случайно си си го помислил.
— Мистър Крийп?
— Оня, дето се обажда.
— Не, не.
— Що за къща на призраците обитаваш, Ерик?
— Тя си помисли за съседите, видя пред очите си стълбищната площадка. Ужасната светлина, когато излизаше от асансьора. Точно тази вечер я бе обзело едно моментно желание да се промъкне до вратата на госпожа Малмер и да се вслуша през нея. Почти се усмихна на това хрумване. Дали не се дължеше на бременността? Анонимни разговори. Нощните литургии на госпожа Малмер. Сега се усмихваше. Забеляза, че и Ерик видя това. Чувстваше се глупаво, напрегнато. Някой звъннал по погрешка. Голяма работа. И все пак.
Винтер продължаваше да седи във фотьойла. Долната част на лицето му бе осветена от лампата на писалището. Брадичката му тъмнееше от наболата през деня брада. Не се беше преоблякъл след прибирането си у дома, само бе свалил сакото и вратовръзката. Ризата, марка «Харви & Хъдзън», беше разкопчана на шията, дискретното й райе се губеше в полумрака.
Тя изпитваше някакво… съжаление към него, към участта му. Знаеше, че се бори със спомените си, с провалената връзка с баща си. Опитваше се да се справи с това, като не го споделя, но едва ли беше добра тактика. Трябваше да се изприказва пред някого, може би веднъж или дваж. Забеляза, че брадичката му е клюмнала леко, сякаш бе задрямал във фотьойла, когато музиката секна.
Той е интелигентен, той разбира. Но оттам нататък крачката към истинското разбиране е твърде голяма. Да се завърнеш към своите спомени. Нищо обаче не става по-добро, ако го премълчаваш. Или ако се хвърлиш презглава в някой нов… ужасен случай. За момента може да ти предостави някаква странна форма на утеха, но само за момента.
— Виждам, че ме изучаваш — каза той и вдигна брадичка така, че почти цялото му лице се засенчи.
— Мислех, че спиш.
— Почивам си. Сега съм си отдъхнал и готов за още осемнайсет часа работа.
— Но нали трябва и да хапнеш.
— Посред нощ е.
— Нощно похапване. Тази вечер яде ли нещо изобщо?
— Кафе. Сандвич със сирене.
— Ще ти направя парижки сандвич, но с шунка вместо с кайма.
— Парижки сандвич! Има ли го още? Съществува ли това понятие в речниците? Не сам ял такова нещо от трийсет години.
— Значи ти е време. Това е един от моите нощни специалитети.
— Значи все още има неща, които не знам за тебе, Ангела. — Той се измъкна от фотьойла, падна на колене пред нея и положи глава в скута й. Тя го поглади по главата, но пръстите й не се задържаха в късо подстриганата му коса. — Тъмни нощни тайни — продължи той, — да. Да! Дръзвам да опитам този… този парижки сандвич.
Докато ядяха, той избягваше да мисли за баща си и за последните дни в Марбея. Почти му се удаде, но за половин секунда зърна Алисия пред себе си, масата в «Алтамирано», нейната изненада, може би радост, когато той се появи онази вечер, приятелката й стана и успя да му намери един свободен стол, на който да седне. Бяха им сервирали храна. Бяха я чакали. Прекалено дълго, както бе казала Алисия, поглеждайки го, като че ли той щеше да отговори на някакъв въпрос, който не я бе чул да му задава. Беше пил вино и черните балкони от ковано желязо от другата страна на малкия площад бяха станали по-близки, сякаш бугенвилията ги бе пренесла по-насам и по-ниско. Усети, че на челото му избива пот.
— Какво ще кажеш?
Ангела го гледаше, кимайки към чинията му.
— Превъзходно — каза и отряза късче от хляба, яйцето и шунката.
— Нали?
— И в същото време толкова просто.
— Както сам казваш, превъзходно.
— Пък и бързо става. Не е много след полунощ. — Той тъкмо погледна ръчния си часовник, когато телефонът иззвъня.


Патрик и Мария съзерцаваха бялата улица през прозореца на кафенето. Не беше съвсем обичайно снегът да се задържа във вътрешността на града, когато, така или иначе, е навалял. Патрик само чакаше идиотите да отрупат улиците и прозорците с коледен кич. Един вид Merry Christmas през ноември. Защо да чакат още? Защо да не се празнува Коледа на 24 ноември? Защо не? Дядо Мраз е дошъл по-рано в града.
— Като си представиш, че се е случило буквално зад ъгъла — каза Мария и отпи от какаото си. Цигарата й димеше в пепелника. Трийсет милиона цигари димяха от пепелниците вътре и когато си тръгваше, дрехите му миришеха на тютюн чак до мозъка. Това не му харесваше.
Няма защо да пушиш само защото другите го правят.
— Не толкова — каза той. — Но по принцип да, съвсем наблизо.
— И ти го откри?
— Домоуправителят също го беше забелязал.
— Тогава защо нищо не е предприел? — попита тя и всмука дим от цигарата. — Защо не е съобщил в полицията веднага?
— Откъде да знам. Старчок някакъв. Старчоците са плашливи.
Тя се засмя, остави цигарата и пак отпи от какаото. Каква комбина. Ако пиеше еспресо, можеше да я разбере, но цигара и какао. Самият той пиеше еспресо. Двойно еспресо. Страшен вкус имаше. Само дето количеството беше нищожно.
— И какво мислиш са видели, щом са влезли? — разпитваше го тя.
— Нямам никаква представа.
— Трябва да е било нещо ужасно.
— Умрели мъж и жена. Съпрузи — каза той. — От това има само още нещо по-ужасно.
— Какво е то?
— Живи съпрузи.
Тя се поухили, но видя, че той изобщо не се усмихна. Явно не беше шега. Знаеше през какво е минал и как я караше сега. Протегна ръка към неговата, докосна цигарата с другата си ръка и я опари.
— Ох!
— Така е, когато се бъзикаш с подобни гадости.
Тя си поглади пръста и му подуха.
— Боли.
— Време е да спреш пушенето.
— Едва-що съм започнала.
— Според мен са видели нещо, което е по-ужасно и от Уес Крейвън — каза той.
— От какво?
— От Халоуин. Мисля, че вътре в апартамента са заварили истински Халоуин или нещо подобно.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, Майе… Този път се порових във вестниците. От интерес към случая де. Защото полицията ще пусне поне малко нещо за това, което са намерили там. За случилото се. Слушаш ли ме, Майе?
— Не.
— Но не намерих нищо. За онова, което е станало. Как е станало. Сигурно го прикриват.
— Добро утро, както се казва. За какво изобщо знаем нещо повече?
— Не четеш ли редовно вестници?
— Чета телевизионната програма. «Авеню».
— Не разбираш ли за какво говоря?
— Искаш да кажеш, че те… нарочно потулват неща, защото вътре е станало нещо ужасно?
— Да, така ми се струва. Колкото по-малко, толкова повече. — Той изпи последната капка студено еспресо и направи гримаса. — The less is more.
— Ама че нахалство.
— Какво?
— Нахално твърдение. Less is more. По-малкото е повече.
— Има и още нещо.
— Е?
— Може би знам що за метъл е бил пуснат на касета вътре.


Отзад се бяха наредили три коли и Морелиус видя как волвото минава на червено. Стъклото му е било явно замърсено, иначе това не би станало. Водачите би следвало да се грижат по-добре за външния вид на колите си.
— Ще го пипнем под моста — каза Бартрам.
Подкараха покрай автомобилите, спрели на червената светлина на светофара, и застигнаха волвото при бензиностанцията на «Шел». Водачът ги изчака, когато двамата застанаха до колата му, всеки от съответната й страна. Той беше сам в колата и спусна замъгленото стъкло на прозорчето откъм своето място, когато Морелиус се приближи до него. Беше мъж на неговата възраст.
— Мога ли да видя книжката ти? — попита Морелиус.
Мъжът извади портфейла от задния си джоб и измъкна книжката измежду доста други пластмасови карти. Беше облечен в дебел пуловер и по-тънко сако. Очила, заресана назад коса. Изглеждаше нервен, но обратното би било странно. Морелиус не усети никакъв лъх на алкохол.
— Малко бързо премина ей там?
— Знам.
— На червено се спира.
— Знам, знам. Но мислех, че ще успея да мина на жълто. — Той погледна Морелиус. — Обикновено успявам.
— Зависи — каза Морелиус. — Много ли бързаш?
— Закъснявам за детския дом. Много съм закъснял дори. Че оттам ми се и обадиха. — Той отново погледна Морелиус, но не умолително. — Обадиха ми се — повтори.
На Морелиус се стори, че Бартрам едва се сдържа да не прихне.
— Не лъжа — продължи мъжът. — Детският дом се намира във Френторп — уточни той, сякаш за по-голяма убедителност. — Мога да се обадя. — И кимна към мобилния телефон, прикрепен със самозалепваща се лента над арматурното табло.
— Няма нужда — каза Морелиус и му върна книжката. — Но повече не минавай на червено.
Мъжът си взе книжката и я погледна тъй, сякаш за секунда можеше да се превърне в заповед за арест.
— Амиии… нищо ли няма да последва?
— Какво нищо?
— Ами глоба, акт или нещо от този род.
— Да не би да искаш?
— Е… не, но…
— Карай по-внимателно отсега нататък — предупреди го Морелиус и тръгна към радиоколата. Бартрам вече седеше вътре. Морелиус чу как водачът запали и потегли.
— Извади късмет, че не попадна на катаджии — отбеляза Бартрам.
— Те имат да мислят за своите си статистики.
Ние трябва да се нагърбваме с всичко всъщност, каза си Морелиус. Пазителите на обществения ред бяха пенкелерите на полицията — наркотици, движение по улиците и пътищата, обири, насилие. Пенкелери. Двойни убийства.
— Минаваш по улицата и виждаш оня негодник да си върви насам-натам, след като е обрал онази жена и й е счупил брадичката, та се е наложило три години да лежи по болници, докато той е получил един месец затвор заради това, което е извършил. Да глобим ли тогава с цели хиляда и двеста крони някого, който бърза за детския дом?
— Поне днес не — каза Морелиус.
— Пуснах на свобода един джебчия.
— Какво?
— Позволих си да освободя един джебчия, без да пиша рапорт за това — призна Бартрам. — И то съвсем наскоро.
— Аха.
— Не бива да се правим на дяволски важни. Да демонстрираме сила.
По радиото изпращя: «Единайсет десет, чувате ли ме?»
— Обикаляме кръга на кръстовището северно от Централна гара — отговори Бартрам.
— Обаждат се от мобилен телефон от площад «Кунгспорт». Хванали са някого, който намушкал с нож пътник в трамвая, опитват се да го задържат, отивайте там.
— Прието — отвърна Бартрам, а Морелиус пусна сините светлини да се въртят и се отправи в южна посока от колелото.
— Намират се в чакалнята за влакове, пътуващи в северна посока. Разбра ли? Хайде, давай.
— Да, прието — отговори Бартрам и те поеха по линията на трамвая покрай Брунспаркен, като завиха наляво.


20

Винтер пишеше пред себе си думата: WALL. Очерта кръга около първата буква. Имаше ли изобщо смисъл да седи тук и да се занимава с това? Загадки от този род отнемаха времето, необходимо за разгадаване на други, но той все се връщаше към съобщението, придаваше му може би по-голяма важност, отколкото то вероятно имаше. Тук няма отговори, мислеше, докато търсеше отговори, решения. Една дума? По вече? Или убиецът просто е искал да покаже, че има стена? Дали «стена» не е символ? Свързан с музиката? Дали в сатанинската музика «стена» не е обичаен символ? Сетер бе казал, че това може би е музика, изпълнявана от сатанисти. Той беше предложил ново разграничение на жанровете: това било блек метъл. Не death metal. Black metal. Още по-лошо.
Не че музикантите от групата са непременно сатанисти. А онези, които ги слушат, използват творенията им за такива цели. Някои, във всеки случай. С известно съдействие от страна на групата, разбира се, бе казал Юхан.
Не беше така. Винтер не искаше да насочва мислите си натам, още не. Семейство Валкер въвлечени в сатанински ритуали? Ще го установят, когато се подложи на проверка евентуалният им приятелски кръг.
Той пак погледна към думата, пак я написа, очерта още един кръг. Всички? Убил е всички? Всички ще умрат? Около това вече разсъждавах. Защо кръгът е очертан около буквата W? Да Фокусирам ли вниманието си върху това W? Какво започва с W?
Той стана и пристъпи към огледалото, окачено на стената над мивката, което бе поръчал за стаята си, когато етажът на криминалистите се обнови с ремонт през лятото, може би в чест на новото хилядолетие. За посрещането му всичко трябваше да придобие най-добър вид.
Тънкият загар на лицето му, който донесе от Коста дел Сол, бе заменен от нормалната за зимата синкава кожа. Зимата. Winter. Ето едно начало с W. Той леко притисна едната си буза с дясната длан. Winter. Още е рано за параноидни внушения.
Разследването бе току-що започнало, но той нямаше това чувство. Сякаш бе започнало още когато седна в самолета за Малага. Началото на историята бе всъщност оттогава.
W. Двойно V. Двойно убийство.
Телефонът иззвъня, когато той още стоеше пред огледалото и си мислеше за безгласните обаждания у дома. Снощи бе вдигнал телефона тъкмо докато похапваше парижкия сандвич, но от другия край на жицата цареше мълчание. Не се чуваше дори дишане, само кухият тон на отворената линия. Дали да не поиска да му дадат засекретен номер?
Отиде до писалището и вдигна слушалката.
— Здравей, Лота е. Сигурно те безпокоя, но исках само да питам дали с Ангела не бихте дошли у нас утре вечер? Петък е.
— Ще се чуя с нея.
— А ти самият как си?
— Ами… аз ще мога да дойда…
— Усещам колко си ентусиазиран.
— Само да не стане още нещо… нещо ново.
— Четох за това. Семейна двойка в района Васастан.
— Там са живели, да.
— Ами това е само на два входа от твоя.
— Не ми напомняй. И особено на Ангела.
— Ще се постарая да не го споменавам. Между другото, мама току-що се обади.
— Как е тя?
— Изглежда силна. Държи се. Повече, отколкото предполагах впрочем.
— Какво прави?
— Имам чувството, че е започнала да общува с хора. С някои от техните познати там, и то малко по-често.
— Това е добре.
— Ще си дойде за Коледа.
— Тя ли го каза?
— Абсолютно.
— Тогава ще купя бутилка «Танкърей».
Долови пауза. Знаеше какво ще чуе от нея сега.
Самият го беше мислил, когато се канеше да каже нещо.
— Тази нощ сънувах татко — рече Лота, — излизаше от една горичка. През лятото. Светлината от слънцето беше една такава остра, нали се сещаш?
— Сам ли вървеше?
— Не знам. После май се събудих. Между другото… беше по-млад… на нашата сегашна възраст горе–долу. Спомням си, че забелязах това по лицето му. Не е ли странно?
— Не знам. Не е толкова необичайно да го сънуваш. Аз… самият си мисля за него. И също сънувах нещо подобно.


Ненормалникът с ножа се беше укротил, когато пристигнаха. Дотам, че се беше проснал на земята. Морелиус се наведе над него.
— Не е ли умрял?
Морелиус вдигна поглед към Бартрам.
— Струва ми се, че е в кома. Надрусал се е с GHA.
— Линейката пристига.
— Аз им казах да я повикат — обади се един млад мъж, който все още стоеше там с мобилния си телефон в ръка.
— Ти ли се обади в полицията? Окей. Разкажи какво е станало?
— Размахваше ножа на всички страни и гонеше някого, когато трамваят спря тук. Бях вътре, хукнах подире му и го препънах с крак.
— А после?
— Той се опита да стане, но няколко души го налегнахме да не мърда.
— Къде е ножът?
— Изпусна го. Ей го там. — Младежът посочи към мястото. Морелиус видя ножа между тротоара и платното на улицата.
— Нарани ли някого? В трамвая или тук?
— Не. Пострада само той.
— А кого гонеше?
Отместиха се, когато от линейката донесоха носилка и направиха бърз преглед на мъжа, който продължаваше да лежи в безсъзнание.
— Вероятно е взел GHA — предположи Морелиус.
Положиха го на носилката и го вкараха в линейката. Морелиус се обърна към героя на произшествието и повтори въпроса си:
— Значи е гонел някого?
— Не съм сигурен. Така изглеждаше, но ако… е друсан… тогава, хм.
— Значи не е имало някакъв друг човек?
— Всъщност не знам.


Винтер отиде да си вземе чаша кафе и се върна в своята стая. Снегът беше завалял отново. Декември още не бе дошъл, а зимата вече настъпваше. Снежна покривка от десет сантиметра и той знаеше, че няма да помръдне до големите празници. Новото време. Той вдиша, изпусна силно въздух, вдиша отново.
Никога не е било така. Беше разсеян, мислите му се губеха, подреждаха се и пак се объркваха. Мислеше за баща си, за Ангела, за тяхното дете, за майка си, за сестра си, отново за случая, за телефона, който звънеше, пак за Ангела. За Алисия.
Мьолерщрьом донесе нови снимки. Винтер бе пожелал да види всичките. Бяха направени от всевъзможни ъгли.
Отпред не личеше нищо повече от назъбената кървава огърлица. Така бе и отстрани. И в двата случая.
Отзад можеше да се забележи, ако човек знаеше. Една извивка, която не пасваше съвсем, говореше за друго равновесие. «Изисквала се е сила, за да се нанесе този удар», бе казала Пия. Като съдебен лекар знаеше какво говори. Дори и тя изглеждаше бледа.
И това променено равновесие.
Нямаше отпечатъци от пръсти на други хора освен от техните. «Проверихме специално около очите», бе казал Бейер. Заместник-ръководителят на техническата служба също имаше измъчен вид, но и учуден. Сякаш семейството е било атакувано от нещо, което не е било реално.
Въпросът бе същият както винаги: защо? Защо го е направил?
Винтер се опита да огледа отново всички фотографии. Най-ужасна бе тази, на която нейното лице бе заснето в профил и косо. Тялото й — върху възглавница, беше високо и натежало.
Двамата се държаха за ръце в неразривна смъртна хватка. «След това — бе казала Пияфрьоберг. — Пръстите им са били сплетени след това.»
Той пусна касетата, докато разглеждаше снимките. Китарите ечаха с максимална сила. Нечувано темпо. Преди всичко ударните, отчетливо се чуваше отмерването на всеки такт по баса: бам-бам-бам-бам-бам. Гласът съскаше като свръхестествено същество. Вещица. Изговаряше ли думи?
— Дори и най-тренираният, най-запаленият фен почти никога не различава думите.
Юхан Сетер седеше точно срещу Винтер. Коженото му яке бе изтъркано по характерен начин. Селско момче, помисли си Винтер. Челото на младежа бе прорязано от ситни бръчки.
— Занесох записа в «Медхаус» на Дротнингатан, но и там не можаха да ми дадат сведение. Изслушаха го, но не бяха в състояние да кажат нещо по-определено.
— Нещо по-определено? Какво имаш предвид?
— Ами че всъщност си нямаха представа какво е. А това е един от най-добрите магазини в града именно за музика от типа метъл. Е, според момичето било по-скоро black metal. Не толкова death metal. Макар разликата между двата жанра да не била голяма. «И точно това прави преценката в случая по-трудна», каза тя.
— Каква е разликата всъщност?
— В музиката темпото при black metal е по-бързо. Вокалът — по-пронизителен. При death metal гласът звучи по-плътно. Сякаш идва от дън гърло.
— А относно другото?
— Какво?
— Ами за музиката ти вече каза. Какво друго остава? Текстовете?
— Ха, текстовете при black metal са очевидно повече… митологични. Съдържат известна викингска романтика и тем подобни… дивотии. Също и някакъв сатанизъм.
— Сатанизъм?
— Поне феновете се вдъхновяват… повече, отколкото когато слушат death metal.
— Вдъхновяват се от текстовете?
— Явно.
— Но по какъв начин, дявол го взел, щом думите не могат да се разграничат?
— Необходимо е един вид текстово приложение, нещо като книжка — поясни Сетер. — Винаги го дават с дисковете.
— Значи е по-интелектуално, отколкото изглежда в началото — каза Винтер.
Сетер се вгледа в лицето му, за да открие някаква сянка на усмивка, но не видя такава.
— Ще рече, че ни трябват отпечатаните текстове към това — заяви Винтер и кимна към копието от записа на касетата, който Сетер бе поставил пред себе си. — Тогава ще узнаем и кои свирят. И пеят. По-точно съскат.
— Струваше ми се извънредно лесно — каза Сетер. — Но и там, където питах, оставаха изненадани от факта, че не могат да ги разпознаят. Освен това в «Медхаус» изтъкнаха, че изпълненията на подобни групи звучат почти еднакво.
— Не можаха ли да уточнят поне дали групата е шведска или чуждестранна?
— И това не им се удаде. Не е лесно.
— Та кой е казал, че трябва да е лесно? — Винтер сам почувства, че гласът му звучи заядливо. — Но ти поне си елиминирал нещо. — Думата бе подходяща. Елиминирал. — Това не е death metal.
— Купих списания на такава тематика, издавани за и от фенове — каза Сетер, наведе се и извади от чантата си, преметната на рамото, неголяма купчина, която положи на масата. — Още не съм успял да ги прегледам.
Винтер взе в ръка няколко от непретенциозните издания. «Некролог — девет книга за богохулство». Предишните осем явно ги бе пропуснал. «Комбихрист», «Страх», «Подсилен». Заглавието на следващото го накара да се сепне: списание «Ампутация».


21

Снимката се намираше на кухненската маса, той я взе и огледа. Кой беше направил това? Кой би бил способен да го извърши? Този, който го е направил, да си вдигне ръката. Хайде, само си вдигни ръката!
Той вдигна дясната си ръка, държейки полароидната снимка в лявата, тъй като беше левак. Така трябва да се прави, нали? Защо да е обратното? Тоест да държи снимката в дясната си ръка. Поклати глава, размишлявайки какво да прави с нея. Не можеше да вземе решение. Винаги беше така.
Но все пак беше решил нещо, нали?
Свали дясната си ръка и прикрепи снимката към стената с карфица с черна главичка. Приближи се и я загледа. Те го гледаха също, но нещо не бе както трябва, нали? Оня на дивана нещо кимаше, ама явно в последния момент бе задържал главата си да не тупне пред него. Добре направено. Същото бе и с нея. Отлично.
Сега се разрида. Иначе наоколо цареше пълна тишина. Тихо. Снегът заглушаваше всичко. Той хлипаше и чуваше собствените си стенания. Знаеше, че има някой, който ги чува, но… сатаната му неден още не се бе показал.
Не искаше да е тихо. Отиде при музикалната уредба, избра една плоча, постави я на грамофона и затананика в такт с музиката, the old home town looks the same, as I step down from the train… Той пееше с музиката, това беше истинска музика, нея щеше да хареса тя, както беше убеден, когато й пусна Том за пръв път, а в отговор тя му се изкикоти. Не както после, когато извърши… ужасното нещо спрямо него. «Я го спри — смееше се тя. — Напомня ми за дома. Мили боже, ха-ха-ха, я го спри, че ще се спомина.» Разрови се в плочите му и се закикоти още по-силно. «Такива ли глупости слушаш? Не, наистина ще пукна от смях. Ха-ха-ха! Ха-ха-ха!»
Почти както когато се случи. Той трябваше да го е разбрал.
— Какво ти е? — беше попитал баща му веднъж.
— Нещо ти има.
Следващия път, когато се прибра у дома, той не каза изобщо нищо, защото и не можеше да каже нещо, нали? Завинаги.
Цялата стая се огря от слънчевата светлина, която я изпълни. Снимката изчезна в нея, изгоря. Сега мога да забравя, помисли си той.


Фредрик Халдерш и Анета Джанали посетиха «Коса».
— Юнисекс — отбеляза Халдерш. Млади мъже и жени подстригваха млади мъже и жени. Халдерш бе оставил тази необходимост далеч зад гърба си. Погледна пооголения си череп, отразен в многобройните огледала. По него никой от фризьорите творци нямаше с какво да се изяви, но поне си му беше здрав и читав.
— Посещаваш ли подобни места? — попита я той.
— Какво?
— На такива места ли си поддържаш афроприческата?
— Я стига — сопна се Анета Джанали на Халдерш през огледалото.
Двамата бяха забележителна двойка. Тя правеше това наблюдение не за пръв път.
— С какво мога да ви помогна? — Около трийсетгодишна жена излезе от една стая вляво и седна край масата с касовия апарат, където те чакаха. Беше висока, може би един и осемдесет, облечена в черна блуза и черна пола. Косата й бе сресана настрани, привидно проста фризура. Халдерш попиваше всички ухания в салона и чуваше музиката от комерсиалния радиоканал. Усещаше се неловко тук и без съмнение това споделяха относно него всички наоколо. Педе… не, стегни се сега. С Анета си. Трябва да покажеш, че не ти пука. Майната му на педеругите.
— Искаме да зададем няколко въпроса относно Луиз Валкер — каза Анета Джанали и показа служебната си карта. — От криминалната полиция сме. — Жената кимна със сериозен израз на лицето. — Това твой салон ли е?
— Да, казвам се Ирма Флетчер. — Тя хвърли поглед към коридора, откъдето се бе появила току-що. — Можем да идем в офиса ми.
Там се настаниха край ниска стъклена маса. По нея бяха разхвърлени списания с гланцирани корици. Халдерш съзря само женски глави по тях, притвори очи за момент и после ги извърна към стената, на която бяха залепени няколко черно-бели модни афиша с жени, облечени в разкъсани дрехи. Сякаш бяха опръскани с кръв. Една от жените лежеше на земята с ужасно оцъклени очи. Зад нея личеше мъж в профил с шлифер и шапка, с револвер в ръка.
— Какво, по дяволите, е това? — Той посочи с глава към стената.
— Кое? — попита жената, която ги беше поканила вътре, и извърна глава.
— Що за дяволия е това? Да не би да сте отмъкнали тази фотография от криминално-техническия ни отдел? От някое местопрестъпление?
Тя погледна към стената и двамата забелязаха, че се изчерви. Всичката й кръв сякаш нахлу в лицето й, помисли си Анета Джанали, скоро гримът й ще потече поради повишената температура.
— О, аз пък си мислех, че сме ги махнали. Никой, разбира се, не се впечатлява от тях. Висят тук от известно време и всъщност… всъщност виждаме не тях, а стената. — Лицето й бе все още аленочервено. — Но, да, извънредно неподходящи са.
— Какво представляват?
— Ами… няколко нови… модни композиции. — Тя пак погледна стената. — През есента получихме доста такива.
— Това ли е модата на новото хилядолетие? — попита Анета Джанали.
— Кръв по главата — отбеляза Халдерш. — Какъв прекрасен нов свят.
Ирма Флетчер имаше вид на ужасно засрамена. Внезапно тя стана, свали трите афиша и ги напъха в голям прозрачен кош за хартиени отпадъци до вратата. После отново седна.
— Доколкото разбираме, Луиз Валкер не е работила тук през последните два месеца? — започна Анета Джанали, поглеждайки към записките си.
— Да, така е. Тя работеше по-скоро сезонно или по-точно… вземахме я, когато ни беше необходим допълнителен персонал. Всъщност доста нередовно.
— Звучи несигурно.
— Това имах предвид, като казах нередовно. Но тя искаше да е така.
— Тя е искала да е така?
— Бях й предложила половин щат редовно назначение преди година, но тя отказа.
— Отказала е това предложение? Изглежда необичайно.
Ирма Флетчер леко сви рамене.
— Не ми даде никакво обяснение, пък и аз не я разпитах.
— Добра ли беше в работата си?
— Да… беше добра. Като че не толкова енергична, за да усвоява нови похвати. Но вероятно това се дължеше и на възрастта й, не може да се каже, че беше първа младост. Не знам впрочем. Не искам да гадая.
— Поддържаше ли по-близки отношения с някой от фризьорите тук?
— Не, доколкото знам. Можете да ги разпитате, но не вярвам.
— Значи повече се е държала настрана? — попита Халдерш.
— Тук работим здравата и може да се каже, че всеки се държи настрана — отбеляза Ирма Флетчер. — Някои имат дори собствени столове. Тоест притежават ги. А после… после се разотиват след работа, когато я приключат.
— Познавахте ли я по-отблизо?
— Всъщност не особено. Пихме по кафе в заведението, което се намира в непосредствена близост със салона, и то само веднъж. Аз я поканих — когато й предложих да я назнача. Но повече не се случи.
— Можете ли да кажете нещо за нея? Каква беше?
— Харесваше мъжете.
— Моля?
— Имах впечатлението, че се интересуваше — и то доста — от мъже, флиртаджийка, така да се каже. Това веднага се набива в очи.


— Кристиан бе добър продавач. Каква… трагедия.
Беше следобед. Седяха в офис, от който се разкриваше изглед към града — всички, с изключение на Халдерш, предпочел да остане прав.
«Комек» беше разположил стоката си на дванайсетия етаж. Хората наоколо бяха приведени над компютрите и разговаряха през тях. Говорят през главите на компютрите, помисли си Халдерш. Хайде, да приключвам с асоциациите.
Шефът по съвместителство на продажбите и персонала в «Комек» беше застанал пред тях и ту изглеждаше сериозен, ту просияваше от добро настроение. Забравя се, помисли си Анета Джанали.
Беше ранният следобед на петъчен ден и всички мъже бяха облечени свободно в карирани ризи и тенис фланелки под удобния туид на саката или пуловерите с поло яки. Малкото на брой жени, които Халдерш успя да съгледа, имаха обичайния вид. Може би някоя от тях беше с джинси. Шефът по продажбите носеше черна фланелка под черно едноредно сако, ботуши, черни джинси.
Всекидневно облекло, отбеляза Анета Джанали. Ще обясня после на Фредерик. В петък човек е поотпуснат на работното си място. Иначе се носят вратовръзки. Сега мъжете са в настроение за игра. «Комек» става «Комик».
— Добър в какъв смисъл? — задълба Халдерш.
— Знаеше какво прави. Целенасочен. Постигаше резултати.
— Защо тогава не ви е липсвал?
— Моля?
— Нямало го е десет дни. Защо не сте го потърсили?
— Най-напред нещата при нас не стоят така — поясни мъжът и кръстоса крака. — Ние не упражняваме ежедневен контрол над нашите служители по този начин. Това са хора със специфична компетентност, които се оправят сами.
Специфична компетентност, майната му, помисли Халдерш. Единственото до…
— Освен това Кристиан си бе взел една седмица отпуск точно през този период. Разбрах го едва впоследствие.
— Но това е само седмица.
— Както казах, хората тук се справят сами. Може и да не се е явявал на работа някой и друг ден след почивката си. Не съм проверявал това. Все още. — Той погледна към Халдерш, като че с известна арогантност. Халдерш не можеше да определи дали е така и реши да не се замисля по въпроса.
— Познаваше ли добре Кристиан? — попита той шефа.
— Моля?
— Общуваше ли с него извън службата например? Не като колеги, а като частни лица?
— Не. Е, по някоя бира с другите момчета — той погледна към Анета, — с… екипа, искам да кажа.
— Добре. Нещо друго? — продължи Халдерш.
— Какво имаш предвид?
— Ами каква личност бе според теб? Разказваше ли… нещо за свои близки? За съпругата си, да речем. За свободното си време. За нещо извън «Комек»?
— Само обичайното.
— Само обичайното? — намеси се Анета Джанали.
— За мадами.


Качиха се на трамвай номер четири до Хаген. Ангела се изненада, когато той предложи това.
— Та ти изобщо не пътуваш с трамвай?
— Тази вечер ще го направя.
— Но защо?
Какво можеше да й отговори? Че би искал да види града, както го виждат другите? Е. Просто нямаше желание нито да вземат такси, нито му се караше кола. Искаше да повървят.
— Иска ми се да повървя. Ще идем до «Авеню» и оттам ще се качим на трамвая. Готова ли си?
— Виждаш, че не съм — отговори тя от банята.
— Добре. Чакам те.
Тя приглади косите си и постави малко блясък на устните. Разтвори широко очи и се взря в огледалото. В банята нямаше достатъчно светлина. Тук под очите си виждаше торбички. Погледнеше ли се в някое от огледалата в болницата, торбичките не личаха. Направи гримаса на огледалото. Не, не е от светлината. Искаш да живееш в къща. Your flat days should be over. Къща край морето.
Винтер влезе в голямата стая и застана край прозореца. Колтрейн надуваше тромпета с Ред Гарланд. Мека светлина и сладка музика.
Градът бе обгърнат в газова омара. Мека светлина се процеждаше през нея. Високите му точки примигваха. През последните години топографията на града се бе променила коренно. Устреми се към небето. Самолетите кръстосваха трасетата си, спускайки се надолу.
Той сведе поглед. Там долу. Някъде там. Колко ли пъти съм седял така и съм си мислил: някъде го има отговора, решението. Там върви онзи, когото ще срещна, може би точно в този момент той се придвижва тъкмо там. Онзи, който сега преминава през парка. Отправя се към обелиска. След като го е извършил. Винаги съм го срещал.
— Готова съм — обади се Ангела откъм преддверието. В същия този миг музиката спря и това бе последното парче от диска. Той натисна копчето и излезе от стаята.
Докато чакаха асансьора, от апартамента на госпожа Малмер се появи възрастен мъж и предпазливо затвори вратата след себе си. Поколеба се, като ги видя, но след това застана редом с тях, кимна им и също зачака. Беше висок, с посивяла коса и кафеникави петна по лицето.
— Кой беше този? — попита тя, когато слязоха и поеха в западна посока. Непознатият тръгна към «Ален».
— Никога не съм го виждал.
— Хм.
— Какво има?
— Нищо.
На спирките на площад «Васа» се бяха струпали много хора в очакване на трамваите. От устите им излизаше пара. Ангела усещаше студа през палтото си и съжали, че не си е взела шапка. Ушите й вече подсилваха това съжаление. Минус седем и още не е дошла неделята на витрините*. Може би пък ще е плюс седем на Бъдни вечер.
— Ето ти там твой колега — каза му тя.
— Къде?
— Полицейската кола на отсрещната страна.
— Да, виждам.
— Стои неподвижно.
— Ами…
— Можеш ли да видиш кой е?
— Какво имаш предвид?
— Откъде е.
— От кой район ли? Хм, трябва да е от Луренсберг. Защо?
— Ня…
— Сега си спомням. Ние…
Радиоколата потегли, зави през кръстовището и мина покрай тях. Винтер вдигна ръка за поздрав.
— Симон — рече.
— Това ли бе водачът? Познаваш ли го?
— Знам кой е.
Трамваят беше пълен, когато се качиха и застанаха по средата на вагона, хванати за дръжките над главите им. Ангела намери опора и за краката си, за да запази равновесие, и изглеждаше тъй, сякаш бранеше корема си. Не беше добра идеята ти, Ерик, помисли си Винтер.
Много пътници слязоха на площад «Кунгспорт» и Ангела можа да седне. Там, където бяха те, беше тихо, но в задния край на вагона някой извика, сипеше заплахи, мърмореше нещо. Всички гледаха на другата страна. Край Брунспаркен се качиха още пияни. Винтер се поотмести.
След две спирки около Ангела се освободи място. Във вагона се разнесе миризма на алкохол, тютюнев дим и пот от дебелака пред него. Няколко момичета се загледаха във Винтер. Чернокож мъж си беше пуснал нещо в дискмена, при слушането на което си въртеше главата. Край «Йернторъет» се качиха младежи с черни кожени якета, нашарени с имена и символи. Един дявол, две вещици. Секира, от която капеше кръв. Торбите им с бира издрънчаха, когато ги поставиха на пода, покрит със замърсен сняг. Съвсем млада двойка три реда пред тях се обърна няколко пъти и сякаш специално гледаше него или Ангела. Момичето му се стори някак познато. Той се вторачи в улицата. Една полицейска кола мина оттам, преди трамваят да поеме нагоре по «Стигберъет». Пак ръката на закона, помисли си той.
Лота Винтер ги посрещна, обгърната в мирис на чесън и подправки.
— Къде са момичетата? — попита Винтер.
— Петък вечер е. Осем часът. Те вече за нищо на света не остават у дома дори заради тебе, Ерик. Мога ли да ви прегърна? — Тя ги прегърна.
— Ама че сте студени.
— Но нали ще се приберат преди единайсет? Момичетата де.
— На мен вино, на Ангела вода — разпореди се Винтер.
— Говори ли с мама?
— Да.
— И как е?
— Идва си за Коледа — съобщи Винтер.
— А иначе как ти се стори?
— Както и ти каза… изглежда, се държи… силна е. Да се надяваме, че ще е така.
Да се надяваме, че ще е така с всички нас, помисли Лота и наля виното и водата.


22

Хане Йостергорд разчистваше снега. Лопатата стържеше по каменните плочи. Снегът бе натрупал на преспи. Градината бе покрита с белотата му. Дърветата стърчат от нея като скелети, каквито са сега, помисли си тя и почувства как се поти под шапката.
Неколцина от съседите й също бяха излезли в този съботен следобед с греблата си за сняг или с някакви лопати, от които май нямаше особена полза. Това тук не бе Норланд. Никой не бе очаквал снегът да се задържи.
Три къщи по-нататък един мъж сменяше гума. Тя погледна към гаража си, чиято странична врата се отвори и оттам излезе Мария с плетен пуловер и двуметров шал, но без шапка и ръкавици. В ръка бе хванала метлата, която яхна и направи три скока с нея.
— Мислех малко да полетя — каза тя.
— Сега не е моментът, момиче.
— Вярно. Трябва да е по Великден. Значи вярваш във вещици, а?
Вярвам във всичко лошо, въздъхна наум Хане Йостергорд, но бързо прогони тази мисъл.
— Вярвам в това, което е пред мен — изрече тя накрая. — Поне понякога.
Внезапно Мария придоби натъжен вид, за няколко секунди. После пак я погледна.
— Мислех да ти помогна. — Тя замахна с метлата по двора. — Да измета последните остатъци от снега.
— Чудесно.
Мария метеше съсредоточено. Лицето й внезапно бе станало детско. Хане Йостергорд виждаше детето, долови оттенък на преданост, когато Мария вдигна очи към нея и се усмихна. Това бе нейният опит да поиска прошка. Хане възнамеряваше да го преглътне, изцяло. Та тя е още дете. Какво знае.
Появи се Патрик, крачейки по вече почистения плочник, нахлупил дебела и направо огромна вълнена шапка, която можеше да побере и главата на Мария.
— Здравей, Патрик. — Тя му протегна ръка. — Не сме се виждали от известно време.
— Здравей. И аз мислех да намина. Прищя ми се излет извън града. — Той се огледа. — Ама че тъпо бяло е тук.
— Щом така го наричаш.
— Тъпо бяло. В града повече се топи.
— Искаш ли чаша топло какао?
— Какво ще кажеш? — попита Мария и погледна Патрик.
— Би било тъпо готино. Всъщност направо замръзвам. Отоплението в колата нещо не работи.
Тя беше направила сандвичи с кашкавал, напълни две чаши с какао, свари още и за трета.
— Знаеш ли вече какво е било? — попита го Мария с пълна уста.
— Слушах малко вчера, но бях… бях адски уморен — отговори той.
Погледна към пастор Хане.
— Окей.
— А ти не прослуша ли плочата, която взе назаем? — попита на свой ред той.
— За нищо на света. Ти ми я пъхна в чантата, без да съм я искала. — Тя захапа сандвича. — Не ми харесва.
— Какво е това, което не ти харесва? — попита Хане. — Любопитна съм.
— Хардрок.
— Death metal — уточни Патрик. — Black metal.
— Тъй ли?
— Не е за Майе. Прекалено е тежко.
— Но какво е? Нещо като пънк ли?
Патрик се разсмя.
— В такъв случай е пънк убиец — каза той и Хане видя как отпива последните глътки от какаото. Тя стана и отиде до печката, за да стопли още мляко.
— Патрик знае всичко за музиката — поясни Мария. — И за тази, която не е такава, също.
— Но към нея не спада този… метъл?
— Не и според мен, мамо.
— Така или иначе, не можеш да се правиш, че не съществува — каза Патрик.
— Но как звучи това нещо? — попита Хане, вече до масата с топлото мляко. — Пак ме обзема любопитство.
— Добре — рече Мария и стана. — Почакай тук.
— Никъде няма да ходим — обади се Патрик.
Мария излезе от кухнята. След минута в къщата се разнесе някаква музика и Хане погледна към Патрик, когато някой започна да съска като безумен насред всичко, което звучеше като самолетна катастрофа.
— Black metal — поясни Патрик.
Мария се върна при тях.
— Идеята е да звучи, сякаш пее вещица — обясни Патрик.
— Мога да грабна метлата — каза Мария.
Патрик привършваше вече четвъртата чаша. В края на краищата разказаха на Хане за неговите подозрения пред притихналото жилище, за телефонния разговор с домоуправителя.
— Полицията не е ли разговаряла с теб?
— Не.
— Странно — каза Хане.
Патрик побутна за последен път чашата край себе си. Сви рамене.
— На мен ми е все едно, пък и какво значение има. Нали разбраха, че нещо е станало. Не бих могъл да им кажа повече от онзи дядка.
— Това решава полицията.
— Е, мамо. Прекалено много си посещавала полицията.
— Старецът искаше да обере лаврите — продължи Патрик. — Сигурно си е въобразявал, че ще получи възнаграждение. — Обърна се към Хане Йостергорд: — А може би такова се и полага, а? — Той погледна към Мария. — Сигурно съм направил голяма грешка.
— Би трябвало да се свържеш с онези, които разследват това престъпление — каза Хане Йостергорд. — С криминалистите.
— Там е тоя, когото ти познаваш — вметна Мария. — Той нали работи там?
— Ерик? Ерик Винтер? Нямам представа дали се занимава точно с този случай. Но не е изключено.
— Той е. — Мария погледна към Патрик.
— Ти го каза — рече й той.
— Сигурна съм в това.
— Какво? — попита дъщеря си Хане Йостергорд.
— Какво искаш да кажеш?
— Снощи пътувахме в един трамвай — поясни Мария. — Той бе седнал във вагона със своята приятелка или съпруга, или каквато и да му е.
— Ангела.
— Пътуваха в трамвая. Ние отивахме към Стигберъсторъет.
— И какво щяхте да правите там? — попита Хане. Тя чу собствения си глас, внезапно остър, подозрителен.
— Мамо, часът бе осем или осем и нищо, а «Бенганс» са отворени до късно.
— В петък вечер?
— Да — отвърна Патрик. — Имаше презентация. «Ултрамарио» изпълниха няколко парчета от новия си албум.
— Това обяснява всичко. — Хане се помъчи да се усмихне. Нацупена, Мария не отместваше поглед от прозореца, откъдето се виждаше задният двор, покрит със сняг, по който слънцето бе започнало да блести.
Патрик и Мария се умълчаха.
— Значи видяхте Ерик Винтер? Мислех, че не се качва на трамвай.
— Той беше — каза Мария. — А пък нея видяхме да влиза във входа, където живеят.
Кръстосвате из целия град, помисли си Хане, но не изрече нищо на глас.
Патрик бе проследил погледа на Мария към задния двор. Слънцето вече светеше ярко, лъчите му искряха по снега. Като лампа. Той помисли за синьо-жълтата лампа на стълбището, за вестниците, за отвратителната музика, която гърмеше откъм вестибюла, когато повдигна капака на пощенския процеп.
Имаше обаче и нещо повече.
Имаше още нещо.
Мисълта се бе загнездила някъде в задната част на главата му и би могла да се назове по-точно спомен. Нещо, което бе видял преди две седмици или когато и да бе.
Мисълта или споменът сякаш нарастваше. Нарастваше. Беше свързана с онова, което считаше, че е тази музика, нейните изпълнители. Може би бе само догадка или дори не и това. Но… другото. Той пак го видя, когато гледаше към слънцето, осветило снега и сякаш пръснало бляскави звезди по бял небосвод. Както и тогава, когато благодари за какаото и отиде при Мария в стаята й. Тя беше отишла там преди него, бе спряла музиката, а той се зарадва, благодаря толкова много.
Седна на леглото и се загледа отново към градината навън. В сянката се притулваше парник. Гледаше го. Това сякаш му помагаше да разравя главата си. Растения. Парник. Светлината, която не стигаше дотам. Там имаше нещо, дявол го взел, в паметта му. Там бе…
— Откри ли нещо? — попита го Мария. — Нещо мистично ли откри в парника?
Той не отговори.
— Кажи нещо, Патрик. Не те харесвам такъв, какъвто си сега. И без това е ужасно. — Тя хвърли поглед навън, после отново към него. — Онова, което е станало, пък и всичко.
— Имаше някой там… тогава — каза Патрик.
— Какво говориш? Някой в парника?
— Не, не. — Той отмести очи от прозореца и я погледна. — На стълбището. В къщата. Когато една сутрин отидох там с вестниците.
— Я обясни по-добре, моля.
— И сутрин там има хора, които се качват, слизат. Не толкова често обаче. Не съм виждал много хора там сутрин.
— Аха. Сега разбирам. Наистина чудесно обяснение.
— Чуй, Майе. Тъкмо тръгнах по стълбите, когато някой горе влезе в асансьора и се спусна надолу. Това трябва да бе преди две седмици, може би десетина дни.
— Говориш за онова стълбище. За онази къща?
— Ясно, че за тях. Понякога изобщо не вземам асансьора, но тогава май имах температура или поради нещо друго бях решил да се кача в него с вестниците. Затова сигурно си спомням толкова малко сега. Асансьора обаче го нямаше долу, започнах да се изкачвам по стълбите и тогава го чух да проскърцва два етажа по-нагоре или нещо такова. Когато се замислям сега, струва ми се, че беше на онзи етаж. Може би.
— Защо мислиш така?
— Ами човек научава едно-друго, когато постоянно се движи по стълбища. Заслушва се. Пътува и с асансьори.
— Добре де, разказвай. — Тя бе изгризала до дъно нокътя на палеца си, без да забелязва, докато не я засмъдя. — Спомена, че някой пътувал в асансьора.
— Бях на стълбите, постоях там известно време в очакване асансьорът да се спусне надолу, за да се кача.
— И?
— Спря долу. От него излезе някой и се отправи към входната врата. Мъж.
— Той видя ли те?
— Не, не. Аз бях на няколко метра от него на стълбата, но той не се обърна.
— А как изглеждаше?
— Нали ти казвам, не се обърна.
— Добре де, но стар ли беше, или не?
— Не мога да кажа. Не изглеждаше особено стар. Когато изчезна в посока към вратата, ми се стори, че видях малко от лицето му. В профил.
— Страхотно!
— Но не за пръв път виждам някого по стълбите толкова рано сутрин.
— Е, защо се размисли затова? Тъкмо сега?
— Не знам, може би е време… не… помислих си… може би заради музиката. Защото нещо проникваше през вратата.
— Как така?
— Преди това не се чуваше нищо. А след като го видях да излиза от асансьора, започнах да я чувам.
— Каква свинщина. Ти може би си видял…
— Нека го възприемем транквиално.
— Мама има право, Патрик. Трябва да идеш в полицията.
— Какво?
— Да, трябва. — Тя бе грабнала една възглавница и го бъхтеше с нея по рамото. — Трябва да дадеш показания, трябва да дадеш показания!
— Хайде, стига, Майе.
Тя хвърли възглавницата върху леглото.
— Те сигурно ще те разпитат за много и важни неща.
— Като например?
— Ти да не си глупак? Ами за това как оня е бил облечен например. — Тя пак бе грабнала възглавницата, държеше я в ръце, поразмисли се. — Ти спомняш ли си какви дрехи носеше той?
— Беше с палто.
— Дълго? Късо? Черно? Кафяво? Бежово?
— Тъмно… това разпит ли е? — Но Мария не се усмихна. — Ама имаше… имаше и нещо друго впрочем. Аз като че разсъждавах по него… или то просто е лежало дълбоко вътре в главата ми. Той имаше нещо… под палтото, което аз мярнах. Но не мога да се сетя какво точно.
— Искаш да кажеш нещо, което разпозна?
— Не знам. Да, може би да. Нещо, което… ми се стори познато. Не мога да се сетя какво.


