Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Валентин Катасонов
Световна кабала или Ограбване по еврейски
 


Част 1
Борба на лихварите за власт или перманентна „парична революция“

Глава 1

„Вируса“ на лихварството и мутацията на парите в капитал

Ибо Господь, Бог твой, благословит тебя, как Он говорил тебе, и ты будешь давать взаймы; и господствовать будешь над многими народами, а они над тобой господствовать не будут.

Второзаконие, 15:6.

Лихварството: произход на "вируса"

Историята на парите и паричният оборот свидетелства за това, че лихварите (които сега се наричат — "банкери") са много креативни във конструирането на гениални схеми и механизми за увеличаване на паричния капитал. Най-важният инструмент — лихви по заем се появява в древен Вавилон. Името на изобретателя на този инструмент е неизвестен. Сигурно на изобретателния банкер му е било подсказано от оня, който е убедил Адам и Ева да вкусят забранения плод в рая. Катастрофалните последици от нарушаване на забраната, дадена от Бог на обитателите на рая, са добре известни. Последствията от практическото прилагане на лихви по заем в древен Вавилон едва ли са осъзнавани. Болестта се е развивала много незабелязано. Но днес, в XXI век, последствията са придобили мащаба на катастрофа, която средствата за масова информация (СМИ) наричат „световна икономическа криза".
"Вирусът" лихварство присъствува в обществото, почти толкова, колкото съществува и човечеството. Просто на протежение на дълъг период от време „имунната система" на човека и на обществото като цяло е била достатъчно силна, и тя не е дала възможност за разпространението на този опасен "вирус". За съществуването на такъв „вирус" и произлизащите от там заплахи, за необходимостта от спазване на определени правила за духовно нравствена „хигиена", предупреждават многократно древните мислители, като Аристотел (384 пр.н.е. — 322 пр.н.е.). Сурови предупреждения се съдържат в Стария и Новия завет. Те се повтарят и в Корана. „Вирусът" не се съдържа в парите (както твърдят емоционално някои поети и философи), а в сърцата на хората.
По пътя към узаконяване на лихварството обществото преминава през няколко етапа:
а) пълно отхвърляне от обществото на вземането на лихва, което намира отражение в нормите на религиозния морал, както и в правните норми; най-важното е, че на този етап е повече или по-малко ефективен контролът от църковната и светската власт за спазване на тези стандарти; лихварството е съществувало и в тези времена, но е било "нелегално", „извън закона ";
б) мълчаливо съгласие и търпимост от страна на църквата и светската власт на практиката на начисляване на лихва при формално съхраняване на забраните, по това време лихварство е „полулегално";
в) постепенно отслабване и премахване на забраната за вземане на лихви, като при повечето случаи са поставяни ограничения по максималната величината на лихвения процент; по това време лихварството става „законно".
Първият етап е най-продължителен. Продължил е няколко хилядолетия, до Средновековието. До появата на Християнството забрани за лихварство се откриват в Стария завет, а така също в работи на Аристотел и ред други мислители и държавни деятели в Древна Гърция и Древен Рим.
В Стария Завет забраната на начисляване на лихва не е абсолютна. Тя се простира само върху взаимоотношенията със „своите", т.е. евреите.
В същото време взимане на лихва от чужденци за евреите не се забранявало, а даже се е насърчавало:
„Не отдавай в рост брату твоему ни серебра, ни хлеба, ни чего-нибудь другого, что (можно) отдавать в рост; иноземцу отдавай в рост, а брату твоему не отдавай в рост, чтобы Господь Бог твой благословил тебя во всем, что делается руками твоими, на земле, в которую ты идешь, чтобы овладеть ею“ (Второзаконие, 23:19).
В Стария завет, както е известно, съзнанието на евреите се „програмира“ за световно господство, и тази стратегическа цел се обвързва с лихварството като средство за постигане на целта:
„Ибо Господь, Бог твой, благословит тебя, как Он говорил тебе, и ты будешь давать взаймы; и господствовать будешь над многими народами, а они над тобой господствовать не будут“ (Второзаконие, 15:6).
Известният наш философ Владимир Соловьов (1853 — 1900 г.), който достатъчно лоялно се е отнасял към евреите, писал, че „евреите са привързани към парите съвсем не заради алчност или някакви ползи, а защото в тях намират най-главното оръдие за величие и слава на Израел.

Жак Атали: ода за парите и лихвата

Големите умения на евреите в сферата на парите и лихварството с гордост признават много еврейски автори. Например, известният идеолог на мондиализма (т.е. идеология на глобализацията и световно правителство) Жак Атали (р 1943), бивш президент на Европейската банка за реконструкции и развитие (ЕБРР), а сега съветник на президента на Франция Н. Саркози (р 1955). Според него, в следствие на тези способности възникнало господството на евреите в световната търговия и в световните финанси още преди Христа, затова те са се разпръснали по света покрай търговските пътища и „линиите на парична сила“ в по-голямо количество, отколкото са останали в Палестина. Жак Атали признава, че думите „евреин“ и „лихвар“ у много народи са станали синоними.
Ще приведем като пример цитати от книгата на Жак Атали „Евреите, светът и парите“. Веднага ще отбележим, че този труд се явява все пак най-пълно изложение на стопанската и парична история на евреите след книгата на В. Зомбарт „Евреите и стопанския живот“ (от началото на миналия век).
Преди всичко, Атали с гордост съобщава, че евреите са дали на света двете най-важни неща – вярата в един Бог и парите: „Еврейският народ направил парите уникален и универсален инструмент за размяна, точно както направил своя Бог уникален и универсален инструмент за превъзходство…“.
Авторът предполага, че предписанията относно поведението на евреите в света на парите, съдържащи се в Талмуд, са породени не от някаква висша сила, а от навиците и характера на съставителите на Талмуд: „Авторите на Талмуд самите били повечето търговци и експерти по икономика…“
Всички отношения на покупко-продажба, а така също стремежа към богатство, по мнение на автора, са напълно естествени, тъй като са благословени от Бог: „Исав и Яков потвърждават необходимостта от обогатяване за това, за да се харесат на Бог… Бог благославя богатството на Яков и му разрешава да купи правото на първороден от брат си Исав – това е доказателство, че всичко си има материална цена, дори във вид на паница леща“.
Парите, както смята Жак Атали, са не само инструмент за покупко-продажба или натрупване на богатство, но те са също така и средство за организация на най-съвършеното обществено устройство: „В този жесток свят, управляван с помощта на силата, парите постепенно се оказват най-висшата форма на организация на човешките отношения, позволяваща да се решават без насилие всички конфликти, включително религиозните“.
Парите, като универсален инструмент, достъпни за хора от всички националности и вероизповедание, все пак на първо място са достояние на евреите противостоящи на останалия свят: „Парите са машина, която превръща свещеното в светско, освобождава от принуждение, канализира насилието, организира солидарността, помага да се противостои на исканията на неевреите, явяват се прекрасно средство за служене на Бог“.
Както се вижда от приведените цитати, служенето на парите, при Ж. Атали, се приравнява на служенето на Бог. Атали подкрепя своята мисъл за „духовната“ полза от лихварството за евреите с цитат от Рабби Яков Тама: „Това е почетна професия, лихварите заработват пари бързо и достатъчно, за да се откажат от други професии и се посветят на религиозни занимания“. Обръща се внимание и на това, че работата с пари позволява на евреите да избягват да работят за заплата: „Важно положение: всеки е длъжен на всяка цена да избягва да се съгласява на принудителна работа, която ги прави зависими, понеже да се подчиниш някому е равносилно на връщане в Египет… Тази забрана обяснява, защо в течение на векове евреите най-често са отказвали да влизат в големи организации и предпочитат да работят за себе си“.
Впрочем лихварството, както и нарушаването на общоприетите морални норми за своя изгода, принадлежи към разпространените общочовешки грехове. С лихварство, казва Зомбарт, са се занимавали и жреците в Делфийския храм в Гърция, и средновековните манастири. Зомбарт посочва множество свидетелства на съвременниците за неблаговидни постъпки на християнски търговци… Успеха на евреите Зомбарт обяснява с това, че при тях въобще не става дума за нарушение на нормите на морала в работата. Според тях това е „разумен“, „делови“ морал, „истинското право“, подчиняващо стопанската дейност на първенството на „сделките“, дохода.



Аристотел и светите отци: глас против лихвата


Относно Аристотел, то той станал главен идеолог противопоставящ се на лихварството, преди още появата на християнството, тоест попада в разред „езичници“, но остро е чувствал пагубността на тази дейност. Хората от дохристиянската епоха точно улавяли простата мисъл: парите – те са някакво обществено достояние, което не трябва да се превръща в средство за натрупване на богатство, а изпълняват ролята на „кръвта“, чиято циркулация в стопанството осигурява нормалното му функциониране. Ако се допусне лихварството, то лихварите ще могат да управляват движението на „кръвта“, увеличавайки или намалявайки постъплението в организма на стопанството. Никой по тази причина не може да е собственик на парите, да затруднява движението им за извличане на изгода, подобно на разбойник на мост, който взима такса за преминаване. Парите както и земята не трябва да стават обект на покупко-продажба и да се съсредоточават в ръцете на малцина.
Аристотел много се страхувал, че лихварите могат да завземат артериите на обществото и да взимат пари за това, че не пристягат твърде силно. Платиш ли – ще поотпуснат, нямаш с какво да платиш – затегнали по-здраво.
По смисъла на изказаното от Аристотел относно парите и лихварството може да заключим, че парите – не са стока, а само някакви „знаци“. Казано на езика на съвременните теории, може да кажем, че Аристотел е стоял на позициите на „номинализма“ (номинализмът е теория, съгласно която парите не трябва да имат „вътрешна“ стойност, т.е. да са пълноценни стокови пари, те са предназначени само за да са средство на обмена на реални стоки с отчитане на номинала на паричния знак).
И в християнски времена просветените борци срещу лихварството достатъчно често споменавали Аристотел. Особено следните негови думи: „С пълно основание извиква ненавист лихварството, понеже то прави самите парични знаци предмет на собственост, които, по този начин, губят това своето предназначение за което са били създадени; та те са възникнали за да обслужват обменната търговия, взимането на проценти води именно до ръст на парите… както децата приличат на своите родители, така и процентите се явяват парични знаци, произлезли от парични знаци. Този род обогатяване се явява преди всичко противоестествено“. С утвърждаване на християнството по света, забраните на лихварството се базират на църковните догми, а пък те на свой ред – на Светите писания, в това число и на Новия завет.
В частност, в Евангелие от Лука се говори „… и взаймы давайте, не ожидая ничего; и будет вам награда великая“ (Лк 6:35).
Фактически се възпроизвеждат нормите на Стария завет, но с едно изключение: те са абсолютни, нямат двоен морал (за свои и за чужди). Забраните са били затвърдени в решенията на ред Вселенски събори. Светите отци от ранното християнство достатъчно често са разобличавали лихварството като най-отвратителна форма на сребролюбието, а сребролюбието влизало в разряда на най-тежките грехове.
Последователните християни в своята борба с лихварството винаги са се вдъхновявали от постъпката на Спасителя, извършена не за дълго преди разпятието. Става дума за единствения случай описан в Новия завет, когато Христос проявил насилие: той съборил масите на среброменителите и ги изгонил от храма. А тези менители, разположили се в храма, били, по същество, и спекуланти (извършвали обмяна на едни монети с други с голяма печалба и лихвари (давали заеми с лихва).
Случаи на лихварство (обикновено в скрита форма) имало и по времето на разцвета на християнството. Сред изобличителите му са: Йоан Златоуст (347 — 407 г.), Василий Велики (ок 330 — 394 г.), Климент Александрийски (ок 150 — 220 г.) и много други Свети отци.
В западната църква (вече след отпадането й от Вселенската църква) забраните достатъчно педантично са били обосновавани от богословите — схоластици. При това те се опирали не само на Свещеното писание, но също така и на трудовете на античните философи, особено Аристотел. Особено внимание се е отделяло на формулираното от Аристотел, че парите – не са богатство, а само знак за богатство; следователно те не може да служат за средство за съхранение и още повече за увеличаване на богатството чрез лихва.
В много съчинения по история на църквата и богословие съвършено справедливо се отбелязва, че главен идейно — духовен антагонизъм в Европа в първите векове след раждането на Христос било противоборството между християнството и юдаизма. На практически-битово ниво основният въпрос на това противопоставяне бил въпросът за лихварството. В частност, във Византия след Константин Велики на лихварството били наложени сериозни ограничения и забрани.
Цяла поредица от съвременни автори предполагат, че в съвременната литература въпросите, свързани с историята на лихварството, доста често са били „смекчавани“. Забраните за взимане на лихва в стари времена са били крайно строги и даже жестоки. Наказанията за лихварска дейност почти не се отличавали от наказанията за убийство. Такава „смекчена“ и „облагородена“ картина на времената през които е имало забрани за вземане на проценти, по мнението на някои автори, е призвана да „смекчи“ отношението на съвременното общество към съвременните практики на лихварство, помага в обосноваването на „естествеността“ на тези практики.
Ето пример на такава критична оценка на това, което пишат в съвременните учебници9 за епохата на забрани на лихварството: „до началото на XVII век лихвеният процент бил най-строго забранен в западна Европа, в Русия, в страните от арабския изток, в Индия, в Китай и други райони. Наказанието за нарушаване на тази забрана било почти винаги едно – смърт (отделено от мен В.К.). такава забрана действувала примерно от XII век. Тоест световната икономика почти 500 години се е развивала без използването на лихвения процент. Ако искате да узнаете, как светът е живял без лихвен процент, то с удивление ще откриете крайно малко информация. А това което е останало, в по-голямата си част „свидетелствува“, че лихвеният процент все пак някак си е съществувал в този период, но просто е „подложен на някакви гонения“. И че наказанието за лихварство не е било смърт, а понякога просто отлъчвали от църквата и т.н. В действителност тази забрана била много строга и наказанието било много жестоко. Тоя факт, че почти 500 години за използване на лихвен процент са екзекутирали всеки, без да се съобразяват със звание, род, положение, се мълчи и до сега. Формално никой не го крие, но тази тема никога не се обсъжда в СМИ. Навярно никак не е интересно: а кое е заставило целия тогавашен свят, всички религии – християнството, мюсюлманството, индуизма, будизма (по-точно не всички, а почти всички) да поддържат смъртното наказание за тези които се опитват да използват лихвения процент? Както неведнъж се е говорило, СМИ – те са такива, те предварително точно знаят, кое е интересно, а кое съвсем не е интересно, и кои въпроси при никакви обстоятелства не бива да обсъждат. В темата за пазене на мълчание относно това, че светът дълго време е живял без лихвен процент, стърчат дългите уши на „счетоводителите“. По някаква причина тази тема е толкова неприятна за „счетоводителите“. Не може да се каже, че се боят от нея. Не, аз мисля, че ЦУП сега има такава сила, че въобще от нищо не се бои. По-скоро малко се опасява.
Не може да се отрече, че лихвеният процент е съществувал винаги, но отношението на властите и обществото към него в указания период от време (условно – почти 500 години) е било действително сурово, по-сурово отколкото до началото на тоя период и след неговия край. Какъв период е било това? Най малкото, в Европа, това е бил периода на най-голям разцвет на християнската цивилизация, която последователно е реализирала в живота основните принципи и норми на духовния и материален живот, заложени в Светите писания, най-вече Новия завет. Взимането на процент в онези времена се е квалифицирало като престъпление, малко отстъпващо на нарушаването на заповедта „Не убивай!“. Може също така да го сравним с такова престъпление от нашето време, като производството и разпространението на наркотици. Нима вземането на процент лихва е било такъв смъртен грях? И ако е било, то защо днес то е престанало да се счита за такова? Ще се постараем да кажем за това в следващите глави.





Глава 2

Перманентната „парична революция“ или финансовата история на капитализма

Плаши ме това, че обикновените хора не желаят да знаят този факт, че банките могат да създават и унищожават пари по свое желание. И това, че банките контролират кредитите на нацията, ръководят политиката на правителството и държат в ръцете си съдбите на хората.
Реджиналд Маккена Екс-председател на Midland Bank

“Паричната революция“ или Борбата на лихварите за световно господство

„Паричната революция“, както казахме по-горе, е започнала в средните векове. Обаче това не е било еднократно събитие, „революцията“ продължава и в следващите векове, тя се явява като „перманентна революция“, която продължава да се осъществява и пред очите ни.
Под „парична революция“ ние разбираме инициирани от лихварите съществени изменения в паричната система, които водят до укрепване на техните позиции в отделни страни и в целия свят като цяло, приближаване на тяхната въжделена цел – световно господство.
Може да разграничим няколко основни етапа на „паричната революция“
1.Отмяна на забраните и ограниченията за взимане на лихвен процент, легализация на лихварството.
2.Легализация на частичното резервиране на задълженията на лихварите към своите клиенти.
3.Създаване на фондова борса.
4.Учредяване на институцията „централна банка“
5.Въвеждането на тъй наречения „златен стандарт“.
6.Отмяна на „златния стандарт“ и окончателен преход към емисия на необезпечени пари.
7.Всеобща либерализация на икономическата дейност, както в отделни страни, така и в мащабите на световния пазар.
Отделните етапи по време може да се застъпват един други. Редица по-малко съществени събития (изменения в паричната система) не са намерили своето отражение в приведената по-горе схема на периодизация на „паричната революция“, например, създаването на някои от важните за съвременната „икономика“ финансови институти – международни финансови организации, инвестиционни банки, взаимни фондове, хедж-фондове, „електронни пари“, финансови производни инструменти и т.н. По-голямата част на тези нововъведения се падат на петия и особено на шестия период на „паричната революция“, когато темповете на промените са на порядък по-високи спрямо предишните периоди. При толкова висока динамика не е изключено да се окажем свидетели на прехода на „паричната революция“ в някаква следваща фаза.
„Паричната революция“ неизбежно е съпроводена с напрежение и противопоставяне на лихварите и обществото, и в тази борба има победи и поражения, както от едната така и от другата страна, и обхваща освен паричните и финансовите сфери, а така също и политическата, и правовата, и нравствената и религията. „Паричната революция“, в крайна сметка, предполага изменение на човека, неговото съзнание и поведение. Измененията на паричната система – са отражение на духовния строеж на обществото. Събитията в света на парите може да сравним с движението на „сенките“, хвърляни от света на духовния живот на човека.
В дадения труд ние фиксираме в основи само движението на „сянката“. В същото време задача на богословите, философите, писателите, поетите, — е да реконструират и обяснят първопричините за тези „танци на сенките“ – измененията в духовното устройство на обществото. В качеството си на опити да се осмислят духовните първопричини на измененията в света на парите (и в целия материален живот на обществото) може да назовем трудовете на: Макс Вебер – „Протестантската етика и духът на капитализма“, Вернер Зомбарт –„Буржоа“, Сергей Булгаков –„Философия на стопанството“, Лев Тихомиров –„Религиозно философски основи на историята“ и редица други.
Историята на лихварството показва, че да се говори за някакви „обективни“ закони за развитие на паричната система не може, това развитие е резултат от борбата на конкретни хора с изключително „субективни“ интереси, мотиви, страсти и слабости. Всяка победа на лихварството може и трябва да се разглежда само като проявление на политическа, социална, нравствена, а в крайна сметка духовна слабост на хората, не съумели да устоят пред изкушението на „златния телец“.


“Паричните революции“ на „късния“ капитализъм

„Късният" западен капитализъм е започнал да се формира във втората половина на XX век. Днес живеем в епохата на „късния“ капитализъм. Това вече е капитализъм, обременен със сериозни „болести“. Но не става дума за „болестите“. „Жаждата за пари“ и стремежът към световно господство са заставяли и продължават да заставят лихварите да търсят все нови пътища за обогатяване. Внедряването на всяко такова средство е важен етап на перманентната „парична революция“.
Западният капитализъм е влязъл в стадия на късното си развитие преди четири десетилетия. Границата на този преход се определя достатъчно точно – 15 август 1971 г. Какво е станало на този ден? На този ден американският президент Р. Никсън в свое изказване по националната телевизия съобщил на гражданите на САЩ и на целия свят много важна новина: Америка прекратява обмяната на своите долари за злато. Това е взрив, който без преувеличение може да се нарече още една „парична революция“.
За да разберем значението на това събитие ще направим малка екскурзия в XIX век. Тогава в света постепенно се утвърждава тъй наречения „златен стандарт“. Същността му е в това, че в основата на националната парична система се намира златото. Това не означава, че в обръщение се намират само златни монети или кюлчета. Това означава, че всички пари (книжни, безналични) е можело да бъдат обменяни за ценния метал, при това по определен курс (паритет). Първия златен стандарт е въвела в началото на XIX век (след наполеоновите войни) Англия. Втора била Германия, която преминала на злато след франко-пруската война 1871 г. След Германия последвали Франция и други европейски страни. Русия се присъединила към блока на страните от „златния стандарт“ в самия край на XIX век (в резултат на проведената парична реформа на С. Вите). Примерно по това време „златният стандарт“ се утвърдил и в Америка. Та така, в много страни по света се утвърдила парична система, базирана на жълтия метал. Това било скъпоструваща система: за да се поддържа паричното обръщение вътре в страната, трябвало да добива злато от недрата на земята или постоянно нещо да се експортира за злато. Без златен запас не може да се обезпечи паричното обръщение в държавата, тъй като хартиените пари е трябвало да бъдат обезпечени от запасите на жълтия метал. При такава система парите обикновено не стигат, средство за поддържане на необходимата маса пари в икономиката остава вземането на заеми, при това в злато. По такъв начин, за страните от „златния стандарт“ постоянно е съществувала опасност да се опарят от неудобен златен заем. Защо, все пак, държавите са внедрили такава неудобна и скъпо струваща парична система? Накратко казано, тази система е била изгодна за тези, които са имали много злато, което са можели да дават на нуждаещите се за лихва. А злато са имали не много лихвари, на първо място сред тях са били Ротшилдите.
Минал век от момента, когато „златният стандарт“ започнал своето победно шествие по света. И неговото шествие завършило, както казахме, на 15 август 1971 г. Във втората половина на XX век златото започнало вече да пречи на главните лихвари да правят пари: превърнало се в своеобразна „спирачка“ или „котва“, която не позволявала на световните лихвари да включат на пълна мощност „печатната машина“ (та нали при „златния стандарт“ количеството пускани в обръщение пари било лимитирано от златния запас).
Веднага след включването на пълна мощност на „печатната машина“ на лихварите, „финансовите иновации“ се посипали като от рога на изобилието. Тези „иновации“ са многообразни:
-различни нови „финансови инструменти“, на първо място производни инструменти (деривати);
-Нови „финансови продукти“ (включително до услуги по застраховане на риска от падане на метеорит върху дома ви);
-Нови финансови институти (например, хедж фондове, взаимни фондове, фондове на фондовете и т.н.);
-Въвличане в сферата на паричните отношения това, което по-рано не се купувало и продавало (например, „интелектуалната собственост“);
-Превръщане на фирмите в обект на пазарни спекулации (за което започнали активно да насаждат надпревара за увеличение на „капитализацията на бизнеса“) и т.н.
Важно събитие в историята на късния американски капитализъм станало разрешаването на банките в САЩ да се занимават практически без ограничения с финансови спекулации. Ето един от най-лесните способи за получаване на свръхпечалби от лихварите. През 2002 г. бил отменен приетия през 1933 г. Закон Глас-Стигал, който забранявал използването на парите на вносителите за игра на борсата. Много банки от депозитно кредитни учреждения се превърнали в депозитно инвестиционни: те започнали да играят с парите на вносителите на различни финансови пазари. Веднага след това започнало „надуването на балона“ на пазара на недвижими имоти и пазара на ипотечни ценни книжа (който, както е известно, се спуква след няколко години, предизвиквайки тежка финансова криза).
Смисълът на всички тези „финансови иновации“ е достатъчно прост: да се създаде на растящо търсене на „хартиената продукция“ на притежателите на „печатната машина“ (тоест на парите), а също така да се подсигури „законно отнемане на парите“ от физически и юридически лица в резултат от активното им въвличане в „честните“ игри на финансовите пазари.
Светът се намира в напрегнато очакване на втората „вълна“ на финансовата и икономическа криза. Освен това, Западна Европа през 2011 г. влезе в остра фаза на „дългова криза“. Макар за „изкупителна жертва“ да е избрана Гърция, финансово икономическото положение на другите страни членки на Европейския съюз не е много по-добро (а за някои страни и по-лошо). Някои тревожни признаци започнаха да се появяват в Китай.
Светът се намира на границите на сериозни сътресения и изменения. Световните лихвари провеждат глобална политика на тъй наречения „управляем хаос“. В рамките на тази политика при тях е планирана поредната фаза на „паричната революция“. Тези планове не са ни известни до край. Но общият вектор на тяхната политика е разбираем. В частта за създаване на „хаос“ се планира война (или серия войни) и „оранжеви“ революции в много части на света. В частта за „управление“ се планира активно да се строи конструкцията на световното правителство. Някои от тези планове периодично се огласяват: учредяването на общо министерство на финансите за Европа, рязкото усилване на ролята на Европейската централна банка (ЕЦБ) създаване на световна централна банка, въвеждане на международни данъци, пълен преход към безналични пари и т.н. Впрочем, в плановете на световните лихвари историята може да внесе сериозни корекции. За което свидетелствува цялата история на „перманентната парична революция“.


Глава 3

„Паричната революция“: легализация на лихвения процент

Заемодателя никога не се наслаждава на това, което има, никога не се радва затова, дори и тогава, когато нарастват процентите, не се весели за придобитото, напротив, съжалява за това, че лихвата не е сравнима с капитала; и преди още тази неправедна лихва да се е умножила до там, той се старае да я пусне в оборот, обръщайки в капитал и самите проценти, и насилнически ги заставя да произвеждат преждевременно рожби ехиднини. Такова нещо е лихвата. Тя по-лошо от отровна змия терзае и яде душите на нещастниците. Ето – „съюз на неправдата“! ето – „веригите на робството“! Човека казва: аз не ти давам за да имаш, а за да ми върнеш с лихва.
Свети Йоан Златоуст



Католицизмът: двойствено отношение към лихварството

Легализацията на лихварската дейност не е станала отведнъж. В различни държави в Европа този преход е продължавал от няколко десетки години до няколко века още при формално пълната власт на римокатолическата църква. Този преходен период е завършил с ¬Реформацията. Редица изследователи обръщат внимание на това, че именно преходът на лихварството от „нелегално“ към „полулегално“ положение е създал духовно нравствените и материалните предпоставки за Реформацията, станал е най-важната причина за „духовната революция“ в лоното на католицизма.
На преходния етап се наблюдава тенденция към формиране на „двоен подход“ на римско католическата църква към лихварството. Това, от една страна, запазва строгите забрани на лихварството за християните; от друга страна, снизходително отношение към лихварските дейности на онези лица, които са извън лоното на католическата църква.
Става дума, преди всичко, за евреите, т.е. представителите на юдаизма. Снизходителното отношение към евреите лихвари се обяснява с това, че към техните „услуги“ са прибягвали монарси, князе, йерарси на католическата църква и даже Папата. Освен това данъците вземани от доходите на евреите лихвари, са били крайно необходими за попълване на хазните на монарсите. Именно по това време започва укрепването на позициите на евреите в света на финансите.
За това може по-подробно да се научи от книгата на Вернер Зомбарт „Евреите и стопанския живот“, която е била написана в началото на миналия век и вече няколко пъти е преиздавана в постсъветско време. Започвайки от времето на кръстоносните походи, лихварството, по мнението на Зомбарт, става основно занимание на евреите.
Впрочем, даже към лихварската дейност от християни позицията на църквата престанала да бъде така жестока, както е била на първия етап. Работата е там, че без излишен шум с лихварство са се занимавали и някои манастири, католически ордени, отделни епископи и даже хора от близкото обкръжение на Папата. Доста често представители на католическата църква за даване на кредити са ползували за посредници евреите лихвари, естествено без да афишират връзките си с тях. Фактически, бил е създаден механизъм на „взаимноизгодно“ сътрудничество в сферата на кредитирането с лихва между представителите на двете вероизповедания. Някои от представителите на интелектуално католическия елит се опитвали да намерят идейно догматическо обяснение на такова сътрудничество, други остро протестирали против такива практики.
Първите опити, вътре в католическата църква да се намери логическо и богословско обяснение на лихвата, обикновено се свързват с името на известният схоластик – богослова Тома Аквински (1225-1274). От една страна той справедливо е осъждал евреите лихвари. Например, той е написал, че лихварите, по същество, търгуват не толкова с пари, колкото с време: та нали заемополучателя получава не толкова парите, колкото времето, което го отделя от момента на получаване на заема до момента на изплащане на дълга. Днес възприемаме фразата: „времето е пари“ без възражения. А тогава времето се е възприемало като дар божий, а с такива дарове се е забранявало да се търгува. От друга страна, той вече допуска „възнаграждение“ за дадените в дълг пари. Той нарича това „плащане за риска“. Не се забранява „възнаграждение“ в тоя случай, ако парите се дават за някаква определена цел, която носи приход на заемополучателя. В този случай процентът е заплащане за участие в търговския проект. Вярно, че Тома Аквински не намира за разумен въпроса: длъжен ли е притежателя на парите да иска процент, ако доход от тези дела не е получен.
Такава трактовка вече е била сериозно отстъпление от позициите на по-ранните схоластици, които считали, че парите, дадени в кредит от едно лице (кредитор) на друго, стават собственост на последния (кредитополучателя). Исканото от кредитора заплащане за ползуване на нещо, което вече не му принадлежи, означава опит за ограбване на кредитирания. Ние, живеещите в XXI век, трудно можем да разберем тази логика, а в епохата на ранното християнство тя е била единствено възможна.
На преходния етап в пълна сила са се проявили всички ония изгоди, които дава практикуването на лихварството за лихваря: преди всичко, това са възможността:
- за получаване на доход във формата на лихва; -за присвояване на имуществото на длъжника, използвано в кредитната сделка като залог;
- за получаване на особени права от длъжника – както финансово стопански, така и политически.
С първия вид изгоди нещата са повече или по-малко очевидни.
Що се отнася, обаче, до втория вид изгоди, то в средните векове, където основния вид дейност на човека е било селското стопанство и главния „капитал“ – земята, именно тя е била основен обект на залог. За залог са се използували и добитъка, инвентара, сградите, покъщнината. Освен имуществото в залог, не рядко, се е оказвал и самият човек. В отделни случаи при невъзможност да погаси задълженията си кредитополучателя се е превръщал в роб, преминавайки в собственост на лихваря, или „крепостен“ – тоест в положение на полуроб. Понякога в такова положение на „жив залог“ са се оказвали други членове от семейството или цялото семейство на длъжника. Например К. Маркс в том 3 на „Капиталът“ в глава 36 „Докапиталистически отношения“ достатъчно подробно описва, как още в древен Рим патрициите давали на плебеите на заем с високи лихви хляб, коне, говеда, а в случаите на не погасяване на дълговете превръщали плебеите в роби. Също така той дава примери от средновековието: при Карл Велики френските селяни били разорени от войните и били принудени да вземат парични и стокови кредити. В случай на не погасяване на дълговете те се превръщали в крепостни.
Ще се спрем малко по-подробно на третия вид изгоди, които у много автори се оказват „зад кадър“. Онези лихвари, които давали пари на заем на крале и принцове, се решавали да „опростят“ напълно или частично дълговете на своите височайши клиенти. Но в замяна си издействували такива привилегии, като събиране на данъците, аренда на монетния двор, „управление“ на крепостните селяни. Ето какво пише по този повод Н. Островский: „в Русия помешчиците давали именията под аренда на евреите (лихварите –В.К.), и те, вече от свое име, обирали селяните, често събирайки ги на едно, което позволявало да действат „по-ефективно“… именно затова народът се е отнасял към привилегированите друговерци (лихварите евреи-В.К.) по-лошо, отколкото към властите“.
Най-важното – лихварите от влиятелните си клиенти, олицетворяващи и представляващи политическата власт, в отплата за своите „услуги“ са се стремили да получат политически привилегии. Н. Островски пише: „Кредитът даден на властта, — това е обикновен подкуп или скрита форма на заплащане при покупка на привилегии, или при покупка на власт във вид на преотстъпване на длъжностно лице на част от властта или пълномощията. Фактически – това е подкуп. Но подкупи съществуват и извън кредитните отношения. Кредитът – е само маскировка, а кредитните учреждения – акумулатори на средства за подкуп на властите. Най-често за подкуп се използуват средства на самата власт или населението…“
По-нататък Н.Островский пише, че кредиторите, „пристигайки на новите места, скоро получавали привилегии, а след съвсем незначително време, ставали много богати и състоятелни хора. Никакво морално оправдание на тези привилегии никога не е съществувало макар и само за това, че в основата на този бизнес лежи дестабилизацията на обществените отношения и изменение на законите в полза на кредитора с помощта на подкуп“
Ще отбележим, че по същество цялата история, започвайки от средните векове (поне относно историята на Запада) и до ден днешен – това е история на „дестабилизацията на обществените отношения и изменението на законите в полза на кредитора с помощта на подкуп“. Може да се съгласим с Н.Островский, че „кредитните учреждения – това са акумулатори на средства за подкуп на властта“. Обаче от някакъв момент в историята самата власт става жертва на интригите и разрушителната дейност на лихварите. По тази причина споменатите „акумулатори на средства“ започват да се използуват за подкупването на сили, намиращи се в опозиция на законните власти, — примерно „църковни реформатори“, „народни предводители“, „бунтуващи се боляри“, „политически партии“, „профсъюзни лидери“ „депутати в Думата“, „оранжеви активисти“, „блатни опозиционери“ и т.н.


Средновековна Европа: лихварите излизат от нелегалност

Етапът на пълна легализация на лихварството започнал още в средните векове и се простира във времето до наши дни. И в този етап е имало не малко приливи и отливи, тоест изменения по посока на либерализация на дейността на лихварите и по посока на втвърдяване на забраните и ограниченията. Тези „колебания“ се изразявали в изменение на пределните величини на взиманите проценти; видове кредити, по които се е допускало взимане на проценти; строгост на наказанията за нарушаване на предписанията и т.н.
Обикновено в учебниците е написано, че забраните за взимане на лихва законодателно са били снети в епохата на Реформацията или дори по-късно, в епохата на буржоазните революции: „Законодателната отмяна на забраната за взимане на проценти в Англия е станала през XVI век, в във Франция едва в края на XVIII век в периода на френската революция“.
Обаче по наше мнение легализацията на лихварството е станала съществено по-рано.
Първо, следва да си спомним, че известния католически Орден на тамплиерите е имал официално разрешение от Папата да се занимава с финансови операции. Първоначално тамплиерите, които са били крайно бедни рицари, сами са заемали пари от евреите лихвари. По-късно Папата ги освободил от необходимостта да връщат тези дългове. Постепенно тамплиерите сами започнали да дават пари в заем, при това при по-нисък процент, отколкото евреите лихвари; затова те достатъчно бързо започнали да заемат доминиращо положение на паричните пазари в Европа и Средиземноморието. В началото на XIV век Ордена на тамплиерите бил обявен от френския крал Филип IV Красивия извън закона, а главните му ръководители били екзекутирани.
Второ, в католическа Европа вече през X-XI век се оформили своеобразни „офшорни зони“, където на християните им е било позволено да се занимават с лихварство. Става дума за такива градове – държави в Италия като: Венеция, Генуа, Флоренция, Ломбардия, Сиена и Лука.
Вече в началото на XIII век две известни флорентински фамилии – Барди (Bardi) и Перуци (Peruzzi) били толкова богати, че можели да дават заеми и други финансови услуги на феодалните държави и Папата. Наричали ги банкерите на Папата. В началото на XIV век (особено след като тамплиерите слезли от сцената) тези банкерски фамилии разгърнали свои мрежи навсякъде по Европа. Така, домът Барди имал филиали в Барселона, Севиля, на Майорка, в Париж, Авиньон, Ница, Марсилия, Лондон, Брюге, Константинопол, Йерусалим, на Родос, на Кипър и др. Краят на банковите къщи на Флоренция дошъл през 40-те години на XIV век. Перуци и Барди дали през 1340 г. кредит на огромната по това време сума от 1,5 млн. златни форинта на английския крал Едуард III. Тези пари му трябвали за да води война с Франция (която война по-късно прераснала в Стогодишната война). През 1345 г. кралят обявил за своята неплатежоспособност (дефолт), и двете банкерски къщи се разорили.
На смяна на разорилите се банкерски къщи във Флоренция дошли нови, от тях най-богати и влиятелни били фамилията Паци (Pazzi) и Медичи (Medici). През XV век в Европа домът Медичи бил най-богатият, а банка Медичи – най-голямата. Кланът Медичи бил тясно свързан с Папите, те постоянно използували услугите на тяхната банка.
Южно италианските лихвари активно паразитирали върху стопанството на най-богатата по ония времена държава – Византия. Венецианските и други южно италиански лихвари и търговци имали особен, привилегирован статут (както сега се казва – „режим на най-облагодетелствувана нация“) във Византия в епохата на разцвета й и заработвали добри пари. А градовете-полиси, ако се изразим на съвременен език, били своеобразни офшорни зони, където са се стичали печалбите на лихварите и търговците. Главен източник на богатства на Византия били митата, които взимали при преминаването на морските съдове през Босфора и Дарданелите.
Най-голям стопански и финансов разцвет Византия достигнала при император Василий II (975-1025 г.), когато годишните доходи на империята изчислено в злато достигали 90 тона. При това генуезките кораби имали имунитет от митнически контрол, затова генуезците активно се занимавали с контрабандна търговия. На тях им се разрешавало свободно да внасят и изнасят ценни метали, а за сметка на различия в пропорциите на цените във Византия и другите държави те получавали тъй наречената „арбитражна“ печалба. Без да споменаваме печалбите от лихварската им дейност.
Постепенно големите финансови потоци започнали да се изместват от Византия към Юга на Италия. След известно време дейността на венецианските лихвари в християнска Византия влязла в противоречие с религиозно нравствените и правови норми на тази държава, започнало да възмущава както простия народ, така и представителите на властта. Всичко завършило с това, че през 1181 г. в Константинопол настанало клане на чужденците. Дошлият на вълната на тези събития на власт император Андроник Комнин изгонил извън пределите на своето царство венецианските лихвари.
Последните решили да се реваншират и взели активно участие в подготовката на тъй наречения „кръстоносен поход“, който завършил с разграбването на Константинопол през 1204 г.
Плячката, която заграбили кръстоносците, била равна на 1 млн. келски марки, което е еквивалентно на 30 т злато. По онези времена това е било несметно богатство. Достатъчно е да споменем, че даже след две столетия (през 1400 г.) годишните бюджети в златен еквивалент в отделните градове републики и държави били равни на: Венеция 5,4 т, Франция 3,4 т, Милано 3,4 т, Флоренция 2 т, Португалия 1,35 т, Генуа 0,8 т.
След време всичкото злато и ценности преминали в ръцете на лихварите, които „обслужвали“ кръстоносците. По мнението на някои историци, именно тези несметни (по онова време) богатства и били онова „първоначално натрупване на капитал“, което дало тласък на развитието на капитализма. Злато и сребро от Америка (епохата на тъй наречените „велики географски открития“) се появило в Европа след три столетия. Позициите на лихварите от Венеция и други градове на Южна Италия станали още по-силни, те започнали да разпространяват своето влияние по цяла Европа и даже се опитвали да поставят под свой контрол и Русия.
Ето какво казва за тези времена архимандрит Тихон Шевкунов, създател на известния филм „Гибелта на империята. Византийски урок“: „Именно с несметните богатства на Константинопол е било отгледано чудовището на лихварската банкова система на съвременния свят. Този малък сега град в Италия, Венеция, е бил Ню Йорк на XIII век. Тук тогава са управлявали съдбите на народите. В началото по-голямата част от награбеното спешно се извозвало по море във Венеция и Ломбардия (оттам тръгнала думата „ломбард“). Като гъби след дъжд започнали да се появяват първите европейски банки. По-малко любопитните, отколкото тогавашните венецианци, немци, холандци и англичани се включили малко по-късно; от тях на основата на нахлулите в Европа византийски пари и съкровища започнал да се създава оня същия знаменит капитализъм с неговата неутолима жажда за печалба, която по същество се явява генетическо продължение на опиянението на военния грабеж. В резултат от спекулации с константинополските реликви са се образували първите крупни еврейски капитали“.
Византия след този кръстоносен поход така и не могла да се възстанови, а след две и половина столетия престанала да съществува. Както пишат историците, — в резултат на завземането на Константинопол от турците. Но ако се поразровим по-надълбоко ще видим, че зад турците са стояли все същите лихвари.


Реформацията: по-нататъшно настъпление на лихварството

Счита се, че „църковната революция“ във вида на Реформацията е започнал Мартин Лютер, и много автори го считат за „предтеча“ на капитализма. Интересно е да се знае, че този отец основател на протестантизма е бил настроен крайно негативно по отношение на лихварството. По –дълбоко изучаване на историята на Реформацията води към извода: „църковната революция“ е била в не малка степен провокирана от комерсиализацията на католическата църква (в това число от нейната лихварска практика). Така че Лютер в равна степен обвинявал в лихварство и евреите и духовниците на католическата църква:
„Езичниците можаха да разберат, на основата на разума, че лихварят е четирижди крадец и убиец. Ние християните, така ги почитаме, че едва ли не им се молим заради парите им… който граби и краде от другия неговата храна, той извършва убийство (понеже това от него зависи), както ако го беше морил от глад и измъчвал до смърт. Така постъпва лихварят; и си седи спокойно в креслото, вместо, както му се полага по справедливост, да увисне на бесилото, за да кълват такова количество врани, колкото е откраднал гулдени, ако по него има достатъчно месо, че да стигне за всичките врани. А дребните крадци ги бесят… Дребните крадци свършват в пранги, а големите крадци ходят в злато и коприна… затова на земята няма за човека враг по-голям (след дявола), от скъперника и лихваря, тъй като той иска да е бог над всички хора. Турци, воини, тирани – всички те са зли, но все пак са длъжни да дават на хората да живеят и сме длъжни да признаем, че те са зли хора и врагове и могат и даже са длъжни понякога да се смилят над някои. Лихварят и скъперникът обаче искат, целия свят да гладува и се измъчва от жажда, да погива в нищета и печал, и щото само той сам да има всичко, и щото всеки да получава от него като от господ и да стане навеки крепостен… той винаги носи мантия, златни вериги, пръстени, мие муцуната си, дава си вид на човек верен, набожен, хвали се… Лихварят — е грамадно и ужасно чудовище, звяр, опустошаващ всичко, по-лош от Какус, Хернон и Антей (герои на античната митология В.К.). Обаче, украсява се, приема благочестив вид, за да не видите къде са изчезнали биковете, които е натикал в леговището си на заден ход. Но Херкулес е длъжен да чуе рева на биковете и виковете на пленените и да открие Какус даже сред скалите и клисурите, за да освободи биковете от злодея. Защото Какус се наричаме злодея, набожния лихвар, който краде, граби и изяжда всичко. И все пак той като че ли не е направил нищо лошо, и мисли, че даже никой не може да го изобличи, защото той е вкарал биковете в леговището си със задницата напред, и от следите им ще личи, като че ли са пуснати навън. По такъв начин лихварят се опитва да излъже целия свят, като че ли той принася полза и дава на света биковете, докато в действителност ги хваща само за себе си и ги изяжда… И ако бият на колелото и обезглавяват разбойниците и убийците, то колко пъти повече трябва да качат на колелото, да четвертоват… да изгонват, прокълнават, обезглавяват всички лихвари.“.
Трудно е да се намери по-остър памфлет против лихварството. Той е не само емоционален. В него има, най-малкото, две важни мисли, които ни помагат да разберем природата на съвременните лихвари банкери.
Първо, Лютер е надникнал надълбоко в душата на лихваря и е разбрал: обогатяването за лихваря е само средство; целта е – да стане като бог („той иска да е бог над всички хора“). Лихварят наистина се стреми да заприлича, но не на бог, а на антипода му – дявола.
Второ, дейността на лихваря е организирана по такъв начин, че тя (дейността) и той (лихваря) външно изглеждат съвсем благопристойно и почтено в очите на народа, даже християнския („ние, християните, така ги почитаме“). И успява, с измама и благодарение на простодушието и доверчивостта на простия народ („по този начин лихварят искал да измами целия свят, като че ли той носи полза и дава на света бикове, докато той ги хваща само за себе си и ги изяжда…“). Днес, навярно, благодарение на интензивната обработка на съзнанието с помощта на СМИ в очите на обикновения човек (до голяма степен отдалечил се от християнството) съвременният лихвар банкер изглежда още по-почтено; разбирането за престъпния характер на банковата дейност до съзнанието на обикновения човек не достига.
Но в живота се случило точно на обратно: М. Лютер разчистил пътя на тези, които люто ненавиждал – лихварите. Как да не си спомним поговорката: „пътят към ада е постлан с добри намерения“.
Друг отец основател на протестантизма – Калвин – в написано от него писмо за лихварството заема позиция, съвършено различна от Лютер. Тази позиция може да наречем диференциран и сдържан подход към лихварството. Той е против най-омразните форми на лихварството, но заедно с това смята за „естествено“ да се печели от дадения заем, особено когато е с цел за получаване на доход от заемополучателя и ако процентът не е извънредно голям (да превишава 5%). На лихварите тази пролука в позициите на християните е била достатъчна, процесът на завоюване от тях на нови плацдарми се ускорил. За това достатъчно подробно е писал Макс Вебер в книгата си „Протестантската етика и духът на капитализма“.
„Щафетата“ от Калвин подхванали появилите се в спекуларизиращия се свят „професионалните философи“, заели се ревностно да защитават лихварството в неговия „реформиран вариант“. Ставало дума за това, че лихварството трябвало да се легализира, но при условие, че заемите ще се насочват не към потребление (на особена критика били подлагани заемите давани на аристократите за придобиване на предмети на разкош и въобще за „подслаждане“ на живота), а към това, което със съвременни думи можем да наречем „развитие на бизнеса“. Това би позволило снижаване на процента при заемите и ускоряване на „прогреса на обществото“ (тоест капитализма). Сред трудовете на тази тема може да споменем трактата на Дж. Лока „Съображения за последствията от понижение на процента на паричния капитал“ и трактата на И. Бентам „В защита на процента“.
Може би, първата банкерска династия от епохата на Реформацията в Европа може да назовем немското семейство Фугер. Банкерския дом Фугер (както и банкерите от южна Италия, например Медичи) изградил своето състояние на това, че предоставял пари в кредит на Папата, на крупни феодали, крале. Кредитирането на крале било много изгодно дело. Паричните заеми се давали под залози като; обширни участъци земя, друго недвижимо имущество, в замяна на концесии. Например Фугер получили достъп до сребърните и медни рудници. Банкерите получавали в аренда източниците за доходи на кралете (събирането на данъците), те фактически управлявали активите на монарси и феодали.


Съпротивата на лихварите

Първият период на „паричната революция“ – легализирането на лихварските дейности – е разтеглен доста по време. В западна Европа периоди на легализация на лихварската дейност са се сменяли с периоди на гонения на лихварите и възстановяване на забраните за взимане на процент.
В отмяна на забраните и смекчаване на ограниченията били заинтересовани не само евреите лихвари, но и свещениците от църквата, практикуващи даване на пари в заем, и господарите, които използували „услугите“ на лихварите. Нерядко страната на лихварите вземали също така и търговците, които често ползували заеми, а по-късно – първите капиталисти предприемачи, заинтересувани в легализацията на лихварството, доколкото това способствувало за снижение на лихвения процент.
Против лихварите бил простият народ, когото процентната кабала понякога довеждала до отчаяние. От време на време всичко завършвало с бунтове и погроми над сергиите на лихварите. Не е нужно да търсим примери надалеко: в Киев през 1113 г. започнало въстание на гражданите, те рушили домовете на лихварите евреи и болярите, които задушавали народа с данъци. Тогава княз Владимир издал „Устава на Володимир Всеволодович“, в който определял реда за отписване на натрупаните дългове, въвел строги ограничения на величината на вземаните проценти, а пределния срок за начисляване на проценти установил на три години. В онези далечни времена се случвало управниците да се оказват на страната на народа.
Евреите са били изгонвани от почти всички европейски държави, но неизменно са се връщали обратно. Владетелите, изгонвайки зад пределите на своите държави евреите лихвари, „убивали с един куршум два заека“: първо, повишавали, казано на съвременен език, своя „рейтинг“ в очите на народа; второ, заграбвали имуществото на лихварите и, по този начин, решавали финансовите си проблеми. Обаче такова „решаване“ на проблемите имало временен ефект. След някое време парите на владетелите свършвали, и те пак разрешавали на лихварите евреи да се заселват и да се занимават с търговия на пари в пределите на владенията им. А през определено време всичко се повтаряло отново.
Например, от Швейцария евреите са изгонвани през 1298 г., а след това през 1616, 1634, 1655, 1701 г. От Франция – 1080, 1147, 1180, 1306, 1394 г. Вярно, след изгонването през 1394 г. евреите не били допускани във Франция на протежение на четири столетия – до революцията през 1791 г. От Англия изселване на евреите е ставало през 1188, 1198, 1290, 1510 г. От Испания – 1391, 1492, 1629 г. От Португалия – 1496, 1516, 1555, 1629 г.
Окончателното завръщане на евреите в страните от Европа станало едва през XVII-XVIII в., когато капитализмът там напълно се е утвърдил, а лихварската дейност е била напълно реабилитирана.
Ето какво пише по този повод израелския изследовател на паричната история на еврейския народ П. Люкимсон: „… започвайки от XVI век изгонването на евреите от една или друга страна ставало все по-трудно, тъй като подобни стъпки неизбежно водели до това, че решилия се на такова нещо крал бил подлаган на бойкот от страна на еврейските банкери от други страни и се лишавал от всякаква възможност за получаване на кредити. Тази международна еврейска солидарност е била за всички европейски банкери още по-болезнена, така по това време лихварският капитал прераснал в банков.“
И така, започвайки от XVI век се извършила пълната легализация на лихварската дейност, след което започнала да се нарича с по-благозвучното название: „банкова дейност“. В това време станало принципно изменение в баланса на силите и влиянието между лихварите и европейските монарси. Лихварите започнали да се приготвят за завземането на следващия рубеж: сваляне на монарсите от власт. Това е било необходимо за да може по-бързо да се развиват стоково-паричните (тоест капиталистическите) отношения. Това рязко разширявало търсенето на услуги от лихварите: по-рано от тези услуги се ползували предимно земевладелци и монарси (за удовлетворяване на потребностите си от предмети на разкоша); сега тези „услуги“ потрябвали на капиталистите предприемачи (за инвестиции в производство). Революцията в паричната сфера водела след себе си неизбежно революция в сферата на политическата власт.
Що се отнася до Русия, то тя доста по-дълго, в сравнение с европейските страни, нямала на територията си евреи: Те били изгонени от Киев през XII век, а отново в нашите владения се появили едва в XVIII век (след разделянето на Полша, когато част от територията на Полша заедно с населените там евреи влязла в състава на Руската империя). За това може да прочетете в книгата на В. Зомбарт „Евреите и стопанския живот“, а също така в книгата на Л. Тихомиров „Религиозно философски основи на историята“.
Ярък пример, илюстриращ процеса на „приливи – отливи“ в противоборството между лихварите и обществото, се явява Франция в епохата на Новото време. През 1777 г. властите на Париж приели постановление, което забранило „всякакъв вид лихварство, осъждано от свещените канони“. В следващите години това постановление нееднократно се повтаряло. Всичко това активизирало лихварите, които станали едни от основните организатори на така наречената „буржоазна“ революция през 1789 г. във Франция.
Най-парадоксалното е, че много „революционери“ отивали да щурмуват Бастилията, а след това участвували в свалянето и екзекутирането на краля под лозунги за борба с лихварството и даже с капитализма! Например, Марат заявявал: „В търговските нации капиталистите и рентиерите, почти всички са заедно с прекупвачите, финансистите и борсовите играчи“. Граф де Кюстин от трибуната на Националното събрание провъзгласявал: „Нима Събрание, което е унищожило всички видове аристократи, ще се уплаши от аристокрацията на капиталистите, тези космополити, които не познават никакво друго отечество, освен това, където те могат да трупат богатства“. Комбон, изказвайки се от трибуната на Конвента на 24 август 1793 г., огъня на своята крика насочва против лихварите: „В настоящия момент се води борба не на живот, а на смърт между търговците на пари и укрепването на Републиката. И, значи, трябва да изтребим тези съдружия, разрушаващи държавния кредит, ако желаем да създадем режим на свобода“. Де ла Платер, който през 1791 г. станал министър на вътрешните работи, също не се стеснявал от избора на думи, разобличавайки лихварите: „Париж – това са само продавачи на пари или тези които въртят пари, — банкери, спекулиращи на ценни книжа, на държавни заеми, на общественото нещастие“ По този начин, може да направим извода, че „революционерите“ са се оказали играчка в ръцете на лихварите. Фактически те са вършили противоположното на онова, което са декларирали. Някои осъзнато, а други са били използвани от лихварите „на тъмно“.
Дошлият на власт император Наполеон Бонапарт провел през 1807 г. закон, с помощта на който, отново се опитва да обуздае лихварството: по тъй наречения „граждански“ кредит пределната ставка била определена на 5%, а по „търговки“ – 6%. Обаче още в средата на XIX век лихварството във Франция разцъфнало в пищни цветове. Не напразно френският капитализъм е прието да се нарича „лихварски“.
Ще отбележим, че даже след първите „победи“ на лихварите все още се запазвали значителни ограничения по видовете кредити, по които се разрешавало да вземат лихва. На първо място отпаднали ограниченията за заеми с лихва към държавата, понеже в това били заинтересовани монарсите и тези които били близо до хазната. По-късно лихва по заеми е разрешена и за търговци, занаятчии, и всички онези, които използвали парите за получаване на доход (лихвата в тоя случай се тълкувала като участие на лихваря в печалбата на заемополучателя). По нататък били снети ограниченията за взимане на лихва по кредитите за частни лица с цел лично потребление.


Глава 4

„Паричната революция“: борба за „частично резервиране“


Получава се така, че нашите пари са отдадени на милостта на кредитните операции на банките, които дават в заем не пари, а само обещания да платят пари, които те нямат.
Ирвинг Фишер (1867—1947), известен американски икономист


Банките създават кредит. Би било грешка да смятаме, че банковият кредит е съставен от паричните вложения, намиращи се в банката.

Британска енциклопедия, 14-то издание


„Частичното резервиране“ като разновидност на фалшификацията на пари

Икономическите кризи могат да започнат „стихийно“ във формата на така наречените „набези“ на вносителите на банката. В резултат се получават масови банкрути на кредитни институти, а след това вълните на кризата се разпространяват и по други сектори на стопанството. Въпросът е: Защо банките банкрутират? Нали по-нагоре отбелязахме, че кредитната дейност на банките се явява достатъчно безопасен вид бизнес: кредитите надеждно се обезпечават със залози (в краен случай с гаранции, застраховки, поръчители)?
Причината е в това, че за банковата дейност е характерно частичното резервиране на техните пасивни операции, тоест операции свързани с издаване от банките на задължения. Иначе казано, задължения на банкерите пред техните клиенти, оставящи средства на депозит, които се оказват повече от наличните в банката ликвидни активи (в пъти, понякога в десетки пъти). Издаваните от търговските банки задължения – това са „депозитни пари“, за тях говорихме по-горе. Ликвидните активи – това са „истинските пари“, които (в отличие от депозитните пари) се явяват законни платежни средства и понастоящем почти изключително са пари на централната банка (по-рано са издавани от хазната или още по-рано „истински пари“ са били златото и среброто). Така, днес в съвкупната парична маса на развитите страни „истинските пари „са само 10%, всички останали – са „депозитни пари“.
Към „частично резервиране“ започнали да прибягват още преди векове лихварите и сарафите, които вземали на съхранение в хранилищата си злато, а срещу това злато издавали тъй наречените складови разписки, по които предявителя на разписката можел по всяко време на получи злато от хранилището на лихваря (сарафина). Първоначално лихварите и сарафите съхранявали златото срещу заплащане (подобно на днешните трезори). Понеже не всички разписки били предявявани по едно и също време, то лихварите съобразили, че може да напишат разписки за по-голяма стойност, от колкото е стойността на златото в хранилищата им. С тези разписки можело да се търгува като с обикновени пари(тоест злато), и лихварите да получават процент. Това било измама, но отначало никой не забелязвал. Постепенно пропорцията между златото и издадените разписки се променяло в полза на стойността на разписките. Накратко, главна причина за появата на „частичното резервиране“ се явява алчността на лихварите, а от правна гледна точка това е мошеничество.
Защо алчността подтиква съвременните лихвари към „частично резервиране“? Защото „пълното резервиране“ прави невъзможно увеличаването на кредитните емисии на търговските банки (даването на кредити на по-голяма стойност отколкото има пари в банката – бел.пр.), те се оказват само прости „посредници“, чрез които става преместването на едни пари от едни лица към други, нови пари при това не се създават. При такъв бизнес може да се заработи само на скромните комисионни, а за големи лихвени проценти не може и да се мечтае.
При сравнение всичко се вижда. Лихварството в „добрите стари времена“, които предшествували „паричната революция“, в наше време на някои експерти и специалисти това им се струва „прилично“, лихварите търгували с пари, които лично им принадлежали. Лихварството от времето на „частичното резервиране“ е нещо съвсем различно: лихварите отдават в заем с лихва не свои лични пари, а нови пари, които „създават от въздуха“, използувайки в качеството на частично обезпечение нови „изкуствени пари“ – чужди истински пари. Но процентите, получавани от даването в заем на такива „изкуствени“ пари, са напълно истински, и увеличават реално богатството на лихваря. Ако старото лихварство е било просто грабеж, то новото лихварство, основаващо се на „частичното резервиране“, може да изразим със следната формула:

Грабеж + мошеничество = грабеж на квадрат

Легализацията на частичното резервиране, по същество, е продължение на „паричната революция“ на лихварите. Тя последвала веднага след легализацията на лихвения процент, понеже неукротимата алчност на лихварите тутакси се сблъскала с ограничената ресурсна база на кредитната си дейност.
Сред западните специалисти най-последователна критика на частичното резервиране правят представителите на австрийската икономическа школа. Един от тях е Мюрей Родбардт. В своята книга „Показания против Федералния резерв“ по следния начин описва механизма на „създаване“ на пари в условията на частично резервиране:
„Докато банката в своята дейност се придържа към 100%-но резервиране, паричната маса не се увеличава, изменя само формата, в която се обръщат парите. Така, ако в обществото има 2 млн. долара налични пари и хората внесат 1.2 млн. дол. в депозитни сметки в банката, то общата сума пари, равна на 2 млн. дол., остава неизменна, само с тази разлика, че 800 хил. дол. ще бъдат налични, а останалите 1.2 млн. дол. ще се включат в обръщение като складови разписки за налични пари.
Да предположим, че банките се поддадат на съблазънта да създадат фалшиви складови разписки за налични пари и ги дадат като заеми. В резултат по-рано строго разделените депозитна и кредитна дейности се смесват. Безопасността на доверените на банката депозити се нарушава, и депозитния договор не може да бъде изпълнен, ако всички кредитори си поискат парите. Фалшивите складови разписки се дават от банките като заеми. Банковата дейност с частично резервиране надига „уродливата си глава““.
Ще поясним, че в дадения откъс под „складови разписки“ се подразбират депозитните пари, тоест нови пари, „създадени“ от търговските банки (в отличие от наличните пари, които са емитирани от централната банка и във всяка държава се разглеждат като единствено законно платежно средство).


Кредитни и депозитни операции на банките: двойни стандарти

Представената схема на операциите на банката с „частично резервиране“ демонстрира ярко изразена „асиметрия“ на техните активни и пасивни операции. Тази „асиметрия“ има следните измерения:
1.различна степен на обезпеченост (покритие с залог) на операциите:
-по активните операции (даване на кредити) банките искат обезпечения, при това стойността на залога на много превишава стойността на кредита.
-по пасивните операции (привличане на пари на депозити) банките не предлагат на вложителя необходимото резервиране (т.е. обезпечение), на банковите задължения (нерядко величината на такова резервиране като цяло по депозитните задължения е само 10%, а понякога и още по-малко).
2. различна правова природа на операциите:
-пасивните операции представляват правови отношения, произтичащи от договора за съхранение (депониране или депозит);
-активните операции имат правовата природа на кредита.
3. различна срочност на операциите:
-пасивните операции (влоговете) се характеризират с това, че парите могат да бъдат поискани всеки момент (т.е. ресурсите във влоговете трябва да бъдат отнесени към високо ликвидните);
- активните операции (кредитите) се характеризират с това, че те се връщат на банката само при изтичане на срока на кредита (т.е. ресурсите, свързани с кредити, имат ниска ликвидност).
На английски посоченото несъвпадение на пасивните и активните операции по стоки се нарича maturities mismatch.
4.различни подходи към стойностната оценка:
-активите се отразяват в баланса на банката обикновено по текуща пазарна оценка (значи, съществува риск от снижаване на стойностната оценка на активите);
-оценката на задълженията (пасивите) на банката, по правило, не се променят във времето.
Разбираемо е, че такива „асиметрии“ създават рискове за неустойчивост на банката, заплашват с банкова паника и банкрут. На тази „асиметрия“ обръщат внимание и много специалисти. Даваме думата на бившия заместник председател на Сметната палата на Русия Ю. Болдирев:
„Важно е да отбележим, че клиентите на банката, като правило, влизат с нея в неравноправни отношения. Опитайте да вземете кредит от банката – ще Ви поискат не само сведения за целта на кредита, за източника на доходите Ви, но и залог, който, в случай на невъзможност да върнете кредита и лихвите по него, ще се превърне в доход на банката. Ако пък Вие давате на банката пари (влагате ги на депозит), Вие не само получавате съществено по-малък процент по влога…, но и, в допълнение, сте принуден да се доверите на банката – никакъв залог от страна на банката във Ваша полза не само, че не се предвижда, но се счита и неуместно да се поставя въпроса.“ Последствията от такава „асиметрия“ оказва болезнено въздействие върху обикновените вложители (физически лица), а също и върху бизнеса и даже държавата: „Съхраняването на пари в банките е рисковано не само за средните вложители, но и за най-големите корпорации с държавно участие, а така също и за такъв не слаб, както ни се струва, клиент като държавата. Примерите на изчезване на държавни пари в банките (не при преброяване, а вече при съхранението) са огромно множество. Например, Сметната палата е открила, че при банкрута само на Кредо-банк заедно с нея са пропаднали повече от триста милиона американски долара, наши държавни средства. Разбира се, никой за това не е отговорен, от никой тези средства не може да се поискат – непредвидени, виждате ли, обстоятелства…“.
За съжаление у нашите студенти, четящи учебници по икономика, пари и кредити, се създава устойчива представа за пълна „симетрия“ на активните и пасивните операции на търговските банки. Причината е в това, че авторите на нашите учебници с помощта на МВФ започнаха лукаво да наричат търговските банки „финансови посредници“. Разсъжденията за „финансово посредничество“ са измамни: те посяват илюзията, че банките, получавайки парите на депозити, просто ги предават във вид на кредити. При такава схема банката действително се явява „посредник“, „междинно звено“, „предавателен пункт“ и нищо повече. В нашите учебници може да изброяват десетки функции на търговските банки, но между тях вие няма да намерите главната – емисионната, тоест функцията на създаване на нови пари. А това е възможно само при непълно покриване на задълженията на търговската банка.
След дълго търсене (прегледах повече от десетина учебника) на мен все пак ми се удаде да намеря един учебник, в който се споменава за частично резервиране: „процеса на създаване на пари от универсалните търговски банки се нарича кредитно разширение или кредитна (банкова) мултипликация. Това се получава, ако в банките попаднат пари и се увеличат депозитите. Универсалните търговски банки могат да създават пари само в условията на система на частично резервиране“.
Подобни трудно забележими, на фона на стотиците страници на учебниците, откровения ми напомнят надписите с малки букви „Министерство на здравеопазването…“, които производителите на тютюневи изделия дълго време поставяха на пакетите с цигари. Слава богу, успяхме да се преборим, та на пакетите с отрова започнаха да пишат с едър шрифт за вредата от тютюна. По същия начин в икономическите учебници за частичното резервиране трябва да се пише не в едно изречение, а да им се посвети цял раздел, та студента да може да разбере: банката – не е „финансов посредник“, а „фалшификатор на пари“.


