Българска търсачка и начална страница

Стела Камерън
Само твоето докосване

1

Момичето беше само необходимо зло. Неизбежна добавка. Грозна или красива, хлапачка или еманципирана млада дама, красотата и характерът на госпожица Линдзи Гранвил от Трегонита в случая имаха само второстепенно значение.
Да я ухажва… и да приключи с това колкото се може по-бързо! Да направи разумен компромис, да помоли за ръката й, да се ожени за нея, да осъществи съпружеските си задължения и след това да я настани в най-отдалеченото си имение, като й осигури комфортни условия… да се отърве от нея по най-бързия начин!
Щом стигна обветрената скална издатина, от която се виждаше цялото впечатляващо имение Гранвил в Корнуол, Едуард Ксавие дьо Уорт, шести виконт Хъксли, стегна юздите на жребеца си и постави длан на потръпващата му шия. От Мегависи дотук бе препускал бясно, тласкан от омраза и нетърпение.
— Тихо, Сейбър — прошепна Хъксли, — тук сме на вражеска територия и първо трябва да разузнаем наоколо… докато цялата тази земя стане наша. — Ноздрите му се издуха и той присви очи. Ненапразно приятелите му ги наричаха «капаци към тъмната му душа». Те скриваха вътрешния му свят и той беше благодарен за това. През следващите дни способността му да крие мислите и чувствата си със сигурност щеше да му бъде от голяма полза. Във всеки случай беше решен да си послужи с всички средства, с които разполагаше, за да постигне успех в начинанието си.
А причината за тези усилия? Отмъщение!
— Време е. — Хъксли се надигна на седлото. Сейбър се подчини на лекия натиск на бедрата и се заспуска по склона. Жребецът бързо слезе от голия хълм и се отдалечи от разбунените води на Ламанша. Прекоси просторните пасища, където овцете се притискаха към ниските огради, търсейки защита от февруарския студ — а ездачът беше се слял с коня си, като кентавър.
Той мина като вихър под надвисналите клони и зави в галоп по пътя, който водеше към главната алея на Трегонита. Издишваше бели облачета, беше се озъбил. По-добре да излее гнева си сега, за да го отвее вятърът, вместо да се изпусне пред мъжа, който нямаше представа кой е виконт Хъксли и защо е дошъл да го види. Той не биваше да усети нищо от заплахата, която носеше посетителят му. Роджър Лачет, комуто беше предопределено да получи единствено възможното наказание за извършеното престъпление, трябваше да посрещне своя обвинител и съдия спокойно и учтиво, да, дори с напрежение и радостно очакване… и скоро след това да прокълне деня на срещата им.
След минути Хъксли спря пред готическата фасада на господарската къща. Чу зад гърба си скърцане на стъпки по чакъла и стисна по-здраво юздите.
Едуард дьо Уорт скочи от коня си едва когато върху Сейбър връхлетя вихрушка от синьо копринено кадифе и разбъркана руса грива. В първия миг новодошлият не разбра, че фурията, която го бе нападнала, е млада жена, и за миг се скри зад мощните хълбоци на жребеца си. Ако се съдеше по слуховете, младата Гранвил беше много сдържана и рядко се показваше в обществото, следователно тази беше посетителка или слугиня и той също трябваше да прояви сдържаност.
— Келвин не ви ли каза да минете през гората? — прозвуча дрезгав, леко задъхан глас, бледото лице на младата дама се появи иззад шията на коня. — Моля ви, побързайте. Ако вие… Ако той… Не трябваше ли да…
Големите загрижени очи, които се устремиха към Хъксли, бяха със същия цвят като индиговосиньото палто, което се стори на виконта твърде голямо и доста износено. Лицето представляваше съвършен овал под сърцевидно оформена коса, нослето беше малко и леко вирнато. Пълните устни бяха полуотворени и разкриваха бисернобели зъби; гъсти, тъмни ресници обкръжаваха забележително сините очи. Хъксли се изправи. Тази зашеметяваща красавица беше още дете.
— Кой или какво би трябвало да бъда, млада лейди?
— О! — Малка ръка в извънредно тежка, непрактична кожена ръкавица се вдигна към устата, а бузките се зачервиха възхитително. — О! Ами… Ако не искате Сара да си има сериозни неприятности, бихте ли отишли отзад в обора, за да скриете коня си? — За удоволствие на Хъксли тя направи бърз и несръчен реверанс. — Искам да кажа, ако не ви е неприятно. — Гъстите ресници се спуснаха над огненочервените бузки.
Мъжът удари с камшик по прашния си ботуш.
— Но разбира се! Покажете ми пътя. — Бедното малко същество явно беше уплашено до смърт, а и възможността да се доближи до Лачет от неочаквана посока вероятно щеше да се окаже предимство.
Момичето беше явно още съвсем младо, беше извънредно дребно и даже мършаво под лошо ушитото палто. То изненада Хъксли, като сграбчи ръката му и го повлече по пътя, по който беше дошло. Въпреки ръкавицата пръстите й бяха толкова крехки, че се загубиха в ръката му.
— Трябваше да се сетя, че Сара не ви е обяснила колко важно е да бъдете дискретен. Вероятно сте забравили да спрете на пътя край колибата на Келвин. — Обутите в тромави ботушки крака се движеха с учудваща бързина и тя дърпаше Хъксли, сякаш се страхуваше, че той няма сили да върви в крак с нея. Конят вървеше послушно зад тях, все още запъхтян от дългия галоп.
— Какво по-точно… — Едуард я изгледа любопитно. — Какво по-точно е забравила да ми каже Сара?
— Стига толкова! — Двамата завиха зад ъгъла на къщата и се озоваха в настлания с камъни двор на оборите. — Аз не й повярвах, знаете ли! Сара винаги измисля невероятни истории. Съгласих се с плана й, защото си помислих, че това е пак някоя от нейните игрички. Но и не повярвах, че вие наистина съществувате.
— О, разбира се, че съществувам — прошепна с усмивка Хъксли.
Момичето спря.
— Простете, моля. Думите ми наистина прозвучаха глупаво, но аз лесно се вълнувам. Всеки го казва. Това и… ами, аз… Сара трябваше да ви обясни колко е важно никой да не ви види. Не само в свещеническия дом, но и тук. Моля ви, побързайте!
Ратай никъде не се виждаше и Хъксли се остави на момичето да го отведе в обора и да поеме юздите на Сейбър. Тази хлапачка беше истинска специалистка по отношение на конете, установи с учудване той. Отведе жребеца в най-близкия празен бокс, хвърли на гърба му одеяло и се увери, че в яслите има достатъчно храна и вода.
— Готово! — Тя се обърна отново към него и приглади блестящите къдрици, нападали по лицето й. — Сигурно ви е студено и сте гладен?
Хъксли едва се удържа да не се изсмее. Тази невероятно привлекателна млада дама беше успяла да потуши гнева му. Истинско щастие, защото му трябваше хладен ум, за да осъществи намерението си.
— Може ли и за мен едно одеяло и малко слама, ако обичате?
Тя смръщи чело, препъна се, докато спускаше резето на бокса, и отново се изчерви.
— Намирате ме несръчна. Всички ми го казват. Ако побързаме, можем да се промъкнем в кухнята, там е топло. Мисля, че ще ви намеря нещо за хапване и тогава ще решим какво да правим. Защото, знаете ли, изпуснахте Сара. Тя е с баща си в Сейнт Аустел. Знам, че ще минат още няколко часа, докато се приберат в пасторския дом.
— Не е ли по-добре да повикате иконома? — Играта беше отишла твърде далеч. Явно това дете го беше сбъркало с някого.
Огромните наситеносини очи не се откъсваха от лицето му.
— Сара създаде голяма бъркотия. Какво щастие, че ви забелязах първа. Тя не живее тук. Това е Трегонита. Пасторският дом е на края на селото. На няколко мили оттук. — Между съвършените бели зъби се подаде връхчето на розово езиче. — Слава богу, че Сара ви описа толкова подробно.
Хъксли усети безпокойство и едва не затропа като конете в боксовете.
— И как ме описа тази… какво беше описанието на Сара? — Той не бе назовал пред Лачет точната дата на пристигането си, камо ли пък точния час, но сега гореше от нетърпение да се изправи пред врага си.
Момичето отново смръщи чело и го огледа замислено.
— Тя ми говори често за своя смел офицер, който служи под командата на Уелингтън и страда ужасно от раздялата с нея… Искам да кажа, говори за вас и чете разни романтични стихотворения. Затова до днес не й вярвах.
Хъксли не можа да овладее любопитството си.
— И какво по-точно ви разказва?
— Ами… — момичето го огледа изпитателно, — той е много висок, казва тя, тъмните му къдрици са разбъркани от вятъра, в очите му пламти огън, а устата му… коравата му уста е красиво изрязана. Великолепни широки рамене, които опъват безупречно ушития жакет. А пък краката му… — Тя затисна уплашено устата си. — Олеле! Моля ви, не издавайте, че съм говорила такива неща!
Развеселен, Хъксли се опита да приглади немирните си къдрици.
— Сара няма да чуе от мен нито думичка. А вие винаги ли сте… — Ако я наречеше «необуздана», тя сигурно щеше да се обиди. Спонтанността беше рядка и възхитителна черта на характера, която той извънредно ценеше у жените. — Винаги ли сте така открита?
— О, да, всички го казват. — Доколкото можеше да види, малката изобщо не беше възмутена. — Трябва да идем в кухнята, преди някой да ви е забелязал.
Воден от момичето, Хъксли прекоси двора и мина под каменната арка, за да влезе в заобиколената от нисък зид кухненска градина. Загнилите остатъци от зимни растения бяха необорими доказателства за занемареност. Хъксли вдигна вежда. За човек, сдобил се с тази собственост благодарение на невероятната си безскрупулност, Лачет показваше учудващо малък интерес към поддържането й.
— Оттук — прошепна водачката му.
Той й отвори тежката врата и влезе след нея в мрачния коридор. Каменните стени бяха студени и заплашителни. Минаха през млекарната, после през складовете за месо и риба. След това момичето го въведе в учудващо просторната и добре обзаведена кухня, където огънят вече догаряше.
— Седнете. — Тя придърпа към огъня един прастар дървен стол. — Ето тук. Стоплете се.
Поканата беше добре дошла. Хъксли се поклони с благодарност, отпусна се на стола и протегна ръце към жаравата. Приключението започваше добре. Лачет, който и без това не се ползваше с добро име в обществото, сигурно щеше да получи удар, като узнаеше, че са въвели един виконт през кухнята! Устата му се изкриви в усмивка.
— Къде са другите прислужници?
— Но аз не съм… О, да! Днес готвачката има свободен следобед. Дедс — това е икономът — вероятно се е задълбочил в сметките си. А пък другите… — Тя описа широк жест с ръка. — Когато не се очакват гости, персоналът има други задачи в къщата.
— А вие? — Той й хвърли бегъл поглед през рамо. — Коя сте вие и къде трябва да бъдете в този момент?
Тя беше оставила ръкавиците си върху огромната, излъскана до блясък маса в средата на кухнята и в момента разкопчаваше палтото си.
— Ами… аз съм… — Усмивката изписа на бузките й очарователни трапчинки, но не прогони сенките в блестящите очи. — Вие би трябвало да знаете коя съм, сър. Аз съм, хм… Берти. Камериерката на Сара.
Момичето явно не умееше да лъже. Хъксли смръщи чело. Не можеше да разбере защо го излъгаха, но явно цялата тази история беше измислена.
— Добре, значи сте Берти. И какво търсите в господарския дом, след като мястото ви е в къщата на свещеника?
Лицето й отново пламна.
— Сара е постъпила много лекомислено. Трябваше да ви каже открито и ясно, че причината да дойдете в Трегонита и да чакате в обора е баща й, който… — Тя се промъкна на пръсти до него и продължи съзаклятнически: — Пастор Уинслоу е добродушен човек, но много старомоден по отношение на сърдечните проблеми, нали разбирате. Затова Сара реши, че трябва да дойдете тук и да чакате в обора, а тя ще се промъкне тайно и баща й няма да разбере нищо.
— Разбирам. А ние казахме ли… искам да кажа, Сара уведоми ли ви, че днес е денят на срещата ни?
— О, не, не! — Момичето огледа внимателно кухнята, после се отпусна на колене и повдигна една каменна плоча. Бутна я настрана, бръкна в дупката под нея и извади вързопче, увито в стар шал. След това се изправи с леко пъшкане и хвърли плячката си в скута на посетителя. — Трябва да побързаме. Сара ми каза само, че вероятно ще дойдете да я посетите и че аз трябва да си държа очите отворени. Беше случайност — извънредно щастлива случайност — че ви видях навреме. Ето, хапнете. Тук има пастет от дивеч, сирене и ябълки. Надявам се да ви харесат. Върнете се в обора и чакайте. Ако мога, ще ви донеса и малко бира.
— Много сте великодушна — отговори напълно сериозно Хъксли, питайки се дали Лачет имаше представа, че слугите крадяха от запасите му, за да не гладуват. Във всеки случай той нямаше да е човекът, който щеше да му разкаже за това.
Берти свали тежкото си палто, сви го на топка и го метна небрежно на един стол. След това отново коленичи, за да сложи каменната плоча на мястото й.
Хъксли спря да диша. Тази камериерка не беше облечена като слугините в неговите имения. Щом я видя без палтото разбра, че първото му впечатление е било вярно: тя наистина беше много дребна. Дребна, с почти детска фигура, но напълно оформена жена! Бледосинята муселинена рокля подчертаваше безупречната бяла кожа. Разпуснатите руси къдрици падаха по съвършено оформени рамене и милваха буйните млади гърди, опънали деколтето. Тази гледка накара Хъксли да се размърда неспокойно в стола си. Роклята беше доста износена, небрежно привързана под гърдите с избеляла сатенена панделка. Но не можеше да скрие възбуждащите извивки на тялото.
— Защо не сте в униформа? — попита момичето, наведе се още веднъж да провери добре ли е поставило плочата и отеснелият корсаж едва не се спука под напора на гърдите. После приседна на пети и тънката права пола подчерта изкусително закръглените хълбоци.
Хъксли въздъхна тежко и се постара да не гледа към нея. Не бе в стила му да пожелава камериерки и кухненски прислужнички.
— Сигурно сте сметнали, че така няма да направите впечатление — продължи замислено тя.
Той усети, че не е отговорил на въпроса й.
— Проникнахте в мислите ми. — Изправи се и продължи развеселено: — Вероятно смятате, че е крайно време да се върнете в… свещеническия дом. — Много му се искаше да я попита дали идва тук всеки ден с надеждата да зърне смелия офицер на Сара, но не посмя. В този момент откри още едно несъответствие. След като беше прислужница в дома на свещеника, защо криеше храна в чуждата кухня?
Берти се изправи не особено грациозно и пристъпи към него.
— Има нещо, което трябва да ви кажа.
Хъксли се озова в непосредствена близост до свежата кожа, блестящите очи и трепкащата млада женственост. Тя беше толкова близо, че се виждаха пулсирането на вратната вена и бързото вдигане и спускане на прекрасните гърди. Лекият лъх на рози го удари право в носа. За момент изгуби способността си да говори.
— Много ми се иска да ви кажа всичко — зашепна нерешително Берти. — И ще го направя. Но първо трябва да се уверя, че Сара няма да ми се сърди.
Мъжът преглътна.
— Права сте, не бива да правите нищо, което би разгневило господарката ви. А сега…
Тя сложи ръка върху неговата.
— Задоволете се със забележката, че не всичко е така, както изглежда. Но аз съм убедена, че след като се срещнете със Сара, всичко ще се изясни.
— Без съмнение. — Хъксли едва се сдържа да не избухне в смях. Вместо това си позволи да докосне нежната й бузка. Погледът му пламна, но тя не го забеляза. — Хайде, вървете. Аз ще намеря пътя. — Нямаше как да й обясни следващите си действия, нито пък да формулира някакъв благовиден предлог, че се е появил откъм южната страна на Трегонита.
— Не. — Тя поклати глава и къдриците й се разпиляха. — Сара никога няма да ми прости, ако не се погрижа за вас.
Примамлива представа, помисли си Хъксли и свали ръката си от нейната.
— Настоявам!
В този момент вратата се отвори с трясък и в кухнята влезе дебел рус мъж.
— Я виж ти! Кой си позволява да нахълтва в кухнята ми? — Рядката коса, грижливо сресана напред, обкръжаваше кръгло, зачервено лице. Издутите огненочервени устни бяха разкривени в кисела гримаса, а бледите очи, потънали в гънките на плътта, се устремиха първо към Хъксли, после към Берти. — Говорете, сър! Какво търсите в моята кухня?
Неговата кухня? Значи този… този дебелак беше противникът на Хъксли, нищо неподозиращата жертва?
— Желая ви добър ден — проговори учтиво виконтът. Изправи се бавно и остави вързопчето с яденето до себе си.
Свинските очички на мъжа се присвиха в тесни цепки. Огромната брадичка, неестествено издута, се разлюля над колосаната якичка.
— Кой е този човек? Какво търси тук? — Лачет се обърна към Берти и Хъксли веднага забеляза, че погледът му спря върху гърдите й.
— Той… аз…
— Достатъчно! — Лачет вдигна ръка. — С теб ще се занимая по-късно.
Хъксли преглътна набъбващата омраза.
— Мисля, че аз съм този, който заслужава укорите ви, сър. — Този човек явно беше негодник и развратник и не беше нужно човек да притежава богата фантазия, за да си представи какво възнамеряваше да стори с момичето. — Вижте, обърках се. Тази млада дама беше така добра да ми покаже пътя. — Каквото и да станеше, той трябваше да запази спокойствие и да действа едва когато стигнеше до целта.
Лачет се изпъчи гордо и тънките му крака, облечени в жълт панталон, станаха още по-гротескни. Огромният корем изду застрашително розовата брокатена жилетка. Хъксли знаеше, че мъжът насреща му е само на тридесет и три години, но животът, който водеше, го правеше да изглежда с десетина години по-стар.
— При кого отивате? — попита вече по-спокойно Лачет.
— Минал е по другия път — прозвуча развълнуваният глас на Берти. Очевидно уплашена, тя закърши ръце. — Нали знаеш колко лесно се объркват хората при Фоуей и попадат тук вместо в селото. Ей сега ще го заведа…
— Млъкни! — изфуча Лачет.
Надут провинциален денди, прецени го бързо Хъксли, слаб, самодоволен, алчен… безскрупулен! Колко изкушаваща беше представата да го събори на земята и да го смачка като дървеница. Изкушаваща, но твърде проста и милостива.
Хъксли се усмихна на Берти, която трепереше като лист.
— Аз ще уредя всичко, скъпа. — Обърна се към Лачет и продължи: — Стана малко недоразумение, сър. Предполагам, че вие сте господин Роджър Лачет?
Мъжът вирна нос и кимна.
— Така си и мислех. В такъв случай, мисля, че имаме да си говорим.
— Аз…
— Тихо! — изсъска Хъксли, полуобърнат към Берти. — Няма от какво да се безпокоите. Господин Лачет, вярвам, че сте получили писмото ми.
— Какво писмо?
— Да, и в него изразявам желание да наема под аренда Пойнт Котидж, имението, за което научих от приятеля си Трави в Мегависи. — Той чу как Берти шумно пое въздух, но не я погледна.
Шокът и угодничеството, които изведнъж се изписаха на лицето на Лачет, му доставиха огромно удовлетворение.
— Пойнт Котидж — заекна мъжът и отстъпи крачка назад. — Да, да, разбира се. Значи вие сте… — Той вдигна ръка и направи комичен опит да се поклони, но шкембето му попречи. — Вие сте…
— Виконт Хъксли — помогна му Едуард и скръсти ръце зад гърба си. Семейство Трави от Мегависи всъщност се състоеше само от личността Бертрам Трави, частен посредник. Благодарение на него Хъксли знаеше достатъчно, за да се справи с този надут паун, когато му дойдеше времето. — Надявам се, че въпросното имение все още е свободно.
— Ами… вижте, то наистина е примамливо местенце… милорд. Но заповядайте, ще наредя да ни донесат нещо освежително и ще обсъдим проблема на спокойствие. — Обутите в червени кадифени пантофи крака потропваха нервно. — Моля, милорд, ще ме удостоите ли с честта да заповядате в библиотеката?
Хъскли усети как мускулите на челюстта му се стегнаха.
— Естествено.
Лачет посочи вратата и Хъксли се накани да го последва. Но спря за миг и се усмихна окуражително на Берти. Тя стоеше като вкаменена, очите й бяха пълни с мъка.
В този момент и Лачет устреми поглед към нея.
— Този човек — обяви тържествено той — е виконт Хъксли от Хъксли Плейс в Девън.
Берти сведе глава и направи още един несръчен реверанс.
— Милорд — продължи със същия тон Лачет, — позволете да ви представя несъщата си сестра, госпожица Линдзи Гранвил.


2

Семейство Гранвил беше забогатяло благодарение на богатия добив медни и цинкови руди. Десятъкът, който плащаха рибарите заселени на тяхна земя им осигуряваше допълнителни доходи. Селяните, които бяха взели земята под аренда, също пълнеха редовно и сигурно семейните каси; слуховете твърдяха, че Трегонита струва много повече от всички съседни имения, взети заедно. Много от изисканите съседи гледаха със завист на процъфтяващото стопанство.
Хъксли седеше във високо кожено кресло и въртеше между пръстите си чаша скъпо бренди. Очите му изследваха внимателно диаманта, който красеше иглата на вратовръзката на Лачет — рядко красив камък с големина на бръмбар. Да, семейство Гранвил беше събрало много пари и тази тлъста костенурка се наслаждаваше на плодовете от труда им.
Лачет стоеше пред камината в елегантно обзаведената библиотека, която наричаше своя. От време на време се покашляше притеснено, поклащаше се и очите му се впиваха в лицето на посетителя. Виконтът продължаваше да размишлява за приятното, макар и шокиращо разкритие, което бе направил преди малко: очарователната малка камериерка се оказа бъдещата му съпруга!
— Все още не мога да проумея как така Дедс не ви е чул — проговори най-сетне Лачет. Приказваше носово и това го правеше още по-смешен. — Наистина неловка ситуация. Надявам се да ни простите преживените неприятности. Сам да отведете коня си в обора! Да влезете през кухнята! — Покрусен, той сведе глава и наново онемя.
Хъксли забеляза, че е свил свободната си ръка в юмрук и побърза да разтвори пръсти. За него беше извънредно важно да се приближи колкото се може по-близо до целта си. Освен това трябваше да действа бързо. Ако досега се беше съмнявал, сега не изпитваше ни най-малко колебание. Около госпожица Линдзи Гранвил със сигурност се тълпяха десетки пламенни обожатели. Естествено едва ли им беше лесно да се справят с отвратителния й несъщ брат — но усложнението, което представляваше тази конкуренция можеше да бъде избягнато. Макар да не се съмняваше, че ще отстрани с лекота тълпата младоци, Хъксли въздъхна недоволно. Беше сигурен, че ще завладее лесно красивата Линдзи с невинните очи и зашеметяващата фигура. Най-после едно приятно задължение.
Той се размърда неспокойно на стола си. За втори път този следобед усети физическо желание. По дяволите, това провинциално момиче го беше подлудило. Наскоро беше навършил двадесет и осем години и си мислеше, че е станал зрял мъж, равнодушен към женските прелести, а днес…
— Да поговорим за Пойнт Котидж — процеди той през зъби.
— О, да! — Лачет се запъти с тежки стъпки към изисканото дъбово писалище, поставено пред балконската врата. Самият балкон беше тесен и разкриваше прекрасна гледка към просторните морави. — В писмото си ме уведомявате, че сте заинтересован да наемете Пойнт Котидж за една година, но не споменавате с каква цел.
Като скривалище, отговори мислено Хъксли, за да убия един лешояд. Той стана и се загледа замислено в огъня. Госпожица Гранвил не беше единствената с драматичен талант.
— Трудно ми е да ви обясня. Нека кажем, че просто търся спокойно местенце, където да се възстановя от преживяното горчиво разочарование. Необходимо ми е уединение. А тук никой няма да ме търси.
Лачет се покашля многозначително.
— Разбирам. Ще позволите ли да попитам дали в това разочарование е замесена… дама?
— Можете да попитате — отвърна милостиво Хъксли, — но като джентълмен ще разберете, че нямам право да ви отговоря.
— Аха. — Лачет кимна мъдро. — Напълно към съгласен с вас. Мисля, че все още не сте споменали сумата, която да отговаря на… — Той остави изречението недовършено.
— Вие каква сума бихте предложили? — Хъксли избягваше да гледа събеседника си, защото гърлото му се свиваше от отвращение и цялото му тяло се сковаваше. Никога не беше нападал неравностоен противник и нямаше намерение да наруши принципа си дори заради Лачет. Но копнееше да види как очите му се изблещват, да усети безпомощния напън на мускулите, когато пръстите му се впиеха в дебелата шия. Никога досега не беше изпитвал такава дива жажда за мъст.
— Имението е много живописно. Има чудесно разположение.
Този кръвопиец беше жаден за още печалба, за да я добави към нечестно придобитото богатство. Хъксли премълча.
— Ние в Трегонита всъщност нямаме нужда да търсим допълнителни източници на доходи.
Но все пак щяха да му дойдат точно навреме, като се имаше предвид страстта му към хазарта… още един мъничък детайл, открит от Трави.
— Обаче — продължи самоуверено Лачет, — като настойник на госпожица Гранвил и изпълнител на завещанието, а разбира се, и като неин любящ брат, макар и несъщ, аз нямам право при никакви обстоятелства да пренебрегвам интересите й.
Без съмнение и дрехите, които носеше малката, бяха само в неин интерес, както и фактът, че беше принудена да краде и крие ядене в собствения си дом.
— Точно така — промърмори Хъксли и като не можа да се удържи, попита: — На колко години е госпожица Гранвил?
Лачет вдигна рязко глава и остави писмото на виконта настрана.
— Почти на двадесет — отговори с носовия си глас той. — Изглежда много добре, но за съжаление й липсват маниерите и уменията, така необходими за всяка млада дама. Тя представлява голям товар за нас, нали разбирате. — Той вирна отново могъщата си брадичка. — Разбира се, аз изпълнявам съвестно задълженията си и не пестя усилията си да я възпитам както трябва.
Хъксли отпи голяма глътка бренди, за да скрие отвращението си.
— Забележително. Доколкото знам, това задължение ви се е стоварило твърде… неочаквано?
— Наистина. — Лачет застана пред балконската врата и се загледа навън. — Преди две години несъщият ми брат Уилям загина в морето и това беше голям удар за всички нас. Тази вест уби втория ми баща. По липса на друг сродник аз нямах избор, освен да посветя живота си на благото на несъщата си сестра и опазването на наследството й. Нейната майка е починала при раждането, а моята скъпа майчица се е омъжила за Бродерик Гранвил, когато Линдзи е била още бебе. Тя се измъчи много, докато отгледа децата на втория си съпруг… макар че никога не се оплаква. Много се радвам, че дойде време да снема част от товара й.
Добре заучена история, каза си ядно Хъксли.
— Здрава ли е майка ви?
— През последните две години здравето й беше доста разклатено. Тя обожаваше втория ми баща и след смъртта му дълго не можа да се утеши. Но, слава на небето, силната й воля победи и сега е по-добре. Пастрокът ми осигури живота й и сега тя живее тук с нас.
Хъксли разбра, че трябва да се справи с още един противник. Вдовицата на Бродерик Гранвил със сигурност упражняваше значително влияние върху сина си и Трегонита.
— Както личи, вие сте поели всичко в ръцете си и се справяте отлично с управлението. Е, каква сума бихте назовали като наем за Пойнт Котидж?
Лачет се приближи още повече до прозореца, без да отговори.
Хъксли взе чашата си от масичката и стъпи на скъпия копринен килим, за да разгледа лавиците с подвързаните в кожа книги. След минута застана зад Лачет. Едва тогава разбра какво беше отклонило вниманието на противника му от желанието да спечели повече пари.
Линдзи Гранвил стоеше на първото стъпало на извитата стълба, по която се слизаше от терасата в парка. Макар че навън беше студено, тя не носеше палто, само тънката муселинена рокля. Разговаряше с някакво момиче, чиито коси бяха невероятно тъмни. Сигурно това е Сара, усмихна се мислено Хъксли.
Госпожица Гранвил жестикулираше оживено. Другото момиче, увито във вълнен костюм за езда с консервативна кройка, беше притиснало ръце към зачервените си бузи. Хъксли веднага предположи, че двете говорят за него. Лачет се приближи още до прозореца и виконтът видя как прокара език по устните си.
Слънцето проби ниските сиви облаци и освети силуета на Линдзи. Тясната талия, закръглените хълбоци и стройните й крака бяха наистина възхитителни. Косата й искреше. Хъксли пое дълбоко дъх и стисна зъби. Не можеше да си позволи да се откаже от наложената сдържаност само защото скоро щеше да се ожени за едно невинно младо същество, узряло да стане жена. Той побърза отново да посвети вниманието си на Лачет. Беше абсолютно сигурен, че не е толкова загрижен за благото на несъщата си сестра, колкото се представя. Жадните му погледи говореха нещо съвсем друго.
— Назовете цената на имението — проговори рязко виконтът.
Беше му хрумнала нова, крайно обезпокояваща мисъл. Между Линдзи Гранвил и Лачет нямаше кръвна връзка. Защо не бе помислил за това по-рано? Лачет произхождаше от първия брак на втората жена на Бродерик Гранвил и съвсем спокойно можеше да се ожени за несъщата си сестра. Но и извън тази будеща отвращение възможност съществуваха много по-важни причини да предотврати този страшен фарс.
— Цената ви? — повтори още по-грубо Хъксли.
— Не бързам, милорд. — Лачет стоеше на мястото си, сякаш бе пуснал корени. — Направете къщата свой дом. Можете да идвате и да си отивате, когато пожелаете. — Очевидно вниманието му беше приковано в момичето.
— Благодаря — отговори кратко Хъксли. — Ще заповядам да изготвят необходимите документи. — Беше готов да плати всяка цена.
— Ще поговоря с адвоката си — отзова се любезно домакинът.
— Вашата несъща сестра изглежда много темпераментно момиче — отбеляза виконтът. Щеше му се да намекне за намеренията си по отношение на наследницата.
— Темпераментът? — Лачет се обърна като ужилен и погледна посетителя си право в очите. — Уверявам ви, че се лъжете, милорд. Линдзи е много сдържана и набожна млада дама. Вече споменах, че е почти двадесетгодишна — отдавна е минала възрастта, когато се мисли за създаване на семейство.
Хъксли едва успя да запази спокойствие.
— Е, не е чак толкова стара, сър!
— Тя отказа да посети сезона в Лондон — обясни Лачет и сведе очи. — Това е съвсем естествено за жена, решила да се посвети на религията.
За момент времето сякаш спря, но Хъксли бързо се овладя.
— Боя се, че не ви разбирам.
— Всичко вече е решено. Товарът, който скоро ще легне на плещите ми, е много тежък. Но несъщата ми сестра е твърдо решена да стане монахиня.


— Е, вярваш ли ми вече? — Линдзи буквално набута Сара Уинслоу в обора. — Виж черния жребец! Прилича ли ти на някой от конете, които си виждала досега в Трегонита?
Сара сведе глава и лицето й се скри зад черните къдрици.
— О, Сара, толкова съжалявам! Не биваше да ти се сърдя. Моля те, не плачи.
Чу се ядно изпухтяване, Сара вдигна глава и косите й тъмни очи засвяткаха.
— Страхотно е — закиска се неудържимо тя. — Невероятно, направо безумно. Ако знаеш как ми се иска да бях присъствала на разговора ви.
Линдзи изпъна рамене и усети как студът прониква през тънката й рокля. Тя обичаше Сара — тя беше нейната най-добра и най-стара приятелка, но понякога се вбесяваше от държанието й.
— Значи много ти се иска да беше видяла как му връчих яденето, увито в стария ми шал, всъщност определено за баба Уолън? Сигурно щеше да се пукнеш от смях.
Добре оформеното тяло на Сара се тресеше от неистов кикот.
— О, божичко, Линдзи! Той е виконт! Истински виконт, представяш ли си!
Дъщерята на пастор Уинслоу изпитваше страхопочитание пред аристокрацията — макар че досега беше срещала твърде малко нейни представители.
— Трябва да намеря начин да отнеса храната на баба Уолън още тази вечер. Роджър е толкова алчен, че бедната старица и дъщеря й едва успяват да плащат наема си. През последните месеците буквално гладуват.
Сара веднага стана сериозна.
— Ти си толкова добра, Линдзи. За съжаление баща ми няма възможност да помага на бедните, както му се иска. А добрият стар Босток не допуска никого в склада за храна. Но ти обещавам, че и аз ще се опитам да им занеса нещо.
— Благодаря ти — въздъхна Линдзи.
Ако баща й беше още жив, тя нямаше да бъде принудена да подпомага тайно арендаторите, които Лачет така жестоко експлоатираше. А ако скъпият Уилям… Очите й се напълниха със сълзи, но тя стисна зъби и ги преглътна. Заради Уилям, в негова памет и за онова, което се бе заклела да стори, трябваше да издържи.
— Ти си измислила своя смел офицер, нали? — попита с мека усмивка тя.
Сара се обърна като ужилена.
— В името на Бога! След като ти създадох толкова неприятности, най-добре е да си призная. Да, измислих го. Но съм сигурна, че един ден ще се появи. Само почакай.
— Един ден — повтори замислено Линдзи. Тя протегна ръка над вратата на бокса и помилва черния жребец. — Някой прекрасен мъж ще дойде и ще те вземе, а аз ще си остана тук съвсем сама.
— Не ставай глупава — засмя се Сара. — Ти си красива и ще се омъжиш много скоро, ще видиш! Тази година непременно трябва да отидеш за сезона в Лондон. Убедена съм, че ще имаш куп обожатели и ще получиш десетина предложения за женитба. — В екзотичните й очи изплува замечтан израз.
Линдзи не посмя да възрази. Често й се искаше да сподели товара си със Сара, защото си нямаше на кого другиго да се довери, освен на Антон, но от него не можеше да се очаква да разбере страховете и копнежите на една жена. Той поне разбираше на какъв риск се подлагаше тя в безумните си нощни скитания, риск, който щеше да изплаши до смърт бедната Сара.
Линдзи излизаше с лодките от Салтърс Коув въпреки волята на Антон. Старият приятел на брат й отдавна се беше отказал да я разубеждава.
— За какво мислиш? — попита Сара.
— За виконт Хъксли — импровизира Линдзи, но в думите й имаше повече от частица истина.
Сара сложи ръка на рамото й.
— Може би Пойнт Котидж е само претекст. Сигурно младият джентълмен е чул за теб и е потърсил възможност да те опознае.
— О, Сара! — Линдзи избухна в смях. — Ако се изправиш лице в лице с него, ще разбереш, че не си права. — Беше крайно време да се раздели с приятелката си. Тази нощ я чакаше много работа.
— Как изглежда виконтът?
Линдзи смръщи страшно чело, за да покаже, че размишлява усилено. Сара не издържа дълго и я смушка в ребрата.
— Много е красив. Първото, което ми направи впечатление, е ръстът му. Той е направо грамаден. Изкривих си врата, за да мога да го гледам в лицето. В средата на брадичката му има трапчинка, скулите му са високи, а очите му са черни и имам чувството, че могат да станат още по-черни… Това прозвуча глупаво, нали? Веждите му са прави и гъсти, тъмни като косата… а къдриците му падат свободно над яката.
Сара намести корсажа си.
— Наистина ли е толкова красив, колкото го описваш?
— Наистина. И очевидно е мъж с характер. Бих казала, че виконт Хъксли е най-красивият и най-силният мъж, когото съм виждала досега. Ако бях от жените, които мислят за брак, щеше да отговори изцяло на представите ми.
Линдзи чу шум зад себе си, обърна се и ръката й се стрелна към устата.
— О, господи! — прошепна ужасено тя. — Божичко, какво казах!
Виконт Хъксли се усмихна и Линдзи забрави напълно, че трябваше да направи реверанс.


