Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Стефани Майър
Скитница

 
Пролог
ВМЪКНАТА
 
Името на Лечителя беше Фордс Дълбоката вода.
Тъй като беше душа, беше добряк по природа: състрадателен, търпелив, честен, добродетелен и любвеобилен. Безпокойството бе за него нещо необичайно. Раздразнението дори още по-рядко. Но тъй като Фордс Дълбоката вода живееше в човешко тяло, понякога това беше неизбежно.
Стисна устни, когато чу в далечния ъгъл на операционната студентите по Лечителство да си шушукат. Изражението беше не на място за уста, свикнала по-често да се усмихва.
Постоянният му асистент Дарън видя гримасата и го потупа по рамото:
— Просто са любопитни, Фордс — каза тихо.
— Едно вмъкване едва ли е толкова интересна и трудна процедура. По спешност всяка душа от улицата може да го извърши. От днешното наблюдение няма да научат нищо. — Фордс се изненада, когато чу резки нотки да замърсяват обикновено вдъхващия успокоение глас.
— Никога досега не са виждали пораснал човек — отбеляза Дарън.
Фордс повдигна вежда.
— Не се ли поглеждат помежду си? Нямат ли огледала?
— Знаеш какво имам предвид — див човек. Все още без душа. Един от бунтарите.
Фордс погледна тялото на момичето, намиращо се в безсъзнание. То лежеше по очи върху операционната маса. Сърцето му се изпълни със съжаление, когато си спомни какво беше състоянието на нейното слабо, натрошено тяло, когато Търсачите я докараха в Лечебницата. Какви болки трябваше да изтърпи...
Разбира се, сега с нея всичко беше наред. Беше напълно излекувана. Фордс се беше погрижил за това.
— Не е по-различна от всеки от нас — прошепна той на Дарън. — Всички имаме човешки лица. А когато се събуди, и тя ще бъде една от нас.
— Просто им е интересно, това е всичко.
— Душата, която ще имплантираме днес, заслужава повече уважение, вместо да зяпат по такъв начин приемното тяло. И без това ще трябва да се справи с твърде много неща, докато се аклиматизира. Не е честно да я подлагаме на това. — Под „това“ той нямаше предвид зяпането. Фордс усети отново резките нотки в гласа си.
Дарън пак го потупа.
— Всичко ще е наред. Търсачът има нужда от информация и...
При споменаването на думата Търсач Фордс му хвърли поглед, който можеше да се определи единствено като гневен. Дарън премигна шокиран.
— Съжалявам — извини се веднага Фордс. — Нямах намерение да реагирам отрицателно. Просто се страхувам за тази душа.
Той погледна към криоконтейнера, поставен върху конзола край масата. Светеше с постоянна, убита червена светлина, която показваше, че уредът е в режим на хибернация.
— Тази душа е специално подбрана за задачата — опита се да го успокои Дарън. — Тя е изключение — по-смела е от повечето от нас. Животите й сами го доказват. Мисля, че ако можем да я попитаме, би се съгласила доброволно.
— Че кой от нас не би се съгласил доброволно, ако нещо е за по-голямо добро? Но дали в случая е така? Наистина ли ще е за по-голямо добро? Тук не става въпрос за готовността й да го направи, а за това какво можем да искаме да понесе една душа.
Студентите по лечителство също говореха за душата в състояние на хибернация. Фордс чуваше ясно шушукането им. Със засилването на вълнението им думите ставаха по-отчетливи.
— Живяла е на шест планети.
— Чух, че били седем...
— Аз пък чух, че никога не е живяла два пъти в едно и също приемно тяло.
— Това възможно ли е?
— Може да се каже, че е била почти всичко. Цвете, Мечка, Паяк...
— Виждащо Водорасло, Прилеп...
— Дори Дракон!
— Не го вярвам — не може да е живяла на седем планети.
— Най-малко на седем. Започнала е на Произход.
— Така ли? На Произход?
— Тихо, моля! — обади се Фордс. — Ако не можете да наблюдавате мълчаливо като професионалисти, ще трябва да ви помоля да напуснете.
Шестимата студенти млъкнаха засрамени и леко се отдръпнаха.
— Хайде да приключваме, Дарън.
Всичко беше подготвено. До момичето бяха наредени нужните медикаменти. Дългата й черна коса беше прибрана под хирургическа шапка и така се разкриваше грациозната й шия. Силно упоена, тя бавно вдишваше и издишваше. По загорялата й от слънцето кожа почти нямаше белег, останал от инцидента.
— Пристъпи към постепенно разтапяне, Дарън.
Асистентът, чиято коса беше започнала да се прошарва, вече стоеше готов до криоконтейнера с ръка върху избирателния диск.
Махна предпазителя и го завъртя. Червената светлина най-отгоре върху циферблата започна да пулсира. С всяка изминала секунда проблясваше все по-бързо и променяше цвета си.
Фордс насочи вниманието си върху изпадналото в безсъзнание тяло. С пестеливи, точни движения прекара скалпела по кожата в основата на черепа на пациента, а след това пръсна от флакона с лекарството, за да спре притока на кръв преди да разшири отвора. Бръкна предпазливо под вратните мускули, като внимаваше да не ги нарани, откривайки бледата кост в най-горната част на гръбначния стълб.
— Душата е готова, Фордс — уведоми го Дарън.
— Аз също. Донеси я.
Без да се оглежда, Фордс усети Дарън до лакътя си и разбра, че е готов, протегнал ръка в очакване. Работеха заедно от много години. Фордс продължи да държи разреза отворен.
— Пусни я вътре — прошепна той.
Ръката на Дарън се показа. В свитата си длан държеше събуждащата се душа, която светеше със сребриста светлина.
Винаги, когато виждаше така изложена на показ душа, Фордс се изумяваше от красотата й. Тя светеше по-силно от отражението на ярките светлини в операционната върху лъскавия инструмент в ръката му. Като някаква жива лента душата се извиваше, свиваше се и се разпущаше, щастлива, че се е освободила от криоконтейнера. Тънките й, подобни на пера израстъци, почти хиляда на брой, се надигаха леко като бледа, сребриста коса. Въпреки че всички души бяха прекрасни, тази се стори на Фордс Дълбоката вода изключително грациозна.
Не само той реагира по този начин. Чу как Дарън леко въздъхна, а студентите възхитени зашепнаха.
Дарън постави внимателно малкото искрящо създание в отвора, който Фордс беше направил в човешкия врат. Душата се вмъкна леко в предложеното пространство и се вплете в чуждия организъм. Фордс се възхити на вещината, с която тя се настани в новия си дом. Нейните израстъци се увиха плътно около нервните центрове, като някои се удължиха и проникнаха по-дълбоко до места, които той не можеше да види под и нагоре в мозъка, в зрителните нерви и в ушните канали. Тя действаше много бързо и с много уверени движения. Скоро остана да се вижда само малка част от светещото й тяло.
— Добра работа — прошепна й той, макар да знаеше, че не би могла да го чуе. Девойката имаше уши, но все още спеше дълбоко.
Довършването на работата беше добре заучена практика. Почисти и затвори раната, като я намаза с мехлем, запечатващ разреза плътно, зад който беше душата, а после избърса омекотяващия прах за рани от резката, останала върху врата.
— Безупречно, както винаги — рече асистентът, който по неизвестна на Фордс причина така и не беше сменил името на човека Дарън, чието тяло сега беше негов дом.
Фордс въздъхна.
— Съжалявам за това, което сторих днес.
— Ти изпълняваш само задължението си като Лечител.
— Това е редкият случай, когато Лечението ще навреди.
Дарън започна да разчиства работната маса. Явно не знаеше какво да отговори. Фордс просто си вършеше работата. За Дарън това беше достатъчно.
Обаче не беше достатъчно за Фордс Дълбоката вода, който бе истински Лечител до мозъка на костите. Той погледна загрижено женското тяло, което продължаваше спокойно да спи. Знаеше, че това спокойствие ще изчезне, веднага щом тя се събуди. Всичкият ужас, който беше преживяла тази жена, щеше да бъде преживян отново от невинната душа, току-що настанила се в нея.
Когато се наведе и зашепна в ухото й, на Фордс ужасно му се искаше душата вътре да може да го чуе в този момент:
— Късмет, малка Скитнице, късмет. Как ми се иска да нямаше нужда от него.
 

Глава 1
СПОМЕНЪТ ВРЪХЛИТА
 
Знаех, че това ще започне с края, а краят ще изглежда като смърт за тези очи. Бях предупредена.
Не тези очи. Моите очи. Сега това бях аз.
Езикът, който установих, че използвам, беше странен, но разбираем. Накъсан, ограничен, равнодушен и обстоятелствен. Невероятно осакатен в сравнение с многото езици, които бях използвала, но въпреки това успяваше да придава изразителност и плавност на изказа, понякога дори красота. Сега това беше моят език.
Моят роден език.
С присъщия за всички ни верен инстинкт се свързах здраво с мисловния център на тялото, вплетох се трайно в неговото дишане и рефлекси до такава степен, че то вече не беше нещо отделно.
Станахме едно цяло.
Вече не беше тялото, а моето тяло.
Усетих как упойката престава да действа, измествана от яснота. Приготвих се да посрещна атаката на първия спомен, който всъщност е бил последен, т.е. последните моменти, преживяни от това тяло, споменът за края. Бях подробно предупредена какво ще се случи сега. Тези човешки емоции щяха да бъдат по-силни и по-разтърсващи, отколкото чувствата на всички останали видове, които съм била. Опитах се да бъда готова за тях.
Споменът нахлу и точно както бях предупредена, беше нещо, за което никой не би могъл да се подготви. Връхлетя ярък и оглушителен. Кожата й беше студена, а крайниците сграбчени от изгаряща болка. В устата си усещаше непоносимо остър метален вкус.
Имаше и едно ново усещане — петото, което никога досега не бях изпитвала. То вземаше частици от въздуха и ги превръщаше в странни послания, наслади и предупреждения за мозъка й — миризми. За мен те бяха отвличащи вниманието и объркващи, но не и за нейната памет. Паметта нямаше време да разпознава новите миризми.
Тя извикваше само страх.
Страхът я сграбчи, жесток и подтикващ изтръпналите й, тромави крайници да се движат напред, но същевременно ги спъваше. Да бяга, да се спасява — това беше единственото, което можеше да направи.
 
Провалих се.
 
Споменът, който не беше мой, беше така страховито силен и ясен, че прекъсна контрола ми, надделя над безпристрастието и над разбирането, че е само един спомен, че не съм аз. Всмукана в ада на последната минута от живота й, аз и тя станахме едно и побегнахме.
 
Толкова е тъмно, че не мога да видя пода. Не виждам протегнатите си напред ръце. Бягам слепешката и се опитвам да чуя преследвача, когото усещам зад себе си, но пулсът ми бие така силно в ушите, че заглушава всичко останало.
 
Студено е. Сега това няма значение, но е болезнено. Толкова ми е студено.
 
Въздухът в ноздрите й беше неприятен. Лош. Лоша миризма. За миг това неприятно усещане ме извади от спомена. Но беше само за миг и после пак бях въвлечена в него, а очите ми от ужас се напълниха със сълзи.
 
Загубена съм, загубени сме. Свършено е.
Сега те са точно зад нас, близо са и са шумни. Толкова много стъпки! Сама съм. Провалих се.
Търсачите се развикват. Звукът от гласовете им прерязва стомаха ми. Ще повърна.
— Всичко е наред, всичко е наред — излъгва една от тях, опитвайки се да ме успокои и да ме накара да спра. Гласът й трепери от учестеното дишане.
— Внимавай! — провиква се някой, за да ме предупреди.
— Не се наранявай — моли ме един от тях. Гласът е плътен, много загрижен.
Загрижен!
 
По вените ми премина гореща вълна и силната омраза почти ме задуши.
В никой от всичките ми животи не съм изпитвала подобно чувство. В продължение на още един миг тази рязка промяна ме откъсна от паметта. Остър писък прониза ушите ми и запулсира в главата ми. Звукът остърга дихателните ми пътища. Усетих слаба болка в гърлото.
Крещене, обясни тялото ми. Ти крещиш.
 
Вцепених се от изненада и звукът рязко спря.
Това вече не беше спомен.
Тялото ми — тя мислеше. Говореше ми!
Обаче в този момент споменът беше по-силен от изумлението ми.
 
— Внимавай! — викат те. — Отпред има опасност!
Опасността е отзад! — крещя им мислено в отговор аз. Обаче виждам какво имат предвид. Слаб лъч светлина, идващ незнайно откъде, свети в края на коридора. Не е плоска стена или заключена врата, а смъртоносният край, от който се страхувах и който очаквах. Това е черна дупка.
Една асансьорна шахта. Изоставена, празна и обречена като тази сграда. Някога скривалище, а сега гробница.
Докато тичам напред, чувствам, че ме обзема облекчение. Има път. Не към оцеляване, но може би път да победя.
 
Не, не, не! Тази мисъл си беше само моя и аз се помъчих да се отдръпна от нея, но бяхме заедно и продължихме да тичаме към ръба на смъртта.
 
— Внимавай! — Виковете им са по-отчаяни.
Иска ми се да се изсмея, когато разбирам, че съм достатъчно бърза. Представям си ръцете им, опитващи се да се вкопчат в мен само на сантиметри от гърба ми. Обаче съм толкова бърза, колкото е нужно да бъда. Дори не спирам в края на пода. Дупката се издига, за да ме посрещне, когато протягам крак над бездната.
Тя ме поглъща. Размахвам безпомощно крака. Ръцете ми се опитват да сграбчат въздуха, да се вкопчат в него, да потърсят нещо твърдо. Край мен фучи студен въздух като вятър на торнадо.
Чувам тупването преди да го почувствам. Вятърът го няма.
После болката е навсякъде... Болката е всичко.
Накарай я да спре.
Не е достатъчно високо, прошепвам си аз през болката.
Кога ще спре? Кога...?
 
Мракът погълна агонията, а аз бях твърде слаба да благодаря, че паметта бе стигнала до това най-окончателно заключение. Мракът обгърна всичко и аз бях свободна. Поех въздух, за да се успокоя, какъвто навик имаше това тяло. Моето тяло.
Обаче когато цветовете се върнаха отново, паметта се втурна към мен и отново ме погълна.
Не! Паникьосах се, уплашена от студа, болката и от самия страх.
Но това не беше същият спомен. Беше спомен в спомена, като последна глътка въздух, въпреки това по-силен от първия.
Мракът обгърна всичко освен това: едно лице.
То ми беше също толкова чуждо, колкото чужди щяха да бъдат за това ново тяло безличните, спираловидни пипала на предишното тяло, в което бях намерила подслон. Бях виждала такова лице сред образите, които ми бяха показани, за да се подготвя за този свят. Беше трудно да се разграничат, да се отделят малките различия в цветовете и формите, които бяха единствените отличителни белези на индивида. Всички бяха толкова еднакви. Носове по средата на сферата, очи отгоре и уста отдолу, уши отстрани. Сбор от сетива, всичките съсредоточени на едно място. Върху костите кожа, върху темето растяща коса, а над очите козина на странни гъсти черти. Някои имат още козина долу върху челюстта, те винаги са от мъжки пол. Цветовете варират в рамките на кафявото, от бледокремаво до наситено кафяво, почти черно. Освен по това как е възможно да бъдат различавани един от друг?
Бих разпознала това лице сред милиони.
То беше подчертано правилно, а формата на костите се очертаваше ясно под кожата. Беше оцветено в бледокафяво. Косата само малко по-тъмна от кожата, с изключение на прилепналите плътно по-светли кичури. Тя покриваше само главата и онези странни черти над очите. Кръглите ириси в белите очни ябълки бяха по-тъмни от косата, но като нея изпъстрени с по-светло. Около очите имаше малки бръчици и паметта й ми каза, че се дължат на усмивки и премигване на слънчева светлина.
Не знаех нищо за това кое минава за красиво сред тези непознати същества и все пак разбирах, че това лице е красиво. Искаше ми се да продължавам да го гледам. Веднага щом осъзнах това, то изчезна.
Мое, заговори чуждата мисъл, която не би трябвало да съществува.
Отново се вцепених от изумление. Тук не би трябвало да има никой друг освен мен. Въпреки това тази мисъл беше така силна и осезаема!
Невъзможно. Как стана така, че тя все още беше тук? Сега това бях аз.
Не твое, а мое, смъмрих я аз и с това исках да покажа, че силата и авторитетът ми принадлежат. Всичко е мое.
Тогава защо й отговарям? — запитах се аз, но в този миг гласовете прекъснаха мислите ми.
 

Глава 2
ДОЧУТО
 
Гласовете бяха тихи и наблизо, макар че едва сега усещах присъствието им. Очевидно разговаряха шепнешком.
— Опасявам се, че това е прекалено много за нея — каза единият. Беше тих, но плътен, мъжки. — Прекалено е за когото и да било. Такова насилие! — В тона се усети отвращение.
— Тя изкрещя само веднъж — обади се един по-висок, по-писклив женски глас. Подчерта го с известна доза задоволство, като че ли да покаже, че е надделял в спора.
— Знам — съгласи се мъжът. — Тя е много силна. Други са били много по-травмирани с много по-малко основание.
— Сигурна съм, че ще се справи, точно както ти казах.
— Може би си сбъркала Призванието си. — В гласа на мъжа се усети някаква нотка. Паметта ми я определи като сарказъм. — Може би е трябвало да бъдеш Лечител като мен.
Жената издаде звук на задоволство. Смях.
— Съмнявам се. Ние, Търсачите, предпочитаме друг вид диагнози.
Тялото ми знаеше тази дума, това звание: Търсач. То ме накара да почувствам как по гърба ме полазват тръпки. Остатъчна реакция, разбира се. Нямах причина да се страхувам от Търсачите.
— Понякога се питам дали заразата на човешката природа не е проникнала в тези от твоята професия — каза замислен мъжът. В гласа му продължаваше да се чувства силно раздразнение. — Насилието е част от вашия избор на живот. Дали пък не изпитвате задоволство от ужаса заради вродения темперамент на тялото ви?
Бях изненадана от обвинението и от тона му. Този разговор беше почти като... кавга. Това беше нещо познато на моето приемно тяло, но за мен беше съвършено ново.
Жената възрази:
— Насилието не е нашият избор. Заставаме с лице към него, когато трябва. А за останалите от вас е добре, че някои от нас са достатъчно силни, за да понесат неприятностите. Без нашата работа вашият покой ще бъде разбит на пух и прах.
— Така е било някога. Мисля, че скоро призванието ви ще бъде една отживелица.
— Доказателството за подобно погрешно твърдение лежи там на леглото.
— Една човешка девойка, сама и невъоръжена! Да, бе, наистина голяма заплаха за покоя ни.
Жената задиша тежко. Въздишка.
— Но откъде дойде тя? Как се появи в центъра на Чикаго, един отдавна цивилизован град, на стотици километри от местата, в които има някакви признаци на бунтовническа дейност? Сама ли е успяла?
Тя изреждаше въпросите, изглежда без да очаква някакъв отговор, като че ли вече ги беше повтаряла многократно.
— Това е твой проблем, не мой — заяви мъжът. — Работата ми е да помогна на тази душа да се приспособи към нейното ново убежище, без ненужна болка или травма. А ти си тук, за да ми пречиш да си върша работата.
Едва сега, докато все още се приспособявах бавно към моя нов свят от усещания, разбрах, че аз съм обектът на разговора.
Аз бях душата, за която говореха. Думата имаше ново значение и беше означавала много други неща за приелото ме тяло. На всяка планета имаме различно наименование. Душа. Предполагам, че беше едно сполучливо описание. Невидимата сила, която води тялото.
— Отговорите на въпросите ми са също толкова важни, колкото твоите отговорности за душата.
— По това може да се спори.
Чу се шум от някакво движение и изведнъж женският глас премина в шепот:
— Кога ще е в състояние да отговаря? Упойката трябва да е престанала да действа.
— Когато е готова. Остави я на мира. Заслужава да се справи със ситуацията, както тя прецени, че е най-удобно за нея. Представи си шока от събуждането й — вътре в нараненото до смърт тяло на една бунтовница при опит да избяга! Никой не би трябвало в мирно време да бъде принуден да изпита подобна травма! — Със засилването на емоцията той повиши глас.
— Тя е силна. — Сега гласът на жената беше успокояващ. — Виж как добре се справи с първия спомен, най-лошия от всички. Каквото и да е очаквала, тя успя да го понесе.
— И защо би трябвало да го прави? — попита тихо мъжът, но изглежда не очакваше отговор.
Обаче жената все пак отговори:
— Ако успеем да получим нужната ни информация...
— Ти използва думата нужна, а аз бих предпочел искана.
— Тогава някой трябва да понесе неприятностите — продължи тя, като че ли той изобщо не я беше прекъсвал. — И от всичко, което знам за тази, мисля, че тя ще приеме предизвикателството, ако имаше някакъв начин да я попитаме. Как я наричаш?
Мъжът се забави дълго с отговора. Жената чакаше.
— Скитница — отвърна накрая с явно нежелание той.
— Подходящо — рече жената. — Не разполагам с официална статистика, но тя изглежда е една от много малкото, ако не и единствената, която се е скитала толкова далеч. Да, Скитница съвсем й подхожда, докато си избере ново име.
Той не каза нищо.
— Разбира се, тя може да приеме името на тялото-домакин... Не открихме в архивите нейни пръстови отпечатъци или данни от сканиране на ретината. Не мога да ти кажа как й е било името.
— Тя няма да приеме човешко име — рече тихо мъжът.
Отговорът на жената прозвуча примирително.
— Всеки намира утеха по свой начин.
— Тази Скитница ще има нужда от повече спокойствие, отколкото много други, заради твоя стил на Търсене.
Чуха се резки звуци — бързи стъпки по твърд под. Когато заговори отново, гласът на жената идваше от далечния край на стаята:
— В първите дни на тази окупация щеше да реагираш още по-зле.
— Може пък твоята реакция да не е добра за мирно време.
Жената се засмя, но смехът й прозвуча фалшиво — в него нямаше истинско веселие. Изглежда, че умът ми се беше приспособил да отличава верните от фалшивите тонове.
— Ти нямаш истинска представа какво изисква Призванието ми. Трябва дълги часове да стоя наведена над нашите папки и карта. Това е най-вече кабинетна работа. Конфликтите и насилието, за които мислиш, не се случват много често.
— Преди десет дни ти беше въоръжена със смъртоносни оръжия, докато преследваше това тяло.
— Уверявам те, че беше изключение, а не правило. Не забравяй, че оръжията, от които се отвращаваш, са насочени срещу такива като нас винаги, когато Търсачите не са достатъчно бдителни. Хората с удоволствие ни избиват, когато имат такава възможност. Онези, чийто живот е засегнат от войната, гледат на нас като на герои.
— Говориш така, сякаш все още се води война.
— За остатъците от човешката раса се води.
Това бяха силни думи за ушите ми. Тялото ми реагира на тях. Почувствах, че дишането ми се ускорява, чух сърцето ми да бие по-силно от обикновено. До леглото, върху което лежах, една машина регистрира с приглушено пиукане настъпилата промяна. Лечителят и Търсачът бяха прекалено увлечени от разногласията си, за да забележат.
— Но това е война, която дори те трябва да разберат, че е отдавна загубена. Те са много по-малко. Какво беше съотношението, един милион срещу едно? Предполагам, че това ти е известно.
— Според изчисленията ни дори малко повече в наша полза — призна неохотно тя.
Изглежда, че Лечителят остана доволен от тази информация и затова не каза нищо в отговор. За момент настъпи тишина.
Възползвах се от нея, за да преценя положението. Много неща бяха очевидни.
Намирах се в Лечебница, възстановявах се от необикновено травматизиращо внедряване. Бях сигурна, че приелото ме тяло беше напълно излекувано, преди да ми бъде дадено на разположение. Едно непоправимо увредено тяло домакин щеше да бъде ликвидирано.
Замислих се върху противоречивите мнения на Лечителя и Търсача. Според дадената ми информация преди да избера да дойда тук правото беше на страната на Лечителя. Войната с малкото останали тук-там хора беше приключила. Гледана от космоса, планетата, наречена Земя, беше мирна и ведра, примамващо зелена и синя, обгърната от безвредни бели изпарения. С една дума, за душата сега тук цареше пълна хармония.
Словесните несъгласия между Лечителя и Търсача бяха необичайни. В тях се чувстваше странна агресивност, неприсъща за нашия вид. Това ме учуди. Възможно ли беше да са верни разпространяваните шепнешком слухове, които се носеха като вълни през мислите на... на...
Подразних се, че ми е трудно да си спомня името на последния вид, който беше мой домакин. Знаех, че имахме име. Обаче вече нямах никаква връзка с него. Не можех да си спомня нито една дума. Използвахме много по-опростен език от този — мълчаливия език на мисълта, които свързваше всички ни в един голям мозък. Това беше едно необходимо удобство, когато някой е вкоренен завинаги във влажната черна почва.
Можех да опиша тези видове с новия ми човешки език. Живеехме на дъното на голям океан, покриващ цялата повърхност на нашия свят — свят, който също имаше име, но и него не си спомних. Всеки от нас имаше по сто ръце и по хиляда очи във всяка ръка. Тъй като мислите ни бяха свързани, нямаше нито едно кътче из необятните води, което да не беше под наблюдение. Нямаше нужда от звук, така че нямаше как той да бъде чут. Опитвахме вкуса на водите, а зрението ни казваше всичко, което трябваше да знаем. Опитвахме вкуса на слънцата на много левги над водата и превръщахме този вкус в храната, от която имахме нужда.
Мога да ни опиша, но не мога да ни назова. Въздъхнах заради загубеното знание, а после се върнах към мислите си за това, което бях дочула.
По правило душите не говорят нищо друго, освен истината. Разбира се, за Търсачите имат изисквания, нужни за Призванието им, но между души никога не е имало причина да се лъже. На мисловния език на предишния вид, в който бях внедрена, беше невъзможно да се лъже, дори и да искахме. Но въпреки че бяхме заковани на едно място, ние си разправяхме разни истории, за да разсеем скуката. Разказвачеството беше най-цененият от всички таланти, защото облагодетелстваше всички.
Понякога фактът така плътно се покриваше с измислицата, че макар да не се говореха лъжи, беше трудно да се каже кое е наистина вярно.
Когато разменяхме мисли за новата планета — Земя, толкова суха, така различна и пълна с такива склонни към насилие и унищожение обитатели, почти не можехме да си ги представим. Понякога вълнението, което предизвикваха у нас, засенчваше ужаса ни. Около новата любопитна тема бързо се разпространяваха все повече истории. Войните — войни, които нашият вид трябваше да води! Отначало сведенията за тях бяха точни, но после започнаха да ги украсяват и допълват с измислици. Когато тези истории си противоречаха с официалната информация, която се опитвах да получа, аз естествено вярвах повече на първоначалните сведения.
Обаче се носеха и слухове като този, че човешките приемни тела са толкова силни, че принуждавали настанилите се в тях души да ги напускат. Говореше се за тела, чийто разум не може да бъде напълно потиснат, за души, приели личността на далото им убежище тяло, а не за обратното. Измишльотини, щуротии, направо дивотии.
Обвинението на Лечителя ми се стори точно такова...
Отхвърлих тази мисъл. По-вероятно беше изказаното от него неодобрение да се дължеше на неприязънта`, с която повечето от нас се отнасяха към Призванието на Търсача. Кой би предпочел да живее с конфликти и преследване? Кой би бил привлечен от перспективата да преследва и залавя нежелаещи да дадат убежище на душите същества? Кой би могъл да понесе склонността към насилие на този конкретен вид създания, на враждебността на хората, които убиват с такава лекота и така безразсъдно? Тук, на тази планета, Търсачите се бяха превърнали направо в... милиция — подсказа новият ми мозък думата за тази така непозната дейност. Повечето от нас смятат, че само най-нецивилизованите души, най-недоразвитите, най-дребнавите биха били привлечени от пътя, избран от Търсача.
Въпреки това на Земята те се бяха сдобили с някакъв нов престиж. Никога преди в една професия не се е стигало до такова професионално изкривяване. Никога преди тя не се е превръщала в такава яростна и кръвопролитна битка. Никога преди не са били пожертвани животите на толкова много души. Търсачите се изправяха като някакъв мощен щит и душите на този свят им бяха трикратно задължени за това, че са успели да гарантират безопасността им, за това, че ежедневно са изправени пред риска от окончателна смърт и за новите тела, които продължават да доставят.
Сега, когато опасността е вече почти напълно отминала, изглежда, че тази благодарност започва да намалява и очевидно за тази жена-Търсач промяната не бе приятна.
Беше лесно да предположа какви щяха да бъдат въпросите й към мен. Въпреки че Лечителят се опитваше да ми спечели време да се адаптирам към новото тялото, аз знаех, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да помогна на Търсачката. За всяка душа беше от първостепенна важност да е добър гражданин.
Затова поех дълбоко въздух, за да се подготвя. Движението беше регистрирано от монитора. Знаех, че забавянето ми е малко умишлено. Не ми беше приятно да го призная, но се страхувах. За да получа информацията, нужна на Търсача, трябваше да проуча спомени за насилие, които щяха да ме накарат да крещя от ужас. Нещо повече, страхувах се от гласа, който чувах да звучи така силно в главата ми. Но сега тя мълчеше, а и така трябваше да бъде. Тя също беше само една памет.
Нямаше от какво да се страхувам. В края на краищата сега на мен ми викаха Скитницата. Бях заслужила това име.
Отново поех дълбоко въздух и се гмурнах в спомените, които ме плашеха, изправих се срещу тях със стиснати зъби.
Можех да пренебрегна края, сега той не ме завладяваше така.
Затичах се отново през глава в тъмното, премигвах и се опитвах да остана безчувствена. Това бързо приключи.
След като преминах тази бариера, вече не беше трудно да се нося през не толкова стряскащи неща и места, докато търсех нужната информация. Видях как тя беше дошла в този студен град, пътувайки през нощта с открадната кола, подбрана така, че да не се набива в очи. Беше вървяла в тъмното из улиците на Чикаго, трепереща от студ под палтото.
Сама беше разузнавала. Тук имаше и други като нея или поне така се беше надявала. Особено една. Една приятелка... не, роднина. Не сестра... братовчедка.
Думите идваха все по-бавно и не можех да разбера защо. Бяха ли забравени? Или се бяха изгубили поради травмата от изпадането почти в състояние на смърт? Дали мудността ми се дължеше на все още бавното ми идване в съзнание? Помъчих се да мисля по-ясно. Това усещане ми беше непознато. Тялото ми още ли беше под влиянието на упойката? Чувствах се достатъчно дошла на себе си, но мозъкът продължаваше без успех да търси с мъка нужните отговори.
Опитах друг път на търсене с надеждата да получа по-ясни отговори. Каква е била целта й? Да намери... Шарън — успях да измъкна името... и те трябваше да...
Блъснах се в стена.
Празнота, нищо. Опитах се да я заобиколя, но не можех да намеря ръбовете на стената. Като че ли информацията, която търсех, беше изтрита.
Като че ли този мозък беше увреден.
Обхвана ме яд — горещ и необуздан. Ахнах изненадана от неочакваната ми реакция. Бях чувала за емоционалната нестабилност на тези човешки тела, но това надмина очакванията ми. В продължение на цели осем пълни живота никога дадена емоция не ме беше разтърсвала с такава сила.
Усетих как кръвта пулсира във врата ми, как тупти в ушите ми. Ръцете ми се свиха в юмруци.
Апаратите зад мен регистрираха ускорението на сърдечния ритъм. В стаята реагираха: чух резкия звук от приближаващите се към мен обувки на Търсачката, примесени от по-безшумните стъпки на Лечителя.
— Добре дошла на Земята, Скитнице — каза женският глас.
 

Глава З
СЪПРОТИВА
 
— Тя няма да разпознае новото си име — прошепна Лечителят.
Вниманието ми бе привлечено от едно ново усещане. Беше нещо приятно, някаква промяна във въздуха, когато Търсачката застана до леглото ми. Разбрах, че е миризма. Нещо различно от стерилния, лишен от всякакви аромати въздух в стаята. Парфюм, подсказа новият ми мозък. Силен, с аромат на цветя...
— Чуваш ли ме? — попита Търсачката и прекъсна анализите ми. — Събуди ли се?
— Не бързай — изрече с по-мек отпреди глас Лечителят.
Не отворих очи. Не исках да се разсейвам. Мозъкът ми подсказа нужните думи и тона, с който трябваше да предам това, което не бих могла да изразя, ако не използвам много думи.
— Нарочно ли ме поставихте в увредено тяло домакин, за да се сдобия с нужната ви информация, Търсач?
Последва ахкане — смесица от изненада и гняв. Нещо топло докосна кожата ми и покри ръката ми.
— Разбира се, че не, Скитнице — увери ме мъжът. — Дори един Търсач би се спрял пред някои неща.
Търсачката отново ахна. Изсъска, поправи ме паметта ми.
— Тогава защо този мозък не функционира правилно?
Последва мълчание.
— Резултатите от сканирането бяха безупречни — обади се Търсачката. Думите й не прозвучаха като потвърждение, а като предизвикателство. Да не би да възнамеряваше да се кара с мен? — Тялото беше напълно излекувано.
— От опит за самоубийство, който е бил опасно близко до успех — тонът ми все още беше рязък и гневен. Не бях свикнала с гнева. Беше ми трудно да го сдържам.
— Всичко беше напълно в ред...
Лечителят я прекъсна.
— Какво липсва? — попита той. — Очевидно е, че си в състояние да говориш.
— Памет. Опитах се да открия това, което иска Търсачът.
Въпреки че не последва звук, настъпи някаква промяна. Напрежението, настъпило в атмосферата след обвинението ми, отслабна. Зачудих се как бях разбрала това. Имах странното усещане, че по някакъв начин получавам повече, отколкото ми дават петте ми сетива — почти чувствах, че има още едно усещане някъде в периферията, което не беше напълно овладяно. Интуиция? Това беше почти точната дума. Като че ли можеше да има същество, което да се нуждае от повече от пет сетива.
Търсачката се прокашля, но отговори Лечителят:
— Аха — рече той. — Не се стряскай от частични... трудности с паметта. Е, това не би трябвало да се очаква, но не е изненадващо.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Този домакин е бил част от човешката съпротива. — Сега в тона на Търсачката се усети някакво вълнение. — Тези човешки същества, които са имали представа за нас преди внедряването, са по-трудни за покоряване. Тази тук още се съпротивлява.
За момент настъпи мълчание, докато чакаха отговора ми.
Съпротивлявала се! Приелата ме блокира достъпа ми? Отново се изненадах от надигналия се в мен гняв.
— Правилно ли съм свързана? — Гласът ми беше променен, защото процедих казаното през зъби.
— Да — отвърна Лечителят. — Всичките осемстотин двадесет и седем израстъка са закрепени здраво в най-подходящите места.
Този мозък е използвал повече от моите способности, отколкото всяко друго тяло домакин, и ми бе оставил само сто осемдесет и един резервни израстъка. Може би емоциите са така силни поради големия брой на установените връзки.
Реших да отворя очи. Почувствах необходимост да проверя обещанията на Лечителя и да се уверя, че останалата част от мен действа.
Светлина. Ярка и болезнена. Затворих отново очи. Последната светлина, която бях виждала, се процеждаше през много стотици океански метри. Обаче тези очи бяха виждали и по-ярка светлина и можеха да я понесат. Отворих ги съвсем леко, като държах клепачите почти спуснати.
— Искаш ли да угася лампите?
— Не, Лечител. Очите ми ще се приспособят.
— Много добре — рече той и аз разбрах, че одобрението му се отнасяше за небрежно употребеното от мен притежателно местоимение.
Двамата мълчаливо изчакаха бавно да отворя широко очи.
Мозъкът ми установи, че това е типична стая на медицинско заведение. Болница. Плочите по тавана бяха бели, с тъмни петънца. Лампите бяха правоъгълни, със същите размери като плочите и заемаха мястото им на равни интервали. Стените бяха светлозелени — действащ успокояващо цвят, но и цвят на болестите. Неудачен избор, си казах без да се замисля.
Хората, които ме гледаха, бяха по-интересни от стаята. Веднага щом очите ми се спряха на Лечителя, в главата ми прозвуча думата доктор. Носеше широки, отпуснати синьозелени дрехи, които оставяха ръцете му голи. Престилка. Имаше на лицето коса със странен цвят, които паметта ми нарече червен.
Червен! Бях виждала този цвят и производните му преди три свята. Дори това светлочервеникаво ме изпълни с носталгия.
Лицето му ми изглеждаше напълно човешко, но паметта ми използва думата род.
Една нетърпелива въздишка привлече вниманието ми към Търсачката.
Бе много дребна. Ако беше останала неподвижна, щеше да ми бъде нужно повече време, за да я забележа редом с Лечителя. Не беше привлекателна. Някакво черно петно в ярко осветената стая. Беше облечена в черно от брадичката до китките на ръцете — строго консервативен костюм с копринено поло под него. Косата й също беше черна. Стигаше до брадичката и беше прибрана отзад зад ушите. Кожата й беше по-тъмна от тази на Лечителя. С матов оттенък.
Малките промени в израженията на хората бяха така незабележими, че беше трудно да бъдат разчетени. Обаче паметта ми намери определение за изражението на тази жена. Черните вежди, които се спускаха полегато над леко изпъкналите очи, подсказваха нещо познато. Не толкова гняв, а някаква напрегнатост, раздразнение.
— Колко често става това? — попитах аз и погледнах отново Лечителя.
— Не много често — призна той. — Вече имаме на разположение твърде малко приемни тела в по-зряла възраст. Непълнолетните домакини са много лесно поддаващи се на влияние. Но ти подсказа, че предпочиташ да започнеш като по-възрастна...
— Да.
— Повечето желаят тъкмо обратното. Продължителността на човешкия живот е много по-малка, отколкото сме свикнали.
— Тези факти са ми добре известни, Лечител. Сблъсквал ли си се с такава... съпротива преди?
— Аз самият само веднъж.
— Разкажи ми фактите по случая. — Замълчах за миг. — Моля те — добавих аз, след като усетих, че на настояването ми липсва вежливост.
Лечителят въздъхна.
Търсачката започна да барабани с пръсти по ръката си. Признак за нетърпение. Не й се искаше да чака за това, което й беше нужно.
— Случи се преди четири години — започна Лечителят. — Въпросната душа беше поискала тяло домакин на мъж в зряла възраст. Първият, който се оказа на разположение, беше живял в малък район на съпротива още от първите години на окупацията. Човекът... знаеше какво ще се случи, когато го заловиха.
— Също като моя случай.
— Ами, да — съгласи се той и се прокашля. — Това беше само вторият живот на душата. Той дойде от Слепия свят.
— Слепия свят? — попитах аз и инстинктивно извърнах глава встрани.
— О, извинявай, ти не би могла да знаеш използваните от нас прякори. Въпреки, че това беше един от вашите. — Той извади едно устройство от джоба си — малък компютър и бързо го погледна. — Да, твоята седма планета. В осемдесет и първия сектор.
— Сляп свят? - повторих с неодобрение в гласа аз.
— Е, да, някои, които са живели там, предпочитат да го наричат Пеещия свят.
Кимнах бавно с глава. Това по` ми харесваше.
— А някои, които никога не са били там, го наричат Планета на прилепите — добави тихо Търсачката.
Изгледах я с присвити очи, докато мозъкът ми извика образа на грозния, летящ гризач, за който тя спомена.
— Предполагам, че си от онези, които никога не са живели там, Търсач — каза с лека насмешка Лечителят. — Отначало нарекохме онази душа Препускаща песен — това беше приблизителен превод на името му в... Пеещия свят. Обаче той скоро предпочете да приеме името на своя домакин, Кевин. Въпреки че беше предопределен за Призванието музикален изпълнител заради произхода му, той каза, че ще се чувства по-добре, ако продължи предишната професия на домакина си, който е бил механик. За прикрепения към него Утешител тези признаци бяха обезпокоителни, но все пак бяха в рамките на нормалното.
След това Кевин започна да се оплаква от време на време от загуба на паметта. Върнаха го при мен и го подложихме на продължителни изпитания, за да се уверим, че в мозъка на домакина му няма дефект. По време на изпитанията няколко Лечители забелязаха разлики в поведението и личността му. Когато го разпитвахме за това, той твърдеше, че няма спомен за някои свои изказвания и действия. Продължихме да го наблюдаваме заедно с неговия Утешител и след време открихме, че от време на време домакинът поема контрола върху тялото на Кевин.
— Поема контрола? — попитах аз и разтворих широко очи. — Без душата да разбере това? Домакинът си е възвърнал контрола на тялото?
— За съжаление, да. Кевин не беше достатъчно силен, за да се пребори с този домакин.
Не бил достатъчно силен.
Дали и мен считат за слаба? Наистина ли бях такава и затова не можех да накарам този мозък да отговори на въпросите ми? Може би бях дори по-слаба, защото нейните живи мисли продължаваха да съществуват в главата ми, а там не трябваше да има нещо друго освен памет. Винаги се бях считала за силна. Възможността да съм слаба ме стресна. Накара ме да почувствам срам.
Лечителят продължи.
— Случиха се някои събития и беше решено...
— Какви събития?
Лечителят сведе очи без да отговори.
— Какви събития? — настоях отново аз. — Мисля, че имам право да знам.
Лечителят въздъхна.
— Така е. Кевин... нападна физически една Лечителка, докато не беше... на себе си. — Той премигна. — Нокаутирал я с юмрук и намерил у нея един скалпел. Заварихме го в безсъзнание. Домакинът се беше опитал да откъсне душата от тялото си.
Мина малко време преди да бъда в състояние да проговоря. Дори тогава едва успях да прошепна:
— Какво стана с тях?
— За щастие домакинът не беше успял да остане достатъчно дълго в съзнание, за да нанесе сериозна вреда. Този път Кевин беше преместен в тялото на един непълнолетен домакин. Състоянието на проблемния домакин бе твърде лошо и решихме, че няма смисъл да го спасяваме. Сега Кевин е на седем човешки години и е напълно нормален... като се изключи фактът, че запази името Кевин. Това е всичко. Неговите настойници полагат големи грижи той да се занимава усърдно с музика и това му се отразява добре... — Последното беше добавено като добра новина, която по някакъв начин да елиминира останалото.
— Защо? - Аз се прокашлях, за да мога отново да си възвърна гласа. — Защо тези рискове не са били известни предварително?
— Всъщност — намеси се Търсачката, — във всички пропагандни материали за вербуване много ясно е казано, че асимилацията на останалите човешки домакини в зряла възраст е по-голямо предизвикателство от асимилацията на едно дете. Настаняването в непълнолетен домакин много се насърчава.
— Думата предизвикателство би могла да даде пълна представа за историята с Кевин — прошепнах аз.
— Е, да, но ти предпочете да пренебрегнеш препоръката.
Тя вдигна ръка да ме успокои, когато тялото ми се напрегна и твърдата материя, покриваща леглото, леко изскърца.
— Не, че те обвинявам. Детството е изключително досадно. А и ти определено не си някаква обикновена душа. Имам всички основания да вярвам, че възможността да се справиш е напълно в рамките на твоите способности. Това е просто поредният домакин. Сигурна съм, че скоро ще имаш пълен достъп и контрол.
Досегашните ми впечатления от Търсачката ме накараха да се изненадам, че беше имала търпението да изчака всичкото това отлагане, включително времето за личната ми аклиматизация. Усетих разочарованието й от моята неосведоменост и това ме накара отново да изпитам онова непознато чувство на гняв.
— Идвало ли та е наум, че би могла да получиш отговорите, които търсиш, като сама бъдеш вкарана в това тяло? — попитах аз.
Тя се стресна.
— Аз не съм някаква скокла.
Инстинктивно повдигнах учудено вежди.
— Още един прякор — обясни Лечителят. — Отнася се за тези, които не остават в тялото на техния домакин до края на живота му.
Кимнах с разбиране. В предишните ми светове имахме дума за това. Обаче в никой свят тя не е била произнасяна с насмешка. Затова престанах да будалкам Търсачката и й предадох това, което бях успяла да науча.
— Името й е Мелани Страйдър. Родена е в Албукерк, Ню Мексико. Когато научава за окупацията, е била в Лос Анджелес и се е скрила в пущинака за няколко години преди да намери... хъм. Съжалявам, това ще го опитам пак по-късно. Тялото е преживяло двадесет години. Дошла е в Чикаго от... — Разтърсих глава. — Имало е няколко етапа и не е била сама през всичките. Колата е била открадната. Търсила е една братовчедка на име Шарън, за която е имала основания да вярва, че все още си е останала човек. Не е намерила никого и не се е свързвала с никого преди да бъде забелязана. Но... — запънах се аз, докато се борех с още една гола стена. — Мисля, че... Не съм сигурна. Струва ми се, че е оставила бележка... някъде.
— Значи е очаквала някой да я потърси, така ли? - попита нетърпеливо Търсачката.
— Да. Тя ще... липсва на някого. Ако не се срещне с... — Стиснах здраво зъби, защото в момента водех истинска борба. Стената беше черна и не можех да кажа колко е дебела. Блъсках се в нея, по челото ми избиха капчици пот. Търсачката и Лечителят пазеха пълно мълчание, за да ми дадат възможност да се съсредоточа.
Опитах се да мисля за нещо друго — силните, непознати шумове, които издаваше двигателят на колата, рязкото покачване на адреналина всеки път, когато светлините на друга кола минаваха близо до мен по пътя. Вече бях изпитала това и нищо не ми се беше противопоставило. Оставих паметта да продължи да ме води нататък, оставих я да ме промъква през студения град под прикритието на мрака към сградата, където ме бяха намерили.
Не мен, а нея. Тялото ми потрепери.
— Не се преуморявай — започна Лечителят.
Търсачката му изшътка да мълчи.
Оставих мозъка ми да размишлява върху ужаса от откриването ми, върху изгарящата омраза към Търсачите, която надделяваше над всичко останало. Омразата беше нещо зловещо, беше болка. Едва я понасях. Обаче я оставих да следва пътя си с надеждата, че ще отклони съпротивата й.
Наблюдавах внимателно как се опитва да се скрие и тогава разбрах, че няма да може. Една бележка, надраскана върху парче хартия със счупен молив и пъхната бързо под една врата. Не просто каква да е врата.
— Става дума за петата врата по петия коридор на петия етаж. Нейната връзка е там.
Търсачката държеше малък телефон в ръката си. Зашепна бързо нещо в него.
— Предполагали са, че сградата е сигурна — продължих аз. — Знаели са, че предстои да бъде съборена. Не може да разбере как са я разкрили. Да не би да са открили Шарън?
По ръцете ме полазиха студени тръпки.
Въпросът не беше зададен от мен.
Не беше мой, но съвсем естествено се отрони от устните ми, като че ли беше. Търсачката не забеляза нищо.
— Братовчедка ли? Не, не намериха друг човек там — отговори тя и тялото ми се отпусна с облекчение. — Този домакин бе забелязан да влиза в сградата. Тъй като беше известно, че е определена за събаряне, гражданинът, който я забелязал, се усъмнил. Той ни се обади и поставихме зданието под наблюдение, за да видим дали ще успеем да заловим още някой, а после влязохме вътре, когато се уверихме, че няма такива изгледи. Можеш ли да откриеш мястото за срещата?
— Опитах се.
Толкова много спомени, всичките цветни и ярки. Видях стотици места, в които никога не съм била, чух имената им за първи път. Една къща в Лос Анджелес с редица високи дървета отпред. Поляна в гора с палатка и огън в околностите на Уинслоу, Аризона. Безлюден скалист бряг в Мексико. Пещера, чийто вход се закриваше от проливен дъжд, някъде в Орегон. Тя не знаеше къде се намира и това не я интересуваше.
Сега името ми беше Скитница, обаче нейните спомени също бяха подходящи за него като моите. Като се изключи това, че моето скитничество беше доброволно. Тези проблясъци в паметта винаги бяха съпроводени от страх, че е преследвана. Тя не се скиташе, а бягаше.
Опитах се да не я съжалявам. Мъчех се да фиксирам спомените. Не ми беше нужно да видя къде е била, а само къде е отивала. Сортирах образите, свързани с думата Чикаго, но никой не изглеждаше да е нещо повече от някакво съвпадение. Разширих мрежата. Какво имаше извън Чикаго? Студ, помислих си аз, и това е предизвикало известно безпокойство.
Къде? Продължих да настоявам и стената отстъпи.
Въздъхнах с облекчение.
— Извън града — в пущинака... в един щатски природен парк, далеч от всякакви населени места. Преди не е била на това място: но е знаела как да стигне там.
— Колко скоро? — попита Търсачката.
— Скоро — последва моментално отговорът. — Откога съм тук?
— Дадохме на домакина девет дни за лекуване, за да бъдем напълно сигурни, че тя ще се възстанови — ми каза Лечителят. — Внедряването стана днес, на десетия ден.
Десет дни. По тялото ми се разнесе изненадваща вълна на облекчение.
— Твърде късно — казах аз. — За мястото на срещата… а и дори за бележката. — Почувствах реакцията на домакина на тези думи. Беше прекалено силна. Домакинът почти... ликуваше. Позволих й да изкаже гласно мисълта си, за да науча нещо от думите й. — Той няма да е там.
— Той? — Търсачката се хвана за местоимението. — Кой?
— Черната стена се затръшна с много по-голяма сила, отколкото го беше правила преди. Обаче закъсня с част от секундата.
Лицето отново изникна в паметта ми. Красивото лице с леко загорялата кожа и светли очи с петънца. Лицето, което ме караше да изпитвам странно удоволствие някъде дълбоко в себе си, докато мислено така ясно си го представях.
Въпреки че стената се затвори плътно и с трясък, придружен с усещането за дълбока неприязън, все пак това не стана достатъчно бързо.
— Джаред — отговорих аз. С бързина, която като че ли идваше от мен, мисълта, която не беше моя, повтори името през устните ми: — Джаред е в безопасност.
 

Глава 4
СЪН
 
Твърде тъмно е, за да е горещо или може би твърде горещо, за да е така тъмно. Едно от двете не е нормално.
Прикляквам в тъмното зад слабото прикритие на хилав жълтеникав храст. С обилното потене изхвърлям и последните остатъци от вода в тялото ми. Изминали са петнадесет минути, откакто колата напусна гаража. Насреща не се виждат светлини. Плъзгащата се врата е леко отворена и оставя пароохладителя сам да си върши работата. Мога да си представя как влажният, хладен въздух духа през отвора. Иска ми се да достига до мен тук.
Стомахът ми къркори, свивам коремните мускули, за да приглуша звука. Твърде тихо е и той продължава да се чува наоколо.
Много съм гладна.
Обаче нечия друга нужда е по-силна — на друг гладен стомах, скрит на сигурно място в тъмното, който ме чака сам в пещерата, станала наш временен дом. Това е тясно пространство със стени от остри вулканични скали. Какво ли ще прави той, ако не се върна? Типично майчино безпокойство на някой, който няма никакви познания и опит. Чувствам се отвратително безпомощна. Джейми е гладен.
Наблизо до тази къща няма други. Наблюдавам я, откакто слънцето все още се виждаше нажежено до бяло на небето. Не мисля, че там има куче.
Изправям се и прасците ми крещят в знак на протест, но продължавам да стоя приведена в кръста, като се опитвам да изглеждам по-малка от храста. Пътят нагоре по пресъхналото дъно на потока е покрит с гладък пясък — една бледа пътека на светлината на звездите. По шосето не се чува шум от коли.
Знам какво ще си кажат, когато се върнат чудовищата, които изглеждат като приятна съпружеска двойка малко над петдесетте. Ще разберат точно каква съм и търсенето ще започне веднага. През това време трябва вече да съм далеч. Много се надявам, че са излезли, за да прекарат нощта в града. Мисля, че е петък. Спазват така стриктно навиците си, че е трудно да се открие някаква разлика. Тъкмо така и успяха да победят.
Оградата около двора е висока само до кръста. Прехвърлям се лесно и безшумно през нея. Обаче дворът е покрит с чакъл и трябва да вървя внимателно, за да не се размърдва под тежестта ми. Успявам да стигна до напречната греда на верандата.
Щорите са вдигнати. Разстоянието между тях е достатъчно, за да се види, че в стаите няма движение. Двойката предпочита спартанската обстановка и аз съм благодарна. Така е по-трудно някой да се скрие тук. Естествено, по тази причина и за мен няма място, където да се скрия, но ако се наложи да се крия и без това ще е твърде късно.
Първо отварям предпазливо плъзгащата се врата, а после и стъклената. И двете се плъзгат безшумно. Стъпвам внимателно върху плочите, но това е просто по навик. Тук никой не ме чака.
Хладният въздух е истинска благодат. Кухнята е от лявата ми страна. Виждам как блестят гранитните плотове. Свалям от рамото си брезентовата торба и започвам от хладилника. За момент се стряскам, когато с отварянето на вратата се включва светлината, но намирам бутона и го натискам с пръста на крака си. Очите ми ослепяват.
Нямам време да ги чакам да свикнат с тъмното и започвам да действам пипнешком. Мляко, парчета сирене,някакви останки от храна в пластмасова купа. Надявам се да е от пилето с ориз, което го наблюдавах да готви за обяд. Тази вечер ще го изядем. Сок, плик с ябълки. Моркови. Ще се запазят в добро състояние до сутринта.
Отивам бързо в килера. Нужни са ми неща, които да издържат повече време. Докато вземам всичко, което мога да нося, започвам да виждам по-ясно. Ммм. шоколадови бисквити, изгарям от желание да отворя пакета още сега, но стискам зъби и не обръщам внимание на къркоренето на стомаха.
Торбата бързо натежава. Това ще ни стигне само за седмица, дори и ако го ползваме разумно. А на мен не ми се ще да пестя храната, иска ми се да се натъпча. Напъхвам сухи пасти в джобовете си.
Още едно нещо. Отивам бързо до мивката и напълвам манерката си След това навеждам глава под струята и гълтам водата направо от нея.. Чувам я да издава странни звуци, когато достига до празния ми стомах.
Сега, когато си свърших работата, започвам да се паникьосвам. Искам веднага да се махна оттук. Цивилизацията е смъртоносна.
На излизане гледам в пода. Страхувам се да не се подхлъзна с тежката торба и затова не виждам очертанията на тъмната фигура на верандата, докато не протягам ръка към вратата. Чувам приглушената му ругатня в същия миг, в който уплашена възкликвам. Обръщам се рязко и се втурвам към предната врата с надеждата, че не е заключена и лесно ще я отворя.
Не съм успяла да измина и две крачки, когато две груби, здрави ръце ме сграбчват за раменете и ме извръщат към тялото му. Твърде едър и твърде силен да е жена. Басовият му глас ми подсказва, че съм права.
— Само да гъкнеш и си мъртва — заплашва ме грубо той и с ужас усещам нещо тънко и остро да натиска кожата под брадичката ми.
Не разбирам. Не би трябвало да имам избор. Кое е това чудовище? Не съм чувала някой да нарушава правилата. Отговарям по единствения възможен начин:
— Хайде! — процеждам през зъби. — Действай. Не искам да съм някакъв гаден паразит!
Чакам ножа да се забие и усещам болка в сърцето. Всеки негов удар има име. Джейми, Джейми, Джейми. Какво ще стане с теб сега?
— Умница — изсумтява мъжът и като че ли не говори на мен.
Трябва да е Търсач. А това означава, че е организиран капан. Как са разбрали? Стоманеното острие изчезва и е заменено от твърда като стомана ръка.
— Къде са останалите? — пита той и стисва гърлото ми.
— Сама съм! — едва успявам да изхриптя. Не мога да го заведа при Джейми. Какво ще прави той, когато не се върна? Гладен е!
Забивам лакът в корема му, а това наистина е болезнено. Мускулите на стомаха му са твърди като ръката, което е много странно. Такива мускули са плод на труден живот или на някаква мания за поддържане на добра физическа форма, а паразитите не правят нито едното, нито другото.
Той дори не изохква от удара ми. Отчаяна стоварвам петата си върху пръстите на крака му. Това го заварва неподготвен и отстъпва крачка назад. Успявам да се измъкна, но той хваща торбата и отново ме придърпва към себе си. Ръката му пак ме сграбчва за гърлото.
— Твърде борбена си за кротък крадец на тела, а?
В думите му няма логика. Мислех, че всички извънземни са еднакви. Все пак изглежда, че и сред тях има откачалки. Извивам се, драскам го с нокти, опитвам да разхлабя хватката му. Ноктите ми се забиват в ръката му, но това само го кара да ме стисне още по-силно за гърлото.
— Ще те убия, безполезен крадец на тела. Не блъфирам.
— Ами давай тогава!
Изведнъж той изохква и аз се питам дали съм успяла да го ударя по-здраво, докато размахвам насам-натам ръце и крака. Вече не изпитвам болка.
Той пуска ръката ми и ме хваща за косата. Така ще да е. Ще ми пререже гърлото. Приготвям се за момента, в който ще усетя ножа.
Обаче ръката, която стиска гърлото ми, отслабва хватката си, а после пръстите му започват да опипват задната част на врата ми, груби и влажни върху кожата ми.
— Невъзможно — прошепва той.
Нещо пада с трясък върху пода. Ножа ли изпусна? Опитвам се да измисля как да се добера до него. Може би ако падна на земята. Ръката върху врата ми не ме стиска вече много здраво и може би ще мога да се освободя. Струва ми се, че чух къде падна ножът.
Изведнъж той рязко ме завърта. Нещо щраква и лявото ми око е заслепено от светлина. Изохквам и инстинктивно се опитвам да се отдръпна от нея. Ръката му стиска моята. Светлината е насочена към дясното ми око.
— Не мога да повярвам — шепне той. — Ти си още човек.
Сграбчва с две ръце лицето ми и преди да успея да се измъкна, устните му се притискат грубо в моите.
За част от секундата съм като вцепенена. Досега никой не ме е целувал. Имам предвид истинска целувка, а не тези на родителите ми по бузата, или по челото преди много години. Това е нещо, което си мислех, че никога няма да изпитам, макар да не бях сигурна какво точно трябва да почувствам. В него има твърде много паника, твърде много ужас и твърде много адреналин.
Нанасям му рязък удар с коляно в слабините. Той издава хъркащ звук и аз съм свободна. Вместо да се втурна към предната врата, както очаква, се мушкам под ръката му и изскачам през отворената врата на верандата. Мисля, че ще мога да го надбягам дори с товара си. Вече имам малко преднина, а и той продължава да се превива от болка. Знам къде отивам... Няма да оставя следа, която той да види в тъмното. Продължавам да държа храната и това е добре, въпреки че сухите пасти са загубени.
— Почакай! — вика той.
Млъквай, мисля си аз, но не му отговарям на глас.
Той тича след мен. Чувам гласа му да се приближава.
— Аз не съм един от тях!
Да, бе. Продължавам да се взирам в пясъка и да тичам. Баща ми казваше, че бягам като гепард. Бях най-бърза в отбора по бягане. Бях щатски шампион някога преди края на света.
— Чуй ме! — Продължава да вика с все сила той. — Виж! Ще ти го докажа. Само спри и ме погледни!
Няма начин. Отклонявам се от коритото на пресъхналия поток и хуквам през шубраците.
— Мислех, че не е останал никой! Моля те, трябва да говоря с теб!
Гласът му ме изненадва — твърде близо е.
— Съжалявам, че те целунах! Беше глупаво! Просто от дълго време съм сам!
— Млъквай! — не го казвам на висок глас, но знам, че ме чува. Приближава се още повече. Досега никой не е успявал да ме надбяга. Затичах по-бързо.
Мърмори нещо под нос, докато диша и също ускорява ход.
Нещо голямо се хвърля върху гърба ми и аз падам. Усещам вкус на пръст в устата си. И съм притисната от нещо толкова тежко, че почти не мога да дишам.
— Почакай. Само минута — казва задъхан той.
Премества тежестта на тялото си и ме обръща по гръб. Сяда на гърдите ми и притиска ръцете ми под краката си. Прави храната ми на пихтия.
Изохквам и се опитвам да се измъкна под тежестта му.
— Виж. виж, виж! — вика той. Изважда малък цилиндър от джоба на панталона си и завърта върха му. В края му се появява сноп светлина.
Насочва фенерчето към лицето си. На светлината кожата му изглежда жълта. Виждам изпъкнали скули. Дълъг правилен нос и подчертано четвъртита брадичка. Устните му са разпънати в усмивка, но въпреки това забелязвам, че са по-пълни за мъж. Веждите и миглите му са побелели от слънцето.
Обаче той не ми показва това.
Очите му. Бледосини на светлината, я отразяват напълно по човешки. Мести лъча от лявото към дясното.
— Виждаш ли? Виждаш ли? Аз съм също като теб.
— Дай да видя врата ти. — Гласът ми продължава да е пълен с подозрение. Продължавам да мисля, че това е някакъв номер. Не знам каква е целта на тази игра, но съм сигурна, че има такава. Вече няма надежда.
Той изкривява устни.
— Ами... това с нищо няма да помогне. Очите не са ли достатъчни? Знаеш, че не съм един от тях.
— Защо не искаш да ми покажеш врата си?
— Защото там имам белег — признава той.
Отново се опитвам да се измъкна под тежестта му, но ръката му приковава рамото ми.
— Сам си я нанесох — обяснява той. — Мисля, че свърших добра работа, въпреки че ужасно боли. Нямам такава хубава коса, която да покрива врата ми. Белегът ми помага да оставам незабелязан.
— Махни се от мен.
Той се колебае, но после без никакво усилие и без да използва ръцете си се изправя на крака. Вдига едната си ръка с дланта срещу мен.
— Моля те. Не бягай. А и бих предпочел да не ме удряш пак.
Аз не се помръдвам. Знам. че ще ме настигне, ако се опитам да избягам.
— Кой си ти? — питам шепнешком.
Той широко се усмихва.
— Името ми е Джаред Хоу. Не съм разговарял с друго човешко същество повече от две години и съм сигурен, че ти се струвам малко побъркан. Моля те да ми простиш и да ми кажеш името си.
— Мелани — отвръщам тихо аз.
— Мелани — повтаря той. — Нямаш представа колко се радвам да се запозная с теб.
Аз стискам здраво торбата и продължавам да не го изпускам от очи. Той бавно ми протяга ръка. И аз я поемам. Едва когато виждам, че моята доброволно стисва неговата, разбирам, че му вярвам.
Той ми помага да се изправя на крака, но продължава да държи ръката ми.
— А сега какво? — питам предпазливо аз.
— Ами не можем да стоим дълго тук. Ще дойдеш ли с мен обратно в къщата? Торбата ми остана там. Ти ме удари точно пред хладилника.
Поклащам глава. Изглежда, че си дава сметка колко съм изнервена и съм на ръба на истерията.
— Тогава ще ме почакаш ли тук? — пита учтиво той. — Веднага се връщам. Нека взема още храна за нас.
— За нас?
— Наистина ли мислиш, че ще те оставя да изчезнеш? Ще те следвам дори и ако ми кажеш да не го правя.
Не искам да се махна от него.
— Аз... — Защо не мога да се доверя напълно на друго човешко същество? Ние сме от едно семейство — и двамата сме част от братството, предопределено да бъде унищожено. — Нямам време. Трябва да измина дълъг път... Джейми ме чака.
— Не си сама, така ли? — пита той. За пръв път в изражението му има някаква неувереност.
— Брат ми. Той е само на девет и е много уплашен, когато ме няма. Ще ми отнеме половината нощ, за да се върна при него. Няма да разбере, ако ме хванат. Толкова е гладен. — Като че ли за да потвърди думите ми, стомахът ми издава силен звук.
Джаред се усмихва, този път още по-широко.
— Няма ли да е по-добре да те закарам?
— Да ме закараш? — повтарям аз.
— Предлагам ти сделка. Почакай тук, докато събера още храна, и ще те заведа навсякъде, където пожелаеш с джипа си. Ще стане по-бързо, отколкото да бягаш. По-бързо дори от такъв бегач като теб.
— Ти имаш кола?
— Разбира се. Да не си мислиш, че съм дошъл тук пеш?
Замислям се за шестте часа, които ми бяха нужни, за да дойда тук, и се намръщвам.
— За нула време ще се върнем при брат ти — обещава той. — Не мърдай оттук, става ли?
Аз кимам.
— И хапни нещо, моля те. Не искам стомахът ти да ни издаде. — Той се ухилва и леко ми намигва. Сърцето ми рязко подскача. Знам, че ще го чакам, ако се наложи и през цялата нощ.
Продължава да държи ръката ми. Пуска я бавно, без да снема очи от моите. Отстъпва крачка назад, но спира.
— Моля те, не ме ритай — казва той, навежда се и хваща брадичката ми. Отново ме целува и този път го усещам. Устните му са по-меки от ръцете и са горещи, дори в топлата нощ в пустинята. Ято пеперуди се бунтуват в стомаха ми и ми отнемат дъха. Ръцете ми се протягат инстинктивно към него и докосват топлата кожа на бузите му, както и твърдата коса на врата му. Пръстите ми се плъзгат по една резка от набръчкана кожа, някакъв издаден ръб под линията на косата.
Крещя.
 
Събудих се обляна в пот. Дори преди да се събудя напълно, пръстите ми бяха върху задната част на врата ми, опипвайки късата линия, останала след внедряването. Едва напипах бледорозовия белег. Медикаментите, използвани от Лечителя, бяха свършили работата си.
Зле зарасналата рана на Джаред не беше кой знае какво прикритие.
Запалих лампата до леглото и изчаках дишането ми да се успокои. Вените ми бяха пълни с адреналин от реалистичния сън.
Беше нов сън, но по същество твърде еднакъв с многото други, които ме измъчваха през последните седмици.
Не, не сън. Разбира се, че е памет.
Още усещах горещината на устните на Джаред върху моите, ръцете ми се протегнаха инстинктивно, за да търсят под набрания чаршаф нещо, което не намираха. Сърцето ме заболя, когато се отказаха и се отпуснаха върху леглото, безпомощни и празни.
Премигнах, за да отстраня нежеланата влага в очите. Не знаех още колко дълго ще издържа така. Как издържаха всички в този свят с тези тела, чиято памет отказва да остане в миналото там, където й е мястото! С тези емоции, които бяха толкова силни, че вече не можех да кажа какво чувствам?
На сутринта щях да съм изтощена, но сънят беше толкова далеч от мен, че ми беше ясно, че щяха да изминат часове преди да мога да се отпусна. Можех също да изпълня дълга си и да приключа с всичко това. Може би щеше да отвлече мислите ми от неща, за които не би трябвало да мисля.
Ставам от леглото и отивам с несигурни крачки до компютъра върху общо взето празното бюро. Минават няколко секунди преди екранът да оживее и още няколко преди да си отворя пощата. Не беше трудно да открия адреса на Търсачката. Имах само четири контакта; Търсачката, Лечителят, моят нов работодател и жена му, моята Утешителка.
 
С домакина ми имаше и друг човек, Мелани Страйдър.
 
Затраках по клавиатурата, пропускайки поздрава.
 
Името му е Джейми Страйдър. Той й е брат.
 
За миг се удивих на способността й да се контролира. Беше изминало толкова време, а аз дори не подозирах за съществуването на момчето — не защото то не ме интересуваше, а защото тя го защитаваше по-яростно от другите тайни, които успях да разкрия. Дали имаше още толкова големи и важни тайни? Толкова съкровени, че ги държеше настрана дори от сънищата ми? Толкова ли беше силна? Ръцете ми потрепериха, докато изпиша останалата част от информацията.
 
Мисля, че сега той е в ранна юношеска възраст. Може би на тринадесет. Живели са във временен лагер. Предполагам, че е бил северно от град Кейв Крийк в Аризона. Обаче е било преди няколко години. Все пак би могла да сравниш някоя пътна карта с онези линии, за които си бях спомнила преди. Както винаги ще ти кажа, ако науча нещо повече.
 
Изпратих го. Веднага след това ме обзе ужас.
Не и Джейми!
Гласът й в главата ми се чуваше толкова ясно, колкото собственият ми глас. Потреперих ужасена.
Дори когато се борех със страха за това, което се случваше, бях обхваната от безумното желание да напиша нов имейл на Търсачката и да й се извиня, че съм й изпратила безумните си сънища. Да й кажа, че съм била полузаспала и да не обръща внимание на глупавото съобщение, което й изпратих.
Желанието не беше мое.
Изключих компютъра.
Мразя те, процеди през зъби гласът в главата ми.
— Ами тогава може би трябва да се махнеш — озъбих се аз. Отговорът, който казах на глас, ме накара отново да потреперя.
Тя не ми беше говорила след първите моменти, когато се настаних тук. Нямаше съмнение, че става все по-силна. Също като сънищата.
Това беше безспорно. Утре ще трябва да посетя Утешителката. При тази мисъл сълзите на разочарованието и унижението изпълниха очите ми.
Върнах се в леглото, закрих лицето си с една възглавница и се опитах да не мисля за нищо.
 