Как лихварите са се борили за легализация на частичното резервиране

Разбираемо е, всяко мошеничество трябва да се наказва от закона. Лихварите за многото векове на тяхната криминална дейност са успели да решат невероятно сложна задача: те съумели да убедят почти всички (преди всичко законодателите, прокурорите и съдиите, а днес и „професионалните икономисти“) в това, че „частичното резервиране“ – това е „норма“ на банковите операции. Че привлечените ликвидни ресурси по „складови разписки“ – това не е просто операция по съхраняване на злато или банкноти, а заемна операция, която се отразява в баланса на лихваря. Но при това заемната операция, няма полагаемото обезпечение от страна на лихваря. Тоест операция, която предварително дава на лихваря право да граби клиентите.
Да дадем думата на М. Родбардт: „Ако веднъж банкерът реши да започне престъпна дейност, за някои неща трябва да се погрижи предварително. Първо, трябва да го безпокои, какво ще прави ако го изобличат, може да попадне в затвора и да плаща голяма глоба за мошеничество. Той трябва да наеме юрисконсулти, икономисти и финансисти, за да убеди съда и публиката, че частичното резервиране се явява не мошеничество и грабеж, а законна предприемаческа практика и доброволни договори. И по тази причина, ако някой предяви разписка, която трябва да бъде погасена със злато или пари в брой при предявяването, а банкера не може да я изплати, то това е само неприятна предприемаческа грешка, а не открито престъпление. За да се оправдае с помощта на такива аргументи, той е длъжен да убеди властите, че неговите депозитни задължения се явяват не залог, а просто дълг на честна дума. Ако хората повярват на тази лъжа, тогава у банкера съблазънта, да се възползува от възможността за разширяване на възможностите за грабеж на основата на частичното резервиране, се усилва. Разбираемо е, че ако разглеждат банкера или притежателя на трезор като обикновени собственик на склад или пазач, тогава залога, парите оставени на съхранение, не могат да се включат в раздел: Активи“ в неговия баланс. Тези пари по никакъв начин не могат да представляват част от неговите активи, и затова те по никакъв начин не могат да бъдат „дълг“, който може да бъде изплатен на депозитара, и съответно да влязат в раздел „Пасиви“ на банката; складирани за съхранение, те не са заем или дълг и затова въобще не влизат в баланса му.
Постепенно на основа на решения на съда, които разглеждали многочислените искове по повод на мошеничеството на лихварите на основа на „частичното резервиране“, започнало да се формира преферентното право по въпросите на „депозитните операции“ на банките. Съдилищата все по-често започнали да третират такива операции като заемни, а не складови (операции по съхранение). На лихварите им се удало да получат като съюзник по този въпрос държавата. Основа на такъв съюз се явява интересът на държавата да получава доходи от необезпечената емисия пари. Както пише Г. Сапов, „банките и правителствата в кредита, създаван от нищото, и необезпечените емисии банкноти виждали източник на доходи, алтернативен на политически неудобното повишаване на данъците“, в резултат „против обединения интерес на банки и правителства не устояли не само съдилищата, но и икономистите – теоретици“
Важно е да отбележим, че с практиката на „частичното резервиране“ започнали да злоупотребяват не само частните търговски банки, а така също и централните (емисионни) банки. Например, веднага след създаването на първата централна банка – Банката на Англия (1694 г.) тя започнала да пуска повече законни платежни средства (банкноти), отколкото имало злато в подземията. През 18 — 19-ти век в САЩ са правени опити за създаване на централна банка: отначало това било Банка на Северна Америка (1781 — 1785 г.), след това Първа банка на Съединените щати (1791 — 1811 г.), Втора банка на Съединените щати (1816 — 1833 г.). Та ето тези банки също работели с частично резервиране, което се изразявало в значително превишение на емисиите на банкноти в сравнение със запасите злато.
Примерно, през 1818 г. при златни резерви, равни на 2,36 млн. дол. в обръщение се намирали банкноти на сума 21,8 млн. дол., тоест покритието на хартиените пари със злато се равнявало на 11%.
Усещането, че операциите по привличане на вложения са се превърнали в заемни, започнало да възниква от това, че банкерите от вземане на такса за съхраняване на парите преминали към начисляване на проценти по вложенията. Банкерите се занимавали с развращаване на обикновените хора, предлагайки им да станат „мънички лихвари“, рентиери, получаващи подобно на „големите лихвари“ проценти. Нека се има предвид, че „големите лихвари“ по време на средновековието са били евреи, а „малките лихвари“ – предимно християни. Ако към лихварската дейност на първите обществото се отнасяло с презрение, но я e търпяло, то за вторите лихварската дейност била недопустима, защото в християнството е грях. По същество, дълго време процентните депозитни операции се осъществявали нелегално. Как? Например, гражданин сключвал договор с банкера за пазене на пари. След това се обръщал към банкера с искане за връщане на парите, а последния отказвал, все едно е неспособен да ги даде. След това страните сключвали нов договор, по който банкера плащал глоба – замаскиран процент и обещание да върне парите в срок. Сами се досещате не винаги гражданинът е успявал да си получи парите по втория договор, но желанието да получи от лихваря „морковче“ във вид на тъй наречената „глоба“ било по-силно от гласът на разума и съвестта.
За да оплетат клиентите в мрежите си, да ги заставят да донесат парите си в банката, лихварите използували всякакви хитрости. Така пенсионната система която се появила в някои страни на запад през XIX век, — това не е „завоевание на трудещите се“, както пише в някои книги. И не е проява „загриженост за трудещите се“ от страна на държавата, както пише в други книги. Това е проект на лихварите, насочен към тяхното допълнително обогатяване. Работата е там, че първоначално пенсионното осигуряване представлявало натрупване на пари в банкови сметки, което правели наемните работници в продължение на целия си трудов живот. Тоест пенсионното осигуряване тогава е било нищo повече от „услуга“ от страна на лихварите на населението, която осигурявала на банката постоянен приток на наличности. Днес системата на пенсионното осигуряване е усъвършенствувана: между работника и банката се е появил посредник във вида пенсионен фонд, но като цяло принципа си остава същия: пенсионната система оказва услуга не на работника, а на банката. Говори се, че за първи път такава система на пенсионно осигуряване е предложил Ной Вебстер (Noah Webster) – същият тоя, който създал първия американски речник. Ето какво пише по този повод Александр Лежава: „през 1785 — 1786 г. той (Вебстер – В.К.) направил обиколка по 13-те нови щата и убедил ключови законодатели да легализират изплащането на проценти за ползуване на парите, най-малкото, в северните щати. Това довело до там, че хората започнали да икономисват и понесли парите си към спестовните банки, където им изплащали по 5% на година реални пари. Ако Ви плащат по 5% на година, в течение на 49 години, докато се трудите (от 16 до 65 г.), то спестяванията ви нарастват 4 пъти. А този четирикратен прираст означава, че средностатистическият човек може да натрупа достатъчно пари за да се оттегли спокойно на пенсия в края на живота си. Широко разпространение това явление получило в Америка и Англия в началото на XIX век. През цялото това време, докато населението трупало спестявания, техните пари се използували от бизнесмени, които вземали кредити от банките…“
Все пак следва да уточним един момент в приведения цитат: от парите се ползували не бизнесмените (получатели на кредити), а банките (кредитори), а вече на основа на получените „живи пари“ (пенсионните вноски) банките „правели“ нови пари, от които се ползували бизнесмените. Тоест ловките лихвари били посредници, които в равна степен се възползували от доверчивостта на трудещите се и бизнесмените.


Политици на служба на фалшификаторите на пари: Франклин Рузвелт

Банкерите (и съдиите, защитаващи банкерите) нерядко си партнират с политици, купени от банкерите.
Ето само един пример на такава политическа поддръжка – от всички (не само в Америка, но и в Русия) възхвалян президент на САЩ Франклин Делано Рузвелт. Първото, което направил дошлият на власт Рузвелт, — обявил на 5 март 1933 г. четиридневна „банкова ваканция“, защитавайки по този начин лихварите от разярените вложители. А на 9 март той вече „прокарал“ през Конгреса закон за извънредна помощ на банките, който предвиждал отделяне на огромната по онова време сума от 2 млрд. дол. за „попълване с ликвидност“ на търговските банки, влизащи във Федералната Резервна Система (ФРС). Каква оперативност! Да напомним, че в „нормални“, „спокойни“ времена даже на президента на страната да се приближава към „независимата“ ФРС не се препоръчва.
А колко „психотерапевтични“ беседи новият президент на страната провел с американците по радиото (тъй наречените „беседи до камината“), за да ги успокои и убеди да не изтеглят своите влогове! Президентът Ф.Рузвелт даже чел „лекции“, в които обяснявал на обикновените граждани, как е устроена банковата система:
„Преди всичко, позволете ми да наблегна на този факт, че когато оставяте пари в банката, там не ги складират в сейфове. Банките инвестират вашите пари в различни форми на кредита – облигации, търговски книжа, ипотеки и много други видове заеми. Казано иначе, банките заставят вашите пари да „работят“, така че да се „въртят колелата“ на промишлеността и селското стопанство. Сравнително малка част от вашите вложения банката държи във вид на парични знаци – такова количество, което в нормални времена е напълно достатъчно за покриване на потребностите на средния гражданин от налични пари. С други думи, всички парични знаци в страната съставляват само неголяма част от сумата на влоговете във всички банки“.
Съдейки по тази „лекция“, може да кажем, че президентът действува като предан защитник на интересите на Уолстриит. Но при това не напълно разбира (или дава вид, че не разбира) това, което говори. В неговата „лекция“ истината и лъжата са смесени. Действително, президентът говори истината: „сравнително малка част от вашите влогове банката държи във вид на парични знаци“. Но какво следва от това? От това следва (ние с вас вече изяснихме), че банката краде парите на вложителите, защото правото на собственост над тези пари остава у вложителя, а не преминава към банката. Президентът смята, че тези налични пари, които има в банката, са „достатъчно за покриване на потребностите на средния гражданин от налични пари“. Значи, президентът фактически решава вместо американците, колко пари от това, което е тяхна собственост, им е „достатъчно“.
Хубава демокрация! Това вече намирисва на „лагерен социализъм“.
И, накрая, откровена лъжа или неграмотност: „банките инвестират вашите пари в различни форми на кредита – облигации, търговски книжа, ипотеки, много други видове заеми. Иначе казано, банките заставят вашите пари да „работят““. Банките инвестирали пари, но не парите на клиентите, а собствени пари, които те са създали „от въздуха“. Що се касае до това, че парите на клиента „работят“, то те действително „работели“ Но не за да може да се „въртят колелата“ на промишлеността и селското стопанство“, а за да могат лихварите да използуват наличните пари за погасяване на най-неотложните парични задължения на своите банки. Те правели всичко необходимо за това, че „да се въртят колелата“ на онази „печатна машина“ с помощта на която лихварите „правели“ нови пари. Но даже новите пари, които лихварите „правели от въздуха“ в онези „бурни“ години, които предхождали „краха“ през 1929 г., били използувани не за това, че да „въртят колелата“ на промишлеността и селското стопанство. Били използувани преди всичко за това, да „въртят колелата“ на борсовите спекулации.
У президента в неговите „лекции“ прозира „нежно“ чувство към неговите покровители от Уолстриит. Не те са виновни за кризата, а някои „несъзнателни“ американци, които се усъмнили в „честността“ на лихварите. Да, може би, има още някои несъзнателни банкери, които само „прекалено се заиграли“ на борсата. Всички останали – са „бели и пухкавки“. Ето думите на президента:
„В страната се създаде лоша ситуация с банките. Някои банкери, разпореждайки се с парите на хората, са действували некомпетентно и безчестно. Доверените им пари те влагали в спекулации и рискови заеми. Разбира се, към огромното болшинство банки, това не се отнася, обаче такива примери са били достатъчни, за да стреснат гражданите на Съединените щати и за известно време ги лиши от чувство за безопасност. Това е породило такова настроение на умовете, когато хората престават да правят различия между банките и по действията на някои от тях започнали да съдят лошо за всичките“.
Като цяло, би било много добре, ако американците бяха „престанали да правят разлика между банките“. Защото всички банки в Америка, от средата на XIX век насам, работят без пълно резервиране, тоест те са действали и сега действат, както се изразява Ф.Рузвелт, „безчестно“. Други банки в Америка няма, защото всяка банка с пълно резервиране би се оказала „черната овца“ в стадото на „белите и пухкавите“, и биха просто я „изяли“. Ако, все пак, решим да намерим разлики между банките, то тях може да ги разделим на две групи: а) тези, при които „некомпетентността“ и „безчестието“ вече са излезли наяве; б) тези, които умеят да поддържат имиджа на „бели и пухкави“ независимо от своята неплатежоспособност. Ако американците това го разбираха, то, напълно възможно, такава „безчестна“ банкова система в главната страна на „победилия капитализъм“ нямаше да има. Просто затова, че американците биха престанали да поддържат този „безчестен“ бизнес със своите трудно заработени пари.
Допускам, че „просветителските“ речи на президента Ф.Рузвелт са оказвали определен „психотерапевтичен“ и „просветителски“ ефект на средностатистическия американец. Защото средностатистическия американец, съдя по всичко, е разбирал от банково дело още по-малко от своя президент и приемал думите му за „чиста монета“.


Строителство на депозитно кредитни пирамиди

За това, как постепенно и незабележимо е ставала „мутацията“ на обикновените „складови“ услуги на лихварите и тяхното превръщане в „депозитни“ (тоест кредитни, без необходимото обезпечение за клиентите на банките), може да прочетете в книгата „Пари в закона: национален и международен аспекти“, написана от известния историк на банковото право Артур Нусбаум. Той смята, че решенията на съдилищата, които оправдавали лихварите (банкерите) в случай на неспособност на последните да погасяват своите задължения по складови разписки, е явно нарушение на човешката логика и нормите на право на собственост. Ако за други стоки има способи за надеждно съхранение (например зърното се съхранява в силози и собственика на силозите не се опитва да го краде), то за парите, по мнението на А. Нусбаум, днес няма безопасно място за съхраняване.
Операциите по привличане на влогове в банките и днес не може да наречем кредитни (заемни), те продължават да съхраняват своята противоречивост и двусмисленост. Над което, за съжаление, не се замислят както клиентите на банките, така и „професионалните икономисти“. Съгласно юридическите норми, при кредитна (заемна) операция кредитора за известно време (срока на кредита) губи правото да ползува (да се разпорежда с) предадените пари. От гледната точка на „професионалните икономисти“, именно в следствие на това, че кредитора се отказва от „днешните блага“ – своите пари в момента заради „бъдещи облаги“ той и получава „възнаграждение за въздържанието“ във вид на проценти. Сега да погледнем договора между вложителя и банката (договор за влог). Клиентът (ако не е договорено специално с банката друго) остава собственик на парите си, той си оставя правото на ползуване (разпореждане) на парите и има право да вземе парите си от банката по всяко време. Вярно, в договора се посочва, че клиента се лишава от процентите или даже се налага наказателна лихва при предсрочно изтегляне на парите, но това не променя същността на договора: правото на ползуване на (разпореждане с) парите остава при клиента. Не се променят нещата дори ако влога не е безсрочен, а срочен влог. Следователно, това не са кредитни отношения между клиента и банката. Банката, строго погледнато, може само да управлява парите на клиента по негови указания (например, да осъществява разни операции по преводи и разплащания чрез текущи и разплащателни сметки), и получавайки заплащане за услугите.
В Гражданския кодекс на Руската Федерация има глава 44 „Банков влог“ и глава 45 „Разплащателна сметка“. В тях няма и дума за преминаване на собствеността на парите на клиента (или правата за разпореждане с тях) към банката в замяна на някакви задължения на банката.
На практика се получава следното: банката по свое усмотрение се разпорежда с парите на клиента, погасява с тяхна помощ задължения към други клиенти, а понякога използува парите за свои вътрешно банкови нужди. Това се явява грубо пренебрегване на правата на вложителите като собственици, влиза в непреодолимо противоречие със „свещения“ принцип на капитализма – „неприкосновеност на частната собственост“. Само малкият мошеник, откраднал в супера парче сирене и бутилка бира, го заплашва позор и съд. При лихварите, тяхната криминална дейност свързана с кражбата на милиардни суми, се нарича „банкова дейност“ и се явява една от най-уважаваните и престижни дейности. Никакви юридически увъртания през последните столетия не са могли разумно да обяснят и оправдаят това мошеничество. Слабостта в юридическото обосноваване на банковия бизнес се компенсира, дори прекалено, с „научните“ усилия на „професионалните икономисти“, с „просветителската“ дейност на университетските професори и ПР активността на СМИ.
По такъв начин, узаконеното мошеничество във вида на операции по влоговете дава на лихварите възможността да създават („рисуват“) кредитни пари, които, както отбелязахме, не представляват „законно платежно средство“.
Ако продължим нататък с нашите разсъждения, то неизбежно ще достигнем до извода: нелегитимна се оказва цялата съвременна банкова система. Не мисля, че това представлява откритие за опитните законодатели, политиците и юристите. Изразявайки се на езика на Евангелието, самата съвременната банкова система представлява „дом, построен върху пясък“. А такъв „дом“, съгласно Евангелието, ще „падне“. Потвърждение на което се явяват кризите: банкови, финансови, икономически.
Така, в продължение на няколко века, протичала мутацията на складовите разписки в депозитно кредитни с частично резервиране. Завършването на този процес направило банковото дело привилегировано в сравнение с другия бизнес: само на банкерите на „законно основание“ било позволено да се занимават с кражба на чужда собственост.
Фактически банките се превърнали в „сейфове“ с ограничена отговорност, където действува принципът: „ако поискам (или ако мога) – ще ви върна куфара, ако не пожелая (или не мога) – няма да го върна“. Но, по някаква причина, куфари изчезват повече, отколкото се връщат на клиентите.
Всяка банка, придържаща се към практиката на частичното резервиране (а днес всички банки са такива), се явява по определение неплатежоспособна. Само че това, по неизвестна причина, не се забелязва от клиентите, от органите за банков надзор, от одиторите. Между другото, опитът на автора при общуване с „живи“ банкери показва, че тъкмо те много добре усещат своята неплатежоспособност, но не я афишират. А за да не се породят у клиентите никакви съмнения, банките създават ПР служби, убеждаващи клиентите в своето „безсмъртие“.
Неплатежоспособността се маскира с това, че банкерите правят всичко възможно, за да увеличават обема на влоговете, и за сметка на притока на свежи „истински“ пари, да погасяват старите си задължения. Тоест действува баналният механизъм на „финансовата пирамида“. За да не спира „процеса“ на приток на депозити, банките използуват различни способи на стимулиране. Например, започват да увеличават процентните ставки по депозитните операции (явен признак на това, че със строителството на „пирамидата“ банката има проблеми). Също предлагат други облаги на клиентите си, като застраховане, услуги по плащане на данъци, ток, парно, газ и др.
Когато „пирамидата“ престане да расте, лихварите започват да нервничат. Обикновено вече на този етап остатъците от „резервите“ лихварят предвидливо започва да прехвърля на Бахамите или други офшорки, до където няма да стигнат нито клиентите, нито банковия надзор. Бързо става ясно, че „кралят е гол“ (тоест банкерът е неплатежоспособен). Тогава лихварят обявява (в съответствие с паричните власти) банкрут. Да си пуска куршум в челото, няма намерение. Даже „затвора за длъжници“ (като едно време) не го заплашва. Нали лихварският бизнес днес е „дружество с ограничена отговорност“! Банковият бизнес не ви е там някаква си „пирамида“ МММ, заради която на разни там като Мавроди им дават присъди. А когато „пушилката“ около банкрута поулегне (трябва да се почака годинка), нашият „крал“ се отправя на Бахамите, по-близо до своите (подчертавам – сега вече своите!) „резерви“. „Резервите“ може да са толкова, че да не може да ги „изяде“ и за пет живота. Съвсем не е изключено, тези „резерви“ пак да се върнат в „родната страна“ под „флага“ на някое друго офшорно царство, за да се създаде нова банка. В този случай играта под кодово име „частично резервиране“ започва нов кръг.


Лихвари и балами

Ако погледнем на депозитно кредитните операции на банките като на процес на изграждане на „пирамида“, ще прогледнем, че банковата дейност не е нищо друго освен „хазартна игра“. В тази игра винаги печелят банкерите. Що се касае до вложителите, то те в началото получават стабилни доходи, но след това с голяма вероятност ще се лишат от своите пари. Средната доходност на клиентите като цяло в тази игра има устойчиво отрицателно значение (отделни клиенти от рода на „Леня Голубков“ може да имат и положително значение на доходността, но всички клиенти, разглеждани в цялост като „клас“, — само загуби). Не вземаме под внимание случая, когато загубите на всички клиенти се покриват от държавата – например с помощта на системата на „застраховане на влоговете“ (когато загубите се прехвърлят на цялото общество, което плаща „застраховането на влоговете“ с платените от него данъци).
Ако, все пак, законодателите и политиците от всички страни по света с една или друга степен на ентусиазъм се борят против такива „хазартни игри“, като борсови спекулации, или финансовите производни инструменти (дериватите), то по отношение на банковата дейност всички те, по правило, проявяват лоялност. Целият им ентусиазъм, в случая, се свежда до това, че да се внесат някои усъвършенствувания в „хазартната игра“ наречена „банкова дейност“, но самият принцип на играта не се променя. Фактически, строителството на „дълговата пирамида“ в банковия сектор не само, че не се осъжда, но даже се поощрява от законодателите. Например, създаването на система за „застраховане на влоговете“. Или мощните „наливания“ на държавни пари в банковите пирамиди; последен ярък пример – „наливането“ през 2008 г. от федералния бюджет на САЩ съгласно „плана Полсон“ (Полсон – министър на финансите на САЩ в администрацията на Дж. Буш-мл).
За да бъдат последователни до края законодателите, би следвало да окажат морална и материална подкрепа и на „пирамидите“ от типа МММ. Обаче, реализацията на такива проекти не е в състояние да осигури толкова огромни приходи, а законодателите не се интересуват от „стотинки“. Затова авторите на такива проекти (като Мавроди и Ко.) – са явно „външни“, те не влизат в „клуба на лихварите“. За сметка на аферисти от типа на Мавроди законодателите могат да демонстрират своята „принципност“.
Както казахме по-горе, банките преминали от взимане на такса за депониране на пари към изплащане на проценти на своите клиенти. За чия сметка става това плащане? За сметка на това, че обема на дадените кредити („създадените“ нови пари) превишава многократно обема на привлечените „истински“ пари. А съвсем не за сметка на това, както мислят много хора, че процентите по активните операции са по-високи, отколкото на пасивните операции. Даже ако процентите по влоговете са по-големи, от процентите по даваните кредити, пак банките ще имат големи възможности за печеливш бизнес. Освен това банките винаги се стараят да не изплащат лихвите в „живи“ пари, а начисляват („рисуват“) проценти и ги прибавят към сумата на влога – тъй наречената „капитализация на лихвата“. По този начин сметката на клиента нараства с „нарисувани“ пари, създавайки илюзията, че той богатее подобно на лихваря. Лихварите са заинтересовани в това, че клиентите колкото се може по-дълго да държат влоговете си в банката и колкото се може по рядко да се обръщат към банката за теглене на „истински“ пари.
Затова те, първо, предлагат на своите клиенти такива „инструменти за управление“ на депозитните пари, като чекове, пластмасови карти, които позволяват рязко снижаване на използуването на „истински“ пари. Второ, за максимално удължаване на срока на оставане на клиентките пари в банките, те предлагат повишени проценти по срочните депозити (тоест влог с предварително уточнен срок на възможното изтегляне на парите); при това, като правило, процентът при дългосрочните влогове е значително по-висок от този при краткосрочните.
„Частичното резервиране“ потенциално се явява мощен фактор на инфлацията. Преди, всичко лихварите днес са се научили да създават повече пари, отколкото е необходимо за оборота на стоки. Тук трябва да отбележим, че печелят от инфлацията лихварите, които „създават“ пари, а губят, преди всичко, обикновените хора. Защо? Защото новосъздадените пари, преди всичко се оказват в ръцете на самите лихвари и онези лица, които са близки до тях. Те (хората от кръга на лихварите) с помощта на тези нови пари придобиват стоки и активи по онези цени, които са се установили на пазара преди появата на новата партида пари. А след това парите започват да се движат с различни скорости по различни „вериги“, и пазара започва да реагира на повишеното парично предлагане с ръст на цените. До обикновения човек новите пари пристигат най-накрая, когато инфлацията вече е набрала скорост. Подобна неравномерна динамика води до преразпределение на богатствата в полза на лихварите за сметка на народа. Този механизъм на преразпределение е добре описан в трудовете на много автори. Например, Ротбард пише:
„Както при всеки случай на фалшифициране на пари за такова дълго време, както и при складовите разписки в качеството си на заместител на истинските пари, в резултат ще се увеличи паричната маса в обществото, ще се повишат цените в долари, ще се преразпределят парите и богатствата в полза на първите получатели на новите пари (на първо място в полза на самата банка, след това в полза на банковите дебитори и по-нататък тези, които им продадат стоки) за сметка на онези, които получават новите пари по-късно или въобще не получават“.


Глава 5

„Паричната революция“: ценни книжа и фондови борси

Съвременната парламентарно буржоазна държава цялото си творчество отдава на борсата, тоест представителката на капитала. Деспотичната борса, притежаваща парите…, по естествен начин придобива и растящо господство над труда във всички негови видове.

С.Ф. Шарапов (1855—1911), руски мислител, обществен деятел, икономист

Третият етаж на финансовата система

Частичното резервиране позволило на лихварите да надстрояват над истинските пари (злато или законни платежни средства във вид на хартиени пари) втори етаж на финансовата система във вид на депозитните пари, създавани от търговските банки.
Но и това им се оказало малко: те решили да построят и трети етаж на финансовата система във вида на „ценни книжа“. Това е онзи етаж, който е обитаван от „фиктивния капитал“, който се явява производен на паричния капитал и още повече на търговския и производствения капитали („реалния капитал“).
Част от ценните книжа се отнасят към разреда на така наречените дългови финансови инструменти. Това са различни облигации, които се пускат (емитират) от компаниите, банките, държавата и представляват различни заеми: необходимите пари се мобилизират на пазара за сметка на продажбата на облигации на физически и юридически лица. Облигацията се издава за определен срок и при изтичането му – се погасява. При това притежателят на облигацията получава лихва. Тоест облигационните заеми – това е разновидност на кредитните отношения. Макар че разлика от обикновените кредитни договори между банка и клиент, разбира се, има. Преди всичко, използува се друга, опростена техника на операциите по привличане на средства. Кредиторите се оказват много (понякога милиони притежатели на облигации). Главното е, че емитентът на облигации (да кажем, същата банка) носи още по-малко отговорност по своите обезателства, отколкото банката пред държателите на депозити. Емитентът може да „изгърми“ и притежателите на облигации могат да загубят своите средства, но това вече се нарича „пазарни рискове“: на държателя на облигации му обясняват, че, разбирате ли, той съзнателно се е съгласил да поеме този риск при инвестирането на своите средства. Такива рискове държавата не се наема да покрива. За лихварите това е много ефективен инструмент за провеждане на разни афери и машинации. А за обикновените граждани – най-бързия начин да се освободят от парите си.
Друг вид ценни книжа са акциите, наричани още инструмент за дялово финансиране. Те позволяват на емитента на ценните книжа бързо да мобилизира необходимите средства чрез продажби на пазара. За разлика от облигацията, акцията дава на притежателя й право на владение на част от имуществото на компанията – емитент (дял). Съответно и формално получава право на участие в управлението на компанията, и да получава доходи от разпределението на печалбата (тъй наречените дивиденти). Така е написано в учебниците по икономика. А фактически акциите се пускат на пазара често за да се съберат пари в полза на много тясна група хора. Милиони притежатели на акции са наричани „миноритарни“ акционери, техните гласове са разпилени и реално участие в управлението на компанията не вземат. А често при предлагане на пазара на ценните книжа се изяснява, че няма какво да се управлява: акционерните дружества се „срутват“ а парите изчезват някъде. Това е отработен бизнес, който се нарича „грюндерство“.

Инвестиционни банки – факири на фондовите пазари

През втората половина на XX век водеща роля в организацията на емисии и предлагане на ценни книжа започнали да играят инвестиционните банки. Това са специални банки, които обикновено не се занимават с даване на заеми, не приемат депозити и не правят разплащателни операции. Те действат на пазара на ценни книжа като инвестиционни брокери, работещи по поръчение и за сметка на клиентите; впрочем те могат да работят и за своя сметка.
Банките активно се включили в тоя процес на организация на пускане на ценни книжа и организиране на акционерни дружества. Такава учредителска дейност им обезпечила, от една страна, голямо търсене на пари, и от друга — им дала възможност да пускат допълнителни пари, което добре им се отдавало. През XIX век в западна Европа, Северна Америка, Русия настанал бум на тъй нареченото „учредителство“. В Германия и Австрия го наричали „грюндерство“, по-късно така започнали да го наричат и в други държави. Настанало „златно време“ за спекулантите, които активно „подгрявали“ пазара, тоест по всякакъв начин способствували ръста на цените на акциите на новосъздадените компании. Да вземем за пример САЩ. През 1837 г. пазарната стойност на различните задължения, намиращи се в обръщение на фондовия пазар на САЩ, многократно превишавал обема на наличните пари в оборота. Банките се стараели по всякакъв начин да удовлетворят търсенето на пари, но едновременно с това били принудени да прекратят обмена на хартиени пари за злато и сребро. След „върха“ на пазарните котировки настанало сриване на цените, и страната потънала в депресия за пет години.
За „треската“ през XIX век на фондовите пазари е писал, в частност, В. Зомбардт, позовавайки се на други автори:
„Учредителното дело съдържа и производство на акции и облигации за продажба; която се извършва от фирми, „които професионално са овладели майсторството за извличане на пари чрез производство на книжа и разпространението им в обществото“ (Crump). Няма какво да спорим, та с такива силни, нови импулси се е обогатил, благодарение на това, целия стопански живот. Та нали оттогава, често много едри предприемачи, били заинтересовани в създаването на все нови и нови центрове на капитализма под формата на нови или разширени предприятия, без да се съобразяват с действителните потребности и подобни конкретни съображения. От тогава „встъпва в действие сила, която извиква към живот прекалени голяма, направо разточителна маса крупни предприятия под формата на акционерни дружества“ (Knies).
Активното внедряване на акциите в деловата практика е било необходимо на лихварите не само за получаване на незабавни спекулативни печалби, а така също и за да установят контрол над предприятията и компаниите в различни отрасли на икономиката. Става дума за система на участие чрез владеене на пакети от акции в дружествата. Лихварите постигнали значителни успехи в строителството на различни холдингови пирамиди: на върха на пирамидата се намира компанията майка, която има участие в други компании, наречени дъщерни. Дъщерните компании, на свой ред участвуват в други компании, които спрямо компанията майка се явяват внучкови. И т.н. и т.н. При това, за да може холдинговата (майка) компания ефективно да управлява всички „свързани“ компании от пирамидата, трябва да владее контролен пакет акции. Смята се за необходимо да има 50% + 1 акция за да наложи своето решение над останалите акционери. При голямо разпръскване на акциите, между многото акционери което затруднява събирането на акционерите за вземане на важни решения, тогава може да се окаже, че и 20-30% са достатъчни. С помощта на не голям капитал компанията майка може да управлява капитали десетки и дори стотици пъти по-големи от нейния. В крайна сметка лихварите могат да управляват цялата холдингова пирамида в нужното за тях направление. Например, да ориентират всичките компании от пирамидата да използуват услугите на една и съща банка. Или да организират движението на стоки и услуги между фирмите по цени, нямащи нищо общо с пазарните (за избягване на данъците). Или да организира финансовите операции така, че печалбата в крайна сметка да се акумулира в една, нужна на лихваря компания, а останалите компании да имат нулеви резултати и т.н. Особено голяма ефективност в дейността за получаване на печалби се постига, когато холдинговата мрежа е международна, тоест дъщерните и внучковите компании са разхвърляни в много страни по света. Това осигурява възможност за маневриране с финансовите ресурси с отчитане на данъчната ситуация, цените на производство, и парите в страните на дейност. Система на участие е изгодна за собствениците на холдинга още и с това, че висшестоящите компании не отговарят по задължения на нисшестоящите, което дава голяма свобода на действията и за организиране на разнородни афери. Трудно е да се накарат международните холдинги да се загрижат за социално икономическото развитие на страните, приемащи техните „дъщери“ и „внучета“. Тоест финансовата ефективност на холдинга може да има разрушителни последици за страната в която холдинга извършва своята дейност.


Тайните на фондовите факири

Печалба от учредителство се създава на „първичния“ пазар на ценни книжа. Но покрай него е възникнал и „вторичния“ пазар на ценни книжа, където първоначално пуснатите книжа се продават и купуват. Фондовите борси, с чието участие се провежда тази търговия, се учредяват и контролират от лихварите. За да могат лихварите да приберат големите пари, мобилизирани от акционерните дружества на пазара, обикновените притежатели на ценни книжа трябва да загубят парите си. Те ги губят само тогава, когато възникват (реализират се) различни пазарни „рискове“. А за това тези „рискове“ трябва да се създадат. Най-главния и типичен риск – е рискът на обезценка на книжата. В учебниците тези колебания на цените на книжата се наричат „пазарни рискове“: всичко се оправдава със „стихията“ на пазара, а лихварите се оказват зад кулисите.
„Професионалните икономисти“ тия скокове и падения на фондовия пазар наричат със сложната дума „волатилност“. Някои „професионални икономисти“ даже се опитват да „откриват“ на основата на икономически модели и математически изчисления различни „закони“ и „закономерности“ на фондовия пазар. Като че ли фондовия пазар е част от природата с физически закони, заложени в него от Твореца. Все пак, фондовия пазар е творение на човека, при това на човек пропаднал. А който е сътворил, той и управлява. Тоест фондовия пазар се управлява от пропаднали хора, конкретно – лихварите. В пространството на фондовия пазар действува само един закон – закона на алчността.
По какъв начин алчните лихвари управляват фондовия пазар?
Първо, с помощта на инструментите за пазарно манипулиране на фондовите ценности (управление на търсенето и предлагането на ценни книжа). Съвсем не е задължително, например, да се пускат на пазара всичките ценни книжа, достатъчно е да се предложат само част от тях, да се създаде изкуствен дефицит. А след това да се купят обратно, без да се жалят пари, за да се вдигнат цените на книжата (и, съответно, цената на компанията).
Може и обратното, рязко да се „хвърлят“ на пазара пакети акции, за да се „свали“ техния курс, а след това на ниски цени да се изкупят (обикновено чрез подставени лица) всички налични на пазара акции, и после да се установи цена на ново, по-високо ниво. Обикновено през борсата минават само част от ценните книжа (понякога много малка част), но цените на борсовата търговия се превръщат в цени на всичките книжа. Може да сравним борсата с център за управление, от който лихварите осъществяват манипулиране на целия пазар (стоки, активи, финансови инструменти).
Второ, чрез манипулиране на парите на фондовия пазар. Предлагането на пари може да се увеличи – благодарение на „печатната машина“ с която разполагат лихварите. И на обратно, количеството на парите на фондовия пазар може рязко да се намалят, с изискване на по-рано дадените кредити и отказ на рефинансиране. Именно така парично-кредитния инструмент (съчетан с „вербална интервенция“) обикновено се използува за организиране на „сривове“ на борсата.
По същество между фондовата борса и банките (на първо място централната банка) произтича най-здраво срастване, те се превръщат в единен механизъм за управление на „икономиката“ и целия обществен живот. Банките, учредители на фондовите борси, са и главните играчи там.
Трето, с помощта на инструментите за информационно управление на поведението на участниците на фондовия пазар. Тоест, манипулирайки информацията за компанията – емитент (за финансовото и положение, проекти, акционери и т.н.), също и за общата икономическа и политическа обстановка в дадената страна или в света. Обикновения (малкия) притежател на книжа няма как да провери достоверността на „подхвърлената“ информация, но почти със сигурност реагира на информацията по някакви „безусловни рефлекси“, типични за поведението на дребния инвеститор – „профан“. Ето защо „паричната революция“ във вид на създадените фондови борси по време съвпада с рязкото нарастване на ролята в обществото на СМИ (вестници и списания) и налагането още в 19-ти век на контрол от страна на лихварите над СМИ. Сега в СМИ влизат и радио, телевизия, интернет. В допълнение, в процеса на управление на поведението на участниците на пазара се привличат и такива институции като, рейтингови компании, професионални анализатори на фондовия пазар, „независими“ консултанти и т.н. Към управлението на поведението на инвеститорите се включват и ръководителите на централните банки, които правят изявления относно текущото и очакваното състояние на „икономиката“; в тази връзка се появиха даже изразите „вербална интервенция на паричните власти“. СМИ и другите институти на „информационната инфраструктура“ на фондовия пазар отдавна се намират под пълния контрол на финансовата олигархия. Водещи банки на Уолстриит като „Джей Пи Морган Чейз“, „Ситибанк“ Банк ъф Америка“ се явяват притежатели на контролния пакет акции на американските телевизионни компании ABC, CBS, NBC, CNN. Десетина банки и финансови компании контролират 59 списания, включително „Таймс“ и „Нюзуик“, 58 вестника, вкл. „Ню Йорк таймс“, Вашингтон пост“ Уолл стриит джърнал“.
Въобще за връзките на СМИ с финансовата олигархия, за това, че СМИ се явяват „четвъртата власт“, за това, че СМИ се явяват най-мощния инструмент за управление на финансовите пазари, е написано и казано много. Ще си позволим да приведем едно изказване. То е ценно с това, че принадлежи не на критик и разобличител на „четвъртата власт“, а на онзи, който представлява тоя бранш на властта. През 1953 г. в пресклуба на Ню Йорк се изказал бившият главен редактор на водещият американски вестник „Ню Йорк таймс“ Джон Свинтон (John Swinton) и казал следното:
„В Америка не съществува такова нещо като „свободна преса“, освен в глухите градчета. Вие знаете за това и аз го знам, вие знаете предварително, че това няма да бъде напечатано… Бизнесът на нюйоркските журналисти се заключава в това, да рушат истината, откровено да лъжат, да развращават, да принизяват, да угодничат в краката на Мамон, да продават рода си на Мамон и страната си на Мамон, за да получат ежедневната си дажба хляб… Ние сме инструменти и васали на богаташите, стоящи зад кулисите. Ние сме марионетки, те дърпат конците, а ние танцуваме. Нашият талант, нашите възможности и нашият живот – всичко това е собственост на други хора. Ние сме интелектуални проститутки…“.
Примери за това, как „интелектуалните проститутки“ помагат на лихварите да управляват финансовите пазари, има повече от достатъчно. Така, през 1907 г. Дж. П. Морган за това да провокира изгодна нему банкова криза, направил заявление за неплатежоспособността на една от най-големите нюйоркски банки. Контролираните от Морган вестници незабавно разпространили в милионен тираж „новината“, и в страната започнала банкова паника.
Като говорим за информационното осигуряване на спекулативните операции на фондовия пазар, следва да споменем, че световните лихвари винаги са отделяли и продължават да отделят първостепенно внимание на оперативното получаване на важната за участниците на пазара информация. Главният принцип е: винаги първи да получаваш такава информация и на нейна основа да вземаш решения за покупка или продажба на актива.
Христоматиен пример за това, какво дава на лихваря следването на този принцип, е историята на Натан Родшилд, който благодарение на оперативна информация успял буквално за един ден да стане най-богатия човек в Англия. Това се случило в Лондон през юни 1815 г. след битката на Наполеон със съюзническите войски при Ватерло. Ротшилд имал превъзходно организирана куриерска служба, функционираща в цяла Европа. Известие за поражението на Наполеон ротшилдовските куриери доставили на разсъмване на 20 юни, осем часа преди всички останали. Рано сутринта Натан Родшилд отишъл на борсата. Там било вече пълно с народ и царяло напрегнато очакване. В зависимост от изхода от битката едни акции щели да загубят стойността си, а други рязко да я увеличат. Натан, давайки си вид на сериозно замислен, започнал последователно, едно след друго, да продава по ниска цена пакети облигации на английския държавен заем. На борсата се понесло като вихрушка: „Ротшилд вече всичко знае!“ Настанала паника. По примера на Натан, всички бързали да се освободят от английските облигации. Цената им паднала до 1-2% от номинала. И когато всички големи акционери продали своите пакети акции, Натан изкупил всичките (чрез свои тайни агенти). Когато на борсата дошло съобщението за разгрома на Наполеон, Ротшилд не бил вече там. В залата си скубели косите за миг загубилите цялото си състояние и банкрутирали хора. Говори се, че именно тогава Натан Ротшилд придобил голям пакет акции на Банката на Англия и поставил централната банка под контрол.


Информацията е пари!

В случая с Натан Ротшилд през 1815 г. информацията за победата на англичаните в битката при Ватерло е била получена благодарение на това, че Ротшилд е проявил забележителни способности в организирането на информационното осигуряване на своята дейност и при това формално не е нарушил закона. Обаче днес събирането на такава информация от играчите на пазара най-често е свързано с откровена кражба, при това 99% от случаите остават неразкрити.
Става дума за придобиване и използуване на инсайдерска информация.
Инсайдерската информация (инсайд)- това е „вътрешна“ информация за различни организации и компании, имаща гриф „за служебно ползуване“, „секретно“, и други подобни. Лихварите имат свои агенти (инсайдери) в стратегически значимите държавни ведомства и организации, особено онези, които определят финансовата политика (централната банка, министерството на финансите и т.н.), а също така и в компаниите, представени на фондовия пазар.
Инсайдерите могат да бъдат министри, президенти на компании и банки, управляващи и редови сътрудници, имащи достъп до документи, компютри, база данни, ЛВР (лица вземащи решения). Благодарение на тази агентура лихварите имат достъп до вътрешна информация и това им позволява да вземат най-ефективни решения на пазара и да получават милиардни печалби.
Различията в достъпа до информация на различните участници на пазара зачертава най-важният постулат на „икономическата“ теория mainstream, съгласно който „пазарна икономика“ съществува там и тогава, където и когато всички участници на пазара вземат решения на основата на обективна и достатъчна информация. В реалния живот това го няма, затова фондовия пазар съвсем не е пазар, а площадка, на която едните ограбват другите.
Както справедливо пише Юрий Баранчик, „борсата – това е относително цивилизовано отнемане на средствата на онези, които нямат достъп до инсайдерска информация, от тези – които имат. Инсайдерската информация лежи в основата на целия борсов процес“.
Различията в достъпа до информация, важна за вземането на решения на борсата, се определя, преди всичко, от степента на близост на този или онзи участник на пазара до върха на световната финансова пирамида, а такъв връх е Федералната резервна система на САЩ (ФРС).
Един от изтъкнатите инсайдери, както смятат много експерти, е бившият ръководител на ФРС А. Гринспено.
След своята оставка през 2006 г. той се заел с инвестиционен мениджмънт и до скоро е бил съветник на компанията „Полсон“ (Paulson & Co. Inc.), чийто основател, Джон Полсон, е известен с това, че през 2007 г., играейки на пазара на недвижими имоти, най-много от всички в света е спечелил от глобалното срутване на кредитните пазари. Печалбата на компанията през тази година била 4 млрд. дол. (норма на печалба 550%). И в 2008 г. компанията остава един от най-случилите играчи на инвестиционния пазар.
Виртуозно владее инструментите на информационното управление на финансовите пазари такъв не по-малко известен, от Гриспен, финансист Джордж Сорос. Успехът дошъл при този спекулант в резултат на постоянна „меча“ игра, тоест игра при понижение на пазара. Самата игра се води, както казва Сорос, с помощта на разработена от него „теория за рефлексивността на фондовите пазари“. Същността на теорията е в това, че за покупка и продажба на ценни книжа решения се вземат не на основата на текущата ситуация на пазара, а на основата на очаквани цени в бъдещето. Понеже очаквания е категория психологическа, то те могат да се формират с помощта на СМИ и различни аналитически издания. Сорос без стеснение говори, че той активно влияе на „очакванията“ на хората.
Но това е само половината от онова, което формира неговия успех. Втората половина, за която Сорос не споменава, е достъп да инсайда.
„Счита се, че своите успехи Сорос дължи на финансовото си ясновидство. Макар че някои данни свидетелствуват за това, че при вземане на важни решения Джордж Сорос е използувал инсайдерска информация, предоставена му от високопоставени чиновници от политически, финансови и разузнавателни кръгове на най-големите държави по света. През 2002 г. Парижкият съд призна за виновен Джордж Сорос в получаване на конфиденциални сведения с цел извличане на печалба и го осъди да плати глоба в размер на 2,2 млн. евро“.
Навярно, една от най-влиятелните структури на Уолстриит се явява Банк Голдман Сакс (съгласно някои източници тя влиза в състава на главните акционери на Федералната резервна банка на Ню Йорк). Тази банка се намира на първите редове на различни рейтинги благодарение на инсайда, а така също на традиционните тесни връзки с Министерството на финансите на САЩ. Така и в сегашната криза Голдман Сакс не „потъна“ (докато редица други инвест. банки „отидоха на дъното“). Въпреки всички предпазни мерки, предприемани от банките, използването на инсайда излиза наяве.
Ще приведем един пример. През 1993 г. инвестиционната банка Голдман Сакс е принудена да плати 9,3 млн. дол. заради използуването на инсайд (5 млн. във формата на глоба и 4,3 млн. като незаконно получени печалби). Работата е там, че банката е научила преди другите, че министерството на финансите прекратява издаването на държавни съкровищни облигации с 30 години срок на погасяване. При това банката даже не е оспорвала наказанието, за да не се вдига излишен шум. На редица мениджъри от Голдман Сакс са им били предявени углавни и граждански обвинения.
Ако разгледаме всички случаи, свързани с използуването на инсайд, то може да си направим извода: конкуренцията на фондовите пазари се свежда преди всичко до конкуренция за придобиване на инсайдерска информация.
Такъв известен автор, като Жак Атали, който е тясно свързан с финансовата олигархия, признава: получаването на информация става главно условие за успеха на онзи, който играе на финансовите пазари. Такова преимущество позволява на „посветените“ (тоест имащите достъп до инсайд) да решат двойната задача: да контролират пазара и да получават печалби за сметка на другите участници. „Пазарите се намират под властта на онзи, който може да предоставя капитали в зависимост от наличната информация. Това са банкерите, аналитиците, инвеститорите – „посветените“… в реалността съществува ограничен кръг лица, получаващи специални, несправедливи дивиденти от икономическа и финансова информация за рентабилността на проектите… „Посветените“ не са наемните работници или инвеститорите. Обикновено това са посредници, които присвояват основната част от националното достояние, създадено благодарение на технологични и финансови иновации. В съвременния свят те са по-важни, отколкото притежателите на капитала: притежават рента над времето (информацията) и извличат доход от нея. Най-много „посветени“ има в САЩ. Обаче по правило те са „граждани на финансовия свят““.
Вече много години държавите с „пазарна икономика“ се борят с мошеническата практика на използуване на инсайдерска информация. Трудно е да се разбере: борят ли се или си дават вид, че се борят. Примерно, в САЩ тази борба продължава повече от век: първото съдебно дело за инсайдерска търговия е било през 1903 г. Обаче до Великата депресия през 1929 — 1033 г. никакви закони за борба с инсайда в Америка не е имало. Въобще намесата на държавата в живота на пазарите на ценни книжа е била минимална до тогава. За първи път въпроса за борба с инсайда е бил засегнат в приетия от Конгреса на САЩ през 1934 г. Закон „За ценните книжа и борсите“ (известен като Закона Глас-Стигал). През 1988 г. бил приет специален закон, изключително посветен на борбата с инсайда и отговорността за използуването на този метод за обогатяване. Обаче, въпреки достатъчно широката законодателна база, богатата практика на американските съдилища по разглеждане на дела за използуване на инсайд, въпреки включването в борбата на правоохранителните органи и спецслужби, количеството на шумни скандали, свързани с използуването на инсайд в Америка не намалява. Впрочем, същата картинка се наблюдава във всички страни, стъпили на пътя на „пазарната икономика“, включително Руската федерация.


Казино вместо икономика

Ако забравим „умните“ думи с които наричат тоя институт на „пазарната икономика“, като „фондова борса“, то може да я наречем обикновено „казино“ или „игрален дом“. В много страни се приемат закони, които забраняват или ограничават игралния бизнес. Ето и в Русия решиха да въведат ограничения на дейността на казината. А за борсата – мълчание. Още повече, доста често от нашите „професионални икономисти“ и представители на паричните власти може да се чуят съвети: у нас, виждате ли, с борсите нещата са зле, изоставаме от „цивилизования“ свят; трябва да направим така, че всички предприятия да вземат участие в играта на фондовия пазар. Тоест на предприятията от реалния сектор се предлага да не създават нови стоки, а да играят; награда в играта трябва да станат активите на същите тия предприятия. В съобщенията на СМИ на „икономическа тематика“ глаголът „произвеждам“ все повече се подменя с „играя“. Ето една трезва (за съжаление, доста рядко срещана) оценка на борсата“:
„По същество… борсата – е нещо като много казина, свързани помежду си с електронни нишки, където на таблото (вместо на зелената маса) предлагат на трейдърите (играчите) подскачащи котировки на акции (вместо жетони). Ако на фондовите борси се отчете в индексите за икономическо състояние всичките участници в световния процес, я това са милиарди предприятия, сред които 50 хиляди най големи компании, а не само 30 по мъгливия индекс Дау Джонс, веднага ще излезе наяве лъжовността на теорията за индексите и валутните курсове. А сега лъжите, изгодни за борсовите мошеници, водят до това, че, когато индекса Дау Джонс показва, че активи трябва спешно да се продават, в действителност е най-изгодно да се купуват… Не току така, когато примамват нови лица в борсовите афери, финансовите гуру свалят от себе си отговорността чрез заявления, че на борсата леко може да проиграете всичко, да стигнете до самоубийство! И тук приликата с казиното е очевидна“.
Залог в хазартната игра, която постоянно се играе на фондовата борса, се поставят предприятия и компании, банки и застрахователни дружества. Тoест всичко, което е изкарано на пазара, „жетони“, които се наричат акции. В резултат „жетоните“ преминават от едни ръце в други. Някой остава съвсем без „жетони“, а друг (собственика на казиното) събира все повече и повече „жетони“. На езика на „професионалните икономисти“ този процес се нарича „сливане и поглъщане“ (merges & acqisition). В действителност „сливания“ се случват крайно рядко, норма на фондовия пазар е „поглъщането“. По-рано спекулантите са играли на пазарите на зърно, метали, нефт и др. Суровини (става дума за игра на стоковите борси). Сега играта е станала по-голяма – на фондовите борси се продават и купуват предприятия и компании, за които работят хиляди хора, а потребителите на тяхната продукция са милиони. За периода 1997 — 2007 г. в десет водещи, промишлено развити страни са били регистрирани 40 хил. сливания и поглъщания.
Очевидно, че хазартните играчи, които са станали притежатели на щастливата награда — погълнатата компания, малко се интересуват от техническа реконструкция, обновяване на продукцията, снижаване на разходите, нови инвестиции и други проблеми. Те имат съвсем различно отношение към новопридобитата компания: сега това вече не е „предприятие“, „производствени мощности“, „основни фондове и работници“, а само „нефинансов актив“, който трябва да се купи по-евтино и да се продаде по-скъпо на фондовия пазар. И така, реалният сектор на „икономиката“ станал окончателно неконкурентоспособен по сравнение с финансовия сектор.
Бурното развитие на фондовите пазари след Втората световна война, особено в последните две три десетилетия на миналия век, e създало условия за бързата деиндустриализация на развитите страни, вкл. Америка. „Професионалните икономисти“ побързали научно да обосноват този „прогресивен“ процес, като го нарекли преход от индустриалното общество към „постиндустриално общество“. Появили се и други красиви названия: „нова икономика“, „икономика на знанията“, „икономика на услугите“ и т.н.
Ние вече говорихме за такава „хазартна игра“ на лихварите, като депозитните операции на банките с частично резервиране. При тази игра, най-малкото, формално лихварите носят отговорност пред инвеститорите (наричани съгласно правилата на тази игра „вложители“). Благодарение на развитието на системата за държавно гарантиране на влоговете в някои развити страни вложителите (почти всички) успяват да си върнат поне част от средствата (вярно, като правило, доста обезценени).
При игра на фондовата борса загубилите (тоест ограбените) инвеститори нямат право да разчитат на защита от страна на правоохранителните органи и компенсации. Загубата на средства на фондовия пазар се нарича „пазарни рискове“, които инвеститора, съгласно закона, поема сам.
Играта на фондовия пазар прилича на „руска ролетка“, но доста по-рискована. При игра на „руска ролетка“ в барабана на револвера от шест патрона се поставят пет празни и един истински. При игра на „фондовата рулетка“ наобратно: от шест патрона се поставят пет истински и един празен. Тоест на някого от „непосветените“ играчи ще му излезе късмета, обаче основната маса профани ще загубят. По такъв начин, като са създали ценните книжа и фондовите пазари, лихварите са успели да постигнат още по-голяма легализация на своята грабителска дейност.
Поведението на по-голямата част от населението на западните държави се управлява от финансовите пазари – фондовия, валутния, кредитния, паричния. А поведението им напомня поведението на хазартния играч на карти, рулетка или зарове. Играта се води „на едната врата“: Печелят тези, които управляват финансовите пазари, а губят всички останали. Такава икономика нерядко се нарича „икономика казино“. Очевидно е, че скоро тези „останалите“ вече всичко ще проиграят (много от тях вече всичко са проиграли, но още не са го осъзнали, защото продължават да играят с пари взети назаем). Мисля, че не трябва да напомням за това, каква е съдбата на човек, загубил всичко. Понякога завършва със самоубийство. Понякога се намират състрадателни роднини, които му плащат дълговете. Но най-често той става дългов роб на оня, от когото е загубил. Разбира се, у хазартния играч се изгражда паталогично отвращение към труда. Но в „трудово възпитателните учреждения“, за създаването на които лихварите успяват навреме да се погрижат, грижовни „възпитатели“ ще направят всичко възможно, за да възстановят загубените трудови навици на „играчите“.


Глава 6

„Паричната революция“: създаване на централните банки

Аз смятам, че института на банките е по-опасен, от въоръжена армия. Ако американският народ позволи на частните банки да управляват издаването на пари, банките и корпорациите, които са управлявани от банкерите, постепенно ще отнемат от хората цялата им собственост до тогава, докато децата им не се събудят бездомни на земята, някога завоювана от дедите им.

Томас Джефферсон (1743—1826), един ит авторите на Декларацията за независимост на САЩ, третият американски президент (1801—1809)


Генералния щаб на лихварите

Най-важна крачка по пътя на по-нататъшното укрепване на позициите на лихварите било създаването на централните банки. Към създаването на такива институти подтиквала алчността на най-влиятелните лихвари, които желаели да монополизират в свои ръце издаването на законни платежни средства на държавата и да получават за сметка на това емисионен доход. Алчността усилвала желанието им да поставят под свой контрол цялото общество чрез управление на паричното предлагане.
В създаването на централни банки била заинтересована цялата „класа на лихварите“: Този институт е трябвало да организира координацията на дейността на всички банки, да стане „генерален щаб“ на своеобразния „паричен картел“.
По-горе ние вече отчасти се докосвахме до дейността на централните банки във връзка с практиката на „частичното резервиране“ на търговските банки. За „подсигуряване“ на банките, които в условията на „частично резервиране“ имали склонност към банкрути, централната банка започнала осъществяването на такива функции, като:
-надзор на дейността на търговските банки;
-регулиране на ликвидността им с помощта на норми за задължително резервиране, рефинансиране на кредитите на търговските банки, „стабилизационни кредити“, операции на „свободния пазар“ (покупка и продажба на ценни книжа от и на търговските банки), операции на валутния пазар, изкупуване на така наречените „токсични“ („отпадъчни“) активи и т.н.;
-организиране и регулиране на пазара за междубанковите кредити и т.н.
Накратко, централните банки са призвани да защитават „класовите интереси“ на лихварите посредством:
1) създаване у обществеността на устойчиво усещане, че с търговските банки „всичко е наред“ и че за влоговете си не бива да се тревожи (за тях се тревожи централната банка);
2) опит за предотвратяване на възможни банкови паники и кризи, когато действителни „замирише на пушек“ (макар възможностите им за това да са малки);
3) организиране на „гасене на пожара“ (тоест борба с банковите кризи), ако тя все пак възникне, „залива“ я със спасителна течност наречена „ликвидност“.
Вече не говорим за това, че в интерес на лихварите именно централната банка „в планиран ред“ организира „пожари“, наричани от банкови кризи.
За повишаване на своята социална значимост редица централни банки след Втората световна война започнали да декларират такива цели, като „осигуряване на пълна заетост“, „осигуряване на икономически растеж“, „борба с инфлацията“ и т.н. Такава дейност на централните банки получила много сериозното название: „парично-кредитна политика“. Без да навлизаме в подробности всичко това може да наречем ПР-акции на „генералните щабове“ на лихварите, призвани да скрият истинските цели и задачи. Централните банки, от първия ден на създаването им, действително са имали тяхна „парично-кредитна“ политика, но съвсем не такава, каквато днес официално се представя на обществеността.
Главна цел на реалната (а не на декларираната) „парично-кредитна политика“ на централните банки се явява осигуряването на главните лихвари на световното господство. За достигането на тази цел централните банки решават ред конкретни задачи, свързани, преди всичко, с концентрирането в ръцете на главните лихвари световните богатства:
-запазване на системата на „частично резервиране“ като основа за узаконена кражба на парите на клиентите;
-увеличаване на предлагането на кредити (в това число и за сметка на стимулирането на търсенето на кредити);
-поддържане на инфлационните процеси като способ за скрито облагане на обществото в полза на лихварите;
-периодично организиране на банкови, финансови и икономически кризи с цел изземане на имуществото на длъжниците и изкупуване от лихварите на обезценени активи и т.н.
Често централните банки излизат от рамките на „професионалната“ си дейност (парично-кредитната сфера) и навлизат в сферата на политиката. Примерно, участвуват в подготовката на войни и революции: такива „политически проекти“ създават добро търсене на лихварските пари и водят към още по голямо съсредоточаване на световните ресурси в ръцете на главните лихвари. Разбира се, тази срана от дейността на централните банки не намира своето отражение в официалните им отчети.
За да разберем по-добре истинските цели и задачи на централните банки, методите с които ги постигат, е по-добре да започнем изучаването на тяхната дейност не от гланцираните официални документи (годишни отчети, тематични доклади, планове и т.н.), а с историята на тяхното създаване и дейността им в миналото. В случая ще се ръководим от словата на евангелиста Лука, който казал: Ибо нет ничего тайного, что не сделалось бы явным, ни сокровенного, что не сделалось бы известным и не обнаружилось бы» (Лк, 8:17).