23

Писмото лежеше трето в малката купчинка. Щемпелът бе на Дирекция на полицията, но Винтер знаеше кой е всъщност подателят.
Остави настрана белия плик. Той като че пламтеше върху светлата повърхност на бюрото — знак за нахлуването на личния живот в неговата работна стая. Печатът на испанската полиция бе един вид символ на граничната линия между живот и работа; опасна, променлива. Писмото пареше писалището по същия начин, както визитната картичка на Алисия бе прогорила сякаш дупка в тъмната маса в стаята му в «Ла Луна».
Бяха пили още по една чаша вино, всъщност само той. Отчаянието му се беше задълбочило, когато внезапно дочу неколцина да разговарят на шведски, минавайки покрай Пласа Алтамирано. Гласът на възрастния мъж му напомни този на баща му. Алисия долови това. Да, в същия момент той почувства, че тя го бе доловила.
Часове по-късно той се взираше в морето от един прозорец на апартамент над брега. Не знаеше името на улицата, нито пък как се стига до нея. Някъде долу пролая куче, сетне се възцари тишина. Наоколо нямаше жива душа.
Подир още няколко часа се събуди в своята стая в «Ла Луна» и повече не помнеше. Беше късна сутрин, той взе душ, облече се и потегли към летището.
Беръенхем почука на вратата и влезе в стаята. Винтер държеше плика в ръка.
Посетителят му изглеждаше отслабнал. Погледът му не се насочи веднага към Винтер. Не седна.
— Има ли нещо ново?
— Но седни, Ларш.
Беръенхем седна и прокара длан по челото си. Косата му бе влажна.
— Закъснях малко. Една кола беше поднесла след моста.
— Хората са все неподготвени за зимата.
— Почти нямаме такава, затова.
— Е, как е иначе, Ларш? — Винтер говореше приглушено.
— Добре. Оставих Ада в яслите и това допълнително отне време.
— Успя ли да… поотдъхнеш?
— Да, горе-долу. Имах нужда от два-три дни още.
— Една седмица. Има ли нещо, за… което можем да поговорим?
— Какво имаш предвид?
— Ами някакви проблеми, които особено да ти тежат. В работата?
— Не, не.
Винтер пое дълбоко дъх и се замисли. Приведе се напред.
— Чуй сега, Ларш. Знам, че повечето от това, което правим тук, е… бреме, трудно за носене. Остават спомени. Не е никак лесно да се отърсиш от изживяванията. А ти… бе сполетян от повече неприятности в сравнение с мнозина други. Не, не сполетян. Думата не е подходяща. Да кажем, изправен пред.
— Вината във всеки случай беше моя — отрони Беръенхем.
— Хайде стига!
— Но така си беше.
— Повтарям: СТИГА! — Винтер понижи глас. — Това, което се опитвам да ти внуша, е, че ние трябва да действаме като екип и да дадем всичко, на което сме способни. На което сме способни. Ти чувстваш ли, че…
— По дяволите, Ерик, останах си у дома, за да отпочина малко, а както я караш, май искаш да ме пратиш в някакво болнично заведение. В психиатрична лечебница например.
— Това ли казах?
— Не, но…
Беръенхем като че се взираше в някаква точка над главата на Винтер.
— Погледни ме, Ларш. Това, което исках да кажа, е, че ти си абсолютно нормален. Човешко е. Но ако усещаш, че… ще ти бъде напрегнато, добре би било да вземеш решение по въпроса.
— Какво знаеш ти?
— Моля?
Беръенхем се надигна.
— Ти не знаеш нищо, по дяволите! — почти извика той. Винтер забеляза как долната му устна затрепери, съвсем леко. Беръенхем се опита да седне, но остана прав. — Помисли си, ако ти самият… — започна той и отново седна. Винтер го чакаше да продължи. Беръенхем вдигна очи.
— Господи, Ерик, прощавай. Та аз знам, че… баща ти…
— Май доста дърдорих. — Винтер протегна ръка, хвана Беръенхем за лакътя. — Трябва обаче да знаеш, че винаги можеш да разговаряш с мен… за всичко, което ти е на душата. Ще се опитам да те изслушам. Без да намесвам каквито и да било психолози.
Беръенхем си отдъхна. Изглеждаше тъй, сякаш през последния половин час бе задържал в себе си въздуха, без да го изпуска.
— Имам малко неприятности у дома.
— Ммм.
— Но с тях трябва сам да се оправя.
Служба и личен живот, помисли пак Винтер и хвърли поглед към плика, който лежеше между тях. Да, с това човек трябва сам да се оправя. Сега е служба. Вечер е личният живот. Нощем. Имаше намерение да подпита Беръенхем за едно-друго. За детето му. За това какво е да си баща.
Друг път.
— Юхан се отби при мен вкъщи — каза той вместо това.
— Сетер ли? Аха.
— Тази материя не е всъщност твоя, а?
— Death metal? Не, мерси.
— Или black metal. Очевидно има разлика.
— Не съм сигурен, че бих искал да я знам — отвърна Беръенхем и за пръв път се усмихна.
— В този случай обаче ще се наложи — възрази Винтер. — Сетер каза тази сутрин, че има някаква дистрибуторска фирма тук, в града, която работи в този жанр или в тези жанрове. Имали също два магазина за продажба на продукцията в тази област. И ако там не знаели какво е това, никъде другаде не биха могли да го кажат. Така поне твърди Сетер.
— Той ходил ли е там?
— Не, но аз си мислех, че двамата с теб бихме могли да ги посетим.
Офисът на въпросната фирма се намираше на Шуркогатан. Подходящо име, помисли си Винтер, докато се качваха по стълбите между стени, облепени с афиши с дяволски и сатанистки мотиви.
Вляво на вратата към «Дездемона Продъкшънс» имаше афиш, на който бе изобразена гола жена в молитвена поза: «Проникни в мен, Исусе!» Нещо ново на групата «Мардук». Имаше и още: The Rocking Dildos, Driller Killer, the Unkinds, Ritual Carnage, Necromantia, Dellamorte, Order from Chaos, Angelcorpse.
Винтер позадържа погледа си върху Angelcorpse — групата гордо представяше новия си албум, озаглавен Exterminate.
Мъж с дълга черна коса и весело пъстра тенис фланелка отвори вратата след третото позвъняване, фланелката му беше черна с изображения на яркожълт залез над планински върхове и пламтящ кръст, извисен също над тях.
Посланието бе гравирано в пространството: Вечна смърт.
Тук човек направо се чувства у дома, помисли си Беръенхем. Или като в службата.
— Моля?
— Рикард Нурдберг?
— Да, аз съм. А вие сте Вестер? От криминалната? — Той погледна към Беръенхем. — Двама детективи от криминалната?
— Името ми е Винтер, а колегата ми е Беръенхем. Може ли да влезем? — Той чуваше музиката отвътре, китарите, ударните. Певецът крещеше за неназован ужас. Патрули на смъртта екзекутираха на конвейер.
Рикард Нурдберг ги въведе в помещението.
Това бе всъщност мансарда. Компютри, папки, музикални уредби, няколко китари в един ъгъл. Навсякъде кутийки за компактдискове, плакати, афиши. Мансардата бе светла и чиста, светлината навлизаше в нея през прозорец на тавана, който пропускаше и гледка към синьото небе. Рикард Нурдберг седна край едно от бюрата в офиса. Винтер установи, че надали бе по-млад от него самия. Косата му бе със средна дължина, посивяла, оредяла на темето. Носеше тесни черни джинси и ботуши с вериги. Той запали цигара. Изглеждаше доволен от живота си. Зад него бе залепен афиш за собствената фирма за производство на компактдискове Dead Sun. Нечии вътрешности бяха изрязани в името на фирмата. Нурдберг затулваше отчасти наръч черва. Когато изтръскваше цигарата си, Винтер забеляза до пепелника фотография на две момиченца. Край нея — в рамка, картичка с надпис: «На нашия татко, най-миличкия в цял свят». Вдясно от рамката имаше купчина компактдискове. Винтер можеше да прочете текста на най-горния: Tortura Insomnae.
— Много смърт има тук — отбеляза Беръенхем, оглеждайки се наоколо.
— Ха, че нали това ми е работата. — Винтер сякаш долови някаква искрица в погледа на Нурдберг. — Пък и тази област едва ли е съвсем непозната на господата, нали?
Той се изразяваше на изискан гьотеборгски с интонация, което подсети Винтер за заможните обитатели на Йоргрюте. Нурдберг очевидно бе излязъл навреме оттам.
— Носите ли записа? — попита ги той, помаха с ръка и мъж в подобно облекло и на почти същата възраст пристъпи към тях, за да се представи. Винтер му подаде касетата и Нурдберг я пъхна в един касетофон. Музиката екна и Винтер се пренесе отново в стаята на Ашеберъсгатан.
Нурдберг и колегата му слушаха внимателно.
— Нискобюджетно — произнесе Нурдберг след няколко секунди.
Подир минута колегата му завъртя отрицателно глава.
— Това не съм го чувал никога. Може би е от САЩ. Вероятно. Но не звучи норвежки във всеки случай.
— Норвежки? — учуди се Беръенхем.
— Те са най-големите в областта на black metal — поясни Нурдберг.
— Значи това е блек метъл? — попита Винтер.
— Определено.
— И по какво си личи, като го слушаш?
— Напорът, бързината. Ето, чуйте тук. Завихрянето на ударните при отмерването на всеки такт. Най-малкото.
— И пеенето — намеси се колегата. — На висока октава. — Заслушаха се в крясъците, които многократно преминаваха границата за фалцет. — Това тук е ДОБРО — заяви той.
— Аз не считам така — възрази Нурдберг.
— А защо е добро? — попита Беръенхем и погледна към колегата.
— Чисто и директно. Направо в целта. Повлияно от началото на осемдесетте.
— Това началото на осемдесетте ли е? — попита Винтер.
— Не. Звучи тъй, сякаш е правено преди няколко години. Некачествена продукция впрочем. Тук-там се усеща по нещо от «Батори», но не са те.
— Защо не е добро? — сега Винтер се обърна към Нурдберг.
— Прекалено монотонно е в плътността си. Нищо не изпъква. Аз предпочитам нещо по-мелодично. — Той изключи касетофона и пусна компактдиск. Пак китари на високи обороти, вездесъщите ударни. Пеене, което сякаш изригваше от подземието на гробница. — Чувате ли? Ето какво имам предвид.
Беръенхем погледна Винтер.
— Долавям мелодията — отбеляза Винтер. — Малко напомнят на «Клаш».
Нурдберг му хвърли странен поглед.
— Любопитното е, че ти го казваш — заяви той.
— Тези тук сами са заявявали, че има за какво да благодарят именно на «Клаш».
— «Лондон зове» — посочи Винтер.
— Именно тази песен — каза Нурдберг и му протегна кутията с цигари, но Винтер отрицателно завъртя шава. Нурдберг се обърна и отново пусна онзи запис.
— Определено не е европейско — заяви колегата му. — За момент си помислих за Швеция, но… не.
— В Швеция се прави страхотен блек метъл — уведоми ги Нурдберг.
— Колко страхотен? — обади се Беръенхем.
— Ами зависи с кого ги съпоставяш. Но това си е изобщо жанр, който си има своя, и то дълбока ниша. Да допуснем, че голяма шведска група продава по пет хиляди диска. После има и някои изключения от рода на големи студия като «Мюзик фор нейшънс». «Диму Боргир» от Норвегия например, «Крейдъл оф филт» от Англия. При тях можем да говорим за тиражи от рода на сто и петдесет хиляди.
— Блек метъл?
— Блек метъл.
— И кои ги слушат?
— Хм, най-напред младежи. Почти без изключение момчета. Обикновени хора.
Обикновени хора, помисли си Винтер, най-миличките в цял свят.
— А какво ще кажете за… сатанизма тогава? — попита той.
— В основата на блек метъл — поясни колегата на Нурдберг. — Но преди всичко става дума за култ към дявола.
— И каква е разликата?
— Във втория случай става дума за култ към дявола с по-ограничен реквизит, отколкото в първия — произношението на Нурдберг бе все така изискано. — Аз обаче нито съм експерт в тази област, нито практикувам едното или другото.
— Следователно това тук е музика за онези, които издигат в култ дявола? — Винтер кимна по посока на музикалната уредба. Бе започнало ново парче, също така интензивно, както предишното.
— Не непременно — каза колегата на Нурдберг.
— Малцина от онези, които слушат такава музика, са действително такива или сатанисти. Всъщност опаковката е специфична.
— Опаковката ли?
— Стилът, както и самата музика. Подобни групи имитират «Кис», но са и много по-крайни от тях.
— Сверкер е голям специалист по «Кис» — усмихна се Нурдберг. — Между другото, аз май не успях да ви представя: криминалисти, Сверкер. Сверкер, криминалисти. — Той престана да ръкомаха. — Сверкер има собствено студио. Казва се «Депрешън». Главно здрав пънк. Той знае всичко за пънка. Съвсем като тебе — направи движение с главата си към Винтер. — Тъкмо днес се радва на някои нови придобивки.
— «Слактмаск» и «Шитсюстем» — поясни скромно Сверкер, — и «Арсдестройър».
— Никой от вас обаче не разпознава музиката на нашия запис? — попита Винтер.
— Можем да направим ето какво — подхвана Нурдберг, — ще пуснем един звуков файл в интернет с една от песните оттук. Мога да го направя сам и да поясня, че съм получил неизвестен запис отнякъде и съм любопитен да узная какво е то.
— Което си е и абсолютната истина — обади се Сверкер, отмятайки назад дългите си тънки кичури коса.
— Идеята е превъзходна — каза Винтер.
— Той има буквално хиляди адреси в целия свят — увери ги Сверкер. — Радиостанции, звукозаписни студия, частни клиенти.
— Направо отлично. Кога можем да го осъществим?
— Веднага щом приключим с приготовленията си тук. Но дали ще постигнем някакъв резултат, е друг въпрос.
Винтер отиде в апартамента за последен път. Всичко си беше както преди. Петната не бяха нито по-големи, нито по-малки. Музиката сякаш още тегнеше в стаите, черният метъл. А и звучеше съвсем прясно в съзнанието му след посещението в светлата мансарда на «Дездемона Продъкшънс».
От техническия отдел бяха готови. Материалът за анализиране бе вече предаден в лабораториите, в съответно надписани пликове. Апартаментът щеше да се обнови. В него предстоеше да влязат други наематели. Ще имам нови съседи, помисли си той.
Изчака асансьора, който обаче така и не дойде. Вероятно вратата бе оставена отворена на някой от етажите. Заслиза надолу по стълбите и дочу как асансьорът изтрака някъде, спускайки се надолу. Мина покрай него, но онзи, който бе пътувал, вече беше излязъл, когато Винтер стигна до партера. Вратата му бе тежка и бавно се плъзгаше към положение на затворена.
Духаше вятър, но иначе вечерта бе безоблачна. Винтер зърна гърба на мъж, който се отдалечаваше по улицата. Може би именно той бе пътувал с асансьора. Винтер тръгна наляво. Небето бе приглушено синьо отвъд «Нурдстан». Той напипа носната си кърпа във вътрешния джоб на палтото и завърза на нея два възела.
В пекарната за домашни печива бяха останали четири пухкави розови хлебчета. Той се надяваше, че Ангела е успяла да се прибере у дома. Искаше нещо да… им каже. Можеше да полегне пред корема й и да разкаже нещо весело.
На излизане от пекарната видя покрай него да минава жена, която буташе бебешка количка. Внезапно го обзе желание да види детето. Застигна жената.
Кой го тласкаше натам? Никой друг освен той самият.
Извини й се и тя спря.
— Мога ли да погледна детенцето? — попита Винтер.
— Моля?
Тя изглеждаше по-скоро удивена, отколкото уплашена.
— Само за миг ще хвърля поглед на детенцето ти. — Ситуацията бе нелепа, но желанието му бе по-силно от всичко друго. — И аз ще имам дете. За пръв път.
Количката бе безцветна, осветена от неон.
— Ще ставам баща — повтори, като че се чувстваше длъжен да оповести това пред нея.


24

Те се заеха да проследят живота на Кристиан и Луиз Валкер назад във времето. Бяха изискали всички достъпни сведения от колегите си във Вестерос и Кунгсбака, но нямаше налице престъпления, от които да се тръгне. Църквата, държавата и общината също предоставиха информация, ала засега не бе изникнало нищо, което да подпомогне следствието.
— Дали не е бил техен познат? — умуваше на глас Рингмар. Бяха седнали в неговата стая след сутрешната оперативка. Анета Джанали и Халдерш също присъстваха.
— Той не е влязъл с взлом в жилището им — поясни Винтер. — Може да е откраднал ключ от него или да си е направил такъв. Посещението му там обаче не е било изненадващо.
— Да — съгласи се Рингмар. — Не по този начин. Та те са хапнали заедно. И пийнали.
— Две бутилки вино — уточни Винтер.
— И аперитиви. Според Бейер в чашите е имало джин с тоник.
— Техниците са добри — отбеляза Халдерш. — Но Бейер не може ли да каже и марката на джина?
Винтер си помисли за «Танкърей». Няма да е зле да купи бутилката за Коледа още преди майка му да е пристигнала.
Рингмар погледна Халдерш.
— Хм. Та това би ли ни помогнало?
— Ако убиецът е донесъл със себе си джина. Ако той винаги е пиел «Гордънс», да речем, и някой в магазин на «Системата», например в този на «Авеню», си припомни за клиент, дето винаги си е купувал «Гордънс».
— Трябва да е ставало често във всеки случай. Поне всяка седмица. Изглежда малко насилено, Фредрик — отбеляза Анета Джанали. Тя погледна към Халдерш. — Честно казано, това изглежда твърде насилено.
— Нима не трябва да работим именно така? — възрази Халдерш.
— Ще попитам Бейер — каза Винтер. — Всички подробности са важни, както знаете.
— Какво още ни е известно? — обърна се Анета Джанали към неопределено лице в помещението. — Какво ни е известно сега за онези хора?
— Това например, че не са имали много приятели — отговори Халдерш. — Във всеки случай не много, които са проявявали интерес дали те са живи или мъртви.
— Телефонният секретар е записал обаждания — припомни Рингмар.
— Да, от застрахователната компания «Трюг-Ханза» — потвърди Халдерш. — С дърдоренето си за пенсионни осигуровки. Това е единственият контакт, който мнозина днес имат с околния свят. Със застрахователни компании, които искат да изстискат осигуровки, преди да е настъпила старостта с неизбежния артрит.
Тук обаче те са ударили на камък, помисли си, без да го изрече на висок глас.
— Има и още две обаждания — обади се Рингмар, който търпеливо изчака Халдерш да свърши.
— Ние говорихме за тях — уточни Халдерш. — За другите, снощи.
— Има нещо, което не се връзва — прошепна Анета Джанали.
— Какво искаш да кажеш? — учуди се Винтер.
— Действително — подкрепи я Халдерш. — Имаше нещо… странно.
— Не можахме да си обясним напълно защо те са търсили двойката Валкер.
— Почакайте — каза Винтер. — Едно по едно. Кой кого е търсил и в какъв ред, моля.
— Окей. Една двойка, приблизително на същата възраст като Валкерови, Пер и Ерика Елфвегрен, живеещи в Йернброт. В доста отношения са приличали на Валкерови. Нямат деца, на същата възраст са, някак си сходни и по външен вид… — Той бързо погледна останалите, сякаш за да уточни: «външният вид преди…» — Направихме посещение там вчера след пет часа. Тя каза, че се била обадила само за да провери как е положението, както сама се изрази.
— Що за познати са били? — запита Рингмар.
— Тъкмо по този пункт… и двамата дадоха твърде смътни пояснения. Срещнали се в някакъв ресторант с дансинг, както казаха, но не можаха да си спомнят кой именно. Вечеряли у Валкерови веднъж, Валкерови пък им били на гости също така веднъж. — Анета Джанали погледна Халдерш. — Останахме с впечатлението, че познанството им е било извънредно повърхностно.
— Значи не са знаели нищо за Валкерови — заключи Халдерш.
— А известно ли е те самите къде са били, когато е било извършено убийството? — попита Винтер. Пия Фрьоберг им беше дала приблизителното време на престъплението, една възможна дата.
— У дома си — отговори Халдерш. — И двамата са си били тогава вкъщи, като това можа да потвърди единствено телевизорът.
— Хм.
— Какво не се връзва? — попита Рингмар. Той кимна в посока към Анета Джанали. — Преди малко ти каза, че има нещо тук, което не се връзва.
— Ами… тяхното поведение по някакъв начин. Отчасти… незаинтересовани или абсолютно невежи относно Валкерови. И в същото време очевиден страх.
— Толкова ли е необичайно? — попита Рингмар.
— Техни познати са били всъщност убити.
— Да, така е. И също така без съмнение те нещо крият. Нещо, което не желаят да кажат. — Тя вдигна поглед. — Нали знаете как е. Личи си, когато има нещо, което искаш да разбереш, но той или тя не желаят да го кажат.
— Така беше — Халдерш кимна към Анета Джанали. — Не бих могъл да се изразя по-точно.
— И същото беше с онези, другите — продължи Анета Джанали. — Фактически историята се повтаря.
— Онези другите? — попита Винтер. — Става дума за второто обаждане, записано на телефонния секретар?
— Да. Те са… — тя погледна в бележника си — семейство Мартел. Бенгт и Сив Мартел.
Бенгт и Сив, помисли си Винтер, като моите родители.
— Никаква връзка с коняка — уточни Халдерш.
— Знаех си, че ще го кажеш — парира Анета Джанали.
— Е, и какво с тях? — Рингмар изглеждаше леко раздразнен. — Живеят в Мьолндал, нали?
— Да. Все едно че сме сложили индиго, толкова си приличат с предишната двойка. Същият тип… ако мога да се изразя така. Същите отговори. И пак същото повърхностно познанство.
— Бяхме там снощи — поясни Халдерш. — Има обаче някоя и друга отлика. Най-напред, Елфвегренови нямат деца, докато Сив Мартел е разведена и има две, тийнейджъри. Те живеят при баща си, който е в Малмьо. — Халдерш погледна Анета Джанали. — Дори и аз забелязах, че на нея й е трудно да каже нещо за децата си. Беше… мъчително.
— Значи след развода не са дадени и на двамата за съвместно отглеждане? — попита Винтер.
— Тя явно не ги е виждала от години.
— Не мисля обаче, че е алкохоличка — каза Анета Джанали. — Или че е била такава.
Дори с коняк не е злоупотребявала, помисли си Халдерш, но не каза нищо.
— А другата отлика? — попита Рингмар.
— За разлика от Елфвегренови, които бяха само уплашени, Мартелови изпитваха бездънен ужас — каза Халдерш. — Не от нас обаче.
— И още по-ясно си личеше, че нещо крият — допълни Анета Джанали. — Не знам дали това има някаква връзка с убийството.
— Алиби? — попита Винтер.
— Може би — отвърна Халдерш. — «Две посещения в ресторант и още две други… срещи», както ни казаха те. Но трябва да проверим. Още не сме успели да го направим.
— Нещо крият — повтори Анета Джанали.
— Ще разговарям с тях — заяви Винтер. — Ще започна с Мартелови.
— Иди у тях, така бих те посъветвал — предложи му Халдерш. — Те изглеждаха… някак неловко в собствения си дом.
— Да се върнем към Валкерови… на оперативката ти каза, че за всеки от тях на респективните им работни места са се носели слухове — Рингмар се бе обърнал към Анета Джанали.
— Не казах точно слухове. По-скоро намеци. Никой не пожела да навлезе в подробности.
— И двамата обаче са били склонни към флиртуване? — продължи Рингмар.
— Да, нещо такова. За мъжа дори се правеха не само намеци. Той… ами да, срещал се с други жени. Докато тя е била като че предимно флиртаджийка.
— Сигурно има и други замесени — предположи Винтер. — Започваме от Елфвегренови и Мартелови. Или по-скоро ще понаобиколим още веднъж нашите обекти.
Винтер четеше записките си. Другите си бяха тръгнали. Той бе пуснал тихо записа на блек метъл, но крясъците на певеца отекваха все така силно. Телефонът иззвъня.
— Винтер.
— «Сакрамент».
— Моля?
— На телефона е Ролф Нурдберг. Мисля, че намерихме оркестъра. Казва се «Сакрамент». Канадски е. Значи Сверкер горе-долу позна.
— Сигурен ли си?
— Поне така мисля. Получихме много отговори, съвършено независими едни от други, както се казва. Около двайсет. И според всички това е «Сакрамент». Никога не съм чувал за тях. Дори и Сверкер не ги знае.
— «Сакрамент» — повтори Винтер. Кръщавка — помисли си — или нощна литургия.
— Някои уточняват дори мелодията и названието й — продължи Нурдберг. — Пуснах от сиди файла на емпетройка първото парче и то се казва «Зъл бог», целият диск пък съдържа «Дъщерята на…» почакай за момент… «Дъщерята на Хабакук», както и да се произнася това.
— Хабакук? Това пък какво е?
— Нямам представа. Ако трябва да гадая, бих заложил на изфантазирано име на дявол.
— «Дъщерята на Хабакук» — повтори Винтер.
— Може пък да е мила — допусна Нурдберг и избухна в смях, който прозвуча като предизвикан от самоирония. — Но не ми се вярва особено. Окей. Пуснахме значи този превъзходен мотор за търсене на какво ли не, какъвто е интернет, и получихме деветдесет и осем попадения за «Сакрамент». Навлязохме по-надълбоко в мрежата и се оказа, че «Сакрамент» са от Едмънтън и са направили още един диск освен «Хаб…», да де, както и да се казва. И една промоция.
— Отлично — похвали го Винтер.
— Във всеки случай 4721 мислят така — уточни Нурдберг. — Досега сайтът на «Сакрамент» е бил посетен от 4721 души. Това съвпада с данните, които ти предоставихме при твоето посещение при нас. Статистиката показва, че една група има приблизително пет хиляди фенове.
— Но им нямаш имената?
— Какво? Ха-ха!
— Тогава какво можем да направим? — попита Винтер. За кой ли път скланям глава пред експертизата, помисли си той.
— Хм… можем да се опитаме да изискаме «Дъщерята…» направо от Канада. Или да проверим при други дистрибутори, щом вече имаме названието. Да видим кои магазини са си набавили плочата. Дали е била рекламирана в различните списания за фенове. Тоест извън самите магазини. В случая залагам повече на списанията. Но това ще е адска работа. Проблемът е, че дискът е от 1996-а, а оттогава е излязло толкова много нещо, та годината спокойно би могла да е и 1896. — Нурдберг пак прихна. — Производството го сочи, между другото.
— Можеш ли да ми помогнеш с всичко това? — попита Винтер.
— Окей. Пък и сам изпитвам любопитство. Я почакай… Сверкер казва нещо тук.
Винтер почака, дочу отдалечени гласове на другия край на жицата. Нурдберг се обади пак:
— Именно ние тук получаваме много дискове, които се промоцират, като голяма част от тях се изпращат на приятели, в магазини или където и да е, но немалко се запазват или по-скоро се продават на безценица, или се трупат в архива на тавана. А той е набъбнал. Възможно е някой екземпляр да се намира тъкмо там горе. Всъщност не изключвам вероятността поне да сме имали тук тази плоча, фирмата ни е голяма, дори в международен мащаб.
— Имаш ли време да провериш този архив?
— Не.
— Ще изпратя при теб някой от колегите си.


Настана вечер. Винтер се отправи за вкъщи през Хеден. Все още беше студено, ясно. Десетина младежи играеха футбол на един от посипаните с чакъл терени и оттам се разнасяха подвиквания и мекият приглушен звук на ритната топка, футбол през ноември. Защо не? Сезонът едва-що бе започнал в Англия. Винтер се сети за Стив и чу как някой вика. Обърна се и видя, че топката се търкаляше към него. Той се прицели на око в един от ъглите и я изпрати обратно. Още имаше хляб в него.
Стив продължаваше да упорства с компактдисковете. Самият той му беше изпратил джаз, осъзнавайки обаче, че това е безсмислено. Аз съм по-податлив на влияния от него. Онези, които слушат класически рок, са консервативни.
Не бяха говорили по телефона от месеци. Винтер обмисляше да замине в Лондон преди Коледа, но сега не знаеше дали ще може. Ангела бе одобрила идеята. Ако става.
А защо да не може? Детето се очакваше в началото на април. По-точно, на първи април, наблягаше Ангела, и това не бе никаква шега. Лондон мамеше. Лондон зовеше. Колко отдавна беше.
Винтер чу удари по топката отзад, шумното ликуване от вкаран гол.
Последния път, когато разговаряха, комисар Стив Макдонълд беше в гипс след един задължителен неделен мач с местния отбор някъде в Кент. «Ела за няколко дни, ако ще идваш — беше му казал. — Ти обаче не си толкова важен за мен, защото ми се иска да видя Ангела. Отново.» Бяха се срещали със Стив за кратко в Гьотеборг преди около три години, но жена му не познаваха. Нито неговите близнаци. Може би ще е по-добре да почакат, докато станат трима. В началото на април. Трима.
— Какво ще кажеш за Елиас? — попита го Ангела, когато той влезе в кухнята, където бе застанала с насълзени очи.
— Да те сменя ли? — попита той.
— Да, благодаря. — Тя му връчи ножа и Винтер зае позиция над дъската за рязане на лук. Половината глава чакаше обработка.
— Какво ще кажеш, а? Елиас? Или пък Исак? Емануел?
— Защо не Исая?
— Не се шегувай.
— Ами да… леко библейско… но не сме ние виновни.
— Ти нали вярваш в един бог.
— Поне от време на време.
— Винаги си казвал, че трябва отнякъде да черпим сила.
— Да.
— Освен това може и да е Изабела.
— Чудесно.
— Или Оливия.
— Също добре.
— Лео.
Винтер се опита да спре сълзите, като примига няколко пъти. Цялата глава лук бе вече нарязана.
— Ами… да, защо не. Май вече не ти прилошава?
— Разбира се. Нормално този период привършва след дванайсетата седмица, а ние го преминахме изцяло. Сега започва нов — спокоен, изпълнен с радост. Поне за майката.
— А как е коремът? Как е Елиас?
— Виж сам — каза тя и стана от стола, на който бе седяла досега. — Ела с мен.
Тя отиде в спалнята, а Винтер остави настрана ножа, който още държеше в ръка, и я последва. Ангела легна и оголи корема си, който беше наедрял. Винтер седна на леглото. Това щеше да му е за пръв път. Не бе правил подобно нещо досега. Всичко бе толкова трудно за проумяване. Дали беше истинско? Започнала бе да усеща движенията на плода от четири седмици. Или от пет. Ритничетата. Винтер се сети пак за футболната игра, пред очите му изникнаха момчетата от игрището на Хеден.
— Сложи ръка ето тук.
Той сложи длан на посоченото място. Усети как отвътре то се раздвижи. Беше истинско.


25

Колата на Морелиус и Бартрам спря на червено. Морелиус забеляза, че някой се движи в друга кола далеч от полезрението им вдясно. Извърна глава и съзря възрастен мъж да си закопчава предпазния колан. И Бартрам го бе видял. Морелиус любезно му кимна. Коланът е задължителен.
Бартрам се ухили:
— Ако не беше се размърдал, изобщо нямаше да забележим.
— Да.
— Нещо, което работата ни причинява, е панорамно виждане — посочи Бартрам.
— И какво още?
— Моля?
— И какво друго ни дава работата, освен способността да виждаме панорамно?
Бартрам не отговори. Взираше се към центъра на града. Коледната украса бе започнала да се появява по улиците и край входовете в търговските безистени.
— Пак се започва — измърмори той.
— Какво?
— Коледният пъкъл започва отново.
Морелиус спря колата пред пешеходна пътека. Млада жена премина по нея, бутайки с мъка детска количка, в която седяха две дечица. Тя помаха за благодарност и Морелиус също вдигна ръка за поздрав.
— Представи си я как ще мъкне този екипаж, когато тръгне на коледни покупки — отбеляза Бартрам.
— Представи си как ти самият ще се помъкнеш на коледни покупки — сряза го Морелиус.
Бартрам не каза нищо.
— Днес май не чуваш какво ти говоря, Грегер.
— Чувам.
— Но не отговаряш.
— Аз не пазарувам за Коледа. Изобщо не слизам в центъра, когато имам свободно време. Особено избягвам да го правя, когато настъпва истерия.
— Тъй, тъй.
— Не се ли дразниш от всички нахалници и мошеници, които се мотаят наоколо? Върви си някой преспокойно, а е обект на издирване… дяволът му с дявол, пък полицията никаква я няма.
Морелиус кимна. Той самият не се съобразяваше дали е на служба, или не. Когато се придвижваше по «Авеню», винаги виждаше всички входове и места, откъдето прибираха джебчии. Виждаше фасадата на онова заведение или пространството пред пощата, където по тъмно пикаеха всички. Там на онова момче счупиха ключицата. Тук пък една жена изпадна в амок. Там оня го простреляха. Тук пък други се бяха сбили…
— Не обичам Коледа — обади се пак Бартрам.
— А какво всъщност обичаш, Грегер?
Бартрам не отговори. Взираше се право пред себе си. Морелиус зави горе при площад «Йота».
Слънцето се издигаше високо, грееше ярко, небето бе синьо. Високото атмосферно налягане се бе задържало, което не беше обичайно. В ъглите на стълбите имаше малки купчинки сняг. Пред Градската библиотека се бяха струпали гроздове от младежи. В «Парк» влизаха хора, които щяха да обядват там. Двайсет таксита чакаха в редица пред хотела. Някои идиоти през половин час пускаха моторите си. Нечистите пушеци от ауспусите се бяха наслоили като облак над колите. Морелиус изпита желание да спре при тях и да ги помоли да се разкарат.
— Как беше там вътре? — обади се Бартрам.
— Какво? — Морелиус зави вдясно след хотела и се престрои подир един автобус по Енгелбректсгатан. — Какво каза?
— Как беше там, в апартамента? На Ашеберъсгатан? Двойното убийство.
— За това ли питаш сега? — Почти не бяха засягали този случай в разговорите си, откак онова бе станало. Понякога беше тъй. Той не му разказа. Грегер бе останал навън на стълбището. — Какво по-точно искаш да знаеш?
— Как изглеждаше?
— Как изглеждаше кое? — Погледна вдясно на Грегер, но той не се обърна. Бяха стигнали до «Скандинавиум». Не се чуваха никакви викове. Една група хокейни запалянковци обикаляха около стадиона с плакати преди тазвечерния мач. — Как изглеждаха тези? За това ли питаш?
Бартрам кимна, без да го погледне. Морелиус не продума повече. Отправиха се към кръговия кръстопът. Оттук съм минавал осемнайсет милиона пъти, мислеше си той. Ето там веднъж се нахаках в друга боядисана кола. Тук пуснах едни пияни хлапета от Лисеберг, а после приятелчетата им ги примъкнаха обратно там. От будката купих вестници и «Сникърс». Сега се отправяме нагоре по хълма Екланд. Аз държа волана. Колата се движи право напред като по релси.
— Какво има, Симон? — Бартрам се бе обърнал, но сега отново се взираше пред себе си. — Но внимавай де, ПО ДЯВОЛИТЕ! — Носеха се право към едно такси пред «Панорама». Морелиус закова на място. Озоваха се на милиметри от него. Шофьорът на таксито се бе вторачил в тях. Пътникът в колата му, който тъкмо излизаше от нея, също ги бе зяпнал. — Да не би да спиш?
Морелиус даде на заден и отново зави. Всичко беше както преди. Улицата беше на мястото си. Колата се движеше по права линия. Бартрам не сваляше очи от него. Морелиус зави надолу към Мосен. Дочуха вик, но не беше за тях.
— Главите им бяха разменени — каза Морелиус.
— Какво?
— Техните глави бяха разменени. Не го ли знаеше? Това не се обявява публично, но всяко ченге в града го знае.
— Не и аз обаче. Никой не ми го е казал.
— Нейната глава беше поставена на тялото му, а неговата — на нейното.
— Мили боже!
— Държаха се за ръце.
Морелиус навлезе в ново колело. Трябваше да кара внимателно. Той провери за други коли, навлезли в кръга преди него. Така би трябвало да се прави. Защо за повечето това бе толкова трудно? Не го разбираше.