Глава 5
БЕЗУТЕШНА
 
— Здравей, Скитнице! Защо не седнеш. Чувствай се като у дома си.
Застанах нерешително на прага на кабинета на Утешителката си, единият крак вътре, а другият отвън.
Тя се усмихна едва-едва с крайчеца на устните. Сега беше по-лесно да тълкувам изразите на лицата. През изминалите месеци тези малки помръдвания на мускулите ми бяха станали познати. Виждах, че нежеланието ми изглежда забавно на Утешителката. Същевременно усещах, че се дразни от това, че все още се чувствам неловко, когато идвам при нея.
Изпуснах лека въздишка на примирение, влязох в ярко оцветената стая и седнах в обичайни си стол — покрит с мека червена тапицерия и най-отдалечен от мястото, където седеше тя.
Забелязах, че сви устни.
За да избегна погледа й се загледах през прозореца към облаците, които препускаха покрай слънцето. В стаята се усети примесеният с вкус на сол едва забележим полъх от океана.
— И така, Скитнице, мина доста време от последното ти посещение при мен.
Погледнах я виновно.
— Изпратих съобщение, че няма да мога да дойда миналия път. Бях заета с един студент...
— Да, знам — каза тя и отново леко се усмихна. — Получих го.
Беше хубава, според човешките разбирания за не много млада жена. Беше оставила естествения цвят на леко прошарената си коса. Беше мека, бялото в нея като че ли преобладаваше над сивото и я носеше прибрана отзад на дълга конска опашка. Очите й бяха с необикновен зелен цвят, какъвто не бях виждала досега у никого.
— Съжалявам — рекох аз, след като разбрах, че очаква да й отговоря.
— Няма нищо. Разбирам. Не ти е лесно да идваш тук. Толкова не ти се иска да го правиш. Никога преди не ти се е налагало. Това те плаши.
Загледах се в дървения под.
— Да, Утешителко.
— Мисля, че те помолих да ме наричаш Кати.
— Да... Кати.
Тя леко се засмя.
— Още не си свикнала с човешките имена, нали Скитнице?
— Не. Откровено казано, така имам чувството, че се... предавам.
Вдигнах очи и я видях бавно да кима.
— Разбирам защо се чувстваш по този начин.
Преглътнах шумно, когато го каза, и отново се загледах в пода.
— Нека засега да говорим за нещо по-лесно — предложи Кати. — Призванието ти продължава ли да ти харесва?
— Да. — Това беше по-лесно. — Започнах нов семестър. Питах се дали няма да ми омръзне да повтарям същия материал, но засега не ми е омръзнало.
С нови уши историите изглеждат отново като нови.
— Чувам добри неща за теб от Кърт. Казва, че твоите часове са едни от най-посещаваните в университета.
Бузите ми леко се зачервиха от похвалата.
— Приятно ми е да го чуя. Как е партньорът ти?
— Кърт е великолепен, благодаря. Домакините ни са в чудесна форма за възрастта си. Мисля, че ни чакат още много години.
Питах се дали ще остане в този свят, дали ще се премести в друго човешко тяло домакин, когато моментът настъпи, или ще го напусне. Обаче не исках да задавам въпроси, които можеха да ни насочат към по-трудни теми за разговор.
Вместо това казах:
— Харесва ми да преподавам. Свързано е по някакъв начин с Призванието ми при Виждащите водорасли, така че ми е по-лесно, отколкото нещо съвършено непознато. Задължена съм на Кърт, че ме изиска.
— Те направо извадиха късмет с теб — усмихна ми се топло Кати. — Знаеш ли колко рядко се случва един преподавател по история да е живял дори само в два свята? А ти си изкарала по един мандат почти във всичките, и дори в Произход. Всяко учебно заведение на тази планета би те откраднало с удоволствие от нас. Кърт търси начини да те държи непрекъснато заета, за да нямаш време да мислиш за преместване.
— Нещатен преподавател — поправих я аз.
Кати се усмихна, пое дълбоко въздух, а после усмивката и изчезна.
— Отдавна не си идвала при мен и се питах дали проблемите ти сами са се разрешили. Но после си казах, че може би причината за отсъствието ти е, че те просто са се задълбочили.
Загледах се в ръцете си и не казах нищо.
Бяха бледокафяви — тен, който не се променяше, независимо дали стоях на слънце, или не. Върху кожата над лявата ми китка имаше тъмна луничка. Ноктите ми бяха дълбоко изрязани. Изпитвах неприятно усещане от дългите нокти. Драскаха болезнено кожата. А пръстите ми бяха прекалено дълги и тънки — дължината на ноктите ги правеше да изглеждат направо странно, дори и за човек.
След минута тя се прокашля.
— Предполагам, че интуицията ми не ме е подвела.
— Кати — произнесох бавно името й, за да печеля време, — защо си запазила човешкото си име? Повече ли те прави да се чувстваш като едно... цяло? Искам да кажа с домакина ти? — Щеше ми се да науча и за избора на Кърт, но въпросът беше прекалено личен. Не би било уместно да питам за отговора никой друг, освен самия Кърт, дори и партньорката му. Уплаших се, че съм прекалено нетактична, но тя се засмя.
— Не, за бога, Скитнице. Не съм ли ти го казвала? Хм. Може би не, защото работата ми е не да говоря, а да слушам. Повечето от душите, с които разговарям, не се нуждаят от толкова много насърчение като теб. Знаеш ли, че пристигнах на Земята като една от първите внедрени, преди хората изобщо да имат представа, че сме тук? Имах за съседи хора от двата вида. В продължение на няколко години двамата с Кърт се преструвахме, че сами сме си домакини. Дори след като се бяхме настанили в първоначално окупираната зона никога не бяхме сигурни дали наблизо няма някой човек. Затова Кати стана просто това, което съм. Освен това преводът на предишното ми име беше дълъг четиринадесет думи и нямаше как да се произнася по-кратко. — Тя се усмихна. Полегатият слънчев лъч, които мина през прозореца, освети очите й и зеленото му отражение затанцува по стената. За момент смарагдовите ириси заблестяха с цветовете на дъгата. Нямах представа, че тази крехка, внимателна жена е била част от фронтовата линия. Беше ми нужно малко време, докато го осъзная напълно. Изгледах я изненадана и с по-голямо уважение. Никога не съм приемала Утешителите много на сериозно, а и преди не ми се беше налагало. Те бяха за онези, които се справяха трудно, за слабите и аз се срамувах, че съм тук. След като научих историята на Кати, не се чувствах толкова неловко в нейно присъствие. Тя знаеше какво значи да си силен.
— Това смущаваше ли те? — попитах аз. — Да се преструваш, че си една от тях?
— Не много. Виждаш ли, трябваше ми много време, за да свикна с този домакин, в него имаше твърде много нови неща за мен. Прекалено голям сетивен товар. Отначало беше твърде голямо предизвикателство да се придържам към определените рамки.
— А Кърт... Избрала си да останеш с партньора на своя домакин? След като всичко е приключило?
Въпросът не беше зададен случайно и Кати веднага си даде сметка за това. Размърда се в стола, вдигна крака и ги подви под себе си. Докато отговаряше, гледаше в някаква точка над главата ми.
— Да, избрах Кърт... и той избра мен. Разбира се, отначало това беше някакво рядко съвпадение, беше просто една поставена задача. Връзката между нас укрепна някак естествено от това, че прекарвахме толкова време заедно, споделяйки опасностите на мисията ни. Като президент на университета Кърт имаше много контакти. Къщата ни беше пункт за внедряване. Често ни идваха гости. Докато хората минаваха през входната врата, тези от нашия вид напускаха през другата. При това всичко трябваше да става бързо и безшумно, знаеш колко склонни към насилие са тези домакини. Ден след ден живеехме със съзнанието, че краят ни може да настъпи всеки момент. Живеехме в постоянно напрежение и често се страхувахме. Всичко това беше достатъчно основание между мен и Кърт да се установи силна привързаност и решихме да останем заедно, когато вече не беше нужно да се спазва някаква секретност. Бих могла да те излъжа, да успокоя страховете ти, като ти кажа, че това бяха причините. Но... — Тя поклати глава, настани се по-удобно в стола и впи очи в мен.
— В продължение на много хилядолетия хората така и не са могли да си обяснят какво е любовта. До каква степен е физическо явление и до каква духовно? До каква степен в нея играе роля случайността и до каква съдбата? Защо връзката между идеалните двойки се разпада, а тази между напълно неподходящите се запазва? И аз като тях не знам отговорите. Любовта е просто там, където я има. Моят домакин е обичал домакина на Кърт и тази любов не е умряла, когато мозъците им са станали притежание на други.
Тя ме наблюдаваше внимателно и леко се намръщи, когато аз се отпуснах в стола.
— Мелани все още тъгува за Джаред — рече Утешителката.
Усетих, че неволно кимам с глава.
— Ти тъгуваш за него.
Затворих очи.
— Сънищата продължават ли?
— Всяка нощ — смотолевих аз.
— Разкажи ми за тях. — Гласът й беше тих, но убедителен.
— Не обичам да мисля за тях.
— Знам. Опитай. Това може да помогне.
— Как? Как ще помогне, когато ти кажа, че виждам лицето му всеки път, когато затворя очи? Че се събуждам и плача, когато него го няма там? Че спомените са толкова силни, че вече не мога да отделя моите от нейните?
Изведнъж млъкнах и стиснах зъби.
Кати извади бяла носна кърпичка от джоба си и ми я подаде. Когато не се помръднах, стана, приближи се до мен и я остави в скута ми. Седна на страничната облегалка на стола ми и зачака.
Около половин минута продължих да упорствам. После грабнах малкото квадратно парче плат и си избърсах очите.
— Мразя това.
— През първата си година всички плачат. Емоциите са непоносимо силни. Известно време всички се превръщаме в деца, независимо дали го искаме, или не. Имаше време, когато се просълзявах всеки път, когато виждах красив залез. Понякога същият ефект имаше и вкусът на фъстъченото масло. — Тя ме потупа по главата, а след това нежно прекара пръсти през кичура, който винаги държах отметнат зад ухото си. — Такава хубава, лъскава коса — отбеляза Ката. — Всеки път, когато те виждам, е по-къса. Защо я носиш по този начин?
След като се разплаках, вече не ми беше останало много достойнство, което да защитавам. Защо да се преструвам, че е по-лесно да държа на него, както обикновено правех. В края на краищата бях дошла тук да изплача болката си и да получа помощ... за да мога да се справя.
— Това я дразни. Обича да я носи дълга.
Тя не ахна от изненада, както доста се надявах. Кати беше добра в работата си. Забави само за секунда отговора и смущението й беше едва забележимо:
— Ти... Тя.... все още ли... присъства?
Ужасната истина се отрони от устните ми.
— Само когато пожелае. Нашата история я отегчава. Доспива й се, когато работя. Но със сигурност е там. Понякога имам чувството, че присъства също толкова, колкото и аз. — Произнесох последните думи почти шепнешком.
— Скитнице! — възкликна ужасена Кати. — Защо не ни каза, че нещата са толкова зле? От колко време е така?
— Става все по-зле. Вместо да изчезва, изглежда, че става все по-силна. Още не е толкова зле както случаят на Лечителя... говорихме за Кевин, нали си спомняш? Не е установила контрол. Няма да може. Няма да позволя това да стане! — казах аз, повишавайки глас.
— Разбира се, че няма да стане — увери ме тя. — Сигурна съм. Но щом като се чувстваш толкова нещастна, трябваше да ми кажеш по-рано. Трябва да те заведем на Лечител.
Тъй като бях твърде развълнувана, ми беше нужно малко време, за да разбера какво ми казва.
— Лечител ли? Искаш да избягам?
— Никой няма да си помисли нищо лошо при такъв избор, Скитнице. Разбираемо е, ако с даден домакин нещо не е наред...
— Не е наред ли? Аз съм тази, която не е на ред, а не тя. Прекалено слаба съм за този свят! — Закрих лицето си с ръце, почувствала унижението с цялото си същество. Очите ми отново се напълниха със сълзи.
Кати сложи ръцете си на раменете ми. Мъчех се с всички сили да овладея обхваналото ме неудържимо вълнение и не се отдръпнах, въпреки че усетих в този жест нещо прекалено интимно.
То притесни и Мелани. На нея не й харесваше прегръдката на някаква извънземна.
Разбира се, в този момент усещах съвсем осезателно присъствието на Мелани, както и непоносимото й задоволство, че най-накрая бях признала силата й. Тя злорадстваше. Винаги беше трудно да я контролирам, когато някаква силна емоция като сегашната, отвличаше вниманието ми.
Опитах се да се успокоя, за да мога да я поставя на мястото й.
Ти си на мястото ми. Мисълта й беше едва доловима, но разбираема. Нещата като че ли ставаха още по-зле. Сега беше достатъчно силна да ми говори, когато си пожелае. Бяха толкова зле, колкото в първата минута, в която бях дошла в съзнание.
Махай се! Сега това място е мое.
Никога.
— Не, скъпа Скитнице. Ти не си слаба и двете го знаем.
— Хм.
— Чуй ме. Силна си. Изненадващо силна. От нашия вид сме много еднакви, но ти си изключение. Толкова си смела, че направо се изумявам. Доказателство за това са миналите ти животи.
— Миналите ми животи, може би, но този? Къде отиде сега силата ми?
— Обаче индивидуалните особености при хората са по-големи, отколкото при нас — продължи Кати. — Има големи различия и някои от тях са много по-силни от другите. Аз наистина съм убедена, че ако някой друг беше внедрен в този домакин, Мелани щеше да го сломи само за дни. Може да е случайно, а може и да е по волята на съдбата, но ми се струва, че най-силната от нашия вид има за домакин най-силната от техния.
— Това не говори много добре за нашия вид, не смяташ ли?
Тя усети намека в думите ми.
— Тя не е победител, Скитнице. Ти си чудесната личност, която стои до мен, а тя е само една сянка, загнездила се в някакво кътче на мозъка ти.
— Ама тя ми говори, Кати. Все още мисли със собствените си мисли. Продължава да пази тайните си.
— Обаче не говори вместо теб, нали? Съмнявам се, че бих могла да кажа толкова много, ако бях на твое място.
Не отговорих. Чувствах се твърде нещастна.
— Мисля, че трябва да помислиш за ново имплантиране.
— Кати, ти току-що каза, че тя би смазала някоя друга душа. Не знам дали да го вярвам... Вероятно просто се опитваш да си вършиш работата и да ме успокоиш. Обаче ако е толкова силна, няма да бъде честно да я прехвърля на някой друг, защото не мога да я покоря. Кого ще изберете да я поеме?
— Не го казах, за да те успокоя, скъпа.
— Тогава за какво...
— Не мисля, че ще бъде решено този домакин да бъде използван отново.
— О!
Тръпки на ужас полазиха гърба ми. И не само аз се стреснах от подобна идея.
Тя веднага ме отврати. Не обичах да бягам. По време на дългите обиколки около слънцата на моята последна планета — светът на Виждащите водорасли, както бяха известни тук, — бях чакала. Въпреки че дълготрайността на моето пребиваване там започна да намалява доста преди очакванията ми и въпреки че животът на Виждашдте водорасли би се измервал с векове на тази планета, аз не се измъкнах, когато животът на моя домакин свърши. Подобно нещо би било безсмислено, погрешно и неблагодарно. То щеше да бъде подигравка със самата същност на това, което представлявахме като души. Ние превръщахме нашите светове в по-добри места за живеене, това беше абсолютно задължително. В противен случай нямаше да ги заслужаваме.
Обаче не бяхме прахосници. Наистина правехме онова, което завладявахме, по-добро, по-спокойно и по-красиво. А хората бяха грубияни и неуправляеми. Толкова често се избиваха помежду си, че убийството беше станало приемлива част от живота им. Различните мъчения, които бяха измислили през няколкото хилядолетия от съществуването си, ми идваха твърде много. Не можех да понеса дори сухата официална статистика. Войните бяха бушували почти на всички континенти. Убийството е било насърчавано, нареждано и се е прилагало с ужасяваща ефикасност. Тези, които са живели в мирни страни, са обръщали гръб, когато другите същества от техния вид са умирали от глад на прага им. Не е имало никаква равнопоставеност при разпределението на богатите ресурси на планетата. Още по-отвратителното е, че техните издънки — следващото поколение, което тези от моя вид почти боготворяха заради обещанията им — твърде често ставаха жертва на чудовищни престъпления. И то не само от ръцете на чужденци, но от ръцете на настойниците, на които са били поверени. Дори огромната сфера на планетата е била изложена на опасност заради техните грешки — плод на алчност и безхаберие. Никой не би могъл да сравнява онова, което е било преди с това, което е сега, без да признае, че Земята е по-добро място за живеене благодарение на нас.
Вие избихте един цял вид и се тупате по гърба за това.
Ръцете ми се свиха в юмруци.
Мога да накарам да те унищожат, припомних й аз.
Давай. Убий ме официално.
Блъфирах, но същото правеше и Мелани.
О, тя си мисли, че иска да умре. В края на краищата сама се беше хвърлила в асансьорната шахта. Но това беше в момент на паника и отчаяние. Да се обмисля спокойно подобна възможност, докато се седи в удобен стол, е нещо съвсем различно. Усещах адреналина — адреналина, покачил се от страха — да преминава през крайниците ми, докато премислях възможността да се прехвърля в някое по-податливо тяло.
Би било хубаво да съм отново сама с мислите си. Този свят беше много приятен по голям брой нови начини и би било чудесно да мога да им се насладя, без да бъда разсейвана от някакво гневно, прогонено нищожество, което трябваше да бъде по-благоразумно, вместо да продължава нежелано да се мотае по този начин.
Мелани се гърчеше, фигуративно казано, в някакво кътче на главата ми, докато се опитвах да мисля рационално. Може би трябва да се откажа...
Самите думи ме накараха да изтръпна. Аз, Скитницата, да се предам? Да напусна? Да призная провала и да опитам отново с някой слаб, безгръбначен домакин, който няма да ми създава никакви неприятности?
Поклатих глава. Самата мисъл ми беше непоносима.
А и това... беше моето тяло. Бях свикнала с него. Харесваше ми начинът, по който мускулите се движеха над костите, извивката на ставите и опъването на сухожилията. Познавах отражението си в огледалото. Загорялата от слънцето кожа, изпъкналите скули на лицето, късата, мека като коприна, червеникавокафява коса, мътното зеленикавокафяво на очите ми — това бях аз.
Аз се желаех. Нямаше да позволя да унищожат това, което беше мое.
 

Глава 6
ПРОСЛЕДЕНА
 
Най-после светлината зад прозорците започна да избледнява. Денят, горещ за март, продължаваше да се бави, като че ли не желаеше да свърши и да ме пусне на свобода.
Подсмръкнах и вързах на още един възел мократа носна кърпичка.
— Кати, сигурно си имаш много други задължения. Кърт ще се чуди къде си.
— Той ще разбере.
— Не мога да остана тук безкрайно. А и не сме по-близо до отговора, отколкото преди.
— Не съм специалист по намирането на бързи решения. Решила си да не бъдеш прехвърляна в нов домакин...
— Да.
— Вероятно за да се справиш с този, ще ти трябва известно време.
Стиснах ядосана зъби.
— Ще стане по-бързо и по-гладко, ако разчиташ на известна помощ.
— Ще спазвам точно часовете ми при теб, обещавам.
— Нямах точно това предвид, макар да се надявам, че ще ги спазваш.
— Имаш предвид нечия друга помощ освен твоята, така ли? — Свих се уплашена при мисълта да споделя днешните си терзания с някой непознат. — Сигурна съм, че ти си не по-малко подготвена от всеки друг Утешител, дори повече.
— Нямах предвид друг Утешител. — Тя се размърда в стола и сковано се протегна. — Колко приятели имаш тук, Скитнице?
— Имаш предвид хора, с които работя? Почти всеки ден се виждам с няколко други преподаватели. Има и няколко студенти, с които разговарям в аудиториите...
— А извън университета?
Изгледах я с недоумение.
— Човеците домакини се нуждаят от общуване. Ти самата не си свикнала със самотата, скъпа. Споделяла си мислите на цяла планета...
— Не излизахме много навън. — Опитът ми да се пошегувам не излезе сполучлив.
Тя се усмихна леко и продължи:
— Бориш се така ожесточено с проблема си. Той е единственото нещо, върху което съсредоточаваш вниманието си. Може би един от отговорите е да не му отделяш толкова много внимание. Каза, че Мелани се отегчава в часовете, в които работиш... че й се приспива. Може би, ако имаш повече контакти с колегите си, това ще я отегчи още повече.
Свих замислена устни. Мелани, която сякаш се беше уморила от дългия ден, прекаран с Утешителката, като че ли не беше много въодушевена от идеята.
Кати кимна.
— Занимавай се повече с живота си, отколкото с нея.
— В това има логика.
— Освен това тези тела изпитват силни физически нужди. Нито съм виждала, нито съм чувала за подобно нещо. Една от най-големите трудности, с които трябваше да се справяме ние, душите от първата вълна, беше инстинктът за съвкупление. Повярвай ми, човеците забелязват, когато не го правиш. — Тя се усмихна и вдигна нагоре очи, спомнила си нещо. — Когато не реагирах, както очакваше, въздъхна и нетърпеливо скръсти ръце. — О, хайде, хайде, Скитнице. Сигурно си го забелязала.
— Е, да, разбира се — смотолевих аз. Мелани неспокойно се размърда. — То е очевидно. Нали ти разказах за сънищата...
— Не. Нямах предвид само спомените. Не си ли срещала сега някой, към когото тялото ти реагира... само на химическо равнище?
Внимателно премислих въпроса й.
— Не мисля. Не по такъв начин, че да забележа.
— Довери ми се — каза по-рязко Кати. — Забелязала си. — Тя поклати глава. — Може би ще трябва да отвориш очи и да се огледаш наоколо специално за това. Може много добре да ти се отрази.
Тялото ми се сви при тази мисъл. Усетих, че отвращението на Мелани е също толкова силно, колкото и моето.
Кати разбра това по израза на лицето ми.
— Не я оставяй да контролира начина, по който трябва да общуваш със себеподобните си, Скитнице. Не й позволявай да те контролира.
Усетих как ноздрите ми пламнаха. Изчаках малко преди да отговоря, като се помъчих да потисна гнева, с които така и не можех да свикна съвсем.
— Тя не ме контролира.
Кати повдигна едната си вежда.
Гневът ме сграбчи за гърлото.
— Ти самата не си се оглеждала много за сегашния си партньор. Изборът ти в резултат на контрол ли беше?
Не обърна внимание на гнева ми и се замисли върху въпроса.
— Може би — каза накрая Кати. — Трудно е да се каже. Но разбирам какво имаш предвид. — Започна да върти на пръста си ширита на блузата си, но после, след като разбра, че избягва погледа ми, решително скръсти ръце и изправи рамене. — Кой е в състояние да каже до каква степен може да бъде влиянието на домакина в дадена планета? Както вече казах, мисля, че времето ще отговори на въпроса ти. Дали тя постепенно ще започне да става по-апатична и мълчалива и дали ще ти позволи да направиш някакъв друг избор вместо този Джаред, или... Имай предвид, че Търсачите си вършат много добре работата. Те вече го търсят и може би ще си спомниш нещо, което би могло да им помогне.
Не се помръднах, докато вникна по-добре в това, което ми каза. Изглежда не забеляза, че замръзнах на мястото си.
— Може би ще намерят любимия на Мелани и тогава вие можете да бъдете заедно. Ако чувствата му са така пламенни, колкото нейните, новата душа може да бъде по-податлива.
— Не! — Не бях сигурна кой извика. Може да бях и аз. Бях не по-малко ужасена.
Скочих разтреперана на крака. Сълзите, които преди така лесно бяха потекли от очите ми, сега ги нямаше, а ръцете ми бяха свити в юмруци.
— Скитнице?
Но аз се обърнах и се затичах към вратата, борейки се с думите, които устата ми не можеше да произнесе. Думи, които не би могло да са мои, защото нямаха смисъл, освен ако не са нейни, но ги чувствах като мои. Не можеха да са мои. Не можеха да бъдат изречени.
Това означава да бъде убит! Това означава той да престане да съществува! Не искам някой друг. Искам Джаред, а не някой чужденец в тялото му! То няма да означава нищо без него.
Чух Кати да вика след мен името ми, когато изскочих на улицата.
Не живеех далеч от кабинета на Утешителката, но не можах да се ориентирам в тъмното. Изминах две пресечки преди да разбера, че тичам в грешната посока.
Хората ме гледаха. Не бях облечена спортно и не тичах за здраве. Бягах от нещо. Обаче никой не ми попречи. Любезно извръщаха очи. Сигурно се сещаха, че съм нова в този домакин и се държа така, както би се държало едно дете.
Престанах да тичам и завих на север с намерение да заобиколя, за да не минавам отново покрай кабинета на Кати.
Ходът ми беше малко по-бавен от бягане. Чувах как краката ми трополят прекалено бързо по тротоара, като че ли се опитват да подражават на такта на една забавна песен. Пляс, пляс, пляс по бетона. Не, не беше като ударите на барабан, а много по-гневно. Като някакво насилие. Прас, прас, прас. Като че ли някой удря някого. Спрях под светлината на един стълб и се хванах за него. Гадеше ми се и ми се виеше свят.
Да, определено щях да повърна.
— Скитнице, това ти ли си? Да не би да си болна?
Беше ми невъзможно да се сетя кой е смътно познатият глас. Обаче това влошаваше нещата още повече, като знаех, че ме гледат, докато се наведох към храстите и спонтанно изхвърлих последното си ядене.
— Кой е Лечителят ти тук? — попита гласът. Идваше като че ли много отдалеч през шума в ушите ми. Една ръка докосна превития ми гръб. — Имаш ли нужда от линейка?
Изкашлях се два пъти и поклатих глава. Бях сигурна, че премина, стомахът ми беше празен.
— Не съм болна — казах и се изправих, като се хванах за стълба. Огледах се, за да видя кой беше станал свидетел на позора ми.
Търсачката от Чикаго държеше мобилния си телефон в ръка, мъчейки се да реши на кои власти да се обади. Изгледах я продължително, а после пак се наведох над храста. С празен стомах или не, тя беше последният човек, когото исках да видя точно сега.
Но докато стомахът ми напразно се напъваше, разбрах, че за присъствието й има причина.
О, не! О, не, не, не, не, не!
— Защо? — Прошепнах едва чуто, останала почти без глас от повръщането и обзелата ме паника. — Защо си тук? Какво се е случило? — Твърде обезпокоителните думи на Утешителката проехтяха в главата ми.
Загледах се в продължение на две секунди в ръцете, сграбчили яката на черния костюм на Търсачката, преди да осъзная, че са моите.
— Престани! — каза рязко тя, а лицето й придоби гневно изражение. Гласът й беше рязък.
Аз я раздрусвах.
Разтворих ръце и закрих лицето си с тях.
— Извинявай! — казах, едва поемайки си дъх. — Съжалявам, не знам какво правя.
Търсачката ме изгледа намръщена и приглади яката на дрехата си.
— Не се чувстваш добре и предполагам, че те стреснах.
— Не очаквах да те видя — прошепнах аз. — Защо си тук?
— Хайде да те закараме до някое лечебно заведение преди да поговорим. Ако имаш грип, трябва да бъде излекуван. Няма смисъл да изтощава тялото ти.
— Нямам грип и не съм болна.
— Да не си яла развалена храна? Трябва да съобщиш откъде си я взела.
Настоятелността й беше много досадна.
— И развалена храна не съм яла. Здрава съм.
— Защо не отидеш да те прегледа някой Лечител? Едно бързо сканиране — трябва да се грижиш за домакина си. Това е безотговорно. Особено пък след като здравеопазването е толкова леснодостъпно и ефикасно.
Поех дълбоко въздух и потиснах желанието отново да я раздрусам. Беше с цяла глава по-ниска от мен. Щеше да е борба, в която щях да надделея.
Борба? Обърнах й гръб и тръгнах бързо към дома. Бях опасно развълнувана. Трябваше да се успокоя, преди да извърша нещо непростимо.
— Скитнице! Почакай! Лечителят...
— Нямам нужда от Лечител — казах аз, без да се обръщам. — Това беше само... едно емоционално разстройство. Сега съм добре.
Търсачката не отговори. Запитах се как е изтълкувала отговора ми. Чувах обувките й — на високи токчета — да тракат след мен, затова оставих вратата отворена, защото бях сигурна, че ще ме последва вътре. Отидох до умивалника и напълних чаша с вода. Тя изчака мълчаливо, докато си изплакна устата и изплюя. Когато свърших, се подпрях на плота и се загледах в мивката.
Скоро това й омръзна.
— И така. Скитнице... още ли използваш същото име? Не искам да съм неучтива, като те наричам така.
Не я погледнах.
— Още се наричам Скитница.
— Интересно. Предположих, че си от онези, които биха предпочели сами да си изберат името.
— Аз наистина направих избора си. Избрах Скитница.
Отдавна ми беше ясно, че причината за лекото спречкване, което бях дочула в първия ден от идването ми в съзнание в Лечебницата, е Търсачката. Тя беше най-склонната към скандали душа, която бях срещала през деветте си живота. Първият ми Лечител Фордс Дълбоката вода беше прекалено спокоен, любезен и умен дори за душа. И въпреки това и той не можеше да се сдържи да не реагира на предизвикателствата й. Това ме накара да не съжалявам за начина, по който самата аз реагирах.
Извърнах се и я изгледах. Седеше на малкото ми канапе. Беше се настанила удобно и като че ли се канеше да остане дълго. На лицето й беше изписано самодоволство, а изпъкналите й очи гледаха с насмешка. Потиснах желанието да се намръщя.
— Защо си тук? — попитах отново. Гласът ми беше монотонен, сдържан. Вече нямаше да губя контрол пред тази жена.
— Отдавна не бях чувала нищо за теб, затова си помислих, че няма да е зле лично да проверя. Все още не сме отбелязали напредък по твоя случай.
Ръцете ми стиснаха ръба на плота зад мен, но продължих да не допускам невъздържани нотки в гласа си.
— Това ми прилича на... престараване. Освен това снощи ти изпратих съобщение.
Тя сбърчи вежди по характерния за нея начин, от който изглеждаше едновременно ядосана и отегчена, като че ли не тя беше виновна за обзелия я гняв. Извади големия си колкото дланта й компютър и докосна няколко пъти екрана.
— О! — възкликна сковано Търсачката. — Днес не съм си проверявала пощата.
Замълча известно време, докато четеше какво й бях написала.
— Изпратих го много рано сутринта — казах аз. — По това време бях полузаспала. Не съм много сигурна доколко това, което съм написала, е спомен, сън или пък може би писане на сън.
Казах го с думите на Мелани, които удивително лесно се отрониха от устата ми и дори добавих към тях собствения си непринуден смях. Не беше честно от моя страна. Поведението ми беше направо срамно. Обаче нямах намерение да показвам пред Търсачката, че съм по-слаба от домакина си.
За пръв път Мелани не изпита самодоволство от това, че ме е надхитрила. Беше твърде облекчена и благодарна, че не я бях издала по някакви мои съображения.
— Интересно — промърмори Търсачката. — Още един на свобода. — Тя поклати глава. — Мирът продължава да ни убягва. — Не се учудваше на вероятността мирът да е твърде крехък. Това по-скоро й доставяше удоволствие.
Прехапах силно устни. Мелани така настоятелно искаше да направи ново опровержение и да каже, че момчето просто е плод на някакъв сън. Не ставай глупава — казах й аз. Би било прекалено очевидно. Ще е достатъчно за подозрителния характер на Търсачката, за да реши, че двете с Мелани сме на еднакво мнение.
Мразя я. Шепотът на Мелани беше рязък и болезнен като порязване с нож.
Знам, знам. Искаше ми се да мога да отрека, че изпитвам... същото. Омразата беше непростимо чувство. Но да харесаш Търсачката беше... много трудно. Направо невъзможно.
Тя прекъсна вътрешния ми разговор.
— И така, освен новото място, което трябва да проверим, нямаш нищо друго, с което да ми помогнеш за пътните карти, така ли?
Усетих тялото си да реагира на критичния й тон.
— Никога не съм казвала, че са били линии върху пътна карта. Това е твое предположение. И наистина нямам нищо друго за казване.
Тя цъкна бързо три пъти с език.
— Но ти заяви, че са указания.
— За такива ги бях помислила. Но не успях да науча нищо повече.
— А защо? Още ли не си успяла да подчиниш човека? — Търсачката силно се засмя. Смееше се на мен.
Обърнах й гръб и се опитах да се успокоя. Опитах се да се преструвам, че я няма там. Че съм напълно сама в неприветливата кухня и гледам през прозореца към малкото късче нощно небе и трите ярки звезди, които се виждаха на него.
Е, толкова сама, колкото винаги съм била.
Докато се взирах в малките светли точки в мрака, линиите, които бях виждала многократно да се появяват в несвързани момента... в сънищата и в откъслечните ми спомени, отново проблеснаха в главата ми.
Първата: бавно прави широк завой, след това рязко свива на север, после още веднъж рязко завива в обратната посока и се проточва, този път по-дълго, на север, а след това внезапно се спуска на юг и там прави друга плитка извивка.
Втората: неравно зигзаговидна, четири остри завоя, а петият странно тъп, като че ли прекъснат...
Третата: дълга вълнообразна линия, прекъсната внезапно от издатина, се проточва като тънък, дълъг пръст на север и обратно.
Неразбираеми, явно безсмислени. Обаче знаех, че това е важно за Мелани. Знаех го от самото начало. Тя пазеше тази тайна по-яростно, отколкото другите, заедно с тази за момчето, нейния брат. Нямах представа за съществуването му преди снощния ми сън. Запитах се какво я беше пречупило. Може би заради това, че гласът й започваше да звучи все по-силно в главата ми, тя щеше да ми разкрие още свои тайни.
Може би щеше да се изпусне и щях да разбера какво означават тези странни линии. Знаех, че означават нещо, че водят някъде.
В момента, в който ехото от смеха на Търсачката продължаваше да звучи в главата ми, внезапно разбрах защо са толкова важни.
Ама разбира се, те водеха до Джаред. Обратно до двамата, до Джаред и до Джейми. Докъде другаде? Какви други дестинации биха могли да имат някакво значение за нея? Едва сега разбрах, че не беше обратно, защото никой от тях не беше следвал тези линии преди. Линии, които измъчваха и нея също толкова, колкото и мен, докато...
Стената не се изправи достатъчно бързо пред мен. Мелани беше разсеяна, съсредоточила повече вниманието си върху Търсачката, отколкото върху мен. Размърда се в главата ми, когато зад гърба ми се чу някакъв шум и аз усетих, че Търсачката се приближава.
— Очаквах повече от теб — рече тя и въздъхна. — Досието ти на изследовател изглеждаше много обещаващо.
— Жалко, че не си свободна сама да се заемеш с тази задача. Сигурна съм, че за теб ще бъде детска работа да се справиш със съпротивата на някакъв непокорен домакин. — Не се обърнах да я погледна. Гласът ми остана спокоен.
Тя пренебрежително сбърчи нос.
— Първите вълни бяха достатъчно предизвикателство дори и без непокорен домакин.
— Е, да. Аз самата съм участвала в няколко преселвания.
Търсачката презрително изсумтя.
— Виждащите водорасли трудни ли бяха за укротяване? Бягаха ли?
Запазих спокойствие.
— На Южния полюс нямахме неприятности. Но, разбира се, на Северния работата беше съвсем друга. Там не се справихме добре. Загубихме цялата гора. — Споменът за онова тъжно време отекна в думите ми. Хиляда съзнателни същества предпочетоха да затворят завинаги очи, вместо да ни приемат. Свиха листата си, за да не могат да приемат слънчевите лъчи и загинаха от глад.
Браво на тях — прошепна Мелани. В мисълта й нямаше озлобление, а само одобрение на спомена ми за трагичното събитие.
Беше такава безсмислена загуба. Оставих споменът за агонията от случилото се, усещането за болката от умиращите мисли на гората, подобна на нашата, да се задържи в главата ми.
Било е смърт, както и да го погледнеш.
Търсачката заговори и аз се опитах да се съсредоточа само върху единия разговор.
— Да — каза, почувствала се неловко тя, — беше лошо изпълнение.
— Когато се стигне до употреба на сила, не винаги може да се проявява максимална предпазливост. Някои не са така внимателни както би трябвало да бъдат.
Тя не отговори. Чух я да отстъпва няколко крачки назад. Всички знаеха, че за погрешната стъпка, довела до масовото самоубийство, бяха виновни Търсачите. Тъй като Виждащите водорасли не можеха да бягат, Търсачите бяха подценили способността им да се спасят. Бяха действали безразсъдно, започвайки първото настаняване преди да имаме достатъчно численост на самото място за тотална асимилация. Докато разберат на какво са способни Виждащите водорасли и че искат да го направят, вече беше станало твърде късно. Следващата пратка души в състояние на хибернация беше твърде далеч и преди те да пристигнат, северната гора беше загубена.
Обърнах се да погледна Търсачката, за да мога да преценя какво въздействие са й оказали думите ми. Лицето й беше безизразно, докато гледаше съсредоточено бялата стена от другата страна на стаята.
— Съжалявам, не мога да ти помогна с нищо повече — отсякох аз, опитвайки се да покажа, че разговорът ни е приключил. Отново бях готова да имам дома си само за себе си. За нас — вметна жлъчно Мелани. Въздъхнах. Сега беше толкова самоуверена. — Наистина не си струваше да си правиш труда да биеш толкова път.
— Това ми е работата — отвърна Търсачката и сви рамене. — Ти си единствената ми задача. Докато открия и останалите, може би ще трябва да съм по-близо до теб с надеждата, че късметът ми ще проработи.
 

Глава 7
ПРЕДИЗВИКАНА
 
— Да, Обърнат към Слънцето? - попитах, благодарна на вдигнатата ръка, че прекъсна лекцията ми. Не се чувствах така удобно зад катедрата, както обикновено. Най-голямата ми сила и моята единствена истинска препоръка (моето тяло домакин не може да се похвали с някакво официално завършено образование, след като е бягало непрекъснато още от тийнейджърските си години) беше личният ми опит, от който си бях извлякла поуки. Това беше първата световна история, която преподавах през този семестър, и за която нямах спомени, на които да се уповавам. Бях сигурна, че студентите ми забелязват разликата.
— Съжалявам, че ви прекъсвам, но... — Белокосият мъж се запъна, докато се опитваше да формулира въпроса си. — Трудно ми е да го проумея. Всъщност Гълтачите на Огън... поглъщат дима от горящите Ходещи Цветя, така ли? Като храна? — Опита се да потисне ужаса в гласа си. Не беше работа на никоя душа да съди друга душа. Но не бях изненадана, като имах предвид пребиваването му на Планетата на Цветята и силната му реакция по повод съдбата на подобни форми на живот от друг свят.
Винаги съм се изумявала как някои души се набъркват дълбоко в работите на света, който населяват, и не обръщат внимание на останалата вселена. Обаче справедливостта изисква да се каже, че Обърнат към Слънцето вероятно е бил в състояние на хибернация, когато се разнесе мрачната слава на Огнения свят.
— Да, те получават важни хранителни вещества от този дим. И тъкмо в това е основната дилема и спорът за Огнения свят, както и причината планетата да не бъде закрита, въпреки че със сигурност имаше достатъчно време да бъде изцяло населена. Има доста висок процент премествания.
— Когато беше открит Огненият свят, отначало се предполагаше, че господстващият вид — Гълтачите на огън, са единствената съществуваща в него разумна форма на живот. Гълтачите на огън не считат Ходещите цветя за равни на тях — културен предразсъдък. Така че измина известно време, дори и след първата вълна на заселване, преди душите да разберат, че избиват разумни същества. След това учените от Огнения свят съсредоточават усилията си в изнамирането на заместител на хранителните нужди на Гълтачите на огън. За да се помогне, се транспортират паяци, но планетите са отдалечени на стотици светлинни години една от друга. Когато това препятствие бъде преодоляно, което ще стане скоро, аз съм сигурна, че има надежда Ходещите цветя да могат също да бъдат асимилирани. Междувременно голяма част от грубостите при уеднаквяването е отстранена. Разбира се, в това число и онази, отнасяща се до изгарянето на живи същества, както и някои други аспекти.
— Как могат те... — продължи Обърнат към слънцето, но не можа да довърши.
Мисълта му довърши друг глас:
— Изглежда, че това е една много жестока екосистема. Защо планетата не е изоставена?
— Естествено, този въпрос беше обсъждан, Робърт. Но ние не изоставяме планети с лека ръка. Има много души, за които Огненият свят е техен дом. Те не могат да бъдат извадени оттам против волята им. — Извърнах очи и се загледах в бележките си, опитвайки се да сложа край на тази странична дискусия.
— Но това е направо варварство!
Във физическо отношение Робърт беше по-млад от повечето други студенти. Всъщност беше по-близо до моята възраст от всеки друг. И, което беше по-важно, беше истинско дете. Земята беше първият му свят. В неговия случай Майката също е била земен жител, преди да се подчини, така че той не беше имал кой знае какви възможности в сравнение с по-старите и пътували повече души. Питах се какво ли е да си роден от тези прекалено емоционални и чувствителни домакини, без да имаш опита, който да уравновесява нещата. Сигурно ще е трудно да си обективен. Опитах се да си спомня това и да проявя повече търпение, докато му отговарям.
— Всеки свят е уникален по своему. Ако не си живял в него, не е възможно да разбереш напълно...
— Но ти никога не си живяла в Огнения свят — прекъсна ме той. — Би трябвало да се чувстваш по същия начин... Освен ако си имала други причини да прескочиш тази планета? Била си почти навсякъде другаде.
— Може би един ден ще имаш възможност да се увериш, че изборът на планета е нещо много лично — казах аз с тон, който категорично слагаше край на дискусията.
Защо не им го кажеш? Ти наистина считаш това за варварско, жестоко и погрешно. Което е твърде смешно, ако питаш мен... въпреки че никога не го правиш. Какъв е проблемът? Срамуваш ли се, че си съгласна с Робърт? Защото той е по-човек от останалите?
Откакто беше намерила отново гласа си, Мелани беше станала направо непоносима. Как можех да се съсредоточа върху работата си, след като през цялото време в главата ми звучаха изказваните от нея мнения?
На седалката зад Робърт се раздвижи една тъмна сянка.
Търсачката, облечена както обикновено в черно, се наведе напред, заинтригувана за пръв път от темата на дискусията. Потиснах желанието да я изгледам намръщено. Не исках Робърт, който и без това вече се чувстваше неловко, да изтълкува погрешно изражението ми като предназначено за него. Мелани недоволно изсумтя. Искаше да не потискам обзелото ме желание.
Това, че Търсачката ни следваше на всяка крачка, беше научило Мелани на някои неща. Преди си мислеше, че не би могла да мрази нещо или някого повече, отколкото мен.
— Часът почти свърши — обявих с облекчение аз. — Приятно ми е да ви съобщя, че следващия вторник ще имаме за гост един лектор, който ще бъде в състояние да компенсира невежеството ми по тази тема. Нежен Пламък, едно скорошно допълнение към нашата планета, ще бъде тук, за да ни разкаже личните си впечатления от заселването на Огнения свят: Знам, че ще бъдете така учтиви, както сте към мен, и ще се отнасяте към него с уважение, въпреки много младата възраст на неговия домакин. Благодаря ви за вниманието.
Класът бавно се изниза навън, като някои от студентите използваха тази минута да побъбрят помежду си, докато си събираха нещата. Мина ми през ум това, което ми беше казала Кати за приятелствата, но не изпитах желание да се присъединя към никого.
Бяха ми чужди.
Така ли се чувствах наистина? Дали така се чувстваше Мелани? Беше трудно да се каже. Може би бях необщителна по природа. Предположих, че личната ми история потвърждава тази теория. Никога не бях се привързвала толкова силно, че да се задържа повече от един живот на някоя планета.
Забелязах, че Робърт и Обърнат към Слънцето продължават да се бавят в класната стая и да разговарят оживено. Можех да отгатна каква е темата на разговора.
— Историите за Огнения свят създават напрегната обстановка.
Извърнах се леко по посока на гласа.
До мен стоеше Търсачката. Обикновено жената съобщаваше за приближаването си с бързото тракане на токчетата на обувките. Погледнах надолу и видях, че за пръв път беше обула маратонки.... разбира се, черни.
— Силна реакция от някои от класа.
— Да.
Тя продължи да ме гледа изпитателно, като че ли очакваше да кажа още нещо. Събрах бележките си и се обърнах да ги сложа в чантата.
— Ти също реагира.
Поставих внимателно листата в чантата, без да се обръщам.
— Учудих се защо не отговори на въпроса.
Настъпи мълчание, докато тя чакаше да й отговоря. Продължавах да мълча.
— И така... защо не отговори на въпроса?
Извърнах се, без да скривам нетърпението, изписано на лицето ми.
— Защото нямаше отношение към урока, защото Робърт трябва да се научи да бъде по-възпитан и защото това не влиза в работите на никой друг.
Преметнах чантата си през рамо и се отправих към вратата. Тя продължи да върви редом с мен, полагайки усилия да не изостава от по-дългите ми крака. Продължихме да вървим в мълчание по коридора. Едва когато излязохме навън, където следобедното слънце огряваше многобройните прашинки в соления въздух, тя заговори отново:
— Мислиш ли, че ще се установиш някога, Скитнице? Може би на тази планета? Изглежда, че ти допадат техните... чувства.
Настръхнах от обидата, съдържаща се в тона й. Дори не бях сигурна на какво се дължеше желанието й да ме обиди, но то беше съвсем очевидно.
Мелани недоволна се размърда.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Кажи ми нещо, Скитнице. Съжаляваш ли ги?
— Кого? — попитах с безразличие аз. — Ходещите цветя ли?
— Не, хората.
Спрях и тя също спря. Бяхме само на няколко пресечки от апартамента ми и вървях бързо с надеждата да се отърва от нея, макар че беше много по-вероятно тя да се самопокани. Обаче въпросът й ме свари неподготвена.
— Хората ли?
— Да. Съжаляваш ли ги?
— А ти не ги ли съжаляваш?
— Не. Те бяха твърде брутална раса. Имали са късмет, че са оцелели толкова дълго заедно.
— Не всички са били лоши.
— При тях това е генетично предопределено. Бруталността е част от природата на техния вид. Но изглежда, че ти ги съжаляваш.
— Загубили са много, не мислиш ли? — казах аз и посочих с ръка наоколо.
Стояхме в подобно на парк пространство между две покрити с бръшлян общежития. Тъмнозеленото на бръшляна беше приятно за окото, особено в контраст с избелялото червено на старите тухли. Въздухът беше приятно топъл, златист от слънчевите лъчи, а миризмата на океана придаваше солен привкус на сладкия аромат на цветята около храстите. Бризът галеше откритата кожа на ръцете ми. В другите си животи не бих могла да изпитам нещо толкова блестящо.
— Няма ли да ти е жал за тези, на които то е отнето?
Лицето й остана спокойно и безизразно. Бях направила опит да я направя съпричастна, да я накарам да погледне нещата от по-друг ъгъл.
— В кои други светове си живяла?
Тя се поколеба, а после скръсти ръце.
— В никои. Живяла съм само на Земята.
Това ме изненада. Тя беше не по-малко дете от Робърт.
— Само на една планета? И си избрала да бъдеш Търсач в първия си живот?
Тя кимна веднъж и не повдигна повече брадичката си.
— Е добре, това си е твоя работа. — Тръгнах по-бързо. Може би след като бях показала, че не искам да се меся в личния й живот, тя щеше да ми отговори със същото.
— Говорих с Утешителката ти.
Може би напразно се надяваш — промърмори като че ли на себе си Мелани.
— Какво? — попитах изненадана аз.
— Доколкото разбирам, имаш доста проблеми извън опитите да получиш достъп до нужната ми информация. Мислила ли си върху възможността да опиташ в някой друг, по-сговорчив домакин? Тя ти предложи подобно решение, нали?
— Кати не би ти казала нищо.
На лицето на Търсачката се изписа доволство.
— Не беше нужно тя да ми отговаря. Много ме бива да чета по израженията на хората. Мога да кажа, когато въпросите ми попадат в целта.
— Как се осмеляваш? Отношенията между една душа и нейния Утешител...
— ... са неприкосновени, така е. Знам теорията. Обаче в твоя случай общоприетите начини на разследване като че ли не дават резултат. Трябва да бъда по-находчива.
— Мислиш, че крия нещо от теб, така ли? — попитах твърде ядосана, за да прикрия отвращението в гласа си. — Мислиш, че съм споделила това с моята Утешителка?
Гневът ми не я впечатли. Може би като се има предвид странния й характер, беше свикнала с подобни реакции.
— Не, мисля, че ми казваш каквото знаеш... Но не считам, че търсиш така упорито, както би могла. Виждала съм го и преди. Започваш да съчувстваш на домакина си. Несъзнателно позволяваш на паметта й да насочва желанията ти. Вероятно на този етап ще е вече твърде късно, но мисля, че за теб ще е по-добре да се преместиш и може би някой друг ще има по-голям късмет с нея.
— Ха! — извиках аз. — Мелани ще ги изяде живи!
Лицето на Търсачката направо се вцепени. Независимо какво си мислеше, че е успяла да разбере от Кати, нямаше никаква представа за това. Предполагаше, че влиянието на Мелани идва от паметта, че е несъзнателно.
— Намирам за много интересно, че говориш за нея в сегашно време.
Не обърнах внимание на думите й и се опитах да се престоря, че не съм се изпуснала.
— Грешиш, ако си мислиш, че някой друг би имал по-голям късмет да проникне в тайните й.
— Има само един начин да се разбере.
— Имаш ли някого предвид? — попитах с разтреперан от ненавист глас.
Тя се усмихна.
— Получих разрешение да опитам. Няма да отнеме много време. Ще запазят домакина ти за мен.
Трябваше да поема дълбоко въздух, треперех, а Мелани изпитваше такава омраза, че не можеше да се опише с думи. Идеята Търсачката да влезе в мен, дори и след като знаех, че аз няма да бъда там, ми беше толкова противна, че усетих как започна да ми се повдига като предишната седмица.
— За твоето разследване никак не е добре, че не съм скокла.
Търсачката присви очи.
— Е, да, това наистина бави твърде много изпълнението на тази задача. Никога не съм се интересувала много от история, но изглежда, че сега съм на път да изкарам цял курс.
— Ти току-що каза, че може би е твърде късно да се измъкне нещо повече от паметта й — припомних й аз, като се мъчех да запазя гласа си спокоен. — Защо не се върнеш там, откъдето си дошла?
Тя сви рамене и презрително се усмихна.
— Сигурна съм, че е твърде късно... за доброволна информация. Но ако не съдействаш, тя все още може просто да ме отведе при тях.
— Да те отведе?
— Когато тя установи пълен контрол, ти ще станеш като онзи слабак, който някога се е наричал Препускаща песен, а сега Кевин. Помниш ли го? Онзи, който нападна Лечителя?
Гледах я с широко отворени очи, ноздрите ми пламнаха.
— Да, може би е просто въпрос на време. Утешителката не ти ли е казала какво показва статистиката? Е, дори и да го е сторила, тя не разполага с най-последните данни, с които разполагаме ние. Показват, че шансовете за успех в един по-продължителен период за случаи като твоя, когато даден човек домакин започне да оказва съпротива, са под двадесет процента. Имаше ли представа, че нещата са толкова зле? Те променят информацията, която дават на потенциални заселници. Вече няма да се предлагат домакини в зряла възраст. Рисковете са твърде големи. Губим души. Няма да мине много време и тя ще започне да ти говори, да говори чрез теб, да контролира решенията ти.
Не смеех да помръдна, нито да отпусна някой мускул. Търсачката се наведе напред, като изпъна пръстите на краката си, за да е по-близко до мен. Сниши глас, опитвайки се да бъде по-убедителна.
— Това ли искаш, Скитнице? Да загубиш? Да бъдеш обезличена от нечие съзнание? Да не си нищо повече от тяло домакин? Положението само ще продължи да се влошава. Вече няма да бъдеш това, което си. Тя ще те победи и ще изчезнеш. Може би някой ще се намеси... Може би ще те преместят, както постъпиха с Кевин. И ти ще се превърнеш в някое дете на име Мелани, което обича да поправя коли, вместо да композира музика. Или каквото тя е свикнала да прави.
— Шансовете за успех са под двадесет процента, така ли? — прошепнах аз.
Тя кимна, опитвайки се да скрие усмивката си.
— Ти се съсипваш, Скитнице. Всички светове, които си видяла, всичкият опит, който си събрала, ще отиде напразно. В досието ти видях, че имаш потенциал за Майчинство. Ако се съгласиш да бъдеш Майка, тогава поне всичко това няма да бъде пропиляно. Мислила ли си за Майчинство?
Дръпнах се рязко от нея, лицето ми пламна.
— Извинявай — рече тихо тя и също се изчерви. — Не беше учтиво от моя страна. Забрави, че го казах.
— Прибирам се вкъщи. Не ме следвай.
— Налага се, Скитнице. Това ми е работата.
— Защо толкова ви е грижа за няколко останали хора? Защо? Как ще продължите да оправдавате професията си? Ние спечелихме. Време е да се присъедините към обществото и да вършите нещо полезно!
Въпросите ми и обвиненията в тях не я впечатлиха.
— Навсякъде, където краищата на техния свят докосват нашия, има смърт. — Каза го спокойно и за момент видях в лицето й друг човек. С изненада разбрах, че дълбоко вярва в това, което прави. Донякъде бях склонна да предположа, че е избрала работата на следовател, защото тайно обича насилието.
— Дори ако само една душа бъде загубена заради твоя Джаред или твоя Джейми, пак ще бъде прекалено много. Докато не бъде постигнат окончателен мир на тази планета, работата ми ще бъде оправдана. Докато има оцелели Джаредци, аз ще бъда нужна да защитавам нашия вид. Докато има такива като Мелани да водят души за носа...
Обърнах й гръб и се отправих към апартамента с големи крачки, които щяха да я принудят да тича, ако иска да не изостане.
— Не се погубвай, Скитнице! — провикна се след мен тя. — Нямаш много време! — Спря, но после се провикна още по-силно: — Съобщи ми, когато трябва да започна да те наричам Мелани!
С увеличаването на разстоянието помежду ни гласът й затихна. Знаех, че ще ме последва със своето темпо. Последната неприятна седмица, когато на всяка лекция виждах лицето й в дъното на аудиторията, когато всеки ден чувах стъпките й зад мен по тротоара, нямаше да бъде нищо в сравнение с това, което предстоеше.
Щеше да направи живота ми ад.
Имах чувството, че Мелани се блъска с всички сили във вътрешните стени на черепа ми.
Хайде да я натопим. Ще кажем на началниците й, че е направила нещо недопустимо, че ни е нападнала. Нашата дума срещу нейната...
Това е в човешкия свят — напомних й аз почти натъжена, че не мога да прибягна до такива средства. — Нямаме началници в смисъла, който вие влагате в тази дума. Всички работят заедно като равни. Има такива, на които много други докладват, за да координират информацията, както и съветници, които вземат решения във връзка с тази информация, но те не могат да й отнемат работата, която тя иска да върши. Виждаш ли, всичко действа като...
На кого му пука как действа, след като не може да ни помогне? Сетих се хайде — да я убием! Мислено видях как ръцете ми се сключват около врата на Търсачката.
Точно затова е по-добре моят вид да се разпорежда в това място.
Я не се преструвай. Би ти харесало също толкова, колкото и на мен. Образът отново се върна, представихме си как лицето на Търсачката посинява, но този път това беше съпроводено от неописуемо удоволствие.
Това си ти, не аз. — Твърдението ми беше вярно: гледката ме отврати. Но същевременно усещането беше опасно близо до радостното чувство, че никога повече нямаше да видя отново Търсачката.
И какво ще правим сега? Аз няма да се предам. Ти също няма да се предадеш. А и тази проклета Търсачка със сигурност няма се откаже!
Не й отговорих. Нямах готов отговор.
За кратко в главата ми настъпи тишина. Беше хубаво. Искаше ми се това да продължи. Обаче имаше само един начин да купя спокойствието си. Бях ли готова да платя цената? Вече имах ли някакъв избор?
Мелани постепенно се успокои. Докато минавах през входната врата и слагах след мен резетата (никога преди не го бях правила, защото това бяха останки от хората, които нямаха място в един мирен свят), тя се замисли.
Никога не се бях замисляла как вземате участие в запазването на вашия биологичен вид. Не знаех, че нещата при вас стоят по този начин.
Както виждаш, отнасяме се към това много сериозно. Благодаря ти за загрижеността. Тя не обърна внимание на неприкритата ирония в тази мисъл.
Продължаваше да мисли за откритието си, а аз включих компютъра и започнах да търся полети на совалки. Мина малко време преди тя да усети какво правя.
Къде отиваме? В мисълта й се промъкна паника. Почувствах как нейното съзнание преминава през главата ми, докосването му беше леко като перце, докато търсеше нещо, което може би криех от нея.
Реших да й спестя търсенето. Отивам в Чикаго.
Сега паниката стана по-осезаема. Защо?
Ще се срещна с Лечителя. Нямам й доверие. Искам да поговоря с него преди да взема решение.
Настъпи кратко мълчание преди да заговори отново.
Решението да ме убиеш ли?
Да, точно това.
 

Глава 8
ОБИЧАНА
 
— Страхуваш се да летиш, така ли? — Гласът на Търсачката изразяваше недоумение, примесено с насмешка. — Пътувала си осем пъти в открития космос и се страхуваш да се качиш на една совалка до Тусон, Аризона?
— Първо на първо, не се страхувам. Второ, когато пътувам в открития космос нямам голяма представа къде се намирам, след като съм поставена в камерата за хибернация. И трето, на домакина ми му прилошава в совалки.
Търсачката вдигна нагоре очи от възмущение.
— Ами вземи лекарство тогава! Какво щеше да направиш, ако Лечителят Фордс не се беше преместил в Сейнт Мери? С кола ли щеше да отидеш в Чикаго?
— Не. Но, тъй като сега вариантът да отида с кола ми се струва разумен, спирам се на тази възможност. Ще е хубаво да видя малко повече от този свят! Пустинята може да е изумителна.
— Пустинята е отегчителна до смърт.
— А и не бързам. Има много неща, които да премисля, и ще се радвам да остана известно време сама със себе си. — Изгледах я многозначително, докато произнасях последните думи.
— Все пак не разбирам какъв смисъл има да се виждаш отново със стария си Лечител. Тук има много компетентни Лечители.
— С Лечител Фордс се чувствам спокойна. Той е запознат с моя случай, а и не съм сигурна, че разполагам с цялата необходима ми информация — отвърнах аз и отново многозначително я изгледах.
— Не разполагаш с толкова време, че да не бързаш, Скитнице. Познавам симптомите.
— Моля те да ме извиниш, но не считам информацията ти за безпристрастна. Знам достатъчно за човешкото поведение и мога сама да разпозная сигналите, че съм манипулирана.
Тя ми хвърли гневен поглед.
Сложих във взетата под наем кола няколкото неща, които възнамерявах да взема със себе си — достатъчно дрехи, с които да изкарам една седмица, без да се налага да пера, и основни тоалетни принадлежности. Въпреки че не бяха много неща, онова, което оставих след себе си, беше дори по-малко. Бях събрала съвсем малко лични вещи. През всичките месеци, които прекарах в малкия апартамент, стените останаха голи, а полиците празни. Може би изобщо нямах намерение да се установявам тук.
Търсачката стоеше на тротоара близо до отворения багажник и ме атакуваше със злонамерени въпроси и забележки, винаги когато бях достатъчно близо, за да я чуя. Бях сигурна само в едно. Че изгаря от нетърпение да ме следва по пътя. Вероятно щеше да вземе някоя совалка до Тусон. Беше се надявала, че като ме накара да се срамувам от страха си да летя, ще ме принуди да направя същото и аз. Това, че тя нямаше да пътува след мен, беше огромно облекчение. Представих си как идва всеки път, когато спирам, за да хапна нещо, как се мотае пред тоалетните на бензиностанциите, как ме чака с неизчерпаемите си следователски въпроси всеки път, когато колата ми спре на някой светофар.
Потръпнах при тази мисъл. Ако преместването ми в ново тяло означаваше да се отърва от Търсачката... това наистина си беше голям стимул.
Имах и друг избор. Бих могла да напусна напълно този свят като провалила се и да се преместя на десета планета. Можех да работя, за да забравя цялото преживяване. Земята щеше да бъде само една малка черна точка в иначе безупречното ми досие.
Но къде бих могла да отида? На някоя друга планета? Сред любимите ми беше Пеещият свят, но трябваше да заменя зрението си със слепота. Планетата на Цветята беше прекрасна... Обаче формите на живот, основаващи се на хлорофила, бяха толкова ограничени в емоционално отношение. Животът там щеше да ми се стори непоносимо муден след темпото на тази човешка среда.
На нова планета? Имаше ново завоевание. Тук, на Земята, наричат новите домакини Делфини поради липса на по-добро сравнение, въпреки че приличат повече на водни кончета, отколкото на морски бозайници. Те са високо развит биологичен вид и със сигурност са твърде подвижни, но след дългия ми престой при Виждащите водорасли мисълта за друга планета, покрита само с вода, ми беше противна.
Не, на тази планета все още има толкова много неща, които не съм изпитала. Никъде другаде в познатата вселена нещо не ми е допадало толкова много като този сенчест малък озеленен двор, тази тиха улица или примамливостта на безоблачното пустинно небе, което бях виждала в спомените на Мелани.
Тя не сподели мнението си за избора ми. След решението ми да намеря моя пръв Лечител — Фордс Дълбоката вода, беше станала много тиха. Не бях сигурна какво означава да се затвориш в себе си.
Дали се опитваше да изглежда по-малко опасна, или по-малко бреме? Дали се подготвяше за нахлуването на Търсачката? За смъртта? Или пък се готвеше да се пребори с мен? Да се опита да надделее?
Какъвто и да беше планът й, тя продължаваше да стои настрана. Усещах я само като слабо, внимателно присъствие в задната част на главата.
Отидох за последен път в апартамента, за да видя дали не съм забравила нещо. Изглеждаше празен. Виждаха се само основните мебели, останали още от предишния наемател. В шкафовете все още стояха същите чинии, възглавниците на леглото, нощните лампи на масичките. Ако не се върна, следващият наемател няма да има много за чистене.
Телефонът иззвъня тъкмо в момента, когато излизах през входната врата. Върнах се да го вдигна, но вече беше твърде късно. Бях настроила телефонния секретар да отговаря още при първото позвъняване. Знаех какво щеше да чуе обаждащият се — не много подробното ми обяснение, че ще отсъствам през останалата част от семестъра и че часовете ми ще бъдат анулирани, докато ми бъде намерен заместник. Не посочвах причината. Погледнах часовника върху телевизора — минаваше осем сутринта. Бях почти сигурна, че вероятно се е обадил Кърт, който току-що беше получил съвсем малко по-подробния имейл, който му бях изпратила късно предишната нощ. Чувствах се виновна, че не бях изпълнила ангажимента си към него. Почти се чувствах като някоя скокла. Може би тази стъпка, това напускане на работата, беше прелюдия към следващото ми решение, моя по-голям срам. Тази мисъл ме накара да се почувствам неловко. Нямах желание да чуя какво се казва в съобщението, въпреки че нямаше някаква належаща причина да бързам.
Огледах празния апартамент още веднъж. Нямах чувството, че оставям нещо зад себе си. Не изпитвах привързаност към тези стаи. Имах странното усещане, че този свят — не само Мелани, но и цялото земно кълбо — не ме иска, независимо колко много го исках аз. Изглежда, че не можах да пусна корените си тук. При мисълта за корени кисело се усмихнах. Това усещане беше чисто и просто глупаво суеверие.
Никога не бях имала домакин, способен да изпитва суеверие. Усещането беше интересно. Като че ли знаеш, че си наблюдаван, без да можеш да откриеш този, който те наблюдава. Това накара косъмчетата на врата ми да настръхнат.
Затворих решително вратата след себе си, но не се докоснах до старомодната ключалка. Никой нямаше да смути покоя на това място до завръщането ми или докато не бъде дадено на някой нов наемател.
Качих се в колата без да погледна Търсачката. Нямах голям опит в шофирането, Мелани също, и това ме караше да се чувствам малко нервна. Обаче бях сигурна, че скоро ще свикна.
— Ще те чакам в Тусон — каза Търсачката и се наведе през отворения ми прозорец в момента, в който включих двигателя.
— Не се съмнявам — промърморих аз.
Погледнах бутоните върху дръжката на вратата. Опитах се да прикрия усмивката си, когато натиснах един, за да вдигна стъклото, и я видях как рязко отскочи назад.
— Може би... — почти изкрещя тя, за да мога да я чуя въпреки шума от двигателя и през затворения прозорец — може би ще се опитам да пътувам като теб. Може би ще се видим по пътя.
Засмя се и сви рамене.
Казваше го, само за да ме ядоса. Опитах се да не й показвам, че успя. Съсредоточих се върху пътя пред мен и предпазливо потеглих.
Беше сравнително лесно да намеря магистралата и след това да следвам пътните знаци за излизане от Сан Диего. Скоро вече нямаше указания, които да следвам, нито завои, които бих могла да взема погрешно. След осем часа щях да бъда в Тусон. Разстоянието не беше много голямо. Може би щях да прекарам нощта в някой малък град по пътя. Ако бях сигурна, че Търсачката ще пристигне преди мен и ще ме чака с нетърпение, вместо да ме следва, с удоволствие щях да се забавя.
Усетих, че често поглеждам назад в огледалото, за да открия признаци, че съм следена. Карах по-бавно от всички останали, защото нямах желание да стигна до мястото, за което се бях отправила, и колите непрекъснато ме задминаваха. Докато минаваха покрай мен, не можах да различа познати лица. Не трябваше да се хващам на опита на Търсачката да ме подразни. Беше съвсем очевидно, че няма търпение да се придвижва бавно. И все пак...
Продължих да се озъртам за нея.
Бях пътувала на запад до океана, а също на север, на юг и по красивото крайбрежие на Калифорния, но никога на изток. Цивилизацията бързо остана зад гърба ми и скоро бях заобиколена от голите хълмове и скали — предшественици на безбрежните пространства на пустинята.
Беше много успокояващо да си далеч от цивилизацията и това ме разтревожи. Не би трябвало самотата толкова да ми допада. Душите бяхме общителни. Живеехме, работехме и растяхме заедно в хармония. Всички бяхме еднакви: миролюбиви, приятелски настроени и честни. Защо се чувствах по-добре далеч от себеподобните си? Мелани ли ме направи такава?
Потърсих я, но я намерих някак неконтактна да дреме в едно кътче на тила ми.
Това беше най-хубавият момент, откакто беше започнала отново да говори.
Километрите бързо отминаваха. Тъмните, остри скали и прашните долини, покрити с мършави храсти, летяха край мен с монотонно еднообразие. Усетих, че карам по-бързо, отколкото възнамерявах. Тук нямаше нищо, което да привлича вниманието ми, и затова ми беше трудно да карам бавно. Запитах се защо в паметта на Мелани пустинята изглеждаше много по-живописна и много по-завладяваща. Оставих съзнанието си да се доближи до нейното, опитвайки се да разбера какво му е специалното на това пусто място.
Обаче тя не виждаше голата, мъртва земя около нас. Сънуваше друга пустиня — червена и прорязана от каньони, някакво приказно място. Не направи опит да не ме допусне там. Всъщност, като че ли не забелязваше присъствието ми. Пак се запитах какво означаваше тази нейна самовглъбеност. Не открих някаква враждебност, а по-скоро подготовка за края.
В спомените си тя живееше в някакво по-щастливо място и като че ли се сбогуваше с него. Беше място, което никога преди не ми беше позволявала да видя.
Беше бунгало, импровизирано жилище, сгушено в една падина, оградена със стени от червен пясъчник, в опасна близост до водите на буен поток. Необичайно място за живеене, далеч от всякакъв път или пътека, направено грубо, без каквито и да било модерни технически удобства. Тя си спомни как се беше смяла на мивката, в която водата трябваше да се изпомпва от земята.
 
— По-добра е от тръбите — казва Джаред и сбърчва още повече вежди. Изглежда, че смехът ми го безпокои. Дали не се страхува, че не я харесвам? — В помпата няма нищо за проследяване, никакво доказателство, че сме тук.
— Чудесна е — бързам да кажа аз. — Като в някой стар филм. Няма грешка.
Усмивката, която никога не изчезва напълно от лицето му — усмихва се дори и на сън, — става по-широка.
— Във филмите не ти показват най-лошите неща. Хайде, ела да видиш къде е клозетът.
Чувам смеха на Джейми да отеква в тесния каньон, докато тича пред нас. Черната му коса подскача заедно с тялото. Сега това слабо момче със загоряла от слънцето кожа подскача непрекъснато. Не си бях давала сметка каква тежест могат да носят тези тесни рамене. В присъствието на Джаред той е направо весел. Напрегнатото му изражение изчезва, заменено от усмивки. И двамата сме по-издръжливи, отколкото предполагах.
— Кой построи това място?
— Баща ми и по-големите ми братя. Аз помагах или по-скоро им пречех. Баща ми обичаше да се маха от всичко. И не държеше много на удобствата. Така и не си направи труда да провери чия всъщност е земята, да поиска разрешение за строеж или да изпълни някоя друга досадна формалност. — Джаред се засмива и отмята глава назад. Слънчевите лъчи танцуват по русите кичури на косата му. — Официално това място не съществува. Удобно, нали? — Без да се замисля, протяга ръка и хваща ръката ми.
Кожата ми пламва там, където докосва неговата. Усещането е повече от чудесно, но ме кара да почувствам странна болка в гърдите.
Непрекъснато ме докосва по този начин, като че ли постоянно има нужда да се уверява, че съм тук. Разбира ли какво ме кара да изпитвам от това най-обикновено притискане на моята ръка в неговата топла длан? Или просто е щастлив, че вече не е сам?
Той клати ръцете ни, докато вървим през малка горичка от канадски тополи, техните зелени листа така ярко се открояват на фона на червеното, че играят номера на зрението ми и ми пречат да фокусирам. Той се чувства щастлив тук, по-щастлив, отколкото на всяко друго място. Аз също съм щастлива. Чувството все още ми е непознато.
Не ме е целувал от онази първа нощ, когато изкрещях, след като открих белега на врата му. Не иска ли вече отново да ме целува? Трябва ли аз да го целуна? Ами ако не му е приятно?
Поглежда ме и се усмихва, а бръчиците около очите се превръщат в ситни мрежички. Чудя се дали е толкова красив, колкото си мисля, или това просто се дължи на факта, че е единственият останал човек в целия свят, освен Джейми и мен.
Не, едва ли е така. Наистина е красив.
— За какво мислиш, Мел? — пита Джаред. — Като че ли си съсредоточена върху нещо много важно — казва през смях той.
Свивам рамене, а стомахът ми пулсира.
— Тук е хубаво.
Той се оглежда наоколо.
— Да, у дома е винаги хубаво, нали?
— Дом — повтарям тихо аз. — Дом.
— Той е и твой дом, ако го искаш.
— Искам го. — Струва ми се, че всеки километър, който съм извървяла през изминалите три години, е водел към това място. Не искам никога да го напусна, макар да знам, че ще трябва. Храната не расте по дърветата. Или поне не в пустинята.
Той стиска ръката ми, а сърцето ми се блъска в гърдите. Това удоволствие е също като болка.
 
Изпитвах някакво смътно усещане, докато Мелани продължаваше да се рови в спомените си и мислите й да подскачат насам-натам през целия горещ ден и още дълги часове, след като слънцето се беше скрило зад червените стени на каньона. Гледах напред като хипнотизирана от проточилия се пред мен безкраен път, а хилавите храсти прелитаха покрай колата с вцепеняващо мозъка еднообразие.
 