Банката на Англия като главно достижение на буржоазната революция

По повод това, коя е била първата централна банка, в литературата съществуват разногласия. Едни автори считат, че това е Банка на Швеция, основана в 1668 г. Други сочат, че това е Банка на Англия, учредена през 1694 г. Ще съсредоточим вниманието си върху втората, понеже влиянието на Банка на Англия на развитието на международната финансова система е несравнимо по-голямо. Първо, моделът на Банка на Англия се е използувала и от много други страни за създаване на своите централни банки. Второ, през някои периоди от историята Банка на Англия се е оказвала център, от който се е извършвало управлението на световната финансова система.
За да разберем, откъде се е появила Банка на Англия, е необходимо да направим малко отстъпление от общ порядък: създаването на централни банки в много страни са предшествувани от буржоазни революции, а тези революции така или иначе са били провокирани от лихварите, на които монарсите са пречели да практикуват процентния си бизнес.
Предисторията на създаване на Банка на Англия е такава:
Под влияние на Реформацията, която тъкмо започвала да се разгръща в Европа, английският крал Хенри VIII (1509-1547) съществено охлабил законите, отнасящи се до лихварството. В първата половина на XVI век лихварите значително разширили предлагането на златни и сребърни монети, в страната се наблюдавало оживление на стопанската дейност. Но ето, че на власт дошла дъщерята на Хенри VIII кралица Мария Тюдор (1553-1558), която отново стегнала законите за лихварство. Предлагането на монети съществено намаляло, в страната настъпила депресия. След петгодишно управление на Мария властта преминала към сестра й кралица Елизабет I (1558-1603). За да приведе в ред разстроеното стопанство на страната, тя решила да вземе под контрол издаването на монети. Преди всичко, тя взела решение да направи сеченето на златни и сребърни монети изключителен прерогатив на Кралската съкровищница. Потребността от лихвари рязко намаляла, лихвите по кредитите станали минимални. Кралица Елизабет I влязла в пряко противоборство с лихварите. Лихварите започнали да готвят революция, като заложили на Оливър Кромуел. Всичко свършило, както знаем, със свалянето на крал Карл I, разпускането на парламента, екзекуцията на монарха. Разбира се тези събития не може да се обяснят само с това, че кралицата взела в свои ръце сеченето на монети, но това е важна причина за английската революция. На трона бил сложен Джейкъб Стюарт (1685-1688). В страната започнала гражданска война, която не давала на лихварите възможност да наложат напълно своята власт.
И тук на сцената се появява Уйлям Орански – надеждно протеже на лихварите. Историците са на мнение, че неговото идване на власт е било поддържано от холандските и английските лихвари. Стюартите били свалени от престола, а мястото на Джейкъб заел Уйлям Орански, който започнал да се нарича Уйлям III (1688-1702). От името и по поръчение на група лихвари преговори с новия крал водил известния в онези времена аферист Уйлям Патерсън (до тогава той се опитвал да направи големи пари на колонизацията на Панамския провлак, но безуспешно). За своята „услуга“ по предоставяне на Уйлям Орандски кредит те поискали в замяна насрещни „услуги“:
- първо, да се съгласи за създаването на специална банка, която да бъде монополен емитент на хартиени пари, които да се използуват по цялата страна;
- второ, тази банка трябва да стане изключителен кредитор на правителството, като му дава кредити с 8% годишна лихва в замяна на дългови разписки на правителството (облигации);
- трето, да разреши на банката частично резервиране по своите задължения, тоест фактически да позволи да прави пари „от въздуха“;
- четвърто, основен „резерв“ на банката се предлагало да стане не златото, а дълговите разписки на правителството; за сметка на последните трябвало да се осигуряват изцяло кредитирането на правителството, а така също и други кредити.
Фактически в „проекта“ на У.Патерсън се съдържали всички основни елементи на съвременния механизъм на емисии на пари от централните банки на развитите страни (с изключение на това, че в „проекта“ все още се предвиждало използуването на златото, макар ролята му да е била вече второстепенна).
В основни линии всички изисквания на лихварите били удовлетворени (макар и не напълно – например, правата за емисии на общонационални пари се съхранили и за други банки).
Така възникнала Банка на Англия, при това тя имала право да пуска кредитни (книжни лири стерлинги) в два пъти повече, от наличните златни запаси. Още в първата година Банка на Англия дала на краля кредити на сума 1200000 лири стерлинги при наличие на злато в мазето на банката за 720000 лири стерлинги. Кредитите на правителството и лихвите по тях се погасявали за сметка на данъците. Такава система устройвала както лихварите – акционери на банката, така и правителствените чиновници, тъй като получавали достъп до постоянен източник на кредити. При тази система бързо нараствали приходите на акционерите на Банка на Англия и правителствения дълг. Системата пораждала безпрецедентна корупция, способствувала срастването на финансовата мощ на лихварите и „административния ресурс“ на правителствените чиновници. Губел само английският народ: той носел данъчното бреме, породено от дълга. Освен това, на гърба му лягали и тежестите на кризите, които били неизбежни при бързия ръст на дълга. Накрая, трябва да отчетем, че част от кредитите на Банка на Англия не е била обезпечена нито със злато, нито със стоки. Затова въпреки установилата се представа, че „в тези времена инфлация не би могло да има“, в страната цените се покачвали, което удряло най-първо обикновените англичани. Започнало „бягство“ от хартиените лири към златото. Затова още през 1696 г. кралят издал закон, забраняващ на Банка на Англия да плаща в „натура“, тоест със злато. По такъв начин, вече след няколко години от основаването на Банка на Англия механизмът на парична емисия станал такъв, какъвто е сега в САЩ и други развити страни.
Много скоро, обаче, за правителството „славното време“ завършило: дълговете нараствали толкова стремително, че никакви данъци не стигали за обслужването им. Единственият способ за властите да излязат от тая „задънена улица“ било да започнат война. Наистина, Англия започнала серия войни за завладяване на колонии и световно господство… Резултатът бил още по-голямо отслабване на властта при едновременно с това укрепване на позициите на акционерите на Банка на Англия и други лихвари. В края на XVIII век златните резерви на Банка на Англия били толкова изтощени от войната, че през 1797 г. правителството забранило да се изпълняват всякакви плащания в злато.
През 1816 г., след наполеоновите войни, в Англия бил въведен златния стандарт, предвиждащ свободен обмен на хартиени лири за жълтия метал на Банка на Англия. Обаче Банка на Англия веднага започнала да пуска банкноти съществено повече, от златото в подземията й, което помогнало за възникването на кризата през 1825 г. След това в Англия се появила достатъчно голяма група привърженици на „обуздаването“ на емисионната активност на Банка на Англия – тъй наречената „парична школа“, чиито представители смятали, че кризата от 1825 г. е възникнала поради „откъсването“ на паричните емисии на Банка на Англия от нейния метален запас. Още и печалният опит на крал Уйлям по фактическото „отсъединяване“ на паричните емисии от златото, който завършил с развихрила се инфлация в края на XVII – и началото наXVIII век, си спомнили.
На представителите на „паричната школа“ се противопоставяла така наричаната „банкова школа“, чиито представители считали, че емисията на пари от централната банка трябва да се определя не от запасите на злато, а да се обвърже с потребностите на хората от пари. Това обвързване трябвало да се осигури от издаване на банкноти обезпечени с ценни книжа, тоест в крайна сметка със стоки. Без да влизаме в подробности на тогавашната дискусия между двете школи, ще отбележим, че тя засягала само дейността на Банка на Англия. А за пълно резервиране на търговските банки почти никой не споменавал.
През 1844 г. настъпил нов етап в развитието на Банка на Англия. По-горе споменахме за това, че през посочената година бил приет Акт на Пил, който въвеждал редица новости в дейността на централната банка на страната.
Първо, постановявал, че Банка на Англия получава изключителните права по емитиране на банкноти в страната. Вярно, че другите банки не се лишавали от права за емисии, но максималния обем на емисиите им се фиксирал на нивото на 1844 г.
От този момент Банка на Англия получила фактически правото на 2/3 от всичките емисии на банкноти в страната, и с всяка година този дял се увеличавал. Другите банки постепенно „излизали от играта“: през периода 1844 — 1921 г. емисионна дейност прекратили всички банки освен Банка на Англия (207 частни банкерски къщи и 72 акционерни банки). Това не означавало, разбира се, отслабване на позициите на другите банки. Много от тях продължили да увеличават капитала и активите си. Но сега вече те започнали да се занимават изключително с емисии на безналични (депозитни) пари.
Второ, определял високо ниво на златно покритие на банкнотите емитирани от Банка на Англия. В определена степен крачката към обезпечаване на висока степен на покритие на емисиите било, за Банка на Англия, не само вътрешна работа. Нали Великобритания била инициатор на разпространението на златния стандарт по целия свят, и тя била обречена, да показва със своя пример, що е истински златен стандарт.
Вместо това, трябва да отбележим, че действието на Акта Пил до отмяната на златния стандарт през 1930 г. нееднократно било спирано, което давало възможност на централната банка на страната значително да увеличи емисията на книжни пари.
Завършвайки разказа за Банка на Англия, трябва да кажем, че от самото начало тя е била частно предприятие, принадлежащо не на държавата, а на отделни лица. Сред акционерите са били краля и кралицата, които направили първата вноска на стойност 10 хил. лири стерлинги. След тях още 633 човека внесли суми, които били по 500 лири, което им давало право на глас на събранията на акционерите. През 1946 г. тоест след две и половина столетия след създаването на банката тя била национализирана от правителството на лейбъристите (между другото списъка на тогавашните акционери до днес остава засекретен), собственик на акционерния капитал станала държавната хазна. Още преди това, през 1931 г. когато Англия отменила златния стандарт, златния запас на Банка на Англия бил предаден в хазната (министерството на финансите). Обаче и днес Банка на Англия де факто се управлява не от правителството, а от частните банки от лондонското Сити: „Банка на Англия както е била, така и продължава да е частна банка, провеждаща в живота интересите на конкретна, много малка група хора“.


Банка на Франция – детето на Наполеон Бонапарт

Във Франция, съгласно официалните сведения, централна банка е била учредена след повече от сто години след Англия. Все пак трябва да се знае, че там е имало опит да се създаде такъв институт още в началото на 18-ти век. Идеята принадлежала на шотландския финансист Джон Лоу.
Франция по това време се намирала в крайно тежко финансово положение. Годишният бюджетен дефицит стигал 80 млн. ливри, а общият държавен дълг към 1715 г. нарастнал до 3,5 млрд. Ливри. Никой не се съгласявал да дава пари на заем на френския монарх, а данъците не стигали дори за най-необходимите разходи. Тогава Джон Лоу предложил на Филип Орлеански (регент на малолетния крал Людовик XV) и министрите му проект за преход към парична система, основана не на златни пари, а на хартиени, които ще може да бъдат напечатани толкова, колкото потрябват. Джо Лоу казвал: „В интерес на краля и неговия народ е да се гарантират парите на банката и да се откаже от златните монети“.
През 1716 г. била създадена специална частна банка като акционерно дружество с капитал 6 млн. ливри. Нарекли я Кралска банка, начело застанал лично Лоу, който освен това получил и длъжността финансов министър. Първоначално банката, която се намирала под контрола на министерския кабинет, изпълнявала съвсем внимателно емисионната си дейност, издавайки хартиени пари с отчитане на наличните златни запаси. Обаче по настояване на Лоу, Филип Орлеански уволнил редица министри, след което банката започнала активно да увеличава пускането в обръщение на хартиени пари необезпечени със злато.
За да обвърже излишната парична маса и предотврати инфлацията, Джон Лоу предложил да се създаде специална компания във вида на акционерно дружество, която да продава акции срещу книжни пари на всички желаещи. Така през 1717 г. била създадена Западна компания (другото й име – Компания Мисисипи) с акционерен капитал 22 млн. ливри.
За да създаде търсене на акции, Лоу рекламирал проекта, който компанията все едно имала намерение да реализира. Става дума за добив на злато на територията на северноамериканската колония на Франция – Луизиана. Курсът на акциите на пазара започнал бързо да расте: при номинална цена на ценната книга от 500 ливри пазарната й цена се вдигнала до 18 хил. ливри. Едва излезли от печатницата и пуснати в обръщение книжни пари веднага отивали за покупка на ценни книжа. През 1720 г. във Франция вече имало в обръщение банкноти на стойност 3 млрд. Ливри.
Фактически в страната вървяло изграждането на две финансови пирамиди – пирамида на задълженията на Кралска банка (банкнотите) и пирамида на задълженията на Западна компания (акциите). По същество, преди почти три столетия е бил създаден този модел на парични емисии, който днес се използува от развитите страни. Разликата е само в това, че днешните централни банки печатат пари за покупка не на акции, а на облигации (издавани от държавните хазни). Въпреки всички трикове цените във Франция на Людовик XV се покачвали, започнала голяма инфлация – явление непознато по ония времена.
 За да повиши доверието на народа към хартиените пари Лоу отишъл до там, че през 1718 г. преобразувал частната Кралска банка в държавна. Но това не спасило ситуацията. Някои, най-недоверчиви французи, решили да обменят хартиените пари на злато. Първи това направил херцог Бурбонски, откарвайки полученото от банката злато с карети. За други предявители на хартиени пари възникнали проблеми. Тръгнали нежелани за Лоу слухове, започнала паника. Лоу се опитвал да спре паниката, като през май 1820 г. забранил използуването на златото в качеството на пари под заплахата от глоби, затвор и даже смъртно наказание.
Впрочем, нещо подобно направил двеста години по-късно президентът на САЩ Ф. Рузвелт: със свой указ той прекратил обмяната на долари за злато и задължил американците да дадат на държавата всичкото злато под заплахата от затвор.
Не спрял паниката, всичко завършило с пълно обезценяване на парите, крах на Западна компания и превръщане на акциите й в обикновена хартия. Четири години след създаването си Кралска банка – прототип на централна банка – прекратила съществуването си. Така, у французите се оформили дълготрайни отношение на подозрение към подобни институции и отвращение към хартиените пари.
Централна банка във Франция под името Банка на Франция била създадена окончателно едва при Наполеон Бонапарт през 1800 г. Разбира се, Наполеон разбирал опасностите свързани с появата на централна банка в страната. Конкретно, той казвал: „Ръката даваща е по-високо от ръката вземаща. Парите нямат родина, у финансистите няма патриотизъм и няма порядъчност, единствената им цел е печалбата“.
По мнението на някои историци, Майер Амшел Ротшилд предложил на Наполеон да му стане кредитор, но Наполеон отказал. За да бъде независим от Ротшилдите , Наполеон взел решение за създаване на национална банка, но намираща се под негов контрол. Той подписал указ за учредяването на Банка на Франция, имаща статут на акционерно дружество.
200-та най-големи акционери станали членове на Генералната асамблея (събрание на акционерите) на банката. Наполеон поставил в управлението свои роднини, от 1806 г. започнал лично да назначава управителя на банката и двамата му заместници, през 1808 г. постигнал приемане на устав на банката (налагащ определени ограничения на независимостта на банката от държавните власти).
След окончателното слизане на Наполеон от политическата сцена през 1815 г. контролът над централната банка от страна на държавата бил загубен. Постепенно реалната власт в държавата преминала от правителството в ръцете на банкерите, от което и се боял Наполеон. В първата половина на XIX век Банка на Франция нямала абсолютен монопол над емисиите на банкноти, с това се занимавали и редица провинциални банки. Обаче през 1848 г. бил въведен принудителен курс на хартиения франк към златото за всички емисионни банки, което рязко снизило доверието на населението към провинциалните банки. Постепенно те се превърнали във филиали на Банка на Франция.
През 1936 г., когато страната се намирала в тежка криза, бил приет закон, който позволил на правителството да контролира Банка на Франция. Накрая, през декември 1945 г. била проведена национализация на Банка на Франция, централната банка станала държавна (както и в случая с Банка на Англия акционерите на Банка на Франция получили добра компенсация във вид на държавни облигации).
През последните две десетилетия на миналия век започнал процес на възстановяване на независимостта на Банка на Франция от правителството. Приетия през август 1993 г. закон легализирал тази независимост. Започвайки от 1998 г. до ден днешен Банка на Франция, по същество, е загубила много свои пълномощия, влизайки в състава на Европейската система на централни банки (ЕСЦБ). Тя станала акционер на Европейската централна банка (ЕЦБ), придобивайки 16,83% от уставния капитал. По същество, много решения, отнасящи се до сферата на парите и кредитите, днес се приемат не в Париж, а във Франкфурт, където се намира щабквартирата на ЕЦБ.


САЩ: дългият път към централната банка

В САЩ централна банка в днешния си вид се появила след повече от два века от тази във Великобритания. Вярно, съвременната централна банка в САЩ има дълга предистория. Още от 18-ти век лихварите полагали немалко усилия за появата на тоя институт в Америка. За кратки периоди те имали успех: отначало била създадена Банка на Северна Америка (1781 — 1785 г.), след това – Първа Банка на Съединените Щати (1791 — 1811 г.), накрая Втора Банка на Съединените Щати (1816 — 1834 г.). След това в продължение на осемдесет години Америка живяла без централна банка.
Америка в периода на колонизацията била достатъчно бедна на злато и сребро. Именно това обстоятелство довело до появата на пари, които не били метални и нямали никакво стоково обезпечаване. Тяхното единствено обезпечение било доверието към властите, които ги издавали. Наричали ги „Колониални разписки“.
„Ако не броим средновековен Китай, където хартията и процеса на печатане са измислени много по-рано, отколкото на запад, светът се е запознал с държавните книжни пари едва през 1690 г., когато правителството на Масачузет емитирало неразменяеми книжни пари“. Да уточним: светът се запознал с държавни хартиени пари, неразменяеми за злато. Държавни хартиени пари, разменими за метал, се появили в Европа по-рано – в началото на XVII век.
В печатането на неразменими книжни пари вече участвували всичките северноамерикански щати с изключение на Вирджиния. В края на 1750-те години и тази колония започнала печатането на такива пари. Хартиените пари не се давали в заем като кредити и не се използували за откриване на депозити, а служили изключително като средство на обмяната и за плащане на месните данъци. Тази парична система способствала бързото покачване на стокооборота в колониите и била напълно независима от лихварските парични системи на метрополиите (Англия и Франция), които се опитвали да натрапят кредити на колонистите. Тези кредити не им трябвали. Колониалните разписки били обществено благо, достъпно за всеки, който нещо произвеждал и предлагал за продажба на пазара. Разбира се, при използуването на хартиените неразменими пари периодически възниквала инфлация, защото властите злоупотребявали с печатната машина. Но нали злоупотреби имало и в тези страни, които използували разменими за злато хартиени пари, когато такива пари се печатали за суми по-големи от запасите от злато. Главното е – системната на хартиените неразменими пари гарантирала финансовата независимост на северноамериканските колонии от метрополиите.
По такъв начин Англия, която силно се е нуждаела от метални пари (дългът на правителството към Банка на Англия постоянно растял), не можела да „дои“ северноамериканските колонии. През 1764 г. английският крал Джордж III издал указ, който изисквал това, че колонистите да плащат данъци на Англия в злато, да се откажат от „колониалните разписки“ и да използуват парите на метрополията (които им се предоставяли като заеми с лихва). Северноамериканските колонии след този указ започнали да обедняват бързо. Доведените до отчаяние колонисти вдигнали въстание и започнали борба за независимост. За финансирането на войната колониите отново се върнали към печатането на хартиени пари: в началото паричната маса се равнявала на 12 млн. дол., а в края на войната – 500 млн. дол. Войната, както е известно, завършила с признаването от Лондон на суверинитет на Конфедерацията на северноамериканските щати. Паричната система била разстроена, властите имали големи дългове, особено към Франция, която била съюзница на колонистите.
По един или друг начин лихварите успели да заставят правителството на Америка да се откаже от „колониалните разписки“ и да създаде през 1781 г. централна банка, която приличала на аналогичния институт в Англия. Нарекли я Банка на Северна Америка (БСА), работела тя като търговска банка на територията на всички щати, имала право на емитиране на хартиени пари свръх златния запас, давала заеми на федералното правителство срещу облигации на последното, средствата на Конгреса се държали на сметки в нея. По този начин, БСА емитирала пари, които създавали дълг.
Главен организатор на БСА бил суперинтенданта по философия Робърт Морис. Предполага се, че първоначалният уставен капитал на банката е бил 400 хил. дол. Обаче Морис не успял да събере такава сума и бръкнал в държавната хазна: взел злато, което властите получили от Франция като заем, за формиране на резерва на банката. След това френското злато дал в кредит на себе си и своите партньори (в това число: Томас Уилсън, бъдещ президент на БСА, и Александър Хамилтън, бъдещ министър на финансите). С парите от кредита купили акции на БСА. Посочената схема за придобиване на акции за сметка на държавни средства, между впрочем, не веднъж е използувана при създаването на други централни банки, които първоначално имали статут на частни предприятия от акционерен тип.
„Бащите – основатели“ бързо съобразили, че БСА бързо ще постави страната под контрола на лихварите, затова взели решение за ликвидирането на този институт.
Така, третият президент на САЩ Томас Джеферсън предупреждавал, каква заплаха представлява централната банка за онези свободи, завоювани от американската революция:
„Ако американският народ някога позволи на банките да контролират емисията на своята валута, то отначало ще настане инфлация, а след това – дефлация, банките и корпорациите, които възникнат около тях, ще лишат хората от всякакво имущество, а децата им ще се окажат безпризорни на континента, който са завоювали бащите им. Правото да пускат пари трябва да бъде отнето от банките и върнато на Конгреса и народа, комуто то принадлежи. Аз искрено мисля, че банковите институти са по-опасни за свободата, отколкото редовните армии“.
Скоро обаче на мястото на БСА се появила нова централна банка – Първа Банка на Съединените Щати (ПБСЩ), за чието създаване настоявал Александър Хамилтън (зад него стояли Банка на Англия и Натан Ротшилд). ПБСЩ просъществувала 20 години (срокът на издадения й лиценз). През 1811 г. намиращият се по това време на власт четвърти президент на страната Джеймс Мадисън застанал категорично против удължаване на срока на лиценза на ПБСЩ. Някои автори пишат, че Натан Ротшилд „предупредил, че Съединените Щати ще се окажат въвлечени в най-катастрофалната война, ако лиценза на банката не бъде удължен“. Съвпадение или не, но през 1812 г. Англия започнала война против Съединените Щати.
Създадената след няколко години Втора Банка на Съединените Щати (ВБСЩ) започнала активно да въздейства на икономическия и политически живот на страната. Няколко години след учредяването на ВБСЩ тя „напомпала“ стопанството на страната с голямо количество пари, което количество многократно превишавало златните запаси, и това създало икономически бум и инфлационен ръст на цените. След това започнало изземане на парите, след което последвали рязък икономически спад и дефлация.
При президента Андрю Джаксън започнало разследване на дейността на ВБСЩ, комисията по разследването, в частност, констатирала, че „не предизвиква съмнение, че това силно и мощно учреждение е било активно въвлечено в опити да се окаже влияние на изборите на държавни служители с помощта на пари“. Джексън влязъл в сериозно противостояние с председателя на банката Николас Бидл.
През 1832 г. президента на страната Андрю Джаксън започнал своята втора предизборна кампания по лозунга: „Джаксън и никаква банка!“. В същата година той поискал да се отнеме лиценза на банката и в своето изказване пред Конгреса обосновал своето искане: „…Повече от осем милиона акции на тази банка принадлежат на чужденци… нима няма заплаха за нашата свобода и независимост, от страна на банката, която е така малко свързана с нашата страна?… Контролът на нашата валута, получаването на пари от нашето общество и държането на хиляди наши граждани в зависимост… биха били повече и по-опасни, от въоръжените сили на врага“.
С голям труд Джаксън успял да премести средствата на хазната от сметките на ВБСЩ в други банки (за това му било необходимо да замени двама секретари на съкровищницата, едва третият изпълнил указанията му). Бидл обявил война на президента на страната, рязко намалил паричната маса в обръщение, което предизвикало депресия в стопанството. Вината за кризата хората от обкръжението на Бидл се опитвали да прехвърлят върху президента Джаксън, успели дори да започнат процедура по импичмънт. Противопоставянето на групата на Джаксън и групата на Бидл стигнало апогея си. С голям труд президентът успял да постигне ликвидацията на ВБСЩ. Да отбележим тук, президентът не само успял да отнеме лиценза на банката, но също така и в кратки срокове (до началото на 1835 г.) да погаси напълно всички дългове на правителството.
Това предизвикало ярост от страна на лихварите. Две покушения срещу живота на президента Джаксън били извършени, но за негово щастие се оказали неуспешни. Андрю Джаксън за разлика от други американски президенти, които встъпили в схватка с лихварите, успял да умре от естествена смърт. Той доживял до 77 години и обичал да повтаря, че главното достижение в неговия живот е ликвидацията на банката.
Въпреки това борбата за създаване на централна банка продължавала. Някои президенти се опитвали да се върнат към неразменимите пари, които напомняли „колониалните разписки“. Например, това направил президентът А. Линкълн. За водене на войната с южните щати той се обърнал за кредити към европейските банки, контролирани от Ротшилдите. Банкерите предложили пари с висока лихва (от 24 до 36% годишна лихва). Това накарало Линкълн да вземе решение за пускане на собствени съкровищни пари, които не били утежнени с проценти. Те получили името „гринбак“.
Благодарение на „гринбак“-ите паричната маса в страната за годините на гражданската война се увеличила от 45 млн. дол. до 1,77 млрд. дол., тоест почти четиридесет пъти. Разбира се, в страната започнала инфлация, но военните разходи били напълно финансирани, а главното е, че страната успяла избегне попадането в дълговата примка на Ротшилдите.
За това посегателство срещу властта на банкерите Линкълн на 14 април 1865 г. бил убит. Днес вече е неопровержимо доказано, че убийството е било „поръчково“, а зад „поръчката“ стояли европейските банкери, ония същите, които са били акционери на ПБСЩ и ВБСЩ в своите времена.
Незадълго до трагичната смърт на президента Линкълн (през 1863 г.) лихварите успели да прокарат през Конгреса Закон за националната банка (National Bank Act). Това било още една крачка към създаването на централизирана банкова система с централна банка начело. Дотогава банковата система в страната била напълно децентрализирана; състояла се от банки на отделните щати, които имали различна големина, и не били вертикално подчинени.
Законът предвиждал създаване на система на националните банки на няколко нива:
а) банки на централните резервни градове (в тази група попадат само големите банки в НюЙорк);
б) банки на резервните градове (с население над 500 хил. д.);
в) други банки.
Националните банки получили права да дават заеми на правителството. Парите, (банкнотите) които те издавали, били обезпечени не със злато, а с дълг – облигации на правителството. Легализирала се системата на частично резервиране на задълженията на националните банки. Още преди век и половина са започнали да полагат основите на онази парична система, която съществува днес в САЩ – емисии обезпечени с дълг на правителството.
Президентът Линкълн бил рязко против такава национална банкова система, за което вече след приемането на закона предупреждавал Америка:
„Властта на парите ограбва страната в мирни времена и крои заговори в тежки времена. Тя е по-деспотична от монархия и по-себелюбива от бюрокрация. Аз предвиждам настъпване на криза в най-близко бъдеще, което ме лишава от спокойствие и ме кара да се опасявам за безопасността на моята страна. Корпорациите се качиха на престола, идва ерата на корпорациите, и властта на парите в страната ще се стреми да удължи своето господството, въздействувайки на предразсъдъците на народа дотогава, докато богатството не се събере в ръцете на неколцина и републиката не загине“.
Учудващо е, колко актуално звучат думите на президента Линкълн, произнесени почти преди век и половина. Конкретно, той обръща внимание на това, че банките „въздействат на предразсъдъците на хората“. Днес силата на това въздействие се е усилило многократно – с помощта на СМИ, университетите, „професионалните икономисти“ и т.н. Или относно думите му „докато богатството не се събере в ръцете на неколцина“, то днес вече може да констатираме: процеса на „събиране“ е близко до завършването си, при това не само в пределите на САЩ, но и по целия свят. Фразата „властта на парите…крои заговори в тежки времена“ може да бъде потвърдена с десетки примери. Най-разбираем ни е примерът – организирането в нашата страна на тъй наречените три „руски революции“ от международните банкери (Ротшилдовци, Варбурги, Шиффи и др.).
Примерно по същото време от банката на Ротшилд в Лондон било изпратено писмо до една банка в НюЙорк. Ето какво написали в него опонентите на президента Линкълн:
„Някои, ориентиращи се в системата (на процентните пари), ще бъдат или толкова заинтересувани от нейните печалби, или толкова зависими от нейното покровителство, че от страна на тази класа съпротива няма да има, докато, от друга страна, огромната маса народ умствено неспособни да разберат грандиозните преимущества, които капитала извлича от системата, ще носи безропотно своето бреме, може би, даже не подозирайки, че системата е враждебна на неговите интереси“.
Едно от редките документални потвърждения на истинските намерения на лихварите. Звучи цинично, но точността на преценката в дръзките планове не може да отречем. Цялата „финансова наука“ на Ротшилдите се свежда, преди всичко, до откриването и преценката на човешките слабости и използуването им в свой интерес. Ротшилдите преди всичко играят не на финансовите пазари, а на човешките слабости!
За целия период от момента на създаване на независима държава до учредяването на централната банка, която функционира и днес в САЩ, правото за издаване на американски пари осем пъти е преминавало от правителството към централната банка и обратно.
Какви ли не номера измисляли банкерите само за това, да убедят обществеността и законодателите в необходимостта от учредяването на централната банка!
Основни инициатори за създаването на централната банка в Америка през втората половина на 19-ти век станали Ротшилдите. Те изпратили да реализира този проект в Америка своя агент Дж. П. Морган, който в 1869 г. създал в САЩ компанията Northern Securities. По-късно била създадена банката J. P. Morgan, която станала ефективен инструмент за прокарване на интересите на Ротшилдите в САЩ. Други американски банки под контрола на Ротшилдите били Kuhn, Loeb & Co. и August Belmont & Co. Важен инструмент за придвижване на проекта, създаване на централна банка, станала Националната Асоциация на Банките (НАБ). По-конкретно, НАБ започнала банкова паника през 1893 г., разпращайки на членовете на асоциацията писма, в които на банкерите се нареждало да поискат от клиентите си връщане на дадените кредити и създаване на остър дефицит за пари на пазара. Паниката била нужна на Ротшилд и другите лихвари, за да подтикне Конгреса да започне подготовка на законопроект за централна банка, която би могла да се заеме с предотвратяването и ликвидирането на подобни банкови паники. През 1907 г. банкова паника отново била инициирана от група банкери, зад които стояли Ротшилдите. Използуваният при това метод бил прост – разпространение на слухове за неплатежоспособността на някои банки (слуховете започнал да разпространява Дж. П. Морган чрез подконтролните му вестници). В условията на банкова паника Морган получил разрешение за необезпечена емисия в размер на 200 млн. дол., които след това били предоставени като кредити за спасяването на пропадащите банки. Морган фактически изиграл ролята на централна банка и изглеждал спасител на страната.
За да си осигурят политическа поддръжка на проекта лихварите не пожалили средства щото да доведат на власт „свои“ президенти – отначало Теодор Рузвелт, а след това Вудро Уилсън. Едновременно с това да не допуснат преизбирането за втори мандат през 1912 г. на Уйлям Тафт, които бил остро настроен против проекта създаване на централна банка.
За Теодор Рузвелт обикновено малко се споменава в контекста на историята на централната банка. Обаче именно той взел решение за създаване на Национална парична комисия, която трябвало всестранно да разгледа въпроса за целесъобразността на такава институция. Прави впечатление, че в указаната комисия влезли хора, представляващи интересите на главните лихвари: сенатор Нелсън Олдрич (председател на комисията), банкерите Пол Варбург, Франк Вандерлип, Чарлз Нортън и др. Всички те били свързани посредством кръвни или делови връзки с Рокфелерите, Морганите, Ротшилдите.


Раждане на федералния резерв и смърт на американската свобода

Едва през декември 1913 г. банкерите успели да „пробутат“ през Конгреса закона за Федералния резерв (Federal Reserve Act), който създавал Федералната резервна система на САЩ (ФРС), състояща се от 12 Федерални резервни банки (ФРБ).
Този закон (известен още като Глас Оуен бил) бил подписан от протежето на банкерите Вудро Уилсън. Тъкмо за това той бил поставен на поста президент на страната през януари 1013 г. Ако другите закони можело да лежат на масата на президента със седмици, то законът Глас Оуен бил бил подписан от Уилсън един час след гласуването му в Конгреса!
Интересно e, че в същата 1913 г. в конституцията на САЩ била внесена 16-тата поправка, която дала право на правителството да взима подоходен данък. До тогава бюджетът се попълвал от акцизи и мита. Интересно e, че опити да се въведе подоходен данък се предприемали и до тогава, но през 1895 г. върховният съд на САЩ определил този данък за противоречащ на конституцията (отхвърляни били и опитите за въвеждане на данък върху печалбите на компаниите). Без поправката за подоходното облагане практическата реализация на проекта централна банка би било невъзможно: данъка създавал източника на пари за изплащане на лихвите по дълга на правителството към ФРС.
Не случайно Първата световна война започнала буквално няколко месеца след учредяването на централната банка в САЩ. Войната сега била нужна на банкерите за това, че правителството да увеличава своите военни разходи и да заема необходимите средства от ФРС, обогатявайки с това основните акционери на Федералните резервни банки.
Разбира се, съвсем не всички законодатели гласували за закона за ФРС. Например, против закона бил конгресменът Линдберг.
Той предупреждавал своите колеги и целия американски народ, че закона за ФРС „…учредил най-големият тръст на света. Когато Президентът подпише този закон, невидимо правителство на властта на парите… ще бъде узаконено. Новият закон ще създава инфлация, когато на тръстовете пожелаят това. От сега нататък депресиите ще се създават на научна основа“.
Конгресменът „като че ли бил видял бъдещето“: първата банкова паника (въпреки тържествените уверения на лобистите на закона за ФРС, че „с паниките и кризите ще бъде свършено завинаги“) настанала още през 1920 г.
В книгата си „Икономическо менгеме“ (Economic Pinch), излязла през 1921 г. Ландберг писал: „Съгласно закона за Федералния резерв, паниките се създават на научна основа; тази паника била първата създадена научно, тя била пресметната като математическа задача“.
По същество, банковата паника през 1920 г. била първата репетиция на „спектакъла“, който може да наречем „Банкова и икономическа криза“. Режисьор постановчици били Ротшилдите и други основни акционери на ФРБ Ню Йорк (главната от 12-те Федерални резервни банки). „Спектакълът“ се състоял от три действия:
първо действие: активна кредитна емисия;
второ действие: намаляване на кредитните емисии и събиране на по-рано дадените кредити;
трето действие: организиране на банкрути и събиране на „реколтата“ във вид на изземане на залозите и покупка на пазара поевтинелите активи (за отделни актьори ролята в трето действие звучи по-иначе: собствени фалити и продажба на своите активи на другите актьори).
Резултатите от паниката през 1920 г. били доста многообещаващи. Така, в ръцете на основните стопани на ФРС попаднали големи количества селскостопански земи, които били използувани като залог. Голяма част от актьорите в трето действие на спектакъла завършили със самоубийство (в преносен смисъл, разбира се, макар да имало и истински самоубийства): разорени били 5400 банки, и активите им отишли при същите стопани на ФРС.
След „репетицията“ през 1920 г. „спектакълът“ с голямо вдъхновение и размах бил разигран през 1929 г. под името „Голямата депресия“.
„Реколтата“ се оказала още по-богата: прекратили своето съществуване 16 хил. банки (тоест повече от половината от общото им число). В резултат, рязко се усилили позициите на основните лихвари: 100 от 14 хил. банки (тоест 0,7%) започнали да контролират 50% от банковите активи на страната. 14-те най-големи банки съсредоточили в тях 25% от всички банкови депозити.
Кои са тези щастливци, спечелили от кризата? Сред тях са: Бернард Барух, Джизеф Кенеди (бащата на бъдещия президент), Дъглас Дилън, Хенри Моргентау. За повечето такива „късметлии“ ние въобще нищо не знаем. Всички те са имали, съдейки по всичко, „инсайд“, което им е позволило навреме на се освободят от акции и други ценни корпоративни книжа и да вложат средствата си в по-надеждни активи. Така, Бернард Барух, един от собствениците на Уолстриит писал: „Аз започнах да ликвидирам своите акции и да влагам парите си в облигации и налични пари. А така също купих злато“. Съгласно някои сведения, именно Бернард Барух дал през октомври 1929 г. „командата“ на ръководителите на Федералната резервна банка Ню Йорк рязко да повишат ставката по кредитите, което дало „тласък“ на фондовата паника.
На 10 юли 1932 г. конгресменът Луис Маловоден се изказал пред Палатата на представителите на Конгреса на САЩ и обвинил Федералния резерв в това, че той съзнателно е създал криза в страната. На следващата година тъкмо той предложил да се отстранят от длъжност министъра на финансите, финансовия контрольор и всички ръководители на Федералния резерв за многочислените им престъпления, включително измяна и мошеничество. Последвали няколко покушения над Макфаден. Починал през 1936 г. Официалната версия – „внезапно спиране на сърцето“. Остават, обаче, сериозни подозрения, че е било убийство.
Трябва да кажем, че подобни планирани убийства на държавни дейци, които се опитвали да възпрепятствуват създаването на централна банка в Америка или да ограничат монопола на Федералния резерв по емисия на пари, има много. Наистина, официалните версии за убийствата винаги изглеждат благопристойно, никакви намеци за съпричастност на лихварите към тези акции няма. Най-ярък пример е убийството на президента Джон Кенеди в Далас през 1963 г.
Официалната версия е – покушение извършено от убиец единак Ли Харви Осуалд. Алтернативни версии, които имат сериозни аргументи, — организирано убийство на основата на конфликта на Джон Кенеди с различни групи интереси. При това се споменават конфликти с ЦРУ (във връзка с плановете за агресия в Куба), Пентагона (по повод ескалацията на войната във Виетнам), израелското лоби (по повод конфликта в Близкия изток), нефтения бизнес (Хауърд Хънт) и т.н.
Обаче, доскоро не се споменаваше, че Джон Кенеди е посегнал на монопола на Федералния резерв да извършва емисия на пари. Става дума за това, че четири месеца преди смъртта си Кенеди подписал указ за пускане на съкровищни билети обезпечени със сребро, намиращо се в хазната. Това били безпроцентни пари, несъздаващи дълг. От гледна точка на лихварите, това било такова дръзко посегателство на тяхната власт, както и приетото преди повече от сто години решение на Линкълн да печата „гринбек“-и заобикаляйки банкерите. Още през 1964 г. президентът Линдън Джонсън заявил, че „среброто е твърде ценно, за да се използува като пари“. Съкровищните билети, пуснати от президента Кенеди, скоро били извадени от обръщение.
ФРС в своето почти вековно развитие е преминала през много и различни етапи, характеризиращи се с изменение на структурата на управление, правилата за банките участнички, модифициране на инструментите за управление на паричната маса и дейността на търговските банки, характера на взаимоотношенията с правителството и т.н. Например, изменяло се количеството на банките участнички.
Далеч не всички банки желаели да играят по правилата на ФРС, които правила се разработвали от колосите на Уолстриит; много от тях излизали от системата. През периода 1970 — 1978 г. от ФРС излезли 430 банки. Към края на указания период извън системата се оказали 60% от банките, които са притежавали 25% от депозитите. Процесът на излизане от ФРС се ускорил още повече през последните две години на онова десетилетие.
За да предотврати загубата от Федералния резерв на контрола над банковия сектор на страната през 1980 г. Конгресът на САЩ приел закон за паричното регулиране, който предоставил на ФРС правото да контролира дейността на всички депозитни учреждения, даже ако те формално се оказват извън системата на Федералния резерв.
Започнало да се променя и качеството на „продукцията“, произвеждана от Федералните резервни банки. До Голямата депресия пусканите от тях банкноти били обезпечени със злато, и свободно се обменяло банкноти за метал (златни монети). Това задължение било записано върху всяка банкнота. След това започнал процес на изменение на формулировките, те ставали все по неопределени и непонятни.
Така, още преди някъде около 40 години на банкнотите се появил надпис, че те могат да бъдат обменени за „законни платежни средства“. Възниква въпрос: какво е „законно платежно средство“? Злато? Но по това време продължавал да действува приетия още по времето на Рузвелт указ, забраняващ на гражданите да притежават злато. Съкровищни билети? Но по това време те вече не са в обръщение. Ликвидни стоки? Но Федералните резервни банки не дължали на склад такива стоки. А и какво означава „ликвидна стока“ в страна, която има хронично свръхпроизводство на всякакви стоки?
В Америка в тази връзка възникнал куриозен случай. Някакъв шегаджия изпратил в съкровищницата на САЩ плик с банкнота от 10 долара с молба да му изпратят еквивалент във вид на „законни платежни средства“. След някое време му изпратили от хазната две банкноти по 5 долара, на които стои точно такава фраза (за обмен на „законни платежни средства“). Шегаджията отново пратил в хазната писмо с 5 долара, и молба да му бъдат обменени на „законни платежни средства“. Този път той си получил обратно петте долара заедно с писмо от помощника на министъра на финансите на САЩ. В писмото се говорело, че терминът „законни платежни средства“ не е получил юридическо разяснение от Конгреса на САЩ и затова се явява „неопределен“.
На съвременните зелени книжки въобще отсъствува надпис, намекващ за задължения на емитента. И това е доста честно, защото и цялото реално имущество с което разполага Америка не е достатъчно, за да се обезпечат със стойност зелените книжки. По този повод с голям хумор пише А. А. Соломатин:
„Абсолютно не са прави демагозите, наричащи доларите рязана хартия. Както е известно, себестойността на сто доларовата банкнота е 11 цента. Но частта от физическото имущество от икономиката на САЩ, падаща се на тази банкнота е равна на 2,75 долара! На всяка 100 доларова банкнота се пада 25 пъти по-голямо имущество, отколкото струва производството й! А ето еднодоларовите банкноти представляват типична полиграфическа продукция. Себестойността им превишава стоящото зад тях имущество. Това сродява еднодоларовите банкноти със златните червонци (руски пари от началото на миналия век — бел.пр.). Стойността на златния червонец е равна на стойността на златото, изразходвано за неговото производство, а стойността на книжния долар практически е равна на стойността на използуваните за направата му хартия и боя. Така че доларите на САЩ нямат практически никакво ресурсно обезпечаване вътре в САЩ. Стойността на долара е обусловена изключително от това обстоятелство, че народите на другите страни са готови да доставят срещу тях своите ресурси“.
Лукави са не само надписите по купюрите емитирани от Федералните резервни банки. Лукаво е и самото име на учреждението „Федерална резервна система на САЩ“
Първо, думата „федерална“ създава илюзията, че това е държавно учреждение. Нищо подобно – това е частна структура от холдингов акционерен тип. Собственици на тоя частен холдинг се явяват малка група хора, за което споменавахме. Интересно е да се спомене, че в началото на сегашното десетилетие сред американците била проведена анкета, която показала, че 90% от анкетираните били уверени, че ФРС е държавна структура.
Второ, думата „резервна“ поражда усещане, че парите, които издава това учреждение, са обезпечени с някакви „резерви“, които гарантират устойчивата покупателна способност на парите и стабилността на емитента. Такива могат да бъдат ценните метали или, в краен случай, някакви други ликвидни стоки. На практика, резервите във вид на злато в тази система са крайно малко (по отношение на паричната маса). Още повече това злато, както се съобщава в официалните документи, се намира в баланса на съкровищницата на САЩ, а не на ФРС. Основния резерв на ФРС са облигациите на съкровищницата на САЩ. Но това не са стоки, а задължения, тоест по същество същите такива хартийки както и банкнотите. Облигациите по определение не могат да гарантират устойчива покупателна способност на парите, тъй като се издават за покриване на дефицита на бюджета. Всеки бюджетен дефицит е инфлация, тоест обезценяване на парите.
Трето, думата „система“ също така не отразява истинското положение. Формално ФРС била замислена като съвкупност от 12 ФРБ – за да не възникне подозрение у законодателите, приемащи съответния закон през 1913 г., че се ражда някакво „чудовище“, което може да заграби цялата стана. Създавала се илюзията за децентрализирана и „демократична“ структура. В действителност, от дванадесетте „равни“ ФРБ, една се явява „най-равна“. Става дума за Федералната резервна банка Ню Йорк, на която се падат преобладаващата част на всички активи на ФРС и всички парични емисии. Де факто тя се и явява централна банка на Америка. При всички обстоятелства всичките 12 банки на ФРС се намират под железния контрол на Съвета на управляващите ФРС (щабквартирата се намира във Вашингтон). А Съвета на управляващите ФРС е „надзираван“ от основните акционери на ФРБ Ню Йорк.
От анализа на статута на ФРС произлизат много интересни изводи. Така, счита се, че ФРС се занимава с пускането на „долари на САЩ“. Тези парични единици, които във вида на банкноти емитира ФРС, не могат да бъдат доларите на държавата, наричана САЩ. Емитентът на зелените хартийки, на които е написано „The United States of America“, се явява частна структура, която незаконно е узурпирала правата на САЩ като суверенна държава. В краен случай може да ги наречем банкноти на Федералната резервна банка Ню Йорк (или на някоя друга ФРБ). Думите „Съединени Американски Щати“, напечатани на доларовите банкноти само заблуждават притежателя им. Тези думи за грамотния американец звучат като издевателство. Първо, затова, че по конституцията на страната правото да пуска „законни платежни средства“ принадлежи на Конгреса като представител на суверенния субект. Второ, защото, съгласно експертните оценки, много от акционерите на банковия холдинг наречен ФРС въобще се явяват „не резиденти“, по-просто казано, чужденци.
За изясняване на въпроса за това, кой владее ФРС, може да се обърнем към оценката на известния изследовател на ФРС и Юстас Мулинс (Eustace Mullins), автор на нашумялата книга „Тайните на Федералния резерв“ („Secrets of the Federal Reserve“), която по целия свят е издавана и преиздавана десетки пъти (при това в някои страни лихварите са се опитвали да унищожат тиражите на книгата).
Вече отбелязахме, че ФРС – това е на първо място Федералната резервна банка Ню Йорк. Та ето, по данни на Мулинс, през 1983 г. акционерите на ФРБ НюЙорк са били 27 банки, 10 от тях владеели 66% от всички акции на ФРБ, а пет имали в ръцете си „контролния пакет“ в размер на 53%. Акционерите на посочените пет банки – са лица, свързани помежду си с кръвно родствени отношения, при това с гражданство съвсем не задължително американско. Това са тези, които наричаме „Ротшилди и Ко“.
По мнение на някои изследователи, наистина, днес главен акционер се явяват вече не Ротшилдите, а Рокфелерите.
Други считат, че все пак са Ротшилдите, които днес са се научили добре да се маскират. Както показва изследването на Мулинс, главните акционери на ФРБ имат тесни връзки не само и не толкова с нюйоркския Уолстриит, колкото с Лондонското Сити. В крайна сметка, — с Банка на Англия, намираща се под контрола на Ротшилдите.
Проучванията на Мулинс до голяма степен съвпадат с изводите на комисията на Конгреса на САЩ, която през 1976 г. се занимавала с въпроса: кому принадлежи ФРС? Изводът на комисията е такъв: контролния пакет се намира у правоприемниците на тези, които са били основните учредители на Федералната резервна банка Ню Йорк – “J.P.Morgan Co“ и “Kuhn, Loeb & Co.“. Тоест Федералните резервни банки през 1976 г. така както и през 1914 г. са се намирали под контрола на Ротшилдите, Банка на Англия и други лондонски банки.
По мнението на някои изследователи, ФРС има съвсем условно отношение към САЩ. Чисто „американски“ се явява само адресът, където е разположен главния офис на Федералния резерв. „Американски“ се оказват и данъците, които гражданите на САЩ плащат за покриване на дълговете на федералното правителство на САЩ (съкровищницата) към Федералния резерв. По същество ФРС представлява някакво екстериториално образувание, което се намира извън контрола на законодателната, изпълнителната, съдебната власти на Америка.


Централната банка като първата власт

Сега ще обърнем внимание на правовия статут на централните банки. Първоначално те били акционерни дружества, а акционерите били предимно отделни физически лица – банкери, а също и юридически лица – частни търговски банки. Съответно, централните банки управляват частните търговски банки. Една такава диалектика на „кокошката и яйцето“. Всъщност централните банки, както вече казахме, „прикриват“ мошеническата дейност на лихварите. По-горе нарекохме централните банки „генерални щабове на лихварите“. Може да ги наречем и по-простичко: „чадъри“. А този който „прикрива“ мошениците, той самият е мошеник – само че добре маскиран и се е погрижил за неприкосновеността си. Правовият статут на самите централни банки разбрано не могат да обяснят дори най-печените „прависти“. Ю. Ю. Болдирев, бивш заместник председател на Сметната палата на РФ, охарактеризира статута на Централната банка на РФ с думите на поета А. С. Пушкин: „Не мышонок, не лягушка, а неведома зверушка“ (не е мишка, не е жаба, а непознато зверче — бел.пр.). Тези думи са приложими буквално към коя да е централна банка в света.
Прави се всичко възможно и невъзможно за да се докаже, че централната банка трябва да е „независим“ от правителството институт. На практика във финансовия свят с неговата твърда вертикална власт „независимост“ на отделните институти не може да има по определение. Това е все едно да говорим, че над някои материални обекти на земята не се разпростира закона на гравитацията. Ако централната банка на една или друга страна е „независима“ от своето правителство, тогава, тя зависи от някой друг. Няма да гадаем от кого. Тя зависи от световните лихвари и техния „генерален щаб“ наречен ФРС на САЩ. Само че тази зависимост по всякакъв начин се крие, а за механизмите за контрол на „националните“ централни банки от страна на ФРС в учебниците по „икономика“ нищо не пише.
Ето как за съдържащите се в учебниците аргументации на това, защо централните банки трябва да бъдат „независими“ от правителството, пише с ирония авторът на статията «Ставка ЦБ как фактор кризиса»:
„… отначало извеждането на емисиите изпод контрола на правителството се обосновавал с такива съображения, че, разбирате ли, правителството не може по разумен начин да се разпорежда с такава тънка привилегия. Че правителството „по определение“ ще започне да „печата“ парични знаци за покриване на дефицита в бюджета, затова е нужно да се съгласим, че под управлението на „мъдрите“ банкери процеса на емитиране ще бъде „по-разумен, оптимален и балансиран“. Всичко това било добре, но все пак с какви съображения този подход може да се защити? Да не би банкерите да са особени, изтънчени, безупречни хора? Те какво, обладават някакви особени екзотерически знания? Тези знания са недостъпни за обикновените министри? Е добре, предаваме емисионната функция на отделна независима от правителството структура, а някакви правила или ред за използуването на тази функция някой писал ли е? Някъде да е публикувано? Къде са гаранциите, че новите разпоредители с увлечение няма да подкарат на пълна пара отново? Въпросът стои открит“.
По същество, централната банка на всяка страна е отделен клон на властта, който понякога наричат „петата власт“ в държавата. Тя следва трите „традиционни“ – законодателната, съдебната, изпълнителната и „четвъртата“ (така е прието да се наричат СМИ). В действителност, по влиянието което имат върху всички страни на обществения живот, централните банки могат да претендират да бъдат „първата власт“.
Примерно в САЩ добре се вижда как централната банка (ФРС) е „затиснала“ под себе си другите власти.
„Федералната резервна система полага всички усилия за да скрие своите възможности, но истината е такава – ФРС е превзела правителството. Тя управлява всичко което става в нашата страна и контролира всички наши задгранични връзки. Тя произволно създава и унищожава правителства“ – отбелязва в началото на 1930-те години конгресмена на САЩ Л. Макфаден. За тези думи лихварите убили конгресмена.
„Професионалните икономисти“ и други идеологически работници, обслужващи стопаните на ФРС, се опитват да докажат, че ФРС „не е съвсем частна“ структура, че тя се намира под „надзора“ на държавните власти. Основният им аргумент се състои в това, че кандидатурите за членове на Съвета на управляващите ФРС се предлагат от американския президент и се утвърждават от Сената (горната камара на Конгреса на САЩ)
Обаче, това е чисто формална процедура, която не дава на държавните мъже възможности да контролират дейността на ФРС след като членовете на Съвета на управляващите са заели креслата си. Нали решенията на ФРС не подлежат на ратификация от американския президент или Конгреса на САЩ. Още повече, членовете на Съвета на управляващите заемат своите кресла много по-дълго (максималния срок е до 14 г.), отколкото назначилите ги президент и сенатори. Дейността на ФРС не се финансира от държавния бюджет, а Федералните резервни банки почти напълно са освободени от данъци (освен данък върху недвижими имоти).
За Федералния резерв не са писани закони в САЩ! Фактически това е истинска държава в държавата! Съдейки по всичко, „външната“ държава под името „САЩ“ е нужна на „вътрешната“ държава наричана „ФРС на САЩ“ в две качества:
- като защитна обвивка;
- като „хранителна среда“ (подобно на това, как паразит не може да живее извън тялото на животно или човек).
Интересно е да се чете приетия почти преди век закон за Федералния резерв (особено, ако го съпоставяме с конституцията на САЩ).
Примерно, параграф 30 на приетия през 1913 г. от закона за Федералния резерв гласи: „Правото за внасяне на поправки в тоя закон се ограничава“. Параграф 25 от закона определя реда за създаване от банките, влизащи в ФРС, на техни филиали в чужбина. При това правителството няма право да контролира тия филиали, даже ако такава необходимост е продиктувана от съображения за националната сигурност.
Параграф 341 (част 2) на посочения закон е още по-интересен. Там се говори, че законът действува в продължение на 20 години, ако през това време не бъде отменен от Конгреса на САЩ или, ако лиценза на ФРС не бъде отнета във връзка с нарушения на закона. Излиза така, че през 1933 г. Федералният резерв е трябвало да прекрати своето съществуване или Конгресът на САЩ е бил длъжен в съответствие с приетите процедури да удължи срока на действие на закона от 1913 г. През тази година, както е известно, на власт в Белия дом дошъл ¬Ф. Д. Рузвелт, приятел и помощник на основните акционери на ФРС. Централната банка на Америка продължила своето функциониране без каквито и да било помръдване от страна на американските законодатели. Видимо, Ф. Рузвелт и обитателите на Капитолия, както и се полага в критични моменти на историята, когато демократичните процедури стават затрудняващи и вредни, са се ръководели от „революционната целесъобразност“.
Ето какво пише по повод на централната банка като най-важен орган на властта на съвременните лихвари Н. Островский в своята интересна книга „Храмът на химерата“: „В съвременното общество парите са власт. Емисията на пари – това е емисия на власт, разпределяна от емисионните центрове. Източник на власт се явява, въпреки демократичната конституция, не народът, а емитентът, „законно“ ограбващ производителя с помощта на емисията. При това емисията разорява всички, освен емитента и свързаните с него структури. Емисията поддържа избраните в обкръжението на емитента и разорява неудобните, понеже кредита (а емисионните пари са в основата си част попадат в обществото във вида на кредит), за разлика от слънцето, не свети за всички. Кредитните отношения повече от всички останали се основават на личното отношение на кредитора към кредитополучателя. Но ако тези отношения не се регулират от Закона, то цялото останало законодателство е насочено само към социалната „емисия“ на мирогледа на кредитора… Емисия, която дори да не води до инфлация, произвежда преразпределение на правата за собственост и власт в полза на емитента и свързаните с него финансови структури, които нямат ни най-малко право на тях… Много от ставащото в Русия и самата политическа система може да се разбере, когато се оцени положението и законодателното осигуряване на петата, а по същество първата и единствена власт – властта на парите, осъществявана чрез централната банка (ЦБ) (курсива е мой – В.К.). Особено, като вземем предвид, че държавните власти и ръководството на ЦБ на Русия народа и икономиката на страната – не са основополагащи елементи във формирането на дългосрочните цели и задачи“.


Централните банки в началото на XXI век

Да отбележим, в страните, където централните банки не са се „еманципирали“ напълно от държавата с нейните традиционни разклонения на властта, успехите в областта на икономиката са съществено по-забележими, отколкото в ония, където банките напълно „командват парада“. Най-видно е в примера с Китай, където централната банка (Народна банка на Китай) се счита част от правителството и отговаря за държавната парично-кредитна политика.
А ето в Япония през 1998 г. по препоръка на „професионалните икономисти“ централната банка напълно била изведена изпод контрола на правителството. Обаче очакваното „чудо“ (извеждането на страната от задържалата се стагнация) не станало. Интересно, че новата управляваща партия – Демократическата партия – до своята победа на изборите била за самостоятелна централна банка. Обаче след идването на власт позицията й се изменила. Новият министър на финансите Наото Кан започнал да предприема опити за контролиране на политиката на централната банка на страната.
В условията на сегашната икономическа криза и в някои други страни се правят внимателни опити от страна на правителствата ако не да контролират, то поне да влияят на тяхната политика. Истинска суматоха в света на лихварите предизвикало решението на правителството на Южна Корея да изпрати на заседанието на централната банка на страната свой представител.
А днешният президент на Аржентина Кристина Фернандес де Киршнер се опитала да даде указание на президента на централната банка на страната Мартин Редрадо да преведе част от златно валутните резерви (6,6 млрд. дол. от 48 млрд. дол.) за погасяване на съществена част от задълженията на страната към чуждестранни кредитори. Главата на централната банка на Аржентина отказал да изпълни това указание, преценявайки го като посегателство от президента на страната над „суверинитета“ на дадения институт. Историята още не е приключила, но има голям резонанс в света на лихварите.
Накрая, от 1 януари 2012 г. в Унгария влязла в сила нова конституция, която дава на страната възможност да се отдалечи от принципа на независима централна банка (да се чете: пълен контрол на световните лихвари), да се постави нейната дейност под контрола на правителството, да се премине към емисия на национална парична единица без привързване към запасите от чужда валута. А, следователно, за Унгария се появил шанс да застане на пътя на независимото икономическо развитие. Заедно с конституцията влязъл в сила нов закон за централната банка, който за сега само предвижда вкарване в управлението на тази организация представители на правителството. Но даже това умерено ограничаване на свободата на централната банка било възприето от подконтролните на лихварите СМИ като истинска „национализация“. Конституцията и закона за централната банка предизвикали истинска суматоха, при това не само в Европейския съюз (чийто член е Унгария), но и в САЩ. Малката Унгария, със създаването на опасен прецедент, отправила предизвикателство към стопаните на Федералния резерв! Още в края на 2011 г. Международният валутен фонд прекратил преговорите с Унгария за поредния кредит и затворил своето представителство в тази страна. Същото направила и Европейската централна банка. На страната бил понижен дългосрочния кредитен рейтинг.
Примерите за това, как властите на отделни страни се опитват да излязат от днешната криза, като получат достъп до реални лостове за управление, намиращи се в централните банки (да се чете: в световните лихвари), може да продължим да изреждаме.
Рупорът на световните банкери Wall Street Journal, давайки примери на „набези“ на правителства над централните банки, изказва сериозна загриженост за бъдещето на „генералните щабове на лихварите“:
„Възможно е, това да е сигнал, че финансовата криза, в някаква степен, може да доведе до ограничаването на независимостта на националните централни банки“.
Какво пък, някои ограничения не може да се избегнат. Но това е само тактическо отстъпление на лихварите, и не може да го тълкуваме като поражение. Такива „отливи“ в „паричната революция“ на лихварите е имало и по-рано. Да си спомним, например, че след Втората световна война централните банки на Франция и Англия били даже национализирани и фактически станали части от министерствата на финансите. Но постепенно всичко се връщало на старото си място, „на крyги своя?“: „генералните щабове на лихварите“ отново придобивали суверенитет.
Признаците на „бунт“ против централните банки започват да се наблюдават не само в редица „периферийни“ страни, но така също и в „родината“ на Федералния резерв – САЩ.
Всичко започнало с това, че информационната агенция Bloomberg отправила запитване във Федералния резерв с молба да предостави данни за това, на кого и в какъв обем този институт е предоставил кредити в рамките на мероприятията за борба с кризата. Когато получила отказ, агенцията се обърнала за подкрепа в съда. Съдът разгледал иска към Федералния резерв и го задължил да назове имената на получилите кредити и да разкрие обема на активите, получени от ФРС в качеството на залог. Федералният резерв стигнал до там, че започнал ежемесечно да публикува своя баланс, но получателите на кредити така и не разкрил. По същество, това било грубо нарушение на закона за свобода на информацията. Поддръжници на ФРС естествено се оказали главните банки на Уолстриит. Скандалът започнал да се развихря, в него се оказали въвлечени сенатори и конгресмени. През ноември 2009 г. в Конгреса на САЩ започнала най-голямата „буря“: били предложени два законопроекта, ограничаващи независимостта на ФРС.
Първият от тях бил предложен от демократа и председателя на банковия комитет на горната палата Кристофър Дод. Същността му се заключавала в това, че да се отнеме от Федералния резерв функцията на надзор на банките.
Вторият (наречен „Акт за прозрачността на ФРС“) бил предложен от конгресмена републиканец Рон Пол, който е известен с това, че тридесет години от живота си е посветил на борбата срещу Федералния резерв. По конкретно, той написал книгата „Сложи край на ФРС“ (End the Fed), която през 2009 г. станала бестселър в Америка. В тази книга Пол подчертава, че правото на ФРС да печата пари противоречи на американската конституция, че Федералния резерв позволява на банкерите „да правят пари от въздуха“, че ФРС се явява главен виновник за кредитните балони и т.н. Същността на законопроекта на Рон Пол е в това, че на конгреса на САЩ да се предостави правото да провежда пълен одит на Федералния резерв (понастоящем има право на одит само на бюджета на ФРС), а ФРС се задължава да представя на конгреса подробен отчет за паричната политика и операциите с други централни банки. От момента на внасяне на проектите в конгреса страстите се поуталожили. Банкерите успели да убедят част от „народните избраници“ да не правят „резки движения“ в сферата на управление на парично кредитното стопанство на страната, тъй като това може да доведе до пълен крах на американския долар. Въпреки финансовата криза, световните лихвари успели да не допуснат одобрението от конгреса на законите на Дод и Пол. Заедно с това, дебатите в конгреса не преминали без да оставят следа: за първи път от 1913 г. насам „аксиомата“ за „независимостта“ на Федералния резерв била поставена под съмнение в такъв широк мащаб.
През 2009 г. в Конгреса на САЩ се провела серия изслушвания на ръководители на ФРС на САЩ (включително на председателя на съвета на управляващите ФРС Б.Бернанке) с цел изясняване на редица въпроси:
а) Каква е ролята на ФРС в създаването на условия за възникване на съвременната криза?
б) Каква е ролята на ФРС в манипулирането на финансовите и стокови пазари?
в) Какви са реалните мащаби на паричните емисии на ФРС в период на криза?
г) На кои банки са били дадени кредити от ФРС в разгара на кризата? Какви са активите на банките получили кредити? Срещу какъв залог са давани кредитите? Какви са критериите по които ФРС са подбирали банките които да получат кредитна поддръжка?
д) Защо големи суми от финансовата помощ на ФРС за американските банки се оказали в чуждестранни банки?
Ще дадем само един малък пример на това, как ръководителите на ФРС помагат на законодателите на САЩ да „изяснят“ ситуацията в паричното стопанство на Америка.
21 юли 2009 г. конгресменът от Флорида Алан Грейсън попитал председателя на ФРС Б.Бернанке за едно странно „съвпадение“. Става дума за това, че през есента на 2008 г. американският долар поскъпнал по отношение на чуждите валути с 20% — точно по това време, когато ФРС реализирала валутни суапи със задгранични централни банки на сума 0,5 трилиона долара. След като се позамислил за около секунда, Б.Бернанке отговорил: „Да, това е случайно съвпадение“. Предаваме стенограмата на по-нататъшния разговор:
Алан Грейсън (А.Г.): Та кой е получил тези пари?
Бен Бернанке (Б.Б.): Финансовите институти в Европа и други страни.
А.Г.: Кои именно?
Б.Б.: Аз не зная.
А.Г.: това са половин трилион долара – и Вие не знаете, кой е получил парите?
Коментарите, както се казва при такива случаи, са излишни. Ще добавим само, че в началото на 2010г. в Конгреса на САЩ станало преизбирането на Б. Бернанке на поста Председател на ФРС за втори срок. За световните лихвари не било лесно да убедят обществото и законодателите в това, че човекът, който, в същността си, е организирал в Америка „банков социализъм“ (безконтролно раздаване на кредити на различни банки) заслужава поста на Председател на ФРС, а не затворническа килия. За да повдигнат „рейтинга“ на Б. Бернанке, списанието „Тайм“ (подконтролно на банкерите от Уолстриит) в края на 2009 г. отишло чак до там, че го обявило за „човек на годината“!
„Страстите“ около централната банка на Америка – ФРС, които не на шега се разгорели през 2009 г., показали следното:
- пълна „непрозрачност“ на процедурите на вземане на решение от ръководството на ФРС и конкретни операции на този институт;
- откровено игнориране от ръководството на ФРС на всички изисквания от страна на обществеността, съда, Конгреса на САЩ, което за сетен път показва истинската „категория“ на този институт;
- запазването на „пълна независимост“ на ФРС, тоест статут на намираща се извън контрола на законодателната, изпълнителната и съдебната власти институция и отсъствие на каквато и да било отговорност от ръководителите на ФРС за приеманите от тях решения и действията им;
- използуването на ФРС за обогатяването на тесен кръг банкери (които ние наричаме „основни акционери на ФРС“ и „световните лихвари“);
- способността на ФРС да извършва ефективно манипулиране на финансовите и стокови пазари (а, в по-голям мащаб, — реално управление на световната икономика).
Под натиска на Конгреса на САЩ през 2010г. бил започнат, а през 2011 г. завършен частичен одит, насочен към проверка на законността и ефективността на действията на ФРС по време на последната финансова криза.
Този одит открил скандални факти, за каквито не са подозирали дори такива активни и енергични опоненти на Федералния резерв, като информационната агенция Bloomberg и конгресмена Рон Пол. А именно: излязло на яве, че Федералния резерв по време на кризата раздал във вид на кредити на банките 16 трилиона дол.! Цифрите на кредитите, които циркулирали до този момент в СМИ, обикновено варирали в пределите на един — два трилиона дол. Друга сензация било това, че в обнародваните списъци на получателите фигурирали не само американски банки, но и банки от други страни (това вече са „международни операции“, които в задължителен ред трябва да се съгласуват с Конгреса). Накрая, нито един долар и даже цент от раздадените кредити към момента на одита не бил върнат на Федералния резерв. По такъв начин, проведеният частичен одит потвърдил безконтролност и мъглявост на операциите на Федералния резерв, мащабни злоупотреби от страна на тази организация. Но този частичен одит на ФРС не позволил до край да се ориентират във всички машинации на лихварите.
Вече споменатият от нас Рон Пол се включил като независим кандидат в предизборната борба за президент през 2012 г. Главен лозунг му станал: „Audit the Fed“ („Провери ФРС“). Трябва да обърнем внимание, че банковите проблеми по време на предизборната кампания в САЩ през 2012 г. започнали да заемат съществено по-голямо място в сравнение с 2008 г. За този кратък отрязък от време страната преживяла финансова криза, многобройни скандали около Федералния резерв, през 2011 г. се разгърнало широко обществено движение – „Окупирай Уолстриит“.
Още един проблем на централните банки, който днешната криза показа ясно, — е определянето на главните цели на дейността на тези институти. В продължение на почти две десетилетия, предхождащи кризата, в кръга на централните банки съществувал някакъв „идеен консенсус“: главна цел на дейността на ЦБ да бъде „поддържане на ценова стабилност“, тоест борба с инфлацията. Всичко останало се оказва по периферията на вниманието на централните банки: и темповете на икономически растеж, и заетостта, и инвестициите, и откриването на ранни признаци за назряваща криза, и осигуряване на финансова стабилност и т.н. Съвременната криза застави обществото да се замисли за поставените цели на дейността на централните банки: борбата с инфлацията — не е най-важното. На първо място излязла целта за осигуряване на финансова стабилност, която предполага и откриването на ранни признаци за кризисни явления, и провеждане на активни акции по гасене на финансови „пожари“, и преразглеждане на всички системи за финансово регулиране и надзор.
Тази тема е обсъждана на лондонската среща на Група 20 през април 2009 г. За изместване на приоритетите в политиката на паричните власти свидетелствува отчасти това, че на тази среща е било прието решение за създаването на Съвет по финансова стабилност (Financial Stability Board), действуващ под егидата на Банка за международни разплащания в Базел и обединяващ всички 20 страни от групата. Както показва името на съвета, неговата основна цел се явява осигуряването на стабилност на световните финансови пазари. Практическата реализация на тези цел трябва да се осъществява от централните банки на Г 20. За което, както се подчертава от участниците на лондонската среща, на централните банки са необходими допълнителни пълномощия. Вече с наближаването на 2010г. Съветът подготвил и представил документ, посветен на принципите на банковия надзор. Практическата реализация на тези принципи трябва да ускори процесите на концентрация и централизация на банковия капитал. Казано по просто, в банковия сектор да останат само гигантските монополи, а средните и малките банки трябва да „умрат“. Освен това, предполага се усилване на наднационалния банков надзор и координация на дейността на централните банки (под егидата на Банка за международни разплащания).
Още сега може да кажем, че централните банки няма да се справят с решаването на задачата за осигуряване на финансова стабилност, защото при решаването на тази задача не се предвижда ликвидирането на такива ключови „дефекти“ на паричната система, като лихвения процент и частичното резервиране на задълженията на търговските банки. Но, съдейки по всичко, реформирането на финансово банковата система може да доведе до това, че на централните банки действително да бъде възложена мисията за „осигуряване на финансова стабилност“. Централните банки не само че не възразяват, но, точно обратното, по всякакъв начин поддържат такъв вариант на реформа. Защо? Защото, тогава те получават допълнителни пълномощия тоест усилва се и без това силната „първа власт“ в обществото. А това, че финансова стабилност няма да има, световните банкери не ги вълнува. И по-рано централните банки (техните ръководители и стопани) не са носели никаква отговорност за неудовлетворителното изпълнение на своите основни „уставни“ цели („поддържане на ценова стабилност“). Наивно е да се вярва, че такава отговорност ще се появи при провал в „осигуряването на финансова стабилност“.
Президентът на САЩ Б. Обама, въпреки ярко изразената строга риторика по отношение на банките на Уолстриит, характерна особено за първите месеци от влизането му в Белия дом, в своите предложения за реформиране на финансовата система започнал постепенно да се съгласява с това, че ФРС да има по-големи пълномощия, отколкото е имала преди кризата.
Без преувеличение може да кажем: всяка икономическа и банкова криза – се явява още една крачка в придвижването на главните лихвари към световната власт. Буквално пред очите ни се претворяват в живота положения от разработената преди век теория от Р. Хилфердинг. Става дума за „теория на организирания капитализъм“, в която се твърди, че управлението на цялата икономика трябва да премине към банките. Това, по мнението на автора на тази теория, трябва да доведе до „тотална отчетност и контрол“, цикличните кризи на капитализма ще останат в миналото, ще настъпи ера на „организирания капитализъм“. При това такъв капитализъм Хилфердинг не се стеснява да нарече „тоталитарно общество“.
Днес на дневен ред пред лихварите излиза планът за създаване на не просто тоталитарно, а световно тоталитарно общество. Важно условие за построяването на такова общество се явява създаването на световна централна банка.


