Българска търсачка и начална страница

Лелия Кели
Служител на правосъдието

Пролог

Комбито едва докосна задната броня на ягуара.
Всъщност нито една от колите не би трябвало да бъде в центъра на кръстовището, но в дясното платно на Пийдмънт Роуд бе спрял огромен автобус и колите, които искаха да завият надясно по Пийчтри Роуд, трябваше да се престроят в средното платно, като се шмугнат сред непрекъсната върволица превозни средства, прекосяващи Пийчтри. Затова, вместо да спрат зад бялата линия, и комбито, и ягуарът се бяха придвижили към средата на кръстовището на Пийдмънт и Ийст Пейсис Фери Роуд.
Лора Частейн не можеше да се начуди на безочливия оптимизъм на шофьорите в Атланта. Те не само че не зачитаха знаците за предимство и червените светофари, не само че навлизаха в кръстовищата, когато беше очевидно, че няма да успеят да минат през тях, но и явно бяха твърдо решени никога да не спират напълно. Придвижваха се напред сантиметър по сантиметър, заемайки всяко свободно пространство пред себе си.
Точно това правеше и жената в комбито — със скорост от един метър в час тя постепенно блокира кръстовището. Може би се чувстваше неловко от начина, по който й се налага да се придвижва, и с право. Ако на мястото се появеше полицай, тя със сигурност щеше да отнесе доста солидна глоба. Всъщност на кръстовището вече имаше служител на реда, но жената не знаеше, че зад кормилото на джип «Уагъниър», който изчакваше за ляв завой от Ийст Пейсис Фери по Пийдмънт, седеше ченге. Жената също нямаше как да знае, че нито шофьорът, нито пътникът в джипа бързаха да пресекат кръстовището.
Лора Частейн и Еймъс Ковалски се наслаждаваха на компанията си, слушаха дуета на Луис Армстронг и Ела Фицджералд и не обръщаха никакво внимание на задръстването. Еймъс току-що бе преместил ръката си от скоростния лост върху коляното на Лора. Тя се обърна да му се усмихне и тогава видя произшествието, което едва ли би могло да бъде наречено така, защото си беше просто докосване.
Комбито се движеше с около пет километра в час. Мъжът в ягуара едва ли бе усетил удара. Жената в комбито със сигурност не го бе усетила или поне не даде на заден, нито пък изскочи от колата, за да се извинява. Най-вероятно дори не беше разбрала, че е ударила ягуара. Сигурно се чудеше защо шофьорът му е излязъл от колата си и войнствено се е запътил към нея със стик за голф в ръка.
Обаче до момента, в който мъжът замахна с металния стик и разби предното стъкло на комбито, Лора се питаше какво смята да прави. Тя занемя от ужас. Реакцията на мъжа беше изключително неочаквана, направо налудничава, макар че той изглеждаше толкова… нормален. Обикновен мъж около четирийсетте, в ежедневното облекло на делови човек — сиви панталони и тъмносива, разкопчана на врата риза. Докато той се насочваше към фаровете на комбито, тя забеляза, че темето му е започнало да оплешивява, но затова пък отстрани косата бе по-дълга и закриваше яката му. По-късно и самата Лора се учуди на подробностите, на които бе обърнала внимание. Мъжът побутна нагоре малките си очила с метална рамка, понечи да заобиколи комбито и се озова точно пред джипа на Еймъс.
Лора понечи да каже нещо на приятеля си, но той вече бе изскочил от колата и тичешком се насочваше към средата на кръстовището.
— Обади се на полицията! — изкрещя той.
Младата жена припряно започна да търси мобилния си телефон, без да откъсва очи от Еймъс, който размаха полицейската си значка и с вик «Полиция!» се запъти към мъжа със стика за голф.
Нападателят спря за миг, погледна приближаващия се, замахна отново и разби стъклото до шофьорското място. Гласът на телефонния оператор в полицията бе заглушен от ужасените писъци на жената и децата в комбито. Лора се опита да се съсредоточи върху въпросите, които й задаваше операторът — къде се намира, какъв е адресът, нападателят въоръжен ли е.
Еймъс бе разперил ръце, за да покаже, че не е въоръжен, и се опитваше да говори с мъжа. Лора би предпочела той да си беше извадил пистолета и да бе принудил нарушителя да легне по очи, без да се впуска в ненужни и безсмислени при създалата се ситуация преговори. Мъжът явно бе на същото мнение — той заплашително вдигна стика. Лора изскочи от колата, за да се притече на помощ на Еймъс, ако мъжът го нападне. Шофьорът на ягуара обаче не го направи. Той отново се насочи към комбито, вдигна стика и го стовари върху едно от страничните стъкла. Лора виждаше как децата в колата отчаяно се опитват да се скрият, чуваше ужасените им викове. Този път стъклото не се счупи. Мъжът се накани да удари отново.
Еймъс се възползва от мига, в който нападателят замахваше. Хвърли се към него, удари го през краката като защитник, спиращ атаката на противниковия нападател, и двамата се стовариха на земята. Лора видя как главата на мъжа се удари в паважа и отскочи. Очакваше, че той ще остане да лежи в безсъзнание, но това не стана. Нападателят яростно се бореше с Еймъс, опитваше се да извади пистолета на полицая, и когато разбра, че няма да успее, започна да му нанася удари със стика си по раменете.
Когато видя това, Лора прекъсна разговора си с оператора, захвърли телефона и изпълнена с желание за мъст, се затича към двамата мъже. «Ще те убия! — чу се да вика. — Ще те убия!» Вече се виждаше как удря главата му в паважа. Искаше да го ритне със заострения връх на лачената си обувка; представяше си задоволството, което ще изпита, когато чуе изхрущяването на ребрата му.
Заслепена от гнева си, Лора не забеляза бояджията, който бе слязъл от камиона си. Почти бе стигнала до биещите се, когато бояджията се наведе, сграбчи нападателя и го изправи, докато Еймъс все още държеше краката му. Бояджията преметна мускулестата си ръка през врата на нападателя, постави другата зад гърба му, като в същото време успя да избие стика.
Еймъс се изправи и свали белезниците от колана си — белезниците, от които Лора толкова се притесняваше, когато приятелят й свалеше сакото си на публично място. Нападателят видя белезниците, престана да се съпротивлява, изстена и се притисна към бояджията. Полицаят тъкмо слагаше белезниците, когато се чу воят на сирените. Всичко бе свършило.
Лора стоеше, разтърсвана от ярост. Ръцете й продължаваха да бъдат стиснати в юмруци и тя като че ли все още беше готова да цапардоса шофьора на ягуара, който в момента сърцераздирателно ридаеше в ръцете на бояджията. Еймъс бе влязъл в комбито и проверяваше дали децата са добре. На кръстовището се появиха две патрулни коли и от тях изскочиха няколко униформени полицаи. Лора се запъти към бордюра и седна, без да се замисля, че може да си изцапа полата или да си скъса чорапогащника. Не обръщаше внимание на погледите на шофьорите, които вече заобикаляха джипа, минаваха през разчистеното кръстовище и бързаха за работа — вярно, малко закъснели, но пък с необикновена история, която ще разкажат, докато с наслада отпиват сутрешното си кафе.
Лора изчака да преместят комбито на паркинга пред ресторанта на ъгъла. Ягуарът бе натоварен на един от «паяците», които при произшествие се появяваха изневиделица като лешояди на мърша. Никой не я забелязваше. Дори и Еймъс я бе забравил. В момента той говореше с едно от униформените ченгета, описваше случилото се и се смееше. Как можеше да се смее, след като само преди минути едва не загина. Лора сви юмруци и ноктите й се впиха в дланите й.
Най-накрая, както й се стори след цяла вечност, той се приближи към нея и я попита:
— Добре ли си? — В отговор тя го погледна с изпепеляващ поглед. — Знам, че си ми ядосана. Предпочиташе да изчакам истинските полицаи. Не искаш гаджето ти да усмирява превъртели маниаци. Но, скъпа, все пак това ми е работата.
Тя сви рамене и избегна погледа му. Беше бясна. На всичкото отгоре той беше прав. Искаше й се да го удари, почти толкова силно, колкото преди минути бе искала да удари мъжа със стика за голф. Еймъс като че ли прочете мислите й:
— Обзалагам се, че си готова да ме удариш, за да ме накараш да престана да се правя на герой, нали? Това е от напрежението. След малко ще се успокоиш. Хайде. Нека ти помогна.
Беше прав. Гневът и страхът преминаваха. Тя го погледна, хвана ръката му и му позволи да я изправи и да я прегърне.
— Бъкхед — изсумтя той. — В доста гаден квартал живееш, Частейн. Ако това е обичайното поведение на жителите му в понеделник сутрин, не ми се мисли какво става тук в събота вечер.
Тя се засмя. После му тегли едно кроше.


1

— Въобще не ме интересува какво мислите, млади човече. Искам да разбера какво знаете! Как смеете да се явявате в залата ми неподготвен само защото сте прекалено несериозен и не сте намерили време да говорите с клиента си!
Лора Частейн присви очи. Дори когато не бяха насочени към нея, гневните думи на съдия Рут не бяха особено приятни. Злочестият защитник пооправи вратовръзката си, опита се да спечели време и да възвърне самоувереността си и отвърна:
— Ваша светлост, нямах възможност да обсъдя с клиента си стратегията…
— Стратегия ли? На кого, по дяволите, му е притрябвала стратегия? Отправено му е конкретно обвинение. Виновен ли е или не?
— Ами, точно за това става въпрос. Разбирате ли, все още не сме имали възможност да обсъдим случая и си мислех, че ако имам още малко време…
— Защо не сте имали време? И какво толкова има да му обсъждате? Клиентът ви е обвинен, че се е опитал да ограби магазин за спиртни напитки. Трябва да знаем дали се признава за виновен, след което ще обсъдим сумата за освобождаване под гаранция. Едва ли ви е необходима специална среща, за да направите това, нали?
— Не… Всъщност, ваша светлост, ние се срещнахме, но не постигнахме съгласие за начина, по който трябва да продължим при настоящите обстоятелства.
— Настоящите обстоятелства ли? За какво, по дяволите, говорите? Вие сте служебен защитник, а това тук не е Върховният съд. В моята съдебна зала няма място за никакви обстоятелства. Продължавайте!
— Да, ама… разбирате ли, не е ясно дали въобще би трябвало да представлявам обвиняемия на това изслушване…
— Ваша светлост, той не ме харесва — смотолеви злочестият новак.
— Значи е по-умен, отколкото предполагах. Ти! Обвиняемият!
— Да — отвърна клиентът и се ухили на объркването на адвоката си.
— Мога да се обзаложа, че си прекарал повече време в съда от защитника си, прав ли съм?
— Бих казал, че сте прав, ваша светлост — гордо прозвуча отговорът.
— Значи знаеш процедурата. Признаваш ли се за виновен или не?
— Не, ваша светлост, и искам да добавя, че този книжен плъх настояваше да се призная за виновен. — Мъжът презрително изгледа защитника. — Отвърнах му, че няма да се призная за виновен. Вече имам досие и ако кажа, че съм виновен, ще трябва за дълго да ме изпратите в кафеза. Не, господине, искам процес със съдебни заседатели — заяви обвиняемият с увереността на човек, който знае какво върши.
— Искаш ли този адвокат да продължи да те представлява, синко?
— Искам да му тегля един ритник в задника, ваша светлост.
— В залата се разнесе хихикане. Дори приставът с мъка се сдържаше да не се усмихне.
— Ваша светлост, клиентът ми… — опита се да се намеси зачервеният от притеснение защитник, но съдията веднага го сряза:
— Струва ми се, че клиентът ви е решил, че не се нуждае от защитата ви. Бих добавил, че според мен постъпва съвсем разумно.
Лора реши, че е време да се намеси. С риск да си навлече гнева на съдията, тя заговори:
— Ваша светлост, като се има предвид сериозността на обвинението, мисля, че клиентът трябва още веднъж да обмисли решението да освободи адвоката си.
— Вас пък какво ви засяга това? — сопна се съдията. — Ако човекът иска да говори сам за себе си — нека го направи.
— Не съм убедена, че обвиняемият напълно осъзнава тежкото положение, в което се намира, ваша светлост. Той вече е осъждан за углавно престъпление и ако бъде признат за виновен по настоящото обвинение, присъдата му ще бъде от двайсет и пет години до доживотен затвор. Тук не става въпрос за глоба за превишена скорост. Опитът и правните познания на обвиняемия може да са достатъчни за настоящото съдебно прослушване, но едва ли биха могли да му осигурят подходяща защита по време на процес.
Съдия Рут изумено разпери ръце:
— Не мога да разбера защо обвинението иска да си усложни работата, но ако съм научил нещичко за вас, госпожице Частейн, то е винаги да очаквам изненади. Обвиняемият! Наемете отново онуй кльощаво недоносче, което се нарича адвокат, и се постарайте да го постегнете.
Петнайсет минути по-късно, след като клиентът му вече бе на път към окръжния затвор, униженият защитник настигна Лора във фоайето на Съдебната палата.
— Благодаря, че ми помогнахте. Аз съм Ейвъри Даниълс. Вие сте Лора Частейн, нали?
— Да.
— Следвали сте с един мой приятел — Джим Норис. Когато разбра, че идвам в Атланта, ми каза да се оглеждам за вас.
— Предайте му моите поздрави.
— Много високо оценявам това, което направихте за мен. Той винаги ли се държи така?
— Норис ли? — попита Лора, като смътно си припомни образа на вечния неудачник и мърморко Джим и си помисли, че е съвсем логично да се познава с това хлапе.
— Не, съдия Рут. Винаги ли е такъв гадняр?
— Не е гадняр. Той е един от най-натоварените съдии в окръга и няма време да изнася уроци по право в съдебната си зала.
Ейвъри се засегна:
— Не трябва да ме учи на нищо. Много добре знам какво правя. Нямаше да настоявам клиентът ми да се признае за виновен. По дяволите, на слабоумен ли ви приличам? — Тя реши, че въпросът му е риторичен, и го остави да продължи:
— Просто му предложих да помисли върху възможността да се признае за виновен и той направо побесня. Извикаха ни, преди да успеем да изясним нещата. Срещнах се с него само пет минути преди да започне разглеждането на случая. И въпреки всичко си мисля, че трябваше да се признае за виновен и да се надява на по-лека присъда.
Лора поклати глава. Въпреки че беше прокурор, тя винаги се поставяше на мястото на защитата и в случая мислеше, че обвиняемият с пълно право бе настоявал за процес. Той вероятно имаше значителен опит със служителите на реда и закона и много добре знаеше, че каквото и споразумение да сключи с областния прокурор, резултатът ще бъде, че най-късно след четирийсет и осем часа вече ще е на път към щатския затвор. Ако настоява за процес обаче, ще прекара месеци, може би дори година и повече в далеч по-приятната атмосфера на окръжния затвор, където ще бъде близо до вкъщи, а ако има подходящите връзки, ще може да продължи да живее горе-долу, както и досега. А кой може да каже как ще протече делото по обвинението след една година? Свидетелите, които са го видели в магазина, може да са се преместили в друг град или пък да са забравили какво точно са видели — можеше и да успее да се измъкне. Лора би го посъветвала да отстоява искането си. Ако с приближаването на датата на процеса нещата все още изглеждаха зле, той пак би имал възможност да сключи споразумение, а от присъдата щеше да се приспадне излежаното преди процеса време.
След едногодишна работа като прокурор Лора беше наясно, че всеки задържан може да си направи подобна сметка, но нямаше никакво намерение да го обяснява на Ейвъри Даниълс. Не изпитваше особена симпатия към младия защитник — дали защото я беше въвлякъл в проблемите си и я бе накарал да се изправи срещу известния с гнева си съдия, или защото я бе накарал да си спомни за един от най-неприятните си колеги — не беше сигурна за причината. Но поне що се отнасяше до нея, на Ейвъри Даниълс щеше да му се наложи сам да научи законите на джунглата. Тя сви рамене и заяви:
— Той е клиентът. Трябва да изпълнявате желанията му.
— Ама нали го чухте. Той иска да ме уволни. Той ме мрази.
— Можете да бъдете сигурен, че ще ви намрази още повече, ако прекара най-хубавите си години като гост на щата Джорджия, а при неговото досие това е доста вероятно.
— Знам. Исках да ви попитам дали можем да пледираме не за углавно престъпление, а за правонарушение.
— Не.
— Защо? Нали не е наранил никого?
— Той е насочил пистолет и се е опитал да ограби магазин за алкохолни напитки.
— Но пистолетът не е бил зареден.
— А откъде е могъл бедният продавач или полицаите, които са го заловили, да знаят това? — попита хапливо Лора, тъй като започна да се ядосва. — Клиентът ви трябва да се радва, че не са го надупчили на решето. И ако зависи от мен, ще се погрижа да отиде там, където му се полага.
Това, което пропусна да добави, но което беше очевидно, бе, че наближаваха избори и шефът й, окръжният прокурор Маршал Оливър, едва ли би бил особено доволен, ако госпожица Частейн пуснеше на свобода закоравял престъпник само три месеца преди първичните избори. Лора погледна часовника си:
— Вижте, трябва да тръгвам. Мога да ви дам само един съвет: представлявайте клиента си. Запознайте се с фактите и помислете какво можете да направите с тях. И слушайте какво ви казва самият обвиняем.
Ейвъри се поизпъчи:
— Знаете ли, че в курса си бях сред първите десет процента от студентите. Бях помощник на съдия от федералния съд на Вирджиния. Приех тази работа само за да натрупам малко опит в съдебната зала. После ще започна частна практика като защитник по наказателни дела. Мисля, че тези отрепки са извадили голям късмет, че имат възможност безплатно да се ползват от услугите ми.
Лора понечи да отговори, но за щастие бе прекъсната от нечий вик: «Лора! Частейн!» Тя се огледа и с усмивка забеляза към нея да се приближава детектив Карлтън Хемингуей.
— Здрасти! — поздрави тя радостна както от срещата с Карлтън, така и поради факта, че има извинение да се измъкне от Ейвъри. — Довиждане, Ейвъри. Ще се виждаме често. Не приемай нещата прекалено навътре — гледай на това като на бойно кръщение. Скоро ще свикнеш. — Защитникът намусено се отдалечи. — Карлтън! — възкликна Лора и се обърна към далеч по-приятния си събеседник.
— Здрасти — усмихна се детективът. — Чух, че тази сутрин ти и Еймъс сте имали приключение с някакво юпи.
— Винаги съм твърдяла, че в полицейското управление клюките се разнасят прекалено бързо — отвърна тя сериозно.
— Дочух, че Ковалски се е проявил като истински герой. Успял е с голи ръце да хване някакъв гологлав Херкулес с желязна бухалка.
— Тогава въобще не ми беше до смях — заяви Лора и за миг отново изпита обзелата я сутринта ярост. Реши да смени темата: — А теб какво те води в пустите преддверия на правосъдието? Ще свидетелстваш ли?
— Не. Трябва да проверя нещо.
— Така ли? Какво?
— Работя по случай за изчезнал човек и ми трябва информация за миналото на жертвата.
Хемингуей разследваше убийства, но към отдела му влизаха и случаите на изчезнали хора, при които имаше основания за подозрение за убийство.
— Надявам се, че не става въпрос за дете, нали? — попита Лора. За един полицай нямаше нищо по-ужасно от това да разследва изчезването на дете.
Карлтън поклати глава:
— Възрастен мъж. Имаш ли една минутка? Може би ще успееш да ми помогнеш. Нали известно време си се занимавала с търговско право?
— Около седем години.
— Мъжът, който е обявен за изчезнал, е бизнесмен. Партньорите и роднините му са сигурни, че е убит, но според мен просто са чели прекалено много Агата Кристи. Хора като него рядко стават жертви, но понякога изчезват — и то по собствено желание.
— Кое те кара да мислиш, че случаят е такъв?
— Интуицията — сви рамене Карлтън. — В къщата му нямаше абсолютно нищо подозрително — никаква следа от насилие. Колата му също липсва, а човекът е изчезнал вече от няколко дни. В случаите на убийство обикновено доста бързо откриваме колата. Предполагам, че той все още е с нея. Мисля си, че може да е имало нещо гнило в бизнеса му, нещо, което да го накара да предпочете да изчезне за известно време. Дойдох, за да проверя името му в съдебните архиви — нали се сещаш, дали някой е повдигал обвинение срещу него или нещо подобно.
— Добра идея — съгласи се Лора. — Ще трябва да провериш и във федералния архив. Ако имаш време, мога да ти спестя разходката до сградата на федералния съд. Защо не дойдеш с мен в кабинета ми? Имаме връзка с всички бази-данни. Трябва само да ми дадеш малко информация за човека и ще видим какво ще изскочи. Имам един приятел, който може да ни каже дали нашият човек има проблеми с данъчните. Те със сигурност ще знаят, ако става въпрос за пари.
— Благодаря — съгласи се Карлтън. — Честно казано, надявах се да срещна някой адвокат като теб. Нямам нищо против да разбивам врати и да чета доклади от аутопсия, но финансовите въпроси ме отегчават до смърт.
Лора и Карлтън стигнаха до края на коридора и тя отвори вратата към стълбището. Асансьорите бяха прекалено бавни и претъпкани и тя предпочиташе да изкачи пеша трите етажа до кабинета си.
— Отдавна не съм те виждала — заговори, когато тръгнаха нагоре по стълбите. — С какво се занимаваш?
— От всичко по малко. Как е при теб? Май все още си с Ковалски, а?
— Да — усмихна се Лора. — Свърши с ремонта на къщата си и сега се е заел с моята. Тази седмица огражда цветните ми лехи и строи тухлена стена около двора ми.
— Звучи доста сериозно. Имаш ли някакви планове, за които искаш да ми разкажеш?
— Не. Харесвам нещата такива, каквито са. — Двамата стигнаха до етажа на прокуратурата. Тя отвори вратата към мрачен коридор, претъпкан с шкафове с папки, и поведе Карлтън към своето кътче общинска собственост. — Разполагай се. Само ще си проверя съобщенията и ще включа компютъра.
На гласовата поща нямаше нищо спешно и Лора започна да търси в различните архиви, като едновременно с това обясняваше на детектива какво прави.
— Добре. Нека първо да погледнем на името му. Всъщност той как се казва?
— Лорънс Белю.
— Сещам се. Четох за него във вчерашния вестник. Той е някакъв компютърен гений, нали?
— Да. Той е «системен администратор», каквото и да означава това. Работи за правителството. Завършил е университета, разбира се — поясни той с глас, в който се долавяше известна неприязън. Морхаус, «афроамериканският Харвард», се славеше с тесните връзки, които поддържат бившите му възпитаници. Повечето от чернокожите брокери в Атланта или бяха завършили Морхаус, или бяха в изключително близки отношения със завършилите го. — После е продължил следването си в Техническия университет в Джорджия. Добре си е опекъл работата. — Лора реши, че Карлтън иска да каже, че Белю е поддържал контакти и с бели бизнесмени. В това едва ли имаше нещо лошо.
— Не ми изглеждаш много въодушевен от този Лорънс. Как се казва фирмата му?
— «Системи от седмо поколение». Не че имам нещо против него — никога не съм го виждал, но знам какъв тип човек е. Чернокожо юпи. Роден със сребърна лъжица в устата.
— Чернокожо юпи ли?
— Млад, преуспяващ, чернокож бизнесмен. Лъскава кола, мобилен телефон със слушалка за ухото — разбираш какво имам предвид.
— Виж какво, драги, аз живея в Бъкхед. Не се заяждай за мобилните телефони. Добре. Тук няма нищо. Няма предявени искове нито към него, нито към фирмата му. Я да проверим някои други източници. Ще се включа в базата данни на средствата за масова информация. — Лора изчака сървърът да влезе в базата данни. — Има доста неща, повечето във връзка с работата му. Оказва се, че далеч не е свързан само с градския съвет. Май има връзки навсякъде — от големите корпорации до областното и щатското правителство. Но не виждам нищо нередно. Какво знаеш за личния му живот?
— Почти нищо. Казват, че е самотник. Няма си приятелка, няма близки приятели. Дори и фирмата му е малко странна — има само няколко подчинени, секретарка и счетоводител. Наема хора за изпълнение на конкретни задачи.
— Това е съвсем нормално за неговия бизнес. Фирмата подписва договор и после наема независими програмисти да свършат работата.
— Наема доста младоци — студенти и дори гимназисти, които добре се оправят с компютрите. Почти никой от тях не знае нищо за личния му живот, освен това, че си пада по Стар Трек.
— Колко странно — засмя се Лора.
Карлтън сбърчи нос:
— Да, ама не си спомням на космическия кораб да има много негови чернокожи събратя.
— Не бъди такъв сухар — засмя се отново тя.
— Аз съм просто реалист — сви рамене детективът.
— О, стига, Карлтън — възрази му с усмивка Лора. — Ако имаше възможност и ти би карал лексус. Просто му завиждаш.
Той се захили:
— Как ли пък не! Да завиждам на някакъв паразит. Хайде, бе! — Той се изправи. — Все пак ти благодаря за помощта.
— Няма защо. Още сега ще се свържа с приятеля си в данъчното и веднага щом разбера нещо, ще ти се обадя. Успех.
— Да, успех в напразното губене на време. След ден-два този тип ще се появи изневиделица, а междувременно аз ще съм пропуснал някои истински случаи.
— Мърморко! Обади ми се, когато си в по-добро настроение, и можем да обядваме заедно — засмя се Лора.
Карлтън изсумтя и излезе.


2

Когато спря пред гаража си, видя, че джипът вече е там. Въпреки че беше сигурна, че ще е така, тя изпита облекчение. Извади торбата с деликатесите, които бе купила на път за вкъщи. Надяваше се храната да замести извиненията — огромна скарида с малки, блестящи като мъниста очи, аспержи и вино, което струваше повече от десет долара и с това тя нарушаваше един от принципите си, но това бе любимото вино на Еймъс. Бе купила и сладолед — повече за себе си, отколкото за приятеля си, но не само той беше имал тежък ден.
Лора внимателно затвори вратата на колата и тихо влезе в кухнята през задния вход. Не искаше да я вижда, преди да е успяла да разбере в какво настроение е той. Постави покупките на масата и погледна през прозореца към вътрешния двор.
Положението изглеждаше обещаващо. Беше си пуснал Синатра, което бе сигурен знак, че е в добро настроение. Лора щеше да се притесни, ако бе избрал Били Холидей с неговото меланхолично и мрачно настроение. Но Франк означаваше, че всичко е наред. Известно време тя наблюдава как Еймъс мажеше хоросан върху тухлите и внимателно ги поставяше една до друга.
Докато го наблюдаваше, Лора усети, че коленете й се подкосяват. И за двамата физическото привличане бе все още нещо, с което не бяха свикнали. Естествено, тя винаги бе намирала Еймъс Ковалски за изключително привлекателен мъж. Но сега той беше нейният привлекателен мъж, а това бе доста по-различно. До неотдавна отношенията им бяха изцяло професионални и тя ясно си спомняше обхваналото я притеснение, когато осъзна, че оглежда високото му тяло, квадратната челюст и зелените му очи. Само мисълта за това накара краката й отново да потреперят. Все още не можеше да повярва, че го беше ударила. Подготви обяснението си за случилото се сутринта. Пое дълбоко въздух и излезе през плъзгащата се врата към вътрешния двор.
— Добре изглежда — отбеляза тя, като се надяваше гласът й да звучи весело.
Той се обърна и й се усмихна. Определено не изглеждаше ядосан. Тя с облекчение отвърна на усмивката му, но тревогата не я напускаше.
— Закъсняваш — промърмори разсеяно той. — Харесва ли ти? — Изправи се и изтри ръце в изцапаните си панталони.
— Да, Еймъс. Много съжалявам. Наистина съжалявам. През целия ден се чувствах отвратително…
Той я погледна объркано:
— Защо? За какво?
— За тази сутрин. Не знам защо го направих. Съзнавам, че е непростимо.
— За какво говориш?
— Еймъс, аз те ударих.
— Така си беше — засмя се той. — По-точно, удари ме една нещастна съсипана жена. Добре, че обичам физическата работа. Якото ми тяло не усети нищо.
— Не ми се подигравай! Опитвам се сериозно да обсъдим случилото се.
— Какво има да му обсъждаме? Ти беше изплашена до смърт и трябваше да реагираш. Случайно аз бях наблизо. Реших, че е по-добре да съм аз, отколкото някой нещастен смотаняк в съдебната зала.
— Е, наистина имах възможност да срещна един такъв в съда, но в момента не говорим за това. В нашата връзка няма място за насилие…
Еймъс отметна глава назад и гръмко се изсмя:
— Ти на това насилие ли му викаш? Скъпа, не прави от мухата слон — смешно е. От кое списание извади тази реплика?
Лора вирна глава:
— Виж какво, господинчо, фактът, че слушаш Франк Синатра и зидаш тухли, не означава, че можеш да нареждаш и замазваш всичко. Ако не внимаваш, много скоро ще си изпросиш и някой ритник.
— Така е по-добре. Виж, Лора, няма за какво да ми се извиняваш. Това е. Точка. Ти си цивилна и не знаеш как да се справяш с напрежението и повишения адреналин. Аз съм ченге. Свикнал съм.
— Да, бе! Ченгетата винаги се държат образцово — отбеляза тя и саркастично разпери ръце.
— Е, може би не всички, но аз определено го правя. Както и да е, знам точно какво ти се е случило. Мъжът ме нападна и на теб ти се е приискало да го убиеш. Според мен това беше много мило от твоя страна. А и аз сам си изпросих удара. Веднага след като всичко свърши, трябваше да проверя как си, а аз те оставих да седиш на бордюра и да се пържиш на собствения си огън, докато се занимавах с другите и помагах да оправим нещата. Трябваше да оставя истинските ченгета да се заемат с това.
— Може би — съгласи се Лора. — А може би, ако беше дошъл веднага, направо щях да те нокаутирам. Просто ми се иска да не се намесваш безразсъдно в подобни опасни ситуации. Той се опитваше да вземе пистолета ти, Еймъс, и те удряше със стик, който определено може да бъде смъртоносно оръжие. Не ви ли учат да не правите нищо сами, без подкрепление?
— Прецених ситуацията и взех решение. Той нямаше да ме нарани. Между другото, нямаше никаква вероятност да вземе пистолета ми. Имам известен опит със задържането на подобни типове. А и той беше объркано кълбо от опънати до краен предел нерви. Знаех, че само след минута ще се срине.
— Какво стана с него?
— Заведоха го за психиатрична оценка. Според мен става въпрос за поредния случай на стрес — загубил работата си, в семейството му нещата не вървели добре и когато бедната жена побутнала задната му броня, чашата преляла и той избухнал. И то си беше чисто избухване. Нали видя колко бързо премина всичко. Знаех, че ще стане така. Между другото, докато го откарат в участъка, за да се обади на адвоката си, той беше в пълно съзнание и съвсем адекватен. Всъщност се обади на старото ти другарче Крег Фанин, така че няма за какво да го съжаляваш.
— Определено няма да го съжалявам. Надявам се Фанин здравата да го одруса. Може дори да му се наложи да си продаде ягуара и да си купи хюндай, за да покрие хонорара на адвоката си — отбеляза жлъчно тя.
— Ако наистина е бил собственик на ягуара и ако е бил като деветдесет процента от хората, сигурно го е взел на изплащане. Стилът на ягуар при бюджет на хонда.
Лора се засмя:
— Най-вероятно си прав както винаги. Минах и купих нещо за вечеря. Скариди. И аспержи към ризото.
— Е, сега вече знам, че наистина съжаляваш. Трябва по-често да ти позволявам да ме удряш.
— Млъкни или ще го направя. Привършваш ли с работата за днес?
— Почти. Само ще си взема един душ преди вечеря.
— Няма проблеми. Ще ми трябва малко време, за да приготвя всичко, а и преди да започна, все пак ще трябва да се преоблека.
— Ей сега привършвам и отивам в банята. — Лора понечи да се запъти към кухнята, но той я хвана за ръка. — Можеш да продължиш да ми се извиняваш, ако искаш.
Тя го прегърна и се засмя на целувката му. След малко се отдръпна.
— Ако не спрем сега, няма да има вечеря.
— И какво от това?
— Гладна съм. Пусни ме, преди да съм припаднала от глад.
— Глупости — промърмори той и отпусна ръце.
След половин час Лора режеше аспержите и наглеждаше тенджерата на котлона, когато в кухнята влезе вече изкъпаният Еймъс.
— Искаш ли чаша вино? — попита той.
— Естествено. Купих ти от австралийското вино. В хладилника е. Как мина денят ти?
— Нормално — отвърна той, докато търсеше тирбушона. — А при теб?
— Обичайният парад на човешката суета. В съда срещнах Карлтън Хемингуей.
— Така ли? Какво прави?
— Занимава се със случая за изчезналия човек — нали се сещаш, онзи програмист? Съобщиха го по новините. Карлтън е убеден, че се крие някъде и тайничко се наслаждава на нечестно придобитото си богатство. Предложих му да поровя из архивите, за да видя дали е имал някакви проблеми с бизнеса.
— Намери ли нещо? — попита Еймъс и й подаде чаша вино.
— Не. Истинска вода ненапита. Дори помолих един приятел да провери в базата данни на данъчното управление. Човекът е примерен данъкоплатец. Мен ако питаш, Карлтън просто не си пада особено по хора като Лорънс Белю.
— Какво му е на Белю?
— Нищо — просто е чернокожо юпи. Нали се сещаш, чернокож бизнесмен, който познава всички важни клечки в Атланта. Учил е в престижни колежи и университети и животът му е вървял по мед и масло, поне ако го сравниш с този на Карлтън. Честно казано, мисля, че приятелят ни уважава единствено хора, преминали през огън и жупел.
Еймъс се засмя:
— Би казал, че е «просто реалист».
— Всъщност точно това ми заяви. Би ли подредил масата? Трябва непрекъснато да разбърквам яденето. Както и да е, каквото и да се е случило с Лорънс Белю, то не е свързано с укриване на фирмени средства. А и защо му е да го прави? Фирмата си е негова. Все едно да краде от себе си.
Еймъс извади чиниите и приборите и поклати глава:
— Най-вероятно е изчезнал, за да изживее някоя лична мечта.
— Сексуална мечта ли имаш предвид?
— Има ли други? — ухили се той. — Сигурно води таен живот и просто е забравил да вземе предвид очакванията, отправени му от заобикалящия го свят. Случва се.
Лора заплашително размаха дървената лъжица:
— Съвсем типично — Карлтън мисли, че всичко е свързано с пари, а ти — че единствената възможна причина е сексът. Гледните ви точки са в пълно съответствие с характерите ви!
— Така ли? — учуди се Еймъс и си наля чаша вода. — А каква е твоята теория, велики и непогрешими вълшебнико от Оз?
Тя се замисли:
— Карлтън е прав поне за едно — в случаи на убийство колата обикновено бива намерена изоставена на някое шосе. И тъй като това не е станало, мисля, че Белю и колата му наистина са все още заедно. Но не мисля, че се укрива от данъчните. По-скоро е станала катастрофа, колата му е изскочила от пътя и е паднала в някое дере. Някой ще се натъкне на колата и на трупа на Белю през есента, когато опадат листата на дърветата.
Еймъс се изсмя победоносно:
— Трябваше да се досетя! Ние с Карлтън можем да мислим, че изчезналият е крадец или извратен тип, но поне допускаме, че той е още жив. Ти обаче си убедена, че е мъртъв — това са последствията от адвокатската професия.
Лора понечи да му възрази, но вместо това само се засмя:
— Предавам се. Предполагам, че работата ми като прокурор поне донякъде определя готическия ми поглед върху нещата. Е — тя вдигна чашата си, — където и да е Лорънс Белю в момента, моля се да е в безопасност. Изглежда ми доста… доста свестен човек.
— Амин — допълни Еймъс.
— Готово е. Подготви се да бъдеш смаян от кулинарните ми умения.
Тя сипа ризотото, остави купата със салатата и седна на масата. Докато вечеряха, обсъждаха по-приятни неща — плановете за уикенда, новородения племенник на Лора, наближаващите избори. Когато привършиха, той отбеляза:
— Беше фантастично. Ти си истинска Марта Стюард.
— Естествено. Още утре започвам да правя полилей от амбалажна хартия и капачки от бира. Наистина ли ти хареса?
— Много — заяви Еймъс, докато й помагаше да разчисти масата. После попита: — Имаш ли някакви планове за вечерта?
— Не, но предполагам, че ти си намислил нещо.
— Честно казано, не бих имал нищо против да погледам малко хокей.
— Хокей ли? Господи, че вече е лято, още ли играят хокей?
— Да. Играят в зала, за да не се притесняват, че ледът ще се разтопи под краката им.
— Не ми се прави на много умен. Естествено, че можем да гледаме мача. Ще ми обясняваш какво става.
— Знам, че не те интересува. Няма нужда да ме глезиш толкова, вече приех извинението ти.
— Не те глезя. Имаме сладолед и кутия замразени ментови сладки. Ако има ментови сладки, мога да гледам всичко…
— И някой сапунен сериал ли?
— Не, за това ще ми трябва нещо по-силно. Включи телевизора, аз ще дооправя тук.
Когато Лора влезе в хола, по телевизията предаваха мач на «Блакхокс», а Еймъс се бе настанил в единия край на дивана. Лора му подаде купичка сладолед, остави чинията със сладки на масичката и се разположи в другия край на дивана. Вдигна краката си и си взе две сладки:
— Не ми позволявай да ям прекалено много. Какво става?
— Току-що започна — обясни той. — «Блакхокс» водят с един мач в сериите.
— Значи, ако спечелят и сега, минават на следващия кръг, така ли?
Еймъс се засмя:
— Не. Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но това не са плейофите. В момента все още сме в разгара на сезона.
— С други думи, ще имаме възможност да се наслаждаваме на подобни забавления още поне няколко седмици.
— Теоретично да.
Известно време гледаха мълчаливо, а Лора драматично потреперваше от ужас всеки път, когато играчите се сблъскваха или се удряха в мантинелата.
— Хайде, стига — засмя се Еймъс. — Когато искаш, нали и аз гледам с теб фигурното пързаляне. А то би било много по-интересно, ако имаше и телесен контакт. Определено би увеличило напрежението — представи си две от тези оскъдно облечени девойчета заедно на леда. Ето това би привлякло мъжката публика.
Час по-късно Лора спеше дълбоко пред телевизора, без да обръща никакво внимание на маневрите, головете, нарушенията и на всичко друго, което се случваше на ледената пързалка в Чикаго. Еймъс я събуди малко след единайсет.
— Пропуснах ли нещо? — прозя се тя.
— Нищо, освен най-вълнуващия хокеен мач на света — успокои я той.
— По дяволите. Разкажи ми какво стана. — Тя протегна ръце. Еймъс я подръпна, за да й помогне да стане. Може би я дръпна прекалено силно, защото тя залитна към него. Той я прихвана и я прегърна. Тя се вгледа в очите му:
— Хайде да оставим разказа за по-късно — прошепна с усмивка.


3

В прокуратурата нямаше нищо предсказуемо. Лора никога не можеше да предвиди кога плановете й за деня ще бъдат преобърнати с главата надолу от поредния нов случай. Тъй като беше в Отдела за тежки правонарушения, обикновено участваше в случаите с най-голям обществен отклик. Това правеше работата й вълнуваща, макар че понякога вълнението бе подобно на това да се разхождаш из минирано поле. Въпреки няколкото грешки през първата си година в прокуратурата, част от които можеха да доведат до сериозни провали, Лора бе назначена за заместник-началник на отдела. Много малка част от работата се извършваше без нейното участие и затова тя въобще не се учуди, когато във вторник сутринта влезе в кабинета си и разбра, че шефката й Мередит Гафни я търси. Лора грабна чашата с кафе и бележника си и без дори да включи компютъра, се запъти към кабинета на Мередит.
— А, ето те и теб — промърмори разсеяно шефката й. — Как е програмата ти за деня?
— Не особено натоварена — няколко срещи, съвещание в съда. Нищо, което да не мога да отменя. Защо?
— Карлтън Хемингуей каза, че е говорил с теб по случая с Лорънс Белю.
— Да, вчера. Помогнах му да събере информация за миналото на издирвания. Карлтън мислеше, че Белю сам е решил да изчезне за известно време.
— Сгрешил е. Белю е мъртъв.
— Какво е станало?
— Бил е пребит до смърт. Явно престъпникът е искал да задигне колата му. Господи! Защо хората просто не им дават проклетите ключове! — Мередит, която имаше петнайсетгодишна служба в прокуратурата, изглеждаше сурова и непреклонна, но Лора знаеше, че шефката й се вълнува от всеки случай, по който работеше. Веднъж Мередит й бе казала, че единствената причина да не се откаже от работата си, е, че си представя колко ужасно би се чувствала, ако просто взима вестника, чете за престъпленията и не може дори да се опита да направи нещо, за да помогне на жертвите.
— Кой е поел разследването? — попита Лора и се приготви да запише информацията.
— Разследването приключи — заяви за нейна изненада Мередит, която, като видя въпросително повдигнатите й вежди, обясни: — Открили са един тип, който е карал колата на Белю. Трупът е бил още в багажника. — Шефката поклати глава. — Каква изобретателност! Както и да е, Маршал иска всичко да мине гладко, така че отмени срещите си и ела с мен в управлението, където ченгетата са задържали нашия малоумник.
Лора побърза да изпълни заръката, докато тъжно размишляваше над факта, че и тя, и Еймъс, и Карлтън бяха сбъркали — и при тримата надеждата бе надвила над професионалния опит. Логично беше да се досетят, че е бил убит — заможните професионалисти не изчезват без някаква конкретна и основателна причина. Но на човек не му се иска да вярва в най-лошото, особено когато то се случва на някой добросъвестен гражданин. «Може и да сме наивни — опита се да се утеши тя, но наивността е за предпочитане пред цинизма.»
«А аз не съм циник — помисли си Лора, като излизаше от кабинета си. — Странно е, но е така.» Случилото се не беше първото жестоко и безсмислено убийство, на което се бе натъквала, но това не правеше работата по него по-лесна. Тя усети известна вина при мисълта за разговорите си с Карлтън и Еймъс за Лорънс Белю. «Той сигурно вече е бил мъртъв, а ние го обсъждахме по онзи неопределен и неангажиращ начин, свойствен за ченгетата и адвокатите. Той не е заслужавал такова отношение» — отсече мислено тя и взе твърдото решение да се погрижи за налагането на тежка присъда като един вид извинение към мъртвия за проявеното от нея неуважение.
Качиха се в поочуканата тойота на Лора.
— Кога ще си купиш нова кола? — промърмори Мередит.
— Кога ще ми повишиш заплатата? — попита на свой ред Лора. — Къде отиваме?
— Чероки Авеню — въздъхна Мередит.
— Какво друго знаеш? Как са хванали онзи тип?
— Не знам много повече от теб. Малко след полунощ някой се обадил в полицията и съобщил, че ще намерят колата в Къркуд пред къщата на — Мередит погледна бележките си — някой си Роланд Джарвис. Типичен неудачник. Има досие за дребни кражби и хулиганство. Май това е първият му опит да се зачисли към гилдията на истинските престъпници. Арестували са го около един през нощта. Заявил, че е «намерил» колата на гробището в Оукланд, но не могъл съвсем точно да обясни как трупът се е озовал в багажника й.
— Някакви данни за предишни прояви на насилие?
— Мисля, че няма.
— Не ти ли се струва, че това е доста голяма крачка — от пиянство и хулиганство към хладнокръвно жестоко убийство?
— Кой знае? — сви рамене Мередит. — Може да е бил като бомба със закъснител, която просто изчаква подходящото време, за да избухне. А може би просто едва сега го хващат. Както и да е, задачата ни е не да му правим психологическа характеристика, а просто да се погрижим да бъде осъден, и то бързо. Маршал не иска да допускаме никакви грешки.
— Това пък какво значи? — попита Лора, засегната от намека. Двамата с Маршал така и не бяха възстановили напълно приятелските си отношения след последния случай на убийство, който, честно казано, тя почти бе успяла да провали, макар че в края на краищата всичко се бе оправило.
— Не се обиждай. Това е просто въпрос на политика. Първичните избори са след по-малко от три месеца и Маршал е уплашен. Не му стига, че през ноември ще трябва да се изправи срещу някой републиканец, ами и сега му се налага да вложи цялата си енергия и пари, за да се пребори с друг демократ. Не иска да се разсейва и не желае да дава никакви козове на противниците си. Освен това семейството на жертвата е доста влиятелно.
— Кои са те?
— Те са от окръг Колумбия. Бащата е военен хирург. Преди няколко години е оперирал хернията на президента. А майката е секретарка на някакъв сенатор. Вече са се свързали с кмета.
— Идеално — промърмори Лора. — Точно това ни липсваше — още малко напрежение. — Обикновено спокойната, поне що се отнася до натиска на обществото, атмосфера в кабинета на областния прокурор през последните няколко години се бе превърнала в арена на политически борби. Само тази година няколко доста нашумели случая — за щастие тя нямаше нищо общо с нито един от тях — се бяха провалили, а броят на жалбите, отнесени към Върховния съд, се беше увеличил. Един съдия дори беше заплашил, че ще започне да пуска затворници от окръжния затвор на Фултън, ако областният прокурор не вземе конкретни мерки срещу препълването му. При тази ситуация едва ли най-подходящото нещо би бил някой шумен процес за убийство, свързан с властите във Вашингтон.
Мередит долови уплахата на Лора:
— Успокой се. Случаят е ясен. Колко често се случва да заловят престъпника, преди да е успял да се отърве от трупа?
Наближаваха полицейския участък.
— Ако всичко е толкова елементарно, защо просто не му предложим да се признае за виновен и да преминем към някой от другите случаи? — попита тя и даде мигач.
Мередит се замисли.
— Не — отсече. — Става въпрос за углавно престъпление и Маршал иска да доведем работата докрай.
С други думи, смъртно наказание. Лора стисна устни. Мередит знаеше мнението й за смъртното наказание в Джорджия. Тя пък знаеше какво мисли шефката й по въпроса — че такива са законите на щата и че те са длъжни да се съобразяват с тях и да ги прилагат. Точка. Обикновено не се стигаше до смъртно наказание и на Лора много й се искаше то да се размине и този път. Нямаше нужда да спори с шефката си. Първо, защото беше безсмислено и второ, защото вече бяха пристигнали в участъка.
Сградата на полицейския участък бе грозна, но практична. Лора и Мередит показаха значките си на портиера и бързо бяха въведени в стая, където няколко ченгета — някои от които можеха да бъдат разпознати по униформите, а други по уморените изражения и изкривените вратовръзки — пиеха долнокачествено кафе. Сред полицаите изпъкваше Карлтън, който изглеждаше бодър и елегантен.
— Хей — поздрави ги той, — радвам се, че успяхте да дойдете? — Отвори някаква врата в другия край на стаята и надникна вътре. — Вече си има и адвокат. Служебният му защитник дойде преди около половин час.
— Какво измъкнахте от него, преди да се появи адвокатът му? — попита Мередит.
— Почти нищо — отвърна възрастен детектив, когото Лора не беше виждала преди. — Повтаря все същото — намерил колата, ключовете били на таблото и той просто се опитвал да я върне на законния й собственик.
Мередит се усмихна:
— Добре звучи. — Подаде ръка на детектива: — Радвам се да те видя отново, Алекс. Познаваш ли помощничката ми Лора Частейн?
— За мен е удоволствие — отвърна мъжът и се здрависа с младата жена. — Аз съм Алекс Девъру. Доста хубави неща съм чувал за вас.
— Благодаря. Какво още ни е известно? Какво е медицинското заключение?
— Лекарят не можеше да ни каже особено много без предварителни изследвания. Предположи, че мъжът е мъртъв от около четирийсет и осем часа. Причина за смъртта най-вероятно е била тежка физическа травма — бедният човек направо беше размазан от бой. Честно казано, през трийсетте години работа като ченге не бях виждал подобно нещо. Сигурно престъпникът е използвал щанга — заяви и хвърли свиреп поглед към затворената врата. — Трупът и колата са на път към лабораторията. След ден–два ще разполагаме с доста повече информация.
— Семейството му уведомено ли е? — попита Мередит.
— Кметът и шефът са се заели с това — отвърна Карлтън. — Кметът иска следобед да свика пресконференция, за да оповести извършения арест.
Мередит кимна и посочи затворената врата:
— Кой е защитникът?
— Не съм го виждал преди. Висок, кльощав хлапак. Сигурно е нов — обясни Девъру.
Лора усети как стомахът й се свива и само след миг неприятното усещане бе потвърдено, когато вратата се разтвори и в стаята с доволно изражение влезе Ейвъри Даниълс.
— Нищо от казаното от клиента ми не може да бъде представено пред съда — заяви той заплашително. — Той твърди, че веднага е настоял за адвокат, а това право му е било отказвано в продължение на няколко часа.
— Обадихме ви се в момента, в който задържаният заяви, че иска адвокат — отвърна войнствено Девъру, — и ако му е било отказвано нещо, то е защото на вас ви бяха необходими три часа, за да пристигнете. А що се отнася до историята, която «клиентът» ви ни разказа, преди да дойдете, въобще не ми е необходим адвокат, за да знам, че това са пълни глупости. Не ни е казал нищо друго.
— Клиентът ми твърди, че е намерил колата и се е опитвал да я закара до най-близкия полицейски участък, за да я върне на законния й собственик.
Ченгетата се изсмяха.
— Не е ли смятал да мине и през някоя църква? — захили се един от униформените полицаи.
Ейвъри мрачно го изгледа:
— Смейте се колкото си искате, господа… и дами, но ако клиентът ми съобщи, че още някои от правата му са били нарушени, ще си имате работа с мен. А сега — започна, сякаш току-що бе отметнал като изпълнена поредната си задача, — виждам, че вече са пристигнали представители от прокуратурата. Бих искал да поговоря с вас насаме, ако нямате нищо против.
— Разбира се — съгласи се Мередит и погледна въпросително помощничката си. Лора съжаляваше, че няма възможност да разкаже на шефката си с кого си има работа, но на нея едва ли щеше да й бъде трудно сама да прецени способностите на Ейвъри.
Тримата бяха въведени в една стая, Ейвъри затвори вратата и високомерно изгледа жените. Той кимна леко на Лора и погледна въпросително Мередит, без да си даде труда да се представи.
— Аз съм Мередит Гафни — началник на Отдела за тежки правонарушения. А вие сте…
— Ейвъри Даниълс, служебен защитник. Клиентът ми обвинен ли е в нещо?
— Не, но скоро ще се погрижим да бъде, ако това ви притеснява — отвърна весело Мередит.
— Можете да предявите каквито си искате обвинения, госпожице Гафни, но аз вече съм набелязал толкова много процедурни нарушения при ареста, че случаят ви така и няма да стигне до съда.
— За Бога, Ейвъри… — започна Лора, като се надяваше да усмири малко новоизлюпения Кларънс Дароу. Мередит протегна ръка, като едва сдържаше усмивката си. — Бихте ли ми казали в какво се изразяват тези нарушения? — попита учтиво.
— Разбира се. Вече разбрахте, че въпреки настояването му му е било отказано правото да се ползва от услугите на служебен защитник. Но дори и преди това — още по време на ареста — са били допуснати сериозни нарушения. На първо място, полицаите не са се легитимирали достатъчно ясно. На второ, клиентът ми не е бил уведомен за причината за спирането му…
— Бил е спрян, защото е карал кола, за която полицаите са знаели, че е открадната — прекъсна го Мередит. — Надявам се, че не се опитвате да ми кажете, че тази причина не е достатъчна.
— Не — отвърна Ейвъри с лукава усмивка. — Опитвам се да ви кажа, че клиентът ми е бил спрян въз основа на анонимно обаждане в полицията, чиято достоверност не е била предварително проверена.
— Едва ли — намеси се Лора. — Притежаването на открадната кола е нещо повече от проверка на достоверността на обаждането, Ейвъри. Това са пълни глупости и ти много добре го знаеш.
Той беше ядосан и едва се сдържаше да не избухне.
— Не са глупости и ви предупреждавам, че възнамерявам да подам молба за прекратяване на следствието в мига, в който му предявите някакво обвинение.
Мередит се изправи:
— Благодаря ви, че ни уведомихте за плановете си, Ейвъри. Бих искала да говоря с клиента ви, във ваше присъствие естествено, за да можете да го уведомите в момента, в който започна грубо да погазвам правата му.
Ейвъри присви очи, сякаш бе доловил иронията в гласа й, но после кимна и добави:
— Стига да е ясно, че разговорът ви е неофициален.
— Разбира се — отвърна тя.
Адвокатът ги поведе през чакалнята към страничната стаичка, в която седеше Роланд Джарвис, охраняван от самотен униформен полицай. Лора предположи, че заподозреният е около трийсетте, въпреки че изглеждаше много по-възрастен. Имаше изтерзания вид на човек, който е понесъл жестоките удари на живота и не може да повярва, че е оцелял. Беше висок, макар и да не можеше да се прецени колко точно, тъй като беше седнал, и слаб. По евтините му дрехи бяха изписани имената на всички известни марки облекла.
— Добро утро, господин Джарвис — поздрави Мередит и представи себе си и Лора. — Господин Джарвис, разбирате ли, че сте задържан като заподозрян за убийството на Лорънс Белю?
Мъжът погледна Ейвъри, който кимна.
— Да — беше отговорът, — но не съм го убил.
— Тогава защо сте карали колата му? — притисна го Лора.
Той вдигна рамене:
— Намерих я. Ключовете бяха на таблото. Просто… — Ейвъри погледна клиента си и поклати глава. — Просто смятах да я откарам в полицията.
— Не ви ли хрумна, че може би ще е по-добре да извикате полицията на мястото, където сте я намерили? — поинтересува се Мередит.
Джарвис бързо изрече:
— Наблизо няма телефони, госпожо. Кварталът е доста размирен.
— Разбирам — отвърна сухо тя. — Бихте ли ми казали какво е правил там съвестен гражданин като вас?
— Отивах на едно място. Просто минавах оттам.
— Просто сте минавали през размирен квартал и сте видели луксозен лексус. Кажете ми, господин Джарвис, трудно ли ви бе да убиете господин Белю? Много ли се съпротивляваше?
Арестуваният рязко вдигна глава и със сълзи на очи заяви, че никога не е виждал Белю.
— Разбира се, че не сте го виждали. Не и след като сте сложили трупа му в багажника на колата.
Джарвис се разплака. Мередит, която през повечето време бе изключително мила и добросърдечна, притежаваше умението за секунди да се превръща в безжалостен професионалист. Можеше да принуди доста по-закоравели престъпници от Роланд Джарвис да направят самопризнание и неведнъж го бе правила. Това бе част от играта, която Лора знаеше, че никога няма да се научи да играе така умело като шефката си. А и не искаше. Ако Ейвъри наистина защитаваше правата на клиента си, той би трябвало незабавно да спре това.
Сякаш прочел мислите й, защитникът се намеси:
— Достатъчно. Клиентът ми няма какво повече да ви каже.
Мередит се изправи и леко потупа Джарвис по рамото.
— Няма нищо. Пак ще си поговорим, Роланд. Можеш да ми се обадиш по всяко време. — Тя погледна часовника си и продължи с обичайния си професионален тон: — По-добре да тръгваме, имаме доста работа. Радвам се, че се запознахме, господин Даниълс. Надявам се скоро отново да се видим. — Тя излезе от стаята, последвана от Лора, която дори и не погледна Ейвъри.
— Предявете му обвинение за предумишлено убийство — заръча Мередит на Карлтън и Девъру, които чакаха отвън. — А ако успеете да арестувате и онзи Пери Мейсън за това, че се представя за адвокат, ще съм ви признателна.
Ченгетата се засмяха, Лора се усмихна. Бедният Ейвъри — ако си мислеше, че фактът, че е побеждавал на учебните съдебни процеси, водени във факултета му, означава, че е готов да се изправи срещу Мередит Гафни, най-вероятно скоро щеше да осъзнае грешката си. Едно беше обаче да се посмееш за сметка на мухльовци като Ейвъри, а съвсем друго да се преструваш, че един новобранец би могъл добре да защитава клиента си. Докато пътуваха към прокуратурата, тя сподели мислите си с шефката си.
— Виж какво — отвърна Мередит, — наех те, защото си дяволски добър адвокат. Освен това ми харесва и фактът, че имаш съвест. Но работата ти не е да оценяваш уменията на защитата. В системата съществуват достатъчно закони, които защитават правата на Роланд Джарвис. Ако не искаш да участваш, само ми кажи и ще уредя някой да те замести.
Лора се стресна от резкия й тон.
— Не искам подобно нещо. Просто съм виждала какво представлява Ейвъри в съда. Не можеш ли да поговориш с Джулия Уолтън за него? — Джулия, дългогодишна приятелка на Мередит, наскоро бе назначена за началник на Отдела за служебна защита.
— Не. Въобще не бих се зарадвала, ако Джулия започне да ме съветва как да ръководя отдела си и със сигурност няма да започна да я напътствам как да ръководи подчинените си. Залогът е прекалено голям, Лора. Не става въпрос само за нас. Възложена ни е задача и трябва да я изпълним. Разбираш ли?
— Да — отвърна тя. Но не можеше да го приеме. Роланд Джарвис, виновен или не, щеше да бъде принесен в жертва на олтара на болните амбиции за власт на Маршал Оливър. А това просто не беше редно.


4

Победната пресконференция за оповестяване на ареста се проведе в Ийст Сити Хол, където се намираше кабинетът на началника на полицията Чарлс Сисън. Сградата, бивш универсален магазин, се намираше на североизток от центъра. Мястото не беше особено удобно за никого, освен за кмета, който винаги можеше да избегне появата си на подобни срещи с медиите с извинението, че има неотложна работа в кабинета си в центъра.
В последно време кметът имаше сериозна причина да отбягва светлините на прожекторите поради слуховете, че срещу него се води федерално разследване за нередности в изготвяните от кметството договори. Местоположението на сградата предоставяше удобно извинение за изключително заетия градски управник да пропусне пресконференцията. Лора обаче харесваше сградата на Ийст Сити Хол и пътуването до нея не й се струваше чак толкова дълго. Сградата бе интересен пример за успешното преустройство и употреба на историческа постройка. Освен това в нея се намираше и кабинетът на Еймъс.
Маршал Оливър, който бе пристигнал по-рано, за да разговаря с началника на полицията и репортерите, забеляза Лора и й махна да отиде при него зад подиума.
— Къде е Мередит? — попита.
Лора, свикнала с резкия тон на областния прокурор, реши, че няма смисъл да се засяга от намека, че само нейното присъствие не е достатъчно.
— Отиде до тоалетната. Ей сега ще дойде.
— Какво стана? Успяхте ли да разпитате оня тип?
Цялата сутрин Маршал бе имал особено важни срещи и бе неоткриваем дори по мобилния му телефон, който винаги носеше със себе си. Докато Лора му разказваше случилото се, очите на прокурора шареха из залата, в която се събираха участниците в пресконференцията. Погледът му, както и този на Лора, се спря на четирима души.
— Това ли е семейство Белю? — поинтересува се тя. Беше сигурна, че Маршал, като човек в отлични отношения с чернокожия елит, ще познава семейството.
Областният прокурор кимна:
— Родителите му — Хелън и Мартин, и сестра му Даяна със съпруга си. Случилото се направо ги съсипа. Те са свестни хора.
Хелън Белю бе застанала малко настрана от семейството си и оглеждаше залата. Лора си припомни, че жената е секретарка в Сената, и си помисли, че обстановката сигурно й е доста позната. Тя бе висока, внушителна жена, облечена в строг тъмносин костюм с асиметрична яка, каквито носят всички влиятелни жени във Вашингтон и никой никъде другаде по света. Съпругът й, макар и вече пенсионер, бе запазил гордата осанка на военен. При вида на дъщерята обаче сърцето на Лора се сви. Тя се бе облегнала на съпруга си и трепереше толкова силно, че можеше да се забележи чак от другия край на залата.
— Не съм сигурна, че е трябвало да идва и тя — отбеляза Лора.
Маршал поклати глава:
— Съмнявам се, че биха могли да й забранят. Двамата с Лорънс бяха изключително близки. — Той гневно тръсна глава: — Каква загуба. При всичката измет на света защо трябваше този идиот да избере точно Лорънс?
— Познавахте ли го?
— Разбира се. Знаеше ли, че той направи програмата ни за възлагане на случаи? — Тя поклати глава и се опита да не изглежда учудена. Анонимният търг е бил спечелен от човек с доста солидни политически връзки. ФБР се интересуваше точно от такива съвпадения. Маршал продължаваше да обяснява: — Мисля, че за разлика от семейството си Лорънс не се интересуваше от политика. Преди да роди, Даяна беше политически съветник. Сега вече има две деца. Умно, изключително умно момиче. Участваше и в двете предизборни кампании на Харисън.
— Така ли? — попита учтиво Лора. Кметът Харисън Брод не беше сред любимците й, но никой политик не би могъл да се надява на подобна привилегия. В дните, когато Маршал бе повече политик, отколкото юрист, а с приближаването на изборите тези дни ставаха все повече, дори и той изпадаше от класацията й.
— По-добре да отида да поговоря с Хелън — отбеляза областният прокурор. — Ще се видим по-късно.
Той прекоси залата и застана до семейство Белю. Лора не беше наивна. Много добре разбираше преимуществото на присъствието на скърбящ роднина в съдебната зала или сред репортерите, но самата тя не одобряваше използването на този неоспорим коз. Маршал обаче едва ли имаше нещо против. Не че шефът й беше циник. Ако беше такъв или както бе прието да се казва, ако «имаше по-голям нюх на политик», сигурно редовно щеше да инсценира подобни драми, изтъкани от тънките нишки на всекидневните нещастия в Атланта. Лора обаче знаеше, че той е или прекалено принципен, или прекалено голям инат, за да се възползва от хора, които не разбират за какво става дума. Членовете на семейство Белю много добре разбираха. Знаеха, че наближават трудни избори и след като техният интерес да получат справедливо възмездие за смъртта на сина си съвпадаше с нуждата на Маршал от благоприятни отзиви в пресата — толкова по-добре.
Пресконференцията щеше да започне всеки момент. Вратите бяха отворени, за да могат присъстващите величия да се насочат към залата, в която ги очакваха репортерите. Лора всеки път се учудваше на множеството журналисти, които посещаваха подобни събития, особено като се вземе предвид фактът, че след това случилото се рядко биваше отразявано по местните новини. Сега имаше представители на пет телевизионни канала, на сутрешните и вечерните вестници (които на практика бяха едно и също), както и на дузина радиостанции. Останалата част от тълпата се състоеше от журналисти на свободна практика, представители на обществени организации и извънградски репортери, които смятаха, че събитията в Атланта си струва да бъдат отразени. В случая Лора и Мередит бяха само статисти. От тях, както и от Девъру и Карлтън, се искаше единствено да стоят на подиума зад микрофоните и да изглеждат сериозни.
Пръв заговори началникът на полицията Сисън. Той прочете изявление, в което се изказваше съжаление за загубата на Лорънс Белю, последвано от оповестяване на извършения арест. После Маршал взе думата, за да увери всички, че престъпникът ще бъде наказан с цялата тежест на закона. «Възможно ли е някой да бъде наказан с половината тежест на закона?» — зачуди се Лора.
През цялото време тя наблюдаваше семейство Белю, особено сестрата на Лорънс Въпреки че се опасяваше, че Даяна може да припадне всеки момент, сестрата успя да издържи мъчението да изслуша неколкократното повторение на пълното описание на подробностите около смъртта на брат си и самоличността на предполагаемия убиец.
Репортерите като че ли смятаха за необходимо сами да зададат въпросите си и сякаш не им бе хрумвало, че биха могли да си водят записки, докато слушат отговора на въпрос, зададен от техен колега. А самите питания бяха отчайващо скучни и предсказуеми. На този етап можеше да се отговори само на незначителна част от тях. За кога е насрочен процесът? Обвиняемият признавали се за виновен? Според Лора едно писмено изявление би свършило същата работа като пресконференцията и би спестило допълнителното страдание на семейството на Лорънс. Не биваше да се пренебрегва обаче нематериалната полза от подобен обществен ритуал.
Най-накрая всичко приключи. Секретарят на началника на полицията благодари на всички и предложи разпечатани списъци на присъстващите, както и копия от изявлението на шефа й. Мередит докосна рамото на Лора:
— Маршал иска да останем за среща със семейството.
Тя кимна, не особено доволна от поканата, и попита:
— Защо? Все още не сме стигнали доникъде.
— Това им е ясно. Мисля, че очакват от нас да им опишем начина, по който работи системата ни, за да знаят какво могат да очакват. Казах на Маршал, че искам ти да поемеш работата по подготовката на процеса, така че ще можеш да им разкажеш за това. Ние с него ще говорим за конкретните процедури по време на процеса.
— Добре. Къде е срещата?
— На горния етаж в заседателната зала на началника на полицията. Трябва да се обадя в кабинета си. Ще се срещнем направо горе. Започвайте без мен.
Лора последва Маршал и двамата мълчаливо влязоха в асансьора за горния етаж. Тя се чудеше дали Еймъс е в сградата и дали ще има време да му се обади, преди да се върне в центъра.
Когато Лора и Маршал пристигнаха, семейството на Лорънс, началникът на полицията, неговият секретар с още един или двама помощници вече бяха заели местата си в голямата заседателна зала. Областният прокурор обясни, че Мередит ще пристигне всеки момент, и двамата с Лора се настаниха около масата.
— Защо да не започнем и без Мередит? — предложи началникът на полицията.
— На Мередит й се наложи да се обади по телефона — обясни Маршал. — Може малко да се забави и предложи да започнем без нея. Лора Частейн, помощничката й, ще се заеме с предварителната работа по процеса. Мередит и аз ще представим случая по време на самия процес — отбеляза многозначително той, като усети, че семейство Белю едва ли биха искали случаят на сина им да бъде оставен в ръцете на някаква си помощничка. Маршал кимна окуражително на Лора.
— Ако нямате нищо против, най-напред ще ви запозная с предшестващите съдебния процес процедури. — Тя погледна госпожа Белю, която съвсем естествено бе поела ръководството на разговорите.
Майката кимна:
— Разбира се. Надявам се, че разбирате, че нямаме никакъв опит в наказателното право. Адвокатът ни от Вашингтон ще дойде да ни съветва, но той ме уведоми, че процедурите тук са по-различни.
— Той е напълно прав — потвърди Лора с надеждата, че шефът й няма да се възпротиви адвокатът на семейството да следи хода на делото. — В системата за наказателно съдопроизводство в цялата страна има множество прилики, но в нашия щат има и някои особености. Нека започна отначало, с риск то да ви се стори излишно след чутото на пресконференцията.
Госпожа Белю даде съгласието си с леко кимване. «Господи, тя наистина е свикнала да ръководи парада» — помисли си Лора с известно страхопочитание. После погледна към майката и продължи:
— Както разбрахте, рано тази сутрин бе арестуван Роланд Джарвис. Той не за пръв път нарушава закона и много добре знае правата си. Като се има предвид сериозността на обвинението, бе съвсем естествено той да настоява за адвокат. Тъй като е неплатежоспособен, му бе назначен служебен защитник.
— Кои са тези служебни защитници? — попита съпругът на Даяна.
Маршал взе думата и обясни:
— Отделът за служебна защита е областна организация в рамките на Върховния съд на окръг Фултън.
— Смятах, че частните адвокати са задължени да защитават и неплатежоспособните — замислено отбеляза господин Белю.
— В някои области е така — кимна Маршал, — но не и тук. Асоциацията на адвокатите осигурява адвокати-доброволци само при изключително сложни дела, но правното изискване за осигуряване на защита се поема от служебния защитник.
— Значи той вече има адвокат, така ли? — попита госпожа Белю.
— Да, има — потвърди Лора. «И то какъв» — каза си и се замисли за Еймъс.
— Не можете ли да говорите с него? — настоя майката.
— Извинете, с адвоката или с обвиняемия? — уточни Лора.
— С обвиняемия.
— Можем да разговаряме при съгласие от негова страна и от страна на адвоката му. Но не можем да го принудим да се срещне с нас.
— Вече говорили ли сте с него?
— Да, тази сутрин. В общи линии повтори същата история, която е разказал и на полицията.
— Каква ще бъде защитата му? — попита госпожа Белю и се приведе напред.
Въпросите й бяха съвсем уместни, помисли си Лора, и съвсем не съответстваха на твърдението й за липсата на професионален опит в системата на наказателното съдопроизводство.
— Не мога да кажа със сигурност. Обвиняемият твърди, че е намерил колата, че никога не е виждал сина ви и че не е знаел, че… тялото — побърза да произнесе думата — е било в багажника. Върху нас естествено пада тежестта на доказването, което означава, че ние трябва да докажем извън всяко съмнение, че Джарвис наистина е убил сина ви.
— И как ще го направите? — попита доктор Белю, който изведнъж се оживи и за да наблегне на думите си, удари с ръка по масата. — Можете ли? Адвокатът му няма ли да използва всички проклети формалности и вратички в закона, за да го отърве? Как ще успеете да предотвратите това?
Съпругата му сложи ръката си върху неговата:
— Успокой се, Мартин. Момичето просто се опитва да ни обясни процедурата.
— Да — намеси се Маршал, докато Лора се опитваше да преодолее неприятното усещане, че бе наречена «момиче». — Все още е малко рано да се обмисля конкретната стратегия. Ще имаме достатъчно време да подготвим обвинението и мога да ви обещая, че ще бъдем въоръжени срещу всеки един от възможните трикове на защитата. Би ли продължила, Лора? Обясни по-нататъшните процедури.
— Джарвис е арестуван и обвинен в предумишлено убийство — заговори младата жена. — В наказателния кодекс на щата са посочени две възможни обвинения в убийство — непланирано предумишлено убийство и планирано предумишлено убийство. Първото е убийство, осъществено по време на извършването на предварително подготвено углавно престъпление. В случая не е необходимо да съществува предварителен план за убийство, достатъчно е да се докаже подготовката на престъплението, което е довело до смъртта на жертвата. При планираното предумишлено убийство целта на престъпника е самото убийство.
— Защо не го обвините в планирано предумишлено убийство? — поинтересува се госпожа Белю.
Лора погледна Маршал, защото предположи, че той ще иска да отговори на въпроса, но шефът й само кимна окуражително. Младата жена се покашля:
— Нека отново изясня въпроса — в щата Джорджия наказанието и за двата вида убийство е еднакво — смъртна присъда или доживотен затвор без право на обжалване на присъдата. При непланираното предумишлено убийство… С две думи, ако в случай като този със сина ви се опитаме да докажем планирано предумишлено убийство, ще трябва да докажем, че Роланд Джарвис е тръгнал към местопрестъплението твърдо решен да убие сина ви. А това би било доста трудно, тъй като, доколкото ни е известно, синът ви въобще не го е познавал. Мисля и се надявам Маршал да споделя мнението ми, че би било почти невъзможно да докажем, че престъпникът предварително е планирал убийството на Лорънс или на когото и да било. От друга страна, обвинението има сериозни основания да твърди, че Джарвис е планирал да открадне колата на сина ви, дори и ако се наложи да убие собственика й. Това е нещо, което можем да докажем въз основа на съществуващите доказателства.
— И кои са те? — попита госпожа Белю, като си водеше записки в подвързан с кожа бележник.
— Фактът, че е бил в колата, сам по себе си е достатъчно доказателство за извършване на престъплението — намеси се Маршал. — Очакваме лабораторният анализ на колата и облеклото на Джарвис да ни предостави допълнителни доказателства. А разследването, както знаете, продължава. Надяваме се да можем да призовем очевидци на престъплението или хора, които са видели Джарвис в колата.
Лора кимна:
— Можем да продължим да разследваме и да представяме нови доказателства и свидетели през целия период на предварителното следствие, който, както става ясно от самото му име, е времето преди същинския процес, когато подготвяме делото на обвинението. Задължени сме да споделяме всички доказателства със защитата.
— Както и те с вас — заяви госпожа Белю.
— Да. Нито те, нито ние нямаме право в последния момент да призовем свидетел, за който другата страна не е уведомена. По време на подготовката за процеса обаче ще текат някои процедури, за които ще отговарям аз. В момента Джарвис се намира в окръжния затвор на Фултън. Днес той бе призован от градския съдия, тъй като, както знаете, беше арестуван в Атланта.
— Което — допълни Маршал — не е същото като окръг Фултън.
— Върховният съд на окръг Фултън е подразделение на съдебната система на щата Джорджия. Всяко углавно престъпление трябва да бъде разгледано на ниво щатски съд, в нашия случай — от Върховния съд. Знам, че звучи малко объркано — заобяснява Лора с извинителен тон. — Цялото съдопроизводство е продукт на политиката на щата…
— С която определено нямаме намерение да ви занимаваме! — довърши Мередит с влизането си в залата. — Извинете ме за закъснението — допълни тя, след като кметът я представи на семейството на жертвата.
— Не се притеснявайте — заяви госпожа Белю. — Вашата изключително талантлива помощничка тъкмо ни изнасяше занимателен урок за особеностите на съдебната практика в Джорджия.
— Тогава ще я оставя да продължи — отсече Мередит, седна на свободния стол и се усмихна извинително на Лора.
— Добре. Да приемем, че делото на Джарвис е прехвърлено във Върховния съд. Следват няколко неща. В тримесечен срок ще трябва да бъде проведено съдебно изслушване за разглеждане възможностите за пускане под гаранция. Но той няма да бъде пуснат под гаранция — побърза да добави Лора.
— След това, тъй като става въпрос за тежко престъпление, най-вероятно ще бъде насрочено изслушване за наличието на достатъчни основания за провеждането на процес, на което ще бъдат преразгледани уликите, довели до ареста и предявяването на конкретното обвинение.
— Това е елементарно — намеси се Маршал. — Чиста формалност при дело за убийство. Извинявай, че те прекъснах, Лора.
— Няма нищо. След изслушването ще започнем да подготвяме документите и показанията, които ще бъдат представени пред съдебните заседатели. Той трябва да бъде подведен под отговорност — да бъде официално обвинен — от съдебните заседатели в извършването на предумишлено убийство, за да може делото да бъде предадено в съда.
— Кой избира съдебните заседатели? — поинтересува се доктор Белю.
— Съдебните заседатели се избират за определен период — обясни Лора. — В списъка има осемнайсет съдебни заседатели и пет резервни. Излагаме пред тях обвинението и доказателствата срещу Джарвис и те дават ход на обвинителния акт за предумишлено убийство.
— Това автоматично ли става? — поинтересува се госпожа Белю.
— Ами, не съвсем… — промърмори Лора.
— На практика това е абсолютно сигурно — заяви Мередит.
— Не обичам да се изразявам толкова рязко, но съдебните заседатели, които решават прекратяването на делото или предаването му в съда, са, грубо казано, просто инструмент на областния прокурор. Функцията им е да контролират работата ни и да следят да не злоупотребяваме с властта си, но за разлика от съдебните заседатели по време на същинския процес те нямат властта да решават дали обвиняемият е виновен или не.
— Значи Джарвис няма право да излага своята версия за случилото се пред тях, така ли?
Тримата юристи си размениха многозначителни погледи:
— Може да свидетелства — отвърна областният прокурор, — но няма право да призовава свидетели.
— Съдебните заседатели могат да призоват свидетели — допълни Лора, — въпреки че това не е честа практика.
Госпожа Белю остави химикалката си:
— Да не се опитвате да ми кажете, че той може да се изправи там с някоя сълзлива история или пък с възражение за измислена техническа грешка и съдебните заседатели ще го пуснат да си върви?
— Не! — отсякоха почти едновременно и тримата юристи. — Това е невъзможно — натърти Мередит. — Дори и да не дадат ход на обвинителния акт, ще опитаме отново.
— И така колко пъти? — попита госпожа Белю.
«Тази жена ни заблуждава — помисли си Лора, — определено е изучавала наказателно право.» Хрумна й, че Хелън Белю може да е непрактикуващ адвокат.
Мередит пое топката:
— Имаме право на две изслушвания, но, Хелън, мога да ви обещая, че това няма да се случи. Ще обвиним Джарвис, и то още първия път. Няма да има никакви изненади.
Госпожа Белю като че ли прие това уверение:
— И после идва процесът. Той кога ще е?
— Има още няколко процедури, преди да се стигне до същинския процес — обясни Лора. — Защитата ще подаде иск за издаване на различни решения… — «Той ще се погрижи за това» — добави мислено тя, като се сети за склонността на Ейвъри да усложнява нещата. — Съдията ще ръководи изслушванията на тези искове, които ще се провеждат или в съда, или в кабинета му. Процесът ще се проведе в момента, в който сме готови, освен ако Джарвис не упражни правото си да поиска бърз процес. В такъв случай процесът ще се проведе на следващото заседание на Върховния съд.
— И кога е то?
— Всяка сесия трае шест месеца, така че, като се има предвид, че настоящата сесия е към края си, значи някъде преди края на годината. Но това може да стане само по негово настояване, а той вероятно няма да го направи, защото има нужда от време, за да подготви защитата си.
— Протакането може да е в наша полза — изтъкна Мередит.
— За някои доказателства е необходимо повече време, като например за ДНК пробите.
— Разбирам — кимна доктор Белю. — Значи на практика няма на какво да се надяваме, така ли?
Маршал притисна кокалчетата си към полираната повърхност на масата:
— Освен че убиецът на сина ви ще получи справедливо наказание.
Това, изглежда, бе достатъчно за госпожа Белю, която кимна и се изправи. Другите членове на семейството се подчиниха на сигнала и също станаха.
— Много ви благодаря, че отделихте време, за да ни обясните процедурата — отбеляза майката. — Надявам се, че разбирате загрижеността ни.
— Разбира се — отвърна началникът на полицията с утешителен тон. — Трябва да знаете, че кметът и областният прокурор са твърдо решени да направят всичко, за да ви помогнат. Можете да бъдете сигурни, че нещата ще бъдат изрядни и няма да бъдат допуснати никакви грешки.
Лора, Карлтън и Мередит изчакаха останалите да излязат от заседателната зала.
— Нали чу какво каза шефът? — напомни Карлтън. — Никакви грешки.
— Не съм си и помисляла да греша — отвърна сухо Лора. — Просто ми се иска тази лукова глава Ейвъри да си спести глупостите за нарушените граждански права и да мине към същинската защита на клиента си.
— А какво ще кажеш за преизбирането на шефа ти? — попита иронично Карлтън. — Той със сигурност не би имал нищо против слаб адвокат на защитата.
— Не знаех, че си такъв циник — заяви Мередит, — но това няма значение. Искате ли да ви закарам в центъра? — обърна се тя към двамата. Лора бе пристигнала с такси, но не искаше да си тръгва, преди да се е опитала да накара Еймъс да обядват заедно или поне да пийнат по едно кафе.
— Ще си хвана такси — отвърна тя.
— Аз имам малко работа тук — промърмори Карлтън.
— Е, ще се видим в кантората — усмихна се Мередит и добави: — Поздрави Еймъс от мен.
— Спипаха те — отсече Карлтън, когато Мередит се отдалечи.
— Толкова ли съм прозрачна? — усмихна се Лора. — Е, май е така.
Тя се запъти по стълбището към етажа, на който се намираше кабинетът на Еймъс. Карлтън я последва:
— И аз трябва да се срещна с някого.
Стълбището ги отведе в огромна зала, претъпкана с бюра и изпълнена със звъненето на множество телефони. В далечния ъгъл остъкленият кабинет на Еймъс беше празен и Лора се опита да потисне разочарованието си. «Може просто да е излязъл за малко» — помисли си тя.
— Хей, Карлтън! — извика някой. Лора разпозна гласа и инстинктивно се сви. Беше Дон Арчър, огромен рус здравеняк, съотборник на Еймъс в баскетболния отбор. Освен това бе началник на охраната на кмета.
— Здрасти, братле, как си? — поздрави Карлтън и раздруса огромната ръка на Арчър.
— Все същото — отвърна полицаят. — Ковалски ли търсиш? — обърна се към Лора и без да дочака отговора й, побърза да разбие надеждите й: — Нямаш късмет. Извикаха го на местопрестъпление. Надявам се да нямате някакви планове за вечеря, защото може да не успее да се върне. Ново нападение на Болтън Роуд — снижи глас Арчър и погледна Карлтън. — Гадна работа. Този път е било с кухненски нож. — Той погледна към Лора, за да види реакцията й, но тя нищо не каза.
Еймъс твърдеше, че Лора не харесва Дон — обвинение, което тя не се и опитваше да опровергае. По нейно мнение Арчър олицетворяваше всичко, което цивилните мразеха у полицаите. Беше груб и недодялан и проявяваше интерес към най-ужасяващите случаи на Еймъс. Тя подозираше, че Арчър обича да бъде с Еймъс, за да изпита удоволствието от още топлите новини във връзка с последните сексуални престъпления. Според нея беше изключително неподходящ за отговорния пост, който заемаше. «Ти просто не го харесваш — настояваше Еймъс. — Той върши тази работа, защото има много висока квалификация.» Лора знаеше, че Арчър е работил в тайните служби, и ясно съзнаваше, че това само по себе си е достатъчно признание за способностите му. Само дето тя би предпочела той да продължи да работи за тайните служби, по възможност в някой друг град, където не би й се налагало да се среща с него.
— Трябва да се връщам в прокуратурата — заяви тя по-рязко, отколкото бе желала. — Дръж ме в течение, Карлтън. Ще се видим — каза на Арчър. Докато се отдалечаваше, забеляза как Арчър се привежда към детектива и го хваща под ръка.