Надничам в малката, тясна стая. Дюшекът е само на сантиметри от грубите каменни стени от двете страни.
Изпълва ме силно радостно чувство, когато виждам Джейми да спи в истинско легло с глава, положена върху мека възглавница. Дългите му ръце и крака оставят твърде малко място за мен. В действителност е много по-едър, отколкото си го представям във въображението си. Вече е почти на десет и скоро изобщо няма да е дете. Само че за мен винаги ще си остане такова.
Джейми диша равномерно, отпуснат в здрав сън. В сънищата му няма страх, поне за момента.
Затварям безшумно вратата и се връщам при малката кушетка, където ме чака Джаред.
— Благодаря ти — шепна аз, макар да знам, че дори да извикам думите, сега Джейми няма да се събуди. — Чувствам се неудобно. Тази кушетка е твърде къса за теб. Може би ще е по-добре на легнеш на леглото при Джейми.
Джаред се засмива.
— Мел, та ти си само с няколко сантиметра по-ниска от мен. Наспи се поне веднъж хубаво. Когато изляза следващия път, ще открадна някое походно легло или нещо подобно.
Това не ми харесва по много причини. Скоро ли ще тръгне? Ще ни вземе ли със себе си? За постоянно ли ни отстъпва тази стая?
Слага ръце на раменете ми и ме притиска до себе си. Аз леко се отдръпвам, въпреки че топлината от докосването ме кара отново да изпитам болка в сърцето.
— Защо се намръщи? — пита той.
— Ти кога ще... кога ще трябва отново да тръгнем?
Свива рамене.
— По пътя насам събрахме достатъчно, за да изкараме няколко месеца. Мога да направя няколко кратки набега, ако искаш да се задържим известно време на едно място. Сигурен съм, че си се уморила да бягаш.
— Да, така е, съгласна съм. — Поемам дълбоко въздух, за да добия кураж. — Но ако тръгнеш, и аз ще тръгна.
Той ме притиска по-силно до себе си.
— Признавам, че предпочитам да е така. Мисълта да се разделя с теб... — Той тихо се засмива. — Няма ли да прозвучи малко налудничаво, ако кажа, че по-скоро бих предпочел да умра? Твърде мелодраматично, нали?
— Не, знам какво имаш предвид.
Той сигурно се чувства по същия начин като мен. Щеше ли да каже тези думи, ако ме приемаше просто като още един човек, а не като жена?
Давам си сметка, че за пръв път сме напълно сами от нощта, в която се срещнахме — за пръв път имаше врата, която да се затваря между спящия Джейми и нас двамата. Много нощи наред лежахме будни, разговаряхме шепнешком, разказвахме си историите си — и хубавите, и ужасните, но главата на Джейми беше винаги върху скута ми. Тази затворена врата ме кара да дишам по-учестено.
— Мисля, че още не е нужно да търсиш походно легло.
Усещам, че ме гледа въпросително, но не смея да срещна погледа му. Чувствам се неловко, но вече е твърде късно. Думите са казани.
— Ще останем тук, докато свърши храната, не се безпокой. Спал съм на по-неудобни неща от тази кушетка.
— Нямам това предвид — казвам аз и продължавам да гледам надолу.
— Ти ще легнеш на леглото. Мел. Няма да отстъпя.
— И това нямам предвид — произнасям почти шепнешком аз. — Исках да кажа, че кушетката е достатъчно голяма за Джейми, а и той няма да порасне толкова бързо. Мога да спя на леглото с... теб.
Настъпва мълчание. Иска ми се да вдигна очи, да видя израза на лицето му, но съм твърде объркана. Ами ако това му е противно? Как ще го понеса? Дали няма да ме изгони?
Топлите му, мазолести пръсти повдигат брадичката ми. Сърцето ми тупти, когато очите ни се срещат.
— Мeл, аз... — за разлика от друг път лицето му не е усмихнато.
Опитвам се да извърна очи. но той държи брадичката ми така, че не мога да отклоня погледа си от неговия. Не усеща ли огъня, който гори между неговото тяло и моето? Само аз ли се чувствам така? Как е възможно да съм само аз? Усещам го като някакво плоско слънце между нас — притиснато като цвете между страниците на дебела книга, то изгаря хартията. По друг начин ли го усеща той? Като нещо неприятно?
След миг извръща глава. Точно той отмества погледа си, но продължава да стиска брадичката ми. Произнася думите тихо:
— Не ми дължиш това, Мелани. Не ми дължиш каквото и да било.
Преглъщам с мъка.
— Не казвам... Нямах предвид, че се чувствам задължена. А и ти... не трябва да изпитваш подобно нещо. Забрави какво съм казала.
— Няма начин, Мел.
Той въздъхва и на мен ми се иска да изчезна. Да се откажа — да предам мозъка си на нашествениците, ако това е нужно, за да изтрия този огромен гаф от паметта си. Да изтъргувам бъдещето си, за да изтрия последните две минути от миналото си. Готова съм да направя всичко за това.
Джаред поема дълбоко въздух. Заглежда се в пода с премрежени очи и стиснати зъби.
— Мел, не е нужно да стане така. Само защото сме заедно, само защото сме последните мъж и жена на Земята... — Не му достигат думи — нещо, на което никога преди не съм ставала свидетел. — Това не означава, че трябва да направиш нещо, което не искаш. Не съм човек, който би очаквал... Не си длъжна да...
Изглежда толкова разстроен, продължава да гледа намръщен встрани и без да се усетя, започвам да говоря, макар да знам, че е грешка още преди да съм започнала.
— Нямах това предвид — смотолевям аз. — Не казвам, че се чувствам задължена и не мисля, че си такъв човек. Не. Разбира се, че не. Причината е, че...
Че го обичам. Стискам зъби, преди да се унижа още повече. Готова съм веднага да си отхапя езика, преди той да развали всичко.
— Причината е, че какво...? — пита той.
Опитвам се да тръсна глава, но Джаред продължава да държи здраво брадичката ми между пръстите си.
— Мел?
Отскубвам се от хватката му и яростно тръскам глава.
Той се навежда по-близо до мен и сега лицето му изведнъж се променя. В израза на лицето му се чете някакъв нов вътрешен конфликт, който ми е непонятен, но макар да не го разбирам напълно, той заличава усещането че съм отхвърлена, от което очите ми започват да ме смъдят.
— Ще ми кажеш ли? Моля те? — прошепва той. Усещам дъха му върху бузата си и в продължение на няколко секунди изобщо не мога да разсъждавам.
Очите му ме карат да забравя, че съм се унижила, че искам никога повече да не проговоря.
— Ако трябва да избера някого, с когото да остана на някоя ненаселена планета, това ще бъдеш ти — прошепвам аз. Слънцето между нас пари още по-силно. — Искам да съм с теб завинаги. И то не само да... не само да разговарям. Когато ме докоснеш... — Осмелявам се да прекарам леко пръсти по топлата кожа на ръката му и сега усещам пламъци по върховете им. Ръката му здраво ме обгръща. И той ли чувства огъня? — Не искам да спираш. — Искам да бъда по-конкретна, но не мога да намеря думите. Така е добре. Достатъчно зле е, че признах толкова много от моя страна. — Ако не го чувстваш по същия начин, мога да те разбера. Може би за теб не е същото. Всичко ще е наред. — Лъжи.
— О, Мел — въздъхва той в ухото ми и извръща лицето ми към неговото.
Устните му са още по-горещи отпреди, направо ме изгарят. Не знам какво правя, но това изглежда вече няма значение. Ръцете му са в косата ми, а сърцето ми като че ли всеки миг ще се пръсне. Не мога да дишам. Не искам да дишам.
Обаче устните му се преместват към ухото ми и той ме хваща за лицето с ръце, когато се опитвам отново да намеря неговите.
— Мелани, когато те намерих, стана чудо, дори повече от чудо. Ако в този момент ми бяха предложили да избирам между това да върна отново предишния свят или да те имам, нямаше да мога да се откажа от теб. Нямаше да спася живота на пет милиарда души.
— Това е лошо.
— Много лошо, но много вярно.
— Джаред. — Поемам въздух и отново се опитвам да намеря устните му. Той се отдръпва и ме поглежда така, като че ли иска да каже нещо. Какво още може да има?
— Но...
— Но? — Как може да има но в този момент? Какво може да последва след всичкия този огън, което да започва с но?
— Но ти си на седемнадесет, Мелани. А аз съм на двадесет и шест.
— И какво значение има това?
Не отговаря. Ръцете му бавно галят моите и като че ли рисуват по тях с огън.
— Ти май че ме занасяш — отдръпвам се назад, за да видя лицето му. — Притесняваш се за някакви условност,. когато нашият свят вече е свършил?
Той шумно преглъща преди да отговори.
— За повечето условности си има причини, Мел. Ще се почувствам като някакъв лош човек, ако се възползвам. Ти си много млада.
— Вече никой не е млад. Всеки, който е успял да оцелее толкова дълго, е направо стар.
Той се усмихва с крайчеца на устните си.
— Може би си права. Обаче това е нещо, за което не трябва да избързваме.
— И за какво да чакаме? — настоявам аз.
Той дълго се колебае, мисли.
— Ами, една от причините е, че има някои... въпроси от практическо естество, за които трябва да помислим.
Питам се дали просто не се опитва да отклони темата, за да печели време. Така ми изглежда. Повдигам вежда. Не мога да повярвам, че разговорът поема такава посока. Ако наистина ме желае,това е безсмислено.
— Виж какво — започва да обяснява Джаред, колебае се. Под бронзовия загар на кожата му като че ли се кани да се изчерви. — Когато подготвях това място, не съм мислил много за вероятността, че мога да имам... гости. Искам да кажа, че.... — Изрече останалото на един дъх: — Контролът върху раждаемостта беше последното нещо, за което съм мислил.
— О! — казвам аз и усещам, че се намръщвам.
Усмивката е изчезнала от лицето му и за част от секундата съзирам там да се мярка гняв, какъвто не съм виждала преди. От това изглежда някак опасен, както не съм предполагала.
— Това не е свят, в който бих искал да имам дете.
Когато осъзнах какво ми казва, се свих при мисълта за едно малко, невинно бебе, което отваря очи в това място. Достатъчно зле е да наблюдавам очите на Джейми, да знам какво ще му донесе този живот, дори и при най-доброто стечение на обстоятелствата.
Изведнъж Джаред отново си е същият. По кожата около очите му се появяват ситни бръчици.
— Освен това разполагаме с много време да... помислим по въпроса, — Подозирам го, че пак се опитва да печели време. — Даваш ли си сметка колко малко време сме били заедно до този момент? Откакто се намерихме, са изминали едва четири седмици.
Това направо ме смайва.
— Не може да бъде.
— Двадесет и девет дни. Броя ги.
Мислено се връщам назад. Не е възможно да са изминали само двадесет и девет дни, откакто Джаред промени живота ни. Струва ми се, че двамата с Джейми сме били заедно с него през цялото време, откакто сме сами. Две или може би три години.
— Имаме време — повтаря отново той.
Внезапно ме обзема паника от някакво тревожно предчувствие, което дълго време не ми позволява да проговоря. Той с безпокойство наблюдава промяната, изписана на лицето ми.
— Не можеш да знаеш това. — Предишното отчаяние, което беше намаляло, когато той ме намери, ме шибна като камшик. — Не можеш да знаеш с колко време разполагаме. Не знаеш дали можем да разчитаме на месеци, на дни или на часове.
Джаред сърдечно се засмива и докосва с устни намръщеното ми чело, точно там, където се събират веждите ми.
— Не се безпокой, Мел. Чудесата не стават по този начин. Никога няма да те загубя. Никога няма да ти позволя да ме напуснеш.
 
Тя ме върна към настоящето — към тясната лента на магистралата, която се виеше през пустошта на Аризона, изгаряща под яростното обедно слънце. Загледах се в празното пространство пред мен и усетих празнотата вътре в себе си.
Мислите й едва чуто прозвучаха в главата ми: Не знаеш колко време ти остава.
Сълзите, с които плачех, бяха и на двете.
 

Глава 9
РАЗКРИТИЕТО
 
Преминах бързо през кръстовище И-10, когато слънцето остана зад мен. Не успях да видя много, като се изключат белите и жълтите линии върху пътната настилка и от време на време по някоя голяма зелена стрелка, която ми сочеше да продължавам да се движа на изток. Сега вече бързах. Въпреки че не бях съвсем наясно защо. Предположих, че е за да се измъкна от всичко това — от болката, от тъгата, от мъката по загубената, безнадеждна любов. Дали това означаваше и желание да се измъкна от това тяло? Не ми идваше наум друг отговор. Все пак щях да задам въпросите си на Лечителя, но имах чувството, че решението вече е взето. Скокла. Пъзла. Прехвърлях думите в главата си и се опитвах да се примиря с тях.
Ако можех да измисля начин, бих измъкнала Мелани от ръцете на Търсачката... Ще е много трудно. Не, направо невъзможно.
Ще опитам.
Обещах й го, но тя не ме слушаше. Продължаваше да сънува.
Отказваш се сега, когато е твърде късно да се откажеш от помощ, помислих си аз.
Опитах се да стоя настрана от червения каньон в главата й, но и аз бях отново там, независимо колко старателно се опитвах да се вглеждам в колите, които профучаваха край мен, в красивите облаци, които се носеха над главата ми. Не можех да се освободя напълно от сънищата й. Бях запомнила лицето на Джаред, гледано от хиляди различни ъгли. Наблюдавах внезапно порасналия Джейми, който преди винаги е бил само кожа и кости. Ръцете ме боляха от желание да прегърна и двамата — не, усещането бе по-силно от болка. Беше като пробождане с нож, направо непоносимо. Трябваше да се измъкна.
Носех се почти слепешката по тесния двулентов път, а пустинята бе станала дори по-еднообразна и мъртва отпреди. Беше още по-равна и безцветна. Щях да пристигна в Тусон доста преди да е станало време за вечеря. Вечеря. Днес още не бях яла и стомахът ми изкъркори, когато осъзнах това.
Там Търсачката ще ме чака. Стомахът ми се преобърна и моментално изпитах желание да повърна. Машинално отдръпнах крака си от педала на газта.
Погледнах картата на седалката до мен. Скоро щях да стигна до малка бензиностанция при едно място, което се наричаше Пикачо Пийк. Може би щях да спра там, за да хапна нещо. Щях да отложа срещата с Търсачката с още някоя и друга ценна минута.
Докато мислех за непознатото наименование Пикачо Пийк, усетих странна, сдържана реакция от страна на Мелани. Не можах да разбера какво точно означаваше. Била ли е там и друг път? Порових се в паметта й за някакъв спомен, за някаква гледка или миризма, която да съответства на наименованието, но не открих нищо.
Пикачо Пийк. Отново усетих същия изострен интерес, който Мелани се опитваше да потисне. Какво означаваше думата за нея? Тя се оттегли в някакви далечни спомени, за да ме избегне.
Това засили любопитството ми. Започнах да карам малко по-бързо, като се питах дали гледката на мястото ще отприщи някакъв спомен.
На хоризонта започнаха да се виждат очертанията на самотен планински връх — не масивен, с нормални размери, но се извисяваше над ниските, грубо изсечени хълмове от по-близката ми страна. Имаше необикновена, рязко отличаваща се форма. Мелани го наблюдаваше как расте все повече пред очите й, като се преструваше на безразлична.
Защо се правеше, че не я интересува, когато беше очевадно. че е тъкмо обратното. Смути ме силната й съпротива, когато се опитах да разбера причината. Не можех да надникна по никакъв начин през предишната гладка стена. Усетих я по-дебела от обикновено, макар да си мислех, че вече почти е изчезнала.
Опитах се да не й обръщам внимание, защото не ми се искаше да мисля, че Мелани става все по-силна. Вместо това наблюдавах върха като проследявах очертанията му на фона на бледото, горещо небе. В него имаше нещо познато. Нещо, което бях сигурна, че разпознавам, макар да бях уверена, че и двете никога не сме били там преди. Като че ли за да отвлече вниманието ми, неочаквано Мелани се впусна в ярки сломени за Джаред.
 
Треперя в якето си, докато напрягам очи да наблюдавам как бледото слънце се скрива зад гъстите, настръхнали дървета. Казвам си, че не е толкова студено, колкото си мисля, а че тялото ми просто не е свикнало с това.
Ръцете, които внезапно усещам върху раменете си, не ме стряскат, въпреки че се страхувам от това непознато място и не съм чула безшумното му приближаване. Тежестта им ми е много позната.
— До теб е лесно човек да се промъкне незабелязано.
Дори и сега по гласа му се усеща, че се усмихва.
— Видях те, че идваш, преди да си направил първата крачка — отвърнах аз без да се обръщам. — Имам очи и на тила.
Топли пръсти галят лицето ми от слепоочията до брадичката и изгарят кожата ми като с огън.
— Приличаш на скрила се между дърветата горска нимфа — прошепва той в ухото ми, — на една от тях. Толкова си хубава, че сякаш си дошла от приказките.
— Около бунгалото трябва да засадим още дървета.
Той се смее и звукът от смеха му ме кара да притворя очи и също да се усмихна.
— Не непременно — казва той. — Ти винаги изглеждаш по този начин.
— Заяви последният мъж на Земята на последната жена на Земята в навечерието на тяхната раздяла.
Докато говоря, усмивката ми изчезва. Днес усмивките не могат да траят дълго. Той въздъхва. Чувствам дъха му върху бузата си, топъл в сравнение със студения горски въздух.
— Този намек може би няма да се хареса на Джейми.
— Той е още момче. Моля те, моля те, пази го.
— Предлагам ти сделка — казва Джаред. — Ти пази себе си, а аз ще направя всичко, което е по силите ми. Иначе няма да се споразумеем.
Той просто се шегува, но на мен не ми е до шеги. След като веднъж се разделим, вече няма да има никакви гаранции.
— Независимо какво ще се случи — настоявам аз.
— Нищо няма да се случи. Не се тревожи. — Думите са почти безсмислени. Напразно усилие. Но си струва да чуя гласа му, независимо какво казва.
— Добре.
Обръща ме към себе си и аз полагам глава на гърдите му. Не знам с какво да сравня миризмата му. Тя си е негова, така неповторима, като миризмата на хвойната или на дъжда в пустинята.
— Двамата с теб няма да се изгубим — обещава той. — Отново ще те намеря. — За Джаред беше трудно да остава сериозен повече от една-две секунди. — Независимо колко добре си се скрила. Аз съм ненадминат следотърсач.
— Ще ми дадеш ли десет секунди преднина?
— Със затворени очи.
— Започвай да броиш — казвам тихо, като се опитвам да скрия, че гърлото ми се дави от сълзи.
— Не се страхувай. Ще се справиш. Ти си силна, бърза и съобразителна. — Опитва се да убеди и себе си, че е така.
Защо го напускам? Много малко вероятно е Шарън да е все още човек. Но когато видях лицето й по новините, бях толкова сигурна, че все още е.
Беше обикновен набег, един от хилядите. Както обикновено, когато се чувствахме напълно изолирани и в безопасност, пускахме телевизора, докато почиствахме килера и хладилника. Само колкото да видим прогнозата за времето. Нямаше много за гледане в убийствено скучните съобщения, че всичко е наред, които трябваше да минат за новини при паразитите. Вниманието ми беше привлечено от косата — припламване в ярко, почти розово червено, което бях виждала само у един човек.
Още си представям изражението на лицето й, когато тя погледна с крайчеца на окото си към камерата. То казваше: Опитвам се да съм невидима, не ме виждате. Полагаше големи усилия да не бърза и да не привлича внимание. Отчаяно се опитваше да се слее с обкръжаващата я среда. Никой крадец на тела не изпитваше нужда да го прави.
Какво прави Шарън в огромен град като Чикаго, след като все още е човек? Има ли и други? Да се опитам да я намеря не е просто въпрос на избор. Ако там има и други хора, трябва да ги открием.
И трябва да отида сама. Шарън ще бяга от всеки друг, освен от мен. Е, тя ще бяга и от мен, но може би все пак ще поспре достатъчно дълго, за да ми даде възможност да й обясня. Сигурна съм, че знам скривалището й.
— А ти? — питам го с разтреперан глас аз. Не съм сигурна, че ще мога физически да понеса това сбогуване. — Ще бъдеш ли в безопасност?
— Нито небето, нито адът са в състояние да ме разделят с теб, Мелани.
 
Без да ми даде възможност да си поема дъх или да изтрия отново бликналите сълзи, тя ми подхвърля друг спомен.
 
Джейми се е сгушил на кравай под ръката ми. Тази поза вече не му е така удобна, както преди. Трябва да се прегъне на две и да свие под остър ъгъл дългите си крайници. Мускулите на ръцете му започват да се втвърдяват, но в този момент той все още е дете, треперещо и почти уплашено.
Джаред товари колата. Джейми не би показал страха си, ако той беше тук. Иска му се да е смел, да е като Джаред.
— Страх ме е — прошепва той.
Целувам гарваново черната му коса. Дори тук, сред настръхналите смолисти дървета, тя мирише на прах и на слънце. Усещам я като част от мен, като че ли ще трябва да разкъсаме кожата, където е допирът ни.
— С Джаред ще си добре! — Трябва да показвам, че съм смела, независимо дали се чувствам такава.
— Знам. Страхувам се за теб. Страх ме е, че няма да се върнеш. Като татко.
Потръпвам. Когато татко не се върна — въпреки че след време тялото му го стори и се опита да заведе Търсачите при нас — това беше най-големият ужас и най-силната болка, която бях изпитвала някога. Ами ако отново накарам Джейми да изпита същото?
— Ще се върна. Винаги се връщам.
Трябва да съм смела.
— Обещавам, че всичко ще е наред. Ще се върна. Обещавам. Знаеш, че не си нарушавам обещанията, Джейми. Не и към теб.
Треперенето стихва. Той ми вярва. Има ми доверие.
 
и още един.
 
Чувам ги на долния етаж. Ще ме открият след минути или след секунди. Надрасквам думите върху мръсно парче от вестник. Почти не се четат, но ако той ги намери, ще разбере.
Недостатъчно бърза. Обичам те. Обичам Джейми. Не отивай у дома.
Разбивам не само сърцата им. Отнемам им и подслона. Представям си малкия ни дом в каньона, изоставен завинаги. Или ако не е изоставен, ще е гробница. Виждам тялото си да води Търсачите към него. Лицето ми се усмихва, когато ги залавяме там...
 
— Достатъчно! — викам аз и се отдръпвам от болката, удряща като с камшик. — Достатъчно! Постигна своето! Сега и аз не мога да живея без тях. Така по-добре ли се чувстваш? Защото това не ми оставя много възможности за избор, нали? Само един — да се отърва от теб.
Искаш ли Търсачката да влезе в теб? — Уф! Тази мисъл ме накара да потръпна, като че ли аз щях да бъда тази, която ще я приеме.
Има и друг избор, подсказва ми тихо Мелани. — Така ли? — питам с нескрит сарказъм. — Покажи ми го.
Вгледай се и ще видиш.
Продължавах да гледам планинския връх. Той изпълва пейзажа — внезапно извисила се скала, заобиколена от равнина, покрита с оскъдни шубраци. Интересът й към него насочва погледа ми към очертанията му, към неговия проточил се в две посоки неравен хребет.
Бавна, груба извивка, след това рязък завой на север, друг внезапен завой в обратна посока, после лъкатуши дълго обратно на север, а след това рязко се спуска на юг и преминава в друга плитка извивка.
Не на север и на юг, така както винаги съм си представяла, че сочат линиите в нейната объркана памет, а нагоре и надолу.
Очертания на планински връх.
Линиите, които водеха до Джаред и Джейми. Това беше първата линия. Началният етап.
Мога да ги намеря.
Можем да ги намерим, поправи ме тя. Ти не знаеш всички посоки. Както и за бунгалото, така и за тях не съм ти казала всичко.
Не разбирам. Къде води той? Как може да ни води един планински връх? Докато мисля за това, усещам, че пулсът ми се е ускорил. Джаред беше наблизо. Можех да стигна до Джейми.
Тя ми показа отговора.
 
— Това са само линии. А чичо Джеб е просто стар и смахнат. Побъркан като останалите от семейството на баща ми. — Опитвам се да издърпам книгата от ръцете на Джаред, но той като че ли не забелязва усилията ми.
— Побъркан като майката на Шарън ли? — отвръща ми с въпрос той, докато продължава да изучава линиите, нанесени с черен молив, които развалят задната корица на един стар фотоалбум. Това е единственото нещо, което не бях загубила през цялото ми бягство.
Дори драсканиците, които шантавият чичо Джеб беше оставил върху него по време на последното му посещение, сега имаха някаква сантиментална стойност.
— Разбрах. — Ако Шарън е все още жива, заслугата ще е на майка й, смахнатата леля Маги може да съперничи на шантавия чичо Джеб за титлата на най-лудия от издънките на фамилията Страйдър. Баща ми беше само слабо засегнат от лудостта на Страйдърови — той нямаше таен бункер в задния двор или нещо подобно. Останалите — сестра му и братята, леля Маги, чичо Джеб и чичо Гай, бяха изключително предани на теорията за конспирацията. Чичо Гай умря преди другите да изчезнат по време на нашествието в автомобилна катастрофа — така банална, че Маги и Джеб се озориха доста, докато измислят някаква интрига за нея.
Баща ми винаги с умиление ги наричаше Побърканите.
— Мисля, че е време да навестим Побърканите — обявяваше той и майка ми изохкваше. Затова много рядко правеше такива съобщения.
При една от тези редки визити в Чикаго Шарън ме вмъкна в скривалището на майка си. Хванаха ни — жената беше заложила капани навсякъде. Шарън беше здравата нахокана и въпреки че от мен поискаха да се закълна, че ще пазя тайна, останах с впечатлението, че леля Маги може да си направи ново скривалище.
Обаче помня къде беше първото. Представям си как Шарън живее там живота на Ани Франк в центъра на един враждебен град. Ние трябва да я намерим и доведем у дома.
Джаред прекъсна спомените ми.
— Побърканите са тъкмо хората, които биха могли да оцелеят. Хора, които виждат Биг Брадър там, където него го няма. Хора, които подозират останалото човечество, преди то да е станало наистина опасно. Хора, които имат готови скривалища. — Той се усмихва и продължава да разучава линиите. След това гласът му става глух: — Хора като баща ми. Ако той и братята ми се бяха скрили, вместо да се сражават... Ами че те все още щяха да бъдат тук.
Тонът ми е по-примирителен, след като усещам болката в гласа му.
— Добре, съгласна съм с теорията, но тези линии не означават нищо.
— Я пак повтори какво каза той, когато ги начерта.
Въздъхвам.
— Те спореха — чичо Джеб и баща ми. Чичо Джеб се опитваше да го убеди, че нещо не е наред и му казваше да не се доверява на никого. Татко се изсмя. Джеб грабна фотоалбума от края на масата и започна... почти издълбаваше линиите върху корицата с молив. Татко се ядоса и каза, че мама ще се разсърди. Джеб рече: Майката на Линда ви помоли всичките да дойдете на гости, нали така? Не е ли странно, че го направи така внезапно? Малко се разстрои, когато пристигна само Линда, нали? Да ти кажа право, Трев, мисля, че Линда няма да съжалява толкова, когато се върне. Е, може и да се престори, че съжалява, но ти ще усетиш разликата. Тогава това прозвуча абсолютно безсмислено, но казаното от чичо наистина ядоса баща ми и той го накара да напусне къщата. Отначало Джеб не искаше да си тръгне. Продължаваше да ни предупреждава да не чакаме, докато стане твърде късно. Сграбчи ме за рамото и ме придърпа към себе си:
— Не им позволявай да те хванат, скъпа — прошепна ми той. — Следвай линиите. Започни от началото и ги следвай. Чичо ти Джеб ще пази за теб място, в което ще си в безопасност. — Точно в този момент татко го изблъска през вратата.
Джаред кима разсеяно и продължава да изучава линиите.
— Началото... началото... Това трябва да означава нещо!
— Наистина ли мислиш така? Това са просто драсканици, Джаред. Не е карта — те дори не са свързани.
— Обаче в първата линия има нещо. Нещо познато. Мога да се закълна, че съм го виждал някъде преди.
Аз въздъхвам.
— Може би е казал на леля Маги. Може тя да е получила по-добри указания.
— Може би — казва той и продължава да се взира в драсканиците на чичо Джеб.
 
След малко тя ме върна назад във времето с много по-стар спомен, за който от дълго време не се е сещала. С изненада установих, че едва напоследък свързваше тези спомени — старите с по-новите — след като бях вече тук. Тъкмо затова линиите се бяха изплъзнали от внимателния й контрол, въпреки факта, че са едни от най-съкровените й тайни. Тъкмо поради внезапното й откритие.
В този смътен отдавнашен спомен Мелани седеше в скута на баща си със същия албум в ръце — по онова време не така оръфан, — разтворен пред нея. Ръцете й бяха мънички, а пръстчетата къси. В това тяло споменът за детството предизвикваше много странно усещане.
Бяха на първата страница.
 
— Помниш ли къде е това? — пита татко и сочи една стара потъмняла снимка най-отгоре на страницата. Хартията й изглежда по-тънка, отколкото на другите фотографии, като че ли постепенно е изтънявала все повече и повече, откакто я е направила някаква прабаба.
— Това е мястото, от което произхождат Страйдърови — отговарям аз, повтаряйки това, което са ми казвали.
— Точно така. Това е старото ранчо на Страйдърови. Веднъж си била там, но се обзалагам, че не го помниш. Мисля, че беше на осемнадесет месеца. — Татко се смее. — Земята там е на фамилията Страйдър още от самото начало...
 
След това идва споменът за самата снимка. Гледала я е хиляди пъти, без дори да я забележи. Тя е чернобяла, но е избледняла и е станала сива. Малка селска дървена къща. Ниска дъсчена ограда, очертанията на няколко коня между оградата и къщата. А зад всичко това острият, познат профил.
Има думи, един надпис, надраскан с молив през горното бяло поле на снимката.
Ранчо Страйдър, 1904, в утринните сенки на...
— Пикачо Пийк — казах тихо аз.
 
Той ще трябва да е разгадал линиите, дори и да не са намерили Шарън. Знам, че Джаред ще се сети какво означават. По-умен е от мен, а и снимката е у него, вероятно се е сетил преди мен за отговора. Може да е съвсем наблизо...
Представих си цялото им пътуване. Видях как Джаред, Джейми и Мелани се придвижваха предпазливо през страната. Винаги през нощта в техния откраднат джип, който не биеше на очи. Това им отне седмици. Видях мястото, където тя ги напусна в един горски резерват извън града, съвсем различен от празната пустиня, с която бяха свикнали. Студената гора, в която щяха да се крият Джаред и Джейми и да чакат, им се бе сторила някак по-безопасна, защото гъстите клони ги скриваха, не бяха като оскъдните пустинни храсти, които не бяха надеждно прикритие. Същевременно обаче гората бе по-опасна с непознатите си миризми и звуци.
После последва раздялата. Споменът бе така болезнен, че бързо го прескочихме потръпвайки. След това видяхме изоставената сграда, в която тя се бе скрила и наблюдаваше къщата на отсрещната страна на улицата в очакване на шанса си. Надяваше се там зад стените й или в някое тайно място в сутерена да се крие Шарън.
Не трябваше да ти позволявам да видиш това — долавям едва-едва мисълта на Мелани. Личи си, че е уморена. Нахлуването на спомените, вътрешната борба и принудата са я изтощили. Ти ще кажеш къде да я намерят. Ще убиеш и нея.
— Да — изразявам гласно мисълта си аз. — Трябва да изпълня дълга си.
— Защо? — пита едва чуто, почти като на сън тя. — Какво удоволствие ще ти достави това?
Не исках да споря с нея и затова не отговорих.
Планината пред нас се извисяваше все по-голяма. След малко щяхме да бъдем в подножието й. Видях малък комплекс за почивка със смесен магазин, ресторант за бързо хранене, граничещ с покрита с бетон площадка, където имаше наредени каравани за преспиване. Само малка част от тях бяха обитаеми. В горещината на наближаващото лято нямаше да бъдат особено удобни за престой.
А сега какво? — запитах се аз. Да спра за късен обяд или за ранна вечеря? Да напълня резервоара и да продължа за Тусон, за да съобщя за новите си открития на Търсачката?
Тази мисъл ми беше толкова противна, че стиснах зъби от внезапното надигане на празния ми стомах. Натиснах машинално спирачките и те остро изскърцаха, докато спирах точно по средата на пътната лента. Имах късмет. Нямаше коли, които да ме ударят отзад. Нямаше и други шофьори, които да спрат и да ми предложат помощта си. В момента пътят беше пуст. Слънцето огряваше безмилостно пътната настилка и въздухът над нея трептеше.
Не трябваше да приемам като предателство идеята да продължа по пътя, който считах за правилен. Моят първи език, истинският език на душата, който се говореше само на планетата, от която произхождахме, нямаше дума за предателство или предател, нито дори и за лоялност, защото при липсата на противник тя губеше смисъл.
Въпреки това изпитах силно чувство за вина само при мисълта за Търсачката. Щях да сбъркам, ако й кажа това, което знаех. Да сбъркам ли, как? Подложих на ожесточена преценка собствената си мисъл. Ако спра тук и продължа да слушам подмамващите внушения на домакина си, щях наистина да стана предател. Това беше невъзможно. Аз бях душа.
И въпреки това знаех какво искам по-силно и по-ясно от всичко друго, което бях искала през всичките ми предишни осем живота. Образът на Джаред затанцува зад клепачите ми, когато премигнах срещу слънцето. Този път това не беше паметта на Мелани, а моята собствена. Сега тя не ми налагаше нищо. Почти не я усещах в главата си, докато чакаше. Представих си я как е затаила дъх, като че ли това беше възможно, докато взема решение.
Не можех да отделя себе си от нуждите на това тяло. То беше самата аз повече, отколкото имах намерение да бъде. Аз ли исках или то искаше? Това разграничение имаше ли някакво значение сега?
В огледалото за обратно виждане вниманието ми беше привлечено от приближаваща се кола, която все още беше много далеч.
Натиснах педала на газта и потеглих бавно към малкия магазин в сянката на върха. Всъщност трябваше да направя само едно нещо.
 

Глава 10
ОБРЪЩАНЕТО
 
Електрическият звънец иззвъня, съобщавайки, че в магазина влиза нов посетител. Огледах се виновно и наведох глава зад щанда със стоки, който разглеждахме.
Престани да играеш ролята на престъпница — посъветва ме Мелани.
— Не играя — отвърнах троснато аз.
Дланите на ръцете ми се покриха със студена пот, въпреки че в малкото помещение беше доста топло. През широките прозорци проникваше много слънчева светлина и шумният, задъхващ се климатик, не успяваше да се справи.
Коя? — попитах аз.
По-голямата — отговори тя.
Грабнах по-голямата от двете чанти. Имаше брезентова презрамка, която като че ли щеше да издържи повече, отколкото можех да нося. После заобиколих ъгъла, за да отида до рафта с бутилирана вода.
Можем да носим три галона — реши тя. Това ни дава три дни, през които да ги намерим.
Поех дълбоко въздух, като се опитвах да се убедя, че нямам намерение да участвам в това. Просто исках да измъкна повече информация от нея, това беше всичко. Когато научех цялата история, щях да намеря някой... друг Търсач, може би, някой не толкова противен като прикрепения към мен и щях да му предам информацията. Просто си върша старателно работата, казах си аз.
Нескопосаният ми опит да се самозалъгвам беше така жалък, че Мелани изобщо не му обърна внимание и изобщо не се разтревожи.
За мен трябва да бе станало твърде късно, както ме беше предупредила Търсачката. Може би. Трябваше да взема совалката.
Твърде късно ли? Аз го искам! — промърмори Мелани. — Не мога да те накарам да направиш нищо, ако ти не го желаеш. Дори не мога да си повдигна ръката! Мисълта й приличаше по-скоро на стон от досада.
Погледнах ръката си, която лежеше върху бедрото ми, вместо да посегне към така желаната от нея вода. Усещах нетърпението и, почти отчаяното й желание да продължим пътя си. Пак бягаше, като че ли съществуването ми не беше нищо друго, освен кратко прекъсване, едно пропиляно време, което сега беше зад гърба й.
Тази мисъл я накара само да изсумти наум и отново да стане делова.
Хайде — подкани ме тя. — Да вървим! Скоро ще се стъмни.
С въздишка издърпах най-големия кашон бутилки с вода от рафта. Той за малко да падне на пода, преди да успея да го задържа, като го опрях в по-долния рафт. Ръцете ми сякаш щяха да изскочат от ставите.
— Ти ме занасяш? — възкликнах гласно аз.
Млъквай!
— Извинете? — попита стоящият на няколко крачки друг клиент — нисък, леко прегърбен мъж.
— A... нищо — смотолевих аз, избягвайки погледа му. — Това е по-тежко, отколкото очаквах.
— Искате ли да ви помогна? — предложи той.
— Не, не — отвърнах бързо аз. — Просто ще взема по-малък.
Той отново насочи вниманието си към разнообразните картофени чипсове.
Не, няма да го направиш — рече ми Мелани. — Носила съм и по-тежки товари. Направи ни прекалено мекушави, Скитнице — добави ядосана тя.
Съжалявам — отвърнах разсеяно аз, слисана от факта, че за пръв път използва името ми.
Повдигни го с краката си.
С мъка понесох тежкия кашон, като се питах докъде ще мога да го занеса. Все пак успях да стигна до касата отпред. С голямо облекчение подпрях тежкия товар на щанда. Сложих чантата върху него и добавих отгоре кутия с вафли, пакет с понички и плик чипсове, които бяха най-близо.
В пустинята водата е много по-важна от храната, а можем да носим само толкова...
Гладна съм — прекъснах я аз. — А и тези са леки.
Ти ще ги носиш — рече сърдито тя, а после заповяда: — Вземи една карта.
Поставих на щанда при останалите неща тази, която тя искаше — топографска карта на областта. Касиерът, белокос мъж с винаги готова на лицето усмивка. започна да маркира покупките.
— На екскурзия ли сте тръгнали? — попита любезно той.
— Планината е много красива.
— Началото на пътеката е непосредствено нагоре по... — започна той и посочи с ръка.
— Ще я намеря. — Побързах да обещая аз и задърпах тежкия товар от щанда.
— Спуснете се надолу преди да се е стъмнило, скъпа. Нали не искате да се изгубите.
— Така и ще направя.
Мелани проклинаше наум любезния, възрастен човек.
Той е просто любезен. Искрено е загрижен за благополучието ми — напомних й аз.
От всички вас ме побиват тръпки — заяви навъсено тя. — Никой ли не ти е казвал да не разговаряш с непознати?
Изпитах силна вина, докато й отговарях: Сред нас няма непознати.
Не мога да свикна да не си плащам за това, което вземам — рече тя, променяйки темата. — Какъв смисъл има да ги маркира?
Инвентарен, разбира се. От него не може да се иска да помни всичко, което вземаме, когато ще трябва да поръчва още! Иначе парите наистина нямат смисъл, след като всички са абсолютно честни! — Отново изпитах чувство за вина толкова силно, че беше почти болезнено. — Всички, с изключение на мен, разбира се.
Мелани не пожела да влияе на чувствата ми, обезпокоена от силата им и от възможността да променя решението си. Вместо това се съсредоточи върху силното си желание да се махне оттук и да тръгне към целта си. Вълнението й се предаде и на мен и аз също се разбързах.
Занесох багажа до колата и го оставих при вратата срещу тази на шофьора.
— Позволете ми да ви помогна.
Извърнах се стресната и видях другият мъж от магазина да стои до мен с пластмасова торба в ръка.
— А... благодаря — успях най-после да кажа аз, усещайки как пулсът блъска в ушите ми.
Изчакахме. Мелани беше така напрегната, като че ли беше готова да побегне, докато той прехвърляше нещата в колата.
Няма от какво да се страхуваме. Той също е просто любезен.
Тя продължи недоверчиво да го наблюдава.
— Благодаря ви — казах отново и затворих вратата.
— Няма защо.
Отправи се към колата си, без да се обръща назад, за да ни погледне. Седнах в колата и грабнах плика с картофените чипсове.
Погледни картата — обади се тя. — Изчакай, докато той се махне.
Никой не ни наблюдава — успокоих я аз. Обаче разгънах с въздишка картата и продължих да ям с една ръка. Може би идеята да имаме известна представа за посоката, в която се отправяме, не беше лоша.
Накъде ще се насочим? — попитах я аз. — Намерихме началната точка и сега какво?
Огледай се наоколо — изкомандва ме тя. — Ако не го видим оттук, ще опитаме откъм южната страна на върха.
Да видим какво?
Тя постави запаметения образ пред мен: начупена зигзаговидна линия, четири остри отклонения, а петото странно тъпо, като че ли беше пречупено. Сега гледах на него така, както трябва — назъбена верига от четири остри планински върха, а този, който беше като че ли пречупен, беше петият...
Огледах хоризонта на север от изток към запад. Беше толкова лесно да се заблудя. Бях си съставила представата, гледайки силуета на планината откъм североизточната страна на хоризонта.
Това е — почти извика от вълнение Мелани. — Да тръгваме!
Искаше да изляза от колата и да тръгна пеш.
Аз поклатих глава и отново се наведох над картата. Планинският хребет беше толкова далеч, че не можех да предположа колко е разстоянието между нас и него. По никакъв начин не бих тръгнала от този паркинг към откритата пустиня, освен ако нямах друг избор.
Нека бъдем разумни — предложих аз и прекарах пръст през тънката лента върху картата — един безименен път, който се свързваше с магистралата на няколко километра на изток и после продължаваше да следва основната посока на хребета.
Разбира се — съгласи се с готовност тя. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.
Лесно намерихме черния път. Беше само една бледа пътека от изравнена пръст, която минаваше между оскъдните храсталаци, широка толкова, колкото да премине една кола. Имах усещането, че поради неизползване на други места пътят ще е обрасъл с по-жизнени храсти, различни от тези в пустинята, на които бяха нужни десетилетия, за да се възстановят от подобно насилие върху тях. През входа имаше ръждясала верига, завинтена в единия край в дървен стълб, увита свободно около друг стълб в срещуположната страна. Изскочих бързо, свалих веригата и я струпах на куп в основата на първия стълб, след което побързах към колата, чийто двигател продължаваше да работи, надявайки се никой да не ме спре и да ми предложи да помогне. Шосето продължаваше да е пусто, докато преминах на черния път, а после изтичах да закача отново веригата.
И двете се отпуснахме, когато паважът изчезна зад нас. Бях доволна, че очевидно нямаше никой, пред когото да лъжа, било с думи или с мълчание. Сама не се чувствах такъв отстъпник.
Мелани беше напълно у дома си по средата на нищото. Знаеше имената на всички бодливи растения наоколо. Тананикаше си ги наум, поздравяваше ги като стари приятели.
Коларски камшик, кактус чола, бодлива круша, мескит.
Далеч от магистралата, от удобствата на цивилизацията, пустинята като че ли предлагаше нов живот за Мелани. Въпреки че оценяваше скоростта на непрекъснато подскачащата кола — не беше пригодена за пътуване по такъв път и това ми се напомняше с всяко подскачане от неравностите, — тя изгаряше от нетърпение да тръгне пеша и да потърси сигурност в огрятата от слънцето пустош.
Вероятно когато времето настъпеше, щеше да се наложи да вървим, и то твърде скоро, което никак не ми допадаше. Съмнявах се, че това щеше да я задоволи. Под повърхността усещах истинското й желание. Свобода. Да движи тялото си с обичайния ритъм на дългите си крачки, водена единствено от собствената си воля.
За момент си позволих да видя какъв затвор беше животът без тяло.
Да бъдеш носен вътре, но без да имаш възможност да влияеш на окръжаващата те среда. Да се чувстваш като в капан. Да нямаш избор.
Потреперих и отново съсредоточих вниманието си върху черния път, като се опитвах да не обръщам внимание на обхваналата ме смесица от съжаление и ужас. Никой друг домакин не ме беше карал да се чувствам така виновна за това, което съм. Разбира се, никой от другите не се беше съпротивлявал до такава степен, че да се оплаква от това положение.
Слънцето беше приближило върховете на западните хълмове, когато възникна първото ни разногласие. Дългите сенки създаваха странни изображения по пътя и това ми пречеше да избягвам скалите и пукнатините.
Това е! — извика Мелани, когато забелязахме ново формирование още по` на изток — плавна вълна от скали, прекъснати внезапно от тънка, дълга като пръст скала на фона на небето.
Тя настояваше да завием веднага през гъсталака, без да я е грижа какво ще стане с колата.
Може би ще трябва да изминем целия път до първия знак — изтъкнах аз. Тесният черен път продължаваше да се вие приблизително в правилната посока и аз се страхувах да го напусна. Как иначе щях да намеря пътя си обратно към цивилизацията? Нямаше ли да се върна?
Точно в този момент, когато слънцето докосна тъмната, зигзаговидна линия на западния хоризонт, си представих Търсачката. Какво щеше да си помисли, когато не пристигнех в Тусон? Обзелото ме внезапно злорадство ме накара да се засмея на глас. На Мелани картината с побеснялата от яд Търсачка също й хареса. Колко време щеше да й трябва, за да се върне обратно в Сан Диего и да види дали всичко това не е било номер, за да се отърва от нея? И какви стъпки щеше да предприеме, когато разбереше, че ме няма там? Когато не можеше да ме намери никъде?
Не можех да си представя много ясно къде щях да бъда в този момент.
Виж, дъно на пресъхнал поток. Ще е достатъчно да мине колата през него... хайде да го следваме — настоя Мелани.
Още не съм сигурна, че трябва да вървим в тази посока.
Скоро ще се стъмни и ще трябва да спрем. Пилееш времето напразно — разкрещя се изведнъж ядосана тя.
Или пък го пестя, ако съм права. Освен това става въпрос за моето време, нали така?
Тя не отговори с думи. Отдръпна се в съзнанието ми и насочи вниманието си върху пресъхналия поток.
Аз съм тази, която прави това, затова ще постъпя както намеря за добре.
В отговор Мелани само безмълвно се възмущаваше.
Защо не ми покажеш останалите линии? — предложих аз. — Бихме могли да разберем дали се вижда нещо преди да настъпи нощта.
Не — отвърна рязко тя. — Ще изпълня тази част, когато аз реша.
Държиш се детински.
Тя отново отказа да отговори. Продължих към четирите остри върха, а Мелани се намуси.
Когато слънцето изчезна зад хълмовете, нощта бързо легна върху пейзажа: в продължение на минута пустинята се озари в оранжевото на залеза и след това настъпи мрак. Намалих скоростта и заопипвах таблото, за да намеря ключа за фаровете.
Да не си се побъркала? — изсъска Мелани. Имаш ли представа колко ясно ще се виждат фаровете на това място? Някой със сигурност ще ни забележи.
Тогава какво да правим сега?
Надявам се, че облегалката на седалката се спуска назад.
Оставих мотора да работи на празен ход, докато се опитвах да измисля някакъв друг вариант за спане, освен този в колата. Мелани търпеливо чакаше, макар да знаеше, че няма да намеря друг.
Да ти кажа право, това си е чиста лудост — рекох аз, спрях колата и изключих двигателя. — Цялата тази работа. Всъщност тук не би могло да има някой. Нищо няма да намерим и безнадеждно ще се загубим, докато се опитваме. — Изпитвах смътно усещане за физическа опасност в това, което планирахме... да се скитаме навън в жегата без сигурен план и път за връщане. Знаех, че Мелани съзнава опасността много по-ясно, но спестяваше подробностите.
Не отговори на обвиненията ми. Тези проблеми не я безпокояха. Разбирах, че би предпочела да се скита сама из пустинята през остатъка от живота си, отколкото да се върне към живота, който имах преди. Дори без заплахата от Търсачката за нея това беше за предпочитане.
Свалих колкото можах назад облегалката на седалката. Не беше достатъчно, за да се чувствам удобно. Съмнявах се, че ще мога да заспя, но имаше толкова много неща, за които не си позволявах да мисля. Мелани също мълчеше.
Затворих очи и не можах да установя някаква голяма разлика между спуснатите ми клепачи и безлунната нощ. После с неочаквана лекота заспах.
 

Глава 11
ОБЕЗВОДНЕНА
 
— Добре! Беше права, беше права! — изрекох гласно думите аз.
Наоколо нямаше никой, който да ме чуе.
Мелани не каза „Нали те предупредих“. Не и с толкова много думи. Но чувствах обвинението в мълчанието й.
Все още не исках да напусна колата, макар сега това да беше безполезно от моя страна. Когато бензинът свърши, я пуснах по инерция по оставащия наклон, докато не се заби с носа напред в един плитък трап — тясно ручейче, прекарано от последния голям дъжд. Сега гледах разсеяно през предното стъкло към огромната, празна равнина и чувствах как стомахът ме присвива от обзелата ме паника.
Трябва да вървиш, Скитнице. Ще става все по-горещо.
Ако не бях упорствала да пропилея една четвърт от резервоаpa, за да стигна до подножието на втория знак, само за да установя, че третият вече не се вижда оттам и трябваше да обърна и да се върна обратно, щяхме да сме изминали още много път нататък по пясъчното дъно на пресъхналия поток и щяхме да бъдем много по-близо до следващата цел. Благодарение на мен сега трябваше за вървим пеша.
Натоварих една по една бутилките с вода в чантата. Движенията ми бяха ненужно демонстративно бавни; прибавих също така бавно към тях остатъка от вафлите. През всичкото време Мелани изгаряше от нетърпение да тръгна. То й пречеше да мисли и да се съсредоточи върху каквото и да било. Например върху въпроса какво ще стане с нас.
Хайде, хайде, хайде — продължи да повтаря тя, докато най-после се измъкнах, вдървена и непохватна, от колата. Докато се изправях, гърбът ми пулсираше. Бодеше ме от неудобната поза, в която бях спала през нощта, а не от тежестта на чантата. Тя не беше толкова тежка, когато я повдигнах на раменете си.
Сега покрий колата — нареди ми тя и ме накара да накъсам клонки от храстите наоколо и да ги наредя върху лъскавия покрив:
Защо?
В тона й усетих, че ме мисли за много глупава, след като не мога да се сетя. За да не може никой да ни открие.
Ами ако искам да ме намерят? Ако тук няма нищо, освен жега и пръст? Няма как да се върнем у дома!
Дом ли? — попита тя и запрати към мен поредица от нерадостни образи: празния апартамент в Сан Диего, една от най-отблъскващите физиономии на Търсачката, точката, с която беше отбелязан Тусон на картата... а после съвсем за кратко случайно се мерна по-жизнерадостната атмосфера на червения каньон. Че къде би могъл да бъде той?
Обърнах гръб на колата и не се вслушах в съвета й. Вече и без това бях отишла твърде далеч и нямах намерение да се откажа от всякаква надежда за връщане. Може би някой щеше да намери колата, а после и мен. Можех лесно и откровено да обясня какво правя тук на всеки спасител: Загубих се. Загубих пътя... способността си да държа положението в ръцете си... загубих си ума.
Отначало продължих по дъното на пресъхналия поток, като оставих тялото ми да следва естествения си ритъм с широки, отмерени крачки. Не ходех така по тротоарите до университета и обратно — изобщо не беше походката ми. Но след като беше подходяща за тукашния неравен терен и ме придвижваше плавно напред с изненадваща за мен скорост, свикнах с нея.
— Какво щеше да се случи, ако не бях тръгнала насам? — питах се аз, докато продължавах да навлизам все по-навътре в пущинака. — Какво щеше да стане, ако Лечителят Фордс е все още в Чикаго? Какво щеше да се случи, ако пътят ми не минаваше толкова близо до тях?
Тъкмо заради тази неотложна необходимост, тази примамка — мисълта, че Джаред и Джейми могат да бъдат точно тук, някъде из този пущинак — не бях в състояние да устоя на безумния план.
Не съм сигурна — призна Мелани. — Мисля, че пак бих се опитала, но се страхувах, докато другите души бяха наблизо. Все още се страхувам. Това, че ти се доверих, може да убие и двамата.
И двете изтръпнахме при тази мисъл.
Обаче след като се оказах тук, толкова близо... ми се стори, че трябва да опитам. Моля те... — изведнъж тя започна да ме моли, да ме умолява. В мислите й нямаше и следа от неприязън — моля те, не го използвай, за да им навредиш. Моля те...
— Не искам да... Не знам дали мога да им навредя. По-скоро...
Какво? Да умра аз самата? Отколкото да предам няколко намиращи се на свобода хора на Търсачите?
Отново изтръпнахме при тази мисъл, но отвращението ми към подобна идея я успокои, а това ме изплаши повече, отколкото успокои нея.
Когато пресъхналият поток започна да завива твърде много на север, Мелани предложи да изоставим равната, покрита с пясък пътека и да тръгнем напряко към третия знак — източната остра скала, която сякаш сочеше като пръст нагоре към безоблачното небе.
Не исках да напусна коритото на потока, също както се съпротивлявах на изоставянето на колата. Можех да го следвам чак до мястото, където той отново излизаше на черния път, а по него можех да се върна обратно на магистралата. Това означаваше много километри и щяха да са ми нужни дни да се върна обратно, но след като веднъж го напусна, официално можех да считам, че се движа без посока.
Имай вяра, Скитнице. Ще намерим чичо Джеб или той ще ни намери.
Ако е още жив — добавих аз, въздъхнах, отклоних се от пътеката и поех направо през пущинака, който във всички посоки беше еднакъв. Вярата ми е нещо непознато. Не знам дали да се осланям на нея.
Тогава се довери!
На кого? На теб? Засмях се. Горещият въздух опари гърлото ми, когато вдишах.
Само помисли — рече тя, променяйки темата, — може би до довечера ще ги видим.
Копнежът ни беше взаимен, образите на лицата им, на един мъж и на едно дете, изникнаха пред очите ни от спомените и на двете. Когато тръгнах по-бързо, не бях сигурна, че напълно контролирам движенията си. Наистина стана по-горещо... а после още по-горещо. Потта прилепи косата ми към черепа, а бледожълтата ми риза с къси ръкави се беше залепила неприятно върху кожата ми. Беше следобед, вятърът духаше на непоносимо горещи пориви и хвърляше пясък в лицето ми. Сухият въздух попи потта, напълни косата ми с пясък и развя ризата, втвърдила се като картон от изсъхналата сол.
Продължих да вървя.
Пиех вода по-често, отколкото Мелани искаше. Тя се мръщеше при всяка моя глътка и ме заплашваше, че утре ще имаме повече нужда от вода. Обаче днес бях отстъпила толкова много пред нея, че сега нямах настроение да я слушам. Пиех, когато бях жадна, а се чувствах така почти през цялото време.
Краката ме носеха напред, без да се замислям какво правя. Ритъмът на отекващите ми стъпки беше нещо като музикален фон: глух и досадно еднообразен.
Нямаше какво да се гледа: всеки настръхнал от остри шипове храст напълно приличаше на следващия. От това пустинно еднообразие започнах да се чувствам малко замаяна... виждах само очертанията на планините на фона на бледото, безоблачно небе.
Вглеждах се в тях през няколко крачки, докато ги изучих толкова добре, че бих могла да ги нарисувам със затворени очи.
Гледката беше като застинала. Непрекъснато въртях глава насам-натам, за да търся четвъртия знак — голям връх с формата на купол, чиято най-горна част липсва. От едната му страна се виждаше да се спуска надолу лъкатушеща вдлъбнатина, която Мелани ми беше показала едва тази сутрин, като че ли последната ми стъпка би променила перспективата. Надявах се това да е последното указание, защото щяхме да имаме късмет, ако успеем да стигнем толкова далече. Обаче имах чувството, че Мелани крие още подробности от мен и краят на пътуването ни е невъзможно далеч.
През целия следобед похапвах от вафлите и едва когато бе вече твърде късно осъзнах, че съм изяла и последната.
Когато слънцето залезе, нощта се спусна със същата бързина като вчера. Мелани беше готова и вече беше избрала мястото, където да спрем.
Тук — рече тя. — Ще трябва да стоим колкото е възможно, по-далеч от бодливата чола. Когато спиш, непрекъснато се мяташ насам-натам.
Погледнах наежените кактуси в падащия здрач. Бяха пълни с белезникави игли, които ми напомняха на четина, и потреперих.
Искаш да спя направо на земята? Тук, на това място?
Да виждаш някаква друга възможност? — Тя усети обзелата ме паника и тонът й се смекчи, като че ли от съжаление.
Виж, по-добре е, отколкото в колата. Поне е равно. Прекалено горещо е за каквито и да било гадинки да бъдат привлечени от топлината на тялото ти и...
— Гадинки ли? — попитах на глас аз. — Гадинки?
В паметта й за миг се мярнаха неприятните образи на смъртоносни насекоми и навити на кълбо змии.
Не се тревожи — опита се да ме успокои тя, когато се изправих на пръсти, за да съм по-далеч от всичко, което би могло да се крие в пясъка отдолу, а очите ми потърсиха някакво спасение в мрака.
Нищо няма да те закача, ако ти не го закачаш. В края на краищата ти си по-едра от всичко тук наоколо. Последва друг мимолетен спомен и този път в паметта й се мярна средно на ръст, подобно на куче животно, което се храни с мърша — койот — помислихме си и двете.
Чудесно — простенах аз и приклекнах, въпреки че още се страхувах от черната земя под мен. — Да бъдем убити от диви кучета. Кой би помислил, че всичко ще свърши така... тривиално? Колко безславно. Разбирам да беше в ноктите на звяра от Планетата на Мъглите. Така поне щеше да има някакво достойнство да бъда победена от него.
Тонът, с който ми отговори Мелани, ме накара да си я представя как вдига нагоре очи от нетърпение.
Престани да се правиш на бебе. Нищо няма да те изяде. Лягай и се постарай да си починеш. Утре ще бъде по-трудно, отколкото днес.
Благодаря ти за добрата новина — рекох сърдито аз. Започваше да се превръща в тиранин. Това ме накара да се сетя за човешката аксиома: Подай му пръст и ще сграбчи цялата ръка. Обаче бях по-изтощена, отколкото предполагах, и когато се настаних с нежелание на земята, установих, че ми е невъзможно да не се отпусна върху чакълестата почва и да не затворя очи.
Стори ми се, че бяха минали само минути, когато утрото настъпи, заслепявайки ме с ярката си светлина Вече беше станало достатъчно топло, за да почна да се потя. Когато се събудих, бях цялата изцапана с пръст, а дясната ми ръка, която бях държала под тялото, беше изтръпнала. Изтърсих мръсотията от себе си и посегнах към торбата за малко вода.
Мелани не одобри това, но не й обърнах внимание. Огледах се за полупразната бутилка, от която бях пила за последен път, и започнах да ровя между пълните и празните, докато си дадох сметка за станалото.
C бавно нарастваща тревога започнах да броя. Преброих два пъти. Празните бутилки бяха с две повече от пълните. Вече бях изразходвала над половината си запаси от вода.
Нали ти казах, че пиеш прекалено много.
Не й отговорих, но нарамих торбата без да пия. Чувствах ужасно устата си — пресъхнала, пълна с пясък и с отвратителен вкус. Опитах се да не обръщам внимание на това, постарах се да не прекарвам езика си, грапав като гласпапир, през пълните си с пясък зъби и тръгнах.
По-трудно ми беше да не обръщам внимание на стомаха, отколкото на устата си, когато слънцето се издигна по-високо и започна да грее по-силно. Той се свиваше и къркореше на редовни интервали в очакване на храна, която така и не идваше. Следобед гладът от неудобство се превърна в мъчение.
Това е нищо — напомни ми с кисела усмивка Мелани. — Били сме и по-гладни.
Били сте вие — отвърнах троснато аз. В момента нямах настроение да съм слушател на спомените за издръжливостта й.
Тъкмо бях започнала да се отчайвам, когато дойде добрата новина. Докато за пореден път оглеждах хоризонта обезсърчена, изведнъж пред очите ми в северната част на хоризонта изскочи овалната форма на купола по средата на поредица от малки върхове. Погледната оттук, липсващата част представляваше само една лека вдлъбнатина.
Доста е близо — реши Мелани, също развълнувана от отбелязания напредък. С нетърпение се насочих с още по-широки крачки на север.
Продължавай да се оглеждаш за следващия. Тя ми предаде спомена си за ново формирование и аз веднага започнах да въртя глава насам-натам, макар да знаех, че е рано да го търся.
Трябваше да е на изток. На север, после на изток, а след това отново на север. Това беше схемата.
Надеждата да намеря друго указание ме караше да продължавам да вървя, въпреки засилващата се умора в краката. Мелани ме подканяше да продължавам, като непрекъснато ме окуражаваше, когато забавях ход, и мислеше за Джаред и Джейми, когато ме обхващаше апатия. Постоянно напредвах и чаках Мелани да разреши да отпия поредната глътка вода, въпреки че имах чувството, че отвътре гърлото ми е покрито с пришки.
Трябва да призная, че се чувствах горда от издръжливостта си. Когато се появи черният път, той ми се стори като награда. Виеше се на север — посоката, която вече следвах, но Мелани не беше доволна.
Не ми харесва как изглежда — настоя тя.
Пътят беше само една тясна пътека през шубраците и бе очертан само от по-гладката си повърхност и липсата на растителност по него. Виждаха се отдавнашни следи от автомобилни гуми.
Когато завият в погрешната посока, ще го изоставим. Вече вървях по средата на следите. По-лесно е, отколкото да се провираш през шубраците и да внимаваш да не закачиш иглите на чолата.
Тя не отговори, но безпокойството й се предаде и на мен.
Продължавах да се оглеждам за следващия знак — идеална буква М, образувана от два еднакви вулканични върха, но същевременно оглеждах по-внимателно отпреди и в пустинята наоколо. Благодарение на изостреното ми внимание забелязах сивото петно в далечината, дълго преди да разбера какво е. Запитах се дали очите не ми играят номера и премигнах, за да отстраня праха от тях. Цветът изглеждаше необичаен за скала, а формата твърде солидна, за да е дърво. Премигвах срещу ярката слънчева светлина и продължавах да правя предположения.
След това отново премигнах и петното изведнъж придоби по-определена форма. Беше по-близо, отколкото предполагах. Беше някаква къща или постройка, малка, с избелял от времето сив цвят.
Паниката, обзела Мелани, ме накара да се отбия от тясната пътека и да тръгна направо през оскъдните храсталаци.
Почакай — казах й аз. — Сигурна съм, че е изоставена.
Откъде знаеш? Тя се дърпаше така силно, че трябваше да се съсредоточа върху краката си, преди да мога да продължа напред.
Кой би могъл да живее тук? Ние, душите, живеем в общества. Усетих тъжната ирония в гласа си и ми стана ясно, че причината е мястото, където се намирах в този момент — физически и метафорично по средата на нищото. Защо вече не принадлежах към обществото на душите? Защо се чувствах така, като... като че ли не исках да принадлежа? Дали наистина съм била винаги част от общността, която би трябвало да е моята, или тъкмо това беше причината за многобройните ми животи от едно място на друго? Винаги ли съм била някакво изключение, или пък това беше нещо, в което ме превръщаше Мелани? Промени ли ме тази планета, или ми разкри това, което вече бях?
Мелани нямаше търпение за личните ми терзания. Искаше да се махна колкото може по-далеч и по-бързо от тази постройка. Мислите й ме теглеха, сплитаха се в моите и ме изваждаха от самовглъбяването ми.
Успокой се — заповядах й аз, като се опитах да се съсредоточа върху мислите си, да отделя моите от нейните. Ако там наистина има нещо, което да живее тук, то ще да е човек. Довери ми се, сред душите няма такъв отшелник. Може би е твоят чичо Джеб...
Тя рязко отхвърли тази мисъл.
Никой не би оцелял на такова открито място. Твоите щяха да претърсят основно всяко жилище. Който и да е живял тук, е бягал, или е станал един от вас. Чичо Джеб би се скрил на по-добро място.
Да, обаче ако този, който е живял тук, е станал един от нас — уверих я аз, — тогава той е напуснал това място. Само човек би могъл да живее по този начин... Не довърших мисълта си, защото внезапно и аз усетих страх.
Какво? — Тя реагира силно на уплахата ми, която ни накара да замръзнем на място. Зарови се в мислите ми и затърси нещо, което несъзнателно ме беше разтревожило. Но не бях видяла нищо ново.
Мелани, ами ако там наистина има хора... не чичо ти Джеб или Джаред и Джейми? Ами ако някой друг ни е открил?
Тя бавно анализира мисълта ми и я обсъди от всички страни.
Права си. Разбира се, те веднага ще ни убият.
Опитах се да преглътна, да премахна вкуса на ужаса от пресъхналата си уста.
Няма да има никой друг. Как би могло да има? — опита се да разсъждава логично тя. — Вие сте далеч по-акуратни. Само някой, който вече се крие, би опитал. Затова нека да отидем и да проверим... Ти си сигурна, че няма никой от твоите, а аз съм сигурна, че няма никой от моите. Може пък да открием нещо, което да ни е от помощ, нещо, което можем да използваме като оръжие.
Потръпнах при мисълта й за остри ножове и за дълги метални инструменти, които могат да се превръщат в тояги.
Без оръжия.
Аха. А как такива безгръбначни същества ни победиха?
Тихомълком и с численото си превъзходство. Всеки от вас, дори децата ви, е стотици пъти по-опасен от един от нас. Обаче вие сте като един термит в мравуняк. Ние сме милиони, всички работим задружно в пълна хармония за нашата цел.
Докато описвах единството ни, отново изпитах усещането за паника и обърканост. Коя бях аз? Продължихме да вървим през храсталаците и приближихме постройката — рамката на входа зееше без врата, а от празния прозорец стърчаха само няколко парчета стъкло. Прагът беше посипан с прах, който продължаваше и вътре. Сивите, олющени стени бяха наклонени на една страна, като че ли вятърът тук беше духал само от една посока.
Успях да преодолея вълнението си и приближих колебливо до празната рамка на вратата. Тук щяхме да бъдем също толкова сами, колкото бяхме през целия ден, както и през вчерашния.
Сянката, която обещаваше тъмният вход, ме накара да пристъпя напред и да потисна страховете си. Продължавах напрегнато да се ослушвам, но краката ми продължаваха да се движат напред с бързи, уверени стъпки. Втурнах се бързо през входа и веднага отскочих встрани, за да имам стена зад гърба си. Направих го инстинктивно — резултат от скитничеството на Мелани. Стоях замръзнала там, изнервена от заслепяването, докато чаках очите ми да свикнат.
Както предположихме, малката барака беше празна. Една счупена маса се подпираше на двата си здрави крака по средата на стаята, а до нея стоеше ръждясал метален стол. През големи дупки в износения, мръсен килим се виждаха парчета бетон. В стената на малката кухничка имаше ръждясал умивалник, няколко шкафа, повечето останали без врати, и висок до кръста хладилник, чиято врата висеше отворена и разкриваше покритата му с мухъл вътрешност. На отсрещната страна стоеше изтърбушен диван без възглавници. Над него все още висеше наклонената на една страна рамка на репродукция, на която се виждаха кучета да играят покер.
Уютно — отбеляза мислено Мелани, вече достатъчно успокоена, че да си позволи да бъде саркастична. — Има повече мебели от апартамента ти.
Аз вече пристъпвах към умивалника.
Мечтай си — подигра ми се Мелани.
Естествено, би било напразно да очаквам да има течаща вода в това уединено място. Душите държаха сметка за такива подробности, не биха оставили подобна аномалия след себе си. Все пак завъртях старите кранове. Единият се счупи в ръката ми, защото беше напълно ръждясал.
След това се насочих към шкафовете. Приклекнах върху мизерния килим и надникнах предпазливо вътре. Отдръпнах се назад, докато отварях вратата, страхувайки се да не обезпокоя някое отровно пустинно животно в бърлогата му.
Първият беше празен и без задна стена, така че можех да виждам цепнатините на външната. Следващият нямаше врата, но вътре имаше купчина стари вестници, покрита с прах. Издърпах един от любопитство, изтърсих прахта на още по-мръсния под и прочетох датата.
От човешко време — отбелязах аз, макар да не ми беше нужна дата, за да го кажа. „Мъж изгори тригодишната си дъщеря“ — крещеше заглавието срещу мен, придружено от снимка на русокосо дете с ангелско лице. Това не беше първата страница. Ужасът, за който се съобщаваше подробно тук, не беше чак толкова зловещ, че да му бъде дадено предимство в страниците. Под всичко това се виждаше лицето на мъж, издирван за убийствата на жена си и двете си деца две години преди датата на отпечатването на вестника. В информацията се казваше, че е възможно мъжът да е бил забелязан в Мексико. Двама души загинали и трима били ранени при автомобилна катастрофа в резултат от шофиране в пияно състояние. Съобщаваше се също за започнало разследване за измама и убийство във връзка с твърдения за самоубийство на виден местен банкер. Потулено самопризнание оставя на свобода човек, издевателствал над дете. Заклани домашни любимци, намерени в контейнер за боклук.
Захвърлих отвратена вестника обратно в тъмния шкаф.
Това бяха изключения, а не правило — отбеляза спокойно Мелани, като се мъчеше реакцията ми да не предизвика у нея спомени за онези години.
Въпреки че така можеш да си обясниш защо сме си казали, че можем да се справим по-добре, нали? Как бихме могли да предположим, че може би не всички вие заслужавате всичките чудесни неща на този свят?
Отговорът й беше направо жлъчен.
Ако сте искали да прочистите планетата, е можело направо да я взривите.
Освен това ние просто не разполагахме с технологията, за която мечтаят вашите писатели фантасти.
Тя не намери шегата ми за смешна.
А също — добавих аз, — това би било голяма загуба. Планетата е прекрасна. Разбира се, като изключим тази ужасна пустиня.
Знаеш ли, точно така разбрахме, че сте тук — рече тя, като отново се замисли за отблъскващите вестникарски заглавия. Когато във вечерните новини не се говореше за нищо друго, освен за хората и проблемите им, когато педофили и наркомани се редяха на опашки пред болниците, за да бъдат приети, когато всичко беше превърнато в Мейбъри* — точно тогава се разкрихте.
[ *Измислена общност в Северна Каролина — Бел. прев.]
Каква ужасна промяна! — казах сухо аз и насочих вниманието си към следващия шкаф.
Дръпнах скърцащата вратичка и намерих вътре истинско съкровище.
— Крекери! — извиках аз и грабнах обезцветилата се, полусмачкана кутия. Зад нея имаше още една, която изглеждаше така, като че ли някой беше стъпил върху нея. — Чиитос! — изкрещях аз.
Виж! — Посочи ми мислено Мелани към три прашни бутилки с белина в дъното на шкафа.
За какво пък ти е белина? — попитах аз, докато разкъсвах кутията с крекерите. Да я хвърлиш в очите на някого ли? Или да го халосаш по главата с бутилката?
За моя голяма радост крекерите, макар да бяха станали на трохи, все още бяха в пластмасовата си опаковка. Разкъсах един пакет и започнах да изтръсквам трохите в устата си, като ги гълтах полусдъвкани. Не можех да ги напъхам достатъчно бързо в стомаха си.
Отвори една бутилка и я помириши — нареди ми тя, без да обръща внимание на забележката ми. — Така баща ми се запасяваше с вода в гаража. Утайката от белина пазеше водата да не се разваля.
След малко.
Довърших единия пакет с трохите и отворих следващия. Бяха много престояли, но сравнени с вкуса в устата ми бяха направо амброзия. Когато свърших и третия пакет, започнах да усещам солта да изгаря болезнено напуканите ми устни и ъгълчетата на устата ми.
Вдигнах една от бутилките с белина, надявайки се Мелани да се окаже права. Усещах ръцете си немощни и сковани и с мъка я повдигнах. Това се отнасяше и за нас двете. Колко се беше влошило състоянието ни и колко още можехме да вървим?
Капачката на бутилката беше затегната. Запитах се дали не се е разтопила върху гърлото. Обаче най-накрая успях да я отвия със зъби. Помирисах предпазливо отвора, защото не исках да припадна от парите на белината. Миризмата на химикала беше съвсем слаба. Поех по-дълбоко миризмата. Определено беше вода. Застояла и мътна, но все пак вода. Отпих малка глътка. Не беше направо от някой планински поток, но беше мокра. Започнах да гълтам.
По-кротко — предупреди ме Мелани и трябваше да се съглася. Имахме късмет, че бяхме открили тези запаси, но нямаше смисъл да ги пилеем. Освен това сега, след като паренето от солта намаля, ми се искаше нещо по-солидно. Насочих се към кутията със снакс чиитос и изядох три.
Последният шкаф беше празен.
Щом като гладът ми понамаля, нетърпението на Мелани започна да се промъква в мислите ми. След като този път не срещнах съпротива, бързо натоварих придобивките си в торбата и оставих празните бутилки в умивалника, за да спестя място. Бутилките бяха тежки, но тежестта ми действаше успокояващо. Тя означаваше, че тази нощ няма да се просна на земята в пустинята жадна и гладна.
Почувствала енергията от погълнатите въглехидрати да се разлива във вените ми, излязох отново навън в горещия следобед.
 

