Българска търсачка и начална страница

 

 

Първа глава

 

Рос Флечър седеше на ръждясалия си стол зад самолетния хангар край Мисула, Монтана и пазеше самолета си от банковия чиновник. Беше подпрял крака на разхвърляното бюро, скръстил ръце пред гърдите си, нахлупил широкополата шапка над очите си и започваше да задрямва. Преди обаче съвсем да клюмне, почувства женско присъствие в хангара. Не чу никакъв звук, но усети парфюма й — силен и мускусен, напомнящ му за незабравимите дни, прекарани в Далечния Изток на деветнадесетгодишна възраст.
Но когато бутна шапката си назад и отвори едно око, не видя нито екзотична жена в прилепнала рокля, нито кучия син от банката. Пред него стоеше кльощаво хлапе на не повече от петнадесет години, с капризно детско лице, къдрава руса коса и прекалено много червило.
— Господине! Хей, господине!
— Не спя — изръмжа той, изправи се и изпъшка. На четиридесет и две години бе твърде стар, за да може да спи на стол.
— Не исках да ви стресна — дръпна се хлапето.
— Да ме стреснеш? Глупости! Чух те от един километър. Имам слух на ловджийско куче.
Тя възвърна самочувствието си.
— И носът ви не е по-лош. Да не сте бил боксьор?
Флечър се намръщи и я огледа по-внимателно. Да, такава можеше да вкара човек в затвора — с раница, джинси и пуловер с емблемата на някакво снобско училище в Масачузетс. Класически образ на дете, избягало от къщи. Перченето й не можа да го заблуди нито за миг.
— Какво искаш? — попита той. — Прекъсваш всекидневната ми медитация.
Отначало тя сякаш не разбра дали говори сериозно, но после отново зае позата на филмова звезда.
— Трябва ми самолет под наем. Вие нали возите туристи?
Той посегна към кафеварката.
— Понякога. Зависи от туристите. Ти не ми приличаш на такава.
Момичето вирна глава. Явно се опитваше да се прави на смела.
— Трябва да отида при дядо си, това е всичко. Не мога да стигна с кола, защото е високо в планината. Ще ме закарате ли или не?
— Не — отсече веднага Флечър и си сипа кафе.
— И защо? — присви тя очи. — Ако искате да знаете, аз имам пари.
— Достатъчно ли, за да не ме вкарат в затвора заради превозване на деца от противоположния пол с прекалено силен грим?
— Аз не съм дете! А и гримът ми не е силен. Една жена ми го сложи безплатно в супермаркета.
— Не си спечелила много. — Флечър вдигна отново крака на бюрото и се отпусна. — Май напоследък много ходиш по магазините, а?
— Случва се — навъси се тя.
— Имаш ли какво да ядеш?
— Нали ви казах, че имам пари!
— Да, да… А училището?
Тя вдигна войнствено глава.
— Във ваканция сме.
Лъжеше, но нямаше как да се докаже.
— Хм. Слушай, наближава буря, така че никой тук няма желание да лети. Защо да не ти купя една газирана вода и да си поприказваме малко? Можеш да ми разкажеш нещо за училище или колко са смотани родителите ти. Какво ще кажеш?
— Я не ме будалкайте с такива детинщини!
— Мислех, че не си дете.
— Не съм! Аз просто… Ох, по дяволите! Няма да ми помогнете, така ли?
— Зависи за какво.
— Ще наема някой друг! — избухна тя. — Има толкова много летци.
— Но никой не е толкова хубав като мен.
Момичето очевидно не му повярва. Напоследък повечето жени споделяха мнението й. Тя изфуча навън и така блъсна вратата, че прозорците зазвъняха. Флечър въздъхна, отпи от кафето и се облегна на стола.
Много по-късно — поне след четири часа, ако се съди по схванатия му врат — се появи друга жена. Само че тази бе къде по-интересна. Като начало носеше високи токчета, които тропаха по бетонния под на хангара. И парфюмът й не беше натрапчив, а някак неуловим, букет от аромати, сякаш специално създаден да проникне в мозъка на мъжа. Флечър се изправи и примига.
— Казвам се Амелия Даниелс — заяви делово тя. — Търся дъщеря си.
Беше висока, стройна, синеока, загоряла от слънцето брюнетка. Би приличала на плажна красавица, ако не беше облечена в строг костюм от скъп плат. Косата й беше пристегната, а упоритото лице издаваше интелект и самоувереност, но в момента и сянка от отчаяние. Сигурно беше тридесет и пет — четиридесетгодишна, но сигурно в други дрехи би изглеждала и по-млада.
Също като хлапето, жената не забеляза колко е хубав Флечър.
— Един човек на бензиностанцията ми каза, че видял едно момиче да влиза във вашия хангар. Тук ли е дъщеря ми?
— Не знам — усмихна се той с най-очарователната си усмивка. — Коя е дъщеря ви?
— Казва се Зоуи Даниелс.
— Джой?
— З-зоуи. — Жената извади от чантата си снимка. — Около метър и шестдесет и пет, четиринадесетгодишна, носи джинси…
— И пуловер — довърши Флечър. — Да, видях я.
На лицето на жената се изписа облекчение. Тя наведе очи, за да прикрие вълнението си, после преглътна и пое дълбоко въздух.
— Знаете ли къде е сега?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Разбира се, че съм сигурен.
— За мен е много важно да я намеря.
— Вече казах…
Жената се наведе над бюрото. Гласът й трепереше от внезапно бликнала омраза.
— Аз имам право да зная къде е дъщеря ми. Ако сте я завели някъде, ще се погрижа незабавно да ви арестуват. Говорете или…
— Хей, по-спокойно. — Флечър стана. — Никъде не съм водил дъщеря ви, но това не значи, че тя не е стигнала там, закъдето е тръгнала. Наоколо има много пилоти.
— Аз бях при всички. Оставате вие. Трябва ли да повикам полиция, за да кажете истината?
Той вдигна ръце, сякаш бе насочила пистолет срещу него.
— Тя каза, че искала да отиде при дядо си. Това е. Аз й отговорих, че няма да я закарам, така че…
— Защо няма да я закарате?
— Защото си представях как някой разярен родител ще се нахвърли върху мен. Само не очаквах, че ще е родителка. Нямам сила да се бия с татковци, ако разбирате какво искам да кажа. Между другото, къде е таткото? — Бе забелязал, че тя не носи халка.
Амелия Даниелс проследи погледа му.
— Това не е ваша работа. Много благодаря.
— На вашите услуги — отзова се той невъзмутимо. — Казвам се Рос Флечър. Предполагам, че вашето дете е наело пилота от съседния хангар. Чух самолета му да излита преди няколко часа и още не се е върнал. Мога ли с нещо да ви помогна?
Тя погледна подозрително към протегнатата му ръка, сякаш се страхуваше, че в нея има електрошокова палка. Но Флечър не трепна и тя се предаде.
— Съжалявам, че се държах грубо с вас. Дъщеря ми е… Ами, тя…
— Избягала ли е?
Амелия Даниелс въздъхна и прибра снимката в чантата си.
— Да. Така ми се струва. Направо не мога да повярвам.
— Деца — забеляза съчувствено той. — Аз самият имам три момчета.
— Моите поздравления — произнесе тя кисело и му хвърли още един враждебен поглед. — И бягат ли вашите синове от къщи?
— От време на време — засмя се Флечър. — Но като огладнеят, се връщат.
— Зоуи няма скоро да огладнее. Взела е назаем една от кредитните ми карти.
Флечър би нарекъл това кражба, но реши да не се задълбочава.
— Откъде я гоните?
— От Ню Йорк.
Той подсвирна.
— Не си представях, че сте от Манхатън.
Тя извади от чантата си позлатена химикалка и чекова книжка с кожена подвързия, без да обръща внимание на блестящите му опити за светски разговор.
— Зоуи е отишла при баща ми. Той живее в Планината на Тъкър. Знаете ли къде е?
— Разбира се. Да не искате да кажете, че сте дъщеря на Брус Тъкър?
Лицето й се напрегна отново.
— Да — отговори лаконично и отвори чековата книжка. — За колко бихте ме закарали дотам?
— До Планината на Тъкър? За николко.
Тя вдигна красивите си очи, сини като планинско езеро.
— Слушайте, аз имам желание да си платя…
— Исках да кажа, че няма да ви закарам. Поне не днес. — Флечър кимна към прозореца. — Вижте как духа от север. Никой не е луд да лети в такава буря.
Амелия погледна за миг към задаващите се облаци.
— Бурята още не е дошла.
— Но никой не може да я спре.
— Можем да тръгнем веднага.
— Госпожо…
— Страх ли ви е? — прекъсна го тя.
— Имам два медала за храброст, от което следва, че не ме е страх. Просто майка ми не е отгледала глупак.
— Ако вие не ме откарате, ще намеря някой друг.
— По дяволите, все това ли ще ми казват? — засмя се той.
Без нито дума повече тя прибра чековата книжка и химикалката, преметна чантата си през рамо и се запъти към вратата.
— Хей! — обади се Флечър, но Амелия не отговори и той извика по-силно — Хей, почакайте.
Тя се обърна и го погледна студено — висока, изискана жена от Ню Йорк, само дето очите й изведнъж заблестяха, сякаш се бореше с изтощението си. А може би със сълзите си.
— Да?
Наистина беше хубава, но не само с това го привличаше. Макар да се правеше на твърда, той би се обзаложил, че Амелия Даниелс спи с пухкава мека нощница, под която се крие топло и много сексапилно бельо. Чувстваше го. Дори си я представяше с разпиляна по раменете коса и озарено от страст лице. При други обстоятелства прелестната госпожа Даниелс би била жена, която си заслужава човек да познава… и да притежава.
Без съмнение много мъже я преследваха — водеха я в скъпи ресторанти, изпращаха й цветя без повод, придружаваха я в операта или на откриването на изложби. Но от предпазливата проницателност, която четеше по лицето й, Флечър разбираше, че още не е намерила истинския мъж. Чу се да казва:
— Добре, ще ви закарам.
Изражението й остана невъзмутимо.
— Защо променихте мнението си?
— Защото никой друг не може да лети безопасно в такова време. Аз съм най-добрият. И защото… О, по дяволите, много обичам истории за загубени деца.
Тя го гледа още един миг, през който Флечър се опитваше да изглежда сериозен. Амелия не му повярва, но въпреки това кимна.
— Добре, нямам избор. Загрейте двигателя, а аз ще си взема багажа. — И тръгна отново, без дори да му благодари.
— Имате ли джинси или нещо подобно? — подвикна той, загледан във високите й токчета. — Може би ще поискате да се преоблечете.
— Не се безпокойте за мен — подхвърли тя през рамо.
Той всъщност се безпокоеше повече за себе си. Беше се уговорил с човека от банката да го чака в хангара, за да се разберат веднъж завинаги.
— Но някои неща са по-важни от парите — промърмори Флечър под носа си и се засмя. Например храна, подслон и секс. А когато се отправи към самолета, като си подсвирваше, не мислеше за подслон и храна.

 

Амелия Даниелс изобщо не се интересуваше от мъжа, на когото се доверяваше, за да й помогне да намери Зоуи. Интересуваше я само кога ще може да види отново дъщеря си. Когато се върна със сака си в прашния хангар и видя очукания самолет, се замисли дали това е най-добрият пилот, когото може да наеме с парите си.
Флечър сръчно подреждаше някакви кутии в търбуха на малкия самолет.
— Сигурен ли сте, че можете да управлявате това нещо? — попита Амелия.
Той се усмихна накриво, но не отговори, докато не сложи и последната кутия в багажното отделение. След това погали с любов гладката ламарина:
— Разбира се. През какво ли не сме минали двамата. Това е любимата ми жена. Изпълнява всичко, което поискам.
— Излиза, че сте феминист.
— Абсолютно — засмя се той.
Амелия се намръщи и се опита да реши дали не е по-добре да се откаже. Не бе имала предвид да се захваща с летящ каубой. Изненадващо за себе си, докато го наблюдаваше как работи, реши, че той е от този тип мъже, които Арета Франклин има предвид, когато пее за мъжете, които умеят да носят панталони. Той изглеждаше страхотно. Амелия веднага забеляза, че Флечър винаги би трябвало да носи джинси — особено тесни, поизтъркани, подчертаващи стройните му бедра. Имаше също широки рамене и лице, което… е, най-меко казано, би могло да се нарече грубо. Не бе точно красив — чупен нос, брадясала челюст, но в същото време изненадващо мъжествен. В Ню Йорк нямаше истински мъже или поне тя не бе срещнала досега, въпреки че живееше там от петнадесет години.
Изведнъж осъзна, че не е редно да мисли за такива неща, когато цели два дни не е виждала Зоуи.
Флечър се обърна и улови погледа й. Тя се опита бързо да овладее изражението си. Очите му бяха тъмнокафяви, почти черни и в същото време пълни с искри. Дали се сещаше за какво мисли тя?
— Готов ли сте?
Той огледа фигурата й, облечена в същия костюм, както сутринта, когато е разбрала, че Зоуи е изчезнала. Очите му се спряха със съмнение върху обувките й — възможно най-неподходящи за планината.
— Готов съм. Но може би вие трябва да се преоблечете, преди да тръгнем. От другата страна на улицата има стая за почивка. Или, ако бързате, мога да се обърна.
Амелия взе решението си, повлияна от веселите пламъчета в очите му.
— Имам чувството, че ще надзъртате.
— Вие сте по-голямо изкушение от обичайните ми клиенти.
— Ще се преоблека по-късно. Колкото по-скоро стигнем, толкова по-добре.
— Не мога ли да ви разубедя? Не обичам да рискувам самолета си.
— Ще ви платя за всички щети.
— Така ли? А ако си счупим главите?
— Готова съм да поема и този риск. Ако се опитвате да се отметнете…
— Ох, цялата сте само нерви. Почакайте само да прибера тези неща.
Нещата, както забеляза Амелия, бяха два древни на вид куфара и една китара.
— Нали няма да ми правите серенада, докато сме във въздуха?
— Господи, не, това е на Джес, най-големият ми син. — Той взе китарата и сака й и ги внесе в кабината.
— Джес? А как се казват другите?
— Джейк и Люк са петнадесетгодишни, близнаци. А Джес трябваше тази есен да започне колеж, само че вчера се върна.
— Скъсали ли са го?
Флечър я хвана за ръката с непринудена фамилиарност и я поведе към самолета, сякаш бяха стари приятели.
— Аз изобщо не исках да отива, но той не ме послуша. А сега е платил за първия семестър и ще си получи обратно парите на куково лято.
— Май и вие си имате проблеми.
— Понякога. Сама ще разберете.
— Какво? Защо?
— Защото ще кацнем в моето имение. То е най-близкото удобно място за кацане до Планината на Тъкър, откакто дървообработващата компания откъсна горното летище.
— Чакайте! — Амелия отдръпна ръката си. — Колко е оттам до къщата на баща ми?
— Около петдесет километра на кон.
— Петдесет? — Нещата ставаха все по-сложни. — Искате да ми кажете, че не можете да ме закарате направо при баща ми?
— Не мога. Вече ви казах, че този район е напълно откъснат от секачите.
— Това значи ли, че и Зоуи може да е във вашето ранчо?
— Твърде е възможно. Повечето хора знаят, че при мен могат да наемат коне.
— Какво чакаме тогава? Да тръгваме веднага!
— Клиентът винаги има право. — Той се облегна на крилото и й подаде ръка.
Нещо я спря. Тя се вгледа в лицето му и отново се запита дали не прави грешка.
— Мога ли да ви вярвам, Флечър?
— А имате ли избор? — засмя се той.
Не, вече нямаше. Но определено погледът му не й харесваше. Той мислеше за секс и дори не се опитваше да го скрие. При други обстоятелства Амелия би прекършила надеждите му само с две думи. Но сега откри, че самата тя мисли за секс — див, необуздан, весел секс, какъвто би могла да получи от един безгрижен каубой. Флечър бе едно голямо буйно дете и в друга ситуация това би й се сторило много привлекателно.
— Хайде — подкани я той. — Времето лети.
Какъв избор имаше? Амелия запрати кратките си еротични фантазии в някакъв далечен ъгъл на подсъзнанието, свали обувките си, хвана се за силната му ръка и се качи на крилото.
Флечър пръв влезе в кабината. Пресегна се през нея, затвори вратата и й показа как да закопчае предпазния колан. Стори й се, че се бави малко по-дълго от необходимото и избута ръцете му. Той се засмя невъзмутимо, хвърли шапката си назад и си сложи слушалките. Косата му беше тъмнокестенява, със сребристи нишки по слепоочията. Падналият върху челото му перчем му придаваше самоуверен и малко заплашителен вид, като на бандит от началото на века.
Флечър улови погледа й и я възнагради с една усмивка, показваща, че изобщо не се интересува как изглежда, защото и без това е безкрайно доволен от себе си.
— Готова ли сте?
— Кажете ми само едно нещо. Очакват ли ме още изненади, преди да намеря дъщеря си?
— Зависи — засмя се той.
— От какво?
— Например дали вече се е срещнала с моя Джес.
— Какво означава това? — опита се Амелия да надвика рева на мотора.
— Значи, че може да ви се появи наистина сериозен проблем. Представете си, че Джес е отвлякъл вашето момиченце, завел го е в гражданското и са се оженили. Нали разбирате, той е доста импулсивен, като баща си.
— Нервирате ме.
— Какво мога да кажа? Трябва да играете с вашите си карти.
— Ще запомня това — свъси се Амелия.
Той отново се усмихна:
— Много неща ще се наложи да запомните, докато тази история свърши.
Моторът го заглуши. Флечър изведе самолета на пистата и го ускори.
— Излитаме. Дръжте се здраво! — извика той.
Тя се подчини, но реши, че една молитва не би навредила. След няколко подскока по неравната писта те се издигнаха плавно в небето. Флечър се насочи на запад и свали слушалките, очевидно готов да продължи разговора.
— Откога я няма дъщеря ви?
— От два дни — надвика тя двигателя. Реши, че дори един безсмислен разговор е по-добър от оценката на пилотските му умения. — Оставила бележка на съквартирантката си.
— Съквартирантка?
— Да, в пансиона. Зоуи… Ние напоследък не се разбираме много по въпроса за училището.
— Пратили сте детето в пансион?
— Естествено.
— И тя живее там? — намръщи се Флечър с изненада. — В нещо като общежитие?
— Точно това е пансион. Там тя живее и…
— Колко годишна е?
— Четиринадесет. — Сега щеше да започне да я обвинява. Събра цялото си спокойствие. — Вижте, господин Флечър, разбирам, че при вас тук е по-различно. Но вие нямате представа какво е да възпитавате дете в голям град. Реших, че е най-добре да я пратя в пансион.
— А какво е най-добре според Зоуи?
— Зоуи е дете. Тя не може да взема такива важни решения.
— Тя е взела решението да избяга. Сигурно не й е било лесно.
— И се е провалила.
— Не бих казал, след като за два дни е прекосила половин Америка. Струва ми се, че се справя доста добре.
— Жалко, че не е използвала способността си да се справя в училище — отбеляза Амелия с горчивина.
— Може би не е искала да напуска дома си.
— Сигурна съм, че не е искала.
— Защо тогава я заставихте?
Тя стисна зъби.
— Не ви засяга как възпитавам дъщеря си, господин Флечър.
— Разбира се, че ме засяга! Аз излагам на опасност самолета си, да не говоря за себе си, заради това дете. Мисля, че това ми дава право поне да знам какво е станало. Ако дъщеря ви е била толкова нещастна в общежитието, защо сте настоявали да остане там?
— Не се досещах, че е нещастна! Всяко момиче е объркано първите месеци, но не съм предполагала, че го преживява толкова.
— Чакайте — прекъсна я той. — Значи вие я изпратихте в пансион и дори не се опитахте да разберете как се чувства там?
— Вижте какво, нищо не знаете за нашия живот и не можете да ме съдите! Явно и вие не се справяте най-добре.
— Моите момчета са си много добре.
— Но най-големият ви син е отпаднал от колежа.
— И какво от това? Все едно, не му беше там мястото. Все някога ще разбере какво иска.
— А дотогава би трябвало да учи. Доброто образование никога не вреди.
— Нашите деца не виреят в задушни стаи, където някакви мухльовци се мъчат да им набият в главите всякакви глупости.
— И жена ви ли споделя това лекомислено мнение за образователната система?
— Бившата ми жена. Нея изобщо не я интересува как и какво правят момчетата. Тя продава някакви тъпи бижута, а в свободното си време пазарува.
— Аха!
— Аха? — Той я погледна подозрително. — Какво означава това?
— Нищо. Освен че пренасяте собствените си предразсъдъци върху мен.
— Изразявайте се по-ясно, моля.
— Мнението ви за майките като цяло очевидно влияе върху мнението ви за моето положение, така че… Господи, защо споря с вас? Явно нямаме едно и също виждане за задълженията на родителите.
— Имате право.
— Не можем да си кажем нищо повече по този въпрос.
— Освен, че според мен вие сте се провалили с дъщеря си и сега се опитвате половинчато да…
— Разговорът приключи, господин Флечър.
— Аз…
— Не ви питам за вашето мнение.
Амелия го погледна крадешком и видя, че челюстта му се стегна. Може би се беше съсредоточил върху минаването през купчина черни облаци. Тя изчака цели две минути, през които мислеше колко неблагодарна работа е да си родител, след което избухна:
— Добре, какво бихте направили вие на мое място?
— Моля?
— Нашето положение не е много различно. И вашето, и моето дете са напуснали училище. Какво казахте на сина си, когато се върна?
— Нищо.
— Нищо?
— Е, казах му да си отиде пеша вкъщи.
— Какво?!… Това наказание ли беше?
— Не съвсем. Снощи си имах работа и нямах време да го закарам, затова трябваше да си ходи сам.
— Колко е далеч?
— Доколкото си спомням, около седемдесет километра — отговори Флечър спокойно.
— Седемдесет! И сте накарали детето да извърви цялото това разстояние? Сигурно му е отнело часове!
— Един ден, ако е ходил бързо. Освен това той вече не е дете. Той е на осемнадесет години и е висок почти колкото мен. Една разходка не би го съсипала. Пък и му трябваше малко време за размисъл. Никога няма да видим и стотинка от таксата за обучение, а досега десет пъти да съм използвал тези пари. Идеше ми да го удуша.
— Е, вие май наистина сте идеалното семейство — засмя се Амелия. — Може би трябва да си вземам бележки.
Неочаквано и той започна да се смее.
— В такъв случай извадете бележника, защото пристигаме.
По стъклото удряха дъждовни капки, а долу се виждаха тревисти хълмове. Флечър започна да снижава самолета. Стадо крави се разбяга, стреснато от шума на двигателя. След малко се показа и ранчото, сгушено в малка долинка. В центъра беше разположен живописен обор с нисък покрив, боядисан в червено преди поне десет години. От него като пипала на гигантски паяк тръгваха километри разкривена ограда. Под дърветата се виждаше дървена къща, опасана от хлътнала веранда.
Амелия познаваше добре този пейзаж. Но след толкова години живот в каньоните на Ню Йорк не усети сърцето й да се стопля от спомена. Чувството, което изпита, бе по-скоро тих ужас. Наистина всичко бе много живописно, но тя знаеше какво се крие зад прекрасната природа и къщата, извадена сякаш от картинка на буквар — тежък труд и душевна болка. Да не говорим за самотата — онази самота, която едно младо момиче бе намразило така дълбоко, че се беше врекло никога да не се връща.
Но сега отново бе тук. А планината не се беше променила. Може би всичко си беше все същото.
«Вземаш Зоуи и веднага се връщаш в Ню Йорк», заповяда си тя. Нямаше причини да се бави. Нямаше смисъл да се опитва да оправи нещата със стареца, който толкова дълго я бе държал като затворничка.
— Дръжте си шапката, госпожо Даниелс — прекъсна мислите й Флечър. — Кацаме.
Малкият самолет заподскача по неравната писта и спря до оградата. Амелия успя да отвори сама вратата и първа стъпи на крилото. Вятърът разпиля косата й.
Откъм къщата се чу вик и след миг дотича високо, жилаво момче с джинси и износена каубойска шапка. По петите му се носеше куче от смесена порода, което излая веднага щом Амелия скочи от крилото. Момчето най-после я забеляза и спря така рязко, че едва не се спъна. После си смъкна бързо шапката и я зяпна, но не можа да изтръгне и дума от гърлото си. Очевидно досега не бе виждало жена в делови костюм.
Флечър се спусна леко до нея. Без да откъсва поглед от лицето й, момчето попита:
— Уха, татко, това се казва бърза работа! Ожени ли се за нея и така нататък?