Патрик бе стигнал до извода, че трябва да стори нещо. Обади се и го свързаха с някого на име Мьолер или нещо такова. Трябваше да каже своето име.
— Ами… касае се за онова… убийство — обясни младежът.
— Мисля, че разговаряхме с всички разносвачи на вестници — беше казал Мьолер, когато Патрик се бе представил.
И ето че сега Патрик седеше пред ниско остриган полицай, който не изглеждаше дотам стар, и един друг, който пък наистина беше възрастен. Чувстваше се като звезда. Важен. Но не беше смешно. Когато влезе, по-младият погледна през него, сякаш беше от стъкло.
За него му беше говорила Майе. Той го беше видял в колата. Лелката си я биваше. Този тук изглеждаше твърде суров. Скъпа риза. Все едно участваше в някакъв гангстерски филм. Бяха взели от видеотеката касетата с «Поверително от Ел Ей», защото Майе беше харесала обложката, и този тук можеше спокойно да играе във филма. Същият стил.
— Видял си значи някой да излиза от асансьора? — попита го Винтер.
— Да.
— И беше мъж?
— Абсолютно.
— Как можеш да си сигурен в това?
— Видях малко от него отстрани, когато излизаше. Профила му.
— Колко от профила?
— Ами… косо изотзад. Но достатъчно, за да ми стане ясно, че е мъж.
— Мъж ли? — обади се Рингмар. — Че колко стар е бил според теб?
— Хм… колкото теб — Патрик кимна към Винтер. — Малко… по-млад мъж.
— Добре. И какво стана? Разкажи от момента, в който си влязъл в сградата.
Патрик заразказва. Същото, което беше споделил и с Мария. Не мислеше, че е пропуснал или съкратил нещо.
Те го питаха за датата, дните, точния час.
— Да вземем облеклото му — каза Винтер. — Палтото. Дълго, късо?
— По-скоро дълго, отколкото късо. Ъъъ…
— Над коляното?
— Така мисля.
— Нещо повече?
— Какво именно?
— Какво видя още освен палтото?
— Тъкмо това е въпросът. Имаше още нещо… което обаче не мога да си спомня. Всъщност много мислих за него. Нещо друго.
— Как тъй нещо друго?
— Което нямаше нищо общо с палтото…
— Косата му?
— За косата не мога да кажа нещо по-точно, както вече споменах. Когато сякаш я загледах, той вече бе навлязъл в сянката на вратата. Затова за косата му не мога да кажа нещо. Нито за цвета, нито за друго.
— Забеляза ли дали е дълга?
— Хм… може би. — Той се почеса по бузата. — Май забелязах.
— А висок ли беше?
— Нормално.
— Нормално?
— Не беше някакъв мъник де. Но не и двуметров гигант. Аз обаче стоях на стълбите малко над него… а светлината беше слаба. — Той вдигна очи към тавана. Видя друг таван. И лампата пред себе си. Тя светеше сла… — Точно така! Светлината беше по-слаба от обичайното. И тогава това ми направи впечатление, а сега си го спомням ясно. Вътре в лампата би трябвало да има две крушки, едната от които май е била изгоряла, защото на другия ден светлината бе отново както преди.
— Както преди? Било е по-светло във входа?
— Да. Домоуправителят сигурно е сменил крушката. Оправил е лампата.
— И кога го е направил? — попита Рингмар. — Кога според теб трябва да го е направил?
— В същия ден. Още тогава. Абсолютно съм сигурен, че светлината бе слаба само една сутрин.
— Напълно ли си сигурен?
— Да… напълно. Жестоко сигурен.
— Окей.
— Защо не поговорите с домоуправителя? — предложи Патрик.
— Ще го направим — каза Винтер. Той сякаш бе забелязал лека усмивка на лицето на Рингмар. — Благодаря ти. Но да се върнем към дрехите. Ако не е било палтото, тогава панталоните… Имаше ли нещо, което би могъл да разпознаеш?
— В момента не ми идва наум. Но ми се струва, че нещо май… видях, да, на нещо реагирах. Не знам как да се изразя.
— Спокойно, Патрик, не бързай.
— Мисля, че сега няма да се сетя.
— Можеш да го обмислиш и у дома.
— Разбира се.
— Къде живееш, Патрик? — попита Винтер.
— Какво?
— Щом разнасяш вестници около площад «Васа», значи сигурно живееш наблизо?
— На Кастелгатан. Живея с баща си на Кастелгатан. От другата страна на Хага.
— Добре. Смяташ ли, че ще го познаеш, ако пак го видиш?
Патрик сви рамене.
— Осветлението бе някак особено… и го видях отзад. Не знам.
— Но това не бе човек, когото си виждал преди?
— Какво искаш да кажеш? Когото съм виждал срещал на… стълбището?
— Да вземем това най-напред. Когото си срещал по стълбите на жилищната сграда, докато си разнасял вестници?
— Не, доколкото мога да си спомня. Работата е в това, че аз почти никога не виждам там хора.
— Ммм. Може би ще те помолим да ни помогнеш да проверим онези, които живеят там. За да знаем дали не е бил от тях.
— Аха…
— И второ, виждал ли си го изобщо някъде другаде преди това? — продължи Винтер. — Не в тази сграда, не по стълбите й. На друго място, при друг повод.
— Да, разбирам.
— Помисли по това.
Патрик вече мислеше. Мислеше, мислеше. Той погледна полицая, който задаваше всички въпроси. По-възрастният сякаш дремеше, но внезапно обърна глава към един от прозорците, откъдето се виждаха студени клони и синьо небе. Старчокът имаше профила… дявол го… не беше ли това проф…
— Може би профила — допусна Патрик.
— Какво казваш?
— Профила — повтори Патрик. — В него имаше нещо познато. Струва ми се, че тъкмо профила разпознах… може би. Като че него съм виждал някъде преди това. Главата.
— Непрекъснато бележиш напредък, Патрик. — По-младият се усмихна. — Докато седяхме тук, ти се сети за сума неща.
— Сега обаче стига.
— Добре, нека спрем дотук — съгласи се Винтер. — Но продължи да мислиш по въпроса и у дома, както се разбрахме.
— Разбира се.
— И още нещо — добави Рингмар. — Не чу ли музиката от жилището, когато пъхна вестника в процепа на вратата му?
— Разбира се. Аз казах за нея на домоуправителя.
— Какво казваш? — попита Винтер.
— Аз му казах за това. За метъла.
Винтер погледна към Рингмар, който направи лек жест на досада. Не бяха получили никакво сведение за това. Нима никой не бе разпитвал младия разносвач на вестници?
— Дълго време ли я чуваше? — продължи Винтер. — Когато разнасяше вестниците?
— Няколко дни. Не мога да определя точно колко. — Той погледна Винтер. — Трябва да си помисля.
— А позната ли ти бе? — попита Винтер. — Музиката?
— Не съвсем. Саундът се променя, когато минава през антре и пощенски процеп, и всякакви други боклуци, както се казва.
— Изрази се така: «не съвсем». Какво искаш да кажеш?
— Без съмнение е death metal или може би black. Но това не е в моята област.
— Смятаме, че е канадска група, която се казва «Сакрамент» — рече Винтер. — Чувал ли си за тях?
— «Сакрамент»? Никога не съм чувал.
— «Дъщерята на Хабакук». Така се нарича дискът. Звучи ли ти познато?
— Не. Но имам двама приятели, които са маниаци на метъл. Или поне бяха, в гимназията. Миналата година. Сега учат в друго училище и… хм…
— Това е тяхната област, така ли?
— Може да е. Не знам точно за тази песен, но те се занимават сериозно с black metal. Единият е дори изпълнител. Барабанист. — Патрик за пръв път отпи малко от водата в чашата, поставена пред него. Внезапно бе усетил страхотна жажда. Беше дърдорил много. Не знаеше защо. Сякаш трябваше да говори. — Да ги потърся ли? Как се казваше групата? «Сакрамент», така ли?


26

— Защо домоуправителят не е обърнал внимание на това? — попита Винтер.
— Но дали пък е вярно? — усъмни се сякаш Рингмар.
— Кое? Че момчето най-напред е чуло музиката? Да, вярвам го.
— Има такива, дето искат да оберат всички лаври. Домоуправителят може би е разчитал на някакво възнаграждение.
— Има ли и друго, което той е видял, без да го е видял? — попита Винтер.
— Мислиш, че нещо прикрива от нас?
— Да.
— Това е само предположение.
— Ще трябва да го разпитаме пак — каза Винтер.
— Младежът изглежда наблюдателен — отбеляза Рингмар.
— Той несъзнателно таи нещо, което ни е необходимо.
— Мислиш ли?
— Абсолютно сигурен съм. Когато то изникне в съзнанието му, ще ни помогне. — Винтер запали една «Корпс» и примижа от дима. Всмука отново, изпусна дим и пак примижа. — Разсъждавах по надписа на стената — продължи сетне. — Вероятно знаеш, че има такъв израз: «Написаното на стената»…
— Да, знам.
— И това ще рече приблизително, че човек няма как да не види очевидното… че то е налице за оня, който иска да разбере. Написаното на стената. Дали в случая не ни е отправено едно двойно послание? Или е някакъв подтекст? Дали надписът следва да ни каже, че отговорът е… буквално под носа ни? Част от отговора. Не знам. Но може би думата wall е тъкмо това: да посочи, че написаното е на стената. Че не думата сама по себе си е същественото… че е един вид стрела, пусната в обратната посока. Съгласен ли си, Бертил?
— Не знам. Продължавай.
— Тоест не бива да разсъждаваме по съобщението като такова, а по-скоро върху факта, че е направено. Че го има.
— И че решението на загадката е по-близко, отколкото допускаме.
— Именно. Че близо до нас има нещо, което ние не можем да видим.
Рингмар разтърка очи, прокара ръка по челото си. Виждаше стената в онзи апартамент пред себе си, червени букви на бял фон. Като заглавие.
— Схванах го и като един вид заглавие — обади се той и свали длан от лицето си. — Заглавие в смисъл на текст над нещо, което предстои да се случи. И че това е най-важното от онова, което ще стане.
— Ммм.
— Знаеш ли, че думата «рубрика» произлиза от латинското rubrica, което ще рече «червен цвят»?
— Не. А така ли е?
— Така ми каза Юнас през уикенда. Попита ме дали знам какво означава тази дума и тогава ме осведоми за това.
— Журналистика ли следва?
— Първи семестър във Висшето училище по журналистика — потвърди Рингмар и в гласа му се долови бащинска гордост.
— Явно крушата не пада по-далеч от дървото — отбеляза Винтер. — Но има ли още нещо около етимологията на думата?
— Rubrica е всъщност. Решенията на Сената в древния Рим започнали да се обнародват в годината 59 преди новата ера посредством гипсови плочи, приковавани на обществени места — заразказва Рингмар, сякаш бе застанал на преподавателска катедра. — Тези табла се наричали Acta Senatus и заглавията на тях били червени.
— Мислиш ли, че има някаква връзка?
Рингмар сви рамене.
— Просто предположих.
— Че убиецът е компетентен по латински официални заглавия? Да го потърсим във Висшето училище по журналистика тогава? А може и да е журналист? Не бих имал нищо против.
— Нали ти казвам, просто предположих.
— Интересно — промърмори Винтер. Той отново всмукна от пуретата и се зае да изучава дима от нея. Беше май една от последните, които пушеше. Имаше важна причина да ги откаже сега, преди първи април, да проветри приятния им, ала силен мирис от жилището и дрехите си. — Но оттук доникъде няма да стигнем. Засега. Не е изключено и да няма никаква връзка със случая.
— А какво смяташ ти тогава?
— Смятам, че той просто е написал нещо, каквото и да е. Може би по моментен импулс. Или пък само за да ни подведе.
— Съзнателна дезинформация? Да, това би било най-лошото. Защото ще ни лиши от почва под краката.
— Така е.
— Подобен сценарий би бил най-демоничният — продължи Рингмар. — И би означавал, че тук си нямаме работа с някого, който има нужда от помощ.
— Да.
— А че това е тип, който изпитва наслада от извършеното.
— Може би. И който не желае да му се помогне, както каза ти.
— И ти ли смяташ така?
— Че написаното е зов за помощ? Да. Иначе сме загубени.
— Няма да се справим с това сами — въздъхна Рингмар.
— Че кога сме могли? — отбеляза Винтер.
— Нима пак ще стане така? — Рингмар избягваше да поглежда към Винтер.
— Не.
— И защо?
— Сега нямаме работа със сериен убиец. Вероятно е психопат, без да съм сигурен в това. Може и да не е психопат. А просто луд по свой си начин. Не е обаче сериен убиец.
— Тоест… подбудите му са от лично естество?
— Не мога да твърдя. Струва ми се обаче, че отговорите се намират в миналото на убитите. И на двамата или само в нейното, или само в неговото. Да. В този смисъл са лични.
Рингмар въздъхна шумно.
— Нямаме сили да прегледаме всички документи, всички хартийки или да разровим всички спомени, оставили следи във Вестерос и Кунгсбака.
— Нали не действаме сами? Имаме си колеги.
— Изискват се години за разнищването на един човешки живот отзад напред. За проследяването на всички взаимоотношения, които даден индивид е имал, откакто се е родил. А всичко може да има решаващо значение. Всеки от онези, с които е имал допир, би могъл да бъде търсеният от нас. Всеки.
— Ще трябва да започнем с елиминиране.
— Тази работа е вече поета — обяви Рингмар, без да се усмихва.
— Или пък лични подбуди в смисъл, че убитите са… заместители на други — разсъждаваше на глас Винтер. — Един вид символи. Може би статисти. Представляват нещо друго. С начина си на живот. Или с нещо толкова банално като външния вид. И на двамата, а може би само неговия или нейния.
— Главите ли имаш предвид?
— Не, не в този порядък на мисли. Но и това е също едно свръхзабележително… известие. Може би. Пак символ на нещо. Не смея да строя догадки повече. Както вече бе казано, имаме нужда от помощ.


Патрик седеше в стаята си, сложил слушалките, и не чу, когато баща му влезе и ги дръпна от главата му. Музиката се изниза от тях, съскайки като змия, и се нави на пода между кабелите.
— Цели часове те викам!
— Не съм чул.
— Ами така ще е, майната му, щом слушаш тези говна.
Патрик усети воня на алкохол и забеляза, че баща му се клатушка, придвижвайки се назад от леглото. После промени намерението си и тежко се отпусна на него.
— Какво искаш? — Патрик се опитваше да достигне слушалките откъм леглото. Те обаче се намираха твърде далеч от него, той стана и щеше да се отправи към тях, за да ги вземе, но баща му го стисна за лакътя.
— Остави ги там, дето са. Трябва да говорим.
— За какво?
— Почакай, трябва да направя… нещо и се връщам.
Бащата стана и излезе от стаята. Патрик съвсем ясно чу как се отвърта запушалка на бутилка. Мъжът се върна. Мирисът на алкохол беше силен, по-силен отпреди. Той се тръшна на леглото.
— Тя ще дойде да живее тук — изломоти.
— Какво?
Баща му го гледаше. Няколко дребни кръвоносни съда се бяха пукнали в едното му око и това личеше ясно, когато погледът му бягаше встрани.
— Ами Ула, нали знаеш. Тази, с която от известно време… дружа.
Патрик знаеше коя е Ула. Беше я виждал два пъти и това му бе дошло много. Единия път баща му я беше повлякъл през прага, а втория път май бе обратното, макар да беше всъщност трудно да се разбере кой кого влачи. Ула. Беше се навела над него, когато дойде втория път, баща му си бе легнал и захъркал като глиган на дивана, където го бе тикнала, и момчето помисли, че ще повърне, когато тя се наведе над него. Изломоти нещо, но той успя да се измъкне изпод нея и тя рухна в леглото му.
И ето че сега щеше да се мести при тях. И бездруго там беше баща му, а сега щеше да стане двойно по-весело.
— Тя ще дойде да живее тук? Не, това не е възможно.
— Не е възможно ли? Добре ли чух? — Баща му пак бе станал. Тялото му се полюшкваше напред-назад. — И защо да не е възможно годеницата ми да се премести тук?
— Защото имаме само две стаи. Живеем тук… аз живея тук.
— Може да намерим по-голямо жилище.
Сигурно. Но кой ли щеше да ги поиска за наематели?
— И имаме само един диван.
Бащата се разполагаше на разтегателния диван във всекидневната.
— Ти ще спиш на него — заяви.
— Какво?
— Твоята стая ни трябва. Майната му, тя да не ти е собственост. Трябва ни тази стая. И без това все те няма вкъщи, така че на дивана ще ти е добре.
Патрик усети как по челото му избива пот. Погледна към своята колекция от плочи и дискове, към списанията. Към постърите.
— Значи… ще се преместя от стаята?
— Тя пристига утре. — Бащата се надигна. — Тогава ще се оправяме. — Излезе от стаята и Патрик чу как отново върти запушалката.
Още не бе затворил вратата зад себе си и разпивката започна. Къде щеше да се дене сега, когато му се налагаше да си е у дома?
Не му беше нужно да седи вкъщи. Не знаеше къде ще иде, но не му беше нужно да остава тук. Пак погледна към плочите и дисковете. Дали Майе не би могла да ги вземе? Може би да й ги даде под наем, един вид? И той се разсмя, за да не се разплаче.


Ангела изу ботушите си и сложи вода за чай. Слънцето пламтеше през фасадите на сградите от другата страна. Там навън светлината бе силна, по-ярка, отколкото през някоя друга зима, доколкото можеше да си спомни. А бе зима. В края си тази година я доведе много преди момента, в който би следвало да започне истински.
Усети движение в корема си, още едно. Седна на стола в кухнята. Огледа се и констатира, че всичко, което има в стаите, е нейна собственост. Чувството беше приятно. Бе донесла със себе си своите вещи и апартаментът сега не приличаше на предишната ергенска бърлога. Макар че едва ли би могъл да се окачестви като такава и досега. От дълго време беше станал част от нейния живот.
Ще сменим тапетите и повечето от мебелите тук, мислеше си тя. Или ще се пренесем в къща край морето. Празненства в градината, под чадъри. Глъчка от детски гласчета, играчки, разпръснати из тревата. Ерик с готварска шапка зад скарата. Усмивка, сияйна като слънце.
Телефонът иззвъня. Ангела тежко се надигна и се отправи към кухненския плот.
— Ало?
Никакъв отговор. Вдигна очи към часовника над вратата в кухнята, стрелките му показваха пет и четвърт.
— Ало? — Линията отново бе свободна, сигналът единствен.
Сигурно някой е набрал погрешно номер, предположи тя.


Декември

27

Беше отдавна, в ранното му детство. Слънчев блясък в очите. И всичко, което го удряше в носа, задържайки се задълго през цялата вечер. Вътре в дома миризмите на дрехите се усещаха особено силно. Долавяше се мирис на малко пушек и на много сняг. На какво миришеше снегът?
Той се наведе и загреба шепа сняг, който бе натрупал навсякъде наоколо. Слънцето го улучи и превърна в искрящ прах, който помириса. Размисли се що за мирис е това. Ухаеше на спомен, който не можеше да намери в паметта си. Точно така. На спомен за нещо хубаво.
Отърси се от него и споменът изчезна във въздуха. Озова се в сянката на жилищните сгради и слънцето също изчезна.
Снегът бе стена и той можеше да я наблюдава почти през целия път до кръстовището. Магазинът се намираше на ъгъла. Минимаркет, както се казваше. Бяха сменили названието му, но той знаеше как му викаха преди. Дали не го беше и описвал? Беше говорил за предишното му наименование. Не направо, но не биваше да говори за всичко, нали? Не сега.
Вътре го познаваха добре. Поне така смяташе. Там бе изпълнил своя дълг. Своя дълг. Беше неин приятел и забеляза как го гледа по един особен начин, но не мислеше, че именно по този. Беше само приятел.
Веднъж насмалко да го каже. Аз съм само приятел.
Просто някой, който се намира тук. Само някой, който беше тук. На правилното място в правилния момент. Но всъщност не беше така. Той беше на мястото в неправилен момент. Или това важеше по-скоро за другия, ако трябва да сме съвсем точни. Да сме точни. Съвсем точни.
Няколко деца играеха на детската площадка между жилищните сгради, в една от които живееше той, и пътя. Много деца. Сега за техните игри имаше сняг в изобилие. Не обаче такъв пухкав сняг, от който да се правят снежни човеци или снежни фенери. Известно му бе какво значи пухкав сняг. Отново загреба в шепа и се опита да го стисне, но не се получи. Децата разбираха кога снегът е използваем, пухкав и от него могат да се правят разни неща.
Бяха разчистили и пързалката. Почти му се искаше да си бе запазил някогашните кънки. Но как ли щеше да изглежда с тях? Сега краката му са двойно по-големи, отколкото тогава, нали?
Пътят беше разчистен, но работата можеше да е свършена и по-добре. А и къщите хич ги нямаше. Сякаш образуваха обезлюдено място насред града. Обезлюдяване насред града! Супермаркетът имаше все по-малко запълнени със стока рафтове с всеки изминал ден, фукаха се с ръчно обслужване на щанда за месо, но той всъщност никога не бе виждал там жив човек. Никога. Не че влизаше често в магазина, ама все пак.
Покрай него мина кола и той трябваше да се прислони до насипа. Снегът там бе мръсен. Не искаше да го докосва. Спусна се на пътя. Скоро щеше да настъпи време да се прибере у дома, да хапне нещо и да иде на работа, вечерта щеше да е дълга, а той нямаше да има възможност да поспи, щеше да прекара времето пред телевизора и да гледа видеофилмите.
Внезапно магазинът изникна пред него и той, без сам да разбере кога, се озова вътре. Касетите носеше под мишница. Навън два афиша рекламираха филми. Един от актьорите му се стори познат, но не се забави много, защото знаеше какъв точно филм искаше да вземе.
Зад щанда в магазина стоеше друг човек, когото не бе виждал дотогава. Той не каза нищо, докато плащаше за филмите. После пресече пътя. Погледна надалеч от високите сгради, които стърчаха като огромни греди, забучени отвесно една до друга.
Тази вечер щеше да мине с колата си покрай високите сгради долу в града.
Една сутрин бе чакал отвън и я забеляза да се качва в трамвая. Последва я, макар да знаеше къде отива. И все пак искаше да я види и как слиза от трамвая, как след това изчезва сред хилядите, които влизаха и излизаха през вратите на болницата.


28

Винтер рязко зави. Подкара колата покрай четирите седеметажни сгради вдясно и после отново зави на кръстопътя, паркирайки на едно очертано място на паркинга точно срещу гредите, украсени с емблемата на Националното обединение на наемателите. Същински греди, помисли си.
Сградите изглеждаха добре поддържани. Входът имаше нещо подобно на надстройка, застлана с каменни плочи като под. Един вид патио.
Бенгт Мартел отговори по домофона и Винтер влезе в сградата. Стълбището бе чисто, боядисано в мек пастелен тон, все още ненадраскан с графити. Може би тук нямаше младежи. Винтер не зърна жива душа и навън.
Мъжът отвори. В антрето ухаеше на кафе. Слънцето осветяваше апартамента, който очевидно имаше прозорци, обърнати към всички посоки. Мъжът бе малко по-нисък от Винтер, почти на същата възраст, облечен в сиви панталони и жилетка, която би могла да е зелена на цвят. Той протегна ръка.
— Мартел.
— Винтер.
— Жена ми слезе в магазина да купи нещо за кафето.
Той покани Винтер в жилището. Посетителят можеше да види планината през прозореца и улиците долу. На небето се кълбяха повече облаци, отколкото преди минутите, в които той бе влязъл в сградата и пътувал нагоре с асансьора.
— Моля, седни — каза му Мартел и се изсекна. Направи го за втори път. Сякаш насила впрочем, без да има реална нужда за това. Сигурно чувстваше потребност да върши нещо с ръцете си. В жилището не миришеше на цигарен дим. Просто трябва ръцете му да са заети с нещо, допусна Винтер.
Вратата на антрето се отвори. Винтер се извърна натам.
— Жена ми си идва — поясни Мартел, сякаш искаше да успокои госта си.
В стаята при тях влезе жена. Висока, може би също толкова висока, както съпруга си. Късо подстригана коса, слънчев загар. Носеше дълга кафява пола и плътно прилепнал пуловер от типа поло. В дясната си ръка държеше хартиена торба, но я премести в лявата, за да се ръкува с Винтер, и после отиде в кухнята, която той можеше да види през полуотворената врата.
— Ъхъ — обади се мъжът, станал, когато жена му влезе в стаята, и сега отново седна. — Ама че ужасна история.
Винтер кимна и също седна. Жената се появи пак с поднос, на който имаше чаши и кана с кафе, сладки. Тя постави пред всекиго по чаша и попита Винтер дали не би искал мляко или течна сметана към кафето си. Той отговори отрицателно и изчака тя да сервира на всички.
Мъжът отново се изсекна. Жената вдигна своята чашка, ръката й трепереше. Стисна я в дланите си и отново седна, без да отпие.
— Кога за последен път се срещнахте със съпрузите Валкер? — попита Винтер.
Мартелови се спогледаха.
— Нали разказахме всичко на… полицаите, които идваха тук — отвърна Бенгт Мартел.
Винтер погледна в бележника си, който извади от вътрешния джоб на сакото.
— Малко неясно ни се стори. Може и да съм смесил различните показания.
— Ами преди няколко месеца — полууточни Сив Мартел. — Бяха ни дошли на гости… на чаша кафе. — Тя погледна подредената маса, сякаш за да потвърди истинността на току-що изреченото от нея.
— Преди два месеца — прочете Винтер от бележника си. — Така ли е?
— Щом сме го казали, значи трябва да е тъй — намеси се Бенгт Мартел. Той погледна Винтер.
— Такова нещо не може да се помни с абсолютна точност. — Изсекна се пак и се огледа наоколо, сякаш търсеше място, на което да си остави носната кърпа.
Чувства се неловко, помисли си Винтер. «Чувстваха се неловко в собствения си дом», беше констатирал Халдерш. «Уплашени до смърт», бе добавил също. Сега обаче те не изглеждаха така. Може би се прикриваха.
— Не сме го записвали на някакъв календар — допълни Сив Мартел. Сега бе отпила от кафето, бързо, припряно. — Рядко го правим.
— И изобщо не сте ги посещавали в техния апартамент? — попита Винтер.
— Никога не сме ходили у тях — отвърна Бенгт Мартел.
— И защо?
Той хвърли поглед към жена си, която впери очи през един от прозорците.
— Какво? Защо не сме се срещали и у тях? — Отново погледна Винтер. — Това има ли някакво значение?
— Всички факти са важни за нас — поясни Винтер. — Подробностите. Нещата, на които човек обръща внимание. — Той се приведе напред, взе чашата си и изпи кафето, което вече бе поизстинало. — Още не сме имали възможност да разговаряме с някого, който… да е бил у Валкерови.
Той не спомена за Елфвегренови. За Пер и Ерика Елфвегрен.
— Ние поне не сме били.
— Никога не е имало повод ли?
— Хм… трябва да знаеш, че ние всъщност не се познавахме толкова… добре. — Бенгт Мартел се приведе напред. — Виждали сме се един-два пъти и това беше всичко.
— Но сте им телефонирали — вдигна очи Винтер. — Записани сте на телефонния секретар.
— Да… — потвърди Бенгт Мартел. — Затова и сме станали известни на полицията.
— Възнамерявахме да им предложим да идем заедно на ресторант — вметна Сив Мартел.
— Вие май сте се срещнали в ресторант?
— Да, в ресторант с… танци. Не знам дали сме споменали за това пред другите полицаи, които вече идваха тук. В «Кинг Креол» в «Нурдстан» или може би във «Феман».
— Често ли го посещавате?
— Почти никога — отвърна Бенгт Мартел.
Срещнали сте се в заведение, където почти никога не ходите и изобщо не сте се познавали, помисли си Винтер. Но при все това сте искали да поддържате контакта с тях.
— Срещали ли сте се с тях заедно с други? — попита той.
— В какъв смисъл?
— Ами на събиране или нещо от този род… с повече хора наоколо?
— Повече от колко? Повече от четирима души?
— Да.
— Никога — отсече Бенгт Мартел.
— Не познавате никой от приятелите на Валкерови?
— Нито един.
— И не срещнахте другиго в ресторанта с дансинг?
— Не.
— Още кафе? — Сив Мартел поднесе каната към него.
— Не, благодаря. — Винтер отново се взря в бележника си. Доникъде не беше стигнал с тези хора. Въпросът бе да остане ли тук още. Мартелови очевидно живееха само двамата и са имали бегло познанство с Валкерови, което е можело да прерасне в по-дълбоко.
Може и да са били… уплашени, ала в същото време и… безразлични. Сякаш правеха всичко възможно да не мислят за Валкерови. Бяха учтиви, но дистанцирани. Това можеше да се дължи и на един вид последвал шок. Но също и на нещо друго, на нещо, което присъстваше в дълбочина, като фон. Съвместно изживяване. Някакво събитие. Нещо.
— И какво се случи всъщност? — внезапно попита Бенгт Мартел. Жена му стана и отиде в кухнята.
— Моля?
— Какво е станало с тях? — повтори Мартел. — С Кристиан и Луиз. Във вестниците писаха много по случая, но не и… как. От какво са умрели. — Той изглеждаше заслушан в шумовете откъм кухнята, където жена му бе пуснала чешмата. — Как е станало всичко?
— В интерес на разследването не мога да кажа много — рече Винтер. — Но имах намерение сега да стигна и до това. — Той прехвърли две страници от бележника си и зададе няколко въпроса от музикално естество.
Когато излезе, небето бе плътно покрито с облаци. Откъм северозапад беше задухал вятър. Винтер потрепери и усети болка в гърлото си, когато преглътна. Лекото главоболие, което имаше през последните два дни, може би беше признак на започнала инфекция. Трябваше да разчита на имунната си защита. Главоболието свидетелстваше за това, че силите в организма му се мобилизират. «В тялото ти сега се води борба», беше му казала Ангела.
Той седна в колата, която бе студена и миришеше на влага.
Извади от вътрешния джоб на сакото си писмото и за пръв път го отвори. Беше написано на лист с емблемата на испанската полиция, досущ като плика.
Английските думи бяха нахвърлени на ръка с прав и уверен почерк. Само няколко изречения за поздрав и благодарност за последното съвместно прекарване. Прочете ги няколко пъти. Бе част от съня. Нямаше никаква причина да отговаря на това писмо. Нито дори да го чете. Можеше да затвори очи, после да ги отвори и то щеше да е изчезнало, съвсем както съня.
Защо обаче мисля за това, запита се той и после се обърна наум към Ангела.
«Ангела, има нещо, което трябва да ти кажа.»
Не. Нямаше какво да й казва, защото всъщност нищо не се бе случило. «Ангела, тази нощ сънувах странен сън.» — «Така ли? Ще ми го разкажеш ли?» — «Забравих го, почти изцяло.» — «А аз бях ли в него?»
Да, тя беше в него. И само няколко часа по-късно той я беше посрещнал на летището в Малага. Още няколко часа след това те стояха пред гроба край планината. Баща му.
Винтер спусна стъклото на прозореца и усети как вятърът брули лицето му. Сега мислите му се насочиха към баща му.
Вдигна стъклото и излезе от колата. Отпред имаше някакъв минимаркет и той реши да си купи оттам таблетки за гърло, които да смуче.
Отиде до магазина и видя, че над входа му е поставена фирма. Изглеждаше нова. Магазинът се наричаше «На завоя».
Вятърът разклащаше рамките, в които бяха сложени филмови афиши. Винтер ги зачете: «Градът на ангелите». До него — «Отмъстителите».
Мина автобусче на социалния патронаж. Непохватното возило се спря на около десет метра от Винтер и от него слязоха няколко старци. Той влезе в «На завоя», където продаваха обичайния набор от млечни произведения, пликчета с чипс и бонбони, видеофилми, четки за миене и вестници. Купи кутийка «Лекерол» от една жена с арабска или турска външност.
Навън вятърът обрули още по-немилостиво «Градът на ангелите». Винтер усети пръски дъжд. Жълтите редици от къщи на отсрещната страна на Хагокершгатан изглеждаха безцветни, продухани от влажния вятър.


Морелиус седеше пред обичайните си пържени скариди от «Минг». Като си помислиш само, че там не можеш да поръчаш за вкъщи нищо друго.
Някой от общината разказваше по телевизията какво хората биха могли да очакват в края на отминаващата година и в началото на новата. Ако можеше да му се вярва, празненствата тук щели да превъзхождат онези в Лондон, че и в Сидни или в Ню Йорк.
Целият град щеше да ечи от все същата шумотевица, добре познатите клатушкащи се фигури щяха отново да го изпълват. Ревове, викове, смехове, парчета от фойерверки, попаднали в очите поради безумието на безотговорни пиромани насред града. Все същата врява както винаги.
— Аз направих промяна — обади се Бартрам.
— Какво? — попита Морелиус, който стана, за да изхвърли половината скариди и сладникавия сос. Както винаги.
— Ще се включа в списъка на Луде за новогодишната нощ — отговори Бартрам и кимна към телевизора. — Така ще се озова насред празника.
— Добре дошъл си — каза Морелиус. — Но ти промени намеренията си. Отначало каза, че ще дежуриш, после пък че няма.
— Да. Също като теб. — Бартрам смачка станиолената опаковка. — И ти се смени, влезе в списъка на Луде.
— Защо да не направя едно добро дело — каза Морелиус. — На други почивният ден ще е по-нужен, отколкото на нас.
— Говори от свое име.
— Е, ти защо ще работиш тогава?
— Нямам по-добър вариант. — Бартрам стана и изключи телевизора, който показваше времето в Западна Швеция. Щяло да бъде хубаво и пак студено. — Пък и получаваш компенсация.
— Кога ще я дадат?
— През лятото може би. Нямам представа, дявол го взел.
— Какво ще правиш тогава?
— През лятото ли? Откъде да знам отсега. Има още много време.
— Първо трябва да преминем през тези празненства — каза Морелиус и кимна към телевизора.
Отиде към своя гардероб и го отвори. Палтото му миришеше на студа, който не беше отстъпил изцяло, когато заваля дъжд.
Утре щеше да се срещне отново с Хане — за последен път от негова страна. Тя не можеше да му помогне повече, а и той не се нуждаеше от помощ. Беше я получил, но сякаш по-скоро насън, отколкото наяве. Не можеше да каже повече. Сигурно и нямаше да си спомни какво е казал, когато го изречеше. Всички въпроси, които си беше поставял нощем, когато телевизорът мъждукаше с филми, чиито названия забравяше веднага, без да разбере и за какво ставаше дума в тях.
Той си сложи «мидите» в ушите и пусна дискмена. Само няколко минути. Видя, че Грегер мърда устни, и изключи музиката.
— Какво има?
— Чува се чак при мен.
— Аха.
— Звучи ужасно.


Патрик бе потърсил по телефона късо подстригания по-млад полицай и Винтер вдигна слушалката тъкмо когато влизаше в стаята си след своето завръщане от Мьолндал.
— Да?
— Да… здравей… Аз съм Патрик Стрьомблад…
Винтер не можа да познае съвсем гласа му. Долавяше в него нещо като мътна утайка.
— Здравей, Патрик.
— Ами… за онази плоча. За «Сакрамент».
— Да?
— Джимо я има. Моят приятел Джимо…
Беръенхем бе ровил напразно на тавана в «Дездемона». Но ето че пък дойде помощ от другаде.
— Той има точно тази плоча, така ли? «Дъщерята на Хабак…», да де, сещаш се за названието.
— Нея — потвърди Патрик. — Веднага ми я извади. Можеш да я купиш от него ев… Има по-доб…
Гласът се загуби.
— Какво?
— Можеш да я купиш евтино.
Винтер не можа да задържи краткия си отсечен смях.
— Окей! Къде е?
— Тук при мен. — Патрик сякаш изсумтя в слушалката. — С оригиналната обложка. — Гласът му отново стана неразбираем, сякаш дъвчеше нещо.
— Би ли я донесъл тук? — попита Винтер. — Сега?
— Само обложката ли?
— Не се шегувай, Патрик.
— Не се шегувам. — Наистина не звучеше тъй, сякаш се майтапи.
— Да речем след половин час? — Винтер си погледна часовника. — В училището ли си?
— Не…
— Можеш ли да дойдеш в полицейското управление? Или пък да се срещнем в града?
— Не може ли да стане утре?
— Защо?
— Аз съм… не знам дали аз…
— Какво има, Патрик?
— Еее… добре, идвам.
Винтер постави обратно слушалката и погледна към анонимната аудиокасета, която се намираше в едно от чекмеджетата на бюрото му. Пъхна я в магнетофона и пусна с максимална сила първата мелодия, извади фотографиите отново, но се вгледа само в най-горните две. Грабна телефона и се обади на Бейер, ала колегата от техническия отдел се оказа извън управлението. Винтер огледа пак едната от снимките, нещо си записа.


29

Оказа се, че не друг, а Халдерш е успял. Не го съобщи на оперативката. Намерил го после, по-късно следобед, и нахълта при Винтер, без да почука. В ръка държеше черна книга.
— Относно Хабакук — провикна се той. — За бащата на дъщерята.
— Слушам те. — Винтер вдигна глава от последните записки, които беше направил.
— Бил пророк. Има своя отделна книга в Библията. — Халдерш размаха Библията, която държеше. — Доста кратка впрочем.
Старият завет, помисли си Винтер. Каноничните книги. Разбира се. Трябваше да се досетят по-рано. Прекалено невежи бяха в това отношение. Новият превод на Библията беше излязъл едва преди няколко седмици и те би трябвало да са по-добре осведомени.
— Браво, Фредрик.
— Нещо ми се въртеше в главата. Изскочи внезапно съвсем наскоро, аз хукнах в библиотеката и намерих това име. Пророк Хабакук, между Наум и Софроний. — Халдерш пак показа Библията. — Знам какво ме накара да се сетя. Така и не можах да извадя моята стара Библия от конфирмацията, но съм сигурен, че пасторът тогава написа на заглавната й страница нещо именно за Хабакук.
— Как си могъл да си спомниш?
— И после да го забравя.
— Не, да си спомниш.
— Ами тъкмо това име. Мисля, че и тогава го проверих, защото звучеше толкова… особено. Очевидно заради последните три букви. — Халдерш загледа книгата, която държеше в ръка. — Сигурно се изразявам непочтително. — Отново погледна към Винтер. — Трябва да съм попрегледал и текста, защото изпитвах любопитство. Направих същото и сега.
Винтер пое Библията от Халдерш. Беше издание с превода от 1917 година. Разгърна кратката книга от Хабакук и се зачете. Пасторът, въвел в конфирмацията Халдерш, сигурно също е бил замесен от тестото на пророк. В текста ставаше дума за работата в криминалния отдел. Заглавието на първата глава гласеше «Жалба за злините на хората»:


«Това, което се говори тук, бе явено на пророка Хабакук.
Колко дълго, ГОСПОДИ, ще викам аз, без Ти да чуеш как се вайкам заради насилие, от което Ти не спасяваш?
Защо ме караш да гледам такива злини?
Как самият Ти можеш да наблюдаваш такова безчестие, пороците и насилието, които са пред очите ми? Така възникват свади, така се пораждат спорове.
Успоредно с това законът става безсилен, а правото така и не се въдворява. Защото небожественият обърква почтения и правото става обратно по смисъл.
И така правото се задейства обратно. Защо ме караш да гледам такива злини?»


Винтер отново прочете началото на глава първа. Достатъчно се беше нагледал на всякакви злини. Но беше започнал да мисли другояче, а може би така бе мислил и преди: злото не е някакво подземно явление. Злото са хора, постъпки. Злото е безчестие. Поражда свади. Възниква при спорове.
Вследствие на това законът ставаше безсилен.
По дяволите. Захлопна свещената книга и я остави на бюрото. Можеше и да е случайност, но той не вярваше в случайности. Щом убиецът е избрал музика от диск с тъкмо такова заглавие, значи е вложил в това някакъв смисъл. Скоро щяха да имат диска със заглавието, ще четат и в Библията. Защо? Дали убиецът не е искал да каже, че светът е порочен? Бяха видели написаното на стената. Дали не е искал да внуши, че неговият свят е зъл? Светът на убиеца. Или светът на Винтер? Светът на хората? Това един и същ свят ли е?
Текстът. Той очакваше Патрик. Още ще има да се чете. Облеченият в черно мъж в «Дездемона» бе казал, че въпросният black metal е безпомощен без текстовете, но че никой не е в състояние да възприеме тези текстове със слуха си.
Халдерш беше оставил вратата отворена и Винтер видя Патрик навън заедно с Мьолерщрьом. Регистраторът въведе младежа и си отиде. Винтер стана. Патрик се приближи към бюрото.
— Какво е станало с тебе?
— Какво да е станало? — попита Патрик. — Няма нищо.
— Ами виждам, че имаш сериозен кръвоизлив.
Патрик попипа бузата си с дясната ръка, под дясното око.
— Нищо особено. Подхлъзнах се от автобуса.
— Подхлъзнал си се от автобуса? Я не ме баламосвай. — Винтер заобиколи бюрото си, наведе лице към това на Патрик. — Беше ли в болницата?
— Не.
— Може да ти е счупена костта на скулата. — Той се въздържа от импулса да докосне бузата на момчето. — Позволяваш ли да видя?
— Да не си и доктор?
— Дай да видя. — Едва-що бе допрял ръка до бузата на Патрик, когато момчето отдръпна главата си от болка. — Силно ли боли?
Патрик изрече нещо, което той не разбра. Главата му бе клюмнала.
— Какво каза? Не те чух.
— Автобусът…
— Не — отсече рязко Винтер. — Някой ти е посегнал. — Патрик вдигна очи към него. Синината започваше да приема формата на бенка с неправилна форма. Лицето му изглеждаше изкривено. — И то съвсем наскоро.
Патрик не продума. Изглеждаше тъй, сякаш искаше да си върви. От лявата му ръка висеше полиетиленова торбичка.
— Кой беше? — не отстъпваше Винтер. — Някой в училище?
Патрик завъртя отрицателно глава. Винтер забеляза, че раменете му потреперват. Не бива да го плаша, помисли си. Очите му се изпълват със сълзи. Ето че плаче. Той е още дете.
Патрик беше свел глава и хлипаше беззвучно. Винтер се реши и обгърна с ръка раменете му, които се затресоха. Момчето стоеше с гръб към отворената врата, на чийто праг бе застанал Рингмар. Винтер му даде знак с кимване и Рингмар се отдалечи.
— Добре, Патрик, добре, добре.
Винтер чу как младежът се задави и след това се отдръпна от него. Изглеждаше сломен, като заловен при бягство.
— Седни, Патрик.
Той се отпусна на стола, почти падна върху седалката. Винтер приклекна на около метър от него.
— Нещо вкъщи, а?
Патрик не отговори, не кимна, давеше се в сълзи и погледът му се движеше по всичко освен по Винтер.
— Добре, няма да се занимаваме с това сега, но ти трябва да идеш да те прегледат — каза Винтер. Той стана и отиде при Рингмар. — Можеш ли да намериш една наша кола, която да закара момчето в Салгренската болница?
— Кога?
— По възможност най-бързо.
После се върна в стаята, а от Патрик бе останала само една малка глава, която се виждаше над гърба на стола. Винтер заобиколи бюрото си и седна на въртящия се стол. Лицето на Патрик потръпваше и той забеляза, че го боли, като плаче. Отново стана, взе чаша вода и Патрик пи от нея. Задави се, постави чашата обратно и направи жест към торбичката, оставена върху бюрото.
— Няма ли да я вземеш?
— Разбира се — каза Винтер, придърпа я към себе си и извади оттам диска. — Направо чудесно, Патрик.
— «Сакрамент» — каза Патрик. Гласът му звучеше по-стабилно. Той прокара длан върху очите си. — Това е то. Дискът за дъщерята.
— Как се казва приятелят ти?
— Джимо.
— И как си я е набавил?
— На втора употреба в Хага, мисля. Не си спомням кой точно. Той ка…
— Окей, това ще разберем после. Сега ще…
Телефонът на бюрото му иззвъня.
— Долу вече чакат две момчета — съобщи Рингмар.
— Окей. — Винтер погледна Патрик. — Искам непременно да се прегледаш. Много е, важно и мисля, че ти го разбираш. Ще те закараме до Салгренската болница и след това ще поговорим по-дълго. Добре ли е?
— Аз…
— Не е нужно да казваш каквото и да било за онзи, който те е ударил. Искам само да получиш помощ. — Винтер стана. — Ти си наш сътрудник в този случай и като такъв трябва да бъдеш във форма. Ясно ли е? — Той протегна ръка към Патрик, сякаш за да му окаже опора. — Ясно?
— Ясно. — Патрик се надигна.
— А аз ще проверя диска — добави Винтер и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Беше широк, сакото — италианско. Италианците правят големи вътрешни джобове на част от саката, които произвеждат…
Качиха се в асансьора, за да се спуснат долу. Беше започнало отново да вали сняг, когато излязоха от фоайето при входа и радиоколата, паркирана отпред в очакване, се приближи до тях. Шофьорът излезе и я заобиколи. Винтер вдигна ръка.
— Привет, Симон.
— Здравей, Ерик.
— Не сме се виждали от някое време, а?
— Да.
— Как е в Луренсберг?
— Както обикновено. Бдим над твоя квартал.
— Май онзи ден те зърнах. На Васагатан.
— Това е обичайният маршрут за патрулиране.
Винтер погледна надолу. Колегата на Симон спусна стъклото на прозореца и каза: «Бартрам». Винтер кимна.
— Грегер е новодошъл в града — поясни Симон.
— Срещали сме се — каза Винтер. — И то заедно с тебе дори. — Той погледна Морелиус. — Молбата ми е да помогнете на това момче да се озове в отделението за спешни случаи.
— Бертил Рингмар ни каза за какво става дума — рече Морелиус. Той хвърли поглед към Патрик, който отново приличаше на хванат беглец.
— Здравей, Патрик.
— Познавате ли се? — учуди се Винтер.
— Само бегло — поясни Бартрам, който досега си беше мълчал. — Но не го бяхме виждали без Мария. — Той се извърна тежко на предната седалка и се вторачи в Патрик. — Къде е тя сега?
— Мария? — недоумяваше Винтер.
— Дъщерята на Хане. На пасторката — поясни Морелиус.
— На Хане Йостергорд? — попита Винтер.
— Да.
— Ще тръгваме ли? — попита Патрик.
Винтер кимна, без да задава повече въпроси.
Момчето трябваше да иде на лекар.
Патрик седна на задната седалка и колата потегли. Винтер имаше неговия домашен номер. Поразмисли се какъв ли е животът му там. Също и за Хане Йостергорд — за пръв път от много време насам, усети как компактдискът се търка в едно от ребрата му и насочи мисълта си към музиката.
Патрик затвори очи. Усещаше силно пулсиране в бузата и в окото, по-силно, отколкото преди. Ченгетата не говореха. Навън се стъмни, мракът бе вече почти черен. Отпред ставаше ту по-светло, ту по-тъмно в зависимост от уличните лампи и двамата полицаи сякаш седяха косо един срещу друг. Можеше да вижда по-добре теметата им. Нямаха шапки. Сега отново стана светло, когато излязоха от Слотскуген. Той пак притвори очи, пак ги отвори. Продължаваше да вижда профилите на двамата пред себе си, никой от тях не продумваше. Отново притвори очи, погледна. Сякаш беше на стълбището в онази ранна сутрин. Той беше тук. На стълбището. Също и тук. Бузата го заболя пак. Обля го пот, сякаш беше хукнал нагоре по стълбите, мъкнейки товара от вестници. Спря, погледна. Някой излезе от вратата, от светлото в сянката. Профилът.
Морелиус спря пред спешното отделение и се обърна.
— Хайде, Патрик.
Момчето мълчеше. И не помръдваше. Бартрам също се обърна от седалката си.
— Патрик?
— Загубил е съзнание — констатира Бартрам.