Глава 12
ПРОВАЛ
 
Невъзможно! Сбъркала си! Нещо не е наред! Не може да бъде!
Загледах се в далечината, измъчвана от недоумение, което бързо преминаваше в ужас.
Вчера сутринта бях изяла за закуска последния смачкан снакс. Вчера следобед бях забелязала двойния връх и отново бях завила на изток. Мелани ми беше обяснила какво е указанието, което трябваше да намеря и беше обещала да е последно. Новината предизвика у мен почти истерична радост. Снощи бях изпила последния си запас от вода. Беше четвъртият ден.
Днешното утро беше някакъв мъгляв спомен за ослепително слънце и отчаяна надежда. Времето изтичаше и аз оглеждах хоризонта за последния знак с нарастваща паника. Не виждах нищо, което да прилича на него. Равно планинско плато, оградено от двете страни от заоблени върхове, приличащи на часовои. За подобно нещо е нужно пространство, а планинските върхове на изток и на запад бяха гъсто наредени един до друг и остри. Не виждах къде сред тях се крие равното плато. Всеки мускул от тялото ми ме болеше, но не беше от ходенето. Чувствах болката от положените усилия и от това, че бях спала на земята. Те бяха различни от новата. Тялото ми изсъхваше и тази болка се дължеше на протеста на мускулите ми от мъчението, на което ги подлагам. Знаех, че няма да мога да продължа да вървя още дълго.
Обърнах гръб на изтока, така че поне за малко слънцето да престане да грее в лицето ми.
Точно тогава го видях. Дългата, равна линия на платото и граничещите с него върхове, които нямаше как да сбъркам. Беше там, толкова далеч на запад, че ми се стори, че трепти над някакъв мираж, че се носи във въздуха и се извисява над пустинята като тъмен облак. Всяка крачка, която бяхме направили, беше в погрешната посока. Последният знак беше по` на запад, отколкото цялото разстояние, което бяхме изминали до този момент.
— Невъзможно — прошепнах отново аз.
В главата си усещах Мелани като вцепенена, немислеща, затъпяла, опитваща се отчаяно да отхвърли осмислянето на положението. Чаках реакцията й, а очите ми продължаваха да се взират в несъмнено познатите очертания, докато накрая примирението й с новата реалност и мъката й ме накараха да падна на колене. Нейното мълчаливо признаване на поражението отекна в главата ми и прибави допълнителна доза болка в тялото ми.
Дишането ми се превърна в накъсан, безмълвен плач без сълзи.
Слънцето пълзеше по гърба ми и проникваше все по-дълбоко в мрака на косата ми.
Сянката ми представляваше малък кръг под мен, когато се съвзех. Изправих се с мъка на крака. В кожата на колената ми се бяха забили микроскопични камъчета. Не си направих труда да ги отстраня с ръка. Взирах се в платото, което като че ли продължаваше да се носи над хоризонта на запад и да ми се подиграва.
Накрая, без да си давам напълно сметка защо го направих, тръгнах напред. Знаех само, че аз съм тази, която се движи и никой друг. Мелани беше станала съвсем малка в мозъка ми — мъничка капсула от болка, загърнала се плътно в себе си. Не можех да чакам помощ от нея.
Бавните ми стъпки отекваха в твърдата земя — скръц, скръц.
— В края на краищата той беше един заблуден побъркан старец — мърморех си под нос аз. Гърдите ми бяха разтърсени от странна тръпка, а гърлото от остра кашлица. Кашлицата продължи, но едва когато очите ме засмъдяха в очакване на липсващите сълзи, разбрах, че се смея.
— Тук... никога. .. не е имало нищо! — извиках аз, едва поемайки си въздух между истеричните спазми. Пристъпих неуверено, като пияна напред, влачейки краката си.
Не. Мелани излезе от обзелото я вцепенение, за да защити увереността, в която все още се беше вкопчила. Объркала съм се или нещо подобно. Грешката е моя.
Сега аз й се изсмях. Звукът от смеха ми моментално беше отнесен от горещия вятър.
Почакай, почакай — помисли тя, като се опитваше да отвлече вниманието ми от цялата комедия. — Не мислиш, че... искам да кажа, мислиш ли, че може би те са опитали това?
Неочакваният й страх обзе и мен по средата на смеха ми. Задавих се от горещия въздух, гърдите ми продължаваха да се надигат от обзелата ме болезнена истерия. Когато отново бях способна да дишам, нямаше и следа от черния ми хумор. Очите ми инстинктивно огледаха безбрежната пустиня, търсейки някакво доказателство, че не съм първата, която ще пропилее живота си по този начин.
Равнината беше невероятно просторна, но не можех да престана да търся трескаво... някакви останки.
Не, разбира се, че не — успокояваше се Мелани. — Джаред е много съобразителен. Никога не би дошъл тук неподготвен, както направихме ние. Никога не би изложил Джейми на опасност.
Сигурна съм, че си права — казах й аз. Искаше ми се да е вярно, колкото искаше и самата тя. — Сигурна съм, че никой друг в цялата вселена не би постъпил толкова глупаво. Освен това, вероятно той изобщо не е идвал тук, за да търси. Вероятно изобщо не му е идвало наум такова нещо. Иска ми се и на теб да не беше идвало.
Краката ми продължаваха да се движат. Почти не забелязвах това. То означаваше толкова малко в сравнение с далечината пред нас. А и дори ако с помощта на някакво чудо можехме да се прехвърлим до самото подножие на платото, после какво? Бях абсолютно сигурна, че там няма нищо. Никой не ни чакаше в платото, за да ни спаси.
— Ще умрем — рекох аз. Изненадах се, че не усетих страх в гласа си. Беше просто факт, като всеки друг, например, че слънцето е горещо и че пустинята е суха. Щяхме да умрем.
Да. Тя също беше спокойна. Тази смърт беше по-лесно да бъде приета, отколкото факта, че усилията ни бяха резултат от безразсъдство.
— Това не те ли тревожи?
Тя се замисли за момент преди да отговори.
Поне се опитах преди да умра. И спечелих. Така и не ги предадох. Не им навредих. Направих всичко по силите ми, за да ги намеря. Опитах се да спазя обещанието си... да умра за тях.
Преброих деветнадесет крачки, преди да мога да отговоря. Деветнадесет бавни, напразни скърцания по пясъка.
— Ами аз защо умирам? — запитах се аз и болезненото усещане, че всеки момент ще се разплача, се върна. Предполагам защото загубих, нали така? Това ли е причината?
Не — отвърна без да бърза тя. — Не ми се струва да е така. Мисля... ами мисля, че може би... умираш, за да си човек. В мисълта й се усещаше нещо почти като усмивка, когато тя си спомни глупавото двойно значение на фразата. След всичките планети и домакини, които си оставила след себе си, най-после си намерила мястото и тялото, за които ще умреш. Мисля, че си намерила дома си, Скитнице.
Десет скърцания на стъпките ми по пясъка.
Вече нямах сили да си отворя устата.
Твърде зле. В такъв случай не успях да остана тук за по-дълго.
Не бях сигурна какво ми отговори. Може би се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре. Отплата за това, че я бях довлякла тук да умре. Тя беше спечелила, така и не можах да я накарам да изчезне.
Стъпките ми станаха още по-бавни. Мускулите ми крещяха за милост, като че ли имах някакво средство да облекча болката им.
Мисля, че щях да спра точно тук, но както винаги Мелани се оказа по-корава от мен.
Сега я усещах не само в главата си, но и в крайниците си. Крачките ми станаха по-широки, а пътеката, която очертавах след себе си — по-права. Благодарение само на силата на волята си тя влачеше полумъртвия ми труп към невъзможната цел.
Усещах я да изпитва неочаквана радост от тази безполезна борба. Също както аз я усещах, така тя чувстваше тялото ми. Сега нашето тяло: слабостта ми отстъпваше контрола на нея. Тя се радваше на свободата да движи ръцете и краката ни напред, независимо колко безсмислена беше подобна задача. Изпитваше блаженство от това, че отново беше тя. Дори болката от бавната ни смърт избледняваше в сравнение с това усещане.
Според теб какво има там? — попита ме тя, докато вървяхме към края. — Какво ще видиш, след като умрем?
Нищо. Думата беше празна, безмилостна и категорична. Има причина да я наричаме окончателна смърт.
Душите не вярват ли в задгробния живот?
Имаме толкова много животи. Да имаме още повече... би било прекалено. Умираме по малко всеки път, когато напускаме някой домакин. Живеем отново в следващия. Когато умра тук, това ще бъде краят.
Последва дълго мълчание, докато краката ни продължаваха да се влачат бавно напред.
Ами ти? — попитах накрая аз. — Продължаваш ли да вярваш, че има нещо повече, дори след всичко това? Мислите ми я отведоха към спомените й за края на човешкия свят.
Изглежда, че има някои неща, които не могат да умрат.
В мозъка ни виждахме лицата им по-близо и по-ясно. Любовта, която изпитвахме към Джаред и Джейми, беше много постоянна. В този миг се запитах дали смъртта е достатъчно силна да унищожи нещо толкова жизнено и осезаемо. Може би тази любов ще продължи да живее с нея в някакво приказно място с покрити с бисери врати. Не в мен.
Щеше ли да е облекчение да си свободен от нея? Не бях сигурна. Почувствах, че е част от това, което бях сега.
Успяхме да издържим само още няколко часа. Дори огромната сила на мисълта на Мелани не можеше да изстиска повече от отпадналото ни тяло. Вече почти не виждахме. Изглежда вече не можехме да намерим кислорода в сухия въздух, който вдишвахме и издишвахме. От болката устните ни отронваха силни стенания.
Никога не си се чувствала така зле, нали? — направих слаб опит да я подразня аз, докато се влачехме напред към ствола на едно изсъхнало дърво, което се издигаше с няколко стъпки по-високо от останалите храсти. Искахме да се възползваме от тънките сенки, които хвърляха клоните му, преди да паднем.
Не — призна тя. — Никога не е било толкова зле.
Стигнахме целта си. Мъртвото дърво хвърляше своята мрежеста сянка над нас и краката ни се подкосиха. Проснахме се на земята по корем, защото не искахме слънцето да грее в лицето ни.
Главата ни сама се извърна на една страна, търсейки парещия въздух. Вгледахме се в пясъка на сантиметри от носа ни и слушахме хрипливото си дишане.
След известно време, не знаехме дали беше дълго или кратко, затворихме очи. Клепачите ни бяха яркочервени отвътре. Не можехме да усетим слабата шарена сянка, която хвърляше дървото.
Може би вече не достигаше до нас.
Колко дълго? — попитах я аз.
Не знам. Никога преди не съм умирала.
Един час? Повече?
Знаеш толкова, колкото и аз.
Къде е койотът, когато наистина има нужда от него?
Може би ще имаме късмет... да не попаднем в ноктите на някой звяр или нещо... Не можа да довърши мисълта си.
Това беше последният ни разговор. Беше много трудно да се съсредоточа, за да образувам думи. Имаше повече болка, отколкото предполагахме, че ще има. Всички мускули на тялото ни се бунтуваха, свиваха се и се разпущаха, докато се бореха със смъртта.
Ние не се борехме. Бяхме се отпуснали и чакахме, а мислите ни ту потъваха, ту изплуваха безразборно от спомените ни. Докато все още бяхме в съзнание, мислено си тананикахме някаква приспивна песен. Беше тази, която използвахме да успокояваме Джейми, когато земята беше прекалено твърда, въздухът твърде студен или страхът много голям, за да заспи. Чувствахме главата му да се притиска в празнината точно под рамото ни и формата на гръбнака му под ръката ни. А когато ни се стори, че полагаме глава върху нечие по-широко рамо, ни успокояваше нова приспивна песен.
Клепачите ни потъмняха, но не от смъртта. Беше настъпила нощта и това ни натъжи. Без дневната жега вероятно щяхме да издържим по-дълго.
В един неясен промеждутък от време стояхме сред пълен мрак и тишина. После се чу звук.
Почти не му обърнахме внимание. Не бяхме сигурни дали не си бяхме въобразили. Може би все пак беше койот. Искахме ли това? Не знаехме. Загубихме мисълта си и забравихме за звука.
Нещо ни разтърси, задърпа вкочанените ни ръце, влачеше ги.
Не можехме да формираме думите, за да поискаме да стане бързо, но се надявахме, че ще е така. Зачакахме зъбите да се забият. Вместо това влаченето премина в бутане и усетихме лицето си обърнато към небето.
После то се разля върху него — мокро, прохладно, невъзможно. Стичаше се по очите ни, измиваше мръсотията от тях. Очите ни премигнаха срещу стичащата се течност. Не ни пукаше за мръсотията. Брадичката ни се изви нагоре, отворихме отчаяно устата си със сляпа, патетична слабост, като новоизлюпено птиче.
Стори ни се, че чухме въздишка.
А после водата потече в устата ни, ние я погълнахме жадно и се задавихме от нея. Водата изчезна, докато се давехме, а ръцете ни посегнаха да я хванат. Последва тежко потупване по гърба ни, докато отново можехме да дишаме. Ръцете ни продължаваха да хващат въздуха и да търсят водата.
Този път определено чухме въздишка.
Нещо притисна напуканите ни устни и водата потече отново.
Гълтахме, като този път внимавахме да не се задавим. Не че толкова ни беше грижа, ако се случеше, но не искахме отново да ни бъде отнета.
Пихме, докато коремът ни се поду и ни заболя. Водата постепенно спря и от гърдите ни се изтръгна хриптящ звук в знак на протест. До устните ни беше допрян друг ръб и продължихме припряно да гълтаме, докато и той се изпразни.
След още една глътка и коремът ни щеше да експлодира, но въпреки това премигнахме и се опитахме да фокусираме зрението си, за да видим дали можем да намерим още. Беше прекалено тъмно.
Не виждахме нито една звезда. После отново премигнахме и разбрахме, че мракът е много по-близо от небето. Една фигура се беше надвесила над нас, по-черна от нощта.
В нея се чу да се трие някакъв плат, а пясъкът под една пета се размърда. Фигурата се отдръпна и чухме раздиращ звук — звукът на цип, който раздра абсолютната тишина на нощта.
В очите ни като нож се вряза светлина. Простенахме от болка и ръката ни излетя нагоре да покрие затворените ни очи. Дори зад клепките светлината беше прекалено ярка. Тя изчезна и ние почувствахме дъха от следващата въздишка върху лицето си.
Внимателно отворихме очи, почувствали се по-слепи отпреди. Който и да стоеше над нас, беше напълно неподвижен и не казваше нищо. Започнахме да чувстваме напрежението на мига, но то беше някак далеч, извън нас. Не ни беше грижа за каквото и да било, освен за водата в корема и къде можем да намерим още. Опитахме се да се съсредоточим, за да видим какво ни беше спасило.
Първото нещо, което различихме, след като премигвахме в продължение на минути, беше плътната белота, която се спускаше от тъмното лице — милиони бледи тресчици в нощта. Когато осъзнахме, че това е брада — като на Дядо Коледа, мисълта ни заработи по-бързо. Другите черти от лицето бяха доставени от паметта ни.
Всичко си дойде на мястото — големият, орлов нос, широките скули, гъстите бели вежди, а очите бяха хлътнали дълбоко в набръчканата кожа. Макар да виждахме само частици от всяка черта, знаехме как ще изглеждат те на светлината.
— Чичо Джеб — изграчихме изненадани ние, — ти ни намери!
Чичо Джеб, който премигваше до нас, се заклати назад на пети, когато произнесохме името му.
— Е, добре — рече той с дрезгавия си глас, върнал ни към стотици спомени. — Ама, че каша.
 

Глава 13
ОСЪДЕНА
 
— Те тук ли са? — произнесохме задавено думите ние. Изхвръкнаха от нас, както водата от дробовете ни. След нея само този въпрос имаше значение. — Успяха ли да дойдат?
Беше невъзможно да видим изражението на лицето на чичо Джеб в тъмното.
— Кой? — попита той.
— Джейми и Джаред! — прошепнахме със затаен дъх ние. — Джаред беше с Джейми. Нашият брат! Те тук ли са? Дойдоха ли? И тях ли ги намери?
— Не. — Отговорът беше категоричен и в него нямаше нито съжаление, нито изобщо някаква емоция.
— Не — прошепнахме ние. Не повтаряхме думата след него, а протестирахме, че сме се върнали към живота. Какъв беше смисълът? Отново затворихме очи и се вслушахме в болката на тялото ни. Оставихме я да заглуши душевната ни болка.
— Виж — каза след малко чичо Джеб, — трябва да се погрижа за една работа. Почини си малко, докато се върна за теб.
Не вникнахме в значението на думите му, чухме само звуците. Очите ни продължаваха да са затворени. Стъпките му със скърцане се отдалечиха от нас. Не можехме да кажем в каква посока се отправи. А и това не ни интересуваше.
Нямаше ги. Нямаше начин да ги намерим, нямаше надежда.
Джаред и Джейми бяха изчезнали. Това беше нещо, което умееха да правят добре, и ние никога нямаше да ги видим отново.
Водата и прохладният нощен въздух проясниха главата ни, а това беше нещо, което не искахме да се случи. Обърнахме се по корем, за да заровим отново лицето си в пясъка. Бяхме толкова уморени. Това беше нещо повече от изтощение, някакво по-дълбоко, болезнено състояние. Разбира се, че бихме могли да заспим. Не ни оставаше нищо друго, освен да не мислим. Можехме да го направим.
И го сторихме.
Когато се събудихме, беше все още нощ, но на източния хоризонт се задаваше зората. Планините бяха очертани в убито червено. В устата си усещахме вкус на пясък и в първия момент си помислихме, че сме сънували появата на чичо Джеб. Разбира се, че сме сънували.
Тази сутрин главата ни беше по-ясна и бързо забелязахме странното нещо близо до дясната ни буза — нещо, което не беше нито скала, нито кактус. Докоснахме го. Беше твърдо и гладко. Побутнахме го и отвътре се разнесе прекрасният звук на плискаща се вода.
Чичо Джеб беше истински и ни беше оставил една манерка.
Седнахме предпазливо на земята, изненадани, че не се счупихме на две като изсъхнала вейка. Всъщност се чувствахме добре. Водата явно е имала време да се разнесе из тялото ни. Болката беше притъпена и за пръв път от дълго време отново почувствахме глад.
Пръстите ни бяха изтръпнали и непохватни, докато отвивахме капачката на манерката. Не беше пълна до горе, но вътре имаше достатъчно вода да издуем отново корема си. Като че ли се беше свил. Изпихме я всичката. Вече нямаше да я пестим.
Пуснахме металната манерка върху пясъка и тя тупна с глух звук в предутринната тишина. Сега бяхме напълно будни.
Въздъхнахме, предпочитайки безсъзнанието и заровихме лицето си в ръце. А сега какво?
— Защо му даде вода, Джеб? — попита ядосано един глас близо зад гърба ни.
Извърнахме се и застанахме на колене. Това, което видяхме, накара сърцето ни да подскочи и събуждането ни да прерасне в изумление.
Близо до мястото, където бях коленичила, под дървото се бяха наредили в полукръг осем човека. Нямаше съмнение, че всичките бяха хора. Никога не бях виждала лица с такива изражения — не като нашите. Устните бяха изкривени от злоба и изтеглени назад над стиснатите зъби като на диви животни. Веждите бяха сбърчени ниско над очите, които пламтяха от гняв.
Шестима мъже и две жени, някои от които много едри и повечето по-едри от мен. Усетих как кръвта се отдръпна от лицето ми, когато разбрах защо държаха ръцете си по такъв странен начин стиснати здраво отпред. Всеки държеше по един предмет. Държаха оръжия. Някои имаха ножове — няколко къси, като тези в кухнята ми, а други по-дълги. Един беше огромен и страховит. Такъв нож не беше за кухня. Мелани ми подсказа думата: мачете.
Други държаха дълги колове — имаше метални и дървени. Тояги.
По средата разпознах чичо Джеб. В ръцете си държеше отпуснато един предмет, какъвто никога не бях виждала лично, а само в спомените на Мелани. Беше пушка.
Гледах с ужас, но Мелани гледаше на всичко това с почуда, объркана от броя им. Осем оцелели човека. Беше предположила, че Джеб е сам или в най-добрия случай са само двама. Това, че виждаше толкова много себеподобни, я изпълваше с радост.
Ти си една идиотка — рекох й аз. — Погледни ги. Вгледай се в тях.
Накарах я да ги погледне от моята гледна точка, да види заплашителните им фигури, облечени в мръсни дънки и леки памучни ризи, посивели от прах. Може някога да са били хора, но сега бяха нещо друго. Бяха варвари, чудовища. Бяха се надвесили над нас, жадни за кръв.
Във всеки чифт очи се четеше смъртна присъда.
Мелани видя всичко това и макар с неохота, трябваше да признае, че бях права. В този момент нейните така обичани хора се бяха превърнали в нещо възможно най-лошо, като онези вестникарски истории, за които прочетохме в изоставената барака. Гледахме убийци.
Трябваше да бъдем по-благоразумни, трябваше да умрем още вчера.
Защо спаси живота ни чичо Джеб, за това ли?
Потръпнах при тази мисъл. Припомних си разни истории за човешките жестокости. Бяха направо непоносими. Може би трябваше повече да се съсредоточа. Знаех, че има причини, поради които хората не убиват веднага враговете си и ги оставят още известно време живи. Заради неща, които искаха от мозъците или от телата им...
Разбира се, веднага ми дойде наум за една тайна, която те искаха от мен. Тази, която никога няма да им кажа, независимо от това какво щяха да ми направят. По-скоро бих се самоубила.
Не позволих на Мелани да види тайната, която пазех. Използвах собствените й защити срещу нея и издигнах стена в главата си, за да я скрия зад нея, докато за пръв път след имплантирането ми разсъждавах за тази информация. Преди нямаше причина да го правя.
От другата страна на стената Мелани дори не проявяваше любопитство, не направи опит да премине през нея. Имаше си по-непосредствени грижи от факта, че не само тя крие някаква информация.
Имаше ли значение, че пазех тайната си от нея? Не бях толкова силна, колкото Мелани. Не се съмнявах, че може да издържи на мъчение. Колко болка бих могла да изтърпя преди да им кажа всичко, което поискат?
Усетих как стомахът ми се надигна. Самоубийството беше отблъскваща възможност. Беше дори по-лошо, защото пак щеше да е убийство. Дали щеше да е мъчение или смърт, Мелани също щеше да бъде потърпевша. Ще трябва да почакам, докато разбера, че нямам абсолютно никакъв друг избор.
Не, не могат. Чичо Джеб никога няма да им позволи да ме наранят.
Чичо ти Джеб не знае, че си тук — припомних й аз.
Кажи му!
Загледах се в лицето на стария човек. Гъстата, бяла брада ми пречеше да видя устата му, но очите му не святкаха като на другите. С крайчеца на окото си забелязах, че някои от тях преместиха погледите си от мен към него. Чакаха го да отговори на въпроса, който му бяха задали. Чичо Джеб се взираше в мен, без да им обръща внимание.
Не мога да му кажа, Мелани. Няма да ми повярва. Ако помислят, че ги лъжа, ще решат, че съм Търсач. Сигурно имат достатъчно опит, за да знаят, че само един Търсач би си измислил история, имаща за цел да проникне сред тях.
Мелани веднага разбра, че съм права. Самата дума Търсач я накара да потръпне от омраза и й беше ясно, че тези непознати биха реагирали по същия начин.
Всъщност това няма значение. Аз съм душа, а това им е достатъчно.
Онзи с мачетето — най-едрият мъж сред тях, чернокос, със странно светла кожа и живи сини очи — издаде звук на отвращение и се изплю на земята. Пристъпи крачка напред и бавно вдигна дългото острие.
По-добре по-бързо, отколкото бавно. По-добре да бъдем убити от тази груба ръка, отколкото от моята. По-добре ще е да не умра като някаква насилница и да не нося отговорност за пролятата кръв на Мелани и за моята собствена.
— Почакай, Кайл. — Джеб произнесе думите без да бърза, почти небрежно, но мъжът спря. Направи гримаса и се извърна към чичото на Мелани.
— Защо? Каза, че си се уверил. То е едно от тях.
Разпознах гласа — беше същият, който беше попитал Джеб защо ми е дал вода.
— Е, да, така е. Тя със сигурност е такава. Но всичко е малко по-сложно.
— Как? — зададе въпроса друг мъж, който застана до големия, чернокос Кайл. Двамата си приличаха толкова много, че вероятно бяха братя.
— Виждаш ли, същевременно това тук е и племенницата ми.
— Не, вече не е — отвърна троснато Кайл. Отново се изплю и направи още една заплашителна крачка към мен, като държеше готов ножа в ръце. От начина, по който раменете му се приведоха напред, разбрах, че няма да бъде спрян отново с думи. Затворих очи.
Чуха се две остри щраквания на метал и някой ахна. Отново отворих очи.
— Казах да почакаш, Кайл. — Гласът на чичо Джеб продължаваше да е спокоен, но сега държеше здраво в ръцете си дългата пушка и дулата й бяха насочени към гърба на Кайл. Той замръзна на мястото си само на крачки от мен. Мачетето остана вдигнато във въздуха над рамото му.
— Джеб — викна ужасен братът, — какво правиш?
— Отдръпни се от момичето, Кайл.
Той се обърна с гръб към нас и погледна ядосан Джеб.
— Това не е момиче, Джеб.
Джеб сви рамене, но продължи да държи здраво пушката, насочена към Кайл.
— Трябва да обсъдим някои неща.
— Докторът може да научи нещо от него — обади се един дрезгав женски глас.
Аз се свих при тези думи, защото чух в тях най-опасните си страхове. Когато Джеб току-що ме беше нарекъл своя племенница, у мен наивно припламна някаква надежда, че ще живея, че може да се смилят над мен. Колко бях глупава да го помисля дори за секунда. Смъртта щеше да бъде единственото милосърдие от тези същества, на което можех да се надявам. Погледнах жената, изрекла думите, и с изненада видях, че беше също толкова стара, колкото и Джеб, може би дори по-стара. Косата й беше по-скоро тъмносива, отколкото бяла и затова преди не бях забелязала възрастта й. Лицето й беше цялото в бръчки, които се спускаха надолу на сърдити черти. Обаче зад тези черти имаше нещо познато.
Мелани направи връзката между това старо лице и едно друго, по-гладко в паметта й.
— Лельо Маги? Ти си тук? Как е възможно? А Шарън... — Всичките думи бяха на Мелани, но изскочиха от моята уста и аз не можах да ги спра. Дългото ни съвместно пътуване през пустинята беше направило нея по-силна или мен по-слаба. Или може би причината беше, че се бях съсредоточила върху това от коя посока ще дойде смъртоносният удар. Събирах кураж за убийството ни, а тя се беше събрала отново с роднините си. Мелани успя само наполовина да изрази изненадата си. Жената на преклонна възраст, наречена Маги, се хвърли напред с необичайна за външния й вид бързина. Не вдигна ръката, която държеше черния лост. Аз наблюдавах нея и затова не видях свободната й ръка, която ме удари силно през лицето.
Главата ми отхвръкна назад и после клюмна отново напред. Удари ме отново.
— Не можеш да ни заблудиш, паразит такъв. Знаем как работите. Знаем как добре можете да ни подражавате.
Усетих вкус на кръв от вътрешната страна на бузата си.
Не прави това отново — скарах се аз на Мелани. — Казах ти какво ще си помислят.
Мелани беше твърде шокирана, за да отговори.
— Хайде, хайде, Маги — започна да я успокоява Джеб.
— Не ме успокоявай, стар глупак такъв! Вероятно е довела цял легион такива като нея срещу нас. — Отдръпна се от мен и ме изгледа, както бях притихнала, като че ли бях навита на кълбо змия.
После застана до брат си.
— Не виждам никой — отвърна Джеб. — Хей — извика той и аз се свих изненадана. Не бях само аз. Джеб размаха лявата си ръка над главата си, но дясната продължаваше да стиска здраво пушката. — Елате насам!
— Млъквай — скара му се Маги и го блъсна в гърдите. Макар да имах основателна причина да считам, че е силна, Джеб не се помръдна.
— Сама е, Маги. Беше почти умряла, когато я намерих. И сега не е в кой знае каква добра форма. Стоножките не жертват себеподобните си по този начин. Щяха да дойдат за нея много по-скоро от мен. Каквото и да представлява, тя е сама.
Видях образа на дългото насекомо с много крака в главата си, но не направих връзката.
Говори за теб — преведе Мелани. Тя постави образа на грозното насекомо до спомена ми за една ярка сребриста душа. Не видях прилика.
Чудя се откъде знае как изглеждате — рече разсеяно Мелани. Отначало спомените ми за истинския вид на душата бяха нови за нея.
Нямах време да се чудя заедно с Мелани. Джеб вървеше към мен, а другите плътно го следваха. Ръката на Кайл бе вдигната над рамото на Джеб, готова да го спре или да го изблъска встрани. Не можех да кажа.
Джеб прехвърли пушката в лявата си ръка и протегна към мен дясната. Аз я погледнах тревожно в очакване да ме удари.
— Хайде — подкани ме кротко той. — Снощи трябваше да те отведа у дома, след като те докарах толкова далеч. Ще трябва да ни разкажеш малко повече.
— Не! — изръмжа Кайл.
— Ще я отведа обратно — рече Джеб и за пръв път в гласа му усетих по-резки нотки. Под брадата се видя, че бе стиснал зъби и изразът на лицето му беше станал по-непреклонен.
— Джеб! — запротестира Маги.
— Мястото си е мое, Маги. Ще направя, каквото си поискам.
— Стар глупак! — озъби се отново тя.
Джеб протегна ръка и хвана моята, която лежеше свита в юмрук върху бедрото ми. Дръпна я и ме изправи на крака. Не го направи грубо, а по-скоро припряно, като че ли бързаше. А не беше ли още по-жестоко да продължи живота ми заради някакви негови причини?
Аз се заклатих неуверено. Не чувствах много добре краката си — само убождания като с игла, докато кръвта се раздвижваше.
Зад него се чу неодобрително сумтене и то не само от една уста.
— Е, добре, която и да си — рече отново кротко той, — хайде да се махаме оттук, докато не е станало прекалено горещо.
Онзи, който вероятно беше братът на Кайл, сложи ръката си върху тази на Джеб.
— Не можеш просто така да му покажеш къде живеем, Джеб.
— Предполагам, че това няма значение — рече рязко Маги. — То няма да има възможност да разкаже на никого.
Джеб въздъхна и измъкна една шарена кърпа, която до този момент стоеше скрита от брадата, около врата му.
— Това е глупаво — промърмори той, но развърза мръсната материя, корава от засъхналата пот, и направи от нея превръзка за очите ми.
Стоях абсолютно неподвижна, докато той я връзваше, и се борех със засилващата се паника, защото не можех да виждам враговете си.
Не можех да виждам, но знаех, че Джеб сложи ръката си върху гърба ми, за да ме насочва. Никой от другите не би бил толкова внимателен.
Тръгнахме напред, според мен в северна посока. Отначало никой не говореше — чуваше се само скърцането на пясъка под краката. Земята беше равна, но аз често се препъвах със схванатите си нозе. Джеб беше търпелив. Насочваше ме почти кавалерски с ръка.
Докато вървяхме, усетих, че слънцето изгря. Някои от стъпките бяха по-бързи от другите. Те се движеха далеч пред нас, докато накрая едва се чуваха. Като че ли с Джеб и мен бяха останали само малцина. Сигурно не съм имала вид на някой, който трябва да е пазен от много хора. Бях прималяла от глад и залитах на всяка крачка. Чувствах главата си замаяна и празна.
— Нямаш намерение да му кажеш, нали?
Беше гласът на Маги, който се чуваше на няколко крачки зад мен и звучеше като обвинение.
— Той има право да знае — отвърна Джеб. Отново усетих упоритите нотки в гласа му.
— Това не е любезно от твоя страна, Джебедая.
— Животът не е любезен, Магнолия.
Беше ми трудно да реша кой от двамата ме плаши повече. Дали беше Джеб, който изглеждаше така решен да ме остави жива? Или Маги, която първа спомена за доктора — дума, изпълваща ме с инстинктивен страх, но която изглежда се безпокоеше повече от жестокостта, отколкото брат й?
Отново продължихме да вървим няколко часа в мълчание. Когато краката ми започнаха да се подкосяват, Джеб ми помогна да седна на земята и поднесе една манерка към устните ми, както го беше сторил през нощта.
— Кажи ми, когато си готова — рече ми той. Гласът му ми се стори любезен, макар да знаех, че това е лъжливо тълкуване.
Някой нетърпеливо въздъхна.
— Защо правиш това, Джеб? — попита един мъж. Бях чувала гласа и преди; беше на един от двамата братя. — За доктора ли? Можеше просто да го кажеш на Кайл. Не беше нужно да насочваш пушката срещу него.
— Кайл има нужда по-често да насочват пушка срещу него — рече сърдито Джеб.
— Моля те, кажи ми, че не правиш това от състрадание — продължи мъжът. — След всичко, което си видял...
— След всичко, което съм видял, ако не съм се научил на състрадание, не бих струвал много. Обаче тук не става дума за състрадание. Ако изпитвах достатъчно състрадание към това нещастно създание, щях да я оставя да умре.
Потреперих в горещия като в пещ въздух.
— Тогава, защо? — настоя братът на Кайл.
Последва продължително мълчание, а после ръката на Джеб докосна моята. Аз се хванах за нея, защото имах нужда от помощ, за да се изправя на крака. Той опря другата си ръка в гърба ми и отново тръгнах напред.
— От любопитство — каза с глух глас Джеб.
Никой не отговори.
Докато вървяхме, се замислих върху няколко сигурни факта.
Първият. Не бях първата душа, която залавяха. Тук това беше установена практика. Този „доктор“ се беше опитвал да получи търсения от него отговор от други преди мен.
Странното беше, че не можех да се настроя да се надявам на бърз край или да се опитам да повлияя на развръзката. Беше лесно да стане дори без да направя нещо сама. Просто трябваше да им кажа една лъжа — да се престоря, че съм Търсач, да им кажа, че в момента колегите ми ме търсят, да се разбунтувам, да ги заплаша.
Или да им кажа истината — че в мен живее Мелани и че тя ме беше довела тук.
Те можеха да видят в това друга, много по-неустоима лъжа в идеята, че човекът може да продължи да живее дори след имплантацията. Тя беше толкова примамлива за вярване от тяхна гледна точка, така коварна, че те щяха да повярват повече, че съм Търсач, отколкото ако го твърдях. Щяха да предположат, че е уловка, щяха да се отърват бързо от мен и щяха да намерят ново място, където да се скрият, далеч от тук.
Вероятно си права — съгласи се Мелани. — Това бих направила.
Обаче още не бях изпитала болка, а и никой начин за самоубийство не ми допадаше. Инстинктът ми за оцеляване държеше устата ми затворена. Споменът от последния ми сеанс с Утешителката — едно толкова цивилизовано време, че ми се струваше, че е било на друга планета — премина светкавично през главата ми. Тогава Мелани се държеше предизвикателно в желанието си да бъде унищожена, очевидно беше някакъв самоубийствен импулс, но по-скоро фиктивен. Спомних си как тогава си бях помислила колко трудно е да мислиш за смърт, настанена в удобно кресло.
Миналата нощ Мелани и аз искахме да умрем, но тогава смъртта беше само на сантиметри от нас. Сега, когато отново бях на крака, беше различно.
Аз също не искам да умра — прошепна Мелани. — Но може би грешиш. Може би не поради тази причина продължават да ни държат живи. Не разбирам защо го правят... — Тя не искаше да си представи нещата, които можеха да ни сторят. Бях сигурна, че би могла да се сети за много по-лоши неща, отколкото аз. — Какъв отговор биха могли така силно да искат да получат от теб?
Никога няма да го кажа. Нито на теб, нито на който и да е човек.
Смела декларация. Обаче тогава все още не бях изпитала болка...
Мина още един час. Слънцето грееше право над нас и усещах горещината му като корона върху косата си, когато звукът се промени. Скърцащите стъпки пред мен, на които почти бях престанала да обръщам внимание, започнаха да отекват като ехо. Стъпките на Джеб продължаваха да скърцат в пясъка като моите, но някои пред нас беше стигнал нов терен.
— Сега внимателно — предупреди ме Джеб. — Пази си главата.
Аз се поколебах, защото не знаех за какво трябва да внимавам или как да внимавам със завързани очи. Ръката му се премести от гърба ми върху главата и ме накара да я наведа. Наведох се напред. Вратът ми беше схванат.
Той отново започна да ме насочва напред и аз чух стъпките също да отекват. Повърхността не отстъпваше под краката ни като пясъка. Беше равна и твърда.
Слънцето изчезна... Вече не чувствах да изгаря кожата ми и да прониква през косата ми.
Направих още една крачка и ме лъхна нов въздух. Не беше вятър. Беше застоял. Навлязох сред него. Сухият пустинен вятър го нямаше. Този въздух беше неподвижен и прохладен. В него едва едва се долавяше влага, която имаше мирис и вкус на плесен.
В главата ми и тази на Мелани беше пълно с въпроси. Тя искаше да зададе своите, но аз мълчах. Сега нито аз, нито тя можехме да кажем нещо, което да ни помогне.
— Е, добре, можеш да се изправиш — каза ми Джеб.
Повдигнах бавно глава.
Дори с превръзката на очите можех да кажа, че няма светлина.
По краищата на кърпата се виждаше само мрак. Чувах другите зад мен да забавят нетърпеливо ход, докато ни изчакват да продължим напред.
— Оттук — каза Джеб и отново започна да ме насочва. Ехото от стъпките ни идваше отблизо... Пространството, в което се намирахме, трябва да беше твърде тясно. Усетих, че инстинктивно навеждам глава.
Изминахме още няколко крачки, а после направихме рязък завой, който като че ли ни насочи обратно на посоката, от която дойдохме. Земята под нас постепенно се превърна в наклон, който водеше надолу. С всяка крачка ставаше по-голям и Джеб започна да ме подкрепя с грубата си ръка, за да не падна. Не знам колко пъти се подхлъзнах по пътя в мрака. Стори ми се, че спускането продължи по-дълго, отколкото беше в действителност, защото вървях все по-бавно поради обхваналия ме ужас.
Направихме друг завой, после подът започна да се издига нагоре. Чувствах краката си така изтръпнали и вдървени, че когато стана още по-стръмно, Джеб трябваше почти да ме влачи нагоре. Колкото повече напредвахме, толкова повече във въздуха се усещаше мирис на плесен и влага, но продължаваше да е все така тъмно. Единственият звук идваше от стъпките ни и тяхното отразявано отблизо ехо.
Пътят стана равен и започна да лъкатуши като серпентина.
Най-сетне в горния и в долния край на кърпата започна да прониква светлина. Искаше ми се тя да се смъкне, защото бях прекалено уплашена, за да я смъкна сама. Струваше ми се, че няма да се чувствам толкова ужасена, ако виждах къде се намирам и кой е с мен.
Със светлината се чу и шум. Беше странен, като някакво тихо бълбукане. Звучеше почти като водопад. Бълбукането стана по-силно и докато вървяхме напред и се приближавахме към него, започна все по-малко да прилича на вода. Непрекъснато се променяше. Ставаше ту по-глухо, ту по-отчетливо, след това звуците се смесваха и отекваха. Ако не бяха така нестройни, щяха да звучат като постоянната не много хармонична музика, която бях чувала в Пеещия свят.
Мракът пред очите ми от превръзката засилваше спомена ми за слепотата.
Мелани преди мен разбра на какво се дължи какофонията. Никога преди не бях чувала този звук, защото никога преди не съм била с много хора.
Кавга — бе категорична тя. — Като че ли се карат много хора.
Вниманието й беше привлечено от звука. Още хора ли имаше тук? Дори фактът, че бяхме видели осем души, беше изненадал и двете. Какво беше това място?
Някакви ръце докоснаха задната част на врата ми и аз се отдръпнах от тях.
— Спокойно — рече Джеб и свали превръзката от очите ми.
Премигнах бавно и сенките около мен придобиха форма. Разбрах: груби, неравни стени и таван, отъпкан под, покрит с прах. Намирахме се някъде под земята в естествена пещера. Не би трябвало да е много надълбоко. Помислих си, че изкачването нагоре беше продължило по-дълго, отколкото спускането надолу.
Скалистите стени и таванът бяха тъмно червеникавокафяви. И бяха надупчени от плитки дупки, като швейцарско сирене. Ръбовете на по-ниските дупки бяха изтъркани, но на кръговете над главата ми бяха по-ясно очертани и изглеждаха остри.
Светлината идваше от една кръгла дупка пред нас, чиято форма не приличаше на останалите дупки, с които бе осеяна пещерата, но беше по-голяма. Това беше вход, врата към по-светло място. Мелани проявяваше нетърпение, впечатлена от идеята за присъствието на още хора. Аз се дръпнах назад, давайки си внезапно сметка, че може би за мен ще е по-добре да съм сляпа, отколкото да виждам.
Джеб въздъхна.
— Съжалявам — рече толкова тихо той, че със сигурност го чух само аз.
Опитах се да преглътна, но не можах. Започна да ми се вие свят, но може да беше от глад. Ръцете ми трепереха като листа под напора на вятър, когато Джеб ме накара да се промъкна през голямата дупка.
Тунелът премина в зала, толкова просторна, че отначало не можах да повярвам на очите си. Таванът беше прекалено светъл и прекалено високо — беше като някакво изкуствено небе. Опитах се да разбера какво го осветява, но от него струеше силна светлина, от която очите ме заболяха.
Очаквах шумът да стане по-силен, но в огромната пещера внезапно настъпи мъртва тишина.
Подът не беше така осветен като яркия таван далеч над нас. Затова ми трябваше малко време, за да могат очите ми да свикнат и да разберат какви са тези очертания.
Беше тълпа. Нямаше друга дума за това — беше тълпа от хора, които стояха мълчаливи и неподвижни. Всички ме гледаха със същата ненавист, изписана на лицата им, каквато бях забелязала още призори.
Мелани беше прекалено изумена да направи каквото и да било, освен да започне да брои. Десет, петнадесет, двадесет... двадесет и пет, двадесет и шест, двадесет и седем...
Не ме интересуваше колко бяха. Опитах се да й кажа колко малко значение имаше това. За да ни убият, не бяха нужни двадесет души. За да ни убият. Опитах се да я накарам да разбере колко несигурно е положението ни, но в момента тя не обръщаше внимание на предупрежденията ми, изумена от този човешки свят, за който никога не беше подозирала, че може да види тук.
От тълпата напред излезе един мъж и очите ми първо се вгледаха в ръцете му, за да видят какво оръжие държи. Те бяха стиснати в юмруци, но не държаха нищо заплашително. След като зрението ми се нагоди към заслепяващата светлина, забелязах слънчевия загар по кожата му и я познах.
Задушавайки се от внезапно обзелата ме надежда, вдигнах очи към лицето на мъжа.
 

Глава 14
ОБЕКТ НА СПОРОВЕ
 
И за двете беше прекалена изненада да го заварим тук, след като вече се бяхме примирили, че никога повече няма да го видим и бяхме повярвали, че сме го загубили завинаги. Замръзнах на мястото си и бях неспособна да реагирам. Исках да погледна към чичо Джеб, да разбера отговора му, който разби сърцето ми в пустинята, но не можех да мръдна очи. Взирах се с недоумение в лицето на Джаред.
Мелани реагира различно.
— Джаред — изкрещя тя, въпреки че от увреденото ми гърло излезе само нещо като грачене.
Блъсна ме напред по същия начин, както го беше сторила в пустинята, установявайки контрол върху вцепененото ми тяло. Единствената разлика беше, че този път го направи със сила.
Не бях достатъчно бърза, за да я спра.
Хвърли се напред и вдигна нагоре ръце, за да го достигне. Изкрещях мислено, за да я предупредя, но тя не ме слушаше. Почти не съзнаваше, че съм там.
Никой не се опита да я спре, когато пристъпи неуверено към него. Никой, освен мен. Беше стигнала на сантиметри от Джаред и продължаваше да не вижда това, което виждах аз. Не виждаше как се беше променило лицето му през дългите месеци на раздяла, колко сурово беше станало, как сега чертите му бяха по-различни. Не забелязваше, че несъзнателната усмивка, която помнеше, няма физически да подхожда на това ново лице. Беше го видяла само веднъж начумерен и опасен, но това изражение бе нищо в сравнение с израза на лицето му сега. Тя не го забелязваше, а може би и не я беше грижа.
Протегната му ръка беше по-дълга от моята.
Преди Мелани да успее да накара пръстите ми да го докоснат, той рязко замахна и ме удари през лицето. Ударът беше толкова силен, че краката ми се отделиха от земята преди главата ми да се удари в скалистия под. Чух как останалата част от тялото ми се стовари върху земята с глух звук, но не усетих съприкосновението. Вдигнах рязко очи нагоре, а в ушите си усетих пронизителен звук. Помъчих се да преодолея замайването, от което се страхувах, че ще загубя съзнание.
Глупачка, глупачка — проплаках аз. — Казах ти да не го правиш.
Джаред е тук, Джаред е жив, Джаред е тук — повтаряше несвързано думите тя, като че ли бяха припев на песен.
Опитах се да фокусирам погледа си, но странният таван ме заслепяваше. Извърнах глава настрани от светлината и докато преглъщах поредното хлипане, усетих как болката пронизва едната страна на лицето ми.
Причинена от един-единствен спонтанен удар, тя беше направо нетърпима. Как можех да се надявам, че ще изтърпя продължително, добре пресметнато насилие?
Чух край себе си шум от стъпки. Извърнах инстинктивно очи, за да видя откъде ще дойде заплахата, и забелязах чичо Джеб да стои надвесен над мен. Беше протегнал наполовина ръката си към мен, но се поколеба и погледна настрани. Повдигнах съвсем малко глава, потискайки още един стон, за да видя какво вижда той.
Джаред се беше запътил към нас, а лицето му беше същото като на онези варвари в пустинята — само дето беше по-скоро красиво, отколкото плашещо в яда си. Сърцето ми се сви, а после започна да бие неравномерно и ми се прииска да се изсмея на себе си. Имаше ли значение дали е красив, или че го обичам, след като се канеше да ме убие?
Видях готовността му да убива в изражението му и се помъчих да си представя, че гневът ще надделее над експедитивността, но истинското желание за смърт ми убягваше.
Джеб и Джаред продължително се изгледаха. Джаред ту стискаше зъби, ту ги отпускаше, но лицето на Джеб беше спокойно. Мълчаливият сблъсък приключи, когато Джаред внезапно въздъхна ядосано и отстъпи крачка назад.
Джеб протегна ръка към моята и пъхна другата под гърба ми, за да ме повдигне. Главата ми се въртеше и ме бодеше, а стомахът ми се повдигаше. Ако не беше празен от дни, може би щях да повърна. Имах чувството, че краката ми не докосват земята. Заклатих се и политнах напред. Джеб ме хвана за лакътя и ми помогна да се задържа права.
Джаред наблюдаваше всичко това с оголени в гримаса зъби.
Като някакъв идиот Мелани се мъчеше отново да го достигне. Обаче вече бях преодоляла шока, че го виждах тук и в този момент не бях толкова глупава като нея. Не й позволих отново да се втурне напред. Затворих я зад всички прегради, които имах в главата си.
Просто кротувай. Не виждаш ли колко ме мрази? Всичко, което кажеш, ще влоши още повече нещата. Мъртви сме.
Но Джаред е жив, Джаред е тук — продължаваше да нарежда тя.
Тишината в пещерата беше нарушена: от всички страни едновременно се чу шепот, като че ли бях пропуснала да забележа нещо. Не можех да видя никакъв смисъл в това шушукане.
Очите ми бързо заоглеждаха човешката тълпа — всички бяха възрастни, сред тях нямаше по-дребна и по-младежка фигура. Сърцето ме прониза от това отсъствие, а Мелани се помъчи да зададе гласно въпроса. Решително й попречих. Тук нямаше нищо за гледане, нищо освен гняв и омраза, изписани на някакви чужди лица или гняв и омраза върху лицето на Джаред.
В този момент през шушукащата тълпа си проби път друг мъж.
Беше слаб и висок, а очертанията на костите му под кожата личаха по-ясно, отколкото на повечето от останалите. Косата му имаше неопределен цвят — или бледокестенява, или безлично тъмноруса. Чертите на лицето му бяха меки и фини. То не изразяваше гняв и тъкмо това привлече вниманието ми.
Другите сториха път на този явно скромен човек, показвайки, че той се ползва с известен авторитет сред тях. Само Джаред не се отмести и продължаваше да ме гледа. Високият мъж го заобиколи, без да обръща внимание на препятствието, като че ли то беше купчина камъни.
— Добре, добре — каза той със странно бодър глас, докато заобиколи, за да се изправи срещу мен. — Ето ме. Какво имаме тук?
Отговорът дойде от леля Маги, която застана до него.
— Джеб го е намерил в пустинята. Беше нашата племенница Мелани. Изглежда, че е следвала указанията, които й бе дал. — Тя хвърли сърдит поглед на Джеб.
— Хм, хм — рече кльощавият мъж и ме огледа с любопитство. В преценката му забелязах нещо странно. Изглеждаше така, като че ли му хареса това, което видя. Не можех да си обясня защо.
Извърнах очи и спрях погледа си на една млада жена, която надникна от едната му страна. Беше сложила ръката си върху неговата. Вниманието ми беше привлечено от необичайния цвят на косата й.
Шарън! — извика Мелани.
Братовчедката на Мелани разбра по очите ми, че я познах и лицето й стана сурово. Изблъсках грубо Мелани назад в главата си.
Шт!
— Хм, хм — рече отново високият мъж и закима с глава. Протегна едната си ръка към лицето ми и се изненада, когато се отдръпнах и се притиснах до Джеб. — Няма нищо — каза високият мъж и леко се усмихна, за да ме успокои. — Няма да те нараня.
Отново протегна ръка към лицето ми. Аз пак се притиснах към Джеб, обаче той ме избута напред. Високият мъж докосна челюстта ми, точно под ухото. Пръстите му бяха по-нежни, отколкото очаквах. Извърна лицето ми на страни. Почувствах как прекара пръст по една черта отзад на врата ми и разбрах, че разглежда белега от имплантирането ми.
С крайчеца на окото си наблюдавах лицето на Джаред. Това, което правеше мъжът, очевидно го разстрои и си помислих, че знам защо. Как ли е ненавиждал тази тънка, розова черта върху врата ми.
Джаред се намръщи, но се изненадах, че гневът, изписан върху лицето му, беше понамалял. Сбърчи вежди в недоумение.
Високият мъж пусна лицето ми и се отдръпна. Устните му бяха свити, а в очите му заигра някакво предизвикателно пламъче.
— Изглежда доста здрава въпреки изтощението, обезводняването и недохранването. Мисля, че си вкарал достатъчно вода в организма й, така че обезводняването няма да попречи. Добре, тогава. — Последва странно, несъзнателно движение с ръце, като че ли ги миеше. — Да започваме.
В този момент направих връзката между краткия преглед и думите му и ми просветна — този на пръв поглед благ човек, който току-що ми беше обещал да не ме наранява, беше докторът.
Чичо Джеб въздъхна тежко и затвори очи.
Докторът протегна към мен ръка и ме подкани да сложа моята в неговата. Стиснах ръцете си в юмруци зад гърба си. Той отново ме погледна внимателно, забелязвайки ужаса в очите ми. Краката ми се разтрепериха, когато двамата грамадни, чернокоси братя излязоха напред.
— Мисля, че ще ми трябва помощ. Може би ако я носите... — опита се да каже докторът, който не изглеждаше толкова висок редом с Кайл.
— Не.
Всички се обърнаха, за да видят откъде идва несъгласието. На мен не ми беше нужно, защото познах гласа. Въпреки това го погледнах.
Джаред беше сбърчил вежди, а устните му бяха изкривени в странна гримаса. На лицето му бяха изписани толкова много чувства, че ми беше трудно да отделя само едно. Гняв, предизвикателство, объркване, омраза, страх... болка.
Докторът премигна от изненада.
— Джаред? Проблем ли има?
— Да.
Всички чакаха. До мен Джеб беше прехапал крайчеца на устните си. Сякаш се мъчеше да не се усмихне. Ако беше така, в такъв случай старият човек имаше странно чувство за хумор.
— И какъв е той? — попита докторът.
— Ще ти кажа какъв е проблемът, докторе — процеди през зъби Джаред. — Каква е разликата между това да го оставим на твое разположение или Джеб да му пусне един куршум в главата?
Аз потреперих. Джеб ме потупа по ръката. Докторът отново премигна.
— Ами... — рече той.
Джаред сам отговори на въпроса си.
— Разликата е, че ако Джеб го убие, поне ще умре без да се мъчи.
— Джаред — започна да го успокоява докторът със същия тон, с който успокояваше и мен. — Всеки път научаваме толкова много. Може би този път...
— Ха! — възкликна сърдито Джаред. — Не съм забелязал да е постигнат голям напредък, докторе.
— Джаред ще ни защити — каза на себе си Мелани.
Беше й трудно да се съсредоточи достатъчно, за да намери точните думи.
Не нас, а само тялото ти.
И това е нещо... Гласът й като че ли идваше отдалеч, извън пулсиращата ми глава.
Шарън пристъпи напред и застана пред доктора, като че ли за да го защити.
— Няма смисъл да пропиляваме тази възможност — каза гневно тя. — Джаред, всички разбираме, че ти е трудно, но в крайна сметка ти трябва да вземеш решението. Трябва да мислим кое е най-добро за мнозинството.
Джаред сърдито я изгледа.
— Не — рече рязко той.
Бях сигурна, че не произнесе думата шепнешком, но в ушите ми тя прозвуча съвсем тихо. Всъщност внезапно всичко утихна.
Устните на Шарън се раздвижиха и тя мушна силно Джаред с пръст в гърдите, но чух само някакво слабо съскане. Никой не направи крачка, но като че ли се отдалечиха от мен.
Видях как чернокосите братя пристъпиха към Джаред с гневни лица. Усетих, че се опитвам да вдигна ръка, за да протестирам, но тя само немощно потрепва. Лицето на Джаред почервеня, когато устните му се разтвориха, а жилите на врата му се изпънаха. Като че ли крещеше, но не чух нищо. Джеб пусна ръката ми и видях как вдигна цевта на пушката съвсем близо до мен. Отдръпнах се от оръжието, въпреки че не беше насочено срещу мен.
Това наруши равновесието ми и видях как стаята бавно се наклони на една страна.
— Джейми — успях да промълвя аз, когато светлината се отдръпна от очите ми.
Изведнъж лицето на Джаред се оказа съвсем близо. Беше се надвесило над мен и ме гледаше напрегнато.
— Джейми? — отново повторих аз, този път като въпрос. — Джейми?
Дрезгавият глас на Джеб отговори като че ли някъде отдалеч.
— Момчето е добре. Джаред го доведе тук.
Видях как измъченото лице на Джаред бързо изчезна в тъмната мъгла, която покри очите ми.
— Благодаря ти — прошепнах аз.
После настъпи пълен мрак.
 

Глава 15
ПАЗЕНА
 
Когато дойдох в съзнание, не бях дезориентирана. С две думи, знаех точно къде се намирам, продължавах да държа очите си затворени и да дишам равномерно. Опитах се да науча колкото е възможно повече какво точно е положението ми, без да показвам, че отново съм в съзнание.
Бях гладна. Стомахът ме присвиваше и издаваше гневни звуци. Съмнявах се, че те ще ме издадат. Бях сигурна, че беше къркорил и протестирал дори и докато съм спяла.
Главата адски ме болеше. Беше невъзможно да разбера до каква степен това се дължеше на умората и до каква от ударите, които бях получила.
Лежах върху твърда повърхност. Беше груба и... с малки издатини. Не беше плоска, а странно извита, като че ли лежах в някаква плитка купа. Не се чувствах удобно. Гърбът и бедрата ми пулсираха от това, че бях така свита. Вероятно тъкмо тази болка ме беше събудила. Изобщо не бях отпочинала.
Беше тъмно. Можех да разбера, без да отварям очи. Не цареше пълен мрак, но все пак беше много тъмно. Във въздуха миризмата на плесен беше дори по-силна отпреди. Беше влажен и застоял с особен, парлив вкус, който като че ли бе заседнал в гърлото ми. Температурата беше по-ниска, отколкото в пустинята, но необичайната влага го правеше почти неприятен. Отново се потях и водата, която ми беше дал Джеб, излизаше през порите ми.
Чувах как ехото от дишането ми се отразява от някаква преграда на крачки от мен. Може би бях близо до стена, но предположих, че се намирам в много малко помещение. Напрегнах колкото е възможно слух и ми се стори, че ехото от дишането ми се отразява и от другата ми страна.
След като реших, че все още се намирам някъде в подземните пещери, в които ме беше довел Джеб, бях напълно сигурна, че ще ги видя, когато отворя очи. Сигурно бях в някаква малка дупка в скалата, с тъмночервени стени, осеяни с дупчици като швейцарско сирене.
Беше тихо, като се изключат звуците, издавани от тялото ми.
Тъй като ме беше страх да отворя очи, разчитах на ушите си, а в това нямаше логика. Не биха ме оставили без пазач, нали? Чичо Джеб и вездесъщата му пушка или някой по-малко състрадателен.
Да ме оставят сама... това не би отговаряло на бруталната им природа, на естествения им страх и омраза към това, което бях.
Освен ако...
Опитах се да преглътна, но ужасът ме стисна за гърлото. Не биха ме оставили сама. Освен ако са ме помислили за умряла или след като са се уверили, че скоро ще бъда. Или пък в тези пещери имаше места, от които никой не би могъл да се върне.
Картината, която си представях за обкръжаващата ме среда, непрекъснато се променяше в замаяната ми глава. Видях се на дъното на дълбока шахта, или сред стените на тясна гробница. Дишането ми се ускори, докато се мъчех да определя дали въздухът е застоял и дали кислородът в него намалява. Напълних дробовете си с въздух, готова да изкрещя, но стиснах зъби и не му позволих да излезе.
Нещо остро и близко започна да стърже земята до главата ми. Изкрещях и звукът прониза тишината на малкото помещение.
Рязко отворих очи. Отдръпнах се от зловещия шум и се хвърлих към изсечената в скалата стена. Вдигнах нагоре ръце, за да защитя лицето си, а главата ми се удари болезнено в ниския таван.
Идеално кръглият изход към малката пещера, в която се бях свила, бе осветен от слаба светлина. Тя освети наполовина лицето на Джаред, когато той надникна през отвора и протегна едната си ръка към мен. Срещнах гневния му поглед и си спомних колко безшумен, като някакъв призрак, можеше да бъде, когато пожелаеше.
Нищо чудно, че не го бях чула да седи на пост пред килията ми. Но бях чула нещо. Докато мислех за това, Джаред протегна близо до мен ръката си, а стържещият звук се повтори. Погледнах надолу. При краката ми имаше някакъв пречупен пластмасов лист, който служеше за поднос, а върху него...
Хвърлих се към отворената бутилка с вода. Почти не обърнах внимание как Джаред изкриви устата си от погнуса, докато поднасях бутилката към устните си. Бях сигурна, че по-късно това ще ме разтревожи, но сега единственото нещо, което ме интересуваше, беше водата. Чудех се дали някога в живота си отново ще приемам тази течност като нещо дадено. Като имах предвид, че животът ми тук едва ли щеше да трае дълго, вероятният отговор беше не.
Джаред беше изчезнал от кръглия отвор. Виждах само част от ръкава му, но нищо повече. Слабата светлина идваше от нещо близо до него. Имаше изкуствен синкав цвят.
Бях изгълтала половината от водата, когато някаква нова миризма привлече вниманието ми и ми каза, че тя не беше единственият подарък. Отново погледнах към подноса.
Храна. Те ме хранеха?
Подуших първо хляба — една тъмна франзела с неравна форма, но имаше също и купа с някаква прозрачна течност, от която се носеше силен аромат на лук. Когато се наведох още повече, видях някакви тъмни късове на дъното. До тях имаше три бели парчета с цилиндрична форма. Предположих, че са зеленчуци, но не можах да разбера точно какви.
Направих тези открития за секунди, но дори през това кратко време стомахът ми почти щеше да изскочи през устата, опитвайки се да стигне до храната.
Разчупих хляба. Беше много плътен, пълен с цели житни зърна, които попадаха между зъбите ми, но вкусът му беше изключително богат. Не си спомнях да съм яла нещо по-превъзходно. Не можеше да се сравнява дори със смачканите чиитос. Движех челюстта си колкото е възможно по-бързо, гълтах повечето хапки от клисавия хляб полусдъвкани. Чувах как стомахът ми приемаше с къркорене всяка стигнала до него хапка. Не се почувства толкова добре, колкото предполагах. Оставен прекалено дълго празен, стомахът ми не прие добре храната.
Не обърнах внимание на това и преминах към течността — беше супа. Тя беше приета по-лесно. Като се изключи лукът, който бях подушила, вкусът й беше лек и приятен. Зелените късове бяха крехки. Започнах да пия направо от купата и ми се прииска да беше по-дълбока. Почуках дъното й, за да се уверя, че бях изпила всяка капка.
Белите зеленчуци бяха хрупкави и малко дървени на вкус. Бяха някакви корени. Не бяха толкова приятни като супата и като хляба, но бях благодарна заради размера им. Все още не бях напълнила стомаха си и вероятно бих посегнала и към самата табла, ако можех да я сдъвча.
Докато ядях, не ми дойде наум, че те не би трябвало да ме хранят. Освен ако Джаред не беше загубил спора си с доктора. Но в такъв случай защо тъкмо Джаред беше определен за мой пазач?
Бутнах подноса настрана, след като се изпразни и отново потръпнах от стържещия звук. Стоях опряна с гръб в стената на дупката си, докато Джаред протегна ръка, за да го прибере. Този път не ме погледна.
— Благодаря ти — прошепнах аз, докато отново се изтегляше назад. Не каза нищо, а и лицето му не се промени. Сега дори и ръкавът му не се виждаше, но бях сигурна, че е там.
Не мога да повярвам, че той ме удари — помисли по-скоро с изумление, отколкото с презрение Мелани. Още не беше преодоляла шока от случилото се. Аз обаче не бях изненадана. Разбира се, че той ме удари.
Питах се къде беше през цялото време — отвърнах аз. — Не беше много любезно от твоя страна да ме набуташ в тази каша и след това да ме изоставиш.
Не обърна внимание на язвителния ми тон.
Не можех да предположа, че той може да го направи, независимо от всичко. Не мисля, че бих могла да го ударя.
Разбира се, че би могла. Ако той се беше приближил към теб с такива рефлектиращи очи, ти би сторила същото. Насилието е в природата ти. Спомних си как мечтаеше да удуши Търсачката.
Това сякаш беше преди месеци, макар да знаех, че са изминали само дни. Би било логично, ако бяха повече. Нужно е време човек да се набута в такава страхотна каша, в каквато сега се намирах аз.
Мелани се опита да прецени безпристрастно положението.
Не съм съгласна, не и Джаред... Не и Джейми, няма начин да нараня Джейми, дори и ако беше... Тя не довърши, защото самата мисъл й беше противна.
Замислих се върху това и го приех за вярно. Дори ако детето се беше превърнало в нещо друго, нито тя, нито аз бихме могли да вдигнем ръка срещу него.
Това е различно. Ти си като... майка. В тези неща майките не постъпват според логиката. В тях участват прекалено много чувства.
Майчинството е винаги емоционално.
Не казах нищо в отговор.
Ти си експертът по човеците — припомних й аз. — Може би не е добре, че ми дават храна. Идва ми наум само една причина, поради която биха искали да съм силна.
Няколкото конкретни неща, които си спомнях от историята за човешката бруталност, бяха свързани с историите, които бях прочела онзи ден в стария вестник. Огън — това също беше лош спомен. Веднъж Мелани беше изгорила върховете на пръстите на дясната си ръка при глупав битов инцидент. Беше хванала един тиган, за който не подозирала, че е горещ. Спомних си колко шокирана беше от изпитаната болка — неочаквано остра и настойчива.
Въпреки че това беше само един инцидент и върху изгореното веднага бяха поставили лед, мехлем и лекарство — никой не го беше направил нарочно, но споменът от тази първа, непоносима болка, не избледняваше.
Никога не бях живяла на планета, на която се случваха такива ужасни неща, дори и преди идването на душите. В това място можеше да се види най-възвишеното и най-долното от всички светове — най-красивите усещания, най-нежните чувства... най-отблъскващите желания, най-долните постъпки. Може би нарочно беше така. Може би без низостите не би могло да се стигне до висотите. Душите изключение ли бяха от това правило? Те биха ли могли да имат светлината, без мрака на този свят?
Аз... почувствах нещо, когато той те удари — прекъсна мислите ми Мелани. Думите бяха изречени бавно, една по една, като че ли не искаше да мисли за тях.
Аз също почувствах нещо. Беше учудващо колко естествено прибягвах сега до сарказъм, след като бях прекарала толкова много време с Мелани. Здравата удря с опакото на ръката, как мислиш?
Нямах това предвид. Исках да... — Тя се поколеба, но после думите бързо последваха. — Мислех, че това, което изпитваме към него, се отнася само за мен. Че аз съм тази, която контролира това.
Мислите зад думите й бяха по-ясни от самите думи.
Смяташ ли, че си успяла да ме доведеш дотук, защото си го искала толкова силно. Че ти си тази, която е в състояние да ме контролира, а не обратното. Опитах се да не показвам раздразнението си. Мислила си, че ме манипулираш.
Да. — Досадата в тона й не се дължеше на факта, че аз бях се подразнила, а защото на нея не й харесваше да не се оказва права. — Но...
Изчаках.
Отново изрече думите спонтанно.
Ти също го обичаш отделно от мен. Чувстваш го по начин, различен от този, по който го чувствах аз. По друг начин. Не забелязвах това, докато той не се появи при нас, когато го видя за пръв път. Как стана това? Как един дълъг осем сантиметра червей може да се влюби в човешко същество?
Червей?
Извинявай. Предполагам, че имате някакви... крайници.
Всъщност не. Те приличат по-скоро на антени. А и аз съм доста по-дълга от осем сантиметра, когато са протегнати.
Мисълта ми е, че той не е от вашия вид.
Тялото ми е човешко — казах й аз. — Докато съм свързана с него, аз също съм човек. А това по какъв начин ти виждаш Джаред се дължи на спомените ти... Грешката е изцяло твоя.
За момент тя се замисли върху думите ми. Не й харесаха много.
Значи ако беше отишла в Тусон и беше получила ново тяло, ти вече нямаше да го обичаш, така ли?
Много, ама много се надявам това да е вярно.
Отговорът ми не се хареса и на двете. Наведох глава над свитите ми колене. Мелани смени темата.
Поне Джейми е в безопасност. Знаех, че Джаред ще се погрижи за него. Ако трябваше да го изоставя, не бих могла да го оставя в по-добри ръце.... Иска ми се да го видя.
Нямам намерение да поискам това! Потреперих при мисълта какъв отговор щях да получа на молбата си.
Същевременно и аз копнеех да видя лицето на момчето. Искаше ми се да съм сигурна, че действително е тук, че наистина е в безопасност... че го хранят и се грижат за него така, както Мелани никога не би могла да го прави отново. Така, както аз, която не бях майка на никого, исках да се грижа за него. Имаше ли кой да му пее вечер? Да му разказва приказки? Сещаше ли се този нов, гневен Джаред за подобни дребни неща? Имаше ли някой, при когото да се сгуши, когато е уплашен?
Мислиш ли, че те ще му кажат, че съм тук? — попита Мелани.
Това ще му помогне ли, или ще се почувства по-зле — отвърнах на въпроса с въпрос.
Мисълта й беше като шепот.
Не знам... Бих искала да мога да му кажа, че съм спазила обещанието си.
Ти наистина го спази. — Тръснах изумена глава. — Никой не би могъл да му каже, че не си се върнала обратно. Точно както винаги си го правила.
Благодаря ти за това. — Гласът й беше много слаб. Не бях сигурна дали тя има предвид казаното от мен сега, или ми благодари в по-общ план за това, че я бях довела тук.
Чувствах се наистина изтощена и усещах, че и тя е в същото състояние. Сега, когато стомахът ми се беше поуспокоил и беше полупълен, останалите ми болежки не бяха толкова остри, че да ме държат будна. Поколебах се преди да се помръдна, защото се страхувах да не вдигам шум, но тялото ми искаше да се излегна и да се протегна. Направих го възможно най-безшумно, като се помъчих да намеря в дупката място, достатъчно дълго за мен. Накрая трябваше да протегна краката си почти до кръглия отвор. Това не ми хареса, защото се страхувах, че Джаред може да чуе шума и движението близо до себе си и да си помисли, че се опитвам да избягам, но той не реагира. Положих незасегнатата страна на лицето върху ръката си, помъчих се да не обръщам внимание на това как извивката на пода схвана гръбнака ми и затворих очи.
Мисля, че спях, но ако беше така, не беше дълбоко. Шумът от стъпки беше още много далеч, когато се събудих напълно.
Този път веднага отворих очи. Нищо не се беше променило.
Продължавах да виждам слабата синкава светлина през кръглата дупка. Не можех да разбера дали Джаред е още пред нея. Някой идваше насам. Беше лесно да чуя, че стъпките се приближават. Отдръпнах колкото може по-безшумно краката си от отвора и отново се свих до задната стена. Искаше ми се да можех да стоя права.
Така щях да се чувствам по-малко уязвима и по-готова да посрещна това, което идваше. Но ниският таван на дупката едва ми позволяваше да стоя на колене.
Отвън пред затвора ми забелязах някакво бързо движение. Видях част от крака на Джаред, докато той се изправяше мълчаливо.
— Аха. Ето те — каза един мъж. Думите прозвучаха така силно сред абсолютната тишина, че подскочих. Разпознах гласа. Беше един от братята, които видях в пустинята — онзи с мачетето. Кайл.
Джаред не отговори.
— Няма да позволим това, Джаред. — Говореше друг човек с по-умерен тон. Може би беше другият брат, Иън. Гласовете на братята много си приличаха или щяха да си приличат, ако Кайл през повечето време не викаше толкова и тонът му не беше така гневен. — Всеки от нас е загубил някого — по дяволите, загубихме всички. Но това е смешно.
— Ако не го оставиш на разположение на доктора, тогава то трябва да умре — добави със заплашителен тон Кайл.
— Не можеш да го държиш тук като затворник — продължи Иън. — След време то ще избяга и всички ще бъдем разкрити.
Джаред не каза нищо, но направи крачка встрани и застана точно пред отвора на килията.
Сърцето ми силно се разтуптя, когато разбрах какво казват братята. Джаред се беше наложил. Нямаше да бъда измъчвана. Нямаше да бъда убита, поне не веднага. Джаред ме пазеше като затворник. При стеклите се обстоятелства това беше хубава дума.
Казах ти, че той ще ни защити.
— Не искаме да те нараним, Джаред. Тук всички сме братя. Но ако ни принудиш, ще го сторим. — По тона на Кайл личеше, че не блъфира. — Отдръпни се.
Джаред стоеше неподвижен като скала.
Сърцето ми заби по-бързо отпреди. Блъскаше се в ребрата ми с такава сила, че ударите му нарушиха ритъма на дробовете ми и ми беше трудно да дишам. Мелани се беше вцепенила от страх, неспособна да каже една смислена дума.
Те щяха да го наранят. Тези побъркани човеци щяха да нападнат един от своите.
— Джаред... моля те — рече Иън.
Джаред не отговори.
Чуха се тежки стъпки... някой се хвърли напред и се чу как нещо тежко удря нещо твърдо. Чу се стон и задавено хъркане...
— Не! — изкрещях аз и изскочих през кръглата дупка.
 