3

Антон Полак беше корав мъж. Всички го казваха. Червенокос великан с очи като гранит, двадесет и деветгодишен и все още неженен. Шушукаше се, че Антон има ум, остър като секирата на палач, и дупка вместо сърце. Но и Линдзи Гранвил беше упорита и настойчива и нямаше да му позволи да я отпрати вкъщи, като някое малко момиченце. Тази нощ й предстоеше работа и тя щеше да я свърши както трябва. Освен това беше убедена, че приказките, които се носеха за мъжа до нея, бяха много далече от истината.
— Антон, капитан Клод ще те очаква.
— Но аз няма да бъда там. — Антон стоеше на брега на Салтърс Коув и се взираше сърдито в мрака. Над водата танцуваха валма мъгла, тласкани от студения бриз. — Няма какво повече да говорим. Ще мина с теб през гората. Щом стигнеш в Трегонита, ще запалиш свещ на прозореца, за да знам, че си се прибрала благополучно.
Линдзи се изправи в целия си ръст и за кой ли път си пожела да не беше толкова дребна. Уилям я наричаше «червейче». Милият Уилям. Боже, колко й липсваше загиналият брат. Той беше с единадесет години по-голям от нея и с Антон бяха приятели от ранните си детски години — факт, който Уилям беше принуден да крие от баща им. Бродерик Гранвил мразеше семейство Полак и наричаше бащата на Антон «онзи проклет бракониер». При този спомен Линдзи неволно се усмихна. Баща й изобщо не подозираше, че бракониерът от Салтърс Котидж използваше лошото си име като прикритие за много по-съмнителни дейности в опасните води на Салтърс Коув. Господин Полак беше превърнал контрабандата на забранени стоки в истинско изкуство. Поради бедността си Антон беше тръгнал по следите на баща си. А от две години насам Линдзи беше успяла да го убеди, че и тя трябва да участва в нощните му начинания.
— Ще дойда с теб при французина, защото…
— Не! — Антон се обърна рязко и чертите на лицето му се вкамениха, облени от синкавата светлина на луната. — По дяволите, Лини, това няма да стане. Защо бях такъв глупак да ти позволя да ме омагьосаш със сладките си приказки!
— Аз просто не ти оставих избор — напомни му скромно тя и погледна право в сивите очи, които през нощта изглеждаха черни. — Ако ти не ми беше позволил да се присъединя към контрабандистите, щях да се обърна към митническия офицер Фар. А той щеше много да се зарадва на възможността да си поговори с мен, Антон. Нали помня как ме гледаше.
— Достатъчно! — изрева мъжът, зарови пръсти в гъстите си червени къдрици и се хвана за главата, сякаш търсеше опора. — Ще се държиш далече от онзи стар развратник Фар, чуваш ли, Линдзи? Ако отново се осмели да погледне към теб, искам веднага да ме уведомиш. Веднъж завинаги ще сложа край на мръсните му погледи. Този негодник…
— Стига, Антон. — Линдзи стисна ръката му. — Само си губим времето. Ти ми каза, че не можеш да отидеш при французина, защото Нед е болен и ти трябват още две ръце. Ето, аз съм тук и ти предлагам помощта си.
Широките рамене на мъжа потръпнаха нервно и той взе ръката й в дланите си.
— Мен не можеш да излъжеш, малката. Няма да се справиш. Знам, че си безумно смела млада дама, но нашето не е женска работа.
— Моля те, Антон, нека да отидем. — Тя понечи да издърпа ръката си, но той я задържа. — Ти имаш нужда от пари, защото искаш да си купиш рибарски корабчета. Аз също трябва да спечеля много пари, и то веднага.
— Нашето споразумение… което ти изтръгна от мен насила, момиче, гласеше, че ти ще съхраняваш стоката в подземията на Трегонита, а аз ще ти давам пари да подпомагаш арендаторите, от които Лачет смуче безмилостно. Още веднъж ти заявявам, че ти не можеш да бъдеш нищо повече от ключарка, малката. Уилям щеше да ме одере жив, ако знаеше, че се преобличаш като момче и скиташ по цели нощи из околността с контрабандистите.
— Уилям вече го няма — прошепна Линдзи. — Но съм сигурна, че щеше да разбере защо съм принудена да правя това. Само аз съм в състояние да облекча живота на нашите арендатори и ще го направя, каквото и да ми струва.
Антон й обърна гръб и нервно затропа с тежките си ботуши по ситния чакъл. Вълните се разбиваха в крайбрежните скали, но мъглата заглушаваше шума. Тежкият солен въздух измъчваше момичето. Тя сведе глава и болката на Антон се сля с нейната.
— И двамата загубихме твърде много. Правим всичко възможно, за да направи живота си по-добър, така и трябва да бъде. — Антон не биваше да знае, че съдбата на арендаторите беше само малка част от товара й.
— Аз нося отговорност за теб — отговори с дълбокия си глас Антон. — Уилям беше най-добрият ми приятел. Аз съм човекът, който трябва да завърши плановете му. Ти си още дете.
Линдзи избухна в смях.
— И както вече каза, аз съм едно безумно смело дете. Освен това съм сестра на Уилям. Стига сме се карали за отговорността. И двамата имаме нужда от пари, а нашето средство към целта е хвърлило котва на входа на залива. — Косата й беше скрита под груба вълнена шапка. Тя махна с ръка в посока към морето. — Да вървим.
Съпротивата на Антон се прекърши. Той пое към дървения кей, който навлизаше в заливчето и мина покрай катера, който щеше да вземе, ако бяха дошли обичайните му придружители. Скочи в малката лодка и помогна на Линдзи да се качи. Изчака лодката да се уравновеси, наведе се, взе няколко мрежи от мокрите дъски и ги мушна под седалките.
— Ако късметът ни изостави и дяволът ни изпрати митническа лодка, ти ще започнеш да мяташ мрежите — нареди строго той и взе греблата. — Ще вдигнем платното едва когато излезем от залива. — Той напрегна мощните си рамене и малката лодка се понесе по вълните. Ремъците заскърцаха глухо в увитите с парцали поставки.
Сърцето на Линдзи биеше като лудо. Тя се надигна и се опита да различи нещо в мъглата.
— Те ни чакат, нали?
— Можем само да се надяваме, че търговският кораб е там и не си е заминал — отговори мрачно Антон и след малко продължи: — Не биваше да ти разрешавам да идваш. Няма да се показваш и да говориш. Разбра ли ме?
— Да, но…
— Няма «но», госпожице. Матросите на борда са отдавна в морето. Знаеш ли какво ще направят, ако разберат, че си жена?
— Бедните хорица сигурно копнеят да се върнат при жените и децата си. Няколко женски думи ще облекчат мъката им.
Антон простена задавено.
— Женски думи? Ти ще ме подлудиш. Тежко ти, ако си отвориш устата!
— Добре, добре — прошепна съкрушено тя. Антон беше прекалено строг с нея.
Щом напуснаха закътания залив, вълните станаха по-високи и малката лодка се залюля застрашително. Линдзи трябваше да изхвърля с канчето нахлуващата вода.
— Ето, виждаш ли! — обади се гордо тя. — Аз съм полезна като всеки мъж. И съм смела.
Антон не отговори. След малко престана да гребе, огледа се и вдигна ръка.
— Чуй! Ей там!
Линдзи се вслуша. След секунди чу шум на вода, плискаща се в борд. После видя и слабия проблясък на фенер. Антон веднага отговори на сигнала. След минути лодката се доближи до голяма шхуна.
Изпълнявайки заповедта на Антон, Линдзи улови въжето, което им хвърлиха от борда и го задържа. Спътникът й поговори няколко минути с капитана на чуждия кораб. През това време моряците натовариха в малката лодка двайсетина бъчви. Линдзи трябваше да помага и макар че бъчвите бяха много тежки, не издаде нито звук. Очевидно френският капитан беше разочарован, че контрабандистите бяха пристигнали с толкова малка лодка. Антон го увери, че следващия път ще дойде с катера и двамата мъже уточниха датата и часа.
Линдзи едва не се пръсна, толкова трудно й беше да си държи езика зад зъбите. Когато най-сетне се отделиха от шхуната и Антон опъна единственото им тясно платно, тя въздъхна шумно от облекчение.
Спътникът й работеше с греблата като бесен, правеше резки завои и се взираше в тъмнината, сякаш виждаше нещо, което оставаше скрито за нея.
— Има ли нещо? — осмели се да попита тя. — Антон?
— Млъкни! И хвърли мрежите.
Тя изпълни заповедта и тогава забеляза, че той беше завързал бъчвите с бренди на дълго въже и бавно ги спускаше във водата.
— Какво правиш, за бога?
И последната бъчва изчезна в морето.
— Нито дума повече — изсъска Антон. — Ей сега ще ги видиш.
Линдзи не бе забелязала нищо. Сега се обърна рязко и едва потисна вика си. Мъглата се бе разредила и под лунната светлина се очертаваше силуетът на митнически катер.
— Какво ще ни правят? — пошепна тя и гласът й прозвуча като дрезгаво грачене.
— Ако ни пипнат, ще се престорим на рибари. Ще им кажа, че сме излезли да хвърлим мрежите. После ни остава само да се молим. А може и да не ни хванат.
Сърцето на Линдзи биеше с такава сила, че тя едва чу думите на Антон. Решена на всичко, тя се наведе над мрежите и продължи работата си.
— Обърнете срещу вятъра! — прозвуча заповеднически глас.
— Не го прави! — изплака тя. — Бягай! Бягай! Те очакват да спрем. Сигурно ще се забавят. Хайде, какво чакаш?
Линдзи беше твърде уплашена, за да се скара на Антон за хиленето му. Въпреки това той изпълни нареждането й, опъна всеки сантиметър от платното и се насочи право към сушата.
— Сигурно просто ще обърнат и ще ни заловят пред Салтърс Коув — прошепна унило Линдзи. — Знам, че ще ни чакат там. Трябва да отрежем въжето с бъчвите.
— Мисля, че имаш право, мила госпожице, но не напълно. Те ще се насочат към Салтърс Коув, но ние отиваме другаде. — Антон се изсмя късо и махна с ръка към катера.
Линдзи обърна глава и извика изненадано. Мъглата изведнъж беше променила плътността си към тях и бе образувала плътна завеса, която скриваше малката лодка от очите на митничарите. Тя се обърна отново към Антон и се усмихна облекчено. Мъжът я изгледа изпитателно, кимна й отсечено и отново се залови за работа. Беше придобил тези умения още като малко момче и сега ги използваше за спасението им. Линдзи го наблюдаваше с нямо учудване и възхита. Лодката зави покрай тесния скален нос след Салтърс Коув и скоро застърга в пясъчното дъно на брега.
Антон скочи на сушата и завърза въжето за издадената скала.
— Сега ще правиш само онова, което ти наредя — заяви кратко той. Грабна Линдзи през кръста, метна я на рамото си и закрачи към стръмния склон.
— Но какво ще стане с лодката? — изпъшка задавено тя. — Ами брендито?
— Няма нужда да си блъскаш главицата за тези работи. Ще те изведа на пътя и ще се върна в Салтърс Коув.
— Нали митничарите чакат там!
— Да, но няма да намерят бренди. Ще го скрия между скалите, ще се върна в залива и ще се оплача от лошия улов. Ще дойда да взема стоката едва когато нещата се успокоят.
Антон продължи нагоре по склона, докато стигнаха близката гора. Това беше земя на Трегонита и двамата познаваха всеки сантиметър.
— Пусни ме — помоли Линдзи. — Да не съм бебе! Мога да вървя и сама.
— Но ще стигнем по-бързо, ако те нося — възрази Антон. — Знаеш ли колко пъти съм те носил, когато беше малка?
Линдзи кимна примирено и великанът продължи. През гората, после през тясната долина със стръмни странични склонове зад Салтърс Коув, докато навлязоха в следващата горичка. Антон пусна Линдзи чак когато видяха стария кон, впрегнат пред разнебитената каручка.
— Върви — заповяда грубо Антон.
Той често се държи така, каза си с учудване Линдзи. Отдръпва се от мен тъкмо когато съм го почувствала близък и скъп.
— Ще разпрегна коня, за да стигнеш по-бързо — добави той.
— Ама че вълнуващо беше — прошепна задъхано Линдзи.
Много й се искаше да си поговорят за преживяното приключение. А още по-хубаво щеше да бъде, ако можеше да сподели историята със Сара — но това, за съжаление беше невъзможно.
— Само защото не ни хванаха — отговори сърдито Антон. — Това не бива да се случва пак, Лини. Никога вече няма да излизаш с мен в морето, все едно какво ще ни струва. Нищо не може да оправдае залавянето ти от митничарите.
Гласът му звучи странно, каза си учудено Линдзи, но Антон открай време се държеше загадъчно.
— Кога да дойда за бъчвите?
— Ще те уведомя, щом му дойде времето — обеща той. — Калвин ще намери начин да се промъкне при теб.
Калвин беше горският пазач на Трегонита. От тридесет години служеше на семейство Гранвил и Линдзи знаеше, че не напуска само заради нея.
— Дано да бъде скоро — прошепна тя. — Аз… парите ми трябват.
Антон опря ръце на хълбоците.
— Моето начинание може да почака. Вече съм ти го казвал. Вземи и моя дял.
— Не! В никакъв случай. Ти ще си вършиш твоята работа, а аз — моята. Решила съм.
— Ти си на деветнадесет години, Лини. — Мъжът вдигна глава и погледна към тъмното небе. — Скоро ще станеш на двадесет.
— Е, и? — попита предизвикателно тя.
— Дошло е време да помислиш за женитба. Ти си млада дама и…
— Аз съм Линдзи Гранвил и не мисля да се омъжвам — отговори сърдито тя, обърна му гръб и започна да рови в каручката. — Никога, никога. Няма да се омъжа. Би било твърде опасно.
— Какво? — Антон я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. — Защо каза това, Линдзи? Защо смяташ, че бракът представлява опасност за теб?
Това беше непредпазливо. Стомахът й се сви. След две години абсолютна дискретност беше проявила лекомислие. Все пак тя успя да се усмихне и отговори безгрижно:
— О, нали ме познаваш. Често говоря безсмислици. Може пък да отида в манастир.
Лицето му помрачня още повече.
— Това би било голяма загуба.
Линдзи го погледна високомерно.
— Нямаш право да ми говориш такива неща.
— Права си. Както чух, някакъв високопоставен господин иска да наеме Пойнт Котидж.
Бързата смяна на темата я смути. След вчерашното фиаско с Хъксли тя полагаше неимоверни усилия да го прогони от мислите си.
— Нед твърди, че бил виконт.
— Нед приказва твърде много — отговори с добре изиграно равнодушие Линдзи. — Виконтът иска да се оттегли в малкото имение, за да преодолее някакво любовно разочарование. Бедничкият! — Тя въздъхна и пред вътрешния й взор се появиха черни очи, разбъркана коса и забележително извити устни.
Антон не се помръдваше.
— Защо го спомена? — Линдзи се опита да спре лудото пърхане на сърцето си. Не можеше да спре да мисли за едрото силно тяло, за беглото докосване на коравите пръсти до бузата й. Дори сега вдигна ръка да попипа мястото.
— Споменах го, защото… — Антон млъкна изведнъж, обърна й гръб и се зае да разпряга коня.
— Какво има, Антон? — Линдзи сложи ръка на рамото му и усети играта на коравите мускули.
— Според теб не е ли странно, че един виконт, толкова високопоставена личност, с огромно богатство и безброй имения, изведнъж се появява точно в Трегонита? — попита глухо той.
— Аз обичам това парче земя.
— Аз също. Но това не е Лондон.
— Какво искаш да кажеш? — Линдзи зяпна любопитно гърба му. Антон вдигна могъщите си рамене.
— Може би някой някъде е отворил дума за красивата госпожица Линдзи Гранвил. Може би Негово Височество е решил да дойде тук и да се убеди лично в красотата и качествата й.
— Ти си глупчо! — Линдзи избухна в смях. — Даже да е било така, той вече ме видя и никак не се впечатли. Ако наистина си търси годеница, сигурно вече е променил мнението си и ще се откаже от Пойнт Котидж. Права ли съм?
Антон не отговори.
— Е, както и да е, важното е, че той се върна в града да уреди сделката. Каза, че възнамерява да прекара тук няколко месеца. Искал да пише, да размишлява, да живее в уединение. Той наистина е много мил, Антон, любезен и… и изглежда много добре! — Линдзи се усмихна на себе си. Беше убедена в думите си.
Хъксли се отнасяше към нея със съвършена учтивост, но той беше възпитан да се държи добре и с най-грозната и досадна жена на света. Тя се откъсна от мечтанията си и установи, че Антон се е обърнал и я гледа. Изражението му беше неразгадаемо. Той я измери с мрачен поглед, после изведнъж я хвана за кръста и я вдигна на коня. Добре, че беше с панталон и можеше да язди по мъжки.
— Няма никакво значение какво мислиш за виконта. Искам да се държиш далече от него. Мъжете от неговата класа са свикнали да си играят с невинните млади момичета.
Антон наистина няма представа за истинския живот, каза си сърдито Линдзи.
— Уверявам те, че аз не съм от жените, които биха заинтригували лорд Хъксли. — Но дори и да беше така, щеше да се наложи да промени мнението му — само в негов интерес.
— И какви според теб са жените, които го интересуват?
Линдзи погледна втренчено стария си приятел и изведнъж разбра, че той беше много хубав мъж. Трябваше да го убеди да си потърси съпруга.
— Според мен той има нужда от жена с темперамент, която да го държи в постоянно напрежение. Непрестанно да се мъчи да отгатва следващите й ходове. Освен това тя трябва да бъде елегантна, остроумна, разсъдлива…
— Така ли мислиш? — попита глухо Антон и скръсти ръце пред гърдите си.
— О, да, убедена съм! Аз познавам хората. Всички го казват.
— Тогава вероятно си права. Този Хъксли не би се заинтересувал от дребна провинциалистка като теб. Мъж като него няма да се задоволи с жена, която цял ден бродира и послушно го чака вечер пред камината. Или дрънка на пианото.
Линдзи смръщи чело.
— Бел твърди, че бродирам по-зле и от шестгодишно момиче. — Втората й майка непрестанно й натякваше, че е крайно време да отиде в манастир, където ще има възможност да дреме по цял ден над недовършената бродерия. Е, разбира се, ще трябва и да се моли! Линдзи потрепери от ужас. Единственият й истински талант, ако можеше да се нарече така, се състоеше в способността й да измисля романтични истории, от които кръвта замръзваше във вените. Но това беше тайна за всички, дори за Сара; тя непременно щеше да поиска да ги прочете и тогава Линдзи щеше да умре от срам. Дори от самата мисъл й прилошаваше.
— Защо се изчерви, Линдзи? — попита учудено Антон.
— Припомних си как свиря на пиано — отговори бързо тя. — Никога не мога да изкарам един етюд докрай.
— Аха! Трябва да работиш повече над себе си, Лини — засмя се великанът, плесна стария кафяв кон по хълбока и той се раздвижи. — Моля те, не се мяркай много пред очите на виконта!
— Уверена съм, че и той няма да ме търси — отговори през рамо тя и помилва утешително Олд Каткин. — Мъжете като него не обичат скучни същества като мен. — Дано излезеше права. Това беше само за негово добро.


4

— Слуховете са неверни — заяви вдовстващата контеса Балард веднага щом влетя, шумолейки с полите си, в будоара.
Загърната в черна коприна от украсеното със сатенени панделки боне до крехките пантофки, тя спря и хвърли заплашителен поглед към Хъксли. Очевидно видяното я успокои, защото премина със ситни стъпки по гълъбовосиния килим и се настани на облегалката на едно крехко кресло, тапицирано в синьо и златно. Контесата държеше упорито на ритуала, който бе въвела в младостта си: сутрин да посреща приятели и членове на семейството в личния си будоар, обзаведен разкошно и с вкус.
Дотича една камериерка и пъхна зад гърба на господарката си възглавничка с пискюли. След това се поклони мълчаливо и изчезна. Контесата приглади сивите си букли и подреди полите си. Тя беше овдовяла малко преди да навърши тридесет години и оттогава носеше само черно в знак на вечен траур, ала изобилието от скъпоценни камъни, с които се кичеше, й бе създало много завистници сред женското общество.
Хъксли скръсти ръце зад гърба си, усмихна се и зачака. Все още не знаеше като как да подходи към леля си, така че съмненията в главата му се засилваха. Но той не беше от хората, които бягат от трудностите и нямаше намерение тепърва да се учи на дипломация.
— Чу ли какво казах, Едуард? — Контесата отвори лорнета си, макар и двамата да знаеха, че това е само представление, необходимо да затвърди славата й на ексцентричка. — Исках да ти обясня, че слуховете са неверни — повтори тя и яркосините й очи го пронизаха с помощта на лорнета.
— За какви слухове говориш, Антония? — осведоми се разсеяно виконтът.
Тя му махна да се приближи.
— Че съм смъртно болна, разбира се.
Хъксли се уплаши не на шега. Придърпа си друг изящен стол, седна и пое украсената с пръстени ръка на леля си между своите.
— Разкажи ми всичко — помоли той. — Какво премълчаваш?
Едуард обожаваше раздразнителната си, но много интелигентна роднина. Антония беше заместила рано починалата му майка и се грижеше всеотдайно за него и брат му Джеймс. Майката на двете момчета, по-малка сестра на Антония, беше глупава личност; беше се посветила изцяло на болестите си и изобщо не се интересуваше от децата си. След ловната злополука, причинила смъртта на съпруга й, виконтесата залиня и угасна само след няколко месеца — както каза лекарят, поради липса на готовност за самостоятелно съществуване.
Антония, доста пълна, със скърцащ корсет, се усмихна предизвикателно.
— Нищо не премълчавам, скъпо момче. Но ти не може да не си чул, че съм на смъртно легло. Защо иначе си дошъл тук, след като отдавна си се върнал от онези острови и почти седмица се мотаеш из града, без да се поинтересуваш от мен.
Едуард затвори очи, поклати глава и въздъхна.
— Трябваше да се сетя, че твоите шпиони ще те осведомят за пристигането ми. — Дано само не е узнала, че съм пристигнал преди повече от месец, помоли се безмълвно той.
— Шпиони! — Антония го плесна по ръката с абаносовото си ветрило. — Нима наричаш младата жена, за която ще се ожениш, шпионка? Засрами се, момчето ми. Редно ли беше да науча за пристигането ти… и особено за предстоящия годеж, от лейди Кларис Симъндс!
Кръвта на Хъксли закипя.
— Лейди Симъндс!
Тази проклета змия! А той се бе надявал, че дългото му отсъствие, начина, по който я заряза, и най-вече ухажването на онзи влюбен глупак, граф Фейдън, ще я накарат да забрави желанието си да стане виконтеса Хъксли.
Антония го наблюдаваше с любопитство. Когато заговори, в гласа й звънна подигравка:
— Виждам, че страстта у двамата млади хора почива върху взаимност.
— Страст ли? — излая ядосано Хъксли.
Обсипаната с диаманти ръка разтвори черното ветрило и разкри сложна шарка от пеперуди със смарагдови очи на седефена основа.
Хъксли стана от мястото си и закрачи нервно из стаята.
— И какво по-точно ти каза Клариса?
— Че си бил в града, за да се срещнеш с адвоката си и да изготвиш някои документи във връзка с женитбата си.
Едуард погледна слисано леля си, после грабна една кристална гарафа от таблата върху бронзовата египетска масичка и си наля двойна порция мадейра. Изпи я на един дъх и задиша по-спокойно.
— Едуард?
— Тази проклета жена — изфуча виконтът. — Но тя има известно право. Наистина бях при адвокатите си по важна работа. И ако открия кой от тези негодници иска де спечели благоволението на онази уличница Симъндс с информация за частните ми дела, ще заповядам да го разчекнат.
— Едуард! — извика сърдито Антония и размаха ветрилото си. Шокираният вид на лелята постигна желаното въздействие.
Едуард избухна в смях.
— Така ми харесваш повече — отбеляза доброжелателно тя. — Налей и на мен една чашка, ако обичаш. Още е рано, но по медицински съображения…
Повечето хора щяха да възразят, че е прекалено рано. Но единадесет часът сутринта беше обичайното време за първата медицинска доза на контеса Балард.
Хъксли подаде чашата на леля си и си наля още една солидна порция.
— Не бих се оженил за Клариса даже да е последната жива дебютантка. — Дали беше дошло времето да разкрие истинските си намерения?
— Разбира се — отговори спокойно Антония. — Тя е глупава млада жена и много… как да кажа, традиционалистка.
Абсолютно си права, мила лельо, помисли си Хъксли и си припомни пищните гърди на Клариса, които се притискаха към гърба и корема му… умението, с което използваше прелестите на тялото си… и го възбуждаше до крайност. — Хмм… — промърмори той. — Глупава и закостеняла. — Тази жена беше част от миналото.
— Беше цяло щастие, че семейството й успя да я омъжи за стария Симъндс — продължи безмилостно Антония. — Иначе щеше да изложи доброто им име.
Колко вярно! Клариса, двадесет и три годишна и от две години вдовица, притежаваше забележителен сексуален апетит и се хвалеше с дълъг списък от завоевания.
— Е, какви документи си поискал от адвокатите си? — попита изведнъж Антония и се загледа заинтересовано във ветрилото си.
— Това са формалности във връзка с предстоящата ми женитба.
— Искаш да кажеш… — Антония се наведе и отпи голяма глътка от лекарството си. — Нали само преди минута каза, че нямаш такива намерения?
— Не и по отношение на Клариса Симъндс.
— Значи има друга жена? — Антония повиши глас. — Сериозно ли говориш? Или си позволяваш да се шегуваш с мен?
— Никога не съм бил по-сериозен.
— Но ти пристигна в Англия само преди седмица! Кога, за бога, си се запознал с момичето — и то без мое знание?
Хъксли сведе поглед. Сега трябваше да бъде много внимателен.
— Ти не познаваш момичето, лельо.
— Аз познавам всички — възрази тържествено тя. — Всички, които имат някаква тежест в обществото. И защо е цялата тази тайнственост, Едуард? Защо не побърза да ме уведомиш за плановете си?
Антония не биваше да узнае, че племенникът й се е върнал от Западна Индия преди няколко седмици. Как беше прекарвал времето си, докато чакаше окончателните резултати от разследването на Трави — това беше тайна, която бе споделил само с Джулиън Лойд-Престън, своя най-добър и най-стар приятел. Но даже Джулиън не беше запознат с мерките, обсъдени с посредника и адвокатите, които бяха затегнали мрежата около Роджър Лачет. Сега всичко беше уредено и Хъксли беше готов да извърши решаващата крачка… да направи възхитителната и невинна госпожица Гранвил своя съпруга.
— Едуард? — Антония ставаше все по-нервна. — Не смей да ме ядосваш повече. Кое е момичето?
Виконтът се облегна на една от белите мраморни плочи на камината и скръсти ръце.
— Ще ти разкажа всичко, само защото си моята най-близка и най-мила роднина. Няма да има голяма сватба, няма да разгласяваме в обществото. Щом се оженя, ще съобщя, но не и преди това.
Устата на Антония се стегна в корава линия. Едуард неволно си припомни, че това беше жената, която от тридесет години насам управляваше с желязна ръка имотите на мъжа си. Вдовстващата контеса Балард не се омъжи отново, защото имаше всичко, което желаеше сърцето й: голямо богатство, власт и свободата да си взема и изоставя любовници според потребностите си. Тази жена нямаше да се съгласи така лесно с желанието му да запази брака си в тайна.
Антония се изправи и величеството вдигна ръка.
— Кое е момичето? — повтори ледено тя.
Хъксли отговори спокойно на погледа й и отпи голяма глътка от чашата си.
— Онова, което ще ти кажа, трябва да си остане между нас, докато не ти кажа.
Антония го изгледа неодобрително, но кимна.
— Въпросната млада жена е наследница на имение в Корнуол, което се намира между Мегависи и Фоуей. Тя е последният жив член на семейството си.
— Сираче? — Антония присви очи. — А произходът й?
— Ти непременно ще харесаш Линдзи — отговори предпазливо Хъксли и отпи още една глътка. — Тя е още млада — не е навършила двадесет години, съвършено невинна и дори някак плаха. Освен това й липсва изисканост, не познава светския етикет, провинциалистка е и се чувства по-добре с конете, отколкото с хората. — Все качества, които леля му надали би одобрила.
Мълчанието на Антония го изнервяше.
— Тя ще живее в Хъксли и вероятно никога няма да дойде в Лондон — обясни тихо той. — Много е сдържана и излизането в града ще я изпълни с ужас.
— Сдържана? — повтори бавно Антония. — Страхува се от посещение в Лондон? Плаха? Едуард! Кое е момичето? Какво си направил, та трябва да се ожениш за него?
— Скоро ще имаш възможност да се запознаеш с нея, лельо. — Веднага щом успея да я измъкна от лапите на несъщия й брат, за предпочитане със, но при нужда и без неговото съгласие, добави мислено той. — Ще идем заедно в Хъксли. Линдзи непременно ще ти хареса. — Последното беше доста съмнително, но сега нямаше време да се занимава с детайли.
— Господи, иска ми се Джеймс да беше тук — въздъхна Антония.
Хъксли се изправи като свещ.
— И на мен ми се иска — потвърди тихо той. — Ако знаеш как ми липсва… Но дори да беше тук, той щеше да ми каже да направя това, което считам за важно. — Ако Джеймс беше още жив, цялата тази мръсна интрига просто нямаше да се заплете.
— И къде се запозна с тази… Линдзи? — попита Антония и вдигна високо едната си вежда.
— Линдзи Гранвил — допълни Едуард. — Представи ми я един човек, който сметна, че е подходяща за мен.
— И е наследница?
— Да. — Това не беше лъжа.
— Титлата й?
— Няма титла.
Антония се обърна бавно към племенника си.
— Няма титла?
— Аз я искам — каза Хъксли и сведе глава. По дяволите, това беше вярно, той наистина я искаше. Но това означаваше да си загуби ума, а той не можеше да си позволи този лукс. — Вече съм решил, лельо. Ще се оженя за Линдзи Гранвил и ще я настаня в Хъксли. Както вече споменах, разказах ти всичко това, само защото изпитвам огромно уважение към теб. Освен това съм уверен, че няма да разгласиш намеренията ми.
Лицето на Антония се промени. Очите й заблестяха.
— Да не е бременна?
— Не. — Но това беше интересна идея и до нея можеше да се прибегне в краен случай.
— Тогава си влюбен.
Едуард не беше в състояние да отговори.
— Колко странно… и прекрасно. През всичките тези години си мислех, че си поне отчасти син на баща си. Ще рече неспособен да изпиташ дълбоки чувства към жена. Това е добре, много добре. — Антония се заразхожда с отмерена крачка из стаята. — Но ти няма да наложиш волята си, моето момче. В никакъв случай.
— Не те разбирам.
— Търпение, миличък! Още не си определил датата на сватбата, нали?
— Не, но…
— Толкова по-добре. Първата промяна в плана засяга глупавата ти идея да погребеш момичето в Хъксли. Първо ще я доведеш в Лондон. Кой е настойникът й?
— Несъщият й брат, но той…
Антония махна величествено с ръка, за да го накара да замълчи.
— Радвам се, че малката не е съвсем сама на този свят. Трябва да обясниш на настойника й, че госпожица Гранвил ще дойде в Лондон и ще живее при мен.
— Какво? — Хъксли изумено поклати глава.
— При нормални обстоятелства щях да се възползвам от правата си и да ти забраня да се ожениш за жена не от твоята класа.
Хъксли избухна в смях. Антония нямаше право да му заповядва как да живее, но сега нямаше смисъл да й напомня това.
— Нали знаеш, че един такъв брак би могъл да навреди на семейството ти?
— Не е нужно да ми го напомняш. Мога обаче да те уверя, че една мила и кротка женица, която живее далеч от хорските очи, жена, която няма да ме дари с наследник пет месеца след сватбата, няма да бъде интересна за лондонското общество.
— Стига, Едуард! Истината е друга и ти я знаеш. В момента, в който новината стане публично достояние, ти ще бъдеш най-новата и вълнуваща тема във всеки лондонски салон. Тази година балният сезон започва рано, както знаеш, с бала у Кимбърлендови. Там твоята госпожица Гранвил ще се представи за първи път в обществото.
— О, не! — Хъксли разпери ръце. Антония му предлагаше немислими неща. — Линдзи Гранвил е едно просто провинциално момиче, не разбираш ли… — Той млъкна, ужасен от неприемливото си избухване. — Искам да кажа, че мястото й не е в Лондон.
— Поне красива ли е? — Антония му хвърли недоверчив поглед, седна отново и грижливо подреди полите си.
— Да. — Поне това беше вярно. — Много красива.
— Аха! Естествено. Това е най-важното. Ти ще се погрижиш младата дама да пристигне в дома ми колкото се може по-скоро. Аз пък ще се заема с гардероба й и ще я обуча за дебюта. Ще обявим годежа едва когато обществото я приеме. Убедена съм, че светският елит ще я одобри, Едуард. С моята подготовка — и със съгласието на Брумел — всичко ще се уреди.
Хъксли загуби ума и дума. Беше грешка да посвети лелята в плановете си, преди да ги е осъществил. Сега нямаше избор, освен да се подчини.
— Сигурен ли си, че не си определил датата?
— Да, лельо, аз…
— Е, аз ще те уведомя, когато реша, че е готова да се омъжи. Тогава ще се заемем с необходимите приготовления и ще организираме най-великата сватба на годината.
Хъксли се отпусна на най-близкия стол, като се проклинаше за бъбривостта си. Досега бе имал намерение да действа по най-бързия начин. Сега обаче трябваше да ускори събитията. Може би щеше да бъде принуден да изчака целия обществен спектакъл, а това щеше да го забави ненужно.
— Предполагам, че несъщият й брат няма да ни създава затруднения?
— Лачет? — Хъксли отново съсредоточи вниманието си върху Антония. Помисли малко и изведнъж изпита топло задоволство. Защо сам не се бе сетил за това?
— Той няма да ни създава трудности, скъпа лельо.
Разбира се, че не. Хъксли знаеше, че Лачет многократно се бе опитвал да се промъкне в някои от съмнителните лондонски клубове — без успех. Примамката, че като настойник на бъдещата виконтеса Хъксли пред него ще се отворят всички врати, щеше да бъде напълно достатъчна — Лачет щеше да падне на колене и да умолява виконта да се ожени за Линдзи. Дано само не заподозре нищо за истинските ми намерения, помоли се безмълвно Хъксли.
— За какво мислиш, Едуард?
Виконтът погледна стреснато леля си, но побърза да се усмихне.
— О, за нищо! Копнея да видя отново госпожица Гранвил, лельо.
— Нали ще направиш всичко, както ти казах?
«Веднага щом намеря възможност да я убедя, че съм единственият подходящ за нея.»
— Разбира се, лельо. — Задачата не беше особено трудна. Нали беше чул със собствените си уши, че тя харесва точно мъже като него. Едуард смръщи чело, защото си припомни, че само след секунди малката беше заговорила за намерението си да влезе в манастир.
— Има ли някакъв проблем?
Разбира се, че имаше проблеми. Може би щеше да се наложи да се пребори с църквата, а това беше доста обезпокояваща мисъл. Но той беше длъжен да спечели тази жена и нямаше да се спре пред нищо.
— Не, доколкото знам. Желаеш ли още малко мадейра?
— Благодаря ти. Защо каза, че е едно просто провинциално момиче?
Едуард избухна в смях.
— Думи, лельо, глупави думи. Аз съм възхитен от невинността й, от мекия й нрав и за съжаление не намирам подходящи изрази да ти опиша този чист, податлив на оформяне дух.
— Разбирам.
Хъксли се съмняваше, че леля му е в състояние да разбере същество като Линдзи, но премълча.
— Според мен мъжът трябва да има покорна жена. Мъжете си имат достатъчно работа да уреждат сделките си и обществените дела.
— Абсолютно си прав. Наистина ли смяташ, че тази жена е най-добрата за теб?
— Убеден съм. Ти също ще я харесаш лельо. Вероятно ще ти се стори наивна и необучена на маниери, а ти не си свикнала с такива млади дами. Но съм убеден, че тя притежава бърз ум и ще се научи. — Едуард затвори гарафата и допълни с усмивка: — Утешава ли те мисълта, че жена ми е… предвидима?
— Предвидима?
— Точно така! Тя ще живее щастливо в дома ни, ще гледа децата си и ще прави само неща, подобаващи на една виконтеса.
Корсетът на Антония изскърца застрашително.
— Сигурен ли си, че един ден този тих живот няма да доскучае на младата дама?
— Разбира се, че съм сигурен. Госпожица Линдзи Гранвил не е от жените, които обичат приключенията и поемат рискове.