Винтер прослуша касетата на своя преносим «Панасоник», поставен на пода под прозореца. Първи трак, втори трак. Смени лентата и я върна обратно. Дотук бе същото. Той прослуша всичко, сравняваше. Истинско предизвикателство.
Опаковката на диска представляваше не книга, а един вид дипляна. Самата обложка бе в черно и кафяво с несръчна рисунка на кафяво море, черни скали и хоризонт, който се отиваше с нощ, с черно небе и ситни блещукащи звезди. В долната й част бе надписът «Сакрамент», издържан в някакъв готически шрифт, познат на Винтер от списанията и каталозите, които вече бе прелиствал.
В горния ляв ъгъл имаше и някакъв символ — прилеп в сребристо или праисторическа птица.
Дипляната се състоеше от четири страници, три от изображенията представляваха мъже, които може би бяха членове на групата. Или някакви метълисти изобщо, които просто са минали по случайност оттам, помисли си той. Трима от тях можеха да са Нурдберг или Сверкер, или още някой от «Дездемона»: черни пуловери и панталони, яркожълти изображения на гърдите, капси, лъскави като звезди на черно небе, черна коса, дълга до кръста, извънредно бледи лица. Но тук личаха и допълнителни атрибути: оголени дървесни стволове, оръжия от рода на мечове и боздугани. Всеки от тях имаше свое отделно небе: оранжево, зелено или съответно тъмносиньо.
Никаква дъщеря не се забелязваше, нито пък пророк. Никакви кръстове, ако не се смята боздуганът, който един от тях държеше в ръка пред дърво, образуващ кръст заедно със ствола му.
Последната страница предлагаше бял текст на черен фон. Изобилен текст, в повечето случаи съвсем дребен и гъсто набран. Сякаш специално обработен, за да не може да се чете, помисли си Винтер.
Но това нямаше да му попречи. Беше приготвил очилата си за четене. Един атрибут в живота му през последната година.
Дискът бе произведен в работилницата, Едмънтън. През зимата на 1995-а. Всички песни били написани от The Masters of Horrid Nuclear Hate Filled Blackness.
Той зачете текста най-горе вляво, първата песен. Лирическият герой, така да се каже, минаваше през гора, която би могла да бъде и онази на втората страница на обложката-дипляна.
Той пусна първия трак отново и се опита да следи съдържанието. Чу същото, което и четеше. Blood trickles to the floor. This woman has broken a sacred bond. The black angel. This woman has deserted me and I must take a revenge. «Тази жена ме напусна и аз трябва да си отмъстя. Черният ангел. Тази жена наруши една свята клетва.»
Или споразумение.
Винтер спря музиката и зачете по-нататък. Затъна в море от кръв. Черни зимни улици от омраза. Звезди, които експлодират под земята и от тях се раждат демони, бродещи из демилитаризираните зони на лов за жертви. Може би тук се съдържаше някаква форма на хумор, но трудно доловим след всичко, което се бе случило в онази стая.


30

Отново се бе здрачило, фасадата от другата страна на реката преливаше в златисто и червено под лъчите на зимното слънце. То си отива, когато е в най-голямата си хубост, помисли Винтер и се отдръпна от прозореца, излезе от стаята и по безлюдните стълби и коридори стигна до техническия отдел.
Бейер го чакаше край своето бюро. Беше с вратовръзка и бяла риза. Облеклото му беше грижливо подбрано през повечето дни на седмицата. Винтер седна.
— Спермата е на Валкер — започна Бейер.
Винтер кимна. Бяха открили следи от сперма по дивана, на който беше седяла двойката.
— И не само това — продължи Бейер. — Има сперма и от още двама или трима мъже. Според мен от двама. — Той потропа с пръсти по една папка на бюрото. — Ето тук е. Няколко петна от други случаи. Отпреди най-малко пет месеца, считано отсега. — Вдигна тънката папка и я връчи на Винтер. — Но най-прясното петно е от тази на Валкер.
— Възможно ли е да е именно от… тогава?
— Да.
— Но нищо друго от друг? Говоря за тогава.
— Не.
— Може би са били повече хора в апартамента — допусна Винтер. — Тогава.
— Разбира се — съгласи се Бейер. — Имаме десетина отпечатъка от пръсти на хора, които никъде не са регистрирани при нас. Но отпечатъците от пръсти не са нещо необичайно в едно жилище или в къща. Разни хора влизат и излизат.
— Не всички обаче оставят след себе си петна от сперма.
— Да, така е. — Бейер стана, щом донесоха кафето. Той винаги предлагаше кафе, когато Винтер го посещаваше. Сега пое подноса от секретарката, настани се край бюрото и подаде едната от чашите на Винтер.
Ерик тъкмо размишляваше как Бейер е в състояние да накара момичето да дойде с кафе. Може би си имаха някакво споразумение. Другия път беше негов ред да разнася кафето. Бейер наля мляко, сипа захар и вдигна очи от чашите.
— Всички секрети, които намерихме, са на този диван. Или по-точно около него.
— Какво ще рече това?
— Как какво? Ами че са ставали разни неща на дивана и около него.
— Нищо от… жени?
— О, има.
— От нея? И още от две други?
Бейер кимна утвърдително.
— Трима мъже и три жени? — предположи Винтер.
— Три двойки.
— Имаме три двойки — заяви Винтер.
— Да, зная.
— Значи ни трябва само прясна сперма и… секрети, за да ги сравним.
— Желая успех — каза Бейер.
— Прекалено фантазирам според теб, а?
— Не зная.
— Те обаче знаят нещо — отрони Винтер.
— Какво имаш предвид?
— Разговарях с Мартелови. Анета Джанали и Халдерш са посетили другото семейство. Елфвегренови. Нещо са премълчавали, както ми казаха. И двете двойки.
— На това му викат подтекст — рече Бейер. — Колкото е по-дълбок, толкова по-добре.
— Или по-лошо. За нас по-точно.
— Но едното няма непременно връзка с другото.
— Така е. Не знам дали Мартелови са замесени в убийството по някакъв начин. Нищо не мога да кажа. Но трябва да се позанимаем повечко с тях. Както и с другите. С Елфвегренови. Утре отивам в Йернброт. — Винтер стана с папката в ръка. — Има още нещо впрочем. Не съм видял пълния списък на вещите в техния апартамент.
— Така ли? Разбира се, той също е приложен в папката. — Бейер го погледна. — И сигурно ще има още едно попълнение в нея.
— А някакви вестници или списания?
— Шегуваш ли се? Цялото антре беше претъпкано със стари броеве на «ЙЛ».
— Освен тях?
— Не много. Имаш ли нещо по-специално наум?
— Не зная — отговори Винтер.
Той пак се отдаде на текстовете на «Сакрамент». Лирическият герой в третата песен пътуваше в Космоса, пленник на собствената си омраза. Песента беше пропита от ненавист — към него самия, към другите.
Това е най-отблъскващото и гнусно творение, което съм чел някога, помисли си Винтер.
Те се гаврят с нас.
Here is the dream I live with, this is my plan. To kill mankind and destroy the universe. «Да изтребя човечеството и да срина Вселената.»
Голяма задача, чието изпълнение е било цел и на други преди тях.
Повечето се поднасяше в първо лице единствено число. Въпросният герой рядко се задържаше на планетата Земя. С изключение на кратко посещение в Манхатън. Друг бе плавал по Червено море. Трети — по Черно. Иначе ставаше дума все за извънземни светове.
Това тук може да занимава над десет психолози в продължение на години, мислеше Винтер. Но едва ли е от полза за разследването, което извършваме. Трябва да се чуя с момчетата от «Дездемона» и да узная дали този боклук се отличава от поезията, характерна изобщо за жанра.
Във всяка песен имаше доста намеци за стени, по две във всяка. Wall of Hate.Стена на омразата. Wall of Blood. Стена на кръвта. Wall of Corps. Стена на корпуса. Wall of Horrors. Стена на ужаса. Постепенно връх вземаше досадна бъбривост, образите бяха изтъркани като стари тапети.
Той си свали очилата за четене и ги поднесе към очите си. Сякаш стъклата им се бяха зацапали от прочетените думи, сякаш бяха покрити с тънък слой полупрозрачни сажди.
Мобилният телефон във вътрешния джоб на сакото му иззвъня. На дисплея примигна номерът на майка му в Нуева Андалусия. Винтер усети внезапно как нещо го бодна в сърдечната област.
— Здравей, мамо.
— Здравей, Ерик. Така и не мога да свикна, че номерът на този, който се обажда, може да се види.
— И това сигурно подсказва защо толкова много не отговарят на обажданията, нали?
— Ти винаги отговаряш, Ерик.
— Да. Как си?
— Вкопчвам се във всеки ден, както казват хората. Но инак… доста добре. Почти всеки ден отивам на гроба. То е като излет. Оттам се вижда морето.
— Да, хубаво място за вечен покой.
— Толкова е красиво с планината и морето. Сякаш той е пристигнал в прекрасно кътче.
— Да.
— А сега вече наближава Коледа. Коледната търговия започва сериозно, нали?
— Да ти кажа право, не знам. Не и за мен във всеки случай.
— Разбирам те. Пак убийство. Какъв ужас! И тъкмо когато се прибра оттук. — Тя направи пауза и Винтер дочу може би подрънкването на ледени парченца в коктейлна чаша, напълнена с «Танкърей» и тоник. — Четох за това в «ЙП». Такава страхотия. И то на няколко крачки от теб.
— Васастан не е зона, застрахована от престъпления, мамо.
— Веднага си помислих за Ангела. Сигурно се чуди къде е попаднала.
— Чуди се.
— Ех, глупаво се изразих. Как е тя?
— Добре е.
— Ти усети ли ритничета?
— Да.
— И как беше? Разкажи!
— Направо… фантастично. Невероятно изживяване.
— Спомням си, когато ти… когато аз… — Винтер усети как гласът й се скършва и определено дочу ледените късчета да потропват в чашата до телефона й. — Прощавай, Ерик. Мислех си за това, как ти… и татко… — гласът отново се пречупи, пак потропване на лед в чаша и после тя поднови разговора: — Да, беше точно както казваш. Едно невероятно изживяване. Когато долавяхме тези на Лота и твоите… ритничета.
— Сама ще се убедиш, когато си дойдеш.
— Колкото повече наближава времето, толкова по-неуверена ставам всъщност…
— Няма какво да се чудиш и маеш. Очакваме те с нетърпение. Помисли и за Лота, за Бим и Кристина. За Ангела също. А и за мен. Но най-вече за себе си.
— Може би ще е най-добре да си остана тук. Вие си имате… своето.
Това може да се нарече размяна на роли, каза си Винтер, преди тя ги караше да посещават Испания, а сега е обратното.
— Тук всичко е подготвено — отвърна той и помисли: запасили сме се и с «Танкърей». — Трябва да дойдеш.
— Ами… да, иска ми се.
— На двайсет и трети ще те чакам на аерогара «Ландветер».
— Само да няма снежна буря.
— Снегът дотогава ще е преминал в дъжд или ще се е стопил.
— Поздрави Ангела.
— Разбира се.
— Поздрави ги и двамата.
— Непременно.
— Мислили ли сте за име? На детето?
— За много имена.


На сутринта всичко се топеше. Въздухът тегнеше, подобно на плътна завеса, раздиплена в късните часове на нощта. Винтер стоеше по боксерки с чаша кафе в ръка. Беше пуснал на Ангела Спрингстийн, докато тя бе в тоалетната. Happy, happy in your arms.Щастлив в твоята прегръдка.
Рядко се случваше да си е у дома в такава късна утрин. Сега движението беше по-спокойно, отколкото по времето, когато обикновено излизаше за работа.
Чу шума на водата от казанчето в тоалетната. Ангела излезе от банята и пое към антрето.
— Ще бъдем там след половин час — извика тя.
— Аз съм готов — заяви Винтер.
— Каквоо?
— Почти готов — викна той в отговор и влезе в кухнята, за да остави празната чаша, и оттам отиде в банята.
Не валеше дъжд, но въздухът бе тъй влажен, както изглеждаше от прозореца.
— Хайде, тръгваме. — Ангела забърза към асансьора.
— Страшно влажно е.
— Имам нужда да походя.
За него това бе за пръв път. Нервен ли съм? Да.
До Социалния дом стигнаха само за десет минути. По повърхността на канала се носеха тънки корици лед. Задмина ги кола, която опръска с мръсна вода пешовете на палтото на Ангела. Винтер запамети номера й.
— Искаш ли да хванем шофьора? — попита я той.
— Да — заяви Ангела, която се наведе, за да почисти дебелия плат от сивкавите ивици вода. — И го тикни в кауша.
Те свалиха връхните си дрехи и седнаха да почакат в стая, където имаше две по-млади жени, но никакви други мъже. Винтер за пръв път прелисти един брой на «Амелия», докато Ангела се отби при медицинската сестра, за да даде проби.
Винтер прочете защо жените в Стокхолм са доволни от това, че живеят сами. В Гьотеборг обаче не е така, помисли той. Нашият град не е вече убежище за самотници.
Ангела се върна.
— Какви проби вземат сега? — поинтересува се той.
— Кръв. Хемоглобин, кръвна група, кръвна захар.
— Не можеш ли да си направиш изследването сама? В домашни условия?
— Тихо, моля те.
— Но аз говоря сериозно.
— Аз също. Те ме изследват и за ХИВ вирус, и за рубеола, това е необходимо през десетата седмица. При регистрирането.
— Какво е рубеола?
— Червено куче.
Помисли си за Рингмар и за сина му, който учеше за журналист. Рубрика. Червени заглавия по стените.
— Нервен ли си, Ерик?
— Моля?
— Изглеждаш такъв.
Една жена отвори вратата и им помаха:
— Сега е вашият ред.
Те станаха и я последваха вътре. Тя ги въведе в по-малка стая с писалище, два стола пред него, които изглеждаха удобни.
Жената бе облечена всекидневно, не носеше бяла престилка. Няма униформа, помисли си Винтер. Той пое ръката, протегната към него за здрависване.
— Казвам се Елиз Бергдорф и съм акушерка тук, както навярно сте разбрали. Добре дошли. Чудесно е, че и ти си могъл да дойдеш.
Винтер кимна и се представи. Всички седнаха.
Ангела и акушерката разговаряха за това как са минали последните седмици. Подир няколко секунди Винтер разбра, че между тях се е създала атмосфера на доверие. Ангела беше уверена. Той се отпусна, заслуша се, два пъти се намеси в разговора им.
Дойде моментът за ултразвука. Ангела легна на една кушетка, а акушерката я намаза с гел, тюркоазеносин на цвят. После взе нещо като микрофон, свързан с някакъв апарат.
— Това какво е? — попита Винтер.
Има ли значение, помисли си веднага. Но просто съм свикнал да питам.
— Доптон. За ултразвуковите вълни. — Тя насочи микрофона към синия корем на Ангела и леко го завъртя кръгообразно.
Винтер чу биенето на сърцето в стаята. Той наистина чу как сърчицето тупка. Биеше бързо, двойно по-учестено, отколкото на възрастен. И го обгръщаше целия, навред в помещението. Ангела пое ръката му. Той не мислеше повече за нищо, само слушаше.


Патрик затвори вратата на хладилника, но тя веднага бе отворена отново от един приятел на баща му, който бе влязъл в стаята, придружен от остър мирис на цигарен дим и алкохол.
— Тук бях оставил едно шише «Маринела», за да се охлади и стане готина — измърмори той, пулейки се срещу Патрик. — Ти ли го задигна?
Изсмя се дрезгаво. Очите му бяха като порцеланови, неподвижни, лъскави. После хлътват в черепа и той рухва на земята, помисли си Патрик. Може би баща му ще се строполи отгоре му.
Пеле Плут затръшва вратата на хладилника.
— КЪДЕ Е МОЯТА «НЕЛА»? — изкрещя той в посока към стаята, където празненството беше в разгара си. Бяха силно възбудени и градусът на настроението им само щеше да се покачва. Пеле Плут пак се опули насреща му. Сигурно нямаше повече от двайсет и пет, но можеше да бъде братче на татенцето му. Само дето косата му още беше на мястото си.
— Какво си направил там? — изрева той и присви очи, сочейки лицето му. — Ама че синина.
— Нищо работа.
— Беше ли на лекар?
— Да.
— Ще ти мине, но синината ще остане по-дълго — заяви Пеле Плут, пак отвори хладилника и започна да тършува вътре. Един пакет «Лета» тупна на пода. — Ето я, мамка й! — Той извади оттам бутилката, наполовина пълна с жълточервеникавата течност.
— Някой ден ще се изпикая в негово шише. Наполовина ще го напълня с урина и той няма изобщо да забележи. — Патрик му кимна. — Наздраве, приятел.
— Прилича на мутрата ти — изхили се Пеле Плут и погледна синия етикет. После отмести очи към Патрик. — Пошегувах се де. — Пак погледна бутилката, после — Патрик. — Искаш ли да пийнеш?
— Не, благодаря — каза Патрик, отиде в антрето, набързо си нахлузи обувките, които бяха мокри отвътре. Трябваше да напъха в тях вестникарска хартия, когато не бяха на краката му, но отдавна никой не го беше правил. Не помнеше откога. Може би майка му, когато е бил толкова малък, че и да помни е можел малко.
Една от жените вътре подхвана песен. Баща му се разкикоти и Патрик излезе на стълбището, тихо затваряйки вратата след себе си.
Когато отиде в «Ява», Мария седеше там пред чаша какао.
— Изглеждаш по-зле — отбеляза тя.
— Ще се оправя — каза Патрик.
— Нищо… счупено ли нямаше?
— Не.
— Трябва да го обадиш в полицията този… изрод.
— Така мислят и там — рече Патрик, свали якето си и го метна зад себе си на гърба на стола. — По-специално приятелят на майка ти. Винтер.
— Не й е точно приятел.
— Но така или иначе той мисли така. — Погледна към чашата й.
— Искаш ли? — попита тя.
— Какао ли? Не. Стига ми онова, дето го пих у вас.
— Пет чаши. — Тя се усмихна. — Мама каза, че си направо за «Гинес».
— Ще ида да поръчам кафе — каза той и стана.
— Не се ли сети за още нещо от онова, което… си видял на стълбите? — попита го тя, когато той се върна.
— Не зная.
Той поздрави някого, който мина покрай тях. Кафенето беше пълно с младежи, които пушеха и пиеха кафе, чай или какао. Навсякъде бяха разхвърлени книги. И Патрик бе седял тук някога с учебниците си, когато всъщност би трябвало да е в училище, а те — разтворени на чина пред него.
— Изглеждаш адски изморен — отбеляза Мария. — И не само поради цицината.
— Мерси.
— Никога не бих могла да се тътря с вестници в четири сутринта.
— В пет. Но ставам в четири.
— Адски рано.
— Човек свиква.
— Мога да ти дам назаем, ако ти трябват пари.
— Да ми дадеш ти? Майка ти не затвори ли кранчето?
— Имам малко.
— И аз имам малко — каза той. — И нямам нужда от ничия помощ.


31

Винтер бе помолил Хане Йостергорд да му се обади, щом дойде в полицейското управление на площад «Ернст Фонтел». Тоест днес. Тя почука на вратата, която той беше затворил, и влезе в стаята му.
— Здравей, Ерик.
— Здравей, Хане. Добре е, че можа да дойдеш.
— Аз и бездруго бях в управлението.
— Седни. Искаш ли чаша кафе?
— Не, благодаря. — Тя седна на стола за посетители. Винтер беше по риза с къси ръкави и тиранти. Вратовръзката си бе метнал върху сакото, което висеше на закачалка до умивалника. Косата му бе още по-къса отпреди. Беше поотслабнал. Лицето му бе по-тясно, отколкото си го спомняше, с по-изострени черти, донякъде смекчени от очилата с тънки рамки. Ако добре го познаваше, те не бяха марка «Джорджо Армани». Не бе толкова лесен.
— Носиш очила?
— За четене. Нали всички стареем.
— Хубави са. Да не са «Армани»?
— Е, не, то… — Той ги свали и започна да се взира във вътрешната страна на рамките, в огънатата им част, където обикновено личеше марката — «Еър Титаниъм». — Погледна я. — Специално ли се интересуваш?
— От рамки за очила? — Тя се изсмя кратко. — Не. За такива хобита нямам време.
Той постави очилата на бюрото си. Тя изчакваше да й каже нещо.
— Как е иначе?
— Иначе? Какво имаш предвид? Когато не съм тук, в тази сграда ли? — Тя кръстоса крака. — Това е един голям въпрос.
— Да…
— Давай направо. Интересува те как я караме с дъщеря ми ли?
— Защо мислиш така?
— Но нали знаеш.
— Знам какво, Хане?
— Хайде стига, Ерик! Тук в полицейското управление би трябвало да знаете, че дъщеря ми бе задържана от двама твои колеги, защото се беше напила. — Тя пак кръстоса крака. — В нетрезво състояние, нали такъв е изразът?
— Остави това, Хане. Да, знам го. Но не, не по този повод исках да разговаряме.
— Разбира се, можеш спокойно да го направиш.
— Моля?
— Можеш спокойно да ме питаш как съм… след въпросната случка.
— И как си?
— Сега съм по-добре. — Тя се усмихна. — Оттогава Мария се държи прилично. — Сякаш въздъхна. — Доколкото ми е известно във всеки случай.
— Това е било… урок за нея, не мога да намеря по-подходяща дума. — Той отново си сложи очилата. — Човешко е… все пак.
— Да. Ние сме клети грешни хора. Това се опитвам да внуша на социалните служби — каза тя.
— Социалните служби?
— Винаги се прави разследване от тяхна страна при подобни произшествия.
— Считай го за формалност.
— Личи си, че нямаш деца.
— Все още не.
— О, да. Чух. Това е много хубаво. Поздравления. И поздрави Ангела.
— Благодаря. Но наистина го считай просто за… формалност.
— Ако не се повтори.
Винтер не знаеше какво да й отговори.
— Нали никой не може да гарантира, че това няма да се повтори? — каза тя.
— Ами…
— В такъв случай би следвало да съм аз. Аз би трябвало да съм такава гаранция. Явно обаче съм претърпяла крах.
— Това са пълни глупости, Хане. Извинявай, че ти говоря така. — Той повтори израза си, но без да се извини отново: — Пълни глупости!
— Дано е така.
— Има подобни примери.
— Какво искаш да кажеш?
— Мария има един… приятел на име Патрик, нали?
— Да… но откъде знаеш?
— Казаха ми колегите, срещнали Мария. В това няма нищо чудно. Те непрекъснато се движат из центъра на града и прочее. Но в случая става дума за Патрик, с когото разговаряхме, тъй като той разнася вестници и в онази жилищна сграда, където бе извършено убийството. Чела си за него немалко в пресата, нали?
Тя кимна.
— Патрик дали е видял нещо?
— Още не съм наясно.
— Но нали е бил там?
— Разнасял е вестници, да. Но това, което искам да ти кажа, е, че го е сполетяло нещастие, от друг тип. Дойде тук с разбита кост на скулата и аз наредих да го закарат в Салгренската болница.
— Какво е станало?
— Струва ми се, че е ял пердах у дома.
— Възможно е. — Тя го погледна сериозно.
— Виждала ли си нещо… подобно? — попита той.
— Не директно, макар че е изглеждал малко… разбутан понякога, когато е бил у нас… при Мария. Това обаче не става много често.
— И не е споделял с теб нищо?
— Не. Дори не и с намеци, косвено, но аз съм размишлявала понякога по въпроса.
— Баща му го е пребил. Не мога да го докажа, но съм сигурен, че е така.
— И какво смяташ да направиш?
— Ще видим. Патрик би следвало да подскаже как би искал да се подходи.
— Колко ужасно.
— Трябва да направя нещо за него.
Винтер стана и отиде към музикалната уредба.
— Искам да чуеш ето това.
Той пусна «Сакрамент». Музиката му беше добре позната. За една замайваща секунда му се стори, че долавя дори някаква мелодия, подобно на откъслечен тон в циментобъркачка. Като медитациите на Колтрейн.
Хане Йостергорд слушаше, без да разтваря широко очи. Има си тийнейджърка вкъщи, помисли той. За нея това не е нещо необикновено. Спря музиката подир минута.
— Не е съвсем по моя вкус — отрони тя след малко. — Какво е?
Той й разказа и й подаде опаковката на диска.
— Патрик е пускал метъл у нас вкъщи. — Разгледа внимателно обложката, черната брегова линия, небето, сребристия символ. Винтер беше откопирал текста от дипляната, за да се чете по-лесно.
Помоли я да прочете текста на първата песен. Изглеждаше тъй, сякаш тя се усмихва въпреки цялата си сериозност.
— Силно развихрена фантазия — отбеляза.
— Нали? Така е.
— И невероятен регистър. От край до край надолу и нагоре, ако може така да се каже.
— От ада до небето.
— И после един от пророците изниква в един ъгъл.
— Ето че стигнахме и до истинската причина да те поканя на разговор тук, Хане. — Той кимна в посока към лицевата страна на опаковката.
— Хабакук? Искаш сведение за Хабакук?
— Да.
— Ерик, аз не съм теолог. Той е бил праведен професионален пророк, но повече не знам за него. Чел ли си текста му? В Библията?
— Да. Имал ли е дъщеря?
— Нямам никаква представа. Но не мисля, че се знае нещо за живота му. Трябва да потърсиш сведения за него в теологичната литература, в екзегетиката. В справочниците по екзегетика.
— Добре. Мислех си за университета. За богословския факултет.
— Да. Между другото, има Интерпретирана библия, пособие за тълкуване на библейски персонажи и текстове. Нещо подобно. Това, което може да се намери за Хабакук, е там. — Тя погледна обложката. — Като си помисли човек, че са го въвлекли в такава история. Хабакук.
— Имаш предвид в убийството?
— Или само за такава обложка. То стига. — Тя вдигна поглед към Винтер. — Как бихте разтълкували това?
— Всъщност ние се опитваме да избягваме именно тълкувания, за да търсим фактически данни.
— Небе и ад.
— Поне така изглежда.
— А дали не е просто някаква игра? Говоря за тази група, «Сакрамент»… Какво може да имат предвид с тази… нелепица?
— Това вероятно няма никакво значение. Но някой друг цели нещо с него.
— Миналата седмица четох статия в един от седмичниците — каза Хане Йостергорд. — Темата й бе… духът на времето. В нея се говореше, между другото, че само две седмици ни делят от новото хилядолетие и че всички понятия се размиват и променят.
— Края на века.
— Да. Краят на века и всъщност двоен край: и на едно хилядолетие. Вече не можем да фиксираме насоките.
— Дали водят нагоре или надолу?
— Именно. Небе или ад.
— И завършва с невероятен примес от двете — каза Винтер. — Светът се разкъсва на различни посоки.
— Не и моят свят — заяви Хане и пак се усмихна. — При нас се води непреклонна борба със силите на злото.
— И това помага ли? — Винтер притвори очи, после пак ги отвори и се вгледа в Хане. — Колко дълго, Хане, ще викам, без да ме чуваш, колко ще трябва да се вайкам пред тебе от насилието, без ти да донесеш спасение от него?
— Звучи като от Стария завет. Да не е от книгата на Хабакук?
— Отговорът е положителен.
— Има ли тук цитати? От Библията? — попита тя и взе копията от текста на песните.
— Не, доколкото можах да забележа. Поне не дословни.
Хане остави текстовете на бюрото.
— Все повече хора търсят духовно ръководство и житейска утеха — заяви тя. — Но по различен начин.
— Всички искат да получат кутия с шоколадови бонбони и роза с дълго стъбло — каза Винтер.
— Не е ли нормално?
— Да.
— Или купичка супа — добави тя. — Толкова хора идват в нашата благотворителна кухня за малко супа.
— Чух за това.
— Не е ли ужасно?
— Благотворителната кухня ли? Не знам. Иначе пък мнозина ще умрат от глад в мрака.
Когато той каза това, тя погледна през прозореца.
— Сезонът на светлината скоро ще настъпи тук — рече Хане.


32

Морелиус беше спрял на червена светлина на светофара. Големият театър беше красиво осветен. Както впрочем и целият град. Още седмица оставаше до Бъдни вечер и светлината беше толкова по-ярка, колкото по-тъмно ставаше навън.
Подмина ги Дядо Коледа и отдаде чест на полицейската кола.
— Дядо-Коледовците отдават ли чест? — попита Бартрам.
Морелиус не отговори. Светна зелено.
«Авеню» гъмжеше от минувачи, понесли пакети.
— Купи ли вече подаръци за Коледа? — поинтересува се Бартрам.
— Още не.
— В града ли ще бъдеш за празника?
— Защо?
— Само питам.
Морелиус зави по Южния булевард. По стръмнината на района Хеден работници от общината подготвяха естрадните подиуми, предназначени за честването на Нова година. Гьотеборг щеше да влезе във второто хилядолетие с блясък. Целият град бе озарен. И изправен на крака, с изключение на онези, които се въргалят на земята още преди да е ударил дванайсетият час, помисли Морелиус. И той щеше да стои прав насред тях.
— Добре де. Ще си ида у дома при мама.
— В Кунгелв?
— В Кунгсбака.
— Вярно бе. Ти си от Кунгсбака, Симон. Е, не познаваше ли онази, дето я убиха? Луиз.
— Не.
— Значи градът ви не е толкова малък.
— Не е.
— Говорят ли много за случилото се? В Кунгсбака имам предвид.
— Мама се обади, но не бе чула нещо определено. — Морелиус изчака още хора с пакети да преминат по пешеходната пътека. — А не е познавала и онази… Луиз. — Той отново потегли. Ужасно беше да се кара при такава навалица. — А ти самият какво ще правиш?
— По Коледа ли?
— Ммм.
— Ще работя.
— Хайде бе. И ти ли ще вземеш дежурството тогава?
— На Бъдни вечер и на Коледа. — Бартрам се завъртя на седалката. — Затова пък ще получа повече свободни дни през лятото. — Той се загледа в хората, пакетите, светлините. — Пък и изобщо всичко това не ми харесва. — Хвърли поглед към Морелиус. — Никога не са ми допадали коледните празници.
— Още по-малко допадат на човек, който работи през тези дни — заяви Морелиус. — Не е толкова весело да посещаваш семейства, където мама и татко хубаво са се натряскали.
Бартрам не продума, потънал в размисъл.
— От това предпочитам да се въздържа — продължи Морелиус. — Понякога имаш чувството, че е… безсмислено.
— Докога, о, Господи, ще те викам, без да ме чуваш, ще се вайкам пред теб за всичкото насилие, без ти да изпратиш спасение — изрече Бартрам.
— Звучи като цитат.
— От Библията е.
— Аха.
— Но не ме питай откъде точно. Такива изречения засядат в паметта ти, без да знаеш защо. Излишно познание.
— Не мислех и да те питам.


Винтер посети домоуправителя в малката му канцеларийка. Възнамеряваше да го повика на разпит, но предпочете по-лекия вариант. Мъжът изглеждаше нервен още в самото начало и това можеше да даде опустошително отражение върху паметта му.
Помещението миришеше на инструменти и тютюн. Върху писалище, което явно изпълняваше функциите и на работен плот, бяха струпани охлузени папки. Нищо от инак съхранената столетна елегантност на сградата не личеше тук.
Мъжът се вторачи в повърхността на писалището, сякаш търсеше нещо по нея.
На Винтер му хрумна, че този човек може би е майсторът, който извършва поправки и в сградата, където самият той живееше. Попита го.
— Какъв е адресът?
Винтер го каза.
— Ами да. Аз съм. Грижа се и за вашата кооперация. Всъщност за сградите от целия ред оттук до Стургатан.
— Аха.
— Да, така стоят нещата. — Той запали цигара и всмука на два пъти дима. — Във всеки случай през последната година. — Погледна Винтер и изтръска цигарата си в бутилка от «Помак», вече полупълна с фасове и черна тютюнева вода. — Но човек трябва да е доволен, че изобщо има работа.
— Сигурно си доста зает.
— Даже прекалено.
— Доволен съм, че ти все пак си усетил нещо… странно в онзи апартамент.
— Накрая да.
— Не си говорил с други за това, нали?
— Какво?
— С някого, който също е доловил нещо нередно там?
— Не.
Добре, каза си Винтер. Засега ще спрем дотук. Той ще е предпазлив, нащрек спрямо всичко и всички.
Мъжът пак изтръска цигарата си и половината пепел падна извън гърлото на бутилката. Винтер си помисли за риска от пожар. Но, така или иначе, домоуправителят се намираше в собственото си мазе. Макар и в него да беше устроил нещо като канцеларийка. Ако това тук можеше да се нарече така.
— Имаш ли подобно помещение и в моя блок?
— Разбира се. Общо са три оттук до кръстовището. — Той пушеше и гледаше през дима, който се виеше около него. — Онова кръстовище, другото.
— Ясно. — Винтер усети, че гърлото го смъди. Тук дискретно покашляне нямаше да даде никакъв резултат. А мъжът запали нова цигара. Винтер се закашля за всеки случай. — Е… семейство Валкер… колко пъти мислиш, че си се срещал с тях?
Домоуправителят стисна цигарата между зъбите си и прокара ръце по панталоните, сякаш да се избърше от нещо мазно. После погледна дланите си, по които нямаше нищо от самото начало. Накрая вдигна очи към Винтер, между тях се беше вдълбала бръчка.
— Ами не толкова често.
— Работеше ли вече тук, когато те се нанесоха?
— Открай време работя тук. — Мъжът издаде звуци, които можеше да минат за смях, но и за неприятна пушаческа кашлица, та Винтер се сети за своя съсед по маса, когато закусваше в «Гаспар» в Марбея.
Домоуправителят се накашля хубавичко и пусна фаса в бутилката, където той угасна със съскане. Запали отново цигара в очакване на следващия въпрос.
— Но си се срещал с двамата Валкерови? — После ще се заемем с тях поотделно, помисли Винтер.
— Дали съм се срещал, не знам. Но ясно е, че сме се виждали тук. Никога обаче не съм влизал в квартирата им.
— Никога?
— Той се оправяше сам с всичко. — Мъжът запали пак, готов да напълни шишето с фасове. — Така си и ти. Аз се грижа за поддръжката на сградата, в която живееш, но никога досега не съм разговарял с тебе. Виждал съм те сегиз-тогиз, но то не е същото. — Вдигна очи към тавана, после погледна отново Винтер. — От друга страна обаче, не съм имал работа във вашия вход вече от няколко месеца.
— Не си ли обменял по някоя дума с него? С Кристиан?
— Не.
— А с нея? С Луиз?
— Да, случваше се. — Нова бръчка се образува между очите му. — Понякога ме питаше за… ами за отоплението може би. Не си спомням точно.
— Не е имало нищо, по което да размишляваш относно двамата? Или относно някой от тях?
— Какво например?
— Ами посещенията в дома им. — Винтер се изкашля пак, извърна глава. — Идваха ли при тях гости?
— Разни хора влизат и излизат тук, както във всяка жилищна сграда. Не можеш да разбереш кой при кого отива. Пък и аз не тичам по стълбите, без да има защо, ако трябва да бъда точен.
Винтер кимна.
— Но все имаше по някое тържество в дома им — добави домоуправителят.
— Така ли?
— Понякога там ставаше твърде оживено.
— По какъв начин? — Винтер му кимна окуражително.
— Ами сигурно са имали гости, които са идвали, после са си отивали. Понякога, когато е трябвало да върша нещо вечерта, да поправя някоя лампа или нещо на стълбите, май съм чувал едно-друго. — Той протегна ръка към пакета с цигарите, който обаче беше вече празен. — Може и някой друг да е чувал.
Винтер пак кимна.
— Нее, не съм съвсем сигурен дали е било при тях — проточи мъжът. — Ще свършваме ли? Трябва да отскоча до будката да си купя цигари. — Той размаха празния пакет. — Тези тук свършиха.
Винтер го пита и за повредени лампи на стълбището, за датата.


— Боже мили, как вониш! — провикна се Ангела, когато го посрещна в антрето.
— Един свидетел пушеше като комин.
— Че позволяваш ли им?
— Бях при него. Той впрочем е нашият домоуправител.
— И на какво е свидетел?
— На нищо тук. Но той поддържа и другата сграда — поясни Винтер и направи движение с глава по посока на въпросния блок.
— Добре де, но на какво е бил свидетел?
— На нищо повече от онова, за което ни бе съобщил. Така поне изглежда.
— Но въпреки всичко го водите за свидетел?
Този тип е такъв, помисли си Винтер, тика се сам.
— Съблечи се и веднага се пъхни под душа — настоя Ангела.
Винтер постави чантата си от свинска кожа на пода до стойката за обувки, съблече палтото и сакото си, закачи ги. Зае се да си разкопчава ризата и влезе в банята, където се съблече докрай и постави всички дрехи без панталоните в големия кош за пране, който Ангела бе донесла с багажа си.
Затвори вратата и застана под душа. Тъкмо щеше да пусне водата, когато Ангела го извика откъм стаята. Той извика в отговор, че не я чува, и тя отвори вратата.
— Търся си едно изследване от микробиологията — каза му тя. — Мисля, че го пъхна в чантата си след посещението ни там. Беше преди известно време, но сега искам да проверя нещо.
— Тогава е в чантата — каза той. — В антрето е.
Тя отиде да я потърси, а той отново дръпна завесата на душа и пусна водата. Усещаше как лютивият цигарен дим става все по-слаб, докато накрая изчезна съвсем, когато натърка косата си с шампоан. Опитваше се да не мисли за нищо и тъкмо отмиваше пяната, когато дочу вик откъм антрето. Винтер затвори крана.
— Какво има?
Отговор не дойде и той отново извика. Пак нищо.
— Ангела?
Отдръпна завесата, грабна пешкира от куката, на която висеше, и набързо избърса косата си, раменете, корема. Изтри и краката си, препаса се с кърпата през кръста и отвори вратата. Видя отворената си чанта на пода пред банята.
— Ангела? Ти ли извика?
Никакъв отговор. Той бързо се отправи към кухнята, после към дневната. Ангела седеше на дивана и го гледаше право в очите, държейки в ръка някаква хартия. Повдигна белия лист и Винтер зърна емблемата на испанската национална полиция в горния му ляв ъгъл.
Дявол го взел. Беше разнасял това проклето писмо насам-натам, вместо да го хвърли, както бе възнамерявал. Беше изхвърлил плика, не и писмото.
— Трябваше да поровя в книжата, които бяха в чантата ти, и това писмо беше там, обърнато откъм лицевата страна — каза Ангела. — Да не мислиш, че тършувам в нещата ти. — Тя размаха писмото. — Но сега бих желала все пак да получа някакво обяснение. Какво, по дяволите, е това, Ерик?
Винтер усещаше как водата се стича надолу от косата му. Или може би беше студена пот. И все пак нямаше нищо. Писмото не беше от значение. Нямаше какво да се обяснява.
— Това е нищо — каза той. Пристъпи една крачка напред. По пода се образуваха мокри петна.
— За жалост аз го прочетох. Не е особено дълго. Но затова пък достатъчно красноречиво.
— Нищо не се случи — поясни той.
— Тя май има друга представа за действителността — Ангела се вгледа в писмото. — Алисия. Написано четливо, както всичко останало. Почеркът й е стегнат и хубав. Имаш ли и нейна снимка? Може би си я сложил на стената в служебния си кабинет?
Винтер се приближи до Ангела, опита се да я докосне. Тя отблъсна ръката му.
— Кълна се, Ангела. Нищо не се случи.
— Млъкни! — Тя замахна във въздуха. — Ето ти тук свидетел, който всъщност май е видял доста неща. — И заплака тихо, със слаб непрекъснат тон, който досега не бе чувал. — Как си могъл, Ерик? Как си могъл!
Той седна на дивана до нея. Сякаш цялата кръв от тялото му бе нахлула в главата. Какъв ад. Трябваше да й разкаже за това някой път, но всъщност нямаше какво. Защо да разправя за нещо, което би причинило разрив, без да има за какво. Направо безсмислено. Разрушително.
Той започна да й говори нещо, но тя стана и отиде към антрето.
— Къде си се запътила?
— Навън.
— Но аз трябва… ние трябва да…
Тя се обърна и му хвърли писмото, то прелетя като лястовица два метра и падна върху полираното дърво. Той видя как единият му край се намокри от водата, която капеше от него. Ангела продължаваше да стои.
— Не съм ти казал, защото няма нищо за казване — повтори той и вдигна ръце на десет сантиметра височина, за да види тя колко чисти и невинни са.
— Съвестта ти чиста ли е? — попита го тя и му се стори, че във въпроса й се съдържа присмех.
— За идиотка ли ме мислиш?
Ангела пак сведе очи към писмото, вече порядъчно намокрено.
— Не.


33

Беръенхем усети главоболието, когато се събуди. Сякаш е бил готов за това още в съня си, предчувствайки болката.
Дочу слаб вик откъм краката си и видя как Ада се опитва да се покатери на двойното легло. Чуваше я как се мъчи. Чуваше как Мартина работи в кухнята, чу и крясъка на самотна морска птица, прелетяла покрай прозореца.
Мартина му хвърли поглед, когато влезе в спалнята. Тя побутна Ада малко нагоре и момиченцето се изтърколи на леглото с полукълбо, което изтръгна от него възторжен писък.
— Пак ли същото? — попита Мартина.
— Да.
— Трябва да идеш на лекар. — Тя протегна ръка към Ада, която щеше да падне от леглото. — Нали беше казал, че ще идеш, ако болката продължава. — Постави момиченцето по средата на леглото, Беръенхем се поизправи, хвана ръчичките му и го повдигна. Сякаш повдигаше възглавница. — А ето че продължава.
— Знам, знам.
— И пак зад едното око? — Тя протегна ръка и го докосна. — Лявото?
— Остави! — Той отмести ръката й, може би малко грубо. — Прощавай. Но наистина това действа ужасно раздразнително.
— Ти… си раздразнен отдавна.
— Знам, знам.
— Да не би да има друга причина?
— Каква?
— Ами нещо с… нас — промълви Мартина и той забеляза, че тя се опитва да избегне да гледа Ада.
— Не, не.
— Защо не идеш при джипито? Утре ще успееш преди девет.
— Добре. Ще отида.
Той се протегна, за да достигне Ада, вдигна я пак, а момиченцето примираше от радост. Докато гледаше дъщеричката си, пред очите му притъмня за една десета от секундата и той отново я постави на леглото, почти слепешката.
— Ларш, какво става?
— Сякаш ми се замая главата.
— Боже, сега наистина трябва да идеш на лекар.
— Сигурно е само мигрена.
— Ти никога не си имал мигрена.
— Що за коментар? Разправяй го на някой друг.
— Това не беше смешно.
— Тогава спри да опяваш.
Стана от леглото и излезе от стаята.
— Кафето е готово — провикна се тя подире му, но той не отговори.