Глава 16
ПРИКРЕПЕНА
 
Ръбът на отвора в скалата беше доста загладен, но въпреки това одраска дланите и глезените ми, докато се измъквах през него. Толкова ме заболя, докато изправях схванато си тяло, че едва си поех дъх.
Огледах се само за едно нещо — да видя къде е Джаред, за да застана между него и нападателите му.
Всички стояха като замръзнали и ме гледаха. Джаред беше опрял гърба си в стената и държеше ръцете си ниско, свити в юмруци. Пред него Кайл се беше превил на две и се държеше за стомаха.
От двете му страни, малко по-назад, стояха Иън и един непознат с отворени от шока уста. Възползвах се от изненадата им. Направих разтреперана две широки крачки и застанах между Кайл и Джаред.
Кайл реагира пръв. Бях на по-малко от крачка от него и първият му инстинкт беше да ме отблъсне. Ръката му блъсна рамото ми и аз полетях към пода. Преди да падна нещо хвана китката ми и ме изправи отново на крака.
Веднага, щом като разбра какво е направил, Джаред пусна китката ми, като че ли от кожата ми се стичаше киселина.
— Влез обратно вътре! — изрева той. Блъсна ме също в рамото, но не толкова силно, колкото Кайл. Това ме отхвърли две крачки назад към дупката в стената. Беше един черен кръг в тесния коридор. Отпред по-голямата пещера изглеждаше по същия начин, само че беше по-дълга и с по-висок таван. Приличаше по-скоро на тръба, отколкото на дупка.
Малка лампа, която се захранваше от нещо, което не можех да позная, осветяваше коридора. Хвърляше странни сенки върху лицата на мъжете и ги превръщаше в навъсени чудовища.
Отново направих крачка напред към тях, като застанах с гръб към Джаред.
— Това, което искате, съм аз — обърнах се направо към Кайл. — Оставете го на мира.
Последва продължително мълчание.
— Долна твар — промърмори накрая Иън с разширени от ужас очи.
— Казах да се прибереш обратно вътре — изсъска зад мен Джаред.
Погледнах го полуизвърната, без да изпускам от очи Кайл.
— Не си длъжен да ме защитаваш за своя сметка.
Джаред направи гримаса и вдигна ръка да ме изблъска отново към килията.
Избегнах ръката му и движението ме приближи до тези, които искаха да ме убият.
Иън ме хвана за ръцете и ги изви зад гърба ми. Опитах се инстинктивно да се съпротивлявам, но той беше много силен. Изви силно ръцете ми назад и аз изохках.
— Пусни я! — извика Джаред и се хвърли напред.
Кайл го сграбчи отзад и натисна напред врата му. Другият мъж грабна една от тоягите на Джаред.
— Не го наранявай! — изкрещях аз и се помъчих да се освободя от ръцете, които ме държаха.
Джаред заби свободния си лакът в корема на Кайл, който изохка и го пусна. Джаред се отскубна от нападателите си и замахна. Юмрукът му се стовари в носа на Кайл. Стената и лампата се опръскаха с тъмночервена кръв.
— Довърши я, Иън — изкрещя Кайл. Наведе глава, хвърли се срещу Джаред и го изтласка към другия мъж.
— Не! — извикахме едновременно двамата с Джаред.
Иън пусна ръцете ми и ме стисна за гърлото, прекъсвайки въздуха ми. Впих в ръцете му безполезните си тъпи нокти. Той ме стисна по-силно и повдигна краката ми от пода. Заболя ме от душащите ме ръце и паниката, настъпила в дробовете ми. Агонизирах. Извивах се, опитвайки се да се спася повече от болката, отколкото от убийствените ръце.
Щрак, щрак.
Бях чула звука само веднъж преди, но го познах. Останалите също го познаха. Всички замръзнаха на местата си, а Иън продължаваше да стиска гърлото ми.
— Кайл, Иън, Бранд — отдръпнете се! — изкомандва Джеб.
Никой не се помръдна, с изключение само на ръцете ми, които продължаваха да дращят, а краката ми да ритат въздуха.
Изведнъж Джаред се шмугна под неподвижната ръка на Кайл, и се хвърли към мен. Видях юмрукът му да лети към лицето ми и затворих очи.
Чух силен удар само на сантиметри от главата си. Йън изрева и ме пусна на пода. Свлякох се в краката му, едва поемайки си дъх. Джаред се отдръпна, след като ми хвърли гневен поглед и застана до Джеб.
— Момчета, вие сте гости тук, не го забравяйте — скара им се Джеб. — Казах ви да не търсите момичето. За момента тя също е мой гост и аз няма да търпя някои мои гости да убиват други мои гости.
— Джеб — проплака над мен Иън. Гласът му беше приглушен от ръката, с която се държеше за устата. — Джеб, това е лудост.
— Какъв е планът ти? — попита Кайл. Лицето му беше зацапано с кръв и представляваше доста грозна гледка. Но по гласа му не личеше, че изпитва болка, а само сдържан, кипящ гняв. — Имаме право да знаем. Трябва да решим дали това място е безопасно, или е време да се преместим другаде. Колко дълго ще държиш това нещо като свой галеник? Какво ще направиш с него, когато престанеш да си играеш на Господ? Всички заслужаваме да знаем отговорите на тези въпроси.
Необикновените думи на Кайл отекнаха в пулсиращата ми глава. Да ме държи като галеник? Джеб ме беше нарекъл свой гост...
Това друга дума за затворник ли беше? Възможно ли беше да има двама човеци, които да не искат нито смъртта ми, нито признания, измъкнати чрез мъчение? Ако беше така, това си беше направо чудо.
— Нямам отговори на въпросите ти, Кайл — отвърна Джеб. — Не зависи от мен.
Съмнявам се, че някой друг отговор на Джеб би могъл така да ги обърка. И четиримата — Кайл, Иън, този, когото не познавах, и дори Джаред, го изгледаха шокирани. Стоях в краката на Иън, все още едва си поемах дъх и ми се прииска да се промъкна незабелязано в дупката си.
— Не зависи от теб? — повтори думите Кайл, все още не вярващ на ушите си, — Ако мислиш да поставиш въпроса на гласуване, това вече е направено. Бранд и аз сме определени за изпълнители на получения резултат.
Джеб леко поклати глава без да изпуска от очи мъжа пред себе си.
— Гласуването не може да реши въпроса. Това все още е мой дом.
— Кой тогава? — извика Кайл.
Най-после погледът на Джеб се премести за миг върху друго лице и пак се върна на Кайл.
— Решението трябва да бъде взето от Джаред.
Всички, включително и аз, погледнахме към Джаред.
Той изгледа Джеб не по-малко изненадан от другите и стисна така силно зъби, че това се чу. После ми хвърли пълен с ненавист поглед.
— Джаред ли? — попита Кайл и отново се вторачи в Джеб. — В това няма логика! — извика той вече почти неспособен да се овладее. От яд на устата му имаше пяна. — Че той е по-пристрастен от всеки друг! Защо? Как може да вземе разумно решение в случая?
— Джеб, аз не... — смотолеви Джаред.
— Ти носиш отговорност за нея, Джаред — каза с твърд глас Джеб. — Естествено, аз ще ти помогна, когато имаш някакви неприятности като тази или ако ти е трудно да я наблюдаваш. Но когато става въпрос за решения, те трябва да бъдат изцяло твои.
Той вдигна ръка, когато Кайл отново се опита да протестира.
— Постави се на неговото място, Кайл. Ако някой беше намерил твоята Джоди и я беше довел тук, би ли искал аз, докторът, или някакво гласуване да реши какво да правим с нея?
— Джоди е мъртва — процеди през зъби Кайл, а от устните му отново потече кръв. Погледна ме почти със същата омраза, както току-що ме беше изгледал Джаред.
— Да, обаче ако тялото й се разхождаше тук, пак ти би трябвало да решиш какво да правим с него. Би ли искал да стане по друг начин?
— Мнозинството...
— В моя дом аз определям правилата — прекъсна го рязко Джеб. — Край на дискусиите по въпроса. Няма да има повече гласувания, нито пък опити за екзекуция. Вие тримата съобщете това на останалите — от този момент нататък ще бъде така. Ново правило.
— Още едно ли? — промърмори тихо Иън.
Джеб не му обърна внимание.
— Ако, колкото и малко вероятно да е, отново се случи подобно нещо, решението ще вземе този, на когото принадлежи тялото. — Джеб насочи цевта на пушката към Кайл, а после рязко я отмести с няколко сантиметра към коридора зад него. — Хайде, махайте се оттук. Не искам повече да ви виждам да се мотаете наблизо. Кажете и на другите да знаят, че достъпът до този коридор е забранен. Никой няма причина да идва тук, освен Джаред, и ако спипам някой да се мотае насам, въпросите ми няма да бъдат първото нещо, което ще направя. Ясен ли съм? Хайде, мърдайте! — Той отново насочи пушката към Кайл.
С изненада видях как тримата убийци побързаха да се отправят обратно по коридора и дори не се спряха да хвърлят по един последен гневен поглед към Джаред и мен.
Много ми се искаше да вярвам, че пушката в ръцете на Джеб беше блъф.
Още в първия миг, в който го видях, Джеб ми беше направил впечатление на кротък човек. Нито веднъж не ме беше докоснал грубо. Дори не ме беше погледнал с познатата ми враждебност.
Сега изглеждаше, че той е един от двамата човеци, които нямаха намерение да ми сторят нещо лошо. Джаред може и да се е бил, за да запази живота ми, но беше ясно, че в него се води силна вътрешна борба по повод това решение. Подозирах, че всеки момент може да му дойде нещо друго наум. От изражението на лицето му можеше да се заключи, че част от него иска този въпрос да бъде решен веднъж завинаги, особено сега, когато Джеб беше прехвърлил отговорността за решението на неговите плещи. Докато анализирах случилото се, Джаред ме гледаше с нескрита ненавист.
Същевременно обаче колкото и да ми се искаше да вярвам, че Джеб блъфира, докато наблюдавах как тримата мъже побързаха да се отдръпнат от мен и да изчезнат в коридора, ми стана ясно, че нямаше начин това да е така. Във всичко останало Джеб сигурно беше също толкова опасен и жесток, както останалите. Ако преди не беше използвал пушката да убива, а само да заплашва, никой нямаше да му се подчини така.
Отчаяни времена — прошепна Мелани. — Не можем да си позволим любезности в света, който създадохте. Ние сме бегълци, един застрашен вид. Изборът е само живот или смърт.
Шт. Нямам време за дискусии, трябва да се съсредоточа.
Джаред застана пред Джеб и вдигна едната си ръка с дланта нагоре. Сега, когато другите си бяха отишли, телата им вече не бяха така напрегнати. Джеб дори се подсмихваше леко в гъстата си брада, като че ли доволен от равния резултат, постигнат с помощта на насочената пушка. Странни човеци.
— Моля те, Джеб, не оставяй това на мен — каза Джаред. — Кайл е прав в едно... не мога да взема разумно решение.
— Никой не е казал, че трябва да решиш на секундата. Тя няма къде да отиде. — Той ме погледна, все още усмихвайки се. Окото му, което беше по-близко до мен, това, което Джаред не можеше да види, се затвори за миг и пак се отвори. Намигване. — Не и след толкова усилия, които е положила, за да дойде тук. Имаш много време, за да премислиш.
— Няма нищо за мислене. Мелани е мъртва. Но не мога... не мога... Джеб, не мога просто да... — Джаред не довърши изречението.
Кажи му.
Не съм готова да умра точно в тази секунда.
— Ами тогава не мисли за това — каза Джеб. — Може би ще измислиш нещо по-късно. Дай му малко време.
— Какво ще правим с него? Не можем да го наблюдаваме непрекъснато.
Джеб поклати глава.
— Известно време ще трябва да правим точно това. Нещата постепенно ще се успокоят: Дори Кайл не може да продължи да беснее от гняв повече от няколко седмици.
— Няколко седмици? Не можем да си позволим да си играем на пазачи тук няколко седмици. Имаме други неща за...
— Знам, знам — въздъхна Джеб. — Ще измисля нещо.
— А и това е само половината от проблема. — Джаред ме погледна. Една вена на челото му пулсираше. — Къде ще го държим? Нямаме затворническа килия.
Джеб ми се усмихна.
— Ти няма да ни причиняваш никакви неприятности, нали?
Аз мълчаливо го изгледах.
— Джеб — рече ядосан Джаред.
— О, не се безпокой за нея. Първо на първо, ще я наблюдаваме. Второ, тя никога няма да може да намери пътя за излизане оттук. Ще се лута насам-натам без цел, докато попадне на някого, което ни води до третото — не е толкова глупава. — Той повдигна едната си гъста, побеляла вежда и ме погледна. — Нали няма да тръгнеш да търсиш Кайл и останалите? Не си мислиш, че някой от тях е много привързан към теб?
Продължих да го гледам, обезпокоена от непринудения му тон.
— Ще ми се да не разговаряш така с него — промърмори Джаред.
— Възпитан съм в по-галантни времена, момче. Не мога по друг начин. — Джеб сложи едната си ръка върху тази на Джаред и леко я потупа. — Виж какво, изкарал си на пост цяла нощ. Остави ме да поема следващото дежурство. Иди да поспиш.
Джаред се накани да възрази, но после отново ме погледна и изражението му стана сурово.
— Както кажеш, Джеб. А и.... не искам... не искам да поемам отговорност за това нещо. Убий го, ако мислиш, че ще е най-добре.
Аз се свих.
Джаред се намръщи, като забеляза реакцията ми, а после рязко се обърна и се отправи натам, накъдето бяха отишли другите. Джеб го проследи с поглед. Докато вниманието му беше отвлечено, аз се промъкнах безшумно в дупката си. Чух как Джеб бавно се настани на земята край отвора. Въздъхна, протегна се, изпука няколко стави. След малко започна тихо да си подсвирква. Беше някаква весела мелодия.
Седнах на пода и обвих коленете си с ръце, опряла гръб в най-далечната стена на малката килия. По кръста ме полазиха тръпки и тръгнаха нагоре-надолу по гърба ми. Ръцете ми трепереха, а зъбите ми леко затракаха въпреки топлия, влажен въздух.
— Можеш да полегнеш и да подремнеш — рече Джеб. Не бях сигурна дали го казва на мен или на себе си. — Утре денят се очертава да е труден.
След известно време тръпките престанаха... може би след половин час. Когато отминаха, се почувствах много изтощена. Реших да послушам съвета на Джеб. Въпреки че сега чувствах пода още по-неудобен отпреди, след секунди заспах.
 
* * *
 
Събуди ме мирис на храна. Този път, когато отворих очи, се почувствах отпаднала и дезориентирана. От инстинктивно обзелата ме паника ръцете ми отново се разтрепериха преди да дойда напълно в съзнание.
На земята до мен лежеше същият поднос и в него бяха сложени вече познатите ми неща. Можех да виждам и да чувам Джеб. Седеше обърнат в профил пред дупката, гледаше право напред към дългия кръгъл коридор и тихо си подсвиркваше.
Измъчвана от силна жажда седнах на земята и грабнах отворената бутилка с вода.
— Добро утро — рече Джеб и ми кимна.
Замръзнах с ръка върху бутилката, изчаках да извърне глава и отново да започне да си подсвирква.
Едва сега, след като вече не бях така ужасно жадна, както преди, забелязах странния, неприятен остатъчен вкус на водата. Приличаше на парливия вкус на въздуха, но беше малко по-силен. Остана в устата ми и не искаше да отмине.
Започнах бързо да ям, като този път оставих супата за накрая.
Днес стомахът ми реагира по-добре и прие по-гостоприемно храната. Почти не къркореше.
Обаче тялото ми имаше и други нужди сега, когато най-неотложните бяха задоволени. Огледах кръглата си, тясна дупка. Не се виждаха много възможности.  Но аз се разтрепервах от страх при мисълта да заговоря и да поискам нещо, дори от странния, но приятелски настроен Джеб.
Започнах да се поклащам напред-назад и да споря със себе си. Бедрата ме боляха от това, че бях принудена да стоя свита на кълбо в заоблената дупка.
— Хм — рече Джеб и отново ме погледна. Сега цветът на лицето му беше по-тъмен от обикновено под бялата брада. — Прекара доста време тук — каза той. — Искаш ли да излезеш?
Аз кимнах.
— Аз самият нямам нищо против да се поразходя. — Гласът му беше бодър. Скочи изненадващо чевръсто на крака.
Пропълзях до ръба на дупката и предпазливо го изгледах.
— Ще ти покажа малката ни тоалетна — продължи той. — Трябва да знаеш, че ще трябва да преминем през... нещо, което би могло да се нарече главния ни площад. Не се безпокой. Мисля, че вече всички са получили посланието. — Той поглади машинално цевта на пушката си.
Опитах се да преглътна. Пикочният ми мехур беше така пълен, че беше невъзможно да не обръщам внимание на постоянната болка. Обаче да премина право през средата на тълпата гневни убийци! Не можеше ли просто да ми донесе една кофа?
Той забеляза паниката в очите ми. Видя как машинално се отдръпнах навътре в дупката и замислен сви устни. После се обърна и тръгна надолу по тъмния коридор.
— Последвай ме — извика през рамо той без да ме погледне, за да види дали ще се подчиня.
За миг през ума ми мина мисълта как Кайл може да ме завари тук сама. След секунда малко тромаво се измъкнах от дупката и последвах Джеб на схванатите си крака колкото е възможно по-бързо, за да го настигна. Беше едновременно ужасно и чудесно да стоя отново права. Изпитвах остра болка, но облекчението беше голямо.
Вече вървях плътно зад него, когато стигнахме края на коридора. Пред високия кръгъл изход ни посрещна пълен мрак. Поколебах се и погледнах назад към малката лампа, която той беше оставил на пода. Беше единствената светлина в тъмната пещера. Трябваше ли да я взема със себе си?
Той чу, че спрях, извърна се и ме погледна през рамо. Кимнах с глава към светлината, а после отново го погледнах.
— Остави я. Знам пътя. — Протегна към мен свободната си ръка. — Аз ще те водя.
Загледах се продължително в ръката му, но после, усетила напрежението в мехура ми, бавно сложих ръката си в дланта му, едва докосвайки я така, както бих докоснала змия, ако по някаква причина се наложеше.
Джеб ме поведе в мрака с уверени, бързи стъпки. Дългият тунел бе последван от поредица объркващи извивки в обратни посоки. След като изминахме още една рязка извивка под формата на буквата V, разбрах, че съм безнадеждно дезориентирана. Бях сигурна, че това се прави нарочно и точно затова Джеб не бе взел лампата със себе си. Не искаше да знам прекалено много как да намеря пътя за излизане от този лабиринт.
Беше ми любопитно как се е стигнало до това място, как го е открил Джеб и как и другите са се озовали тук. Но държах устата си здраво затворена. Струваше ми се, че мълчанието е най-доброто нещо, на което сега трябваше да разчитам. Не бях сигурна на какво се надявам. На още няколко дни живот? Или просто на край на агонията? Очакваше ли ме нещо друго? Знаех само, че не съм готова да умра и както бях казала преди на Мелани, инстинктът ми за оцеляване беше също така добре развит, колкото и на средностатистическия човек.
Завихме зад друг ъгъл и до нас достигна първият лъч светлина. Отпред се виждаше висока, тясна цепнатина, през която идваше светлина от друго помещение. Тази светлина не беше изкуствена като на малката лампа в пещерата ми. Беше твърде бяла и твърде чиста. Не можехме да преминем през тясната цепнатина един до друг. Джеб премина пръв и ме изтегли след себе си. След като преминахме и вече можех да виждам, издърпах ръката си от тази на Джеб. Той не реагира и само постави отново освободената си ръка обратно върху пушката.
Намирахме се в къс тунел, а през грубо изсечения му овален вход идваше още по-ярка светлина. Стените бяха от същата надупчена червенокафява скала.
Сега вече долових гласове. Бяха тихи, не толкова напрегнати, колкото миналия път, когато чух тълпата да разговаря. Днес никой не ни очакваше. Можех само да предполагам каква ще е реакцията им при появата ми заедно с Джеб. Усетих по дланите си да избива студена пот и започнах да дишам по-учестено. Приближих се колкото е възможно по-близко до Джеб, без да го докосвам.
— Спокойно — рече тихо той, без да се обръща. — Те се страхуват повече от теб, отколкото ти от тях.
Съмнявах се в това. А и дори да беше вярно, в човешкото сърце страхът се превръщаше в ненавист и желание за насилие.
— Няма да позволя на никой да те нарани — рече Джеб, когато стигна сводестия изход. — Между другото, трябва да започнеш да свикваш.
Прииска ми се да попитам какво означава това, но той премина в следващото помещение. Аз неуверено го последвах, като се стараех да стоя скрита колкото може по-дълго зад тялото му. Единственото по-страшно нещо от това да премина в залата беше мисълта да изостана от Джеб и да бъда заварена тук сама.
След влизането ни внезапно настъпи тишина.
Намирахме се в гигантската, осветена пещера, в която ме бяха довели първоначално. Нямах представа колко дълга беше. Таванът блестеше все така ярко в очите ми, за да мога да разбера какво точно го осветява. Преди не бях забелязала, но стените не бяха съвсем гладки — към съседни тунели водеха десетки неправилни отвори. Някои от тях бяха огромни, а други толкова тесни, че през тях човек можеше да премине само приведен. Някои бяха естествени пукнатини, а други не. Ако не бяха изцяло направени от хора, все пак бяха разширени от нечии ръце.
От тези цепнатини ни гледаха няколко души, замръзнали по местата си при появата ни. Една жена беше силно приведена с протегнати ръце към връзките на обувките си. Един мъж стоеше с неподвижни ръце, вдигнати във въздуха, за да покаже нещо на другарите си. Друг се поклащаше неуверено, загубил равновесие от внезапното спиране. Тропна силно с крак, докато се мъчеше да се задържи прав. Беше единственият звук в просторната пещера, проехтял от край до край.
Беше напълно погрешно от моя страна да се чувствам благодарна на онова ужасно оръжие в ръцете на Джеб... обаче се чувствах тъкмо така. Знаех, че без него вероятно щяхме да бъдем нападнати. Тези хора не биха се поколебали да наранят Джеб, ако по такъв начин можеха да се докопат до мен. Въпреки че можехме да бъдем нападнати и с пушката, защото Джеб можеше да ги цели само един по един.
Картината, която си представих, беше така зловеща, че ми стана направо непоносима. Опитах се да се съсредоточа само върху това, което непосредствено ме заобикаляше, но и то не беше никак приятно.
Джеб спря за момент, като държеше пушката опряна на кръста си и насочена напред. Огледа пещерата, като спираше погледа си поотделно върху всеки от присъстващите. Не му отне много време. Бяха по-малко от двадесетина души. Доволен от огледа, той се отправи към лявата стена на пещерата. Вървях плътно зад него и усещах как кръвта тупти в ушите ми.
Той не мина направо през пещерата, а следваше плътно извивката на стената. Зачудих се на избрания от него път, но после забелязах един голям, по-тъмен квадрат по средата на пода. Това пространство беше много голямо. Върху този по-тъмен под не стоеше никой. Бях прекалено уплашена и само регистрирах тази аномалия. Дори не се опитах да предположа каква може да е причината.
Докато обикаляхме смълчаната зала, усетих някакво слабо движение. Наведената жена се изправи и се извърна, за да може да ни наблюдава, докато вървим. Мъжът, който жестикулираше, скръсти ръце на гърдите си. Всички гледаха с присвити очи и изопнати от гняв лица. Обаче никой не се запъти към нас и не проговори. Каквото и да им бяха казали Кайл и другите за сблъсъка с Джеб, то очевидно беше постигнало желания от него ефект.
Докато минавахме през неподвижните като статуи хора, забелязах Шарън и Маги да ни наблюдават от един широк отвор в стената. Лицата им бяха безизразни, а погледът студен. Не гледаха мен, а само Джеб. Той не им обърна внимание.
Времето, което ни беше нужно да стигнем до далечния край на пещерата, ми се стори безкрайно. Джеб се насочи към един средно голям отвор, който изглеждаше черен на фона на ярко осветената пещера. Погледите, които усещах в гърба си, ме караха да усещам как по скалпа ми полазват тръпки, но не смеех да погледна назад. 
Хората продължаваха да пазят мълчание, но се страхувах, че може да ме последват. С облекчение се вмъкнах в тъмния отвор на новия коридор. Ръката на Джеб ме докосна, за да ме насочи и този път не се отдръпнах от нея. Зад нас все така цареше мълчание.
— Мина по-добре, отколкото очаквах — промърмори Джеб, докато ме водеше през пещерата. Думите му ме изненадаха и бях доволна, че не знаех какво, според него, би могло да се случи.
Усетих под краката си, че подът се накланя надолу. Отпред едва-едва се виждаше слаба светлина, която ми помагаше да не се чувствам напълно сляпа.
— Обзалагам се, че никога не си виждала нещо, подобно на дома ми тук — каза Джеб. Сега говореше по-високо и беше възвърнал предишния си дружелюбен тон. — Голяма работа, нали?
Спря за момент, очаквайки да отговоря, но после продължи:
— Открих това място още през седемдесетте години. Всъщност то ме намери. Паднах през покрива на голямата зала. Можеше да умра при падането, но за мой късмет имам много здрави кости. Мина доста време, докато разбера как да изляза навън. Тогава бях толкова гладен, че бях готов да ям и камъни, но успях да се справя. Тогава бях единственият останал в ранчото и затова нямаше на кого да я покажа. Разучих всяка пукнатина и всяка ниша и разбрах какви възможности предлага. Реших, че е добра карта, която да държа в ръкава си, просто за всеки случай. Ние, Страйдърови, сме такива... обичаме да сме подготвени.
Подминахме слабата светлина. Идваше от дупка в тавана, голяма колкото юмрук. И хвърляше малки светли кръгове върху пода.
Когато остана зад нас, видях далеч отпред друго светло петно.
— Вероятно си любопитна да узнаеш как се е получило всичко това. — Последва нова пауза, по-кратка от предишната. — Аз също бях любопитен. Извърших малко разследване. Това са тунели, през които е преминавала лава, можеш ли да си представиш? Било е вулкан. Е, предполагам, че все още е. Не е съвсем угаснал, както ще можеш след малко да се увериш. Всички тези пещери и дупки са мехури с въздух, задържан от охлаждащата се лава. През последните няколко десетилетия вложих доста труд тук. Някои неща бяха лесни. Трябваше малко да се поизпотя, за да свържа тунелите. За другите неща беше нужно повече въображение. Видя ли тавана в голямата зала? Отне ми година, за да го направя както трябва.
Искаше ми се да попитам как, но не можех да си наложа да проговоря. Мълчанието беше най-безопасно.
Подът започна да се спуска по-стръмно надолу. Теренът премина в груби стъпала, но изглеждаха достатъчно стабилни. Джеб продължи уверено да ме води надолу. Спущахме се все по-дълбоко под земята, а горещината и влагата се увеличаваха.
Изтръпнах, когато отново чух гласове, този път отпред. Джеб леко ме потупа по ръката.
— Тази част ще ти хареса — любима е на всички — обеща той.
От един широк сводест отвор пред нас светеше трепкаща светлина. Беше със същия цвят като светлината в голямата зала — чиста и бяла, но трептеше с някаква странна интензивност. Подобно на всичко останало, което не разбирах в тази пещера, светлината ме изплаши.
— Ето, че пристигнахме — каза въодушевено Джеб и ме поведе през отвора. — Какво ще кажеш, а?
 

Глава 17
ПОСЕТЕНА
 
Първо ме удари жегата — подобно на стена от пара влажният, сгъстен въздух ме обгърна и полепна по кожата ми. Устата ми инстинктивно се отвори и се опитах да поема глътка от този въздух. Миризмата беше по-силна отколкото преди — същият метален вкус, който полепваше по гърлото ми и който придаваше вкуса на водата тук.
Тихата глъчка от ниски и високи тонове като че ли идваше от всички страни и се отразяваше от стените. Започнах припряно да премигвам сред този въртящ се влажен облак, докато се опитвах да разбера откъде идваха гласовете. Тук беше много светло — таванът беше ослепителен като този в голямата зала, но много по-близко.
Светлината танцуваше върху парата и създаваше искряща завеса, която почти ме заслепи. Очите ми се мъчеха да се нагодят и аз уплашено стиснах ръката на Джеб.
Изненадах се, че странната глъчка не реагира по никакъв начин на появата ни. Може би и те не ни виждаха.
— Тук е малко по-близо — каза, като че ли се извиняваше, Джеб и се опита да отстрани парата от лицето си. Гласът му беше спокоен, разговорен и достатъчно висок, за да ме накара да подскоча. Говореше така, като че ли не бяхме заобиколени от всички страни, а глъчката продължи, без да му обръща внимание. — Не че се оплаквам — продължи той. — Досега щях да съм умрял няколко пъти, ако това място не съществуваше. Разбира се, като изключим първия път, когато се загубих в тези пещери. Сега не бихме могли да се скрием тук без него. Без скривалище всички щяхме да бъдем мъртви, нали така? — Той ме сръга заговорнически с лакът. — Направено е изключително подходящо. Не бих могъл да го направя по-добре, ако сам го бях го моделирал от пластилин.
Смехът му отвори малка пролука в мъглата и видях за пръв път залата.
През влажното куполообразно помещение течаха две реки. Тъкмо техният шум изпълваше ушите ми. Водата бълбукаше над и под червенокафявата вулканична скала. Джеб говореше така, като че ли бяхме сами и наистина беше така.
Всъщност това беше само една река и един малък поток. Той беше по-близо — плитка сребърна лента от светлина до нас, която лъкатушеше между ниските каменни брегове, сякаш всеки миг можеше да прелее през тях. От шума на неговите леки вълнички се носеше високо, подобно на женски гласове ромолене.
Мъжкото, басово гъргорене идваше от реката, както и гъстите облаци пара, които се издигаха от зейналите дупки в земята близо до далечната стена. Реката беше черна, течеше под нивото на пода на пещерата и се виждаше благодарение на широката ерозия по протежение на цялата зала. Дупките изглеждаха големи и заплашителни. Реката едва се виждаше, като течеше стремително в някакво невидимо и неизмеримо направление. Водата като че ли трептеше, както и горещата пара, която предизвикваше. Звукът от нея също приличаше на кипене на вода.
От тавана висяха няколко дълги, тесни сталактита, които като че ли капеха върху сталагмитите под тях. Три от тях се бяха съединили и бяха образували тънки, черни колони между двете корита с течаща вода.
— Тук трябва да се внимава — предупреди Джеб. — Течението в горещия поток е твърде силно. Ако паднеш в него, заминаваш. Вече се е случвало веднъж. — Той наведе глава при спомена и лицето му стана сериозно.
Бързите, черни талази на подземната река внезапно ме изпълниха с ужас. Представих си как попадам в това парещо течение и потръпнах.
Джеб сложи леко ръка на рамото ми.
— Не се тревожи. Просто внимавай къде стъпваш и всичко ще е наред. Сега — рече той и посочи далечния край на пещерата, където плиткият поток се вливаше в тъмна пещера. — Първата пещера там отзад е баня. Издълбахме пода, за да направим хубава, дълбока вана. За къпането има разписание, но обикновено не е проблем никой да не те вижда. Вътре е тъмно като в рог. Помещението е хубаво и топло, защото е много близко до парата, но водата няма да те изгори като тази в горещия поток тук. През една пукнатина се преминава в друга пещера. Разширихме я достатъчно, за да може свободно да се преминава. Това помещение е в най-далечния край на потока. Там той преминава под земята. Затова направихме от него тоалетна. Удобно и хигиенично. — В тона му имаше самодоволство, като че ли заслугата за творенията на природата беше негова. Е, да той ги беше открил и подобрил, така че според мен имаше известно основание да се гордее. — Не обичаме да хабим батерии и на повечето от нас е позната всяка издатина на пода, но тъй като ти е за пръв път, можеш да намериш пътя с помощта на това.
Джеб измъкна едно фенерче от джоба си и ми го подаде. Видът му ми напомни за момента, когато той ме намери умираща в пустинята, когато ме погледна в очите и разбра каква съм. Не зная защо споменът ме натъжи.
— Избий си от главата всякакви налудничави идеи, че реката би могла да те изведе оттук или нещо подобно. След като веднъж водата премине под земята, тя повече не се появява на повърхността — предупреди ме той.
Като че ли чакаше да потвърдя, че съм разбрала предупреждението, затова кимнах веднъж с глава. Взех фенерчето от ръката му бавно, като внимавах да не правя никакви резки движения, които могат да го стреснат.
Той насърчително ми се усмихна.
Тръгнах бързо в посочената ми посока. Звукът от течащата вода не намаляваше безпокойството ми. Почувствах се много странно далеч от погледа му. Ами ако някой се е скрил в тези пещери, предполагайки, че след време ще се наложи да дойда тук? Дали Джеб ще чуе шума от борбата през какофонията на реките?
Осветих с фенера всички стени на банята, за да видя дали има някакви признаци за засада. Странните трептящи сенки, които правеше, не ме успокоиха много, но не открих основания за страховете си. Ваната на Джеб беше повече с размерите на малък плувен басейн и черна като мастило. Под повърхността човек би могъл да остане невидим, докато може да задържа дишането си... Побързах да премина през тясната пукнатина в дъното на пещерата, за да престана да си въобразявам. Далеч от Джеб бях обзета почти напълно от паника. Не можех да дишам нормално, почти не чувах нищо друго освен собствения си пулс в ушите.
По-скоро тичах, отколкото вървях, когато се върнах обратно в помещението с реките. Да заваря Джеб там, все още в същата поза, все още сам, беше като балсам за разстроените ми нерви.
Дишането и ритъмът на сърцето ми се успокоиха. Не можех да разбера защо този шантав човек ми действаше така успокояващо. Предполагам, както беше казала Мелани, че се дължеше на отчаяните времена.
— Не е съвсем мизерно, нали? — попита ме той и гордо се усмихна.
Отново кимнах веднъж и му върнах фенерчето.
— Тези пещери са голяма придобивка — каза той, когато поехме обратно към тъмния коридор. — Без тях не бихме могли да оцелеем в такава голяма група. Магнолия и Шарън се справяха добре, дори изненадващо добре там в Чикаго, но и те разчитаха прекалено много на късмета си, докато се криеха. Много е хубаво да си отново сред общество. Кара ме да се чувствам отново човек.
Отново ме хвана за лакътя и заизкачвахме грубите стъпала.
— Съжалявам за... помещението, в което те държим. То е най-безопасното място, което можах да измисля. Изненадан съм, че онези момчета те откриха толкова бързо — каза с въздишка Джеб. — Е, Кайл наистина има основания, но мисля, че всичко ще е наред. Трябва да свикне с това как ще бъдат нещата в бъдеще. Може пък да намерим нещо по-приемливо за теб. Ще помисля по въпроса.... Всъщност поне докато аз съм с теб, не е нужно да се навираш в онази малка дупка. Ако предпочиташ, можеш да стоиш в коридора заедно с мен. Въпреки че с Джаред... — Той не се доизказа.
Слушах го с почуда как се извинява. Беше по-любезен и състрадателен, отколкото се бях надявала, че тези същества могат да бъдат към враговете си. Потупах леко и колебливо ръката върху лакътя ми, опитвайки се по този начин да му дам да разбере, че няма да създавам проблеми. Бях сигурна, че Джаред би предпочел много повече да не се мяркам пред очите му.
Джеб очевидно разбра напълно безмълвния ми начин на общуване.
— Добро момиче — рече той. — Ще се опитаме да наредим някак нещата. Докторът може да се съсредоточи само върху лечението на хората. Мисля, че жива си много по-интересна.
Телата ни бяха съвсем близко и той почувства, че потреперих.
— Не се безпокой. Сега докторът няма да те безпокои.
Не можех да спра да треперя. Джеб можеше да ми обещае само, че това нямаше да стане сега. Нищо не гарантираше, че Джаред няма да реши, че моята тайна е по-важна от това да защитава тялото на Мелани. Знаех, че подобна съдба би ме накарала да искам Иън да беше успял предишната нощ. Преглътнах и усетих как следите от душенето преминават през цялата ми шия чак до вътрешните стени на гърлото ми.
Не можеш да знаеш колко време имаш на разположение, ми беше казала преди много дни Мелани, когато моят свят все още беше под контрол. Думите й отекнаха в главата ми, когато влязохме отново в голямата зала — главния площад на човешкото общество на Джеб.
Подобно на първата нощ, там беше пълно с хора. Всички гледаха с пламнали от гняв очи Джеб като предател, а когато обръщаха очи към мен, личеше желанието им да ме убият. Продължавах да гледам право в скалистия под. С крайчеца на очите си забелязах, че Джеб отново държеше пушката си готова за стрелба.
Наистина всичко беше само въпрос на време. Чувствах го в атмосферата на омраза и страх. Джеб не можеше дълго да ме защитава. С облекчение се промъкнах през цепнатината и погледнах към лъкатушещия тъмен лабиринт и тясното ми скривалище. Там можех да се надявам да бъда сама.
Зад мен в голямата пещера отекна силно съскане като от гнездо на раздразнени змии. От този звук ми се прииска Джеб да ме преведе по-бързо през лабиринта.
Той тихо се засмя. Колкото по-дълго бях с него, толкова по-странен ми изглеждаше. Чувството му за хумор ми беше необяснимо също толкова, колкото и мотивите му.
— Понякога тук започва да става твърде скучно — прошепна той, като че ли повече на себе си, отколкото на мен. С Джеб това беше трудно да се каже. — Може би когато престанат да се сърдят на мен, ще оценят вълнението, което съм им доставил.
Пътят ни в мрака се извиваше като серпентина. Изглеждаше ми напълно непознат. Вероятно той беше поел по различен път, за да ме заблуди. Като че ли ни отне повече време, отколкото преди, но при следващия завой най-после забелязах слабата синкава светлина на лампата. Запитах се дали Джаред е пак там и се приготвих за всеки случай. Знаех, че ако беше там, щеше да е ядосан. Бях сигурна, че не би одобрил разходката, на която ме изведе Джеб, независимо колко належаща е била.
Веднага, щом като завихме зад ъгъла, видях край лампата да стои подпряна на стената някаква фигура, но очевидно не беше Джаред. Стиснах уплашена ръката на Джеб. После се вгледах по-внимателно във фигурата. Беше по-дребна от мен — така разбрах, че не е Джаред — и по-слаба. Дребна, но същевременно твърде висока и твърде жилава. Дори на слабата светлина на синята лампа забелязах, че кожата му е със силен загар от слънцето и че сега черната му коса се спуска несресана покрай брадичката.
Краката ми се подкосиха.
Ръката ми стисна панически тази на Джеб, за да се задържа.
— Дяволите да го вземат! — изруга, явно ядосан Джеб. — Никой ли в това място не може да пази тайна повече от двадесет и четири часа? Това наистина ме вбесява! Банда клюкари... — изсумтя той, но не довърши изречението.
Дори не се опитах да разбера какво казва Джеб. Водех най-ожесточената битка в живота си... Имам предвид всеки живот, който съм живяла.
Чувствах Мелани с всяка клетка на тялото си. Нервните ми окончания гъделичкаха кожата ми, регистрирайки нейното познато присъствие. Мускулите ми се свиха в очакване какво ще направи. Устните ми потрепериха при опита да се отворят. Наведох се напред към момчето в коридора. Опитах се да го достигна с тялото си, защото ръцете ми не се протегнаха.
Мелани беше научила много неща от няколкото пъти, когато бях отстъпвала или бях загубвала способността си да я контролирам, затова сега трябваше да водя истинска битка с нея. Беше толкова ожесточена, че върху веждата ми изби пот. Обаче сега не умирах в пустинята. Нито пък бях толкова слаба, замаяна и неподготвена за появата на някой, когото считах за загубен. Знаех, че този момент може да настъпи. Тялото ми се беше възстановило бързо и беше жилаво. Отново бях силна. Силата на тялото ми позволяваше да държа положението под контрол и укрепваше решителността ми.
Прогоних я от крайниците си, отвсякъде, където беше успяла да се закрепи, изблъсках я в най-затънтените кътчета на мозъка си и я оковах там. Капитулацията й беше внезапна и тотална.
— Aах — въздъхна тя. Беше почти като стенание от болка.
Веднага, след като победих, се почувствах странно виновна. Вече бях разбрала, че за мен тя е нещо повече от съпротивляващ се домакин, който правеше живота ненужно труден. През последните ни седмици заедно, откакто Търсачката ни беше съюзила срещу един общ враг, се бяхме сближили и дори се доверявахме една на друга. В пустинята, когато ножът на Кайл беше надвиснал над главата ми, бях доволна, че ако трябваше да умра, няма да бъда тази, която е убила Мелани. Дори тогава тя беше нещо повече от тяло за мен, ала сега беше нещо повече. Съжалих, че съм й причинила болка.
Обаче се налагаше, а изглежда, че тя не го разбираше. Всяка наша погрешна дума, всяко наше зле изтълкувано действие означаваха бърза екзекуция. Реакциите й бяха прекалено невъздържани и емоционални. Щеше да ни навлече неприятности.
Сега трябва да ми имаш доверие — казах й аз. — Просто се опитвам да останем живи. Знам, че не искаш да повярваш, че твоите хора могат да ни наранят...
Но това е Джейми — прошепна тя. Копнееше за момчето така силно, че отново почувствах слабост в коленете.
Опитах се да погледна безпристрастно този намръщен юноша, подпрял се на стената на тунела със скръстени на гърдите ръце. Опитах се да гледам на него като на непознат и да планирам реакцията си или съответно липсата на такава. Опитах се, но не успях.
Той беше Джейми, беше красив и ръцете ми — моите, а не на Мелани — копнееха да го прегърнат. Очите ми се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по лицето ми. Можех само да се надявам, че те не се виждат на слабата светлина.
— Джеб — поздрави сдържано Джейми. Хвърли ми бърз поглед и отмести очи.
Гласът му беше толкова плътен! Толкова ли беше пораснал?
Почувствах се двойно по-виновна, че бях пропуснала четиринадесетия му рожден ден. Мелани ми посочи деня и видях, че е същият като първия ми сън с Джейми. През цялото време тя се беше борила с всички сили да запази болката си в себе си, да скрие спомените си, за да предпази момчето, да го прогони от съня си, а аз бях изпратила имейл на Търсачката.
Сега потреперих, не вярвайки, че съм могла да бъда толкова безчувствена.
— Какво правиш тук, момче? — попита Джеб.
— Защо не ми каза? — попита вместо отговор Джейми.
Джеб не отговори.
— Това идея на Джаред ли беше? — настоя момчето.
Джеб въздъхна.
— Е, добре, сега знаеш. Почувства ли се по-добре от това, а? Искахме само да...
— Да ме предпазите ли? — прекъсна го намръщен Джейми.
Кога беше успял да стане така ожесточен? Моя ли беше вината? Разбира се, че беше моя.
Мелани започна да хлипа в главата ми. Това отвличаше вниманието ми, беше силно... караше ме да чувам гласовете на Джеб и Джейми някак отдалеч.
— Е добре, Джейми. Значи нямаш нужда от закрила. Какво искаш?
Тази бърза капитулация изглежда завари Джейми неподготвен. Погледът му се местеше ту върху лицето на Джеб, ту върху моето, докато се мъчеше да каже какво иска.
— Аз... аз исках да поговоря с нея... с него — рече накрая той. Когато не беше уверен в себе си, гласът му изтъняваше.
— Тя не говори много — каза му Джеб, — но можеш да опиташ, момче.
Джеб отмести пръстите ми от ръката си. Когато се освободи, се обърна с гръб към най-близката стена, подпря се на нея и се отпусна на пода. Седна там и продължи да мърда, докато се намести по-удобно. Пушката остана в скута му. Джеб опря назад главата си в стената и притвори очи. След секунди изглеждаше като заспал.
Аз стоях там, където ме беше оставил, като се мъчех да не гледам лицето на Джейми, но не можех.
Джейми отново се изненада колко лесно беше отстъпил Джеб.
Наблюдаваше излегналия се на пода стар човек с широко отворени очи и от това изглеждаше по-малък. След няколко минути, през които Джеб не се помръдна, Джейми отново ме погледна и присви очи.
Начинът, по който ме изгледа — ядосан, опитващ се отчаяно да бъде смел и пораснал, накараха Мелани да се разреве още по-силно и коленете ми да се разтреперят. Вместо да рискувам отново да припадна, пристъпих бавно към стената на тунела, прекрачих Джеб и се свлякох на пода. Обгърнах коленете си с ръце и останах така свита, като се мъчех да изглеждам колкото е възможно по-малка.
Джейми ме наблюдаваше с любопитство, а после направи четири бавни крачки напред и се надвеси над мен. Хвърли бърз поглед на Джеб, който продължаваше да стои неподвижно със затворени очи, и застана на колене до мен. Лицето му изведнъж стана напрегнато и от това изглеждаше по-възрастен отколкото преди.
Сърцето ми започна да бие ускорено, когато видях един тъжен мъж в лицето на малкото момче.
— Ти не си Мелани — рече с глух глас той. Беше трудно да не му говоря, защото тъкмо аз бях тази, която го искаше. Вместо това, след кратко колебание поклатих глава. — Въпреки, че си в нейното тяло.
Нова пауза и аз кимнах.
— Какво стана с твоето. .. с нейното лице?
Свих рамене. Не знаех как изглежда лицето ми, но можех да си представя.
— Кой ти направи това? — настоя той. Почти докосна колебливо с пръст врата ми отстрани. Стоях без да мърдам и не изпитвах нужда да се отдръпна от тази ръка.
— Леля Маги, Джаред и Иън — изреди имената им с отегчен глас Джеб. И двамата подскочихме, когато го чухме. Джеб не се беше помръднал и очите му продължаваха да са затворени. Седеше притихнал, като че ли беше отговорил на въпроса на Джейми в съня си.
Момчето изчака за момент, а после отново се обърна към мен със същото напрегнато изражение.
— Ти не си Мелани, но знаеш всичките й спомени, нали така?
Отново кимнах.
— Знаеш ли кой съм?
Опитах се да преглътна думите, но те се изплъзнаха през устните ми.
— Ти си Джейми — отвърнах аз, изговаряйки името му нежно като милувка.
Той премигна стреснат, че бях нарушила тишината. После кимна.
— Точно така — прошепна в отговор Джейми.
И двамата погледнахме към Джеб, който продължаваше да седи неподвижен, а после погледите ни отново се срещнаха.
— В такъв случай помниш какво е станало с нея, нали? — попита той.
Премигнах и после бавно кимнах с глава.
— Искам да знам — прошепна той.
Поклатих глава.
— Искам да знам — повтори Джейми. Устните му потрепериха. — Вече не съм дете. Кажи ми.
— Не е... приятно — отвърнах едва чуто аз, неспособна да се спра. Беше много трудно да откажеш на момчето това, което искаше. Правите му, черни вежди се свъсиха и се повдигнаха над широко отворените му очи.
— Моля те — рече тихо той.
Погледнах към Джеб. Подозирах, че сега гледа през спуснатите си клепачи, но не бях сигурна. Гласът ми беше тих като дихание.
— Някой я е видял да влиза в едно забранено място. Разбрали са, че нещо не е наред. Извикали са Търсачите.
Той се сви при споменаването им.
— Търсачите се опитаха да я накарат да се предаде. Тя побягна от тях. Когато я настигнаха, скочи в откритата асансьорна шахта.
Споменът от болката ме накара да се свия, а лицето на Джейми пребледня под тъмния загар.
— Не е ли умряла? — прошепна той.
— Не. Имаме много опитни Лечители. Бързо я оправиха. После ме поставиха в нея. Надяваха се, че ще мога да им кажа как е успяла да оцелее толкова дълго. — Не възнамерявах да кажа толкова много. Рязко затворих уста. Джейми изглежда не забеляза, но очите на Джеб бавно се отвориха и се вгледаха в лицето ми. Никаква друга част от него не се помръдна и Джейми не забеляза промяната.
— Защо не я оставихте на умре? — попита той. Наложи се силно да преглътне, за да не се разплаче. Беше по-мъчително да се чуе това, защото не беше звук, който издава едно дете, уплашено от неизвестното, а напълно разбираема агония на възрастен. Беше ми изключително трудно да не протегна ръка и да не докосна бузата му. Искаше ми се да го прегърна и да го помоля да не се натъжава.
Свих ръцете си в юмруци и се опитах да се съсредоточа върху въпроса му. Джеб бързо погледна ръцете ми, а после отново лицето ми.
— Не съм участвала в решението — прошепнах аз. — Бях още в контейнера за хибернация дълбоко в космоса, когато се е случило.
Джейми отново премигна от изненада. Отговорът ми беше напълно неочакван за него и забелязах, че се бори с някакви нови обзели го чувства. Погледнах Джеб. Очите му блестяха от любопитство.
Същото любопитство, но по-предпазливо изразено, се виждаше и на лицето на Джейми.
— Откъде идвахте? — попита той.
Не можах да се сдържа да не се усмихна на неволния му интерес.
— Отдалече. От друга планета.
— Какво беше... — започна отново той, но беше прекъснат от друг въпрос.
— Какво, по дяволите? — извика ни Джаред с побесняло от ярост лице, когато се появи иззад завоя на тунела. — Мамка му, Джеб! Споразумяхме се да не...
Джейми се изправи.
— Джеб не ме е довел тук. Но ти трябваше да го сториш.
Джеб въздъхна и бавно се изправи на крака. Докато се изправяше, пушката се изтърколи от скута му и падна на пода само на няколко сантиметра от мен. Аз рязко се отдръпнах, почувствала се неловко.
Джаред реагира по друг начин. Хвърли се към мен и с няколко скока измина делящото ни разстояние. Уплашено се дръпнах към стената и закрих лицето си с ръце. Погледнах предпазливо между пръстите си и видях как той грабва пушката от пода.
— Опитваш се да ни избиеш ли? — почти изкрещя той на Джеб и блъсна в гърдите стария човек с пушката.
— Успокой се, Джаред — рече с уморен глас Джеб и взе пушката в ръка. — Тя не би докоснала това нещо, дори и ако го бях оставил при нея през цялата нощ. Не можеш ли да разбереш това? Тази не е Търсач.
— Млъкни, Джеб, просто млъкни!
— Остави го на мира — извика Джейми. — Не е сторил нищо лошо.
— Ти! — изкрещя Джаред, обръщайки се към стройното ядосано момче. — Веднага се махни оттук!
Джейми сви ръцете си в юмруци и не отстъпи.
Джаред също пристъпи напред със стиснати юмруци.
От изумление стоях като закована на мястото си. Как можеха да си крещят така един на друг? Та те бяха семейство и връзките между тях бяха по-здрави от всяка друга кръвна връзка. Джаред нямаше да удари Джейми — не би могъл! Исках да направя нещо, но не знаех какво. Всичко, което привлечеше вниманието им към мен, щеше да ги ядоса още повече.
За пръв път Мелани беше по-спокойна от мен. Той не може да нарани Джейми — помисли си уверено тя. — Не е възможно.
Гледах ги изправени един срещу друг като врагове и се паникьосах още повече.
Не е трябвало да идваме тук. Виж колко нещастни ги направихме — простенах наум аз.
— Ти не трябваше да се опитваш да държиш в тайна това от мен — процеди през зъби Джейми. — И не трябваше да я нараняваш. — Той разтвори едната си ръка и посочи лицето ми.
Джаред плю върху пода.
— Това не е Мелани. Тя никога няма да се върне, Джейми.
— Това е нейното лице — настоя момчето. — И нейният врат, охлузванията по него не те ли притесняват?
Джаред отпусна ръце. Затвори очи и пое дълбоко въздух.
— Джейми, или ще се махнеш веднага и ще ме оставиш на спокойствие, или ще те принудя да си тръгнеш. Не блъфирам. Точно сега не мога да направя нещо повече. Търпението ми се изчерпи напълно. Затова нека оставим този разговор за по-късно. — Когато отвори отново очи, те бяха пълни с мъка.
Джейми го погледна и гневът му бавно изчезна от лицето.
— Съжалявам — рече след малко той. — Ще вървя... но не обещавам, че няма да се върна пак.
— Не мога да мисля за това сега. Върви. Моля те.
Джейми сви рамене. Хвърли още един изпитателен поглед към мен и се отдалечи. Бързите му широки крачки отново ме накараха да изпитам болка заради времето, което бях пропуснала.
Джаред погледна към Джеб.
— Ти също — рече рязко той. Джеб учудено го погледна.
— Честно казано, не мисля, че си си починал достатъчно. Ще продължа да я наглеждам...
— Върви.
Джеб свъси замислен вежди.
— Е добре, съгласен съм — заяви той и тръгна по коридора.
— Джеб? — извика след него Джаред.
— Да?
— Ако те помоля да го застреляш веднага, ще го направиш ли?
Джеб продължи бавно да върви, без да ни поглежда, но думите му прозвучаха ясно.
— Ще трябва да го сторя. Следвам собствените си правила, така че не ме карай, освен ако наистина го искаш.
После изчезна в мрака.
Джаред продължи да гледа след него. Преди да насочи гневния си поглед към мен, аз се промъкнах в неудобното си убежище и се свих в един ъгъл.
 

Глава 18
ОТЕГЧЕНА
С едно кратко изключение прекарах останалата част от деня в пълно мълчание. Изключението беше, когато Джеб донесе храна за мен и за Джаред няколко часа по-късно. След като остави подноса на входа на килията ми, виновно ми се усмихна.
— Благодаря ти — прошепнах аз.
— Няма защо — отвърна той.
Чух как Джаред изсумтя, ядосан от малката ни размяна на любезности. Това беше единственият звук, който издаде през целия ден. Бях сигурна, че стои отвън, но нямаше дори някакво по-осезаемо дишане, което да потвърди това ми убеждение.
Денят беше много дълъг — много тягостен и много скучен. Опитах всяка поза, която ми дойде наум, но така и не успях да се протегна удобно в цял ръст поне веднъж. Усещах постоянна пулсираща болка в кръста.
Двете с Мелани мислехме много за Джейми. Най-вече се безпокояхме, че сме му навредили с идването си тук и че продължаваме да му вредим. Какво означаваше едно спазено обещание в сравнение с това?
Започнах да губя представа за времето. Може да беше залез слънце, а би могло да е и зазоряване. Тук, заровена под земята, нямаше как да разбера. С Мелани изчерпахме темите си за разговор. Ровехме се отегчено в паметта си така, сякаш непрекъснато сменяхме каналите на телевизора, без да гледаме нещо конкретно.
По едно време задремах, но не можех да заспя дълбоко, защото ми беше много неудобно.
Когато най-накрая дойде Джеб, бях готова да целуна сбръчканото му лице. Надникна в дупката ми, усмихна се и рече:
— Не е ли време за нова разходка?
Закимах енергично.
— Аз ще го сторя — каза сърдито Джаред. — Дай ми пушката.
Поколебах се, приклекнала неудобно на входа на пещерата ми, докато видях Джеб да ми кима.
— Върви — каза ми той.
Излязох навън, схваната и нестабилна, и хванах предложената ми от Джаред ръка, за да пазя равновесие. Той изсумтя с погнуса и извърна очи. Държеше здраво пушката, а кокалчетата на пръстите му, които стискаха цевта, бяха побелели. Тя ме безпокоеше повече сега, в неговите ръце, отколкото в ръцете на Джеб.
Джаред не беше така внимателен с мен като него. Навлезе в тъмния тунел, без да спира, за да го настигна.
Беше ми трудно. Той не вдигаше много шум и не ме насочваше, затова трябваше да вървя с една ръка пред лицето и една опряна в стената, за да не се блъсна в някоя скала. На два пъти паднах върху неравния под. Въпреки че не ми помагаше, все пак ме изчакваше, докато чуеше, че отново съм на крака и съм в състояние да продължа. Веднъж, докато вървях по-бързо през един прав участък на коридора, се приближих твърде много до него и ръката ми пипнешком докосна гърба му и раменете му, преди да си дам сметка, че не бях стигнала друга стена. Той подскочи напред и се отдръпна от пръстите ми с гневно сумтене.
— Съжалявам — прошепнах, почувствала как бузите ми пламнаха в тъмното.
Джаред не отговори и само ускори ход, а така ми беше още по-трудно да го следвам.
С изненада забелязах пред мен да се появява някаква светлина. Друг път ли беше избрал? Това не беше бялата светлина на най-голямата пещера. Беше някак приглушена, бледа и сребриста.
Обаче тясната пукнатина, през която трябваше да преминем, ми изглеждаше същата... Едва когато се озовахме в огромното, ехтящо пространство, разбрах на какво се дължеше разликата. Беше нощ и светлината, която се процеждаше едва-едва отгоре, приличаше по-скоро на тази на луната, отколкото на слънцето.
Възползвах се от това, че не беше така ярка, за да разгледам тавана и да разбера тайната му. Високо, много високо над мен светеха стотици мънички луни и хвърляха разводнената си светлина към далечния под. Малките луни бяха разпръснати безразборно на купчинки, някои бяха по-отдалечени от другите. Разтърсих глава. Въпреки че сега можех да гледам директно в светлината, пак не можех да разбера какво представляваше.
— Хайде — заповяда ми подразнен Джаред, който се беше отдалечил на няколко крачки.
Трепнах стреснато и побързах да го последвам. Съжалих, че се бях разсеяла. Забелязах колко се беше ядосал, че му се е наложило да ми говори.
Не очаквах да ми даде фенерче, когато стигнахме реките, и не получих такова. Сега помещението беше слабо осветено, както голямата пещера, обаче тук имаше само двадесетина миниатюрни луни. Джаред стисна зъби и се загледа в тавана, докато аз колебливо минах през помещението с черния като мастило басейн. Предположих, че ако се спъна и изчезна в горещия подземен поток, Джаред щеше да го изтълкува като намеса на съдбата.
Мисля, че ще се натъжи — не се съгласи Мелани, докато вървях с несигурни стъпки чрез тъмната баня, и се стараех да съм възможно по-близко до стената. — Ако паднем.
Съмнявам се. Може и да си припомни болката, която е почувствал, когато те е загубил за първи път, но ще се радва, ако изчезна.
Защото не те познава — прошепна Мелани и после като че ли се изгуби, внезапно почувствала се много изтощена.
Останах като вцепенена на мястото си от изненада. Не бях сигурна, но ми се стори, че Мелани току-що ми беше направила комплимент.
— Побързай — извика сърдито Джаред от другия край.
Разбързах се толкова, колкото ми позволяваха мракът и страхът.
Когато се върнахме, Джеб ни чакаше до синята лампа, а до краката му имаше два обемисти цилиндъра и два неравни правоъгълника. Не бях ги забелязала преди. Може би беше ходил да ги вземе, докато ни нямаше.
— Тази нощ ти ли ще спиш тук, или аз? — обърна се небрежно Джеб към Джаред.
Той погледна нещата в краката на стареца.
— Аз — отвърна рязко. — Имам нужда само от една постелка.
Джеб повдигна гъстата си вежда.
— То не е един от нас, Джеб. Ти остави тази работа на мен, така че можеш да се разкараш.
— Тя също не е животно, момче. Дори към куче не би се отнесъл по такъв начин.
Джаред не отговори, а само изскърца със зъби.
— Никога не съм те смятал за жесток човек — каза тихо Джеб, но взе един от цилиндричните предмети, мушна ръка през презрамката му и го метна на рамото си, а после мушна един от правоъгълните — възглавница — под мишницата си.
— Съжалявам, скъпа — каза той, докато минаваше покрай мен и ме потупа по рамото.
— Махай се! — изръмжа Джаред.
Джеб сви рамене и се отдалечи. Преди да се скрие окончателно, аз побързах да изчезна в клетката си. Скрих се в най-отдалечения й ъгъл и се свих на кълбо, за да изглеждам колкото е възможно по-малка.
Вместо да се крие мълчаливо и да не мога да го виждам отпред в тунела, Джаред разстла постелката точно пред входа на затвора ми и тупна няколко пъти възглавницата си, като че ли за да ми покаже, че само той има такава. Легна на постелката и скръсти ръце на гърдите си. През дупката виждах само скръстените му ръце и част от корема. Кожата му имаше същия златист загар, който виждах в сънищата си през последната половин година. Беше много странно да виждам реално само на няколко крачки от очите си тази подробност от сънищата ми. Направо сюрреалистично.
— Няма да можеш да се промъкнеш покрай мен — предупреди той. Гласът му беше по-мек отпреди... сънлив. — Ако се опиташ... — рече той и се прозина, — ще те убия.
Не отговорих. Предупреждението ми прозвуча повече като обида. Защо ще се опитвам да се промъквам край него? Къде бих могла да отида? В ръцете на варварите, които ме очакваха там и всички искаха да направя тъкмо този глупав опит? А дори и да предположим, че по някакъв начин успеех да се промъкна покрай тях, щях да отида обратно в пустинята, в която последния път едва не загинах под палещото слънце, докато се опитвах да я прекося. Запитах се на какво ли смята, че съм способна? Какъв план си мисли, че кроя, за да се измъкна от техния малък свят? Наистина ли изглеждам толкова силна? Не беше ли очевидно колко отчайващо беззащитна съм?
Разбрах, че е заспал дълбоко, защото започна да се върти така, както Мелани си спомняше. Спеше толкова неспокойно, само когато беше разстроен. Наблюдавах как пръстите му се свиват и отпускат и се запитах дали сънува, че са обвили врата ми.
 
* * *
 
Дните, които последваха — може би една седмица, — бяха много спокойни. Джаред беше като някаква безмълвна скала между мен и всичко останало в света, добро и лошо. Не се чуваше никакъв звук, с изключение на собственото ми дишане и собствените ми движения. Не се виждаше нищо друго, освен тъмната пещера около мен, кръгът слаба светлина, познатият поднос със същите дажби, кратките, откраднати зървания на Джаред. Не усещах никакво друго докосване, освен това на грубата скала върху кожата си. Нямаше други вкусове, освен възгорчивият вкус на водата, на постната супа, на корените с дървен вкус и всичко това отново и отново.
Беше много странна комбинация: постоянен ужас, непрекъснато, мъчително физическо неудобство и смазваща монотонност. От трите убийствената скука беше най-трудна за понасяне. Затворът ми беше нещо като камера, лишаваща ме от сетивни възприятия.
И двете, Мелани и аз, се страхувахме, че ще полудеем.
И двете чуваме някакъв глас в главата — изтъкна тя. — Това не е добър знак.
Ще забравим да говорим — безпокоях се аз. — Колко време мина, откакто никой не е разговарял с нас?
Преди четири дни ти благодари на Джеб, че ни е донесъл храна, а той каза „няма нищо“.
И аз мисля, че беше преди четири дни. Най-малко преди четири дълги нощи сън. Стори ми се, че тя въздъхна.
Престани да си гризеш ноктите — бяха ми нужни години да се откажа от този навик.
Обаче дългите, остри нокти ме тревожеха повече.
Не мисля, че лошите навици ще ни притесняват дълго време.
Джаред не позволи на Джеб да ни донесе отново храна. Вместо него някой я оставяше в края на коридора и Джаред я вземаше оттам. Получавах все същото — хляб, супа и зеленчуци — два пъти на ден. Понякога имаше и допълнителни неща за Джаред — пакетирани с написани наименования, които разпознавах — бисквити, сникърс, пастички. Опитах се да си представя как човеците са се сдобили с тези деликатеси.
Не очаквах той да ги сподели с мен, разбира се, че не — но понякога се питах дали си мисли, че се надявам да го стори. Едно от новите ми забавления беше да го слушам как яде деликатесите си, защото винаги го правеше много демонстративно, може би по същия начин, както беше потупал възглавницата си първата нощ.
Веднъж Джаред разкъса опаковката на плик чипс със сирене както обикновено демонстративно — и силният аромат на сирене се разнесе из пещерата... чудесен и неустоим. Захрупа бавно един, за да чувам ясно как дъвчи.
Стомахът ми шумно изкъркори и аз се засмях на себе си. От дълго време не се бях смяла. Опитах се да си припомня кога беше последният път, но не можах. Спомнях си само онзи зловещ пристъп на истерия в пустинята, който всъщност не можеше да се брои за смях. Дори преди да дойда тук нямаше много неща, които да са ми смешни.
Обаче по някаква причина се развеселих, когато усетих как стомахът ми копнее за един чипс със сирене и отново се засмях. Явно признак, за обхващаща ме лудост.
Не знам по какъв начин реакцията ми го обиди, той се изправи и изчезна. След известно време го чух отново да яде чипс, но този път по-далеч от мен. Надникнах през дупката и го видях да седи в тъмното в края на коридора с гръб към мен. Дръпнах главата си вътре, защото се страхувах, че може да се обърне и да ме види, че го наблюдавам. Оттогава стоеше в края на коридора, колкото е възможно повече. Само през нощта се излягаше отпред пред затвора ми.
Два пъти на ден — или по-скоро два пъти на нощ, тъй като никога не ме водеше, когато другите бяха наоколо — ставах, за да отида до помещението с реките. Въпреки ужаса това беше върхов момент, защото беше единственото време, когато не лежах свита в неестествена поза в малката си пещера. Всеки път, когато трябваше да се промъквам обратно в нея, ми беше по-мъчително от предишния.
През тази седмица на три пъти, винаги по време на часовете за сън, някой идваше да ни провери как сме.
Първият път беше Кайл.
Внезапно скочилият на крака Джаред ме събуди.
— Махай се оттук! — започна той, като държеше пушката готова за стрелба.
— Само проверявам — рече Кайл. Гласът му идваше някак отдалеч, но беше силен и доста груб, за да го сбъркам с този на брат му. — Някой ден може да не си тук или може здравата да си заспал.
В отговор Джаред само зареди пушката. Чух смехът на Кайл да затихва, докато се отдалечаваше.
Другите два пъти не разбрах кой беше. Отново Кайл, а може би Иън, или някой друг, чието име не бях чувала. Знаех само, че бях разбудена още два пъти от Джаред, който скачаше на крака с насочена срещу натрапника пушка. Не чух никакви думи. Които и да бяха тези, дошли просто да проверят, те не се впуснаха в разговори. След като си тръгнеха, Джаред бързо отново заспиваше, а на мен ми беше нужно повече време, докато сърцето ми се успокои.
Четвъртият път беше нещо по-различно. Не бях напълно заспала, когато Джаред се събуди и бързо застана на колене. Насочи пушката, готова за стрелба и тихо изруга.
— Спокойно - рече тихо отдалеч гласът, — идвам с мир.
— Няма да приема нищо, което ми предложиш — изръмжа Джаред.
— Искам просто да поговорим. — Гласът се приближи. — Заровил си се тук и пропускаш важни дискусии... Липсва ни начинът, по който вземаш нещата в свои ръце.
— Да, бе — каза с нескрит сарказъм Джаред.
— О, я свали тази пушка. Ако имах намерение да те нападна, щях да дойда поне с още четирима души.
Настъпи кратко мълчание и когато Джаред заговори отново, в гласа му се усещаше известна доза черен хумор.
— Как е напоследък брат ти? — попита той. Въпросът явно му доставяше удоволствие. Харесваше му да дразни посетителя си. Седна на земята и се подпря удобно на стената недалеч от затвора ми, но продължи да държи пушката готова.
Вратът ме заболя, след като усетих, че ръцете, които го бяха стискали и бяха оставили следи по него, бяха съвсем наблизо.
— Още е бесен заради носа си — рече Иън. — Е, не му го чупят за пръв път. Ще му кажа, че съжаляваш.
— Не съжалявам.
— Знам. Никой не е съжалил, че е ударил Кайл.
Те тихо се засмяха. В смеха им се усещаше някаква близост, която беше абсолютно не на място, след като Джаред продължаваше да държи пушката насочена към Иън. Но изглежда, че връзките, създадени в това отчайващо място, бяха много здрави. По-плътни от кръвта.
Иън седна на постелката до Джаред. Виждах профила му, тъмна фигура на фона на синята светлина. Забелязах, че носът му беше безупречен — прав, орлов, като носовете, които бях виждала на прочути скулптури. Означаваше ли това, че другите го намираха за по-поносим от брат му, чийто нос често беше чупен? Или пък беше по-добър в избягването на удари?
— И така, какво искаш, Иън? Предполагам, че не е само извинение заради Кайл.
— Джеб не ти ли каза?
— Не знам за какво говориш.
— Отказали са се от търсенето. Дори Търсачите.
Джаред не каза нищо, но усетих известно напрежение във въздуха около него.
— Следяхме внимателно дали ще настъпи някаква промяна, но те изглежда не бързаха много. Търсенето така и не се отклони от района, където изоставихме колата, но през последните няколко дни те очевидно търсеха по-скоро труп, отколкото оцелял. После преди две нощи забелязахме щастлива промяна — издирващата група остави някакъв боклук на открито и глутница койоти нападна основния им лагер. Един от тях се върна за нещо и изненада животните. Койотите го нападнаха и завлякоха Търсача на стотина метра навътре в пустинята, преди останалите да чуят крясъците му и да му се притекат на помощ. Разбира се, другите Търсачи бяха въоръжени. Лесно разгониха койотите и жертвата не беше наранена сериозно, но случката като че ли даде отговор на някои от въпросите им за това какво се е случило с нашия гост тук.
Зачудих се как успяваха да следят Търсачите, които ме издирваха. Как бяха видели толкова много. Идеята ме накара да се почувствам странно уязвима. Никак не ми допадна възможността човеците да са невидими и да наблюдават душите, които мразят. Тази мисъл накара кожата по гърба и врата ми да настръхне.
— И така те си събраха нещата и си тръгнаха. Търсачите се отказаха от издирването. Всички доброволци се прибраха по домовете. Никой не го търси. — Профилът се обърна към мен и аз се свих по-плътно към стената с надеждата, че е твърде тъмно, за да ме забележи тук вътре, че, подобно на лицето му, ще се виждам само като някакво тъмно очертание. — Предполагам, че официално са го обявили за мъртво, ако държат сметка за тези неща, както нас на времето. Джеб ходеше насам-натам и викаше „нали ви казвах, че ще стане така“ на всеки, който имаше желание да го чуе.
Джаред промърмори нещо неразбрано. Успях само да доловя името на Джеб. После пое дълбоко въздух, издиша го и каза:
— Добре тогава, мисля че това слага край на нещата.
— Така изглежда. — Иън се поколеба за момент и после добави. — Само че... Всъщност може би това няма никакво значение.
Джаред отново застана нащрек, не му харесваше да поставят интелигентността му на изпитание.
— Продължавай.
— Никой освен Кайл не мисли за това, но нали го знаеш какъв е.
Джаред изсумтя в знак на съгласие.
— Ти имаш най-добрите инстинкти за такива неща. Интересува ме мнението ти. Затова съм тук, рискувайки живота си, за да проникна в забранената зона — рече сухо той, но после с напълно сериозен глас продължи: — Слушай, там имаше едно — без съмнение Търсач. Носи Глок.
Беше ми нужна секунда, за да разбера какво означава използваната дума. Не беше от познатата ми част от речника на Мелани. Когато разбрах, че говори за вид пистолет, от тъжния му, изпълнен със завист тон започна леко да ми се повдига.
— Кайл пръв забеляза нещо по-различно в него. Останалите не го считаха за важно, защото очевидно не участваше във вземането на решения. От това, което можехме да видим, то направи доста предложения, но като че ли никой нямаше желание да го слуша. Ще ми се да можехме да чуем какво казва...
Кожата ми отново настръхна.
— Както и да е — продължи Иън, — когато те прекратиха търсенето, онова не остана доволно от решението. Знаеш ги какви са паразитите, винаги са много... любезни. Случаят беше твърде необичаен — за пръв път ги виждам за малко да се скарат. Не беше истинска кавга, защото никой от другите не се опита да му отговаря, но онова, което не остана доволно, като че ли им се караше. Основното ядро на Търсачите не се съгласиха с него — всички си тръгнаха.
— А онова недоволното? — попита Джаред.
— Качи се в една кола и измина половината път до Финикс. После се върна обратно до Тусон. След това отново се отправи на запад.
— Не се е отказало да търси.
— Или е много объркано. Спря в онзи магазин край магистралата, който е близо до върха. Разговаря с паразита, който работи там, въпреки че вече беше разпитан.
— Хм — изсумтя отново Джаред. Беше започнал да проявява интерес, съсредоточавайки вниманието си върху загадката.
— После то тръгна на разходка към върха — глупаво, малко създание. Сигурно се е опекло живо, защото беше облечено в черно от главата до петите.
Силен спазъм разтърси тялото ми. Скочих от пода, притиснах се силно в задната стена на килията и инстинктивно закрих лицето си с ръце. Чух в малкото помещение, че нещо изсъска и едва когато стихна, разбрах, че причината съм аз.
— Какво беше това? — попита изненадан Иън.
Погледнах през пръстите си и видях лицата на двамата да надничат през дупката към мен. Лицето на Иън беше тъмно, но това на Джаред беше осветено и чертите му изглеждаха твърди като изсечени от камък.
Исках да не мърдам, да съм невидима, но продължавах да треперя. Джаред се отдръпна за момент и се появи отново с лампата в ръка.
— Виж му очите — прошепна Иън. — Изплашено е.
Сега виждах израженията и на двамата, но гледах само това на Джаред. Беше впил погледа си в мен и като че ли преценяваше нещо.
Предположих, че мисли за това, което току-що беше казал Иън, и се пита дали то е причината за поведението ми. Тялото ми продължаваше да се тресе.
Тя никога няма да се откаже — простена Мелани.
Знам, знам — отвърнах също така отчаяна аз.
Кога отвращението ни към Търсачката се беше превърнало в страх? Стомахът ми се беше свил на топка. Защо просто не реши, че съм мъртва, както останалите? И като умра ли ще продължи да ме преследва?
— Кой е Търсачът в черно? — попита ме рязко Джаред.
Устните ми потрепнаха, но не отговорих. Най-безопасно беше да запазя мълчание.
— Знам, че можеш да говориш — изръмжа той. — Разговаряш с Джеб и с Джейми. Сега ще говориш и с мен.
Той с мъка се провря през входа на пещерата. Ниският таван го принуди да застане на колене и това много го ядоса. Видях как се надвеси над мен.
Нямаше къде да избягам. Вече се бях изтеглила в най-далечния край. Усещах дъха му върху кожата си.
— Кажи ми какво знаеш — нареди той.
 