5

Далечните гръмотевици не уплашиха Линдзи. Добрата стара Мини, която яздеше още от детството си, отказваше да препуска по-бързо. Въпреки това Линдзи непрестанно подканваше уморената кобила да ускори крачките си.
Денят, който беше прекарала със Сара в свещеническия дом, беше завършил обезпокояващо. След няколко часа веселие, през които бяха прочели цял роман от «тайната» сбирка на пастор Уинслоу, Сара и Линдзи пиха чай със свещеника. Именно това беше причината за тревогата й.
Отецът заговори за «новия чужденец сред нас», за виконт Хъксли. Разказа на момичетата нещичко за миналото на виконта и именно тези разкрития накараха Линдзи да напусне свещеническия дом веднага след чая и да препусне към Пойнт Котидж.
Виконтът и тя имаха нещо общо и то беше много, много особено. Още в мига, когато се запознаха, тя изпита към него необяснима симпатия. Сега разбра каква беше причината. Ако той й позволеше, тя щеше да се опита да му помогне.
Мини се понесе в уморен тръс към върха на голата височина, отдалечена на няколко мили от Трегонита. Оттам ясно се виждаха дърветата, заобикалящи Пойнт Котидж, който се извисяваше точно над канала. От комина се издигаше стълб дим и Линдзи изпита облекчение, примесено с нова тревога.
Виконтът явно се беше нанесъл в новия си дом. И си бе вкъщи.
Мини изпръхтя и се понесе надолу по склона. От време на време спираше, сякаш забравяше какво всъщност трябва да прави.
— Продължавай, Мини — окуражи я Линдзи. — Почти стигнахме, миличка.
Отново падна гръм, но бурята все още беше далече. Вместо очакваното затишие, по склона задуха вятър и вдигна полата на тъмнозеления костюм за езда, който беше облякла Линдзи. При това тя знаеше, че зеленото не й отива. Но Бел беше наредила да преработят този костюм за Линдзи. Платът беше горе-долу добър. Е, поне шапката й беше хубава и нова, особено перото, което предизвикателно се поклащаше над ухото й.
Пойнт Котидж беше голяма къща, разположена на полянка, гледаща към морето. Едноетажната тухлена постройка от бял камък имаше покрив от сиви плочи. Къщата показваше явни признаци на занемаряване. Димът, който се издигаше от комина, беше единственият признак на живот.
Вече никой не помнеше каква е била първоначалната цел на това убежище, но Уилям го обичаше. Линдзи спря Мини на няколко метра от изкривената порта и за момент остана неподвижна. В очите й пареха сълзи. С Пойнт Котидж бяха свързани толкова много спомени за Уилям. Тук брат й се срещаше тайно с Мария, неговата първа и единствена любов.
Не, сега не беше време да се рови в миналото. Добросърдечно момиче като нея беше длъжно да се погрижи за самотния чужденец, който беше дошъл тук, за да се пребори с тъгата си.
Едва днес беше узнала за съдбата му и сега можеше да поговори с него. През нощта трябваше да се срещне с Антон, за да вземе пари за утре. Утре? О, да, тогава я очакваха весели минути, най-голямата радост в живота й… след като преодолее опасностите, които неизбежно дебнеха между Трегонита и мъничката къща близо до Ямайка Ин в Бодмин Мур.
Линдзи беше чакала две седмици да чуе съобщението на Роджър, че възнамерява да замине за Лондон и Бел ще го придружи. Щом заминеха, тя щеше да обяви, че възнамерява да прекара два дни при Сара Уинслоу в свещеническия дом. Щеше да вземе кафявия жребец на Бел, а не добрата стара Мини. В такива моменти Линдзи винаги изпитваше благодарност, че Гуен, камериерката, която делеше с Бел, винаги придружаваше мащехата й в Лондон.
Добрата Сара знаеше, че Линдзи пътува често и надалеч, но живееше с убеждението, че приятелката й посещава отдалечените арендатори на Трегонита. А Антон не знаеше нищо за отсъствието й и не биваше да узнае, защото тя беше обещала да пази най-строга тайна.
Сега трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху виконта. Тя слезе от гърба на Мини и свали кошницата със зеленчуци, която беше окачила на седлото. Как да се доближи до него? Какво да му каже? Дали той ще се ядоса, че е смутила уединението му?
Линдзи беше смело момиче. Така казваше Антон, а той я познаваше най-добре. Тя видя, че красивият черен жребец на име Сейбър е подслонен в обора от западната страна на къщата. Запъти се решително към ниската врата и почука.
Отвътре не се чуваше нищо, нито глас, нито стъпки.
— Милорд! — повика тя и почука отново.
Може би е отишъл да събере дърва… макар че виконтите не се занимаваха с такива неща. Или е заспал. Ако е така, по-добре да не му пречи.
Линдзи смръщи чело и отмахна стъблото на розата, която се виеше над вратата. Ами ако беше болен?
Тя притисна юмруче към гърдите си и отново се запита как да постъпи. Третото чукане също не получи отговор. Но когато сложи ръка върху бравата… вратата се отвори.
Линдзи влезе предпазливо и огледа малката зала в партера. Огънят пламтеше буйно и пръскаше ярки искри в камината. Малкото мебели — стари неща от Трегонита — й бяха познати: издрасканото писалище под прозореца, четириъгълната маса от светло дърто и четирите стола в средата на помещението, диванът и двете високи кресла, тапицирани с избелял прасковен сатен, пред камината. На пода бяха нахвърляни дивечови кожи. Никакви лични вещи, никакъв намек за характера на виконта.
Линдзи се промъкна на пръсти към вратичката, която водеше към временната кухня. Помещението беше празно и студено… и ужасно мръсно. Тя не посмя да се качи по стълбата към другите помещения. Ако излезеше навън и почакаше, той щеше да се върне и да я покани.
Да, точно така щеше да направи.
В този миг Линдзи чу шум. Въздишка или може би стон, който привлече вниманието й. Тогава видя ботуша, блестящия черен ботуш, който се полюляваше над облегалката на креслото — пред огъня.
Тя се надигна на пръсти и се промъкна безшумно към огъня. Надникна предпазливо иззад високия диван и бързо вдигна ръка към устата си, за да спре изненадания си вик.
Виконт Хъксли — Едуард Ксавие, както вече знаеше — лежеше изтегнат по гръб с едната ръка под главата, а другата — отпусната към пода, и спеше.
Линдзи се разтрепери, промъкна се покрай крака му, спря пред огъня и се вгледа в спящия мъж. Не изглеждаше болен. Честно казано, той беше… прекрасен. Естествено на бузите му се виждаха тъмни сенки… очевидно в последно време не се бръснеше често. Тя разбра това, защото го бе забелязала и у Уилям и той й бе обяснил как се получава. Ресниците на виконта почиваха спокойно върху бузите му, гъсти и извити, а енергичната уста беше съвсем леко отворена и ъглите сочеха нагоре.
Ръката, която висеше към пода беше яка, но съвършено оформена — като цялото му тяло. Линдзи преглътна и отстъпи назад. Бялата риза с набрани ръкави и рюшове на гърдите беше разтворена до кръста. Линдзи преглътна още веднъж. Никога преди това не беше виждала разголени мъжки гърди. Тези пред нея бяха широки, набраздени от корави мускули, кожата им бе загоряла от слънцето, а косъмчетата — избелели. Сърцето й заби ускорено. Мекият светъл панталон обгръщаше стройните крака, силни като на древните атлети, които беше виждала в книгите; широките кафяви кончови на ботушите бяха така прилепнали към прасците, че очевидно не му пречеха да спи спокойно.
Пътуването от… откъдето и да беше дошъл, явно го беше изтощило. А ако се съдеше по вида на кухнята, не беше ял нищо. Колко добре постъпи, като реши да дойде. Тя се запъти решително към печката, размишлявайки какво да сложи в супата според указанията на старата готвачка. Зеленчуците и парчето агнешко в кошницата щяха да й стигнат. Но й трябваше вода, и то повечко.
— Не си отивай.
Линдзи изпищя, направи скок… и изпусна кошницата точно върху спящия.
— Господи, толкова съм несръчна! Всички го казват. — Тя събра бързо картофите и репите, които се търкаляха по учудващо бялата му риза. Слава богу, агнешкото, сиренето и парчето плодов сладкиш останаха непокътнати.
— Спри! — Силната му ръка сграбчи китките й и настани ръцете й удобно върху корема му.
Линдзи усети как я залива гореща вълна. Виконтът я задържа неподвижна и се облегна на лакът. Придърпа я към себе си и тя седна на дивана до него.
— Толкова съжалявам — прошепна тя. — Не исках да ви уплаша. Донесох ви нещо… — Тя посочи пръснатите по пода зеленчуци. — Чух, че сте дошли, и реших да направя нещо за вас…
Той я гледаше право в очите напълно сериозен и не казваше нищо.
Линдзи пое дълбоко въздух и продължи:
— Съобщиха ми за вашето пристигане и си казах, че вероятно сте забравили да доведете слуга, за да върши къщната работа. Мой съседски дълг е да се погрижа за новодошлия, особено за човек… който очевидно не е свикнал да се грижи за домакинството.
— Съседски дълг? — Едуард се усмихна. — И кой ви научи на тези неща, несъщият ви брат ли?
Линдзи беше впила поглед в устата му. Беше изумена, че така добре помнеше гласа му. Дълбок, извънредно дълбок, въпреки това мек и едва ли не беззвучен… и някак си застрашителен, макар да не беше сигурна защо.
— Откъде знаете как да поздравявате новодошлите, малка фейо? — повтори мъжът. — Кой ви е научил на добри маниери? Майка ви ли?
— Защо говорите така… — Тя смръщи чело. — Мама е починала при раждането ми. А втората ми майка — тя е много добра към мен — втората ми майка нямаше време да ме научи на тези неща. Докато беше жив, татко ме пращаше на уроци при пастор Уинслоу в свещеническия дом. Отецът е чудесен човек, добър и умен, и винаги отговаря на всичките ми въпроси.
— Пастор Уинслоу е бащата на Сара, нали?
Линдзи кимна смутено и си пожела да можеше да забрави глупавото си държание при първото посещение на виконта в Трегонита.
— Е, пристигна ли най-после смелият офицер на госпожица Уинслоу?
Линдзи поклати глава и се усмихна засрамено.
— Не. Знам, че ме смятате за глупава, но не се сърдя. Нямам право да ви обвинявам.
Тя сведе глава, неспособна повече да го гледа в очите. Какво ли щеше да си помисли той, ако узнаеше на какви измами беше способна и какви неща вършеше…
Секундите минаваха бавно. Тъмните очи на виконта я измерваха внимателно. Линдзи се местеше неспокойно на мястото си. Не се чувстваше добре, усещаше твърде силно близостта на мъжкото тяло, което се докосваше до нейното. Това беше крайно неприлично… и предизвикваше необяснима горещина във вътрешностите й.
— Когато влязохте, аз спях — проговори внезапно Едуард.
— Така е. Много съжалявам.
— Защо? — Той се раздвижи, посегна към нея и сложи ръцете й на гърдите си.
Стана й още по-топло.
— Аз… не съм съвсем сигурна. Изглеждахте толкова уморен. Не исках да ви преча.
Косъмчетата на гърдите му бяха гъсти и меки под пръстите й.
— Значи сте загрижена за мен? За един непознат?
— Ами аз… — Беше чела в романите какво се случва, когато една невинна млада дама остане насаме с безскрупулен прелъстител, но никъде не пишеше как се държи дамата в такива случаи. Не, виконтът в никакъв случай не беше прелъстител. Линдзи вирна нос.
— За мен не сте непознат. Случайно научих, че имаме много общи неща. И това ме накара да се замисля. Аз… наистина съм загрижена за вас — завърши неубедително тя.
— И какво общо имаме?
Линдзи го погледна напрегнато и се намръщи още повече. Това беше моментът, който изискваше предварителни упражнения: да обясни борбата му за възвръщане на душевното равновесие в тази самотна къща. Трябваше да подхване темата много предпазливо, иначе той щеше да си помисли, че тя се е усъмнила в силата на волята му, в способността да преодолее сърдечната болка от загубата.
— И двамата сме, хм, великодушни люде, способни на дълбоки чувства. — Добро начало.
— Сигурен съм, че това важи за вас, малка фейо. Но откъде знаете дали важи и за мен?
Трябваше да издърпа ръцете си.
— Защото не ме издадохте на Роджър, когато се видяхме за първи път и допуснах онази ужасна грешка — побърза да обясни тя. — Инстинктивно усетихте, че ще си имам големи неприятности и застанахте на моя страна. Ако бяхте казали истината за поведението ми… — Докога ще заобикаля темата? Е, дори смелите хора имаха нужда от време, докато подредят мислите си.
Виконтът се надигна и пусна ръцете й.
— Нима Лачет… нима настойникът ви би си позволил да ви накаже?
Линдзи се изненада от внезапната промяна в лицето му.
— Ами той… — Не биваше да говори за Роджър, той беше човек, който само създаваше проблеми. — Той ми е настойник и приема много сериозно тази отговорност, милорд.
— Без съмнение. Името ми е Едуард.
— Знам — отговори тя, без да мисли.
— Наистина ли? — Мъжът избухна в смях. — Откъде?
Трябваше да се държи на разстояние от него.
— Пастор Уинслоу ми каза. — Линдзи направи пауза, очаквайки виконтът да поиска още подробности. Но той не го направи.
— Донесох ви нещо за хапване — продължи облекчено тя. — Исках също да се осведомя дали да ви пратим някого от слугите, за да се заеме с домакинството, милорд.
— Ето, виждаш ли! — Усмивката му беше дяволски привлекателна.
— Какво да видя? — Гласът й пресекваше.
— Ти си точно толкова великодушна и добра, колкото си мислех. Можеш спокойно да ме наричаш Едуард. Поне когато сме сами.
Не беше редно да остават толкова време сами! Може би тя беше наивна и нямаше опит в тези неща, но й беше напълно ясно, че една млада дама нямаше какво да търси в къщата на неженен мъж. На всичкото отгоре тя практически седеше в скута му.
— Трябва да си вървя.
Мъжът преметна краката си през облегалката и седна редом с нея. После отново взе ръката й.
— Защо?
— Защото… защото… — Никой не я чакаше.
— Може би… Виж, ако имаш желание, спокойно можеш да останеш. Откажи се напълно от глупавата мисъл, че ми досаждаш. — Той вдигна ръката й към устните си и я погледна право в очите. — Ти си винаги добре дошла в този дом. Казвали ли са ти, че имаш виолетово-сини очи пълни със загадъчни сенки?
— Не, милорд. — Стомахът й се сви на топка.
— Едуард.
Линдзи се огледа безпомощно в търсене на отворен прозорец, за да поеме малко чист въздух. Виеше й се свят.
— Едуард — прошепна нерешително тя.
— След първата ни среща мислих много за теб.
— Наистина ли?
— Да. И оттогава непрекъснато си задавам въпроси. Не се надявах, че ще имам възможност да ги задам и на теб, веднага след пристигането си. — Топлият му дъх погали ръката й, той притисна нежната кожа към устните си и постави ръката й върху бедрото си. — Предполагам, че си свикнала да бъдеш заобиколена от мъже.
Какво искаше да каже?
— Н-не.
— Ами! Недей да скромничиш. Колко предложения получи миналия сезон?
— Аз никога не съм посещавала балове, милорд.
— Едуард!
— Едуард.
— Гласът ти е наистина необикновен, Линдзи. — Той произнесе внимателно името й, разделяйки го на две различно звучащи срички. — Тих… омагьосващ. Балсам за душата.
— Благодаря…
Бедрото му беше твърдо като желязо и изобщо не се поддаваше на натиск. Ръката, отпусната спокойно върху нейната, нямаше да й попречи да се отдръпне.
— Какво невероятно щастие за мен. — Той се обърна и я погледна. — Не си ли сгодена?
— Разбира се, че не! — Ама че странни въпроси задаваше.
Мъжът докосна косата й съвсем бегло, но Линдзи потрепери.
— Косата ти е мека и толкова светла. Когато отворих очи и те видях обляна от светлина беше като неземно видение. Горска фея!
Никой не й беше казвал толкова красиви неща.
— Боже, колко очарователно се изчерви. — Пръстите му помилваха бузата й и я опариха като огън. — Ти си почти на двадесет години, нали, Линдзи? Не са ме излъгали, нали?
— Откъде знаеш? — Защо един толкова привлекателен мъж се интересуваше от възрастта й?
— Събрах сведения и все още не вярвам, че не си сгодена.
Без да усети какво прави, Линдзи се приведе към него.
— Ние в Трегонита живеем много уединено, милорд… Едуард. Но аз си имам достатъчно занимания, за да мисля за брак. — Не биваше да забравя, че има да свърши още много важни неща. Но сега можеше да постои още малко тук, да усеща докосването му, да се наслади на силната мъжка прегръдка. Тази мисъл я стресна и тя пое шумно въздух.
Мъжът смръщи чело и я хвана за раменете.
— Зле ли ти стана?
— Да… не.
Той беше толкова близо, че тя забеляза фините бръчици в ъгълчетата на очите му. Веждите му бяха наистина впечатляващи, а едната беше въпросително вдигната.
Линдзи беше неспособна да откъсне поглед от лицето му.
— Значи учителят ти по светско поведение беше пастор Уинслоу? — попита тихо той и устреми поглед към устата й.
— Да.
— И какво ти разказа за мъжете и жените?
— Аз… мисля, че не ви разбирам…
Едуард помилва шията й, палецът му се плъзна по брадичката.
— Мисля, че ме разбираш, макар и не изцяло. Сега усещаш нещо, нали? С мен.
Линдзи отново се разтрепери.
— Аз…
— Знаех си. Аз също го усещам и то е защото двамата изживяваме този миг по един и същи начин. Досега не бях изпитвал такова чувство.
— Сериозно ли говорите? — На лицето й изгря плаха усмивка. Какво беше това чувство? Откъде идеше желанието?
— Ти си едно невинно агънце. — Смехът не достигна до очите му. — Олицетворение на невинността. Не вярвах, че все още съществуват такива жени.
Този мъж я объркваше.
— Аз чета много… Едуард. Пасторът казва, че съм много образована, може би прекалено много за млада дама. Всъщност аз не съм вече млада.
— Ти си дете — промърмори той. — Помисли още веднъж. Какво каза учителят ти за мъжете и жените, за това какво правят, когато са заедно?
Устните й затрепериха нервно. Възможно ли беше някаква неведома сила да тласка виконта към нея? Поради необикновеното преживяване, което споделяха — макар че той не го знаеше. Тя се опита да събере мислите си.
— Обясни ми, че мъжете и жените са много различни.
— Добро наблюдение.
— Пасторът казва, че има някакъв химичен елемент, който кара мъжете, когато са в компания на красиви и привлекателни жени… да се губят.
Смехът му я обиди и тя понечи да стане, но той я задържа.
— Да се губят? — Последваха нови пристъпи на смях и когато най-после успя да се овладее той попита с потреперващ глас: — Добрият пастор обясни ли ти какво има предвид с този глагол?
— Не точно — отговори сериозно тя. — Но мисля, че го разбрах.
— Аха! — Едуард се наведе и прилепи бузата си до нейната. — И като имаш предвид всичко онова, което знаеш, смяташ ли, че това «губене» е нещо лошо?
Бузата му беше така възбуждащо грапава. Линдзи сложи ръка на широкото му рамо.
— Не мисля. Не и когато засегнатите се… обичат.
— Пасторът има право, поне в едно отношение. Ти си образована млада дама, моя малка фейо. — Той вдигна брадичката й, за да я принуди да го погледне в очите. — Иска ли ти се да се загубиш с мен? Или поне малко, за да видим дали ще ти хареса.
— Аз… — Линдзи отвори уста неспособна да отговори и се опита да поеме въздух.
Устните на Едуард се спуснаха нежно върху нейните. Линдзи се вцепени и опря длани на гърдите му, но ръцете му я обгърнаха, задушавайки всяка съпротива. Тя простена тихо и затвори очи, но веднага ги отвори, тъй като устата започна ритмично да милва устните й.
— Искаш ли да спра? — попита той и опря устни в ъгълчето на устата й. — Знам, че не всяка жена обича да се губи.
Линдзи мушна ръка в ризата му, помилва мускулестата шия и плъзна пръсти към косата.
— Мисля, че ми харесва — проговори плахо тя.
— Кожата ти направо пари — прошепна той. — Моля те, свали си жакета.
Линдзи беше неспособна да мисли. Едуард разкопча бързо копченцата, които придържаха жакета й и го смъкна от раменете й. После развърза панделката под брадичката и свали шапката й.
— Искам да те видя. — Този път той не я прегърна, както се беше надявала, а започна внимателно да масажира ръцете й от късите буфан-ръкави към лактите и обратно. — Толкова си красива.
Начинът, по който я гледаше, дръзкият поглед, който се плъзгаше по тялото й, засилиха още повече объркването й. Огънят в гърдите й пламна още по-буйно.
Поквара ли беше това? В някои от романите, които беше чела, се споменаваха покварени жени, макар че точните обяснения липсваха.
Едуард я настани на възглавницата в края на дивана и отпусна едрото си тяло върху нейното.
— Никога няма да ми омръзне да те гледам.
Нима не чуваше лудото биене на сърцето й?
— Нали не се страхуваш от мен, Линдзи?
Тя поклати глава.
— Разбира се, че не. — Всъщност умираше от страх, но повече от себе си, отколкото от него.
— Много се радвам! Не бих понесъл да се боиш от мен. — Устата му отново завладя нейната и този път зъбите му захапаха нежно долната й устна. Линдзи въздъхна и се намести по-удобно под него.
— Толкова си сладка — пошепна задавено мъжът. — Сладката ми фея!
Пръстите му се плъзнаха към деколтето й и Линдзи спря да диша. Не, в това нямаше нищо страшно. Той беше казал, че няма да й стори нищо лошо. Тялото му върху нейното сякаш натежа, особено когато разтвори ръка и обхвана меката й плът.
— Едуард?
— Кажи, мила. — Той я погледна с искрящи очи. — Какво ти е, малката ми? — Без да дочака отговора й, той я целуна отново, разтвори устните й и леко плъзна език навътре. Линдзи не изпита ужас, само нарастваща възбуда и се надигна насреща му.
— Да, Линдзи, да. — Едуард захапа брадичката й и тя усети как ръката му се плъзна навътре в корсажа. — Мисля, че си готова да се загубиш още малко.
Преди Линдзи да разбере какво става, хладен въздух погали гърдите й. Той беше смъкнал корсажа и ризата й и беше разголил гръдта й. Тя понечи да се прикрие, но той задържа ръцете й.
— Не се безпокой — прошепна той. — Ти си красива и си създадена за това. Искам да го изживееш с мен. Скоро ще ме разбереш напълно. Вярвай ми!
Линдзи погледна надолу към главата му, към разбърканите тъмни къдрици и усети как устните му се плъзнаха към гърдите й. Изчерви се и се опита да се отбранява, но той изобщо не го усети. След секунди я прониза огнена стрела и тя извика. Устата му беше засмукала зърното на гърдата й, езикът му описваше кръгове около втвърденото връхче.
Докато разумът й крещеше да спре, тя се притисна с все сила към него, изплака от желание, изкрещя му жаждата си… за какво, за бога, за какво? Тялото й искаше още нещо, но тя нямаше представа какво.
— Божичко! — прошепна дрезгаво Едуард. — Да, моя малка чувствена фейо. Какви гърди. Какво тяло. Не се надявах, но ти си създадена за мен.
Линдзи не разбра думите му, но и без това не беше способна да разсъждава разумно.
Едуард плъзна ръка под коленете й и я вдигна към себе си, докато стъпалата й се опряха на седалката на дивана. Когато вдигна полата й и я събра на хълбоците, Линдзи усети нов прилив на желание и посегна да хване ръката му.
— Остави на мен — помоли с дрезгав глас той. — Искам само да ти покажа колко е прекрасно да се загубиш.
Линдзи кимна безпомощно. Едуард беше сложил възглавница под гърба й и гърдите й, напълно разголени му се предлагаха за целувки. Без да бърза, той започна да я милва и продължи сладостната си игра, докато тя повярва, че ей сега ще се пръсне на хиляди парченца. Когато зъбите му нежно захапаха коравото й зърно, Линдзи усети как по цялото й тяло пробяга пареща тръпка.
Обзета от ужас тя се вкопчи в раменете му — и пръстите й се плъзнаха по горещата, запотена кожа.
— Не! — изплака тя и се опита да се освободи.
— Не мърдай, сладката ми — пошепна настойчиво мъжът. — Това е за теб. Искам само да ти доставя радост.
— Не! — простена тя, но волята й отказваше. Дългите, силни, опитни пръсти бяха между краката й, опипваха най-интимното й място, разделиха меките гънки и жадната плът, която копнееше за още милувки.
— Спри да мислиш и се наслаждавай — заповяда мъжът и отново раздвижи пръсти. Линдзи усети как дълбоко в душата й се възцари черен мрак, посред който внезапно се разпръснаха хиляди огнени искри. Едуард беше запалил в тялото й огън и тя не беше способна да протестира. Изживяваше нещо, което й беше напълно непознато и му се наслаждаваше с всяка фибра на тялото си. Дойде мигът, когато устата му отново завладя гърдите й и пръстите му се задвижиха още по-устремно между краката й — и тогава я заля огромна вълна на блаженство, толкова силна, че сетивата я напуснаха и тя се свлече изтощена в ръцете му.
Времето минаваше. Линдзи усети как се отпусна, как Едуард я вдигна, подреди полите й и я облегна на рамото си.
Все още неспособна да разсъждава разумно, тя се сгуши в него. Какво означаваше всичко това? Горещината в утробата й започна да намалява и тя отвори очи. Огънят в камината беше догорял. Навън отекна гръм и след минута отдавна очакваната буря се разрази с пълна сила точно над главите им.
— Ще оставиш всичко на мен — казваше тъкмо Едуард.
— Хм… — Много искаше да узнае повече за отношенията между мъжете и жените, но не веднага. Сега беше толкова уморена.
— Ще уредя да заминеш за Лондон и да отседнеш при леля ми.
Думите му бавно проникнаха в съзнанието й. Сигурно го бе разбрала погрешно.
— Вдовстващата контеса Балард е по-голямата сестра на мама, която почина отдавна. Наричам я Антония. Тя ще те приеме с радост и сама ще ти каже как да я наричаш.
— Какво говориш? — Линдзи скочи от мястото си и зарови пръсти в разбърканата си коса.
Едуард се усмихна окуражително.
— Преди да се оженим, трябва да бъдеш приета в обществото. Леля ми беше достатъчно разумна да те вземе под крилото си. Ще има приеми, соарета и балове…
— О, не!
Мъжът смръщи чело.
— Както вече казах, колкото по-скоро отидеш в столицата, толкова по-добре. Антония възнамерява да те представи официално на бала у Кимбърлендови. Дотогава остават само няколко седмици.
Линдзи го гледаше смаяно.
— Какво говориш? Лондон? Женитба? Невъзможно!
Едуард стана бавно и се изправи пред нея. Ризата му се беше измъкнала от панталона. Той опря ръце на хълбоците си.
— И защо да е невъзможно, скъпа? Преди няколко минути беше като замаяна и искаше да се губиш с мен още и още… нали така го нарече.
— Но аз не мога да се омъжа за теб — никога! — Обзета от паника, Линдзи грабна жакета си и го наметна. — Забрави, че съм била днес при теб. — Тя нахлупи шапката си и се опита да я върже под брадичката.
Без да бърза, Едуард застана между девойката и вратата.
— Как бих могъл да го забравя, малка фейо? Аз съм човек на честта, затова ще отида още утре при настойника ти и ще помоля за ръката ти.
Линдзи изплака отчаяно.
— Ако наистина държиш на мен, стой настрана. — Изведнъж й хрумна още по-страшна мисъл. — Боже, аз загубих доброто си име. Ти ме прелъсти. Това ли искаше да ми намекнеш? Случилото се тук… Сега съм паднала жена.
Тя забеляза лека промяна в погледа му, полъх на несигурност може би. Но само след миг очите му отново бяха безизразни.
— Точно така. Сега си паднала жена. Аз те компрометирах и ще се опитам да поправя нещата, като се оженя за теб. Хъксли е джентълмен, макар че не всички вярват в това.
Без да си направи труда да закопчее жакета си, Линдзи се втурна към вратата. Мина покрай Едуард, избягна протегнатата му ръка и отвори с трясък. Кобилата, привързана към близкото дърво я посрещна с тревожно цвилене. Едуард я настигна на стълбата.
— Моля те, не бягай — закле я той. — Не ме принуждавай да те задържам.
Валеше проливен дъжд и земята беше вече разкаляна. Линдзи се зарадва, защото влагата охлади горещите й бузи. Отвърза юздата на Мини и се обърна към виконта:
— В този случай не е необходимо да постъпваш като джентълмен. Вината за случилото се е изцяло моя. Аз те предизвиках да го направиш, възползвах се от умората ти.
Едуард отметна глава назад и избухна в смях. Зъбите му блеснаха в падащия мрак. Дъждът плющеше по черната коса и челото му и Линдзи помисли със страх, че в този миг той приличаше на грамадно и могъщо животно… на звяр.
— Утре ще дойда в Трегонита — заключи спокойно той, когато тя възседна коня. — Ако си умно момиче, ще приемеш смирено предложението, което ще направя на настойника ти.
Той искаше съгласието й? Велики Боже, как допусна да се стигне дотам? Не, тя беше длъжна да оправи тази страшна бъркотия, не толкова заради себе си, колкото заради горкия мъж насреща си. Сигурно щеше да бъде прекрасно да стане жена на Едуард, но това означаваше да не изпълни възложената й задача. Не, тази женитба беше невъзможна — включително заради доброто на Едуард.
Линдзи пришпори старата кобила и тя изцвили обвинително.
— Тичай — помоли я горещо тя. — Моля те, Мини! — Не бе успяла да съобщи на Едуард онова, заради което дойде — а сега вече не можеше да го стори.
— Утре ще дойда да те взема — извика подире й той. — Не препускай толкова бързо, скъпа. Щом се наспиш, ще забравиш съпротивата си.
— Никога! — изкрещя в отговор тя. — Роджър никога няма да даде съгласието си. — За първи път в живота си тя изпита благодарност за строгото възпитание на настойника си.
— Ще видим! — Едуард се изсмя самоуверено.
— Никога, повярвай! — Мини най-после ускори ход. — Няма да ме видиш никога повече.
Когато се обърна за сбогом, Линдзи видя, че Едуард се е облегнал на дървото и я гледа. Той вдигна ръка и й помаха усмихнато.
— Не се тревожи за нищо, малка фейо. Скоро отново ще се изгубим заедно.
— Не, няма! — Гласът й пресекна. Нямаше смисъл да му обяснява, че е решила да влезе в манастир. След днешното й поведение той щеше само да се забавлява с глупостите й.
— О, напротив! — обади се тържествуващо той. — Уверявам те, че след като направя предложението си пред Роджър Лачет, той ще се съгласи с готовност.
Може би наистина трябваше да влезе в манастир и то още сега.
— Не! — изкрещя за последен път Линдзи и така изплаши Мини, че тя препусна в галоп.
— Само почакай! — извика Едуард. — Наслаждавай се на очакването, Линдзи. На следващата възможност да се изгубим заедно. Мисли за сватбения ни ден!