Ангела облече палтото си, обу ботушите и излезе, а той не беше в състояние да я задържи със сила.
Вдигна проклетото писмо от пода. Сякаш беше мокро листо. Емблемата в ъгъла му се беше размазала. Също както и разговорът им се бе зацапал. По-точно свадата.
Тя се върна след седем минути, но не носеше виенски кифли в торбичка. Изу ботушите си и влезе в дневната, където той още стоеше с писмото в ръка. Тя не си бе свалила палтото, сякаш това щеше да продължи цялата вечер. Напред-назад.
— Препрочиташ ли го?
— Не…
— Но ти ми дължиш солидно обяснение. — Съблече палтото си, което също се свлече на пода.
— И то правдиво. — Приближи се до него. — Разбираш ли, Ерик? Искам да чуя истината, не някакви финтифлюшки или чисти лъжи, майната му.
— Не е нужно да ругаеш.
— Ще ругая колкото искам, МАЙНАТА МУ!
— Окей, окей! — Той огледа стаята и после постави писмото на масичката пред дивана. — Така ли ще стърчим, или ще седнем?
Тя отиде до дивана и седна. Той я последва.
— Слушай сега — каза по-скоро на профила й. Тя се взираше в неоновото небе над града. Времето беше ясно, както повечето вечери сега. Беше поруменяла от излизането, макар да бе останала навън толкова кратко време. — Тази… жена беше преводачка в полицейското управление. Срещнахме се, когато отидох да съобщя, че са ми откраднали портфейла.
— Прекрасно.
— Какво?
— Прекрасен начин за среща.
— Ще ме оставиш ли да ти обясня, Ангела?
— Да, моля. — Тя все още седеше с профил към него.
— Така… после се срещнахме пак, когато получих парите. В банката. По абсолютно чиста случайност. Сблъскахме се пред самата банка.
— Сигурно те е преследвала? Дебнела те е?
— Ангела, не ставай параноичка.
— Параноичка? Това ли е диагнозата на комисаря? — Тя извърна глава за пръв път и погледна към писмото на масата, което бе започнало да съхне и краищата му се подгъваха. Папирусен свитък, помисли си Винтер. Свитъците от Мъртво море. В които може да се прочете за миналото. А то е истина или лъжа в зависимост от това как го тълкуваш.
— И после не сте се разделяли и за минута. Чак до моето пристигане — каза тя.
— Ангела! Съвсем не е така и ти го знаеш.
— А как е тогава? Все още чакам. — Тя пак кимна към писмото. — В него не се споменава за случайна среща пред банка, нали?
Винтер притвори очи, после се загледа през прозореца, но сега виждаше само вечерта, нощта.
— В онази вечер… в нощта… когато татко умря. И после. Аз се чувствах така… отчаян. Натъжен. Прибрах се в стаята си. Това бе вечерта, преди да дойдеш. Седях на леглото, обзет от нещо… някак толкова тежко, от усещането, че съм направил грешка, която вече не може да се поправи. Или че всички сме сбъркали. Или и двете. — Той я погледна, тя го слушаше. — Не помня какво точно съм си мислел тогава. Но за мен беше абсолютно невъзможно да остана в тази стая и да зяпам изображението на Мадоната на стената, докато пия последните остатъци от уискито, купено в самолета. Може би ако имаше телевизор… не знам. Испански футбол или някакво щуро токшоу. Наистина не знам. Просто не можех да седя повече така. Излязох и се отправих към Стария град.
— Където тя седеше, очаквайки те.
— Не беше така. И това беше чиста случайност. — Тя обърна глава и той продължи в ускорен темп: — БЕШЕ случайност. Тя седеше на едно малко площадче с неколцина приятели. — Наистина беше случайност, помисли си. Когато я видя първия път на площадчето, това си бе случайност. После някой сякаш тласна краката му натам и той отново се върна. Скръбта, тъжните мисли… Може би срамът. — Поздравих, седнах при тях, хапнах нещо и пих малко вино.
— И това беше всичко?
— По принцип да.
— ПО ПРИНЦИП?
— Да. Придружих я до дома й, тя ме покани, пих още малко вино и… това беше всичко. Най-вече разкарване насам-натам с такси и после един ранен изгрев над Торемолинос.
— Торемолинос?
— Мястото, където тя живее.
— Значи си я придружил до дома й, за да се полюбуваш на изгрева? Какъв амбициозен турист си ти, Ерик. Нахълтваш в чужди квартири, само и само да се възхищаваш на изгреви.
— Ангела… зная. Не би трябвало да отивам в дома й и аз… не исках. Не бях АЗ, а… всичко друго. Но ти се заклевам, дявол го взел, че… нищо не се случи.
— Преди малко заяви, че не бива да се ругае.
— Ангела…
— И защо да ти вярвам?
— Защото е истина.
— Ха! — Тя се загледа през прозореца. — Ха-ха!
— Просто не знам как да те накарам да… Ако желаеш, можем да се свържем с нея.
— Не бъди смешен.
— Повярвай ми, сега ти говоря самата истина. Отидохме в дома й, пихме по чаша вино, аз поспах малко в… дневната. Тя не направи никакви опити, а и от моя страна… нямаше такива.
— Какво благородство и от двамата.
Той стана, усети, че гърбът му е влажен от пот. Не знаеше какво да прави сега, какво да каже повече.
— Причината е само моята… изнервеност — рече той.
— И нещо повече от нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, между другото. — И тя посочи към корема си.
— По дяволите, Ангела!
— Ето че пак ругаеш.
— Не бива да говориш така.
— Може би това е истината. Тук ще си казваме истината, нали? Ами ако си мъж, който не може да има семейство.
— Грешиш. Грешиш ужасно много. — Той пак седна, опита се да хване ръката й, но тя я отдръпна. — Така ме радва това. Така ме радва всичко. — Сега пое ръката й. — Трябва да ми вярваш, Ангела.
— За всичко, което твърдиш?
— Да.
— Защо тогава просто не изхвърли писмото?
— Добър въпрос. Мислех да го направя. Не знам. Вероятно защото изобщо не обичам да изхвърлям книжа. За мен всичко има стойността на документ. Показания. Донесения. Е, нали знаеш.
— Рапортува ли от своя страна?
— Какво?
— Отговори ли на писмото?
— Не, разбира се, че не.
— И в това ли трябва да повярвам?
— Но то е самата, самата истина.
Той се вживя в ролята. Не, не роля, а ситуация. Та това си беше разпит. Тя се намираше от другата страна, а той бе на мястото на заподозрения. Беше следствен, тя водеше дознанието и много я биваше впрочем. По-добра е от мен, помисли си.
Но така си и беше. Търсенето на истина в пролуките между думите на заподозрения. В тези пролуки се съдържаха сигурно откъслеци от факти. Той обаче й каза самата истина. Това БЕШЕ истината, във всичко важно и съществено имаше само истина и той беше длъжен да убеди един недоверчив дознател. Но сега нямаше да се получи. Щеше да продължава, още много.


Анета Джанали усещаше как слънцето свети в очите й. Лъчите му обгръщаха странично магистралата и заслепяваха водачите. Скоро ще се раздаде трясък и ние ще се окажем насред сблъсъка, помисли си тя. Усети познатото ухание на прясно изпечен хляб, когато достигна височината при «Поолс». Халдерш гледаше в упор пред себе си, в бялото сияние, което сякаш трябваше да я насочва правилно.
Тя слезе от магистралата при Йернбротс и като че отново си възвърна зрението.
— Идвали сме тук и преди — обади се Халдерш. Посочи високите цял метър снежни насипи край пътя. — Сняг — каза той и се обърна към Анета Джанали. — Това се нарича сняг.
Били сме тук, каза си тя.
Халдерш се забавляваше да припомня на Анета Джанали нейния африкански произход. Родена съм в Източната болница в този град, но това явно не е достатъчно за Фредрик, мислеше тя и зави наляво.
— Коледна елха — обади се пак Халдерш и посочи едно украсено дърво, поставено пред входа на гараж. — Има още такива — обясни той и посочи други. — Това е северен символ за светлина и за кулминацията на радостта.
— Аха.
Минаваха с колата покрай малки къщи, паркираха пред живия плет на Елфвегренови. Вилите бяха построени през 50-те години, когато хората живеели натясно в собствените си къщи, но разполагали с големи градини.
Дворът тук бе покрит със сняг, но нямаше отпечатъци от обувки. Анета Джанали забеляза следи от заек и котка.
— Следи от рис — каза тя и кимна към дирите в снега вляво.
— Не, от лъв — поправи я Халдерш. — Тази година те идват далеч на север.
— Този тук е роден в Зоопарка на Бурос.
— Как разбра?
— Ноктите са обърнати навътре — каза тя и натисна звънеца на семейство Елфвегрен.


Лота Винтер се обади. Ангела не пожела да вдигне слушалката, макар да беше по-близо до телефона.
— Ерик е.
— Говори ли с мама?
— Да, ще я взема от «Ландветер».
— Пристига вдругиден.
— Да.
— Три дни до Коледа. Как бързо минава времето.
— Ммм.
— Тогава ще ви очаквам с Ангела на Бъдни вечер.
— Естествено.
— Успя ли да купиш някакви подаръци?
— Само джина на мама.
— Не се шегувай.
Вингер погледна профила на Ангела. Все този профил. Който не се шегуваше.
— Пазаруването ще стане в последния момент. С изключение на едно-две неща — каза той.
— Нали получи списъците на Бим и Кристина.
— Да, по електронната поща. Доста са дълги.
— Съвсем като тях самите.
— Няколко дециметра в повече, откак се видяхме последния път.


Внезапен вятър бе заличил част от лъвските следи пред къщата на Елфвегренови. Сякаш животното се бе върнало назад по собствените си стъпки.
— Трябва да внимаваме — предупреди Халдерш, когато излязоха.
Ерика Елфвегрен затвори вратата след тях. Анета Джанали усети студа като движение вътре в кожената си яка.
— Не топлят особено — отбеляза Халдерш. — Трябваше да си тук по времето на някогашните балтони. Имаше си дрехи за зимния климат в една такава субарктическа дупка на края на света.
— Чудесно описание.
Седнаха в колата и потеглиха.
— Имаха два броя на «Актюел Рапорт» под дивана — каза Халдерш, когато се завъртяха в кръга на кръстопътя.
— Два какво?
— «Актюел Рапорт». Най-купуваното списание за мъже. Или, както се казва по-точно, най-продаваното.
— Аха.
— Чудя се защо. — Той повтори: — Чудя се защо.
— Значи ти позна списанието?
— Познах го по гръбчето. По него най-горе има червена ивица. А се виждаше малко и от заглавието.
— Бива те да разпознаваш списания за мъже.
— Да. Но ако си мислиш, че купувам такива гнусотии, лъжеш се.
— Нищо не си мисля.
— Обичайно ли е хората да държат у дома си порнографски цапотии? — измърмори Халдерш, но повече сякаш на себе си.
— Всъщност нямам представа — каза Анета Джанали.
— Май става все по-често. Знак на времето. На всеобщото разложение. Хората четат порнографски списания и гледат порнография по Канал плюс и ТВ 1000.
— Може би.
— Сега всяка вечер правят реклама на сексуални играчки по един от популярните кабелни канали. Всяка вечер. Всяка проклета вечер. И продължава повече от година.
— А ти откъде го знаеш?
— Кое? — Халдерш я погледна, сякаш беше сепнат от някакъв хубав сън.
— Как можеш да си сигурен? — повтори Анета Джанали с тънка усмивка.
— Защото проверявам, естествено. Винаги трябва да проверяваш фактите, нали? Проверявам по две секунди, ядосвам се и това определя какъв ще е денят ми.
— Оправи ми деня.
— С удоволствие бих ги попитал — каза Халдерш.
— Кого?
— Хубавката двойка Елфвегренови. С удоволствие бих ги подпитал за любимото им четиво.
— Сигурно ще имаш още възможности за това.


34

Лареда Вейтц разглеждаше фотографиите и слушаше Винтер. Беше се запознала с част от дознанието. През последните две седмици те се виждаха за втори път. Седяха в стаята на Винтер. Съдебната психоложка беше дала ясно да се разбере, че не би могла да очертае някакъв точен профил, но би обсъдила случая с ръководителя на разследването. Двамата работеха заедно не за пръв път и не за пръв път Винтер се обръщаше за помощ към този тип психология.
— Без съмнение това е съобщение — каза тя и отново вдигна очи. — Всичко впрочем представлява разни съобщения, но поднесени по какъв ли не начин.
— Значи е там, за да се вземе под внимание?
— Абсолютно. А ти на какво мнение си?
— Всъщност не зная. В подобни ситуации човек мисли за… всичко, което се намира и встрани от следите. И че това би могло да бъде само опит за отклоняване от тях.
— Не считам така.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че не. И преди си ми задавал същия въпрос, на който всъщност нямам друг отговор.
— Окей. Но то е, защото имаме толкова много… въпроси.
Тя се вгледа в една от снимките между тях на писалището, после я вдигна от повърхността му и докосна с пръст шиите на двамата мъртъвци на дивана.
— Един от отговорите може да е тук — каза тя. — В размяната на главите. Или на телата. Би могло да се тълкува и като размяна на… тела.
Винтер кимна. Лареда Вейц говореше с неутрален тон, съсредоточено. Това бе единствената възможност неназованото да се обсъжда отблизо. Винтер бе казал да не му прехвърлят разговори тук. Мобилният му телефон беше изключен и свързан с Рингмар в стаята на десет метра разстояние. Бертил имаше готовност да реагира, ако възникнеше нещо крайно спешно.
Лареда Вейц постави фотографията обратно на бюрото.
— Нека говоря открито — подхвана тя. — Нали разсъждаваме върху това? От различни ъгли. После ще му правим разбор. — Тя кимна в посока към малкия магнетофон, поставен до купчината книжа и фотографии. — После можеш да редактираш записа.
— Разбира се. — Винтер провери дали лентата в касетата се движи и копчето за старт на магнетофона е натиснато.
— Той… ние ще използваме мъжки род… е сменил пола… и идентичността на своите жертви. Един от отговорите е за кого всъщност… какво се съдържа именно в това действие. В размяната.
— Защо?
— Не съм сигурна дали и той самият го знае, Ерик. Може би трябва да се разровим за подсъзнателни мотиви, които са го тласнали да извърши убийството тъкмо по този начин.
— Нещо друго ли го е ръководило?
— Някой друг. Някой друг освен него самия.
Винтер отново кимна, взе една от фотографиите и се вгледа в нея. Толкова често правеше това с тези снимки, че те бяха придобили безумно делничен характер. Сякаш бяха закачени в рамки на стената в дома му или подредени върху нощното шкафче. Анета Джанали бе разказала за новата реклама, изпълнена с насилие, на стената във фризьорския салон, където беше работила Луиз Валкер. Убийството като търговско предложение. Сети се за това сега. Погледна сгърченото лице на Луиз Валкер, загубило всякакви човешки черти. Хрумна му, че той самият не беше виждал този афиш. Как ли изглеждаше?
Доколко внимателно бе изчел протоколите от разпитите, проведени от всички, които работеха на това място?
— Един момент. — Той се протегна, за да вземе черния си бележник. Записа нещо в него и погледна Лареда, която седеше замислена. — Окей, Лареда.
— И така, малко ще поразнищя… — поде тя. — Той е оставил след себе си знак… или знаци, които може би са свързани помежду си. По някакъв начин текстът и музиката… и деянието… са свързани помежду си. — Тя погледна Винтер. — Изобщо не са отделни съобщения. — Отново сведе очи към бюрото, хвърли поглед и на магнетофона. — И това, което казват, е, че той иска да бъде спрян.
— Да.
— И ти ли си стигнал до този извод?
— Да. Той иска да го освободим от неговите мъки.
— Самото деяние е проекция на страх. Когато страхът стане достатъчно силен, нормалното се… деформира. Накрая бива принуден да действа, за да намери покой. Временен покой, защото страхът възниква отново и всичко се повтаря.
— Възниква отново? Значи престъплението може да се повтори — Винтер се взря в магнетофона и сякаш му заговори, — ако не го спрем, така ли? — Той погледна към психоложката. — Ако не му окажем помощ.
— Мисля, че имаме работа с лице, което в продължение на много време е ставало все по-психотично, а егото му все повече се е фрагментаризирало. Видения, сънища… накрая той трябва да ги отреагира.
— Прилага виденията си в живота? Накрая? Това ли искаш да кажеш?
— Трябва да е имал по-рано изживяване, което се намира в основата на всичко това. Или е важна част от него. Може да се е случило отдавна. А може и сравнително наскоро. Но е било прекалено ужасяващо за него, за да го забрави. И същевременно не е било възможно да го помни. Разбираш ли ме?
— Мисля, че да.
— И сетне всичко идва при него. — Тя погледна към фотографиите, които лъщяха на слънчевата светлина, проникваща през прозореца, и сякаш бяха разполовени от слънце и сянка. — И това, което той в края на краищата прави, е да онагледи своята драма. Това е… нагон, който го тласка да осъществи драмата. Разбираш ли? Една вътрешна представа се проектира във външното.
— Какво всъщност е станало? — Винтер внезапно стана от мястото си, отиде до прозореца и спусна донякъде щорите. Слънцето го беше заслепило и това го дразнеше. Измъчваше го и разговорът. Бодрият глас на Лареда подсилваше чувството, че двамата сега се спускат в бездна. Така беше. Човешката бездна, създадена от спомени и изживявания в самота, отчужденост и липса на контакт с другите.
Той се обърна от мястото край прозореца. Очилата на Лареда изглеждаха черни в сенките, обгърнали стаята.
— Какво изживяване? Би ли рискувала да го уточниш?
Тя позабави отговора си. Свали очилата и примижа към Винтер, който продължаваше да стои край прозореца.
— При някакъв случай е бил дълбоко унизен. И то вероятно не само веднъж, макар че може и да е било един път.
— Унизен? Дълбоко унизен? По какъв начин?
— Допускам, че е свързано с жена. С жени. — Тя пак пое една от фотографиите, а Винтер се премести и застана до нея. — Различните рани по техните… тела не са нанесени… случайно. Двамата са наранявани по различен начин.
— Това го забелязахме.
— Четох лекарското становище и проучих фотографиите, изхождайки от него. Мъжът е… «само» убит, докато при нея положението е друго. Тя е повече от… убита. Тя е повече от… мъртва. — Лареда Вейц прокара пръст по голото тяло на жената. — Тук… и тук. Там. Там. Там. Не всички рани са били смъртоносни. — Тя погледна Винтер. — Но при мъжа не е така.
— Знам. Но не и как или защо.
— Бил е дълбоко унизен от жени. От една, пък и от повече. Може и от тъкмо тази жена. Или от някоя друга. Допускам, че е… заместителка.
— Заместителка? Значи независимо коя е, важното е, че е жена?
— Сигурно. Но не ме притискай да говоря повече.
— А ако те притисна? — Винтер продължаваше да стои прав, тя отново си сложи очилата и го загледа.
— Защо не седнеш? — попита го. — Вратът ме заболя да гледам от долу на горе.
Винтер седна.
— Добре, притискам те — каза.
— Тогава ще заложа на това, че тази жена… Луиз… не е онази, която съществува в неговите… видения, в мечтите му. Не съм обаче съвсем сигурна.
— Разбирам. Но значи е бил унизен. Дали на сексуална основа? Дали това унижение не е имало сексуален характер?
Подобни случаи колкото щеш, помисли си, и все свързани със самотата и тайните на хората.
— Възможно е — каза Лареда Вейц. — Унижението може да е било свързано със сексуална ситуация или със сексуални представи. В такъв контекст той може да е бил… осмян. Би могло да е станало именно в такава ситуация. Съдебната психология познава доста такива примери.
— Осмян? — Аз повтарям всичко, което тя казва, помисли си Винтер.
— По някакъв начин. По-рисковано тълкуване би било, че той е бил духовно кастриран. От една жена. И че това е станало пред някой друг. Пред мъж.
— Кастриран?
— Почувствал се е кастриран. Не е бил в състояние да го формулира, когато е станало, но сега го е осъзнал. Възможно е, при вида на друг мъж. Но според него жената е била виновната. Задето го е изложила на всичко това.
— И която носи вината за онова, което е станал? — попита Винтер.
— Да. Която носи вината, че е бил задължен да я подложи на… деянието. И в такъв случай тя получава смисъла на заместител, фантазията му накрая така се е разюздала, че той е трябвало да го направи действително. В другата реалност, към която все още принадлежи. Тоест… истинската.
— Може ли да действа като нормален човек в такъв случай? Поне засега.
— Мисля, да.
— Значи той би могъл да е който и да било измежду нас.
— По принцип — отговори тя и Винтер за една десета от секундата си помисли за Ангела. — Но вероятно не и задълго. Зависи как манипулира онази фантазия, която сега е превърнал в действителност. Веднъж.
Тя замълча, замисли се, прочисти гърлото си.
— Може ли да ми дадеш малко вода, Ерик? И чешмяна ще ми дойде добре.
Той стана, отиде до шкафа при мивката, където бяха подредени няколко чисти чаши. Напълни с вода една от тях и я донесе на Лареда.
Тя отпи и продължи:
— Съзирам тук и елемент на доминантност… пак като последица от онова, което трябва да се е случило. Съдържа се в смяната на идентичности… разгалва се конфликт, който произтича от силното желание за доминиране.
— Да доминира над кого? Над жената?
— Да доминира… над символа на своето терзание. Именно жената. И в същото време желание да бъде… някой друг. Той иска да е две различни личности и реагира, изхождайки от това. После. След самото убийство.
— Това последното май не ми стана особено ясно.
— Той иска да доминира като мъж, но също и… да се остави да бъде някой друг. Размяната на главите или на телата го онагледява. Проектира го нагледно.
— Значи тук говорим за… поне в известна степен… за акт на отмъщение? За изкривен акт на отмъщение? Любовна измяна? Не е прекалено просто, а?
— В един от аспектите си би могло и да е така.
— И е възможно лицата да не са непременно фактическите мишени на отмъщението? Обектите на неговата ненавист? — Лицата на снимката, помисли си Винтер.
— Да.
— Но могат да напомнят за тях. По-точно: по един или друг начин той или тя, или двамата напомнят за онова, истинското. Или за истинските?
— Предполагам, да.
— А може ли да имаме работа с някого, говоря за убиеца, който се чувства комплексиран? Комплекс за малоценност на сексуална почва, да речем? Който се чувства кастриран, подигран… без фактически да е бил изложен на директно… примерно публично унижение?
— Добър въпрос.
— И?
— Възможно е.
— На свой ред би могло да означава, че не е нужно да търсим отговорите в някакво реално събитие.
— Да.
Винтер усети колко е ожаднял и той. Донесе чаша вода, допълни тази на Лареда. Седна.
Убитата жена. Луиз. Коя е тя? Дали е била част от нечие минало или само символ на нещо? Тогава коя е истинската жена? Има ли някой извън тази стая, който би могъл да им даде отговор? Който е имал контакт? Но ако това е била Луиз, достатъчно ли се разровиха в собственото й минало? Разбира се, че не. Докъде бяха стигнали?
Той самият щеше да иде в Кунгсбака. Там живееше майка й. Вече бе отговорила на въпроси, зададени от колегите му, но Винтер имаше да я пита още.
— Продължавай нататък — подкани той Лареда.
— С какво?
— С това желание за власт, за доминиране. Продължи по тази тема както искаш и с каквото искаш. — Той отново погледна магнетофона. — После ще прослушам записа от нашия разговор. Ще го редактирам, както ти се изрази.
— Да… власт… това е нова дума. Но добре, можем да се изразим и така, да владее… Онова, което е изтърпял някога… унижението… може да е довело до съвсем нов начин на живот, изграден върху търсенето на загубената опора.
— Живот, равнозначен на стремеж към доминиране?
— Именно. Макар и повече или по-малко неосъзнат. Нали вече говорихме за съзнаваното и несъзнаваното. — Тя погледна магнетофона, като че да получи оттам потвърждение. — Но стремеж към някакъв вид положение.
— Положение? В живота? Обаче в какъв живот тогава?
— В какъв живот ли?… Личният е според мен абсолютно разбит. И сигурно е бил такъв винаги. Това е човек без особени контакти. С малко приятели.
— Живее сам — уточни Винтер.
— Определено. — Тя още веднъж погледна магнетофона, сякаш вместо него имаше стенограф.
— Логиката изисква да заключим така.
— А професионалният живот?
— Разбира се, трудно е да се градят предположения. Не е невъзможно обаче въпросната особа да упражнява професия, която да осигурява доминиране в някаква степен.
— Доминиране, но в най-разнороден смисъл.
— Да, ала видимо. — Тя погледна Винтер без очила. — Това е особеното и важното в случая.
— Видимо? Следователно трябва да си личи, че лицето има малко повече власт от други?
— Може и така да се каже. Вижда се, че упражнява власт. — Тя замълча, поразмисли се. — Ако продължаваме да разсъждаваме около сексуалното, бихме могли да стигнем и до извода за удължаване на пениса.
— Като противоположност на кастрирането — отбеляза Винтер.
— Да. Но и тук в плоскостта на… несъзнаваното.
— Осъзнаването се извършва на по-късен етап, така ли?
— Нали вече разисквахме по това? Убийството е предизвикано от фантазията, станала прекалено силна. И тогава са се разпръснали всички… димни завеси.
— Но какво е довело до самото двойно убийство? — упорстваше Винтер. — Какво е породило самото желание то да бъде извършено?
— Това е най-добрият въпрос — отговори Лареда Вейтц.
— Убиецът трябва да е влязъл в жилището с определената цел да се озове именно там, именно тогава, именно при тях.
— Може би не точно «именно при тях».
— Добре де. Но нали разбираш какво имам предвид.
— Да, и това продължава да е най-добрият въпрос.
Винтер стана. Мозъкът му работеше трескаво, прегрял от напрежението. Той отново се съсредоточи, притвори очи, направи четири крачки в стаята, към прозореца, вдигна щорите и се вгледа в синьото небе и бялата земя. Колите се движеха от другата страна на реката безшумно, фасадите на сградите блестяха. Дърветата бяха натежали от сняг, замръзнал по клоните им. Това бе денят преди деня преди деня.
Той се обърна.
— Да се върнем пак на професията му. Ти каза, че иска да го забелязват.
— Да. Желае да изпъква.
— Например когато върви по улицата?
— Да… вероятно.
— Онзи, който минава по «Авеню» и е неврохирург или шеф на клиника в ежедневието си, не може да го докаже външно, нали? То не се вижда, нали?
— Да… Би трябвало да носи стетоскоп, да речем. Но това не се прави в града.
— А неврохирурзите нямат и стетоскопи.
— Тогава скалпели — каза Лареда Вейтц и Винтер избухна в смях, който не можа да удържи. Сякаш капакът на тенджера под налягане бе отлетял. Трябваше да се подпре на рамката на прозореца и когато отново погледна към психоложката, чието неодобрително изражение само усили смеха му, капакът окончателно падна.
— Но, драги ми… — подхвана Лареда, а Винтер се опита да затвори тенджерата. Не ножове, не скалпели, помисли си той. Тогава хората биха си помислили, че срещат готвач, особено по «Авеню». Усети как капакът се открехва пак.
— За нещо забавно ли си мислиш, Ерик?
— Не… не, не. Извинявай, Лареда. Това е просто от… напрежението. — И така си е, помисли той, напрежението в личния живот, в… службата. Личният му живот не беше разбит като този на убиеца, както се изрази Лареда, но не бе и монолитен. Неговата служба… по външния му вид не личеше, че е комисар. Не носеше никаква уни…
— Вземи себе си като пример — каза тя. — Когато се движиш по «Авеню», по нищо не си личи, че си комисар от отдела за убийства.
— Не. Но…
— Това не е…
— Униформата — каза Винтер. — Униформата. Как се вижда веднага дали човек е облечен с някаква власт? Как би следвало да е облечен?
— В униформа — съгласи се Лареда Вейтц.
Винтер пак седна. Прокара длан по очите си, попипа очилата си и ги свали. Усещаше на темето си влажен слой пот. В стаята беше топло, почти горещо.
— Нека сега поразсъждаваме спокойно — предложи той. — Униформа. Как стигнахме до нея?
— Просто ти трябва да прослушаш записа на нашия разговор. — Тя отново кимна към магнетофона. Винтер внимателно го повдигна. Лентата продължаваше да съска тихичко.
— И какво? Търсим мъж в униформа, така ли? — Той я погледна, сякаш очакваше, че тя ще кимне утвърдително. Но психоложката мълчеше.
— Какво ще кажеш? — попита я.
— В началото решихме да разсъждаваме откъм различни ъгли. Направихме го и един от аспектите може да бъде… този. — Лареда Вейтц въздъхна шумно. — Когато обаче прослушваш записа, ще се убедиш, че това е каквото е, а именно… хипотези, умозаключения. Докоснахме се до нещо друго. Мъж в униформа? Да, в случай че нашето предположение за самотен мъж, който се стреми към порядък и служебно положение, съвпада с реалността. А ние не можем да сме сигурни.
— Думите обаче са тук. — Винтер похлопа по магнетофона. — Практиката на brainstorming е винаги резултатна. Думите никога не грешат.
— Така ли наричаш нашия разговор? Brainstorm?
Винтер не отговори. Той погледна към снимките, които почти се сливаха с цвета на бюрото, защото слънцето се бе изместило в друга посока.
Една дума може да каже повече от хиляда образа.


35

Винтер отиде за кафе и запали една «Корпс» в стаята с кафеварката и пепелниците. Отвъд паркинга снегът се простираше недокоснат. Полицаи в униформи разговаряха долу и въздухът, който издишаха, образуваше между тях балони като в комикси.
Посетители идваха и си отиваха. Той видя собствения си велосипед на стойката при входа. Двайсет сантиметра сняг се бе натрупал върху кормилото, рамата и седлото като глазура върху велосипедче-меденка.
От един от въздушните балони долу се разнесе смях. Полицай си беше нахлупил шапка на Дядо Коледа.
Той взе две чаши с кафе. Лареда Вейц вдигна глава от онова, което пишеше.
— Дали пък не търси нови… предизвикателства? — попита Винтер, подавайки й чашата. — Хвани я за дръжката. Горещо е.
— Благодаря. Предизвикателства? Ами… ти самият какво мислиш?
— Разсъждавах над това навън. Може би той се… развива. Има усещането, че расте. И онова може да се повтори.
— Но желанието да бъде разкрит е винаги налице — каза тя и отпи от кафето. Сякаш щеше да добави още нещо, но замълча.
— Какво по-точно? — попита Винтер.
— Властта… нали вече говорихме за власт и за доминиране. Не знам как да се изразя…
— Досега ти се удаваше — поощри я Винтер и отпи от кафето, което бе поизстинало.
— В такива случаи не е съвсем необичайно убиецът да се стреми към власт и над своя… разобличител.
— Над своя разобличител? Та такъв няма. Нима вече е определил кой е разобличителят му?
— Неговият… бъдещ разобличител. Оставил е послания, нали? Тези послания са предназначени за някого.
— Но към кого? — Всъщност Винтер знаеше отговора.
— Към тебе, Ерик. — Тя седеше в сянка и стъклата на очилата й отново изглеждаха черни. — Ти си ловецът. Детективът. Предполагаемият разобличител.
— И той иска да доминира над мен? Ерик Винтер?
— Над теб в ролята ти на ловец. Комисарят криминалист Ерик Винтер.
— Значи подбудите съвсем не са лични — отбеляза Винтер, но без усмивка. Не се усмихваше и Лареда Вейтц. Той я погледна. — Или пък са лични?
— В какъв смисъл?
— Ами в такъв, че той фактически се прицелва в… мен? В личността ми, тъй като аз съм… ловецът.
— Не.
— Сигурна ли си в това?
— Не.
— Той има нещо, което на мен ми липсва в този… случай. Знае какво е станало. И кой го е извършил. Това му дава превъзходство, нали?
— По свой си начин, да. Продължавай.
— И по този начин той всъщност властва над мен. — Винтер се изправи, помисли, направи две крачки. — Има ли още, Лареда? Достатъчно ли е това, или не?
И тя стана, отиде до прозореца, загледа се навън, скръстила ръце. Обърна се.
— Не знам дали ще е полезно, ако задълбаваме в тази насока. Но добре… може и да е така, че ти имаш нещо, което той няма. За да е в състояние да доминира над теб, той трябва да получи част от него. За да усети власт над тебе.
— А какво имам аз?
— В сравнение с него? Всичко. Ти имаш всичко.
— Например какво?
— Истински живот. Неговият е разбит, вероятно от много отдавна. А ти имаш живот.
Винтер си пое звучно дъх. В стаята все още беше много топло. Никакви празни балони. Не искаше да продължава в насоката, която бе поел разговорът. По-нататък, но не сега.
Отиде при панасоника и пусна музиката. Лареда го бе правила в дома си и мъжът й беше предпочел да иде на кино, докато тя я прослушваше.
— Слагам по-високо Карерас — каза тя, когато започна песента.
— За мен е достатъчно, ако границата минава до «Клаш»?
— Знаеш кои са «Клаш»?
— На равнището на експерт. — Той направи знак с глава към сиди-плейъра на пода. — Но как да се анализира това? Даде ли ти някакви нови идеи?
— Могат да се правят само предположения… Добре. Не искам да се придържам прекалено към… интензивността на самата музика. Би могло да се окаже подвеждащо, да измести фокуса до грешка.
— Тоест според тебе темпото не е от значение?
— Да. То може да заблуди. Всичко става много… по-отблъскващо с това и на преден, и на заден фон. Разбираш ли? Ако се озовеш на място, където е извършено убийство, и чуеш да пее Карерас, впечатлението ще е съвсем друго.
— Не.
— Така ли?
— Драга Лареда, нали се опитваме да сме професионалисти. Карерас, «Сакрамент»… «Мистос Хот липс»… Том Джоунс… това не е толкова важно. Музиката не ми въздейства по такъв начин, когато съм там.
— Можеш да говориш каквото искаш, но тук бъркаш. Твърдя, че отвратителното се подсилва от избора на музика и тя може да повлияе на онзи, който търси отговорите.
— И как влияе на нас?
— Ще ти задам контра въпрос. Съзираш ли някакъв… по-конкретен тип пред себе си, когато виждаш някого да слуша това тук? И то по собствено желание.
— Опитвам се да го избягна.
— Не те питах за това.
— Разбирам накъде биеш — каза Винтер.
— Има нещо в музиката, което може би демонстрира станалото. То се съдържа в нея латентно. Това не е музика за фон. Това не е музика за разтуха.
— И кой я слуша в такъв случай?
— Може да е някой, който винаги е предпочитал музика от този вид, но аз не го вярвам.
— А защо тогава е избрал тъкмо такава?
— Ето още един добър въпрос.
— Е, не съм убеден, че убиецът е непременно най-характерен поклонник на метъл с дълга коса и черно кожено яке. Не се стремим да впримчим в случая маниаците на black metal.
— Не е изключено той изобщо да не е почитател на такава музика — отбеляза Лареда Вейтц.
— Мислил съм по това.
— Посланието… ако изобщо е послание… вероятно се съдържа в думите. Тласка ни към вникване в тях. Когато ми даде касетата, ти ми каза, че музиката е неделима от думите. От текстовото приложение към компактдиска. Нали?
— Да.
— Затова се опитах да анализирам именно текстовете. И вида на обложката. Изображенията. Не бива да ги забравяме. Както и всичко останало, което не е самата музика, ако изобщо можем да наречем така. Аз направо не знам как да я определя — рече тя и направи жест към сиди-плейъра. Стаята още бе озвучена от «Сакрамент», но Винтер бе намалил силата на звука. — Значи отвъд границата на жанровите обозначения. Черен метъл.
Винтер кимна. И той не можеше да каже. Това бе повече физика, отколкото музика.
— Тук има доста символи, но моделът сочи едно — поясни тя. — Изборът на заглавие, на текстове, дори на изображения… отвежда мисълта към един вид ръкопашен бой между зло и добро… представени от небето и ада.
— Толкова и аз разбрах.
— Но взаимоотношенията между силите като че не са ясни. Кой ще победи? Чия е властта?
— Искаш да кажеш, че думите не дават отговори.
— Те изразяват по-скоро едно желание, стремеж към потайността на мрака. Безнадеждност. И този свят е част от решението на загадката тук. Може би.
— Свят? Какъв свят?
— Този, който властва. — Тя го погледна и той забеляза, че цветът на лицето й се бе променил едва доловимо. Издаваше лека възбуда. Здравата е мислила по въпроса, отсъди той наум. — Това може да е централният въпрос. И парадоксът. Има огромна разлика между това да прегрешаваш в свят, ръководен от Бога, и да прегрешаваш в свят, управляван от Сатаната.
— В един свят, управляван от дявола, няма никаква надежда? Светът, изпълнен само със зло, убива и всякаква надежда? Това ли искаш да кажеш?
— Да. И така би могло да бъде в собствените му представи. Той е залитнал в света на злото. Но сигурно все още не е загубил връзката с другия свят.
— И иска да иде в него? Да се завърне?
— Иска да си спести всичко — поясни Лареда. — И да запълни една празнота с престъпление… кастрацията. Празнота и копнеж. Посредством престъплението той отново се завръща към изживяването на унижението и иска да покаже: това е моята липса. Държи да ни го покаже.
— Тоест да бъде разкрит.
— Да получи помощ. И тук е големият парадокс. Жадува да му се помогне, заявява, че с това престъпление ще покаже какво му липсва, и надава всъщност зов за помощ. — Тя се взираше във Винтер почти трескаво. — По този начин намеква, че още има надежда.
— Значи има надежда? И за него… и за мене?
— И винаги е изпълнен с някакъв копнеж — допълни тя. — Неговите сънища и мечти са част от вътрешния свят, изграден от представи, които той проектира навън. — Погледна към магнетофона. — Май с това се върнахме пак там, откъдето започнахме, а?
Мечта, помисли си Винтер, загледан през прозореца в снега, който бе започнал да искри в синкаво. Мечта в страната на зимата.


В квартирата беше тихо. Патрик чуваше как баща му хърка в спалнята. Опитваше се да чете, но това не му се удаваше, защото мислите му бяха погълнати от друго. Беше купил подарък, но не бе избрал още нищо за Ула. Не му се искаше да й купува каквото и да било.
Може би те двамата щяха да празнуват Бъдни вечер някъде другаде? Пък и Майе беше казала, че няма защо той изобщо да остава там. Би могъл да прекара празника при тях в Йоргрюте. Тузарски. Да празнува Коледа в богаташки квартал. Тузарски.
Баща му бе станал. Стаята се огласи от хрипове. Ула беше излязла да купи нещо за пиене и той знаеше, че баща му сега не е във форма.
— Патрик!
Баща му беше застанал на прага, разтърквайки очи. Вонята се разнесе чак до дивана. Съвсем като друг път, но преди поне можеше да си седи в стаята, където никой не го закачаше.
— Ти ли ме събуди?
— Не.
— Но нещо ме събуди — изръмжа бащата и пак разтърка очи. Мина през стаята и отиде в кухнята. Оттам се разнесе трясък, нещо падна на пода и се счупи. Стъкло.
— Да ти… — изкрещя бащата и се върна в дневната. — По пода има стъкла. Иди да ги събереш, защото аз не мога.
— Излизам.
— Какво каза, а, какво?
— Че тъкмо излизам.
— А аз ти казах да почистиш пода там. Ула ще дойде, пък не знае, че по него има стъкла.
— Е, добре. Ще го направя.
Той отиде в кухнята и се опита да събере най-напред по-големите парчета, като си мислеше, че би трябвало да се обуе, но така и не се поряза. После измете останките от счупените чаши, сложи ги в полиетиленова торбичка и я пъхна под умивалника. Ула дойде, той чу, че е в антрето.
— Какво правиш? — попита го, влизайки в кухнята.
— Нищо.
Тя сложи своята торбичка на масата. Бащата се появи, взе други чаши.
Патрик излезе в антрето, обу се и облече якето си. Навън се беше стъмнило, но навсякъде бяха запалени светлини. Хората тътреха коледни елхи. Една такава струваше сто и петдесет крони, но и бездруго не възнамеряваше да купува.
Украшенията, останали от майка му, така и бяха изчезнали някъде. Няколко ярки топки. Пропаднали вдън земя, както и тя.
Пред будката долу имаше полицейска кола, когато мина оттам. Стори му се, че разпознава двамата полицаи вътре. Колата потегли. Лакираната й повърхност блестеше и в нея се отразяваше будката за вестници. Сети се за нещо, което бе видял на стълбището. Този блясък го подсети. Дали имаше някаква връзка, или…


36

— Четох докладите за проверките при съседите и това, което направо смайва, е, че никой не се интересува от другите — каза Винтер. — Никой не е видял нищо, не е чул нищо, не е разговарял.
— А в твоя вход как е? — Рингмар се опитваше да изправи един кламер. — Какво знаеш ти самият за собствените си съседи?
Винтер помисли за госпожа Малмер. Ангела бе намеквала, че в дома й се провеждат среднощни тайни ритуали. Но по-далеч от намеците не бе отишла. Не разполагаше с подробности. Не, толкова зле при тях все пак не беше. Angela doesn't live here anymore. He беше толкова зле. Той беше казал истината и нищо друго, освен истината нямаше значение за тях двамата и за бъдещето.
— Почти нищо — отвърна Винтер. — Много слаба осведоменост.
Рингмар държеше жичка в ръка, изправения идеално кламер.
— Браво, Рингмар. Остава само да започнеш да отваряш с това брави.
— Дали така е влязъл?
— Не сме намерили никакъв белег. Имал е ключ. Не. Отворили са му. Бил им е познат.
— Разпитахме всички познати, които са известни.
— Бил е таен познат.
— Какво имаш предвид?
— Тайни. Човешки тайни.
— Ммм.
— Бил е част от тайната. Там вътре е трябвало да се разиграе нещо, в което е щял да участва и той. Но не се е стигнало до това. Не се е получило. Не и последния път.
— Променил си е намеренията?
— Да.
— Още с идването си в дома им ли? — попита Рингмар, който се опитваше да огъне кламера обратно до неговата изначална форма.
— Това е важен въпрос. Взел е решението, когато е отишъл там, или нещо се е случило и довело до убийството.
— Или до станалото след убийството.
— Да. Дали е бил непознат, поканен там, или е бил свързан с далечното минало? Дали не ги е познавал отдавна?
От много време, помисли Винтер. Неговата работа се бе превърнала в един вид археология на престъпленията. Разравяше пластове назад във времето, за да стигне до отговори. Спускаше се в сенките на миналото. Вече му бе омръзнало. Стигаше му настоящето.
— Някой от миналото — повтори той.
— Познавал е нея? Или него? А може би и двамата?
— Ммм. Нея. Струва ми се, че работата опира до жената. До Луиз. Още повече сега, след разговора с Лареда.
— Лареда понякога се увлича — вметна Рингмар.
— И това е много добре — отбеляза Винтер.
— Ако изхождаме от обстоятелството, че е бил пуснат в дома, възниква въпросът как са установили контакт — разсъждаваше Рингмар. — Ако са били бегли познати или не са се познавали изобщо, но са си дали среща у Валкерови… как са се свързали, за да се договорят?
— Може би чрез обява за контакт.
— Мислиш ли?
— От раздела «Самотни сърца».
— Знаеш ли колко много подобни обяви се публикуват всеки ден във вестниците? Само през празниците например.
— Не, не знам. А ти знаеш ли?
— Не, сър. Но е ясно, че са безчет.
— Четеш ли ги, Бертил?
— Това е добро развлечение. Но да търсиш в тях, е все едно да ровиш за игла в купа сено — каза Рингмар, вглеждайки се в кламера, който сега се бе превърнал в две стоманени игли.
— Сексуални контакти — уточни Винтер. — Страниците с подобни обяви в порнографските списания.
— Повече игли в повече купи сено.
— Ммм.
— А за спермата предполагаш ли нещо? Допускаш ли, че познанството е било от… този род?
— Да.
— Но това е все пак теория. Установили са контакт посредством обява.
— Не е изключено. И без съмнение се случва все по-често.
— Хората изпитват потребност от взаимност и нежност — отбеляза Рингмар. — Тази потребност нараства постоянно.
— И се задоволява по нови начини.
— У Валкерови не намерихме никаква порнография — припомни Рингмар.
— Филми — каза Винтер. — Можем да започнем оттук. Да се поразговорим с онези, които дават под наем видеокасети наблизо.
— И после какво? Дори от време на време да са вземали под наем някоя порнографска касета и ние научим за това, не съм сигурен, че ще отбележим някакъв напредък. Без съмнение ще се учудим от статистическите данни за наемане на порнографски касети.
— Какво искаш да кажеш?
— Всички са го правили поне веднъж. Председателят на общинския съвет. Пастори. Стюре Биръершон. — Винтер се усмихна при мисълта за шефа на техния отдел, който бе на редовното си пътуване с цел временно изчезване и Винтер не възнамеряваше да разговаря с него.
— Или си купуват такъв материал в интернет — продължи Рингмар. — Лесно и дискретно.
— Да, да.
— Мислил ли си за това някой път?
— Да взема под наем порнографски филм? Всъщност не. В противен случай не бих бил… аз.
— Не е в твоя стил?
— Изобщо не е никакъв стил.


