Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Ана Зегерс
Седмият кръст

 

Първа глава
 

Навярно никога досега в нашата страна не са изсичани такива необикновени дървета като седемте чинара, които растяха от тясната страна на трета барака. Короните им бяха окастрени още преди това по един повод, за който ще разкажем по-късно. На височина човешки бой на стволовете им бяха заковани напречни дъски, така че отдалеч чинарите приличаха на седем кръста.
Новият комендант на лагера — името му беше Зомерфелд — заповяда веднага да се насекат стволовете на дърва за горене. Зомерфелд беше съвсем различен от своя предшественик Фаренберг — стария боец, „покорителя на Зелигенщат“, където баща му и до ден-днешен държи на пазарния площад работилница за поправка на водопроводи и канали. Преди войната новият комендант на лагера е бил „африканец“ — офицер от колониалните войски, а след войната бе атакувал заедно с предишния си командир майор Летоф-Форбек червения Хамбург, Всичко това ние научихме много по-късно. Докато първият комендант беше един глупак, чиито ужасни пристъпи на жестокост никой никога не можеше да предвиди, то новият беше делови мъж, чиито постъпки винаги можеше да се предвидят. Фаренберг например можеше като нищо да заповяда най-неочаквано да ни избият всичките. Зомерфелд Можеше да ни строй в редици, да ни накара да се преброим по четирима и да заповяда да смажат от бой всеки четвърти. Но и това тогава ние още не знаехме. Пък и да го бяхме знаели! Нима то можеше да повлияе на чувството, което ни овладя, когато видяхме да секат шестте дървета, а след това и седмото! Беше малка победа, разбира се, защото ние си бяхме все така безсилни и все така в затворнически дрехи, но то все лак беше победа, която ни накара неочаквано да почувствуваме отново собствената си сила след кой знае колко дълго време, онази сила, която ние самите бяхме подценявали твърде дълго, сякаш и тя бе от многото обикновени сили на земята, измервани според размерите и цифрите, докато тя всъщност бе единствената сила, която най-неочаквано може да нарасне безмерно и необхватно.
Тази вечер за пръв път заповядаха да запалим печките и в нашите бараки. Времето тъкмо се беше променило. Днес вече не съм сигурен дали няколкото цепеници, които набутаха в малката ни чугунена печка, действително бяха от онези дърва. Тогава обаче ние бяхме убедени в това.
Струпахме се около печката, за да изсушим дрехите си и защото необичайната гледка на открития огън накара сърцата ни да забият лудо. Дежурният пазач, член на Щурмовите отреди, застана с гръб към нас и несъзнателно се загледа през преградения с решетка прозорец. Тънката сива мъглица неочаквано се бе превърнала в силен дъжд, който отделни тласъци на вятъра запращаха към бараката ни. Че какво пък, в края на краищата и един затворнически пазач, та бил той и изпечен боец на Щурмовите отреди, вижда само веднъж в годината настъпването на есента.
Цепениците пращяха. Появиха се две синкави пламъчета — значи, бяха се разпалили и въглищата. Бяха ни отпуснали пет лопати въглища, които можеха да попритоплят само за няколко минути бараката, където ставаше силно течение, но не и да изсушат дрехите ни. Сега обаче ние още не мислехме за това. Мислехме само за дървата, които изгаряха пред очите ни. Ханс погледна с крайчеца на окото си към пазача и без да раздвижва устни, промълви:
— Пращи.
Ервин рече:
— Седмият.
Лицата на всички ни се разкривиха от някаква слаба, странна усмивка, смесица от несъвместими чувства — от надежда и насмешка, от безсилие и дързост. Затаихме дъх. Дъждът се блъскаше ту о дъските на стените, ту о ламаринения покрив. Най-младият от нас, Ерих, попита с крайчеца на очите си, с бегъл поглед, в който сякаш се бе съсредоточило всичко най-съкровено и в неговата, и в нашите души:
— Къде ли е той сега?
 

I
 
В началото на октомври Франц Марнет излезе с велосипеда от чифлика на роднините си в Шмидхаймската община в Долен Таунус няколко минути по-рано от обикновено. Франц беше средно висок, набит, около тридесетгодишен мъж, със спокоен, почти сънен израз на лицето, когато се движеше между хората. Сега обаче, по любимата му стръмна отсечка между полята до шосето, лицето му сияеше от простодушна жизнерадост.
Може би по-късно читателят няма да може да си обясни как така — в положението, в което се намираше — Франц можеше да бъде доволен. Но той си беше доволен, дори възкликна весело, когато колелото му заподскача по две издатини на пътя.
Утре щяха да изкарат стадото овце, които от вчера торяха съседната нива на Манголдови, на голямата поляна с ябълковите дървета на чичови му. Затова трябваше днес да оберат плодовете. Тридесет и пет възлести корони бяха впили здраво клони в синевата, отрупани богато и пребогато със златни пармени. Плодовете бяха толкова лъскави и зрели, че блестяха при първите зари на утрото като безброй малки кръгли слънца.
Франц не съжаляваше, че няма да участвува в беритбата на ябълките. Доста дълго си бе губил времето до къра заедно със селските си роднини само за малко джобни пари. На всичко отгоре трябваше да бъде и благодарен, задето след толкова години безработица бе намерил препитание, пък и стопанството на чичо му — спокоен и свестен човек — беше все пак сто пъти по-добро място, отколкото някой трудов лагер. И ето от първи септември той най-после отново бе постъпил във фабриката. За него това беше радостно по много причини, а и за роднините му — също, тъй като той бе останал да живее у тях като наемател за през цялата зима. Когато преди съседното село Франц мина с велосипеда си край землището на Манголдови, те тъкмо приготвяха стълбата, прътовете и кошниците, за да берат голямата круша. Софи, най-голямата им дъщеря — набита, почти пълна, но не и отпусната мома, със съвсем нежни китки и глезени, скочи първа на стълбата, като подвикна нещо на Франц. Той не можа да чуе, но за миг извърна глава и се усмихна. Усети радост, че принадлежи към тези хора. Безчувствени и бездейни хора трудно биха могли да го разберат. Според тях човек може да принадлежи към някое семейство или към някоя община, или на любим човек. А за Франц това означаваше просто да принадлежи на това парче земя, на тези хора и на работната смяна, която сега се стичаше към заводите в Хъохст, и преди всичко — Да принадлежи изобщо на живите.
Когато заобиколи стопанството на Манголдови, пред очите му се разкри равната, леко спускаща се надолу земя, обвита в мъгла. Малко по-надолу, под шосето, овчарят тъкмо отваряше кошарата. Стадото бързо се заизмъква отвътре и веднага се прилепи по склона, спокойно и скупчено като малко облаче, което ту се разпадаше на други по-малки облачета, ту се събираше и отново се издуваше. Овчарят, който беше от Шмидхайм, също подвикна нещо на Мартеновия Франц. Франц се усмихна. С яркочервената кърпа на врата Ернст Овчаря беше твърде дързък и съвсем не приличаше на овчар. В студените есенни нощи добросърдечни девойки от съседните села идваха в неговата къщичка на колела. Зад гърба на овчаря земята се спускаше на широки ниски вълни. И макар Рейн още да не се виждаше оттук, тъй като дотам имаше цял час път с влака, все пак беше ясно, че тези широко разстилащи се склонове, покрити с поляни и плодни дървета, а по-надолу — с лозя, и пушекът от фабриката, чийто мирис се изкачваше чак дотук, горе, и железопътната линия и шосетата, които завиваха на югозапад, както и бляскащите недалеч, обвити в мъгла петна, та дори и овчарят с яркочервената кърпа на врата, подпрял ръка на кръста и издал единия си крак напред, сякаш не надзирава овце, а цяла армия — всичко това вече беше поречието на Рейн.
Това тук е земята, за която се казва, че снарядите на всяка последна война изравят от почвата снарядите от предпоследната. Тези възвишения не са никакви планини. Всяко дете от този край може да отиде на гости в неделя на чаша кафе и парче плодов сладкиш при роднините си в оттатъшното село и да си бъде у дома, когато камбаните забият за вечерня. Ала тази вълниста верига дълго време е била краят на света — оттам нататък е започвала пустош, непознати краища. По продължение на тези хълмове римляните били поставили своята граница. Толкова много племена били пролели кръвта си тук, след като изгорили обредните олтари на слънцето, построени от келтите по тези баири, толкова; много боеве били водени тук, докато най-после римляните решили, че вече са оградили и изкоренили за обработване цялата земя, която може да се притежава. Ала градът, който израснал долу в подножието, не запазил като символи на своето време орела и кръста, а келтското слънчево колело, слънцето, което кара да зреят Марнетовите ябълки. Тук се били разположили най-сетне легионите, а заедно с тях и всички богове на света — на гражданите и на селяните, на евреите и на християните, Астарта и Изида, Митра и Орфей. Оттук е започвала пустошта, тук, където сега Ернст от Шмидхайм стои край своите овце, издал крака си напред, сложил ръка на хълбока, а едното връхче на шала му е щръкнало, сякаш непрекъснато вее вятър. В низината зад гърба му, под меките лъчи на леко обвитото в пара слънце, са врели и кипели народите. Северняци и южняци, жители на изтока и запада са се смесили в едно и все пак страната не е станала ничия, ала в нея е останало по нещо от всички тях. От земите зад гърба на овчаря Ернст като цветни мехури са израствали империи и почти веднага са се пукали. От тях не са останали нито гранични ровове, нито триумфални арки или военни пътища, а само тук-таме някоя скъсана златна гривна от глезените на жените. Ала те са били устойчиви и издръжливи като мечтите. И ето овчарят стои тук толкова горд и така безразличен към всичко, сякаш знае за всичко, което е ставало по тези краища, и именно затова е застанал така, а може би — дори и да не знае нищо за миналото — той пак затуй стои така. Там, където шосето се влива в магистралата, се е събрала армията на франките, търсейки брод през Майн. Оттук се е изкачил със своето магаре монахът между селищата на Манголдови и на Марнетови и поел към истинската пустош, в която никой още не бил навлизал откъм тази страна — един слабичък човечец на магаренце, с гърди, защитени от бронята на вярата, препасан с меча на спасението, донесъл по тези краища заедно с Евангелието и умението да се ашладисват ябълки.
Ернст Овчаря се извърна подир колоездача. Кърпата вече доста е затоплила врата му, той я дърпа и я хвърля на стърнището, където тя остава да лежи като военно знаме. Ще рече човек, че той я хвърля така, защото знае, че го гледат хиляди чифта очи. А всъщност само кученцето Нели проследява движението на ръката му. Ернст отново застава със своята неподражаема подигравателно-високомерна стойка, ала сега с гръб към шосето и с лице към равнината, натам, където Майн се влива в Рейн. Там, където двете реки се сливат, е разположен град Майнц. Майнц бе давал на Свещената римска империя нейните ерцканцлери. Равнината между Майнц и Вормс, целият бряг се отрупвал с шатрите на имперските избиратели. Всяка година по тези краища се е случвало нещо ново и всяка година — все същото: зреят ябълките, узряват и лозята, огрени от меките, забулени в мъгла лъчи на слънцето, под грижите на отрудените хора. Защото виното е било необходимо на всички за всичко: на епископите и на земевладелците — за да избират своя кайзер; на монасите и рицарите — за да основават своите ордени; на кръстоносците — за да изгарят евреите, по четиристотин души наведнъж насред площада на Майнц, който и днес още се нарича Площадът на кладата; на духовниците и на светските курфюрсти — когато Свещената империя вече се бе разпаднала, и въпреки това тържествата на големците бяха станали по-весели от всякога; на якобинците — за да танцуват около своите колове на Свободата.
Двадесет години по-късно на понтонния мост при град Майнц стоял на пост стар войник. Когато видял маршируващите край него последни войници на великата армия, окъсани и мрачни, той неочаквано си спомнил как бил стоял тук на пост по време на тяхното нашествие с трикольорите и лозунгите за човешки праша и се разридал. После и този часовой бил отменен. И дори по тези краища настъпило спокойствие. А после дошли годините 1833-а и 1848-а, тежки и горчиви години — две вади пролята кръв. Последвала нова империя, която днес наричаме Втора. Бисмарк заповядал да издигнат вътрешни гранични стълбове в империята му, не по границите, а през нея, което успокоило донякъде прусаците. Защото не може да се каже, че местното население е революционно настроено, ала хората тук са прекалено много равнодушни, твърде много са преживели и кой знае още колко има да преживяват.
Дали когато опирали ухо до земята на брега на Цалбахската рекичка, учениците действително са чували тътена на битката за Вердюн, или това е бил незаглъхващият тътен на треперещата под минаващите влакове и маршируващите армии земя? По-късно някои от тези хлапаци били изправени пред съд. Едни, задето се били побратимили с войниците от окупационната армия, а други, задето пъхали фитили под железопътните им транспорти. Над зданието на съдебната палата се веели знамената на Междусъюзническата комисия.
Няма и десет години, откак тези знамена бяха прибрани и сменени с черно-червено-златните, които тогава все още бяха националното знаме на империята. Дори децата си бяха припомнили наскоро това, когато сто четиридесет и четвърти пехотен полк отново мина за пръв път с музика по моста. Какъв фойерверк има вечерта! Ернст можеше да го наблюдава от височината. Зад реката светещият град ликуваше. Хиляди малки пречупени кръстчета танцуваха във водата! Как подскачаха пламъчетата над тях! И все пак, когато на сутринта водите на реката изтичаха от града под железопътния мост, те пак си бяха сиво-сини. Колко бойни знамена бяха отнесли те, колко военни щандарти! Ернст подсвирна на кутрето и то примъкна шалчето му между зъбите си.
 

Сега ние сме тук по тези места. Каквото се случва сега тук, се случва с нас.
 

II
 
Там, където полският път се влива във Висбаденското шосе, имаше малка будка за газирана вода. Цяло лято роднините на Франц Марнет всяка вечер се ядосваха, задето не бяха взели под наем навреме будката, която се бе превърнала в истинска златна мина благодарение на голямото движение по шосето.
Франц бе излязъл рано от къщи, защото предпочиташе да върти педалите самичък и никак не обичаше да попада сред гъстата тълпа от велосипедисти, която се носеше всяка сутрин от съседните таунуски села към заводите за бои в Хьохст. Затова, когато видя, че един негов познат — Антон Грайнер от Буцбах, го чака край будката за газирана вода, му стана неприятно.
Жизнерадостното сияние веднага изчезна от лицето му. То отново стана източено и замръзнало. Същият този Франц, който навярно би бил готов да пожертвува целия си живот, без да каже нито „гък“, се дразнеше, когато виждаше Антон Грайнер да се спира винаги край будката и да харчи излишни пари само за да зарадва милата си вярна приятелка, която го чакаше в Хьохст и на която той поднасяше ту шоколад, ту пликче „дробс“. Грайнер бе застанал насред пътя, така че да не изпусне Франц.
„Какво му е днес?“ — помисли си Франц, който с течение на времето се бе научил да разчита израза на човешките лица.
Сега той разбра, че Грайнер неслучайно го очаква така нетърпеливо. Грайнер яхна бързо велосипеда си и се изравни с Франц. Двамата избързаха, за да не попаднат в тълпата, която ставаше все по-гъста, колкото по-надолу слизаха по склона.
Грайнер рече:
— Слушай, Марнет, нещо се е случило тази заран.
— Къде? Какво? — отвърна Франц. Всякога, когато събеседникът му очакваше да го вади изненадан, върху лицето на Марнет се изписваше израз на заспало безразличие.
— Марнет — подхвана отново Грайнер. — Тази заран сигурно се е случило нещо.
— Е какво де?
— И аз не знам — отвърна Грайнер, — но съм сигурен, че се е случило нещо.
Франц възрази:
— Ти си въобразяваш. Какво може да се е случило толкова рано сутринта?
— И аз не знам какво. Но като ти казвам, че се е случило, можеш да ми вярваш. Нещо страшно се е случило. Като на 30 юни.
— Ти наистина си въобразяваш!
Франц впери поглед право напред. Колко гъста беше мъглата все още там долу! Равнината скоро се изпречи пред тях със своите фабрики и пътища. Около тях ечаха ругатни и дрънчене. По едно време двама моторизирани есесовци — Хайнрих и Фридрих Месер от Буцбах, братовчеди на Грайнер, които също отиваха на работа — разделиха велосипедистите на два потока.
— Защо не те вземат с тях? — попита Франц, сякаш разказът на Антон вече не го интересуваше.
— Как ще ме вземат, нали отиват по служба. Ти, значи, си мислиш, че аз си въобразявам…
— Какво те кара да мислиш…
— Ами нали ти така каза. Слушай: днес майка ми трябва да замине за Франкфурт при адвоката заради наследството. Затова сама отишла да занесе млякото на Кобиш, понеже няма да си бъде у дома, когато минат по-късно да го събират с колата. А младият Кобиш бил вчера в Майнц, където ходи да купува вино за кръчмата им. Заседнали там на пиене, окъснели и той си тръгнал за дома чак тая заран рано-рано, но при Густавсбург не го пуснали да мине.
— Я го остави Антон.
— Защо да го оставя?
— Ами защото при Густавсбург отдавна си има контролен пункт.
— Франц, ти да не мислиш, че Кобиш е толкова загубен! Той твърдял, че сега контролата била съвсем строга, от двете страни на моста имало постови, а пък мъглата… само да се блъсна о някого, разправял Кобиш, веднага ще ми вземат кръвна проба, ще открият алкохол и после — сбогом, разрешително за правоуправление, затова предпочетох да се върна в „Златното агне“ във Вайзенау и да изпия още една халба бира.
Марнет се разсмя.
— Смей се, Франц, смей се. Да не мислиш, че са го пуснали да отиде във Вайзенау? Мостът бил затворен. Казвам ти, Франц, нещо се носи във въздуха.
Наклонът вече беше останал зад тях. Отдясно и отляво равнината беше съвсем гола, чак до цвекловите ниви. Какво толкова може да се носи из въздуха? Нищо друго освен златистият слънчев прах, който посивява над зданията на Хьохст и се превръща в пепел. И все пак на Франц му се стори, не, той изведнъж се убеди, че Антон Грайнер има право. Нещо се носеше във въздуха.
Натискаха звънците на велосипедите, за да си проправят път между тесните многолюдни улици. Девойките викаха и се караха. По кръстовищата на улиците и на входовете на заводите имаше карбидни лампи, които — дали случайно, дали заради мъглата — изпробваха за първи път именно днес. Рязката им бяла светлина превръщаше лицата на хората в гипсови маски. Франц докосна една девойка, която изръмжа сърдито и извърна глава към него. Тя бе спуснала кичур коса над лявото си, ранено от някаква злополука око, явно съвсем бързешком, защото вместо да скрива раната й, косата сякаш я подчертаваше още повече. Здравото й, почти черно око за миг стрелна лицето на Марнет и се втренчи в него. Стори му се, сякаш този поглед го бе пронизал надълбоко, до определено място, в което той сам се страхуваше да проникне. Пък и тия свирещи клаксони на пожарната команда откъм брега на Майн, тази идиотска ярка светлина на карбидните лампи, сърдитите гласове на хората, които един камион накара да се притиснат към стената — нима той все още не бе свикнал с целия този шум, или днес шумът бе по-различен от друг път? Франц се напрягаше да чуе някоя дума или да срещне някой поглед, които да му обяснят какво става. Беше слязъл от велосипеда си и го тикаше. Отдавна беше загубил от погледа си и двамата в тълпата — и Грайнер, и девойката.
Грайнер още веднъж се натъкна на него.
— Ще се чакаме при Опенхайм — рече му той през рамо; при това трябваше така силно да се наклони настрана, че едва не падна от велосипеда.
Двамата влизаха в завода през съвсем отдалечени един от друг входове. Минеха ли през първия контролен пост, после можеше часове наред да не се видят.
Марнет дебнеше и се ослушваше, ала не можа да открие нито в съблекалнята, нито на двора, нито пък по стълбите някаква следа или какъвто и да било признак за някаква по-особена възбуда, отколкото обикновената ежедневна суетня, която наставаше между писъка на втората и третата сирена, само дето хората бяха по-бавни, повече дърдореха — както всеки понеделник заран. Самият Франц — търсейки отчаяно какъвто и да било най-малък знак за необичайно безпокойство сред думите и погледите на хората — критикуваше като всички останали и ги питаше как са прекарали вчерашния неделен ден, подхвърляше същите шеги като тях и правеше същите сърдити и груби резки движения, докато се преобличаше. Ако сега някой друг следеше него със същата упоритост, както той следеше останалите, този друг би бил също така отчаян от него. Франц дори усети, че го пробожда лека омраза към всички тези хора, които изобщо не забелязваха, че нещо се носи из въздуха, или просто не искаха да го забележат. Беше ли се случило действително нещо? Всички приказки на Грайнер обикновено биваха празни брътвежи. Освен ако братовчед му Месер не му беше заръчал да дебне Франц?
„Нима се издадох с нещо пред него? — помисли си Франц. — Че какво всъщност ми разказа той, празни приказки и нищо друго. Че оня Кобиш се бил нафиркал, когато отишъл да купува вино!“
Последният вой на сирената прекъсна мислите му. Тъй като отскоро беше постъпил в предприятието, Франц все още изпитваше голямо напрежение, почти страх преди започване на работа. А бръмченето на въртящите се ремъци го пронизваше до мозъка на костите. Сега то се чуваше ясно и монотонно. Франц отдавна вече беше щанцовал първата, втората, петдесетата пластинка, ризата бе залепнала по тялото му от пот. Той си пое дълбоко въздух. Мислите му отново се занизаха, макар и по-разпокъсани, защото той внимаваше да не изскочи нито на милиметър вън от шаблона. Дори и дяволът да му беше работодател, Франц винаги щеше да работи точно и изрядно.
Тук, горе, работеха двадесет и петима души. И сред колегите си Франц притеснен очакваше да забележи някаква по-особена възбуда и въпреки това, дори и днес щеше да му бъде неприятно, ако някоя от щанцованите от него пластинки се окажеше неравна. И то не заради рекламацията, която щяха да му направят и която щеше да му навреди, а просто заради самите пластинки, които дори и днес трябваше да бъдат съвсем точни. Същевременно той си мислеше:
„Антон спомена за Опенхайм, а това е селището между Майнц и Вормс, Какво особено може да се случи тъкмо там?“
Франц Грайнер, братовчедът на Антон Грайнер, който същевременно беше негов майстор тук в цеха, пристъпи за миг край него и бързо мина към съседа му. Щом оставеше долу мотоциклета и закачеше униформата си в гардеробната, и той се превръщаше в щанцьор като всички останали, И може би единствено Франц чуваше едва доловимата нотка в гласа му, когато той подвикваше нещо на Вайганд. Вайганд беше възрастно брадато старче, когото всички наричаха Дръвничето. Добре, че високото му и ясно гласче се сля с бръмченето на трансмисионната лента, защото, докато изсмукваше сега с прахосмукачката стружките, Дръвничето промълви, без да размърдва устни:
— Чу ли вече за концентрационния лагер? За Вестхофен.
Франц видя отгоре надолу в ясните, почти чисти очи на Дръвничето онези мънички ясни точици, които толкова много бе очаквал да види: сякаш дълбоко някъде в този човек гореше огън и само отблясъкът от него потрепваше в очите му. Франц си помисли: най-сетне. А Дръвничето вече бе отминало към съседа му.
Франц намести внимателно новото парче, точно до определената черта, натисна лоста надолу, после още веднъж, още веднъж и още веднъж, ето най-после, най-после и пак най-после. Да можеше ей сега да побегне и да изтича при своя приятел Херман! Изведнъж мислите му отново се прекъснаха. В тази новина нещо определено го засягаше съвсем отблизо. Нещо, което се съдържаше в тази новина, го разтърси изцяло, беше се вкопчило в него и го гризеше, без той още да може да разбере какво беше то и защо така го измъчва.
„Значи, бунт в лагера — рече си той, — може би е имало масово бягство?“
И тогава му хрумна о какво именно го засягаше така отблизо тази новина: там е Георг…
„Що за глупост“ — мина му почти едновременно през ума, да се сети при подобна новина именно за Георг. Та той може въобще да не е вече там. Или — което беше също така възможно — вече е умрял. Ала в неговия собствен глас се примеси гласът на Георг, далечен и насмешлив: Не, Франц, ако се случи нещо във Вестхофен, и аз ще съм замесен в него и това ще означава, че съм още жив.
През последните години Франц действително вярваше, че си мисли за Георг така, както за всички останали затворници, като за един от онези хиляди, мисълта за които ни вдъхва ярост и тъга. Той действително вярваше, че отдавна вече с Георг не го свързва нищо друго, освен здравата връзка на общото дело, на прекараната под звездата на една и съща вяра младост. Не мислеше за онази другата, болезнената, врязала се дълбоко в плътта връзка, която и двамата на времето се мъчеха да разкъсат. Беше си въобразил, че тази стара история отдавна вече е забравена. Та Георг беше станал съвсем друг човек, също както и той, Франц, бе станал друг… За миг погледът му стрелна лицето на съседа му. Нима Дръвничето е казало нещо и на него? И нима е възможно в такъв случай колегата му да продължава работата си и да намества парчетата спокойно едно след друго?
„Ако там действително е станало нещо — мислеше си Франц, — тогава сигурно и Георг е замесен. А може изобщо нищо да не се е случило и Дръвничето само да си дрънка.“
Когато през обедната почивка слезе в лавката и си поръча чаша светла бира (той ядеше готвено само вечер заедно с роднините си, които му даваха за обяд хляб, мас и салам, защото гледаше да спести някоя марка, та да си купи костюм след дългата безработица, пък ако му стигнат парите — и едно яке с цип; но колко ли време щяха да го оставят да носи този свой бъдещ костюм?), на тезгяха някой рече:
— Арестували са Дръвничето.
Друг добави:
— Заради вчера. Беше много пиян и какви ли не ги надрънка…
— Не, не е за това — допълни друг, — сигурно има нещо друго…
— Че какво друго?
Франц плати и се облегна на тезгяха. Тъй като неочаквано всички заговориха малко по-тихо, сега се чуваше само някакво странно съскане: Дръвничето, Дръвничето…
— Раздрънкал се хубаво — рече някой на Франц, всъщност съседът му по работа Феликс, приятел на Месер.
Той погледна остро Франц. Върху правилните черти на почти красивото му лице играеше веселост. Строгите му сини очи бяха твърде студени за такова младежко лице.
— Какво се е раздрънкал? — попита Франц.
Феликс повдигна рамене, веждите му също отскочиха нагоре, той имаше вид, сякаш едва се сдържа да не се разсмее.
„Да можех ей сега веднага да изтичам при Херман!“ — помисли си отново Франц.
Ала нямаше никаква възможност да си поговори с Херман преди вечерта. Неочаквано той забеляза Антон Грайнер, който се мъчеше да си пробие път към тезгяха. Антон сигурно си беше набавил по някакъв повод разрешително, защото иначе нямаше право да идва в тази сграда и никога не идваше в лавката.
„Защо ли търси именно мене — помисли си Франц, — защо иска все на мен всичко да разправя?“
Антон го хвана за ръката, но веднага го пусна, сякаш се страхуваше, че в този жест има нещо подозрително, и отново се изправи край Феликс, за да изпие наведнъж бирата си. После се върна обратно при Франц.
„Честен поглед има — помисли си Франц. — Може би е малко ограничен, но все пак е честен. А пък аз сигурно го привличам така, както мен ме привлича Херман…“
Антон хвана Франц под ръка и заразказва, докато го прекъснаха краят на обедната почивка и разотиването на хората:
— Във Вестхофен на Рейн неколцина избягали, някаква наказателна група. Нали знаеш, братовчед ми ги научава тия работи. Но казват, че почти всички ги заловили наново. Това е всичко.
 

III
 
Колкото и да бе мислил предварително за бягството, сам и заедно с Валау, колкото и да бе преценявал дребните подробности, както и бурното развитие на бъдещото си съществование, в първите минути след бягството той бе само едно животно, побягнало към дивата джунгла, която бе животът му, а по капана още лепнеха кръвта и косите му.
Откакто бяха разкрили бягството, воят на сирените кънтеше километри навътре в околността и будеше малките селца, обгърнати в плътна есенна мъгла. Мъглата приглушаваше всичко, дори светлината на мощните прожектори, които друг път разкъсваха и най-черната нощ. Сега, към шест часа сутринта, те затъваха в памукообразната мъгла, която оцветяваха едва-едва жълтеникаво.
Георг се приведе още по-ниско надолу, макар че почвата под краката му поддаде. Можеше да затъне преди още да смогне да се измъкне оттук. Сухият храсталак дращеше пръстите му, които бяха станали съвсем безкръвни, плъзгави и леденостудени. Струваше му се, че затъва още по-бързо и още по-надълбоко, и ако вярваше на чувството си, трябваше отдавна вече да е потънал. Макар че бе избягал, за да се спаси от явна смърт — нямаше никакво съмнение, че в следващите няколко дни те щяха да унищожат и него, и шестимата му останали другари, — смъртта в блатото му се стори съвсем обикновена и не събуди у него никакъв страх. Сякаш беше друга смърт, различна от онази, из лапите на която се бе изтръгнал, смърт сред джунглата, на свобода, и то не причинена от човешка ръка.
Два метра над него върху обраслия с върбалак насип тичаха постовите с кучетата. И кучета, и хора сякаш бяха подивели от воя на сирените и от гъстата мокра мъгла. Косите на Георг щръкнаха, настръхна и цялата му кожа. Той чу как някой изпсува толкова близо до него, че можа дори да познае гласа му: Мансфелд. Значи, болката от удара, който Валау му бе нанесъл с бела по главата, е минала, Георг отпусна сухите клони. Плъзна се още по-ниско надолу. Чак сега достигна с двата си крака до леката издатина на почвата, която му стана опора. Той бе предвидил и това тогава, когато още имаше сили да предвиди всичко заедно с Валау.
Изведнъж настъпи нещо ново. Но миг по-късно той разбра, че не бе започнало нищо ново, а нещо беше секнало: воят от сирената. Това беше новото — тишината, пронизвана от рязко отделящите се едно от друго изсвирвания и командите, които долитаха откъм лагера и откъм бараката на входа. Над него постовите тичаха подир кучетата към края на обраслия с върбалаци насип. Откъм бараката на входа към насипа тичаха кучета, чу се тънък изстрел, после още един, някакво пляскане и яростният лай на кучетата прокънтя над един друг, много по-слаб лай, който съвсем не можеше да ги заглуши и едва ли беше лай на куче, но не беше и човешки глас, защото навярно човекът, когото те сега отмъкваха, вече бе престанал да бъде човек.
„Сигурно е Алберт“ — помисли си Георг.
Понякога действителността ни кара да смятаме, че бълнуваме, макар никога преди това да не сме били толкова будни.
„Него сигурно хванаха — мислеше си Георг, както се мисли насън, — него сигурно хванаха.“ Нима можеше да бъде вярно, че сега вече остават само шестима?
Мъглата беше все още така гъста, че можеше да се реже с нож. Далеко от другата страна на шосето блеснаха две светлинки — сякаш точно зад изсъхналите тръстики. Тези остри точици пробиваха много по-лесно мъглата, отколкото плоската светлинна струя на прожекторите. После в селските къщи започнаха да светват една по една нови светлинки, околните села се събуждаха. Скоро кръгът от светлинки се затвори.
„Та такова нещо изобщо не може да съществува — мислеше си Георг, — аз направо сънувам.“
Така много му се искаше сега да подвие колене! Защо да продължава тази гонитба? Ще подвие колене, ще цамбурне във водата и край… Успокой се най-напред — така говореше винаги Валау, А може би Валау се крие някъде съвсем наблизо в същите храсталаци. Всякога, когато Валау кажеше някому: успокой се най-напред — онзи винаги се успокояваше.
Георг се хвана за сухите клонки. Промъкна се бавно настрана. Може би от него до последния пън сега вече оставаха само шест метра. Неочаквано с някаква остра сила, която никак не приличаше на сън, той усети такъв пристъп на страх, че направо увисна на външния склон с лице към земята. Страхът мина също така бързо, както бе дошъл.
Той изпълзя до пъна. Сирената зави повторно. Положително се чува чай отсреща до десния бряг на Рейн. Георг притисна лице о земята. Спокойно, спокойно, му говореше гласът на Валау над рамото, Георг си пое дълбоко въздух, изви глава встрани. Светлинните вече бяха изгаснали. Мъглата бе станала съвсем лека и прозрачна, същинска златна паяжина. Над шосето префучаха като ракети три мотоциклетни прожектора. Воят на сирената сякаш набъбваше, макар че се усилваше само от време на време, загнездваше се яростно в мозъците далеч наоколо. Георг отново притисна лице към пръстта, защото ония горе се връщаха тичешком обратно по насипа. Погледна нагоре само с ъгълчето на окото си. Светлината на прожекторите вече се беше разсеяла, помътняла от утринния зрак. Само дано мъглата не се вдигне сега изведнъж! Неочаквано трима преследвачи се смъкнаха по външния склон надолу. Вече бяха на десетина метра от него. Георг отново разпозна гласа на Мансфелд. Позна и Ибст, по псувните, не по гласа, защото от гняв той съвсем бе изтънял, като женски. Третият глас, застрашително близък — те можеха всеки миг да стъпят върху главата на Георг, — беше гласът на Майснер, който винаги разкъсваше нощем тишината в бараката, извиквайки ту един, ту друг. Самият него, Георг, той бе извикал за последен път само преди две нощи. И сега след всяка дума Майснер удряше с нещо остро във въздуха. Георг усещаше лекия полъх.
„Тук долу… направо… хайде по-бързо… бързо де!“
Георг усети нов пристъп на страх, сякаш нечий юмрук стисна сърцето му. Да не беше човек в този миг, да можеше начаса да пусне корени, да се превърне във върбов ствол като останалите наоколо, да му израсне кора и ръцете му да се превърнат в клони!… Майснер изтича надолу по склона и зарева като бесен. Неочаквано гласът му секна.
„Ето, той ме вижда“ — помисли си Георг. Из един път го овладя пълно спокойствие, нямаше и помен от страх вече, това е краят, сбогом на всинца ви.
Майснер се смъкна по-надолу към другите. Сега те се клатушкаха по землището между насипа и шосето. Георг бе спасен само защото беше много по-близо до тях, отколкото те предполагаха. Ако беше станал и бе побягнал, щяха да го пипнат сега на откритото. Наистина колко странно бе, че въпреки всичко с някаква дива и безсмислена упоритост той бе следвал собствения си план! Собствени планове, които човек чертае в безсънните си нощи — каква сила крият те за оня час, когато всички планове изведнъж рухват; и как може тогава човек да се измами, че друг е запланувал нещо вместо него. А този друг е пак той самият.
Сирената млъкна за втори път. Георг се промъкна малко встрани, плъзна единия си крак напред. Една блатна птица се изплаши и изхвърча така ненадейно, че от ужас Георг изпусна храста. Птицата се вмъкна в тръстиката, разнесе се остро шумолене. Георг се ослуша, навярно сега всички се вслушваха. Защо ми трябва да съм човек сега, и след като съм, защо трябва да бъда именно аз, Георг? Тръстиките отново се изправиха, никой не дойде, в края на краищата не се беше случило нищо особено, само една птица бе изхвърчала над блатото. Ала Георг не можеше вече ни назад, ни напред, коленете му се бяха вдървили, не можеше да свие ръцете си. Изведнъж той забеляза сред сухите клонки дребното, бледо, остроносо лице на Валау… Неочаквано целият храсталак се осея с Валауови лица.
После и това мина. Той почти се успокои. Помисли хладнокръвно:
„Валау, Фюлграбе и аз ще се измъкнем. Ние тримата сме най-издръжливите. Бойтлер сигурно са го хванали вече. Може би и Белони ще успее да се измъкне. Алдингер е твърде стар. Пелцер е прекалено мекушав.“
Когато най-после той се извърна по гръб, съвсем се беше разденило. Мъглата се бе вдигнала. Златиста, хладна есенна светлина се разстилаше над земята, която можеше да се нарече мирна и спокойна. Сега Георг разпозна само на двадесетина метра двата големи плоски камъка с бели краища. Преди войната насипът е бил път за някакъв далечен чифлик, който сигурно отдавна вече е разрушен или изгорен. Сигурно още тогава са започнали да пресушават заблатената почва, но междувременно тя бе потънала заедно с пътечките между насипа и шосето. Сигурно тогава са примъкнали и камъните от Рейн. Между тях имаше все още твърди буци пръст, обрасли отдавна с тръстика. Беше се образувало нещо като тунел, през който човек можеше да се провре по корем.
Няколкото метра до първия сив камък с бели краища бяха най-опасната отсечка, почти неприкрита. Георг се вкопчи здраво в тревите, първо отпусна едната си ръка, после другата. Когато стеблата им отскочиха назад, се чу лек съсък, някаква птица подскочи, навярно пак предишната.
Когато стъпи върху втория камък, закрит от тръстиката, му се стори, сякаш се бе озовал там из един път, необичайно бързо, като понесен на ангелски криле. Само да не зъзнеше така силно.
 

IV
 
Че тази непоносима действителност е само някакъв сън, от който той скоро ще се събуди, да, че целият този ужас дори не е и някакъв страшен сън, а само спомен за такъв страшен сън — това чувство бе овладяло Фаренберг, коменданта на лагера, и не го напусна дълго след като му доложиха за случилото се. Външно Фаренберг бе взел съвсем хладнокръвно всички необходими мерки, които налагаше подобно съобщение. Ала всъщност не Фаренберг ги бе измислил, защото дори и най-ужасният сън не налага да се вземат никакви мерки, а някой друг ги бе измислил за подобен случай, който никога не биваше да настъпва.
Когато миг след неговата заповед изрева сирената, той внимателно прекрачи един електрически удължителен шнур — препятствие от съня му — и пристъпи към прозореца. Защо реве тая сирена? Навън пред прозореца няма нищо; гледка, тъкмо подходяща за подобие събитие, което изобщо не бива да бъде истина.
И през ум не му мина, че нищото пред него все дак е нещо: гъста мъгла.
Фаренберг бе изтръгнат от своя ужас, защото Бунзен се спъна в един от многото шнурове, изтеглени от работния кабинет до спалното помещение. Изведнъж той се разкрещя, разбира се, не на Бунзен, а на Цилих, който тъкмо му бе предал рапорта си. Всъщност Фаренберг все още не крещеше в отговор на съобщението, което му бяха направили — бягството на седмина затворници наведнъж, — ревеше, за да се освободи от кошмара. Бунзен, висок метър и осемдесет и пет, с красиво лице и снажна фигура, се извърна още веднъж, каза: „Извинете!“ — и се наведе, за да пъхне щепсела в контакта. Фаренберг имаше определена слабост към електрически проводници и телефонни контакти. В двете помещения имаше твърде много шнурове и сменяеми контакти, затова тук често поправяха и монтираха нещо. Случайно миналата седмица бяха освободили един затворник на име Дитрих от Фулда, електротехник по специалност, тъкмо след като бе привършил новата инсталация, която впоследствие се оказа твърде заплетена и неудобна. Бунзен чакаше Фаренберг да се накрещи и само в очите, но в никакъв случай не в израза на лицето му се криеше лека насмешка. После той излезе. Фаренберг и Цилих останаха сами…
На външния праг Бунзен запали цигара, но дръпна само веднъж от нея и я захвърли. Тази нощ той беше в отпуск и всъщност трябваше да постъпи на смяна едва след половин час, но бъдещият му тъст го бе докарал с колата си от Висбаден по-рано.
Между бараката на коменданта — здрава постройка от тухли — и трета барака, по дължината на която бяха засадени няколко чинара, имаше нещо като площад, който те наричаха помежду си „Танцовата площадка“. Навън воят на сирената направо се забиваше в мозъка му.
„Ама че глупава мъгла!“ — помисли си Бунзен.
Хората му вече се бяха строили.
— Брауневел! Забодете картата на онова дърво! И така: пристъпете насам! Слушайте! — Бунзен заби иглата на пергела в червената точка „Лагер Вестхофен“. Описа три концентрични кръга. — Сега е шест часът и пет минути. В пет часа и четиридесет и пет минути е станало бягството. До шест часа и двайсет минути при най-голяма бързина човек може да се придвижи само до тази точка. Следователно сега те се намират между този и този кръг. И така — Брауневел! Да се пресече пътят между селата Боценбах и Оберрайхенбах. Майлинг! Да се пресече пътят между Унтеррайхенбах и Калхайм! Да не се пропуска никой! Ще поддържате връзка помежду си и с мен! Да претърсваме околността сега не можем. Подкрепление ще дойде едва след петнадесет минути… Вилих! Най-външният ни кръг достига на това място десния бряг на Рейн. Следователно: да се прекъсне разстоянието между сала и Либахерау! Да се заеме тази пресечна точка! Да се заеме салът! Да се постави пост пред Либахерау!
Мъглата беше все още толкова гъста, че цифрите на часовника му блестяха. Той чу свирките на есесовските мотори, които бяха излезли вече от лагера. Райхенбахското шосе беше затворено. Той пристъпи съвсем близо до картата. Сега лостовият е заел поста си пред Либахерау. Всичко, което можеше да се предприеме в първия миг, е сторено. Междувременно Фаренберг е предал рапорта си до Главното командуване. Кой знае какво ли му е сега на стария — на този поробител на Зелигенщат! Да не съм в неговата кожа сега! За сметка на това Бунзен се чувствуваше много удобно в своята кожа — колко добре му стаеше тя, сякаш шивачът господ бог му я бе ушил съвсем по мярка! И какъв късмет! Цялата тая свинщина се бе случила по време на отпуска му, но той се беше върнал малко по-рано, тъкмо навреме, за да вземе участие в издирването! Ослуша се през рева на сирените по посока на комендантската барака, за да чуе дали старият бе излял вече втората си порция ярост.
Цилих беше сам със своя началник. Докато пъхаше щепселите в контакта на телефона, за да вземе директна връзка с Главното командуване, той не изпускаше из поглед шефа си. Би трябвало утре отново да върнат в лагера тоя проклет Дитрих от Фулда заради мърлявата му работа! Цилих усещаше колко много време губи напразно заради тия идиотски щепсели. Скъпоценни секунди, през които седем точици се отдалечаваха все по-бързо и по-бързо в безкрая, където никой повече не можеше да ги залови.
Най-после той се свърза с Главното командуване и доложи за случилото се. Фаренберг чуваше за втори път в продължение на десет минути същото съобщение. Наистина лицето му запази израза си на неподкупна твърдост, който той отдавна си бе наложил, макар че носът и брадата му бяха малко къси, ала долната му устна се отпусна надолу. Неочаквано той си припомни за всевишния и му мина през ума, че не е възможно бог да допусне това съобщение да е истина — седмина затворници да избягат едновременно от неговия лагер! Той втренчи очи в Цилих, който му отвърна с унил и мрачен поглед, изпълнен с разкаяние, мъка и чувство за собствена вина. Защото Фаренберг беше първият човек, който се бе отнесъл към него с пълно доверие. Цилих не се учудваше, че винаги щом му потръгнеше на добре, нещо му се изпречваше на пътя. Та нима още през ноември 1918-а година не му се беше забил тоя гаден куршум в тялото? Не бяха ли продали на търг имението му само месец преди да влезе в сила новият закон? Ами оная уличница, дето го беше познала и му бе навлякла на главата половин година затвор след оня побой с ножове? И ето тук, в продължение на две години, Фаренберг му бе гласувал пълно доверие при „пресяването“ — както тук наричаха съставянето на наказателните групи от затворници — и при определянето на охраната.
Неочаквано будилникът, който Фаренберг по стар обичай оставаше на стола си до походното легло, иззвъня: шест часът и петнайсет минути. Сега Фаренберг тъкмо щеше да стане, а Бунзен трябваше да пристигне. Чак сега трябваше да започне обикновеният им ден. Обикновеният ден на Фаренберг — да командува лагера Вестхофен.
Фаренберг трепна. Вдигна нагоре отпуснатата си долна устна. После пооправи с няколко бързи движения униформата си. Прекара влажната четка през косата си, изми си зъбите. Пристъпи към Цилих, погледна отгоре надолу към дебелия му врат и рече:
— Скоро ще ги пипнем!
Цилих отвърна:
— Тъй вярно, господин комендант! — После добави: — Господин комендант…
И той направи няколко предложения — общо взето, същите, които до късно гестапо щеше да изпълни, когато обаче никой повече нямаше да си спомни, че са били предложени от Цилих. Изобщо неговите предложения поканваха, че той има бистър и остър ум.
Неочаквано Цилих млъкна и двамата се ослушаха. Някъде отдалеч прозвуча лек, тънък, отначало необясним звук, който обаче заглуши сирената и командите я новото влачене на подковани ботуши по „Танцовата площадка“. Цилих я Фаренберг се погледнаха в очите.
— Прозореца! — рече Фаренберг.
Цилих отвори прозореца, в стаята нахлуха мъглата и същият този звук, Фаренберг се ослуша за миг, после излезе навън, последван от Цилих. Бунзен тъкмо беше заповядал на своите хора да се разпръснат, когато настана някаква суматоха. Влачеха затворника Бойтлер към „Танцовата площадка“ — първия заловен беглец.
Последната част от пътя пред още неразпръсналите се есесовци той се придвижи сам. Не на колене, а настрани, може би защото някой го бе ритнал отстрани, така че лицето му стоеше извърнато нагоре. И когато сега Бойтлер се смъкна в краката му, Бунзен разбра какво ставаше с това лице. Беглецът се смееше. Отпуснал се на земята в кървавата си куртка, с окървавени уши, заловеният отново затворник сякаш бе разкривил лице в тиха усмивка с оголени грамадни бели зъби.
Бунзен отмести погледа си от това ухилено лице към образа на Фаренберг. Фаренберг погледна надолу към Бойтлер. Отдръпна устните от зъбите си, та за миг на околните се стори, че двамата мъже се усмихват един на друг. Бунзен познаваше своя комендант, той бе наясно какво ще последва сега. Младежкото му лице доби онзи израз, който се изписваше по него винаги когато той знаеше какво ще последва. Лицето на Бунзен, което природата бе надарила с чертите на някогашния убиец на дракона Зигфрид или на някой облечен в броня Архангел, сега се разкриви чудовищно — ноздрите му леко се издуха, ъглите на устните леко започнаха да потрепват.
Този Път обаче нищо не се случи.
От входа на лагера доведоха криминалните следователи Оверкамп и Фишер пред бараката на коменданта. Двамата новодошли се спряха пред групата Бунзен-Фаренберг-Цилих, погледнаха какво става там и бързо си размениха няколко думи, После Оверкамп каза, без да се обръща специално към някого, с едва чут глас, който обаче прозвуча приглушен от ярост и от напрежението да сдържи яростта си:
— Така ли докарвате заловените? Поздравявам ви. Най-добре ще бъде веднага да извикате неколцина лекари-специалисти, за да закърпят на тоя човек бъбреците, тестикулите и ушите, та да можем все пак да го разпитаме! Много умно, много умно, поздравявам ви!
 

V
 
Сега мъглата се бе издигнала толкова нависоко, че стоеше над покривите и дърветата като ниско пухесто небе. Слънцето висеше замъглено над неравния селски път във Вестхофен като обвита в марлен абажур лампа.
„Само дано мъглата не се вдигне веднага — мислеха си едни, — та слънцето да изсуши гроздето, преди още да сме го обрали.“
„Дано само мъглата се вдигне по-бързо мислеха други, — че да доузрее докрай зърното.“
Но във Вестхофен малцина имаха такива грижи. Селото не беше лозарско, отглеждаше предимно краставици. Малко встрани от пътя, който водеше от Лнбахерау към шосето, се издигаше фабриката за оцет на Франк. Зад широкия чисто изкопан ров полята достигаха чак до пътя, който водеше към фабриката. „Винен оцет и горчица“, Матиас Франк — Синове. Валау бе настоял пред Георг добре да запомни тази табела. Щом се измъкнеше от тръстиката, той трябваше да се промъкне неприкрит три метра напред, а после да се спусне в рова, и то в левия му страничен ръкав, по продължение на полята.
Когато измъкна глава от тръстиката, той видя, че мъглата се бе дигнала толкова нависоко, че вече се виждаше групата дървета зад оцетната фабрика, и тъй като слънцето го грееше в гърба, на Георг се стори, сякаш дърветата пламват сами от неочакван странен огън. Колко ли време беше пълзял? Калиите му дрехи се сливаха с пръстта. Ако можеше да остане да си лежи, никой няма да го намери. Край него няма да се случи нищо, може да се чуе само лек грач и пърхане на криле. Няколко седмици търпение, а после замръзналата снежна кора сняг спокойно ще покрие онова, което ще остане от него. Виждаш ли, Валау, колко е просто да се срине на пух и прах така добре обмисленият ти план? Та Валау въобще не можеше и да предположи колко много щеше да натежи тялото, което той сега трябваше да мъкне напред, подпрял лакти на неприкритото от нищо парче земя. Сякаш влачеше подире си цялото блато. Нещо свирна откъм Либахерау. Друг отвърна на изсвирването така ужасяващо близо, че Георг заби лице в земята. Пълзи! — беше го съветвал Валау, който бе преживял и войната, и рурските боеве, и боевете за Средна Германия, и изобщо всичко, което можеше да се преживее. Ти само пълзи, Георг! И никога не си внушавай, че са те открили! Мнозина са били откривани именно тогава, когато са си внушавали, че вече са ги забелязали, и тъкмо тогава извършвали някоя глупост.
Георг погледна между сухите стебла над края на рова. Толкова близо стоеше постовият — там, където пътят навлизаше от бостана с краставици в шосето, — толкова отчайващо близо стоеше, че Георг не се изплаши, а изпадна в ярост. Така близо стоеше — ръка да протегне и ще сграби този разкрачен, облегнал се на тухлената стена есесовец, — че за Георг беше истинско мъчение, дето трябваше да се скрие, вместо да се нахвърли върху него.
Бавно крачеше постовият по своя път край фабриката към Либахерау, с две втренчени в гърба му — в сивата и кафява безкрайност — пламтящи очи. Георг си помисли, че лостовият непременно ще се обърне назад, като чуе как трака като същинска мелница сърцето му, макар че всъщност, сковано от смъртен страх, то тупаше по-тихо и от птичи криле. Георг се промъкна още по-навътре в рова, почти до онова място на пътя, където току-що бе стоял постовият. Валау беше му обяснил още, че точно там ровът преминава под пътя. Как и накъде продължава оттам обаче, и Валау не знаеше. Дотук спираше и неговото предвиждане. Затова сега Георг изведнъж се почувствува напълно изоставен. Спокойно! — само тази дума кънтеше все още в ушите му, един-единствен звук, муска от човешки глас.
„Ровът сигурно минава под фабриката — мина му през ума — и се превръща в отточен канал.“ Ще трябва да изчака, докато постовият се върне. Ето го, той се спира на брега, свири с уста. Откъм Либахерау някой му отвръща по същия начин. Сега Георг можа да разбере колко е голямо разстоянието между двете изсвирвания, изобщо из един път разбира много неща. Всяка клетка в мозъка му е мобилизирана, всеки мускул е напрегнат, всеки миг е изпълнен, ужасно уплътнен е целият му живот, той се задъхва в тази теснотия. И когато се напъхва във вонящия задушлив канал, изведнъж усеща, че му се повдига, защото този ров съвсем не е направен за промъкване, а само за задушаване. Георг усеща същевременно, че го обзема дива ярост, защото той не е плъх и това съвсем не е подходящо място за умиране.
Но ето че пред него непрогледната тъмнота се разкъса и той видя буря от малки водни пръски. За негов късмет дворът на фабриката не беше голям, навярно най-много четиридесет метра широк. Щом се измъкна отстрани на стената, той видя, че полето се изкачва към шосето и един път води право нагоре. В ъгъла между стената и полския път имаше купчина смет. Георг не можеше да направи нито крачка напред, сви се там и започна да повръща.
Откъм нивите се зададе възрастен мъж, който носеше през рамо две превързани с въже кофи, с които вземаше храна за зайците си от пазача на фабриката. Във Вестхофен всички наричаха старчето Гъбката.
Шест пъти вече бяха спирали старчето през късия му път насам. И всеки път той трябваше да се представя: „Готлиб Хайдрих от Вестхофен, наричан Гъбката.“
„Значи, пак се е случило нещо в концентрационния лагер — мислеше си Гъбката, докато вървеше през нивите съвсем бавно, с кофите през рамо, под яростния вой на сирените. — Също както миналото лято, когато един от тия нещастници се беше опитал да избяга и те го бяха застреляли. Дори сирената още не беше спряла, а те го бяха застреляли вече. По-рано тука не можеше да се случи такова безобразие. Как можаха да направят лагер под носа на хората! Вярно е, че сега човек все може да спечели нещичко из тоя край, където преди живеехме бедно като манастирски мишки. Всичко трябваше да караме на пазара. А дали е вярно, че след това ще дадат възможност на местните хора да вземат под аренда, земята, която тия нещастници там са длъжни да пресушават, защото все пак може да се очаква, че ще ги изтеглят оттук. Казват също, че арендата щяла да бъде много по-ниска, отколкото отсреща в Либах.“
Така си мислеше Гъбката, но все пак още веднъж се обърна назад, за да разбере защо ли този така невероятно мръсен и окалян човек се е спрял на полския път пред купчината смет. Но щом видя, че нещастникът повръща, Гъбката се успокои, защото това все пак беше уважителна причина.
А Георг съвсем не беше забелязал Гъбката. Той продължи пътя си. Отначало искаше да тръгне към Ерленбах, надалеч от Рейн. Сега обаче не посмя да прекоси шосето. Затова промени решението си, ако изобщо можеше да се нарече решение неотменната крайна принуда на момента. Повлече се с тежки стъпки през нивата с отпуснати рамене и клюмнала глава, готов всеки миг да чуе, че някой го вика или че стрелят по него. Напъха пръстите на крака си в рохкавата пръст — ей сега, сега, миличка моя. Те ще ме викат — мина му през ума, — после ще гръмне. И той усещаше как нещо го дърпа в коленете надолу и го кара направо да се просне на земята. После му хрумва: „Те непременно ще стрелят ниско в краката ми, за да могат да ме отмъкнат жив.“ Притвори очи. Усети от хладния лек утринен ветрец някакъв прилив на неимоверна скръб, която никой човек не може да надживее. Продължи да се препъва нататък, после се спря. Пред краката му на полския път лежеше зелена панделка. Втренчи поглед в нея, сякаш тя току-що бе паднала от небето върху пръстта на нивата. Вдигна я.
Тогава пред очите му израсна едно момиченце, облечено в престилка с ръкави, вчесано на път. Двамата се загледаха учудено. Детето отмести поглед от лицето му към ръката, Той му подръпна плитката и му подаде панделката.
Детето веднага изтича към една възрастна жена — баба му, — която изведнъж също се оказа, че стои на пътя.
— Занапред ще ти връзвам плитката с канап, така да знаеш! — рече старата жена и се разсмя. А на Георг тя каза: — Всеки ден трябва все нова панделка да й връзвам на плитката.
— Ами че отрежете й я! — рече той.
— А, само това не! — отвърна старицата.
После тя се втренчи в него. В този миг откъм оцетната фабрика, която все още беше близо до тях, се разнесе гласът на Гъбката:
— Чекмедженце!
Така именно наричаха старицата всички хора във Вестхофен, задето тя цял живот бе събирала какви ли не нужни и ненужни неща, за каквито може да се сети човек — пластири, канап чета, бонбони против кашлица. Сега тя замаха буйно със сухата си ръка през полския път към Гъбката, с когото на времето си бе танцувала и за когото някога едва не се бе омъжила, и около беззъбата й уста, върху набръчканите и бузки разцъфна онази силна възбуда, с която съвсем стари хора изразяват веселието си.
Ала щом видя непознатия, ужасно изцапан човек, който сигурно работеше в оцетната фабрика, да върви заедно със старицата и с детето, Гъбката съвсем се успокои и престана да мисли за онова неясно чувство, което го бе обзело преди малко. Дори и самият Георг, вървейки след бабата и детето, се почувствува приет от хората, макар и само за няколко минути. Ала полският път не водеше само към селото, както Георг бе предположил, а се разделяше на два нови — единият водеше към селото, а другият — към шосето. Старицата бе напъхала панделката на внучката в джоба на фустата си при какви ли не други боклуци и сега водеше до себе си за плитката детето, което едва се сдържаше да не заплаче. Бабката бърбореше:
— Чухте ли преди малко какво представление направиха, ох, ох! Какъв вой беше! Сега е спокойно. Хванали са го. Няма да му е весело. Ох, ох! — Тя хихикаше и се вайкаше. На разклонението на пътя се спря. — Мъглата се вдигна! Виж!
Георг се огледа. Наистина мъглата се бе вдигнала, светлосиньото военно небе блестеше чисто и ясно.
— Ох, ох — отново рече старицата, защото два, не, ето вече три самолета се стрелнаха от небесната синева надолу, блеснаха на слънцето и закръжиха току над самите покриви на Вестхофен, над блатото и над нивите.
Георг крачеше непосредствено след старицата, която водеше внучето си към шосето.
Вървяха, без да срещнат никого, цели десет метра по шосето. Старицата беше млъкнала. Изглежда, беше забравила всичко — и Георг, и детето, и слънцето, и самолетите, и сега се беше замислила над нещо свое, случило се някога, когато Георг не е бил още роден. Георг върви по петите й, иска му се дори да се хване за полата й. Та това не е истина, той върви само насън с тази старица, която държи за полата, а тя въобще не го усеща. Той ей сега ще се събуди, Логербер ще се развика в бараката…
Вдясно започваше дълга ограда със стъклени трошки отгоре. Повървяха няколко крачки покрай оградата, непосредствено един след друг, Георг последен. Неочаквано, без да дава никакъв сигнал, зад гърбовете им изникна мотор. Ако сега старицата се обърнеше назад, трябваше да повярва, че земята е погълнала Георг. Моторът прелетя край тях.
— Ох, ох! — изгрухтя старицата, но продължи да се мъкне напред; Георг бе изчезнал не само от пътя, но и от паметта й.
Георг лежеше от другата страна на стената, ръцете му бяха целите окървавени от стъклените трошки, лявата ръка бе разкъсана под палеца, дрехите му също бяха разкъсани чак до месото.
Дали няма ей сега да слязат и да дойдат да го вземат? Откъм ниската червена тухлена постройка с многото прозорци долитаха гласове, ясни и дълбоки, после до него достигна цял хор от бързи момчешки гласчета. Коя дума или може би цяло изречение искат да му набият те в мозъка в един предсмъртен час? Откъм противоположната посока се зададе мотоциклет, ала отмина към лагера Вестхофен. От това на Георг не му стана по-леко, а напротив — чак сега усети болката в ръката си — идеше му да я прегризе над китката.
Пред лявата тясна страна на червеното здание, което се оказа земеделско училище, имаше оранжерия; главният вход и стълбището бяха на тясната страна и гледаха към оранжерията. Между фасадата към улицата и стената имаше склад. Георг наблюдаваше склада, който му препречваше гледката по-нататък. Примъкна се дотам. Вътре беше тихо и тъмно. Миришеше на лико. Очите му скоро различиха дебели връзки лико, които висяха на стената редом с всевъзможни инструменти, кошници и дрехи. Тъй като сега вече нищо не зависеше от съобразителността му, а само от онова, което хората наричат късмет, той се успокои и започна да разглежда хладнокръвно. Откъсна парче плат от някаква дреха. Завърза с него лявата си ръка, като си помагаше със зъбите и с дясната. После се зае да си избере дреха; откри едно дебело кафяво яке от кадифе с цип и го напъха през главата си върху нагизналите в кръв и пот дрехи. Огледа се и за обувки. Бяха все хубави и нови. Само дето не можеше да излезе навън! Надникна през една пролука в дъсчената стена. Зад прозорците и в оранжерията се виждаха хора. Сега някой заслиза по стълбата и мина отсреща в оранжерията. На вратата се спря и се извърна към склада. Някой му подвикна от един прозорец и човекът се върна в училището. После от-, ново стана тихо. Слънцето блестеше върху стъклата и върху металните части на някаква машина, която лежеше до стълбата полуопакована.
Неочаквано Георг скочи до вратата и измъкна ключа. Усмихна се сам на себе си. Седна на пода с гръб към вратата. Загледа новите си обувки. Две-три минути продължи това състояние, последното самовглъбяване на човек, който знае, че за него всичко вече е свършено и му е напълно безразлично. Ако влязат сега, с какво да ги удари — с мотиката или с греблото? Той сам не знаеше какво го изтръгна от онзи унес, не беше нещо отвън, а може би болката в ръката, или може би някой закъснял отзвук от гласа на Валау в ушите му. Пъхна отново ключа в ключалката. Надникна през пролуката на вратата. Да се върне на шосето през оградата, не можеше. Между набодената със счупени стъкла ограда и небето се проточваше кафява ивица хълм с лозе; въздухът беше толкова прозрачен, че можеше да се преброят връхчетата на лозите на най-горния ред, които се подаваха над светлосинята черта. И докато гледаше притъпено към последния ред лози, изведнъж някой, когото той не познаваше, му даде неочакван съвет — Георг не знаеше дали това беше Валау от Рур или някой кули в Шанхай, или някой член на Щуцбунда във Виена, който се бе спасил от опасността, грабвайки на рамо някакъв странен предмет, и така бе отклонил вниманието от себе си, защото подобен товар оправдава целта и закриля носача. Сега този съветник припомни на Георг, който стоеше в склада пред леко открехнатата врата към обезопасената със счупени парчета стъкло стена, че някога някъде друг човек в неговото положение се е измъкнал по този начин от някаква къща във Виена или от някой чифлик в Руроката област или от някоя задънена уличка в Шанхай. Той дори не знаеше дали лицето на неговия съветник носи познатите черти на Валау или беше жълтокожо, или загоряло от слънцето, ала въпреки това разбра съвета: грабни на рамо онази машинна част край стълбището! Нали и без това трябва да излезеш оттук, може нищо да не излезе, ала друг изход нямаш. Положението ти действително е твърде отчаяно, но и моето тогава не беше по-добро…
Без да знае дали изобщо го е забелязал някой, или са го взели за човек от машиностроителната фабрика, или пък за онзи, чието яке беше облякъл, на първо време той се измъкна между оранжерията и стълбището и излезе през външната порта на пътя пред стената на училището, който гледаше към полята. Лявата ръка, с която държеше машинната част, така силно го болеше, че няколко минути той дори не усещаше никакъв страх. Продължи по пътя успоредно на шосето край няколко къщички, обърнати все към полята и от чиито горни прозорци навярно се виждаше чак Рейн. Самолетите продължаваха да бръмчат, небето вече се синееше през мъглата, навярно наближаваше пладне. Езикът на Георг пареше, вкоравилите се дрехи под якето горяха кожата му, измъчваше го непоносима жажда. Машинната част се поклащаше леко на рамото му, а заедно с нея и металическата марка на машината. Той тъкмо се канеше да остави товара си и да отдъхне, когато го спряха.
Навярно беше единият от патрулиращите мотоциклетисти, който го бе забелязал от шосето в пролуката между две къщи: силует на някакъв неподозрителен, крачещ през полята мъж с товар на рамо, на фона на спокойното обедно небе. Патрулът го спря, защото спираше всекиго, но без особено настървение. Веднага му кимна да си върви, щом Георг му показа марката на машината. Може би Георг трябваше да продължи спокойно пътя си до Опенхайм и по-нататък — така го съветваше невидимият покровител, който му бе помогнал да се измъкне от бараката. Георг сякаш дори чуваше тихия настойчив глас, който му казваше: върви нататък, продължавай! Ала подвикването на патрула го бе пронизало чак до сърцето. Неочаквано той отмъкна машинната част колкото се може по-надалеч от шосето, през полята, към брега на Рейн и към село Бухенау. Колкото по-силно биеше сърцето му от страх, толкова по-тих ставаше гласът, който го съветваше, да не се отклонява по полския път, докато най-после съвсем заглъхна под бесните удари на сърцето му и под камбанния звън, който долиташе откъм Бухенау. Остър, горчив камбанен звън, погребален. Георг влезе в селото под оцъкленото небе. И веднага почувствува: тук го чака капан. Мина край двама стражари на пост, които го изгледаха втренчено: усети погледите им върху гърба си. И, щом излезе на селската улица, зад него се разнесе остра свирка, тихичка, ала го прониза целия.
В селото неочаквано настана раздвижване. Разнесоха се свирки от единия до другия му край. Чу се команда:
— Всички по домовете си!
Изтракаха външни порти. Георг остави товара си и се вмъкна през съседната порта зад купчина подредени дърва. Селото беше блокирано. Бе тъкмо по пладне.
 

В Грисхайм Франц тъкмо влезе в столовата. Вече знаеше, че са арестували Дръвничето. Антон го хвана за лакътя и му каза всичко, каквото бе научил.
По същото това време Ернст Овчаря почука на кухненския прозорец на Манголдови. Софи отвори и се усмихна. Тя беше закръглена и яка, но с нежни глезени и китки на ръцете. Ще може ли Софи да му претопли картофената супа, защото си е счупил термуса? Че да влезе вътре да се нахрани с тях, отвръща му Софи. А пък Нели ще внимава да не цапа.
Неговата Нели, отвръща Ернст, не е куче, а истинско ангелче. Но все пак той има съвест и затова именно му плащат.
— Софи — рече Ернст, — хайде донеси ми затоплена супата на полето; ех, Софи, не ме гледай така! Погледнеш ли ме така с малките си златни оченца, целия ме пробождаш!
Той мина през полето към своята каруца. Избра си слънчево местенце, постла няколко вестника и хвърли отгоре палтото си. Седна и зачака. Гледаше доволен идващата насреща му Софи.
„Същинска ябълчица е — мислеше си, — такава закръгленичка, сочна и с тънки, тънки стебълца.“
Софи му донесе супата и към нея картофени кнедли с парченца круши. Двамата бяха ходили заедно на училище в Шмидхайм. Тя седна до него.
— Смешно — рече девойката.
— Какво е смешно?
— Ами че именно ти стана овчар.
— Наскоро същото ми казаха и там долу — отвърна Ернст и посочи надолу към „Хьохст“. — Вие сте здрав, млад човек, природата ви е предопределила за нещо съвсем друго. — Ернст менеше невероятно бързо лицето и гласа си, така че ставаше ту Майер от Работническото бюро, ту Герстл от Работническия фронт, ту кметът Краус от Шмидхайм, после самият той — Ернст, — макар и твърде рядко. — Защо не оставите някой по-възрастен другар да заеме мястото ви?… Тогава аз пък му рекох — продължи Ернст, след като изгълта набързо няколко лъжици супа, — че в моя род ние наследяваме овчарския занаят от баща на син още от времето на Вилигис.
— Какъв е тоя Вили? — попита Софи.
— И ония долу ме попитаха същото — отвърна Ернст и сдъвка кнедлата с парченцата круши. — Вие на времето явно не сте внимавали в училище. Тогава те ме попитаха защо не съм се оженил, след като другите мъже на моите години са женени и си имат и наследници, макар че си изкарват хляба много по-трудно от мен.
— И ти какво им отговори? — попита Софи с леко прегракнал гласец.
— Ами — отвърна Ернст невинно — казах им, че вече съм сложил началото.
— Как така? — настръхна Софи.
— Ами защото вече съм сгоден — отвърна Ернст със сведен поглед, макар че не изпусна из очи как Софи побледня и посърна. — Сгоден съм за Марихен Виленц от Боценбах.
— Ха — рече Софи със сведена глава и приглади полата над краката си, — че Марихен Виленц от Боценбах е още ученичка.
— Ами нищо — отвърна Ернст, — много ми е хубаво да гледам годеницата си как израства пред очите ми. И въобще това е стара история, друг път ще ти я разкажа.
Софи мачкаше стръкче трева в ръцете си. После го оправи и го прекара през зъбите си. Промълви подигравателно натъжена:
— Влюбен, сгоден, женен…
А Ернст, който я наблюдаваше с удоволствие и не изпускаше из очи нито промяната на настроението, нито потръпването на ръцете й, постави двете паници една в друга, след като хубавичко го беше омел, и рече:
— Благодаря ти, Софи. Ако всичко умееш така добре, както умееш да правиш кнедли, всеки мъж ще бъде щастлив с тебе. Ха погледни ме де, не искаш ли да ме погледнеш? Ако ме погледнеш пак така с хубавите си две оченца, може дори завинаги да забравя Марихен.
Той сподири Софи с поглед, когато тя затрака с паниците надолу през полето, после викна:
— Нели!
Кученцето се хвърли на гърдите му, постави предните си лапи върху коленете на Ернст и го погледна в очите — едно черно вързопче безпрекословна преданост. Ернст натика лицето си в муцунката на кученцето, после разтърка главата на Нели с двете си ръце в пристъп на нежност:
— Нели, Нели, знаеш ли ти кого обичам аз най-много, знаеш ли ти, Нели, как се казва онази, която ми харесва най-много от всички женски същества на света и от всичките ми познати? Нели се казва.
През това време домакинът на селскостопанския техникум „Даре“ удари звънеца за обяд — четвърт час след пладне. Малкият Хелвиг, градинарски чирак, изтича най-напред в склада, за да вземе двадесет пфенига от портмонето си в кадифенето яке. Трябваше да върне пфенигите за два билета от лотарията на Зимната помощ. През цялата година в училището имаше курсове предимно за синовете и дъщерите на селяните от съседните села. Училището имаше и опитно поле, на което работеха не само учениците, а и неколцина градинари и чираци по договор.
Чиракът Хелвиг, русоляв, източил се нависоко момък с будни очи, претърси най-напред учудено, после ядосано, а накрая възбудено целия склад, за да си намери якето. Беше си го купил миналата седмица, скоро след като си бе намерил за пръв път момиче. Нямаше да може още да си купи такова яке, ако не бе спечелил една малка печалба на някакво състезание. Сега той извика другарите си, които вече бяха насядали по масите за обяд. Светлата трапезария с гладко излъсканите дървени маси както винаги бе почти празнично украсена с цветята на сезона и със свежи клонки, завити около портретите на Хитлер, Даре и няколкото пейзажи на стената. Отначало Хелвиг сметна, че приятелите са му погодили номер. Те й без това му се подиграваха, защото якето му беше малко по-голямо и защото му завиждаха заради девойката. Сега момчетата със свежите открити лица, в които еднакво се преливаха момчешки и мъжки черти както и върху лицето на Хелвиг, веднага започнаха да го успокояват и се заеха също да търсят. Скоро някой извика:
— Какви са тези петна?
Друг добави:
— На мен някой ми е скъсал хастара!
— Тук е влизал някой — рекоха всички в един глас, — този някой ти е откраднал якето, Хелвиг.
Момчето едва се сдържаше да не заплаче. В това време дойде и дежурният от трапезарията. Какво са се насъбрали тука тези хлапаци? Хелвиг заразказва, побледнял от гняв, че са му откраднали якето. Повикаха и дежурния учител, и домакина на училището. Разтвориха широко вратата на склада. Сега видяха петната по дрехите и разкъсания хастар на едно старо яке, цялото опръскано с кръв.
О, да бяха откъснали само хастара и на неговото яке! Сега вече по лицето на Хелвиг нямаше никакви мъжки черти. От яд и мъка то бе станало съвсем детинско.
— Само да го намеря тоя, ще го убия! — заяви Хелвиг.
Не се успокои и когато Мюлер видя, че са му откраднали обувките. Мюлер беше единствен син на богати селяни и лесно щеше да си купи нови. А той, Хелвиг, трябваше отново да пести и да пести.
— Най-напред се успокой, Хелвиг — намеси се след малко лично директорът, когото домакинът бе вдигнал направо от домашната трапеза, — успокой се и опиши якето си колкото можеш по-точно. Този господин е от криминалната полиция и само той може да ти намери якето, ако му го опишеш съвсем точно.
— Какво имаше в джобовете? — попита любезният непознат дребен господин, когато Хелвиг завърши описанието си, като преглътна горчиво след думите „и с вътрешни ципове“. Хелвиг се замисли.
— Имах и портмоне — добави той, — в него имаше една марка и двадесет пфенига, една носна кърпа, едно ножче…
Прочетоха му още веднъж съставения протокол и го накараха да го подпише.
— Откъде ще мога да си прибера якето?
— В училището ще ти съобщят, моето момче — отвърна директорът.
Това, разбира се, не беше никакво утешение за момчето, но разсея до известна степен отчаянието му, след като разбра, че онзи, който бе задигнал якето му, все пак не е някакъв обикновен крадец. Още щом огледа склада, домакинът веднага бе разбрал какво се е случило. Затова побърза да попита директора дали да позвъни в полицията.
Когато Хелвиг слезе на двора — веднага след него бяха повикали Мюлер да опише обущата си, — целият двор между училището и стената беше ограден. Вече бяха отбелязали мястото, където Георг беше прескочил стената и бе смачкал засадените в редица плодни дръвчета. Пред стената и пред склада стояха часови. Учители, градинари и ученици се блъскаха пред забранената зона. Наложи се да продължат обедната почивка; граховата супа със сланина бе хванала кора в големите казани.
На няколко метра от заградената зона един възрастен градинар работеше нещо край пътя, без да обръща внимание на всеобщата възбуда. Той беше от селото на Хелвиг. И може би именно защото старецът нищо не го попита, Хелвиг се спря пред него, а пребледнялото му до преди малко от гняв лице междувременно съвсем се бе зачервило от усърдието и важността, с които момчето отговаряше на всички зададени му въпроси.
— Казаха, че ще си получа обратно якето — рече момчето.
— Аха — отвърна градинарят.
— Накараха ме да го опиша съвсем точно.
— И ти описа ли го? — попита градинарят Гюлчер, без да вдига глава от работата си.
— Ами да, трябваше! — отвърна момчето.
Домакинът удари за втори път звънеца за обяд. В трапезарията отново настана шумотевица. И дотук вече беше стигнала мълвата, че в Либах и в Бухенау разрешили и на членовете на Хитлеровата младеж да търсят избягалите затворници. Всички разпитваха един през друг чирака Хелвиг. Сега обаче той се беше умълчал. Изглежда, че се мъчеше да потисне някакъв нов, по-лек пристъп на мъка. Сети се, че в якето беше и членската му карта от Туристическото дружество в Бухенау. Не трябваше ли да отиде да съобщи и това?
А какво ли можеше да стори крадецът с неговата членска карта? Можеше просто да я подпали с клечка кибрит. Но къде ти клечка кибрит у затворник? Можеше направо да я накъса и да я хвърли в някой клозет. Но нима един беглец може току-така да се вмъкне в общински клозет? Ами може направо да я е стъпкал в калта някъде — помисли си момчето странно успокоено. После Хелвиг се отклони малко от пътя си и мина още веднъж край стария градинар. Досега той не бе обръщал никакво внимание на този човек, който бе от неговото родно село, както младите хора въобще не обръщат внимание на старите, които винаги са някъде край тях и един ден просто изчезват, защото са умрели. Хелвиг и сега се спря без никаква причина зад стария Гюлчер, който разсаждаше лук край шосето. Чиракът Хелвиг се ползваше с добро име сред Хитлеровата младеж и в градинарското училище и навсякъде напредваше добре. Беше яко, открито и схватливо момче. Беше убеден, че на мъжете, които затваряха в лагера Вестхофен, мястото им е точно там, също както мястото на лудите е в лудницата.
— Ей, Гюлчер — рече той.
— Какво?
— В якето ми остана и членската ми карта от нашето дружество.
— Е, та?
— Дали да ида да съобщя и това?
— Че нали всичко си съобщил, нали така трябвало! — отвърна градинарят.
Сега той за пръв път вдигна лице към момчето и добави:
— Не се безпокой, ще ти върнат якето.
— Мислиш ли? — попита момчето.
— Сигурно. Те непременно ще го хванат, и то навярно още днес дори. Колко струваше якето ти?
— Осемнадесет марки.
— Значи, е било хубава стока — рече Гюлчер, сякаш искаше отново да накара момчето да съжалява, — ще издържи доста. Ще можеш пак да си го обличаш, когато излизаш с момичето си. А пък оня — той махна неопределено с ръка над полето, — него тогава отдавна вече ще са го ликвидирали.
Момчето сбръчка чело.
— Е, че какво от това? — отвърна то неочаквано грубо и сопнато.
— Ами нищо — рече старият Гюлчер, — нищо. „Защо ли ме погледна така?“ — помисли си чирачето.
 