5

Измина една седмица, няколкодневно затишие преди машината на съдебната система да започне да «смила» Роланд Джарвис. Изслушването по първоначалното обвинение и пускането под гаранция преминаха сравнително гладко. Вече бе определена и датата на изслушването за наличие на достатъчни основания за задържането. Беше време Лора да се запознае с доказателствата, които щяха да бъдат необходими на съда, преди делото да може да бъде предоставено на съдебните заседатели. С други думи, беше време да посети лабораторията.
Ползващата се с изключително добро име централна лаборатория към следователското бюро на Джорджия се намираше в Дикейтър — приятно градче източно от Атланта, което засега успяваше да устои на поглъщането си от пътното движение и всеобщото лошо настроение на големия град. Лора се запъти към лабораторията сама, тъй като и Карлтън, и Девъру бяха заети с показанията на някакъв предполагаем очевидец. Тя би предпочела поне единият от детективите да я бе придружил, тъй като те имаха много по-голям опит от нея в анализирането на физически доказателства. Маршал обаче изрично бе подчертал, че работата по случая трябва да бъде поставяна на първо място. И така, понеделник следобед, точно една седмица след откриването на тялото на Лорънс Белю, Лора се запъти към Дикейтър.
Първата й среща бе със Скот Бътлър — специалист в Отдела по отпечатъците и микроуликите. Той се бе занимавал с отпечатъците по колата на Белю. После си бе уговорила среща с Джей Купър — съдебния патолог. Лора очакваше с много по-голямо вълнение срещата си със Скот, отколкото тази с Джей, на която неизменно щеше да има снимки от аутопсията. Все още не ги бе виждала, но Карлтън я беше предупредил, че не са особено приятна гледка. Лора паркира, влезе в сградата, регистрира се и бе упътена към кабинета на Бътлър.
Скот, мъж около четирийсетте, слаб, с пепеляворуса коса, я очакваше с нетърпението на човек, жадуващ да сподели с някого разкритията си.
— Госпожице Частейн, здравейте — изрече весело той. — Радвам се, че успяхте да дойдете. Всичко е готово, искам да ви покажа и няколко диапозитива. Нещата са доста интересни!
Уведоми я, че специалистът по влакната и тъканите ще се присъедини към тях малко по-късно, и я въведе в неголяма стая с бял екран на една от стените. Срещу екрана бе сложен лаптоп с подготвените диапозитиви.
Като се има предвид, че централната лаборатория обработваше материалите по всички случаи в щата, беше направо невероятно колко бързо бяха успели да обработят уликите по убийството на Лорънс. Получаването на доклад за отпечатъците едва седмица след извършване на престъплението беше нещо направо нечувано. Явно бе, че и тук бе упражнен известен натиск, и то не само от градските власти, но най-вероятно и от Капитолия. Семейство Белю познаваха и губернатора.
— Седнете ето там, за да можете да виждате екрана — покани я Скот, като едва успяваше да прикрие вълнението си. — Всичко съм подготвил. — Той намали осветлението и забърза към компютъра си. — Трябва да ви предупредя, че това е много странно, наистина е много странно. Не знам какво ще си помислите. Може би е най-добре да млъкна и просто да ви покажа диапозитивите.
Лора не знаеше какво да отговори и затова просто се усмихна. Скот натисна едно копче и на екрана се появи златистата кола на Белю.
— Това е колата на Белю — «Лексус», 1998 LS 400, номер на двигателя 1G8JW82R5YY635834. Колата бе докарана тук след проведения на мястото на намирането й оглед от техниците. Обикновено не бих могъл да подготвя доклада си толкова бързо, но най-странното е… както и да е, това е снимка на купето.
Бежовите седалки в колата, както и бронята й бяха покрити с мазната пудра, използвана за снемане на отпечатъци. Малките стрелки на екрана сочеха кормилото, скоростния лост, бутоните за вдигане и спускане на прозорците и някои други места.
— Стрелките сочат местата, където са били открити отпечатъци. Както вече ви казах, обикновено около седмица след началото на работата по даден случай ние все още се опитваме да намерим чии са различните открити отпечатъци. Запозната ли сте с процедурата, по която работим? — попита и заобяснява, без да дочака отговора на Лора. — Първо взимаме отпечатъци от тялото на господин Белю. Те са така наречените «елиминирани отпечатъци», защото, нали разбирате, логично е в колата му да има негови отпечатъци.
— Разбирам — потвърди Лора. Това й беше известно, но нямаше нищо против да го чуе отново. Харесваше й фактът, че Скот е акуратен и прецизен. Ако Лора решеше да го призове за свидетел по време на процеса, той трябваше да се представи точно така.
— Преди да започнем анализа, взехме отпечатъците на господин Белю. После ги сравнихме с намерените в колата му. Това, което открихме, бе доста изненадващо. — Скот замълча, за да засили ефекта от следващите си думи: — Никъде нямаше отпечатък на господин Белю.
— Как така никъде?
— Ей така. А повярвайте ми, ние знаем къде да търсим. — Техникът отново натисна бутона и на екрана се появи друга снимка на вътрешността на колата, на която се виждаше посипаната с прах жабка. Още едно натискане и на екрана се появи снимка в едър план на дръжката на вратата.
— Виждате ли, госпожице Частейн, това са места, на които очакваме да открием отпечатъци на собственика, а в случая те липсват. Замислете се за миг за начина, по който отваряте вратата на колата си. Дръжките ви повдигат ли се?
— Не съм сигурна… За тези дръжки, които са като залепнали за вратата на колата ли говорите? Ясно, разбрах какво имате предвид. — Тя си представи как подпъхва пръсти под дръжката си, преди да я вдигне. Дръжките на вратите на колата на Лорънс Белю бяха сходни на тези на нейната тойота.
— Пръстите ми минават от вътрешната страна на дръжката — отвърна Лора. — Да не искате да ми кажете, че и там няма отпечатъци?
— Няма — нито откъм шофьорското място, нито откъм другата предна седалка. На всичкото отгоре — и това наистина ме озадачи — в жабката няма абсолютно никакви отпечатъци. Ако човекът е притежавал колата повече от три години, не се ли предполага да е притежавал и жабката?
— Естествено.
— А той е имал какво да сложи в нея, не мислите ли?
— Съгласна съм с вас — отвърна Лора, като се опитваше стоически да изтърпи сократовия метод на Скот и в същото време се питаше накъде ли бие. — В колата въобще ли не е имало отпечатъци?
— Отпечатъци има достатъчно. Но не и на господин Белю. Да продължим. — Той отново натисна бутона и на екрана се появиха уголемени снимки на пръстови отпечатъци. Това са откритите от нас отпечатъци. На екрана виждате пълен набор, подбрани сред множеството снети отпечатъци. А отпечатъците бяха наистина много.
— Успяхте ли да ги идентифицирате?
— Да! Нали именно това е причината за днешната ни среща — всички отпечатъци са на един-единствен човек.
— Знаете ли кой е той?
— Вашият заподозрян — господин Джарвис.
— Добре, това доказва, че Джарвис е бил в колата, но за съжаление това вече ни е известно. Въпреки това винаги е полезно да имаме още едно доказателство…
— Опасявам се, че не осъзнавате пълното значение на разкритията ни, госпожице Частейн — отбеляза Скот и поклати глава. — В колата има отпечатъци само и единствено на Джарвис! — За да наблегне на думите си, той отново превъртя диапозитивите на екрана. — Нито един отпечатък на Белю около ключалката! Около панелната лампа! На мигача или на пепелника! Сякаш Белю никога не е бил в колата си. Сякаш никога не е имал никакви пътници, в което аз лично се съмнявам. Но нека за момент предположим, че Белю наистина не е качвал никого в колата си. За колко хора знаем с абсолютна сигурност, че по едно или друго време са били в колата?
— За двама — Белю и Джарвис.
— Правилно. И какво означава фактът, че в колата са намерени само отпечатъците на Джарвис?
«Господи — помисли си Лора, — сякаш съм в основното училище. Добре, щом като настоява, ще се включа в играта му.» Добрите адвокати обикновено разчитат на логиката. Много от доказателствата се основават на добре построени силогизми. Този беше от лесните:
— Явно някой е избърсал всяка повърхност в колата, където би могъл да бъде намерен някакъв отпечатък. Най-вероятно да е бил Джарвис.
Скот отметна глава:
— Чакайте малко. За какво му е на Джарвис да изтрива всяка следа от Белю и да оставя собствените си отпечатъци?
Лора сви рамене:
— Може да се е опитвал да премахне спомена за убийството на законния собственик на колата. Всъщност нямам представа. Човек, готов на убийство, за да открадне кола, едва ли действа по законите на логиката и постъпките му не подлежат на разумно обяснение. Както и да е, в случая не е необходимо да обясняваме действията му. Задачата ни е просто да докажем, че той е извършил престъплението.
Скот явно беше разочарован от факта, че Лора не беше нито изключително учудена, нито объркана от находката му:
— Адвокатът на защитата сигурно ще се поинтересува каква би могла да бъде причината клиентът му педантично да изчисти купето на колата, а да остави трупа в багажника.
Лора и този път се измъкна от положението:
— Отговорът е съвсем прост — решил е първо да изчисти колата, докато измисли как да се отърве от трупа. Сигурно е имал някакъв план. Може би когато го е заловила полицията, се е бил запътил към някоя река или гора, за да се отърве от трупа на Белю.
— Може и да е така, но искам само да ви кажа, че колата е била почистена от професионалист. Какво знаете за този Джарвис? Бил ли е в армията? Да не е бивше ченге?
— Определено не е бил полицай, но нямам представа дали е бил в армията. Като се има предвид възрастта му, има вероятност да е служил известно време. Възможно е да е ветеран от Войната в залива.
— На ваше място бих проверил досието му много внимателно, защото никой цивилен гражданин не би могъл да направи това. Военните, тайните агенти, ченгетата — те биха се сетили да избършат вътрешността на жабката. Но не и някой обикновен бандит. Няма начин. Не и ако в миналото си не е бил обучаван как да го направи. Два пъти годишно изнасям лекции пред ченгета, военни и любознателни цивилни за това как да откриват отпечатъци на места, които някой се е опитал да изчисти от всякакви улики. Естествено, това знание може да се прилага и по обратния начин — ако знаеш къде да търсиш отпечатъци, ще знаеш и как да изчистиш мястото, така че никой да не намери нищо. Този тип може да е посещавал и някой от моите курсове, кой знае?
— Съмнявам се. Той е дребна риба.
— Мога само да кажа, че който и да е почистил колата, е разбирал от работата си. А, ето че идва и Томи Уд, който ще ви каже съвсем същото във връзка с наличието на влакна.
— По-скоро във връзка с липсата на влакна — уточни едрият мъж, който току-що бе влязъл в стаята. — Или поне на такива, които си заслужава да бъдат споменати. — Той се представи и се здрависа с Лора. — Виждам, че Скот вече ви е разказал своята теория за заговор.
— Не бих използвала думата «заговор» — усмихна се Лора.
— Просто сподели с мен изключително интересни мисли във връзка с някои необичайни страни на разследването, които обаче не промениха мнението ми за случилото се. И вие ли ще се опитате да ме разубеждавате?
— Не — заяви мъжът и седна. — Съжалявам, но не разполагам с диапозитиви. Можеш да запалиш лампите, Скот. Всичко, което имам да казвам, предпочитам да го кажа на светло. Предполагам, че и преди сте имали работа с влакна, използвани като доказателства.
— Да. Те бяха от доста голямо значение в няколко водени от мен дела.
— Следователно знаете, че това не е точна наука. Когато съм на мястото на някое престъпление, включително и кола, мога да твърдя със сигурност, че някой е бил там, само ако намеря необичайно влакно, което да съвпада с това, намерено у човек, за когото се подозира, че е бил на съответното място. Дори и да намеря на местопрестъплението уникално и изключително рядко влакно, то по никакъв начин не би ми помогнало, освен ако не успея да го свържа с даден човек или дадено място. От друга страна, откриването на влакна, свързани с хора, за които със сигурност знаем, че са присъствали на местопрестъплението, също не е от особено значение. Те само потвърждават известните ни факти.
— С други думи, вие сте намерили влакна, които съответстват на Лорънс Белю и Роланд Джарвис, така ли?
— И да, и не. Намерих влакна, съвпадащи с космите на косата и тъканите на дрехите на жертвата, но те се намираха само и единствено в багажника на колата. Не и в купето. Намерих доказателства, че Джарвис е бил в купето на колата, но не и в багажника. Всъщност върху или около тялото на Белю не открих никакви влакна, които мога да свържа недвусмислено с Джарвис.
— Но това не означава, че Джарвис не е сложил трупа в багажника — намеси се Лора. — Означава просто, че не е оставил никакви следи.
— Така е. Не мога да докажа обратното — не мога да докажа, че липсата на влакна означава, че не е сложил трупа в багажника. Но по същата логика не мога да докажа и че го е сложил там.
— Съществува ли доказателство, че трупът е местен от трети човек?
Уд сви рамене:
— По тялото имаше множество различни влакна. Някои от тях все още не сме свързали нито с дома му, нито с офиса или колегите му. Дали биха могли да принадлежат на някой друг, който да е замесен в престъплението? Възможно е. Но за да мога да го твърдя със сигурност, трябва да намеря необичайно влакно, което недвусмислено да бъде свързано с човек, който да е заподозрян, че е присъствал на местопрестъплението. А вие нямате друг заподозрян, нали?
— Не — призна Лора, — работим по теорията, че Джарвис е действал сам.
— Мога да ви предоставя доказателства, че Джарвис е бил в колата. На седалката намерих влакна, съвпадащи с тези от килима в дома на обвиняемия. Мисля, че доста убедително мога да представя това си откритие пред съдебните заседатели.
— Високо оценявам работата ви, но както вече обясних на Скот, след като сме заловили Джарвис, докато е карал колата, едва ли ни е необходимо допълнително доказателство, че е бил в нея.
— Трябва да признаеш — намеси се Томи, — че това за пореден път потвърждава теорията, че Джарвис е убил Белю и след това е изчистил колата.
Скот поклати глава:
— Ето тук не съм съгласен с вас. Просто не мисля, че той притежава уменията, за да го направи.
— Малкият ми приятел-параноик вижда заговор във всичко — обясни Томи с поверителен тон.
Лора се засмя, но усети известно притеснение. Ако Скот виждаше несъответствие в доказателствата, най-вероятно и другите, например Ейвъри Даниълс, щяха да ги забележат. Изведнъж й хрумна нещо:
— Някой от вас карал ли е колата си на почистване? Говоря за професионално почистване, това, дето струва около сто и петдесет долара.
— Аз карам тойота «Корола» — отвърна сухо Уд.
— И аз, но бившият ми приятел имаше бентли. Два пъти годишно го даваше за почистване и работниците направо разглобяваха колата — минаваха навсякъде с парцали, четки, прахосмукачки… Ами ако Джарвис е бил чистач — един от тези, дето през почивните дни работят в Бъкхед в луксозните автомобилни мивки. В Атланта това е преуспяващ бизнес. Казвам ви, има хора, които харчат повече пари за колите си, отколкото за децата си. Може би първото нещо, което Джарвис е направил, щом се е сдобил с превъзходна кола, е било да я почисти из основи. Кой може да твърди, че не го е направил, преди да бъде спрян от полицията?
Скот се замисли:
— Наистина не можем да бъдем сигурни, че не го е направил. Предполагам, че е ваша работа да докажете, че той е знаел как из основи да почисти колата или пък че я е закарал при някой професионален чистач. Но пак опираме до факта, че трупът е бил в багажника. Изглежда ми абсолютно нелепо да задържи трупа и в същото време да изчисти от колата и най-дребното косъмче и петънце.
— Съгласна съм, че е нелепо, но както вече посочих, да пребиеш някого до смърт само за да му вземеш колата, също едва ли може да бъде наречено логично. А ние знаем, че Джарвис го е направил. Така че поне според мен всяко странно поведение от негова страна просто съответства на вече изградения модел.
— Госпожицата е права — отбеляза Томи Уд. — Още не съм приключил с анализа на влакната. Когато разбрах, че ще идвате, казах на Скот, че ще ви съобщя разкритията до момента. Надявам се, че може да открием нещо, което да ни даде повече информация. В колата намерих един предмет, за който се чудя дали да споменавам.
— И какъв е той? — поинтересува се Лора.
— Копче. Черно копче с диаметър около сантиметър и половина и няколко копринени нишки.
— От дрехите на Белю ли е?
— Не. Не съвпада и с облеклото на Джарвис в момента на ареста му.
— Мислите ли, че може да е от трети човек?
— Не. Всъщност може и да е, не можем да го докажем. От дрехите и на Белю, и на Джарвис липсват копчета, но намереното от мен копче не съвпада с никое от техните. Това обаче още не означава, че е принадлежало на трети. Може единият от тях да си го е пришил на мястото на някое загубено копче. И аз съм го правил. Както и да е, ще трябва да накарате ченгетата да преровят гардеробите на Белю и Джарвис и да проверят дали копчето съвпада с тези от някоя тяхна дреха.
Лора, която досега замислено бе слушала обясненията, бавно заговори:
— Обаче дори и да елиминираме всичките им дрехи, пак няма да докажем присъствието на трети човек, така ли?
— Да, но вероятността ще бъде по-голяма — намеси се Скот.
— Така е — съгласи се Томи Уд.
— А самото копче — може ли да разберем кой е производителят? — поинтересува се Скот.
— Отдавна се сетих за това. Изпратих го във ФБР.
— Да не би да имат отдел за идентификация на копчета? — учуди се Лора.
— Не — засмя се Томи, — но имат възможност да се заемат с подобна задача. Изпратили са го в отдела си в Ню Йорк. Някой ще го занесе в отдела за облекло и ще се опита да разбере кой производител може да е използвал подобни копчета. Трябва да ви призная обаче, че не се надявам да открият нещо, което би ни било полезно. Това е най-обикновено старо черно копче. Едва ли би могло да е по-безлично.
Лора замислено захапа края на химикалката си:
— Копринените нишки не предполагат ли, че е било откъснато от някоя сравнително скъпа дреха?
— Може би, но това просто увеличава вероятността да е принадлежало на Белю.
— Къде намерихте копчето?
— В чувала, в който беше трупът. Може да е изпаднало от нечий джоб — на мен ми се е случвало да си нося скъсаното копче в джоба на панталоните. Понякога седи в джоба ми със седмици, преди да го зашия. Разбирате ли, затова не ви споменах за копчето — най-вероятно то няма особено значение.
— Но ако намеря трети човек, който има вероятност да е замесен в убийството, и ако открия, че на него му липсва подобно копче…
— Ще имате сериозна улика срещу него — довърши Уд и погледна часовника си. — Ако нямате повече въпроси, по-добре да се връщам към работата си.
— Благодаря, че споделихте с мен разкритията си. Благодаря и на вас, Скот — бяхте ми изключително полезни. Сякаш се бях изправила срещу добър адвокат на защитата. Сега знам кои твърдения на обвинението могат да бъдат подложени на съмнение.
И двамата мъже изглеждаха доволни от думите й. След като Томи се запъти към лабораторията си, Скот предложи да заведе Лора в патологията, но не пожела да влезе с нея.
— Не си падам по кървавите гледки — извини се той.
— И аз — отвърна тя и изпълнена с лошо предчувствие, изгледа вратата на лабораторията, — но по-добре да не го отлагам. Благодаря за всичко, Скот.


6

Скот я заведе в другата част на сградата. Лора видя врата с надпис ПАТОЛОГИЯ, отвори я и надникна вътре. Помещението изглеждаше празно.
— Купър ли търсите? — попита глас зад нея.
— Да. Имам уговорена среща.
— Сигурно си е в кабинета — заяви висок мъж, чието облекло и държание недвусмислено разкриваха принадлежността му към ФБР. — По коридора, втората врата вдясно.
Лора благодари и се запъти в указаната посока. Видя вратата с табелка с името на Купър и леко почука.
— Влез — дочу се глас с акцент на човек от западните щати.
Лора влезе в кабинета на патолога — претрупана, непривлекателна стаичка, обзаведена със сиви метални бюра и шкафове. Джей Купър седеше зад бюрото, а от светлината на компютърния екран кожата на лицето му имаше синкав оттенък.
— Аз съм Лора Частейн от областната прокуратура. Мисля, че детектив Хемингуей ви се е обадил. Става въпрос за убийството на Белю.
— Да. Всъщност очаквах Хемингуей. Къде е той?
— Нямаше възможност да дойде, а аз не исках да отлагам срещата. Трябва да подготвя документите по обвинението, за да ги представя на съдебните заседатели.
— Е, добре — промърмори Купър без особен ентусиазъм. — Все още не съм написал доклада си. Минала е само една седмица — добави той обвинително. — Не съм готов да свидетелствам, преди да съм приключил доклада си.
— Не е необходимо да свидетелствате. Карлтън Хемингуей или партньорът му могат да представят медицинските заключения пред съдебните заседатели. А сега аз просто ще си водя бележки, но все пак ще ми е необходим и завършеният ви доклад. Кога мислите, че ще бъдете готов?
— Нямам представа — сви рамене Купър. — Част от токсикологичните изследвания ще са готови чак следващата седмица.
— Тези изследвания важни ли са?
— Може да са, а може и да не са.
Лора не знаеше как да си обясни поведението на патолога, особено след жизнерадостния ентусиазъм и добродушие на Скот и Томи. Някои от обвиняемите, с които бе беседвала, определено бяха по-приятни и сговорчиви. Тя подозираше, че зад каменното си изражение той, воден от някаква лична причина, изпитваше удоволствие да се заяжда с нея.
— Вижте, доктор Купър. Имам работа и за да я свърша, ми е необходима помощта ви. Трябват ми някои основни факти, като например как и кога е умрял Лорънс Белю.
— Мога да ви кажа как е умрял. Отговорът на въпроса кога е доста субективен. Мога да ви посоча само периода, в който е умрял, това е всичко.
— Идеално.
Купър въздъхна и отвори една папка на бюрото си:
— Това е транскрипция на бележките ми по време на аутопсията. Както вече посочих, те не са в окончателен вид, но все пак ще ви ги прочета. «Субектът е чернокож мъж на трийсет и две години, висок 183 см, с тегло 86 килограма.» Следват някои отличителни белези — бенки, белези и други подобни, които не са важни, защото трупът беше идентифициран от членовете на семейството.
— Добре. Преминете направо към нараняванията и причината за смъртта.
Купър прокара пръст по редовете. Покашля се и започна да чете:
— «Външният преглед разкрива множество контузии и разкъсвания в областта на гръдния кош, главата и крайниците. По дланите и лактите се наблюдават охлузвания, получени най-вероятно при опит за посрещане на удар в твърда повърхност. Множество лицеви наранявания, включващи и разрези на двете устни. Едното ухо е частично отделено от тялото.» — Лора потрепери, но доктор Купър не отмести поглед от доклада. — «Рентгеновите снимки разкриват множество фрактури на ребрата, ключицата и черепа, както и мозъчен кръвоизлив.» — Патологът вдигна поглед: — Интересувате ли се от точните места на фрактурите? Преброих четирийсет и шест счупвания.
— Можете да ги прескочите.
— Добре. Вътрешен преглед — десният бял дроб е прободен от едно от счупените ребра, има множество наранявания на вътрешните органи, особено на черния дроб и бъбреците, придружени с вътрешни кръвоизливи.
— Те ли са причинили смъртта?
— Не, най-вероятно не. Мисля, че не е имал време да загуби достатъчно кръв от нараняванията в областта на гръдния кош и корема. Според мен смъртта е настъпила сравнително бързо в резултат на черепна травма. — Лекарят погледна доклада си. — Черепът е счупен и има мозъчен кръвоизлив. Според мен това е причината за смъртта. Естествено, дори и без травмите на главата той не би могъл да оцелее след нараняванията в областта на корема. Трудно е да се каже. Но вие какво търсите всъщност — непосредствената причина ли? Е, това определено е травмата на главата.
— Имате ли предположения какво е причинило травмите?
— Трудно е да се каже, но най-вероятно юмруци и крака.
— Искате да кажете, че някой го е пребил до смърт с голи ръце?
— Така изглежда. Ударите са нанасяни многократно. Може да е използван и някакъв тъп предмет. Синините се припокриват. Трудно е да се каже от какво са. Ето — той извади купчина снимки и ги побутна към Лора, — вижте сама. Беше направо смазан от бой.
Тя погледна най-горната снимка и веднага отмести очи:
— Кой идентифицира трупа?
— Мисля, че зет му. Да — Джулиън Арнолд, съпруг на Даяна Белю, сестрата на покойния.
— Значи мислите, че извършителят може да е използвал и тъп предмет.
— Възможно е да е нанесъл с него някои от ударите. Но най-вероятно не е било необходимо, защото отлично се е справил и само с ръцете си. Всъщност най-тежките травми са причинени от ритници и настъпване. Виждате ли тук? — попита патологът, като извади от купчината една снимка и посочи някаква следа върху тялото. Снимката не бе чак толкова ужасяваща като снимката на лицето, от която на Лора едва не й бе прилошало, но гледката въпреки всичко не бе особено приятна. — Ето тук има белег във формата на полукръг — един от малкото ясни отпечатъци, които успях да изолирам. Най-вероятно е от ток на обувка с твърда подметка или нещо подобно. Склонен съм да мисля, че е от обувка.
— Имате ли някаква представа за номера на обувката?
— От следата от тока ли? Не знам — ще трябва да попитате някого от гениите отвън — отбеляза той с жест, който обхващаше цялата сграда на лабораторията. — Сигурно все има някой, който си губи времето в идентифициране на обувки.
Лора се намръщи и смени темата:
— Какво ще кажете за времето на смъртта? Имате ли въобще някаква информация?
— Ами, и да, и не. Има някои белези като степента на посиняването и на разлагане, които ни дават най-обща представа за времето на смъртта. Но не мога да бъда особено конкретен. Честно казано, при този случай има няколко данни, които са доста объркващи.
— И кои са те? — попита Лора.
— Да започнем от известното ни за времето на събитието. За последен път човекът е видян да напуска кабинета си в петък вечер, а трупът му е намерен в багажника на колата в понеделник късно през нощта или рано сутринта във вторник.
— Да.
— Това означава, че най-ранният час на смъртта е петък вечер, тоест около осемдесет часа преди откриването на трупа. Ако предположа, че още в момента на излизането от кабинета си се е натъкнал на убиеца, след осемдесет часа бих очаквал в трупа вече да са настъпили съответни изменения — напреднала фаза на посиняване и начална степен на разлагане.
— Какво открихте?
— Посиняването на трупа отговаряше на състоянието на жертва, убита преди около четирийсет и осем часа. Изследвах и степента на разлагане. Като вземем предвид температурата, можем да очакваме, че разлагането ще започне доста бързо. Ако трупът наистина е бил в багажника на колата два дни, щяха да се наблюдават начални признаци на разлагане, най-вероятно щяхме да бъдем свидетели и на така нареченото «замърсяване от насекоми».
— Да разбирам ли, че е нямало такова?
— Не и в степента, която бих предположил. Разбира се, трупът бе сложен в чувал, което доста би ограничило достъпа на насекоми — замислено промърмори той. — Както виждате съществуват противоречиви данни, които затрудняват определянето на времето на смъртта. Някои фактори потвърждават хипотезата за настъпването на смъртта в самото начало на определения от нас период, докато други съответстват на изменения, свързани с по-късен час на убийството.
— Възможно ли е да е бил… съхраняван някъде?
— Да, има вероятност трупът да е прекарал известно време на място, където температурата е била по-ниска, отколкото в багажника на колата. Подобна хипотеза не бива да се пренебрегва — добави Купър с равен, отегчен тон.
— Това би ли ви помогнало да определите часа на смъртта?
Патологът сви рамене:
— Не особено. Донякъде разширява времевия период, но смъртта си е смърт. Умираш, сърцето ти спира да бие, кръвта се събира на определени места. Започва процес на разлагане, но той няма определена схема на протичане. Струва ми се, че се опитвате да ме накарате да се обвържа с някакво прибързано твърдение — заяви той обвинително.
— Нищо подобно. Не е необходимо да свидетелствате за времето на смъртта, защото поне до момента обвиняемият не е посочил никакво алиби. Това, което ме притеснява, е наличието на някои несъответствия или по-скоро аномалии и при другите физически доказателства.
— Много неприятно. Задачата ми обаче не е да успокоявам притеснени прокурори. Ако нямате нищо против, смятам да се върна към работата си.
Сепната от внезапната му грубост, Лора скочи на крака:
— Разбира се, извинете ме, че загубих толкова много от ценното ви време в опит да разреша някакво си жестоко убийство. Няма нужда да ме изпращате. Много ми помогнахте.
«Ама че дръвник» — помисли си тя, докато крачеше по коридора. Ясно бе, че професията му не е от най-романтичните, но малко учтивост едва ли би му навредила. Докато запалваше двигателя, на Лора й хрумна, че целият град е в лошо настроение. Радваше се, че вечерта има среща с Еймъс — каквото и да бяха пуснали по канализацията на Атланта, то явно не му влияеше.


7

Когато пристигна пред къщата на Еймъс, пред гаража му вече имаше две други коли. Едната — лъскаво мицубиши — виждаше за пръв път. Другата — тъмночервен пикап марка «Форд» — й бе до болка позната. Тя се замисли дали да не подмине къщата на Еймъс и да не си отиде първо вкъщи, за да избегне повторната среща с Дон Арчър. Но заради Еймъс си струваше да изтърпи дразнещото присъствие на приятеля му.
Тя приближи колата до бордюра, паркира, среса се набързо и освежи червилото си. Остави чантата с тоалетните си принадлежности на задната седалка, защото знаеше, че ако я видеше с нея, Арчър щеше да пусне една от похотливите си глупашки усмивки, а може би дори и някоя остроумна забележка. Като затръшна вратата на колата си малко по-силно от обикновено, Лора се запъти към къщата на Еймъс.
В задния двор се дочуваха гласове и тя предпочете да не отключва предната врата с ключа си. Така беше по-добре — не искаше Арчър да знае, че тя има ключ от къщата на Еймъс. Като разтегна устни в учтива усмивка, младата жена сви зад ъгъла.
Облечени в спортни екипи, Еймъс, Арчър и още един мъж се бяха настанили на калдъръмения двор и пиеха бира. За ужас на Лора Арчър бе гол до кръста, за което имаше доста по-малко оправдание от Еймъс, който имаше атлетична фигура, и третия мъж, който също не изглеждаше зле.
— Здравейте — поздрави с надеждата, че никой няма да забележи разочарованието й от присъствието на Дон.
Еймъс се изправи и я целуна по бузата.
— Забравих, че следобед имаме баскетболна среща — обясни той. — Ще си взема душ, преди да излезем.
— Няма проблеми — заяви тя. — Здрасти, Дон.
— Здравей — кимна й той, като успя в една-единствена дума да покаже, че е съвсем наясно какво тя и Еймъс възнамеряват да вършат по-късно. Той внимателно я огледа от главата до петите и Лора изпита неприятното чувство, че е застанала пред него по прозрачно долно бельо.
— Познаваш ли Дарил Майкълс? — попита Еймъс и насочи вниманието й към третия човек.
— Не.
Майкълс се изправи и протегна ръка, като успя да задържи погледа си върху очите й. Той бе висок и рус, също като Дон, но държанието му бе коренно различно.
— Здрасти, Лора. Чувал съм, че си голяма фурия в съда.
Младата жена учтиво се засмя:
— Не знам. Старая се да си върша работата. Вие ги хващате, а аз се грижа да попаднат там, където им е мястото.
— Дарил не е ченге — обясни Еймъс.
— Вече не — поправи го Дарил. — Но понякога ми се иска да се мисля за такова.
— Дарил има охранителна фирма — поясни Еймъс. — Той и Дон са приятели от тайните служби.
— Опитвам се да накарам този добър човек — Майкълс кимна към Еймъс — да се съгласи да работи за мен от време на време. Би ми бил изключително полезен.
— Няма да стане — отсече Еймъс. — Когато приключа работа, единственото, което искам, е да се прибера вкъщи. Допълнителната работа въобще не ми е по вкуса.
— Господи, никой не иска да се правиш на регулировчик на някое кръстовище — намеси се Арчър. — Да седиш до вратата по време на мач на «Хокс» не е чак толкова трудно, приятел. Аз лично с удоволствие бих се навил да го правя, ако кметът ми разреши — произнесе замечтано. — Само че той не позволява на никого от отдела да работи на две места.
— Повечето от клиентите ми са известни личности — обясни Майкълс на Лора. — Придружавам ги навсякъде, а това понякога е доста забавно. Трябва да си призная обаче, че има моменти, в които определено бих предпочел да съм регулировчик на кръстовището на Пийчтри и Пидмънт.
— Точно това имам предвид — намеси се Еймъс. — Нямам нищо против от време на време да охранявам стадиона, но въобще не ме привлича идеята да се мъкна с някакво мамино синче, което е десет години по-младо от мен и десет пъти по-богато, и да се опитвам да спирам обожателките, които със зъби и нокти се мъчат да му разкъсат дрехите.
— Много ти е лесно да го кажеш, когато имаш кой да ти разкъса дрехите, без дори да ти се налага да излизаш от дома си — опита се да се пошегува Арчър.
— Мисля, че е време да си тръгваме — заяви Майкълс, като наруши тишината, последвала плоската шега на Дон. — Беше ми приятно да се запознаем, Лора. Ковалски, ето ти визитката ми, ако размислиш. Новите таланти са винаги добре дошли.
В момента, в който чу колите им да се отдалечават от къщата, Лора реши да даде израз на чувствата си:
— Еймъс, защо разрешаваш на този тип да се мъкне с теб? Той е абсолютно влечуго.
— Кой, Дон ли? Има си и добри черти. Не знам защо не го харесваш.
— Той е отвратителен тъпак и гадняр и освен това не ми харесва начинът, по който ме гледа.
— Няма никакви задни мисли. Просто те намира за симпатична, това е.
— Откъде може да знае дали съм симпатична или не? Никога не е поглеждал какво има над гърдите ми.
— Е, признавам, че не е най-изтънченият човек на света, но мисля, че досега не е имал особен късмет с жените. Най-вероятно го караш да се чувства неловко.
— Да, определено се притеснява от присъствието ми. Поне аз със сигурност се притеснявам от неговото. Дори и не искам да си представям какво му минава през главата.
— Нищо, което да не минава от време на време и през моята — отвърна Еймъс с похотлива усмивка.
— Я стига. Като развратник не можеш да му стъпиш и на малкия пръст. Мога да се обзаложа, че има цяла библиотека с порносписания.
— Когато вземеш някого на мушка, няма спасение — засмя се той.
— Никога не е без основание. Както и да е, стига сме говорили за Дон Арчър. Как мина денят ти?
Приятелят й сви рамене.
— Нормално — отвърна с равен тон, но очите му избегнаха погледа й. Това беше лош знак. Всичко можеше да се е случило, но Лора знаеше, че няма смисъл да се опитва да го накара да говори за това. Той просто щеше да се затвори в черупката си.
— Много ли си изморен? Ако предпочиташ, можем да останем тук — предложи тя.
— Не. Само ще си взема душ и ще се преоблека. Отвори си една бира и аз ей сега ще дойда.
Лора изпълни заръката му и с бира в ръка влезе в хола. Разгледа дисковете на Еймъс, избра един и го пусна на страховито сложната стереоуредба. Откакто прекарваха повече време заедно, бе започнала да харесва Даяна Уошингтън, както и Джо Уилямс и Анита О'Дей. Това определено бе напредък в сравнение с британската поп музика, която неизменно бе слушала още откакто бе завършила колежа. Все пак и сега от време на време обичаше да си пуска «Рейдиохед».
Не й се седеше и започна да се разхожда из стаята. На едната стена имаше полици, които по мнението на Лора бяха прекалено празни. Еймъс не четеше много. Повечето от книгите му бяха или нечии биографии, или свързани с военната история, в което всъщност нямаше нищо лошо. Не е задължително всички да четат. А само като си помисли за останалите неща, които правеше Еймъс — можеше да построи или оправи всичко, а това му умение определено не беше за пренебрегване. Повечето мъже на неговата възраст — включително и собствените й братя — не можеха и един пирон да забият, да не говорим за поправката на колите, които караха. А Еймъс като че ли можеше да прави всичко — от измазването с хоросан до прокарването и свързването на жиците за електричеството. Жалко, че не можеше да сподели удоволствието й от някоя хубава книга, но какво толкова. Както бе казала майка й, която също бе харесала Еймъс: «На кого му пука? Ако толкова искаш да обсъждаш книгите, които четеш, можеш да се запишеш в някой литературен кръжок.»
— Готова ли си? — попита Еймъс. Лора се обърна и видя, че той незабелязано е влязъл в хола. Косата му още бе мокра.
— Да. Какво ти се прави?
— Каквото и да е, стига да можем да стигнем дотам пеша. Писна ми да търся място за паркиране.
— Сигурен ли си, че не предпочиташ да останем тук? Можем да си поръчаме пица.
— Не ми се яде пица. Не искам и китайска храна.
— Добре. Да отидем в парка и да си вземем по един сандвич. — Тя взе чантичката си от дивана, но докато я премяташе през рамо, нещо иззвъня. — Пейджърът на един от двама ни звъни.
— Не е моят — заяви Еймъс.
Лора въздъхна с облекчение. Съобщенията му винаги разваляха плановете им за вечерта, докато причината за иззвъняването на нейния пейджър обикновено можеше да бъде отстранена само с едно обаждане по телефона. Тя погледна екрана:
— От Карлтън е. Забравих да му се обадя. Нали мога да му звънна оттук?
— Я не се занасяй!
Лора набра познатия номер. Детективът вдигна още на първото иззвъняване.
— Здрасти, Карлтън. Извинявай, забравих да ти се обадя.
— Няма проблеми. Позвъних в работата ти, но ми казаха, че така и не си се върнала, след като си отишла в лабораторията.
— Ами… трябваше да свърша нещо и просто нямаше смисъл да се връщам в центъра…
— Хванах ли те! Сега си при лейтенанта, нали?
— Може би. Какво стана? Говорихте ли със свидетеля?
— Свидетелите, скъпа — с един куршум — два заека.
— Така ли? И кои са тези съвестни граждани?
— Двама типове, които са били с Джарвис през уикенда на убийството на Белю. Събота вечерта е предложил на единия от тях да се повози в лексус.
— Значи са го видели с колата, така ли?
— Не, но ни я описаха така, както им я е описал Джарвис.
Въодушевлението й се изпари:
— Много интересно, но това не противоречи на версията на Джарвис. Само времето на намиране на колата е различно. Той твърди, че я е намерил чак в понеделник.
— Още не съм ти разказал всичко. Когато му казали, че не му вярват, той започнал да се хвали как е откраднал колата.
— Но те така и не са видели нищо?
— Какво искаш? Поднасям ти двойно потвърдени показания от втора ръка, а ти се държиш сякаш съм стъпил в някое кучешко лайно. Какво трябва да направя, за да ви впечатля, мадам?
— Достатъчно съм впечатлена. Просто си мисля за реакцията на защитата. Утре искам да разговарям с тях.
— Няма проблеми. Мога да ги извикам по всяко време.
— Кажи им да дойдат утре сутрин, да кажем към единайсет. Ще си побъбря с тях.
— Ще им се обадя. Вече изпратих показанията им по факса в кабинета ти. Искаш ли, ъ… да ти донеса копия тази вечер?
— Не, мисля, че ще успея да преживея още няколко часа и без тях. Ще се видим утре. — Лора затвори телефона и погледна виновно Еймъс. — Извинявай. Беше във връзка със случая «Белю». Карлтън и Алекс Девъру са намерили някакви свидетели. Мислех да се обадя на Карлтън, но като те видях, явно съм забравила всичко друго.
— Лъжкиня.
— Не ме тормози. Трябва да мисля за сто неща. Този случай никак не ми харесва. Разбираш ли, кметът и семейството на жертвата предлагат награда и — бум! — ето ти свидетели. Много искам да ги видя тези двамата.
— А аз много искам да си видя вечерята. Да тръгваме. По пътя ще ми разкажеш какво става. — Той погледна краката й и посочи черните лачени обувки на висок ток: — Готини са. Можеш ли да вървиш с тях? Искам да кажа, можеш ли да вървиш по тротоара?
— Май ще е по-добре да си сложа маратонките. По дяволите, оставих си чантата в колата.
— Аз ще ти я донеса.
— Няма смисъл. На излизане ще спрем да се преобуя.
Еймъс се облегна на колата, докато тя си слагаше далеч по-удобните маратонки.
— Дори и не те попитах как е минал денят ти? — отбеляза той.
— Нищо особено. Ходих до лабораторията, за да прегледам физическите доказателства по случая «Белю». Доста скоро ще трябва да подготвя обвинението, което ще представя пред съдебните заседатели.
— Как изглеждат нещата?
Лора се изправи и заключи колата:
— Не знам. Честно казано, някои от нещата, които чух днес, доста ме разтревожиха.
— Как така? — попита Еймъс и хвана ръката й. Те се насочиха към ресторантите във Вирджиния Хайлънд.
— Не ми се говори за работа, а на теб? — попита тя с надеждата, че той ще я насърчи да сподели преживяванията си. Искаше да чуе мнението му, защото освен другите си умения Еймъс беше и изключително ченге. Обичаше да изслушва неговата гледна точка.
— На мен не ми пречи — сви рамене приятелят й. — Какво мислят Карлтън и Алекс Девъру?
— Нищо. Бяха заети с онези очевидци и не дойдоха с мен. Ще посетят лабораторията утре. Както и да е, отидох сама и се срещнах с лабораторните техници и патолога. Според един от техниците тълкуването на доказателствата е доста спорно. — Тя описа притесненията на Скот, свързани с липсващите в колата отпечатъци. — После говорих с патолога, който е провел аутопсията. Той беше абсолютен мухльо.
— Това има ли нещо общо със случая?
— Не. Просто ти описвам обстановката. Във всеки случай говореше доста мъгляво за часа на смъртта.
— Часът на смъртта може да бъде определен точно единствено при идеално стечение на обстоятелствата. В повечето случаи това е доста трудно, освен ако не работиш с изключително малък период от време.
— Случаят определено не е такъв. Разбирам, че патологията не прави чудеса, но когато другите доказателства са противоречиви, фактът, че нямаме представа дори за часа на смъртта, въобще не ни улеснява.
— Струва ми се, че с всички сили се стараеш да опровергаеш собствените си доказателства — вметна той.
— Не ги опровергавам, а само ги проверявам. Ще им се наложи да издържат на проверката на доста критични погледи.
— За съдебните заседатели на окръг Фултън ли става въпрос? Едва ли има за какво да се притесняваш — заяви сухо Еймъс.
— Очевидно имам малко по-голямо доверие от теб в умствените способности на добросъвестните граждани.
— Нищо от това, което ми каза, не оневинява Джарвис. Просто се погрижи съдебните заседатели да го привлекат под наказателна отговорност и да предадат делото в съда, а към подробностите ще се насочиш по-късно. Нали това е обичайната процедура?
— Без значение, дали това е справедливо или не.
— За справедливостта ли става въпрос? Мислех, че целта на упражнението е преизбирането на Маршал Оливър.
— За Маршал може и да е, но аз искам да разбера истината.
— Добре. Какво ти пречи да го направиш?
— Само тези проклети факти. Както и заподозреният — ако познаваше Роланд Джарвис, едва ли би го определил като престъпен гений.
Еймъс се засмя:
— Не ми е необходимо да го познавам, за да знам, че си права. Да почистиш от колата всички отпечатъци на жертвата и да оставиш своите — много умно. Струва ми се, че е достоен кандидат за класацията за най-глупаво престъпление.
— Наистина ли мислиш, че някой може да бъде чак толкова глупав? Човекът, почистил колата, е бил достатъчно умен, за да се сети да избърше вътрешността на жабката, панелната лампичка, както и всяка една открита повърхност.
Той отново сви рамене:
— Убил е някого заради колата му. Явно не е съвсем с всичкия си. Внимавай защитата да не го обяви за невменяем.
— Вече си имам работа с невменяем защитник. Ама, Еймъс, откъде този тип може да знае как да почисти така колата?
— Нямам представа? Може да е работил в някоя автомивка или нещо подобно.
Лора възторжено сложи ръка на рамото му:
— И аз това казах. Ставам все по-добра, не мислиш ли? Ще се погрижа да събера повече информация за Джарвис. Но ако се окаже, че не е работил като чистач? Тогава какво?
— Лора, колко пъти съм те предупреждавал да не слагаш каруцата пред коня. Трябва ли да ти напомням какво става, когато започнеш да си измисляш разни теории? Нали се сещаш какво правиш, когато ти влезе някоя муха в главата — преиначаваш всички факти така, че да съвпаднат с идеите ти.
— Не си прав. Моята работа е да подлагам на съмнение всичко и да оглеждам нещата от всички ъгли. Същото ще направи и защитата. Или поне — поправи се тя — това е, което се предполага да направи онзи малък гений. Както и да е, трябва да обмисля вероятността обвиняемият да казва истината — току-що да е бил намерил колата, а човекът или хората, които са убили Белю, да са почистили колата и са я оставили някъде, където да бъде намерена от идиот като Джарвис.
— А-ха. Ето го и заговорът. Чудех се кога ще стигнеш до него.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
— Нищо. Просто предугаждам следващата ти реплика. — Той снижи глас и зашепна зловещо: — Кой би могъл да изчисти отпечатъците от колата? Само някое ченге би се справило с подобна задача. Не ме гледай така — знаеш, че си мислиш точно това. Убедена си, че зад всеки необясняем факт стои по някое корумпирано ченге.
Лора понечи да каже «необясним», но реши, че е по-уместно да си спести поправката:
— Не позна. Мислех си за съвсем друго.
— И за какво си мислеше? Шпиони? Конкурентен клан? Извънземни?
Тя пусна ръката му и спря:
— Какво ти става? Единственото, което си мисля, е, че ако този нещастник имаше малко по-свестен защитник, може би не бих могла да убедя съдебните заседатели да предадат делото на съда. Просто се опитвам да ти обясня, че нещо в цялата теория куца. Мислех си, че може би ще ми помогнеш да разбера какво е, но по-добре просто го забрави. Съжалявам, че заговорих за това.
— Не, аз съжалявам. Денят ми беше отвратителен и не бива да си го изкарвам на теб.
Той изглеждаше доста разстроен или поне толкова, колкото Еймъс можеше да бъде. Лора отново хвана ръката му:
— Какво е станало?
Той поклати глава:
— Намериха тялото на някакво момиче, избягало от къщи. Най-вероятно е било принудено да проституира. Изглеждаше ужасно.
— Измъчвано ли е било?
Еймъс кимна:
— Обаче не е познавало никого от политическия елит и едва ли някой ще се заинтересува от смъртта му.
— Държиш се цинично и много добре го знаеш. На хората им пука. На мен ми пука. — Тя го прегърна и нежно разтри гърба му. — Иска ми се да имаше друга професия. Иска ми се и двамата да работехме нещо друго.
— Тогава кой ще спасява света? — засмя се той.
Лора се усмихна:
— Капитан Победа и неговият съюзник Момичето на правосъдието идват на помощ.
Хармонията бе възстановена. През останалата част на вечерта говориха за по-приятни неща.
— Забравил си да оставиш включена някоя лампа — отбеляза Лора, като приближиха къщата му.
— Все още е достатъчно светло — заяви Еймъс.
— За нощните маймуни в Мадагаскар — сигурно, но аз не виждам абсолютно нищо. Ох — допълни тя, като се препъна в стъпалата.
Еймъс мълчаливо отключи и отвори предната врата. Лора го последва в тъмния хол.
— Не ни трябва никаква проклета светлина — промърмори той. — Не и за това, което съм намислил.
— Значи няма да играем шах, така ли?
— Не — отсече той и я притисна към себе си. — Не и ако не настояваш — допълни, като се наведе да я целуне и започна да разкопчава блузата й.
— Бях се настроила за шах — промълви тя, когато успя да си поеме дъх, — но мисля, че ще успея да се пренастроя.


8

— Какво е това, за Бога? — Мередит бе хванала с два пръста синя папка и я държеше с изпъната встрани ръка, сякаш се страхуваше, че съдържа някой правен вирус.
Лора разпозна творението на Ейвъри Даниълс, което преди час бе оставила на бюрото на шефката си. След като не бе успял да се наложи по време на вчерашното изслушване за липсата на достатъчно основание за задържане, Ейвъри бе измислил ново двайсет.
— Това ли? Творение на една от най-добрите правни школи — отвърна Лора. — Не си ли впечатлена от съдържащите се в него неоспорими правни аргументи?
— Все още не съм успяла да прочета увода, в който само дето не иска промяна на конституцията. Какво се опитва да направи? — Тя се отпусна на стола пред бюрото на Лора и повдигна очилата си.
— Откъде да знам? Нали се запозна с тоя хлапак Ейвъри? Нима искаш да кажеш, че не си заслепена от блясъка и великолепието на изтъкнатите от него твърдения?
— Тук някъде има ли такива? — попита Мередит и нетърпеливо прелисти страниците. — Нямам време да ги открия. Дори и наистина да ги има, ще ми се наложи да се пенсионирам, преди да успея да прочета целия този боклук.
— Разбира се, че има. Ако ми разрешиш да насоча вниманието ти към раздел четири, подточка «б», ще видиш, че адвокатът на защитата настоява за прекратяване на следствието въз основа на — дръж се да не паднеш — факта, че арестът нарушава Четвъртата поправка на Конституцията.
— Не думай! И как нашите професионални биячи са нарушили правата на добросъвестния гражданин този път?
— Трябва само да прочетеш изчерпателното кратко…
— А, не, няма — това е твоя работа.
— Тогава ми разреши да го обобщя с една дума — расизъм. Твърдението на защитата е, че Роланд Джарвис е бил задържан и разпитван, защото е чернокож, а е карал луксозен автомобил. Не е необходимо да взимаме под внимание специалното издание на полицейския бюлетин, предупреждаващ всички патрули да си отварят очите именно за тази кола, както и за собственика й, който по случайност е чернокож.
Мередит хвърли папката на бюрото на Лора:
— Възможно ли е тоя хлапак наистина да е толкова глупав?
— Не е глупав. Просто му липсва опит и освен това обича да се перчи. Доводите му продължават с твърдението, че в първия полицейски бюлетин номерът на колата бил сбъркан. Следователно, колата, карана от Джарвис, тоест колата на Белю, не е била издирвана от полицията. Следователно единствената причина, поради която ченгетата са спрели точно този лексус, е била, че е карана от чернокож.
— Това ще мине ли пред съдията?
— Не. От една страна, грешката в първоначалния бюлетин много бързо е била поправена, а Ейвъри не може да докаже, че полицаите, които са задържали Джарвис, не са знаели точния номер на колата. От друга страна, ако ми се наложи, мога да докажа, че самото описание на автомобила е било абсолютно достатъчно основание за спирането на колата.
— Откъде знаеш?
— Позвъних в участъка, за да разбера дали и други жълто-кафеникави коли от тази марка са били спрени за проверка. Както и да е. Били са спрени доста коли, съответстващи на описанието. Шофьорите на някои от тях са били бели мъже, а една от колите е била карана от бяла жена. И ето, че твърдението за расова дискриминация от страна на полицаите отива на кино.
— Защо тогава въобще твърди подобно нещо? Само губи времето на съда.
— Едва ли ще се съгласи с теб. Мисля, че е проверил в апелативните съдилища на Вирджиния и е видял, че подобни твърдения понякога вършат работа. Просто му липсва опит да знае къде и кога може да използва този довод… Нека се изразя по друг начин — и ти, и аз понякога използваме недотам издържани аргументи, когато не можем да представим нищо съществено. В случая обаче използването на подобно твърдение е абсолютно неоснователно, първо, защото е съшито с конци, по-бели от хартията, на която го е написал, и второ, защото има много наистина съществени неща, които може да използва.
— Какви например?
— Физическите доказателства. Те са доста… притеснителни. Времето на извършване на престъплението също може да бъде оспорвано. Можем да докажем, че Джарвис е бил в колата единствено в понеделник, а патологът е склонен да мисли, че смъртта е настъпила доста преди това. Така че, къде е била колата в събота и неделя? Къде е бил Джарвис? Ето това не знаем.
— А пък аз чух друго. Чух, че имаме двама свидетели, които твърдят, че той е говорил за колата още в събота следобед, часове преди по думите му да я «намери».
— Така твърдят те. Чела ли си показанията им?
— Да. Нещо в тях притеснява ли те? — попита Мередит и въпросително повдигна вежда.
— Не. Просто искам да се срещна и да поговоря с тях. Трябва да съм сигурна, че ще издържат, ако Ейвъри ги подложи на кръстосан разпит.
— Честно казано, не виждам никакви признаци защитата да търси пробойни в обвинението. Единствената мисъл на Ейвъри е как по-бързо да бъде назначен във Върховния съд.
— Той не е слабоумен — засмя се Лора. — Това е просто първият му опит да ни впечатли с правната си съобразителност и находчивост.
— Аз определено съм изумена. А това не е съвсем същото като впечатлена. Струва ми се, че вече се е примирил, че ще има процес, и сега подготвя почвата за обжалването на присъдата.
— Мисля, че си права. Междувременно, готов или не, ще му се наложи да изложи молбата си в съда и ще трябва да се изправи срещу мен, за да спечели. Така че не се притеснявай, шефе.
— Не се притеснявам. Кой ще разглежда молбата му?
— Съдия Рут — завъртя очи Лора. — Вече е имал удоволствието да се срещне с Ейвъри. Мога само да се надявам да не го убие.
— Дано. Определено не ми се иска да бъда прокурор по дело за подобно убийство. Кога е изслушването?
— Утре сутринта. — Лора погледна часовника си. — Междувременно имам среща с двамата ни свидетели. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Ще я пропусна. Трябва да се видя с Маршал. Между другото — допълни и стана от стола, — нали не си забравила за купона довечера?
— Какъв купон? А, този ли? — въздъхна помощничката. Имаше коктейл за набиране на средства за кампанията на Маршал и присъствието на всички негови подчинени бе препоръчително. — Там ще съм.
— Еймъс ще дойде ли?
— Шегуваш ли се? Той мрази подобни неща. Заяви, че трябва да заравни пода в банята, защото вратата запира. Това не търпи отлагане и спешно трябва да бъде направено между шест и девет часа тази вечер. Така че ще бъда сама.
Мередит се засмя:
— Любимият ми съпруг успя да си уреди да бъде извън града, така че и аз ще съм сама. Кой би могъл да си помисли, че крайният резултат от трийсетгодишната борба на феминистките ще бъде, че подобни скучни задължения ще паднат върху нас? Ще се видим там.
Един час по-късно Лора осъзна, че ако не побърза, ще закъснее за срещата с двамата свидетели. Тя събра набързо документите, пъхна ги в куфарчето си, поднови съобщението на телефонния секретар и забърза към централното управление, където Карлтън и Девъру й бяха уредили да се срещне с очевидците.
Карлтън я посрещна и я поведе към стаите за събеседване.
— Настанихме ги в отделни стаи, за да можеш да разговаряш с тях един по един.
— Заедно ли дойдоха?
— Не. Твърдят, че не се познават.
— Значи Джарвис се е похвалил с кражбата на двамата поотделно, така ли? — попита Лора и в тона й се долавяше нотка на съмнение.
— Да. Май не вярваш, че казват истината.
— Нищо подобно. Ще имам някакво мнение едва след като разговарям с тях. Имам обаче един въпрос — в показанията си единият от свидетелите — мисля, че беше Албърт Джаксън — твърди, че се е срещнал с Джарвис в събота в някакъв игрален дом. Предполагам, че съответният игрален дом не е официално регистриран. Нали?
Карлтън се засмя:
— Мястото, за което говори, влиза в графата «частен клуб» и така заобикаля законите за продажба на алкохол. От време на време намушкват или застрелват някого на паркинга и клубът затваря врати за известно време, но не за дълго. Когато живееш в подобен квартал, все трябва да има някое място, където да отидеш, за да изпуснеш парата.
— Разбирам, но малко се притеснявам от репутацията на свидетелите.
— Е, признавам, че и двамата имат леко престъпен вид, но аз лично не бих се притеснявал за това. Едва ли може да се очаква Джарвис да ги е срещнал в църква, или някое подобно благопристойно място.
— Предполагам, че си прав — поклати глава Лора. — Хайде, да приключваме с това.
Карлтън я въведе в първата стая, където бе настанен слаб, чернокож мъж около петдесетте. Той я посрещна с широка усмивка, сякаш поздравяваше отдавна очаквана гостенка.
— Господин Джаксън? — попита тя.
— Не госпожице, аз съм Джърмин Клей.
— Господин Клей, бихте ли повторили това, което сте разказали на полицията за Роланд Джарвис?
— Ами, както вече им казах, срещнах го в събота по обяд. Бяхме… ами… в клуба на магистрала «Банкхед». Той влезе и се заговори с няколко свои приятелчета. Аз само слушах.
— Познавахте ли господин Джарвис?
— Не, но някой ми спомена името му.
— Ясно. И какво каза на приятел четата си?
— Хвалеше се с колата си. Заяви, че имал лексус, но никой не му повярва. Искаха да видят колата с очите си.
— Естествено. Той какво им отвърна?
— Каза, че не желае да я докарва на такова място, където се събират всякакви отрепки. Заяви, че си я държи вкъщи, но че скоро всички ще могат да видят как я кара. Момчетата се засмяха и той се вбеси. Отсече, че по-добре да не се шегуват с него, защото ако си изпусне нервите, става страшно. — Клей се замисли и поклати глава. — Повече не го слушах, защото трябваше да се прибирам вкъщи.
— Видяхте ли Джарвис и колата, за която е говорил?
— Не, не съм виждал колата. Той обаче я описа и когато чух, че полицията търси човек, откраднал жълто-кафяв лексус, реших, че трябва да им разкажа за Роланд.
— Знаехте ли, че е обявена награда за всеки, който може да даде информация за колата и шофьора й?
Клей погледна Карлтън, който стоеше безучастно.
— Да, знаех, но така или иначе щях да дойда.
— Изключително благородна постъпка. Благодаря ви, господин Клей. Детективите уведомиха ли ви, че ще трябва да дадете показания пред съдебните заседатели?
— Казаха, че ще трябва да се явя в съда и че не трябва да напускам града, без да уведомя полицията.
— Точно така. До скоро, господин Клей.
Те излязоха от стаята и Карлтън нареди на един униформен полицай да изпрати Клей.
— Какво мислиш?
— Изглежда ми искрен, а и историята му звучи логично. Притеснява ме обаче фактът, че никой от тях не е видял колата. — По коридора се зададе Алекс Девъру. — Здравей, Алекс. Тъкмо споделях с Карлтън, че показанията на очевидците ни биха били доста по-убедителни, ако те наистина бяха видели нещо с очите си.
— Ама ти си говорила само с Клей. Джаксън знае повече подробности за открадването на колата.
— Хайде да го видим тогава.
Девъру я въведе в друга стая, където седеше един доста по-непривлекателен тип. Албърт Джаксън бе по-млад от Джърмин Клей, с облекло на хулиган и лице на бъдещ изнасилвач. При влизането на полицаите той дори не помръдна.
— Здравейте, господин Джаксън — заговори младата жена. — Аз съм Лора Частейн от областната прокуратура. Бих искала да ми разкажете как и кога сте се срещнали с Роланд Джарвис.
Джаксън леко повдигна рамене:
— Беше събота следобед, някъде около три часа. Не си спомням датата.
— Къде се срещнахте?
— В магазина.
— В магазина ли?
— Да, магазина за алкохол. Ние се мотаехме на паркинга. Просто се разхождахме, нали разбирате?
— Мисля, че да. Джарвис с вас ли беше?
— Отначало не беше. Дойде по-късно. Но не знаех кой е, разбирате ли? Не го бях виждал преди.
— Разбирам. Как дойде, с кола ли?
Джаксън поклати глава:
— Дойде пеш, но заяви, че има кола.
— Кога го каза?
Мъжът отново апатично повдигна рамене:
— Не знам, ама някой подметна: «Абе, Роланд, къде ти е колата?» и аз разбрах, че приятелчето си има кола. «Не искам да се разхождам навсякъде с колата си — вика той — 'щото много хора ще искат да ги возя.» Вика, че не искал всички да сядат в колата му, защото била лексус и разни такива. Викам му: «Абе, човече, ти ни будалкаш. Нямаш никакъв лексус.» Той вика: «Имам, ама нямам намерение да го показвам на нещастник като теб.» Прави се на голяма клечка, нали ме разбирате? И аз му викам: «Откъде ще намериш такава кола, бе?», а той вика: «Не ти влиза в работата.» И аз викам на моите апапи…
— На вашите какво?
— Апапи, нали ме разбирате, приятелчетата ми, момчетата, които бяха с мен. Та аз им викам: «Тоя скапаняк няма никаква кола, да не говорим за лексус.» Той се ядоса и заяви, че ще ми съдере задника, както го е съдрал на този, от когото е откраднал колата. «Никого не си обирал и нямаш никаква кола», викам му. И оня пощуря. Грабна си половинката…
— Извинете, това пистолет ли е?
— Не, половинката си — бутилката си.
— А-ха, половинлитрова бутилка, разбирам. Продължавайте.
— Счупи я, замахна и каза, че ще ми среже гърлото. Няколко от момчетата ми трябваше да го хванат и да го успокоят, нали разбирате?
— Мисля, че да. Какво стана после?
Джаксън отново сви рамене:
— Нищо. Изсмях му се и той си тръгна. Не си спомням да съм го виждал след това. После чух, че някакъв тип бил убит, а лексусът му — откраднат. Обадих се на ченгетата и им казах, че знам един, дето казва, че е откраднал лексус. Те дойдоха, заведоха ме в участъка и ми показаха разни снимки. Познах една от снимките и им викам: «Това е този, дето каза, че е отмъкнал лексуса.» Толкоз. Това е всичко, което знам.
— Много ви благодарим за помощта, господин Джаксън. Ще ви уведомим кога трябва да се явите в съда.
Когато излязоха от стаята, Лора се обърна към детективите и отбеляза:
— Изключително привлекателен свидетел.
— Ще го поспретнем — увери я Девъру. — Важното е, че той не само потвърждава, че Джарвис се е хвалил с колата, но и че е проявил склонност към насилие.
— Размахването на счупена бутилка пред някакъв заяждащ се бандит на паркинга е доста далече от пребиването до смърт с голи ръце на невинен мъж — отбеляза тя.
— Какво ти става, госпожице? — ядоса се Девъру. — Май мислиш, че и двамата лъжат, така ли?
— Просто ми се иска да не бяха обявявали тази тъпа парична награда. Нито един от двамата не ми изглежда особено благонадежден, а защитата ще може да повдигне въпроса за парите.
— Нищо не можем да направим за това. Важното е, че показанията на двама свидетели, които нито познават Джарвис, нито се познават помежду си, съвпадат.
— Или поне ние не знаем да са се познавали — промърмори Лора по-скоро на себе си, отколкото на полицаите. Може би щеше да бъде по-добре ако си бе замълчала, защото Девъру прие забележката й като лична обида.
— Би ли ми казала какво точно си мислиш? Мислиш ли, че ние, че аз съм инсценирал всичко това?
— Нищо подобно. Просто си мисля, че тези типове приличат на мошеници, а освен това се притеснявам и за физическите доказателства.
— Това с отпечатъците ли? Правиш от мухата слон. Той или е почистил колата, или е накарал някой друг да го направи. Всъщност ти на чия страна ли? По-добре побързай да влезеш в час, госпожичке. Направихме всичко, за да ти улесним работата, и ако се издъниш, въобще няма да ми се иска да съм на мястото ти. Всички — кметът, началникът на полицията, дори и шефът ти — искат въпросът да се уреди веднъж завинаги. Може би е трябвало да възложат случая на друг помощник-областен прокурор.
— Така ли мислиш? Всеки на мое място би задал същите въпроси. Няма за какво да се засягаш — ако мислиш, че моите въпроси са гадни, просто изчакай защитата да пипне твоя скъпоценен свидетел. Извинявай, Алекс, но това е стилът ми на работа. Питай Карлтън. Той ме познава.
— Така е — подкрепи я Карлтън. — Това й е работата. Само изчакай да я видиш в съдебната зала. Ще представи и двамата като примерни скаути.
Алекс като че ли се поуспокои. На Лора й се искаше да може да сподели увереността на Карлтън в собствените си сили.