37

Когато Ангела затвори външната врата и той чу как ботушите й един подир друг тропват на пода, отвори вратичката на печката и извади оттам двата пълнени бекаса, които трябваше да постоят малко в тавичката. Часът бе девет и половина.
— Какво е това? — попита Ангела, която се отправи директно към кухнята, може би примамена от уханието. — Гълъби на мира?
— Само малко храна за вечеря.
— Не се старай толкова.
Винтер тъкмо правеше соса за салатата и разбъркваше лъжичка френска горчица със зехтин и три капки оцет с мед.
— Усещам нещо в тези приготовления — продължи Ангела. — Скрит умисъл.
— Гадай тогава — каза той и накъса разноцветни листа салата върху соса в купата, кимайки към бекасите, сякаш всичко, за което говореха, бяха те.
Тя отиде към плота и подуши. Външно птиците изглеждаха прекрасно.
— Яребици?
— Не.
— Предавам се.
— Вече?
— Изморена съм.
Тя седна на стола и започна да масажира пръстите на левия си крак. Коремът й бе доста наедрял и истински закръглен. На едната пета на чорапогащника си имаше малка дупка. На светлината на лампата на печката и от двете свещи на масата той забеляза, че под очите й има сенки, но че лицето все още е заруменено от зимата вън. Косата изглеждаше сплескана, като изсушена след някой следобед или вечер в клиниката, където въздухът е лош.
Ангела вдигна очи към него, косата й падна встрани и сенките изчезнаха. Лицето й отново бе младо.
— Нищо ново. Изморена съм. Това е още по-неприятно и заради киселините. — Тя внимателно прокара длан над пламъка на едната свещ. — Днес в клиниката се разрази скандал. Истински скандал. — Продължаваше да държи ръката си над пламъка на свещта, без да го гледа. — Шефът напусна. С гръм и трясък. — Пак вдигна очи към него. — Просто стана от бюрото и си тръгна. — Усмихна се. — Скъпият директор на болницата беше при Улсен с най-новите си предложения за съкращения… не, с най-новото решение. Аз бях с пациент и не чух, но други ми разказаха, че откъм кабинета на Улсен се чуло ръмжене, после той излязъл оттам без палто, а Буершма го следвал с крайно смутен вид.
— Крайно време беше.
— Кое?
— Директорът да се смути.
— То е като вода, която се оттича по него, без да го намокри, като па… — Тя погледна дребната птица, която бе най-близо и още ухаеше, от нея се издигаше лека пара. — Това да не е патица?
— Не знаеш ли колко големи са патиците?
Тя обаче сякаш беше забравила въпроса си, отдръпна ръка от свещта и се зае да масажира дясното си стъпало.
— Улсен така и не се върна. Половин час по-късно се обадил и казал, че няма да идва на работа до края на деня. Не, съвсем. Така и си отишъл изобщо.
— Сега ще бъдете още по-малко тези, които трябва да работите.
— Така е. Но пък може и да е за… добро.
— Аз донесох нещо хубаво — каза Винтер с жест към бекасите, като същевременно отвори вратичката на печката, за да види как се пекат картофите.
— Лекарите трябва да държат сметка за респекта, който вдъхват — заяви Ангела и продължи хода на своите мисли: — Когато крещят здравата, това доста те разтърсва.
Забелязах го, помисли той, но не каза нищо.
— Имам предвид в администрацията — уточни тя, стана и отново отиде към плота. Той я прегърна и усети мириса на зима, който все още се излъчваше от косата и дрехите й. Както я обгръщаше с ръце, усети корема й. Тя се попритисна към него.
— Изгори ли писмото? — попита едва чуто, сякаш не него, а шията му или птиците в тавичката на плота.
— Всичко е унищожено — увери я той. — Всичко, което не съществуваше, е унищожено.
— Добре — каза тя и се освободи. — Добре, добре. — Погледна към масата, която още не беше сложена за вечеря. — Да не би идеята е да се вземе душ, преди да хапнем?
— Имаш пет минути — каза й той. — Максимално. Аз ще увия тези тук в станиол и сосът е почти готов.
— Но какво е това де? И все пак да не би да са яребици? Но сега не им е сезонът, нали?
Сети се за френската дума, докато се обливаше с вода под душа. Becasse. Знаеше я, защото бе работила при един производител на грозде във франция в продължение на две лета и една късна есен, докато учеше или, по-точно, докато не учеше, и селянинът ходеше на лов за бекаси. Един току-що отстрелян бекас. Висящ във вестибюла, когато тя ставаше сутрин, за да поеме към засадените в редици лозя.


Седяха в стаята, която Хане обикновено използваше в полицейското управление. Приятно, спокойно помещение, добре осветено.
Тя винаги поставяше свежи цветя на масичката край столовете, които изпълняваха функцията на кресла. Като мен са, мислеше си често Хане: недостатъчни, нещо друго вместо онова, което би трябвало да е на тяхно място, при различни обстоятелства.
— Тези сънища не ме оставят — сподели Морелиус. — Ето и тази нощ не ми дадоха мира.
— Защо не ми разкажеш по-подробно?
— Беше както предишната нощ, и по-предишната. Някой, който се кикотеше, докато стоях там, и аз не знаех… кой от тях.
— Пак ли по време на автомобилната катастрофа?
— Винаги е тогава — отговори той. — Сега например блесна нещо като светкавица, докато аз седях в колата. И все е в службата.
— Как именно?
— Като… спомен. Появява се и изчезва.
— Кое? — попита тя. — Как изглежда споменът?
— Същият образ. От… катастрофата.
— Така ли?
— Като че ли ме… преследва — каза той. — И то не само когато работя.
Тя го слушаше. Изчакваше.
— Мисля за това дори когато всичко е наред, ако разбираш какво имам предвид.
— Да.
— И тогава идва сънят. — Той завъртя глава, опитвайки се сякаш да раздвижи скования си врат. — И ме връхлита най-лошото. — Сега пак завъртя глава, в противоположна посока. — Защото човек има нужда от сън. Иначе не може да се работи. — После каза нещо, което Хане не разбра докрай и по което щеше да размишлява впоследствие. Много по-късно. — Нали все пак трябва да покажеш кой си — заяви Морелиус.


Патрик и Мария обикаляха из отворените до късна вечер универсални магазини в центъра, разглеждаха компактдисковете, подредени на специални стойки, ровеха в купчини книги, докосваха дрехи, закачени на дълги редици. Улични музиканти с гугли на Дядо Коледа изпълняваха коледни песни на английски и шведски.
В югоизточния ъгъл на огромния универсален магазин «Феман» бе застанал перуански оркестър: дребни мургави мъже, облечени в пончо със землисти тонове, които пееха песни, наситени с мъка и силен вятър. Патрик и Мария постояха сред около двайсет други слушатели, застанали в полукръг, като леко се движеха в ритъма на мелодиите. Пред музикантите имаше изтъркан куфар, пълен с компактдискове.
— Може да купя един за мама — каза Мария. — Не съм й намерила още подходящ подарък за Коледа. — Направи с глава движение към дисковете. — Един такъв и после ще й купя и нещо друго.
— Малко black metal — каза Патрик.
— Не, мерси. — Тя го погледна. — А май и ти не си намерил нещо подходящо, нали?
— За татенцето ли? Ъхъ.
— А на… нея ще купиш ли нещо?
— На Ула ли? Как пък не.
— Стори ми се, че я видях в трамвая пред църквата в Хага онзи ден. Или предишната вечер.
— Фиркана ли беше?
— Ако изобщо беше тя. Не, не си личеше да е. Но носеше торба от «Системата».
— Пътувала е от Мастхюгет? Доста тежък товар, майната му.
— Никога вече не искам да бъда така фиркана — каза Мария.
— Като кого? Като Ула?
— Знаеш какво имам предвид, Патрик.
— Добре де.
— Нали?
— Straight edge? — отговори той. — Единственото, което е важно сега. — Патрик хвърли поглед към музикантите, които сякаш свиреха вкупом на окарина, като в същото време изтръгваха бурни акорди от китарите си. Звучеше така, сякаш ято птици пърхат над планински върхове. — Да се махаме оттук. Ще купуваш ли музика от Андите?
— Трябва да си помисля още малко.
— Вдругиден е Бъдни вечер.
— Не ми го припомняй.
— Че нали няма за какво да се безпокоиш?
— Можеш да прекараш празника у нас.
Патрик не отговори. Извърна глава и видя Винтер да се задава от горната част на Брунспаркен, в периферията на множеството, което пъплеше надолу към града. Не ги беше забелязал. На лов за коледни подаръци. Още не носеше никакъв пакет, но, изглежда, беше съвсем наясно накъде е тръгнал или просто се бе оставил на тълпата да го тласка със себе си.
Патрик обърна глава, ала беше късно. Градът е малък.
— Е, как е?
Той стоеше до него, но не прекалено близко. Мария вдигна очи.
— Предполагам, че е наред.
Винтер погледна към оркестъра. Мелодията беше секнала и се разнесоха слаби аплодисменти. Той погледна отново към двамата млади. Бузата на Патрик бе придобила почти нормален телесен цвят. Винтер нямаше представа дали разследването беше започнало и не искаше да пита, но момчето бе бито за последен път.
— Нещо ново от банката на паметта? — Той веднага усети как идиотски прозвуча. Старомоден, както му викаше едно друго поколение с други представи.
— Не.
— Нали още пазиш всички телефонни номера?
— Естествено.
— Добре, трябва да вървя. Подаръци за Коледа, и то както винаги в последната минута. — Той се огледа. — Така е май с повечето.
— И с нас — каза Мария.
— Ще се видим. — Винтер тръгна, но още не бе изминал два метра и се обърна, усмихвайки се сякаш на навалицата наоколо, а Патрик забеляза как светлото му палто малко се повдигна и отдолу се подадоха тъмносиви панталони, които можеха да са… можеха да са същият тип, както… онези, дето ги беше видял, докато стоеше на стълбите, а оня слезе с асансьора и мина през входната врата. Какво беше това? За тези панталони ли беше ровил в… «банката на паметта», както се беше изразил криминалистът?
Мария каза нещо, но той не я чу.
Сега стоеше на стълбите. Беше видял половината лице или по-малка част от него, палтото се бе придърпало нагоре и имаше нещо с панталоните. Върху тях имаше още нещо. Нещо, което бе проблеснало. Беше проблеснало и долу по крачолите им, подобно на светоотражател. Може и да беше такъв, прикрепен към тях, или отражение от светлината. И като препаска през гърдите.
Патрик още виждаше пред себе си криминалиста, но сега като глава, която се поклащаше над главите на множеството.
Онзи, който беше излязъл от сградата, бе в униформа или нещо подобно под обикновеното си палто. Патрик се обърна към Мария, която пак каза нещо.
— Какво? — попита я.
— Да не би да спиш, стоейки?
— Да се махаме оттук — дръпна я Патрик.


Бартрам се прибираше вкъщи с две видеокасети под мишница. Беше започнало да снежи отново, но слънцето продължаваше да грее. Може би снеговалежът бе дотам ограничен по място, че само той и онази част от улицата, по която се движеше, бяха побелели. Още не бе я опознал както трябва. Отначало му се струваше само дълга, но сега бе разделена на сектори, които имаха определен облик. Рекламната фирма, която явно не можеше да направи кой знае каква реклама, ако се съдеше по нейната собствена такава.
Детската площадка.
Бутикът за дамско облекло, а може би там продаваха и шапки.
Жилищните сгради, които меняха цвета си от пресечка на пресечка, но от него не бе останало кой знае колко поради дъждовете, вятъра и слънчевия пек. Тук духаше особено силно. Може би заради планината. Вятърът идваше отдолу на платото и биваше възпиран от планината, обръщаше посоката си и така се образуваше кръг от вихри. В най-лошите случаи този кръг беше омагьосан. Добър израз: омагьосан кръг. Може би го бе чувал преди.
Престана да вали, сякаш той бе минал през него с гръм и трясък. Също както вятъра, който можеше да направи завой при планината, слънчевата омара се бе обърнала, за да се завърне пак, по-плътна.


Влезе у дома. От зюмбюла се разнасяше слабо ухание. Такова му допадаше. Беше си купил готови кюфтета и вероятно щеше да замирише и на Коледа. Снабдил се бе и с бутилка глинтвайн от нова марка. Какво значение имаше впрочем. Шунка нямаше, пък и той едва ли бе помислил за това.
Постави видеокасетите на стола в антрето. В кухнята беше оставил сухарите неприбрани. Беше забравил да пъхне в хладилника и пакета «Лета», та маргаринът жълтееше в различни нюанси, които до един напомняха урина. Урина. Той взе пакета, пълен почти три четвърти, подържа го в протегнатата си длан и го пусна в коритото за миене на чинии. Уцели го при първия опит. Вдигна ръка и прие ликуването. Този, който уцелва в сърцевината, вдига ръка и той го стори, единствен, доколкото можеше да забележи.
През нощта той държа Ангела в ръце. Тя се движеше бавно в ритъм с неговия, с движенията му, обърната с гръб. Тялото му бе част от нея. След няколко минути предпазливостта му отстъпи. Повдигна я и тя сякаш заплува отгоре. Извика нещо с друг глас, но той не я чу, защото навлизаше в същото дълбоко изживяване като нея, едновременно с нея. То бе изпълнено със светлина.
После, когато слушаха нейния компактдиск, the boatman calls from the lake, a loon dives upon water, лежейки смълчани и неподвижни, той се размисли за името на детето, но не смееше да се задълбочи. И Ангела бе станала по-предпазлива.
Това се дължеше на наближаването на събитието. Януари, февруари, март, април. Може би и преди това. Значи по-малко от три месеца. Дали беше разбрал добре? Майната му. А тя? Разбира се, че не. Кой би могъл. Все едно да напишеш книга, преди да си я написал.
Страдание винаги ще има, то преминава през живота като вода. Беше тъжна и категорична музика, хубава, не особено подходяща за следобед, изпълнен с ярка светлина, но тук, на път към малките часове, тя се лееше, както двамата току-що сякаш се рееха в прегръдките си.
Бертил бе цитирал една арабска поговорка. Мъжът не става мъж, преди да е написал книга, посадил дърво и направил дете.
Той бе направил най-голямото откритие. Почти. Ангела вече не говореше за къща, но той знаеше. Дворно място с дупка, изкопана от него, едно дърво, сто дървета.
Би могъл да напише книга или да я измисли, да я съхрани в чекмедже в скрина, страници, изпълнени с мислите му. Но животът му… нима привършваше? По такъв начин? Пенсия след трийсет години професионално служене, последвани неизменно от кротко съществуване. Дали изобщо беше вървял в живота?
Или и той носеше в себе си нещо друго? Мили боже. Да напише книга, която да не е наръчник по водене на разпит или чиято тема да не е значението на интуицията при разследване на престъпленията.
За да пишеш добре, трябва и да мислиш добре, разсъждаваше той. А дали сам мислеше добре? В това отношение винаги бе разчитал на себе си, на това, че мисълта му рано или късно ще го изведе по-надалеч. Сега не беше съвсем сигурен. Толкова много се бе случило в живота му през тази зима, а също и през есента. Онова, което той беше, това, което бе станал. Баща му… и детето, всичко в едно гигантско движение, по-голямо от всичко онова, което той можеше да обхване.
Нестабилната му концентрация в дадения случай, по убийството. Да. Нестабилна концентрация. Трябва да го признае пред самия себе си. Той продължаваше да е професионалист, но се случваше мисълта му да се отклонява в погрешна посока. Преди не бе ставало така, поне не по този начин. Случило ли се беше нещо с него? Само… детето ли беше причината, и смъртта на баща му… и Ангела, тяхната нова… сериозна връзка.
— Чувам, че мислиш — каза тя и тежко се обърна. — Надявам се, за… нас.
— Да.
— И не толкова за работата, нали?
— Не както друг път.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам… Имам чувството, че сякаш… сякаш ми е станало по-трудно да прикова вниманието си върху това, което върша. Този случай например. Не знам… — Той я целуна.
Може би знаеше причината. Едва бе дръзнал да даде ход на тази мисъл. Може би беше уплашен. Уплашен за… тях. Имаше нещо, което го плашеше.
Той седна, после стана от леглото, за да иде до тоалетната. Изпитваше жажда и точно в този момент тя го попита дали не би искал да пийне нещо.
— Да.
— За тебе вино.
— Би било чудесно. — Той се протегна да я хване, преди да е станала от леглото. — Ангела…
— Да?
— Имаше ли още обаждания на непознат?
— По погрешка, искаш да кажеш? Нали така се изразяваше по този повод?
— Имаше ли нови?
Ангела видя сериозното му лице. Защо й ги напомняше? Дали въпреки всичко не се страхуваше?
Тя не се вълнуваше повече от това. Сега не се боеше. Те не се страхуваха. Онова беше друго време, сега бе друго. Всичко беше светло и тя най-сетне изпитваше оптимизъм, радост. Проклетото писмо и адската неприятност с него беше недоразумение. Няма да има повече недоразумения.
— Не — излъга тя.


Самолетът от Малага кацна в северния здрач. Винтер видя как докосва земята, докато маневрираше с колата на малкия паркинг източно от терминала за външни линии.
Майка му бе сред първите, които излязоха от митницата. Тя силно го прегърна. От нея лъхаше на пясък и на друго слънце. Не на джин. Количката за багаж беше препълнена, направо се огъваше под товара.
— Не знаех, че си решила да се преместиш да живееш тук.
— Само малко коледни подаръци, Ерик.
В колата тя се сви, после пак се отпусна, подуха в дланите си.
— По-студено е, отколкото предполагах.
— Тази зима е една от най-студените през цялото столетие.
— А утре е Бъдни вечер.
— Точно така.
— Кога ще дойдете у Лота?
— При всички положения ще ядем в един и половина.
— С нетърпение ще чакам. — Тя впери очи в тъмната вечер и в белия сняг, който осветяваше терена.
— Как е Ангела?
— По-добре от когато и да било.
— Едреели, както би следвало?
— Напълно според плановете.
— Ти нали ще бъдеш свободен от работа за Коледа, Ерик?
— Разбира се.


38

Край портата бяха поставени две факли. Те просъскваха от влагата на примесения с дъжд сняг, но не гаснеха. Къщата на Лота в Хаген искреше в тъмния следобед. Слънцето не светеше и това будеше чувство за необичайност. Небето се проявяваше по обратен начин тази зима. Винтер се позабави на хлъзгавата каменна пътечка и вдигна поглед към втория етаж. Като единайсетгодишно момче той беше стоял на прозореца там, вперил поглед към параклиса на Хаген и към Берълеркан от другата страна на равнината.
Ангела се подхлъзна и се подпря на него. Пакетите в хартиените торби, които свалиха от мерцедеса, паркиран на улицата долу, прошумоляха.
Бим и Кристина отвориха входната врата още преди те да бяха успели да се изкачат по стълбите. Дъщерите на Лота бяха подрастващи и на път да станат големи момичета, но не точно днес. Днес беше специален ден. Винтер се опита да прегърне девойчетата с ръце, пълни с подаръци.
Още в антрето нахлуваха ароматите на Коледа: печени ребърца, подправки, тънкият солен мирис на аншоата в «Изкушението на Янсон». Зюмбюли. Особеното сияние на стеариновите свещи и от елхата, която проблясваше в дълбочината на хола; изключителното сияние на празник насред ден, който не беше вече бял, а изместен от мрака навън. Винтер усети острия мирис на игличките на елхата, докато разтоварваше пакетите си в антрето, и се сети за пиниевата горичка, която образуваше венец край гроба на баща му над Нуева Андалусия, та видя още по-отчетливо как майка му идва откъм кухнята с поднос, на който димяха чаши с глинтвайн.
— Добре дошли, деца мои — приветства ги тя.
— Заради това, което носиш, не мога да те прегърна — каза й Ангела.
— Дай го на мен. — Лота също беше излязла от кухнята, избърсвайки ръцете си в кърпа, и пое подноса.
Бикът Фердинанд беше пуснат на свобода при своя дъб. Пейзажът на андалуския Дисниленд възвърна спокойствието си.
— Гледала ли си корида, бабо? — попита Бим от пода, където бе полулегнала върху голям пакет, направо чувал.
— Не, миличка — баба й отмести поглед от телевизионния екран към момичето. — Има една малка арена в Пуерто Банюс и дядо ти беше ходил там няколко пъти, но това не е зрелище за мен.
Бяха говорили за дядо им и преди. Не много, но момичетата не задаваха кой знае колко въпроси. Винтер също беше пестелив, но бе там. Не странеше от темата.
Не бе извън.
— Струва ми се ужасно — обади се Кристина. — И защо им е да убиват бика? Не може ли да има корида без това?
— Може — поясни Винтер. — Например в Португалия, доколкото си спомням. И в Южна Франция.
— А дядо какво казваше? — попита Бим. — След като беше гледал корида?
— Това си е чисто и просто зрелище — каза Сив Винтер. — Преди всичко зрелище… като на театър. Арената е и така изградена — с различни отделения и прочее… в зависимост от това каква част от нея зрителите искат да видят или могат да гледат. — Тя взе орехотрошачката и един орех. — Цял следобед да висиш там на слънце не е лесна работа. — Пропука тънката черупка и извади от парчетата й ядката във форма на човешки мозък. — Има обаче и седалки на сянка.
Винтер беше Дядо Коледа и това се прие от всички, макар никой в дома да не вярваше в добрия старец. Докато се преобличаше, той си мислеше за думите на майка си за смъртта като зрелище на арена, край която зрителите се прикриват частично едни от други, частично от онези, които загиват или оцеляват на червения й пясъчен терен.
Беше си сложил маска, която бе поне трийсетгодишна. Може би трябваше да я употребява по-често. Той се затътри към хола в дирене на послушните деца.
Иначе не участваше в раздаването на подаръците. Излезе да купи вечерен вестник, както съобщи на останалите Бим. Пакетите, предназначени за него, попаднаха в отделна купчинка до елхата.
Момичетата настояваха всички да отворят своите пакети, и то поред, един подир друг. Винтер се върна, когато всички бяха получили подаръците си.
— Нима Дядо Коледа вече е бил тук?
— Твоите подаръци са при елхата — каза Ангела. — Къде изчезна?
— Ходих да купя вестник.
— Е, къде е?
Всички се разсмяха, Винтер отиде при своята купчинка и когато дойде неговият ред да отваря пакетите си, един от тях, на вид твърд, се оказа мек. Кожена шапка, от онези, каквито носят в Русия.
— За да ти е топло на главата — рече Лота.


Баща му захърка, когато започна «Патока Доналд». Ула беше излязла преди около час, защото я беше хванало яд на нещо. И така затръшна вратата след себе си, че от нея изпопадаха боядисани тресчици.
Някога майка му украсяваше елхата. Сега нямаше нужда от никаква елха. Виж какво стана с онази. Патрик чуваше хъркането откъм предишната си стая. Усили звука на телевизора. Фердинанд седеше под своя дъб и миришеше цветята. Патрик долови уханието на зюмбюла, който бе купил предишния ден от един продавач на площад «Линей». Баща му не каза нищо, когато го видя, а Ула я нямаше.
Майка му винаги купуваше зюмбюл за елхата. Ароматът му бе свързан с празника, помисли момчето и затвори вратата, за да чува тътрузенето на каруцата, когато Фердинанд биваше пуснат у дома от арената за корида.
После и «Патока Доналд» свърши. Той изключи телевизора и отиде до хладилника, за да извади наденичките и кюфтетата, които бе купил от «Майорен». Бяха в добро състояние. Той не обичаше херинга и затова фактът, че нямаше такава, не го притесняваше. Можеше да си чукне яйца и да си направи омлет. Това бе хубаво ястие, особено с плънка от гъби, но за нея бяха нужни гъби, които струваха доста, също и сметана, а и нещо друго, пък и не знаеше как точно да я приготви.
Изпържи си няколко наденички. Миризмата бе апетитна. Потърси горчица, но беше забравил да купи. Имаше кетчуп. Баща му бе набавил и буркан с червено зеле. «Няма Коледа без червено зеле», бе казал той, но сега си беше добре и без него там в стаята му. И без Коледа му е гот на татенцето. Както и на мене.
Коледа е за любители, също както и Нова година.
Чу някой да се кикоти навън на площадката, после външната врата се отвори и Ула, подвиквайки на някого, влезе в кухнята, както си беше с яке и обуща, придружена от двама мъжаги. Патрик се отдръпна от печката и от тигана, отиде в антрето, а що се отнася до наденичките, нека се препекат до овъгляване, да станат на черна пепел, та тези нахалници да не могат да ги изядат, макар че все пак щяха да ги лапнат, ако не сега, то по-късно през нощта.
Нахлузи ботушите си стоешком и облече якето си по стълбите.
На улицата усети, че вали дъжд, примесен със сняг, както беше видял и през прозореца на кухнята. Нахлузи на главата си плетената шапка и пое към града. Край църквата в Хага видя, че са монтирали прожектори, но с каква цел?
Беше почти съвсем тъмно, по Алеята се движеше кола, после още една. Първата беше такси, втората мина на червено. Усещаше главата си мокра въпреки шапката. Сега дъждът надвиваше снега.
Той се движеше по Алеята към «Авеню», булевардът сега беше пуст и смълчан. По него се зададе такси и той видя една полицейска кола да завива горе край площад «Йота» и после да се връща. Пресече «Авеню», когато полицейската кола минаваше покрай него, и пак помисли за онова. Беше проблеснало като метална плочка или нещо от този род.
В колата седяха двама полицаи. Те продължиха надолу към Копармера. Дойде петица, той беше стигнал до Валанд и когато трамваят спря, Патрик се качи. Седна във вагона и имаше намерение да си продупчи билет, но тъкмо на Бъдни вечер контрольорите надали бяха излезли на лов за нередовни пътници.
Слезе на площад «Санкт Сигфрид» и застана пред дома на Мария, без да знае как се е озовал там, след като скочи от трамвая. Видя как майка й преминава от една стая в друга с нещо в ръце. Зърна и стара лелка, това беше бабата на Мария.
Всички къщи бяха празнично осветени, с изключение на една. Или обитателите й са заминали, или са се тръшнали да нанкат, помисли той. Някои вече си бяха легнали и захъркали, какво лошо. Още не беше дал на баща си коледния подарък, но пък можеше и да не е точно днес, нали? Коледа продължаваше.
Краката му го понесоха отново, без да може да се възпротиви. Застана на стълбата до къщата и трябваше да се стегне вътрешно, за да не иде до вратата и да звънне направо… нещо, което би искал да стори. Обърна се и после пак се обърна. Обърна се. И тъкмо си тръгваше, правейки няколко крачки, когато дочу:
— Патрик.
Отново се обърна. На вратата беше застанала Хане Йостергорд.
— Но, моля, Патрик, заповядай.
— Не, не. Ще си вървя.
Тя слезе по няколко стъпала и остави вратата отворена зад себе си. Сега той видя на прага й Мария.
— Добре дошъл, Патрик. — Тя почти го докосна. — Ял ли си?
— Ъъъ… Разбира се.
— Ела да хапнеш още малко. Тук обядваме късно преди Бъдни вечер.
— Ъъъ… имам си ра…
— Хайде, стига и влизай, защото студът нахълтва в къщата — подкани го Мария.


Този път Бартрам беше на волана.
— Сега пък дъжд — отбеляза Иваршон.
— Земята обаче е суха — отвърна Бартрам и сви при площад «Йота».
— Преди тук заграждахме улицата вечер — каза Иваршон.
— Заграждахте?
— Преди не толкова отдавна от органите за опазване на обществения ред идвахме всяка вечер тук и заграждахме площад «Йота» с верига, която махахме сутринта. Ти не беше ли тогава на работа при нас?
— Не, не бях на служба тук.
— Аха.
— И защо заграждахте?
— Заради хулиганите.
— Хулиганите?
— Да, заради хулиганите. Ръководството не желаеше да дава възможност за събирания на хулигани там във вечерните часове.
Бяха поели на север, към Копармера.
— Ето го там един изоставен несретник. — Иваршон посочи младежа, който се шляеше по «Авеню» с нахлупена ниско вълнена шапка, с приведено напред тяло за защита срещу дъждовно-снежната буря.
— Да.
— Или отива от един гуляй на друг.
— Може би.
— Също както и ние.
— И все пак още е спокойно.
— Не са запразнували сериозно — изтъкна Иваршон.
— А като започнат, ние ще им се натрапим.
— Така ли го схващаш? Като натрапване от наша страна?
— Само да се намирам на приказка.
— Сигурно не е лесно да седиш тук и да обикаляш града тъкмо на Бъдни вечер. — Иваршон хвърли поглед към Бартрам. — Другите си седят вкъщи, празнуват, но без един член на семейството. Тъжно е.
— Да.
— После обаче ще си го наваксаме.
— Наистина.


Над Кунгсбака сякаш бяха пуснали неутронна бомба. Къщите си бяха по местата, но от обитателите им нямаше и помен. Морелиус се придвижваше през града с кола, преди да се стъмни дотолкова, че да се вижда дали прозорците светят.
— Можеше да си дойдеш още вчера — бе първото, което каза майка му.
— Нали знаеш как е. Работа.
— Май още не сте открили оня, който затри нашата съгражданка Луиз? — попита майка му.
Той едва-що си бе съблякъл палтото.
— Не. Още не.
— Да, тя беше оттук, клетата.
— Да.
— Може и той да е оттук. Оня, дето го е извършил. — Майка му вървеше пред него към кухнята, той я следваше. Шунката беше поднесена, миришеше на «Янсонс» и на подправки. В голям котел още киснеше рибата. — Дали са взели предвид това? — Отвори вратичката на фурната и погледна нещо вътре. «Янсонс». — Би трябвало да са се досетили — каза тя като че на тавичката.
— Кога ще ядем? — попита той.
— След около час. Сякаш нещо бързаш?
— Просто питам, за да знам мога ли с нещо да помогна.
— Не е нужно.
— Тогава ще се поразходя.
— Сега?
— Ами трябва ми малко въздух, преди да ям. В колата беше задушно.
— Добре. Скоро обаче ще слагам масата.
— Ще ида само до центъра.
Той излезе, но свърна в обратната посока след стотина метра и застана пред училището, което беше боядисано в същия цвят както някога.
Тогава минаваха през подлеза, който си беше същият, само драсканиците при входа му бяха различни. Погледнат от там, където бе застанал, тунелът приличаше на черна дупка.
И тичаха. Понякога тичаха. Виковете и смехът се усилваха с хиляди децибели в подлеза, удряха се в твърдите му стени и отскачаха от тях.
— Срещнали някакви хора, докато беше навън? — попита го майка му, когато той се прибра.
— Само един човек — отговори й.


39

Стюре Биръершон се бе завърнал от своето пътуване в неизвестността. Беше на втория ден след Коледа. Биръершон нямаше слънчев загар, но и никога не се връщаше почернял от своите тайнствени пътешествия.
Може би ще поостане в града, мислеше си Винтер, седнал точно срещу шефа на криминалния отдел.
Биръершон се взираше в своя заместник през гъстия цигарен дим.
— Добре ли прекара Коледа?
— Чудесно.
— Макар че празниците още не са отминали. Чисто формално. — Биръершон изтръска цигарата си и внимателно прочисти гърлото си, посягайки към някакви документи. — Интересно.
— Какво точно искаш да кажеш? — попита Винтер и запали една «Корпс». Не обичаше цигарен дим, никога не го бе обичал.
Биръершон остави отново книжата на бюрото.
— Много неща се разминават. Но е интересно. — Сега той държеше в ръка друг документ, разговор пред магнетофон, прехвърлен на хартия.
— Хареса ми разговора ти с Лареда. Умно момиче. — Биръершон пак изтръска цигарата си. — Може би дори е прекалено умна.
— Какво имаш предвид, Стюре? — Винтер пушеше, гледайки го. — Това са мисли, предположения. Ние трябва да ги анализираме и претеглим.
— Е, и докъде стигнахте? — Биръершон размаха петте документа. — Направихте ли разбор, изхождайки от всичко тук?
— Още не. Работата е много.
— И доста неща се разминават, както казах. Това за униформите. Изглежда интересно, но ние сме длъжни да проявим предпазливост. — Биръершон загаси цигарата и погледна пуретата на Винтер. — Няма ли да е рисковано, ако някой подхвърли с половин уста нещо на пресата.
— И кой ще е той, Стюре?
— Пресата ще го хареса — продължи Биръершон, без да отговори на въпроса на Винтер. — Ще бъде във възторг. — Той сведе поглед към комплекта дознателски материали върху бюрото си. Обикновено го държеше съвсем чисто, без никакви хартии по него. Това му беше странност, може би дори нещо по-сериозно. Четеше край прозореца, на стола, но книжата трупаше далеч от бюрото си. Не и сега обаче. Вероятно нещо се е случило там, в неизвестността, допусна наум Винтер. Биръершон вдигна поглед. — Точно както някои очевидно харесват тази така наречена музика. Също толкова болестно е. — Сякаш се усмихна. — Приличат си в това отношение. Медиите и рокаджиите на смъртта.
— Така ли ги наричаш — рокаджии на смъртта?
— Или черни рокаджии, няма значение как ще им викаме. Знам, че това се нарича black metal, но тук, на четири очи с теб, ще ги назовавам както искам. — Той поглади брадичката си и отново порови в книжата. — Този пророк… Хабакук събуди известно любопитство у мен. Имаш ли за него нещо допълнително, което не се съдържа в тези тук сведения?
— Всъщност не. Това, което сме ти дали, е взето от Шведския справочник за Библията.
— Най-забележителното при този пророк май е, че не е имал някакъв конкретен личен живот — отбеляза Биръершон.
— Да, той явно премълчава всичко, което може да се отнася до такъв — съгласи се Винтер.
— Добро качество е — отбеляза Биръершон. — За Хабе не знаем нищо, а още по-малко знаем за дъщеря му. — Той погледна към Винтер. — Нали имаше някаква дъщеря?
— Вече изпратих Халдерш в шести век преди новата ера, за да проучи това.
— Добре. Халдерш ще трябва да намери нещо. — Биръершон пак се взря в документа. — И така, Хабакук е бил професионален пророк в Храма в Ерусалим, бил е левит и дърпан за косата от ангел, е носел храна от Палестина на Даниил в трапа на лъвовете, където е бил хвърлен — прочете той и отново вдигна поглед. — Това сведение не притежава никаква историческа стойност.
— Именно в този случай ще трябва да се прояви Халдерш.
— Като поразмисля малко повече, стигам до извода, че дохристиянският шести век не е достатъчно зрял за Халдерш — каза Биръершон. — Той сигурно ще го обогати с много неща. — Засмя се отсечено, кратко и сипкаво. — Може би ние изобщо нямаше да седим тук, ако Халдерш е бил пуснат на воля преди две хиляди и шестстотин години. — Остави материала на бюрото и отново погледна към Винтер. — Това ми напомня нещо, да го кажа между другото, преди да продължим нататък. — Биръершон стана и сякаш изпружи дългите си крака. Надвеси се над Винтер, затулвайки свещта, традиционна за втория ден след Коледа. Силуетът му изглеждаше гигантски и Винтер можеше да си представи своя шеф в роба до петите, с дълга коса и брада, с току-що подготвени документи на пергамент. Или на каменни плочи. Хабакук е получавал послания от Бог: «… и Бог ми отвърна и рече: запиши своето видение и го нанеси върху каменни плочи с хубав почерк, та да може да се чете.»
Книгата на Хабакук. Винтер бе мислил за Рингмар и за онова, което той му беше казал относно произхода на думата «рубрика». Имаше връзка.
Злото накрая ще бъде победено дори ако изглежда непобедимо вовеки веков, твърдял пророкът. Историята винаги има смисъл за този, който вижда надалеч и преценява случилото се в светлината на вярата.
Хабакук би могло да означава «джудже».
Биръершон каза нещо.
— Моля?
— Ще бъдем деветима в щаба на Нова година вечерта и аз съм един от тях. Това ми е известно от някое време, но то не ще окаже въздействие върху твоята работа.
— Добре.
— Трябва да призная, че за момент помислих за теб. — Биръершон бе седнал пак, робата, косата до раменете и дългата брада до гърдите бяха изчезнали. — Колкото да маркирам, че ти си не по-малко важен от мен. Равнопоставен заместник. Но с оглед на настоящия случай мисля, че стечението на обстоятелствата не е добро.
— Прекаленото разминаване имаш предвид.
— Добре размишляваш в родината, Ерик. Това без съмнение ще ти се удаде и на големия банкет в Гьотеборг по случай настъпването на новото столетие.
— На новото хилядолетие.
— Вече с нетърпение очаквам да го посрещна заедно с нашата областна полицейска управителка.
— Няма да сте сами обаче — каза Винтер.
Той ги виждаше пред очите си: деветимата съзаклятници в специалната зала на полицейското управление, деветимата специални шефове на различните отдели със задача да подпомагат централата за комуникация през тази изключителна нощ, която все повече наближаваше. Това бе саможертва на върха, доказателство, че главното ръководство поставяше работата преди празнуването.
— Ще е интересно — рече Биръершон. — После мога да разказвам, че съм бил там.
— Ще си мисля за тебе в дванайсет часа — заяви Винтер. — Надявам се, че електрониката ще издържи.
— Нали затова сме там — каза Биръершон.
Винтер се засмя.
— Какво ще правиш ти самият, когато удари магическият час? Имаш ли някакви по-специални планове?
— Ами… ще вечеряме у дома. Майка ми е на гости. Ще бъдем тримата. Аз, Ангела и мама. Спокойно и приятно.
— Малко спокойствие преди… увеличаването на семейството ви няма да е излишно. А… Ангела как се чувства?
— Работи и негодува срещу проблемите в службата си повече от когато и да било, но това е по-скоро положително.
— Добре. Значи знаеш къде съм, когато карнавалът избухне в ликуващо кресчендо.
— Надявам се, че всички ще могат да овладеят своята радост — каза Винтер.
— Ако трябва да бъда откровен, мисля, че това ще бъде тежка нощ за момчетата на бойното поле — отбеляза Биръершон.
— В колите има и много момичета — рече Винтер, — както и в патрулните отряди.
— Да де, но ти разбираш накъде бия.
Биръершон запали втората си цигара, откак Винтер бе влязъл в кабинета му. Инспекторът се сети за домоуправителя, който пушеше като комин. Дали поне шефът ще ги понамали? Биръершон вдигна очи:
— Както сме казвали хиляди пъти, все още е така, тоест единственото, което обикновено ни възпира в работата ни, е недостигът на фантазия. Но в този случай е като че обратното. Разбираш ли какво имам предвид? Тук фантазията се лее толкова изобилно, че самите ние трябва да я възпираме. По някакъв начин материалът по случая е… прекалено обхватен. Всички тези следи уж могат да водят в една и съща посока, но пък и не е необходимо да го правят. — Лицето му внезапно сякаш натежа, стана по-възрастно. — Тоя тип е ужасяващ. Истински дявол. Той всъщност изгражда допълнителна външна конструкция, която заема повече място от самото деяние. Следиш ли мисълта ми?
— Следя я. Струва ми се интересна. — И беше интересна. Големият криминалист Стюре Биръершон мислеше с размах.
— За някаква секунда човек може да допусне, че това изобщо не се е случило. Такова усещане се поражда. Нужно е да си възвърнеш друго чувство, отвъд това, за да продължиш. Да се опиташ да насочиш мисълта си надолу и нагоре… по тези следи. По посланията.
— Съгласен съм.
— Смяташ ли, че се гаври с нас, Ерик? Тоест че всички тези негови послания са ментета?
— Ментета?
— Че имаме работа с нечие въображение, което няма нищо общо с престъплението. А с нещо, което е станало после… и е осъзнато. Една съзнателна дезинформация.
— Не съм убеден.
— Всъщност и аз не съм. Но това, с което разполагаме, не ни е достатъчно. — Биръершон отново погледна купчинката книжа. — Има следи, петна, отпечатъци, но нищо съпоставимо. Техническата група на Бейер изследва и сперма, но и това не стига.
— За жалост все още не мога да ти дам заподозрян.
— Бих се задоволил и с някого за разпит.
— И такъв нямаме.
— Може би АФИЗ ще ни измъкне оттук — допусна Биръершон.
Да. Така беше ставало преди. Ставаше дума за електронизираната система за пръстови отпечатъци от всички, които са били задържани или арестувани заради някакво провинение, а ако такова лице попаднеше някъде за друго престъпление, системата веднага биеше тревога. Нещата бързо се изясняваха.
— Какво казва групата? — попита Биръершон. — Има ли някой, който да мрънка, че разследването на убийството продължава прекалено?
— До мен поне не е стигало.
— В случая нямаме дори сериен убиец, нали?
— Обикновено разбираме, ако се отнася за престъпления от такъв род.
— В Швеция май нямаме незаловени серийни убийци, нали?
— Щом ти го казваш.
— Казвам го. Готов съм ида го повторя.
— Ммм.
— Обвържи някого с местопрестъплението — подхвана Биръершон. — Трябва да започнем оттам. Онази другата двойка. Не можеш ли да ги дотътриш тук и да им насочиш лампата в очите? Има доста неясноти.
— По-скоро една неопределеност в поведението им — каза Винтер. — Това може да се дължи на много неща. Например на несигурност пред полицията въобще. На страх чисто и просто.
— Възползвай се от това.
— Правя го по свой начин.
— Миналото им е май твърде бледо. На Валкерови.
— Хм…
— Един-два полудвусмислени намека, но нищо по-здраво, за което да се заловиш.
— Ще видим.
— Сам каза, че ще посетиш нейната майка. На Луиз. В Кунгсбака. Не си доволен от разговора, който вече си имал с нея.
— Отивам там в четвъртък.


Беръенхем и Ада направиха един снежен фенер в двора. Всъщност той го градеше, а тя повече го рушеше.
— Хайде сега да пробием отвор за светлината — предложи й той.
През нощта бе навалял още сняг и сега беше пухкав, но още една нощ щеше да го направи заледен. Така че фенерът може би щеше да се задържи.
Мартина дойде с топъл сок.
— Ам, ам — загука Ада.
Той приглади косата си.
— Поотпусна ли те? — попита тя.
— Тази нощ не усетих нищо.
— А сега как е?
— Само лека болка, когато се наведох.
Тя не каза нищо повече, но той знаеше, че държи да отиде на лекар. Не. Ще се оправи. Просто е… стресиран. Сега е Нова година. Празникът на празниците. Ще е дежурен. Може би е по-добре така. Ще остане трезвен и ще гледа към реката, когато лумнат най-пищните фойерверки в историята на града и взривят небосвода. Определена им бе позиция край парапета на моста и той ще е там. Ако не трябва никому другаде.
Ада беше уморена и те се прибраха вътре. Вечерта настъпи бързо. Ада заспа.
Когато детето се събуди, той излезе на двора и запали фенера, който сетне наблюдаваха от прозореца. Задуха вятър, но пламъкът удържа. Задуха по-силно и когато отиде, за да го запали отново, усети, че за един час е станало по-студено.