VI
 
В двора, където Георг се беше скрил зад купчината подредени дърва, бяха навързани на всички посоки въжета за простиране. От къщата излязоха две жени, една възрастна и една по-млада носеха панер с пране в ръце. Възрастната изглеждаше стегната и корава, младата вървеше приведена напред с уморено лице.
„Да бяхме останали заедно, Валау — мислеше си Георг, защото сега откъм края на селото по улицата се понесе нов, още по-силен шум, — та да можеше да ме видиш сега!“
Двете жени заопипваха простряното пране. По-старата каза:
— Много е мокро още, рано е за гладене.
По-младата отвърна:
— Тъкмо е за гладене. — И започна да събира прането в панера.
По-възрастната каза:
— Много е мокро още, ти казвам.
Младата отвърна:
— Всеки сам си знае работата. Ти обичаш да гладиш сухо, а аз предпочитам влажно.
С отчаяна припряна бързина всички въжета бяха обрани. А зад оградата селото бе вдигнато в тревога! Младата жена извика:
— Я, ослушай се!
Старата рече:
— Чувам, чувам.
Младата възкликна и гласът й прозвуча остър до пръсване:
— Слушай, слушай!
Старата каза:
— Все още чувам добре. Я бутни панера насам.
В този миг от къщата на двора излезе мъж, облечен в униформата на Щурмовите отреди. По-младата жена рече:
— Ти пък откъде изникна с чизми и с шпори? Нима така си бил на лозето?
Мъжът се разкрещя:
— Вие двете да не сте полудели, женски с женски! Прането си събират! Да го е срам човек заради вас! В селото се е скрил някакъв беглец от Вестхофен. Ей сега ще претърсим всичко.
По-младата извика:
— О, вие все си намирате работа! Вчера правихте тържество за приключване на жътвата, онзи ден чествувахте сто четиридесет и четвърти полк, днеска отивате да гоните беглец, утре сигурно ще правите сбор, защото през селото ще префучи гаулайтерът ви. А цвеклото кой ще прибере? Ами гроздето? А прането?
Мъжът отвърна:
— Дръж си устата! — После удари ядосано с крак о земята: — Защо не сте заключили портата?
И той замарширува из двора. Само едното крило на портата беше отворено; за да я затвори, трябваше да дръпне и другото, а после двете да захапят едно в друго. Старата отиде да му помогне.
„Валау, Валау“ — мислеше си Георг.
— Ана — повика старата жена, — ела да сложиш резето. — После добави: — Миналата година по това време сама можех да го слагам.
По-младата промълви:
— Аз нали съм тук! — И се зае да затваря вратата.
Тъкмо напъха резето, сред досегашния шум в селото се открои някакъв нов, по-особен: чу се бърз отсечен тропот на подковани ботуши, после някой заблъска по току-що затворената порта. По-младата жена издърпа резето. Няколко хлапета в униформа на Хитлеровата младеж нахлуха вътре и се развикаха:
— Пуснете ни да влезем, и ние сме под тревога, изпратиха ни да търсим! В селото се е скрил някой. Бързо! Пуснете ни да търсим!
— Стойте, стойте! — извика по-младата жена. — Да не сте си у дома тук! А ти, Фриц, върви в кухнята, супата е готова.
— Пусни ги да влязат, мамо. Длъжна си! Аз ще ги разведа из нашия двор.
— Къде ще ги разведеш? При кого? — извика жената.
По-възрастната я хвана за ръката с учудваща сила. А хлапетата начело с Фриц прескочиха един подир друг панера с прането и ето че свирките им вече се разнесоха откъм кухнята, после откъм обора и откъм стаите. Пинг — счупи се някъде стъкло.
— Ана — подхвана старата жена, — недей взема всичко толкова присърце! Учи се от мен. Има неща на света, които човек може да промени. Има други, които не могат да се променят. Тия неща трябва да се приемат. Чуваш ли, Ана, какво ти говоря? Аз знам много добре, че ти се ожени за най-лошия от всичките ми синове, за Албрехт. И първата му жена заради това си отиде. Домът ми винаги е бил същинска кочина. Ти го превърна в истински дом. Дори и Албрехт, който преди това ходеше да работи на надница по лозята само когато си искаше, а когато не искаше, мързелуваше по цял ден, и той покрай теб се научи да върши много неща. Ти промени съвсем и децата на първата му жена, тая никаквица, все едно, че наново ги роди. Лошото е, че мъчно се примиряваш. Сега времената са такива, че човек трябва да търпи. После всичко това ще мине и ще замине.
Сега младата жена заговори малко по-спокойно; в гласа й прозвуча само мъка по един живот, който въпреки всички усилия от нейна страна не беше щастлив, макар че все пак малко й признаваха.
— Да, но поне това да не ми беше дошло до главата. — Тя посочи към къщата, откъдето долитаха подсвиркванията на дръзките хлапета, и към външната порта, откъдето се чуваше шумът в селото. — Само това ми липсваше, майко. А децата, които с мъка успях да вкарам в правия път, с пот и мъка, отново се превърнаха в същите дръзки келемета, каквито си бяха по начало, а Албрехт пак стана някогашното говедо. Ох!
Тя ритна с крак една издала се напред цепеница в подредените край портата дърва. Ослуша се. После запуши уши с двете си ръце и простена:
— И как е могъл този нещастник да се скрие точно в Бухенау! Само това ни липсваше! Бандит с бандит! Не го е срам понеделнишки да се вмъкне рано-рано в такова порядъчно село! Като му се е подпалила главата, не може ли да се скрие в блатото, ами дошъл да ни вкарва всички в беля! Малко ли са върби край водата, да се скрие в някоя от тях?
— Дръж панера — рече по-старата. — Вир-вода е прането. Не можа ли да го прибереш след обяда?
— Всеки прави всичко, както го е научила майка му. Аз гладя дрехите влажни.
В този миг откъм улицата зад портата се нададе такъв крясък, какъвто човешки гласове не могат да издадат. Ала не бе и животински вой. Навярно някакви същества, за които никой не е подозирал, че съществуват на земята, неочаквано се бяха появили по тези места. При този крясък очите на Георг започнаха да горят, устните оголиха зъбите му. Усети гърлото си стиснато, сякаш сам бе таил нещо, което сега искаше да изреве заедно със себеподобните си. В същото време някъде дълбоко в него се надигна един тих, чист и ясен глас, който не можеше да се заглуши, нито да се надвика, и Георг знаеше, че е готов веднага да умре така, както дори невинаги бе живял, ала винаги бе мечтал да живее — храбро и спокойно.
Двете жени бяха оставили панера на земята. И техните две пребледнели, вътрешно озарени лица се покриха с плетеница от бръчки — по-дълбоки и по-раздалечени при по-младата и по-ситни и по-гъсти върху лицето на старата. Момчетата излетяха от къщата през двора на улицата. После отвън отново се заблъска по портата. Старата жена първа се окопити, хвана здраво голямото резе, което навярно сега за последен път през живота й се удаде да издърпа със собствена сила. Цяла група униформени дечурлига, възрастни жени, селяни и униформени мъже нахлуха в двора и крещяха един през друг:
— Майко! Майко! Госпожа Алвин! Майко, Ана, госпожа Алвин, хванахме го! Гледайте, гледайте, до вас, у Вурмсови, беше се скрил в кучешката конура. А Макс беше излязъл с Карл на нивата. Оня носеше очила, но му се счупиха! Няма да му трябват повече. Ей сега ще го откарат с колата на Алгайерови. Представете си, досами нас, у Вурмсови! Погледни само, мамо, погледни!
По-младата жена първа се съвзе от зашеметяването; тръгна към портата с израза на човек, неотвратимо привлечен към някаква гледка, която му забраняват да види. Надигна се на пръсти. Хвърли един-единствен поглед над скупчилите се хора, които се блъскаха на улицата около колата на Алгайерови. После се извърна назад, прекръсти се и изтича в къщата. Старата я последва, клатейки глава, заприличала изведнъж на прастара баба. Панерът с прането остана сред тревата. Сега в двора бе тихо и пусто.
„С очила! — мислеше си Георг. — Значи, е бил Пелцер. Защо е дошъл чак тук?“
Един час по-късно Фриц откри вън пред зида все още опакованата машинна част. Майка му, баба му и неколцина съседи притичаха и се зачудиха. От висящата на сандъка фирмена табелка разбраха, че частта е от Опенхаймската фабрика и е била предназначена за земеделското училище „Даре“. Наложи се някой от Алвинови да запали сега мотора — с колата щяха да стигнат за няколко минути до училището. Заразпитваха го какво е разказал брат му — който отново се бе върнал на нивата — за откарването на беглеца в лагера.
— Наредили ли са го както трябва? — попита Фриц със светкащи очи, пристъпвайки от крак на крак.
— Да са го наредили ли? — отвърна Алвин. — Теб трябва да те нареди някой както трябва! Аз действително много се учудих, като видях как приличие се отнесоха към човека там.
Помогнали дори на Пелцер да слезе от колата на Алвин. Тялото му, подготвено да понесе удари и ритници, се отпуснало, когато го подхванали под мишниците и го въвели внимателно вътре. Без очила той не можел да разбере от лицата на заобикалящите го какво означавало това внимание. Всичко му се привиждало като обвито в мъгла. Безкрайна умора обзела изведнъж този нещастник, тъй като за него вече всичко било загубено. Не го въвели в бараката на коменданта, а в помещението, където се бил настанил Оверкамп.
 

— Седнете, Пелцер — рече комисарят Фишер съвсем миролюбиво. Очите и гласът му бяха като на всички хора от неговата професия, които са длъжни да изтръгнат нещо от другите: изповеди, признания, смачкани органи.
Оверкамп седеше настрана, отпуснал се на стола си, и пушеше. Явно бе оставил колегата си да обработи Пелцер.
— Поразходихте се малко — рече Фишер. Той погледна Пелцер, чието тяло леко започна да се олюлява. После погледна към досието на масата. — Пелцер, Ойген, роден 1898 година в Ханау. Така ли?
— Да — отвърна тихо Пелцер; това беше първата дума, която произнасяше, откакто беше избягал.
— Как сте могли да се впуснете в такава рискована работа, Пелцер, именно вие, и да се оставите оня Хайслер да ви забърка в нея? Виждате ли, Пелцер, от момента, в който Фюлграбе замахнал с лопатата по лостовия, са минали точно шест часа и петдесет и пет минути. Човече, човече, откога сте били замислили тази история?
Пелцер мълчеше.
— Нима не разбрахте веднага, Пелцер, че подобна история предварително е обречена на провал? Нима не се опитахте да разубедите останалите?
Пелцер отвърна тихо, защото всяка сричка го бодеше остро:
— Аз нищо не съм знаел.
— Какво, какво? — отвърна Фишер все още сдържано и тихо. — Фюлграбе дал знак и вие сте побягнали. Именно, защо сте побягнали?
Пелцер отвърна:
— Всички побягнаха.
— Точно така. И вие искате да ме убедите, че нищо не сте знаели? Но моля ви се, Пелцер!
Пелцер каза:
— Не съм знаел.
— Хайде, хайде, Пелцер — отвърна Фишер.
Пелцер се чувствуваше като уморен до смърт човек, който чува, че звъни будилникът, ала се мъчи да не му обръща внимание. Фишер каза:
— Когато Фюлграбе ударил първия постови, вторият застанал до вас; в същия миг, както сте се били уговорили, вие сте се нахвърлил върху втория постови.
— Не! — извика Пелцер.
— Моля? — попита Фишер.
— Не съм се нахвърлил.
— Точно така, извинявайте, Пелцер. Край вас, Пелцер, лично до вас е стоял вторият постови. Тогава вие, Хайслер и… как се казваше… да, Валау, в същия миг сте се нахвърлили върху втория постови, който е стоял край вас според уговорката ви.
Пелцер каза:
— Не.
— Какво не?
— Че сме се били уговорили.
— Какво сте се уговорили?
— Че той ще стои край мене. Той дойде, защото, защото… — Пелцер се опита да си припомни, но то беше същото, като да се опита в сегашното си състояние да вдигне някакво тежко желязо.
— Облегнете се спокойно на стола си — каза Фишер. — И така: нищо не е било уговорено. Вие нищо не сте знаели. Просто сте побягнали. Щом Фюлграбе ударил с лопатата, Валау и Хайслер се нахвърлили върху втория постови, който съвсем случайно стоял до вас. До вас лично, Пелцер, така ли е?
— Да — каза бавно Пелцер.
Сега Фишер извика високо:
— Оверкамп!
Оверкамп се изправи, сякаш не той беше началникът, а обратно. Пелцер, който съвсем не беше разбрал, че в стаята има и трети човек, се сепна. Наостри слух.
— Да повикаме веднага Георг Хайслер за очна ставка.
Оверкамп вдигна слушалката на телефона:
— Така — каза той в мембраната. После рече на Фишер: — Още не е напълно годен за разпит.
Фишер каза:
— Или е, или не е. Какво означава това, още не е напълно годен?
Сега Оверкамп пристъпи към Пелцер. Рече по-остро от Фишер, но все пак доста любезно:
— Пелцер, трябва да се съвземете. Защото Хайслер току-що ни описа различно от вас случилото се. Моля, съвземете се, Пелцер. Напрегнете паметта и остатъка от мозъка си!
 

VII
 
Георг лежеше под откритото сивосиньо небе в една бразда на нивата. Стотина метра надалеч от него минаваше шосето за Опенхайм. Само да не остане сега да лежи тук! Вечерта трябва да бъде в града. Градът, това беше същинска пещера, с множество скрити ъгълчета, с всевъзможни скрити входове. Такъв беше и някогашният му план. До настъпването на нощта да бъде във Франкфурт и веднага да отиде при Лени. Отиде ли веднъж при Лени, след това всичко му се струваше съвсем просто. Нима нямаше да успее да преодолее този час и половина път с влака между живота и смъртта? Та нали досега всичко бе минало добре? Съвсем добре, точно според плана му? Само дето беше закъснял с три часа. Наистина небето все още се синееше, ала откъм реката над полята вече се надигаше мъгла. Скоро по шосето колите ще запалят фаровете въпреки следобедното слънце.
Измъчваше го непреодолимо желание, по-силно от всички страхове, по-силно от глада и жаждата, и от това ужасно силно туптене в ръката му, на която парцаливата превръзка отдавна бе нагизнала в кръв: да остане да лежи тук, и без това настъпва нощта.
„Ей сега ще те покрие мъглата, над паяжината, която се стеле над лицето ти, слънцето вече бледнее. През нощта никой няма да те търси тук. Най-после ще имаш мира.“
Опита се да си представи какво би го посъветвал Валау. Не можеше да се съмнява в съветите на Валау, „Щом ти се мре, остани да си лежиш. Откъсни едно парче от якето си. Превържи си отново ръката. Върви в града. Всичко останало е безсмислено.“
Той се извърна по очи. Сълзи потекоха по бузите му, когато се зае да смъкне засъхналата превръзка от ръката си. После отново му прилоша, като погледна палеца си — едно вдървено посиняло-черно парче месо. Извъртя се по гръб, докато придърпваше със зъби новия възел. Утре ще трябва да намери някой, който да му почисти раната. Неочаквано си представи, че новият ден ще му донесе избавление, сякаш времето от само себе си повлича човека в своя ежедневен поток.
Колкото повече се сгъстяваше мъглата над полята, толкова по-сини ставаха есенните минзухари край него. Георг ги забеляза чак сега. Ако не успее преди идването на нощта да стигне до Франкфурт, то поне би било добре да уведоми Лени. Дали да даде за това марката, която бе намерил в джоба на якето? Откакто бе избягал, не бе мислил за Лени, освен най-много както човек си припомня за нещо видяно по пътя, да речем за първия сив камък. Колко много сили бяха отишли напразно, колко много полезен сън бе пропуснал заради мечтите си по тази девойка, която щастието бе изпречило на пътя му точно двадесет и един дена преди арестуването му.
„Та аз въобще не мога да си я представя вече — помнели си той. — Валау и всички останали си ги представям.“
Ако все пак виждаше пред очите си най-ясно Валау, то останалите бяха неясни, защото сега ги забулваше мъглата. И ето още един ден си отива, един от лостовите се приближава до сами него и му говори:
„Е, Хайслер, докога ще издържим?“ — и го поглежда със странен хитър поглед. Георг мълчи. Съзнанието, че е изгубен, се смесва с първата мисъл за бягството.
По шосето тръгнаха първите светлини. Георг се прехвърли през канавката. Някаква сила го блъсна в главата: никога няма да ме хванат! Същата сила го прехвърли отзад на един камион за бира. После му се зави свят от болка, защото при скачането се бе хванал с болната ръка. Камионът тръгна веднага, поне на него така му се стори, а всъщност едва след четвърт час, и влезе в един двор на една улица в Опенхайм. Шофьорът едва сега забеляза, че е карал пътник. Измърмори:
— Ще слизаш ли най-после!
Скачането на Георг от колата му се стори странно, както и първите му олюляващи се стъпки, и затова той извърна още веднъж глава към него:
— Ако искаш, мога да те откарам до Майнц?
— Добре — рече Георг.
— Тогава почакай — рече шофьорът.
Георг беше пъхнал болната си ръка в джоба на якето. Досега беше виждал шофьора само откъм гърба. И сега не успя да види лицето му, защото шофьорът пишеше нещо, опрял кочана с квитанции на стената. После той влезе през портата и прекоси двора:
Георг остана да чака. Пред портата улицата се изкачваше нагоре. Тук мъглата още не се беше спуснала, закъснелият летен ден си отиваше, светлината му се плъзгаше меко по паважа. Отсреща имаше бакалница, до нея пералня, а след това месарница. Звънчетата на вратите на магазините дрънчаха. Излязоха две жени с пакети, едно момченце, което гризеше салам. Силата и блясъкът на обикновения живот — как ги бе презирал той преди! А сега изведнъж си представи колко би било добре да можеше да влезе вътре, вместо да чака тук навън, да бъде прислужник на месаря, разносвач в бакалницата или да влезе на гости в някое от тези жилища. Във Вестхофен той другояче си бе представял улиците. Мислеше си, че върху всяко лице, върху всяко паве на улицата се е изписал позорът, стъпките и гласовете на хората, дори и игрите на децата са приглушени от мъка. А тази улица тук беше съвсем спокойна, хората изглеждаха доволни.
— Ханес! Фридрих! — извика една възрастна жена от прозореца над пералнята на двама млади мъже, облечени в униформата на щурмовите отреди, разхождащи се заедно с годениците си. — Качете се, ще ви сваря по едно кафе.
Дали и Майснер, и Дитерлинг се разхождат така с годениците си, когато ги пуснат в отпуск? И когато четиримата млади хора се посъветваха за миг и след това извикаха нагоре „да“ и влязоха шумно в къщата, а жената затвори прозореца си с добродушна, доволна усмивка, че ще й дойдат на гости приятни млади хора, навярно роднини, Георг изведнъж усети такава мъка, каквато не бе изпитвал никога през живота си. Беше готов да заплаче, ако не бе дочул онзи успокоителен глас, който дори и в най-тъжния сън ни успокоява, че всичко това няма никакво значение. И все пак има значение — помисли си Георг. В това време шофьорът се върна — беше здравеняк, с месесто лице и малки черни птичи очички.
— Качвай се! — каза той кратко.
Когато излязоха от града, вече се беше свечерило.
Шофьорът ругаеше мъглата.
— Какво ще правиш в Майнц? — попита неочаквано.
— В болница отивам — рече Георг.
— В коя?
— Дето бях преди.
— Изглежда, много обичаш да ти вони на хлороформ — рече шофьорът. — Мен пък и насила не можеш ме откара в болница. Миналия февруари по време на поледицата…
Насмалко не налетяха върху две коли, които спряха една зад друга. Шофьорът натисна спирачката, изруга. Двете предни коли тъкмо получиха разрешение от есесовския патрул да продължат пътя си. Патрулът се приближи към колата на бирената фабрика. Шофьорът му подаде документите, после отдолу се дочу:
— А вие там?
„Досега всичко мина горе-долу добре — мислеше си Георг, — две неща обаче направих погрешно. За жалост всичко не може да се предвиди.“ — Изпита съвсем същото усещане, както тогава при първото му арестуване, когато неочаквано обградиха къщата — чувствата и мислите му из един път се подредиха, той мигновено отхвърли от съзнанието си всичко дребнаво, сякаш се прощаваше с всичко и ето…
Той беше облечен с кафяво яке от кадифе — в това нямаше никакво съмнение. Патрулът сравни данните.
„Учудващо е колко много мъже в кадифени якета могат да се задържат само за три часа между Вормс и Майнц!“ — бе казал комисарят Фишер, когато преди малко Бергер бе отвел при него един с такова яке. Изглежда, по тези краища е на мода тази дреха. С изключение на описанието на дрехите данните в обявата за търсене на избягалите бяха извлечени от дневника за приемане на нови затворници във Вестхофен от декември 1934 година. Освен якето обаче, мислеше си патрулът, този човек по нищо друго не отговаря на данните. Всъщност той би могъл да бъде баща на търсения, защото онзи беше на негова възраст, свеж младеж, с гладко дръзко лице, докато този тук имаше такава плоска жалка мутра, с дебел нос и издути устни. И патрулът им кимна да си вървят:
— Хайл Хитлер!
Продължиха пътуването няколко минути мълчаливо с осемдесет километра в час. Неочаквано шофьорът на бирената фабрика за втори път спря сред пустото открито шосе.
— Слизай! — заповяда той.
Георг понечи да отвърне нещо.
— Слизай! — повтори заплашително шофьорът, дебелото му лице се разкриви, защото Георг още се двоумеше.
Шофьорът сякаш понечи да изхвърли Георг насила от кабината. Тогава Георг изскочи навън. При скачането отново засегна ръката си и леко изстена. Тръгна по пътя, олюлявайки се, докато светлините на бирения камион прелетяха край него и скоро изчезнаха в мъглата, която бе припаднала през последните минути. На кратки интервали край Георг профучаваха коли, ала той не смееше да спре никоя вече. Не знаеше дали му остава да върви още часове, дали бе вървял вече часове. Опита се да си изясни на кое място между Опенхайм и Майнц се намира всъщност. Тъкмо минаваше през едно малко селце със светещи прозорци. Не посмя да попита за името на селото. От време на време някой минаващ край него го стрелваше с поглед, или някой надвесил се над прозореца си така се вглеждаше в лицето му, че той прокарваше ръка по него. Но какви бяха тези обувки, които бе откраднал, та непрекъснато го носеха все напред и напред, докато той самият съвсем бе изгубил желание и воля да продължава да върви? После до ушите му достигна звънтене досами него. Трамвайни релси завършваха на един малък площад, който му заприлича на селски мегдан. Смеси се с група чакащи на последната спирка на някакъв трамвай. Плати тридесет пфенига от марката в джоба на якето. Отначало в колата седяха малко хора, след третата спирка пред изхода на някаква фабрика обаче цялата се напълни. Георг седеше със сведени очи. Докато не поглеждаше към никого, той усещаше само приятната топлина около себе си и наблъсканите един до друг хора и се чувствуваше спокоен и в безопасност. Но побутнеше ли го някой случайно или го погледнеше, той усещаше ледени тръпки.
Слезе на една спирка, която се наричаше „Аугустинерщрасе“, и тръгна по трамвайната линия, навътре към града. Изведнъж се почувствува съвсем бодър. Ако не го болеше ръката, дори щеше да му е съвсем леко. Това чувство явно се дължеше на навалицата по улицата, изобщо на града, където човек никога не се чувствува сам или поне си мисли, че не е сам. Всъщност някоя от тези хиляди врати можеше да се отвори гостоприемно и за него, стига само той да знаеше коя. Влезе в една хлебарница и си купи две кифли. Чу разговора на една възрастна и на една млада жена край него за цената и качеството на хляба и за децата и за мъжете, за които те го купуваха — нима тези разговори ще се водят, докато свят светува?
„Така си е, Георг — каза си той, — те никога не са прекъсвали и никога няма да прекъснат.“
Изяде кифлите по пътя. Изчисти брашното, което бе попадало от тях върху якето на Хелвиг. През портата на един двор видя вътре чешма, край която момчета пиеха вода от закаченото на верига канче, и той влезе и също се напи. После продължи пътя си и стигна един обширен площад, който въпреки фенерите и минаващите хора изглеждаше мъглив и пуст. Как му се искаше да седне! Ала не смееше. В това време се разнесе камбанен звън, толкова близо и силно, че оградата, на която той се бе облегнал от изтощение, се разтърси. Тъй като мъглата на площада се разсея, той си помисли, че навярно Рейн е вече наблизо. Попита някакво момиче, което му отвърна веднага:
— Още днес ли мислите да се давите?
Чак сега забеляза, че девойката не беше вече дете, а само твърде слаба, но с дръзко и жадно лице. Тя позабави крачка, за да разбере дали той не би желал да го придружи надолу към реката. Всъщност нейните думи предизвикаха тъкмо обратния ефект и мислите, които досега непрекъснато се въртяха в главата му, неочаквано се превърнаха в решение. В никакъв случай не биваше да премине на другия бряг през някой от големите мостове, а непременно да остане да пренощува тук, в града. Тъкмо сега от двете страни на всеки мост сигурно има двойна стража.
По-трудният път винаги е по-разумен. Трябва да остане на левия бряг. Да измисли някакъв повод, за да стигне на отсрещния бряг някъде далече надолу по течението на реката. Не бива да влиза в своя град направо, а по най-заобиколни пътища. Изпрати девойката с разсеян поглед. Дали нещо в бързата и неравномерна походка му напомни неговата девойка, или може би всяко момиче сега би му напомнило за неговото? За част от секундата успя да си представи образа й. Припомни си я също как си отиваше и как също като тази девойка и тя навремето бе повдигнала повторно рамене. През това време камбанният звън бе престанал. И неочаквано разлялата се над площада тишина, както и това, че стената, на която се бе облегнал, беше престанала да трепери, сякаш отново се бе превърнала в каменна, още веднъж му припомни колко силно и мощно бе прозвучал преди малко камбанният звън. Той дори отстъпи настрана и вдигна поглед нагоре към върха на църквата. Свят му се зави, докато достигна най-високото кубе, защото над двете по-ниски и кълбести се издигаше самотно нагоре още едно кубе към вечерното есенно небе, с такава спокойна дързост и лекота, че той усети чак болка. После неочаквано през ума му мина, че в такава голяма катедрала не може да няма места за сядане. Потърси с очи входа. Беше обикновена врата, а не голяма порта. Учуди се, когато наистина се намери вътре. Отпусна се на най-близкия край на най-близката пейка.
„Тук ще мога най-после да си отпочина!“ — му мина през ума.
Чак тогава се огледа наоколо. Толкова дребен не се чувствуваше дори под безбрежния свод на небето. И когато забеляза пръснатите тук-таме три-четири женски фигури, също така дребни като него, и прецени колко грамадно е разстоянието между него и следващата колона, както и разстоянието между отделните колони и понеже от мястото си, додето му стигаха очите не виждаше никакъв край — нито над себе си, нито пред себе си, — а само някакво безкрайно помещение, той леко се учуди; може би най-учудващото от всичко бе, че за миг забрави собственото си положение.
Клисарят обаче, който вървеше спокойно из мрака, тъй като помещението му беше съвсем познато и защото вършеше работата си, веднага сложи край на учудването му. Той вървеше между колоните към Георг, обявявайки шумно и почти ядосано:
— Затваряме катедралата — а на жените, които не можеха да се отделят от молитвите си, той рече повече наставнически, отколкото утешително, че господ бог ще бъде и утре тук.
От страх Георг скочи на крака. Жените бавно заизлизаха през една близка до тях врата, където стоеше клисарят. Георг се върна назад към вратата, откъдето беше влязъл. Ала тя се оказа заключена и той трябваше да побърза, за да прекоси средния кораб на църквата и да настигне жените. Тогава му хрумна едва мисъл. Вместо да изтича напред, той се приведе зад една голяма каменна купел и чу как клисарят заключи отвън.
 

Ернст Овчаря прибра стадото. После подсвирна на кутрето си. Тук горе още не беше се свечерило напълно. Над хълмовете и дърветата небето бе станало жълтеникаво, както ленените чаршафи пожълтяват, когато жените ги държат твърде дълго затворени в скриновете си. Над долината мъглата беше толкова гъста в плоска, че изглеждаше, сякаш равнината се е вдигнала нагоре заедно с всичките си големи и дребни купчини светлини и село Шмидхайм не се е проснало по склона, а на края на долината. Откъм мъглата се разнесоха сирените на заводите на Хьохст и свирките на влаковете. Новата смяна постъпваше на работа. В селата и градовете жените приготвяха масите за вечеря. Долу по шосето вече се разнесе дрънкането на първите велосипедисти. Ернст се изкачи на канавката край шосето. Издаде единия си крак напред, скръсти ръце на гърдите. Погледна надолу, където шосето започваше да се изкачва край кръчмата на Траубе; около устните му отново затрептя насмешливата подигравателна усмивка, отправена сякаш към бога и към целия свят. Радваше се, когато гледаше всяка вечер как велосипедистите трябваше да слизат в началото на височинката и да тикат нагоре велосипедите си.
След десет минути първите започнаха да минават край него, запотени, посивели, уморени.
— Ехей, Ханес!
— Здрасти, Ернст. Хайл Хитлер!
— Щом ти казваш!… Здрасти, Паул!
— Здравей, Франц.
— Днес нямам никакво време, Ернст — отвърна Франц.
Той тикаше велосипеда си по неравния път, по който бе подскачал така весело тази сутрин. Ернст се обърна и го проследи с поглед.
„Какво му е тая вечер — помисли си Ернст, — навярно отива при някоя мома.“
Из един път той разбра, че не обича кой знае колко Франц.
„За какво ли му е пък на него девойка — помисля си той. — Ако някой има нужда от момиче, то това съм аз.“
И той похлопа на кухненския прозорец на Манголдови.
Франц веднага влезе в кухнята на Марнетови.
— Здравейте!
— Здравей, Франц — изръмжа леля му.
Супата вече бе разлята в паниците, картофена супа с наденици. По две наденички за всеки мъж, по една за всяка жена и по половинка за всяко дете. Мъжете бяха: старият Марнет, най-големият му син, зетят и Франц; жените бяха: госпожа Марнет и Аугусте. Децата бяха: Хенсхен и Густавхен. За децата имаше мляко, за големите — бира. И също така хляб и салам, защото супата беше малко. Войната бе научила госпожа Марнет сама да си произвежда всичко, от което имаше нужда семейството й — да дои и да коли собствен добитък, заобикаляйки всички разпоредби и забрани. Паниците и чашите, облеклото и лицата, картините по стените и речта им — по всичко личеше, че Марнетови не са нито бедни, нито богати, нито съвсем граждани, нито съвсем селяни, нито вярващи, нито невярващи.
— А това, че малкия не го пуснаха веднага в отпуск, е добре, нека види, че не може винаги да пробива стените с коравата си глава! — рече госпожа Марнет за най-малкия си син, който служеше в Майнц в сто четиридесет и четвърти полк.
Всички около масата, с изключение на Франц, се съгласиха, че е добре да понаучат в близкия град малкия на подчинение, изобщо много е добре, дето им стягат по малко коланите на хлапаците в казармата.
— Но днес е понеделник! — рече госпожа Марнет на Франц, когато той се изправи, още щом изпразни паницата си. Домакините се бяха надявали, че Франц ще им помогне да внесат последните ябълки вътре.
Помърмориха още малко и след като той излезе. Но не можеха много да му се сърдят, защото той бе сръчен и никак не си жалеше труда, за да им помогне, само дето непрекъснато се мъкнеше при Херман в Брайлсхайм да играят шах.
— Като си намери свястно момиче — обади се Аугусте, — няма да ходи да играе.
Франц яхна велосипеда си и се понесе този път в обратна посока, по полския път надолу към Брайлсхайм, който по-рано бе село, е сега се бе сраснал с Грисхайм чрез новопостроения квартал. Откакто се беше оженил повторно, Херман живееше в новия квартал, на което имаше право като железничар. Изобщо той неочаквано бе получил право на какви ли не неща, всевъзможни привилегии и заеми, когато през тази пролет се ожени повторно за Елзе Марнет, една съвсем млада братовчедка на Марнетови. Елзе беше от Шлосборнеровите Марнетови, което обясняваше правото й да се числи както към живеещите в Таунус, така и към пръснатите в многобройни села роднински клонове на големия Марнетов род. Когато стана дума сред другарите му за всички нови преимущества, които бе добил поради женитбата си, Херман добави:
— Нашата леля Марнет — от съседния клон на рода — ще ни подари и един сребърен десертен сервиз. Тя е кръстница на Елзе. На всеки рожден ден й подарява по една сребърна лъжичка.
— Твоята Елзе май би предпочела да получава от същите тези Марнетови през цялата година по един тиган мас — отвърнаха другарите му.
— Те са навикнали за всеки празник да си правят подаръци — рече Херман. — Затова пък Елзе трябва да ходи и да им помага по време на жътва и когато имат голямо пране или колят добитък, защото е член на семейството.
А Елзе истински се бе радвала на новия сервиз и изобщо на новия си дом. Тя имаше кръгло личице, беше осемнадесетгодишна и имаше весели зелени очички. Правилно ли бе постъпил, питаше се Херман, като се бе оженил за това дете? Но тя беше толкова мила и млада, а той бе толкова самотен вече години наред и така непоносимо самотен през последните три години…
Сега Елзе пееше в кухнята. Гласът й не беше нито особено силен, нито особено чист, но именно защото тя си пееше от сърце, той подскачаше като поточе — ту весело, ту тъжно, — тъкмо според нейното настроение.
Херман сбърчи чело с леко чувство за виновност. Поставиха шахматната дъска помежду си. Направиха, без да мислят, трите първи хода, с които обикновено започваха играта си. Франц бързо заразказва. През целия ден така нетърпеливо бе очаквал тази минута, че когато сега имаше възможност най-после да разкаже всичко, думите му се застигаха объркани. Херман го прекъсваше от време на време с кратки въпроси. Да, и той самият бе чул вече нещо, ала съвсем неопределено. Във всеки случай ще трябва да бъдат в готовност. Възможно е да има нещо вярно във всичко това и да се яви някой, който се нуждае от помощ. Херман скри дори от Франц онова, което сам бе дочул: че някогашният секретар на районната партийна организация Валау, един чудесен другар, когото той лично познаваше, бил избягал от лагера Вестхофен. Бе чул дори, че и жената на Валау била замесена в бягството — обстоятелство, което силно го бе обезпокоило. Защото, ако това беше истина, никой не биваше да го узнае. Но що се отнася до този Георг, за когото Франц сега повторно го попита, не, за него той нищо не беше чул.
— Трябва да се има пред вид — добави Херман, — че едно сполучливо бягство означава доста нещо.
 

VIII
 
Сигурно не само Франц не можеше да заспи през тази есенна нощ и разсъждаваше буден в леглото: а какво ли, ако и моят близък е сред тях? Сигурно не само той се измъчваше от мисълта, че сред бегълците от лагера можеше да бъде и този, за когото той мислеше. Франц се въртеше насам и натам в леглото в малката стаичка, която си бе издействувал, след като бе започнал да плаща на роднините си, задето живее и се храни у тях. Снощи късно набързо бяха заковали още няколко дъски на стената му, за да подредят на новите полици пребогатата ябълкова реколта.
Франц стана и се наведе през прозореца навън, защото миризмата на ябълките го зашеметяваше. Добре, че щяха да ги отнесат във вторник на пазара, И въпреки че коремът му вече беше пълен и никак не му се ядяха ябълки, той отново взе една, изяде я набързо и хвърли огризката в градината. Стъкленото кълбо на високата стойка, което денем се синееше красиво над астрите и над златния лак, сега блестеше като сребърно, сякаш самият месец се беше отърколил от небето в градината. Тъй като местността се изкачваше насам, небето започваше непосредствено зад високата ограда на Марнетови — осеяно с блестящи звезди, спокойно и близко.
Франц въздъхна. Върна се в леглото.
„Защо пък тъкмо той да бъде сред тях? — помисли си за стотен път. После си рече: — Той или някой друг…“
Този, за когото Франц си мислеше сега, беше Георг, приятелят му от младежките години — всъщност беше ли той действително негов приятел?
„Разбира се, дори най-добрият ми приятел, единственият“ — помисли си неочаквано Франц. Това заключение съвсем го разстрои.
Кога се беше запознал с Георг? През 27-ма година във ваканционния лагер „Фихте“. Ами, много по-рано. Бяха се срещали още на футболното игрище в Ешенхайм, скоро след като бяха завършили училище. Франц беше толкова лош футболист, че никой не се биеше да играе заедно с него в един отбор. Затова той се присмиваше на младежи като Георг, които не мислеха за нищо друго освен за футбол.
— Знаеш ли, Георг, ти имаш футболна топка на раменете си вместо глава.
Очите на Георг бяха станали мънички и зли. И на другия ден след обяд Георг сигурно запрати топката съвсем неслучайно в корема на Франц. Тогава Франц престана да ходи на игрището, където никак не беше подходящо място да се прояви, макар че доста съжаляваше. Дори по-късно веднъж сънува, че е станал вратар на Ешенхаймския младежки отбор.
Четири години по-късно той срещна отново Георг на курса, който сам ръководеше във ваканционния лагер „Фихте“. Според думите на самия Георг, той бил попаднал в лагера благодарение на евтиния курс по жиу-жицу; а пък в курса дошъл просто от нямане какво друго да прави — така поне твърдеше сам. Той дори и не предполагаше, че преподавателят Франц беше същият онзи някогашен загубен Франц от футболното игрище, който тук неочаквано се бе оказал преподавател. Очите на Георг отново се стесниха и в тях заблестяха дребнички точици омраза, сякаш той имаше за какво да си отмъщава — за някаква обидна дума или претърпян срам. Той сякаш бе решил да провали курса на Франц. Ала когато неговите усилия да смущава занятията не намериха никакъв отклик у останалите курсисти, а само съпротива, още след втората лекция той се отказа да посещава курса; Франц не го изпускаше из очи. Върху красивото загаряло лице на Георг често се изписваше презрение; той ходеше твърде много изправен, сякаш му беше жал за всички около него, които не можеха да бъдат така красиви и силни като него. И само когато гребяха с лодките или се бореха, той се забравяше и лицето му ставаше добро и весело, сякаш се освобождаваше от злобата си. Подтикван от някакво необяснимо и за него самия любопитство, Франц потърси да види формуляра на Георг; момъкът бе завършил училище по автомонтьорство, ала след завършване на учението не бе успял да си намери работа.
През следващата зима Франц срещна Георг на януарската демонстрация. Върху лицето му отново бе замръзнала почти презрителната усмивка. Едва когато всички запяха, чертите на лицето му се смекчиха. После Франц го зърна сред главната охрана, когато демонстрантите се разпръснаха. Подметката на едната гуменка на Георг се беше отпрала върху хлъзгавия градски сняг. През ума на Франц като светкавица мина мисълта, че Георг е от тези, които не бяха се отделили от демонстрацията докрай, дори ако трябва да вървят боси. Попита го кой номер обувки носи. Георг отвърна:
— Синът на майка ми сам ще си поправи обувката.
Франц го попита не би ли желал да види няколко снимки от летния им лагер. И него, Георг, го имало на някои. Георг отвърна, че на драго сърце би видял тези снимки, щом като и него го има на състезания по плуване и жиу-жицу.
— Разбира се, че бих ги видял при случай — отвърна той.
— Имаш ли нещо уговорено за тази вечер? — попита го Франц.
— Какво мога да имам уговорено? — отвърна Георг.
От тези думи и двамата се смутиха без видима причина. През всичкото време, докато вървяха по улиците на стария град, не размениха повече ни дума. Франц напразно търсеше някакъв предлог, за да се раздели с Георг. Какво ли му беше хрумнало да го кани на гости? Нали имаше намерение да си чете? И все пак той влезе в един магазин и купи салам, сирене и портокали. Георг остана да го чака пред витрината; сега по лицето му не се виждаше обичайната усмивка, то беше почти мрачно, което Франц съвсем не можеше да си обясни, докато час по час поглеждаше над подредените стоки през витрината към чакащия го Георг.
Тогава Франц живееше на Хиршгасе в една стаичка под един от красивите гърбати, покрити с плочи покриви. Стаичката беше малка, с полегат таван и излизаше направо на стълбището.
— Нима живееш тук съвсем сам? — попита го Георг.
Франц се разсмя:
— Още си нямам семейство.
— Значи, живееш тук само за себе си — рече отново Георг, — е, тогава е ясно. — Сега лицето му бе станало съвсем мрачно.
От това Франц разбра, че Георг живее натъпкан с многобройното си семейство в малко жилище. „Е, тогава е ясно“ — означаваше: „Значи, така си живееш ти. Тогава не е чудно, че напредваш.“
Франц попита:
— Може би искаш да дойдеш да живееш заедно с мен?
Георг втренчи поглед в него. Върху лицето му нямаше нито следа от усмивка, никакво високомерие, сякаш твърде бързо го бяха надвили, за да има време да се въоръжи с обичайния си израз.
— Аз? Да се преселя тук?
— Ами да.
— Сериозно ли говориш? — тихо попита Георг.
Франц отвърна:
— Аз винаги говоря сериозно.
Всъщност съвсем не го бе казал сериозно, думите сами се бяха изплъзнали от устата му. Чак по-късно всичко стана сериозно, дори твърде сериозно. Георг беше пребледнял. Едва сега Франц разбра, че неговото случайно предложение беше от неизмерима важност за Георг, повратна точка в живота му. Франц сграби ръката му.
— Тогава решено!
Георг изтегли ръката си.
„Той веднага ми обърна гръб — мислеше си Франц в пълната с ябълки стаичка, — отиде до прозореца и моето малко прозорче се изпълни от фигурата му. Беше вечер, зиме. После аз запалих печката. Георг обязди стола. Красивата му кестенява коса падаше гъста и права от темето надолу, докато той белеше портокали за мен и за себе си. Аз взех каната — продължаваше да си мисли Франц, — за да донеса вода от чешмата на стълбището. Застанах на вратата, а той ме гледаше иззад облегалката на стола си. Сивите му очи бяха съвсем спокойни и злите странни точици, от които винаги се бях страхувал като момче, сега бяха изчезнали. Той каза:
— Знаеш ли, аз смятам да боядисам цялата стаичка. От този сандък ще ти направя полица за книгите, а пък от онзи другия, с ключалката, ще ти пригодя малко шкафче, ще видиш.“
… Скоро след това и Франц трябваше да напусне работата си. Събираха обезщетението, което им плащаха за безработица, както и случайно припечелваните пари.
„Необикновена зима“ — мислеше си Георг и не можеше да я сравни с нищо преживяно преди или по-късно. Стаичката с наклонения таван междувременно бе боядисана в жълто. Върху покривите имаше снежни шапки. Добре бяха погладували и двамата тази зима.
Както всички тогава, които трябваше да мислят за глада и да се борят с него, и те най-малко мислеха за собствения си глад. Работеха и учеха и ходеха заедно по демонстрации и събрания; винаги заедно ги викаха, когато в техния район имаше нужда от двама другари. А когато биваха сами, тогава благодарение на това, че Георг питаше, а Франц отговаряше, се породи „техният взаимен свят“ — който сам се подмладява, колкото по-дълго го живеят двама души, и който става все по-богат, колкото повече черпят те от него.
Така поне изглеждаше всичко за Франц. С течение на времето Георг стана по-мълчалив и започна да пита по-малко.
„Сигурно го обидих с нещо тогава — мислеше си Франц. — Защо исках непременно да го накарам да чете? Навярно съм го измъчил безкрайно. Георг откровено ми бе признал, че не би могъл да запомни всичко това, то не било работа за него. После започна да остава да пренощува при своя някогашен приятел от футбола Паул, комуто не се сърдеше, че му се присмива, задето изведнъж е станал толкова учен и току му държи речи. Сигурно е скучал, когато аз не се прибирах в къщи. После започна да нощува от време на време при семейството си и често довеждаше в нашата стаичка по-малкия си брат — едно слабо, дребно дяволче с весели очички. Всичко започна още тогава. Той несъзнателно се бе разочаровал от мен. Навярно си беше мислил, че след като дели с мен стаята ми, ще ме има изцяло… А стаята скоро започна да го отегчава, защото аз бях различен от него. Изглежда го карах да чувствува известно разстояние помежду ни, макар че всъщност нямаше такова разстояние, защото аз го мерех с друга мярка.“
Към края на зимата Георг започна да става неспокоен. Започна често да излиза. Сменяше твърде бързо момичетата си по най-необясними причини. Раздели се неочаквано с най-красивата девойка от неговата група от ваканционния лагер и тръгна с някакво глуповато сакато същество, модистка при „Тиц“, Ухажваше младата жена на хлебаря, докато предизвика скандал. После една неделя ненадейно тръгна с една слабичка дребна другарка с очила.
— Тя знае повече и от тебе, Франц — му бе казал по-късно.
А друг път му бе заявил:
— Ти не си никакъв приятел, Франц, Никога не ми разказваш нищо за себе си. Аз ти водя всичките си момичета да те запознавам с тях и ти разказвам всичко. Но ти сигурно таиш нещо, навярно си имаш някоя съвсем екстрена, постоянна.
Франц бе отвърнал:
— Ти просто не можеш да си помислиш, че човек може да живее известно време и сам.
Франц си мислеше:
„Запознах се с Ели Метенхаймер на двадесети март 1928 година към седем часа вечерта, малко преди да затворят пощата. Стояхме на едно и също гише. Тя носеше коралови обици. Когато за втори път се срещнахме в градинката, тя смъкна обиците от ушите си и ги скри в чантичката си по моя молба. Казах й, че само негърките носят такива дрънкулки по ушите и носовете си. Тя се разсмя и всъщност беше жалко — коралите така отиваха на кестенявите й коси.“
Той беше скрил познанството си от Георг. Една вечер случайно го срещнаха по улицата. По-късно Георг му каза:
— Тъй, тъй.
И всякога, когато в неделя вечер Франц се връщаше у дома, Георг го подпитваше със скрита усмивка:
— Е, как беше? — Бодливите точици в погледа му се бяха умножили невъобразимо бързо.
Франц сбърчи чело.
— Тя не е такава — отвърна му.
Веднъж Ели отказа да се видят. Той упрекна за това строгия й баща — тапетаджията Метенхаймер. Причака Ели в понеделник пред службата. Тя избяга, като извика, че бързала, и скочи в минаващия трамвай. През цялата седмица той виждаше, че Георг непрекъснато го наблюдава. Искаше му се да го изхвърли навън. В събота Георг се облече съвсем старателно. На излизане каза на Франц, който подреждаше книгите си пред прозореца, за да подготви в празничния ден следващата си лекция:
— Приятно забавление, Франц.
В неделя вечерта Георг се върна загорял от слънцето и весел. Каза на Франц, който седеше пред прозореца, сякаш не бе ставал оттам двата дни:
— И на това трябва да се учи човек.
Няколко дни по-късно Франц неочаквано срещна ЕЛИ по улицата. Сърцето му подскочи буйно. Лицето й беше червено и цялото пламтеше. Тя каза:
— Мили Франц, предпочитам аз сама да ти кажа всичко. Георг и аз… не ми се сърди. Човек не може да се бори срещу това, разбираш ли, няма лек срещу тая работа.
Той отвърна само „добре, добре“ и избяга. Обикаля часове наред в спусналия се мрак, в който пламтяха само две червени точици — две коралови обици.
Георг седеше на дъската пред прозореца, когато Франц влезе в стаичката. Франц веднага се зае да прибира нещата си. Георг го следеше зорко. Втренченият му поглед дори принуди Франц да извърне лице към него, макар че сега той имаше едно-единствено желание — никога през живота си да не срещне повече погледа на Георг. Георг се усмихна леко. Франц усети парещо желание да го удари по лицето, по възможност в очите. Последвалата секунда навярно беше първата в техния съвместен живот, в която те двамата напълно се разбраха. Франц усети как всички желания, които ръководеха до този миг постъпките му, изгаснаха — с изключение на едно-единствено. А Георг навярно за пръв път истински пожела да излезе от цялата тази каша и тя да бъде единствената друга цел извън объркания му неспокоен живот. Затова каза спокойно:
— Няма защо да се изнасяш оттук заради мене, Франц. Ако ти е неприятно да живееш повече с мен — а то сигурно е така, сега разбирам, че винаги съм ти бил малко неприятен, — аз и без туй няма повече да остана да живея тук. Ние двамата с Ели ще се оженим веднага.
Франц искаше да не каже нищо, ала все пак се изпусна:
— Ти и Ели?
— Ами да, защо не? — отвърна Георг. — Тя е различна от всички други. Това ще бъде за цял живот. Освен туй баща й ще ми намери работа.
Бащата на Ели, тапетаджията, комуто този зет още от пръв поглед не бе направил добро впечатление, настоя двамата веднага да се оженят, тъй като то вече беше наложително. Плати им наема за една стая, защото — според собствените му думи — не искаше да бъде свидетел как любимата му дъщеря сама се погубва.
Излегнал се върху тясното легло в пълната с ябълки стаичка, скръстил ръце под главата си, Франц си припомняше всяка дума, която си бяха разменили тогава, всяка промяна върху лицето на Георг. Години наред се бе старал да не си спомня за това. И ако все пак нещо му минеше през ума, той цял потреперваше. Сега бавно прекара всичко пред мисления си взор. Не изпитваше нищо друго освен учудване. Мина му през ума:
„Та аз не изпитвам вече никаква болка. Всичко ми е безразлично. Колко страшни неща трябва да съм преживял междувременно, за да не усещам вече никаква болка!“
Три седмици по-късно Франц видя Георг отдалече на една пейка в Бокенхаймската градинка с някаква невъобразимо дебела жена. Бе прехвърлил ръка през гърба й, ала не можеше да я обгърне изцяло. Ели се бе върнала при родителите си, още преди да се роди детето. Но Франц разбра от съседите, че баща й неочаквано принудил Ели да се върне при съпруга си, защото смятал, че щом като тя сама е поискала да се омъжи и ще има дете от него, трябва да живеят заедно. А междувременно Георг отново беше станал безработен, защото бе бунтувал хората — според думите на тъста си. Ели тръгна пак на работа. Малко преди да замине, Франц разбра, че Ели окончателно се е върнала при родителите си.
Съществува детска игра, при която играещите трябва да подреждат разноцветни стъкла върху многоцветна картинка. В зависимост от цвета на стъклото се получава различна фигурка. Тогава Франц виждаше приятеля си само през едно стъкло, което му го представяше в определена светлина. През други стъкла той не поглеждаше. Скоро след това те повече не се видяха. Градът бе опротивял на Франц и той потърси да се пресели някъде. Толкова сериозни последствия имаше за него цялата тази история, която друг навярно би разрешил само с един хубав бой. Ала за хора като Франц всичко оставя последствия. Така той замина при майка си, която не бе виждал от години. Майка му се бе преселила да живее при омъжената си дъщеря в Северна Германия. И Франц остана там. Тази промяна се отрази благоприятно на по-нататъшния му живот. Той дори забрави повода, поради който се бе преселил тук, и се срасна с новата си среда, с новите другари. Външно беше един от многото безработни, прехвърлил се от един град в друг. Все едно студент, сменил института си. Може би щеше дори да се почувствува щастлив, ако сам се беше убедил, че действително обича спокойната и сериозна девойка, с която живя известно време.
След смъртта на майка си, в края на 1933 година, той се върна да живее близо до града, където бе живял преди. Три повода станаха причина за това завръщане: тук горе, на север, той бе станал твърде известен, почвата бе започнала да гори под краката му. А долу имаха нужда от него — човек, който познаваше хората и условията, а самия него вече са го забравили. Настани се да живее при чичо си Марнет. Всички познати, които срещаше понякога случайно, си казваха: и тоя по-рано друго говореше. Или пък: и този се е отметнал. Един ден Франц отиде при единствения човек от своята среда, който знаеше всичко за него — железопътния работник Херман. Херман му каза спокойно, една степен по-спокойно от обикновено, че през предишната нощ е направен опасен арест. Опасен, първо, защото арестуваният държал всички връзки в ръка, и, второ, защото бил получил този пост съвсем отскоро, и то само тъй като преди това имало други арести. Херман допълни спокойно и тихо, ала все пак ясно възможността арестуваният да се разприказва — било от слабост, било от неопитност. Без да проявява несправедливо недоверие, все пак негов дълг било да действува така, както му диктува съмнението: да преустрои всички връзки, да предупреди хората, за които арестуваният е знаел. Той млъкна неочаквано и попита рязко Франц дали всъщност не познава отпреди този човек, след като е живял по-рано тук — онзи се казвал Георг.
Франц успя да се овладее, ала не съвсем, и Херман веднага видя вълнението, което се изписа по лицето му, защото Франц чуваше това име за пръв път след няколко години. Франц се опита да обрисува с няколко изречения обективно Георг, нещо, което не би могъл да направи и при съвсем спокойни обстоятелства, Херман си обясни смущението му по свой начин. Застанали над шахматната дъска, двамата уговориха всички необходими мерки.
„Взетите от нас мерки се оказаха излишни — мислеше си по-късно Франц. — Нямаше нужда да преустройваме връзките, да предупреждаваме другарите. Не беше необходимо да си отивам с разтуптяно сърце от Херманови.“
Защото само след няколко седмици Херман го свърза с един освободен от Вестхофен затворник. Той разказа за Георг:
— С него те искаха да ни покажат как може да се унищожи на бърза ръка един здрав като канара човек. Но се получи тъкмо обратното. Показаха ни само, че няма сила, която да сломи човек като него. И все още продължават да го измъчват. Защото сега вече целта им е да го уморят. И да знаеш само какво беше лицето му винаги! Все с такава една усмивка, която съвсем ги вбесяваше, а пък очите му какви бяха — с такива едни странни дръзки точици вътре… Сега обаче красивото му лице е смазано. Изобщо той целият се е съсухрил.
Франц се изправи. Издаде глава колкото е възможно навън през малкия прозорец. Наоколо беше съвсем тихо. За първи път Франц не усети покой в безкрайната тишина — светът не бе утихнал, а бе замлъкнал. Той изтегли несъзнателно ръката си изпод лунната светлина, която прониква като никоя друга светлина във всички плоскости и вдлъбнатини.
„Как можех да подозирам тогава — мислеше си Франц, — че той е такъв, какъвто се оказа? Как можех да знам това тогава? Неочаквано нашата чест, и нашата слава, и нашата сигурност се събраха в неговите ръце. Всичко, случило се преди, всички ония женски истории, всички негови магарии — всичко това е било само глупост, а не главното. Но откъде можех да го знам тогава? Ако аз бях на негово място, може би нямаше да издържа, макар че всъщност аз го въведох в движението…“
Изведнъж Франц се почувствува съвсем отпаднал. Върна се в леглото. И продължи да мисли:
„Може пък той въобще да не е сред тези бегълци. Навярно е твърде слаб, за да може да предприеме подобен риск. Но който и да е избягал — Херман е прав: един избягал затворник, това при всички случаи е важно, то разтърсва умовете. И хвърля съмнение върху тяхното всесилие. То е провал за тях.“
 

Втора глава
 
I
 
Когато клисарят излезе и заключи главния вход след себе си и последният ек се разби в един свод, Георг разбра, че бе получил отсрочка, такава дълга почивка, че почти я сбърка със спасението. За първи път, откакто бе избягал, дори откакто го бяха хвърлили в лагера, го изпълни горещо чувство на сигурност. Ала колкото силно бе това чувство, толкова бързо се и разпръсна. „В тази дупка — мина му през ума — е адски студено.“
Мракът така се сгъсти, че цветовете на изрисуваните прозорци помръкнаха. Междувременно мракът бе достигнал до онази степен, когато стените се отдръпват сводовете се извисяват и колоните се подреждат в безкрая, издигащи се в неизвестното, което може би е нищо, а може би безкрайност. Неочаквано Георг почувствува, че някой го гледа. Опита се да се пребори с това чувство, от което и тялото, и душата му се сковаха. Подаде главата си изпод каменната купел. На пет метра разстояние от него от следващата колона го гледаше мъж с жезъл и митра, облегнал се върху надгробната си плоча. Мракът разливаше очертанията на богатите му одежди, които сякаш се отделяха от него, ала не и чертите на лицето му — ясни, обикновени и зли. Очите му проследиха Георг, докато той пропълзя край колоната.
Мракът не хлуеше отвън, както през обикновените вечери. Цялата катедрала сякаш се разпадаше, камъните олекваха. Няколкото лозници, които се виеха около колоните, и разкривените лица, и проводеният бос крак насреща му се превърнаха във видения и дим, камъните край него се разнесоха в мъгла и единствено той, Георг, се бе вкаменил от ужас. Затвори очи. Вдъхна няколко пъти дълбоко, после всичко отмина или може би мракът се бе сгъстил повече и затова вече не можеше да му се привижда нищо. Потърси къде да се скрие. Заподскача от една колона към друга. Шмугваше се приведен, сякаш все още го наблюдава някой. Върху колоната, пред която се бе сгушил сега, стоеше облегнат един закръглен здрав мъж, който бе вперил поглед в надгробната плоча някъде над Георг, а върху кръглото му лице бе изписана дръзката усмивка на властвуващия. Георг не бе забелязал досега, че с двете корони, които държеше в ръце, той коронясваше две джуджета — противниците-крале на някакъв междуцарствен период. Георг отново отскочи към следващата колона, сякаш разстоянието от едната до другата се надзираваше. Плъзна поглед нагоре по мъжа зад себе си, чиито дрехи бяха толкова широки, че той можеше да се загърне целият в тях. И потрепера. Срещна го човешко лице, което се привеждаше над него, изпълнено със скръб и загриженост.
„Какво искаш още, сине мой, смири се, та ти още в началото беше на края на силите си. Сърцето ти бие лудо, кръвта тупа в болната ти ръка.“
Георг откри едно удобно местенце, някаква ниша в стената. Плъзна се напряко през страничния кораб, сподирен от погледите на шестима архиепископи — канцлери на Свещената империя, протегнал ръката си напред като куче с премазана лапа. Седна удобно. Започна да търка ставата на болната си ръка, която съвсем бе изтръпнала. После затърка коленете, кокалчетата и пръстите на краката си.
Вече го тресеше. Дано болната ръка не му погоди някой лош номер, преди да стигне до Лени. Там ще го превържат, ще се измие, ще се нахрани, ще го напоят, ще спи, ще се излекува. Изплаши се. Но тогава нощта, която допреди малко му се искаше да продължи вечно, трябваше да се свърши колкото може по-скоро. Опита се отново да си представи Лени. Едно чудо, което понякога му се удаваше, а понякога — не, в зависимост от мястото и часа. Този път успя: едно тънко, деветнадесетгодишно момиче, на тънки, много високи крака, със сини очи, които изглеждаха почти черни под гъстите ресници, и с бледо матово лице. Това беше видението на неговите сънища. В светлината на спомена, с течение на времето след раздялата му с девойката, която всъщност отначало му се бе видяла дори грозничка и малко смешна с дългите си крайници, придаващи на походката й някаква неловка стремителност, тя се бе превърнала по-късно в някакво приказно същество, което и в приказките се явява само от време на време. Така от ден на ден тя се превърна от далечен сън в още по-нежно и още по-въздушно създание. И сега, облегнал се на леденостудената стена, за да не заспи, той започна да я обсипва с любовни слова. Тя сигурно ще застане пред мен — така си мислеше той, — и ще се вслуша в мрака в моите думи.
Безброй подобни уверения и най-различни несъществували приключения се оформяха в съзнанието му след онзи единствен път, в който те действително бяха останали насаме. Още на следващия ден той трябваше да напусне града. В ушите му още звучаха нейните уверения, повтаряни отчаяно, безспир:
— Ще те чакам тук, докато дойдеш. Ако се наложи да бягаш, ще дойда с теб.
От новото си място той все още можеше да разпознава мъжа върху ъгловата колона. Въпреки мрака отдалече лицето му се виждаше още по-ясно. Върху разкривените му устни сякаш се четеше последният, пълен с отчаяние зов: примирение вместо страх от смъртта, милосърдие вместо справедливост.
Малкото жилище в Нидеррад, където Лени живееше заедно с една от по-възрастните си сестри, която почти винаги беше на работа, бе много подходящо за скривалище или за бягство. Именно подобни съображения го бяха довели на времето пред прага на тази малка стаичка, макар че, влизайки тук, той бе забравил всичко останало — предишните си любовни истории и твърде дълги периоди от отминалия си живот. Дори когато стените на Ленината стая се сраснаха като непроходим жив плет, в главата му продължаваше да мъждука мисълта, че при нужда това местенце може да бъде удобно прикритие. Когато във Вестхофсн го извикаха да излезе на входа, защото са му дошли на посещение, за миг той се изплаши да не би да са попаднали на Лени. Отначало въобще не можа да познае жената, която въведоха при него. Сякаш бяха довели някоя девойка от съседното село и я бяха изправили пред него в бараката на лагера — толкова чужда му се видя тази Ели, която бяха накарали да му дойде на свиждане.
Навярно бе задрямал. Изплаши се от ужас. Катедралата кънтеше. Един ярък светлинен лъч прекосяваше цялото помещение. Тъкмо над изпречения му напред крак. Да бяга ли? Имаше ли още време? Къде да върви? Всички врати, с изключение на една, от която хлуеше светлината, бяха заключени. Може би ще успее да се измъкне все пак незабелязано през някой от страничните параклиси. Той се подпря върху болната си ръка, извика и се отпусна на пода. Не смееше вече да се промъкне през струята светлина. В този миг отекна гласът на клисаря:
— Мърли с мърли, всеки ден все нещо ново ще ви се случи!
Думите му прокънтяха като тръбата на Страшния съд. Една старица, майката на клисаря, извика:
— Ето ти я чантата.
После се разнесе гласът на жената на клисаря и се заблъска в стените и колоните като истински тържествен възглас:
— Ами аз нали ви казах, че я бях оставила между пейките, докато чистех.
Двете жени излязоха. Така шумно, сякаш великанки влачеха крака. Вратата отново се заключи. От всичко вътре остана само ехото, разби се и прокънтя още веднъж високо, сякаш не искаше да заглъхне, отекна в най-далечния ъгъл и продължаваше да трепти там, когато Георг вече бе престанал да трепери.
Той се облегна отново на стената. Клепачите му натежаха. Сега вече беше съвсем тъмно. Лекият зрак от единствената лампичка, който трептеше едва видим някъде в тъмнината, беше толкова слаб, че не можеше да освети никаква колона вече и само даваше да се разбере, че мракът е съвсем непрогледен. И Георг, който преди това бе мечтал само за тъмнина, сега задиша тежко и потиснато.
„Сега е времето да свалиш дрехата си — посъветва го Валау, — защото след това няма да имаш сили вече.“ Той се подчини, както винаги се бе подчинявал на Валау, и се учуди, защото от това му стана по-леко.
Валау бе докаран в лагера два месеца след него.
— Значи, ти си Георг?
В тези четири думи, с които по-възрастният от него другар го поздрави, Георг за пръв път почувствува собствената си цена. Един освободен от лагера затворник бе разказал навън за него. И докато във Вестхофен го измъчваха до смърт, в селата и градовете на родината мълвата бе създала образа на Георг, неговия неразрушим паметник. И дори и тук, край тази леденостудена стена, Георг пак си помисли:
„Ако през целия си живот можех да срещна Валау единствено във Вестхофен, пак бих бил готов да преживея всичко отначало…“ За първи, а може би и за последен път в неговия млад живот бе разцъфнало едно приятелство, в което нямаше нужда нито да се перчи, нито да се унижава, нито да се вкопчи или да се отдаде напълно, а само да се покаже такъв, какъвто е, и да знае, че го обичат именно защото е такъв.
Сега вече мракът не му се струваше така непроницаем. Варосаната стена блестеше леко като току-що навалял сняг. Той усещаше с цялото си тяло, че се очертава като тъмно петно върху тая белота. Дали да промени още веднъж мястото си? Кога ли ще отворят за утринната литургия? До сутринта му оставаха още безброй много минути на безопасност. Толкова много минути му оставаха още, колкото, да речем, седмици оставаха на клисаря. Защото в края на краищата и клисарят не е гарантиран за вечни времена.
Далече пред него, към главния олтар, се очертаваше една-единствена колона, защото светлината се плъзгаше край жлебовете й. Сега изглеждаше, сякаш тази единствена светла колона носи целия свод. Но колко студено беше всичко! Един леден мир, сякаш недокосван никога от човешка ръка, от човешка мисъл. Сякаш той се бе сраснал в някакъв глетчер. Затърка със здравата си ръка краката и всичките си стави. В това убежище можеше направо да замръзне.
— Тройно салто. Това е най-високото постижение, което човешкото тяло може да изтръгне от себе си. — Така му бе обяснявал Белони, един от сълагерниците му. Бяха арестували Белони, артиста на име Антон Майер, направо от трапеца в цирка. Намерили в багажа му няколко писма, изпратени от Съюза на артистите във Франция. Колко пъти го бяха будили от сън, за да им покаже майсторската си игра! Един тъмен, мълчалив човек, добър другар, ала някак си много чужд. — Не, не, съществуват навярно само трима живи артисти, които могат да постигнат такова нещо. Е, може и друг някой да има това щастие, но то никога не може да бъде повтарящо се постижение.
Белони бе отишъл по свой почин при Валау и му бе казал, че е готов при случай да се опита да избяга. И без това никога вече нямало да могат да излязат оттук. Разчитал по време на бягството на сръчността на тялото си и на готовността на приятелите си да му помогнат. Той бе дал на Георг един адрес, където щял да остави за него пари и дрехи за всеки случай. Може би беше свестен момък, но много чужд, та Георг трудно можеше да го разбере. Нямаше да използва дадения му от него адрес. Ще изпрати Лени в четвъртък сутринта при стари другари във Франкфурт. Ако при своя ум Пелцер имаше сухожилията и мускулите на Белони, той непременно щеше да се измъкне. Междувременно сигурно са хванали и Алдингер. Той би могъл да бъде баща на всички тия негодници, които сега навярно му късат косите, плюят в старото му селско лице, което не бе изгубило достойнството си дори и когато изглеждаше, че той е изгубил разсъдъка си. Кметът на едно съседно село го бе предал заради някаква стара семейна вражда.
Фюлграбе беше единственият от седмината избягали, когото Георг бе познавал преди. Той често бе прибавял към списъка, поднесен му от Георг, по една марка от касата на своя магазин. Дори и в минути на най-голямо отчаяние изразът на ненавист не бе слизал от лицето му. Повтаряше, че го били забъркали в тая каша, придумали го, а той не можел да откаже.
Алберт сигурно не е вече между живите. Седмици наред той търпеше и се унижаваше, уверявайки, че вината му е съвсем нищожна, че бил замесен в някакви валутни машинации: докато един ден се разярил и Цилих го прехвърли в наказателната рота. Колко ли зверски удари е бил принуден да претърпи този Алберт, докато бяха избили искра и от неговото затъпяло сърце!
„Аз тук сигурно ще замръзна — помисли си Георг. — Ще ме намерят и след това ще показват на децата тая стена и ще им разправят, че тук някога са намерили един беглец от лагера, замръзнал през една есенна нощ през ония диви времена. Колко ли е часът? Навярно скоро ще удари полунощ. — Сега вече около него цареше нов, пълен мрак, в който той продължаваше да си мисли: — Дали някой от по-раншните ми близки си спомня все още за мен? Майка ми? Тя вечно се караше. Клатушкаше се върху болните си крака по малката ни уличка, ниска и дебела, с огромната си, леко полюляваща се гръд. Никога вече няма да я видя, дори и да остана жив. — Когато си я представяше, той винаги виждаше само очите й — младежки кафяви очи, потъмнели от укор и безпомощност. Сега дори усети срам, задето тогава се бе стеснявал пред онази Ели, която бе негова жена в продължение на три месеца, задето майка му има такива големи гърди и е облечена в такава смешна лятна рокля. Припомни си някогашния си малък приятел от училище Паул Рьодер. Цели десет години двамата бяха играли заедно на топчета в същата малка уличка, а след това още десет години футбол. После престанаха да се виждат, защото той самият бе станал друг, а малкият Рьодер си бе останал същият. Георг си припомни сега неговото кръгло, осеяно с лунички лице, като някакъв мил, забранен завинаги за него роден край… Спомни си и за Франц. — Той беше добър към мене, толкова много се грижеше за мен! Благодаря ти, Франц. А после се скарахме. И за какво ли? Какво ли е станало с него? Добър човек беше. Спокоен, свестен и верен.“
Георг усети, че дъхът му спира. През страничния кораб се спусна отблясъкът от един прозорец от разноцветни стъкла, осветен навярно от лампата на някоя от къщите от другата страна на площада пред катедралата или от светлината на някоя минаваща кола — един огромен, блестящ във всички цветове килим изведнъж се разгъна в мрака, постилан безпричинно нощ след нощ за никого върху каменните плочи на пода на празната катедрала, защото гости като Георг и тук се появяваха само веднъж на хиляда години.
Друга някаква светлина отвън, запалена навярно, за да успокои някъде болно детенце, или за раздяла с отиващ си мъж, оживяваше в мрака, докато светеше, всички картини от живота, изписани от цветните стъкълца на прозорците. Ето, тези двамата навярно са изпъдените от рая — мина през ума на Георг. А това навярно са главите на кравите, надничащи над яслата, където лежи детето, за което не се бе намерило другаде място в целия свят. Това пък навярно е Тайната вечеря, по време на която Той вече е знаел, че са го предали, а този тук навярно е войникът, който го е промушил с копието си, когато Той вече е висял на кръста… Ала Георг отдавна вече бе забравил всички тези евангелски картини. Много от тях дори и не познаваше въобще, защото в семейството му не се интересуваха от тези неща.
И все пак всичко, което разпръсква самотата, носи утеха. Не само онова, което кара хората да страдат едновременно, може да успокои човека, а и онова, което другите са изстрадали преди.
После светлината отвън изгасна. Вътре стана още по-тъмно отпреди. Георг мислеше за братята си, особено за най-малкия, когото той сам бе възпитавал с нежност, по-подходяща за малко коте, отколкото за дете. Спомни си и за собственото си дете, което бе видял за малко един-единствен път. После престана да мисли за каквото и да било определено. Явяваха му се образи и изчезваха, ту размазани, ту съвсем отчетливи. Някои виждаше на улица, други сред училищен двор или на спортна площадка, трети край река, сред облаци или гори. Всички те връхлитаха отгоре му и той можеше да задържи онова, което му бе приятно. После всичко изгубваше очертанията си и той не можеше да си представи нито лицето на майка си, нито чието и да било друго. Очите го боляха от умора, сякаш действително бе видял всичко. Някъде надалеч, докъдето той въобще не можеше да си представи, че стига катедралата, просветна нещо пъстро. Вън премина кола. Щом светлините й достигаха до някой от прозорците, отблясъкът им падаше на пода. После наставаше отново мрак, защото светлините срещаха стена.
Георг се ослуша. Моторът отмина нататък. Дочу скърцането на колелата и смях на мъже и жени, които навярно се бяха наблъскали в твърде тясна кола. После отминаха. Пъстрите картини на прозорците се плъзгаха бързо една след друга между колоните, отдръпваха се все по-надалече от Георг, после главата му клюмна върху гърдите. И той заспа. Отпусна се върху ранената си ръка. Събуди се от болката. Най-дълбоката нощ вече бе отминала. Пред него белосаната стена започна да проблясва. В обратен ред в сравнение с вечерта сега мракът започна най-напред да се изпарява, после колоните и стените почнаха да се разпадат, сякаш катедралата бе построена от пясък. Докоснати и от най-слабата външна утринна светлинна, картините по прозорците пак започнаха да се появяват, ала сега не в ярки багри, а в приглушени тъмни тонове. Същевременно стените престанаха да се разпадат и всичко отново започна да се вкаменява. Огромният свод на главния кораб замръзна според законите, по които бе построен по времето на императорския род на Щауфените, въплъщение на ума на строителите и на неизчерпаемата сила на народа. Сводът, под който Георг се беше скрил, се втвърди отново, същият този свод, с който се бяха отнасяли с такава почит още по времето на Щауфените. Колоните се вкамениха и всички разкривени муцуни и животински глави по капителите на колоните и епископите върху надгробните плочи пред колоните застинаха отново в своето гордо бодърствуване в смъртта заедно с императорите, с чието коронясване те бяха толкова невъобразимо горди.
„Крайно време е вече да се измъквам“ — помисли си Георг.
Изпълзя навън от нишата. Нагъна вързопчето със зъбите и здравата си ръка. Тикна го между една плоча и една колона. С изопнати мускули на цялото тяло, с пламнали очи зачака мига, в който клисарят щеше да отключи вратата.
 