Глава 19
ИЗОСТАВЕНА
 
— Кой е Търсачът в черно? Защо продължава да търси? — Чувах крясъците на Джаред към мен да отекват от всички страни.
Закрих лицето си с ръце в очакване на първия удар.
— Джаред — каза тихо Иън, — може би ако ме оставиш да...
— Не се меси!
Гласът на Иън беше по-близо. Чух стържене в камъните на входа, когато се опита да последва Джаред в тясното пространство, което и без това беше вече изпълнено до краен предел.
— Не виждаш ли, че е прекалено уплашено, за да говори? Остави я на мира за сек...
Чух, че нещо остърга пода, когато Джаред се раздвижи, а после тупване. Иън изруга. Погледнах през пръстите си и забелязах, че той вече не се виждаше, а Джаред беше с гръб към мен.
Иън се изплю и изпъшка.
— Втори път — каза той и аз разбрах, че ударът, предназначен за мен, беше отклонен заради намесата на Иън.
— Готов съм да го сторя и трети път — процеди през зъби Джаред, но се обърна и застана с лице към мен. С ръката, ударила Иън, вдигна от пода лампата, която беше внесъл. След почти пълния мрак малката пещера бе залята от ярка светлина. Джаред впи очи в осветеното ми лице и изрече думите като отделни изречения:
— Кой. Е. Търсачът.
Отпуснах ръце и се вгледах в тези безмилостни очи. Притеснявах се, че друг беше пострадал заради мълчанието ми, въпреки че веднъж се беше опитал да ме убие. От подобно мъчение едва ли би могло да има някакъв ефект.
Изражението на Джаред леко се промени, когато забеляза настъпилата промяна в мен.
— Не е нужно да те наранявам — заяви не съвсем убедено той. — Обаче трябва да знам отговора на въпроса ми.
Това беше въпрос, на който бях длъжна да отговарям.
— Кажи ми — настоя той, без да сваля очи от мен. В тях видях колко мъчително е всичко това и за него.
Наистина ли бях толкова страхлива? Бих предпочела да е точно така — страхът от болката да е по-силен от всичко друго. Обаче истинската причина да си отворя устата и да проговоря беше далеч по-емоционална.
Искаше ми се да угодя на този човек, който така силно ме ненавиждаше.
— Търсачката... — започнах с дрезгав глас, защото не бях говорила твърде дълго...
Той нетърпеливо ме прекъсна:
— Вече знам, че е Търсач.
— Не, не просто кой да е Търсач — прошепнах аз, — а моят Търсач.
— Какво имаш предвид под твой Търсач?
— Че е прикрепена към мен, че ме следи. Тя е причината... — усетих се миг преди да произнеса думата, която би означавала смъртта и на двете ни. Миг преди да кажа ние. Най-важната истина, която обаче той би изтълкувал като най-голямата лъжа, т.е. че си играя с най-съкровените му желания, с най-голямата му мъка. Никога не би предположил, че е възможно най-силното му желание да се сбъдне. В мен той щеше да види само една опасна лъжкиня, която го гледа с очите, които е обичал.
— Причината? — подсети ме той.
— Причината, поради която избягах — продължих тихо аз. — Причината да съм тук.
Не беше съвсем вярно, но не беше и пълна лъжа.
Джаред ме изгледа с полуотворена уста, докато се опитваше да схване напълно смисъла на казаното. Забелязах Иън отново да наднича през дупката. Живите му сини очи бяха широко отворени от изненада. Върху бледите му устни имаше следи от кръв.
— Избягала си от един Търсач, така ли? Но нали си едно от тях! — помъчи се да говори по-спокойно Джаред, за да продължи разпита. — Защо ще те следи? Какво иска?
Преглътнах. Думите му проехтяха прекалено силно в тясната пещера.
— Искаше вас. Теб и Джейми.
Изражението му стана по-сурово.
— И ти се опита да го доведеш тук, така ли?
Поклатих глава.
— Не.... Аз.... - Как бих могла да обясня? Той никога нямаше да приеме истината.
— Какво?
— Аз... не исках да й кажа. Не я харесвам!
Той отново премигна от недоумение.
— Ама нали вие всички се харесвате?
— Така би трябвало да бъде — признах аз и се изчервих от срам.
— На кого си казала за това място? — попита Иън през рамото на Джаред. Той се намръщи, но продължи да не сваля очи от мен.
— Не бих могла да кажа... Не го знаех. Само видях линиите. Линиите върху албума. Нарисувах ги за Търсачката... но ние не знаехме какво представляват. Тя все още мисли, че са някаква пътна карта. — Вече като че ли не можех да престана да говоря. Опитах се да изговарям думите по-бавно, да се защитя от нещо, което можех несъзнателно да изпусна.
— Какво имаш предвид, като казваш, че не си знаела какво представляват? Ти си тук? — Джаред протегна ръка към мен, но я отпусна преди да ме докосне.
— Аз... аз имах проблем с моя... с нейната.. . памет. Не разбирах... Не можех да се добера до нищо. Имаше стени. Тъкмо затова Търсачката беше прикрепена към мен и чакаше да успея да разгадая останалото. — Казах прекалено много, прекалено много. Прехапах си езика.
Иън и Джаред се спогледаха. Никога преди не бяха чували нещо подобно. Не ми вярваха, но отчаяно искаха да ми повярват, че е възможно. Много го искаха. Това ги изплаши.
Изведнъж гласът на Джаред стана рязък:
— Успя ли да научиш пътя до бунгалото ми?
— Беше ми нужно дълго време.
— И после го каза на Търсачката, нали?
— Не.
— Не? Защо?
— Защото... докато успея да си го спомня... вече нямах желание да й го кажа.
Иън облещи очи от изненада. Гласът на Джаред се промени. Стана по-тих, почти нежен. Така беше много по-опасен, отколкото ако крещеше.
— Защо не искаше да й кажеш?
Стиснах здраво зъби. Не беше тайната, която не биваше да издавам, но въпреки това беше тайна, която само с бой можеше да ме принуди да кажа. В този момент решимостта да си държа езика зад зъбите не беше предизвикана толкова от загриженост за мен самата, а от глупава, накърнена гордост. Нямаше да кажа на този мъж, който ме презираше, че го обичам.
Той забеляза предизвикателството, мярнало се за миг в очите ми, и изглежда разбра какво би трябвало да стори, за да получи отговор. Реши да не го прави или може би да го остави за по-късно, като крайна мярка, в случай, че престана да отговарям на повече въпроси и трябва да приключи с мен.
— Защо не можа да получиш достъп до всичките й тайни? Това нормално ли е?
Този въпрос беше също опасен. За пръв път изрекох една чиста лъжа.
— Тя падна от много високо. Тялото получи тежки увреждания.
Не ме биваше много в лъжите. Иън и Джаред моментално реагираха на неубедителния ми тон. Джаред рязко извърна глава на една страна, а Иън повдигна нагоре черните си вежди.
— Защо Търсачката не се отказа, както другите? — попита Иън.
Изведнъж се почувствах много изтощена. Разбирах, че могат да продължат да ме разпитват през цялата нощ, ако продължа да отговарям и по някое време сигурно щях да сбъркам. Облегнах се на стената и затворих очи.
— Не знам — прошепнах аз. — Тя не е като другите. Тя е... досадна.
Отворих очи и уморено ги изгледах. Какъв глупав въпрос, помислих си аз. После затворих здраво очи, опрях лице в коленете и се хванах за главата.
Джаред или разбра, че няма да говоря повече, или тялото му вече беше започнало да протестира прекалено силно, за да продължи да не му обръща внимание. Изпъшка на няколко пъти, докато се измъкваше през отвора на пещерата с лампата в ръка, а после с въздишка се протегна.
— Това беше много неочаквано — прошепна Иън.
— Лъже, разбира се — отвърна също така тихо Джаред. Едва дочувах думите им. Вероятно не си даваха сметка как говорът им отеква при мен. — Само че... не мога да разбера в какво иска да му повярваме... Къде се опитва да ни отведе.
— Не мисля, че то лъжеше. Освен може би само веднъж. Забеляза ли?
— Това е част от играта.
— Джаред, да си спомняш когато си имал работа с някой паразит, той да те е излъгал за нещо? Освен, разбира се, ако не е бил Търсач.
— Какъвто сигурно е и то.
— Сериозно ли го мислиш?
— Това е най-доброто обяснение.
— Да, ама тя... то никак не ми прилича на Търсач. Ако един Търсач знаеше как да ни намери, щеше да доведе тук цяла армия.
— И нямаше да намерят нищо. Обаче тя... успя да влезе вътре, нали?
— На няколко пъти почти е щяло да загине...
— Да, ама все още диша, нали?
Настъпи продължително мълчание. Беше толкова дълго, че започнах да си мисля дали да не престана да се свивам на топка, но не исках да вдигам шум, като се излегна. Искаше ми се Иън да си тръгне, за да мога да заспя. Чувствах се много изтощена след рязкото покачване на адреналина.
— Мисля да отида да поговоря с Джеб — прошепна след време Иън.
— О, чудесна идея — каза с нескрит сарказъм Джаред.
— Помниш ли онази първа нощ? Когато то застана между теб и Кайл? Беше странно.
— Просто се опитваше да намери начин да остане живо, да избегне...
— Като предизвика Кайл да я убие... така ли? Добър план, няма що.
— Обаче свърши работа.
— Работата я свърши пушката на Джеб. Тя не знаеше, че той ще дойде.
— Въобразяваш си, Иън. То иска тъкмо това.
— Мисля, че не си прав. Не знам защо..., но ми се струва, че тя иска да престанем изобщо да мислим за нея. — Иън се изправи на крака. — Знаеш ли какво е най-странното? — продължи той без повече да понижава глас.
— Какво?
— Почувствах се виновен — страшно виновен, като я гледах как се свива уплашена от нас и като видях тъмните следи по врата й.
— Не бива да позволяваш да ти влияят такива неща — рече внезапно разтревожил се Джаред. — Тя не е човек. Не го забравяй.
— Мислиш ли, че след като не е човек, не изпитва болка? — рече Иън, отдалечавайки се в мрака. — Че не се е почувствала също като някое момиче, което е било бито... бито от нас?
— Я се стегни! — извика след него Джаред.
— До скоро — отвърна Иън.
Джаред остана неспокоен дълго след като Иън си беше тръгнал.
Известно време продължи да ходи напред-назад пред пещерата, а после седна на постелката, закри ми светлината и продължи да си говори сам нещо неразбрано. Отказах се да го чакам да заспи и се протегнах колкото можах върху извития под. Той подскочи от шума, който вдигнах, а после отново продължи да мърмори под нос.
— Виновен — повтаряше презрително Джаред. — Позволил е да му повлияе. Също както на Джеб и на Джейми. Това не може да продължава. Постъпих глупаво, като го оставих живо.
По ръцете ме полазиха тръпки, но се опитах да не им обръщам внимание. Ако се паникьосвах всеки път, когато му минеше мисълта да ме убие, нямаше да имам нито миг покой. Обърнах се по корем, за да изправя малко гърба си и той отново подскочи, но после настъпи тишина. Бях сигурна, че продължаваше да мисли, когато най-после се унесох в сън.
 
* * *
 
Когато се събудих, видях Джаред седнал на постелката с опрени в коленете лакти, подпрял главата на юмрука си.
Имах чувството, че съм спала не повече от един-два часа, но не се опитах да заспя веднага отново, защото цялото тяло ме болеше. Вместо това започнах да се тормозя по повод посещението на Иън и да си мисля, че след странната му реакция Джаред ще продължи още по-настойчиво да ме държи в изолация. Защо му трябваше да казва, че се е почувствал виновен? Щом като знае, че е способен да изпитва вина, защо тогава ходи да души хората? Мелани също беше ядосана на Иън и изнервена от това какво могат да ни донесат неговите угризения.
Тревогите ни бяха прекъснати само след няколко минути.
— Само аз съм — чух Джеб да се провиква. — Не се стряскай.
Джаред зареди пушката.
— Ами хайде, застреляй ме, момче. Давай. — С всяка нова дума гласът на Джеб се чуваше по-близо.
Джаред въздъхна и свали пушката.
— Моля те, върви си.
— Трябва да поговорим — рече Джеб, изпъшка и седна срещу Джаред.
— Здравей! — провикна се той в моята посока и кимна.
— Нали знаеш колко мразя това — процеди през зъби Джаред. — Иън вече ми разказа за Търсачите...
— Знам. Току-що говорих с него за това.
— Много добре. Тогава какво искаш?
— Не става въпрос какво искам аз, а от какво имаме нужда. Всичките ни запаси са на изчерпване. Трябва отново да ги попълним.
— О — възкликна Джаред. Не беше очаквал да говорят на тази тема. Последва кратка пауза, след която каза:
— Изпрати Кайл.
— Добре — съгласи се с готовност Джеб и се подпря на стената, за да се изправи отново на крака.
Джаред въздъхна. Изглежда, че предложението му беше само блъф. Отметна се веднага, щом като Джеб го прие.
— Не, не Кайл. Той е твърде...
Джеб се засмя.
— За малко да ни вкара в голяма беля, когато отиде сам навън последния път, нали помниш? Не премисля добре нещата. Тогава Иън?
— Той пък прекалено ги премисля.
— Бранд?
— Не го бива за дълги пътувания. След няколко седмици навън започва да се паникьосва. Допуска грешки.
— Е, добре, ти кажи кой да отиде.
Секундите минаваха и аз чух как от време на време Джаред поема дълбоко въздух, като че ли всеки момент ще отговори на Джеб, но после само шумно го издиша и не казва нищо.
— Ами ако пратим Иън и Кайл заедно? — попита Джеб. — Може би когато са двамата, нещата ще се уравновесят.
Джаред изохка.
— Като последния път ли? Добре де, добре. Знам,че трябва да отида аз.
— Ти си най-добрият — съгласи се Джеб. — Когато дойде тук, животът ни се промени.
Мелани и аз си кимнахме една на друга. Защо ли не бяхме изненадани?
Джаред е факир. Двамата с Джейми се чувствахме напълно в безопасност, когато ни водеха инстинктите на Джаред. Никога не бяхме заплашени от залавяне. Ако Джаред беше отишъл в Чикаго, сигурна съм, че щеше да се справи много добре.
Джаред посочи с рамо към мен.
— А какво ще правим с...?
— Ще я наглеждам, когато мога. Ще ми се да вземеш и Кайл с теб. Това ще помогне.
— Няма да е достатъчно Кайл да го няма, а ти да я наглеждаш, когато можеш.. Тя.... то няма да издържи много.
Джеб сви рамене.
— Ще положа всички усилия. Това е всичко, което мога да направя.
Джаред започна да клати бавно глава напред-назад.
— Колко дълго ще можеш да останеш тук? — попита го Джеб.
— Не знам — отвърна тихо Джаред.
Настъпи дълга пауза. След няколко минути Джеб започна тихо да си подсвирква.
Накрая от гърдите на Джаред се изтръгна тежка въздишка:
— Ще тръгна тази вечер. — Произнесе думите бавно, като че ли с примирение, но и с облекчение. Гласът му леко се промени, вече не беше така отбранителен. Като че ли бавно се връщаше към това, което беше представлявал тук преди аз да се появя. Като че ли сваляше едно бреме от плещите си и слагаше друго, по-поносимо на негово място.
Отказваше се да продължава да ме държи жива и оставяше нещата да следват естествения си ход или да бъдат решени от мнозинството. Когато се завърнеше и разбереше, че съм мъртва, нямаше да държи никого отговорен за това. Нямаше да тъгува. Видях всичко това в тези четири думи.
Знаех човешкия израз за прекалена скръб — разбито сърце. Мелани си спомни, че го беше употребила за себе си. Обаче винаги съм го считала за хипербола, за традиционно описание на нещо, което няма истинска физиологична връзка, като например зелен хайвер. Затова не бях подготвена за болката. За гаденето, да, за стягането в гърлото, също както и за сълзите, които започнаха да парят очите ми. Но какво беше това болезнено усещане точно под гръдния кош? В това нямаше никаква логика. А и не беше само болезнено усещане, а някакво извиване и дърпане в различни страни. Причината беше, че сърцето на Мелани също беше разбито, а усещането беше още по-силно, като че ли в нас се беше появил нов орган, за да компенсира двойната ни чувствителност. Двойно сърце за един раздвоен мозък. Двойна болка.
Той си тръгва — изхлипа тя. — Никога повече няма да го видим. Тя не подлагаше на съмнение факта, че ще умрем.
Искаше ми се да плача заедно с нея, но някой трябваше запази самообладание. Впих зъби в ръката си, за да сподавя хлипането.
— Така може би е най-добре — рече Джеб.
— Ще трябва да подготвя някои неща... — Мисълта на Джаред вече беше някъде далеч от този тесен коридор.
— Тогава аз ще поема дежурството тук. Пожелавам ти безопасно пътуване.
— Благодаря. Предполагам, че пак ще се видим, Джеб.
— Аз също.
Джаред му подаде пушката, изправи се и изтупа машинално праха от дрехите си. После бързо се отдалечи с уверена стъпка надолу по коридора, замислен за други неща. Не погледна нито веднъж към мен, изобщо не мислеше вече за съдбата ми.
Слушах отдалечаващите се стъпки, докато съвсем изчезнаха.
После, забравила за присъствието на Джеб, зарових лице в ръцете си и заплаках.
 

Глава 20
СВОБОДНА
Джеб ме остави да плача, без да ме прекъсва. След последвалото хлипане не каза нищо. Заговори, едва когато мина половин час, откакто бях абсолютно безмълвна.
— Още ли си будна там вътре?
Не отговорих. Бях станала много мълчалива.
— Искаш ли да излезеш тук, за да се поразкършиш? — предложи той. — Гърбът ме заболява, само като си помисля за тази тъпа дупка.
Учудващото беше, че въпреки прекараната цяла седмица във влудяващо мълчание не бях в настроение за нечия компания. Но не можах да откажа на предложението му. Преди изобщо да се замисля, ръцете ми ме измъкваха през входа.
Джеб седеше с кръстосани крака на постелката. Наблюдавах го как ще реагира, докато протягах ръце и крака и разкършвах рамене, но той продължаваше да седи със затворени очи. Изглеждаше като заспал също както при посещението на Джейми.
Колко време беше минало, откакто го бях видяла? И как беше той сега? Сърцето, което и без това ме бодеше, отново трепна.
— По-добре ли се почувства? — попита Джеб и отвори очи.
Свих рамене.
— Всичко ще е наред — рече той и широко се усмихна. — Тези неща, които наговорих на Джаред... Е, не бих казал, че направо съм го излъгал, защото погледнато от определен ъгъл всичко е вярно, но от друг ъгъл не е съвсем истина, тъй като той искаше тъкмо това да чуе.
Продължих да го гледам с недоумение. Не разбирах и дума от това, което ми казва.
— Както и да е, Джаред има нужда да се откъсне от всичко това. Не от теб, дете — побърза да каже той, — но от ситуацията. Ще може да погледне по-трезво нещата, докато отсъства.
Запитах се как знае точно кои думи и фрази ще ме наранят. А и защо Джеб ще го интересува дали ще се почувствам засегната от думите му и дори дали гърбът ме боли и пулсира? Любезността към мен ме плашеше по свой начин, защото беше непонятна. В действията на Джаред поне имаше логика. Но в опитите на Кайл и Иън да ме убият, както и в желанието на доктора да ме нарани също имаше логика. Това не беше любезност. Какво искаше от мен Джеб?
— Не гледай така мрачно — подкани ме той. — Всичко това има и добра страна. Джаред проявяваше голямо твърдоглавие в отношението си към теб и сега, когато временно отсъства, нещата би трябвало да тръгнат по-лесно.
Сбърчих вежди, докато се опитвах да разбера какво има предвид.
— Например — рече той, — това помещение тук обикновено го използваме за склад. Когато Джаред и момчетата се върнат, ще ни трябва някое място да сложим всичко, което ще донесат със себе си. Затова ще трябва да намерим ново място за теб. Нещо може би малко по-голямо? Нещо с легло? — Той отново се усмихна и продължи да размахва моркова пред носа ми.
Чаках кога ще го дръпне и ще ми каже, че се шегува.
Вместо това очите му с цвят на избелели сини дънки ме загледаха още по-нежно. В тях имаше нещо, което ме накара да усетя отново някаква буца в гърлото.
— Не е нужно да влизаш отново в онази дупка, скъпа. Най-лошото отмина.
Разбрах, че няма основание да се съмнявам в сериозния израз на лицето му. За втори път в продължение на един час зарових лице в ръцете си и се разплаках.
Той се изправи на крака и ме потупа несръчно по рамото. Изглежда не можеше да гледа как някой плаче.
— Хайде, хайде — занарежда Джеб.
Този път се овладях по-бързо. Когато изтрих сълзите от очите си и плахо му се усмихнах, той одобрително кимна.
— Добро момиче — каза Джеб и отново ме потупа. — Сега ще трябва да останем тук, докато сме сигурни, че Джаред наистина е заминал и няма опасност да ни залови. — Той заговорнически се усмихна. — После ще се позабавляваме!
Спомних си, че представата му за забавление обикновено се изразяваше в това да държи пушката си готова за стрелба.
Той се засмя, забелязал изражението ми.
— Не се тревожи за това. Докато чакаме, няма да е зле да се опиташ да си починеш малко. Обзалагам се, че сега дори това тънко дюшече ще ти се стори доста добро.
Продължих да гледам ту него, ту дюшечето на пода и обратно.
— Хайде — рече той. — Видът ти подсказва, че един здрав сън ще ти се отрази добре. Аз ще те пазя.
Трогната, с отново навлажнени очи, аз се отпуснах върху постелята и положих глава на възглавницата. Почувствах се като в рая, въпреки че Джеб каза, че е доста тънка. Протегнах се по цялата си дължина, изпънах пръстите на ръцете и краката си и чух как ставите ми изпукаха. След това се загърнах с част от постелката, почувствах се като в прегръдка, която заличи всичките ми болежки и дълбоко въздъхнах.
— Приятно ми е да видя това — каза тихо Джеб. — Да знаеш, че някой страда под покрива ти, е като да те сърби, а да не можеш да се почешеш.
Той се отпусна на пода на няколко крачки от мен и започна тихо да си тананика. Заспах преди да довърши първия куплет.
Когато се събудих, разбрах, че съм изкарала продължителен, здрав сън — по-дълъг от всеки друг, откакто бях дошла тук. Не усещах болки, нямаше и стряскания от уплаха. Бих се чувствала чудесно, само че събуждането върху възглавницата ми напомни, че Джаред го нямаше. Тя все още миришеше на него. Миришеше на хубаво, а не така, както миришех аз.
Отново обратно към сънищата — въздъхна някак замечтана Мелани.
Спомних си само смътно съня си, но знаех, че в него бях видяла Джаред, както това често се случваше, когато спях достатъчно дълбоко, за да сънувам.
— Добро утро, дете — поздрави бодро Джеб.
Повдигнах клепачи, за да го погледна. През цялата нощ ли беше седял облегнат на стената? Не изглеждаше уморен, но изведнъж се почувствах виновна, че съм заела по-удобното място.
— И така, момчетата отдавна са заминали — започна въодушевен той. — Какво ще кажеш за една разходка? — Несъзнателно поглади ремъка на пушката, която лежеше в скута му.
Отворих широко очи и го погледнах с недоумение. Разходка ли?
— Не ме гледай така уплашено. Никой няма да те безпокои. А и след време ще трябва да се научиш сама да се ориентираш.
Подаде ми ръка, за да ми помогне да се изправя. Поех я без да се замисля. Главата ми беше замаяна, докато се опитвах да вникна в това, което ми казва. Да се науча сама да си намирам пътя? Защо? И какво означаваше това „след време“? Колко дълго очакваше да остана жива?
Той ме изправи на крака и ме поведе напред.
Бях забравила какво е да се движиш из тъмните тунели с ръка, която да те насочва. Беше толкова лесно. Ходенето не изискваше почти никаква концентрация.
— Я да видим — рече като на себе си Джеб. — Може да започнем първо от дясното крило. Подготвих ти подходящо място. После кухните... — той продължаваше да планира откъде да минем, докато се промъквахме през една тясна цепнатина. През нея навлязохме в ярко осветен тунел, които водеше към още по-ярко осветена голяма зала. Когато шумът от гласове стигна до нас, усетих как устата ми пресъхва. Джеб продължаваше да ми говори и или не забелязваше, или не обръщаше внимание на обзелия ме ужас.
— Обзалагам се, че днес морковите са покарали — казваше той, когато ме изведе на големия площад. Светлината ме заслепи и не можех да видя кой е там, но усещах погледите им върху себе си.
Внезапно настъпилата тишина беше по-зловеща от всякога.
— Да — отговори сам на себе си Джеб. — Винаги съм мислел, че това ще бъде хубава гледка. Прясното зелено е благодат за окото.
Той млъкна и протегна ръка, за да ме накара да погледна. Премигнах и се вгледах в указаната посока, но очите ми продължаваха да шарят из залата, докато чаках да свикнат. Мина известно време и после видях за какво говори. Видях също, че днес тук имаше може би петнадесетина души и всички ме гледаха враждебно. Но бяха заети и с нещо друго.
Широкият, тъмен квадрат, който заемаше центъра на голямата пещера, вече не беше тъмен. Половината беше в пролетно зелено, също както беше казал Джеб. Беше хубаво и изумително.
Нищо чудно, че върху тази площ не стоеше никой. Това беше градина.
— Моркови? — прошепнах аз.
Той отвърна с нормалния си глас:
— Това е зелената половина. Другата половина е със спанак. До няколко дни и той трябва да покара.
Хората в залата се бяха върнали към работата си, като от време на време пак ме поглеждаха, но бяха най-вече съсредоточени върху това, което вършеха. Не беше трудно да разбера какво правят, след като видях голямото буре на колела и маркучите в градината.
— Напояват ли? — прошепнах отново аз.
— Точно така. Изсъхва твърде бързо на тази горещина.
Кимнах с разбиране. Предполагам, че беше още рано, но вече се потях. В пещерите горещината от силното излъчване горе беше направо задушаваща. Опитах се отново да разгледам тавана, ала беше прекалено ярък, за да мога да гледам в него. Дръпнах Джеб за ръкава и премигнах на ослепителната светлина.
— Как?
Той се усмихна, явно доволен от любопитството ми.
— По същия начин, по който го правят магьосниците — с огледала, дете. Стотици огледала. Отне ми доста време, за да закарам всичките там горе. Хубаво е да има хора наоколо, когато имат нужда от почистване. Виждаш ли, в тавана горе има само четири малки отвора. Не бяха никак достатъчни за това, което бях намислил. Какво ще кажеш, а?
Той отново гордо изпъна рамене.
— Гениално — прошепнах аз. — Изумително.
Джеб се ухили доволен от реакцията ми.
— Хайде да продължим — предложи той. — Днес трябва да свършим много работи.
Поведе ме в нов тунел — широк, с естествена цилиндрична форма, който се разклоняваше от голямата пещера. Това беше нова територия. Мускулите ми се схванаха от страх и продължих да вървя с вдървени, трудно огъващи се в коленете крака.
Джеб ме потупа по ръката, но не обърна внимание на нервността ми.
— Това са повечето спални помещения и няколко склада. Тук тунелите са по-близо до повърхността, затова се постарах да вкарам малко светлина.
Той посочи нагоре към една ярка, тънка пукнатина в тавана на тунела. От нея върху пода струеше сноп бяла светлина.
Стигнахме едно широко разклонение. Не приличаше напълно на вилица, защото имаше твърде много разклонения. Имаше повече формата на октопод.
— Третото вляво — каза Джеб и ме погледна в очакване.
— Третото вляво? — повторих аз.
— Точно така. Не го забравяй. Тук е лесно да се загубиш, а това няма да е безопасно за теб. Хората тук по-скоро биха те наръгали, отколкото да ти покажат правилната посока.
Потреперих.
— Благодаря — прошепнах с едва доловим сарказъм аз.
Той се засмя, като че ли развеселен от отговора ми.
— Безсмислено е да се пренебрегва истината. Не става по-лоша, ако бъде изречена на глас.
Това не я правеше и по-добра, но не казах нищо. Започнах малко по малко да се наслаждавам на компанията му. Беше толкова хубаво да имаш някой, с когото отново да поговориш. Ако не друго, Джеб поне беше интересен компаньон.
— Едно, две, три — преброи той и ме поведе по третия коридор отляво. Започнахме да преминаваме покрай входове, прикрити с най-разнообразни импровизирани врати. Някои бяха завесени с парчета плат в рамки, други с големи листове картон, снадени със скоч. Една дупка имаше две истински врати — едната от боядисано в червено дърво, а другата от сив метал, които бяха подпрени на входа.
— Седем — преброи Джеб и спря пред един малък кръг, чиято най-висока част беше само с няколко сантиметра над главата ми. В него самостоятелността на обитателя се осигуряваше от зелена завеса. От тези, които могат да разделят на две някой елегантен хол.
Върху копринената завеса бяха изрисувани разцъфнали череши.
— Това е мястото, което можах да измисля засега. Единственото подходящо за човешко жилище. Ще остане празно в продължение на няколко седмици, а през това време ще ти измислим нещо по-добро, когато ще имаме отново нужда от него.
Той дръпна завесата и вътре ни посрещна светлина, по-ярка от тази в коридора.
В помещението, което ми показа, изпитах странното усещане за виене на свят — вероятно защото беше много по-високо, отколкото широко. Застанала вътре, имах чувството, че стоя в някаква кула или силоз. Не че някога съм била в такива места, но такива бяха сравненията, които направи Мелани. Таванът, който беше два пъти по-висок от ширината на помещението, представляваше плетеница от пукнатини. Подобно на някакви лози от светлина те бяха разпръснати в кръг по него. Това ми се стори опасно, нестабилно.
Обаче Джеб не показа никакъв страх, когато ме поведе навътре.
На пода имаше двоен дюшек с почти метър свободно пространство от трите му страни. Двете възглавници и двете одеяла бяха подредени от двете страни на дюшека, като че ли тази стая беше предназначена за двама.
Дебел дървен прът — нещо подобно на дръжка на гребло — беше поставен хоризонтално на далечната стена, а краищата му влизаха в две от дупките, с които скалата беше осеяна като швейцарско сирене. На него бяха окачени няколко тениски с къси ръкави и два чифта дънки. До стената, до която беше импровизираната закачалка, имаше дървен стол без облегалка, а под него купчина овехтели книги с меки корици.
— Кой? — обърнах се отново шепнешком към Джеб. Това място очевидно принадлежеше на някого и аз вече нямах чувството, че сме сами.
— На едно от момчетата, които участват в акцията навън. Ще отсъства известно време, а до тогава ще ти намерим нещо.
Това не ми хареса, не толкова стаята, а идеята да остана в нея. Присъствието на собственика се усещаше силно въпреки оскъдните вещи. Независимо кой беше, той нямаше да се зарадва на пребиваването ми тук. Сигурно ще му е много неприятно.
Джеб изглежда прочете мислите ми, или може би изразът на лицето ми беше достатъчно красноречив.
— Хайде, хайде — рече той. — Не се тревожи за това. Тази къща е моя и това е само една от многото ми стаи за гости. Аз решавам кой е или не е мой гост. Сега ти си ми гост и ти предлагам тази стая.
Независимо от всичко идеята продължаваше да не ми харесва, но нямах намерение да разочаровам Джеб. Обещах си да не се докосвам до нищо, ако това означаваше дори да спя на пода.
— Е, хайде да вървим. Не забравяй третия коридор вляво, седмата врата.
— Със зелената завеса — добавих аз.
— Точно така.
Джеб ме поведе обратно през залата, превърната в зеленчукова градина. Тръгнахме покрай отсрещната и стена и после към изхода на най-големия тунел. Докато минавахме покрай поливачите, те стреснато се обръщаха, страхувайки се да останат с гръб към мен.
Сега този тунел беше добре осветен. Беше станал по-сух, но вътре беше и по-горещо. Забелязах това почти веднага. Сега тук приличаше не толкова на сауна, колкото на пещ. Въздухът не беше много застоял и душен и имаше вкус на праха от пустинята.
Отпред се чуваха още гласове. Опитах се да се подготвя за неизбежната реакция. Щом като Джеб имаше намерение да ме третира като... човек и като желан гост, трябваше да започна да свиквам с това. Нямаше защо непрекъснато да имам чувството, че ми се повдига. Но независимо от това стомахът ми отново се разбунтува.
— Оттук се отива в кухнята — каза ми Джеб.
Отначало си помислих, че сме навлезли в друг тунел, при това пълен с хора. Притиснах се до стената, за да съм колкото е възможно по-далеч от тях.
Кухнята представляваше дълъг коридор с висок таван, по-висок, отколкото широк, подобно на новото ми жилище. Светлината беше ярка и гореща. Вместо дълбоки пукнатини в скалата в това място имаше огромни открити дупки.
— Естествено, през деня тук не може да се готви, заради дима. Затова до падането на нощта го използваме главно за столова.
Всички разговори рязко спряха и затова всички чуваха ясно думите на Джеб. Опитах да се скрия зад него, но той продължаваше да навлиза навътре.
Бяхме нахълтали по време на закуска или може би на обяд.
Хората — почти двадесет на брой по моята бърза преценка тук бяха много близо. Не беше като в голямата зала. Искаше ми се да не откъсвам очи от пода, но не можех да престана да хвърлям бързи погледи насам-натам. Просто за всеки случай. Усещах тялото си напрегнато, готово да побегне, въпреки че нямах представа къде бих могла да избягам.
Край двете стени на коридора имаше отрупани дълги купчини от камъни. Повечето бяха от груб червенокафяв вулканичен камък, примесени с някакво по-светло вещество — цимент? — което преминаваше през тях и ги държеше слепени. Върху тези купчини имаше по-различни камъни, по-кафяви на цвят и по-плоски и те бяха слепени едни към други със същото сиво вещество. Крайният резултат беше една сравнително гладка повърхност, подобна на плот или на маса. Беше ясно, че се използват и за двете цели.
На някои от тях седяха хора, а на други само се бяха подпрели.
Разпознах хляба, който държаха като вцепенени в ръцете си, и гледаха с недоумение към Джеб и мен.
Лицата на някои ми бяха познати: Шарън, Маги и докторът бяха в групата най-близо до мен. Братовчедката на Мелани и леля й гледаха гневно към Джеб. Бях убедена, че бих могла да си стоя на главата и да пея песни от спомените на Мелани, колкото ми глас държи, но те пак нямаше да ме погледнат. Обаче докторът ме наблюдаваше с искрено и почти дружелюбно любопитство, което ме накара да усетя студ дълбоко в костите си.
В най-далечния край на сводестото помещение разпознах високия мъж с гарваново черната коса и сърцето ми започна да бие неравномерно. Мислех, че Джаред ще вземе двамата братя със себе си, за да улесни поне малко задачата на Джеб да ме опази жива. Добре поне, че беше по-малкият — Иън, чиято съвест беше проговорила със закъснение. Все пак беше по-добре, отколкото ако беше останал Кайл. Обаче тази утеха не забави ускорения ми пулс.
— Толкова ли бързо се нахранихте всички? — попита на висок глас Джеб, без да крие сарказма си.
— Изгубихме си апетита — промърмори Маги.
— А ти какво ще кажеш? — обърна се Джеб към мен. — Гладна ли си?
Сред присъстващите се чу глухо сумтене.
Поклатих енергично глава. Дори не знаех дали съм гладна, но ми беше ясно, че не бих могла да ям сред тази тълпа, която с удоволствие би ме изяла.
— Е, аз пък съм — рече Джеб. Мина между двата тезгяха, но аз не го последвах. Мисълта, че съм толкова близо до останалите, ми беше непоносима. Останах там, където бях, притисната до стената. Само Шарън и Маги го наблюдаваха как отиде до една голяма пластмасова кошница и взе една франзела. Всички останали гледаха мен. Бях сигурна, че ако мръдна и сантиметър, щяха да се нахвърлят върху ми. Дори се опитах да не дишам.
— Е, добре, хайде да продължим — предложи Джеб с уста, пълна с хляб, когато се върна отново при мен. — Явно никой не може да се съсредоточи върху обяда. Много лесно се разсейват.
След момента на влизането ни, когато разпознах някои познати ми лица, вече не се вглеждах толкова в присъстващите, колкото внимавах дали няма да направят някакви резки движения. Затова не забелязах Джейми, докато той не се изправи.
Беше с една глава по-нисък от хората край него, но по-висок от двете по-малки деца, които седяха край плота откъм неговата страна. Той скочи леко от мястото си и тръгна след Джеб. Изражението му беше напрегнато и замислено, като че ли се опитваше да разреши трудна задача в главата си. Изгледа ме през присвитите си очи, докато следваше Джеб по петите. Сега не бях единствената тук, която беше затаила дъх. Другите също непрекъснато местеха погледите си между брата на Мелани и мен.
О, Джейми — помисли си Мелани. Тъжният, като на възрастен израз на лицето му не й харесваше, а на мен вероятно още повече.
Тя не се чувстваше така виновна, като мен за това.
Ако можехме поне да снемем това изражение от лицето му — помисли си с въздишка тя.
Твърде късно е. Какво бихме могли да направим сега, за да се почувства малко по-добре?
Зададох въпроса по-скоро теоретично, но се усетих, че търся някакъв отговор. Мелани също търсеше. В краткия промеждутък от време, с което разполагахме, бях сигурна, че няма да намерим нищо. Обаче и двете знаехме, че ще продължим да търсим, когато тъпата обиколката приключи и имахме възможност пак да помислим. Ако останехме живи толкова дълго.
— Какво искаш, момче? — попита Джеб, без да го погледне.
— Просто се питах, какво правиш — отвърна Джейми, като се опитваше напразно да изглежда безразличен.
Джеб спря, когато стигна до мен, и се обърна да погледне Джейми.
— Развеждам я наоколо. Както постъпвам с всеки новодошъл.
Последва ново приглушено мърморене.
— Мога ли да дойда и аз? — попита Джейми.
Видях как Шарън енергично заклати глава. Беше побесняла от яд. Джеб не й обърна внимание.
— Няма да ми пречиш... ако се държиш прилично.
Джейми сви рамене.
— Няма проблем.
Наложи се да тръгна и да вплета здраво пръсти пред себе си. Толкова ми се искаше да отместя разбърканата коса на Джейми от очите му и да обгърна с ръка врата му. Бях сигурна, че това нямаше да се посрещне добре.
— Да вървим — подкани ни Джеб. Изведе ни обратно по пътя, по който бяхме дошли. Вървеше от едната ми страна, а Джейми от другата. Момчето като че ли се стараеше да гледа в пода, но от време на време ме поглеждаше, също както и аз не можех да не го поглеждам. Когато очите ни се срещаха, бързо ги извръщахме.
Бяхме изминали почти половината път по големия коридор, когато чух тихи стъпки зад нас. Реагирах моментално, без да се замисля. Отскочих към едната стена на тунела, като дръпнах Джейми с ръка така, че да мога да застана между него и този, който идваше към мен.
— Хей! — запротестира той, но не отблъсна ръката ми.
Джеб също реагира бързо. Свали моментално пушката от рамото си. Иън и докторът веднага вдигнаха ръце над главите си.
— Ние също можем да се държим прилично — рече докторът.
Беше трудно да се повярва, че този кротък човек с приятелско изражение на лицето е щатният мъчител. Добродушното му излъчване ме ужасяваше още повече. В тъмна и зловеща нощ човек е винаги по-нащрек, отколкото в ясен, слънчев ден. Къде обаче би могъл да побегне, когато не вижда място, в което да се скрие?
Джеб изгледа Иън, а цевта на пушката му последва погледа му.
— Няма да създавам никакви проблеми, Джеб. Ще се държа също толкова възпитано, колкото и докторът.
— Добре — съгласи се Джеб и нарами отново пушката. — Само не се опитвайте да ме изпитате. Отдавна не съм застрелвал никого и като че ли възбудата от това ми липсва.
Ахнах от изумление. Всички ме чуха и се обърнаха да видят ужасената ми физиономия. Докторът пръв се засмя, но дори и Джейми се присъедини за малко.
— Това беше шега — прошепна ми той. Ръката му като че ли посегна към мен, но той бързо я отдръпна и я пъхна в джоба на късите си панталони. Аз също свалих все още протегнатата си да го защити ръка.
— Времето си тече — рече Джеб все още малко сърдито. Трябва да побързате, защото нямам намерение да ви изчаквам.
Той тръгна напред, преди някой да успее да каже нещо.
 

Глава 21
С ИМЕ
 
Продължавах да се държа плътно до Джеб, малко пред него. Исках да съм колкото може по-далеч от двамата мъже, които ни следваха. Джейми вървеше някъде по средата и не беше съвсем сигурен къде точно иска да бъде.
През останалата част от обиколката не успявах да се съсредоточа много. Вниманието ми не беше привлечено особено от втората градина, която ми показа Джеб — тази, в която растеше висока до кръста царевица под безмилостната жега, изпращана от лъскавите огледала.
Не проявих голямо любопитство и към широката пещера с нисък таван, която той нарече „стая за отмора“. Тази беше абсолютно тъмна и се намираше дълбоко под земята, но Джеб ми каза, че докарват тук светлина, когато искат да играят. Думата „играят“ нямаше за мен никакъв смисъл, не и тук сред тази група изнервени, гневни, оцелели хора, но не го помолих да ми я обясни. Тук имаше още вода — малък, силно миришещ на сяра поток и Джеб ми каза, че понякога го използват за втори клозет, защото водата не става за пиене.
Вниманието ми беше раздвоено между хората, които вървяха зад мен, и момчето от едната ми страна.
Иън и докторът наистина се държаха изненадващо добре. Никой не ме нападна отзад, макар да имах чувството, че очите ми сякаш се бяха преместили на тила ми, стараейки се да видя дали няма да се опитат. Те просто вървяха спокойно след мен и понякога тихо разговаряха помежду си. Разговорът им се въртеше около имена, които ми бяха неизвестни и прякори на места и неща, които може да бяха, а може и да не бяха в тези пещери. Не разбирах нищо от това, което си говореха.
Джейми също не казваше нищо, но често ме поглеждаше. Когато не се опитвах да държа под око другите, аз също го поглеждах. Това не ми оставяше много време да се възхищавам от нещата, които Джеб ми показваше, но той като че ли не забелязваше с какво се занимавам.
Някои от тунелите бяха много дълги — пространствата, скрити тук под земята, бяха направо изумителни. Често в тях цареше абсолютен мрак, но Джеб и другите не спираха, защото явно знаеха къде се намират и отдавна бяха свикнали да се движат в тъмното.
За мен това беше по-трудно, отколкото когато Джеб и аз бяхме сами. В тъмното всеки шум ми се струваше като сигнал, че ще бъда нападната. Дори непринуденият разговор на Иън и доктора ми се струваше като прикритие за коварни намерения.
Параноичка — отбеляза Мелани.
Така да бъде, ако това ще ни запази живи.
Би ми се искало да обръщаш повече внимание на чичо Джеб. Това тук е много впечатляващо.
Прави каквото искаш с времето си.
Мога само да виждам и чувам това, което ти виждаш и чуваш, Скитнице — рече ми тя. После смени темата. — Джейми изглежда добре, как мислиш? Не е много нещастен.
Изглежда ми... нащрек.
В този момент тъкмо излязохме на едно осветено пространство, след като дълго време бяхме вървели сред влажния мрак.
— Това тук е южният край на системата от тунели — обясни Джеб, докато вървяхме. — Не е много удобен, но е добре осветен през целия ден. Затова го направихме болнично отделение. Тук докторът си върши работата.
В мига, в който Джеб обяви къде се намираме, тялото ми се вцепени и краката ми се схванаха. Подхлъзнах се и рязко спрях.
Широко отворените ми от ужас очи се взираха ту в Джеб, ту в лицето на доктора.
Всичко това номер ли беше? Чакали са твърдоглавият Джаред да се махне и са ме подмамили тук? Не можех да повярвам, че бях дошла до това място със собствените си крака. Колко глупава бях!
Мелани беше също изумена. Можехме да им се опаковаме като подарък!
Те също ме изгледаха. Лицето на Джеб беше безизразно, това на доктора също не по-малко изненадано от моето, макар и не така ужасено.
Щях да се дръпна моментално от докосването на една ръка до моята, ако тази ръка не ми беше толкова позната.
— Не — каза Джейми и след кратко колебание ме хвана под лакътя. — Не, всичко е наред. Нали така, чичо Джеб? — попита той и погледна доверчиво стария човек. — Всичко е наред, нали?
— Разбира се — бледите сини очи на Джеб бяха спокойни и ясни. — Просто й показвам дома си, момче, това е.
— За какво говорите? — попита сърдито Иън зад нас, ядосан, че не е разбрал.
— Да не би да си помисли, че сме те довели тук нарочно, за доктора? — попита Джейми вместо да отговори на Иън. — Защото не бихме направили подобно нещо. Обещахме на Джаред.
Вгледах се в сериозното му лице и се опитах да му повярвам.
— О! — възкликна Иън, когато разбра, а после се засмя. — Би било не лош план. Изненадан съм, че не съм се сетил за него.
Джейми изгледа намръщен едрия мъж и ме потупа по ръката, преди да отдръпне своята.
— Не се плаши.
Джеб продължи оттам, където беше стигнал:
— Затова тази голяма стая тук е снабдена с няколко кушетки, в случай че някой се разболее или се нарани. В това отношение имаме голям късмет. Докторът няма много спешни случаи — поясни Джеб и ми се усмихна. — Твоите изхвърлиха всичките ни лекарства, когато поеха нещата в свои ръце. Трудно е да се снабдяваме с каквото ни трябва.
Аз кимнах разсеяно леко с глава. Все още не бях дошла напълно на себе си. Тази стая изглеждаше напълно безобидна, като че ли наистина се е използвала само за лечение, но въпреки това стомахът ми болезнено се свиваше.
— Какво знаеш за извънземната медицина? — попита внезапно докторът, накланяйки глава на една страна. Гледаше ме в очакване, изпълнен с любопитство.
Аз го изгледах, без да отговоря.
— О, не се притеснявай, можеш да говориш с доктора. Независимо от всичко той е много свестен човек.
Кимнах веднъж с глава. Намерението ми беше да покажа, че съм готова да отговоря на въпроса на доктора, да му кажа, че не знам нищо, но те не ме разбраха.
— Тя не желае да издава никакви търговски тайни — рече подигравателно Иън. — Нали, скъпа?
— Дръж се прилично, Иън — скара му се Джеб.
— И това ли е тайна? — попита предпазливо Джейми, но с явно любопитство.
Отново поклатих глава, а те ме изгледаха с недоумение. Озадачен, докторът също поклати глава.
Поех дълбоко въздух и тихо казах:
— Аз не съм Лечител. Не знам как те... лекарствата... действат. Знам само, че наистина действат... те лекуват, и то не само симптомите. Няма съдебни дела и грешки. Разбира се, човешките лекарства бяха премахнати.
И четиримата ме изгледаха с още по-голямо недоумение. Отначало се изненадаха, че не им отговарям, а сега пък се изненадаха от отговора ми. На човеците не може да се угоди.
— Вие не променихте много неща от това, което оставихме след себе си — каза замислен след малко Джеб. — Само медикаментите и самолетите, които заменихте с космически кораби. Като се изключи това, на пръв поглед животът продължава да си тече както преди.
— Ние идваме да експериментираме, а не да променяме — прошепнах аз. — Макар че при нас здравето има предимство пред философията.
После внезапно млъкнах. Трябваше да бъда по-предпазлива.
Хората едва ли имат нужда от философията на душите. Кой можеше да знае какво ще ги ядоса? Или какво ще ги извади от крехкото им търпение?
Джеб отново кимна замислен, а после ни поведе по-нататък.
Докато ни развеждаше из няколкото свързани помежду си пещери в медицинското крило, не беше така ентусиазиран, както преди.
Когато се обърнахме обратно и се насочихме към тъмния коридор, стана съвсем мълчалив. Връщането беше дълго и почти без разговори. Премислих внимателно какво бях казала, търсейки нещо, което може да му се беше сторило обидно, но ако беше така, нямаше начин да отгатна какво е то, защото Джеб и без това беше твърде странен за мен. Колкото и враждебни и подозрителни да бяха останалите, поведението им беше обяснимо. Но с Джеб не беше така.
Обиколката внезапно свърши, когато влязохме отново в огромната пещера градина, в която покаралите моркови се бяха разстлали като яркозелен килим върху тъмния под.
— Шоуто свърши — рече с дрезгав глас той и погледна към Иън и доктора. — Вървете да свършите нещо полезно.
Иън погледна недоумяващ доктора, но и двамата не казаха нищо и се отправиха към най-големия изход — този, който, доколкото си спомнях, водеше към кухнята. Джейми се поколеба, проследи ги с поглед как се отдалечават, но не се помръдна.
— Ти ела с мен — каза му Джеб, вече не така сърдито. — Имам една работа за теб.
— Добре — съгласи се Джейми. Забелязах, че се почувства поласкан.
Джейми отново вървеше до мен, когато се отправихме обратно към сектора със спалните помещения на пещерите. Когато се насочихме към третия коридор, с изненада установих, че той знае точно къде отиваме. Джеб вървеше на няколко крачки след нас, но Джейми моментално спря, когато стигнахме зелената завеса, която закриваше входа на седмия апартамент. Дръпна завесата, за да вляза, но остана в коридора.
— Ще имаш ли нещо против, ако поостанеш тук известно време? — попита ме Джеб.
Кимнах, благодарна при мисълта отново да се скрия от погледите на другите. Минах през входа, но спрях на няколко крачки по-навътре, без да зная какво да правя по-нататък. Мелани се сети, че тук имаше книги, но й припомних, че се бях зарекла да не пипам нищо.
— Имам да свърша някои неща, момче — рече Джеб на Джейми — Храната няма да дойде сама. Съгласен ли си да останеш на пост?
— Разбира се — отвърна Джейми и се усмихна, пое дълбоко въздух и изпъчи момчешките си гърди.
Той отвори широко очи от изумление, когато Джеб му подаде пушката си.
— Ти луд ли си? — извиках аз. Гласът ми беше толкова силен, че отначало не го познах. Имах чувството, че занапред ще мога да говоря само шепнешком.
Джеб и Джейми ме зяпнаха изненадани. След секунда се озовах в коридора при тях. Почти посегнах към твърдия метал с намерението да изтръгна пушката от ръцете на момчето. Това, което ме спря, не беше мисълта, че за тази постъпка със сигурност щях да бъда убита. Спря ме фактът, че за тези неща бях по-мекушава от хората. Дори желанието да предпазя момчето не можеше да ме накара да докосна оръжието.
Вместо това се обърнах към Джеб:
— Да не си се побъркал? Да дадеш оръжието на едно дете? Той може да се убие!
— Мисля, че през главата на Джейми са минали доста неща, за да може да бъде считан за мъж. Той знае как да борави с пушката.
При тази похвала момчето гордо изправи рамене и притисна по-силно оръжието до гърдите си. Бях изумена от глупостта на Джеб.
— Ами ако те дойдат за мен, докато той е тук? Помисли ли какво може да стане? С тези неща шега не бива! Могат да го наранят, за да се докопат до мен!
Джеб остана спокоен, а лицето му безизразно.
— Мисля, че днес няма да има никакви подобни проблеми. Обзалагам се.
— Но не и аз! — чух се пак да крещя аз. Гласът ми проехтя в тунела и някой със сигурност можеше да го чуе, но не ми пукаше. По-добре да дойдат, докато Джеб е тук. — След като си толкова сигурен, тогава ме остави тук сама. Но недей излага Джейми на опасност!
— За момчето ли се безпокоиш, или просто те е страх, че ще насочи пушката срещу теб? — попита почти отегчено Джеб.
Премигнах от изненада и ядът ми изчезна. Тази мисъл изобщо не ми беше минавала през главата. Погледнах Джейми, срещнах изненадания му поглед и разбрах, че беше шокиран от идеята не по-малко от мен.
Беше ми нужна минута, докато дойда на себе си и подновя спора, но през това време изражението на Джеб се беше променило. Гледаше ме внимателно, присвил устни — като че ли беше на път да постави на мястото му последното парче от пъзела.
— Дай пушката на Иън или на някой от другите. Не ме интересува — рекох бавно с равен глас. — Само недей да намесваш момчето в тази работа.
Внезапно появилата се широка усмивка на лицето на Джеб странно ми напомни за котка, готова за скок.
— Това е моят дом, дете, и аз ще постъпя, както поискам. Винаги го правя.
Джеб ми обърна гръб и тръгна надолу по коридора, като си подсвиркваше. Останах да го гледам с отворена уста как се отдалечава. Когато изчезна, се обърнах към Джейми, който ме гледаше намръщен.
— Не съм дете — рече той с по-плътен от обикновено глас и издаде предизвикателно брадичката си напред. — Сега трябва да... трябва да си отидеш в стаята.
Заповедта не беше издадена с много строг тон, но не ми оставаше нищо друго да направя. Бях загубила окончателно спора.
Седнах на земята с гръб, опрян в скалата от едната страна на входа — тази, която оставаше наполовина закрита от завесата, но все пак ми даваше възможност да наблюдавам Джейми. Обвих коленете си с ръце и започнах да правя това, което знаех, че ще продължавам да правя, докато тази безумна ситуация продължава — да се безпокоя.
Същевременно напрягах зрението и слуха си, за да разбера дали някой се приближава и да бъда готова. Независимо от казаното от Джеб, щях да попреча на всеки, който би се опитал да постави на изпитание останалия на пост Джейми. Щях да се предам преди да го е поискал.
Точно така — съгласи се моментално Мелани.
Джейми постоя няколко минути в коридора, стиснал здраво пушката в ръце, без да знае точно как да изпълнява задължението си. После започна да се разхожда напред-назад пред завесата, но след като го стори два пъти, изглежда се почувства глупаво. После седна на пода откъм отворения край на завесата, остави пушката върху коленете си и подпря брадичката си с ръце. След известно време въздъхна. Стоенето на пост не се оказа така вълнуващо, както беше предполагал.
На мен обаче не ми омръзваше да го наблюдавам.
След може би час или два започна отново да ми хвърля бързи погледи. На няколко пъти разтвори устни, но после се отказваше да каже това, което беше намислил.
Подпрях брадичка на коленете си и зачаках, докато в него се водеше вътрешна борба. Търпението ми беше възнаградено.
— Тази планета, от която дойде преди да влезеш в Мелани — рече накрая той, — как изглежда? Като тук ли е?
Насоката на мислите му ме завари неподготвена.
— Не — отвърнах аз. Сега, когато тук беше само Джейми, реших, че е по-добре да говоря нормално, вместо да шепна. — Не, различно е.
— Ще ми кажеш ли как е? — попита той и наклони главата си на една страна, какъвто навик имаше, когато проявяваше интерес към историите, които му разказваше Мелани преди лягане.
И аз му разказах.
Разказах му всичко за покритата с вода планета на Виждащите водорасли. Разказах му за двете слънца, за елипсовидната орбита, за сивите води, за напълно неподвижните корени, за изумителните гледки на хиляди очи, за безкрайните разговори на милиони безмълвни гласове, които всички можеха да чуят.
Той слушаше с широко отворени очи и очарован се усмихваше.
— Това ли е единственото друго място? — попита Джейми, когато млъкнах и се опитах да се сетя дали не съм пропуснала нещо. — Виждащите водорасли ли са... — каза той и се засмя, — единствените извънземни?
Аз също се засмях.
— Едва ли. Както и аз не съм единствената извънземна в този свят.
— Разкажи ми.
И аз му разказах за Прилепите в Пеещия свят, за това как живеят в слепота и с музика, как летят. Разказах му за Планетата на Мъглите — как се чувстваш с дебела, бяла козина и четири сърца, за да ти е топло, как да избягваш зверове с остри нокти.
Започнах да му разказвам за Планетата на Цветята, за цветовете и светлината, но той ме прекъсна с нов въпрос:
— А какво ще кажеш за малките зелени човечета с триъгълни глави и големи, черни очи? Тези, които се разбиха в Розуел и така нататък. Това вие ли бяхте?
— Не, не сме били ние.
— Всичко измислица ли е било?
— Не знам. Може би, а може би не. Вселената е голяма и компанията е много разнообразна.
— Как дойдохте тук тогава? Щом като не сте били зелените човечета, тогава кои сте били? Би трябвало да имате тела, за да се движите, и други неща, нали?
— Така е — съгласих се аз, изненадана от знанията му по темата, която обсъждахме. Не би трябвало да се изненадвам, след като знаех колко е умен и как мозъкът му попива всичко като гъба. — Отначало за това използвахме Паяците.
— Паяците ли?
Разказах му за тях — за този изумителен вид. Това бяха най-невероятните мозъци, които бяхме срещали. Всеки Паяк имаше в себе си по три мозъка. Всеки в отделна част от тялото, състоящо се от няколко части. Не сме имали проблем, който Паяците да не са могли да разрешат. Същевременно те бяха така безпристрастно аналитични, че рядко намираха проблем, който да възбуди до такава степен любопитството им, та да се заемат сами с решаването му. От всички наши домакини Паяците приеха с най-голяма готовност окупацията ни. Те почти не видяха разликата, а когато я видяха, изглежда харесаха избраната от нас насока. Няколкото души, разхождали се на повърхността на планетата на Паяците преди имплантирането ни, казаха, че била студена и сива — нищо чудно, че Паяците виждаха само в черно и бяло и имаха ограничено усещане за температура. Животът на Паяците беше кратък, но младите се раждаха с всички знания за тяхната планета, така че не се губеше никакво познание.
Бях изкарала веднъж един кратък паешки живот, а след това бях напуснала този свят без желание да се връщам в него. Учудващата яснота на мислите ми, лесните отговори, които почти без усилие ми идваха при всеки въпрос, това, че бях на ти с числата не можеха да заменят емоцията и светлината, за които имах само смътна представа, докато се намирах в онова тяло. Чудех се как една душа може да се чувства доволна в него, но населението на планетата се самовъзпроизвеждаше от хиляди земни години. Тя все още беше открита за заселване, само защото Паяците се възпроизвеждаха толкова бързо — те са големи торби, пълни с яйца.
Започнах да разказвам на Джейми за началото на нашествието тук. Паяците бяха най-добрите ни инженери. Корабите, които правеха за нас, се движеха ловко и незабележимо между звездите. Телата на Паяците бяха почти също толкова полезни, колкото и мозъците им: четири дълги крака към всяка секция, заради които бяха получили прякора си на тази планета, и на всеки крак по дванадесет ръце с пръсти. Тези пръсти с по шест стави бяха тънки и здрави като стоманени нишки, способни да извършват най-деликатните процедури. Приблизително с масата колкото на една крава, но ниски и стройни, Паяците нямаха проблеми при първите прониквания. Те бяха по-силни и по-умни от хората и бяха подготвени, докато човеците не бяха...
Спрях внезапно по средата на изречението, когато забелязах нещо да проблясва върху бузата на Джейми. Гледаше право пред себе си, без да вижда нищо конкретно, със силно стиснати устни. По-бузата му, която беше по-близо до мен, се търкаляше бавно голяма капка солена вода.
Идиотка! — скара ми се Мелани. — Не се ли замисли какво ще означава за него историята ти?
А ти не можа ли да се сетиш да ме предупредиш по-рано?
Тя не отговори. Без съмнение самата тя е била увлечена от историята, която разказвах.
— Джейми — рекох със задавен глас аз. Сълзата, която видях върху бузата му, направи странни неща с гърлото ми. — Джейми, съжалявам. Не се замислих.
Джейми поклати глава.
— Няма нищо. Аз попитах. Исках да разбера как е станало.
Гласът му беше дрезгав от усилията да не издава болката си.
Изпитах инстинктивно желание да се наведа напред и да изтрия сълзата му. Отначало се помъчих да не му обръщам внимание. Аз не бях Мелани. Обаче сълзата си стоеше неподвижно там, като че ли никога нямаше намерение да падне, а Джейми продължаваше да гледа отсрещната гола стена и устните му трепереха.
Не беше застанал далеч от мен и аз протегнах ръка, за да прекарам пръстите си по бузата му. Сълзата се размаза върху кожата му и изчезна. Пак инстинктивно оставих ръката си да подпира топлата му буза.
За секунда той се направи, че не ме забелязва. После се обърна към мен със затворени очи и протегна ръце. Сви се на кълбо до мен под мишницата ми както някога и заплака.
Това не бяха сълзите на дете, което беше още по-покъртително. Фактът, че ги проливаше пред мен, ги правеше още по-мъчителни. Това беше скръбта на мъж на погребението на цялото му семейство.
Обгърнах тялото му с ръце, макар сега това да не беше така удобно, както някога, и също заплаках.
— Съжалявам — повтарях отново и отново аз. Извинявах се за всичко случило се между тези два свята. Че изобщо бяхме открили това място. Че го бяхме избрали. Че бях се настанила в тялото на сестра му. Че я бях довела отново тук и отново го бях наранила. Че с безразсъдните си истории днес го бях накарала да плаче.
Не отдръпнах ръцете си, когато той се поуспокои. Не бързах да го пусна. Като че ли тялото ми жадуваше за това още от самото начало, но до този момент нямах представа какво може да задоволи този глад. Загадъчната връзка между майка и дете — така силна на тази планета — вече не беше неразбираема за мен. Нямаше по-силна връзка от тази, в която си готов да дадеш живота си за другия. Бях разбрала това по-рано. Но не бях разбрала защо. Сега знаех защо една майка е готова да даде живота си за своето дете и това завинаги щеше да повлияе на възприятието ми за вселената.
— Мислех, че по-добре съм те изучил, момче.
Рязко се отдръпнахме един от друг. Джейми скочи на крака, а аз се притиснах по-плътно до стената.
Джеб се наведе и взе пушката, която и двамата бяхме забравили на пода.
— Трябва да си много по-предпазлив, когато си с пушка, Джейми. — Тонът му беше много любезен и това смекчи упрека. Протегна ръка да разроши гъстата коса на момчето.
Джейми се шмугна под ръката на Джеб със зачервено от срам лице.
— Съжалявам — рече той и се обърна с намерение да побегне.
Направи една крачка, но спря и се обърна да ме погледне.
— Не ти знам името — каза след малко.
— Наричат ме Скитница — прошепнах аз.
— Скитница?
Кимнах.
Той също кимна и после бързо се отдалечи. Отзад вратът му все още беше зачервен.
Когато си отиде, Джеб се подпря на стената и се смъкна надолу, докато зае мястото, където беше стоял Джейми. Като него постави небрежно пушката в скута си.
— Интересно име имаш — подхвана той. Очевидно отново беше възприел дружелюбния си тон. — Може би някой път ще ми разкажеш как си го получила. Обзалагам се, че историята ще е добра. Но сигурно е доста дълга, нали така? Скитнице?
Аз само го изгледах.
— Ще имаш ли нещо против да те наричам Скит, за по-кратко? По-лесно е за произнасяне.
Този път изчака да му отговоря. Накрая свих рамене. За мен нямаше значение дали ме нарича „дете“, или с някакъв друг човешки прякор. Предполагах, че не беше нещо обидно.
— Е, добре, Скит — рече усмихнат той, доволен от хрумването си. — Хубаво е да си имаш прякор. Кара ме да те чувствам като стар приятел.
После се усмихна с широката си усмивка и аз не можах да се сдържа да не се усмихна в отговор, въпреки че моята усмивка беше по-скоро унила, отколкото лъчезарна. Предполагаше се, че той е мой враг. Може би просто беше побъркан. И ми беше приятел. Не че не би ме убил, ако нещата се развиеха така, но това не би му харесало. При човеците какво повече би могло да се иска от един приятел?
 