6

Проклетата алчна маймуна!
Хъксли наблюдаваше Роджър Лачет през полуспуснатите си ресници. Той беше един надут пуяк, достоен за презрение! Този следобед носеше яркожълта жилетка, обшита със злато. Вратовръзката му беше несръчно копие на едно от майсторските произведения на Брумел, на всичкото отгоре изработена от жълт муселин на цветчета.
— Чувстваме се почетени от вашето внимание, милорд — протръби тържествено Лачет. — Какъв съседски жест! Трябваше да тръгнем към града още преди няколко часа. Но когато получихме вестта, че Ваша Милост има намерение да удостои дома ни с посещението си… ами, бяхме прещастливи, че не сме заели места в каретата. Вярвайте, милорд, мама споделя мнението ми.
Бел Лачет-Гранвил, пълна, обилно гримирана, бързо увяхваща блондинка на средна възраст, наклони сложната си фризура. Опитва се да се държи като дама, помисли си Хъксли. Но отрупаните с пръстени ръце, които непрекъснато мачкаха дантелена кърпичка, издаваха крайна нервност.
— Оценявам гостоприемството ви, госпожо Гранвил! — Хъксли кимна в посока на домакинята. Много му се искаше да попита каква част от накитите на Бел Гранвил бяха «заети» от наследството на Линдзи. — С ваше съгласие — и разбира се, с това на сина ви — аз се надявам да уредя едно доста деликатно дело.
Бледосините очи на Бел Лачет, обкръжени от почернени ресници, се стрелнаха към лицето на сина й. Роджър изкриви устни в жалко подобие на усмивка.
— Наредих на адвоката си да се свърже с вашия, милорд. Сигурен съм, че ще постигнем споразумение за Пойнт Котидж, което ще удовлетвори и двете страни.
— Напълно сте прав — усмихна се с осъзнато превъзходство Хъксли. — Имението съответства на желанията ми. Отдавна не съм имал такова приятно убежище. — Приятно и практично, и най-вече достатъчно близо до Трегонита, за да може постоянно да държи под око тази лепкава костенурка, дори без официално да присъства в имението му.
— Пойнт Котидж наистина е привлекателно местенце — продължи Роджър, втренчил поглед в месестата си ръка с грижливо направен маникюр.
Хъксли преглътна отвращението си. За да скрие нарастващата си омраза, той направи кратка разходка в салона като симулираше силен интерес към обстановката и украсите, които бяха подбрани с много вкус, без съмнение от мъртвия Бродерик Гранвил и първата му съпруга.
— Раклата е много ценна вещ — оповести тържествено Лачет. — Принадлежала е на първата съпруга на несъщия ми баща.
— Истинска скъпоценност! — Хъксли спря пред скрина от черен лак със златни украси, който беше отворен и по рафтовете се виждаха игли, конци и бродерии.
Лачет се покашля многозначително.
— Сигурен ли сте, че не желаете чашка бренди, милорд? — Той вече си наливаше втора порция.
— Абсолютно сигурен — отвърна Хъксли и се опита да формулира на ум следващите си думи. През това време оглеждаше една недовършена бродерия. Дори за неопитното му око стана ясно, че бодовете бяха направени от търпелива ръка.
Шумно охкане привлече вниманието му към Бел Лачет. Огромният й бюст, пристегнат от тъмносинята брокатена рокля, заплашваше да се пръсне. Бялото шифонено фишу трепереше при всяко движение на могъщите гърди.
— Искахте да кажете нещо ли, мадам? — Хъксли дори се усмихна.
— Няма значение. — Бел извади ветрило от слонова кост и когато започна да си вее, изкуствените къдрици покрай страните й затрепериха. — Линдзи — това е заварената ми дъщеря — непрестанно ме засрамва пред хората. Още преди четири години започнах да я уча да бродира, но не постигнах никакъв успех. Това момиче не умее да се съсредоточава. Безнадеждно е!
— Напълно си права — съгласи се Роджър. — Безнадеждно, но без капчица злоба в себе си. Сигурен съм, че с радост ще я приемат и в най-добрия манастир.
Хъксли усети съчувствие към бедната Линдзи. Тя беше само инструмент в сложната му игра, но мисълта, че това крехко момиче е живяло толкова време с двамата лешояди, още повече развали настроението му.
Без да коментира той остави кърпичката в скрина.
— Дойдох именно заради госпожица Гранвил — заговори той, стараейки се гласът му да звучи безразлично.
— Линдзи? — Роджър докосна ъглите на месестата си уста с върховете на късите си пръсти. — О, аз не мога да си представя…
— Това момиче е същинска дивачка — прекъсна го Бел и заработи още по-енергично с ветрилото. — Препуска из горите като селско хлапе… няма представа от добри маниери. Колко пъти съм ти казвала, Роджър, че трябва да я затвориш вкъщи! Няма съмнение, че е научила за пристигането на виконта и е отишла да му досажда. Крайно време е да накараш онзи стар глупак Уинслоу…
— Млъкни, мамо! — Роджър присви очи. Видя, че Хъксли го наблюдава и направи опит да се усмихне. — Мама все още не е преодоляла напълно тежката загуба. Не понася и най-лекото натоварване и е много загрижена за Линдзи. И двамата сме загрижени. Но нека не говорим повече за нея. Моля, продължавайте.
— Как смятате, мадам, какво по-точно трябва да предприеме пастор Уинслоу по отношение на завареницата ви? — Хъксли спря и се загледа в прекрасния гоблен на стената. Имаше неприятното чувство, че вече знае отговора на този въпрос.
— Моята заварена дъщеря ще се посвети на религията. Мъдро решение, тъй като тя е неподходяща за каквото и да било. Уинслоу е тукашният свещеник. Той е длъжен да поведе Линдзи по пътя, който е избрала. Но той продължава да се колебае и това е ужасно!
Викарият е мъдър човек, реши Хъксли. Въпреки това не биваше да губи време.
— Трябва да помоля за търпението ви. — Той се обърна отново към Лачет и майка му. — Въпросът е много… деликатен. За всички нас. Дошъл съм да направя предложение на госпожица Гранвил.
Ледено мълчание легна над помещението. Но само след секунди Роджър тресна чашата си на перваза на камината с такава сила, че крехкото стъкло се пръсна на хиляди парченца. Бел Лачет изпищя.
Роджър изрита парчетата и заекна възбудено:
— Правилно ли ви разбрах, сър? Сигурно не съм чул добре!
Хъксли го погледна с подкупваща усмивка.
— Много добре ме разбрахте. Проявявам пълно разбиране към учудването ви. Знам, че предложението ми идва съвсем неочаквано. Но съм сигурен, че светски човек като вас е посветен в бързите и неочаквани хрумвания на сърцето. Бъдете уверен, че не действам лекомислено, без подобаващия размисъл — точно обратното! — Най-после примамката беше хвърлена и Хъксли едва удържаше възбудата си. Чувстваше се като на игралната маса, когато противникът беше в ръцете му — триумф с главна буква!
— Роджър! — изграчи Бел. — Какво иска той? Какво ти каза?
— Млъкни, мамо — заповяда сърдито Лачет. — Не се излагай. Сигурен съм, че сме ви разбрали погрешно, милорд.
— В никакъв случай! — отговори Хъксли. — Много добре ме разбрахте. Но преди да помолим госпожица Гранвил да се присъедини към нас, трябва да уредим още някои неща.
Бел пребледня и се отпусна тежко на възглавниците.
— Зле ми е — прошепна тя.
— Мадам, уверявам ви, че женитбата ми с госпожица Гранвил ще донесе изгоди на всички засегнати страни. Без съмнение, вие ще сте ми благодарни, че съм ви освободил от допълнителния товар, който представлява завареницата ви. И двамата ми признахте, че след смъртта на баща си тя е тежко изпитание за вас.
— Линдзи не би могла да бъде товар за нас — проговори лицемерно Роджър. — Лъжете се, милорд!
Хъксли едва успя да запази равнодушното изражение на лицето си. Той вдигна ръка и изобрази нещо като поклон.
— Много сте великодушен. Но ви моля да ме оставите да довърша. Моите планове включват не само Линдзи, но и вас двамата, и се надявам, че предложенията ми ще ви се понравят.
— Предложения? — пошепна слисано Бел. — Роджър, трябва да го спреш, преди да…
— Млъкни, мамо — заповяда за трети път Роджър. Воднистите му очи изведнъж станаха студени. — Боя се, че не разбирате, милорд. Моята несъща сестра е решена да влезе в манастир. Не мога да си представя какво ви е тласнало към тази безумна стъпка — да молите за ръката й, но Линдзи няма никакво намерение да се омъжи.
Този слабак трябваше да бъде поставен на място. Но още малко можеше да си повъобразява, че всичко зависи от него.
— Мисля — заговори Хъксли със сведен поглед, — че след като изслушате предложението ми, ще се съгласите с решаващите му предимства за всички нас.
Бел полегна на възглавниците и отново разтвори ветрилото си.
— Ако се чувстваш зле, мамо, имай добрината да се прибереш в стаята си — скастри я Лачет.
— Скъпи съседи! — Хъксли скръсти ръце под гърдите си. — Аз съм дълбоко трогнат от вашата загриженост за човек, който в крайна сметка не е от вашата кръв. Но съм убеден, че сте привързани към Линдзи и през следващите седмици ще имам нужда от вашата помощ… за да се подготвим за сватбата.
Бел затвори очи.
— Моята леля, контеса Балард, по-голямата сестра на отдавна починалата ми майка, ще приеме Линдзи в дома си на «Брайънстън Скуеър» и ще въведе младата дама в обществото.
— «Брайънстън Скуеър» — пошепна със замиращ глас Бел. — Най-доброто общество.
— И дума не може да става — възрази нагло Лачет.
Хъксли го потупа снизходително по рамото.
— О, я стига, добри човече. Не се притеснявайте за нищо. Аз не ви правя услуга, ставащото е и в мой интерес. Госпожица Гранвил е най-подходящата партия за мен и аз възнамерявам да я направя своя съпруга.
— Няма да стане — повтори едва чуто Лачет.
— Престанете най-после, драги! — Хъксли избухна в смях. — Не бъдете толкова скромен. Познавам дълга си и никога не съм се отклонявал от правия път. Ясно ми е, че вие и скъпата ви майка ще направите голяма жертва, като прекарате целия сезон в Лондон и изпълните всички досадни, но необходими формалности около сватбата. Но съм убеден, че разбирате колко е полезно да се покажете в обществото — като хора, избрани от мъж с моя ранг да му станат роднини.
Хъксли хвърли бегъл поглед към Лачет. Промяната в израза на лицето му беше направо гротескна: от диво отчаяние към жадно очакване.
— Наистина ли предлагате мама и аз да дойдем в Лондон?
— Напълно разбирам какви неприятности ви създавам — отговори съчувствено Хъксли. — Но това е необходимо, поне докато Линдзи и аз се оженим. После ще можете да се върнете към задълженията си в Корнуол.
— Роджър!
— Моля те, мамо! — Роджър едва скриваше нетърпението си. — Не бихте ли могли да изложите в подробности плана си, милорд?
— Нима не ви е ясно? — Хъксли се поклони и отиде до сребърната табла с бутилките. Взе гарафата с бренди и я показа на Роджър. — Може ли?
Лачет кимна и Хъксли си наля солидна порция. Тлъстата муха беше готова да падне в мрежата на паяка.
— Чуйте ме добре: аз желая да се оженя за госпожица Гранвил. Леля ми ще обучи младата дама как да се движи във висшето общество, а също така какви са задълженията на една виконтеса. Вие, Лачет, и вие, мадам, ще бъдете посрещнати с дължимото внимание и уважение като най-близките роднини на бъдещата ми съпруга и ще имате възможност да участвате в приготовленията за сватбата. Естествено, ще имате на разположение удобно жилище. Очаквайки съгласието ви, вече съм взел мерки да го осигуря. Възхитителна малка къща в Челси с отличен персонал! — Персоналът беше под ръководството на умната госпожа Филинг, която знаеше как да задоволява низките страсти на подобни негодници. Без това да му струва особени усилия, Хъксли беше разкрил повечето от отвратителните предпочитания на Лачет. Щом дойдеше времето, госпожа Филинг щеше да даде своя принос за унищожаването му.
Погледът на Лачет беше устремен към някакво далечно, завладяващо видение.
— А после ще се върна отново в Трегонита — прошепна той, навлажни устните си и опря длани като за молитва.
Хъксли сведе поглед.
— Трегонита е бисер — но както можете да си представите, аз имам достатъчно грижи с управлението на собствените си имения. Ако получа още едно, няма да имам сили да се справя. Тъй че ви моля да приемете Трегонита в знак на благодарност за всички благодеяния, които сте направили на бъдещата ми съпруга.
— Нима сте готов да подарите наследството на жена си… да го оставите на мен, след като се ожените за нея?
— Моля, не мислете, че не оценявам стойността на Трегонита. Точно обратното. Но ми се струва, че това е единствената правилна стъпка, като се има предвид какво сте сторили за Линдзи. Да, ще ви предоставя имението.
Хъксли забеляза, че Бел Лачет се е надигнала и почти виси от ръба на креслото. Роджър потриваше ръце. Този човек беше лишен от каквато и да е изисканост. Не умееше да играе, хващаше се на номерата на добрите играчи и непрекъснато губеше. Виконтът потисна усмивката си и отпи голяма глътка бренди. Поне питиетата му бяха отлични. Знаеше, че Лачет е страстен комарджия, и беше включил пагубната му страст в плана си. Хазартът играеше съществена роля в бъдещите събития.
— Съзнавам, че желаете да се върнете тук колкото се може по-скоро — продължи с мек глас той, обърнат към Лачет. — Но се надявам, че докато пребивавате в града, ще ми позволите да ви представя в някой от клубовете си, например в Будълс. Естествено разходите ще бъдат за моя сметка.
— Много почтено от ваша страна — заекна Лачет.
В момента за Хъксли нямаше никакво значение какво ще си помислят приятелите му в Будълс за приемането на Лачет, който напразно се беше домогвал до благоволението на редица други клубове.
— Защо искате да се ожените за Линдзи? — Острият глас на Бел Лачет прекъсна приятните мечтания на Хъксли. — Кога се запознахте с момичето? Какво е станало зад гърба ни?
— Мамо! — проговори предупредително Роджър и пристъпи към креслото й. — Мисля, че не е нужно да разпитваме за подробности. Както виждаш, Негово Благородие е…
— Отговорете ми — настоя Бел. — Кога за първи път видяхте заварената ми дъщеря?
Хъксли изпита неволно уважение към острия й ум.
— Съзнавам какво дължа на младата дама, госпожо. Достатъчно е да кажа, че един джентълмен не говори за някои неща.
Лицето на Бел стана не червено, а лилаво.
— Винаги съм знаела, че това момиче е потайно. Никога не си стои вкъщи. Нищо не разбира от домакинство. И все твърди, че била на уроци при пастор Уинслоу. Глупости!
— Мамо! — Роджър изохка задавено. — Негово Благородие е при нас едва от вчера. Нима намекваш…
— … че госпожица Гранвил е била компрометирана? — довърши полугласно Хъксли. Че се е «изгубила». Струваше му свръхчовешки усилия да не избухне в смях.
— Така ли е? — Бел вдигна вежди.
Наистина ли очарователната госпожица Гранвил беше компрометирана? Е, не в пълния смисъл на думата. Но «изгубването» с красивата Линдзи беше се оказало достатъчно, за да го лиши от сън миналата нощ. Хъксли се обърна към огъня и се загледа в пламъците. За кой ли път си представи пищните млади гърди, разголени за негово удоволствие. Споменът за тях го накара да се мята неспокойно цяла нощ. Тялото му жадуваше за нейното. Трябваше да я има, всяка частица от нея. Щеше да я вземе бавно и с удоволствие. Под вещите му ръце невинността й щеше да разцъфти в зряла женственост. Това момиче беше способно на дълбоки изживявания и само той беше способен да събуди чувствеността му.
— Лорд Хъксли?
— Не, госпожо Гранвил. В това отношение мога да ви успокоя. — Крачетата в бели чорапи бяха отворени, за да го приемат. Тя не можеше да обясни какво изпитва или защо — но беше напълно готова да стигне докрай.
— Кога желаете да пристигнем в Лондон? — попита усърдно Лачет.
Над белите чорапи кожата й беше толкова мека и гладка… А когато докосна интимните й места…
— Ако ще останем в столицата няколко седмици, ще имаме нужда от време, за да се приготвим.
Плътта й тръпнеше под милувките на опитните му ръце. Хъксли затвори очи и стисна зъби. Радваше се, че бе обърнал гръб на онези двамата и те не можеха да забележат състоянието му.
— Много бих желал да видя госпожица Гранвил. Тя също трябва да бъде тук по време на разискванията ни.
— О, не! — извика сърдито Бел. — Аз ще й кажа какво предстои.
— Не е ли по-добре да й го кажем заедно, мадам? — Тази отвратителна жена беше способна дори на убийство.
По заповед на Лачет старият приведен иконом Дедс отиде да търси госпожица Линдзи Гранвил. Само след минути икономът отвори вратата на салона и пропусна момичето да влезе.
Хъксли се изправи и стисна ръце в юмруци. Тя беше още по-красива, отколкото в трескавите му спомени.
Но милата млада дама не пристъпи към бъдещия си съпруг, а остана до вратата.
— Искали сте да ме видите — проговори колебливо тя.
Едва тогава Хъксли разбра, че не бе забелязала присъствието му. Неподвижната фигура в тъмен костюм се губеше в сенките на стената.
— Къде беше, ти… ти…
— Стига, мамо — прекъсна я остро Роджър и на устните му изгря сияеща усмивка. — Това е много специален ден за теб, Линдзи. Най-големият ден в живота ти. Трябва да бъдем внимателни с нея, мамо, да не я вълнуваме. Ела тук, мила. Седни до мама.
Линдзи отвори уста и Хъксли беше сигурен, че се готви да протестира. За съжаление явно се беше издал с някакво неволно движение, защото тя отстъпи назад и ръцете й затърсиха бравата.
— Ела тук, Линдзи — заповяда Лачет, забравил добрите маниери. — Имаме високопоставен посетител.
Момичето не се помръдна.
— Какви си ги забъркала пак? — изсъска Бел Гранвил. После разпери ръце и на лицето й се изписа примирение. — Не мога да си представя какво намира в теб Негово Благородие.
Хъксли хвърли остър поглед към жената. Бел беше доста по-умна от сина си и по-недоверчива. Все още подозираше, че сватбата на заварената й дъщеря ще й отнеме всичко, до което се беше добрала с толкова труд. Трябваше веднага да я убеди, че напразно се тревожи.
— Той не намира нищо в мен. — Необичайно дрезгавият глас на Линдзи изпълни претопленото помещение. Големите тъмносини очи потърсиха неговите и в тях нямаше и капчица страх. — Нямате причина да продължавате да мислите за мен, милорд. Никаква!
Роджър направи крачка към несъщата си сестра.
— Линдзи!
— Няма нищо, Лачет — намеси се бързо Хъксли и пристъпи напред. — Госпожица Гранвил е плаха и сдържана млада дама. Разбирам, че не иска да бъде в центъра на вниманието. — Особено пък в този ужасен дом.
— Хмм… — Бел скръсти ръце под гърдите. — Прическата ти е изкривена, момиче. Роклята ти е ужасно измачкана. Къде беше? Пак ли си препускала из къпинаците?
Без да обръща внимание на мащехата си, Линдзи продължаваше да гледа втренчено Хъксли. Бел Лачет беше напълно права, момичето изглеждаше раздърпано, но Хъксли беше омагьосан от вида му. Русата коса висеше на кичури покрай лицето и по раменете, като че беше тичала часове наред срещу вятъра, който виеше между хълмовете. На всяко друго момиче очевидно преправеният костюм за езда от кафява вълна щеше да изглежда износен и мръсен. Ала избелелият плат обгръщаше крехката фигура на Линдзи като фина коприна и сякаш го подканяше да види съдържанието. Погледът му обходи хълбоците и гърдите и се вдигна към устата. Госпожица Гранвил плъзна език по пълните си розови устни и срещна погледа му.
Този поглед го улучи като удар в стомаха. Тя беше млада и невинна, но дори в невинността си разпознаваше мъжа, който изгаряше по нея.
Роджър Лачет се покашля и с това прекъсна мълчанието, което Хъксли с удоволствие щеше да продължи цяла вечност, стига да може да гледа Линдзи.
— Негово Благородие дойде при нас с предложение. Той…
— Не!
Бел размаха ветрилото си, за да спре изблика на Линдзи.
— Млъкни, момиче! Мисли за добрите си маниери. Седни!
Линдзи не се помръдна от мястото си до вратата и Хъксли очакваше, че тя всеки миг ще се обърне и ще избяга. В този случай трябваше да я догони и да я подчини на волята си. Каква приятна перспектива!
— Ти ще се омъжиш — заяви без предисловия Роджър и се изду като паун във вулгарната си жилетка. — Намерението на Негово Благородие е да заминеш за Лондон и да живееш в дома на леля му, контеса… — Той хвърли въпросителен поглед към Хъксли.
— Балард — помогна му виконтът. — Антония, контеса Балард. Тя ще ви подготви за дебюта ви в обществото и за ролята ви като моя съпруга.
— Трябва да поговорим за гардероба й — намеси се със скърцащ глас Бел. — Момичето има нужда от нов гардероб.
— Това ще бъде един от сватбените подаръци — побърза да я увери Хъксли. Това бяха добре вложени в плана му пари!
— Вие сте изключително великодушен господин — промърмори Бел, продължавайки да го наблюдава подозрително. — Ще предприемем необходимите стъпки още тук. Имам чудесна шивачка, която ще свърши цялата работа. Кога трябва да пристигнем в Лондон?
Хъксли забеляза как годеницата му побледня и очите й потъмняха, очевидно от страх.
— Най-много след две седмици. Дебютът на Линдзи ще бъде на бала у семейство Къмбърланд. Преди това леля има нужда от известно време, за да се занимае с нея. — Той протегна ръка към Линдзи и продължи тихо: — Елате, скъпа моя. С настойника ви обсъдихме бъдещето ви без вас, но въпреки това ще бъда много щастлив да видя на лицето ви нещо като радостно очакване.
Вперила поглед в него, Линдзи направи няколко крачки напред и Хъксли стисна студената й малка ръка. Той смръщи чело и се приведе към нея. Тя се надигна на пръсти и пошепна нещо в ухото му. Хъксли сведе глава и с мъка се пребори с импулса да я притисне до гърдите си.
— Не го правете, милорд — помоли настойчиво тя. — Умолявам ви, заради самия вас, не го правете.
Той се отдели от нея със сериозно изражение и вдъхна дълбоко свежия й аромат. Полски цветя и солен морски вятър.
— Няма нищо лошо, когато едно момиче е плахо — усмихна се знаещо Роджър Лачет. — С времето ще свикне.
Тази свиня явно имаше опит в това отношение и Хъксли стисна здраво зъби. Линдзи издърпа ръката си.
— Няма да се омъжа за този човек — обяви тя високо и ясно.
Виконтът пое дълбоко въздух. Не искаше да прибягва до крайни мерки, но нямаше да се побои да ги приложи.
— Той е джентълмен — обясни задъхано Линдзи. — Винаги и на първо място джентълмен. Каза ми това, когато…
— Когато какво? — Бел се надигна рязко. — Знаех си, че зад тази история се крие повече, отколкото ни разправяте. Кога се запознахте? Какво се случи между вас? Не, Роджър! — Тя размаха величествено ръка и синът й замлъкна. — Не се намесвай. Никога няма да повярвам, че този човек, един от най-желаните лондонски ергени, е избрал Линдзи само за да задоволи един свой каприз. Очевидно иска да ни хвърли пясък в очите и да се изплъзне от последствията на позорните си дела с минимум неприятности за себе си.
— Мамо…
— Млъкни, казах. Ако този светски лъв е опозорил моето невинно агънце, предопределено за манастира, това ще му струва много повече, отколкото предлага. Не е достатъчно да ни затвори устата, като ни остави онова, което и без това ни принадлежи. Не е достатъчно и да ни предостави на разположение някаква си къщичка в Челси, преди отново да ни отпрати в провинцията. В никакъв случай няма да се съглася!
Думите на тази фурия предизвикаха у Хъксли неволно и неохотно уважение — но само в първата минута. Линдзи отстъпи крачка назад и се изправи в целия си ръст. Лачет и проклетата му майка я зяпнаха жадно.
— Избийте си тези глупави мисли от главата, мащехо — заяви тихо, но недвусмислено Линдзи. — Трябва да разберете, че напълно се заблуждавате.
— Хайде, хайде — намеси се помирително Роджър.
— Искам да сме наясно. — Линдзи отметна глава. — Някой наистина извърши грешка, но това не е виконтът. Вината е само моя.
— Госпожице Гранвил…
— Моля ви, позволете ми да довърша — прекъсна го спокойно Линдзи. — Истината е, че аз съм паднала жена.
Бел отвори уста като риба на сухо и се отпусна със стон в креслото си.
— Знаех си аз!
— Сър, вие сте негодник! — излая Роджър, но очите му светнаха доволно.
— Не си прав, Роджър — отговори все така спокойно Линдзи. — Негово Благородие няма никаква вина за падението ми. Вината е единствено моя. Аз бях тази, която предизвика случилото се между нас. — Тя огледа предизвикателно мащеха си и сина й и искрящият й поглед спря върху Лачет. — Изненадах виконта, докато спеше и го накарах да се изгубим. Аз… аз изкуших един замаян от съня мъж да ме опозори. Затова сега се извинявам и го освобождавам от всякаква отговорност. Роджър, моля те незабавно да ме отведеш в най-близкия манастир.
Хъксли, разкъсван между срама и страхотното забавление, което преживяваше, обърна гръб на присъстващите и се загледа в потъмнялото, гневно небе навън.
— Аз съм виновна за всичко — повтори упорито Линдзи.
Мъжът отметна глава назад, затвори очи и се помоли да запази самообладание.
— Хъксли? — В гласа на Лачет имаше нетипично за него съчувствие.
— Тя е още много млада — проговори виконтът и изведнъж усети странно изтощение. — И наивна. Така и трябва да бъде. Леля ми ще я очаква в близките четиринадесет дни, както се уговорихме.
От този ден нататък Линдзи Гранвил, бъдещата виконтеса Хъксли, беше длъжна да говори и върши само онова, което й наредеше съпругът й.