II
 
В същото това време Ернст Овчаря поздрави своята Нели с такъв дълбок гърлен глас, който кучето така добре познаваше, че то цялото затрепера от радост.
— Нели — рече Ернст, — ето че глупавата Софи не дойде. Не знае тя къде й е щастието, Нели. Но ние с теб все пак си легнахме да спим. Няма да седнем да плачем я.
У Манголдови къщата беше още тиха, ала у Марнетови някой вече дрънчеше с ведрата в обора. Ернст взе пешкира и мушамената торбичка, в която държеше приборите си за бръснене и миене, и пристъпи към помпата на Марнетови. Потреперващ от студ и от удоволствие, той намаза със сапун и натърка врата и гърдите си, после си изми зъбите. След това окачи джобното си огледалце на оградата и започна да се бръсне.
— Има ли малко топла водица и за мен у вас? — попита той Аугусте, като видя в огледалцето си да се приближава с кофите за мляко.
— Ще се намери, влез! — рече Аугусте.
— Откакто се омъжи, ти си станала такава добричка, Аугусте — подразни я Ернст, — а по-рано все се ежеше.
— Ти май още от сутринта си си пийнал — отвърна Аугусте.
— Дори и кафе не съм пил — рече Ернст, — термосът ми се счупи.
Далече надолу край реката в гъстата мъгла сред мърморене и прозевки започнаха тук-таме да просветват лампи. От външната порта на последната къща на Либах излезе една петнадесет-шестнадесетгодишна девойка, завързала главата си с голяма носна кърпа. Кърпата беше толкова бяла, че тънките вежди на момичето се очертаваха съвсем ясно под нея. С изписано по лицето й спокойно очакване, в което нямаше никакво съмнение, че очакваният момък всеки миг може да се появи на пътя иззад тухлената стена както всяка заран, тя дори не поглеждаше натам, а бе втренчила поглед право пред себе си към вратата. И ето, чирачето Хелвиг, същият онзи Фриц Хелвиг от земеделското училище „Даре“, изскочи иззад зида и застана на портата. Без да възкликне, дори без да се усмихне, девойката вдигна ръце нагоре. Прегърнаха се и се целунаха, докато от кухненския прозорец две жени — бабата на девойката и една възрастна братовчедка — ги гледаха спокойно, без укор и без одобрение, както се гледат обикновени ежедневни случки. Защото въпреки младостта си момъкът и девойката се смятаха вече за сгодени. След целувката Хелвиг хвана лицето на девойката с двете си ръце. Играеха на играта „Кой ще се разсмее пръв“, ала днес и на двамата сякаш не им беше до смях и те само впериха поглед един в друг. Тъй като — както почти всички хора в селото — те двамата бяха далечни роднини, очите им бяха еднакви, еднакво прозрачно-светлокафяви, както на всички местни хора. Сега те се гледаха, без да примигват, с дълбоки и ясни и — както се казва — невинни очи. И правилно се казва така, защото как другояче да се изрази характерното за тези детински очи? Все още никакво чувство за виновност не бе затъмнило техния блясък, те още нямаха понятие, че под натиска на живота сърцето може да приеме различни неща и да се преструва след това, че не е било наясно какво върши — но защо бе удряло тогава толкова страхливо и бързо? Все още в очите им не се четеше никаква мъка, освен тази, че има още много време до деня на сватбата им. Именно в такива ясни очи гледаха сега и единият, и другият, докато най-после се забравиха. Неочаквано миглите на девойката леко потрепнаха.
— Фриц — рече девойката. — Сега вече ще си получиш якето.
— Надявам се — отвърна момъкът.
— Дано само не са ти го повредили много! — допълни момичето.
— Знаеш ли, тоя Алвин, който пипна оня нещастник, е истински грубиян.
Предишната вечер из околните села всички говореха само за беглеца, когото бяха заловили в двора на Алвинови…
Когато преди повече от три години бяха открили наблизо лагера Вестхофен, още когато започнаха да строят бараките и да издигат стените, да изтеглят бодливата тел и да слагат постови и когато малко по-късно първата колона затворници мина под присмеха и ритниците на униформените, към които се бяха присъединили още тогава Алвиновци и подобни на тях момчетии, а през нощта хората чуха виковете и страшния вой и на два-три пъти изстрели, всички се почувствуваха потиснати. Прекръстиха се — дано бог ги избави от подобно съседство! Някои, които трябваше, отивайки на работа, да заобикалят надалеч, скоро след това бяха започнали да виждат пазените под охрана и изкарани на работа на полето затворници. Тогава мнозина си рекоха: нещастници! Ала скоро хората се замислиха какво ли всъщност ровят те из тяхната мера. По това време именно един млад моряк от Либах открито изруга лагера. И веднага го откараха. Затвориха го за няколко седмици, за да му дадат възможност да види какво става там. Когато го пуснаха, той изглеждаше съвсем променен и не отговаряше на никакви въпроси. Намери си работа на един шлеп и както разказваха по-късно другарите му, останал да живее в Холандия — една история, над която съселяните му доста се бяха чудили. Веднъж прекараха двадесетина нови затворници през Либах. Видът им беше такъв, че хората потрепераха от ужас, а една жена от селото открито се разплака. Същата вечер обаче новият млад кмет на селото повика жената, която му беше леля, в кабинета си, и й даде да разбере, че със своя хленч тя е навредила за цял живот не само на себе си, но и на синовете си, които бяха едновременно братовчеди на кмета, а един от тях му беше дори и шурей. Изобщо по-младите в селото — момци и девойки — се бяха заели да изяснят на родителите си защо е построен лагерът тук и за кого. Така е с младите хора, те винаги мислят, че знаят всичко по-добре — само че някога младите искаха да знаят по-добре доброто, а сега знаеха по-добре лошото. И когато хората разбраха, че не могат да направят нищо срещу лагера, и започнаха да получават всевъзможни поръчки за зеленчук и краставици, те влязоха в полезни за себе си взаимоотношения с новите си съседи, защото събирането и изхранването на толкова много хора на едно място изисква какво ли не.
Но когато вчера сутринта сирените зареваха и когато по всички улици сякаш из земята изникнаха постови и навред се разнесе мълвата за бягството и след това по пладне в съседното село бе заловен истински беглец, хората, които отдавна вече бяха свикнали с близостта на лагера, изведнъж започнаха да се питат защо го бяха построили точно край тяхното село. Като че днес отново заиздигаха лагерните стени, изтеглиха нова бодлива тел. Ами онази група затворници, които прекараха под конвой от близката железопътна гара през селската улица само преди няколко дни — защо, защо, защо е нужно всичко това? И същата онази жена, която племенникът й, кметът, преди около три години бе предупредил да внимава, предишната вечер отново се разплака открито пред всички. Нима беше необходимо, след като вече бяха заловили нещастния беглец, да настъпят с крак пръстите на ръката му, с която той се държеше за ръба на колата? Всички Алвиновци открай време са си били грубияни, но сега те даваха тон. Колко блед беше онзи нещастник сред свежите, здрави лица на селските момци!…
Чиракът Хелвиг бе чул всичко това. Като се позамисли, той си припомни, че откакто той се знаеше, лагерът винаги си е стоял на мястото, и това даваше отговор на всички въпроси защо е трябвало да го построят именно тук. Всичко това беше съвсем естествено за Хелвиг. В края на краищата лагерът беше построен, докато той беше още малко момче. И ето че сега сякаш го построиха за втори път, когато той беше вече момък.
И все пак там сигурно не всички хора са негодници и смахнати — рекоха си хората. Да не би морякът, когото бяха хвърлили на времето там, да беше негодник? Тихата майка на Хелвиг рече:
— Не.
Синът й я погледна. Сърцето му леко се сви. Защо му трябваше да е свободен тази вечер? Щеше да му бъде по-добре да е сред обичайната си среда, сред шума, състезанията и кънтящите маршове. Той бе израсъл сред неистовия рев на тромпети, фанфари, викове „Хайл! Хайл!“ и маршируващи младежи. И ето неочаквано тази вечер всичко това бе прекъснато за две минути — и музиката, и барабаните, — за да прокънтят онези леки високи тонове, които иначе не се чуваха. Защо старият градинар го погледна днес на обяд така? Имаше и такива, които го похвалиха. Благодарение на неговото точно и ясно описание — казаха те, — бил намерен беглецът.
Хелвиг тръгна нагоре по полския път и премина лекото баирче. Забеляза по-стария Алвинов син сред репите и го повика. Алвин, целият зачервен и изпотен от работа, излезе на пътя.
„Колко много нещо му мина днес през главата!“ — помисли си Хелвиг, сякаш искаше да защити Алвин.
Алвин му разказа всичко най-подробно, както се описва лов. До преди малко той бе само един селянин, излязъл по-рано от всички други на нивата си. А сега, описвайки случилото се, той отново се бе превърнал в щурмфюрера Алвин, човек, който много лесно можеше да заеме мястото на Цилих, стига да му дадяха възможност. Дали и Цилих някога е бил просто един Алвин, селянин като всички останали в отсрещното село Вертхайм на река Майн? И той е ставал рано, лял е потта си по полето, макар и без никаква полза, защото малко по-късно бяха продали мъничкото му стопанство на търг. Хелвиг дори познаваше Цилих, защото той идваше понякога от Вестхофен, когато имаше отпуск, сядаше в кръчмата и започваше да разговаря за селски неща. Докато слушаше Алвин да му описва човешкия лов, Хелвиг сведе очи.
— Твоето яке ли — рече Алвин накрая, — де да знам? Не, него сигурно го е откраднал друг беглец, ти ще трябва сам да го заловиш, Фриц. Така или иначе, моят не беше облечен в него.
Хелвиг повдигна рамене: по-скоро с олекнало сърце, отколкото разочарован, той тръгна бодро към училището, чиято ярко боядисана фасада се жълтееше над полята.
 

III
 
Този вторник сутринта шестдесет и две годишният майстор тапетаджия Алфонс Метенхаймер, от тридесет години на постоянна работа във фирмата за вътрешна уредба „Хайлбах“ във Франкфурт, получи призовка да се яви в Гестапо.
Когато на човек му дойде до главата нещо непривично, непонятно, той търси да намери в непонятното някаква допирна точка с обикновения си живот. Затова първата мисъл на Метенхаймер беше да предупреди службата си. Помоли да повикат на телефона производствения директор Симсен и му каза, че трябва да си вземе отпуск за днес. Това съобщение на най-добрия му майстор беше доста неприятно за Симсен, защото трябваше да привършат вътрешната уредба на Герхардовия дом на Микелщрасе до края на седмицата — новият наемател Бранд бе поръчал да махнат всичко, което можеше да му напомня за предишните наематели-евреи, и неговото желание бе добре дошла поръчка за фирмата „Хайлбах“. Симсен извика на телефона:
— Но какво се е случило?
— Не мога сега да ви обясня — отвърна Метенхаймер.
— Ще дойдете ли поне след обяд?
— Не знам.
Метенхаймер излезе на многолюдната улица сред бързащите за работа мъже и жени. Почувствува се като отлъчен от всички тези хора, сред които обикновено бе един от многото и всеки от които той можеше да замести като един остарял в обикновеното ежедневие човек, преживял всички техни всекидневни радости и грижи.
Щом усети, че го грози нещастие, всеки човек из един път се сеща да потърси най-напред здрава опора вътре в себе си. За един тази здрава вътрешна опора е идеята, за другиго — вярата, трети се сеща за семейството си. А друг въобще няма о какво да се залови. Той няма никаква здрава опора, човек без съдържание. Целият външен живот с всичкия си ужас може да нахлуе в него и да го изпълни до пръсване.
След като се убеди набързо, че „бог“ все още съществува, макар че инак твърде рядко си спомняше за него и предоставяше на жена си да ходи на църква, сега Метенхаймер седна на пейката на спирката, откъдето вземаше през последните няколко дни трамвая, за да стигне до новото си работно място в западната част на града.
Лявата му ръка започна да трепери. Всъщност това беше само отражение на вътрешното му треперене. Първото стресване вече беше отминало. Сега не мислеше за жена си и за децата, а само за себе си. Мислеше си, че е натикан в едно уязвимо тяло, което, кой знае защо, можеха изведнъж да започнат да измъчват.
Изчака да се успокои треперенето на ръката му. После стана и продължи пешком. Имаше достатъчно време. Призовката беше за девет и половина часа. Предпочиташе обаче да отиде там и да чака. Това също означаваше, че е по своему храбър.
Тръгна надолу по улица „Цайл“ към Почетната стража. Вече можеше да мисли спокойно. Всъщност повод за призовката можеше да бъде предишният съпруг Георг на средната му дъщеря Ели, но този човек беше в затвора от няколко години насам. Какво ново можеше да се е случило с него, откакто бяха викали бившия му тъст на разпит по този повод в края на 1933 година? Тогава бе станало ясно, че той се бе противопоставил на този брак и имаше същото мнение за този Георг Хайслер като чиновниците, които го разпитваха. Те го посъветваха да придума дъщеря си Ели да се разведе. Той обаче не го беше сторил.
„Но това беше съвсем друг въпрос — помисли си Метенхаймер, — това беше съвсем друга работа.“
Седна на най-близката пейка.
„Тази къща тук, номер осем, също аз съм я тапицирал. Как се караха тогава мъжът и жената дали да им сложа в предната стая тапети на цветя или на ивици, сини или зелени. Затова ги посъветвах да си сложат жълти. Аз съм ви слагал тапетите, добри хора, ще ви сложа по-нататък други. Затова съм майстор я!“ — бях им рекъл.
Сигурно го викат заради зетя. Метенхаймер не беше от онези бащи, които са готови да воюват заедно със свещеника за правата вяра, и най-малкото му дете щеше да посещава църковното училище само до Великден. Той съвсем не виждаше своята чипоноса Лизбет в ролята на боркиня за правата на църквата. Беше го заявил и на свещеника, когато онзи искаше да го убеди детето да продължи да посещава занятията в църквата. Нека момичето върши онова, което искат от него в училище, да върви там, където вървят всички момичета. Той няма да й позволи да посещава полузабранени сборища, а иска тя да върви в крак с всички. С изключение на големите празници. Метенхаймер имаше доверие в себе си и в жена си — въпреки всички щуротии, които се мъчеха да внушават сега на момичетата, той вярваше, че те двамата ще възпитат своята Лизбет като честен човек. Вярваше дори, че ще успее да възпита като честен човек и детето на дъщеря си Ели, това малко сираче.
— Синът Алфонс на втората ви дъщеря Елизабет, която вие наричате в семейството си Ели, е живял от декември тридесет и трета до март тридесет и четвърта изцяло у вас и от март тридесет и четвърта до днес само през деня, така ли е?
— Тъй вярно, господин комисар — отвърна Метенхаймер.
Помисли си:
„Но какво иска този човек от това дете? Нима може затова да ме е повикал тук? И изобщо откъде знае той всички тези неща?“
Младият човек в креслото под портрета на Хитлер навярно нямаше дори и тридесет години. Кабинетът сякаш беше разделен на две зони и градусът на географската ширина преминаваше точно през бюрото — докато Метенхаймер се къпеше в пот и се задъхваше, младият човек срещу него изглеждаше съвсем свеж и въздухът, който той дишаше, сигурно беше хладен и приятен.
— Вие имате петима внуци. Защо се грижите тъкмо за това дете?
— Дъщеря ми по цял ден е на работа.
„Но какво иска той от мене — мислеше си Метенхаймер, — нима ще се оставя да ме стресне такъв хлапак? Стая като всяка стая. Младеж като младеж…“Той избърса лицето с кърпата си.
Младият комисар го следеше внимателно с младежките си сиви очи. Тапетаджията стисна смачканата носна кърпа в ръката си.
— Има достатъчно детски домове. Дъщеря ви печели. Получава сто двадесет и пет марки от първи април тази година. Може сама да се справя с детето.
Метенхаймер прехвърли носната кърпа в другата си ръка.
— Защо има нужда да подпомагате именно тази си дъщеря, която спокойно може сама да се издържа?
— Ами че тя е сама! — отвърна Метенхаймер. — Мъжът й…
Младият човек го погледна бързо. После рече:
— Седнете, господин Метенхаймер!
Метенхаймер седна. Изведнъж почувствува, че ако не беше седнал, в следващия миг щеше да падне. Пъхва кърпата в джоба на сакото си.
— Мъжът на вашата дъщеря Ели е откаран през януари тридесет и четвърта във Вестхофен.
— Господин комисар — възкликна Метенхаймер. Той се изправи леко на стола си. После се отпусна назад. Обясни спокойно: — Аз никога не съм искал да знам нищо за този човек. Бях му забранил да прекрачва прага на дома ми. Напоследък дъщеря ми въобще не живееше с него.
— През пролетта на тридесет и втора дъщеря ви е живяла при вас. През юни и юли същата година тя отново се е върнала при мъжа си. След това пак си е дошла при вас. Вашата дъщеря не е разведена.
— Не е.
— Защо не е?
— Господин комисар — рече Метенхаймер. Той затърси носната кърпа в джобовете на панталона си. — Тя действително се омъжи против нашата воля за този човек…
— Въпреки това обаче, като баща, вие не я посъветвахте да се разведе.
И все пак тази стая не беше обикновена. Именно това беше ужасното тук, че помещението е така спокойно и светло, изпъстрено с леките сенки на листата на отсрещното дърво, една съвсем обикновена стая с прозорец към градина. Именно това е ужасното, че този млад човек е най-обикновен мъж, със сиви очи и светли разделени на път коси и въпреки това е всезнаещ и всевластен.
— Вие католик ли сте?
— Да.
— Затова ли сте против развода?
— Не, но бракът…
— Е свят за вас? Така ли? За вас бракът с един негодник е свят?
— Човек никога не знае предварително дали негодникът вечно ще си остане такъв — отвърна Метенхаймер тихо.
Младият човек го погледна за известно време, после рече:
— Вие пъхнахте преди малко кърпата в левия джоб на сакото си. — И неочаквано удари с юмрук върху масата. Почти извика: — Как сте могли да възпитате дъщеря си така, че да се омъжи за такъв непрокопсаник?
— Господин комисар, аз съм отгледал пет деца. Те винаги са ми правили чест. Мъжът на най-голямата ми дъщеря е щурмбанфюрер. Най-големият ми син…
— Не съм ви питал за другите ви деца. Сега ви питам за дъщеря ви Елизабет. Вие сте допуснали дъщеря ви да се омъжи за този Хайслер. На края на миналата година вие сте придружили лично дъщеря си до лагера Вестхофен.
В този миг Метенхаймер знаеше, че все пак притежава нещо, един последен запас за в краен случай — собствената си душевна опора. Затова отвърна съвсем спокойно:
— Това беше тежко пътуване за една млада жена. — И си помисли: „Този млад човек е на годините на най-малкия ми син. Как си позволява да говори с мен така? Какво си въобразява? Сигурно не е имал късмет с родители, пък и не е попаднал на добри учители…“ — Ръката върху лявото му коляно отново затрепера. Ала въпреки това той отговори все така спокойно: — То беше мой бащински дълг.
За миг настана тишина. Смръщил вежди, Метенхаймер гледаше как ръката му продължава да трепери.
— Сигурно няма да имате повече възможност да изпълнявате този свой дълг, господин Метенхаймер.
При тези думи Метенхаймер скочи. Извика:
— Нима е мъртъв?
Ако разпитът бе насочен именно към този миг, то комисарят сигурно се бе разочаровал. В гласа на тапетаджията съвсем ясно бе прозвучало истинско облекчение. Действително, смъртта на този момък щеше из един път да уреди много неща. Щеше да освободи Метенхаймер от ония странни задължения, с които той сам се бе нагърбвал през малкото решаващи мигове на своя живот, и от опитите му — ту разумни, ту мъчителни — да се измъкне от тях.
— Защо смятате, че той е мъртъв, господин Метенхаймер?
Метенхаймер заекна:
— Вие ме политахте, аз нищо не смятам.
Комисарят скочи. Наведе се дълбоко напред над масата. Сега гласът му съвсем омекна:
— Защо предполагате, че зет ви е умрял, господин Метенхаймер?
Тапетаджията стисна треперещата си лява ръка е дясната. Отвърна:
— Аз нищо не предполагам.
Свършено беше със спокойствието му. Други мисли разбиха всяка негова надежда, че най-после са го освободили от този момък, от зет му Георг, После му хрумна, че ако онова, което разказваха, беше истина, там измъчвали такива упорити млади хора като него безжалостно и навярно неговата смърт е била невъобразимо тежка. В сравнение с тези гласове приглушеният глас на комисаря беше обикновен глас на също така обикновен човек, който се мъчи да си придай де важност.
— Вие все пак трябва да сте имали някакво основание, за да предположите, че този Георг Хайслер е умрял? — И той неочаквано изкрещя: — Не се преструвайте на наивен, господин Метенхаймер!
Тапетаджията потрепера. Сега той стисна зъби й погледна комисаря мълчаливо.
— Вашият зет е бил як млад човек, без никаква особена болест. Следователно вие трябва да сте имали някакво оправдание, за да твърдите подобно нещо?
— Но аз нищо не съм твърдял. — Метенхаймер отново бе намерил спокойствието си. Дори беше пуснал лявата си ръка.
А какво би станало, ако из един път удари младия човек в лицето с дясната си ръка, а? Оня ще го застреля веднага. А лицето му ще пламне червено и само там, където го е била ударила ръката на тапетаджията, ще има едно белезникаво петно. За първи път от младостта му насам в старата му натежала глава се породи такъв безумно смел, неосъществим на земята план. Той си помисли:
„Да, но ако нямах семейство…“ и за да потисне усмивката си, той облиза мустаците си с език.
Комисарят го гледаше втренчено.
— Изслушайте ме сега добре, господин Метенхаймер! Въз основа на собствените ви показания, с които вие потвърдихте нашите собствени наблюдения, дори ги допълнихте в някои главни пунктове, ние искаме да ви предупредим. Предупреждаваме ви във ваш интерес, господин Метенхаймер, в интерес на цялото ви семейство, чийто глава сте вие. Въздържайте се да предприемате каквато и да е крачка и изказване, което може да бъде в каквато и да било връзка с някогашния мъж на вашата дъщеря Елизабет Хайслер. И ако някога ви обземе каквото и да било съмнение и почувствувате нужда от какъвто и да било съвет, не се обръщайте за помощ към жена си или към който и да било член от семейството си, или пък към някой свещеник, а веднага потърсете нашето Главно управление и искайте да ви свържат със стая номер осемнадесет. Разбрахте ли ме, господин Метенхаймер?
— Тъй вярно, господин комисар — отвърна Метенхаймер. Не бе разбрал нито дума. За какво го предупреждаваха? Какво беше потвърдил той? За какви съмнения ставаше дума? Младежкото лице, което той бе искал да зашлеви преди малко, сега изведнъж бе застинало като изсечено от гранит, непроницаемо олицетворение на властта.
— Сега можете да си вървите, господин Метенхаймер. Живеете на Ханзащрасе единадесет, нали? Работите при фирмата „Хайлбах“? Хайл Хитлер!
Само миг по-късно той стоеше на улицата. Лека топла есенна светлина заливаше града и придаваше на множеството по улицата онази обща празнична веселост, която бе присъща на пролетта. Тълпата го повлече със себе си.
„Какво искаха те от мен? — мислеше си той. — Защо всъщност ме извикаха да дойда? Навярно все пак заради детето на Ели? Та те могат дори да отнемат на човека… как се казва… правото на попечителство.“ Неочаквано му стана по-леко. Започна сам да се уверява, че някаква служба го бе повикала, за да му зададе някакъв служебен въпрос. И как можа това да го разстрои толкова много? Нямаше никакво желание повече да мисли за случилото се. Искаше му се да усети миризмата на лепилото, да се пъхне в работната си престилка, да се влее в ежедневния си живот, да навлезе в него толкова навътре, че никой да не може да го открие. В същия миг край него мина трамвай номер 29. Той разбута хората и скочи в колата. Друг някой го блъсна да влезе навътре — един мъж, който бе скочил след него — кръгло лице, с нова филцова шапка, която по-скоро стърчеше върху главата му, вместо да е нахлупена. Някакъв мъж на неговите години. И двамата се задъхваха.
— На вашата възраст — рече Метенхаймер, — това е доста рисковано.
Другият отвърна ядосано:
— Ами именно.
Когато Метенхаймер пристигна на работа, Симсен го посрещна доволен.
— Ако бях знаел, Метенхаймер, че ще се върнете веднага! Помислих си, че нещо гори у вас или че може би жена ви е паднала в реката.
— Викаха ме за някаква служебна справка — отвърна Метенхаймер. — Колко е часът?
— Десет и половина.
Метенхаймер навлече престилката си. И веднага започна да се кара:
— Пак сте лепили най-напред бордюра! На какво прилича това? Няма да се отлепят, не бойте се. Само това си знаете, дано да не се замажат отгоре тапетите. Ами трябва да внимавате, за да не се замажат. Тия тук ще ги отлепите, няма друг изход. — После промълви: — Добре, че дойдох все пак навреме. — И заподскача като катеричка от една стълба на друга.
 

IV
 
Щастието се усмихна на Георг. Щом отключиха вратите на катедралата, той се превърна в ранен богомолец. Беше един от малцината мъже сред многото жени. Клисарят го позна.
„И тоя се е осъзнал три минути преди края си…“ помисли си той доволен.
Георг се надигна с мъка от мястото ся. Измъкна се бавно от църквата навън.
„Тоя няма да издържи и два дни още — помисли си Дорнбергер, — щом излезе на улицата, сигурно ще се сгромоляса.“ Сивото лице на Георг му се видя белязано от смъртна болест.
Как можа да му се случи тази неприятност с ръката! Как някаква нищо и никаква дреболия може из един път да унищожи всичко!
„Къде и кога всъщност ми пострада ръката? А, да, на тази осеяна с натрошени стъкла ограда преди около двайсет и четири часа…“
Хората го изтикаха пред портата на катедралата в една малка уличка. Тя се провираше между ниски къщи, чиито магазини вече бяха осветени, и излизаше на голям площад, който поради мъглата изглеждаше безкраен. Въпреки мъглата обаче площадът и излизащите от него улички гъмжаха от хора. Магазинчетата по пазара започнаха да разтварят вратите си. Още на входа на катедралата вече миришеше силно на кафе и на пресни сладкиши, защото непосредствено до църквата имаше сладкарница. И ако не влизаха вътре, то хората, които излизаха от църква, минаваха край витрината на сладкарницата да погледат поне изложените ябълкови и поръсени със стъргано тесто сладкиши.
Когато свежият влажен въздух го блъсна в лицето, Георг усети, че силите го напускат. Краката отказаха да му се подчиняват и той клекна на паважа. От катедралата излязоха две възрастни госпожици, неомъжени сестри. Едната му натика насила пет пфенига в ръката, докато другата я смъмри:
— Нали знаеш, че е забранено!
По-младата прехапа устни. Цели петдесет години току й се караха.
Георг все пак се усмихна. Колко много бе обичал винаги живота! Всичко бе обичал — и парченцата стъргано тесто върху сладкишите, и плявата дори, която не отсяваха от хляба, откакто бе започнала войната. Обичаше градовете и реките, и цялата страна, и всички нейни хора, и Ели — жена си, и Лоте, и Лени, и Катеринхен, и майка си, и малкото си братче. И лозунгите, които зоват хората на борба; и малките песнички, съпровождани от звън на лютня; и фразите, които Франц му четеше и които съдържаха такива велики мисли и преобърнаха целия му живот; дори и брътвежите на старите жени обичаше. Колко хубав е бил животът за него досега, само отделни негови периоди бяха лоши. Той и днес все още го обичаше. Изправи се с мъка и като се облегна на стената, загледа изгладнял и жалък към пазара, където тъкмо подреждаха стоките под светлината на фенерите сред мъглата; някаква топла вълна заля сърцето му, сякаш въпреки всичко и него го обичаха, и всички тези живи същества наоколо отвръщаха може би за последен път на неговата любов с някаква болезнена, безпомощна обич. Направи няколко крачки и влезе в сладкарницата. Трябваше да си запази петдесет пфенига като неприкосновен запас. Остави другите пфениги върху тезгяха. Продавачката изсипа върху парче хартия една чиния, пълна с парченца разкривени сухарчета и изгорени краища от торта. Тя хвърли бегъл поглед върху якето му, което й се стори твърде скъпо за подобна закуска.
Нейният поглед накара Георг да се опомни. Той напъха всички трохи в устата си чак когато излезе навън. Дъвчейки съвсем бавно, повлече крака по края на площада. Макар още да светеха, фенерите вече бяха ненужни. През маранята на есенното утро се очертаваше отсрещната редица къщи. Георг вървеше все напред и напред, през лабиринт от улички, които се бяха намотали като парче прежда около пазара и накрая отново го изведоха там. Видя на един вход табелка: „Доктор Херберт Льовенщайн“.
„Именно той ще трябва да ми помогне“ — мина му през ума.
Изкачи се по стълбите. Първото обикновено стълбище от толкова месеци насам. Когато дъските на стълбите заскърцаха, той се стресна, сякаш бе тръгнал да краде. И тук миришеше на кафе. Зад вратите на домовете започваше обикновеният ден с прозевки и събуждане на деца и стържещи мелници за кафе.
Когато той влезе в чакалнята, вътре за миг настана тишина. Всички вдигнаха погледи към него. Имаше две групи пациенти. На канапето край прозореца седяха една жена, едно дете и един млад мъж, облечен в мушама, а около масата — един възрастен селянин и един по-възрастен гражданин с едно момченце. Георг се присъедини към тях. Селянинът продължи:
— Идвам вече за пети път, той също не ми помогна, но поне известно подобрение имам, имам известно подобрение. Дано се задържа поне така, докато нашият Мартин се върне от казармата и се ожени.
В еднообразния му глас се прокрадваха болезнени стонове от болките, които му причиняваше говоренето. Ала той ги търпеше заради удоволствието да сподели мъката си. Добави:
— Ами вие?
— Аз не съм дошъл за себе си — отвърна другият сухо, — а заради момчето. То е единствен син на единствената ми сестра. Бащата на детето й забранил да го води при Льовенщайн. Затова аз го доведох.
Старецът каза, като се държеше за корема с две ръце, защото сигурно там му беше болката:
— Сякаш няма други лекари!
Другият отвърна равнодушно:
— Но и вие тук сте дошли.
— Аз ли? Да, но аз вече съм ходил при много други, при доктор Шмид, при доктор Вагензайл, при доктор Райзингер, при доктор Хартлауб. — После той съвсем неочаквано се извърна към Георг: — А вие защо сте дошли тук?
— Заради ръката си.
— Че това не е лекар за ръце, той е по вътрешни болести.
— Аз и вътрешно не съм добре.
— Автомобилна катастрофа ли?
В това време вратата на приемната се отвори. Зашеметен от болката, старият се подпря на масата и върху рамото на Георг. Не страх, а някаква непреодолима уплаха на малко дете изпълни Георг, каквато той бе усещал като дете по чакалните на лекарите, когато сам бе на годините на жълтоликото момченце отсреща. Като едно време той и сега непрекъснато подръпваше ресните на облегалката на креслото.
Навън някой позвъни. Георг потрепера. Но влезе само още един пациент, малко мургаво момиченце, което мина край масата.
Най-после той застана пред лекаря. Попитаха го за името, адреса, занятието. Даде някакви отговори. Пред очите му стените политнаха и той се плъзна в някаква бездна от бяло, стъкло и никел, една съвсем чиста пропаст. Докато се плъзгаше надолу, чу гласа на лекаря, който му обърна внимание върху своята расова принадлежност. Миризмата в лекарския кабинет му напомни епилога на всички разпити, когато го почистваха с йод и го превързваха.
— Седнете — каза лекарят.
Още когато го видя на вратата, Льовенщайн си помисли, че този пациент прави съвсем неблагоприятно впечатление. Знаеше какви ще са признаците му: никакви отворени рани, никакви отоци, съвсем леко посиняване над и под очите, което при този човек вече се бе превърнало в гъсти черни сенки. Какво ли ще да му е? Лекарят вече бе свикнал с тия пациенти, които бързаха при него съвсем рано сутрин, за да не ги забележат съседите им, идвайки в най-последния миг, както на времето хората са тичали при знахарките. Започна да развива парцаливата превръзка. Някакъв нещастен случай? Да. Повлечен от силното чувство на дълг, което го обземаше, щом видеше рана или някаква болест, защото бе истински лекар, той отново усети някакво смущение от вида на този човек, по-силно от преди, защото наистина — що за превръзка е това? Откъсната от хастар на палто. Той отви бавно края. Що за човек е този? Стар ли е? Млад ли? Смущението му растеше, стисна го за гърлото, сякаш през целите тези деветнадесет години, откакто лекуваше болни, никога досега не се беше сблъсквал така отблизо със смъртта.
Погледна ръката, която сега лежеше открита пред него. Тя явно беше запусната, но все пак положението не беше толкова страшно, за да оправдае белезите по челото и около очите — от какво е така силно изтощен този човек? Дошъл е заради ръката си. Но сигурно има и някаква друга, може би неизвестна нему болест. Ще трябва най-напред да извади стъклата. Налага се да му удари инжекция, иначе пациентът сигурно ще припадне. Беше казал, че е автомонтьор.
— След четиринадесет дни — рече лекарят — ще можете отново да работите.
Човекът не отвърна нищо. Ще понесе ли инжекцията? Всъщност и сърцето на този непознат човек, макар и да не е напълно в ред, не е чак дотам зле. Какво му е тогава? И защо Льовенщайн не се поддаде на вътрешния си подтик да открие болестта му?
Защо веднага след нещастието той не е отишъл в най-близката болница? Мръсотията сигурно е попаднала в ръката му още предишния ден. Льовенщайн искаше да попита всичко това, също и за да отвлече вниманието на пациента от ръката му, когато приготви пинцетите. Погледът на пациента обаче го накара да се въздържи. И той преглътна думите си. Разгледа още веднъж внимателно ръката, после плъзна бегъл поглед по лицето на мъжа, по якето, по цялата му фигура. Пациентът разкриви леко устни и го погледна изкосо, но твърдо.
Лекарят извърна бавно поглед и сам усети, че побледнява чак до устните. А когато се видя в огледалото над умивалника, лицето му съвсем беше почерняло. Затвори очи. Намаза ръцете си със сапун и ги ми безкрайно бавно, оставяйки водата да тече.
„Аз имам жена и деца, защо този човек е дошъл при мене? Да ме кара да треперя при всяко звънене на вратата! Какви ли мъки не ми причиняват всеки ден!…“
Георг гледаше белия гръб на лекаря. Мислеше си:
„Не само на вас.“
Лекарят остави ръцете си под струята вода, която запръска встрани.
„Не мога да издържам вече на всички тези посегателства! Само това ми липсваше сега! Нима човек може да издържи на толкова изпитания!“
А Георг си мислеше със сбърчени вежди, докато водата шуртеше като поток:
„Не се случва само на вас!“
Най-после лекарят завъртя крана, избърса ръцете си в нова кърпа и за първи път вдъхна миризмата на хлороформа така, както я вдъхваха пациентите му — защо този човек е дошъл тъкмо при мен? Именно при мен? Защо?
Отново пусна крана. Започна да се мие втори път.
„Всичко това въобще не те засяга. При теб е дошла за помощ само една ръка, една наранена ръка. Дали тя виси от ръкава на някой хлапак, или се подава изпод расото на някой архангел, за теб това няма никакво значение. — Той завъртя отново крана и избърса ръцете си. После приготви спринцовката. Когато вдигна нагоре ръкава на Георг, видя, че пациентът няма риза под якето си. — Всичко това не ме засяга — мина му през ума, — мен ме засяга само тази болна ръка.“
Георг пъхна бинтованата си ръка в джоба на якето и каза:
— Много ви благодаря.
Лекарят понечи да му каже цената на визитата, ала пациентът бе благодарил с такъв тон, сякаш му бяха помогнали безплатно. И макар че на излизане той отново се олюля, лекарят пак си каза, че главната му болка е ръката.
Когато Георг слезе по стълбите до най-долната площадка, пред него изникна някакво дребно човече по жилетка и попита:
— От втория етаж ли идвате?
Георг излъга бързо, защото нямаше време да се замисли дали е по-разумно да излъже, или да каже истината:
— От третия.
— Аха — отвърна човечето, което се оказа портиерът, — аз пък мислех, че идвате от Льовенщайн.
Щом излезе на улицата, Георг забеляза през две къщи стария селянин от лекарската чакалня застанал на стълбата пред една врата. Той гледаше втренчено към пазара. Мъглата се бе вдигнала. Есенната светлина осветяваше чадърите, които бяха накацали като гъби над търговските бараки. Изобилието от вкусни плодове и зеленчуци бе подредено като в обикновени правоъгълни лехи, сякаш селянките бяха докарали цели парчета от собствените си бостани и градини на пазара. А къде е катедралата? Зад три и четириетажните сгради, зад множеството чадъри по пазара и зад конете, каруците и струпалите се жени църквата съвсем беше изчезнала.
Едва когато отметна назад глава, Георг забеляза най-високата камбанария — същински златен перчем, с който сякаш можеше да се изтегли градът нагоре. Когато направи още няколко крачки и мина край селянина, който проследи и него с втренчения си поглед, Георг видя високо горе над покривите свети Мартинна коня, разсичащ мантията си. Георг се пъхна в най-гъстата тълпа. Купищата ябълки, грозде и цветно зеле заподскачаха пред очите му. Отначало усети такъв глад, че му се прииска да пъхне лицето си в това изобилие и да почне да хапе наляво и надясно. После започна да му се повдига. Изпадна отново в състояние, което бе най-опасно за него сега. Отмалял от виене на свят, твърде слаб, за да може да мисли, той тръгна между бараките с олюляваща се крачка. Стигна до рибния пазар. Опрян на една колона за афиши, видя как един от продавачите чисти огромен шаран и после го изкорми. Зави го в парче вестник и го подаде на една госпожица. После извади с голяма дупчена лъжица живи рибки от една стъклена ваничка, рязна бързо всяка с ножа си и хвърли цяла шепа върху кантара. Георг усети, че му става лошо, ала не можеше да отмести поглед оттам.
Старият селянин от приемната на доктора бе проследил от стълбата Георг с тъп поглед, докато го изгуби сред тълпата. Той погледа още малко хората, които сновяха нагоре-надолу, огрени от есенното слънце. От болката, която изпитваше, целият пазар се бе замъглил пред погледа му. Той поклащаше тялото си напред и назад.
„И заради един преглед тоя негодник ми поиска десет марки — мислеше си селянинът, — нито пфениг по-малко от Райзингер. С Райзингер пазарлъци не могат да се правят.“ Ала на евреина той спокойно може да изпрати сина си да му иска сметка. Опирайки се на бастуна, селянинът се изправи. Замъкна се с разкривена крачка през площада до една закусвалня с автомати. Когато погледна през прозореца, видя отново Георг, облегнат на стълба за обяви, с чисто бинтована ръка. Гледа го дълго, докато Георг извърна глава към прозореца. Обзе го неприятно чувство. От мястото си той не можеше да види нищо зад витрината на закусвалнята, но въпреки това реши да се махне и като отмина рибния пазар, тръгна надолу към Рейн.
 

По същото това време Франц вече бе щанцовал стотина пластинки. На мястото на арестуваното Дръвниче бе дошъл един хлапак да почиства стружките. Отначало всички се сепнаха, защото бяха свикнали с Дръвничето. Ала момъкът беше такова хапливо и весело хлапе, че веднага му измислиха и прякор: Орехчето. Сега вместо „Дръвниче, Дръвниче“, отвред се чуваше „Хей, Орехче, Орехче“.
Предишната вечер и тази заран в гардеробната мнозина разговаряха по-малко възбудено за арестуването на Дръвничето, отколкото за неочакваното и все още необяснимо за мнозина повишаване на нормата на щанцованите алуминиеви пластинки. Мнозина бяха разбрали това едва след започване на работния ден. Някой обясни в коя част на машината били сменили нещо, за да може работникът да натиска лоста четири пъти в минута вместо три, тъй като, веднъж наместени, сега пластинките сами се извъртаха след всяко натискане на лоста, вместо да става нужда всеки път да ги извъртат в новото положение. Някой подхвърли, че важното в края на краищата било повишената заплата на първи, докато втори по-възрастен, възрази, че никога не се е прибирал в къщи така преуморен, както снощи, докато трети добави, че в понеделник вечер всички се чувствували като пребити.
Подобни разговори, както и поводът за тях, и тонът на разговорите обикновено караха Франц да размишлява дълго след това: за първоначалния факт, който пораждаше цяла редица други, всеки по-важен от първия, за разкриването на човешката природа, за истинската същност на заобикалящите го. Този път Франц бе разочарован, дори разстроен, задето новината, която и него бе измъчвала през целия ден и през нощта, изобщо не искаше да попие в сухата почва на ежедневието.
„Да можех да отида при Ели и да я попитам — мислеше си Франц. — Дали отново е отишла да живее при родителите си? Но не, не мога да рискувам. Най-много, ако ми се случи да я срещна случайно…“
Реши да отиде и да разузнае внимателно от съседите дали Ели се е върнала отново при родителите си. А може тя въобще да се е прехвърлила да живее другаде. Нима все още сърцето го теглеше към нея? Нима все още е жива раната, която тогава му бяха нанесли — било от глупост или ей тъй на шега? Ала ударът бе улучил право в целта — за цял живот.
„Всичко това са глупости — мислеше си Франц. — Ели навярно вече е станала някоя дебела и тлъста тетка. Ако я видя пак, сигурно направо ще съм благодарен на Георг, задето ме отклони на времето от нея. И изобщо — какво ме интересува тя!“
Реши след свършване на смяната да отиде с колелото до Франкфурт. Ще влезе да купи нещо в някой магазин на Ханзагасе и ще поразпита там за семейство Метенхаймер… Орехчето пристъпи към него и се навря чак под лакътя му; Франц повдигна леко лакти, от което повреди пластинката, която щанцоваше в момента, стресна се и повреди и следващата, пък и третата не излезе както трябва. Лицето му пламна от яд, беше готов да се нахвърли върху момъка. А Орехчето направи някаква гримаса — под блясъка на ярката светлина кръглото му лице бе станало брашнянобяло, а около дръзките му искрящи очи се бяха очертали сини кръгове от умора.
Из един път Франц видя и чу шумовете на работилницата така, както я бе видял в първия миг преди пет седмици, когато тъкмо бе постъпил в завода. Чу бръмченето на ремъците, което се врязва дълбоко в мозъка през всички мисли, ала без да заглуши лекия шум, с който металният лист се търка о шините. Видя лицата, които изглеждаха съвсем бледи от равномерната светлина и потрепваха всяка трета секунда, когато работникът натискаше лоста. Само тогава потрепват — мина му през ума. Забрави, че само преди миг и той бе готов да се нахвърли върху Орехчето, задето го бе подвело да развали една пластинка.
 

Недалеч от Франц, навярно на половин час път е колелото, на една оживена улица край Франкфуртската главна гара, се бе струпало огромно множество хора. Всички опъваха вратове, за да видят нещо. В един гъсто застроен квартал, където бе и големият хотел „Савоя“, гонеха крадец, измъкнал се по фасадата на зданието. Никой не се учудваше на това, че в преследването не участвуваха само полицаи, а и една есесовска част. Сред възбудената тълпа разказваха, че този опитен крадец успявал вече на няколко пъти да избяга, но сега го заварили в една стая на хотела, когато се канел да открадне няколко пръстена и перлени огърлици.
Също като на кино — говореха хората. — Само Грета Гарбо липсва.
По много лица се бе изписала изненада, но и лека усмивка. Някаква девойка извика. Сторило й се, че видяла горе на ръба на покрива на хотела някакъв човек. Тълпата все повече се сгъстяваше, напрежението растеше. Хората очакваха всеки миг някакво странно зрелище, очакваха да видят някакво необичайно същество — полупризрак, полуптица. В това време пристигна и пожарната команда със своите стълби и мрежи. Същевременно в задния двор на хотела настана суматоха. Един момък бе изскочил от една врата, водеща към мазето, и се бе опитал да си проправи път с лакти през множеството. Ала хората, изпаднали от дългото чакане и всевъзможните разкази за опасния крадец в състояние на възбуда и ловджийска страст, се бяха струпали около момъка и след като добре го бяха подредили, го отмъкнаха към близкия постови, който установи, че това е един от помощник-келнерите на хотела, бързащ да вземе заминаващия влак.
Защото истинският крадец отдавна вече седеше горе на покрива на „Савоя“ зад един комин, И този истински крадец бе Белони, в обикновения живот Антон Майер, но всъщност — къде беше неговият обикновен живот? Този Белони, цирковият артист, който до последния момент си бе останал чужд за Георг и за другарите му, макар че сигурно беше свестен момък, Белони също усещаше, че не е успял да спечели доверието на Георг. За да се доверят изцяло един на друг, те трябваше да имат време да общуват по-дълго. От мястото си Белони не можеше да види нищо наоколо, не можеше да види изпълнилите улиците хора, които следяха настървено преследването и горяха от желание да вземат сами участие в него. Над ниската желязна преградна решетка на спускащия се надолу покрив той виждаше само най-далечния край на равнината, а на запад над себе си — сияещото, спокойно, бледосиньо небе, без птици и без облаци. Докато долу чакаше тълпата, горе на покрива той чакаше с онова храбро спокойствие, на което се бе научил още от детските си години, спокойствие, с което неведнъж бе пленявал зрителите на своето изкуство, без сам да може да си обясни какво всъщност така ги пленяваше в неговите несложни фокуси. Белони имаше чувството, че чака тук горе доста дълго, толкова дълго, че ако преследвачите му бяха попаднали на следа, трябваше досега непременно да го открият.
Само преди три часа насмалко не го заловиха в жилището на майката на негов някогашен другар. Този негов другар се бе присъединил по-рано към тяхната акробатска трупа, ала после ги бе напуснал поради някаква злополука. Междувременно полицията бе открила и участниците във всички трупи, с които той бе работил преди. Много лесно беше да се изпратят агенти при всички тези хора, както и да се блокират няколко жилищни квартала. Белони бе скочил през прозореца на квартирата и бе избягал през няколко улички до главната гара и след като успя на два пъти на косъм да се измъкне от преследвачите си, се вмъкна през въртящата се врата в хотела. Облечен в нов костюм, който си бе набавил предишния ден, въпреки положението, в което се намираше, той се държеше съвсем спокойно, така че го оставиха несмущавано да прекоси фоайето. Белони имаше малко пари в себе си и хранеше беглата надежда, че ще успее да се измъкне с влака. Всичко това се бе случило едва преди половин час. Сега вече той нямаше никаква надежда, ала беше решен да защищава свободата си и на тази последна отсечка от пътя си, макар и без никаква надежда. Затова трябваше да се смъкне на покрива на съседната къща. Слезе внимателно и спокойно няколко метра надолу по полегатия покрив, докато стигна до един зидан комин съвсем близо до решетката на края. Все още си мислеше, че не са го открили. Когато надникна през решетката, видя долу черната тълпа, която ограждаше зданието на хотела. Разбра, че е загубен. Още по-страшно от загубен. Тълпата долу се е струпала и е запълнила уличките, помисли си той, за да направи невъзможно бягството на който и да е беглец. Сега той можеше да види отгоре целия град, погледът му стигаше до отсрещния бряг на Майн, плъзгаше се над фабричните постройки на „Хьохст“ и стигаше до склоновете на Таунус. В плетеницата от големи и малки улици на града човешкото обкръжение около хотела бе само едно малко черно кръгче. Трептящото пространство около него сякаш го подканваше да прояви своето изкуство, ала сега вече това беше невъзможно. Дали да се опита да се смъкне долу? Или да остане да изчака? Еднакво безсмислено беше и да се поддаде на страха, и да се опита да прояви мъжество. Ала той нямаше да бъде Белони, ако не избереше от двете безсмислени постъпки втората. Спусна свитите си крака надолу, докато се опряха о решетката.
Всъщност те го бяха открили още откакто се бе сгушил зад втория комин.
— В краката стреляй — рече единият от двамата типове, свили се зад голямата реклама на края на съседната къща.
Другият се прицели и стреля, както му бе заповядал първият — преодолявайки лекото чувство на гадене или може би само възбуда. После двамата се закатериха смело и ловко по покрива на хотела зад Белони. Защото въпреки болката Белони не се беше пускал, а се бе вкопчил здраво в решетката. Между двата комина, напреко към единия ъгъл на покрива се проточи кървава следа. После Белони се отърколи към преградата. Събра още веднъж всичките си сили. Успя да е прехвърли през ниската решетка, преди да го заловят.
Сгромоляса се в единия от дворовете на хотела, така че зяпачите трябваше да се оттеглят, без да бяха преживели каквото и да е. Часове наред по-късно в предположенията на разхождащите се и във възбудените разкази на жените над покривите на близките къщи продължаваше да се носи някакво същество — полупризрак, полуптица. И когато към пладне той издъхна в болницата — защото не бе умрял при падането, — и там се намериха двама души, които влязоха в спор заради него:
— От вас се иска да издадете смъртен акт — рече по-младият лекар на по-възрастния, — какво значение имат тогава краката му? Той не е умрял от тези рани.
И като преодоля лекото гадене, по-възрастният лекар изпълни онова, което му бе заповядал по-младият.
 

V
 
И така, часът беше десет и половина. Жената на клисаря командуваше цял отред чистачки, които работеха по строго определен от домакинството на катедралата в Майнц план. Според този план катедралата трябваше основно да се почиства един път в годината. Впрочем всяка обикновена чистачка си имаше определена задача: една чистеше плочите на пода, друга — стените, трета — стълбите, четвърта — пейките. Клисарските жени — майката и съпругата — се грижеха сами със своите меки четки и сложни прахосмукачки да поддържат чистотата на националните светини на немския народ.
Затова именно жената на клисаря намери малкото вързопче зад надгробната плоча на един архиепископ. По-добре щеше да бъде за Георг, ако бе пъхнал вързопчето под някоя пейка.
— Я гледай какво намерих — рече жената на клисаря Дорнбергер, който идваше насреща й от сакристията.
Клисарят погледна намерения вързоп, направи си извод и сряза жена си:
— Хайде върви, върви!
После мина с вързопчето в ръка през двора и влезе в епархиалния музей.
— Отец Зайц — рече той, — я вижте какво намерихме.
Отец Зайц, шестдесетгодишен като клисаря, разви вързопчето върху стъклената витрина, под която бяха изложени върху подложка от кадифе една сбирка кръстове за кръщене, всеки с номер и дата. Вързопчето представляваше мръсен парцал от раиран затворнически плат. Отец Зайц вдигна глава. Двамата мъже се изгледаха.
— Защо всъщност ми носите този парцал, драги на Дорнбергер?
— Жена ми — започна клисарят нарочно бавно, за да остави време на отец Зайц да размисли — го намери току-що зад статуята на епископ Зигфрид фон Епщайн.
Свещеникът го погледна изненадан.
— Я ми кажете, Дорнбергер — рече той, — ние бюро за изгубени вещи ли сме или епархиален музей?
Клисарят пристъпи досами свещеника. Рече тихо:
— Не трябва ли да го занеса в полицията?
— В полицията? — попита отец Зайц силно учуден. — Че вие нима носите всяка намерена под някоя лейка вълнена ръкавица в полицията?
Клисарят промълви:
— Ами тази заран хората разправяха…
— Разправяха, разправяха! Нима не се разправя вече достатъчно? Да не искате да почнат да разправят, че хората се събличат и преобличат при нас в катедралата? У, каква смрад! Знаете ли, Дорнбергер, човек може и да се зарази от тоя парцал. Аз на ваше място бих го изгорил. Но не бих искал да го хвърля в печката у дома си; каква противна миризма! Знаете ли, по-добре да го пъхнем тук в печката.
От първи октомври палеха чугунената печица. Дорнбергер натъпка плата вътре. И си излезе. Размириса се на изгорял парцал. Отец Зайц разтвори леко прозореца. Веселостта изчезна от лицето му, то стана сериозно, дори мрачно. Още веднъж до главата му бе дошло нещо, което еднакво бързо можеше да се разнесе през открехнатия прозорец, както и да се сгъсти в ужасна смрад, от която по-късно той можеше и да се задуши.
 

Докато куртката му, пропита с кръв и пот, се превърна в тънка ивица дим, който се изтегли според отец Зайц твърде бавно и с ужасна миризма през открехнатия му прозорец, Георг бе тръгнал надолу към брега на Рейн и сега крачеше по песъчливия път за пешеходци край шосето. Някога, като хлапак, той бе идвал по тези краища на разходка с велосипед. От селата и малките градчета на запад от Майнц имаше безброй много възможности да се стигне дотук с лодка и сал. Когато си бе мислил за тази възможност през последните нощи, всичко това му се бе виждало някаква празна безсмислена надежда, зависеща от хиляди случайности. А сега, докато крачеше между всичките тези случайности и лавираше сред безчислените възможности, иззад всяка от които го дебнеше някаква опасност, всичко му се стори не чак дотам безнадеждно. Реката с буксирните параходи по нея, които смъкваха комините си, за да могат да се проврат под мостовете, оттатъшният бряг със светлите ивици пясък и редицата ниски къщи зад тях, с далечните склонове на Таунус — всичко това се бе разкрило пред Георг с някаква необичайна яснота, както местността в район на бойни действия се разкрива в мигове на голяма опасност и всичките й очертания стават съвсем отчетливи и ясни, та накрая сякаш започват да трептят пред погледа. Докато беше на пазара, той се страхуваше, че силите му няма да издържат и няма да успее да стигне до брега на реката. Сега обаче, когато реши, че за да излезе от града, ще трябва да върви с бърза крачка най-малко три часа надолу по течението, умората му сякаш понамаля и земята, върху която стъпваше, сякаш стана по-устойчива. Замисли се над преживяното през последните няколко часа. Кой ме видя през това време? Кой би могъл да ме опише? Навлязъл в този кръг от мисли, той беше почти изгубен. Страхът се поражда, когато една определена мисъл започне да задушава всички останали. И точно по този спокоен път, където никой не го следеше, страхът го обзе съвсем неочаквано! Някакъв нов страх, сякаш треска, която прииждаше на все по-дълги интервали. Той се опря на перилата. Небето и водата притъмняха за миг. После треската отмина от само себе си, така поне се стори на Георг; и за награда, задето всичко бе отминало, той видя света не притъмнял и не с такива прекалено ясни очертания, а в обикновения му ежедневен блясък — тиха вода и чайки, чиито крясъци не нарушаваха тишината, а й придаваха особена плътност.
„Ами да, вече е есен — помисли си Георг, — чайките са дошли.“
Някой се облегна до него на перилата. Той огледа съседа си. Беше някакъв моряк в тъмносин пуловер. Наведе ли се тук човек над перилата, веднага ще се намери някой да застане до него, после стават цяла редица — моряци в отпуск, рибари, на които е омръзнало да държат въдицата, стари хора. Защото оттук и течащата надолу вода, и чайките, и товаренето, и разтоварването на корабите — всичко представлява интересно зрелище за стоящите неподвижно горе зрители. Скоро до моряка вече стояха петима, шестима.
— Колко струва тъдява такова едно яке? — попита морякът.
— Двадесет марки — отвърна Георг. Искаше му се да си отиде, ала въпросът на моряка породи някаква мисъл в главата му.
Откъм платното на улицата под перилата се зададе един пълен, почти оплешивял моряк.
— Ехей! Здрасти! — извикаха отгоре към голото му теме.
Той вдигна глава и се разсмя. Хвана се за краката на стоящия над главата му моряк, който застана неподвижно. Раз-два и дебеланкото се изтегли нагоре въпреки дебелината си и провря голямата си гола глава между краката на стоящия над него моряк. Веднага го отрупаха с въпроси:
— Как си? Бива ли те?
— Всичко е наред — отвърна новият и от думите му пролича, че е холандец.
В това време откъм града се зададе дребно човече с рибарски принадлежности и малка кофичка в ръка, с каквито децата си играят в пясъка:
— Я гледайте, Щуката иде — рече дебеланкото. И той се разсмя гръмко, защото за него този Щука със своята въдица и детската си кофичка беше неразделна част от пристана на града също както колелото в градския герб.
— Да живее Хитлер! Хайл! — извика Щуката.
— Да живее Щуката! Хайл! — извика холандецът.
— Хванахме те най-после, че си купуваш рибата от пазара! — подвикна един момък, чийто нос беше изкривен от юмручен удар, но сякаш всеки миг щеше отново да се върне на мястото си. После момъкът се обърна към холандеца: — Какво ново има по широкия свят?
— Ами все се намира по нещо ново — отвърна холандецът, — но и при вас са станали доста нови неща.
— Да, при нас всичко върви по разписание — поде пак момъкът с извития настрана нос, — като по вода. Сега вече направо нямаме нужда повече от фюрер.
Всички го зяпнаха втренчено.
— Ами да, цял свят ни завижда заради този, който си имаме.
Всички се разсмяха, с изключение на него самия, който натисна носа си с палеца.
— Даваш ли го за осемнадесет марки? — обърна се морякът към Георг.
— Казах двадесет — рече Георг. Той бе свел поглед, защото си помисли, че дори блясъкът на очите му може да го издаде.
Морякът опипа плата.
— Удобно ли е за носене? — попита той.
— Да — отвърна Георг, — само че не топли много. Пуловер като твоя топли повече.
— На мене годеницата ми плете такива всеки сезон.
— Ами, значи, те обича — рече Георг.
— Искаш ли да ги сменим?
Георг присви очи, сякаш размисля.
— Да ги премерим.
— Ела там до нужника — рече Георг, Нека присмехулниците си хихикат — главното беше да не видят, че той няма риза под якето.
Щом направиха размяната, Георг почти забърза надолу по реката. Изпъчил се в новото си яке, морякът се върна от нужника при перилата. Върху лицето му се четеше гордото съзнание, че отново е преметнал някого чрез разумна размяна — вървеше с едната ръка на хълбока, а другата бе вдигнал за поздрав.
„Да останех с якето, беше опасно — мислеше си Георг, — размяната също е опасна. Но било, каквото било.“
Неочаквано някой подвикна до него:
— Ей! — С кофичката и с такъмите в ръка зад него подтичваше Щуката с лека крачка като младеж.
— Накъде отивате? — попита той.
Георг посочи напред:
— По брега надолу.
— Не сте ли тукашен?
— Не съм — отвърна Георг. — Бях тук в болница. Сега отивам при роднини.
Щуката рече:
— Ако не ви е неприятна компанията ми, да вървим заедно. Аз съм много общителен човек.
Георг мълчеше. Погледна спътника си бегло отстрани. От малък Георг винаги трябваше да се бори със силното чувство на неудобство, което го обземаше, когато видеше човек с някакъв недостатък — било на разума или на душата, или някакъв физически недъг. Едва Валау го бе излекувал от това чувство в лагера.
— Ето тук имаш жив пример колко лесно човек може да получи някой физически недостатък.
Мислите на Георг отново се отклониха към Валау. Обзе го непреодолима тъга.
„Целия си настоящ живот дължа нему — мислеше си той, — да, дори и да се наложи още днес да умра.“
А Щуката все не млъкваше:
— Бяхте ли тук по време на големия празник? Странни работи стават. А по време на окупацията бяхте ли по тези краища? Видяхте ли колко бяха важни на белите си коне ония мароканци, същински индианци с тия червени облекла! Ами колко смешни бяха французите, те пък придаваха съвсем друга нотка на картината на града, такава някаква сивосинкава мъглица. Но вие защо тичате така, ако мога да ви попитам, да не би да смятате да стигнете още днес в Холандия?
— Нима този път води дотам?
— Е, първо ще минете през Момбах, дето растат едни аспержи и толкоз. Там ли живеят вашите роднини?
— Още по-нататък.
— В Буденхайм? Или в Хайдесхайм? Те селяни ли са?
— Отчасти.
— Отчасти — повтори Щуката.
„Трябва да се отърва от него — мина през ума на Георг, — но как, дявол да го вземе? А всъщност е по-добре, когато човек върви с някого или в група. Тогава по-лесно го приемат за местен човек.“
Минаха през един малък подвижен мост над пристана за салове.
— Господи, колко леко върви времето в компания! — заяви Щуката, сякаш бе упълномощен от някого да кара времето да минава по-бързо.
Георг погледна под реката. Съвсем близо отсреща на малък остров имаше три ниски бели къщички, скупчени една до друга, оглеждащи се във водата. Нещо в тези къщички, от които средната приличаше на мелница, му се стори познато и близко, сякаш там вътре живееше близък нему човек. Над острова до далечния отсрещен бряг се издигаше железопътен мост. Двамата тръгнаха по моста, в началото на който стоеше постови.
— Хубав мост — похвали Щуката.
Георг последва дребното човече, което сви по пътя към спускащата се надолу ливада. Веднъж рибарят се спря и подуши.
— Охо, орехче! — Той се наведе и вдигна от земята две-три орехчета, които пусна в кофичката.
Георг затърси припряно и започна да чупи орехите един след друг върху един камък с тока на обувката си, Щуката се разсмя.
— Сигурно много обичате орехи!
Георг се овладя. Беше потънал в пот и се чувствуваше съвсем изнурен. Все пак тая дяволска Щука нямаше вечно да се мъкне подире му. Нямаше ли най-после да се спре някъде и да хвърли въдицата си?
— Трай си ти, и това ще стане! — отвърна човечето, когато Георг го попита.
Стигнаха до един върбалак, който напомни на Георг Вестхофен. Тревогата му нарасна.
— Така — рече Щуката.
Георг втренчи поглед напред. Стояха на края на някакъв полуостров. Пред тях беше реката, отляво и отдясно — също. Оттук нямаше повече „нататък“. Като видя стреснатото лице на Георг, Щуката се разсмя.
— Хе, хе, погодих ли ви номер, хе, хе, добре ви наредих. Беше ме яд, дето толкова бързахте. Не очаквахте такова нещо, нали? — Той вече бе поставил въдица и кофичката до себе си и сега търкаше бедрата си доволен. — Аз поне си имах компания — добави той. Дори и не подозираше, че само преди секунда бе на косъм от смъртта.
Георг бе извил глава встрани и бе скрил лицето си със здравата ръка. Направи усилие, за да се овладее:
— Е, тогава, довиждане.
— Хайл Хитлер! — отвърна Щуката.
В същия миг обаче клоните на върбалака се разтвориха и един полицай с мустачки и перчем над челото рече доволен:
— Хайл Хитлер, Щуко! Я дай да ти видя сега разрешителното!
Щуката отвърна:
— Че аз не ловя.
— А тая въдица?
— Ами че аз си я нося, както войникът си носи оръжието.
— А кофичката?
— Че погледнете какво има вътре. Три орехчета.
— Ех, Щуко, Щуко! — закани се полицаят. — Ами вие, вие документи имате ли?
— Той е мой приятел — намеси се Щуката.
— Тъкмо затова — отвърна полицаят или по-точно, понечи да отвърне, защото Георг направи отначало няколко бавни крачки, сякаш случайно, после се шмугна във върбалака, ускори крачка и като разтваряше клоните, побягна с все сили.
— Стой! — извика полицаят вече съвсем не добродушно, нито пък шеговито, а съвсем по полицейски. — Стой! Стой!
Из един път и двамата — и полицаят, и Щуката — се втурнаха подире му, Георг ги остави да минат край него. Как страшно му напомни всичко това Вестхофен — и лъскавите ловки, и върбалакът, и сега свирките, и сърцето му, което биеше така силно, че щеше да го издаде. На отсрещния близък бряг имаше къпалня, водата заливаше гредите, между които беше спрял сал.
— Ей го там! — извика Щуката.
Сега свирките пропищяха откъм брега, липсваше само вой на сирена. И най-лошото бе тази ужасна слабост, чувството, че коленете му са като от мукава и че всичко това е някаква нереалност, защото то не може да се случи на един и същи човек, защото е някакъв страшен сън, а човекът все бяга и бяга. Усети, че се просва по дължината си напреко върху някакви релси, както забеляза впоследствие. Бягайки от брега, бе навлязъл в района на някаква фабрика. Зад стената отекваше равномерно бръмчене, ала вече не се чуваха нито свирки, нито човешки гласове.
— Свърши се — промълви той, без сам да знаеше какво иска да каже с тази дума — дали силите му се бяха свършили, или слабостта му бе отминала. Без да мисли за нищо, почака известно време да му дойде някаква помощ отвън или просто да се разсъни, или да се случи чудо. Но нито чудо се случи, нито някой му дойде на помощ. Стана и тръгна нататък. Стигна до някаква широка улица с двойни линии, които бяха съвсем самотни, тъй като от двете им страни не се издигаха редици къщи, а отделни фабрични сгради. И тъй като през ума му мина, че сега брегът сигурно вече гъмжи от охрана, той отново тръгна към града. Колко изгубени часове!
„Колко дълго ще трябва да ме чака тя!“ — мина му през ума, после изведнъж осъзна заблуждението си и че Лени не можеше да го чака, тъй като въобще нищо не знаеше за него. Никой не му помага, никой не го чака. Нима никъде никой не го очаква, никой няма да му помогне? Усети болка в ръката, върху която отново бе паднал; жалко за бялата превръзка!
Стигна до някакъв малък площад с бараки — навярно начало на голям пазар. Пред една гостилница стояха редица камиони. Той влезе в гостилницата. Развали монетата си от петдесет пфенига и седна пред чаша бира. Сърцето му подскачаше силно, сякаш там вътре имаше кой знае колко празно пространство, ала при всяко отскачане то се блъскаше о твърдо.
„Няма да издържа вече дълго — помисли си Георг, — може би няколко часа, но не и дни.“
От съседната маса някой го гледаше втренчено.
„Не срещах ли вече този тип днес? Пак ще трябва да побягна като бясно куче, няма спасение, няма! Ставай, Георг!“
И вътре, и вън имаше много хора — посетители и търговци. Той се огледа внимателно. Отсреща млад човек помагаше на възрастна жена да товари нещо. Георг тръгна към него, когато момъкът се оттегли от колата и застана до кошовете.
— Хей, вие! Как се казва жената в камиона?
— Тая гърдестата ли? Госпожа Биндер.
— Да — рече Георг, — значи, на нея трябва да предам нещо.
Той изчака край кошовете, докато запалиха мотора. После пристъпи до камиона. Попита нагоре:
— Нали вие сте госпожа Биндер?
Какво има? Какво има? — попита жената недоверчиво и с изненада.
Георг я погледна втренчено.
— Оставете ме да се кача за минутка при вас — рече той, — по пътя ще ви разкажа, и аз отивам в същата посока.
В това време камионът тръгна. Георг се хвана здраво. Занарежда нещо съвсем бавно, с много уговорки, за някаква болница, за някакъв далечен роднина.
През това време онзи от съседната маса се приближи до момъка край кошовете, с когото Георг бе приказвал.
— Какво ви попита оня преди малко? — попита мъжът.
— Дали това е госпожа Биндер — отвърна учудено момъкът.
 