Какво се крие зад надписа „Банка на Русия“

Логично е да завършим разказа за централните банки с нашата руска централна банка. Поради важната роля на централната банка в „икономиката“ и финансовата система на Руската Федерация тази тема заслужава отделна книга. Ще се ограничим само с няколко щриха. Статут, цели, функции, видове операции и други аспекти на дейността на централната банка зафиксирани във Федералния закон „За централната банка на Руската Федерация (Банка на Русия)“. Ние препоръчваме на по-любопитните и любознателни читатели да се запознаят с този документ. Законът е много любопитен и лукав. Ще обърнем внимание на следващите моменти:
Момент първи – законът „За Централната банка на Руската Федерация (Банка на Русия)“ фактически извежда централната банка изпод контрола на държавата. Известният политик и обществен деец, бивш заместник председател на Сметната палата, Ю. Болдирев на въпроса; „какво представлява нашата Централна банка?“ отговорил с думите на поета: «Не мышонок, не лягушка, а неведома зверушка». Ю.Болдирев се опитал да проверява дейността на тази тайнствена институция, Банка на Русия, за което заплатил с креслото си във висшето финансово контролно ведомство на нашата страна.
В Конституцията на РФ се говори, че Централната банка на РФ – е орган на „държавното управление“, но към кой „клон“ на властта (законодателна, изпълнителна, съдебна или още някаква) дадения институт се отнася, обяснения не се дават. А във Федералния закон „За Централната банка на Руската Федерация (Банка на Русия)“ въобще формулировката е загадъчна: „Банка на Русия не отговаря по задължения на държавата, а държавата – по задължения на Банка на Русия“ (член 2).
Дайте, да се опитаме да разнищим тази талмудическа казуистика. Централната банка може да бъде „орган на държавното управление“, но при това да не бъде „държавата“! Как така? Това е възможно в този случай, ако фразата „орган на държавното управление“ се разбира по следния начин: „орган, който управлява държавата“. В резултат идваме до извода: централната банка – е недържавен институт, който управлява държавата. Тоест, централната банка е институт, стоящ над националната държава! Ние не се занимаваме с някаква „конспирология“, а просто внимателно четем нашите руски закони. Съпоставянето на  този логически извод с множество други факти на нашата руска (и не само руската) действителност потвърждава, че изводът е верен.
Ето главата на Сметната палата С. Степашин, съдейки по всичко, не е изучил внимателно руските закони и се опитал да проверява такава „непрозрачна“ страна от дейността на Банка на Русия, като „управление на златно валутните резерви“. Обаче с учудване получил отпор от страна на господин Кудрин, който оглавява Националния банков съвет (по закон това е висшия орган в управлението на Банка на Русия) и който е поставен за това, че никой да не посмее да посегне на „независимостта“ на този институт. Одиторите на Сметната палата до ден днешен не са допуснати до прага на тази кантора с надпис „Банка на Русия“, по-секретна отколкото прословутото КГБ в годините на глухия „застой“. Ами ако внезапно научат, че Банка на Русия – е филиал на ФРС на САЩ?
Момент втори в член 2 на закона за ЦБ има такава фраза: „Уставният капитал и другото имущество на Банка на Русия се явява федерална собственост. В съответствие с целите и по реда, които са установени в този Федерален закон, Банка на Русия изпълнява пълномощията си по владеене, ползуване и разпореждане с имуществото на Банка на Русия, включително златно валутните резерви на Банка на Русия. Изземането и обременяването със задължения на посоченото имущество без съгласието на Банка на Русия не се допуска, ако не е предвидено друго във Федералния закон“. Веднага ще отбележим, че главен компонент на имуществото, над което се разпространяват пълномощията на банката, се явяват златно валутните резерви (ЗВР). Тоест половината от това, което руската икономика заработва в парично изражение. Всичко останало (здания, мебели, компютри и т.н.) – са дреболия, не повече от 1% от цялото имущество на Банка на Русия. Та ето, оказва се, че Банка на Русия фактически има „блокиращ пакет“ при решаване на въпросите, свързани с използуването на ЗВР. Тоест собственик на имуществото (ЗВР) като че ли се явява Руската Федерация (именно тя и никой друг, по конституцията на РФ, е единствен собственик на „федералното имущество“). А Банка на Русия – е като управител, или мениджър на имуществото на стопанина. И изведнъж се оказва, че собственика без знанието на управителя не може да се разпорежда със собствеността си. А съгласно житейската логика – управителят се е превърнал в господар!
Ето как коментира авторът на материала „На кого принадлежи ЦБ?“ подобна „пикантна“ „правова колизия“: „с други думи – държавата може да банкрутира даже при огромен златно валутен резерв. ЗВР е неприкосновен! ЗВР има, но не за вас господа. Ето за това се говори в тази статия (член 2 на Закона за ЦБ. – В.К.)“.
Момент трети Банка на Русия има много голямо сходство с института наречен „валутен борд“ (currency board), който е получил голямо разпространение в икономически изостаналите страни. Това е нещо което наподобява „обменно бюро“. С негова помощ натрупаните от износ долари и др. резервни валути, а също така и валутните средства на чуждестранните инвеститори се обменят в национални пари. Получава се така, че емисията на национална валута никак не се обвързва с потребността на страната от пари. Нейният обем зависи изключително от конюнктурата на световния пазар, а също така от настроението на чуждестранните инвеститори, които могат във всеки момент да идват и си отиват от страната.
По този начин нито централната банка, нито правителството на страната имат реални лостове за управление на финансовата система, а, значи, и „икономиката“ на страната. Дори е смешно, когато нашите власти говорят, че в условията на криза те преминават към „ръчно“ управление на страната. Те не ръководят страната нито в „ръчен“ режим, нито в някакъв друг режим, понеже до лостовете за управление на парите не са допуснати. Банка на Русия практически не се занимава с рефинансиране (по-просто казано – с кредитиране) на отечествените търговски банки. Тъкмо с това, нашите банки са принудени да се обръщат за кредити към задгранични банки (тоест към световните лихвари), попадайки във все по-голяма дългова зависимост от тях. По същество, Федералният закон за ЦБ и реалната политика на паричните власти на страната са превърнали Банка на Русия в някакво подобие на филиал на ФРС на САЩ, са лишили Руската Федерация от финансов суверенитет.
Момент четвърти За да няма съблазън Банка на Русия да се превърне от „обменно бюро“ в някакво подобие на ЦБ, законодателите специално поставили в закона за ЦБ член 22. Той гласи: „Банка на Русия няма право да предоставя кредити на правителството на РФ за финансиране на дефицита на федералния бюджет, за купуване на ценни книжа при първоначалното им предлагане с изключение на случаите, когато това се предвижда в закона за федералния бюджет. Банка на Русия няма право да дава кредити за финансиране на дефицити на бюджети на държавни извънбюджетни фондове, бюджетите на субектите на РФ и местните бюджети“.
Ние по-горе сме отбелязвали, че ФРС осъществява парична емисия, преди всичко, посредством предоставяне на кредити на правителството. В ръцете на ФРС по различни пътища попадат ценни книжа на правителството (облигации на съкровищницата), и срещу тях емитират пари. Примерно такъв модел на парични емисии съществува в Европа (ЕЦБ) и в Япония. Значителна част от държавните облигации имат дълги срокове за погасяване, което позволява на банките на развитите страни да формират „дълги“ кредити, с помощта на които да финансират дългосрочни проекти. Емисията на пари срещу задължения на правителството позволява да се провежда парично-кредитна политика, не зависеща от външноикономическите фактори.
Всичко това се намира в поразителен контраст с това, което имаме в Русия: паричната емисия на Банка на Русия пряко се определя от конюнктурата на световния пазар на въглеводороди. Нашите „професионални икономисти“ много обичат да се облягат на „западния опит“, но в дадения случай те се  правят, че не забелязват този опит.
Момент пети Банка на Русия имитира бурна дейност по борба с инфлацията, а в действителност, тя се занимава с това, че систематично „задушава“ производителите на стоки. Ръководството на ЦБ бърка причините и следствията в икономиката. А, може би, се прави, че ги бърка. Паричните власти на страната поставят висока ставка за рефинансиране (процент за кредити за търговските банки). Днес, през 2012 г. тя се намира на нивото 8,0%. Това означава, че търговските банки, които също трябва да получат своя доход (така наричания марж – средно 10%), повишават ставките на своите кредити за предприятията от реалния сектор на икономиката до 15-20%, а това ниво се оказва „убийствено“ за предприятията, тъй като рентабилността на производството в повечето отрасли на икономиката днес е по-ниска от 15-20%. В условията на криза централните банки на други страни са понижили ставките за рефинансиране до 1-2%. Например, ставката на ЕЦБ (Европейска Централна Банка) в началото на 2012 г. е била поставена на нивото 1% годишни. Банка на Япония вече дълго време определя лихвения процент за рефинансиране на символичното ниво от 0,1-0,2%.
Защо Банка на Русия тук проявява такава „оригиналност“ и такава „твърдост“ (отчитайки, че икономиката се намира в криза)? Логиката на паричните власти е такава: процентът на рефинансиране не може да бъде под показателя за инфлация. Тоест инфлацията при паричните власти се явява в качеството на фактор, определящ процента по кредитите. Казано по друг начин, за тях инфлацията е причина, а процента по кредитите е следствие. Но всичко е наобратно. Работата е там, че инфлационният ръст на цените се определя в немалка степен от процентите по кредитите. Та нали цената на кредита в условията на „пазарна икономика“ е важна съставляваща на разходите в производството. При „пазарната икономика“ (независимо дали ни харесва или не) парите действително са станали такъв фактор в производството, каквито са работната сила, капитала (основните фондове), земята (природните ресурси). Поскъпването на парите също увеличава инфлационното повишаване на цените, както и поскъпването на работната сила или земята. Ако, да речем, средния процент по кредита е 25%, това означава, че стойността на парите в икономиката също е равна на 25% и че разходите на стокопроизводителите се повишават с една четвърт в сравнение със ситуация, когато ставката на кредита е 0%. В сравнение със ставка 5% превишението на разходите е 20%.
Очевидно, за да се снижи инфлацията, трябва да се понижат ставките по кредита. А ставките по кредита зависят от количеството пари в обръщение. Колкото по-малко са парите, толкова по-голямо търсене, от там и по-голяма цена – по-високи проценти по кредитите. Видно, корена на инфлацията е в недостига на пари. А централната банка на страната тъкмо и създава дефицит на пари в икономиката, поддържайки високи ставки на рефинансиране. Тоест Банка на Русия под предлог за „борба с инфлацията“ не решава своята основна задача – да осигури на стопанството достатъчно количество пари. Днес нивото на монетизация (тоест осигуреност с количества пари) е по-ниско, отколкото в САЩ, Западна Европа, Китай и редица развиващи се страни.
За да сме справедливи, трябва да кажем, че в сравнение с отминалото десетилетие нивото на монетизация на руската икономика малко се повиши. Обаче това стана в значителна степен стихийно – под влияние на външни фактори (високите цени на нефта, увеличение на приходите от износ, обема на нефтодоларите обърнати в рубли). Повишеното предлагане на пари не доведе до здравословно съживяване на руската икономика (ръст на инвестиции в производство, изменение на суровинната структура на икономиката и т.н.), а се трансформира в инфлационен ръст на цените на стоки и услуги, а също така и в появата на „балони“ на фондовия пазар и пазара на недвижим имоти. Процесите, които се развиваха в икономиката след кризата през 1998 г., показват, че централната банка, функционираща като „валутен борд“, не е в състояние да управлява инфлацията в страната.
Наистина, в управлението на инфлацията на Банка на Русия се опитва да помага Министерството на финансите на РФ, което в течение на вече няколко години иззема „излишната“ парична маса от обръщение, формирайки Стабилизационен фонд. Тоест Министерството на финансите следва същата логика, като и Банка на Русия: колкото по-малко пари в обръщение – толкова по-добре.
И така, паричните власти на страната са объркали причина и следствие във връзката „цена на парите – инфлация“ и са следвали в своята парично кредитна политика извратената логика „цената на парите се определя от инфлацията“. От тук произтичат две неприятни за руската икономика следствия.
Следствие първо: висока цена на парите и предизвикано от това инфлационно нарастване на цените.

Следствие второ: бързо нарастване на външната задлъжнялост на руските предприятия и банки, които са принудени да се обръщат за евтини кредити към чуждестранни банки. В средата на текущото десетилетие в руската икономика започнал „бум“, който се обуславял от евтините задгранични кредити. При това, кредити отивали в онези сектори, които били добре обезпечени с залози или имали бърз оборот на капитала: нефтената промишленост, недвижими имоти, търговия. Това онова посредством между отрасловите връзки започнало да достига и до други сектори на икономика. Банка на Русия и министерството на финансите към посоченото „оживление“ нямали почти никакво отношение. Единственото действие, което предприели паричните власти, е много просто: дали руската икономика „под аренда“ на западните лихвари. При това, обаче, не забравяли редовно да рапортуват за „оживлението“ като за свое „достижение“.
Обратната страна на това „оживление“ станало това, че през последните десет години съвкупният външен дълг на руските компании и банки се увеличил на порядък и надминал в края на 2009 г. 400 млрд. На икономическите, социалните и политическите последствия от бързата външна недържавна задлъжнялост няма да се спираме. Твърде обширна и болна тема. Само ще отбележим: през 2010г. плащанията по външния дълг трябва да бъдат 106,4 млрд. дол. По наши оценки, тъй наречените „резервни“ пари (Резервен фонд и Фонд на националното благосъстояние) стигат едва само за това, че да се разплатят за дълговете само на значимите руски предприятия. А ако не се разплатим, то те ще станат собственост на лихварите. А вече за повишаване на „националното благосъстояние“ ще трябва да забравим.
По такъв начин, резюмираме: Банка на Русия вярно и неотклонно провежда политика на унищожаване на руската икономика.


Глава 7
„Паричната революция“: танци около „златния телец“

Златото – отживяла, робска и езическа форма на пари. Робска защото, довежда естествено до господство на капитала над труда, евреина над християнина, борсата над църквата. Езическа защото, златото-пари изключва нравствената роля на държавата.

С.Ф. Шарапов (1855—1911), руски мислител, обществен деец, икономист


Златото — отживелица на варварството.

Джон М. Кейнс (1883—1946),известен английски икономист.

Ротшилдите и „златния стандарт“

Въвеждането в Англия в началото на 19-ти век тъй наречения „златен стандарт“ поставило началото на нов етап на „паричната революция“ в интерес на онези лихвари, които към това време са натрупали големи запаси от жълтия метал и/ или са наложили контрол над неговото добиване. На първо място става дума за Ротшилдите, които в резултат на тъй наречените „Наполеонови войни“ съсредоточили в ръцете си много драгоценен метал и установили контрол над Банка на Англия. Накратко, същността на „златния стандарт“ се състои в това, че златото се обявява за единствени „истински“ пари. Естествено, в обръщение може да се намират и банкноти, но те трябва да бъдат обезпечени със златен запас на централната банка или банката емитент. Банкнотите свободно се обменят за златни монети, намиращи се в запас на централната банка (така наречения „злато монетен стандарт“). Интересите на Ротшилдите се състояли в това, че такава парична система създава постоянно търсене на жълтия метал. Ротшилдите задоволявали това търсене, давайки кредити в злато. При това те получавали процент и налагали контрол над заемополучателя. Вече не само над обикновени физически и юридически лица, а и над държави.
С едри щрихи картината на утвърждаването на златния стандарт в Европа скицира руският мислител, историк и писател А. Д. Нечволодов (1864-1938) в своя известен труд „От разорението до благоденствието“ (1906).
Той писал за картината, която се оформяла в света в края на 19-ти век: „На тази картина ние виждаме две партии: от една страна неголяма група на международни търговци на пари, хора имащи само злато, тоест предмет, нямащ никакво практическо приложение, освен за направа на дребни украшения и пломбиране на зъби, а от друга страна – големи държави, притежаващи земя и стотици милиони население, представляващи сами по себе си гигантска работна сила, тоест притежаващи и двата източника, които служат само за това, да произвеждат земното богатство, могъщество и прогрес.
Като че ли, на пръв поглед, първата партия няма никакво значение пред втората, а в действителност, благодарение на съществуващата парична система, първата група неотклонно върви към пълно заробване на втората, и в това си дело е стигнала вече твърде далече.
Особено бързи крачки в своето постъпателно движение за завоюване на света чрез златото направили евреите през 19-ти век.
Първи стадий на това движение била Френската революция и войните на първата империя. Фикцията за възможността за съществуване в живота на идеите свобода, равенство, братство – направила на навсякъде евреите свободни граждани, освен в Русия. Анархията, в която потънала Франция по време на революцията, предизвикала страшно поскъпване на парите и обогатила много всички, които търгували с тях. Евреите съобразили това и от тогава се явяват ръководители на всяко революционно движение: Карл Маркс, Енгелс, Ласал – са евреи; нашите сегашни революционни вълнения са организирани навсякъде от евреите, при това има неоспорими доказателства, че всички конци са в ръцете на международно тайно еврейско свръх правителство, тоест върховната ложа на световния съюз на франкмасоните. Още повече обогатили евреите войните на Империята; в резултат от тях се появило, между другото, колосалното богатство на Ротшилдите. Тези войни също така показали на евреите, че международните разпри винаги са изгодни за тях: и двете воюващи страни купуват от тях пари за войната, на цената на дългови задължения в злато, които за векове лягат като тежък гнет върху техните народи…
Втори стадий – това е средата на 19-ти век. Силното развитие на капиталистическата промишленост, появило се като резултат от натрупаните от банкерите по време на войните огромни запаси от пари, а също и в резултат на развитието на техниката и признанието от всички принцип на разделението на труда (съгласно най-новите тогава икономически учения — оръдие на прогреса), предизвикало преминаването от натурално стопанство към парично. В следствие на това и в условията на новопостроените железни пътища и телеграф, се появила възможност значително да се увеличат оборотите на търговията с пари. Това помогнало за огромното обогатяване на лихварите, а заемането на пари от страна на държавите и частни лица се увеличавало…
Трети стадий започнал през 1873 г., когато Германия, а след нея и всички останали държави, освен Мексико и Китай, преминали на златна валута“.
Главен „двигател“ на въвеждането на златния стандарт в света била Британия, където позициите на Ротшилдите били особено силни (контрол на Банка на Англия, а чрез нея – над многочислените колонии на Британия). Британия първа приела златния стандарт след края на наполеоновите войни (1816 г.). Лондон провеждал такава международна политика, която усилвала позициите на Ротшилдите и другите английски банкери в сферата на контрола над запасите от злато в света.
Тук може да отбележим, най-малкото две крупни събития:
Първо, Британия започнала серия тъй наречени „опиумни войни“ против Китай. В началото на 19-ти век Китай бил достатъчно развита страна, при това, независимо от голямото население, жизнения стандарт на обикновения китаец бил по-висок от този на средния европеец. Китай продавал своята коприна, чай, порцелан по целия свят срещу ценни метали. През вековете Китай акумулирал големи количества злато и сребро. Британските банкери решили да получат тези метали, за което започнали със сила да натрапват на Китай опиум, който се произвеждал в Британска Индия. Опиумът се доставял срещу злато. Ето така действувал „свободният пазар“, с подкрепата на военния флот и оръдията. В резултат Китай „седнал на иглата“ (пристрастил се към наркотиците — бел.пр.), а златото се прехвърлило в сейфовете на лондонските банкери.
Второ, в самия край на 19-ти век Британия водила война в Южна Африка (англо-бурската война), в резултат на която установила контрол над находища на злато и диаманти. Отново на „свободния пазар“ се намесва напълно осезаемата „желязна ръка“ на флота и оръдията. В кратки срокове Южна Африка излязла на първо място в света по добив на злато. Южноафриканското злато и то потекло към сейфовете на лондонските банкери.
Имало, разбира се, и други събития свързани с установяването на контрол над златните запаси в света. Например, покупка на контролния пакет акции на злато добивни компании от различни държави. Така, в началото на 1909 г. английската компания „Лена Голд Филдс“, зад която стояли Ротшилдите, придобила голям пакет акции на руската компания „Лензолото“ (първоначално контролния пакет принадлежал на руския банкер Гинзбург, който бил свързан с Ротшилдите).
През 19-ти век страните от Европа упорито се съпротивлявали на въвеждането на златния стандарт. Минало повече от половин век, преди Ротшилдите да успеят да сломят тая съпротива. „Слабото звено“ се оказала Германия, която се превръща в единна държава след победата във Френско пруската война 1870 — 1871 г. Германия получила контрибуция от Франция в размер на 5 млрд. франка в злато, което позволило на „железния канцлер“ Бисмарк да „обоснове“ въвеждането на златната валута. Остра борба между привържениците на сребърния и златния стандарти се водила в Северноамериканските Съединени щати. Завършила тази борба с победа на застъпниците за златния стандарт, тоест агентите на Ротшилдите. В края на 19-ти век благодарение на усилията на лобиста на Ротшилдите С. Ю. Вит, министър на финансите на Руската империя, Русия преминала на „златна рубла“. В резултат Русия „седнала“ на „златната игла“ (или се „закачила“ на „златната кукичка“ - бел.пр.) на Ротшилдите.
За периода 1895 — 1914 г. външният дълг на Русия, получила поредица големи кредити от Лондон и Париж, нарастнал с 1,7 млрд. рубл., при това частта на външния дълг от общият обем на държавния дълг на Русия нарастнала от 30% на 48%. В навечерието на Първата световна война Русия имала най-големия външен дълг. Разходите по обслужването на гигантския външен дълг от 62 млрд. рубл. през 1895 г. подскочили до 194 млрд. рубл. през 1914 г. Такава сериозна зависимост на Русия от външни кредити станала една от най-важните причини за трагическите събития в нашата страна в началото на миналия век.


Залезът на „златния стандарт“

Обаче лихварите не са склонни към догматизъм: при изменение на ситуацията те са готови да променят своята тактика на движение по пътя към световно господство. Това, което е било добро за тях през 19-ти век, вече не е интересно и дори обременително през 20-ти век. Последното от най-големите събития в историята на „паричната революция“ – е пълен отказ от използуването на златото в качеството на пари. През миналия век започнало да се наблюдава поетапно „свиване“ на златния стандарт: през годините на Първата световна война обмяната на книжни пари за злато било спряно; след войната било възстановено в орязан вид. Става дума за „златно-кюлчев стандарт“, когато банкнотите е можело да се обменят, но не за златни монети, а за кюлчета с по-голямо тегло и стойност. Но и такъв стандарт съществувал само в няколко страни. Паричните системи на другите държави запазвали доста опосредствана връзка с жълтия метал – през обмяна на парите за валута на тези страни, които имали златно-кюлчев стандарт. Това се наричало златно-девизен стандарт (девизи – запаси от валута, обменяни за злато). През 1930-те години даже орязания златен стандарт бил ликвидиран във всички страни. В това число и в САЩ, където през 1934 г. провели фактически конфискация на златото на населението: в кратки срокове било проведено изкупуване на метала по цена 20 дол. за унция; след завършване на тази кампания президента Рузвелт вдигнал цената на жълтия метал на 35 дол. за унция. Фактически било ликвидирано даже частичното резервиране на паричните емисии на централните банки. Някои държави, наистина, запазили нормата на частичното резервиране за централните банки, но това било формална норма. Тя или се нарушавала, или периодически се преразглеждала в посока на понижаване. Това създало възможност за „напомпване“ на стопанството с хартиено парична маса. Западът започнал активна финансова подготовка за война и изход от проточилата се депресия.
Относно външния (международния) аспект на златния стандарт, то формално златото оставало средство за международни разплащания и разчети и след отмяната на златния стандарт вътре в страните. Отчитайки усилващата се икономическа автаркия на отделните страни (затвореност за външните пазари), златото малко се използувало в това си качество.
Последният етап на съществуването на златния стандарт започва от Бретон-Уудската конференция през 1944 г., на която страните участнички се задължили да поддържат златен паритет на своите валути (фиксирано съдържание на злато в националната парична единица), а САЩ обещали на паричните власти на другите държави да обменят доларите на САЩ за злато от запасите на американската съкровищница. Това било златно-доларовия стандарт.
Още не била завършила Втората световна война, а финансовите олигарси вече залагали под световната икономика „мина със забавено действие“ под формата на американския долар, който отначало бил национално платежно средство, но на който принудително се възлагала функцията на световни пари. Дж. Кейнс, оглавяващия на Бретон-Уудс английската делегация (и който предлагал въвеждането на наднационална валута с името „банкор“) посочвал онези рискове, които създавал златно-доларовия стандарт за международната финансова система. Съветският съюз също не подкрепил идеята за такова организиране на световната финансова система, което давало едностранни преимущества на Америка (СССР се въздържал от влизане в Международния валутен фонд и Световната банка). Алчността на финансовите кръгове от Уолстриит, опиращи се на военно икономическите козове на САЩ, надделяла над здравия смисъл и онези принципи на следвоенното устройство на света, които били съгласувани от Рузвелт, Чърчил и Сталин в хода на войната.
„На практика системата била порочна от самото начало: в съответствие с приетите в Бретон-Уудс съглашения САЩ трябвало да има отрицателен платежен баланс, за да запълва света с долари – единственото признато средство за международни разплащания. С други думи, колкото повече доларът ставал резервна валута, толкова по-малко доверие вдъхвал. Този парадокс, наричан „дилема на Трифин“, на името на формулиралия я белгийски икономист, днес е придобил гореща актуалност, макар и да не е достигнал кулминацията“, така описва ситуацията френският писател и банкер Жак Атали в разгара на днешната криза. Обърнете внимание, че ситуацията, по мнението на Атали, още не е достигнала кулминацията. Тоест, пълно мащабният взрив на „бомбата“, заложена в малкото американско градче Бретон Уудс през 1944 г., още не се случил. Относно това, защо тази „бомба“ трябва да се взриви и до какви последствия може да доведе тоя взрив, ние още ще говорим по долу.
През първите двадесет години ситуацията била повече или по-малко стабилна, обвързването на валутата към златото било важно условие за стабилността на паричното обръщение, способствувала следвоенното развитие на страните и международната търговия. Америка се стремила всячески да заобикаля обещанието си да обменя долари за злато, тъй като не искала да се лишава от запаса си от жълт метал. А доларите на САЩ по света ставали все повече и повече, тъй като Америка вече започнала да живее в дългове.
Съгласно данните за август 1971 г., по признанието на президента на САЩ Р.Никсън по държавите на Европа бродили „бездомни“ долари в количество от порядъка на 55 млрд., а по земното кълбо (освен западна Европа) – 80 млрд. Това количество зелена хартия няколко пъти превишавало златния запас на САЩ (изчисляван по официалната тогава цена 35 дол. за унция).
Вече тогава започнало се да формира тоя модел на световно „икономическо“ развитие, когато благополучието на Америка в значителна степен се основава на печатната машина, а не на златото или националното производство, а другите държави били принудени да осигуряват своето благополучие за сметка на напрегнат труд, работейки не само за себе си, но и за чичо Сам.
Същността на този модел много добре разяснил в средата на 1960-те години на тогавашния президент на Франция генерал Шарл де Гол неговият министър на финансите. Министърът дал на генерала такъв пример: „Представете си, на търг се продава картина на Рафаел. Води се битка между немеца Фридрих, арабина Абдула, руснака Иван и янкито Джон. Всеки предлага за картината свои стоки: арабинът – нефт, немецът – техника, руснакът – злато, а янкито Джон с весела усмивка предложил двойна цена, извадил от кесията си пачка нови стодоларови банкноти, взел картината и си отишъл.“ „Какъв е трикът?“- попитал генералът. „Трикът е в това, — отвърнал министърът, — че янкито дал сто стодоларови хартийки, а фактически заплатил три долара, защото стойността на хартията за една банкнота от 100 дол. е три цента“. Тоест всичките богатства на света, всичкото му злато, се обменя за зелени хартийки, реалната стойност на които се определя от разходите за хартия и боя. Тогава президентът събрал по цяла Франция хартиени долари на сума 750 млн. дол. По време на официалното си посещение в САЩ той с голям скандал обменил хартийките за злато. ДеГол се върнал вкъщи с товар злато от 66.5 тона.
Златно-доларовата система започнала да притеснява не само страните, чиито валути били привързани към долара, но така също и световните лихвари. Те вече „изстискали“ всичко от тази система (обмен на реални ресурси срещу „хартийки“ през първите две десетилетия след войната). По-нататък златният стандарт (даже в орязан вид) задържал емисиите на кредитни пари (банкноти) от ФРС на САЩ и централните банки на другите страни. Това, на свой ред, спирало издаването на безналични пари от търговските банки. С подсказване от световните лихвари „професионалните икономисти“ започнали да наричат златото „спирачка“ или „котва“ за световната „икономика“.


15 август 1971 г.: включване на „печатната машина“ на пълна мощност

Няма тук да описваме всички подробности на процеса на размиване на решенията на Бретон Уудската конференция. Ще отбележим само, че на 15 август 1971 г. президентът на САЩ Ричард Никсън обявил, че Америка „затваря златния прозорец“, тоест прекратява размяната на долари на САЩ за злато. Чичо Сам, както казваме в Русия, изостави всички.
Съвсем кратко същността на станалото на 15. 8. 1971 г. обяснява А. Соломатин: „Смисълът на спогодбата (Бретон Уудската) се свежда до следното: защо ви е злато (въпрос на САЩ към останалия свят – В.К.). Очевидно вие нямате такова. То почти цялото е при нас. Кълнем се, че нашите гущери ще се приемат по външни дългове по курс 35 дол. за унция. Ако вие имате 35 дол., смятайте, че имате квитанция за получаване на 1 унция злато. Спокойно създавайте резерви в долари. Те са също като истинско злато. Обявете курса на вашите пари към долара или златото – то е едно и също. Вашите пари може да се колебаят спрямо обявения от вас курс в пределите на плюс минус 1%. Нека вашите спекуланти да печелят. Ако нямате резерви за поддържане на вашата валута, вземете кредит от МВФ (в долари)… Доларите подлежат на пряка обмяна за злато, те са истински пари – ние отговаряме за тях. А през август 1971 г. Никсън произнесъл реч по американската телевизия. Смисълът на казаното от него се свежда до това: „Момчета, вие сте оставили куфарите си в най надеждния трезор в света. Ако ви ги върнем обратно, ще имате проблеми. Трудно е да ги носите със себе си, могат да ви ги откраднат. Защо са ви вашите вещи? Вие имате нашата квитанция! А ако все пак вашите вещи ви трябват, купете ги с нашите квитанции по пазарни цени“.
След това Америка, като че ли нищо не е било, започнала да налага на света нов световен финансов ред. На мястото на Бретон-уудската световна финансова система дошла така наречената Ямайска система. В рамките на ямайската система доларът напълно заел мястото на златото. ФРС започнала да „обслужва“ със своята печатна машина почти целия свят, при това всячески ругаейки златото като „остатък от варварството“. При това, не желаейки по някаква причина да се разделя с „остатъка от варварството“, запасът на злато в Америка (през последните четири десетилетия) се съхранява на нивото повече от осем хиляди тона.
За сметка на това в „хамбарите“ на централните банки на другите страни, особено на тези, които изнасят природни ресурси, започнали да се натрупват големи количества „зелена хартия“ – продукцията на ФРС. Ако Федералният резерв я „прави“, образно казано, „от въздуха“, то на другите държави тази „зелена хартия“ им се дава съвсем не безплатно: отначало трябва да се добият от земята тези суровини (или да се произведат стоки), да се доставят и поднесат на тепсия на чичо Сам. Чак след това ще може да получат така желаната продукция на Федералния резерв. Срещу „зелената хартия“ централните банки на другите страни пускат свои национални хартиени пари. При това, изнесените стоки може да се считат „подарък“ за чичо Сам. Та нали получената „зелена хартия“ да се „осребри“ е практически невъзможно: ако централната банка (или правителството) на някоя страна се опита по един или друг начин да използува натрупаната „зелена хартия“ за закупуване, например, на оборудване, медикаменти или продоволствие, то от вътрешния пазар ще изчезнат националните хартиени пари. И така, ще се прекрати стокообмена в страната, ще настане пълна разруха. А ако някоя държава намисли да пуска национални хартиени пари с друго осигуряване, вместо „зелените хартийки“ на ФРС, то чичо Сам ще обяви тази държава за „недемократична“, а след това ще прати към бреговете й корабите на шести флот.
Някои експерти считат, че златният стандарт е рухнал, защото в Америка към края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век останало малко злато. Това не е така, златото било повече от достатъчно. Освен това можело да повишат цената на златото (например двойно, както предлагали французите), за да може запасите от злато в американската съкровищница да останат достатъчни за осигуряване на паричното предлагане. Причината е другаде: златният стандарт пречел на лихварите „да правят големи пари“. При ликвидирането на „златната спирачка“ се появява възможността да пуснат на пълна мощност главната „печатна машина“ (емисията на банкноти от Федералните резервни банки; влизащи във ФРС на САЩ), а видимо и множество малки „печатни машинки“ (емитиране на безналични пари от търговските банки).
Вече почти четири десетилетия парите са престанали да изпълняват удовлетворително своята първа и основна функция – мярка на стойността, тъй като започнали да губят връзката си не само с отделни „парични“ стоки (злато, сребро), но и въобще с целия физически свят на стоките. „Отвързването“ на парите от златото давала на лихварите широки възможности да се заемат с конструирането на „виртуален“ свят.
В края на миналия век в следствие на отмяната на златния стандарт станала окончателната „мутация“ на традиционния (промишления) капитализъм във „финансов“, или „паричен“ капитализъм.



Част 2

„Паричната революция“ от края на xx век: финансова либерализация


Глава 8

Либерализация, или превръщане на света в пазар

Безграничната свобода и, да добавим, безграничната власт на капитала – капиталът, не знаещ ни родина, ни нравствени закони, — такъв е еврейският имперски идеал. И този идеал, тази власт, постигната чрез основана на златото парична система, открито е провъзгласена и могъществено  се простря над света.

С.Ф. Шарапов, руски мислител, икономист


Днешната световна криза също е криза на свръпроизводството. Свръхпроизводство на пари.

Неизвестен автор

Либерализация на цените или Край на антимонополните закони

Освобождаването на „спирачката“ на цените на стоковите пазари било достигнато по много прост начин: чрез фактическо игнориране на антимонополните закони, които били приемани в Америка и Европа още преди сто и повече години. Процесът на „ценова либерализация“ на стоковите пазари започнал още преди появата на Вашингтонския консенсус.
„Най-перспективен“ за лихварите в плановете за „ценова либерализация“ се оказал пазарът на нефт.
Първо, нефтът – е такава стока, която притежава ниска „ценова еластичност на търсенето“. По-просто казано, повишаването на цените на нефта не влияят силно на търсенето, тъй като нефтът в съвременното общество започна да се превръща в „жизнено необходима стока“. Примерно, пристрастяването на човека към автомобила е толкова голямо, че той надали ще изостави железния си кон и се качи на обществения транспорт, даже в случай на съществено увеличение на цените на горивата.
Второ, изборът на нефта в качеството на приоритетна стока за „ценови експерименти“ бил обусловен от това, че нефтът се явява важна съставяща в производствените разходи на много отрасли (енергетика, химическа промишленост, транспорт и др.). Покачването на цените на „черното злато“ неизбежно трябвало да доведе до мултипликационно увеличаване на цените на продукцията на много производства, а това е и нужно на собствениците на „печатната машина“.
Трябва да отбележим, че в продължение на почти вековната история на съществуване на нефтодобивната промишленост (до началото на 1970-те години) цената на „черното злато“ била учудващо устойчива (няколко отклонения от средната само в годините на война). Първата „лястовичка“ на „най-новия“ етап на „паричната революция“ станала тъй наречената енергийна криза през 1973 г. На нефтените монополи била дадена „зелена светлина“ за повишение на цените на „черното злато“; в продължение само на няколко месеца цените скочили четири пъти (макар през предишния век на съществуване на нефтената промишленост цените на нефта да са се изменяли незначително).
Ето какво писал за ролята на „паричния фактор“ в създаването на „нефтения шок“ през 1973 г. Енгдал в своята книга „Столетие война. Англо-американска нефтена политика и Новия Световен Ред“:
„Започвайки от 1945 г. световната търговия с нефт обикновено се правела в долари, понеже на следвоенния пазар доминирали американските нефтени компании. Рязкото повишаване на световните цени на нефта, по този начин, означавало в същата степен увеличение на търсенето на долари на САЩ, необходими за заплащане на този нефт.
Повишаването на цените на нефта се осъществявало не стихийно, а на „планова основа“. Решението било взето на срещата на Билдербергския клуб в Швеция (Залцьобаден) през май 1973 г.:
„Това събрание на Билдербергската група изслушало доклада на американския участник (Х. Кисинджър – В.К.), в който той изложил „сценарий“ на неизбежното петкратно увеличение на нефтените доходи на ОПЕК. Цел на секретната среща в Залцьобаден било не предотвратяването на очакваното шоково увеличение на цените на нефта, а обратното, планиране на управлението на очаквания поток от нефтодолари… През този май влиятелните хора от Билдербегския кръг, очевидно, са решили да започнат грандиозно настъпление против световното индустриално развитие, за да наклонят везните в полза на долара и англо-американските финансови кръгове“.
Енгдал подробно описва механизма на „управление на потока нефтени долари“ („рециклиране на нефтодоларите“):
1) американските банки пускали долари, които отивали за заплащане на поскъпналия нефт;
2) арабските нефтодобиващи страни (преди всичко Саудитска Арабия) натрупвали тези долари на сметки, които откривали в банките на Лондон и Ню Йорк, и други западни финансови центрове.
3) срещу натрупаните и оставените в депозити долари западните банки пускали нови партиди долари, за които имало постоянно търсене от страна на вносителите на нефт.
За да поддържат процеса на рециклиране на нефтодолари било нужно постоянно повишаване на цените на „черното злато“ Не в толкова ярко изразена форма, но подобни процеси се извършвали и на пазарите на редица други природни ресурси. Обаче, безусловно, нефтът бил най-интересната стока за лихварите, тъй като тази стока притежавала, както казват „професионалните икономисти“, „ниска ценова еластичност на търсенето“. Тоест търсенето на стоката в натурално изражение малко се променя при промяна на цената на стоката.
В новите условия, както отбелязват специалистите, „цените на нефта и газа практически не зависят от търсенето и предлагането, а се регулират с други механизми, … нефтът и газът са престанали да бъдат пазарни стоки“. Днес основен инструмент за управление на пазара на нефт и други стоки (особено стоки с ниска ценова еластичност на търсенето) се явяват „новините“, създавани в щабквартирите на най-крупните корпорации и банки, които пък по същество „владеят“ съответните пазари. Те също така се явяват „стопани“ на СМИ, които тиражират „новините“ по целия свят.
Ето какво по повод тази роля на „новините“ във формиране на конюнктурата на пазара на нефт се говори в материала „Истинските причини за възникване на икономическите кризи“ (Интернет):
Сега му е времето да зададем един въпрос: никога ли не сте се замисляли, какво в действителност ви говорят „умните“ експерти и не толкова „умните“ анализатори от екрана на телевизора относно причините за падане на курса на акции или котировките на нефта? Например, някой с умен вид ви говори по канала „Новини“, че цената на нефта се е покачила с 10 дол. за барел, понеже обнародваната информация за това, че запасите от нефт са се оказали с 1 млн. барела по-малко от очакваното. Кой и в какъв обем е „очаквал“, и защо нивото на тези „очаквания“ трябва да явява отправна точка за оценка на публикуваните запаси? На това никой не се опитва да отговори, но това е друг въпрос от същия спектакъл.
За начало да видим тоя 1 млн. барела. За марката брент това са примерно 131 хил. т. (около 2500 жп цистерни). Реално това е обема нефт, който САЩ употребяват за 1 час. През 2005 г. за денонощие САЩ са употребявали около 21 млн. барела нефт. Сега през 2008 г. – около 24 млн. барела нефт. 1 млн. барела нефт са равни на 1/8760 част от годишното потребление на САЩ или примерно 0,012%. В пари този 1 млн. барела струва 100 млн. дол. (при цена 100 дол. за барел), При това, тези 100 млн. дол. не са загубени, никъде не са отишли, не са изчезнали. Тях просто още не са ги закарали до складовете. Впрочем, все още не е факт, че не са успели да ги докарат и ги няма в хранилищата. Просто има информационна новина за пазара. Тази „шокираща“ новина предизвиква покачване на стойността на добивания в целия свят нефт с 228 млрд. дол. (10 дол. х 7,6 барела в тон х 3 млрд. т.).
Сами можете да прецените умствените възможности на „експертите“, които ви обявяват, че цената на нефта е скочила с 10 дол. по такива и такива причини. Това се отнася до 99% от всички новини на финансовите експерти… Сега сами можете да отсъдите кой и колко печели от тези новини“.
„Либерализацията“ в сферата на международната търговия има също така и друг важен аспект. Разширяването на сферата на пазарните отношения в света през последните две десетилетия се постигало чрез активно въвличане на страните в орбитата на Световната търговска организация (ВТО). Тази организация поискала от държавите отмяната на всякакви бариери, затрудняващи проникването на транснационалните корпорации със своите стоки на вътрешните пазари на тези страни, които още не били интегрирани в световната икономика. След завършване на този процес самото понятие „вътрешен“, „национален“ пазар загубило всякакъв смисъл. Днес може само да се говори за „странови сегменти“ (сегменти на отделни държави – бел.пр.) на световния пазар.
Много държави днес работят повече не за своите вътрешни потребности, а за потребители, които се намират далеч зад пределите на тези страни. През периода от 1960 до 2005 г. дялът на стоки и услуги, изнасян за други държави, в световния брутен вътрешен продукт е нарастнал от 9,5% до 29,8%. Понеже обемът на световния импорт е приблизително равен на експорта, то световният външнотърговски оборот достига в средата на текущото десетилетие 60% от световния БВП. Това е едно от ярките проявления на глобализацията на световната икономика.
Нека отбележим, че влизането на страните в СТО обаче не се явява средство за снижаване на цените или, най-малкото, задържащо повишаването им (тъкмо този аргумент се използуваше за да въвличане на държавите в тази организация). СТО фактически разчиства и разширява икономическото пространство за това, че да могат транснационалните корпорации да бъдат световни монополисти. Те такива вече се явяват, доколкото на страните от СТО се падат 97% от оборота на световната търговия. Съгласно излезлия през 2011 г. доклад на СТО относно международната търговия (World Trade Report 2011), през 2010г. цените на стоките в международната търговия сравнени с 2009 г. са се покачили с 26%, в това число: на металите – 48%, на продоволствените стоки – 12%, на непродоволствените селскостопански стоки – 33%, енергоносители – 26%.
Русия, формално още не подписала документите за встъпване в СТО, отдавна вече се оказа „интегрирана“ в световния пазар.
Извън световния пазар останаха само няколко „страни отцепници“ (от типа на Северна Корея), които чичо Сам е обявил за „недемократични“. Той иска да убеждава в преимуществата на „Вашингтонския консенсус“ с помощта на бомби и ракети.


„Нематериални активи“ или Производство на стоки „от въздуха“

Днес бизнесът активно и целенасочено се е заел да конструира нови „нематериални активи“, а, главно, формиране на тяхната „пазарна стойност“. Това вече се отнася към сферата на „виртуалната икономика“: „стойността“ се ражда не в сферата на материалното производство, а в болното съзнание на човека. За това активно се използува реклама, разработват се специални технологии за управление на съзнанието на хората, създават се най-сложни методики на оценка на новите видове активи. Ето какво пише за процеса на формиране на търсене у потребителя на нематериалните блага във вида на търговски марки и фирмени знаци известният американо-еврейски изследовател Джереми Рифкин: „… рекламните агентства на концерните с помощта на съвременните комуникативни технологии приеха ролята на учредители на традиции и устоите на нравствеността! Такива учредители са били, например, църквите, училищата, социалните общества и учрежденията на културата. Придобиването на стоков знак пренася купувача в измислен свят; у него се появява впечатление, че той фактически споделя с другите смисъл и значения, които са измисляни от дизайнерите“.
В активите на много „напредничави“ западни компании на такава „виртуална стойност“ днес се пада по-голям дял, отколкото на основните фондове. Така, в активите на компанията „Кока Кола“ този дял към края на миналото десетилетие (1999 г.) е бил 96%! Посочената компания е рекордьорка по абсолютна величина на стойността на своята търговска марка – 77,5 млрд. дол. Тази цифра е по-голяма от обема на БВП на такива страни, като Чили или Филипините.
След Кока Кола се нареждат следните корпорации (в скобки са дадени стойностните оценки в млрд. дол.): „Майкрософт“ – (70.2), „Ай Би Ем“ – (53,2), „Интел“ – (39,0), „Нокиа“ – (38,5), „Дженерал електрик“ – 38,1), „Форд“ – (36,4), „Дисни“ – 33,6), „МакДоналдс“ – (27,9). Така, преди да идете да хапнете в ресторанта на МакДоналдс, помислете дали сте готови да дадете една трета от парите си не за самите бургери или кафе, а за рекламата, която позволява да се „надуват“ активите на тази международна корпорация.
Впрочем, бизнесът с търговските марки днес е излязъл извън пределите на производството на битови стоки, услуги и търговия. Той все по-активно обхваща и финансовата сектор, в това число и банковия бизнес.
По данни на лондонското списание „Банкер“, през 2009 г. (по време на кризата) търговската марка на британската банка HSBC е оценявана на 25,4 млрд. дол. (19% от общата пазарна капитализация на банката), американската Bank of America – 21,0 млрд. дол. (30%), американската Wells Fargo – 74,5 млрд. дол. (13%). На някои финансово банкови учреждения делът на марката в пазарната капитализация достига две пети (American Express, Barclays).
Така днес в теорията за кредита, изложен в нашите учебници, трябва да нанесем корекции: банковия процент – това не е само заплащане за „въздържание“ или „риск“, но още заплащане за търговска марка. Та нали, когато получи кредит, например в Ротшилдовата британска HSBC, клиентът не просто решава финансовите си проблеми, но и още повишава своя рейтинг. Тоест долар на кредит от HSBC, съгласно теорията за пазарния либерализъм, е равен на два или три долара, получени от някаква търговска банка в Урюпинск. Особено отчитайки, че грижовните рейтингови агенции ще се постараят да дадат на банката в Урюпинск ниска или даже отрицателна стойност на марката.


Кредити в „обществото на потреблението“

На „фронта“ на борбата за кредитно закабалване на физическите лица най-важни методи се явяват: ипотечните кредити, кредитите за придобиване на автомобили и други дълготрайни стоки, кредитите за обучение, кредитните карти и т.н.
Чековите книжки, пластмасовите карти, потребителските кредити – са „изобретения“, измислени с цел да направят човека потребител, не на стоки и услуги, а преди всичко на „пари“ – „продукта“ произвеждан от лихварите. За тези „изобретения“ ние няма да говорим по-обстойно, тъй като те са добре описани в учебниците по „икономика“. Много често това описание се съпровожда от коментари, че тези инструменти на кредита представляват „сериозен принос към прогреса на човечеството“.
Ще се спрем на „изобретението“ на банките наречено ипотечни кредити, които започнали да се използуват от началото на миналото столетие. Това „изобретение“ – е „мина със забавено действие“, която периодически се взривява ту в една, ту в друга държава. Преди две години тя се взриви в Америка (така наречената криза на ипотечното кредитиране) и даде тласък на началото на световната криза. Това „изобретение“ до скоро се подаваше от СМИ и „професионалните икономисти“ като способ за решаване на „жилищния проблем“ в условията на „пазарна икономика“. В действителност, това е изключително важен способ за нарастване на дълговата пирамида в „икономиката“ и решаване от лихварите на свои егоистични проблеми. До началото на 20-ти век жилищния проблем се е решавал с други, доста по-прости, понятни и безопасни за простия човек способи.
Да дадем думата на съвременния английски икономист (без кавички) М. Рауботъм, който през миналото десетилетие за ипотечните кредити е писал следното:
„Поради големите суми, въвлечени в оборота, ипотеката играе жизнено важна роля в осигуряването на съвременната пазарна икономика с пари. Жилищата се явяват най-скъпата стока от потребителската кошница, и те, следователно, се явяват онези стоки, за които недостига на пари за купуването им е най-чувствителен и видим. По тази причина ипотеката във висша степен е ефективна за създаване и предлагане на пазара на пари за останалата икономика. Жилищните ипотеки създават голямо количество пари, а погасяването им се разтяга на доста години. Това означава, че се създават голямо количество пари, които ще осигуряват икономиката в продължение на дълго време. Парите, създадени от ипотеката, циркулират в икономиката, предоставяйки средство за обмен, което позволява да се осъществява покупка и продажба на по евтини стоки и услуги. С други думи, ипотеката „покрива“ до определена степен иманентния недостатък на парите и по такъв начин служи в качеството на парично предлагане за останалата икономика. По такъв начин, дългосрочната имуществена ипотека играе основна роля във финансовата икономика, базираща се на дълга…“.
При това се създава само илюзия, че ипотечните кредити решават жилищния проблем. За това, как се оформя тази илюзия, същият Рауботъм обяснява давайки за пример родната си страна – Великобритания: „Ние се провъзгласяваме за демократично общество, базиращо се на правото на собственост, но опита показва съвършено друго. През 1963 г. около 3 млн. къщи са ипотекирани (тоест оставени в залог). Към 1996 г. броя на обектите на собственост намиращи в ипотека, се е увеличило до 11 млн., което се равнявало на 45% от всички жилищни сгради в страната. Понякога казват, че благодарение на ипотеката все повече хора стават собственици на жилища. Но това не е така! Тези жилища се намират в залог, и Вие не притежавате жилище, което е обект на ипотека…
Фактите и цифрите от САЩ, Германия, някои други страни от западна Европа и Япония, които Рауботъм дава в своята книга, показват, че извън Великобритания задлъжнялостта по ипотеки е още по-драматична, и за никакво „общество на собствениците“ не може да се говори. Той отбелязва общата тенденция: по-голямата част от жилищния фонд е заложена, тоест обикновените хора се явяват не собственици, а само ползуватели, при това с увеличаваща се задлъжнялост до толкова, че чак им трябва повече от един живот за да се издължат.
Така, през периода 1070 — 1980 г. дялът на жил. фонд намиращ се в залог, в Германия е нарастнал от 46 на 57%; в Дания от 1965 до 1980 г. – от 71 на 88%. Що се отнася до Япония, то там „сроковете на ипотеките са станали толкова разтеглени, че да завършат погасяването на дълга се пада на наследниците и роднините на длъжника“.
Някои експерти до ден днешен се учудват: как така американското правителство е „проспало“ приближаването на ипотечната криза през 2007 г.? Та нали ситуацията е била крайно напрегната още поне десет години преди това.
Както отбелязва М.Рауботъм, изследването, публикувано през 1997 г. от една водеща федерална кредитна организация, показало, че „сумата на непогасените ипотечни задължения в САЩ възлиза на 4,2 трлн. дол., тоест имало удвояване за последните десет години“.
Приведените от автора цифри хвърлят истинска светлина над финансовото положение на американците, които през целия свой живот са принудени да работят за лихварите, предавайки това тежко задължение на своите деца и внуци. В САЩ постоянно се стимулира повишаване на потребителските настроения посредством натрапване на кредити за покупка не само на жилища, но и други стоки за дълготрайна употреба. Следователно, значителна част от физическото имущество на американците физически лица може да разглеждаме като намиращо се у тях за ползуване, но не като тяхна собственост.
Какво означават тези тенденции? Те означават само това, че американският гражданин окончателно е попаднал в „дълговия капан“: той няма с какво да се разплати с кредиторите, тъй като няма спестявания, а дълговете му по отношение на доходите продължават да нарастват. По време на управлението на президента Рейгън в САЩ, се провеждаше политика на тъй наречената „рейгъномика“. Правели се опити да се съкрати дефицита на федералния бюджет, а това означавало, че щели да намалеят издаваните облигации на съкровищницата, предлагани на паричния пазар. За да компенсират намаляването на държавните заемания, паричните власти на САЩ започнали всячески да стимулират потребителското кредитиране. Наистина, част от парите, които получавал американеца, той насочвал не на покупка на кола, а на фондовия пазар. Не без помощта на лихварите средностатистическият американец от „потребител“ започнал да се превръща в „спекулант“, или „играч“. Затова трябва да уточним: американското общество – е не само „общество на потребителите“, но и – „общество на спекулациите“.


Кредити за държавата и „услуги“ от „икономически убийци“

Сега да поговорим за „работата“ на лихварите по създаването на „търсене“ на кредити от страна на правителството на държавата. Много от „технологиите“ на тази „работа“ са стари като света. Става дума само за частичното им усъвършенствуване.
Един от древните способи за създаване на „търсене“ на „продукцията“ на лихварите (парите) от страна на държавата – е провокирането на военни конфликти, войни, революции. Държавните власти, които се оказват пред лицето на подобни „стихийни“ бедствия, проявяват по-голяма потребност от пари за:
- строителство на отбранителни заводи;
- купуване на оръжие, боеприпаси, продоволствие, медикаменти;
- изплащане на заплати на военните;
- възстановяване на разрушеното стопанство;
- изплащане на репарации и контрибуции и т.н.
В такива ситуации властите нямат избор и са принудени да се съгласят на всякакви условия на лихварите.
Например, Русия през годините на Първата световна война е била принудена да взима „военни“ кредити от своите „съюзници“, в общ обем от 7,7 млрд. златни рубли. За четирите години на войната Русия увеличила своя външен дълг (и без това голям) два и половина пъти.
Очевидно, темата за ролята на лихварите в подготовката и разпалването на войни и други социални „стихийни“ събития и ролята на тези „стихийни“ събития в обогатяването на лихварите е крайно обширна, тя — е предмет на отделен разговор.
Особен принос в създаването на технологията за стимулиране на търсенето на пари от страна на държавата има английският финансист Джон М. Кейс. Той направил „откритие“: държавата не трябва да се бои от дефицит в бюджета и смело „да запушва“ „бюджетните дупки“ с помощта на кредити. Мисля, че гениалния Кейс така и би си умрял като финансист, „широко известен в тесни кръгове“, ако не бил „популяризиран“ от „благодарните“ лихвари.
Днес банкерите са се научили да „натрапват“ кредити на икономически изостаналите страни – даже ако те не се готвят да воюват със съседите си. При съвременните условия това не е особено трудно. Първо, мизерията там е неописуема, и парите не стигат и за най-необходимото. Второ, корупцията там също е неописуема, и за банкерите не представлява голям проблем да „придумат“ ръководителите на тези страни да „приемат“ „икономическа помощ“. Трето, за по-убедително на банкерите помагат да се „прокарва“ „икономическата помощ“ чиновниците от държавните ведомства и сътрудници от международни организации. Това, което банкерите със своите „помощници“ „прокарват“ в развиващите се страни, западните СМИ обикновено наричат „помощ“. Най-често това обаче, е кредит с лихва. Ако и се случи да има премии и субсидии, то те се използуват за това, че да „разчистват“ пътя на кредитите и заемите.
За да разберем, как изглежда на практика „икономическата помощ“ за изостаналите страни, препоръчвам да прочетете книгата на Джон Перкинс „Изповед на икономическия убиец“, която претърпя няколко издания в нашата страна. Ще си позволя да приведа само един обширен цитат от тази книга, за да стане понятно на читателя, кои са тия „икономически убийци“ и за какви „банкови технологии“ става дума в тази книга:
„Икономическите убийци (ИУ) – това са високоплатени професионалисти, които измъкват от различни държави по целия свят трилиони долари. Парите, получавани от тези страни от Световната банка, Агенцията на САЩ по международно развитие (USAID) и други оказващи „помощ“ организации, те прехвърлят в сейфовете на най-големите корпорации и джобовете на няколко най-богати семейства, контролиращи световните природни ресурси. Те използуват такива средства, като мошенически манипулации с финансовата отчетност, фалшификация на избори, подкупи, изнудване, секс и убийства. Те играят на старата като света игра, придобиваща застрашителни размери сега, във времената на глобализацията…
Както и членовете на мафиотски организации, ИУ правят „услуги“. Тия услуги имат формата на заеми за развитие на инфраструктурата… условие за получаване на заема се явява това, че работата по тези проекти ще изпълняват само фирми от нашата страна (САЩ – В.К.). Фактически, по-голямата част от средствата така и не излизат от пределите на САЩ: парите просто се превеждат от една банкова сметка в друга.
Въпреки, че парите се завръщат в корпорациите – членове на корпорократията (тоест кредиторите), страната, получила заем, е задължена да го изплати с лихвите. Ако ИУ се е справил превъзходно със задачата си, заемите ще са толкова големи, че длъжникът само след няколко години ще бъде неспособен да изплаща дълга си и ще се окаже в ситуация на дефолт. И ето тогава подобно на мафията, ние искаме шейлокския „фунт жива плът“. Тази част се състои от една или няколко позиции: страната е длъжна да гласува по наше нареждане в ООН, да позволи да разположим наши бази и ни допусне до драгоценните си ресурси, например нефт или Панамския канал. Разбира се, при това длъжникът по прежному си остава длъжник – и ето още една страна е влязла в империята“.


Глава 9

Либерализация на фондовите пазари

Борсовият спекулант — е човек, изучаващ бъдещето и действащ преди то да настъпи.