7

— Ще ви заловят, госпожице, предупреждавам ви. — Гуен, камериерката на Бел, следваше Линдзи при неспокойната й разходка в малката спалня. — И когато ви заловят, ще хвърлят вината върху мен. Ще видите. Господарката ще ми откъсне главата. Или направо ще ме изхвърли! — Това беше сигурна смърт за бедното момиче — защото при уволнение без препоръка нямаше изгледи да си намери друго място.
Линдзи се обърна към прислужницата и взе студената й ръка в своята.
— Има само едно нещо, което трябва да чуя от теб, Гуен.
— Да, госпожице?
— Можеш ли да запазиш мълчание за онова, което ще предприема през следващите няколко дни? Обещаваш ли ми да не казваш на никого?
— Ами аз…
Линдзи се презираше за онова, което щеше да каже ей сега, но нямаше друг избор. Приведе се съвсем близо до ухото на Гуен и изсъска:
— Ако се разбъбриш, тежко ти и горко! Никой няма да ти повярва, защото моята дума ще застане срещу твоята. Затова ще ти дам още един шанс да ми помогнеш във важната мисия.
Гуен преглътна шумно.
— В такъв случай, мис, имате думата ми. — Тя се прекръсти. — Кълна се в душата си, че ще си държа езика зад зъбите.
— Добре тогава, да побързаме. — Роджър и Бел заминаха за Лондон значително по-късно от очакваното и това принуди Линдзи да направи няколко досадни промени в плановете си.
— О, мис, много ме е страх! Съжалявам, но…
— Не вдигай толкова шум за нищо, Гуен — укори я Линдзи. Момичето не биваше да забележи, че господарката й е не по-малко уплашена: — Много пъти съм пътувала дотам и не е имало проблеми. — Но този път обстоятелствата са много по-различни, допълни наум Линдзи. Не биваше да забравя нищо, защото не виждаше възможност да повтори пътуването в скоро време.
— О, госпожице Линдзи, това пътуване ще трае няколко дни! Защо трябва да пазите всичко в тайна? — Гуен докосна ръката й. — И защо сама?
— Стига, Гуен, нямам време да ти обяснявам. — И никога нямаше да има време за това. Никой не биваше да разбере защо трябва на всяка цена да посети такова забутано място като Бодмин Мур.
Хъксли. Линдзи замръзна насред движението, треперещите й пръсти се вкопчиха в дебелия шал, с който бе увила врата си. Трябваше да намери начин да предотврати катастрофата, която щеше да причини бракът й с виконта. Трябваше да вложи цялата си енергия, за да се освободи от тази примка — но първо трябваше да предприеме това пътуване. След това щеше да замине за Лондон, защото театърът щеше да започне именно там. Когато заживееше в дома на контесата, тя ще бъде много близо до бедния измамен мъж… бедния красив мъж… О, по дяволите, тя беше длъжна да стори всичко възможно, за да освободи достойния за съжаление, така очарователен… Този човек не биваше да се ожени за нея, при никакви обстоятелства. Досега си мислеше, че има достатъчно време до двадесет и петия си рожден ден, датата, на която щеше да встъпи във владение на наследството си, за да отстрани Роджър и да подсигури притежанията си. Ако се омъжеше, всичко нейно ставаше законна собственост на мъжа й… доколкото й бе известно. Сигурно Роджър никога нямаше да го допусне. И защо изобщо беше приел предложението на Хъксли, което явно не му бе изгодно?
Тя си представи мрачното лице на джентълмена, пронизващия поглед с веселите искри в ъглите на очите… дългите, опитни ръце… как ги беше използвал, за да я изпълни с чужди, възбуждащи чувства. Как беше събудил в тялото й желание да се забрави в прегръдката му.
По дяволите! Трябваше да спре с тези детинщини. Всеки път, когато помислеше за него, нещо в гърдите й затреперваше. Тя трябваше да се засрами — и наистина беше дълбоко засрамена от невъзможното си поведение. При посещението си преди два дни той се отнесе към нея с уважение и доброта, макар че тя не заслужаваше нищо по-добро от жените със съмнително поведение. Боже, какъв позор! Кожата й пареше от срам. Въпреки това той настоя на годеж и женитба.
_Съсредоточи се._ Линдзи нямаше представа какво замисля Роджър. В главата й се тълпяха зли предчувствия. Той непременно щеше да се опита да извлече изгода от почтеността и чувството за дълг на лорд Хъксли. Линдзи беше напълно уверена, че след женитбата — или по-скоро още преди нея — виконтът ще бъде сполетян от насилствена смърт, която да направи Роджър още по-богат, а Трегонита — завинаги негова. Нима Хъксли наистина беше решил да подари наследството й на несъщия й брат или тя не беше разбрала правилно? Дали Роджър беше повярвал в уверенията му и възможно ли беше това да го отклони от замисленото убийство? Линдзи потрепери от ужас. Не можеше да поеме такъв риск.
Тя нахлузи стария мъжки панталон за езда, обу чифт прашни ботуши и закопча грижливо грамадната вълнена жилетка.
— О, моля ви, господарке, не бива да тръгвате на този далечен път! — изплака Гуен. — Откажете се, докато е време. Обещайте, че никога вече няма да го правите.
— Не мога, Гуен. Нямам избор. Освен това имам нужда от теб. Ще дойдеш с мен. — За да излъже слугинята, тя трябваше да вземе със себе си повече запаси, отколкото можеше да носи един кон. А натовареното с багаж муле, водено от самотен ездач с бедняшки вид, щеше да бъде твърде привлекателно за разбойниците, които дебнеха по пътищата.
Тъй като Гуен не отговори, Линдзи се обърна бързо и сграбчи за раменете дребничката камериерка с красиво, но глупавичко лице. Под дантеленото боне бузите й бяха смъртнобледи, кафявите очи — пълни със страх.
— Какво ти става, Гуен? Трябва веднага да се съвземеш.
— Искате да дойда с вас? Да се кача на кон? О, не, не мога!
— Глупава гъска! Разбира се, че можеш. Трябва веднага да се приготвиш. — Линдзи й показа купчината стари мъжки дрехи. — Бързо се облечи. И нито дума на никого! Ако ни питат по пътя, ще казвам, че си по-малкият ми брат и си няма. — Линдзи беше много щастлива, че Хъксли беше обещал да осигури специална камериерка за Бел при престоя й в Челси и сега Гуен беше на нейно разположение.
— О, госпожице — прошепна нещастно Гуен. — И как ще обясните защо се преобличате като мъж, ако се наложи?
— Гласът ми може да звучи много убедително — отговори с мрачна решителност Линдзи. — Ще говоря тихо, с удебелен глас, и никой няма да се усъмни. Знаеш ли колко дребни мъже има! Никой няма да ни притеснява. Побързай, Гуен, моля те! Чака ни дълъг път, а имаме само четири дни, преди Роджър и Бел да се върнат от покупки в града.
Най-после, след като я бяха докарали почти до отчаяние, майката и синът потеглиха към Лондон. Роджър оповести намерението си да инспектира квартирата, която щеше да споделя с майка си. Бел настоя лично да избере платовете за новия гардероб на Линдзи, едновременно с това обаче ангажира застаряващата селска шивачка да преправи за момичето част от старите й рокли. Линдзи страстно се надяваше виконтът да не забележи, че парите му са били изразходвани за нови дрехи на бъдещата му… тъща.
Момичето стисна здраво зъби. Не искаше дори да си помисли, че наистина ще стане съпруга на Хъксли и Бел ще се перчи в ролята на тъща.
Девойката се огледа трескаво, за да намери някакво допълнение към костюма с широкопола шапка и безформена сива вълнена пелерина. Не можеше да губи време, камо ли пък с мисли за мъжа, чиито впечатляващи черти и силно тяло непрекъснато се появяваха неканени пред взора й. Тази женитба нямаше да се състои, защото животът на Хъксли все пак струваше нещо. Но нима тя, една слаба личност, можеше да предотврати катастрофата?
— Хайде, побързай! — изсъска тя, тъй като Гуен продължаваше да стои насред стаята и да измерва с презрителен поглед старите мъжки дрехи. — По пътя ще спрем няколко пъти, а после трябва да минем през тресавището.
— Наистина ли, госпожице? — Гуен се потърси от отвращение. — Там горе сигурно ще вали. Наскоро брат ми минал оттам през нощта и разказа, че следите били почти заличени.
— Стига глупости. Ако се придържаме към пътеката, която познавам, нищо няма да ни се случи — отговори раздразнено Линдзи. — Ти ще дойдеш с мен само до Ямайка Ин. По-нататък ще продължа сама.
— Ямайка Ин? — Тънкото гласче на Гуен се прекърши. — Но в този хан отсядат само главорези, контрабандисти и други зли люде.
Линдзи скри усмивката си. Какво щеше да каже добрата душица, ако знаеше, че господарката й работи точно с тази паплач, макар и тайно?
— Няма ли най-после да се преоблечеш? — попита строго тя. — Аз имам малко работа долу. Ще се срещнем в обора.
Само след час двете момичета тръгнаха на път в облачното утро. Гуен яздеше Мини, а Линдзи беше възседнала кафявия скопен жребец на Бел. Моравите бяха покрити със скреж, от замръзналите ливади се издигаха парцали мъгла. Линдзи познаваше пътя също толкова добре, колкото пътеката към Салтърс Коув. Миналата нощ беше минала точно по този път със своя дял от последната продажба на подбрани необмитени стоки, които Антон беше изпратил на агентите си за аристократите от Корнуол и други места. Линдзи беше скрила няколко торбички със златни монети под пелерината и ризата си.
Когато не беше в Трегонита, Бел обикновено освобождаваше по-голямата част от персонала, тъй като повечето бяха хора от селото. Тя твърдеше, че това е акт на човеколюбие, понеже по този начин давала почивка на изнурените от тежък труд прислужници. Но Линдзи знаеше истината. По време на отсъствието й добрите хорица не получаваха заплати, т.е. Лачет пестеше пари. Въпреки подлите мотиви на Бел, днес Линдзи беше много доволна, че няма кой да види заминаването й. Даже Дедс и готвачката се бяха възползвали от отсъствието на господарите, за да се оттеглят. Дедс бе приел без въпроси уверенията й, че отива при Сара Уинслоу и ще остане там до връщането на господарката. Но все пак не биваше да вижда тръгването им с двата тежко натоварени коня.
Гуен и Линдзи изкачиха стръмния склон и спряха за малко в горичка оголени тополи с напукана от годините кора. Зад височината, в подножието на широка клисура, се виждаха отделни самотни хижи.
— Защо минаваме по този път, господарке? — попита Гуен, приведе се и се хвана за гривата на Мини.
— Не говори — отвърна сърдито Линдзи, потънала в мисли как по-добре да организира пътуването. — Вече ти казах, че трябва да уредя някои неща, преди да продължим.
— А аз си мислех, че вече сме на път — прошепна с пресекващ от мъка глас Гуен.
Линдзи махна с ръка.
— Разбира се, че сме вече на път. Нима не разбираш, че пътуването ни започна веднага щом излязохме от портите на Трегонита. Само че все още не сме излезли от нашите земи. Имай още малко търпение, Гуен. Трябва да мина покрай някои от арендаторите ни.
Гуен скоро стигна до заключението, че като мълчи, напредват по-бързо. Линдзи трябваше често да поглежда през рамо, за да се увери, че камериерката не е избягала. Всеки път Гуен вдигаше смело ръка и после отново се вкопчваше в гривата на коня.
Щом стигнаха до къщите, Линдзи забърза от една врата към друга. Поговори накратко с всеки арендатор, като внимаваше Гуен да не види как торбичките със злато изчезваха в джобовете на мъжете в замяна на парче пушена шунка или бъчвичка солени сардини, топче плат, чувалче брашно или гърненце туршия.
Най-после двата тежко натоварени коня минаха покрай красивата нова къщичка на баба Уолън, заобиколена от равно изкопани лехи. През пролетта и лятото тук растяха много цветя, които старицата и глухата й дъщеря Джози продаваха на пазара.
Бабата вече я чакаше на вратата и острите й кафяви очи измериха внимателно Линдзи, Гуен и конете.
— Ядове ли имаш? — попита с разбиране тя и въведе Линдзи в единственото помещение на къщичката. Глиненият под беше излъскан, в кривата каменна камина пращеше огън, а на печката изстиваха царевични сладкиши. Джози, вече на средна възраст, седеше над чекръка. Тя поздрави Линдзи със сияеща усмивка. Макар да бяха бедни, двете жени от семейство Уолън бяха успели да си подредят уютен дом, украсен с ухаещи сухи цветя, с пъстро ръчно изплетено одеяло на старото легло, сгряван от винаги доброто им настроение.
Баба Уолън се обърна с гръб към дъщеря си и погледна строго Линдзи.
— Да не се е случило нещо с…
— Не, разбира се, че не! — Линдзи посочи с глава към Гуен, която чакаше отвън, и се усмихна смело. — Там всичко е наред. Тъкмо отивам да ги видя. Но нямам представа кога ще се върна, затова трябва да си направя точен план.
— Какво се е случило? — прошепна бабата. — Да не би онзи да е подразбрал нещо?
Линдзи въздъхна.
— Не, но положението изведнъж се влоши. Един човек помоли за ръката ми и Роджър казва, че съм сгодена.
Баба Уолън смръщи чело.
— Как така…
— Сега нямам време за обяснения. Виж, не можах да събера храна, но ти донесох нещо друго… — Тя подаде на бабата тежка торбичка и старицата се намръщи още повече. — Моля те, не ми задавай повече въпроси и не възразявай. Само обещай, че ако стане нужда, ще намериш начин да минеш през Бодмин Мур и ще ме уведомиш, когато имат нужда от мен.
— Къде ще отседнеш? Как да те намеря?
— Не се вълнувай! Ще ти изпратя вест къде съм. Ако стане нужда, изпрати Сара Уинслоу или Калвин. Той е смел момък и ще ме намери дори в ада. Но не му издавай тайната! Така, а сега трябва да вървя.
Когато с Гуен отново потеглиха на път, оставяйки зад себе си загрижената баба Уолън, Линдзи се почувства по-добре. Не искаше да притеснява допълнително старата жена, затова трябваше да организира пътуването си по най-добрия начин, особено с оглед на възможната катастрофа през следващите седмици.
Скъпоценните билки и питиета на баба Уолън увеличиха товара на конете. Те можеха да бъдат продадени, когато парите свършат, или да бъдат използвани по предназначение.
Беше вече нощ, когато Линдзи измина оставащите мили до тресавището. Сняг покриваше земята и девойката бе свела глава, за да се предпазва от танцуващите снежинки. За последен път бяха спрели пред една мелница, където работеше честно и усърдно семейство. Двамата останаха извънредно доволни от щедрото заплащане на поръчаните от Линдзи чувалчета с брашно.
Най-после момичетата видяха пред себе си слабата светлина на фенер и ниската, килната на една страна постройка на Ямайка Ин. Линдзи продължи напред. Щеше да повери Гуен на стопанина и жена му, скромни, но добри хора, и да продължи през тресавището сама. Въпреки страховете й и тъжната неловкост, която не можеше да прогони, мисълта за онова, което я очакваше в малката къща недалеч от Доузмъри Уейнър, накара сърцето й да забие от радост.
— Госпожице Линдзи! О, госпожице Линдзи! Помощ! — Викът на Гуен се превърна в писък. Линдзи обърна жребеца и видя как една едра фигура, облечена в парцаливи дрехи, смъква камериерката й от коня.
Без да се колебае, Линдзи подкара коня си право към нападателя. Стиснал в едната си ръка диво ритащата Гуен, той се обърна към нея.
— Слез веднага от седлото! — изрева заповеднически той. — И не се помръдвай, иначе приятелят ти ще умре.
Линдзи веднага спря коня си.
— Да, добре. — Сърцето й биеше като обезумяло. — Моля ви, пуснете го, той няма нищо. Аз ще ви дам всичко, което искате.
Негодникът стисна бедната Гуен още по-силно и се изсмя с дълбок похотлив смях.
— Ръчичките ми напипват доста приятни неща, значи има какво да искам от хлапето. Но не тази вечер. Приятната част ще почака, докато отведа и вас и чудесния ви багаж на място, където никой не може да ни намери. — Той се ухили и посегна към Линдзи. — Първо ще ви вържа и после ще ида да доведа приятеля си. Не очаквахме, че ще ни сполети такъв късмет. Камо ли пък две такива сладки девойчета, узрели за любов. Ела по-близо. — Той махна на Линдзи да се приближи.
Тя можеше да избяга и може би щеше да успее да се спаси, но Гуен щеше да остане в ръцете му. Без да бърза, Линдзи направи няколко крачки към него и незабелязано пъхна ръка в джоба си.
— Малкият ми брат е болен — обясни тя надявайки се, че гласът й не трепери твърде силно. — Пуснете го, моля ви. Сигурен съм, че ще се споразумеем.
— Я виж ти! — изрева мъжът. — Ама ти си била много нахално хлапе! Малкият ти брат, а? Малките братя нямат такива хубави гърдички!
Гуен изпищя и Линдзи се втурна да й помогне, но мъжът улови ръката й и едва не я счупи.
— Стой мирна или тя ще умре — изсъска заплашително той. — По-добре е да сте и двете, но с приятеля ми можем да се сменяме и на теб, ако малката пукне. — Той бръкна под пелерината на Линдзи, напипа гърдите й и ги стисна брутално. — Велики боже! Още отсега знам, че ще ми бъде много приятно с теб, хубавице.
— Веднага ме пусни! — Този негодник им готвеше съдба, по-лоша от смъртта. Тя беше длъжна да спаси себе си и Гуен, но трябваше да изчака най-подходящото време за ответния си ход. — Пусни ме, чуваш ли!
Пръстите му се впиха в плътта й. Той пусна Гуен и започна да опипва Линдзи с две ръце, като разкъса ризата й. Устата му миришеше на гнило.
След малко посегна към вървите на колана й.
— Не мога да чакам, трябва да те имам още сега. Набси ще те вземе, когато ти се наситя.
Линдзи преглътна гаденето в гърлото си и извади ръка от джоба си.
— Някой идва — изсъска тя.
Негодникът вдигна глава… и в този миг Линдзи изсипа съдържанието на шепата си в очите му.
Мъжът изрева от болка и бесният му вик най-после вдигна на крака гостилницата. Нощта се огласи от шумен говор, хора със запалени фенери изскочиха навън и се втурнаха към края на гората.
Линдзи изправи треперещата, стенеща Гуен на крака и изкрещя:
— Насам, насам! Бързо! Тук сме! — После побърза да оправи дрехите си.
Само след секунди се появи Дензъл Молет, съдържателят на Ямайка Ин, придружен от постоянните си посетители.
— Това да не е… — Дензъл вдигна фенера си и огледа внимателно Линдзи. — Боже, наистина е малката мис. А кой е с вас?
— Това е… приятелят ми. Ще ви бъда благодарна, ако се погрижите за него, защото аз трябва веднага да продължа пътя си. Ще се върна след един ден.
— Хм! — Дензъл хвърли знаещ поглед към Гуен, после съсредоточи вниманието си върху жално хленчещата фигура в снега. — А този червей? Май е приятелят на Набси, какво ще кажете? — Той подритна мъжа с върха на ботуша си. — Предрекох му какво ще стане, ако се появи още веднъж в тази част на света.
Охкането се усили.
Дензъл клекна и издърпа ръцете на мъжа от лицето му. Огледа го и избухна в смях. Стана и се обърна към новодошлата:
— Горкият, той не е знаел, че не бива да се заяжда с вас, госпожице Линдзи. Откъде научихте този номер?
Линдзи взе юздите на Мини и отново възседна кафявия жребец.
— Ами чета книги, Дензъл — отговори с усмивка тя. — Знам много неща за събитията по света и в нашата страна. В една книга беше написано, че майсторите крадци хвърлят в очите на жертвите си емфие, за да ги ограбят по-лесно.
Мъжете избухнаха в луд смях. Линдзи се постара да остане сериозна.
— Разбира се, аз не съм имала намерение да го ограбя. Но знаех, че по пътя дебнат опасности и за всеки случай напълних джоба си с емфие. И както виждате, послужи ми. — Тя пришпори коня си. — Моля те, Дензъл, погрижи се за всичко, докато ме няма.
— Разбира се, госпожице, не се безпокойте — обеща гостилничарят и я проследи с поглед. — Вие сте най-смелата малка жена, която съм виждал, готов съм да се закълна в това. Мъжете трябва много да внимават, когато се изпречват на пътя на госпожица Линдзи.
Линдзи ускори ход, но дори след като зави по тясната пътека към Доузмъри Уейнър, продължи да чува жалните викове на нападателя си. Беше благодарна, че Дензъл и другите не забелязаха тракащите й зъби и треперещи ръце след тази смела защита.
Когато мина езерото, снегът спря. Облаците се разсеяха и откриха кристално ясната луна, която веднага се отрази в странно спокойните води. Местните хора бяха убедени, че именно тук сър Бедивер е хвърлил меча Ескалибур по заповед на крал Артур. Но Линдзи нямаше време да размишлява за древните легенди или за местата, покрай които беше минавала десетки пъти.
Най-после видя целта си. Както винаги, на предното прозорче на къщичката светеше запалена свещ. Добрата стара бавачка Томас никога не забравяше да я запали — «за всеки случай». Защото се надяваше, че Линдзи може да дойде! Лунната светлина посребряваше снега, който се беше натрупал върху покрива от сиви плочи и по малкия навес, където бяха подслонени кравата и пилетата.
Линдзи остави конете пред вратата, почука силно и влезе в къщичката.
— Велики боже! — Мършавата старица, някогашната бавачка на Линдзи и брат й Уилям, стана от люлеещия се стол пред огъня и разпери ръце. Лицето й пламна от радост. — Линдзи! Най-после. Чакам те от два дни.
— И както винаги си оставила свещта на прозореца. — Линдзи се хвърли в прегръдката на милата си бавачка, която й даваше утеха и сигурност още от първите дни на живота й. — За съжаление ме задържаха. Възникнаха проблеми. Мога да остана само една нощ. Утре ще потегля обратно.
— О, не!
— Моля те, бавачке, не се вълнувай. Имам да ти разказвам толкова много неща. Трябва и да се уговорим за някои неща, за всеки случай.
— Какво искаш да кажеш? — Усмивката на старицата се стопи.
— Не ме гледай така загрижено. Всичко ще бъде наред. — Толкова й се искаше да не се съмнява в собствените си думи. — Не бива да губим време. Но първо искам да видя детето.
Възрастната жена отново засия. Издърпа завесата, която скриваше детската люлка и махна на Линдзи.
— Да, разбира се — прошепна тя. — Ела тук и го погледни. Красиво дете, нали? И все повече заприличва на теб.
Линдзи преглътна и се вгледа с овлажнели очи в спящото момченце, което скоро щеше да навърши две години.
— Права си, Джон е чудесно дете. Роджър никога не бива да узнае за съществуването му. Защото, ако разбере…
Бавачката взе ръката на Линдзи между своите и я стисна окуражително.
— Роджър няма да го открие, никога. Не и докато момчето не порасне достатъчно, за да се опълчи срещу онзи убиец и да вземе онова, което му се полага.
— Точно така ще стане — закле се Линдзи, за да убеди не само госпожа Томас, но и себе си. — Ще изпълня обещанието, което дадох на Мери, преди да умре при раждането. Роджър е виновен за смъртта на съпруга й… на милия ми брат. — Тъгата по загиналия брат и красивата жена, която той криеше от баща им, изчаквайки удобния момент да извади наяве тайната си женитба, късаше сърцето й. Но този момент не настъпи и сега Линдзи можеше да благодари на Бога, че всичко остана в тайна. Именно тя спаси нежния малък живот, който спеше спокойно в люлката. Тя се приведе и помилва златночервените къдрици на момченцето.
— За какво мислиш, детето ми? — попита съчувствено бавачката.
— Че Роджър ще си плати за стореното. Ще плати скъпо и прескъпо. Той няма представа, че Уилям има син. Но Джон ще порасне и един ден ще предяви правата си над Трегонита. Тогава ще дойде денят на разплатата.


8

— Най-после — промърмори с тих триумф Хъксли. — О, да! — Най-после в края на улицата се появи градската му карета. Зелено-златните цветове на семейството се виждаха ясно. Подкарвани от кочияш в ливрея на капрата, четирите великолепни арабски коня се изкачваха в равномерен тръс по стръмната улица.
Мрежата около Роджър Лачет се затягаше бавно, но сигурно.
От един прозорец на лелиния си будоар на втория етаж Хъксли имаше идеална гледка към «Брайънстън Скуеър». Градините в средата на площада все още спяха зимния си сън, а по улицата тичаха само забързани слуги и доставчици, като се пазеха от острия вятър. При вида на луксозната карета повечето от минаващите спряха и се зазяпаха.
— Значи тя вече е тук, Едуард?
Хъксли се обърна стреснато.
— Какво? — За момент бе забравил, че Антония стои зад него.
— Казах, че тя е вече тук — повтори с необичайна острота контесата.
— Напълно си права. — Не беше виждал Линдзи Гранвил цели две седмици и напразно се опитваше да я прогони от мислите си.
Шумолене на коприна и тракане на ветрило му показаха, че и Антония беше развълнувана. Сигурно му се сърдеше, че не й обръща достатъчно внимание. Но той не можеше да се откъсне от прозореца, преди да е видял годеницата си.
Най-после! Дори с приведена глава и рамене пристегнатият в сребърна жилетка корем на Лачет се стремеше да избяга от богато подплатеното палто, докато собственикът му слизаше от каретата. Той помогна на една едра фигура с развяващо се палто от розово кадифе, обточено с лебедови пера, и с подходяща шапка да слезе. Госпожа Гранвил застана до сина си и размаха чантичката си, ушита по най-новата мода. Хъксли прилепи нос до стъклото. Очевидно дамата не бе пожалила пари да се облече за предстоящото си излизане в обществото.
Хъксли стисна здраво зъби. Бел Гранвил беше допълнителен проблем, но той щеше да се справи. Освен това беше по-лесна за манипулиране от последната пътничка, която най-сетне слезе от каретата.
— Е, добре — проговори надменно Антония. — Вярвам ти.
Хъксли хвърли объркан поглед към леля си.
— На какво вярваш? — Навикът й да оповестява заключения, които нямаха нищо общо с хода на мислите му в момента, я правеше много забавна, но в момента той не беше в настроение да се забавлява с каквото и да било.
Антония стана от стола си и се запъти към прозореца.
— Ти явно си се побъркал по това момиче. — Тя склони глава и го потупа по рамото с ветрилото си. — Затова ще премина към осъществяването на малкия план, който измислих снощи.
Хъксли отвори уста да зададе въпроса, който Антония искаше да чуе, но в същия миг си припомни какво ставаше под прозореца.
— Мисля, че трябва да слезем долу и… — Но не го направи. Лачет и майка му вече не се виждаха, вероятно тъкмо изкачваха стълбите към къщата. Една дребна фигурка, която можеше да бъде само госпожица Линдзи Гранвил, стоеше до каретата и нервно пристъпваше от крак на крак.
Притесняваше ли се? Или само се колебаеше да изкачи стълбите, които щяха да я отведат при него? Едуард прехапа долната си устна. Нямаше никакво значение дали момичето желае да го види или не. Ролята му беше да се подчинява.
— Велики боже!
Хъксли се стресна до смърт.
— Какво има, Антония?
— Това ли е годеницата ти?
Той погледна отново към улицата. Кочияшът, който най-сетне беше забелязал, че Лачет е забравил госпожица Гранвил, беше застанал на стража до нея.
— Какво искаш да кажеш, Антония? Наистина, това е годеницата ми. Там долу стои госпожица Линдзи Гранвил. Убеден съм, че ще я харесаш.
— Ще видим. — Едуард можеше само да се надява, че госпожица Гранвил ще си мълчи, докато се научи да не произнася на глас всяка наивна мисъл, която й минаваше през главата… през красивата й главица… Той въздъхна и проследи как кочияшът поведе момичето към къщата. Тя продължаваше да го привлича и това можеше да стане опасно. Дано бързо се научи да разбира и приема какво се очаква от нея: да е очарователна и да участва в обществените ритуали, които Антония владееше до съвършенство.
— Нали ми каза, че малката ще пристигне с подходящ гардероб? — Антония изпухтя презрително. — Когато предложих да се погрижа за това, ти ми каза, че с това ще се заеме семейството.
— Точно така. Дадох на Лачет достатъчно златни монети, за да облече поне дузина дебютантки за големия ден в обществото. Ако не беше глупавата история с гардероба на Линдзи, мадам, щяхме да свършим тази работа най-малко преди седмица. Щяхме да сме разгласили в църквата поне два пъти и проклетата сватба щеше да се състои след десетина дни. — Той се покашля нервно. — Прощавай, Антония, но наистина беше по-добре да направим сватбата по-скоро.
Контесата сложи ръце на кръста си и го измери със знаещ поглед.
— Твоята страст към дамата те прави раздразнителен. Ще се направя, че не съм забелязала безсрамието ти, Едуард… още малко. А сега се приготви да ме изслушаш.
Тя се върна до стола си и се намести удобно в синьо-златните възглавници.
— Точка първа. Горчично жълто, а Едуард?
— Мисля, че не те разбирам.
Черните пантофки на Антония потропваха нетърпеливо по пода.
— Виж какво, млади човече, ти явно си на път да загубиш слуха си. Казах: горчично жълто! Момичето носи горчично жълта рокля с кафяво палто. Абсолютно неподходящи цветове за блондинка и то с крехка фигура. А и, ако не ме лъжат очите, кройката е отдавна излязла от мода. — Лорнетът, напълно забравен при прозореца, беше насочен обвинително към Едуард. — Надявам се, че този безвкусен ансамбъл не ти е струвал много.
Виконтът не се осмели да признае, че в момента го занимават други мисли и изобщо не е забелязал роклята на госпожица Гранвил.
— Това няма значение.
— Разбира се, че има. Веднага ще се заема с бедното дете. Освен това не желая да чувам дори намеци за годежа, докато дамата не бъде официално представена в обществото.
— Но, лельо…
— Няма да слушам възраженията ти, Едуард. Първо ще трябва да я науча на някои неща, за да мога да я покажа. Разбира се, хората ще говорят, но ние ще използваме приказките им в наша изгода. В момента, когато възникне и най-дребното подозрение, че неуловимият лорд Хъксли е решил да се ожени, и най-скъпите перли на обществото ще пожелаят да се запознаят с победителката.
По дяволите!
— Но аз не искам да чакам… камо ли пък да се съревновавам с възможни съперници.
Антония разтвори ветрилото си.
— Мисля, че знам какво правя. Имам ли думата ти, че ще се подчиниш на водачеството ми?
Ако не се съгласеше, контесата щеше да му създаде сериозни затруднения. Нямаше сили да се сражава с любимата си роднина.
— Както желаеш — промърмори хладно той.
— Много мъдро от твоя страна, Едуард. Освен това не бива да забравяш, че макар и по бащина линия, аз съм роднина на семейство Гранвил от Корнуол.
Най-после бе привлякла вниманието му.
— Наистина ли сте роднини?
— Престани да повтаряш като папагал думите ми, момко. Не разбирам откъде си придобил такива лоши навици. Да, роднини сме. — Тя избягваше да го погледне в очите, вместо това свали красивата перлена брошка от корсажа си и започна да я разглежда. — Е, далечни роднини, но все пак…
Хъксли се усмихна. Беше толкова зает с мислите си, че загуби представа за реалността.
— Как съм могъл да пропусна един толкова важен факт!
— Да, представи си! Гранвилови са… ти каза, че госпожица Гранвил е последната от рода си, нали? — Тя почака, докато Хъксли кимна, и продължи: — Всъщност аз го знаех. Гранвилови са примерно семейство. Добра кръв. Много мило от твоя страна, че си решил да се ожениш за малката дама, само за да ми доставиш удоволствие. Убедена съм, че този достоен клан не бива да изчезне.
— Хм! Така значи. — Въпреки неприятното забавяне, въодушевената помощ на Антония и участието й в сватбените приготовления щяха да му бъдат от голяма полза, защото му позволяваха да съсредоточи вниманието си върху по-важни дела. — Не е ли време да поздравим гостите?
— Не.
Хъксли, който вече й беше протегнал ръка, спря насред движението.
— Как така?
— Моля те! — Антония се изправи величествено. — Ти очевидно си забравил изискванията на етикета. Ще останеш тук още около половин час. Едва тогава можеш да се покажеш.
— О, лельо…
— Не ме прекъсвай, Едуард. Трябва още отсега да прокараме ясни граници. Знам, че гориш от нетърпение да видиш младата дама. Но аз нося отговорност за нея и трябва да я подготвя добре за появата й в обществото, което значи, че искам да я видя за първи път без теб. Това момиче трябва да се държи непринудено, а не през цялото време да те зяпа, като че си теле с две глави или нещо подобно.
— Какво? — Хъксли не можеше да се отърси от смайването си. — Теле с две глави? Е, твоето желание е заповед за мен, лельо — промърмори примирено той. Дали наистина приличаше на болен от любов хлапак? Но той беше длъжен да играе тази комедия, докато госпожица Гранвил станеше негова виконтеса и заемеше полагащото й се място в имението му в Девън. Това беше най-доброто място за нея, нали беше свикнала да живее на село.
Антония се запъти към вратата, оправяйки бонето си.
— Господин Лойд-Престън остави картичката си тази сутрин. Вероятно е бил на «Кавендиш Скуеър» и не те е заварил вкъщи.
— О, значи Джулиън се е върнал от Дорсет? — Барон Джулиън Лойд-Престън беше тайното му оръжие. С негова помощ Хъксли беше успял да преживее без особени проблеми ранните си години в Итън — без мерките за закаляване на характера, които големите ученици прилагаха спрямо по-малките. Едуард имаше голям късмет, че добродушният и винаги любезен Джулиън го бе избрал за свой верен спътник. Оттогава двамата бяха неразделни приятели.
— Позволих си да го поканя на вечеря.
— Тази вечер? — Хъксли поклати глава. — Не му ли каза да ме посети тук или на «Кавендиш Скуеър»?
Антония отвори вратата.
— Той ще дойде тук. Щом настаниш Лачет и майка му в Челси, а аз се запозная с госпожица Гранвил, ще се оттегля рано… но първо ще й предам няколко урока. Знам, че днес следобед имаш важни дела. Но ако имаш желание да се върнеш бързо… — Усмивката й беше необичайно топла. — Мис Гранвил сигурно ще бъде много благодарна, ако някой й помага да свикне с новата обстановка. Джулиън ме увери, че ще дойде колкото се може по-късно.
Тя излезе и Хъксли бавно затвори вратата зад нея. Да помогне на Линдзи? Каква приятна перспектива…
Дискретната Антония беше успяла да събере някои сведения за семейство Гранвил и вече знаеше, че втората съпруга на Бродерик Гранвил е много по-млада от него. Когато се срещнали, Бел Лачет била красавица, макар и доста пищна. Антония кимна леко с глава и отговори на глуповатата усмивка на гостенката. Очевидно Гранвил се беше оженил за нея заради тялото й. Разумът й явно не работеше особено добре.
— Доколкото разбрах, милейди, Хъксли има намерение скоро да се присъедини към нас? — Роджър Лачет се беше разположил в едно удобно кресло в близост до камината. Бяха минали само десет минути, откакто се беше представил, а той вече пиеше втора чаша от отличната мадейра на контесата.
— Лорд Хъксли ще пристигне скоро. — Този отвратителен сноб се държеше като че е вече част от семейството. Антония изобщо не можеше да си представи защо Едуард се е принизил да общува с тези хора. Ала след като огледа внимателно Линдзи, тя промени мнението си. Това красиво като картинка младо същество притежаваше всички предпоставки да се превърне в обожавана красавица, по която много млади господа щяха да загубят ума си.
— Линдзи — проговори със смръщено чело Бел Гранвил, — престани да се разхождаш напред-назад. Сигурна съм, че милейди не желае да пипаш скъпоценностите й.
— Оставете я да се раздвижи — възрази доста злобничко Антония. — Дългото пътуване е уморително, особено за младите момичета. Знам, че е седяла цяла вечност. — Разбира се, поведението на госпожица Гранвил беше повече от странно. Младите момичета не препускаха из салоните като кобилки. Те бяха длъжни да седят тихичко с ръце в скута и да чакат да ги заговорят. Ситуацията, създадена от Едуард, беше наистина необичайна.
Изведнъж Антония бе осенена от чудесна идея.
— Простете — заговори с измамна любезност тя, — господин Лачет, как не се сетих по-рано! Вие и майка ви сигурно също сте изтощени от дългото пътуване. Позволете да повикам каретата на племенника си, за да ви отведе веднага в наетата за вас квартира.
— О, не! — прекъсна я с писклив глас Бел. — Не можем да тръгнем, преди да сме поздравили новия си роднина. Не, не!
«Новият роднина.» Антония изпита странното усещане, че трябва да се бърза.
— Настоявам. — Тя стана и позвъни за Норис. Икономът й, който беше в къщата повече от тридесет години, щеше веднага да разбере, че трябва да побърза.
— Лорд Хъксли никога няма да ми прости, че проявих такава несъобразителност.
Влезе старият иконом и Антония му обясни, че трябва да отведе Лачет и майка му до каретата.
Бел се изправи колебливо. Целият й вид издаваше разочарование.
— Не е редно да си тръгнем, преди да сме поздравили Негово Благородие — промърмори сърдито тя. — Много добре си спомням, че той искаше да обсъди с нас някои… важни дела. Не мога да разбера как не е дошъл да поздрави Линдзи.
Антония преглътна бързо разочарованието си, че племенникът й не си беше направил труда да обсъди с бъдещите си роднини всички «важни дела» около сватбата. А може би те просто бяха решили да ги забравят.
— Едуард ще има възможността да поздрави Линдзи. Тя ще живее в моя дом. Всъщност, сигурна съм, че вие знаете всичко това. Наредихте ли да отнесат багажа на госпожица Линдзи в приготвената за нея стая, Норис?
Икономът кимна.
— Разбира се, милейди. — Начинът, по който беше издул ноздрите си, показваше от ясно по-ясно какво е мнението му за натрапниците.
— Но аз си мислех, че Линдзи ще живее с нас — изхленчи Бел, докато връзваше с трескави движения шапката си. — Мислех си, че ще останем заедно и аз ще я придружавам навсякъде… заедно с вас, милейди.
— Точно така — присъедини се към майка си Лачет и остави чашата си с очевидно съжаление. — Това е най-малкото, което можем да направим!
Антония веднага прозря какви амбициозни планове бяха изковали Лачет и майка му. Проклети парвенюта!
— О, не, аз не бих посмяла да ангажирам ненужно времето ви. През следващите седмици госпожица Линдзи ще бъде винаги близо до мен. — Нямаше да им достави удоволствието да каже «преди сватбата», още не. — Ще се видим много скоро. Не се колебайте да ни пратите вест, ако имате някакви потребности.
Минаха още няколко минути, докато майката и синът най-после се изнесат навън. Антония не откъсваше поглед от мълчаливата госпожица Гранвил, която продължаваше да се разхожда напред-назад, и забеляза как момичето си отдъхна, щом каретата потегли. Антония също въздъхна и хвърли остър поглед към скъпоценния часовник на камината. Оставаха десет минути, преди Едуард да излезе от будоара й и да обърка още повече бедното момиче.
— Е, добре — заговори Антония, опитвайки се да бъде любезна, макар че се чувстваше някак неловко, — дойде времето да се опознаем по-отблизо, госпожице Гранвил. Лорд Хъксли ми е разказвал много за вас, но…
— Той не знае нищо за мен. Нищичко.
Антония остана неподвижна, само в погледа й проблесна силно учудване. Май не беше чула добре.
— Убедена съм, че ще научите много бързо какво се очаква от вас и племенникът ми ще има съпруга, която ще прави чест на името му.
— Не вярвам.
Този път беше чула съвсем правилно! Антония направи няколко крачки и застана до момичето.
— Вие сте нервна, скъпа, и това е разбираемо. Моята задача е да ви преведа спокойно и сигурно през трудните седмици, които ви предстоят. — Сега вече беше убедена, че наистина я чакаха трудни дни.
— Той изобщо не ме познава. — Госпожица Гранвил сведе гъстите си ресници и сви крехките си рамене. Това момиче явно бе обзето от безутешно отчаяние. — Цялата тази история с женитбата ни е една страшна заблуда и щом се вразуми, той ще ме отпрати.
Дрезгавият глас на момичето трепереше от вълнение. Антония беше толкова смаяна, че стисна зъби и зачака да чуе поредната поразяваща новина.
— Лорд Хъксли е твърдо решен да се пожертва — само от чувство за чест. — Тъмносините очи потърсиха погледа на Антония. — Моля ви, милейди, опитайте се да го разубедите. Не бива да се жени за мен. Аз не мога да му дам нищо.
Антония отвори ветрилото си, затвори го бързо и опря върха му в брадичката си.
— Знаете ли, мила, спомням си много добре момичешките си страхове, когато скъпият ми съпруг помоли за ръката ми. — Дълбоко чувство за чест, точно така. Но какво, за бога, означаваше това? — Хъксли е полудял по вас и аз разбирам защо. Вие сте прекрасна, мила. Честно ви казвам, че отдавна не бях виждала такава красавица. Племенникът ми ненапразно бърза да ви отведе пред олтара, защото много скоро ще бъдете заобиколена от тълпи обожатели.
За съжаление думите й не постигнаха желаното въздействие, а именно да накарат Линдзи да се засмее или поне да се усмихне. Антония забеляза с ужас, че очите на момичето се напълниха със сълзи. Както беше намекнал Хъксли, малката беше изключително невинно и плахо същество. Антония изправи още повече и без това стегнатия си гръб. Чест? Нима скъпият й племенник…? Не, невъзможно. Дори Едуард не би… Тя огледа отново безупречната кожа, водопада от сребърноруси къдрици, ранимата извивка на тила, нежната закръгленост на гърдите под отвратителната рокля, отлично преработена, но дяволски остаряла. Тук имаше нещо повече от онова, което беше благоволил да й съобщи Едуард, но тя се възхищаваше от вкуса му да избере такъв суров материал. Антония усети веднага, че в госпожица Гранвил има нещо особено, нещо рядко, гаранция, че на небосклона скоро ще изгрее божествена красавица с добър и чувствителен нрав. Но имаше и още нещо, което я възхити най-много: това момиче беше… предизвикателство.
Антония изпита неочаквано силно желание да извади момичето от сдържаността му. Тя посочи картината, която висеше над величествената камина, изработена от Адамс.
— Лорд Балард — обясни тя и в гласа й звънна искрена гордост. — Съпругът ми. За съжаление отдавна не е между живите.
Маневрата за отклоняване на вниманието сработи. Госпожица Гранвил втренчи внимателен поглед в картината.
— Красив мъж — продума след малко тя. — Очите му са засмени. Много обичам хора с такива очи. Имам чувството, че е умеел да се шегува със себе си. Повечето джентълмени са студени и отблъскващи… и се занимават само със собствената си особа. Смятат се за много важни. Мисля, че вашият съпруг е бил различен. Сигурна съм, че ви липсва. От колко време сте сама? Божичко! — Тя закри устата си с ръка и се изчерви. — Извинете ме. Говоря прекалено много. Всички го казват.
— Не ги слушайте, защото не са прави — успокои я Антония и сама се изненада от импулсивността си. — Вие сте възхитителна млада жена. И имате вярно око. Моят съпруг наистина беше необикновен човек и аз го обичах повече от всичко на света. За съжаление почина само няколко години след женитбата ни. — Милият Балард беше толкова добър и изпълнен с разбиране съпруг. Беше му дълбоко благодарна за решението да я направи единствена наследница.
— Много тъжно — прошепна госпожица Гранвил. — Сигурно още плачете за него…
Антония едва успя да скрие усмивката си. Нарочно не беше свалила траурните дрехи. Много се харесваше в ролята на тъгуваща вдовица.
— Някои хора държат много на външните знаци на траура, скъпа. Аз съм от жените, които се стремят да показват уважението си към любовта и загубата. — Това беше почти честно изказване. Черните одежди държаха обожателите й там, където тя искаше да бъдат: достатъчно близо, за да я забавляват, и достатъчно далеч, за да не й се месят. Скъпият лорд Иърсли, най-новата звезда в тълпата от обожатели, беше готов веднага да я заведе пред олтара. Имуществото, което трябваше да мине в неговите ръце след сватбата, щеше да напълни и препълни празните му джобове. Но Антония нямаше никакво намерение да се отказва от развлеченията си… и от възможността да контролира огромното си богатство.
Госпожица Гранвил изглеждаше потънала в мислите си.
— Вие също сте преживели тежка загуба, мила. Приемете съчувствията ми.
Момичето потрепери и побледня.
— Какво казахте? О, нима сте познавали Уилям? — Линдзи беше толкова смутена, че блъсна застрашително една масичка и порцелановите съдове зазвъняха. — Прощавайте! Толкова съм несръчна. Всички го казват.
Които и да бяха, тези «всички» бяха положили доста усилия да направят младата дама несигурна и неспокойна.
— Няма защо да се извинявате. — Уилям ли? А, да, Уилям беше братът, загинал в морска битка малко преди смъртта на Бродерик Гранвил. — Не съм имала удоволствието да се запозная с Уилям и със скъпия ви баща. Едва когато Едуард спомена семейството ви, си спомних, че имаме връзка.
— Едуард? — Момичето я погледна неразбиращо.
Антония отвори уста да каже нещо язвително, но вместо това се усмихна.
— Да, скъпа моя, Едуард. Племенникът ми. Мъжът, който е поискал ръката ви. — Може би тези глупави повторения бяха най-новата мода сред младежите?
— Ах, да. — Красивото лице отново се затвори.
Възможно ли беше… нима съществуваше вероятност малката да не отговаря на чувствата и желанията на Едуард? Абсурдно!
— Както вече казах, Едуард спомена семейното ви име и аз си припомних за връзката ни.
— Връзка ли?
— Велики боже! — Антония не можа да обуздае гнева си. Трябваше още утре да поговори с Ернестина Сейбъл. Като майка на застаряваща, но все още даваща надежди девица, Ернестина вероятно знаеше повече за тази изнервяща привичка.
— Боя се, че не ви разбирам. Кой има връзка?
Незнайно как Антония отново успя да се усмихне.
— Можете да ме наричате «лельо». Спомних си, че братовчедката на съпруга ми, която за съжаление е вече покойница, беше омъжена за втори ваш братовчед, вече също покойник. Съпругът на братовчедката на съпруга ми принадлежеше към Гранвилови от Корнуол. — Тя беше обмислила предварително това обяснение, но момичето показа само учтив интерес… и объркване. — След като сме роднини, макар и далечни, можете спокойно да ме наричате лельо Балард, нали?
— Д-да, мисля, че ще мога.
— Чудесно. А аз ще ви наричам Линдзи. По-късно ще ми разкажете за живота си. Може би утре, защото днес следобед трябва да започнем с уроците.
— Уроци?
Антония затвори очи.
— Имате много да учите, мила. — Тя огледа бързо крехката фигура и продължи: — Е, надявам се, че ще се справим бързо. Вероятно още не съм наясно с някои неща. — Сърцето й беше пълно с надежда.
— Лорд Хъксли би могъл да бъде блестяща партия за всяка девойка — промълви внезапно госпожица Гранвил. Красивата й уста изведнъж избърбори с изненадваща енергия. — Не би било зле да го посъветвате в тази насока.
Ситуацията беше наистина необикновена.
— Едуард надали ще последва съвета ми, скъпа моя. Само той може да реши за кого да се ожени. Искам да ви питам нещо важно: имате ли нужда от указания как да си служите с ветрилото?
— Никога не съм притежавала ветрило.
Антония едва потисна стона си.
— Значи трябва веднага да започнем с уроците. Днес ще ви дам едно от моите. По-късно, когато набавим всички дреболии, от които се нуждаете, ще ви дам възможност да си изберете ветрила по свой вкус.
— Вашето е много красиво.
Мекотата и плахостта на това неопитно същество трогнаха Антония.
— Благодаря ви. Имам още едно, затова ви го подарявам. — Въпреки това трябваше да внимава и да запази известна дистанция. Все още съществуваше възможността Едуард да се вразуми и да се откаже. Това не би било сериозен проблем, тъй като обществото все още не знаеше за предстоящия брак.
— Аз съм голям товар за вас.
Вярно, но неизбежно.
— В никакъв случай. Сега да поговорим за роклята ви. Не е особено… модерна.
— Е, мисля, че платът е добър.
— А харесва ли ви?
Големите сини очи на момичето бяха открити и ясни.
— Ами, всъщност нямам нищо против да я нося.
Антония веднага прозря коварството на Бел Лачет. Без съмнение, онази жена се беше възползвала от възможността да си накупи нови рокли и беше наредила да преправят старите й дрехи за малката. Каква мръсотия! И макар че мащехата се отнасяше повече от подло със завареницата си, тя проявяваше лоялност. Забележително, макар и глупаво.
— Едуард ми каза, че ви е осигурил нов гардероб за балния сезон.
Линдзи се изчерви така силно, че Антония усети пробождане в сърцето.
— Не ми трябват толкова нови неща — прошепна едва чуто Линдзи. — Някои от старите ми дрехи… например тази рокля.
— Няма нищо. — Какъв смисъл имаше да измъчва бедното дете! — Предполагам, че в багажа си имате и по-хубави рокли.
— Да, разбира се.
Антония се ядоса още повече. Младата дама трепереше от нерви и мачкаше полата си. «Дори ако Едуард се откаже от това хубаво дете, аз ще накарам Лачет и милата му майка да си платят за позорното користолюбие», закле се контесата.
— Все още съм в траур за брат си.
Антония вдигна изненадано глава.
— За Уилям? Нали е починал преди две години?
— Да, но аз исках да нося траур поне още една година. За съжаление всичките ми черни рокли отесняха.
Един бегъл поглед към дребното, но съвършено оформено тяло беше достатъчен, за да й повярва.
— Искам да ви дам още нещо — промълви Антония и пъхна в ръката на Линдзи брошката, която беше донесла от будоара си. — Ще стои чудесно на светлата ви коса. Носете я за спомен от скъпия ми починал съпруг.
Линдзи погледна втренчено прекрасния накит.
— О, не, не, не бива! Много е скъпа за мен.
— Глупости! От днес е ваша. Искам веднага да си я сложите. Като подарък за добре дошла. — Антония се укори за мекотата си. Дали с възрастта беше започнала да оглупява? Опита се да си наложи строго изражение. — Да продължим. Можете ли да танцувате?
— Не съм особено добра. — Линдзи се усмихна и въздействието беше поразяващо. В очите й засвяткаха искрици, сладко извитата уста разкри съвършени малки зъби. — Но приятелката ми Сара — госпожица Уинслоу — свири чудесно на пиано и аз често… — Бледата кожа се оцвети в розово и тя сведе глава.
— И вие какво? — попита с мек глас Антония.
— Ще го намерите глупаво.
— Моля, разкажете ми.
— Преструвам се, че съм в училище по танци и упражнявам стъпки. Вероятно съм несръчна, но Сара твърди, че съм добра. Тя… тя ми е приятелка.
— Харесва ли ви да си представяте, че сте в училище по танци?
— О, да, много!
Това момиче беше толкова неподправено и свежо. Антония изпита нарастваща възбуда. Нова, никому непозната красавица, истински, нешлифован диамант. Да лансира това съвършено ново явление в балния сезон — това разкриваше неподозирани перспективи.
— Линдзи, надявам се да ви доставя удоволствие с мерките, които съм взела. Много скоро ще се запознаете с мосю Гондо, който е един от най-добрите учители по танци. Той ще ви научи на правилните стъпки.
Дори да се радваше на предстоящите уроци по танци, Линдзи успя да го прикрие. Но Антония вече не можеше да бъде спряна.
— Ангажирах още един млад човек, който ще ви научи да свирите на пиано. Можете ли да пеете, мила?
— Боя се, че не — въздъхна угрижено Линдзи.
— Не е чак толкова страшно — отвърна безгрижно Антония, макар че не й беше много весело. — Ще сторим всичко, което зависи от нас, и съм сигурна, че ще направите фурор още на първия си бал. Трябва ви само малко повече смелост. Първо ще проверим гардероба ви и ще направим необходимите покупки. — Момичето имаше нужда практически от всичко, Антония вече го бе разбрала. — Много скоро ще бъдете погълната от развлеченията на Лондон. Понастоящем всички се наслаждават на сезона. Ще има балове и приеми, салони и музикални вечери. Няма да имате дори секунда да помислите за нещо друго — завърши предизвикателно тя и скръсти ръце пред гърдите си.
Линдзи изглеждаше… така далечна. Антония въздъхна. Предстоеше й тежък труд, но беше длъжна да се справи. Заради Едуард, а и заради себе си.
Сякаш отгатнал мислите й, скъпият й племенник се появи на вратата в другия край на салона.
— Желая ти добър ден, Линдзи — проговори той.
Дълбокият му глас прозвуча спокойно, но опитният слух на Антония веднага долови дълбокото чувство. Това беше повече от обезпокояващо.
Линдзи направи жалък опит да се усмихне.
Едуард, висок и силен, правеше силно впечатление с простите си, но съвършено ушити дрехи. Той бе втренчил поглед в момичето и за Антония не беше трудно да отгатне какво се криеше в черните им дълбини. Там имаше страст към жената, която бе избрал за своя съпруга, огнена, собственическа страст. Антония се развълнува… и потисна. Това ли беше племенникът й, разумният, сдържан мъж? Възможно ли беше да е станал зависим от плътта? В този момент я обзе страх за невинната девойка, свита под парещия му поглед.
— Линдзи! — повтори топло Едуард и направи няколко крачки към годеницата си. — Разкажи ми как мина пътуването.
— Поносимо — прошепна в отговор тя.
— Много добре изглеждаш — продължи мъжът. — Много си красива!
Любовта явно заслепяваше племенника й. Антония избягваше да гледа ужасната рокля. Естествено Линдзи щеше да изглежда очарователна и в дрипи, но на всяка цена трябваше да изхвърлят тази грозна жълта одежда. Любов? Тя отвори ветрилото си и огледа внимателно лицето на Едуард. Той беше съсредоточил цялото си внимание върху момичето — означаваше ли това, че е истински влюбен? Нали твърдеше, че това чувство е само мит?
Едуард се наведе над бъдещата си невеста.
— Бледа си. Не искам да се страхуваш, малка фейо.
— Не се страхувам, милорд.
— Искам да ме наричаш Едуард.
Момичето не реагира.
Едуард се обърна рязко и огледа просторния салон с присвити очи.
— Къде е той? — Гласът му бе необичайно остър. — Къде е Лачет?
— Стига, Едуард — намеси се решително Антония. — Ще ти бъда благодарна, ако не използваш този тон в дома ми.
— Къде… прощавай, Антония. Къде са втората майка и несъщият брат на госпожица Гранвил? Очаквах ги тук.
— Те бяха тук — обясни хладно Антония. — Видях, че са изтощени от пътуването, и предложих да потеглят веднага към Челси. Първо трябва да си починат. По-късно ще намерим време да ги поканим.
Едуард кимна кратко. За момент беше забравил за Линдзи, която се бе свила в най-мрачния ъгъл, за да не я виждат.
— Седни, Линдзи — покани я Антония и хвърли неодобрителен поглед към племенника си. — Ще пием чай, а после ще ви покажа стаите ви.
— Налага се да ви напусна — оповести Едуард и се запъти към вратата. Но скоро се овладя, върна се и целуна Антония по бузата. — Прощавай — пошепна в ухото й той. — Щом уредя работите си, ще ти обясня всичко, но сега не мога. Моля те, повярвай, че имам да върша нещо важно. Въпрос на чест, разбираш ли? — Тя промърмори нещо в знак на съгласие и той добави: — Благодаря ти. Не забравяй, че трябва да си легнеш рано.
— Грижи се за себе си, Едуард. Каквито и да си намислил, не проявявай лекомислие. — Този «въпрос на чест» я обезпокои извънредно много.
— Нямаш причини за тревога. — Погледите им се срещнаха за миг, после той се обърна към госпожица Гранвил: — Довиждане, Линдзи. Ще се видим скоро. Много скоро, малка фейо.
Девойката не отговори, само се извърна настрана. Антония видя внезапно побледнялото й лице. Нима това беше реакция на млада жена, пламнала от любов към красивия, опитен в светските дела виконт? Или Линдзи наистина се страхуваше от нещо… или от някого?