VI
 
Когато работеше недалеч от къщи, тапетаджията Метенхаймер се връщаше за обяд у дома. Днес влезе в една гостилница и си поръча свински гърди и халба бира. Почерпи малкото си чираче с грахова супа. После поръча бира и на момчето и започна да го разпитва със сигурността на човек, който е отгледал вече няколко сина. Някой влезе, седна на близката маса и си поръча чаша светло пиво. Метенхаймер позна новодошлия по новата му филцова шапка — бяха пътували заедно с трамвай номер 29 сутринта. За миг усети някакво леко, неосъзнато и за него самия неприятно чувство. Престана да разговаря с чирачето и изгълта на бърза ръка последните си хапки. Побърза да се върне в жилището, за да си навакса онова, което според него работниците не бяха свършили добре сутринта поради неговото закъснение. Не беше казал нищо на жена си за призовката. Сега реши и след обед да не й казва. Изобщо му се искаше да забрави за този разпит, за тая глупава призовка. Все още не можеше да си обясни за какво го бяха викали. Може би и те не знаеха за какво. Навярно си избираха някого от време на време. Може би сред всички тези хора в целия град имаше мнозина като него, извикани ей така на, без причина. Само дето никой никому не казваше за това. Метенхаймер започна да се кара от високата си стълба на стоящите долу работници, задето отново са залепили накриво едно руло. Тъкмо се канеше да слезе по стълбата, за да провери как върви работата на партера, когато изведнъж така му се зави свят, че остана горе. Смехът на гипсаджиите, които дразнеха чирачето, и ясното гласче на момчето, което не им оставаше длъжно, кънтяха през празната просторна къща много по-ясно, отколкото гласовете на някогашните и на бъдещите й обитатели, приглушавани от покъщнината и меките килими и многото мебели. Тапетаджията се олюля върху стълбата. Тогава откъм стълбището долетя нечий глас:
— Край на работното време!
Тапетаджията извика в отговор:
— Края на работното време все още обявявам аз!
На спирката на номер 29 той отново се натъкна на оня дребен мъж с филцовата шапка, който бе дошъл дотук рано сутринта заедно с него и после си бе пил бирата в същата гостилница.
„Сигурно и той работи някъде насам“ — помисли си Метенхаймер, когато и онзи се качи с него в трамвай номер 29.
Метенхаймер му кимна. После изведнъж се сети, че и днес бе забравил при портиера пакета с прежда за жена си. Вчера тя му се беше скарала по този повод. Затова той слезе от трамвая и тръгна обратно. Бързаше, за да може, щом вземе пакета, да се качи на следващия номер 29. Вече много се беше уморил. Стана му приятно, като си помисли, че най-после ще седне у дома да вечеря и че изобщо ще се върне най-после у дома. И неочаквано сърцето му се сви от някаква странна вледеняваща тревога. Мъжът с новата филцова шапка, когото той бе оставил в последния трамвай номер 29, неочаквано се оказа в неговия трамвай, на предната платформа. Тапетаджията смени мястото си, защото сам не вярваше на очите си. Ала не се беше излъгал. Той добре познаваше шапката, бръснатия тил, късите крайници. Метенхаймер не смяташе да сменява трамвая, а да стигне до улица „Цайл“ и оттам да продължи до дома пеша. Сега слезе при Почетната стража, за да се прекачи на номер 17. Пое си дълбоко дъх, защото никой не го следеше. Ала едва влязъл на платформата на номер 17, чу зад гърба си припрени стъпки и задъхано дишане на някой, който скочи в трамвая. Мъжът с филцовата шапка го погледна бегло, с равнодушен, ала втренчен поглед. После му извърна гръб, тъй като, за да слезе, Метенхаймер трябваше непременно да мине край него. Чак сега Метенхаймер разбра, че човекът ще слезе подир него и няма отърваваме от преследването. Сърцето му заби лудо от страх. Ризата, която отдавна бе изсъхнала на тялото му, сега отново стана вир-вода.
„Но какво иска тоя от мен? — разсъждаваше Метенхаймер. — Какво съм сторил? И какво още мога да сторя?“
Не можеше да удържи на изкушението да се обърне още веднъж назад. Сред множеството шапки на вечерната тълпа — закъснели летни и подранили филцови шапки — преследвачът му вървеше с умерена бързина, сякаш предварително беше сигурен, че тази вечер тапетаджията няма да предприеме повече никакви ненадейни скокове. Метенхаймер прекоси улицата. Преди да влезе във входа на дома си, той се извърна още веднъж бързо назад в прилив на внезапна храброст, която понякога напира у хора, решили изведнъж да се отбраняват. Лицето на преследвача му беше съвсем близко зад него — дебело, отпуснато лице, с лоши зъби. Дрехите му бяха доста износени, с изключение на новата шапка. А може би и шапката му не беше нова, само по-малко износена от дрехите. В целия вид на човека всъщност нямаше нищо страшно. Страшното за Метенхаймер се криеше в необяснимото противоречие между упоритото преследване и пълното безразличие от страна на този човек.
Когато влезе във входа на къщата, Метенхаймер остави пакета на стълбището и се зае да затвори външната врата, която през деня заканваха с кука на стената на входа.
— Защо я откачваш, татко? — попита го ненадейно за него дъщеря му Ели, която тъкмо слизаше по стълбището.
— Течение става — отвърна Метенхаймер.
— Че ти нима го усещаш оттук чак горе в къщи? — отвърна Ели. — В осем часа и без това ще затворят.
Тапетаджията я погледна втренчено. Усети с кожата на цялото си тяло, че отсреща на тясната уличка онзи мъж стърчи неотстъпно и наблюдава и него, и дъщеря му.
От всичките си деца той тайно най-много обичаше Ели. Може би онзи, който стоеше на пост отсреща, знаеше това? Какво негово скрито движение искаше да издебне? Някакво негово открито прегрешение? Нямаше ли някаква приказка, в която бащата обещава на дявола да му даде първото живо същество, което ще го посрещне у дома му? Досега той беше крил пред цялото си семейство, дори и пред самия себе си, че това е най-любимото му дете. Защо го криеше, сам не беше наясно. Може би по две противоположни причини. Защото тя беше хубава, а същевременно защото непрекъснато му бе причинявала мъка. Радваше се, когато го посещаваха големите му деца. Когато дойдеше Ели обаче, сърцето му трепваше на онова местенце, където се радваше и страдаше с най-голяма сила. Колко много чудесни жилища бе облепвал с тапети мислено за дъщеря си — виждаше я как изтичва през стаите, не по-малко грациозно от онези надути капризни жени, които идваха заедно с мъжете си, за да им покажат те бъдещия им дом.
Ели докосна ръката на баща си. Върху лицето й, което приличаше на детско, изпод ореола от гъсти, навити на буклички на слепоочията и на тила й коси, се изписа тъга и нежност. Тя си припомни деня, в който баща й притисна главата й до гърдите си на пейката в гостилницата на Вестхофен и й каза с прегракнал глас да се наплаче на воля. След това те никога вече не бяха заговорили за този ден. Ала и двамата си спомняха за това пътуване, щом се видеха.
— Най-добре веднага да взема пакета с вълната — рече Ели, — мога да започна да плета още тази вечер.
Тапетаджията, който усещаше как оня на отсрещния ъгъл на улицата впива поглед в пакета, сам имаше чувството, сякаш дъщеря му пъха в пазарската си чанта нещо забранено, макар много добре да знаеше, че вътре има само няколко пъстри кълбета вълна. Лицето на Ели отново се беше прояснило. От очите и — златнокафяви като косите — струеше топъл блясък по цялото й лице.
„Нима този тип Георг не е имал очи на главата — мислеше си бащата, — за да я изостави така?“
Веселостта на младата жена го прободе в сърцето. Опита се да застане пред нея, за да не може ничий поглед да я улучи. Ако търсят да поставят някакъв капан нему, помисли си отново той, каква вина има това дете? Но Ели беше голяма и силна, а той беше дребният, съсухреният. Не можеше да я скрие. Погледна напрегнато към улицата, когато тя излизаше от входа, лека и изправена, размахвайки пазарската чанта в ръка. Метенхаймер си пое дълбоко дъх. В същия миг преследвачът му се беше извърнал към витрината на парфюмерийния магазин отсреща. Ели мина незабелязано покрай него. Метенхаймер не разбра обаче, че от гостилницата до парфюмерийния магазин веднага изскочи един млад, подвижен мъж с мустачки, който побутна леко с лакът оня с филцовата шапка, минавайки край него. Погледите им се срещнаха в стъклото на витрината. Като рибари, вперили поглед в същата вода и в едни и същи риби, и двамата съзряха в стъклото отсрещната страна на улицата, външната врата на къщата, където живееше тапетаджията, и него самия.
„Ти искаш аз да въведа семейството си в нещастие — помисли си Метенхаймер, — ала това няма да ти се удаде.“ И като се успокои неочаквано самичък, той тръгна по стълбите нагоре.
Онзи с филцовата шапка влезе в гостилницата, откъдето бе изскочил момъкът с мустачките. Седна край прозореца. Другият настигна бързо Ели с дълги, леко пружиниращи крачки, като си мислеше същевременно, че краката и бедрата на тази млада жена напълно облекчават отегчителната му задача.
 

Във всекидневната Метенхаймер се препъна о детето на Ели, което строеше нещо на пода. Ели бе оставила детето да пренощува тук. Защо? Жена му повдигна рамене. По израза на лицето й се виждаше, че тя таи нещо в сърцето си, ала мъжът й не я попита какво. Всяка друга вечер детето би го развеселило, сега обаче той попита:
— За какво и дадоха всъщност квартира?
Детето сграби показалеца на дядо си и се разсмя. Ала на него не му беше до смях. Отмести детето от себе си. В главата му отново прокънтяха една подир друга всички думи, изречени тази сутрин по време на разпита. Вече никак нямаше чувството, че само е сънувал. Сърцето му тежеше като олово. Пристъпи към прозореца. Парфюмерийният магазин отсреща вече беше спуснал ролетката си. Ала това не можеше да заблуди Метенхаймер. Той знаеше, че някоя от смътните сенки зад витрината на гостилницата не изпуска из очи неговото жилище. Жена му го повика да вечерят. На масата тя каза както винаги:
— Питам се кога най-после ще сложиш и у нас нови тапети?
През това време, връщайки се от работа, Франц бе слязъл от велосипеда си малко преди да стигне до Ханзагасе. Сега тикаше велосипеда, размишлявайки дали действително да влезе в някой магазин да попита за Метенхаймарови. И ето че се случи онова, на което се бе надявал и от което може би се бе страхувал леко. Той случайно срещна Ели. Стисна здраво ръчките на велосипеда. Потънала в мислите си, Ели не го забеляза. Тя никак не се беше променила. Спокойните й движения леко се смекчаваха от някаква тъга — така беше и някога, когато тя изобщо нямаше повод да бъде тъжна. Все още носеше тогавашните си обици. Това беше добре. Те му харесваха много в нейните гъсти кестеняви коси. Ако Франц умееше да облича в думи чувствата си, сигурно щеше да си каже сега, че тазвечерната Ели много повече прилича на себе си, отколкото онази Ели, която живееше в спомена му. Как го заболя, когато тя мина край него, без да го забележи, макар че тя въобще не можеше да го види, пък и не биваше. Както когато я видя за първи път в пощата, той и сега изпита желание да я грабне в прегръдките си и да я целуне по устата.
„И защо не бива да ми принадлежи онова, което ми е предопределено?“ — мина му през ума, забравил, че е съвсем невзрачен, с най-обикновено лице без никаква изразителност — един беден и тромав млад човек.
Той остави Ели да мине край него — а също и младия господин с мустачките, за когото въобще не предположи, че има нещо общо с Ели.
После обърна велосипеда си. Въртя педалите подир нея десетина минути, докато тя влезе в къщата, където живееше под наем заедно с детето си.
Франц огледа къщата, която погълна Ели. После огледа околните здания. Срещу входната врата на Елини имаше сладкарница. Влезе вътре и седна.
В сладкарницата имаше само един посетител, един източен, доста спретнат човек, с мустачки. Той седеше до витрината и гледаше навън. Франц не му обърна внимание. Толкова мозък все пак имаше в главата си, за да не изтича подир Ели в дома й. Ала денят все още не беше свършил. Ели можеше да излезе отново. Така или иначе, той реши да остане дълго тук и да чака.
Междувременно горе в стаята си Ели се беше преоблякла, вчесала и пригладила косите си с четката, изобщо бе направила всичко, което трябваше да направи, ако гостът, когото очакваше тази вечер, действително щеше да дойде и да остане за вечеря, а може би — Ели не изключваше напълно тази възможност — и до утре сутринта. Накрая тя сложи една престилка върху новата си рокля. После влезе в кухнята на хазайката, очука и осоли два шницела и приготви тигана с мазнина и лук, за да го сложи върху огъня веднага щом навън се позвъни.
Хазайката й, умерена, петдесетгодишна жена, която обичаше младите и бе убедена, че животът си иска своето, я наблюдаваше усмихната.
— Вие сте напълно права, госпожо Хайслер — каза тя, — човек веднъж само е млад.
— В какво съм права? — попита Ели. Лицето й из един път се беше променило.
— Че ще останете веднъж да вечеряте с гости, а ле с роднините си.
На езика на Ели бе да каже: „Предпочитам сама да вечерям“ — ала не каза нищо. Сама усещаше, че очаква да чуе как долу външната врата се затваря и по стълбището тръгват твърди стъпки. Да, наистина, тя очакваше. Ала същевременно се надяваше, че може да се случи нещо и гостът да не дойде.
„Най-добре да направя и пудинг“ — помисли си тя.
Сложи млякото да се вари, изсипа бавно сместа за крем и започна да бърка.
„Ако дойде — добре — помисли си неочаквано тя, — ако не дойде — пак добре.“
Тя действително чакаше; ала колко жалко бе това очакване в сравнение с някогашното…
Когато на времето бе чакала седмица след седмица, нощ след нощ да чуе стъпките на Георг, тя все още бе имала сили да противопостави младостта си на пустотата на нощта. Днес чувствуваше, че някогашното й чакане не е било нито безсмислено, нито смешно, а много по-добро и по-гордо, отколкото днешният й живот от ден за ден, когато тя вече бе изгубила сили да чака.
„Сега и аз съм като всички други — помисли си тъжно Ели, — нищо вече не ми се струва особено важно.“ Не, тя сигурно няма да прекара идващата нощ в очакване, ако гостенинът й не дойде. Ще се прозине няколко пъти и ще заспи.
Когато Георг й бе заявил за първи път, че няма нужда да го чака повече, тя не му бе повярвала. Наистина, беше се върнала при родителите си, ала по този начин бе сменила само мястото на чакането. Ако чакането на единия има силата да върне другия, тогава Георг сигурно щеше да се върне при нея. Ала очакването няма никаква магическа сила, то няма власт над другите и се отнася само до чакащия и затова именно изисква от него душевна сила. За Ели то също не бе от полза — само бе породило спокойната, безмълвна тъга, която понякога най-неочаквано разкрасяваше хубавичкото й младежко личице. Точно това си помисли сега и хазайката, докато наблюдаваше Ели край печката.
— Докато изядете шницелите — рече успокоително тя, — пудингът ви ще се изстуди напълно.
Когато Георг й бе обяснил за последен път, че няма защо да го чака повече — съвсем не грубо, ала твърдо и уверено, защото чакането му било противно, — когато Георг й обясни със спокойни и разумни думи, че бракът не е нищо свято и че дори и очакваното дете не е някаква неизбежна съдба, Ели най-после бе напуснала общата им стая, наема за която сама бе плащала тайно през всичкото време.
Ала тя продължи да чака; чакаше и през нощта, когато се роди детето й. Та нима можеше да има друга по-подходяща нощ от тази за внезапното му завръщане? След няколкодневно търсене баща й успя да домъкне този ужасен човек — зет си. По-късно, когато гледаше дъщеря си след раздялата им, той съжаляваше за това. Макар да бе уговарял отначало Ели да не се омъжва, а след това — да не се развежда, сега вече той беше убеден, че дъщеря му не бива да изчаква повече. Затова на края на втората година сам отиде да търси зет си чрез властите. Дори и собствените му родители не знаеха къде се намира… Ала тази втора година от брака на дъщеря му, която вече изтичаше, беше 1932. Наложи се през нощта Ели да успокоява детето, разбудено в съня си от изстрелите и наздравиците по случай настъпването на Новата 1933 година. Георг беше неоткриваем. Дали от страх да не би действително да го открият, търсейки много настоятелно, или Ели се успокои, защото детето й носеше радост — така или иначе, семейството изостави намерението си.
Ели още си спомняше утрото, когато престана да чака. Призори я бе събудила автомобилна свирка. Тя бе доловила по улицата шума от стъпки, които може би бяха на Георг. Стъпките отминаха външната порта на техния дом. Заедно с отекването на стъпките отекна и желанието на Ели да чака повече. С последното ехо откъм улицата се изчерпа и чакането й. Тя не си бе направила никакъв извод, не бе взела никакво решение. Просто си каза, че и майка й, и всички по-възрастни хора имат право. Времето лекува всичко, дори и нажеженото желязо изстива. Тогава тя заспа бързо. На другия ден беше неделя. Ели спа до обяд. За неделния обед във всекидневната на Метенхаймерови влезе една зачервена и свежа, съвсем нова и здрава Ели.
В началото на 1934 година Ели получи призовка. Съобщаваха й, че мъжът й бил арестуван и откаран във Вестхофен. Сега, каза тя на баща си, той най-после си е намерил мястото и те могат да подадат заявление за развод. Баща й я погледна изненадано, както човек поглежда красива скъпа вещ, върху която неочаквано е открил някакъв дефект.
— Сега ли? — каза той само.
— А защо не сега?
— Там това сигурно ще бъде тежък удар за него.
— И аз преживях много тежки удари — отвърна Ели.
— В края на краищата той още е твой съпруг.
— Това е свършено веднъж завинаги — отвърна Ели.
— Няма смисъл да чакате в кухнята — рече хазяйката, — щом се позвъни, аз ще сложа шницелите върху огъня.
Ели влезе в стаята си. На края до леглото й беше детското креватче, което днес беше празно. Всъщност гостенинът й вече трябваше да дойде, ала Ели не седна да го чака. Отвори пакета, опипа преждата и после започна първия ред на плетката.
С човека, когото сега очакваше, макар и без голямо нетърпение, и чието име беше Хайнрих Кюблер, тя се бе запознала случайно. Когато не пречим на случая и го оставим да действува на воля, той съвсем не е сляп, както обичаме да казваме обикновено, а направо е хитър и изобретателен. Важното е човек да му се довери. Рече ли човек да му се меси в работата и да му пречи, се получават неудачи, за които после отново неправилно виним случая. Оставим ли го спокойно да действува и му се подчиняваме напълно, той обикновено достига до целта, и то бързо и устремно, без заобикалки.
Една колежка на Ели я бе поканила да отидат да потанцуват. Отначало Ели съжали, че се е съгласила. Малко по-късно един келнер изпусна зад гърба й една чаша. Ели се извърна; в същото време се извърна и същият този Кюблер, който тъкмо прекосяваше салона. Той беше висок, тъмнокос, със здрави зъби — някаква слаба прилика в държането и в усмивката му с Георг накараха лицето на Ели да разцъфне за миг, така че Кюблер веднага го забеляза, спря се насред път и после се приближи. Танцуваха чак до сутринта. Отблизо, разбира се, той въобще не приличаше на Георг, Беше порядъчен млад човек. Идваше често да взема Ели да отидат да потанцуват или да излязат в неделя до близката планина. Целуваха се и бяха доволни.
Веднъж Ели му бе разказала за първия си мъж.
— Не ми провървя там — така говореше тя сега за брака си.
Хайнрих увещаваше Ели да се освободи напълно от този Георг. Така тя реши сама да уреди въпроса.
Един ден Ели получи разрешение за посещение в лагера Вестхофен. Изтича при баща си. Отдавна вече не му беше искала съвет за нищо.
— Трябва да отидеш — каза Метенхаймер, — аз ще те придружа.
Ели не бе правила никакви постъпки за това разрешително, то дори съвсем не й беше приятно. Пък и тези, които й го бяха изпратили, преследваха определена цел.
Тъй като не бяха успели да постигнат при този затворник нищо нито с удари, нито с ритници, нито пък чрез глад или мрак, в лагера бяха решили да повикат жена му. Жена и деца, обикновено това имаше силно въздействие върху повечето затворници.
Така Ели съобщи в своята канцелария, че ще отсъствува, а Метенхаймер — в своята фирма. Бяха премълчали пред семейството, че ще предприемат това пътуване. Във влака Ели мечтаеше да се намира сега със своя Хайнрих сред някоя поляна на Таунус. Метенхаймер мечтаеше за своите тапети. Когато слязоха от влака и тръгнаха един до друг по шосето, отминавайки няколко лозарски села, Ели хвана ръката на баща си, сякаш се бе превърнала отново в малко момиченце. Ръката й беше суха и отпусната. И двамата бяха потиснати.
Когато тръгнаха между първите къщи на Вестхофен, хората ги сподиряха с обичайния и смътен израз на съчувствие, сякаш отиваха в болница или на гробища. Сърцата на баща и дъщеря се свиваха болезнено, като гледаха деловитата шетня и радостната възбуда от труда на лозарските села, през които вървяха… Защо и те не бяха на мястото на тези хора? Защо не можеше и те да тикат това буре през улицата към тенекеджията? Защо тя да не е жената, която сега изтърсва ситото си на прозореца? Защо да не са те на мястото на тези, които мият плочите в оня двор, преди да поставят пресата за изстискване на гроздето? А вместо това те трябва да вървят сега сред тази трудова суетня по този странен път, неудържимо потиснати. Един момък с широк, обръснат още като през лятото череп — приличащ повече на моряк, отколкото на селянин — се приближи към тях и каза сериозно и спокойно:
— Трябва да заобиколите отгоре зад нивата, за да стигнете до онзи зид.
Една стара жена, която навярно беше майка на момчето, погледна през прозореца и им кимна.
„Успокоява ли ме тя? — помисли си Ели. — Та мен нищо вече не ме свързва с Георг.“
Тръгнаха нагоре по полето. Вървяха край една стена със зазидани отгоре парчета счупено стъкло. Отляво имаше малка фабрика: „Матиас Франк, синове“. Оттук те видяха портата с постовия. Портата гледаше към шосето и стоеше точно на края на остър ъгъл, образуван от бедрата на двете стени на така наречения вътрешен лагер. Вътрешният лагер опираше само с външната си порта на шосето. Предполагаше се, че Рейн се намира някъде в ниското, но не се виждаше. Тук-таме сред кафявата и вдигаща пара пръст проблясваше застояла вода.
Метенхаймер реши да изчака Ели в градината на гостилницата в селото. Оттук тя трябваше да продължи сама. Ели се страхуваше. Каза обаче, че всъщност тя няма повече нищо общо с Георг, Нямаше да се остави да я затрогнат нито тежкото му положение, нито познатото лице, нито погледът или усмивката му.
 

Тогава Георг беше вече отдавна във Вестхофен. Бе издържал мъченията на десетки разпити — страдания и мъчения, които инак биха били достатъчни за цяло поколение, над което е преминала война или някакво друго бедствие. И тези мъчения щяха да продължават — било утре, було още в следващата минута. Тогава Георг вече знаеше, че само смъртта може да го освободи от тук. Той вече знаеше каква ужасна сила бе връхлетяла върху неговия млад живот, ала бе узнал също така и собствената си сила и вече знаеше какво представлява самият той.
В първия миг Ели си помисли, че са довели по погрешка някой друг затворник. Вдигна ръце към ушите си — обичайното движение, с което по-рано винаги проверяваше дали обиците й са на мястото си. После ръцете й паднаха надолу. Тя втренчи поглед в непознатия човек между двамата постови от щурмовите отреди. Та Георг беше висок, а този тук беше нисък като баща й, с подвити колене. После го позна по усмивката. Това беше някогашната му характерна усмивка, полурадостна, полупрезрителна, с която той я бе измерил с поглед при първата им среща. Разбира се, сега не му предстоеше да премери с поглед една млада жена, която ще иска да отнеме на толкова обичния си приятел. Георг се опита да оформи някаква мисъл в измъчения си мозък. За какво са довели тук тази жена? Какво целят с това? Страхуваше се, че е толкова изнурен и бе претърпял толкова много телесни болки, че няма да успее да долови нещо важно, някакъв капан.
Той втренчи поглед в Ели. За него тя бе също така странно същество, както и той за нея: филцовата и шапчица със заметната нагоре периферия, къдравите й коси, обиците. Той я наблюдаваше. Започна да си припомня каква връзка бе имал на времето с нея, макар и твърде краткотрайна. Същевременно пет-шест чифта очи следяха всяко потрепване на лицето му, обезобразено все още от последния побой.
„Трябва да кажа нещо на този човек!“ — мина през ума на Ели.
И тя каза гласно:
— Детето е добре.
Той наостри слух. Погледът му се напрегна. Какво ли искаше да му каже тя с това? То сигурно има някакво определено значение, тя навярно му носи някаква вест? Георг се страхуваше, че е твърде много слаб и не може да разбере смисъла на думите й. Затова попита:
— Така ли?
В този миг тя не можеше да не го познае по погледа. Той се бе втренчил все така неотстъпно и пламенно, както първия път, върху полуотворените й устни. Каква ли новина се крие в нейните думи, която ще трябва да придаде още веднъж сила и напрежение на живота му! След дълга мъчителна пауза, по време на която тя навярно бе търсила какво точно да каже, Ели рече:
— Скоро ще постъпи в детска градина.
— Да — рече Георг.
Какво мъчение беше да кара изнурения си мозък да съобразява така бързо и остро! Какво иска да каже тя с това, че детето ще постъпи в детска градина? То е добре и ще постъпи в детска градина… Навярно това има нещо общо с преустройството на работата, за което бе говорил Хагенауер, когато постъпи в лагера преди четири месеца, след арестуването на последното партийно ръководство. Усмивката му се разшири. Ели попита:
— Искаш ли да видиш снимката му?
И тя затърси в малката си чантичка, към която сега освен очите на Георг се насочиха и погледите на присъствуващите полицаи. Тя извади отвътре една малка, залепена върху картон снимка на дете, което си играе с дрънкалка. Георг се наведе над снимката и челото му се сбърчи от напрежение да не би да не успее да долови нещо важно. Той вдигна поглед, втренчи го в Ели, после отново в снимката. Повдигна недоумяващо рамене. Гледаше Ели така мрачно, сякаш тя се бе подиграла с него. Надзирателят извика:
— Свиждането свърши.
И двамата потрепераха. Георг попита бързо:
— Как е майка ми?
Ели извика:
— Добре е. — Тя не бе виждала вече година и половина жената, която си бе останала чужда за нея и дори й беше противна.
Георг извика:
— А как е малкият ми брат? — Той сякаш неочаквано се бе разсънил, цялото му тяло трепереше.
На Ели се стори още по-страшно това, че той неочаквано бе започнал от миг на миг да си възвръща все повече човешкия облик. Георг извика:
— Как е…
Сграбиха го отляво и отдясно, извиха ръцете му назад и го отведоха.
Ели не можеше да си спомни как се бе върнала при баща си. Спомняше си само как той бе притиснал главата й до гърдите си и че гостилничарят и жена му и още други две жени стояха край тях, ала това й беше безразлично. Едната жена я бе потупала леко по рамото, а другата бе докоснала косата й с ръка. Накрая гостилничарката вдигна шапката на Ели от земята и издуха праха от нея. Никой не бе отронил нито дума. Зидът беше твърде наблизо. И страданието, и утешението бяха еднакво безмълвни.
Когато се върнаха у дома, Ели седна и написа писмо на Хайнрих. Нека не идва повече да я взима от службата й, изобщо никога да не идва повече.
Въпреки това Хайнрих я изчака на излизане от работа. Заразпитва я дали този Георг отново й е направил впечатление, дали из един път отново е започнала да го обича, или може би изпитва само съчувствие към него, или пък иска пак да се събере с него, когато го пуснат от лагера. Ели бе изслушала въпросите му изненадана — все неясни и безсмислени догадки за нещо, което само тя си знаеше. Отвърна му съвсем спокойно. Не, тя не обича вече Георг. Никога вече няма да се върне при него, няма да се върне и когато го освободят, всичко това е свършено завинаги. Ала из един път тя нямала вече желание да бъде заедно с Хайнрих, откакто е видяла Георг — просто няма вече желание, това е всичко.
Хайнрих застана на пътя й, също както бе постъпил и Франц на времето, преди няколко години, когато Георг неочаквано му я бе отнел. Тъй като обаче той самият не бе чак дотам сериозен, Хайнрих не можеше да повярва, че и нейният отказ е напълно сериозен. Та какъв смисъл имаше всичко това? Виж, ако тя все още обича Георг… Но само така! Какво ще спечели той от това, че тя ще остане сама? Той дори няма и да го научи, сигурно няма и да го повярва, дори и да има възможност по-късно тя да му разкаже всичко. Защо е необходимо да си усложняват така живота?
Оттогава бе минала вече близо година. Тази вечер тя беше поканила Хайнрих. Беше приготвила за него шницел и беше сварила пудинг. Беше се направила хубава заради него.
„Как ли започнах всичко отново? — мислеше си Ели. — Защо пак искам да бъда заедно с него?…“
Не се бе наложило нито да ликвидира нещо, нито да вземе някакво сериозно решение. Не се беше случило нищо особено, само дето една година е много време. Скучно е да се стои всяка вечер сама. А Ели просто не е създадена да чака. Тя беше млада жена като всички останали. Хайнрих бе ИЗЛЯЗЪЛ прав. Защо да търпи толкова лишения заради един мъж, който й е вече съвсем чужд? Пък и през изтеклата година ужасното, обезобразено от побоищата лице на Георг бе избледняло от съзнанието й. И майка й, и всички по-възрастни хора имаха право: времето лекува всичко, дори и нажеженото желязо изстива.
И все пак в дъното на сърцето си Ели хранеше слабата надежда, че някаква случайност може да попречи на Хайнрих да дойде. Тя сама не можеше да си обясни с какво това щеше да промени нещата, след като тя сама го бе поканила.
Долу, в сладкарницата, Франц гледаше към улицата. Запалиха уличните лампи. Колкото и да беше топло през деня, сега никой не можеше да се залъгва, че лятото не е отминало вече. Малката сладкарничка беше осветена съвсем слабо. Жената на тезгяха тракаше шумно с чиниите. Сигурно й се искаше двамата й упорити посетители да си вървят вече. Неочаквано Франц стисна с две ръце ръбовете на масичката. Не можеше да повярва на очите си. Между уличните фенери към портата на Елината къща вървеше Георг с цветя в ръка. Франц усети как всичко у него се преобърна и се завъртя в шеметен вихър. Всичко имаше в този вихър: и уплаха, и радост, и ярост, и страх, и щастие, и ревност. После всичко отмина, защото мъжът се приближи. Франц се успокои и сам се изруга. Приближаващият мъж само отдалеч имаше съвсем слаба прилика с Георг и тази прилика се дължеше само на това, че той тъкмо бе мислил за Георг.
В този миг сладкарката успя да се освободи поне от единия си посетител.
Младият човек бе хвърлил парите на масата и бе изскочил навън. Франц си поръча още едно кафе и още едно парче сладкиш.
 

Когато някой позвъни отвън, лицето на Ели все пак засия. Миг по-късно Хайнрих стоеше в стаята й. В ръката си той държеше букет карамфили. Погледна смутен младата жена, която седеше на края на леглото си, без да го бе очаквала особено, и сега не можеше да скочи, защото й пречеха пъстрите вълнени кълбета в скута. Ели вдигна лице. После придърпа чантата и натъпка — прекалено бавно от обзелото я смущение — плетивото си в нея. После тя се изправи и пое карамфилите от ръката на Хайнрих. Откъм кухнята вече идваше миризма на печено месо. Милата госпожа Меркер! Ели се усмихна, без да иска. Ала лицето на Хайнрих беше толкова сериозно, че усмивката й изчезна. Тя отмести лице, за да избегне напрегнатия поглед на Хайнрих. Той я хвана за раменете, стисна я и тя отново вдигна глава и го погледна. Забравяйки всичко наоколо си, сега Ели вече си мислеше, че все пак е щастие, дето Хайнрих бе дошъл. В този миг по стълбището и във входното антре се чуха гласове и стъпки.
Дали наистина някой извика или само си го бе помислил: „Гестапо!“ Ръцете на Хайнрих се отпуснаха, лицето му замръзна, а и веселото до преди малко, пламнало лице на Ели също замръзна, сякаш никога не се беше усмихвало и никога вече няма да може да се усмихне.
 

Макар че мислеше по-бавно и не умееше да свързва събитията бързо, Франц все пак успя донякъде да си обясни онова, което видя през следващите няколко минути от мястото си пред витрината на сладкарницата.
За кратко време на малката тиха уличка изведнъж настъпи голямо оживление, макар и без да привлече вниманието на околните. Голяма тъмносиня лека кола спря на следващия ъгъл на улицата. В същото време едно такси спря пред вратата на къщата, където живееше Ели. Миг след това пристигна второ такси, което не задмина първото, а спря непосредствено зад него.
От първото такси вече бяха изскочили трима млади мъже в обикновено ежедневно облекло и след като се забавиха съвсем за кратко време в къщата, отново се пъхнаха в таксито, водейки със себе си още едно лице. Франц не можеше да се закълне, че четвъртият мъж беше същият, когото той бе сбъркал за миг с Георг, защото придружителите му застанаха много хитро — пък може би случайно — между вратичката на колата и външната врата на къщата, за да не се вижда кого водят. Ала Франц все пак успя да забележи, че четвъртият не вървеше спокойно, а приличаше на пиян или на болен сред придружителите си с бързи и резки движения. И когато колата отмина веднага, тъй като шофьорът въобще не бе изключвал междувременно мотора, второто такси бавно се приближи до външната врата на Елиния дом — също за кратко време. Двама мъже влязоха бързо в дома и се върнаха с една жена помежду си.
Неколцина минаващи по улицата се спряха за малко. Навярно от няколко прозореца също се бяха надвесили да видят какво става. Ала тротоарът пред вратата на къщата беше чист и непокътнат под светлината на уличните фенери, там явно не се бе случила катастрофа, нямаше пръски кръв. И ако някой си направи някакъв извод от видяното, то той бе предпочел да го сподели само с членовете на семейството си.
Франц очакваше всеки миг да дойдат да арестуват и него. Успя обаче да се отдели от мястото с велосипеда си, без никой да го спре.
„Значи, Георг също е избягал — мислеше си Франц, — дебнат роднините му, предполагаемата му жена, навярно и майка му. Мислят, че той се крие тук в града. И може би това наистина е така. Но как смята да се измъкне той?“
Въпреки разказа на онзи бивш сълагерник на Георг, Франц никога не бе успял да си представи днешния Георг такъв, какъвто го бе видяла Ели. Ала споменът за някогашния Георг сега го облада внезапно съвсем ясно. Той го видя така отчетливо пред себе си, че едва не извика. Така са викали преди столетия, в също такива мрачни времена хората, когато неочаквано са мислели, че виждат сред тълпата на улицата или сред опиянението на някакъв празник единствения човек, когото са си представяли в запретените си спомени, а тези спомени всъщност са били съвестта им. Той видя младежкото лице на Георг, дръзкия и тъжен поглед, тъмните му гъсти и хубави коси. Видя Георг, подпрял главата си с ръце, видя главата върху раменете му като вещ, за която е определена цена. Франц завъртя още по-силно педалите, сякаш него преследваха.
Пристигна у Херманови съвсем разстроен и объркан, което за щастие не се бе изписало върху малко грубоватите черти на лицето му. Но и тук не можа да излее сърцето си, Херман не се беше върнал още от работа.
— Имал някакво събрание — каза Елзе, вперила в разстроения Франц кръглите си очи, едновременно любопитни и невинни.
Усещайки, че трябва да го успокои за нещо, тя му поднесе кутия с бонбони. Херман често й купуваше лакомства, защото просветналото й личице, когато й бе направил първия подарък, силно го бе трогнало. Франц, който също я приемаше като дете, я погали по главата, ала веднага съжали, защото тя се стресна и се изчерви.
— Значи, го няма — рече Франц почти отчаян и толкова погълнат от мислите си, че не можа да потисне една въздишка.
Тя го проследи с поглед, докато той буташе велосипеда си нагоре по улицата, и изпита съчувствие към него, по детски, заради болката, която го гнетеше и чиято причина тя не знаеше.
 

Марнетови почакаха малко Франц, после започнаха вечерята без него. Ернст Овчаря бе заел мястото му. Сега Ернст излезе пред къщата, за да подхвърли на своята Нели един кокал. Като излезе от топлата задимена кухня на полето, лицето му изведнъж се промени и той си пое дълбоко въздух. Днес мъглата не беше вече толкова гъста. Във всички посоки надалеч се виждаха светлините на множеството селца и градове наоколо, на железопътните линии и фабриките, на заводите за бои „Хьохст“, на „Опел Рюселсхайм“. Подпрял ръка на хълбока си, стиснал с другата кокала, Ернст се оглежда спокойно. Лицето му отново придобива веселия си надменен израз, сякаш той е пристигнал тук днес, начело на своите легиони, като посланик от дълбоката древност, и сега стои и се възхищава на окончателно победената земя, на нейните реки и милиони светлинки. Той застива на мястото си като завоевател, наслаждаващ се на завоюваното. Но нима той действително не бе пристигнал тук начело на своите легиони като посланик на дълбоката древност и действително не бе покорил земята, горите и реките?
Ернст проточи напред глава, защото чу нещо да съска иззад нивата. Това е съскането от велосипеда, който Франц тика нагоре. Лицето на овчаря, което току-що беше все още ясно и почти величествено, сега се оживява от хитро любопитство. Защо Франц се връща толкова късно, и то от тази страна?
— Всичко изядохме вече — казва Ернст.
Със своя дързък остър поглед той веднага разбира, че Франц е недоволен от нещо. Това не предизвиква у него съжаление, а само любопитство, и изразът на лицето му сякаш говори: горкички ми, мъничък Франц, колко ли мъничка трябва да е пък бълхата, която те е ухапала?
Без да са си разменили нито дума, Франц изпитва неприятно чувство към този момък, към неговата студена насмешливост, която друг път го развеселява. Противно му е неговото равнодушие, защото по начало му е противно равнодушието на хората, сред които трябва да влезе сега, да изкуса супата си, както му е противно и равнодушието на звездите, които тъкмо изгряват над главата му.
 

VII
 
Георг вървя, докато над него се спусна вечерта, която беше така мъглива и спокойна, че му се струваше, че никой няма да го открие. При всяка крачка си казваше, че следващата сигурно ще бъде последната. Ала всяка негова нова крачка беше само предпоследната. Той бе слязъл от камиона малко преди да навлязат в Момбах. Тук вече нямаше мостове, но в началото на всяко село имаше пристан. Георг ги задминаваше един след друг. Още не бе дошъл подходящият момент да се прехвърли от другата страна на реката. Когато всички сили на човека са насочени към една определена точка, всичко го предупреждава — и инстинктът, и разумът.
Той отново изгуби чувство за времето както предишната вечер. По реката се чуваха параходните сирени, които не млъкваха при мъгливо време. По шосето, което минаваше по един нисък насип по брега на Рейн, профучаваха светлинки, но на все по-големи интервали. Един съвсем близък остров, обрасъл целият с дървета, му скри гледката към водата. Зад тръстиките просветнаха светлинните на някакъв чифлик, ала те не навяха на Георг нито страх, нито сигурност. Сякаш бяха някакви блуждаещи пламъчета — толкова безлюдна беше околността. Островът, който му препречваше гледката, навярно се проточваше надълго или това беше краят му. А може би светлините идваха от някой параход или чак от отсрещния бряг и не горист остров му закриваше гледката, а просто мъглата. Тук човек можеше да загине и по най-обикновен начин, и от най-обикновено изтощение. Сега да можеше да остане насаме с Валау само за две минути, та ако ще би и в ада дори!…
Ако Валау успее да стигне до уговорения град по поречието на Рейн, има надежда оттам да му помогнат да напусне страната. Там има хора, които го очакват и вече са подготвили следващия етап на бягството му.
Когато арестуваха Валау за втори път, жена му беше сигурна, че няма да може да види повече мъжа си. А когато отхвърлиха грубо, дори заплашително молбата й да го посети — тя бе заминала от Манхайм, където живееше сега, сама за Вестхофен, — госпожа Валау реши, че ще спаси мъжа си на всяка цена. Преследваше осъществяването на своето решение с упоритостта, с която жените се заемат да осъществят някой невъзможен план, като почти престават да се вслушват в разума си, който им внушава кое е възможно и кое — не. Жената на Валау не разчиташе на опита на други, нито на сведенията, които й даваха, а само на разказите за две или три легендарни бягства, като например на Баймлер от Дахау или на Зегер от Оранменбург, А и в легендарните бягства се съдържат известни сведения и опит. Госпожа Валау беше сигурна, че нейният мъж гори от желание да живее, да продължи да живее, и със своя бистър ум веднага ще успее да разбере и най-лекия намек. Нежеланието й да преценява кое е възможно и кое невъзможно не й пречеше обаче да обмисля ловко различни подробности. За да установява връзки или да предава съобщенията си, тя използваше двете си момчета — и главно по-голямото, което бащата бе обучил основно в това отношение още преди, а сега майката го бе посветила в своя план и то бе съвсем очаровано — едно тъмнооко, жилаво момче, в униформа на Хитлеровата младеж, по-скоро изгоряло, отколкото озарено от пламъка, прекалено много силен за неговото сърце.
Сега, вечерта на втория ден, госпожа Валау вече знаеше, че бягството от лагера е извършено успешно. Не можеше да знае обаче кога ще пристигне той в малката виличка във Вормс, където бяха оставени за него дрехи и пари, и дали не е успял да се промъкне дотам още миналата нощ. Виличката беше собственост на семейство Бахман. Мъжът Бахман беше трамваен кондуктор. Двете жени бяха ходили преди тридесет години заедно на училище, още бащите им бяха приятели, а по-късно — и мъжете им. Двете жени се бяха научили едновременно да носят на плещите си бремето на обикновения живот, а през последните три години — и бремето на необикновения живот. Наистина Бахман бе арестуван само за кратко време в началото на 1933 година. Оттогава той живееше само с работата си и никой не го закачаше за нищо.
И ето сега госпожа Бахман очакваше своя мъж, трамвайния кондуктор, а госпожа Валау — своя. Неспокойна, което личеше от незначителните, треперещи, сякаш разпокъсани движения на ръцете й, очакваше госпожа Бахман своя съпруг, комуто бяха необходими само десет минути, за да се върне от трамвайното депо до жилището им в града. Може пък да му се е наложило да замести някой колега, тогава сигурно ще се върне към единадесет. Госпожа Бахман се зае да подреди децата и това я успокои малко.
„Всъщност на нас нищо ме може да ни се случи — казваше си за хиляден път тя, — никой нищо не може да узнае. Дори да го открият, никой не може да докаже нищо за нас. Той спокойно може да е откраднал парите и дрехите. Ние си живеем тук в града, от седмици никой от нас не е ходил във виличката. Да можех поне да ида да надникна — продължаваше мислите си тя, — да видя дали дрехите са още там. Направо не мога да издържам повече. Как можа Хилде да организира всичко!“
На времето тя, жената на Бахман, бе казала на приятелката си:
— Знаеш ли, Хилде, това време много промени мъжете, и нашите също.
Госпожа Валау бе отвърнала:
— Нищо не е променило Валау.
А госпожа Бахман бе възразила:
— След като човек погледне веднъж смъртта дълбоко в очите…
Хилде Валау каза:
— Глупости. Ами ние? Ами аз? Когато раждах първия си син, едва не загинах. И на следната година — още един.
Но госпожа Бахман настоя:
— Ония в Гестапо знаят всичко за всекиго.
Хилде Валау отвърна:
— Това са само приказки. Знаят онова, което им се казва.
И ето сега, докато седеше тихо сама, госпожа Бахман усети, че крайниците й отново започват да потрепват. Тя стана и взе да зашие нещо. Това я успокои.
„Никой не може да докаже нищо срещу нас — уверяваше се тя. — Все едно, че някой е разбил вилата.“
По стълбите се чуха стъпките на мъжа й. Значи, все пак си идва. Тя стана и му приготви вечерята. Той влезе в кухнята, без да каже нито дума. Преди още жена му да се обърне към него, тя усети не само със сърцето, но и с цялата си снага, че заедно с неговото влизане температурата в стаята спадна с няколко градуса.
— Случило ли ти се е нещо? — попита тя, като видя лицето му.
Мъжът не отговори. Тя сложи пълната паница пред него между лактите му. Парата от супата го удари в яйцето.
— Ото — каза тя, — да не би да си болен?
Той отново не отвърна нищо.
Жената усети, че я обзема неописуем страх.
„И все пак — мина й през ума — не може да е нещо във връзка с вилата, защото си дойде. Но все пак тази история сигурно го потиска; да се свърши най-после всичко!“
— Нима нищо не искаш да хапнеш? — попита тя.
Мъжът пак не отговори.
— Не бива да мислиш все за това — рече жената, — като мисли човек все за него, може да полудее.
От полузатворените очи на мъжа струеше безкрайна мъка. Ала жената бе започнала отново да шие. Когато вдигна поглед, видя, че мъжът й е затворил очи.
— Случило ли ти се е нещо все пак? — попита тя отново. — Какво ти е?
— Нищо — отвърна мъжът.
А как го каза! Тъй, сякаш жената го бе попитала дали за него не съществува вече нищо на този свят и сякаш той й бе отговорил истината: „Нищо.“
— Ото — каза тя, като продължаваше да шие, — все пак нещо ти се е случило?
Ала мъжът отвърна спокойно и глухо:
— Нищо, съвсем нищо.
И когато тя вдигна лице от шиенето си и го погледна в очите, разбра, че той действително не притежава повече нищо. Всичко, каквото беше имал, бе изгубено.
Жената усети леден мраз. Сви рамене и седна накриво, сякаш не мъжът й седеше на края на масата, а… И тя продължи да шие и да шие, не мислеше нищо и не питаше нищо, защото можеше да чуе отговор, който да разбие живота й.
Та какъв ли беше този неин живот! Най-обикновен, с обикновената ежедневна борба за хляб и детски чорапи. И все пак бурен и смел живот същевременно, изпълнен с жив интерес към всичко достойно. И като се прибавеше и онова, което те двете — жените на Бахман и на Валау — бяха научили от бащите си, докато бяха още две малки момиченца с плитки, живеещи на една и съща улица… Всичко бе откликвало тогава сред четирите стени на техните домове — всички борби за десет, девет и осемчасов работен ден. И онези речи, които мъжете четяха дори и на жените си, докато те кърпеха дяволските дупки в чорапите на близките си, речи на водачите от Бебел до Либкнехт и от Либкнехт до Димитров. Още дедите ви — разказваха гордо бащите на децата си — бяха затваряни, задето участвуваха в стачки и демонстрации. Наистина тогава още не изтребваха и не разстрелваха за това. Но какъв живот бе то! И ето сега целият този живот щеше да пропадне, да загине от отговора на един-единствен въпрос, от една мисъл дори… Ала мисълта вече се е породила. Какво му е на мъжа й? Госпожа Бахман е обикновена жена, тя обича мъжа си. Някога между тях имаше любов, после — ето вече толкова години — те живеят като мъж и жена. Само че тя не е госпожа Валау, която толкова много бе научила по време на брака си. Но и мъжът, седнал на края на масата, съвсем не е нейният мъж. Този тук е някакъв неканен гостенин, чужд и нежелан.
Откъде идва той? Защо си дойде толкова късно? Явно е разстроен. Толкова отдавна вече съвсем се е променил. Откакто на времето неочаквано го освободиха от затвора, той стана друг човек. Колко радостни беше тогава тя! Как бе крещяла от щастие, макар че неговото лице беше пусто и уморено. Та нима тя можеше да иска да се случи с него същото като с Валау? Не, разбира се — мислеше си госпожа Бахман. Ала някакъв глас, много, много по-стар от жената и същевременно много по-млад от нея, даде отговор на въпроса й: да, много по-добре щеше да бъде да е така.
„Не мога да гледам повече лицето му!“ — мисли си жената.
И сякаш доловил мислите й, мъжът стана и се приближи до прозореца с гръб към стаята, макар че капакът на прозореца е затворен.
 

Георг сигурно бе отминал вече няколко плевни като тази, в която най-после влезе сега, препъвайки се. Вътре имаше само купища плетени от върбови клони кошници, които миришеха на гнило и явно никой не ги ползваше.
„Да заспя само — мислеше си Георг, — нищо друго не ми трябва. Да заспя и да не се събудя повече.“ Той пропълзя в единия ъгъл, при което бутна натрупаните една върху друга кошници и те се разпиляха на пода. От страх той съвсем се разсъни. Мъглата вече се беше разнесла. През зеещата рамка на вратата лунната светлина падаше върху утъпканата пръст спокойно като сняг. Съвсем ясно се виждаха старите следи по пода и новите от краката на Георг.
Той действително не можа да спи. Може би само завлече очи за минута-две. Присъни му се дори, че пристигна най-после. Пъхна пръсти в косите на Лени, които бяха гъсти и шумоляха. После зарови в тях цялото си лице и докато вдъхваше дъха им, знаеше, че всичко това най-после вече не е сън, а живата действителност. Нави косите й около китката на ръката си, за да не може тя да му избяга. Кракът му се бутна в нещо; дрънна счупено стъкло. Той отново се разсъни от страх.
„Да, действително — мислеше си той възбудено, защото в будно състояние никога вече не си беше спомнял за това, — аз тогава наистина счупих нещо — една лампа. Тя се разсмя малко дрезгаво, прегракнало прозвуча и гласът й, който ме уверяваше с настойчивостта на пиян човек: но това ще ни донесе щастие, Георг, то ще ни донесе щастие!“
Толкова остра и определена болка го стрелна в главата, че той несъзнателно попипа с ръка мястото, за да види дали няма кръв. За сън не можеше и дума да става повече.
„Аз наистина вярвах, че можех да бъда по това време при нея“ — мина му през ума. Накъдето и да се насочеха, мислите му неотстъпно се връщаха все към Лени. Празнотата в главата му скоро се превърна в истинско отчаяние.
Някъде надалеч нещо минаваше по полето, човек или животно. Постепенно шумът започна да се приближава по меката пръст, без да се усилва много — леки къси стъпки. Георг издърпа нещо пред себе си — някакви чували, кошници. Но вече беше твърде късно. Рамката на вратата се изпълни и вътре стана съвсем тъмно. Беше сянка на жена — той разбра това по края на полата й.
Тя попита тихо:
— Георг?
Георг едва не извика. Дори дъхът му спря.
— Георг! — повтори девойката леко разочарована.
После тя седна върху пода на плевнята пред вратата. Георг виждаше обувките й, дебелите чорапи и ръцете, които тя бе поставила между откритите си колене върху полата от грубо платно. Сърцето му биеше така силно, че той се страхуваше да не би девойката да се сепне. Ала тя се ослушваше да чуе нещо друго. Откъм полето се разнесоха тежки стъпки. Тя попита весело:
— Георг, ти ли си?
Присви колене към тялото си и дръпна полата отгоре им, и сега Георг можа да види и лицето й. То му се стори безкрайно красиво. Та кое ли лице не би изглеждало красиво на тази светлина, в очакване на любовна среща?
Другият Георг се наведе през вратата и веднага седна до девойката:
— Аха, ти си вече тук! — рече той. И добави доволен: — И аз съм тук.
Тя го прегърна спокойно. Допря лицето си до неговото, без да го целуне, може би дори и без желание да го целуне. Заговориха си нещо така тихо, че истинският Георг не можеше да чуе нищо. Накрая другият Георг се разсмя. После отново настана такава тишина, че истинският Георг можеше да чува дали другият Георг гали девойката по главата или по дрехата. Другият мълвеше:
— Съкровище мое! — После добави: — Ти си ми всичко на света!
Девойката възрази:
— Това въобще не е вярно.
Той я целуна страстно. Кошниците изпопадаха с изключение на тези, които Георг държеше пред себе си. Девойката заговори с променен, по-ясен глас:
— Ако знаеш колко много те обичам!
— Така ли? — отвърна другият Георг.
— Да, ти си ми по-мил от всичко… Не! — извика тя неочаквано.
Другият Георг се разсмя. Девойката каза сърдито:
— Недей, Георг, върви си сега.
— Отивам си — каза другият Георг, — скоро съвсем ще се отървеш от мен.
Девойката попита разстроена:
— Как така?
— Ами че другия месец отивам войник.
— Ах, боже!
— Че какво лошо има в това? Най-после ще престанат да ме обучават всяка вечер и да нямам нито минутка свободно време.
— Но нали там ще ти бъде още по-трудно?
— Там е друга работа — отвърна другият Георг, — там човек поне знае, че е истински войник, защото това сега е само игра на войници. И Алгайер казва същото. Слушай, ти миналата година не си ли ходила с Алгайер в Хайдесхайм на танци?
— Че защо не? — отвърна девойката. — Тогава аз теб въобще не те познавах. Пък и тогава не беше като сега.
Другият Георг се разсмя.
— Не беше ли същото? — рече той.
Той я стисна здраво и сега девойката не възрази. Чак по-късно тя каза с тъжен глас, сякаш бе изгубила любимия си сред буря и мрак:
— Георг!
Той отвърна съвсем доволен:
— Да?
После двамата отново седнаха както преди, девойката с притеглени към тялото колене, стиснала ръката на момъка между своите ръце. Двамата гледаха спокойно навън в пълно съзвучие с полята и тихата нощ.
— Ей там отсреща, виждаш ли, чак там ходихме — рече другият Георг. — А сега трябва да си вървя.
Девойката каза:
— Ще ме е страх, като си отидеш.
— Че аз не съм тръгнал на война я — отвърна мъжът, — отивам само войник.
— Не искам да кажа това — рече девойката, — искам да кажа, че ще ме е страх, ако си отидеш сега веднага оттук.
Другият Георг се разсмя.
— Ти си ми една глупава малка душица. Че аз мога да дойда утре пак. Само да не се разревеш сега! — рече той.
Девойката каза:
— При мене и смехът, и плачът са в една торбичка.
И когато малко по-късно другият Георг се отдалечаваше по полето, а девойката гледаше подире му в бледата светлина, която вече не сребрееше, а беше станала брашнена, истинският Георг видя, че девойката съвсем не беше хубава — лицето й беше кръгло и плоско, — и той изведнъж се изплаши заради девойката, защото другият Георг сигурно няма да дойде отново утре. Ех, да бяха пуснали него! Той, истинският Георг, щеше да се върне отново. Върху лицето на девойката също се бе изписал лек страх. Тя присви очи, сякаш искаше да открие някъде далеч пред себе си определена точица. Въздъхна и се изправи. Георг се раздвижи леко. Сега на мястото пред вратата се виждаше само съвсем избледнелият лунен светлик, после и той изчезна, защото започна да се развиделява.
 

Трета глава
 
I
 
Хайнрих Кюблер бе откаран още същата нощ на очна ставка във Вестхофен. Отначало той целият се беше вцепенил и се бе оставил мълчаливо да го изведат от къщата на Ели. По пътя неочаквано се беше разярил, бе започнал да удря около себе си, както би реагирал всеки нормален човек, нападнат от разбойници.
И по-късно, полуприпаднал от ужасните удари, с които веднага го бяха укротили, с белезници на ръцете, с притъпено съзнание, неспособен да намери каквото и да било обяснение за състоянието, в което се намираше, той се бе клатушкал по време на пътуването като чувал над коленете и ръцете на придружителите си. Когато пристигнаха в лагера и щурмоваците излязоха да ги посрещнат и видяха, че затворникът вече е претрепан от бой, те разбраха, че заповедта на комисарите да не се обработват заловените преди разпит не може да се отнася за този, а само за онези, които докарваха невредими. За миг се възцари пълна тишина, после се разнесе отново глухо бръмчене като от насекомо, което винаги се чува първо, след това прокънтя острият вик на мъжа, последван от няколкоминутен тропот и блъсканица, а след това навярно отново настъпи тишина — навярно защото никой не е присъствувал и никой не би могъл да опише подобен случай, без да се съобразява с непрекъснатия яростен грохот от блъскането на собственото си сърце.
Пребит до неузнаваемост, Хайнрих Кюблер бе отведен в последния миг, вече в безсъзнание. На Фаренберг съобщиха: докаран е четвъртият беглец — Георг Хайслер.
Откакто нещастието — ето вече два дни оттогава — бе връхлетяло върху живота му, комендантът Фаренберг не бе спал повече от който и да е от бегълците. И неговите коси започнаха да сивеят. И неговото лице започна да хлътва. Щом си помислеше само до каква степен най-неочаквано всичко за него бе поставено на карта, щом се опиташе да си обясни какво бе загубил, той цял се сгърчваше и започваше да стене и да се мята сред обърканата мрежа от преплетени шнурове, омотани кабели и станали вече ненужни телефонни разклонители.
Между двата прозореца висеше портретът на фюрера, от когото Фаренберг лично — както сам си бе въобразил — бе определен да упражнява властта си. Своята почти пълна, макар и не съвсем безгранична власт да господствува над хората, над телата и душите им. Да имаш власт над живота и смъртта — та не е ли това истинско всевластие? Да имаш право да заповядаш да застанат пред теб мирно възрастни здрави мъже и да можеш да ги унищожиш — бавно или бързо, да гледаш как изправените им досега тела се превръщат в четириноги, как до преди малко смели и непреклонни, те изведнъж посивяват и започват да заекват от смъртен страх! Някои от тях неговите хора унищожаваха напълно, други ставаха предатели, някои пък пускаха на свобода с пречупени вратове и с прекършена воля. В повечето случаи насладата от всевластието му беше пълна; при някои разпити обаче понякога се промъкваше нещо, което му отравяше удоволствието, както при този Георг Хайслер например. Именно това неуловимо, изплъзващо се нещо, което в последния миг унищожаваше цялото му удоволствие, защото го караше да усеща как всичко се изплъзва изпод пръстите му, неуловимо и недостигаемо, неунищожимо и ненакърнимо, също като малко зверче, гъвкаво като гущерче. Така беше по време на разпитите на този Хайслер: погледът и усмивката му се оставаха и този блясък върху гадната му мутра, колкото и да го удряха по нея… И докато слушаше сега рапорта за залавянето му, Фаренберг си представи с яснотата, присъща на виденията на луд човек, как усмивката върху лицето на Георг бавно загасва, затрупана с няколко лопати пръст.
Влезе Цилих.
— Господин комендант! — Той дишаше тежко, толкова възбуден беше.
— Какво има?
— Домъкнали са друг човек! — И той замръзна на мястото си, защото Фаренберг понечи да се нахвърли върху него.
Цилих не би се помръднал от мястото си, дори ако Фаренберг го беше ударил. До този час Фаренберг никога не му бе отправял никакъв упрек по никакъв повод. Ала дори и без упрек някакво приглушено всеобхватно чувство на вина и отчаяние изпълваше набитото мощно тяло на Цилих чак до гърлото. Той с мъка си поемаше дъх.
— Онзи, когото са заловили снощи във Франкфурт в жилището на жената на Хайслер, не е нашият Хайслер, станала е някаква грешка.
— Грешка? — повтори Фаренберг.
— Да, грешка, грешка! — повтори и Цилих, сякаш и двамата намираха някакво утешение в тази дума. — Някакъв тип, с когото оная уличница се е утешавала. Лично го видях. Макар че тоя вече си е сменил мутрата за цял живот, аз никога не мога да сбъркам оня моя…
— Грешка! — рече отново Фаренберг.
Той сякаш неочаквано се бе замислил за нещо. Цилих го наблюдаваше неподвижен под натежалите си клепки. После Фаренберг избухна в ярост. Изрева:
— Що за осветление е това тук? Носовете ви ли искате да натикам в крушката? Нима не може да се намери човек, който да смени тая лампа? Няма тук такъв, няма, нали? Ами навън? Колко часът е вече? Що за мъгла е това! По дяволите, всяка заран все същото!
— Есен е, господин комендант.
— Есен? Тия келяви дървета навън трябва да се подстрижат! Да ги окастрите целите, хайде, веднага, веднага!
Пет минути по-късно вън и вътре в комендантската барака започна същинска занаятчийска суетня. Неколцина затворници, надзиравани от щурмоваци, кастреха чинарите по дългата страна на барака номер 3. През същото време един затворник, по професия електротехник, сменяваше — също под надзор — няколко лампи. Докато отвън в стаята нахлуваше пращенето на отсечените клони и квиченето на трионите, той лежеше по корем върху пода на бараката и бърникаше контактите. Веднъж вдигна очи и в същия миг срещна погледа на Фаренберг.
— Такъв поглед — разказваше той две години по-късно — не съм виждал никога през живота си. Помислих си, че тоя тип ще скочи в същия миг отгоре ми и ще ми начупи всички прешлени. Но той само ме подритна по задника и рече: по-живо, по-живо, по-живо. Накрая изпробваха всички лампи, за щастие те горяха, след това ги угасиха, защото вече беше светло — чинарите бяха окастрени и изобщо навън вече беше ден.
Междувременно бяха откарали все още припадналия Хайнрих Кюблер за помощ при лагерния лекар. Комисарите Фишер и Оверкамп се бяха убедили, че твърдението на Цилих е вярно и че този човек в никакъв случай не е Георг Хайслер, ала все пак неколцина бяха отговорили със съмнение и с повдигане на рамене, когато ги доведоха да видят пребития до неузнаваемост млад човек. Комисарят Оверкамп не преставаше да си подсвирква тихо, което всъщност не беше истинско свиркане, а само съскане, което му помагаше, когато не му стигаха ругатните. Стиснал телефонната слушалка между главата и рамото си, Фишер чакаше Оверкамп да се насъска. Оверкамп нямаше нужда от светлина. В тяхната канцелария все още беше нощ, капаците на прозорците бяха затворени, една обикновена настолна лампа им стигаше, а подвижната лампа с крушка от сто свещи те използваха само от време на време при особени разпити. Фишер потисна желанието си да блесне сега с тази лампа в лицето на своя началник, за да го принуди да престане най-после да съска. В този миг ги повикаха от Вормс и това от само себе си сложи край на съскането. Фишер извика:
— Хванали са Валау!
Оверкамп пое слушалката, започна бързо да записва.
— Да, и четиримата — каза той. После добави: — Да се запечати къщата! — После: — Да се докара тук!
После прочете на Фишер:
— И така: когато завчера са претърсили в съответните градове съответните места, освен семейството на Валау, е трябвало да прибягнат още до голям брой лица в различни градове. Вчера всички тези лица са били разпитани още веднъж. Сред петимата други, които сега вече се изключват и които са били подбрани след повторния разпит от последната група, съмнението паднало върху някой си Бахман, трамваен кондуктор, който тридесет и трета година бил два месеца на лагер, а после освободен, за да го проследят с кого ще се среща — проследявайки тези негови връзки, миналата година, спомняте ли си, ние се натъкнахме при случая Виланд на следата на конспиративния адрес в Арлсберг, — след това онзи не се занимавал повече с политическа дейност и сега при първия и при втория разпит всичко отказвал. Но когато го заплашили, вчера омекнал. Жената на Валау отнесла дрехи в неговата лятна къщичка край Вормс, но той уж не знаел за кого и за какво ги е оставила. Пак го пуснали да си върви под надзор, за да го проследят с кого ще се срещне. В двадесет и три часа и двадесет минути Валау бил арестуван във вилното място на Бахман, ала и досега отказвал да даде каквито и да било показания. До този момент Бахман не е излизал от дома си. Не е постъпил на работа в шест сутринта, има съмнение за опит за самоубийство, семейството му не е съобщило още нищо. Край! — рече Оверкамп.
Той нареди на Фишер да предаде новините за пресата и радиото — тъкмо щяха да успеят за утринните съобщения. Досега Оверкамп беше на противно мнение по въпроса: подобно своевременно обявяване на случилото се с пълно описание на бегълците можело да предизвика съучастничеството на народа, но би било полезно само ако се касае за двама, най-много за трима бегълци — едно все пак допустимо число; и ако условията на бягството се обяснят с подходящи думи, може да се разчита на помощ от страна на хората. Но да се разгласи опитът за бягство на толкова много лагерници наведнъж, не би било от полза, тъй като числото седем, шест или дори петима души можело да подведе хората да си помислят, че броят на бегълците може да е и по-голям, и изобщо да им даде повод за разни предположения, настроения, съмнения и слухове. Сега обаче със залавянето на Валау броят на бегълците бе достигнал допустимата цифра.
 

— Чу ли какво съобщиха току-що, Фриц? — попита девойката, без дори да поздрави, щом момчето влезе през портата им. Тя сякаш бе избелила под особено слънце върху особена трева кърпата, която току-що бе завързала на главата си.
— Какво да съм чул? — отвърна момъкът.
— Ами преди малко — рече девойката — по радиото.
— По радиото. Аз имам вече толкова много работа заран! Щом Паул отиде с тате на лозето, мама отива да предава млякото. А аз трябва да я заместя в обора. И всичко това преди седем и половина сутринта! Та само до това кречетало ми е.
— Да, но днес — подхвана девойката — съобщиха новини за Вестхофен. За ония тримата бегълци от лагера — че пребили щурмовака Дитерлинг с лопатата, после ограбили някаква къща във Вормс и се разбягали в различни посоки.
Момъкът каза спокойно:
— Така ли? Виж ти! Вчера разправяха в кръчмата — Ломайер от лагера и Матес, — че оня, дето го цапардосали с лопатата, имал късмет, останала му само рана над окото и всичко се разминало с една лепенка. Та, значи, казваш, трима?…
— Жалко — каза девойката, — че все още не са успели да хванат твоя!
— Остави го, той отдавна вече се е разделил с моето яке — рече Фриц Хелвиг, — моят не може да е чак дотам глупав. Той, моят, няма да тръгне да бяга със същите дрехи я. Той не може, моят де, да не си помисли, че облеклото му е описано. Сигурно е разменил някъде моето яке и сега то виси в някой чужд шкаф на чужда закачалка в някой непознат магазин. Пък може и да го е захвърлил в Рейн с натъпкани с камъни джобове…
Девойката го погледна изненадано. Той й обясни:
— Отначало ми беше криво… — После добави: — А сега вече пет пари не давам…
Чак сега той пристъпи близо до нея. Навакса си онова, което не бе направил днес: хвана я за раменете, разтърси я леко и я целуна леко. Подържа я така за миг, преди да си тръгне. Мислеше си:
„Той много добре знае, че никога вече няма да излезе жив от ръцете им, ако го хванат отново.“ При това измежду всички бегълци Фриц си мислеше само за онзи, с когото сам се чувствуваше свързан. През нощта му се беше присънило, че минава край градината на Алгайерови. Зад оградата, между плодните дръвчета, имаше плашило за птици — една стара черна шапка, а под нея две пръчки, облечени с неговото кадифено яке. Сега сънят му се стори съвсем весел, ала през нощта го беше изплашил до смърт. Той усети как ръцете му леко се отпускат. От кърпата, завързана на главата на девойката, която се бе облегнала тихо на гърдите му, към носа му се изкачваше лека, нежна миризма на скоро избелван плат. Той за пръв път вдъхна тази миризма и му се стори, че у него нахлу нещо ново, което правеше по-осезаема снагата на девойката — и нежна, и твърда.
А когато десет минути по-късно в училището той се натъкна отново на стария градинар, дядката го подхвана:
— Още нищо ново ли няма?
— За какво?
— Ами за якето. Вече и по радиото говорят за него.
— За якето? — попита Фриц Хелвиг изплашен, защото приятелката му не бе споменала за това.
— За последен път са го видели облечен в следните дрехи… — заразказва градинарят. — То сигурно вече съвсем се е лекедисало под мишниците от пот.
— Я ме остави на мира! — извика момчето.
 