Бернард Барух(1870—1965), американски финансист, спекулант и съветник на редица американски президенти


Убиват на война и грабят на борсата хора, които ти никогда не виждаш.
Альфред Като (1858—1922), френски писател и журналист

Валутни резерви, или Безкрайно търсене на услугите на лихварите

Усилването на неустойчивостта на финансовите пазари, за която вече повече от десетилетие пишат „професионалните икономисти“, се явява не страничен ефект на общата либерализация, а една от главните й цели. Такава неустойчивост е изгодна на финансовите спекуланти, които правят големи пари на колебанията на валутните курсове и процентните ставки. Естествено, че те и организират тези колебания. Но все пак главен бенефициент на построената така система на „люлеещи се“ пазари се явяват световните лихвари, които владеят печатната машина на ФРС. Усилването на неустойчивостта на финансовите пазари създава повишено търсене на „продукцията“ на ФРС – доларите.
Разбира се, ние тук не правим разлика между спекулантите и стопаните на ФРС – често те са едни и същи хора. Става дума за това, че целта за получаване на емисионен доход от печатане на допълнителна маса „зелена хартия“ се явява по-приоритетен и стратегически, отколкото целта за получаване на незабавни доходи от спекулации. Зад финансовите спекуланти от типа на Сорос стоят световните лихвари, които използуват спекулантите за достигане на своите стратегически цели.
Повишаването на мобилността на капитала е довела до това, че международното движение на капитали се е превърнало в миграция на „горещи“ пари. Ако обикновените пари се явяват инструмент за инвестиране, то „горещите“ пари – инструмент за създаване на кризи в страните, където тези пари влязат. След възникването на кризите чуждестранните инвеститори изкупуват евтино „парчетата“ от разрушената икономика (обезценените активи от реалния и банковия сектори). Парите създават разрушения, пари се правят от разрушенията.
Редовните „набези“ на спекулантите на отделни страни започнали примерно преди две десетилетия. Всички помнят „набега“ на Сорос на британската лира стерлинг през 1992 г. – той завършил с падането на курса на британската валута. През 1994 г. по подобен начин бил съборен курсът на мексиканското песо.
Най-ярък пример за това, как спекулантите умеят да срутват националните валути и да правят големи пари от това, се явява финансовата криза през 1997 — 1998 г. в страните от Югоизточна Азия. Тези страни (Тайланд, Южна Корея, Малайзия, Хонконг, Филипините, Сингапур) в продължение на няколко години (особено през 1990 г., когато японската икономика влязла в перманентна стагнация) демонстрирали най-високите темпове на прираст на БВП, в това число и преизчислено на глава от населението. В тази връзка страните от ЮИА си спечелили репутацията на „азиатски тигри“. Чиновниците на МВФ и „професионалните икономисти“ използували тези страни като „нагледен пример“ за да докажат, какво може да се постигне в „икономиката“, когато послушно се следват препоръките на Вашингтонския консенсус. Основните препоръки: либерализация на международното движение на капитали и въвеждане на свободно плаващ курс на националната валута. На всички страни от „третия свят“, а също така и на РФ и на другите бивши съветски републики и бивши социалистически републики настойчиво се предлагало да следват по пътя на „азиатските тигри“.
Счита се, че главни организатори на финансовата криза през 1997 — 1998 г. са такива финансови спекуланти като: Джордж Сорос, Джулиан Роббертсон и други „хеджери“. В дадения случай е добре да напомним думите на Джордж Сорос: „Живота се създава по края на хаоса, а аз се специализирам да използувам хаоса. Това при мен се получава най-добре“. Обаче, Сорос явно скромничи: той не само използува хаоса, той го създава. Така действуват и другите големи спекуланти.
Тези господа действат чрез своите инвестиционни фондове, преди всичко, хедж фондове (ХФ), имащи ярко изразен спекулативен характер. С помощта на ХФ те мобилизирали на световните финансови пазари грамадни капитали и насочвали в страни с тъй наричаните „формиращи се пазари“ (emerging markets). Средствата, привличани от ХФ, понякога превишавали собствените им капитали десетки пъти (създавал се тъй наречения „финансов лост“). Крупен фонд със собствен капитал от 1 млрд. дол. можел през 1990-те години да привлече средства до 100 млрд. дол. Такива суми превишавали валутните резерви на централните банки на болшинството страни в света. Сценария за криза е много прост: от страната приемник се започва извеждане на огромни капитали, което създава рязко покачване на търсенето на чуждестранна валута (преди всичко долари на САЩ); едновременно се увеличава предлагането на националната валута, което създава риск от падане на цената й спрямо резервните валути. Централната банка на страната, подложена на тази атака, се опитва да противодействува на падането на цената на националната валута, като изразходва за това наличната резервна валута. Когато „патроните“ (тоест резервната валута) свършат, тогава настава срутване на националната валута.
Например, централната банка на Тайланд за две седмици (през май 1997 г.) изразходвала 10 млрд. дол. за това, да може да удовлетвори заявките за продажба на бати (националната валута) и да поддържа курса на до кризисното ниво (25 бата за долар). В средата на 1997 г. започнало рязко падане на бата, което продължило до началото на 1998 г., когато за 1 дол. давали 56 бата. В Южна Корея националната парична единица – вон – също паднала: до кризата 1000 вона за 1 дол., в края на кризата — 1700:1. най-дълбоко пропаднала Индонезийската рупия. До кризата за долар давали 2000 рупии, а в края на кризата вече давали 18000 рупии за долар, тоест девет пъти повече!
Рязкото падане на валутните курсове на националните парични единици води в следствие ръст на инфлацията, рязко увеличаване на дълговото бреме на националните компании и банки (дълговите задължения се изчисляват в чужда валута), повишаване на процентните ставки по кредитите, банкрути, спадане на производството и показателите на БВП. Именно по това време на сцената излизат чуждестранните „инвеститори“, които е по-правилни да наричаме „акулите“, или „мародерите“, поглъщащи на парчета или наведнъж поевтинелите активи.
Ще дадем пример на това, как са докопали „плячката“ чуждестранните „акули“ в страните от ЮИА след „рухването“ на националните им валути през 1987 — 1988 г.:
В Индонезия BNP Paribas погълнала финансовата група Peregrin (най-голямата не японска финансова група в Азия); в Южна Корея Procter & Gamble придобила компанията Ssanyong Paper, а General Motors — компанията Daewoo Motors; на Филипините First Pacific придобила пивоварните San Migel и т.н.
Ето какво по повод на действията на чуждестранните „инвеститори“ в страните от ЮИА през ония години пише С. Голубицкий: „Тигрите разкъсвали възрастни чичковци, наемайки като подизпълнители отначало валутни спекуланти (Сорос с другарите му, които давали кредити с немислимото пет процентно „рамо“ в пряк смисъл безгранични капитали), а след това МВФ и Световната банка, завършили обезценката на азиатските активи с помощта на кредити SAP“.
За справка: SAP, Structural Adjustment Program – програма, натрапвана на страната – получателка на кредита на международния финансов институт; тази програма е насочена към окончателната „либерализация“ на националните пазари и предвижда: свиване на социалните програми, пълна отмяна на държавните субсидии, приватизация на предприятията от държавния сектор, снижаване на курса на националната валута, усилване не експортната ориентираност на производството и т.н.
Кризи, подобни на оная, която се случила в страните от ЮИА през 1987 — 1988 г., са ставали и в други страни на ПСК. По оценки на специалистите от ЕЦБ, всичко за периода 1995 — 2003 г. в страните с „формиращи се пазари“ са станали 36 кризи – започвайки с кризата в Аржентина през януари 1995 г. и завършвайки с кризата в Словакия през август 2003 г.
За последствията на финансовите кризи в страните с „формиращи се пазари“ (в това число и Русия през 1998 г.) е казано и написано достатъчно много. Не малко е казано и за този „улов“, който попада в гърлото на западните „инвеститори-акули“. Но при всичкото това често се забравя най-главното следствие (или най-важния резултат). Страните от ПСК (периферията на световния капитализъм) изведоха от тази криза съвсем прост урок: за да се защитят от спекуланти и инвеститори-акули, са необходими по-големи валутни резерви. Именно от тогава централните банки на страните от ПСК започнали с високи темпове да натрупват валутни резерви, създавайки с това устойчиво търсене на „продукцията“ на Федералния резерв на САЩ. Ето това и бил основният резултат от серията финансови кризи, организирани от спекулантите през миналото десетилетие.
За този резултат от кризите през 1990-те години красноречиво говори статистиката. Обемът на международните валутни резерви от 1600 млрд. дол. в началото на 1999 г. нарастнал до повече от 7000 млрд. дол. в средата на 2008 г. Кризата през 2008 — 2009 г. само малко забавил стремителният ръст на валутните резерви. В края на 2010г. техният световен обем вече прехвърлил 9000 млрд. дол.
При това резервите в страните с „формиращи се пазари“ за десет години (от 1999 до 2008 г.) са нарастнали с 1000 млрд. дол. до 5500 млрд. дол. 70% от общия прираст се пада на три държави – Китай, Япония и Русия.
Получава се интересна картина: дялът на икономически развитите страни („златния милиард“) в световния БВП през 2010г. е била равна примерно на две трети, а дялът им в световния валутен резерв – на една трета. Съответно дялът на страните от периферията на световния капитализъм (останалите шест милиарда жители на Земята) в световния БВП е бил около една трета, а в световните валутни запаси – две трети. Подобна асиметрия показва, че страните от ПСК, където живее по-голямата част от населението на планетата, чрез механизъм на хипертрофирано раздуване на своите валутни резерви обслужва стопаните на „печатната машина“. Световните лихвари налагат на периферията на световния капитализъм института на „валутните резерви“, с чиято помощ ограбват почти цялата планета. „Валутните резерви“ – са най-важния инструмент на съвременния неолиберален колониализъм.


Поредния сеанс на финансовата магия: CDS

На пазара на ПФИ в началото на миналото десетилетие инвестиционната банка „Морган Стенли“ „пуснал“ такъв „вълшебен“ инструмент, като CDS (Credit Default Swap), който изиграл не най-последната роля в подготовката на условията за сегашната криза. На руски език това название може да преведен примерно така: „гаранция от кредитен дефолт“. Този инструмент позволява, ако може така да се изразим, да се повиши качеството, или ликвидността на едни или други активи, например, акции или облигации (съответно, за емитента на тези акции или облигации това ще означава определена гаранция от дефолт по своите задължения). Даже ако активите се окажат доста „боклук“, тях с помощта на „вълшебната пръчка“ наречена CDS може да бъдат „облагородени“. Направо като в приказка: поръсил с жива вода мъртвия и той възкръснал. Наистина, тази „вълшебна пръчка“ („жива вода“) трябва да си я купиш. При това пазарът е заринат с „вълшебни пръчки“, и ще има за всички! Цената е съвсем поносима. Ако преминем от езика на детските приказки на езика на правоохранителните органи, то това се нарича съзнателно въвеждане в заблуждение на участниците в пазарните отношения. В дадения случай инвеститорите, придобиващи такива „оживителни“ активи. А ако преведем на обикновен разговорен руски език, то това се нарича банална измама.
Обемът на пазара на CDS в навечерието на сегашната криза се равнявал на 58 трлн. Дол., което примерно съответствува на световния БВП.
Ето какво пише по повод „вълшебната пръчка“ Д. Голубовский:
„CDS – това днес, по същество, взаимно подсигуряване на всички банки и корпорации и едновременно с това колективна ръка, държаща всички големи играчи на пазара за врата. При проблеми с ликвидността дори у няколко големи играча, още повече, у основни имитенти на CDS, ставките на пазара на CDS подскачат и други, даже и здрави играчи започват да изпитват трудности с кредитирането.


Финансовата магия като средство за управление на реалния свят

Днес всички пазари може да разделим на две големи групи: а) пазари на реални активи; б) пазари на виртуални активи.
Класическите пазари на реални (физически) активи – са пазари на стоки. Най-разнообразни стоки: потребителски, инвестиционни, суровинни, промишлени и т.н. Тук може да включим такива физически активи, като недвижими имоти, земя, природни ресурси, основни производствени фондове (предприятия). А пазарите на виртуални активи – това са, преди всичко, производни инструменти; тези инструменти, както отбелязахме, не са обезпечени с реални активи.
Междинно положение заемат фондовите пазари, на които се обменят акции и облигации. Това са пазари на фиктивния капитал – капитал, който може да наречем „виртуално активен“ по отношение на такива активи като нефт, земя, основни фондове и т.н. в същото време по отношение на производните инструменти на фондовия пазар, са относително „реални“, тъй като акциите и облигациите се явяват огледално отражение на света на реалните активи (макар, че това отражение, използувано от играчите с цел манипулация, може да съдържа големи изкривявания).
Мащабите на сделките на пазара на виртуални активи днес са просто астрономически. Доколкото пазарите на производни инструменти не се контролират нито от борсите, нито от държавата, то точни данни за оборотите на тези пазари няма.
По оценки на Дж. Сорос и Дж. Стиглица, в средата на 2008 г. пазарът на деривати се изчислява на сумата 15,5 трлн. дол. с САЩ и около 60 трлн. дол. в света. Тези суми са еквивалентни на БВП съответно на САЩ и на света. Предполагаме, че дадената по-горе оценка е крайно консервативна, по-скоро тя се касае само за част от пазара на деривати (преди всичко, CDS и различни модификации на кредитните деривати). Съществуват и други оценки с доста по-високи стойности. По оценка на международните организации (МВФ, СБ, ЮНКТАД), само извън борсовият оборот на различните деривати през 2005 г. е бил 221 трлн. дол.
До началото на кризата разликата между оборотите на пазарите на виртуални и реални стоки се измервал с десетки пъти. Днес световната икономическа криза е в пълен разгар, което доведе до определено „свиване“ на пазарите на ПФИ. Обаче във всички случаи мащабите на търговията с виртуални активи в пъти е повече от търговията с реални такива.
Явната доминация по обем на оборота на пазара на виртуалните активи над пазара на реални активи създава изключително благоприятни условия за лихварите. Та нали именно те контролират пазара на виртуални активи. Водещи участници на пазара на фючърси, форуарди и опции – са JP Morgan, Goldman Sachs, Bank of America, City Bank, други гиганти на Уолстриит (по операции с всички видове деривати – фючърси, форуарди, опции – първо място в продължение на много години заема JP Morgan).
Цените на пазара на производни инструменти се образуват под влияние на очакванията, а очакванията са крайно субективни. А ако те са субективни, то от това се възползуват лихварите — по различни начини (за които говорихме по-горе) те формират нужните очаквания. Ако може така да се изразим, те „създават бъдещето“. А цените, които се получават на пазара на виртуалните активи, оказват влияние на цените на реалните активи (стоки): купувачите и продавачите на пазара на физически активи и стоки са принудени да се „подравняват“ с цените на виртуалните активи.
За новия механизъм на ценообразуване на пазара на реалните стоки и активи знаят не само лихварите, но така също и много специалисти, в това число и тези, които са призвани да регулират и контролират стоковите и финансовите пазари (антимонополните комитети, комисиите по ценни книжа, централните банки и т.н.). В същото време учебниците продължават, по старому, да внушават на студентите: цената на стоката се образува под влиянието на търсенето и предлагането на пазара. Законът за търсенето и предлагането се обявява за толкова „железен“, както и законите на ОМ и на Нютон. Новият механизъм за ценообразуване рядко става предмет на публично обсъждане. Обаче някои „откровения“ на отделни специалисти попадат на страниците на печата.
Например, Л. Нюберг, заместник управляващ на централната банка на Швеция (Банка на Швеция) на страниците на списанието BIS Review през 2007 г. разказва за пазара на кредитни деривати (КД). Първо, той отбелязва, че 85% от всички сделки с КД се падат на десет инвестиционни банки, сред които се открояват особено Morgan Stanley, Goldman Sachs и UBS. Именно тази „тройка“ контролира пазара на КД. Второ, активите на чиято основа се създават КД, примерно 80%, се състоят от корпоративни облигации (останалите активи – традиционни банкови кредити, различни видове суверенен дълг). Трето, пазарът на КД по съвкупна номинална стойност на оборота на инструменти примерно на два пъти превишава глобалния пазар на корпоративни облигации (примерно 12 трлн. дол. срещу 6 трлн. дол.). Такова превишение, по мнението на Л. Нюберг, се обяснява с това, че някои кредитни рискове могат да се препродават на пазара на КД няколко пъти. Четвърто, стойността на КД е тясно свързана със стойността на лежащите в основата й облигации, но пазарът на КД се явява по-ликвиден, от пазара на облигации, и в крайна сметка, се формират именно на пазара на КД.
Най-големите инвестиционни банки чрез производните инструменти контролират не само пазарите на корпоративните облигации, а и всички фондови пазари, тоест и котировките (цените) на акциите на компании от различни отрасли на икономиката. Именно затова лихварите се стремят към това, че всички повече или по-малко значими предприятия на страните от ПСК (периферията на свет. капитализъм) да участвуват със своите ценни книжа на националните и световните фондови борси. В този случай националните предприятия попадат напълно под контрола на световните лихвари, които „дирижират“ фондовите пазари, а като „диригентска палка“ използуват различни производни инструменти.
Ще използуваме фрагмент от една интересна статия озаглавена „Кой движи невидимата ръка на свободния пазар?“, в който лаконично се обяснява техниката на това „диригентско изкуство“: „… лъвския дял на пазара (фондовия – В.К.) се контролира от група много състоятелни граждани и банкови структури (авторът има в предвид, че тези граждани и банкови структури непосредствено владеят значителна част от ценните книжа, въртящи се на пазара – В.К.). по такъв начин ФРС и Ко (тоест централната банка на САЩ, свързаните с нея банки на световните лихвари и физически лица, явяващи се крайни притежатели на тези банкови структури – В.К.) притежават контрола над фондовия пазар. Това е добре, обаче е малко. Когато целият останал пазар е обхванат от паника, те (от една страна –ФРС и Ко., от друга – дребните притежатели на ценни книжа – В.К.) се оказват в примерно равни условия. Половина на половина. За решаването на тоя проблем е и създадена „Отряд по Предотвратяване на Падането“. Ето как той работи. Съществува индекс на пакет акции, състоящ се от 500 американски компании (S&P500), представляващи всички сектори на икономиката. Тяхното общо състояние отразява настроението на пазара, и когато върви надолу, повечето акции на фондовия пазар отиват надолу. Защото, когато на всички им е зле, то доброто не може да е много. Следователно, ако поставим под контрол този индекс, то може да дирижираме фондовия пазар, изразходвайки на няколко порядъка по-малко средства.
Прието е да се смята, че ФРС осъществява контрол за инфлационния растеж на цените с помощта на такива инструменти, като процентните (отчетни) ставки, които помагат за регулиране на количеството пари в обръщение. Но това е твърде инертен, тромав механизъм. С появата на пазарите на производни инструменти механизмът се е изменил, паричните власти вече имат възможност по-оперативно да управляват инфлацията. Но за този механизъм не може да прочетете в учебниците. А всичко е много просто. Динамиката на цените на стоковите пазари, преди всичко, се определя от цените на няколко базови стоки, които, така или иначе, влизат в състава на разходите за производство на почти всички стоки. Става дума за нефта, нефтопродуктите, металите, зърнените стоки. Това са борсови стоки, на тяхна основа са създадени съответните производни инструменти. Инвестиционните банки, тясно свързани с ФРС, при необходимост могат да изменят траекторията на движение на цените на фючърсите, привързани към борсовите стоки (ФРС е готова да поддържа, ако е необходимо, операциите на инвестиционните банки с пари). Изменението на цените на производните инструменти повлича след себе си промяна на цените стоковите пазари в нужното за ФРС направление.
Струва ли си да се учудваме след това, че цените на нефта (нашата главна експортна стока) могат да се покачват или понижават, през месец или два, два до три пъти. Например, през лятото на 2008 г. цената за барел нефт достигаше до 150 дол., а през есента на същата година падна до 60 дол. Това е ефективен инструмент за управление не само на американската, но и на световната икономика! При това, лихварите като основни крадци по-силно от всички викат: „Дръжте крадеца!“, и сочат с пръст към страните от ОПЕК. Както вие разбирате, страните от ОПЕК нямат нищо общо.
Не е успяла да се слегне прахта от първата вълна на финансовата криза, а пазарът на деривати се разраства отново. През 2010г., по данни на Futures industry Association (FIA) – една от най-големите професионални асоциации на борси на деривати, само в САЩ обемът на пазара на деривати възлизал на около 600 трлн. дол. (при това световният БВП не превишавал 70 трлн. дол.). През 2010г. броят на сделките с деривати нарастнал с повече от една четвърт, при това за първи път азиатските сделки (пазарите в Япония, Китай, Хонгконг, Сингапур) надхвърлили американските. Така, в света за една година са били обработени 22,3 млрд. контракта, сред които 8,86 млрд. сделки се падат на страните от АТР (Азиатско-Тихоокенски Район) и 7,17 млрд. контракта – на Северна Америка. Това е най-бързият ръст от 2007 г. насам.

Финансите като пирамида

Фактически по времето на Гринспен финансовата система от трипластова се е превърнала в четилипластова. По-рано системата е имала следните нива:
1) „истински“ пари (злато или други „законни платежни средства“);
2) задължения, имащи форма на депозити (депозитни пари);
3) задължения във вид на традиционни ценни книжа (полици, акции, облигации и др.).
Сега над третото ниво се надстроява четвърто – във вид на деривати. Може да се каже, че четвъртото ниво – това са задължения, които формално са длъжни да обезпечават изпълнението на задълженията от третото ниво (например, това е вече споменатия инструмент CDS). Освен това дериватите са предназначени да осигуряват и задължения, които са възникнали извън финансовата система (задължения по доставка на стоки). Но и тези, така наречени, „стокови“ деривати фактически също са станали част от финансовата система.
Днес ние си имаме работа с обърната финансова пирамида: стойностния обем на ПФИ (задължения по контракти в номинално изражение) превишава стойностния обем на „инструментите“ от трето ниво десетки пъти, от второ ниво – стотици пъти, от първо ниво – хиляди пъти. Може да си представим, какво бясно търсене на инструменти oт трето ниво поражда пазарът на ПФИ, а, в крайна сметка, на пари (депозитни и „истински“), образуващи второто и първото нива. А тъкмо това е нужно на лихварите.
Кой все пак се подвизава на четвъртото ниво? Преди всичко, инвестиционните банки, които в САЩ, както споменахме, формално са били „отлъчени“ от процеса на „производство“ на пари (в това число и на депозитни), и им е била оставена „екологическата ниша“ на спекулативните операции на финансовите пазари. Играта на инвестиционните банки на пазара на ПФИ по своята „рентабилност“ най-малкото не отстъпва на кредитно депозитните операции на „класическите“ търговски банки. През 1990-те години търговските банки започнали да изглеждат тромави и старомодни на фона на динамично развиващите се инвестиционни банки. Появили се също така и друг тип финансови институти, специално ориентирани към игра на пазарите на деривати: взаимни фондове, хедж фондове, специализирани инвестиционни фондове. Структурирани облигации на инвестиционни фондове активно се купували от пенсионни фондове. Играта на най-големите инвестиционни банки от рода на „Голдман Сакс“, „Мерил Линч“, „Джей Пи Морган“, „Морган Станли“, „Лемън Брадърс“, била безпогрешна: те, като винаги приближени на ФРС, по определение, имали достъп до „инсайд“ (вътрешна информация – бел.пр.). Либерализирането на пазарите в условията на „рейгъномиката“ спомагало за ръста на тяхната волатилност (колебания), което било добре дошло за инвестиционните банки. След известно време те се научили ефективно да управляват пазарите с помощта на производни инструменти, формирайки търсене на виртуалните стоки (активи) и предлагане на подобни виртуални стоки в нужната посока. Казано по друг начин, те самите станали производители и собственици на „инсайд“, тоест „стопани“ на пазарите. Продавачите и купувачите на реални стоки (активи) попаднали в пълна зависимост от спекулантите, опериращи на пазарите на производни инструменти, „привързани“ към тези реални стоки (активи).
Да напомним отново, пазарът на тези финансови инструменти се намира извън контрола на държавните регулации. Затова до известно време размахът на изграждане на този четвърти етаж на финансовата пирамида за много хора е останал незабележим. Голямата ангажираност на големите банки и компании в операциите на пазара на деривати също се е криела, понеже тези операции се разглеждат като задбалансови.
Ето какво пише по този повод А. Соломатин: „В баланса на предприятията в САЩ не се отразяват срочните контракти. Фючърсите се появяват в баланса внезапно, точно в тоя момент, когато по тях трябва да се плаща. Фючърсния контракт представлява намерение на страните в бъдеще да купят/продадат някакъв актив по определени цена и количество. Разбира се, че „намерение“ не води до никакви счетоводни операции по баланса. Ако аз съм сключил контракт за закупуване на 10 т злато по цена 300 дол. за унция с доставка на 27. 3. 2008 г., то до тази дата си живея спокойно, защото дупка в баланса ми ще се появи именно на 27. 3. 2008 г.“.
Именно тези „дупки“ станали сериозни пробойни в корпусите на много американски компании и банки по време на сегашната криза.
Ако след прехода на света от стоковите пари към кредитни започнали да казват: „парите – са дългове“, то в условията на разцвета на дериватите имаме всички основания да кажем: „дълговете – са пари“. Всичко се опознава в сравнение: по отношение на четвъртото ниво „инструментите“ от третото ниво изпълняват ролята на напълно надеждно обезпечение, за четвъртото ниво те са като „истински“ пари. Почти „истински“ пари в условията на разцвета на дериватите станали задълженията на инвестиционните банки, които наводнили финансовите пазари с облигации. Рязко се повишил рейтинга на съкровищните облигации, де-факто министерството на финансите на САЩ също станало емитент на парична маса. В специалната литература даже им дали названието „финансови пари“.
Ако в условията на промишления капитализъм под парична маса се подразбирало само налични пари, емитирани от централните банки и депозитни (безналични) пари, емитирани от търговските банки, то в условията на финансовия капитализъм понятието парична маса се разширило. В нея започнали да включват различни дългови ценни книжа, които някои специалисти започнали да наричат „финансови пари“.
Построяването на третия етаж на финансовата система създало голямо облекчение на паричните власти: за ФРС на САЩ това означавало, че към процеса на създаване на парична маса от търговските банки се включвали също така и инвестиционните банки, съкровищницата на САЩ и други емитенти на ценни книжа.
За съкровищницата на САЩ това било също така определена гаранция, че от нея притежателите на облигации няма да потърсят погасяване на дълговете: изваждането от втория етаж на „пирамидата“ „тухли“ наречени „съкровищни облигации“ би създало мултипликационен ефект на „срив“ на конструкцията на третия етаж на „пирамидата“ (пазара на деривати). Във връзка с построяването на четвъртия етаж на световната финансова система станало окончателното откъсване на финансовия сектор от нефинансовия (реалния), пълното превръщане на капитализма във „финансов“ капитализъм, „паричен капитализъм“, или „икономика казино“. Реалният сектор в условията на финансов капитализъм е обречен на окончателна „смърт“. „Професионалните икономисти“ такъв финансов катаклизъм наричат с красиви и в същото време безсмислени думи: „постиндустриално общество“, „икономика на знанията“, „нова икономика“, „икономика на услугите“ и т.н.


Глава 10

„Сенчестата икономика“ като висша форма на финансова либерализация

Най-хубавото място под слънцето — сенчестата икономика.
Неизвестен автор

„Сенчеста икономика“ = „сив“ бизнес + „черен“ бизнес

Още един важен аспект на либерализацията на „икономиката“ станало поощряването по всякакъв начин от лихварите на „сенчестите“ й сектори, в които либерализацията достига своя апогей. Тази сфера на „икономиката“ въобще е извън сферата на държавно регулиране, и живота тук се строи „както трябва“. „Трябва“, като норма на криминалния свят, насочен към максимална печалба и ръст на капитала. Този свят на „сенчестата икономика“ – не е резултат на стихийни, случайни, непрогнозируеми събития в обществения живот, или „грешки“ и „недомислия“ на властите, а проект, разработен и реализиран от лихварите. Всъщност това даже не е „проект“, а способ на съществуване на лихварите. Подобно на това, „как князь мира сего (тоест дявола)“ не понася светлината и стои винаги в сенките. Границата между легалната и нелегалната дейност на лихварите винаги е била много неустойчива, но накрая винаги съвсем се е размивала.
Извършва се срастване на легалната част на финансовия бизнес с онези хора и групи, чиято дейност буквално попада под едни или други членове на наказателния кодекс. Разбира се, че връзките на „легалните“ финансисти с „нелегалните“ щателно се маскира. Още повече, че „легалните“ финансисти на думи нерядко „се борят“ със „сенчестата“ икономика и „нелегалните“(тези, които действуват в „сенчестата икономика“). Но това е само на думи. Целият съвременен бизнес на световната финансова олигархия може да сравним с айсберг, при който видимата част – е „легалния“ бизнес, а подводната част – е „сенчестия“. При това долната част по своите размери многократно превишава горната.
„Сивата икономика“ в най-общ вид може да бъде разделена на две основни части:
а) дейност, която е свързана с производство и реализация на „обикновени“ (тоест не забранени от закона) стоки и услуги, но която се оказва извън контрола на държавата (нелегално производство, контрабанда; всякакви операции на легални компании, които не се отразяват във финансовите и статистически отчети и т.н.); тук става дума за нарушаване на законите, но, като правило, тези нарушения не пораждат углавна отговорност.
б) дейност, нарушаваща нормите на закона и пораждаща углавна отговорност.
Първият вид дейности нанася вреда на обществото, преди всичко, защото тя лишава държавата от данъчни постъпления в бюджетната система. Понякога този вид дейност наричат „сива икономика“.
Вторият вид дейност нанася вреда на здравето на хората, на нравствеността, безопасността на държавата, околната природна среда и т.н. Става дума, преди всичко, за такива видове бизнес, като търговия с роби, проституция, фалшиви лекарства, производство и разпространение на наркотици, търговия с човешки органи, оръжия, бракониерство на редки видове, изхвърляне на токсични отпадъци в околната среда и т.н. Обикновено този вид дейност наричат „черна икономика“. Тук може да поставим всеки бизнес, който използува такива методи като:
- рекет (изнудване);
- рейдърство (насилствено завземане на активи);
- корупция, кражби (присвояване);
- лъжа и дезинформация;
- заплахи, изнудване, убийства;
- терористични актове (саботажи);
- използуване на вътрешна информация и т.н.
Тези, които използуват незаконни методи в бизнеса, винаги се стремят да го правят без огласяване, тайно.
И „сивата“, и „черната“ „икономика“ осигуряват висока степен на печалба, което създава предпоставки за абсолютен и относителен ръст на мащабите на „сенчестите“ сектори. Формално Западът демонстрира своята загриженост за подобни действия. Обаче работата на правоохранителните органи съзнателно се блокира, създава се мнение, че държавата по принцип не е в състояние да го контролира и пресича незаконните производствени и търговски операции. В резултат те се възприемат днес като „норма на живот“.
Даже в „най-законовите“ държави на запад „сенчестия“ сектор достига 20% и повече от БВП. В брутния продукт на развиващите се страни „продукцията“ на „сивия“ и „черния“ сектори на „икономиката“, по експертни данни, вече се пада над 50%.
Съвременните лихвари са заинтересовани от увеличаването на „криминалната икономика“ и по различни начини я стимулират. Ярък пример – наркобизнеса, който осигурява норма на печалба хиляди проценти. Така че съвременните лихвари – „кръстници“ на „черния“ (криминалния) бизнес във всичките му видове. Ето какво пише по този повод известният специалист по „криминална икономика“ Джефри Робинсън: „В глобализирания свят на 21-ви век постоянно циркулират 600-700 млрд. мръсни долара. Лъвския пай от тях са наркодоларите, но доколкото престъпността и тероризма са близнаци, все по-трудно става да се разграничат наркопарите и парите на терористите“.
Осъществява се срастване на криминалния бизнес (наркотици, оръжие, търговия с роби и др.) с банките, които сами стават част от криминалния бизнес, по-точно – негова „фасада“. Заинтересоваността на банките е пряка: доколкото парите са „мръсни“, то те ги получават с „отстъпка“ за оказаните „услуги“ и за „риска“. Те могат да се договорят с криминалния бизнес за откриване на него на депозитни сметки с по-нисък лихвен процент отколкото този за редовните (чистите) клиенти. И обратното, могат да кредитират криминалния бизнес с по-високи лихви, отчитайки, че кредитите ще се връщат с „мръсни“ пари. Инвестиционните банки също могат да сътрудничат с престъпниците, като им инвестират парите в ценни книжа на фондовия пазар.
Примери има предостатъчно. Ето какво пише испанският изследовател на криминалния бизнес Мигел Педреро за връзките на лихварите с колумбийската наркомафия: „През юли 1999 г. Ричард Грасо, президент на Ню Йоркската борса, по-известна като Уолстриит, се срещнал насред колумбийската селва (джунгла – бел.пр.) с един от ръководителите на FARC (полувоенна групировка наречена „Революционни въоръжени сили на Колумбия“, която под прикритието на революционни лозунги се занимава с търговия с наркотици – В.К.) Раул Рейес, отговарящ за финансирането на въстаническите армии. Грасо бил съпровождан, освен от началника на служба безопасност на борсата, и от Джеймс Еспозито и неговия вицепрезидент по връзки с обществеността Алан Ив Морван, и министъра на икономиката на Колумбия Хуан Камило Растрепо, изпълняващ функциите на преводач. Назовавайки лидерите на въстаниците „необикновени хора“, той съобщил на журналистите, че е обсъждал с тях „обмена на капитали“. Грасо бил много доволен от проведените преговори, доколкото „ние сме длъжни да проявим агресивност в търсенето на нови пазари и възможности“. За Рейсер той казал, че „въпреки полевата униформа и винтовката М-16 на рамото, той достатъчно добре се ориентира в инвестициите и пазарите на капитали и съзнава необходимостта от привличане на чуждестранни капитали в Колумбия“. Завършвайки пресконференцията, Грасо казал, че поканил командващия на Революционните Въоръжени Сили на Колумбия Мануел Маруланд с прякор „Точният изстрел“, а също така и други лидери на организации да посетят нюйоркската борса и да погледат, как се сключват големи сделки. С други думи, президентът на нюйоркската борса, опирайки се на поддръжката на Държавния Департамент на САЩ, лично предложил на лидерите на FARC да инвестират своите наркодолари на нюйоркската борса. И трябва да помним това, че Грасо — обикновен служител — никога не би имал смелостта да участвува в подобна среща без съгласието на своите „шефове“ – световната финансова олигархия“.
Известният американски политически деец и опозиционер Линдън Ларуш в издаваното от него списание „Executive Intelligence Review“ много пъти е повтарял и продължава да повтаря съвсем простата истина: фондовия пазар и индексите Дау Джонс в значителна степен се подкрепят от наркодолари, идващи от Колумбия и други страни от Южна Америка.
Въпреки многото шум, който на запад вдигнаха по повод „прането“ на „мръсни“ пари, реално ефективността на мерките за борба с легализацията на незаконно получените доходи на национално и международно ниво е изключително ниска. Всичко това изглежда като голям спектакъл, разиграван от световните лихвари.


Офшорни зони = „Данъчни убежища“ + „юрисдикция на финансова секретност“

От една страна, дава се вид, че се води безкомпромисна бора с криминалния бизнес и „прането“ на „мръсните“ пари.
От друга страна, по тяхна инициатива и в техен интерес се създават различни офшорни зони, където лихварите крият своите „мръсни“ пари. Всъщност, офшорните зони – са съшия „сенчест“ бизнес, само световната финансова олигархия проявява по-голяма „толерантност“ по отношение на тази форма на бизнес.
Някой остроумно е отбелязал: „Щастието се състои не в това, да откраднеш много, а в това, да запазиш откраднатото“ Тъкмо заради истинското „щастие“ на лихварите и на другите олигарси са били създадени офшорните зони. Истинско щастие има само в рая, а за лихварите офшорните зони са „рай“: наричат ги „данъчен рай“. Терминът „офшорна зона“ означава всяка държава (или част от територията на държава) с ниска или нулева данъчна ставка на всички или отделни категории на доходи, имаща определено ниво на банкова или търговска секретност, опростени процедури за регистрация (създаване и закриване) на всякакви юридически лица, либерални правила на регулиране на дейността им. Понякога офшорните зони са наричани „данъчни убежища“. Обаче от тази гледна точка в понятието офшорна зона може да попадне всяка страна, която предоставя по-благоприятен данъчен режим.
За много компании и банки на първо място сред причините за използуване на офшорните зони се оказва желанието за съхраняване на фирмената тайна, още повече ако се отнася за сферата на „черната“ икономика. Макар привържениците на „либерализацията“ да твърдят, че за развитието на пазарните отношения е необходима „прозрачност“, или „транспарантност“ на финансовите операции, фактът, че има офшорни зони, свидетелствува за „скритост“. Не случайно често офшорните зони са наричани „юрисдикции на финансова секретност“.
Строго погледнато, първите офшорни зони започнали да се появяват още в първата половина на 20-ти век. Най-вече като реакция на това, че правителствата започнали да повишават данъците, за да си финансират военните разходи. Борбата с кризата през 1930-те години също наложила нови данъци. Например, в рамките на „новия курс“ на Ф. Рузвелт максималната ставка на данъка върху доходите нарастнала от 25 на 63%.
Счита се, че пионер на офшорния бизнес станала европейската държава-джудже Лихтенщайн. Там през 1923 г. бил приет закон, който предоставял на регистрираните в страната компании, да не плащат данъци върху имущество, доходи и печалби. Те дължали само малък налог върху капитала. Към 1930 г. в Лихтенщайн вече били регистрирани 747 компании (срещу по-малко от 100 до 1925 г.).
Швейцария е разглеждана като втората европейска страна, където е бил въведен аналогичен данъчен режим за чуждестранни фирми.
Обаче, „юрисдикция на финансова секретност“ Швейцария е станала доста по-рано. Още през 18-ти век Градският съвет на Женева приел закон, който изисквал от банките да водят отчет за сметките на своите клиенти, но забранявал предоставянето на тази информация освен в случаите санкционирани от Градския съвет. През 1934 г. бил приет Закона за банковата тайна, който окончателно превърнал Швейцария в световен финансов център. През годините на Втората световна война в банките на Швейцария се съхранявали огромните средства на ръководителите на Третия райх и другите воюващи страни.
В края на миналия век другите държави започнали да подкопават монопола на Швейцария.
Според The Global Financial Centers Index (индекс публикуван два пъти в годината от Z/Yen Grup и спонсориран от QFCA – бел.пр.), през 2007 г. швейцарския Цюрих се оказал чак на пето място (след Лондон, Ню Йорк, Хонконг и Сингапур, а след Цюрих следвал Франкфурт). По мнението на швейцарските аналитици, снижаването на значимостта на Цюрих в международните финанси и световната икономика станало по следните причини: 1) изпусната възможност да организират още през 1970 г. валутни търгове по единната европейска валута (отначало — за евродолари, а по-късно за ЕКЮ)(да не се бърка с днешното евро – бел.пр.); 2) загуба през 1980 г. първенството при организиране на международната търговия със злато, а по-късно и със стратегически стоки; 3) изпусната възможност да станат център на регистрация на различни финансови фондове (тази ниша заели Люксембург и Ирландия); 4) процесът на глобализация, който създал възможности за много страни по света да станат офшорни зони и финансови центрове.
Често в публикациите, посветени на офшорните зони, се забравя да се спомене за такова „данъчно убежище“ и „юрисдикция на финансовата секретност“, като Ватикана. Между другото властите от Папския двор през 1929 г. сключили специално споразумение с Б. Мусолини, според което Ватикана става зона, свободна от данъци. Още и секретността на финансовите операции също се гарантирала от страна на властите в Италия.
„Ватиканът активно извършва офшорни операции, без да се явява формално офшорна юрисдикция, тоест, остава недостъпна за каквото и да било регламентиране и защитена от попадане в черни списъци.“.
И така, в условията на всеобща либерализация и глобализация много държави започнали да се превръщат в „юрисдикции на финансовата секретност“. Паралелно с това вървял процесът на създаване на все по-голям брой страни с режим на най-облагодетелствана нация за чуждестранните инвеститори. Получило се така, че всяка страна, която определяла по-ниски данъци, ограничавала социалните права на трудещите се (което водело до снижаване на стойността на труда), се въздържала от въвеждане на екологични стандарти (което водело до снижаване на разходите за опазване на природата), и други широко разпространени норми, ставали своеобразни „производствени офшорни зони“, и привличали чуждестранните инвеститори. На първо място към такива „производствени офшорни зони“ започнали да се причисляват развиващите се страни, където на съвсем законни основания започнали да изнасят производствата си развитите страни. Още през 1960-те години се появили първите признаци на деиндустриализацията на страните от Запада.
От проблема за извеждане на капитали извън пределите на страната бил загрижен американският президент Джон Кенеди, тъй като транснационалните корпорации и банки не плащали данъци в хазната на САЩ от своите задгранични операции. По време на президентите Дж. Ф. Кенеди и Л. Джонсън били правени опити за предотвратяване на изнасянето на капитали или поне да постигнат това, че да плащат данъци от задграничните си операции. Обаче тези опити се оказали ниско ефективни. Не само за САЩ, но и за всички страни, стимулиращи износа на капитали (или поне създаващи либерален режим за това), е характерна постепенната деградация на производствения им потенциал. Намира място демонтажът на „икономиката майка“, тоест икономиката на тази страна, чиито банки и компании изнасят своя капитал зад граница и създават „юрисдикция на финансова секретност“.


Офшорните зони – подкопаване на суверенните икономики

Бурното развитие на офшорната „икономика“ (особено заостряме вниманието на читателя на кавичките в думата „икономика“, понеже създаването на офшорни зони няма никакво отношение към нормалната икономика, удовлетворяваща нормалните нужди на човека) оказва разрушаващо въздействие на „икономиката майка“ не само защото се подкопава нейния производствен потенциал. Едновременно се извършва снижаване на ефективността на управление на „икономиката майка“ от страна на държавата. Накрая настъпва пълна загуба на управляемост на „икономиката майка“.
В качеството на пример може да представим Руската Федерация. Процесът на създаване на офшорни руски компании в различни сектори, включително банковия, започна веднага след образуването на РФ. Преследваните цели са различни: избягване на данъците, заобикаляне на различни забрани и ограничения за изнасяне на капитали (през 1990 г. все още такива забрани и ограничения съществували); изграждане на такава система на управление на бизнеса, която да позволява скриване на истинските собственици на компанията.
В началото на 2010г. председателят на комитета по икономическа политика и предприемачество на Държавната Дума на РФ -Е. А. Федоров обнародвал някои цифри и факти, отнасящи се до офшорната дейност на руския бизнес. По негово данни, 95% от компаниите на руската икономика (промишленост, банково дело, други сектори) са били собственост на офшорни структури. Контролните и надзорните органи на РФ нямат точна представа, каква част от офшорните структури, контролиращи руските банки и компании, се намират в ръцете на чужденци, а каква част – в ръцете на граждани на РФ. Впрочем, до край тази картина не може да се изясни, най-малкото по простата причина, че много граждани на РФ имат двойно и даже тройно гражданство (тоест самите понятия „резидент“ и „нерезидент“ днес са достатъчно размити). Даже ако офшорна фирма принадлежи на стопроцентов руски гражданин, това, по мнението на депутата Федоров, не означава, че руската компания, принадлежаща чрез офшорна структура на такъв гражданин, може да се управлява от държавата Руска Федерация.
Фактически възниква ситуация, когато руски компании се оказват както в руска юрисдикция, така и в юрисдикцията на офшорните държави. Доколкото много руски олигарси и предприемачи от по-малък калибър са получили през 1990-те години активи в резултат на приватизация с големи нарушения на руските законите тези олигарси и предприемачи са решили да се „подсигурят“ от рискове във връзка с претенции към тях от страна на руската държава. Затова и са изградили офшорна структура на управление на бизнеса си, като отидат под флага на друга юрисдикция и да могат да разчитат в случай на възникване на претенции на защита от задгранични съдилища.
Ярък пример на това, до какво води офшорната структура на управление на компанията, — е историята с руската нефтена компания ЮКОС, на която през 2003 — 2004 г. и били предявени сериозни претенции от страна на държавата във връзка с неплатени голяма сума данъци. Разследването на държавата показало, че компанията имала многоетажна система на управление, която завършвала в офшорна структура, където ключова роля играел Джейкъб Ротшилд, който естествено не се явявал гражданин на РФ. Както е известно компанията ЮКОС е била разформирована, а нейните активи били продадени на различни компании (преди всичко, на Роснефт) за възстановяване на загубите на държавата от неплатените данъци. Обаче на историята с ЮКОС е рано да се постави точка. Чуждестранните инвеститори, които участвували в капитала на офшорните структури, управляващи активите на ЮКОС в РФ, започнали да подават съдебни искове в чуждестранни съдилища с искане да им се възстанови загубеното при разпродажбата на нефтената компания. През 2010г. група такива инвеститори нерезиденти подала иск в Страсбургския съд за сума от 98 млрд. дол.
Очевидно е, че съществуването на компании, реално функциониращи на територията на РФ, под двойна юрисдикция (руска и офшорна) рязко снижава ефективността на управление на такива компании от страна на държавата. Днес вече е видно с невъоръжено око, че министерствата и ведомствата на РФ почти не управляват стопанството на страната, а само си дават вид, че управляват. Една от главните причини за неуправляемостта на руската „икономика“ е офшорния й характер.
Впрочем, проблемът за снижаване на ефективността на управление на „икономиката“ от страна на националната държава във връзка с офшорния характер на „икономиката“ – е проблем глобален. Той е актуален и за САЩ. Особено релефно се открои той в края на миналото десетилетие: започна световната икономическа криза, възникна необходимостта за по-активна намеса на държавата в различни сфери на националната „икономика“, а резултатите от такава намеса се оказаха повече от скромни. Именно затова, например, новият президент на САЩ Б. Обама от самото начало на своето управление се заинтересува от проблемите с офшорките и фактически обяви война на офшорните зони.


„Вътрешни“ офшорни зони под формата на благотворителност

В категорията на офшорните зони може да запишем и различните благотворителни фондове (charuty funds), които лихварите създават за това, че да „запазят откраднатото“. Само където това не са „външни“, а „вътрешни“ офшорни зони. Съвременните благотворителни фондове (БФ) са освободени от данъци и в тях се съсредоточават огромни финансови средства.
До ден днешен няма единно определение за това, какво е БФ. Доста често под БФ се разбира и всякакви организации, имащи специален данъчен режим и занимаващи се с различни социално-значими дейности (здравеопазване, опазване на околната среда, просвета и образование, борба с бедността и др.). Най-общо БФ можем да разделим на две групи: финансови и нефинансови.
Финансовите се занимават с акумулиране на финансови средства и тяхното разпределение (дарения, субсидии, инвестиции, кредити и др.) между онези организации, които осъществяват практическата благотворителна дейност. Нефинансовите се занимават с един или друг вид нефинансова благотворителна дейност – просвета, охрана на околната среда, оказване на медицински услуги и т.н.
В САЩ, където БФ са получили най-голямо разпространение, през 2007 г. те били над милион, а активите им – общо 2,6 трлн. дол. Сумите на годишните им приходи и разходи през същата 2007 г. съставлявали съответно 1,4 трлн. и 1,3 трлн. дол.
Доходите се формирали, преди всичко, за сметка на такива източници като: доброволни пожертвования на физически и юридически лица; доходи от професионални дейности (за БФ от нефинансов тип); доходи от инвестиции и други търговски операции (за БФ от финансов тип). Доброволните пожертвования със фондовете в САЩ през 2008 г. съставлявали 308 млрд. дол., или 2,2% от БВП.
В сектора на благотворителните фондове работят 10,2 млн. човека, тоест почти 7% от заетите във всички сектори на икономиката. Разбира се, по-голямата част от тези заети се трудят за БФ от нефинансов тип.
Видимо, дадената по-горе статистическа информация се явява крайно приблизителна. Е. Ф. Жуков отбелязва: „Статистическата информация за инвестициите на БФ е много ограничена, а понякога въобще недостъпна. Много фондове не представят отчети и не съобщават за структурата на своите активи.“.
За лихварите най-голям интерес представляват финансовите БФ. Такива фондове са им нужни за това, че да могат да заобикалят данъците за милиардните им наследства, при което наследниците съхраняват правата си над предадените средства. Фактически наследниците продължават да ползуват тези средства, но не за лична употреба, а за инвестиране и увеличаване на семейния капитал.
Особено голямо разпространение БФ получили в САЩ, където са наречени по имената на милиардерите основатели (Карнеги, Рокфелер, Мелон, Форд, Морган и т.н.). Пионер на ниво създаване на БФ станал стоманеният магнат и партньор на Морган — Ендрю Карнеги, който от 1896 до 1911 г. учредил пет фонда с общ капитал 200 млн. дол., по онези времена това било гигантска величина. През 1903 г. бил създаден първия фонд на Рокфелерите, а първия му попечител станал Анрю Карнеги. Оттогава в САЩ се наблюдава тясно преплитане на БФ посредством взаимно участие на милиардерите в надзорните и попечителски съвети. Те самите представляват единна мрежа. Фонда на Форд бил създаден през 1947 г.: контролният пакет на компанията „Форд Моторс“ бил прехвърлен на фонда, за да може компанията да се измъкне от плащане на данъци.
Олигархските семейства могат да използуват за избягване на данъци няколко фонда. Например, през 1970-те години семейството Рокфелер укривало своето богатство в повече от 100 благотворителни и тръстови фонда.
Дейността на всеки БФ се състои от два основни вида: а) благотворителна и б) търговска (управление на активите). За първия вид дейност ние сме информирани подробно: ПР службите активно разпространяват информация по всички възможни канали. А ето за втория вид дейност – мълчание. Та нали БФ активно инвестират в рискови търговски проекти, в това число и в хедж фондове, пряко или косвено свързани с „благотворителните“.по мнението на някои аналитици, посочените фондове действително се оказват благотворителни, но не за бедните, а за богатите, финансовите олигарси.
В заключение ще изложим мнението на известния американски деец Линдън Ларуш по повод на това, какво представлява всъщност БФ: „Фондът (благотворителният фонд – В. К.) на първо място е основан на лихварство. Това е чиста рента. Фондът – не е нищо повече от финансова корпорация, която обикновено има някакво освобождаване от данъци – разходи за благотворителност и т.н. Лицето на фонда се определя от самовъзпроизвеждащите се директори, негови доверени лица. Това е като да предадеш интелекта си на чужди мъртъвци. Всички фондове функционират на основа на специални споразумения, на които хората са длъжни да служат. Главната цел на фонда – е да увековечи себе си по пътя на смовъзпроизводството на основа на лихварството. Подобен род фондове играят доминираща роля в еврейското и американското общества. Тези фондове имат право на по-голяма част на финансова собственост. Сега тези фондове извличат своята печалба от рента в най-различни форми. Те инвестират в ценни книжа. Те инвестират в търговия за да извличат търговска печалба, подобно на международните хранителни и зърнени картели. Фондовете отиват само на минимален риск. Те отпускат заеми на предприятия, които поемат риска върху себе си. Те се явяват финансова сила, стояща зад банките, застрахователните компании и др. В резултат на това те контролират повечето хора в икономическия живот. Освен това, те също се занимават с благотворителност: те раздават дотации, с помощта на които контролират образованието, науката, културата и изкуството… Те контролират пресата, основната част на пресата. В действителност, ние имаме общество, в което хората казват: правителството прави това, правителството прави онова. Не! Само погледнете, кой стои зад правителството и ги изнудва да правят такива или онакива крачки. Съществува ето тази форма на паразитиране върху тялото на обществото. Те, фондовете, са подобни на рака“.
На сериозна критика в последно време е подложена дейността на големия БФ – Фонд Бил Гейтс. Инвестициите на Фонда в различни активи превишава 60 млрд. дол. Между другото, това превишава БВП на 70% от страните в света. Фондът рекламира своята благотворителна дейност в областта на здравеопазването. Та ето, вестникът „Лос Анджелис Таимс“ съобщава, че 41% от инвестициите на Фонда са вложени в корпорации, чиято дейност „противоречи на благотворителните му цели“. Фактически Фондът е разделен на две организации: едната се занимава с благотворителна дейност, другата – изключително с инвестиционна, при това без никакви ограничения за инвестиционната дейност. Главен критерий за формиране на инвестиционния портфейл е печалбата. Вестникът говори за инвестициите на Фонда в 60 компании, които замърсяват околната среда и нанасят вреда на здравето на хората. Сред тях са такива гиганти, като BP (нефтодобив) и Anglo American (добив на злато). Както се казва в статията, „Фондът с едната ръка дава, а с другата взема“.
В някаква степен благотворителните фондове може да отнесем към „сенчестата икономика“; въпросите, касаещи техния статут, операции и списъка на „донорите“, в отворените източници са осветени крайно оскъдно. Може само да направим следните изводи от общ характер:
а) благотворителните фондове – са централи за натрупване и разширено възпроизводство на лихварския капитал;
б) фондовете се намират извън сферата на ефективен контрол от страна на обществото и държавата;
в) в същото време сами фондовете, намирайки се под контрола на лихварите и използувайки каналите на тъй нареченото „благотворително“ финансиране, осъществяват ефективно управление на обществото в интерес на лихварите.


Англосаксонските покровители на офшорния бизнес

Но да се върнем към „юрисдикцията на финансова секретност“. Към края на века такива се наброявали на няколко десетки броя. По други оценки, те са няколкостотин – ако се броят и отделните административни зони (анклави) в пределите на съществуващи държави. Единен официален списък на офшорните зони не съществува.
Свой отчет на офшорните центрове води МВФ, в неговия списък влизат 26 държави и територии, включително Кипър, Макао, Панама, и много други задгранични територии за Великобритания.
В списъка на ОИСР, съставен през 2000 г., влизали 41 държави, през 2009 г. те станали 38. В рамките на този списък се открояват Монако, Лихтенщайн, Андора, които отказват да сътрудничат в обмена на данъчна информация („черния“ списък).
През 2007 г. свой списък съставила международната организация Tax Justice Network: в него били включени 69 офшорни зони, към днешна дата тоя списък е съкратен до 60 позиции.
В Русия със заповед на Министерството на Финансите от 13. 11. 2007 г. е съставен списък на офшорните зони, състоящ се от 42 държави. В същото време по нормативни документи Банка на Русия са определени като офшорни 58 държави и територии.
Като пример за съвременна офшорна зона ще посочим Каймановите острови. В своите изказвания сегашният президент на САЩ Б. Обама обича да споменава тази офшорна зона, където на улица Чърч в тъй наречения дом Угланд, по данни на доклад на американския конгрес, са регистрирани над 18 хил. компании. Както казва Обама, “това е или най голямата къща в света, или най-голямата данъчна афера в света“. Броят на регистрираните фирми на Каймановите острови надвишава броя на жителите на тази държава.
През миналото десетилетие обемът на външните активи на офшорните зони се е увеличавал средно с 6% на година, превишавайки към края на 1990-те години 5 трлн. дол. сега, по разчетите на Tax Justice Network, в офшорните зони се намират 11,5 трлн. дол. благодарение на тези офшорни фирми корпорациите от целия свят икономисват от данъци повече от 225 млрд. дол. най-голяма офшорна зона в света си остава Швейцария, в чиито банки са акумулирани средства на чужди граждани на стойност около 2 трлн. дол.
Офшорните зони се използуват не само за избягване на данъци, но също и за „оптимизация на финансовите потоци“ в глобален мащаб и организиране на различни афери. Например, за управление на потоците „горещи“ пари, тяхното прехвърляне от една страна в друга и създаване на кризи, сриване национални валути и др. Така, финансовите кризи в края на миналото десетилетие в страните от Югоизточна Азия показали интересна особеност: много банки и компании се оказали в състояние на дефолт поради наличие на голяма задлъжнялост към своите офшорни филиали.
В западните СМИ проблема за офшорния бизнес се обсъжда много активно, но от гледна точка на възможните загуби от този бизнес за икономиката на Запада. За строги мерки настояват САЩ, които проследяват банковите сметки на американците по целия свят. Великобритания и други страни от Европейския съюз провеждат кампания за закриване или строго контролиране на офшорните зони, които изнасят активи от страните на Старата Европа. Но няма даже и най-малък укор по отношение на офшорния бизнес на руски, украински и др. новопоявили се олигарси и корумпирани чиновници, обитаващи просторите на бившия Съветски Съюз. И то при това, че по оценка на експертите около 40% от активите на споменатите олигарси се съхраняват в офшорните зони. В същото време този дял в САЩ и Япония не превишава 2%, а в Евросъюза – 10%. Западът води непримирима борба с офшорните зони, когато натам изтичат активи от САЩ и Европа. И тъкмо обратното, закрива очите си за офшорни зони, през които активи се прехвърлят към страните от ЕС. По отношение на страните от периферията на световния капитализъм се използува офшорна геополитика, създават се коридори за източване на активи и ресурси, заграбени от криминално-корумпираната върхушка на тези страни.
Неправителствената организация Global Financial Integrity (GFI), редовно следи бягството на капитали от страните с развиваща се икономика (там са включени и бившите соц. страни). По нейни данни за периода 2000-2010г. от тези страни е било изведено 8.44 трлн. дол. По данни на GFI, на първо място е Китай (2,74 трлн. дол.), на второ Мексико (504 млрд. дол.), на трето Русия (501 млрд. дол.). Прехвърлянето е ставало предимно през офшорни зони, откъдето лесно да се прехвърлят в икономиката на страните от „златния милиард“. Специалистите от GFI пресметнали, че общата сума на частните влогове, които се пазят в офшорните юрисдикции, достига 10 трилиона долара. ето как изглежда картината на разпределението им сред основните офшорни юрисдикции (в трлн. дол.): САЩ – 2,18; Кайманови острови – 1.55; Великобритания – 1,53. по-нататък в списъка следват Люксембург, Германия, остров Джърси, Холандия, Ирландия, Швейцария и Хонконг – на тях се падат – 2,38 трлн. дол. общо. Интересно е, че в списъка на офшорните територии специалистите на GFI са включили и икономически развити страни – САЩ, Великобритания, Германия, Швейцария и др. на територията на тези страни има специализирани зони, които в буквален смисъл се явяват офшорни зони. В САЩ това е щат Делауеър, във Великобритания – остров Ман и т.н. освен това някои институти осигуряват пълна конфиденциалност за клиентите си. Например, банките на Швейцария. Накрая, някои от тези страни се явяват не само данъчни, но и политически убежища. За „избягалите олигарси“ такъв режим е доста привлекателен, това стимулира превода на капитали в такива страни, даже ако особени данъчни преференции не се предоставят.
Фактически нивото на „прозрачност“ на тези или онези пазари, отрасли, територии (административни единици), а така също и икономиките на отделни страни се определя от центровете на световната финансова система. Такава роля днес изпълняват САЩ и Великобритания, които представят интересите на лихварите от Уолстриит и Лондонското Сити.
Вече споменатата организация Tax Justice Network през 2009 г. публикувала Индекс на финансовата скритост, който характеризира нивото на скритост на финансовите и данъчни офшорни зони и тяхното „нежелание да сътрудничат с данъчните органи на други страни“.
От 60 юрисдикции, разглеждани в изследването на TJN, най непрозрачни се явяват американският щат Делауеър, Люксембург, Швейцария, Каймановите острови, Лондонското Сити и др. В списъка сред особено „непрозрачните“ страни фигурират и Китай, Холандия, Португалия, Белгия и Ирландия. „Ако Люксембург и Швейцария се специализират в традиционната банкова непрозрачност, то англосаксонските страни представляват по-дълбока и изтънчена схема, която не може да се постигне в банковата сфера“, — отбелязват авторите на изследването. Там се говори и за това, че да се определи, кой се явява собственик на компанията, е невъзможно в нито една от изследваните офшорни зони с изключение на Монако. Там отсъствуват регистри на тръстовете и фондовете или достъпът до тях е закрит.
Авторите на изследването обръщат внимание, че половината юрисдикции, наричани „данъчен рай“, се отнасят към сферата на британската корона. А общият извод от изследването е такъв: САЩ и Великобритания, имащи политически и финансови връзки с ключови световни офшорни зони, „се явяват проводници на незаконни финансови потоци на световния финансов пазар“.



„Пазарна икономика“ = „сенчеста икономика“

Ако се постараем да се отдалечим от стереотипа на мислене, формиран от учебниците по икономическа теория и погледнем на „пазарната икономика“ непредубедено, то можем без да се насилваме да кажем: тя цялата, на 100% се явява „сенчеста икономика“. Работата е там, че един от най-важните принципи на „пазарната икономика“, провъзгласяван от идеолозите й и издиган в ранг на закон, се явява принципа на „търговската тайна“. Този принцип е неотменим даже в онези страни, които в никакви списъци на офшорни зони не фигурират. Това означава: всички субекти на стопанската дейност, тоест промишлени компании, банки, застрахователни дружества и т.н. са „непрозрачни“ за потребителите, държавата, своите партньори по стопанска дейност и обществото като цяло. Фактически всеки „субект на пазарната икономика“ се превръща в „офшорна зона“, „тайно общество“, „нещо в себе си“, което излиза доста скъпо на обществото.
Някои скептици казват, че модната днес „теория на конспирацията“ – е измислица, плод на болно въображение. Но думата конспирация на английски “conspiracy“ означава и „секретност“. Ако излезем от този превод, то съвременните финанси и бизнес – са в чист вид „конспирация“: лихварите и другите бизнесмени – са „заговорници“, действуващи под завесата на секретността против своите конкуренти, потребители, държавата и обществото като цяло.
Тази тема е много обширна, затова ще се ограничим само до няколко примера.
Първият пример засяга въпроса свързан със секретността, отнасяща се до разходите за производство. Защо, питаме, компаниите крият тия разходи от обществото? Затова, че по този начин могат да поставят цени, които в пъти, а понякога на порядъци превишават фактическите производствени разходи. По такъв начин получават норма на печалба, измерваща се в стотици и хиляди проценти. Всяка година в Европа се възбуждат голямо количество съдебни дела против компании от фармацефтичната промишленост, които поставят цени, нямащи нищо общо с разходите за производство. Получава се доста забавна (едновременно и тъжна) ситуация: от една страна, държавата се бори с монополните цени; от друга страна – не може да прекрати практиката на търговската тайна. Фактически легализира ограбването на потребителите.
Вторият пример се отнася до търговската тайна, свързана с техническите новости. Компания създава нова технология (или я купува от някой си Кулибин (самоук механик – бел.пр.)) и рязко снижава разходите си за производство. Технологията се държи в тайна от конкурентите. Освен това, за да не могат да я използуват другите, тази компания защитава интересите си („интелектуалната собственост“) с патенти. Компанията става монополист в използуването на дадената технология; всички други производители в отрасъла се „отрязват“ автоматично от възможността да ползват тази технология. По такъв начин се изключва възможността за снижаване на цените на продукцията в мащаба на отрасъла, загуби понася цялото общество.
Третият пример се отнася до вътрешнофирмените цени. Това е особено актуално за големите корпорации, които имат множество производствени, търговски, финансови подразделения, между които се извършва циркулация („трансфери“) на различни полуфабрикати, други „продукти“ (в това число и финансови). Техните цени обикновено се определят с отчитане на „оптимизацията“ на данъците, при това съотношението на тези „трансферни цени“ към реалните разходи за производство на полуфабрикатите и другите „продукти“ е известно само на тесен кръг хора, от притежателите и висшето ръководство на компанията. Разбира се, такава практика на ценообразуване на вътршнофирмените трансфери означава големи загуби за обществото от данъчни постъпления.
Четвъртият пример се отнася до техническите, санитарно медицинските и други характеристики на произвежданата стока. Фармацефтичните компании често скриват пълния „букет“ от странични ефекти, които възникват при приемане на едно или друго лекарство. Компаниите произвеждащи мобилни телефони всячески скриват негативните последствия за потребителите на продукцията им, възникваща в резултат на електромагнитните излъчвания. За хранителните компании, широко използуващи ГМО продукти и химия е казано и писано вече много, но и те по повод продукцията си пазят пълно мълчание…
Трябва да признаем, че търговската тайна като принцип на предприемаческата дейност съществува отдавна. Но в съвременните условия злоупотребата с тази привилегия, дадена на бизнеса, е получила особено голям размах. Особено що се касае до големите и най-големите корпорации. Все още се помни крахът на американската енергийна компания „Енрон“ в началото на текущото десетилетие. В значителна степен този крах е бил подготвен от машинациите, които са скривани като търговска тайна. Разбира се, далеч не всички компании отначало са използували завесата „търговска тайна“ за различни видове машинации, но постепенно „заразата“ на недобросъвестното управление на бизнеса започнала да се разпространява над цялата „икономика“.
Законността и „сакралността“ (кавичките мои – бел.пр.) на търговската тайна лишава честните бизнесмени от възможността да хванат нечестния конкурент, който е излъгал доставчика или купувача, или е дал подкуп на властите за да избяга от данъци, или е направил други мръсни трикове, които са му позволили да получи по-големи печалби, отколкото средното за отрасъла. По този начин, конкурентите също са принудени да правят мръсни номера под прикритието на търговската тайна, ако искат да оцелеят в бизнеса.
Няма никаква нужда от скриване на честните сделки. Та нали нито една от страните не злоупотребява с доверието на другите или липсата на информираност, цената и условията на сделката ще бъдат близки до средните за отрасъла. А и самата конкуренция на пазара няма да бъде война на живот и смърт, а само постоянен сигнал за това, че трябва да се поддържаш във форма, да не мързелуваш и да работиш, за да се задържиш в бизнеса. Наистина по твърда конкуренция, по същество, и не е нужна: тя само създава проблеми, такива като безработица и социално напрежение…
Търговската тайна право сочи на егоистичния, хищнически дух на предприемачеството и заедно с това – на фарисейския характер на морала, захранващ капиталистическия бизнес. Твърдостта на търговската тайна – това е непоклатимата увереност на предприемачите в това, че ще могат да мамят под нейно прикритие по ловко и нагло, отколкото конкурентите им. Ако те се съмняваха в това или не желаеха да хитруват, те отдавна биха извели прозрачността на сделките в ранг на закон.