9

Изслушването на иска започна доста неблагоприятно за Ейвъри Даниълс, който всъщност не присъства на началото. Лора, която бе пристигнала доста преди насрочения час, тайно поглеждаше часовника си и за доброто на Ейвъри се надяваше стрелките да са избързали, и злочестият й опонент да не закъснее за изслушването при славещия се със своята точност съдия Рут. Но часовникът й — както и този на съдията, и на чиновника — бяха съвършено точни.
Приставът оповести влизането на съдията, който зае мястото си още преди откриването на съдебното заседание. Прелисти документите на бюрото си и изгледа присъстващите над стъклата на малките си очила. Лора беше насочила погледа си право напред, въпреки че много й се искаше да се обърне към вратата, за да не изпусне появата на Ейвъри.
— Къде е адвокатът на защитата? — излая съдия Рут. Никой, най-малко Лора, не почувства за свое задължение да отговори на въпроса. — Е? Разглеждаме предявен от него иск? Къде е той?
— Ваша светлост — осмели се да се обади Лора въпреки инстинкта си за самосъхранение, — ако е възможно да отложим изслушването с петнайсет минути, бих могла да се обадя в кабинета му и да разбера какво го е възпрепятствало да дойде навреме.
— Вие ли? Че за какво ви е да го правите? Вие само печелите, ако той не се яви, защото Бог ми е свидетел, че ще отхвърля искането му. Съдът е прекалено зает, за да се съобразява с графика и ангажиментите на всеки новоизлюпен адвокат в Атланта.
— Ако не възразявате, ваша светлост, бих предпочела изслушването да бъде пренасрочено.
— Възразявам. И защо толкова настоявате да пренасроча изслушването? А, досещам се какво си мислите, госпожице Частейн. Не искате великият ви процес да бъде обжалван поради моя грешка при отхвърляне на иск, свързан с някаква техническа подробност. Не съм ли прав?
Беше абсолютно прав. Теоретично на Лора не би трябвало да й пука, дали някаква грешка на съдията е довела до обжалване, дори отхвърляне, на съдебната присъда. Нейната задача бе да победи на ниво Върховен съд и да не допуска никакви грешки или пропуски, които биха могли да доведат до обжалване. Ако съдията направеше нещо, с което да даде повод на защитата да обжалва, обвинението не би трябвало да отговаря за това — поне не и на теория. На практика обаче Лора искаше съдия Рут да не бъде толкова суров и да я остави да изложи своите аргументи срещу предявения иск. После съдията би могъл да използва каквито си иска високопарни думи, за да го отхвърли, защото в края на краищата искът си беше наистина безумен.
Междувременно съдията чакаше отговор на въпроса си.
— Не, ваша светлост. Просто смятам, че трябва да отговоря на твърденията, изложени в иска. Адвокатът на защитата е… засегнал един или два проблема, които според мен се нуждаят от допълнително изясняване.
— Спестете си излишните приказки, госпожице Частейн — изръмжа свирепо съдия Рут. — Искът е…
За щастие, преди съдията да успее да продължи с някоя презрителна забележка, която да затвърди убеждението на Лора, че той вече е предрешил съдбата на иска, в съдебната зала връхлетя Ейвъри заедно с доведения от затвора Роланд Джарвис.
— Господин Даниълс! Благодаря ви, че се присъединихте към нас! Надявам се това да не ви е затруднило, нали?
«Правилен отговор на въпроса естествено няма» — помисли си Лора и състрадателно изгледа зачервеното лице на Ейвъри.
— Да, ваша светлост, искам да кажа, не, разбира се, че не ме е затруднило. Аз просто… ами… не обърнах внимание на часа…
— Мога ли да ви предложа за в бъдеще да се опитвате да пристигате по-рано, както прави обвинението? Поставихте госпожица Частейн в изключително неловко положение, млади момко — тя се опита да защити иска ви вместо вас.
Ейвъри хвърли бърз поглед към Лора и тя едва се въздържа да не изстене на глас.
— Съжалявам, ваша светлост, но възникна нещо. Извикаха ме в затвора при един клиент и срещата ни се проточи по-дълго, отколкото очаквах. — Ейвъри явно също бе успял да посъбере малко гняв и това до голяма степен успя да възвърне достойнството му и да успокои съдия Рут, който според Лора се канеше да злоупотреби със сократовия метод. «Браво, Ейвъри» — помисли си тя.
Най-накрая, след като бе изразил мнението си, съдията изглеждаше склонен да започне работа:
— Добре, прочетох иска ви, както и представеното от вас резюме, излагащо основанията за предявяването му. Вие явно смятате, че арестът на клиента ви е резултат от незаконен обиск и задържане. Защо мислите така?
— Ваша светлост, в прецедентното право има множество случаи, в които расовото разграничение се приема за нарушение на Четвъртата поправка. В конкретния случай обвиняемият е бил арестуван, докато е карал жълто–кафяв лексус. Полицията наистина е издирвала жълто-кафяв лексус, но — и именно това е първият ми аргумент — първоначално обявеният номер на автомобила не е съвпадал с номера на колата, карана от обвиняемия.
— Ваша светлост — намеси се Лора. Съдията кимна. — Вярно е, че публикуваният в първоначалния полицейски бюлетин номер на колата е бил сбъркан, но останалата част от информацията, включително описанието на автомобила, както и фактът, че е собственост на чернокож, е била напълно вярна. Бих искала и да добавя, че полицията е извършила много други проверки във връзка с издирваната кола, като е спирала редица превозни средства, които не са отговаряли напълно на описанието, като поне една от проверените коли е била карана от бяла жена. Съдът няма основание да заключи, че Роланд Джарвис е бил спрян единствено поради факта, че е чернокож, който е карал определена марка кола, а според мен точно това е същността на предявеното твърдение за расова дискриминация. Освен това защитата не предлага доказателства, че извършилите ареста полицаи не са получили второто издание на бюлетина, в което номерът на колата е верен.
— Това ме води до втората точка от отправения иск, а тя е, че при арестуването на господин Джарвис полицаите са използвали по негов адрес изрази, отразяващи расистките им предубеждения, което е неоспоримо доказателство в подкрепа на твърдението, че расовата принадлежност е била един от факторите, повлияли на решението им да спрат караната от него кола.
— Моля? — възкликна Лора. — Ваша светлост, в иска не е посочено подобно обвинение!
— Тя е права, синко. За какви «расистки предубеждения» става въпрос?
— Един от полицаите е използвал… използвал е думата, която започва с «н».
— Според кого? — попита прокурорката, вбесена от неочакваната нападка. — Адвокатът на защитата подготвен ли е да предостави показания, потвърждаващи казаното?
— Подготвен ли сте? — попита съдията.
— Да. Клиентът ми ще свидетелства, че при ареста единият от полицаите е използвал по негов адрес споменатата дума.
Лора бе разярена:
— Ваша светлост, каква връзка има истинността на това твърдение с отправения иск? Доколкото разбрах, основният аргумент в иска бе, че спирането на колата е израз на расова дискриминация. Това, което е било или не е било казано на обвиняемия след спирането му, просто няма връзка с иска.
— Тя е права, господин Даниълс. Аргументът ви би могъл да бъде приет само, ако успеете да докажете, че описанието на колата е било толкова неясно, че е давало възможност на някой предубеден полицай да спира за проверка коли единствено въз основа на расата на шофьорите им. Опасявам се, че по-голямата част от случаите, описани в изложението ви, са свързани с превозни средства, проверявани по време на цялостно блокиране на движението, когато полицаите разполагат с доста по-голяма свобода на действие. В случая на патрулите е било възложено откриването на конкретен автомобил и на шофьора му, който мисля, че е описан като чернокож около трийсетте — описание, което отговаря на това на обвиняемия. Независимо от предразсъдъците на извършилите ареста полицаи, които трябва да добавя, че не са доказани, те са имали пълното основание да спрат колата, карана от Роланд Джарвис и впоследствие — тъй като той е карал колата на жертвата — да го арестуват във връзка с изчезването на Лорънс Белю. Следователно искът се отхвърля.
Съдия Рут категорично удари с чукчето, стана от мястото си и напусна залата. Лора започна да си събира документите, като се надяваше да избегне разговора с Ейвъри. Той обаче явно имаше други планове, защото в мига, в който тя се приближи към него, започна да се оплаква.
— Нямах никакви шансове, нали?
— Какво искаш да кажеш, Ейвъри?
— Нищо. Просто изпълнява възложените му задачи. Едва ли би трябвало да се учудвам, като се има предвид фактът, че тази година негова светлост се кандидатира за втори мандат.
— Господи, Ейвъри, наистина ли мислиш така? Никой никога не е обвинявал съдия Рут в друго, освен че понякога е малко заядлив. Той е най-добрият съдия в окръга.
— Убеден съм, че всички прокурори споделят мнението ти.
— Наистина ли искаш да повярвам, че си мислил, че искът ти ще бъде приет? — ядоса се Лора. — Въпреки расисткия коз, който се опита да подхвърлиш на съдията, едва ли сериозно си мислил, че ще успееш. Ейвъри, направи си една услуга — погрижи се първо за самото дело. После ще имаш възможност да обжалваш.
— Ти наистина си изключително арогантна. Какво те кара да си толкова сигурна, че въобще ще има нужда да обжалвам?
— Не съм сигурна — отвърна тя малко по-разпалено, отколкото би желала. — Просто ако аз защитавах Роланд Джарвис, нямаше да си губя времето да предявявам безсмислени искове.
Ейвъри сковано се усмихна:
— И какво щеше да правиш, Пери Мейсън?
— Най-напред бих прекарала известно време в лабораторията и бих проучила физическите доказателства.
— Вече прочетох докладите — махна с ръка той. — Всичко е от сухо по-сухо.
— Говори ли със специалистите, които са ги изготвили?
— Мислиш ли, че ще ми кажат нещо повече?
— Просто го направи, Ейвъри. Защитавай клиента си. Той има право на защита. Моля те да ме извиниш, но трябва да се връщам в кабинета си. — Тя понечи да си тръгне, но видя, че Ейвъри все още е ядосан, и реши да се извини: — Съжалявам, не биваше да ти се нахвърлям така. — Лора се засмя. — Не мисля, че трябва да сме чак такива противници. Изложението ти беше добро, Ейвъри — доста си се потрудил. Въпросът за поведението на извършилите ареста полицаи може би наистина нямаше връзка с конкретния иск, но ако бях на твое място, със сигурност щях да се постарая да бъде включено в съдебните протоколи. Но все пак е време да пристъпиш от теорията към практиката. Процесът си е истинска битка. Започни да нанасяш удари, става ли?
Ейвъри се усмихна намусено:
— Повярвай ми, запланувал съм ги. Просто загрявам. Почакай да дойде процесът. Между другото, ще подам молба за бърз процес.
— Идеално. Нямаме нищо против. До скоро, Ейвъри.
Лора се върна в кабинета си, като печално размишляваше върху разговора си с младия защитник. «Дали и мъжете се чувстват толкова зле, след като избухнат? — запита се тя. — Естествено, че не; всичко беше нормална част от взаимоотношенията. Е, ако съм права, поне Ейвъри няма да ми се сърди. Освен това той ме нарече Пери Мейсън. Ще трябва да се погрижа да му го върна.» Прииска й се процесът да е колкото се може по-скоро.
Преди отново да застане лице в лице с Ейвъри обаче, Лора трябваше да се изправи срещу друга заплаха — коктейла за набирането на средства. Заедно с останалите помощник–областни прокурори тя приключи работата си в шест и половина и се запъти към един от големите хотели в центъра.
Залата, в която щеше да се проведе «купонът», бе без прозорци. Архитектите в Атланта имаха натрапчивата идея, че могат да създадат по-внушителни гледки от тези, които е създала майката-природа. Това естествено бе самопотвърждаващо се пророчество. Центърът на Атланта бе изпълнен с монолитни хотели с малки прозорчета, които приличаха на окръжния затвор. Вътрешността им бе изпъстрена в цялата гама от величието на Луи не знам кой си до пейзажи от приказни царства. Във фоайето на този хотел имаше лагуни, които според Лора служеха единствено за тренировка на нещастните гости, които трябваше да влачат багажа си покрай «бреговете» и по «мостчетата». Залата на приземния етаж бе абсолютно безлична. Тя апатично огледа ярките цветове на килима, тъмните тапети и белите дантелени покривки на масите.
Бяха подранили. Почетните гости — Маршал, кметът и техните «свити» — още не бяха пристигнали, но в единия край на залата се настаняваше някакъв състав, а микрофонът бе красноречив залог за бъдещите агитационни речи.
Лора бе застанала с другите, разменяше най-новите клюки и отпиваше от тръпчивото вино, когато слабо раздвижване в другия край на залата оповести пристигането на важните гости. Съставът — ентусиазирани привърженици на ритъм енд блус — засвири популярната песен, превърнала се в символ на предизборната кампания на кмета. «И-ха! Дай ми малко от това!» — изрецитира вокалистката и кръшно полюшна бедрата си.
«Господи, кой ли би искал малко от това?» Лора се загледа в проблясващото сред аплодиращата тълпа голо теме на негово кметско величество. Той бе последван от Маршал, който макар и с по-представителна външност, бе точно толкова сексуално непривлекателен, колкото и кметът. На лицата и на двамата бяха изписани широки, топли усмивки, които като че ли бяха залепнали за физиономиите им от мига, в който се бяха кандидатирали за втори мандат. Те бяха един отбор, неразделни партньори, специална промоция, при която плащаш за един, а получаваш двама политици.
Лора не обичаше политиците. Всъщност не обичаше политиката. Сам по себе си Маршал бе доста свестен човек, кметът също не беше лош, като се има предвид незавидното положение на кмет на големия град. Лора намираше желанието за политическа кариера за нелепо и абсурдно занимание и така и не можеше да си обясни защо двама иначе доста умни мъже биха мечтали за ниските доходи, дългото работно време и ругатните на обществото, които бяха неизменна част от професионалната характеристика на постовете, към които упорито се стремяха. Естествено, изказваха се и мнения, че при известно заобикаляне на правилата заемането на висок държавен пост в Атланта може да бъде изключително доходно, но продължаващото и в момента федерално разследване бе разкрило само няколко играчи на дребно. Кметът бе абсолютно чист.
Залата бе препълнена и Лора тайно се надяваше, ако не бъде забелязана от Мередит и Маршал, да успее да си тръгне по-рано. Тя постави полупълната си чаша на масата и започна предпазливо да се приближава към вратата.
— Здрасти — чу глас зад себе си, — опитваш се да се измъкнеш, а?
Лора разтегна устните си в усмивка и се обърна да види кой я бе спипал на местопрестъплението. Логично бе да очаква присъствието на Дон Арчър, началника на охраната на кмета.
— Здравей, Дон. Просто… ами просто търсех тоалетната.
— Тя е в обратната посока — усмихна се той на изписалите се на лицето й раздразнение и объркване.
— Е, до скоро. Радвам се, че се видяхме.
— Къде е Ковалски? — попита Дон, без да се съобразява с нуждите, които биха подтикнали една млада жена да потърси тоалетната.
— Няма го. Трябваше да свърши нещо и явно реши, че сега е идеалното време. Ти не трябва ли да охраняваш кмета?
Арчър се обърна и погледна към малката групичка хора, скупчени около кмета Брод:
— Не. Най-голямата опасност, на която е изложен тази вечер, е да му насинят задника от прекалено много целувки.
Лора трябваше да се засмее на шегата.
— Той всъщност какъв е?
Дон сви рамене:
— Когато не е в разгара на предизборната си кампания, е доста свестен човек. Естествено, много от колегите ми не биха се съгласили с мен. Те го мразят.
— Защо… а, заради премиите. — Миналата година на полицаите в Атланта не бе изплатена обещаната премия, въпреки че парите бяха включени в бюджета. Обяснението на кмета, че парите са похарчени за заплащането на извънредните дежурства, бе сметнато от ченгетата за чиста лъжа по простата причина, че на никого от тях не бе разрешено да работи извънредно. В края на краищата градският съвет бе «намерил» пари да изплати премиите, но и в десетгодишния бюджет на Атланта едва ли биха се намерили достатъчно пари, за да възвърнат доверието и лоялността на полицаите към кмета.
— Той е готин. Бог е свидетел, че винаги се опитва да помогне, ако някой има нужда. А сега ФБР се е захванало… е, знаеш за какво ти говоря.
— А той виновен ли е? — попита Лора с лукава усмивка.
— Всеки е виновен за нещо, не мислиш ли? — прозвуча отговорът. Тя не знаеше дали това означава да или не, но преди да успее да изясни въпроса, Дон забеляза, че кметът му прави знаци да се приближи.
— Трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно — заяви той и се понесе сред тълпата.
Арчър бе по-висок от всички, с изключение на група професионални спортисти, събрани във внушителен полукръг пред обградения със знаменца и бодигардове подиум. Лора с изненада забеляза сред тях ползващият се с незавидна слава Шон Толивър.
Толивър, известен със своето грубо отношение към почитателите и журналистите, точно толкова, колкото и със своя изключително точен изстрел, изпъкваше сред тълпата спортисти. От една страна, бе най-високият сред тях, което далеч не беше малко постижение, като се има предвид, че средният им ръст бе около два метра. Беше и един от двамата бели играчи в отбора. Не беше толкова як, колкото някои от играчите на американски футбол, но намръщеното му лице му придаваше изключително свиреп и злобен вид. Лора не бе единствената, която забеляза физиономията му. Дребна женица — поне изглеждаше дребна в сравнение с него — настойчиво му обясняваше нещо. След малко на лицето му се изписа престорена усмивка. Спортистът погледна жената, сякаш искаше да й каже: «Сега доволна ли си?» и отново се загледа в състава на подиума.
Лора реши, че присъствието на Шон е част от наложената му програма за рехабилитация. Миналия сезон той бе на първата страница на вестниците заради употребата на расистки епитет при спора си с чернокож рефер. За наказание бе принуден цял месец да седи на резервната скамейка, а след това да участва в «сензитивен тренинг» и всякакви други щуротии, извършвани под наблюдението на групата специалисти по връзки с обществеността и ръководителите на отбора. Подкрепата на повторната кандидатура на кмета сигурно също бе част от организираните мероприятия, в които трябваше да участва.
Докато си мислеше тези неща, Лора с изненада откри още едно познато лице. Не бе забелязала, че в тълпата около спортистите бе и Алекс Девъру. Той явно работеше допълнително като нечий бодигард, защото едва ли бе платил петдесет долара, за да се здрависа с кмета. Да, спортистите бяха насочвани към подиума и Алекс ги придружаваше. Лора не можеше да познае кого точно охранява, макар че й беше трудно да повярва, че някой от тези херкулесовци може да се нуждае от защитата на един средно висок детектив.
— Забавляваш ли се? — попита в ухото й Мередит.
— Естествено. А ти?
— Я да си помисля… Не, не се забавлявам.
— Кога ще си тръгваш?
— Веднага след речта на Маршал. Той ще бъде пръв, така че няма да ми се наложи да оставам за проповедта на Харисън, която безспорно ще бъде изключително вдъхновяваща.
Лора се засмя:
— Мислила ли си някога да се кандидатираш за областен прокурор, ако Маршал се откаже, разбира се?
— Не, за Бога! И сега си имам достатъчно проблеми. Не, ако някога ти кажа, че мисля да се кандидатирам за областен прокурор, би ли ми направила услугата да ме удариш по главата с някой по-тежичък чук, за да се вразумя?
— Ти си шефката. Здрасти, Алекс — поздрави приближилия се към тях детектив.
— Здравейте Лора, Мередит.
— Да не би да защитаваш добродетелността на някой от почетните гости? — попита Мередит и кимна към сцената, на която вече се бяха качили спортистите.
— Просто се опитвам да заработя някой и друг петак.
— Кого пазиш? — полюбопитства Лора.
— Шон Толивър. — Той забеляза изненадата й и допълни: — Дарил Майкълс ме помоли. Никой друг не искал да се занимава с него, особено след последното му изстъпление. — Шон бе ударил един от привържениците си, който го бе помолил за автограф за шестгодишния си син. Беше повдигнато обвинение за побой, което бе снето в мига, в който адвокатът Крег Фанин пое случая. — На Дарил не му се идваше тази вечер и ме упълномощи да заема мястото му.
— Надявам се да ти плаща вредни — отбеляза Лора.
— Не е толкова зле. Поне не е расист. Не повече от всеки бял, оказал се на поприще, доминирано от чернокожи. Предполагам, че от време на време се чувства не на мястото си. Определено не е особено популярен сред съотборниците си. Сигурно е доста самотен в съблекалнята.
— Господи, Алекс, колко си състрадателен — отбеляза скептично Мередит.
Детективът поклати глава:
— Наистина ми е жал за момчето. Прекалено е млад, а има твърде много пари. Все същата история.
— Алекс — Лора реши да използва предоставилата й се възможност, — имаше ли време да прегледаш отново физическите доказателства?
— Да. Нашият тип е почистил колата, Лора. Това е единственото логично обяснение.
— Определено е обяснение, но едва ли е логично! Би ли ми казал за какво му е било да го прави.
— Защото е видял по телевизията някой да го прави, ето за това.
Врявата се увеличаваше и Лора и Девъру трябваше да крещят, за да се чуят. Някой блъсна Лора и виното й се разля върху ръкава на сакото й. Тя ядосано избърса дрехата си с измачкана хартиена салфетка.
— Мислиш ли, че би могъл да се е научил на това в армията? — попита тя.
— Може би, ако въобще е служил. А за да знае тези трикове, трябва да е бил или в разузнаването, или във военната полиция. Това май не му подхожда особено.
Тя продължи по темата, въпреки че бе доловила раздразнението на детектива:
— А какво ще кажеш за някоя автомивка — може ли там да го е научил?
— Може би — кой знае? Не разбирам защо си се захванала с това.
Лора предпочете да не обръща внимание на враждебния му тон:
— Би ли ми направил една услуга? Просто провери къде е работил Джарвис и обещавам да не повдигам отново въпроса.
— Ако това ще те накара да млъкнеш, да. Ще го направя.
Тя понечи да отговори, но Мередит, която досега си бъбреше с един от градските съветници, ги прекъсна:
— Стига сте говорили за работа. Купонът започва! — Посочи към подиума.
Съставът засвири туш и кметът Брод пристъпи към микрофона.
— Благодаря ви! — закима той и размаха ръце. — Благодаря на всички ви, че дойдохте тук тази вечер. Днес започваме със забава, но нека ви предупредя, че тази кампания въобще няма да бъде забавна — поне не и за уважаемия ми опонент! — Сред тълпата се разнесе смях. — Както и за Елис Брейди, човекът, който бе достатъчно неразумен, за да се изправи срещу победния марш на нашия областен прокурор Маршал Оливър! Поздравете, Маршал! Посрещнете Маршал Оливър с маршова стъпка!
— Мили Боже! — изстена Лора.
— Амин, сестро — съгласи се Алекс. — Марш не е ли една от основните команди на кучетата?
Тя се засмя, но Мередит я погледна ядосано:
— Защо просто не подкрепиш шефа? Остави го да се позабавлява.
И той наистина се забавляваше. Застаналият на подиума Маршал нямаше нищо общо със суровия тиранин, когото Лора познаваше и уважаваше. И той, и кметът изглеждаха пияни. Прегърнали се през раменете, те махаха с ръце и раздаваха усмивки наляво и надясно.
— Погледни го само! — обърна се Лора към Мередит. — Това е човекът, който заплаши, че ще премахне безплатното кафе в прокуратурата, защото любимата му смес за кафе бе свършила.
— Той е роден политик — отвърна шефката й. — И слава Богу. Определено не ми се иска следващия ноември да работя за Елис Брейди.
— Какво му е на Брейди? — попита Алекс.
— Нищо, ако си падаш по смотаняци. Искам да ти кажа нещо — Маршал може да не е най-приятният човек на света, но се грижи за подчинените си и ми дава възможност да си върша работата. Елис е само и единствено политик и на всичкото отгоре не съм съгласна с програмата му. «Връщане към изконните ценности», целуни ми задника. Нямам желание да прекарам четири години, затрупана с обвинения за неправилно пресичане на улицата. Повярвай ми, в този град има доста по-сериозни проблеми от хвърлянето на хартийки по улиците. Затова ще подкрепя победния марш на Маршал — ура! — извика тя с искрен ентусиазъм, който направо изуми Лора.
Речта на Маршал бе приятно кратка и по време на последвалите я аплодисменти Лора успя да се измъкне почти безболезнено, въпреки че отново се натъкна на Дон Арчър.
— Вече наистина си тръгваш, а?
— Да. Приятно прекарване на остатъка от вечерта.
— Да те изпратя ли до колата ти — предложи той. — Навън е тъмно.
— Благодаря, но пиколото ще ми я докара пред входа — излъга тя. Въобще не искаше да рискува да излиза на тъмния паркинг с Дон. Предпочиташе да се изложи на всички други неизвестни опасности. Все пак усети известна вина. Еймъс най-вероятно бе прав. Дон беше безобиден. Докато потегляше с колата си, мислите й се насочиха от Дон към Еймъс и тя се зачуди дали да не се отбие да го види. Не, реши накрая, по-добре да се наспи. А ако отидеше при Еймъс, със сигурност нямаше да се наспи.


10

— Той оспорва обвинението — заяви Лора, застанала на вратата на кабинета на Мередит с поредната папка писания на Ейвъри. През седмицата след отхвърлянето на първия иск на защитата за прекратяване на делото, нещата се бяха придвижили доста бързо. Съдебните заседатели бяха предали обвинителния акт на съда за по-малко от четири часа. Но сега Ейвъри обжалваше решението им.
— Нека позная — състава на съдебните заседатели ли?
— Позна от първия път.
— Възражението на расова основа ли е?
— Отчасти. Има обвинение към конкретен съдебен заседател, основаващо се — внимавай сега — на местоработата му.
— И къде работи?
— Фирмен магазин за автомобилни гуми марка «Спийди», защото, общоизвестно е, че фирмата е гнездо на републиканци, подкрепящи смъртната присъда. И ако това не е достатъчно да смае съдията, преминаваме към веществено доказателство номер две: съдебен заседател, който членува в «Синове на Конфедерацията», което, както едва ли е необходимо да споменавам, е «организация, съставена от индивиди, посветили живота си на запазването на идеалите на Конфедерацията».
— Наистина ли е написал това?
— Искаш ли сама да го прочетеш?
Мередит взе папката и прелисти документа.
— Позовава се на обвинения в расизъм, отправени срещу компанията «Спийди Тайър». Какво от това? Дори и ако президентът на компанията е самият Ку-клукс-клан, това не означава, че всеки, който работи за него, е такъв. А «Синовете на Конфедерацията» са се застъпили за запазването на старото знаме на Джорджия, на което е изобразен бойният флаг на Конфедерацията. Това ли е всичко?
— Мисля, че да.
— Нямаше ли подобен случай — някакво подобно нелепо обвинение към съдебен заседател?
— Маккибънс срещу щата — кимна Лора. — Ейвъри го е цитирал и е подчертал, че отправеното от него обвинение е по-различно.
— И по какво се различава?
— Онези обвинения са били «нереалистични».
— А неговите не са, така ли? — повдигна вежди Мередит.
— Ейвъри твърди, че заведените срещу компанията дела са достатъчно доказателство за наличието на расизъм. А всички знаели, че «Синовете на Конфедерацията» били поддръжници на Ку-клукс-клан.
— Ама че глупости.
Лора въздъхна и се отпусна на един стол:
— Ние може и да си мислим така, но трябва да му се признае, че е написал доста приличен иск. Няма значение, че логиката му малко куца — важното е, че доста се е потрудил.
— Кога е изслушването?
— Днес следобед. А ето я и лошата новина — нали знаеш, че съдия Рут е в болница?
— Да. Правили са му ангиопластика. Трябва да му изпратя картичка и да му пожелая по-бързо оздравяване. Кой ще бъде съдия на изслушването?
— Съдия Едуардс — отвърна Лора.
Мередит мълчаливо преглътна лошата новина. Съдия Марджъри Едуардс работеше отскоро в окръжния съд на Фултън, избрана на поста с минимална преднина. Нямаше почти никакъв опит в наказателното право — през по-голямата част от кариерата си бе работила в градската прокуратура. Славеше се с откритата си благосклонност към обвиняемите, особено ако са чернокожи. Лора не можеше да се сети за нито един случай, в който тя да не се беше хванала на подхвърлената от защитата уловка за проявени расови предразсъдъци в хода на съдопроизводството.
— Искаш ли да дойда? — попита Мередит.
— Мисля, че ще е по-добре да си там — кимна Лора. — Нямам представа какво може да й хрумне.
— Отлично те разбирам. Първия път, когато се сблъсках с нея, едва не ми се наложи да пренощувам в затвора заради проявено неуважение към съда. Какъв е планът ти?
— Ще направя всичко по силите си. Ще се позова на решението по случая Маккибънс и на още няколко подобни случая. Обаче, честно казано, не мисля, че имам особени шансове.
— Имаш ли резервен план?
— Да оспорваме решението й и да предявим към Джарвис повторно обвинение. Надявам се дотогава съдия Рут да се е възстановил.
Когато влязоха в съдебната зала на съдия Едуардс, Лора почувства как всяка надежда, която бе имала, се изпарява. Ейвъри вече бе там и изглеждаше изключително доволен от себе си. Мередит не беше особено впечатлена от вида му.
— Здрасти, Ейвъри — поздрави го весело. — Току-що си купих нови гуми от «Спийди Тайърс». С бели грайфери, естествено.
— Ха-ха. Много смешно — отвърна защитникът на онеправданите.
— Мислиш ли? Дали да не го споделя и със съдия Едуардс?
— Мередит — промърмори Лора, — не го дразни.
— Защо? Да не би да се страхуваш, че ще пробудя дремещия в душата му Клерънс Дароу? Нали знаеш, че обичам предизвикателствата.
— Лесно ти е да го кажеш. Не си тази, върху която ще се стовари гневът на Маршал, ако изгубим делото. Ето я и съдия Едуардс. Изправи се и се дръж прилично.
— Спокойно. Ако така и така ще загубим, нека поне се позабавляваме.
Дребната и красива съдия Едуардс зае мястото си и равнодушно огледа залата, докато приставът и чиновникът обявяваха началото на процедурата.
— Тук ли е адвокатът на защитата? — попита съдията.
— Да, ваша светлост — отвърна Ейвъри.
— Кой представлява щата?
— Лора Частейн, ваша светлост — заяви Лора.
— Виждам, че и госпожица Гафни е тук.
— Да.
— Коя от вас ще поддържа обвинението?
— Аз, ваша светлост — отговори Лора.
— Тогава не разбирам необходимостта от присъствието на госпожица Гафни. Тя записана ли е в съдебните протоколи като обвинител по делото?
— Да, ваша светлост — отвърна Лора и крадешком хвърли въпросителен поглед към Мередит. Много й се искаше да попита шефката си как е успяла чак толкова да вбеси съдията.
Каквото и да беше или не беше направила Мередит, съдия Едуардс реши да продължи с изслушването:
— Нека чуем аргументите ви в полза на предявения иск, господин Даниълс.
Ейвъри прелисти документите и изрецитира:
— Ваша светлост, оспорвам обвинението въз основа на следните положения: първо — съставът на журито от съдебни заседатели не отразява расовата характеристика на окръг Фултън и второ…
— Нека разгледаме възраженията ви едно по едно, господин Даниълс. Защо твърдите, че съставът на журито не отговаря на правните изисквания?
— Осемдесет процента от съдебните заседатели са бели, докато в окръг Фултън петдесет и пет процента от населението са от афроамерикански произход и съответно само четирийсет и пет от жителите са бели или от друг произход.
— Ваша светлост — намеси се Лора, — по закон съставът на журито никога не е зависел от расовото съотношение на населението на съответната област. Единственият фактор, който се взима под внимание, е съставът на списъците с възможни съдебни заседатели.
— И това е следващият ми аргумент — продължи обидено Ейвъри. — В списъците с потенциалните съдебни заседатели, от които са избрани членовете на журито, белите граждани са… седемдесет и пет процента.
Лора отново заговори. Спорът започваше да й харесва.
— Ваша светлост, според закона конкретният състав на списъците с потенциалните съдебни заседатели не подлежи на оспорване, стига да няма доказателства за целенасочен опит за изключване на една или друга група граждани въз основа на социалния им статус например или на друга тяхна характеристика. Както ви е известно, списъците в окръг Фултън се изготвят въз основа на регистрираните гласоподаватели.
— Които, ваша светлост, са предимно бели — почти петдесет и шест процента от гласоподавателите са бели. — Ейвъри възмутено размахваше лист хартия.
Лора беше подготвена за подобно обвинение:
— Ваша светлост, смята се, че използването на списъците на гласоподавателите е най-добрият и обективен начин за избор на съдебни заседатели. Стандартът, посочен в делото «Липхам срещу щата», е «справедливо представяне» на населението. Ако защитникът поставя под съмнение «справедливото представяне» на населението в избирателните списъци на окръг Фултън, ще му се наложи първо да представи доказателства за «възможността за проява на дискриминация» при изготвянето им и второ, че в резултат на направените нарушения в списъците на възможните съдебни заседатели се наблюдават «значителни несъответствия». Цитирам случая «Кокран срещу щата», ваша светлост. Адвокатът на обвиняемия твърди ли, че процесът на регистрация на гласоподавателите в окръг Фултън дава възможност за проява на дискриминация?
— Е? — Съдията погледна Ейвъри. — Готов ли сте да защитите подобно твърдение?
— Ами… не. Мисля, че недостатъчното представяне на афроамериканската част от населението в избирателните списъци е очевидно доказателство за дискриминация и то несъмнено е довело до значително несъответствие между расовата принадлежност на съдебните заседатели и състава на населението…
— Благодаря ви, господин Даниълс — махна с ръка съдия Едуардс. — Достатъчно. Бихте ли преминали към втората точка от иска.
Ейвъри за миг се сконфузи, после енергично се захвана със задачата си да опетни името на компанията «Спийди Тайър».
— Оспорвам правото на господин Дейвис да бъде съдебен заседател. Господин Дейвис е управител на фирмения магазин на «Спийди Тайър», намиращ се в Атланта на Пидмънт Роуд. Както съм посочил в иска си, към компанията на няколко пъти са предявявани обвинения в расова дискриминация.
— Господин Дейвис бил ли е обвиняем в някое от посочените дела? — попита рязко Лора.
— Не, не и доколкото ми е известно… но всички знаят, че в магазините на «Спийди Тайър» се наблюдават чести прояви на расова дискриминация и открит тормоз.
— Някои от тези прояви свързани ли са с магазина, чийто управител е господин Дейвис? — не отстъпваше Лора.
— Не, но има множество доказателства, че възгледите на висшите чиновници в компанията…
— Множество доказателства ли? — контрира го тя. — Бихте ли ми казали, господин Даниълс, дали някой от ищците в споменатите от вас обвинения е успял да осъди компанията «Спийди Тайър» или служителите й?
— Засега не, но две от делата все още не са приключили, а Комисията за равни права при наемането на работа в момента разследва «Спийди Тайър» във връзка с прилаганите процедури по наемането и повишаването на персонала.
— Но нито компанията, нито нейни служители са били осъждани, така ли? — попита съдия Едуардс и Лора почувства, че надеждата й се възвръща.
— Не, ваша светлост — отвърна унило Ейвъри.
Лора се подготви за нападение:
— Ваша светлост, бих искала да се позова на случая «Маккибънс срещу щата», в който Апелативният съд постанови, че обвинението на съдебен заседател, основано на предполагаемите политически симпатии, подкрепяни от работодателите му, е «нереалистично», в резултат на което бе отхвърлено.
— Ваша светлост — събра смелост да се намеси Ейвъри, — посоченият случай се е отнасял до състава на съдебните заседатели по време на процес, а не при разглеждане на обвинението.
— Няма разлика — отсече Лора.
— Не е така — възрази Ейвъри. — Освен това адвокатът по делото Маккибънс не е представил никакви доказателства за разпространения модел на расова дискриминация, докато аз представих.
— При цялото ми уважение, ваша светлост, няколко обвинения, повечето от които са били отхвърлени, едва ли могат да свидетелстват за «разпространен модел» на каквото и да било.
— Госпожице Частейн, моля да не прибягвате до сарказъм в залата ми.
— Извинете, ваша светлост — отвърна тя с надеждата, че въпреки обхваналия я гняв думите й са прозвучали достатъчно смирено. «Как може някой да не прибегне до сарказъм при общуването си с този мухльо?»
— Благодаря. Достатъчно по този въпрос. Господин Даниълс, ако правилно си спомням, изказвахте още един довод за преустановяване на съдебния процес.
— Да, ваша светлост. Искам да обърна по-специално внимание и на квалификацията на друг съдебен заседател, господин Хенри Портър. Научих, че господин Портър е член на организацията «Синове на Конфедерацията».
— Ваша светлост — намеси се Лора, като отчаяно се стараеше да не допусне и нотка сарказъм в тона си, — трябва да призная, че не разбирам обвинението на защитата във връзка с членството в «Синове на Конфедерацията».
— Всичко е съвсем просто. Целта на посочената организация е да защити паметта на мъжете, които са се били на страната на Конфедерацията. Една от целите им е включването на бойното знаме на Конфедерацията като част от знамето на щата Джорджия.
— Не виждам по какъв начин това е свързано с расовите убеждения на членовете на организацията.
— Бойното знаме на Конфедерацията, ваша светлост, е общопризнат символ на расово потисничество. Мисля, че уверено мога да заявя, че повечето афроамериканци смятат това знаме за изключително обидно и унизително. Неоспорим факт е, че бойният флаг е бил включен в знамето на щата Джорджия през 1956 година от група законодатели, чиято единствена цел според решението на съда по случая «Браун срещу Министерството на образованието» е била да изразят своята съпротива срещу премахването на сегрегацията в училищата.
— Ваша светлост, не оспорвам твърдението, че бойното знаме се е превърнало в доста известен, и то не с добро, символ, нито пък твърдя, че мотивите на хората, които са го включили в знамето на щата, са били особено хуманни. Въпреки всичко обаче продължавам да не разбирам връзката между членството в «Синове на Конфедерацията» и наличието на расови предразсъдъци.
Ейвъри изгледа победоносно Лора:
— Ваша светлост, господин Портър е бил председател на комисията по запазване на знамето. Той се е изказвал на множество публични събирания в подкрепа на този символ на Конфедерацията.
— На някое от тези събирания той заявявал ли е, че подкрепата му на бойното знаме е израз на презрението и ненавистта му към чернокожото население? — поинтересува се прокурорката.
— Не, но мисля, че това не е било необходимо…
— А аз мисля. Ваша светлост, баща ми е член на «Синове на Конфедерацията», но аз в никакъв случай не бих го нарекла расист.
— Не познавам баща ви, госпожице Частейн — заяви съдията.
— Ако го познавахте, щяхте да знаете, че не е расист.
— Не виждам каква е връзката със семейната история на госпожица Частейн — отбеляза Ейвъри, но съдията като че ли не долови сарказма му.
Лора не му остана длъжна:
— Точно за това става въпрос — няма никаква връзка, точно както членството на господин Портър не е свързано с пригодността му да бъде съдебен заседател.
— Смятам, че чух достатъчно аргументи и от двете страни. Съдът е готов да се произнесе по иска — отсече съдия Едуардс. Лора понечи да възрази, но усети ръката на Мередит на лакътя си и предпочете да замълчи.
— Що се отнася до първото ви твърдение, господин Даниълс, свързано със състава на журито, намирам изложените от вас аргументи за недостатъчни. Съгласна съм с госпожица Частейн, че не сте доказали съществуването на възможност за проява на дискриминация. Второ, във връзка с местоработата на господин Дейвис, мисля, че не представихте задоволителни аргументи за твърдението си, че работата на господин Дейвис в компания «Спийди Тайър» е белег за някакви расови предпочитания от негова страна.
Ейвъри мълчаливо преглъщаше заявленията на съда. Лора упорито гледаше пред себе си и се стараеше да не допусне на лицето й да се изпише победоносно изражение.
— И накрая, във връзка с пригодността на господин Портър намирам аргументите на защитата за необорими. Съдебният процес по обвинението на Роланд Джарвис в предумишлено убийство се прекратява. — Съдията удари с чукчето, стана от мястото си и напусна залата. Лора бе занемяла от възмущение.
— Какви бяха «необоримите му аргументи»? Ти чу ли някой «необорим аргумент»? — попита тя Мередит.
— Естествено, че не. Но ти знаеше, че ще стане така, нали? Трябва да призная, че Ейвъри се представи доста добре. Поднесе й три безумни твърдения, за да й даде възможност да се прояви като справедлив съдия, като отхвърли някои от тях. Така не би изглеждала толкова предубедена, когато отсъди в негова полза, нещо, което тя така или иначе щеше да направи.
— Ейвъри въобще не заслужава похвалите ти. Стратегическите му умения са като на… като на някое дърво. Оборих и трите му твърдения, аз…
— Естествено — прекъсна тирадата й Мередит. — Но това имаше ли някакво значение? Виж сега, кажи ми едно нещо — преди да дойдем тук, знаехме ли, че най-вероятно ще загубим?
— Да.
— Имаме ли резервен план?
— Да.
— Тогава стига си се вайкала и да се връщаме на работа. Защото, моя приятелко и колежке, ще трябва да съобщим новината на Маршал преди него. — Лора проследи погледа й и за свое учудване видя съдебния репортер от сутрешния вестник.
— Здрасти, Боб — поздрави го Мередит с меден глас. — Разбра ли какво се случи?
— Естествено. Би ли го коментирала?
— Според областната прокуратура решението на съдия Едуардс е неправомерно. Ние ще обжалваме, а междувременно ще предявим повторно обвинение към Роланд Джарвис.
Боб се усмихна и поклати глава:
— Защо ли не съм изненадан? Всъщност какво прави победният Марш днес? Мислех, че лично ще присъства на изслушването.
— Ние се грижим за подробностите. Мога да ти обещая, че ще го видиш на процеса.
— Който ще бъде стратегически планиран като част от предизборната му кампания.
— Изненадана съм от теб, Боб Харпър. Къде отиде пламенният ти идеализъм? Защо си се превърнал в поредния циничен книжен плъх?
Боб отметна глава и се засмя:
— Ако мислех, че вярваш в глупостите, които приказваш, щях да се притесня за теб, Мередит. До скоро.
— Как успяваш да се държиш толкова приятелски с тези типове? — промърмори Лора на път за прокуратурата.
— Ако не се държим приятелски, ще ни направи на пух и прах във вестника си. А Маршал ще бъде толкова ядосан, че е по-добре да се опитаме да му спестим статията за делото на годината, провалено от собствените му помощници.
— Не сме го провалили ние! — избухна Лора. — Тя сбърка!
Двете се върнаха в прокуратурата, където работният ден вече приключваше.
— Не го взимай толкова навътре. Хей, Франсис — обърна се Мередит към секретарката на Маршал, — къде е шефът?
Секретарката многозначително завъртя очи:
— Крещи на някакъв нещастник по телефона. Ако бях на ваше място, щях да изчакам до утре.
— Не става. Повикай ме, като се освободи.
Лора отиде с Мередит в кабинета й, за да изчака срещата с Маршал. Едва се бе настанила на един стол, когато шефът се появи на прага:
— Как мина?
Мередит поклати глава:
— Процесът е прекратен. Съдия Едуардс направи отвод на един от съдебните заседатели.
— Това е нелепо! Не може да направи подобно нещо!
— Опасявам се, че не само може, но и го направи. Лора, разкажи какво се случи.
Тя преразказа хода на събитията. Маршал беше бесен:
— Тази жена е абсолютно некомпетентна! Всеки проклет адвокат може да влезе и да подаде иск, основан на обвинение за расова дискриминация. Ще подам оплакване! По дяволите, писна ми да се занимавам с тази каша!
— Успокой се — намеси се Мередит. — Ще обжалваме. Естествено, ако обжалването е пред съдия Едуардс, само ще си изгърмим патроните…
— Няма да е пред нея. Ще се обадя на чиновника.
— Не можеш — отбеляза Лора. — Новата система автоматично определя съдиите чрез компютърна програма. — Едва се въздържа да не каже «твоята скъпоценна нова система». — Ще трябва да изчакаме съдия Рут да се върне от болничните си.
— Мамка му — изруга Маршал, обърна се и излезе.
— Добре мина — отсече Мередит.
Лора се засмя. После изведнъж й хрумна колко парадоксална бе ситуацията, в която се намираха. С неочаквана сериозност тя попита:
— Какво мислиш за съвпадението?
— За кое съвпадение?
— Лорънс Белю е разработил прилаганата в съда нова система. Същата система, която възложи собствения му случай на съдия Едуардс.
И двете се замислиха.


11

— Ето каквото ти бях обещал — заяви Алекс Девъру. — В продължение на около година Роланд Джарвис е работил от време на време в автомивката «От броня до броня» на Розуъл Роуд в Бъкхед. Обаче отдавна не се е мяркал там. — Лора се усмихна. Обаждането на детектива бе първото доказателство от няколко дни насам, че полицията в Атланта все още работи по случая.
— Идеално! — отвърна тя. — Как успя да издириш това място? Надявам се, че не ти се е наложило да обикаляш всички автомивки в Атланта.
— Честно казано, не беше необходимо. Появи се един човек, който е работил там заедно с Джарвис. Искаше да се докопа до обещаната награда.
— Чакай малко — нали не сме изнасяли информация за състоянието на колата? Откъде този тип е знаел, че може да ни каже нещо, което да ни заинтересува?
— Не знаеше, въпреки че си мислеше, че знае. Познал е снимката на Джарвис и дълго размишлявал дали да се яви в полицията. Накрая все пак решил да дойде, за да ни съобщи, че Джарвис открай време разправял, че любимата му кола е лексус. Твърдял, че някой ден и той ще си има лексус. Според нашия човек това е достатъчен мотив.
— Едва ли е особено убедително доказателство при случай на убийство. Според теб колко хора по един или друг повод са споменавали, че си мечтаят да имат лексус?
— Около милион, включително и аз — отвърна Девъру. — Ти обаче пропускаш най-важното. Нашият тип се появява с тъпата си история, която мога да се обзаложа, че си я е измислил с надеждата, че ще го позлатим за споделената с нас сензационна новина. Чиновникът, който е записвал показанията му, едва не го изхвърлил, но мъжът решил все пак да се пробва и при нас. Нямаше представа, че се опитваме да разберем дали Джарвис не е работил в някоя автомивка. Това бе и причината въобще да реша да говоря с него.
— Извадихме късмет — промърмори замислено Лора. — Доставка по домовете на изработени по поръчка улики…
— Какво пак се оплакваш? — развика се възмутено Девъру.
— Нали искаше да знаеш дали Джарвис е работил в автомивка и аз ти казвам, че е работил в проклетата автомивка. Случаят е от ясен по-ясен, а ти си все недоволна. Не мога да те разбера, госпожичке… всъщност знам какво те гложди. Издъни се на обжалването и сега всички трябва да плащат за грешката ти.
Тя остана като гръмната:
— Алекс, нямам представа с какво съм те обидила. Ние сме от един отбор — не можем ли да споделяме мислите си? Трябва да огледам случая от всички страни и ми се иска да мисля, че мога да споделям идеите си с провеждащите разследването детективи, без да се опасявам, че всеки момент мога да настъпя някого по мазола. И за твое сведение, не сме се издънили — току–що се върнах от заседанието на съдебните заседатели и благодарение на показанията ти получихме чисто ново официално обвинение. Освен това Апелативният съд се съгласи да изслуша възражението ни срещу решението на съдия Едуардс и можеш да бъдеш сигурен, че възражението ни ще бъде прието.
Девъру все още не можеше да се примири с реакцията й:
— Тогава за какво се притесняваш? Доколкото разбирам, работата ти е в кърпа вързана. Онзи хлапак Даниълс не би могъл да защити и майка Тереза по обвинение в неправилно пресичане.
Лора се засмя:
— Е, ако е майка Тереза, може и да успее. Трябва да разбереш, Алекс, че както всеки треньор от националната футболна лига, когото съм слушала да коментира развоя на някой мач, и аз приемам всяка атака сериозно. Всъщност вече започвам да си мисля, че Ейвъри се държи така, за да притъпи бдителността ми. Само да застанем пред съдебните заседатели, той изневиделица ще се нахвърли върху мен — трябва да бъда готова.
— Това хлапе може да ти се нахвърли толкова, колкото и някое Телетъби. Виж, извинявай, че ти се развиках. Напоследък нещо не си доспивам.
— Да не би да имате бебе вкъщи?
— Господи, не. Всички вече са в гимназията, но въпреки това успяват да ме държат буден до късно — трябва да работя извънредно, за да плащам за обучението им.
— Още ли се правиш на бавачка за Дарил Майкълс?
— Да. Но не и на Шон Толивър. Особено ако не ми плащат вредни.
— Какво е станало?
— Нищо, стига да обичаш да седиш до среднощ в компанията на най-големия задник на света.
Лора се засмя:
— Мислех, че му съчувстваш.
— Това беше преди да го опозная. Наистина трябваше да го изпратят в затвора за оная глупост, дето направи миналия сезон. Явно сред съдебните заседатели е имало прекалено много привърженици на баскетбола.
— Освен това го защитаваше Крег Фанин. Когато можеш да си позволиш да платиш астрономическа сума, за да наемеш най-добрия…
— Фанин ли? Чувал съм името му, но не го познавам. Добър ли е?
— Най-добрият. Ако реша да убивам някого, първо ще се погрижа да заделя достатъчно пари, за да мога да покрия хонорара на Крег. А едва ли някога ще успея да събера толкова — поне не и като помощник-областен прокурор.
Девъру също се засмя:
— Май е по-добре да не си разчиствам сметките с Толивър, защото полицейската ми заплата също няма да бъде достатъчна за добър защитник.
— Може Фанин доброволно да се заеме със случая ти. Израз на признателността към служителите на реда и други такива.
— Бедният Шон — усмихна се Девъру. — Не е чак толкова лош. Хайде да свършваме, че Карлтън вече потропва нервно с крак. Иска да излизаме на обяд. По-добре да тръгвам. Извинявай, че избухнах. Ще ти изпратя показанията на този свидетел и ако искаш да го видиш, ще ви уредя среща.
— Благодаря. Ще ти се обадя. Може и да не ни трябва. Той ще получи ли някаква награда?
— Не и ако не свидетелства.
Лора постави слушалката и се замисли. Определено не искаше да изглежда неблагодарна на Девъру за положените усилия, но имаше нещо прекалено лесно в начина, по който на всяка крачка изневиделица изникваха свидетели, съобщаващи точно това, от което се интересуваха полицаите и областният прокурор. Може би всичко беше заради паричната награда — справедливостта и алчността рядко вървяха ръка за ръка.
Лора реши да не използва тези показания, освен ако Ейвъри не обърнеше специално внимание на отпечатъците по колата — нещо, което за нейно щастие той не даваше никакви признаци, че възнамерява да направи.
Доколкото й беше известно, Ейвъри още не беше ходил в лабораторията. Може би от Отдела за служебна защита бяха отпуснали средства от вечно недостатъчния им бюджет за назначаването на собствен следовател по делото. «По дяволите — помисли си тя, — защо не провежда собствено разследване?» «Защото — отговори си сама — Ейвъри е изключително самоуверен продукт на нашата правна образователна система. Прекрасни препоръки, но ако клиентът му разбираше нещо от образователната система, би се чувствал много по-сигурен в ръцете на някой раздърпан адвокат, завършил вечерно, който никога дори не е чувал за преглед на съдебната практика.»
«Може и да грешиш — каза си Лора. — Ейвъри може да се окаже истински гений в съдебната зала. Може да е втори Ф. Лий Бейли или Алън Дершовиц.»
По-късно следобед тя със задоволство се убеди, че Ейвъри със сигурност няма никаква връзка с именитите си предшественици. Всъщност Лора едва не се разкрещя, когато отвори плика, в който се намираше най-новата подвързана в синьо бомба на защитата.
— Мередит! — извика, докато тичаше по коридора към кабинета на шефката си. — Виж какво е направил! Само го погледни!
— За Бога, Лора, съвземи се. Какво толкова може да е направил? Мили Боже! Този… тази лукова глава!
— Какво ти казах? Невменяемост? Това не минава дори когато клиентът наистина е луд — изстена Лора.
— Иска да спечели време. Ще вкара Джарвис в болница за изследвания поне за една година. Знаеш ли, като се замисля, той може и да не е чак толкова тъп. Знае, че Маршал иска процесът да се състои преди изборите, а не да виси над главата му като дамоклев меч, докато гласоподавателите се трупат пред урните през ноември. Доста умно. Обзалагам се, че се надява да му предложим споразумение.
— Ще му предложим ли?
— Естествено, че не. Това би било още по-лошо за Маршал, както и за кмета.
— Тогава какво му е толкоз умното? Според мен целта на Ейвъри е била просто да си поупражни латинския. Сега съгласна ли си да говориш с Джулия Уолтън? Целият й отдел ще се изложи. Тя трябва да може да преценява способностите на адвокатите си.
— Добре. Ще й се обадя и ще си поговорим като приятелки. Но не се надявам на особен резултат. Знам, че нямаш високо мнение за стратегическите му ходове, но този път може доста сериозно да е обмислил нещата. А може и Джулия да ги е обмислила вместо него. Ако бях на нейно място, определено щях да го направя.
— Но ако нещата стигнеха до процес, би се погрижила за истинска защита, нали?
— Много си права. Повярвай ми, когато ножът опре до кокала, Джулия също ще се погрижи за това.
Лора с благодарност остави Мередит да уведоми Маршал за последните новини по делото. Напоследък той бе твърде нервен и Лора се стараеше да има колкото се може по-малък контакт с него, особено във връзка с делото. Слава Богу, че Мередит най-накрая се съгласи да говори с началничката на служебната защита. Може би Джулия щеше да склони да разреши на някой адвокат на свободна практика да помага на Ейвъри. Съществуваше общност на частните адвокати, които бяха готови доброволно да помагат при дела за постановяване на смъртна присъда — добри и опитни професионалисти.
Лора разбираше, че служебната защита разполага с изключително ограничени средства, но ако беше на мястото на Джулия Уолтън, тя би използвала всички налични средства, за да наеме добър следовател. Да се харчат парите на службата за психиатри, й се струваше абсолютно безсмислено. Ако беше на мястото на Ейвъри, щеше вече да е започнала собствено разследване на случая — със или без ограничени средства. Щеше да вдигне шум във вестниците за извършената жестока несправедливост и да ги остави сами доброволно да свършат голяма част от работата. Не би разчитала само на собствения си беден опит и знания — би се погрижила да въвлече в делото и някои «стари кучета». Джулия Уолтън бе добър адвокат, но явно в случая бе сбъркала.
Основният проблем бе, че в окръг Фултън рядко се разглеждаха тежки престъпления. През последните една-две години бе имало няколко подобни случая, които Маршал предпочиташе да не си припомня, но като цяло защитниците на смъртното наказание се подвизаваха главно в по-южните части на Джорджия. Там системата разчиташе на частните адвокати, чиито хонорари бяха от около петстотин долара за защитата на хора, които бяха на крачка от електрическия стол. Резултатите бяха предсказуеми. Ако не бяха донкихотовските усилия на противниците на смъртната присъда и завидните, макар и слабо платени, умения на службата за защита на неплатежоспособни обвиняеми и общността от частните адвокати, опашката от чакащи за изпълнение на смъртните присъди успешно би конкурирала тази на Гулаг. Лора не можеше да проумее защо Джулия не бе потърсила помощта на някой от частните адвокати.
Точно в този момент телефонът иззвъня. Младата жена вдигна слушалката и отсече:
— Лора Частейн.
— Олеле! Да не си включила автоматичната резачка? — попита Еймъс.
— Точно това съм направила. Седя и размишлявам върху правната система.
— Предполагам, че тогава едва ли ще искаш да излезем довечера.
— Не е съвсем така. Не мисля, че правосъдието би имало особена полза от това да си седя вкъщи. Защо? Какво предлагаш?
— Играе ли ти се боулинг?
— Боулинг ли? Откъде го измисли?
— Кени го измисли. Той и Синди са наели бавачка и искат да отидат да играят боулинг.
— Въобще не ме бива — предупреди го Лора.
— Няма значение. Важното е да се забавляваме.
— Не е точно така. И преди съм била с теб и Кен. Вие двамата превръщате всяко едно действие в състезание.
— Преувеличаваш.
— Така ли? Забрави ли за предишното ни подобно излизане? Накрая ти си навехна китката, а Кен и Синди два дни не си говориха.
— Това беше друго.
— И защо?
— Защото там не разрешаваха да се пие бира, а в залата за боулинг разрешават.
— Добре — предаде се Лора, — но те предупреждавам, че не съм в настроение за тъпи заяждания и семейни свади.
— Какво те тормози — случаят с откраднатата кола ли?
— Да, но не мисля, че става въпрос за кражба.
— Тогава защо продължаваш да работиш по него? Искам да кажа, ако мислиш, че оня тип е невинен…
— Не съм казала, че е невинен, просто смятам, че не е било кражба.
— И какво смяташ да правиш?
— Точно сега се опитвам да реша. Защитникът е абсолютно неадекватен и му трябва помощ. Тоя хлапак се опитва да ни разиграва с настояването да признаем клиента му за невменяем.
— Номерът му ще мине ли?
— Рядко минава. Мередит мисли, че защитата се опитва да отсрочи процеса, така че Маршал да се съгласи на споразумение, само и само да успее да приключи случая преди изборите. Това обаче е малко вероятно. Струва ми се, че подобно споразумение би се отразило много по-лошо на политическата му кариера от който и да било процес. Но дори и да има някакъв смисъл да оказват натиск върху Маршал сега, след изборите вече няма да има за какво да се хванат. Ако Маршал спечели, разбира се.
— Мередит знае ли за това?
— Общо взето. Ще се обади на Джулия Уолтън, за да сподели с нея нещата, които ни притесняват.
— Наистина ли очакваш, че Джулия ще направи промени в защитата?
— Не я познавам добре, но ако е юрист на място, би трябвало да предприеме нещо.
— А ако не го направи? — поинтересува се Еймъс.
— Не знам. Все ще измисля нещо.
— Само внимавай да не се окажеш срещу Мередит и Маршал. Независимо дали ти харесва, те са шефовете и знаят какво правят.
— Няма нужда да ми припомняш за кого работя — отвърна кисело Лора.
— О-хо! Скъпа, може би ще е по-добре тази вечер да си останеш у вас.
— Не, не. Извинявай. Просто съм уморена. В момента една игра на боулинг наистина ще ми дойде добре.
— Сигурна ли си? Мога да им откажа.
— Не, с удоволствие ще поиграя.
Тя мрачно затвори телефона. Неприятно й бе да се заяжда с Еймъс, който просто бе невинен наблюдател. Реши, че ще трябва да му се извини. Двамата от време на време се посдърпваха, но одобряването си заслужаваше караницата. Тя продължи работата си без особен ентусиазъм, когато се появи Мередит.
— Говорих с Джулия. Искаш ли да чуеш какво ми каза?
Лора кимна. Шефката й уморено се отпусна на един стол.
— Наела Ейвъри по споразумение, че той ще поеме всички случаи на тежки престъпления.
— Какво? Защо? — изуми се Лора.
— Имал голям опит на ниво апелативни съдилища във Вирджиния, където се разглеждат доста подобни дела. Джулия била впечатлена от препоръките му и го наела. Мисли, че е извадила голям късмет с него.
— Ако става въпрос за обжалвания, може и да е така, но определено ще е по-добре, ако самата тя се погрижи за процеса. Възможно ли е да не е разбрала колко слаб защитник е Ейвъри?
— Може и да е разбрала. Главното е, че изключително учтиво ме посъветва да си гледам работата. И аз възнамерявам още сега да последвам предложението й. Препоръчвам ти и ти да направиш същото. — Мередит се изправи и погледна часовника си. — А сега трябва да намеря Маршал. Ако не се видим преди да си тръгнеш — приятни почивни дни.
— И на теб.
«Тъпият Ейвъри Даниълс — помисли си Лора. — Опит с обжалвания — голяма работа. Купува си нова чаша, а пие помия, както би казала баба. Обзалагам се, че така и не е отишъл в лабораторията.»
Сякаш в подкрепа на мислите й телефонът иззвъня:
— Госпожица Частейн? Здравейте, обажда се Томи Уд от отдела за изследване на влакна в централната лаборатория.
— Здравейте, Томи. Странно. Тъкмо се бях замислила за вас. Защитникът на Джарвис обади ли ви се?
— Не. Изпратих му доклада си и предложих да се срещнем. Скот направи същото. Доколкото знам, адвокатът не е говорил дори с онзи надут пуяк патолога.
Лора се засмя:
— Господи, не бях чувала този израз от смъртта на дядо ми. По дяволите, ще ми се да ви се беше обадил. Стават разни неща, които въобще не ми харесват.
— Може и да успея да ви помогна. Спомняте ли си копчето?
— Черното копче ли? Да. Имате ли вести от ФБР?
— Да.
— Какво са открили?
— Копчето е изключително хубаво. Повечето копчета са пластмасови и са произведени в Азия. Това обаче е изработено от естествени материали. Рог или кост, боядисани в черно. В миналото копчетата са се правели от кост, черупка на мида или дори от дърво, но сега повечето са пластмасови.
— Копчето старо ли е?
— Не, но подобно копче струва много повече от някое пластмасово. Най-вероятно е произведено в Европа.
— Защо мислят така?
— Когато са го измерили, то е било цяло число милиметри, но не и инчове — и аз трябваше да се досетя, че не е американско. Както и да е, човекът, на когото са го показали, твърди, че високото качество на материала, както и размерът на копчето го навеждат на мисълта, че то е паднало от мъжко сако, европейско производство — по всяка вероятност френско или италианско. Най-вероятно е от ръкавите. При всички случаи е било зашито на доста скъпа дреха.
— Значи е по-вероятно да е на Белю, отколкото на Джарвис, така ли?
— Възможно е. Ще трябва да проверите целия му гардероб, за да докажете, че е негово, или да изключите тази възможност.
— Господи, надявам се семейството му да са запазили дрехите. А ако не е на Белю?
— Ще трябва да търсите елегантно облечен мъж е липсващо копче на ръкава на сакото.
Лора мрачно се засмя:
— Едва ли ще е особено трудно.
— Мислех си, че ако намерите някого, който би могъл да е извършил убийството и ако на някое от саката му липсва копче, тогава бихте успели да го свържете с престъплението.
— Ясно. Значи просто трябва да намеря този човек.
— Да.
— Добре, нека ви задам въпрос за един милион долара — мислите ли, че този човек наистина съществува?
Томи Уд се замисли.
— Не съм детектив — заговори накрая той. — Не знам нищо по случая, освен публикуваното във вестниците и това, което съм видял в лабораторията. Но въз основа на известната ми информация, бих казал «да». Мисля, че в случая е замесен най-малко още един човек, освен Роланд Джарвис.
— Знаете ли нещо? Струва ми се, че от вас ще излезе доста добър следовател — заяви Лора.
Когато постави слушалката, Лора беше наясно с две неща — в убийството на Лорънс Белю бе замесен и втори човек и тя щеше да го открие.


12

Лора се протегна и се прозя, като нарочно вдигаше шум и мърдаше доста повече от необходимото, за да събуди Еймъс. Не успя — той продължи да спи, нищо неподозиращ за намеренията й. Тя направи втори безуспешен опит и после реши да изостави намеците:
— Еймъс! — побутна го по рамото. — Девет часът е.
Той се зави през глава и измърмори нещо неразбираемо.
— Еймъс, събуди се. Гладна съм.
— Върви да хапнеш нещо.
— Искам да отидем във «Вафлената къща» — настоя тя. — Хайде, не проспивай цялата събота сутрин. Ще направя кафе. Като изпиеш едно кафе, ще се почувстваш свеж като краставичка.
— Колкото и да ме наливаш с кафе, няма да се почувствам свеж като краставичка. Толкова ли е наложително още тази минута да станем и да отидем във «Вафлената къща». И след няколко часа пак ще си бъде на мястото.
— Знам, но искам, докато закусваме, да ми измият колата, а нали знаеш какво става в автомивката събота сутрин?
— Честно казано, не знам, защото не си пилея парите да плащам на някого да ми мие колата. Ако ме оставиш да поспя още един час, с удоволствие лично ще измия колата ти.
Лора въздъхна:
— Не искам ти да ми миеш колата. Искам да я закарам в автомивката на Розуъл Роуд.
Той се обърна и я изгледа учудено:
— Искаш да закараш своята кола, своята «Тойота» модел 1992, по чийто под се въргалят хиляди кутии от диетична кола, на автомивка и си готова да дадеш четирийсет долара на някого, който ще лъска с парцал ръждивите петна по бронята й, така ли?
— Да, точно това искам. Освен това основното почистване е двайсет, а не четирийсет долара.
— Това е с двайсет долара по-скъпо отколкото бих ти поискал аз. Какво си намислила, Лора? Много по-лесно би било, ако просто ми разкриеш тайните си мотиви. Така или иначе ще ги разбера рано или късно.
— Ти въобще не ме познаваш — възкликна театрално тя. — Нямам никакви «тайни мотиви». Всъщност мислех си да те послушам и да продам колата и затова реших, че едно професионално чистене би й било от полза.
— Мога да се справя не по-зле от който и да било професионалист. Можем да отидем вкъщи и ще използвам прахосмукачката си. Ще бъдеш доволна, обещавам ти.
— Знам, че можеш да миеш коли, Еймъс. Просто не ми се иска да си губим целия ден в почистването на някаква си кола. Ако я закараме в автомивката, можем да я оставим там и да отидем да закусим във «Вафлената къща». И целият ни ден ще бъде свободен. Това обаче ще е невъзможно, ако не тръгнем веднага. Към единайсет всички баровци в Атланта ще са се наредили пред автомивките.
Еймъс тежко въздъхна:
— Самият факт, че си решила да бъдеш като един от тези баровци, е явно доказателство, че си намислила нещо. Всъщност толкова съм любопитен какво е, че съм готов дори да стана от леглото. Но нямам никакво намерение да се бръсна.
— Няма нужда. Просто се облечи и да тръгваме.
След като успя да закара Еймъс до автомивката, Лора не знаеше как да прикрие истинската си цел.
— Отивай към «Вафлената къща» и запази места. Аз ей сега ще дойда.
— А, не — отсече той. — Ще те изчакам. Нали няма да се бавиш дълго? Колко време може да ти отнеме да им кажеш, че искаш да измият колата ти?
— Ама нали знаеш, че във «Вафлената къща» ще има опашка — упорстваше Лора, твърдо решена да го отпрати.
— Не, няма почти никого — паркингът й се вижда оттук. Виж, ето го човекът, който ще се погрижи за колата ти. Наистина беше права. Ако дойдеш рано, няма да ти се наложи да чакаш.
Тя го изгледа гневно и смъкна стъклото, за да говори със служителя:
— Здравейте. Бих искала да измиете колата и да почистите купето.
Мъжът погледна задната седалка, където наистина имаше няколко празни кутии от безалкохолни и се покашля:
— Искате ли да почистим с шампоан седалките?
— Да, разбира се… Вие ли сте управителят?
— Не, госпожо. Ей го там — и посочи висок чернокож мъж.
— Благодаря — отвърна Лора. — Трябва да поговоря с него.
Слезе от колата, даде ключовете на работника и се запъти към управителя. С весела усмивка Еймъс я последва.
— Сега пък какво, Нанси Дру? — чу го да мърмори. Тя не се хвана на въдицата.
— Здравейте — обърна се към управителя. — Може ли да говоря с вас?
— За какво става въпрос, госпожо. Имаме много работа — отвърна раздразнено мъжът.
— Ще ви отнема само минутка. Аз съм Лора Частейн от областната прокуратура. Интересувам се колко време е работил при вас Роланд Джарвис.
— Кой?
— Роланд Джарвис. Работил е тук около година.
— Не познавам никакъв Джарвис — отсече управителят.
— Джарвис. Един от служителите ви е съобщил на полицията, че той е работил тук в продължение на около година.
— Не знам нищо по този въпрос и за пръв път чувам за такъв човек.
— Откога работите тук? — поинтересува се Лора.
— От две години и не съм чувал нищо за никакъв Джарвис. Затова по-добре ме оставете да си върша работата. Нямам време за разговори с ченгета.
— Не съм ченге — заяви тя.
— Да, ама той е — отвърна управителят и посочи Еймъс, а аз не искам да си имам неприятности нито с вас, нито с него. Ако желаете да ви изчистим колата, с удоволствие ще го направим. Ако ли не — нямате работа тук.
Лора понечи да му отговори, но в този момент Еймъс пристъпи напред, бръкна в джоба си и извади полицейската си значка:
— Моля, отговорете на въпроса на госпожицата — заяви той с леден глас.
— Вече й отговорих. Ще ви го повторя още веднъж по-бавно, за да ме разберете — не… познавам… човек… на име… Джарвис. Можете да размахвате лъскавата си значка колкото си искате, но това няма да промени отговора ми.
— Еймъс — намеси се Лора, — мога да се оправя и сама. Вижте, господине, това няма нищо общо с полицията. Просто ми трябва малко информация. Мога да взема заповед за обиск, но не мисля, че е необходимо. Не искам никакви поверителни данни или нещо подобно. Просто трябва да знам каква точно е била длъжността на Джарвис.
— А аз ви казвам, че не е имал никаква длъжност, защото никога не е работил тук. Какво трябва да направя, за да ви накарам да ми повярвате и да си тръгнете?
— Добре, не помните Джарвис. А… Терънс Уокър?
— Него го познавам. Трябваше да е тук и в момента, но вече от седмица не съм виждал скапания му задник. Какво е направил?
— Нищо, но той е човекът, който твърди, че Роланд Джарвис е работил тук.
— Явно лъже, защото не съм чувал тук да е работил никой на име Джарвис. Терънс работеше при нас, но вече не, защото току-що го уволних. А сега мога ли да продължа работата си?
— Извинявай, шефе — намеси се дребен мъж с вид на южноамериканец, който се мотаеше наоколо и слушаше разговора с тревожно изражение, — мисля, че знам за какво говори госпожата.
— Така ли? Ами тогава по-добре ми кажи, Франциско, преди наистина да съм се ядосал.
Франциско кимна:
— Теб те нямаше, когато дойде голямото ченге, шефе. Той говори с Терънс за онзи тип, Джарвис.
— Какво ченге? — намеси се Лора — Чернокож, горе-долу колкото него ли? — попита, като посочи Еймъс.
— Не, госпожо. Бял. Много по-едър.
Лора погледна Еймъс:
— Нищо не разбирам. И Карлтън, и Алекс са чернокожи. Кой друг може да работи по случая? — После си припомни думите на Алекс. — Терънс Уокър сам бе отишъл в полицията. Никой не бе идвал да го търси. — Разкажи ми нещо повече за онова ченге — обърна се тя към Франциско. — Кога дойде?
— Понеделник или вторник. Дойде да му почистим колата и тогава говори с Терънс. Разбирате ли, ние нямаме много работа през седмицата, само в събота. А, шефе, това ти беше почивният ден.
— Значи е било понеделник. Това е почивният ми ден — намеси се управителят.
— Да, понеделник. Говори само с Терънс. Мисля, че му даде някакви пари.
— Защо мислиш така? — поинтересува се Лора.
— Защото Терънс ми каза, че няма да се връща на това скапано място. Каза, че напуска и че може да му целунеш черния задник, извинявай, шефе — допълни Франциско. — Той го каза, шефе.
— По дяволите, Франциско, защо ми го казваш чак сега? — възмути се управителят. — Ако знаех, че Терънс е напуснал, щях да наема някого на негово място.
— Извинете — намеси се Лора. — Бихте ли ми казали нещо повече за мъжа? Как разбрахте, че е ченге? Носеше ли униформа? Показа ли полицейската си значка?
— Не, госпожице, просто приличаше на ченге. Като приятеля ви. Той също прилича на ченге.
— Край на мечтите ми за работа под прикритие — промърмори Еймъс. — И то два пъти за един ден.
— Значи може и да не е бил полицай — отбеляза Лора.
— Може. Питайте Терънс, госпожо, той ще ви каже. Знам обаче, че онзи мъж му даде някакви пари, защото той лично ми ги показа и заяви, че шефът може да целуне черния му задник.
Управителят като че ли не беше особено доволен от повторението на думите на Терънс.
— Знаем какво е казал. Няма нужда да продължаваш да го повтаряш, mi hombre. Разбрахте ли вече каквото искахте, госпожице? Може ли да си продължим работата?
— Мисля, че да. Ако не възразявате, бих искала да ви помоля за адреса и телефонния номер на Терънс Уокър.
— Ще ви дам каквото имам. Май беше казал, че живее при сестра си. Ей сега ще го взема.
След няколко минути Лора и Еймъс вървяха към «Вафлената къща», а Франциско почистваше празните кутии от кока-кола от задната седалка на тойотата.
— Ще ми кажеш ли за какво беше всичко това? — попита Еймъс.
— Нищо особено. Просто исках да разговарям с човека, който е заявил, че Роланд Джарвис е работил в тази автомивка.
— Защото не си повярвала на показанията му.
— Просто исках да ги проверя. Не се ли предполага, че трябва да проверяваме подобни неща?
— Разбира се, но защо не си възложила проверката на Карлтън или на Алекс?
Лора предпочете да не отговаря:
— Както и да е, радвам се, че попитах. Май Терънс Уокър лъже.
— За какво му е да го прави?
— За пари, естествено. Някой му е платил.
— Кой? Какво се опитваш да докажеш, Лора? Съмняваш ли се в думите на Алекс Девъру?
— Не. Как можа да си помислиш подобно нещо? Просто искам да съм сигурна във фактите.
Еймъс отвори вратата на «Вафлената къща» и пусна Лора да влезе първа.
— Какво всъщност те накара да се усъмниш в показанията на Уокър? Защо си толкова подозрителна, когато си имаш работа с полицаи?
— Не съм подозрителна към ченгетата. Две места за непушачи, моля — обърна се тя към сервитьорката. — Може би не трябваше да те взимам със себе си. Просто си върша работата, Еймъс. Вярно, имам известни подозрения, но не към полицаите, а към този тип Уокър.
Сервитьорката ги поведе към едно сепаре, където се настаниха и поръчаха кафе. Лора се загледа в менюто без особена причина, защото винаги си поръчваше орехова гофрета с бекон и кълцано месо.
— Но подозренията ми се оправдаха, не мислиш ли? Явно някой е платил на Уокър, за да заяви, че Джарвис е работил в автомивка. Разбираш ли, всеки път, когато попитам нещо или изкажа известно съмнение, изневиделица се пръква по някой свидетел. Питам какво е правил Джарвис съботата и неделята, преди да бъде арестуван, и изведнъж се появяват двама очевидци, които могат да го свържат с откраднатата кола. Задавам си въпроса как така купето на колата се е оказало толкова чисто, че в него няма никакви отпечатъци на жертвата, и ето че ми връчват професионалната характеристика на Джарвис, според която е работил в автомивка. Какво означава всичко това? Не знам, но ми се струва, че току-що успях да зърна господин Копче.
— Кой, по дяволите, е «господин Копче»?
— Заможен и изискан джентълмен, който пришива на дрехите си черни костени копчета с копринен конец. — Като видя, че в момента Еймъс не е в настроение да разгадава тайнствените й отговори, тя обясни историята на копчето.
Той мълчаливо я изслуша.
— Копче — промърмори, когато тя свърши с обясненията.
— Копче с копринен конец. Помолих Карлтън да прегледа гардероба на Белю за дреха с подобни копчета и да види дали едно от тях не липсва.
— И ако не намери такава дреха?
— Ще работя по предположението, че е замесен и втори човек — поне при преместването на трупа. Още от началото ми се виждаше странно Джарвис сам да е извършил престъплението. Не казвам, че не е замесен по някакъв начин, но не мога да повярвам, че мухльо като него може да измисли подобно нещо.
— Тогава кой го е направил? — попита Еймъс.
— Откъде да знам. Това е работа на ченгетата.
— И какво смяташ да правиш?
— Да намеря Терънс Уокър. Надявах се да ми помогнеш.
— Съжалявам, не ме интересува. Случаят не е мой и нямам намерение да кръстосвам шпаги с колегите, които се занимават с тежките престъпления. Прекалено често се налага да прибягвам до помощта им.
— Разбирам. Сама ще се погрижа.
— Няма ли да се обадиш на Карлтън или на Девъру?
— Не и днес. Няма нищо лошо в това да мина на посочения адрес и да си поговоря с Уокър, нали? Все пак той е един от свидетелите ми — имам право да разговарям с него.
— Дай да видя адреса — помоли Еймъс. Лора му подаде листчето, връчено й от управителя на автомивката. — А-ха. Не можеш да отидеш там сама.
— Естествено, че мога. В събота следобед. Кварталът не е чак толкова опасен.
Той й върна листчето:
— Добре. Печелиш. Идвам.
— Печеля ли? Какво искаш да кажеш?
— Не искаше ли това — да ме накараш да дойда с теб?
Сервитьорката се появи с поръчката им и това даде време на Лора внимателно да обмисли отговора си.
— Не те карам, Еймъс. Признавам, че мислех, че е по-добре да дойдеш с мен в автомивката. Все пак си ченге и имаш известен авторитет в подобни ситуации. Но няма нужда да ме придружаваш и в дома на Терънс Уокър. И сама мога да задам няколко въпроса.
— Естествено, но ако нямаш нищо против, предпочитам да дойда с теб.
— Добре, ако искаш, но не казвай, че съм те накарала, защото не е така.
— Не си ме накарала. Желанието ми е израз на собствената ми свободна воля — заяви с равен тон Еймъс.
Лора се засмя:
— Млъкни и си яж закуската.
След около час, с почистена кола и портмоне, олекнало от дадения на Франциско щедър бакшиш, Лора потегли към един от кварталите на Атланта, известен като «Съмър Хил». Козметичните подобрения, направени по случай Олимпиадата преди няколко години, бяха освежили района, но все още имаше странични улички, останали недокоснати от размаха на градоустройствените планове. Сестрата на Терънс Уокър живееше на една от тях.
— Не е особено привлекателно — отбеляза Лора, докато се опитваха да намерят сградата.
— Не е — съгласи се Еймъс — Повечето от къщите дори не биха могли да бъдат ремонтирани. Много ми се иска да накарам собствениците да поживеят някоя и друга седмица в съборетините, които дават под наем.
— Това е законът за предвидимите последствия. Осъждаме строителството по държавна поръчка и така освобождаваме място за действие на частния сектор. И става още по-лошо. Това ли е къщата?
— Не знам. Ще питам това хлапе. — Еймъс смъкна стъклото и попита едно момче за номер 247. Детето го погледна неразбиращо. — Познаваш ли Терънс Уокър? — попита Еймъс. Момчето кимна. — Къде живее? — Детето посочи постройката през две къщи. Еймъс му даде един долар и вдигна прозореца.
— Надявам се да успее да го похарчи, преди някой дангалак да му го вземе. Пристигнахме.
Лора спря до изсъхнала тревна площ пред порутена къща с разкривена веранда със зелен покрив. В къщата нямаше никакви признаци на живот и тя се поколеба, преди да изгаси двигателя.
— Размисли ли? — попита Еймъс.
— Не. Просто планирам посещението си. Хайде, освен ако не предпочиташ да ме изчакаш в колата.
— В никакъв случай.
Те минаха по напуканите остатъци от циментирана пътека към верандата и внимателно изкачиха двете хлътнали дървени стъпала, водещи до външната врата. Тя беше отворена. Разкъсана мрежа против комари бе единствената абсолютно неефективна преграда срещу насекомите и помощник-областните прокурори. Вътре бе тъмно, никъде не се виждаше звънец и Лора реши да почука.
— Ехо — извика, след като не получи никакъв отговор. От вътрешността на къщата се дочуваше звукът на включен телевизор. — Ехо — провикна се отново и силно почука на касата на вратата. Самата врата едва ли би издържала подобно почукване.
Звукът от телевизора спря, но никой не отговори.
— Има ли някой вкъщи? — попита Лора.
Най-накрая се чу влачене на крака и от мрачната вътрешност на къщата се разнесе женски глас:
— Кой е?
— Казвам се Лора Частейн. Търся Терънс Уокър.
— Вече не живее тук.
— Вие сестра му ли сте?
— Защо се интересувате? От полицията ли сте?
— Не. Всъщност не се интересувам от Терънс. Аз съм от прокуратурата, а той е свидетел по едно от делата ми. Трябва да говоря с него.
— Е, не е тук и нямам представа къде е. Но като го намерите, можете да му кажете да не се връща и да се надява отново да го подслоня. Не и преди да ми плати, каквото ми дължи.
Очите на Лора бяха привикнали със слабата светлина и тя успя да различи фигурата на жената, с която говореше.
— Не си е платил наема ли? — попита съчувствено.
Жената енергично кимна.
— А знам, че има пари, защото се хвалеше, че са му платили цяло състояние. Предполагам, че сега ще поживее с някоя хубостница, докато изхарчи всичко. После ще се върне при мен с подвита опашка, но аз няма да го пусна, преди да си плати наема.
— Не ви обвинявам. Имате ли някаква представа къде мога да го намеря? Има ли приятели или любимо заведение?
— Проверете при Джоузи. Има магазин за плодове и зеленчуци на ъгъла. Предполагам, че се е отбил при нея.
— Благодаря за информацията.
— Да, ама едва ли ще ми платите — отбеляза жената многозначително. — Няма значение. Просто предайте на Терънс да не е посмял да се върне тук. Друга награда не ми трябва.
Лора побърза да се отдалечи. Еймъс я последва.
— Сестринска обич — промърмори той. — Нищо не може да се равнява с нея. Ще ходим ли при Джоузи?
— Да — отсече Лора.
Те се върнаха при колата и потеглиха в указаната посока. Озоваха се пред бяла, отрупана с реклами за бира постройка, пред която се мотаеха доста мъже с бутилки в ръцете. Лора откри, че желанието й да намери Терънс Уокър рязко намаля.
— Мога ли да направя едно предложение? — попита Еймъс.
— Не — отсече тя. — Не и ако ще се опитваш да ме убедиш да си тръгнем.
— Не, друго ми беше предложението. Всъщност щях да кажа, че мисля, че ще имаш по-голям успех, ако влезеш вътре без мен.
— Защо?
— Защото тези типове веднага ще познаят, че съм ченге. Всички го разбират. Може да се възползваме от това. Просто ще остана до колата и ще наблюдавам развоя на нещата. Никой няма да посмее да те закача. — Той отвори вратата и измъкна дългите си крака от малката кола. Изправи се и се облегна на тойотата с безгрижно скръстени на широките си гърди ръце. Дори Лора бе впечатлена.
Придружена от шепота на събралите се, тя се запъти към магазина. Влезе и изчака очите й да привикнат към мрака. Магазинът бе малък, но спретнат, като най-отпред бяха поставени два големи хладилни шкафа. Зад тезгяха пред работещия вентилатор бе застанала възрастна жена. Тезгяхът бе препълнен с касички с надписи, сочещи различни благотворителни дейности. Повечето от тях бяха почти празни.
— Добър ден. Вие ли сте Джоузи? — попита Лора.
— Не съм никаква Джоузи. Какво искаш, малката?
— Търся Терънс Уокър. Сестра му ми каза, че сигурно е наминавал покрай магазина.
— Да — преди няколко дни. Хвалеше се наляво и надясно. Искаше всички да разберат, че има пари. Обзалагам се, че вече ги няма — заключи тя и изцъка с език.
— Кога е идвал?
— Вчера или онзи ден. Не, беше вторник, защото тогава получавам стока. Беше тук, когато пристигна камионът.
— Не сте ли го виждали оттогава?
— Не. За какво ти е? Не е свестен човек.
— Вече и аз започвам да разбирам това. Аз съм помощник-областен прокурор, а той е свидетел по едно дело. Исках да говоря с него.
— Ако го видя, ще му кажа, че си идвала.
— Ето визитката ми. Много ще съм ви благодарна.
Лора се огледа дали може да купи нещо от магазина и най-накрая избра литър диетична кола, която продавачката мълчаливо маркира. Лора пусна рестото от петте долара в касичка, на която имаше снимка на малко момиче, болно от левкемия, нуждаещо се от пари за лекарства. Монетите глухо иззвъняха. Тя излезе от магазина, обхваната от необяснимо мрачно настроение, без да обърне каквото и да било внимание на тълпата на паркинга.
— Някакъв успех? — попита Еймъс.
— Не. По-скоро не — заяви и пъхна в ръката му плика с колата. — Видяла го е точно след като се е срещнал с господин Копче. Хвалел се е с парите си. Само че това е било във вторник и оттогава не се е мяркал.
— Може би сестра му е права — хванал си е някоя мадама и ще остане при нея, докато му свършат парите. След седмица — две отново ще се появи.
— Най-вероятно — промърмори Лора и с разочаровано изражение запали двигателя и потегли от паркинга пред магазина.
— Какво те тормози? — попита Еймъс.
— Не знам. Просто се надявах, че ще успея да разнищя този случай.
— С други думи, че ще успееш да докажеш, че Роланд Джарвис е невинен.
— Не съм казала подобно нещо.
— Не е и необходимо. Не е ли точно това, което искаш?
— Не става въпрос какво искам, а в какво вярвам. А то е, че Роланд Джарвис е невинен или че поне не е единственият виновен за убийството на Лорънс Белю.
— Не вярваш ли, че полицаите ще си свършат работата?
— Отново не съм казвала подобно нещо. Но трябва да призная, че действията им са някак… вяли. Не обвинявам нито Алекс, нито Карлтън. Това е въпрос на политика. Кметът, шефът на полицията, Маршал — те са виновниците. Единственото, което ги интересува, е някакъв си тъп ноемврийски ден. И колкото по-дълбоко в затвора е закопан Джарвис дотогава — толкова по-добре.
— Мога ли да кажа нещо?
— И без това ще го кажеш.
— Искам да ми направиш една услуга и само за миг да обмислиш възможността той наистина да е виновен. Да допуснеш, че той сам е направил всичко, включително и безумното почистване, с единствената цел да вземе проклетата кола. Само се опитваш да усложниш нещата.
— Не е точно така — възпротиви се Лора.
— Най-простото обяснение винаги е най-доброто — продължи Еймъс. — И кое е най-простото обяснение?
— Престани да се правиш на философ — отсече ядосано тя.
— Просто изпробвам логиката на Окам, за която непрекъснато ми говориш — усмихна се лукаво Еймъс. — Най-простото обяснение винаги е най-доброто, не е ли така?
— Добре, най-простото обяснение е, че Джарвис е убил Белю заради колата му. Само че Уилям Окам е умрял през четиринайсети век, а Лорънс Белю — едва миналия месец. И ако Уилям Окам беше тук, щеше да е адвокат и щеше да работи по версията за няколко извършителя. Хайде да оставим това. Защо не отидем да си вземем велосипедите и да забравим, че въобще сме чували за Лорънс Белю?