Глава 22
ПРОПУКВАНЕ
 
Джеб постави ръце зад главата си и погледна замислен към тавана. Настроението му за разговор не беше преминало.
— Често се питам какво ли е... да те заловят. Виждал съм го много пъти, а на няколко пъти за малко да се случи и на мен. Какво ли ще е? Дали ще боли, когато ти вкарват нещо в главата? Виждал съм как го правят.
Отворих широко очи от изненада, но той не ме гледаше.
— Струва ми се, че вие използвате някаква упойка, но това е само предположение. Никой не крещи от болка или нещо подобно, така че не би могло да бъде прекалено мъчително.
Аз сбърчих нос. Мъчение. Не, това е човешки специалитет.
— Тези истории, които разказваше на момчето, бяха много интересни.
Стреснато го погледнах, а той се засмя:
— Е, да, подслушвах. Признавам си. Не съжалявам — беше страхотно, а и ти не би разговаряла с мен така, както с Джейми. Наистина много се впечатлих от тези прилепи, както и от растенията и паяците. Накараха ме много да се замисля. Винаги съм обичал да чета щуротии, за извънземни, научна фантастика и какво ли не. Поглъщам жадно такива неща. И момчето е като мен — изчете всичките книги, които имам, и то по два-три пъти. За него трябва да е голямо удоволствие да научи нещо ново. За мен също. Ти си добра разказвачка.
Продължавах да гледам надолу, но усетих, че започвам да се размеквам и малко по малко да не съм толкова нащрек. Подобно на всички обитатели на тези емоционални тела и аз обичах да ме ласкаят.
— Всички тук мислят, че ти ни преследваш, за да ни предадеш на Търсачите.
Споменаването им ми подейства като шок. Стиснах здраво зъби и си прехапах езика. В устата си усетих вкус на кръв.
— Каква друга причина би могло да има? — продължи той, без да обръща внимание на реакцията ми. — Но мисля, че те са в плен на определени представи. Аз съм единственият, който си задава въпроси... Искам да кажа, що за план ще е това да се скиташ из пустинята, без да имаш начин да се върнеш? — Той се засмя. — Е, предполагам, че скитничеството ти е специалност, нали Скит?
Наведе се към мен и леко ме побутна с лакът. Вдигнах от пода широко отворените си от изненада очи, погледнах го и отново се вторачих в пода. Той пак се засмя.
— Според мен това беше почти равносилно на самоубийство. Определено не е в стила на един Търсач, ако разбираш какво искам да кажа. Опитах се да разсъждавам по въпроса. Да бъда логичен, нали така? Е, ако не си имала подкрепление, за каквото не забелязвам никакви признаци, и няма как да се върнеш обратно, в такъв случай си имала друга цел. Откакто си тук, не си много приказлива, като изключим сега с момчето, но аз чух какво каза. Струва ми се, че причината, довела те тук, заради която за малко да загинеш, е че на всяка цена си искала да откриеш момчето и Джаред.
Притворих очи.
— Не мога само да разбера защо? — попита Джеб, без да очаква отговор, просто разсъждавайки на глас. — Ще ти кажа как аз гледам на цялата работа. Ти или си много добра актриса — нещо като супер Търсач, някакъв нов вид, по-изобретателен от другите, с план, който не мога да проумея, или изобщо не се преструваш. Първото ми се струва твърде сложно обяснение на поведението ти както още от самото начало, така и сега, и не съм склонен да го приема. Но, ако не играеш някаква роля... — Той замълча за момент. — Прекарал съм много време да ви наблюдавам. Винаги съм очаквал те да се променят, да не се държат повече като нас, защото вече няма да има пред кого да се преструват. Продължих да наблюдавам и да чакам, но те просто продължават да се правят на човеци. Остават при семействата, към които принадлежат телата им, ходят на пикници в хубаво време, садят цветя и рисуват картини и така нататък. Започнах да се питам дали вие не се превръщате малко по малко в нещо като човеци. Дали в края на краищата наистина нямаме някакво влияние над вас.
Той изчака, давайки ми възможност да отговоря. Аз не го направих.
— Преди няколко години видях нещо, което никога няма да забравя. Един старец и една старица, искам да кажа телата на един старец и на една старица. Бяха живели толкова дълго време заедно, че кожата на пръстите им беше набръчкана около венчалните халки. Видях ги да се държат за ръце и той я целуна по бузата, а тя се изчерви под бръчките на лицето си. Мина ми през ума, че вие изпитвате същите чувства, които изпитваме и ние, защото всъщност сте това, което сме ние, не само ръце на една кукла.
— Да — прошепнах аз. — Имаме същите чувства. Човешки чувства. Надежда, мъка и любов.
— Значи, ако не се преструваш... Ами че тогава съм готов да се закълна, че обичаш и двамата. Скит, ти самата ги обичаш, а не само тялото на Мел.
Сведох глава и зарових лицето си в ръце. Жестът беше равносилен на признание, но не ме интересуваше. Не можех да се сдържам повече.
— Значи нещата при теб стоят по този начин. Но се питам и за племенницата ми. Какво е означавало за нея това, какво би означавало за мен. Когато вкарат някого в главата ти, ти просто... изчезваш ли? Изтриват ли те? Все едно, че си мъртъв? Или е като че ли си заспал? Усещаш ли някакъв външен контрол? Усещат ли те? Затворен ли си вътре като в клетка, в която крещиш?
Не смеех да се помръдна, като се стараех лицето ми да не изразява нищо.
— Очевидно е, че спомените ти и поведението остават назад. Но съзнанието ти... Струва ми се, че някои хора не биха се предали без борба. По дяволите, аз бих се опитал да остана... Никога не съм приемал едно „не“ за отговор, всеки ще ти го каже. Аз съм борец. Всички, които сме останали, сме такива. Знаеш ли, готов съм да се обзаложа, че и Мел също е борец.
Той не отмести очите си от тавана, но и аз продължавах да гледам втренчено пода и да запаметявам всички черти върху червеникавия прах.
— Да, мислил съм много за тези неща.
Усетих, че сега ме гледа, въпреки че продължавах да седя с наведена глава. Не се помръдвах, само бавно вдишвах и издишвах. Костваше ми големи усилия да поддържам този бавен ритъм. Наложи се да преглътна. Продължавах да усещам вкуса на кръвта в устата си.
Как изобщо сме могли да го мислим за луд? — зачуди се Мел. Та той е разбрал всичко. Той е гений.
Той е и двете.
Може би това означава, че вече не трябва да си мълчим. Той знае. Тя беше изпълнена с надежда. Напоследък беше много мълчалива. Почти през половината от времето отсъстваше. За нея не беше лесно да се съсредоточава, когато се чувстваше сравнително щастлива. Беше спечелила голямата си битка. Беше ни довела тук. Тайните й вече не бяха в опасност. Джаред и Джейми вече нямаше да бъдат предадени от спомените й.
След като вече не се налагаше да се бори, за нея беше по-трудно да си наложи да говори, дори с мен. Сега виждах как откритието, че другите хора знаят за съществуването й, я въодушеви.
Да, Джеб знае. Това променя ли нещата?
Тя се замисли за това как останалите гледаха на Джеб. Права си — каза с въздишка. — Но мисля. Че Джейми... е, той не знае и не предполага, но мисля, че усеща истината.
Сигурно си права. Предполагам, че в края на краищата ще можем да разберем дали това ще е добре за него, или за нас.
Джеб мълча само няколко секунди и после отново заговори и ни прекъсна:
— Много интересна работа. Няма много бум-бум! Като във филмите, които обичах да гледам. Но въпреки това е много интересно. Ще ми се да чуя повече неща за онези паяци. Много ми е любопитно, наистина.
Поех дълбоко въздух и вдигнах глава.
— Какво искаш да знаеш?
Той ми се усмихна топло и леко присви очи.
— Три мозъка, казваш, така ли?
Кимнах.
— А колко очи?
— Дванадесет - по едно във всяка става и тяло. Нямахме клепачи, само тънки влакна — нещо като клепачи от стоманена вълна да предпазват очите.
Той кимна, а очите му блеснаха.
— Бяха ли космати, като тарантулите?
— Не. Бяха нещо като... бронирани... с люспи, като влечуго или риба.
Подпрях се по-удобно на стената, подготвяйки се за дълъг разговор.
Предположението ми се оказа вярно. Просто загубих представа колко много въпроси ми зададе. Искаше подробности — за това как са изглеждали Паяците, какво е било поведението им и как са превзели Земята. Не се стресна от подробностите по нахлуването. Напротив, тази част като че ли му хареса повече от останалото.
Въпросите му едва изчакваха отговорите ми и често се усмихваше. Когато часове по-късно вече беше чул достатъчно за Паяците, поиска да узнае повече за Цветята.
— Не разказа много за тях — припомни ми той.
Разказах му за най-красивата и спокойната от планетите. Почти всеки път, когато спирах, за да си поема дъх, той ме прекъсваше с нов въпрос. Харесваше му да отгатва отговорите, преди да съм ги казала и не се смущаваше много от това, че е сбъркал.
— Яде ли мухи, като Венерината мухоловка? Обзалагам се, че си яла... или може би нещо по-голямо, като някоя птица — като птеродактил!
— Не, използвахме за храна слънчева светлина, както повечето растения тук.
— Е, това не е толкова забавно, колкото моята идея.
Понякога се усещах, че се смея заедно с него. Тъкмо бяхме преминали към Драконите, когато Джейми се появи с вечеря за трима.
— Здравей, Скитнице — поздрави малко смутен той.
— Здрасти, Джейми — отвърнах колебливо, защото не бях сигурна дали не съжалява, че се сближихме толкова. В края на краищата, аз бях от лошите.
Обаче той седна до мен, между двама ни с Джеб, кръстоса крака и постави таблата с храната по средата на малката ни заговорническа група. Бях много гладна и жадна от толкова много приказки. Взех купата със супата и я пресуших на няколко глътки.
— Трябваше да се сетя, че ти просто се преструваше на много деликатна днес в стола. Казвай, когато си гладна, Скит. Аз не съм ясновидец.
Не бях съгласна с последното му твърдение, но бях твърде заета да сдъвквам хляба в устата си, за да му отговоря.
— Скит ли? — попита Джейми.
Аз кимнах, за да му покажа, че нямам нищо против.
— Подхожда й, как мислиш? — Джеб беше горд от себе си. Изненадах се, че не се потупа по гърба за по-голям ефект.
— Предполагам — рече Джейми. — Струва ми се, че разговаряхте за Драконите, нали?
— Да — отвърна му въодушевен Джеб. — Ама не онези, които приличат на гущери. Тези са направени от нещо като желе и като че ли могат да летят. Въздухът там е по-гъст и също прилича на желе, така че летенето им напомня за плуване. И могат да дишат киселина... все едно, че дишат огън, нали разбираш?
Оставих Джеб да запознае Джейми с подробностите, докато хапна малко и от храната на другите и пресуша една бутилка с вода. Когато устата ми беше отново свободна, той пак започна с въпросите:
— Ами тази киселина...
Джейми не задаваше въпроси като Джеб, а и аз внимавах повече какво ще кажа в негово присъствие. Обаче този път Джеб не попита нищо, което би могло да доведе до някоя болезнена тема, дали съзнателно, или не, така че предпазливостта ми не беше необходима.
Светлината постепенно избледня, докато стана черна. Леко изсветля в сребристо от слабото отражение на луната, която, след като очите ми свикнаха, беше достатъчна, за да различавам силуетите на мъжа и на момчето до мен.
С напредването на нощта Джейми се премести по-плътно до мен. Не се усетих, че прекарвам пръсти през косата му, докато говорех, но после забелязах, че Джеб наблюдава ръката ми.
Скръстих ръце на гърдите си.
Накрая Джеб широко се прозя и двамата с Джейми направихме същото.
— Историята, която ни разказа, беше много хубава, Скит — рече Джеб, когато и тримата престанахме да се протягаме.
— Това е нещо, което съм правила... преди. Бях преподавател в университета в Сан Диего. Преподавах история.
— Преподавател! — повтори развълнуван Джеб. — Ама това е направо изумително. Бихме могли да те използваме за това и тук. Момичето на Маги — Шарън, учи трите деца, но има много неща, с които не може да се справи. Повече я бива за математика и такива неща, но за история...
— Преподавала съм само наша история — прекъснах го аз. Можех напразно да чакам сам да спре да говори. — Едва ли ще съм от голяма полза като учителка тук. Нямам никакъв опит.
— По-добре вашата история, отколкото нищо. Това са неща, които ние, хората, трябва да знаем и да разбираме, след като живеем в една вселена, която е много по-населена, отколкото предполагахме.
— Ама аз не бях истинска учителка — продължих да го убеждавам отчаяно. Наистина ли си мислеше, че някой би искал изобщо да чуе гласа ми, камо ли да слуша историите ми? — Бях нещо като хоноруван преподавател, почти като гостуващ лектор. Спряха се на мен повече заради... историята, свързана с името ми.
— Това беше следващото нещо, което се канех да попитам — обяви самодоволно Джеб. — По-късно ще говорим за опита ти като учител. А сега ни кажи защо те наричат Скитница? Чувал съм куп странни имена: Суха Вода, Пръсти в небето, Падащ напред — естествено, всичките в съчетание с разните Джимовци и Памели. Казвам ти, че това може да накара човека да полудее от любопитство.
Изчаках го да свърши, за да започна:
— Ами обикновено нещата се обясняват с това, че една душа опитва да живее на една или две планети, средно на две и после се установява на любимата си планета. Когато наближи телата им да умрат, те просто се преместват в нови домакини от видовете на същата планета. Това преместване от тяло на един вид в тялото на друг вид е много объркващо. Повечето души направо го ненавиждат.
Някои така и не се местят от планетата, в която са се родили. Понякога е трудно душата да си намери подходящ домакин и се случва да опитат на три планети. Веднъж срещнах душа, която е била на пет, докато се установи на планетата на Прилепите. На мен там ми хареса... предполагам, че това беше мястото, където бях най-близко до възможността да си избера планета. Ако не беше слепотата...
— Ти на колко планети си живяла? — попита тихо Джейми. Докато говорех, ръката му неусетно беше хванала моята.
— Тази ми е девета — отвърнах му аз и стиснах леко пръстите му.
— Ay, цели девет! — възкликна той.
— Затова ме взеха да преподавам. Всеки може да им представи статистически данни, но аз имах личен опит от повечето планети, които сме... завзели. — Поколебах се преди да произнеса думата, но тя като че ли не притесни Джейми. — Не съм била само на три, е, вече на четири. Току-що откриха един нов свят.
Очаквах, че Джеб ще ме засипе с въпроси за новия свят или за тези, които съм прескочила, но той само поглаждаше разсеяно края на брадата си.
— Защо не си се установила никъде? — попита Джейми.
— Никога не намерих място, което да ми хареса достатъчно, за да остана.
— Какво ще кажеш за Земята? Мислиш ли, че ще останеш тук?
Искаше ми се да се усмихна на детската му увереност, че някога бих получила възможност да се преместя в друг домакин. Или пък да остана още един месец в тялото, което имах сега.
— Земята е... много интересна — прошепнах аз. — По-трудно е, отколкото на всяко друго място, на което съм била.
— По-трудно от онова със замръзналия въздух и ноктестите зверове ли?
— По свой собствен начин, да. — Как бих могла да обясня, че Планетата на Мъглите може да я видиш само отвън — много по-трудно е да е атакувана отвътре.
Атакувана — присмя ми се Мелани.
Прозях се. Бях забравила за теб — казах й аз. — Мислех си за тези променящи се чувства, които винаги ме издават. Но ти наистина ме атакува, като ми наложи по такъв начин спомените си.
Научих си урока — отвърна ми студено тя. Усетих, че е напрегната, докато държах ръката на момчето в моята. В нея бавно се зараждаше някакво непознато за мен чувство. Нещо, почти подобно на гняв, примесено с копнеж и отчаяние.
Ревност — подсказа ми тя.
Джеб отново се прозя.
— Аз съм направо един грубиян. Сигурно си капнала от умора, след като си ходила цял ден, а после те държах будна половината нощ, за да ми разказваш. Не се проявих много като добър домакин. Джейми, хайде да тръгваме, за да може Скит да поспи.
Усещах силна умора. Изглежда, че денят се беше оказал много дълъг, а думите на Джеб потвърждаваха, че това не е само плод на въображението ми.
— Добре, чичо Джеб — Джейми скочи на крака. И предложи ръката си на стария човек.
— Благодаря, момче — рече Джеб и изпъшка, докато се изправяше. — Благодаря и на теб — добави той, обръщайки се към мен. — Това може би беше най-интересният разговор, който съм водил някога. Дай почивка на гласа си, Скит, защото моето любопитство е неизтощимо. А, ето го и него! Крайно време беше.
Едва тогава чух шум от приближаващи се стъпки. Прилепих се инстинктивно към стената и се запромъквах навътре в помещението, но там се почувствах по-незащитена, защото вътре лунната светлина беше по-силна.
Изненадах се, че това беше първият появил се човек за през нощта В коридора бяха стаите на много повече хора.
Съжалявам, Джеб. Трябваше да поговоря с Шарън, а после като че ли съм задрямал.
Не можеше да не разпозная този непринуден, спокоен глас. Стомахът ми се сви и ми се прииска да не беше пълен.
— Ние дори не забелязахме, докторе — отвърна Джеб. — Тук си прекарахме чудесно. Някой ден трябва да я накараш да ти разкаже някоя от историите си — страхотна работа. Но, не и тази. Обзалагам се, че е вече доста изморена. Ще се видим сутринта.
Докторът разстла една постелка пред входа на пещерата, както беше направил Джаред.
— Внимавай с това нещо — каза му Джеб и остави пушката си до постелката.
— Добре ли си, Скит? — попита Джейми. — Трепериш.
He бях забелязала, но цялото ми тяло трепереше. Не му отговорих. Гърлото ми се беше схванало.
— Хайде, хайде — започна да ме успокоява Джеб. — Помолих доктора, ако няма нищо против, да поеме едно дежурство. Не е нужно да се тревожиш. Докторът е почтен човек.
Докторът сънливо се усмихна.
— Няма да те нараня... Скит, нали така беше? Обещавам. Просто ще бъда на пост, докато спиш.
Прехапах устната си, но треперенето не спря.
Обаче Джеб изглежда реши, че всичко беше изяснено.
— Лека нощ. Скит, докторе — рече той и се отправи по коридора.
Джейми се поколеба и ме погледна с безпокойство.
— Докторът е свестен — прошепна ми той.
— Хайде, момче, късно е!
Джейми побърза да настигне Джеб.
Когато си тръгнаха, изчаках да видя дали у доктора ще настъпи някаква промяна. Обаче спокойното му изражение не се промени и той не се докосна до пушката. Изтегна дългото си тяло върху постелката, която се оказа малко къса за него. Когато легна на земята, изглеждаше много по-дребен и още по-слаб.
— Лека нощ — каза сънливо той.
Разбира се, аз не отговорих, а продължих да го наблюдавам на слабата лунна светлина. Измервах надигането и отпускането на гръдния му кош с туптенето на пулса в ушите ми. Дишането му стана по-бавно и по-дълбоко, а после той започна леко да похърква.
Може и да се преструваше, но дори и да беше така, нямаше какво да направя. Пропълзях безшумно по-навътре в стаята, докато усетих ръба на дюшека. Бях си обещала да не докосвам нищо тук, но вероятно нищо нямаше да се случи, ако се свия на кълбо в края на леглото. Подът беше груб и много твърд.
Звукът от тихото хъркане на доктора ми действаше успокоително, дори и да го правеше нарочно, за да намали безпокойството ми. Така поне знаех точно къде се намира в тъмното.
Независимо дали щях да живея, или да умра, реших, че все пак няма да е зле да легна и да поспя. Бях уморена като куче, както би казала Мелани. Затворих очи. Дюшекът беше по-мек от всичко, до което се бях докосвала тук. Отпуснах се и потънах в...
Чу се някакво леко шумолене... беше вътре в стаята при мен.
Рязко отворих очи и видях една сянка между осветения от луната таван и мен. Отвън докторът продължаваше без прекъсване на похърква.
 

Глава 23
ИЗПОВЕД
 
Сянката беше огромна и безформена. Стоеше надвесена над мен и се поклащаше близо до лицето ми. Мисля, че поисках да изкрещя, но от гърлото ми не излезе звук, а само някакво едва чуто скимтене.
— Шт, аз съм — прошепна Джейми. От раменете му се изтърколи нещо обемисто и тупна меко на пода. Сега вече можех да видя истинската му дребна фигура на фона на лунната светлина.
Успях да поема няколко малки глътки въздух, като се държах за гърлото.
— Извинявай — прошепна той и седна в края на дюшека. — Мисля, че постъпих доста глупаво. Постарах се да не събудя доктора, а не се замислих, че мога да те изплаша. Добре ли си? — Потупа ме по глезена, защото беше най-близо до него.
— Разбирам — казах аз. Все още трудно си поемах дъх.
— Съжалявам — прошепна отново той.
— Какво правиш тук, Джейми? Не трябваше ли да си заспал?
— Затова съм тук. Нямаш представа как хърка чичо Джеб. Не можах да издържа повече.
Отговорът му не ми се стори много логичен.
— Не спиш ли обикновено с Джеб?
Джейми се прозя и се наведе, за да развърже навитата на руло постелка, която беше оставил на пода.
— Не, обикновено спя с Джаред. Той не хърка. Но на теб това ти е известно.
Така беше.
— Защо тогава не спиш в стаята на Джаред? Страх ли те е да спиш сам? — Не бих го укорила за това. Тук почти постоянно изпитвах ужас.
— Да се страхувам? — рече обидено той. — Не. Това е стаята на Джаред и моята.
— Какво? — извиках аз, едва поемайки си дъх от изненада. Джеб ме е сложил да спя в стаята на Джаред? Не можех да повярвам. Джаред щеше да ме убие. Не. Първо щеше да убие Джеб, а после и мен.
— Тази стая е и моя. И аз казах на Джеб, че можеш да се настаниш в нея.
— Джаред ще побеснее — прошепнах аз.
— Мога да правя в стаята си каквото си поискам — възрази решително Джейми, но после прехапа устни. — Няма да му казваме. Не е нужно да знае.
— Добра идея — кимнах в знак на съгласие.
— Нали няма да имаш нищо против, ако спя тук? Чичо Джеб наистина хърка много силно.
— Не, няма. Но мисля, че не трябва да го правиш.
Той се намръщи, като се опитваше да не показва, че се е почувствал засегнат.
— Защо?
— Защото тук не е безопасно. Понякога през нощта идват хора, които искат да ме видят.
Очите му се разшириха от учудване.
— Така ли?
— Джаред винаги държеше пушката готова за стрелба и те си отиваха.
— Кой?
— Не знам... понякога Кайл. Но със сигурност имаше и други, които сега са все още тук.
Той кимна.
— Това е още една причина да остана. Докторът може да има нужда от помощ.
— Джейми...
— Не съм дете, Скит. Мога да се грижа за себе си.
Очевидно спорът щеше само да го накара да упорства още повече.
— Тогава поне легни в леглото — рекох, предавайки се. — Аз ще спя на пода. Това е твоята стая.
— Не е редно. Ти си гостенка.
Тихо изсумтях.
— Не, леглото си е твое.
— Няма начин. — Той се излегна на постелката и скръсти ръце на гърдите си.
Отново се убедих, че да се спори с Джейми е погрешно. Е, това можеше да се поправи, когато заспеше. Той спеше толкова дълбоко, като умрял. Мелани можеше да го пренесе, където си поиска, след като веднъж заспи.
— Можеш да използваш възглавницата ми — каза ми той и потупа тази, която лежеше редом с него.
Въздъхнах, но пропълзях върху леглото.
— Точно така — каза одобрително той. — А сега би ли ми подхвърлила тази на Джаред?
Поколебах се дали да не измъкна възглавницата, която беше под главата ми, но той скочи, пресегна се през мен и взе другата възглавница.
Отново въздъхнах.
— Докторът не хърка толкова силно — прошепна Джейми.
— Няма да ти пречи да заспиш — заявих аз.
— Изморена ли си?
— Да.
— О!
Изчаках го да каже още нещо, но той мълчеше.
— Искаше ли да ме попиташ нещо? — рекох аз.
Той не отговори веднага, но усетих, че се колебае и затова почаках.
— Ако те попитам нещо, ще ми кажеш ли истината?
Беше мой ред да се поколебая.
— Не знам всичко — опитах да се измъкна аз.
— Това ще го знаеш. Докато вървяхме с Джеб, той ми каза някои неща. Неща, които си е мислил, но не знам дали е прав.
Изведнъж усетих съвсем осезателно присъствието на Мелани. Джейми така шепнеше, че едва го чувах.
— Чичо Джеб мисли, че Мелани може да е още жива. Искам да кажа, вътре в теб.
Моят Джейми — въздъхна Мелани.
Не казах нищо и на двамата.
— Не знам дали е възможно да се случи. Възможно ли е? — Гласът му секна и долових, че се мъчи да не се разплаче. Не беше дете, за да плаче, а ето, че аз го докарах до сълзи вече два пъти в един и същ ден. Остра болка прониза гърдите ми. — Възможно ли е, Скит?
Кажи му. Моля те, кажи му, че го обичам.
— Защо не ми отговаряш? — сега Джейми наистина плачеше, но се опитваше да заглуши звука.
Аз се смъкнах от леглото, свих се в тясното пространство между дюшека и постелката и сложих ръка на потръпващите му гърди. Склоних глава върху косата му и почувствах топлите му сълзи върху врата си.
— Мелани още ли е жива. Скит? Кажи ми, моля те?
Той вероятно е инструмент. Старият може да го е изпратил точно за това. Джеб беше достатъчно умен, за да види колко лесно Джейми проникваше през защитните ми прегради. Вероятно търсеше потвърждение на теорията си и не се свенеше да използва момчето, за да го получи. Какво би направил той, когато се увери в тази опасна истина? Как ще използва информацията? Едва ли искаше да ми навреди по някакъв начин, но можех ли да бъда сигурна в преценката си? Човеците бяха лукави, измамни същества. Не можех да не се съмнявам в способността им да кроят и пъклени планове, само защото подобни неща бяха немислими за моя вид.
Тялото на Джейми се тресеше до мен.
Той страда — проплака Мелани. Мъчеше се без успех да се освободи от контрола ми.
Обаче не можех да хвърля вината върху нея, ако това се окажеше огромна грешка. Знаех кой говори сега.
— Тя обеща, че ще се върне, нали така? — прошепнах аз. — Някога да е нарушавала обещанията си?
Джейми ме прегърна през кръста и дълго време остана така притиснат до мен. След няколко минути прошепна:
— Обичам те, Мел.
— Тя също те обича. Толкова е щастлива, че си тук и си в безопасност.
Дълго време той не каза нищо и сълзите върху врата ми изсъхнаха, оставяйки след себе си тънка, солена следа.
— Всички ли са така? — прошепна след дълга пауза Джейми. Вече бях започнала да мисля, че е заспал. — Всички ли остават?
— Не — казах му с тъга аз. — Не, Мелани е специална.
— Тя е силна и смела.
— Много.
— Мислиш ли, че... — Той млъкна, за да подсмъркне: — Мислиш ли, че и татко е все още там?
Преглътнах, мъчейки се да разкарам буцата, стегнала гърлото ми. Не се получи.
— Не, Джейми. Не, не мисля така. Той не е като Мелани.
— Защо?
— Защото доведе Търсачите. Е, не той, а душата, която беше в него. Баща ти не би им позволил това да се случи, ако още беше там. Сестра ти така и не ми позволи да разбера къде е бунгалото, дълго време дори не ми позволи да разбера, че съществуваш. Не ме доведе тук, докато не се увери, че няма да ти навредя.
Твърде много информация. Едва когато престанах да говоря, си дадох сметка, че докторът вече не хъркаше. Не чувах шум от дишането му. Глупачка! — изругах се наум.
— О! — възкликна Джейми.
Зашепнах така близо до ухото му, че нямаше начин докторът да ме чуе.
— Да, тя е много силна.
Джейми се намръщи и напрегна слуха си, за да ме чуе, а после погледна през отвора към тъмния коридор. Изглежда беше осъзнал същото, каквото и аз, защото обърна лице към ухото ми и едва чуто прошепна:
— Защо го правиш? Защо не искаш да ни навредиш? Нали тъкмо това би трябвало да искаш?
— Не, не искам да ви навредя.
— Защо?
— Сестра ти и аз прекарахме... много време заедно. Тя сподели с мен чувствата си към теб. И аз... започнах... също да те обичам.
— И Джаред ли?
Стиснах за миг зъби, изненадана, че той толкова лесно направи връзката.
— Разбира се, че не бих искала с нещо да навредя и на Джаред.
— Той те мрази — каза Джейми, явно натъжен от този факт.
— Да. Всички ме мразят — въздъхнах аз. — Не мога да ги виня.
— Не и Джеб, нито пък аз.
— Може и да ме намразиш, ако се замислиш повече.
— Но ти дори не си била тук, когато са ни завладели. Ти не си заловила баща ми, майка ми или Мелани. Тогава си била в космоса, нали?
— Да, но аз съм това, което съм, Джейми. Правя това, което правят душите. Имала съм много домакини преди Мелани и нищо не ме е спирало да... отнема отново и отново нечий живот. Така живея.
— Мелани мрази ли те?
Замислих се за миг.
— Не толкова, колкото преди.
Не, изобщо не те мразя. Вече не.
— Казва, че вече не ме мрази — промълвих едва чуто аз.
— Как... как е тя?
— Щастлива е, че е тук. Толкова се радва да те види. Дори не я е грижа, че те ще ни убият.
Усетих под ръката си как Джейми се вцепени.
— Не могат! Не и ако Мелани е все още жива!
Ти го разстрои — запротестира Мелани. — Не трябваше да казваш това.
Няма да му е по-лесно, ако не е подготвен.
— Те няма да повярват в това, Джейми — прошепнах аз. — Ще си помислят, че просто съм те излъгала. Ще искат да ме убият още повече, ако им го кажеш. Само Търсачите лъжат.
Думата го накара да потрепери.
— Но ти не лъжеш. Знам го — заяви след малко.
Свих рамене.
— Няма да им позволя да те убият.
Гласът му, макар и тих като шепот, беше пълен с решителност. Замръзнах при мисълта, че той все повече се обвързва с тази ситуация и с мен. Сетих се за варварите, с които живееше Джейми. Дали възрастта му щеше да го предпази от тях, ако се опиташе да ме защити? Съмнявах се. Напрягах си мозъка, за да измисля как да го разубедя, без да предизвиквам упорството му.
Джейми заговори, преди да успея да кажа нещо. Изведнъж беше станал спокоен, като че ли отговорът му беше напълно ясен:
— Джаред ще измисли нещо. Винаги успява.
— Джаред също няма да ти повярва. Той ще бъде най-ядосан от всички.
— Дори и да не повярва, той ще я защитава, просто за всеки случай.
— Ще видим — рекох аз. Щях да намеря думата по-късно — тази за спор, която обаче нямаше да звучи като спор.
Джейми се умълча, мислеше. След време дишането му стана по-бавно, а устата му увисна отворена. Почаках, докато се уверя напълно, че е заспал дълбоко, прекрачих го и много внимателно го преместих от пода върху леглото. Беше по-тежък отпреди, но успях. Не се събуди.
Оставих обратно възглавницата на Джаред на мястото й и се изтегнах на дюшека.
Е — казах си аз, — току-що се измъкнах от горещия тиган.
Обаче бях твърде уморена, за да ме интересува какво щеше да означава това утре. След секунди заспах като труп.
Когато се събудих, цепнатините на тавана бяха ярки от отразената светлина и някой си подсвиркваше.
— Най-после — рече Джеб, когато отворих очи. Обърнах се на една страна, за да го погледна. В това време ръката на Джейми се смъкна от моята. По някое време през нощта трябва да ме беше прегърнал — е, не мен, а сестра си.
Джеб се беше подпрял в скалата на входа със скръстени на гърдите ръце.
— Добро утро — поздрави той. — Наспа ли се?
Аз се протегнах, реших, че съм отпочинала достатъчно и кимнах.
— О, не ми отговаряй отново с мълчание — запротестира той и се намръщи.
— Съжалявам — прошепнах аз. — Спах добре, благодаря ти.
Джейми се размърда, чувайки гласа ми.
— Скит? — попита той.
Стана ми смешно, но същевременно се почувствах и трогната от това, че още в просъница ме беше нарекъл с това глупаво име.
— Да?
Джейми премигна и отмести с ръка разрошената коса от очите си.
— О, здравей, чичо Джеб.
— Стаята ми не ти ли хареса, момче?
— Здравата хъркаш — рече Джейми и се прозя.
— Не съм ли те научил на някои неща? — попита го Джеб. — Откога оставяш госта си, при това една дама, да спи на пода?
Джейми веднага седна в леглото и се огледа, все още неориентиран. После се намръщи.
— Не го разстройвай — казах аз на Джеб. — Той настоя да спи на постелката, но аз го преместих, докато спеше.
Джейми изсумтя.
— Мел също винаги постъпваше така.
Погледнах го, леко разтваряйки очи, за да го предупредя. Джеб се засмя. Забелязах, че имаше същия израз на готова за скок котка като вчера. Този, който показваше, че е разрешил пъзела. Приближи се и подритна дюшека.
— Вече си пропуснал сутрешните си часове. Шарън ще се разсърди, не е зле да се размърдаш.
— Шарън винаги е сърдита — оплака се Джейми, но бързо скочи на крака.
— Тръгвай, момче.
Джейми отново ме погледна, но после се обърна и изчезна в коридора.
— А сега — каза Джеб, веднага щом като останахме сами, — мисля, че е крайно време да сложим край на това глупаво пазене. Аз съм зает човек. Всички тук сме заети — прекалено заети да седим и да си играем на пазачи. Затова днес ще дойдеш с мен, докато си свърша работата.
Зяпнах от учудване. Той ме изгледа, без да се усмихва.
— Не ме гледай така ужасена — рече сърдито старецът. — Нищо няма да ти се случи. — Потупа пушката. — Домът ми не е място за бебета.
Не можех да се съглася с това. Поех бързо три пъти дълбоко въздух, за да успокоя нервите си. Кръвта пулсираше така силно в ушите ми, че едва чувах гласа му, когато заговори отново:
— Хайде, Скит. Денят ще отиде напразно.
Обърна се и бързо излезе от помещението.
За момент останах като гръмната на мястото си, но после се втурнах след него. Не блъфираше — вече беше завил зад първия ъгъл. Затичах се след него, ужасена от мисълта, че мога да налетя на някой друг в това явно населено крило. Настигнах го преди да успее да стигне голямото кръстовище на тунелите. Той дори не се обърна да ме погледне, когато забавих ход и тръгнах редом с него.
— Време е да се засажда североизточното поле. Първо трябва да обработим почвата. Надявам се, че няма да имаш нещо против, ако си изцапаш ръцете. Като приключим, ще ти бъде дадена възможност да се изкъпеш. Имаш нужда от това. — Той смръкна нарочно с нос и се засмя.
Усетих как вратът ми почервеня, но реших да не обръщам внимание на последната част.
— Нямам нищо против да си изцапам ръцете — казах тихо аз.
Доколкото си спомнях, празното североизточно поле се падаше встрани. Може би щяхме да работим сами.
Когато стигнахме пещерата, подобна на голям площад, започнахме да минаваме покрай хора. Всички ни гледаха гневно, както обикновено. Повечето ми бяха вече познати: жената на средна възраст с дългата, прошарена плитка, която бях видяла вчера да работи с поливачите. С нея беше ниският мъж със закръгления корем, оредялата коса и червените бузи. Атлетичната жена с карамелен цвят на кожата беше същата, която се беше навела да си връзва обувката, когато за пръв път се бях появила тук през деня. Тук беше още една тъмнокожа жена с дебели устни и сънливи очи, която бях видяла в кухнята да стои близо до двете чернокоси деца, може би беше тяхна майка? Минахме и покрай Маги. Тя изгледа сърдито Джеб и извърна лицето си от мен. Минахме покрай блед мъж с болнав вид и бяла коса, за когото бях сигурна, че не съм виждала преди. После минахме и покрай Иън.
— Здравей, Джеб — поздрави бодро той. — Къде си тръгнал?
— Ще прекопаваме източната нива — промърмори Джеб.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Нека и от теб да има някаква полза — отвърна сърдито старият.
Иън прие това за съгласие и тръгна след мен. Почувствах, че ме полазват тръпки, когато усетих погледа му върху гърба си.
Минахме покрай един млад мъж, който може би беше с доста години по-голям от Джейми — черната му коса стоеше над матовото чело като стоманена вълна.
— Здравей, Уес — поздрави го Иън.
Уес ни изгледа мълчаливо, докато минавахме. Иън се присмя на изражението му.
Минахме и покрай доктора.
— Здрасти, докторе — рече Иън.
— Иън — кимна му докторът. В ръцете си държеше голям къс тесто. Ризата му беше посипана с тъмно, грубо брашно.
— Добро утро, Джеб. Добро утро, Скит.
— Добро утро — отвърна старият.
Смутено кимнах.
— Ще се видим по-късно — рече докторът и побърза да се отдалечи с товара си.
— Скит, а? — рече Иън.
— Аз го измислих — каза му Джеб. — Мисля, че й подхожда.
— Интересно — задоволи се да каже само Иън.
Най-после стигнахме североизточната нива, където надеждите ми се оказаха напразни.
Тук имаше повече хора, отколкото из коридорите — пет жени и деветима мъже. Всички спряха работа и, естествено, се вгледаха сърдито в мен.
— Не им обръщай внимание — каза ми тихо Джеб.
Последва собствения си съвет и се приближи до купчина сечива, опрени до най-близката стена, преметна пушката през рамо и взе една кирка и две лопати.
Почувствах се съвсем уязвима, когато го видях, че се отдалечава. Иън беше само на крачка зад мен — чувах дишането му. Другите наоколо продължаваха да ме гледат враждебно с инструменти в ръце. От вниманието ми не убягна, че кирките и мотиките, с които разкопаваха земята, лесно можеха да се забият в тялото ми. По израженията на лицата на някои от тях останах с впечатлението, че подобна идея минаваше не само през моята глава.
Джеб се върна и ми подаде една лопата. Хванах гладката й, изтъркана от употреба дървена дръжка, за да усетя тежината й.
След като бях видяла как кръвожадно ме гледаха хората, ми беше трудно да не мисля, че това нещо можеше да се използва и за оръжие. Но се съмнявах, че бих го вдигнала като такова, дори и за да парирам нечий удар.
Джеб даде кирката на Иън. Острият, черен метал изглеждаше страховито в ръцете му. Трябваше да упражня цялата си воля, за да не отскоча встрани.
— Хайде да се заемем със задния ъгъл.
Джеб поне ме отведе там, където имаше най-малко хора в дългата, огряна от слънцето пещера. Накара Иън да разбие с кирката твърдата, спечена почва пред нас. Аз раздробявах с лопатата по-големите буци пръст, а Джеб вървеше след мен и ги разбиваше на ситна, готова за използване пръст с лопатата си.
Когато наблюдавах как потта започна да се стича по светлата кожа на Иън — той свали ризата си няколко секунди, след като беше изложен на силната отразявана от огледалата светлина — и като чувах как Джеб пухти след мен, реших, че са ми дали най-лесната работа. Исках да правя нещо по-трудно, нещо, което да отвлича вниманието ми от движенията на другите хора. Непрекъснато се стрясках и се свивах от тях.
Не можех да върша работата на Иън. Нямах такава силна ръка, такива мускули, каквито бяха нужни, за да забивам кирката в твърдата почва. Обаче реших да правя колкото е възможно повече, за да помогна на Джеб, като разбивах буците на по-дребни парчета преди да продължа напред. Това помагаше до известна стелен — очите ми бяха заети и това така ме умори, че трябваше да се съсредоточа изцяло върху работата.
От време на време Иън ни носеше вода. Безразличието, изписано на лицето му, не ме успокояваше. Не искаше ли вече да ме убие?
Или просто изчакваше да се появи такава възможност? Водата тук винаги имаше странен вкус — миришеше на сяра и беше застояла, обаче сега вкусът й ми се струваше по-подозрителен. Опитах се колкото е възможно повече да не обръщам внимание на параноята.
Работех енергично, за да не мисля за нищо. Не забелязах кога стигнахме края на последния ред. Спрях, едва когато Иън престана да работи. Изправи се, вдигна кирката с две ръце и ставите му изпукаха. Аз се отдръпнах по-далеч от вдигнатата кирка, но той не ми обърна внимание. Огледах се и видях, че всички също са преустановили работа. Хвърлих поглед към току-що преобърнатата почва, подравнена по протежение на целия под, и разбрах, че нивата е прекопана.
— Добра работа — похвали на висок глас Джеб цялата група. — Утре ще я засеем и полеем.
Помещението се изпълни с тих говор и подрънкване на инструменти, които отново бяха отрупани край стената. Някои от разговорите бяха съвсем непринудени, други все още напрегнати заради мен. Иън протегна ръка, за да вземе лопатата ми и аз му я подадох, усещайки как и без това лошото ми настроение съвсем ме завладя. Не се съмнявах, че в това „ние“ Джеб беше включил и мен. Утре щеше да бъде също толкова трудно, колкото и днес.
Погледнах тъжно към стареца, който гледаше в моята посока. В усмивката му имаше нещо, което ми подсказваше, че е наясно какво мисля. Не само предполагаше, че ми е неприятно, но и се забавляваше с това. Моят побъркан приятел дори ми намигна. Отново реших, че това е най-доброто, което мога да очаквам от приятелството с хората.
— Ще се видим утре, Скит — провикна се Иън от другия край на пещерата и се засмя.
Всички ме изгледаха.
 

Глава 24
ПОНАСЯНА
 
Вярно беше, че не миришех добре.
Бях изгубила представа колко дни бях изкарала тук — дали не беше повече от седмица? Повече от две седмици? — и през цялото време се потях в едни и същи дрехи, които носех при катастрофалната ми експедиция в пустинята. В памучната ми риза беше засъхнала толкова много сол, че се беше набръчкала като мех на акордеон. Преди беше бледожълта, а сега беше станала на петна с цвят като на тъмночервеникавия под на пещерата. Късата ми коса се беше сплъстила и беше пълна с пясък. Чувствах я как се спуска на кичури по главата ми, а най-отгоре завършваше с твърд гребен като на какаду. Напоследък не бях виждала лицето си, но си представях, че в него преобладава червеникавото — от праха в пещерата и от заздравяващите охлузвания.
Така че разбирах какво искаше да каже Джеб — да, имах нужда от баня. А също и от смяна на дрехите, за да си струва усилието.
Джеб ми предложи да нося някои от дрехите на Джейми, докато изсъхнат моите, но не исках да съсипвам нещата на момчето, като ги разтегля. Бях благодарна, че не се опита да ми предложи нещо от дрехите на Джаред. Накрая се съгласих да облека една стара, но чиста фланелена риза на Джеб, чиито ръкави бяха откъснати, и чифт избелели, скъсени дочени панталони, към които от дълго време никой нямаше претенции. С тези преметнати върху ръката ми неща и с безформено парче от миришещия отвратително домашен сапун в ръка, който Джеб твърдеше, че се прави от някакъв кактус, аз го последвах към пещерата с двете реки.
Отново не бяхме сами и пак бях много разочарована от този факт. Трима мъже и една жена — онази с прошарената плитка — пълнеха кофи с вода отпред от по-малкия поток. Откъм банята се чуваха силни плясъци и смехове.
— Просто трябва да изчакаме реда си — каза ми Джеб и се подпря на стената. Застанах вдървено до него, чувствайки се неудобно под втренчените в мен четири чифта очи, докато самата аз бях насочила поглед към тъмния, горещ поток, който течеше стремглаво през шуплестия под на пещерата.
След кратко чакане от банята излязоха три жени. От мокрите коси върху ризите им капеше вода. Бяха атлетичната жена с карамелен цвят на кожата, една млада русокоса жена, която не си спомнях да съм виждала преди, и братовчедката на Мелани — Шарън.
Смехът им секна веднага, щом ни забелязаха.
— Добър ден, дами — каза Джеб и докосна челото си, все едно беше периферията на шапка.
— Джеб — отвърна сухо на поздрава му карамелената жена.
Шарън и другото момиче просто ни отминаха.
— Добре, Скит — рече Джеб, докато те минаваха покрай нас, — на твое разположение е.
Хвърлих му унил поглед, а после влязох предпазливо в тъмното помещение.
Опитах се да си спомня какъв беше подът — бях сигурна, че има няколко крачки преди да се стигне до водата. Свалих си първо обувките, за да мога да усетя водата с пръстите си.
Беше толкова тъмно. Спомних си черния като мастило басейн, изпълнена с какви ли не предположения за това какво може да се крие под повърхността му, и потреперих. Но колкото повече чаках, толкова по-дълго щях да остана тук, затова оставих чистите дрехи до обувките си и със сапуна в ръка запристъпвах предпазливо напред, докато намерих ръба на басейна.
В сравнение с изпускащия пара поток във външната пещера тук водата беше направо прохладна. Това не намали ужаса ми, но усещането беше приятно. От дълго време не бях докосвала нещо хладно. Все още с мръсните дрехи на гърба нагазих до кръста във водата. Усетих как течението на потока обгръща глезените ми. Бях доволна, че водата беше течаща. Ако беше неподвижна, щях да се почувствам гузна, че влизам в нея толкова мръсна.
Приклекнах в тъмнината и се потопих до раменете, след което започнах да трия дрехите си със сапуна, защото според мен това щеше да е най-лесният начин те отново да станат чисти. Усещах леко парене там, където сапунът докосваше кожата ми.
Свалих насапунисаните дрехи и започнах да ги търкам под водата. След това на няколко пъти ги изплакнах, докато не остана никаква следа от потта и сълзите ми, изстисках ги и ги оставих на пода, където, според мен, бяха обувките ми. Доволна оставих парещия сапун върху скалистия под, а след това дълго плакнах тялото си така, както бях направила с дрехите.
На излизане от басейна изпитах странно чувство на облекчение, примесено със съжаление. Водата беше много приятна, както и усещането, че съм чиста. Обаче се бях уморила от непрогледния мрак и нещата, които си въобразявах, че могат да се крият в него. Намерих пипнешком сухите дрехи, навлякох ги бързо и намъкнах мокрите си крака в сухите обувки. Взех мокрите си дрехи в едната си ръка, а с два пръста на другата — сапуна и излязох навън.
Джеб се разсмя, когато ме видя как предпазливо го държа.
— Пощипва малко, нали? Опитваме се да отстраним това. — Протегна към мен ръка, хванал края на ризата си, и аз поставих сапуна в нея.
Не отговорих на въпроса му, защото не бяхме сами. Зад него стоеше мълчалива опашка — бяха петима души, всички се връщаха от работата на полето.
Иън беше пръв.
— Изглеждаш по-добре — каза ми той, но от тона му не можах да разбера дали е изненадан, или ядосан. Вдигна ръка, протегна дългите си бледи пръсти към врата ми, а аз стресната се дръпнах и той бързо я свали.
— Извинявай — рече тихо Иън.
Дали се извиняваше, че ме беше уплашил, или че беше оставил белег върху врата ми? Не можех да си представя, че се извинява за опита да ме убие. Сигурно още му се искаше да ме види мъртва. Обаче нямах намерение да попитам. Тръгнах, а Джеб ме последва.
— Денят не беше толкова лош — обади се той, докато вървяхме през тъмния коридор.
— Не толкова — промърморих аз. Не ме бяха убили, а и това беше нещо.
— Утре ще бъде дори по-добре — обеща той. — Обичам да садя и да гледам как в тези мънички семена има толкова много живот. Карат ме да чувствам, че и един такъв стар човек като мен може би все още има скрити сили в себе си. Дори и ако става само за наторяване — засмя се той на шегата си.
Когато стигнахме до голямата пещера градина, Джеб ме хвана за лакътя и ме поведе на изток, вместо на запад.
— Не се опитвай да ми кажеш, че не си гладна след това копане. Не ми е работа да изпълнявам ролята на рум сървис. Просто ще трябва да ядеш там, където ядат всички останали.
Намръщено се загледах в пода, но се оставих да ме води към кухнята. Беше хубаво, че храната, както винаги, беше една и съща, защото, ако по чудо се появеше филе миньон или нещо подобно, нямаше да мога да вкуся и една хапка. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху това да гълтам — дори ми беше неприятно да издавам този малък звук сред мъртвата тишина, настъпила при появата ми. В кухнята нямаше много хора — само десетина човека, насядали край плотовете, ядяха твърдите франзели и отпиваха от воднистата супа. Обаче аз отново станах причина всички разговори да замрат. Запитах се колко дълго можеха да продължават нещата така.
Отговорът беше точно четири дни.
Толкова ми бяха нужни и да разбера какво целеше Джеб с промяната си от любезен домакин в строг надзирател.
Прекарах следващия ден след прекопаването на почвата в засяване и напояване на същата нива. Сега, за разлика от предния ден, тук работеше друга група хора. Предположих, че има някаква ротация при изпълнението на различните дейности. В тази група бяха Маги и жената с карамелената кожа, на която така и не бях научила името. През повечето време всички работеха в мълчание. Имаше нещо неестествено — беше протест срещу присъствието ми. Иън пак работеше с нас, макар да беше очевидно, че не беше негов ред и това ме обезпокои.
Отново трябваше да ям в кухнята. Там беше Джейми и той единствен нарушаваше пълната тишина. Знаех, че е твърде чувствителен, за да не забележи неловкото мълчание, но нарочно не му обръщаше внимание, като че ли единствените в помещението бяхме само аз, той и Джеб. Говореше за деня, прекаран в класа на Шарън, изфука се малко с неприятностите, които си навлякъл, че се е обаждал, без да му е дошъл редът, и се оплака от домашните, които тя му беше дала като наказание. Джеб го смъмри с половин уста. Справиха се добре в старанието си да покажат, че всичко е наред. Аз нямах актьорски способности. Когато Джеб ме попита как съм прекарала деня си, единственото, което можах да направя, беше да гледам втренчено храната си и да давам едносрични отговори. Това изглежда го натъжи, но не беше настоятелен.
През нощта беше друго — не ме оставяше да спра да говоря, докато не го помолех да ми разреши да си легна. Джейми се беше върнал в стаята си и зае страната на Джаред на леглото, настоявайки аз да взема неговата. Всичко много приличаше на времето, което си спомняше Мелани и тя одобри уговорката.
Джеб също.
— Това ми спестява неприятностите да търся някой, който да изпълнява задълженията на пазач. Дръж пушката близо до себе си и не забравяй, че е там — каза той на Джейми.
Аз отново протестирах, но и момчето, и старецът отказаха да ме слушат. Така че Джейми спеше с пушката откъм срещуположната на мен страна, а аз се тормозех и сънувах кошмари, свързани с това.
Третия ден работих в кухнята. Джеб ме научи как да меся тестото за хляба, как да го редя на обли парчета и да го оставям да се надигне, а по-късно как да поддържам огъня в дъното на голямата каменна пещ, когато се стъмнеше достатъчно, за да не се вижда излизащият нагоре дим.
Някъде по-късно следобед Джеб излезе.
— Ще отида да взема още малко брашно — каза той.
Трите смълчани жени, които месеха заедно с нас, не вдигнаха очи от работата си. Бях оплескана до лактите с лепкаво тесто, но започнах да го свалям от ръцете си, за да го последвам. Той се ухили, погледна жените и поклати глава. После се обърна и бързо излезе от помещението преди да мога да освободя ръцете си.
Останах да седя вцепенена на мястото си. Не смеех дори да дишам. Погледнах трите жени — младата русокоса от банята, онази с прошарената плитка и майката с пълните устни. Изчаках да разберат, че сега биха могли да ме убият. Нямаше го Джеб, нямаше и пушка, ръцете ми бяха като в капан от лепкавото тесто — нищо не можеше да ги спре.
Обаче жените продължаваха да месят и да оформят самуните, изглежда без да си дават сметка за очевидната истина. След известно време и аз започнах да меся отново. Неподвижността ми по-скоро би ги накарала да забележат промяната, отколкото ако работех.
Джеб го нямаше цяла вечност. Може би е решил да смели повече брашно. Това изглежда беше единственото логично обяснение за безкрайното му отсъствие.
— Много се забави — отбеляза жената с прошарената плитка, когато той се върна, и така разбрах, че не съм си въобразявала. Джеб стовари на земята един тежък чувал от зебло.
— Тук има много брашно. Я се опитай да го носиш, Труди.
Тя презрително изсумтя.
— Предполагам, че си спирал често по пътя дотук.
— Така си беше — рече Джеб и се ухили насреща й.
Сърцето ми, което туптеше бързо като на уплашена птичка по време на целия епизод, премина в малко по-спокоен ритъм.
На следващия ден бършехме огледала в помещението, в което се намираше нивата с царевица. Джеб ми каза, че това се върши редовно, защото влагата и прахът зацапват до такава степен огледалата, че светлината става твърде слаба, за да може да храни растенията. Иън, който пак работеше с нас, се катереше по паянтовата дървена стълба, докато Джеб и аз държахме основата й, за да не се клати. Това беше трудна работа, защото Иън беше тежък, а ръчно направената стълба не беше добре балансирана. Към края на деня ръцете ме заболяха.
Едва когато свършихме и се отправихме към кухнята, забелязах, че калъфът на пушката, която Джеб винаги носеше, беше празен.
Ахнах шумно от изненада, а коленете ми се разтрепериха като на стреснато жребче и се заковах на място.
— Какво има, Скит? — попита с прекалено невинен вид Джеб.
Щях да му отговоря, ако Иън не беше непосредствено до мен и не наблюдаваше с изумените си сини очи странното ми поведение.
Затова само погледнах със смесица от недоумение и укор Джеб, а после бавно тръгнах редом с него, като клатех глава. Той се засмя.
— За какво беше това? — попита го Иън, като че ли аз бях глуха.
— Нямам представа — отвърна старият. Лъжеше така, както само човеците могат да лъжат — нагло и без да му мигне окото.
Беше добър лъжец и започнах да се питам дали това, че днес не носеше пушката, че вчера ме беше оставил сама и че ме принуждаваше да споделям компанията на другите, не е опит да бъда убита, без той самият да участва в това. Дали приятелството му беше само плод на въображението ми? Дали не беше още една лъжа?
Вече четвърти ден се хранех в кухнята.
Джеб, Иън и аз влязохме в дългата, гореща зала, пълна с хора, които тихо разговаряха за случилото се през деня и нищо не се случи.
Абсолютно нищо.
Не настъпи внезапно мълчание. Никой не спря, за да ме прониже с враждебния си поглед. Като че ли изобщо никой не ни забеляза.
Джеб ме насочи към един празен плот, а после отиде да вземе хляб и за тримата. Иън се разположи до мен и небрежно се обърна към момичето откъм неговата страна. Беше младата русокоса. Нарече я Пейдж.
— Как е? Как се оправяш, докато го няма Анди? — попита я той.
— Щях да кажа добре, ако не се безпокоях толкова — отвърна му тя и прехапа устна.
— Скоро ще си е у дома — увери я Иън. — Когато са с Джаред, всички винаги се връщат. Има истински талант. Откакто се появи, не сме имали никакви инциденти и проблеми. С Анди всичко ще е наред.
При споменаването на Джаред интересът ми се засили, а Мелани, която напоследък беше много сънлива, се размърда, но Иън не каза нищо повече. Само потупа Пейдж по рамото и се обърна, за да вземе храната си от Джеб.
Старецът седна до мен и огледа залата. Лицето му изразяваше силно задоволство. Аз също се огледах, за да разбера какво е видял. Сигурно когато ме няма тук, обикновено е така. Само че днес изглежда те не ми обръщаха внимание. Изглежда се бяха уморили от това да смущавам живота им.
— Нещата започнаха да се успокояват — отбеляза Иън.
— Знаех, че ще стане така. Всички тук сме разумни хора.
Аз се намръщих.
— За момента това е вярно — рече Иън и се засмя. — Брат ми го няма.
— Точно така — съгласи се Джеб.
За мен беше интересно, че Иън се причисляваше към разумните хора. Беше ли забелязал, че Джеб не е въоръжен? Изгарях от любопитство, но не смеех да рискувам и да му го кажа.
Вечерята продължи така, както беше започнала. Явно вече не представлявах такава новост за тях.
Когато се нахранихме, Джеб каза, че заслужавам почивка. Изпрати ме през целия път до вратата ми, вживявайки се отново в ролята на джентълмен.
— Довиждане, Скит — рече старият и докосна въображаемата си шапка.
Поех дълбоко въздух, за да събера кураж.
— Джеб, почакай.
— Да?
— Джеб... — поколебах се, докато търсех по-учтив начин да го кажа. — Аз... може би е глупаво от моя страна, но бях започнала да си мисля, че сме приятели.
Вгледах се внимателно в лицето му за някаква промяна, която да ми покаже, че се кани да ме излъже. Изражението му продължаваше да е просто учтиво, но как можех да зная какво мисли един лъжец?
— Разбира се, че сме, Скит.
— Тогава защо се опитваш да накараш да ме убият?
Той сбърчи вежди от изненада.
— И защо мислиш така, скъпа?
Посочих му доказателството. Днес не носеше пушката, а вчера ме остави сама. Джеб се усмихна.
— Мислех, че ненавиждаш пушката.
Продължих да чакам отговор.
— Скит, ако исках да си мъртва, нямаше да изкараш дори и първия ден.
— Знам — смотолевих аз, започвайки да се чувствам неловко, без да знам защо. — Тъкмо затова всичко това ми се струва така смущаващо.
Джеб отново се засмя.
— Не, не искам да си мъртва. В това е цялата работа, дете. Просто ги карах да свикнат да те виждат наоколо, да приемат неусетно това положение. Все едно, че вариш жаба.
Новото ексцентрично сравнение ме накара да се намръщя. Джеб обясни.
— Ако пуснеш жаба в гърне с вряща вода, тя веднага ще изскочи навън. Но ако пуснеш жабата в хладка вода и постепенно я загряваш, тя не може да разбере какво става, докато е твърде късно, и се сварява. Просто всичко трябва да става постепенно.
За момент се замислих върху казаното. Спомних си как днес хората не ми обръщаха внимание, докато се хранехме. Джеб ги беше накарал да свикнат с мен. Почувствах се странно обнадеждена. В моето положение надеждата беше глупаво нещо, но въпреки това тя се промъкна и оцвети в по-розово перспективите ми.
— Джеб?
— Да?
— Аз жабата ли съм или съм водата?
Той се засмя.
— Ще те оставя сама да си блъскаш главата по този въпрос. Самопознанието е полезно за душата. — Отново се засмя, този път по-силно и се обърна да си върви. Играта на думи беше напълно случайна.
— Почакай, мога ли да те попитам още нещо.
— Разбира се. Бих казал, че сега и без това е твой ред, след толкова много въпроси, които ти зададох.
— Защо си ми приятел, Джеб?
Той сви за миг устни, обмисляйки отговора:
— Знаеш, че съм любопитен човек — започна старецът и аз кимнах. — Вас, душите, ви наблюдавам отдавна, но никога не съм имал възможност да разговарям. Имах купчина въпроси, която ставаше все по-голяма и по-голяма... Освен това винаги съм бил на мнение, че ако човек поиска, може да се погажда с всеки. Харесва ми да проверявам на практика теориите си. И ето те тук, едно от най-приятните момичета, които съм срещал. Наистина е много интересно да имаш за приятел една душа, а това, че успях да го постигна, ме кара да се чувствам много специален.
Той ми намигна, поклони се и се отдалечи.
 
* * *
 
Това, че вече знаех какъв е планът на Джеб, в никакъв случай не направи нещата по-лесни, когато той пристъпи към по-нататъшното му осъществяване.
Вече никога не вземаше пушката със себе си. Не знаех къде я държи, но бях благодарна, че поне Джейми не спи с нея. Чувствах се малко нервна, когато Джейми беше при мен незащитен, но реших, че всъщност без пушката опасността за него е по-малка. Никой не би искал да го нарани, след като той не беше заплаха. Освен това повече никой не ме потърси.
Джеб започна да ми възлага дребни поръчки. Да изтичам обратно до кухнята, за да взема още малко хляб, защото бил още гладен. Да ида да напълня кофа с вода, защото този ъгъл от нивата бил сух. Да накарам Джейми да излезе от клас, защото Джеб иска да говори с него. Спанакът вече покарал ли е? Иди и провери. Запомнила ли съм пътя през южните пещери? Джеб искаше да предам нещо на доктора.
Всеки път, когато трябваше да изпълнявам тези прости нареждания, ме избиваше пот от страх. Стараех се да изглеждам незабележима и вървях колкото е възможно по-бързо, без да тичам, през големите зали и тъмните коридори. Движех се плътно покрай стените и през повечето време вървях с наведена глава. От време на време прекъсвах нечий разговор, както ставаше преди, но в повечето случаи не ми обръщаха внимание. Единственият път, когато почувствах непосредствена опасност за живота си, беше когато трябваше да прекъсна урока на Шарън, за да извикам Джейми. Тя ме изгледа така, сякаш щеше да последва някакво враждебно действие. Обаче кимна с глава и позволи на Джейми да тръгне, след като със запъване едва чуто обясних за какво съм дошла. Когато останахме сами, той хвана разтрепераната ми ръка и ми каза, че Шарън поглежда по същия начин всеки, който прекъсне часа й.
Най-лошо беше, когато трябваше да намеря доктора, защото Иън настоя да ми покаже пътя. Можех да откажа, но Джеб нямаше нищо против, а това означаваше, че вярва на Иън, че няма да ме убие. Почувствах се твърде обезпокоена, че трябваше на практика да проверя теорията му, но изглежда, че проверката явно беше неизбежна. Ако Джеб грешеше в доверието си към Иън, то той щеше скоро да намери и друга възможност да изпълни намерението си. Така че изминах с него, трепереща от страх, целия дълъг път през тъмния южен тунел. През първата половина останах жива. Докторът получи съобщението. Не се изненада, когато видя Иън да ме съпровожда. Може би си въобразих, но те като че ли си размениха многозначителни погледи. За момент ми мина мисълта, че всеки миг могат да ме вържат върху една от металните носилки на колела. От тези помещения все още продължаваше да ми се гади.
Обаче докторът само ми благодари и ме отпрати с вид на човек, който си има предостатъчно работа. Не можех да кажа с какво точно се занимаваше. Пред него имаше разтворени няколко книги и тесте листове, които като че ли бяха някакви скици.
По обратния път любопитството надделя над страха ми.
— Иън? — попитах аз. Беше ми малко трудно да произнеса името му за пръв път.
— Да?
Изглежда се изненада, че го заговорих.
— Защо още не си ме убил?
Той изсумтя.
— Ето това се казва директен въпрос.
— Знаеш, че би могъл. Джеб може и да се ядоса, но не мисля, че ще те застреля. — Какви ги приказвах? Думите ми прозвучаха така, като че ли го убеждавах. Прехапах си езика.
— Знам — рече с безразличен тон той.
За момент настъпи тишина, нарушавана само от отекващите ни стъпки, приглушени от стените на тунела.
— Няма да е честно — заяви накрая той. — Мислил съм много по въпроса и не мога да разбера как, ако те убия, нещата ще се оправят. Ще бъде все едно да екзекутираш един редник за военните престъпления на един генерал. Е, аз не приемам всички налудничави теории на Джеб. Разбира се, би било хубаво да ги повярвам, но от това, че искаме нещо да е вярно, то не става такова. Независимо дали той е прав или греши, ти явно нямаш намерение да ни сториш нищо лошо. Трябва да призная, че изглеждаш искрено привързана към онова момче. Много е странно да се наблюдава това. Както и да е, докато не представляваш някаква опасност за нас, ми се струва... жестоко да те убия. Какво означава още един неподходящ за това място?
Замислих се за момент върху думата неподходящ. Беше може би най-точното описание за мен, което бях чувала. Къде ли беше мястото, за което бях подходяща?
Странното беше, че тъкмо Иън бе вътрешно толкова изненадващо деликатен. Не си бях давала сметка, че ненавижда жестокостта. Той изчака в мълчание, докато премисля всичко това.
— Щом като не искаш да ме убиеш, тогава защо дойде днес с мен? — попитах аз.
Той отново се замисли, преди да отговори.
— Не съм сигурен, че... — Поколеба се. — Джеб мисли, че нещата са се успокоили, но аз не съм съвсем сигурен в това. Все още има някои хора... Както и да е, докторът и аз се опитваме да те наглеждаме, когато можем. За всеки случай. За мен изпращането ти през южния тунел ми се стори като прекалено заиграване с късмета ти. Но Джеб прави тъкмо това, винаги предизвиква късмета до краен предел.
— Ти... и докторът се опитвате да ме пазите, така ли?
— Странен свят, нали?
Изминаха няколко секунди преди да отговоря.
— Най-странният — съгласих се накрая аз.
 

Глава 25
ПРИНУДЕНА
 
Мина още една седмица, може би две — нямаше смисъл да следя времето тук, където то нямаше никакво значение, а с мен се случваха все по-странни неща.
Работех с хората всеки ден, но не винаги с Джеб. Понякога с мен беше Иън, в някои дни докторът, а в други само Джейми. Плевях ниви, месех хляб, търках плотове. Носех вода, варях лучена супа, перях дрехи в най-далечния край на черния басейн и си изгорих ръцете от правене на онзи щипещ сапун. Всички вършеха определената за тях работа, а тъй като нямах право да съм тук, аз се опитвах да работя два пъти повече от останалите. Знаех, че не мога да си спечеля място сред тях, но се стараех да правя така, че присъствието ми да не им тежи толкова много.
Малко по малко започнах да научавам някои неща за хората около мен, най-вече докато ги слушах. Поне научих имената им.
Жената с карамелената кожа се наричаше Лили и беше от Филаделфия. Имаше добро чувство за хумор и се погаждаше с всички, защото никога не се ядосваше. Младият мъж с четинестата черна коса, Уес, много се заглеждаше в нея, но тя като че ли не го забелязваше. Той беше само на деветнадесет и беше избягал от Юрика, Монтана. Майката със сънливите очи се казваше Лусина, а двете й момчета бяха Исайя и Фрийдъм. Фрийдъм беше роден тук в пещерите с акушерството на доктора. Тях тримата не ги виждах често. Изглежда майката държеше децата си колкото е възможно по-далеч от мен в това ограничено пространство. Оплешивяващият, червенобузест мъж беше съпруг на Труди и се казваше Джефри. Често ги виждах в компанията на друг по-възрастен мъж, Хийт, който беше най-добрият приятел на Джефри още от ранното му детство. Тримата бяха успели заедно да се спасят от нахлуването. Бледият мъж с бялата коса се казваше Уолтър. Беше болен, но докторът не знаеше какво му има. Нямаше начин да се разбере без лабораторни тестове, а дори ако докторът беше в състояние да постави диагнозата, нямаше лекарства, за да го лекува. След като симптомите зачестиха, докторът започна да мисли, че е някаква форма на рак.
Това ме натъжаваше — да гледам как някой умира от нещо, което така лесно се лекува. Уолтър лесно се уморяваше, но беше винаги весел. Жената със светлорусата коса и контрастиращи черни очи, която беше донесла вода на другите в онзи първи ден на полето, беше Хайди. Травис, Джон Стенли, Рийд, Каръл, Вайълет, Рут Ан... поне знаех всички имена. В колонията имаше тридесет и пет човека. Шестима бяха заминали на акция, включително Джаред. Сега в пещерите имаше двадесет и девет човека и един много нежелан извънземен.
Научих повече неща и за съседите си. Иън и Кайл деляха пещерата в моя коридор с двете истински врати, подпрени на входа й. Иън отиде да спи заедно с Уес в другия коридор в знак на протест срещу присъствието ми тук, но само след две нощи се върна обратно. Другите близки пещери известно време също бяха празни. Джеб ми каза, че обитателите им се страхували от мен, което ме накара да се разсмея. Можеше ли двадесет и девет гърмящи змии да се страхуват от една самотна полска мишка?
Сега Пейдж се беше върнала в съседната до мен пещера, която делеше с партньора си Анди и за чието отсъствие скърбеше. Лили беше заедно с Хайди във втората със слепения със скоч картон на входа, а Труди и Джефри бяха в третата, пред която беше просната покривка на райета. Рийд и Вайълет обитаваха една пещера по-нататък в коридора и бяха преградили входа си с изтъркан и изцапан с петна килим. Четвъртата пещера в този коридор принадлежеше на доктора и Шарън, а петата на Маги, но никой от тези тримата не се върна.
Докторът и Шарън бяха партньори, а Маги, в редките си прояви на язвителен хумор, дразнеше Шарън, че трябвало да настъпи краят на човечеството, за да може тя да си намери идеалния мъж. Всяка майка искаше за дъщеря си доктор.
Шарън не беше момичето, което бях видяла в спомените на Мелани. Дали годините, прекарани в самота със сприхавата Маги, я бяха променили в една по-ярко червенокоса версия на майка й? Въпреки че връзката й с доктора беше от по-отскоро, отколкото появата ми в този свят, тя не показваше никой от смекчаващите ефекти на една нова любов.
Знаех за продължителността на връзката им от Джейми. Шарън и Маги рядко забравяха, когато се намирах в едно помещение с тях и тогава бяха по-предпазливи в разговорите си. Все още бяха най-силната опозиция — единствените хора тук, които продължаваха да ме игнорират и да проявяват агресивна враждебност към мен.
Попитах Джейми как Шарън и Маги са се появили тук. Сами ли са намерили Джеб и дали Джаред и Джейми са били вече тук? Той изглежда разбра истинския ми въпрос: дали последният опит на Мелани да ги намери е бил напълно безуспешен?
Джейми отговори отрицателно. Когато Джаред му показал последната бележка на Мелани и обяснил, че нея вече я няма, на Джейми му трябвало известно време преди да може да проговори отново. По израза на лицето му разбрах какво е означавал този момент и за двамата... Тръгнали сами да търсят Шарън. Маги държала насочена срещу Джаред една стара сабя, докато той се опитвал да й обясни, че вече всичко е свършено. Не минало много време и Джаред и Маги заедно разрешили пъзела, оставен от Джеб. Четиримата се добрали до пещерите, преди аз да се преместя от Чикаго в Сан Диего.
Когато с Джейми разговаряхме за Мелани, не беше толкова трудно, колкото би трябвало да бъде. Тя беше винаги част от тези разговори — успокояваше болката му, караше го да се чувства по-малко неловко, — макар че не казваше много. Вече рядко ми говореше, а когато го правеше, беше изключително тихо. От време на време не бях сигурна дали я чувам, или просто сама си представям какво би казала. Когато не говореше, и двете чувствахме, че е там.
— Защо Мелани стана толкова мълчалива? — попита ме късно една нощ Джейми. Този път не ме измъчваше с въпросите си за Паяците и Гълтачите на огън. И двамата бяхме уморени — цял ден бяхме вадили моркови. Кръстът силно ме бодеше.
— Трудно й е да говори. Коства й много повече усилия, отколкото на мен и на теб. Освен това няма нещо, което много желае да каже.
— Какво прави през цялото време?
— Слуша, мисли. Не съм съвсем сигурна.
— Сега чуваш ли я?
— Не.
Прозях се и той се умълча. Помислих, че е заспал и също започнах да се унасям.
— Мислиш ли, че тя ще изчезне напълно? — прошепна изведнъж Джейми, наблягайки на последната дума.
Не бях лъжкиня и не мисля, че бих могла да излъжа Джейми. Опитах се да не мисля за влиянието на чувствата ми към него. Защото какво означаваше това, че най-голямата привързаност, която бях почувствала през деветте си живота, първото истинско усещане за семейство, за майчин инстинкт беше към една чужда форма на живот? Отпъдих тази мисъл.
— Не знам — казах му аз. А после, тъй като беше вярно, добавих: — Надявам се, че не.
— Харесваш ли я, както харесваш мен? Имаше ли време, когато си я мразила, както тя мразеше теб?
— Начинът, по който те харесвам, е нещо различно, а и никога не съм я мразила истински, дори в самото начало. Много се страхувах от нея и се ядосвах, че заради нея не мога да съм като всички останали. Обаче винаги съм се възхищавала от силата й, а Мелани е най-силният човек, когото познавам.
Джейми се засмя.
— Страхувала си се от нея, така ли?
— Не мислиш, че сестра ти може да накара някого да се страхува, така ли? А помниш ли времето, когато ти се отдалечи прекалено много в каньона и когато се прибра късно вкъщи, тя направо беше побесняла, според Джаред?
Той се засмя при този спомен, а аз бях доволна, че отклоних вниманието му от болезнения му въпрос.
Стараех се по всякакъв начин да запазя мира с останалите обитатели. Мислех, че съм готова да направя всичко, независимо колко измерително или неприятно, но се оказа, че греша.
— Мисля си... — каза един ден Джеб, може би две седмици, след като всички се бяха „успокоили“. Бях започнала да ненавиждам тези негови думи. — Помниш ли, че ти бях споменал за възможността да започнеш да преподаваш по малко тук?
— Да — отвърнах рязко аз.
— Е, какво мислиш по въпроса?
Не беше нужно да мисля.
— He.
Отказът ми ме накара да изпитам внезапно чувство за вина. Никога преди не бях отказвала Призвание. Почувствах се като егоист. Обаче очевидно това не беше съвсем същото. Душите никога не биха ме накарали да извърша нещо толкова самоубийствено. Той ме изгледа, сбърчвайки гъстите си вежди.
— Защо?
— Мислиш ли, че това ще се хареса на Шарън? — попитах го, без да повишавам глас. Това беше само един от примерите, но може би най-убедителният.
Той кимна, все още намръщен, приемайки довода ми.
— За по-добро е — промърмори Джеб.
— За по-добро ли? А няма ли да стане повод да ме застрелят?
— Скит, това е проява на късогледство — каза той, оспорвайки отговора ми като някакъв сериозен опит да го убедя. — Сега имаме изключителна възможност да научим нещо. Не бива да я пропиляваме напразно.
— Едва ли някой иска да научи нещо от мен. Нямам нищо против да разговарям с теб или с Джейми...
— Няма значение какво искат те — настоя Джеб. — Важното е какво е добро за тях. Като шоколада срещу броколито. Трябва да знаят повече за вселената, да не говорим пък за новите обитатели на нашата планета.
— И какво ще им помогне това, Джеб? Мислиш ли, че аз знам нещо, което би могло да унищожи душите? Да обърне нещата? Свършено е, Джеб.
— Докато сме тук, не е свършено — рече ми той и се усмихна, за да ме подразни. — Не очаквам да станеш предател и да ни предадеш някакво супер оръжие. Просто мисля, че трябва да знаем повече за света, в който живеем.
Трепнах при думата предател.
— Не бих могла да ви дам оръжие дори и да исках, Джеб. Ние нямаме някаква голяма слабост, някаква Ахилесова пета. Нямаме в космоса някакви заклети врагове, които биха могли да ви дойдат на помощ, няма вируси, които да унищожат нас, а да запазят вас. Съжалявам.
— Не се горещи. — Той сви ръката си в юмрук и ме тупна закачливо по ръката. — Въпреки че може и да се изненадаш. Казах ти, че тук започва да става много скучно. Хората може да се заинтересуват от историите ти повече, отколкото предполагаш.
Знаех, че Джеб няма да остави току-така тази работа. Беше ли способен да се признае за победен? Съмнявах се.
Когато се хранехме, обикновено седях между него и Джейми, ако той не беше на училище или не беше зает някъде другаде. Иън винаги сядаше наблизо, макар и не при нас. Не можех да приема напълно идеята, че беше станал по своя воля мой бодигард. Струваше ми се прекалено хубаво, за да е вярно, а оттам, според човешката философия, и заблуждаващо.
Няколко дни след моя отказ на молбата на Джеб да уча човеците „за тяхно добро“, докторът дойде и седна до мен по време на вечерята. Шарън остана на обичайното си място в най-отдалечения ъгъл. Днес беше сама, без майка си. Не се обърна, за да гледа как докторът се приближава до мен. Огненочервената й коса беше стегната във висок кок и виждах, че беше изпънала напред врата си, беше се изгърбила и се чувстваше напрегната и нещастна. Прииска ми се да напусна веднага помещението, преди докторът да ми каже това, което си беше наумил, за да не си помисли, че съм се наговорила с него. Обаче Джейми беше с мен и взе ръката ми, когато видя познатата му паника в очите ми. Беше развил някаква изумителна способност да познава кога съм уплашена. Въздъхнах и останах на мястото си. Би трябвало да се безпокоя повече от това, че се бях превърнала в роб на желанията на това момче.
— Как е? — попита небрежно докторът и седна до мен. Иън, който беше на няколко крачки от нас, се извърна сякаш беше част от групата ни. Свих рамене.
— Днес варихме супа — обяви Джейми. — Очите още ме сърбят.
Докторът вдигна двете си ръце, които бяха станали ярко червени.
— Сапун — обяви той.
Джейми се засмя.
— Ти печелиш.
Докторът леко се поклони и се обърна към мен.
— Скит, искам да те питам нещо... — не довърши изречението.
Повдигнах учудена вежди.
— Ами, питах се.... От всичките различни планети, които познаваш, кой вид е физически най-близък до човечеството?
Аз премигнах.
— Защо?
— Просто старомодно биологическо любопитство. Предполагам, че е свързано с мисълта ми за вашите Лечители... Откъде вземат знанията си, за да лекуват наистина, а не само да лекуват симптомите, както ти каза? — Докторът говореше по-високо, отколкото беше необходимо, и кроткият му глас се чуваше по-надалеч от обикновено. Няколко души повдигнаха очи — Труди, Джефри, Лили, Уолтър...
Обвих здраво раменете си с ръце, като че ли се опитвах да заемам колкото е възможно по-малко място.
— Това са два различни въпроса — отвърнах тихо аз. Докторът се усмихна и ме подкани с жест да продължа. Джейми стисна ръката ми. Въздъхнах и казах:
— Може би Мечките от Планетата на Мъглите.
— Тази с ноктестите зверове ли? — прошепна Джейми.
Кимнах.
— По какво приличат? — подтикна ме да продължа докторът.
Вдигнах нагоре очи, почувствала, че това става по указание на Джеб, но продължих:
— В много отношения са близки до бозайниците. Козина, топла кръв. Кръвта им не е съвсем същата като вашата, но по принцип върши същата работа. Имат подобни емоции, същата нужда от социално общуване и креативни крайници...
— Креативни? — рече очарован докторът и се наведе напред, или се направи на очарован. — Как така?
Погледнах Джейми:
— Ти знаеш. Защо не разкажеш на доктора?
— Може да сбъркам нещо.
— Няма.
Той погледна доктора, който му кимна.
Ами, виждаш ли, те имат изумителни ръце — въодушеви се почти веднага Джейми. — Някак си двустранно свързани — могат да ги свиват по два начина. — Изпъна пръстите си така, като че ли се опитваше да ги извие назад. — Едната страна е мека като моята длан, но другата е като бръснач! Режат лед — правят скулптури от лед. Правят градове изцяло от кристални замъци, които никога не се топят! Красиво е, нали Скит? — обърна се той към мен за потвърждение.
Аз кимнах.
— Виждат различна гама от цветове — ледът е пълен с дъги. Гордеят се с градовете си. Непрекъснато се опитват да ги направят по-красиви. Знам една Мечка, на която дадохме име, което би могло да се преведе като Блестящата тъкачка, но на онзи език звучи по-добре. Заради начина, по който ледът изглежда, знае какво се иска от него и се оформя сам в сънищата й. Срещнах я веднъж и видях творенията й. Това е един от най-хубавите ми спомени.
— Сънуват ли? — попита тихо Иън.
Аз се усмихнах малко кисело.
— Не с такава яснота като хората.
— Как вашите Лечители научават каква е физиологията на други нови видове? Те дойдоха подготвени на тази планета. Наблюдавах как започна всичко. Видях как безнадеждно болните пациенти напускаха болниците на цели... — На тясното чело на доктора се появи отвесна бръчка. Ненавиждаше нашествениците като всички останали, но за разлика от другите и им завиждаше.
Не исках да отговоря. През това време всички ни слушаха, а и това за Мечките, които правят скулптури от лед, си беше направо страхотна приказка. Обаче в отговора на последния въпрос се криеше историята на поражението им.
Докторът намръщен продължи да чака.
— Те... вземат мостри — прошепнах аз.
Иън се усмихна с разбиране.
— Отвличания от извънземни.
Не му обърнах внимание.
Докторът сви устни.
— Има логика.
Тишината в помещението ми напомни за първата ми поява тук.
— Откъде е започнал твоят вид? — попита докторът. — Помниш ли? Имам предвид като вид, знаеш ли как сте еволюирали?
— От Произход — отвърнах аз и кимнах. — Още живеем там. Това е мястото, където съм... родена.
— Там сигурно е по-специално — добави Джейми. — Да срещнеш някой, който е от Произход, е рядкост, нали? Повечето души се опитват да останат тук, нали така, Скит? — Той не изчака за отговора ми. Започнах да съжалявам, че съм отговаряла на въпросите му толкова изчерпателно всяка нощ. — Така че когато някой се премести оттам, той се превръща в нещо почти като... знаменитост? Или като член на кралското семейство.
Усетих как бузите ми се зачервиха.
— Там е хладно — продължи Джейми. — Има много облаци с различни по цвят слоеве. Това е единствената планета, където душите могат да живеят много дълго извън домакин. Домакините на планетата Произход са и много красиви, с нещо като крила, много пипала и големи сребристи очи.
Докторът се наведе още по-напред с подпряна на дланите брадичка.
— Те помнят ли какви са били в началото отношенията домакин-паразит? Как е започнала колонизацията?
Джейми сви рамене и ме погледна.
— Винаги сме били такива — отговорих бавно, все още с нежелание аз, — поне откакто сме станали достатъчно интелигентни, за да разберем какви сме. Бяхме открити от друг вид — Лешоядите. Тук им викаме така, но по-скоро заради това, което са всъщност, а не заради външния им вид. Те бяха... не бяха добри. После открихме, че можем да се свързваме с тях също както с първите ни домакини. След като установихме контрол над тях, се възползвахме от технологията им. Първо завзехме тяхната планета, а след това ги последвахме на Планетата на дракона и в Летния свят — чудесно място, където Лешоядите отново не се държаха добре. Започнахме колонизация. Нашите домакини се възпроизвеждаха много по-бавно от нас и продължителността на живота им беше кратка. Започнахме да изследваме още по-отдалечени места във Вселената...
Не довърших изречението, давайки си сметка, че в мен се бяха вторачили много очи. Само Шарън продължаваше да гледа в друга посока.
— Говориш така, като че ли си била там — отбеляза тихо Иън. — Преди колко време е станало това?
— След като тук са живели динозаврите, но преди да се появите вие. Не съм била там, но помня какво си спомняше за това майката на майката на майка ми.
— На каква възраст си? — попита Иън и се взря в мен с живите си сини очи.
— В земни години не знам.
— Приблизително — настоя той.
— Може би хиляди години. — Свих рамене. — Губят ми се годините, прекарани в хибернация.
Иън се дръпна изумен назад.
— Ay че си стара — прошепна Джейми.
— Обаче реално погледнато съм по-млада от теб — казах му тихо аз. — Още не съм навършила дори една година. През цялото време се чувствам като дете.
Джейми леко повдигна крайчетата на устните си. Идеята да е по-възрастен от мен му хареса.
— Какъв е възрастовият процес за вашия вид? — попита докторът. — Искам да кажа, продължителността на живота?
— Нямаме такава — казах му аз. — Докато имаме здрав домакин, можем да живеем вечно.
От всички краища на пещерата се чу тихо мърморене — гневно? уплашено? с отвращение? Не можех да кажа. Разбрах, че отговорът ми не беше благоразумен. Дадох си сметка какво означават тези думи за тях.
— Чудесно — изречената с тих, гневен глас дума дойде откъм страната на Шарън, но тя не се обърна. Джейми стисна ръката ми, забелязал отново в очите ми желание да побягна. Този път внимателно издърпах ръката си.
— Вече не съм гладна — прошепнах аз, въпреки че хлябът ми лежеше почти недокоснат пред мен. Скочих и като се държах плътно до стената, се измъкнах навън.
Джейми веднага ме последва. Настигна ме на площада в голямата пещера градина и ми подаде остатъка от хляба ми.
— Честно ти казвам, на мен ми беше наистина интересно — заяви той. — Не мисля, че другите са се разстроили много.
— Джеб накара доктора да ме разпитва, нали?
— Ти разказваш хубави истории. След като всички научат за тях, ще искат да ги чуят. Също както аз и Джеб.
— Ами ако не искам да ги разказвам?
Джейми се намръщи.
— Е, предполагам, че тогава... не би трябвало да ги разказваш. Обаче ми се струва, че нямаш нищо против да ги разказваш на мен.
— Това е различно. Ти ме харесваш. — Бих могла да кажа: Ти не искаш да ме убиеш, но това може би щеше да го натъжи.
— След като хората те опознаят, всички ще започнат да те харесват. За Иън и доктора това може да се каже със сигурност.
— Иън и докторът не ме харесват, Джейми. Те са просто болезнено любопитни.
— Така си е.
— Уф — изпъшках аз. Вече бяхме стигнали до стаята ни. Отместих завесата и се хвърлих върху дюшека. Джейми седна до мен и обви краката си с ръце.
— Не се ядосвай — помоли ме той. — Намеренията на Джеб са добри.
Отново изпъшках.
— Няма да е толкова зле.
— Докторът ще го прави всеки път, когато се появя в кухнята, нали?
Джейми кимна.
— Или Иън, или Джеб.
— Или ти.
— Всички искаме да знаем.
Въздъхнах и се обърнах по корем.
— Всеки път ли става така, както Джеб иска да бъде?
Джейми се замисли за момент, а после кимна:
— В повечето случаи, да.
Отхапах голяма хапка хляб. Когато престанах да дъвча, казах:
— Отсега нататък мисля да ям тук.
— Иън ще ти задава въпроси утре, докато плевиш спанака. Джеб не го кара. Той го иска.
— Чудесно, няма що.
— Сарказмът ти е доста добър. Мислех, че паразитите — искам да кажа душите — не обичат негативния хумор, а само този, от който ти става приятно.
— Тук ще се научат много бързо.
Джейми се засмя и ме хвана за ръката.
— Теб не ти е неприятно тук, нали? Не се чувстваш нещастна?
Големите му кафяви очи с безпокойство се вторачиха в мен. Притиснах ръката му до лицето си.
— Добре ми е — казах му и в този момент това беше самата истина.
 