Спектакъл наречен: „Борба със сенчестата икономика“

След събитията от 11 септември 2001 г. Западът активно започна „борба“ с „прането на мръсни пари“, а също така с „финансирането на тероризма“. Ние нарочно поставяме думата „борба“ в кавички, понеже повечето офшорни зони съществуват и след 11.9.2001. При условията на запазването на офшорните зони тази „борба“ става безсмислена.
Както отбелязва изследователят на офшорния бизнес Р. Р. Яковлев, „офшорната индустрия се е развила в условията на глобален бизнес, проникнал във всички ъгълчета на света, обхванал, по един или друг начин, примерно половината от обема на световните финансови сделки (подчертано с курсив от мен – В.К.). Да му се противостои е крайно сложно. Всяка предлагана програма се оказва „преодолима“, а нейната реализация – крайно конфликтна. Зад офшорните зони стои многомилиардно лоби, и водещата се за изменение на режима на функционирането им борба, често се явява не толкова борба за „обуздаването“ им, отколкото – за „оседлаването“ на офшорните зони.“
Във връзка с днешната криза въпросът за офшорните зони отново е станал приоритет за правителствата на развитите страни и разни международни организации. Също така на атаки започна да се подлага и банковата тайна. Така, на срещата на „Г 20“ в Лондон през април 2009 г. е била приета резолюция за борба с банковата тайна. Международният валутен фонд (МВФ) и Комисията по финансова стабилност (КФС) като по команда започнали постоянно да нападат Швейцария и други страни, където строго се пази банковата тайна. Президентът на САЩ Б. Обама на 4 май 2009 г. обявил началото на борбата с изнасянето на капитали от САЩ в офшорни зони, заявявайки, че страната ежегодно губи от това най-малкото 100 млрд. дол. Конгресът на САЩ разработва проект на закон за противодействие на злоупотребата с „данъчните убежища“.
Но кое е интересното: властите на развитите страни „вливат“ големи пари в онези „системообразуващи“ компании и банки, които имат мрежа от клонове в офшорните зони. Съдейки по всичко, паричните „вливания“ в крайна сметка, се оказват в тези зони.
В началото на 2009 г. конгресът на САЩ публикувал доклад, в който се съдържа следната информация: от стоте най-големи корпорации на САЩ (включително банки) 83 имат дъщерни офшорни компании. Банката Morgan Stanley, например, има в офшорните зони 250 дъщерни компании, половината от тях на Каймановите острови. Банката Citygroup на същите острови има 90 регистрирани компании. Впрочем, и двете споменати банки са получили многомилиардни „вливания“ от американската държава.
Към борбата против използуването на „данъчни убежища“ се включи и ОИСР, чиито членове се явяват страните от „златния милиард“. През 2009 г. тя публикува списък с 38 страни, определени като „данъчни убежища“. Интересно е, че в този списък има и страни членки на ОИСР – Швейцария и Люксембург. На страните от „черния“ списък им е предложено в кратки срокове да приведат стандартите си по разкриване на финансова информация в съответствие с международните стандарти. След символични отстъпки от страна на Швейцария и Люксембург шумът в пресата около тези страни през есента на 2009 г. се престана.
В тази връзка експертите на вече споменатата TJN отбелязват: „ОИСР, която е призвана да се бори с офшорния бизнес, се натъкна с конфликт на интереси, тъй като най-големите доставчици на финансова непрозрачност се явяват нейни основни членове“.
От гледна точка на интересите на лихварите, вдигнатия по времето на днешната криза шум около офшорните зони и банковата тайна съвсем не е тъй безсмислен. Под предлога на „борбата“ със „сенчестата икономика“ световните лихвари получават възможност да поставят под контрол финансово банковите операции на онези страни, които са длъжни да станат съставни части от глобалната им империя. Пред очите ни се изгражда мощна система на наднационален финансов контрол, намираща се в ръцете на стопаните на ФРС. Конкретно, в края на 1980-те години е била създадена международна организация, наречена „Група за финансови действия против изпирането на капитали (ФАТФ). Тази организация започнала да оказва натиск на отделните държави с цел да ги застави да създадат национални системи за контрол на финансовите потоци, при това тези системи е трябвало, на свой ред, да са под контрола на ФАТФ. На частична ревизия започнал да се подлага някога непоклатимия принцип за „търговската тайна“. Сериозните аналитици обръщат внимание на факта, че „международната общност“ насочва основните си усилия срещу „изпирането“, а не в борбата с „първичните“ източници на „мръсните“ пари, например, на борба с наркобизнеса. Такива разминавания за сетен път ни връщат към мисълта, че борбата с „изпирането“ се явява само прикритие, необходимо за това, че световната финансова олигархия да може да създаде система за наднационален финансов контрол като инструмент за управление на света.
Интересното е, че със своите мерки за борба с „прането на пари“ международните организации и властите на отделните държави не само, че не снижават мащабите на „сенчестата икономика“, но и, напротив, стимулират нейния ръст.
Разбира се, „борбата“ със „сенчестата икономика“ не се свежда само до мерки по ликвидацията или ограничаването на офшорния бизнес, предотвратяването на „прането“ на „мръсни“ пари и пресичането на финансовия тероризъм. Има цял ред други направления на тази „борба“. Например, периодически (след поредния скандал) се организират шумни кампании по борба с използуването на вътрешна информация на фондовите пазари. Америка, например, вече повече от век се бори с практиката на използуване на инсайд за обогатяване на отделни играчи на пазарите на ценни книжа. Обаче резултатът е близък до нула. Затова думата „борба“ използувана в контекста на дадения случай на мошеничество може смело да се постави в кавички.
Анализ на практиката на „борба“ с инсайда в най-напредналите страни показва, че посочената „борба“ може да се окаже само „прикритие“ за това, че световните лихвари да могат да наложат тотален контрол над обществото. Подобно на това, както „борбата с тероризма“ се оказва само повод за ликвидиране на последните остатъци от личната свобода на хората.
И, накрая, последно по ред, но не и по важност: Какво представлява всъщност инсайдът? – Информация за най-важните решения на властите в областта на вътрешната и външната политики, икономиката, парични кредитния оборот, във военната сфера и т.н. Ние с вас вече се ориентирахме, че тези власти напълно зависят от световните лихвари. Затова инициатори на най-важните решения се явяват световните лихвари, а чиновниците само ги обявяват и изпълняват. Помислете сами! Защо им е на световните лихвари да търсят информация за онези решения, които те сами са приели? До тогава, докато се запазва властта на световните лихвари, борбата с така наречения „инсайд“ ще представлява само разновидност на „сизифовия труд“.


„Сенчестата икономика“: съюз на лихвари и спецслужби

И още един аспект на проблема свързан със „сенчестата икономика“. Става дума за връзките и взаимодействието на частния бизнес и лихварите със специалните служби. Дейността на секретните служби по определение се явява секретна, затова те идеално подхождат за решаване на такива задачи на световната финансова олигархия, които изискват секретност. А секретност, както вече видяхме, е нужна за девет десети от всички операции на банките и други търговски структури. Та нали съвременният бизнес е конкуренция, а конкуренцията е война, която се води не между държавите, а между компаниите с използуване на специфични методи.
Воденето на войната (военните действия) от търговските структури изисква хитрост, събиране на сведения за противника (конкурента), създаване на агентурни мрежи, дезинформация на противника, дискредитация, диверсия, контраразузнаване, физическо отстраняване на ключови фигури в отбора на противника и много други неща, с които обикновено се занимават държавните спецслужби. А основното е секретността. Несекретни в съвременния бизнес остават, по същество, само ПР (връзки с обществеността), чиято роля е да бърборят, да забавляват публиката с приказки за това, колко техните банки и компании са „бели и пухкави“.
Набива се на очи, че много ръководители на спецслужби преди това са работили в банки и други търговски структури. А след напускане на работата си там, заемат видни длъжности в бизнеса.
Да вземем за пример ЦРУ на САЩ. Бащите основатели на това шпионско ведомство Уйлям Донован, Франк Визнер, Алан Дълес преди това са работили в юридически кантори на Уолстриит. Запознаването с биографиите на ръководителите на ЦРУ показва, че до идването на служба в Лангли (предградие на Вашингтон, където е разположена щабквартирата на ЦРУ) те са работили в различни банки и компании, а след напускането на секретното ведомство се връщали пак там. Примерно да погледнем биографиите на двама ръководители на ЦРУ.
Бил Кейси, е бил директор на това ведомство при президента Р.Рейгън. преди това е работил на Уолстриит като юрист и се занимавал с търговия на ценни книжа (трейдър). При президента Никсън е бил председател на Комисията по ценните книжа и борсите (Securities and Exchange Comission). Ако говорим за кариерата му в ЦРУ, то той, преди всичко, е станал известен с разработената от него скандално известната операция „Иран Контрас“. Да напомним, че скандалът около тази операция се разгорял през 1986 г., когато се изяснило, че ЦРУ под ръководството на Бил Кейси е осъществявало доставки на оръжие на Иран въпреки ембаргото, което било наложено в отношенията с тази страна. Още повече, парите от доставката на оръжие на Иран се използували за финансиране на никарагуанските въстаници („контрас“), въпреки, че конгресът на САЩ е взел решение за забрана на такова финансиране. Именно в хода на разследването по повод операцията „Иран-Контрас“ за първи път на американските политици и широката общественост станало ясно, че ЦРУ без всякакви преувеличения представлява „държава в държавата“. Дошлият да смени Рейгън президент Буш старши успял да замаже скандала и много участници в операцията излезли „сухи от водата“
Джон Дойч бил ръководител на ЦРУ доста кратко време (1995-1996). След напускането на поста през декември 1996 г., получил покана от Ситигруп и влязъл в съвета на директорите на банката. Интересното е, че в края на миналото и началото на сегашното десетилетие тази банка неведнъж е била замесена в операции с наркотици. По-точно, през 2001 г. Ситигруп купила мексиканската банка Банамекс, известна със своите операции по изпиране на „мръсни“ пари, получавани от търговци на наркотици.
Между спецслужбите и банките върви постоянна ротация на кадри не само на ниво първи лица, но и на по-ниски, „работни“ нива. Ето пример, в условията на днешната криза много банкери загубили работата си и са готови да предложат услугите си на разузнавателните служби. Към средата на 2009 г., по оценка на американската преса, вече 200 хил. човека загубили работата си в банковата сфера на САЩ. ЦРУ се възползували от възникналата ситуация и през лятото на 2009 г. започнали вербовка на банкови специалисти, които, по мнение на ръководството на ведомството, се явяват „златен фонд за Америка“. Съдейки по обявите, разузнавателното ведомство търси на първо място анализатори, които да оценяват влиянието на кризата на икономическата и финансова ситуация в отделните страни на света, а също така да се занимават с откриване на международните финансови потоци на онези страни, които САЩ категоризират като „неприятелски“.
Взаимодействието на спецслужбите с бизнеса дава на първите по-голяма свобода и независимост. Те получават допълнителни източници на финансиране (освен бюджетните), което им позволява да излизат извън контрола на държавните ведомства и да планират тайни операции без знанието и одобрението на законодателната и изпълнителна власт. Важно е да се отбележи, че законите, които регламентират дейността на ЦРУ (закона за национална безопасност 1948 г. и закона за ЦРУ на САЩ) дават на ведомството такива широки пълномощия, каквито нямат другите органи на изпълнителната власт. Например ЦРУ може да планира и тайни операции (примерно, убийства на политически дейци на други страни) без съгласието на Конгреса и не представя отчети за изразходваните финансови средства. По степен на „независимост“ от държавата ЦРУ, може би, е сравнимо само с ФРС на САЩ.
А ето във Великобритания аналог на ЦРУ се явява службата, която се нарича МИ-6, или Бритиш Инелиджънт Сървис (British Intelligence Service). Формално тя се намира в системата на Министерството на външните работи на Великобритания, обаче в държавния бюджет няма никакви следи за финансирането на тази организация. Анализаторите са склонни да смятат, че МИ-6 се намира на „стопанска сметка“. тоест се финансира от извънбюджетни източници, попълвани в резултат на реализацията на съвместни с частния бизнес операции.
Основен „съвместен бизнес“ на спецслужбите и частните компании и банки се явява търговията с наркотици, а също и търговията с оръжие и „прането“ на „мръсни“ пари. Като правило тези три компонента присъствуват във всяка схема на „сътрудничество“.
По темата за взаимодействието на ЦРУ с наркомафията има голямо количество публикации. Може, например, да посочим излязлата на запад книга на Селерино Кастильо „Кокаин, контрас и нарковойна“ (1994 г.). Авторът на книгата дълго време е работел за DEA – американска агенция за борба с наркотиците, затова е запознат с предмета професионално. Той подробно описва ролята на ЦРУ в организирането на международна търговия с наркотици, разказва за нашумелите по онова време операции за тайна доставка на оръжия срещу наркотици „Иран-контрас“, разкрива подробности по операции за „изпиране“ на наркодолари, дава уникална информация за участието на ЦРУ в подготовката на „Ескадрона на смъртта“ в Гватемала и Салвадор. От преведените на руски език работи много пикантни подробности за „сътрудничеството“ на ЦРУ и другите спецслужби с частните банки и компании на ниво наркобизнес и „пране“ на „мръсни“ пари се съдържа в работата на Джефри Робинсън „Световна пералня. Терор, престъпления и мръсни пари в офшорния бизнес“.
Една от важните задачи на спецслужбите – е да осигури „прикритие“ на онези банки, които се занимават с „пране“ на „мръсни“ пари. Например, през 1980-те години се развихрил скандал около банка Nugan Hand Bank of Sydney. Тази банка, регистрирана на Каймановите острови, се контролирала от ЦРУ и се използувала за „пране“ на пари, получавани от търговия с наркотици и оръжие.


Глав 11

Банките в условията на финансова либерализация и глобализация

Финансите в своя апогей, като самоцел, като финансов Интернационал, отричат и не признават нищо национално, не признават държави, а затова обективно са анархични и биха били анархични абсолютно, ако те, отричащи всяко национално господарство, не бяха , по необходимост, господарство в своята същност. Господарството като такова – това е само власт. А парите – са изключителна власт
Х.Раковский (1873—1941), съветски държавен политически и дипломатически деец

Банка на Ватикана в служба на „религията на парите“

Анализът на връзките на банките и другите финансови институти със „сенчестата икономика“ показва, че практически всички тези финансови институти по един или друг начин се намират в „сянка“. На „полето“, наричано „световна финансова система“, може да се „играе“ само по онези правила, които са определени от световните лихвари. Банките може да се наричат „морално ориентирани“, „ислямски“,“католически“, „християнски“, „социални“, „народни“ и т.н. Това е без всякакво значение. Всички те „играят“ по правилата на световните лихвари. Изключение правят само банки и финансови институции на онези държави, които се намират извън световната финансова пирамида (държави аутсайдери, държави извън системата). Всяка банка, която нарушава писаните и особено неписаните правила на „играта“, изхвърча от „финансовото поле“, а нейните организатори, като правило, срещат сериозни проблеми. С писаните правила всичко изглежда ясно: ако търговските банки нарушават официалните норми, поставени от централните банки или други регулатори (примерно норма по достатъчен капитал)- на нея, в края на краищата, й отнемат лиценза. Но има и неписани правила. Например, трябва да участват в „прането“ на „мръсни“ пари. Понякога ръководителите на банки към това ги принуждават криминални елементи. Но по-често банките отиват на такова сътрудничество доброволно и даже си търсят криминалните партньори. Всичко е много просто: ако банката се отказва да работи с „мръсни“ пари, то тя става неконкурентоспособна и обречена на банкрут.
Да погледнем от тази гледна точка Банка на Ватикана (БВ), която официално се нарича „Институт по религиозните дела“ (ИРД). Такава фирма задължава: банката е длъжна да демонстрира примери на добродетелна дейност във финансовата сфера, прилежно да изпълнява всички писани правила на банковия бизнес (нормите на органите за банков надзор) и да се държи по-далеч от всякакви съмнителни проекти и клиенти. Но в реалния живот е различно.
БВ е основана през 1942 г., когато глава на католическата църква е бил папа Пий XII. Съгласно устава, БВ е създадена с цел да акумулира средства, постъпващи във формата на пожертвования, дарения и др. ресурси, а също така да управлява финансовите ресурси, принадлежащи на различни църковни учреждения, разположени в Италия и по целия свят. По най-внимателни оценки, сумата на банковите влогове в БВ в началото на 2008 г. е съставяла повече от 5 млрд. евро. Съдейки по всичко доходността на банката е голяма: тя изплаща по влоговете лихва от 12% годишно и даже повече. Въпреки икономическата криза, банката е завършила 2008 г. с добри резултати. Не е съвсем ясно как БВ заработва парите си, тъй като официално тя не се занимава с даване на кредити. Известно е само, че в структурата на активите на банката съществено място заемат недвижимите имоти.
След Втората световна война БВ станала съсобственик на хотелите „Хилтън“ в Италия. Тя притежава пет квартала доходни къщи във Вашингтон, курорти в Мексико, жилищни комплекси в Монреал, исторически здания в Париж и др. Принадлежат й обширни имоти обработваеми земи в Италия (482 хиляди хектара), в Германия (250 хил. хект.), в Испания и другаде.
Друго голямо перо на активите – са ценните книжа. Тя владее пакети акции на промишлени, селскостопански и застрахователни компании.
Фактически Банка на Ватикана (както и самия Ватикан) се явява офшорна зона.
Първо, БВ се явява институт с пълна финансова секретност. Тя осигурява конфиденциалност на операциите (банкова тайна) за своите клиенти. В СМИ нерядко се говори за това, че сред клиентите на БВ има лица, „имащи проблеми с правосъдието“. БВ не издава чекови книжки, всички влогове и сделки се осъществяват в брой или в налично злато, без да се оставят никакви явни следи. Ако над швейцарските банки сега се провеждат „набези“, и от тях се иска отмяна на банковата тайна, то БВ остава „неприкосновена“. При новите обстоятелства тя се оказва още по-търсена от тези, на които им е нужна пълна конфиденциалност.
Допълнително преимущество на БВ пред другите депозитно-кредитни институти е това, че тя не провежда одит, тоест има такъв „независим“ статут, като много централни банки (в много трудове ИРД даже наричат в тази връзка „централна банка“, макар БВ да не се занимава с емисия на собствена валута). БВ фактически не се подчинява на никого, даже на Префектурата по икономическите въпроси на Светия Престол.
Второ, БВ се явява „данъчно убежище“. В скорошни разследвания на "London Telegraph“ и “Inside Fraud Bulletin“ Ватикана се споменава в качеството на основно „данъчно убежище“ наред с Макао и Науру. При това той има връзки с много офшорни зони. Например, той е регистрирал на Каймановите острови пенсионен фонд.
Фактически от данъчните облаги на банката се ползуват не само религиозни организации, които се обявяват за основните клиенти на ИРД, но и физически и юридически лица, доста далечни за светия Престол.
„Религиозните организации, особено италианските, използуват предоставената възможност, за да помогнат на своите спонсори да избегнат регламентиране на дейността им или да изнесат пари зад граница.“
Естествено, такъв офшорен режим на БВ неизбежно е подтиквал този институт към извършване на операции, не само несъвместими с библейските заповеди, но и с нормите на углавното право.
В тази връзка изследователят на Ватикана О. Четверикова отбелязва: „БВ е била причина за безбройни скандали, особено шумни през 80-те години, когато в ръководството й бил американският архиепископ от литовски произход Пол Марцинкус. Ватиканските финансисти се оказали замесени в прането на парите на мафията, продажба на оръжие на държави намиращи се в конфликт, занимавали се с преводи на полския профсъюз „Солидарност“ и др. По данни на някои източници, ИРД и днес се занимава активно с пране на пари“.
Банка на Ватикана прехвърлила на „Солидарност“ общо около 100 млн. дол. По същество, БВ встъпила в ролята на ефективен инструмент за разрушаването на социалистическия лагер. Тя практически била единствения легален канал за постъпления на финансови средства в тази част на света, която се намирала зад „желязната завеса“. Профсъюзното движение „Солидарност“ в Полша изиграло ролята на своеобразен детонатор, който предизвикал след това деструктивните процеси в другите социалистически страни.
Съгласно друг източник, ИРД „през последните десетилетия… е бил замесен в няколко крупни финансови скандали. Преди 20 години завършил скандалът с италианската банка Banco Ambrosiano (ИРД бил собственик на контролния пакет акции на тази банка – В.К.), който струвал на Ватикана 406 млн. дол.“
Ще наблегнем, че споменатата банка (Bаnco Ambrosiano) е била тясно свързана с италианската мафия и масонската ложа П-2 (Пропаганда-2). Епископът Пол Марцинкус имал лични контакти с представители на мафията и масонството, в това число с главата на ложата П-2 Личо Джели.
Марцинкус в края на 1970-те години се сработил с тогавашния глава на Banco Ambrosiano Роберто Калви. Те получавали под формата на кредити пари на мафията. Епископът съпровождал сделките на Banco Ambrosiano с гаранциите на БВ, където лежал подписа на самия папа Иоан Павел II. Към началото на 1980-те години Калви събрал около 1,2 млрд. дол., които използувал за покупка на акции на Banco Ambrosiano. И тогава централната банка на Италия започнала разследване по повод на кредитите, които така и не били върнати. Скандалът получил широко отразяване в пресата. Банката на Калви започнала да губи репутация и клиенти, а Марцинкус престанал да подсигурява партньора си с поръчителствата на папата. Облаците над Р. Калви започнали да се сгъстяват и той избягал от Италия. Няколко седмици след бягството си намерили банкера в Лондон под моста Блакфрайерс („Черните братя – между другото, така се нарича монашеския орден на доминиканците). Банкерът висял на въже, а джобовете му били натъпкани с камъни и банкноти. В хода на разследването на убийството на банкера станало ясно, че две седмици преди смъртта си той написал писмо до самия Папа с молба до го защити. „Ваше светейшество, именно аз взех върху себе си тежкото бреме на грешките и пропуските, които са извършили бившите и сегашни ръководители на ИРД“, — се споменавало в писмото. Що се отнася до архиепископ Марцинкус, то той излязъл сух от водата: като прелат на Ватикана той имал имунитет от съдебно преследване. Интересното е, че у Марцинкус имало още едно писмо на убития банкер, в което Калви свалял всякаква отговорност за краха на Banco Ambrosiano от Банка на Ватикана. Въпреки това, от БВ властите поискали да компенсира загуби в размер на 1,5 млрд. дол. Обаче на пострадалите вложители възстановили само 240 млн. дол.
Последният скандал, свързан с БВ, станал в края на 2009 г. Подразделение на финансовото разузнаване на Банка на Италия (централната банка на Италия) започнало разследване по отношение на БВ, под подозрение за пране на пари. Банка на Италия установила (по съобщения на “The Daily Telegraph“) факти за превода на 180 млн. евро в едно от римските отделения на италианската банка UnitCredit в нарушение на законите за борба с прането на пари. Част от изпраните пари била получена от операции с недвижими имоти.


Централните банки: йерархия и световна финансова мрежа

Ние вече водихме разговор за централните банки като генерални щабове на лихварите. Днес в повечето страни на света вече има централни банки. Основната маса от тези институти се е появила едва през 20-ти век, макар в промишлено развитите страни те да са били създадени по-рано – предимно през 19-ти век.
През 1900 г. в света се наброявали 18 централни банки. В края на 20-ти век централни банки освен в Европа имало само в Япония и Индонезия. Към 1959 г. броя на тези банки достигнал 59, я през 1990 г. – 161. В началото на 21-век в света имало около 200 централни банки.
Между централните банки на отделните държави съществуват видими и невидими връзки, образуващи международна мрежа от централни банки. Но това не е „плоска“ или „хоризонтална“ мрежа. Отношенията между централните банки имат и, така да се каже, „вертикално“ измерение. Днес в света се е установила своеобразна йерархия на централните банки.
На най-горното ниво на тази пирамида стои ФРС на САЩ.
Централните банки на развитите страни със свободно конвертируеми валути се намират по-долу, образувайки второ ниво на пирамидата. Най-голяма от централните банки от второ ниво се явява Европейската централна банка(ЕЦБ), която, както е известно, емитира валута наречена „евро“. Централните банки на отделните държави влизащи в ЕС (Бундесбанк, Банка на Франция и т.н.) фактически са предали своите пълномощия на ЕЦБ. Тя в значителна степен е независима – както от националните централни банки, така и от правителствата на съответните европейски страни.
Професорът от Столичния университет в Лондон Дж. Грал във влиятелното парижко списание „Монд Дипломатик“ в статията „Абсурдния статус на ЕЦБ“ прави сравнителен анализ на ЕЦБ и ФРС на САЩ. Той отбелязва, че ФРС макар и формално се намира под контрола на Конгреса на САЩ. ЕЦБ се намира въобще извън всякакъв политически контрол. На това основание той я обявява за крайно недемократичен институт. Ако в закона за ФРС най-малкото се декларира, че целите на Федералния резерв се явява поддържане на икономическия ръст и заетостта, то за ЕЦБ крайни ориентири се явяват парични агрегати и темповете на инфлация. Тоест ЕЦБ даже формално не носи отговорност за социалните резултати на своята дейност, често парично-кредитната политика на ЕЦБ само влошава социално-икономическото положение в страните от ЕС. Сляпото следване от ЕЦБ на ориентири във вида на парични агрегати авторът на статията нарича „макроикономически мазохизъм“. При това той подчертава, че предаването от страните членки на ЕС много от пълномощията си на института наречен ЕЦБ ги лишава от възможност да противостоят на кризисните явления в пределите на своите граници.“
При такъв статут на ЕЦБ за стопаните на ФРС е много по-лесно да взаимодействуват с паричните власти на ЕС. Централните банки на отделните страни-членки на ЕЦБ са понижили статута си, по същество са се превърнали в провинциални кантори на ЕЦБ. Затова някои мощни централни банки, като Банка на Франция или Бундесбанк, остават на второ ниво на пирамидата, а фактически се намират по-долу.
На второто ниво се намира също и Европейската система на централните банки(ЕСЦБ), включваща ЕЦБ, централните банки на страните от евро зоната, а също и централните банки на страните от ЕС, които още не са в зоната на еврото (общо – ЦБ на 27 страни). Най-голяма от втората група се явява Банка на Англия (Великобритания не прие еврото като официално платежно средство).
ЕСЦБ има органи за управление, висшият е Съветът на управляващите. Архитектурата на ЕЦБ и ЕСЦБ напомня ФРС, състояща се от Федерални резервни банки, които осъществяват конкретна дейност по места (емисия на пари, контрол на работата на търговските банки, разплащания и т.н.). Съветът на управляващите на ЕСЦБ подобно на Съвета на управляващите на ФРС на САЩ изпълнява ролята на „диригент“, координиращ действията на влизащите в системата банки.
На третото ниво са централните банки на развиващите се страни с преходни икономики (тук се намира нашата Банка на Русия). Тези банки формират своите активи за сметка на доларите на САЩ, а издаваните от тях национални пари – това са долари, но пренарисувани в друг цвят. Тези централни банки се перчат с „независимостта“ си. Обаче в действителност, макар да са извън контрола на националните власти, те са зависими от ФРС на САЩ. Така наречените „национални“ централни банки фактически са станали филиали на Федералния резерв. Те се занимават с това, да натрупват в своите международни резерви на „зелените хартийки“, да ги прерисуват в други цветове и ги пускат в обръщение като „национални пари“.
Има още и четвърто ниво. В някои страни обемът на натрупаната чуждестранна валута е точно равен на обема на пуснатите в обръщение национални пари и при това между валутата и националната единица се поддържа фиксиран курс. В този случай кантората, която издава националните парични знаци, се нарича даже не централна банка, а „валутно управление“ (други популярни имена са: валутна управа, валутен съвет, валутен комитет, валутна комисия, валутна палата (в България – валутен борд – бел.пр.)). Това е нещо като обменно бюро. „Валутното управление“ (ВУ) означава фактически загуба на финансовия суверенитет на тази държава, която въведе този институт.
В икономическата история ВУ е действувало в 70 държави. На върха на популярността си през 1940-те години (на прага на залеза на епохата на колониализма) ВУ е действувало едновременно в 50 държави, включително Нова Зеландия, Бирма, Йордания, Ирак, Египет и др. Класически пример на ВУ през миналото десетилетие е била Аржентина, което, както е известно, завършило с пълна разруха на сраната. От страна на МВФ през миналото десетилетие са били правени опити за налагане на ВУ на Руската Федерация, обаче кризата в Аржентина внесла пълна яснота в това, какви последствия води след себе си въвеждането на ВУ. В средата на настоящето десетилетие ВУ имало в следните страни: Боса и Херцеговина, България, Бруней, Хонконг, Джибути, Естония, Литва и др.
И така, ние имаме ясна вертикала при „паричните власти“ в световен мащаб.
Особено тесни и доверителни отношения се зараждат между ФРС на САЩ и централните банки от второ ниво – ЕЦБ, Банка на Англия, Банка на Япония и някои други. В рамките на „седмицата“ (Г-7) редовно се провеждат съвещания на ръководителите на министерствата на финансите и централните банки на страните-участнички в групата. Между централните банки на „седмицата“, а също и централните банки на някои други икономически развити страни, а още и ЕЦБ могат да се сключват различни двустранни и многостранни съглашения по различни въпроси.
Например, ФРС на САЩ има споразумение за валутни суапове с централните банки на Великобритания, Япония, Швейцария, редица скандинавски страни, ЕЦБ и може би др. по време на кризата ФРС е превела в рамките на тези споразумения около 500 млрд. дол. ликвидности за това, че да помогне на централните банки на другите страни за осигуряване на потребните ликвидности. Фактически, ФРС е оказала помощ на първо място на Американските инвеститори в други държави: тези инвеститори извели своите капитали от своите страни, за което им е било необходимо да обменят националната валута за долари на САЩ.
Тясно е взаимодействието на централните банки на различни страни при посредничеството на Банка за международни разплащания (БМР), която нерядко наричат „клуб на централните банки“. Ще поговорим за нея отделно.


„Сивият кардинал“ в света на централните банки

Особено място в йерархията на световната „парична власт“ заема така наречената Банка за международни разчети в Базел (БМР). Тя се отнася към тъй наречените „международни финансови институти“ наред с МВФ, Международната банка за реконструкция и развитие (МБРР), Европейската банка за реконструкция и развитие (ЕБРР), и др. подобни организации. Обаче БМР за разлика от много международни финансови институти се намира в „сянка“. За нея се знае доста по-малко, отколкото, да кажем, за МВФ или МБРР. Ще се опитаме да се ориентираме в причините за „скромността“ на банката.
БМР е била създадена през 1930 г. за организиране на преводите и разплащанията по репарациите, които Германия била длъжна да плати на победителите от Първата световна война. Обаче много скоро парите през БМР потекли в друга посока: западните държави (особено САЩ) започнали да оказват финансова помощ на Германия, възстановявайки нейния икономически и военен потенциал. Освен финансово технически въпроси банката решавала и политически въпроси: тя се превърнала в своеобразен „клуб“ на централните банки за обсъждане на текущи и перспективни проблеми на развитието на банковата система. БМР започнала да координира дейността на централните банки независимо от това, в пределите на кой икономически и политически блок те действували.
През 1930-те години „съвета на директорите на БМР взема в свои ръце управлението на цялата мрежа кредитни учреждения, работещи от двете страни на барикадата (има се предвид разделението на света на блок на фашистките държави и онези държави, които формално или неформално противостояли на този блок – В.К.). БМР осигурявала на тези търговски структури държавна поддръжка и небивала свобода на действие. От този момент нито едно национално правителство, чиито представители заседавали на събранията на БМР, не смее да осъди банковите дейци в двуличие и предателство на държавните интереси. Именно такъв картбланш е бил необходим на инициаторите на международната банка. И те го получили“.
В годините на Втората световна война БМР активно сътрудничела с фашистка Германия. По точно, през БМР нацистите реализирали награбеното в Европа злато, провеждали изгодни обменни валутни операции, плащания по доставките на суровини и стратегически материали. На международната конференция в Бретон Уудс през 1944 г. (на която, както е известно, са били поставени основите на следвоенната международна валутна система) някои делегати предлагали да се ликвидира БМР, обаче представителите на ред централни банки съумели да потулят този въпрос. Банката била запазена, на нея били възложени функциите да осигури реализацията на сключеното през 1947 г. съглашение за многостранните разплащания (за реализацията на програмата за следвоенното възстановяване на Европа).
БМР осъществява координационни функции в света на централните банки, съвместявайки тази дейност с търговски операции (в интерес и по поръчка на централните банки).
Юристи обръщат внимание на уникалния „хибриден“ правов статут на БМР: от една страна, тя е учредена като международна организация, дейността на която се регулира от международното право и се ползува с произтичащите от това привилегии и имунитет; от друга страна, тя има строежа на акционерна компания, която може да се занимава с много видове банков бизнес. Такъв двойствен статут на БМР позволява на централните банки на водещите страни и стоящите зад тях световни лихвари да провеждат своя политика, даже в онези случаи, когато тази политика противоречи на официалната политика на съответната държава. БМР се явява най-важния инструмент на икономическата и политическата власт на световните лихвари.
Още веднъж ще се обърнем към историята на БМР по времето на Втората световна война. Особеният статут на БМР позволявал на световните лихвари ефективно (и едновременно с това невидимо за широката общественост) да подготвят тази война и да трупат богатства чрез нея, без да се гнусят да общуват с нацистите: „Като цяло, за дейността на банкерите ръководителите на воюващите с немците държави просто затваряли очи. БМР била извън контрола на която и да е държава… Тя не се контролирала дори от самата Германия (въпреки че много активно си сътрудничела с ръководството й – В.К.). Поправки, внесени в устава на банката веднага след учредяването й, гласят, че нейният капитал е неприкосновен и не зависи от никакви външни фактори (повдигнато от мен — В.К.). В случай на война между държавите – партньори банката юридически не може да бъде конфискувана или ликвидирана. Страните, на териториите на които се разполагат корпорации, имащи с банката делови отношения, можели съвсем да прекратят съществуването си – банката от това нищо не губела (по-вярно, не губели банкерите, които стояли зад БМР – В.К.). По този начин, на банката се гарантирало запазване на статуквото при всички обстоятелства. Световната война не била изключение. С някои корекции на стила на нейното функциониране и администриране БМР, въпреки следвоенното решение за ликвидирането й, продължава да работи и сега“
Специалният статут на БМР я прави подобна на офшорна структура, намираща се на разположение на централните банки на страните от „златния милиард“.
Някои автори считат, че ролята на БМР в световната финансова система е съвсем не по-малка, отколкото ролята на ФРС. Ако ФРС има някаква обвързаност с националната юрисдикция (на САЩ), то БМР понякога класифицират като чисто „наднационален институт“ (дейността на ФРС се определя от американските закони, а тази на БМР – от международни съглашения). БМР понякога наричат и „банка на централните банки“ или „клуб на националните банки“. Именно тези два института, ФРС и БМР, се явяват основни инструменти за завоюване от лихварите на световно господство.
Координационната функция на БМР се осъществява посредством редовни (два пъти в месеца), а също и извънредни съвещания на управляващите и висшите длъжностни лица на ЦБ. Особено тясно взаимодействие се осъществява между централните банки на страните, влизащи в „групата на десетте“ (икономически развити страни). Също така БМР поддържа тесни връзки с международни финансови организации като: МВФ, ОИРС, Базелския комитет и др.
Ресурсите на БМР се състоят основно от депозитите на централните банки (както членове на БМР, така и на онези централни банки, които не се явяват такива). Активните операции на БМР – са преди всичко, кредитиране на централните банки. Свободните ресурси на банката влага в краткосрочни ценни книжа, включително съкровищни полици на САЩ, на депозити в търговски банки, инвестира в злато и др. заслужава си да отбележим, че БМР оказва помощ на ЦБ за настаняване на техните валутни резерви. В същото време БМР се въздържа от каквито и да било отношения с държавните институции: тя няма право да предоставя кредити на правителства или да им открива депозитни или други сметки.
Управляващ орган на БМР се явява съвета на директорите в който влизат управляващите на ЦБ на Белгия, Франция, Германия, Италия, Великобритания, а също и пет представители на финансите, бизнеса, промишлеността, търговията, или др., всеки един назначени от управляващите на посочените по-горе пет ЦБ. Уставът на БМР позволява да се включват в съвета на директорите така наречените кооптирани директори. В продължение на много години такива се явяват управляващите на централните банки на Швеция и Швейцария. По такъв начин, общият брой на членовете на съвета на директорите на БМР става 13. Те избират председателя на банката.
Членове на БМР днес се явяват ЦБ на 55 страни, но сред тези членове има „ядро“, състоящо се само от няколко ЦБ. Интересно е, че ФРС на САЩ не е представена в БМР, но по неофициални канали (чрез свои хора) господарите на ФРС оказват мощно влияние на вземането на решения от съвета на директорите на БМР.
ФРБ на САЩ имат кореспондентски отношения с БМР. Представители на САЩ участвуват във форумите организирани от БМР. Върху акциите на БМР лежат подписите на американски частни банки начело с банковата къща J. P. Morgan. Големи пакети акции държат и японски частни банки.
Едуард Епщейн в статията си „Управление на света на парите“, публикувана в списание Harper’s през 1983 г. пише, че в БМР има „вътрешен“ клуб, в който влизат представители на САЩ, Германия, Великобритания, Швейцария, Япония и Италия. Авторът акцентира вниманието върху неформалното членство на американските лихвари.
„Границата, която отделя този вътрешен клуб от останалите членове на БМР, — пише Епщейн, — се явява твърдото убеждение, съгласно което ЦБ са длъжни да действуват независимо от правителствата на своите страни… Второто – тясно свързано с първото – убеждение – се състои в това, че решаването на съдбата на международната валутна система не бива да се доверява на политиците“.
Западният историк професорът от Джорджтаунския университет (САЩ) Карол Куигли в своята нашумяла книга „Трагедия и надежда: световна история на новите времена“ (1966) пише: „Силите на финансовият капитал преследвали още една далечна цел – създаване на ни повече, ни по-малко намираща се в частни ръце световна система за финансов контрол, притежаваща власт както над политическите системи на всички страни, така и над световната икономика като цяло. Тази система е трябвало да контролира – във феодален стил – гладко действуващите ЦБ в света в съответствие със съглашенията, договаряни на частни срещи и конференции. Връх на системата е трябвало да стане намиращата се в швейцарския град Базел Банка за международни разплащания – частна банка, която владее и управлява ЦБ на страните в света, самите явяващи се частни корпорации“ (курсивът е мой – В.К.).
Джоан Венон през 2003 г. писала, че фактически цялата световна валутна система се намира под контрола на БМР: „БМР – това е място, където се срещат представителите на ЦБ по света, за да проанализират състоянието на световната икономика и вземат решения за това, как да действуват по-нататък, как повече пари да вкарат в джобовете си – та нали от тях зависи колко пари ще се намират в обръщение и какви лихви ще бъдат определени за правителствата и банките които получават заеми от тях… Когато разберем, че конците на световната валутна система се намират в ръцете на БМР; ще разберем, че е във властта им да създават финансов бум или финансова катастрофа във всяка страна. Ако някоя страна не се съгласява с това, което искат кредиторите, те трябва само да продадат валутата й“ (курсивът е мой – В.К.).


По пътя към световна ЦБ

Завършвайки разговора за мрежата ЦБ, следва да кажем, че нейната структура под влиянието на съвременната икономическа криза може да претърпи съществени изменения.
Първо, могат да възникнат регионални валутно икономически обединения подобно на ЕС. В тези обединения може да бъдат учредени регионални ЦБ, емитиращи регионални валути подобно на това, както ЕЦБ емитира евро. Например, в самият разгар на кризата в САЩ (края на 2008 г.) активно започнали да обсъждат въпроса за създаване на северноамерикански валутно икономически съюз, включващ САЩ, Канада и Мексико. При това планирали създаването на наднационална ЦБ, която да емитира регионална валута наречена „амеро“. Горе долу по това време активно се обсъждали и планове за създаването на регионални ЦБ на ислямските страни, на страните от Латинска Америка, от Югоизточна Азия и т.н. През 2010г. силата на световната икономическа криза отслабнала. Обаче в случай на втора вълна на кризата(по наше мнение, тя е много вероятна) обсъжданията на плановете за създаване на регионални ЦБ може да се възобновят, и плановете може реално да се реализират.
Второ, определени групи от световната финансова олигархия предлагат планове за създаване на световна централна банка (СЦБ). При това има няколко варианта на такива планове. Например, един от тях предвижда учредяването на СЦБ на базата на днешния МВФ. Привържениците на такъв вариант обръщат внимание в частност на това, че МВФ има вече някакъв опит в емитирането на наднационална валута във вид на „специални права на тираж“ – СПТ (първата партида на такава наднационална валута е била пусната още преди четири десетилетия). Има варианти за създаване на СЦБ от „нулата“ (привържениците на този вариант обръщат внимание на това, че МВФ е проявил пълна „неефективност“ в решаването на световните валутно финансови проблеми и за ролята на ЦБ не е подходящ). Трябва да имаме в предвид, че някои радетели на създаването на СЦБ считат, че даденият институт може да възникне не по-рани от създаването на регионални ЦБ (като ЕЦБ). Други, по-радикални застъпници за проекта СЦБ държат на това, че глобалната ЦБ трябва да бъде създадена веднага, като се прескочи етапа на регионалните ЦБ. Фактически всички тези многочислени варианти на плана за учредяване на СЦБ са производни от варианти на по-мащабни планове на лихварите за създаване на световно правителство и нов световен ред.
Идеята за създаване на СЦБ е представяна от световните лихвари от много време. Разгърнат план за учредяване на СЦБ е бил огласен още от Джон Кейнс по време на Втората световна война, когато съюзниците обсъждали перспективите за следвоенния световен икономически ред.
Още през 1942 г. Кейнс в своите „Предложения към международния валутен съюз“ писал, че „идеалната система би могла да включва, несъмнено, в основата си наднационална банка, която да има с ЦБ на страните отношения, подобни на тези, които има една ЦБ с подчинените й банки“. Съгласно мнението на Кейнс, „световната банка с наднационален статут, свободна както от златния еталон, така и от господството на една национална валута над друга, трябва да притежава наднационална валута за разплащания с централните банки“. Такава банка, получавайки името „Юнион“, „би управлявала сметките, изразени в световната парична единица банкор, определяна в съотношение към златото“. Както е известно, предложенията на Кейнс (в това число и онези, които касаели създаването на наднационална ЦБ) били отхвърлени на Бретон Уудската конференция през 1944 г. и бил приет американският вариант за следвоенното устройство на световната валутно финансова система. В онзи момент от време по-голямата част от световната финансова олигархия решила, че създаването на световна ЦБ е преждевременно и заложила на ФРС на САЩ. В тази връзка Жак Атали пише: планът на Кеинс… бил зле приет от САЩ. Вестникът Wall Street Journal го охарактеризирал като „машина за кабализирането на света“ Удивително, понякога даже контролираните от световните лихвари СМИ казват истината!
След финансовата криза от 2008 — 2009 г. идеята за създаване на СЦБ витаела във въздуха, обсъждала се в кулоарите на различни световни срещи на високо ниво от типа на Давос, Г8 или Г20. Накрая, през октомври 2011 г. Ватикана направил публично предложение да се създаде СЦБ, която би могла да регулира световните финансови потоци, валутните курсове и да координира дейността на ЦБ на отделните страни. Освен това, се казвало, че такава ЦБ би станала част от световното правителство. Тази новина не била неочаквана за политиците и финансистите. Учудване предизвикало това, че заявлението дошло от Ватикана. След това не остава съмнение, че Ватикана е станал вече неотменима част от световната задкулисна трупа (и, вероятно, далеч не най-главната част). Заявлението на задкулисните актьори, огласено от Ватикана, било само „пробен балон“.
Мисля, че след втората вълна на финансовата криза, която трябва неизбежно да настъпи над световната икономика, световната задкулисна трупа ще се върне към проекта за глобална централна банка.


Част 3

„Паричната цивилизация“ като система на глобалния паразитизъм


Глава 12

Съвременният финансово-лихварски империализъм

Колониите не перестават да бъдат колонии от това, че са придобили независимост.
Бенджамин Дизраели


Федералният резерв е създал свръдържава, която се управлява от международните банкери и индустриалци, които са се обединили за това, че да поробят света заради собствените си печалби.

Луи Макфедден, бивш председател на Комитета по банките и валитата в Конгреса на САЩ (1920—1931)

Империята Pax Americana

Днес живеем в имперски свят. Империята е една и се натича Pax Americana. Начело стоят САЩ. Тази империя се е изграждала постепенно. Още през 19-ти век Вашингтон провъзгласил така наречената „доктрина Монро“, нейната същност е проста: „Америка (цялото западно полукълбо) – за американците“. Разбира се, имало се е предвид, че американския континент не е за индианците или мексиканските „чиканос“, а за северноамериканския капитал, който искал външни пазари за стоките си, източници на суровини и робска работна сила. В края на 19-ти век започнала първата империалистическа война между САЩ и Испания, в резултат на която САЩ завзели Куба, ПортоРико, а също и Филипините, които се намирали извън западното полукълбо. Pax Americana продължила да се оформя и през целия 20-ти век, укрепнала в резултат на двете световни войни и много локални войни. След Втората световна война Вашингтон активно започнал да завзема „жизнено пространство“, което се освобождавало при разпада на Британската империя. Наистина това били вече неоколониални похвати, които се базирали, преди всичко, на определени икономическо финансови зависимости на териториите от Вашингтон.
Завършващият стадий на процеса бил наречен „глобализация“ Зб. Бжезинский не се стеснявал да заявява, че глобализацията – е процес на разпростиране на американските интереси по целия свят. Някои политически дейци считат, че глобализацията е проект, който няма точно привързване към интересите на определена страна – САЩ, а изразява интересите на „наднационална“, или космополитна олигархия. САЩ, според тях, е само удобен плацдарм, от която територия тази наднационална олигархия й е удобно да постави под контрол целия свят. На крайния етап на глобализацията Северна Америка, както отбелязват съвременните експерти, също ще се превърне в територия, контролирана от световното (наднационалното) правителство, управляващо света в интерес на шепа финансови олигарси. Впрочем, както отбелязахме по-горе, Америка е попаднала под желязната пета на световната финансова олигархия още през 1913 г., когато там се е появила централна банка под името „Федерална резервна система“.
Така или иначе, много автори обръщат внимание на някои сходства на изгражданата империя Pax Americana с Римската империя, която е била създадена преди повече от 2000 години. Известният американски политически деец с опозиционни убеждения Линдън Ларуш в интервю с руски кореспондент през 2001 г. заявил: „МВФ и Световната банка се захванаха да строят световна империя, вдъхновявайки се от примера на Римската империя. Изключителен размах това придоби през 1989 — 1999 г., след обединяването на Германия и падането на СССР. М.Татчър, Ф.Митеран, Дж.Буш натрапиха на света идеята за нова Римска империя – световна англоезична държава, управлявана от Лондонското и НюЙоркското Сити“.
При сравнителен анализ на двете империи съвременните изследователи, като правило, акцентират върху геополитическите моменти.
Ние ще обърнем внимание, преди всичко, на социално икономическите прилики на двете империи. В рамките на Pax Americana (географски това е целия свят) господствуващ строй се явява капитализмът. При това капитализмът в метрополията и в периферията са различни. Идеолозите, обслужващи елита на Pax Americana, предпочитат да не употребяват думата „капитализъм“, понеже този строй от времето на буржоазните революции до сега е успял силно да се дискредитира. За предпочитане (политически по-коректни) се явяват изразите с неясно значение като „пазарна система“ или „пазарна икономика“. Това не променя същността.
Важно е другото: капитализмът на Pax Americana много прилича на античния капитализъм на древния Рим по своята разрушителност.
В Америка след Втората световна война започнали да се стичат богатствата на целия свят, богатства — които са се създавали в продължение на много десетилетия и даже векове (подобно на съкровищата, които са се стичали в Рим – „всичко което е създавано през вековете, хилядолетия художествен труд от всичко културни страни“). При това богатства както материални – злато, предмети на изкуството и т.н., така и нематериални – знания, патенти, технологии и др. А така също и висококвалифицирани специалисти, които са били подготвени в „изостаналите колонии“ и „които превъзхождали своите американски господари със знания“.

Паразитизмът на Запада
Както и древния Рим, съвременна Америка се явява потребителско общество. Достатъчно е да кажем, че на САЩ се пада 4-5% от световното население, а дялът им в потреблението на природни ресурси се оценява на 40%. По данни, съдържащи се в доклад на ООН, например, американците в началото на 21-ви век употребявали над четири пъти повече енергия, отколкото средно за жителите на планетата, използували 3 пъти повече вода, произвеждали 2 пъти повече боклук и пет пъти повече въглероден диоксид. Освен това 300 млн. американци изяждали 15% от месото, а 37% от автомобилите в света вървели по американските пътища. Всеки американец в началото на сегашния век е потребявал колкото за осем жители на планетата, а ако го сравним с населението извън зоната на „златния милиард“, то — за 12 човека.
Всеки икономист знае, че в САЩ (и в много други страни на Запада) потреблението расте, а дяла на спестяванията в БВП (брутен вътрешен продукт) пада, осъществява се съкращаване на натрупването на реален капитал. Ще подчертаем: реалният капитал – като основни фондове на реалния сектор на икономиката (тоест промишлеността, строителството, селското стопанство, други отрасли, където се създават стоки и услуги, задоволяващи реалните, естествени потребности на хората). Илюзията за това, че натрупването на капитал продължава, възниква в резултат на това, че статистиката отразява ръста на виртуалния или „книжния“ капитал. Виртуалният капитал – това са различни „финансови инструменти“ (така, на „пилешки“ език, наричат ценните книжа), основно място сред които днес заемат „финансовите производни инструменти“. Тях може да сравним с чиповете, които използуват в хазартните игри (казино, залози и др.). Виртуалният капитал не само че не обслужва реалния сектор, но и освен това го затруднява (понеже пазарите на виртуален капитал „изтеглят“ финансови ресурси от този сектор).
Известният американски икономист и политик Линдън Ларуш постоянно обръща внимание на това, че икономиката на САЩ отдавна вече е станала загниваща и е придобила общо сходство с икономиката на Римската империя в епохата на упадъка. В свое интервю, което дал през 2002 г., той казал: „Статистическите отчети на периода от 1995 до 2002 г., като че ли свидетелствуват за чист ръст на американската икономика, всичките до един са основани на лъжа. Сега е настъпила крайната фаза на съществуването на тази система (икономическата система на САЩ – В.К.), приближила се е до своя крах… Ако по-рано системата е функционирала по законите на физическата икономика, характерната ефективна национална икономика, ориентирана към производство, то след това (започвайки от 1966 г. както има предвид Ларуш в това интервю – В.К.) започнала нейната трансформация, в интерес на „обществото, основано на потреблението“, в нещо паразитно; всичко това с нещо напомня за Римската империя от периода на упадъка (курсивът е мой – В.К.)“.
Вече има голямо количество творби, в които убедително се доказва, че Америка отдавна вече е спряла в своето икономическо развитие. Нараства само потреблението, а реалното производство намалява. Или намира място производството на стоки и услуги, нямащи отношение към удовлетворяването на жизнено необходимите потребности на човека. Например, А. Зиновев отбелязва, че през 1992 г. в САЩ браншът, занимаващ се с контрола за наднорменото тегло на американците, имал оборот 43 млрд. дол.
Впрочем, общество на паразитно потребление се явяват не само САЩ, но и всички страни, които е прието да наричаме „икономически развити“. Тях, също така, ги наричат страните от „златния милиард“. Освен САЩ това е цяла Западна Европа, Канада, Япония, Австралия, Нова Зеландия и др. Още през първата половина на 1990-те години, по оценка на ООН, западните страни, съставляващи 20% от населението на света, си присвоявали 80% от националния доход, принадлежащ на цялото човечество. Нашият известен социолог Александър Зиновьев е дал кратка характеристика на цялото западно общество – „паразитизъм и затлъстяване“.
Несправедливото разпределение на световните ресурси в полза на страните от така наречения „златен милиард“ създава илюзията за това, че икономиката на Запада е по-ефективна, отколкото икономиките на страните от периферията на световния капитализъм. „Професионалните икономисти“ поддържат тази илюзия с разни лукави теории, от които следва, че западният икономически модел се явява „най-ефективен“ в историята на човечеството и че останалите страни по света (които днес е прието да наричаме „развиващи се“) са длъжни да ги следват. Нямаме намерение да подлагаме на критичен разбор тези теории, само ще отбележим: ако развиващите се страни достигнат средно потребление на човек от населението равно на западното, то на човечеството ще му трябват десетки пъти повече ресурси. По този начин различните „официални“ икономически „теории“ изпълняват изключително идеологическа функция. А на практика Западът се ръководи от съвсем други теории: той прави всичко възможно, за да не допусне увеличаване на използуването на ресурси от населението на развиващите се страни. Това не е учудващо: световните олигарси считат природните ресурси на планетата за своя собственост и ревниво ги пазят от „варварите“, живеещи извън пределите на зоната на „златния милиард“.
Само с отчитане на това обстоятелство можем да разберем, защо наемните работници от страните на „златния милиард“ имат многократно по-висок жизнен стандарт, отколкото наемните работници от страните от периферията на световния капитализъм (при равни квалификация, продължителност на работния ден и т.н.). Наемните работници от страните на Запада не се бунтуват и не извършват никакви революции по много проста причина: в допълнение към своята „базова“ заплата те получават от работодателите си така наречения „колониален бонус“ (който в пъти надвишава „базовата“ заплата). Такова ниво на доходи създава у наемния работник в САЩ или западноевропейските страни илюзията, че никакво „робство“ в обществото няма, че той – е пълноценен член на „потребителското общество“ (макар и понякога да възникват неприятности като: икономически, финансови и банкови кризи, но това са – „временни“ трудности). Този парадокс на западния модел на капитализма не са могли да премълчат и класиците на марксизма ленинизма: твърде очевидни били фактите и статистиката. Още през 1858 г. на този „парадокс“ на английския капитализъм обърнал внимание Фр. Енгелс: „Английският пролетариат фактически все повече и повече се обуржоазява, тъй като самата тази буржоазия от всички нации иска, видимо, да доведе работата в края на краищата до това, че да има буржоазна аристокрация и буржоазен пролетариат редом с буржоазията. Разбира се, от гледна точка на такава нация, която експлоатира целия свят, това до известна степен е правомерно“. През 1882 г. този класик отново потвърждава факта, че английските работници се ползуват от „колониален бонус“.
Една от основните прояви на паразитизма на западното общество се явява наличието на значително количество хора на трудоспособна възраст, напълно „еманципирани“ от трудова дейност, тоест, казано направо неработещи. Ние за този феномен споменавахме по-горе, отбелязвайки, че такава „еманципация“ възниква в резултат на уволнение на наемни работници от работодателите (а също така в резултат на това, че младежта при достигане на трудоспособна възраст не може да си намери работа). Тази част от неработещите хора е прието да се наричат „безработни“. Освен споменатите принудително „еманципирани“ голямо разпространение е получила и доброволната „еманципация“ от трудова дейност: хора които не желаят да се трудят. Тази част от неработещите може да наречем „войнстващи тунеядци“, „лумпени“. Наблюдава се бърза лумпенизация на западното общество, което го прави още повече да прилича на древния Рим, където по-голямата част от гражданите били лумпен-пролетриат и получавали безплатно хляб за сметка на държавната хазна. Фактически става дума за „лумпен-социализъм“.
Ето какво пише за съвременния вариант на „лумпен-социализъм“ например в САЩ О. Платонов: „Съществува напълно невярна представа за това, че американците са най-трудолюбивия народ, а богатствата му – са резултат на продуктивен труд. Това е правилно само по отношение на неголяма част от населението, която действително работи усилено и ефективно. Обаче това е по-малко от една трета от работоспособното население на страната.
По данни на официалната статистика, около 40% от населението на възраст над 16 години не работи. Не работят 30% от американците и 50% от американките. Над 10% от населението в трудоспособна възраст работи на непълен работен ден. Така, като цяло половината от населението на САЩ или не работи въобще, или работи малко. В САЩ съществува многомилионен слой хора (около 5% от трудоспособното население), които може да наречем войнствуващи тунеядци. Тези хора никога не работят, презират всякакъв труд и живеят от различни социални помощи и талони за храна, получавани от държавата.
Сред значителна част на бялото население на Америка живее неизтребимо предубеждение против физическия труд. Да го извършват, по мнението на много американци, се счита унизително. Проведените социологически изследвания показват, че преобладаващата част от американците предпочитат въобще да не работят, отколкото да изпълняват труд, не съответствуващ на социалният им статус. 90% от тежкия, мръсен и други подобни видове труд се извършва от черните, индианците, а също и разни имигранти, преди всичко поерториканци и мексиканци“.
Може да се каже, че подобна картина на „еманципация“ на хората от труда се наблюдава по целия свят. Само че в страните, намиращи се извън зоната на „златния милиард“, става дума не за доброволна, а за принудителна „еманципация“.