През нощта сънува лица, които се въртяха в кръг. Разпозна две от тях. Звучеше музика, каквато никога не бе слушал. Нещо го ядосваше и лошото не искаше да изчезне. Някой се приближаваше към главата му.
Събуди се и усети главоболието по-силно от друг път. Стана, пусна две хапчета в чаша вода и след това си легна в очакване лекарството да задейства.
Светлината беше угаснала и комай никой не бе виновен за това. Коленичи, за да прегледа всички кабели и бушони.
Когато влезе, полицаят тъкмо излизаше. Той му кимна. Изглеждаше тъй, сякаш щеше да отива на вечеря. Елегантен. Супер. Усмихна се и всмукна от цигарата. Нима криминалистите работят и в празничните дни между Коледа и Нова година? Нали нормалният престъпник също почива? Може би не е толкова съблазнително да планираш нещо именно за следпразничните дни, когато всъщност трябва да си вкъщи и да ти е хубаво. И така си му е било хубаво, когато е станало време да тръгва натам.
В килера му светна. То наистина не беше нещо повече от килер, но той, разбира се, го наричаше «офис». Щом имаше светлина тук, значи, че поне в една трета от жилищата нагоре токът също беше дошъл. Провери на стълбището, но там не светеше и той продължи да опитва. В килера угасна, после пак светна.
Сега усети, че замириса на нещо.
Навлезе по-навътре в тясното помещение, което беше обаче достатъчно голямо, за да не може погледът да обхване онези негови ъгли, които бяха прикрити в сянка. Там осветлението изобщо не беше добро. Самият той рядко се вясваше насам. Не се чувстваше като у дома си.
В неговия собствен дом се случваха разни неща, ако човек може да се изрази така.
Тук живееше и криминалистът, така че не би следвало да има произшествия.
На пейка зад два крепежни инструмента съзря кашонче от «Макдоналдс» и полупразна бутилка с безалкохолна напитка. Той порови в кутията от хамбургери и констатира, че вътре има две листа салата. Както и много петна от кетчуп и от онази гадната майонеза. Имаше още от напитката, но и от нея му се гадеше, благодаря.
Ала кой, по дяволите, се е мушнал тук, за да плюска? Вярно, килерчето си го биваше, но не беше ресторант.
Такова нещо му се случваше за пръв път на територията, която поддържаше. Първо, помещението беше заключено. Той отиде да провери ключалката, но по нея нямаше следи от насилие. Значи някой е влязъл тук с помощта на ключ или с някакъв дяволски добър шперц, защо не и със стоманен кабел. Така е отворил.
Някое хлапе? Но защо ще влиза тук хлапе, за да плюска хамбургери? Толкова ли е по-забавно, отколкото да яде с другите в училищния стол? Вярно, там не даваха кой знае каква вкусна храна, но… тъй или иначе, странно беше.
Той изля безалкохолната напитка в мивката и постави бутилката под нея. Пластмасови шишета човек не следваше да изхвърля, но празни кутии от хамбургери можеше и той я пъхна в полупразния черен чувал за боклук в кофата до вратата.


40

Отново заваля сняг, докато тя чакаше трамвая. Преспите в парка бяха високи метър и половина и изглеждаше тъй, сякаш никога нямаше да се разтопят.
Усети лек тласък, после още един. Оставаха три месеца и тя още не желаеше да мисли за име. А и в апартамента им нямаше детска стая. Нито пък дрешки за бебето или креватче. Нищо, което би предизвикало съдбата. А съдба имаше. Защо мислеше така? Чия съдба имаше предвид? И какво би могло да я предизвика?
За това тя не искаше да разговаря с Ерик. Той предпочиташе да води живота си в друга насока, макар тя да не бе съвсем убедена, че човек би могъл да въздейства сам върху всичко в съществуването си.
Трамваят се бавеше. Това бе транспортно средство, извънредно зависимо от времето, от определени атмосферни условия. Създадено е за Южна Калифорния, мислеше си тя, докато следеше с очи електронното известие на таблото на спирката: с червени букви на черен фон то съобщаваше, че закъснението СЕГА е нараснало с 15 минути.
Детето пак пририта. Това движение бе станало част от нейното тяло, разбира се. Би било странно усещането да стане отново една или внезапно — двама. Това е по-добро определение. Да стане двама.
Закъсняваше и нямаше извинение за това. Всички разумни хора вземаха предвид обстоятелството, че при снеговалеж трамваите закъсняват. Тя излезе изпод навеса на спирката и се огледа за такси, но и такситата ги няма никакви точно когато са ти необходими. Все така беше. Трябва ли да успееш навреме, транспортните връзки не функционират и когато се отдалечи от спирката, изобщо не видя свободно такси.
Отправи се към кръстовището, но оттам в момента не минаваха никакви коли, не се виждаха и таксита. Тя се озърна. Така изглежда човек, комуто трябва такси, помисли си. Другите на спирката още не бяха загубили надежда. Пък и ако дойде трамвай, ще дойде. Съдба.
Една радиокола спря от другата страна — при пекарната, точно когато тя пресичаше улицата. Лявата врата се отвори и шофьорът излезе, вдигнал ръка. Друг полицай седеше вътре зад чистачките. Полицаят извика нещо и тя спря на тротоара. Викаше нея. Тя се приближи.
— Отиваме към «Варвински» — обясни й той. — Извинявай, че те питам, но искаш ли да те закараме?
Тя се поколеба какво да отговори. Младежът беше навярно на нейната възраст, светлокос, може би малко по-слаб, за да бъде блюстител на реда. Открито лице. Стори й се познат.
— Познах те, затова те повиках. — Тя изглеждаше малко смутена. — Познавам донякъде Ерик, та… — Той направи жест, който изразяваше едновременно и лошото време, и липсата на транспорт. — Нали работиш в Салгренската болница? Видяхме те и на спирката, та си помислихме, че ако имаш нужда от кола…
Тя погледна часовника си. Времето напредваше.
— Добре — каза с усмивка, другият полицай изскочи от дясната врата и й отвори задната, а тя се огледа, преди да влезе приведена в радиоколата. Хваната на местопрестъплението пред дома си. Какво ще кажат хората.
Другият бе по-грубоват и по-възрастен, представи се, но тя не го разбра.
Оставиха я пред главния вход на болницата. Никой от тримата не бе разположен да води неангажиращи разговори и тя бе благодарна за това. Две съобщения, които се получиха по радиото за свръзка, прозвучаха почти като рекламни. Вътре беше топло и хубаво.
— Поздрави на Ерик — каза й младежът на волана, когато тя затваряше вратата на колата. — И весела Нова година.


На половината път до Кунгсбака Винтер бе обзет от двоумение, но все пак продължи. На връщане сигурно щеше да кара по разчистен път. Срещна два снегорина, зад които пъплеше върволица от коли.
Беше четвъртък, 30 декември 1999 година. Утре щеше да се празнува с всичките му ритуали. Той почти не бе мислил за това. Усещаше, че трябва да излезе, да напусне стаята, бюрото, разследването, материалите, които бе изчел от кора до кора три пъти, като един от съавторите им. Навън — към полето, към широкия простор. Да няма нищо около него, никъде.
Излезе от магистрала Е-6 и се отправи към Западната вилна зона. Близо до центъра колите се бяха струпали нагъсто и хората минаваха през снеговалежа като едва различими силуети. Винтер пусна чистачките на максимална бързина.
Мина покрай Дома за култура «Фар», спря и разгледа картата. Зави на юг, караше край училище, забеляза твърде късно табелата с името на улицата и беше принуден да спре и да се върне, когато движението му позволи това.
Подготовката бе продължила повече от обичайното. Но тържеството щеше да е най-голямото досега, та полицай Сьодерскуг и неговият Отдел по снабдяване и поддръжка бяха работили много цяла година, за да го подготвят. Посрещането на новото хилядолетие беше специално събитие. По скалата от хващане на джебчия до война тържеството по този повод се приближаваше повече до война, във всеки случай гражданска.
«Стремим се да осигурим нормален работен режим за празниците», бе казал един колега от този отдел преди доста време. Това означаваше ограничения в ползването на отпуски и други свободни дни, повече хора, готови да бъдат на разположение, списъци на подкрепления, списъци за почивни дни. Всички бяха готови за това и никой не би трябвало да бъде обзет от паника в случай на паника.
«Но и защо?», беше се зачудил колегата от въпросния отдел. Да, наистина защо.
Бартрам и Морелиус седяха край шкафчетата заедно с Иваршон.
— Тази дяволска процесия ще задръсти отново града — отбеляза Иваршон.
— Богинята на светлината ще ни въведе в едно ново хилядолетие — възрази му Бартрам. — Помисли по въпроса.
— Това е добре за всички, които почти не виждат накъде вървят, но аз мога да се оправя сам — продължаваше да негодува Иваршон. — Градът ще бъде абсолютно непроходим. Ще бъде много по-лошо от кортежа на Чалмерс. — Той пооправи кобура на пистолета си и неговият «Зигзауер» проблесна на светлината от луминесцентната тръба на тавана. — За паника стана дума, когато онези от групата на Сьодерскуг бяха тук. Ами ако се разрази паника? Съвсем ясно е, че има такива, дето не издържат на напрежението и може да възникне суматоха, когато трябва да ги измъкнем оттам. — Той пооправи колана си. — Никой няма да може да се придвижи било назад, било напред.
— Но откъде трябва да мине, за да бъде по-спокойно? — попита Бартрам. — Имам предвид шествието. Да не би да искаш карнавалът да се разгърне по полята горе над Хисинген?
Иваршон прихна.
— Ако мен питаш, да. Но проблемът е не в маршрута, а в самата процесия. Дълга и с богинята на светлината начело. — Той погледна Морелиус. — Нали вече си имаме Лусия?
— Не е достатъчно — отбеляза Морелиус.
— А ти самият къде ще бъдеш?
— В началото на Хеден, докато изградят Вавилонската кула.
— Каква шантава идея.
— Това поне е кротко занимание.
— По дяволите! — възкликна Иваршон. — Но нали расте нагоре!
— Като каза «нагоре» — обърна се към него Бартрам, — кой ще се погрижи за всички жертви на фойерверките?
— Нека не се настройваме прекалено негативно — предложи Иваршон.
— Ти ли го казваш.
— Що се отнася до мен, аз се оттеглям към Скансен Крунан, преди да удари дванайсет часът — поясни Иваршон.
— Тогава ще се видим там — каза му Бартрам.
— Някога си въобразявах, че човек би трябвало да мисли за нещо по-специално, докато бие дванайсет, но май няма да имаме време за това — продължи Иваршон. — Ще бъдем прекалено заети да потушаваме радостта на младите.
— Недей да съдиш само младите — упрекна го Бартрам.


Майката на Луиз Валкер бе сама в къщата, осветена вътре, но тъмна отвън.
— Тя изобщо нямаше врагове — каза му тутакси щом Винтер й се представи.
— Разбира се. Може би това, което я е сполетяло, не е било на лична основа. — Внезапно той я видя пред себе си. Лицето. Тялото. Думите на стената, поизтънели в края, наклонени към пода. Светлините откъм площад «Баса» малко по-нататък. Същите, както в неговия собствен апартамент.
Майката бе висока, яка жена, придвижваше се приведена. Може да имаше шейсет и пет, едва ли седемдесет години. Въведе го в хол, потънал в по-голямата си част в полумрак. На ниската масичка пред дивана имаше две фотографии в рамки. Луиз на двайсет и по-възрастна с около десет години.
— Трябваше да си остане тук — каза майката. — Но не се получи. — Вгледа се в едната снимка, сякаш говореше на нея. — Беше добра в работата си, а тук няма много фризьорски салони.
— Имаше ли приятели?
— Да… доста, когато беше момиче.
— А някоя приятелка, която да й е била особено близка?
— Нали вече разказах за това? На онзи, който дойде тук… след като се случи всичко това.
— Да. Четох какво сте му разказали тогава. Но дали… мислех си тъкмо за някой особено близък човек до нея. За такъв май не сте споменали.
— Така ли? Аха. Може би тогава не съм си спомнила за някого. — Тя погледна Винтер, но стаята беше толкова тъмна, че той не виждаше лицето й, а само очертанията на главата.
— Мъжът ми умря преди пет години — каза. — Бащата на Луиз.
Винтер не продума.
— Той беше нейният най-… най-добър приятел — каза отново и по гласа й Винтер долови, че плаче. — Толкова й беше мъчно за него.
— Значи са били близки?
— Много близки.
Винтер поизчака около десет секунди.
— Но сигурно е имала и куп други… приятели?
— Идваха и си отиваха. Трудно е да ги запомниш всичките.
— И после се появи Кристиан.
— Да, после се появи той.
Винтер усети промяна в интонацията й.
— Често ли се виждахте с него?
— Не.
— Какво бихте казали за Кристиан Валкер?
— Те почти не се задържаха тук. Не мисля, че му се искаше да стои тук, а Луиз правеше каквото той поиска. — Пак се взря във фотографиите. — Слушаше повече него, отколкото мене. — Винтер дочу дълбока въздишка, сякаш тя си поемаше въздух. — Не ми харесваше. — Сега тя гледаше право към Винтер, той можеше да види очите й. — А мисля също, че и Луиз не го харесваше. — Майката се пораздвижи. — И то от самото начало.
— Тя ли сподели това с вас?
— Повече или по-малко.
— В смисъл?
— Той не се отнасяше добре с нея.
— Тя ли го сподели с вас? — повтори Винтер.
— Щеше да го напусне.
— Тя ли го твърдеше?
— Беше само въпрос на време.
Винтер повтори своя въпрос, но не получи отговор. Накрая тя заяви, че една майка чувства такива неща.
Винтер продължи да я разпитва за живота на Луиз. Получи бегли отговори на въпросите си за младежите, с които беше дружила, също така уклончиви, както на тези за най-близките й приятели.
Остана при нея един час. Когато седна отново в колата, видя, че е получил няколко съобщения в гласовата поща на мобилния си телефон. Първото беше от Рингмар. Момчето го търсило, Патрик. Не искал да каже защо. Рингмар имал в готовност домашния му телефонен номер, в случай че Винтер го нямал подръка в колата. Рингмар не знаел дали младежът е звънял от къщи, защото веднага затворил.
Винтер потърси Рингмар, но не го намери. Може да бе отишъл до тоалетната. Сега караше по път, който позволяваше по-бързо придвижване. Снеговалежът не бе спрял, но беше понамалял. Движението не беше така натоварено, както когато се носеше на юг. Започна да се свечерява. Денят отстъпваше и той го долавяше.
Снежните преспи отстрани бяха или високи, или послегнали, продухани от вятъра, кръстосващ полето. Сега покрай пътя се издигаше стена от сняг, сто метра дълга. Насип. The wall. Wall. Мислите на Винтер блуждаеха в различни посоки, докато той караше колата, една от многото по пътя за града. Wall. Това му бе хрумнало за миг в притъмнялата къща в Кунгсбака, за пръв път от дни насам. Wall. Стена. Валгатан. «Дездемона» не се намираше на тази улица, но близо до нея. С облечените в черно мъже на средна възраст сред купчини компактдискове и компютри, афиши. Нямаше ли наоколо и музикален магазин? Дали не беше затворен. В материалите по разследването не се споменаваше за подобен тъкмо на тази улица. Трябва да е закрит. Беше минавал покрай такъв на Валгатан, но преди много години. Помисли си за Патрик и за неговия приятел, който притежаваше диска на «Сакрамент». Откъде го беше купил? Май спомена Хага?
Но не беше сигурно. Дали Винтер, тогава прекалено възбуден, бе задал обстойно въпросите си? Не беше ли го питал за това някой друг?
Навлезе в промишлените зони и пое към пристанищата. Обади се на Рингмар и получи адреса на Патрик. Винтер го имаше, но в своята стая. Не, момчето не уточнило за какво го търси.
— А ще се обади ли пак?
— Не каза.
— Как звучеше гласът му?
— Трудно е да се определи. Беше тъй…
— Звучеше ли напрегнато? Уплашено? Спокойно?
— Като че малко напрегнато.
— На теб е можел да каже за какво се обажда.
— Да не би да мислиш, че не се опитах да разбера.
— Това не е мой частен случай.
— За какво говориш, Ерик? Намекваш, че не съм се справил ли?
— Успокой се, Бертил.
— Момчето не каза нищо. Веднага прекрати разговора, когато разбра, че те няма. Не попита за номера на мобилния ти телефон, а и аз не успях да кажа нещо повече, защото той направо затвори.
— Окей, окей.
— Какво смяташ да предприемеш сега? Ще идеш у тях ли?
— Натам се движа. Сега съм при площад «Линей».
Рингмар измърмори едно «чао» и Винтер продължи на север. Бертил бе последният човек, с когото би желал да се смразява. Негова собствена грешка бе, че Патрик не е искал да разговаря с другиго. Значи бе излъчил погрешни сигнали, бе проявил по някакъв начин чувство за притежание на случая… сякаш най-важното бе именно той, Винтер, да получава пръв съобщения по него. Подобно поведение би могло да създаде проблеми, да забави разследването.
Той паркира на непозволено място от другата страна на улицата и се изкачи на третия етаж. Стълбището миришеше на прегоряло ядене. Стените му бяха боядисани, но преди много време. Някой някъде бе пуснал музика, басите пулсираха от всички посоки. На втория етаж беше подпрян велосипед, а на третия видя полиетиленова торба с празни бутилки пред вратата. Винтер натисна звънеца, но не чу нищо. Отново позвъни, пак тишина. Потропа няколко пъти. Отвътре се дочу тътрене на крака. Някой открехна вратата. Мъж на петдесет или на шейсет, с вид на алкохолик. Винтер долови смрадливия дъх на препил човек, който продължаваше запоя. Мъжът наистина бе крайно нетрезв, може би пиян до козирката.
— Кой е там? — дочу се женски глас откъм вътрешността на жилището. — Пера ли е? — задавено попита тя. — Или доктора?
— Кой си? — попита агресивно мъжът. — К'во искаш?
— Търся Патрик — обясни Винтер.
— К'во… е направил? — Мъжът се вторачи във Винтер и в служебната карта, която той държеше в ръка.
— Искал е да влезе във връзка с нас — поясни Винтер.
— Болен е — каза мъжът.
— Моля?
— Нищо не казва — изломоти оня.
— Патрик тук ли е? — настоя да разбере Винтер с висок глас. Сега зърна и жената, малко по-нататък в антрето. Когато тя се заклатушка към вратата, той видя в очите й страх, а може би и нещо друго.
— Нищо не казва — изломоти мъжът отново и Винтер взе решение, прекрачи прага, отблъсна мъжа към стената и влезе в антрето.


41

Бащата на Патрик рухна на пода зад Винтер, а жената се бе строполила край една врата вляво. Винтер бързо премина през тясното и продълговато жилище. Не забеляза никъде момчето и се върна в антрето, вгледа се в мъжа, който не вдигаше очи към него.
— Къде е Патрик? — попита Винтер. — Къде е момчето?
— Ъъъ… вън. — От крайчеца на устата му потече лига. Степента на опиянение се бе повишила, той бе на път да загуби съзнание. — Ъъъ… вън. — Помаха с ръка към вратата.
— Какво му е? Ранен ли е? — Винтер го сграбчи за ръката, но под тесния ръкав на ризата усети повече кост, отколкото плът. — Какво си направил с него, дяволе проклет? — Стисна го по-силно, усещайки, че донякъде губи контрол над себе си. Пусна го и коленичи на една страна, опитвайки се да установи контакт с поглед с пияницата, но това повече не бе възможно.
Жената се беше приближила и подпирайки се на стената, зяпаше неканения гост.
Винтер стана.
— Кога излезе Патрик оттук?
Тя затресе глава, отказвайки да отговаря на такъв невъзпитан тип, нахълтал в уютния им дом. Тук няма да се мъкнат разни такива като…
— Ще дойда пак — закани се Винтер и слезе по стълбите, излезе на улицата, докато набираше номера, който намери в тънкото си тефтерче за адреси и телефони.
— Хане ли е? Здравей. Ерик Винтер съм. Да си виждала Патрик? Да, той… да, през последните няколко часа или нещо подобно.
— Не. Но мога да попитам Мария, която току-що се прибра.
— Чакам.
Дочу как двете разговарят край телефона. Хане Йостергорд отново вдигна слушалката.
— И тя не знае. Била излязла с друг приятел. Но утре следобед щели да се срещнат отново. — Винтер долови пауза. — По всяка вероятност тук.
— Може ли да разменя няколко думи с нея? — Винтер почака Мария да вземе слушалката.
— Да, ало?
— Здравей, Мария. На телефона е Ерик Винтер от полицията.
Но тя не знаеше какво е искал да му съобщи Патрик. Нито пък къде би могъл да е в момента. Вероятно в «Ява» или в някое друго кафене на Васагатан. Може пък да е и у Джимо. Тя имаше телефонния му номер. Да, ще му предаде да се обади на Винтер веднага щом установи контакт с него, щом го чуе или види. И на теб весела Нова година.
Винтер се опита да се свърже с приятеля на Патрик, но оттам никой не отговаряше.
Отправи се с колата към дома, паркира в гаража и се отби в «Ява». Всички места там бяха заети, но нито едно — от Патрик. Въздухът тегнеше от цигарен дим. Миришеше силно на кафе и какао, на влажни дрехи, може би и на парфюм. Средната възраст на посетителите бе най-много осемнайсет години. Чанти — ръчни и ранички, бяха струпани край всички маси. И момчетата сега носят чанти, помисли си Винтер. Беше практично, но не и за него. Ще може да осведоми за това Халдерш.
Обиколи масите, изпитвайки чувството, че е съвсем страничен човек.
Щял да звънне пак, но Винтер изпитваше безпокойство, и то не на първо място за следствието. Обади се отново в дома на момчето, но оттам никой не отговори. Патрик ще звънне пак.
Процесията се носеше към центъра. Богинята на светлината я предвождаше, качена на платформа. Прилича на катафалка, помисли си Винтер, застанал на прозореца във всекидневната си. Дъщерята на Хабакук. Шествието се гърчеше като червей долу в ранната вечер, продължавайки на изток през кръстовището. Стеклата се към него публика приличаше на черно море, изпълваше всички улици, задръстваше квартала.
Не всички си бяха резервирали пътуване до Емпайър Стейт Билдинг или за полети насам и натам над различни географски ширини, за да измамят времето. Тук, в нашия град, ни е спокойно и уютно, можем да се наслаждаваме на уханието на цветята, мислеше си той, когато една от атракциите се появи долу под прозореца му — огромен букет цветя от дърворезба или може би от мазонит, заобиколен от живи цветя на два крака.
Усети ръката на Ангела на рамото си.
— Сигурна ли си, че не ти се иска да поизлезеш? — попита я той.
— Двеста процента — отговори тя и помириса розата с дълго стъбло, която й беше дарил само преди минути. — Тук ни е толкова хубаво и уютно, можем да си седим у дома и да се наслаждаваме на цветята.
— Всички, които са останали в града за празниците, са навън — каза той.
Телефонът иззвъня. Майка му се обади от антрето.
— Ерик, за тебе е — извика му тя оттам.
Ангела го погледна.
Той направи няколко крачки до телефона във всекидневната и се обади.
— Ей… здравей… Патрик е.
— Здравей, Патрик. Как си?
— Ъъъ… горе-долу добре.
— Къде си?
— У Майе. Какво има?
— Ти си ме търсил вчера.
— Да, но няма нищо особено. Само ми хрумна, че…
— Кажи де.
— Ами… за оня мъж, който слезе с асансьора. Сещаш се, нали… в къщата, където уби…
— Сещам се, Патрик.
— Той май че носеше някаква униформа.
— Защо мислиш така?
— Под палтото си.
— Защо мислиш, че е бил в униформа?
— Не знам, просто така изглеждаше.
— Каква униформа?
— Ами от този тип… с нещо си. Тъмносиня… с нещо, а може би ризата беше светлосиня и сякаш се подаде изпод палтото… когато той вървеше, нещо сякаш златно проблесна на ризата. Отпред.
— Ти всъщност описваш полицейска униформа, Патрик.
— Да.
— За полицейска униформа ли си помисли?
— Не тогава.
— А сега?
— Може би.
— Още нещо?
— Какво?
— Забеляза ли още нещо, което би могло да е част от униформа?
— Май не… освен нещо като колан или ремък, но не съм сигурен дали съм го видял.
— А на главата? Сега след като си размислил… на главата си той имаше ли нещо?
Винтер зърна процесията, която се виеше нататък към «Авеню». Като змия. Сега приличаше на змия, по-тясна в задната си част, която се извиваше напред и назад, последвана от черното множество, изпълнило улицата и парка.
Ангела не помръдваше от мястото си, заслушана, с розата в ръка. Майка му като че пълнеше шейкъра с лед в кухнята. Чарли Хейдън и Пат Метхени тихичко изпълняваха «Известие за приятел».
— На главата си нямаше нищо — заяви Патрик.
— Добре.
— Има обаче друго… по което мислих много.
Винтер изчака, не продума. Майка му надникна в стаята. Ангела й кимна с усмивка.
— Струва ми се, че съм го виждал преди — каза Патрик.


Бартрам следеше шествието от разстояние, придвижваше се по успоредни улици, странейки от тълпите, които сякаш биваха тласкани в посока, обратна спрямо центъра на събитията.
Той чакаше на ъгъла. Богинята бе завила наляво и сега идваше насреща му. Имаше два пъти повече хора, отколкото по време на обиколката на Гьотеборг, като тогава тълпите се скупчваха по тротоарите, по-широки от улицата.
Някои около него пееха. Други се прегръщаха във внезапен прилив на вълнение. Всичко бе така невероятно, велико. Вестниците се оляха в опитите да се надминат в ликуването, че настъпва ново хилядолетие. Оля се и телевизията.
Никой вече не вярваше в това, че цялата електроника щяла да претърпи провал. Всичко би трябвало да функционира все така зле, както винаги, помисли си той. Трамваите да не вървят. Хората да се ядосват. Да продължават да плюят подире му.
Продължи на север. Шествието започваше да се свива край крайната си цел — при Лила Бомен. Все още имаше някои идиоти, незабелязани от други, които пъплеха с колите си, обкръжени през цялата вечер и нощ от ликуващите маси.
Множеството беше обърнато с лице към небето над реката, изпълнено с очакване. Беше станало по-студено и издиханията се превръщаха в облаци, които постепенно се издигаха нагоре и сгъстяваха. Това може да доведе до дъжд, помисли си Бартрам, но омарата се разредяваше на по-голяма височина и небето над Хисинген внезапно експлодира от фойерверки. 2000 години натрупано умение в областта на пиротехниката. Започна се с ветрило от злато, което покри цялата област Вестра Йоталанд.


Винтер бе погълнат от подготовката на новогодишната вечеря. До него долитаха гласовете на майка му и на Ангела, седнали вътре в стаята. Опита шампанското, което бе сервирал малко по-рано. Беше сухо и леко. Най-хубавото шампанско трябва да се сервира рано вечер. Ангела го бе помирисала и после отпи от най-добрата на пазара трапезна вода.
Патрик бе будно момче и познаваше в подробности града. Гьотеборг имаше половин милион жители, което не беше особено много. Човек срещаше често едни и същи лица. Веднъж, два, три пъти.
След празниците ще трябва да поговорят пак с него. Това, което съобщи, отваряше изход, може би със светлина по случая.
Той взе решение да се съсредоточи по първото блюдо от менюто. Рибният бульон беше готов и прецеден, четири часа бе врял на слаб огън предишната нощ с нарязана риба треска, праз и червен лук, джинджифил, бял пипер и вода.
Смеси дресинга и го остави настрана: бульонът, прясно изстискан сок от лайм, ситно нарязан хрян и малко смлян черен пипер.
Внимателно разбърка три яйца с чаена лъжичка прясно счукана нерафинирана захар и половин чаена лъжичка сусамено масло и изпече три омлета с дебелината на палачинки в малко масло от репица, като ги остави да изстинат един върху друг. После нави всеки от тях на руло, което наряза на тънки парчета, и също ги остави настрана.
Тъкмо беше отворил стридите, трийсет на брой. Още веднъж ги провери и след това наряза двайсет и пет добре изплакнати шушулки сладък грах по диагонала, които бланшира във вряла вода в продължение на трийсет секунди и сетне ги охлади със студена. Изплакнатия грах смеси в голяма купа със ситно нарязан лук и листа от разни видове салати с деликатен, малко възлютив вкус на пипер. После прибави нарязаните на парчета омлети.
Сгря още масло в дълбок тиган и задуши стридите от двете страни набързо и на висока температура. Направи го няколко пъти и ги изсипа в купата със салатата една по една. Когато и това беше готово, той внимателно прокапа отгоре дресинга. Старателно разбърка салатата със стриди и я разположи в три чинии, като се опита да разпредели морските дарове колкото може по-наравно.
Беше убеден, че това щеше да е подходящо предястие към главното блюдо: телешки филета, пюре от картофи с чесън и песто. Месото бе започнало да хваща кафява коричка и да ухае във фурничката. Беше подправено с нарязани на едро скилидки чесън, прясно смлян черен пипер и зехтин, като всичко това бе направено с миксера на паста, с която бе натъркал котлетите, подредени един до друг и после престояли пет часа в марината.


За Морелиус градът сега представляваше море от огън. Не. Всъщност небето бе огнено море, преливащо във всички нюанси на червеното, което нито за миг не се успокояваше. Официалните фойерверки бяха сменени от неофициални, при които всички се състезаваха едни с други. Вече чу, че поне петима или шестима били ранени от късчета ракети, попаднали в очите им, а часът още не беше дванайсет. От време на време пропищяваха сирените на линейки, но нямаше сведение някой да е умрял.
Височините към Скансен бяха изпълнени с хора, повечето млади. Полицията беше на място. Униформите на служителите й се различаваха. Видя едно момиче, увесено на шията на Иваршон, опитвайки се да го целуне, което младият полицай му позволи, а после се поклони благодарствено. Беше спокойно, липсваше паника. Часът едва минаваше единайсет. Площадът на Скансен под него бе започнал да се изпълва с хора като някакъв субарктически «Таймс Скуеър». Морелиус не бе ходил в Ню Йорк, но беше виждал снимки и кадри от посрещането на Нова година на този площад там.
Беше застанал малко встрани от най-голямата блъсканица, когато двама души се отделиха от множеството. Те, разбира се, ме познават, помисли си той. Градът ни е малък. Изглежда, се владеят. Ето че приближават.
— Честита Нова година — поздрави Мария.
Морелиус кимна в отговор.
— Виждам, че сте спокойни — каза им.
— Straight edge — отвърна момичето.
— Моля?
— Ние не празнуваме буйно — обясни тя, — не вземаме стимулиращи средства, не пием.
— Разумно.
— Така изживяването става още по-силно — намеси се младежът.
— Да, вярно е.
— Имате ли много работа тази вечер? — поинтересува се момичето. — Много хора, за които да се погрижите.
— Засега е доста спокойно.
— След малко ще се развихрят.
— Да.
— Цяла нощ ли ще… работиш?
— До четири сутринта.
— И из целия град?
— В центъра. Но може да се наложи да идем и другаде.


— Невероятно вкусно е — отбеляза майката на Винтер.
— Беше трудно да се намерят доброкачествени калмари — поясни той.
— Имали сме късмет — обади се Ангела.
— Стридите стават като че още по-вкусни, като се сварят — допълни майката.
— Съгласна съм — рече Ангела.
— Хм… — Винтер вдигна чаша със «Сансере». — Е, хайде наздраве.
— Наздраве — откликнаха майка му и Ангела, които също вдигнаха чашите си.
Отпиха и ги оставиха на масата.
— Вярвам, че годината, която идва, ще е радостна и хубава — каза майка му. Тя ги погледна. Винтер не бе доловил някаква промяна в гласа й или в движенията. Беше изпила две чаши шампанско преди това, но отказа «Т&Т», което беше добре, също и за рецепторите на вкуса. Онзи, който иска да пие твърд алкохол преди хубава вечеря, би следвало да си го впръска венозно.
— Ужасно ли звучи, че го казвам тъкмо аз? — обърна се майката към тях. — След всичко, което се случи… с татко и с…
— Добре е, че тъкмо ти го казваш, мамо. — Той още усещаше сухия и приятен вкус на земя в устата си след глътката вино. — Годината ще бъде чудесна.
— Още не е започнала. — Ангела хвърли поглед към часовника и пак се размисли за съдбата. Отпи глътка от минералната вода «Рамльоса». Точно сега бебето беше спокойно. Тя хапна още малко и се замисли за всичко, което предстоеше да става в следващите месеци. Нищо нямаше да е както преди. Животът ни ще е различен. Не съм сантиментална. Но тази Нова година е по-специална. Защото съвпада с новото при нас.


Настъпилото хилядолетие бучеше из целия град, камбаните на църквите ехтяха. Две хиляди души се хванаха за ръце на площада на Скансен и пееха Auld Lang Syne точно по същия начин, както в Абърдийн, разположен по права линия западно отсреща през Северно море.
Двайсет реактивни самолета се втурнаха с грохот във въздушното пространство, когато забиха камбаните. По един самолет за всеки век от новата ера. Две хиляди души запушиха ушите си с длани и крещяха от възторг. Самолетите пресякоха небосвода, образувайки опасно дръзки фигури, и извиха след това обратно на юг.
Патрик и Мария се държаха за ръце и видяха как някои около тях ридаят от вълнение. Едно момиче повръщаше, заровило лице в пряспа. Двама мъже се хвърлиха в снега и започнаха да правят от него ангели. Това привлече мнозина, подобно на вълната по седалките на стадион. След три минути много хора се бяха наредили по склоновете, покрити със сняг, и правеха ангели, фойерверките продължаваха, снежните ангели блестяха в червено и златно.
— Изпитваш ли нещо особено? — извика Патрик.
— Чувствам се малко по-стара — изкрещя в отговор Мария.
— Ние сме с хиляда години по-стари — провикна се Патрик и една компания, която бе разположила почерпката си върху камък край стъпалата, започна да вика «ура».


— Честита Нова година, Ангела! — каза той и я целуна. Тя опита четирите капки «Лансон», с които навлажни езика си. — Честита Нова година, мамо! — Той се приведе над майка си, която едновременно плачеше и се смееше.
Часовникът по радиото отби дванайсет. Апартаментът сякаш промени размерите си от червеното небе, което се разцепи от звездния водопад на фойерверките. Дочуха и грохота на изтребителите.
После и писъка на линейка долу, първата за вечерта.
Ангела го целуна.
— Честита Нова година, Ерик!
— Тази година ще бъде най-хубавата досега. Обещавам.


Когато му отвориха и каза каквото си беше наумил, той се усмихна или малко се позасмя. После ритна вратата и нанесе два удара с палката в стомаха и по гърдите на мъжа. Сложи си маската.
Тя извика нещо отвътре и той премина през антрето, което бе прорязано от светлинни ивици от фойерверките навън, по стената през цялото време се меняха различни цветови шарки. Чу оня да издава някакви звуци отзад, на пода. Не можеше да си поеме дъх.
Тя тъкмо се надигаше от дивана, но той стигна дотам, преди да е успяла да стане, и постъпи с нея по същия начин. Чу и от нея звуци като онези на мъжа подир половин минута, застена, опитваше се да си поеме дъх. Нещо отдолу в нея хриптеше.
Той самият дишаше толкова тежко, та мислеше, че ще се наложи да свали маската, за да поеме кислород за мозъка си. Обърна се към прозореца, повдигна я наполовина и пое въздух. През цепките на очите светът навън представляваше един блестящ пласт. Главоболието му се усили.


Януари

42

Той беше навлязъл дълбоко вътре в пясъчния замък, прокопаваше тунел, през който трябваше да излезе на другата страна, на въздух и светлина. Баща му чакаше там с всичко, което можеше да се каже. «Записах си всичко — рече той, — така че този път да не пропуснем нещо. Откъде ще започнем? От раждането ти? Откакто престанахме да си казваме нещо един на друг?» Ангела копаеше наблизо и имаше определена представа как ще е, но не го беше питала. Знаеше повече от него, разбираше. «Как ще я караш, Ерик?», викаше баща му, застанал сега от другата страна на брега, а надалеч в морето се издигаше планината и пиниите хвърляха сянка върху му, когато той се заизкачва по стръмнината й. «Сега е твоят шанс, Ерик. — Ангела обгърна раменете му. — Иди там и го кажи, преди годината да е свършила. Годината скоро си отива и тогава ще е твърде късно, Ерик. Трябва да покажеш как искаш да е. Трябва да поемеш отговорност.» Майка му дойде в бяло такси по брега и той чу сигналите му още преди да е пристигнала, тя му подаде телефона през прозореца на колата, а той звънеше ли, звънеше. Майка му го разтърси. Ангела й помагаше. Звънеше ли, звънеше.
— Ерик!
Той измърмори нещо в отговор, усещайки натиск върху рамото си.
— Ерик! За тебе е. — Ангела отново разтърсваше рамото му. Той седна. Тя държеше телефонната слушалка и му я подаде.
Носеше се с колата на юг. По улиците бяха наизлезли хиляди хора, които с несигурна походка обикаляха от заведение в заведение. И си пееха едни на други. Тази нощ сънувах нещо, което никога преди не бях сънувал. Той силно удари спирачки, когато шумна компания мина на червено. Те му показаха среден пръст. Такива бяха станали, безсмъртни.
Часовникът на арматурното табло показваше четири и половина, когато той мина през обръщалото на кръстовището. Лисеберг сияеше като в друг сезон. Първите автобуси поемаха пътници, които бяха решили да се прибират.
Когато зави от Бифростгатан имаше чувството, че пред високата сграда се е събрала хилядна тълпа. Примигващите светлини на полицейските коли бяха затъмнили фойерверките. Действителността се беше завърнала. Полицаи организираха множеството, затваряха пътя. Една линейка профуча с писък и изхвърча от края на платното по локалната алея.
Той паркира криво-ляво на Херадсгатан и отново премина по патиото, влезе през входната врата. Беше идвал тук съвсем неотдавна. Сякаш бе вчера, а всъщност — в друго хилядолетие.
Разносвачът на вестници стоеше отпред заедно с един от полицаите по охрана на обществения ред от Мьолндал.
— Колко души са вътре? — попита Винтер.
— Само съдебният лекар.
— Не пускайте никой друг. Ако дойде някой от криминалистите, помолете го да почака тук.
— Ясно.
— И задръжте младежа също — не пропусна да нареди Винтер, кимайки към момчето, застанало разтреперано и побледняло край стената. Може би седемнайсет или шестнайсетгодишно. Би могъл да е братовчед на Патрик. Същото слабо тяло, същите подпухнали очи.
Вътре цареше тишина. Никакъв метъл не ечеше и Винтер не можеше да каже дали бе очаквал да чуе такава музика. Тишината бе може би по-страшна.
Една лампа на тавана светеше. По стените на антрето играеха ивици, точки, бучици и кръгове светлина, десен, който му напомни за небето през тази нощ, сякаш някой се бе опитал да пресъздаде тук последното безбрежно небе, преди светът пак да стане нов.
— Има кръв — каза Пия Фрьоберг, застанала на прага към една стая в самия край на антрето. Очертаваше се само силуетът й, по същия начин, както полицаят се бе превърнал единствено в силует в апартамента на Ашеберъсгатан.
— Срещнах линейката.
— Тя беше жива, когато линейката тръгна оттук.
— Мили боже.
— Давам й съвсем малък шанс — каза Пия Фрьоберг. — Съвсем малък.
Винтер пристъпи напред. Опитната съдебна лекарка изглеждаше уплашена, лицето й бе сякаш изсечено от мрамор. Всъщност не уплашена. Напрегната, нащрек.
Тя направи две крачки назад, Винтер влезе и се огледа.
— Същото — каза тя. — Трябва да е бил същият извършител.
Бегот Мартел седеше на дивана. Дрехите му бяха струпани накуп пред него.
— Държеше я за ръка — добави лекарката.
— Да.
— Разносвачът на вестници имаше мобилен телефон. Не разбирам как е могъл да бъде толкова бърз. Да запази присъствие на духа. — Тя направи жест с ръка към антрето. — Вратата е била отворена, когато той е дошъл.
— Тя каза ли нещо? — попита Винтер, обръщайки се към Пия Фрьоберг. — Беше ли в състояние да говори?
Тя го погледна, сякаш не знаеше как да формулира отговора си. Погледна отново към дивана. Винтер беше седял на него. Бенгт Мартел беше седял, а Сив Мартел — в креслото, което си бе там, където беше и предишния път.
— Ще й бъде трудно да говори повече — каза Пия Фрьоберг и пак погледна Винтер. — Независимо от това как ще се развият нещата.
Той не спускаше очи от трупа на дивана. Същото положение, както на Кристиан Валкер.
— Къде е… къде е… — Винтер не можеше да произнесе думата. — Това може и да не е… този, дето седи там. Мартел. Той ли седи там?
— Да — потвърди тя.
— Но какво, по дяволите, е ТОВА тогава? — гласът на Винтер ставаше все по-силен.
— На… нея — каза лекарката. Винтер видя побелялото й лице да се променя, да става още по-бяло, като тебеширено.
— Какво? Какво, по дяв… искаш да кажеш?
— Прикрепена е на нея. Направо завинтена. Нямахме време да…
— Мили боже, който си на небесата! — простена Винтер.
Той се позадържа пред дивана. Може би си въобразяваше, но му се стори, че вижда точния отпечатък от тялото на жената. Не беше само кръвта.
Всяка секунда минаваше сега като хилядолетие. Пия Фрьоберг си бе тръгнала и той не пожела друг да влезе в стаята.
Тук нямаше магнетофон. Но и преди нямаше и никой не бе донесъл музикална уредба, откак той, Винтер, беше идвал при тях.
За всичко си има пръв път, мислеше той. Никога досега не съм посещавал хора в техните домове и когато после съм се завръщал, да намеря… това. Да ги намеря така.
Надписът на стената личеше отчетливо на електрическото осветление, което проникваше от лампите без глобуси вън на улицата.
Главни букви. Шест на брой.
STREET
Нищо повече. STREET. Буквите бяха като вдълбани в стената дотам, че сякаш изтичаха в долната си част, разтваряха се. STREET като WALL STREET.
Винтер усети как го полазват тръпки, очаквани впрочем. Уолстрийт, или Валгатан. Насочваше ли мисълта ми в правилна посока вчера или онзи ден, или когато ида било, Боже? Валгатан ли търсим? Там ли се намира отговорът? Не допускай да се заблудя.
Пия се завърна. Чу я зад гърба си, но не се обърна.
— Още е жива — каза тя. — Току-що се обадиха.
Винтер кимна към стената.
— Но тя не е… в съзнание, ако си мислиш така.
— Не съм и помислил.