 

Втора глава

 

— За кого да се ожените? — попита Амелия и пламна.
— Млъкни, Люк — смъмри го Флечър и си нахлупи шапката, за да се предпази от дъжда. — Това е госпожа Даниелс.
— Така ли? Богата ли е? Точно както ни каза ли?
— Какво става тук? — ядоса се Амелия.
— Нищо. Той е луд, това е всичко. Не ви ли казах, че имам лудо дете?
Сините й очи светнаха гневно:
— Да не сте ме довели тук с някаква непочтена цел?
— Доведох ви тук, защото вие така мило ме помолихте. Люк, дръж си устата затворена поне пет минути и занеси този багаж в къщата.
— Да, татко.
Дъждът беше започнал да пада на едри капки. Флечър отключи багажното отделение и започна да търси чантата на Амелия. Кучето радостно се въртеше в краката му.
— Къде е брат ти? Няма аз да му мъкна нещата.
— Ъъъ… Има малък проблем, татко.
— Какво се е случило? — изправи се Флетчър. Бащата в него се събуди.
— Ами… Джес… — Люк се загледа в краката си. — Той…
— Изплюй камъчето!
— Джес се върна вкъщи сутринта, но пак замина.
— Къде?
— Ами… Тук беше онова момиче, нали разбираш, и…
— Зоуи? — Амелия излезе напред. — Тук ли е още?
Люк погледна баща си, после Амелия и пак баща си.
— Ъъъ… Другият пилот я докара тук, защото е най-близкото място, където може да се приземи. Много лошо приземяване, ако питаш мен. Беше Милър, онзи дето често пие. Но…
— Кой пие?
— Не се отвличай! — отсече Флечър.
Люк кимна.
— Тя каза, че иска веднага да продължат до Планината на Тъкър…
— Къде е сега? — извика Амелия.
— Оставете го да довърши — нареди Флечър.
Люк се покашля.
— Аз казах на Джес да не прави нищо, докато не се върнеш, но той…
— Какво направи той?
— Какво толкова можеше да направи? Тя започна да крещи и да го бие, затова той я заведе. Тръгнаха преди два часа.
Флечър изруга и закрачи нервно под дъжда.
— Има ли ум в главата си? Къде ще прекарат нощта в тази буря?
— Джес се опита да я разубеди — защити Люк брат си. — Каза й да почакат до сутринта, но тя не искаше и да чуе.
— Няма на кого да прилича. — Флечър погледна намръщено към Амелия.
— Вижте сега… — започна тя.
— Всичко, което виждам сега, са само две жени, готови да премачкат всичко, за да постигнат своето.
— Аз не съм ви мачкала! Аз имах доброто намерение да си платя за всяка услуга.
— Така е — съгласи се той. Джес, този идиот! Сигурно е тръгнал, за да покаже на всички, че вече е мъж.
— Още сега ще ви напиша чек — продължаваше Амелия, — ако ми кажете цената. Искам да тръгнем веднага, така че…
Флечър дойде на себе си.
— Задръжте малко. Не може сега да се втурнете след тях.
— Изминала съм целия този път чак от Ню Йорк, а сега съм само на няколко часа от дъщеря си. Разбира се, че ще тръгна веднага! — Тя се обърна към Люк, който слушаше с интерес, без да забелязва дъжда. — Младежо, бихте ли ми оседлали…
— Един момент — прекъсна я Флечър. — Погледнете към небето. Говори ли ви нещо думата «светкавица»? А «порой»? Когато бурята дойде, пътят ще стане непроходим.
— Значи трябва да тръгвам веднага. Зоуи е в опасност.
— Не е в опасност. — Флечър се опитваше да изглежда спокоен. Защо да я тревожи още повече? — Джес поне дотолкова разбира. Сигурно вече са преминали опасните места. До залез ще стигнат мястото за нощуване.
— И това трябва да ме успокои? — избухна Амелия. — Моята дъщеря да прекара нощта с един лекомислен младеж? Зоуи през целия си живот не е била насаме с момче, а какво остава с… отпаднал студент! Тя…
— Колко сте наивна! — засмя се Флечър.
— Вярно е! Знам!
— Едва ли знаете какво е преживяла. След като сте я заточили в това снобско училище, вие сте я оставили на…
— Не съм я заточила!
— Хей — прекъсна ги Люк, — имате ли нещо против да вляза на сухо?
Дъждът се беше усилил. Ризата на Флечър вече се бе просмукала, а косата на Амелия блестеше от влагата. Небето се разсече от светкавица, а миг по-късно гръм разлюля прозорците. Амелия несъзнателно закри с ръце ушите си. Флечър също трепна, но запази самообладание, хвана я за лакътя и я бутна след Люк, който вече тичаше към къщата. Тя се подчини и се втурна след момчето. Флечър се забави, за да покрие самолета и грабна две от кутиите на Джес. Когато стигна до верандата, беше мокър до кости. Амелия стоеше там нетърпеливо.
— Е, госпожо Даниелс, не е ли страхотно да имаш деца?
— Разберете, Флечър, аз действително трябва да намеря дъщеря си възможно по-скоро. Тя не е свикнала с планината.
— Всичко ще се нареди.
— Може да се нарани. Може да…
Той обви раменете й с ръка и усети как тя трепна.
— Знам, че се тревожите, но нищо сериозно не може да се случи. Сигурно в момента преживява своето най-голямо приключение.
— Тя никога не е яздила!
Флечър я поведе към вратата. Харесваше му да усеща близостта й.
— Джес й е намерил някоя кротка кобила, сигурен съм. Ще тръгнем още сутринта.
— Много е късно! Аз не мога да…
— Нямате избор. Вижте небето. Ще се наложи да се порадвате на нашето гостоприемство.
— Още един шаблон и ще ви намразя.
— Да… — Той отвори вратата. — А ето и останалата част от очарователното ми семейство.
Амелия не искаше да се предава. Беше почти стигнала до Зоуи. Искаше да я види по-скоро и нямаше време да се запознава със синовете на Флечър.
Когато очите й свикнаха с полумрака, тя различи две бясно мятащи се фигури. Едно високо момче нанесе силен удар на Люк, а Люк с рев се стовари върху един кожен стол, който тутакси се разпадна.
— По дяволите, Джейк! Това беше последният здрав стол!
Гласът на бащата накара и двете момчета да се изправят запъхтени. Очевидно се бореха от няколко минути.
— Какво става тук? — прогърмя гласът на Флетчър. — Няма ме по-малко от двадесет и четири часа, а вие вече трошите мебелите. Джейк, ти ще поправиш този стол, чу ли ме?
Момчето, явно братът близнак на Люк, пристъпи напред. Разкъсаната му фланела бе опръскана с кръв, но то очевидно не усещаше, че носът му е разбит.
— Извинявай, татко, ние само се забавлявахме.
— А не може ли да се забавлявате, без да чупите мебелите? Люк, ти какво ще кажеш?
— Джейк започна пръв. — Люк кипеше от гняв.
— Не бях аз — засмя се Джейк.
— Ти беше!
— Не бях!
Флечър успя да се вмъкне между тях, преди да започнат отново.
— Вие двамата имате работа за цяла седмица. Но сега може да започнете с приготвяне на вечерята. Джейк, това е госпожа Даниелс. Тя ще остане за тази нощ.
Момчетата пренасочиха вниманието си към Амелия, която направи опит да им се усмихне. Без да кажат нищо, за да не ядосат повече баща си, те изчезнаха в различни посоки.
Обзавеждането, както Амелия забеляза най-сетне, беше доста добро. Но цялата стая беше в безпорядък. Централно положение заемаше огромна камина, около която бяха разпилени учебници, обувки, дрехи, полузакърпено седло. Дървата за огрев бяха разсипани около един сандък направо на дъсчения под. На прозорците висяха избелели мръсни пердета. Въздухът беше напоен с кухненски аромат. Кучето, което следваше Флечър от самолета, покорно легна на едно чердже до камината, оставяйки след себе си валма козина.
Флечър хвърли шапката си към лосовите рога, заковани на стената близо до вратата. Не улучи, но не забеляза. Обърна се към Амелия и се засмя на изражението й.
— Май не приличам на «идеалния баща».
— Синовете ви са много симпатични.
— О, да, на пръв поглед са страхотни. Какво ще кажете за по едно питие?
Звучеше чудесно — едно силно мартини щеше да отпусне нервите й. Но й се стори нечестно — тя да стои на топло и сухо, когато Зоуи е навън някъде в пороя.
— Хайде — разчете мислите й Флетчър. — Стига тревоги! Казах ви, че на Зоуи положително й е забавно. Изглеждате уморена. Няма да й помогнете, ако се сринете.
— Не съм изморена.
— Добре, вие си знаете. Седнете, ще ви донеса една бира.
Той я остави и отиде в кухнята. Амелия се огледа за стол, но не видя нито един надежден.
По стълбите се спусна Люк, видя я и сякаш искаше да избяга обратно, но улови погледа й и възпитано се приближи да поприказва с нея.
— Отнесох чантата ви горе, госпожо.
— Благодаря ти, Люк. Съжалявам, че ви притеснявам.
— О, няма нищо. Ние приемаме много гости, въпреки че повечето са мъже, които идват тук на лов.
— Баща ти работи ли като водач?
— Понякога. Не достатъчно, разбира се. Вечно не ни стигат парите.
— Сигурно това е, защото сте далеч.
— Добре ли познавате баща ми? — Той я погледна по-внимателно.
— Не, но познавам този край.
— Аха…
В този момент дойде Флечър с две бири в ръцете.
— Запознахте ли се?
— Да, татко — каза Люк, вече на път към кухнята. — Не е лоша. Можеше да е и по-зле.
Флечър се засмя.
— Нещо май не разбирам — обади се Амелия.
— Няма нищо за разбиране — увери я той. — Какво ще кажете да хапнем? Момчетата вече са приготвили.
— Всъщност не съм гладна. Не искам да ви притеснявам.
— Глупости. Сигурно умирате от глад. Хайде, тук от месеци не сме имали хранително отравяне.
Той я хвана за ръката и я затегли към кухнята. Тя беше дълга и тясна стая с нисък таван и с голяма дървена маса в дъното. Имаше и лавици с буркани с консервирани плодове и зеленчуци.
Вечерята бе типично фермерска — купичка лютив сос и печени картофи. Люк изхвърляше с вилица картофите от фурната, а Джейк ги ловеше и пускаше в една чиния. Двамата се заливаха от смях. Флечър улови един картоф и го сложи в собствената си чиния.
— Това не е място за изнежени хора — усмихна се той на Амелия.
— Нито пък с нежни стомаси — допълни тя, гледайки към масата.
Имаше само един стол и домакинът седна на него. Момчетата се разположиха на пейките от двете му страни, така че Амелия седна отдясно до Флечър. Щом семейството се настани, започнаха да си подават чиниите, като всички говореха едновременно. Тя опита соса, установи, че е много лют и бързо изпи голяма глътка бира. После си отсипа салата от една голяма купа.
Животът тук не беше особено изискан, но Амелия беше впечатлена от ставащото около нея. При толкова буйни синове Флечър би могъл да им позволи да си сипят по една чиния и да седнат пред телевизора или да се приберат в стаите си. Но той явно изискваше всички да идват на масата с измити ръце и с желание за разговор.
Пръв Люк описа преживяванията си в училище — трудно контролно по математика, глупава случка в кафето и как един негов приятел най-сетне събрал смелост и поканил момиче на среща.
— Беше противно, татко — завърши той. — Никога няма да моля за нещо момиче.
— Чакай само Мелинда Хенкок да запримигва насреща ти — подразни го Джейк. — Да те видим тогава какво ще говориш.
— А, така ли? — избухна Люк. — Но аз никога няма да хлътна като теб по Сидни Фримантъл.
— Коя е Сидни Фримантъл? — вдигна очи Флечър.
Джейк почервеня и заби поглед в чинията:
— Никоя, татко.
Амелия очакваше, че баща му ще продължи да го разпитва, но той каза:
— Добре, Люк, какво друго се е случило?
— Класната ме спря в коридора и ми каза, че е получила формулярите за стипендии, за които ми беше казала по-рано.
— Мисля, че този въпрос вече го обсъдихме — намръщи се Флечър.
Люк остави вилицата си.
— Татко, знам, че мога да получа една от тези стипендии. Просто знам, че мога!
— И колко пари ще вземеш? И за колко време? А ако след една година спрат изплащането на стипендии? Кой ще остане вързан да плаща сметката?
Амелия слушаше мълчаливо и мислеше, че в детството си може би е пропуснала много приятни разговори по време на вечеря, но затова пък си е спестила безкрайните семейни спорове.
— Татко, класната каза, че с моите оценки мога да постъпя в което и да е училище в…
— Слушай, твоята класна може да знае какви са ти бележките, но не знае каква е банковата ми сметка. — Флечър заби вилицата в чинията си. — Не вярвам на стипендиите.
— Защо? — не се сдържа Амелия. — Аз изкарах четири години в колеж плюс висше образование по право със стипендия.
Люк я погледна с възхищение.
— Вие сте юрист?!
— Работя в една фирма в Ню Йорк.
— Уха! И сте учили със стипендия?
— Да, бяха поети по-голямата част от разноските. Но трябваше да работя, за да печеля за книги и разни дреболии… — Най-после забеляза мрачния поглед на Флечър. — Но, разбира се, баща ти знае кое е най-доброто за тебе.
— А как получихте стипендията? В кой колеж сте учили? А в кой университет?
— Всъщност аз… — заекна Амелия. — Нямах намерение да се намесвам…
— Продължавайте, моля — отсече Флечър.
— Да, в кой колеж се получава най-добра подготовка за юридически факултет? — настоя Люк.
— Сигурна съм, че класната ти може да ти обясни тези неща. Няма да е трудно да постъпиш, ако си отличен ученик.
— Чу ли? — обърна се момчето към баща си. — Госпожа Даниелс мисли, че…
— Чух — отговори той кратко.
— Оценките ми са страхотни. Ти самият го каза и…
— Ще говорим по-късно за това, Люк.
— Но, татко, не мога да се запиша в добър университет, ако отида в двугодишен колеж, както Джейк.
— По-късно!
Амелия не знаеше къде да се дене от смущение. Погледна крадешком към Люк и видя, че е ядосан, напрегнат и изненадващо блед. Странно, но баща му изглеждаше по същия начин.
Най-после заговори и Джейк:
— Хей, а аз имам тройка по английски! — обяви гордо той.
— Това е напредък — изграчи Люк.
— Не ми пука за училище. Не разбра ли? — обърна се гневно брат му към него. — Когато порасна, аз ще управлявам това ранчо.
— Защо мислиш, че когато пораснеш, то ще е още тук? — засмя се Флечър.
— Че къде ще отиде?
— Едва не забравих — вметна Люк. — Обадиха се от пазара. Искат до края на седмицата да им закараме дванадесет бичета.
— Добре, утре след училище се заеми с това.
— Аз мога утре да не ходя на училище и да свърша тази работа — предложи Джейк. — Ще се справя и сам.
— Изобщо не си го мисли. Няма да пропуснеш и ден, докато завършиш. Запомни това.
— Ако успее да завърши — поправи го тъжно Люк.
След това смениха темата. Амелия слушаше и последното й впечатление бе, че това е едно сплотено семейство от личности. Явно те работеха заедно и упорито, разбираха се помежду си и не криеха чувствата си.
— На работа — нареди Флетчър, след като храната беше ометена.
Амелия знаеше, че в следващия час не бива да се мотае в краката им. Работата в една ферма бе добре разпределена и организирана. Люк отиде към кухнята, Флечър и Джейк облякоха мушами и излязоха в дъжда.
Тя знаеше какво включва такава работа. Спомни си как носеше вода на добитъка, когато беше толкова малка, че едва влачеше кофата по земята. В детството си не получаваше и най-малка благодарност за труда си — нито една добра дума за това, че помага с нещо за доброто на семейството. Чувстваше се робиня, при това робиня, която господарят мрази.
Потисна спомените си и забърса съдовете вместо Люк, който се справяше отлично.
— Джейк ще ги прибере — посочи той към чиниите. — Аз трябва да се оправя с кучетата.
Флечър се върна към девет и половина.
— О, намерили сте кафето — каза той, щом видя Амелия да мие чашата си. — Ставаше ли за пиене?
Тя бе поразена от увереността в движенията му. Явно бе мъж, на когото може да се разчита.
— Не е лошо. Искате ли? Остана една чаша.
— Разбира се. Какво означава още една чаша? — Той си наля от кафеварката. — Охо, превъзходно кафе!
— Направих ново. Това, което бе останало, ставаше само за почистване на ръждата от самолета ви.
— Каква ръжда? — засмя се Флечър и с чаша в ръка тръгна към вратата. — Елате да ви покажа леглото. Мисля, че до сутринта дъждът ще спре. С малко късмет можем да тръгнем към осем.
— Да тръгнем? — повтори Амелия стресната от възможността за още едно пътуване с него.
— Разбира се. Нима смятате да прекосите каньона сама?
— Сама ще стигна по-бързо.
— Така ли мислите? — усмихна се той.
— Да. Аз бързам, а вие не изгаряте от желание да ми помогнете.
— И кое ви накара да мислите така? — Той стигна до площадката и се обърна с усмивка.
— Всичко. Можехме да тръгнем преди вечеря, но вие…
— Но аз запазих спокойствие. Ако бяхме хукнали, нямаше да постигнем нищо повече, освен да увеличим сметката ви за химическо чистене. — Кимна към прозореца: — Тази нощ е убийствена.
— А дъщеря ми е там!
— По-добре само тя, отколкото и вие. Това ще й бъде за урок.
— Не съм коравосърдечна като вас. Искам по-скоро да върна Зоуи жива и здрава.
Той поклати глава и отново тръгна по стълбите.
— Едно е да намерите дъщеря си, съвсем друго — да я върнете.
— Защо толкова настоявате? Мислех, че бързате да се отървете от мен.
— Защото си пъхате носа в семейните ми дела ли, имате предвид?
— Люк трябва да отиде в колеж. Той е определено много умен и има желание да учи.
— Оставете тази грижа на мен.
— Добре, но вие оставете Зоуи на мен. Утре тръгвам сама!
— Ще се загубите.
— Няма.
Той спря до първата врата.
— Теренът е променен. Изсичат дърветата в имението на баща ви. Имаше силно свличане. Няма да познаете мястото.
— Ще се справя.
— А после аз ще трябва да обикалям да търся костите ви? Няма да стане. Нямам излишно време. — Той се облегна на вратата и я погледна. На лицето му отново се появи познатата самоуверена усмивка, която я караше да се чуди дали е облечена. Изведнъж въздухът сякаш се наелектризира. Той бе успял да промени всичко само с един поглед към тялото й.
— Не мога да ви пусна сама. Кой нормален мъж би позволил жена, прекрасна като вас, да се изплъзне между пръстите му?
— Кой е казал, че сте нормален?
— Вие ме подлудявате, госпожо Даниелс — усмихна се той лениво. — Впрочем, какъв парфюм ползвате? Свят ми се завива от него.
Амелия едва не простена.
— Не разбирате колко сериозно говоря. Животът на дъщеря ми е в опасност.
— Не е вярно. И двамата знаем, че тя е в безопасност. Може да не й е съвсем удобно, но е добре.
— Искам да съм сигурна в това.
— Ще бъдете, но утре. А дотогава защо ние с вас да не помислим за собственото си удобство?
— Дотогава — прекъсна го тя, преди да е предложил нещо повече, — единственото, за което мога да мисля, е Зоуи.
— Единственото, за което аз мога да мисля, сте вие.
— Флечър, казвал ли ви е някой, че сте много настойчив?
— Чувал съм, че на жените това много им се харесва. Те си падат по упоритите мъже. — Той опря ръка на вратата над главата й, от което разговорът им стана по-интимен. — С вас така ли е?
— Не си падам по никого, упорит или не.
— Отказвате се от страхотна възможност.
— Ще го преживея някак.
Той въздъхна театрално и се усмихна:
— Както желаете. — Отвори вратата и я въведе в малка спалня, сгушена под стряхата на къщата. Вътре имаше удобно двойно легло, лавица с книги и бюро, затрупано с хартии. Вратата на гардероба зееше, а на дръжката висеше риза.
Амелия се поколеба, защото разбра, че това е спалнята на Флечър. Върху леглото бе оставена нейната чанта.
— Не се безпокойте — засмя се той. — От уважение към вашето целомъдрие аз ще спя долу.
— Не мислех за това.
— Така ли? Може би предпочитате да остана и да върви по дяволите целомъдрието ви?
— Много сте самонадеян. Трябва някоя силна жена да ви метне ласото на врата и да ви обуздае.
Той се засмя, застанал между нея и леглото.
— Нямам нищо против такива игри. Искате ли вие да бъдете жената?
Амелия го хвана за ризата и го изблъска към вратата.
— Лека нощ, Флечър. Оценявам гостоприемството ви, но предпочитам в леглото да ме топли бутилка с гореща вода. Искате ли да си вземете четката за зъби, преди да излезете? А може би и пижамата? Но не, обзалагам се, че спите гол.
— Много възбуждащо, нали?
— Направо кошмар. — Тя го избута внимателно в коридора. — Лека нощ.
Затвори вратата под носа му и чу:
— Лека нощ, Амелия.
Гласът му дълго звуча в нея. Дори след като се съблече и се пъхна в завивките, чувстваше прелъстителната нотка в думите му. Реши, че е яла твърде много от лютивия сос. Но дълбоко в себе си знаеше, че има нещо друго, разбъркало чувствата й. Кога за последен път бе познала удоволствието от компанията на мъж? Особено привлекателен като Флечър? Може би никога. Приятелките й от Ню Йорк нямаха и представа какви мъже живеят на запад — силни, решителни, сексапилни. И Флечър бе един от най-сексапилните, които бе срещала някога. Друг като него не можеше да си спомни.
Докато сънят я унасяше в неговото легло, Амелия усети, че се усмихва.