9

Светлината на свещите и сиянието на огъня се отразяваха в грижливо полираната тоалетна масичка. Ема, която контеса Балард беше изпратила за камериерка на Линдзи, стоеше зад нея и разресваше разпуснатите къдрици със сребърна четка.
— Каква хубава коса имате, мис! — Кръглото лице на Ема беше весело, а кафявите й очи блестяха. — Като сребърна коприна, примесена със злато.
Линдзи се погледна, но не намери нищо красиво у себе си.
— Знаете ли колко се учудихме, като научихме за вас — продължи с усмивка Ема. — Нямахме представа, че милейди има роднини, макар и далечни. Хубаво е човек да има близки, нали? Не е добре да си сам.
Линдзи вече не беше в състояние да мисли разумно и се намираше в състояние на приятно вцепенение. Ема беше толкова сръчна, че я приспиваше.
Височкото момиче на възраст горе-долу колкото нея се приведе напред и продължи:
— Разбира се, милейди има племенника си. Но аз някак не мога да си представя, че човек като него може да дари тази утеха на нежна дама.
Линдзи погледна красивата брошка, която й бе подарила контеса Балард, и се запита как някой би могъл да нарече възрастната дама нежна душа. Уроците по добро държание бяха продължили през целия следобед и контесата беше се оказала безмилостна в усилията си да научи Линдзи на всичко, което се очакваше от младите аристократки. Девойката беше толкова уморена, че й се искаше да се разкрещи. А още по-добре да възседне първия попаднал й кон и да препусне обратно към любимия Корнуол.
Но какво можеше да направи? Как да се освободи от примката, в която беше попаднала? Какво ли щеше да си помисли Антон, ако не се върнеше скоро при него или поне не изпратеше вест? Нито за секунда не се съмняваше, че виконтът и леля му ще прозрат веднага непригодността й за изискания лондонски стил на живот и ще я отпратят. Вместо това…
— Трябва да стоите далече от него, мис. Да знаете само какви истории се разправят, да ти настръхнат косите. Дано разбирате какво ви казвам. — Ема продължи енергично да четка гъстата руса коса.
Линдзи така и не бе намерила време да осведоми Антон за последните събития и за полученото предложение за женитба. Ако го беше сторила, той щеше да получи пристъп на ярост и да удуши Хъксли със собствените си ръце. Бедният Хъксли! Той изобщо не подозираше, че връзката с Линдзи заплашва живота му.
Момичето тръсна глава и най-после осъзна какво бе казала Ема.
— За лорд Хъксли ли говорите?
— Да, госпожице, за него! Толкова е красив, че момичетата се разтреперват — но е опасен господин, повярвайте.
Линдзи погледна втренчено момичето в огледалото.
— Какво…? — И тя се разтреперваше всеки път, щом го видеше, и това й беше крайно неприятно. — Какви неща се разказват за него?
Ема размаха четката.
— О, всякакви. Беше в Западна Индия и казват, че научил там страшни неща. Сърцето му е непреклонно. Може да има всяка дама, която пожелае, но не се задържа дълго при никоя. Казват, че и мъжете, и жените се боят от него.
— Защо? — Линдзи нервно попипа устните си.
— О, не знам, госпожице — отговори Ема и продължи с нарастващо усърдие: — Споменах го, само защото скоро ще се срещнете с него и трябва да сте нащрек. Вие сте толкова млада и красива!
Линдзи едва дишаше. Сърцето й биеше като безумно, стомахът й беше свит на топка, в главата й се раждаха странни предчувствия. Хъксли наистина беше страшен. Когато се срещнаха отново и той се приведе над нея, тя хвърли плах поглед към извитите черни вежди и искрящите очи под тях и се стресна. Той й се усмихна, после побесня от гняв, а тя не разбираше защо. Усмивката накъдри устните му като тогава в Пойнт Котидж… когато устата му милваше устните и шията й. Тя затвори очи и си припомни меката ласка на гъстата къдрава коса, докато той целуваше гърдите й.
— Да не ви стана зле, мис?
Пискливият глас на Ема накара Линдзи да отвори очи.
— Нищо ми няма — прошепна задъхано тя. Само едно покварено момиче можеше да мисли като нея. Госпожа Радклиф обичаше да пише за такива момичета в романите си и ги наричаше кокотки. Колкото и да беше неопитна, Линдзи съзнаваше, че това не е ласкателно название за една млада лейди.
— Не изглеждате добре. Хайде да си легнете. Изтощена сте от пътуването.
Линдзи поклати глава.
— Нищо ми няма, наистина. — Сега не можеше да заспи. Трябваше да помисли, да вземе някои решения. За да се успокои и да се умори, можеше да напише още няколко странички от новата си история.
— Както желаете. Милейди каза, че утре ще отидете на «Бонд стрийт». Чух, че ще ви води при госпожа Уорд, това е шапкарката. Каза също, че след урока ви с мосю Гондо ще дойде собствената й модистка. След това…
— Пак ли урок по танци? — простена измъчено Линдзи. — Днешният продължи повече от час и мосю Гондо изобщо не беше доволен от мен.
Ема сложи ръка пред устата си и се изкиска.
— Този французин има вид, сякаш току-що е помирисал нещо гадно. Затова сте си помислили, че не ви харесва. Сигурна съм, че танцувате чудесно. Вие сте толкова дребна и крехка, че непременно се движите грациозно.
Комплиментите на Ема бяха преувеличени, но Линдзи се изпълни с нов кураж.
— Мосю Гондо заяви, че изобщо не съм грациозна. — Тя вирна носле. — «Моля ви, мадмоазел, моля ви! Не като суха пръчка. Извивайте се! Полюлявайте се! Представете си, че сте гъвкаво клонче, полюлявано от топъл бриз.»
Двете се засмяха и Ема се зае с виолетовите сатенени панделки, които стягаха деколтето на прозрачното бяло неглиже.
— Милейди е истинско чудо — рече Ема и завърза последната панделка. Линдзи стана. — Тя прати Том — това е един от слугите — при Томас на «Флийт стрийт». Написа точно какво иска и те й изпратиха новата ви нощница. Вижте колко добре ви стои, сякаш е ушита специално за вас. Приказно изглеждате, приказно. Колко жалко, че никой, освен мен няма да ви види. — Тя затисна устата си с пръсти и се изчерви. — Прощавайте, мис! Забравих приличието. Нали няма да ме издадете на милейди? Това е първото ми място като камериерка и не искам да го загубя.
Линдзи я потупа по рамото.
— И аз искам да останеш с мен. — Дали да признае на Ема, че никога не е имала собствена камериерка, че е трябвало да споделя Гуен с леля си, че не е свикнала да я обслужват… че просто има нужда от приятелка на нейната възраст, която да й помогне да свикне с новата обстановка.
Щом убеди Ема, че мястото й не е застрашено, тя я изпрати да си легне и се опита да подреди мислите си. Пред духовния й взор изникна образът на Антон, после сладкото личице на Джон. Колко ли щеше да се зарадва Антон, когато му представеше племенника му, детето на единствената му любима сестра? Първо трябваше да му се извини, че не го е посветила в тайната още от самото начало. Понякога много й се искаше да му признае всичко и да го помоли за помощ, но рискът беше твърде голям. Докато Джон навърши двадесет и една години, тя, бавачката Томас и баба Уолън щяха да пазят тайната за съществуването му.
Линдзи се разхождаше нервно по мекия розов килим и оглеждаше красивата спалня, в която я беше настанила контесата. Високото тясно легло с балдахин беше с малинови завеси. Малкото кресло пред камината беше тапицирано с тежка коприна в малко по-тъмен тон, избродирана с розови пъпки. Никога не беше живяла в такава луксозна обстановка. Спалнята й у дома беше голяма и практична, но оскъдно обзаведена.
Но тя не изпитваше радост от това великолепие — защото в Корнуол се нуждаеха от нея.
Тя мина покрай огледалото и огледа фината, почти прозрачна бяла батиста, в която беше загърната. Светлината идваше иззад нея и очертаваше ясно контурите на тялото й. Линдзи се изчерви и отмести поглед. Нощницата беше твърде дръзка, но тя харесваше тази мека женственост. Контесата отново се бе показала великодушна, подаръкът й беше прекрасен. Според Линдзи нощницата и халатът бяха поръчани само защото домакинята беше проследила внимателно разопаковането на багажа и се беше ужасила от състоянието на нощниците й.
В момента не беше в състояние да мисли. Не можеше и да проследи съдбата на нещастната лейди Араминта: бедната й героиня чакаше безнадеждно идването на офицера, обещал да я освободи от жестокия й чичо. Линдзи трябваше да признае, че виновница за този ход на историята й беше Сара, която непрекъснато й разказваше за своя смел лейтенант, а чичото показваше забележителна прилика с Роджър — но защо пък не?
Колкото по-бързо усвоеше уроците на контесата — което щеше да остави впечатление, че се е примирила с перспективата да стане съпруга на лорд Хъксли — толкова повече възможности се откриваха да намери начин и да замине за Корнуол. В момента изобщо не искаше да мисли за невероятните трудности, с които беше свързано това начинание.
Тя щеше да стане съпруга на лорд Хъксли! Линдзи обви с ръце тънката си талия и се предаде цялата на сладостните тръпки в тялото си. Годеница на Едуард! Какво ли щеше да бъде, когато станеше негова съпруга? Всъщност тя нямаше точна представа какво значи да си съпруга. Знаеше, че не всички мъже и жени споделяха една стая, но все пак имаха общи покои и прекарваха нощите си заедно. Какво ли щеше да изпитва, когато легнеше в леглото с Едуард, обгърната от силните му ръце… да се докосва до дългите мускулести крака?
Не, тя наистина беше покварено момиче, щом си представяше такива неща! Но сега вече край! Тя не можеше да се омъжи за Хъксли, следователно нямаше да прекарва нощите си с него. Трябваше да бъде разумна.
Леля Балард. Линдзи се опита да свикне с факта, че има нова роднина. Много странно, че досега не знаеше нищо за връзката им. Но след смъртта на първата си съпруга баща й се бе затворил в себе си и никога не говореше за семейната история.
Трябваше да се съсредоточи. Да мисли само за едно: какви да бъдат следващите й стъпки.
Танците бяха най-трудното. Съвсем различни от позите и стъпките, които бе упражнявала със Сара в свещеническия дом.
Линдзи изпъна крак, сложи ръце зад гърба си и се опита да се залюлее. Къде беше проклетата таблица, която й остави мосю Гондо?
На масата в музикалната стая. Заедно с брошката от контесата, която й беше много скъпа. Как можа да я забрави долу? Лейди Балард щеше да се ядоса ужасно, ако забележеше невниманието й.
Линдзи взе една свещ от нощната си масичка и излезе на пръсти в коридора. Огледа се на всички страни и се промъкна безшумно към широката стълба, която водеше в партера. Спря за миг и хвърли бърз поглед към стаите, които според думите на Ема, обитаваше контесата. Не се виждаше светлина, не се чуваше шум. На партера мъждукаха няколко лампи, но Линдзи повярва, че е сама. Всички спяха.
Музикалната стая с облицовани стени и полиран паркет беше в задната част на къщата до библиотеката. Линдзи отиде до вратата и надникна в просторната библиотека с безброй книги, осветена само от една лампа до вратата. После се шмугна в музикалната стая и внимателно затвори вратата. Въглищата в камината догаряха. Свещта й хвърляше само слаба светлина, но ледено бялата луна изпращаше острите си лъчи през тесния прозорец.
Линдзи спря, възхитена от драматичното осветление в студената нощ. После се запъти бавно към масивната маса, където мосю Гондо беше оставил виолата си, докато рисуваше фигурите, към които да се придържа ученичката му. Ето я хартията, ето я и брошката!
Линдзи грабна своята скъпоценност, остави свещта и отнесе листа до прозореца, за да разгледа рисунките, фигурите бяха толкова сложни. Тя затананика, покашля се и отново затананика мелодията, която свиреше французинът. Той свиреше със затворени очи, тоновете, които изтръгваше от инструмента си, бяха невероятно сладки. Всеки път, когато отваряше очи, музиката спираше. Той започваше да клати глава и да дава строги инструкции.
Зад прозореца се виждаше заобиколена с висока стена градина.
Лунната светлина огряваше елегантните бели статуи, поставени из алеите. Само след няколко седмици ще разцъфнат розите, каза си меланхолично Линдзи.
Стига мечтания! Музикалната стая беше приятно топла. Всички вече спяха, следователно никой нямаше да й пречи. Това беше най-доброто време и най-подходящото място за малко упражнения.
Линдзи остави листа на масата, наведе се към свещта и отново разгледа скиците на мосю Гондо. После излезе в лунната светлина и отново затананика. Завъртя се и се опита да повтори стъпките, които беше научила. Трябваше много да внимава за движенията на стъпалата си, обути във виолетови пантофки, точно в цвета на панделките.
Лека-полека момичето се отпусна, изостави строгата последователност на стъпките и се завъртя свободно из стаята. Леките гънки на ризата и халата се развяваха около нея и тя се чувстваше лека като перце. Линдзи се засмя и се обърна към вратата.
— Иска ми се да бе тук, Сара — каза тя. — За да ми посвириш.
— Ще позволиш ли аз да се заема с това?
Звукът на мъжкия глас накара Линдзи да се сгърчи от страх. Тя чу някой да говори, но не можеше да го види. Сърцето й се качи в гърлото.
— Кой е тук? — Тя се върна до масата и се облегна на ръба. — Къде сте?
— Аз съм, Едуард. — Годеникът й изплува в лунната светлина. — Уплаших ли те?
Линдзи се опита да се загърне по-плътно в тънкия халат.
— Не ме е страх — отговори смело тя, макар че трепереше с цялото си тяло. Какви странни неща беше казала Ема. Непоколебим. Мъж, от който се боят и мъжете, и жените. — Дойдох да си взема нещо и…
— Намери ли го? — Едуард направи стъпка към нея. Сенки играеха по коравото лице.
Линдзи го наблюдаваше, неспособна да се помръдне. Само на няколко сантиметра от нея стоеше грамаден мъж, който се приближаваше с котешка гъвкавост.
— Питам дали намери онова, което търсеше — повтори той. — Или дойде само за да танцуваш като лунен призрак в нощта?
Този мъж я объркваше. Думите му бяха поетични, но в тях имаше и полъх от заплаха. Или тя наистина беше една глупава гъска с развинтена фантазия, както я наричаше някога Уилям?
— Е, моя малка фейо?
Така й се искаше да му обясни, че никога няма да стане негова!
— Да, намерих, каквото търсех. Благодаря, милорд. Време е да се прибера в стаята си.
Едуард избухна в смях.
— В никакъв случай. Когато дойдох, ти беше много заета. Не посмях да попреча на упражненията ти. Мосю Гондо те е учил да танцуваш, нали?
Линдзи поиска да отстъпи крачка назад, но се удари в масата.
— Как… Как влязохте, без да ви видя, милорд?
— Бях в библиотеката, когато ти надникна.
— Но там нямаше светлина.
Мъжът склони глава и се приближи още малко до нея.
— Обичам къщата на леля си. Особено библиотеката. Днес размишлявах за много неща, затова реших да поседя там и да си почина. Когато се върнах, всички си бяха легнали. Много ми се искаше да те видя, но…
— Съжалявам, ако съм ви попречила.
— Но късметът ми се усмихна, Линдзи — продължи Едуард, сякаш тя не беше казала нищо. — Ти се появи пред мен от плът и кръв и трябва да призная, че си много по-вълнуваща, отколкото във въображението ми. Докато седях в библиотеката, мислех само за теб.
По гърба й пролазиха тежки тръпки. Що за човек беше той, защо дебнеше в тъмната библиотека, защо наблюдаваше и чакаше — и си фантазираше?
— Трябва да се прибера. — Без значение какви глупави грешки беше извършила в Корнуол, все едно дали доброто й име беше унищожено — тя съзнаваше, че не е редно да остава сама с него в този късен час.
— Когато влязох, ти беше вдълбочена в танца си, скъпа моя. Може би е по-правилно да кажа, че беше опиянена от движенията си. Толкова вдълбочена в това, което правеше, че не ме чу да влизам.
Линдзи отчаяно се опитваше да разбере защо един от най-желаните лондонски ергени беше съсредоточил цялото си внимание върху нея. Какво беше казала Ема: мъж, който може да има всяка жена, но никъде не се задържа дълго. Защо искаше само нея?
— Обърках ли те, Линдзи?
Сърцето й заби още по-бързо.
— Боя се, че аз ви обърках, милорд. — Изведнъж изпита странното чувство, че е пленница в тази стая. — Казахте ми, че сте търсили усамотение.
— Дойдох тук, моя невинна фейо, с надеждата да остана поне за малко насаме с теб. Когато ми казаха, че вече си се оттеглила, бях съкрушен.
— Как… — Линдзи се опита да се овладее. — Всички слуги са в леглата, милорд. Как влязохте?
Мъжът вдигна рамене и Линдзи видя опасните искри в очите му.
— Имам си ключ — призна той. — Леля желае да идвам и да си отивам, когато искам. А аз идвам често, защото обичам този дом. Но когато се оженим, ще отварям само вратата към собствения си дом, защото там ще ме чакаш ти.
Вената на слепоочието й запулсира.
— Повярвайте, милорд, не бива да правите това — пошепна отчаяно тя.
— Какво имаш предвид? — В гласа му имаше лека подигравка. Той пристъпи още една крачка напред. Не носеше връзка, ризата му беше разкопчана. Краката му бяха леко разкрачени, а мускулите играеха под тесния панталон. Ето какъв беше мъжът, от когото другите мъже се бояха и на когото завиждаха. Това тяло не се нуждаеше от подплънки и други подобни фокуси, за да изглежда могъщо.
Виконтът протегна ръка да докосне бузата й и се засмя.
— Хайде, малка фейо, не се плаши от мен. Кажи ми какво точно имаше предвид. Знам, че между нас съществува нещо, но искам да знам какво.
— Нямам представа. — В тялото й пулсираха чувства, от които се боеше и които я привличаха. — Сигурно сте много уморен, милорд.
— Уморен ли? Не се опитвай да отклоняваш вниманието ми. — Той отметна глава назад и един лунен лъч освети силната шия. — Не, не мисля, че съм уморен. По-скоро съм нетърпелив да заживея с теб, както става с мъжете и жените. Освен това държа да ме наричаш Едуард. Искам да чуя как ще произнесеш името ми.
— Едуард.
— Още веднъж — заповяда той. — Едва те чувам.
Линдзи затърси възможност да се измъкне от стаята, без да го засегне.
— Ами ако слугите се събудят?
— Глупости. Никой няма да ни обезпокои. Тук сме напълно сами. На сигурно място.
Но тя не се чувстваше сигурна.
— Уморена съм — прошепна с отслабващ глас тя. — Едуард…
— Много добре — усмихна се той. — Харесвам как произнасяш името ми. Хайде, аз ще свиря, а ти ще танцуваш.
Линдзи не можа да намери подходящ отговор. Само небето знаеше какво беше видял той, докато тя се въртеше като опиянена. Въпреки това не можеше да танцува пред него.
Хъксли седна на столчето пред пианото. Оттам можеше да вижда цялата стая.
— Какво ще кажеш за Моцарт?
— Мисля… — започна колебливо тя. Защо пък да няма свое мнение и да не го изрази? Защото контесата я бе предупредила, че е много опасно една млада дама да изразява собствено мнение за каквото и да било. Много по-прилично било да се преструва, че не знае нищо, само така щяла да си намери обожатели. — Не съм съвсем сигурна. — Пфу! Разбира се, че беше сигурна. — Да, да! Много съм впечатлена от композициите на господин Моцарт. Особено ми харесват концертите за пиано. У нас не се свири много, затова пък у Сара винаги има музика. Отец Уинслоу не е много добър изпълнител, но е въодушевен слушател. Сара свири добре, но господин Едмъндс, който е в църковното настоятелство, направо ме омагьосва.
— Омагьосва ли те?
Колко странно прозвуча гласът му!
— Господин Едмъндс има талант и не мога да се наслушам, когато изпълнява Двадесет и първи клавирен концерт на Моцарт. Музиката тече като река, бавно, забулена в мъгла, замечтана. Много е вълнуващо. — Точно така! Той сигурно не искаше жена, която да изказва такива дръзки възгледи за музиката!
Хъксли не се намръщи, точно обратното. В очите му светна топлота.
— Ти си огромна изненада за мен, Линдзи — промълви тихо той и изсвири няколко ноти. — Безкрайно приятна изненада. Но предпочитам аз да те омагьосвам, а не някой си господин Едмъндс.
Той засвири и Линдзи веднага разбра, че има насреща си опитен изпълнител. Привлечена като молец от светлината, тя забрави страха си и пристъпи към него. Хъксли беше свел глава над клавишите и се движеше в такт с музиката.
А тя си мислеше, че джентълмените от висшето общество не си губеха времето в свирене. Те се боксираха, яздеха и стреляха, или се дуелираха — но не умееха да изпълняват Моцарт с такава всеотдайност.
Когато Едуард свърши, Линдзи сплете ръце като за молитва, жадна да чуе още.
— Продължавайте — помоли тя. — Никога не съм чувала такова изпълнение.
— По-добре ли свиря от твоя господин Едмъндс?
— За малко да заплача!
Едуард обърна лице към нейното и страстните искри в черните очи накараха сърцето й да затупти ускорено.
— Танцувай за мен — помоли нежно той. — Там, под лунната светлина. Ще запомня завинаги как изглеждаше тази нощ, докато аз се топях от очакване.
Линдзи не разбра нищо от думите му, но усети, че не може да му откаже. Направи няколко крачки към посоченото от него място и се обади нерешително:
— Чувствам се глупаво — като суха пръчка, както казва мосю Гондо.
— Не е важно какво казва той.
— Какво имате предвид?
— Мисли само за танца. Ще свиря менует. Стъпките са съвсем лесни.
Линдзи веднага разпозна мелодията. Господин Едмъндс я беше свирил, но тя не го попита за името. Отначало беше непохватна, краката й тежаха. Но после се отпусна. Веселите тонове я завладяха и тя се задвижи в такта. Описваше кръгове, вдигаше ръце над главата и правеше пируети, както й бе показал мосю Гондо. Затананика, залюля тялото си. Музиката и тънката батиста на нощната одежда я обгърнаха като призрачна паяжина. Мелодията заглъхна.
Линдзи спря с вдигнати ръце, дишайки тежко. Хъксли беше изчезнал. Не се виждаше никъде. Хладен полъх погали кожата й. Сигурно си беше отишъл, за да не я смути още повече. Без съмнение по време на танца му беше разкрила всяка извивка и всяка линия на тялото си. Беше танцувала пред него като уличница, която се предлагаше за пари.
— Не спирай.
За втори път тази вечер Линдзи се сгърчи от ужас — особено когато нежни пръсти се плъзнаха по раменете към талията й.
— Танцувай, мила моя. — Двете силни ръце я обърнаха и лицето й почти се допря до голите му гърди. — Толкова си дребничка. Кукличка с разкошно тяло. Каквото и да стане с нас, винаги ще те виждам да танцуваш за мен. Нима мога да забравя тази мека, извиваща се, безкрайно изкусителна фигура! Ти ме подлудяваш, моя малка фейо!
Линдзи усети горещината на тялото му.
— Не съм имала такова намерение. — Ръката на талията й пареше и тя се почувства гола под докосването му.
— Може би. Но това те прави още по-завладяваща. Любезният мосю Гондо спомена ли нещо за валса?
Линдзи изохка уплашено.
— Разбира се, че не! Контесата изрично ми заяви, че всички изискани дами и господа осъждат този чуждоземен танц.
Хъксли отметна глава назад и избухна в смях.
— Антония е казала това? Обзалагам се, че и тя се върти във вихъра на валса като млада девойка — е, когато е в настроение за това. Защо… — Той поклати глава и при това разпери пръстите си, които се озоваха в опасна близост до гърдите й. — Стига сме говорили за Антония. Уверявам ви, госпожице, че всички членове на изисканото общество танцуват валс. Естествено, не и в «Алмейк». Но аз не искам ти да ставаш член на този достопочтен клуб.
Линдзи не можа да се удържи и попита:
— Защо, милорд? Доколкото знам, всяка млада дама, която дебютира в обществото, предпочита да умре, но не и да бъде отхвърлена от «Алмейк».
— Права си. Ти също ще постъпиш там, щом му дойде времето и ако все още искаш — като моя съпруга. Мисля, че отговорих на въпроса ти. Това заведение е пазар за женитби. Ти не си търсиш мъж, защото вече си имаш.
Линдзи преглътна мъчително. Опряна на голямата силна ръка, тя вдигна очи към него.
— Бих искала да поговорим за това, Едуард. — Той изглеждаше много по-добре от всички мъже, които беше срещала досега, дори от тези, за които беше мечтала.
— Реших да те науча да танцуваш валс. Сложи ръката си в моята. — Този човек никога не чуваше какво му се говори.
Линдзи хвърли бърз поглед към лявата му ръка. Той стоеше съвсем близо до нея и тя трябваше да отметне глава назад, за да го погледне.
— Точно така. — Той улови покорната й десница. — Другата ти ръка трябва да дойде на рамото ми.
Колебливо, с нарастващо напрежение в гърдите, Линдзи докосна рамото му с връхчетата на пръстите си. Не посмя да се оплаче, че й е доста неудобно да вдига ръка толкова високо, след като върхът на главата й стигаше едва до рамото му.
— Хайде! Аз ще те водя.
Линдзи пое уплашено въздух и се опита да се отдръпне. Хъксли я притисна към себе си, толкова силно, че допирът на телата им стана почти интимен.
Тихият му смях погали косата й.
— Отпусни се. — Той затананика тихо и ритмично. Звуците отекнаха в гърлото му, в гърдите, които бяха в опасна близост до устните на Линдзи. — Движи се с мен. Едно, две, три, едно, две, три, завъртане, едно, завъртане, две, завъртане и… много добре!
Изобщо не беше добре. Линдзи трепереше при всяко движение. Препъваше се при всяка крачка.
— Трябва да се отпуснеш — нареди строго Едуард. — Следвай заповедите, бъдеща съпруго.
Линдзи вдигна рязко глава.
— Но аз не искам…
Хъксли беше свел глава и следеше жадно всяко движение на устните й.
— Дори не мисля… — Толкова й беше трудно да говори, когато я галеше така.
— Тогава не мисли, сърце мое! — Устата му срещна нейната. Корави и все пак меки, устните му се плъзнаха по брадичката й. — Толкова сладка. Толкова готова да ми принадлежи. — Целувката се задълбочи и тя усети леко всмукване по долната си устна, преди езикът му да проникне навътре.
Линдзи чу шум. Тя ли беше това? Висок, умолителен стон. Двамата се залюляха, Хъксли вдигна глава за миг, завъртя я, затананика отново и се усмихна така, че в ъглите на обсидиановите очи се образуваха фини бръчици.
Линдзи се облегна на гърдите му. Усети топлината на голата му кожа и си припомни, че телата им бяха разделени само от тънката батиста на неглижето й. Тя затвори очи и се отдаде на силата му. Гърдите й се подуха и тя изпита болка.
— О, да — прошепна Хъксли, сякаш знаеше какви усещания е предизвикал в тялото й. — Да, мила. Ти си готова за мен. Скоро ще бъдеш моя.
Линдзи се изви в прегръдката му и триенето между телата им стана по-интензивно.
— Недей така! — каза задавено той. Коравото му бедро светкавично се намести между нейните. Той я вдигна и тя седна на бедрото му като на седло. Безсилна да спре бурята, която бушуваше в тялото й, Линдзи отметна глава назад.
— Толкова си гореща — прошепна мъжът. — Искам да те видя. — Той спря и развърза връзките на неглижето й. Смъкна го бавно от раменете й и Линдзи потрепери. Леката материя падна безшумно на пода. — Ела тук, скъпа. Време е да те науча на още нещо.
— Няма ли да танцуваме още? — попита разочаровано тя, макар че се съпротивляваше срещу това чувство. — Разбирам, не трябва.
— Уверен съм, че танцът, който следва, ще ти достави още повече радост. — Той взе ръката й и я поведе около масата към мястото, огряно от луната. Застана зад нея, обгърна я с една ръка и я привлече към рамото си. — Ще ти покажа танците на тялото, малка фейо, радостите, които ще си доставяме взаимно.
— Но аз не искам… Не ви разбирам.
Едуард леко бутна хълбоците й напред.
— Не можеш да разбереш всичко наведнъж, малката ми. Удоволствието ще бъде много по-голямо, ако не бързаме с уроците, а напредваме бавно. Обещавам ти, че ще научиш всичко. Виж сега. — Докато говореше, той сложи ръка върху гърдите й, без да се трогва от опитите й да го отблъсне. — Виж, тялото ти ми казва какво иска.
Хъксли не бързаше. Дълбокото деколте на нощницата разкриваше пищните гърди. Тънката материя беше възбуждащо препятствие.
— Погледни, Линдзи.
Изпълнена с плахост, тя сведе глава. Палецът му се триеше в зърното на гърдата й.
— О! — простена задавено тя и пак отпусна глава на рамото му.
— Сладката ми! — засмя се дрезгаво Хъксли. — Виждаш ли как зърното се стяга и моли за повече внимание.
Линдзи се изви в ръцете му и усети търсещата ръка между бедрата си. Той я обърна и впи устни в парчето плат, което покриваше зърното. След секунди се придвижи към другата гърда и я засмука. Линдзи чу стона му и слепешком посегна назад, за да се хване за нещо. Ръката й намери хълбока му и на някаква друга част, дълга, подута, тежка и гореща.
— О, да — прошепна задавено Хъксли. — Много добре. Ти учиш бързо, Линдзи.
Момичето изписка и бързо отдръпна ръката си. Вече беше чувала за това нещо, но само неясни намеци… Тогава не им повярва и сега отказваше да им вярва.
Хъксли отново се засмя и вдигна глава.
— Погледни какво ми казва тялото ти, Линдзи.
— Не.
— Моля те!
Тя сведе поглед към мястото, където се намираше опитната му уста. Горната част на нощницата й беше мокра от следите на езика и зъбите му. Зърната на гърдите й стърчаха грамадни и яркочервени и сякаш наистина молеха за още.
— Виждаш ли! — Когато тя кимна, ръката му отново се плъзна между краката й. — Погледни надолу. Там става същото.
Преди Линдзи да успее да се раздвижи, той вдигна тънката нощница, уви я около кръста й и хладният въздух погали горещите й бедра… стигна чак до корема.
— Не правете това! — Но цялото й тяло крещеше обратното.
— Ще го направя — прошепна Едуард. — Времето дойде.
Той събра нощницата й на гърба, застана пред нея и падна на колене. Влажната уста и зъбите, които нежно загризаха корема й, бяха замайващи. Той стисна дупето й с две ръце, продължи да я целува и хапе и внимателно се придвижи надолу, докато езикът му намери интимните й гънки.
— О, не! — Тя искаше да изкрещи, но звукът заседна в гърлото й. Безумни мисли се стрелкаха в главата й като светкавици. Не беше ли грешно да изпитва такова удоволствие?
— Облегни се на мен — помоли той и тя го послуша, обзета от сладко опиянение. Гърбът й се удари в масата и тя се опря с благодарност на твърдия ръб. Ръцете на Хъксли се плъзгаха по тялото й. Той посегна към корсажа и разголи гърдите й. Пръстите му затанцуваха около втвърдените зърна и във вътрешността й избухнаха диви пламъци, който я тласнаха още по-силно към него.
После дойде голямата ослепително бяла светкавица… Линдзи извика и се вкопчи в гъстите му коси. Зави й се свят. Между краката й беше влажно, мястото пулсираше болезнено.
— Аз съм… Това е много силно — прошепна тя. Ръцете й се плъзнаха към раменете му. — Говоря за нашите отношения, за изгубването между мъжа и жената.
Хъксли се изправи, разпусна полата й и отново обхвана гърдите. Погали ги, наведе се да ги целуне. Линдзи изохка и се опита да го отблъсне. Усети усмивката му върху потната си кожа.
— Трябва винаги да помниш, че това прекрасно нещо много скоро ще ни направи истински мъж и жена.
Линдзи искаше само едно: да легне и да спи.
— Много съжалявам, но съм чувала, че не е редно да си доставяме такива радости.
— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш по-подробно, скъпа? — Той я задържа с едната си ръка, докато с другата оправяше неглижето й.
— И за вас ли е така прекрасно, като за мен? Изгубването, искам да кажа. Ако е така, мога да разбера защо искате да го повтаряме отново и отново.
Мълчанието му я обезпокои, но само за кратко. Ръцете й пристискаха с все сила тънкия халат върху разкъсаната нощница. Какво ли щеше да си помисли контесата? Ами Ема? Непременно трябваше да закърпи нощницата или още по-добре, да я захвърли някъде.
Изведнъж разумът й заработи ясно, пред очите й просветна.
— Едуард, о, Едуард, сетих се!
Той бе успял да я облече и тъкмо връзваше панделките на шията й, за да изглежда по-прилично — поне докато стигне в стаята си.
— Какво се сети? — попита нежно той и отново се засмя. — Освен за възхитителните неща, които вече познавам.
При този намек Линдзи се изчерви до корените на косата.
— Много е просто. Не мога да разбера как не се сетих по-рано. О, Едуард, толкова се радвам!
Мъжът застана срещу нея и сложи ръце на масата от двете страни на тялото й.
— Обясни, ако обичаш.
— Аз ще ти бъда ужасна съпруга. Нима не разбираш?
— Не.
— Толкова е ясно. Цялата работа е в това прекрасно изгубване, то те е накарало да си загубиш ума. Трябва да призная, че ние с теб преживяваме онова, което пастор Уинслоу нарича специална химическа реакция. Но стига за това. Можем да продължим да се губим… да бъдем заедно по този начин, ако дойдеш с мен в Корнуол.
Лунната светлина идваше иззад Едуард и Линдзи не можеше да види лицето му. Но тя нямаше намерение да се откаже толкова лесно.
— Виж, вече ти казах, че съм твърдо решена да прекарам живота си сама. Аз не мога… по-точно не искам да се омъжа. Но ще бъде наистина жалко, ако не се възползваме от този изключителен шанс да изживяваме заедно изгубването.
— Хмм… Такова е и моето мнение. — Той промърмори още нещо, което прозвуча като: «Дори още повече», но Линдзи не беше сигурна, че го е разбрала. Той добави вече по-ясно: — Това означава, че ще се оженим веднага. Разбра ли ме най-после?
— Ти не искаш да ме чуеш — отговори нетърпеливо тя, ядосана от упорството му. — Ти ще се ожениш за дама, която ще бъде добра виконтеса, а аз ще си остана сама. Край, точка!
— Боя се, че не се изразяваш съвсем ясно, Линдзи.
Тя се надигна на пръсти и нежно целуна ъгълчето на устата му. Преди да е успял да я хване, се врътна и избяга от другата страна на масата.
— Много е просто, Едуард. Това е най-доброто решение и за двама ни. Чела съм много за тези неща. Ти ще се ожениш, а аз ще си стоя в Корнуол и ще те очаквам. Пойнт Котидж ще бъде нашето място за срещи. Аз ще бъда твоята любима. — Тя притисна ръка към устата си, шокирана от лекотата, с която бе произнесла тази мръсна дума. — Е, няма да съм метреса, защото няма да ми плащаш, но ще се срещаме често и редовно ще се изгубваме заедно.
— Линдзи…
— Предоставям на теб да извършиш необходимите приготовления за завръщането ми в Корнуол. Надявам се да стане скоро. Нали и ти мислиш така?
— Линдзи!
— Очаквам нарежданията ти. Лека нощ, Едуард!
Линдзи избяга в стаята си, опитвайки се да не мисли за недоволството в гласа му. Не искаше да чуе възраженията му, предпочиташе да заспи с мисълта, че всичко ще стане, както тя иска.