Финансово-икономическа основа на съвременния западен паразитизъм

Съвременният западен паразитизъм има две взаимосвързани основи: а) военна; б) финансово икономическа.
Такова делене е доста условно. Формално постъпленията на различни материални ресурси от най-отдалечените ъгълчета на света в страните на Запада се осъществява не под формата на данъци, както е ставало в Римската империя, а на основата на „цивилизовани“ финансово икономически отношения. А тези отношения, както ни учи западната икономическа наука, се управляват от „невидимата ръка“ на пазара. А „невидимата ръка“, както учат западните професори по икономика, е и „справедлива“, и „ефективна“: Тя осигурява взаимните интереси на участниците в пазарните отношения, поддържа спазването на принципа на „еквивалентност“ на обмяната, грижи се за равномерното (оптималното) разпределение на „факторите на производство“ (природни ресурси, работна сила, капитал) в пропорциите на световната икономика и т.н.
Обаче при по-внимателно разглеждане се изяснява, че „невидимата ръка“ на пазара съвсем не е виртуална абстракция, тази ръка е напълно материална, на 90% се състои от най-здравата стомана. И расте тази ръка от онзи същия Запад, който разказва на останалия свят „научни“ митове и легенди за „невидимата ръка“. Очевидно, читателят се досеща, че става дума за военната машина на Запада.
Именно благодарение на използуването на военна сила над останалия свят се осигурява „ефективното“ използуване на финансово икономическите методи за поддържане на паразитното потребление в страните от Запада. „Финансово икономическите отношения“ на Запада с останалия свят – това е само параван, маскиращ силата, с помощта на която Западът осъществява ограбване на останалия свят. Финансово икономическите отношения, съществуващи днес между Запада и останалия свят (съглашения, договори, контакти, конвенции и т.н.) – са принудителни; наложени от Запада на останалия свят със сила (допълваме в редица случай с лъжа). Опитите на страните от периферията на световното стопанство да се откажат от такива отношения или поне да преразгледат условията, предизвиква твърдо противодействие от страна на Запада, започвайки от подривни акции на западните спецслужби и убийства на политически дейци и завършвайки с масирано използуване на ракети и бомбардировачи.
Може да назовем следните финансово икономически способи и механизми за ограбване от Запада на периферията на световното стопанство:
1.Търговски. Използуване на нееквивалентен обмен. Някаква част от продукцията собствено производство на страните от Запада доставят на периферията на световното стопанство. На първо място това са машини, оборудване, технологии и др. В замяна те получават суровини, енергоносители, селскостопанска продукция, потребителски стоки (продукция на обувната, текстилната и шивашка промишленост, битова техника, мебели, детски играчки и всякакви други, които може да се отнесат към трудоемки и екологически опасни производства). В търговският обмен между Запада и икономически по-бедните страни възниква така наречената „ценова ножица“: с всяка година бедните страни за всяка единица експортирана стока могат да купят все по-малко стоки в икономически развитите страни. Да вземем например: ако, да кажем, през 1980 г. развиваща се страна за закупуване на произведен на Запад струг е трябвало да достави 1 тон банани, то през 2010г. – вече е трябвало 2,5 т банани.
Може да използваме и друга аритметика: да сравним цените на които Западът закупува една или друга стока от развиващите се страни и цените, по които тази стока се реализира на вътрешния пазар на западната страна. През 1986 г. развиващите се страни получавали по 5 цента за фунт захар и 7 цента за фунт банани. Тая същата захар се продавала в развитите страни по 40 цента, а бананите – по 45 цента. Транспорта на едната и другата стока от развиващите се страни до Запада възлизал на примерно 5 цента на фунт. По такъв начин, печалбата от търговията със захар и банани, която получавали западните компании, била съответно 30 и 33 цента на фунт. Развиващите се страни биха могли (при същите цени на дребно на западните пазари) захар и банани на неколкократно по-високи цени, даже ако печалбата се дели поравно. По такъв начин чрез нееквивалентен стокообмен се е извършвала и се извършва експлоатацията на развиващите се страни, по-точно на онези работници, които са се трудили и се трудят за производството на стоките, които потребява паразитиращият Запад.
През 1990-те години, както пише О. А. Платонов, „даже по доста занижените разчети на ООН, западните страни недоплащат на страните – доставчици на суровини не по-малко от 40% от стойността им. Ако тази стойност се раздели на цялото население на Запада (по-малочислено в сравнение със страните доставчици), то в западните страни за една единица национален доход, създаден от собствен труд, се полагат две единици и повече, получени в резултат на експлоатацията на други народи. Съществуващата днес система на цените на ресурсите е изгодна само на Запада и се поддържа с неговия диктат, в това число и военен (курсивът е мой – В.К.)“.
2. Инвестиционни. Получаване на печалби от чуждестранни инвестиции на западните транснационални корпорации (ТНК) и транснационални банки (ТНБ). В страните от периферията на световното стопанство по-високи инвестиционни печалби се осигуряват за сметка на достъпа до евтини природни ресурси, евтина работна сила, до вътрешните пазари на приемащите страни, за сметка на икономии на разходи за опазване на природната среда, данъци (в приемните страни те често са по-ниски отколкото в страната на базиране на ТНК и ТНБ).
Трябва повече да се каже за икономията от евтина работна ръка. Именно тази причина на първо място е определила износа на трудоемките производства от страните на Запада в развиващите се страни през последните десетилетия, особено след 70-те години на миналия век. Заплатата в развиващите се страни е на порядък по-ниска от тази в развитите. В развитите страни наемните работници имат такива атрибути на „цивилизацията“ като, автомобил, жилище, хладилник, перална машина, друга битова техника (наистина част от това имущество е придобито с дългове, може би и цялото, а сумарните задължения по кредити на този „цивилизован“ работник могат да превишават стойността на имуществото му). Затова тези „отвличащи“ моменти маскират робското положение на наемния работник на Запад. А ето в развиващите се страни такава маскировка често няма, затова не възникват съмнения, че тамошният работник – е действително роб.
В издадената в много страни по света (в това число и в Русия) книга „Черна книга на корпорациите“ съдържа голямо количество примери, какви гигантски печалби получават западните компании за сметка на експлоатацията на евтина работна сила в страните, намиращи се извън предела на зоната на „златния милиард“. Ще дадем един от тях. Известната корпорация „Nike“ произвежда маратонки и други спортни обувки извън пределите на икономически развитите страни. В частност в Индонезия. Там производството на чифт маратонки й излиза 5 долара. В САЩ тя ги реализира по 100-150 долара. Работниците, произвеждащи тези обувки, получават само по 2 долара на ден.
На предприятията на ТНК в много развиващи се страни се трудят съвсем не незабележима част от местните наемни работници. Например, в началото на 1990-те години в страните от Латинска Америка (Аржентина, Боливия, Бразилия, Колумбия) делът на такива работници в общата заетост е варирала от 10 до 23%. В Сингапур и Сенегал той е превишавал 50%. Впрочем, даже ако туземните работници се намирали в предприятията на местни капиталисти, те са били експлоатирани точно така, както и на предприятията на ТНК. Разликата се заключавала в това, кому се пада създавания от тези работници прибавен продукт – на местните или на чуждестранните капиталисти. Впрочем, като правило, нормата на печалба от операциите на ТНК е по-висока, отколкото у местните компании. Местните компании пряко или косвено (например като подизпълнители) работят за западните ТНК, отдавайки им част от първоначално получения прибавен продукт.
Печалбите, получавани от ТНК от своите задгранични инвестиции се прехвърлят в офшорки или в страни от „златния милиард“ и обезкръвяват икономиката на страните от световната периферия. Не е нужно да търсим примери надалеч. Да вземем Русия, където още през 1990-те години твърдо се настани чуждестранния капитал. Доходите на чуждите инвеститори от производствената, търговската и финансово-кредитната дейности в нашата страна, по данни на Банка на Русия, съставляват (в млрд. дол.): 2006 г. – 53,1; 2007 г. – 68,2; 2008 г. – 88,7; 2009 г. – 61,3; 2010г. – 73,8. За периода 1995-2010г. общият обем на доходи на чуждестранните инвеститори в Русия е надминал 500 млрд. дол. Цифра, по наше мнение занижена, но и така тя впечатлява. Ако през 1990-те години притока на чуждестранни инвестиции в руската икономика превишаваше изнасянето на доходи, то през последните години ситуацията стана противоположна: инвестициите на ТНК в нашата икономика се превърнаха в „помпа“, обезкръвяваща нашата страна.
3. Валутни. Западът емитира (пуска в обръщение) собствени пари, които използува за международни разчети и плащания с много други страни по света, на първо място с развиващите се. Днес монополно положение в света заема американския долар. Възможността за емитиране на национални пари, които едновременно с това изпълняват функцията на средства за международни разчети и плащания, позволява на страната емитент (САЩ) да се разплаща за получаваните стоки и услуги с „продукцията“ на своята „печатна машина“. Фактически използуването на доларите – с нищо не обезпечени „зелени хартийки“ – означава съвсем истински грабеж от САЩ на всички други страни, влизащи като провинции в състава на Pax Americana. Тези „зелени хартийки“ — са смокиновото листо, с което се прикрива неугледната картина на този грабеж. От другата страна са страните принудени за закупуването на стоки от Запада да си набавят необходимата валута (долари, евро, лири, франкове или др.) като продадат предварително (като правило – по занижени цени) свои природни ресурси или други стоки на световния пазар. Разбира се, че подобен род стоково-парични отношения между Запада и останалия свят са крайно изгодни за първия и представляват откровен грабеж за втория. Системата на този грабеж допълнително се усилва с изискванията от страна на Запада за това, че другите страни да натрупват „зелените хартийки“ (а също и „хартийки“ с други цветове) във вид на тъй наречените „валутни резерви“ и да не се опитват с тях да купуват от Запада недвижими имоти, предприятия, земя и др. Тоест, останалият свят да не смее да напомня на Запада, че последният е задлъжнял на останалия свят. Западът постоянно внушава на туземците, че увеличаването на „валутните резерви“ – е добре, това е „въздушна възглавница за безопасност“, „свидетелство за конкурентоспособност“ и т.н.
Западът много жестоко наказва онези, които се опитват да се откажат от неговото „валутно благодетелство“, тоест от „зелените хартийки“ (като средство за международни разплащания, като средство за натрупване на международни резерви). Ето Садам Хюсеин заявил, че прекратява продажбата на нефт за американски долари (ще премине на евро), и Вашингтон обявил Хюсеин за „диктатор“ за назидание на другите президенти, крале и премиер министри. Ето Китай заявил, че няма да натрупва долари в своите валутни резерви, и Вашингтон вече заплашва с въвеждането на мита за китайския импорт, започва да поддържа тибетските сепаратисти, активизира своите контакти с Тайван и т.н. Нима това не е използуване на сила като средство за „осигуряване“ на американския долар на международната арена?
Говорейки за валутните методи за ограбване на провинциите на Pax Americana от Вашингтон, не бива да заобикаляме такава важен въпрос, като системата на валутни курсове. Валутният курс, както ще ви каже всеки професор по икономика, се определя като някаква резултантна величина на валутния пазар под влияние на търсенето и предлагането на съответните валути. Няма никаква „скрита ръка“. Само пазарът с неговите търсене и предлагане! Ако сравним нивото на доларовите цени в САЩ на определен набор от стоки и услуги (така наречената „кошница“) и цените в рубли на стоки и услуги на такава „кошница“ в Русия, то ще видим, че един долар е примерно равен на 15 рубли. Тоест с 15 рубли в Русия може да си купиш толкова стоки и услуги, колкото с 1 долар в САЩ. А ето на валутния пазар рублата се заменя за долар в съотношение 30:1. Това означава, че притежателя на долари може да купи в Русия при такъв валутен курс два пъти повече стоки и услуги, отколкото ако рублата се обменяше за долар в съотношение 15:1. Този парадокс се нарича „занижен“ курс на руската рубла или, наопаки, „завишен“ курс на долара. Професорът по икономика, без да се замисли, ще каже: „Така е решил пазарът“. В действителност, решил го е не пазарът, а хората, при това не обикновените купувачи и продавачи на валута, а онези, които командват този пазар. А пък защо му трябват на Вашингтон занижени курсове на валути в Русия и други страни от периферията на световното стопанство, на читателя сигурно му е ясно – за да може на безценица да купува в тези страни природни ресурси, различни активи, предприятия земи и др. За манипулацията на Запада с валутните курсове ние ще поговорим по-надолу.
4. Кредитно дългови. Държавите от периферията на световното стопанство по-голямата част от създаваните в пределите на техните територии блага изпращат в страните от „златния милиард“ без да получават нужния еквивалент от страните на Запада. Постоянно изпитвайки дефицит на финансови ресурси за вътрешно потребление и икономическо развитие (при това Западът категорично не разрешава да се изразходват валутните резерви), страните от периферията на световното стопанство са принудени да прибягват до външни заеми. Заемите се вземат от същия Запад. Та нали Западът притежава „печатна машина“, на която винаги може да напечата необходимото количество цветни хартийки, при това хартийки със статут на международна валута. Впрочем, на Западът не му е нужно често да печата нови пари. Та нали развиващите се страни държат своите валутни резерви в западни банки. А последните връщат тези същите валутни резерви на бедните страни, но с лихва. Често с висока лихва – на основание, че рисковете са големи, разбирате ли, в тези страни. През 1990-те години външният дълг на развиващите се страни вече бил превишил 2 трлн. дол.
По данни на ЦРУ външният дълг на някои страни съотнесен спрямо БВП (брутен вътрешен продукт) за 2010г. е бил (%): Зимбабве – 132, ДР Конго – 100, Република Конго – 156, Бурунди – 202, Гамбия – 170, Гвинея Бисау – 203.
Някои страни от третия свят и бившия социалистически лагер изразходват повече от половината от валутните си доходи от експорт само по обслужване на своите дългове (изплащане на лихви по кредити). Това е съвсем истинско дългово робство, само гдето в качеството на дългов роб се явява не отделен човек, а цял народ: народът произвежда продукт („добавена стойност“), а част от този продукт чрез бюджетно данъчната система се иззема и след това се прехвърля в западна страна, явяваща се кредитор, а едновременно с това се явява и в качеството на колективен робовладелец. Всеки който се е родил извън зоната на „златния милиард“ е роден като „дългов роб“.
Най-интересното е, че тези пари които Западът дава снизходително на периферните страни под формата на земи, веднага се връщат на сметките на ТНК (освен онези, които по късно ще се върнат по реда на погасяване на заемите). Част от парите биват окрадени от месния „елит“, който веднага крие тези пари в западни банки. Големи суми пари се връщат на запад като заплащане за никому непонятни „услуги“ (например консултантски услуги и „изследвания“ от западни експерти) и т.н.
По такъв начин, валутата, получавана от развиващите се страни от експорт на суровини или като заеми и „помощи“ само транзитно преминава през сметките на тези страни, пък и самите сметки се намират в западни банки. В крайна сметка валутата се връща на сметките на западната олигархия. А в развиващите се страни „като гарантиран остатък“ остават само дългове. Развиващите се страни са здраво привързани към финансово банковата система на Запада, и такава обвързаност осигурява на Запада здрав контрол над останалия свят. В западните банки се съхраняват валутните резерви на централните банки на останалия свят, а също и милиарди долари, окрадени от местните „елити“. Последните събития в Близкия и Средния Изток през 2011 г. показаха, че всички милиарди на местните елити – са призрачно богатство: в швейцарски и други западни банки паричните средства на либийския лидер Кадафи и египетския президент Мубарак – „най-добрите приятели“ на западните лидери – били арестувани или замразени. Това е още един пример за това, как парите, емитирани от западните банки, се връщат на Запад, а в развиващите се страни „като гарантиран остатък“ остават само разрушения и смърт след „народните въстания против местните тирани“.
Техниката на „цивилизовано“ ограбване на народите, които не се отнасят към „златния милиард“, подробно е описана в нашумялата книга на Дж. Перкинс „Икономически убийци“. Дж. Перкинс пише за това с познаване на нещата, тъй като сам в продължение на много години се е занимавал с операции по такова ограбване в организации, обслужващи интересите на световните лихвари: „Икономическите убийци – това са високопоставени професионалисти, които измъкват от различни държави по целия свят трилиони долари. Пари, дадени на тези държави от Световната банка, Агентства на САЩ по международно развитие и други, оказващи „помощ“ задгранични организации, те прехвърлят в сейфовете на корпорации и джобовете на няколко от най-богатите семейства, контролиращи световните природни ресурси. Те използуват такива средства, като мошенически манипулации с финансовата отчетност, подправяне на резултати на избори, подкупи, изнудване, секс и убийства. Те играят на старата като света игра, придобиваща ужасяващи размери сега, във времената на глобализацията. Аз знам за какво говоря“.
Развитите страни на Запада също са затънали „в дългове до ушите“, при това в абсолютна величина са на порядък по-високи от дълговете на страните от периферията на световното стопанство. Но никой от техните кредитори (а това са все страни от периферията на световното стопанство) не смее да им напомни за тези дългове (ако някой започне досадно да напомня, може да си навлече гнева на Запада и даже бомбардировки).
Като отчитаме казаното по-горе смеем да поставим под съмнение тезиса на много автори, които считат, че основа на „материалното благополучие“ на Запада се явява „високата ефективност“ на западната икономика. Впрочем, днес живота все повече опровергава този лъжлив тезис: твърде много се набива на очи паразитизма на Запада, тоест дисбаланса на производство и потребление в полза на второто. В тази връзка днес се появяват трудове, в които авторите признават и даже активно изобличават „паразитизма“ на Запада. Изобличителите на западния „паразитизъм“ всичко свеждат до това, че Западът е съумял да построи ефективна система за финансово икономическо ограбване на страните от периферията на световното стопанство (нерядко го наричат „неоколониализъм“). Всичко това е така. Но ето да отговорят, какъв е секрета на тази „ефективност“, те обикновено забравят. В тази връзка ние още веднъж ще подчертаем: финансово икономическите инструменти за построяване на отношенията на Запада с останалия свят – са само камуфлаж, създаващ илюзия за „цивилизован“, „демократичен“, „пазарен“ характер на тези отношения. Този камуфлаж е призван да скрие истинския характер на отношенията, които следва да се нарекат отношения на насилие, жестокост, на човеконенавист. Насилието се изразява в използуване или заплаха за използуване на военна сила от Запада против останалия свят. Без тези „силови“ подпори западната система на финансово икономическо ограбване на народите по света би се разпаднала като „къща от карти“ за 24 часа.


„Дългово процъфтяване“ на Запада или „Цивилизован“ грабеж

Ние вече говорихме за паразитизма на западното общество, което потребява повече, отколкото произвежда. Своите потребности Западът все повече и повече удовлетворява за сметка на останалия свят. В САЩ и Западна Европа от целия свят се стича продоволствие, нефт, текстил, дрехи, автомобили обувки, битова техника, кожи, украшения, драгоценни метали и т.н. На езика на учебниците по икономика това се нарича „импорт на стоки“. Тоест всичко звучи много „културно“ и „цивилизовано“. Нима някой ще започне да възразява срещу международната търговия като форма за „международно сътрудничество“?
Но възниква малко въпросче: „С какви пари Западът купува всичко това?“ Та нали Западът потребява все повече и повече и произвежда все по-малко и по-малко. За да купуваш трябва да произвеждаш и продаваш. А с производството Западът е все по-зле и по-зле. Отговорът е прост: „Западът купува на вересия“. Следващ въпрос: „А кой му дава на вересия?“ Отговорът пак е лесен: „Онези, които му продават стоки“. Кредитът се оформя като хартиени полици, които наричат „резервна валута“ (американски долари, евро и др.). Тези хартии-полици се издават от централните банки (ФРС, ЕЦБ, Банка на Англия и т.н.). Тези книжа – са „законно платежно средство“ за страната длъжник, тоест нейни пари.
Обикновено всяка кредитна сделка предвижда: а) лихва за правото на ползуване на кредита; б) срокове за погасяване на дълга; в) вида на ценностите, които се използуват за погасяване на дълга и лихвата (вид валута, ценни метали, стоки и услуги).
Що се касае до лихвите, то начисляване на такива за получателя на хартиите-полици не се предвижда. Самите кредитори (същите развиващи се страни) когато вземат заеми за свои нужди – ги взимат с лихва, а когато дават на кредит на западните страни – проценти не начисляват. Видимо, по такъв начин страните кредитори демонстрират своето негативно отношение към лихварството и дават на останалите пример за принципна борба с лихвата.
Много „безкористна икономика“!
Срокове за погасяване на кредитите. В случаят който разглеждаме, кредитът няма никакъв определен срок на погасяване. В учебниците по икономика подобни екзотични кредити се наричат „онколни“; от английското „on call“ – „по поискване“; има се предвид „погасяване при поискване“. Чие поискване? Разбира се, по искане на кредитора. Той е господар на положението, той има права за изискване на своето имущество, когато това му е угодно. В нашия случай, както показва опитът, страната кредитор по някаква причина нищо не изисква, тихо си мълчи. Времето минава, а реалната стойност на дълга в следствие на инфлацията се снижава, „топи се като мартенски сняг“. Дългът може съвсем да се „изпари“ за една нощ, ако стане рязка девалвация на паричната единица на страната длъжник. За най-любознателните, настойчиви и неспокойни граждани паричните власти на страната кредитор (това са ЦБ и министерството на финансите) са подготвили стандартен отговор: „Ще ги изискват нашите деца и внуци“.
Доста трогателна грижа за „бъдещите поколения“!
Вида на ценностите, използувани за погасяване на дъга. Да напомним, че хартиените полици, намиращи се в ръцете на кредитора, представляват, самите те, законно платежно средство на другата страна, която е взела кредит (тоест истински пари). Като че ли, кредиторът може да обменя паричните хартийки за всичко, което душа му пожелае: стоки, земя, предприятия, намиращи се и търгуващи се в страната длъжник. Но това е само на теория. Онези парични хартийки, които се намират в ръцете на гражданите на страната длъжник, — са едно. А тези, които са в ръцете на страната кредитор (и отделни нейни граждани), — са съвсем друго. На паричните хартийки от втория вид страната длъжник гледа много подозрително и съвсем неохотно допуска до своя пазар. Или въобще не допуска. Предлози за това, че да не допуска, могат да бъдат различни: борба с „мръсните“ пари и „тероризма“, осигуряване на националната безопасност на страната длъжник, защита на „правата на човека“ в страната кредитор и т.н. В рамките на тези кампании се въвеждат ограничения за импорт на капитал, валутни ограничения и забрани, търговско икономически санкции, провеждат се проверки и инспекции, започват арести на банкови сметки, и т.н. И всичко в името на „справедливостта“, „демокрацията“ и „прогреса“. Като цяло, пари в ръцете на нещастния кредитор има, но не може да си купи нищо с тях. Ние говорим сега не за валутни „знаци“ на отделно взети граждани (на тях им разрешават да купуват това онова), а за валутните знаци на държавите кредитори, които се наричат „валутни резерви“.
Впрочем, не бива да бъдем несправедливи по отношение на западните длъжници. Те предлагат в замяна на хартиените полици много „ценна“, както те твърдят, стока (актив). Такъв актив се явяват… други хартии. Те така се и казват: „ценни хартийки“ (пардон, — „ценни книжа“). Например, в САЩ „зелените хартийки“ (доларите) може да ви ги обменят за облигации на американската съкровищница или книжа на ипотечните агентства. Но, ето ти неприятност: да си купиш с тях нещо „по-твърдо“ (например земя) не може, тъй като ценните книжа не се явяват в Америка (както и във всяка друга страна) „законно платежно средство“. Да си представим, че е замислила държавата кредитор (нека да бъде „Папуасия“) да купи в Америка компанията „Дженерал моторс“. Папуасия отново сменя своите „ценни хартийки“ за „зелени хартийки“ и започва да подготвя договор за покупка на американския автогигант. Но тук на сцената излиза Държавният департамент и обявява, че в Папуасия отново се е влошило положението с „правата на човека“. Разбирате ли, „индексът на демокрацията“ се е понижил в тази страна с цели три пункта и там пак е възтържествувал „тоталитаризмът“. А на „тоталитарни режими“ принципната Америка нищо не продава. Но властите на Америка са великодушни: те не възразяват против „инвестиции“ в „ценни книжа“, даже ако тези „инвестиции“ се правят от „тоталитарни режими“. Жестът е действително щедър: в съкровищницата на САЩ поне един процент на година ще начислят на купените „ценни хартийки“! А не като тези лихвари-скъперници от ФРС с техните безлихвени полици-хартийки! И нашата Папуасия отново обменя хартиите-полици на ФРС за „ценните книжа“ на съкровищницата.
Ето в такъв „порочен кръг“ (по-вярно „хартиен кръг“) попада държавата кредитор.


Секретът за „дълговото процъфтяване“ на Запада — военната сила

Да се върнем към официалната статистика за външния дълг на САЩ. Основната част на този дълг се пада на задълженията на съкровищницата на САЩ от разполагането на своите облигации. Тези облигации съкровищницата продава както на резиденти (американски граждани), така и на нерезиденти за това, че да може да покрие дефицитите във федералния бюджет (тоест превишението на разходите над приходите в бюджета; годишните дефицити вече надхвърлят 1 трилион долара). В последно време „съзнателността“ на американските инвеститори рязко се разклати, станало трудно да се продава на резидентите съкровищни облигации, затова съкровищницата намерила опора в „по-сговорливите“ нерезиденти. На чужденците днес се пада повече от половината задължения на съкровищницата по нейните облигации.
В края на октомври 2010г., по данни на ФРС на САЩ, извън пределите на САЩ са били разположени съкровищни книжа на стойност 4,3 трлн. дол. Главни кредитори на американската хазна били следните държави (в скоби е дадена сумата на дълга в млрд. дол. към края на октомври 2010г.): Китай (906,8), Япония (877,4), Великобритания (477,6), Бразилия (177,6), Хонконг (139,2), Русия (131,6), Тайван (131,2), Канада (125,2). Книжата на американската хазна са купували на първо място паричните власти (ЦБ и съкровищниците) на чужди страни (почти 2/3), а останалите – неамерикански частни банки и други недържавни институти.
Както виждаме, „помощ“ на американския капитализъм в поддържането на високи стандарти на „паразитно“ потребление оказват много страни, в които нивото на средните доходи на човек от населението е много по-ниско от това в САЩ. Умилителна картинка на любов към „по-големия брат“! Много трогателно изглежда също и „помощта“ на Америка от страна на тези страни които самите са затънали в дългове. Нашите „рекордьори“ по относително ниво на външна задлъжнялост – Швейцария, Люксембург, Ирландия – също се оказват в списъка на тези страни, които с всички сили се стараят да „помогнат“ на чичо Сам, да запушва дупки в дефицита на федералния бюджет. Дори държави „лилипути“ са имали пакети американски съкровищни книжа на доста солидни суми (в млрд. дол.): Швейцария (101,3), Люксембург (78,5), Ирландия (41,4).
Освен съкровищните облигации източници на външен дълг за САЩ се явяват настанените сред чужденци американски корпоративни ценни книжа – акции и облигации. По настоящем тази част на външния дълг възлиза на 6 трлн. дол. Притежателите на тези ценни книжа се явяват почти всичките частни физически и юридически лица от други държави.
Ние дадохме за пример на държава с бързо растящ външен дълг – САЩ. Подобна картинка съществува и в други държави на Запада. В някои страни – в още по-хипертрофиран вид. Да си спомним за Люксембург и Ирландия. Външните дългове на тези страни превишават не само техния БВП, но и националното им богатство. Те приличат на някакви „оазиси на паразитизма“. Смятаме, че такива „оазиси“ не биха могли да се появят на света под действието на „законите на пазара“. Съдейки по всичко, тези „оазиси“ са творение на световната финансова олигархия.
Разбира се, признак за „паразитизма“ на западния капитализъм се явява не само растящият външен дълг. Много страни от Запада в продължение на десетилетия и даже столетия са изнасяли зад граница капитали, придобивали или създавали там активи, които давали и продължават да дават добри проценти и дивиденти на собствениците им. Доходите от задгранични активи позволяват на западните инвеститори да „отрязват купоните“ (да живеят от рента, от дивиденти – бел.пр.) и да водят паразитен живот. Подобен род финансова поддръжка на много страни на Запад се изчислява на десетки милиарди долари на година. Такива държави даже наричат „държави-рентиерки“. На първо място това са бившите колониални държави – Франция, Белгия, Холандия, Великобритания. В този разред „държави-рентиерки“ влязоха и САЩ.
В съзнанието на повечето обикновени граждани (а и на някои икономисти също така) се е сформирала представата, че най-големите длъжници са развиващите се страни, а също (от известно време насам) и страните с „преходни икономики“ (така започнаха да наричат бившите социалистически страни). СМИ постоянно тръбят: за ръста на външния дълг на тези страни; за това, че в тези страни възникват проблеми с погасяването на дълга; за това, че западните кредити се ограбват от тези „диви“ „туземци“; за това, че благодетелният Запад идва да помогне на страните длъжници и реструктурира дълговете им (или даже ги отписва) и т.н. Подобен род „шумови“ ефекти са необходими за това, че по всякакъв начин да отвлекат общественото внимание от реалните, а не от измислените проблеми на световната икономика – огромния и бързо растящ външен дълг на западните държави.
Така, да видим някои резултати и направим някои изводи.
Първо, външната задлъжнялост на страните от Запада през 21-ви век е станала източник на високото ниво на потребление в тези страни. За сметка на „кредитиране“ на „икономически развитите“ страни от „икономически по-малко развитите“ страни се осигурява паразитното съществуване на „златния милиард“. Това „кредитиране не се вписва в „каноните“ на икономическите учебници — то е безлимитно, безлихвено и безсрочно.
Второ, описвайки оформилата се в света ситуация, отношенията между Запада и останалия свят, по-правилно би било да говорим не за „задлъжнялост“, „дълг“, „финансови задължения“ на Запада, а да използуваме някаква друга дума. Думите „дълг“, „финансови задължения“ и т.н. са термини от областта на цивилизованите кредитни отношения, когато едната страна дава, а другата връща. Но в нашия случай другата страна нищо не смята да връща. В икономическата теория има много красива дума – „трансфер“, тоест еднопосочно прехвърляне на нещо.
Ако се опитаме да опишем онова, което римляните са правили след завземането на други страни с използуване на лексика от съвременните учебници по икономика, то би следвало да се изразим така: „римляните са осъществявали трансфер на богатства от другите страни“. А ето грубите историци от миналото наричали всичко с една дума – „грабеж“. Дай им свобода на такива „писатели“, те и днешните отношения между Запада и останалия свят ще нарекат „грабеж“. А в нашите учебници по икономика ви обясняват, че това е „трансфер“. А „най-напредничавите“ учебници ще кажат, че това даже не е „трансфер“, а „улица с двупосочно движение“. Та нали ресурсите Западът взема не „безвъзмездно“, а срещу „дълг“, тоест по едната страна на улицата се движат природни ресурси, стоки, други богатства, а в насрещната лента – „задължения“. И ви обясняват, че такъв обмен – е „важна форма на международните търговско икономически и валутно кредитни отношения“, които способствуват „прогреса на цялото човечество“.
Трето, за да може да се продължи практиката на такова необичайно (безлимитно, безсрочно и безлихвено) кредитиране на Запада от останалия свят Западът е принуден да прибягва все по-активно към различни „неикономически“ средства. Основното сред тях е — военно силовия натиск. Неговото предназначение е, от една страна, да предотврати исканията от страна на най-нетърпеливите кредитори за изплащане на натрупалите се дългове. От друга страна, да оказва на тези кредитори натиск, та те да продължават да „кредитират“ Запада. Тук му е мястото да кажем, че именно на такива принципи е осъществявал изграждането на отношенията си със съседните страни Хитлер в навечерието на Втората световна война. В някои учебници по история пишат, че Хитлер е „грабил“ Европа, за да може добре да се подготви за война. Но в действителност при Хитлер всичко било цивилизовано: той получавал от другите страни суровини, стоки, техника, продоволствие на основата на „доброволни“ двустранни търговско кредитни съглашения (клирингови спогодби). А фактически това е било банален грабеж, или, както казахме по-горе, — „трансфер“ на ресурси. „Трансфер“, подкрепен с такова „неикономическо“ средство като десетки пехотни и бронетанкови дивизии.
Четвърто, Западът разбира, че ефективността на военно силовият натиск се повишава, когато го допълват с други средства. По-рано говореха, че за ефективното управление на хората трябва да се използуват два инструмента: камшик и морков. При изграждане на своите отношения с останалия свят Западът действително използува камшик (военна сила). Крайно рядко – морков. Но в неговия арсенал има още и трети инструмент – СМИ (средствата за масова информация), които формират съзнанието на „управляемия обект“. Тази тема е обширна и крайно актуална, но излиза извън рамките на този труд. Ние само ще обърнем внимание на една „мантра“, постоянно и монотонно звучаща в западните СМИ: целият свят е длъжник на Запада. Казано с други думи, Западът се опитва да сформира в останалия свят „комплекс за вина“ и „комплекс за отговорност“. През 19-ти век в северноамериканските щати бившите роби, получили свобода след гражданската война, започнали да се трудят на същите плантации, но вече не като „живо имущество“ на плантаторите, а в качеството на длъжници. И тук белите плантатори направили откритие: ако по-рано „живото имущество“ се бунтувало и работело как да е, то „свободните“ длъжници неочаквано започнали да работят изправно. На вчерашните роби неочаквано бързо успели да внушат: няма нищо по-свято, отколкото погасяването на дълга към своя господар.


Pax Americana: корупционно-разбойническа вертикала на властта

Корупционно-разбойническа вертикала на властта е съществувала още в Римската империя. Вертикалата на властта в Римската империя била предназначена, на първо място, за събиране на данъците в провинциите и доставката им в метрополията. Но там, където има държавни пари, там има и корупция. А понякога и насилие, свързано с „отнемането“ на пари от гражданите по места. По този начин, това е било не само вертикала на властта, около която са се „хранили“ римските и местните чиновници, а също и „законни“ и не много „законни“ „помощници“.
След 2000 години ние имаме подобна картина: с финансовите „сокове“ на почти целия свят, влязъл в границите на Pax Americana, се храни метрополията САЩ. Читателят ще възрази: нито в Русия, нито в другите страни по света данъци за бюджета на Америка не се събират. Още повече, няма в Русия и в другите страни „прокуратори“ и „наместници“, които би трябвало да отговарят за събирането на имперските данъци, няма „бирници“, които да работят за чуждестранния „събирачи на данъци“. Да, разбира се, пряко събиране на данъци в провинциите на Pax Americana не се извършва. Но има други, не по-малко ефективни методи за изпомпване на „соковете“ от провинциите в метрополията. Провинциите изпращат в метрополията нефт, пшеница, текстил, автомобили, машини и оборудване, неизброими видове стоки. В замяна получават „зелени хартийки“ наричани долари. А след това тези „зелени хартийки“ частично заменят за други хартийки, които се наричат задължения на министерство на финансите на САЩ. Всички тези хартийки – са просто грим, който е призван да създаде илюзията, че никакво ограбване не се извършва. Прилича на номер на факир или илюзионист. Та нали да „разменят за стоки“ своите „хартийки“ в Америка няма с какво. Известно е, че Америка подобно на Римската империя нищо не произвежда, а само потребява. Чист вид на държава-паразит. Ако някой рискува да поиска каквото и да било материално в замяна на „хартийки“, то рискува да получи напълно „материални“ бомби и снаряди. Като ярък пример на това, как Америка реагира на исканията за обмен на „хартийки“ за нещо материално, може да вземем случая с френския президент Шарл де Гол. Америка след Втората световна война успяла да постигне това, че доларът бил приравнен към златото, с обещанието, че при поискване незабавно ще обменя зелените „хартийки“ (доларите) за злато от резервите си. Френският генерал след големи усилия успял да обмени в средата на 1960-те години няколко милиарда долара за злато от американските резерви. В следствие на това Америка започнала да счита Де Гол за свой враг, като му разигравали всякакви гадости. Американските спецслужби провокирали през 1968 г. „студентските вълнения“ във Франция, след които Де Гол бил принуден да слезе от поста президент. Да отбележим, че Америка до началото на 1970-те години поне на думи обещавала да обмена доларите за нещо материално от своето национално богатство. Сега вече тя не дава даже устни обещания по този повод.
Формално днес ги няма онези „действуващи лица“, които по време на Римската империя се наричали „събирачи на данъци“, „наместници“ и т.н. Фактически те си остават, само с други имена. И грабят те днес вече целия свят в полза на своя джоб. А мимоходом и за държавната хазна (данъци за бюджета).
Съвременните „събирачи на данъци“ – са транснационалните банки и транснационалните корпорации. Във Вашингтон те получават „под аренда“ отделните страни и цели континенти, които стават сфера на необуздания им грабеж. Както и по време на Древния Рим, те внасят в държавната хазна (американския бюджет) един динарий (долар), а в своя джоб слага два или три динария (долара) чиста печалба.
Съвременните „наместници“ – са американските мисии, „авторитет“ и „влияние“ които се подкрепят с военни бази и контингенти американски войски в чужбина.
Поразително сходство между епохата на античността и съвременния капитализъм може да видим и в частта касаеща системата от информатори, и връзките на „прокураторите“ с „организираната престъпност“ в провинциите на империята, и корумпираността на правозащитните органи (тази корупция съществува и в метрополията, но в периферията на империята е доста по-развита) и т.н. Достатъчно е да си спомним американските съветници, които през 90-те години на миналия век дойдоха в Русия да „помагат“ за провеждане на приватизацията и другите „реформи“. Ето какво казва по този повод председателят на комитета по икономическа политика и предприемачество в Държавната Дума на РФ Е. А. Федоров: „… историята на Руската държава (РФ – В.К.) се базира на десетки хиляди американски съветници, които стояха във всички министерства и ведомства на Русия… И, например, имущественото министерство, Росимущество, това е шестетажна сграда… , целият шести етаж заемаха американските съветници. И те назначаваха, кой да бъде олигарх, кому да продадат (руските предприятия –В.К.). Те назначаваха кадрите… правилата за икономически оборот… написаха същите чикагски момчета (американските съветници, които се ръководят от постулатите на чикагската икономическа школа, тоест на монетаризма – В.К.)“. След като американските „съветници“ назначили руските олигарси, започнал вторият етап на „реформите“. Ето как ги описва Е. А. Федоров: „… системата на управление беше олигархична, когато начело на Русия стоеше Политбюро във вид на седембанкерщина, както тогава ги наричаха, много хора ги помнят (популярно в руските СМИ през 1996 г. и по-късно, това са имената на седем банкери, някои казват девет, едри представители на руския финансов бизнес – олигарси – бел.пр.)… зад всеки олигарх бяха закрепени министерства… тази седембанкерщина формираше цялата власт в страната, която й беше подчинена… министрите бяха сътрудници на тези седем или осем олигарси…“.
Изпълнявайки своите служебни задачи, получени в метрополията (Вашингтон), американските съветници на първо място са работили за финансовата олигархия на САЩ. Но заедно с това, те самите съумели да „заработят“ големи пари в Русия, крадейки държавни пари – както руски, така и американски. Срещу такива „наместници“ в САЩ били заведени съдебни дела (естествено за кражба на американските, а не на руските пари).
На постовете си стоят и „бирниците“ (под различни имена). Те помагат на транснационалните корпорации и банки да грабят туземното население в провинциите на Pax Americana. Например, руските „бирници“, те си имат своя йерархия, свое „разделение на труда“, своя финансово разбойническа вертикала на властта.
През 1990-те години „най-прославени“ руски „бирници“ били такива личности като: Е. Т. Гайдар (организирал в икономиката „шоковата терапия“, изразяваща се в това, че премахнал целият държавен контрол в сферата на ценообразуването, провел „валутна либерализация“, окончателно отменил държавния монопол над външната търговия и т.н.) и А. Б. Чубайс (организирал приватизация на отечествените предприятия в интерес на западните „инвеститори“). Тези „бирници“, а също и по-малки „бирници“ (Г. Явлински, Б. Федоров, Е. Ясин и др.) активно участвали в подготовката и провеждането на „стопанските реформи“, тоест в създаването на условия за последвалото необуздано разграбване на Русия. Тази категория може да наречем „бирници реформатори“.
Друга категория „бирници“ – са местните олигарси, които „прокураторите“ от Вашингтон през 1990-те години, в началото на руските „реформи“, „назначили“ да събират данъка от своя народ. Описването на механизма на събиране на данъци излиза извън рамките на този труд. В крайна сметка, тази дан се концентрира на сметките на компании и банки на местните „бирници“ и във вид на печалба по различни канали безпрепятствено (всички валутни ограничения са свалени) излиза извън пределите на Русия. Така или иначе, тази печалба се оказва на сметките на западните „събирачи на данъци“ – транснационалните банки и транснационалните корпорации, а също така (чрез системата от данъци) – в държавната хазна на метрополията (САЩ и водещите страни на Запада). Във всички страни такива местни „бирници“ е прието да се наричат „компрадорска бужоазия“.
В кратки срокове „бирниците реформатори“ заедно с „бирниците олигарси“ по нареждане на Запада подложили страната на ограбване, което по своите мащаби и последствия може да бъде приравнено на най истинско военно нашествие. Фактически това е било акт на агресия от страна на Запада без обявяване на война и пряко използуване на оръжие.
Според оценката на О. А. Платонов, общите щети, нанесени на Русия в резултат на прехвърлянето на нейни материални и културни ценности на Запад по време на управлението на криминално космополитния режим до 1997 г., достигнали не по-малко от 800 млрд. дол. Този сбор се състои от следните основни събираеми:
а) използуването на американския долар като средство за обръщение вътре в страната – 50;
б) занижени цени на руската продукция, доставяна зад граница – 30;
в) последствия от изтичане на „мозъци“ зад граница, кражба на технологии (изчислено по методика на ООН) – не по-малко от – 200;
г) придобиване на контрол над руски предприятия (в резултат на приватизация) и износ на продукцията на тези предприятия не по-малко от 250;
д) нелегално изнесени капитали („бягство на капитал“) и нелегално изнесени реални ценности – 220.
Около 70% от икономическата вреда, нанесена на нашата страна през посочения шестгодишен период, следва да поставим на сметката на САЩ.
Очевидно, че през 2010г. общата вреда от ограбването на Русия от световните лихвари вече се измерва с трилиони долари. Имаме пълни основания да твърдим това. Достатъчно е да припомним тъй наречената „уранова сделка“, която не се афишира в СМИ. Сделката е била сключена през 1995 г. и се състояла в това, че Русия поемала задължението да достави 500 т плутоний и оръжеен уран, а САЩ да заплати 12 млрд. дол. До 2000 г. по това съглашение в САЩ постъпили 75 т ядрени материали, а през периода 2000 г. до края на 2008 г. – още 277 т. Към настоящия момент по-голямата част от урана и плутония вече е на разположение на САЩ. Посочената сделка ни нанесе ущърб не по-малък от приватизацията на предприятията. Към момента на сключване на сделката пазарната цена на 500 т ядрени материали е била не по-малка от 8 трилиона долара. Може да кажем, че Америка е получила тези материали почти безплатно. В края на 1980-те години в СССР и САЩ имало примерно по 30 хил. ядрени заряда, в които (във всяка от страните) се съдържало 500 — 550 т оръжеен уран и плутоний. Според американски източници, Америка е натрупвала това количество ядрени материали в продължение на половин век, похарчвайки за добив и обогатяване 3,7 трилиона долара. Колко сме похарчили ние е неизвестно. Но може да се досетим, че значителна част от нашата икономика в следвоенните десетилетия е работила за създаването на ядрените заряди (разходи за откриване, добив и преработка на ядрените материали, създаване на оборудване, подготовка на кадри и т.н.). А главното – в резултат на „урановата сделка“ ние се лишихме от ядрен щит, което е невъзможно да се оцени в парични единици.


Глава 13

Светът като „капиталистическа джунгла“

Много роби не чувстват, че са роби.

Неизвестен автор


Основен източник на сила на мамонизма се явява непрестанният и безкраен приток на материални блага, обусловен от функционирането на процента.

Готфрид Федер (1883 — 1941), немски икономист


Съвременното човечество: „хранителни вериги“ и „хранителни пирамиди“

От това, което ние казахме, може да се направи извод, че в „капиталистическата икономика“ съществува многослойна (пирамидална) система на експлоатация на обществото, която с нещо напомня на това, което в биологията и екологията се нарича „хранителна верига“.
Ако не използваме изтънчените научни определения, то по просто може да кажем, че „хранителна верига“ – това е последователно „изяждане“ на едни индивиди от други индивиди: на индивидите от вид А — от индивидите от вид Б; индивидите от вид Б на свой ред се оказват храна за индивидите от вид В и т.н. Например, червеят е храна за птицата, птицата – за котката, котката – за вълка, а вълкът – за „царя на животните“ лъва. Доколкото индивидите, намиращи се в началото на веригата са с най-многочислени популации, а тези в края на „веригата“ – най-малочислени, то процесът на придвижване на „храната“ може да представим във вид на пирамида, на върха на която завършват „хранителните вериги“.
При „паричната цивилизация“, където човекът се е превърнал в “homo economicus“ (по-правилно е да кажем – в „икономическо животно“), също възникват своеобразни „хранителни вериги“. Само че в този случай по веригата се движи не храна, а богатства (изразявайки се на професионалния език на „икономистите“ – „стойности“). В началото на „веригата“ се намират най-простите видове, чиято популация се изчислява на милиарди. Именно те подобно на дъждовните червей създават от „неядливата земя“ (природните ресурси) хранителна органична субстанция, която може да се нарече „храна“ (продукт на труда, имащ стойност).
По веригата този продукт се премества към „по-сложните“ (по критериите на „паричната цивилизация“) индивиди. „Най-сложните“ и немногобройни индивиди – са лихварите. Те се явяват „избраните индивиди“, „царете“ на „икономическите животни“, те са „венеца“ на пирамидата и при тях завършват „хранителните вериги“ на обществото. За да избегнем критики от страна на ерудираните читатели в разпространение идеите на „социал-дарвинизма“, ще назовем описаната по-горе „архитектурна конструкция“ не „хранителна пирамида“, а „лихварска пирамида“. В най-общи линии такава „лихварска пирамида“ може да представим на три етажа.
1. На горния етаж се намират лихварите, получаващи богатства от по-долните етажи, но, преди всичко, от средния етаж.
2. На средния етаж се разполагат така наречените промишлени и търговски „капиталисти“, които обогатяват лихварите:
а) чрез плащане на лихва по получените от лихварите кредити;
б) чрез предаване на лихварите на собствеността си поставена в залог, в случай на неплатежоспособност;
в) по пътя на принудителна продажба на лихварите в периоди на кризи на своите активи по ниски цени (по-късно тези активи се препродават от лихварите в периоди на икономически подем по високи цени на оцелялите „капиталисти“ или на новото поколение появили се „капиталисти“).
3. На долния етаж се намират обикновените граждани, които обогатяват лихварите направо или чрез „посредниците“ от средния етаж:
а) чрез плащане на лихви по получени кредити;
б) чрез предаване на лихварите на залозите в случай, че не могат да плащат вноските;
в) по пътя на създаване на свои продукти на труда (стоки и активи), които отначало стават собственост на промишлените и търговските „капиталисти“, а след това по време на кризите се „експроприират“ от лихварите.
Към последния пункт (в) следва да добавим: лихварите могат да поглъщат създадената от трудещите се „хранителна субстанция“ само след като тя от натурална (стокова) форма се превърне в предимно парична форма, защото за лихварите само „паричната субстанция“ се явява леко усвояема.
Картинката която ви представихме, разбира се, е силно опростена. Например, на горния етаж лихварите си имат своя йерархия, за което ще говорим по-нататък. При всичкото опростяване описаната схема на „пирамидата“ позволява не само на студентите от икономическия факултет, но и даже на обикновената домакиня бързо да определи своето място в тази „архитектурна конструкция“. Така също, не е необходимо да се четат стотици страници от „Капиталът“ за това, че да се разбере простата истина: така наричаните „кризисни свръхпроизводства“ възникват защото, цялата парична маса, намираща се в обръщение в страната, постепенно се „съсредоточава“ на горния етаж на „пирамидата“; средният и долният се оказват без пари (обезкръвяват се), което води до рязък срив на производството и потреблението (парализа на долните части на обществото).
Ще приведем някои примери, показващи, как лихварите от отделните страни съсредоточават в своите ръце националното богатство.


Валутният курс като инструмент на грабежа

Сред методите за прехвърляне на стойности („хранителната субстанция“) от долния етаж на средния днес особено голяма роля играе използуването от развитите страни на завишения курс на своите валути по отношение на валутите на страните от ПМК. Съответно курсовете на валутите на страните от ПМК се оказват занижени.
Как се проявява това? Проявява се в отклонението на курсът на валутата от паритета на покупателна способност (ППС) на сравняваните валути. ППС – това е съотношението на цените на стоки и услуги в страните, чиито валути сравняваме по своята покупателна способност. За оценка на съотношението на цените се определя набор от стоки и услуги, така наречената „кошница“. Изчисляване на ППС на много валути вече в продължение на няколко години се осъществява от различни международни и национални организации.
Да разгледаме например ситуацията с РФ. ППС на рублата и долара на САЩ се публикува в сборника на Росстат (руският статистически институт – бел.пр.). Та ето по данни на Росстат, покупателната способност на долара на САЩ през 2005 г. примерно е била равна на покупателната способност на 14 рубли. А на валутния пазар с 1 долар през същата година е можело да се купят 27 рубли. Получава се, че фактически валутният курс на рублата през 2005 г. по отношение на долара е бил занижен (ако се сравни с ППС на двете валути) почти два пъти. В отделни години на миналото десетилетие курсът на рублата спрямо долара е бил занижен три пъти и повече. Какво означава това за Русия?
Първо, че Русия, експортирайки своите суровини (преди всичко нефт, природен газ, дървесина, руда и др.), които на световния пазар се плащат с долари, губи ? до 2/3 от валутната печалба. Очевидно е, че за развитите страни (по точно за монополите в тези страни) такава ситуация е много изгодна. Ако назовем всичко с истинското му име, то това е откровен колониален грабеж, но без използуване на явна сила.
Второ, чуждестранните износители на капитал, разполагащи с валута (в нашия пример американски долари), могат да изкупуват в Русия предприятия и други активи по цени, които се оказват 2 – 3 пъти по-ниски, отколкото цените които се определят на основата на ППС. Отново имаме откровен колониален грабеж, при това властите на страната и „професионалните икономисти“ с гордост говорят за милиарди чуждестранни инвестиции. „Професионалните икономисти“ с всички сили ни внушават, че на Русия е необходимо „подобряване на инвестиционния климат“, „привличане на чужди инвестиции“, „създаване на условия за чуждите инвеститори“ и др. подобни бълнувания. Чуждите инвеститори, разполагащи с американски долари, имат 2 – 3 кратно преимущество в сравнение с руските инвеститори, разполагащи с рубли. Фактически се провежда целенасочено унищожаване на националните стокопроизводители.
Трето, цените на онези стоки, които се изнасят в чужбина, на вътрешния пазар се продават по доларова цена преизчислена по валутния курс, а не по ППС. Това означава, че населението и фирмите в Русия плащат повече, най-малкото 2 – 3 пъти повече за ред стоки и услуги при които голяма тежест в цената имат суровините. Извършва се плащане на прекомерна цена за автомобилен бензин, дизелово гориво, изкуствени торове, електричество, цемент, други строителни материали, комунални услуги, продоволствени стоки и т.н. По веригата на междуотрасловите връзки тези повишения на разходите водят до ръст на цените на авиационните и ЖП билетите, строителството на жилища и други недвижими имоти и т.н.
„Ако в световния средностатистически продукт суровинната съставляваща не превишава 20%, то в руския средностатистически продукт тя е от порядъка на 50%… цялата страна… е надплатила през 2005 г. на доставчиците на суровини приблизително 6 трилиона рубли, което било над една трета от БВП на Русия за 2005 г.“ по-голямата част от тези „луди“ пари в реалния сектор повече не се връщат, тъй като там рисковете са високи, дълги сроковете на възвръщаемост на инвестициите, ниска рентабилността. Те отиват основно на фондовия пазар и пазара на недвижими имоти, създават там нездрав „бум“ и подготвят почвата за поредния „срив“ на тези пазари.
Всичко това прави невъзможно рентабилната работа на много предприятия и цели отрасли на руското стопанство (промишленост, селско стопанство, услуги), води към тяхното затваряне и обща деградация на страната. Фактически експортно суровинния сектор изсмуква всичките „сокове“ от останалите сектори на руската „икономика“.
Ние дадохме за пример Русия, но, по принцип, такъв механизъм на разрушително въздействие върху националното стопанство на занижения валутен курс на своята валута е присъщ за всички страни от ПМК.
Възниква въпрос: по какъв начин се постига отклоняването на валутния курс от ППС (завишаване — за страните от „златния милиард“ и занижаване — за страните от периферията на световния капитализъм)? На първо място, с помощта на ЦБ на страните от ПМК. Те се занимават с активно изкупуване на валута на страните от „златния милиард“ (ЗМ) (на първо място долари на САЩ), което изкуствено завишава курса на чуждата валута. Тоест ЦБ от ПМК фактически работят против своите страни, обслужвайки интересите на страните от ЗМ (средния етаж на „световната лихварска пирамида“). Без ЦБ на страните от ПМК действуващи като „пета колона“ на Запада колониалната експлоатация на тези страни не би могла да достигне такъв размах. Затова ЦБ на страните от ПМК бе преувеличение може да наречем филиали на ФРС на САЩ.
В допълнение към ЦБ на страните от ПМК започнаха да създават институти със странни имена „суверенни фондове“. Става дума за фондове на правителството, в които започнаха да акумулират свръхдоходи от експорта на природни ресурси и други стоки. Декларира се, че фондовете са необходими за създаване на някаква „въздушна възглавница за безопасност“, която трябва да защити страните от ПМК от рязко падане на цените на изнасяните ресурси (например в условията на криза). В Русия, по конкретно, бе създаден Стабилизационен фонд, който преди две години беше преобразуван в два нови фонда – Резервен фонд и Фонд на националното благосъстояние.
Важно е, че суверенните фондове натрупват парични ресурси в чужда валута. Затова името „суверенни“ звучи като издевателство — тези фондове подкопават курса на националната валута, а,следователно, и суверенитета на страната. И думата „благосъстояние“, която фигурира в имената на редица фондове, може да се интерпретира като — благосъстоянието на страните от ЗМ, а не на тази страна, която е учредила фонда.
Отчитайки, че в условията на днешната финансова криза ФРС на САЩ е включила на пълна мощност „печатната машина“ и е започнала да наводнява със „зелена хартия“ световната „икономика“, доларовите запаси на централните банки и суверенните фондове се обезценяват, което напълно устройва световните лихвари.


„Демократична“ Русия в световната лихварска пирамида

След разпадането на Съветския съюз и създаването върху неговите останки много „суверенни“ и „демократични“ държави, всички те моментално се оказали вмъкнати в световната финансова пирамида. Естествено, на приготвеното за тях място на долния етаж на пирамидата. Всъщност, тези нови държави станали „плячка“, която световните лихвари получили в резултат от победата в „студената война“, продължила повече от четири десетилетия.
Всичко трябва да се нарича със собствените им имена: това са били „контрибуции“ и „репарации“, които победените са длъжни да платят на победителите.

За справка:
Контрибуции (от лат. contributio) – принудително плащане или изземане на имуществото от победената във войната държава.
Репарации (от лат. Reparatio – възстановяване) – пълно или частично материално или парично компенсиране на щетите, причинени от войната, изплащани от победената държава на победителя.
(Б.А.Райзберг, Л.Ш.Лозов, Е.Б.Стародубцева. Современный экономический словарь. — М.: ИНФРА-М, 2006).

В системата на „хранителните вериги“ на „паричната цивилизация“ постъпило голяма маса „хранителна субстанция“, която десетки години се е натрупвала в Съветския съюз (а също и в другите социалистически страни). Мощни „инжекции“ във вид на различни ресурси от победените страни довели до определено оживление на изнемощялия организъм на „паричната цивилизация“, създали илюзията, че това е най-съвършената и ефективна организация на обществения живот в историята на човечеството.
За да разберем размерите на контрибуцията, която Америка получила в резултат на победата в „студената война“ може да предадем думите на тогавашния президент Клинтън, които той произнесъл на съвещание на Обединения комитет на началниците на щабове на САЩ през 1995 г.: „Ние постигнахме това, което имаше намерение да направи президентът Труман със Съветския съюз чрез атомната бомба. Ние получихме суровинен придатък, държава не разрушена от атомна бомба, която би било трудно да създадем. Да, ние похарчихме за това много милиарди долари, но те вече са близо до онова, което руснаците наричат възвръщаемост: за четири години ние и нашите съюзници получихме стратегически суровини за над 15 млрд. дол., стотици тонове злато, скъпоценни камъни и т.н. По съществуващите проекти на нас са предадени за нищожно ниски суми повече от 20 хил. т мед, почти 50 хил. т алуминий, 2 хил. т цезий, берилий, стронций. През годините на така наречената перестройка в СССР много наши военни и бизнесмени не вярваха в успеха на предстоящите операции. И напразно. Разклащайки идеологическите основи на СССР, ние успяхме безкръвно да изведем от войната за световно господство държавата, която бе основна конкуренция за Америка.“
Предполагаме, че показаната по-горе картина на ограбването на Русия се явява крайно непълна. Може да определим следните големи пера на контрибуцията, изискани от Русия за изтеклите две десетилетия „реформи“:
1. Активи, преминали в ръцете на чужди (западни) инвеститори в резултат на проведената приватизация на държавните предприятия на добивната и обработвателната промишлености и други отрасли на нашата икономика. Приватизацията, както е известно, се провеждаше по символични цени, които в десетки пъти, а понякога в стотици пъти по-ниски (превышали – в оригинала, явно грешка – бел.пр.) от реалните цени на приватизираните обекти.
Само за периода от началото на 1992 г. до началото на 1998 г., по оценки на канадския икономист (без кавички), професора от Отавския университет Михаил Чосуговский, „руски активи за над 500 милиарда долара били конфискувани и предадени в ръцете на западните капиталисти. Сред тях – заводи на военно-промишления комплекс, инфраструктура и природни ресурси“. Както отбелязва М.Чосудовский, „като инструмент за конфискацията послужили приватизационните програми и принудителното банкрутиране“.
2. Масова емиграция на учени, инженери, специалисти от различни отрасли на икономиката и знания в икономически развитите страни (тъй нареченото „изтичане на мозъци“).
3. Незаконно прехвърляне зад граница на стотици тонове злато и други ценности от златновалутните резерви на страната, фондове на Гохран (държавно учреждение формиращо фонд за ценни метали и скъпоценни камъни на РФ – бел.пр.)
4. Прехвърляне от Русия в САЩ на големи партиди оръжеен уран и плутоний.
Става дума за така наречената „уранова сделка“ , която неизразимо обогатила и продължава да обогатява САЩ. Понеже в нашата преса почти няма информация относно „урановата сделка“, ще дадем някои сведения за нея. Сделката е била сключена през 1995 г. и се състояла в това, че Русия поемала задължението да достави 500 т плутоний и оръжеен уран, а САЩ да заплати 12 млрд. дол. До 2000 г. по това съглашение в САЩ постъпили 75 т ядрени материали, а през периода 2000 г. до края на 2008 г. – още 277 т. Към настоящия момент по-голямата част от урана и плутония вече е на разположение на САЩ. Посочената сделка ни нанесе ущърб не по-малък от приватизацията на предприятията. Към момента на сключване на сделката пазарната цена на 500 т ядрени материали е била не по-малка от 8 трилиона долара. Може да кажем, че Америка е получила тези материали почти безплатно. В края на 1980-те години в СССР и САЩ имало примерно по 30 хил. ядрени заряда, в които (във всяка от страните) се съдържало 500 — 550 т оръжеен уран и плутоний. Според американски източници, Америка е натрупвала това количество ядрени материали в продължение на половин век, похарчвайки за добив и обогатяване 3,7 трилиона долара. Колко сме похарчили ние е неизвестно. Но може да се досетим, че значителна част от нашата икономика в следвоенните десетилетия е работила за създаването на ядрените заряди (разходи за откриване, добив и преработка на ядрените материали, създаване на оборудване, подготовка на кадри и т.н.). А главното – в резултат на „урановата сделка“ ние се лишихме от ядрен щит, което е невъзможно да се оцени в парични единици.
„Контрибуциите“, както следва от даденото по-горе определение, — това са и „имуществени изземвания“. Изземванията могат да се извършват с предаване и без предаване на имуществата в полза на победителя. По този начин, унищожаването на имущество на територията на победената държава – също е „контрибуция“, която отслабва победения и усилва победителя. Примери за такова унищожаване читателят сам може да приведе немалко. Например, едностранното унищожаване на ядрено и химическо оръжие, танкове и ракети. Или закриване на предприятия на промишлеността във вид на „банкрутиране“ и последващо „препрофилиране“ в различни видове офисни и търговски помещения и т.н.
Да обобщим, всички реформи в Русия през последните две десетилетия — това са „имуществени изземвания“ от двата посочени по-горе вида. А паричните власти на Русия в лицето на Банка на Русия и Министерството на финансите – са главните организатори на това изземване.
„Имуществените изземвания“ също така може да разделим на други две категории:
а) първоначални (или еднократни) „изземвания“ (ние по-горе назовахме четири главни групи на такива изземвания, които са имали място през миналото десетилетие); тях може да сравним с „трофеите“, получавани от победителите във войната;
б) текущи (или постоянни) „изземвания“; тях може да сравним с „данъка“, който победителя взема от победения на постоянна основа.
За осъществяване на редовни „изземвания“ победителят създава специална система на грабеж, която днес е известна с кодовото име „пазарна икономика“ и се явява резултат от проведените либерални „реформи“. По-горе в тази глава ние вече посочихме основните елементи на тази система: нееквивалентен обмен в сферата на международната търговия („ножица на цените“); занижен курс на националната парична единица; отмяна на валутното регулиране и валутния контрол (и произтичащата от това пълна либерализация на международното движение на капитала); натрупване на международни резерви във вида на валута на страните от „златния милиард“; доларизация на „икономиката“ и т.н.
Всички тези елементи присъстват днес в руската „икономика“, която нашите „реформатори“ с гордост наричат „пазарна“. В резултат на ефективното функциониране на тази система на „пазарната икономика“ ежегодно от Русия се преразпределя в полза на страните от „златния милиард“ не по-малко от 20-30% от БВП. Ето това е онази „дан“, която Русия плаща на своите победители, преди всичко САЩ.


Част 4

Банките – източник на разрушения и кризи


Глава 14

Кредитните пари – „вирус на икономическия спин“

Съвременната банкова система произвежда пари от нищо. Този процес, напълно възможно, е най-невероятния фокус някога измислян. Лихварствто е замислено беззаконно и родено от порока. На банкерите принадлежи целия свят, отнемете им го, но им оставете властта да създават пари само с драсването на перо въху хартия и те ще го изкупят обратно. Отнемете им тази велика власт, и всички велики състояния, както и моето, ще изчезнат. А те трябва да изчезнат, за да може този свят да стане по-добър и по-щастлив. Но ако вие искате да продължавате да бъдете роби на банките и да плащате за своето робство, тогава позволете на банките да създават пари и да управляват дълговете.

Сър Дж. Стемп, директор на Банка на Англия през 1928—1941 г. (втори по богатство човек в Англия по онова време)


Кредитни пари – лихвен процент – криза

Но „напомпването“ на „пазарната икономика“ с излишни (от позиция на задачите по организиране на производство на стоки) пари във вид на кредити означава, че рано или късно тая икономика ще влезе в криза. Защо? Защото, заетите пари трябва да се връщат, а това означава, че в някой момент от време изтичането на пари от „икономиката“ към сейфовете на лихварите ще превиши притока на пари от лихварите към „икономиката“. В този момент от време нормата на печалба като цяло в „икономиката“ ще падне до нула, а след това ще приеме отрицателни стойности. А това вече е криза на „свръхпроизводството“, когато платежоспособното търсене се окаже по-малко от разходите по производството на стоките. Фактически, обществото се сблъсква с кризисните явления в онзи момент, когато парите покрай своите основни функции — средства за обмяна и разплащане – започнат също така да изпълняват функцията на средство за натрупване на богатство, при това в такава специфична форма като средство за извличане на печалба. Използуваме думата „момент“ достатъчно условно, доколкото „мутацията“ на функцията на парите е станала не за един ден и не за една година, а се е разтеглила на десетилетия и столетия. Болестта назрявала много бавно и незабележимо. А се разразила за първи път във вид на мащабна криза едва през 1825 г.

Дисбалансите в „икономика“ с кредитно напомпване са неизбежни. Даже в онзи случай, когато кредитите са безлихвени. Но ситуацията още повече се влошава в случай, когато за кредитите се взема лихва. А лихварите затова се и наричат лихвари, защото дават пари срещу връщане с лихва.
Подробно ще разгледаме механизма на образуване на дисбаланси при даване на кредити с лихва.
Количеството пари, намиращи се в икономиката, са равни на сумата на количествата емитирани от централната банка и търговските банки пари във всичките им форми. Да предположим, че банките са пуснали кредитни пари на сума 1000 единици. Именно толкова пари ще има в обръщение и други пари в икономиката няма и не може да има. При това в икономиката възникват дългови задължения, които са равни на сумата на дълга, тоест 1000 единици, плюс процентите лихва по дълга. Да предположим, че средния срок за погасяване на дълга е равен на една година, а сумата на начислените лихви представлява 500 единици. По такъв начин, общият обем на дълговите задължения, които трябва да бъдат погасени в края на периода, стават 1500 единици. Но нали парите в икономиката са само 1000 единици!?! Тоест за всички длъжници парите няма да стигнат! По такъв начин, култовата фраза „Парите никога не стигат“, която ние понякога изричаме, има много дълбок смисъл. Става дума, разбира се, не за това, че човек по природа може безмерно да култивира и увеличава своите потребности, за които може да не стигнат парите на целия свят. Става дума за това, че намиращите се в обществото кредитни пари не стигат за това, че да покрият всички възникнали задължения.
По време на „паричната революция“ през късното Средновековие от „алчност за пари“ страдали не много хора, онези за които парите представлявали универсално и най-ефективно средство за власт и господство. За Новото време (епохата на капитализма) „алчността за пари“ станала всеобща болест. Но при това за 99% от тези „жадни за пари“ преследването на парите станало само средство за оцеляване, способ да се измъкнат от дълговата примка на кредиторите-лихвари. Преследването на парите направило конкуренцията норма на живот, именно легализацията на лихварския процент бързо превърнала обществените отношения във „война всеки срещу всеки“ (Хобс).
Отново да се върнем към нашия пример.
Да предположим, че предприемачите, получили кредити разчитат след реализация на стоките да получат печалба, равна на 500 единици. Следователно, цената на стоките трябва да е равна на сумата: 1000 единици от кредита (който е използуван за заплащане на суровини, заплати, енергия, оборудване и т.н.) плюс 500 ед. лихва (която трябва да плати на кредитора след година) плюс 500 ед. очаквана печалба. Получава се, че общата цена на стоките (заложени от предприемачите) е равна на 2000 единици. В нашият пример очакваната от предприемачите норма на печалба се равнява на 33,3% (500 единици печалби при 1500 единици разходи, включително лихвата). Отчитайки, че предприемачите трябва да заплатят и данък печалба и други непредвидени разходи, то нормата на чистата печалба може да се окаже съществено по-малка.
По такъв начин, нашият условен пример показва, как за всяка парична единица, намираща се в обръщение в страната, се конкурират стоки на стойност 2 парични единици. Ето ви просто числово обяснение на това, откъде при капитализма се взема конкуренцията и защо „професионалните“ икономисти наричат „склонността към конкуренция“ „естествено“ (и даже „вечно“) свойство на човека. За конкуренцията като неизбежен атрибут на „паричната икономика“ по-подробно ще кажем в следващия раздел.
Но, въпреки цялата изобретателност на предприемачите и на ожесточената конкуренция, платежоспособното търсене на обществото се оказва по-малко от предлагането на стоки, при това разликата се оказва равна на величината на начислената лихва (в нашия пример – 500 единици). А вече за планираната норма на печалба ( в нашия пример – 33,3%) не може и да се мечтае! Оттук – неизбежните банкрути и всички останали атрибути на кризата на свръхпроизводство.
За съжаление, по-горе изложените прости истински причини за възникването на кризи не се разкриват в учебниците по „икономика“. Не може ли, на студентите на няколко странички да се обяснят три много прости сентенции? Същността им е в следното:
а) причина за кризите се явява печалбата (в крайна сметка банковата печалба – лихвата);
б) съвременната цивилизация (наречена „капитализъм“) е построена по такъв начин, щото да осигури получаване от капиталистите (в края на краищата – от банкерите) на печалби;
в) за преодоляване на кризите на обществото му е необходимо да смени модела на развитие, да се откаже от модела наречен „капитализъм“.
Но нали не за това се пишат учебниците по „икономика“, за да разобличават капитализма („паричната цивилизация“), а, наопаки, за това, че да докажат: „капитализмът – е най-съвършеният обществен строй“. Тоест осигуряват на лихварите условия за да могат безкрайно дълго да получават своя лихвен процент.
Слава богу, днес у студентите (и не само у студентите) има алтернативни учебници по „икономика“. В частност, в интернет напоследък се появиха немалко количество публикации по повдигнатия в тази глава въпрос. Ето, например, статията на Андрей Максон наречена „Антикризисен данък“, в която пише:
„Основното противоречие на съвременната икономическа система на капитализма се заключава в това, че печалбата на капиталиста и лихвения банков процент изземват част от паричната маса от оборота, водейки до хронически недостатък на пари у потребителя. Парите се натрупват у собствениците на средства за производство и банкерите, довеждайки до дефицит на пари у потребителя и снижавайки потребителското търсене. Колкото и да е странно, но наличието на печалба у капиталистите днес води до нейното отсъствие у капиталистите утре (ще отбележим, че това положение не се разпространява над световните лихвари – те винаги получават печалби – В.К.). В това е парадокса на капитализма. За баланса на пазарната система е необходимо, щото паричната маса да циркулира между общо всички производители и общо всички потребители без загуби, тоест без печалби на капиталиста и лихвен процент на лихваря. И за възстановяване на този баланс е необходимо да се изземе от личните доходи на капиталиста и лихваря онази част, която отива за натрупване на капитал и да се върне в оборота във вид на допълнителни доходи на потребителите“.


Кредитни пари: рискове за лихварите и обществото

Възниква естествен въпрос: засяга ли кризата кредиторите, не възниква ли „ефект на доминото“, когато банкрутиралият получател на кредита влече със себе си в ямата и банкера? Нищо подобно! Банкерите не обичат да рискуват, а за защита от подобни ситуации имат проверен инструмент – залога. Ще кажем повече: банкерите даже желаят, техните клиенти да банкрутират. Защо? – Защото, стойността на залога (даже с отчитане на възможна обезценка), като правило, с много превишава сумата на дълга. В класическата литература е изваян образ на лихваря, който, впрочем, мечтае не за процента, а за залога! („Гобсек“ на О.Балзак, „Венецианският търговец“ на Шекспир, пиесите на А.Островски и др.).
От „алчност за пари“ страдат не само „професионалните“ търговци и други подобни дейци, но и цялото общество. Та нали парите се създават за сметка на дълга на всички членове на обществото – предприемачите, частните лица, държавите. Когато става дума за държавата, то тя днес става най-важния длъжник, който пуска облигации, а срещу тези облигации централните банки емитират законни платежни средства (банкноти). Именно по такъв начин е организирана емисията на „истински“ пари в развитите страни. Всички членове на обществото като данъкоплатци независимо от тяхната воля и желания стават длъжници на лихварите. С всяка година дялът на така наричаните „процентни“ разходи (тоест разходите за обслужване на държавния дълг) в държавния бюджет расте. В някои страни той представлява вече половината и даже повече.
Човек, който, например, държи в ръцете си еднодоларова банкнота, си мисли: аз честно съм си „заработил“ тези пари, на никого нищо не дължа, на никого няма да ги дам. Този човек се заблуждава. „Раждането“ на тези пари е определено от появата на дълг у още някого. Обикновено у държавата или частния бизнес, на който тази хартийка му е нужна за погасяване на самия този дълг. И те ще направят всичко възможно така, че тоя човек да задлъжнее на държавата или бизнеса и да се раздели с паричките си. И ще го направят това без много шум, „културно“: или чрез данъци, или чрез механизма за повишаване на цените (инфлация). За откровено бандитските методи за отнемане на пари не говорим.
Възниква още един въпрос: защо кризите на свръхпроизводство възникват с определена периодичност, при това периодите между тях са доста големи (10 – 20 и повече години)? Навярно, поради диспропорцията между количеството кредитни пари и величината на задълженията, подлежащи на погасяване, капиталистическата икономика би се намирала в състояние на постоянна стагнация. Обаче банкерите имат възможност да управляват предлагането на парична маса, в частност да увеличават количеството пари в обръщение по пътя на рефинансиране на възникващите дългове. Казано по друг начин, под прикритието на старите кредитни задължения банкерите издават нови кредити. Ако те не правят това, то процесът на създаване на стоки и услуги въобще ще спре, понеже парите ще започнат бързо да излизат от обръщение, като се натрупват в сейфовете на лихварите.
За да не се откачи клиента от „куката“, банкерите са изработили „желязно правило“: клиент, на който не му стигат парите за погасяване на всички задължения пред кредитора, трябва първо да плаща лихвите, а основната сума на дълга при това остава непогасена. Това осигурява запазване на зависимостта на клиента от кредитора. В тази посока помага и правилото: ако клиентът иска да погаси предсрочно своите задължения към кредитора, той е длъжен да заплати глоба. Понякога предсрочното погасяване въобще се забранява. С една дума: „дай пет пари за да се хванеш на хорото, дай после десет – за да се пуснеш“! Впрочем, понякога за „пускане“ плащаш с живота си. В тази връзка си спомняме убийството на лидера на социалистическа Румъния Н. Чаушеску, който реши да избави страната си от дълговете към МВФ и други лихвари.