 

Трета глава

 

Тази вечер Флечър взе едно одеяло и отиде на изтърбушения диван в хола, но не заспа. Може би заради кафето. А може би заради жената, която спеше горе в леглото му. Усети, че си представя всякакви чудесни приключения в компанията на Амелия Даниелс.
Тя бе хубава жена — стилна и сдържана, което той намираше за много възбуждащо. Имаше и чувство за хумор — второто нещо, което търсеше у жените. Докато заспиваше, се чудеше дали тя обича да се смее в леглото.
Сутринта, когато Джейк изтрополи по стълбите, го събуди от еротичен сън.
— Какво става? — попита момчето и седна на облегалката на дивана. — Провали ли се?
Флечър се опита да се събуди бързо.
— Какво? Кой?
— Бива си я, татко. Но не знам дали още ставаш. Искам да кажа, ако аз ще достигна сексуалния си връх догодина, ти сигурно не си в блестяща форма, особено с такава жена.
— Колкото е по-стар инструментът, толкова по-добре свири.
— Винаги имаш на разположение някоя поговорка — засмя се Джейк. — Знаеш ли, не вярвахме, че наистина ще го направиш.
— Какво? — разтърка очи Флечър. Сигурно не бе чул добре.
— Когато казваше, че ще си намериш богата жена, която да ни измъкне от блатото, никой от нас не ти вярваше. Но когато снощи пристигна с нея…
— Чакай! — Най-после се събуди напълно. — Не е това.
— Но така изглежда. Само дето не ти е мястото на дивана, когато булката чака горе. Да не сте се скарали вече? Не можеш да я правиш щастлива цели двадесет и четири часа ли?
— Млъкни и слушай! Няма да се женя за госпожа Даниелс. Това е шега. Трябва ли да си меря всяка дума?
— Какво стана тогава? Да не си се влюбил? — Джейк изглеждаше много доволен. — Ей, ама това е страхотно!
Флечър въздъхна. Понякога нямаше смисъл да спори.
— Няма ли да пропуснеш автобуса за училище?
— Има още цял час — ухили се момчето.
— Е, тогава прекарай този час по-далеч от очите ми.
Разбира се, предложението не бе прието сериозно.
Джейк се изсмя.
— Добре е, че си нормален, татко. Пък и когато се разгониш, ставаш кисел.
— Боже мой, къде си усвоил този език?
— Какво да съм усвоил? Послушай, не чакай прекалено дълго да я оправиш. Чувал съм, че при мъжете старостта идва изведнъж. — Той се отправи наперено към кухнята. Флечър хвърли възглавницата след него, но закъсня с миг и улучи вратата.
Сутрин всички бързаха, а една жена в банята допълнително влошаваше нещата. За негов късмет, Флечър успя да мине пръв под душа и да намери чисти дрехи в сушилнята. Но момчетата трябваше да се измият в кухнята и да тръгнат за училище с мръсни зъби.
— Ужас, татко — промърмори Люк, докато търкаше енергично с пръст устата си. — Не можеш ли да я измъкнеш оттам?
— Аз ще отида — предложи Джейк, очарован от възможността да свари Амелия без дрехи.
— Стой тук! — усети се баща му. — Няма да умреш, ако един ден имаш лош дъх в устата.
— Кога ще се върнеш? — попита Люк.
— С малко късмет, утре вечер. Но може и в неделя. През това време вие подберете добичетата и ги затворете в кошарата. И без глупости!
— Да, тате — отговориха те в един глас.
— И да не се биете — добави Флечър, но момчетата замълчаха и той се замисли за още една лекция по въпроса за братската любов. Отказа се. И без това нямаше полза. — Добре. Доведете два коня за мен и госпожа Даниелс, преди да тръгнете.
Навън момчетата с изненада видяха, че Амелия седи на оградата, готова за път. Люк се върна да каже на баща си, след което изтича да си измие зъбите. Флечър довърши чиниите, взе още една чаша кафе и излезе да види прелестната си гостенка.
Тя отново не го разочарова. Бе облечена в джинси, привличащи погледа към стройните й крака. Синият й пуловер подчертаваше очите й. Бе завързала косата си на пухкава опашка.
— Помните ли как се язди? — попита той.
— О, вие сте вече тук. — Амелия скочи от оградата и изтупа джинсите си. — Да, разбира се, помня. Добро утро.
— Добро утро. — Той скри усмивката си зад чашата с кафе. Дори когато заспиваше, не си бе представял, че е толкова хубава. Дали отдолу имаше дантелено бельо? Тя не срещна погледа му, което бе още по-интригуващо. Дали и тя не бе имала еротични сънища?
— Добре ли спахте, госпожо Даниелс? — попита той невинно.
— Като новородена — отговори Амелия твърдо — сигурен белег, че лъжеше. — Като изключим тревогата за Зоуи, разбира се. Не заспах веднага. Леглото ви е… — Тя млъкна и се изчерви. — Много удобно. Надявам се, че и вие сте спали добре.
— Честно казано, спах зле.
— Сигурно е от кафето. — Погледна го крадешком, очаквайки да открие скрит смисъл в думите му.
— Мисля, че проблемът не е само в кафето.
— Трябваше да броите овце. Чувала съм, че помага.
— Има и други, по-добри начини за успокояване. Не мислите ли?
— Не зная — отвърна тя студено. — Никога не съм имала проблеми със заспиването.
— Може би трябва и мене да научите — засмя се той.
— Но не тази сутрин. Мисля, че трябваше да търсим Зоуи.
— Първо да оседлаем конете. Кой ви харесва?
Амелия огледа критично стадото от десетина коня.
— Не знам. Всички са добри… освен тази дореста кобила.
Флечър забеляза, че кобилата накуцва леко.
— Люк — извика той, — заведи Доли в обора.
— Но, татко, ще пропусна автобуса за училище.
— Той няма да тръгне без теб.
— Да я заведа аз — предложи Джейк.
— Ти ще се мотаеш точно толкова, че да закъснееш. Нека Люк свърши тази работа. Оседлайте Оберон и Бианка.
— Оберон и Бианка? — озадачи се Амелия.
— Нашият Шекспиров период. Идея на Люк. Отидете да си вземете нещо за закуска, докато приготвим конете.
Тя обаче не го послуша и с лекота прехвърли оградата.
— Не съм гладна. Ще ви помогна. — Потри делово ръце и се зае за работа. Флечър трябваше да признае, че Амелия знае какво и как да прави. Не се уплаши от големите животни, дори когато сивият жребец я блъсна с хълбок.
— Бива си я — отбеляза Люк, докато минаваше зад баща си с дорестата кобила. — Харесва ми.
Флечър не отговори. Той също я харесваше, такава силна и решителна и едновременно сексапилна.
Прозвуча клаксонът на автобуса. Джейк подаде повода на Оберон на баща си, а на Амелия — юздата на Бианка и хукна към шосето. Люк изскочи от обора и се втурна след брат си.
— Тази е добра, татко — извика Джейк. — Можеш да я задържиш повече.
Флечър им помаха, завърза Оберон за оградата и отиде да помага на Амелия. Тя вече бе преметнала седлото през гърба на кобилата, но очевидно бе ядосана.
— Доколкото разбирам, не съм първата, която преспива тук.
— Но във всички случаи най-хубавата от много време насам.
Отговорът му не я очарова. Тя мълчаливо довърши работата си и се обърна към него:
— Вижте какво — започна решително, — мисля, че трябва да установим някои твърди правила.
— За какво?
— За нашите отношения. Не съм дошла да правя щуротии, каубой. Нямам намерение да…
— Какви щуротии? — засмя се той.
— Много добре знаете за какво говоря. Дъщеря ми е най-важното нещо за мене и няма да предприема нищо забавно с вас, докато не я намеря.
— Ами като я намерите?
— По дяволите, Флечър, аз говоря сериозно!
— Аз също.
— Ще остана в тази отвратителна провинция само докато върна Зоуи в цивилизацията.
— А защо не се поогледате все пак, преди да заминете? Порадвайте се на пейзажа. Опитайте от местните красоти.
— Красотата сте вие, доколкото разбирам.
— Когато поискам, ставам доста живописен.
За да потвърди думите си, той я хвана за ръката и я привлече към себе си. Амелия бе прекалено изненадана, за да реагира навреме. Сините й очи се разшириха. Флечър обви ръка около раменете й и я целуна по устните. Тя се изви и опря ръце на гърдите му, но не го отблъсна — не още. Устните й, топли и сладки, несъзнателно се разтвориха. Флечър усети как бие сърцето й и как собственият му пулс се ускорява. Нещо горещо се надигна в него. Толкова си подхождаха! Тя трепереше в ръцете му — от гняв, но и от още нещо, нещо много по-приятно. Училищният автобус премина покрай тях. Момчетата се надвесиха на прозореца и се развикаха. Шофьорът натисна весело клаксона, Амелия решително се дръпна и той трябваше да я пусне. Тя се опря ядосана на оградата и избърса устните си.
— Защо направи това?
— Още вчера исках да го направя, но моментът не беше дошъл.
— Какво ти дава право!
— Да кажем, човешката природа. Това, че снощи спа в моето легло, не ми помогна много. Аз имам добре развито въображение.
Тя се овладя бързо.
— Ако знаех, аз щях да спя на дивана.
— Повярвай, в леглото беше по-безопасно — засмя се той. — Имаше ключ.
— Не съм заключвала — възрази Амелия, без да се замисля.
— Защо?
— Защото вярвах, че си джентълмен.
— Така ли? А може би и ти си чувствала същото като мен?
Тя му обърна гръб, отиде до завързания кон и започна да затяга сбруята му.
— Това също е човешко.
Автобусът се скри от погледите им.
— Откога не ти се е случвало?
Амелия продължи да се занимава със стремето.
— За отношения ли говорим или за секс?
Флечър се засмя и се облегна на оградата.
— Може би в Ню Йорк правите разлика, но тук не е така.
— Отдавна — отговори тя след малко, без да вдига глава. — Трудно е да имам мъж, когато имам дете вкъщи. Не смея да задълбоча връзка с някого, защото ме е страх, че Зоуи може да го намрази. Или може би да го хареса прекалено и тогава решението няма да е мое. Личният ми живот е пълна каша. — Тя се обърна към него. — А при теб как е, каубой?
Въпросът го свари неподготвен.
— Моят личен живот си е съвсем наред.
По устните й заигра хладна усмивка.
— Кажи истината, каубой. И при теб не е по-добре.
— Защо мислиш така?
— Погледът ти — сякаш съм парче торта, а ти си гладувал поне седмица.
— Ти си особено привлекателно парче торта, Амелия.
— Това не е единствената причина — поклати тя глава. — Ти си вързан тук с момчетата. Колкото и да се опитваш да се справиш, бащинството те напряга. Ако се измъкнеш, ще те хванат. Откога не ти се е случвало?
— За секс ли говориш? — Той се размърда неспокойно. — Случвало се е от време на време.
— Вярно ли е?
Флечър се поколеба. Как й бе позволил да го въвлече в този разговор?
— Е, беше отдавна — призна си той.
— Имаш ли си приятелка?
— Мразя думата — изсумтя той. — Щом жена каже, че иска да ми бъде приятелка, знам, че работата е изпортена. — Свали седлото от оградата и го сложи на гърба на Оберон. — Защо жените мислят, че приятелство и секс са несъвместими?
— Сексът усложнява нещата.
— Не и за мен. Той прави нещата по-ясни. Когато си свалиш дрехите пред някого, ти му се доверяваш и знаеш къде си.
— Може и така да е — усмихна се Амелия.
— Така е. Децата са сложни. Фермерството е сложно. Но между мъжете и жените… Там трябва да е просто.
Флечър се почувства неудобно. Как бе успяла да измъкне тези думи от него толкова рано сутринта? Бе се разкрил повече от необходимото.
Амелия хвана Оберон за главата, докато той му слагаше юздата.
— Някак не си представям, че можеш да имаш проблеми с жените.
— Аз пък не си представям, че жена като тебе може да има проблеми с мъжете.
— Нямам — усмихна се тя. — Може би защото в живота ми няма мъже. Има колеги и приятели, но мъже — не.
— Отново Зоуи?
— Не само. Моята професия е доста мъжка. Една жена, която иска да напредне, трябва да внимава. По-лесно е да мина без мъжка компания, отколкото да приема всички възможни усложнения.
Флечър я погледна.
— Струва ми се, че имаме още един общ проблем, госпожо Даниелс.
— И какъв е той?
Той я хвана за ръката и отново я привлече към себе си.
— Липсата на сексуален живот.
— Никога не съм казвала…
Той я притисна към гърдите си.
— Може би трябва да си помогнем един на друг?
— Успокой конете, каубой — засмя се тя и опря ръце на раменете му.
Харесваше му как го докосва, без никакви сантименталности.
— Разумна идея, нали? Най-после сме сами. Ти ми харесваш, а аз мога да те уверя, че не съм неопитен.
— Освен това си и скромен — допълни тя весело. Остана още миг в ръцете му, сякаш й бе приятно да е отново в мъжки прегръдки. Очите й искряха. — Скромността е качеството, което най-много ценя в мъжете. — Отдръпна се почти с неохота. — Мисля, че знаеш отговора ми. Дошла съм да търся дъщеря си, нали помниш?
— Отново тези деца? Дори когато не се мотаят в краката ни, успяваш да ме оплетеш с тях.
За момент Амелия не помръдна. Стоеше и го гледаше със странно изражение.
— Изненадваш ме, Флечър.
— Чак сега ли забеляза колко съм хубав?
— Не, току-що забелязах, че под самоуверената ти външност има и нещо по-дълбоко. — Позволи си още една усмивка. — За съжаление през повечето време добре го скриваш.
Флечър се засмя. По дяволите, харесваше тази жена!
— Да тръгваме — каза тя, преди моментът да стане по-интимен. — Не искам цял ден да стоя тук и да се чудя дали снощи е трябвало да си легнем заедно.
— Няма защо да се чудиш. Определено трябваше.
Той я пусна, влезе в къщата и се обади на съседката, госпожа Коб, за да я помоли да наглежда момчетата по време на отсъствието му. После взе храната и спалните чували и ги натовари на петнистата кобила, която често използваше като товарно животно. Затвори кучетата, за да не тръгнат след него. Намери една широкопола шапка за Амелия.
— Опитай дали ти става. Днес може да ти потрябва.
Тя изтупа шапката от полепналия прах и я нахлупи на главата си. Оказа се съвсем по мярка. Погледна го в очите:
— На кого е била?
— На бившата.
— Добре ли изглеждаше с нея?
— Не й отиваше. Тя беше градско чедо и това й личеше. На теб ти стои страхотно.
— Я не лъжи. Готови ли сме?
— Да тръгваме.
Той се метна на гърба на Оберон. Амелия яхна Бианка, като че ли никога не се е отделяла от конете.
Бе странно спокойна. Целувката не я изплаши. Беше й приятно — може би заради западното слънце или заради откритото пространство — и се чувстваше волна, не както в Ню Йорк. Слънцето се издигна в небето и всичко заблестя. Цареше вълшебна тишина, нарушавана само от стъпките на конете в прахта. Гледката беше прекрасна, но Амелия се опитваше да се откъсне от магията й. Не искаше да бъде отново запленена от земята, която някога наричаше свой дом. Имаше много лоши спомени, свързани с нея, със синкавите планини на запад. Във всичко наоколо виждаше следите на човека, който се беше опитал да я заключи за цял живот между тези хълмове.
Когато стигнаха до края на каньона и започнаха изкачването, отгоре се чу крясък. Амелия видя орел, кръжащ под облаците. Споменът сви сърцето й. Колко пъти бе мечтала да е свободна като орлите?
— Радваш ли се, че се връщаш у дома? — попита Флечър, спрял коня си на пътеката пред нея.
— Не — отсече тя и пришпори кобилата си. Той остана озадачен, но не попита друго. Амелия му благодари в себе си. Следващите няколко километра тя яздеше отпред. Чувстваше погледа му, но се опитваше да не забелязва присъствието му. Обърна се, чак когато я извика.
— Сбърка пътя. Натам сме.
— Извинявай.
— Досега се справяш много добре. Не искаш ли да починем? Можем да похапнем.
Тя се поколеба.
— Малко ме е страх да сляза от коня. Отдавна не съм яздила. Не знам дали после ще мога да се кача отново.
— Има само един начин да провериш. Проблемът няма да се реши, ако го отлагаш. Хайде, взел съм сандвичи.
Слязоха от конете. Амелия простена — коленете й се бяха схванали и краката й потреперваха.
— Седни — предложи Флечър с необичайна за него учтивост. — Аз ще разседлая конете.
Тя не седна, а се поразходи, за да раздвижи краката си. Той отвори чантата и извади няколко сандвича и две кутии бира.
— Ще ядеш ли или ще продължиш да ходиш?
— Какво има за обяд?
Флечър й подаде сандвич и кутия бира.
— Не е кой знае какъв деликатес, но ще свърши работа.
След първата хапка Амелия реши, че обядът е божествен.
— Още един? — попита той, като видя скоростта, с която тя погълна сандвича.
— Има ли още? — Не можа да скрие нотката на надежда в гласа си.
Флечър се усмихна и й подаде още един сандвич.
— Чистият въздух отваря апетита.
— Предполагам, че говориш за всякакъв вид апетит?
— Като какъв друг? — засмя се той.
— Надяваш се, че ще кажа «за секс»?
— Ако ти го кажеш, ще падна. Не ми приличаш на жена, която ще позволи да й се напълнят джинсите с борови иглички.
— Не съм толкова префинена, колкото ме мислиш.
— Радвам се да го чуя. Вчера ми се стори доста напрегната.
— Тревожа се за Зоуи, разбира се.
— Но има и нещо друго, нали?
— Може би това, че се върнах у дома. Както сигурно си разбрал, тук не съм била особено щастлива.
— Несподелена любов?
— Не, причината беше в баща ми. От години все измислям нещо, за да не дойда да го видя.
Той извади парче домат от сандвича си и го лапна.
— Казват, че времето лекува.
— Чувала съм, но в този случай се съмнявам. — Амелия огледа безкрайното небе и мъглявите планини в далечината. — Когато живеех тук, се чувствах малка и изгубена. Нямах търпение да видя големия свят.
— Мисля, че всички в детството си търсим нещо друго.
— И с тебе ли беше така? — изненада се тя.
— Това е тема за друг разговор. — Той се изправи.
Тя обаче нямаше намерение да се предава толкова бързо.
— Откъде си?
— Защо мислиш, че не съм местен?
— Не си — заяви Амелия уверено. — Яздиш като истински фермер, но има нещо, което те издава.
— Наистина не съм фермер. Искам да бъда, но още не съм.
— Какъв си тогава? Докер, съдия или индиански вожд?
— Предполагам, войник — сви той рамене.
Амелия го огледа отново.
— Ако не беше споменал, че имаш кръст за храброст, нямаше да повярвам. Нямаш вид на войник.
— Всъщност бях летец.
— Виетнам?
— Да — кимна той. — Двамата с брат ми заминахме заедно. Бяхме пилоти на хеликоптери.
— Ти имаш брат?
— Да, казва се Абел. Сега е във Вашингтон, археолог. Винаги си е бил интелектуалец.
— А ти какъв си?
— Човек, комуто е трудно да отговаря спокойно на началника си — засмя се той.
— И за мене е трудно да си те представя като войник — усмихна се Амелия искрено. — Особено пък като пилот. Изглеждаш малко глуповат.
— Глуповат ли?! Мислех си, че съм мъжествен, силен, вълнуващ…
— Е, ти си и всичко това, но…
— Какво?
— Най-вече се опитваш да бъдеш забавен. Струва ми се, криеш нещо.
— Хм… Изглежда, си приличаме повече, отколкото мислех.
— Това пък какво означава?
— И ти криеш доста неща. Втурнала си се да търсиш Зоуи, но трябва да укротиш дяволите в себе си. Например тази история с баща ти. Има ли още нещо, което не знам?
— Не се сещам за нищо повече.
— Някой отритнат ухажор, скрил се из тези пущинаци?
— Нито един, за съжаление — засмя се тя.
— Добре. Поне няма да се пазя от съперници. А какво стана с мъжа ти?
— Какъв мъж? — изненада се Амелия.
— Сигурно някога си била омъжена. Имаш ли проблеми с бащата на Зоуи?
— Разведени сме — отговори тя с кисела усмивка.
— Прекрасно — каза Флечър, изправяйки се. — От мен не можеш да избягаш. — Подаде й ръка. — Имаш ли нужда от помощ?
Амелия пое ръката му и стана. Прониза я силна болка.
— Не мисля, че ще избягам някъде. Направо съм осакатена от това яздене.
— Новините са все по-добри, а?
— Престани и ми помогни да се кача на коня си.
— За мен това е истинско удоволствие — отговори той и дяволито се усмихна.

 

Четвърта глава

 

Късно следобед Флечър най-после забеляза покрива на бараката, където Зоуи и Джес без съмнение бяха прекарали нощта. Пришпори коня си, но скоро разбра, че децата вече са заминали. От комина не излизаше пушек, а и следите по пътеката бяха засъхнали.
— Джес! — извика той, колкото да се увери, че е прав. Не последва отговор.
— Зоуи! Зоуи, обади се! — викна Амелия.
Тишина. Флечър изруга наум. Не знаеше какво би могъл да направи непредсказуемият му син само за да докаже нещо на света. Но реши да не споделя тревогата си.
— Добре — каза той и скочи от коня. — Поне знаем, че снощи са били тук.
— Сигурен ли си?
— Да. Виждаш ли тези следи? А тук има изхвърлена утайка от кафе. — Започна да сваля юздата на Оберон.
— Какво правиш? — попита остро Амелия, без да слиза от коня.
— Какво ти се струва, че правя? Ще нощуваме тук.
— Не можем ли да стигнем, преди да се стъмни?
— Не, освен ако не рискуваме конете. Вече са преуморени.
— Но остават само… няколко часа.
— Успокой се. Днес не можем да продължим и ти го знаеш. — Той свали седлото от потния гръб на коня и го хвърли на терасата. Улови намръщения й поглед.
— Какво има?
— Толкова сме близо, а ти…
— Страх ме е, че не сме толкова близо. До къщата на Брук има още петнадесет-двадесет километра, при това стръмно нагоре в планината. Конете не биха издържали такъв път днес.
Тя свали шапката си, повя си с нея и огледа порутената колиба.
— Наистина нямам желание да нощувам тук.
— Оплакването е записано. — Флечър хвана Оберон за повода. — Защо не го приемеш като допълнителна печалба? Една нощ на блаженство с мен, а сутринта ще получиш и детето си.
— Обаче ще тръгнем рано сутринта.
— Освен ако не се успим или решим да се помотаем.
— Изобщо няма да се мотаем — погледна го тя строго.
— Във всеки случай, не ако ме гледаш така. Майка ти не ти ли е казвала, че от мръщене се получават бръчки? Няма да си хубава.
— Не ме интересува дали съм хубава. Особено тук с теб.
— Едно момиче винаги трябва да е хубаво. — Той хвана юздата на Бианка. — Да ти помогна?
— Не. — Но щом понечи да слезе от седлото, Амелия извика от болка. Краката й не се подчиняваха. Флечър я прихвана, точно преди да падне на земята.
— Боже мой! — изохка тя. — Не мога да ходя! Трябваше да ме пуснеш с парашут. Двата крака да бях си счупила, щеше да е нищо в сравнение с това, което чувствам.
— Грехота е да се чупят крака толкова хубави като твоите. — Той я вдигна и я понесе към бараката.
— Веднага ме пусни!
— Шегуваш ли се? Цял ден чакам шанс като този.
— Не съм инвалид.
— Мълчи и се отдай на удоволствието. — Той изкачи стълбите и духна от лицето си кичур от косата й. — Досега не съм пренасял жена през прага.
— А бившата ти съпруга?
— Тя влезе на двата си крака. Не беше романтична.
— А ти романтичен ли си? — усмихна се Амелия през болката.
За момент се изкуши да я целуне, още тук и сега, но реши да се ограничи с една от най-сексапилните си усмивките.
— Почакай и ще видиш.
Тя изглежда не се впечатли, повдигна вежди и обви ръце около врата му.
— Разбрах нещо за теб.
— Я виж! И какво?
— Обзалагам се, че се грижиш за изгубени кутрета и подсмърчаш на сантиментални филми.
— Аз ли!? По дяволите, аз никога не съм подсмърчал. Понякога хълцам от бирата, но не е същото.
— Сигурно и за това ще трябва да почакам. — Хвърли му един поглед, от който Флечър едва не се препъна. Чак сега забеляза фините лунички по носа й и едва устоя на порива да ги целуне. С крак блъсна вратата на колибата.
— Добре дошла в президентския апартамент на хотел «Флечър», госпожо Даниелс. Какво ще кажете?
Амелия очевидно мислеше, че е отвратително и той трябваше да се съгласи с нея — гола стая, разклатена маса, счупен стол и наръч дърва до огнището. Чуваше се стържене на мишка.
— Много шик — каза тя, като гледаше към дупката, в която изчезна мишката. — Да повикаме рум-сервиз?
— Всеки момент ще си получим шампанското.
— Шампанско!?
— Е, ще трябва да се задоволим с нещо не дотам шик, но сигурен съм, ефектът няма да е по-лош. Безопасно ли е да те пусна на земята?
— Мисля, че да.
Флечър много внимателно я положи на масата, защото не намери по-добро място.
— Как си?
Амелия внимателно протегна крака.
— След малко ще се оправя, само малко да се раздвижа. Би ли ми донесъл чантата? Вътре имам аспирин.
— Веднага. После ще се погрижа за конете, след което ще вечеряме.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Да ми помогнеш? — прихна той и пое към вратата. — Вие, градските момичета, разбирате само от готова храна и микровълнови фурни. Днес ще ядем истинска вечеря, сред природата, и мога да я приготвя само аз.
— Господ да ми е на помощ!
— Само почакай — обеща той, вече отвън. — Ще ти хареса.
Наистина й хареса или поне даде вид, като се нахвърли с апетит върху топлите сандвичи и боба, приготвен на открит огън. Отблясъците от огнището веселяха тъмнината. Въздухът ухаеше на кафе и дим. Вечерният ветрец носеше приятна прохлада. Двамата вечеряха на стълбите, под откритото мастиленосиньо небе, по което просветваха първите звезди.
— Ти си много полезен мъж, Флечър — каза Амелия, облизвайки пръстите си. — Може би миеш и прозорците?
— А за какво са децата?
— Изглежда все пак не си най-добрият домакин, когото познавам.
— Не ти ли хареса къщата ми?
— Очарователна е, но има нужда от едно добро почистване.
— За съжаление обичам шампанско, но бюджетът ми е за бира. — Той сви рамене. — Живея сравнително удобно и това ми стига.
— От това, което говориш на Люк, излиза, че си разорен.
— За колежа ли? Да, но парите са само една от причините. Най-вече не ми се иска да го пускам сам. Още е много малък. Прескочи една година в училище, така че вече завършва, но не искам да напуска дома като Джес, преди да е узрял за това. По дяволите, та той е само петнадесетгодишен!
— Доста е едър за петнадесетгодишен — забеляза Амелия. — Не ще му навреди да си създаде собствен вкус за шампанското.
Флечър погледна сериозното й лице и пожела за момент да не се чувства баща.
— Може би е време да го поръчаме.
— С удоволствие бих пийнала в такава нощ — въздъхна тя.
— Вашето желание е закон за мене. — Флечър се изкачи на терасата, отмести един камък и пъхна ръка в скривалището. — Аха, още е тук. — И тържествуващо извади една прашна бутилка. — Отдавна съм я оставил. Цяло чудо е, че момчетата не са я намерили.
Амелия погледна етикета:
— Калифорнийско вино?
— Едно от най-добрите, макар и не шампанско. Един приятел от Виетнам направи винарна преди няколко години. Това е от първите му реколти. Веднъж пих от него. Доста е добро, освен ако времето не го е развалило. Искаш ли да опиташ?
— С удоволствие.
Той отвори бутилката с джобното си ножче и сипа в две метални чаши. Виното искреше на светлината на звездите.
— Чашите не са от оловен кристал, но има ли значение? Знаеш ли някой подходящ тост?
— Като «за твое здраве» или нещо от този род?
— Нещо подобно. За какво ще пием?
Какво ли искаше да постигне?
— За дълъг живот? — предложи тя.
— Скучно, Амелия. — Вдигна чашата си към нейната, докосна почти случайно пръстите й и задържа ръката си малко повече. Изведнъж се оказа съвсем близо, но тя не успя да се отдръпне. Тъмните му очи, пълни с отблясъците на огнището, я гледаха толкова настойчиво, че тя изтръпна в очакване.
— Да пием за добрата съдба, която ни събра в тази красива нощ.
Амелия отпи под хипнозата на погледа му. Виното я стопли отвътре.
— Добро ли е?
— Много! — Гласът й бе отслабнал до шепот. Виното имаше аромат на плодове, сладостта му се усещаше по-късно. — Предполагам, приятелят ти вече е забогатял.
— Има неща, по-важни от богатството.
— Например?
— Например красотата. Ти я имаш, знаеш ли? Сигурно непрекъснато го чуваш.
— Не толкова често.
— Жалко. Аз мисля, че си най-сексапилната жена, която съм срещал от години.
— Навлизаш в опасна зона, Флечър — предупреди го тя с усмивка. — Може би виното те хвана твърде бързо.
— Признавам, наистина съм малко замаян. Но не е от виното. Ти правиш нещо с мен.
— Не е нарочно, повярвай ми.
— А ти как си?
— Какво аз?
— Не отричай, че и ти си го почувствала — нещо става между нас.
Амелия отпи още глътка вино с надеждата да успокои обзелото я вълнение. Не помогна. С всеки миг силите я напускаха. Дори гласът й трепереше.
— Разбира се, признавам, хубав мъж си.
— Значи така мислиш?
— Трябва да съм сляпа, за да го отричам. Искам да кажа, трудно е човек да не забележи това.
— Цял ден се правеше, че не ме виждаш.
— Не е вярно, аз… — Улови изражението му и се изтърва: — Просто се опитвам да бъда предпазлива.
Той се премести по-близо.
— Какво печелиш от това да си предпазлива?
— Може би нищо, но…
— Но какво? Какъв е смисълът да се чувстваш вързана, когато в такава нощ можеш да се отпуснеш и да получиш малко удоволствие… Защо пък малко, всъщност голямо.
Наведе се към нея и Амелия долови аромата му — дим, вино и нещо специфично негово. Примамлив аромат, мъжки и омайващ. Ако попаднеше в Манхатън, жените биха се залепили по него като по филмова звезда.
— Това ми харесва в теб. Нито секунда не се съмняваш в себе си — усмихна се тя.
— О, съмнявам се… Например дали ще се въздържа да те целуна сега, веднага.
— Флечър…
— Разрешаваш ли? — Той нежно повдигна брадичката й.
Амелия усети, че тялото й не я слуша повече. Стомахът й се сви от разливащата се в нея топлина.
— Флечър, аз…
— Много искам пак да те целуна. Цял ден го искам. — Ръката му се плъзна нежно по врата й. — Не искаш ли същото?
— Може би — прошепна тя, останала без дъх.
— Една дълга целувка. Не като сутринта.
— Би трябвало да се овладееш.
— Това ли искаш? Наистина ли?
Тя затвори очи, отдавайки се по-пълно на ласката.
— Прелъстяваш ме, Флечър.
— А ти нямаш нищо против.
Наистина се поддаваше на чувството. Устните му докоснаха нейните и я зашеметиха. Той бързо целуна бузата, челото, носа й. Не бе допускала, че Флечър ще се държи така. Той прошепна името й, обхвана с две ръце лицето й, зарови пръсти в косата й. Тя отвори очи. Той я изпиваше с поглед, сякаш искаше да я запомни завинаги.
— Много симпатични лунички. Чудя се дали ги имаш навсякъде.
— Няма да разбереш това.
Той се засмя и улови устните й в дълга целувка. Това я разтърси цялата още веднъж. Тялото й бавно започна да пулсира. Ръцете й сами се сключиха на раменете му. Флечър прие сигнала и я притисна към себе си. Бе възбуждащо настойчив и Амелия не намери в себе си нито сили, нито желание да се отдръпне. Ръката му се плъзна под пуловера й.
— Господи, Флечър, какво правиш?!
— Смятам да те съблека — прошепна той в ухото й. — Ако ще ме спираш, направи го веднага, защото след малко няма да можеш.
Очите му горяха, дъхът му бе накъсан. Прие мълчанието й за разрешение да продължи. Повдигна пуловера и наведе устни към гърдите й.
— Спри! — Опря ръце на раменете му. Само от мисълта, че устните му ще я докоснат на голо, изтръпна.
— Защо? — Флечър вдигна глава и я погледна с копнеж.
Амелия пое дълбоко въздух.
— Сега ми е трудно. При други обстоятелства…
— Какви? Ако се познавахме няколко часа повече ли?
— И това би помогнало — овладя се тя. Гласът й още трепереше. — Но дори тогава, дори ако можех да забравя за Зоуи, нямаше да е редно.
— О, много редно щеше да бъде.
— Бързо и лесно, а? Прост секс, без ангажименти?
— Прост секс? Не, госпожо. Колкото по-сложен, толкова по-добре, ако питаш мене. Бихме могли да опитаме.
— Не говоря за това!
— Знам за какво говориш. — Той отметна кичур от косата й. — Но няма да те слушам.
— Трябва да ме слушаш. Искам да ме послушаш. Не мога да правя любов с теб тук и сега.
— Не можеш или не искаш?
— Не искам. Не и тази вечер, а вероятно никога. Когато намеря Зоуи, ще се върнем незабавно в Ню Йорк. Повече едва ли ще се срещнем.
— Значи сега, веднага трябва да задълбочим връзката. Имаме шанс за нещо съществено.
— Съществено? — изсмя се Амелия. — Това, което искаш, е удоволствие за една нощ. На сутринта бих се чувствала като глупачка.
— Мисля, че с мен на сутринта ще се чувстваш изтощена и задоволена.
Тя се отскубна решително от ръцете му.
— Не ме насилвай, Флечър.
— Аз го наричам прелъстяване.
— Същото е.
Слава богу, нямаше намерение да бъде груб. Веднага я пусна, макар и с известно съжаление.
— Добре. Поне се опитах.
— Опитът беше добър — призна Амелия. — Но аз смятам да спя.
— Госпожо — изправи се Флечър и й подаде ръка да стане, — ще спите ужасно. Ако заспите, през цялата дълга нощ ще сънувате мен и на сутринта ще бъдете едно объркано кълбо от нерви и хормони.
Амелия не повярва, но вече в спалния чувал до камината започна да мисли, че може би е прав. Той се върна и легна тихо до нея, внимавайки да не я събуди. Тя се престори, че спи. Когато бе сигурна, че е заспал, започна да изучава мъжествената извивка на носа му, силуета на устните му и си спомни какво бяха правили те с нея. Все още възбудата не я бе напуснала. Колко лесно би било да се изтърколи в прегръдките му и да разбере как правят любов каубоите…
Сви се на кълбо и се опита да овладее обзелото я желание.
— Лека нощ, Флечър — прошепна, без да иска.
Той се обърна. Стори й се, че вижда пламъчетата в очите му.
— Приятни сънища, Амелия.

