|
|
Сговорна дружина
Тази година към средата на октомври паднаха есенни дъждове. Валя няколко дни непрекъснато равен ситен дъжд. Нивите се напоиха и омекнаха, по равнищата легна вода.
Чичо Мирослав ходеше неспокойно от дома си до кръчмата и назад. Не го сдържаше на едно място.
— Хора селяни — казваше той, — не е на добре тази работа. Ако още няколко дни вали така, скоро не ще можем да вкараме рало в нивите. А по-ниските места може и сняг да дочакат неорани.
— Божа работа — отвръщаха селяните, — когато се отдръпне водата, тогава ще орем и сеем.
— Ами ако водата закъснее?
— И ние ще закъснеем. Да му мисли, който има нива на ниско място…
— Не бива така! — разсърди се чичо Мирослав. — Елате да видим, да намислим нещо. От човешкия ум и човешка ръка нищо не отбягва.
— Кажи, кажи, бай Мирославе, ти все полезни работи намисляш — обадиха се неколцина по-разумни хора. — Я лятос с Радоеви как добре изкарахте жътвата.
— Ще ви кажа, пък ако не е добро, не ме слушайте. Да не губим време, хора! Полето ни е неравно — баиресто е, има места слънчеви, има и сенчести…
— Че какво, да не вземеме сега полето да изравняваме? — подигра се някой.
— Не бе, човече — кротко отвърна чичо Мирослав, — защо полето ще изравняваме, когато има леснина. Да се съберем още сега по няколко къщи, които имат ниви и нависоко, и по низините. Щом грейне слънце, задружно да изорем и засеем най-напред високите места, а когато се отдръпне водата — в ден-два ще обърнем и низините, та ще изпреварим снега…
Всички слушаха мъдрия човек със зинали уста. Как не бяха се сетили досега, ами толкова години теглят от дъждове и сняг!
Заеха се хората, спогодиха се по родове и махали. Имаше и опърничави, но като почна работата, засрамиха се и тръгнаха и те с другите.
Преди първия сняг целият кър беше изоран и посят със зимнина. Сами не вярваха на очите си — никога не е бивало такова нещо — хем бързо, леко, весело! С шеги и песни ораха и сяха и никой не сети кога се свърши толкова работа.
Около Никулден падна сняг. Почнаха дълги нощи, сватби и веселби. Но случи се по това време кмет да избират. Разтичаха се хората насам-натам. Както във всяко село и в Калово имаше и ленивци, и гладни за служби и за плячка от общите работи.
Но този път стана нещо, което никога не бяха виждали. Вдигнаха се първите хора на селото и право у бай Мирославови.
— Бай Мирославе — думат, — този път тебе кмет ще те турим на селото. Тъкмо си за тази работа. Иска те цялото село — наситили сме се вече на хаймани.
— Че как така бе, съседи — дърпа се бай Мирослав, — моя работа ли е то? Аз съм човек малограмотен, ни от писмо, ни от сметки много отбирам… Имате си млади… по-многознайници…
Но селяните държаха на своето: Ти, та ти!
— Хубаво де — засмя се най-сетне бай Мирослав, — приемам, само че подире да не ви е мъчно, че сте ме избрали. В общите работи никому хатър няма да гледам. Запомнете ми думите!
Избраха го.
Дойдоха Коледните празници, минаха се, че като грейна неочаквано едно топло слънце — в три дни стопи и снегове, и ледове. Потекоха буйни води, размекна се земята — по калните селски улици не можеше да се изгази.
Кметът събра един ден селяните и обади им какво е намислил. На триста метра от селото имаше рид, цял от пясък и ситни чакълести камъни. Ще докарат пясък и ще си постелят по-калните улици по градски.
Така и направиха. Някои се сърдеха, други казваха, че ги чакала по-бърза работа, но кметът не отстъпи от своето. Двамата учители размериха пътищата, побиха колчета; грабнаха младите мотики и лопати, изкопаха канавките и нахвърлиха пръстта по ниските места, други впрегнаха коли и тръгнаха за пясък…
След две седмици повярваха и неверниците: надлъж и шир кръстосваха селото сухи пясъчни улици. Отдъхна си долната махала: щом паднеше дъжд, през дворищата им протичаха реки, заливаха купите със сено, мокреха плевни и кошари. А сега — дръпна се водата в канавките и мирясаха хората.
— Гледай, гледай! — цъкаха с език селяните. — Защо сме се мъчили цял живот! До гърба ни пясъкът, а ние и децата ни газехме кал до колене. Петнадесет дни му била работата, ама кой да ни отвори очите…
Дойде пролет. Настъпи лято. Но този път хората не чакаха подкана — сами се сетиха. Дигнаха дружно сърповете и пожънаха по-напред по-високите и припечни места, гдето нивите зреят първи, а след тях по-късните. Друга година викаха жътвари от балкана, тази година не дотрябваха чужди помагачи — жътвари имаше за всички навреме.
А бай Мирослав пресрещаше вечер работниците, смееше се и отдалече им думаше:
— Ей, хора, разбрахте ли сега, че е била права приказката, дето ви я казах лани — сговорна дружина планина повдига!
Ако някога ви падне път, отбийте се в нашето село да го видите. То няма вече кални улици, макар че името му е Калово. От двете страни край пътя се зеленеят кичести салкъми. Още тогава ни ги дадоха от градския разсадник, посадихме ги и ги отгледахме. Имаме си вече ново училище, читалище и кооперация. А на мегдана се издига бяла чешма, от която ден и нощ се лее бистра вода в две каменни корита.
Ще спреш посред село, ще гледаш чистите бели къщички, ще слушаш моминска песен от всеки двор и не ще ти се иска да отминеш.
Такова е днеска нашето село.
Чичо Мирослав ни отвори очите.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