Когато Франц влезе в кухнята на Марнетови, за да изсърба набързо кафето си, преди да яхне велосипеда, Ернст Овчаря вече седеше на зиданата кухненска печка на Марнетови и си мажеше филия с мармалад. Ернст каза:
— Чу ли вече, Франц?
— Какво?
— За онзи тукашния, който също е избягал…
— За кого говориш? Откъде избягал? — попита Франц.
— Ами като не слушаш радио — отвърна Ернст, — разбира се, че не можеш да бъдеш в течение на събитията.
И Ернст се обърна към семейството, което бе насядало около голямата кухненска маса за втора закуска — вече бяха работили няколко часа, бяха сортирали ябълки, защото за утре заран двама търговци на едро се бяха уговорили да ги чакат в халите във Франкфурт:
— А вие какво бихте направили, ако неочаквано откриете тоя приятел във вашия обор на края на двора?
— Ще заключа веднага обора — отвърна зетят — и ще избързам с велосипеда до телефонната будка, за да повикам полицията.
— Няма нужда да викаш полиция — намеси се шуреят, — ние да не сме малко, ще го овържем за миг и ще го откараме в Хьохст. Ти какво ще кажеш, Ернст?
През това време Ернст Овчаря мажеше филията си с толкова много мармалад, сякаш ядеше мармалад с хляб, а не хляб с мармалад.
— Мен и без това утре няма да ме има вече тук — отвърна той, — ще бъда у Месерови.
— Но той може да се е скрил и в обора на Месерови — рече зетят.
Франц слушаше, застанал като закован и със затаен дъх.
— Че той може да се е скрил навсякъде — каза Ернст, — във всяко кухо дърво, във всеки стар обор, но сигурно няма да се е скрил там, където аз ще надникна.
— Защо?
— Ами защото въобще няма да погледна натам — отвърна Ернст, — нямам какво да търся там.
Мълчание. Всички гледат към Ернст, около чиито устни голямата нахапана филия с мармалад е оставила кръгла следа.
— Лесно ти е на тебе да говориш така, Ернст — намеси се госпожа Марнет, — защото нямаш нито собствен чифлик, нито каквото и да било. Но когато утре заран пипнат тоя нещастник и той признае къде е бил предишната нощ, могат за такова нещо да хвърлят човека в затвора.
— В затвора ли? — обади се старият Марнет, дребно мълчаливо старче, което при същата храна и същия начин на живот бе съвсем слабо, докато жена му беше като напомпана. — Ще те хвърлят в концентрационния лагер и никога няма да излезеш оттам. И какво ще стане с имота ти? Ще погубиш цялото си семейство.
— Аз не мога да кажа такова нещо — рече Ернст. Той облиза уста с невероятно дългия си гъвкав език, децата го гледаха учудено. — Аз имам само малко мебели в Оберурсел, останали от мама, и спестовната си книжчица. Нямам още семейство, имам само овцете. В това отношение аз съм като фюрера, нямам ни жена, ни дете. Имам само моята Нели. Виж, фюрерът си имаше по-рано икономка; четох някъде, че лично отишъл на погребението й.
Неочаквано в разговора се намеси и Аугусте:
— Едно обаче ще ти кажа, Ернст, да си го знаеш — разказах на Марнетовата Софи всичко за тебе. Как можеш да мамиш така момичето, че си бил сгоден за Марихен от Боценбах? Та нали по-миналата неделя направи предложение на Ели.
Ернст отвърна:
— Само че това мое предложение няма нищо общо с чувството ми към Марихен.
— Та това е истинско многоженство! — възрази Аугусте.
— Това не е никакво многоженство — отвърна Ернст, — просто едно предразположение.
— То му е наследство от баща му — заяви госпожа Марнет; — когато баща му падна убит през войната, всичките му някогашни приятелки плакаха за него заедно с майката на Ернст.
Ернст попита:
— И вие ли плакахте за него, госпожа Марнет?
Госпожа Марнет хвърли поглед към слабото си старче. После отвърна:
— Една сълзица и аз преглътнах.
Франц бе следил разговора със затаен дъх, сякаш очакваше, че мислите и думите на закусващите в Марнетовата кухня хора от само себе си ще стигнат до онази точка, която така го вълнуваше. Но нищо подобно — мислите и думите на хората се разпръснаха весело над тази точка във всички възможни посоки.
Франц извади велосипеда си от обора. Този път въобще не забеляза как се смъкна по нанадолнището до Хьохст — нито съска нето на велосипедите край него, нито хорската глъч в тесните улички стигаха до слуха му.
— Ти не го ли познаваш? — попита го някой в съблекалнята на завода. — Нали си живял тук и по-рано?
— Че отде да го познавам? — отвърна Франц. — Името му не ми говори нищо.
— Я го погледни — рече друг и му поднесе вестника под носа.
Франц погледна надолу към снимките на трима мъже. Сякаш гръм го удари, като видя отново Георг — защото това все пак беше една среща с него, макар този Георг от снимката в обявата само наполовина да приличаше на живия Георг и на онзи Георг от неговите спомени; същевременно другите две непознати лица отдясно и отляво на обявата също го развълнуваха силно и го накараха да се засрами, задето мислеше само за Георг.
— Не — каза той, — снимката не ми говори нищо. Боже мой, та колко хора среща човек през живота си!
Вестникът премина през десетина чифта ръце.
— Не го познаваме — казваха те и още:
— Боже мой, трима наведнъж, а може би са повече…
— А защо са избягали?
— Тоз пък какво пита!
— И убили пазача си с лопатата!
— Никакви шансове нямат…
— Че защо пък? Нали са избягали вече…
— Да, но докога?…
— Не бих искал да съм на тяхно място…
— Я го вижте този, той е съвсем стар…
— Той ми се струва познат…
— С тях и без това е било свършено там нямало е какво да губят повече.
После нечий глас заяви спокойно, може би малко приглушено, защото този, който го каза, сигурно се бе навел над шкафчето си или се бе заел да си връзва обущата:
— А ако избухне война, какво ще стане тогава с лагерите?
Студени тръпки побиха мъжете, които забързаха трескаво, блъскайки се един друг, да се преобличат. А същият глас добави все така беззвучно:
— Какво ли ще ни посъветва тогава Вътрешната сигурност?
Кой всъщност каза това? Не бяха видели лицето му, защото онзи тъкмо се беше навел. Но гласът му е познат на всички. Че какво толкова каза човекът? Нищо забранено. Настана кратко мълчание и когато втората сирена зави, всички потрепераха. Тичайки заедно с колегите си през двора, Франц чу как някой зад него попита:
— Всъщност Алберт все още ли е в лагера?
А някой друг отвърна:
— Мисля, че да.
 

Биндер, възрастният селянин от чакалнята на доктор Льовенщайн, тъкмо се канеше да се скара на жена си да спре радиото. Откакто се беше върнал от Майнц, той се превиваше от болки върху мушамения диван и както му се струваше — още по-болен от преди. Сега из един път се заслуша с отворена уста. Забрави за живота и смъртта, които се бореха в него. Изкрещя на жена си да му помогне бързо да облече сакото и обувките си. Нареди веднага син му да запали колата. Дали искаше да си отмъсти на лекаря, който все пак не бе съумял да му помогне, или на пациента, който вчера спокойно си бе отишъл по пътя с превързана ръка, макар че — както сега стана ясно — и на него му се полагало смърт? Или той просто се надяваше чрез подобна постъпка да се смеси по-отблизо с живите?
 

II
 
Междувременно Георг се бе измъкнал от обора, за да не даде възможност някому да го открие и да си навлече беда на главата. Чувствуваше се толкова жалък, че му се стори направо безсмислено да продължи да мести крак пред крак. Ала устремът на новия ден, много по-силен, отколкото ужасите на нощта, съумява да въвлече всекиго, който дотогава се е колебал. Мократа зайча трева се удряше о краката му. Излезе вятър, толкова лек, че само успя да разпръсне мъглата. Макар да не виждаше нищо от нея, Георг усещаше новия ден, който полъхваше над него и над всичко наоколо. Скоро връхчетата на високите треви около него заблестяха, огрени от ниските лъчи на слънцето. Отначало Георг си помисли, че и насреща зад замъгления бряг грее слънце, ала когато се приближи, видя, че на издадения във водата тесен нос гори огън. Бавно, ала видимо мъглата започна да се вдига и той забеляза пред себе си няколко ниски сгради върху сушата и голия, без никакви дървета нос със завързани край него за колове лодки, а зад тях — откритата вода. Пред него, насред поляната, до пътя, който се отклоняваше от шосето към брега, беше къщата, от която през нощта сигурно бе дошла любовната двойка в отдалечения обор. Ненадейно откъм полуострова се чу ситен барабанен звън, та чак зъбите му затракаха. И тъй като вече беше късно да се скрие, той продължи вдървено напред, готов на всичко. Ала наоколо продължаваше да цари спокойствие. В чифлика нищо не се раздвижи, само откъм носа се чуха момчешки гласчета, които — само защото не бяха мъжки гласове — му се сториха прекрасни и ангелски чисти, и ето че в същия миг край него се чу плясък на гребла, който се приближаваше към брега, и огънят на вдадената във водата суша изгасна.
Не можеш ли да избегнеш срещата с приближаващи се хора — го бе учил Валау, — трябва нарочно да продължиш да вървиш насреща им и да се смесиш с тях.
Хората, които той не можеше сега да избегне, бяха двадесетина момчета, които наскачаха от лодките с див рев, като индианци, нахлули в ловните райони на враждуващото с тях племе, и повлякоха към брега раници, кухненски съдове и баки, палатки и знамена. Безредата скоро се уталожи и момчетата се разделиха на две малки групи, и то — както Георг забеляза — под командата на един слаб, светлокос момък, който бързо даде с приглушен, ала все още доста детски глас, цял куп разумни нареждания. Две момчета надянаха за дръжките кухненските съдове и ведрата на един прът и потеглиха към селската къща, съпровождани от четирима тежко натоварени свои другари и от двамата барабанчици, предвождани от един седми хлапак, който носеше знамето. Георг бе приседнал върху пясъка и наблюдаваше децата не като човек, който вече е минал детските си години, а като някой, комуто те току-що са били ограбени!
— Свободно! — заповяда слабият дангалак на другарите си, които междувременно се бяха строили и преброили.
Дангалакът чак сега забеляза Георг. Част от момчетата се спуснаха да търсят плоски камъчета и вече се чуваше как брояха отскачането на камъчетата над водата. Останалите насядаха на половин метър от Георг върху тревата около едно дребно мургаво рошаво момче, което дялкаше нещо в скута си. Георг слушаше съветите и одобренията на момчетата и сякаш забрави собственото си положение. Неколцина хлапаци се заперчиха, говорейки престорено като деца, които усещат, че някой възрастен ги наблюдава и същевременно ги привлича, без те да съзнават това.
Мургавият хлапак скочи, изтича край Георг, изнесе ръката си далече назад със сериозно и напрегнато лице и захвърли предмета, който току-що бе дялкал, със сила право нагоре. Дъсчицата падна пред краката му като всеки предмет, подчиняващ се на закона за земното притегляне — ала това, изглежда, безкрайно разочарова момчетата. Мургавият вдигна дъсчицата, огледа я със сбръчкано чело, после седна отново и продължи да дялка, докато любопитството на другарите му премина в подигравки. Георг, който бе наблюдавал внимателно сцената, каза усмихнато:
— Бумеранг ли искаш да си направиш?
Момчето го погледна открито с твърд и спокоен поглед, който много се хареса на Георг.
— Не мога да ти помогна, защото ръката ми е ранена — продължи Георг, — но мога да ти обясня…
Лицето му изведнъж помръкна. Та нима вчера също такива момчета не бяха проследили Пелцер в Бухенау? Дали този хлапак с хубавия спокоен поглед не беше удрял барабана пред портата? Момчето сведе очи. Останалите се скупчиха по-скоро около Георг, отколкото около дялкащия си другар. Без особено усилие от негова страна Георг вече бе заобиколен напълно от групата деца. Не се бе наложило дори да надуе флейтата си като ловеца на плъхове от приказките. Децата вече бяха усетили с безпогрешното си чувство, че в този човек има нещо особено, че той е преживял някакво приключение или странно нещастие, или има необичайна съдба. Разбира се, всичко това беше съвсем неясно за тях. Те само сгъстиха кръга си около него и като бъбреха непрекъснато, хвърляха поглед към бинтованата му ръка.
 

По това време във Вестхофен Оверкамп вече бе получил съобщението, че не самият Георг Хайслер, но поне последната му телесна обвивка — кафявото кадифено яке с цип — е попаднало в ръцете на властта. Още предишната вечер след размяната онзи моряк бе отишъл с якето при един търговец на стари вещи, за да продаде новата си придобивка и да я изпие. И без това годеницата му плетеше достатъчно пуловери и размяната бе за него добре дошла сума за гуляй. Ала търговецът на стари дрехи бе предупреден най-остро да внимава, тъй като често бе купувал забранени вещи, дори вече му бяха правили проверка в бараката — и понеже бе прочел описанието на търсеното яке, беше нащрек. Морякът замънка отначало, като разбра, че ще трябва да предаде на полицията прекрасната дреха; но щом му обещаха обезщетение, веднага се успокои. Оправдание за себе си той имаше, тъй като можеше да посочи половин дузина свидетели на размяната. Свидетелите му бяха останали с впечатление, че онзи, който бе разменил своето яке, бе тръгнал заедно с още един спътник към Петерсау. По време на разпита много бързо излезе наяве името на неговия спътник: Щуката.
А да се намери Щуката, съвсем не беше трудно. Оверкамп веднага даде разпорежданията си, щом изслуша показанията на моряка. Той дори имаше впечатлението, че в този доскоро съвсем безнадежден случай се бе появило ново успокояващо обстоятелство. Сред пристигналите по-късно съобщения се открояваше показанието на някой си Биндер от Вайзенау. Биндер бил забелязал предишната заран в чакалнята на доктор Льовенщайн някакъв подозрителен тип, който напълно отговарял на данните в обявлението във вестника, а след това през същата сутрин срещнал човека с чисто бинтована ръка край Рейн. Всички тези свидетели трябваше веднага да се призоват. Въз основа на техните показания се бе изяснил пътят на избягалия Хайслер до предишния ден на обяд, от което можеше да се съди накъде е продължил след това.
 

Незабелязано всички момчета бяха наставали от тревата край пясъка и се бяха насъбрали около Георг, така че сега малкият хлапак, който дялкаше бумеранга, дори остана малко настрани, когато неочаквано всички извърнаха глави назад, защото една самотна лодка идваше откъм острова. Отвътре скочиха мъж с раница на гърба и един висок момък, чиито правилни черти — както се видя по-късно — придаваха на продълговатото му светло лице дързък вид.
— Дай на мен — каза този момък веднага щом се приближи до дялкащото момче, после мина напред и захвърли дъсчицата във въздуха със спокойно и своеобразно движение, от което дъсчицата се завъртя около себе си.
Междувременно от селската къща се бяха върнали момчетата от втората група. Учителят похвали кратко високия слаб младеж, който бе изпълнил задачата бързо и правилно. После отново всички се строиха и се преброиха. Колоната тръгна. Георг също се изправи.
— Добри са момчетата ви, господин учителю — каза той.
— Хайл Хитлер — отвърна със закъснение учителят. Той имаше смугло, съвсем младежко лице, което обаче изглеждаше малко неподвижно поради неговия стремеж да прикрива младостта си. — Да, класът ми е добър. — И макар че Георг не каза нищо повече, той сам добави: — Основното им ядро беше добро. Избрах си, които можах. За моя радост ми оставиха класа до Великден.
„Всичко това, изглежда, има голямо значение за този човек — мислеше си Георг, — щом е толкова щастлив, че е могъл да запази класа си.“
Той дори нямаше нужда да се напряга, за да разговаря спокойно с учителя. Струваше му се, сякаш нощта бе минала много отдавна. Обикновеният живот се движи така спокойно напред, че увлича веднага всекиго, който само стъпне с единия крак в него.
— Далече ли е още до пристана?
— Няма и двайсет минути — отвърна учителят, — ние всички отиваме натам.
„Той трябва да ме вземе до другия бряг — мислеше си Георг, — сигурно ще ме вземе!“
— Вървете, вървете — каза учителят на момчетата и сам не забелязваше привлекателната сила, която се излъчваше от непознатия, защото и той вече й се беше поддал.
Високият момък, който бе дошъл заедно с учителя с лодката, продължаваше да върви край него. Учителят сложи ръка върху рамото му. А Георг си помисли, че ако трябваше да си избере един другар от всички тези малки момчета, за да си бъдат дружина по път, в никакъв случай не би избрал красивия момък, който сега крачеше до учителя, нито онзи слабия, с умното чело, а малкия Бумеранг. Бистрият поглед на момченцето често срещаше неговия, сякаш то виждаше повече от другарчетата си.
— Нима прекарахте нощта на открито?
— Да — отвърна учителят, — ние си имаме хижа на поляната край брега. Но с учебна цел останахме да нощуваме край къщата. Снощи и тази сутрин си приготвихме яденето на открито. Вчера разучихме по картата по какъв начин ще можем днес да завземем отсрещната височина, а след това се върнахме назад в историята, нали ме разбирате, и обмислихме с какви средства би си послужила рицарската войска, а след това и римските легиони…
— Като ви слуша човек, веднага може да съжали, че не е ученик днес — каза Георг. — Вие сте добър учител.
— Човек върши добре онова, което му е по сърце — отвърна учителят.
Вече бяха стигнали по брега до края на полуострова. Край тях течеше откритата река. Сега се видя, че сушата, която досега бе закривала реката с храстите си и няколкото групи дървета, всъщност беше само един тесен триъгълник земя сред безброй многото издатини и заливчета на реката. Георг си помисли:
„Ако стигна на отсрещния бряг, мога още днес да бъда при Лени.“
— Вие на война били ли сте? — попита учителят.
Георг разбра, че този човек, който навярно беше на неговите години, го смята за много по-възрастен. Отговори:
— Не съм.
— Жалко, можехте да разкажете много нещо на моите момчета. Аз използувам всеки удобен случай.
— Аз бих ви разочаровал — каза Георг, — защото съм лош разказвач.
— Точно като баща ми, той никога не ми е разказвал за войната.
— Дано поне вашите момчета не стане нужда да жертвуват живота си.
Учителят каза:
— Надявам се, че те няма да го пожертвуват. — Той наблегна на последната дума. — Искам да кажа, че ще съумеят да запазят живота си не защото няма да отидат на война.
Сърцето на Георг заби лудо, защото той видя вече коловете и стълбичките на пристана. И въпреки това нуждата, навикът да въздействува върху съзнанието на хората у него беше толкова силен, че той отвърна и сега:
— Та вие се включвате в живота с душа и със сърце. Това също се равнява на участие във война!
— Аз не говоря за подобно участие — отвърна учителят. Думите му бяха насочени и към момъка, който сега вървеше с изпънато тяло до него. — Говоря за решителното включване на живот и на смърт. Тогава човек трябва да вложи всичко, за да се справи — всъщност как стигнахме до този разговор?
И той погледна още веднъж непознатия си спътник. Ако пътят им беше по дълъг, той с удоволствие би споделил мислите си с този човек. Колко много признания може да чуе по пътя един мълчалив спътник!
— Ето че стигнахме. Кажете, моля, ще ви бъде ли удобно да вземете с вас неколцина момчета до отсрещния бряг?
— Но да, разбира се! — отвърна Георг и усети как сърцето му бие чак в гърлото.
— Колегата ми обеща, че ще вземе моите момчета със своя клас, защото аз ще отида с останалите да попълним колекциите си покрай брега; ще остана да изчакам пристигането на лодката.
„Може би малкият Бумеранг ще дойде заедно с мене“ — помисли си Георг.
Ала когато децата се строиха и преброиха за трети път, малкият Бумеранг за съжаление бе причислен към групата, която щеше да остане с учителя.
 

Щуката бе отведен във Вестхофен да даде показания. Оказа се, че той много добре умее да разказва, точно и остроумно. Разхождащи се без работа хора като него обикновено умеят много добре да наблюдават. И тъй като никога не се налага да действуват, наблюденията остават в главите им като неоползотворено богатство. Затова пък те много често стават несравними помощници на полицията. Ето и сега Щуката заразказва най-подробно пред комисарите как вчерашният му спътник се изплашил до смърт, когато стигнали до края на Петерсау.
— Ръката му беше чисто превързана — каза той. — Превръзката му блестеше като сняг. Прекрасна реклама за прах за пране „Персил“. Най-малко пет зъба нямаше този човек, навярно три горе и два долу, защото горе дупката на челюстта му беше още по-голяма отколкото долу. А от едната страна — Щуката бръкна с прегънатия си показалец в собствената си уста — имаше хлътнина, или не знам как да го нарека, сякаш някой се бе опитвал да удължи устата му чак до лявото ухо.
Освободиха Щуката да си върви по живо, по здраво. Сега оставаше само да се припознае и якето. Тогава можеха да разпратят по всички гари и постови, по мостовете, до всички полицейски участъци и пунктове, до всички пристани и хижи — по цялата страна съобщение по радиото с отличителните белези на беглеца.
— Фриц, Фриц — извика някой в земеделското училище „Даре“, — якето ти се е намерило!
Като чу това, Фриц усети как светът се завъртя пред очите му. Изтича навън. Зад складовата барака вече бяха привършили регулирането на пътя. Фриц надникна в оранжерията. Старият градинар Полчер тъкмо събираше сам семената от прецъфтяващите бетонни, за да ги сортира веднага.
— Намерили са ми якето.
Без да се обръща към него, старецът каза:
— Е, тогава вече са съвсем по петите му. За сметка на това ти можеш да бъдеш доволен.
— Доволен? Заради едно нагизнало от пот, изпоцапано, навярно и опръскано от някого си с кръв яке?!
— Ти го огледай добре, може пък въобще да не е твоето.
 

— Идва! — завикаха момчетата.
Вече се чуваше пухтенето на моторницата в тишината. Следата зад лодката, която прекосяваше реката, малко по-светла от останалата вода, остана почти докато лодката се приближи до брега. Утринното слънце сякаш огряваше само кърпата на врата на лодкаря, една птица, която летеше отгоре, бялата стена на края на брега и върха на една църковна камбанария далеко навътре сред хълмовете; сякаш именно тези няколко неща трябваше да се запечатат в съзнанието на присъствуващите дълбоко и завинаги. И когато всички слязоха няколкото каменни стъпала до пристана, макар че беше още рано, тъй като лодката още не се беше приближила, всеки почувствува как нещо у него се раздели на две — едната част, която искаше непрекъснато да върви все напред и напред, да се движи и никога да не се застоява на място, и другата част, която непрекъснато се стремеше да остане на същото място и никога да не се промени; едната част вече се носеше по течението на голямата река, а другата се притискаше към брега и се вкопчваше с всичките си фибри към тези селца и към стените край брега и лозята.
Момчетата съвсем бяха притихнали. Защото когато тишината проникне някъде, тя се загнездва по-дълбоко, отколкото звън или вой на свирки.
Георг видя постовия на отсрещния пристан. Винаги ли стои той там? Или е дошъл сега заради него? Момчетата го заобиколиха, повлякоха го надолу по стълбите, блъскаха се около него, за да влязат в лодката. Погледът на Георг обаче не се откъсваше от постовия на отсрещния бряг.
— Направете малко място, момчета! Толкова, колкото да мога да скоча помежду ви. И няма да е кой знае колко страшно, ако не успея.
Той вдигна лице. Погледна далеко към Таунус, където често бе ходил преди, дори бе участвувал с някого в прибирането на ябълковата реколта — с кого всъщност? Ах, да, с Франц. Сигурно и сега ябълките пак са родили, я виж, есен е. Има ли нещо по-хубаво на света от ябълковата реколта? А и небето вече не е мъгливо, а се разстила сивосиньо, без никакво облаче.
Децата млъкнаха за миг и погледнаха натам, накъдето така странно гледаше мъжът, ала не забелязаха нищо — навярно птицата вече бе отлетяла. Жената на лодкаря започна да прибира парите… Вече бяха стигнали средата на течението.
Постовият гледаше неподвижно приближаващата се моторница. Георг потопи здравата си ръка във водата, без да отмества поглед от постовия. Веднага всички момчета пуснаха ръце във водата.
„Но не, всичко това е само някакво видение, и все пак, ако те хванат и те откарат, и те отведат отново в лагера, и започнат да те измъчват, ще има да съжаляваш, задето всичко можеше да ти се размине толкова лесно!“
 

С кола нямаше и пет минути път от училище „Даре“ до Вестхофен. Фриц си беше представял Вестхофен като някакъв ад. Ала сега видя само чисти бараки, един голям добре изметен площад, неколцина постови, няколко окастрени чинара и спокойно есенно утринно слънце.
— Вие сте Фриц Хелвиг?
— Хайл Хитлер!
— Якето ви е намерено. Ето го.
Фриц хвърли косо поглед към масата. Якето му лежеше там — кафяво и чисто, никакви петна, нито кръв, както той си го бе представял. Само върху ръба на единия ръкав имаше тъмно петно. Той хвърли въпросителен поглед към комисаря. Онзи му кимна усмихнато. Фриц се приближи към масата, попипа ръкава. Дръпна ръката си назад.
— Е, какво, това е вашето яке — каза Фишер. — Нали така? Можете да го облечете! — добави той усмихнато, защото видя, че Фриц се колебае. — Хайде — рече той високо, — или може би това не е вашето яке?
Фриц сведе поглед. Каза тихо:
— Не е.
— Не е? — рече Фишер.
Фриц разтърси решително глава сред всеобщия смут, който думите му предизвикаха.
— Огледай го добре — рече Фишер, — защо това да не е твоето яке? Намираш ли някаква разлика?
Свел поглед, Фриц започна да обяснява, отначало заеквайки, а след това надълго и нашироко, защо това не е неговото яке. Неговото имало цип и на горното джобче, а това тука е с копче. Освен това ей на туй място неговото имало дупчица от молив, а тука хастарът бил здрав. На този джоб имало ширит с името на фирмата за закачалка, а неговото яке, понеже закачалката непрекъснато се късала, имало две закачалки, които майка му му пришила на ръкавите. И колкото повече приказваше, толкова повече различия му идваха на ума, защото колкото по-обстойно ги описваше, толкова повече се успокояваше. Най-после го прекъснаха грубо и го отпратиха да си върви.
Когато пристигна в училище, той заяви:
— Въобще не беше моето яке.
Всички се учудиха и се разсмяха.
 

Междувременно Георг отдавна вече беше слязъл от моторницата, заобиколен от своите момчета, и бе минал край постовия. След като се сбогува с всички, той продължи по шосето, което водеше от Елтвил за Висбаден.
 

Оверкамп продължаваше да подсвирква тъничко, докато ръцете на седящия насреща му Фишер трепеха. Хлапакът с радост щеше да грабне якето си, след като толкова беше вдигал шум за него; Все пак добре е, че беше честно момче и че отхвърли чуждото яке. Щом като това тук не е откраднатото, следователно и човекът, който е разменил якето, съвсем не е онзи, когото търсят. Тогава ненужно са задържали и доктор Льовенщайн. Макар да е вярно, че човекът, чиято ръка той е превързал вчера, е бил този, който е разменил якето си след това.
Оверкамп можеше да продължи да си свирука още часове наред, ако неочаквано една новина не бе разтърсила целия лагер. Някой връхлетя в кабинета:
— Водят Валау.
По-късно един от затворниците разказваше за тази сутрин:
— На нас, затворниците, залавянето на Валау ни подействува приблизително като падането на Барцелона или като нахлуването на Франко в Мадрид, или като някакво подобно събитие, от което можеше да се съди, че цялата власт на земята е в ръцете на врага. Бягството на седмината от лагера бе имало за всички затворници най-ужасни последствия. Въпреки това ние понасяхме лишаването от храна и от завивки, увеличаването на принудителната работа, продължаващите часове разпити с побоища и заплахи — със спокойствие, дори с подигравка. Нашите чувства, които ние не съумявахме да прикриваме, дразнеха мъчителите ни още повече. Почти всички приемахме бегълците като част от нас самите, та имахме чувството, сякаш ние сами ги бяхме изпратили. И макар че нищо не бяхме знаели за техния план, на нас ни се струваше, сякаш бяхме успели да извършим нещо особено. Мнозина от нас си бяхме представяли врага като всемогъщ. Докато силните все пак могат да сбъркат някога, без да изгубят нещо от това, защото и най-силните хора все пак са хора, дори грешките им ги правят още по-човечни — онзи, който се представя за всемогъщ, никога не бива да греши, защото или е всемогъщ, или не е нищо. И след като една такава дреболия все пак бе успяла да подрони всемогъществото на врага, това беше за нас пълен успех. Това наше чувство обаче премина в ужас, а скоро след това и в отчаяние. Когато започнаха да докарват един след друг бегълците сравнително бързо и — както ни се стори — с някаква подигравателна лекота. През първите два дни и ноти ние се питахме дали ще им се удаде да пипнат и Валау. Ние едва го познавахме. След като го бяха довели в лагера, той бе останал само няколко часа сред нас, защото веднага го бяха извикали отново на разпит. Бяхме го виждали два или три пъти след такива разпити — леко олюляващ се, притиснал едната ръка към стомаха си, с другата той правеше някакво едва забележимо движение към нас, сякаш искаше да ни каже, че всичко, което се е случило с него, не е окончателно и ние да не се безпокоим. И когато сега заловиха и този Валау и го върнаха обратно, неколцина от нашите заплакаха като деца. Сега вече всички сме загубени — мислехме си ние, — сега ще убият и Валау, както убиха всички останали. Още през първия месец на Хитлеровата власт бяха избили стотици от нашите водачи по всички краища на родината ни, всеки месец избиваха неколцина. Една част осъждаха открито, другите умираха от мъченията по лагерите. Цялото ни поколение бяха изтребили. Така си мислехме ние през това ужасно утро и го споделихме помежду си, споделихме за първи път, че — до такава степен избити, дотолкова пометени от лицето на земята, ние направо ще загинем без следваща смяна. Нещо, което почти никога не се е случвало в историята, но вече бе сполетяло веднъж нашия народ, най-ужасната съдба, която изобщо може да бъде отредена на един народ, щеше да бъде сега наша: между нашето и следващото поколение щеше да има мъртва земя, за да не може да проникне до нея натрупаният в миналото опит. Когато един човек се бори и пада в борбата и друг поеме знамето и се бори и пада, и следващият го поеме и ще трябва също да падне — това е естествено развитие на нещата, защото животът ни няма да мине без жертви. Но когато никой няма да иска вече да поеме знамето от падналия, защото няма да знае значението му? Тогава? Колко ни беше мъчно за младежите, които стояха строени в шпалир, когато докараха Валау, и го гледаха с тъпи погледи и плюеха по него! Хитлеристите бяха унищожили най-доброто у бъдещите поколения на нашата страна, защото бяха научили децата, че ние сме плевели. Всички момчета и момичета, които ще минат през редовете на Хитлеровата младеж и след това през задължителните трудови отреди и през войската, ще заприличат на децата от старинната сага, които били отгледани от диви зверове и после разкъсали собствената си майка.
 

III
 
И тази сутрин Метенхаймер бе дошъл на работа рано като друг път. В себе си той бе решил каквото и да се случи, да не се интересува повече от нищо друго освен от работата, която му бе поверена. Нито вчерашният разпит, нито дъщеря му Ели, нито сянката с твърдата шапка, която не се отделяше от петите му, ето и днес дори, не биваше да му попречат ни най-малко да упражнява своя хубав занаят. Когато се почувствува така неочаквано застрашен — дебнен от всички страни, под постоянната заплаха да го откъснат от неговите тапети, — той изведнъж видя своя занаят в нова светлина, почти възвишен, възложен му в този объркан свят от онзи, който определя занаятите на хората.
Тъй като в старанието си да дойде съвсем навреме след вчерашното си закъснение, тази заран той нито бе чул радиото, нито бе погледнал вестника и сега не забеляза погледите, които гипсаджиите си размениха, щом го видяха да идва. Сред мълчанието, с което той работеше и което нарушаваше само за да измърмори кратките си нареждания днес всички му помагаха много по-старателно от всеки друг път, без той изобщо да забележи това. Естествено работниците около него съвсем не си обясняваха мрачното му усърдие с въздействието на неговите възвишени мисли за голямото значение на техния занаят, а го приемаха като проява на вроденото достойнство на възрастен мъж, преживял нещастие в семейството си. Най-добрият му работник — Шулц, — който тъкмо се ръкува с него, рече неочаквано, като погледна отстрани строгото дребно лице на стария мъж:
— То може да се случи всекиму, Метенхаймер.
— Какво? — попита Метенхаймер.
С малко надут, но честен тон, с какъвто хората изговарят съболезнованията си, защото още не могат да облекат в думи обзелите ги чувства и си служат с първите хрумнали им думи, Шулц добави:
— Такова нещо днес може да се случи на всяко немско семейство.
— Какво може да се случи на всяко немско семейство? — попита пак Метенхаймер.
Това вече се стори прекалено на Шулц и го раздразни. В момента десетина мъже работеха по вътрешното оформление на зданието. Шулц се числеше към половината, които работеха дълги години все за същата фирма. С течение на времето в подобен колектив семейното положение на всеки престава да бъде тайна. Всички знаеха, че Метенхаймер има няколко хубави дъщери и че най-хубавата от тях бе сключила несполучлив брак, против волята на баща си. По онова време не беше лесно да се работи заедно със стария Метенхаймер. Хората знаеха също така, че разведеният зет беше изпратен в концентрационен лагер. А тази сутрин новините по радиото и във вестника бяха припомнили на мнозина неща, които мрачното лице на стареца сякаш само потвърждаваше. Пред Шулц именно Метенхаймер нямаше за какво да се преструва. А Шулц не можеше и да си представи, че Метенхаймер знае най-малко от всички за случилото се.
Когато дойде време за обяд, неколцина слязоха долу при портиерката да си подгреят яденето. Поканиха Метенхаймер прекалено настойчиво да обядва заедно с всички. Метенхаймер въобще не обърна внимание на тона им и прие, тъй като в бързината си бе забравил да си вземе сандвичите, а пък не му се ходеше в гостилница. Тук, в нишата на стълбището, където колегите му бяха решили да се подслонят за обед, той беше на сигурно място, никаква сянка не го заплашваше. Работниците пък дразнеха малкото чираче, пращаха го нагоре-надолу — ту при портиерката за сол, ту до отсрещната кръчма за бира.
— А сега оставете момчето да седне с нас да обядва! — намеси се Метенхаймер.
Сред десетината млади и стари тапетаджии и гипсаджии имаше неколцина, за които държавата не беше нищо друго, освен една фирма — също като фирмата „Хайлбах“, където те работеха. Тях нищо друго не ги интересуваше, освен да знаят, че честният им труд е правилно оценен и че — според собственото, им мнение — получават подходяща заплата. Недоволството на тези хора не се предизвикваше от обикновения факт, че и сега те бяха длъжни да разкрасяват богаташките жилища срещу все така ниски заплати, тях ги дразнеха и занимаваха странични, понякога дори отвлечени въпроси — например религиозните. Докато, напротив, Шулц, който се бе постарал да успокои тази сутрин Метенхаймер, още отначало се бе обявил против властта на Хитлер и не бе променил отношението си и сега. Онези от колегите му, които усещаха, че Шулц не се бе изменил вътрешно, държаха за него. Впрочем не можеше да се каже, че той си бе останал същият. Важното в случая беше голямата разлика дали човек дава израз и чрез действия на най-главното, което го вълнува, или се затваря дълбоко в себе си. Сред групата на тапетаджиите имаше и един отявлен нацист — Щимберт. Всички го смятаха за шпионин и предател. Ала това почти не ги потискаше. Те се пазеха от него и го избягваха, дори и тези, които всъщност по възгледи можеха да се смятат повече или по-малко единомислещи с него. Всички се отнасяха към него така, както се отнасят хората във всяка общност — като се започне от най-първия клас на училището — към единака, към някой особняк, каквито винаги има във всеки колектив — болезнени доносчици или просто някакви особено тромави дебеланковци.
Ала всички тези хора, които сега обядваха в стълбищната ниша, сигурно щяха да се нахвърлят върху този Щимберт и да му дръпнат един хубав пердах, ако в този миг бяха забелязали нахалното зло лице, с което той наблюдаваше Метенхаймер. Но те всички гледаха само Метенхаймер, когато изведнъж престанаха да ядат и да пият. Метенхаймер бе поел случайно един оставен наблизо вестник. Беше вперил поглед на едно определено място и целият беше пребледнял. Всички разбраха, че той чак сега разбра онова, което те знаеха. Всички затаиха дъх. Метенхаймер вдигна бавно лицето си, което съвсем се беше разстроило зад листа печатана хартия. В очите му се четеше израз на човек, захвърлен в пъкъла. Когато вдигна поглед, той видя около себе си бояджиите и тапетаджиите. Дребното чираче също седеше там, успяло най-после и то да седне да обядва, но и то бе престанало да дъвче. Гадният Щимберт се хилеше нахално над главата на момчето. Върху лицата на всички останали се бяха изписали мъка и почит. Метенхаймер си пое дъх. Той не беше запокитен в пъкъла — все още беше човек сред хора.
 

Същия ден пред обедната почивка Франц седеше в стола на завода и слушаше разговорите наоколо си.
— Аз отивам тази вечер във Франкфурт на кино в „Олимпия“ — каза някой.
— Какво дават?
— „Кралица Кристине“.
— Аз предпочитам моето гадже пред вашата Грета — намеси се трети.
Първият каза:
— Това са две съвсем различни неща — сам да галиш някого или да гледаш.
— Как ли ви се ходи на кино — намеси се и друг, — аз пък: дай ми да си седя у дома.
— Ами при толкова много работа можем да си позволим най-много да отидем на едно кино.
Франц слушаше външно безразлично, но вътрешно целият трепереше. Струваше му се, че всичко отново бе пропаднало. Тази сутрин поне за миг бе пробляснала малка надежда. Изведнъж Франц трепна. Отиването на кино в „Олимпия“ неочаквано го наведе на някаква мисъл, която цяла заран се мъчеше да се оформи в главата му. Може да се добере до Ели само чрез домата родителите й. Сам ли да отиде? На вратата сигурно дебне полицията. Навярно проверяват и писмата им?
„Най-добре ще е да отида с колелото дотам след работа — каза си той, — ще купя два билета за кино, може да имам късмет и да успея да осъществя плана си. Пък ако не успея, няма да навредя никому.“
 

Георг вървеше по Висбаденското шосе. Реши: ще върви така до следващия виадукт. Оттам нататък не можеше да очаква нищо особено. Но все пак трябваше да си поставя някаква цел за всеки десет минути. Оглеждаше многобройните коли, които минаваха край него. Камиони със стоки, коли с войска, някакъв демонтиран самолет, частни коли от Бон, от Кьолн, от Висбаден, някакъв опел — съвсем нов модел, който той не познаваше. Кого ли да спре? Ето тази кола сега? Или въобще никоя? И той все вървеше, между зъбите му скърцаше прах. Ето някаква чуждестранна кола с един-единствен пътник, доста млад човек, зад волана. Георг вдигна ръка. Собственикът на колата спря веднага. В продължение на няколко секунди преди това той бе видял Георг да се мъкне по шосето. Сред смесицата от отегчение и самотност, която понякога кара човека да се заблуждава, че някой непознат го е привлякъл с нещо, той сякаш дори бе очаквал Георг да го спре. Освободи мястото на седалката до себе си от натрупаните там одеяла, мушами и всевъзможни дреболии. Попита само:
— Накъде?
Двамата се погледнаха остро и кратко. Непознатият беше висок, слаб, бледолик и косата му беше безцветна. Зад спокойните му сини очи, скрити зад безцветни клепки, нямаше никакъв определен израз — нито мъка, нито веселост. Георг отвърна:
— Към Хьохст. — Когато думите се изплъзнаха от устата му, той се стресна.
— Ах — възкликна непознатият, — аз Висбаден. Но все едно, все едно. Студено ли ви е?
Той спря отново колата. Прехвърли едно от карираните си одеяла върху раменете на Георг. Георг се загърна целия. Размениха си по една усмивка. После непознатият подкара отново. Георг отмести поглед от извърнатата към него половина на лицето на шофьора, издута от дъвка, към ръцете на волана. Тези меки, безцветни ръце бяха по-изразителни от лицето. Върху лявата ръка имаше два пръстена, той сметна единия за халка, но при едно движение забеляза, че пръстенът само беше обърнат надолу и в шепата на непознатия блесна жълтеникав плосък камък. Георг се измъчваше от това подробно наблюдение, ала не можеше да отмести поглед.
— Тук нагоре по-дълго — рече непознатият, — ала по-красиво.
— Моля?
— Горе гора, тук по-близо — но прах.
— Нагоре, нагоре — отвърна Георг.
Свърнаха от шосето и отначало съвсем незабележимо слязоха надолу между нивите. Скоро обаче Георг видя с някакъв необясним страх приближаващото се възвишение. Вече миришеше на гора.
— Денят ще бъде хубав — каза чужденецът. — Как се наричат на немски тези дървета? Не, там, цялата гора. Съвсем червени?
Георг отвърна:
— Буки.
— Буки, добре, буки. Вие познавате: ли манастира Ебербах, Рюдесхайм, Бинген, Лорелай? Много красиво.
Георг каза:
— На нас тази част тука ни харесва повече.
— Аха, добре. Искате да пиете?
И той спря за втори път, затърси нещо в багажа си, отвори едно шише. Георг отпи една глътка и разкриви лице. Чужденецът се разсмя. Зъбите му бяха толкова бели и големи, че човек можеше да ги вземе за изкуствени, ако венците му не се бяха оголили вече.
В продължение на десет минути караха все нагоре. Георг притвори очи, упоен от горския дъх. Горе, на края на гората, колата навлезе в една просека. Чужденецът се извръщаше назад, викаше „а-а-а“ и „о-о-о“, подканяше Георг да погледне пейзажа. Георг извърна глава, ала остана със затворени очи. Не можеше сега да понесе разстилащата се гледка над голямата вода, над полята и горите. Пътуваха известно време навътре в просеката, после завиха. През буковата гора утринната светлина падаше на големи златни парцали. Понякога парцалосаната светлина прошумоляваше, защото беше тъкмо времето на есенния листопад. Георг се мъчеше да се овладее. Едва се сдържаше да не се разплаче. Силите му бяха вече съвсем накрая. Пътуваха към вътрешността на страната, отначало покрай гората. Чужденецът каза:
— Вашата страна много красива.
— Да, страната — каза Георг.
— Моля?… Много гора, хубави пътища. Народ също. Много чист, много ред.
Георг мълчеше. Чужденецът го поглеждаше от време на време, защото обикновено чужденците отъждествяват отделния човек с целия му народ. Георг не го поглеждаше вече, виждаше само ръцете му; тези силни, но безцветни ръце будеха у него слабо чувство на враждебност.
После гората остана зад тях и те навлязоха в една окосена ливада, а оттам в пътя между лозята. Поради пълната тишина и привидната безлюдност пейзажът приличаше на дива местност, колкото и гъсто да бе засаден. Чужденецът погледна Георг отстрани. Забеляза втренчения поглед на Георг върху ръцете си. Георг се стресна. Ала чужденецът, този чудак, този път спря колата само за да извърне пръстена си с камъка нагоре. Показа го на Георг.
— На вас много харесва?
— Да — отвърна Георг нерешително.
— Вземете, щом харесва — рече чужденецът спокойно със своята усмивка, която се изразяваше само в разтегляне на устните.
Георг каза съвсем решително: „Не“ — и тъй като чужденецът не отдръпна веднага ръката си, той добави твърдо, сякаш някой искаше да го принуди за нещо:
— Не, не.
„А можеше да го заложиш някъде — помисли си след това, — никой не познава тук тоя пръстен.“ — Но сега вече беше късно.
Сърцето му биеше все по-лудо. От няколко минути насам, откакто бяха излезли от пътя край гората над долината и пътуваха сред пълна тишина, в главата му бе започнала да назрява някаква мисъл, зародиш за някаква мисъл, която той сам още не бе осъзнал напълно. Ала сърцето му, сякаш изпреварило мозъка, биеше все по-лудо и по-лудо.
— Хубаво слънце — рече чужденецът. Той пътуваше приблизително с петдесет километра.
„Ако го направя — мислеше си Георг, — с какво ли ще бъде най-добре? Какъвто и да е, той все пак не е от картон. Ръцете му в никакъв случай не са от картон, ще почне да се брани. — И той смъкна съвсем бавно, бавно раменете си надолу. Пръстите му вече докоснаха манивелата до дясната му обувка. Ще го цапардоса по главата и после ще го изхвърли. — Тук може да остане да лежи дълго. Кой му е крив, да не съм го викал да ме срещне! Такива са сега времената. Живот за живот. Докато го намерят, аз отдавна ще съм се измъкнал от тази страна в тая чудесна количка.“
Той издърпа ръката си нагоре, ритна с дясната си обувка желязото встрани.
— Как казвате виното тук? — попита чужденецът.
Георг отвърна прегракнало:
— Хоххаймско.
„Успокой се най-после де! — уговаряше Георг сърцето си, както Ернст Овчаря — кученцето си. — Че аз няма да го направя! Хайде, успокой се най-после; е, добре, щом като толкова искаш, ей тук още ще сляза.“
Там, където пътят от лозята излизаше на шосето, имаше километражен камък: Хьохст, два километра.
 

Хайнрих Кюблер все още не бе годен за разпит, но след като го бяха бинтовали и изправили на крака, можеха поне да го покажат. Всички свидетели, които бяха задържали за това, минаха край него и го гледаха с втренчен поглед. Той също не отместваше поглед от всички тези хора, които не би познал дори и да беше в пълно съзнание: Гъбката, селянина Биндер, доктор Льовенщайн, моряка, Щуката — все хора, които никога не биха кръстосали пътя му, ако събитията си бяха вървели нормално. Гъбката рече доволен:
— Може и да е, може и да не е.
Същото каза и Щуката, макар да знаеше много добре, че не е той. Ала незаинтересованите винаги съжаляват, когато нещата не могат да стигнат до драматичен завършек. Биндер заяви почти мрачно:
— Не е той, само прилича на него.
Показанието на Льовенщайн беше решаващо:
— Ами на този ръката е съвсем здрава.
И действително ръката бе единствената част от тялото на освидетелствувания, която бе останала здрава.
След това откараха всички свидетели с изключение на Льовенщайн с държавна кола до мястото, откъдето ги бяха довели. Гъбката каза да го оставят край оцетената фабрика. Биндер пътуваше през един замъглен от болки свят обратно към Вайзенау, към мушамената кушетка, без какъвто и да е резултат, тъй като той пак щеше да си умре както и преди пътуването. Щуката и морякът помолиха да ги свалят на пристана в Майнц, където вчера морякът бе разменил пуловера си срещу якето.
Малко след това бе дадено нареждане да се пусне Ели на свобода, като продължат да следят и нея, и дома й. Може би истинският Хайслер щеше да се опита да се свърже с нея. Поради състоянието, в което се намираше сега, Кюблер не можеше да бъде пуснат на свобода.
Отначало Ели бе останала като вкаменена в килията. Когато се свечери и й разрешиха да се изтегне върху нара, тя се освободи от вцепенението си и се опита да си изясни случилото се. Тя знаеше, че Хайнрих е добро момче, син на почтени родители и никога не се бе опитвал да я залъгва с нищо. Нима е възможно той да се е забъркал в някаква история като Георг? Наистина, и той бе ругал понякога против високите данъци, против събирането на пари за всевъзможни помощи, против веещите се навред знамена, против готвенето на казан, но беше ругал толкова, колкото и всички останали хора. Та нали и баща й ругаеше, когато нещо не му се харесваше или трябваше да бъде премахнато, а и зет й от СС ругаеше по същия повод, защото то уж му харесвало много, но все пак не било проведено точно както трябва. А може Хайнрих да е слушал при някого забранена радиостанция или пък някой да му е дал да прочете забранена книга? Но Хайнрих нито беше запален радиослушател, нито четеше кой знае колко много книги. Той винаги бе казвал, че човек трябва да бъде двойно по-внимателен, когато заема някакво положение в обществото, а за него лично това означаваше кожухарската работилница на баща му, в която работеше и той.
Преди няколко години Георг бе изоставил Ели не само с детето на ръце, което досега се развиваше нормално и добре, не само с няколкото спомени, част от които още я пареха, а другата част вече бяха забравени, но също и с няколко неизяснени представи за всичко онова, което тогава бе представлявало за него живота.
За разлика от повечето хора, попаднали за пръв път в затвора, Ели заспа бързо. Беше изморена като дете, преживяло повече, отколкото може да понесе. И на другия ден й стана страшно само когато си припомни за баща си. Все още не бе успяла да си изясни случилото се, защото всичко беше съвсем неразбираемо, и се намираше в някакво неестествено състояние на полуочакване, полуспомени. Страх не изпитваше никакъв. Детето й беше в сигурни ръце при родителите й — без сама да го съзнава, това съображение й даваше възможност да очаква спокойно всичко. И когато сега рано следобед я изведоха от килията, тя беше готова да понесе каквото и да било с някаква смелост, която може би всъщност представляваше само прикрита безнадеждност.
От показанията на баща й преди това, както и на хазяйката й сега, постепенно обстоятелствата по нейното дело съвсем се бяха изяснили. Вече бе издадено нареждане тя да бъде освободена, тъй като, в случай че беглецът се опиташе да се свърже с нея, тя щеше да бъде много по-полезна, ако е на свобода. И сигурно нямаше да защити мъжа, от когото явно искаше да се освободи заради друг. Нататък бе насочен и краткотрайният й разпит. Ели отговаряше на всички въпроси за миналото и за някогашните си отношения с предишния си мъж съвсем кратко и нерешително — не от мъдрост, а защото си беше такава по природа и защото имаше твърде малко спомени от тази част на съвместния им живот. Отначало действително у тях идвали приятели, но те всички се запознавали само със собственото си име. Скоро тези посещения, на които тя никак не държала, прекъснали; Хайслер започнал да прекарва вечерите си вън от дома. На въпроса къде се е запознала с Георг Хайслер, тя отвърна:
— На улицата.
За Франц изобщо не й мина през ума…
Обясниха й, че сега тя може да си върви у дома, ала съществувала опасност, ако я арестуват за втори път, да не може повече никога да види нито детето, нито родителите си, ако прояви глупостта да предприеме каквото и да било по отношение на избягалия Хайслер без знанието на властите или без да ги уведоми.
При тези думи Ели отвори уста; вдигна ръце нагоре към ушите си. И когато скоро след това стоеше навън под слънцето, имаше чувството, сякаш години наред бе отсъствувала от родния си град.
Хазяйката й, госпожа Мерклер, я посрещна мълчаливо. В стаята й цареше невъобразим безпорядък. По пода бяха разхвърляни кълбета вълна, детски вещи и възглавници; към всичко това се прибавяше острият мирис на букета от карамфили от Хайнрих, все още свежи в стъклената ваза. Ели седна на кревата си. Влезе хазяйката. Със сърдито лице, без никакъв увод, тя я предупреди да напусне квартирата на първи ноември. Ели не отвърна нищо. Погледна само открито в лицето жената, която винаги се бе отнасяла добре с нея. Съобщението, което тя й бе направила, явно беше резултат от дълго размишление, от остри заплахи и горчиви самоупреквания, мъчителен страх за съдбата на единствения й син, за когото тя сама се грижеше, и накрая — на стремежа й да се справи със създалото се положение.
 

Междувременно следобедът вече бе напреднал. Пристигнал в Хьохст, Георг изчака отчаяно края на работната смяна в завода, когато излизащите работници изпълниха улиците и кръчмите. Сега той стоеше притиснат от всички страни в един от първите претъпкани трамваи, които минаваха край Хьохст.
 

Хазяйката госпожа Мерклер стоеше нерешителна в стаята на Ели, сякаш чакаше от само себе си да й хрумнат думи, достатъчно добри и успокоителни за младата жена, която винаги й бе допадала, но и същевременно не чак дотам добри, които да предупредят Ели, че трябва да се съобразява със законите за доброто на нацията.
— Мила госпожо Ели — каза най-после тя, — не ми се сърдете много, такъв е животът. Да знаете какво ми е на мен в сърцето сега!
Ели пак не отвърна нищо.
На вратата някой позвъни. Двете жени се стреснаха толкова силно, че се загледаха втренчено ужасени. И двете очакваха да чуят крясъци, шум, чупене на вратата. Ала вместо това се звънна още веднъж, внимателно и спокойно. Госпожа Мерклер се овладя. Веднага след това тя извика облекчено откъм коридора:
— Баща ви е, успокойте се, госпожо Ели.
Метенхаймер никога не беше посещавал Ели в това жилище, което — макар че неговото собствено не беше кой знае колко богато или широко — все пак не му се струваше подходяща квартира за неговата дъщеря. Тъй като междувременно до ушите му бяха стигнали какви ли не слухове за арестуването на Ели, той пребледня от радост, като я видя жива и здрава. Хвана ръката й с двете си ръце, стискаше я и я галеше, както никога не бе правил дотогава.
— Какво ще правим сега — рече той, — какво ще правим сега?
— Нищо — отвърна дъщерята, — какво можем да направим?
— Но ако той дойде?
— Кой?
— Ами че този човек, бившият ти съпруг.
— Той сигурно няма да дойде при нас — каза Ели тъжно и спокойно, — няма да опре до нас.
Радостта от идването на баща й, от това, че не е съвсем сама на света, бързо се разсея, тъй като баща й беше още по-безпомощен и от нея дори.
— О, не е така — възрази Метенхаймер, — при нужда човек прибягва до какво ля не!
Ели поклати глава.
— И ако все пак той дойде, Ели, ако се качи при мене в моето жилище, защото тогава ти живееше у нас? Та нали жилището ми е под наблюдение, твоето също. И ако след малко застана на прозореца на стаята и го видя да идва, какво да направя тогава, Ели? Нима мога да го оставя да се качи, да го оставя да падне в клопката им? Или трябва да му дам някакъв знак?
Ели погледна баща си, който й се струваше съвсем обезумял.
— Не, аз знам, той никога вече няма да дойде — каза тъжно тя.
Тапетаджията мълчеше; върху лицето му се четеше открито и ясно цялата му душевна мъка. Ели го наблюдаваше учудено и разнежено.
— Господи в небесата — тапетаджията изрече тези три думи, сякаш произнасяше някаква молитва, — дано само да не дойде! Дойде ли, ние и тъй, и тъй сме изгубени.
— Но защо да сме и тъй, и тъй изгубени?
— Нима не можеш да разбереш? Представи си, че дойде, аз му правя знак, предупреждавам го. Какво ще стане тогава с мен, с всички нас?… Или пък представи си, че дойде. Аз го виждам, че идва, но не му правя никакъв знак. Та той не ми е никакъв син, един чужд човек, по-лошо дори от чужд. Следователно, не му правя никакъв знак. И веднага го пипват. Може ли човек да направи такова нещо?
Ели отвърна:
— Можеш да бъдеш съвсем спокоен, мили татко, той въобще няма да дойде.
— Ами ако дойде при теб, Ели? Ако е успял по някакъв начин да научи сегашния ти адрес?
Ели беше готова да отговори онова, което осъзна едва сега, когато той й постави ребром въпроса — в такъв случай ще трябва да му помогне, каквото и да се случи след това, ала от съчувствие към баща си само повтори:
— Той няма да дойде.
Тапетаджията седеше замислен. Дано нещастието, дано този човек отмине неговия дом? Дано успее колкото може по-скоро да се скрие! Или по-скоро — дано го заловят! Не, такова нещо той не можеше да пожелае дори на врага си. Но защо тъкмо на него трябваше да му дойде всичко това до главата, след като той не бе дорасъл за такова нещо? Всъщност всичко това го бе сполетяло само заради едно глупаво младежко влюбване. Той стана и каза вече е променен тон:
— Ами този, който е бил снощи в стаята ти, той пък кой е?
И когато беше вече в коридора, се извърна още един път към нея:
— Нося ти някакво писмо.
Малко преди да тръгне към нея, някой пъхнал писмото под кухненската им врата.
Ели погледна надписа: „За Ели“. Отвори плика, когато баща й си излезе. Вътре имаше само един билет за кино в чист лист хартия. Навярно е от Елзе. Приятелката й понякога й купуваше евтини билети. Зеленото парче хартия сякаш й бе изпратено от небето. Иначе тя сигурно би останала до късно през нощта на края на леглото си, с ръце в скута.
„Нима е редно — помисли си тя, — когато човек така е затънал в нещастие, да тръгне на кино? Сигурно не е редно. Глупости, та нали точно за това има кина. Тъкмо сега би трябвало да отида!“
— От снощи ви останаха двата студени шницела — рече хазяйката.
„Тъкмо навреме — каза си Ели, — шницелите сигурно са станали твърди като подметки, но не са отровни я!“
Госпожа Мерклер гледаше слисана как младата крехка, натъжена жена, седнала мълчаливо на края на кухненската маса, изяде наведнъж двата студени шницела.
„Тъкмо сега би трябвало да отида“ — мислеше си Ели.
Върна се в стаята си, съблече всичко, освежи се и се изми отгоре додолу, после облече най-хубавото си бельо и дрехи, изчетка косата си, докато тя лъсна и бухна. За хубавата ефирна Ели, която сега я погледна с кафявите си тъжни очи от огледалото, животът вече не беше така трудно поносим.
„Ако наистина ме следят, както твърди татко — помисли си тя, — по-добре — от вида ми нищо не могат да разберат.“
 

— Всичко е било само празни приказки — каза Метенхаймер на разстроената си жена у дома, — Ели си седи в стаята жива и здрава.
— А защо не я доведе?
После малката част от семейство Метенхаймер, която все още живееше под покрива на старите, седна край масата за вечеря. Бащата и майката, най-малката сестра на Ели — именно онази същата чипоноса Лизбет, която Метенхаймер бе сметнал, че не е подходяща за бъдеща боркиня за тържеството на вярата, та благодарение на това девойчето седеше сега стъкмено за семейната вечеря, нежно и хубаво както всичките си сестри, — след това детето на Ели — внукът, с привързана мушамена престилка над коремчето, леко потиснат от мълчанието на масата, поради което размахваше голямата си лъжица над димящата в чинията му гозба.
Метенхаймер ядеше бавно, навел поглед над чинията си, за да не даде възможност на жена си да го разпитва. Той беше благодарен на бога, задето жена му не беше чак дотам умна, та да разбере какво голямо нещастие бе надвиснало над главите им.
 

А в това време Георг действително беше само на половин час път пеша от дома на Метенхаймерови. Той слезе от трамвая. После се отправи към Нидеррад. Колкото повече се приближаваше до целта си, толкова по-силно го овладяваше чувството, че го очакват, че тъкмо сега му приготвят леглото и яденето; ето сега неговата девойка се ослушва да чуе стъпките му по стълбището. И когато слезе от трамвая, обзе го някакво напрежение, подобно на отчаяние — сърцето му сякаш се противеше и не искаше да тръгне по пътя, който той бе извървял безброй пъти насън.
Премина през няколкото тихи улички с градинки пред къщите като през спомен. Чувството за настоящето съвсем го бе напуснало и заедно с него — и чувството за грозящата го опасност. Нима тогава окапалата шума не шумолеше така по края на платното на улицата? — питаше се той, без да усеща, че в момента рови с обувките си сухата шума. Как се противеше сърцето му и не искаше да влезе в къщата! То не биеше, а направо се тресеше яростно. Георг се облегна над стълбищния прозорец, видя сблъсканите градинки и дворове навън; покривите на зидовете, площадките пред къщите бяха обсипани с непрекъснато падащите листа на едно грамадно кестеново дърво. Отделни прозорци вече бяха осветени. Тази гледка подействува толкова успокояващо на сърцето му, че той можа да продължи да се изкачва по стълбите. На вратата все още бе закована някогашната табелка с името на Ленината сестра, а под нея — нова табелка с издълбани букви — някакво непознато име. Да почука или да позвъни? Не си ли играеха така като деца? Да звънне или да почука? Той почука тихо.
— Моля? — каза младата жена с раирана престилка с ръкави. Тя бе открехнала само вратата.
— Госпожица Лени в къщи ли е? — попита Георг не толкова тихо, колкото искаше, защото гласът му беше съвсем прегракнал.
Жената го изгледа втренчено; здравото й лице, кръглите й сини мънистени очи изразяваха истинско отчаяние. Тя понечи да затвори вратата, ала той си пъхна вътре крака.
— Госпожица Лени в къщи ли е?
— Няма тук такава — отвърна прегракнало жената, — и побързайте да си вървите, веднага!
— Лени — каза той спокойно и решително, сякаш искаше да внуши на своята собствена някогашна Лени да се откаже да бъде тази стегната, облечена в престилка домакиня, в каквато се бе превърнала тя, ала внушението му не успя.
Жената го гледаше с безсрамния страх, с който омагьосаните гледат онези, които са си останали все същите. Той бързо избута вратата, тикна жената да влезе навътре в коридора и затвори вратата зад себе си. Жената отстъпи назад през отворената кухненска врата. Тя държеше четка за обувки в ръка.
— Но, Лени, изслушай ме, аз съм. Нима не ме познаваш?
— Не — отвърна жената.
— Защо тогава се изплаши?
— Ако не напуснете веднага жилището ми — рече жената изведнъж съвсем дръзко и нахално, — може да ви се случи нещо. Мъжът ми ще си дойде всеки миг.
— Това неговите ли са? — попита Георг.
Върху ниско столче стояха изправени чифт високи ботуши от черен лак. До тях — чифт дамски обувки. Встрани — отворена кутия боя и няколко парцала. Тя отвърна:
— Точно така. — Беше застанала зад кухненската маса. Извика: — А сега ще броя до три. На три трябва да изчезнете или…
Той се разсмя.
— Или какво?
И той смъкна от ръката си парцала — черен, сплъстен, — който бе намерил някъде по пътя и го бе нахлузил на ръката си като ръкавица, за да прикрие превръзката. Тя го гледаше с отворена уста. Той заобиколи масата. Тя вдигна ръка пред лицето си. Той я хвана с едната ръка за косата, а с другата смъкна ръката й от лицето. Рече с той, с който човек навярно би се обърнал към жаба, за която знае, че преди е била човек:
— Престани, Лени, погледни ме, аз съм Георг.
Очите на жената бяха станали съвсем кръгли. Въпреки болката, която усещаше в ранената си ръка, той я държеше здраво и се опита да извие ръката й, за да изпусне тя четката за обувки. Тя рече умолително:
— Но аз въобще не те познавам.
Той я пусна. Отстъпи крачка назад. Каза:
— Добре. Тогава дай ми пари и дрехи.
Тя помълча за миг, после рече отново съвсем дръзко и съвсем безцеремонно:
— На непознати ние не даваме нищо. Даваме само за Зимната помощ.
Той я погледна втренчено, но по-различно от преди. Болката в ръката му заглъхна малко и заедно с болката — и съзнанието, че всичко това се случва с него самия. Усещаше само смътно, че ръката му отново започна да кърви. Върху кухненската маса, постлана с покривка на сини карета, бяха сложени два прибора. Върху дървените пръстени за салфетките бяха издълбани несръчно малки пречупени кръстове — детска играчка. Парчета салам, репички и сирене бяха украсени с магданоз; на масата имаше няколко отворени кутии с бисквити и сухари. Той плъзна здравата си ръка по масата и напъха всичко, което успя да сграби, в джоба си. Мънистените очи следяха всяко негово движение.
Вече бе сложил ръка на бравата на вратата, когато се извърна още веднъж назад.
— Не искаш ли да ми превържеш ръката?
Тя разклати два пъти съвсем решително глава.
На слизане той се подпря още веднъж на същия прозорец на стълбището. Подпря се с лакътя и надяна парцала върху ръката си.
„Тя нищо няма да каже на мъжа си, защото се страхува. Не й е разрешено да каже, че ме е познавала някога.“
Сега всички прозорци вече бяха осветени.
„И всичките тези листа само от едно кестеново дърво! — мислеше си той. — Сякаш самата есен се е вселила в това дърво, достатъчно голямо, за да покрие целия град с шумата си!“
Повлече бавно крака нататък по улицата. Искаше да си представи, че неговата Лени идва от другия край на улицата с дългите си пружиниращи крачки. Чак сега осъзна, че никога вече няма да може да отиде при Лени, не, още по-лошо, че никога вече няма да може да си мечтае да отиде при Лени. Тази негова мечта бе изтръгната из корен от душата му. Седна на една пейка и задъвка парче сухар, без да мисли за нищо.
Но тъй като вече беше хладно и се смрачаваше, и непременно би направил впечатление, като седи тук, той се изправи отново и тръгна по трамвайната линия, защото вече нямаше пари за билет. Накъде сега в тази късна вечер?
 

IV
 
Оверкамп заключи вратата, за да може да остане сам няколко минути преди разпита на Валау. Подреди бележките си, прегледа данните, групира ги, подчерта нужното, свърза бележките си по някаква определена система от черти и линии. Неговите разпити бяха известни. Фишер казваше, че Оверкамп можел да извлече полезни показания дори и от труп. Неговите схеми за разпитите можели да се сравнят само с музикална партитура.
Оверкамп чу зад вратата отривистото тракане на токове — часовите навън отдаваха някому чест. Влезе Фишер и затвори вратата. По лицето му личеше, че се е ядосал и същевременно нещо го е развеселило. Той седна веднага близо до Оверкамп. Оверкамп го предупреди само с вежди, че пред вратата и пред открехнатия прозорец стоят постови.
— Пак ли се е случило нещо?
Фишер заразказва тихо:
— Тая история с бягството явно съвсем е подлудила Фаренберг. Той сигурно съвсем ще откачи. Направо е откачил вече. Че ще го изхвърлят оттук — това е сигурно. Ще трябва и ние да помогнем малко. Чуйте сега какво се случи преди малко. Естествено ние не можем да построим специална стоманена килия, за да напъхаме вътре тримата заловени бегълци. Вече сме се разбрали с него, че няма да докосне нито един от тях, докато не доведат и останалите. След това, ако ще — да ги изправи на салами. Той обаче заповядал отново да му доведат тримата. Пред неговата барака растат дървета. Искам да кажа, има едни колове, които някога са били дървета. Той накарал още тази заран съвсем да ги окастрят. Сега заповядал да изправят тримата бегълци пред дърветата, ей така — Фишер разпери ръцете си встрани, — и заповядал да наковат пирони с острието нагоре, та да не могат хората да се облягат. После заповядал да доведат всички затворници и им държа реч, да можехте само да я чуете, Оверкамп. Закле им се, че седемте дървета щели да се заемат, преди още да изтече тази седмица. А знаете ли какво ми каза на мен? „Нали виждате, държа си на думата, никой никого не е ударил.“
— И докога иска да ги държи така?
— Ами затова именно стана свадата. Защото след като стоят там час, час и половина, ще бъдат ли те годни за разпит? А той ми разправя, че всеки ден щял да ги строява пред целия лагер. Явно това ще бъде последното му забавление във Вестхофен. Струва ми се, той си е въобразил, че щом заловят и седмината, няма да го изхвърлят оттук.
Оверкамп каза:
— Струва ми се, че дори и да го сгромолясат, този Фаренберг така силно ще се пльосне, че от него непременно ще изхвърчат няколко издънки, които ще поникнат отново.
— Заповядах веднага да махнат оня Валау от третото дърво. — Фишер неочаквано се изправи в разтвори прозореца. — Ето те тъкмо го водят, този Валау. Простете, Оверкамп, ако си позволя да ви дам сега един съвет.
— А именно?
— Заповядайте да ви донесат от стола един суров бифтек.
— Че защо?
— Защото по-лесно ще измъкнете някакво показание от бифтека, отколкото от човека, когото сега ви водят.
Фишер беше прав. Оверкамп веднага разбра това, щом беглецът застана пред него. Оверкамп спокойно можеше да скъса бележките, подредени върху масата му. Тази крепост тук беше непревземаема. Един дребен, изнурен човек, едно грозно дребно лице, триъгълно израснала над челото тъмна коса, дебели вежди и между тях — една черта, разделяща челото на две. Две възпалени и от това станали още по-малки очи, широк нос, като камба, а долната устна — цялата напукана.
Оверкамп втренчва поглед в това лице — арена на предстоящото сражение. В тази крепост ще трябва да нахлуе той сега. Ако тя, както твърдят, е еднакво недостъпна и за страха, и за всяка заплаха, то съществуват и други средства, за да се овладее една крепост — да се подложи на глад и изтощение. Оверкамп добре познава всички тези средства. Умее да си служи с тях. Валау от своя страна също знае, че мъжът пред него познава всички средства. Сега той ще започне да го разпитва. Отначало ще почне да опипва слабите места на крепостта — ще започне с най-обикновените въпроси. Ще те пита кога си роден и ти веднага ще му съобщиш под кои звезди си видял белия свят. Оверкамп разглежда лицето на човека, както офицерът разглежда бъдещото полесражение. Още при влизането на Валау той бе забравил първото си чувство. Бе се върнал отново към своето основно правило: няма непревземаеми крепости. Отмества погледа си от човека към своите бележки. После забожда молива си в една точка зад една дума и отново поглежда към Валау. Пита го любезно:
— Наричате се Ернст Валау?
Валау отвръща:
— Отсега нататък аз няма да отговоря на нито един ваш въпрос.
Оверкамп настоява:
— Значи, наричате се Валау? Обръщам вниманието ви върху това, че ще приемам всяко ваше мълчание като потвърждение. Роден сте в Манхайм на осми октомври, хиляда осемстотин деветдесет и четвърта.
Валау мълчи. Той е казал вече последната си дума. Поставят ли огледало пред мъртвите му устни, никакъв дъх няма да замъгли огледалото.
Оверкамп не изпуска Валау из очи. Той стои почти така неподвижен като затворника. Сега лицето на този Валау само пребледнява малко повече, а чертата, която разделя челото му, става малко по-черна. Погледът му е насочен право напред през предметите на този свят, които неочаквано са станали стъклени и прозрачни, през Оверкамп и през дъсчената стена и през лостовите, които са се облегнали на нея отвън, през всички тях към онази сърцевина, която не е прозрачна и която издържа на погледа на умиращите. Фишер, който също присъствува неподвижно на разпита, извръща глава по посоката, в която Валау е втренчил поглед. Ала той не вижда нищо освен сочния, пращящ от плътност свят, който е непрозрачен и няма никаква сърцевина.
— Баща ви се е наричал Франц Валау, а майка ви — Елизабет Валау, по баща Ендерс.
Вместо отговор между прехапаните устни излиза само мълчание.
„Имаше едно време един човек, който се наричаше Ернст Валау. Този човек е мъртъв. Вие току-що бяхте свидетели на неговата последна дума. Той имаше родители, които се наричаха така. Сега биха могли да поставят до надгробната плоча на бащата една за сина. Ако е истина, че вие умеете да изстисквате показания от трупове, то аз съм по-мъртъв от всички ваши мъртъвци.“
— Майка ви живее в Манхайм, Мариенгесхен 8, при дъщеря си Маргарете Волф, родена Валау. Не, чакайте, живееше… Тази сутрин тя е била откарана в старчески дом. След арестуването на дъщеря й и на зет ви, заподозрени, че са помогнали за вашето бягство, жилището на Мариенгесхен 8 е запечатано.
„Когато аз бях още жив, имах майка и сестра. По-късно имах един приятел, който се ожени за сестра ми. Докато е жив, човек има всевъзможни връзки, всякакви близки. Ала човекът, когото разпитват тук, е вече мъртъв. И каквито и странни неща да се случат след смъртта ми с всички тези хора в този странен свят, те не могат вече да ме вълнуват.“
— Вие имате жена, Хилде Валау, по баща Бергер. От този ви брак са се родили две деца: Карл и Ханс. Обръщам ви още веднъж внимание, че при всички случаи приемам мълчанието ви като утвърдителен отговор.
Фишер протяга ръка и бутва абажура на лампата от сто свещи, която блясва в лицето на Валау. Лицето си остава същото, каквото бе и във вечерния сумрак. Дори и светлината от сто свещи не може да разкрие никакви следи от мъчение или страх или надежда върху неподвижното, окончателно замръзнало лице на един мъртвец. Фишер намества отново абажура надолу.
„Когато бях още жив, аз имах и жена. На времето имахме деца с нея. Възпитахме ги така, както и двамата разбирахме живота. И за мен, и за жена ми беше голяма радост, когато виждахме как поуките ни покълват. Каква радост беше, когато малките краченца се мъчеха да направят първите широки крачки! И каква гордост и страх се таяха в малките личица, че може да изпуснат тежките знамена от ръцете си! Когато аз бях още жив през първите години на завземането на властта от Хитлер и когато вършех все още всичко онова, заради което живеех, аз не се страхувах, че момчетата ми ще знаят къде са скривалищата ми, и то през едно време, през което чужди синове предаваха бащите на учителите си. Сега аз съм мъртъв. Майка им ще трябва да види как ще се оправя сама със сираците си.“
— Вчера жена ви е била арестувана едновременно със сестра ви, задето е помогнала за вашето бягство — синовете ви са били предадени във възпитателния младежки лагер Оберндорф, за да бъдат възпитани там в националсоциалистически дух.
„Когато човекът, за чийто синове става дума тук, беше още жив, той се стараеше по свой начин да се грижи за близките си. Сега много скоро ще се разбере колко е струвала бащината ми грижа. Колцина други се поддадоха, та камо ли две малки момчета! А лъжите са така привлекателни, докато истината винаги е суха. Дори силни мъже се отрекоха от живота. Бахман ме предаде. Ала случвало се е две момчета да не отстъпят нито крачка дори. Така или иначе, с моето бащинство вече е приключено, какъвто и да е резултатът.“
— Участвували сте в Световната война като войник на фронта.
„Когато бях още жив, отидох на война. Три пъти ме раняваха, на река Сома, в Румъния и в Карпатите. Раните ми се излекуваха и накрая се върнах жив и здрав от бойното поле. И макар че сега съм мъртъв, все пак не паднах през Световната война.“
— Влезли сте в съюза „Спартак“ още през първия месец на създаването му.
„През октомври 1918-а година човекът беше още жив и влезе в съюза „Спартак“. Но какво искат сега от мен? Със същия успех биха могли сега да доведат самия Карл Либкнехт на разпит, и той ще им отговори точно като мен, точно толкова високо. Оставете мъртъвците да погребат своите мъртъвци.“
— А сега ми кажете, Валау, и днес ли все още изповядвате старите си идеи?
„Вчера трябваше да ме попитат това. Днес вече не мога да отговарям. Вчера щях да извикам с все сила „да“, днес обаче трябва да мълча. Днес други ще отговарят вместо мен; песните на моя народ, присъдата на онези, които ще останат живи след нас…“
В стаята става хладно. Фишер потреперва. Иска му се да даде знак на Оверкамп да прекрати ненужния разпит.
— И така, Валау, вие сте започнали да кроите планове за бягство още когато са ви изпратили в специалната наказателна рота?
„Често ми се е налагало през живота да бягам от враговете си. Понякога бягството ми е успявало, понякога не съвсем. Веднъж например зле си изпатих. Исках да избягам от Вестхофен. Сега обаче успях. Сега вече избягах. Напразно кучетата душат следите ми, които изчезнаха в безкрая.“
— А след това сте споделили своя план най-напред с приятеля си Георг Хайслер?
„Когато бях още жив човек, срещнах към края на живота си един момък, който се наричаше Георг. Привързах се към него. Делихме заедно мъки и радости. Той беше много по-млад от мен. Всичко в този млад Георг ми беше скъпо. Всичко, което преди ми е било скъпо в живота, аз го открих в този момък. Сега вече той може да има с мен само онази връзка, която живият може да има с един мъртвец.
Дано си спомня понякога за мен, когато има време. Знам, животът ни беше много претрупан.“
— Вие сте се запознали с Хайслер едва в лагера?
Никакъв водопад от думи, само едни леден поток от мълчание излиза от устните на този мъж. Дори лостовите, които се ослушват отвън пред вратата, повдигат потиснато рамене. Та това разпит ли е? Трима ли са още вътре?… Лицето на мъжа вече не е бледо, а озарено. Оверкамп неочаквано извръща глава, прави една точка с молива си, от което подостреният графит се счупва.
— За последствията благодарете сам на себе си, Валау.
Та какви последствия може да има за един мъртвец, когото изваждат от един гроб, за да го хвърлят в друг? Дори и високият колкото цяла къща паметник над окончателния гроб на мъртвеца не може да има за него никакви последствия.
Отвеждат Валау. След него между четирите стени остава мълчанието, остава и не се разнася. Фишер седи неподвижен на стола си, сякаш затворникът е още тук, и продължава да гледа към мястото, където бе стоял той. Оверкамп започва да остри молива си.
 