 

Пета глава

 

Сутринта Амелия се събуди от сън, в който ръцете на Флечър я бяха обхванали здраво. Отвори очи и разбра, че това не е сън. Ръцете му действително бяха там, а носът му бе потънал в косите й. Той дишаше равномерно, заспал дълбоко в собствения си спален чувал — от това следваше, че тя сама е припълзяла и се е сгушила в него. През нощта тялото й предателски се беше подчинило на потребностите си.
Амелия силно се изчерви, затаи дъх и се опита да стане, без да го събуди. Не успя. Флечър се обърна по гръб и премигна:
— По дяволите, съмна ли вече?
— Да, и е ужасно студено.
Той се протегна и изохка.
— Добре ли си?
— След малко ще съм добре. Децата казват, че остарявам. В такива моменти мисля, че може би са прави.
— Поне не изглеждаш стар.
— Това е най-ласкавото нещо, което си казала досега — усмихна се той. — Да не се влюбваш?
— Боже опази! Просто не съм виждала човек, толкова млад по сърце.
— Всичко друго е просто непрактично. — Подпря се на лакът и я изгледа с възхищение. — А и ти би могла да приемаш някои неща по-малко сериозно.
Амелия се протегна:
— Не се нахвърляй върху мен още от сутринта. Чакай поне да се събудя.
— Ако не си бях забравил четката за зъби, бих се възползвал от сънливостта ти.
— Спасила ме е четка за зъби!? — Тя се изправи вдървено. — Господи, май никога не ще пожелая пак да яздя. Къде ми е чантата? Ще взема още един аспирин.
Флечър, спокойно изтегнат на пода, я гледаше как куца из стаята.
— Когато не спиш с джинси, как си облечена в леглото? — попита я неочаквано.
— Ти си непоправим!
— Трябва да знам. Това ще ме утеши след снощния неуспех. Имай сърце. С какво спиш? С нещо френско и дантелено? С някой стар потник? Или без нищо?
— Ще те разочаровам. Предпочитам трикотажните нощници. — Намери чантата си и зарови ръка в нея. — Не съм секси.
— Зависи от гледната точка. — Флечър изглеждаше определено доволен от чутото. Измъкна крака от спалния чувал и седна.
Амелия преглътна хапчето без вода. Ако се съдеше по поведението на Флечър и той не се чувстваше по-добре от нея. Скоро и двамата успяха да се обуят, да съберат багажа си и да излязат на терасата.
Изгревът бе великолепен — игра на пастелни лъчи, струящи от билото на планината. Над долината се стелеше лека мъгла.
— Кара те да се чувстваш доволна, че живееш, нали? — обади се Флечър зад гърба на Амелия.
Тя не трепна, когато той обви ръце около нея. Беше й приятно. Облегна се за миг на рамото му.
— Бях забравила колко е красив изгревът в планината.
— Мислех си, че мразиш всичко тук.
— И аз мислех така. Но може би се отнася само до хората.
— Хей, не думай!
— Не се отнася за присъстващите. Извинявай. Просто лоши спомени за неща, повлияли на целия ми живот.
— Животът ти не се е наредил толкова зле.
— Ти си мислиш така — засмя се Амелия сковано. — Отношенията с баща ми така и не се оправиха за тези петнадесет години. В душата ми е каша.
— На мен ми изглеждаш добре.
— Баща ми е студен човек — поклати глава Амелия. — Мразя това в него, а като че ли само по това си приличаме. Та аз не умея да общувам дори с дъщеря си!
— Това все още е поправимо.
Тя погледна лицето му — открито лице на интелигентен мъж. Съчувствието, което прочете в очите му, я обнадежди. Бе странно, че приема подкрепата на един непознат.
Но Флечър вече не й беше непознат, призна тя пред себе си. Имаше чувство, че го познава отдавна, но искаше да знае повече.
— Искаш ли съвет от човек с опит? — продължи той.
— Да?
— Ако нещо не ми харесва, търся начин да го променя.
— Аз не мога да променя нещата с баща ми. Създала съм свой живот, там някъде другаде. Имам приятели и добра работа. Не се нуждая от него.
— Но може би той има нужда от тебе?
— Разсмиваш ме!
— Може и да се изненадаш, но има и мъже, които не могат да обяснят какво искат. Понякога друг трябва да направи първата стъпка.
Амелия забеляза блясъка в очите му и усети нежността на прегръдката му.
— Да не се гласиш сега ти да направиш тази стъпка? — усмихна се тя.
— Колкото за стъпките, правя ги, откакто се срещнахме.
Тя се отскубна, за да предотврати целувката, преди да е започнала и се засмя.
— Какво стана с четката ти за зъби? Мислех те за джентълмен.
Той се предаде с нежелание.
— Добре, но скоро няма да имаш това извинение.
За закуска имаха по няколко корави бисквити и по една ябълка. Закусваха и едновременно оседлаваха конете. После провериха дали са загасили огъня и се качиха на седлата.
След около час приповдигнатото й настроение се стопи. Сърцето й замря от това, което видя в Планината на Тъкър.
— Това е от дърводобивната компания — обясни Флечър. От опустошената гора бяха останали само пънове, трески и следи от гуми. — Секат вече шест месеца. Чух, че Брук се е опитал да се отърве от тях, но безуспешно.
— Всичко са съсипали! — Амелия не вярваше на очите си. Сякаш беше бойно поле.
— Обещават, че отново ще залесят. Но и двамата с Брук знаем, че не могат да възстановят това, което беше. Трябва да минат векове.
— И тогава някой друг ще дойде и ще започне да изсича.
— Без съмнение. Но това е животът. Какво предпочиташ — хората да няма къде да живеят или да се отсече някое и друго дърво?
— Не се опитвай да ги оправдаваш. Ядосан си не по-малко от мен.
— Вярно е. Но какво мога да направя? Брук Тъкър отдавна е взел решение да продаде дървесината. Сега, когато видя опустошенията, иска да прекрати договора. Но ти си юрист, знаеш как стоят нещата. Ще се стигне до съд. Дотогава компанията ще е унищожила и каквото е останало.
— Това е трагедия — прошепна Амелия. Земята на нейното детство бе осквернена. Имаше чувството, че е осквернена самата тя.
Флечър я погледна:
— Изглежда не мразиш толкова много тази планина, нали?
— Всеки, който види това, ще се чувства по същия начин. — Усети влага в очите си и изтри с ръка сълзите. — Много съм огорчена, но и разгневена. Как е допуснал баща ми това да се случи?
— Всеки греши.
Тя ядно смушка Бианка.
— Да бързаме. Като никога, имам какво да му кажа.
— Обзалагам се, че няма да е колко си се затъжила за него.
Яздиха мълчаливо още около три часа. Флечър водеше, защото Амелия не можеше да се ориентира без дърветата.
Когато отново стигнаха до гора, спряха да починат и хапнат.
— Колко остава?
— Около час. Още ли бързаш?
— Да, разбира се.
— Мислила ли си какво ще кажеш на Зоуи?
Амелия, ядосана на баща си, призна:
— Не. Надявам се в момента да ми дойде нещо наум.
— Може би е по-добре да подготвиш нещо за всеки случай. Необмислените думи водят до излишни проблеми.
— Точно от теб ли да слушам родителски съвети?
— Доколкото разбирам, ние сме от една и съща страна на барикадата.
— Надявам се, че няма да има битка.
Той пое нагоре по пътеката. Амелия яздеше след него и мислеше за предложението му. Но така и не можеше да се сети какво да каже на Зоуи — нещо, което би убедило дъщеря й да се върне у дома.
Времето не й стигна. Флечър не бе преценил добре и след по-малко от двадесет минути стигнаха.
Бе разтърсващо отново да види родното си място. През очите на възрастна жена забеляза колко първобитно е всичко. Брук Тъкър живееше в порутена дървена колиба, кацнала върху голата скала. Между дърветата прозираха още четири по-малки къщички, в които обикновено отсядаха ловци, рибари или просто туристи. Вниманието й бе привлечено от къщата на баща й. Терасата бе изкривена, коминът застрашително килнат на север. Точно както преди петнадесет години. Каменните стъпала бяха все така потрошени. Иззад набързо скована ограда злобно я гледаха десетина мършави коня — е, не същите, които помнеше, но ужасно приличащи на тях. В двора бе онази лошо изработена скара, на която Брук често готвеше. Амелия помнеше безбройни нощи, в които бе заспивала под акомпанимента на мъжки смях. Докато непознатите ядяха, пиеха и славеха баща й, тя не разбираше защо той не е така приветлив със собственото си дете.
Не можа да спре потока на спомените — как мечки идваха в двора, привлечени от миризмата на храна. Колко я беше страх, докато те се бореха и блъскаха във вратата. Колко туристи бе видяла в живота си? Стотици бяха стискали ръчичката й, бяха я щипали по бузките, бяха дърпали плитките й. Отначало се държеше приятелски с тях, но когато порасна, усети, че я гледат по друг начин и се отдръпна. Бе почти убедена, че в случай на нужда баща й не би я защитил, за да не обиди клиентите си.
Колко пъти бе ходила с баща си за храна в града? Всеки път, след като се прибереше в колибата, я обземаше почти физическа болка от мисълта за предстоящия месец самота. Нищо чудно, че избяга в най-големия град и се огради с възможно повече хора — надяваше се да намери тези човешки отношения, от които бе лишена младостта й.
Флечър скочи на земята. Викът му извади Амелия от унеса.
— Хей! Има ли някой тук?
— Зоуи! — обади се тя по-слабо. — Къде си?
Като с магическа пръчка вратата се отвори и се появи самата Зоуи. В първия момент Амелия успя само да се зарадва, че дъщеря й е жива и здрава.
— Спокойно, мамче. — Флечър предугади вълнението й. — Според мен нищо й няма.
Но първите думи на Зоуи бяха:
— Какво търсиш тук?
— Търся тебе, разбира се! — Сълзите напираха. — О, Зоуи! — Прегърна дъщеря си, но момичето не трепна и сковано отвърна на прегръдката.
— Нямаше нужда да идваш. Мога вече сама да се грижа за себе си.
Амелия се отдръпна, но продължи да държи ръцете й в своите. Замъглените й очи едва различаваха чертите на Зоуи — чипото носле, раздалечените сини очи, леко щърбавия преден зъб, спомен от един инцидент преди осем години.
— Разбира се, че трябваше да дойда. Миличка, така ме изплаши!
— Не започвай пак! — присви очи Зоуи.
— Какво да не започвам пак? Не разбираш ли какво направи? Когато получих бележката, едва не умрях. Помислих си всичко лошо, че си отвлечена или…
— Предупредих те какво правя. Не съм отвличана. — Зоуи старателно избягваше погледа на майка си. Забеляза Флечър. — Кой пък е този? Летецът?
— Вече е и мой приятел. Той ми помогна да те намеря.
— Аз не съм се губила!
— За мен се беше изгубила. — Амелия усети появилата се твърдост в собствения си глас. — Нямаш право да ме плашиш така!
— А какво ще кажеш за това, как се отнесе с мене?
— Значи според теб да изпратя дъщеря си в най-доброто училище е същото като да избягаш от къщи?
— Виж какво, мамо, не е имало смисъл да биеш този път, за да подновим онзи спор.
— Това не е обикновен спор. Въпросът е кое е правилно и кое — неправилно.
— Това е само спор, като всички други. Затова и заминах, беше ми омръзнало.
— Зоуи…
Флечър ги прекъсна.
— Здрасти, Зоуи. Радвам се да те видя жива и здрава.
— Но, Флечър… — ядоса му се Амелия.
— Спокойно, Амелия! И без това не започна добре разговора. Още веднъж, как си, Зоуи?
— Слушай…
— Здравейте — отговори Зоуи и срамежливо го погледна. — Доколкото разбирам, Джес ви е син.
— Правилно. — Той стисна здраво ръката й. — Но не ме обвинявай за това. Разбирам, че все пак си стигнала дотук.
— Един друг летец ме докара. Той беше… Е, не ми се говори.
— Направи ли ти нещо?
— Какво?! — сопна се Амелия.
— Нищо не ми е правил. — Зоуи не се изненада от въпроса. — Простак е наистина, но се справих с него!
— Браво — кимна Флечър. — А Джес?
— Какво Джес? — премигна тя недоумяващо.
— Точно от това се страхувах! — Амелия не можеше да се сдържа повече. — Навсякъде има мъже, които биха злоупотребили с хубаво момиче като тебе. Голям късмет имаш, че си стигнала чак дотук, без да ти се е случило нещо ужасно.
— Нищо ужасно не ми се случи, мамо. Много съм добре. Дойдох сама и това ми харесва.
— Харесва ти!? — изсмя се Амелия. — Това няма да се повтори, обещавам ти! Веднага ще те заведа вкъщи.
— Няма!
— Виж какво…
— Говоря сериозно, мамо. Оставам тук. Дядо ми разреши.
— Така ли каза? — Сърцето на Амелия се сви.
— Да. Мога да остана, колкото искам.
— Изобщо не си го мисли. Връщаме се вкъщи.
— Няма! — повиши гласа Зоуи. — Оставам тук.
— Аз съм ти майка! Ако реша, че ще живееш на остров Тамбукту, така и ще стане!
— Първо трябва да ме завържеш!
— Ако трябва, ще направя и това.
— Мразя те! — изкрещя момичето. — Мразя те, мразя те! — Обърна се рязко и побягна.
— Зоуи! Веднага се върни!
Флечър я хвана за ръката.
— По-спокойно, Амелия.
— Пусни ме, Флечър!
— Първо помисли.
— По дяволите, пусни ме веднага!
— Спри се, Амелия! — заповяда той. — Не е това начинът. Успокой се!
Тонът му й подейства. Тя престана да се дърпа и само с поглед проследи Зоуи, която изчезна в гората.
— Ох, пак всичко обърках…
— Вярно, не се справи много добре. — Той избърса бузата й и Амелия осъзна, че плаче.
— Всичко беше погрешно. Исках само да й кажа, че я обичам.
— Щеше ли да дойдеш чак дотук, ако не я обичаше? — Флечър я прегърна.
— Но трябваше и да го чуе. Понякога децата не разбират защо правим някои неща.
— Ще имаш тази възможност. Тя ще се върне. Няма къде да отиде, освен ако реши да стигне пеш до Канада.
— Може би трябва да я догоня?
Флечър я хвана по-здраво.
— Дай й възможност да се успокои. След час-два и двете ще сте в състояние отново да обсъдите положението.
Амелия въздъхна и го погледна в очите.
— Благодаря.
— За какво? — усмихна й се той.
— За това, че се намеси навреме.
— Бива ме в тези работи.
Стресна ги шум, който ги накара да се обърнат едновременно. На прага стоеше младеж — висок, тъмнокос, дяволски красив, около осемнадесетгодишен, почти копие на баща си. Очите му излъчваха враждебност.
— Ъъъ… — покашля се Флечър. — Госпожо Даниелс, това е големият ми син Джес.
— Обзалагам се, че когато сте сами, не й викаш «госпожо Даниелс» — рязко каза Джес.
— Кажи добър ден на дамата! — В гласа му се появи напрежение.
— Добър ден, госпожо — повтори Джес, без да отделя поглед от баща си.
— Добър ден — отвърна Амелия тихо. Между двамата прескачаха искри и тя реши да не притеснява Флечър. — Мисля да се поразходя, за да се разведря малко. Нали ще ме извините?
— Глупости — промърмори Флечър под носа си.
— Имате ваш си разговор. Ще се върна по-късно.
Остави ги да се гледат и тръгна нагоре между дърветата, в посока, обратна на Зоуи. Скоро разбра, че не е избрала пътеката случайно. Тя бе добре утъпкана, сигурно някой често минаваше по нея.
На върха забави стъпки, машинално откъсна едно диво цвете. Коленичи пред гроба на майка си. «Мери Марта Тъкър».
Само това беше издълбано върху плочата. Единствено Амелия и баща й посещаваха това място, а те знаеха всичко за живота и смъртта на Мери Тъкър и нямаха нужда от повече думи.
Тя остана дълго. Забеляза, че гробът е добре поддържан — тревата окосена, цветята на мястото си. Това някога бе нейна задача. Тя я пое на дванадесет години, в една лятна нощ, два дена след като майка й си отиде. Всяка нощ идваше тук. Понякога говореше, въпреки че нямаше кой да й отвърне. Амелия бе сигурна, че тези разговори й помогнаха да запази разсъдъка си през годините, които прекара тук.
С майка й детството беше вълшебно. Учителка по образование, тя й преподаваше у дома. Всяка сутрин проверяваше домашните й на масата, а всеки следобед правеха дълги разходки в гората. Говореха за литература, география и математика, но по-важна бе духовната връзка с природата. Под влияние на майка си Амелия научи как планината диша и расте, как заспива зиме, за да се събуди напролет. Научи за живота, за любовта. След като загуби майка си, тя продължи тези разходки сама. Те всеки път завършваха тук. На това място Амелия изливаше своя гняв, страх и самота. Спомни си колко плака, преди да замине да учи в града. Всеки следобед, сама в къщата на пастора, тя броеше дните до края на седмицата, когато ще може да излее душата си пред гроба на майка си. Това бе най-тежкото време — четирите години, когато нямаше дом, преди да избяга на изток.
Този следобед Амелия не заговори, само се наведе и почисти листата.
Изведнъж усети чуждо присъствие. Изправи се, бързо се обърна и застина. Измежду дърветата я гледаше Брук Тъкър, побелял и някак смален. Беше в овехтяла бархетна риза и изтъркан панталон. Дрехите, в които го помнеше. Държеше пушка със счупен приклад. Раменете му бяха увиснали, но иначе не се бе изменил много. В сините му очи светеше познатата неприязън.
— Боже мой! — произнесе дрезгаво той. — Все повече приличаш на нея.