10

— Велики боже, Едуард! Едва не ме събори.
Виконтът тресна вратата на библиотеката с такава сила, че тя се разтресе.
— Проклет да си, Джулиън, как смееш да подслушваш!
Барон Джулиън Лойд-Престън се облегна на перваза на камината.
— Не обвинявай мен, старче. Аз съм само човек. Тръгнах да те търся и чух странни шумове от музикалната стая. Всъщност беше по-скоро стон. Стон в лапите на страстта, ако разбираш какво искам да кажа.
Едуард го изгледа мрачно.
— Промъкнал си се в библиотеката ми и си се възползвал от шпионката, която имах неблагоразумието да ти покажа.
— Нещо подобно. Шпионката е на леля ти, не твоя. А и не съм я ползвал дълго.
— О, разбира се, Джулиън, само няколко секунди!
Джулиън вдигна високо едната си вежда и забележително красивото му лице се изкриви обидено.
— Стига, старче. Нали сме джентълмени. Не заслужавам подозренията ти. Не съм ли най-добрият ти приятел?
— Хмм…
Джулиън оглеждаше внимателно ноктите на добре поддържаната си ръка.
— Великолепно малко същество, трябва да призная. Какъв пищен бюст!
— Слушай, ти… — Едуард вдигна заплашително ръка срещу стария си приятел, но спря насред движението. — Не беше редно да ни гледаш, но не мога да ти се сърдя — призна тихо той. — Хайде, седни. Да пием по чаша мадейра.
По дяволите, възбудата му не искаше да отшуми. Не помнеше да е бил в това състояние толкова дълго, освен в младите си години, когато зяпаше в деколтетата на хубавичките млекарки. Естествено и сега беше чувствителен към хубавите гърди, изложени на показ. Напрежението в слабините го накара да потрепери и той обърна гръб на приятеля си. Проклетата малка Линдзи Гранвил! Защо не беше грозната, свита селска госпожица, която беше очаквал? Тогава всичко щеше да бъде много просто. Той щеше да направи онова, което беше замислил и да я настани в имението си в Девън. Дори щеше да се насили да прекара няколко нощи с нея, за да си осигури наследник.
— Искаш ли да поговорим за това, старче?
Едуард изръмжа нещо неразбрано. Проблемът му беше как да се държи по-далече от леглото на красивата Линдзи.
— Започвам да вярвам, че обожаваният от всички млади дами ерген с желязно сърце е бил улучен от стрелите на Амура. Това момиче те е докарало дотам, че плътската ти жажда не утихва, нали?
Това момиче го бе докарало дотам, че престана да мисли за плана си!
— Не говори глупости, Лойд-Престън!
Джулиън го побутна по рамото.
— Изпий това, за да ти налея още една чаша. Ако някога съм виждал мъж, който да има нужда от успокояване, това си ти.
— Не си въобразявай, че можеш да четеш мислите ми. — Едуард грабна чашата и я изпи на един дъх. Въздъхна доволно и я подаде на приятеля си.
— Бих казал, че изпитвам нещо като разочарование — отбеляза с усмивка Джулиън, взе кристалната гарафа и напълни чашата още веднъж. Мадейрата беше великолепна.
— Така значи — промърмори обидено Едуард. — Хайде, продължавай. Какво те разочарова?
— Виж, аз не обичам да се оплаквам, но ти постъпи много подло, като спусна завесата преди края на представлението.
Едуард се обърна бавно към него.
— Какво означава това? — изсъска той.
— Означава, че малката, която и да е тя, беше стигнала точно там, където я искаше ти. — Джулиън се засмя, отметна глава назад и показа съвършените си зъби. — В най-истинския смисъл на думата. Исках да видя дали техниката ти се е подобрила. Доста отдавна не съм имал възможност да те наблюдавам. Парадна стойка, удари, удари — до отказ. Помниш ли тези времена?
— За нещастие повечето от нас обичаха да се перчат с глупостите, които са извършили. — Едуард много искаше да забрави повечето от нещата, които беше правил, докато беше в Кеймбридж. Между другото, в някои от забавленията участваха две или три застаряващи уличници, които с удоволствие посвещаваха неопитните колежани в екзотичните удоволствия на плътта.
— Има доста хора, които и днес не биха се отказали от една малка оргия, скъпи. Само преди няколко дни един познат от «Уайт» ме уведоми, че бих могъл да посетя едно известно нам абатство в един чудесен квартал в точно определен час на нощта. Доколкото разбирам, клубът «Адски огън» още не е окончателно погребан.
Едуард изкриви презрително уста.
— Там ще те посрещнат проститутки, преоблечени като тринадесетгодишни девственици. Но ще трябва да ги делим с десетина застаряващи донжуани, жадни за перверзии, а това не е по вкуса ми. — В момента целият му интерес беше посветен на една-единствена девственица… и това щеше да продължи още дълго. Той се сепна и пое дълбоко въздух. — Мисля, че това не е и в твоя стил, Джулиън.
— Прав си. — Приятелят му махна с ръка. — Не знам какво ми става, та изобщо го споменах. Вероятно малката сцена, на която станах неволен свидетел, е събудила дори моето позаспало внимание към тези неща. Като си припомня гърдите, осветени от лунната светлина! И краката! А пък…
— Достатъчно, Джулиън — прекъсна го сърдито Едуард, после се вгледа изненадано в лицето му. — Божичко, ти си пиян! Не мога да повярвам на очите си. Да не би да си имаш ядове с дамите?
— Пфу! Много добре знаеш, че нямам време за дами.
— Разбира се, че не.
Привидната незаинтересованост на Джулиън от другия пол не можеше да измами Едуард нито за секунда. Като предпоследен син на уважавано, но за съжаление останало без средства семейство Джулиън беше постоянно в парични затруднения. Преди две години той се влюби до полуда в едно момиче, което обаче си намери по-добра партия и го изостави. В деня, когато обявиха годежа й, Джулиън се напи до безсъзнание. На следващия ден, докато се гърчеше от болки и непрестанно се навеждаше над легена, той се закле пред Едуард, че никога вече няма да се влюби. Досега спазваше клетвата си, но Едуард познаваше добре чувствеността, която бушуваше зад хладната му външност.
— Из града се носят разни слухове за теб, Едуард. — Джулиън му подаде пълната чаша. Бръчките около устата му се откроиха и виконтът предположи, че приятелят му отново си бе спомнил загубената любов.
— Какви слухове? — попита предпазливо той, падна в едно кресло и протегна крака към камината. По дяволите, тялото му наистина не искаше да се отпусне.
— На хоризонта се задава женитба. Останах много изненадан, че онази е успяла да те хване в примката.
Едуард погледна втренчено приятеля си.
— Как узна за предстоящата сватба? Антония ми забрани да говоря за това, преди да е дала знак.
— Даже вдовстващата контеса не е в състояние да затвори устата на сочната… исках да кажа на красивата Клариса.
— Ах, тя ли! — Едуард отпи голяма глътка мадейра и усети как в гърдите му пламна гняв. Трябваше да уреди проблема с Клариса, и то веднъж завинаги. При нужда щеше да я заплаши, че ще изложи доброто й име във всеки лондонски салон. Надяваше се, че това ще я вразуми. Тя не беше глупава и щеше да разбере, че е по-добре да се върне при стария Фейдън, който упорито я ухажваше. Утре или най-късно вдругиден трябваше да посети тази малка мръсница и да й затвори устата.
— Значи е вярно? — попита изумено Джулиън.
Едуард прехапа долната си устна. Колко жалко, че не беше от мъжете, които с готовност изливаха семето си във всеки що-годе приемлив и готов да ги посрещне съд, за да намерят облекчение… например при възхитителната… и винаги готова за секс Клариса. Но той вече не можеше да я понася.
— Малко е да кажа, че съм изненадан.
— Няма ли най-после да престанеш да говориш с недомлъвки, Джулиън?
— Съсредоточи се и ще ме разбереш. Първо, никога не съм си помислял, че ще позволиш на тази малка уличница да те впрегне в брачния хомот. Но след като номерата й очевидно ти харесват, защо хабиш енергията, която ще ти е необходима за дамата Симъндс, с една слугиня?
Едуард погледна втренчено приятеля си и лицето му помрачня. Изправи се и заговори бавно и отчетливо:
— Няма защо да обсъждаме енергията ми, Джулиън. Не е нужно да говорим за онова, което бих могъл да направя или не, ако ми се предложи удобен случай. Аз няма да се оженя за Клариса Симъндс. А госпожицата, с която ме видя преди малко… невинното момиче, което ти омърси с отвратителния си шпионаж, не е слугиня.
— Аха! — Джулиън се приведе към него и в ясните сиви очи светна любопитство. — Значи Симъндс е излъгала?
— Забрави я. Утре ще ида да си поговоря с нея.
— Милата, съжалявам я. — Джулиън въздъхна преувеличено, извади монокъла от джоба на жилетката си и го размаха. — Най-после разбрах какво съм видял преди малко.
— Преди малко ти видя — отвърна заплашително Едуард, без да го изпуска от поглед, — как един мъж и годеницата му си разрешиха няколко мига на приятно усамотение.
Усмивката бавно изчезна от лицето на Джулиън.
— Ти се шегуваш.
Шокираното изражение на приятеля му достави огромно удоволствие на Едуард.
— Напротив, драги мой. Сега трябва да се закълнеш, че ще мълчиш като риба за онова, което видя, докато ти разреша да говориш.
— Но тя е дете — прошепна невярващо Джулиън. — Красиво, чувствено дете.
По тялото на Едуард отново се разля горещина. Непоносимото напрежение между бедрата го накара да се размърда неспокойно.
— Тя е почти на двадесет години. И наистина е красива. Но това няма нищо общо с предстоящите събития. — Само ако можеше да убеди и себе си, че е точно така…
— Но коя е тя, Едуард? Как се казва? — Джулиън премести един стол по-близо до виконта, отметна настрана полите на виненочервения си сюртук и седна. — Разкажи ми всичко. Моля те, не премълчавай нито една подробност. Знаеш, че те познавам много добре и веднага ще забележа, ако лъжеш.
— И без това смятах да ти разкажа — отговори Едуард и прокара пръсти по долната си устна. — Може би ще имам нужда от твоята помощ. Трябва само да знам дали си на моя страна.
— По дяволите, Едуард, говори! Кажи ми какво се е случило. На кого можеш да се довериш, ако не на мен? Само заради теб аз…
— Сега няма да говорим за това. — Едуард направи властен жест, за да го накара да замълчи. Скандалният епизод с несподелената любов бе оказал катастрофално въздействие върху живота на Джулиън. Тогава Едуард се намеси в последния момент и спаси приятеля си, който се готвеше да се застреля.
— Ти замисляш нещо лошо. — Джулиън беше побледнял. — Усещам го. По дяволите, как ми се иска Джеймс да беше още с нас!
— И на мен ми се иска. — Едуард преглътна горчивината си. — Ако той беше жив, всичко това нямаше да бъде необходимо. Джулиън, имам ли думата ти, че всичко, което ще чуеш тази нощ, ще си остане между нас?
Джулиън кимна.
— Знам, че мога да разчитам на теб. — Едуард наведе глава. — Бих ти поверил живота си. Днес смятам да направя именно това.
— Едуард…
— Остави ме да говоря. Джеймс е бил убит.
Мълчанието трая толкова дълго, че Едуард се наведе и стисна ръката на приятеля си.
— Чу ли какво ти казах? Той не е загинал от френски изстрел, а е бил убит. Пронизан от камата на един англичанин, дано черната му душа се пържи в ада.
— Не разбирам смисъла. Джеймс загина в морска битка преди две години. Пратеник на Негово Величество ти донесе вестта. Кой е негодникът, който е пожелал смъртта му? И какво общо има момичето?
— Един ден ме посети човек на име Керц. Бил моряк на кораба, където загинал Джеймс. Каза ми, че е присъствал на убийството. — Тези думи отново събудиха болката, която бе изпитал, докато слушаше страшната история. От онзи съдбоносен ден, когато морякът го потърси в Западна Индия, Едуард не беше говорил с никого за това; не се издаде дори пред посредника си Трави, който беше много любопитен да открие истинската причина за интереса му към семейство Гранвил. Трави не скри подозренията си, че мъж с положението на Едуард си служи с всички средства, за да разузнае семейната история на едно красиво момиче.
— Продължавай — помоли Джулиън.
— Аз ще отмъстя за Джеймс — каза Едуард и стана. — Бавно, с цялата болка, която съм в състояние да причиня на убиеца му.
— Вярвам ти — прошепна Джулиън, стана, отиде при приятеля си и сложи ръка на рамото му. — Кажи ми какво трябва да направя.
— Помагай ми. Бъди до мен, когато имам нужда от помощ. Заклевам се, че няма да те изложа на опасност!
— Какво значение има това? Морякът каза ли ти кой е човекът, заповядал да убият Джеймс… издаде ли ти името на убиеца?
— Керц не знаеше името на извършителя.
— Знаеше ли поне къде и как можеш да го намериш?
— Също не.
Джулиън поклати глава.
— Как тогава ще го намерим?
— Не е нужно да го търсим.
— Не те разбирам.
— Скоро ще разбереш! — Едуард се усмихна злобно, без капчица топлота. — Не се интересувам от извършителя. Намерението ми е да си разчистя сметките с креатурата, която го е изпратила. Негодникът ще пълзи в краката ми и ще ме умолява да го пощадя. Чак накрая ще му кажа защо губи всичко, което му е скъпо. Ще му отмъстя, като го опропастя напълно. Ще го лиша от нечестно придобитото богатство, ще го опозоря, ще го превърна в жалка руина.
Джулиън сведе очи.
— Радвам се, че не съм на мястото на този човек. Ти знаеш кой е той, нали, Едуард?
— Точно така. — Гневът в гърдите му пламна с нова сила и се разгоря буйно под студената фасада, която си беше наложил. — Брат ми Джеймс е загинал, опитвайки се да спаси един от спътниците си. Другият човек бил нападнат от някакъв тип, докато бушувала битката. Във всеобщата бъркотия никой не забелязал убиеца, само Джеймс и Керц, който дойде при мен. Джеймс се опитал да се намеси, но бил ранен и оставен да умре като куче. Керц му се притекъл на помощ, чул последните му думи и ми донесе предсмъртното му послание. Той… — Едуард отново преглътна жлъчката в гърлото си. Вдигна ръка към устата си, облегна се на стената и притисна глава към хладното дърво.
— Да излезем оттук — предложи загрижено Джулиън. — Каретата ми чака отвън. Можем да идем на «Кавендиш Скуеър». Ще остана при теб през нощта, а утре ще продължим разговора си. Сега си изтощен.
— Трябва да ти разкажа всичко. Само така ще ме разбереш. Човекът, когото възнамерявам да унищожа, е наел убиец, за да си присвои нещо, което по право принадлежи на друг.
— Не можеш ли да оставиш този проблем на властите? — попита Джулиън, но в гласа му нямаше надежда.
— И какво мога да им предложа? Показанията на един моряк, който взе пари за дадените ми сведения и изчезна. Нима имам доказателства за убийство, станало преди две години? Даже ако властите се заемат със случая, аз няма да се задоволя с присъдата им — ако изобщо се стигне до съд.
Джулиън въздъхна примирено.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна, приятелю. Можеш да искаш всичко от мен.
— Благодаря ти — отвърна трогнато Едуард.
— Време е да ми разкажеш историята си докрай, Едуард. Имам чувството, че най-лошото тепърва предстои.
Едуард разтърси глава и се опита да събере мислите си.
— Момичето, с което ме видя, ще стане моя съпруга само след няколко седмици.
— Това е чудесно, но какво общо има то?
— С нея започва моето отмъщение, Джулиън. — Факт, който Линдзи никога не биваше да узнае! — Неин брат е Уилям Гранвил, човекът, когото Джеймс се е опитал да спаси. Несъщият й брат е Роджър Лачет, подлецът, който е наел убиеца!