13

На Лора й харесваше мисълта, че Ейвъри Даниълс бе взел решението вместо нея.
Той безспорно я бе подтиквал към подобно действие и тя искрено вярваше, че просто не й е оставил друг избор. На езика на програмистите той бе направил отрицателен избор — не бе взел решение и Лора трябваше да го вземе вместо него.
Тя наистина се опита да спази обещанието си към Еймъс и да забрави за съществуването на Роланд Джарвис и Лорънс Белю. Всъщност доста добре се справи със задачата си през остатъка от съботата и през целия неделен ден. Едва в неделя вечер, когато се прибра след ранната вечеря с Еймъс, едно съобщение от Томи Уд й напомни за тях. По телевизията нямаше нищо интересно и тя седеше в малкия си кабинет, който всъщност бе коридор с падащо бюро и вградени шкафове, за да плати няколко сметки и да отговори на получените писма по електронната поща. Докато изпълняваше тези обичайни задължения, направи фаталната грешка да провери гласовата поща в работата си.
Съобщението на Томи явно я очакваше още от петък следобед.
— Здравейте, госпожице Частейн. Исках само да ви уведомя, че както ми предложихте, се обадих на Ейвъри Даниълс. Той… ами… не се заинтересува особено от копчето. Всъщност заяви, че то няма никакво значение, тъй като ще настоява за оправдаване поради невменяемост и фактите около престъплението няма да бъдат разглеждани. Мислех, че трябва да знаете. Предполагам, че това е добра новина за вас, тъй като ще ви спести доста време, освен ако все пак не решите да прегледате дрехите на Белю и да продължите с проучванията. Но… ами… реших, че може да се притеснявате как вървят нещата. Както и да е, това е всичко. Ако ви интересуват подробностите, можете да ми се обадите в понеделник.
Лора смаяно постави слушалката. Този път Ейвъри наистина бе прекалил. Той дори не си правеше труда да се преструва, че защитава клиента си. Каквато и да бе причината — изчакване, показност или бог знае какво — поведението му бе подсъдно. Тя посегна към слушалката с твърдото намерение да позвъни на Мередит у дома, но после размисли. Какво ново би могла да каже шефката й? Със сигурност нямаше да се обади на Джулия Уолтън отново. Това поне бе ясно.
Но все пак някой трябваше да помогне на Ейвъри. Не, не на Ейвъри, а на клиента му, който се нуждаеше и имаше право на защита. За миг й хрумна безумната идея да си подаде оставката от областната прокуратура, за да защитава Джарвис, но Маршал едва ли би оставил ненаказан подобен ход. Всъщност той не можеше да я спре, но би могъл да вдигне такъв шум, че да насочи цялото обществено внимание не към делото, а към нея, а Лора определено не искаше това.
Джарвис се нуждаеше от безпристрастен адвокат на частна практика, който да се съгласи да поеме случая. В окръг Фултън имаше доста такива птици. Би могла да се обади анонимно във Фондацията на адвокатите доброволци в Атланта. Някой оттам можеше и да поеме случая, но това не беше сигурно, както не беше сигурно и че доброволецът ще е подходящ за работата.
Всъщност според Лора само един човек бе подходящ. Тя прелисти бележника си и извади малка бяла визитка. На лицевата й страна бяха напечатани служебният номер, номерът на факса, на мобилния телефон и на пейджъра, но Лора не им обърна внимание. Това, което търсеше, бе надраскано с химикалка на обратната страна на визитката — домашният телефон. Можеше да набере този номер и да промени всичко. Или поне си мислеше, че може.
Тя се поколеба, наля си още една чаша диетична кола, закрачи из хола и започна да оправя възглавниците и разпилените списания. Изнесе боклука навън. Когато се върна, малката бяла визитка продължаваше да лежи на бюрото й. «По дяволите» — помисли си тя, грабна телефона и побърза да набере домашния телефон на Крег Фанин, преди да е размислила.
Нямаше представа каква ще бъде реакцията му — можеше да е всякаква — от сарказъм до открита враждебност. Беше сигурна, че ситуацията ще му се стори изключително забавна. Но според нея нямаше друг изход. Всеки адвокат, на когото се обадеше, щеше да й се подиграе и Лора предпочете това да бъде направено от най-добрия — нямаше смисъл да разрешава на някой посредствен занаятчия да я взима на мушката си.
На другия край на линията се чу женски глас. Лора не успя да се сети дали Крег е женен или, така да се каже, свободен. Тя се покашля.
— Мога ли да говоря с… — Тя замълча. Как да го нарече? Никога не се бе обръщала към него с «Крег», всъщност почти никога не се беше обръщала директно към него. Обикновено говореше за него в трето лице като за «господин Фанин» или когато беше вбесена, като за «адвоката на защитата». Реши, че «господин Фанин» ще свърши работа, и с риск да бъде сметната за натрапница, помоли: — Мога ли да говоря с господин Фанин?
— Извинете, кой се обажда? — попита жената подозрително.
— Лора Частейн. От кабинета на областния прокурор — добави с надеждата да се превърне от натрапница в делови партньор.
— А, сега ще го повикам.
Настъпи пауза, в която Лора си представи приглушения разговор от другата страна на линията: «Лора Частейн ли? За какъв дявол ми се обажда вкъщи?» «Най-вероятно иска да те тормози, скъпи. Повикай полиция.» След малко се чу гласът на Фанин:
— Госпожице Частейн, с какво мога да ви помогна? — Гласът му звучеше съвсем дружелюбно, въпреки че на Лора й се стори, че долавя нотка на учудване. А може би беше резултат от неделното вечерно уиски със сода.
— Благодаря, че отговорихте на обаждането ми, господин Фанин…
— Моля те, наричай ме Крег. Все пак сме стари приятели, нали?
— Ами… да, наричайте ме Лора. Крег, трябва да те попитам нещо. То е малко… малко нетрадиционно. Имаш ли няколко минути. Ще ми трябва време, за да ти обясня.
— За никъде не бързам.
— Моля те само да ме изслушаш.
— Разбира се. Целият съм в слух, скъпа. Каквото и да кажеш, ще разполагаш с цялото ми съсредоточено и искрено внимание.
— Добре, ето за какво става въпрос. Чул ли си за убийството на Лорънс Белю?
— Не мислиш ли, че всяко живо същество в Атланта е чуло за него?
— Да, сигурно си прав. Мога ли да предположа, че знаеш и че е повдигнато обвинение?
— Искаш да кажеш две обвинения. Едно, което много бързо бе отхвърлено от съдия Едуардс и второ, което успяхте да прокарате с помощта на някой по-състрадателен съдия. — Той се забавляваше за нейна сметка, но на Лора не й пукаше. Важното за нея бе, че разбра, че Крег следи хода на делото. — Извинявай за секунда. Мила, би ли довършила това вместо мен. Имам малко работа — обясни той на приятелката си. — Продължавай — заяви, като отново заговори на Лора.
— Обвиняемият Роланд Джарвис е чернокож с досие, по-дебело от «Война и мир». Обвиненията обаче са дребни — скитничество, пиянство на публично място, хулиганство. И нещо повече — май нито едно от тези неща не му се е удавало особено. Вероятно е прекарал по съдилищата повече време от мен, а е имал и честта да огледа затвора отвътре. С две думи, той е неудачник с голямо Н.
— Разбирам.
— Освен това няма пари.
— Естествено.
— И искам да те помоля да помогнеш при защитата му — изстреля тя.
— Звучи изключително привлекателно — неплатежоспособен неудачник. И на какво дължа оказаната ми чест? Не му ли е назначен защитник? — Лора чу потракването на кубчетата лед в чашата, докато Фанин отпиваше от питието си.
— Естествено, че е назначен. Представляван е от служебен защитник.
— Значи няма нужда от мен. Сигурен съм, че защитникът му е пълноправен член на адвокатската асоциация.
— Определено. И не би трябвало да му се възлага дело за углавно престъпление. За Бога, Крег, става въпрос за човешки живот, а трябва само да видиш глупака, който го защитава! Не бих наела този Ейвъри Даниълс да ме представлява дори при глоба за замърсяване на улицата. На първото изслушване се опита да накара един от клиентите си да се признае за виновен. В момента иска Джарвис да бъде обявен за невменяем. Той е безнадежден случай.
— А ти защо се притесняваш от това? Мислех, че ще се зарадваш на поредния безмозъчен адвокат, когото ще поставиш на колене.
— Помисли отново. Това е углавно престъпление, а Роланд Джарвис е точно толкова луд, колкото и ти. Ейвъри се е захванал да търси процедурни грешки, без въобще да се интересува от случая. Той дори не обръща внимание на доказателствата, които са… — замълча, като се поколеба доколко може да му каже.
— А, сега вече започвам да те разбирам. Мислиш, че мъжът е невинен.
— Не точно. Има някаква вероятност той да го е извършил, но има много… неизяснени въпроси.
— Какви например?
— Като например липсата на физически доказателства. По-точно физическите доказателства противоречат на заключенията на следователите.
— Какво искаш да кажеш?
— Добре, да вземем отпечатъците — единствените намерени в колата отпечатъци са на Джарвис.
— Е, и? Какво му е противоречивото на това?
— Казах, че единствените отпечатъци са на Джарвис. Няма нито един на Белю, който от години е притежавал колата. Колата е била основно почистена, Крег. Версията на обвиняемия е — прекъсни ме, ако я знаеш, — че намерил колата с ключове на таблото в понеделник късно вечерта, повече от три дни след изчезването на Белю. Не устоял на изкушението и я подкарал, но след по-малко от два часа бил спрян от полицията. Твърди, че нямал никаква представа, че трупът е бил в багажника. Разполагал само с ключа на таблото и дори да е искал, не е можел да погледне какво има в багажника. Това е само началото. Докладът за физическите травми и наранявания е много объркващ, а до трупа е намерено копче, което, изглежда, не принадлежи нито на Джарвис, нито на Белю. Помолих от лабораторията да се обадят на Ейвъри и да му кажат за копчето, а той им заявил, че не било важно.
— С какво разполага обвинението, освен с отпечатъците? — попита Фанин. Лора усети, че той се заинтересува. Закачливата нотка в гласа му бе изчезнала.
— Показанията на двама свидетели. И двамата твърдят, че на следващия ден след изчезването на Белю са чули Джарвис да се хвали, че е откраднал колата му.
— Благонадеждни ли са?
— Единият става. Другият е първокласен мошеник, който си точи зъбите за обявената награда.
— И в колата не е имало нищо друго, така ли?
— Абсолютно нищо — нито кръв, нито косми, нито влакна от дрехи. Колата е била почистена…
— От професионалист — довърши мисълта й Фанин.
— Да, от някакъв професионалист. Споменах вероятността обвиняемият да е работил в някоя автомивка. И изведнъж се появи друг свидетел, който твърди, че Джарвис е работил за автомивката на Розуъл Роуд в Бъкхед.
— Мислиш ли, че лъже?
— Не знам. Все още не съм говорила с него. Обаче, изглежда, че напоследък се е сдобил с доста пари, защото е напуснал работата си в автомивката.
— Какво искаш да кажеш? Мислиш, че някой друг е убил Белю и сега се опитва да натопи Джарвис, така ли?
— Ти ми кажи. Единственото, което ме интересува, е дали обвиняемият наистина го е направил. Ако го е направил — хубаво. Ако ли не… Определено става за крадец на коли, но последния път, когато преглеждах наказателния кодекс, за това престъпление не се полагаше смъртно наказание. А иначе с удоволствие бих го осъдила за кражба на кола.
— Не и ако зависи от мен. Ако поема случая, ще имаш късмет, ако въобще успееш да го осъдиш за нещо, скъпа. Обаче искам да те попитам нещо, Лора — създаваш си огромни неприятности. Защо го правиш?
— Защото нещата не си пасват, а аз не искам да участвам в произнасянето на несправедлива смъртна присъда. Джарвис може да е нехранимайко и престъпник, но все пак заслужава защита, особено когато животът му е заложен на карта. А той няма да получи каквато и да било защита от оня хлапак Ейвъри Даниълс.
Фанин се засмя:
— Добре, но защо не се откажеш? Кажи на Мередит, че не можеш да поемеш случая.
— Много добре знаеш защо — защото случаят ще бъде поет от някого, който няма да има абсолютно никакви скрупули да изпрати обвиняемия на електрическия стол.
— Значи от мен се предполага да изляза на сцената, да разчистя терена и да се приготвя да те направя на пух и прах. А ако откажа? Какво ще правиш тогава?
— Ако откажеш, ще стисна зъби и ще издържа процедурите преди процеса, а после ще настоявам за преразглеждане на процедурите. След това ще се надявам някой в Апелативния съд да забележи, че адвокатът на защитата е пълен идиот.
— И ако и това не стане?
— Ще напусна прокуратурата и ще раздухам случая във вестниците.
— Но определено би предпочела да не стигаш до такива драстични мерки — отбеляза замислено Фанин.
— Естествено. Обичам работата си. Не че не бих могла да я напусна, ако се наложи. Повярвай ми, доста дълго размишлявах, преди да ти се обадя. Огледах под лупа етичната страна на въпроса, защото предполагам, че това може да изглежда като предателство срещу Маршал. В професионалната ми характеристика обаче пише, че съм служител на правосъдието. Моето задължение е не само да обвинявам, но и да казвам истината. Едва ли има нужда да ти казвам, че осъждането на невинен човек е по-лошо от пускането на свобода на виновния. Да се обадя на теб или на някой друг като теб, поне доколкото аз го разбирам, е в границите на задълженията ми като служител на правосъдието. Просто спазвам закона — грижа се Роланд Джарвис да получи адекватна защита. Да продължавам с този фарс с пълното съзнание, че лесно бих могла да го пратя на електрическия стол — ето това според мен би било неетично. Това е нещото, което не мога да направя.
— Но все пак предпочиташ да не споменавам на никого за разговора ни, нали? — попита Фанин и Лора си представи как многозначително повдига вежда.
— Ами… да. Това означава ли, че ще се заемеш със случая?
— Мисля, че ще ми бъде изключително забавно да се срещнем в съдебната зала, госпожице Частейн. А естествено и съзнанието ми на съвестен гражданин изисква от време на време да работя безвъзмездно в името на обществото.
— Надявам се. Можеш да използваш част от приходите си от защитата на Шон Толивър. Трябва по някакъв начин да се извиниш на обществото за това — хапливо заяви тя.
— Бедното неразбрано момче — слава Богу, че онеправданите могат да се обърнат към мен. Ето какво — ще разгледам случая и ако видя, че наистина има вероятност да се опитват да изпързалят Джарвис, ще поема защитата му.
Лора широко се усмихна:
— Благодаря ти, Крег. Много ти благодаря. Високо оценявам какво правиш и се надявам да не съм провалила вечерята ти.
— Ни най-малко, скъпа. За нищо на света не бих пропуснал подобна възможност.
— Идеално. Клиентът ти е в окръжния затвор на Фултън. Не знам как ще успееш да влезеш, без да ти се наложи да разговаряш с Ейвъри или Джулия Уолтън…
— Не се притеснявай за това. Мисля, че ще бъде най-добре, ако се държим така, сякаш този разговор въобще не се е провеждал. Погрижи се да оспориш всяко мое действие, както правиш обикновено. Мисля, че ще успея да го понеса.
— Разбира се. Просто си мислех…
— Не се притеснявай. Благодаря ти за обаждането, Лора. Ще се видим в съда.
— Лека нощ, Крег. Благодаря ти.
Тя усети невероятно облекчение, което веднага отстъпи място на паника. Какво, по дяволите, бе направила? Крег ненапразно я бе предупредил да внимава. Маршал ще полудее, ако научи. Мередит… е, и тя няма да е особено доволна, но поне ще разбере. Въпреки конкретните обстоятелства и етичния кодекс едва ли беше обичайно за един прокурор да се обръща за помощ към най-добрия защитник. Лора се зачуди дали е първата в аналите на прокуратурата правила подобно нещо — заместник-областен прокурор, който застава от другата страна, в името на справедливостта, разбира се. Поне можеше отново да върви с изправена глава. Знаеше, че ако й се наложи, ще успее да защити решението си. Просто се надяваше да не й се налага.


14

Дойде понеделник и земята продължи да се върти. Лора безучастно присъства на поредната екипна среща, провеждана от Мередит. Надяваше се началничката й да не е забелязала апатията й. Тъй като темата на дискусията беше почистването на хладилника в стаята за почивка, мълчанието й едва ли беше от такова значение, каквото би било, ако ставаше въпрос за нещо наистина важно. Когато всеки сподели мислите си във връзка с чистотата на хладилника, срещата приключи. Лора се опита да излезе така, че после да не може да бъде обвинена, че се е измъкнала.
— Лора! — повика я Мередит. — Чакай малко. Няма да повярваш кой ми се обади тази сутрин. — Младата жена разтвори широко очи и поклати глава. Шефката й се захили: — Крег Фанин. Поема защитата на Роланд Джарвис. Това не е ли вече върхът?
Помощничката се престори на изненадана:
— Наистина ли? Обясни ли ти защо го прави?
— Твърди, че напоследък все повече се занимава с дела в полза на обществото и че му се струва, че това ще е едно от малкото дела за смъртни присъди, които ще се водят в скоро време в окръг Фултън.
— Ядосана ли си? — поинтересува се Лора.
— Ядосана ли? Че защо? Крег има пълното право да поеме защитата му. Защо да съм ядосана?
— Но сега, след като и Фанин се намеси, ще ни е много по-трудно да защитим обвинението.
— Честно казано, този случай трябваше да бъде по-труден още от самото начало. Ейвъри е прекалено слаб противник, за да води защитата по подобно обвинение. Знам, знам, че и ти отдавна твърдеше същото. Така че на практика нещата се развиват съвсем добре. Със защитник като Крег ще има по-малка вероятност от грешки и обжалвания.
— Мислиш ли, че и Маршал няма да има нищо против?
— Маршал ли? — изсмя се пронизително тя. — Направо ще побеснее! Ще си изскубе косите от ярост! Тъкмо съм се запътила да му съобщя новината. Искаш ли да дойдеш?
— Не, благодаря — поклати глава Лора, — но съм любопитна да разбера реакцията му.
— Най-вероятно ще имаш възможност сама да я видиш.
Лора се върна в кабинета си с леко подкосени колене. Радваше се, че Мередит можеше да види и оцени ползата от това Фанин да поеме защитата. Добрият прокурор не се радваше на победата си, ако тя се основаваше на грешка или некомпетентност на защитата. Това обаче не означаваше, че Маршал Оливър, който се бореше за оцеляването си като областен прокурор, щеше да приеме нещата по същия начин. Тя бе благодарна на Мередит, че й бе дала възможността да не присъства на момента, в който той щеше да научи новината.
След трийсет минути шефката й подаде глава в кабинета и съобщи:
— Сега е по-спокоен.
— Предполагам, че в началото въобще не е бил такъв.
— Да. Спокоен не е най-точната дума. Всъщност стъпих направо в гнездото на осите. Той току-що бе говорил с Фанин. Ти не познаваш Маршал толкова добре. Можех да предвидя развоя на събитията. Винаги започваме със справедлив гняв, минаваме през самосъжалението и неизменно стигаме до твърдата решимост да победим.
Лора отвратено сбърчи нос:
— Наистина ли?
— Той е политик, а политиците са поне донякъде актьори. И това е добре. Трябва да черпи от залежите на гняв и възмущение, за да си върши работата.
— Ама от какво е възмутен?
— Според него Фанин е приел делото по предложение и в подкрепа на кампанията на Елис Брейди.
— Не! Това е направо параноично — възкликна Лора, като за миг забрави, че ако Маршал разбере кой в действителност е предложил на Фанин да поеме защитата, ще има пълното основание за още по-голяма тревога.
— И аз това му казах. Крег най-вероятно си има лични причини, които нямат нищо общо нито с Маршал, нито с Елис Брейди. Всъщност, доколкото познавам Крег, мога да се обзаложа, че причината за всичко е старомодното му увлечение към причиняването на неприятности и извършването на геройски постъпки в центъра на урагана. А може би иска да се реваншира — той губи изключително рядко, а миналата есен ти направо му «разказа играта». Но всъщност се отбих да ти кажа, че Маршал иска да говориш с Крег. Да ти дам ли номера му?
— Ами… не. Имам визитката му.
Щом Мередит излезе, Лора набра номера на телефона в кабинета на Крег.
— Мога ли да говоря с господин Фанин? — попита, след като се представи на приятната жена, която вдигна телефона.
Само след миг в слушалката проехтя гласът на Крег:
— Госпожице Частейн! Научихте ли, че представлявам Роланд Джарвис? Изглежда, отново ще кръстосаме шпаги — точно както в доброто старо време.
Лора реши, че той нарочно се преструва, че я чува за пръв път във връзка с делото.
— Линиите не се подслушват, Крег — отбеляза сухо.
— С Маршал човек никога не знае. Както и да е, говорих с Джулия Уолтън и вече официално съм назначен за втори защитник на Роланд Джарвис. Сутринта се срещнах в затвора с клиента си и подадох молба за явяване в съда.
— Какво мислиш за него?
— Покъртителна история. Проблемите като че ли сами го преследват.
— А за Ейвъри?
— Многообещаващ младеж. Изключително надарен. До края на седмицата ще се отърва от него.
Лора се засмя:
— Ама и ти си един шемет! Каква е следващата ти стъпка?
— Току-що се връщам от лабораторията. Видях се с твоите приятелчета там. Скот беше безкрайно щастлив да срещне човек, споделящ параноидните му идеи.
— Значи ще продължиш да работиш по отпечатъците и копчето, така ли?
— Не. Ако цялото чудо стигне до процес, мога да ги използвам, за да установя наличието на съмнение, но, честно казано, мисля, че не могат да бъдат използвани като основания за прекратяване на процеса. Ще се насоча към показанията на очевидците.
— Какво ще правиш?
— Не се надявай да ти разкрия всичките си тайни, скъпа. Мога само да ти съобщя, че наех частен детектив, който ще провери разказите им. Всъщност наех приятелчето ти Кени Нютън, защото бях впечатлен от работата му за теб миналата година. Надявам се да открие някой интересен факт, който да дискредитира показанията им. Ако не стане, ще пробвам нещо друго.
— Говори ли с патолога?
— С онзи тип ли? Да. Не ми помогна особено. Взех снимките и доклада му и ги изпратих на един стар приятел, професор по патология в Медицинската академия «Емъри». Той заяви, че не може да бъде напълно сигурен за нищо, без да е видял трупа, но поне може да ми каже дали докладът е на ниво.
— Определено доста си се потрудил днес.
— Едва загрявам, малката — най-хубавото тепърва предстои. Междувременно, по-добре да ограничим контактите си.
— Повярвай ми, напълно споделям мнението ти. Обадих ти се по молба на Маршал. Между другото, познаваш ли Елис Брейди?
— Да. Абсолютен идиот. Защо?
— Маршал мисли, че работиш за него.
Крег изсумтя с отвращение:
— Ама че идея. Може би трябва да изпратя чек в подкрепа на кампанията на Маршал — това съвсем ще го шашне.
— В момента и без това е достатъчно шашнат. Предполагам, че ще се виждаме, нали?
— Можеш да бъдеш сигурна.
Следобед Лора успешно избегна срещите с Маршал. Тръгна си веднага след пет, за да има време да мине през дома си да се преоблече, преди да отиде у Еймъс. Когато пристигна в къщата му, той още не се бе върнал и тя отвори с ключа, който й бе дал. Извади една бира от хладилника и се настани да го изчака.
— Извинявай, че закъснях — бяха първите му думи, когато се появи малко след шест и половина.
— Няма проблем. Тъкмо имах време да разгледам най-новия брой на «Оръжия и амуниции», което ме подсеща, че следващия уикенд сме канени във фермата на Емили Бейли. Емили беше сестра на Том Бейли — покойния правен наставник и любовник на Лора. Двете с Лора се бяха сближили във връзка със смъртта на Том, но голямата изненада беше връзката — основана на взаимната страст към стрелбата с пистолети — между Емили и Еймъс. Уикенд във фермата в Северна Джорджия означаваше езда за Лора и два великолепни дни за стрелба по различни мишени за Еймъс. Той се зарадва на поканата.
— Прекрасно. Тя спомена ли дали си е купила онзи нов пистолет?
— Да, купила го е и ще можеш да го изпробваш. Вие насаме с оръжията — мили Боже!
— И ти и проклетите коне — отвърна добронамерено Еймъс.
— Дяволски животни.
— Все още смятам, че се справяше отлично, преди да се появи онова куче — заяви Лора. Първият и единствен опит на Еймъс в ездата не беше минал добре. — Кой можеше да знае, че конят ти не обича кучетата?
— Емили го знаеше, но въпреки това ми разреши да го яздя.
— Но тя нямаше как да знае, че онова куче ще изскочи пред него. Освен това ти изключително добре се задържа на седлото.
— Да, докато не паднах. Знам накъде биеш, но по-добре се откажи. Никога повече няма да ме видиш на кон.
— Добре. Аз пък няма да стрелям с твоите оръжия.
— Не знам — отвърна Еймъс. — Отдава ти се. Само веднъж си опитвала, но аз бях впечатлен.
— Ама на мен не ми харесва. Оръжията ме плашат. Между другото, как мина денят ти?
— Нищо особено — сви рамене той. — А твоят?
— Същото.
— Аз пък чух друго. Какво ще кажеш за Крег Фанин — новия защитник по делото на Белю?
— А, това ли? Маршал не беше особено въодушевен от идеята — заяви уклончиво тя.
— А ти?
— Аз ли? Какво общо имам аз? Крег може да прави каквото си иска.
— Това, което иска, е да накара ченгетата и прокурорите да подвият опашки.
— Миналата есен не успя да ме накара да подвия опашка. Всъщност Мередит мисли, че това е причината той да поеме случая.
— За да се реваншира ли? Не ти липсва самочувствие.
— Не съм го казала аз, а Мередит.
— А ти защо мислиш, че е поел случая?
Лора се насили да срещне погледа му:
— Той си е просто Крег Фанин. Прави, каквото си иска. Хайде, преобличай се и да тръгваме. Умирам от глад.
Знаеше, че трябва да сподели истината с приятеля си, но нещо й подсказваше, че той едва ли би я похвалил за постъпката. По време на вечерята тя умело избягваше темата за делото, а на връщане отклони предложението да остане у Еймъс:
— Утре имам тежък ден.
— Да, и аз съм уморен. Ще ти се обадя утре. — Той я целуна за лека нощ и изчака тя да влезе в колата си и да запали двигателя. Наведе се към отворения прозорец: — Трябва ти нова кола. Тази ще се разпадне всеки момент.
— Тя е едва на двеста хиляди километра — възропта Лора. — Джипът ти е на доста повече.
— Да, но знам как да го поддържам. Ти направо си взела здравето на тази купчина желязо. Изумен съм, че все още се движи.
— Грижа се за нея. Сменям маслото, купих си нови гуми и нова джаджа за колана.
— Да, колан и нов разпределител, но само защото аз те накарах. Да започнем да се оглеждаме за нова кола, съгласна ли си?
— Не мога да си позволя нова кола.
— Тогава използвана кола в добро състояние. Аз ще се заема с поддръжката й.
Лора усети известно раздразнение. Знаеше, че Еймъс не се опитва да я командва — най-вероятно бе прав за колата. Но нещо в тона му я подразни.
— Ще си помисля — отвърна. — Наистина трябва да тръгвам.
Тя погледна нагоре, за да може той отново да я целуне и даде на заден. Той я гледаше как се отдалечава по улицата, готов да я спаси от всички опасности, които могат да я връхлетят на две пресечки от дома му. Тя поклати глава. Пещерният човек Ковалски, готов да защити партньорката си. Сякаш се нуждаеше от защитата му. Той най-добре би трябвало да знае, че може да се защитава и сама, както и да се грижи за колата си без чужда помощ. Въпреки че трябваше да си признае, че нежеланието й да му разкаже за разговора с Фанин не й правеше особена чест. Този факт обаче явно не я притесняваше особено, защото без проблеми заспа дълбоко и непробудно и се събуди отпочинала на сутринта.


Появяването на сцената на Крег възобнови интереса към случая «Белю». Боб Харпър бе написал статия за развоя на делото в сутрешния вестник, който Лора намери на бюрото си. Журналистът сякаш споделяше мнението на Маршал, че причината за действията на Фанин е от политически характер, нещо, което напълно устройваше както Лора, така и Фанин, ако се съдеше по многозначителното изказване, приписвано му от Харпър. «Просто давам своя принос в това системата да работи еднакво за всички, а не само за тези, които могат да си позволят да плащат на частни адвокати.» Харпър бе представил и коментара на Маршал, който мрачно бе заявил, че обвинението разполага с толкова неоспорими доказателства, че само се надява Крег Фанин да не се опита да отклони общественото внимание, като прибегне до някакви измислени теории. Лора с усмивка сложи вестника настрана и се захвана с работата си, като се надяваше, без да смее да очаква, да узнае плановете на Крег от самия него.
Всъщност тя не чу нищо от противниковата страна до петък сутрин, а когато той най-сетне й се обади, гласът му звучеше съвсем делово:
— Трябва да се срещнем — заяви.
— Защо? Какво се е случило?
— После ще ти кажа. Трябва да изберем място, където няма да ни видят заедно.
Тя знаеше, че кантората на Крег е в Бъкхед, близо до дома й, но не можеше да се сети за място, където известният местен адвокат би могъл да отиде, без да бъде разпознат от някого.
— В Мариета има едно заведение — осмели се да предложи тя, — близо до Нортсайд Драйв. Посещават го главно студенти. Никой от съда не ходи там. — Продиктува му името и адреса — забутана уличка на запад от центъра на града, все още непозната за снобите.
Един час по-късно Крег седна на масата, на която вече го чакаше Лора:
— Мътните го взели — промърмори, докато се оглеждаше наоколо. — Какво е това място? И защо, по дяволите, се нарича «Мрачното влечуго»?
— Не знам, но храната си я бива, ако обичаш пикантни морски деликатеси. Какво се е случило? Защо ми се обади?
— За да ти кажа, че ще разбия обвинението на пух и прах. Честно казано, не мислех, че ще е толкова лесно. — Фанин изглеждаше изключително сериозен.
— Май не си особено въодушевен.
— Не. Какво знаеш за Алекс Девъру?
— Нищо. Освен, че е ченге, разбира се. Има богат опит. Изглежда свестен.
— Можеш ли да се сетиш за някаква причина да се намесва в делото?
— Не. Това ли е станало според теб?
— Не, но със сигурност някой го е правил.
— Говори ли със свидетелите?
— Не. Те са изчезнали. Кени се опитва да ги издири. Обаче проверих и установих, че е невъзможно да са говорили с Джарвис там, където твърдят, че са го срещнали.
— И защо не?
— Защото, ако искаш вярвай, той е бил на църква.
Лора едва не се задави.
— Трябва да ти кажа, че не ти вярвам — заяви тя. — Не мисля, че Джарвис е способен да убие Белю заради колата му, но никой няма да ме накара да повярвам, че е света вода ненапита.
— Не е. Всъщност му се е наложило да отиде на църква. Една от лелите му е починала и погребението й е било в събота. Някога била ли си на погребение на чернокожи?
— Не.
— Цялата церемония трае почти един ден. Той е бил там от около девет сутринта до два следобед. После е отишъл на обяд в къщата на баба си. Това е било по времето, когато се е предполагало, че се е шляел из паркингите на разни хазартни клубове и кръчми и е разправял наляво и надясно, че е откраднал лексуса на Лорънс Белю.
— Чакай малко. Кой го е видял в църквата, освен любящата му баба?
— Пасторът и дванайсетина богобоязливи дами.
— Но защо го казват едва сега?
— Първо, не са знаели, че има показания срещу него. И второ, дори и да са знаели, всички са си мислели, че на Джарвис му трябва алиби за петък вечер, нощта на изчезването на Белю, а не за събота следобед.
— Ейвъри знаеше…
— И да е знаел, не е направил нищо по въпроса. Уволних гениалния му задник и възнамерявам да се обадя на Джулия Уолтън, за да я посъветвам да направи същото.
Лора изпита задоволство, последвано от огорчение и разочарование от Ейвъри:
— Не е ли погледнал показанията на свидетелите?
— Знаеш ли какво мисля? Според мен той е приел, че клиентът му е виновен, като изцяло е пренебрегнал твърденията на Джарвис, както и това, което би му разкрил един по-внимателен оглед на обвинението и доказателствата срещу клиента му. — Крег беше ядосан и тонът му бе по-висок от обичайното. Лора предупредително докосна ръката му. — Извинявай. Този гений бе толкова обсебен от идеята да сътвори прецедент в апелативното право, че въобще не е проучил делото. По дяволите. Между другото, така и не намерих оня тип от автомивката, но Роланд твърди, че никога не е работил там. Мисля, че това ще може да бъде доказано доста лесно, така че дори и Джарвис да нямаше алиби за събота, аз пак щях да съм уличил в лъжа поне единия от свидетелите. Обаче определено искам да намеря този нещастник и да разбера кой му е платил.
Келнерът се приближи към тях с меню и чаши за вода. Без да се замисля, Лора си поръча ориз с боб и диетична кола. Крег остави менюто и си поръча същото, като замени колата с бира.
— Докъде бяхме стигнали? Както и да е, не знам къде са в момента тези «свидетели», но възнамерявам да ги намеря и да изкопча истината. Някой ги е подучил какво да говорят. Някой им е съобщил всички подробности.
Тя поклати глава:
— Извинявай, но не мога да повярвам, че това са били Алекс Девъру или Карлтън Хемингуей. Човекът, който е говорил с Терънс Уокър в автомивката, е бил бял. И двамата следователи по случая са чернокожи. Това говори ли ти нещо?
Крег сви рамене и отпи от бирата си:
— Не знам. Не съм си и помислял, че е Хемингуей. Той е младши следовател и само изпълнява възложеното му от Девъру.
— Каква причина би могъл да има Девъру, за да иска да натопи Джарвис?
— Не мисля, че някой иска да натопи точно Джарвис. Той просто се е оказал бедният смотаняк, на когото се е натъкнало така нареченото разследване. Всъщност клиентът ми може да им е създал доста неудобства. Който и да е извършил убийството, най-вероятно е очаквал колата да бъде намерена от полицията. Затова е било и анонимното обаждане. И когато полицаите са намерили не само колата, но и Джарвис, въпросният някой е трябвало да импровизира.
— Господин Копче ли имаш предвид?
— Кой? А, този, чието копче е било намерено в плика. Не съм съвсем сигурен за това.
— Възможно ли е да е бялото ченге, което е говорило с Терънс Уокър?
— Не знаем дали е бил ченге, но определено е бил бял. Този боб е много вкусен. Как го описа мексиканският ти приятел?
— Едър, бял, с вид на ченге.
— Не е много.
— Но той без проблеми разбра, че приятелят ми… Еймъс Ковалски е ченге.
— С Ковалски ли излизаш? Той е добър човек. Не трябва да си размахва значката, за да докаже, че е полицай. И баба ми би познала, че е ченге. Може и да има някаква връзка с този тайнствен тип — господин Копче, както му казваш. Ако не възразяваш, аз няма да го наричам така. Звучи ми като име на анимационен герой. Но ако успеем да накараме поне един от свидетелите да си признае, че някой — ченге или не — му е платил или му е казал, че може да получи награда, ако излъже за Джарвис, може и да повярвам, че някой зад кулисите дърпа конците на разследването. По-вероятно е обаче да става въпрос за мързеливи ченгета и алчни граждани, които се чудят как да изкопчат обявената парична награда. Можем да добавим и че това е политически удобното решение на извършеното тежко престъпление.
— Но ти все пак мислиш, че има и нещо друго — не може всичко да бъде сведено до работата на немарливи ченгета. Не бих нарекла Алекс или Девъру небрежни. Какво ще кажеш за доклада за аутопсията? Чу ли се с приятеля ти в «Емъри»?
— Не още. Беше много зает. Надявам се да имам някаква вест до края на следващата седмица. Не очаквам нищо особено — поне що се отнася до оневиняването на клиента ми. Може да открие нещо, което ченгетата са пропуснали. Но не ми е работа да откривам истинския убиец на Белю. Задачата ми е единствено да оневиня Джарвис.
— Не те ли интересува какво се е случило?
— Като човек, да. Като защитник на Джарвис — не. Няма нужда да наемам Шерлок Холмс, за да оборя отправените обвинения. Убиецът ли? Това е ваш проблем — на прокуратурата и на полицията в Атланта. След като спечеля иска за прекратяване на делото, аз вече с чиста съвест ще мога да празнувам.
— Наистина ли мислиш, че разполагаш с достатъчно факти, за да искаш прекратяване на делото?
— Да. В момента в кантората ми изготвят иска.
— Какво мислиш, че трябва да направя? Да се боря ли срещу теб със зъби и нокти или да се предам?
— Направи това, което смяташ за редно. Сигурен съм, че Маршал би предпочел обвинението срещу Джарвис да остане, дори и ако успееш да го убедиш, че в края на краищата обвинението ще загуби делото. В подобни случаи винаги е за предпочитане да разполагаш с някой и друг затворник.
— Няма нужда да ми го обясняваш. Ако Джарвис излезе на свобода, пресата и Елис Брейди ще подпалят чергата под краката на Маршал. Така че, ако не възразяваш, смятам яростно да се противопоставя на иска ти.
— Бих се учудил, ако беше решила нещо друго — усмихна се той. — Наздраве — добави и чукна бирената си бутилка в ръба на чашата й. — Ще се видим в съда.


15

Да се изправиш срещу Крег, както установи Лора за пореден път, беше като да се изправиш срещу стремглаво спускащ се по огромен наклон тир. Изправена срещу свирепите му нападки към обвинението, на нея й се струваше невероятно, че всъщност тя го беше помолила да направи това, както и че само преди няколко дни най-приятелски бе обядвала с този… питбул.
— Ваша светлост — опита се да се намеси Лора, за да спре потока от аргументи, с които Крег подкрепяше иска си за прекратяване на делото.
— Моля, оставете ме да довърша — нетърпеливо възрази Крег. Тя се надяваше той просто прекалено да се е вживял в ролята си, защото иначе определено не би му спестила една-две язвителни забележки. — Нито един от представените от обвинението факти не е състоятелен. Има трима свидетели, които са излъгали, за да уличат клиента ми в извършване на ужасно престъпление. А това само по себе си е закононарушение. Закононарушение, за чието наказание смятам да настоявам веднага щом отпаднат нелепите обвинения срещу клиента ми…
— Да, господин Фанин, не се и съмнявам в това — отвърна съдия Рут, чието настроение очевидно не се бе подобрило от повишения артериален поток, — но ако не възразявате, госпожица Частейн заслужава да й дадем възможност да защити обвинението.
— Благодаря, ваша светлост — заяви Лора и хвърли изпепеляващ поглед на Крег. — Господин Фанин определено представи някои доста интересни нови доказателства. Изглежда, обявената по случая парична награда е привлякла една не особено честна група свидетели. Щатът е съгласен показанията на господата Клей и Джаксън да бъдат изключени от процеса. Доколкото знам обаче, господин Фанин не е намерил третия свидетел, господин Уокър. А неговите показания, че обвиняемият е работил в автомивка, където колите биват цялостно и щателно почиствани, подкрепят обвинението на щата. Тези показания разкриват, че господин Джарвис е разполагал с уменията да прикрие следите си.
— Ако разрешите — намеси се Крег със сарказъм, който изключително силно подразни Лора. — Едва ли госпожица Частейн твърди, че клиентът ми — въпреки че признавам, че не е имал привилегията да се възползва от най-доброто възможно образование — е толкова глупав, че да си мисли, че като почисти колата и заличи абсолютно всички отпечатъци освен своите, ще може да прикрие извършеното престъпление.
— Не твърдя нищо, ваша светлост, освен това, че в аргументите на защитата има пропуски и неясноти. Няколко алчни хора са измислили някакви си историйки, за да вземат обещаната награда — не прави чест нито на полицията, нито на прокуратурата, че мнимите им показания са били приети — но това определено не оборва нито една точка от повдигнатото обвинение. Ще забележите, че господин Фанин не се и опитва да отрече факта, че когато е бил арестуван, клиентът му е карал колата на жертвата, а трупът на Лорънс Белю се е намирал в багажника. Обяснението, че той е «намерил» колата, звучи доста нереалистично. И това, което твърдя, е, че независимо от образованието си господин Джарвис е разполагал с уменията да почисти следите от борба от вътрешността на колата. Фактът, че е оставил собствените си отпечатъци, е без значение, защото целта му не е била да заличи следите от собственото си присъствие, а тези от присъствието на жертвата.
— Госпожице Частейн, наистина ли очаквате съдът да повярва, че този престъпен гений е изчистил купето на колата, за да прикрие извършеното убийство, а е оставил трупа в багажника? Госпожице Частейн, винаги съм ви смятал за един от най-съвестно позоваващите се на логиката служители в прокуратурата. С прискърбие съобщавам, че ще ми се наложи да променя мнението си. — И той наистина изглеждаше съкрушен. Крег изнасяше първокласно представление и от все сърце се наслаждаваше на майсторското си изпълнение.
— Достатъчно, господин Фанин. Съдът не се интересува от личните ви наблюдения. Ако нито една от страните не може да представи допълнителни факти, ще обявя почивка, докато разгледам отправения иск.
— Нямам какво да добавя, ваша светлост — заяви Крег.
— Аз също — отсече Лора.
— Добре. Заседанието се прекратява до… да кажем, до два часа. Дотогава ще съм готов да се произнеса по иска.
Докато си събираше нещата, Лора усилено се стараеше да не поглежда към Крег. Мередит, която бе присъствала на изслушването, наблюдаваше как Фанин изведе клиента си — облечен в нов костюм, най-вероятно любезно подарен му от защитника — от съдебната зала.
— Добре мина — заяви не особено убедително тя.
— Опитах се — защити се Лора. — Знаеше, че можеш да се намесиш по всяко време.
— Не си го изкарвай на мен. Справи се великолепно. Но Крег… явно е напипал нещо.
— Мислиш ли? Мислиш ли, че можем да се надяваме съдия Рут да ни разреши да продължим и да остави тези двама мухльовци да свидетелстват?
— Това вече е минало. Просто се надявам да не реши изцяло да прекрати процеса.
— И какво ще го спре?
Мередит спря и поклати глава:
— Нищо. Изглежда доста зле. По-добре да подготвя Маршал за загуба. Да се надяваме, че няма да ме уволни. — Като долови смаяния поглед на Лора, шефката й успокоително я потупа по рамото: — Не се притеснявай. Шегувам се. Маршал не е чак толкова неразумен. А и ти не си направила никаква грешка. С удоволствие обаче бих удушила Девъру. На това му се вика полицейска немарливост.
Лора мълчаливо кимна с надеждата наистина да става въпрос единствено за немарливост. Другото обяснение не бе особено приятно. Хрумна й, че ако Крег спечели, Алекс Девъру и Карлтън Хемингуей, когото смяташе за приятел, щяха много да загазят. Тя унило се върна в кабинета си с твърдата убеденост, че човекът, измислил закона за непредвидимите последици, определено е знаел какво прави. Ето, че Мередит говореше за уволнението си, кой знае какъв огън и жупел щяха да се изсипят върху полицейския участък на Атланта… и всичко това нямаше да се случи, ако Лора просто си беше държала устата затворена. Ако го беше направила, единственият, който щеше да пострада, щеше да бъде Роланд Джарвис, който не беше нито шеф, нито приятел на Лора. Просто някой си, който щеше да бъде убит за нещо, което не бе извършил. Този факт, както и убеждението, че ако не беше направила нищо, щеше да се чувства много по-зле, трябваше да й дават опора и сигурност, ако играта загрубееше.
А то се случи съвсем скоро. Никой не се учуди, или поне не Лора, Мередит или Фанин, когато след като прочете показанията на един пастор и две отдадени на вярата си консервативни лели, съдия Рут удовлетвори иска на защитата за прекратяване на делото по обвиненията срещу Джарвис. Той съпроводи решението си с лекция, която въпреки че бе насочена към отсъстващите полицейски служители, които бяха разследвали случая, потресе Лора със своята строгост.
— Да кажа, че съм разочарован — прогърмя гласът му, — би било непростимо омаловажаване на чувствата ми. Аз съм направо смаян. Смаян съм, че показанията на двама очевидни лъжци като Джърмин Клей и Албърт Джаксън могат да бъдат използвани, за да изпратят човек на електрическия стол. Смаян съм от това, че полицията не си е направила труда да провери лъжливите им и злонамерени обвинения. Смаян съм и от факта, че щатът — който, надявам се, че не трябва да припомням на госпожица Гафни и госпожица Частейн, е поел задачата да се грижи за възтържествуването на справедливостта — се е съгласил да работи по подобно съшито с бели конци обвинение и да настоява за смъртна присъда. Бих искал да припомня на всички участващи в случая, присъстващи или не днес в съдебната зала, задълженията на служителите на правосъдието. — Лора потръпна от последната забележка. Явно съдията бе убеден, че делото е продукт на политическите амбиции на Маршал. Което, помисли си тя, не бе много далеч от истината. — Делото по обвиненията срещу вас, господин Джарвис, се прекратява — завърши съдия Рут.
— По всички обвинения ли, ваша светлост? — попита Фанин.
— По всички.
— Ваша светлост — намеси се Лора. — А обвинението в кражба на автомобил?
— Разглеждам това обвинение като част от цялостното обвинение, госпожице Частейн. Вие защитавахте твърдението, че господин Джарвис е убил жертвата, за да вземе колата й. За момента не мисля, че сте доказали, че господин Джарвис е убиецът на господин Белю. Струва ми се, че не сте доказали и че е взел колата му.
— Но той я е карал! — възмути се Лора. Това вече беше прекалено. Тя наистина искаше да отърве Джарвис от смъртното наказание, но твърдението, че не е взимал колата, бе направо нелепо. — Той я е карал; колата не е била негова; не е имал разрешение от собственика й, следователно я е откраднал.
— Да, госпожице Частейн. Ако го бяхте обвинили в предумишлено убийство и кражба на кола, делото може би нямаше да бъде изцяло прекратено. Но вие изрично разглеждате кражбата на колата единствено в светлината на насилственото й отнемане — предумишлено нападение, довело до смъртта на господин Белю. Можете да обвините господин Джарвис в кражба на кола, ако искате, но за момента той е свободен човек. Нямам какво повече да кажа — с тези думи съдия Рут стана и напусна съдебната зала.
Лора бавно се обърна към Мередит. С периферното си зрение виждаше Фанин, който поздравяваше клиента си, и църковната дружинка от богобоязливи дами, които бяха дошли, за да подкрепят обвиняемия.
— Извинявай — промълви тя.
— Защо? Направи всичко, което зависеше от теб. Още от самото начало твърдеше, че обвинението не е достатъчно обосновано. Такава е съдбата на необоснованите обвинения.
— Но Маршал…
— Ще му се наложи да преглътне поражението. И какво толкова? Ти си свърши работата, Лора. Кой можеше да предположи, че Крег Фанин ще се заинтересува от подобно дело? Доста неподходящо време избра, за да се изявява в полза на обществото, ако питаш мен — промърмори тя.
— И все пак така е по-добре, не мислиш ли? Искам да кажа, това, че не стигнахме до процес при толкова слабо обвинение. Рано или късно, дори и без Фанин, цялото обвинение щеше да се разпадне.
Мередит сви рамене:
— Кой знае? Единственото важно в момента е да решим какво ще правим оттук нататък. И да успеем да се измъкнем, без да говорим с нашите приятели с диктофоните и фотоапаратите — опа, прекалено късно. — Лора проследи погледа на Мередит. Към тях се задаваше Боб Харпър, репортерът от сутрешния вестник, който следеше хода на делото. — Здрасти, Боб. Как си? — поздрави го тя, когато той насочи вниманието си от Фанин и клиента му към прокурорите.
— Много добре, Мередит. Във всеки случай по-добре от теб. Какво стана?
— Нали беше тук? Какво се случи според теб?
— Мисля, че ти насиниха задника, но за пред публиката съм готов да го представя в малко по-добра светлина.
— Какъв кавалер. Можеш да кажеш, че от кабинета на областния прокурор не смятат, че представените от господин Фанин факти променят каквото и да било. На Роланд Джарвис все още ще му се наложи да обяснява туй–онуй, като например за какъв дявол е карал колата на мъртвец, и то с мъртвец за пътник?
— Може би всичко е така, както твърди от самото начало — намерил е колата и не е знаел, че Белю е в багажника.
— Наистина ли мислиш така? А ти кога за последен път намери лексус с труп в багажника, Боб?
Репортерът се засмя:
— Добре, де, признавам, че не звучи особено убедително. Коя ще е следващата ви стъпка?
— Все още не сме готови да я съобщим — отвърна Мередит.
— Ще повдигнете ли ново обвинение, както предложи съдията?
— В момента не можем да ти отговорим, Боб, така че бягай да си пишеш статията. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо. — Харпър изключи диктофона си, намигна на Мередит и си тръгна. Преди да успеят да излязат от съдебната зала, към тях се приближи елегантен, красив чернокож мъж, който се стори познат на Лора. Освен това изглеждаше ядосан.
— Какво се случи, по дяволите? — попита той.
Лора се сети, че това е зетят на Лорънс, съпругът на Даяна Белю. Бяха се запознали на пресконференцията в деня на оповестяването на ареста на Джарвис.
— Вие сте Джулиън Арнолд, нали? — попита тя.
— Да. Даяна Белю ми е съпруга. Какво стана?
Лора поклати глава:
— Обвинението не беше достатъчно силно, господин Арнолд. Крег Фанин — мъжът, който подаде иска за прекратяване на делото — ни хвана натясно.
— Прекрасно, нали? През цялото време твърдяхте, че този тип ви е в кърпа вързан, а сега изведнъж се оказва, че не е така. Не знам как ще го съобщя на жена си, да не говорим за родителите й. Знаете ли какво им причини всичко това?
— Представям си — отвърна тя.
— Какво да им кажа? Какво ще правите? Можете ли да подновите обвиненията?
— Вероятно — смънка Лора, — но без тези свидетели аргументите на обвинението ще звучат доста необосновано.
— Необосновано ли? Хващате някого да кара колата на Лорънс и твърдите, че обвинението е необосновано?
Мередит търпеливо заобяснява:
— Прав сте, че първоначалните факти сочеха към Джарвис. Той е бил в колата, а няма съмнение, че колата по някакъв начин е свързана с убийството. Но вие чухте думите на съдията — ние бяхме свързали кражбата на колата с убийството. Вярвахме, че колата е била открадната насилствено и че Лорънс Белю е бил убит по време на извършването на кражбата. Такова беше и повдигнатото обвинение — предумишлено нападение с цел кражба, по време на което е извършено убийство.
— А сега мислите, че не е било така.
Мередит въздъхна:
— Напротив. Но ако веднага повдигнем повторно обвинение, то ще трябва да бъде единствено за кражба на кола. В момента не разполагаме с доказателства в подкрепа на твърдението за насилствено отнемане.
— Да не искате да ми кажете, че не можете да го обвините в убийство?
Лора кимна:
— Не и ако не искаме Крег Фанин да разиграе отново същата сценка.
— Но бихме могли да го задържим по обвинение в кражба — опита се да го успокои Мередит.
Арнолд не изглеждаше особено доволен.
— Ще се опитам да го обясня на тъща си, но на нея със сигурност няма да й хареса.
— Моля, предайте й, че полицейското управление и прокуратурата на Атланта ще използват всички възможни средства, за да съберат доказателствата, необходими да повдигнем повторно обвинение срещу Джарвис.
— Или да обвиним някой друг — добави Лора, водена по-скоро от честността, отколкото от желанието си да помогне на семейството на Белю. Арнолд кимна рязко и без да се сбогува, се отдалечи.
— Май вече е време да се изправим пред змея — промърмори Лора в очакване на поредната неприятна среща, този път с областния прокурор.
— Да. Не гледай толкова тъжно — няма да те убие.
«Би го направил, ако знаеше истината» — помисли си тя. Но Мередит беше права. Маршал понесе поражението учудващо добре. Поне в началото.
— Глупости — отсече той. — Фанин води лелките от някой църковен хор пред съдия Рут и той си гълта езика. Надуто копеле! Прекратил е делото по обвинението в предумишлено убийство, така ли?
— Прекрати цялото дело — отвърна Лора.
— А кражбата на колата?
— Твърди, че след като сме повдигнали обвинение за насилствено присвояване на кола, кражбата се разглежда като по-дребно престъпление в рамките на цялостното обвинение. Сигурно е прав — добави мазохистично тя.
— Можем да го обвиним в кражба на кола — побърза да добави Мередит. — Още сега ще го направим.
— Ами — възрази Лора, — нека помислим върху това. Какъв би бил смисълът? Не можем отново да повдигнем обвинение за убийство с доказателствата, с които разполагаме, и ми се струва, че просто ще изглеждаме дребнави и отмъстителни, ако се опитаме да го задържим по обвинение в кражба на кола.
— Какво искаш да кажеш с «дребнави»? — възмути се Маршал. — Дребнаво ли е да вкараш един крадец на коли зад решетките?
— Всички ще знаят, че това не е истинската причина да повдигнем обвинение срещу него. Общоизвестно е, че според нас той е убиецът на Лорънс Белю.
— Е, и? Опасявам се, че не те разбирам. Освен ако не мислиш, че някой друг е убил Белю.
Лора пое дълбоко въздух:
— Всъщност точно така мисля. Несъвпаденията са прекалено много. Като например как би могъл да почисти колата? Защо изведнъж се появяват всички тези свидетели и се надпреварват кой ще каже по-голяма лъжа? Не мислиш ли, че тук има нещо, на което трябва да обърнем по-голямо внимание?
— Мисля, че убийството на почтен гражданин на Атланта е това, на което трябва да обърнем внимание — гледна точка, която ти очевидно не споделяш.
— Успокой се, Маршал — намеси се Мередит. — Лора просто се опитва да каже, че още от началото й се е струвало, че в обвинението има пропуски. Нали, Лора?
— Да, нещата някак си не си пасваха.
— Ако не беше така, мислиш ли, че Фанин би се заел със случая? Помисли малко, Маршал, кога за последен път си го видял да застане на губещата страна?
— Миналата есен, когато беше защитник по друго убийство. Не прави грешката да мислиш, че Крег Фанин се ръководи от принципите си. Той няма такива.
— Не съм съгласна — намеси се Лора. — Когато реши, може да бъде доста принципен.
— Така ли? И защо тогава пое случая?
— Защото мисли, че Джарвис е невинен.
— Глупости. Забелязал е няколко пропуска в обвинението и е решил да се прави на герой. Ти, разбира се, знаеш каква е истинската причина. — Лора поклати глава. — Нека ти кажа тогава. Мога да се обзаложа, че до двайсет и четири часа Фанин ще е подал от името на Джарвис молба за завеждане на граждански иск. Всичко опира до парите, скъпа.
— Не пропускаш ли нещо? — попита тя по-ядосано, отколкото бе желала. — Крег не би имал изгода да поема случая на Джарвис или пък да завежда граждански иск, ако нашето обвинение не беше основано на лъжесвидетели и съмнителни умозаключения.
— Ако така мислиш за обвинението, не съм учуден, че Фанин те е победил. Можеше да ми направиш услугата поне да се престориш, че вярваш в случаите, по които работиш.
— Недей да лицемерничиш с мен, Маршал — ти щеше да загубиш точно толкова бързо, колкото и аз, защото работата от самото начало не беше чиста и ти го знаеше. Ако не беше толкова обсебен от глупавата си предизборна кампания, може би не би обвинил Роланд Джарвис и в кражба на кола, камо ли да искаш да го изпратиш на електрическия стол за предумишлено убийство.
— Хайде, деца, да не се задълбочаваме — намеси се строго Мередит.
— Напротив, смятам да се задълбоча — отвърна Лора, която бе ядосана. — През последните шест месеца прокуратурата бе изцяло подчинена на една–единствена цел — преизбирането на Маршал Оливър. Това не е първото погрешно решение, което бе взето в името на успешната политическа кариера на любимия ни областен прокурор.
— Мисля, че е по-добре да млъкнеш — предупреди я той, — защото не знаеш какво говориш. Не ми трябват подчинени, които оспорват преценката ми.
— Не, не ти трябват. Никой не трябва да оспорва височайшата ти преценка и не дай си Боже, някой да се осмели да го направи. През цялото време се разхождаме на пръсти около теб, особено след като повторно се кандидатира за областен прокурор. Затова никой в кабинета не смее да те погледне в лицето и да ти каже истината. Ето я, Маршал — Роланд Джарвис не е убил Лорънс Белю. Направил е точно това, което твърди. Намерил е колата с ключовете на таблото там, където някой я е оставил, след като е изчистил всички влакна и отпечатъци. Някой, който много добре е знаел какво прави. Дали целта му е била идиот като Джарвис да намери колата? Не знам. Но когато той я намерил и когато ние се нахвърлихме върху този нещастник, истинският убиец побърза да ни изпрати улики, сочещи към Джарвис. Свидетелите никнеха като гъби. Трябва ли ви потвърждение или допълнителни факти — не се притеснявайте! Свидетелят ей сега ще пристигне. Да ви поднеса ли и картофки? Срам ме е, че се оставих толкова дълго да бъда лъгана. А ето го и десертът. Искаш ли да знаеш защо Фанин пое делото? А? Защото аз го помолих. Обадих му се и му казах, че според мен делото не се води както трябва. И го помолих да го поеме, защото не можех да понасям това, което ставаше.
Дори и Мередит бе изумена:
— Лора, защо не ми каза? Защо, за Бога, си се обърнала точно към него?
— Опитах се да ти кажа, Мередит. Съжалявам. Безумно те обичам, но ти не искаше да чуеш и думичка от това, което ти казвах.
— Защо тогава просто не се оттегли от случая?
— Какво? И да оставя някой с по-малко скрупули от мен да осъди невинен човек на смърт? Не можех да поема такъв риск.
Маршал се бе съвзел достатъчно, за да изсъска:
— Махай се. Уволнена си.
Мередит отново се опита да се намеси:
— Помисли отново, Маршал. Лора е една от най-добрите ни служителки…
— Не. Разкарай я оттук. Не искам да я виждам повече. Не искам предатели в кабинета си. Тръгвай, махай се. Ако не ти харесва, Мередит, и ти си свободна да си тръгнеш. Нямам какво повече да ви кажа.
Двете жени излязоха от кабинета.
— За Бога, Лора, трябваше ли да стигаш чак дотам?
— Да. Ще си събера нещата и си тръгвам.
— Не, нека се опитам отново да поговоря с него.
— Откажи се, Мередит. Той ме уволни. Ако бях на негово място, и аз бих постъпила така. Направих това с пълното съзнание за евентуалните последствия.
— Не трябваше да му казваш, че ти си се обадила на Крег. Маршал никога нямаше да разбере.
— Не, не би разбрал. Крег със сигурност не би казал на никого. Но защо да искам да работя за Маршал, когато той поставя собствените си амбиции пред живота на невинен човек?
— А аз какво да направя? И аз ли трябва да си стегна багажа и да излетя от кабинета, за да продължиш да ме уважаваш?
— За Бога, Мередит. Въобще не става дума за това. Много добре знаеш, че ти се възхищавам и ти имам доверие…
— Явно не достатъчно, за да си откровена с мен — промърмори горчиво шефката й.
— Добре, виждам, че това няма да ни доведе доникъде. Трябваше да ти кажа. Наистина трябваше и съжалявам, че не го направих. Последното нещо, което исках, е да си развалям отношенията с теб.
Мередит замълча, а на лицето й се изписаха бушуващите в душата й чувства.
— Не си ги развалила. Ти си добър юрист и си постъпила правилно. Аз не те слушах, когато се опита да ми го кажеш. Просто не те оставих да ми го съобщиш.
— Съжалявам. — Лора плачеше, притиснала юмрук към лицето си, за да прикрие сълзите си. — Харесваше ми да работя тук. Обичах да работя за теб.
Мередит прегърна вече бившата си помощничка:
— И отново ще работиш някой ден. Дай му малко време да се успокои.
Лора прие прегръдката и уверението, но в душата си знаеше, че областният прокурор няма да се успокои. Щеше да мине изключително много време, преди тя отново да работи за Маршал Оливър.


16

След един час Лора излезе от Съдебната палата. Кариерата й като помощник-областен прокурор бе сведена до съдържанието на един кашон и на найлонов плик. Тя ги хвърли в багажника на колата си и седна зад волана. Няколко минути остана неподвижна. Облекчението й се бореше с гнева. Тя не уважаваше Маршал и не искаше да работи за него, но все пак й бе неприятно, че я уволни?
Погледна часовника си. Беше ранен следобед. Имаше чувството, че по това време на деня би трябвало да е в кабинета си и да работи. Можеше да се прибере, но си помисли, че гледката на апартамента й на непознатата следобедна светлина ще я накара да се почувства неловко. Знаеше, че следващите дни и седмици ще има достатъчно подобни спокойни следобеди, но искаше да си спести поне този. Реши да отиде в къщата на Еймъс. Там поне ще може да се преструва, че е на почивка. Тя излезе на заден от познатия паркинг и пое на запад.
Когато след около два часа Еймъс се върна от работа, той с изненада откри, че Лора го чака в дома му. Бе седнала на люлката на верандата и лениво размахваше топка смачкана хартия пред възхитената котка.
— Какво правиш тук? — попита той изненадано.
— Нямахме ли среща?
— Да, но очаквах да се появиш доста по-късно. По-рано ли ви пуснаха днес?
— Така да се каже — заяви тя — аз съм в почивка.
— Какво искаш да кажеш?
— В постоянна почивка.
— Напусна ли? — изуми се той.
— Нямах тази възможност. Маршал ме уволни, преди да мога да му подам оставката си.
— Уволнил ли те е? — изненада се Еймъс и седна до нея. — Просто така ли? Защо?
— Във връзка с убийството на Белю, разбира се. За какво друго? Предполагам, че не си чул, че молбата на Крег Фанин за прекратяване на процеса бе удовлетворена.
— Чух, но вината не е била твоя. Защо му е да те уволнява за това? И Мередит ли изхвърли?
— Не. Само мен.
— Това е нечувано. Само защото си загубила някакво си изслушване.
— Ако трябва да бъдем честни, това не беше просто някакво си изслушване. Маршал твърдо бе решил да осъди Роланд Джарвис. Както и да е, той се ядоса не толкова на факта, че съм загубила, колкото на начина, по който съм го направила. Трябваше да го предвидя. Знаех си, че Маршал е просто поредният егоистичен шопар, правещ се на политик. И собствената си баба би пратил на електрическия стол, ако мислеше, че това ще му помогне на изборите.
— Така си е, но все пак реакцията му ми изглежда малко крайна. Репортерите ще го направят на пух и прах, когато разберат за станалото.
Лора поклати глава:
— Може би. Беше много ядосан. Според мен въобще и не се замисли за последствията.
— Какво всъщност си направила? И преди си го ядосвала, но досега не те е уволнявал.
— Ами — започна колебливо Лора и осъзна, че няма да й е лесно да го сподели с Еймъс, — може би най-точно би било да кажа, че причината бе, че загубих срещу Фанин. Маршал беше много ядосан, че Крег въобще се намеси в хода на делото.
— Разбирам, че е било доста дразнещо да си пъха носа в делото, но вината не е била твоя.
— Всъщност беше.
— Как така?
— Защото аз се обадих на Крег и го помолих да поеме защитата на Джарвис.
Еймъс рязко се изправи и люлката силно се разлюля. Котката уплашено избяга.
— Какво си направила?
— Обадих му се. Обадих се на Фанин. Ейвъри Даниълс се държеше съвсем неадекватно и аз реших, че някой нарочно натопява Роланд Джарвис, за да улесни преизбирането на Маршал и на кмета. А Ейвъри не вършеше никаква работа.
— И ти реши да поемеш нещата в свои ръце, така ли?
— Да. Виж, знаех, че ще се ядосаш, като ти кажа…
— И кога смяташе да ми го съобщиш?
— Скоро. С Крег мислехме, че ще е най-добре…
— Крег е мислел? Върхът. Вече приемаш съвети и от него.
— Еймъс, ситуацията беше изключително деликатна. Крег е най-добрият защитник в Атланта. Знаех, че ако има нещо нередно, той ще го открие.
— И какво толкова нередно откри той?
— Същите неща, които бях забелязала и аз. Същите неща, на които от толкова време се опитвам да накарам всички останали да обърнат внимание! Отпечатъците, неблагонадеждните свидетели… — само че никой не ме слушаше. Ако Ейвъри си вършеше работата поне наполовина, щях да си кажа, че Джарвис просто не е имал късмет. Но Ейвъри бе потънал в някакви фантазии за Върховния съд. Всъщност ти си прав — не трябваше да се обаждам на Крег Фанин. Не беше необходимо да замесвам най-добрия адвокат в Атланта. Общо взето, всеки с някакъв опит в съдебната зала и с уменията да събере две и две би свършил същата работа. Но съм доволна, че се обадих на Крег, и не съжалявам, че той разби случая ми на пух и прах.
— Твоят случай ли? Извини ме, но тук бяха замесени и други хора. Какво ще кажеш за Алекс Девъру и Карлтън?
— Опитах се, Еймъс. Наистина се опитах. Но Девъру бе твърдо решен да приключи разследването колкото се може по-бързо и да продължи нататък. А Карлтън все още е само младши следовател, да не споменаваме, че колкото и да ми е симпатичен, той не е с толкова широки възгледи, с колкото би трябвало да е един служител на реда. Още в началото на случая той вече бе предубеден срещу Лорънс Белю.
— Така ли? Е, тогава сигурно ще се зарадваш, като разбереш, че сега и двамата са разследвани от Отдела за професионална етика.
Лора зяпна недоумяващо:
— Никога не съм си и помисляла…
— Не, разбира се, че не си. Въобще не ти е хрумвало, че си играеш с кариерата на две ченгета. Защото, каквото и да си говорим, ченгетата според теб са лошите.
— Не е честно — освен това не е и вярно! — извика тя, стана и за пореден път принуди котката да се скрие зад саксията. — Нито Крег, нито аз мислехме, че Девъру е подхвърлял фалшиви доказателства. Вярно е, че смятахме, че не се е постарал особено, но определено не искахме да го разследват.
— Ти може и да не си го искала, но приятелчето ти Фанин е знаело какво върши. Това определено ще е още един коз в негова полза, когато заведе граждански иск от името на Джарвис, а той със сигурност ще го направи.
— Сигурно. И защо не? В края на краищата, Еймъс, той наистина не го е направил. Не е убил Лорънс Белю.
— И защо, по дяволите, си толкова сигурна?
— Вече ти казах. Доказателствата сочат в друга посока.
Еймъс изсумтя:
— Доказателствата. Не мислиш ли, че Алекс Девъру разбира малко повече от доказателства от теб?
— Естествено. Момчетата от лабораторията също. А те и двамата смятаха, че в този случай има нещо гнило.
Еймъс махна с ръка:
— Какво пък разбират те? Отпечатъците и влакната далеч не са най-важното. В едно разследване има много повече. Известно време работих като следовател и бях искрено благодарен на хората, които стояха над микроскопа и анализираха всяка прашинка, но повечето престъпления, които лично аз съм разследвал, бяха разкривани единствено благодарение на инстинкта на следователите. И на късмета.
— Добре тогава. Помисли за фактите, с които са разполагали следователите в този случай. Какво ще кажеш за свидетелите? Не можеш да отречеш, че лъжеха.
Той сви рамене:
— Няколко мръсника се опитват да се докопат до паричната награда. Това не значи, че Джарвис е невинен.
— Не, не значи. Но откъде са знаели всички подробности? И къде са се покрили — защо Крег не е успял да ги намери?
— Какво те кара да си толкова сигурна, че не ги е намерил?
— Е, сега ти говориш глупости — ядоса се Лора. — Защо му е на Крег да укрива свидетелите? И за твоя информация, бе наел Кени да ги намери.
Еймъс отново сви рамене:
— Знам само едно — за нищо на света не бих се доверил на Крег Фанин.
— Значи той е човекът, който стои зад всичко, така ли? Ти ме обвиняваш, че съм предубедена към ченгетата. Ако е така, ти пък си предубеден към адвокатите.
— И защо да не съм? На работа непрекъснато се засичам с него. Ако му се плати достатъчно, би продал и майка си.
— Точно като мен, а? Разбира се. Това обяснява защо се съгласих на два пъти по-ниска заплата, за да работя в прокуратурата. Много се радвам, че заговорихме за това. Добре е да знам какво мислиш за мен.
— Не за теб, а за професията ти. За съжаление така се случи, че се влюбих в теб.
— Да, наистина е за съжаление. Мога ли да добавя, че изключително добре изразяваш любовта си? Еймъс, държиш се с мен като с враг. Не забравяй, че се предполага да сме от един отбор. Би трябвало да работим заедно, за да заловим лошите.
— Не аз, а ти си го забравила. Ти си се обадила на Фанин и сега професионалната кариера на Алекс Девъру е в опасност. Карлтън ще се оправи. Както каза, той е само младши следовател. Но не мисля, че след това ще изпитва особено топли чувства към теб.
— Лошо. Аз го харесвам и го смятам за приятел. Но и ти и Алекс, и Карлтън трябва да разберете, че не се захванах с това, за да предизвикам разследване на ченгета. Исках да започне разследване на престъплението.
— Сигурен съм, че точно това е смятал, че прави и Девъру — отбеляза замислено Еймъс.
— Може би. Но работата на детектива не е като да работиш на поточна линия. Изпълнението на нормата не е най-важното. Ако беше отделил малко повече време…
— Щеше да започне да мисли като теб — довърши изречението й Еймъс. — Нищо не си научила, Лора. Ти си взела решение още преди да започнеш да работиш по случая. Пренебрегваш всеки факт, който не съвпада с твоята версия за случилото се. И ако не можеш да накараш всички да мислят като теб, започваш да ги смяташ за врагове.
— Просто посочвам пропуските им и се опитвам да разбера действията на лошите. По дяволите, ако бях играла по правилата, убиецът на Лорънс Белю щеше да се измъкне безнаказано.
— И откъде знаеш, че не се е измъкнал безнаказано именно благодарение на твоята безумна намеса?
— Безумна намеса ли? Извинявай, но определението ти не ми харесва. Едва ли бих се опитала да проваля собствения си случай.
— Но го направи. Обади се на най-големия задник в щата. И за огромна изненада той се появява с група свидетели, оспорващи показанията на намерените от полицията очевидци.
— Да не искаш да кажеш, че Крег е накарал свещеника да лъжесвидетелства? А богобоязливите лелки?
— Струва си да се замислиш над тази възможност.
— Моля ти се. Защо им е да лъжат?
— А защо не са се появили по-рано? Виждаш ли, когато Алекс Девъру намира свидетел, ти го подозираш в измама. Но когато Фанин се появи с някого — това е светата истина.
— И защо му е на Крег да залага на карта кариерата си и да търси лъжесвидетели?
— За да спечели пари от споразумението с градската управа. Ти просто му предостави подходящата възможност.
— Глупости. Крег си има достатъчно работа. Просто беше притеснен от това, което му разказах.
— Хайде, бе. Той никога не е бил притеснен за каквото и да било в живота си. Той е абсолютна отрепка.
— Предполагам, че и аз съм такава. Адвокатска отрепка. Учудвам се, че ме изтърпя толкова дълго.
— Нямах избор. Влюбих се в теб.
— Горкичкият! Колко ли си страдал! Предполагам, че трябва да ти благодаря, че си преодолял изконната вражда между ченгета и адвокати.
— Стига, Лора. Мисля, че е най-добре да прекратим разговора, докато се поуспокоим.
— Аз съм напълно спокойна. И съвсем ясно разбирам думите ти. Искаш да пожертвам някой си Роланд Джарвис за висшето благо и доброто име на полицейското управление на Атланта.
— Глупости. Нищо подобно не съм казвал.
— Но така прозвуча — заяви тя. Котаракът се промуши между краката й, сякаш се опитваше да я накара да остави празните разговори и да се заеме със сериозната задача да го забавлява.
Еймъс поклати глава:
— Както обикновено чуваш само каквото си си наумила. Наистина го правиш. Блокираш всичко, което противоречи на вече изграденото ти мнение.
— Не го правя. Ако го правех, нямаше да съм добър адвокат.
— Напротив, именно това те прави добър адвокат. Но и преди съм ти го казвал, така че няма защо да се сърдиш, от теб не би излязло ченге.
— Съгласна съм — кимна Лора. — От мен не става полицай. Просто не мога да им сложа белезниците, да им лепна етикета и да мина към следващия случай. Може да ти прозвучи глупаво, но аз искам да разбера истината.
— Наистина звучи глупаво за човек, който работи с Крег Фанин. Той се интересува от истината точно толкова, колкото аз от немски опери.
— Какво, по дяволите, знаеш ти за Фанин? За твоя информация, той мисли, че си много свестен. Не те смята за враг.
— Сигурно трябва да се почувствам поласкан. А може би — след като Фанин ме харесва, значи не си върша работата както трябва.
— Достатъчно. Отивам си вкъщи.
— Идеята не е лоша. Най-добре да се свием в леговищата си и да се успокоим. След ден-два ще ти се обадя.
— Не се притеснявай — отвърна тя. — Довиждане, Котко. — Тя му обърна гръб, за да не види напиращите в очите й сълзи. Не погледна назад, въпреки че знаеше, че той стои на верандата и я наблюдава как стига до колата си, качва се в нея и се отдалечава.