Глава 26
ВЪРНАТА
 
Без да съм се съгласявала, на практика се превърнах в учителката, която Джеб искаше. Преподавах неофициално. Отговарях на въпроси всяка вечер след вечеря. Установих, че докато имам желание да го правя, през деня Иън, докторът и Джеб не ми досаждаха, за да мога да си гледам ежедневната работа. Събирахме се в кухнята. Обичах да помагам при печеното на хляба, докато говоря. Така имах извинение да спра, преди да отговоря на някой труден въпрос, и да гледам в нещо, когато не исках да срещам погледите на другите. Според мен така бeшe по-добре. Понякога думите ми ги натъжаваха, но действията ми винаги бяха за тяхно добро.
Не исках да призная, че Джейми беше прав. Очевидно хората не ме обичаха. Не биха могли, аз не бях една от тях. Джейми ме харесваше, но това беше просто някаква странна химическа реакция, която нямаше нищо общо с разума. Джеб също ме харесваше, но той беше луд. Останалите нямаха нито едното, нито другото извинение.
Не, те не ме харесваха. Обаче нещата се промениха, когато започнах да говоря.
Първият път, когато го забелязах, беше сутринта, след като отговарях на въпросите на доктора по време на вечерята. Бях в тъмната баня и перях дрехи заедно с Труди, Лили и Джейми.
— Би ли ми подала сапуна, Скит? — помоли ме от лявата ми страна Труди.
Когато чух името си, произнесено за пръв път от женски глас, по тялото ми сякаш премина електрически ток. Подадох й вдървено сапуна и изплакнах паренето по ръката си с вода.
— Благодаря ти — добави тя.
— Няма нищо — смотолевих в отговор. Гласът ми секна при произнасянето на последната сричка.
Ден по-късно минах покрай Лили в коридора, за да намеря Джейми преди вечеря.
— Скит — каза тя и ми кимна.
— Лили — отвърнах сковано аз.
Скоро вечер започнаха да задават въпроси не само докторът и Иън. С изненада установих кои бяха най-активните: Уолтър, с неговия будещ безпокойство нездрав цвят на лицето, проявяваше непрекъснат интерес към Прилепите от Пеещия свят. Хийт, който обикновено мълчеше и оставяше Труди и Джефри да му говорят, ставаше извънредно приказлив в такива вечери. Беше много впечатлен от Огнения свят и макар разказите за него да ми бяха най-малко приятни, ме засипваше с въпроси, докато не научеше и най-малките известни ми подробности. Лили пък се интересуваше от технически въпроси. Искаше да научи колкото може повече за космическите кораби, които ни транспортираха от планета на планета, за техните пилоти, за горивото им. Тъкмо на нея обясних какво представляват криоконтейнерите — нещо, което бяха виждали всички, но малцина бяха наясно за какво се използват. Уес, който обикновено седеше близо до Лили, не задаваше толкова въпроси за живота на другите планети, колкото за този тук. Как функционира? Нямаше пари, за извършената работа не се заплащаше, защо обществото на душите не се разпадаше? Опитах се да обясня, че животът в този свят не е много по-различен от този в пещерите. Не работим ли всички тук без пари и не ползваме ли по равно плодовете на труда си?
— Да — прекъсна ме той, клатейки глава. — Обаче тук е различно. За мързеливците Джеб има пушка.
Всички погледнаха към Джеб, който намигна и те се разсмяха.
Старият човек присъстваше винаги на тези вечери. Не участваше в разговорите. Просто стоеше замислен в дъното на помещението и от време на време се усмихваше.
Беше прав за фактора забавления. Колкото и да е странно, защото всички имахме крака, ситуацията ми напомняше за Виждащите водорасли. Там забавляващите имаха специални имена, подобни на Утешител, Лечител или Търсач. Аз бях една от Разказвачите, така че превръщането ми в Учител тук на Земята не беше кой знае каква драстична промяна, поне от професионална гледна точка. След като се стъмнеше и миризмата на дим и опечен хляб изпълнеше помещението, обстановката в кухнята ставаше горе-долу същата. Всички стояха на местата си, като че ли се бяха сраснали за тях. Разказите ми бяха нещо ново, нещо, което те кара да се замислиш за неща извън обикновеното ежедневие — еднообразната работа, свързана с обилно потене, същите тридесет и пет лица, същите спомени за други лица, които предизвикваха една и съща скръб, същият страх и същото отчаяние, които отдавна бяха познати спътници на всички присъстващи. Така че по време на тези непринудени уроци кухнята беше винаги пълна с хора. Само Шарън и Маги демонстративно отсъстваха.
Бях навлязла в четвъртата си седмица като неофициален учител, когато животът в пещерите отново се промени.
В кухнята както обикновено беше пълно с хора. Джеб и докторът бяха единствените отсъстващи освен обичайните две. На плота до мен имаше метална табла с бухнали парчета тъмно тесто, които чакаха реда си за пещта. На всеки две минути Труди проверяваше нещо вътре да не изгори.
Често се опитвах да накарам Джейми да говори вместо мен, когато беше запомнил добре даден разказ. Обичах да наблюдавам озареното му от ентусиазъм лице и начина, по който рисуваше с ръцете си картини във въздуха. Тази вечер Хайди искаше да научи нещо повече за Делфините и затова помолих Джейми да отговори, доколкото може, на въпросите й.
Човеците говореха винаги с тъга, когато питаха за нашата най-нова придобивка. Те виждаха в Делфините огледален образ на това, което се беше случило с тях в първите години на окупацията. Докато задаваше въпросите, черните очи под светлорусата коса на Хайди бяха пълни със съчувствие.
— Приличат по-скоро на огромни водни кончета, отколкото на риби, нали, Скит? — Джейми почти винаги настояваше за потвърждение, макар никога да не изчакваше отговора. — Въпреки че имат кожа по цялото тяло и са с три, четири или пет чифта криле, в зависимост от това колко са възрастни, нали? Като че ли летят през водата, но тя е по-лека, отколкото е водата тук, не е толкова гъста. Имат по пет, седем или девет крака в зависимост от това към кой пол принадлежат, нали, Скит? Имат три различни пола. Имат също много дълги ръце с твърди, силни пръсти, с които могат да правят най-различни неща. Под водата строят градове от едни много твърди растения, които растат там и които приличат на дървета, но всъщност не са. Не са толкова напреднали, колкото нас, нали Скит? Нямат телефони, по които да комуникират, и не са успели да построят космически кораб. Ние, хората, сме по-напреднали.
Труди извади таблата с опечените хлябове и се наведе да пъхне в горещата, димяща дупка следващата табла с бухнало тесто. Това беше свързано с известно бутане и нагласяване,за да стане всичко както трябва.
Докато се потях близо до огъня, чух извън кухнята по коридора да отеква някакво раздвижване, което идваше от друг край на пещерите. Поради странната акустика в това място беше трудно да се определят разстоянията от източниците на различните шумове.
— Ей! — извика зад мен Джейми и когато се обърнах, го видях вече в гръб да тича към вратата. Изправих се инстинктивно и направих крачка напред, за да го последвам.
— Почакай — обади се Иън. — Ще се върне. Разкажи ни нещо повече на Делфините.
Иън седеше до пещта — горещо място, което не бих избрала. Беше достатъчно близо, протегна ръка и ме хвана за китката. Неочакваното докосване ме накара рязко да отдръпна ръката си, но останах на мястото си.
— Какво става навън? — попитах аз. Продължавах да чувам някакво бърборене, сред което ми се стори, че различих развълнувания глас на Джейми. Иън сви рамене.
— Кой знае? Може би Джеб... — Отново сви рамене, като че ли да покаже, че не го интересува много какво става навън. Опитваше се да демонстрира равнодушие, но в очите му забелязах непонятно за мен напрежение.
Бях сигурна, че скоро ще разбера, затова и аз свих рамене и започнах да обяснявам невероятно сложните родствени връзки на Делфините, като през това време помагах на Труди да подрежда топлия хляб в пластмасови кутии.
— Шест от деветимата.... така наречени дядовци и баби по традиция остават с ларвите през първия етап от развитието, докато трима родители работят с тези шестима баби и дядовци по строежа на ново крило на фамилното жилище, което да бъде обитавано от младите, когато започнат да се движат. — Докато обяснявах всичко това, както обикновено гледах не толкова към аудиторията, колкото към хляба пред мен. Тогава чух, че някой от дъното на кухнята ахна от изненада. Машинално продължих мисълта си, като същевременно огледах присъстващите, за да видя кой беше реагирал така на думите ми. — Останалите трима баби и дядовци обикновено участват в...
Никой не беше реагирал на думите ми. Всички бяха обърнали глави в посоката, в която гледах и аз. Погледът ми се плъзна над тях към тъмния изход.
Първото нещо, което видях, беше слабата фигура на Джейми, вкопчил се здраво в нечия ръка. Беше някой толкова потънал в мръсотия от главата до петите, че направо се сливаше със стената на пещерата. Освен това беше прекалено висок да е Джеб, а и самият той надничаше непосредствено зад рамото на Джейми. Дори от това разстояние можах да забележа, че Джеб беше присвил очи и сбърчил нос от безпокойство — нещо много неприсъщо за него, докато на лицето на Джейми беше изписана истинска радост.
— Започва се — каза едва чуто до мен Иън, тъй като гласът му беше заглушен от пращенето на огъня.
Мръсният мъж, когото Джейми все още държеше за ръката, пристъпи крачка напред. Вдигна бавно едната си ръка и инстинктивно я сви в юмрук. От мръсната фигура се разнесе гласът на Джаред — спокоен, лишен от всякаква емоция:
— Какво означава това, Джеб?
Почувствах стягане в гърлото. Опитах се да преглътна, но не можах. Опитах се да дишам, но също без успех. Сърцето ми започна да бие на пресекулки.
Джаред! — Гласът на Мелани бе силен, макар и безмълвен.
Приличаше по-скоро на писък от възбуда. Тя изведнъж като че ли оживя в главата ми. — Джаред се върна!
— Скит ни разказва всичко за вселената — заговори с нетърпение Джейми, без да забележи гнева на Джаред. Може би беше прекалено възбуден, за да му обърне внимание.
— Скит ли? — повтори с тих, подобен на ръмжене глас Джаред.
В коридора зад него имаше още мръсни фигури. Забелязах ги, едва когато започнаха да мърморят недоволно след него.
От замръзналите по местата си слушатели се надигна една руса глава. Пейдж скочи на крака.
— Анди! — извика тя и се запромъква между хората, насядали около нея. Един от мръсните мъже заобиколи Джаред и я подхвана, когато тя за малко щеше да падне, спъвайки се в Уес. — О, Анди! — извика разплакана Пейдж. Тонът й много ми напомни този на Мелани.
Нейните възгласи моментално промениха атмосферата. Сред смълчаната тълпа се чу тихо мърморене, повечето хора се изправиха на крака и отидоха да приветстват с добре дошли завърналите се. Опитах се да разгадая странните изражения на лицата им, докато те пресилено се усмихваха и хвърляха плахи погледи обратно към мен. След една дълга секунда, в която останах като замръзнала на мястото си, си дадох сметка, че непонятното за мен изражение беше усещането за вина.
— Всичко ще се оправи, Скит — прошепна ми Иън.
Погледнах го отчаяно в очакване да открия същата вина и върху неговото лице. Не я забелязах. Видях само как леко присви очи, докато гледаше към новопристигналите.
— Какви, по дяволите, ги вършите, бе, хора — прогърмя нов глас. Кайл, който въпреки мръсотията можеше да бъде разпознат лесно заради ръста, си проби път покрай Джаред и се насочи към... мен.
— Оставяте го да ви разправя лъжите си? Да не сте се объркали или то е довело тук Търсачите? Сега всички ли сте паразити?
Много хора сведоха засрамени глави. Само неколцина останаха с предизвикателно вдигнати брадички и изпънат рамене: Лили, Труди, Хийт, Уес... и болнавият Уолтър.
— Спокойно, Кайл — каза с немощния си глас Уолтър.
Кайл не му обърна внимание. Отправи се с решителни стъпки към мен. Очите му, които имаха същия кобалтовосин цвят като на брат му, гневно святкаха. Аз обаче не можех да продължавам да го гледам, защото непрекъснато обръщах очи към тъмната фигура на Джаред и се опитвах да разтълкувам израза на покритото му с мръсотия лице.
Любовта на Мелани се разливаше в мен като езеро, пробило язовирна стена, и отвличаше вниманието ми дори и в момента, в който побеснелият грубиян бързо скъсяваше разстоянието.
Иън закри гледката ми, заставайки пред мен, но аз проточих врат, за да мога да продължа да виждам ясно Джаред.
— Докато те нямаше, нещата се промениха, братко.
Кайл спря в недоумение.
— Търсачите ли дойдоха?
— Тя не представлява опасност за нас.
Кайл стисна зъби и аз забелязах с крайчеца на окото, че посяга към нещо в джоба си.
Това най-после привлече вниманието ми и се свих, очаквайки, че той ще извади оръжие. Думите се отрониха едва чуто от устата ми:
— Не заставай на пътя му, Иън.
Той не реагира на молбата ми. Изненадах се от вълнението, което предизвика у мен това и от силното ми желание Иън да не пострада. Това не беше инстинктивното, спонтанно желание да го защитя, каквото изпитвах към Джейми и Джаред. Просто считах, че Иън не трябва да пострада, опитвайки се да ме защити.
Ръката на Кайл се вдигна и от нея блесна светлина. Насочи я към лицето на Иън и я задържа за момент. Иън не се отдръпна.
— Е, добре, какво тогава? — попита Кайл и прибра фенерчето в джоба си. — Ти не си паразит. Как е успяло да те подмами?
— Успокой се и всичко ще ти обясним.
— Не.
Възражението не дойде от Кайл, а от някой зад него. Видях Джаред да се отправя бавно към нас през смълчаните наблюдатели. Когато се приближи заедно с Джейми, който продължаваше да стиска ръката му и да гледа с недоумение, можах да видя по-добре лицето му под маската от мръсотия. Дори Мелани, изпаднала в опиянение от това, че се беше завърнал жив и здрав, забеляза изписаната на него силна омраза.
Джеб беше пропилял напразно усилията си за тези, които не е трябвало. Нямаше значение дали Труди и Лили разговаряха с мен, че Иън беше застанал между мен и брат му, че Шарън и Маги не предприеха никакви враждебни действия срещу мен. Единственият, когото би трябвало да убеди, сега окончателно беше взел решението.
— Не мисля, че някой трябва да се успокоява — процеди през зъби той. — Джеб — продължи Джаред, без да погледне стареца, който го беше последвал, — дай ми пушката.
Тишината, която настъпи след думите му, беше толкова напрегната, че почувствах натиска й в ушите си. В момента, в който видях ясно лицето му, разбрах, че всичко ще приключи. Знаех какво трябва да направя сега: Мелани беше съгласна. Колкото е възможно по-безшумно направих крачка встрани и малко назад, за да се отдалеча от Иън. После затворих очи.
— Не е у мен — каза бавно Джеб.
Погледнах през полуотворените си очи, когато Джаред рязко се обърна, за да се убеди, че Джеб не лъже. Изпусна ядосан въздуха през ноздрите си.
— Добре — каза той и пристъпи още една крачка към мен. — Макар че така ще стане по-бавно. Щеше да е по-хуманно, ако беше намерил бързо пушката.
— Моля те, Джаред, нека поговорим — каза Иън, изправяйки се твърдо на крака, защото вече знаеше отговора.
— Мисля, че говорихме достатъчно — изръмжа Джаред. — Джеб остави тази работа на мен и аз взех решение.
Джеб шумно се прокашля. Джаред отново се извърна, за да го погледне.
— Какво? — попита той. — Ти реши какво да е правилото, Джеб.
— Е, да, вярно е.
Джаред отново се обърна към мен.
— Иън, махни се от пътя ми.
— Почакай малко — продължи Джеб. — Ако си спомняш, правилото беше, че решението трябва да бъде взето от този, на когото принадлежи тялото.
Една вена на челото на Джаред видимо пулсираше.
— Е и?
— Струва ми се, че тук има някой с претенции също толкова силни, колкото и твоите. Може би по-силни.
Джаред се загледа право пред себе си, опитвайки се да вникне напълно в думите на стареца. След малко сбърчи с разбиране вежди. Погледна към момчето, което все още държеше ръката му.
Всичката радост беше изчезнала от лицето на Джейми и сега то беше бледо и ужасено.
— Не можеш, Джаред — каза, заеквайки, той. — Не би го направил. Скит е добра. Тя ми е приятел! Мел също! Какво ще стане с Мел? Не можеш да я убиеш! Моля те! Ти трябва да... — той не довърши и лицето му се сгърчи от болка.
Отново затворих очи, за да не гледам мъката, изписана върху лицето на момчето. Вече ми беше почти невъзможно да не отида при него. Напрегнах всичките си мускули, за да остана на мястото си и си казах, че ако сега се приближа, това няма да му помогне.
— И така — рече Джеб с много по-непринуден тон, отколкото го изискваше момента, — можеш сам да се убедиш, че Джейми не е съгласен. Мисля, че той има не по-малко право от теб да каже мнението си.
Дълго време не последва отговор и трябваше отново да отворя очи. Джаред се вглеждаше не по-малко ужасен в измъченото, уплашено лице на Джейми.
— Как можа да позволиш да се случи това, Джеб? — прошепна той.
— Нужно е да поговорим — отвърна старецът. — Защо първо не си поемеш малко дъх, а? Може би ще имаш повече желание за разговор след една баня.
Джаред изгледа с укор стария човек. Очите му бяха пълни с изненада и болка, че е бил предаден. Имах само човешки сравнения за подобен поглед. Този на Цезар към Брут и на Исус към Юда.
Непоносимото напрежение продължи още цяла минута, а после Джаред освободи ръката си от пръстите на Джейми.
— Кайл — почти излая той, обърна се и излезе от помещението.
Кайл хвърли на брат си последен, изпълнен с презрение поглед и го последва. Другите мръсни членове на експедицията мълчаливо тръгнаха след тях, а също и Пейдж, хванала здраво Анди под ръка. Повечето от другите, всички, които бяха свели глави от срам за това, че ме бяха допуснали в обществото си, ги последваха. Останахме само Джейми, Джеб, Иън до мен, Труди, Джефри, Хийт, Лили, Уес и Уолтър. Никой не проговори, докато ехото от стъпките им не заглъхна и настъпи тишина.
— Уф! — въздъхна Иън. — Бяхме на косъм. Добре го измисли, Джеб.
— Вдъхнови ме отчаянието. Но опасността още не е отминала — отвърна старецът.
— На мен ли го казваш! Нали не си оставил пушката на някое видно място?
— Не. Предположих, че скоро може да се стигне до този момент.
— Е, това също е нещо.
Джейми трепереше, останал сам на мястото, което останалите бяха напуснали. Заобиколена от тези, които можех да смятам за свои приятели, вече бях в състояние да застана до него. Той обви с ръце кръста ми и аз го потупах по гърба с разтреперани ръце.
— Всичко е наред — излъгах шепнешком. — Всичко е наред. — Давах си сметка, че дори и един глупак можеше да различи фалшивите нотки в гласа ми, а Джейми не беше такъв.
— Той няма да те нарани — рече момчето, като се мъчеше да надвие сълзите, напълнили очите му. — Няма да му позволя.
— Ш-ш-т — прошепнах аз.
Бях ужасена... Чувствах ужаса, изписан на лицето ми. Джаред беше прав — как Джеб беше позволил да стане това? Ако ме бяха убили още в първия ден от пристигането ми тук, преди Джейми изобщо да ме беше видял... Или през първата седмица, докато Джаред ме държеше изолирана от всички, преди Джейми и аз да станем приятели... Или пък, ако просто си държах устата затворена за Мелани... Сега вече беше твърде късно. Притиснах по-силно детето към себе си.
Мелани беше също ужасена. Горкото момче.
Предупредих те, че идеята да му кажа не беше добра — припомних й аз. Как ли ще го понесе, когато умрем? Ще бъде ужасно. Ще бъде травмиран, наранен и опустошен...
Достатъчно, знам, знам — прекъсна ме Мелани. — Но какво можем да направим?
Предполагам, да не умираме.
Двете се замислихме върху вероятността да оцелеем и направо се отчаяхме.
Иън тупна Джейми по гърба. Почувствах как това се усети от телата и на двама ни.
— Не се измъчвай, момче — насърчи го той. — Не си сам.
— Просто са шокирани, това е всичко. — Разпознах гласа на Труди зад себе си. — След като получим възможност да обясним, ще се вразумят.
— Ще се вразумят ли? Особено пък Кайл? — прошепна едва чуто някой.
— Знаехме, че ще се стигне до този момент — промърмори Джеб. — Просто трябва да отлагаме. Бурите отминават.
— По-добре е да намериш пушката — предложи спокойно Лили. — Нощта може да се окаже дълга. Скит ще остане при мен и Хайди...
— Мисля, че ще е по-добре да я държим някъде другаде — не се съгласи Иън. — Може би в южните тунели? Мога да я наблюдавам, Джеб.
— Няма да я потърсят при мен — предложи шепнешком Уолтър.
Уес заговори веднага след Уолтър:
— Ще дойда с теб, Иън. Те са шестима.
— Не — успях най-после да се обадя аз. — Не. Не е правилно. Не трябва да се биете помежду си. Тук всички сте едно. Принадлежите си едни на други. Не трябва да се биете заради мен.
Махнах ръцете на Джейми от кръста си и го хванах за китките, когато той се опита да ме спре.
— Имам нужда да остана за малко сама — казах му аз, без да обръщам внимание на погледите, впити в лицето ми. — Трябва да остана сама. — Обърнах се, за да потърся Джеб. — Вие също трябва да имате възможност да обсъдите всичко, без аз да ви чувам. Не е честно да обсъждате стратегия в присъствието на врага.
— Я недей да говориш така — намеси се Джеб.
— Остави ме малко да помисля — обърнах се аз към стареца.
Пуснах ръцете на Джейми и се отдръпнах от него. В този миг усетих нечия ръка върху рамото си и изтръпнах. Беше Иън.
— Идеята да се скиташ сама наоколо не е добра — рече той.
Наведох се към него и се опитах да сниша глас така, че Джейми да не ме чуе:
— Защо да протакаме неизбежното? Ще направи ли това нещата за него по-лесни?
Мисля, че знаех отговора на последния ми въпрос. Промуших се под ръката на Иън и побягнах с всички сили към изхода.
— Скит! — извика след мен Джейми.
Някой бързо го накара да млъкне. Не чух стъпки зад себе си.
Може би бяха решили, че ще е по-благоразумно да не ме последват. Коридорът беше тъмен и пуст. Ако имах късмет, щях да успея да завия зад ъгъла на голямата зала в тъмното, без на някой да му дойде друго нещо наум.
През целия ми престой тук единственото нещо, което не можах да намеря, беше пътят за навън. Струваше ми се, че бях минала мкогократно през всички тунели и бях проучила всички разширения в търсене на едно или на друго нещо. Замислих се върху всичко това, докато се движех през най-тъмните ъгли на голямата пещера. Къде можеше да е изходът? После се запитах още нещо: ако успеех да разреша тази загадка, щях ли да бъда в състояние да се измъкна оттук?
Не можех да се сетя за нищо, заради което да си заслужаваше да напусна — със сигурност не и пустинята, която ме чакаше отвън, нито пък Търсачката, Лечителят, моята Утешителка или животът ми преди, който не беше оставил никакъв траен отпечатък върху мен. Всичко, което наистина имаше значение, беше тук с мен. Джейми, а и Джаред, въпреки че той щеше да ме убие. Не можех да си представя, че ще бъда в състояние да се отдалеча от когото и да било от двамата.
А също Джеб, Иън. Сега имах приятели. Докторът, Труди, Лили, Уес, Уолтър, Хийт. Странни човеци, които можеха да пренебрегнат това, което бях, и да видят в мен нещо, което да не им позволява да ме убият. Може би беше просто любопитство, но независимо от всичко бяха готови да застанат редом с мен срещу останалите от така сплотеното семейство оцелели. Поклатих глава от учудване, докато опипвах грубата скала.
Чувах, че има и други в срещуположния край на пещерата Не спрях. Те не можеха да ме видят тук, а тъкмо бях намерила пукнатината, която търсех. В края на краищата имаше само едно място, където можех да отида. Дори и ако по някакъв начин бях открила пътя за бягство, пак трябваше да мина по този път. Продължих да се движа бързо, като се стараех да се държа в най-тъмната част на коридора.
 

Глава 27
НЕРЕШИТЕЛНА
 
Вървях пипнешком по пътя, който водеше до моята дупка затвор.
Бяха изминали седмици, откакто не бях минавала по този коридор. Не се бях връщала тук от сутринта, когато Джаред бе заминал, а Джеб ме беше пуснал на свобода. Струваше ми се, че докато съм жива и Джаред е в пещерите, трябваше да бъда в това място.
Сега слабата светлина я нямаше да ме посрещне. Бях почти сигурна, че съм в последния участък на тунела — завоите и извивките все още ми бяха смътно познати. Продължавах да напредвам бавно, като влачех лявата си ръка по стената, колкото е възможно по-ниско и се опитвах да намеря дупката. Не бях решила дали да се вмъкна в тясното пространство, но поне щеше да ми послужи за ориентир, че съм дошла там, където исках да бъда.
Оказа се, че няма да мога да се настаня отново в килията си.
В момента, в който пръстите ми докоснаха грубия горен ръб на дупката, кракът ми срещна някакво препятствие, в което се спънах и паднах на колене. Инстинктивно протегнах ръце напред, за да се задържа, и те се стовариха шумно върху нещо, което не беше скала и не би трябвало да е тук.
Звукът ме стресна, а неочакваният предмет ме изплаши. Може би бях направила погрешен завой и изобщо не бях близо до дупката. Може би се намирах в нечие жилище. Мислено се върнах през току-що изминатия път и се зачудих как съм успяла да се заблудя.
Междувременно се ослушах за някаква реакция на падането ми, като останах да лежа абсолютно неподвижна в мрака.
Нямаше нищо — никаква реакция, никакъв звук. Беше само тъмно, задушно и влажно както винаги и толкова тихо, че нямаше съмнение, че съм сама. Внимателно, като се стараех да вдигам колкото е възможно по-малко шум, започнах да проучвам пространството наоколо.
Ръцете ми попаднаха на нещо. Отдръпнах ги, но после ги прокарах леко по очертанията на предмета, който ми заприлича на картонена кутия. Картонена кутия, завита в тънък целофанен лист, който шумолеше под ръцете ми. Опипах вътрешността на кутията и напипах нова целофанена опаковка — някакви квадрати, които шумоляха още по-силно, като ги докосвах. Бързо се отдръпнах, уплашена, че мога да привлека вниманието върху себе си.
Спомних си, че бях останала с впечатлението, че съм напипала горния ръб на дупката. Протегнах ръка наляво и напипах още такива картонени кутии, наредени една върху друга. Опитах се да стигна горния край на купчината, но трябваше да се изправя. Беше на височината на главата ми. Продължих да търся пипнешком, докато намерих стената и дупката в нея точно там, където предполагах, че ще е. Помъчих се да се промъкна вътре, за да се уверя, че това е мястото. Една секунда върху извития под щеше да ми е достатъчна да се уверя в това, но не можах да напредна повече от входа. Вътре беше пълно с кутии.
След като разбрах, че не мога да продължа навътре, започнах бавно да опипвам пътя си обратно, за да изляза от дупката. Установих, че не мога да продължа да вървя по-навътре в коридора. Целият беше запълнен със загадъчните картонени кутии.
Докато проучвах с ръце пода, за да разбера какво представляват, напипах нещо различно. Беше някакъв груб плат, като зебло, чувал, пълен с нещо тежко, което при натискане се местеше и издаваше някакъв лек, съскащ звук. Продължих да мачкам с ръце чувала, без да се притеснявам, че едва доловимото съскане може да привлече вниманието на някого.
Изведнъж всичко ми стана ясно. Причината беше миризмата.
Докато си играех с подобния на пясък материал в чувала изведнъж усетих познат мирис. Той ме върна в кухнята ми в Сан Диего, където от лявата страна на умивалника имаше шкаф. Съвсем ясно си представих плика с ориз, пластмасовата градуирана чаша, която използвах, за да отмервам нужното количество, както и кутиите с консерви зад него...
След като осъзнах, че съм напипала чувал с ориз, реших, че в края на краищата бях стигнала до желаното място. Нали Джеб ми беше казал, че го използват за склад, а Джаред току-що се беше върнал от продължителната акция? Сега всичко, което участниците в нея бяха успели да откраднат през седмиците, през които ги нямаше, беше струпано тук в това отдалечено място, докато влезе в употреба.
Веднага през главата ми минаха най-различни мисли.
Първо си дадох сметка, че съм заобиколена от храна. Но не просто калпав хляб и рядка лучена супа, а храна. Някъде из тази купчина можеше да има фъстъчено масло, шоколадови бисквити, картофени чипсове и т.н.
Когато си представях, че съм намерила тези неща, започнах дори да усещам вкуса им и да си мисля, че за пръв път ще се наям до насита, откакто бях напуснала цивилизацията. Почувствах се гузна от подобни мисли. Джаред не беше рискувал живота си, не беше се крил седмици наред и не беше крал, за да ме нахрани. Тази храна беше за други. Но нали тъкмо заради това бях дошла тук? Нали точно от това имах нужда, да остана сама и да помисля.
Пропълзях покрай стената. От чувала с ориза ставаше добра възглавница. Притворих очи, което беше напълно ненужно сред непрогледния мрак, и започнах да се консултирам.
Добре, Мел, а сега какво?
Със задоволство установих, че тя е все още будна и нащрек.
Съпротивата беше върнала силата й. Унасяше се в сън, само когато нещата вървяха добре.
Приоритети — реши тя. — Какво е най-важното за нас? Да останем живи? Или Джейми? Тя знаеше отговора.
Джейми — потвърдих аз и шумно въздъхнах. Звукът от въздишката ми се отрази от черните стени.
Съгласна съм. Може би ще успеем да оцелеем за известно време, ако позволим на Джеб и на Иън да ни защитават. Това ще му помогне ли?
Може би.
Няма ли да страда повече, ако просто се предадем? Или ако оставим тази работа да се проточи, само за да завърши накрая зле, което ми се струва неизбежно?
На нея това не й хареса. Усещах как се оглежда и търси алтернатива.
Да се опитам да избягам ли? — попитах аз.
Едва ли — реши тя. — Освен това какво бихме могли да правим там отвън? Какво бихме могли да им кажем?
Представихме си заедно как ще обясня отсъствието си с месеци. Можех да излъжа, да съчиня някаква друга история или да кажа, че не си спомням. Обаче се сетих за скептичното изражение на Търсачката, за изпъкналите й очи, пълни с подозрение, и си дадох сметка, че опитите ми да я заблудя щяха да се провалят.
Ще си помислят, че аз съм надделяла — съгласи се Мелани. — След това ще те извадят и ще сложат вътре нея.
Размърдах се, въобразявайки си, че ако променя положението си върху каменния под, това ще ме отдалечи от подобна възможност и потреперих. След това си представих докрай как щеше да завърши това. Тя ще им каже за това място и Търсачите ще дойдат.
И двете изпаднахме в ужас.
Точно така — продължих аз. — Значи бягството отпада.
В такъв случай решението е дали... дали да е бързо или бавно. Кое ще му се отрази по-зле?
Изглежда, че докато се съсредоточавах върху подробностите, поне от моя страна можех да се държа по-делово. Мелани се опита да имитира усилията ми.
Не съм сигурна. От една страна е логично, че колкото по-дълго тримата сме заедно, толкова по-трудна ще бъде раздялата за него. Обаче от друга, ако не се борим и просто се предадем, това няма да му хареса. Ще се чувства предаден от нас.
Замислих се и върху двете възможности, представени от нея, като се опитвах да разсъждавам логично.
Значи... по-скоро бързо, но трябва да положим всички усилия да не умрем, така ли?
Да продължим да се борим — беше категорична тя.
Да се борим. Невероятно. Опитах се да си представя как отговарям на насилието с насилие. Как вдигам ръка, за да ударя някого. Можех да го изразя с думи, но не можех да си представя подобна картина.
Можеш да го направиш — окуражи ме тя. — Ще ти помогна.
Благодаря, но няма да стане. Трябва да има някой друг начин.
Не те разбирам, Скит. Ти си предала напълно твоите, готова си да умреш заради брат ми, влюбена си в мъжа. когото обичам и който ще ни убие, но въпреки това не можеш да се откажеш от навици, които са напълно непрактични тук.
Аз съм такава, каквато съм, Мел. Не мога да променя това, дори ако всичко останало се промени. Остани си такава, каквато си, но ми позволи и аз да правя същото.
Но ако трябва да...
Щеше да продължи да спори с мен, но бяхме прекъснати. Някъде из коридора се чу шум от стъпване на обувки върху скала.
Замръзнах — всяка моя телесна функция замря, с изключение на сърцето, и дори то започна да бие неравномерно. Ослушах се. Надеждата ми, че просто съм си въобразила, не продължи дълго. След секунди чух по-отчетливо стъпките да се приближават.
Мелани запази спокойствие, но аз се паникьосах.
Изправи се — нареди ми тя.
Защо!
Не искаш да се биеш, но можеш да бягаш. Трябва да опиташ нещо... заради Джейми.
Започнах отново да дишам, но се стараех да не поемам дълбоко въздух и да не вдигам шум. Претърколих се бавно и застанах на краката си. Адреналинът се разнесе из мускулите ми и те ту се свиваха, ту се разпущаха. Можех да бягам по-бързо от всеки, който би се опитал да ме настигне, но накъде щях да бягам?
— Скит — прошепна тихо някой. — Скит? Тук ли си? Аз съм.
Гласът му секна и аз разбрах, че е той.
— Джейми! — възкликнах аз. — Какво правиш? Казах ти, че имам нужда да остана сама.
Облекчението в гласа му беше очевидно, когато престана да шепти.
— Всички те търсят. Искам да кажа... Труди, Лили и Уес... Само че не искаме никой да узнае какво правим. Никой не трябва да разбере, че липсваш. Джеб отново носи пушката. Иън е с доктора. Когато докторът се освободи, ще говори с Джаред и Кайл. Всички го слушат. Затова не е нужно да се криеш. Всички са заети, а ти сигурно си уморена...
Джейми обясняваше, продължавайки да се приближава, докато пръстите му намериха ръката ми.
— Всъщност аз не се крия, Джейми. Казах ти, че трябва да помисля.
— Можеш да го правиш в присъствието на Джеб, нали?
— Къде искаш да отида? Обратно в стаята на Джаред ли? Нали там трябваше да бъда.
— Вече не. — В гласа му усетих познатата упорита нотка.
— Защо са заети толкова всички? — попитах аз, за да отклоня темата. — Какво прави докторът?
Опитът ми се оказа неуспешен, той не отговори.
След кратко мълчание докоснах бузата му.
— Виж какво, трябва да си при Джеб. Кажи на другите да престанат да ме търсят. Ще поостана тук известно време.
— Не можеш за спиш тук.
— Правила съм го преди.
С ръката си усетих, че клати глава.
— Ще отида поне да донеса постелки и възглавници. Няма да ми трябва повече от една. Няма да остана при Джаред, докато продължава да се държи така.
Простенах вътрешно.
— Тогава стой при Джеб да ти хърка. Ти трябва да си с тях, не с мен.
— Ще бъда там, където аз искам.
Опасността Кайл да ме завари тук не ми излизаше от главата. Обаче този довод само щеше да накара Джейми да се чувства още по-отговорен за защитата ми.
— Добре, но трябва да поискаш разрешение от Джеб.
— По-късно. Няма да го безпокоя тази вечер.
— Какво прави той?
Джейми не отговори. Едва сега разбрах, че нарочно не беше отговорил на въпроса ми първия път. Имаше нещо, което не искаше да ми каже. Може би и другите бяха заети с търсенето ми. Може би завръщането на Джаред беше ги накарало да се върнат към първоначалното си мнение за мен. В кухнята ми се стори, че е така, когато сведоха глави и ме поглеждаха виновно.
— Какво става, Джейми? — настоях аз.
— Не трябва да ти казвам — смотолеви той. — И няма да го направя. — Обви здраво кръста ми с ръце и опря лицето си в рамото ми. — Всичко ще е наред — обеща с дрезгав глас той.
Потупах го по гърба и прекарах пръсти през гъстата му, разрошена коса.
— Добре — съгласих се с мълчанието му. В края на краищата и аз имах мои тайни, нали? — Не се разстройвай, Джейми. Каквото и да е, то ще да е за добро. Ще се оправиш. — Докато изричах думите, ми се искаше да бяха истина.
— Не знам на какво да се надявам — прошепна той.
Докато се взирах в тъмното, без да виждам нищо конкретно, и се опитвах да отгатна какво не искаше да ми каже, очите ми доловиха слаба светлина в далечния край на коридора — слаба, но все пак видима в тъмната пещера.
— Ш-ш-т — прошепнах аз. — Някой идва. Бързо се скрий зад кутиите.
Джейми рязко извърна глава към жълтата светлина, която с всяка секунда ставаше все по-силна. Ослушах се за някакви стъпки, но не чух нищо.
— Няма да се крия — промълви той. — Застани зад мен, Скит.
— Не!
— Джейми! — провикна се Джаред. — Знам, че си тук!
Усетих, че краката ми изтръпват. Трябваше ли да е Джаред? Щеше да е много по-лесно за Джейми, ако ме убиеше Кайл.
— Махай се! — отвърна Джейми.
Жълтата светлина се вдигна нагоре и се превърна в светъл кръг върху далечната стена.
Джаред зави зад ъгъла, като насочваше фенера насам-натам по каменния под. Беше отново чист, облечен в познатата ми избеляла, червена риза, която висеше в стаята, където живях в продължение на седмици. Лицето му също ми беше познато. Имаше същото изражение, което бях видяла още в първия момент, когато се появих тук.
Лъчът светлина ме блъсна в лицето и ме заслепи. Разбрах, че светлината се отрази с ярък отблясък от сребристото зад очите ми, защото усетих как Джейми подскочи леко стреснат, но после остана още по-решително на мястото си.
— Махни се от него! — прогърмя гласът на Джаред.
— Млъкни! — изкрещя му в отговор Джейми. — Ти не я познаваш! Остави я на мира!
Той се вкопчи в мен, когато се опитах да се освободя от ръцете му.
Джаред се втурна напред като нападащ бик. Сграбчи Джейми отзад за ризата и го отдръпна от мен. Продължи да държи парчето плат и да раздрусва момчето, крещейки:
— Ти си идиот! Не виждаш ли как те използва?
Инстинктивно се мушнах в тясното пространство между двамата. Както предполагах, това го накара да пусне Джейми. Целта ми не беше онова, което последва — познатата му миризма атакува сетивата ми и почувствах изпъкналите му гърди под ръцете си.
— Остави Джейми на мира — казах аз и за първи път ми се прииска да съм такава, каквато Мелани искаше да бъда — ръцете ми да са твърди в този момент, а гласът ми да е силен.
Той ме хвана с една ръка за китките и ме отхвърли от себе си към стената. Бях неподготвена за съприкосновението с нея и от удара останах без дъх. Смъкнах се покрай каменната стена на пода върху кутиите, вдигайки същия шум, както когато се проснах върху целофанената им обвивка при пристигането ми тук.
Докато лежах превита върху кутиите, усетих как пулсът тупти в главата ми и за момент видях странни светлини да преминават пред очите ми.
— Страхливец — изкрещя му Джейми. — Тя не би те наранила, за да спаси живота си! Защо не я оставиш на мира!
Чух, че някой размества кутиите и почувствах ръцете на Джейми върху рамото ми.
— Скит? Добре ли си?
— Добре съм — отвърнах аз, без да обръщам внимание на туптенето в главата. Видях разтревоженото му лице над мен, осветено от фенера, който Джаред трябва да беше изпуснал. — Джейми, сега трябва да си вървиш — прошепнах аз. — Бягай!
Джейми енергично поклати глава.
— Стой далеч от него! — изрева отново Джаред.
Видях как хвана Джейми за раменете и го издърпа назад. Разместените кутии се изсипаха като лавина отгоре ми. Претърколих се, закривайки лицето си с ръце. Една по-тежка кутия ме блъсна точно между лопатките и извиках от болка.
— Престани да я нараняваш! — изкрещя Джейми.
Чу се рязък удар и някой изохка.
Опитах се да се измъкна изпод тежката картонена кутия и замаяна се повдигнах на лакти.
Джаред се държеше с една ръка за носа, от който върху устните му се стичаше нещо тъмно. Очите му бяха разширени от изненада. Джейми стоеше пред него, намръщен и със стиснати юмруци.
Лицето му постепенно се отпусна, докато Джаред продължаваше да го гледа изумен. После изненадата беше заменена от болка — болка и толкова силна мъка от това, че се беше почувствал предаден, че тя съперничеше на изражението му в кухнята.
— Ти не си човекът, за когото те мислех — прошепна Джейми.
Погледна Джаред така, като че ли той беше някъде много далеч, като че ли между тях имаше стена и Джейми бе напълно изолиран от едната й страна.
Очите на Джейми се напълниха със сълзи и той извърна глава, засрамен, че е показал слабостта си пред Джаред. После с бързи крачки се отдалечи.
Опитахме се — помисли си тъжно Мелани. Сърцето я бодеше заради момчето дори и в момента, в който копнееше да насоча погледа си към мъжа. Дадох й каквото искаше.
Джаред не ме гледаше. Взираше се в тъмнината, в която беше изчезнал Джейми, и продължаваше да се държи за носа.
— О, дяволите да го вземат! — провикна се изведнъж той. — Джейми! Върни се!
Не последва отговор.
Джаред хвърли студен поглед към мен, а аз се свих, макар че ядът му като че ли се беше изпарил, после грабна фенера и хукна подир Джейми, оставяйки ме сама в мрака.
Известно време единственото нещо, което успявах да правя, беше да дишам. Съсредоточих се да вдишвам въздуха, да го издишвам и после пак да вдишвам. След като почувствах, че вече мога да го правя добре, се помъчих да се изправя от пода. Бяха ми нужни няколко секунди, за да си припомня как трябваше да движа краката си и дори след това те все още трепереха и заплашваха да се подкосят под тежестта ми, затова отново седнах на пода, опряна на стената, а после потърсих моята пълна с ориз възглавница. Останах да лежа там, докато си дам сметка за станалото.
Нямаше нищо счупено, с изключение на разбития нос на Джаред. Поклатих бавно глава. Джейми и Джаред не трябваше да се бият. Карах ги да се чувстват толкова объркани и нещастни.
Въздъхнах и продължих да се занимавам с преценките си. Върху гърба си усещах обширно място, което ме болеше, а едната страна на лицето ми болезнено пламтеше от съприкосновението със стената. Изпитах силно щипане, когато го докоснах и усетих някаква топла течност между пръстите си. Това беше най-лошата ми рана. Останалите охлузвания и натъртвания не бяха сериозни.
Когато го разбрах, неочаквано ме обзе голямо облекчение.
Бях жива. Джаред имаше възможността да ме убие, но не се беше възползвал от нея. Вместо това беше тръгнал след Джейми, за да оправи нещата между тях. Така че каквито и щети да бях нанесла на отношенията им, те вероятно не бяха непоправими.
Денят се оказа дълъг. Беше дълъг дори още преди Джаред и другите да се появят, а това като че ли бе преди цяла вечност. Останах там, където бях, затворих очи и заспах върху ориза.
 

Глава 28
В НЕВЕДЕНИЕ
 
Когато се събудих, не можах да се ориентирам в абсолютния мрак.
През последните месеци бях свикнала слънцето да ми казва, че е сутрин. Отначало помислих, че все още е нощ, но после, след като усетих щипенето по лицето си и болката в гърба, си спомних къде се намирах.
До мен чух тихо, равномерно дишане. Не ме изплаши, защото беше най-познатият ми от звуците тук. Не се изненадах, че Джейми се беше промъкнал обратно и бе спал до мен през нощта.
Може би го събуди промяната в дишането ми или пък просто се събудихме по едно и също време. Секунди след като бях напълно в съзнание, той уплашен прошепна:
— Скит?
— Тук съм.
Въздъхна с облекчение.
— Ама тук е доста тъмно — рече той.
— Да.
— Дали вече е станало време за закуска?
— Не знам.
— Гладен съм. Хайде да отидем и да проверим.
Не му отговорих. Той правилно изтълкува мълчанието ми, че нещо ме спира.
— Не е нужно да се криеш тук, Скит — каза със сериозен глас, след като изчака няколко секунди да отговоря. — Снощи говорих с Джаред. Ще престане да те тормози, обеща.
Почти се усмихнах. Да ме тормози.
— Ще дойдеш ли с мен? — настоя Джейми. Ръката му намери моята.
— Това ли искаш да направя? — попитах тихо аз.
— Да. Всичко ще бъде както преди.
Мел? Така ли е най-добре?
Не знам. Тя се колебаеше. Знаеше, че не може да е обективна, искаше да види Джаред.
Ама това е лудост.
Не по-малка от факта, че ти също искаш да го видиш.
— Добре, Джейми — съгласих се аз. — Но ми обещай, че няма да се разстройваш, когато се окаже, че не е същото, както преди. Ако нещата загрубеят... Не трябва да се изненадваш.
— Всичко ще е наред. Ще видиш.
Оставих го да ни води в тъмното, като продължи да ме държи за ръката. Опитах се да събера целия си кураж, когато влязохме в пещерата градина. Днес не можех да бъда сигурна в реакцията на никого. Кой знае какво се е говорило, докато съм спала?
Обаче градината беше пуста, въпреки че слънцето грееше ярко в утринното небе. Отразената му от стотиците огледала светлина моментално ме заслепи.
Джейми не се изненада, че заварихме пещерата празна. Гледаше лицето ми и пое рязко въздух, когато лъчите осветиха бузата ми.
— A! — възкликна изненадан той. — Добре ли си? Много ли те боли?
Докоснах леко лицето си. Кожата ми беше грапава от песъчинките, попаднали в засъхналата кръв. Усетих как пулсира там, където я докоснаха пръстите ми.
— Нищо ми няма — прошепнах аз. Празната пещера ме караше да бъда нащрек. Не исках да говоря прекалено високо. — Къде са хората?
Джейми сви рамене, но продължи да ме гледа напрегнато.
— Предполагам, че са заети — не снижи гласа си той.
Това ми напомни за миналата нощ и за тайната, която не искаше да ми каже. Сбърчих вежди.
Според теб какво не иска да ни каже той?
Знаеш толкова, колкото и аз, Скит.
Ти си човек. Нямаш ли интуиция или нещо подобно?
Интуиция ли? Интуицията ми подсказва, че не познаваме това място толкова добре, колкото си мислим, че го познаваме — рече Мелани.
И двете се замислихме върху това не особено успокояващо заключение.
Почти почувствах облекчение, когато чух обичайните шумове от хранещи се хора, които идваха от коридора, водещ към кухнята. Не държах особено да срещна когото и да било, като изключим, разбира се, болезнения копнеж да видя Джаред. Обаче безлюдните тунели и разбирането, че нещо се крие от мен, ме караха да бъда нащрек.
Кухнята беше полупразна, което беше странно за този утринен час. Но почти не обърнах внимание на това, защото миризмата, идваща от каменната пещ, потисна всичките ми други мисли.
— О-o-x! — възкликна Джейми. — Яйца!
Сега започна да ме тегли по-силно след себе си, а и аз нямах желание да изоставам от него. Водени от празните си стомаси, се отправихме бързо към плота до пещта, където майката Лусина стоеше с пластмасов черпак в ръка. По принцип всеки сам си сервираше закуската, която обикновено се състоеше от твърди франзели хляб. Тя погледна момчето и каза:
— Преди час бяха по-вкусни.
— И сега ще са чудесни — отвърна въодушевен Джейми. — Всички ли са яли?
— Повечето. Мисля, че отнесоха един поднос на доктора и на оста... — Лусина не довърши и за пръв път бързо ме погледна. Джейми стори същото. Не можах да разбера какво означаваше изражението, което се появи за миг на лицето на Лусина. То изчезна твърде бързо и беше заменено от нещо друго, когато се взря в охлузванията по бузата ми.
— Колко остана? — попита Джейми, но този път нетърпението му прозвуча малко пресилено.
Лусина се обърна, наведе се и с дръжката на черпака придърпа един тиган от горещите камъни в дъното на пещта.
— Колко искаш, Джейми? Има много — каза му тя, без да се обръща.
— Представи си, че съм Кайл — отвърна през смях той.
— Нека да бъде порция ала Кайл тогава — рече Лусина, но въпреки че се усмихна, очите й останаха тъжни.
Тя напълни до горе една от купите за супа с леко позасъхнали бъркани яйца, изправи се и я подаде на Джейми. Погледна ме отново и разбрах защо ме гледа така.
— Хайде да седнем ей там, Джейми — казах аз и го дръпнах от тезгяха.
Той ме изгледа изумен.
— Ти никак ли не искаш?
— Не. Аз съм... — Щях отново да кажа добре, когато стомахът ми демонстративно изкъркори.
— Скит? — той погледна мен, после Лусина, която стоеше със скръстени на гърдите ръце.
— Ще взема само хляб — казах аз.
— Не. Лусина, какъв е проблемът? — попита той и я изгледа в очакване. Тя не се помръдна. — Ако смяната ти тук е изтекла, аз ще продължа нататък — предложи Джейми. Присви очи и стисна предизвикателно устни.
Лусина сви рамене и остави черпака върху каменния тезгях, после бавно се отдалечи, без изобщо да ме погледне.
— Джейми — казах шепнешком, — тази храна не е за мен. Джаред и другите не са рискували живота си, за да мога да ям яйца на закуска. Хлябът ми е достатъчен.
— Не ставай глупава, Скит — рече Джейми. — Сега ти живееш тук също както останалите. Никой няма нищо против да переш дрехите му или да печеш хляба им, нали? Освен това тези яйца няма да изтраят много дълго. Ако не ги изядеш, ще се развалят.
Усетих как очите на всички присъстващи са се забили в гърба ми.
— Някои биха предпочели да стане точно така — казах още по-тихо аз, за да ме чуе само Джейми.
— Забрави — възрази ядосан той. Изтича до плота и напълни още една купа с яйца, а после я постави пред мен. — Ще ги изядеш всичките — настоя решително той.
Погледнах купата. Устата ми се напълни със слюнка. Бутнах я малко настрана и скръстих ръце.
Джейми се намръщи.
— Е, добре — рече той и също отмести купата си настрани. — Щом ти не ядеш, и аз няма да ям. — Стомахът му шумно изкъркори, но Джейми също скръсти ръце на гърдите си.
Гледахме се така в продължение на две минути, а стомасите и на двама ни продължиха да къркорят, приветствайки яйцата. От време на време той поглеждаше с крайчеца на окото си храната. Това ме уби — този копнеж в очите му.
— Добре — казах тихо, побутнах купата обратно към него, а после придърпах и моята. Той изчака да хапна първата хапка и едва тогава докосна своята. Едва успях да не изохкам, когато усетих вкуса на яйцата върху езика си. Знаех, че изстиналите, леко втвърдили се яйца не бяха най-хубавото нещо, което бях вкусвала, но в този момент изпитвах тъкмо това. Това тяло все още беше живо.
Реакцията на Джейми беше същата. После започна да гълта храната с такава бързина, че почти не му оставаше време да диша.
Наблюдавах го, за да съм сигурна, че няма да се задави.
Ядях бавно с надеждата, че ще мога да го убедя да изяде и част от моята порция, когато приключи. Едва след като дребното ни спречкване приключи, а стомахът ми бе задоволен, забелязах най-после атмосферата в кухнята.
Би трябвало появата на яйцата за закуска след месеци еднообразие да стане причина за по-весело настроение. Обаче атмосферата беше мрачна и всички разговаряха шепнешком. Дали това беше последица от разигралата се предишната вечер сцена? Огледах помещението, опитвайки се да разбера.
Тук-там някои от хората ме гледаха, но те бяха единствените, които си шушукаха напрегнато помежду си, а останалите изобщо не ми обръщаха внимание. Освен това никой от тях не беше ядосан, напрегнат, с виновно изражение или някое друго от чувствата, които очаквах да заваря.
Не, те бяха тъжни. На лицата на всички присъстващи беше изписано отчаяние.
Последният човек, когото забелязах, беше Шарън. Хранеше се в един отдалечен ъгъл и както обикновено беше сама. Беше толкова спокойна, докато дъвчеше разсеяно храната, че отначало не забелязах сълзите, които се стичаха по бузите й. Те падаха в храната, но тя продължаваше да яде и като че ли не ги забелязваше.
— Нещо случило ли се е с доктора? — попитах внезапно изплашена Джейми. Запитах се дали не бях се превърнала в параноичка... Може би това нямаше нищо общо с мен. Може би тъжното настроение в кухнята беше част от друга човешка драма, от която аз бях изключена. Затова ли всички бяха заети? Да не би да се беше случил някакъв инцидент?
Джейми погледна към Шарън и въздъхна, преди да ми отговори:
— Не, докторът е добре.
— Леля Маги? Да не би да се е наранила?
Той поклати глава.
— Къде е Уолтър? — продължих на разпитвам все още шепнешком аз. Мисълта, че нещо лошо се е случило с някого от хората тук, дори и ако беше от тези, които ме ненавиждаха, не ми даваше покой.
— Не знам. Той е добре. Сигурен съм.
Едва сега си дадох сметка, че Джейми е също толкова тъжен, колкото и всички присъстващи тук.
— Какво не е наред, Джейми? Защо сте тъжни?
Той вдигна очи от яйцата, продължи да яде, този път като че ли нарочно, и не ми отговори. Привърши закуската си в мълчание. Опитах се да му подам остатъка в купата ми, но той ми хвърли такъв гневен поглед,че я дръпнах обратно към себе си и изядох останалото без по-нататъшна съпротива.
Сложихме купите си в голям пластмасов панер за мръсните съдове. Беше пълен, затова го свалих от плота. Не бях сигурна какво ставаше днес в пещерите, но ми се стори, че миенето на съдове беше едно безопасно занимание.
Джейми ме придружи, като продължаваше непрекъснато да се озърта наоколо. Това не ми хареса. Нямах намерение да му позволя да изпълнява ролята на мой бодигард, ако възникнеше подобна необходимост. Но когато завивахме покрай голямата нива, ме намери редовният ми бодигард, така че тази възможност стана твърде хипотетична.
Иън беше мръсен. От главата до петите беше покрит със светлокафяв прах, който на местата, мокри от пот, ставаше по-тъмен. Стеклите се по лицето му кафяви струйки не можеха да прикрият изтощението му. Не се изненадах, когато видях, че и той е толкова уморен, колкото всички останали. Обаче прахът изостри любопитството ми. Не беше червено-кафявият прах от вътрешността на пещерите. Тази сутрин Иън беше излизал навън.
— Ето ви и вас — рече той, когато ни видя. Вървеше бързо и дългите му крака скъсиха бързо разстоянието. Когато стигна до нас, не забави ход, а само ме хвана за лакътя и ме побутна да се движа бързо напред. — Хайде да се скрием тук за малко.
Той ме вмъкна във входа на един тесен тунел, който водеше към източната нива, където царевицата беше вече почти узряла.
Не влязохме много навътре, а само застанахме в тъмното, за да не можем да бъдем видени от голямата зала. Почувствах, че Джейми положи леко ръката си върху другата ми ръка.
След около половин минута в голямата зала отекнаха плътни гласове. Не бяха весели, а също толкова тъжни, колкото и тези, които бях чула в кухнята тази сутрин. Гласовете минаха близо до вдлъбнатината, в която се бяхме скрили, и усетих как пръстите на Иън се впиват в ръката ми. Разпознах гласовете на Джаред и Кайл. Мелани се опита да се освободи от контрола ми, който и без това беше твърде слаб, защото и двете искахме да зърнем лицето на Джаред. Добре, че Иън ни задържа.
— ... не разбирам защо го оставихме да продължи да опитва. Когато нещо е свършило, то е свършило — казваше Джаред.
— Наистина си мислеше, че този път ще успее. Беше толкова сигурен... Както и да е. Всичко това ще си струва усилията, ако успее да го разбере някой ден — възрази Кайл.
— Ако — рече сърдито Джаред. — Според мен беше добре, че намерихме онова бренди. С темпото, с което напредва, до довечера докторът ще опука целия кашон.
— Скоро ще е напълно безчувствен — рече Кайл. Гласът му започна да затихва в далечината.
— Ще ми се Шарън да.... — След това вече не чувах нищо.
Иън изчака гласовете да заглъхнат съвсем, а след това още няколко минути, и едва тогава пусна ръката ми.
— Джаред обеща — каза му сърдито Джейми.
— Да, но Кайл не е — отвърна Иън.
Двамата излязоха отново на светло. Бавно ги последвах. Не бях сигурна какво изпитвам. Едва сега Иън забеляза какво носех.
— Днес няма да се мият съдове — каза ми той. — Нека им дадем възможност да разчистят и да се махнат.
Помислих си да го попитам защо е толкова мръсен, но вероятно, както и Джейми, нямаше да ми отговори. Обърнах се и се загледах към тунела, който водеше към двете реки.
В този миг Иън ядосан изсумтя. Погледнах го уплашена, но разбрах, че причината за яда му е лицето ми. Вдигна ръка, за да повдигне брадичката ми, но аз се отдръпнах и той я пусна.
— Повръща ми се от това — рече той и гласът му прозвуча така, като че ли наистина има намерение да го стори. — Най-лошото е, че ако не бях останал на мястото си, може би аз щях да го направя...
— Няма нищо сериозно, Иън — казах аз.
— Не е вярно — отвърна тихо той, а после се обърна към Джейми: — Може би ще трябва да тръгваш за училище. По-добре ще е нещата да се нормализират, колкото е възможно по-скоро.
Джейми изпъшка.
— Днес Шарън ще бъде направо кошмарна.
Иън се усмихна.
— Време е да приеме още някой в отбора, момче. Не ти завиждам.
Джейми въздъхна и подритна една буца пръст.
— Не изпускай от очи Скит.
— Няма.
Момчето се отдалечи, но продължи често да поглежда назад, докато изчезна в един друг тунел.
— А сега дай ми това — рече Иън и издърпа панера със съдовете от ръцете ми, преди да успея да отговоря.
— Не бяха много тежки — казах му аз.
Той отново се усмихна.
— Чувствам се глупаво да стоя тук с празни ръце, а ти да разнасяш това насам-натам. Позволи ми да се проявя като кавалер. Хайде да отидем да починем някъде настрани, докато нещата се успокоят.
Думите му ме обезпокоиха, но мълчаливо го последвах. Защо ще проявява кавалерство към мен? Изминахме целия път до царевичната нива, а после навлязохме и в самата нива, като стъпвахме откъм по-ниската страна на браздата, между стеблата. Вървях след него, докато той спря някъде по средата на нивата, остави панера със съдовете настрана и се излегна върху пръстта.
— Е, да, това наистина е доста встрани — казах аз и седнах до него на земята, като кръстосах крака. — Но не трябва ли да работим?
— Работиш прекалено много, Скит. Ти си единствената, която не взема почивен ден.
— Така имам какво да правя — отвърнах аз.
— Днес всички почиват, така че ти също можеш да се възползваш.
Изгледах го с любопитство. Светлината, идваща от огледалата, хвърляше двойни сенки през стъблата на царевицата, които падаха върху него като ивиците на зебра. Под тях и под покриващата го мръсотия лицето му беше уморено.
— Изглеждаш така, като че ли здравата си поработил.
Забелязах, че стана напрегнат.
— Да, но сега почивам.
— Джейми не иска да ми каже какво става — казах тихо аз.
— Не. И аз няма да ти кажа. — Той въздъхна. — Не е нещо, което би трябвало да знаеш.
Загледах се в червенокафявата пръст и усетих, че стомахът ме присви. Не можех да си представя нещо по-лошо от това да бъда в неведение, но може би просто ми липсваше въображение.
След кратка пауза Иън каза:
— Наистина не е честно, след като не искам да отговарям на въпроса, но ще имаш ли нещо против, ако аз те попитам нещо?
— Давай — рекох аз доволна, че можем да сменим темата.
Той не заговори веднага, затова вдигнах очи към него, за да разбера причината за колебанието му. Гледаше изцапаните си с пръст длани.
— Знам, че не си лъжкиня. Вече съм сигурен в това — каза тихо той. — Ще ти повярвам, какъвто и да е отговорът ти.
Отново изчаках, а той продължи да се взира в изцапаните си с пръст ръце.
— Преди не приемах твърдението на Джеб, но те двамата с доктора са напълно убедени... Скит? — рече той и ме погледна: — Тя все още ли е вътре с теб? Момичето, чието тяло носиш?
Това вече не беше моя тайна — Джейми и Джеб знаеха истината. Освен това не беше тайна, която имаше някакво значение. Във всеки случай имах доверие на Иън, че няма да тръгне да я разправя на всеки срещнат, който би ме убил за това.
— Да — казах аз. — Мелани е още тук.
Той бавно кимна.
— И как изглежда това? За теб? За нея?
— Ами... досадно е и за двете. Отначало бях готова да дам всичко, за да може тя да изчезне така, както би трябвало да стане. Обаче сега... свикнах с нея — казах и тъжно се усмихнах. — Понякога компанията й ми харесва. За нея е по-трудно. В много отношения тя е като затворник. Затворена е в главата ми. Въпреки че предпочита това пленничество пред възможността да изчезне.
— Не знаех, че има избор.
— Отначало нямаше. Съпротивата започна, едва когато вашият вид разбра какво става. Това изглежда беше основното — разбирането какво ще се случи. Хората, които бяха хванати неподготвени, не се съпротивляваха.
— Значи ако ме бяха хванали?
Вгледах се в яростното му изражение — забелязах огъня в очите му.
— Съмнявам се, че щеше да изчезнеш. Макар че нещата се промениха. Сега, когато хванат хора в по-зряла възраст, те не ги предлагат като домакини. Създават твърде много проблеми — рекох и отново леко се усмихнах. — Проблеми като моите. Започваш да се размекваш, да проявяваш съчувствие към домакина си, да губиш контрол...
Той дълго мисли върху думите ми. Взираше се ту в лицето ми, ту в царевичните стебла, ту в нищо конкретно.
— Тогава какво биха направили с мен, ако ме хванат сега? — попита накрая Иън.
— Мисля, че пак ще извършат имплантация. Ще се опитат да получат информация. Вероятно ще вкарат в теб Търсач.
Той потрепери.
— Обаче няма да те задържат като домакин. Независимо дали ще получат информация, или не, ще бъдеш унищожен. — Беше ми трудно да произнеса думата. От подобна възможност ми се повдигаше. Странно, но обикновено ми се повдигаше от нещата, свързани с хората. Обаче никога преди не бях гледала на ситуацията от перспективата на тялото домакин, на никоя друга планета не бях принудена да го правя. Тяло, което не функционираше както трябва, беше бързо и безболезнено унищожавано, защото беше безполезно като кола, която не върви. Какъв смисъл имаше да бъде запазено? Освен това имаше умствени състояния, които правеха тялото неизползваемо: опасни психически състояния, нездрави копнежи, неща, които не могат да бъдат лекувани и които правеха тялото несигурно за другите. Или, разбира се, ум с прекалено силна воля, за да бъде заличен. Това беше аномалия, характерна за тази планета.
Никога преди не бях осъзнавала така ясно, както сега, когато гледах Иън в очите, колко е грозно да считаш един непобедим дух за дефект.
— А ако хванат теб? — попита той.
— Ако разберат коя съм била... и ако изобщо някой продължава да ме търси... — замислих се за моята Търсачка и потреперих също като него. — Те ще ме извадят и ще ме поставят в друг домакин. Някой по-млад и предвидим. Ще се надяват отново да бъда това, което съм била. Може би ще ме изведат с някои космически кораб от планетата, за да ме отдалечат от вредните влияния.
— Мислиш ли, че отново ще бъдеш същата, каквато си била преди?
Срещнах погледа му.
— Аз съм това, което винаги съм била. Не съм изгубила същността си под влиянието на Мелани. Ще се чувствам по същия начин, както се чувствам сега, дори и като Мечка или Цвете.
— Няма ли да те унищожат?
— Не и една душа. За нашия вид няма смъртно или каквото и да било наказание. Ще направят всичко, за да ме спасят. Беше време, когато мислех, че не би могло да бъде другояче, но сега самата аз съм доказателство против тази теория. Вероятно би било правилно да ме унищожат. Аз съм предател, не е ли така?
Той сви устни.
— По-скоро бих те нарекъл изгнаница. Ти не си се обявила срещу тях, просто си напуснала обществото им.
Отново се умълчахме. Исках да вярвам, че това, което каза, е вярно. Замислих се върху думата изгнаник, като се опитах да се убедя, че не съм нещо по-лошо от това.
Иън въздъхна така шумно, че подскочих.
— Когато докторът изтрезнее, ще го накараме да прегледа лицето ти. — Протегна ръка и повдигна брадичката ми. Този път не се отдръпнах. Извърна лицето ми настрани, за да огледа раната.
— Не е сериозно. Сигурна съм, че изглежда по-зле, отколкото е.
— Надявам се да е така, но изглежда ужасно. — Въздъхна и се протегна. — Предполагам, че се крихме достатъчно дълго и Кайл е вече напълно безчувствен. Искаш ли да ти помогна със съдовете?
Иън не ми позволи да ги измия в потока, както обикновено. Настоя да отидем в тъмната баня, където никой нямаше да ме вижда. Аз миех съдовете в плиткия край на тъмния басейн, докато той сваляше мръсотията, полепнала по него след загадъчните му занимания. После ми помогна да измия останалите мръсни купи.
Когато приключихме, той ме съпроводи до кухнята, която беше започнала да се пълни с хора за обяд. В менюто отново имаше краткотрайни храни: филии мек, бял хляб, парчета сирене чедър, сочна, розова пушена наденица, нарязана на кръгчета. Хората стръвно унищожаваха деликатесите, въпреки че от отпуснатите им рамене и липсата на усмивки и смехове личеше, че отчаянието още не ги беше напуснало.
Джейми ме чакаше в обичайния ни ъгъл. Пред него стояха две купчини двойни сандвичи, но не ядеше. Стоеше със скръстени ръце и ме чакаше. Иън се вгледа с любопитство в изражението му, но се отдалечи да си вземе храна, без да го попита нещо.
Погледнах учудена упорството, изписано на лицето на Джейми, и захапах един сандвич. Джейми направи същото, веднага щом започнах да дъвча. Иън се върна бързо и тримата продължихме да ядем в мълчание. Вкусът на храната беше толкова великолепен, че трудно можеше да се намери причина за разговор или нещо друго, което да изпразни устите ни.
Аз спрях след два сандвича, но Джейми и Иън продължиха да ядат, докато накрая болезнено изпъшкаха. Иън имаше такъв вид, като че ли всеки момент щеше да се сгромоляса. С мъка държеше очите си отворени.
— Хайде, връщай се обратно в училище, момче — каза на Джейми.
Той изпитателно го изгледа.
— Може би аз трябва да поема...
— Върви на училище — казах му бързо аз. Днес исках да бъде на по-безопасно разстояние от мен.
— Ще се видим по-късно, става ли? Не се притеснявай за... за нищо.
— Добре. — Лъжата от една дума не беше толкова очевидна. Или отново проявявах сарказма си.
След като Джейми излезе, се обърнах към заспиващия Иън:
— Иди да си починеш. С мен всичко ще е наред... ще потърся някое място, където няма да бия на очи. По средата на царевичната нива или някъде другаде.
— Къде спа миналата нощ? — попита той, като ми хвърли изненадващо остър поглед през полуспуснатите клепачи.
— Защо?
— Сега бих могъл да спя там, а ти да останеш незабележима край мен.
Разговаряхме почти ше