 

Шеста глава

 

— Затова ли толкова ме мразиш? — попита Амелия с внезапно просветление. — Защото приличам на майка си?
Брук наведе глава и за момент тя си помисли, че ще си тръгне, без да каже дума. Напълно в негов стил. Но този път не си отиде и й се стори, че през лицето му премина болка. Тя обаче бързо изчезна и той тръгна бавно по пътеката към нея. Накуцваше, съвсем леко наистина, но и това показваше, че е остарял.
Спря от другата страна на гроба и се загледа в тревата. Амелия усети, че трепери като дете.
— Красива жена беше майка ти — каза той най-сетне и я погледна изпод белите си вежди. — Ти приличаш много на нея.
— Това комплимент ли е?
Явно нямаше намерение да й отговори. Погледна камъка:
— И дъщеричката ти е хубава.
— Благодаря.
— Кой е бащата?
— Запознах се с него в Ню Йорк.
— А сега къде е?
— Той е университетски професор — сви рамене Амелия. — Прие някаква работа в Тексас, доколкото знам. Разведени сме.
— Дала си брачен обет — намръщи се Брук, — трябвало е да го спазваш.
— Търсех си семейство — отговори тя по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Исках да го намеря по-скоро. Сигурно е трябвало да внимавам повече.
Баща й пусна забележката покрай ушите си.
— Сама ли отглеждаш това момиче?
— Името й е Зоуи, а не «това момиче». Да. Сама я отглеждам.
— Доколкото разбирам, не се справяш много добре.
Амелия стисна зъби, разтреперана от гняв.
— Правя каквото мога. Нали сам разбираш, не е имало от кого да се науча.
— Никога не съм твърдял, че съм кой знае какъв родител. — Той й хвърли един бърз поглед.
— Никога не си бил родител, а само настойник.
— Може би е трябвало след смъртта на майка ти да те изпратя в сиропиталище? Щеше ли да бъдеш по-щастлива?
— Мислиш ли, че още можеш да ме плашиш с това? — изсмя се тя. — Отначало се страхувах да не го направиш наистина. После ми се искаше да ме изпратиш, а ти се отказа.
— Май дъщеря ти не е по-различна? И тя като теб е избягала.
— Зоуи не е бягала. Тя просто е… Искала е сама да дойде и да види това място. Сигурна съм, че и тя е била потресена от разрухата.
— Видя ли изсичането на гората?
— Видях. Защо си продал правата си?
— Мои си бяха, продадох ги — сви той рамене.
— Изглежда ужасно.
— Знам. Съсипаха и реките. Риболовът не върви, а и ловците тази година не идват.
— Значи си разорен, въпреки договора с дърводобивната компания?
— Ще свържа някак двата края. Освен това ще успея да спра тези копелета, преди да е станало още по-лошо.
— Как ще ги спреш?
— Ако трябва, с тази пушка.
— Не бъди глупак. Ти ще отидеш в затвора, а планината въпреки това ще бъде съсипана.
— А може би в моето семейство има адвокат, който ще ме измъкне от затвора? — подигра й се той.
— Хич не си мисли. Може би зад решетките ще ми харесваш повече.
Той я изгледа продължително.
— А може би не приличаш на майка си толкова, колкото си мислех.
— Разбира се. От нея са само половината ми гени.
— Пораснала си — усмихна се Брук. — Едно време не отговаряше.
— Научила съм много неща, след като заминах оттук. Дойдох да си прибера Зоуи, за да й спестя част от уроците, които ти ми даде. Тя ще се върне в града, за да получи добро образование и да живее сред хора.
— Мислиш ли, че ще успееш да я убедиш?
— Ще се опитам. А ти по-добре не се бъркай в моите семейни работи! — Амелия се обърна и потъна в гората.
Едва когато се убеди, че не я вижда, даде воля на чувствата си. Опря се на един бор и горчиво заплака. Чак като се успокои, тръгна към къщата.
Конете бяха разседлани и пуснати зад оградата. Не се виждаше друг, освен Флечър, който седеше на стълбите. Когато се приближи, Амелия видя, че окото му е насинено.
— Боже мой, какво ти има?
— Разменихме си по няколко думи с Джес.
— Господи, но вие сте се били!
Флечър трябваше да си признае, че попадна в неловко положение. Кой би се изненадал повече от него, когато Джес го повали и изчезна в гората? Гордостта му беше накърнена.
— Е, той пръв удари. Свари ме неподготвен.
Очите й се разшириха.
— Нали не си му отвърнал? Та той ти е син и е почти дете!
— Трябваше — изсумтя той. — Толкова ли зле изглеждам?
— Чакай да видя. — Амелия хвана с две ръце главата му.
— Ох!
— Стой мирен! — От тона й се разбра, че отокът няма да изчезне поне няколко дена. — Вътре би трябвало да има лед. Това ще помогне. — Пусна главата и разсеяно оправи кичур от косата му. Той не пропусна да забележи жеста. — Изненадана съм от теб. След всички приказки, че трябва да се запази спокойствие и предварително да се знае какво да се каже, накрая се сби с Джес.
— Вече ти казах, той се сби с мен. Пък и понякога е добре да поемеш удара.
— А какво постигна с това?
— Оставих го да излее яда си. Така ще му мине по-бързо.
— Друг път този метод помагал ли е?
— Честно казано, за пръв път го прилагам. По-късно ще ти кажа дали е подействал.
Амелия първо се усмихна, после се разсмя:
— Ама и ние сме една двойка, а?
Изглеждаше толкова красива с тъжната си усмивка и все още блестящи от сълзите очи. Флечър хвана ръката й:
— Може би когато всичко това свърши, трябва да напишем книга.
— «Как да бъдем добри родители — десет хиляди прости съвета»?
— «Убий или бъди убит — възпитание на подрастващите»?
— Второто ми харесва повече. Честна дума, Флечър, май в момента не се справяме добре.
— Нещата ще се оправят — обеща той. — Нали можеше да бъдат и по-лоши?
— Прав си.
С все още играеща върху устните й усмивка, тя вдигна очи и срещна погледа му. Флечър усети, а от лицето й разбра, че и тя е почувствала искрата, прескочила помежду им. Кой знае как, но през последните двадесет и четири часа се бяха превърнали в близки приятели и колкото и да е странно, това беше приятно и на двамата.
— Да сложим ли лед на окото ти? — попита тя и му подаде ръка да стане. Влязоха заедно в къщата.
Отвътре домът на Брук Тъкър бе същата развалина, както и отвън. Холът бе украсен с ловни трофеи, въдици, пушки. На леглото му до камината бяха натрупани дрехи, стари спортни списания и транзистор. На пода Флечър забеляза спалния чувал на Джес, а върху него — одеялото на Зоуи. Надяваше се, че отношенията им не са се задълбочили дотолкова, че да спят заедно. Положението щеше да стане взривоопасно.
— Слава богу — чу се гласът на Амелия откъм чисто новия хладилник в ъгъла. — Поне това е сменил. — Отвори камерата и извади лед. — Седни тук.
Той седна на пейката до разклатената кухненска маса.
— По-леко, моля те.
— Така добре ли е?
— Честно казано, страшно боли.
С едната си ръка Амелия притисна леда към окото му, а другата зарови в косата на тила, за да задържи главата му. Той едва устоя на изкушението да я докосне. Разбираше, че е неспокойна.
— Трудно ми е да си представя, че жена като тебе е живяла на такова място — каза той след малко.
— На мене също.
— И с баща като Брук Тъкър? Това наистина ми е трудно да разбера.
— Ние с него си приличаме повече, отколкото допускаш.
— Струва ми се, знам от кого си наследила упорството си. А сега как сте? Говориш ли си с него?
— Ние не си говорим. Ние спорим.
— Има ли някакъв напредък?
— Виж какво, разбери веднъж завинаги, аз не съм дошла да се помирявам с баща си. Дошла съм за Зоуи.
— Можеш с един куршум да убиеш два заека.
Тя остана непреклонна.
— Нямам намерение да променям нещо между мен и баща ми. Всеки от нас има собствен живот.
— Злопаметна си — въздъхна Флечър.
— Не съм злопаметна. Просто нещата са такива.
— Добре, добре. С теб човек не бива да спори.
В този момент в стаята влязоха децата и Брук. Амелия едва не изпусна леда.
— Зоуи… — започна тя и пристъпи към дъщеря си. Зоуи застина на място.
— Слушайте! — вдигна ръце Брук, за да предотврати свадата. — Не искам да се карате, преди да съм вечерял.
— Разбрахте ли? Флечър? Нещо да кажеш?
— Караниците вредят на храносмилането — съгласи се веднага Флечър.
— Точно така. — Брук погледна строго дъщеря си. — Затова ще ядем на спокойствие. Но първо ще сготвим. Имам нужда от помощта на всички.
После се зае с разпределяне на работата — изпрати начумерения Джес да донесе дърва, Зоуи да сложи масата, Амелия да пече бисквити.
— Помниш ли как се прави това? — попита я войнствено.
— Един милион пъти съм го правила — сопна се тя. — И да искам, не мога да забравя.
Той изръмжа и я остави да работи.
— Флечър, помогни ми за бирата!
— Разбира се — отговори любезно Флечър. — Какво да правя?
— Да ми помогнеш да я изпия.
Двамата седнаха до скарата на двора. Пиеха канадска бира и чакаха да се изпекат пържолите от еленско месо.
Флечър бе срещал няколко пъти Брук. Можеше ли да живее до Планината на Тъкър и да не познава Тъкър? Някой ги запозна в един магазин в Мисула, втори път се срещнаха в бар до магистралата. По-късно, докато пасеше стадото си, видя Брук да лови риба на една от рекичките, които разделяха имотите им. Дълго говориха за пъстървата.
Флечър не можеше да каже, че го харесва. Старецът бе сприхав и вироглав, а и невъзпитан. Същевременно той бе съвременен планинец, а от планинците не можеше да се очакват салонни обноски. Не можеше да се очаква и дъщерите им да са красиви. Какво ли би направил Брук, ако знаеше, че в това време той мисли как да прелъсти Амелия? Дали щеше да хване пушката, или бе права, че баща й пет пари не дава какво ще стане с нея?
— Флечър — извади го от унеса му Брук, — какво става между теб и моето момиче?
— А? Какво искаш да кажеш?
— Много добре знаеш какво искам да кажа — стрелна го с очи старецът. — Една жена не гледа един мъж така, ако нещо не кипи в нея.
— Мога да те уверя — започна Флечър, представяйки си пушката, насочена към него, — ние се познаваме само от няколко дни и…
— Няма значение откога се познавате. — След това с думи, които се използват само между мъже, го попита дали се познават и в библейския смисъл.
— Не? — отговори Флечър, благодарен, че казва истината.
— Надявам се, не защото не си се опитал.
Флечър се покашля, чудейки се дали не трябва да прекрати разговора и да изчезне по-бързо.
— Тя е красива…
— Предполагам. Това, което й трябва, е да я хване по-здраво някой мъж като твоя милост.
— Е, не вярвам. Сигурно и други са я държали здраво. Тя търси нещо друго.
— И какво е то?
— Това, което всички ние търсим — сви рамене Флечър. — Любов, доверие.
— Тия неща не струват, синко — изсумтя Брук.
— Така ли мислиш?
— Така знам. И ще ти кажа защо. Не струват, защото не траят. Нещата се променят. Хората умират. Няма смисъл да си губиш ума по някое сладко личице. Накрая получаваш само гастрит.
Той съсредоточено поля пържолите със сос. Димът се виеше около лицето му и Флечър помисли, че в живота си не е виждал по-достоверен самотник.
— Дядо! — прекъсна ги глас. Появи се Зоуи с пукната чиния в ръце. Когато видя омазания със сажди Брук, се усмихна: — Ще ти трябва маска.
— Какво да ми трябва? — попита той смутен.
— Маска за лице. — Тя докосна шеговито брадата му. — Вземаш авокадо, правиш го на пюре и слагаш пюрето на лицето си. Много помага. Ще опиташ ли?
— Кой, по дяволите, купува авокадо?
— Всички — засмя се Зоуи. — Ако нямаш, ще го измислим.
— Да измислим?
— Ами да. Вместо авокадо ще използваме краставица.
— Момиченце, да не мислиш, че ще клепам смачкани зеленчуци по лицето си?
— Аз ще ги приготвя — обеща тя, без да обръща внимание на негодуванието в гласа му. — Ще ти хареса, ще видиш. А сега ти нося разни зеленчуци. Мама каза, че трябва да ги сложиш заедно с пържолите.
Брук погледна чушките, доматите и лука, които Амелия бе нанизала на шишове.
— Нали няма да ги слагаш на лицето ми?
— Не, глупчо. Те са за ядене. Постави ги сега, преди мама да е побесняла.
— Майка ти постоянно е бясна — въздъхна Брук, но взе чинията от ръцете й и сложи шишовете на скарата.
Вечерята не бе толкова тягостна, колкото очакваше Флечър. Поне не в началото. Като добре сработен екип, Амелия и Брук поднесоха храната. Зоуи бе подредила масата на двора. В средата беше поставила буркан с горски цветя, а върху различните по цвят и форма чинии — книжни салфетки.
— Тази глупост за какво е? — изсумтя Брук, когато взе салфетката от чинията си.
— Сложи си я в скута, дядо. Да не се накапеш.
Той я погледна смръщено и посегна да затъкне салфетката в яката си. Зоуи прихна.
След раздаването на храната, Брук се обърна към Флечър:
— Помня, веднъж каза, че имаш цяла сюрия деца.
— Да. Три момчета. Това е най-големият? — посочи с вилицата към Джес, който мълчаливо ровеше в чинията си.
— Да.
— А другите къде си оставил?
— Вкъщи. Ученици са, а има и много домашна работа.
— Сами ли са?
— Достатъчно са големи, пък и една съседка ги наглежда.
Джес изсумтя.
— Каза ли нещо, момче? — попита Брук.
— Не, господине.
— Защо и ти не си на училище, синко?
— Вече завърших. — Джес старателно отбягваше погледа на баща си.
— Работиш ли?
— Не още, господине.
— Защо? Изглеждаш ми здрав.
— Аз бях… две седмици в колеж.
— Две седмици? Какво образование получи за две седмици?
— Аз просто… Ами, реших, че не ми е там мястото.
— Аха… И какво ще правиш сега?
— Ще се върне, да си завърши семестъра. Това ще направи — включи се Флечър.
— Няма! — Джес го погледна право в очите.
Флечър престана да се храни и се надвеси над масата.
— Виж какво, хлапе. Аз съм платил този семестър, защото ти искаше много да учиш…
— Ще ти върна парите!
— Откъде ще ги намериш?
— Ако трябва, ще ги отработя.
— Хайде, хайде — прекъсна ги Брук и стовари ножа си на масата. — Няма да се караме по време на вечеря.
Флечър пое дълбоко въздух. Зоуи изглеждаше смутена. Амелия не смееше да мръдне. Джес кипеше. Флечър вече не се чувстваше толкова ядосан.
— Добре, няма да се караме. Искам да кажа само още нещо.
— Ще кажеш какво мога и какво не мога да правя?
— Не. Достатъчно си голям вече, за да ти заповядва някой. Искам само да разбереш, че те обичам.
Джес премигна. Амелия сложи ръка на рамото на Флечър. Докосването й му беше приятно и му даде смелост да продължи.
— Искам най-доброто за тебе. Да седиш замечтан на коня не е начин да си прекараш живота. Знам, защото сам съм го правил много години, преди да се стегна.
— След войната — вметна Джес.
— Да. Но това не е извинение. Това е загубено време и какво ли не бих дал, за да си го върна. Имаше неща, които можех да оправя — и с майка ти, и с братята ти нещата можеха да бъдат по-различни, ако по-рано бях влязъл в релси. Не искам и ти да пропилееш най-хубавите си години, само защото не знаеш какво искаш да правиш със себе си.
Джес наведе поглед.
— Трябва ми малко време, татко. — Гласът му трепна. — Трябва ми малко време, но далеч от теб.
Флечър се опита да запази спокойствие. Не искаше да мисли, че ще се наложи да се раздели с което и да е от момчетата, но най-трудно щеше да му бъде да пусне Джес. Джес беше специален — неговото първо дете, което и най-много приличаше на него — жив и весел, чувствителен, но същевременно и разсъдлив. Беше трудно дете, но Флечър го обичаше най-много.
— Не искам да се върна да работя в ранчото. Трябва да се отделя. Искам да си намеря работа и да ти върна парите.
— Къде ще си намериш работа?
— Може би в Мисула — сви рамене момчето. — Например на нефтените помпи. Или като пастир в Тексас.
— Тексас е много далече — възрази Флечър веднага. Амелия стисна ръката му и той продължи по-спокойно: — Е, да не решаваме сега. Помисли малко повече.
— Добре — съгласи се Джес предпазливо, сякаш очакваше баща му да се откаже от думите си. Флечър мълчеше.
— Е, това е вече уредено — оповести Брук Тъкър с видимо облекчение. — Какво ще кажеш за по още една бира, Флечър?
— Разбира се.
— Аз ще донеса — скочи Зоуи. След малко се върна с две бутилки. Флечър забеляза, че е отворила едната и носи пура за дядо си. Брук ги взе, без да благодари. Тя бутна рамото на Джес. — Ще мия чиниите. Ела да ми помогнеш.
— Кой те е назначил за началник? — сопна се Джес.
— Хайде, мързеливецо. Не си ли чувал, че мъжете загубиха сексуалната революция?
— Върви — засмя се Брук. — Може пък да започнеш нова революция.
Амелия също се изправи.
— Може би ви трябва рефер?
— Глупости — отсече баща й и отпи голяма глътка бира. — За тях ще е добре да си поприказват. Имат повече общи неща, отколкото мислиш. По-добре намери къде ще спите, преди да е мръкнало.
— Още ли има кожи в първа стая?
— Не вече, но миризмата е останала.
— Добре, ще взема номер три. Флечър може да се настани в последната. Ще изпратиш ли Зоуи, след като свърши?
— Зоуи вече се настани при мене.
— Но… — Амелия се спря за миг. — Добре тогава. Лека нощ.
— Лека нощ. — Брук издуха пепелта от пурата си.
Флечър погледна след нея и се замисли кога ще може да я последва.

 

Седма глава

 