17

Беше събота сутрин, но за Лора денят по нищо не се различаваше от предишните три безработни дни. Тя стана и вяло се зае с обичайните сутрешни задачи. Опита се да закуси, но нямаше апетит. При всяко по-драматично събитие в живота си Лора губеше апетит. Откакто и Маршал, и Еймъс се бяха отказали от нея, тя живееше на диетична кола, полуготови спагети и канелени бисквити. Не беше особено здравословно, но пък дънките й бяха по-широки, отколкото през последните седмици, а дъхът й бе ментово свеж.
Чудеше се дали да не отиде в Нашвил и да си почине сред роднините в топлината на семейното огнище. Брат й току-що се бе сдобил с наследник — това би могъл да бъде първият опит на Лора като леля. Би могла и да отиде в Рейбън, като приеме предложението на Емили Бейли да поплаче на рамото й. Втората идея изглеждаше много примамлива, особено като се има предвид, че там имаше един дългокрак и злобен кон, с който Лора обожаваше да се занимава. Би могла и да продължи да страда в апартамента си и да пропилее още един прекрасен пролетен ден.
Преди да вземе решение, чу някаква кола да спира на алеята пред гаража й. Сърцето й подскочи при мисълта, че Еймъс, твърдо решен да си я върне, е дошъл да й се извини. Изпълнена с надежда, тя крадешком погледна през прозореца на кухнята, но за свое разочарование видя лъскава, сребриста кола, която нямаше абсолютно нищо общо със стария джип на Еймъс. Преди да има време да се запита чия ли е, на предната врата се позвъни.
Лора се приближи на пръсти до вратата — искаше да си запази възможността да се престори, че не си е вкъщи — и погледна през шпионката. На верандата спортно облечен и с плик в ръка стоеше Крег Фанин.
Тя отвори вратата:
— Какво те води насам, Крег?
— Реших, че може би ще се зарадваш на малко компания. Може ли да вляза?
— Заповядай — отвърна Лора. — Чу ли новината?
— Че си свободен човек ли? Разбира се. Очаквах да ми се обадиш. Маршал е идиот. Но отново ще те назначи.
— Не съм толкова сигурна. Думите трудно се връщат назад.
— Още преди края на месеца ще те моли на колене да се върнеш. Хубаво местенце — смени темата той и огледа антрето и всекидневната. — Откога живееш тук?
— От малко повече от година. Купих я с последните си пари от «Прендърграст и Кроули», преди да започна работа в прокуратурата.
— Цените в този квартал скочиха неимоверно. Имала си щур късмет с покупката.
— Предполагам. Заповядай, седни. Да ти предложа ли кафе или нещо друго?
— Не, благодаря. Чакат ме в колата и няма да се бавя. Исках да ти покажа нещо. — Той седна на фотьойла, а Лора се настани на дивана до него. Крег й подаде плика, който беше донесъл. — Реших, че трябва да видиш това. — Той стана напълно сериозен.
Лора отвори плика и извади съдържанието му, което се състоеше от купчина листове. Най-отгоре имаше написана на ръка бележка, която гласеше: «Крег, по повод молбата ти. Както ти казах, тъй като не съм присъствал на аутопсията, не мога да твърдя нищо с абсолютна сигурност. Намерих обаче някои несъответствия, които ми се струва, че би било добре да проучиш. Обади ми се, ако искаш да ги обсъдим.» Подписът като на всеки лекар беше нечетлив, но Лора знаеше, че бележката е написана от «приятеля» на Крег във Факултета по патология в университета «Емъри».
Лора отмести бележката и заразглежда листовете, които всъщност бяха вече познатият й доклад от аутопсията, нашарен с бележки и коментари. Снимките също бяха вътре, маркирани с малки жълти стрелки, номерирани в съответствие с коментарите в доклада.
Крег забеляза неуспешните й опити да разчете бележките:
— Пълно е с медицински термини, но мога да ти го преразкажа накратко. Моят човек в «Емъри» — Ерик Хилмън — твърди, че лекарят, който е извършил аутопсията, или е абсолютно некомпетентен, или е абсолютен лъжец.
— И защо мисли така?
— Защото има големи несъответствия. Каква е причината за смъртта според доклада?
— Мисля, че беше «удар по главата с тъп предмет».
— Да. Какво знаеш за нараняванията на главата?
— Почти нищо. Знам, че нараняванията в областта на главата могат да предизвикат мозъчен кръвоизлив. Доколкото знам, това невинаги води до смърт. Но не съм се ровила в тази област, защото никой не поставяше под съмнение фактите от аутопсията — Господи, когато Ейвъри работеше по случая, нищо не се поставяше под съмнение. Както и да е, беше ми доста трудно да общувам с доктор Купър.
— Разреши ми да ти разкажа няколко основни неща за нараняванията на главата. Това, което те убива, не е самият удар, а произтичащият от него кръвоизлив. Той се нарича хематом. Има обаче хематоми и хематоми. Доколкото знам, се различават около шест различни вида. Това, от което е умрял Лорънс Белю, е бил — би ли ми подала доклада, за да прочета гръмките слова — «вътрешночерепен хематом с наличието на субарахноидален и субдурален кръвоизлив». Тази травма води до почти стопроцентова смърт за изключително кратък период от време. Според доктор Хилмън жертвата не би могла да живее с подобно нараняване и няколко минути. Кръвоизливът е бил прекалено голям.
— Това е същото, което каза и доктор Купър.
— Чакай малко. Урокът ни още не е свършил. Това, което е притеснило Хилмън, са останалите наранявания по тялото на Белю. Синините, счупванията, охлузванията… всички те свидетелстват за жесток побой, нали?
— Да — съгласи се Лора и потръпна при спомена за снимките. — Беше направен на пихтия в буквалния смисъл.
— Два пъти — допълни Крег.
— Два пъти ли? Но нали и Купър, и Хилмън твърдят, че той не би могъл да оживее след получените травми?
— Не и след фаталния удар, но първите наранявания, въпреки че също са били доста тежки, не са били смъртоносни. И той е бил жив — повече от двайсет и четири часа, доколкото може да прецени Хилмън от снимките и доклада. Може да са били дори и четирийсет и осем часа. Според Хилмън доктор Купър съзнателно не е посочил часа на смъртта.
— Това е абсурдно — доктор Купър не би излъгал. За какво му е да лъже? С подобно твърдение би изложил на риск професионалната си кариера.
— Затова не отхвърлям вероятността просто да е бил некомпетентен. В момента проверявам професионалната му биография. Както и да е, нека да ти разкажа какво мисли Хилмън за последователността на нараняванията. Някъде между четирийсет и осем и двайсет и четири часа преди смъртта му на Лорънс Белю са били нанесени множество наранявания. След този период е бил нанесен смъртоносният удар, който е довел до моменталната му смърт. Откъде знае това ли? Разгледал е снимките и от вида на синините е заключил, че са били нанесени известно време преди смъртта му. Когато се удариш някъде, след колко време ти се появява синина?
— Не знам. След няколко часа или на следващия ден.
— Общо взето, това е така. Самите синини също, така да се каже, си имат живот — не може да се определи съвсем точно кога някой е бил наранен, но все пак може да се предположи с доста голяма точност. Скорошните синини са синкавочерни, а по-старите са жълтеникавозелени заради желязото в кръвта. Синините на Белю са скорошни, но важното е, че въобще ги е имало. С други думи, преди да умре, нараняванията на Белю са имали време да посинеят. Той е имал, казано на медицински език, предхождащи смъртта контузии. Съществуват и послесмъртни окулярни изменения, които свидетелстват, че жертвата е била жива много след посочения от доктор Купър приблизителен час на смъртта. С други думи, по време на аутопсията е отбелязано наличие на окулярни течности. Ако е бил умрял веднага, те вече щяха да липсват. Заключението на Хилмън, основано на развитието на синините, на състоянието на другите наранявания — охлузванията и прорезните рани — е, че Лорънс Белю е бил жестоко пребит във времевата рамка, която току-що ти описах.
— От двайсет и четири до четирийсет и осем часа преди смъртта си, така ли?
— Да.
— Добре, да предположим, че твоят човек е прав, и да видим какво следва от това. Имаме около осемдесет часа от живота на Лорънс Белю, за които не знаем нищо. Излязъл е от кабинета си петък вечерта, около седем. Трупът му е бил намерен рано сутринта във вторник.
— Това са седемдесет и седем часа, ако трябва да бъдем точни — добави Крег. — Хилмън мисли, въпреки че не би могъл да твърди със сигурност, че смъртоносната травма е била нанесена около трийсет и шест часа преди намирането и снимането на трупа.
— На какво се основава заключението му? — попита Лора и отмести настрана доклада и снимките.
— Главно на преценката му на опитен патолог. Знаеш, че определянето часа на смъртта на практика е възможно единствено когато можеш да сведеш движенията на жертвата до доста тясна времева рамка. Добрият и опитен патолог обаче може да изкаже доста точно предположение, основавайки се единствено на състоянието на тялото. Според Хилмън Белю е бил пребит — ако използваме известната ни времева рамка — в петък през нощта. Той е оцелял до неделя сутрин или следобед, когато фаталният удар по главата го е довършил.
— Защо не е отишъл в болница? — зачуди се Лора и преди Крег да успее да каже каквото и да било, отговорът дойде от само себе си: — Господи, Крег, да не искаш да кажеш, че е бил държан някъде? Мислиш ли, че е бил отвлечен?
— Само посочвам, че не бива да изключваме тази възможност. Белю е имал и субдурален хематом, получен най-вероятно при първото нападение. Това е кръвоизлив между твърдата мозъчна обвивка и самия мозък. Не е смъртоносно, въпреки че може да доведе до загуба на паметта или безсъзнание.
— Значи през времето, когато е бил изчезнал, може просто да се е скитал безцелно, така ли?
— Възможно е, въпреки че тогава сигурно някой би го видял и би му помогнал. А и състоянието на колата… някой нарочно го е направил… това подкрепя идеята, че е бил държан някъде насила.
— Ако наистина е било така, ако някой го е пребил, а после го е държал като затворник… отвратително! Това си е чисто и просто измъчване. — Ръцете на Лора трепереха, а сърцето й биеше до пръсване.
— Абсолютно си права. Но всичко съвпада. И двамата се чудехме защо колата е била почистена из основи. Така и не повярвахме, че Роланд Джарвис може да го е направил. Първо, дори и наистина да е работел в автомивка, той не би могъл да се справи така прецизно с почистването без специално обучение. Второ, защо Белю е бил изчезнал толкова дни, за да бъде намерен в момента, когато ченгетата получават анонимно обаждане? Твърдението, че Джарвис е притежавал колата за три дни, изглежда невероятно, дори и да не бях открил, че има желязно алиби за времето, когато уж се е хвалел с геройството си пред Джърмин Клей и Албърт Джаксън.
— Какво означава всичко това според теб?
Крег се изправи, приближи се към камината и се загледа в снимките на семейството на Лора.
— Не съм съвсем сигурен. Какво знаеш за Алекс Девъру и Карлтън Хемингуей?
— Знам, че Карлтън никога не би участвал в нещо нечестно. Познавам го доста добре. Срещнах го в деня, в който пое случая. Разследваше фирмата на Белю. Не мисля, че би си правил труда да се рови из разни счетоводни документи, ако участваше в заговор за потулване на случая. Или за нещо по-лошо. — Фанин скептично повдигна вежда. — Освен това знам, че не е добър актьор. Истината е изписана на челото му. Забрави, Крег, Карлтън със сигурност не е замесен.
— Ами Девъру?
— Запознах се с него, когато започнахме заедно да работим по случая. Той и Карлтън отскоро са партньори. Бившият партньор на Карлтън Ранди Травърс се пенсионира миналата година. Мисля, че Девъру е прехвърлен в отдел «Убийства» от отдел «Кражби на превозни средства». За пръв път работя с него.
— «Кражби на превозни средства», а? — промърмори Крег с ръце в джобовете. — Интересно.
— Прилича ми на обикновено ченге. Децата му са в гимназията. Знам, че му се налага да работи допълнително, за да плаща сметките им — добави замислено Лора, — но ако това е доказателство за криминални наклонности, по-добре да закрием цялото полицейско управление в Атланта. Давай направо, Крег — какво искаш да кажеш?
— Ами, както знаеш, мотивите да се заема със случая не бяха изцяло алтруистични.
— Искаш да съдиш полицията и градската управа от името на Джарвис, така ли?
— Обмислях тази възможност.
— Така каза Еймъс — отбеляза мрачно Лора.
— Ковалски ли? Знаех си, че е умен. Но и ти едва ли си очаквала да развея знамената и да се втурна да защитавам онеправданите, без да имам и някаква лична изгода от всичко.
— Да, не съм изненадана. Това не ме притеснява. Ако можеш да заведеш дело — заведи го. Полицията наистина действа през пръсти и не мисля, че трябва да й се размине безнаказано.
Крег кимна:
— И няма да й се размине. Но в момента въпросът, който ме занимава, е дали наистина става въпрос за полицейска небрежност.
— Искаш да кажеш дали някой не се е опитал да потули случая ли?
— Да. Както и дали полицията е участвала в това.
— Не, не и Карлтън. Не познавам добре Девъру, но не мога да повярвам, че би участвал в убийство. Или пък в укриването му. Защо да го прави?
— Защо наистина? — промърмори Крег. — И аз се питам същото. Знам, че мога да заведа дело за неправомерен арест. Това е лесно. Чудя се обаче дали не става въпрос за нещо много по-голямо.
— Какво например?
— Например обвинение в опит за убийство. Ако неизвестен извършител или извършители нарочно са натопили Джарвис с пълното съзнание, че ще бъде изпратен на електрическия стол, бих нарекъл постъпката им опит за убийство, а ти?
— Няма значение как бих я нарекла аз. Ще ти се наложи да убедиш съдебните заседатели.
— Ако се потрудя, мисля, че няма да имам проблеми — заяви безцеремонно Крег.
Лора поклати глава:
— Доста ще трябва да се потрудиш. Единственото, с което разполагаш, са пропуските в полицейското разследване и мнението на патолога от «Емъри». Става въпрос за разминаване на мненията на двама експерти, а твоят човек дори и не е виждал трупа. Ако застанем един срещу друг в съда, само този факт би ми бил напълно достатъчен, за да те разгромя.
— Точно затова съм тук… — започна Крег, когато се чу клаксонът на колата му. Адвокатът бе седнал така, че да може да гледа през прозореца. — Приятелката ми започва да губи търпение. По-добре да побързам и да премина по същество. Виж, Лора, искам да работиш с мен по случая. Знаеш, че предпочитам да работя сам, така че не ти предлагам постоянна работа. Но тези дни съм изключително зает и нямам възможност да отделя необходимото внимание на случая на Джарвис. Мечтаех си да намеря някой талантлив и опитен адвокат, който да ми помага, и тогава в отговор на молитвите ми Маршал те уволни без каквато и да е основателна причина. Съгласна ли си?
— Не знам какво да кажа — изрече Лора, въпреки че може би предложението на Крег не беше съвсем неочаквано. — От доста време не съм се занимавала с граждански искове…
— От толкова време от колкото и аз.
— Какви ще са условията?
— Аз спазвам едно-единствено правило — «ядеш това, което сам убиеш». Ти поемаш делото на Джарвис, а аз ти осигурявам пълен достъп до моята кантора и помощен персонал — стажанти, детективи, кламери, каквото ти потрябва. Задържаш какъвто си искаш хонорар от уреденото от теб споразумение. Аз получавам десет процента плюс разходите. Ще предвидя разходи за първокласно разследване.
— А ако не спечеля? Ще трябва ли аз да ти платя разходите?
— Нямаше да ти правя подобно предложение, ако мислех, че няма да спечелиш. Но отговорът на въпроса ти е не. Аз поемам риска. Съгласна ли си?
— Не знам… — поколеба се Лора. — Не е… не мислиш ли, че е неетично?
— А ти? Единственото неетично нещо, за което мога да се сетя, би било, ако разкриеш поверителна информация от прокуратурата. Но последния път, когато проверявах Закона за достъпа до информацията, всичко, с което разполага държавата, е публично достояние. Ако Маршал и Мередит укриват някаква свързана с делото информация, ще ги обвиня в нарушаване на установените правила.
— Естествено, че не укриват нищо. Предполагам, че си прав, но предложението ти ми дойде съвсем изневиделица. Мисля, че ще ми трябва известно време.
— Притесняваш се от реакцията на Ковалски ли?
— Не! — отсече Лора по-рязко, отколкото бе възнамерявала. — Искам да кажа, че решенията ми не зависят от мнението му.
— О-о. Неприятности ли имате?
— Не беше особено доволен, че съм ти се обадила. Все пак той също е полицай — отвърна уклончиво Лора, тъй като не желаеше да обсъжда личния си живот.
— Ченгета — промърмори Крег. — Как да не ги обичаш. Знаеш ли, че бях женен за полицайка?
— Наистина ли? Ти? — Лора беше учудена. Знаеше, че Крег се е женил няколко пъти, беше чувала историята, че една от бившите му съпруги била свидетел по някакво дело и това довело до доста сериозни проблеми. Сигурно за нея ставаше въпрос.
Крег въздъхна с носталгия:
— Да. Госпожа Фанин номер две. Тя беше — все още е — помощник-шериф в окръг Фултън. Господи, колко секси изглеждаше в униформа. Извинявай — добави, като долови погледа на Лора. — Пътищата ни обаче се разделиха. Ченгетата и адвокатите са класически пример за това, че противоположностите се привличат. Знаеш ли защо ги харесваме?
Тя поклати глава. Знаеше какво харесва у Еймъс, но не мислеше, че Крег има предвид широките рамене, зелените очи, уменията му или което и да било от нещата, които правеха Еймъс толкова привлекателен.
Крег продължи монолога си:
— Полицейските служители притежават моралната власт, която ни липсва на нас, адвокатите. Не казвам, че сме неморални — добави. — Просто сме склонни да поставяме под съмнение получената мъдрост, докато те изцяло я приемат. Как иначе биха могли да прилагат някои от тези безсмислени закони? Те са моралните стълбове на обществото. Те са възпитателите в детската градина за възрастни, винаги могат да ти кажат кое е правилно и кое не.
Лора трябваше да признае, че той е прав. Преди тя с удоволствие обсъждаше всички свои решения с Еймъс, защото той никога нямаше съмнения за това как да постъпи. Напоследък обаче това му качество все повече я притесняваше. Може би раздялата им отдавна беше назрявала. Може би вече бяха изразходвали всичко добро, което бе имало между тях.
Но ако наистина бе така, защо тогава Лора се чувстваше толкова нещастна от момента, в който се разделиха?
Крег погледна часовника си:
— По-добре да тръгвам, защото иначе мис окръг Гилмър 1989 ще ми спука гумите.
— Победителка в конкурс за красота, а? — повдигна въпросително вежди Лора.
— Да, обичам класиката — въздъхна той. — Може би затова тя е на път да стане четвъртата госпожа Фанин.
— Победа на надеждата срещу опита ли? — попита язвително Лора.
— Не, просто е по-добра от мен при изготвянето на предбрачните споразумения. Помисли върху предложението ми. Трябва скоро да знам отговора ти.
— Естествено. Скоро ще ти се обадя. В понеделник.
— Добре. Не се притеснявай за Ковалски. Ще се появи.
— Не съм толкова сигурна, но ти благодаря за пожеланието.
Лора затвори вратата зад Крег и се замисли. После решително се запъти към кухнята и вдигна телефонната слушалка.
— Емили — заговори тя на телефонния секретар, — обажда се Лора. Приемам поканата ти. Ще дойда към три. Ще спра в Клейтън и ще взема нещо за похапване. Отчаяно се нуждая от мъдрия ти съвет и от няколко пържоли.


18

Фермата на Емили бе сгушена в едно от множеството селца, пръснати по северните хълмове на Джорджия. Къщата бе построена на горист склон с изглед към пасищата, конюшнята, покрития с пръст манеж и обора. Емили отглеждаше боб, тикви, домати и пъпеши, но истинската й страст бяха екзотичните кокошки. От двете страни на кокошарника имаше оградени с тел дворчета, където птиците можеха да се разхождат. Понякога Емили ги настаняваше в преносими клетки, които поставяше на различни места из пасището, за да могат любимците й да се хранят с бръмбари и семена. Фермата беше място, където кокошки, коне и хора се чувстваха идеално.
Лора пристигна във фермата, а на задната седалка на колата й имаше хартиен плик, от който се процеждаше сосът на пикантно подправеното месо за барбекю. Емили и един от работниците й — мил мексиканец на име Анжел, който почти не говореше английски — сменяха част от телената мрежа на клетката под ужасените погледи на кокошките. Лора им се обади от предната веранда на къщата.
— Бих дошла да те прегърна — извика й в отговор Емили, — но съм изцапана.
Лора остави пакета в къщата и се присъедини към тях.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя от учтивост. Емили знаеше, че кудкудякането и пляскането на крила, както и непредсказуемият начин, по който питомците й подскачаха на цял метър във въздуха, ако нещо ги стреснеше, караше Лора да се чувства нервна и неспокойна около тях. Някои, особено «полските качулати кокошки», изглеждаха направо страшничко със своите странни пера, стърчащи от миниатюрните им главички. Лора харесваше породата «Плимут-рок», особено петлите, чиято черно-бяла окраска в комбинация с яркочервения им гребен според нея бе образец за външността на истинския петел.
Търговията с кокошки на Емили процъфтяваше — тя ги отглеждаше и ги продаваше във всички краища на страната. Понякога участваше и в изложби, въпреки че бе признала на Лора, че изложбите на кокошки не са сред любимите й забавления. Хобито й беше да стреля по всевъзможни неща. Емили бе една от изчезващия вид южнячки, които се чувстваха еднакво добре и във фермата си, и в града, по време на заседание и на светски прием в клуба, на лов за яребици или да кара трактор. Нямаше нещо, което Емили да не може да прави. Освен това бе спокойна, забавна и човек се чувстваше много добре в нейната компания.
— Тук се справяме, но би могла да почистиш конюшнята — отвърна Емили на отправеното от любезност предложение на Лора. — Ще ти бъда задължена и ако поизмориш Слим. От цяла седмица не съм го яздила.
Лора не чака да я подканят. Беше пътувала с ботушите си за езда, за да не губи време да се преобува. Запъти се към поляната пред конюшнята, където се намираха трите коня на Емили — Слим, кафеникавият скопен жребец, сивата арабска кобила и един стар черен сърцат жребец, който бе спечелил много награди за Емили по времето, когато тя се състезаваше. Слим бе любимецът на Лора — височината му беше идеална за високата й фигура, а демоничният му нрав превръщаше всяка езда в предизвикателство.
Тя спря за миг, загледа се в конете, които пощипваха трева, после решително се запъти към конюшнята. Разпръскването на мокри трици бе най-доброто упражнение за горната част на тялото и й гарантираше здрав и непробуден сън през нощта — нещо, с което определено бе имала проблеми през последните няколко дни.
Конюшнята беше тъмночервена и със заоблен покрив. Фермата — убежище от жаркото лятно слънце на Атланта — принадлежеше на семейство Бейли от повече от век. Къщата бе от края на деветнайсети век, но конюшнята бе построена през 1920 година от сглобяеми плоскости. Емили пазеше снимки на дядо си и на няколко местни работници по време на строежа. Осемдесетте години на сладък мирис на сено и кожа бяха придали на конюшнята идеален вид. Носещите се във въздуха прашинки проблясваха на лъчите на мекото следобедно слънце. Само три от дванайсетте отделения на конюшнята се използваха по предназначение. В другите се намираха малкият трактор на Емили, прашните шкафове, пълни с принадлежности за езда и всякакви други остатъци от стогодишния живот на конете и хората. Стълба водеше нагоре, към сеновала, където понякога намираха подслон птиците.
Тя застана неподвижно, приятна й беше тишината, нарушавана единствено от пърхането на крила на птица или прошумоляването на някоя мишка в сеновала. После се залови за работа, взе лопатата и количката и започна да изсипва тор върху торището. След това разпръсна трици във вече почистените конюшни и взе седлото и поводите на Слим.
Спомни си, че трябва да направи нова дупка на стремената — бяха се разтегнали и й бяха прекалено дълги. Отвори шкафа, където Емили държеше инструментите си, с надеждата, че ще намери някакво шило, което да й свърши работа. Това, което видя, я втрещи.
В отключения шкаф между инструментите и кутиите с вакса за седла имаше револвер. Известно време Лора го гледаше с недоумение, преди да посмее да се приближи и да го разгледа отблизо. Не беше играчка, както се бе надявала. И проклетото нещо изглеждаше заредено. Не можеше да си обясни как Емили е проявила небрежност и е оставила револвера на такова видно място. Наистина, стаята с такъмите обикновено беше заключена, но ключът беше под седалката на един от счупените трактори в конюшнята.
Лора взе оръжието. Беше малко и тя с известна гордост го разпозна — «Смит и Уесън», 38-ми калибър — точно като това, на което Еймъс я учеше да стреля, или по-скоро на което се опита да я учи. Провери пълнителя — беше пълен със смешни патрони със сини пластмасови върхове. Лора за пръв път виждаше подобни патрони. Предположи, че може да са някакви специални патрони за стрелба по някоя от мишените, използвани от Емили — трябваше да я попита.
Пъхна обратно пълнителя, но не върна револвера в чекмеджето. Оръжието бе събудило чувствата, които се бе надявала поне временно да успокои с идването си тук. Лора не обичаше оръжията; не обичаше пушките, с които баща й и братята й ходеха на лов, не обичаше и отвратителния девет-милиметров пистолет, с който Еймъс ходеше на работа. Но с удоволствие си спомняше за деня миналата есен, когато с Еймъс бяха на гости на Емили и той я беше убедил да се опита да стреля.
Под галещите лъчи на слънцето Лора бе следвала напътствията на учителя си Еймъс, който, застанал зад нея, бе обвил ръце около тялото й, помагаше й да заеме правилната поза и я хвалеше за попадение близо до целта. Тя се бе справила относително добре. Съзнаваше, че хвалбите му бяха малко преувеличени, точно като нейните, когато той бе успял цял час да се задържи изправен на седлото. Толкова много бяха свикнали един с друг. Нима всичко това бе просто опит да си затвори очите за истината в думите на Крег Фанин — че ченгетата и адвокатите винаги ще се привличат взаимно, но никога няма да успеят да преодолеят пропастта между коренно различните си възгледи?
Лора отново погледна към револвера. Не, Крег беше циник и грешеше. Тя нямаше нищо против професията на Еймъс. Това, което не харесваше, бяха страничните неща, свързани с работата му, а не самата професия. Не харесваше непрекъснатите опасности, съпътстващи дежурствата му, не харесваше и кошмарните неща, с които се сблъскваше и които бяха част от задълженията му. Лора го беше виждала измъчван от някои от най-тежките случаи и още помнеше чувството, което бе изпитала, когато онзи идиот го бе нападнал със стика за голф. Тя се почувства глупаво, като си даде сметка, че се опитва да го защити, да защити целия сто осемдесет и осем сантиметров Еймъс.
«Доникъде няма да стигна така» — каза си Лора, постави оръжието в чекмеджето и намери шило. Когато проби дупките, вдигна седлото на парапета и постави стремената на местата им. Закачи поводите на един пирон и излезе навън с въже в ръка.
Слим бе в далечния край на поляната, но Лора знаеше как да го накара да се приближи. Бе донесла моркови за всички коне, но Слим, най-лакомият, пръв стигна до нея. Тя хвана оглавника му, промуши въжето и преметна края му през оградата. После раздаде морковите. Когато свършиха, взе въжето и поведе Слим към конюшнята, сложи му седлото и успя да надене поводите на мятащата му се глава. Изведе го навън до стъпенката за качване и го възседна.
Два часа по-късно, когато слънцето вече залязваше, Лора поведе Слим около пасището, после го вкара в конюшнята.
Когато се отправи към къщата, почти се беше стъмнило и тя бе уморена, но изключително доволна. От часове не се бе сещала за Еймъс или Маршал Оливър. Емили също се беше прибрала и сега си взимаше душ. Лора отиде в «своята» спалня — идваше толкова често, че Емили я възприемаше по-скоро като член на семейството, отколкото като гост, — съблече потната си тениска и бричовете за езда и се запъти към банята за гости.
Чиста, но доста уморена, тя набързо среса мократа си коса и се присъедини към Емили в кухнята. Приятелката й загряваше скарата и отпиваше от своя джин с тоник. Лора отказа питието и си взе бира.
— Хей — подсети се тя, — докато не съм забравила, за какво, по дяволите, държиш зареден револвер в конюшнята?
— А, това е идея на Анжел. Имахме проблеми с плъховете, а той изпитва ужас от змии. Взех един от старите си револвери, намерих няколко празни гилзи и ги напълних със сачми. Така може да стреля по гадините без особени поразии.
— Тези неща със сините върхове са патроните със сачмите, така ли?
— Да, патрони 38-ми калибър, пълнени със сачми вместо с барут.
— Безопасни ли са?
— Не бих казала. Едва ли би се почувствала особено добре, ако те прострелят с някой от тях. Но Анжел едва ли възнамерява да стреля по когото и да било. Честно казано, струва ми се, че се страхува от оръжието повече, отколкото от змиите. Както и да е, държим го заключен в стаята с такъмите.
— Чиято врата днес беше широко отворена — отбеляза Лора.
— Обикновено не е. Ще поговоря с Анжел, че ако иска да държи оръжие в конюшнята, трябва да бъде по-внимателен. Готова ли си за вечеря?
Докато вечеряха на верандата, водеха приятен неангажиращ разговор. Едва след като сложиха съдовете в миялната машина и се върнаха на верандата с купички сладолед, Емили повдигна въпроса за тежката седмица на Лора.
— Разкажи ми какво става с теб — подкани я тя с типичната си прямота.
— Няма много за разказване. За пореден път успях за броени часове да объркам живота си.
— Преувеличаваш.
— Я да видим: нямам работа, нямам приятел… на мен лично ми звучи като истинска катастрофа.
— Не съм убедена, че нямаш приятел. Просто трябва време, за да се поуталожат нещата.
Лора безпомощно разпери ръце:
— Как биха могли да се уталожат. Времето няма да промени факта, че се обадих на Крег, а това според Еймъс и Маршал е предателство. Не ми пука какво мисли Маршал, но държа на мнението на Еймъс.
— Ами, ако се окаже, че си имала право да се обадиш на Фанин? Ами, ако наистина има нещо гнило в полицията?
— Дори тогава Еймъс едва ли ще се върне при мен. Сякаш между нас има някаква бариера — той е ченге, а аз — адвокат. Или може би трябва да кажа ченге срещу адвокат, защото, доколкото мога да преценя, той възприема нещата точно по този начин.
— Не мисля, че си права.
— Такова е мнението на Фанин — отбеляза Лора и й разказа за Крег и бившата му жена заместник-шериф.
Емили се засмя и поклати глава:
— Не мога да повярвам, че му позволяваш да те съветва за личния ти живот. Не, това, което винаги съм виждала между теб и Еймъс, е известно напрежение, което обаче е свързано с произхода ви, а не с някакви си философски различия.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти си от заможно южняшко семейство, Лора, а той не е. Той е ченге от полски произход, роден е в Чикаго. Той е аутсайдер — изключителен човек, но все пак аутсайдер. Струва ми се, че не можеш да осъзнаеш значението на тези различия за мъж като Еймъс.
Леко ядосана, Лора избърса в салфетката лепкавите си от сладоледа ръце:
— И кой ми казва това. Твърдиш, че аз съм от заможно семейство, а? Та ти би могла да купиш и да продадеш цялата ми рода, Емили.
— Възможно е, но в момента ти говоря от собствен опит, мила. Невинаги съм била циничната и огорчена от живота старица, която познаваш.
Лора се засмя. Емили бе едва на петдесет.
— Така си е — продължи приятелката й. — Смей се, ако искаш, но някога и моето сърце бе младо, нежно и доста податливо на чара на мъже, които бяха… — тя се запъна, докато се опитваше да намери подходящата дума.
— От работническата класа? — опита се да отгатне Лора.
— Не. Харесвах мъжете, които не приличаха на хората, сред които бях израснала и които определено не ме привличаха. Бяха прекалено мекушави. Харесвах мъжете, които знаеха как да се грижат за себе си, защото си мислех, че ще знаят как да се грижат и за мен. Това, което не ми беше хрумнало, бе колко чувствителни ще бъдат към парите на семейството ми. Много от тях побягваха само при мисълта за тях.
— Според мен Еймъс не е от чак толкова скромно потекло. Нали знаеш, че е завършил колеж?
— Знам. Просто споделях с теб усещането си. А след като ми разказа, че те е обвинил, че си настроена против ченгетата, започвам да си мисля, че има и още нещо. Тъй като ти не мразиш полицаите, може би просто не харесваш някои от нещата, с които е свързана професията им.
— Не е вярно. Това, което мразя, е, че докато е на работа, всеки идиот би могъл да го нападне и да го нарани. — Разказа й за мъжа със стика за голф. — Може би това бе началото. Тогава се замислих. Сякаш в онзи момент нещо в мен се промени.
— Разбирам те. Но дали това има връзка с професията му? Брат ми не беше полицай, а ти го видя да умира. От това ли се страхуваш, Лора — че и Еймъс ще умре?
— Не знам. Наистина не знам — прошепна тя.
Настъпи неловко мълчание, което Емили прекъсна с въпроса:
— Обичаш ли го?
— Еймъс ли? Да. — Хрумна й, че Емили може да има лични причини, за да я попита, и добави: — Много обичах и брат ти.
— Ти го боготвореше — поправи я приятелката й. — Всички го боготворяхме. Не мога да се освободя от мисълта, че ако не беше така, той може би все още щеше да е сред нас.
— Какво искаш да кажеш?
— Той беше всеобщият любимец. Родителите ми не вярваха, че ще могат да имат второ дете. Никой не му се караше — нито те, нито аз. Но всеки ден той трябваше да оправдава факта, че всички го възприемат като неповторимо чудо. — Тя въздъхна и поклати глава: — Да бяхме му позволили поне от време на време да прави грешки…
— Не говори така. Том сам взимаше решенията си. Просто се оказа, че някои от тях не са правилни. Той беше добър човек и изключителен адвокат — добави Лора. — Много научих от него.
— Можеш да научиш много и от Еймъс. Ти си късметлийка, Лора. Достатъчно млада си, за да имаш възможност да бъдеш щастлива.
Лора се учуди на думите й.
— Но ти също си щастлива. Виж какво имаш! Много хора от Атланта биха дали всичко само за да се докоснат до фермата ти.
Емили горчиво се изсмя:
— Да. Аз и кокошките ми. Добре се справяме. Но ти можеш да се справиш още по-добре. Просто не бива да се отказваш. Ти и Еймъс можете да оправите нещата помежду си. Сигурна съм. Просто му дай малко време — той ще дойде или ти ще отидеш при него.
— Мислиш ли, че много ще се ядоса, ако започна да работя по случая заедно с Крег?
— Наистина ли обмисляш подобна възможност?
— Да. Крег ми каза някои неща, които ме карат да искам да продължа да работя по този случай.
Емили поклати глава:
— Играеш си с огъня, Лора. Доколкото разбирам, от всичко това има два възможни изхода — ти или ще излезеш права, или ще се окаже, че си сбъркала. Ако се окажеш права, ченгетата стават лошите и ако това, което ми казваш, е истина, Еймъс няма да го приеме много добре. Ако пък се установи, че си сбъркала, той ще има оправдание да твърди, че наистина си предубедена спрямо полицаите.
Лора не беше съгласна с приятелката си:
— Мисля, че подценяваш Еймъс. Ако има нещо нередно в начина, по който полицаите са разследвали случая, и то излезе наяве, той ще е първият, който ще настоява те да бъдат наказани.
— Ще приемеш предложението на Фанин, нали? — попита Емили.
— Да.
Приятелката й погледна към светлосиния покрив на верандата и въздъхна:
— Ще ти кажа какво общо имате с Ковалски: и двамата сте упорити, и двамата не падате по гръб.


19

— Идвай — заяви Крег Фанин, очевидно доволен от обаждането на Лора в понеделник сутрин. — Имам работа за теб.
— Къде точно се намира кантората ти, Крег? Знам, че е някъде на Мейпъл Драйв, но нямам представа за номера.
— Между Пийчтри и Ийст Пейсис Фери. Ако ти се разхожда, можеш да дойдеш и пеша.
— Така и ще направя. Току-що се прибирам от провинцията, така че трябва да се изкъпя и да се преоблека, но ще пристигна при теб най-късно на обяд.
— Не се притеснявай. Ще ти подготвя кабинет и телефон.
След два часа Лора стоеше пред вратата на скромна двуетажна тухлена постройка. Безброй пъти беше минавала оттук, но така и не бе забелязвала трите почти еднакви здания. Под сградата, в която се намираше кантората на Крег, имаше и паркинг. Днес тя с удоволствие бе дошла дотук пеша, но знаеше, че в дъждовен ден ще бъде изключително доволна, че има къде да остави колата си.
Кантората на Крег заемаше цялата сграда. Лора с известно учудване влезе в скромно обзаведената приемна. Очакваше кантората на Фанин да прилича на «леговището» на Джеймс Бонд — кожа и хром, кръгли дивани и нежни секретарки с къси поли. Вместо това една добре облечена чернокожа жена на средна възраст се обърна към нея по име:
— Госпожица Частейн? Добре дошли. Аз съм Арлийн Търнър, секретарката на Крег. Той има среща и помоли, щом пристигнете, да се присъедините към него.
Лора последва Арлийн към кабинета на Крег. Тук мебелите бяха малко по-луксозни от тези в приемната, но консервативни.
— Лора! — възкликна Крег. — Идваш точно навреме. Нали помниш Роланд Джарвис? — Естествено, че си го спомняше, въпреки че може би не би познала усмихнатото му, щастливо лице. — А това е госпожа Ален, бабата на Роланд, и госпожа Уокър, леля му…
Лора с усмивка поздрави събралите се, учудена за причината да дойдат тук облечени в «неделните си премени».
— Идваш навреме за пресконференцията — обясни Фанин.
— Всъщност няма да е точно пресконференция, а по-скоро малко тържество за някои от приятелите ни журналисти. Всеки момент ще пристигнат.
— Прекрасно — отвърна тя с пресилена усмивка. — Крег, мога ли да поговоря с теб за минутка?
— Естествено. Моля да ни извините. Ще ти покажа кабинета ти. Наложи се да те настаня на горния етаж, но кабинетът е ъглов. Арлийн в момента урежда прокарването на телефон.
Те се качиха по стълбите. Крег отвори вратата на просторен кабинет, мебелиран в същия консервативен стил, напомнящ на обстановката в някой английски клуб.
— Какво те притеснява?
— Каква е тази пресконференция, Крег? Какво ще съобщаваш?
— Че ние ще представляваме Джарвис в заведения от него граждански иск.
— Защо винаги трябва да се свиква пресконференция? — въздъхна Лора. — Не можем ли да свършим някаква работа, преди да съберем лешоядите?
— Хайде, Лора. Знаеш, че половината от битката се води извън съдебната зала. И преди си участвала в играта — и то доста успешно, ако ми позволиш да добавя.
— Благодаря — отвърна тя. — Просто ми се искаше да съм малко по-наясно с това, което в действителност се е случило.
— Знаем достатъчно, за да подадем иск — опита се да я успокои Крег. — Полицията на Атланта по недопустим начин е пренебрегнала задължението си за щателно разследване на убийство. Роланд Джарвис е станал жертва на престъпна полицейска небрежност.
— Това ли ще кажеш днес?
— Да. Все още не съм готов да отправям обвинения за подкупи и измами, ако от това се притесняваш.
— Да. Просто ми обещай, че няма да допуснеш да се заговори за нещо повече.
— Естествено, че не. Не и преди да имам достатъчно основания.
— И кой ще присъства на «тържеството»? — попита Лора докато слизаха по стълбите.
— Обичайните заподозрени — Боб Харпър от сутрешния вестник и Ян Буч от седмичника «Бъкхед»; някакъв тип, когото не познавам, от вечерния вестник и онзи, от списание «Терминъс», който писа за последната ни среща в съдебната зала и оприличи победата ти на тази на Давид срещу Голиат. Иска да те интервюира.
— Не знам дали съм готова за това.
— Нищо не съм му обещавал — успокои я Крег. — Запознай се с него и ако решиш, му дай интервю. Ако ли не — много му здраве. Готова ли си? Арлийн ги е събрала в заседателната зала и им е дала да преживят кашкавалени солети.
— По-готова няма да стана — въздъхна Лора.
— Ще доведа Роланд и роднините му.
Ако Крег беше прав и всичко беше част от голямата игра, Лора не беше много сигурна кой е спечелил този рунд. Въпреки изключително вкусните кашкавалени солети журналистите гледаха Крег с известен скептицизъм, основаващ се най-вероятно на горчивия им опит. Боб Харпър, познатият й репортер на криминалната хроника в сутрешния вестник, сякаш се забавляваше. Но все пак всички, дори и Роланд, и любящото му семейство, се справиха отлично с отредените им роли и половинчасовата пресконференция премина без особени издънки. Крег се беше превъплътил в образа на загрижения благочестив гражданин, който се бори за възтържествуването на справедливостта, а журналистите бяха привели глави над бележниците си с подходящото за случая изражение. Поне никой не се изсмя на глас.
Когато те си тръгнаха, Лора последва Крег в кабинета му.
— След като спуснахме завесите на малкия ни театър — започна тя, — най-добре е да се захващаме за работа. Нямаме време за губене.
— Напълно съм съгласен. И мисля да прехвърля сто процента от работата на теб. Поемам друг случай и той ще отнеме по-голямата част от времето ми.
— Какъв е случаят?
— Едно от тези федерални обвинения, повдигнато вследствие на разследването на ФБР на процедурите за сключване на договори в градската администрация.
— И кой мошеник защитаваш този път?
— Моят абсолютно невинен клиент е набеден, че е подкупил някои служители, за да обърнат особено внимание на офертата на фирмата му по време на търг за сключване на договор за преработка на отпадъците. Естествено, това са глупости. Всеки гражданин има правото да даде своя принос в подкрепата на кампанията на който и да било политик, нали?
— Разбира се. Убедена съм, че не съществуват абсолютно никакви доказателства, че с това си действие твоят гражданин си е осигурил някакво по-специално отношение към офертата му — потвърди иронично Лора.
— Естествено, фактът, че е спечелил конкурса, е съвсем друга тема — отсече Крег със сериозно изражение. — Жалко само, че човекът, който е приел чека, на следващия ден си е купил ново беемве. Всъщност това може и да се окаже полезно за клиента ми. Срамота е дарение, направено с най-чисти намерения в подкрепа на кампанията на даден политик, да бъде присвоявано от касиера, не мислиш ли?
Лора усещаше, че мисълта на Крег вече се движи в тази посока, и побърза да насочи вниманието му към Джарвис.
— Според мен най-важната ми задача в момента е да събера доказателства, че при разследването на случая полицията не си е свършила работата както трябва. За да направя това, трябва да говоря с тримата мними очевидци, а за да успея, първо трябва да ги намеря. Ако нямаш нищо против, искам отново да наема Кен Нютън.
Крег махна с ръка:
— Можеш да правиш всичко, стига да си убедена, че си струва усилията и парите. Надявам се да не ме разориш, но мисля, че си достатъчно разумна.
— Разбира се. — Лора се изправи. — Ще се обадя на Кен, за да започне работа веднага. Искам да взема и клетвени декларации от техниците в лабораторията. Мисля, че, общо взето, това ще бъде всичко. Освен, разбира се, ако не попаднем на доказателство за злоупотреба със служебно положение.
— Нека да се изразя по следния начин — заобяснява Крег. — Мисля, че можем доста бързо да се споразумеем по обвинение за неправомерен арест. Ако успеем да докажем и съществуването на нещо повече, ще можем сами да определим сумата, на която ще възлиза споразумението.
— Като съвестен данъкоплатец много ми се иска да си мисля, че преувеличаваш. Не ми харесва идеята да измъквам пари от градската хазна, които биха могли да бъдат използвани за запълване на хилядите дупки по улицата пред къщата ми.
— Ако им оставим парите, те просто ще бъдат похарчени за турнири по голф и почивки на Бахамските острови — засмя се Крег. — Въобще не се надявай, че парите от данъците ти ще стигнат до училищата или социалните служби.
— Сигурно е приятно да си циник — заяви Лора.
— Поне никога не съм изненадан — намигна й той.
Тя се качи в кабинета си, където вече бяха инсталирани телефон и компютър, и се зачуди дали Крег въобще се е съмнявал, че тя ще приеме предложението му. Набра номера на Кени.
— Здрасти, шефе — поздрави я той, — откъде се обаждаш? Не разпознавам номера на телефона.
— От новия си кабинет — отвърна тя — в Бъкхед.
— Доста бързо се ориентираш. Кой те нае?
— Познай.
— Не и Фанин! Това вече е върхът. Какво казва Еймъс?
— Не знае. Поне не още. Говорил ли си с него?
— Вчера.
— Не ти ли каза, че се разделихме? — попита Лора, като установи, че това въобще не я учудва.
— Не. Ама че идиот! Какво е направил?
— Нищо. Аз съм виновна. — Накратко му разказа причината за скарването им. — Според него изпитвам прекалено голямо недоверие към ченгетата. Но проблемът не е в това. Аз не ги подозирам в убийство — просто мисля, че в случая с Белю полицията си свърши работата през пръсти. Затова ти се обаждам. Искам отново да те наема. Свободен ли си?
— Бих могъл да се освободя. За какво става въпрос?
— Искам да говоря с очевидците. Мога да ти дам имената и адресите им. Всички те лъжат — в това поне съм сигурна. Искам обаче да разбера защо. Какво, по дяволите, би могло да накара някого да излъже и да твърди, че е чул Джарвис да се хвали, че е убил Белю?
— Ще се учудиш колко малко е необходимо — отвърна Кени.
— Мога да се обзаложа, че и двамата са спечелили по по-малко от пет стотака от сделката.
— Направи ги трима — искам да се свържа и с мошеника, който е заявил, че Джарвис е работил в автомивката. Той е човекът, за когото със сигурност знам, че е бил вербуван от някого. — Тя описа на Кени тайнственото бяло ченге. — Това е и причината леко да ме гложди съвестта — призна Лора. — Знам, че в цялата тази история е забъркан някакъв бял мъж, но в момента никой не търси него, а всички са се втурнали да разследват Карлтън Хемингуей и Алекс Девъру. С удоволствие бих се погрижила за оневиняването им.
— Едно по едно, мила. Ако те нямат нищо общо, нещата сами ще се оправят. Ти и Фанин не сте се захванали да разкривате убиеца, нали?
— Не, това е работа на ченгетата. Просто трябва да докажем, че причината за повдигнатото срещу Джарвис несправедливо обвинение е била небрежно проведеното полицейско разследване. Мисля, че Крег се надява да може да разкрие съществуването на някакъв заговор в полицията, но смятам, че това ще бъде изключително трудно за доказване. Според мен също става въпрос за нещо повече от небрежност, но не вярвам да е работа на шайка корумпирани ченгета.
— Наистина е трудно да си го представим, но ако има такава шайка — ще я разкрием. Веднага започвам. Дай ми имената и адресите.
Лора му ги продиктува и затвори. С периферното си зрение забеляза, че Арлийн е застанала на вратата. Беше се приближила толкова тихо, че не я беше чула.
— Здравей, Арлийн, какво има.
— Долу има две жени, които искат да се срещнат с вас, госпожице Частейн.
— Наричай ме Лора. Представиха ли се?
— Не, но едната е майката на Лорънс Белю. Познах я от снимката й във вестниците.
Лора се изправи и облече сакото си:
— Хелън Белю ли? За какво ли е дошла и как е разбрала, че съм тук?
— Нямам представа — отвърна секретарката. — Да извикам ли и Крег?
— Мисля, че няма да е необходимо — отвърна тя, докато слизаха по стълбите. — Струва ми се, че в момента е зает.
Арлийн отвори вратата на заседателната зала и мълчаливо изчака Лора да влезе. На далечния край на масата бяха седнали Хелън Белю и дъщеря й Даяна Арнолд.
— Здравейте — започна Лора. — Какво мога да направя за вас?
— Мисля, че вече направихте предостатъчно — отвърна госпожа Белю. — Не само че пуснахте на свобода мъжа, който уби сина ми, но сега искате и да му помогнете да получи толкова пари, че да може сам да отиде и да си купи лексус, за да не е необходимо да убива нечий друг син. Много ви благодаря. Направихте ни огромна услуга. — Изпълненият й със сарказъм тон едва прикриваше яростта й.
— Госпожо Белю, не знам откъде сте получили информацията си, нито как сте разбрали къде да ме търсите, но ви уверявам, че грешите — отвърна Лора. — Роланд Джарвис не е убил сина ви. Не мисля, че ако изпратим на смърт невинен човек, ще постъпим справедливо спрямо паметта на Лорънс.
— Не се опитвай да ме поучаваш, арогантна кучко. На теб въобще не ти пука дали убиецът на сина ми ще бъде наказан. Роланд Джарвис ви направи голяма услуга, като ви отърва от едно преуспяващо чернокожо момче, което така и не научи къде му е мястото. Вие бихте предпочели да имате милион Джарвисовци, отколкото един Лорънс Белю — горд чернокож, пред когото не струвате и пукната пара. Не, вие предпочитате да защитавате прословутите граждански права на този не…
— Мамо! — прекъсна я възмутено Даяна Арнолд.
Госпожа Белю не обърна внимание на дъщеря си:
— Предпочитате да пуснете този престъпник на свобода, защото знаете, че никога няма да се издигне дотолкова, че да представлява такава опасност за вас, каквато беше синът ми. Само като си помисля, че аз самата се борих, че демонстрирах по улиците в защита на хора като него — пълна измет, — за да може после да убият сина ми!
— Мамо, моля те — проплака разтреперана Даяна. — Стига. Тя не е виновна.
— Не се притеснявайте, госпожо Арнолд — отвърна Лора, въпреки че и самата тя вътрешно трепереше. — Разбирам, че на семейството ви е изключително тежко…
— Изключително тежко ли? — изкрещя госпожа Белю. — Не съзнаваш ли, че това унищожи семейството ни? Погледни дъщеря ми — само я погледни. Не трябваше да позволявам на нито един от двамата да идва в този град. Семейството ми е напуснало Юга преди шейсет години и не трябваше да се връщаме. Нищо не се е променило от времето, когато дядо ми е напуснал Алабама — само че сега линчувате по друг начин. Вместо въже използвате адвокати и съдебни заседатели.
Вратата се отвори и в стаята влязоха Арлийн и Крег:
— Има ли някакъв проблем? — попита тихо Крег.
— Вие ли сте прословутият Крег Фанин? — попита Хелън Белю. Той кимна и тя продължи: — Радвам се да се запозная с вас, господин Фанин. Радвам се да се изправя срещу човека, който унищожава сина ми. Роланд Джарвис… — тя произнесе името му сякаш плюеше отрова — Роланд Джарвис само уби сина ми. Вие сте тези, които го унищожавате — унищожавате го и го заравяте под тоновете ненужни формуляри и правна документация!
— Разбирам болката ви, госпожо Белю — отвърна спокойно Крег, — но грешите. Роланд Джарвис не е убил сина ви. Откраднал е колата му, но не го е убил. Лора и аз вярваме, че някой изключително влиятелен човек е замесен в смъртта на сина ви. Не можем да направим нищо по въпроса, освен да се опитаме да накараме обществото и полицията да разкрият истинския убиец. Затова представляваме Джарвис. Истината няма да излезе наяве без известен натиск.
— Копеле! — избухна госпожа Белю. — Как смееш да ме гледаш в очите и да ме лъжеш? Въобще не ти пука кой е убил сина ми — нито на теб, нито на тази сметкаджийка, която си наел. Единственото, от което се интересувате, са хонорарите. Да не сте посмели да ми говорите за някакво си по-голямо добро, което ще излезе от всичко това. Единственото добро нещо ще бъде, ако Даяна най-сетне се вразуми и напусне града ви. Още в самото начало ви казвах — обърна се тя към разтрепераната си дъщеря, — и на теб, и на Лорънс казвах да не идвате тук. С баща ви знаехме как стоят нещата. Тук, в Атланта, единственото, което има значение, са парите. На белите не им пука дали кметът или директорът в училището на децата им е чернокож — те не притежават истинска власт. Истинската власт е в центъра на града, където са небостъргачите, и можеш да бъдеш сигурен, че никой чернокож няма да припари там. Ако някой се приближи прекалено много, веднага го поставят на мястото. Това е причината за смъртта на сина ми, това е причината и вие двамата да помагате на Роланд Джарвис.
Лора трябваше да признае, че Хелън има право. Властта в Атланта се разпределяше единствено в зависимост от размера на банковата сметка. Фактът, че няколко чернокожи бизнесмени и политици бяха преуспели, не променяше основната структура на градската икономика, която все още бе управлявана от шепа «бели» корпорации. Кариерата на чернокожите, поне доскоро, бе символична, нямаше реална стойност. Но Хелън грешеше, като казваше, че малцинствата нямат никаква власт. «Да вземем например Маршал — помисли си Лора. — Той определено не е пример за безропотно подчинение и многократно го е доказвал.»
— Съжалявам, че мислите така, госпожо Белю. — Тя възвърна смелостта и увереността си. — В случая грешите и това е всичко, което мога да ви кажа. Започнах да работя по случая с твърдото решение да осъдя Роланд Джарвис за убийството на сина ви. Още от самото начало имах чувството, че дължа нещо на сина ви, и това усещане не ме е напуснало. Но накъдето и да се обърнех, попадах на противоречия. Видях неща, които ме накараха да мисля, че някой много по-умен и влиятелен от Роланд е отговорен за смъртта на сина ви. Права сте за Джарвис — той е просто една отрепка и не заслужава да бъде награждаван за това. Но също така не заслужава и да умре. А за парите грешите — парите не ме интересуват. Ако работех заради парите, със сигурност нямаше да се откажа от мястото си, където получавах двеста хиляди долара годишно, за да работя в прокуратурата за седемдесет и пет хиляди! И не бих работила с Крег върху някакво неясно дело, от което дори не е сигурно дали ще получа каквито и да било пари. Исках да продължа да се занимавам с този случай, а това бе единствената ми възможност. Ако знаехте това, което ни е известно на нас… Крег, разкажи й за доклада на доктор Хилмън.
Адвокатът започна накратко да обяснява разкритията на патолога, но госпожа Белю гневно го прекъсна:
— Дотегна ми от вашите лъжи и оправдания. Хайде, Даяна, да си тръгваме. А вие двамата ще горите в ада заради постъпките си.
Тя изхвърча като хала от залата, а разтрепераната й дъщеря я последва с несигурни стъпки. На излизане Даяна отправи извинителен поглед към Лора и прошепна:
— Съжалявам. Той беше единственият й син. — И с тази многозначителна реплика напусна залата.
След като жените излязоха, Крег и Лора останаха като вцепенени. Арлийн, която бе застанала в ъгъла, заговори първа.
— Нямаше право да говори такива неща. — Обикновено спокойният глас на секретарката трепереше от вълнение. Тя не знае абсолютно нищо нито за Атланта, нито за Крег Фанин. Познавам този тип хора — тя и приятелите й са постигнали всичко, а другите да вървят на майната си!
Лора се сепна от думите на Арлийн и горчивината в гласа й.
— Всъщност — допълни секретарката — колкото по-зле са останалите от нас, толкова по-добре са те. Не ме гледай така, Крег. Отлично знаеш какво имам предвид. Първо, белите се опитваха да ни смачкат и когато стана ясно, че това няма да може да продължи дълго, разрешиха на някои от нас да се издигнат. Не им пукаше кои точно, стига да не бяха прекалено много. На хора като Хелън Белю не им е трябвало много време, за да разберат, че тортата няма да стане по-голяма — и затова вече от трийсетина години се опитват да запазят колкото се може повече за себе си. И вие знаете това, но нямате нищо против.
— Таралеж и във вашите, и в нашите гащи, така ли? — попита язвително Крег.
— Точно така — отсече Арлийн. — Сега, ако ме извините, трябва да се заема с работата си.
Лора изгледа секретарката, която гордо изправена напусна стаята, и тежко се отпусна на един стол:
— Господи, в какво, по дяволите, ме забърка, Фанин?
— Не се притеснявай за Арлийн. От време на време имаме подобни разговори. Обича да ми напомня, че аз съм най-низшата форма на живот.
— А какво ще кажеш за Хелън Белю и Даяна Арнолд?
— Посещението им не ми направи кой знае какво впечатление. Ти и преди си защитавала не особено популярни каузи, знаеш какво е да се опитват да ти подпалят чергата под краката.
— Май за пръв път ми се струва, че огънят е много близо. Откъде ли са разбрали, че съм тук?
Крег се усмихна на наивния й въпрос:
— От дамите и господата от пресата, разбира се. Според теб колко време му е трябвало на Боб Харпър, за да се обади в кабинета на кмета, за да чуе мнението му? А колко време е било необходимо след това, за да се разчуе новината? Случило се е, че точно сега госпожа Белю е в града. Това обаче не ме притеснява. Чу Арлийн — Хелън едва ли може да разчита на особена обществена подкрепа в този град.
Лора махна с ръка:
— Това няма значение. Да говорят каквото си искат. В края на краищата всички други вече го направиха.
— За кого говориш? За Маршал и приятеля си? Сега, когато до тях застана и Хелън Белю, сякаш си се изправила пред светата троица — засмя се той. — Кураж, малката!
— Да, бе — промърмори Лора и се изправи, — винаги мога да се надявам на светлината в края на тунела — току–виж все пак се намерили двама-трима души в града, които още не са ме взели на мушката си.


20

Обикновено Кени Нютън работеше изключително бързо. Понякога Лора му се беше обаждала сутринта и до обяд бе получавала готовия доклад. Затова се изненада, когато й се наложи да чака няколко дни, преди детективът да й се обади, а когато най-накрая го чу, научи лоши новини.
— Намерих един от свидетелите ти — оповести той и се настани на един от столовете в новия кабинет на Лора.
— Само един ли? — попита разочаровано тя.
— Всъщност дори и той не е цял — заяви тайнствено детективът.
— Престани с тези недомлъвки! От три дни стоя без работа и вече ме сърбят ръцете. Къде е този частичен свидетел и кога мога да поговоря с него?
— Намира се в погребално бюро «Братя Типтън».
— Да тръгваме — заяви тя, понечи да стане и едва тогава осъзна смисъла на думите му. — По дяволите, Кени! Да не искаш да кажеш, че е мъртъв?
— Абсолютно.
Лора седна и го изгледа разярено:
— Какво ти става. Не можеше ли направо да ми кажеш, че е мъртъв.
— В прекрасно настроение си — отбеляза весело Кени.
— А ти как би се чувствал на мое място? В този случай съм вложила доста лични средства, а вече започвам да мисля, че може и да загубя. Как е умрял?
— От чужда ръка — заяви мелодраматично той.
— Наистина ли? — разведри се тя. — Убит ли е?
— Не се ентусиазирай прекалено. Бил е убит по време на сбиване с ножове в градския затвор. Опасявам се, че е било просто случаен акт на насилие. Съжалявам, че трябва да те разочаровам. С най-голямо удоволствие бих ти поднесъл историята за тайнствен заговор, но в случая просто един нещастник е наръгал друг.
— Много лошо. Всъщност за кой свидетел става въпрос?
— Албърт Джаксън.
Лора въздъхна:
— Не бих казала, че съм особено учудена. Имаше вид на истински мошеник, въпреки че и другият му бе достойна конкуренция. За какво е бил в затвора?
— Май е имало някаква стара заповед за ареста му. Ченгетата са го прибрали по някое време миналата седмица. Не знам подробностите, но мога да ги разбера, ако искаш.
— Би ли го направил? Мисля, че ще е добре да знам колкото се може повече за господин Джаксън. Може би някой от неговите приятелчета ще ни помогне.
— Може би. Не се и съмнявам, че ще горят от желание — заяви иронично Кени.
— Ама че веселяк — засмя се Лора. — А какво става с втория и третия очевидец?
— Вторият, Джърмин Клей, се оказа костелив орех. Няма постоянен адрес, а през последните няколко години е живял при различни роднини и приятели. Никой от тях обаче не го е виждал напоследък. Или поне не си признават. Може да живее на улицата. Ще проверя приютите и парковете и ще разбера дали го познават в безплатните кухни. А третият свидетел…
— Терънс Уокър — уточни тя, като погледна документите.
— Да, бившият работник в автомивката. Късметът ми беше горе-долу същият като твоя. Не се е мяркал в квартала. Един от приятелите му каза, че може да е заминал за Флорида.
Лора кимна:
— Изглежда, се е сдобил с пари.
— Ако е така, скоро ще ги изхарчи и ще се върне към обичайните си занимания и места за шляене. Просто трябва да изчакаме.
— Не знам с колко време разполагаме. Крег няма вечно да ме спонсорира.
— Не се притеснявай. Ще ти намеря нещо. Имаш ли планове за събота и неделя?
— Не — заяви Лора. — Чудех се дали да не отида в Нашвил, за да се видя със семейството си.
— Ако си промениш плановете, заповядай на вечеря у нас. Синди винаги се радва да те види и ще се погрижи децата да не те безпокоят.
Всъщност Лора не искаше да ходи на гости на Кени, нито да пътува до Нашвил, но още по-малко искаше четирийсет и осем часа да си седи вкъщи и да брои мухите, затова реши да направи едно от двете, освен ако не получеше друго предложение. Тя мрачно си помисли, че с Еймъс бяха стигнали до онзи приятен етап, когато съвместното прекарване на почивните дни се разбираше от само себе си. Сегашните им отношения й напомниха нещо, на което преди Лора като че ли не обръщаше внимание — тя нямаше много приятели в Атланта.
Не би се нарекла самотна или пък саможива. Обичаше компаниите и имаше приятели в Нашвил и из цялата страна. За осемте години, прекарани в Атланта обаче, не успя да завърже много приятелства, особено пък с други жени. Връзките, които бе установила с няколкото жени, работещи заедно с нея в «Прендърграст и Кроули», се разпадаха, когато приятелките й една по една напускаха престижната юридическа фирма заради някоя по-спокойна работа, заради по-добри възможности за развитие или за да създадат семейства. Преди да напусне, Лора бе останала единствената жена, заемаща толкова висок пост във фирмата.
Имаше доста приятни съседи, но тъй като само тя бе неомъжена и без дете (поне доколкото знаеше), не изпитваше особено желание да приеме любезните им предложения да се запише в някой клуб на любителите на книгата, да участва в организираните вечеринки или неделните разпродажби на стари вещи. Беше си купила къща около Пийчтри Парк, защото кварталът бе спокоен и й бе познат. И все пак понякога й се искаше да си бе избрала някое по-вълнуващо място — Кебиджтаун, Източна Атланта или дори Вирджиния-Хайлънд, квартала, където живееше Еймъс. Но Лора не беше любителка на приключенията. Обичаше малката си къщичка, обичаше и спретнатите смешни женици, които живееха наоколо. Искаше й се да познава някоя от тях достатъчно добре, за да може просто да й се обади и да я покани на чаша вино и сладки приказки.
Искаше й се и да има повече професионални отговорности. Работата й за Крег се ограничаваше единствено с делото на Роланд Джарвис. От опит знаеше, че ще дойде време, когато това ще й бъде повече от достатъчно, но в момента, когато нещата тепърва се задвижваха, не й се налагаше да се напряга. Сведенията на Кени също не бяха особено обнадеждаващи. Лора трябваше да се ограничи с изчакване и наблюдение, което означаваше по-малко практикуване на адвокатската професия. Крег въобще не се интересуваше колко часа на ден работи Лора, което бе приятна изненада след миналия й опит в частните юридически фирми, където «платимите» часове бяха свещени. Предложенията му да си вземе няколко почивни дни или да отиде на пазар в обедната си почивка не й помагаха. Лора се чувстваше добре само когато вършеше нещо. И тя ден след ден седеше в кабинета си, подреждаше бележките и записките си, провеждаше телефонни разговори, от които никога нищо не излизаше, и търсеше някакъв правен прецедент, който да има поне нещо общо с делото на Джарвис.
Два дни след посещението на Кени тя посегна към слушалката с намерението да му позвъни. Претекстът бе, че се обажда да види дали има нещо ново по случая, но тъй като много добре знаеше, че ако е научил нещо, той сам щеше да й позвъни, мотивът не беше особено убедителен. От друга страна, поне щеше да получи повторна покана за почивните дни.
Но така и не набра номера. Телефонът иззвъня веднъж, после втори път. Лора го погледна объркано. Тя бе толкова изненадана да го чуе да звъни, че се поколеба, преди да вдигне слушалката. Когато отговори, не очакваше да чуе нищо интересно.
— Госпожица Частейн? — попита непознат приятен женски глас.
— Да, с какво мога да ви помогна?
— Ами… обажда се Даяна Арнолд. Сещате ли се? Сестрата на Лорънс Белю.
— Разбира се, че си спомням коя сте.
— Естествено, след сцената, която разигра майка ми. Исках да ви кажа колко съжалявам за всичко това, госпожице Частейн.
— Не сте виновна. Освен това съм напълно съгласна с някои от нещата, които каза майка ви. Единствено тонът й не ми хареса.
— Трябваше да я изхвърлите от кантората — отсече горчиво Даяна. — Това щеше да й е за урок.
— Тя скърби за сина си — отвърна внимателно Лора. — Бяхме длъжни да я изслушаме.
— Скърби ли? — засмя се другата жена. — Скърби като Медея. Не познавате майка ми. Тя не страда така, както друга майка би жалила за детето си. Тя не изгуби сина си, а своето творение. Сега няма начин той да извърши това, което му бе отредила.
— И какво бе то? — полюбопитства Лора.
— Да стане сенатор Лорънс Белю, разбира се. После — пост в кабинета, след това — кой знае?
— Брат ви интересуваше ли се от политика?
— Лорънс ли? Сигурно се шегувате! Той мразеше политиците. Правеше това, което му харесва — ръководеше собствената си компания. Печелеше доста добри пари за човек, който се занимава с хобито си, а това бяха компютрите. Беше щастлив.
— Оставам с впечатлението, че е бил изключителен човек.
— Наистина беше — отвърна Даяна.
— Радвам се, че се обадихте, госпожо Арнолд — каза Лора.
— Чувствах се много неловко заради вас и майка ви.
— Наричайте ме Даяна. Трябваше по-рано да ви се обадя, за да се извиня. Обаче просто… просто не го направих. Но сега трябва да говоря с вас за нещо друго.
— Разбира се. С какво мога да ви помогна?
— Става въпрос за Лорънс. Разбирате ли, аз така и не повярвах на тази история с кражбата на колата. Брат ми може и да беше компютърен маниак, но беше доста едър и поддържаше формата си. Когато видях Джарвис, си помислих, че просто няма начин да го е пребил до смърт. Но никой друг от семейството ми не искаше и да чуе за това. Не знам защо. Може би им беше по-лесно да повярват, че случилото се е просто поредният акт на случайно насилие.
— Но вие като че ли не мислите така.
— Не, особено сега, не.
— Защо сега? — попита Лора.
— Трябва да говоря с вас, госпожице Частейн…
— Наричайте ме Лора. Искате да се срещнем ли?
— Да. Трябва да дойдете с мен на едно място и не бива да казвате на никого, дори на шефа си.
Лора се поколеба. Да не би това да бе някакъв заговор за отмъщение? Привидно нежната Даяна Арнолд дали нямаше да я отвлече, да я замъкне в някое тъмно и влажно мазе и да я задържи… но защо?
Сякаш прочела мислите й, Даяна заговори:
— Не е това, което си мислите. Просто един човек иска да се срещнем, а аз се боя да отида сама.
— Защо не се обадите в полицията?
— Той каза, че не иска ченгета. Не мога да помоля съпруга си, защото той ще се обади на полицията. Този човек се страхува. Мисля, че знае нещо за смъртта на брат ми.
— Кой е той? — попита Лора.
— Каза, че познавал Лорънс.
— Не можете да вярвате на думите на някакъв тайнствен непознат, Даяна. Напоследък доста се говори за вас, а и вие сте изключително красива. Ами ако това е някой, който е видял снимката ви във вестника и е решил, че му се иска да остане насаме с вас?
Даяна нетърпеливо изсумтя:
— Точно затова ви моля да ме придружите. Ще му е доста трудно да изнасили и двете ни, не мислите ли?
— Би могъл, ако има оръжие — предупреди я Лора. — Имам предложение. Ще дойда с вас, но частният ми детектив ще ни следи. Не се притеснявайте, той е изключително добър. Ако няма проблеми, вашият човек въобще няма да разбере за присъствието му.
— А ако има проблеми?
— Ще определим някакъв час. Ако дотогава не сме излезли, Кени ще връхлети в «скривалището». И в това е много добър — добави тя, въпреки че никога не го беше виждала да връхлита където и да било. Надяваше се Даяна да не долови промяната в тона й.
Сестрата на Лорънс дълго се колеба, после отсече:
— Добре, да го направим. Но нека да е днес, и то скоро — в три часа трябва да взема сина си от училище.
— Дайте ми телефонния си номер. Ей сега ще се обадя на Кени. Къде сте?
— Не, не идвайте у дома. Някой може да ви види. Аз ще се отбия в кабинета ви. Кажете на детектива си да дойде колкото може по-бързо. След около половин час ще съм при вас — отсече Даяна и затвори телефона.
Лора се надяваше да намери Кени. Ако не успееше, щеше да се наложи да измисли нещо друго, и то бързо. Позвъни в кабинета на детектива, но се свърза с телефонния секретар. С мобилния му телефон нямаше връзка, така че тя изпрати съобщение на пейджъра и се надяваше Кени да й се обади при първа възможност. После позвъни на вътрешния номер на Крег.
— Вече ми звъниш по телефона, така ли? Да не си станала прекалено важна, че не можеш да слезеш на долния етаж?
— Трябва да съм до телефона — отвърна тя и го осведоми за случилото се. — Опитвам се да открия Кени, за да дойде тук най-много след половин час. Имаш ли някаква идея какво да правя, ако не успея?
— Бих могъл да се обадя на друг детектив, но тя може да не вярва на човек, когото не познаваш. Без ченгета, така ли?
— Абсолютно никакви. Мислех си за Карлтън… изчакай, телефонът ми звъни. Ще ти се обадя пак. Ало?
— Ти ли ми изпрати съобщението? — чу тя гласа на Кени.
— Слава Богу! Къде си? Моля ти се, не казвай, че си в Дълут, в Алабама или на другия край на света.
— В момента съм на Нортсайд Драйв, близо до Уест Пейсис Фери.
— Чудесно. Ела в кабинета ми. Трябваш ми.
— В момента следя един неверен съпруг.
— Ще продължи да изневерява. Следващия път ще го хванеш.
— Какво толкова спешно има?
— Ела в кантората на Крег и ще ти кажем. Хайде, идвай!
Лора отново набра номера на Крег:
— Всичко е наред. Кени ще дойде.
— Не ми харесва това — заяви Крег. — Може да е капан или пък просто някой да си играе на стражари и апаши.
— Знам. Никога не бих отишла сама, въпреки че Даяна Арнолд бе готова да го направи. Ако не я придружа, тя ще реши, че ще трябва да се справя сама, и кой знае какво може да й се случи. Не искам да тежи на съвестта ми.
— Ти си знаеш най-добре — отвърна Крег. — Само не се впускай в лов на вещици. Трябва да се подготвиш за делото, а тази среща едва ли ще допринесе за благоприятния му развой.
— Обещавам да не забравям за какво правим всичко това — заяви тържествено Лора.
Петнайсет минути по-късно невзрачният син пикап на Кени спря на малкия паркинг пред сградата. В каросерията се виждаха няколко стълби и кофи — дегизировка, която даваше на детектива възможност спокойно да паркира почти навсякъде в Атланта, която напоследък все по-малко приличаше на град и все повече на огромна строителна площадка. Лора с одобрение забеляза, че бе прибавил още няколко инструмента. Тя забърза към изхода и го пресрещна още преди да е влязъл в сградата.
— Мътните го взели, какво ти става? — попита той. — Не съм те виждал толкова развълнувана от деня, в който ме накара да извадя онзи опосум от кофата ти за боклук.
— Сега е много по-лошо от опосум — отвърна тя и го поведе към кабинета на Крег. Разказа му за обаждането на Даяна.
— И аз предложих ти да ни проследиш — завърши тя.
— Бих предпочел да дойда с вас. Никак не ми харесва идеята да ви следвам отдалеч и да чакам да се случи нещо лошо.
— Той е казал, че не иска ченгета — напомни му Лора.
— Аз не съм ченге — възпротиви се Кени.
— Но приличаш. Виж, ако си наблизо, всичко ще бъде наред. Трябва да измислим и как да се свързваме. Мога ли да си сложа микрофон?
Мъжете се засмяха.
— Гледаш прекалено много филми, Лора — заяви детективът. — Ще ни трябва цяла вечност, за да го инсталираме. Ето какво ще направим — в пикапа имам няколко радиостанции. Те са пълно копие на мобилните телефони. Ако я нагласиш на «приемане» и я пъхнеш в чантата си, ще мога да чувам какво става.
— Да, само дето ще трябва да държа чантичката си до устата на тоя тип.
— Не очаквам първокласен звук, но със сигурност ще чуя вика ти, ако нещата се объркат. Не е идеалното, но ще трябва да свърши работа.
— Значи идваш.
— Май да. Макар и с известни възражения.
— Добре. Защото ако този човек наистина съществува, ще бъдеш свидетел на срещата ни. А, ето я и Даяна. — Арлийн въведе разтревожената жена и затвори вратата. — Даяна, познаваш Крег Фанин. А това е Кени Нютън, частният детектив, за когото ти казах. Той ще ни следва с пикапа си, а аз ще нося малка радиостанция. Ако имаме неприятности, той ще ни измъкне.
— Здравейте — тихо изрече тя и се ръкува с Кени. — Не мисля, че е чак толкова опасно… Просто исках с Лора да отидем да се срещнем с човека.
— Може въобще да не е опасно — успокои я детективът. — Но винаги е по-добре да вземем предпазни мерки. Къде отиваме?
— Не познавам мястото. Някъде в Източна Атланта. — Тя подаде на детектива бележка.
Той кимна:
— Знам къде е. Най-лесно ще стигнем там, ако тръгнем по Мемориал и на пресечката с Морланд завием на юг. Веднага след бензиностанцията ще свием по разклонението за Флет Шоулс.
— Мисля, че се сещам — заяви Даяна. — Хайде да тръгваме. След няколко часа ще трябва да взема сина си.
— Да се повозим тогава — усмихна се Кени. — Ела до пикапа, за да ти дам радиостанцията, Лора. Ще получиш петнайсетсекунден инструктаж за употребата й.
След няколко минути тя вече седеше на предната седалка на волвото на Даяна Арнолд. Пътуваха на юг по магистрала «Джорджия 400». Тя завъртя копчетата на радиостанцията и предпазливо попита:
— Кен? Чуваш ли ме?
— Съвсем ясно. Даяна, мини в най-дясното платно и слез от магистралата по отклонението за Кортланд Стрийт. От там ще ти кажа как да стигнеш до Флет Шоулс.
— Откъде го познаваш? — прошепна Даяна.
— Можеш да говориш спокойно. Сложила съм радиостанцията само на приемане. Кени ми е стар приятел. Работили сме заедно по доста случаи. Много е добър и човек може да разчита на него.
— Надявам се — отвърна тя и после добави: — Това е доста вълнуващо, нали? Искам да кажа, че е страшничко и бих искала да не се случва, защото единствената причина за всичко е смъртта на Лорънс, но…
— Знам какво имаш предвид. Хубаво е, когато чувстваш, че правиш нещо.
— Какво те накара да мислиш, че онзи тип, Роланд Джарвис, не го е направил?
— Доказателствата ми показаха, че в случая е замесен и някой друг, някой значително по-умен от него. Надявам се и ти да го разбираш, въпреки че майка ти е на друго мнение.
— Мисля, че разбирам. Господин Фанин също ли мисли, че е замесен и някой друг?
— Да. Той… той има опит с много дела. — Смяташе да й разкаже за второто мнение по аутопсията, което Крег бе взел от доктор Хилмън, но реши, че е по-добре да не го прави. В края на краищата можеха и да грешат, пък и какъв бе смисълът да тревожи Даяна с новината, че брат й е прекарал няколко дни безпомощен, но все още жив, в ръцете на убийците си?
Кен им каза да завият. С приближаването си до адреса, продиктуван на Даяна от тайнствения мъж, те се умълчаха.
Пред тях се виждаше тухлена сграда, която някога сигурно е била склад или хале, но сега, ако се съдеше по щорите на някои от прозорците, бе превърната в кооперация.
— Готово — заяви Лора. — Пристигнахме. — Зад тях се движеше пикапът на Кени, а когато спряха, той ги задмина.
— Слезте от колата — инструктира ги. — Пооправете си прическите, чантичките и каквото искате. Аз ще завия и ще заема позиция. — Те зачакаха и се засуетиха, докато Кени си намери подходящо място с добра видимост към входа на сградата.
— Добре. Виждам ви. Я да проверим дали ви чувам. Лора?
— Тук съм.
— Лора? — Тя отново му отговори. — Скъпа, виждам, че мърдаш устни, но не те чувам. Да не си включила радиостанцията само на приемане, за да можете да си говорите за мен?
Лора трескаво оправи връзката.
— Извинявай. Говорехме само хубави неща.
— Че има ли нещо друго? Добре, чувам те доста ясно. Даяна, кажи нещо.
— Какво?
— Това беше достатъчно. Превключвам само на приемане, но ви чувам добре. Стойте колкото се може по-близо една до друга. А когато влезете в сградата, говорете си високо за нещата, които виждате. Опишете всичко, за да мога да се ориентирам, ако ми се наложи да вляза.
— Добре — отсече Лора. — Даяна, готова ли си?
— Предполагам — отвърна неуверено тя.
— Да тръгваме — заяви адвокатката с надеждата, че звучи по-уверено, отколкото се чувства.