Междувременно Георг бе стигнал до конския пазар. Продължаваше да върви все напред, макар че петите му горяха. Не биваше да се отделя от хората, не биваше да сяда никъде. И той прокле града.
Така преди още да прецени докрай всички „за“ и „против“, той се оказа на една пряка на Шилерщрасе. Никога по-рано не бе минавал оттук. Реши почти ненадейно да се възползува от предложението на Белони. Гласът на Валау също го посъветва да го стори. Сега вече дребничкият цирков артист със сериозното лице не му се стори така непроницаем. Непроницаеми бяха хората, които минаваха край него. Колко по-близък му беше пъкълът в сравнение с този град!
Когато стоеше вече в жилището, което Белони му бе описал, отново го обзе предишното му недоверие — каква непозната миризма! Никога през живота си не бе усещал такава миризма. Старата, жълта като пергамент жена, с черни като катран, разделени на прав път коси, го изгледа съсредоточено и мълчаливо.
„Дали тя не е баба на Белони?“ — помисли си Георг.
Но всъщност приликата не се дължеше на роднинска връзка, а на общата им професия.
— Изпраща ме Белони — каза Георг.
Госпожа Марели кимна с глава. Явно не намираше нищо особено в това.
— Почакайте тук за миг — каза тя.
Цялата стая беше осеяна с дрехи с най-разнообразна кройка и цветове, миризмата, по-силна тук, отколкото в коридора, почти го упои. Госпожа Марели му освободи един стол да седне. Тя самата влезе в съседната стая. Георг се огледа. Погледът му премина от една рокля, осеяна цялата с блестящи черни пайети, върху един венец от изкуствени цветя, от една бяла пелерина с качулка със заешки уши, към някакъв ешарф от лилава коприна. Беше твърде много изморен, за да може да си направи извод от заобикалящия го безпорядък. Сведе поглед надолу към облечената си в чорап ръка. В съседната стая някой зашепна. Георг потреперя. Ей сега ще го сграбчат, ще щракнат белезници. Той скочи. Госпожа Марели се върна, като носеше върху двете си ръце костюм и бельо. Каза:
— Преоблечете се.
Той отвърна колебливо:
— Аз нямам риза.
— Ето ви тук и риза — отвърна жената. — А какво се е случило с ръката ви? — попита неочаквано тя. — Ах, да, сигурно затова не играете вече.
Георг каза:
— Тя все кърви и цапа превръзката. Не, по-добре да не я отвързвам. Дайте ми някакъв парцал.
Госпожа Марели донесе една голяма носна кърпа. Изгледа го от главата до петите.
— Да, Белони ми даде мерките ви. Той има око на шивач. Вие имате истински приятел в негово лице. Добър човек е той.
— Да.
— В една трупа ли бяхте?
— Да.
— Дано Белони издържи. Този път не ми направи добро впечатление. Ами и вие, на какво сте заприличали и вие?
Тя разглеждаше измършавялото му тяло, клатейки глава, ала без някакво друго любопитство, освен с любопитството на майка, родила и отгледала цяла купчина синове, та може да прави сравнение за всичко, което се случва в живота, независимо от това дали се отнася за физиката или за съзнанието на човека. Само такъв род жени са в състояние да успокоят дори и дявола. Тя помогна на Георг да се преоблече. Колкото и непроницаеми да останаха за него черните й, блестящи като пайети очички, недоверието му все пак се разсея.
— Небето не ме сподоби с деца — рече госпожа Марели, — затова пък аз непрекъснато мисля за всички ви, когато ви шия дрехите. И на вас ще ви кажа. Трябва да внимавате, за да издържите. Вие сте двама добри другари. Искате ли да се огледате? — И тя го отведе в съседната стая, където бяха леглото и шевната й машина.
Й тук навред имаше разстлани странни дрехи. Тя разтвори крилата на голямото трикрило, почти разкошно огледало. Георг се видя отстрани, отпред и отзад — с бомбе и жълтеникаво палто. При тази гледка сърцето му, което часове наред се бе държало съвсем разумно, изведнъж заби лудешки.
— Така вече сте за пред хора. Когато човек не изглежда добре, никой няма да го ангажира. Хората се посрещат по дрехите. Ей сега ще ви направя едно вързопче със старите ви дрехи.
Той мина подир нея отново в първата стая.
— Приготвих ви и сметката — рече госпожа Мароли, — макар че Белони смяташе, че не е необходимо. Аз не обичам да правя такива сметки. Ето вижте например това наметало, почти три часа работа. Но кажете сам, мога ли да взема на човек, който има нужда за една-единствена вечер от заешки костюм, една четвърт от целия му хонорар само за шев? Ето вижте, Белони ми остави двадесет марки. Аз въобще не исках да се заема с тази работа, дрехи за улицата поправим само като изключение. Мисля, че дванадесет марки нима да е много. Така че ето ви осем марки. Поздравете Белони, когато се срещнете с него.
— Благодаря ви — рече Георг.
По стълбите отново го обзе подозрението, че може някой да следи долу външната врата. Вече беше слязъл, когато отгоре жената извика подире му, че е забравил вързопчето със старите си дрехи.
— Господине, господине — викаше тя.
Той не се върна, а изскочи бързо на улицата, която беше безлюдна и спокойна.
 

— Днес, изглежда, Франц изобщо няма да се прибере — рече някой у Марнетови, — по-добре раздели неговата палачинка на децата.
— Франц въобще не е вече онова, което беше — намеси се Аугусте, — откакто работи долу в Хьохст. И пръста не ще да си помръдне вече за нас.
— Уморява се човекът — рече госпожа Марнет, която винаги се бе отнасяла добре към Франц.
— Уморява се — рече мъжът й, спаруженото старче, — и аз се уморявам. Ако някой брои по колко часа на ден работя, ще излезе, че моят работен ден е осемнадесет часа.
— Хайде, хайде, я си припомни — рече госпожа Марнет, — когато ти преди войната ходеше на работа в тухларницата, едва се държеше на краката си вечер.
— Само че Франц не си идва не защото не може да се държи на краката си — намеси се отново Аугусте, — а напротив, изглежда, че във Франкфурт или в Хьохст има нещо, което го привлича.
Всички погледи се насочиха към Аугусте, която тъкмо ръсеше със захар последните палачинки, а ноздрите й се бяха издули от желание да поклюкарства за малко.
Майка й попита:
— Защо, намекнал ли е нещо?
— Пред мене не е.
— Аз пък винаги съм си мислел — обади се братът, — че Софи се заплесва по Франц. Там той наистина ще трябва само да си събуе обувките и да влезе.
— Софи по Франц? — рече Аугусте. — Тогава тя дълго има да се пече на собствения си огън.
— Огън ли?
Всички останали Марнетови бяха изненадани. Двадесет и две години, откак в съседната на тяхната градина по въжетата бяха съхнали пелените на Софи Макголд, която сега горяла на силен огън, както твърдеше приятелката й Аугусте.
— Щом се пече на огън — рече дребничкият селянин с блестящи очички, — значи има нужда от съчки.
„Да, сигурно има нужда от някоя съчка като тебе“ — помисли си госпожа Марнет, която никога не бе одобрявала кой знае колко мъжа си. За сметка на това тя нито за миг не се бе чувствувала нещастна през целия си брачен живот. Нещастна — така бе поучавала тя дъщеря си, преди да се ожени — една жена може да бъде само когато обича някого.
 

Докато братовчедка му Аугусте раздели полагащите му се палачинки на две съвсем еднакви половинки, Франц влезе в кино „Олимпия“, след като в салона вече бяха загасили светлините. Зрителите изръмжаха недоволно, тъй като докато си проправяше несръчно път между редовете, той им затъмни част от седмичния преглед.
Франц бе видял още с идването си, че мястото до неговото е заето. После зърна и лицето на Ели — бяло и неподвижно, с широко отворени очи. И докато сега сам следеше седмичната хроника, той притисна лакти към себе си, тъй като върху общата облегалка между неговия и Елиния стол бе облегната ръката на Ели.
Защо не може да се зачеркнат годините и той да стисне с ръка нейния лакът? Плъзна поглед по ръката й, по рамото, по шията. Защо да не може да погали гъстите й тъмни коси, след като и косата й има вид, сякаш се нуждае от ласка? На ухото й пламенее червена точица. Нима през това време никой не й е подарил други обици? Той смръщи чело. Не бива да казва нито дума повече, нито да си помисля нещо непозволено. А в това, че през почивката ще заговори хубавицата, която седи случайно до него, няма да има нищо необичайно дори ако и тук в киносалона Ели е под наблюдение. Неочаквано той се засрами заради безпорядъка, който цареше в главата и сърцето му. Този откъс от седмичната кинохроника, която за секунди разкриваше пред зрителите картини от света, подобно на рязко разтворена и отново затръшната врата, би бил достатъчен всяка друга вечер, за да погълне цялото му внимание. Но както човек може с ръката си да закрие дори слънцето, така сега последното събитие — бягството на Георг — закриваше тази вечер всичко останало. Дори това всичко останало да бе разтърсваният от войни свят, които разтърсваха и него самия. А може би тези двама убити, които лежат един върху друг на селската улица, са самият Франц и той, Георг?
„Ще отида да купя печени бадеми“ — помисли си той, когато лампите светнаха.
Мина покрай Ели и излезе от реда. Тя го погледна съвсем отблизо, но не го позна.
„Значи, Елзе все пак не е дошла — мина през ума на Ели, — дали тя ми е изпратила билета? А може би възрастната жена до мен е майка й? Така или иначе, истинско щастие е, че съм сега тук в киното. Само да се свърши по-скоро паузата и да почне филмът!“
Когато Франц се връщаше, тя отново го погледна. Лицето й се промени, сякаш осенено от някакъв спомен. Неопределени спомени, за които тя самата вече не знаеше дали са весели или тъжни.
— Ели — каза Франц.
Тя го погледна изумена. И преди още да си припомни, че това е Франц, усети, че вече се е успокоила.
— Как си? — попита Франц.
Лицето й помръкна. Тя забрави дори да му отговори. Той каза:
— Знам, знам. Знам всичко. Не ме гледай, Ели, и слушай внимателно какво ще ти кажа. Вземай си непрекъснато бадеми от пликчето и яж. Вчера бях пред твоя дом — погледни ме и се усмихни…
Тя умело влезе веднага в ролята си.
— Яж, яж — добави той.
Той говореше бързо и тихо. Тя трябваше да му отговаря само с „да“ и „не“.
— Припомни си неговите приятели, сигурно познаваш някои, които аз не познавам. Припомни си кого познаваше той тук. Може би той все пак ще дойде в нашия град. Погледни ме сега и се усмихни. След филма не бива да оставаме заедно. Ела утре съвсем рано сутринта в големите хали, аз помагам там на леля си. Заръчай при нея ябълки, а пък аз ще дойда да ти доставя пратката и ще можем да поговорим. Разбра ли всичко?
— Да.
— Погледни ме сега.
В младежките й очи имаше твърде много доверие, само спокойствие.
„Можеше все пак да има и нещо друго в тях“ — помисли си Франц.
Ели се усмихна принудено. Когато се стъмни, тя го погледна още веднъж бързо, с истинското си сериозно лице. Може би сега и на нея самата й се прииска да стисне ръката му, макар и само защото й беше страшно.
Франц смачка празното пликче в ръката си. После му хрумна, че между него и Ели не може да съществува нищо, докато Георг е в Германия. Би трябвало да се радва, че е имал възможност да я види набързо, без никакъв риск за нея и за себе си.
Сега обаче тя седеше до него. И тя, и той бяха живи. Обзелото го леко чувство на щастие, колкото слабо и неустойчиво да бе, все пак бе много по-силно от всичко, което го гнетеше. Той се питаше дали тя действително вижда филма, който силно разтворените й очи следяха втренчено. Ако можеше да разбере, че Ели, забравила и себе си, и всичко наоколо, с цялото си сърце следеше дивата езда, която се носеше над заснежената равнина пред очите й, той щеше да се разочарова. Франц не гледаше екрана. Гледаше само надолу към ръката на Ели и понякога плъзваше бързо поглед по лицето й. Стресна се, когато филмът свърши и лампите светнаха. Преди да се разделят в тълпата, ръцете им се докоснаха бегло като ръцете на деца, на които са забранили да си играят заедно.
 

V
 
В жълтеникавото палто Георг се чувстваше по-леко и някак си чужд сам на себе си.
„Трябва да те помоля за прошка, Белони…“
А сега какво? Улиците скоро щяха да опустеят, от кафенетата и кината хората щяха да се приберат по домовете си. Нощта беше пред него, истинска бездна, докато той се бе надявал на подслон. Вървеше като автомат от силната умора — една наперена кукла, придвижвана от пружина. Беше решил, че на другия ден ще изпрати Лени при един от старите си приятели — Боланд. Сега ще трябва сам да отиде. Не му остава нищо друго. Истинско щастие е, че поне бе облякъл тези дрехи. Обмисляше най-краткия път, по който можеше да стигне. Да си проправи път през тесните пътища в главата си, която сега не мислеше за нищо друго, освен за сън, беше също така мъчително, както и да върви по истинската улица. Пристигна там малко преди десет и половина. Външната врата на къщата беше отворена, тъй като две съседки се сбогуваха надълго и нашироко. Осветеният прозорец на третия етаж е на Боландови. Дотук всичко е наред. Къщата е още отворена, хората са още будни. Той не се съмняваше, че може да отиде при Боланд. Боланд е най-добрият от всички възможни. Далеч най-добрият — така че няма нужда отново да се замисля над това.
„Той е човекът, който ми трябва“ — повтаряше си Георг вече по стълбите.
Сърцето му биеше спокойно, може би, защото не мислеше вече за никакви ненужни предупреждения, може би защото този път действително нямаше нужда въобще да предупреждава.
Позна жената на Боланд. Тя не беше нито стара, нито млада, нито хубава, нито грозна. Веднъж — спомни си сега Георг, тя бе прибрала у дома си едно чуждо дете по време на стачка. Някой довел вечерта в кръчмата на мъжа й останалото без родители дете — навярно бяха пратили баща му в затвора. Боланд го хванал за ръка и го отвел горе в жилището си, за да попита жена си, и се върнал без детето. После вечерта се проточила, имали някакво заседание за уреждане на бъдеща демонстрация. Междувременно детето си намерило вече родители, братче и сестриче и топла вечеря.
— Мъжът ми го няма — рече жената, — но можете да отидете при него отсреща в кръчмата. — Тя беше малко изненадана, но не прояви никаква подозрителност.
— Мога ли да го почакам?
— За жалост, няма никаква възможност — рече жената, не сърдито, но решително, — вече е късно, а аз имам болно дете.
„Ще трябва да го издебна — помисли си Георг. Слезе малко по-надолу и седна на едно стъпало. — Ами ако затворят сега долу вратата? Може да дойде някой преди Боланд и да ме намери тук, ще почне да ме разпитва. А и Боланд може да се върне заедно с някой друг. Навярно ще бъде по-добре да го изчакам на улицата, или пък да вляза вътре? Жена му не ме позна, учителят тази заран ме сметна за стар колкото баща си.“ — И той се измъкна между двете все още сбогуващи се съседки и излезе на улицата.
Може би това беше същата кръчма, в която бяха довели на времето чуждото дете. Леко пийнали, посетителите вече се канеха да си отиват и се смееха така високо, че от съседните прозорци им зашъткаха. Бяха все щурмоваци, само двамина бяха в цивилни дрехи и единият от тях беше Боланд. Той също се смееше, макар и както винаги беззвучно и добродушно. Външно той не се беше изменил. Отдели се от останалите и продължи заедно с двамата щурмоваци. Бяха престанали вече да се смеят, само се усмихваха. И тримата живееха в същата къща, защото единият отключи долната врата — току-що я бяха заключили — и останалите двама го последваха.
Георг знаеше, че компанията на Боланд можеше да не означава нищо. Знаеше също така, че униформените ризи на Щурмовите отреди на неговите спътници също така можеха да не означават нищо. В лагера той бе чул и бе научил много неща. Знаеше, че животът на хората се бе променил — както външността, така и кръгът на приятелите и формите на борбата им. Знаеше това, както го знае и Боланд, ако действително си е останал същият. Георг знаеше всичко това, ала не го почувствува сега.
Георг чувстваше всичко така, както бе чувствувал през последните години, така, както бе чувствувал във Вестхофен. Сега нямаше време да разсъждава защо тези ризи може да са необходими на спътниците на Боланд и защо тези спътници са необходими на Боланд. Само щом ги видя, той бе обзет от същите чувства както във Вестхофен. А и върху челото на Боланд нямаше никакъв знак, който да му даде да разбере, че все още може да му има доверие. Георг не го почувствува. Може Боланд да си бе останал същият, но може и да не бе.
„Какво да правя сега?“ — мислеше си Георг.
И в същия миг вече бе направил нещо — бе изчезнал от улицата, на която живееше Боланд. Градът се оживи още веднъж, беше последната уличка гълчава преди падането на нощта.
 

— Наложило се е да арестуват жената на Бахман във Вормс.
— Защо? — попита грубо Оверкамп.
Той се бе обявил против това арестуване, защото смяташе, че с него щяха само да предизвикат любопитството и безпокойството на населението, докато откритото вземане под своя защита на семейство Бахман от страна на полицията щеше най-добре да го изолира.
— Когато свалили примката от шията на Бахман горе в мансардата, жена му се разкрещяла, че той трябвало да направи това вчера, преди разпита, и че било жалко за въжето й. Не се успокоила и след като откарали мъжа й. Подлудила всичките съседи наоколо, крещейки, че тя е невинна, и тъй нататък, и тъй нататък.
— А съседите как реагирали?
— И така, и така. Да изискам ли рапортите?
— Ами, ами! — отвърна Оверкамп. — Ние нямаме повече нищо общо с това, там вече е ресор на колегите от Вормс. Ние и без това си имаме достатъчно работа тук.
 

И все пак Георг не можеше да се разнесе като въздух. Помисли си: „Ще отида с първата срещната.“
И когато тя се появи иззад един навес, насред Форбахщрасе зад сточната гара, тази първа срещната все пак беше много по-страшна, отколкото той можеше да си я представи. Помисли си, че не би могъл да я докосне дори и с пръст. Кожата съвсем бе увиснала върху продълговатото й лице. В слабата светлина на фенера той не можеше да каже дали безцветният кичур коса е нараснал от тила й, или е пришит за украшение на шапката й. Без да иска, Георг се разсмя.
— Това да не би да е косата ти?
— Ами че косата ми е, я! — Тя го погледна несигурно, от което мъртвешкото й лице доби човешки израз.
— Всъщност на мен ми е все едно — реши на глас той.
Тя го погледна още веднъж отстрани. После се спря на ъгъла на Торманщрасе, колебаейки се несъзнателно, след това се зае да оправи лицето и бюста си. Но то не й се удаде и не можеше да й се удаде. Жената дори въздъхна на глас. Георг си помисли:
„Все пак тя ще ме отведе нанякъде. Ще бъдем поне сред четири стени. Ще заключим вратата.“
И той я хвана сърдечно под ръка. Отдалечиха се бързо. Малко по-късно тя първа забеляза полицая на ъгъла на Далманщрасе. Изтегли Георг в един вход.
— Много са се наострили напоследък — рече жената.
Продължиха пътя си, хванати ръка за ръка, избягвайки старателно патрулите по улиците. Най-после стигнаха. Беше малък площад, нито ъгловат, нито кръгъл, сякаш дете се бе опитвало да нарисува кръг. И площадът, и слепените един за друг покрити с плочи покриви се сториха на Георг подозрително познати.
„Дали не съм живял някога тук някъде заедно с Франц?“
По стълбището трябваше да минат през една малка група от двама младежи и две девойки. Едната от девойките завърза на единия момък, който бе почти две глави по-нисък от нея, една кърпа на врата и дръпна краищата й нагоре. Нисичкият веднага ги дръпна надолу, после девойката отново нагоре. Другият момък бе с гладко обръснато лице, леко кривоглед и много добре облечем. Второто момиче, облечено в дълга черна рокля, бе удивително красиво — едно бледо личице сред облак от блестящо бледо злато. Но за Георг сега беше невъзможно да подмени дамата си, изобщо всичко беше съвсем объркващо. Пък и нима това имаше някакво значение? Може той само да си е въобразил, че девойката е толкова красива. Георг се извърна още веднъж назад. И четиримата млади го гледаха напрегнато. Действително девойката неочаквано бе престанала да бъде толкова красива, носът й беше твърде заострен. Едното от момчетата извика:
— Лека нощ, малката.
А Георговата дама отвърна:
— Лека нощ, кривогледо конте.
Когато тя отключи вратата, малкият извика отдолу:
— Ха наслука!
Тя извика:
— Затваряй си муцуната, Гьобелсче.
— Нима това е легло? — попита Георг.
Сега вече жената започна да се кара сърдито:
— Като не ти харесва, върви в Английския хотел на Кайзерщрасе…
— Хайде, хайде, успокой се — рече Георг — и чуй какво ще ти кажа. Аз преживях нещо и за теб няма никакво значение какво. За мен обаче то беше голяма мъка. Оттогава не съм затворил нито за миг очи. Ако успееш да направиш сега така, че да мога да заспя, ще получиш от мен след това всичко, каквото поискаш, ще ти платя добре, имам пари.
Тя го погледна учудено. В очите й блесна светлинна, сякаш бяха пъхнали свещ в мъртвешки череп. После тя заяви с най-решителен тон:
— Дадено.
В това време някой издумка на вратата. Малкият пъхна главата си в стаята. Огледа се, сякаш си бе забравил нещо вътре. Тя изтича към вратата и започна да се кара, но изведнъж млъкна, защото той й направи знак с вежди да излезе навън.
Георг чу петимата да си шепнат нещо в надпревара зад вратата, напрягащи се да говорят тихо, от което гласовете им звучаха рязко. Въпреки това той не можа да разбере нито дума: някакво съскане, което прекъсна из един път. Георг се хвана за гърлото. Нима стаята се бе стеснила и четирите стени, таванът и подът се бяха слели? Помисли си:
„Да се махна оттук!“
Ала ето че тя се върна. Каза му:
— Какво ме гледаш така сърдито? — И го потупа по брадичката.
Той отблъсна ръката й.
След това обаче — виж ти чудо! — действително бе заспал. Часове ли, мигове ли? Нима Льовенщайн бе отвъртял за трети път крана на чешмата, за да надвие отчаяната си нерешителност? Георг бавно си възвръщаше паметта. Заедно с паметта сега ще се върнат и ужасните болки, на пет, на шест места по тялото му. Ала той продължаваше да се чувствува удивително свеж и здрав. Значи, действително беше спал. Всичко, каквото имам — мина му през ума — ще й го подаря. Но какво всъщност го беше събудило? Светлината беше изгасена. Само откъм двора през малкия прозорец на горния край на леглото хлуеше слабата светлина на уличния фенер. Щом той седна, и сянката му седна — сякаш исполинска — на отсрещната стена. Той беше сам. Ослуша се и зачака. После му се стори, сякаш чува шум по стълбището; леко скърцане от боси крака или от някоя котка. Чувствуваше се безкрайно потиснат от сянката си, която се бе очертала огромна на тавана. Неочаквано сянката потрепера, сякаш искаше да се нахвърли върху него. Светкавица премина през мозъка му: четирите чифта насочени към гърба му очи, когато се изкачваше преди малко нагоре; главата на малкия в пролуката на вратата; това викане с вежди; шепотът на стълбището. Той скочи от леглото и се прехвърли през прозореца на двора. Падна върху купчина зелки. Тръгна, олюлявайки се, счупи някакъв прозорец, макар и съвсем ненужно, защото куката щеше веднага да поддаде. Събори на земята нещо, което се изпречи на пътя му, и чак след няколко секунди усети: беше някаква жена. Сблъска се с нечие лице, две очи, които се бяха вперили в неговите, една уста, която крещеше нещо в неговата. Двамата се отъркаляха на паважа, сякаш вкопчени от ужас един в друг. Той побягна на зиг-заг през площада и влезе в една от страничните улици, която из един път се оказа улицата, където бе живял щастливо преди години. Като насън позна паветата, дори птичия кафез над обущарничката и ето портата на двора, през която се минаваше в други дворове, а оттам — на Балдуинсгесхен.
„Ако вратата е заключена — мина му през ума, — всичко е свършено!“
Вратата беше заключена. Но какво означаваше една затворена врата за човек с такова бреме на раменете като неговото? Това е преграда за обикновени обстоятелства. Георг бързаше през дворовете, спря се да си отдъхне пред една външна порта и се ослуша — тук все още всичко беше тихо. Издърпа резето. Излезе на Балдуинсгесхен. Чу свирките, ала чак когато беше вече на Антонсплац. Отново забърза през лабиринт от малки улички. И сякаш пак се понесе като насън, някои места си бяха останали същите, други бяха съвсем променени. Ето над онази порта все още висеше божията майка, но до нея улицата се прекъсваше и се разкриваше някакъв непознат площад, който той въобще не беше виждал по-рано. Прекоси новия площад и навлезе в нови преки и пресечки — бе попаднал в друг район на града. Тук миришеше на пръст и на градини. Покатери се през една ниска ограда в някакъв кът, ограден с ниски храсти. Седна там и си пое дъх, после пропълзя още малко напред и се отпусна по гръб, защото силите му из един път го изоставиха.
А всъщност никога не бе мислил толкова ясно. Чак сега бе дошъл на себе си. Не само след бягството през прозореца, а откакто бе избягал от лагера. Колко ужасно голо бе сега всичко наоколо му и колко студено, и колко очевидна беше невъзможността да се спаси! Досега той бе вървял като по някаква принуда, която сам не можеше да си обясни, като сомнамбул. Сега се бе пробудил окончателно и видя къде се намира. Започна да му се вие свят и той се вкопчи в клоните. Досега се бе измъквал невредим, воден от онези сили, които водят само сомнамбулите и ги напускат веднага, щом се събудят. По този начин той дори може би щеше да успее да изведе бягството си до добър край. За жалост обаче сега вече бе съвсем буден, а само с напрежение на волята не можеше да върне предишното си състояние. Усети, че зъзне от страх, ала отново успя да се овладее, макар че нямаше помощ отникъде.
„И сега, и занапред, винаги ще се владея — втълпяваше си той, — и до последния си миг ще се държа достойно.“
Клонките се изплъзнаха през пръстите му и в ръката му остана нещо лепкаво. Той го погледна: беше някакво голямо цвете и той не можа да си спомни да е виждал друго такова. Така силно му се виеше свят и земята, сякаш се клатушкаше под него, че той отново се вкопчи в клоните.
Колко ужасно буден беше! Колко страшно беше това състояние! При това разбуждане сякаш всички добри духове го бяха изоставили най-жестоко.
Пътят на бягството му сигурно вече е установен, разгласили са го нашироко. Навярно и радиото, и вестниците вече набиват без прекъсване отличителните му белези в мозъците на всички хора. В никой друг град той не е по-застрашен, отколкото тук; та нали вчера само едва не загина по най-глупав повод, най-обикновения — защото бе възложил надеждите си на една жена. Сега той видя Лени такава, каквато си бе в действителност още навремето — нито окриляща, нито еснафка, а готова заради който и да е любим да мине през огъня, или да си остане в къщи да му готви, или да разпространява каквито и да е листовки. И ако тогава той й се бе явил като турчин, тя би се съгласила заради него да забие барабана за свещената война в Нидеррад.
По пътя край оградата се приближиха стъпки. Мина някакъв човек с бастун. Реката сигурно е съвсем наблизо, това тук не е градска градина, а навярно малката градинка на пристанището. И Георг видя зад дърветата гладките бели сгради на кея на горното пристанище на Майн. Чу грохота на влаковете и макар че беше още доста тъмно — и дрънченето на първите трамваи.
Трябва да се махне оттук. Майка му сигурно е под наблюдение. Жена му, Ели, която носи неговото име, сигурно също е под наблюдение. Навярно всеки в този град, който някога въобще е влизал в допир с него, сега е под наблюдение. Следят сигурно неколцината му приятели, може би и учителите му, братята му любимите му. Целият град е превърнат в мрежа, с която трябва да го заловят. И той вече е влязъл в нея. Трябва да се измъкне оттук. Макар че този път действително вече няма никакви сили. Те няма да му стигнат навярно дори да се прехвърли през оградата. А как да излезе от града, да премине отново пътя, който бе извървял вчера, и още двадесет пъти по толкова, за да се измъкне през границата? По-добре да си остане тук, на земята, докато го открият. Възпротиви се рязко на тази мисъл, сякаш някой му бе направил подобно предложение. Дори силите му да стигнат само за едно-единствено съвсем малко движение по пътя към свободата, колкото и безсмислено и ненужно да е това движение, той все пак ще го направи.
Съвсем наблизо, край следващия мост, започна да работи багер.
„Сега и майка ми сигурно чува този шум — помисли си той. — И малкото ми братче също го чува.“
 

Четвърта глава
 
I
 
Преди още да свърши нощта, през която той не бе мигнал въобще, някогашният кмет на Обербухенбах Петер Вурц, сега кмет на обединените села Обери Унтербухенбах, стана от измъчилото го легло, промъкна се през двора, влезе в обора и седна там, в най-тъмния ъгъл на столчето за доене. Избърса потта от челото си. Откакто вчера радиото бе съобщило имената на бегълците, мъже, жени и деца от селото току се тикаха да го видят. Нима лицето му действително е позеленяло? Действително ли го е хванала треска? Наистина ли се е съсухрил из един път?
Село Бухенбах е разположено по горкото течение на река Майн, на няколко часа път от Вертхайм, но е еднакво отдалечено както от шосето, така и от реката, сякаш се крие от шумното движение. По-рано то се състоеше от две села — от Обери Унтербухенбах, разположени по продължение на едно и също шосе, което точно по средата се пресича от един път, разклоняващ се в две противоположни посоки към полето… Миналата година бяха превърнали това кръстовище в общ селски площад, където посадиха в присъствието на властта с всевъзможни празнични ритуали и речи Хитлеровия дъб. Така двете села Обери Унтербухенбах се сляха в резултат на административните реформи и на сриването на междите.
Когато някое земетресение разруши благоденствуващ град, винаги падат гнилите стени, които и така, и така биха рухнали. Тъй като дръзкият юмрук, които бе задушил закона и правото, бе потъпкал заедно с тях и някои отживели вече времето си обичаи, сега синовете на стария Вурц и техните другари от Щурмовите отреди се чувствуваха в силата си и тормозеха всички селяни, които се бяха противопоставили на сливането на двете села.
Свил се върху малкото столче в обора, Вурц чупеше ръце, та чак ставите му пукаха. А кравите стояха неподвижни, тъй като времето за доене още не беше дошло и виметата им още не се бяха издули. Вурц ту се свиваше целият, ту се изправяше на мястото си, за да рухне отново. И същевременно си мислеше:
„Той и тук може да се вмъкне, и тук може да ме издебне…“
Мъжът, от когото той така се страхуваше, беше Алдингер, онзи стар селянин, за когото Георг и неговите другари в лагера Вестхофен мислеха, че вече не е съвсем с всичкия си.
На времето най-големият син на Вурц беше почти сгоден с най-малката дъщеря на Алдингер — бяха решили само да изчакат още някоя и друга година с женитбата. Нивите им бяха една до друга, както и двете им малки лозя от другата страна на реката, които можеха по-късно да засеят с някаква нова култура, когато лозите престанеха да дават достатъчно грозде. По онова време Алдингер беше кмет на Унтербухенбах. А през трийста година дъщеря му се влюби в един момък, който работеше на строежа на Вертхаймското шосе. Алдингер не се противопостави, дори сметна, че това е много добре, момъкът си получаваше редовно заплатата и младата двойка се засели в града. През февруари трийсет и трета зетят дойде за известно време в селото, ала никой не обърна особено внимание на това. Като всички работници в малките градчета, чиито идеи бяха добре известни, той бе предпочел да се скрие през първия период на арести и преследвания на село при роднините си. Изчезна, когато Вурц, по съвета на синовете си, съобщи на полицията за пребиваването на Алдингеровия зет в селото. Междувременно, тъй като сливането на двете селски общини вече беше решено, Алдингер бе събрал около себе си група селяни, които смятаха, че след като Алдингер не може да остане кмет, тогава няма нужда и Вурц да остане на същата длъжност, а да назначат трети човек за кмет на новата обединена община. Тази група от недоволни бе подсилена и от подкрепата на свещеника, който живееше и служеше в Унтербухенбах, по простата причина, че църквата и жилището за свещеника се намираха именно там.
Оказа се, че полицията действително търсела зетя, тъй като в продължение на няколко години той събирал членския внос за своя профсъюз, както и помощи за някакъв малък работнически вестник. При това, колкото и предубедено да се отнасяха бухенбахци към всеки чужденец, на никого от тях не се бе зловидяло нищо у този спокоен човек, когато той идваше по време на прибиране на реколтата у тъст си да помага срещу хляб и салам за станалото си междувременно петчленно семейство. Само веднъж той се бе скарал в кръчмата със синовете на Вурц, които още тогава клоняха вече към Щурмовите отреди. Именно това по-късно бе навело Вурцовите момчета на мисълта да дадат онзи съвет на баща си.
Вурц дори се бе изплашил, когато видя колко разумен е бил този съвет. Защото полицията действително отведе Алдингер. Вурц искаше Алдингер да не се мотае в селото само докато той получи властта. Дори щеше да му бъде много приятно да се наслади на поражението на Алдингер. Ала това не му се удаде — поради необясними причини Алдингер не се върна в селото. През първите месеци на Вурц не му беше лесно. Унтербухенбахци го избягваха, търсеха начин да осуетят всяка негова служебна стъпка, да му създадат неприятности дори и когато отидеше на църква. Ала синовете му и приятелите на синовете му го успокоиха: мъжете на новата власт — фюрерът там, а тук той, Вурц, трябваше да изпълняват твърдо задачите си въпреки всички трудности в началото и враждебността на хората.
Когато човек погледне от самолет надолу към Бухенбах, окото му ще се зарадва на чистото и така добре подредено селце с църковната камбанария и малките нивици и горички. Мине ли човек през него с кола, ще се окаже, че не е съвсем така, но това може да се забележи само ако пътникът има желание и време да се взре по-настойчиво. Вярно е, всички улици са съвсем чисти, сградата на училището е прясно боядисала, но защо там стелка крава тегли колата? Защо това дете, напълнило със скубана трева престилката си, се оглежда така плахо на вси страни? Нито от самолет, нито минавайки през селото с кола, външните хора могат да видят селянина Вурц, седнал на малкото столче в обора си. Не могат да видят, че в никой обор няма повече от четири крави и че в двете съединени села има всичко на всичко само два коня. Нито прелитайки, нито преминавайки през селото, може да се види, че от тези два коня единият е на сина на Вурц, а собственикът на другия се сдоби с него преди около пет години по не кой знае колко реден път — благодарение на изплатената му застраховка за пожар. (Тъкмо тези дни отново ще се гледа неговото дело.) Това тихо, чисто селце е бедно, съвсем бедно, като някое вонящо от беднота селище. Хитлер никога няма да може да промени земята ни — говореха селяните отначало. Може ли той да ни изтика по-близо до лозята? Алоис Вурц никога няма да ни даде на заем коня си да ни тегли плуговете. Ще получим комбайн за селото на изплащане? Че това си беше запланувано отпреди.
Празник в чест на прибиране на реколтата ли? Нима всяка есен на сбора не бяха докарвали люлки и не бяха разпъвали шатри за развлечение? Ала когато младите се върнаха в понеделник от Вертхайм, разказваха, че все пак такова нещо досега не е имало. Та кога са виждали те през живота си три хиляди селяни, събрани наедно? Или такъв фойерверк като вчерашния? Или такава музика? А кой бе поднесъл накрая букета на главния гост — представителя на министерството? Представете си, не Агате на Алоис Вурц, а малката Хана Шулц III от Унтербухенбах, под ноктите на която никога не е имало черно от работа.
Да изтикат селото по-близо до града — не можеше, и селото си остана без постоянен пазар. Но градът идва всяка седмица при тях. Пристига колата с прожекционния апарат. На бялото платно в училището хората гледат фюрера в Берлин, виждат целия свят, Китай и Япония, Италия и Испания.
Свил се върху малкото столче, Вурц си мисли:
„Тоя Алдингер и без това си беше изпял вече песента. Но къде ли се изгуби през последно време? Никой не се сещаше вече за него.“
Онова, което най-много бе слисало хората в Бухенбах, беше новата наредба за държавното землище. То винаги си е било държавно землище. А сега създадоха там нещо като село за образец. Заселиха на държавната мера трийсет семейства от всички села от околността. Бяха главно селяни, които знаеха и някакъв занаят и имаха по много деца. От Берблинген бяха докарали ковача, от Вайлербах — обущаря, от много села бяха докарали различни семейства, а догодина щели да заселят нови. Във всички села хората се надяваха. Това беше нещо като голямата печалба. Всеки познаваше някое семейство, което я бе изтеглило, ако не от тяхното село, то от някое съседно. Постепенно хората, които преди това упрекваха Вурц заради Алдингер, разбраха, че тоя Вурц бе заложил на вярна карта, когато бе разрешил на времето на синовете си да постъпят в Щурмовите отреди. Който искаше да има право да го заселят в новото село, който искаше да се топли през цялата година поне с малко надеждица, че ще може да го преселят там, трябваше да не показва твърде открито неприязънта си към Вурц, в чиито ръце бяха документите на всичките му съселяни. Не само това, човек не биваше дори много-много да се меша с Алдингерови; така около тези хора постепенно се образува кръг на отчуждение. Хората престанаха да питат за Алдингер — може пък той действително да е умрял вече. Жената на Алдингер открай време си ходеше в черно, устните й си бяха все така стиснати, тя много ходеше на църква, защото открай време си бе клонила натам. Синовете на Алдингер никога не стъпваха в кръчмата.
Едва вчера сутринта, когато съобщиха по радиото за бягството, отново всичко се промени. Сега вече никой не искаше да бъде на мястото на Вурц. Та нали всеки знаеше какъв здрав мъж беше по-рано Алдингер, той все ще си намери отнякъде една пушка, ако действително реши да се върне в селото. Та това, което Вурц му беше сторил, беше наистина голяма несправедливост: да дадеш лъжливо показание за ближния си! Заради него сега цялото село е обградено. Охраняват го ония от Щурмовите отреди, към които се числят и Вурцовите синове. Но всичко това няма да запази кмета. Та Алдингер добре познава всяко кътче тук, ще се появи из един път, из един път ще пусне куршума във Вурц и това няма да учуди никого. Няма да му помогне охраната. Нали ще му се наложи да иде до другия бряг на реката? Нали ще отскочи все някога до гората?…
Вурц целият потрелера. Някой се приближаваше с влачещи се стъпки. Той позна най-старата си снаха, жената на Алоис, по дрънкането на кофите за млякото.
— Ти пък какво нравиш тук? — учуди се жената. — Майка те търси.
Тя го проследи през отвора на оборската врата, докато се промъкваше крадешком през двора, сякаш той беше беглецът. Устните й се разтеглиха в гримаса. Откакто се бе оженила в този дом, Вурц непрекъснато я бе командувал какво да върши: хак му е сега!
 

II
 
Макар че — що се отнася до лагера Вестхофен — досието на Белони бе приключено чрез смъртта му, псе пак бяха останали открити още няколко преписки, отнасящи се до други инстанции. Те именно съвсем не бяха оставени — както обикновено се говори за подобни досиета — да събират прах и да гният. Щеше да събира прах и да гние само Белони, докато преписките, свързани с него, бяха останали открити. Кой се е грижил за него? С кого е разговарял той? Кои са тези хора, които все пак съществуват в този град? Ослушвайки се и разпитвайки посетителите на нощните заведения, в които се събираха артистите, полицията се бе натъкнала още в сряда през нощта на името на госпожа Марели, която почти всички артисти познаваха повече или по-малко. И преди още нощта да изтече — Вурц, кметът на Бухенбах, седеше все още на столчето в обора си, — те вече се изкачваха по стълбите на дома, в който живееше госпожа Марели. Не я завари ха в леглото, а седнала под лампата, тя шиеше лъскави пайети върху късата рокличка на една артистка, която в сряда вечер бе играла в театър „Шуман“ и веднага тази заран трябваше да замине с ранния влак, за да изпълни ангажимента си за четвъртък вечер в друг град. Когато полицията пристигна и й заяви, че трябва веднага да я отведат на разпит по някакъв важен случай, тя силно се разтревожи, но само защото бе обещала на танцьорката да й предаде в седем часа сутринта роклята готова. Съобщението за разпита тя посрещна съвсем равнодушно, защото и друг път я бяха викали за подобни случаи. Освен това униформите на щурмоваците и на есесовците й правеха толкова малко впечатление, колкото и лъскавите значки под реверите на тайните полицаи — било защото тя бе от онези неколцина, които нямаха никакво чувство за виновност, било защото благодарение на своя занаят бе натрупала достатъчно опит колко много допринасят външните украшения и промяната на облеклото, за да се предизвика различно въздействие върху хората. Тя направи едно вързопче, в което пъхна пликчето с пайетите, полуготовата рокля и една бележчица, която написа сега, и закачи вързопчето на бравата на вратата си отвън, после спокойно последва двамата тайни полицаи, без да ги попита нещо, тъй като мислите й бяха още при рокличката, закачена на външната брава, и се изненада едва когато я въведоха в една болница.
— Познавате ли този мъж? — попита единият от двамата следователи.
Тя отхвърли леко чаршафа. Правилното, почти красиво лице на Белони беше съвсем леко обезобразено, сякаш бе обвито в мъгла. Следователите очакваха обичайното избухване на престорена или истинска реакция, каквито живите обикновено мислят, че са длъжни да засвидетелствуват при подобни случаи на мъртвите. Ала жената извика само едно кратко „О!“, което сякаш означаваше „Колко жалко!“
— Значи, познахте го? — попита следователят.
— Разбира се — отвърна жената. — Малкият Белони!
— Кога говорихте за последен път с този човек?
— Вчера — не, завчера сутринта — отвърна жената. — Бях дори изненадана, че бе дошъл толкова рано. Трябваше да му пришия нещо на дрехата. Той само минаваше през нашия град…
И тя несъзнателно се огледа да види дрехата му. Следователите я наблюдаваха и си кимнаха взаимно, че жената може би действително не се преструва, макар че все пак не можеха да го твърдят с пълна сигурност. Изчакаха спокойно, докато тя отрони и последната си приказка. Но отломките продължаваха да падат:
— По време на репетиция ли се е случило? Нима са репетирали тук? Пак ли е играл тук? Щяха да заминават с обедния влак за Кьолн.
Следователите мълчаха.
— Той ми разказа — продължи жената, — че бил ангажиран да играе в Кьолн. А аз го попитах: „Миличък мой мъничък, нима вече си напълно във форма?“ И как се е случило това?
— Госпожо Марели! — изкрещя следователят.
Жената го погледна изненадано, но без страх.
— Госпожо Марели — рече следователят с груба неестествена сериозност, с каквато криминалните чиновници правят подобни съобщения, защото за тях е важно въздействието, а не съдържанието на думите им. — Белони не е умрял при изпълнение на професията си, а при нещастие по време на бягството си.
— На бягството си? Но на какво бягство?
— На бягството си от лагера Вестхофен, госпожо Марели.
— Но как, кога?… Нали беше в лагер преди две години? Аз мисля, че отдавна са го освободили?
— Той е бил все още в лагера и е избягал оттам. Искате да кажете, че не сте знаели това ли?
— Не! — отвърна жената само, но с такъв тон, че следователите окончателно се увериха, че тя нищо не е знаела за случилото се.
— Точно така, по време на бягството си… Вчера той ви е излъгал…
— О, бедният! — рече жената.
— Беден ли?
— Защо, той богат ли беше? — отвърна госпожа Марели.
— Стига празни приказки! — изкрещя комисарят.
Жената смръщи чело.
— Я седнете спокойно! Чакайте, ще кажем да ви донесат кафе, вие още нищо не сте яли.
— Това няма значение за мен — заяви жената с израза на спокойно достойнство. — Мога да изчакам, докато се върна у дома.
Следователят каза:
— Моля ви, разкажете ни сега съвсем точно кай протече посещението на Белони у вас. Кога дойде той и какво искаше от вас? Повторете всяка дума, която той ви е казал. Чакайте, още нещо! Белони е мъртъв, ала това съвсем не ви спасява от нашето сериозно, дори най-сериозно подозрение. Всичко зависи сега от вас.
— Синко — рече жената, — вие навярно бъркате възрастта ми. Косите ми са боядисани. Аз съм на шестдесет и пет години. Цял живот съм работила къртовски, макар че мнозина, които не познават нашия занаят, си представят погрешно трудността на нашата работа. Дори и сега аз съм принудена да работя все така изнурително. С какво ме заплашвате всъщност?
— Със затвор — отвърна сухо мъжът.
Очите на госпожа Марели се ококориха като на бухал.
— Защото на вашето приятелче, комуто вие сте помогнали в бягството, му тежат доста грехове на съвестта. Ако той сам не си беше счупил гръбнака, тогава може би… — и той прекара бързо дланта си през въздуха.
Госпожа Марели потрепера. Миг след това обаче се оказа, че бе потреперала, защото се бе сетила за нещо. Отправи се към леглото на Белони с такъв израз на лицето, сякаш от всички тези приказки бе забравила най-важното, и закри отново с чаршафа лицето на мъртвеца. Личеше, че не прави такава услуга за първи път.
След това обаче коленете й изведнъж се подкосиха. Тя седна и каза спокойно:
— Все пак добре ще бъде да поръчате кафе.
Сега вече следователите бяха нетърпеливи, защото всяка секунда имаше значение. Застанаха отляво и отдясно на стола й и я подложиха на съгласуван кръстосан разпит.
— Кога точно дойде той? Как беше облечен? Защо дойде? Какво искаше от вас? Какво ви каза? С какво ви плати? Пазите ли още разписката, с която сте му броили парите?
Да, тя дори беше в чантата й. Описаха разписката, сравниха изплатената сума с парите, които бяха намерили у мъртвеца. Доста липсваха. Нима преди да тръгне да се разхожда по покривите, Белони бе купил още нещо?
— Не — каза жената, — той остави част от тях у мене, защото ги дължеше някому.
— Вие върнахте ли ги вече?
— А вие да не мислите, че ще седна да крада парите на един мъртвец? — попита госпожа Марели.
— Дойдоха да ги вземат ли?
— Да ги вземат? — попита жената и гласът й вече не беше съвсем сигурен, защото тя разбра, че бе казала няколко думи повече, отколкото биваше.
Следователите спряха разпита.
— Мерси, госпожо Марели. Сега ние ще ви върнем веднага с кола у вас. Това ще ни даде възможност да поогледаме дома ви.
 

Оверкамп не знаеше дали да почне да си подсвирква, или само да духа с уста, когато във Вестхофен пристигна съобщението, че в жилището на госпожа Марели е бил намерен пуловерът, е който беглецът Георг Хайслер се е снабдил от моряка, разменяйки срещу него кадифеното яке. Хайслер навярно отдавна вече щеше да бъде върнат там, където му е мястото, ако не бяха повярвали на думите на градинарския чирак, този глупав хлапак! Да не може да познае собственото си яке! Нима е възможно? Или може би тук има нещо гнило? Какво? Значи Хайслер все пак се бе върнал в родния си град. Оставаше открит въпросът дали все още търси възможност да се крие тук, докато намери сигурен път да се измъкне от страната, или снабден с нови дрехи, а навярно и с нови средства, изобщо е избягал вече. Засилиха навсякъде охраната. Всички пътища, които водеха вън от града, кръстопътища, гари, мостове, пристанища на реката се охраняваха толкова строго, сякаш бе избухнала война. В разпространените отново листовки за търсене на бегълците бе обявена сумата от пет хиляди марки за всяка глава.
Както Георг си бе представил през нощта, сега родният му град, заедно с всички хора, които бяха имали когато и да било някаква връзка с него, и с цялата онази общност, която огражда и споделя съществуването на отделния човек, състояща се от роднини, любими, учители, майстори и приятели — се бе превърнал в цялостна система от живи капани и клопки. И с всеки нов час полицията все повече усъвършенствуваше и притягаше обръча на тази система.
 

„Това дръвче тук е израснало за Хайслер — бе казал Фаренберг. — Зачукайте напречната дъска малко по-ниско. Той ще трябва да се посвие малко.“ Някакъв вътрешен глас уж казвал на Фаренберг, че на края на тази седмица той най-после ще може да си отпочине от струпалите се на главата му неприятности.
— Вътрешен глас! — рече Оверкамп. И той изгледа Фаренберг по следователски — тоя приятел скоро съвсем ще свърши.
Фаренберг се бе оженил съвсем млад по време на войната. Доста по-възрастната: му жена и двете му почти отраснали вече дъщери живееха заедно със собствените му родители в онази къща на пазарния площад, на чийто партер се намираше водопроводната работилница на баща му. Старият разчиташе да му дойдат зетьове на къща. По-големият му брат, майсторът-водопроводчик, бе паднал във войната. Той пък, Фаренберг, трябваше да следва право. Ала войната, както и неспокойните времена тогава му бяха попречили да навакса чрез усърдие онова, за което мозъкът му не създаваше достатъчно предпоставки. Вместо да помага на стария си баща в Зелингенщат да поправят водопроводни тръби, той бе предпочел да се заеме с обновяването на Германия, да завоюва заедно със своите колеги от Щурмовите отреди малки градчета и преди всичко родното си градче, където по-рано съгражданите му го бяха смятали за нехранимайко. Да стреляш по хората в работническите квартали, да нанасяш побоища над евреите и след това накрая да опровергаеш мрачните предвиждания на баща си и на съседите, завръщайки се в отпуск у дома с акселбанти, с пари в джоба, с охрана и с власт — малко ли беше това?
От ВСИЧКИ призраци, КОИТО бяха измъчвали Фаренберг през последните три нощи, един беше най-ужасен: двойникът му в синя престилка на водопроводчик, продухващ една запушена водопроводна тръба. Очите му горяха от безсъние. Последното съобщение за намирането на пуловера му се стори като отговор на нощните му молитви да вършат бегълците в лагера и да не го сполети най-страшното от всички наказания — да го лишат от власт.
 

„Преди всичко трябва да се нахраня до насита — си каза Георг, — защото иначе не мога да направя и сто крачки повече. На няколко минути път оттук имаше някакъв автомат за сандвичи, там някъде беше и спирката.“
При тази мисъл той усети бодване в сърцето. Стори му се, сякаш действително го прободоха с нещо и насмалко не падна напред. Пред очите му съвсем притъмня. Това му се беше случвало вече няколко пъти и в лагера, след най-мъчителните разпити. След това ток винаги съжаляваше, задето всичко се е разминало, сякаш острието, с което го бяха проболи, не бе останало в тялото му, а си бе излязло от другата страна. Сега пак се ядоса. Другояче си бе представял своята гибел — че ще се брани, ще събере хората с виковете си.
„И за какво?“ — попита се сам. И отново стъпи здраво на краката си. Разтърси палтото си, което беше влажно и изпомачкано. Прекоси горното течение на реката. Ама че весело щеше да бъде да умре зад оградата и да си остане там, докато ония претърсват града заради него!
Колко млад му се стори изведнъж градът, спокоен и чист! Той сякаш изскочи из мъглата, напръскан с нежни светлинки, и не само дърветата и тревните площи, мостовете и къщите, но дори и паважът по улицата беше утринно чист и свеж. Помисли си трезво и ясно, че все пак си струваше, дето бе избягал от лагера, какъвто и да бъде краят на бягството му.
„Валау навярно вече е избягал зад пределите на страната — мина му през ума, — Белони също. Той, изглежда, е имал доста приятели тук. А аз къде сбърках, та не мога още да изляза от града?“
Улиците по покрайнините бяха все още пусти. Зад театъра животът вече започваше, сякаш денят се раждаше във вътрешната част на града. Когато влезе в бюфета и усети дъха на кафе и супа и видя зад витрината хляба и пълните с ядене чинии, от глад и жажда Георг забрави страха и надеждите си. Развали при касиерката една марка от парите на Белони. С мъчителна бавност се придвижваше сандвичът към изхода на автомата. Нека онези, които имат време, останат да чакат, докато чашата се напълни с кафе от съвсем тънката струйка.
Бюфетът беше почти пълен с хора. Двама младежи с каскети на Газовата компания отнесоха чашите и чиниите си на една маса, о която бяха облегнали чантите си с инструментите. Те закусваха и си говореха, когато единият неочаквано млъкна. Не забеляза, че другарят му впери в него учуден поглед и после се огледа, за да види какво бе привлякло толкова вниманието му.
Междувременно Георг се нахрани. Излезе от бюфета, без да се оглежда встрани, като мина досами момъка, който потрепера, забелязвайки го.
— Познаваш ли го? — попита другият.
— Фриц — рече първият, — че и ти го познаваш. По-рано го познаваше.
Другият го погледна недоумяващо.
— Сигурен съм, че това беше Георг — продължи първият съвсем открито, извън себе си от изненада. — Да, да, Хайслер, беглецът от лагера.
Другият му отвърна полуусмихнат, измервайки го с поглед:
— Братле! Та ти можеш да спечелиш доста пари от това.
— Мога? А ти можеш ли?
Неочаквано двамата се втренчиха ужасени един в друг с погледа на глухонемите или на най-умните животни, на всички онези същества, чийто разсъдък няма възможност да се изяви, докато са живи, и затова е съвсем непосредствен. После в погледа на единия блесна нещо и езикът му се развърза.
— Не — отвърна той, — и аз не бих могъл да го направя.
Двамата взеха чантите си — по-рано те бяха съвсем близки приятели, после дойдоха годините, в които не смееха да заговорят за нищо сериозно, от страх, че могат да се издадат един пред друг, в случай че другият основно се е променил. И ето сега се оказа, че и двамата си бяха останали предишните. Излязоха от бюфета като другари.
 

III
 
Откакто я бяха освободили, Ели бе поставена под денонощно наблюдение с цел да се превърне в злата орис на предишния си съпруг, в случай че той още е в града и ще потърси да се свърже с някогашното си семейство. Предишната вечер охраната не я бе изпуснала нито за миг из очи. Наблюдаваха цялата нощ и външната врата на дома й. Възможната най-гъста мрежа на дебнене бе хвърлена над нейната красива главичка. Но дори и най-гъстата мрежа — гласи поговорката — се състои предимно от дупки. Действително не бе убягнало от окото на охраната, че през почивката в киното тя бе повела разговор със съседа си по място, но на връщане, пък и в киното тя бе срещнала пет-шестима познати, един дори я бе изчакал на края на изхода, за да я съпроводи до дома. Накрая се оказа, че той е само един най-невинен кръчмарски син.
Марнетови много се учудиха, когато рано сутринта Франц предложи да откара кошовете с ябълки, братовчедка си и леля си до закритите хали, преди да отиде на работа. Сякаш отново се бе върнал към някогашния си обичай — да им бъде от полза.
Той дори бе започнал да товари кошовете, когато другите слязоха долу.
— Имаш време да изпиеш кафето си — рече Ана придобрително.
И когато тракащата каруца се спускаше по надолнището, по небето още се виждаха луната и звездите.
В своята стаичка, където миризмата на ябълки си бе останала, макар че бяха опаковали още от вечерта ябълките, Франц през цялата нощ си бе блъскал главата:
„Ако аз бях на мястото на Георг, ако той действително е тук, към кого щях да се обърна за помощ?“
И също както полицията, подбирайки всички досиета и картотеки, протоколи и сведения за предишния живот на бегълците, разпростираше своята мрежа над града с все по-гъсти и по-гъсти бримки, точно така и Франц сега започна да плете своята мрежа, която от час на час все повече се сгъстяваше, защото от съзнанието му изплуваха всички онези хора, за които той знаеше, че Георг бе свързан преди с тях. Измежду тях имаше и такива, чиито имена никога не се бяха мяркали в никакви формуляри или актове. Необходими бяха друг вид сведения, за да се изнамерят те. Измежду тях сигурно имаше и някои, които вече се бяха явявали в полицията по някакъв повод.
„Дано само да не отиде при Бранд — мислеше си Франц, — знам за него, че е работил тук преди четири години. И при Шумахер не бива да отива. Той дори може да го издаде…“ А при кого ли? При дебелата касиерка, заедно с която Франц го бе видял да седи на една пейка, след като всичко между него и Ели беше свършено? Или при учителя Щеграйф, когото той бе посещавал понякога? Или при малкия Рьодер, към когото беше така привързан, защото са били приятели от училище и от футболното игрище? Или при някого от собствените му братя? Несигурни момчета, а освен това и тях ги дебнат.
Марнетови продаваха обикновено, но не съвсем редовно на един уличен пазар в Хьохст. Само през пролетта, когато имаше парникова стока, те откарваха първите си зеленчуци, а наесен — най-хубавите си ябълкови сортове, в големите покрити хали във Франкфурт. Те бяха достатъчно заможни и нямаше нужда да карат всичко, което прибираха наесен, за продан. Техен девиз беше да задоволят нуждите най-напред на собственото си семейство. Пък ако някоя година не стигнеха парите за покриване на обикновените нужди, някое от децата можеше да отиде да поприпечели във фабриката.
Набитата Аугусте помагаше на Франц при разтоварването. Госпожа Марнет подреди стоката си. С малко ножче в едната ръка, с парче ябълка за проба в другата, тя чакаше търговеца на едро, който щеше да купи стоката им.
„Ако смята наистина да дойде — помисли си Франц, — Ели трябва да дойде сега.“
На няколко пъти вече му се беше струвало, че вижда ту тук, ту там я нечие рамо, я шапка, я част от фигура, която можеше да се оформи като Ели, ако се решеше да тръгне към него. Но ето че той действително забеляза нейното личице — дребно и бледо от умора или може би му се стори, че го забелязва. Защото то веднага изчезна зад една пирамида от кошници. Той се изплаши, че е сбъркал, но в този миг познатото личице изведнъж се оказа съвсем близо, сякаш някой бе изпълнил сърдечното му желание след известно двоумение.
Тя го поздрави само с вежди. Той се учуди колко добре бе разбрала тя бързата му инструкция и колко умело се престори, че е дошла, за да си купи ябълки. Сякаш въобще не знаеше, че и Франц е от Марнетови, тя упорито му обръщаше гръб. Схруска бавно едно резенче ябълка. Спазари се за ябълките, които щяха да останат на госпожа Марнет след като изпълни уговорената предварително заявка. Както всички сполучливи измами, Ели успя да инсценира добре покупката, защото наистина искаше да купи ябълките. Ябълката, която бе вкусила, й бе харесала много, защото все пак тя не искаше да бъде ощетена дори и при тази покупка. Нямаше да може да се престори по-убедително дори и да бе предполагала колко неотстъпно я следят.
На мястото на мустакатия млад човек, когото Ели може би вече бе забелязала, дежурството бе застъпила една дебела жена, която приличаше на болногледачка или на учителка по ръкоделие. Това не означаваше, че мустакатият е приключил работата си по нейното следене — той все още се числеше към групата. Дебнеше в сладкарницата. По пътя Ели се бе огледала, за да види дали я следят, както предполагаха баща й и Франц. Беше сигурна, че преследвачът й трябва да върви подире й и трябва непременно да бъде мъж. Ала не бе забелязала никого другиго, освен дебелата скромна жена, а след малко и нея не видя вече, тъй като на определеното място дебеланата бе предала Ели на един дошъл насреща й агент. Засега всичко вървеше добре, все още никой не бе насочил вниманието си към Франц. Защото Ели се пазареше съвсем спокойно и едва ли можеше да цели с това да прикрие нещо. Към Франц тя изобщо не се обърна. Единствените думи, които той произнесе, бяха насочени към госпожа Марнет:
— Можем да оставим кошовете при Берендови, а пък аз ще ги отнеса след работа, и без това ще трябва да се връщам насам.
Аугусте си направи свой извод от тази негова точност, но че купувачката именно е девойката, заради която Франц за втори път щеше да дойде до Франкфурт — два пъти в един и същи ден, — това въобще ме и мина през ума. Разбира се, тя веднага си беше съставила мнение за Ели: тънка като стрък аспержа, с шапка като гъбка — аспержа с къдрици по главата. След като в работен ден е тръгнала от шест часа сутринта с такава блуза, каква ли ще облече в неделя?… Когато Ели си отиде, Аугусте каза на Франц:
— Тая няма нужда от много плат за полите си, това й е предимството.
Франц скри чувствата си и отвърна:
— Не всеки може да има задник като Софи Манголд.
 