Амелия запали камината, но забрави да отвори отдушника и стаята се напълни с дим. Докато проветряваше, седна на тъмната тераса. След малко дойде Флечър, метнал спалния си чувал през рамо.
— Изглеждаш самотна.
Тя се насили да отговори весело:
— Нужно ми беше да остана за малко сама. Имаше ли още фойерверки?
— Ако питаш за къщата на баща ти, нямаше — усмихна се той и се приближи. — А може би ти си приготвила? Ако е така, аз поканен ли съм?
Амелия усети, че и тя се усмихва.
— Мисля, че бирата ти е дошла повечко.
— А може би точно колкото трябва. — Той опря крак на първото стъпало и се наведе над нея. — На лунна светлина си прекрасна.
Тя протегна ръка и го ощипа по носа.
— Нямаш ли нещо ирландско в произхода си? Тази вечер говориш само с шаблони. Та луната още не изгряла!
— Хм, това не променя нещата. Честна дума.
За потвърждение я целуна — кратко, но силно и Амелия усети, че той изобщо не е пиян. Внезапно самата тя се почувства замаяна. Не посмя да срещне погледа му.
— Тази вечер беше искрен с Джес. Впечатлена съм.
— Май много лесно се впечатляваш — усмихна се той.
— Иска се смелост, за да му кажеш, че го обичаш. Много хубав момент.
— Както вече казах, понякога на хората им е нужно да слушат тези думи.
— Разбирам Джес. Ти хвърляш ужасно голяма сянка. Сигурно не е лесно за едно момче като него да расте в сянката на човек като тебе.
— Човек като мене? — Той се наведе още по-близо. — Какво искаш да кажеш?
Амелия се опита да устои на мощното му сексуално излъчване. А това, като всичко останало в него, не беше за пренебрегване. Изключителната му самоувереност, независимо дали се отнася за жени, деца, коне или нещо друго, се набиваше в очи, прозираше в начина, по който се движеше, говореше или мислеше.
— Ти си силен човек — силна воля, силна индивидуалност, силни убеждения. Свикнал си другите да ти се подчиняват. Повярвай ми, знам за какво говоря.
Флечър нави около пръста си кичур от косата й.
— Плашиш ли се от мене?
— Малко.
Той я погали по бузата и от този жест Амелия се разтрепери в очакване, прекалено силно, за да го скрие. Чу гласа му:
— Тази вечер на масата ти ме докосна, помниш ли? Вярно, че не беше кой знае какво, но оттогава не мога да мисля за нищо друго. С баща ти приказвахме около час, а не помня и дума.
— Сигурно ти е говорил за риболов.
— Може би. Но аз не мислех за рибата, а за тебе.
— И аз си мислех за тебе — въздъхна тя дълбоко.
— Надявам се, само хубави неща.
— Страхувам се, опасни неща. — С неохота хвана ръцете му, за да спре ласката.
Флечър се вгледа в напрегнатото й лице.
— Аз не съм опасен, Амелия.
— Опасен си. А двамата, ти и аз, можем да бъдем още по-опасни.
— Но въпреки това се изкушаваш.
Той се наведе и я целуна по слепоочието, после по ухото. Тя затвори очи — може би да се наслади по-пълно на обзелото я усещане. Несъзнателно изпусна ръката му. Пръстите му веднага се плъзнаха по врата й, под яката на блузата й и потърсиха сърцето й.
— Искам да правя любов с теб, Амелия.
— Не бива.
— Сами сме — възрази той тихо, но настойчиво. — Всички други ще спят в къщата при баща ти. Можем да правим каквото поискаме. А аз искам теб. Много те искам. А ти?
— Може би. Но не е правилно.
— Много си е правилно.
— Но това е…
— Какво?
— Непреодолимо — въздъхна тя. — О, Флечър!
Той се засмя и хвърли спалния чувал на земята. Хвана с две ръце лицето й, така че и да искаше, Амелия не би могла да избегне целувката. Устните му бяха топли и сладки. Тя обви ръце около раменете му и се изправи. В очите му се четеше страст. Амелия чувстваше силното му тяло и знаеше колко силно я желае.
— Ти трепериш, Амелия.
— Да влезем вътре. Запалила съм камината.
— Знам — прошепна той и отново намери устните й. Ръцете й, сякаш подчиняващи се на своя собствена команда, започнаха да изследват тялото му. Тя разкопча ризата му, плъзна длани към джинсите му.
— Господи, разбираш ли какво правиш с мен?
— Люби ме — простена тя.
Без дума повече, той я грабна на ръце, внесе я в стаята и затвори с крак вратата. Огледа се за легло. До стената, срещу камината имаше четири нара. Амелия вече бе простряла спалния си чувал върху най-големия. Флечър се запъти към него.
— Сигурна ли си?
Единственото, в което беше сигурна, бе, че да прави любов с Флечър щеше да е голяма грешка. Не защото можеха повече да не се срещнат. Не че тази мисъл не й тежеше. Но повече се страхуваше от друго — имаше опасност да се влюби. А Рос Флечър от Долно Нанагорнище, Монтана, нямаше навик да се обвързва. Доказваха го разводът му и множеството му любовни авантюри. Той искаше секс без нещо повече. Бе способен да прави любов, а на сутринта да каже «Сбогом завинаги». Разбира се, щеше да го каже с усмивка, но все пак ще го каже. Амелия знаеше, че това ще разбие сърцето й. Но не можа да се спре.
— Нека прекараме една хубава нощ — отговори тя. — Само това мога да кажа.
Той вече повдигаше пуловера й и тихо се смееше.
— Това ще е нощ, която няма да забравиш до края на живота си.
Очевидно полагаше усилия да не бърза. Целуна лицето й, устните, челото, като в същото време внимателно я събличаше. Първо на земята падна ризата, после сутиенът й. Амелия понечи свенливо да се скрие, но Флечър хвана ръцете й.
— Нека те погледам.
— Смущаваш ме.
— Не вярвам. — Той разпиля косата й по раменете. — Господи, мога да те гледам цяла нощ!
— Флечър, аз… никога не съм била много добра в секса.
Той я погледна със съмнение, погали я по шията и плъзна топлата си длан към гърдите й. Зърната разцъфнаха под пръстите му.
— Виж как реагира тялото ти. Не ми казвай, че не си добра.
— Не съм. Имам задръжки.
— Просто не си намирала подходящия партньор.
Той наведе глава към гърдите й. Амелия се разтрепери от удоволствие. Гладното му изражение я възбуждаше. Езикът му я подлудяваше. В нея се надигна гореща вълна.
Флечър коленичи на пода пред нея и устните му се плъзнаха по корема й. Тя се изви в прегръдките му, полудяла от страст. Задъха се.
— Не издържам повече!
— Какво искаш, любов моя? Кажи ми.
Искаше да го почувства в себе си.
— Само… не ме карай да чакам!
Той смъкна със зъби ципа на джинсите й.
— Бързаш ли?
— Да, моля те! Аз… много те искам.
— Съблечи се тогава сама! — изкомандва той и се отдръпна.
— Това да не е тази тиранична страна на характера ти, която досега не съм забелязала? — засмя се тя.
— Свали ги! Освен ако не искаш да ги скъсам.
Амелия изрита обувките си.
— Добре, но те предупреждавам. Няма да ти позволя да ме вържеш, поне не от първия път.
— Просто ме е страх, че няма да се справя.
Не бе забелязала, че и той като нея трепери. Смъкна джинсите си и посегна към бикините.
Флечър я гледаше как се съблича и усещаше, че през целия си живот не е бил така възбуден. Амелия бе прекрасно съчетание на свенлива дама и чувствена жена.
— С това мога и аз да се справя — каза той, като й помогна да свали бикините. Привлече я отново към себе си и скоро откри, че е готова. — Боже мой! Не мога да чакам повече!
Свлякоха се на леглото.
— И аз те желая.
Флечър се изправи и започна бързо да се съблича. Цялото му тяло трепереше. Хвана я за раменете и я натисна към нара, но Амелия не се подчини, а с устни и нежни пръсти го издигна на ръба на екстаза. По-късно не си спомняше какво е казал, но тя се засмя и се протегна като котка върху спалния чувал. Обви с крака бедрата му, прегърна го през врата и изстена от удоволствие. С едно движение Флечър проникна в нея.
— Господи — прошепна той, — къде си била досега!
Мелодичният й смях погъделичка слуха му.
— Боже мой, къде би бил без твоите клишета?
— Ето докъде ме докараха.
Можеше да се загуби в бездънните й очи. Тя бе красива всякак — чувствена и решителна, смела и сексапилна. Как бе успял да я срещне след толкова години скитане?
— За какво си мислиш? — попита Амелия едва доловимо.
— Че искам това да трае много, много дълго.
Желанието да продължи бе неудържимо. Флечър започна бавно и скоро тя улови ритъма. Стана вълшебно, сякаш от години се познаваха. Искаше да й достави удоволствие, но не можеше да се сдържа повече. Изведнъж усети, че не е и нужно. Почти инстинктивно разбра, че и тя бърза.
Достигнаха едновременно до екстаза. Флечър я притисна към себе си, като че ли със сила искаше да удържи прекрасния миг. После бавно се върнаха на земята. Цареше спокойствие. Сякаш в света нямаше нищо друго, освен една малка стая с тихо проблясващ огън и две същества, дишащи като едно.
Флечър зърна изтощеното й лице, така красиво, както в началото. Целуна сочните й устни и потърка нос в нейния.
— Не искам да заспивам — прошепна тя много по-късно и замислено погали бузата му. — Иска ми се това чувство да продължи вечно.
— Какво чувстваш?
— Сякаш горя.
— Наистина гориш, любов моя.
— Флечър… — започна тя, но спря изведнъж.
— Какво?
— Нищо. Може би така е по-добре.
— Как така?
— Няма значение.
Той допря брадичката й.
— Кажи какво мислиш. Кога можем да сме си по-близки от сега?
— Понякога е по-лесно да се замълчи — усмихна се тя.
Флечър я разбра. Да говорят, означаваше да се върнат в реалността — минало, бъдеще. А той знаеше, че нямат бъдеще. Не го ли беше казвала и тя десетки пъти? Каквото и да я беше прогонило от планината, то още съществуваше и караше Амелия да бърза да се върне в Ню Йорк. Неговият живот пък беше свързан с тази земя, със синовете му — единственото, което имаше. Да, за тях нямаше бъдеще — поне в този живот.
Тя го докосна нежно, безпогрешно разгадала мислите му.
— Не говори и недей да мислиш. Просто ме целуни.
Скоро за него нямаше нищо, освен прекрасната жена в ръцете му, която караше сърцето му да бие бясно.
— Къде си се научила да целуваш така? — попита той през смях.
— Задочни курсове.
Флечър придърпа края на спалния чувал върху краката им и я погали. Очите й се замъглиха.
— Защо излъга, че не обичаш секса?
— Не съм казвала, че не го обичам. Казах, че не съм много добра.
— Очевидно и това не е вярно.
— Когато бях омъжена… Е, мисля, че не бяхме много по секса. Той беше доста по-възрастен… Всъщност беше мой преподавател.
— Харесал е краката ти, докато си седяла на първия ред?
— Не, нищо подобно — засмя се Амелия. — Бях негова асистентка. Той беше… Той е историк. Прекарвахме много време заедно в библиотеката.
— Това и мен би ме възбудило.
— Е, поне тогава ме устройваше. Точно от това имах нужда. От някой, който също има нужда от мен. Хърб имаше.
— Хърб историкът? Звучи все по-вълнуващо.
— Тогава не търсех вълнение.
— А сега?
Тя погледна крадешком към него. Лицето му остана непроницаемо.
— Нищо не търся и ти го знаеш. Само някак да оправя нещата с дъщеря си, разбира се. А ти, Флечър? Никога не сме говорили за теб.
— Защото няма нищо за говорене — въздъхна той. — Един провален брак, три деца, създаващи само грижи…
— Разкажи ми за брака си.
— Това бе една от онези детски истории, които не свършват добре. Запознахме се с Пати в гимназията. Когато отидох войник, тя ми пишеше, а аз й отговарях. — Замълча. — Писмата й ми помагаха да понасям живота в армията.
— След като се уволни ли се оженихте?
— Не, веднъж когато бях в отпуск. Тя дойде при мен на Хаваите и сключихме брак — две деца, които не се познаваха, освен от писмата. Първите четири години от семейния ни живот прекарах във Виетнам.
— Много време си бил там.
Той кимна. Времето там не само беше много, но и остави незаличими следи. Дори сега, след много години, го будеха ужасяващи сънища, изпотен псуваше наум и се чудеше дали не губи ума си. Все пак при него нещата бяха по-добре, отколкото при някои други. Да управляваш хеликоптер, който изнася ранените от джунглата, бе важна работа. Работа, при която един войник чувстваше, че върши нещо добро. Но беше и нещо, което не можеше да остави, когато изтече първият му срок за служба.
— Удължих престоя си, докато ме раниха за втори път — каза той на глас. — Тогава помислих, че може да дойде и моят ред и е по-добре да се прибера у дома. По това време близнаците бяха на път, а Джес вече се беше родил — заченахме го в Япония, където с Пати отпразнувахме първата си годишнина.
В очите на Амелия се появи смях.
— Имали сте много деца като за семейство, което е прекарало толкова време разделено. — Тя протегна ръка да го погали. — Трябва да си бил доста активен мъж.
— Когато бяхме заедно, не си губехме времето. Сега съзнавам, че сексът е замествал всичко, което е липсвало на нашия брак. Както и да е, решихме да вземем мерки, преди да се обзаведем с цял футболен отбор. Аз взех мъжко решение и се подложих на стерилизация. Това беше най-смелото нещо, което съм правил в живота си, повярвай ми.
Амелия ахна и притисна с ръка устните си:
— Боже мой, тази вечер изобщо не се сетих за пазене!
— Аз също. Добре, че съм мислил преди години.
— Господи! Досега не съм забравяла. Трябва да си ми взел ума.
— Радвам се. Обичам жени, които си губят ума в леглото.
— А Пати? — погледна го тя въпросително.
— И двамата бяхме неопитни. Тя четеше разни книжки и после измисляше какви ли не щуротии — обличаше найлонови чували или украсяваше спалнята като бардак. Аз май не съм оценявал достатъчно нейните усилия.
— Надявам се, че не си й се надсмивал.
— Не съвсем. Исках да я убедя, че я желая такава, каквато е. По-точно каквато беше. Тя обаче порасна. Искаше да учи и да види света, а аз исках да имам дом и да живея живота си. Разделихме се уж за малко. Тя замина за Калифорния, аз останах да строя ранчото.
— А момчетата?
— Известно време бяха ту при мене, ту при нея. Постепенно започнаха да остават повече при мен. Пати срещна друг. Те го намразиха от пръв поглед. Съгласих се на развод при условие да запазя децата. Тя прие веднага.
— Без да иска родителски права? — изненада се Амелия.
— Да. Новият й съпруг е някакъв търговец, който не се интересува от деца. Тя е щастлива с него и това ми стига. Двамата получихме това, което искахме, и се измъкнахме без съществени загуби.
— Но ти все още съжаляваш. Виждам го в очите ти.
— Естествено — кимна Флечър. — Понякога си мисля, че можех да спася брака си, ако не бях такъв инат. Но аз имах нужда да остана тук. В тези планини има сила и спокойствие, които ми помогнаха да запазя себе си.
— Разбирам те — каза Амелия трогната. — И за мене беше тежко.
Сините й очи и красивите й гърди му подействаха. Изпита желание да повторят всичко отначало. Грабна я в ръце и я обърна по гръб. Тя се засмя гърлено.
— Нямаше да говорим, помниш ли? — прошепна Флечър. — Ще ти отхапя ухото.
Тялото й беше топло и все така гостоприемно.
— Цяла нощ е пред нас. Нямам нищо против да отхапеш ухото ми, освен ако не заспиш след това.
— Да направим нещо и за останалата част от тялото ти. — Целуна я по врата и тя се сгуши.
— Какво например? — попита и обви ръце около него.
— Чувала ли си за мармаладеното усукване?
— Какво пък е това?
— Научих го в Банкок.
— Чувала съм, че е много упадъчно място.
— Вярно е. Особено покрайнините му, където съм бил. Искаш ли да опитаме?
— Уверен ли си, че ще ми хареса?
— Страхотно е! — прошепна той в устните й.

 

Осма глава

 

На следващата сутрин Флечър се събуди с приповдигнато настроение и необичайно добре отпочинал, въпреки че едва ли бе дремнал повече от четири часа. Амелия още спеше дълбоко, сгушена в прегръдката му. Дожаля му да я буди. Внимателно се измъкна, взе дрехите си и излезе тихо да се облече навън.
Отвори вратата и замръзна.
— Добро утро, татко. — На стълбите беше застанал Джес. А Флечър, като олицетворение на греха, стоеше пред него съвършено гол. Едва не изпусна дрехите си.
— Добре ли спа? — Джес едва криеше усмивката си.
Флечър пристъпи напред и тихо затвори вратата зад себе си.
— Какво правиш тук?
— Чакам теб — отговори момчето и се протегна небрежно. — Вече си мислех, че ще спиш целия ден.
— Колко е часът?
— Около девет. Ей, никога не си спал до толкова късно. Сигурно си имал тежка нощ. — Погледна развеселен как баща му хвърли всичко, освен джинсите си на пода и започна да се облича. — Не си прави труда да бързаш. Искам да кажа, ако все още не си готов.
— Готов съм, готов съм!
— Тази сутрин си нещо кисел? — ухили се Джес предизвикателно.
— Не бях кисел, преди да те видя — изръмжа Флечър.
— Дойдох да проверя дали не си самотен, но ми се струва…
— Много съм си добре! — сопна се Флечър. — Говори по-тихо!
— Разбирам — потисна усмивката си Джес. — Да ти помогна ли за обувките? Взел си само едната, другата сигурно е вътре. Да ти я донеса ли? — Понечи да влезе, но баща му го бутна обратно.
— Стой си на мястото и ми кажи защо, по дяволите, стърчиш тук!
— Ами дойдох да те извикам за закуска — сви рамене Джес. — Но може би е по-добре да поговорим.
— За какво? — изгледа го баща му подозрително.
— За безопасния секс.
Флечър преглътна, останал без глас.
— Много е важно, нали знаеш?
— Безопасен секс? — Седна тежко на стълбите. — Искаш да говорим за секс?… Сега, на минутата?
— Не се отнася за мен, татко, а за теб.
— Виж какво…
— Помниш ли деня, преди да замина за колежа? Ти ме взе със себе си да търсим загубените телета. Докато яздехме, ми говореше за всички неща, които трябва да знам, преди да напусна дома. Този ден не намерихме никакви телета. Странно, не мислиш ли? Но тогава ти каза, че всяко време е добро за разговор за важни неща като секса.
— Накъде биеш, Джес?
— Предпазливостта никога не е излишна.
— Ти ли ми го казваш?
— Всеки има нужда понякога да му се напомня, ти самият го каза. Значи може би е добре аз да ти го напомня. Предполагам, че правилата важат за всички. Нали разбираш, когато става дума за жени…
Флечър усети, че се изчервява.
— То си е твоя работа, нали така? — продължи Джес невъзмутимо. — Така ми каза. Но един мъж трябва да носи отговорност за постъпките си. Ако искаш да опечеш торта, трябва да счупиш няколко яйца. Така каза.
— Джес…
— Сериозно говоря, татко. Имаш ли винаги в себе си презервативи? Защото не можеш през цялото време да разчиташ на жените. Трябва да си готов да понесеш последиците, ако направиш нещо неразумно, като…
— Може ли да не се безпокоиш за това, а?
— Не става дума само за забременяване — продължи Джес упорито. — И това си ми казвал. Става въпрос за собственото ти здраве. В тези времена не можеш да си сигурен в никого.
— В някои хора съм сигурен — отсече Флечър с намерение да приключи разговора.
— Надявам се да се окажеш прав. А сега има още нещо.
— Какво е то? — Погледна сина си внимателно.
— Трябва да помислиш за обвързване — каза Джес сериозно. — «Не съм те отгледал, за да се забавляваш за една нощ с някое хубаво момиченце и на сутринта да избягаш, без да си вземеш довиждане.» Помниш ли? Това го каза онзи ден, докато яздехме. И аз мисля…
— Джес — започна Флечър свирепо, — защо мислиш, че имам нужда от тази лекция?
— И сега идва големият въпрос. Не ми се иска да вярвам, че си мъж, който си прави удоволствие с една жена и после я изоставя.
Флечър наведе глава в ръцете си и простена.
— Не бива така, татко — засмя се момчето. — Зрелите хора не постъпват така.
Флечър избухна в смях.
— Млъкни, чуваш ли!
— Разбира се, татко. Както заповядаш. Просто исках да съм сигурен, че знаеш какво правиш.
Погледнаха се, кикотейки се като малки деца.
— Много красиво ти е насинено окото — забеляза Джес, изтривайки сълзите си.
— Благодаря — отговори Флечър гордо. — От сина ми е.
— Сигурно има силно дясно кроеше.
— Разбира се. Аз съм го учил.
— Обзалагам се, че е доволен от уроците.
Отново прихнаха и когато след малко Амелия излезе на терасата, ги видя да се превиват от смях. И двамата спряха и я погледнаха.
Тя беше разрошена, дяволски сексапилна, с джинси и риза, но боса. Джес облещи очи, като че бе видял богинята на любовта.
— Добро утро — поздрави тя и пъхна ръце в джобовете си. Невинен жест, който им се стори по-еротичен от стриптийз. Опря се на рамката на вратата. — Какви са тези сериозни разговори, които водите?
Смехът ги завладя отново и те не успяха да отговорят.
Странно, но Амелия се чувстваше като у дома си, когато пое с Флечър и Джес към къщата на Брук. С истинско удоволствие слушаше как баща и син си разменят закачки. Още по-добре й стана, когато Флечър обви ръка около кръста й. Усмивката му разсея съмнението, че снощи е направила грешка.
Когато стигнаха, закуската не бе готова.
— Ето ги двамата поспаланковци — съобщи Брук с чаша кафе в ръка. — Зоуи, виж кой е решил да пристигне в страната на развлеченията.
Зоуи бе заета с работата си около печката и не се обърна.
— Виждам.
Амелия усети напрежението в тона на дъщеря си и веднага разбра, че нещата не са толкова розови, колкото иска да ги представи собственият й баща. Забеляза нещо в усмивката му и ведрото й настроение се разсея.
Флечър или не забелязваше нищо, или много добре се преструваше.
— Тази сутрин тука мирише много вкусно. — Потри ръце и се надвеси над рамото на Зоуи. — Какво готвиш?
— Палачинки и наденица — отсече тя и му хвърли поглед, който трябваше да го изпепели.
— Страхотно! Умирам от глад.
— Защо ли? — попита тя язвително. — След такава нощ ви се отваря апетит, така ли?
— Пропуснах да ви предупредя — прошепна Джес притеснено на Амелия.
Флечър също се обърна към нея:
— Трябва ли да съобщим нещо?
— Не! — отговори тя ужасена. — Недей!
— Може да се окаже добър ход.
— Недей, моля те…
— Не можете да ни съобщите нищо, което вече не сме разбрали — подхвърли Зоуи през рамо.
Амелия се свлече на пейката и разтри пулсиращите си слепоочия.
— А аз си мислех, че идвам само да те взема.
Зоуи се обърна, пламнала от гняв:
— Няма да ме вземаш!
— Скъпа моя — започна Амелия, като се опитваше да говори спокойно, — изживя своето приключение. Сега е време да се върнем вкъщи.
— И ти изживя своето — изсумтя Зоуи. — Какво има? Да не си останала разочарована от него в леглото?
— Зоуи!
— Какво ще кажете аз да сготвя? — вметна Флечър.
Тя му връчи лъжицата.
— Моля. Да видим дали в нещо те бива.
— Зоуи, веднага да се извиниш!
— За какво? Какво лошо съм направила?
— Ти обиждаш господин Флечър, който…
— Който снощи е преспал с майка ми. Ако си мислиш, че ще му простя някога…
— Да му прощаваш?! — Амелия скочи. — Виж какво, малка госпожице, аз съм възрастен човек! Това, което стана снощи, беше мое решение. Аз го направих сама, така че…
— Хей! — обади се Флечър.
— Добре де, направихме го и двамата, но това остава само наша работа и не засяга никого.
— Много добър пример ми даваш, мамо — озъби се Зоуи. — Не те имах за жена, която спи с първия срещнат.
— Не съм такава и ти го знаеш много добре. Просто използваш случая, за да отложиш основния въпрос.
— Няма друг въпрос. Оставам тук. Това е окончателно. Дядо ми каза, че може.
— Вярно ли е? — обърна се Амелия към баща си.
— Да — отговори старецът. — Ако иска, може да остане.
— Хич не си го мислете! Адът ще замръзне, преди да разреша на моята дъщеря да живее с теб!
— Тогава си купи ново топло палто, защото мисля, че ще остане.
— Защо? — простена Амелия. — Защо искаш, Зоуи? Та ти беше доволен, когато си отидох. Защо отново започваш всичко?
— Тя самата иска. Тук й харесва, а и на мене няма да ми е излишна малко помощ през зимата. Вече остарявам, а тя е добра компания. Ако иска дом, може да го създаде тук.
— Забранявам!
— И как ще стане това? — попита Зоуи предизвикателно.
— Аз съм ти майка!
— И какво от това?
— Първо, законът е на моя страна. Освен това трябва да продължиш училище.
Зоуи очевидно досега не се бе замисляла за това.
— Добре — прехапа устни. — Може да живея у Флечър през седмицата и да се качвам тук в събота и неделя.
— О, не! — възрази Флечър. — Не ни забърквай във вашата каша. Особено след като тази сутрин се държа така с мене.
— Съжалявам. Не го исках. Бях ядосана на майка си и… ами просто така го казах. Не мога да се върна в Ню Йорк.
Амелия я хвана за ръката.
— Съвсем скоро няма да можеш да понасяш това място. Тук владее самотата. Няма приятели, няма телефон, дори кола няма!
— Ще има — обеща Брук. — Само да спре изсичането.
— А кога ще стане това? След месеци? Ами ако си счупиш крака? Има ден езда до най-близкия лекар. Тук човек не може да живее. Не е безопасно. Тук е…
— Ти си израснала тук — напомни й Зоуи. — Нека и аз да опитам.
— Не!
— Тук се чувствам у дома, мамо. — Големите й сини очи плувнаха в сълзи. — Ако ме обичаше, щеше да ми позволиш поне да опитам. Моля те!
На Амелия също й се доплака.
— О, Зоуи… — прошепна тя.
Брук се отпусна тежко на масата и погледна Амелия, после Зоуи и обратно.
— Какво ще кажеш за един пробен срок?
— Какво?
— Нека остане за малко, колкото да разбере как е. Аз ще се грижа за нея.
— Колко малко? — попита Амелия бавно.
— Месец? — сви рамене Брук.
— В никакъв случай!
— Тогава две седмици.
— Според закона тя трябва да учи. Ще те съдят, ако като неин настойник не й разрешаваш да посещава училище.
— Добре — вдигна ръце той. — Дай ни една седмица и после ще видим. Може дотогава да й омръзне.
— Няма! — заяви Зоуи разпалено. — Не искам да се връщам в Ню Йорк. Не ми е там мястото. Моля те, мамо. Нека опитаме.
Амелия потърси поддръжка от Флечър, но той само поклати глава:
— Решението е твое.
Трябваше й време за размисъл, но не вярваше, че и след седмица ще се чувства по друг начин. Не допускаше да се раздели със Зоуи, дори за няколко дни. Щеше да бъде болезнено.
— Зоуи, не мога да си тръгна без теб!
Зоуи коленичи и сложи ръце в скута й.
— И ти можеш да останеш.
— И какво ще правя? — изсмя се Амелия. — По цял ден ще бера боровинки или ще пека бисквити?
— Можеш и тук да бъдеш адвокат. Навсякъде има нужда от адвокати.
— Не! Няма да се върна в тази планина. Моята работа е в Ню Йорк. Ето, за този понеделник имам набелязани срещи.
— В такъв случай ще се чуваме по телефона.
— Тук няма телефон!
— От време на време ще отскачам до Флечър. Сигурна съм, че ще ми позволи поне да ползвам телефона.
— Поне — кимна Флечър.
Амелия го стрелна с очи.
— Ти мислиш, че тя трябва да остане тук, така ли?
— Ако така иска, въпросът е наполовина решен — сви той рамене.
Амелия затвори очи. Никой не беше вече на нейна страна. Чувстваше се ужасно. Обзе я самота.
— Мога ли да остана, мамо? Поне за седмица.
— Добре — прошепна тя. — Но само за седмица.
— О, мамо, благодаря ти. Благодаря ти! — Момичето я прегърна силно. — Наистина те обичам, мамо!
— И аз те обичам.
— По дяволите — чу се гласът на Флечър. — Май изгорих закуската.
Трябваше да приготвят всичко отначало. Седнаха около масата. Флечър гледаше скришом Амелия. Знаеше, че страда и му се искаше да може да я прегърне и успокои. Но Зоуи бдеше. Явно мислеше, че е обезчестил майка й.
— Какви планове имаш за днес, синко? — прекъсна мислите му Брук. — Веднага ли ще се прибираш?
Флечър смяташе да съобщи по-внимателно това си намерение на Амелия, но вече нямаше избор.
— Да, трябва да се върна при момчетата. Ще ме чакат.
— Закъсняваш — намръщи се Брук.
— Пътят е надолу и ще стигна бързо.
— Надявах се, че заедно ще успеем да извършим едно дребно хулиганство.
— Какво хулиганство? — присви очи Амелия.
Брук не й обърна внимание и продължи към Флечър:
— Мисля си, че можем да сплашим малко тия от дърводобивната.
— Как да ги сплашите? — настоя Амелия. — Какво си намислил?
— Просто едно посещение, което малко ще забави работата им — тросна се баща й. — Ако им създам неприятности, може да решат, че не си заслужава да продължават.
— Може да има по-добър начин — обади се Флечър притеснено.
— Да — веднага се съгласи Амелия. — Само това ни липсва, да те пратят на съд за тормоз на хора, които просто си вадят хляба.
— Имаш ли по-добра идея? Или вече не те интересува какво ще стане с тази гора?
— Разбира се, че ме интересува. — Тя вдигна чашата си, за да скрие обзелите я чувства. — И ако искаш да знаеш, имам по-добра идея. Дай ми да видя договора, който си подписал.
— Защо?
— Защото съм юристка. Може да намеря вратичка.
— Какво да намериш?
— Нещо, което да ни позволи да разтрогнем договора — обясни Амелия. — Моята работа е да пиша договори, които да не могат да бъдат разтрогнати. Знам какво да търся.
— Какво можеш да загубиш, Брук? — подкрепи я Флечър.
— Май си струва — промърмори Брук. — Зоуи, иди ми донеси второто чекмедже на бюрото.
— Цялото чекмедже ли?
— Цялото. По дяволите, не разбираш ли какво ти се казва!
Без да се обижда, Зоуи донесе това, което й поискаха. Чекмеджето беше претъпкано с хартии, списания, счупени моливи.
— Голям хаос — отбеляза тя. — Как можеш да намериш нещо?
— Ти само го дръж! — Брук разрови хартиите, намери няколко гъсто изписани листа и ги подаде на Амелия.
— Благодаря. — Тя стана.
— Хей, къде отиваш?
— Дълго е. Отивам навън да го прочета спокойно.
Докато Амелия седеше на терасата и проучваше договора, Флечър реши да помогне на Зоуи и да опита да се сдобри с момичето. Но тя се оказа непреклонна като майка си и не каза и дума повече. Дори успя да го настъпи и разля върху ризата му цяла тенджера студена сапунена вода. Джес наблюдаваше сцената, докато избърсваше чиниите.
— По-добре изчезни, преди следващия път да те залее с вряла вода — прошепна той на баща си.
Но Флечър не избяга. Зоуи не направи повече опити за физическа разправа, но ясно се разбра, че няма да му прости прелъстяването на майка й. Флечър обаче реши да не се отказва.
Вниманието му беше привлечено от викове. Чу се и гласът на Амелия:
— Флечър, ела тук!
Той избърса ръцете си, излезе на терасата и с изненада видя как останалата част от семейството му препуска към къщата на Брук Тъкър.
— Татко! — извика Джейк и скочи от потния си кон. — Колко се радваме, че успяхме да те намерим!
Люк и Джейк тичаха към баща си.
— Няма да повярваш, какво се случи — започна Люк.
— Ужасно! Трябва да се намесиш — допълни Джейк.
— Спокойно! — нареди Флечър. — Какво толкова е станало?
Те се опитаха да обяснят в един глас:
— Подбирахме добитъка, както ни беше казал…
— Тръгнахме към западното пасище, видяхме няколко бичета и тогава…
— Леле, каква изненада!
Флечър виждаше, че момчетата са бързали. Конете клюмаха, а децата бяха уморени и изплашени. Ясно беше, че са пренощували в базовия лагер и сутринта са бързали да донесат новините — каквито и да са.
— Добре! Успокойте се. Какво се е случило?
— Цялото пасище е изровено и са разположени машини — съобщи Люк. — Някаква компания е започнала да изсича дърветата.
— Някой сече в нашето имение?!
И двете момчета кимнаха с глави, а Джейк добави:
— Ние им обяснихме, че са влезли в чужда собственост, но те не искаха и да чуят.
— Почакайте малко. Значи вече сте говорили с тях?
— Да, но те ни казаха, че не знаем какво приказваме — задъха се Джейк. — Аз исках да вземем пушките, за да им покажем, че си знаем работата. Но този страхливец…
— Не съм страхливец! — прекъсна го Люк. — Освен това ключовете от килера с пушките са у татко, глупако.
— Сто пъти съм казвал да не се доближавате до пушките!
Джейк беше бесен.
— Да, татко, но те ни се присмяха и…
— И ние дойдохме да те извикаме — съобщи Люк очевидното. — Трябва да ги спреш, татко. Та те съсипват земята ни!
Флечър оцени положението за секунди.
— Добре. Заемам се с това. Днес вие ще останете тук, разбрахте ли? Конете ви са полумъртви, а можете и да помогнете на господин Тъкър.
— Съгласни сме, татко — отговориха те в един глас, очевидно доволни, че баща им поема инициативата.
— Джес — продължи той, — искам да наглеждаш братята си, а утре да ги доведеш у дома. Трябва да се приберете до залез-слънце.
— Добре, татко.
— Брук, благодаря за гостоприемството. Чувствай се свободен да искаш каквато и да е работа от тези момчета. Те са добри работници. Само ги дръж под око.
— Ще го направя — ухили се Брук. — Надявам се скоро да се видим.
— Благодаря. Амелия… — Но когато я погледна, тя вдигна упорито глава:
— Няма нужда да си вземаме довиждане. Идвам с теб.
— Какво?!
Тя беше сгънала договора и го слагаше в джоба си:
— Правилно ме чу. И аз тръгвам. Може да имаш нужда от моята помощ.
— Амелия…
— И без това не е нужно да оставам тук повече — добави тя, без да поглежда дъщеря си. — Трябва да се върна в Ню Йорк. А дотогава ти може да имаш нужда от адвокат.
— В живота си не съм се нуждаел от адвокат!
— А при развода?
— Пати се погрижи за това.
— Е, все някога трябва да ти се случи за пръв път. Ако ти потрябвам, аз ще бъда на разположение.
Флечър се усмихна. Харесваше му войнствения блясък в очите й. Вече съжаляваше която и да е дърводобивна компания, която би й се изпречила на пътя.
— Аз съм разорен, както знаеш. Може би няма да мога да ти платя скоро.
— Ще го уредим някак, сигурна съм.