21

Лора отвори обкованата с алуминий врата и я задържа, за да влезе и Даяна. След известно колебание сестрата на Лорънс прекрачи прага.
— Виж фоайето — заговори Лора в съответствие с инструкциите на Кени. — Я гледай ти, точно пред нас има още една врата. — Вътрешната врата е заключена. Предполагам, че ще трябва да използваме звънците.
— Добре — отговори Даяна. — Апартамент 2-В. Ето го.
— На звънеца има ли някакво име? — попита Лора, въпреки че отлично виждаше, че има.
— Да. Карл В… нещо си.
— Прилича на Васович — отбеляза адвокатката. — Да позвъним ли?
— Предполагам. — Даяна колебливо протегна ръка и натисна звънеца. Не последва отговор.
— Ами ако не си е вкъщи? — притесни се тя.
— Защо му е да си уговаря среща, ако няма да си е вкъщи?
— Не знам. Може да ни наблюдава. — Даяна погледна към външната врата, сякаш очакваше да види надзъртащия Васович. Когато от домофона се разнесе прещракване, тя подскочи от уплаха.
— Кой е? — чу се мъжки глас.
— Аз… аз съм Даяна Арнолд — събра смелост да каже тя. — Вие ми се обадихте.
— Отварям ви. Асансьорът е вляво. Качете се на втория етаж. — Лора дръпна вратата към себе си. Този път Даяна не се поколеба да я последва.
Лора понечи да затвори вратата, но спътничката й я улови и попита:
— А Кени как ще влезе?
От радиото в чантичката на Лора се разнесе безплътният глас на Кени:
— Не се притеснявайте. Това е фасулска работа.
— Мислех, че няма да говориш — заяви укорително Лора.
— Няма вече. Продължавайте — отвърна той и Лора чу как превключи на приемане.
Тя се огледа:
— Доста голямо антре — широко е около четири метра. Вдясно има две врати, а вляво — една. А онова, в дъното, сигурно е асансьорът.
— Да — съгласи се Даяна. — Наляво. Асансьорът.
Асансьорът явно беше товарен, и то доста стар модел.
Имаше само едно копче. Даяна го натисна. Масивните врати шумно се разтвориха и разкриха широката, обкована със стоманени листове вътрешност на асансьора. По стените бяха залепени няколко разноцветни брошури, повечето рекламиращи музикални групи със странни имена, а на пода се търкаляше хартиена чашка от кафе. Лора погледна Даяна и й кимна. Влязоха и Лора намери бутона с надпис «Нагоре». Вратите бавно се затвориха и асансьорът с клатушкане се понесе нагоре.
— Качваме се на втория етаж — отбеляза адвокатката, което едва ли бе нужно, тъй като сградата явно имаше само два етажа. Асансьорът продължи своето бавно и шумно пътуване и накрая рязко спря. Вратите се разтвориха и разкриха фоайе, същото като това на първия етаж. Двете жени слязоха и Лора погледна номерата на вратите:
— Две-А… Б… В е в лявата част на сградата, напред. Да тръгваме.
Докато приближаваха сивата врата, тя усети, че стомахът й се свива от напрежение. Подскочи почти колкото Даяна преди малко, когато, преди някоя от тях да събере смелостта да почука, вратата изведнъж се отвори.
Карл Васович беше изключително висок, слаб и блед млад мъж и изглеждаше по-уплашен и от двете жени.
— Господин Васович? — попита Лора, тъй като Даяна, изглежда, си беше глътнала езика.
— Вие ли сте сестрата на Лорънс? — попита недоверчиво той.
— Не, аз съм Лора Частейн… приятелка на Даяна. Тя е Даяна Арнолд. Сестрата на Лорънс.
— Добре. Искате ли да влезете? — попита с безразличие мъжът, сякаш не той се бе обадил, за да уреди тайнствената им среща. Със същата интонация можеше да посреща и момичета, продаващи курабийки от врата на врата.
Даяна явно също бе доста учудена от тона му или може би просто нервите й не издържаха.
— Кой сте вие, по дяволите? — попита тя. — Защо ми се обадихте и заявихте, че искате да говорим за брат ми?
Васович потрепери:
— Моля ви, успокойте се. Познавах брат ви. Работех за него.
— Мислите ли, че знаете нещо за смъртта на Лорънс, Карл? — попита внимателно Лора. — Затова ли се обадихте на Даяна?
Той кимна:
— Да. Всъщност… Защо не влезете? Не искам да говоря за това в коридора.
— Добре — отвърна Лора. — Изглеждате ми безобиден — заяви малко по-високо и погледна чантичката си. — Струва ми се, че нямате лоши намерения спрямо нас.
— Аз ли? Господи, не! Да ви предложа ли нещо? Безалкохолно?
Двете жени, които вече бяха влезли в апартамента, не отговориха веднага. Лора не знаеше как се чувстваше новата й приятелка, но тя лично бе занемяла от учудване.
Дневната в апартамента на Карл — която според Лора бе повече от триста квадратни метра — беше, противоположно на занемарения вид на сградата, парад на съвременните технологии. С вкус бяха подредени ярко оцветени мебели с модерен дизайн, но основното, което се набиваше на очи, бе електрониката. До едната стена имаше огромен плоскоекранен телевизор. В шкаф от зелено стъкло бе поставена лъскава стереоуредба. Навсякъде имаше компютри. Приличаше на огромна площадка за игра, въплъщаваща мечтите на милиони тийнейджъри.
— Господи! — промърмори тя. — Удивително.
— Готино е, а? Имах късмет, че намерих това място. В нормален апартамент никога не бих могъл да постигна същия ефект. Освен това и кварталът си го бива. И така, да ви предложа ли нещо за пиене?
— Нещо безалкохолно ще ми дойде добре — отвърна Даяна. — Уплашихте ме до смърт. Защо трябваше да бъдете толкова тайнствен?
Карл, който бе отворил хладилника от неръждаема стомана, я изгледа виновно:
— Нямах такова намерение. Просто не исках да съобщавам нищо по телефона, може да го подслушват. Обикновено познавам, но никога не мога да съм напълно сигурен. Както и да е, сигурно ако се бях опитал да ви обясня нещата по телефона, щяхте да решите, че съм луд. Най-вероятно просто щяхте да ми затворите или да се обадите на ченгетата. Лимонада или сок от малини?
— Лимонада — отвърна Даяна.
— Вие искате ли нещо? — попита той Лора. — Всъщност защо я доведохте? — обърна се Карл към Даяна с обвинителен тон.
— А защо да рискувам сама да се срещна с някакъв луд?
— И аз ще пия лимонада — отвърна Лора. — И все пак трябваше да се представите по телефона. Толкова опасно ли щеше да бъде да кажете, че сте работили за Лорънс?
— Не знам. Може би. Някой го е убил, нали? Извинявайте — обърна се той към сестрата, — но това е истината.
— И мислите, че този някой може да убие и вас ли?
— Не съм луд — заобяснява той. — Когато чух, че Ло е мъртъв, и през ум не ми мина, че може да е убит. Мислех, че може би е катастрофирал или нещо такова. — Той подаде чашата на Лора, приближи се към един от полупрозрачните фотьойли с цвят на желирани бонбони и се отпусна в него. Двете жени седнаха една до друга на алуминиевия диван, тапициран в отвратително светлозелено. — Искам да кажа, кой си мисли, че някой от приятелите му ще бъде убит? После се разчу всичко за кражбата на колата, хванаха някакъв човек и аз си казах, че тук има нещо гнило. Ло не обичаше да се перчи. Искам да кажа, че в този град сигурно има около пет милиона абсолютни идиоти, които карат лексуси, а Ло, най-свестният тип на света, е убит заради колата си. — Карл поклати глава. — Знаете ли какво направих? Още на следващия ден смених сааба си за сатурн. Не си струва.
— Но вие казахте, че мислите, че не е бил убит заради колата си — отбеляза Даяна.
— Да, така мисля вече. Когато пуснаха оня тип и казаха, че не го е направил той, аз си помислих: — «Майчице! Кой тогава го е убил?» И ми хрумна, че може би… ами… знам, че звучи малко странно…
— Кое, Карл? — попита Лора.
— Вижте, аз не съм от хората, които зад всяко нещо виждат заговор. Искам да го знаете. Но когато се случи подобна гадост, мисля, че това не е просто случайност. Знаете с какво се занимаваше брат ви, нали?
— Разбира се, че знам. Беше системен администратор.
— Да. С други думи, той съставяше различни компютърни системи за хората — за фирми и организации. И беше изключително добър. Освен че беше първокласен програмист, имаше и нюх за бизнес. Сключваше договор и после наемаше няколко души като мен да работят за него. Беше страхотно. Нямахме офис. Просто връзвахме компютрите си в мрежа. Много хора работеха за него, но аз съм един от тези, които се задържаха най-дълго. Обичах работата и харесвах Ло. Много. А и заплащането си го биваше — добави той и посочи с жест апартамента си. — Мога да живея така единствено благодарение на брат ви. Без него сигурно щях да бъда някакъв компютърен мухльо, работещ за някоя огромна компания. Тук всичко беше идеално. Именно затова му казах да не се забърква в тази работа.
— В какво да не се забърква? — попита рязко Даяна. — Хайде да минем по същество. След около час трябва да взема сина си от училище.
— Добре. Просто ви обрисувах ситуацията. Както вече ви казах, Лорънс беше човекът, който се занимаваше с договорите. Работехме, общо взето, всичко, което ни възложеха — финансови системи за банки, система за таксуване на абонатите на кабелна компания. Вършехме много работа и за правителството.
— Той е помогнал за разработването на системата за поемане на случаи от Върховния съд в окръг Фултън, нали? — попита Лора.
— Това беше готино, защото се опитвахме да изработим система за компютърна комуникация, така че полицаите да могат да обсъждат с областните прокурори случаите си по Интернет. Полицаите щяха да спестят много време и щяха да могат да патрулират по улиците по-дълго. Така и не успяхме да го завършим, защото отпуснатите средства свършиха. Както и да е, съществува процес за подбор на кандидатстващите за спонсориране от общината проекти. Предполага се, че той е напълно безпристрастен, така че данъкоплатците да нямат повод да си мислят, че даден проект е спечелил, защото някой е завел човека, който взима решенията, на стриптийз бар или го е поканил на голф.
— Ясно — заяви Лора. — Разбираме.
— Тогава сигурно знаете, че нещата не стават по този начин, поне невинаги. В процеса на договаряне има известна свобода. Тук участват и други неща, освен цената, репутацията и опита на човека, който се занимава с договарянето.
— Неща като расата и пола ли? — попита остро Даяна.
— Да. И за мен това не е проблем. Искам да кажа, колко чернокожи мъже или жени биха успели да пробият без някаква подкрепа? Но Ло мразеше подобни работи. Не знам защо. Винаги съм си мислел, че той знае, че е най-добрият в нещата, които прави, но мразеше, че хората смятат, че получава работата, защото е чернокож и — извинявайте — защото семейството му е доста влиятелно. Той искаше хората да го приемат сериозно заради самия него.
— Знам — намеси се Даяна. — Непрекъснато се карахме за това. Според него специалните отстъпки и привилегиите пречат на чернокожите и спъват развитието им, а не им помагат.
— Да. Така и не успях напълно да го разбера — заяви Карл.
— Но от време на време той много разпалено защитаваше тезата си. С две думи, по-добре да побързам, за да можете да си вземете детето. И така той измисли тази далавера. Всъщност не беше точно далавера, защото нямаше да получи никакви пари. Имаше конкурс за проект и той реши и двамата да кандидатстваме поотделно. Той попълни всичките ми документи и разработи идеалния проект. Сложи му и изключително ниска цена. И аз отидох и го подадох — бял и издокаран в изискания костюм, който той ми беше купил. После той подаде доста нескопосана оферта от свое име, която на всичкото отгоре бе за повече пари.
— Какво стана? — попита Лора.
Карл сви рамене:
— Излезе прав. Той спечели търга, въпреки че офертата му не струваше и бе по-скъпа.
— И вие мислите, че затова са го убили, така ли? — попита невярващо Даяна.
— Още не съм свършил — отвърна Карл леко обидено. — Причината Ло да измисли този шантав план бе, че някакъв бял му беше предложил да му плати, за да подава от свое име оферти за разработване на компютърни системи за градската, областната и държавната управа. Лорънс просто трябваше да се подпише под офертите. Оня тип заявил, че «ще се погрижи за всичко останало».
— Какво направи Лорънс? — поинтересува се Лора.
— Изрита го от кабинета си, разбира се, и заяви, че ще разкаже за целия този долен замисъл на ФБР. Мисля, че в момента ФБР разследва градската администрация.
— И общинската — кимна тя. — И после е разиграл с вас онзи театър, за да провери дали наистина може да спечели търга само защото е чернокож, така ли?
— Да, мисля, че да. Много се ядоса за цялата тази работа.
— Направи ли това, което е решил? Отиде ли във ФБР?
— Не знам. Следващото нещо, което научих за него, бе, че е изчезнал, а после — че е умрял. Предполагам, че разбирате как стигнах до този извод. И както вече ви казах, отначало реших, че е било просто нещастен случай. Но когато съдията пусна оня, когото бяха арестували, и разследването трябваше да започне от самото начало, тогава вече се замислих. И реших, че вие сте човекът, на когото трябва да се обадя — обърна се той към Даяна. — Ло непрекъснато говореше за вас и сина ви. Много се гордееше с вас.
Даяна, неспособна да отговори, закри лицето си с длани. Лора я потупа по гърба и продължи да разпитва Карл:
— Имате ли някакви доказателства? Пазите ли офертите?
— Естествено — отвърна той. — Затова се обадих. Реших, че ще знае какво да прави с тях.
— Можем ли да ги вземем? — попита Лора.
— Чакайте малко. Аз дори не знам коя сте.
— Аз съм адвокат — обясни тя. — Работех в областната прокуратура. Аз се погрижих за освобождаването на Роланд Джарвис.
— На оня, когото арестуваха ли? И защо го направихте?
— Предполагам, че просто ми се искаше да ме уволнят и да скъсам с приятеля си — заяви иронично тя. — Не, истината е, че Джарвис не го беше извършил и аз знаех това от самото начало. Предполагам, че просто бях по-заинтересувана да открия истинския убиец, отколкото беше шефът ми и затова използвах всички средства, за да открия истината, докато той не ме уволни.
— И сега помагате на Даяна, така ли? — попита Карл.
— Не точно — обясни Лора. — Формално представлявам Роланд Джарвис. Даяна ме помоли да я придружа тук като приятелка.
— Лорънс казал ли е за това на друг човек? — попита Даяна.
— Не знам. Никой не е идвал да ме пита нищо по въпроса.
Лора кимна:
— Не мисля, че се е обърнал към ФБР. Или пък, ако го е направил, не е споменавал името ви. Иначе вече щяха да са обсадили апартамента ви.
Карл ги изгледа стреснато, сякаш току–що бе осъзнал сериозността на положението.
— Искате да кажете, че ФБР ще искат да говорят с мен ли?
— Естествено. Вие сте свидетел по провеждащо се в момента разследване.
— А ченгетата от Атланта?
— И те — отвърна Лора, макар да виждаше, че мъжът изглежда все по-притеснен. — Съжалявам, но вие сте замесен в случая. Ще трябва да кажете всичко, което знаете.
— Да не споменаваме, че го дължите на Лорънс — намеси се Даяна. — Не искате да им се размине, нали?
Той сви рамене:
— Зависи кои са. Ако са убили Ло, какво ще ги спре да очистят и мен?
Даяна понечи да отвърне нещо доста грубо, но Лора й отправи предупредителен поглед и се опита да подходи по-дипломатично:
— Ако сте прав и ако хората, които са замесени в спекулацията с оферти, са убийците на Лорънс, те вече знаят за вас. И ако наистина е така, единственият известен ми начин да сте в безопасност, е да се обърнете към ФБР.
— Ако отида и говоря с тях, мислите ли, че ще имам нужда от адвокат?
— Да — отсече Лора.
— Мога ли да ви наема?
Тя поклати глава:
— Опасявам се, че ще има конфликт на интереси. Аз представлявам Роланд Джарвис, което означава, че съм заинтересувана да измислям алтернативни теории за убийството на Лорънс Белю. Конфликтът няма да е особено голям, но мисля, че ще е по-добре, ако имате друг адвокат. Ако искате, мога да ви свържа с някой колега.
— Разбира се. Прекрасно — отвърна Карл, но на лицето му бе изписан ужас.
— Не се притеснявайте — успокои го Лора. — Просто ще кажете каквото знаете и ФБР ще се погрижи за вас.
Даяна погледна часовника си.
— Ще закъснея за Мартин. Всъщност, Лора, ако нямаш нищо против да се качиш в колата на Кени, това ще ми спести малко време — допълни.
— Няма проблеми — отвърна Лора, изправи се и понечи да извади визитка от чантичката си. Радиостанцията падна на пода.
— Какво е това? — попита подозрително Карл. — Кой е Кени?
— Хванахте ни — призна Лора. — Помолихме един частен детектив да подслушва разговора. — Вдигна радиостанцията и заговори: — Качи се, Кен. Издадох те. Освен това искам да ме закараш до кантората.
Даяна се засмя:
— Сега, когато ви познаваме, всичко изглежда толкова нелепо — обясни тя на обидения Карл. — Но трябва да признаете, че да се обадите на някого, когото не познавате, и да настоявате да се срещнете с него, е малко необичайно.
Мъжът се опита да се усмихне:
— Предполагам. Но, за Бога, аз съм съвсем безобиден.
— Надявам се да не сте чак толкова безобиден — отвърна тя.
— Много бих искала да направите нещо на този, който е убил брат ми. Лора, ще ти се обадя.
Докато тя си тръгваше, се разнесе звън и Карл отвори външната врата на сградата, а след малко отвори вратата на апартамента си и изчака детективът да влезе.
— Вие наистина ли сте частен детектив? — попита той.
— Да — заяви Кени. — Аз съм експерт по следене, проследяване и надзъртане. Господи, как сте се подредили тук. Каква марка са колоните? — попита и се приближи към шкафа със стереоуредбата като привлечен от магнит.
Карл го последва:
— «Бенг и Олъфсън», човече. Добри са, но трябва да видите онези, които висят на стените. А звукът… чакайте да ви покажа.
— Извинете — прекъсна ги Лора, — но може ли да не се отклоняваме от темата? Кен, чу ли всичко?
— Чух достатъчно. Казахте, че имате всички материали по офертата, нали?
Карл кимна:
— За офертата, която представях аз — със сигурност. Нямам нещата на Лорънс, нито пък писмата от градската управа, с които му възлагаха изпълнението на поръчката.
— Те сигурно са в къщата или кабинета на Белю — заяви Лора. — Ще попитам Даяна, дали можем да ги потърсим.
Кени кимна и продължи да разпитва Карл:
— Какво знаете за човека, който му е предложил сделката, този, който е искал Лорънс да представя офертите му?
— Нищо, освен че е бял. Ло не спомена името му. Каза само, че бил някакъв як тип, който твърдял, че има солидни връзки в градската управа. Предложил му огромна сума пари, ако той само се подпише под няколко оферти.
Кени погледна Лора:
— Той трябва да отиде във ФБР. И в полицейското управление на Атланта. Но когато това се разчуе, ще му трябва защита. Карл, ще имате ли нещо против един–два дни да се «покриете», докато успея да измисля нещо с ФБР и ченгетата?
— Не, човече. Бих могъл да замина някъде. И без това трябваше да ходя до Вегас.
— Защо не поостанете там няколко дни? Само ми оставете съобщение къде сте и аз ще поддържам връзка с вас.
— Разумно ли е? — попита Лора.
— В момента никой не го търси — отвърна Кени, — а когато се върне, аз вече ще съм уредил защитата му. — Детективът се огледа. — Всъщност не би трябвало да е особено трудно да обезопасим тази сграда. Има само един вход, контролиран достъп… да, ще го направя.
— Мислите ли, че убийците на Лорънс могат да се опитат да очистят и мен? — попита Карл.
— Не знам. Нищо от това, което споделихте с дамите, не ни дава някаква представа кои биха могли да бъдат тези хора. Просто ни подсказва, че някой може да е имал мотив да иска да премахне Лорънс Белю от пътя си. И ако сте прав, че това са хората, които са убили Лорънс, те могат да се опитат да нападнат и вас. Разбира се, ако знаят за вас.
Лора се намръщи:
— Кен, не мислиш ли, че трябва направо да се обърнем към ФБР? Знаеш какво е положението в полицейското управление на Атланта. Информацията често изтича. Какво ще стане, ако тези с офертите разберат от ченгетата, че някой има доказателства срещу тях?
— Права си — съгласи се Кени.
— Чакайте! — извика ужасено Карл. — Това въобще не ми харесва.
— Спокойно — отвърна Кени. — Направо ще се влюбите във ФБР. Я по-добре ми покажете стереото.
Лора въздъхна, облегна се на дивана и отпи от лимонадата си.


22

Крег Фанин не беше особено въодушевен от новината.
— Последното нещо, което ми трябва — въздъхна той, — е да се забърквам с федералните.
— Криеш ли нещо? — попита Лора.
— Не. Просто мразя да се разправям с тях. Но не виждам и причина да го правим. За да спечелим делото на Роланд, не е необходимо да разкриваме убиеца или убийците на Лорънс. Мисля, че и в момента разполагаме с достатъчно материали. Може би най-добре просто да подадем иска и да видим какво ще стане.
— Не съм сигурна. Не разполагам с достатъчно факти. Имам клетвените показания на бабата, лелите и проповедника и, разбира се, на Карл Васович, ако от това въобще има някакъв смисъл в момента. Мисля, че ще е по-добре да изчакаме Кен да открие поне единия от другите двама свидетели.
— Защо? Това може да стане и по-късно. Според мен клетвените показания на група богобоязливи лели са напълно достатъчни за съда. Най-вероятно веднага ще поискат да сключим споразумение.
— Ако аз защитавах града, определено нямаше да се чувствам особено уплашена. Освен това самият ти каза, че би било по-добре, ако разполагаме с някакво доказателство, че още при залавянето на Джарвис полицаите са знаели, че той е невинен.
— Все още мисля така. Струва ми се обаче, че в момента разполагаме с достатъчно факти за начало, а останалото винаги можем да го добавим впоследствие. Просто искам да задвижа нещата — обясни Крег и погледна календара на бюрото си.
— Ти си шефът. В иска мисля да упомена град Атланта и полицейското управление на Атланта, но няма да назовавам конкретни имена. Имаш ли нещо против?
— Тревожиш се какво ще каже Ковалски ли?
— Глупости — наежи се Лора. — Просто не мисля, че имаме доказателства, уличаващи конкретно Девъру и Хемингуей. Истинските виновници в случая са Маршал и кметът. Тях бих назовала, но не смятам, че ще има смисъл.
— Наистина няма да има смисъл. Винаги можем да им добавим имената, ако открием, че са активни участници в цялата постановка. Права си — в момента не разполагаме с данни за уличаването на конкретни лица. Освен ако не се насочим към приятелчето ти Ейвъри.
— Ейвъри ли? Не знам. Възможно е да повдигнем обвинение за неизпълнение на служебните задължения — промърмори замислено тя, — но той е просто начинаещ обществен защитник. Подобни хора имат ли някаква застраховка от типа на «гражданска отговорност»?
— Не, но в случая парите не са главната ни цел. Това, към което се стремя, е категорична и главозамайваща морална победа.
Лора го погледна със съмнение и отбеляза:
— Доста скъпичко ще ни излезе. По-скоро на мен. Все се надявам някой ден да се върна в прокуратурата и тогава ще ми се наложи да работя с Джулия Уолтън. Струва ми се обаче, че и ти не искаш да повдигаме подобно обвинение.
— Да не мислиш, че се притеснявам какво биха казали или помислили колегите ми?
Лора се засмя:
— Ако съдя по предишните ти действия — едва ли. Мислех си, че ако повдигнеш… ако повдигнем обвинение срещу бедния Ейвъри, битката ни определено ще прилича на тази на Давид срещу Голиат.
— Права си — въздъхна той. — Моите най-висши инстинкти за връзки с обществеността ме съветват, колкото и изкушаващо да е положението, да не се захващам с него.
— Добре. — Лора се изправи. — Преди да си тръгнеш тази вечер, ще ти дам чернова на иска.
— Идеално. Тогава ще можем да я подадем утре в подобаващата тържествена обстановка.
— С което искаш да кажеш, че ще се погрижиш всички приятелчета от пресата да разберат за нея — отбеляза тя и красноречиво завъртя очи, за да покаже какво мисли за тях.
— Естествено. — Той я заплаши с пръст. — Твърде дълго си работила в прокуратурата. Забравила си основните трикове за предизвикване на справедливо обществено възмущение.
— Никога не съм обичала да си играя с журналистите — отвърна Лора. — Не го умея. Но ще го направя. Ако можеш да прегледаш черновата тази вечер, утре рано сутринта ще уведомим пресата. Между другото, Кени има среща с един от федералните утре следобед. Мисли да им разкаже историята на Васович, без да споменава името му, и да провери дали биха му осигурили защита, преди да свидетелства.
— Добре. Просто се опитай да не ме замесваш, става ли?
— Разбирам. Няма проблем името ти да е на първа страница на всички вестници, но по-добре е да не попада във файловете на ФБР, така ли?
— Точно така. — Телефонът на Крег иззвъня. Той я погледна насърчително, вдигна слушалката и Лора излезе от стаята с ясна представа за предстоящата й работа.
Младата жена набързо нахвърли иска. Дългогодишният опит в гражданското право й даваше добра основа за формулировките и изказа, а и самият иск бе изключително прост: Роланд Джарвис не беше извършил убийство и полицията лесно би могла да установи, че той е имал алиби, ако само си беше дала труда да провери. Докато привършваше иска, тя изпита известна вина. Вината не беше само на полицията. Голяма част от отговорността падаше и върху Ейвъри Даниълс. Въпреки угризенията си обаче вярваше, че един ден Ейвъри ще попадне под ударите на общественото недоволство и порицание. Но тя се задоволи да назове единствено града, в лицето на неговия кмет, достопочтения Харисън Брод, и полицейското управление.
Рано на следващата сутрин безупречно облеченият Крег влезе в кабинета на Лора с черновата в ръка.
— Идеално. Нищо не съм променял. Отпечатай я на чисто и я занеси в Съдебната палата.
— Аз ли? Не можем ли да я пратим по куриер?
Той се засмя:
— Ти си много по-фотогенична от който и да било куриер.
— А, не. Уредил си някой фотограф.
— Не просто фотограф, скъпа — цяла телевизионна камера.
Лора се намръщи:
— Не е честно, Крег. Ти каза, че случаят е мой.
— Казах също, че ще помагам, и точно това правя. Споделям с теб опита си.
Тя направи още един опит да се измъкне:
— Не съм подходящо облечена — заяви и посочи панталоните си. — Ако знаех, щях да си сложа пола.
— Изглеждаш добре — обори я Крег. — И без това мисля, че панталоните изглеждат по-професионално. А пък ако толкова държиш да се преоблечеш, гардеробът ти е само на няколко пресечки оттук — усмихна се шефът й и махна с ръка в посока на къщата й.
— Печелиш, но всички, които ме познават, ще знаят, че това е твоя работа, търсачо на слава.
— Естествено, но както казах, ще изглеждаш отлично по новините в шест. Днес с кола ли си?
— Да. Исках да свърша някои неща през обедната почивка, но може би ще е по-добре да взема метрото, за да не се чудя къде да паркирам.
— Както искаш — заяви Крег. — Обади ми се, ако има някакви проблеми.
Лора се запъти към метростанция «Бъкхед», която се намираше наблизо. По това време на деня сигурно щеше да стигне по-бързо с кола, но паркирането около Съдебната палата беше истинско предизвикателство. Докато работеше в прокуратурата, нямаше проблеми, но сега можеше да разчита единствено на обществените паркинги. Затова предпочете да се повози на метрото.
Гражданите на Атланта непрекъснато се оплакват от метрото, но Лора така и не можеше да разбере защо. То беше бързо, чисто и практично, а някои от станциите, особено «Пийчтри Сентър», бяха сред най-красивите сгради в Атланта. Според Лора «мърморковците» бяха от хората, които бяха като залепени за колите си. За тях заклеймяването на обществения транспорт бе един вид профилактика срещу евентуалното им решение някой ден да прибягнат до услугите му.
Ситуацията бе точно толкова приятна — или неприятна — колкото я бе описал Крег. Лора видя очакващия я телевизионен екип заедно с вездесъщия Боб Харпър, който я поздрави с обичайната си язвителна усмивка и кимна към колегите си от телевизията:
— За тази работа са нужни красиви хора, нали?
— Идеята беше на Крег — отвърна тя. — Каза ли ти за какво става въпрос?
— Да. Ще съдите града от името на онеправданите. Имаш ли да ми кажеш нещо, преди да се обърнеш с простички думи към камерата?
Лора се засмя:
— Естествено. Да си остане между нас. Мисля, че следващите една–две седмици ще е добре да наблюдаваш небето.
— И какво да очаквам?
— Мъже с тъмни костюми, слънчеви очила и искрящи значки.
Харпър подсвирна:
— Наистина ли? Свързано ли е с някое конкретно разследване?
— Откъде да знам? — отвърна тя с лукава усмивка. — Аз съм само адвокат. А, ето я и телевизионната репортерка — как се казва?
— Ариел Сандърс — отвърна Харпър, усмихна се, махна с ръка и бавно се отдалечи по тротоара.
— Здравей, Лора — поздрави Ариел с тон, от който косите на младата жена настръхнаха.
— Здравейте, госпожице Сандърс.
— Хайде, Лора, да започваме. Ще гледаш не камерата, а мен. Ще кажа няколко уводни думи, после ще отдалечат кадъра, за да включат и теб. Ще ти задам няколко въпроса, след което камерата отново ще се насочи към мен, за да приключа репортажа. Готова ли си?
— По-готова няма да стана.
Ариел зададе няколко елементарни въпроса, на които Лора отвърна изключително внимателно и дипломатично. «Всъщност не болеше чак толкова» — помисли си, докато влизаше в сградата, за да подаде иска. Тръгна си след няколко минути, изпълнена със задоволство от мисълта, че чиновникът всеки момент ще започне да попълва призовките на кмета и шефа на полицията. После ще бъде техен ред да атакуват в медийната война, която тя очакваше, че няма да се поколебаят да започнат. На тях ще им бъде необходимо доста повече време да отговорят на иска по съдебен ред, но тъй като досега всичко бе минало сравнително добре, Лора беше склонна да се съгласи, че тактиката на Крег да открие втори фронт на ниво медии, беше доста сполучлива.
Тъкмо се наслаждаваше на разходката до станцията на метрото, когато някой зад нея я повика:
— Хей, Лора!
Тя се обърна и присви очи срещу следобедното слънце, като в първия момент не можа да забележи човека, който я бе повикал. После се появи огромна, тъмна фигура, която постепенно придоби познати, макар и не особено приятни очертания.
— Здрасти, Дон — каза тя, като се стараеше да не показва разочарованието си от факта, че човекът се бе оказал Дон Арчър.
— Не съм те виждал напоследък — усмихна се той. — Е, предполагам, че няма къде да те видя, тъй като се говори, че вече нещо не се погаждате с Ковалски.
— Кой ти каза? — попита, ядосана, че някой обсъжда личния й живот. Еймъс със сигурност не би разказвал за това. Ако въобще го познаваше — а тя го познаваше — той щеше да избягва да говори за личния си живот с колегите си.
Арчър се разсмя:
— Ти май се засегна! Никой нищо не ми е казал. Просто напоследък не съм те виждал с лейтенанта и сам си извадих заключението. Преди да ме назначат за бавачка на кмета, бях доста добър следовател. Но наистина съжалявам, ако имате някакви проблеми. Я кажи, обядвала ли си? Аз не съм. Мислех да си взема един сандвич. Не искаш ли да ми правиш компания? Можеш да ми разкажеш твоята версия за случилото се — добави с усмивка, която направо я вбеси.
— Не, благодаря. Трябва да вървя.
— Вярно, нали сега работиш за Фанин. Предполагам, че сте запланували да осъдите всичко живо в Атланта.
— Не — отвърна Лора, — само шефа ти. Току-що подадох иска и по-добре да се връщам в кантората и да започвам да работя по него. — Всъщност тя бе казала на Крег, че ще закъснее. Трябваше да отиде до площад «Линъкс», за да си купи нов чорапогащник. Мислеше да вземе метрото до магазина на «Линъкс», да си напазарува и преди да се върне в кантората, да си вземе и нещо за ядене.
— Добре. Може би следващия път — заяви Арчър.
— Разбира се — отвърна Лора, — стига да мислиш, че шефът ти няма да има нищо против, че се виждаш с мен.
— Въобще не му пука — отсече Дон. — Да предам ли нещо на Ковалски? Ще се виждаме след работа — имаме мач.
Лора не знаеше какво да отвърне. Стисна юмруци и успя да се усмихне:
— Не, най-вероятно ще се чуя с него преди теб. До скоро.
— Забързано се отдалечи, като се надяваше Арчър да не оглежда задника й, въпреки че знаеше, че прави точно това.
В прохладната ранна сутрин пътуването с метрото й бе изглеждало добра идея, но докато отиде от Съдебната палата до станцията, докато направи покупките си в мраморните зали на «Линъкс» и се върне в кантората, прекрасният пролетен ден вече не й се струваше толкова ободряващ. С мазоли по краката и мрачно настроение Лора бе твърдо решена да се възползва от либералното отношение на Крег към работното време. Той беше казал, че не му пука колко часа работи, стига да успява да свърши работата по делото. Тя бе забелязала, че Крег, двамата му помощници и администраторите, с изключение на всеотдайната Арлийн, бяха на плаващо работно време. И тъй като в момента не я привличаше идеята да прекара следобеда си зад бюрото в отчаяни опити да си запълни времето, тя също реши да се възползва от дадената свобода.
Но още с влизането си в кантората усети, че вътре цари трескава работна атмосфера.
— Какво става? — попита Лора Арлийн.
— Обади се един клиент, който току-що е бил арестуван, а утре има изслушване по друг случай. Опитва се да си подготви писменото изложение за утрешния случай, преди да отиде в затвора.
— Мислиш ли, че ще ми разреши да му помогна с изложението?
— Направо ще те разцелува.
Лора се усмихна и се запъти към кабинета на Крег, където завари обърканият адвокат да крещи по телефона, да рови из някакви документи и да проклина блокиралия компютър. Когато я видя, Крег изключи микрофона на телефона. Някаква жена с истеричен глас продължаваше да обяснява за несправедливия арест на съпруга й, но той, без да й обръща внимание, насочи поглед към Лора.
— Проклетият компютър. Казвам ти, понякога си мисля, че щях да съм много по-добре, ако работех в някоя голяма фирма. Щеше да ми се налага да понасям съдружниците си, но поне щях да имам хиляда ентусиазирани помощници, които с удоволствие биха написали изложението ми.
— Какво ще кажеш за един ентусиазиран помощник? — попита тя. — Не мога да извадя човека ти от затвора, но някога доста ме биваше в писането на елегантни изложения.
Лицето на Крег се разведри за миг, после отново помръкна:
— Не. Не мога да искам това от теб. Нищо не ти плащам.
— Господи, Крег, не говоря за пари. Беше ми толкова скучно, че смятах да си тръгна по-рано и да си отида вкъщи. Аз имам нужда да работя, моля те.
Крег се замисли, после се предаде:
— Добре. Ето ти папката. Мисля, че вътре ще намериш всичко, което ти трябва. Доста просто и ясно. Обвиняемият е обвинен в измама и щатът — в лицето на приятеля ти Маршал — се опитва да принуди жена му да свидетелства. Твърди, че е задължена да го направи, тъй като бракът е формален и е бил такъв по време на извършване на измамата.
— Така ли е било? — поинтересува се Лора.
— Да, но това няма значение. Тя не може да бъде задължена да свидетелства. Знам, че има такъв прецедент. Освен това тя е дала уличаващи го писмени показания.
— Какво? Това въобще не ми звучи просто и ясно, Крег.
— Е, може и да не е. Целта ми е да докажа, че независимо от това, че е дала клетвени показания, тя не се отказва от правото си като съпруга да не дава свидетелски показания. Има множество подобни случаи. Просто не мога да ги открия, тъй като компютърът ми непрекъснато блокира. А нямам време да го направя по традиционния начин — допълни той и махна с ръка към томовете правна литература по рафтовете на библиотеката му.
— Не се притеснявай — успокои го Лора. — Ще се справя. Защо е променила мнението си, след като е дала клетвените показания?
Той сви рамене:
— Размислила е. Кой знае? Може би не иска бащата на децата й да отиде в затвора. Може би го обича. Както и да е, знам, че сега нещата са в сигурни ръце. Изслушването е утре сутрин. Трябва да тръгвам.
И излезе. Лора взе папката в кабинета си и прочете документите. Отначало се почувства гузна, като си помисли, че някой от бившите й колеги в прокуратурата бе написал молбата за отмяна на правото на съпругата да не свидетелства. Надяваше се да не е била Мередит, но тя едва ли би се занимавала с дело за измама. Освен това никой нямаше да разбере, че тя е писала изложението. Изрично щеше да предупреди Крег да не споменава името й.
След като поуспокои съвестта си, тя се концентрира върху случая. Прочете множество мнения в подкрепа на твърдението на Крег. Накрая реши, че й стига толкова.
Тъкмо беше започнала да пише, когато в кабинета влезе Арлийн:
— Минава пет. Всички вече си тръгнаха.
— Така ли? И ти ли трябва да си тръгваш? Ако ми оставиш ключовете, аз ще заключа. Ще остана още няколко часа.
Секретарката се поколеба:
— Не мисля, че трябва да работиш нощем сама.
— Обзалагам се, че ти непрекъснато оставаш до късно — отвърна Лора. — Както и да е, кварталът е доста безопасен — поне се надявам да е такъв. Живея на около километър оттук и се надявам да свърша, преди да се е стъмнило.
Арлийн с нежелание се съгласи и й даде връзка ключове с подробни инструкции за заключването на кантората.
— Да не забравиш да оставиш лампата на входа да свети — предупреди тя. — Така няма да паркират отпред.
— Ще се погрижа за това.
— Добре. Лека нощ. Ще се видим утре. — Арлийн си тръгна и сградата потъна в тишина.
Лора набързо свърши изложението. Замисли се дали да не си поръча пица, но реши, че ще успее да се прибере вкъщи за вечеря. Провери за правописни грешки и пусна материала за печат. Принтерът беше на долния етаж — неудобство, което не бе забелязала досега. Тя слезе да вземе напечатаните страници, но откри, че принтерът се е задръстил. След известно време и след като изрече доста неподходящи за устата на една млада дама епитети, смачканите листове бяха извадени. После Лора се сети, че трябва отново да зададе отпечатване на документа. Качи се в кабинета си, слезе отново долу и откри, че принтерът отново се е задръстил. След като още три пъти вади смачканите листове и тича нагоре-надолу по стълбите, тя бе озарена от гениалната идея да зададе на принтера ръчно подаване на хартията. Номерът проработи, но форматирането не беше правилно.
Най-накрая на бюрото на Крег бе поставено идеално отпечатано изложение заедно с няколко копия за архива. Доволна от резултата, Лора затвори куфарчето си и понечи да си тръгне. С изненада забеляза, че е много по-късно, отколкото си мислеше. Всъщност въпреки уверенията, които бе дала на Арлийн, вече се бе стъмнило. На Мейпъл Драйв бе тихо, но на една пресечка от тук, на Пийчтри, се разнасяше шумът на непрекъснатия поток от превозни средства и грохота на високоговорителите от уредбите на колите, които обикаляха нощем баровете в района.
Шумът й напомни за предупреждението на Арлийн за лампата на входа. Лора я запали. Крушката огря с жълтеникава светлина малкия паркинг пред сградата. Тя се огледа за колата си и в първия момент се уплаши, че я няма. После се сети, че сутринта паркингът бе пълен и тя бе оставила колата си на паркинга под сградата. С известно нежелание слезе на неосветения паркинг. Икономиите на електричеството бяха повод за постоянна шега в кантората на Крег. Той бе инсталирал система, която в девет часа автоматично изключваше външните светлини на сградата, независимо от това, дали вътре все още имаше някой или не.
Въпреки че беше в собствения си квартал, Лора със свито сърце слезе по стълбите и излезе на паркинга. Докато бързаше към колата си, тя се опита да се убеди, че всичко се дължи просто на непривичния изглед на сградата в тъмното. Токчетата й глухо чаткаха по бетонната настилка, звукът им отекваше от ниския таван и създаваше впечатлението, че някой я следи. На няколко пъти погледна през рамо, но видя единствено сенки. С облекчение отключи предната врата, бързо влезе в колата и отново заключи.
Завъртя ключа, но моторът не заработи. Пробва отново, но пак без резултат.
— По дяволите — изруга тя и провери дали не е оставила включени фаровете. Не, бяха изключени, но акумулаторът определено бе изтощен. В багажника имаше комплект кабели — романтичен коледен подарък от Еймъс, — но след като наоколо нямаше друга кола, те едва ли можеха да й свършат работа.
Лора се зачуди дали просто да не остави колата си и да се разходи до дома си, но знаеше, че рано или късно ще й се наложи да я оправи. Тя въздъхна, извади мобилния си телефон, обади се на Пътна помощ и съобщи, че й се е изтощил акумулаторът.
— На безопасно място ли сте, госпожице? — попита операторът.
— В съвсем безопасен квартал съм. — Тя подробно описа местонахождението си, като специално подчерта, че колата й не се вижда от улицата. — Може би ще е по-добре да изляза да чакам на улицата — предложи Лора.
— Не, госпожице — отвърна операторът. — Не ви съветваме да напускате колата си. Стойте вътре, заключете вратите и вдигнете стъклата на прозорците. Така е най-безопасно. Камионът ще пристигне след петнайсетина минути.
— Благодаря — отвърна Лора и инстинктивно понечи да включи радиото, преди да се сети, че и то няма да работи. — По дяволите! — изруга отново.
Беше прекалено тъмно, за да извади документите от куфарчето си и да ги прегледа. Вече започваше да си мисли, че добронамереният съвет на оператора не беше чак толкова добър. Може би щеше да е по-добре да отиде на открития паркинг или пък да се върне в сградата, за да изчака камиона. Това обаче би означавало отново да мине през целия закрит паркинг, а идеята определено не я въодушевяваше.
За щастие камионът се появи след по-малко от петнайсет минути. Фаровете му осветиха паркинга и Лора въздъхна с облекчение. Тя отключи вратата и слезе от колата, за да поздрави механика — слаб мъж с вързана на опашка рядка коса, която се подаваше изпод бейзболната му шапка. На жилавите му ръце имаше различни сатанински татуировки, но в момента срещата с него бе една от най-желаните за Лора. На зашитото на сивата му риза парче плат бе написано името Трей.
— Здравейте — поздрави той. Говореше носово, със силен южняшки акцент. — Акумулаторът ли ви се е изтощил?
— Май да — отвърна Лора. — Но не знам защо. Тази сутрин си беше наред, а и днес въобще не съм включвала фаровете.
— Понякога просто отказват — заяви той. — Я да погледнем.
Той бе извадил от камиона си комплект кабели и кутия с инструменти и ловко отвори капака на колата на Лора. Бе оставил двигателя на камиона си включен, а фаровете му — насочени към колата, за да може да вижда какво прави.
— Добре. Я да видим дали акумулаторът си е отишъл. — Лора с любопитство наблюдаваше как той свърза някакъв измервателен уред към акумулатора. — Не, госпожице, акумулаторът си е добре. Явно е нещо друго. Я да огледаме. — Той извади фенер и заразглежда двигателя.
— Ама че работа — промърмори. — Разпределителят ви го няма.
— Предполагам, че е паднал някъде.
Трей я погледна учудено:
— Разпределителите не падат просто така, госпожице. Някой трябва да го е взел.
— Да не искате да кажете, че някой го е откраднал? Толкова ли е ценен?
— Разпределителят за тази кола ще ви струва най-много десет-петнайсет долара — отсече той. — На никого не му е притрябвал чак толкова. — Той огледа паркинга. — Всъщност защо сте паркирали тук посред нощ? Една дама не би трябвало да ходи сама по такива места. Не се виждате от улицата.
— Работя в сградата и ми се наложи да остана малко повечко — обясни Лора. — Обикновено спирам на горния паркинг, но днес беше пълен.
Мъжът я погледна замислено:
— Имате ли проблеми с някого, госпожице? Да не би да сте ядосали приятеля си?
Лора тъжно се засмя:
— Определено, но не го е направил. Той е ченге — поясни. Опита се да си представи как Еймъс разваля колата й, за да й даде урок, но бързо се отказа. — Не, не би направил подобно нещо. Дори не съм сигурна, че знае къде работя напоследък.
— Е, някой го е направил нарочно — промърмори загрижено механикът. — Мисля, че е най-добре да повикате полицията. — Той всъщност произнесе «поулийцията», което накара Лора да се усмихне въпреки сериозния му тон. — Или на вашия приятел. Всъщност какво работите?
— Адвокат съм — заяви тя и изчака неизбежната реакция.
— Предполагам, че доста хора са ви ядосани. — Мъжът огледа паркинга. — Никого ли не видяхте?
— Не — колебливо отвърна Лора, като си спомни обзелия я страх, докато се приближаваше към колата си. Дали наистина някой я е причаквал? — Не, седях няколко минути в колата, докато пристигнете. Нямаше никого. — Можете ли да я поправите?
— Не, госпожице. Трябва да взема разпределител. Мога да го взема още тази вечер, но не мисля, че трябва да оставате тук. Ето какво. Ще ви откарам до апартамента ви, а после ще се върна и ще оправя колата. Ще трябва да измислите някакъв начин да дойдете на работа утре сутрин, но колата ви ще бъде готова.
— Наистина ли ще го направите? Живея наблизо. На Ийст Пейсис Фери — добави Лора.
— Тъкмо ми е на път към сервиза. Вземете си нещата и се качвайте в камиона. Опразнете предната седалка — добави, докато затваряше капака на тойотата и прибираше инструментите си.
Лора последва съвета му и след малко те вече пътуваха с огромния камион. Тя му даде адреса си. Той настоя да я изпрати до вратата и преди да си тръгне, я изчака да влезе, да запали лампите и да заключи. Когато се озова в дома си, Лора се почувства доста по-спокойна. Тя се сбогува с Трей с искрени благодарности и двайсетдоларова банкнота.
— Нямаше нужда — смотолеви той, — но ако бях на ваше място, щях да се обадя на «поулийцията». Едно обаждане няма да навреди никому.
— Не, сигурна съм, че е било само шега. В Бъкхед има всякакви хора. Някои просто се шляят наоколо и се чудят какво да правят — добави неуверено Лора. — Някой сигурно е видял колата ми и е решил, че ще е весело да я «обезвреди».
Трей поклати глава:
— На мен въобще не ми изглежда толкова весело. Правете каквото искате, но се заключете, чухте ли? Утре сутринта колата ви ще е готова.
Лора му даде резервните ключове и му благодари за помощта.
— Не се притеснявайте — увери го тя. — Сигурна съм, че не е нищо сериозно.
Той сви рамене и весело й помаха за довиждане. След минута тя чу рева на двигателя на камиона му, за миг фаровете му осветиха хола й и Трей си замина. Изведнъж краката й се подкосиха и тя се отпусна на един стол. За момент се зачуди дали да не се обади на Еймъс, но бързо отхвърли тази идея. Най-вероятно всичко бе само някаква шега и беше най-добре да не споменава за случилото се на никого. Ако започнеше да разправя за приключението си, щяха да я помислят за параноичка.
Тя се успокои, стана и се запъти към кухнята. Часовникът на стената показваше девет и Лора умираше от глад. Ще вечеря и ще се наспи и на сутринта всичко ще й се струва обикновена дреболия.


23

— Защо колата ти беше на паркинга? — попита Крег следващата сутрин. — По-рано ли си дошла?
— Не, оставих я тук през нощта. Вчера ми се изтощи акумулаторът — хладнокръвно излъга Лора — и трябваше да я зарежа тук.
Крег се намръщи:
— Не бива да седиш тук сама. Арлийн ми каза, че вчера си останала до късно. — Той поклати глава. — Не го прави повече. Опасно е вечер да се прибираш сама.
— В Бъкхед ли? — попита тя. — Не се притеснявай, Крег. Кварталът е съвсем безопасен.
— Беше — поправи я той, — но покрай новооткритите барове в момента в Бъкхед се навъртат доста неприятни типове. Мошеници от предградията, мамини синчета от центъра… Предпочитам да си нямам работа с тях.
— И все пак едва ли може да се сравнява с Додж Сити — отбеляза тя. — Обадих се на пътна помощ и след по-малко от петнайсет минути се появи един изключително мил мъж, който ме откара до вкъщи.
— Защо просто не ти помогна да запалиш?
— Ами… трябваше ми нов акумулатор. Колата ми е доста стара, нали знаеш?
— А-ха. Добре си се справила с изложението — похвали я той и вдигна листовете, които бе оставила на бюрото му.
— Благодаря — отвърна Лора, доволна от смяната на темата. — Кога е изслушването?
— Ей сега тръгвам. Надявам се до обяд да се върна.
— Успех. Не би трябвало да имаш никакви проблеми. Преди да тръгнеш, исках да те попитам нещо. Днес ще се чуя с Кени, за да разбера как е минала срещата му с агентите от ФБР. Мислиш ли, че би имало смисъл да го помоля отново да говори с патолога от лабораторията, за да се опита да разбере нещо повече за някои от неяснотите в доклада му?
— Разбира се. Само да не споменава, че сме се консултирали и с друг патолог. Може да се засегне.
— Добре. Обади ми се, ако имаш нужда от мен — допълни тя от любезност и излезе от кабинета. Нямаше никакво желание да слиза в центъра и да се изправя срещу някой от бившите си колеги, и Крег го знаеше.
Когато се качи в кабинета си, Лора прослуша телефонния си секретар. Вчера следобед Кени бе оставил съобщение, което тя, увлечена в писането на изложението, явно бе пропуснала да чуе. «Здрасти, Лора — гласеше то. — Докладвам от фронтовата линия. Говорих с приятеля си във федералните. Той каза, че ще предаде информацията на човек, който се занимава с разследването, и че ще ми се обади утре. Сигурен съм, че веднага ще поискат да се срещнат с Васович. Той ми се обади от Лас Вегас. Опасявам се да не размисли и затова ще се опитам да пришпоря момчетата. Обади ми се утре и ще имам повече информация.»
Лора веднага позвъни на Кени, но се включи телефонният му секретар. Прекалено нетърпелива да остави съобщение и да чака отговора му, тя затвори телефона, пусна съобщение на пейджъра и зачака.
Най-накрая детективът й се обади. Дори заяви, че има път към кантората, и я попита дали би искала да обядват заедно. Лора бързо прие поканата и добави:
— Искам да говоря с теб и за нещо друго.
— Значи се уговорихме — заяви той. — Ще се срещнем в дванайсет пред кантората ти. Можем да отидем в «Ла Фонда» и да седнем навън.
— Идеално.
«Ла Фонда Латина» бе местна верига ресторантчета, които предлагаха вкусна кубинска храна на доста прилични цени. Любимото ястие на Лора бе вегетарианската паеля, от която сервираха такава огромна порция, че й стигаше и за вечеря. Освен това бе крайно време в храносмилателната й система да попадне и някой истински зеленчук.
Кени бе изключително точен, въпреки че Лора вече от пет минути го чакаше пред входа.
— Здрасти — каза Кени и спря пред нея. — Видях статията в сутрешния вестник.
— Така ли? Забравих да си го купя.
— Не си ли абонирана?
— Не и след като си смениха редактора. Как беше?
— Горе-долу. Има много малко за жалбата. По-голямата част бе просто припомняне на информацията около ареста и пускането на свобода на Джарвис.
— Предполагам, че на този етап няма какво друго да се каже. Намекнах на репортера, че може да има някаква връзка с разследването на ФБР. Споменал ли го е в статията си?
— Значи това е имал предвид. Ето, вестникът е под седалката. — Той се наведе и заопипва по пода.
— Просто карай, Кен. Аз ще го намеря.
— Не се притеснявай, колите едва се движат.
— Това не означава, че не можеш да катастрофираш — отбеляза тя, като се сети за драматичните последствия, когато жената с микробуса беше блъснала ягуара. Не че някой нормален човек би връхлетял върху Кени със стик за голф. Тя намери вестника. За нейно разочарование статията, която беше доста кратка, бе забутана някъде по средата. — «Запознат със случая източник информира, че в бъдеще могат да бъдат предоставени доказателства, свързващи делото с други, провеждани в момента разследвания» — прочете на глас Лора. — Прав си. Доста е мъгляво. Чакай, накъде караш? Мислех, че отиваме в «Ла Фонда».
— Там отиваме, обаче не харесвам ресторанта в Бъкхед. Запътили сме се към Розуел Роуд. Там по-лесно ще намеря къде да паркирам.
— Прав си. На мен лично ми е все едно, стига да си получа паелята. Разкажи ми за срещата си с онзи от ФБР.
— Всичко с времето си. Но те определено се заинтересуваха.
— Кога можем да се срещнем с тях?
— Днес наистина си доста нетърпелива.
— Мразя да бездействам. Между другото, искам да отидеш в лабораторията и отново да говориш с патолога. Крег мисли, че може и да научим нещо.
— Сигурно. От друга страна, може и да е напълно безполезно. Има две възможности. Той или най-безсрамно лъже и в този случай разговорът с него, сега или след десет години, няма да ни даде абсолютно нищо, или пък просто е претупал нещата и не си е свършил работата. Ако е така, ще се опитва да се защити и определено няма да желае да ни сътрудничи.
— Днес си абсолютна «контра».
— Просто съм реалист. Всеки ден.
Вече бяха минали през обедното задръстване в Бъкхед и се движеха по Розуел Роуд. Подминаха автомивката, което подсети Лора, че Кени не бе казал нищо за издирваните от него двама свидетели.
— Имаш ли някакъв напредък по издирването на Терънс Уокър?
— Абсолютно никакъв. Обаче надуших следите на Джърмин Клей.
— Наистина ли? Това е добра новина — зарадва се тя.
— Информацията ми не е съвсем сигурна — отвърна предпазливо Кени. — Дочух, че има роднини в Южна Алабама, в Атмър. Май ще трябва да се разходя дотам, за да видя дали ще открия нещо.
— Доста приятна перспектива — отвърна иронично Лора.
— Обичам да ходя в Алабама — заяви Кени с укорителен тон.
— Имам братовчед в Мобайл. Мога да отскоча до Атмър, да проверя историята и после да мина през Мобайл и да се порадвам на живота. Пристигнахме — отсече той и спря на паркинга пред «Ла Фонда».
Лора бързо скочи от големия пикап и пооправи полата си. Кени я изгледа критично:
— Май не се храниш много добре — отбеляза, докато се настаняваха на масата. — Струва ми се, че си отслабнала.
— Възможно е — отвърна уклончиво тя.
— Знам какъв е проблемът — заяви Кени и взе менюто. — Когато Ковалски го няма, не се храниш както трябва, прав ли съм?
— Струва ми се безсмислено да готвя само за себе си, пък и напоследък имах доста работа. Вчера се прибрах чак в девет. Останах да подготвя едно изложение за Крег.
— Господи. Фанин те използва, малката.
— Не е така — наежи се Лора, въпреки че беше доволна, че темата се измести от Еймъс към Крег. — Аз предложих да го напиша. И нямаше да се наложи да оставам до късно, ако принтерът не се беше задръствал непрекъснато. Отпечатването на тъпото изложение ми отне почти толкова, колкото подготовката и написването му.
— Модерни технологии. Не всичко е толкова прекрасно, колкото го описват. — Към тях се приближи келнер с купа чипс и салфетки. — Готова ли си с поръчката? — попита я Кени.
— Готова съм. Не ми трябва менюто. Вегетарианска паеля, моля.
Кени поиска кесадиля.
— Ще си поръчам бира — оповести той. — Поръчай си и ти, за да не изглеждам като пияница.
— Бързо ме убеди.
Когато бирите пристигнаха, Лора продължи да разпитва детектива:
— Каква е уговорката? Кога ще се срещнем с агентите от ФБР?
Кени се забавляваше да отлепя етикета от бирената си бутилка:
— Не знам дали ще е добре да идваш.
— Защо, по дяволите?
— Не познаваш федералните — обясни той. — Ще започнат да се чудят защо присъстваш на срещата и това може да ти създаде доста неприятности.
— Няма от какво да се притеснявам — отвърна тя. — Джарвис ми е клиент, а те и без това трябва да споделят с мен всяка свързана с делото информация, дадена им от Васович. Не виждам какъв е проблемът.
— Искат да се срещнат само с Васович и адвоката му. Дори не желаеха и аз да присъствам, но аз настоях — призна той.
— Вече си уговорил всичко, така ли?
— Съжалявам. Трябва да действам по правилата им. Обещавам, че веднага след като приключи срещата, ще ти разкажа абсолютно всичко.
Лора се опита да потисне разочарованието и раздразнението си.
— Добре — въздъхна тя. — Предполагам, че няма място за мен. Говори ли с Даяна Арнолд?
— Не. Мислех, че може би ти ще искаш да го направиш.
— А, значи ми прехвърляш топката — усмихна се тя. — Прекрасно. Предполагам, че след като уредиш това, ще потеглиш към Алабама, така ли?
— Да. Стига да не възникне нещо спешно.
— Когато се върнеш, искам да се заемеш с патолога от лабораторията. Трябва да има някаква причина за сериозните разминавания между неговия доклад и този на човека на Крег.
— Съгласен съм. Мислиш ли, че лъже?
— Нямам представа — въздъхна Лора. — Защо му е да лъже? По никакъв начин не е замесен в случая, поне доколкото ми е известно. Но ми направи впечатление на голям особняк. Не можах да разбера каква е причината да се държи така, но съм сигурна, че няма да се зарадва, ако му кажем, че някой друг патолог е разглеждал доклада му.
— Веднага щом се върна от Атмър, ще му се обадя и ще се поразходя до лабораторията. Като заговорихме за Атмър, какво става между вас с Ковалски?
— Много плавен преход — похвали го Лора. — Отговорът е — нищо. Не ми се е обаждал и аз не съм му се обаждала. Нищо не се е променило и не виждам никаква причина да говорим за това.
— И двамата сте големи инати — заяви Кени.
— Не мисля. Според мен става въпрос за базови различия в светогледите ни.
— Да не искаш да кажеш, че всичко е свършило?
— Разбира се, че не. Поне не и за мен. Не е задължително винаги да се съгласява с мен. Вие със Синди невинаги сте на едно и също мнение, нали?
— Разбира се, че не. Но не спираме да си говорим в продължение на две седмици. Просто защото не сме инати.
— Да сменим темата — предложи Лора. — Май всеки човек в Атланта има собствено мнение за връзката ни с Еймъс. Полицейските участъци са развъдници на клюки и сплетни. Когато бях в центъра, за да подам жалбата, срещнах Дон Арчър — нали го познаваш?
— Големият Дон ли? Естествено. Свястно момче.
— Не съм съгласна с теб. Тръпки ме побиват от него. Не мога да разбера защо Еймъс обича да излизат заедно.
— Те не излизат заедно, а играят баскетбол. И ако искаш мнението ми, Дарил Майкълс е този, от когото трябва да те побиват тръпки. Той е гадняр от класа — добави Кени. — По едно време играех с тях и никога не ми е бил симпатичен. Арчър си го бива. Просто не го разбираш правилно.
— Може би, но той е от мъжете, които непрекъснато мислят за секс.
— Смятах, че всички сме такива.
— Но някои от вас умело го прикриват. Да сменим темата — разбираш ли от коли?
— Горе-долу. Мога да сменям гума и да заредя акумулатор.
— Знаеш ли нещо за разпределителя?
— Знам за какво служи. Защо питаш?
— Наложи се да си купя нов.
Кени сви рамене:
— Предполагам, че това е съвсем нормално за кола като твоята.
— Трябваше да си купя, защото моят го нямаше.
— Как така го е нямало?
— Ей така. Искам да знам дали е лесно да бъде свален.
— На скала от едно до десет — около четири. Ако имаш подходящите инструменти.
— Колко време би отнело?
— Ако знаеш какво правиш — няколко минути. Накъде биеш? Да не искаш да кажеш, че някой ти е взел разпределителя?
— Така изглежда. Бях паркирала на закрития паркинг и когато реших да се прибирам, не успях да запаля колата. Помислих, че акумулаторът ми се е изтощил, но механикът от Пътна помощ заяви, че разпределителят ми го няма.
— Кой може да го е направил?
— И аз това се питам. Трябва да е била някаква шега. Механикът каза, че те не са толкова скъпи, че някой да си прави труда да ги краде. Най-вероятно на някого просто му е хрумнало да се повесели за моя сметка.
— Може и да е било по-сериозно — намръщи се Кени. — Изваждането на разпределителя изцяло блокира колата ти. Някой може да е искал да останеш на сухо.
— Моля те, не ставай параноик. Действието се развива в центъра на Бъкхед, а не на Бейрут. Забрави. Нищо не е станало. Никой не е пострадал. Който и да го е направил, е имал прекрасната възможност да се наслаждава на безпомощността ми. Но единственият човек, когото видях, бе татуираният механик.
— Все пак бих внимавал — предупреди я детективът.
— Аз винаги внимавам. Кени, моля те, не казвай на Еймъс за случилото се. Просто исках да чуя твоето мнение, това е всичко.
— Нищо няма да му кажа. Искаш ли още чипс?
— Естествено.


24

Лора се опита да не се ядосва, че няма да може да присъства на срещата с ФБР, но не успя. Мрачно разказа на Крег за развоя на събитията. Той естествено не се трогна.
— Не се тревожи — отсече. — Остави ФБР да свърши черната работа. Ако открият, че клиентът ни е жертва на заговор, ние ще пожънем успехите. Иначе просто ще си загубим времето.
— А времето е пари — допълни Лора.
— Казваш го, сякаш е нещо лошо — отбеляза Крег. — Като заговорихме за това, ето ти малък подарък в израз на признателността ми за вчерашната ти работа. Не съм те наел за свой сътрудник и държа да знаеш, че не очаквам от теб безвъзмездно да ми вършиш работата. — Той й подаде чек, който за изумление на Лора бе за двайсет и пет хиляди долара.
— Крег, това е прекалено много! Работила съм едва няколко часа. Хонорарите ми в «Прендърграст и Кроли» определено не бяха толкова високи.
— А може би е трябвало да бъдат. Както и да е, чувствам се виновен, че ти се е наложило да останеш, за да свършиш това, и че после си имала проблеми с акумулатора. Между другото, днес хвърлих един поглед на колата ти. Наистина трябва да я смениш.
— Благодаря, но докато все още се движи, мисля, че ще я задържа.
— Както искаш, но някой ден ще те изостави на място, което няма да ти е особено удобно, а може да не е и безопасно. Използвай парите като предплата за нова кола.
— Ще си помисля — отвърна уклончиво тя. Не й се искаше Крег да заеме мястото на Еймъс в спора за тойотата й.
— И следобед си почини — продължи адвокатът, чиято щедрост явно не се бе изчерпала с подписването на чека. — Иди на кино. Втренченият ти поглед няма да накара телефона да звънне, нали знаеш?
— Знам, но предпочитам да остана. Имам работа.
— Както искаш. Уведоми ме, като научиш нещо. И не ме гледай така. И аз се интересувам от случая, просто не възлагам големи надежди на ФБР. От собствен опит мога да ти кажа, че в момента, в който федералните се намесят, можеш да се сбогуваш със случая си.
Лора се върна в кабинета си. Наистина имаше работа — или поне една задача — да се обади на Даяна. Опита, но й отговори телефонният секретар. Хрумна й, че Джулиън Арнолд може и да не знае, че жена му се е свързала с нея. Мина й през ума и че е възможно Хелън Белю все още да е в града и да е отседнала у дъщеря си. И в двата случая реши, че ще е по-добре да не оставя съобщение.
Това до голяма степен изчерпа списъка от задачите й. Тя се отпусна на стола си и започна да извива един безпомощен кламер в непривични за него форми. Лора не беше свикнала да бездейства и липсата на работа я потискаше. Може би Крег беше прав. Може би имаше нужда да отиде на кино, за да се разсее. Тя извади вестника на Кени и погледна програмата на кината. В културния дом на «Чешър Бридж» даваха няколко филма, които с удоволствие би гледала, и ако си тръгнеше веднага, щеше да хване евтината ранна прожекция.
Точно когато се накани да излиза, телефонът, който от толкова време не бе звънял, че тя вече на няколко пъти бе проверявала дали има сигнал, иззвъня. Лора знаеше, че не би могъл да е Кени — беше прекалено рано, — но се надяваше да е Даяна, дори и ако това означаваше да изпусне филма. Тя бързо вдигна слушалката.
— Здрасти, Лора. Карлтън е.
Младата жена се почувства объркана. Кой бе Карлтън? И през ум не й минаваше, че може да е полицаят. Не бе разговаряла с него от деня, в който снеха обвинението срещу Джарвис и тя неволно бе поставила Карлтън в центъра на вътрешното полицейско разследване. Дори и да й се обадеше, гласът му едва ли би звучал толкова бодро и весело. Явно беше някой друг Карлтън.
Но въпреки всичко от телефонната слушалка се разнасяше гласът на Карлтън Хемингуей и той не само й говореше, но и беше в обичайното си весело настроение.
— Как си? — попита Лора, като се опитваше да не показва изненадата си.
— Добре. А ти? Как върви работата с Фанин?
— Идеално — отвърна и се зачуди с какво да продължи. — Ами… с какво се занимаваш в момента?
— Работя, както обикновено. Всъщност затова ти се обаждам. Трябва ми една услуга.
— Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че отново работиш като следовател?
— Разбира се. А, вярно, забравих, че ти и Ковалски се разделихте. Това сигурно е повлияло на потока информация за ставащото в полицейското управление на Атланта.
— Не сме се разделили — отвърна кисело Лора. — Ченгетата наистина са големи клюкари. Може би, ако прекарвахте повече време в разследване на престъпления и по-малко в обсъждане на личния живот на колегите си, престъпността щеше да намалее с няколко пункта.
— Май те настъпих по мазола, а? — засмя се Карлтън.
— Може би. Както и да е, последното, което чух, беше, че срещу теб и Алекс се води вътрешно разследване.
— Да. Все още разследват Алекс. Аз обаче съм чист и отново съм на работа.
— Да не искаш да кажеш, че Алекс е бил замесен в случая с Джарвис?
— Не, няма нищо общо с това. Беше отстранен, защото работеше извънредно без разрешение.
— За Дарил Майкълс ли? Това всички го знаеха. На предизборната кампания на кмета го видях да охранява един спортист.
— Да, но не е имал разрешение да го прави. Никой не би обърнал особено внимание на това, но когато Службата по професионална етика започна да го разследва заради бъркотията с Джарвис, откриха, че е работил в извънработно време. Беше отстранен за една седмица, но си получаваше заплатата. Нищо страшно. Всъщност от утре се връща на работа.
— Радвам се. Притеснявах се, че съм ви създала неприятности.
— Не, скъпа. Е, не беше най-приятното нещо, което ми се е случвало, но не се притесних особено. А сега започвам да си мисля, че си била права. Опасявам се, че при разследването наистина сме пропуснали някои неща.
Лора хвърли програмата на кината в кошчето и се облегна на стола.
— Какво те кара да мислиш така?
— Сега работя върху един нов случай, който е свързан с делото по убийството на Белю. Нали знаеш, че единият от очевидците, който свидетелства срещу Джарвис, е бил убит?
— Да. Албърт Джаксън.
— Да. И както се оказва, по това време е бил в затвора.
— Разбрах, че се е сбил с друг затворник, което въобще не ме изненада. Приличаше ми на побойник.
— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Смъртта му все повече ми прилича на обмислено убийство, отколкото на обикновено сбиване.
— Наистина ли? — учуди се Лора. — Че кой би искал да го убива?
Карлтън се засмя:
— Ехо… точно това се опитвам да разбера. Което ме връща на причината за обаждането ми. Твоят човек, Кен Нютън, разпитваше за смъртта на Джаксън. Надявах се да мога да говоря с него.
— Разбира се. Този следобед е зает, но веднага щом се освободи, ще му кажа да ти се обади. Кажи ми още нещо — какво те кара да мислиш, че на някого е било платено, за да убие Джаксън?
— Носят се разни слухове. Освен това човекът, който го е направил, е имал ловджийски нож. Явно някой му е помогнал да се сдобие с подобно оръжие. Затворът не е най-строго охраняваният на света, но все пак обикновено успяват да ограничат достъпа на затворниците до всякакви остри предмети. Ако аз трябваше да ги пазя, доста бих се старал в тази насока. След това при преместването на убиеца в областния затвор е станало «случайно» объркване на досиетата. Вместо да го затворят до процеса за убийство, те го пускат на свобода. Едва ли трябва да добавям, че оттогава никой не го е виждал.
— О-хо. Наистина звучи доста странно.
— Това е всичко, което знам за момента. Надявах се, че Нютън може да е извадил късмет с издирването на другия човек — Джърмин Клей.
— Честно казано, попаднал е на някаква следа за мястото, където може да го намери. Вече поне е съвсем ясно, че нарочно се старае да слезе от сцената. Всъщност — сподели мислите си Лора — след случилото се и той може да се окаже мъртъв. И според теб зад всичко това стои убиецът на Белю, така ли?
— Възможно е да има някаква връзка — отвърна уклончиво Карлтън. — Може и да са просто слухове. Затворите и арестите са прословути с измислянето на всякакви теории за заговор.
— Точно като полицейските участъци.
— Да. Както и да е. Как е да работиш за Фанин?
Лора въздъхна:
— Не бих казала, че е особено вълнуващо. В момента просто изчаквам. — Реши да не разказва на Карлтън за Карл Васович. — Нали знаеш, че подадохме иск срещу градската управа и полицейското управление на Атланта?
— Да.
— Нищо лично — побърза да добави тя.
— Не го приемам лично. Джарвис не беше убиецът. Сбъркахме.
— Радвам се да го чуя, Карлтън. Опасявам се, че някои хора го приемат прекалено лично.
— Е, Ковалски е тежък случай. Но ще се оправи. Искаш ли да поговоря с него?
— Да не си посмял!
Той се засмя:
— Предположих, че ще го кажеш. Трябва да затварям. Помоли Кен да ми се обади, когато има време.
— Обещавам. Радвам се, че се чухме, Карлтън.
— И аз. Какво ще кажеш някой ден да обядваме заедно?
— Добра идея.
Лора изпита облекчение. Високоморалното й решение се бе оказало доста пагубно за личния й живот. Безгрижното отношение на Карлтън й даде надежда, че може би някой ден и Еймъс ще се върне при нея. Всичко беше много хубаво с изключение на това, че бе пропуснала началото на прожекцията и пак нямаше какво да прави.
Реши, че вместо да седи в кабинета си, ще е по-добре да се прибере вкъщи и да измие ваната или нещо подобно. Кени знаеше къде да я намери. Тя си прибра нещата, сбогува се с Крег и останалите в кантората и се запъти към паркинга, където видя пикапа на Кени. Докато колата спираше, тя почти се затича към нея.
— Какво стана? — попита още преди детективът да е успял да слезе от колата.
— Спокойно. Всичко ще ти разкажа. Къде е Фанин? Може би и на него ще му е интересно да чуе разказа ми.
— Вътре. Хайде — подкани го тя, като едва се въздържа да не го задърпа за ръкава.
Крег се зарадва на Кени, въпреки че бе значително по-сдържан от Лора.
— Остави го да си поеме дъх, Лора. Кен, искаш ли кола или нещо друго?
— Би било идеално. Ама че ден. — Крег излезе, за да вземе кола — Не ме гледай така — обърна се детективът към Лора. — От цялото това тичане се чувствам като парцал. На всичкото отгоре мога да се обзаложа, че искаш да отида и до Алабама, за да търся тайнствения ти свидетел.
— Така е. Трябва да ти разкажа какво научих от Карлтън.
— Говорите ли си вече?
— Да. Не е имал особени неприятности. Обади ми се днес… — Крег се върна в кабинета. — Ще ви го разкажа, след като чуем как е минало при теб, Кен.
— Добре — съгласи се детективът. — Благодаря, Фанин. — Той отпи от колата и заразказва: — Ще започна с пояснението за тези от вас, които от известно време не са имали работа с колегите ни във ФБР, че нещата не са се променили особено. С други думи, когато имате среща с «мъжете в черно», можете да сте сигурни, че вие ще говорите, а те ще слушат. Горе-долу така беше и днес. Добрата новина е, че те силно се заинтересуваха от разказа на нашия приятел Карл. Особено ги заинтригува човекът, който е молил Лорънс Белю да подава офертите му от свое име.
— Но Карл не знаеше кой е.
— Не, но имах чувството, че агентът, с когото се срещнахме, знаеше нещо по въпроса. В момента, в който Карл спомена за него, федералният направо подскочи.
— Според теб във ФБР мислят ли, че това има нещо общо с убийството на Белю?
— Кой знае? — сви рамене Кен. — Ще трябва просто да изчакаме и да видим развоя на събитията. Междувременно поставиха охрана в сградата на Карл, което ме кара да мисля, че и според тях той може да е в опасност.
— Бедният Карл! — съчувствено промълви Лора. — Надявам се да не ни е много сърдит, че го замесихме.
— Не, няма проблеми — отвърна Кен. — Мисля, че наистина е обичал Белю и иска да направи всичко, което може, за да осъществи желанията на приятеля си. Но не се надявай на някакви бързи резултати. Федералните си имат строг график и няма да започнат да арестуват наляво и надясно само защото се е появила нова информация. Те са готови да продължат разследването толкова, колкото им е необходимо, за да разберат каквото им трябва.
— Предполагам, че става въпрос за арестуването на големи клечки на държавни постове — отбеляза сухо Крег.
— Определено. Мисля, че искат да хванат някоя голяма риба. Досега са разкрили доста мошеници, но обвинените или осъдените са все дребни риби. Затова не се разочаровайте, че на срещата не се случи нищо особено — тази последна забележка определено се отнасяше за Лора.
— Не съм разочарована. Освен това искам да ви разкажа за разговора си с Карлтън. Той разследва убийството на оня свидетел, Албърт Джаксън, в затвора. — Тя накратко им предаде разказа на Карлтън. — И иска да говори с теб, Кени, за Джърмин — когато го намериш.
— Добре, добре, разбрах те. Време е да си размърдам задника. Тръгвам за Алабама.
— С банджо на коляно ли? — попита Крег.
— Мисля, че ставаше въпрос за Луизиана — поправи го Лора.
— И двамата бъркате. Песента е «Идвам от Алабама с банджо на коляно» — обясни Кени. — Както и да е. Ще ви се обадя, щом науча нещо. Освен това — допълни, предугаждайки следващия въпрос на Лора — обадих се в лабораторията, за да си уредя среща с онзи патолог. Оказа се, че си е отишъл.
— Как така си е отишъл? — изуми се младата жена.
— Подал си оставката и напуснал без предупреждение. Не знаят къде мога да го намеря или дори и да знаят, не искат да кажат на някакъв си случаен частен детектив.
— Трябва да призная, че това е доста странно — промърмори Крег. — Първо си върши работата през пръсти, а после напуска града.
— Може да има нещо съмнително — отвърна Кен. — А може просто да са искали да ми кажат «уволнихме този некадърник».
— Възможно — съгласи се Фанин. — Началниците на доктор Купър може да не са били особено доволни от работата му.
— Ще се обадя на приятелчетата си в лабораторията и ще поразпитам — заяви Лора, — но имам чувството, че все по-голяма част от хората, които са замесени в случая, тайнствено изчезват от сцената.
— Напускането на доктор Купър наистина е странно — призна Кени. — Но за другите свидетели изобщо не се учудвам. Тук не става въпрос за отговорни и благонадеждни членове на обществото.
— Така е — съгласи се Лора, — но все пак ме притеснява фактът, че доктор Купър можеше, по-скоро трябваше, да свидетелства по делото за убийството на Лорънс Белю, когато и да се проведе то.
— Пак ще свидетелства — отвърна Крег. — Винаги можем да го издирим. Но нашият случай си е добре и без него. Дори може би е по-добре. Няма да има кой да оспори версията на доктор Хилмън.
— Добре е за нас, но не и за другите. Това ме подсеща, че трябва да се обадя на Даяна Арнолд и да й разкажа какво става. Кени, имаш ли минута да се качиш в кабинета ми, за да говориш с нея? Ако я намерим, разбира се. Досега не съм успяла.
— Няма проблеми, стига да имам време да се върна вкъщи и да целуна жена си и децата, преди да се отправя на следващата мисия.
— Няма да продължи дълго. Всъщност и без това няма какво толкова да й разказваме.
Наистина нямаше, а и Даяна, както се оказа, не разполагаше с много време. Тъкмо слагаше масата, а синът й бе поканил на гости свой съученик. Все пак успяха да надвикат шума от другата страна на линията и да й предадат наученото от Кени.
Даяна се заинтересува от новините и слушаше изключително внимателно за човек в компанията на две шестгодишни момчета.
— Мислят ли, че има някаква връзка между този, който се е опитал да подкупи Лорънс, и последвалото убийство? — попита тя.
— Трудно е да се каже — отвърна Кени.
— Имаше ли чувството, че те знаят кой е бил този човек?
— Може би. Те умеят да прикриват чувствата си, но ми се стори, че долових известен интерес.
— Предполагам, че не можем да се надяваме на нищо повече — въздъхна тя.
— Скоро ще знаем още — окуражи я Кени. — Разполагаме и с друга информация, която трябва да проверим. Лора, разкажи й за Албърт Джаксън.
Лора сподели подозренията на Карлтън.
— Значи сега вече и полицейското управление на Атланта мисли, че е възможно да си била права — обобщи Даяна. — Надявам се обикновено да схващат по-бързо.
— Честно казано — отвърна адвокатката, — мисля, че вината, ако въобще има такава, бе на по-висшестоящите. Карлтън и Алекс просто са си вършили работата.
— А сега и ФБР ще си свърши работата — добави Даяна, — а брат ми ще си остане мъртъв.
— Съжалявам.
— Не си виновна. Предполагам, че просто трябва да го приема и да започна да гледам напред. Не се обиждай, Кени, но не мисля, че в Алабама ще имаш по-голям успех, отколкото този следобед. Който и да стои зад всичко това, е една крачка пред нас.
Лора изтръпна от тона й. Опасяваше се, че скърбящата сестра може да изпада в депресия.
— Ще продължим да опитваме — увери я.
— Знам. Вие поне наистина се опитвате да направите нещо. Не мога да кажа същото за градската управа и полицията.
— Не се предавай, Даяна. Те само това и чакат.
— Просто се справям с нещата едно по едно. В момента трябва да се заема с две момченца, които тормозят една котка. По-добре да се намеся. Обадете ми се, ако има нещо ново.
— Непременно — обеща Лора.
Затвори телефона и поклати глава:
— Опасявам се, че е депресирана. Все още не го съзнава, но дори и да заловим убиеца на Лорънс, няма да й стане по-леко.
— Ще се оправи. Тя е силна жена. — Кени погледна часовника си. — По-добре да тръгвам. Ще ти се обадя от Алабама.
— Благодаря. Ще е чудесно, ако успееш да намериш Джърмин Клей.
— Ако успея, ще го вържа на предния капак на пикапа и ще ти го поднеса като коледен подарък. И ти си върви вкъщи, малката. С нищо няма да помогнеш, като се притесняваш.
— Да, знам. Но поне не се притеснявам за нищо друго — усмихна се тя.
— Синди смята, че Ковалски е луд, ако от това ти става по-добре.
— Жена ти е изключително добра и интелигентна. Дръж се прилично в Алабама.
— Винаги се държа прилично в Алабама.
Лора погледна часовника си. Щеше да успее да хване Томи Уд, преди да си е тръгнал от лабораторията. Тя провери телефона му и набра номера.
— Тъкмо се канех да се измъкна от работа — заяви той. — С какво мога да ти помогна?
— Знаеш ли защо Джей Купър е напуснал лабораторията?
— Знам, че е напуснал, но не знам защо — отвърна предпазливо той. — Не сме много хора и бързо се разчува, когато някой напусне. Но невинаги се разбират причините.
— Знаеш ли дали е напуснал доброволно?
— Доколкото знам, да. Но тук всички толкова се страхуват от предявяване на обвинения, че може просто да са искали да изглежда така.
— Значи мислиш, че може да са го помолили да напусне, така ли?
— Господи, така ли казах? Ти си по-зле и от онова ченге.
— Кое ченге?
— Оплесках нещата. Добре де, едно ченге от полицейското управление на Атланта разпитваше за Купър, това е. Казах му същото, което ти казвам и на теб.
— Кой беше?
— Не се срещнахме. Просто ми се обади по телефона.
— Но все пак ти се е представил, нали?
— Беше Алекс Девъру.
— Но той е… — Лора замълча. — Както и да е. Не исках да те притеснявам. Извинявай, че те забавих.
— Не се безпокой. Обаждай се, ако мога да помогна с нещо.
«Много интересно — замисли се Лора и постави слушалката. — Защо Девъру продължава да се рови в случая, след като е отстранен?» Известно време остана да седи загледана в една точка. После реши, че гениалната идея едва ли ще й хрумне дори и цяла нощ да седи така в кабинета си. Беше време да се прибира.