Георг бе изчакал трамвай номер 23 пред театъра. Да се махне по-бързо от този град! Беше му вече съвсем тясно около врата. Палтото на Белони, в което се бе чувствувал толкова сигурен вчера, тази заран сякаш гореше тялото му. Дали да го съблече? Да го пъхне под някоя пейка?
„Има едно село, на два часа път зад Ешерсхайм, тогава пътувахме до последната спирка нагоре по Ешерсхаймското шосе. Как се казваше само селото? Там живееха онези стари хора, при които бях живял през ваканцията по време на войната и после им ходех на гости. Но как се казваха? Боже мой, а как се казваше селото? Боже мой, и хората как се казваха? Всичко съм забравил! Как се казваше селото? Ще трябва там да отида. Там ще мога да си отдъхна. Такива стари хора не знаят нищо от това, което става по света. Мили мои хора, как се казвахте? Ще трябва да дойда при вас да си отдъхна. Боже мой, всички имена ми се губят…“
Скочи в номер 23.
„На всяка дена трябва да изляза от града. Но не бива да пътувам до последната спирка. Там сигурно има агенти.“
Взе един оставен на седалката вестник. Разтвори го, за да скрие лицето си. Заглавията наскачаха върху него и оттук-оттам някое изречение и някоя снимка.
Заредената с електричество бодлива тел, сгъстените патрули, картечниците никога не бяха успели да попречат на събитията от външния свят да нахлуят във Вестхофен. Съставът на затворените във Вестхофен бе такъв, че там за много далечни събития хората знаеха, ако не повече, то пане можеха да си обяснят всичко по-добре, отколкото жителите на разпръснатите наоколо села, по разните домове. Сякаш по някакъв природен закон, благодарение на някакъв таен кръговрат, групичката оковани, изтерзани мъже в лагера бяха свързани с горящите фокуси по света. Затова, когато сега Георг погледна вестника — четвъртата сутрин от неговото бягство съвпадаше с онази октомврийска седмица, когато в Испания се водеха боевете за Теруел, а японските части нахлуха в Китай, — той си помисли бегло, но без особена изненада: така е значи. Това бяха заглавията за отминали събития, които бяха разтърсвали сърцето му. Защото сега за него съществуваше само настоящият миг. Когато обърна страницата, погледът му падна върху три четвъртити снимки. Те му бяха мъчително познати. Отмести бързо поглед. Ала снимките останаха пред очите му: Фюлграбе, Алдингер и той самият. Бързо сгъна вестника и го сви няколко пъти. Пъхна го в джоба си. Огледа се за миг наляво и надясно. Един възрастен мъж, който стоеше до него, го погледна — както му се стори — съвсем остро. Неочаквано Георг скочи от трамвая.
„По-добре да не се качвам повече — каза си той, — вътре човек е като затворен. Ще изляза от града пешком.“ Мина покрай комендантството и се хвана за сърнето — то сякаш подскочи, — но после отново заби нормално. Той също продължи равномерно пътя си, без страх, без надежда.
„Не мога да разбера какво става с главата ми? Направо съм изгубен, ако не мога да се сетя името на селото, а ако се сетя, тогава може би съвсем ще се проваля. Може би те там вече знаят всичко и няма да искат да рискуват.“
Мина покрай музея и прекоси един малък уличен пазар. Продължи по Ешенхаймергасе, после покрай редакцията на „Франкфуртер Цайтунг“. Вървя до Ешенхаймската кула, прекоси улицата, сега вече вървеше по-бързо, защото чувството, че нещо го заплашва и пълзи по цялото му тяло, от няколко минути още повече се бе усилило. В съзнанието му се оформи една-единствена мисъл: наблюдават ме. Вече не усещаше никакъв страх, беше по-скоро успокоен, облекчен, защото врагът вече бе видим. Сетивата му така се бяха изострили, че той усещаше в тила си чифт очи, които непрекъснато го следяха от малкото островче на трамвайната линия под кулата. Вместо да продължи по линията, той навлезе в малката квартална градинка. Неочаквано се спря. Нещо го принуди да се обърне. От групата хора на трамвайната спирка под кулата се отдели един мъж и тръгна към него. Усмихнаха се, разтърсиха си ръцете. Мъжът беше Фюлграбе — петият от седмината бегълци. Той беше издокаран като манекен от витрина. Какво представляваше жълтото палто на Белони в сравнение с неговото? Но какво става? Фюлграбе се кълнеше, че никога няма да се върне в града, дявол го знае защо е променил решението си. Той винаги си бе оставял някаква задна вратичка. Те все още стояха един пред друг, сякаш не можеха да свършат със здрависването, лице срещу лице, със сгънати лакти. Най-после Георг каза:
— Да влезем в градинката.
Седнаха в градинката на една слънчева пейка. Фюлграбе потърка пясъка с върха на обувката си. Обувките му бяха също така елегантни като костюма.
„Колко бързо е успял да си набави всичко“ — мина през ума на Георг.
Фюлграбе каза:
— Знаеш ли къде отивах?
— Къде?
— На Майнцер Ландщрасе!
— Защо? — попита Георг. Той дръпна палтото си, за да не докосне палтото на Фюлграбе.
— „Нима това изобщо е Фюлграбе?“ — прониза го мисъл.
Фюлграбе също придърпа своето палто. После каза:
— Нима забрави какво се намира на Майнцер Ландщрасе?
Георг отвърна уморено:
— Че какво може да се намира там?
— Гестапо — рече Фюлграбе.
Георг мълчеше. Очакваше да се разсее това странно видение.
Фюлграбе заговори отново:
— Георг, ти изобщо наясно ли си какво става във Вестхофен? Знаеш ли, че са заловили вече всички, с изключение на тебе, мене и Алдингер.
Пред тях, върху пясъка, сенките им се сляха под ярките слънчеви лъчи. Георг отвърна:
— Ти откъде знаеш всичко това? — Й се отдръпна още малко встрани, за да се отделят сенките им съвсем.
Фюлграбе отвърна:
— Нима не си поглеждал вестник?
— Поглеждах, ето…
— Ами че я виж — рече Фюлграбе.
— Кого търсят?
— Тебе, мене и Дядото. А той сигурно е получил вече удар и лежи някъде в някоя канавка. Няма да може да издържи дълго. Така че оставаме ние двамата. — И той бързо потърка глава о рамото на Георг.
Георг притвори очи.
— Ако търсеха още някого, щяха да опишат и него. Но не, те са заловили всички останали. Хванали са и Валау, и Пелцер, и — как се казваше той — онзи Белони. Бойтлер аз сам го чух как крещеше, Георг понечи да каже: „И аз го чух“ — устата му се отвори, ала никакъв звук не излезе отвътре. Онова, което Фюлграбе говореше, беше вярно, налудничаво и вярно. Той извика:
— Не!
— Шт — рече Фюлграбе.
— Това не е вярно! — каза Георг. — Това не е възможно, те не могат да заловят Валау, той не е човек, който ще се остави да го хванат!
Фюлграбе се засмя.
— А защо тогава беше във Вестхофен? Мой мили, мили Георг! Ние всички бяхме умопобъркани, а Валау беше най-умопобъркан от всички ни. — И добави:
— А сега вече стига.
Георг попита:
— Какво стига?
— Стига тази наша лудост — аз за себе си вече се излекувах. Отивам да се предам.
— Къде да се предадеш?
— Ще се предам! — повтори упорито Фюлграбе.
— На Майнцер Ландщрасе! Отказвам се вече, това е най-разумното, което мога да сторя. Искам да запазя живота си, не мога да издържам нито пет минути повече на този лудешки танц, след като знам, че накрая все пак ще ни хванат. И ти не можеш нищо да направиш. — Той говореше съвсем спокойно, все по-спокойно. Редеше думичките една след друга спокойно и монотонно: — Това е единственият изход, да минеш границата е невъзможно, целият свят е срещу нас. Истинско чудо е, че и двамата сме още на свобода. Нека доброволно сложим край на чудото, преди да са ни заловили, защото тогава чудото ще ни излезе през носа. Тогава: край! Можеш да си представиш какво прави Фаренберг със заловените, нали? Спомняш ли си Цилих, спомняш ли си Бунзен? Спомняш ли си „танцовата площадка“?
Георг усети как го овладява ужас, срещу който не можеше да се бори, защото предварително беше като парализиран. Фюлграбе беше съвсем гладко избръснат. Тънката му коса беше вчесана и миришеше на бръснарница. Нима това действително беше Фюлграбе? А той продължи:
— Значи, все пак си спомняш още всичко. Спомняш ли си какво направиха с Кьорбер, за когото се бе разнесло слух, че искал да избяга? А той въобще не бе имал такова намерение. Докато ние избягахме.
Георг започна да трепери. Фюлграбе го погледна един миг как трепери, после продължи.
— Повярвай ми, Георг, аз веднага отивам там. Сигурен съм, че така ще бъде най-добре. И ти ще дойдеш с мен. Аз тъкмо се бях запътил натам. Сам бог ви срещна. Така е! — Гласът му се бе изчерпал вече. Той кимна два пъти с глава. — Така е! — повтори още веднъж. И пак кимна с глава.
Георг из един път се сепна.
— Тя си луд! — каза той.
— Ще видим кой от двама ни е луд, да, кой е луд! — рече Фюлграбе с онова замислено спокойствие, което в лагера му бе създало име на съвсем уравновесен и разумен другар, защото никога не бе повишавал глас. — Събери малкото мозък, който ти е останал, момчето ми, огледай се встрани — съвсем бързо, съвсем неприятно ще загинеш, ако не дойдеш с мен, приятелю. Така е! Да вървим!
— Но ти съвсем си полудял! — рече Георг. — Та те ще се разтресат целите от смях, като идеш да им се предадеш, ти какво си въобразяваш?
— От смях? Нека се смеят! Но да ме оставят да живея. Огледай се, приятелю мой, нищо друго не ти остава. Ако не те пипнат днес, ще те пипнат утре. И никой никога няма да чуе повече нищо за тебе. Момче, момче! Този свят се е попроменил малко. Никой няма да се сети повече за нас. Ела — да вървим. Това е най-най-най-разумното нещо, което можем да сторим. Единственото, което ще ни спаси. Ела, Георг.
— Ти съвсем си полудял!
Досега те бяха седели сами на пейката. Една жена със сестринска касинка на главата се приближи и седна на свободния край. Тя полюляваше с леко привично движение на едната си ръка бебешката количка. Огромна количка, пълна цялата с възглавници, дантели, светлосини панделки и едно мъничко спящо дете, което явно още не бе заспало достатъчно дълбоко. Тя намести количката срещу слънцето и извади нещо за шиене. Хвърли бърз поглед към двамата мъже. Можеше да се каже, че е сърцата жена, нито стара, нито млада, нито хубава, нито грозна. Фюлграбе отвърна на погледа и не само с очи, но дори и с някаква несполучлива усмивка; с някакво ужасно болезнено свиване на всички черти на лицето си. Георг видя всичко и му стана съвсем неприятно.
— Да вървим! — каза Фюлграбе. И стана.
Георг го сграби за ръката. Фюлграбе се откъсна с движение, което бе по-силно от движението, с което се бе опитал да го задържи Георг, така че ръката му блъска Георг в лицето. Фюлграбе се наведе над него и каза:
— Онзи, който не приема съвети, Георг, никой не може да му помогне. Сбогом, Георг.
— Не, почакай! — каза Георг.
И Фюлграбе действително седна още веднъж, Георг каза:
— Недей да вършиш такова нещо, това е лудост! Сам да им се натикаш в капана! Та те веднага ще те ликвидират. Те никога нямат милост към никого! Нищо не може да ги трогне. Ех, Фюлграбе, Фюлграбе!
Като се приближи съвсем до Георг, Фюлграбе каза с напълно променен, тъжен глас:
— Мой мили, мили Георг, ела с мен! Ти винаги си бил свестен и разумен човек. Ела с мен! Та то е страшно, да върви човек сам-самичък!
Георг го гледаше в устата, от която думите излизаха една след друга между раздалечените му зъби, които изглеждаха големи поради дупките помежду им, като зъби на череп. Дните на Фюлграбе вече бяха преброени. Може би дори и часовете му.
„Та той съвсем е полудял“ — помисли си Георг.
Поиска с цялото си сърце Фюлграбе да си върви колкото може по-бързо и да го остави сам, докато и той още не се е умопобъркал. Може би в същия миг и Фюлграбе си помисли същото за Георг. Той го погледна потресен, сякаш чак сега му стана ясно с кого всъщност разговаря. Стана и се отдалечи с бързи крачки. Така неочаквано изчезна зад храстите, че на Георг се стори, че тази среща му се е присънила.
После изненадващо го връхлетя пристъп на страх, толкова внезапен и силен, както през първия час, когато висеше на края на лагера върху насипа между върбовите храсти. Една студена треска, която разтърси с няколко бързи тласъци тялото и мозъка му. Един пристъп, който трая три минути, но от който косите на човека могат да побелеят. Тогава той бе облечен в затворнически дрехи, над главата му сирените ревяха, а сега беше още по-лошо. Смъртта беше все така близо, но не откъм гърба му, а отвсякъде. Не можеше да се скрие от нея, усещаше я физически — сякаш смъртта беше живо същество, като по старите картини, едно същество, скрило се зад лехата с астри или зад детската количка, и можеше да излезе оттам и да го докосне.
Пристъпът мина също така неочаквано. Той обърса и потта от челото си, сякаш се бе борил и беше победил. То си беше и така, макар той самият да смяташе, че само бе страдал.
„Какво беше това нещо? Какво ми говориха до преди малко? Нима това е вярно, Валау? Нима може да е вярно, че са те заловили? Какво правят сега с теб?
Успокой се, Георг. Нима мислиш, че някъде другаде ще те пощадят?
Би ли отишъл в Испания, ако можеше? Мислиш ли, че там ни щадят? Нима мислиш, че да висиш на някоя бодлива тел или да получиш куршум в корема, е по-добре? Ами този град, който се страхува днес да те приеме — когато от небето завалят бомби, тогава колко ще го е страх?
Но, Валау, аз съм сам, в Испания няма да съм толкова сам, дори и във Вестхофен не. Толкова сам, колкото съм аз сега, човек не е никъде…
Успокой се, Георг. Ти имаш толкова много другари. За момента са малко разпръснати, но това няма значение. Толкова много другари — мъртви и живи.“
Зад голямата леха с астри, зад тревната площ, зад кафявите и зелените храсти, на някаква площадка за игра навярно или в някаква градина неясно се люлееше нагоре и надолу люлка. Георг си помисли:
„Сега ще трябва да започна всичко отначало, да обмисля всичко отново. Най-напред: трябва ли действително да напускам града, каква полза ще имам от това? Онова село — ах, да, Боценбах — така се казваше. Онези хора — ах, да, Шмитхамер се казваха. Сигурни ли са те? Сигурни — в никакъв случай. Пък и дори да са сигурни, какво по-нататък? Какво ще правя по-нататък? Да се прехвърля през границата без ничия помощ — там могат да ме заловят хиляди пъти. Парите ми скоро ще се свършат. Да се промъквам без пари както досега от случайност на случайност, вече нямам никакви сили за това. Тук в града все пак познавам хора. Е, добре, една девойка не ме прие. Та какво значение има това? Нали има и други? Семейството, майка ми, братята ми. Но не, невъзможно е, тях всички ги следят. Ели, която тогава ми дойде на посещение? Невъзможно — и нея сигурно я следят. Вернер, който беше заедно с мен в лагера? И него ще го следят. Свещеника Зайц, за когото казваха, че е помогнал на Вервер, когато излезе от лагера — невъзможно, много вероятно е и него да го следят. Кой от приятелите ми може да е още тук?“
По времето преди да го арестуват, когато беше жив, а не мъртъв, имаше хора, на които можеше да се опре като на канара. Между тях беше и Франц, но Франц сигурно е далеч оттук сега, предполагаше Георг. Все пак спря мисълта си за миг на него. Истинско разхищение на време при минутите, които му оставаха за размисъл. Беше все пак утешение да може да си каже, че съществува един човек, който можеше да му услужи сега. А щом имаше един, то, значи, самотата му сега бе само случайност. Да, Франц щеше да бъде подходящият. А останалите? Той ги пресяваше един след друг. И колко просто беше това пресяване! Удивително бързо мина първото отсяване, сякаш опасността, която го грозеше сега, беше някакво химическо средство, което безпогрешно разкриваше скритите съставни части на материята, от която е съставен човекът. Няколко десетки хора минаха през главата му и всички те навярно сега вършеха ежедневната си работа или седяха пред яденето си, без да подозират на какви ужасни везни са поставени в този миг. Един страшен съд без тръбния глас сред това светло есенно утро. Най-после Георг отбра четирима.
Беше убеден, че може да намери подслон при всеки един от тях. Но как да се добере дотам? Неочаквано си представи как в същия този миг пред четирите врати поставят постови.
„Не бива сам да отида там — каза си той. — Друг някой трябва да отиде вместо мене. Друг някой, в когото никой няма да се усъмни, който няма нищо общо с мен и въпреки това ще направи всичко за мен.“
И той отново започна да преценява всеки поотделно. И пак му се стори, че е съвсем сам, сякаш не са го родили родители, сякаш не е израснал сред братя, сякаш никога не е играл с други момчета и не се е борил рамо до рамо с другарите. Цели рояци лица, стари и млади, преминаха през главата му. Той се взираше изнурен в тези призовани от него самия призраци — полусъпътствуващи го другари, полудебнеща го глутница. Неочаквано откри едно лице, цялото напръскано с лунички — нито старо, нито младо; защото действително на училищната скамейка Паулхен Рьодер бе приличал на малко мъжле, а на сватбената си церемония приличаше на момче, получаващо първото си причастие. Още дванадесетгодишни хлапаци, те заедно си бяха набавили първата футболна топка — наполовина с шмекерия, наполовина с припечелени пари. Бяха неразделни, докато… докато други мисли, друг вид приятелства бяха определили жизнения път на Георг. През цялата година, докато бе живял заедно с Франц, той не се бе освободил от чувството си за виновност пред малкия Рьодер, Никога не бе съумял да обясни на Франц защо се срамуваше от това, че той самият разбираше мисли и идеи, които Рьодер никога нямаше да разбере. Понякога дори му се бе искало да изтика от съзнанието си и да забрави всичко научено, за да може да си остане същият като своя някогашен малък приятел от ученическата скамейка. Едно объркано кълбо от спомени, от което скоро се размота една отделна гладка нишка.
„В четири часа ще отида в Бокенхайм. Ще навестя Рьодерови.“
 

IV
 
Сега е обед. На новото пасбище от другата страна на шосето Ернст Овчаря има по-малко работа, но и по-малък кръгозор. Тук овцете не се разпръсват много надалече. От долната страна полята на Месерови граничат с шосето. Зад шосето стопанствата на Манголдози и на Марнетови закриват гледката на Ернст. От горната страна полята опират о една дълга вклинена сред поляните букова гора. Тя също е на Месерови. Отделена е от останалата голяма гора чрез телена ограда. Зад горския клин пак продължава мерата на Месерови. Сега от тяхната кухня се носи миризма на печено говеждо месо. Ойгени лично се приближава на поляната с малка тенджерка в ръка. Ернст повдига капака и двамата поглеждат вътре — Ернст и Нели.
— Странна работа — говори овчарят на своята кучка, — грахова супа, пък мирише на говеждо печено.
Ойгени се извръща още веднъж към него. Тя е нещо средно между братовчедка на Месерови и икономка на дома им.
— У нас се дояжда и останалото от предишния ден, приятелче.
— Че ние двамата да не сме помийни кофи — продължава Ернст, — моята Нели и аз.
Жената го поглежда за миг и се разсмива.
— Има ли смисъл да се карате с мен, Ернст — казва тя. — У нас има по две блюда; като си изядете супата, донесете паницата си на кухненския прозорец.
И тя бързо си отива — почти пълна, вече позастаряваща жена, ала с хубави меки стъпки. Ернст беше чувал да казват за нея, че по-рано косите й били черни и блестящи като крилата на косовете. Тя е от добро семейство; може би дори е трябвало да се ожени за стария Месер; но сама провалила всичко, когато през двайста година на генерал Манжен от Междусъюзническата комисия му хрумнало да разквартирува тук два полка. Един сивосинкав облак, който се изкачва нагоре по шосето, разпръсва се в долините и селата, сред хълмовете — ту тук, ту там, и някаква звучна непозната музика, увличаща умовете. После чужд войнишки шинел на закачалката във входното антре, непознат мирис по стълбището, чуждо вино, което чужда ръка ти налива, чужди любовни думи, докато най-после чуждото ти става близко и започваш да усещаш родното като чуждо. И когато почти осем години по-късно сивосиният облак се оттегли надолу по шосето и онази чужда увличаща маршова музика се разнесе за последен път не дори във въздуха, а само в ушите на хората, Ойгени се надвеси дълбоко над Месеровото таванско прозорче. Тук се бе подслонила тя, след като домакинята бе умряла при раждане на петото си дете. Родителите на Ойгени бяха умрели, но преди това я бяха изпъдили от дома, французойчето й — момченцето на окупатора, ходи в Кронберг на училище. Бащата на момченцето отдавна вече си пие аперитива на парижкия булевард „Севастопол“. Никой не говори вече за това. Хората навикнаха. Ойгени също навикна. Лицето й избледня, макар че все още си е хубаво. От дълбочината на гърдите й бе излязъл само един сух стон, когато тя разбра, че сивосиньото петно, което тя не изпускаше из очи, отдавна вече бе престанало да бъде окупационната армия, а бе само истинска мъгла. Но колко години минаха оттогава…
„За дебелия Месер, тоя дърт чешит — мисли си Ернст, — Ойгени е направо незаслужено щастие. Бих искал да знам само дали това за двете блюда тя си го беше решила предварително, или след това го измиели.“
 

Сега Франц беше толкова уморен, че му се струваше, сякаш трансмисионният ремък свисти вътре в главата му. Въпреки това не даваше брак може би защото за първи път не се страхуваше, че това може да му се случи. Мислеше единствено дали ще успее да поговори след това с Ели насаме, когато предава ябълките.
Като си помисли, че само след няколко часа отново ще застане пред Ели, именно пред Ели, за която винаги бе мечтал, през главата му проблесна мисъл, че всъщност всичко това можеше да бъде наистина и действително. Те можеха да се срещнат не за да помогнат на Георг, а заради себе си самите. Той, Франц, не отива, за да й отнесе ябълки и за да прескочи плътната мрежа от ченгета и преследвачи, нищо не го застрашава, изобщо никого не грози опасност. Франц се опита да си представи, че просто е набавил два коша ябълки за първата зима на техния съвместен живот, както нравят стотици други мъже. Нима за тях беше невъзможно да се включат в обикновения живот? Нима навред и всякога сянка щеше да тегне над тях?
За миг Франц се попита — за един-единствен миг — дали не си струва да зареже всичко заради това обикновено щастие. Малко обикновено щастие още сега, вместо тази ужасна безсърдечна борба за окончателно щастие на някакво човечество, към което той, Франц, може би изобщо нямаше да принадлежи вече. Така, сега ще можем да си печем ябълки в нашата фурна, би казал той. След това ще отпразнуват сватбата си през ноември с истински пир — така хубаво ще си подредят двете стаички в Грисхаймското селище. И когато след това тръгне на работа заран, той ще знае през целия ден, че вечерта ще завари Ели у дома. Неприятности? Удръжки? Пренапрежение на работа? Вечерта в спретнатата им стаичка всички тези грижи ще паднат от плещите му. И когато ще стои като сега пред своя тезгях и ще щанцова пластинка след пластинка, той все пак ще си мисли — довечера ще бъда с Ели. Навред окачени знамена? Значки по реверите? Отдайте Хитлеру — Хитлеровото. Нека, а Ели и той ще се радват на всичко, което ще предприемат заедно — и на любовта си, и на коледното дръвче, и на печеното в неделя, и на сандвичите за работа сутрин, и на малките привилегии за новобрачни, и на своята малка градинка, и на устройваните за работниците излети. Ще им се роди син и те ще се радват. Сега, разбира се, трябва да започнат да пестят и да отложат пътешествието с парахода с групата на „Сила чрез радост“ за следващата година. С новата тарифна ставка може да се живее. А какво ли не измислят началствата, за да увеличат все пак нормите! С течение на времето пренапрежението на работа все пак ще почне да му омръзва. „Не критикувай само на глас — ще му каже Ели. — Само без скандали, Франц — особено пък сега.“ Защото сега те вече очакват второто си дете. За щастие обаче Франц вече е назначен за заместник-ръководител и те ще могат да изплатят малкия заем, който бяха принудени да вземат от бащата на Ели. Само Ели да не се страхуваше, че пак ще имат дете! Франц каза: Ако трябва да гледаме военновременни деца, мерси. Този път Ели се разплака. Започнаха да пресмятат, изчисляваха всички разходи, съпоставяйки ги с привилегиите за многодетни. При тези сметки обаче Франц почувствува тежест в областта на сърцето си. Не знаеше защо. Но сякаш мрачно осъзнаваше, че подобни пресмятания са нередни. После Ели прие един разумен съвет и този път детето им се размина. Да, ще могат да се запишат за екскурзията с параход, тъй като майка й ще вземе през това време по-голямото дете, а сестрата на Ели — по-малкото. Тази сестра ще научи и малкото детенце да вдига ръка за Хитлеровия поздрав. Ели все още си е така хубава и свежа. Целия ден Франц си мисли — дано тази вечер ми предложи за вечеря нещо по-хубаво, а не нещо, стъкмено набързо.
После една сутрин Франц ще отиде във фабриката и вместо Дръвничето някакво непознато момченце ще почиства стружките. Франц ще попита: Че къде е Дръвничето? — А друг ще отвърне: Дръвничето е арестуван. — Арестували са Дръвничето? — ще попита Франц. — Че защо? — Задето разпространявал слухове — отвръща някой от неговите щанцьори. — Че какви слухове? — пита Франц. — За Вестхофен, в понеделник неколцина избягали оттам. — Какво, от Вестхофен ли? — учудва се Франц. — Та нима там още живеят някои? — Тогава отвръща един щанцьор, един съвсем спокоен, сух човечец, с почти заспали черти на лицето, комуто Франц никога не е обръщал много внимание: — А ти нима си мислил, че там всички ще измрат? — Франц се стряска и започва да мънка: Не, не, учудвам се само, че там все още има затворници. — Щанцьорът се усмихва неопределено и отвръща глава встрани. — Ако можеше тази вечер да не се връщам в къщи — мисли си Франц, — да мога да се поразговоря с някой, като с този тук например. — И Франц неочаквано разбира, че познава този танцьор от преди. Някога в предишния си живот той е бил заедно с този щанцьор, познава го отдавна, познавал го е, преди още да познава Ели, преди още…
… Неочаквано Франц потреперва и в този миг дава брак. Какво му е виновно момчето, Орехчето, когото всички хвалят, че само за три дни вече се е научило така умело да чисти праха между ръцете им, както Дръвничето, който бе вършил тази работа през цялата година, преди да го арестуват.
 

На платформата на трамвай номер 3 Георг си мисли: не беше ли по-разумно да вървя пеша? Да заобиколя през крайния квартал? Не правя ли повече впечатление така?…
„Няма смисъл да разсъждаваш за онова, което не си направил — съветва го Валау, — това е ненужно разхищение на сили. Не бива да скачаш изведнъж от трамвая — да опитваш ту едно, ту друго. Дръж се спокойно и сигурно.“
„Каква полза от твоите съвети, когато те не можаха да помогнат на тебе самия?“
Изведнъж гласът на Валау се изгуби. Досега той всяка минута можеше да върне в ушите си този глас, а сега из един път го изгуби. Шумът на цял един град не можеше да заглуши този замлъкнал глас.
Сега трамваят направи голям завой и навлезе в покрайнината на града. Неочаквано на Георг се стори невероятно това, че пътува тук, жив, посред бял ден. Това противоречеше на всяка действителност, на всяко предположение. Или може би това не бе самият той, или пък… Усети по слепоочията си ледения и пронизващ въздух, сякаш тройката пътуваше в някаква друга зона. Навярно отдавна вече го наблюдаваха. Та как така именно той се случи да срещне Фюлграбе? Те навярно отдавна вече водеха Фюлграбе за верижка. Погледът на Фюлграбе, движенията, привидното му намерение да се предаде — така се държи само умопобъркан или човек, комуто предварително са определили как да действува. Но защо тогава не ме заловиха веднага? Много просто — защото искат да изчакат къде ще отида. Искат да видят кой ще ме подслони.
И той започна да търси кой може да е преследвачът му. Мъжът с брадичка и очила, който прилича на учител? Или момъкът със синия монтьорски комбинезон? Или може би старчето, което навярно кара това цяло дръвче, грижливо опаковано, в градинката си извън града?
През последните секунди от общия градски шум се бе отделила маршова музика. Тя бързо се приближаваше и усилваше и налагаше над всички шумове и движения отривистия си ритъм. Прозорците на къщите се разтвориха, от вратите наизлизаха дечурлига, из един път цялата улица бе оградена от хора — ватманът спря.
Паважът вече трепереше. Откъм края на улицата се чуваха приветствени възгласи. От няколко седмици насам 66-и пехотен полк бе настанен в новите казарми. Когато войниците тръгнеха с маршова стъпка из града, винаги ги посрещаха буйно. Ето ги, задават се вече: тромпетисти, барабанчици, тамбурмажорът размахва жезъла си, кончето му танцува. Ето ги! Най-после — хората вдигат ръка за поздрав. Старецът също отхвърля ръката си нагоре и подпира дръвчето между коленете си. Веждите му потръпват в такт с маршовата мелодия. Очите му блестят. Дали има син между тях? Маршът бърка в сърцата на хората, та чак тръпки ги полазват по гърбовете и очите им блясват. Що за магическа сила е тази — състояща се от равни части прастар спомен и пълна забрава? Човек би могъл да си помисли, че последната война, в която бяха въвели този народ, бе най-щастливото предприятие и бе донесла на всички само радости и благополучия. Жени и девойки се усмихват, сякаш синовете и любимите им куршум не ги лови.
Как са изучили вече маршовата стъпка младоците за тези няколко седмици! А майките, които за всеки пфениг досега страхливо и с право са питали „за какво ти е?“, сега, щом чуват маршовата мелодия, са готови веднага да дадат синовете или части от синовете си. За какво? За какво? — ще питат тихо после те, когато музиката заглъхне. После ватманът отново ще потегли, старецът ще забележи, че едно клонче на дръвчето му е пречупено, и ще започне да мърмори. Тайният агент, ако действително седи в трамвая, ще подскочи ужасен.
Защото Георг вече бе слязъл от платформата. Навлезе в Бокенхайм пеша. Паул живееше на Бруненгасе 12. Нито ударите, нито ритниците бяха избили от главата му този адрес — нито дори името на жената на Паул: Лизел, родена Ендерс.
Последните няколко минути той бе вървял много бързо и сигурно, без да се обръща настрани. Спря се на една уличка, която излизаше на Бруненгасе, за да си поеме дъх пред една витрина. И когато се видя в стъклото на витрината, трябваше да се хване за металното перило пред нея. Колко бяло беше лицето на този мъж, който тъкмо се хващаше с едната ръка за перилото — и това жълтеникаво чуждо палто, което сякаш само го влачеше напред — него и главата му с твърдото бомбе!
„Имам ли право да отида у Рьодерови? — попита се той. — Какво ми дава право да мисля, че съм се освободил от сянката, ако тя наистина ме е следвала? Пък и Паул Рьодер — защо тъкмо той трябва да рискува всичко заради мен? А как така преди малко аз седях на онази пейка заедно с Фюлграбе?“
 

V
 
На третия етаж вляво името на Рьодер бе изрисувано тъничко и точно върху парченце картон, кръгло като герб. Георг се облегна на стената, впери поглед в името, сякаш картончето имаше светлосини очички и лунички, къси крачета и ръчички, сърце и душа. И докато поглъщаше табелката с поглед, той разбра, че оглушителният разнороден шум, който бе дочул отдолу, идваше именно от това жилище. Чу отиването и връщането на някаква детска играчка, детско гласче извикваше имената на спирките, друго крещеше: „Качвайте се!“ Бръмчеше шевна машина и над целия този шум кънтеше песента на жена: „Любовта е немирна птица.“ Толкова звучен и мощен беше гласът, че Георг си помисли, че е пуснато радио, докато неочаквано на височината гласът секна. Шумът отвътре по-скоро се подсилваше, отколкото да се заглушава от звуците на същия марш, който бяха свирили преди малко на улицата, така че Георг си помисли, че той отново се чува отвън, докато разбра, че в същия коридор някой си бе пуснал радиото, за да заглуши песента на Лизел Рьодер. Георг си припомни, че като девойка Лизел бе замествала от време на време някои хористки. Паул бе водил и него понякога горе на галерията, за да се възхищават на Лизел, облечена в окъсана рокля на циганка-контрабандистка или в тесните панталонки на паж. Лизел Рьодер всякога беше изключително весела. Онази бездна, която неочаквано го бе разделила с Рьодер, когато той се бе преместил да живее у Франц, онази непредвидена, но съдбоносна бездна, той осъзна за първи път по повод жената на Рьодер и Рьодеровия дом. Да се преместя да живее при Франц — това не означаваше за него само да учи и да усвои определени идеи, да се включи в борбата, а означаваше също така да започне да се държи по новому, да се облича по новому, да окачва други картини по стените и да намира други вещи за красиви. Нима Паул можеше да търпи вечно тази глуповата Лизбет, защо им трябва да трупат непрекъснато всички тези вещи? За какво трябваше да пестят цеди две години, за да си купят една кушетка? Георг се отегчаваше у Рьодсрови и ги напусна. Докато по-късно започна да го отегчава Франц и стаята им започна да му се струва гола. Сред такава бъркотия от неукрепнали чувства и неосъзнати мисли Георг, който тогава беше още момче, често се бе откъсвал из един път от предишните си приятели. Това му бе създало име на момък, на когото не може да се разчита. А той самият смяташе, че чрез едно свое действие човек може да заличи друго, с едно чувство може да задуши съвсем противоположно.
Докато се ослушваше, Георг вече бе поставил палеца си върху копчето на звънеца. Дори във Вестхофен не бе усещал такава горчива болка по дома. Дръпна ръката си назад. Нима можеше да влезе в този дом, където навярно щяха да го приемат съвсем безгрижно? Можеше ли да си позволи с едно натискане на звънеца да разпръсне това семейство във всички посоки на свети? Затвори, смърт, нацистки възпитателни лагери за децата?…
Сега мозъкът му разсъждаваше с убийствена лекота. Преумората му бе виновна — каза си той, — задето се бе изкушил от тази мисъл. Нима само до преди половин час не беше смятал, че отдавна вече го следят? Нима действително си мислеше, че човек като него би могъл така лесно да се отърве от преследвача си?
Повдигна рамене. Слезе няколко стъпала надолу. В този миг от външния вход някой тръгна нагоре. Георг се извърна с лице към стената, остави изкачващия се — беше Паул Рьодер — да мине край него. Домъкна се до следващия стълбищен прозорец, облегна се и се ослуша. Ала Рьодер все още не влизаше у дома си; беше се спрял и също се ослушваше. Неочаквано Рьодер се обърна назад и заслиза надолу. Георг слезе още няколко стъпала. Рьодер се наведе над перилото и извика:
— Георг!
Георг не отвърна нищо и заслиза още надолу. Ала само с два скока Рьодер вече беше зад гърба му, извика: „Георг! — Грабна го за ръката: — Ти ли си, или не си ти?“
Той се смееше и клатеше глава.
— Беше ли вече горе у нас? Нима не ме позна току-що? Аз пък си помислих: нима това не е Георг? Но ти толкова си се променил… — После той неочаквано продължи с обиден глас: — Цели три години трябваше да минат, докато се сетиш отново за приятеля си Паул. Но както и да е — върви сега да се качим.
Георг не бе проронил нито дума още и го последва мълчаливо. Сега двамата стояха пред големия прозорец на стълбището. Рьодер погледна Георг от долу на горе. Какъвто и извод да си направи, дребното му личице беше така напръскано с лунички, че то не можеше да добие мрачен израз. Паул каза:
— Не изглеждаш кой знае колко добре. Ти изобщо Георг ли си?
Георг раздвижи изсъхналите си устни.
— Ти си, нали? — попита Рьодер съвсем сериозно.
Георг се разсмя.
— Да вървим, да вървим — каза Рьодер. — Сега наистина се учудвам как можах да те позная преди малко.
— Дълго време бях болен — рече спокойно Георг. — Дори ръката ми още не е оздравяла…
— Какво, пръсти ли ти отрязаха?
— Не, имах късмет.
— Но къде ти се случи то? През цялото това време тук ли беше?
— Бях шофьор в Касел — отвърна Георг. И той започна да описва съвсем спокойно с няколко изречения мястото и работата, както ги бе запомнил от разказа на един свой сълагерник.
— А сега гледай как ще се ококори Лизел! — рече Рьодер.
Той натисна копчето на звънеца. Георг чу острия тънък звук, после се разрази буря от блъскане на врати, детски викове и гласа на Лизел:
— Е това се вика изненада!
Пред очите му се завъртяха шумни облаци от дрехи на цветя и пъстри тапети със закачени по тях картинки и лица, с хиляди лунички и изплашени очички — после стана тъмно и тихо. Първото нещо, което Георг чу отново, бе гласът на Рьодер, който нареждаше сърдито:
— Кафе, кафе ти казвам, не вода!
Георг се изпъна, седнал на канапето. С голямо напрежение се възвърна от безсъзнанието, в което се бе чувствувал така сигурен, обратно в кухнята на Рьодерови. То му се случвало понякога все още, обясня той, но не било страшно. Лизел нямало защо да се бави да мели кафе.
Той пъхна краката си под кухненската маса. Постави бинтованата си ръка между чиниите върху мушамата. Лизел Рьодер бе станала дебеланка, която нямаше да може да се побере вече в тесните панталонки на пажа. Топлият, малко тежък поглед на кафявите й очи се спря за миг върху лицето на Георг. Тя заяви:
— Добре, най-умното, което можеш да направиш сега, е да се нахраниш, пък после ще пием кафе.
Тя подреди масата за вечеря. Рьодер настани трите си по-големи деца около масата.
— Чакай, Георг, ще ти нарежа месото на дребно. Или можеш сам да си го ядеш с вилицата? Ние всеки ден ядем празнично ядене. Искаш ли горчица или сол? Хапни си добре, пийни си добре, тогава и тялото, и духът ти ще са добре.
Георг каза:
— Какъв ден сме днеска?
Рьодерови се разсмяха:
— Четвъртък.
— Но ти ми даде своите наденички, Лизбет — рече Георг, който се мъчеше с всичките сили на волята си да свикне с тази обикновена вечер, както човек свиква с най-голямата опасност. И докато сега се хранеше със здравата си ръка и всички останали също се хранеха, той хвърляше кратък поглед ту към Лизел, ту към Паул и усещаше, че те са му мили и скъпи и че и той на тях им е все така близък.
Неочаквано той чу някой да се изкачва по стълбите, все по-нагоре, заслуша се.
— Какво се ослушваш така? — попита Паул.
Стъпките отвън продължиха да се изкачват. Върху мушамата до болната ръка на Георг имаше един кръг, където някога са били оставили гореща чаша. Георг взе бирената чаша пред себе си и я натисна като печат върху избледнялото кръгче на мушамата.
— Каквото ще става, да става.
Паул, който изтълкува това движение на госта по свой начин, отвори бирената бутилка и наля чашите. Ядоха и пиха бавно. Паул каза:
— Отново ли живееш при родителите си?
— Временно.
— С жена ти съвсем ли се разделихте?
— С коя жена?
Рьодерови се разсмяха. Георг повдигна рамене.
— Ами че е Ели!
Георг отново повдигна рамене:
— Съвсем сме се разделили.
После той се окопити. Огледа се. Колко учудени очички го гледаха отвсякъде! Той каза:
— Доста сте се потрудили междувременно.
— Че ти не знаеш ли, че германският народ трябва да се увеличи четирикратно? — отвърна Паул със смеещи се очи. — Явно не слушаш, като говори фюрерът.
— Напротив, слушам го — каза Георг. — Но той никога не е казвал, че Паулхен Рьодер от Бокенхайм трябва сам да се справи с тази задача.
— Сега вече действително не е толкова трудно да се раждат деца — намеси се и Лизел Рьодер.
— Че то никога не е било трудно.
— Ех, Георг — възкликна Лизел, — ти пак си ставаш предишният.
— Впрочем наистина, ние бяхме петима у дома. А вие?
— Фриц, Ернст, аз и Хайни — четирима.
— И никой никога не ни е обръщал внимание — рече Лизел. — Докато сега се правят толкова много неща…
Паул каза със смеещи се очи:
— Лизел получи чрез Дирекцията специално поздравление от правителството.
— Получих го я, адресирано лично до мен!
— Нима трябва и аз да те поздравя за големите ти постижения?
— Шегата настрана, Георг, но все пак всички тези привилегии и надбавките, по седем пфенига на час, това се усеща. Отмениха ми удръжките и ми изпратиха такава камара най-хубави пелени!
— Сякаш Хитлеровата благотворителност знаеше — обади се и Паул, — че старите ни пелени съвсем бяха се протрили от задничетата на тримата предшественици.
— Не го слушай него — обади се Лизел, — на Паул очичките светеха от радост, беше станал весел като по време на младоженството ни, този август по време на лятното ни пътешествие…
— Къде бяхте?
— В Тюрингия, посетихме Вартбург, музея на Мартин Лутер, състезанията по надпяване, Венериния хълм. И това беше нещо като награда. Не, не, никога досега не е имало такова нещо на света.
— Никога — отвърна Георг. И си помисли: „Никога не е имало досега такава измама.“ После добави: — А ти, Паул, ти как си? Доволен ли си?
— Не мога да се оплача — отвърна Паул. — Получавам двеста и десет на месец, това са все пак петнадесет марки повече, отколкото получавах през най-добрата година след войната — през двадесет и девета, макар и само два месеца, но този път ще ги дават докрай.
— То и по улицата се вижда — рече Георг, — че хората имат работа.
Нещо все по-силно го стискаше за гърлото, сърцето му гореше.
Паул каза:
— Ами така е, какво искаш — това е войната.
Георг каза:
— Не е ли това някакво странно чувство?
— Кое?
— Ами това, което ти казваш: фабрикувате неща, с които след това ще избиват хора!
Паул отвърна:
— Ами да, един гледа сватба — друг брадва. Ако рече човек да мисли за всичко… Браво, Лизел, това се казва кафе днес. Георг ще трябва по-честичко да се отбива при нас.
Георг ги увери:
— Това е най-хубавото кафе, което пия от три години насам — и той потупа ръката на Лизел. Помисли си: „Да се махам оттук — но къде да вървя?“
Рьодер каза:
— Ти винаги си бил склонен да разсъждаваш, мили ми Шорш, и какво от това? Май си се поизчерпал вече, станал си по-тих. По-рано веднага щеше да почнеш да ми обясняваш какви грехове ми тежат на съвестта. — Той се разсмя. — Спомняш ли си, Шорш, как дойде веднъж при мен с пламнали бузи? Аз тъкмо бях останал без работа: този път ще трябва непременно да купиш нещо — нещо за китайците. Точно аз да ти го купя! И то да ти купя книжка! И точно за китайците! Дано сега не почнеш да ми говориш пък за испанците! — добави той сърдито, макар че Георг мълчеше. — Само не почвай да ми говориш за тях! Вече се справиха с тях и без участието на Паул Рьодер, Виждаш ли ги? Те се бранеха, но въпреки това ги ликвидираха! И за това никак не са допринесли капсулките, които аз произвеждам.
Георг мълчеше.
— Ти винаги си ме увещавал все за такива объркани неща, които са ми толкова далечни.
Георг каза:
— Щом като произвеждаш своите капсулки за тях, значи, че тези неща не са чак толкова далечни за теб.
Междувременно Лизел беше прибрала масата, бе нахранила децата и ги подкани:
— Кажете сега на татко лека нощ, кажете лека нощ и на чичо Шорш… Аз ще вървя да сложа децата да спят — добави тя. — Няма да имате нужда от светлина, за да си побъбрите.
Георг си помисли:
„Нищо друго не ми остава, нима изобщо имам възможност да избирам?“ И каза, сякаш между другото:
— Слушай, Паул, ще ви затрудня ли, ако остана да спя тази нощ у вас?
Рьодер каза малко изненадан:
— Не, разбира се, какво ще ме затрудниш?
— Знаеш, имах една караница у дома, трябва да мине малко време…
— Можеш, ако искаш, дори и да се задомиш у нас! — рече Рьодер.
Георг подпря главата си с ръка. Погледна между пръстите си към Рьодер. Рьодер може би щеше да изглежда сериозен, ако лицето му не беше така весело напръскано с лунички. Той каза:
— Все още ли имаш скандали по разни поводи? Ти и тогава се палеше за какво ли не! Още тогава ти казвах, мен ме остави вън от играта, Шорш. Аз не мога да се занимавам с ненужни неща, предпочитам да мисля за насъщния. Тия испанци са също такива като тебе. Искам да кажа — какъвто ти беше по-рано, Шорш. Изглежда, сега си се поумирил малко. На твоите руснаци също не им провървя. Отначало, изглежда, на добре вървеше работата, та понякога дори си мислех: „Пък може да успеят, де да ги знаеш? Но сега…“
— Какво сега? — рече Георг. И той бързо скри очите си.
Въпреки това обаче Паул бе улучен от един-единствен остър поглед между двата му пръста. Той се сепна.
— Ами сега, нали сам знаеш.
— Какво?
— Ами че там всичко е наопаки с главата.
— Кое?
— Знам ли, аз не мога да им запомням имената…
Лизел се върна от кухнята.
— Сега ще трябва да си лягаш, Паул. Не се сърди, Шорш, но…
— Шорш ще остане да спи у нас тази нощ, Лизел, скарал се е нещо с домашните си.
— И ти си ми един! — рече Лизел. — И за какво?
— Дълга история — отвърна Георг. — Утре ще ти я разкажа…
— Да, за днес достатъчно приказки изприказвахте, защото инак Паул никак не е разговорлив, връща се от работа като пребит.
— Представям си — рече Георг, — че нищо не му идва даром.
— Предпочитам да поработя малко повече, но и да получа някоя и друга марка повече — отвърна Паул. — По-добре да поработя няколко часа извънредно, отколкото да ме пращат на курсове по гражданска отбрана.
Георг каза:
— И да остаряваме малко по-бързо.
— Ако има нова война, и без това ще остареем по-бързо. В края на краищата целият ни живот не е кой знае колко прекрасен, Шорш, та да има желание човек да му се радва дълго… Сега идвам, Лизел. — Той се огледа и каза: — Само че, Шорш, с какво ли да те завия?
— Подай ми моето палто, Рьодер.
— Какво странно палто имаш, Шорш, сложи там възглавницата под краката си и внимавай да не смачкаш розите на Лизел. — После неочаквано той попита: — Между нас казано, защо сте имали караница у вас — заради някоя девойка?
— Ами — отвърна Георг, — заради… заради малкия, за Хайни. Нали го знаеш колко е бил винаги привързан към мен!
— Да, привързан към теб! Срещнах го наскоро, вашия Хайни, той сигурно скоро ще навърши шестнайсет-седемнайсет, а вие, Хайслеровите момчета, сте все хубавци, но Хайнц е направо красавец. Хубава муха са му пуснали, ще става есесовец, като порасне!
— Какво, Хайни ли?
— Че ти го знаеш по-добре от мен — рече Рьодер.
Той отново беше седнал на края на масата. И докато гледаше лицето на Георг право пред себе си, през ума му отново мина глупавата мисъл, както преди малко на стълбището: та това действително ли е Георг? В последния миг лицето на Георг отново съвсем се беше променило. Рьодер не можеше да каже в какво се състоеше промяната, тъй като лицето пред него беше съвсем спокойно. Но тъкмо в това беше промяната — като часовник, който внезапно спира.
— По-рано у вас си имахте ядове, задето Хайни беше много привързан към тебе, сега пък…
— Нима това, което казваш за Хайни, е вярно? — попита Георг.
— А как е възможно ти да не го знаеш? — отвърна Рьодер. — Нима не идваш от дома си?
Неочаквано сърцето на дребничкия Рьодер заби лудо. Той започна да се кара:
— Само това липсваше! Ти ме мамиш. Три години не си идвал у дома, после се явяваш и започваш да ме лъжеш. Такъв си бил винаги, такъв си и остана. Да мамиш приятеля си Паул! Нима не те е срам? Каква каша си забъркал пак? Виждам, че си забъркал нещо, не ме прави на глупак. Ясно е, че въобще не идваш от дома си. Къде си бил през всичкото това време? Изглежда, добре са те скепцали. Избягал ли си от някъде? Какво става всъщност с тебе?
— Не би ли могъл да ми дадеш няколко марки? — попита Георг. — Трябва веднага да се махна оттук. Недей казва нищо на Лизел.
— Какво става с тебе?
— Вие радио нямате ли?
— Нямаме — отвърна Паул. — Каквато е гласовита Лизел, и при тоя постоянен шум у нас…
— За мен съобщават по радиото — каза Георг. — Аз избягах. — И той погледна Рьодер право в очите.
Неочаквано Рьодер пребледня, така силно пребледня, че луничките по лицето му заблестяха.
— Откъде си избягал, Шорш?
— Избягах от Вестхофен, аз… аз…
— Ти от Вестхофен? Нима през всичкото време си бил там? Ама че си и ти! Ами че те ще те убият, щом те хванат!
— Да — отвърна Георг.
— И искаш сега да си вървиш, без да знаеш къде отиваш? Ти наистина не си с всичкия си.
Георг погледна още веднаж лицето на Рьодер, което му се стори самото небе, обсипано със звезди. Каза спокойно:
— Мой мили, мили Паул, не мога, разбираш ли, ти, с цялото твое семейство… Вие всички си живеете съвсем добре и ето сега аз… Нима не разбираш какво говориш? Ами ако сега те се качат тук? Може да са били по следите ми.
Рьодер каза:
— Тогава и без това е вече късно. Ако дойдат, ще трябва да кажем, че аз не съм знаел нищо. Ние просто не сме си разменили с теб последните няколко изречения. Разбра ли ме — въобще не сме си ги казали. Един стар приятел винаги може да ме навести. Откъде да знам аз къде си бил през всичкото това време?
Георг каза:
— Кога се видяхме с теб за последен път?
— За последен път идва у дома през декември трийсет и втора, на втория ден на Коледа, и ни изяде тогава всичките курабии.
Георг каза:
— Те ще почнат да те питат, да те разпитват. Ти не знаеш какви средства са измислили те. — В очите му изведнъж пламнаха всички онези малки пламъчета с остри езичета, от които Франц толкова се бе страхувал, когато бяха деца.
— Няма какво да викаме вълка в кошарата. Защо пък ще дойдат точно в нашето жилище? Не са те видели да влизаш, иначе отдавна вече щяха да дойдат. Мисли по-добре сега какво ще правиш по-нататък. Как ще се измъкнеш от моите четири стени… Не ми се сърди, Шорш, но ще ми бъде по-приятно да те знам, че си някъде навън, отколкото у дома.
Георг отвърна:
— Трябва да изляза вън от града, да напусна страната! Трябва да намеря своите хора!
Паул се изсмя:
— Твоите хора? Намери първо дупките, в конте те са се изпокрили.
Георг каза:
— По-късно, когато имаме време, ще ти покажа няколко дупки, в които те са се изпокрили. Там при нас, във Вестхофен, също има няколко десетки дупки, които никой не познава. Ако дотогава и ние двамата с теб не се скрием в някоя такава дупка.
— Знаеш ли, Шорш — прекъсна го Паул. — Сетих се за един сигурен — за Карл Хан от Ешерсхайм, който на времето…
Георг каза:
— Остави го! — Той също си мислеше за едни определен човек.
Нима Валау е вече мъртъв? В този свят, който продължава още по-бясно своя бяг, колкото по-неподвижно лежи той? И Георг отново чу това „Шорш“, една-единствена сричка, която прекоси не само помещението, а и изминалото време.
— Шорш! — викаше го дребничкият Рьодер.
Георг потрепера. Паул го наблюдаваше боязливо.
За миг лицето на Георг отново бе станало съвсем чуждо. Той и попита със също така чужд глас:
— Какво има, Паул?
Паул каза:
— Бих могъл още утре да отида при тези хора, за да се освободя от твоето присъствие.
Георг отвърна:
— Ще трябва да си помисля, да си припомни кои живеят още в този град. Минаха повече от две години.
— Въобще нямаше да се забъркаш в цялата тая мешавина — рече Паул, — ако тогава не се беше захласнал така по тоя твой Франц! Спомняш ли си още? Именно той те натика в тая каша, защото преди това… Всички ходехме по събрания, всички сме участвували в демонстрации. Всички сме се възмущавали от нередностите. И всички сме хранили надежди. Но твоят Франц — той именно те обърка съвсем.
— Не беше Франц — отвърна Георг. — Това беше по-силно от всичко останало…
— Какво означава това, по-силно от какво? — отвърна Паул и смъкна надолу страничната облегалка на кухненския диван, за да приготви леглото на Георг да пренощува у дома му.
 

VI
 
Тази вечер децата на Елината сестра се бяха навесили по прозорците, за да не изпуснат докарването на ябълките. Те бяха децата именно на онзи есесфюрер, с когото се бе похвалил тъст му, старият Метенхаймер, по време на разпита в гестапо. Ели знаеше, че Франц ще дойде едва когато всички членове на семейството се отдадат на различните си мероприятия — зетят ще отиде в своя отред, децата — по клубовете за забавление, а сестра й, което не бе съвсем сигурно, на някоя организирана женска вечер.
Тази сестра беше няколко години по-голяма от Ели, с по-едър бюст и малко по-груби черти на лицето, които обаче не бяха осенени като при Ели от тъга, а от жизнерадост. Мъжът й, Ото Райнерс, денем работеше като банков чиновник, а вечер се превръщаше в есесовец; нощем, доколкото оставаше у дома си — той бе смесица от двете. В тъмния коридор на идване Ели не бе забелязала, че лицето на госпожа Райнерс, приличащо толкова много на нейното, е разтревожено и смутено.
Когато децата се отдръпнаха от прозореца и изтичаха към Ели, която много обичаха, госпожа Райнерс махна с ръка, сякаш искаше да каже, че е вече късно да предпази децата от някаква опасност. Тя само промълви:
— Защо си дошла, Ели?
Ели й бе обадила по телефона за ябълките. След това Райнерс й бе заповядал да върне обратно ябълките или да ги плати. Изобщо занапред Ели не бивало да идва повече у тях. Когато жена му го попита дали е с всичкия си, той я хвана за ръката и й обясни защо не й остава друг изход, освен да избира между Ели и собственото си семейство.
От всички Метенхаймерови дъщери госпожа Райнерс бе сключила най-сполучлив брак. Тя винаги е била и си остана разумна. Че Райнерс се бе превърнал от член на „Стоманения шлем“ в страстен привърженик на новата власт на Хитлер, гонител на евреите и враг на църквата на думи, тя бе приела като някаква особеност в характера на мъжа си, която ще не ще трябва да преглътне. Посещаваше женските вечери и курсовете по противовъздушна отбрана, макар че скучаеше там. Смяташе, че дължи това свое усърдие на семейството си, под което разбираше съвместния си живот с Райнерс и с децата — живот, който можеше напълно да се регулира чрез уравновесеност и компромиси. Тя бе достатъчно благоразумна също така, за да се усмихва само вътрешно, когато Райнерс не я упрекваше, задето децата им ще получат първото си причастие в църквата и участвуват в църковните обреди на големите празници. Той приемаше всичко това като доста опасно за него, но и същевременно като лека презастраховка за всеки случай.
И когато сега тя видя Ели сред децата си, които смъкнаха шапката от главата й, опипваха обиците й, дърпаха ръцете й, тя си даде сметка какво се бе случило през последните дни и какви последствия се криеха в забраната на мъжа й.
„Да избирам между Ели и децата си — що за глупост! Какво има изобщо да избирам? Може ли да съществува такъв избор?“ И тя смъмра децата да оставят Ели на мира и да вървят в другата стая.
Когато децата излязоха, тя попита Ели за цената на ябълките. Преброи и остави парите на масата. И понеже Ели отказа да ги вземе, тя ги напъха в ръцете й и задържа по-дълго стиснатата шепа на Ели между ръцете си. После заговори внимателно:
— Нали ме разбираш! — каза тя. — Ние можем да се виждаме при родителите ни. И днес съобщиха името му по радиото. Мила моя Ели, как не се ожени на времето за по-малкия ми девер? Той съвсем си беше изгубил ума по тебе. Но ти не си виновна за нищо. Нали го знаеш Райнерс какъв е. Наясно ли си какво те очаква още?
При тези думи сърцето на Ели щеше да замре, но сега тя си помисли: дано само не ме отпрати, преди да е дошъл Франц с ябълките. Затова каза спокойно:
— Че какво толкова ме очаква още?
— Райнерс казва, че е възможно да те затворят още веднъж, мислила ли си за това?
— Да! — отвърна Ели.
— И си така спокойна, разхождаш се нагоре-надолу, купуваш ябълки за зимнина?
— А ти нима мислиш, че няма да ме затворят, ако не купувам ябълки?
„Тя винаги си е била такава, полуунесена — помисли си сестра й, — с тия сведени надолу очи, с дългите мигли — същински завеси пред очите й.“ На глас каза:
— Няма нужда да оставаш да чакаш ябълките.
Ала Ели отвърна бързо и решително:
— Не, аз съм поръчала ябълките и няма да се оставим да ни измамят. Не се поддавай на щуротиите на твоя Райнерс! Няма да ви отровя къщата за тези няколко минути. Или и без това вече съм я отровила.
— Знаеш ли какво — каза сестра й, след като поразмисли малко, — ето ти ключа от тавана. Качи се горе, избърши прахта от полиците, премести бурканите със зимнина на шкафа. После ще пъхнеш ключа под бърсалката.
Тя вече се бе развеселила, задето все пак беше успяла да намери начин да отпрати Ели, без да я пъди от дома си. Притегли сестра си към себе си, за да я целуне, което обикновено правеше само на имен ден. Ели отдръпна лицето си така, че целувката отиде върху косата й.
Когато вратата се затвори зад нея, сестра й пристъпи към прозореца. Те живееха вече петнадесет години на тази тиха малка уличка. Но дори и за нейния трезв поглед тази вечер привичните обикновени къщи й се сториха непознати, сякаш ги виждаше от пътуващ влак. В студеното й сърце се породи съмнение, макар и под обичайната форма на домакинско пресмятане: струва ли си всичко това?…
А горе на тавана Ели отвори прозореца, за да излезе спареният въздух. Върху етикетчетата на бурканите със зимнина сестра й бе написала старателно видовете плодове и годината. Горката й сестричка! Ели почувствува някакво странно необяснимо съчувствие към по-голямата си сестра, макар тя да бе облагодетелствувана от съдбата. Седна на един куфар и зачака с ръце в скута, със сведени клепачи, с наведена глава, както бе чакала вчера на копката и както може би щеше да чака утре кой знае къде.
Франц изтрополи нагоре по стълбите с кошовете с ябълки.
„Това все пак е истински приятел — каза си Ели — и не всичко е загубено.“
Изпразниха бързо кошовете, ръцете им се срещнаха на няколко пъти. Ели хвърли бегъл поглед отстрани към Франц. Той беше мълчалив, ослушваше се. Най-после бяха успели да намерят повод и да дойдат тук, горе. Херман сигурно няма да остане кой знае колко доволен, като чуе за тази наша среща, дори всичко да мине благополучно. На глас той каза:
— Измисли ли нещо? Смяташ ли, че той е тук в града?
— Да — отвърна Ели, — смятам.
— Защо смяташ така? В края на краищата градът е доста отдалечен от лагера. Пък и всеки го познава тук.
— Да, но и той познава мнозина. Може да си има тук някоя девойка, на която разчита… — Чертите на лицето й леко се изопнаха. — Преди три години, малко преди да го арестуват, веднъж го зърнах отдалеч в Нидеррад. Той не ме видя. Вървеше с една девойка. Не само че се бяха хванали под ръка, но и си държаха ръцете, може би такава някоя девойка…
— Може би, но все пак откъде си толкова сигурна?
— Да, сигурна съм. Защото той непременно си има някого тук, или някоя девойка, или приятел. И защото гестапо смята така, тъй като все още продължават да ме следят и най-главното…
— Най-главното?
— Защото го чувствувам — отвърна Ели. — Чувствува и го тук и тук…
Франц поклати глава.
— Мила Ели, това не е доказателство дори и за гестапо.
Седнаха върху куфара. Франц едва сега обгърна Ели с поглед. Измери я за миг от горе на долу, един миг, който откъсна от малкото време, което им бе отделено, от ужасно малкото време, от което бе откъснат животът им. Ели сведе поглед. Макар да беше забравила напълно Франц досега, макар да имаше чувството, сякаш стъпва по въже, а долу под нея има само въздух, макар онова, което пи бе събрало тук, в таванската стаичка, да бе въпрос на живот и смърт, виновна ли беше Ели, че сърцето й подскочи на няколко пъти нависоко в очакване на любовна ласка? Франц пое ръката й и каза:
— Мила ЕЛИ, как ми се иска сега да те пъхна в единия от празните кошове, да те сваля по стълбите надолу, да те кача на каруцата и да те откарам оттук. Бог ми е свидетел колко силно е това мое желание, ала сега то е невъзможно. Повярвай ми, Ели, през всичките тези години съм мечтал да те видя отново, но засега ние не бива да се виждаме.
Ели си помисли:
„Всички хора ми казват колко много ме желаят, но не биха могли да се виждат с мен.“
Франц продължи:
— Минавало ли ти е през ума, че те отново могат да те задържат, както често постъпват с жените на бегълците?
— Да — отвърна тя.
— Страхуваш ли се?
— Не, защо? — отвърна Ели.
„А защо тя не се страхува?“ — помисли си Франц. И усети как го овладява леко подозрение. Изглежда, все още й е приятно да бъде свързана по какъвто и да било начин с Георг. И той попита без видим преход:
— А кой беше всъщност човекът, когото те арестуваха вечерта при тебе?
— О, това беше един мой познат — отвърна Ели.
За свой срам тя трябваше да признае пред себе си сега, че почти бе забравила вече за Хайнрих. Дано нещастникът вече се е върнал при родителите си! Доколкото тя го познаваше, след това печално произшествие той никога вече не би се върнал при нея. Не бе създаден от такава материя, че да се върне.
Хванати все още ръка за ръка, двамата гледаха пред себе си. Някаква тъга, срещу която нямаше никакъв лек, ги стискаше за гърлото.
Франц каза със съвсем променен, сух глас:
— И така, ЕЛИ, припомни ли си кой от по-раншните му познати, когато той беше още тук в града, би могъл сега да го приеме?
Тя започна да изброява няколко имена — измежду тях имаше двама-трима приятели, които Франц познаваше от по-рано. Невероятно беше, че ако Георг е все още с ясно съзнание, няма да отиде при някого от тях. После тя спомена две-три съвсем непознати имена, които го обезпокоиха, после негов съученик — дребничкия Рьодер, — за когото Франц сам се бе сетил вече, един възрастен учител, който отдавна се беше пенсионирал и бе напуснал града.
Франц си мислеше, че всъщност съществуват две положения — или Георг е вече напълно смазан и не може повече да съобразява, в такъв случай всички наши предположения са съвсем ненужни, защото нищо не може да се предвиди, или той може да разсъждава — тогава трябва да разсъждава така, както разсъждава той, Франц. Освен това Херман сигурно знае с кого е бил Георг в последните дни, преди да го арестуват. Но аз не бива от Ели да отида направо при Херман. Ето че отново ще загубя часове. И той забрави за жената до себе си. Скочи, при което ръката й падна от коляното му. Той напъха бързо празния кош, в който преди малко бе искал да скрие Ели, в другия. Ели плати ябълките, той й върна рестото. При това му хрумна:
— Ако почнат да ни разпитват, ще кажеш, че си ми дала петдесет пфенига бакшиш.
Той почти беше сигурен, че ще го арестуват на излизане от дома.
Когато преодоля силното напрежение, когато вече бе излязъл от къщата и бе изкарал трополящата празна каруца от уличката, чак тогава Франц се сети, че дори не се бе сбогувал с Ели. Сети се, че дори не бе уговорил с нея никаква възможност да се видят по-късно отново.
У Марнетови той направи сметката, като не забрави да спомене за дадения му бакшиш.
— Те са си за тебе — каза госпожа Марнет, която днес прояви голямо великодушие.
Франц хапна набързо няколко хапки и се качи горе в стаичката си. Аугусте каза:
— По всичко личи, че днес са му дали ритника в града.
Мъжът й отвърна:
— Тъкмо ще се върне отново при Софи.
 

Когато Бунзен влезеше някъде, хората имаха чувството, сякаш трябва да го помолят за извинение, задето помещението е толкова тясно и таванът толкова нисък. Тогава върху неговото красиво дръзко лице се изписваше израз на снизхождение — да не се безпокоят, той няма да остане дълго.
— Видях светлина при вас — каза той, — днес всички изкарахме един много хубав ден.
— Да, седнете — рече Оверкамп. Той съвсем не бе очарован от този посетител.
Фишер освободи стола, на който седеше по време на разпитите, и седна върху пейката край стената. И двамата мъже бяха безкрайно уморени. Но Бунзен каза:
— Знаете ли какво? Аз имам в стаята си ракия. — И той скочи, разтвори вратата и извика в нощта: — Ехей…
Чу се удряне на токове; и сякаш светът навън бе изгаснал, над прага се вдигна мъгла като пара.
Бунзен каза:
— Много се зарадвах, че още свети при вас. Откровено казано, не мога да издържам повече.
Оверкамп си помисли:
„Боже мой, само това ни липсваше! Излияния поради угризения на съвестта траят най-малко час и половина.“ А на глас каза:
— Драги приятелю, този свят — както е създаден — ни дава твърде малко възможности: или ние трябва да държим затворени зад мрежа от бодлива тел определен вид хора и да внимаваме добре, и много по-добре от преди, за да не избяга никой от тях — или ние самите ще бъдем зад мрежите, а другите ще пазят нас да не избягаме. И тъй като първото положение е за предпочитане, за да се запази то, ние сме принудени да изпълняваме различни, понякога и доста неприятни предписания.
— Вие сякаш изразявате собствената ми мисъл — отвърна Бунзен. — Но онова, на което не мога вече да издържам, са именно празните брътвежи на нашия старец — на Фаренберг…
— Драги Бунзен — каза Оверкамп, — това вече са си ваши грижи.
— Сега той е абсолютно убеден, че ще залови всички, откакто този Фюлграбе сам се домъкна днес след обяд. Вие какво ще кажете, Оверкамп?
— Моето име е Оверкамп, а не пророк Авакум. Аз не съм нито велик, нито малък пророк, а само човек, натоварен да върши тук тежка работа. — И той си помисли: „Тоя хлапак си въобразява все още какво ли не, задето в понеделник сутринта е издал сам няколко съвсем естествени разпореждания, които и без това напълно съответствуват на служебните му задължения!“
Внесоха таблата с шишето с ракия и чашки. Бунзен наля, обърна една, после втора, после трета чашка. Оверкамп го наблюдаваше с професионално око. Ракията оказа необичайно въздействие върху този човек. Той сигурно никога не се напиваше истински, ала още след третата чашка в държането и говора му настъпи лека промяна. Дори кожата по лицето му увисна едва забележимо. Той каза:
— При това аз съвсем не мисля, че тия четиримата изобщо чувствуват нещо, а третият — този Белони, — той пък изобщо нищо не чувствува, тъй като там висят само шапката и старият му фрак. Виж, останалите, когато ги докарат там, те чувствуват — не им е леко, като ги строят на „танцовата площадка“, не искат да гледат към другарите си, а са длъжни да ги гледат. Що се отнася до четиримата обаче, тъй като те знаят какво ги очаква накрая… чувал съм да казват, че когато човек знае това, всичко му е все едно и той въобще не усеща нищо. Освен това те само стоят неудобно, нищо не ги боде и единствен Фюлграбе хленчеше от разочарование. Впрочем ще го разпитвате ли пак тази нощ? Нека и аз да присъствувам!
— Не може, драги мой.
— Защо да не може?
— Защото това е служба, неприятна и строга работа, приятелю.
— Да, при вас… — рече Бунзен и очите му светнаха. — Оставете ми тоя Фюлграбе за пет минутки и аз после ще ви кажа дали е била случайна срещата му с Хайслер.
— Възможно е той да ви каже, че се е уговорил да се срещне с Хайслер, ако го ритнете в корема. Но аз и след това пак ще ви кажа, че срещата им е била случайна. Защо ли? Защото е достатъчно само да разтърсиш Фюлграбе и показанията му падат като узрели сливи от дървото. Защото аз съм си създал пълна преценка за Фюлграбе и защото имам пълна преценка за Хайслер. Защото моят Хайслер никога не би се уговорил да се срещне с Фюлграбе посред бял ден, и то в град.
— Но щом като той е останал да седи на пейката, както ви разказва Фюлграбе, то, значи, той е очаквал някого там. Раздали ли са портрета му на всички портиери на домове и блокове?
— Драги Бунзен — рече Оверкамп, — бъдете благодарен, задето други хора вместо вас са длъжни да се грижат за толкова много неща. Наздраве!
Чукнаха се.
— Нима не можете да поразтърсите главицата на Валау малко, там сигурно се знае кого е очаквал приятелят му. Впримчете Фюлграбе.
— Драги Бунзен, вашата идея прилича на Мария Стюарт — красива, но нещастна. Но ако това ви интересува, ние разпитахме най-подробно Валау, ето ви протокола от неговия разпит!
Той пое един бял лист от масата си, Бунзен впери поглед в листа. Усмихна се. Зъбите му бяха малко дребни за красивото му и дръзко лице. Миши зъбки.
— Оставете ми го тоя вашия Валау до утре заранта!
— Можете спокойно да вземете това парченце хартия — рече Оверкамп. — И му дайте възможност да плюе кръв отгоре му. — И Оверкамп напълни сам чашката на Бунзен.
Подобно на всички полупияни, Бунзен се бе вкопчил в едно-единствено лице. Той въобще не обръщаше внимание на Фишер. А Фишер, седнал на малката пейка, държеше пълната чаша в ръката си внимателно, за да не изцапа панталона си, защото той никога не пиеше. Сега Оверкамп му направи знак с едната си вежда. Фишер стана, заобиколи бавно около Бунзен, приближи се до масата и вдигна една слушалка.
— Моля да ме извините — каза Оверкамп. — Службата си е служба.
— Прилича на въоръжен Архангел, същински свети Михаил — каза Фишер, щом Бунзен напусна стаята.
Оверкамп вдигна малката палка край стола, огледа я за малко между двата си пръста, както разглеждаше стотици подобни вещи, внимателно, за да не заличи нечии отпечатъци на пръсти. Каза:
— Вашият свети Михаил си забрави меча. — После извика към лостовия пред вратата: — Да се почисти тук! Край на работния ден! Постовите да останат по местата си!
 