 

Девета глава

 

Конете бяха оседлани, багажът — събран.
Амелия и Зоуи се сбогуваха без сълзи. Флечър си помисли, че и двете биха понесли по-леко раздялата, ако бяха дали израз на чувствата си, но замълча.
Той реши, че ще стигнат по-бързо без товарен кон, затова тръгнаха само с другите два. Спуснаха се доста бързо, след което се отклониха от пътеката. Решиха да не минават през базовия лагер. Яздиха кратко време между дърветата и стигнаха до наскоро изсечена гора. Срещнаха няколко диви овце и елени, но през повечето време бяха сами.
Късно следобед спряха да похапнат и да дадат почивка на конете. Седнаха на слънце до една скала и извадиха сандвичите, които Зоуи бе приготвила набързо.
— Колко остава още? — попита Амелия.
— Не съм съвсем сигурен, може би два часа.
— Ще стигнем ли преди залез?
— Защо? Да не те е страх да прекараш нощта с мен под звездите?
Тя се усмихна накриво.
— Ако пак ще виеш срещу луната, предпочитам да го правиш насаме в стаята си, вместо на открито с мен.
— Не си спомням снощи да съм вил — засмя се той.
— Имаш къса памет.
— Така ли? Срещал съм и други адвокати, но никой не би могъл да се справи със случая снощи като тебе.
— Снощи си бях загубила ума за известно време.
— За доста дълго време — поправи я той с усмивка. — Не допусках, че адвокатите могат да се отдават на чувствата си. Не трябва ли винаги да са хладнокръвни и в съда, и извън него?
— Не си спомням в дипломата ми да има оценка по хладнокръвие.
Флечър довърши сандвича си и доволен се излегна на скалата. Загледа се в силуета на Амелия над себе си. Особено му харесваше очертанието на гърдите й под пуловера. Помисли си, че много лесно би могъл да пъхне ръка под него и да разбере дали носи сутиен. Овладя възникналото желание и попита:
— Между другото, какъв точно юрист си ти? Пишеш ли завещания на треперещи старци, които гледат похотливо тялото ти?
Амелия го погледна и се зачуди виждала ли е по-сексапилен мъж. Съмняваше се. Спомни си колко красив беше снощи на светлината на камината. Потрепери.
— Ти си единственият старец, който напоследък ме е гледал похотливо.
— Кой казва, че съм старец?
— Само така казах. Много си докачлив.
— Аз съм достатъчно млад, за да те накарам да молиш за милост в леглото.
— Не помня да съм молила за милост.
— Имаш къса памет. — Той нахлупи шапката си, за да не му свети слънцето в очите. — Хайде, кажи как си изкарваш хляба.
Тя се опита да се откъсне от спомените и да му отговори.
— Добре. Но всъщност не е много интересно. Работя в голяма юридическа фирма в Манхатън и най-вече проучвам договорите на наши клиенти. Специализираме се в обединяването на предприятия.
— Ако питаш мен, доста е скучно.
— Е, не управлявам самолети в буреносни облаци — призна тя. — Не гоня стада, нито препускам на кон по неравен терен. Но и това е работа. Имам постоянно работно време, а заплатата ми позволява да осигуря удобен живот за мен и дъщеря ми.
— Харесваш ли си работата? — попита я той скрит зад шапката си.
— Разбира се. Трудна е, но се справям добре. Знаеш ли колко е приятно да си човекът, към когото шефът се обръща, когато бързо трябва да се разреши сложен проблем? Радвам се, когато ми дават трудни задачи. Тогава се чувствам силна.
— Смяташ ли цял живот да се занимаваш с това?
— Няма скоро да стана съдружник, ако това имаш предвид. Но все пак имам планове.
— Амбициозна ли си?
— Може и така да се каже. Искам един ден сама да си бъда началник. Пестя, за да мога да започна самостоятелна практика.
— И колко трябва да спестиш за целта?
— В Манхатън? Няколко десетки хиляди. И то за малък офис, в евтина сграда и секретарка на половин ден.
— Уха! — Флечър махна шапката и се загледа в облаците, които се носеха по небето. — Знаеш ли колко време ще ми е нужно, за да събера десет хиляди долара?
— За мене това е много важно — усмихна се Амелия. — Нямам нищо против да направя някоя и друга жертва.
— А защо точно в Манхатън? Защо не на някое по-евтино място?
— Там е домът ми. Там са приятелите ми.
Амелия се задоволи да му каже само това. Запази за себе си другите неща. Там бе учила, там бе създавала и разширявала своя кръг приятели. Там бе подредила свой дом. Там бе физкултурният салон, където играеше гимнастика. Малките ресторантчета, в които се отбиваше. Паркът, в който четеше неделните вестници. Книжарницата, в която сервираха капучино, докато клиентите прелистват книгите. Имаше и своите навици — метрото, почивките за кафе в службата, обеда със сандвичи от магазина отдолу, таксито до вкъщи, когато вали.
Доскоро вечерите бяха запазени за дъщеря й. После започнаха да идват приятелките на Зоуи — тълпи момичета, които седяха непрекъснато около кухненската маса, правеха си прически и си лакираха ноктите. Не й беше приятно, че се намесват в отношенията с дъщеря й. Но нещата се променят. Децата растат.
Не беше възможно с няколко думи да се разкажат петнадесет години. Амелия знаеше, че животът й в Ню Йорк е пълноценен — натоварено и през повечето време щастливо ежедневие.
Флечър я погледна колебливо. Очевидно обмисляше въпроса си:
— Какви приятели?
— Какво? — засмя се тя. — Да не си ревнив?
— Колко от приятелите ти са мъже?
— Много. Повечето ми колеги са мъже.
— Така ли? И погледите им са похотливи?
— Някои от тях — да. Но аз предпочитам да не смесвам личния си живот с работата си.
— Значи ли това, че довечера няма да спиш с мен, след като имаме обща работа?
— Може би ще те оставя да отгатнеш — усмихна се тя.
Флечър обви ръце около кръста й и без усилие я изтегли при себе си на скалата.
— Мразя да отгатвам.
Той се наведе да я целуне. Амелия го прегърна и отвърна на целувката. Въпреки че слънцето грееше точно над главите им, тя знаеше, че топлината, която усеща, не е от него. След малко Флечър се отдръпна. Тя въздъхна, доволна, че може да остане още малко в ръцете му. Той внимателно отметна кичур коса от лицето й. От нежния жест сърцето й се сви. Докосна синината под окото му, но не можа да разбере за какво мисли.
— Съжалявам за това, което се случи сутринта със Зоуи — каза той след малко.
Амелия едва се сдържаше да не загуби настроение от спомена за тази сутрин.
— Остана само за седмица — каза тя.
— Може би.
— Няма да й позволя да живее по-дълго с него.
Флечър се поколеба.
— Струва ми се, че двамата се чувстват добре заедно.
— Никой не може да се чувства дълго добре с баща ми — каза тя рязко.
— Той просто има нужда от внимание. Малко любов може да направи чудеса с него. Ти би трябвало да разбираш това.
— Какво искаш да кажеш?
— Нещо, което ти сама каза — приличаш много на него.
Амелия не искаше повече да говори нито за любов, нито за баща си.
— Да тръгваме.
— Почакай.
— Мисля, че говорихме достатъчно.
— Да спрем да говорим. Целуни ме. Докосни ме.
Трудно можеше да се устои на изкушението. Тя харесваше чувството, което неговата целувка будеше в нея. Не можа да се въздържи да не погали силното му тяло. Топлината му я изгаряше. Без да мисли, Амелия измъкна ризата от джинсите му. Флечър се засмя, изтърколи се и легна върху нея. Пъхна ръка под пуловера й.
— Ммм — изръмжа с одобрение. — Не си със сутиен.
— Тази сутрин много бързах.
— Радвам се. Господи, колко си хубава!
— Флечър — задъхано каза тя, — не можем да правим любов тук.
— Защо да не можем?!
— Сега, тук, посред бял ден!
— Е, и? — Той свали ципа на джинсите й.
— Някой може да ни види. Още не съм толкова свободомислеща.
— Ще поработим върху това.
— Моля те!
Той се подпря на лакът.
— Мисля, че има жени, които се възбуждат, ако знаят, че някой ги гледа.
— Не съм от тях. — Опря ръце на гърдите му и го отблъсна. — Обичам това да е в интимна обстановка.
— Къде е приключенският ти дух?
— Снощи го видя.
— Сега като си помисля, снощи беше доста смела.
— Мармеладеното усукване?
— Хареса ли ти?
— Много, но дай ми малко време да се възстановя. Да ставаме.
Той простена театрално.
— Имаш ли представа какво значи да язди човек в моето състояние? Ще боли.
— Довечера ще те накарам да се чувстваш по-добре. А сега да тръгваме, съдружнико.
Един час по-късно Флечър изруга:
— Момчетата бяха прави. Тези копелета са навлезли в моето имение. Погледни! — Хиляди дървета бяха повалени. Сякаш бе паднала бомба.
Лесно откриха лагера на секачите — просто последваха рева на моторните триони. Флечър пришпори коня си покрай един ръмжащ булдозер. Амелия яздеше плътно зад него. С пристигането им мъжете спряха работа, оставиха инструментите си и дойдоха да разберат какво става. Един плещест човек с жълта каска и червено яке се изправи пред коня на Флечър.
— Приятел, ти и госпожата ти може да пострадате тук. Работим.
— Това не е «госпожата» ми. Това е моят адвокат — отговори кратко Флечър.
— Добър ден — поздрави тя учтиво. — Аз съм Амелия Даниелс.
Мъжът изненадан се почеса под каската.
— Ти ли си идиотът тук? — попита Флечър.
— Кого наричаш идиот? — почервеня от гняв мъжът.
— Ако ти си шефът, значи си ти. Вие сте на моя земя.
— А кой, по дяволите, си ти?
— Аз съм Рос Флечър. Вие можете да сечете в имението на Тъкър, но не и в моето.
— Ами!
— Минали сте шест километра навътре. В погрешна посока сте тръгнали, момчета.
— Миналата пролет нашата компания направи тук землемерски проучвания.
— Вашият землемер не знае къде му е задникът.
Амелия се покашля.
— Господин Флечър иска да ви каже, че веднага трябва да изнесете оттук машините.
При тази новина настъпи оживление.
— Какво, по дяволите…
— Ако не го направите — продължи тя невъзмутимо, — ще се свържем с шерифа и ще се обърнем към съда за заповед всички да бъдете задържани поради това, че сте навлезли в чужда собственост.
— Какво казва тя, шефе? — попита един от секачите.
Амелия повиши глас:
— Казвам, че ще поискаме обезщетение за щетите, които съзнателно сте причинили. Тази земя е изключително ценна за моя клиент. Тя не само осигурява препитанието му, но е негов дом и неговият живот. Без съмнение тези разрушения му причиняват голяма болка и страдание. По наше убеждение няма друга възможност, освен да заведем иск за обезщетение в размер на два милиона долара.
— Два милиона… — повтори Флечър, не по-малко потресен от останалите.
Тя не си направи труда да обяснява, че това е много повече от сумата, до която би се стигнало след дълги преговори. Обърна се към началника на секачите:
— При добро желание от страна на вашата компания, може да се съгласим да се споразумеем извън съда. Докато упълномощените лица от компанията се свържат с мен, мисля, че е благоразумно най-бързо да изнесете вашите хора оттук.
— Но…
— Разбира се — добави тя, — бихме могли да повикаме шерифа, за да ви арестува на местопрестъплението.
— Почакайте! — извика мъжът. — Не правете това!
Той се затича да организира изнасянето на машините.
След по-малко от два часа Амелия и Флечър изпратиха конвоя, който се изтегли през просеката. Шефът на секачите ги заведе в мотела на няколко километра нагоре по магистралата, който служеше за общежитие на работниците и за негова канцелария. Оттам Амелия позвъни по телефона на вицепрезидента на дървообработващата компания и го предупреди да се готви за съд.
— Рано или късно това трябваше да се случи — изохка той, когато чу всичко. — Ще ви се обадим по-късно, госпожо Даниелс.
Тя му даде служебния си телефон.
— Господи! Флечър е наел адвокат чак от Ню Йорк! С нас е свършено.
След разговора Амелия и Флечър закараха конете си в една ферма наблизо. Момчето, което бе там, обеща да се грижи за тях през нощта.
— Вие не сте ли бащата на Джейк Флечър? — попита то. — С него сме съученици.
— Не съм виновен за това.
— Разбира се, господин Флечър — засмя се момчето. — Конете ще ви чакат сутринта.
Майката му ги закара с пикапа си до мотела. Амелия й беше благодарна, защото липсата на сън и събитията през този ден вече й се отразяваха. Виждаше, че и Флечър е уморен и предложи да хапнат по пържола в бара на мотела.
Настаниха се на последната свободна маса, точно до мюзикбокса и дадоха поръчката си. Музиката, шумът от другите клиенти и футболният мач по телевизията не позволяваха нормален разговор. Но самото присъствие на Флечър беше достатъчно за Амелия да се отпусне.
— Днес беше страхотна — надвика той гълчавата. — Не ми казвай, че договорите за сливане са по-вълнуващи от едно такова представление.
— Днес действително беше по-различно. Приятно ми беше да използвам знанията си в защита на нещо, на което действително държа.
— Значи все пак държиш на тази земя?
— Знаеш, че е така.
Тъмните му очи се спряха върху нея.
— Мисля, че твоето място е тук, Амелия.
— О, не, недей отново — засмя се тя. — Тук е самотно. Аз обичам да съм сред много хора.
— Не е задължително да бъдеш самотна тук.
— Но обикновено така се оказва.
— Амелия…
— Забрави това! — спря го тя бързо. — Не се опитвай да промениш мнението ми.
Лицето му остана напрегнато. Амелия разбра, че той е имал намерение да опита. Може би щеше да й каже неща, които искаше да чуе, но го прекъсна твърде рано.
— Съжалявам — каза тя, внезапно изплашена от това, което би могло да се случи между, тях, преди да успее да се прибере у дома. Поклати глава. — Знам докъде ще ни доведе този разговор.
— Не искаш ли поне да опиташ?
— Флечър, ти и аз… — Прехапа устните.
— … се чувстваме добре заедно. Дори много добре.
— Понякога, може би за малко, но… — Остави вилицата си, загубила интерес към храната. — Не можем ли просто да се радваме на това, което имаме?
— А какво имаме? — хладно попита той.
— Още една нощ заедно.
— А после?
— После аз ще се върна в Ню Йорк, където ми е мястото, а ти ще се върнеш в ранчото си.
— Не е нужно да бъде така.
— Аз мисля, че е неизбежно. И ако ме разбираше по-добре, щеше да видиш, че съм права.
Той пое дъх, готов да продължи спора, но ги прекъснаха. Един от секачите пусна монета в мюзикбокса и се наведе внезапно над рамото на Амелия:
— Какво ще кажеш за един танц, сладурче?
Амелия се отдръпна рязко, стресната от допира с него.
Зачервеното му лице бе така близо, че тя изпита погнуса. Той беше млад, едва ли имаше и двадесет и пет години, размъкнат и груб. Вонеше на бира и ментови бонбони.
— Благодаря — отговори, опитвайки се да бъде любезна, — но не тази вечер.
— Хайде, маце. — Хвана я за ръката и започна да я дърпа. — Само един танц. Толкова си готина!
— Остави я на мира — намеси се Флечър. Силната музика попречи на натрапника да долови заплашителните нотки в гласа му.
— Само един танц. Няма да те изям, я!
Приятелите му, струпани около автомата, пиеха бира и се смееха.
— Моля ви — повтори Амелия, — нека довърша вечерята си. После ще видим.
— Не, душичко, веднага. Да вървим!
Флечър стана, пристъпи напред и сложи ръка на рамото му. Сигурно го бе хванал доста силно, защото секачът пусна Амелия и рязко се обърна към него, стреснат и ядосан. С насиненото си око и двудневна брада Флечър беше достатъчно страховит, но момчето като че ли не забеляза това.
— Хей, да си махнеш лапите от мен!
— Остави дамата на мира!
Натрапникът изрече едно грубиянско предложение, от което приятелите му избухнаха в смях. Флечър само сви рамене:
— Иди говори с някой, който иска да те слуша.
— Не ща никой друг — настоя секачът и го изгледа с кървясали очи. Замаян от бирата, той не забеляза, че Флечър е поне с десет сантиметра по-висок от него. — Искам само с нея! Нещо искаше ли да ми кажеш?
— Слушай, синко…
— Иди се разходи. Или по-добре да излезем двамата. Да видим кой ще заработи мацето.
Амелия бързо стана, забелязала опасния огън в очите на Флечър.
— Рос, недей. Имахме тежък ден.
— По дяволите, така е!
Тя опря ръка на гърдите му.
— Моля те. Ядосан си на мене, не на него.
Пияният я хвана за ръката и я изви. Тя извика.
— Удари ме, де! Удари ме, ако ти стиска!
Изведнъж всички секачи се оказаха около тях, готови за бой. Музиката спря и в ресторанта стана съвсем тихо.
— Чуй ме, синко, ако посегнеш, няма да излезеш оттук — каза Флечър тихо и бавно, наблягайки на всяка дума.
— Стига си плямпал, а ме удари! Опитай се, де!
— Това не е игра — продължи той още по-тихо и бавно. — Когато свърши, няма да можеш да се изправиш на крака. Нито ти, нито някой от твоите приятели. Ще боли.
Младежът примига, внезапно забелязал заплахата и страховитото му изражение.
— Хей, Лони, я остави човека — обади се някой.
— Да, бе — чу се още един глас. — Остави го да си изяде вечерята.
Натрапникът огледа приятелите си и хилейки се подигравателно, каза:
— Хайде и без това наоколо има по-хубави момичета.
Амелия се засмя, но Флечър, бърз като нападаща змия, удари секача. Той се строполи върху мюзикбокса и се хвана за главата. Всички замряха.
— Извинявайте — прошепна изтрезнял, без да откъсва поглед от Флечър.
— Кажи го на дамата!
— Извинявайте, госпожо. Не исках да ви обидя.
— Така е по-добре. Достатъчно ли е, Амелия?
— Да — едва промълви тя и му позволи да я изведе от залата.
Наеха стая в евтината, мръсна постройка с изгоряла неонова реклама. В двадесетината стаи се влизаше направо откъм паркинга отпред.
Докато оправи сметката от ресторанта и намери ключа от стаята, момичето от рецепцията гледаше Флечър с ужасен поглед. Без да говори, той поведе Амелия към стаята. Отключи и влезе пръв. Запали лампата.
— Още една нощ сред лукс — пошегува се тя, оглеждайки обстановката. Имаше двойно легло с лилава покривка, гардероб, телевизор и въртящ се стол с тапицерия на цветя.
Това, което привлече вниманието им, разбира се беше леглото. Изведнъж Амелия се усъмни дали иска да прекара нощта в него с Флечър. В полуразрушената барака бе едно, а тук изглеждаше прекалено цивилизовано, почти като истинско. Досега да прави любов с Флечър й се струваше повече като приказка, отколкото действителност.
— Не е точно като за меден месец — оповести той и заключи вратата. Забеляза изражението й. — Но, доколкото разбирам, меденият месец и без това е свършил.
— Флечър…
— Ще си взема душ — прекъсна я той, разкопчавайки ризата си.
— Флечър, моля ти се…
— Казахме си всичко за казване, Амелия. — С едно движение свали ризата си и я метна на леглото. — Имам нужда да се поохладя.
Влезе в банята и затвори вратата зад себе си. Амелия седна на ръба на леглото и се опита да се съсредоточи. Безуспешно. Или беше прекалено изморена, или просто не искаше да мисли. След малко чу шума от душа.
Взе ризата му и я придърпа в скута си. Колко се обърка всичко! Защо се чувстваше зле от решението си да се върне у дома? Погледна към телефона и се запита дали да не се обади на някого в Ню Йорк. Но на кого? Кой би разбрал всичко, което се случи? Строгата и еманципирана Фреда би се възмутила, че е завързала дори бегло запознанство с властен мъж като Флечър. А колежката й Джоан, която гледаше по десет пъти филмите с Мел Гибсън, щеше да я разпитва и за най-малките подробности. Имаше нужда от приятелка, която не би се ужасила от това, което е направила, и не би й се надсмяла, че не е направила повече.
Почувства се самотна и зарови лице в ризата, опитвайки се да спре напиращите сълзи.
Вратата на банята се отвори. Показа се главата на Флечър. Амелия се изправи рязко. Надяваше се да не е разбрал състоянието й.
— Хей — повика я той нежно, — под този душ има място за двама. — На устните му грееше усмивка, но очите му бяха разбиращи.
Амелия бързо се съблече, влезе в банята и дръпна гумената завеса, отделяща ги от целия свят. Прегърна го и облегна глава върху широкия му гръб.
— Съжалявам за провалената вечеря.
Той се обърна мокър, сапунен и гол.
— Ако огладнеем по-късно, ще се обадим на рум-сервиза.
— Мислиш ли, че някой тук е слушал за рум-сервиз? — опита се тя да се усмихне.
— Сигурно ще ни изпратят пликче с пържени картофи, ако се помолим както трябва.
— Аз ще се обадя. — Амелия вдигна треперещите си устни, търсейки неговите. — Имам чувството, че тук вече всички те познават, каубой.
Той я целуна нежно. Постепенно устните им се впиха страстно. Тялото я болеше за нещо повече. Парата се виеше около тях, обвиваше ги в приятна мъгла.
— Иска ми се да се грижа за теб — прошепна Флечър.
Амелия се усмихна несигурно.
— Не съм уверена, че мога да понеса начина, по който се погрижи за мен в бара.
— Извинявай. Трябваше по-иначе да се държа с това хлапе.
— Определено знаеш как да постигнеш своето.
— Не всякога.
Флечър взе шампоана и започна да сапунисва главата й. Тя затвори очи и остави топлата вода да се стича по голото й тяло, докато той ровеше с нежни пръсти косата й и я целуваше по врата. Ръцете му се спуснаха по гърдите й, по корема. Шепнеше й колко е хубава. Амелия започна да се чувства възродена и пречистена и външно, и вътрешно.
Тя също имаше желание да се грижи за него. Насапуниса косматите му гърди, после плъзна длани по раменете му, по гърба, по бедрата. Задържа се и по неуловимите извивки на тялото му — първо само с ръце, после и с устни.
Флечър не продума, но дишането му се промени. Облегна се на стената и протегна ръце към гърдите й. Замъгленият му от страст поглед срещна очите й. Накрая отблъсна ръцете й и отново я грабна в прегръдките си.
— В стаята има едно хубаво легло. А това може да е последната ни възможност да ползваме легло.
— Сигурно няма да знам как да се държа върху истински дюшек — опита се да се усмихне тя.
— Ще измислим нещо — обеща той и спря душа.
Изтриха се внимателно един друг. Коленете на Амелия трепереха.
— Флечър — започна тя и се опря на раменете му, — чувствам, че има много неща, които трябва да си кажем точно сега.
— Недей. — Той я вдигна на ръце и я понесе към спалнята. — Не искам да слушам повече думи.
Остави я на леглото и се изтегна до нея. Тя се изви срещу силното му тяло, неудържима от трептящото в нея напрежение. Той беше готов и нямаше причини да отлагат това, което и двамата желаеха.
Дълго лежаха притиснати един до друг, оставяйки сърцата да си кажат това, което съзнанието не им позволяваше да произнесат на глас. Ръцете му трепереха върху раменете й. Амелия намери устните му, целуна го и се сгуши в него.
— Обичам да те прегръщам — прошепна тя. — Обичам да те чувствам до себе си.
— А в себе си обичаш ли? — Отдръпна се и отново проникна в нея. — Обичаш ли и това?
— Да! — Дъхът й спря.
— А това? — Докосна с върха на пръстите си най-чувствителното й място. — Обичаш ли и това?
— О, да!
— А това? — Плъзна се надолу, за да я погали с устни и език. Тя се задъха.
— Да, да!
— Какво не обичаш, скъпа моя?
Тя отвори очи и видя настойчивия му поглед. Сърцето й заби още по-силно.
— Флечър…
— Какво не обичаш? — повтори той внезапно грубо и мощно навлезе в нея. — Кажи, Амелия!
— Всичко обичам! — извика тя. — Всичко, което правиш с мен…
— Всичко ли?
— Обичам докосването ти. Обичам гласа ти… Обичам те, по дяволите!
Той ускори ритъма, докарвайки я до ръба на екстаза. После нарочно забави, за да го отложи.
— Обичаш ли ме, Амелия? Наистина ли?
— Нищо не мога да направя срещу това. — Тя стисна юмруци и затвори очи, за да скрие чувствата, които заплашваха да избликнат. — Всичко е погрешно и никога нищо няма да се получи, но те обичам.
— Не е погрешно. Просто не искаш да признаеш колко е правилно.
— Бихме се чувствали ужасно заедно.
— Чувстваме се много добре, по дяволите!
— Правим добър секс — възрази тя. — Това е чудесно, но не е достатъчно. Не може да промени нещата, поне за мен.
Флечър изруга, отдръпна се от нея и седна на края на леглото. Амелия припълзя до него и опря ръце на голия му гръб.
— Чуй ме. Наистина те обичам, но не мога да остана тук и да бъда с теб.
— Какво толкова хубаво има в Ню Йорк?
— Не става дума за града, а за мен. Когато съм там, аз съм си аз. Не разбираш ли? Имам нужда от града, така както ти имаш нужда от тези планини.
— За какво говориш?
— Аз не съм само дъщерята на Брук Тъкър, нито само майката на Зоуи Даниелс, нито само любовницата на Рос Флечър. Аз съм си аз — човекът, който съм създала от себе си, жената, каквато искам да бъда. Не искам отново да живея в нечия сянка, ще полудея. За мене тук има прекалено много спомени…
— Глупости. Просто се страхуваш да опиташ.
— Тези спомени са болезнени!
— Не ми обяснявай какво значат болезнени спомени! — сграбчи я той за раменете.
— Не съм силна като теб.
— Ами! Баща ти те е направил силна, независимо дали си го искала, или не — достатъчно силна, за да се откъснеш от дома, да получиш прекрасно образование и да си намериш работа в най-големия град на света. Ако си могла да направиш нещо там, можеш да го направиш и тук.
— Там вече съм го направила. Трябваше ми цял живот, за да постигна това, което искам. Не мога да го захвърля и да започна отначало.
— Защото те е страх от провал?
— Да! Изпитвам ужас, че мога да загубя всичко и да се озова там, откъдето съм тръгнала — в капана на тази проклета планина.
— Ние всички сме в капани, Амелия. Сами си ги избираме и се учим да ги обичаме — деца, работа, любов. А аз толкова те обичам! — Изглежда усети колко силно я е притиснал, защото я пусна, а в очите му се изписа разкаяние. — Аз не съм като баща ти — каза тихо. — Не искам да те правя нещастна, но имам нужда от теб.
Тя морно се облегна на него.
— Ти нямаш нужда от нищо повече, освен от ранчото и синовете си.
— Това не е вярно. — Флечър я положи на леглото, изпи сълзите й и я прибра в прегръдките си. — Аз те обичам и искам да бъда с теб. Ти донесе в живота ми нещото, което досега не съм имал. — Отказа се от думите и се опита да я убеди с устни, с ръце, с тялото си. Амелия се мъчеше да потисне страстта, но постепенно се предаде. Той бе толкова силен, съвършен и благоговейно настойчив, че тя забрави всичко друго. Когато върхът дойде, чувствата в нея се взривиха. Амелия изплака и се изви нагоре, докато викът на облекчение на Флечър се сля с нейния. Двамата потънаха блажено в прегръдките си.
Той мълчеше и Амелия не се опита да наруши тишината. Думите само биха разрушили съвършенството на мига, а те искаха да го запомнят точно такъв.
След малко тя заспа, но се будеше често. Флечър също спеше неспокойно. Тя чувстваше всяко негово потрепване, всяка въздишка, всяко стягане на прегръдката му. Събуди се рано, послуша за миг дишането му, докато реши какво да направи. После стана внимателно, за да не го събуди. Облече се тихо, дълго стоя до леглото и го гледа как спи. Овладя се и излезе.