25

Докато се приближаваше към къщата си, Лора не забеляза нищо нередно.
Всъщност трудно бе да си представи нещо, което да изглежда по на мястото си от нейната малка варосана тухлена къщичка, освен ако не ставаше въпрос за някоя от другите няколко десетки къщи по продължение на тихата уличка. Тази част на града досега бе успяла да избегне опустошението на новобогаташите, които смятаха за съвсем нормално да разрушат къща, която в продължение на седемдесет години е осигурявала подслон и уют на живеещите в нея, и да издигнат на нейно място мастодонт от кибритени кутийки. В квартала имаше само две отвратителни нови сгради, но нито една от тях не бе на тази улица. Понякога Лора си мечтаеше икономиката да изпадне в криза и хората да нямат пари за подобни безумни постройки.
Тя спря в малкия гараж в дъното на алеята, изключи двигателя и слезе от колата. Вратата изскърцваше всеки път, когато я отваряше. Двигателят сякаш се задавяше и кашляше една-две минути след изключването му. Може би Еймъс и Крег бяха прави. Тя наистина се нуждаеше от нова кола, но все пак предпочиташе да изразходва малката си премия за пътешествие до Италия. Двамата с Еймъс бяха планирали да отидат в Европа. Сега трябваше да отиде сама или да помоли някоя приятелка да я придружи.
— Стига си мислила глупости! — промърмори си тя. Излезе от гаража и се запъти към къщата. Беше достатъчно светло и реши да не включва лампата на входа.
— Здравей! — чу нежен глас. Беше Еван, тригодишният син на съседката, който надничаше през оградата.
— Здравей — отвърна Лора. Харесваше и момчето, и майка му Луси, «пенсионирана» адвокатка. Имаха няколко общи познати и от време на време, застанали от двете страни на оградата, обменяха по някоя и друга клюка от правните среди.
— Ще ям «бискети» — съобщи й Еван.
— Така ли? Най-вероятно и аз. Обичаш ли «бискети»?
— Предполагам — момчето погледна през рамо и видя, че майка му се приближава.
— Здрасти, Лора — поздрави тя. — Той притеснява ли те?
— Ни най-малко — отвърна младата жена. — Тъкмо обсъждахме «бискетите».
— Защо не дойдеш да ги опиташ? Мак пак ще работи до късно, така че ще сме само двете. — Съпругът на Луси, Мак, работеше неуморно с надеждата да стане съдружник в една от големите юридически компании.
Лора понечи да отклони поканата, но после размисли:
— Знаеш ли, мисля, че ще приема. Но само ако ми разрешиш да донеса бутилка вино — добави.
— Става. Ще тръгнем, за да нахраним малкия човек, а ние с теб после ще си направим угощение.
— Идеално. Преобличам се и идвам.
Лора бе толкова радостна при мисълта за чаша хубаво вино и приятна компания, че за малко да не забележи, че задната врата е открехната. Понечи да влезе, но се спря. Наистина ли я бе оставила отворена сутринта? Не беше изключено, но тя доста ясно си спомняше, че я заключи.
Погледна касата на вратата. Разпилените трески недвусмислено показваха, че наистина е била заключена. Някой я бе изкъртил. Лора бързо се обърна и се запъти към вратата в оградата, разделяща я от къщата на Луси. Майката и момчето все още бяха на двора.
— Доста си бърза — отбеляза Луси.
— Не, не влязох… Има един проблем. Днес цял ден ли си беше у вас?
— Да. Само рано следобед отскочих до магазина. Защо?
— И не си видяла никого около къщата ми, така ли?
— Господи, да не би някой да я е ограбил?
— Може би — отвърна Лора и отправи многозначителен поглед към Еван.
Луси проследи погледа й.
— Добре. Влез у нас и се обади на 911. Ще те изчакаме тук.
Лора влезе в къщата на Луси и с треперещи пръсти набра номера на полицията. Предаде на оператора цялата необходима информация.
— Прието, госпожице Частейн. Пращаме кола. Не се връщайте в дома си.
— Няма — обеща тя. — В момента съм у съседите.
Излезе на двора и кимна към Луси:
— Идват — отсече лаконично.
— Ще се погрижа за вечерята на Еван и ще ти налея чаша вино. Да влизаме.
— Предпочитам да изчакам навън — отвърна Лора. — Не се притеснявай.
Патрулната кола, изпратена от участъка, който се намираше малко по-надолу по улицата, пристигна за броени минути. От колата слязоха мъж и жена. Лора им бе благодарна, че не бяха включили сирената — колкото по-малко внимание привличаха, толкова по-добре.
— Вие ли сте госпожица Частейн? — попита мъжът.
— Да.
— Влизахте ли вътре?
— Не. Тъкмо прекрачвах прага, когато забелязах, че някой е разбил вратата.
— Добре. Нека да проверим. Който и да го е направил, най-вероятно отдавна си е тръгнал, но по-добре да не рискуваме.
— Неговата партньорка вече вървеше към къщата. Лора с ужас наблюдаваше как и двамата извадиха пистолетите си, преди жената да извика «полиция» и да влезе в къщата с гръб към касата на вратата. Партньорът й изчака няколко секунди и също влезе.
Не се бавиха повече от няколко минути — къщата бе малка. Когато излязоха, оръжията им бяха прибрани в кобурите.
— Няма никого, госпожице — заяви полицайката. — Бихте ли влезли с нас, за да ни кажете какво липсва.
— Разбира се — отвърна колебливо Лора. Жената мина пред нея. На Лора й хрумна абсурдната мисъл, че трябваше да я попита за името й. Започна да я гложди чувството, че се държи невъзпитано. Стигнаха до кухнята й младата жена се огледа. Нищо не липсваше, но пък и нямаше какво толкова да бъде откраднато освен пасатора или тостера, които си бяха на местата. Полицайката — Лора забеляза, че името й е Деби — я погледна въпросително.
— Нищо не липсва.
Влязоха в хола. Телевизорът, видеото и стереоуредбата си бяха на местата. В спалнята също всичко бе наред. Единственото ценно бижу на Лора бе перлена огърлица, която си стоеше в кутийката на шкафа. Тя поклати глава:
— Май всичко си е на мястото.
— Явно нещо го е уплашило — отбеляза полицаят. Името му бе Майк. «Изключително подходящо име за полицай» — помисли си Лора. Той посочи леглото:
— Доста странно място за разпределител, госпожице.
Тя погледна леглото, което за щастие бе оправила, преди да отиде на работа. По средата на леглото бе поставена някаква машинна част с големината на чаша и с множество стърчащи жички.
— Това ли е разпределителят? — попита тихо тя.
— Да. Проблеми ли ви е създавал?
— Може да се каже. Беше откраднат от колата ми преди няколко дни.
Полицаите се оживиха. Деби изтика Лора от спалнята.
— Бихте ли изчакали у съседите? — помоли тя. — Ще трябва да повикаме отряда за разследване на престъпления и следователите. Те ще искат да ви зададат няколко въпроса.
Лора се остави да бъде заведена обратно в къщата на Луси и да бъде настанена на един стол в кухнята. Докато младата жена наблюдаваше как Еван рови из чинията си със спагети, Деби прошепна нещо на Луси. Полицайката излезе и съседката мълчаливо постави чаша червено вино пред Лора. Тя я хвана с треперещи ръце, като отчаяно се стараеше да не разлее съдържанието й.
— Искаш ли да се обадиш на приятеля си? — попита съседката. — Той нали е полицай?
Лора кимна:
— По-добре не. Ние… мисля, че не бива да му се обаждам.
— Добре. Не се притеснявай. Гладна ли си?
— Не, благодаря. Господи, много съжалявам…
— Няма за какво. Остани тази вечер вкъщи.
Лора поклати глава:
— Трябва да се прибера. Ако не го направя тази вечер, може никога да не го направя.
Следователите пристигнаха и Луси ги въведе в кабинета на Мак, където можеха да разговарят на спокойствие. Лора не познаваше следователя, който й се представи като Джим някой си. Ако името й му говореше нещо, явно бе решил да не го показва. Зададе й множество рутинни въпроси — сутринта в колко часа е излязла, когато се е прибрала, кога е забелязала, че вратата е разбита? Тя отговаряше механично — полицаите вече я бяха питали за това. После премина по същество.
— Кога бе взет разпределителят, госпожице Частейн?
— Вчера вечерта — отвърна предпазливо Лора. — Можете да попитате шефа ми. Тази сутрин му казах, че съм имала проблеми с колата.
— Сега няма значение, но може би по-късно ще ни трябва потвърждението му. Не сте го съобщили в полицията, така ли?
— Не. Реших, че е някаква шега, че някой е искал да се позабавлява за моя сметка.
Следователят записа отговора й, после отново я погледна:
— Да сте имали странни телефонни обаждания или съобщения напоследък? — Тя поклати глава. — Да сте виждали някого в квартала или в работата ви, който да ви се е сторил подозрителен?
— Не. Никого. Нищо необичайно.
— Помислете си — има ли някой, който би искал да ви уплаши?
— Да. Аз съм адвокат и работя по случай, който… ами, мисля, че знаете върху какво работя.
— Да — срещна погледа й следователят. — Искате ли да се обадя на лейтенант Ковалски? — Посланието бе ясно: «Знам всичко за вас.»
— Не, моля ви, не го притеснявайте — отвърна Лора, като се опитваше да изглежда спокойна.
— И без това ще разбере за случилото се, госпожице Частейн.
— Знам, но той не би искал да се замесва.
— Между вас и лейтенанта има ли някакви проблеми?
— Това не ви влиза в работата — сряза го тя.
— Може и да ми влиза — отвърна той.
— За Бога, Еймъс няма нищо общо с това. Да не сте луд? — Самото предположение я възмути. — Направил го е някакъв нещастник, който не иска да разследвам убийството на Белю. Вие въобще познавате ли Еймъс Ковалски?
— Само по име. Трябваше да попитам — отвърна отбранително следователят. — Фактът, че разпределителят бе поставен на леглото… ами, навежда на някои мисли.
Лора се изправи:
— Сигурно точно това е целял и човекът, който го е направил. Най-вероятно е искал всичко да изглежда като отмъщение на приятеля ми. Имате ли други въпроси?
— Засега не. Не можете да се приберете, преди колегите ми да са свършили работата си.
— Знам. Моля, уведомете ме, когато са готови — отсече тя и излезе от стаята.
Следовател Джим я последва и се обърна към Луси:
— Може ли да остане у вас за известно време?
— Разбира се. Само ще изкъпем този малък човек и после ще вечеряме. Когато си облечеш пижамата, Лора ще ти прочете приказка.
— Първо искам «бесерт» — отсече Еван и погледна следователя: — Ти кой си?
— Приятел на родителите ти — отвърна Джим. — Ще се оправите ли, госпожице Частейн?
— Да. Просто ме уведомете, когато мога да се прибера вкъщи.
Луси даде на Еван бисквита за «бесерт» и весело му обясняваше нещо, докато той ядеше бавно, с явното желание да отложи неизбежната баня. Все пак майка му победи и скоро той бе вече във ваната. Лора седеше и отпиваше от виното, докато Луси миеше следите от «бискети» от сина си. След като Еван си облече пижамата, Луси започна да приготвя вечерята за възрастните, а Лора започна да му чете обещаната приказка. На третото препрочитане на «Майк Милигън» на малкия му се доспа и тя го занесе в леглото му. Всичко бе съвсем нормално, с изключение на влизането на един полицай, който взе отпечатъците на Лора. Когато служителят на реда си тръгна, двете жени седнаха да вечерят, без въобще да споменават за разбиването на вратата.
Най-накрая, докато миеха съдовете, се появи следователят, за да каже на Лора, че къщата е обезопасена.
— Повиках ключар да оправи вратата ви — добави Джим. — В момента привършва.
— Благодаря — отвърна тя и се зачуди дали жертвите на престъпление, чиито гаджета не са полицаи, също са обслужвани толкова добре.
— Няма за какво. Сигурна ли сте, че искате да се върнете в къщата си сама?
— Няма проблеми — пресилено се усмихна младата жена.
— Не се притеснявайте. Трябва доста повече да се потрудят, за да ме стреснат.
Въпреки това, преди да си тръгне, Лора с благодарност прие предложената й от Луси втора чаша вино. Мак се върна и се наложи да му разкажат за случилото се. Лора без колебание прие предложението му да я изпрати до входа и да я изчака да влезе.
— Благодаря, Мак. Предай на Луси, че високо оценявам всичко, което направи за мен.
— Тя знае. Радваме се, че успяхме да ти помогнем. Просто искахме да ти кажем, че бихме се радвали да те виждаме по-често. За предпочитане при други обстоятелства.
— Разбира се — съгласи се тя. — Ще се опитам да сведа до минимум престъпленията. И следващия път аз ще приготвя вечерята.
— Готово. Обади ни се, ако имаш нужда от нещо. По всяко време, Лора — наистина.
— Благодаря.
Останала сама вкъщи, тя се огледа, за да види щетите, нанесени от полицаите. Отвсякъде бяха взети отпечатъци и на места още се виждаха остатъци от праха. Някои от нещата бяха разместени, но нищо не бе повредено. Разпределителят обаче го нямаше. Тя беше сигурна, че той вече е прилежно номериран и описан — доказателство по случай, който никога нямаше да стигне до съда. Тя затвори очи и си представи, човека, който бе направил това. От ръкава на сакото му липсваше едно копче.
— Разбрах посланието ти — прошепна тя — и можеш да вървиш по дяволите — добави решително.
Въпреки че вече беше късно и тя бе уморена, Лора реши да разчисти бъркотията, преди да си легне. Тъкмо оправяше хола, когато чу пред къщата й да спира кола. Тя машинално приклекна в опит да се скрие. Като се чувстваше като абсолютен глупак, тя запълзя към прозореца и предпазливо повдигна глава, за да надникне навън.
Пред гаража видя познатия силует на джип «Уагъниър».
Еймъс. Естествено новината бързо се бе разпространила из полицейския участък. Лора се изправи и зачака почукването на вратата. Такова не последва.
Тя отиде в трапезарията, откъдето можеше по-добре да вижда колата. Светлината на уличната лампа бе достатъчна, за да види, че Еймъс все още седи в колата си. Осъзна, че той възнамерява да прекара нощта там. Тя въздъхна, остави парцала и излезе навън.
Той я наблюдаваше как се приближава към него, но не излезе от колата си. Лора отвори вратата и седна до него.
— Значи чу, а?
— Да. Защо не ми се обади? — попита той и я погледна.
— Не знам. Всъщност знам. Защото щеше да направиш това.
— Какво да направя?
— Да дойдеш, за да ме защитаваш.
— Извинявай. Не мислех, че това е нещо лошо.
— Не е. Но не е задължително да го правиш. Добре съм.
— Не, не си. Някакъв тип те преследва. Може да е опасен.
— Не мисля. Според мен просто се опитва да ме сплаши, за да престана да се занимавам със случая «Белю».
— Така ли мислиш? Определено доста се е потрудил. Можеше просто да отправи няколко анонимни телефонни заплахи, но той е предпочел да разбие колата и къщата ти. Иска да ти покаже, че може да те хване, когато си поиска.
— И защо още не го е направил?
— Защото си играе с теб. Ще действа, когато той реши.
Лора поклати глава:
— Не мисля. Нищо няма да ми направи.
— Защо мислиш, че е свързано с убийството на Белю?
— А какво друго може да бъде?
— Какво друго ли? Според мен са налице всички белези на преследване със сексуални мотиви.
— Еймъс, моля те. Оценявам загрижеността ти, но в момента въобще не става въпрос за подобно нещо.
— Срещал съм се с подобни типове, Лора. Знам как действат. Извадил е разпределителя от колата ти. Ти си била абсолютно безпомощна. После го поставя на леглото ти. За какво мислиш, че става въпрос?
— Не знам, но не е свързано със секс. Може да го представя така, но просто се опитва да ме уплаши, а аз нямам намерение да се дам толкова лесно.
— Аз обаче съм уплашен. Като полицай се притеснявам за теб, Лора. И ако случайно се чудиш, в случая не става въпрос точно за теб. Бих бил точно толкова загрижен за която и да било жена в твоето положение.
— Много мило.
— По дяволите! Каквото и да кажа, все ще объркам нещо. Исках просто да разбереш, че сегашното положение няма нищо общо с отношенията ни. С това, което става между нас. С други думи, не е опит да се помирим.
— Благодаря ти за искреността — отвърна Лора, като безуспешно се опитваше да прикрие болката си от думите му.
— Майната му. И това не прозвуча добре. Нямах предвид, че не искам да опитаме отново, Лора. Просто в случая целта ми не е това.
Тя се засмя:
— Прекалено съм уморена за подобни обяснения. И ти ще бъдеш, ако останеш тук. Върви си вкъщи, Еймъс, добре съм. Ако чуя някой да се промъква в храстите, ще ти се обадя.
— Ако нямаш нищо против, предпочитам да остана. А ти се прибирай и се опитай да поспиш.
— Еймъс, няма да седиш цяла нощ в тази кола. Утре целият ще си схванат.
— Изборът си е мой.
— А какво ще правиш утре вечер, а вдругиден? Не можеш да живееш в колата си, глупчо.
— Прекарвал съм много нощи в значително по-малки коли.
Лора въздъхна. Ако се наложи, той бе готов и цяла седмица да стои изправен пред вратата й и тя го знаеше. Лора се предаде:
— Влез вътре. Ще можеш да ме пазиш по-добре, отколкото ако си отвън.
— Знаеш, че не мога да го направя.
— За Бога, имах предвид, че можеш да останеш в стаята за гости. И аз нямам намерение да се възползвам от ситуацията, за да се опитам да оправя нещата. А ако не влезеш, ще остана тук с теб. А ти знаеш, че мога да издържа повече от теб — заяви тя и му отправи многозначителен поглед.
Той се съгласи с доста по-голяма готовност, отколкото бе очаквала:
— Добре. В стаята за гости.
— Идеално. — Тя отвори вратата и слезе. Той я последва. Когато влязоха вътре, Лора заяви: — На леглото има чаршафи. Сега ще ти извадя и кърпи. Трябва ли ти нещо друго?
— Не. Изхвърлила ли си четката ми за зъби и самобръсначката?
— Разбира се, че не. Тук са. Все още не съм се отказала от нас, дори и ти да си го направил.
— Не съм.
Погледите им се срещнаха и за миг Лора си помисли, че ледът ще се стопи, но после и двамата отклониха очи.
— Добре — отсече тя. — Ще се видим сутринта.
Приготвиха се да си лягат от двете страни на затворената врата. Лора лежа будна дълго време, бореше се с изкушението да отиде на пръсти в стаята за гости и се чудеше дали и Еймъс е буден и дали и той мисли за същото. Тя силно удари с юмрук невинната си възглавница и стисна очи. Беше около три часът, когато най-после успя да заспи, а когато будилникът й иззвъня в седем, Еймъс вече бе излязъл, леглото му бе прилежно оправено, без никаква следа, че въобще е бил там… освен четката му за зъби до нейната.


26

Наблюдателният поглед на Крег не пропусна тъмните кръгове под очите на Лора на следващата сутрин.
— Изглеждаш изтощена — отбеляза, когато тя тежко се отпусна на стола срещу бюрото му.
— Благодаря, Фанин. Много мило — отвърна Лора, но възмутеният й тон бе притъпен от сподавената й прозявка.
— Тежка нощ, а? Надявам се поне да е било весело.
— Не особено. — Тя бе размишлявала дали да каже на Крег и Кени за станалото. Отначало бе склонна да го премълчи, но знаеше, че ако не тя, то Еймъс непременно ще разкаже на Кени, а той ще сподели с Крег… «А казват, че жените били клюкарки» — помисли си тя. Най-добре беше сама да им разкаже.
— Имах малък проблем — призна, като отчаяно се опитваше да измисли как да представи «проблема» като малък. — Вчера някой бе решил да влезе с взлом вкъщи.
— В твоята къща ли? Странно. А аз си мислех, че всички майки на твоята улица, които по цял ден си стоят вкъщи, са по-сигурна защита срещу престъпността от глутница скитащи се добермани.
— По принцип си прав. Но за съжаление този тип не е ламтял за богатствата на династията Частейн. — Тя разказа цялата история, въпреки че това включваше и признанието за лъжата относно проблема с колата й. Той я слушаше с все по-мрачно изражение.
— По дяволите, Лора — отсече, когато тя свърши. — Първо, позволи ми да ти кажа, че съм доста ядосан, че си решила, че не е необходимо да бъдеш откровена с мен…
— Но… — започна тя.
Той й направи знак да замълчи:
— И второ, кое те кара да бъдеш толкова сигурна, че случилото се има връзка с делото? Може да те преследва някой вманиачен обожател.
— Глупости, Крег. Не съм толкова егоцентрична да си мисля, че имам чак такива врагове, нито пък, че някой дотолкова е запленен от мен, че да започне да краде частите на колата ми.
— Не бъди толкова сигурна за второто.
— Стига, бе! Не се правя на прекалено скромна. Знам, че изглеждам добре. Но не мисля, че имам особено много тайни обожатели.
— На първо място, въпреки че според мен ти си много повече от «добре изглеждаща», в случая не става въпрос за външния ти вид. Човек, който би направил подобно нещо… Ами, кой го знае какво го привлича. Всъщност може би знам. Мислила ли си, че може да е някой, когото познаваш, и то доста добре?
— А, не. Нали не мислиш и ти, че е Еймъс?
— Кой друг мисли така?
— Никой. Следователят ме питаше за отношенията ни, за които между другото нямаше да знае нищо, ако не бяха с полицай. Всъщност съмнявам се, че въобще би попитал за личния ми живот, ако вече не разполагаше с достатъчно информация. Нали знаеш какви клюкари са.
— Права си. Вероятно е знаел за теб и Ковалски. Въпреки всичко не мисля, че това е била причината да попита. Който и да е полицай в подобна ситуация би попитал за личния живот и отношенията с приятеля.
— Може би просто за да се отхвърли тази възможност. Но едва ли някой наистина мисли, че Еймъс е способен на подобно нещо. Това е нелепо.
— Той е мъж, Лора. Ако отчаяно се е опитвал да привлече вниманието ти, бих казал, че и той като всеки друг мъж е способен на напълно тъпа и идиотска постъпка. Това е в кръвта ни. В моята също.
— С това бих могла да се съглася. Но ако Еймъс го е направил с цел да си върне благоразположението ми, защо не се възползва миналата нощ? Той можеше… ами можеше да се възползва от развоя на събитията.
— Той дойде у вас, нали? — попита Крег.
— Разбира се. Той ме обича. И естествено, беше чул за случилото се. — Тя изведнъж се почувства уморена да обсъжда личния си живот и рязко стана от стола. — Знаеш ли какво? Писна ми да говоря за това. Питай Кени Нютън. Той ще ти каже, че Еймъс никога не би направил подобно нещо. Ако Еймъс иска да сме заедно, знае, че просто трябва да ми го каже.
— Сигурна ли си? Понякога си голям инат, нали знаеш?
— Той също. Както и ти.
— Не си го изкарвай на мен.
— Така ли правя? Извинявай. Чувствам се страшно объркана — промърмори тя и отново седна на стола. — Всеки път, когато си мисля, че напредваме по случая, нещо ни дърпа назад. Намирам идеалния свидетел и ФБР ми го отмъква. Или пък той умира. Или изчезва. Или изневиделица напуска работа. Май взе да им става навик.
— Може да е просто съвпадение — напомни й Крег. — Особено изчезването на свидетелите. Безработните обикновено се местят от град на град и е доста трудно да бъдат намерени. Бандитите често участват в сбивания по затворите, които понякога имат фатален край. Хората — дори и лекарите — се уморяват от конкретната си работа и отиват някъде другаде. А за ФБР не казвай, че не съм те предупредил. Но, честно казано, не мисля, че историята на Васович щеше да ни е от особена полза.
— Може би не за делото, но се надявах по някакъв начин да помогне на Даяна.
— Която, ако ми разрешиш да вметна, не ни е клиент.
— Да, Крег, знам. Знам какво искаш от мен — да си седя кротко и да чакам отговора на иска. Но много добре знаеш, че не мога да бездействам.
— Знам. Имам предложение за теб.
— Наистина ли?
— Не се въодушевявай толкова. Няма нищо общо с Лорънс Белю. Чудех се дали би поела още един-два случая. Работата ти по тях няма да попречи на случая на Джарвис.
— Не съм сигурна, че искам. Какви са случаите? — попита предпазливо Лора.
— Защита при наказателни дела. Неща, с които ще се справиш доста бързо и успешно. Условията са същите — каквото спечелиш, си е твое. По-точно деветдесет процента са твои.
— Изглежда, вече имаш предвид някой случай.
— Да — призна той. — Атланта се превръща в рай за защитата при наказателни дела. На път сме да се превърнем в световната столица на бандитите, а за тях важи едно нещо — те се мислят за по-специални хора, на които всичко им е разрешено, и това винаги им навлича неприятности. В момента имам такъв случай, който ще трябва да откажа просто защото нямам време да се занимавам с него. Става въпрос за една жена — съпругът й търгува с недвижими имоти — която е нападнала някакъв полицай.
— Не ти вярвам — заяви Лора.
— Наистина. Искал да я глоби за преминаване на червено. Тя се опитала да му обясни, че говорела по телефона и не забелязала, че светофарът се е сменил и че глобите са за простолюдието, но полицаят не й влязъл в положението. Тя се разгорещила, наругала го и когато той се опитал да я арестува, тя се сбила с него.
— Господи, Крег, не бих могла да защитавам подобен човек. Някой, който напада полицай за това, че си върши работата, не може да бъде защитен.
— Просто ти давах пример. В този град има хиляди хора, които си мислят, че след като имат няколкостотин хиляди долара в банката и купена на изплащане елегантна кола, са част от богоизбраните. Арогантността и самодоволството им са безгранични. Казвам ти го, за да ти покажа, че невинаги се налага да защитаваш истински престъпници; често става въпрос просто за въшливи с пари глупаци. Аз виждам нещата така: ако и без това управляват града ми, защо да не измъкна част от парите им, докато го правят. Това е като да стреляш по риба във варел, само че аз нямам повече място в кошницата си. Ако не ти харесват хората, които се обръщат към мен, сама си намери случаи — вземи няколко дела в полза на обществото, не ми пука. Не искам да те гледам да се мотаеш. Ако искаш ми вярвай, но говоря сериозно. Не искам да съжаляваш, че си започнала да работиш с мен.
— Не съжалявам. Ако съжалявах, вече щях да съм напуснала. Ти много ми помагаш. Ще си помисля върху предложението ти. Но не съм сигурна…
— Че искаш да се върнеш към тъмната страна ли? — попита той, довършвайки мисълта й.
— Не бих се изразила точно така.
— Разбира се, че не. Ти си прекалено тактична. Както и да е, приятно ми беше да си поговорим, но ме чака работа. Помисли върху предложението ми, моля те.
— Добре — обеща тя. Наистина щеше да помисли. Крег досега изцяло я беше подкрепял и на Лора й хрумна, че може би искаше да я помоли за малко помощ. Единственото, което я спря да не приеме предложението му веднага, бе натрапчивото чувство, че ако вложи цялата си енергия в работата в кантората на Крег, може никога да не я напусне. А тя не искаше да си се представя като дългогодишен защитник по наказателни дела. Някога може би с възторг би приела тази възможност, но като помощник-областен прокурор бе видяла прекалено много и преминаването към «тъмната страна» определено не й изглеждаше привлекателно.
Не биваше да пренебрегва и факта, че беше безработна. Проблемът не бяха парите — поне засега. Лора бе пестелива и имаше доста средства, заделени още преди да напусне «Прендърграст и Коули». Но въпреки това скоро щеше да й се наложи да плати данъците за къщата, а и самата къща още не бе изплатена… не можеше да продължава да стои без постоянна работа. От друга страна, можеше и да не й се наложи. От кметството можеха да решат да се съгласят на споразумение по жалбата на Джарвис, вместо да я оспорват. С приближаването на сезона на лятната кампания политиците едва ли биха желали публична дискусия по проблемите в полицията. Това я подсети, че трябваше да се обади на Джарвис. «Странно — мислеше си, докато бавно се качваше към кабинета си, — колко маловажен бе той в цялата тази бъркотия.» Бедният човек никога нямаше да бъде нищо повече от марионетка в играта на други, сред които беше и Лора. Той съвсем естествено искаше да знае какво става и тя беше длъжна от време на време да го осведомява за развоя на събитията, макар и в момента да нямаше нищо особено.
За съжаление Джарвис беше една изключително добра причина да не се захване отново с работа като защитник. Той беше един от жалките нещастници, с които Лора знаеше, че ще й се наложи да работи. Сега обаче трябваше да приключи с това телефонно обаждане и да си намери някаква работа до края на деня. Тя намери номера и го набра. Никой не отговори. Явно дори клиентът водеше по-интересен и изпълнен със събития живот от злочестата си адвокатка.
Лора включи компютъра, провери електронната си поща и започна да търси в правната мрежа прецедент, който би могъл да й помогне в случай, че от кметството отговореха на подадения иск така, както тя си мислеше, че ще направят. Времето за търсене на нещо, което евентуално можеше и да й потрябва, беше лукс. Или пък чиста загуба на време. Но Лора обичаше да се рови из правната информация, така че с удоволствие се потопи в юридическите тайни. Всъщност тя дотолкова се бе вглъбила в търсенето, че когато телефонът иззвъня, изпита раздразнение от това, че някой я прекъсва.
Беше Кени. Обаждаше се от Алабама:
— К'во ста'а? — попита той.
— Стига, Кени. Знаеш, че мразя, когато някой ми говори така — предупреди го. — Моля те, кажи ми, че се обаждаш с много хубави новини по случая. Намерил си Клей и той ти е разказал всичко, нали?
— Не точно, въпреки че наистина намерих Клей в един мотел в покрайнините на Атмър. Жив е, за разлика от първия свидетел. И успях да го накарам да ми каже истината. Призна, че са му платили, за да отиде в полицията и да разкаже, че е срещнал Джарвис.
— Обичам те — възкликна искрено Лора.
— Не бързай толкова. Единственото, което успя да ми каже за самоличността на този, който го е подкупил, бе — приготви се — «голямо бяло ченге».
— Шегуваш се. Не научи ли и някакви подробности? Как е разбрал, че е ченге?
— Клей безпогрешно разпознава полицаите. Всъщност дори се опита да си плюе на петите, когато видя, че се приближавам към него. Успя да ми каже единствено, че е голям — предполагам поне метър и осемдесет и пет — и рус. Това е малко повече отколкото знаех, но не много. Доста хора отговарят на подобно описание, включително и аз.
Лора безуспешно се опита да прикрие разочарованието си:
— Мислиш ли, че би могъл да го познае, ако го види?
— Най-вероятно. Ако успеем да стигнем дотам — добави предпазливо Кени.
— Май не трябваше да се надявам, че от това ще излезе нещо.
— Не бива да спираме да се надяваме. Все ще изскочи нещо, скъпа. Просто трябва да имаме търпение. Този тип — нашият голям бял приятел — се е показал на прекалено много хора, които не са от най-мълчаливите. Има ли нещо от Карлтън във връзка с убийството в затвора?
— Не, нищо.
— Значи просто ще трябва да изчакаме. Ще остана у Мори през нощта. Прибирам се утре късно вечерта и ще се видя с теб вдругиден. Горе главата!
«Добър съвет — помисли си Лора, — но за съжаление почти неизпълним.»


27

Лора пак се загледа в екрана на компютъра, докато телефонът не иззвъня отново. Тъй като очакваше да чуе гласа на Роланд Джарвис, тя отговори любезно, но резервирано.
— Госпожица Частейн ли е? — попита непознат женски глас.
— Да?
— Казвам се Натали Парсънс. Обаждам ви се по молба на Даяна Арнолд.
— Случило ли се е нещо? — попита загрижено Лора.
— Даяна е добре, но има един проблем и тя мисли, че можете да ни помогнете. Нека първо да ви обясня коя съм. Аз съм, или по-скоро бях, секретарка на Лорънс Белю. Останах в офиса, за да приключа нещата. Сега обикновено идвам само за по няколко часа на ден, честно казано, напоследък нямам друга работа, освен да преглеждам пощата. Но когато дойдох днес, на паркинга вече имаше две коли и микробус, а пред вратата ме чакаха четирима души.
— Да? — отвърна Лора в опит да подтикне тази изключително точна и прецизна жена да продължи разказа си.
— Извинете — тя сякаш прочете мислите на адвокатката, — но просто реших, че първо трябва да ви се представя и да обясня защо се обаждам. Тези хора — трима мъже и една жена — твърдят, че са от ФБР.
— Имат ли карти на агенти на ФБР?
— Да, и предполагам, че са истински, но не мога да съм сигурна. Обадих се на Даяна и тя предположи, че вие можете да ни помогнете.
— Какво искат?
— Имат заповед за обиск. Или поне казват, че имат. Никога не съм виждала подобно нещо и не мога да съм сигурна, че е законосъобразна.
— Госпожице Парсънс, разбирам проблема ви, но не мисля, че мога да ви помогна — отвърна Лора със силно чувство на вина. Последното нещо, което бе искала, бе да прати ФБР при Даяна, но сега разбираше, че то бе неизбежно. — От юридическа гледна точка аз не представлявам сестрата на Лорънс, а и не мисля, че бих могла. Освен това тя най-вероятно не би могла да оспори заповедта за обиск, освен ако не е изпълнителка на завещанието му.
— Такава е.
— Лорънс нямаше ли адвокат — личен или на фирмата?
— Разбира се. Той бе представляван от «Мартин, Шатък и Форест». Обадих им се. Неговият адвокат Дейв Стърн вече идва. Но, честно казано, госпожице Частейн, не ви се обадих, за да ви моля за съвет като адвокат. Позвъних ви, защото ми се струва, че Даяна ще има нужда от вас като приятелка.
— Къде е тя?
— Идва насам. Много е разстроена, госпожице Частейн. Опасявам се, че аз не умея да се справям с подобни… емоционални състояния. Познавам Даяна, но не сме особено близки. Опитах се да я убедя да не идва. Не мисля, че ще й се отрази добре да гледа как отнасят вещите на брат й.
— Така е — отвърна Лора и отново се почувства виновна. Какво си беше мислила? Въобще не биваше да насърчава Даяна в усилията й да открие истината. Тя беше изключително чувствителна и дълбоко скърбеше за брат си. Лора просто бе искала да й помогне, но сега изпитваше непреодолимото усещане, че и тя, и Даяна се бяха захванали с непосилна задача. Най-малкото, което можеше да направи, бе да отиде във фирмата на Лорънс и да се опита да ограничи пораженията, които бе нанесла, водена от най-добри намерения. — Кабинетът на Лорънс е в Пийдмънт, нали? — попита.
— Да, в малка къща до линиите на градската железница. — Жената й продиктува адреса.
— Аз съм на същата улица. Ще дойда възможно най-бързо.
Лора изтича на долния етаж и потърси Крег. Вратата на кабинета му беше затворена. Арлийн седеше зад бюрото си.
— Предай на Крег, че ФБР са издали заповед за обиск на фирмата на Белю. Отивам там — отсече тя и мина покрай Арлийн, преди секретарката да успее да каже каквото и да било.
Фирмата на Белю бе на по-малко от километър от кантората и Лора пристигна за броени минути. Видя описаните от Натали Парсънс коли. Шофьорите им явно бяха влезли в сградата. Лора паркира и влезе през главния вход.
Малката къща, подобна на тази на Лора, бе престроена за нуждите на фирмата на Белю и превърната в голямо студио. Приемната водеше към голяма стая, където имаше няколко работни места. Всичките бяха празни. В дъното на стаята имаше два кабинета, оградени с матирано стъкло и ламперия. Пред единия от тях стояха четирима човека, облечени в тъмни костюми. Вратата бе отворена и срещу тях се бе изправила около петдесетгодишна крехка жена с кестенява коса. Натали Парсънс спокойно и хладнокръвно бе застанала, заобиколена от представителите на федералното правителство. Лора спря за миг, за да се наслади на гледката. После бързо прекоси стаята.
— Здравейте, госпожице Парсънс. Аз съм Лора Частейн.
— Да. Благодаря ви, че дойдохте. Това са хората, които се представят за агенти на ФБР.
— Разбирам — отвърна адвокатката. — Бихте ли се легитимирали, моля?
Тримата мъже и жената безмълвно показаха служебните си карти и значки, които, доколкото Лора можеше да прецени, бяха истински.
— А заповедта за обиск? — продължи тя.
Заповедта определено беше истинска. Внимателно я прочете със сбърчено чело, но още от пръв поглед беше сигурна, че е напълно законна. Лора погледна Натали.
— Моля да ни извините за минутка, но бих искала да поговоря с госпожица Парсънс насаме.
Натали влезе в кабинета, Лора я последва и затвори вратата след себе си.
— Заповедта е редовна. Адвокатът на Лорънс би могъл да се опита да отложи изпълнението й, но се съмнявам, че ще успее.
— Какво търсят? — попита секретарката.
Лора се опита да й обясни, колкото се може по-накратко:
— Искат информацията за всички поръчки, които е изпълнявал. Ще вземат архивите и компютрите — всичко, което се намира тук и може да бъде полезно при разследването им. Искат да разберат името на човека, който е предложил на Лорънс пари, за да се съгласи да се подписва под чужди проекти. Знаехте ли нещо за експеримента, който са си направили Карл и Лорънс?
Натали поклати глава:
— Не, но не съм изненадана, че са решили да направят подобно нещо. Мислите ли, че това има връзка със смъртта му?
— Може би. Не знам. Единственото, в което съм сигурна, е, че не става въпрос за кражба на кола.
— Това си го знаех от самото начало. Лорънс не би се съпротивлявал на никакъв грабеж. Просто би оставил ключовете на колата и би се отдалечил. Не беше агресивен и не държеше на материалните неща. Интересуваше се единствено от програмиране.
Лора кимна:
— И на мен ми се виждаше странно още от самото начало, а мисля, че и Даяна не повярва на официалната версия. Опасявам се, че в момента единственото, което можем да направим, е да се опитаме да поправим вече нанесената вреда. Всъщност аз съм виновна за всичко. Аз настоявах да се обърнем към ФБР. Трябваше да се обадим в полицията.
— Не се обвинявайте. Може би всичко е за добро.
— Не знам. Опасявам се, че федералните ще намерят някаква връзка между скандалите по сключването на договори и смъртта на Лорънс. Могат да сключат сделка с убиеца, за да го накарат да свидетелства.
— А той не би ли могъл да бъде обвинен в убийство и в окръг Фултън?
— Да. Поне мисля, че може. Зависи в какво ще го обвинят федералните, ако въобще отправят обвинения. Но, честно казано, никога досега не съм работила по случай на противоречие между федералните и щатските закони.
— Мисля, че пристигна някой — заяви Натали. — По-добре да видя кой е.
Новодошлият бе Дейв Стърн — старши сътрудник в правната кантора «Мартин, Шатък и Форест», адвокат на Лорънс Белю с хонорар от петстотин долара на час.
— Здрасти, Дейв — поздрави го Лора.
— Лора — кимна й той, — какво правиш тук?
— Приятелка на семейството съм.
Адвокатът погледна главния федерален агент:
— Знаете ли, че деловите файлове на господин Белю и личните му вещи са доказателства в делото по убийството му?
— Да — отвърна федералният.
— Наясно ли сте, че изземването на тези вещи може да попречи на провежданото от полицейското управление на Атланта разследване?
— Възнамеряваме изцяло да си сътрудничим, както правим винаги — заяви мъжът в черно.
— Хайде бе — изсумтя Стърн. — Тия ги разправяй на старата ми шапка. Кой от федералната прокуратура е поел случая?
— Заповедта за обиск е подписана от Патрик Дилърд.
— Може би ще е най-добре да му се обадя — заяви Стърн и демонстративно извади сребристия си мобилен телефон.
— Както желаете — отвърна невъзмутимо федералният.
Лора наблюдаваше разиграващата се сценка с известно удоволствие, но със слаба надежда, че заплахите на Стърн ще имат някакъв ефект. Докато той разпалено говореше с някого във федералния съд, пристигна Даяна Арнолд.
Тя застана в далечния край на стаята и погледът й тревожно блуждаеше от човек на човек. Лора виждаше, че е превъзбудена и всеки момент може да припадне от напрежение и изтощение. Лора и Натали бързо се запътиха към нея.
— Господин Стърн е тук — опита се да я успокои секретарката. — Прави всичко възможно, за да ги спре.
— Даяна — заговори Лора, помогна на разтрепераната жена да мине покрай федералните агенти и я въведе в кабинета, — не мисля, че ще успее. Заповедта е изрядна.
— Но неговите неща… не могат да вземат нещата му — изхлипа Даяна.
— Опасявам се, че могат. Но същото могат да направят и от полицейското управление на Атланта. Ако смъртта на Лорънс е свързана по някакъв начин с работата му, следователите трябва да имат достъп до всичко.
— Освен това имаме и копия — успокои я секретарката.
— Копия ли? — сепна се Лора.
— Естествено. Прехвърляхме на лента абсолютно всичко. Лентите се съхраняват в огнеупорен сейф.
— Не са тук, така ли? — попита тя.
Натали поклати глава.
— Следователно заповедта за обиск не се отнася до тях. По-добре да не ги споменаваме.
Стърн влезе в кабинета и поздрави Даяна.
— Положението е следното — заразказва той. — Мога да се опитам да спра изпълнението на заповедта за обиск и има вероятност и да успея, но само временно. В края на краищата те ще победят, така че единственото, което ще постигнете, е да се сдобиете с няколко разписки за изплащане на доста солидни такси за правни услуги. Въпреки че аз ще спечеля от това, не ви съветвам да го правите. Натали, много работа ли имаш в момента?
— Сега няма нищо особено. Лорънс не се нагърбваше с много работа през лятото, защото обичаше да пътува, така че обикновено не поемаше никакви нови проекти през пролетта. Занимаваме се единствено с поддръжка на вече изградените и работещи компютърни системи.
— Би ли могла да продължиш работа без архивите?
— Тъкмо обяснявах на Лора и Даяна, че имаме копия на цялата документация.
— Идеално. Остави ги да вземат всичко, което им трябва. — Адвокатът постави ръка на рамото на сестрата. — Така ще е най-добре.
Те излязоха от кабинета и наблюдаваха как Стърн тихо говори с главния федерален агент. После агентите започнаха своята целенасочена и методична работа. Сестрата на Лорънс изглеждаше спокойна или поне примирена и всичко свърши за няколко часа. Даяна погледна часовника си и унило оповести, че трябва да тръгва. Стърн вече се бе върнал в кантората си. На излизане Лора погледна назад и видя Натали, застанала по средата на опустошения кабинет като Дидона сред развалините на Картаген.
Лора с нежелание се връщаше в кабинета си. Новините от Кени и погромът в кабинета на Лорънс й бяха достатъчни за един ден. Може би бе време да се възползва от съвета на шефа си да отиде на кино или поне да си позволи дълга обедна почивка. Паркира пред кантората на Крег и го измъкна от кабинета му:
— Хайде да отидем някъде на обяд. Имам нужда от компания.
— Не бива да се бавим прекалено, но в такъв хубав ден с удоволствие бих поизлязъл.
Те тръгнаха по улицата към изискано ресторантче в малка къща, една от последните останали на Мейпъл Стрийт. Видът й подтикна Крег към носталгични спомени за детството му в Бъкхед.
— Колкото и невероятно да звучи — заговори той, — хората наистина живееха тук, ходеха пеша на пазар, на работа… Господи, родителите ми имаха само една кола. А аз можех да отида с колелото си където си поискам — например до «Уендър и Робъртс», за да си купя млечен шейк… Имаха истинска чешма с газирана вода…
Лора с удоволствие слушаше спомените му. Той познаваше Атланта такава, каквато тя никога не бе виждала, град, съвсем различен от шумния и намръщен квартал, който тя бе приела за неизменна даденост. В спомените на Крег Бъкхед много приличаше на Нашвил, града, в който бе израснала Лора. Тя си помисли, че Нашвил всъщност бе доста приятно градче. То все още не бе заразено от новобогаташката снобщина, превзела Атланта. Може би ще успее да си намери работа в Нашвил — ако, естествено, Маршал не промени мнението си и не я вземе отново на работа в прокуратурата.
Около един и половина те се върнаха в кантората, но Лора предпочете да не влиза вътре.
— Ако някой ме търси, кажи на Арлийн да ми се обади вкъщи — помоли тя Крег. — Ще се погрижа малко за къщата си и двора.
— Добра идея. Почисти паяжините. Ще се видим утре.
След няколко часа, приятно уморена, Лора си приготви салата за вечеря. Направи достатъчно за двама с надеждата, че Еймъс може да се появи по-рано. Въпреки че не се бяха договаряли за нищо, тя предполагаше, че той ще дойде и тази вечер. Той обаче не се появи, докато Лора вечеряше, и тя вдигна масата. Отиде в хола, взе една книга и се сви на дивана, като се опитваше да не поглежда часовника си всеки пет минути. Осем часът, девет часът — Еймъс го нямаше. В десет реши, че той няма да се появи, заключи вратата и се запъти към спалнята си.
След малко чу пред гаража й да спира кола. Тя въздъхна с облекчение не защото се страхуваше да остане сама, а защото той все пак бе дошъл. Очакваше да го види да влиза както обикновено през задната врата, но вместо това от предния вход се разнесе почукване. Бързо отвори.
— Мили Боже — възкликна тя, — няма нужда да чукаш. Нали имаш ключ?
— Не мисля, че е уместно да го използвам. Мога ли да вляза?
— За Бога, Еймъс, естествено, че можеш. Виж какво, ако възнамеряваш да се държиш толкова глупаво, предпочитам да рискувам и да остана сама. Можеш да се прибираш.
— Ще остана — отсече той.
— Добре. Просто не се дръж така, сякаш ме виждаш за пръв път в живота си. Вечерял ли си?
— Да. Много съм уморен. Мисля направо да си лягам.
Той мина покрай нея и след миг Лора чу захлопването на вратата на стаята за гости. Тя понечи да почука, но изведнъж й хрумна нещо ужасно. Погледна часовника си. Наближаваше единайсет. Къде се беше бавил досега? Дали не бе имал среща с някоя друга? Тя за миг си представи как той се усмихва и говори с безлика жена, която оценява всичките му добри качества и не се заяжда с него. С тази мисъл Лора се приготви за лягане, като мимоходом отправи заплашителен поглед към вратата на стаята за гости. «Денят не беше от най-приятните» — помисли си тя и се зави през глава.


28

Когато будилникът й иззвъня в седем часа на следващата сутрин, Лора надигна глава само колкото да види, че навън вали. После отново се зави и реши, че няма нужда да става. Беше обезкуражена от събитията от предишния ден — или по-скоро от предишните дни. Напрежението и объркването й бяха дошли прекалено много — вчерашната среща с агентите на ФБР бе извадила на повърхността натрупаните през последните седмици проблеми.
Там, в кабинета на Лорънс Белю, Лора бе усетила, как нещата едно по едно излизат извън контрола й. През нощта дълго лежа будна, мислейки за сегашното си положение: беше без работа, парите й се топяха, нямаше приятел. Неприятна й беше мисълта, че ще й се наложи да защитава всеки достатъчно богат арогантен мошеник в Атланта, работата, която най-вероятно щеше да върши в ролята си на дясна ръка на Фанин. Сигурно щеше да има и хубави моменти, но Лора едва ли някога щеше да превъзмогне чувството, че не си е на мястото. Тя трябваше да бъде в прокуратурата. Размисли върху вероятността Маршал отново да я вземе на работа и заключи, че това е невъзможно.
Най-накрая успя да престане да мисли за проблемите си и да подремне няколко часа. Звънът на телефона я сепна. Лора погледна часовника и видя, че минава девет — време, когато всички работещи хора вече бяха потънали в професионалните си задължения. Обаждаше се Арлийн:
— Лора, болна ли си? Събудих ли те?
— Не, не. Просто малко се забавих тази сутрин — отвърна тя. — Какво става?
— Има едно обаждане, което реших, че може да е важно. Позвъни ми госпожица Нортън. Представи се за адвокатка от фирмата, която представлява градската управа по случая с Джарвис. Настояваше спешно да говори с теб.
Лора седна в леглото:
— Дай ми номера й. Ще й се обадя. Днес малко ще позакъснея.
Тя веднага позвъни на продиктувания й номер, като отчаяно се опитваше да накара гласа си да звучи делово, а не като на човек, облечен по долнище на пижама и размъкната тениска. Ейми Нортън вдигна още на второто позвъняване и Лора се представи.
— Благодаря ви, че толкова бързо отговорихте на позвъняването ми, госпожице Частейн. Аз работя в «Портър, Самюълс и Ле Боу». Ние представляваме градската управа по случая с Роланд Джарвис.
— Да, известно ми е — отвърна Лора. — С какво мога да ви помогна?
— Ще говоря направо. Градската управа иска да уреди въпроса, без да се стига до процес. Упълномощена съм да ви отправя предложение за споразумение.
— Разбирам. Можете ли в момента да назовете сумата, за която става въпрос?
— Как ви се струва сто и петдесет хиляди?
Лора се засмя:
— Малко. Прекалено малко. Клиентът ми беше обвиняем по процес, в който се настояваше за смъртната му присъда, госпожице Нортън. Струва ми се, че той оценява живота си на малко повече от посочената от вас сума. — Тя заяви това с ясното съзнание, че ако градската управа бе предложила лично на Джарвис и петдесет хиляди, той би се съгласил без ни най-малко колебание.
Ейми Нортън като че ли също бе наясно със ситуацията:
— Така ли? Може би все пак, преди да отхвърлите предложението ни, бихте искали да го съобщите на клиента си.
— Естествено. Още сега ще се свържа с него. Ще ви се обадим следобед.
— Ще ви очаквам.
Лора набързо се облече и отиде в кантората. Крег знаеше за обаждането и я поздрави с усмивка:
— Какво стана?
Тя назова сумата и добави:
— Аз, естествено, отхвърлих предложението.
— Колко мислиш, че можем да искаме?
— Можем да започнем с половин милион и да се съгласим на триста или триста и петдесет хиляди.
Крег кимна:
— Добре. Знаех си, че ще измислят нещо. Кметът не иска този цирк да продължава по време на цялата му предизборна кампания.
— Не, аз също не искам — отвърна Лора. — Бих се съгласила и на по-малко, но знам, че ти няма да си доволен. Това, което ме притеснява, е, че парите идват от джоба на данъкоплатците.
— Естествено, но аз лично не бих се безпокоил за това. Трябва ли да ти напомням, че правото да заведеш съдебен процес е една от най-важните гаранции за нашата свобода?
— Стига, моля ти се — заяви тя. — Нямам нищо против това, което правиш, Крег, но вече взех важно решение. Не мога да продължавам да бъда защитник и не искам да се занимавам с гражданско право. Искам да бъда прокурор.
— И какво предизвика тази рязка промяна?
— Погледни какво става, Крег — аз се превръщам в пасивен наблюдател. Едва вчера осъзнах всичко. Свидетелят, когото Кени намери, няма да ни свърши никаква работа, ФБР не искат да им съдействам… Аз съм вън от играта. И когато уредя случая на Джарвис, вече няма да имам абсолютно никаква връзка с убийството на Лорънс Белю. Ще бъда просто поредният порядъчен гражданин на Атланта.
— Значи ще чакаш Маршал отново да те назначи на работа, така ли?
Тя поклати глава:
— Едва ли ще го направи. Мислех си да се върна в Нашвил и да се опитам да пробия в тамошната прокуратура.
Крег я погледна изненадано:
— Сериозно ли говориш? Наистина доста си мислила.
Тя се изправи:
— Прекарах един прекрасен месец, Крег, за което много ти благодаря, но нещата вече вървят към края си и трябва да помисля за следващите си планове.
— Ще изкараш доста пари от случая с Джарвис. Ако се договориш за триста хиляди, деветдесет от тях ще са за теб…
— А за теб — трийсет плюс разходите. И аз го пресметнах. Освен това бих могла да продам къщата, при това с печалба.
— Май наистина си решила да се местиш.
— Така е. Не ме разбирай погрешно, Крег. Ти беше прекрасен. Работата с теб ми беше интересна и научих много неща.
— Тук винаги ще има място за теб. Би ли променила мнението си, ако ти предложа да станем съдружници?
Предложението беше неочаквано и изключително ласкателно. Крег обичаше да работи сам и не бе имал съдружник от повече от петнайсет години.
— Не ти трябва съдружник, Крег. Поне не такъв като мен. Още преди да сме се усетили, ще се хванем за гушите.
— Все пак би ли помислила върху предложението ми? Не върши нищо прибързано.
— Ще го направя — искам да кажа, че ще си помисля. А и без това трябва да приключа, преди да съм уредила делото на Джарвис. Предполагам, че трябва да се обадя на клиента ни и да му съобщя добрите вести. Ще получи сърдечен удар, като му кажа колко са предложили.
Но тя така и не се обади. В момента, в който влезе в кабинета си, телефонът иззвъня. Тя го погледна злобно. Напоследък телефонните разговори не й бяха донесли особено приятни изживявания и на нея въобще не й се искаше да научава поредната лоша вест. Въпреки всичко преодоля нежеланието си и вдигна слушалката.
Думите на Даяна Арнолд бяха почти неразбираеми от хлипалия и заеквания.
— Даяна, успокой се. Какво е станало?
— Обади ми се една жена… Господи, Лора, ужасно е. Трябва да ми кажеш какво да правя.
— Каква е тази жена? Какво ти каза? У вас ли си? Ей сега идвам.
— Не, не тук. Ще дойда в кабинета ти… — другите думи бяха неразбираеми.
— Би ли повторила, Даяна? Не мисля, че трябва да шофираш в такова състояние. Идвам веднага.
— Не разбираш. Тя не е тук. Трябва да отида при нея. Тя го е видяла, Лора. Всичко е видяла…
— Какво е видяла?
— Видяла е как убиват Лорънс.
Лора, която все още стоеше изправена до бюрото си, трябваше буквално да се хване за него, за да не залитне.
— Искаш да кажеш, че изведнъж се е появил някой, който твърди, че е свидетел на убийството, така ли? Кой? Къде е тази жена?
— В някакъв хотел. Тя ми се обади. Не знам откъде е взела името ми. Предполагам, че го е научила от вестниците, но ми каза адреса, на който мога да я намеря. Иска да отида да я взема. Казва, че е много уплашена.
— Може да е някаква шега — предупреди я Лора. — Има хора, които биха направили подобно нещо просто заради тръпката или пък от злоба.
— Мисля, че казва истината — отвърна Даяна. Думите й бяха станали по-разбираеми. Лора с облекчение отбеляза, че тя постепенно възвръща самоконтрола си. — Готова е да ни посочи извършителите. Твърди, че знае имената, но настоява да я защитим. Страхува се от убийците. Струва ми се, че и тя е наранена. Мъжът, който е убил Лорънс, я е ранил.
— Къде се намира хотелът й?
— В Бъкхед, до теб. — Даяна й продиктува адреса.
— Добре. Ела в кабинета ми и ще отидем заедно. Каза ли й, че ще отидеш при нея?
— Да, но заявих, че няма да бъда сама. Тя изрично ме предупреди да не водя полицаи. Беше непреклонна. Струва ми се, че в убийството може да е замесено и някое ченге. Надявах се Кени да може отново да дойде с нас.
— Той е в Алабама. Ще се върне чак късно през нощта. Бих могла да помоля Крег да ни придружи…
— Предполагам, че така ще е по-добре, отколкото да сме сами. Но да не губим време. В момента излизам от къщи. Ще пристигна след около половин час.
Лора постави слушалката, като се опитваше да обмисли всичко, което току-що бе научила. Появата на очевидец сега, седмици след убийството и след като всяка нишка ги бе отвела до задънена улица, изглеждаше направо невероятна. Тя си спомни нещо, което Еймъс обичаше да повтаря. Понякога единственото, на което може да се разчита, е щастливата случайност. Лора обаче не вярваше в късмета, особено сега. Опасяваше се, че това ще е просто поредният капан. Която и да беше тази жена, тя явно имаше свои планове, които въобще не бе задължително да съвпадат с тези на Лора и Даяна.
Младата жена шумно слезе по стълбите и връхлетя в кабинета на Крег.
— Виж ти! Изглеждаш така, сякаш току-що си спечелила от тотото — отбеляза той. — Какво се е случило?
Лора се сепна. Наистина ли изглеждаше като спечелила от тотото? Може би разчиташе прекалено много на тази внезапно появила се непозната. Тя разказа на Крег за телефонния разговор, като се опитваше да говори колкото се може по-спокойно.
— Даяна идва насам. Искахме да ни придружиш.
— С удоволствие — кимна Крег, — но мисля, че все пак трябва да се обадим на полицията. Знам, че жената изрично е заявила, че не желае никакви полицаи. Не твърдя, че трябва да връхлетим в стаята й с полицейски значки и пистолети в ръка. Но ако нещата се объркат, искам ченгетата да са на наша страна.
Лора обмисли думите му и кимна:
— Ще се обадя на Карлтън. Няма да му обяснявам никакви подробности. Просто ще му съобщя, че по-късно може да имаме работа за него. Това достатъчно ли ще е?
— Да. Ще отменя срещата си за обяд. Кога ще дойде Даяна?
Лора погледна часовника си:
— Сега е десет и половина. До единайсет ще е тук. Господи, така и не се обадих на Роланд Джарвис, за да му съобщя за предложеното споразумение. Адвокатката също иска да се срещнем…
— Позвъни на Роланд и му разкажи с две думи за какво става въпрос. После се обади на адвокатката и й заяви, че клиентът ти се нуждае от известно време, за да обмисли предложението. Насрочи срещата за утре следобед.
— Слушам! — заяви тя и с престорена сериозност отдаде чест.
— Колко неща може да промени едно телефонно обаждане, а? Между другото, кога ще се свържеш с агента си по недвижими имоти, за да обяви за продан къщата ти?
— Забрави. Преди малко просто споделях мислите си. — И тя бързо излезе от кабинета, за да не позволи на Крег да продължи да се забавлява за нейна сметка.
Беше трудно да не се държи рязко с Роланд Джарвис, който, Бог да благослови смиреното му сърце, не можеше да разбере, защо адвокатът му го съветва да не приема най-голямата парична сума, която някога му бе предлагана.
— Имам нужда от парите, госпожице — заяви печално той. — Живея в къщата на мама, а тя плаче за нов покрив. Идва лятото и бих искал да си купя климатична инсталация.
— Чуй ме, Роланд. Ще ти осигуря много повече пари. Ако решиш да приемеш предложението им, не забравяй уговорката ни — господин Фанин и аз получаваме шейсет хиляди плюс направените разходи. Това означава, че за теб ще останат по-малко от деветдесет хиляди, които след това ще бъдат обложени с данъци. Можеш да получиш много повече.
— Щом казвате — промърмори унило с предпазливостта на човек с богат опит с неизпълнени обещания. Лора бе потресена от мисълта, че той всъщност й няма доверие. Тя затвори телефона и си обеща, че ще притисне до стената адвокатите на градската управа, за да докаже на Джарвис, че се грижи за интересите му.
Ейми Нортън реагира доста по-остро на обаждането на Лора:
— Предложението ни не е валидно за неопределен период от време — заплаши тя. — Не можем да седим и да чакаме благоволението на клиента ви.
— Ще получите благоволението на клиента ми, когато му отправите реалистично предложение, госпожице Нортън — отвърна Лора. — Ще се видим утре.
Когато след няколко минути Лора излезе пред сградата, Даяна, видимо разстроена, вече бе пристигнала. От обичайните й безупречни прическа и грим нямаше и следа. Бе вързала косата си на опашка, а по лицето й се виждаха следи от сълзите.
— Не издържам вече — изхлипа тя. — Не може повече. Ами ако си права и това е някаква мошеничка, която просто иска да изкопчи от мен пари?
— Възможно е — отвърна Лора, — но ако е така, ще подадем оплакване срещу нея. Би ли предпочела полицията да се заеме със случая?
— Тя каза, че ако се появят ченгета, нищо няма да каже.
— Да, но ни е дала името на хотела и номера на стаята си. Лесно можем да разберем името й и предполагам, че ако полицаите я арестуват и я обвинят в опит за изнудване, тя ще изпее всичко, което знае. Вече се обадих на Карлтън Хемингуей, за да го предупредя, че може да се нуждаем от помощта му. Той с удоволствие ще се погрижи за ареста й. Ти решаваш. — Лора се притесняваше. Даяна изглеждаше по-разстроена и уязвима от първия път, когато бяха отишли на адрес, посочен им от тайнствен непознат. Първия път бяха стигнали до задънена улица или в най-добрия случай до мъчителното усещане от зърването на истината, която никога няма да излезе наяве.
Даяна внимателно обмисли предложението й, после поклати глава:
— Не. Искам да се срещна с нея. Искам да я погледна в очите.
— Добре. Крег ще дойде с нас. Чака ни в кабинета си.


29

След няколко минути тримата вече бяха във фоайето на хотел «Хаят».
— Доста необичайно скривалище за свидетел — отбеляза Крег и огледа луксозното фоайе. — Винаги съм си мислел, че е по-лесно да се укриеш в някой крайпътен мотел, където не задават много въпроси.
— Може да работи тук или пък да има някакви връзки — предположи Лора.
Качиха се с асансьора на десетия етаж и намериха номера на стаята, продиктуван на Даяна.
— Добре — прошепна Лора. — Даяна, почукай и отговори, когато тя попита кой е. С Крег ще застанем отстрани, за да не може да ни види през шпионката. Съобщи й, че си с адвокатите си. Обясни, че сме дошли, за да й помогнем.
Даяна успя да се усмихне мрачно и дори да се пошегува:
— Разбира се. Адвокатите са известни с услужливостта си.
Двамата се отдръпнаха встрани и Даяна рязко почука на вратата, сякаш бе събрала последните си сили и смелост. Лора чу вратата да се отваря и върху пътеката в коридора се появи светъл триъгълник. После долови ужасеният шепот на Даяна:
— Господи! Кой ви е причинил това?
Лора и Крег бързо се приближиха. Видяха висока слаба блондинка. Може би беше млада, може би беше и красива, но в момента бе невъзможно да се определи. Лицето й бе в синини и подпухнало. На челото й се виждаше дълбока рана, която трябваше да бъде зашита.
— Кои са тези хора? — попита жената. Силният й тексаски акцент бе притъпен от подутата й долна устна. — Казах, че не искам никакви ченгета!
— Не са полицаи, а адвокати.
— Само това ми липсваше. Исках да дойдете сама.
— А аз ви казах, че няма да го направя. Единственото, което ви обещах, бе да не водя полицаи и удържах на думата си. Сега е ваш ред — отсече Даяна и Лора се почувства горда с нея.
— Добре. Влезте. — Жената се отдръпна от вратата, за да могат да влязат в мрачната стая. — Ето как стоят нещата — няма да ви кажа нищо, преди да получа определени гаранции.
— Какви гаранции можем да ви дадем? — попита Лора.
— Като например, че ще ми осигурите защита и ще арестувате човека, за когото ще ви разкажа. Човекът, който уби брат ви — обърна се тя към Даяна.
— Не разбирам как бихме могли да ви предложим гаранции, ако не ни разрешавате да се обърнем към полицията — отбеляза адвокатката. — Ние нямаме подобни възможности.
— Тогава по-добре си ги осигурете, защото нямам намерение да залагам главата си, преди да знам, че съм в безопасност.
— Добре — намеси се Крег, — ще ви наемем бодигард.
Изведнъж жената избухна в истеричен смях:
— Бодигард! Бива си ви! Абсолютно нищо не разбирате.
— Вярно е — заяви спокойно Лора — и явно няма и да разберем, ако продължавате да се държите така. Не искате да се обадим на полицията, но не искате и частен телохранител. Все пак трябва да ни дадете някакво поле за действие.
— Добре, добре. Можете ли да ми осигурите някакъв частен детектив или нещо подобно?
— Да — отвърна Крег. — Имаме един надежден човек, но той ще бъде свободен от утре. Мога да намеря и друг бодигард, но ще ми отнеме известно време.
При тези думи смелостта на жената като че ли се изпари:
— Колко е това «известно време»? Аз нямам време. Той сигурно вече ме търси.
Лора дръпна Крег и Даяна настрана:
— Колко време мислиш, че ще ти отнеме да намериш някого?
Крег сви рамене:
— Зависи. Може би един час, а може би цял ден.
— Дали да не й предложим да я изведем от града?
— Може и да стане. Имаш ли някакви идеи?
— Имам приятелка, която живее във ферма в окръг Рейбън. Мястото е доста усамотено и съм сигурна, че Емили с удоволствие ще я подслони до утре, когато Кени ще може да я поеме.
Крег кимна:
— Предложи й го. Но ако откаже — той погледна Даяна, — си тръгваме. Ако се опитва да ни преметне, ще разберем.
Даяна се съгласи. Лора обясни плана на жената, която бе седнала на едно от двете легла и бе запалила цигара. Тя поиска по-подробни обяснения коя е Емили и къде се намира фермата, но отговорите на Лора като че ли я удовлетвориха. Най-накрая кимна:
— Добре, но ако зърна някое ченге, преди да сте ми казали, че човекът, за когото ще ви разкажа, е арестуван, ще заявя, че нищо не съм казвала. Разбрахте ли ме?
— Да, разбрах — отсече Лора. — А сега ти разбери следното — ако лъжеш и използваш госпожа Арнолд, за да уредиш лични сметки, аз ще се погрижа да отидеш в затвора. Ясно ли е?
Лора бе работила като помощник-областен прокурор достатъчно дълго, за да знае как и кога да предизвика заподозрения да разкрие картите си. Вгледа се в очите на момичето — или по-скоро в това, което можеше да види от тях — и не забеляза в тях колебание, което би могло да я уличи в лъжа.
— Добре. Разбрах ви. По-добре седнете, защото ще отнеме известно време, докато ви разкажа цялата не особено приятна история. Казвам се Мишел, Мишел Блейк. Всъщност това е професионалният ми псевдоним. Аз съм манекенка — заяви тя, после саркастично се изсмя: — Май ще е по-точно да кажа, че бях манекенка. Най-вероятно ще трябва да си намеря нова професия. Както и да е, ако имате моята външност, но не се справяте особено добре в училище, нямате голям избор. Но аз харесвах работата си, защото обичам дрехите и обичам да пътувам. Пристигнах в Атланта преди около година, защото тук има работа, а и животът е по-евтин, отколкото в Ню Йорк или Лос Анджелис. Не се заблуждавам за способностите си. Не съм достатъчно добра за уличните реклами и списанията. Обаче ме избират за снимки по различни каталози и реклами. Най-често рекламирам бельо, защото имам хубаво тяло. Не се хваля, просто отбелязвам фактите. Както и да е, професията ми не е толкова привлекателна и доходна, колкото си мислят повечето хора. Не че се оплаквам. Имах приличен апартамент и доста сносна кола, но не беше като да тъна в разкош и да карам ягуар, нали ме разбирате?
Освен това гледам реалистично на нещата. Знам, че непрекъснато се появяват нови момичета и че моето време няма да продължи до безкрай. Затова реших, че ще е най-добре да си намеря някого, който да може да се хвали, че гаджето му е манекенка и който ще се грижи за мен. Нали разбирате, който ще се ожени за мен. Някой, който печели наистина добре. Не исках да се хвана с някой мухльо. Затова започнах да ходя с приятелките си по клубовете в Бъкхед. Господи, там е пълно със загубеняци. Тръгваш си с някого, който кара беемве или нещо подобно, и той те води в някакво мизерно апартаментче за по хиляда долара на месец. Не, благодаря. Сама бих могла да се справя и по-добре.
Както и да е. Вече започваше да ми писва и мислех да се отказвам, когато се запознах с един тип, който беше истински играч. — Тя се засмя. — Не схващате хумора, нали? Беше баскетболист, истински професионалист. Не го познах, защото не се интересувам от спорт, но приятелката ми го позна. Аз направо не повярвах на късмета си. Беше супер, защото той наистина си падаше по мен. Просто си паснахме. Беше около Коледа и той ми подари една скъпа гривна. После за Свети Валентин ме заведе за уикенда в най-луксозния апартамент на «Риц-Карлтън». Каза, че не можем да напуснем града заради спортния му график, но на мен не ми пукаше. Беше много приятно. Всички направо го боготворяха — никакво чакане в ресторантите, в клубовете веднага ни въвеждаха в салона за важни персони. Приказка.
Единственото неприятно нещо беше, че имаше доста сприхав нрав, но с мен се държеше съвсем прилично. Пък и аз можех да разбера колко отвратително се чувстваше, когато привържениците му се опитваха да говорят с него, докато той, се хранеше в някой ресторант. На няколко пъти го видях да крещи на разни хора, а веднъж дори удари един човек. Е, от време на време крещеше и на мен. Понякога се ядосваше, когато го прегръщах на обществени места или когато изтърсвах някоя глупост. Такива работи. Но никога не ми беше посягал, разбирате ли? Всички ме предупреждаваха да внимавам.
Преди няколко седмици бяхме излезли да вечеряме навън — не ме питайте къде, не си спомням. После искахме да отидем в един от клубовете в Бъкхед и след вечеря се качихме в неговия линкълн, марка «Навигатор» и тръгнахме натам. Не знам къде бяхме, защото той понякога минаваше напряко. Забравих да ви кажа, че с него беше и бодигардът му. Не си спомням името му, не беше обичайният му телохранител. Беше едър и рус и мисля, че беше ченге.
Значи ние сме в линкълна, а бодигардът кара след нас. Излизаме от една пресечка — както вече ви казах, не ме питайте за името й, — но беше тъмна и тиха и по нея имаше много затворени магазинчета. Не беше като повечето улици в Бъкхед, разбирате ли? Но приятелят ми мразеше задръстванията и знаеше всички странични улички. И така ние излизаме на някакво кръстовище и един човек с лексус се блъска в колата ни.
Приятелят ми пощуря. Аз се опитвам да го успокоя: «Успокой се. Ударът въобще не беше силен. Нали все пак сме в линкълн.» Но приятелят ми… Нали забелязвате, че не казвам името му, защото трябва да съм сигурна, че ще спазите обещанието си. Когато пристигнем във фермата, тогава ще ви съобщя кой е. Както и да е, той излиза, а другият вече е на улицата, извинява му се и оглежда щетите. Всъщност на линкълна му нямаше нищо. Трябва да ви кажа, че човекът, който ни удари, беше брат ви. Знам, защото вече много пъти съм виждала снимката му по вестниците.
Приятелят ми беше бесен. Започна да крещи, а после замахна и удари брат ви. Не исках да слизам от колата. Чудех се къде ли е бодигардът и не трябва ли той да се занимава с подобни работи. Когато телохранителят най-накрая пристигна, приятелят ми вече беше повалил брат ви на земята, риташе го и го настъпваше. Беше ужасно. Най-накрая бодигардът успя да го вразуми. Но брат ви вече беше мъртъв. Сигурна съм — просто лежеше на улицата. Виждате ли, нищо не можех да направя.
Мислех си, че няма да му се размине. Това не беше като да удариш някого в някой бар. Беше си чисто убийство. Обаче бодигардът просто вкара приятеля ми обратно в колата и ни каза да се прибираме. Реших, честно ви казвам, че той ще се обади на ченгетата и може би ще се опита да измисли нещо, така че приятелят ми да не влезе в затвора. Затова го послушахме и просто се прибрахме вкъщи.
Когато се прибрахме, приятелят ми видя, че дрехите му са изцапани с кръв, и направо полудя. Свали ги и ми нареди да ги изпера. Заявих, че не съм му прислужница, и той се вбеси. Изкрещя, че съм идиотка и че не може да остави домашната му помощница да види дрехите — той живее в една огромна къща, каквато направо не можете да си представите — така че накрая трябваше да ги изпера. Взех ги, отидох в пералното помещение и си помислих, че това може да е лошо за мен. Искам да кажа, че има закон срещу укриването на доказателства, нали? Затова сложих дрехите в един чувал за боклук и пуснах няколко други неща в пералнята, за да си помисли, че съм изпълнила това, което ми е наредил. Реших, че постъпвам изключително умно.
Известно време той беше много уплашен. Така и не видях отново онзи бодигард, а бях прекалено уплашена, за да питам какво се е случило. После чух по новините, че един чернокож — брат ви — е изчезнал. Реших, че бодигардът се е отървал от тялото. После обвиниха някакъв друг тип, а моят приятел просто си свиркаше.
Даяна, която ужасено бе слушала целия разказ, не можа да се сдържи:
— Малка кучка — заяви с треперещ от гняв глас. — Гледала си как брат ми умира и не си казала нищо. Ти си точно толкова виновна, колкото приятеля ти и бодигарда му…
— Чакайте малко, сега съм тук и съм всичко, с което разполагате — заяви Мишел. — Не съм светица, но мога да ви помогна и ако бях на ваше място, бих се отказала от изрази като «кучка» и други подобни.
— Тя е права — намеси се Лора. — Трябва да се възползваме по най-добрия начин от лошата ситуация. — Тя отправи многозначителен поглед на Даяна. Обещания или не, тя щеше да се погрижи това девойче да попадне при Мередит още щом «моят приятел» бъде арестуван. — Защо си сега тук, Мишел?
— Погледнете ме! Какво, по дяволите, си мислите? Той ме разкраси така и ще го накарам да си плати. И не ми казвайте, че ще бъде моята дума срещу неговата или че мазният му адвокат ще го отърве от затвора, защото този път номерът няма да мине. — С горчива усмивка Мишел пъхна ръка под кревата и извади голям черен чувал за боклук. — Ще му разкажа играта. Това са дрехите, с които беше облечен онази вечер. Кажете ми сега какво ще направите за мен. Кога ще отида във фермата и кой ще ми бъде адвокат и ще се погрижи да не бъда обвинена в нищо? Защото докато не ми кажете, няма да ви съобщя името му.
Крег бавно се изправи:
— Няма нужда да ни го казваш, Мишел. Знам за кого говориш. — Той съкрушено погледна Даяна. — Става въпрос за Шон Толивър, а мазният му адвокат съм аз.