Тази вечер Херман питаше вече за трети път своята Елзе не бе ли заръчал Франц да му предаде нещо. Елзе обясняваше за трети път, че Франц се е отбил онзи ден и е питал за него и повече не е идвал.
„Как е възможно? — мислеше си Херман. — Отначало той съвсем си бе изгубил ума от това бягство, не говореше за нищо друго, а сега никакъв не се явява. Дано само не е решил да предприеме нещо на свой риск. Или пък да не би да му се е случило нещо?“
С дълбокия си, малко хрипкав глас, който понякога звучеше, сякаш пчеличка жужи, Елзе си тананикаше в кухнята песента за горската розичка. Това жужене успокояваше всяка вечер упреците, които Херман си отправяше, задето се е оженил за това дете, което не знаеше нищо за него и изобщо за света. Тази вечер Херман си каза дори, че без Елзе, при това доброволно отшелничество и напрежение, той трудно би понасял живота. Херман бе научил вече за залавянето на Валау. С мъка се откъсна от представата за едно проснато на пода окървавено тяло, което унищожават с удари и ритници, защото в него обитава нещо неунищожимо. Откъсна се от неволната представа за собственото си унищожимо тяло, в което — както се надяваше — също така живееше нещо неразрушимо. Насочи мисълта си към незаловените бегълци. Преди всичко към този Георг Хайслер, защото той бе родом от този край и защото все пак беше възможно да се е скрил тук някъде. Онова, което Франц му бе разказал за Георг, се бе сторило на Херман твърде силно, примесено с неясни чувства. От всичко, което той изобщо знаеше за Хайслер, когото никога не бе виждал лично, Херман си бе създал собствен образ за него: един човек, който не се щади и е готов да пожертвува много, за да спечели.
„А онова, което не му е достигало, той сигурно си е добавил от общуването с Валау — мина през ума на Херман. Той познаваше бегло Валау, но знаеше, че никой не биваше да се съмнява във Валау. — Ще трябва в най-скоро време да набавя пари и документи — помисли си Херман. После мислите му за втори път секнаха и се откъснаха от видението на някакъв гонен мъж, който можеше да се появи на едно или друго място. Помъчи се да прецени би ли могъл още утре да се добере до онова единствено сигурно място, където можеше да набави подобни документи за съвсем краен случай. — Това е всичко, което мога да направя засега, и аз ще го направя“ — каза си той и се успокои.
В кухнята „пчеличката“ жужеше „Воденицата“.
„Без Елзе — каза си Херман — сигурно нямаше да съм така спокоен. Колко е хубаво, че тя е тук.“
 

Франц се хвърли в леглото си. Беше така уморен, че заспа с дрехите, И ето той отново се оказа в таванската стаичка с Ели — бе дошъл да се сбогува. Неочаквано Ели изгуби едната си обица, тя падна между ябълките. Двамата започнаха да я търсят. Той се изплаши, защото времето минаваше, но трябваше да намерят обицата, а ябълките бяха толкова много — всичките ябълки на света.
„Ето я“ — извика Ели, ала обицата пропълзя още по-надолу като божа кравичка и те продължиха да се ровят в ябълките.
Сега вече не търсеха само двамата, а всички им помагаха. Госпожа Марнет ровеше купа с ябълките, а също и Аугусте, и децата й, и старият учител, който вече се бе пенсионирал, и дребничкият Рьодер с луничките. Търсеше и Ернст Овчаря с червената кърпа на врата и със своята Нели. Търсеха и Антон Грайнер, и неговият братовчед есесовец Месер, дори Херман ровеше ябълките, а също и секретарят на районната партийна организация от двадесет и девета година. Какво бе станало с него всъщност? Търсеха и Софи Манголд, и Дръвничето. Дори и дебелата касиерка, с която Франц бе видял Георг веднага след като той се бе разделил с Ели, се ровеше задъхана в ябълките. После една мисъл го прониза: „Та той може да е при нея!“ Тя беше ужасно дебела, но съвсем почтена. После ябълките изведнъж се свършиха и той се оказа върху велосипеда си и въртеше педалите надолу по шосето към Хьохст. Както и бе очаквал, касиерката седеше в будката за газирана вода, на ушите й светеха Елините обици, но за Георг не можеше и дума да става. Франц се понесе отново на велосипеда си с все по-нарастващ страх — повече търсен, отколкото търсещ, докато изведнъж му хрумна, че Георг сигурно си е у тях, че къде другаде? Разбира се, че той седи в тяхната обща стая. Колко му е трудно да се изкачи отново там! Ала Франц се овладя, изкачи се по стълбите и влезе вътре. Георг бе яхнал стола си, скрил лицето си в ръце. Франц започна да събира вещите си, техният съвместен живот не можеше да продължава повече след всичко, което се бе случило между тях — какъв горестен спомен! Георг го следеше с поглед, всяко движение му причиняваше болка, ала Франц трябваше да събере вещите си. Най-после той се обърна. Тогава Георг смъкна ръцете си от лицето. Лицето му беше съвсем обезформено, от ноздрите му шуртеше кръв, от устата — също, дори и от ушите. Франц понечи да извика, ала викът заседна в гърлото му, а Георг каза тихо: „Заради мен, Франц, няма нужда да се изнасяш оттук.“
 

Пета глава
 
I
 
Законът, според който чувствата на хората се разгарят и угасват, не се отнасяше до петдесет и четири годишната жена, която седеше край прозореца в една стая на Шимелгесхен, изпънала болните си крака на друг стол. Защото тази жена беше майката на Георг.
Откакто бе умрял мъжът й, госпожа Хайслер делеше жилището си със семейството на втория си син. Бе напълняла още повече. В хлътналите й кафяви очи се четеше израз на страх и укор, както в очите на удавник. Тъй като бяха свикнали с този израз, както и с кратките въздишки, които излизаха от отворената й уста като пара от мислите й, сега синовете й имаха чувството, че майка им не разбира много добре онова, което те се мъчеха да й внушат, или поне не разбираше истинския му смисъл.
— Ако дойде, той няма да се изкачи по стълбите — рече вторият й син, — ще дойде през дворовете. Ще се покатери като някога през балкона. Той изобщо не знае, че ти не спиш вече в предишната стая. Най-добре е да си останеш там, където си. Лягай си.
Жената повдигна раменете и краката си — беше твърде тежка, за да може да се изправи сама. Малкият й син рече припряно:
— Сега ще си легнеш, ще си изпиеш валериана и ще затвориш добре вратата, разбра ли ме, мамо?
Вторият каза:
— Това ще бъде най-умното.
Той беше недодялан и тромав и изглеждаше много по-възрастен от годините си. Едрата му глава бе обръсната, а съвсем наскоро един поялник бе опалил веждите и клепките му, от което лицето му бе придобило съвсем тъп израз. Преди той беше хубавец като всички Хайслерови момчета. Сега бе станал истински щурмовак, всичко у него бе загрубяло, напълняло. Най-малкият обаче, Хайни, той беше точно такъв, какъвто го бе описал Рьодер. И ръстът, и очертанията на черепа, и косите, и зъбите му — сякаш родителите му го бяха създали по рецептата на расистката теория. Сега по-големият се наведе, сякаш се готвеше с принудена усмивка на лицето да отмъкне майка си заедно с двата стола до леглото. Замръзна обаче на мястото си, прострелян от един поглед от очите на майка му, който явно й струваше огромно напрежение. Той остави столовете и наведе глава. Хайни рече:
— Нали ме разбра? Какво казваш, мамо?
Тя не каза нищо, само гледаше ту малкия си син, ту по-големия, после отново малкия. Колко яко бе бронирано това момче, за да може да издържи на подобен поглед! По-големият пристъпи към прозореца. Погледна навън към нощната улица. А малкият нямаше нужда да прави никакво усилие да издържи на майчиния поглед, защото въобще не го забеляза.
— Хайде, легни си най-после — каза той, — сложи чашата до леглото си. Дали той ще дойде, или няма да дойде, това теб въобще не те засяга. Въобще не бива и да мислиш, че той съществува. Нали имаш нас тримата.
По-големият слушаше с извърнато към улицата лице. Странно — с какъв език си служеше този Хайни — златното братче на Георг! Участвува в гонитбата на брат си и хич не го е еня. Иска да докаже на членовете на младежката организация на тяхната улица, пък и на големите, че за него Георг не представлява нищо, въпреки че по-рано бе сраснал за Георг като репей. Те съвсем бяха преобразили най-малкия, много повече, отколкото големият мислеше, че сам се е преобразил. Той бе влязъл в Щурмовите отреди преди година и половина, защото не можеше да се освободи от ужасната мисъл за петте безработни години. Да, този ужас бе една от малкото реакции на неговия притъпен и доста непредприемчив мозък. Той бе най-неразвитият, най-глупавият от всички Хайслерови синове. Още утре ще си загубиш мястото, му бяха внушили, ако не влезеш днес в Щурмовите отреди. В неговия тромав, притъпен мозък все още тегнеше сянката на представата, че последната дума все още не е казана. Решителното все още го очакваше. И всичко това бе само някакъв ужасен призрак, който непременно щеше да отмине. От какво? От кого? Кога? Това той сам не можеше да каже. Но когато сега слушаше с какъв тон говореше Хайни пред майка си, толкова дързък и студен, същият този Хайни, когото Георг бе влачил на раменете си, изпълнявайки всичките си задачи, и комуто сега бръмчаха в главата какви ли не идеи за училище, за водачи, за СС и за моторизирани есесовски групи, той усети, че всичко в него се бунтува. Отвърна се от прозореца и се втренчи в малкия. А момчето каза:
— Аз слизам у Брайтбахови, а ти ще си легнеш, мамо. Нали разбра какво ти казах?
И за изненада и на двамата сега майката отвърна:
— Добре.
А тя действително бе обмислила вече всичко. Каза съвсем бодро:
— Донеси ми валериана.
„Ще го изпия — помисли си жената, — та сърцето да не ми прави ядове. И ще си легна, за да излязат. После ще седна край вратата и когато чуя Георг да идва откъм дворовете, ще зарева с целия си глас: „Гестапо!““
От три дни насам й обясняваха, особено жената на втория й син и нейният Хайни, колко голямо било семейството им, без да смятат Георг — трима синове и шестима внуци, колко много хора тя можеше да унищожи с безразсъдството си. Майката бе слушала и мълчала. По-рано за нея Георг бе един от четиримата й синове. Беше й създавал доста грижи. Учителите и съседите често се оплакваха от него. Все се караше с баща си и с двамата си по-големи братя. Караше се с втория, комуто беше все едно всичко, което вълнуваше Георг; беше се карал и с най-големия, защото той се вълнуваше от същите неща като Георг, ала мнението му за същите неща бе по-различно от неговото.
Този именно най-голям брат живееше сега със семейството си на другия край на града. Беше узнал за бягството на брат си от вестниците и от радиото. Ако откакто бяха затворили Георг, не минаваше нито ден, без той да мисли за него, то сега изобщо не можеше да мисли за нищо друго. Ако знаеше някакъв начин да му помогне, той нямаше да пощади нито себе си, нито семейството си. Десет пъти го бяха питали в предприятието му дали този Хайслер не му е роднина. И десет пъти той бе отвръщал с все същия глас, предизвиквайки всеобщо мълчание:
— Той ми е брат!
На времето майката бе предпочитала по-големия брат, после известно време — най-малкия. Беше силно привързана към втория, който се държеше добре с нея, може би дори най-добре от всички, макар и по-глупав, и по-ограничен от останалите.
Сега всичко това вече нямаше значение за нея. Защото, обратно на онова, което се случва в живота, колкото повече време минаваше, откакто бяха арестували Георг, колкото по-малко чуваше за него, колкото по-малко питаше за него, толкова по-ясно се очертаваха сега пред нея чертите на лицето му, толкова повече се избистряха спомените й. Сърцето й не искаше и да знае за различните близки планове и осезаеми надежди на тримата й синове, които живееха свободно край нея. Малко по малко то се бе изпълнило с плановете и надеждите на отсъствуващия, на почти загубения. Тя седеше нощем в леглото си, извикваше отново в спомените си всички подробности, които отдавна бе забравила: раждането на Георг, дребните тревоги, които й бе създавал през първите години, тежката болест, когато тя едва не го изгуби, военното време, когато тя бе работила във военната фабрика и трябваше сама да се грижи за синовете си и когато Георг бе наклеветен веднъж заради някаква кражба на плодове, малките му успехи, които все пак я утешаваха, дребната награда, когато един учител го бе похвалил или майсторът му бе отчел, че той е работлив и способен, или когато бе победил на едно спортно състезание. Спомняше си първото му момиче донякъде с гордост, донякъде ядосана и всички останали девойки, с които той бе дружил по-късно. Спомни си и онази Ели, която й бе останала чужда докрай. Тя не й бе донесла да види дори детето. И после — резкият обрат в живота му! Никой не можеше да каже, че той се отличаваше много от семейството си. Само че онова, което за бащата и за братята му бе отделен епизод или някаква подхвърлена дума, или спонтанно участие в стачка, или разнасяне на позиви — за него то бе станало главното, основа на съществуването му.
И сякаш някой се мъчеше да й докаже, че има само трима синове и че по-добре въобще да не е раждала този четвърти, и по-добре той никога да не е живял въобще, тя намираше хиляди кантрадоводн… Колко дълги часове й бе обяснявал нейният Хайни, че цялата улица е оградена, че жилището им се наблюдава, че долу следят гестаповци! Тя трябвало да мисли само за останалите си синове.
Сега тя се отрече от тези свои трима синове. Нека те сами се оправят. Само от Георг тя няма да се отрече. Вторият й син наблюдаваше как устните на майка му непрекъснато се движат. А тя си мислеше:
„Боже мой, ти трябва да му помогнеш! Ако съществуваш, помогни му! А ако не съществуваш…“
И тя се отвърна от този несигурен защитник. И отправи молитвата си към всички, към целия живот, доколкото го познаваше, и дори към ония най-незнайни тъмни селения, за които нищо не знаеше, но където може би все пак имаше хора, които можеха да помогнат на сина й. Може би все пак тук или там съществуваше някой, когото молитвите й можеха да смекчат.
Вторият й син отново се приближи до стола й. Каза:
— Не исках да ти кажа, докато Хайни беше тук: човек никога не знае какво може да направи той. Говорих с тенекеджията Цвайлайн…
Жената го погледна с оживен поглед. Бързо смъкна краката си без никакво напрежение на пода.
— Цвайлайн живее на удобно място, вижда едновременно и двете улици. Георг сигурно ще дойде откъм Майн, ако въобще дойде. Разбира се, аз не говорих с Цвайлайн направо, обясних му само с палеца и с едното си око. — И той показа на майка си с палеца и с окото как е разговарял с Цвайлайн. — И той направи същото с окото и с палеца си. Цвайлайн няма да си ляга, ще издебне Георг, за да не го остави да влезе в нашата улица.
При тези думи очите й блеснаха. Чертите на лицето й, които до преди малко бяха отпуснати като превтасало тесто, сега отново се стегнаха, сякаш плътта й отново се оживи. Тя хвана ръката на сина си, за да се изправи на крака. После каза:
— А ако все пак дойде откъм града?
Синът повдигна рамене. Майката продължи, повече на себе си:
— Ами ако се качи горе при Лорхен, а тя е близка с Алфред, сигурно ще го издадат.
Синът отвърна:
— Не мога да кажа със сигурност, че те ще го издадат. Но той сигурно ще дойде откъм реката. Цвайлайн ще го издебне.
Майката каза:
— Той е загубен, ако дойде тук.
Синът каза:
— И тогава пак не е напълно загубен.
 

II
 
Денят настъпи, макар че в селата по долината на Майн мъглата беше още толкова гъста, та светлината не можеше да я пробие. В кухнята на най-крайната къща в Либах все още светеше, когато дъщерята излезе с кофите в ръце на двора. Потрепервайки от студ, тя излезе на външната порта и остави кофите. Върху чертите на лицето й се четеше онзи спокоен, без никакво напрежение израз, с който тя очакваше момъка, когото всички приемаха за неин годеник.
Студът я пронизваше. Мъглата навлизаше през дрехите, всичко посивя — дори кърпата на главата й. Стори й се, че чува стъпките на момъка, тъй като беше време вече той да дойде, и тя дори вдигна ръцете си да го прегърне. Ала портата си остана празна. Лицето й не изразяваше нито страх, нито учудване и тя продължи да чака. За да се постопли, скръсти ръце на гърдите си. Излезе пред портата и погледна надолу. Една мъгла — с нож да я режеш! Ще се вдигне ли, или ще падне още по-ниско? По пътя се зададоха две сенки — едната трябваше да бъде Фриц. Трябваше да бъде, ала не беше. Двете сенки влязоха в една забулена в мъглата къща. Девойката извърна глава. Сега лицето й за първи път изрази разочарование от напразното чакане, макар и само за миг. Тя веднага реши, че той ще дойде след обяд. Вдигна кофите, отнесе ги в обора и се върна с празни кофи в къщи. Жените в кухнята се бяха опитали вече на три пъти да останат без лампа. И все се виждаха принудени да я запалят отново. Защото бабата не можеше да чисти лещата дори и с очилата си. По-възрастната братовчедка мелеше моркови, по-младата тъкмо измиташе боклука пред вратата. Майката напълни бързо двете кофи, които девойката изтика пред нея. Нито една от четирите жени не бе забелязала, че Фриц въобще не беше дошъл. Девойката си помисли:
„Тия пък нищо не забелязват!“
— Внимавай де! — смъмра я майка й, защото гребалката изля малко каша от храната за добитъка на пода.
Когато девойката мина за втори път през двора с кофите в ръце, някъде отдалеч се чу дрънченето на звънчето на някаква врата. То издрънча, защото Гюлчер влезе да си купи тютюн от малкото магазинче. Фриц остана да го чака пред вратата. Вчера той бе получил нова призовка. Пак ще го разпитват нещо за якето. Но нали не беше твоето яке — го бе попитала майка му. И той твърдо бе отговорил и на нея, че не е неговото.
През цялата нощ Фриц бе мислил какво ли ще го питат пак. Сутринта дълго въртя колчето на радиото. Чу описанието на бегълците — от седмина бяха останали само още двама — и го бе обляла гореща пот. Може би вече бяха заловили онзи, когото той в ума си наричаше „своя“. Може неговият да е казал: „Да, това беше якето!“
Защо из един път се почувствува така сам сред целия свят? Не можеше да допита нито майка си и баща си, нито другарите си, макар че ги обичаше. Не можеше да се посъветва дори и с отрядния си ръководител, с Мартин, комуто сляпо се доверяваше. Миналата седмица всичко си беше наред, на душата му беше спокойно и ведро, целият свят си беше нормален. Ако миналата седмица неговият отряден ръководител Мартин му бе заповядал да стреля по беглеца, той нямаше да се замисли и щеше да стреля. Ако неговият отряден му бе заповядал само да залегне в склада и да дебне кога ще се вмъкне беглецът, за да му открадне якето, той щеше да го наръга, преди да открадне.
Той видя приближаващия се градинар Гюлчер и почти изтича подире му — един възрастен човек, който можеше баща да му бъде, един мрачен чичко, с лула в устата. На него спокойно можеше да се довери:
— Пак ме викат да ме разпитват.
Гюлчер погледна бързо към момчето. Мълчеше. Вървяха мълчаливо до магазина. Фриц изчака, Гюлчер излезе, натъпка лулата си и двамата продължиха заедно. Фриц бе забравил момичето си, сякаш никога не бе имал момиче. Каза:
— За какво ли могат да ме викат пак?
— Ами ако действително не е било твойто яке…
— Нали ви обясних какво беше различното от моето яке. Но ако сега са заловили човека с якето! Казват, че търсели още само двама!
Гюлчер мълчеше. Който малко пита, получава най-точен отговор.
— Ако той каже, че това е моето яке…
Сега Гюлчер каза:
— Възможно е. Може да са го принудили да го каже. — Той бе присвил очи и наблюдаваше остро момчето. Наблюдаваше го вече два дни.
Фриц сви вежди.
— Да… Така ли мислиш? Ами аз?
— Хайде, хайде, Фриц, има стотици такива якета.
Вървяха нагоре към училището, сигурни в посоката въпреки мъглата. Не някаква отделна мисъл, а цял рояк от мисли прелетя през главата на възрастния човек. Не би могъл да каже по какво момчето край него се различаваше от другарите си. Не би могъл дори да твърди, че това е така. И все пак тук имаше нещо нередно. Той почти не се съмняваше като Оверкамп, че имаше нещо неясно в историята с якето. Помисли за собствените си синове. Те бяха наполовина негови, наполовина — на новата държава. У дома бяха негови. У дома те се съгласяваха с него, че и при Хитлер големците си бяха останали големци, а бедните — бедни. Когато излезеха навън обаче, и двамата обличаха ризите, които им налагаше младежката организация, и викаха „хайл Хитлер“, щом това се наложеше. Беше ли направил той всичко, което бе по силите му, за да разпали тяхната съпротива? И дума да не става! Та нали то би означавало да се разпадне семейството му… затвор… да пожертвува синовете си… Тогава ще трябва да избира — и това щеше да бъде разривът. И не само за него, Гюлчер, за много семейства в това се състоеше разривът. Но как можеше човек да доведе докрай подобно решение да прескочи подобна опасност? И въпреки това — имаше хора, които успяваха, тук, в стражата — и, разбира се, още повече в чужбина. Както например всички в Испания, за които се казваше, че били победени, а те явно все още не бяха. Те всички бяха направили вече този скок. Стотици хиляди! Някогашни Гюлчеровци. И ако сега откраднеха палтото на някой от собствените му синове, какъв съвет щеше той да му даде? Имаше ли право да съветва този Фриц, детето на чужди хора? Какво решение трябваше да вземе! Какъв ужасен свят! Гюлчер каза:
— Сигурно всички тези якета са излезли от фабриката все еднакви. Гестапо само да телефонира и ще го разбере. Всички ципове са еднакви до сантиметър. На всички джобовете са еднакви. Но когато моливът или някой ключ ти е пробил дупка в хастара, тогава гестапо как ще докаже, че това не е било вярно? Ето на това ще държиш!
 

III
 
Тази нощ във Вестхофен бяха будили пет пъти Фюлграбе, за да го отведат на разпит, и то все тогава, когато той тъкмо заспиваше от изнемога. Тъй като чрез завръщането си той бе доказал какъв е бил подтикът за постъпката му — само страх, това бе указание за средството да го излекуват, ако решеше да мълчи. Най-после Оверкамп се бе добрал до жива следа от Хайслер, след като досега се бе натъквал на несигурни данни и предполагаеми части от облеклото му. Вярно е, дори и по време на петия разпит Фюлграбе все още упорствуваше, щом станеше дума за срещата му с Хайслер, макар че той сам я бе издал, когато го принудиха с осезаеми заплахи да им опише час по час бягството си. Той се въртеше и потреперваше на стола си. Неочаквано нещо сякаш бе спънало машинарията на разпита, която досега бе работила така безупречно. Сякаш някаква ненужна материя се бе примесила неочаквано към страха, който досега беше смазвал всички части на мозъка му. Ала достатъчно беше Фишер да вдигне телефонната слушалка и да повика Цилих — и само неговото име подействува като сепаратор. Чувството на страх се отдели от всички вторични чувства. От голия живот се отдели представата за мъчителната смърт. Отдели се настоящият Фюлграбе — посивял и треперещ, от онзи отдавна забравен Фюлграбе, който все още бе имал пристъпи на смелост и проблясъци на надежда. Заобикалките бързо се отделиха от чистия протокол.
— В четвъртък по обяд, малко преди дванайсет часа, срещнах Георг Хайслер на Ешенхаймската кула. Той ме отведе на една пейка в малката градинка, по първата пътека вляво пред голямата кръгла леха с астри. Аз започнах да го убеждавам да дойде да се предаде заедно с мен. Но той не искаше и да чуе за подобно нещо. Беше облечен в жълто палто, е бомбе на главата, с половинки обувки с връзки — нито нови, нито скъсани. Не знам дали е имал пари. Не знам защо беше в Ешенхаймската градинка. Не знам дали чакаше някого там. Остана да седи на пейката. Сега вече вярвам, че сигурно е чакал някого там, защото сам ме отведе до пейката и защото остана след това да седи там. Да, аз се обърнах още веднъж и той си седеше.
Въз основа на това показание вече бяха изпратени нареждания до всички градски инстанции, когато рано сутринта Паул Рьодер излезе от дома си. Отчасти нареждането вече бе стигнало до кварталните отговорници, ала още не бе стигнало до жилищните отговорници и до портиерите. Защото, щом излязат от радиоапаратите и от телефонните кабели, събитията отново попадат в ръцете на хората.
Портиерката в къщата на Рьодерови се учуди, когато видя техния обитател да излиза много по-рано, отколкото излизаше обикновено за работа. Когато мъжът й дойде с кофата със сапунена вода в коридора, за да й отсипе малко от лугата в легена, тя веднага изказа пред него учудването си от Рьодеровото ранно излизане. Портиерите нямаха нито добри, нито лоши чувства към Рьодерови, само дето понякога останалите обитатели на дома се оплакваха от песните на госпожа Рьодер в неподходящо време; иначе, общо взето, Рьодерови бяха търпими хора и те нямаха неприятности с тях.
Рьодер забърза през мъгливите улици към спирката на трамвая. Подсвиркваше си тихо с уста. Петнадесет минути из града, петнадесет минути обратно, оставаше му тъкмо половин час за двете посещения, ако не успееше да свърши работа с първото. Той бе обяснил на своята Лизел, че трябва да стане рано, за да успее да завари у дома приятеля си Мелцер, вратаря на Бокенхаймския отбор. На излизане той и бе казал:
— Хем да се погрижиш за Георг, докато се върна.
Цяла нощ той бе лежал буден, неподвижен до Лизел, докато накрая все пак заспа за малко.
Сега той престана да си свирка. Беше излязъл, без да пие кафе. Устата му съвсем бе изсъхнала. Едва-що започналият ден, жаждата, дори паважът по улицата му се струваха все още обгърнати от нощта, наситени с някаква постоянна заплаха: страхувай се де, представи си с каква работа си се заел!… Ала Рьодер си мислеше: Шенк, Мозелгасе 12, Зауер, Таунусщрасе 24. Тези двама души той трябваше да намери сега преди работа. Георг смяташе, че и на двамата може да се разчита, че те са си останали такива, каквито ги е знаел от преди. И двамата трябваше и щяха да му помогнат, със съвет и с подслон, с документи и пари. Шенк бе работил в циментовия завод, поне докато Георг беше навън. Той бе спокоен човек, с ясен поглед, и нито във външността, нито пък вътрешно притежаваше нещо, което да го отделя особено от другите. Не се бе проявявал нито като особено смел, нито особено остроумен, защото умът му бе разпределен наравно във всички негови мисли, а смелостта — в целия му живот. Ала Шенк бе притежавал всичко онова, което за Георг представляваше движението, съдържанието на живота му. И ако това движение бе пропаднало поради някакво ужасно нещастие или бе осъдено да заглъхне, Шенк би намерил сили сам в себе си, за да го продължи. И ако от движението бе останало само една сянка, ръката на Шенк щеше да бъде в обсега на тази сянка. Ако все още съществуваше някакво ръководство на това движение, то Шенк сигурно знаеше къде се намира то. Така поне си бе представил всичко това Георг през тази нощ. Рьодер би разбрал твърде малко от тези неща; може би по-късно някога, когато Георг щеше да има достатъчно време, той щеше да му обясни всичко. Но дали имаше време, или нямаше, дали щеше да разбере, или нямаше да разбере, Рьодер тръгна да помогне. Да, от тази сутрин нататък те и тримата бяха в ръцете на Рьодер. Не само Георг, а и Шенк, и Зауер.
Тъкмо един месец преди арестуването на Георг Зауер се бе настанил на работа в градското бюро за пътни строежи след пет години безработица. Тогава той беше още съвсем млад човек, надарен в работата си и затова — съвсем отчаян от безделието. Накрая разумът му го бе довел с помощта на няколкостотин книги, на няколкостотин събрания, на няколкостотин пароли, лекции, речи, с помощта на няколкостотин разговора дотам, където той се бе събрал с Георг. За него Георг смяташе, че е еднакво сигурен като Шенк. Зауер във всичко се уповаваше на разума си, а разумът му никога не отстъпваше от истината, в която той бе убеден. Той бе неподкупен и непоколебим, макар понякога сърцето му да го съветваше все пак да поотстъпи малко от идеите си и да се отклони натам, където беше по-лесно да се живее, за да може после, след като си отпочине, да намери оправдание за отстъпничеството.
„Зауер, Таунусщрасе двайсет и четири — мислеше си Паул, — Шенк, Мозелгасе дванайсет.“
В този миг иззад ъгъла като по поръчка се появи Мелцер. Същият този Мелцер, за когото той бе говорил на жена си.
— Хей, Мел цер, тъкмо навреме те виждам, можеш ли да ни намериш за неделя две гратисни карти?
— Ами може да се уреди нещо — отвърна Мелцер.
„А ти нима си убеден, Паул — надигна се у Рьодер едно тъничко и хитро вътрешно гласче, — че действително ще имаш нужда от билети за неделя, убеден ли си, че те ще ти бъдат нужни?“
— Да — отвърна Паул на глас, — нужни ми са.
Мелцер заговори надълго и широко за предполагаемия изход на мача „Нидеррад-Вестенд“. И неочаквано потрепера.
— Трябва да си вървя, веднага трябва да си вървя — заяви той, — преди майка ми да се е събудила! — Защото той тъкмо идваше от дома на годеницата си, работничка при Касела, а майка му, собственица на малка книжарничка, не искаше и да чуе за тази снаха. Паул знаеше книжарничката, знаеше и девойката, и майката, и те му бяха близки и скъпи. Погледна усмихнато Мелцер. После гласчето в душата му — тъничко и хитро — отново се обади: може би виждаш този Мелцер за последен път… Рьодер си помисли вбесен:
„Глупости, хиляди пъти има да го виждам още, ще ме покани на сватбата си…“
Четвърт час по-късно Паул вървеше надолу по Мозелгасе и си подсвиркваше. Престана да подсвирква пред номер дванайсет. За негово щастие външната врата вече беше отворена. Изкачи се бързо на четвъртия етаж. На табелката на вратата пишеше съвсем непознато име — Рьодер смръщи лице. Една възрастна жена със спален халат отвори отсрещната врата и го попита кого търси.
— Шенкови не живеят ли вече тук?
— Шенкови? — попита старата жена. После се обърна навътре към жилището си и каза със странен глас: — Питат за Шенкови.
Една по-млада жена се наведе над перилата на горния етаж, а възрастната извика и към нея:
— Този човек пита за Шенкови!
Умореното подпухнало лице на жената изрази смущение. Тя беше облечена в нощен халат на цветя и имаше едър отпуснат бюст.
„Като Лизбет“ — помисли си Паул.
Изобщо стълбището тук доста приличаше на тяхното у дома. И неговият съсед по врата Шдомбер беше такъв възрастен, с полуголо теме, член на Щурмовите отреди, както този в униформата, който обаче бе с разкопчана риза и по чорапи, защото сигурно се бе прибрал от нощно учение и се бе хвърлил е дрехите в леглото.
— Кого търсите? — попита той Рьодер, сякаш не вярваше на ушите си.
Паул отвърна:
— Шенкови дължат на сестра ми пари за някакъв плат за рокля. Дойдох да взема парите от името на сестра си. Избрах този ранен час, за да мога да сваря хората в къщи.
— Госпожа Шенк от три месеца вече не живее тук — каза старата жена.
А мъжът добави:
— Ще трябва май да заминете до Вестхофен, щом искате да приберете парите на сестра си — и той сякаш изведнъж съвсем се разсъни.
Колко много напрежение му бе коствало, за да издебне най-после Шенкови, когато слушаха забранения предавател. Но най-после това му се бе удало след всевъзможни хитрости. След това Шенкови бяха станали по-ниски от тревата. Викаха „Хайл Хитлер“ на всяка дума. Кой ще седне да ме учи мене как да издебна хората, с които живея врата във врата!
— Боже мой! — възкликна Рьодер. — Е, тогава хайл Хитлер!
— Хайл Хитлер! — отвърна оня по чорапи и едва вдигна ръка, а очите му блестяха от приятния спомен.
Рьодер го чу да се смее зад гърба му. Избърса челото си с ръка и се изненада, че то беше мокро. За пръв път, откакто бе видял Георг отново, може би дори за пръв път от детинство, той усети някаква студенина в сърцето си, която и сега не пожела да назове страх. По-скоро си помисли, че може би го е хванала някаква заразна болест — той, който цял живот е бил здрав! Мисълта за болест му беше извънредно досадна и той се помъчи да я прогони. Заслиза с тежки стъпки надолу, за да се освободи от неприятното чувство, че му се подкосяват коленете. На най-долната площадка го чакаше портиерката.
— Кого търсихте горе?
— Шенкови — отвърна Рьодер, — трябваше да взема едни пари, които те дължат на сестра ми, за плат за някаква рокля.
Сега се приближи и жената от последния етаж с кофа за боклук в ръка. Тя каза на портиерката:
— Той е дошъл да пита за Шенкови.
Портиерката изгледа Рьодер отгоре додолу. Когато вече излизаше, той я чу да вика навътре към жилището си:
— Един дошъл да търси Шенкови!
Рьодер излезе на улицата. Избърса лицето си с ръкава. Никога досега никой не го бе гледал така странно. Кой дявол накара Георг да го изпрати при Шенк? И как е възможно Георг да не знае, че Шенк е във Вестхофен?
„Прати по дяволите твоя Георг — съветваше го тънкото вътрешно гласче — и това ще те облекчи. Прати го по дяволите, иначе той ще те унищожи!“
„Та той не е виновен — отвърна Рьодер, — да не би негова да е вината!“ И той продължи нататък, подсвирквайки си. Стигна Мецергасе. Лицето му се просветли. Влезе през една отворена порта за коли. Сред големия двор между високите сгради имаше гараж, който бе притежание на автомобилното предприятие на леля му Катерина. Лелята вече стоеше насред двора и се надвикваше с шофьорите. Някога, така се говореше в семейството им, тя се свързала със собственика на гараж Грабер, някакъв пияница, научила се и тя да пие и станала груба и мрачна. После в семейството заразказваха още една история за някакво дете, което леля му Катерина бе родила най-неочаквано през войната, единадесет месеца след последната отпуска на собственика на гаража. Цялата фамилия злословеше какви ли очи щял да ококори оня, като се върнел най-после във втора отпуска! Ала той така и не получи друга отпуска, защото беше паднал на фронта. Детето също не бе успяло да порасне, поне Паул никога не го бе чул и видял.
Паул винаги бе изпитвал някакво влечение към тази жена — полулюбопитно, полунеприятно. Тъй като обичаше живота, на него му беше приятно да види нейното едро, сърдито лице, върху което животът бе оставил своя отпечатък, макар и жесток. И сега Паул забрави поне за минута и Георг, и себе си, докато слушаше усмихнат ругатните на жената, които дори той не знаеше.
„Бих желал да поработя някоя и друга година при нея“ — мина му през ума.
При това той бе дошъл, за да разговаря с нея за един от братята на Лизбет да го настани на работа при нея. Момъкът беше без късмет и напоследък след някаква авария му бяха отнели документа за правоуправление.
„Мога да уговоря това и довечера с нея“ — помисли си сега Паул.
Толкова силна жажда го мъчеше, че той влезе през задната врата в кръчмата, която опираше до двора, и кимна само на леля си, без да беше сигурен дали сред виковете си тя бе забелязала поздрава му. Някакво старче с червен нос, което продължаваше или може би вече бе започнало да пие в задната стаичка на кръчмата, принесе чашката си към Паул:
— Наздраве, Паулхен.
„И довечера ще пийна една — мина през ума на Паул, — щом уредя всичко останало.“
 

Изпитата чашка ракия легна в празния му стомах като горещо олово. Улиците започнаха да оживяват. Бе му останало съвсем малко време още: и неочаквано някъде вътре в Паул отново изписука хитрото и тънко мише гласче:
„Да, когато! Когато уредиш всичко останало! Виж го ти какъв е глупчо! А по същото това време вчера беше щастлив човек!“
По същото това време той бе изтичал вчера до хлебаря, за да купи и да отнесе един килограм брашно на жена си.
„Та тя изобщо не вари кнедлите — помисли си Паул. — Дано да ги вари днес.“
Той вече стоеше пред дома с номер 24. Огледа се изненадан в стълбището, което бе много добре поддържано, покрито с пътеки, захванати за стълбите с месингови летвички. Усети как в душата му се прокрадна недоверие дали той и приятелят му можеха да очакват помощ от такъв дом.
По-нагоре той си отдъхна, когато този път забеляза името още от стълбите, написано с готически букви върху метална табелка, която той учудено опипа, преди да позвъни. „Зауер, архитект“. Рьодер с досада усети как сърцето му заби силно. Отпори му хубава жена с бяла престилка, тя дори не бе съпругата, а само прислужницата. Веднага след това се показа и домакинята, също така млада и хубава, но без престилка и толкова кестенява, колкото първата бе руса.
— Какво? По това време търсите мъжа ми?
— Служебно, само за две минути. — Сърцебиенето му бе престанало. Той си помисли: „Добре си живее този Зауер.“
— Влезте — каза жената.
— Тук влезте! — чу се гласът на мъжа.
Рьодер хвърли няколко погледа наляво и надясно.
Той по природа си беше любопитен. Дори сега стъклената тръба на стената, през която струеше осветлението, привлече вниманието му, по-натам — никелираните съоръжения на креватите. Мисълта, че всичко в живота заслужава да бъде опипано, огледано и опитано, не го остави да задържи погледа си само на някоя отделна подробност. Воден от мъжкия глас, той прекрачи през прага на втората врата. Колкото и тежко да му бе на сърцето, все пак не можа да не се учуди на издълбаната в пода зидана вана, в която човек не влизаше, а направо се потопяваше, както и на трикрилото огледало над умивалника.
— Хайл Хитлер! — рече мъжът, без да се извръща назад.
Рьодер го видя в огледалото над прехвърления на врата му пешкир. Непознатото лице бе покрито със сапунена пяна като с маска. Само очите го премериха в огледалото с изпитателен остър поглед, от който искреше ум. Рьодер си помисли как да започне.
— Моля — рече мъжът и се зае с най-голямо старание да остри самобръсначката си.
Сърцето на Рьодер биеше лудо, но и Зауеровото не бе по-спокойно. Той никога през живота си не бе виждал този човек. Той никога не се бе мяркал в градското бюро за пътни строежи. Един непознат посетител в такова необичайно време можеше да означава какво ли не. Само да се престори, че нищо не знае. Че никого не познава. Да не се остави да го подведат!
— Е? — попита той още веднъж. Гласът му прозвуча прегракнало, ала Рьодер и без това не познаваше обикновения му глас.
— Трябва да ви предам поздрав от един наш общ приятел — каза Паул. — Той не е сигурен дали си спомняте още за него. Направили сте заедно една хубава разходка с лодка по Нида.
„Проверява ме с това — помисли си другият, — да види ще се порежа ли.“ И той започна да се бръсне с отпуснати китки на ръцете. Нито се поряза, нито ръката му трепереше.
„Всичко това са преструвки — помисли си Паул, — защо не си измие сега лицето и не започне да разговаря с мен по човешки? Едва ли друг път се бръсне толкова дълго. Личи му, че го прави на раз-два.“
Зауер каза:
— Въобще ни ви разбирам. Какво искате от мен? От кого ми носите поздрав?
— От човека, с когото сте се возили заедно в лодката — повтори Рьодер. — С лодката „Анемари“. — Той срещна косия поглед на мъжа в ъгъла на огледалото.
В това време в окото на Зауер влезе малко пяна и той я избърса с крайчето на пешкира. После продължи да се бръсне. Без да отваря изцяло устата си, той каза:
— Все още не разбирам нито дума. Извинете ме, моля. Освен това много бързам. Сигурно сте попаднали на погрешен адрес.
Рьодер бе пристъпил крачка напред, беше много по-дребен от Зауер, Сега той видя лявата половина на лицето на Зауер в страничното крило на огледалото. Взря се под маската от ляна, но видя само слаб врат и издадена напред брадичка. Зауер си помисли:
„Как ме дебне! Но няма да види лицето ми. Може да ме дебне още колкото си иска. Но как са попаднали на мен? Значи, все пак ме подозират. Все пак съм под наблюдение… Как ме души от всички страни тоя! Същински дребен плъх!“ На глас каза:
— Тогава приятелят ви неправилно ви е ориентирал. Но сега вече много бързам. Моля, не ми пречете повече… Хайде!
Рьодер потрепера. Не бе забелязал досега, че са трима в банята. Зад вратата стоеше едно дете, което прекарваше верижката на врата си между зъбите и явно го бе наблюдавало през всичкото това време мълчаливо.
— Покажи му откъде да мине!
Докато следваше детето по коридора, Рьодер си помисли:
„Мерзавец! Много добре разбра всичко. Но не иска да рискува, може би заради това келеме тук. Че аз нима нямам деца?“
Когато вратата се затвори зад гърба на Рьодер, Зауер наплиска бързо лицето си с вода, точно както си го бе представил Рьодер. Изтича до прозореца на спалнята и вдигна бързо щората, задъхан, побеснял. Видя още веднъж Рьодер, който тъкмо прекосяваше улицата.
„Добре ли се държах? Какво ли ще отиде да докладва тоя? Спокойно, сигурно не съм единственият. Те на всяка цена ще проверят днес няколко десетки хора, които подозират в нещо. Ама че предлог намерили! Точно по повод на това бягство! Всъщност не е глупав предлогът! Все нещо трябва да ги е навело на мисълта, че по-рано съм имал вземане-даване с Хайслер. Или те направо разпитват всички за едно и също?“
Неочаквано по гърба му преминаха тръпки. Ами ако всичко това беше истина, ако не беше никаква уловка от страна на гестапо? Ако действително Георг е изпратил този човек?! Ако този не беше никакъв агент… Хайде де! Ако действително не е само мълва, че Георг Хайслер се крие някъде в родния си град, той все пак ще успее да намери друг начин, за да се свърже с него. Тоя смешен, дребен човечец сигурно е изпратен да ме следи. Ама че грубо и неумело! Той си пое дълбоко дъх. Върна се отново пред огледалото, за да направи пътя на косата си. Лицето му беше пребледняло, както пребледняват мургавите лица — сякаш кожата им изведнъж повяхва. От огледалото се бяха втренчили в него две светлосиви очи, по-дълбоко, отколкото можеха да се впият в него очите на другиго. Какъв задушен въздух! И тоя дяволски прозорец все е затворен! Той бързо се насапуниса още веднъж.
„И все пак те трябва да имат някакво основание, за да ми изпращат тая примамка. Дали не трябва да бягам? Но мога ли изобщо да питам бива ли да бягам, няма ли при това да застраша други хора? — И той отново започна да се бръсне, ала този път ръцете му трепераха. Веднага се поряза, изруга. — Няма нищо, имам време да отида на бръснар… Ще ме дадат под съд и край — само два дни след арестуването. Не се преструвай, драги. Представи си, че все едно си паднал със самолет — и готово.“
Завърза си връзката — един здрав, слаб, внушаващ доверие човек на около четиридесет години. Озъби се сам на себе си. Още миналата седмица говорех на Херман: тия приятели ще загубят собствените си служби по-скоро, отколкото ние нашите, и аз ще ви построя при новата република не едно и две хубави шосета.
Върна се отново край прозореца на спалнята. Хвърли поглед към пустата улица, през която се бе отдалечил преди малко дребният непознат. Студено му стана. Та този човек въобще не приличаше на агент! И маниерите му не бяха такива. Гласът му беше съвсем искрен. Та и какъв ли друг начин можеше да намери Георг да ми се обади? Сигурно той е изпратил този човек при мен.
Сега вече той беше почти убеден. Ала какво можеше да стори? Нямаше никакви доказателства. И при най-малкото съмнение трябваше да отпрати непознатия. Каза си: и все пак нямам никаква вина.
Беше готов да направи за Георг всичко, което беше във възможностите на един човек. Не само имаше желание, както често се случва, да стори всичко възможно, но действително беше готов — ала къде ли, сред кои ли четири стени Георг очакваше отговора му?
„Разбери ме добре, Георг, нямах право да извърша каквато и да е рискована постъпка.“
После той отново си помисли:
„И все пак може да е бил шпионин. Това, че знаеше името на лодката? Че какво пък, не е толкова трудно да се узнае то. Може дори и да не са знаели моето име. А Георг никога не би ме издал…“
На вратата някой почука.
— Господин Зауер, кафето е готово.
— Какво?
— Кафето е готово!
Той повдигна рамене. Нахлузи бързо сакото си, върху ревера на което имаше значка с пречупения кръст и значката на железния кръст първа степен. Огледа се, сякаш търсеше нещо. Има моменти, в които и най-познатото помещение, и най-елегантната домашна обстановка се превръщат в някакъв склад за ненужни вещи, където има разхвърляни какви ли не неща, които човек никога няма да използва. С отвращение измъкна отнякъде чантата си.
Когато външната врата се хлопна за втори път, жена му, която седеше заедно с детето пред масата за закуска, каза:
— Това пък какво беше?
— Ами че господин Зауер — отвърна момичето, разливайки кафето.
— Невъзможно! — рече жената.
— Той е все пак!
„Невъзможно — мислеше си жената. — Нито кафето си изпи, нито се сбогува.“
Тя направи усилие да се овладее. Детето я погледна и не каза нищо. То веднага бе усетило ледения полъх, който хлуеше от дребния луничав непознат.
 

Рьодер успя да скочи в трамвая така, че се промъкна навреме през контролния пункт. Не бе престанал нито за миг да ругае по адрес на Зауер. Тихите му и безмълвни ругатни по адрес на Зауер преминаха към други едва когато той си изгори ръката към края на първия работен час. Такова нещо не му се бе случвало никога досега.
— Върви бързо при санитаря! — посъветва го Фидлер. — Иначе няма да ти платят, ако работата се усложни. Аз ще те заместя през това време.
Рьодер отвърна:
— Гледай си работата!
Фидлер го погледна изненадан изпод защитните си очила. Мьолер се извърна към тях:
— Ей вие там!
Паул продължи да работи, стиснал зъби от болка.
„Тоя пък какво се е развикал! И откъде накъде него направиха майстор! Десет години е по-млад от мене!“
— За да остарееш малко по-бързо — бе казал Георг.
„А той ме очаква сега у дома, чака и чака. Дано само Лизел да свари кнедли! Поне да хапне още някоя и друга кнедла!“ — помисли си Паул, докато, вперил внимателен поглед върху показалеца, пропусна със стиснати устни метала да потече в тръбите.
Щом Фидлер му дадеше знак, че клапанът е притиснат, той отваряше тръбите, при което бързо вдигаше левия си крак нагоре. Движение, което съвсем не беше наложително, но което той бе свикнал да прави открай време. Сред полуголите мускулести едри мъже Паул приличаше на някакъв дребен сръчен гном без определена възраст. Всичките му колеги винаги се бяха отнасяли добре с него, защото той умееше да се шегува и да понася шеги.
„Двайсет години вие всички ме обичахте — мислеше си сега Рьодер мрачно — и занапред също можете да ме обичате. Само че ще трябва вече да си намерите друг да ви разсмива… Ще се умопобъркам, ако не пийна нещо в най-скоро време. Нима е възможно да е едва десет?“
Неочаквано Бойтлер пристъпи към него и намаза ръката му невероятно бързо с някаква паста и лепна отгоре парче марля.
— Благодаря ти, благодаря ти, Бойтлер.
— Няма нищо!
„Сигурно Фидлер го е изпратил — помисли си Рьодер. — Всички са свестни момчета. И аз не искам да се махам оттук. Искам и утре да стоя на работното си място. Дали този проклет Мьолер знае нещо за мен? Ами Бойтлер?… Ако той знаеше сега кой е у дома ми?… Не, Бойтлер е порядъчен човек. Порядъчен ли? Само до известна степен. Превързва ме сега, но ако той сам трябваше да си обгори пръстите заради мен? А Фидлер? — И той хвърли светкавичен поглед към колегата си. — Не, той е друг“ — мина му през ума, сякаш сега неочаквано откри при този поглед нещо у Фидлер, макар че той цяла година стоеше край него.
„Още цял час — помисли си той по-късно. — Ако на Георг не му хрумне междувременно нещо по-разумно, ще трябва и тази нощ да остане у дома. А се кълнеше в тоя Зауер! Добре, че има мене поне!“
 

— След като друго не можеш да вършиш, поне можеш да въртиш тестото с едната ръка — рече Лизел на Георг. — Запъни паницата между коленете си!
— А какво ще става от това? Аз винаги трябва да знам предварително какво върша.
— Ще станат кнедли с ванилов сироп.
Георг каза:
— Тогава ще бъркам до другиден.
Но едва бе започнал да бърка и челото му се покри с пот. Толкова слаб беше все още. Дори и последната нощ, колкото и спокойна да бе, бе преминала пак в някакъв болезнен полусън.
„Един от двамата, Шенк или Зауер — мислеше непрекъснато Георг, — той непременно трябва да е намерил. Шенк или Зауер — бъркаше тестото той, — Шенк или Зауер…“
Откъм улицата се дочу грохот от търкаляне на някаква бъчва и прастарата песничка, с която детски гласчета се преброяваха: калинке-малинке, отлети — баща ми е на война — майка ми в Померания — а Померания е в пламъци… Кога беше това, когато той така болезнено мечтаеше да бъде чакан гост зад някой такъв обикновен прозорец? Да, стоеше в един мрачен вход за коли в Опенхайм на Рейн и чакаше шофьора, който след това го изхвърли от камиона си… Край него Лизел оправяше завивките на леглата, смъмри едно от момчетата си, учеше другото да брои до десет, мина някакъв шев на машината, запя, напълни една кана с вода, успокои едно от децата да не плаче, в продължение на десет минути десет пъти излезе из търпение и десет пъти непрекъснато черпеше отново сили от някакъв неизчерпаем източник… Който вярва, има търпение. Но в какво вярва Лизел! Ами зависи… Вярва, че онова, което върши, има смисъл.
— Ела, Лизел, насам. Седни да закърпиш някой чорап, поседи малко край мен…
— Сега? Да седна да кърпя чорапи? Нали трябва най-напред да изчистя тая кочина, иначе ще загинем от мръсотия.
— Стига ли му вече на тестото?
— Стига му, когато почнат да му излизат мехури.
„Ако знаеше в какво положение се намирам, били ме изгонила тя? Може би, а може би и не. Такива измъчени Лизели, привикнали на какво ли не, обикновено са смели“.
Лизел смъкна казанчето от печката върху стойката за пране, запъна дъската за пране пред гърдите си и така силно започна да търка, че жилите на ръцете й се подуха.
— Но защо бързаш толкова много, Лизел?
— Че това бързане ли е? Да не искаш след всяка втора пелена да се завъртам на петата си?
„Поне видях всичко това още веднъж отвътре. Все така ли ще продължава? Винаги ли е все така?“
През това време Лизел започна да простира през цялата кухня пеленки.
— Така, а сега ми подай паницата, виждаш ли, на това се вика мехури! — Върху простодушното й грубовато лице се изписа детинска радост. Тя поставя паницата с тестото върху печката и я покри с кърпа.
— Защо правиш това?
— Ами за да не стига студеният въздух до него, не знаеш ли, че се прави така?
— Забравил съм вече, Лизел, отдавна не съм гледал как се меси тесто.
 

— Дръжте го тоя звяр за сиджимката! — извика Ернст Овчаря. — Нели, Нели!
Нели цялата трепери от ярост, щом само подуши миризмата на Месеровото куче. Месеровият пес е едно червено ловджийско куче. То се спира на края на гората, удря опашка и извръща длъгнестата си глава с клепнали уши към своя господар, господни Месер.
Месер няма никаква сиджимка, пък и тя не му е необходима, защото кучето въобще не обръща внимание на възбудата на Нели. То се е набягало вече на воля и сега се радва, че се връща у дома. Месер внимателно прекрачва с дебелия си корем синджира, който отделя собствената му гора от голямата Шмидхаймска гора. Шмидхаймската гора е букова и само накрая има една ивица ели. Тесният клин, който е на Месер, е обрасъл само с ели. Те са се проточили на отделни редки групи чак до къщата и върховете им стърчат над покрива.
— Стопанчице, стопанчице — каканиже тихичко господин Месер.
Ловната пушка стърчи над рамото му. Месер е ходил да посети брата на покойната си жена, който е лесничей в Боценбах.
„Стопанчицата, това сигурно е Ойгени — мисли си Ернст. — Ама че стопанчица!“
Нели продължава да трепери от ярост, докато над полето все още се носи полъхът от миризмата на Месеровото куче.
— Ернст, бъди така добър! — вика Ойгени. — Ще ти сложа яденето на прозоречната дъска.
Ернст сяда напряко, за да не изпусне нито една овца из очи. Обедът му е два чифта наденички, картофена салата с кисели краставици и една чаша хоххаймско вино от предишната вечер.
— Искаш ли горчица към салатата?
— Аз всичко обичам люто.
Ойгени бърка салатата на прозоречната дъска. Какви меки бели ръце, пък без нито един пръстен!
— Не мисли ли Месер да сложи някое пръстенче на тази ръка?
Ойгени отвръща спокойно:
— Драги ми Ернст, време е да се ожениш вече. Тогава няма непрекъснато да те занимават чуждите истории.
— Мила ми Ойгени, за кого ли да се оженя? Та тя трябва да има сърце като на Марихен, да умее да танцува като Елзе, да има нослето на Селма и задничето на Софи, а и спестовната книжчица на Аугусте.
Ойгени тихичко се разсмива. Какъв смях! Ернст слуша с благоговение. Гласът на Ойгени кънти все още като на младини — нежен и тихичък, съвсем естествен. Иска му се да каже нещо, та тя да продължи да се смее. Но и той самият вече е станал сериозен.
— Да, и главното — добавя той, — главното е тя да прилича и на вас.
— Аз отдавна вече съм надхвърлила тази възраст — казва Ойгени. — И в какво главно тя трябва да прилича на мен?
— Ами ей тъй на — да има свободно държане, да бъде ей такава една волна като вас, а когато някой стане нахален, тя изведнъж да стане непристъпна. И това именно, че никой няма да може да пристъпи към нея, а това никой не може да го опише именно защото не може да пристъпи, това именно е главното.
— Ти си въобразяваш, Ернст — казва Ойгени. Ала в същото време тя пъха ново шише хоххаймско вино между коленете си, измъква тапата и налива на Ернст.
— У вас угощението е като на сватбата в Кана Галилейска, Най-напред киселото, а после сладкото. Няма ли да ви се скара Месер?
— За такива неща моят Месер не се кара — казва Ойгени, — виждаш ли, затуй си го обичам аз.
 

В стола на Грисхаймската железопътна работилница, седнал пред чаша бира, Херман разви сандвичите, които Елзе му бе приготвила. Сардела и лебервурст, все същото. Покойната му първа жена му приготвяше обедите с много по-богато въображение. Тя бе тиха, може да се каже дори грозноватичка, с изключение на ясните очи, но умна и решителна жена, която можеше да се изправи и на събрание и да изкаже мнението си. Как ли би преживяла тя с него днешните времена?
Херман дъвчеше хляба с четирите обелени парчета салам, който след подобни мисли винаги му се услаждаше. При това слушаше какво говорят отляво и отдясно.
— Сега са вече само двама, докато вчера съобщаваха все още за трима.
— Един нападнал някаква жена.
— Че защо?
— Крал бельото от въжето. И тя се показала.
— Кой е крал бельо от въжето? — попита Херман, макар че бе разбрал всичко.
— Един от бегълците.
— Какви бегълци? — попита Херман.
— Ами че ония от Вестхофен, кои други? Ритнал я в корема.
— И къде станало това? — попита Херман.
— Не се казва.
— Че откъде пък знаят — обади се някой, — че това е бил някой от бегълците, може да е бил някой пладнешки крадец?
Херман погледна онзи, който бе казал последното: беше един по-възрастен заварчик, един от онези, които през последната година така бяха замлъкнали, че хората дори бяха забравили за тях, макар да ги виждаха всеки ден.
— Е, и какво, ако е бил той! — рече един по-млад работник. — Вие да не искате той да върви да си купи риза от Пфюлер! След като жената е излязла насреща му, той да не би да й каже: моля ви се, бъдете така любезна да ми изгладите тая риза!
Херман изгледа работника, който бе постъпил на работа съвсем отскоро и само вчера му бе казал: „За мен главното е най-после отново да хвана поялника в ръка, пък всичко друго ще се оправи.“
— Ами че той навярно е заприличал на див звяр — рече трети, — след като знае, че само да го хванат и — хоп…
Херман погледна към третия си колега, който в същия миг разсече въздуха с дланта си. Всички вдигнаха очи за миг към него. Мълчание, след което щеше да последва най-главното или може би нищо. Ала младият, който бе назначен отскоро, бе решил да изговори всичко, което му беше на сърцето:
— В неделя ще бъде голяма работа.
— Казват, че колегите от Майнц нямало да се оставят да ги победят.
— Ще стигнем поне до Бингер Лох.
— И детска учителка щяло да има на корабчето, представяте ли си!
Херман задава въпроса си също както се забива пиронче в нещо плъзгаво, което не се поддава:
— А кои двама са останали?
— Останали от какво?
— Ами от бегълците.
— Един стар и един млад.
— А за младия казват, че бил от този край.
— Изглежда, ония си въобразяват всичко това — отново се намесва заварчикът, който се държи така, сякаш отново се е върнал сред близките си след дълго пътуване. — Защо му трябва да избяга в родния си град, след като там го познават стотици хора?
— Това крие и преимущества за беглеца, защото много по-лесно е да издадеш някой непознат. Представете си например вие да ме издадете мене! — Това го казва един, който прилича на впрегатен кон. Херман го е виждал по-рано като охрана на събрания, друг път на демонстрация и все с издадени напред гърди, сякаш морето му е до колене. През последните три години той на няколко пъти бе опитвал почвата при този работник, но той се правеше, че нищо не разбира. Сега из един път на Херман се стори, че той разбира много повече, отколкото даваше да се разбере.
— Ще те издам като нищо, защо да не те издам? Щом като по някаква причина престанеш да ми бъдеш другар, значи, че отдавна си престанал да ми бъдеш другар, преди още аз да съм престанал да бъда твой другар, когато ще те издам. — Това го казва Лерш, нацисткият организатор в завода, казва го с необикновено ясен глас, както говорят хората, когато решат да разграничат гледището си с някого.
Дребният Ото го дебне в устата с напрегнатото си младежко лице — Лерш сам обучава момъка — и как да си служи с поялника, и как да шпионира колегите си. Херман хвърля бегъл поглед към момъка, първия отряден ръководител на организацията на Хитлеровата младеж, който обаче никак не е нахален, а е едно тихо, рядко усмихващо се, винаги с напрегнати движения момче. Херман често си мислеше за този момък, който бе — както се казва — сляпо предан на Лерш.
Възрастният работник отново се намеси със спокойния си глас:
— Така е, но онзи, който ще иска да ме издаде, ще трябва преди това добре да си помисли дали аз изобщо не съм извършил нещо, поради което ще престана да бъда негов другар.
Мнозина от обядващите в стола се отдръпнаха на групички. Херман не се обади повече. Сгъна смачканата хартия, в която бяха увити сандвичите му, и я прибра в джоба си, за да може Елзе да я използва и за утре. Беше почти сигурен, че Лерш го наблюдава, че дебне да долови онова неуловимо, което все някога щеше да се оформи в някоя дума или в някой негов жест.
Този път всички скочиха облекчени, когато иззвъня звънецът за края на почивката, защото това сложи отвън край на нещо, което вътрешно хората никога нямаше да могат да приключат.
 

През същото това време, по пладне, група деца, които се връщаха към дома по една от малките вертхаймски улички, неочаквано се скараха за нещо или по-скоро подхванаха някаква нова игра, разделиха се на две групи и започнаха да се бият. Повечето захвърлиха училищните си чанти настрана.
Неочаквано едно от борещите се деца се сепна и сложи край на играта. В дъното на улицата стоеше един възрастен окъсан човек и бъркаше в чантите на децата. Той тъкмо измъкна един останал от сутринта комат хляб.
— Хей, вие! — извика едно от момчетата.
Старият човек изхихика и продължи пътя си. Момчетата го оставиха да си върви. Инак те бяха огън и пламък за всякакви лудории, а сега набързо грабнаха нещата си и си тръгнаха. Възрастният човек ги бе смутил неприятно със своето хихикане и с обраслото си подивяло лице. Като по общо съгласие никой не спомена ни дума за него.
А старецът продължи с провлечена стъпка в обратна посока към края на града. Минавайки край една кръчма, той се сети за нещо, изсмя се и влезе вътре. Кръчмарката тъкмо обслужваше неколцина шофьори; между другото тя подаде една ракийка на стареца, която той й поиска. Малко след това той стана и си излезе, все така хихикайки, без да плати, с трепереща глава и рамене. Кръчмарката изпика подире му:
— Тоз пък къде избяга?
Шофьорите понечиха да се втурнат подире му. Ала кръчмарят, който трябваше веднага да отиде при търговеца на риба, защото утре беше петък, и не искаше да се създава неразбория в кръчмата, спря жена си и посетителите:
— Пуснете го да си върви.
Старецът се затътри по-нататък! Премина през градчето, не по главната улица, а през малкия пазар. Доста сигурен, малко по-изправен от преди, с малко поуспокоено лице, той тръгна нагоре по хълма, оставяйки зад себе си градините в покрайнините на града.
Между къщите пътят беше павиран, по най-високите места имаше стъпала, а по хълма той продължи като обикновен полски път, който водеше от реката и от главното шосе дълбоко навътре в долината. Непосредствено от края на града се отделяше друг подобен път, който излизаше на главното шосе; а главната улица на градчето с многото фенери и магазинчета всъщност беше само онзи отрязък от главното шосе, който минаваше през града. Пътят със стъпалата, по който бе минал старецът, беше за селяните, които не идваха от селата по течението на реката през главното шосе, а от страничните селца, и бе най-късата връзка с малкия пазар.
Старецът беше Алдингер, шестият от седмината бегълци, откакто Фюлграбе се бе предал доброволно. Никой във Вестхофен не би повярвал сериозно, че Алдингер би могъл след бягството си от лагера да стигне дори и до Либах. Не го ли заловяха един час след бягството, то сигурно щеше да стане два часа по-късно. А междувременно вече бе станало петък и Алдингер бе стигнал до Вертхайм. Бе прекарал нощта на полето, веднъж един камион за мебели го бе возил в продължение на четири часа. Беше избягвал всички постови, не чрез хитрости, защото главата му не беше вече в състояние да ги измисля. Още в лагера се бяха съмнявали в здравия му разсъдък. Дни наред той бе мълчал, после неочаквано започваше да хихика при някоя заповед. Най-малко сто случайности можеха всеки миг да доведат до задържането му. Откраднатата куртка едва-едва прикриваше затворническото му облекло. Ала от стоте случайности нито една не се бе случила.
Алдингер не можеше повече да разсъждава, нито да пресмята. Знаеше единствено посоката. Така стоеше слънцето над неговото родно село заран, така — по пладне. Ако гестапо, вместо да пусне в движение сложния и мощен апарат на преследването, бе теглил една права от Вестхофен до Бухенбах, то скоро щеше да го настигне на някоя точка от тази права.
Над града Алдингер се спря и се огледа. Лицето му престана да потрепва, погледът му се изостри, надушването на посоката — онова почти нечовешко чувство — сега се успокои, тъй като не му беше нужно вече. Тук Алдингер познаваше всичко. На това място той бе спирал веднъж в месеца каруцата си. Оттук синовете му отнасяха кошовете към малкия пазарен площад. А той оставаше да гледа заобикалящата го мера. Макар че селото му не беше далече оттук — все пак за какво бяха всички тези полузалесени, полуобработени хълмчета, които се отразяваха във водата, пък и самата река, която повличаше със себе си всичко, за да го изхвърли някъде по бреговете си, та дори и облаците, и лодките, които хората избутваха с колове напред?… В неговите очи всичко това по-рано бе нещо далечно, което не го засягаше. По-рано, това бе животът, в който той сега искаше да се върне отново, заради който именно бе избягал. По-рано, така се наричаше земята, която започваше от края на града нататък. По-рано, това означаваше родното му село.
През първите дни във Вестхофен, когато върху старческата му глава бяха започнали да се сипят първите ругатни и удари с юмруци, той бе усещал още омраза и ярост, и желание за мъст. Ала после ударите бяха зачестили и бяха започнали да стават все по-силни, а неговата глава беше стара. Малко по малко те избиха всичките му желания да си отмъсти за причинения му позор, избиха дори спомените за позора. Ала и онова, което му бе останало въпреки ударите, все още беше мощно и яко.
Алдингер извърна гръб на Майн и се затътри навътре по черния път между браздите от каруците. Огледа се, ала не с блуждаещ поглед, а сега вече за да си определя от време на време някоя точка като следваща цел. Сега вече лицето му не изглеждаше така подивяло. Смъкна се по едно хълмче и се изкачи по друго. Мина през една борова горичка и през една малка падинка. Местността изглеждаше съвсем безлюдна. Алдингер мина през една гола нива, после през един бостан с репи. Все още беше доста топло. Не само денят, сякаш цялата година се беше спряла. Алдингер още отсега усещаше вече във всичките си стави прежното, към което се стремеше.
Този ден кметът на Бухенбах Вурц не излезе на полето, както бе възнамерявал или както се бе хвалил, а се бе затворил в канцеларията си, която всъщност бе собствената му стая за живеене — една миришеща на мухъл, натъпкана догоре стаичка, която му служеше и за канцелария, и за жилище. Синовете му го бяха уверявали, че може спокойно да върви на полето, защото много им се искаше баща им да бъде герой. Ала Вурц все пак бе приел съвета на жена си, която не преставаше да хленчи.
Селото все още беше обградено от постови, освен това около двора на жилището му също така непрекъснато имаше постови. Хората му се смееха. Ала Алдингер едва ли щеше да влезе направо в селото. Щеше да потърси и да намери друга възможност да си разчисти сметките с Вурц. Докога ли смяташе Вурц да има лична охрана? Наистина скъпо удоволствие! В края на краищата всички тези момчета от Щурмовите отреди, командировани да го пазят, бяха селски синове, от които стопанствата на бащите им имаха нужда.
Бакалката Щулц бе видяла, че Вурц е в канцеларията си. Тя съобщи това на годеника на своята племенница, която й помагаше в магазина, където селяните можеха да си купят всичко необходимо. Годеникът беше от Цигелхаузен и бе пристигнал няколко часа по-рано, отколкото го очакваха, с колата на ветеринарния лекар, натоварена със сандъци с най-различна стока. Той смяташе още тази вечер да помоли Вурц да ги бракосъчетае. И когато сега лелята каза: „Той е в канцеларията си“ — той върза връзката си, а Герда — годеницата му — отиде да се преоблече. Момъкът се приготви по-бързо и прекоси улицата. Пред вратата на кметството стоеше постовият щурмовак, които много добре познаваше годеника.
— Хайл Хитлер!
Годеникът беше в същия отред като него не защото не можеше да живее без кафявата униформена риза на щурмоваците, а защото искаше да работи, да се ожени и да наследи спокойно земята на родителите си, което в противен случай сигурно щеше да бъде невъзможно. Постовият веднага разбра, че той идва заради сватбената церемония, и се засмя, когато почука на прозореца на кметската стая. Ала Вурц не отговори.
Той тъкмо седеше на бюрото си под портрета на Хитлер. Когато сянката отвън премина край прозореца, той се смъкна от стола си. Когато отвън почукаха, се измъкна изпод бюрото и се скри зад вратата.
— Влизайте и двамата! — рече отвън постовият, тъй като и Герда се приближи, пременена в нова пола и блуза. Сега годеникът почука на вратата и тъй като никой отвътре не му каза: „Влез!“, той натисна бравата, но резето беше сложено. Постовият пристъпи зад него, почука с юмрук на вратата и извика:
— За сключване на брак идват!
Чак сега Вурц дръпна резето, пое си тежко въздух и се ококори в годеника, който разгъна документите си на бюрото. Вурц така се окопити, че дори успя да издекламира речта си за селячеството, което е основа на народния дух, и за значението на семейството в националсоциалистическата държава, и за светостта на расата. Герда слушаше всичко сериозна, годеникът й кимаше с глава. Навън той каза на постовия:
— Ама че некадърник са те изпратили да пазиш, другарю! — Откъсна една латинка и я пъхна в горния илик на сакото си. После хвана годеницата си под ръка и двамата тръгнаха надолу по селската улица, заобиколиха селския площад покрай. Хитлеровото дъбче, което не можеше да запази под сянката си все още нито децата, нито децата на децата им, а най-много няколко охлюви и врабчета, заобиколиха къщата на свещеника и влязоха вътре, за да получат божията благословия.
А Алдингер вече бе преодолял предпоследното хълмче. То се заричаше Буксберг. Сега той се тътреше съвсем бавно като човек, изморен до смърт, който обаче знае, че няма почивка за него. Вече не се оглеждаше встрани, тук той познаваше всяка педя земя. Между последните поля на Цигелхаузен се смесваха и отделни ниви на бухенбахци. И макар че на времето доста шум бяха вдигнали около премахването на синорите, тук, от високото, земята все още изглеждаше накъсана на парчета като закърпените престилчици на селските дечица. Алдингер изкачи и това хълмче безкрайно бавно. Погледът му беше неопределен, но не мътен или отсъствуващ. А в него сякаш се отразяваше някаква неочаквана неопределена далечна цел.
По това време долу в Бухенбах дойде както винаги новата смяна на лостовите. Смени се и постовият пред дома на Вурц. Той влезе в кръчмата, където към него се присъединиха още двама негови сменени другари. И тримата се надяваха, че на връщане от свещеника другарят им жених ще намине в кръчмата и ще почерпи по една. Вурц беше съвсем уморен от обеда и от ужаса, който бе преживял. Положи глава върху бюрото си, върху документите на младата брачна двойка — върху техните родословни и медицински свидетелства.
Жената на Алдингер бе отнесла храна на децата си на полето. Всички се бяха нахранили заедно навън. По-рано у Алдингерови имаше понякога караници като във всяко семейство. Откакто бяха арестували стария обаче, цялото семейство се бе сплотило. Не само пред хората, но и когато бяха сами, те вече почти не разговаряха помежду си на глас, още по-малко пък за отсъствуващия.
Според заповедта един постови както винаги бе проследил жената, без да я изпуска из очи. Сега госпожа Алдингер — една облечена отгоре додолу в черно селянка, слаба като пръчка, мина край двамата постови на края на селото. Тя не гледаше нито наляво, нито надясно, сякаш те не дебнеха нея. Не обръщаше внимание като че ли и на лостовите пред дома си. По същия начин можеха да заповядат и на голото черешово дърво в съседската градина да я дебне.
А през това време Алдингер вече бе стигнал до горе. Това горе не беше чак толкова високо за повечето обикновени млади хора. Все пак оттам селото се виждаше отвисоко. В продължение на няколко метра пътят бе обрасъл от двете страни с лешникови храсти. Алдингер седна между храстите. Поседя малко съвсем спокойно, под сянка, само тук-таме между клонките се провиждаха петна от покривите на къщите и от полята. Той вече беше готов да заспи, когато леко потрепера. Стана или само се опита да се изправи. Хвърли поглед към долината. Ала долината не се разгърна пред него с обичайния си обеден блясък, потънала в приятната всекидневна светлина. Над селото бе припаднала някаква студена, строга светлина, сякаш блясъкът и вятърът се бяха слели в едно, та из един път всичко се очерта съвсем ясно и от това му се стори чуждо. После над земята се спусна дълбока сянка.
Късно след обяд насам дойдоха две малки селянчета да берат лешници. Те извикаха и побягнаха към родителите си на полето. Бащата дойде и видя човека. Изпрати едно от децата си в съседното село да повика селянина Волберт. Волберт каза:
— Ай, та това е Алдингер!
Тогава и първият селянин го позна. И старо, и младо стоеше сред храстите и гледаше мъртвеца. Най-после двамата мъже направиха носилка от няколко пръта.
Отнесоха го в селото, като минаха край лостовите.
— Кого носите там?
— Алдингер носим. Намерихме го.
Отнесоха го — та къде ли другаде — в собствения му дом. Казаха и на постовия пред портата на Алдингерови:
— Ние го намерихме.
А постовият така се смая, че дори не ги спря.
Когато изведнъж донесоха мъжа й, жената усети, че коленете й се подкосиха. Ала тя се овладя, както щеше да се овладее, ако го бяха донесли мъртъв от нивата. Пред портата вече се бяха насъбрали съседите, също и постовият, който бе пазил къщата, и двамата нови постови, които бяха дошли от изхода на селската улица, и тримата щурмоваци, които седяха в кръчмата, и брачната двойка, идваща откъм дома на свещеника. Само на другия край на селската улица бяха останали лостовите, тъй като още не знаеха за случилото се, а и онези, които стояха край селото, където ги бяха насадили, за да издебнат промъкването на Алдингер в селото. И пред вратата на Вурц все още стоеше постовият, за да го предпази от отмъщението.
Жената на Алдингер откри леглото, което през цялото това време бе чакало чисто застлано. Но когато внесоха мъжа й вътре и тя го видя колко е подивял и мръсен, каза да го положат върху нейното легло. Веднага тури вода на печката. После изпратиха най-голямото внуче да повика членовете на семейството от полето.
На вратата хората се отдръпнаха да сторят място на детето, което вече бе стиснало устни и свело поглед надолу, както правят хората, в чийто дом има мъртвец. Скоро след това детето се върна заедно с родителите, чичовците и лелите си. Лицата на синовете изразяваха презрението им към насъбралите се любопитни, ала щом влязоха всред четирите стени на дома си, чертите им веднага изразиха мрачна тъга. Скоро обаче, тъй като мъртвият си беше мъртвец като всички останали, тъгата им се превърна в обикновената безмерна тъга на добрите синове по добрия им баща.
Изобщо сега всичко си тръгна по реда. Всеки, който влезеше в къщата, не викаше веднага „хайл Хитлер“ и не бързаше да вдигне ръка, а смъкваше шапката от главата си и подаваше ръка на домакините. Щурмоваците-постови, които бяха готови да подгонят и да пребият един стар човек, сега се върнаха с невинни ръце и неопетнена съвест отново по нивите си. Всеки, който минаваше край прозореца на Вурц, изкривяваше лице в гримаса. Никой не криеше вече презрението си, защото никой не се страхуваше, че ще лиши себе си или близките си от някаква привилегия. По-скоро хората започнаха да се питат откъде накъде именно Вурц бе заграбил властта в ръцете си. И сега вече те не го виждаха под ореола на властта, а така, като го бяха видели преди четири дни — треперещ и с подмокрени гащи. Сега, щом си помислеха за селото на държавната мера, всички, които по-рано се стараеха да заслужат да ги заселят там, изведнъж променяха мнението си. По-добре да намалят данъците, вместо да ги заселват там. И заради това да превират гръб пред Вурц?!
Двете снахи помогнаха на госпожа Алдингер да изкъпе мъжа си, да подреже косите му, да го облече в нови дрехи. Затворническите парцали напъхаха в огъня. Това помогна да заври по-бързо водата — два чебъра, — с която най-после успяха да окъпят мъртвеца, а останалата вода използваха да се измият самите те, преди да облекат празничните си дрехи.
Онези прежни дни, в които Алдингер така бе мечтал да се върне, разтвориха широко портите си. Сега го поставиха върху собственото му легло. Надойдоха гости да изкажат съболезнованията си и всеки бе почерпен с курабия. Лелята на Герда побърза да отвори сандъците, в които годеникът на племенницата й бе докарал стока с колата на ветеринарния лекар: защото сега Алдингерови сигурно щяха да имат нужда от сапун, от черни панделки и свещи.
Вече всичко беше наред, защото мъртвецът бе успял да надхитри обкръжението на селото.
 

Рапортуваха на Фаренберг: шестият беглец е намерен. Беше намерен умрял. Как? Това вече не беше важно за Вестхофен. То беше работа на господ бог и на вертхаймските инстанции, на тамошната селска управа и на кмета на областния град.
След като му до