 

Десета глава

 

Когато Флечър се събуди сутринта, Амелия я нямаше. Разбра го, още преди да се отърси от дрямката. Тя беше избягала от него — разбира се, след като бе платила стаята и оставила чек за услугите му като пилот. Възпитана докрай.
Той взе конете и се прибра в ранчото. Момчетата пристигнаха същия ден. Целия следобед събираха бичетата и ги откараха в града. Работата бе тежка, но Флечър се радваше, че има с какво да се залисва.
Мислеше, че успява да скрие настроението си, но децата започнаха да се държат далеч от него и да отговарят с късото: «Да, татко». Изпълняваха задълженията си без напомняне. Дори Джейк ходеше на училище, без да се вайка.
Още първата вечер Джес помоли за разрешение да се върне при Тъкър.
— Брук каза, че през следващите седмици ще има нужда от помощ — обясни той. — Може дори да ми плати.
— Не ми се вярва — изсумтя Флечър, но след малко отстъпи. — Разбира се, върви. Докато си там, наглеждай Зоуи.
После изненада Джес, като извади от хладилника бутилка бира и му я подаде. Беше сигурен, че момчето си пийва от време на време с приятели, но сега бе първата почерпка между баща и син. Джес взе бутилката и се опита да се прави на непохватен, докато я отваряше.
— Зоуи няма нужда от наглеждане — каза той след първата глътка. — Жал ми е за дядо й, качила му се е на главата.
— Не се хаби. Радвай се, че още няма жена, която да се качи на твоята.
— Да, татко — произнесе Джес със съмнение. Довършиха чашите си в тишина.
На следващата сутрин Джес замина, близнаците отидоха на училище, а Флечър слезе в града да осребри чековете от Амелия и от пазара. Внесе парите в банката, за да погаси част от заема си. След това се зае със самолета и дълго разсъждаваше за жените.
Върна се навреме вкъщи и успя да сготви спагети и кюфтета за момчетата, но пропусна да разбърква спагетите в тенджерата и те залепнаха за дъното. Децата обаче твърдяха, че яденето е много вкусно и излапаха всичко. После изчезнаха да си пишат домашните — поне така казаха. Цяла вечер ходеха на пръсти и си легнаха рано.
В полунощ, докато Флечър лежеше буден в леглото и гледаше в тавана, звънна телефонът. Той се запрепъва по стълбите, мърморейки:
— Кой ли се е сетил по това време?
Разбра щом вдигна слушалката и чу междуградското пращене.
— Флечър? — чу се гласът на Амелия. — Събудих ли те?
Възелът в стомаха му се отпусна, а сърцето се преобърна в гърдите. Той седна на дивана и стисна слушалката, сякаш се страхуваше, че някой ще я изтръгне от ръката му.
— Не, не ме събуди.
— Страхувах се, че няма да ми отговориш — въздъхна тя с облекчение. — Аз… дължа ти едно извинение.
— Така е. Можеше поне да ме целунеш за довиждане.
— Целунах те. Ти измърмори нещо, но не успях да го разбера. Нещо за бъркани яйца.
Той не се засмя.
— Събудих се гладен.
Амелия замълча, после бавно изрече:
— Флечър, аз… Радвам се да те чуя. Липсваше ми през тези дни.
— Дни! Стори ми се, че са минали месеци.
Амелия отново замлъкна и той се уплаши, че ще затвори. За да поддържа разговора, попита:
— Къде си сега?
— В моя апартамент. В моето… моето легло — покашля се тя. — Всъщност съм облечена с твоята тениска.
— Чудех се къде е изчезнала.
— Можех да излъжа, че съм я взела случайно, но нямаше да е истина. Взех я нарочно.
— Значи не ме мразиш.
— Не те мразя. Аз… Слушай, обаждам ти се във връзка с твоя съдебен процес.
— Никога не съм имал съдебен процес. Предполагам, че в Ню Йорк да «имаш процес» е нещо обичайно.
— Почти всеки уважаващ себе си гражданин има — каза тя насила весело. — Заех се с документацията и завъртях няколко телефона в обедната си почивка.
— Твоят началник знае ли? Не искам да имаш неприятности.
— Няма нужда да знае. Това са дреболии.
— Не си струва да си губиш времето.
— Не, не, не ме разбирай погрешно. Аз… просто исках да ти съобщя, че работите се движат. В четвъртък имам среща с представители на дървообработващата компания. Мисля, че почти съм уредила въпроса на баща ми, а и твоят не е много по-назад.
— Доколкото разбирам, това са добри новини.
— Да, освен това се обадих на една моя приятелка от колежа в Бостън. Тя ще изпрати на Люк информация за стипендиите. Колежът е добър и не е много натоварващ за момче на неговата възраст. Имат и специални програми за бързо напредващи студенти.
— Бостън, а?
— Тази седмица ще обядвам с приятелката си. Може би в петък ще мога да ти кажа нещо по-конкретно и по двата въпроса.
— Можеш да се обадиш и по-рано, дори без повод. Нямам нищо против да те слушам как дишаш.
Тя се засмя и неочаквано изхлипа:
— О, по дяволите, нищо не става. Може би трябва да затворя.
— Моля те, недей! — възрази Флечър бързо. — Всичко, което ти казах, е вярно. Обичам те.
— Знам — въздъхна тя.
Той изохка, пресмятайки наум километрите между тях.
— Защо тогава не сме един до друг?
— Нали ти обясних.
— Само ти остана доволна от това обяснение.
— Флечър… — Гласът й прекъсна. — Твърде много съм се борила с тази планина, за да се върна там. Моят живот е тук. Моите приятели, моята работа. — Опита се да се засмее, но не успя. — Моето… моето химическо чистене, моята фризьорка, моите…
— Спри. Не мога да се състезавам с химическото чистене.
— Въпросът е, че аз живея тук.
— Не. Само половината от теб живее там.
— Флечър…
— Погледни нещата в очите, Амелия. Ти не си пълноценен човек в Ню Йорк. Част от теб е тук, при мен. Нещо остава недовършено в теб, когато не сме заедно. Все още оставаш една нещастна жена, търсеща себе си.
— Спри, моля те.
— Не бъди като баща си, не се отказвай от любовта, защото не знаеш как да се справиш с нея.
— Това ли мислиш, че правя?
— Не знам. Трябва да поговорим. В края на седмицата идваш да вземеш Зоуи, нали? Ела за два дни, моля те. Трябва да те видя.
— Няма да дойда.
— Моля ти се. Полудявам, Амелия!
— Няма да идвам. Запазила съм за Зоуи билет за самолета. — Без съмнение вече плачеше.
— Какво говориш?!
— Не мога да те видя. Надявам се, че ще изпратиш Зоуи до летището. Разбира се, ще поема разходите.
— Не ми трябват проклетите ти пари!
— Моля те, не се сърди. Аз съм правата. Така е най-добре.
— Глупости! Ще дойда да те взема. Ще тръгнеш сутринта и…
— Няма да дойдеш. Аз те моля да не идваш.
— И мислиш, че ще ме спреш?
— Да. Аз не искам да те виждам. Знам, че ще уважиш желанието ми. Моля те да не идваш.
Нямаше какво повече да си кажат. Флечър дълго мълча, после затвори. Остана още час в тъмното. Телефонът не иззвъня отново.

 

До края на седмицата Джес работи при Брук Тъкър. В събота стана рано, за да заведе Зоуи Даниелс до ранчото на баща си. С изненада разбра, че и Брук се гласи да дойде с тях.
— Искам да поговоря с баща ти. Той не е лош човек.
— Напоследък е като полудял.
— Така ли? — намръщи се Брук и не каза нищо повече.
Когато пристигнаха, Люк и Джейк им съобщиха, че баща им ще спи тази вечер в града, след като цял ден е развеждал из планината делегация от дървопреработващата компания.
— Трябва да си доволен, че го няма. Казвам ти, Джес, побъркал се е — отбеляза Люк, когато след вечеря седнаха да играят покер.
— Аха — добави Джейк, — цяла седмица не е казал нито един шаблон. Господи, цяла седмица не е казал почти нищо!
— Влюбен е — заключи Люк скръбно.
— В кого? — Зоуи вдигна подозрително очи.
— В майка ти, глупачко. В кого другиго?
Зоуи го изрита под масата и се намръщи.
— И тя се държи странно. Струва ми се, че не е само заради мен. Дядо, мислиш ли, че може…
— Да е влюбена ли? — Брук сви рамене оглеждайки картите си. — Възможно е. Винаги съм мислил, че няма да е в първия, но като й дойде времето, ще се влюби тежко. Може би между тях нещо се е случило. Сигурно тя се инати.
— Какво искаш да кажеш? — попита Джейк.
— Тя вероятно не иска да дойде да живее тук с баща ти, а той няма начин да си събере багажа и да се пренесе в Ню Йорк. Безизходно положение.
— И двамата са глупави!
Всички се съгласиха и мълчаливо изиграха едно раздаване. Зоуи спечели, но не се зарадва. Джейк отново раздаде картите, но те останаха на масата. Джес удари с юмрук.
— Трябва да има начин да ги съберем.
— И аз точно за това мислех — кимна Люк. — Може да й се обадя и уж да попитам нещо за колежа.
— Това няма да я доведе тук. Трябва да измислим нещо, така че да ги накараме да останат заедно.
Джейк се изправи развълнуван:
— Хей, страхотна идея!
— Бих могла да й се обадя по телефона — започна бавно Зоуи. Постепенно я обзе ентусиазъм. — Ще кажа, че съм си счупила крака и тя ще долети светкавично.
Джейк предложи идеята си, но Джес не го слушаше. Той гледаше Брук, който мълчаливо стана от масата. На вратата се обърна и му направи знак да го последва.
— Какво има?
— Помогни ми да разбера как да позвъня от този тъп телефон. Мисля да се обадя на дъщеря си.
Джес се усмихна и измъкна телефона изпод домашните по геометрия на Люк.
— Какво ще й кажеш?
— Ще измисля нещо, което да я докара тук.

 

В събота Амелия напазарува от магазина до жилището си. Беше й странно да купува храна само за един човек. След като плати, изведнъж реши, че вече не е достатъчно гладна да си прави труда да готви. Обиколи веднъж блока, после още веднъж. Надяваше се разходката да я ободри. Не стана.
Унило изкачи стълбите до втория етаж и когато стигна вратата, чу телефонът да звъни. Едва не изпусна чантата си, но все пак успя да отключи и се втурна в кухнята. Вдигна слушалката, преди отсреща да са затворили.
— Ало?
— Аз съм — чу да казва гласът от телефона. — Баща ти.
Дъхът на Амелия спря.
— Зоуи ли? Нещо се е случило?
— Нищо не се случило. Малко й е мъчно за теб, но иначе нищо й няма.
Тя никога не беше чувала гласа на баща си по телефона. Звучеше малко глухо и несигурно. Но преди да е изпитала жалост към него, Амелия се досети за какво се обажда.
— Зоуи не може да остане повече. Време е да се връща! — отсече тя.
— Не се обаждам за това.
— Не те ли накара тя да говориш с мене?
— Не. Ще говоря за себе си.
Амелия остави чантата си на масата, внезапно уплашена и малко объркана. Замълча.
— Това е първият път, когато ми се обаждаш. — Гласът й трепна. — Нямам представа за какво искаш да говориш с мен.
— За дървопреработващата компания — сопна й се той. — Някакъв техен юрист дойде при мен тази седмица. Каза, че се опитваш да им създаваш проблеми с моя договор.
— Вярно е. Мисля, че намерих вратичка. Нали това искаше?
— Е, този младеж каза, че трябва да подпишем нов договор.
— Недей! Господи, това значи, че съм успяла да ги хвана натясно.
— В понеделник, ще дойде пак. Мисля, че ще ме накара да подпиша.
— Не подписвай!
— Ами ако ме застави?
— Кой някога е успявал да те накара да направиш нещо, което не искаш?
— Понякога — отговори Брук загадъчно — хората правят и неща, които не искат.
В проточилото се мълчание тя се замисли, прехапала устни.
— Татко — попита накрая, — какво точно искаш?
Той сумтя, кашля и накрая отговори:
— Мисля, че трябва да дойдеш и да ми помогнеш. Имам нужда от твоята помощ, Амелия.
Тя усети буца в гърлото си.
— Знаеш ли, че от двадесет и пет години не си се обръщал към мене по име!?
— Сигурно съм пропуснал да ти кажа и много други неща. Но мислех… Ами, не знаех как да се държа с тебе след смъртта на майка ти. Тогава реших, че е по-добре да се затворя в себе си и да те направя твърда. Добре стана, знаеш ли? Ти порасна бързо и се справяш добре в живота.
— Не съм убедена.
— Аз се гордея с тебе. Майка ти също би се гордяла.
Тя не успя да отговори, загубила дъх.
— Ти имаше тежко детство, но стана човек — продължи той. — Научих те на всичко, което знаех, останалото научи сама. Но има урок, който и двамата сме пропуснали. Той е, че ни трябва и любов, за да има смисъл всичко останало. — Гласът му се разтрепери, но той се застави да продължи: — Обичах майка ти повече от всичко друго. Когато умря, помислих, че животът ми е свършил. Струва ми се, че изкарвах отчаянието си върху теб.
— Аз също я обичах.
— Знам. Ние направихме грешката да не се опрем един на друг в общата мъка. Може би ти си била твърде малка, но аз разбрах какво сме пропуснали чак когато Зоуи дойде тук.
— Тя е силно момиче — усмихна се Амелия.
— Тя е и добро момиче. Много я обичам.
Сълзите напираха в очите й. Баща й добави:
— И теб обичам. Имам нужда от помощта ти. Много ми се иска да намериш сили да простиш на едно старо магаре като мен.
— Ще дойда — каза тя тихо, но решително. — Може би ще тръгна още утре.
— Много ще се радвам. Ела си у дома, Амелия.

 

Единадесета глава

 

В неделя сутринта Флечър дремеше в ръждясалия си стол зад своя хангар край Мисула. Беше прекарал тежка безсънна нощ и нямаше никакво настроение да се появява пред семейството си. Вдигна крака на бюрото, скръсти ръце на гърдите си, нахлупи шапката над очите си и се опита да брои овце.
След малко чу, че отвън спря кола. Опита се да не обърне внимание на това, но не можеше да не обърне внимание и на отварянето на вратата, и на звука на токчета.
Парфюмът й го удари в главата. Флечър повдигна малко шапката си и надникна под нея.
Амелия спря от другата страна на бюрото. Бе в същия делови костюм — същото изискано сако и къса пола, заради която краката й можеха да бъдат обявени за национално съкровище.
Тя се наведе, опря ръце на бюрото и го погледна с лека усмивка. Сините й очи бяха пълни с топла светлина.
— Един човек на бензиностанцията ми каза, че тук мога да наема самолет.
Той се надигна бавно, беше го страх, че всяко по-рязко движение може да прогони видението.
— Зависи къде искате да отидете, госпожо. Този самолет не лети просто така, закъдето и да е.
— Трябва да стигна до Планината на Тъкър. Знаете ли къде е?
— Да, разбира се. — Пое дълбоко въздух, за да успокои дишането си. — И колко време ще останете?
Тя сви небрежно рамене.
— Ден-два. Там е прекалено безлюдно за мен. Трябва ми по-цивилизовано място.
Флечър едва говореше, заглушен от ударите на сърцето си:
— Колко повече?
Тя се усмихна и очите й се напълниха със сълзи.
— О, бих харесала място, в което има поне телефон. Истинско легло би било добре дошло. Освен това трябва да има място за бюрото ми. Нали разбирате, аз съм юрист. Мисля да си отворя кантора. Доколкото разбрах, в този край се нуждаете от правна помощ.
— В този край има нужда и от много други неща. — Изправи се в цял ръст. Копнееше да я грабне в прегръдките си, но се насили да запази спокойствие. — Обаче има хора, които не са родени да живеят тук.
— Чувала съм — кимна тя. — Но аз, разбирате ли, съм израснала тук. Мисля, че знам какво ме чака.
Флечър я прегърна, а Амелия обви ръце около врата му. Той я привлече силно. Сякаш никога не се бяха разделяли.
— Страхувах се, че никога няма да те видя — прошепна той дрезгаво.
— Не можех да не дойда. — Тя го целуна и устните й бяха солени. — Бях жестока с теб. Извинявай. Трябваше да оправя някои неща.
— С баща ти ли?
— Не съм го разбирала. Но той… Е, мисля, че за нас още има надежда. Във всеки случай ще опитам.
— А Зоуи?
— Мисля, че мога да я направя щастлива.
— Надявам се, че не само заради тях си се върнала.
— Не. — Тя трептеше в ръцете му, но гласът й остана твърд. — Години наред бях сърдита на баща си, но въпреки това живеех. Без тебе няма да мога. Тази седмица бях нещастна, Флечър.
— Не знаеш какво значи човек да е истински нещастен — засмя се той.
Амелия докосна нежно бузата му.
— Мисля, че вече знам. Чух го в гласа ти. Виждам го в очите ти. Съжалявам, че ти причиних това.
— Ще ми се отплатиш ли?
— Ще се опитам.
Когато го целуна отново, Флечър усети, че го обзема страстта. Амелия изглежда почувства същото, защото въздъхна дълбоко и изрази всичко с устните си. Той откликна. Да, тя се беше върнала — силната и упорита жена, с меко като памук сърце и искаше да бъде негова. Досега не бе изпитвал такава чиста радост. Облегна се на бюрото и я привлече още по-силно. Искаше да бъде част от нея и да я направи своя завинаги.
Тя се засмя щастливо и се хвана за раменете му, за да запази равновесие.
— Господи, Флечър, обичам те!
— Аз също. Омъжи се за мен, Амелия.
Думите му я изненадаха, но не за дълго. Амелия видя в очите му, че неговото желание да бъдат заедно е толкова силно, колкото и нейното. Тя бе събрала багажа си с мисълта, че няма да се върне в Ню Йорк, освен за да уреди напускането си. Вече бе решила къде иска да прекара остатъка от живота си.
— Сигурен ли си, че ме искаш?
— Любов моя, не мога без тебе. — Той прокара пръсти по устните й. — Ще издържиш ли да живееш с мен в къща, пълна с деца?
— Те скоро ще ни напуснат, знаеш това. Докато са с нас, ще им се радваме. Освен това винаги можем да ги изпратим да поработят малко горе, при баща ми.
— Добра идея. Но сигурно помниш, че дори и богат с деца, аз съм разорен.
— Не за дълго — възрази тя. — Мисля, вече със сигурност мога да съобщя, че ние двамата ще живеем без притеснения, докато децата ти учат в скъпи колежи.
— Да не искаш да кажеш, че ще се оженя за много добра адвокатка? — Широка усмивка заля лицето му.
— Да, най-вероятно е така.
— Страхотно! — Той хвана с две ръце лицето й и се наведе за дълга и страстна целувка. Снагата й беше топла, успокояваща и омайваща. Плъзна ръце по гърба й и я вдигна към себе си. Амелия нежно го обви с ръце и дълго не го пусна.
Когато усети отново твърда земя под краката си, тя срещна топлите му очи с усмивка.
— Мислиш ли, че можем да намерим свещеник, който да се качи на планината?
— Ако трябва, ще отвлека някого. Искам да се оженим там горе — на земята, където ще бъде нашият дом за дълго, дълго време.
— И ще бъдем щастливи, нали, Флечър?
— Много щастливи. Обичам те, Амелия.