30

Мишел изглеждаше стъписана. Крег току-що бе разкрил най-силния й коз. Лора би изпитала известна наслада от създалата се ситуация, но Крег очевидно бе силно разстроен. Тя му съчувстваше. Не беше лош човек, но в момента, в който историята се разчуеше, той щеше да отнесе доста критика за това, че е представлявал Толивър. Изражението му подсказваше, че Крег сам щеше да бъде първият и най-яростният си съдник.
Даяна първа заговори:
— Бях права. Знанието е по-добро от неведението. По-добре е да знам истината, колкото и ужасна да е. — Тя погледна Лора. — Трябваше да разбера кой го е направил и сега вече мога да се погрижа убиецът на Лорънс да бъде справедливо наказан. Знам името му — Шон Толивър. Той е баскетболист, нали?
— Да — потвърди адвокатката.
— Той е известен с невъздържаността си — заяви Крег, — но никога не е правил нещо толкова жестоко. Господи, Даяна, иска ми се никога да не го бях представлявал. Вече на няколко пъти трябваше да бъде в затвора. Никога не съм мислил, че е способен на подобно нещо.
— Вие не сте виновен — отсече тя, въпреки че гласът й трепереше. — Само той е отговорен за стореното. Иска ми се… иска ми се… много ми е трудно. Не мисля, че сте лош човек, Крег. Вие просто сте част от системата и си вършите работата. Всичко е погрешно, всичко.
— Така е — съгласи се той. — Дори и да не беше направил подобно изстъпление, той имаше редица прояви, а баскетболната лига му разреши да продължи да играе. Рекламодателите продължаваха да го наемат. А аз продължавах да го защитавам.
— И след случилото се ли ще продължи да играе?
— Не — отсече Крег. — Самият аз ще представя експертно писмо на съда, в което ще настоявам за най-тежка присъда. Освен това, ако ми разрешите, безплатно ще представлявам семейството ви в гражданския процес срещу Толивър.
— Не мисля, че ще искаме да го съдим. Просто трябва да приключим с цялата история.
По време на разговора Лора мълчеше. Даяна добре понасяше развоя на нещата — по-добре отколкото би го понесла самата тя — но имаше вероятност да е прекалено шокирана, за да осъзнава какво точно се случва. А Лора знаеше, че на Даяна ще й се наложи да научи и още някои факти.
— Даяна, може ли да поговорим насаме?
— Можете да отидете в банята — заяви Мишел. — Съжалявам, че не можех да си позволя да наема апартамент, за да има някое по-приятно място, където да си говорите.
Те влязоха в банята и Лора затвори вратата:
— Трябва да ти кажа нещо. Може би трябваше да ти го съобщя по-рано, но не исках да ти причинявам допълнителна болка. Вече знам какво се е случило с брат ти.
— И аз знам — отвърна Даяна.
— Не. Знаеш само част от историята. Мишел също не знае всичко. Още преди да се срещнем с нея, аз и Крег имахме известни подозрения. Разбираш ли, Шон Толивър не е убил Лорънс. Не отричам, че го е пребил жестоко, но човекът, който го е убил, е бодигардът.
— Мисля, че не те разбирам.
— Крег помоли докладът от аутопсията да бъде разгледан от втори патолог. Нараняванията на Лорънс са били изключително тежки, но този човек — професор в «Емъри» и много уважаван специалист — твърдеше, че според него брат ти е оцелял от първия побой. Той е бил в безсъзнание, най-вероятно е бил изпаднал в кома, но е бил жив.
— Какво искаш да кажеш? — попита Даяна, седна на ръба на ваната и закри с длани лицето си.
— Мисля, че бодигардът е отнесъл Лорънс от местопрестъплението. Може би и той го е помислил за мъртъв. Може би е искал да се отърве от трупа, за да прикрие престъплението на Толивър. Но по някое време е разбрал, че Лорънс все още е жив. Даяна, той е човекът, който го е убил. Предполагам, че никога няма да разберем абсолютно всичко. Може би Лорънс е щял да умре от нанесените му от Толивър травми. А може би не. Бодигардът най-малкото е виновен в убийство, причинено от безразличие, тъй като е отказал медицинска помощ на ранен човек. Но според нас става въпрос за нещо по-сериозно. Мислим, че той е ударил Лорънс по главата и именно този удар е причинил смъртта му.
Знам, че това е по-ужасно от всичко, което си си представяла. Съжалявам, че нямах смелостта да ти го кажа по-рано. Но не бяхме сигурни. Какъв би бил смисълът да ти разказвам нещо толкова ужасно, без да съм сигурна, че е истина?
Даяна поклати глава:
— Никога не бих могла да го кажа на мама. Кой е бил този човек, Лора? Как можем да го намерим?
— Мишел може и да не знае името му, но със сигурност ще ни даде някаква информация. Добре ли си?
— Ако питаш дали съм ти ядосана, не съм. Разбирам защо не си ми казала. Обаче искам да удуша малката мръсница в съседната стая и Шон Толивър, и другия човек, който и да е. Те са пълни боклуци и аз ги мразя. Мразя ги! — Тя се изправи със стиснати юмруци. Лора беше доволна да я види, че излиза от пасивното състояние, в което се бе намирала до момента, но много добре съзнаваше, че Даяна прави едва първата крачка по дългия и мъчителен път на психическо възстановяване, който щеше да продължи през целия й живот.
— Ще се погрижим за тях, като започнем с Мишел. Тя със сигурност ще отиде в затвора.
— Но ние й обещахме…
— Какво сме й обещали? Какво право имаме да й обещаваме каквото и да било? Вече не съм заместник-областен прокурор. Нямам правото да сключвам сделки. А ако бъде предявено обвинение в убийство, не можем да направим абсолютно нищо. Не, тя сама влезе в капана. Но ще трябва да си поиграем с нея още малко. Ще можеш ли да продължиш да участваш в играта?
— Да.
— Тогава нека да се върнем и да се опитаме да измъкнем колкото се може повече информация от нея. Ще се обадя на Емили и ще откарам Мишел във фермата, но едва след като имам ясна представа за това кой е бил бодигардът.
Те излязоха от банята. Крег, застанал с гръб към стаята, гледаше през прозореца. Раменете му бяха отпуснати. Разговорът в тази хотелска стая бе поставил началото на нов път и за него.
Мишел пушеше цигара и сменяше с дистанционното управление каналите на телевизора.
— За какво ставаше въпрос? — попита.
— Мишел, ще те отведа във фермата, но трябва да ни разкажеш повече за бодигарда. Той също е замесен в случилото се и няма да си в безопасност, преди и той да бъде арестуван, нали разбираш?
— Ама вече ви казах, че не си спомням името му! Как мога да си спомня нещо, което най-вероятно никога не съм знаела?
— Помисли добре — предупреди я Лора, — защото ако той знае, че в момента говориш с нас, сигурно ще се опита да направи нещо, за да те спре. — Думите постепенно достигнаха до съзнанието на малката егоистка. Тя остави дистанционното и погледна Лора. — Каза, че е бил голям. Какво имаше предвид — висок, як или и двете?
Мишел разпери широко ръце:
— Предполагам, че и двете. Беше рус или поне русоляв. Косата му не беше толкова светла като моята.
— Колко беше висок? Сравни го с Шон. Колко по-нисък от него?
— Господи, предполагам, че Шон е около… колко?
— Два метра и пет сантиметра — заяви Крег.
— Онзи мъж трябва да е бил над метър и осемдесет, но все пак бе доста по-нисък от Шон.
— Защо реши, че е полицай? — попита Лора.
— Не знам. Предполагам, че по държанието му. Беше много надут, сякаш охраняваше не някакъв тъп спортист, а самия президент. През цялата вечер се опитваше да организира всички около нас, да кара хората да се отдръпнат настрана и други подобни глупости. Направо ми писна. Обичайният му бодигард не е такъв.
— Помисли си добре. По някое време на вечерта запозна ли се с него?
— Предполагам.
— Опитай се да си спомниш. Ръкувахте ли се?
— Едва ли. Бяхме в къщата. Я да видя… Той пристигна, а аз все още се обличах, слязох долу, защото си търсех чантичката и Шон ми каза: «Мишел, това е еди-кой си.» А! — сепна се тя. — Д. Името му започваше с Д. Това може ли да ви помогне?
— Може би — отвърна Лора, а сърцето й биеше лудо. — Да не е било Дон?
Мишел се замисли:
— Да, Дон! Точно така. Освен това беше доста нахален — непрекъснато ми оглеждаше задника. Да, той беше.
На Лора не й беше необходимо нищо повече, за да е сигурна, че става въпрос за Дон Арчър. До този момент й се бе струвало странно, че някой наемен бодигард би взел толкова присърце задължението да охранява клиента си, че да убие човек. Извършилият подобно нещо трябва да е имал и друг мотив. Дон Арчър бе имал мотив в момента, в който е разпознал човека, проснат в безсъзнание на улицата. Той сигурно е видял в лицето на Лорънс някаква заплаха. А единствената причина за това според Лора бе, че той е бил тайнственият бял мъж, предложил на Лорънс да подава от свое име чужди проекти.
Лора погледна Крег:
— Дон Арчър. Той отговаря за охраната на кмета.
— И мислиш, че той е вършил черната работа за кмета и приятелчетата му ли?
— Звучи логично. Ако е мислел, че Лорънс представлява някаква опасност, ще е имал мотив да се отърве от него, нали?
Крег не беше особено убеден:
— Според мен нещата са се развили така, както предположихме отначало. Бодигардът — който и да е той — мести тялото на човека, когото мисли за мъртъв, за да може по-късно да се отърве от трупа. Когато се оказва, че жертвата не е мъртва, се появява проблем. Не може да отиде в болница, не може да се обърне и към ченгетата.
— Тогава защо не са ти се обадили? Ако всичко е било просто поредната изцепка на Шон Толивър, защо така и не си научил за нея? Някой доста се е потрудил или за да отърве задника на Толивър, или по някаква друга причина. Мислиш ли, че някой обикновен бодигард би си дал чак толкова зор?
— Не знам — отсече Крег. — Мисля, че е време да оставим ченгетата да се заемат със случая. Повикай Хемингуей и Девъру.
— Чакайте — намеси се Мишел, останала с погрешното впечатление, че все още тя определя правилата. — Казах, че не искам ченгета.
Лора я погледна разярено:
— А кой очакваш да арестува Толивър и Арчър? Да не си мислиш, че ще правим граждански арест? Преди да тръгнат да арестуват когото и да било, трябва да вземат показанията ти. За съжаление, опасявам се, че само моята дума няма да им е достатъчна.
Мишел се нацупи, но не каза нищо. Лора се свърза с Карлтън и му даде адреса. С надеждата да умилостиви свидетелката и да я накара да сътрудничи на полицаите, тя реши да позвъни и на Емили. На домашния телефон се включи секретарят и Лора започна да прелиства тефтерчето си, за да намери номера на мобифона на Емили.
— Емили, ти ли си? Лора се обажда. Чуваш ли ме?
— Чакай малко. Само да оставя това пиле… Вече те чувам. Какво става?
Лора й обясни положението:
— Надявах се да можем да я подслоним при теб за няколко часа, най-много за една нощ, докато сме сигурни, че лошите са под ключ.
— Няма проблеми. Ти ще останеш ли?
— Най-вероятно не. Мисля, че трябва да се върна веднага щом я настаня. Имам страшно много работа, но някой ще дойде да я вземе утре.
— С удоволствие ще се погрижа за нея. Всеки твой приятел…
— Не бих се изразила за нея точно така. Много съм ти задължена, Ем.
— Една вечеря във фермата ми ще изравни сметката.
С пристигането на Карлтън и Алекс в стаята изведнъж стана тясно. Мишел бе като буреносен облак и заяви, че ще говори само след като си поръча нещо за ядене. Когато поръчаната от нея салата пристигна, тя започна да я чопли и да преповтаря разказа си. След това Лора добави извода, който си бе направила за самоличността на бодигарда. По лицето на Девъру се изписа изненада и тревога, но той си замълча. После двамата с Карлтън започнаха да разпитват Мишел за подробностите.
— Твърдите, че не можете да си спомните къде сте се блъснали или къде сте вечеряли, така ли? — попита Карлтън.
— Да. Всъщност може би бяхме в «Нава». Май така беше. Шон обича това място.
— Добре. Можете ли да си спомните пътя, по който се движехте, когато си тръгнахте от ресторанта?
— Не — отсече тя и взе последната скарида от купата със салата. — Попитайте Шон. Той със сигурност ще си спомни.
Карлтън и Алекс си размениха многозначителни погледи. Лора прехапа устни и успя да се въздържи да не се засмее.
— Разкажете ни нещо повече за бодигарда — смени темата Девъру.
— Какво ви интересува? Беше висок, не колкото Шон — но кой е висок колкото него? — и от погледа му ме побиваха тръпки. Не беше този, който обикновено охраняваше Шон. Казваше се Дон. Тя твърди, че бил някой си Дон Арчър. Аз лично не знам.
Девъру изглеждаше объркан:
— Дон Арчър не работи извънредно. На хората, отговарящи за сигурността на кмета, им е абсолютно забранено.
Лора се изкашля:
— И на теб ти е било забранено да работиш извънредно без разрешително, но това не ти е попречило да го правиш.
— Различно е — отвърна леко троснато Алекс. — Не съм на толкова висок пост като Дон, пък и не съм толкова забележим.
— Може просто да е вършил услуга на Дарил Майкълс — предположи Лора. — Те са доста добри приятели, нали?
— Може би — отвърна замислено Девъру. — Каква кола караше бодигардът? Сигурно поне това си спомняте.
— Не знам — промърмори Мишел. — Беше черна или тъмносиня. Не беше нито беемве, нито мерцедес, това поне съм сигурна. Тях мога да ги разпозная от двайсет метра — добави гордо тя.
Девъру погледна Карлтън:
— Дон не кара ли още онази червена камионетка?
Карлтън сви рамене:
— Май да. Но може да е взел кола назаем. Дарил никога не би му позволил да излезе със своята.
— Не беше камионетка — опита се да помогне Мишел, — а вече казах, че не беше червена.
С все така замислено изражение Девъру кимна на Карлтън:
— Добре. Мисля, че имаме достатъчно основания, за да вземем заповед за арестуването на Толивър. Засега ще извикаме Дон само за разпит.
— Чакайте! — изкрещя Мишел. — Тя ми каза, че и двамата ще бъдат арестувани.
— Ще бъдат — обясни Карлтън. — Ще арестуваме Толивър в момента, в който вземем заповедта за задържането му и го намерим.
— Около четири ще е на стадиона и ще се подготвя за поредния баскетболен мач — обясни услужливо Мишел.
— Идеално. Ще привикаме Дон, ще му зададем някои въпросчета и ако отговорите му не ни харесат, ще го задържим за през нощта. Но утре ще трябва да дойдете в управлението, за да го идентифицирате. В момента описанието ви е доста неясно.
Мишел отметна коса:
— Както кажете. Стига само да арестувате Шон. За предпочитане пред съотборниците му.
— Това беше — намеси се Лора. — Сега мога ли да я отведа?
— Моля — отвърна Девъру. — Надявам се пътуването да не е прекалено дълго.
При нормални обстоятелства и пътуването до следващата пресечка с прекрасната Мишел би било прекалено дълго, но в името на благородната кауза Лора бе готова да понесе компанията й за цели два часа. Те поеха към кантората на Крег, където Даяна се качи в колата си.
— Ще се оправиш ли? — попита загрижено Лора. — Искаш ли да се обадим на някого да дойде да те вземе?
— Добре съм — отвърна тя. — Само се чувствам леко замаяна. Може би ще мина през работата на Джулиън и ще го помоля да се прибере по-рано.
— Утре ще ти се обадя — обеща Лора. Двамата с Крег проследиха с поглед отдалечаващото се волво.
— Хайде — подкани Лора Мишел. — Това е моята кола.
— Пфу — заяви блондинката и изгледа с презрение раздрънканата кола. — Мислех си, че адвокатите изкарват доста добри пари.
— Така е — потвърди Лора. — Изключително добри пари. Господи, Крег! — извика и смъкна прозореца на колата си. — Забравих за срещата по споразумението с Ейми Нортън.
— В колко часа е? — попита той.
— Утре в два. В кабинета й.
— Аз ще я поема. Ти върви и не се притеснявай. Ще се погрижа да вземем доста добра сума.
— Най-вероятно ще се справиш по-добре от мен.
— Естествено. И ще можеш да си купиш нова кола — отбеляза многозначително той. — Тогава Мишел няма да се срамува да се вози с теб.


31

След като за един ден бе шофирала повече часове, отколкото обикновено караше за цяла седмица, Лора с облекчение слезе от магистралата, сви по отбивката за Бъкхед и се насочи към къщата си. Беше доволна, че успя да се прибере по светло, че щеше да има време за вечеря и за телевизия, преди да си легне. Замисли се дали да не мине през един доста удобен магазин, където можеше да напазарува, без дори да слиза от колата си, но реши, че е прекалено уморена за подобни дейности. У дома имаше макарони и някакъв сос и това щеше да й бъде достатъчно. Когато приближи къщата си обаче, осъзна, че ще й се наложи да промени плановете си.
Джипът на Еймъс бе паркиран пред дома й, а приятелят й седеше на стълбите на предния вход. Тя погледна часовника си. Едва ли бе пристигнал толкова рано, за да си играе на куче-пазач. Може би бе чул за ареста на Дон. Във въодушевлението си не бе помислила как този арест може да се отрази на личния й живот. Тя не търсеше и не искаше оправдание и нямаше никакво желание да заявява: «Нали ти казвах», но стомахът й се сви при мисълта, че може би самият Еймъс иска да бъде порицан.
Тя паркира и се запъти към него. Той се изправи и също пристъпи към нея и още преди да си кажат каквото и да било, Лора разбра, че това не бе приятелско посещение. Лицето на Еймъс гореше от гняв.
— Какво съм направила този път? — попита тя.
— Ти ли арестува Дон Арчър? — попита рязко той.
— Не. Арестуваха го от полицейското управление на Атланта. Аз съм само адвокат на свободна практика. Нямам право да арестувам когото и да било.
— Не се прави, че не разбираш. Нали ти си казала на Карлтън и Девъру, че Арчър е присъствал на нападението на Белю?
— Да, казах го, като се основавах на информация, дадена ми от очевидец. Шон Толивър също би трябвало вече да е в ареста. Това като че ли те притеснява.
— Да, наистина ме притеснява, и то много. Онази нощ Дон Арчър въобще не е припарвал до Шон Толивър.
— Свидетелят ми твърди обратното. Тя твърди, че онази нощ той не само е охранявал Толивър, но и се е намесил при сбиването с Белю. Аз само предполагам, че Арчър е бил този, който е разчистил нещата и е преместил трупа на Белю или може би трябва да кажа Белю, защото знаем, че по онова време той все още е бил жив.
— Значи мислиш, че Дон е способен и да извърши убийство, така ли?
— Така изглежда — заяви Лора. — Ти какво общо имаш с всичко това? Знам, че Дон ти е приятел, но случаят не е твой, Еймъс. Алекс и Карлтън водят разследването.
— Знам. Къде е свидетелката ти? При Емили ли я закара?
— Да, въпреки че не знам каква връзка има това с теб.
— Девъру ще отиде да я вземе оттам, така ли?
— Да. Би ли ми обяснил защо толкова се интересуваш от нея?
— На погрешна следа сте. Дон не е замесен в случилото се. Направи голям гаф, Лора.
Тя занемя.
— За какво говориш? Никакъв гаф не съм правила. Предадох разказа на момичето на Карлтън и Алекс и се погрижих да я предпазя от Толивър и Арчър, това е.
— Твърдиш, че е разпознала Арчър, така ли?
— Не си нося снимката му в портмонето си — заяви саркастично Лора, — но да. Тя го описа като бодигарда, охранявал Шон Толивър в нощта, когато се е сбил с Лорънс Белю. Не се сещаше за името му, но твърдеше, че започва с Д. Високо русо ченге с име, започващо с Д. Това, което не знаеше, беше, че Белю е бил решил да предаде на ФБР доказателства във връзка с разследването за корупция, което имаше реална опасност да уличи шефа на Дон. Всичко съвпадаше. Освен това — побърза да добави тя — аз нямам нищо общо с ареста. Алекс сглоби отделните факти.
— Не ги е сглобил правилно. Арчър не работи като бодигард. Кметът не позволява на никого от охраната си да работи извънредно. Дон ми се е оплаквал от това поне хиляда пъти.
— Може би просто е нарушавал правилата. Алекс си навлече неприятности за това, че е работил извънредно като бодигард, защо и Дон да не го е правил? Помисли ли за това? Ако Дон е нарушавал правилата, защо да ти се доверява? Освен това май Дон е участвал и във фалшифицирането на проекти, с което в момента се занимава ФБР.
— Дон не е способен да пази в тайна подобно нещо. Не би му стигнал умът за това. Той е просто едно голямо дете, израснало с една глава над повечето хора. Това бе и причината кметът да го избере в охраната си. Дон има много недостатъци, но не е мошеник.
— Добре, ако не е бил Дон, тогава кой е? — Изправена пред твърдата увереност на Еймъс, убедеността в собствената й теория започваше да се разклаща.
— Помисли малко, Лора. Кой би отишъл толкова далеч, за да защити подобна измет като Шон Толивър?
— Откъде да знам? — раздразнено попита тя, след което изведнъж я осени прозрението: — Дарил Майкълс, нали?
— Позна от първия път. Жалко, че не си помислила, преди да стовариш чука върху главата на Дон.
— Стига си се заяждал с мен — възмути се Лора. — Вярно е, че попитах Мишел, дали не е бил Арчър, но това беше едва след като тя ми го описа. Пък и тя веднага разпозна името му.
— Точно затова от теб не би излязло добро ченге. Свидетели като това момиче са изключително ненадеждни — готови са да кажат всичко, което поискаш. Тя се е скарала с Толивър и е искала да му отмъсти. Въобще не й пука дали някой друг ще пострада. Би заявила, че е бил и папата, ако това би й помогнало да натрие сол на главата на Толивър.
Лора объркано разпери ръце:
— Извинявай, но за мен това е просто недоразумение. Ще се обадя на Алекс, той ще освободи Дон и ще арестува Майкълс. Това ще те накара ли да се почувстваш доволен?
— Наистина бих бил доволен, ако нещата можеха да станат по този начин. За съжаление положението вече няма начин да бъде оправено с един телефонен разговор. Майкълс е разбрал за ареста на Арчър и за разказа на Мишел. Всички го знаят. Освен това е научил, че Девъру се е запътил към окръг Рейбън, за да вземе свидетелката. Алекс съобщи адреса по радиостанцията. В момента е просто въпрос на време кой ще стигне там пръв, а можеш да бъдеш сигурна, че Майкълс ще бърза доста повече от Алекс.
— Това е само предположение. Ще се обадя на Емили и ще я предупредя да се оглежда за Майкълс, но мисля, че дори и да си прав и той да е тръгнал за фермата, Алекс ще пристигне преди него. Трябваше да остана там. — Тя извади мобилния телефон от чантичката си и започна да набира телефона на Емили. Еймъс тръгна към джипа си. — Къде отиваш?
— В окръг Рейбън. Кажи на Емили да закара момичето в Клейтън, в кабинета на шерифа, и да ме чака там.
— Чакай, идвам с теб.
— Не, не идваш.
Тя сви рамене:
— Както искаш. Ще отида с моята кола.
Тя виждаше, че той едва се сдържа да не избухне:
— Поне веднъж в живота си ме послушай. Просто се обади на Ем, кажи й да вземе момичето и да се махне от фермата, а ти си влез в къщата и чакай. И без това вече достатъчно обърка нещата.
Сега беше ред на Лора да се ядоса:
— Аз ли съм объркала нещата? Цялата история си беше объркана много преди аз да внеса жалкия си принос. А ти не можеш да ми заповядваш да седя и да чакам. Отивам у Емили със или без разрешението ти, което между другото и без това не ми е необходимо.
Той понечи да отвърне, но после размисли:
— Качвай се в джипа. Предпочитам да си някъде, където поне мога да виждам какви ги вършиш. Ще те оставя в кабинета на шерифа в Клейтън. Това е най-близкото място до фермата, до което ще стигнеш, ясно ли е?
Тя се замисли. Можеше да отиде и сама, но вече се чувстваше напълно изтощена и мисълта да шофира по този маршрут за трети път в един и същи ден я ужасяваше. Освен това, ако Еймъс включеше сигналната лампа, щеше да стигне до фермата много по-бързо, отколкото тя би могла. Пък и ако пътуваше с него, може би щеше да успее да му помогне да преодолее гнева си.
— Ще пътувам с теб — отсече тя, — но няма да ти позволя да ме ругаеш.
— Не те ругая — отвърна той. — Когато започна да те ругая, ще разбереш, че това в момента не е нищо.
Еймъс говореше напълно сериозно, но Лора не успя да се сдържи да не се засмее. За миг сякаш и той щеше да я последва, погледите им се срещнаха и в тях се четеше искрица от старото разбирателство и близост, но полицаят бързо се извърна, мина откъм шофьорското място и отвори вратата. Тя също се качи.
Докато той обръщаше колата, Лора набра номера на Емили. За нейно облекчение приятелката й отговори само след две позвънявания.
— Емили? Слава Богу! Виж какво, с Еймъс пътуваме към теб. Нещата се объркаха. Дон Арчър не е бил човекът, когото Мишел е видяла. Тя наблизо ли е?
— Да. Искаш ли да говориш с нея?
— Не, просто я попитай дали името на ченгето не е било Дарил Майкълс.
— Добре. Чакай. — Лора чуваше в далечината гласа на Емили и отговора на Мишел. — Да — потвърди приятелката й, като отново заговори в слушалката. — Мисли, че е това, но не е абсолютно сигурна. Твърди, че ще го познае, ако го види.
— Може и да има тази възможност — промърмори мрачно Лора. — Има вероятност вече да се е запътил към вас. Еймъс мисли, че е най-добре ти и Мишел да се махнете от къщата и да отидете в Клейтън. Ще се срещнем в кабинета на шерифа.
— Това ми изглежда малко прекалено — възпротиви се Емили. — Полицаят, който трябва да я вземе, не идва ли към фермата? Какво ще стане, ако ни няма, когато пристигне?
— Ние ще се свържем с Девъру — обеща й Лора. — Той ще знае къде да ви намери. По-добре да не рискуваме, Ем. Идете в града.
— Добре, но ще вземем и нещо за самоотбрана, ако случайно срещнем този гадняр по пътя.
— Какво, оръжие ли? По-добре недейте. Той е бивш агент от тайните служби. Не мисля, че ще успееш да се справиш с него.
— Тайните служби ли? — изсумтя Емили. — Едва ли е стрелял по нещо друго, освен по картонени мишени. Не се притеснявай за мен. Мога да се грижа за себе си.
— Точно от това се опасявам — отвърна Лора.
Тя прекъсна разговора и погледна Еймъс:
— Готово. Има ли начин да се свържем с Девъру? Трябва да му кажем да отиде към кабинета на шерифа.
— Да. Само че нямам радио. Не очаквах да съм дежурен тази вечер — заяви с тон, в който Лора долови известен укор. Тя замълча, въпреки че несправедливото обвинение я тормозеше. — Обади се в полицейското управление — продължи той и й продиктува номера — и ги помоли да предадат съобщение на Девъру. Дай им номера на мобилния си телефон, за да могат да се свържат с нас.
Лора изпълни указанията и се облегна назад. Вече бяха минали по Пийдмънт Роуд и се насочваха към осемдесет и пета междущатска магистрала.
— Мисля, че по това време ще е по-бързо по магистрала № 400 — предложи Лора.
— Какво? И да заобикалям целия Лейк Бъртън? Оттук е по-бързо, само да излезем на околовръстното.
— Както искаш — отвърна Лора, въпреки че не беше съгласна. В колата се възцари мълчание. Тя се замисли за многото пъти, когато с Еймъс бяха пътували към Емили, за разговорите и музиката, която бяха слушали. Не посмя да включи радиото, но се надяваше, че той ще го направи, за да наруши напрегнатата тишина.
Еймъс не сваляше очи от пътя. Тя го гледаше с периферното си зрение, надяваше се да долови погледа му, за да каже нещо, с което да разведри обстановката, но той не помръдваше. Забеляза, че носеше ризата, която му бе подарила за рождения му ден, и сърцето й подскочи от радост. Поне не бе изгорил всичко, което му напомняше за нея. Ризата му стоеше изключително добре — сиво-зеленият й цвят бе същият като очите му. Тези мисли, осъзна тя, нямаше да я доведат доникъде или поне не до нещо хубаво. Вече усещаше, че в очите й напират сълзи. Тя се извърна и впери поглед през прозореца.
Денят бе дълъг, но вече и последните слънчеви лъчи уморено се скриваха. Джипът си проправяше път през вечерното оживено движение, но с излизането им от окръг Гуинет дори и то намаля. В здрача пред тях се изправяха мостове и надлези, които ги обгръщаха с тъмнината си, докато минаваха под тях.
Лора бе гладна и уморена, а и с удоволствие би посетила тоалетната в някоя от множеството бензиностанции, покрай които минаваха, но не смееше да помоли за почивка. Бе искрено учудена, когато стигнаха до Корнелия, мястото, където пътят се отклоняваше на север към окръг Рейбън, и Еймъс попита:
— Искаш ли да спрем?
От тяхната страна на пътя имаше няколко бензиностанции.
— Ако имаме време — отвърна смирено тя.
— Защо не. Всичко изглежда под контрол. Но все пак не се бави много — предупреди я, докато спираше на паркинга.
Лора бързо свърши неотложните задачи, после на излизане купи няколко безалкохолни и закуски. Качи се обратно в джипа и протегна книжната торба към Еймъс.
— Взех ти няколко вафли.
— Благодаря, не съм гладен — отвърна той. Лора хапна малко солети, като се стараеше да не вдига шум. Едва бяха изминали няколко километра, когато мобилният й телефон иззвъня.
— Ало?
— Обажда се диспечерът от полицейското управление. Мога ли да говоря с лейтенант Ковалски?
— В момента шофира. Да му предам ли някакво съобщение?
— Предайте му, че не можем да се свържем с Девъру. Обадихме се на шерифа на окръг Рейбън и те ще изпратят кола на дадения ни от детектив Девъру адрес.
— Ще му предам. Помолихме хората в къщата да отидат в града и да ни чакат в кабинета на шерифа. Сигурно вече са пристигнали.
— Когато преди няколко минути говорихме със заместник-шерифа, още не се бяха появили. Най-вероятно не е нищо обезпокоително.
— Да. Сигурно са спрели някъде да си купят нещо за ядене — промърмори Лора, като сама не си вярваше.
— Помолете лейтенанта да ни се обади, когато пристигне и се свърже с Девъру.
— Ще го направя. Искам да кажа, че той ще го направи — уточни Лора и диспечерът прекъсна връзката.
— Не могат да се свържат с Девъру — обърна се тя към Еймъс, — а Ем и Мишел все още не са се появили, при шерифа.
В отговор той пъхна ръка под седалката, извади сигналната лампа и я прикрепи към покрива на джипа. Ярката светлина озари здрача, Еймъс натисна газта и джипът със свистене се понесе по завоите на планинския път.
— Еймъс? — попита тихо Лора. — Притеснен ли си?
— Да — отвърна той. — Майкълс е мошеник от класа. Самата мисъл, че идва насам, ме кара да се тревожа. Най-вероятно е доста добре въоръжен и твърдо решен да изпълни мисията си.
— Емили също има оръжие — заяви Лора.
— Тя е безпогрешен стрелец, но не мисля, че някога е стреляла по човек. А аз съм виждал Майкълс да използва оръжието си. Не пада по-долу от нея, а освен това най-вероятно е убил един-двама души.
Тя разтревожено го слушаше:
— Ако си знаел, че е толкова гаден, защо се движеше с него?
— Няколко игри на баскетбол не означават, че се «движа» с някого. Знаех, че е гаден, но никога не съм го смятал за хладнокръвен убиец. За разлика от теб аз не виждам във всеки човек убиец.
— Нямаше нужда да започваш — отвърна разпалено Лора. — Въобще не съм подозирала Дон, преди Мишел да ми го опише и да заяви, че името му започва с Д.
— Но след това изведнъж ти е хрумнала гениална идея и си я попитала дали случайно не е бил Дон, нали?
— Да. Но мисля, че и ти би направил същата връзка. Искам да кажа, защо, за Бога, му е било необходимо на някого да мести Лорънс Белю, а после да го убива? Предположих, впрочем бях сигурна, че Дон е видял в лицето на Белю човек, готов да свидетелства срещу кмета. А Дон все пак е началник на охраната му.
— Което не означава абсолютно нищо. И аз от време на време работя като охрана, но няма нито един политик, на когото да съм готов да опирам пешкира, а още по-малко да застрелям някой невинен минувач, само и само да защитя работодателя си.
— Но ти не си Дон Арчър.
— Повярвай ми, Арчър не би заложил главата си заради кмета.
— Може би не, но на Девъру тази идея като че ли не му се виждаше толкова странна.
— Малко вътрешна информация — Девъру не е от най-умните в управлението. Всъщност Карлтън е далеч по-добър от него. Девъру заема поста си единствено благодарение на по-големия си стаж и солидните си връзки. В полицейското управление на Атланта има остър недостиг на детективи. Биха наели абсолютно всеки. Отхвърлих молбата на Девъру да бъде преместен в моя отряд.
— Много мило, че ми го казваш едва сега — отбеляза Лора.
— Защо да ти го казвам преди? Нямаше никаква връзка със случая.
— Така ли? Дори когато заедно обикаляхме из града да търсим «очевидците» на Алекс ли? Кажи ми нещо, тогава мислеше ли, че Девъру може да е замесен в цялата история? Хрумна ли ти, че може да е фалшифицирал показанията на свидетелите?
— Мина ми през ума, но реших, че е по-вероятно просто да е мързелив, да чака нещата да му паднат наготово и дори и да не смята за необходимо да ги провери.
— Сега мислиш ли, че е замесен? Господи, Еймъс, мислиш ли, че Девъру и Майкълс са комбина? Нали знаеш, че Алекс работи за Майкълс? Затова временно го отстраниха от работа.
— Много ченгета са работили за Майкълс. И какво от това?
— Ами тогава защо Алекс е душил около лабораторията, когато е бил отстранен от случая?
— Предполагам, че просто е бил ядосан, че са го отстранили. Виж, познавам и Алекс, и Майкълс достатъчно, за да твърдя, че не действат заедно. Ако Майкълс си търсеше партньор, щеше да избере някой доста по-умен от Девъру.
— Може и да си прав. Освен това Алекс реагира доста странно, като му казах, че Мишел е идентифицирала Дон. Измърмори, че според него е някой друг.
— Може би е подозирал Майкълс. Кой знае? Както и да е, ако беше в комбина с Майкълс, Девъру никога нямаше да предаде по радиостанцията адреса на Емили. Не би имало нужда да го прави.
— Значи Алекс се е запътил право към лапите на Майкълс. Не мисля, че ако е толкова гаден, колкото го представяш, Девъру ще успее да се справи с него.
— Съмнявам се, че Майкълс би убил ченге — поколеба се Еймъс. — Но ако се наложи, със сигурност ще използва всякакви други средства, за да го премахне от пътя си.
— Според теб няма да нарани и Емили, нали?
— Не и ако не му се наложи. Точно затова ми се искаше тя да не беше въоръжена. Неговата цел ще бъде да вземе момичето с минимални странични усложнения. Но ако се наложи, няма да се поколебае да премине към по-груби действия.
— Мислиш ли, че е толкова глупав, че да започне да убива невинни хора?
— Глупав ли? Не. Но може би е отчаян.
Лора поклати глава:
— Защо въобще се е забъркал в това? Едва ли е от прекалена лоялност към Шон Толивър. Защо просто още в нощта на побоя не е предал Шон на полицията?
Еймъс сви рамене:
— Кой знае? Може би е планирал сам да уреди нещата. Може би не е знаел колко зле е бил Белю.
— Той го е убил, разбираш ли? Шон Толивър го е пребил, но Майкълс го е довършил.
— Защо си толкова сигурна? — попита Еймъс.
— От заключението на патолога. Белю е получил редица наранявания, които са могли да бъдат смъртоносни, но той ги е преживял. По-късно, най-вероятно след около ден и половина, някой му е нанесъл по главата смъртоносния удар. Това бе нещото, което ни накара с Крег Фанин да решим, че нещата са много по-сериозни и не могат да бъдат сведени просто до полицейска небрежност.
— Не бях чувал за това.
— Разбрах едва след като ние с теб… престанахме да поддържаме връзка. Крег помоли втори патолог да провери доклада. Човекът от лабораторията бе пропуснал някои неща. А после тихомълком си е събрал багажа и е напуснал града, преди да успеем да разберем защо не е забелязал това.
— Може да е бил некомпетентен — предположи Еймъс.
— А може да е лъгал, а може да е напуснал работата си, без да остави новия си адрес, защото е бил уплашен. Нали знаеш, че най-вероятно Майкълс е поръчал убийството в градския затвор на единия от мнимите свидетели?
— Сега вече ми звучи доста вероятно. Въпреки че когато Кени ми разказа за това, предположих, че не е прав. Мислех, че е просто поредното сбиване.
— Струва ми се, че просто не си искал да го повярваш. Мисля, че твърдо си решил да ми бъдеш сърдит.
— Говориш глупости — възмути се Еймъс.
Колата се носеше по шосе № 441 към Клейтън и въпреки че не им беше особено весело, поне си говореха, а това определено бе по-добре от оловната тишина.
— Не са глупости — възпротиви се Лора. — Мисля, че си решил да се заяждаш с мен, а това не е честно.
— Грешиш, но сега определено не е времето да обсъждаме отношенията си — отсече той.
— Прав си. И без това вече почти пристигнахме в Клейтън.
Еймъс шофираше с голяма скорост, безразсъдно задминаваше колите, а Лора с ужас наблюдаваше прелитащия покрай прозорците пейзаж. Най-накрая, след широк завой на пътя, пристигнаха в Клейтън — кокетно планинско градче, което едва сега започваше да страда от последствията от собственото си обаяние. Еймъс се насочи направо към полицейското управление, където бе кабинетът на шерифа. Паркира, двамата с Лора скочиха от джипа и забързаха към входа на управлението с надеждата да намерят вътре Емили.
Нямаше я. Дежурният полицай ги изгледа учудено — не бе чул нищо нито за Емили, нито за Девъру. Еймъс взе телефона на Лора и повторно се обади на диспечера в полицейското управление на Атланта. Размени няколко реплики и с разтревожено изражение върна телефона на Лора.
— Не са успели да се свържат с Девъру.
Той се обърна към дежурния и се легитимира като полицейски служител.
— Колко души са на дежурство тази вечер? — попита Еймъс.
— Около седем — прозвуча лаконичният отговор.
— Шерифът тук ли е?
— У дома си е. Мога да му се обадя.
— Направи го. Може ли да ни предоставите някой полицай? Трябва да отидем във фермата на Емили Бейли. Нали знаете къде се намира?
— Разбира се. Какво е станало?
— Не сме съвсем сигурни. Госпожица Бейли се съгласи да приюти в дома си свидетелка на убийство, а може би в момента някой се опитва да се добере до тази свидетелка. От полицейското управление на Атланта трябваше да дойде да я вземе един детектив, но не можем да се свържем с него.
Очите на дежурния се разшириха от учудване:
— Вече пратих кола към фермата. Ще се обадя да съобщя, че и вие отивате.
— Кажете на колегата си да не влиза вътре. Този човек е въоръжен и е изключително опасен, разбирате ли ме? Предайте му да се оглежда за кола от полицейското управление на Атланта.
— Ще му предам — отсече дежурният, взе радиостанцията и започна да се опитва да установи връзка с патрулната кола.
— Еймъс — попита Лора, — какво мислиш да правиш?
— Отивам там — заяви той, извади пистолета от кобура си и го провери.
— И аз идвам.
— Не! Ти оставаш тук.
— Познавам фермата — възпротиви се тя.
— Нямам време да споря с теб. Ако дойдеш, ще седиш в колата.
— Добре.
Дежурният полицай прекъсна разговора им:
— Колата е на път за фермата. Ще изчакате ли да чуете какво е положението там?
— Не. Тръгвам. Кажете му, че съм с черен джип «Уагъниър» с номер от окръг Фултън. Ще се срещнем във фермата. Свържете се с шерифа и пратете още няколко коли за подкрепление. Готова ли си? — обърна се той към Лора.
— Да — отвърна, въпреки че бе изтръпнала от страх. — Да тръгваме.


32

Фермата на Емили се намираше само на няколко километра от Клейтън. Лора и Еймъс следваха главното шосе към северния изход на града, после свиха на изток по един по-тесен път и стигнаха до вечно разтворената порта, която маркираше началото на фермата.
Еймъс мина покрай портата, без дори да намали.
— Подмина я! — извика Лора.
— Знам. Нали до конюшнята има черен път?
— Да. Точно след ливадата до конюшнята. Там ли отиваш?
— Да. Ще скрия джипа до конюшнята и после ще мина през поляната до къщата. Така ще мога да се приближа незабелязано.
Лора посочи пътя, който водеше до конюшнята. Преди да завие, Еймъс изгаси фаровете.
— Няма нужда да разгласяваме пристигането си — заяви, докато караше внимателно по изровения черен път. Лунният сърп осветяваше местността, макар че от време на време се скриваше зад облаците. За щастие пътят вървеше право напред и беше сравнително лесно да се следва и в тъмното. След неколкостотин метра пред тях се появи силуетът на голямата конюшня. Еймъс се приближи до нея и спря.
— Добре — отсече той. — Ти стой тук и да не си мръднала. Ако чуеш или видиш нещо, незабавно се обаждаш на дежурния в Клейтън и на полицейското управление в Атланта, разбра ли?
— Да.
Той се протегна, изгаси лампата в купето и слезе от колата.
— Еймъс? — прошепна тя, когато той стъпи на земята.
— Да?
— Моля те, внимавай — промълви Лора, като се опитваше да овладее треперещия си глас.
— Винаги внимавам. Най-вероятно всичко е наред. Просто взимам някои предохранителни мерки, както бихте казали вие, адвокатите. — Той понечи да тръгне, но после неочаквано се обърна и бързо я целуна. Преди Лора да успее да реагира, той вече се бе отдалечил. Тя седеше в тъмната тиха кола и все още усещаше допира на устните му върху своите.
От време на време беше достатъчно светло, за да може да види часовника си. Минутите се нижеха бавно. Тя имаше чувството, че вече повече от час седи сама в колата, но часовникът й показваше, че са минали едва пет минути. Еймъс сигурно вече бе стигнал до къщата. Ако всичко е наред, скоро ще се върне.
Минутите отминаваха изключително бавно. Най-накрая, неспособна да издържи на напрежението, Лора тихо отвори вратата и стъпи на земята. Носеше ежедневен костюм и мокасини. Чакълът под краката й леко изхрущя, но на Лора й се стори, че шумът е по-силен от фойерверки. Тя не посмя да помръдне, докато отново не се възцари пълна тишина. После внимателно започна да си проправя път към далечния ъгъл на конюшнята. Откри, че може да се движи доста безшумно, и успя да стигне до целта си, без да направи нещо, което да я уплаши особено силно.
С ясното съзнание, че може да бъде видяна от къщата, тя се прилепи към стената на конюшнята и бавно се придвижи до ъгъла, откъдето през поляната се виждаше къщата на отсрещния хълм. Лора не можеше да различи самата къща, но виждаше, че прозорците са осветени. Тя се взря в тъмнината с надеждата да долови някакво движение, може би дори да различи силуета на Еймъс, но не забеляза нищо.
Започна да се придвижва обратно към джипа, твърдо решена да се върне на поста си, когато чу изстрел. Тя неволно извика и падна на колене в очакване на още изстрели. Не се чуха абсолютно никакви звуци — нито викове, нито писъци — нищо. Като се бореше отчаяно с обзелата я паника, тя се изправи на крака. Опита се да заличи чудовищните образи, рисувани от съзнанието й — Еймъс с разкъсано и кървящо тяло или Емили — просната на пода в къщата си.
Не можеше да се остави на произвола на въображението си. Трябваше да предприеме нещо. Тя се огледа в търсене на конкретно решение на ситуацията. Бе застанала точно пред тежките врати на конюшнята, които бяха затворени за през нощта. Познатият мирис на коне и кожа я поуспокои. Без да се замисли, отвори вратата и влезе. Лора все пак можеше да вижда достатъчно, за да знае къде отива. Единият от конете изпръхтя леко при приближаването й. Тя тихо му прошепна нещо и отмина.
Като се движеше внимателно, тя подмина конете и се запъти към мястото, където бяха складирани вече непотребните инструменти. Без колебание се приближи към стария трактор и повдигна седалката. Ключът от стаята с такъмите за езда си беше на мястото.
Тя го взе и пипнешком се насочи към стаята. След няколко опита успя да пъхне ключа в ключалката. За щастие през малкия прозорец в стаята се процеждаше достатъчно светлина и Лора безпогрешно се насочи към шкафа. Отвори чекмеджето и въздъхна с облекчение, когато видя, че револверът на Анжел все още си е на мястото. Провери пълнителя — оръжието бе заредено с пет патрона със сачми, точно толкова, колкото и когато го бе видяла за пръв път. Тя погледна на поличките в шкафа с надеждата да намери нещо по-сериозно, но откри само кутия със същите самоделни патрони. Логично беше, че Емили няма да държи нищо смъртоносно на толкова достъпно място. Лора изпразни съдържанието на кутията в джобовете на панталоните си.
Вече въоръжена, Лора се почувства по-уверена. Излезе от конюшнята, затвори вратата и се запъти към поляната. Мина под оградата, пое дълбоко въздух и притича колкото се може по-бързо през откритото пространство.
След като стигна до другия край на поляната, тя спря и наново прецени ситуацията. До къщата имаше два пътя. Можеше да излезе на главния и да тръгне по алеята, но тогава със сигурност щеше да бъде забелязана. Другата възможност бе да върви по пътечката от задната врата към вътрешността на долината. Реши да тръгне по нея. Беше сигурна, че Еймъс би направил същото.
Пътеката бе стръмна, а изкачването й с револвер в ръка се оказа по-трудно, отколкото бе очаквала. Лора успя да стигне до къщата сравнително безшумно, въпреки че всяко изпукване на клонки й се струваше по-силно от топовен изстрел.
Щом стигна до градината зад къщата, нещата станаха по-лесни. Лора, която изключително добре познаваше района, стъпваше безшумно по влажната трева. Приближи се към задната врата на къщата с увереността, че би могла да бъде забелязана единствено от прозорците на горния етаж. Светлината обаче идваше от първия етаж и Лора реши, че си струва да поеме риска и да прекоси оставащото й открито пространство до къщата.
След като стигна до нея, тя се промуши през ограждащия я жив плет и спря, за да оцени положението. Все още не бе имала време да помисли какво ще прави, след като стигне до къщата. Реши, че първо трябва да разузнае положението. Пое дълбоко въздух и пропълзя до най-близкия прозорец, след което с огромно усилие се изправи.
Виждаше трапезарията. Не се забелязваше никой, но през отворения прозорец долитаха гласове. Те като че ли идваха от хола, който се намираше от другата страна на къщата. Чуваше нечий плач и нечие стенание, долавяше и тих мъжки глас, който се надяваше да е на Еймъс. Тя избърса потните си длани в панталоните си и премести револвера в другата си ръка. Трябваше да надзърне през прозореца на хола, а това означаваше още веднъж да прекоси задния двор. Лора се прокрадна до ъгъла на къщата и отново притича през откритото пространство. След като мина от другата страна, тя се притаи до стената под прикритието на живия плет.
Докато се прокрадваше покрай стената, гласовете започнаха да се чуват по-ясно. Мишел ридаеше. Емили ругаеше на висок глас — всяка нейна ругатня вдъхваше увереност на Лора, че нещата не са чак толкова зле. Чуваха се обаче и нечии стенания. Някой в стаята бе ранен. Лора затаи дъх и се заслуша.
Еймъс говореше толкова тихо и спокойно, че не можеше да разбере думите му. От време на време нечий глас, най-вероятно на Майкълс, го прекъсваше. Майкълс говореше по-високо от Еймъс, но също така спокойно. Сякаш той владееше положението. Лора се изправи бавно и колкото може по-тихо. Надяваше се, че клетвите на Емили ще заглушат всеки неволно предизвикан от движението й шум. Позволи си само за миг да надзърне в стаята. Последното нещо, което би искала, бе да погледне през прозореца и да се озове лице в лице с Майкълс.
Холът беше дълъг и сравнително тесен, а присъстващите бяха разпръснати по цялото му продължение. На дивана, който беше най-близо до прозореца, се виждаше свитата на кълбо, ридаеща Мишел. Пред дивана Емили бе коленичила пред човек в униформа. Това сигурно беше изпратеният на оглед полицай от окръг Рейбън и изстрелът преди малко явно го беше ранил. Той беше блед и дишаше тежко, но Емили явно бе успяла по някакъв начин да превърже крака му.
В далечния край на стаята с гръб към нея бе застанал Дарил Майкълс, а зад него, встрани от прозореца, бе Еймъс. Тя отново приклекна и се заслуша.
— Искам единствено момичето, Ковалски — заяви Майкълс, — и възнамерявам да го взема.
— Не мисля, че ще стане точно така — възрази тихо Еймъс. — Не мога да ти позволя да го направиш.
— Не ставай идиот, Ковалски. Нали видя какво се случи с «приятеля» ни, като се опита да се прави на герой. Харесваш ми и въобще не ми се иска да стрелям по теб, но ако се наложи, ще го направя.
— Давай, но няма да вземеш момичето.
— Хайде, бе. И кой ще ме спре, след като те очистя — кълнящата лелка или супермоделът? Или може би заместник-шерифът просто се преструва на ранен. Какво ще кажеш, приятел, готов ли си за втори рунд?
Емили изрече още няколко нецензурни ругатни:
— Ще трябва да очистиш и мен, кучи сине. За твое добро е да не ме оставяш жива, защото ако го направиш, няма да се успокоя, докато не те вкарам в затвора и не се погрижа всички педерасти там да ти се изреждат поне по два пъти дневно.
— Емили — намеси се тихо Еймъс, — това няма да помогне.
— Кой каза, че искам да помагам на някого?
— Дарил — заяви Еймъс, — всичко свърши. Можеш да убиеш всички в тази стая, но с това само ще влошиш положението. Шерифът вече е на път за насам с подкрепление, а скоро ще пристигнат и от полицейското управление на Атланта. Няма да се измъкнеш. Най-добре е да се предадеш. В момента положението ти не е чак толкова лошо — имаш какво да разкажеш за случилото се с Лорънс Белю. Не само ти си бил виновен. Ако свидетелстваш срещу Толивър, прокуратурата може да се съгласи на споразумение с теб. Но ако започнеш да убиваш, нещата вече няма да бъдат толкова лесни.
— Остави ме сам да решавам кое е добро за мен, Ковалски. И не бъди толкова сигурен, че няма да успея да се измъкна.
— Ако посегнеш към момичето — заплаши Еймъс, — ще се нахвърля върху теб и ще ти се наложи да ме застреляш.
— По дяволите! Кой би предположил, че си толкова тъп? Виж сега, Робокоп. В мен е и твоят пистолет, и този на приятелчето на пода. Какво възнамеряваш да направиш? С юмрук ли ще ме проснеш на пода?
— Можеш да провериш — отвърна Еймъс.
Лора бе чула достатъчно. Вече знаеше какво трябва да направи щеше да влезе през задната врата. Къщата на Емили бе построена както повечето стари южняшки ферми. През средата й минаваше широк коридор, който имаше врати от предната и от задната страна на къщата. Ако влезеше през задната врата, щеше да се промъкне през коридора и да застане пред хола. Имаше предимството, че знаеше точното местоположение на Майкълс, но трябваше да побърза и да действа, преди той да се премести.
Тя за пореден път се промъкна през живия плет и мина през задния двор. Вече бе взела решение и умът й беше кристално бистър. Изведнъж осъзна нещо — сачмите не бяха недостатък, а предимство. Колкото и да й се искаше да прониже със сребърен куршум малкия мозък на Майкълс и да го убие на място, вероятността да го направи с първия си изстрел бе нищожна. Сачмите обаче щяха да се разпръснат и Лора бе сигурна, че ще успее да го улучи в лицето. Нямаше значение, че изстрелът може и да не бъде смъртоносен. Щеше да го ослепи. Знаеше, че ще го направи, можеше съвсем ясно да си го представи.
Тя стигна до задната врата. Тежката дървена врата бе отворена, така че трябваше да се справи единствено с леката рамка на мрежата за комари. Тя тихо я затвори зад себе си и внимателно пристъпи покрай стълбите през коридора, като се опитваше да не вдига шум. Две стъпки и тя се озова пред хола, сграбчила револвера в двете си ръце и с гръб, опрян в стената. Точно като по филмите.
Лора се ослуша. От силата на гласовете можеше да заключи, че Майкълс продължава да стои точно до входа на хола и че Еймъс все още е точно зад него и се опитва да му попречи да се приближи към Мишел. Лора пое дълбоко въздух, обърна се и застана на прага с насочено право към Майкълс оръжие.
Той държеше лъскав деветмилиметров пистолет, вяло насочен към Еймъс.
— Пусни го! — заяви тя. Майкълс се обърна, погледна я учудено, после й се усмихна.
— Мили Боже! — възкликна той. — Я виж кой е тук… И то с оръжие. Виж какво, скъпа, приятелят ти вече връхлетя тук с цялата си артилерия, но видя, че тя няма да му помогне. Прояви достатъчно разум и хвърли оръжието си. Защо просто не ми дадеш тази играчка? — Лора не отговори. Беше занемяла, но не изпускаше револвера си. Майкълс се усмихна. — Обзалагам се, че знам как да те накарам да го пуснеш. Какво ще кажеш, ако прострелям приятеля ти в коляното? — Той вдигна оръжието си и го насочи към Еймъс. — Хайде, Лора. Не ме карай да стрелям по Ковалски, аз го харесвам. Не обичам да стрелям по хора, които са ми симпатични…
Не успя да довърши. Лора усети унищожителен прилив на гняв и омраза към Майкълс. Страхът й се бе стопил. Тя дръпна спусъка.
Изстрелът бе оглушителен, но тя успя да задържи револвера изправен и сравнително неподвижен. Разнесоха се писъци, някои от които вероятно бяха нейните собствени викове. Тя отново се прицели, но мишената й бе изчезнала. Майкълс се гърчеше на пода с ръце върху лицето си. Той бе един от викащите. Лора свали револвера и с ужас се загледа в процеждащата се през пръстите му кръв.
След миг Еймъс се приближи до падналия на пода и му взе оръжието. Лора продължаваше да стои като вкаменена на прага. Емили се приближи към нея и внимателно пое револвера от ръцете й.
— Ама че работа — промърмори изумено Емили. — Повали го със сачми за плъхове. Кой би помислил, че тази играчка ще свърши такава хубава работа.
Занемяла, Лора се облегна на рамката на вратата. Сякаш всичко се движеше на забавен каданс, все едно че и стаята, и всички в нея се намираха под водата. Еймъс се опитваше да помогне на Майкълс. Навсякъде имаше кръв. Някъде в далечината се чуваше воят на полицейските сирени. С несигурни крачки Лора пристъпи към стълбите и седна, покрила с ръце ушите си, в които все още отекваше изстрелът. Повръщаше й се и имаше чувството, че всеки момент ще припадне.
После чу Еймъс. Бе седнал до нея и я бе прегърнал през раменете. Не разбираше думите, му, но гласът му я успокояваше. Вдигна глава и го погледна. По него имаше кръв — откъде ли бе дошла? Левият ръкав на ризата му — на прекрасната сиво-зелена риза, която му бе подарила — бе разкъсан и подгизнал от кръв. По китката му се стичаха кървави вадички. Тя изведнъж осъзна какво се е случило.
— Застрелях те — промълви. — Аз те застрелях!
— Повърхностно нараняване — отвърна той. — Не си засегнала нищо жизненоважно.
— Но аз стрелях по теб! — проплака тя.
— Скъпа, сачмите се разпръскват. Аз просто се оказах на пътя на няколко от тях. Повечето попаднаха там, за където бяха предназначени. Това е важното. По-късно ще обсъдим въпроса какво въобще си правила с оръжие в ръка. Но сега всичко е наред. Всичко е наред.


33

В малката болница на шосе № 76 за пръв път бе толкова оживено. Лечението на трима пациенти с огнестрелни рани — двама, от които в тежко състояние — и една изпаднала в истерия манекенка на бельо, бе истинско предизвикателство за ограничения болничен персонал. Помощник-шерифът Анди Партейн, който бе най-тежко пострадал, бе прегледан пръв, но скоро бе решено, че ще е най-добре да бъде транспортиран с хеликоптер до Атланта. Силно упоеният и под стража Дарил Майкълс имаше опасност да изгуби зрението на дясното си око, но тъй като състоянието му изглеждаше стабилно, бе решено да прекара нощта в болницата и на сутринта да бъде транспортиран с линейка в Атланта.
Еймъс Ковалски също бе прегледан, но според лекарите не бе необходимо да остава в болницата. В лявата му ръка бяха попаднали доста сачми, а няколко бяха засегнали и гърдите му. Докато ги вадеха, Еймъс ругаеше лекарите. Лора, която от мястото си от другата страна на завесите, чуваше какво става, потрепваше при всяка ругатня. Шерифът отчаяно се опитваше да говори с нея, за да разбере точно какво се е случило, но на Лора й бяха дали някакво успокоително, от което можеше единствено да гледа с блуждаещ поглед и мило да се усмихва.
— Това е най-тъпото нещо, което съм виждал — говореше възмутено шерифът. — Вече започвам да свиквам с престрелките между конкурентни банди, но трябва да призная, че за пръв път един адвокат превръща окръга ми в арена за саморазправа. Какво, по дяволите, си въобразявате, госпожице Частейн? Онзи човек бе опасен и въоръжен. Можеше да убие и вас, и всички останали в къщата.
— Той се опита да застреля Еймъс — обясни Лора.
— Тя знаеше какво прави, Джим — намеси се Емили. — Изненада го. Майкълс пристигна малко преди заместника ти. Анди постъпи правилно — предложи себе си за заложник, но отказа да предаде оръжието си и Майкълс го простреля. Ковалски предаде пистолета си и се опита да говори с Майкълс, но и от това нямаше полза. Най-вероятно щяхме да седим вътре и да чакаме пристигането на помощния отряд. Сигурно още щяхме да сме там, ако Лора не се бе намесила. Тя наистина обърка доста неща, но имаше сериозно предимство пред Майкълс. Той предположи, че тя не е добър стрелец, а и не знаеше, че оръжието й е заредено със сачми. Може би си е мислел, че няма да го уцели, както най-вероятно би станало, ако беше с обикновени патрони. Но тя беше на не повече от три метра от него, а от такова разстояние, сачмите се разпръскват на доста голямо разстояние. Тя просто трябваше да стреля в неговата посока. И Лора се справи. Повали го с първия си изстрел. За съжаление и на Ковалски не му се размина. Получи няколко сачми в ръката и гърдите си. Но ти се целеше прекалено високо, скъпа. Трябва да се целиш в гърдите, не в главата.
— В гърдите се целих, точно както сте ме учили с Еймъс. Просто не улучих.
— Няма значение. Много се гордея с теб.
Лора се замисли. Някъде отвъд обгръщащия я розов облак се спотайваше чувството, че е сбъркала нещо. Опита се да се съсредоточи.
— Не биваше да те замесвам, Ем — промълви накрая. — Трябваше да оставя Мишел в Атланта.
Приятелката й поклати глава.
— Щеше да я намери. Този тип наистина беше опасен, мила. Еймъс ми каза, че е разбил колата и къщата ти.
— Май да — отвърна Лора. — Чудя се защо ли го е направил.
— Мислел, е, че ще успее да те уплаши.
— А Крег мислеше, че Еймъс е направил всичко — промърмори Лора. — Еймъс да ми открадне разпределителя! Казах на Крег, че това са пълни глупости. Би ли отишла да видиш дали е добре, Ем. Много ли ми е сърдит?
— Не би трябвало. Ти му отърва задника.
Лора кимна:
— Един тип се опита да го удари със стик за голф.
— Нямам представа за какво говориш. Веднага щом измъкнат всички сачми от Еймъс, ще ви заведа вкъщи и ще ви сложа да си легнете. Няма да е зле да поспим поне три дни. А вие можете да се погрижите за тази — обърна се тя към шерифа и посочи Мишел. — Вегетарианка е. Доста мога да понеса, но за всичко си има граници.
— Предполагам, че от полицейското управление на Атланта ще я приберат, Емили.
В другия край на стаята настъпи раздвижване. Те се наведоха напред, за да видят какво става. Друг полицай водеше измачкания и сърдит Алекс Девъру.
— Намерих го в багажника на колата му — съобщи полицаят.
— Алекс! — поздрави го лъчезарно Лора, сякаш бе поредният гост на някоя забава. — Пострадал ли си?
— Само достойнството ми — отвърна той. — Какво стана, по дяволите?
— И аз бих могъл да ви попитам същото — заяви шерифът.
— Майкълс бе поставил на колата си сигнална лампа и ме спря. Трябваше да се сетя. Халоса ме по главата и ме напъха в багажника. Къде е този кучи…
— Ей там — посочи шерифът, — но за известно време няма да е в състояние да приема посещения. Тази госпожица го простреля в лицето.
— Лора ли? — изуми се Алекс.
Тя кимна.
— Прострелях и Еймъс — проплака.
— Без да иска — уточни Емили и обясни за сачмите.
— Добре си се справила — похвали я Девъру.
— По-добре помолете някой да погледне цицината на главата ви — посъветва го помощник-шерифът.
Еймъс излезе иззад завесите с превързана ръка. Щом видя кръвта по ризата му, Лора отново избухна в плач.
— Мили Боже — промърмори Еймъс, — кой я е подредил така. Тя си беше добре, само дето беше малко разстроена.
— Като се наспи, ще се оправи — успокои го Емили. — Хайде. Колата ми е отвън.
— Имаш ли бира — попита Еймъс.
— Можеш да си абсолютно сигурен.
— Тогава защо още сме тук?
Емили изправи Лора на крака и я изведе навън, като внимателно я насочваше към колата си. Еймъс отвори задната врата и двамата успяха да сложат Лора да седне. Той седна до нея и я прегърна със здравата си ръка. Лора се облегна на рамото му и заспа още преди колата да излезе от паркинга.


Епилог

Началото на делото срещу Дарил Майкълс закъсняваше. Лора, отвикнала да бъде просто зрител в съдебната зала, нервно седеше на скамейката и от време на време извръщаше глава, за да погледне към вратата. От известно време се страхуваше от възможния развой на нещата и сега мечтаеше всичко по-скоро да свърши. Едва тогава можеше да се върне отново към спокойното и нормално ежедневие.
Тя се обърна, щом чу, че вратата се отваря. Облечен в тъмен костюм и със сериозно изражение, влезе Крег. Той се настани зад нея.
— Мислех, че съм закъснял — прошепна той.
— Не знам защо се бавят — отвърна Лора. Тя му се възхищаваше, че е намерил сили да дойде. Знаеше, че се чувства до голяма степен отговорен за случилото се и че въобще нямаше да му е лесно да се срещне със семейството на Белю. Професионалното й партньорство с Крег бе приключило в момента, в който градската управа бе сключила с Роланд Джарвис споразумение за доста солидна сума, но Лора все още се чуваше с бившия си работодател по няколко пъти седмично. Тя подозираше, че той продължава да храни надежди, че поне за известно време тя ще се върне да работи за него, но самата Лора още не бе решила какво иска да прави. Парите от споразумението й осигуряваха известно време за изясняване на нещата и в момента прекарваше голяма част от дните си със семейството си, при приятели и с конете във фермата на Емили. Може би с настъпването на септември щеше да добие и някаква по-ясна представа за това какво иска да прави в бъдеще. Засега с удоволствие се наслаждаваше на аромата на цветята. А в моментите, когато почистваше конюшните, и на разни други аромати.
В дъното на съдебната зала отново настъпи раздвижване, Лора се обърна и видя семейство Белю. Облечената в черно Даяна долови погледа на адвокатката и й махна с ръка, но родителите на Лорънс като че ли не забелязаха присъствието й. Хелън Белю както обикновено беше безупречно облечена и напълно спокойна. Лора обаче имаше известна представа колко скъпо й струва това привидно спокойствие, тъй като знаеше, че днес човекът, убил сина й, щеше да бъде осъден най-много на двайсет години затвор.
Това бе споразумението, сключено между Майкълс и прокуратурата, според което той щеше да свидетелства срещу Шон Толивър, който от своя страна бе отхвърлил подобна сделка и скоро щеше да бъде изправен пред съда в обвинение за предумишлено убийство. Майкълс щеше да се превърне в най-важния свидетел на Маршал. Не беше съвсем ясно как ще протече насроченият за следващия месец процес, но едно бе сигурно — Атланта щеше да бъде в центъра на вниманието на цялата държава, която с вълнение щеше да следи шоуто, разигравано в съдебната зала от спортната звезда и съзвездието от знаменити адвокати, които щяха да я защитават.
Приставът влезе в залата и изслушването като че ли най-накрая щеше да започне. Лора тъкмо поглеждаше часовника си, когато на скамейката до нея се настани Еймъс и хвана ръката й:
— Извинявай. Трябваше да свърша нещо.
— Явно съдията също си има друга работа — промърмори тя. Едва бе казала това, когато страничната врата се отвори и в залата бе въведен Майкълс. Лора не го бе виждала от нощта във фермата на Емили. Тя стисна ръката на Еймъс, докато Майкълс заемаше мястото си и оглеждаше залата, за да види присъстващите на закритото заседание на съда. Хирурзите не бяха успели да спасят нараненото му око и то бе покрито с черна превръзка, която му придаваше жесток, пиратски вид. Той изгледа Лора със здравото си око, после се изсмя и се извърна.
Сърцето на младата жена биеше до пръсване. Яростта и омразата, които бе изпитвала през онази нощ, бяха изчезнали, бяха останали единствено вината и съжалението. Лора знаеше, че Еймъс, макар и да не го беше заявил, се надява, че присъствието й на делото и изслушването на изповедта на Майкълс за престъпленията му ще прогони тези й чувства.
След няколко минути, които се сториха на Лора като цяла вечност, в съдебната зала влезе съдия Рут, следван от Маршал Оливър и Мередит. Той откри заседанието и секретарят му започна да чете дългия списък обвинения, който за голяма изненада на Лора започваше с разбиването и влизането с взлом в къщата й. Съдията го попита дали се признава за виновен.
— Да, ваша светлост — отвърна Майкълс с равен тон.
— Бихте ли обяснили на съда защо сте решили, че е необходимо да влизате с взлом в къщата на госпожица Частейн.
Майкълс се обърна и впери поглед в Лора.
— Започваше да става досадна. Исках да я сплаша. Опитах се да представя нещата така, сякаш някой я преследва, като се надявах приятелят й да успее да я вразуми. Мислех, че ако той реши, че някой я преследва, може би ще я принуди да престане да работи за известно време.
— Защото провежданото от нея разследване е можело да ви уличи в извършването на престъпление, така ли?
— Да.
— Не познавам приятеля на госпожица Частейн, но ако съдя от собствения си опит, не мисля, че той би успял да я убеди да направи каквото и да било.
В съдебната зала се разнесе тих смях. Лора крадешком погледна Еймъс. Той като че ли също се забавляваше.
— Прочетете следващото обвинение — отсече съдията. Следващото обвинение бе в подкупване на свидетели и подтикване към лъжесвидетелстване. — Нека изясним нещата, господин Майкълс. Вие сте подкупили трима свидетели — Албърт Джаксън, Джърмин Клей и Терънс Уокър, — с цел да подкрепите обвинението срещу Роланд Джарвис, който бе арестуван за убийството на Лорънс Белю, така ли?
— Да.
— Освен това сте подкупили патолога от централната лаборатория, за да пропусне да спомене в доклада си някои важни доказателства.
— Помолих го да промени въпроса с часа на смъртта — призна Майкълс. — Нямаше да ми се наложи да правя това, ако Джарвис не бе толкова глупав, че да влезе в колата. Трябваше да се постарая нещата да изглеждат така, сякаш той е убиецът. Ама кой идиот ще се качи в изоставена кола и ще реши да се повози с нея?
— Достатъчно, господин Майкълс. В момента едва ли имате право да съдите за действията на когото и да било. Един от тези свидетели…
— Албърт Джаксън — подсказа му секретарят.
— Албърт Джаксън бе убит в областния затвор. Искате ли да ни съобщите нещо в тази връзка?
— Не, ваша светлост — отсече Майкълс. — Той не бе обвинен за това убийство, истинският извършител бе изчезнал и нямаше никакъв начин да бъде свързан с престъплението.
Съдия Рут въздъхна:
— Предполагах, че така ще отговорите. А това ни води до обвиненията, свързани със смъртта на Лорънс Белю.
Секретарят прочете обвиненията:
— Предумишлено убийство, включващо и обвинения в отвличане, престъпна небрежност, нападение и побой.
— Признавате ли се за виновен? — попита съдията.
Последва продължителна тишина, преди Майкълс да отвърне:
— Да.
— Моля, опишете събитията, довели до извършването на посочените престъпления.
Майкълс, който най-вероятно бе преговорил версията си със своя адвокат, изрецитира разказа за фаталната среща, но толкова накратко, че съдията остана изключително недоволен.
— Бихте ли ми казали защо, след като сте пристигнали и сте разбрали, че господин Толивър е нападнал жертвата, не сте потърсили медицинска помощ. Защо не сте се обадили на полицията? И защо, за Бога, сте преместили още живия Лорънс Белю само за да го убиете хладнокръвно малко след това?
— Възразявам, ваша светлост — намеси се защитникът. — Описанието на убийството като «хладнокръвно» е в разрез с правата на клиента ми.
Съдия Рут го изгледа злобно, но предпочете да замълчи. Майкълс отново заговори:
— Извърших всичко това по молба на Шон Толивър. Той мислеше, че Белю е мъртъв. Аз забелязах, че е жив. Толивър изпадна в паника, когато осъзна колко тежко е състоянието на Лорънс. Реши, че ако жертвата се съвземе и го разпознае, с кариерата и с живота му ще е свършено. Обеща ми пари — много пари — ако му помогна. Идеята да го убия беше на Шон. Не исках да го правя, но той увеличи обещаната ми сума.
— На колко, господин Майкълс?
— На един милион долара.
— И за един милион долара вие сте се съгласили да сложите край на живота на Лорънс Белю, да прикриете следите на Толивър и да попречите на работата на правосъдието, така ли?
— Да.
— За един милион долара. Струваше ли си, господин Майкълс?
— Не.
— Не знам кое ме отвращава повече, господин Майкълс — готовността ви да извършите подобно нещо или липсата на всякакво разкаяние за стореното.
— Аз се разкайвам, ваша светлост.
— Така ли? Не сте много убедителен. Но виждам, че областните прокурори до мен започват да нервничат. Не, господин Оливър, няма да объркам плановете ви. Ще имате и своя свидетел, и своя процес. Готов ли сте да чуете присъдата си, господин Майкълс?
— Да.
— Добре. Осъден сте на двайсет години затвор. Нямате право да подадете молба за намаляване на присъдата преди изтичането на първите десет години. Приятелите ви от прокуратурата препоръчаха да излежите присъдата си в затвор с лек режим. Вие сте щастливец, господин Майкълс. Не мисля, че бивш служител на закона би могъл да се справи при по-тежки условия. Искате ли да добавите нещо?
— Не, ваша светлост.
— Заседанието се закрива.
Съдия Рут напусна залата, а приставът, който бе въвел Майкълс, му сложи белезниците и го поведе навън. Докато излизаше, Майкълс се обърна, погледна още веднъж към Лора и й намигна със здравото си око. Тя потръпна.
— Добре ли си? — попита я Еймъс и я прегърна.
— Не знам. Беше ми много тежко да го видя отново.
— След като чу думите му, сигурно вече ти е по-леко — заяви Маршал. Двамата с Мередит се бяха приближили към Лора и Еймъс. Младата жена се срещаше за пръв път с бившия си шеф, след като я бе уволнил. — Е, Лора, какви са плановете ти?
— В момента нямам планове.
— В прокуратурата има свободно място. Помисли си — отсече той, обърна се и се отдалечи.
Мередит се засмя:
— Внимателен както обикновено, а? Но, Лора, наистина ми се иска да се върнеш.
— Ще участвам ли в процеса срещу Толивър?
— Не — заяви Мередит и после, след като видя учудването й, добави: — Само защото няма да има процес.
— Признал се е за виновен, така ли? — попита Еймъс.
— Да. В баскетболната лига най-сетне се вслушаха в гласа на разума и го изрита от спорта завинаги. Съзвездието от блестящи адвокати решиха, че това не е добър знак, и изключително дискретно ни помолиха да сключим споразумение.
— Мислех си, че Маршал иска да направи показен процес преди изборите — обади се Лора.
— Искаше, но все пак не е глупак. Никога не може да се предскаже със сигурност какво могат да направят дванайсет жадни за слава съдебни заседатели. А и показанията на Майкълс биха могли да бъдат оспорени. Толивър не може да бъде свързан с нито едно от действията по потулването на случая. Посъветвах Маршал да приеме предложеното ни от защитата споразумение. На практика ни направиха подарък.
— Предполагам — промърмори Лора. С крайчеца на окото си забеляза семейството на Лорънс да излиза от залата. — Те знаят ли?
Мередит кимна:
— Маршал първо отиде да ги попита. Знаеш ли какво каза госпожа Белю?
— Какво?
— Време е да погребем сина ми.
Лора наблюдаваше как вратата на залата се затваря зад последния член на семейството.
— Мисля, че Белю има право да почива в мир — заяви тя. — Всички имаме право на почивка.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.