43

— Мини три пъти с прахосмукачката — каза Винтер на Бейер, когато разследващият екип пристигна на местопрестъплението и техниците започнаха своята работа.
— Не ме обиждай, Ерик.
Заместник-шефът на Отдела за технически проучвания изглеждаше съсредоточен, трезв. Бейер беше празнувал Нова година умерено.
— Новото хилядолетие все трябва да започне някак — бе казал той, когато дойдоха, и това не беше шега. В случая нямаше никакъв повод за шега.
Техниците се движеха внимателно около мъжа на дивана, протегнал напред дясната си ръка сякаш за поздрав.
Бейер се върна от кухнята.
— Изглежда, са били трима край масата.
— Също както у Валкерови — отбеляза Винтер. Бейер кимна, после отново — този път към Рингмар, който влезе през антрето със снежинки в косата си. Винтер видя как призори навън снегът се сипе тежко и безспир.
— Тя е още жива — докладва Рингмар. — Но не благодарение на собствените си сили.
— Някаква по-конкретна прогноза? — попита Винтер.
Рингмар поклати глава.
— Аз го… видях там — каза той, вторачен в мъжа на дивана, — в болницата.
Никой не пожела да коментира думите му.
— Искам сега да го взема — каза Пия Фрьоберг, която търпеливо изчакваше да получи възможността да закара тялото за дисекция.
— Окей — съгласи се Винтер.
— Ако тя оживее, ще хванем злодея — заяви Рингмар.
Събраха се в осем и половина. Стаята миришеше на влага и може би на дъх след махмурлук. Града го мъчеше махмурлук, но тук вътре всички трябваше да са във форма.
— Беръенхам пак ли е болен? — попита Халдерш, когато влезе.
Винтер кимна.
— Явно главоболието му е много силно — отбеляза Халдерш.
Всички насядаха, с изключение на Винтер.
— Сигурно не е нужно да ви напомням колко важни са следващите няколко часа — започна той.
Фотографиите се раздаваха от ръка на ръка. Пак се проявяваме като воайори, помисли си Анета Джанали.
— Същият ненормалник е — заяви Халдерш. Лицето му бе зачервено, той лъхаше на алкохол, когато се наведе над Анета Джанали и взе една от снимките с дясната си ръка. Беше й се обадил към два и половина, но май не си спомняше за това сега. Или се преструва, че уж вали сняг, помисли си тя. А то си вали. — Да, същият ненормалник е.
— Още не знаем — каза Винтер.
— О, я остави. — Халдерш погледна към Винтер. От разстояние очите му изглеждаха бистри, разтворени широко, доколкото бе възможно. Знак за придобита с усилие трезвост. — Нали не мислиш за някакъв негов имитатор? — не отстъпваше той.
— Но извършеното наистина ли е точно копие на предишното? — попита Сара Хеландер.
— Не — отвърна Винтер. — Например надписа, който Бейер гледа сега, но вярно е, че силно напомня предишния.
— Колко всъщност се писа в печата за онова? — попита Анета Джанали. — Преди, искам да кажа.
— Надписа успяхме да потулим от журналистите — поясни Мьолерщрьом, регистраторът, и се надигна. — Както впрочем и музиката. Не съм видял да споменават и нея във вестниците. Нито по радиото и телевизията. — Той не гледаше към някого по-конкретно в стаята — Наистина странно.
Винтер мислеше за облечените в черно мъже в «Дездемона». Първо, те не изглеждаха дърдорковци. Второ, и за жанра не би било ласкателно, ако музикалният избор на престъпника бе станал публично достояние.
— Този път изобщо няма музика — обади се Халдерш. — Или както се нарича онова там.
— Няма.
— Не си е пускал музика, докато е работел.
Анета Джанали въздъхна високо.
— Едно знам аз — продължи Халдерш и посочи към фотографиите, които държеше. — Относно реакциите спрямо това. — Той обходи с поглед присъстващите. — Когато стане ясно, че още една двойка е била сполетяна от същото, ако мога така да се изразя.
— Какво знаеш? — попита Рингмар.
— Когато информацията за това се разпространи, хората адски ще бързат да се развеждат — каза той и отново обходи с очи всички в стаята. Някой сякаш се изкиска. Анета Джанали забеляза как Винтер се вкамени. — Кой ще иска да е женен или да живее с…
— Стига вече, Фредрик — скастри го Винтер.
Анета Джанали се размисли за Винтер. От гадже беше станал съжител на съпружески начала и скоро щеше да е баща, Фредрик обаче беше родител, но самотен. Кога за последен път се бе виждал със сина си? Тази нощ се бе опитал да говори за това, но с труд намираше думите.
— Значи не са имали някакво голямо празненство — констатира Сара Хеландер.
— Били са май трима.
— Както… преди.
— Да.
— Тогава ще чакаме да видим какво ще разкаже Сив Мартел. Те явно са вечеряли тържествено със своя… убиец.
Винтер не продума.
— А тя как е сега? — попита Анета Джанали.
— Все още в безсъзнание — поясни Рингмар. — Или в болницата я държат упоена.
— Но какво точно е станало с нея? — попита Хаддерш.
Винтер ги осведоми. Повечето започнаха да дишат тежко, през стаята сякаш премина съскане.
— Бре да му се не види — затюхка се Халдерш. — И в такова състояние тя ще трябва да даде свидетелски показания?
— Междувременно имаме работа, която трябва да свършим — каза Винтер.
— Уолстрийт — обади се Халдерш.
— Да?
— Валгатан. Та на нея се намира музикалният магазин. Още ли е там?
— Да.
— Да не би този негодник да е купил диска оттам?
— Така е — потвърди Винтер. — Продавали са го. Проверихме.
— Имали ли са повече екземпляри?
— В процес на проучване сме — рече Рингмар.
— Ще проверим още веднъж. Този въпрос е бил поставян и преди.
— Отнякъде той все трябва да се е снабдил с тази гадост — не се успокояваше Халдерш. Погледна Рингмар. — Но това не значи, че я е купил тъкмо там.
— Е, да. Но какво имаш предвид по-конкретно?
— Конкретно, конкретно. Ами може да си я е набавил от САЩ. Групата нали е американска?
— От Канада.
— Добре, Канада. Не е толкова далеч от САЩ. Какво се намира в САЩ? Уолстрийт. И още по-конкретно — в Ню Йорк. И вече пък съвсем конкретно — в Манхатън.
— В Манхатън ли да търсим? — попита Бьоресон, един от по-младите детективи.
— Манхатън — повтори Винтер.
— Да… — каза Халдерш.
Изглежда така, като че е изтърсил някаква глупост, помисли си Анета Джанали. Пак.
— Манхатън — продължи Винтер. — Яне, можеш ли да донесеш едно копие на текстовете от диска на «Сакрамент»?
Мьолерщрьом стана и отиде в своята стая, но бързо се завърна. Винтер взе от него копието и зачете.
Нещо имаше… имаше го написано… някъде в края… там. Той вдигна очи, отново ги сведе. И още веднъж. На две места.
Прочете тези редове на висок глас, по два реда от пасаж, за да бъде ясен контекстът. Ставаше дума за Манхатън. За кратки пътешествия до Земята.
— Ама че работа — подсвирна Халдерш. — Бил съм прав значи.
— Но това може и да е случайност — предупреди Винтер. — Продължаваме да си внушаваме, че всички тези следи или каквото и да е би могло да представлява чиста дезинформация.
— Не е нужно да се рискува — заяви Халдерш. — Поемам ангажимента да проверя как стоят нещата на място.
Ти си вече на път към шести-седми век преди новата ера, помисли си Винтер и отново прочете редовете от текста. Манхатън фигурираше в тях, макар и като място дълбоко навътре в долината на Сенките на смъртта.
— Това само утежнява положението — обади се Анета Джанали и погледна към Винтер. — Как бихме могли да проверим дали има някаква връзка? Манхатън? Да не би идеята е да изпратим Фредрик в Манхатън?
Всички избухнаха в смях. Винтер се изкашля.
— Това е само една малка част — рече. — Манхатън или не.
— По цялата земя има Манхатъни — каза Анета Джанали. — Дори една будка може да носи това име. Или пицария.
— Какво значи самата дума? — попита Мьолерщрьом. — Тя би трябвало все пак да има някакъв смисъл?
— Индианска е — поясни Рингмар. — Но ще проверим.
— Защо я е оставил жива? — запита внезапно Анета Джанали и се обърна към Винтер: — Чу ли мнението на Лареда по този въпрос?
— Още не.
— Нещо е станало междувременно — предположи Халдерш.
— Имаш ли идея какво? — попита Винтер.
— Ами появил се е разносвачът на вестници.
— Абсолютно неправдоподобно — обади се Мьолерщрьом. — «ЙП» излиза чак на първи януари и ето на какво се натъква клетият му разносвач.
— Няма повече да има никакви дни, маркирани в червено за вестниците — каза Халдерш. — Ама че премиера.
— Станало е по-рано — поясни Винтер, — престъплението.
— Телефонът — напомни Халдерш.
— Ще проверим номера.
— Един престъпник?
Рингмар сви рамене.
Омръзна ми това налучкване, помисли си Винтер.
В същия миг в стаята влезе Бейер, без да почука на вратата, и застана до Винтер.
— Убеден съм, че бихте искали да чуете — подхвана той и направи пауза. — Отпечатъците от пръстите на мъжа… на Бенгт Мартел. Те съвпадат с повечето от онези, които снехме в дома на Валкерови.
— Ново двайсет — не се въздържа Халдерш.
Край на някои налучквания, каза си Винтер.
— Но нали те през цялото време твърдяха, че не са били там — припомни Халдерш. — Както пред мен и Анета, когато ги посетихме, така и пред Ерик, който също ходи у тях.
— Следователно са излъгали — заключи Рингмар.
— Поне той — уточни Винтер.
— Спермата — сети се Халдерш. — Когато вземеш кръвна проба, изследването на ДНК ще покаже, че спермата на този човек е попила в дивана на Валкерови.
Ако има достатъчно кръв за това, помисли Анета Джанали, която предаде фотографиите на другите една по една.
— Нямаш добро мнение за техните отношения — обърна се Сара Хеландер към Халдерш.
— Според мен общият им интерес е бил сексът — заяви той и стана. Бейер не помръдваше. — Това винаги си личи по хората, не е необходимо да предполагаш. Но все повече от гражданите търсят контакти… и то сексуални. Купони, на които си сменят жените. Групов секс. И какво ли не още. — Той си пое дъх. — Суингър парти. Май така му викаха.
— Ти явно си от тях — подкачи го Мьолерщрьом.
— Я млъквай! — Халдерш продължаваше да стои прав. Гледаше Винтер. — Това е начин да се срещат с други хора. Нали умувахме как е станало тъй, че са се познавали? Уж нямат нищо общо помежду си, нали? Никакво съвместно минало или нещо подобно.
Винтер разпозна в разсъжденията му своите собствени догадки отпреди, през зимата.
— Добре се справяш, Фредрик — каза.
— Сега, когато стана дума за това… — обади се Бейер. — Ние впрочем намерихме няколко предмета със сексуално предназначение у Мартелови. Списания.
— Какви списания?
— Не си спомням точно. Почакайте. — Бейер отиде до телефона, поставен на ъгловата маса, и набра прекия номер на своя отдел, за да се чуе с хората си. После остави слушалката. — Да, ето. «Актюел Рапорт».
— Бинго! — извика Халдерш, който все още стоеше прав. — Бинго!
— Моля те да обясниш — подкани го Винтер.
— Видях два-три броя на «Актюел Рапорт» в дома на Елфвегренови. Под масата. — Халдерш погледна Анета Джанали. — Нали, Анета? Помниш ли, че ти обърнах внимание?
— Да.
— «Актюел Рапорт» — повтори Халдерш. — И хубавото в случая е, че господин и госпожа Елфвегрен все още са цели-целенички. — Той погледна към Бейер. — Кога ще получите резултатите от ДНК теста?
Това ли е общият знаменател, помисли Винтер. Сексуални контакти…
— Там следователно има обяви за запознанства — каза той. — В тези вестници?
Халдерш го погледна, сякаш Винтер беше невръстно дете.
— Пълно е с такива — потвърди той.
Обяви за сексуални срещи, помисли си Винтер отново. Би могло Валкерови и Мартелови да са се срещнали и така… са се запознали. Или твърде много избързаха тук с предположенията си? Трябва да попритиснат Елфвергренови отново. И ако двойките са се срещали, тогава…
— Може би престъпникът е влязъл в контакт с жертвите си по този начин — обади се Рингмар и така даде гласност на това, което мислеше и Винтер.


44

Нямаше никакви спомени за думи, никакви викове. Всичко беше една огромна тежест, която бе проникнала в него като канара.
През прага и в стаята и после той го взе.
Беше един звук… и светлината вътре бе ставала от ярка по-ярка, та той не можеше да вижда повече. Така продължи сякаш часове. Някой чакаше.
Някой тичаше по стълбите надолу и крещеше. Светлината бе все още така пронизваща. Дали светлината… не го спря?
Беше като миналия път. Наблюдаваха го. Сега тя не се смееше. Той се смееше. И с този смях отпъди помилването.
Нещо изсвири в меховете на вятъра.
В асансьора надолу той държеше лицето си извърнато. Навън светлината бе станала нормална. Той се подхлъзна, когато пресичаше улицата. Нямаше да върви още много.
Беше спестил нещо. Сега знаеше. Пак стана по-светло, всичко изглеждаше другояче.


Рингмар висеше на прозореца. Лицето му бе натежало от недоспиване. Той се взираше навън.
Следобедът излъчваше спокойствие. Толкова тихо никога не бе било.
— Честита Нова година, Ерик.
— И на тебе.
Винтер поразтърка лице, притисна пръсти към очите си. Беше се обадил вкъщи. Ангела звучеше разтревожена. Неговият свят бе вече и неин по един много подчертан начин сега. Това може би беше добре, за тях двамата. Неговото отсъствие не беше… негово. Не той хукваше навън в нощта като безумен. Преди някоя година Ангела беше казала, че той сякаш предпочита да живее между мъртъвци, отколкото сред живи хора. Това бе към края на една нощна дискусия, която все повече стихваше и на другата сутрин не се върнаха към казаното, но той не бе забравил определението: живот сред мъртви.
Сега тя беше видяла живота му отблизо, бе вникнала в грубостта, която го изпълваше. Бруталните телефонни разговори в ранните часове на утрото. Рядко по друго време на денонощието. Търсенето опипом на боксерките, докато адреналинът започваше да се отделя.
— Бьоресон не е намерил никакъв «Манхатън» из града, каза ми, когато минах край управлението.
Винтер почеса бузата си с ръка и се протегна за пуретите си. Отново разтърка очи. Те сякаш горяха.
— Той може да е бил в униформа — каза после.
— Аз бях тук, преди да дойдеш, и размишлявах по това.
— Да.
— На двама съседи се сторило, че забелязали някого в униформа непосредствено след полунощ. Малко неопределено впрочем. Пък и не се знае до каква степен са били трезви в този именно час.
— Имало ли е някаква гюрултия наблизо?
— Да, нещо дребно. От Мьолндал обаче бяха разположили кола на няколко пресечки оттам.
— Хората тези ли полицаи са видели?
— Не знам. Както казах, нашите са били на няколко пресечки оттам. Защо да напускат поста си? Не знам. Не съм успял още да разговарям с момчетата.
Винтер стана, без да запали «Корпс», и направи няколко крачки напред и назад.
— Откъде можеш да си набавиш униформа? Имам предвид полицейска.
— Защо питаш?
— Изхождаме от такова предположение, Бертил.
Винтер драсна клечка кибрит.
— Но нали не ти минава през ума, че може да е… полицай?
— В такъв случай щях да се изразя направо.
— Ммм.
— Ще проведем ли персонално проучване на две хиляди полицаи?
— Не, не. И бездруго е достатъчно мъгляво.
— Какво искаш да кажеш?
— Униформи… по-скоро е догадка на младежа.
— Малко повече. Малко нещо повече е. Патрик мисли по това дълго. Чакаше да го осени споменът. — Винтер дръпна от пуретата и погледна Рингмар. — А ние току-що говорихме пък за съседите в Мьолндал.
— Добре. Униформи. Някой идиот може да е изхвърлил своята стара униформа на боклука, без да я предаде за изгаряне.
— Ммм. Или е поръчал да му ушият нова. Полицейските униформи не са защитени от имитация.
— Да му ушият? На частно?
— Да.
— Хубаво, но отдавна не се шият в Швеция.
Винтер не отговори. Беше му хрумнала идея.
— В Градския театър нямат ли униформи? За роли в различни пиеси.
— Ако са пиеси за полицаи — предположи Рингмар.
— А също и филми, филми с полицаи поне има в изобилие. — Винтер изтръска пепелта от пуретата си. Димът от нея беше невидим на слабата зимна светлина, процеждаща се през прозореца. — Не четох ли нещо за подобна постановка? На някакъв трилър. Къде може да съм го чел? В «ЙП»?
— Откъде да знам какво четеш — каза Рингмар.
— Не ти ли е попадало нещо за това?
— Абсолютно нищо. — Той се обърна. — Но ако си въобразяваш, че сме дали под наем полицейски униформи за заснемането на филм, забрави. Госпожа областната полицейска управителка казва «не» на всичко от този род.
— Знам.
— И това според мене е добре — добави Рингмар.
— Ще го проверя, но първо ще направя друго нещо — каза Винтер, загаси пуретата в пепелника и си взе палтото.


Навън имаше малко хора. Той подкара колата покрай Улеви, в чиято сянка тънеше каналът, покрит от сиво-черен лед. Слънцето блестеше над височината на Лунден.
Винтер паркира на смълчаната улица. Далеч отвъд нея залая куче. Разнасяше се звук от разчистване на сняг и когато заобиколи къщата, видя, че това е Бени Венерхаг.
Гангстерът носеше червена вълнена шапка и черен костюм. Той разчистваше терен, покрит със заледен сняг, с привични движения.
— Винаги, когато идвам, ти работиш — каза му Винтер. — Ако не обрязваш рози, то ринеш сняг.
Венерхаг се бе задъхал и се подпря на лопатата.
— Възнамерявах да те посрещна в приятна обстановка. — Той остави сечивото настрана, свали си шапката и приглади тънката си руса коса назад с помощта на потта, която се стичаше по челото му. — Наистина беше изненада, че се чухме.
— Също и за мен. Мислех, че си наел някоя яхта и си се отправил за Западна Индия.
Венерхаг погледна Винтер.
— И направо си познал. — Той отвори вратата към къщата. — Но друго излезе, та го осуети.
— И какво, Бени?
— Работа. Знаеш. Как е Лота, между другото?
— Не засягай тази тема, моля.
Някога Бени Венерхаг бе женен за сестрата на Винтер, но всичко приключи само за няколко дни. Лота Винтер бе запазила спомена за това като смътен кошмар.
Венерхаг го поведе към голяма стая, чиито прозорци гледаха към градината. Големи, те покриваха стените от пода до тавана.
— Басейнът е за съжаление целият заснежен — каза Венерхаг. — Но можеш да влезеш в сауната, ако искаш.
На масата бяха поставени бутилки, чаши. В стаята миришеше на тютюнев дим.
— Не успях да почистя — извини се Венерхаг. — Само да поразрина снега. — Взе едно шише и го повдигна на светлината. Уискито в него проблесна като кехлибар. — Тази нощ си го биваше, но сега не знам. — Той погледна Винтер. — Искаш ли кафе или нещо друго?
Винтер завъртя отрицателно глава.
— Изглеждаш малко подпухнал, извинявай.
— Много рано трябваше да стана.
— Чух нещо по обедните новини.
— Какво по-точно?
— За… убийство в Мьолндал. Но това бе горе-долу всичко. — Той пак погледна Винтер, сега по-отблизо. — Да не би да си мислиш, че аз…
— Не. Но са ми нужни някои сведения.
— Относно какво?
Винтер поразмисли.
— Относно убийството — каза. — Или убийствата. Те са повече от едно.
— Така значи.
— Какво е положението на трафика на крадени вещи на фронта сега?
— Какво?
— Контролираш ли добре трафика?
— Не. — Той пак попита Винтер дали не иска нещо за пиене и отново получи отказ. Венерхаг се извини, отиде в кухнята и се върна с бутилка «Рамльоса». — Докъде бяхме стигнали? Краденото? Неприятна тема.
— Униформи.
— Униформи ли? Какво за униформи?
— Известно ли ти е нещо за далавери с униформи? За откраднати… или отдадени под наем за някаква цел? Или отделни екземпляри, пуснати в обръщение? Евентуално… за наподобяване.
— Не се занимавам с тероризъм, Ерик.
— Моля те да провериш това.
— Никога не съм чувал за такива неща.
— Провери.
— Хубаво де, окей, окей!
Винтер запали една «Корпс».
— Да си чувал нещо за някой от твоя приятелски кръг, който да има странно поведение? — попита той. — Или извън него?
— Не ме търси за такова нещо.
— Държиш ли под око всички ненормалници?
— Вие там да не би да не го правите?
Това беше изстрел по далечна цел. Въпросът на Винтер за криминалните познати на Венерхаг. Не получи обаче никакъв използваем отговор.
Размишляваше по това, колко може да му разкаже. Въведе го донякъде в нещата.
— Този е някакъв самотник — отсъди Венерхаг.
— Той не спада към нашата… бизнес дейност. — Донесе кафето, което все пак беше направил. — Такъв тип винаги действа сам. Луд. Без контакти с други.
— Има още нещо…
Венерхаг наля кафе на Винтер и на себе си.
— Имаш ли връзки със среди, които… хм, се занимават със секс игри?
Венерхаг потрепери с цялото си тяло, разля кафето си на коленете.
— Какви ги дрънкаш?
— Това е една от следите. Имаме такова подозрение. Окей. Ти си чист като снега в басейна навън. Но не си неосведомен.
— За какво?
— За порно купони. За суингър партита или за размяна на партньори. От този род.
— Тук засягаш личния живот на хората, Ерик. Как да съм информиран за него?
— Обичайно ли е?
— Нямам никаква представа. Дали аз и моите… познати по бизнес имаме наклонности? Мисля, че здравата ще се ядосам.
— Не ме разбра.
— Престани.
— Още нещо искам. Ако ти е известен някой, който действа като… посредник за такъв тип контакти, моля те да ми кажеш.
— Какво? Паяк в мрежата?
— От този род. Да познава други, те пък — други.
— Както вече споменах, нямам никаква представа — заяви Венерхаг.
— Но ти познаваш такива, дето имат подобни контакти — настоя Винтер.
— Приемаш ли да кимам в отговор?
— Да.
Венерхаг кимна и Винтер стана.
— Чух, че се очаква рожба — рече Венерхаг.
— Кой ти каза?
— Хайде де, комисар. Частният живот на известните личности съвсем не е частен. В моите среди ти си една популярна личност.


Двойката Елфвегренови бяха любезно поканени, с оглед на разследването, да дойдат от Йернброт на площад «Ернст Фонтел» за разговор.
— Няма повече мистър приятен пич — заяви Халдерш на Анета Джанали.
— Не, ти си добре известен с крехката си душевност.
— No more.
Винтер беше решил Халдерш да разпитва Елфвегренови. Самият той също бе там, но седеше отзад.
Халдерш започна предпазливо:
— Защо имате порнографски списания у дома?
Лицето на Ерика Елфвегрен веднага стана червено като рак. Пер Елфвегрен не отговори.
— «Актюел Рапорт» — уточни Халдерш. — Видях два-три екземпляра в дома ви.
— За… за какво става дума всъщност? — попита Пер Елфвегрен.
— За убийство — поясни Халдерш. — Хора, които познавате, са убити. Ето за какво става дума.
Добре започваш, Фредрик, помисли Винтер, който се държеше невидим в ъгъла косо зад Халдерш. Жената го бе погледнала, сякаш търсейки опора. Винтер бе останал непроницаем. No more nice cop, bad cop.
— И какво общо има това със… списанията?
— И ние се питаме. Затова разговаряме с вас.
— Не разбирам — обади се Ерика Елфвегрен. Лицето й още пламтеше и тя непрекъснато придърпваше полата си над коленете. Халдерш беше засегнал най-чувствителното място. Винтер забеляза, че мъжът го бе приел по-спокойно. И че въпреки унижението започваше да се ядосва.
— Що за тъпотия?! — каза сърдито той. — Това е направо лудост. — Погледна към Винтер, който обаче бе вперил поглед в бележника си. Бе важен момент от разследването. Може би сега се приближаваме, помисли си. Може би сега започва сериозната част от нашата работа.
— Да не би да ни обвинявате в убийство? — продължаваше да негодува Елфвегрен. — А ние, по дяволите, дори нямаме у дома списанията, за които говорите, «Фиб Актюелт» ли беше?
— «Актюел Рапорт» — повтори Халдерш. Той погледна жената. Профилът й беше смекчил контура си. Винтер го забеляза. — Искаме просто вашето съдействие. Няма защо да се възмущавате. Познавам мнозина, които редовно си купуват «Актюел Рапорт».
— По дяволите, аз обаче не познавам такива — гневеше се Пер Елфвегрен. — И сам не го купувам.
— Познавате някои, които си го купуват — възрази Халдерш. — Например Валкерови. Мартелови.
Халдерш хвърли бърз поглед към Винтер. В дома на Валкерови не бяха намерени такива списания. Но това даде идея на Винтер и той си записа нещо в бележника.
— И какво толкова? — обади се жената с изтънял глас. — Та ти сам посочи, че е обичайно. — Тя погледна мъжа си. — Ако изобщо е така.
— Не си мислете, че съм седнал да ви задавам въпроси, за да се развличам — сопна се Халдерш. — През тази зима в нашия град станаха ужасяващи убийства и вие сте познавали жертвите. — Той ги изгледа един подир друг. — Търсим общи знаменатели, ясно ли е?
— Изобщо не съм допускал, че у тях има такива списания — каза Пер Елфвегрен.
Лъжеш, помисли Винтер.
— У никого от тях?
— Да.
— И у Мартелови?
— Ами…
— Не си знаел, че Мартелови си купуват «Актюел Рапорт»?
— Не.
— И изобщо не си познавал Мартелови?
— Ами… не.
Не е лесно да се лъже, помисли Винтер, трябва да бъдеш логичен и последователен.
— Но преди малко не реагира?
— На какво?
— Никога не сте твърдели, че познавате Мартелови, но преди малко ти не реагира, когато ги споменах сред вашите познати.
— Трябва да не съм разбрал добре — каза Пер Елфвегрен.
— Тоест не сте се познавали?
— Не.
— Питам още веднъж. — Халдерш хвърли поглед към Винтер, който държеше писалката си в готовност да запише веднага лъжата. Пер Елфвегрен беше наясно, че те знаят. Насочи очи към жена си. На Винтер му хрумна, че тя или той може би са сами в този случай. — Питам още веднъж: познавахте ли, заедно или поотделно, двамата Мартелови или някой от тях?
Ерика Елфвегрен като че бе взела решение. Тя погледна първо мъжа си, после Халдерш.
— Да — заяви, — познавахме и двамата.
— И двамата? По-точно?
— Познавахме и двете двойки. Също и… Мартелови.
— Значи изяснихме това — каза Халдерш. — Следващият ми въпрос е как.
— Какво имате предвид?
Халдерш се обърна направо към нея:
— Що за общуване сте имали с тях? Вечеряли сте заедно? Правили сте барбекю? Спортували сте? Имали сте сексуални контакти?
Целта оправдава средствата, мислеше Винтер. Скоро Елфвегрен ще скочи и ще се нахвърли срещу Халдерш. Ако е невинен, ще го стори. Аз например бих постъпил така.
— Все още не разбирам какво общо има това със случая — обади се Ерика Елфвегрен.
— Разкажете отново как установихте контакт едни с други — подкани ги Халдерш.


45

Морелиус зави наляво в кръга на кръстовището. Движението бе станало по-оживено в следобедните часове. Някой даде знак за поздрав с примигващи фарове. Може битова бе израз на едно общо благоразположение към полицията.
— Не беше много по-лошо от друг път — каза Бартрам. Разговаряха за новогодишните празненства.
— С малко повече хора.
— С много повече хора. Но мина съвсем прилично.
— Ти по-рано ли се прибра? — попита Морелиус.
— Какво искаш да кажеш? — Бартрам се обърна на седалката.
— Не те забелязах в три часа.
— Имаше леко спречкване извън «Парк».
— Така и не успях да стигна там.
— Нищо не си загубил.
— Имаше разправия и заради нелегални таксита.
— Чух за това. Африканците минават границата.
Повечето шофьори на черно в града бяха пришълци от други страни и се намираха на доста голямо разстояние извън шведското общество.
Бяха си разпределили центъра. Иранците, иракчаните и бившите югославяни караха колите си по «Авеню», до рова край насипа. Африканците владееха североизточните райони.
Границите между тези зони бяха рязко очертани. С нож, помисли си Бартрам.
От централата ги викаха. Бартрам отговори. Пияница в тройката при «Баса/Виктория». Може и да са двама. Ватманът опитал да свали мъжа, който направо освинил трамвая.
— Прието — каза Бартрам. — Ще се заемем.
Трамваят чакаше на Васагатан, малко преди завоя надясно. Автомобилното движение не беше възпрепятствано. Пътниците бяха напуснали трамвая и стояха разпръснати навън. Пияницата си беше подал главата през предната врата.
До него стоеше жена, за компания. Бартрам и Морелиус паркираха на пътечката за велосипеди и се отправиха натам. Мъжът заплашваше със счупена бутилка. Жената се опитваше да му я отнеме, но се измъкна, когато полицаите ги приближиха.
— Остави това — нареди му Бартрам.
Пияндето изхриптя в отговор и замахна във въздуха с бутилката, но загуби равновесие и падна, като почти се превъртя, от трамвая в мръсната студена киша. Там и остана да лежи. Жената закрещя, вторачена в полицаите. Тя също бе пияна, но можеше да се движи. Мъжът се опитваше да се добере до някаква опора, за да се изправи. Морелиус не забеляза да има кръв. Пияницата запълзя на четири крака и се надигна, постепенно и несигурно.
— Трябва да продължавам — каза ватманът, застанал до Бартрам.
— Добре — съгласи се той. — Ние ще се заемем с него.


Ангела беше започнала да мъкне корема си, наистина да го мъкне. Но това бе хубаво чувство. Сега и двамата се открояваха, тя и детето. Изтътрузиха се тежко-тежко от асансьора и заключиха вратата.
Ако е момиче, ще се казва Елса. Може би. Що се отнася до името за момче, колебаеха се. Ерик беше предложил Стюре, Йоте или Суне. «А защо не и трите наведнъж — бе казала тя. — И ще може да си сменя презимето. Йоте Борг. Или Стюре младши. Докато стигне до Суне.» — «Превъзходно», одобри той. И след малко отново затъна в безумното престъпление, което разследваше.
Тя се опитваше да не мисли за жилищната сграда близо до тяхната. Домоуправителят бе общ. Кимна й с любезна усмивка, когато се срещнаха при вратата онзи ден, сякаш имаха обща тайна.
Телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката, както беше още по палто. Запотена бе от влагата навън, от топлината вътре и от странното усилие да пътува с асансьор и да изминава пеша само няколко крачки.
— Ало?
Никакъв отговор и тя потръпна, почти се смръзна, сякаш потта й се бе вледенила.
— Ало?
Почти го беше забравила, бяха минали месеци.
Усещаше как някой диша, слушайки. Забеляза, че ръката й леко трепери. Почувства движение и в корема си, после още едно. В слушалката се чу пукот и се разнесе обичайният сигнал.
Нещо изтропа и външната врата се отвори.
Тя потрепери.
— Ангела!
Сив Винтер стоеше на прага с ключ в ръка.
— Мислех, че няма никой.
Ангела постави обратно слушалката.
— Какво има? — попита Сив Винтер. — Да не би да ти е лошо?
— Да.
— Но, мила моя, свали си палтото и седни. — Тя й помогна да се съблече. — Искаш ли вода?
— Да, моля.
Сив Винтер отиде в кухнята се върна с чаша вода.
— Трябва да си внимателна. Наистина ли се налага да… работиш до последния момент?
— Не е това.
— Тогава от какво?
— Някакъв… негодник звъни по телефона тук. Но не се обажда.
— Какво? Мошеник ли?
— Не бих го нарекла така. — Тя отпи глътка от водата и продължи да стои с чашата в ръка. — Ужасно е. Отдавна не го беше правил, но сега…
— Току-що ли се обади? — прекъсна я Сив Винтер.
— Да.
— А Ерик какво казва?
Ангела пак отпи. Да, какво казва той? Бяха стигнали до заключението, че тези обаждания са прекъснали. Сега обаче трябваше да предприемат нещо.
— Че трябва да поизчакаме, но сега просто не знам — отрони тя.
— Пак поговори с него.


Главата на Беръенхем пламтеше, както бе пламтяло небето. Сякаш ракетите бяха пооблекчили болката, но сега ставаше все по-зле и по-зле.
През нощта бе викал, беше говорил насън. Бълнувал. После беше заспал, но когато се събуди, болката продължаваше, макар и твърде приглушена.
Беше започнал да вижда всичко с размазани очертания. Това му се случваше на периоди.
Мартина дойде от къщата на съседите. Ада им ръкомахаше оттам и се заливаше в смях. Той беше облечен напълно, седеше в антрето и се бореше с обувките.
— Аз ще карам — каза тя и това се разбираше от само себе си.
Той затвори едното си око, когато минаха през моста, ферибот тъкмо поемаше на път. Покривите на къщите бяха натежали от сняг. «Бели шапки», бе казала Ада онзи ден, като ги сочеше.
На завоя му стана ужасно лошо. Мартина караше като шофьор на линейка.
Влязоха направо. Рентген, студена светлина, електрически лампи в очите. Знаеше какво е, знаеше го отпреди дни. Може би това бе определяло и настроението му през годината, безпокойството. Стори му се, че ги чува да говорят за операция. Думите отекваха глухо, рухваха около него.
Искам да си съхраня очите.
Всички наоколо бяха в бяло. Бели шапки. Той се опита да преодолее преградата.
Запазете ми зрението, моля ви, мили хора.


Двамата Елфвегренови най-сетне се бяха измъкнали, бяха се спасили от Халдерш. Оставиха не признание, но отпечатъци от пръсти.
— Отказвам да ги дам — беше заявил Пер Елфвегрен. — Нямате право на това.
— При едно предварително следствие имаме право да вземем отпечатъци за съпоставка — беше казал Винтер. — За специфична цел.
— Кой го решава? Кой взема подобно решение?
— Ръководителят на предварителното следствие.
— И кой е той?
— Аз.
Очакваха резултатите. Хората на Бейер бяха не по-малко нетърпеливи.
— Това са деликатни неща — отбеляза Халдерш.
— Кое по-точно? Компанията им през свободното време ли?
— Никой няма желание да говори за интимните си връзки пред две ченгета.
— Е, то се знае.
— Да са мислили затова предварително — каза Халдерш.
— По-добре изчакай малко — посъветва го Винтер. — Съществува риск те изобщо да не са били там. У Валкерови.
Елфвегрен бе признал, при първия разговор с тях преди вече доста време, че веднъж са били в дома на Валкерови, но после се беше отметнал, твърдейки, че е сбъркал. Сега казваше точно обратното. Никога не са били в този дом.
— Майната му! — процеди Халдерш. — Хващам се на бас за каквото искаш.
— Например?
— За едногодишен абонамент за «Люкослантен».
Обади се Бейер.
— Съвпадение има — съобщи той. — Били са в онзи апартамент.
— А у Мартелови?
— Там няма нищо.
Винтер кимна на Халдерш и остави слушалката.
— Хванахме ли се на бас?
— Трябва да ги доведем тук — каза Винтер.
— Кръвна проба — продължи Халдерш. — А също и за петната от сперма.
— Засега това не може.
— Сигурен ли си?
Винтер беше сигурен. Прокурорът никога не ще се съгласи на телесни изследвания, включващи кръвни проби. За това се изискваше много обосновано подозрение, а те имаха само двама свидетели, нещо като свидетели.
— Свидетели, вплетени в полов акт — отбеляза Халдерш. — Малък възел от змии.
— Не прибързвай толкова, Фредрик. Може само да са пили кафе.


Това беше за последен път. Беше му отделяла повече време, отколкото заслужаваше. Така мислеше той.
— Извинявай, че закъснях — каза.
— Няма проблем.
— Трябваше да тикнем едно пиянде в дранголника.
— Трудно ли беше?
— Той заспа в колата. — Седна. — Всъщност познат. Макар и косвено във всеки случай.
— Как така?
— Това беше бащата на Патрик Стрьомблад. Тук-там съм се срещал с Патрик и…
— Не ми напомняй — каза Хане Йостергорд.
— Не го исках — извини се Морелиус.
Нямаше защо да й го напомня. Мария изглеждаше съвсем променена сега, но споменът все още пареше, както впрочем и последствията. Проучването от страна на социалните служби. Каквото си посял, такова и ще пожънеш.
Оставиха Патрик и баща му, за да преминат към разговор за него самия.
Той отново разказа за своите халюцинации.
— Не ми е възможно да се отърва от… онази катастрофа.
Хане Йостегорд кимна. Морелиус сведе очи към бюрото. Сега не я гледаше, не я погледна дори един-единствен път.
— Тя ме преследва. Онази…
И нищо повече.
Морелиус се бе разтресъл, разтреперил. Повтаряше думите си, сякаш говореше сам на себе си:
— Тя ме преследва.
— Какво имаш предвид?
— Какво?
— Каза, че тя те преследва.
— Това ли казах? — Той впери поглед през прозореца. — Понякога човек сам не знае какви ги плещи. Исках да кажа, че онази случка ме преследва и може би не само тя. А и друго. — После сподели, че според него няма смисъл да продължава да работи занапред в полицията.


Домоуправителят седеше в обичайната си канцеларийка в очакване на Винтер.
— Списания? Не се занимавам с вестници и списания.
— Хората направо в кофите ли ги изхвърлят?
— Винаги.
— Добре.
— Може ли да съобщя за нещо не толкова значително?
— Моля.
— Някой прониква в моето скромно… пространство в сградата, където ти живееш, седи там, плюска или пие лимонада.
— В твоето пространство? В канцеларийката ти в мазето?
— Някой се промъква там.
— Влиза с взлом?
— Случи се няколко пъти напоследък. Никога досега не е било.
— Вратата насилена ли е?
— Не. Значи има ключ. Или шперц.
— Откраднато ли е нещо?
— Не, доколкото мога да забележа. — Мъжът, изглежда, се стараеше Винтер да не омаловажи престъплението. — Но да не би да е приятно? Забранено е да се прави така, нали?
— Разбира се. Добре ще е да подадеш оплакване в полицията.
— Сега го подавам.
— Разбирам. Но следва да отидеш в управлението на Чалмершгатан, за да бъде официално заведено и да му се даде ход.
Винтер се сбогува и измина няколкото крачки до своя дом. Пое си дълбоко дъх. Скоро януари щеше да отстъпи пред февруари с мирис на нещо друго във въздуха.
В Лондон пролетта вече се усеща, помисли внезапно той. Преди две години бе работил там по един особено тягостен случай. Не искаше да се сеща за него сега. Вместо това му хрумна, че домоуправителят не бе запалил нито една цигара, докато разговаряха.
Майка му извика нещо откъм кухнята, докато той още стоеше в антрето.
— Ангела излезе да купи хляб — каза му, когато влезе при нея.
Винтер пресрещна Ангела, когато тя се върна.
— Пак се обади — започна тя.
— Какво? Кой?
— Онзи, който мълчи, само диша и не затваря.
— По дяволите!
— Какво ще правим?
— Може би ще е най-добре да си сменим номера. И да не го обявяваме публично.
— Чудесно.
— Бях мислил за това преди.
— Сега просто го направи.
Така ще преодолеем поне симптома, помисли той, но какво все пак е това? Дали да не ида при Биръершон и да го помоля да отпусне малко от държавните средства за подслушване? Но на кого? Това е част от предварителното следствие, Стюре. Само нещо за предварителното следствие.
Внезапно се сети и за думите на Лареда Вейтц. Зърна силуета на Ангела в рамката на вратата. Издут. Размисли се и за мазето.
Отвори бележника си и набра номера на канцеларийката, която току-що беше посетил. Старецът още не си бе тръгнал оттам.
— Каза ми, че оня седял в твоята стаичка и пиел?
— Да.
— А откъде го знаеш?
— Оставя си шишето. И то неведнъж. Бая шишета.
— Запазил ли си ги?
— Запазил, ха. Отделих настрана три. Утре щях да ги върна за смяна.


46

Винтер си сложи ръкавиците и се отправи към асансьора. За пръв път събираше доказателствен материал в собствения си блок. Светът наистина ставаше все по-малък.
Наложи се да почака няколко минути, докато старецът дойде.
— Не знаех, че е толкова важно — затюхка се домоуправителят. — Добре че не е станало нещо по-лошо.
Той отключи.
— Ето виж. Никакви следи от насилие по вратата, доколкото мога да забележа.
Винтер кимна.
— Полицията наистина бързо реагира, не мога да се оплача — мърмореше старикът, докато отваряше. — Сигурно така сериозно гледате на всички случаи.
— Да — потвърди Винтер. Не, помисли си. Това беше реакция, която самият той не разбираше съвсем. Тревогата на Ангела. Няколко безсловесни телефонни обаждания. Някой, който по непозволен начин влиза в мазето и пие лимонада. Ето ти случай за комисаря криминалист Ерик Винтер.
Бутилките бяха от «Зинго».
— Ще ги взема — каза Винтер, сграбчвайки и трите в ръката си, облечена в ръкавица.
— Без съмнение си бил някога сервитьор — отбеляза домоуправителят.


Беръенхем се събуди и видя стаята. Ако това беше раят, изглеждаше досущ като света, който бе напуснал.
Можеше да фокусира погледа си. Не усещаше познатата пареща болка в главата. Лицето на Мартина бе отчетливо, близко. Тя каза нещо, което той не чу. Опита се да седне. Тя повтори:
— Лежи спокойно, Ларш. Трябва да си внимателен.
Нещо в бяло изпърха зад нея. Можеше да е ангел и по някакъв начин наистина беше. Разпозна лицето най-напред, после гласа.
— Само се отбих. — Беше Ангела.
И тук е същото както преди, каза си Беръенхем.
— Видът ти е по-добър.
Няма с какво да го сравня, помисли си той.
— Къде съм?
— В една от стаите на Салгренската болница.
Сега си спомням. И поставям най-важния въпрос.
— Туморът махнат ли е?
— Туморът?
— Туморът в мозъка ми. Отстранихте ли го?
Тя като че се усмихна въпреки сериозността на ситуацията. Погледна към друг ангел в бяло, който сякаш кимаше.
— Отначало подозирахме, че страдаш от мозъчно възпаление. Но се оказа най-тежкият пристъп на мигрена, какъвто човек може да си представи.
— Мигрена ли? Та аз никога не съм имал мигрена.


Бейер получи бутилките. «Дори не знаех, че още продават «Зинго» — бе казал той. — Дали и това не е някакво съобщение за нас? «Зинго»?»
Винтер отрицателно махна с ръка.
Той пак прослуша «Сакрамент», изчете текстовете. Певецът джапаше в кръв из Долен Манхатън, но успя да напусне това място и да се отправи надалеч в Космоса. Винтер го бе слушал толкова пъти, че сега му се удаваше да различи повече думи, отколкото с помощта на снетите текстове. Или може би си внушаваше.
Когато отиваше в града, бе дочувал блек метъл като откъслеци от рев на хищни зверове през фоновата музика в универсалните или в музикалните магазини. Той реагираше, когато някой минаваше с дискмен или с уокмен. А такива имаше много. Отвън всички звучаха по един и същ начин, като някакво методично жужене в затворено пространство. Чуваше, когато някой вдига едната слушалка, или «мидата». Никога блек метъл, но винаги звук, пуснат с пълна мощност.
Винтер изобщо не слушаше музика по този начин. Той искаше да се движи в такт с песните и мелодиите, които му допадаха, но на по-голямо разстояние от себе си. Когато сега се вглеждаше по-съсредоточено, виждаше, че и доста от колегите му идваха на работа с уокмени. Отново бе разговарял с Лареда, кратко. В неговата стая.
— Прекъснал ли го е някой?
— Не.
— Тогава какво се е случило?
Тя не отговори. Не веднага. Застанала беше край прозореца. Денят беше по-светъл сега, отколкото в същия час миналия път, февруари наближаваше, сякаш бе стигнал на почти педя от прозореца.
— Той се це