Икономическите кризи или „Стригане на овцете“

По такъв начин се осъществява строителството на дълговата „пирамида“. На „икономиката“ й дават да „набере скорост“. За такова „засилване“ са много подходящи средносрочните и дългосрочните кредити, които обикновено се използуват за инвестиции в онова същото техническо превъоръжаване на производството, за което говорихме по-горе. Само трябва да се ориентираме: кое е първичното и кое – вторичното? Техническият прогрес ли управлява предлагането на кредити (което фактически постулира К.Маркс) или все пак регулирането на масата на кредитите управлява техническия прогрес? Разбира се, второто. Банкерите не са заинтересовани в това, че „икономиката“ перманентно да е в стагнация или постоянно да се „спъва“.
Опирайки се на инструментите за рефинансиране на дълга и увеличавайки сроковете на кредитите, банкерите разтягат икономическия цикъл на 10 – 20 години. Именно за такова време икономиката успява да даде добър „прираст“, след което може да се заемат със „стригане на овцете“. Да, да! Именно така на циничен език световните банкери наричат онова тъкмо събитие, което в умните книги по икономика наричат „рецесия“. Може би, те биха могли да поотложат на някое време радостния за тях момент на „стригането“, но има още едно малко „но“, което не позволява да протакат със „стригането“. Става дума за това, че по-нататъшното даване на кредити става невъзможно, защото новите кредити няма с какво да бъдат обезпечени. Колкото и много всякакво имущество да е натрупало обществото, то все пак за период от 10 – 20 години по-голямата част от всичкото ценно и ликвидно имущество обаче се оказва в залог при лихварите. А лихварите, както е известно, са хора внимателни и просто така никому нищо не дават. През последните десетилетия започна бурен ръст на виртуалните активи във вид на ценни книжа. Но истинските лихвари такова виртуално имущество предлагат на другите, а самите те предпочитат нещо по-осезаемо (физическо имущество). Та ето с това осезаемото имущество днес става все по-зле: на фона на бурно растящата маса виртуално имущество неговите (на физическото имущество – бел.пр.) относителни мащаби се съкращават; а така също се свиват и абсолютните мащаби на това имущество, затова, че обществото през последните десетилетия се е заело активно с тяхното „изяждане“. Затова може да се очаква, че сроковете между „стригането“ ще намаляват.
„Реколтите“, която лихварите събират по време на кризите, не може да се сравняват с онези доходи, които те получават в „мирно време“ (тоест в периодите между кризите). Както се казва: „за едни — сватба, а за други – брадва“.
Събират те, най-малкото, по две реколти. Първата – залозите на банкрутиралите клиенти. Втората – други реални активи (в това число акции на предприятия на промишлеността, транспорта, търговията и т.н.), продавани свободно на пазара и които рязко поевтиняват в периоди на спад (това се нарича „дефлация“). Каква слука, за тази цел лихварите имат натрупан грамаден паричен капитал плюс освен това имат и „печатна машина“.
Толкова големи „реколти“ банкерите, вероятно, могат да събират само при организиране на такива нарочно създадени катастрофи като: войни и революции. Но това вече е тема за друг разговор.
Можем напълно да се съгласим с автора на изнесената в началото на 2008 г. в интернет публикация, в която той разкрива същността надигащата се на Запад икономическа криза: „Икономическата криза, настъпва към САЩ и целия свят, играе в полза на финансистите – индустриалците в условията на депресия ще останат без печалби и ще бъдат принудени да дават промишлени активи за покриване на дългове към финансистите. За това вече има ярки примери. Основният резултат от бъдещата криза – ще е преразпределение на собствеността в полза на финансистите. Така, Форд ще премине изпод управление на клана Форд в ръцете на клана Ротшилд. Така, Дженерал Електрик, който вече наполовина е в ръцете на финансистите, ще стане тяхна собственост вече на 100%. Такива ще бъдат резултатите от Втората Велика Депресия за промишлената национална буржоазия“.
За да може „процесът да се задействува“ (тоест да се „стартира“ кризата), е необходимо просто да се затвори „кранчето“ на паричното предлагане. Обикновено това се прави от „генералният щаб“ на лихварите, който се нарича централна банка. Той прекратява операциите по рефинансиране и/или рязко увеличава лихвената ставка, което прави парите скъпи и недостъпни. След акцията на „генералния щаб“ започват действията на отделните лихвари. Тогава, те започват да искат незабавно погасяване на кредитите (нерядко кредитните договори не определят точни срокове на погасяването, такива кредити се наричат „онколни“ – погасяване при първото поискване от кредитора). Има и други „детонатори“, способни да предизвикат криза, но това вече е разговор за професионалисти.


Кредитните пари – вирус на физическото и духовното унищожение на човека

Трябва да добавим, че използуването на кредитни пари води до разрушителни последствия. „Вълните“ на разрушителното действие на кредитните пари излизат извън пределите на „икономиката“ и се разпростират също и над социалния и духовен живот на човека, за което ние отчасти говорихме по-горе.
Кредитните пари, в крайна сметка, унищожават човека във физически смисъл. Разбира се, по правилно е да кажем: човека го унищожават не кредитните пари, а онези, които ги създават с цел своето обогатяване, тоест лихварите. Това съвсем не е преувеличение. Та нали лихварите посредством използуване на кредитни пари предизвикват кризите. А в период на криза човек попада в екстремални условия. Нерядко описанията на кризите (в СМИ, в художествената литература) се съпровожда с картини на самоубийства. В нашето въображение се заражда картинката: някакъв банкер скочил от прозореца на небостъргача. Разбира се, такова също се е случвало, но бройката на реалните случаи са определя на единици. А днес банкерите въобще престанаха да се хвърлят от прозорците.
А ето за това, че през годините на криза се снижава раждаемостта и увеличава смъртността, не се говори често.
Да вземем като пример Америка по време на Голямата депресия. През 1940 г. числеността на населението на САЩ било 131,4 млн. човека. Били направени изчисления, които показват, че ако в страната се били запазили демографските тенденции (смъртност, раждаемост), които били до началото на депресията, то числеността на населението би била равна на 141,9 млн. човека. По такъв начин, по време на 1930-те години Америка заради кризата е загубила повече от 10 млн. човека.
Не би било много лошо, ако нашите СМИ малко си бяха поотдъхнали от темата за „сталинските репресии“ и ни бяха разказали за това, как лихварите през същите тези години са убивали американския народ. Даже по официални данни, в Америка са умрели от глад през 1930-те години около шест милиона човека!
Днес кризата в Русия също внесе своята разрушителна лепта в демографските процеси: някаквият (съвсем незначителен) ръст на населението се прекрати и отново започна намаляване на населението на нашата страна.
Ако в условията на кризата възниква снижаване на темповете на прираст на населението – това вече е лошо, това е ущърб, при това даже по-съществен от намаляването на БВП. Уви, „професионалните икономисти“ в своите работи често въобще не споменават за подобни „дреболии“, предпочитат да оперират с познатите „макроикономически категории“ (БВП, инвестиции, инфлация, платежен баланс и т.н.). Човекът в техните интелектуални конструкции присъствува само като един от „факторите на производството“.


Глава 15


Банковите кризи като явление на „паричната цивилизация“

Банковата система играе на играта със столовете, докато музиката свири – загубили няма.
Андрю Хаус, президент на корпорация Sony Computer Entertainment


Централната банка като „чадър“ над фалшификаторите на пари

За да могат да усъвършенствуват системата на мошеничество, базираща се на частичното резервиране, държавите създали (по точно: разрешили на лихварите да създадат) институт наречен „кредитор от последна инстанция“, или „централна банка“. Централната банка може да „подсигури“ мошениците: да им дойде на помощ и даде на търпящите бедствие търговски банки „стабилизационен кредит. Въпросите за това, на кого да дадат кредит, а на кого – не, кого да подкрепят, а кого да изоставят на „изяждане“ от другите банки, вземат „стопаните“ на централната банка, тоест лихварите от по-високо ниво. Очевидно е, че за банкерите, контролиращи ФРС на САЩ (ЦБ на САЩ), никакви „паники“ и „набези“ не са страшни. Още повече, имаме всичките основания да предположим, че така наречените „стихийни набези“ на вложителите на банките при необходимост може да се провокират (обикновено чрез СМИ) от същите лихвари, контролиращи ФРС.
За да могат да създадат в обществото илюзията, че „кредиторът от последна инстанция“ се грижи не за лихварите, а за народа, ЦБ са измислили такива инструменти за „управление на риска“ като: „банков надзор“, „лицензиране на банките“, „норми на задължителни резерви“, междубанков пазар на кредити“ и др.
Централните банки си дават вид, че „контролират ситуацията“ в банковия сектор, осъществявайки банков надзор (анализ на отчетността на банките, друга информация за банките и техните клиенти, инспекции на банките и т.н.). Обаче, какво може да покаже този банков надзор, освен очевидната неплатежоспособност на кредитните организации? Компаниите и организациите от всички други отрасли на „икономиката“ при подобни показатели биха обявили банкрут. Обаче, над банките обикновените критерии за финансова стабилност не се разпростират. В много ЦБ банковият надзор (обикновено наричан с трудния термин „пруденциален надзор“) се явява основен по брой на сътрудниците. Но ето, че резултатите от тази дейност са много неразбираеми. Различните оценки на „платежоспособността“, „устойчивостта“, „надеждността“ на търговските банки, които правят службите за банков надзор, са крайно субективни. Забавно, в нормативните документи на ЦБ на РФ по въпросите на банковия надзор, основният инструмент за оценка на банките се нарича така нареченото „мотивирано съждение“. Възниква законният въпрос: за каква „мотивация“ става дума? Нормативните документи не дават разумен отговор. Но ако трябва да отговорим не по „книга“, а по „житейски опит“, то ще се окаже, че действително решенията на ръководителите и сътрудниците на службата за банков надзор се оказват „мотивирани“. Но главният „мотив“ не е грижата за обществото, а грижата за собственото благополучие на чиновниците на ЦБ. Става дума за баналните подкупи от страна на търговската банка, на която й е нужна „добра“ или „отлична оценка“. За това, че банковият надзор – е сфера на дейността, характеризираща се с разюздана корупция, знае всеки банкер. Ето какво по този повод пише специалистът по банкови кризи К. В. Рудий: „Кредитните учреждения предпочитат да заплатят на управляващия (службата за пруденциялен надзор – В.К.) за ненамеса, отколкото да загубят бизнес, носещ големи доходи, макар и с голям риск“.
За да покаже ЦБ, че действително „контролира ситуацията“, тя периодично отнема лиценза (правата за банкова дейност) на едни или други кредитни организации. Обаче често това отнемане е обусловено не от това, че банката е неплатежоспособна, а по други причини. Например, по подозрения в „пране“ на „мръсни“ пари. А ако се заровим по-надълбоко, то е често – по причини, свързани с лични конфликти между ръководителите на банковия надзор и търговските банки (обикновено на основата на „делбата“ на банковия процент). Ако говорим за лицензиране на банковата дейност, то тук му е мястото да си спомним думите на вече цитирания от нас М. Ротбардт. Той нарича издаваните на банките разрешения за извършване на кредитно депозитни операции „лицензи за кражба“.


Смокиновото листо на фалшификаторите на пари: „задължително резервиране“

На търговските банки са били също така наложени определени „ограничения“ във вид на „норми за задължително резервиране“: задължили ги да имат някакъв минимум „истински“ пари, или „резерви“ (които се определят във вид на процент от общият обем задължения). Тези резерви трябва да се съхраняват или в самата банка, или на сметка на дадената банка в ЦБ. Нормата на задължителните резерви днес рядко превишава 10%. Получава се така, че дейността на банката, при която резервирането се намира в нормата, се явява „законна“, а самата банка нерядко се удостоява с похвали като „добросъвестна“.
Ще дадем числен пример, показващ, какво обещава лихварското „задължителното резервиране“ на техните клиенти.

Да предположим, мистър Смит за няколко години от трудовия си живот е спестил сумата 1000 дол., отива в банката и влага на депозитна сметка тази сума във вид на „истински“ пари (банкноти). При норма на задължително резервиране от 5% банкерът оставя от тази сума 50 дол. „истински“ пари в резерв, а останалите 950 дол. веднага или постепенно пуска на всякакви плащания, където не може да се заобиколи използуването на „истински“ пари. Благодарение на това, че у него се е образувал „запас“ от „свободни“ „истински“ пари, той може да даде нови кредити. При даване на нови кредити банката също отваря на получателя на кредита депозитна сметка, на която той зачислява сумата дадена на кредит. На следващия ден след отварянето на депозитна сметка от мистър Смит банката дава на компанията „Браун и синове“ кредит от 5000 дол. Вземайки предвид, че над тази сума също се разпространява нормата за задължително резервиране от 5%, банката резервира още 250 дол „истински“ пари. Забележете, че резервирането се осъществява за сметка на онези „истински“ пари, които донесе в банката мистър Смит. И така, „запасът“ на банката за резервиране по нови кредити вече възлиза на: 1000 – 50 – 250 = 700 дол. Банката при желание и възможност благодарение на този „запас“ може да даде още един или няколко кредита на компании и/или физически лица. Да предположим, че банката се договаря за даването на голям кредит с компанията „Джонсън и ко“. Компанията е готова да вземе кредит на каквато и да е сума, тъй като започва реконструкция на своите заводи. Банката е готова да и даде кредит в размер на 14000 дол., понеже именно при такъв обем на кредита тя може да резервира „истински“ пари 5% от указаната сума (700 дол.). по такъв начин, на основа на депозита на мистър Смит в размер 1000 дол. банката съумява да даде два кредита на корпоративни клиенти на обща сума 19000 дол. Ако в нашия пример предположим, че срокът на дадените кредити е една година, а лихвеният процент е 10% на година, то доходът на банката от кредитните операции ще бъде 1900 дол. Нека предположим, че лихвата на депозита на мистър Смит също е 10% (макар обикновено да е по-малка от лихвата по кредити); в абсолютно измерение това са 100 дол. Като резултат се получава, че банката получава чиста печалба от всички посочени пасивни и активни операции цифром: 1900 – 100 = 1800 дол. Казано по друг начин, банката е получила печалба, равна на 180% от сумата на парите, които мистър Смит е донесъл в банката. Банката е получила печалба, която е 18 пъти по-голяма от печалбата на мистър Смит! Ние съвсем не сме убедени, че мистър Смит ще „излезе сух от водата“. Ако той иска да получи печалба от 180% ще трябва да почака 180 години. Боя се че няма да дочака. По скоро, след поредната банкова криза, банката може да фалира и мистър Смит да загуби парите си. Ето ви хитростта на „народния капитализъм, когато „малкият човек“ – мистър Смит го канят да стане също такъв рентиер, като и банкерите.

В нашият пример има определени опростявания. При даване на кредити банката открива сметки на клиентите, по които отразява парите дадени на кредитополучателя ( в нашия случай „Браун и синове“ и Джонсън и ко“) и които се отличават от сметката на мистър Смит. Сметките на кредитираните могат да имат различни имена „кредитни“, „текущи“, „разчетни“ или др. По остатъка по тези сметки банката плаща малка лихва. Понякога е наопаки, клиента плаща такси. Затова в нашия пример за простота изключихме тези детайли – те не оказват влияние на механизма за получаване на печалба при частично резервиране.


„Мултипликатор“ или „Верижна реакция“ на финансовата алхимия

Дълговата „пирамида“ на основата на частичното резервиране може да се построи в една банка, но по-често в този процес участвуват верига от няколко банки. Именно такава схема в литературата по банково дело наричат „мултипликатор“ („паричен“, или „кредитно депозитен“). Ще дадем пример.

Нека си представим, че някой си мистър А, фермер, продава пшеница на сума 1000 дол и слага парите си в банка Х. Оставяйки 10% от депозита в качеството на резерв, банката може да даде в заем 900 дол. на някой си Б, който на свой ред слага тези пари на депозит в банка У. Последната оставя 10% в резерв и дава кредит В от 810 дол., който пък слага тези пари в банка Z. Банка Z оставя 10% в резерв и дава 729 долара кредит на…. и т.н. депозит от първоначално изработени 1000 дол. (именно изработени – защото те са получени от реално създадена стока, която е била купена и употребена) позволява на банковата система, в крайна сметка, да създаде 9000 дол. във вид на нови допълнителни депозити, а също така да създаде 9000 дол. нови дългове – нови пари. При това пари могат да се създават без да е необходимо да се произвежда нито една стойностна вещ: примерно лицата В, Г, Д, и т.н. могат да са спекуланти, играещи на борсата и получаващи кредити срещу залог от ценни книжа, купувани със същите тези кредити. Банките, участвуващи в тази серия сделки, имат общо сумарно сума от 10000 дол. на основата на първоначалния депозит от 1000 дол. и нови непогасени заеми на сума 9000 дол. Да речем, че те разчитат на печалба изхождайки от определена лихва от 6%, тоест 540 дол. В дадения по-горе пример ние определихме, че резервът ще е 10%, тоест онази част от депозита, която трябва да бъде поставена на сметка на търговската банка в ЦБ. Ако нямаше изискване за резервиране, то процесът на мултипликация щеше да е безкраен.

И така, „резервирането“ не изменя мошеническата природа на лихварските операции и не спасява обществото от банкови кризи. В някои страни задължителното резервиране е чисто символично или въобще отсъства. Например, в страните от ЕС нормативът за задължителни резерви е 2%, а по задължения със срок над две години е равен на нула. Първата крачка към пълна отмяна на резервирането е направила Канада: през 1992 г. там бил приет закон за такава отмяна по всички видове влогове до две години. А след изтичането на посочения срок се отказала от такова резервиране въобще. Канада последвали такива страни, като Швейцария, Нова Зеландия, Белгия, Австралия, Швеция, Дания, Великобритания и Мексико.


„Задължителното резервиране“ – „обща каса“ на лихварите

Завършвайки темата за „задължителното резервиране“, ще отбележим: отчисленията на търговските банки във вид на задължително резервиране днес се насочва в ЦБ и формира фонд на задължителното резервиране. Някои професионални банкери го наричат „обща каса“. Използуването на лексиката на криминалния свят в дадения случай е напълно уместно. В мафиотските групировки „обща каса“ се създава, преди всичко, за да решава извънредни въпроси, касаещи всички групировки или отделни нейни членове (например, за даване на подкуп на прокурора, съдията и други чиновници, за плащане на разни видове деликатни задачи, включително убийства, за лобиране на нужни закони и т.н.). „Общата каса“ под името „фонд за задължително резервиране“ е нужна за това, че да се спасяват отделни членове на мафиотската организация, която днес се е легализирала под името „банкова система“.
Централните банки отделят голямо внимание на такова средство за поддържане на устойчивостта на банковия сектор, като междубанковия пазар на кредити (МБПК). Създателите на дадения инструмент смятат, че банките, при които възниква проблем с ликвидността, могат да „скрият“ тези проблеми с помощта на кредити, получени от банките с „излишък“ на ликвидност. Задачата на ЦБ е да създадат МБПК и да го „дирижират“, преди всичко с регулиране на нивото на лихвата на този пазар. Ето какво пише по повод на този пазар Димитрий Голубовский: „Ако притокът на депозити и даването на кредити се явяват точно балансирани процеси, в банката по принцип не могат да възникнат ситуации, когато може да потрябват резервите, — те стават посредник между хората, натрупали задължения към банката и хората, стремящи се да заемат тези задължения. Да се регулира този баланс може, като се манипулира с процентните ставки: при някаква оптимална ставка желаещите да заемат пари ще бъдат примерно равни на брой с желаещите да вложат пари. При малко понижена ставка може да се приемат депозити, при малко завишена – да се дават кредити, а разликата в процентите банкера може да слага в джоба си. За това, че в процеса на усложняване на финансовите операции да се поддържа този баланс на търсене на пари и предлагане на пари във все по-тънко равновесие, което да гарантира минимизиране на резервите и, следователно, да дава по-голяма възможност за създаване на пари, банките създали междубанковия пазар на кредити. Когато някоя банка се сблъска с излишък от търсене на кредити – тя може да вземе на заем от друга банка, в която има приток на депозити“.
На теория всичко изглежда красиво. А в случай само на най-лека паника МБПК престава да работи. „Професионалните икономисти“ наричат това „криза на взаимното доверие на банкерите“. Ярък пример за такава „криза на доверието“ – са събитията от 2004 г., когато МБПК в Русия бе напълно „парализиран“, а за да се случи това беше достатъчно само „подхвърляне“ в СМИ на негативна информация за няколко руски банки.
Още един „способ“, който съвременните лихвари „изобретили“, за да убедят клиентите си в „надеждността“ на системата на „частичното резервиране“, — е застраховането на депозити. В началото на 1930-те години банковата система на САЩ, базирана на „частичното резервиране“, в резултат на масови банкрути на банки, се превърнала в руини. Едно от първите действия на новия президент на САЩ Ф. Д. Рузвелт в рамките на „новия курс“ било създаването на Федералната корпорация по застраховане на депозитите (ФКЗД), за да повиши доверието на вложителите към банките. Обаче сериозните изследователи оценяват, че дадената мярка е имала основно „психотерапевтичен ефект“, тъй като активите на ФКЗД били само 1 – 2% от обема на депозитите.
У обикновения човек, който чува за „застраховане на влоговете“, се поражда асоциация, че става дума за същото такова застраховане, като да речем: застраховане от строителни рискове, възникващи при компаниите подизпълнители; екологични рискове, с които се сблъскват химическите компании; търговски рискове, присъщи за компаниите изнасящи нови продукти на пазара; и т.н. Застрахователните компании поемащи върху себе си и подобни рискове, си имат работа със застрахователни случаи, възникващи от време на време с отделни компании в съответните отрасли. В „традиционните“ застрахователни случай се прилагат законите на големите числа.
Но „застраховане на влоговете“ – е съвсем друга работа. Ако започнат срутвания на банките, то те, като правило, обхващат целия банков сектор. За покриване на такива рискове не само в частните застрахователни компании, но даже в държавата, няма такова грамадни количество пари. Именно затова М. Ротбардт държавното „застраховане на влоговете“ класифицира като откровено „мошеничество“. Като пример той дава краха в края на 1980-те години на спестовно кредитните учреждения на САЩ, които уж били „надеждно застраховани“ от Федералната корпорация застраховане на спестяванията и заемите (новото название на ФКЗД).
Не знам, с какви думи да квалифицирам създадената наскоро у нас система за застраховане на влоговете (беше приет Федерален закон „За застраховане на вложенията на физически лица в банките на РФ“ и учредена Агенция по застраховане на влоговете – АЗВ). Отваряме официалния сайт на АЗВ и узнаваме следното:
Към 09.10.2009 размерът на фонда за задължително застраховане на влоговете (който се управлява от указаната агенция) е 86,3 млрд. рубли. Много ли е това или малко? Отговор намираме на същия сайт: „Отношението на размера на фонда към застрахователната отговорност на Агенцията (показател за достатъчност на фонда) възлиза на 1,8%. Съгласно оценките, минималното ниво на достатъчност на фонда с отчитане на текущата икономическа ситуация възлиза на 6 – 7% от размера на застрахователната отговорност“.
Тоест днес „показателят на достатъчност“ в Русия се намира примерно на нивото, както в САЩ през 1930-те години (ниво, което М. Ротбардт е оценил като „мошеничество“). Смешно и тъжно е да четем, че нормата на „показателя за достатъчност“ се явява от някого прецененото ниво от 6 – 7%. И това „с отчитане на текущата икономическа ситуация“. А ситуацията може да се измени за една нощ. Интересно, откъде Агенцията ще получи недостигащите пари (в абсолютно изражение това са 4,5 трилиона рубли – даже по отношение на така наречената норма)? Ето и решете сами, с какви думи да наречем руската „система за застраховане на влоговете“. Впрочем, системите за застраховане на влоговете във целия свят са построени на основата на примерно едни и същи принципи.


Кой плаща разходите на банковите кризи?

По-рано, когато нямало централни банки, от частичното резервиране можело да страдат само отделни граждани – клиенти на онези банки, които претърпявали банкрути. Днес в случай на масови банкови банкрути към „спасителните работи“ се включват и централните банки, които започват да „заливат пожара“ на банковата криза с ликвидност, давайки различни видове „спасителни“ кредити на търговските банки. Започва „паричен потоп“: парите рано или късно от банковия сектор потичат към всички сектори и към всички пазари. Такива „вливания“ развъртат маховика на инфлацията, от което страдат всички хора, в това число и онези, които не се явяват клиенти на банките.
Впрочем, клиентите все пак пострадват по-забележимо, отколкото останалите: даже в случай на „щастливо“ завършване на митарствата по банки и кантори и получаване обратно „законно“ своите влогове, то те ги получават силно „изтънели“ в резултат на инфлационното обезценяване.
Астрономически суми пари се хвърлят за „гасене на пожара“ в банковия сектор не само за това, че да се „продължи живота“ на частичното резервиране, но и затова, че властите се боят от непредвидени социални последствия от такъв „пожар“. Обикновеният човек ясно усеща разликата между двата вида загуби: загуба от неговата неудачна инвестиция (например в ценни книжа) и загубата като вложител в неплатежоспособна банка. Ето какво пише по повод тези разлики Борис Лвин:
„Вложителите са готови да се примирят със загуба на своите инвестиции, но са възмутени от загубата на онова, което те са считали само за дадено на временно съхранение. Именно затова вложителите по различен начин реагират на резките сривания на фондовия пазар и на краха на търговските банки. В първия случай се виждат като проиграли. Във втория случай те се виждат като ограбени“.
Грамадни суми бюджетни средства, влети в банковия сектор в много страни по света, предизвикали основателното възмущение на обществеността, политиците и законодателите. Разбира се, съответните критични заявления от страна на политиците и законодателите били предизвикани нерядко от желанието да повишат своя рейтинг в очите на обществеността, а не от искрено желание да изменят съществуващата финансова система.
Имало, наистина, и някои конкретни предложения по нейното изменение. Например, британският премиер министър Гордън Браун се изказал за въвеждане на глобален данък върху банките. По такъв начин, по негово мнение, би могло да се намали натоварването на държавните бюджети и данъкоплатците. Разходите за борба с банковите кризи би се финансирало от специален фонд, формиран за сметка на глобалния данък. Какво може да се каже по повод на такова предложение, което било подкрепено от много политици? Първо, това все едно ще е данък на върху банкерите, а върху обикновените граждани, тъй като банките компенсират допълнителните разходи с повишение на лихвите или комисионните. Второ, за практическа реализация на даденото предложение ще трябва да се създаде наднационален институт (фонд), което ще бъде още една крачка по пътя на създаване от лихварите световно правителство.
Тук да кажем, днес отново се активизира дискусията по повод въвеждането на още един глобален данък – така наречения „данък на Тобин“. Споменатия данък се предлага да бъде взиман от операции по трансгранично преместване на спекулативен капитал, за да се намалят стимулите на участниците на финансовите пазари да се занимават със спекулации, пораждащи кризи. Отново пак, въвеждането на такъв данък би наложило създаването на наднационален институт (фонд). Между другото, за предотвратяването на международни финансови спекулации е достатъчно да се въведе на национално ниво ограничения за международното движение на капитала. Обаче такова предложение не съответствува на замислите на световните лихвари.


Последната банкова криза: „информационна бомба“ на агенция Блумберг

На всички е известна казаната в началото на последната криза шега от днешния ръководител на ФРС Бен Бернанке: ако в Америка се появят проблеми с паричната маса, то Федералният резерв може да започне да „разхвърля долари от въртолети“. А „професионалните икономисти“ вече успяха да измислят „научно“ обяснение и „научен“ термин за подобна „военно въздушна операция“ – „количествено облекчение“ (quantitative easing).
Във всяка шега винаги има и част истина. Така е и в шегата на Бернанке. Съдейки по всичко, Америка започна „разхвърлянето на долари“. Вярно, не от въртолети. И не за всички, а само на нужни и проверени хора. Защо проверени? Защото доларите са незаконни — значи фалшиви. Ето защо, за тяхния незаконен произход никой от външните лица (тоест не влизащи в тесния кръг на световните лихвари) не трябва да знае. Вече говорихме, че банките с частично резервиране се явяват фалшификатори на пари. Но онова фалшифициране поне се прикрива със „смокиновото листо“ на някакви непонятни закони и различни „теории“ на „професионалните икономисти“. А ние говорим сега за фалшифициране на пари в буквален смисъл!
През цялата 2009 г. информационната агенция Блумберг няколко пъти съобщавала за това, че в периода септември 2008 г. – април 2009 г. ФРС на САЩ раздала по реда за финансова помощ на банките и други частни институти средства на сума 9 трилиона долара.
В англоезичните източници тази помощ се обозначава с думата (bailout), която в последните две – три години стана най-популярна в публикациите за дейността на ЦБ в „борбата“ с икономическата криза. В нашите СМИ понякога я превеждат образно, използувайки словосъчетанието „спасителен пояс“. Трябва да се има предвид, че „спасителния пояс“ на банките и компаниите във вид на „bailout“ може да приема формата не само на „живи“ пари (паричен агрегат М0), а също и различни гаранции, кредитни линии и програми, поръчителства, тоест задължения, заявки за които могат да възникнат само при определени обстоятелства. Образно казано, това не е самият „спасителен пояс“, а обещание да го хвърлят, в случай ако получателя на обещанието, е изчерпал всички други възможности за спасяване, действително започне да потъва.
Да напомним, че Блумберг – е информационна агенция, която подала в съда срещу Федералния резерв с искане да разкрият сведения, на кого и при какви условия ЦБ на САЩ е предала два трилиона долара в рамките на мероприятията за борба с кризата. Както е казано в иска, програмите за екстрено кредитиране (всичко били 11 програми) превърнали всички американски данъкоплатци в „неволни инвеститори“. „Безпрецедентно количество пари е било дадено на заем на финансовите институти посредством безпрецедентни способи, а ФРС отказва да разкрие каквито и да са детайли от този безпрецедентен заем, — разказал главният редактор на Blumberg News Матю Уинклер. – Ние запитахме в съда: „Защо гражданите нямат право да знаят това?“. „ФРС е длъжна да се отчита за своите решения, — се съгласил с позицията на агенцията Блумберг конгресменът от Флорида Алан Грейсън. – от една страна говорим за това, че ФРС – е независим институт, но от друга страна ФРС не може да ни държи в неведение.“
Съдът на окръг Манхатън (Ню Йорк) удовлетворил иска на информационната агенция още през август 2009 г. (друго нещо е, че ФРС до ден днешен саботира изпълнението на съдебните предписания, което за сетен път доказва: Стопаните на Федералния резерв има какво да крият). Това съдебно разглеждане дало тласък на подготовката в Конгреса на САЩ на законопроект, ограничаващ „независимостта“ на централната банка на САЩ.
Делото за безотчетното пускане на огромна маса долари неведнъж се разглежда в Конгреса на САЩ. Още през февруари 2009 г. сенаторът Байрън Дорган (демократ от щата Северна Дакота) изказвайки се в горната палата на Конгреса на САЩ, заявил: „Ние видяхме, как парите излизаха през задната врата на правителството, което никога не се е случвало в историята на нашата страна. Никой не знае, колко е излязло от Федералния резерв, на кой адрес и при какви условия. Колко е излязло от FDIC? Колко е излязло по линия на TARP? Кога? Защо?“.
За изясняване на поставените от законодателите на Америка въпроси за финансовата помощ на банките и други организации от страна на Федералния резерв в Конгреса на САЩ бил поканен генералния инспектор на ФРС в лицето на дама именувана Елизабет Колман. Дамата не могла да даде разумен отговор на нито един въпрос зададен й от конгресмена Алън Грейсън.
Проблемът за „непрозрачността“ на приеманите от ръководството на ФРС решения и конкретни кредитно емисионни операции се усложнява още и от това, че започвайки от 2006 г. паричните власти на САЩ престанали да публикуват статистически данни по паричния агрегат М3. Това затруднява разбирането от странични за ФРС лица на това, как се променя паричната доларова маса в широк смисъл (включително освен наличните пари и различни финансови инструменти, задълженията по които са номинирани в американска валута) в Америка и в света. Такава „мътна вода“ не позволява даже на опитните финансови аналитици да оценяват точно и оперативно ситуацията на финансовите и другите пазари. Което, впрочем, и е нужно на стопаните на ФРС за достигане на своите цели.
Ето някои размисли относно тази странна информация, съдържаща се в един от руските аналитични материали: „… безотчетната емисия собствениците на ФРС провеждат не само в безналичен вид, но и в наличен вид (просто печатат банкноти). Риск тук практически няма никакъв. Първо, ФРС се явява висша арбитражна инстанция, която може да „определи“, коя от купюрите с еднакви серийни номера действително е пусната от ФРС, а коя (при нейната 100% идентичност) се явява като фалшива. Да опровергае заключенията на ФРС не може никой, даже ако всички разбират, че всичките купюри – и „истинските“ и „фалшивите“ са напечатани на една и съща машина. А и вероятността, купюрите с еднакви номера да се „срещнат“ на едно място е малка. Не е задължително даже да се използуват еднакви номера и серии, може да се напечатат безотчетни серии и да се разпространят чрез подконтролните банки по-далече от САЩ“. За да се застраховат от възможни скандали от пускане на безотчетни долари, САЩ, по мнението на анонимния автор цитиран по-горе, активно разпространяват по целия свят слухове. Слухове за това, че с фалшифицирането на пари се занимават други страни: „Не напразно през 90-те години бяха пуснати и до сега се носят слухове за това, че уж Иран се научил идеално да подправя долари и ежегодно пуска по 5 милиарда фалшиви долара, които не може да се отличат от истинските…“.
Трудно е да се каже, до каква степен дадената по-горе информация за безотчетните емисии на американска валута е достоверна.
Във всеки случай информационната агенция Блумберг съвършено правилно определила „болното място“ на паричната система на САЩ – „непрозрачност“ на операциите на ФРС, която създава благоприятна „хранителна среда“ за различни нарушения и даже престъпления. Нарушения и престъпления, жертви на които стават не само редовите граждани на САЩ, но така също и жителите на всички онези страни, паричните системи на които по един или друг начин са привързани към американската валута.


Част 5


„Паричната цивилизация“: заплаха за съществуването на човечеството


Глава 16


Войната като път към световното правителство

В съвременните Съединени Щати в действителност има две правителства: има установеното от закона правителство и съществува независимо, неконтролирано и неподдаващо се на координация правителство във вида на Федералния Резерв, изпълняващо паричната власт, която е закрепена от Конституцията към Конгреса.

Райт Патман (1893—1976), член на конгреса на САЩ (1928—7976), председател на комитета по банките и валутата.


Независимо от това, че народите дават свещена клетва да заклеймят войната за всички времена, въпреки призива на милионите: „Не на войната!“, въпреки всички надежди за по-добро бъдеще аз съм длъжен да кажа: ако днешната парична система запази процентното (лихварското) стопанство, то аз ще се реша да утвърждавам още днес, че няма да минат и 25 години, и ние ще стоим пред лицето на нова, още по-разрушителна война (1918 г.).

Силвио Гезел (1862—1930), немски предприемач и икономист


Лихварите – организатори на Втората световна война

Темата за ролята на лихварите в подготовката и разпалването на Първата и Втората световни войни е крайно многостранна. Например, в подготовката на Втората световна война голяма роля играе ФРС на САЩ. Известно е, че страните от Антантата, тоест преди всичко Великобритания и Франция силно задлъжняли на Америка в годините на войната. Общо този дълг се оценявал на 10 млрд. дол., което по онези времена представлявало астрономическа сума. В крайна сметка, това било дълг към банките от ФРС. Поради неспособност да погасяват този дълг за сметка на вътрешни ресурси страните победители започнали да провеждат твърда линия спрямо победената Германия: те искали от нея да плати репарации, за сметка на които се надявали да се разплатят с Америка, по-точно — с банките от ФРС. Репарациите били определени на 30 млрд. дол., което било непосилно за разорена Германия.
Твърде големият натиск върху Германия от страна на победителите, зад които стояли лихварите, предизвикал в тази страна движение за преразглеждане на следвоенния ред (наложен с Парижкия мирен договор). Световните лихвари използували тези настроения, за да издигнат на власт Хитлер. Хитлер бил необходим на световните лихвари, за да започнат подготовката на Германия за война против СССР. Без финансовата помощ на банкерите, която те започнали да оказват от 1929 г., на Хитлер едва ли би се удало да дойде на власт през 1933 г.
Подробен списък на банкерите, които предоставяли пари на партията на нацистите през тези години, може да намерите в книгата на Сергей Кремлев „Русия и Германия: заедно или поотделно? СССР на Сталин и райхът на Хитлер“. Ще дадем само един фрагмент от тази книга, имащ отношение към нашата тема: „… списъкът на банките и фирмите, помагащи на райха на фюрера да се изправи на крака, изглежда като справочник на ционисткия капитал в САЩ. Банкерът Лимен, банкерите Лазари от САЩ и Лазари от Лондон, Макс Варбург от Хамбург и брат му Феликс от Ню Йорк… многогодишния глава на Световния еврейски конгрес Наум Голдман в своята книга „Шестдесет години от живота на един евреин“ не скрил, че докато едни еврейски фирми искали да организират международен икономически бойкот на райха, други еврейски фирми го провалили. Не бивало да подвеждат германските контрагенти. Както еврейските, така и арийските“.
След идването на нацистите на власт световните лихвари започнали да оказват разнообразна финансова помощ на новия режим, подготвяйки го за война, подтиквайки Хитлер, преди всичко, към нападение на Съветския съюз. В официален отчет на министерството на търговията на САЩ от средата на 1930-те години се отбелязва, че германската промишленост е получила от американски корпорации и банки през периода 1930 – 1935 г. над 1,5 млрд. дол. като инвестиции и кредити.
Към момента на началото на Втората световна война инвестициите на отделни американски корпорации в икономиката на Германия се състояли от (в млн. дол. от онова време): „Стандарт Ойл“ – 120; „Дженерал Моторс: — 35; Ай Ти Ти – 30; „Форд“ – 17,5. общият обем на инвестициите на американски компании в Германия в навечерието на войната достигнал 800 млн. дол.
Даже когато САЩ влезли във войната, сътрудничеството на американските корпорации и банки с нацистите не престанало. Безусловно, това сътрудничество се осъществявало при снизходителното бездействие на държавните власти на САЩ, които се намирали под пълен контрол на лихварите.
Ето какво по повод на такова бездействие е казано в една публикация: „31. декември 1941 г. от ръководствата на ред корпорации, най-голямата от които била „Стандарт Ойл“, в държавния департамент на САЩ… постъпило писмо с молба за разяснение, кои страни и кои именно предприятия следва да се смятат като субекти, сътрудничеството с които не се разрешава. В отговор от 6. януари 1942 г. се казва, че държавният департамент още не е решил въпроса със списъка на враговете и техните съюзници. По-късно Конгресът на САЩ обявил, че с президентски указ от 13 декември 1941 г. се допускат сделки, по принцип забранени в закона за търговия с врага, ако за това не е получена специална писмена забрана от ръководството на министерството на финансите на САЩ. Освен това, съгласно горе посочения указ, националното правителство на САЩ можело официално да издава на американските предприятия и техните собствени обединения специални разрешения за осъществяване на сделки с компаниите, намиращи се в разпореждане на нацистите и техните съюзници. Издаването на такива разрешения ставало в американското министерство на финансите по време на цялата Втора световна война. Въпреки онази вреда, която нанасяли подобни разрешения на икономиката и отбранителната способност на самите САЩ. Така, на многонационалната американска телефонна корпорация АйТиТи, която се намирала под закрилата на разузнавателните служби на САЩ, след влизането на Америка във войната, официално било разрешено да продължи търговията си с Италия, Германия и Япония чак до края на 1945 г. така АйТиТи взела участие в организацията на крайното производство на управляеми авиобомби и усъвършенствуване на бомбардировачите, които унищожавали градовете и въоръжените сили на съюзниците“.
В сътрудничество с нацистите също така участвували американските банки, на първо място „Чейз Нашънъл“ и „Сити Нашънъл“.
Да разгледаме по-подробно дейността на първата от тях, принадлежаща на клана Рокфелер. Парижкият отдел на тази банка имал кореспондентски отношения с една от ключовите банки на нацисткия режим – банката на Шредер, обслужваща сметките на подразделенията на СС. Същата „Чейз Нашънъл“ организирала продажбата на територията на САЩ на немска валута, при това за повишаване на курса на тази валута банката провела широка рекламно пропагандна акция за прослава на Хитлер и неговите оръжия. Интересно е, че марки е можело да се купят от банката и по преференциален курс. За това е било необходимо да се представи на рокфелеровата банка гаранционно писмо с обещание, че тези марки след това ще бъдат инвестирани в германската икономика. Писмото се придружавало от справка от немското посолство във Вашингтон потвърждаваща, че даденото лице поддържа политиката на нацистките власти в Германия. „Чейз Нашънъл“ съвместно с Парижко Холандската банка осъществявала операции със злато и скъпоценни камъни, които нацистите ограбвали в концентрационните лагери.
През това време, докато банката на Рокфелерите си сътрудничела с нацистите, един от Рокфелерите – Нелсън – бил сътрудник на разузнавателната служба на САЩ, която работела против Германия.
В сътрудничество с Третия райх била замесена също така „Юнион банкинг“, която била съвместно предприятие на американските милиардери Хариман и немския индустриалец Тисен.
Би било твърде опростено да смятаме, че световната финансова олигархия в годините на Втората световна война е действала в единен блок, че между отделните й групи е нямало противоречия по повод целите, плановете и способите за водене на войната. Преди всичко, се набива на очи противоречията на английския капитал (представен от Ротшилдите) и американския капитал (представен от Рокфелерите). Първият се опирал на мощна колониална империя и статута на Лондон като световен финансов център. Вторият се стремил да отнеме от английския капитал тия две преимущества. Ето какво пише по повод на това, щателно маскирано противостояние на двете групи на световната олигархия, френският писател и банкер Жак Атали: „Американците и англичаните водели преговори (продължили цели три години) за бъдещото съвместно управление на света, неговите парична и търговска системи… Условията на сделката са безпощадни: всяка военна поддръжка на Лондон от Вашингтон се оказвала в замяна на политически отстъпки от страна на фунта в полза на долара. Военните кредити укрепили хегемонията на долара, който легнал в основата на всичко, макар за това никъде да не е написано“.
Всестранният анализ на способите и формите на сътрудничество на банките и корпорациите на САЩ с Третия райх – е много обширна тема, която излиза извън рамките на тази книга. Повечето изследователи, докосвали се до дадената тема, правят примерно еднакви изводи:
а) Втората световна война е била подготвена от световната финансова олигархия;
б) през годините на войната отделните „национални“ групи на финансовата олигархия активно си сътрудничели (даже ако те се отнасяли към държави, намиращи се във война);
в) държавните власти на воюващите страни фактически не възпрепятствали това „сътрудничество“, понеже се намирали в голяма зависимост от световната олигархия;
г) световната финансова олигархия сериозно се обогатила от Втората световна война, в това число и за сметка на сътрудничество с Третия райх;
д) полагащата се оценка на ролята на световната финансова олигархия в разпалването на Втората световна война и нейното „сътрудничество“ с Третия райх след края на войната (преди всичко на Нюрнбергския процес) не била направена;
е) в продължение на всичките десетилетия от края на Втората световна война световната финансова олигархия е правила и продължава да прави всичко възможно, щото правдата за нейната роля в разпалването на войната да не стане достояние на широката общественост (тоест осъществява целенасочена фалшификация на историята на Втората световна война);
ж) заедно с това между отделните групи на световната финансова олигархия се наблюдавали определени противоречия, свързани със стремежа за доминиране в световната финансова система през следвоенния период; английската финансова олигархия излязла от войната отслабнала, а американската финансова олигархия заела доминираща позиция (което било затвърдено в решенията на Бретон Уудската конференция през 1944 г.).


Войната като глобален бизнес проект

В епохата на „паричната революция“ войните стават не само възможни, но също така и неизбежни. Тези войни често са нужни за това, че да се прави бизнес от тях, и те нарочно се планират и подготвят.
Първо, ние вече отбелязвахме, че войните пораждат допълнително търсене на пари от страна на правителствата на противоборстващите страни. Тоест лихварите са заинтересовани в това, че към тях да се обръщат за кредити правителствата на тези страни, при това в периодите на подготовка и водене на войната правителствата са принудени да се съгласяват с най-кабалните условия на лихварите. За лихварите такива войни са само печеливши: те са на страната на победителя (не е важно, коя страна ще победи) и участват в подялбата на „трофеите“, тоест имуществото на победените страни. Например, така завършила Първата световна война, когато американските банкери вече събирали дълговете както от победителите (Англия и Франция), така и от победената страна (Германия).
Второ, подготовката и воденето на войни поражда допълнително търсене на продукцията на военната промишленост, в милитаризацията на „икономиката“ се оказват заинтересувани не само производителите на самолети, оръдия, барут и танкове, но и лихварите. Ние вече говорихме, че в цената на всяка стока (и услуга) немалка част се пада на „разходите“, свързани с „услугите“ на лихварите (обслужване на дълга по получените кредити). Така че към военно-промишления комплекс (ВПК) на САЩ може да отнесем не само такива компании като, например, „Локхийд“ (производство на военни самолети), но също така и „Сити банк“, „Банк ъф Америка“ и други банки на Уолстриит. По-правилно е да наречем посочения алианс не ВПК, а ВПБК – военно-промишлено–банков комплекс.
Трето, подготовката и воденето на войните се явява най-удобния аргумент за управляващата върхушка на страните от „паричната цивилизация“ да осъществяват нарастване на държавните разходи и държавния дълг. Без такова нарастване съществуването на „паричната цивилизация“ въобще днес се оказва под голям въпрос.
През 2003 г. тогавашният президент на САЩ Дж. Буш младши в една от своите речи заявил, че най-главните три злини на 20-ти век са – хитлеризма, комунизма и милитаризма. Буш явно се е стремил да докаже, че Америка е империя на „доброто“, която винаги се е борила с империята на „злото“ в лицето на Съветския съюз („злото на комунизма“), с нацистка Германия („злото на хитлеризма“), с милитаристическа Япония („злото на милитаризма“) и други по-малко значими страни и огнища на „злото“. Но да погледне в огледалото, тоест да оцени Америка по тези критерии той забравил. Комунизма и хитлеризма да се измерят с помощта на някакви количествени показатели е доста сложно, а милитаризма - достатъчно просто – с помощта на цифрите на военните разходи.
Ето данните за държавните разходи на САЩ за водене на някои, най-големи военни операции и войни след втората световна война (в млрд. дол., цени от 2008 г.):
- войната в Корея – 456;
- войната във Виетнам – 518;
- войната в Персийския залив – 88;
- военните операции в Ирак и Афганистан (към края на 2008 г.) – 808.
Съгласно прогнозни оценки, към 2017 г. общите разходи на САЩ за военните операции в Ирак и Афганистан (от тяхното начало през 2003 г.) могат да нараснат до астрономическа сума в диапазона от 1,09 до 1,62 трлн. дол. (по цени от 2008 г.).
Под предлог за „борба с тероризма“ САЩ рязко разпуснали военните разходи, финансирани за сметка на дефицит в бюджета, а Конгресът на САЩ едва ли не всяка година преразглежда лимита на максимално допустимия дълг на държавата в посока на повишаване.
По предварителни оценки, през 2009 финансова година дефицитът на федералното бюджет достигнал рекордната сума 1,6 трлн. дол., или 11,2% от БВП на страната. За сравнение: в навечерието на военното нахлуване на САЩ в Ирак дефицитът бил равен на 3%. По резултати от 2011 финансова година (завършила през октомври 2011 г.) дефицитът бил равен на 1,30 трлн. дол., или 8,9% от БВП. Днешните дефицити на федералния бюджет (в относително изражение) – са рекордни от 1942 г., когато Америка активно преустройвала своето стопанство на военни релси.
Финансовата подкрепа в рамките на военния бюджет на САЩ за 2010 финансова година са определени в размер на 537 млрд. дол., което е с 24 млрд. дол. повече от сумата на асигнация през 2009 фин. година. В последните дни на 2011 г. Конгресът на САЩ приел военния бюджет за 2012 фин. година в размер на 662,5 млрд. дол., в това число отделени средства за военните операции на Америка извън границите предвидени за финансиране в размер на 115,5 млрд. дол.. Между другото, военните разходи на Америка днес представляват, съгласно Стокхолмския институт по проблемите на мира и разоръжаването (СИПРИ), половината от световните военни разходи.
Така че Америка, изхождайки от критериите, предложени от Буш младши, можем без всякакви резерви да отнесем към „империите на злото“.
Разбира се, зад всяка война или военна операция на САЩ покрай общите интереси на финансовата олигархия (държавните военни поръчки, увеличаването на държавните задължения) могат да стоят също и специфични геополитически и финансови интереси на отделни групи на финансовата олигархия. Например, агресията на САЩ в Ирак решавала и такива задачи, като поставяне под контрол на най-богатите находища на нефт, недопускане на прецедент на преход на търговия с нефт не за американски долари, а за друга валута (плановете на Садам да премине на разплащане за нефт от долар на евро) и т.н.
През 1990-те години Афганистан бил най-големия производител на опиумен мак (70% от световното производство), от който се произвежда хероин. През периода 1996 – 2001 г. на власт в страната се намирали талибаните, представителите на движението „Талибан“ (радикално ислямистко движение от сунитска вяра). Към края на 2000 г. те напълно забранили отглеждането на мак и унищожили повечето от плантациите с тази трева. Производството на суровина за хероин (суровия опиум) спаднало почти 20 пъти! Това и станало причина за военното нахлуване на американците (под предлог за борба с тероризма) в Афганистан през ноември 2001 г. – буквално два месеца след трагичния спектакъл наречен „11.09.2001“.
Тъй наречените нападения на терористите над зданията на Международния търговски център в Ню Йорк – са също такава провокация, както и събитията на 7.12.1941 г., известни като „нападение на японците на американската военноморска база Пърл Харбър“ Когато американците дошли в Афганистан, те първо освободили от затвора няколко наркобарона (някои от тях били агенти на ЦРУ на САЩ). Вече през 2002 г. плантациите на опиум били възстановени, а през 2003 г. обемът на производство на суровината за хероин надхвърлил онзи, който бил до идването на власт на талибаните. Днес на Афганистан се пада 90% от всичкия опиум, достигащ до световния пазар. Плантациите с мак днес заемат в Афганистан площ от 193 хил. хектара. За сега САЩ само увеличават своето военно присъствие в тази страна. Президентът Обама е заявил планове за изпращане там допълнително на 30 хил. човека военен контингент, а във федералния бюджет за войната в Афганистан през 2010г. са определени 65 млрд. дол. Това, многократно превишава обема на БВП на Афганистан (по официални данни, в които не се отразяват доходите от продажба на наркотици). Афганистан е ярък пример за това, как финансовата олигархия на САЩ използува военно силовата поддръжка на държавата (съвсем не евтина) за защита на своите интереси в различни точки на света.


Световното правителство и световният робовладелски ред

Ние вече много пъти сме отбелязвали, че крайната цел на световните лихвари се явява световното господство. По-рано тази цел се е пазела в тайна. Сега световните лихвари не смятат за нужно да скриват своите замисли, отчитайки, че по-голямата част от света вече се е оказала под техен финансов и военен контрол. Освен това, създава се впечатление, че те даже съзнателно организират „изтичане“ на информация за своите планове. С каква цел? Видно, за да деморализират окончателно населението, да го лишат от всякаква воля, да създадат настроения на апатия и го лишат от воля за съпротива. Днес на тема световното правителство се появяват много публикации, по повод на които вече рядко „се преструват на глупаци“ дори „демократичните“ СМИ: като че ли, това не е истина, това е поредната параноя на привържениците на „теорията за конспирацията“.
Ще формулираме основните точки на плана за построяване на новия световен ред (на основата на публикации, дело на перото не само на онези автори, които се изказват в качеството на опозиция на плановете за създаване на световно правителство, но и онези автори, които се намират на „служба“ при световните лихвари и „разгласяват“ техните планове):
- за предотвратяване на войните, кризите, социалните проблеми и т.н. е необходим демонтаж на националните държави, понятието национален суверенитет днес, по мнението на световните лихвари, е остаряло;
- бъдещото човечество го заплашва също така изчерпване на природните ресурси и замърсяване на природната среда; това са глобални проблеми, решението на които не е възможно при запазване на националните държави;
- за решаване на горе посочените проблеми е необходимо: първо, създаване на световно правителство, което да замени националните държави; второ, въвеждане на „контрол над населението“ (което в превод на разбираем език означава съкращаване на днешната численост на населението на Земята с най-малкото 2 – 3 пъти);
- за ускоряване на процеса по „демонтажа“ на националните държави е необходимо да се стремим към „демонтажа“ на националните култури, националните институти, отслабване и разрушаване на института на семейството, традиционните религии, поощряване на сепаратизма и други негативни социално-културни процеси;
- за ускоряване на процеса по съкращаване на числеността на населението на Земята е необходимо да се поощряват локалните войни (в това число и гражданските), да се демонтират националните системи на здравеопазване, да се поощрява разпространението на наркотици и хомосексуализма, да се стимулира потреблението на ГМО и т.н.;
- за ускоряване на прехода към нов световен ред крайно важно се явява също така и активното използуване на различни технологии за управление (манипулация) на съзнанието и поведението на хората; в тази връзка особено внимание трябва да се отдели на повишаване на ефективността в работата на подконтролните на лихварите СМИ, реформиране на системата на образованието, унищожаване на религиозното възпитание и просвета и т.н.;
- при недостатъчни резултати от горните мерки следва да се използуват „по-ефективни средства“: провокиране на световни икономически кризи, а при необходимост разпалването на крупномащабна война;
- в условията на новия световен ред обществото ще бъде ясно разделено на две групи (две класи): „избрани“ и „роби“ („средната класа“ напълно ще изчезне); такава „цивилизация“ може да се нарече световен робовладелски ред.
Темата за световния робовладелски ред и световното правителство е много обширна и излиза извън рамките на тази книга. Различни проекти за създаване на световно правителство са разработвани в продължение най-малкото на последните няколко столетия (от онова време, когато започнала „перманентната парична революция“). Някои проекти не само са били полагани на хартия или оповестявани в тесни кръгове на „посветени“, но също са предприемани опити за практическа реализация на тези проекти.
В качеството на свои агенти за реализиране на плановете по завоюване на световната власт лихварите използували различни тайни общества и ордени от политически и религиозно-окултен характер. Сред тях са: катари, албигойци, валденси, рицарите тамплиери, асасини, илюминати, йезуити, розенкройцери, масони и др. В продължение на последните две столетия основни „агенти за влияние“ на лихварите в света били масоните.
Ще дадем думата на руския мислител А. Д. Нечволодов, който по следния начин е описал масонството(тайното общество на „зидарите“) в началото на 20-ти век:“Целта на масонството е ясна: да създадат световно царство на главатарите на капитала върху руините на съвременните държави, при това неосъзнатите строители, разрушаващи своя държавен строй, а заедно с него и своята свобода, сила, здраве и нравственост, се явяват самите народи в следствие на пагубната за тях парична система, същността на която се замъглява от цяла армия гнусни мошеници от подкупените държавни хора, с дадени от масоните подкупи за управление на държавното стопанство и от учените масони…“
Тук накратко са формулирани някои най-важни характеристики на масонството:
1) осигуряване на световно господство на лихварите („главатарите на капитала“);
2) за постигане на посочената цел – разрушаване на държавата, а заедно с това „свободата, силата, здравето и нравствеността на хората“;
3) постигане на целта посредством неосъзнатото съдействие на народите;
4) неосъзнатото съдействие е обусловено от съществуването на паричната система;
5) пагубния характер на паричната система се замъглява от подкупени хора (агенти на влияние);
6)към тези подкупени хора се отнасят: чиновници, управляващи на държавното стопанство и различна „учена“ публика, обясняваща съществуващата парична система.
Ще изясним само една крачка за укрепването на властта в света, която била направена от световните лихвари в края на Втората световна война. Както е известно, съюзниците в антихитлеровата коалиция се договорили след войната да създадат специална международна организация, която била предназначена да решава въпроси по безопасността и предпазване от възникване на войни (по-късно такава организация била създадена и била наречена ООН). Най-малкото, именно така си го представяли в Съветския съюз. Другите основни участници в коалицията – САЩ и Великобритания – гледали на бъдещата организация като на орган, призван да регулира на наднационално ниво не само въпросите по безопасността, а също и икономически, финансови, социални и хуманитарни въпроси. Фактически ставало дума за институт, който напомнял на световно правителство. СССР твърдо заявил своето несъгласие с такъв вариант на организиране на следвоенния световен ред. След Бретон Уудската конференция 1944 г., на която САЩ успели да прокарат решения в своя полза, Великобритания променила своята позиция по повод ООН и престанала да настоява за това, че тази организация да се занимава с въпросите по регулиране на националните икономики. В резултат ООН не станала правителство на света, както това искали световните лихвари. Обаче това не било отказване от проекта за „световно правителство“ по принцип. Ставало дума само за тактическо отстъпление.
Но даже след приемането на устава на ООН в такъв вид, какъвто устройвал СССР, на Запад веднага започнали движение за преразглеждане на този документ. Движението било инспирирано от световната плутокрация. Така, министърът на външните работи на Великобритания А. Бевин на 23 ноември 1945 г. заявил, че е необходимо да се свика „световна асамблея, избрана направо от народите от целия свят“. По негово мнение, асамблеята трябвало да приеме закон, задължителен за всички държави. За осигуряването на изпълнението на този закон се предлагало да се създаде световен съд и световна полиция. Не много след това в САЩ било инициирано „движение на световните федералисти“, което оглавил представителят на крупния бизнес К. Майер. Това движение наброявало 34 хил. члена. То постигнало това, че законодателните събрания на 17 щата приели резолюции, с искане за преразглеждане на устава на ООН. Предлагало се да се създаде световно правителство, което би управлявало човечеството като една федерална държава.
За реализиране на проекта била започната „Студената война“ против СССР. Впрочем, във всеки момент тя могла да прерасне в „гореща война“, тъй като Западът вече имал атомна бомба, а Москва още нямала.
Ето какво пише са събитията от това време известният американски икономист (без кавички) и политик Линдън Ларуш: „В септемврийския номер на „Бюлетин на учените-атомници за 1946 г.“ Ръсел (британски учен и яростен привърженик на създаването на световно правителство – В.К.) специално подчертал, че той предложил разработването на атомното оръжие с едничката цел – да постигане установяване на властта на световното правителство. И тогава, и по-късно Ръсел искал от САЩ и Англия, да се готвят за превантивна атомна бомбардировка на СССР, понеже Сталин се възпротивил на идеята за преобразуване на ООН в световно правителство, в следствие на което държавите биха се оказали унищожени. Последвалата скоро след това „студена война“ със Съветския съюз била предприета с цел реализация на плана на Ръсел, който изисквал разработката на атомното оръжие, което да прокара пътя за световно правителство“.
Ето мнението за събитията от онези следвоенни години на нашия историк А. Елисеев: „По същество, през 40-те години Сталин… спасил света от глобализма. Ако не беше неговият „инат“, нежеланието да се съгласи на „конвергенция“ и „перестройка“, то Щатите и техните съучастници биха поставили това същото световно правителство още през 40-те години. Но необходимостта от борба със СССР ги заставила да правят отстъпки на националните държави, да допуснат някаква самостоятелност… На транснационалистите им се наложило също така да възстановяват и укрепват Западна Германия и Япония – по времето на пика на СССР. А в самите Щати започнала консервативната кампания на маккартизма, която вече затваряла пътя за космополитна конвергенция“.
Днес, когато студената война завърши с победа на Запада (по-точно – на световните лихвари), задачата по практическата реализация на проекта наречен „Световно правителство“ отново е дошла на дневен ред. Открито се пропагандира посочения проект, открито се провеждат дискусии по „техническите детайли“ на проекта сред идеолозите на световното правителство. Ще дадем по-долу само няколко извадки от една от последните книги на бившия президент на ЕБРР Жак Атали, която е озаглавена „Световната икономическа криза… А какво по-нататък?“.
Ще напомним, че Жак Атали се отнася към онези автори, които се намират на „служба“ при световните олигарси и периодически „дава гласност“ на плановете на „световните задкулисия“. Така, че „откровенията“ на този „писател“ заслужават особено внимание.
Основната мисъл на автора на книгата „Световна икономическа криза…“ се свежда до това, че днешната световна криза поражда сериозни „проблеми“ във функционирането на пазарните механизми, „Проблемите“ са обусловени от това, че пазарите са станали глобални, а управлението на „пазарната икономика“ както по-рано се управлява от националните държави: „Между демокрацията и пазара… има сериозно противоречие: демокрацията може да съществува само на определена територия, докато пазарът граници не знае, било то капитали, технологии, труд, имуществени блага и др. Световна демокрация днес не съществува, а и практически в нито една област няма даже единно правово пространство, но широко са разпространени глобалните пазари, в това число и финансовите. Те бързо еволюират и се разпространяват извън пределите на държавите и националностите, заобикаляйки всякакви ограничения, господствуват навсякъде…“.
Съответно възможни са два изхода от възникналата ситуация: а) да се върнем към протекционизма и по този начин да извършим демонтаж на световните пазари; б) срочно да се заемем със създаването на световното правителство, което би „въвело ред“ на световните пазари. Авторът разглежда първия вариант като явен „регрес“ на човечеството. Негово мнение е: ако човечеството желае „прогреса“ и „демокрацията“, то трябва да избере втория вариант.
Ще обърнем внимание, че Жак Атали е тънък психолог. За да предразположи към себе си читателя, той достатъчно активно използува антикапиталистическата риторика (разкриване на борсовите машинации на банкерите, констатация на усилващата се поляризация в обществото, акцентиране на вниманието на алчността на съвременните финансисти и т.н.). Ето примери на такива критични забележки, на каквито рядко се решават нашите „професионални икономисти“: „Банките стават по-малко прозрачни, запазвайки за себе си голяма част от печалбите, които те получават от чужди пари“, „Банките задържат парите и създават безпаричие, подобно на онова, като в съветското време, когато „складирането“ на продукти е водело до дефицит“, „Днес либералната идеология — служи на нищожно малцинство“, „Младите специалисти все по-често отиват в сферата на недви