11

Линдзи изкачи на един дъх парадното стълбище към къщата на лейди Балард. Преди да е успяла да почука, вратата се отвори и пред нея застана Норис, както обикновено смръщил нос.
— Добър ден, Норис — поздрави учтиво Линдзи.
В един от уроците си леля Балард й беше втълпила, че не бива да разговаря с прислугата, освен в особени случаи. Линдзи намираше, че това правило е повече от глупаво. В Корнуол слугите бяха приятели. Защо да променя навиците си в Лондон? Пък и нямаше намерение да остава тук още дълго…
Норис се поклони мълчаливо и отвори вратата по-широко.
— Заповядайте — каза през рамо Линдзи на новата си приятелка, с която се бе запознала следобед и махна на Ема. — Трябва да побързаме.
Днес контесата се оплака от настинка и остана в леглото. Ема придружи Линдзи до малкото събиране в салона на лейди Сейбъл на «Баркли Скуеър». Щом влязоха в непознатата къща, Ема се скри в крилото за прислугата и Линдзи се почувства сама и изоставена.
Отначало не й се искаше да ходи, но сега беше доволна, че контесата бе настояла на това посещение — защото изведнъж се сдоби с прекрасна нова приятелка. А тя имаше нужда от приятелка също като от въздух за дишане. Точно това й липсваше през цялото време: помощ от личност със силен темперамент и достатъчно ум, за да вземе участие в съдбата й. Надяваше се, че е намерила точно такъв човек.
Разговорът в салона на лейди Сейбъл беше много оживен и Линдзи изпитваше смъртен страх, че ще се изложи с глупавите си забележки. Дамите обсъждаха романтичните романи и лорд Байрон. Линдзи не харесваше особено творчеството му, но не посмя да се изкаже.
— Къде е… леля Балард? — попита тя Норис. След цяла седмица в дома на контесата още не беше свикнала да произнася естествено тази дума. — В будоара си ли е?
Икономът я погледна неодобрително.
— Вече е пет следобед, госпожице Гранвил.
Линдзи веднага разбра намека. Господарката оставаше в будоара си само до обед. Младото момиче вече беше разбрало, че величествената дама се оттегля в покоите си и по друго време… особено когато я посещаваше красивият и надменен лорд Иърсли.
— Милейди е в салона — съобщи сковано Норис и пое пелерината й.
— Благодаря ви — отговори любезно младото момиче. — Ема, благодаря, че ме придружи. Би ли отишла да направиш покупките, за които те помолих сутринта?
Камериерката я погледна стъписано, но се овладя бързо и кимна усърдно.
— Да, госпожице, веднага ще се погрижа. — Цялата изчервена, тя направи реверанс и побягна към крилото на прислугата.
Линдзи знаеше, че Ема копнее да се научи да чете и пише, и беше установила, че момичето има буден ум. Вече преписваше бързо и правилно простите думи, които господарката й изписваше на дъсчици. Всяка минута, отделена за упражнения, беше скъпоценна.
— Ела с мен — обърна се Линдзи към новата си позната. — Леля Балард ще се зарадва, че съм намерила приятелка на моята възраст. Беше решила да ми намери компаньонка, но аз отказах. Каква застрашителна перспектива! Трябва да ми помогнеш да я убедим, че мога да се справям и сама. — Компаньонката непременно щеше да осуети плановете й да напусне града.
Без да чака отговор, Линдзи отвори вратата към салона и направи крачка навътре, но изведнъж спря. Всяка сутрин се караха да се разхожда цял час пред контесата с тежка книга на главата. «Плъзгай се, Линдзи, не тропай като кобилка. Изправи главата! По-бавно, по-бавно. Джентълмените не понасят, когато една дама препуска в галоп.»
Въпреки строгостта си, контесата беше много търпелива учителка и Линдзи беше решена да прави всичко, което се изискваше от нея — поне докато Хъксли промени мнението си относно сватбата. От нощта, когато му направи онова «предложение», той не се мяркаше в къщата на леля си, нито й пишеше. При спомена за случилото се в музикалната стая Линдзи пламна от срам и стисна здраво устни. Но тя нямаше да се откаже. Един ден упоритият й обожател щеше да изостави намерението си. Тя беше решена да прилага ласкателства, срам или изненада — ако е нужно, и трите тактики едновременно!
Тя въздъхна, вирна брадичка, помоли се красивата й нова рокля от люляково син муселин да не е измачкана и влезе в салона с отмерени грациозни стъпки.
— Линдзи! — Контесата седеше до камината и се усмихваше благосклонно. — Вие сияете, мила моя. Как мина следобедът? Забавлявахте ли се?
— О, да! Много се радвам, че отидох. — Защо да не се позабавлява, докато намери изход от трудното положение и замине обратно за Корнуол? Вероятно никога вече нямаше да разполага с такива възможности за развлечения. — Лейди Сейбъл беше много добра с мен. А дъщеря й е истинско съкровище. Разговаряхме за…
— Кого сте довели? — Леля Балард вдигна лорнета си.
— Простете! — Линдзи отстъпи настрана и взе ръката на младата жена, която беше влязла след нея. — Дълго трябваше да убеждавам Клариса, че ще се радвате да се запознаете с нея.
Контесата свали лорнета си подчертано бавно. Челото й се смръщи, в очите й нямаше и следа от радост.
— Това е лейди Клариса Симъндс — продължи смутено Линдзи. — Разказах й, че това е първото ми посещение в Лондон, че живея в дома ви… И че сте моя леля — всъщност далечна роднина, по линия на починалия си съпруг.
Леля Балард седеше напълно неподвижна, скръстила ръце в скута си. Лицето й приличаше на каменна маска.
— Когато разбра, че не познавам никого у лейди Балард, Клариса — тя беше любезна да ме помоли да я наричам така — ме взе под крилото си. Тя ми помогна много, описа ми всички роднински връзки… разказа ми и много клюки… искам да кажа, събитията на деня. Аз й казах, че вие настоявате да общувам по-често с момичета на моята възраст — завърши колебливо Линдзи.
— Нима лейди Симъндс не спомена, че вече сме се срещали?
— Наистина ли…
Линдзи хвърли въпросителен поглед към Клариса, която беше изписала на лицето си очарователна усмивка. На кръглите й бузи личаха трапчинки, небесносините очи блестяха.
— Исках да ви изненадам, лейди Балард. Нима не е чудесна случайност, че имах възможност да се запозная с Линдзи? Цял следобед седях сред онези застаряващи еманципаторки и умирах от скука.
— Ернестина Сейбъл не е застаряваща еманципаторки — отвърна укорително леля Балард и в гласа й имаше недвусмислено неодобрение. — Тя е само на четиридесет години, доколкото знам. А нейната Изабел е колкото вас… всъщност не, тя е доста по-млада от вас, лейди Симъндс. Сестрите Кларидж също присъстваха, нали? Чух, че те…
— О, божичко! — Клариса се придвижи с такава грация към стола на леля Балард, че Линдзи побледня от завист. — Там беше пълно с гости, нали, Линдзи?
— Да, но…
— Ето, виждате ли! Линдзи беше много притеснена, също като мен. — Клариса направи безупречен реверанс. Роклята й, толкова дълбоко изрязана, че беше почти неприлична, беше от най-фина батиста с цвета на морска пяна, най-подходящият тон за тежките ръждивочервени къдрици и сметановобялата кожа. Пълните гърди изскачаха предизвикателно от тесния корсаж, а почти прозрачната материя на роклята привличаше погледа към тясната талия и закръглените хълбоци. В къдричките, обрамчващи лицето й, бяха вплетени цветенца от тюл, обшити с перли. Според Линдзи тоалетът й не беше особено подходящ за следобедно събиране, но личността на Клариса оправдаваше известна екстравагантност.
— Клариса е толкова забавна — прошепна замечтано Линдзи. Искаше да защити необикновената си приятелка, която въпреки факта, че Линдзи бе само безкрайно далечна роднина на починалия съпруг на контесата, се отнесе към нея с искрена любезност. — Тя познава лично лорд Байрон!
Клариса запърха с ресници и Линдзи отново й завидя. Никога нямаше да овладее това безкрайно полезно за младите дами умение.
— Когато ме погледна отстрани, едва не припаднах — промълви страхопочтително Клариса.
— Мога да си представя — отбеляза с необичайна острота леля Балард. — За какво още говорихте на приема?
— Ние с Линдзи се забавлявахме много добре. — Клариса отвори ветрилото си и отново го затвори. — Но стига сме говорили за приема у лейди Сейбъл. Не е ли прекрасно? Ние с Линдзи се сприятелихме и си доверихме толкова много неща. С нетърпение очаквам да стана компаньонката, от която тя толкова много се нуждае. А тъй като съм и член на…
— Надявам се, че Изабел Сейбъл е добре — прекъсна я леля Балард. В гласа й имаше раздразнение. — Знаете ли, тя не е много добре със здравето.
Клариса смръщи безупречното си чело.
— Аз почти не познавам Изабел. — Ъглите на устата й се отпуснаха. — Не е чудно, че вече я смятат за стара мома. Твърде е безлична за моя вкус. Прилича на разреденото мляко от Девъншир. Безвкусна и безцветна.
— Млякото от Девъншир не е нито безцветно, нито безвкусно, Клариса. В моето имение Хъксли произвеждаме отлично мляко. Хората идват от много далеч да си го купуват.
Линдзи се обърна рязко и едва не загуби равновесие. Хъксли беше влязъл безшумно в салона и изражението на лицето му можеше да бъде описано само като заплашително. Сърцето й заби безумно. Не можеше да прогони от ума си спомена за нощта, когато я бе научил да танцува валс. Тя затвори за миг очи и пое дълбоко въздух. Никога не биваше да си припомня онова, което бе станало след валса. Само така можеше да продължи да живее. След онази нощ не го беше виждала, но изминалите дни изведнъж се стопиха и когато го погледна, в стаята не остана никой, освен тях двамата.
— Едуард! — Изведнъж гласът на Клариса се промени — стана мек, сладък, покорен. — Знаех, че си в Лондон, за да… уредиш някои делови проблеми. Всеки ден се надявах да те видя. Не мислиш ли, че е малко невъзпитано от твоя страна да не ме посетиш толкова време?
— Имах си работа — отговори с ръмжащ глас Хъксли. След него беше влязъл строен млад мъж и той се обърна към него: — Имахме важни дела, нали, Джулиън?
— Да, разбира се.
Линдзи погледна новодошлия и си каза, че повечето млади дами сигурно го харесват. Той изглеждаше наистина добре, с фини черти, силна брадичка и добре оформени устни. Тънките му вежди се извиваха драматично над сивите очи, а кестенявата, небрежно сресана коса беше изпъстрена със светли кичурчета, изрусели от слънцето.
Само че застанал редом с Едуард, Джулиън — който и да беше той — приличаше на безцветна, макар и елегантно облечена сянка.
Поведението на Клариса рязко се промени. Тя се поклащаше, показваше трапчинките си, надничаше изпод тежките си ресници и примигваше към Хъксли. Линдзи усети как цялото й тяло настръхна от ревност… По дяволите, тя нямаше право да ревнува! Трябваше веднага да прогони от главата си преживяното с този завладяващ мъж, мрачен и заплашителен като Луцифер. Макар че всъщност нямаше представа как изглежда Луцифер. Пастор Уинслоу беше направил няколко намека, но дори той бе принуден да признае незнанието си.
— Казах добър вечер, Линдзи.
Дълбокият глас на Хъксли я стресна до смърт и тя усети как бузите й се обляха в червенина.
— Извинете. Добър вечер, милорд. — Тя се загледа упорито във върховете на блестящите му ботуши, но погледът й неволно се вдигна към коленете… към силните, корави бедра… Най-после Линдзи смело вдигна глава и погледна в тъмните мъжки очи. Те не издаваха нищо, но беше очевидно, че цялото му внимание е съсредоточено върху нея.
— О, Едуард — продължи да чурулика Клариса, — това е прекрасно! Толкова ми липсваше. А и нямах представа, че тайно от мен ковеш такива интересни планове. Знаеш ли, много ми беше трудно да не разкажа на всички…
— О, няма защо да си налагате такава принуда, скъпа моя — прекъсна я небрежно Хъксли. — Няма нищо лошо, ако разкажете на дамите в клюкарския си кръг, че съм се върнал в Лондон, макар че не мога да си представя какво толкова интересно има в завръщането ми. Линдзи, Клариса разказа ли ти, че покойният й съпруг и баща ми бяха добри приятели?
Линдзи слисано поклати глава. Клариса изглеждаше толкова млада и невинна. Бедничката! Сигурно семейството й я е омъжило за старик, когато е била практически дете…
— Скъпият ми съпруг беше като втори син за бащата на Едуард — обясни Клариса, избягвайки да гледа Линдзи в очите. — За съжаление ние с Франсис имахме съвсем кратък брак — въздъхна тя.
Очите на Линдзи се напълниха със сълзи.
— Ти си толкова смела, Клариса! Не съм подозирала, че страдаш така.
Внезапно изкашляне насочи вниманието към приятеля на Хъксли, който беше покрил лицето си с кърпичка. Неспособен да сдържи смеха си, Джулиън се извърна към вратата.
Хъксли остана напълно равнодушен.
— Да, Клариса наистина е смела млада дама. Надявам се да ми прости, че не я посетих по-рано. Утре ще се реванширам. Да кажем, към единадесет?
— Когато пожелаеш, Едуард! — усмихна се прелъстително Клариса. — Може и по-рано. Толкова рано, колкото ти е приятно.
— Няма ли най-после да влезеш в салона ми, Джулиън? — попита раздразнено контесата. — Бавността ти е повече от досадна. Линдзи — обърна се тя към питомката си, — тъй като Едуард очевидно е забравил добрите маниери, ще ми позволиш ли аз да ти представя барон Джулиън Лойд-Престън? Двамата с племенника ми бяха заедно в Итън и Кеймбридж. С твоята карета ли дойдохте, Джулиън, или с тази на Едуард?
— С моята, милейди.
— Много добре. Без съмнение лейди Симъндс е изтощена след напрегнатия следобед. Ще бъдеш ли така любезен да я придружиш до дома й?
— О, но аз изобщо не съм уморена — възпротиви се Клариса. — Едуард със сигурност иска…
— Разбира се, бих искал да поговоря още с вас — прекъсна я отново виконтът. — Но леля ми беше така добра да ни уведоми, че не се чувства добре и с удоволствие ще прекара известно време насаме със семейството си. — Той се обърна към Линдзи и добави: — С Клариса сме стари приятели. Както каза тя, съпругът й беше като син на баща ми. Вероятно разбираш, че приемам Клариса почти като сестра.
— Аз… да… — заекна смутено Линдзи.
Контесата дръпна шнура на звънеца и Норис се появи. Движенията му бяха както винаги странни и напомняха за непохватен, силно изкривен на една страна кънкьор. Само след секунди Джулиън изведе нацупената Клариса, която многословно обеща да посети отново Линдзи.
В мига, в който вратата се затвори, Едуард се заразхожда между мебелите, без да поглежда прекрасните колекции от крехък порцелан, сребърни и златни предмети и безброй дребни сувенири.
— Обмислих много внимателно проблема, за който ми спомена, лельо. И аз съм загрижен за благополучието на Линдзи.
Девойката трябваше да събере цялата сила на волята си, за да не замахне срещу него.
— За какво говориш, Едуард? — попита строго контесата. — Всичко върви добре. Както виждаш, Линдзи разцъфтява.
— Това се вижда с просто око — заяви Едуард и Линдзи отново почервеня.
— Тя разбира нашето намерение да не оповестяваме годежа ви, преди да е намерила мястото си в обществото — обясни спокойно леля Балард.
Линдзи затвори очи и безмълвно се опита да запази спокойствие.
— Все още не съм намерила време да поговоря с господин Лачет и майка му — продължи виконтесата.
— Аз се осведомих за тях — отговори равнодушно Едуард. — Господин Лачет е много зает със собствените си дела и помоли да ми съобщят, че е много доволен от… развлеченията, които организирах за него.
— Аха! — В гласа на контесата прозвуча гняв. — А госпожа Гранвил?
— Тъкмо исках да добавя, че старата… исках да отбележа, че госпожа Гранвил е много заета с подновяването на гардероба си. Въпреки това тя спомена, че е малко разочарована. Надява се на скорошна възможност да облече скъпите тоалети, които бяха купени с… Тя желае да вземе дейно участие в сватбените приготовления, лельо.
— Надявам се, тя разбира, че няма право да разгласява новината?
— Тя разбира нашето желание, Антония. Ала страда от чувството, че е погребана в Челси.
— Ще се погрижа дамата Гранвил да бъде поканена на чай. Ще поканя подходящи гости и…
Сега вече Линдзи загуби самообладание. Обърна се рязко и заговори с треперещ глас:
— Стига толкова! Аз също съм тук, не го забравяйте. Не е особено прилично да говорите, сякаш съм някъде далече или съм само няма сянка!
— Не сме имали такова намерение, Линдзи — отговори невъзмутимо леля Балард. — Права ли съм, Едуард?
— В никакъв случай! — Несравнимата му уста потръпна, тъмните очи я огледаха от глава до пети. — Днес си особено красива, Линдзи. Но нима би могло да бъде иначе?
Девойката отвори ветрилото си от колосана коприна и трескаво го размаха пред лицето си. Понякога тази изискана принадлежност, чието приложение тя бе овладяла бързо, беше много полезна. Погледът на Едуард беше толкова настойчив, че я заля горещина.
— Ще бъдете прекрасна двойка — проговори съвсем тихо леля Балард и Линдзи я погледна стреснато. — Но не бива да проявяваме нетърпение. Трябва да пазим приличие.
— Няма проблеми — усмихна се Едуард, макар да съзнаваше, че начинът, по който измерва Линдзи от глава до пети, е меко казано неподходящ. — Именно затова съм тук. Трябва да намерим компаньонка за Линдзи. През следващите седмици годеницата ми трябва да има постоянна придружителка.
— Аз ли ти споменах за това?
— Но разбира се, Антония.
— И тогава случайно се появи лейди Симъндс…
— Чиста случайност — отсече виконтът. — Чуй ме, лельо, когато бях в Корнуол, имах щастието да се запозная с госпожица Сара Уинслоу, която е много близка приятелка на Линдзи.
Девойката не можа да сдържи изненадата си.
— Срещнахте ли се със Сара? Нямах представа…
— Скъпа Линдзи, аз не я познавам — обясни с усмивка Едуард, — но тъй като вие ми я описахте така живо и с толкова привързаност, останах с чувството, че сме се запознали. Във всеки случай съм убеден, че госпожица Уинслоу ще бъде съвършената компаньонка. Съгласна ли сте с мен?
Линдзи бе обзета от необуздана радост. Сара! Милата, прекрасната Сара, толкова чувствителна и с богата фантазия. Сара със сигурност щеше да й помогне. Тя щеше да намери начин да избие от главата на виконта безумната идея за женитбата.
— Да, о, да, Едуард! Идеята ви е великолепна. Моля ви, лельо Балард, съгласете се! Знам, че Сара ще ви хареса. Тя е дъщеря на пастор — заключи тя, убедена, че това ще разсее и последните съмнения на контесата.
Леля Балард изхъмка недоволно.
— Дъщеря на селски свещеник? Не вярвам, че е подходяща да те обучава в светски разговори, безупречни маниери и добро поведение в обществото.
— О, напротив, напротив! Сара е много образована. Дори баща ми, Бог да благослови душата му, се възхищаваше от ума и чара й. Тя е много по-добре обучена от мен в безупречни маниери и прилично поведение в обществото. Всички го казват.
Едуард издаде звук и Линдзи веднага се насочи към него.
— Сега се сетих, милорд, вие също сте се срещали със Сара. Божичко, съвсем бях забравила. Беше съвсем за кратко, в обора, когато направих онази ужасна грешка като повярвах, че сте…
— Точно така. Аз не съм забравил срещата, но не исках да я спомена, за да не ви поставя в неловко положение. Е? — Той се обърна отново към леля си и на лицето му светна усмивка. — Разбрахме ли се, Антония? Моля те, изпрати веднага да доведат госпожица Уинслоу.
Леля Балард го погледна със съмнение.
— Щом толкова настояваш… Надявам се, че момичето наистина е такова, каквото го описвате.
— Със сигурност — потвърди Линдзи. — Сара е необикновена.
— Напредва ли гардеробът? — осведоми се любопитно Едуард. — Наистина е досадно, че… — Той млъкна, хвърли бърз поглед към Линдзи и реши да продължи. — Беше ми крайно неприятно да установя, че мащехата ви е използвала средствата, които оставих, за да поднови личния си гардероб, и е заповядала да преправят за вас старите й дрехи.
Линдзи почервеня до корените на косите.
— Дрехите не са преправени, милорд, а само променени. Платовете са добри и…
— За съжаление роклите са забележително безвкусни — прекъсна я безмилостно леля Балард. — Но това вече няма значение, Едуард. Може би ние с теб не сме осведомени за действителното положение и си правим грешни изводи. За да отговоря на въпроса ти, ще ти кажа какво твърди модистката ми: че е «истинска мечта» да се работи с Линдзи. Французите са много емоционални, нали знаеш. Роклята, която Линдзи е облякла днес, е съвсем нова. Много други са почти завършени и с помощта на госпожица Натали нашата млада дама ще се сдобие с богат гардероб.
При мисълта за парите, които бяха похарчени за новите й тоалети, Линдзи потрепери от ужас. С тези пари тя можеше да подпомага арендаторите от Трегонита в продължение на години. В същото време й беше много приятно да се рови в топовете блестящи платове и да избира подходящи аксесоари.
— Усмихвате се — установи учудено Едуард. — Възможно ли е да се забавлявате… поне малко?
Лицето на Линдзи веднага стана отново сериозно.
— Мислех за идването на Сара. Кога може да пристигне тя, милорд?
— В най-скоро време — гласеше отговорът. — Знам колко ви е скъпа и ще се постарая да ви зарадвам.
Тези изпълнени с нежност думи я объркаха още повече. Леля Балард погледна многозначително племенника си и се покашля.
— Остават само няколко дни до бала у семейство Кимбърленд. Ти _трябва_ да бъдеш там, Едуард.
— По дяволите! О, прости ми, Антония. Знаеш, че мразя баловете.
— Нима мъж, който има славата на най-добрия танцьор в Лондон, може да мрази баловете?
Линдзи пое дълбоко въздух, боейки се да не се задуши. Наистина ли щеше да танцува с Едуард на бала?
— Тези светски развлечения са ужасно банални, мадам — отговори сърдито виконтът. — А аз не понасям баналностите.
— Тазгодишният бал няма да бъде банален. Той е от огромно значение за нашата кампания. Нали трябва да превърнем Линдзи в съвършена красавица. Брумел обеща да я лансира с благосклонно кимване.
— А Брумел е върховният жрец на баловете. — Едуард се ухили и придърпа една табуретка към креслото на леля си. — Как се справи толкова бързо?
— Имам си начини.
Когато Едуард се настани до нея и улови ръката й, леля Балард изведнъж стана съвсем друга: мека и нежна. Сведе глава и заоглежда внимателно лицето му.
— Ти си толкова добра към мен, Антония — продължи с обич виконтът. — Много съм ти благодарен, че полагаш такива усилия.
— О, нима? Ласкателствата не могат да ме заблудят, скъпи. Познавам те, откакто беше още мило малко момче. То е в теб и сега, макар и скрито зад непроницаема фасада.
— Глупости — промърмори Едуард, но не издърпа ръката си. Линдзи много обичаше да наблюдава лелята и племенника.
Хъксли беше може би тиранин, свикнал да налага волята си — но със сигурност имаше и добра страна.
— Нашата дебютантка ще отиде на бала преди теб, придружена от мен. Ще отидем достатъчно късно, за да са се събрали всички. Ти ще се появиш едва към полунощ.
— Всъщност аз възнамерявах да изиграя няколко партии вист със…
— Точно така, в полунощ. Нито минута по-рано. Така ще имаме време да представим Линдзи на гостите и да попълним картата й за танци. Гостите ще бъдат възхитени от нашата дебютантка.
— Бих предпочел тя да не танцува — изсъска Едуард и стана. Лицето му се затвори. — Моята годеница не бива да танцува с други мъже.
— Не говори глупости — отговори любезно лелята, без да се тревожи от гнева му. — Ти ще дойдеш на бала, ще потанцуваш с другите млади дами и едва по-късно ще се присъединиш към нас. Когато поканиш Линдзи за първи път, всички трябва да помислят, че го правиш от учтивост към мен. После можеш да проявиш особеното си внимание към нея и да я каниш все по-често. Трябва да покажете на гостите, че сте запленени един от друг.
— Стига, Антония, нима искаш да…
— Ще направиш точно това, което ти казвам — прекъсна го безапелационно контесата и стана. — Боже, колко съм уморена. Ще ти бъда благодарна, ако прекараш известно време с Линдзи, Едуард, преди да си отидеш. Знам, че те чакат важни дела, но тя все още не се е научила да си служи с шлейфа на роклята.
— Никога не съм носила рокля с шлейф и няма да нося — заяви момичето — отчаян опит да се изплъзне от предстоящото усамотение с Едуард. Контесата беше истински диктатор.
— На бала у семейство Кимбърленд всички дами ще бъдат с шлейф, скъпа Линдзи. Избра ли вече подходяща рокля? Ако не си, ще се наложи аз да поговоря с госпожица Натали.
— Не, не е нужно.
— Много добре. Опитай се да си представиш, че носиш шлейф, а Едуард ще ти покаже как да танцуваш с него. — Контесата направи няколко крачки към вратата. — Той е много добре осведомен за тези неща. Сигурна съм, че с удоволствие ще те подготви за предстоящата сватба. Задачата му е да те направлява и коригира.


12

Едуард изчака, докато вратата се затвори зад Антония. Въпреки убедителната си строгост и сдържаност, добрата му леля беше романтична душа.
Линдзи стоеше неподвижна, а ръката й почиваше върху статуетка от китайски порцелан. Тя наистина разцъфтява, каза си възхитено мъжът и усети добре познатото присвиване в слабините.
— За какво мислиш? — попита тихо той и се настани в удобното кресло, току-що освободено от контесата. Преметна крак връз крак и продължи: — Въпросът беше глупав, прощавай. Без съмнение мислиш за предстоящата сватба и за живота си като моя съпруга. — Колко приятни мисли, особено последната!
— Много бих искала да поговоря с вас за това, милорд. — Големите сини очи блестяха: от напиращи сълзи или от упорство? — Досега вярвах, че ще се вразумите и без моята помощ. Но днес се убедих, че е време да ви разкажа някои неща, които със сигурност ще променят решението ви.
Значи упорство!
— Не искам да се караме, Линдзи. Освен това мисля, че отдавна сме преминали фазата на официалните обръщения.
— Макар че се уча на поведение в обществото едва отскоро… — тя вирна красивата си брадичка — … знам, че приличието изисква да се обръщам към вас официално. Освен това все още не се познаваме отблизо.
Едуард се изсмя кратко и скочи от мястото си.
— Не се познаваме? Това вече е върхът! А аз си мислех, че всяка млада дама, която познава един мъж, както ти познаваш мен, трябва поне да му говори на ти.
Линдзи скри ръце в диплите на роклята си, но не сведе поглед.
— Не е редно да ми напомняте, че аз… че очевидно имам известни слабости и вие… вие успяхте да отприщите долните ми инстинкти. Слушайте, сър! След като знаете всички тези неща за мен, аз ще поема отговорността и ще ви освободя от намерението, което сте решен да доведете докрай.
Гърдите й се вълнуваха и Едуард не можеше да откъсне поглед от деколтето й. Значи тя искаше да го освободи?
— В никакъв случай — отвърна кратко той.
Защо беше толкова упорит? Вече не беше толкова сигурен в истинската причина да осъществи тази сватба — или поне не колкото в онази ветровита утрин в Корнуол, когато за първи път застана срещу тази дива роза.
— Тогава съм принудена да ви напомня за предложението, което ви направих… онази нощ. Предложих ви алтернатива за уреждане на положението ни.
Едуард си забрани да се засмее, дори да се усмихне.
— Точно така, скъпа, и предложението ти беше много великодушно. — За нещастие неопитността й само разпалваше желанието му, вместо да го угаси. — Може би ти наистина се страхуваш от мен, Линдзи, и ти се ще да избягаш надалеч, да се скриеш в Корнуол.
Бялата й шия потръпваше мъчително и той я чу как преглътна.
— Аз не се боя от нищо, сър! — Ръцете й се свиха в юмруци. — Предложих ви почтена възможност да се освободите от едно неприятно задължение. Но след като моето решение не ви харесва, позволете поне да ви запитам не стигнахте ли най-после до извода, че не си подхождаме. Така ще мога да се върна в Корнуол, а вие ще забравите, че съм съществувала.
Едуард усети внезапна несигурност, но само за миг. Не му се вярваше, че изведнъж е станал противен на момичето. Това отдръпване беше без съмнение отговор на първоначалния му план да й внуши страх. Отсега нататък трябваше да бъде по-внимателен… истинско мъчение, след като при всяка нова среща с нея трябваше да полага огромни усилия, за да си припомни истинската причина за предстоящата женитба.
— Не мислите ли, че това е най-мъдрото решение? — настоя Линдзи.
Колебливият, почти умолителен тон на гласа й го трогна.
— Не, мила моя — отговори той, опитвайки се да скрие бурята в душата си. — Очевидно има неща, които не разбираш. Сега ще ги изложа ясно и последователно. Брачният ни договор е вече съставен. — Не можеше да каже на Линдзи, че формалностите бяха уредени в голямата си част още преди да срещне нея или Роджър Лачет. — Несъщият ти брат е твой законен настойник и се съгласи с условията. Вече няма връщане назад. Ако настояваш да се откажа, ще ми създадеш огромни затруднения, а и твоето име ще пострада. Аз никога не бих допуснал това, нали разбираш?
— Но… — Линдзи направи крачка към него. — Аз не съм подходяща за съпруга на мъж като вас. Сам видяхте каква съм. Моля ви, милорд, бракът още не е оповестен официално. Сигурна съм… — Тя се поколеба, после умолително докосна гърдите му. — Така ще бъде по-добре за вас, милорд!
Треперещата уста, мека и розова, беше леко отворена. Сдържаността беше най-голямата добродетел, но той беше просто един слаб мъж.
Съвсем бавно, за да не я стресне, той вдигна ръка към бузата й. Връхчетата на пръстите му погалиха гладката кожа към ухото, помилваха копринената коса. Никога не беше виждал толкова блестящо руса коса. Кичури от бяло злато се вплетоха в пръстите му.
— Не, не!
Той поклати глава и й се усмихна. Цветът на очите й се промени. Мънички черни и виолетови петънца затанцуваха в ирисите.
— Бъди сигурна, Линдзи, че ако откажа тази сватба, ще бъде лошо и за теб, и за мен. — Той се приведе и положи мека целувка върху извивката на шията й. Усети потръпването й и се усмихна.
— Едуард! — Името му прозвуча като въздишка. — Моля те, не мога да мисля, когато ме докосваш.
Това го задоволи и той се приведе към млечнобялата й гръд. Линдзи не се и опита да се отдръпне. Само дъхът й се разпокъса. Тя сложи ръце на раменете му.
Едуард стегна всички мускули на тялото си, стисна здраво зъби и си забрани да реагира. Трябваше на всяка цена да запази контрол над чувствата си. Трябваше да се пребори с горещите светкавици, които пронизваха слабините му. Единственото, което си позволи, беше да смъкне леко корсажа й, за да отвори достъп за езика си. Зърната веднага се втвърдиха под докосването му.
— Не бива така — прошепна задъхано Линдзи и в същото време се вкопчи в него. — Престани, моля те!
Мъжът вдигна глава, за да види какво бяха предизвикали устните му. При вида на набъбналата, жадна за ласки плът едва не се забрави. Целуна я отново, прокара език по вдлъбнатинката между гърдите й, взе едната в шепа и потърси устните й. Целуна я по-буйно, отколкото възнамеряваше, и вече не можа да се сдържи. Устата й се отвори под неговата и той вкуси от сладостта й. Простена задавено и езикът му нахлу навътре, докато пръстите му мачкаха нежната й гръд. А тя притисна тялото си към неговото, сгуши се в него, изпълнена със сляпа, невинна страст.
Не сега.
— Виждаш ли! — Едуард изпъшка и се отдели от нея. — Между нас наистина има «химическа реакция», както го нарича пасторът, скъпа моя. Даже да нямаше договор — макар че вече не можем да го пренебрегваме — аз не съм способен да се откажа от теб.
Линдзи стоеше срещу него. Бузите й пламтяха, разголените гърди се вълнуваха. Едуард я погледна и в слабините му отново пламна огън. Тъмночервените зърна бяха щръкнали и влажнееха от целувките му.
— Скъпа моя, мисля, че е време да поупражняваме танца с шлейф.
Тихият й стон не беше в състояние да угаси горещината в слабините му. Лицето й се изостри от тъга и объркване.
— Покажи ми как смяташ да се справиш, малка фейо.
Без да го изпуска от поглед, тя мушна несръчно ръка под мишницата си.
— Завърти се.
Тя го направи, но с лице към него. Едуард преглътна. Това момиче щеше да стане кралицата на бала. Никога преди това не беше изпитвал толкова дълбоки чувства.
Той пристъпи към нея, взе студената й ръка в своята и плъзна пръстите й по тесните, но толкова по-изкусителни хълбоци.
Тя го бе накарала да загуби контрол над себе си!
— Не е нужно да правиш нищо повече, малката ми. Когато се обръщаш, отхвърляй шлейфа назад и продължавай да се носиш в ритъма на танца. Обещавам ти, че всички мъже в залата ще те поглъщат с жадни погледи.
Ако я видеха в този вид, сигурно щяха да паднат на колене. Проклети да са всички глупаци, които посмееха да я погледнат. Само ако някой дръзнеше да му се изпречи на пътя!
Едуард разпери пръсти и хвана Линдзи за хълбока. Тя не му попречи да я притисне към онази част от себе си, която не можеше да скрие желанието му. Той отвърна на трескавия й поглед и нагласи роклята й, но запази контакта с нея, докато коленете му омекнаха.
Това трябваше да се прекрати. Той имаше само една цел и трябваше да се съсредоточи в постигането й. Ако се влюбеше в това момиче, щеше да стори катастрофална грешка.
Мъжът отстъпи назад. Кръвта пулсираше болезнено във вените му. Любов ли? Любовта не съществуваше, или поне не в този вид, в който я описваха бездарните поети, за да завъртят главите на дамите.
— Съжалявам.
— Какво? — Сигурно не беше чул добре. — Какво каза?
Тя плачеше. Безшумно, но плачеше.
— Наистина съжалявам, че съм толкова… страстна. Чела съм за жени като мен, но нямах представа, че и аз имам такива наклонности. Не разбирам защо не мога да се овладея, когато ти… защо съм такава?
Изведнъж Едуард се почувства толкова стар и опитен, че му докривя. Тя желаеше, без да знае какво.
— Не искам да мислиш повече за това, скъпа моя. Приеми го като факт и знай, че жени като теб са най-подходящи за брачен живот. — Трябваше да стои далече от нея, иначе щеше да си загуби ума. Трябваше да избягва всяко отклонение от целта. Голямото изпитание щеше да дойде, щом станеха съпрузи и тя беше длъжна да му се подчинява. Тогава трябваше да извика желязната си воля, иначе щеше да стане зависим от това крехко създание.
— Моля те, Едуард, отпрати ме! — изплака Линдзи.
Отговорът можеше да бъде само един. Бракът не биваше да бъде консумиран, докато Лачет не бъде опозорен и изхвърлен от Англия.
— Моля те, Едуард! Ти означаваш твърде много за мен и не искам да те загубя. — Стресната от думите си, девойката сложи ръка пред устата си.
Мъжът присви очи.
— Сватбата ще се състои, щом Антония и аз — и брат ти, разбира се — уточним някои подробности. — Наистина ли бе казала, че той означава нещо за нея?
Е, сигурно… поне малко. Не, тя беше само уплашена от плътската си жажда.
— Едуард! — Линдзи се изправи рязко и острият блясък в очите й го уплаши. Тя приглади разбърканата си коса и продължи с нарастваща сила: — Предупреждавам те. Не бива да настояваш на тази женитба.
— Ти ме предупреждаваш, скъпа? — Той се възхищаваше на силната й воля, о, да! Но не можеше да й позволи този тон. — Ще се постарая да забравя, че си направила глупостта да ме заплашваш.
— Говоря сериозно!
Едуард й обърна гръб и се запъти към вратата.
— Достатъчно — изръмжа той и й махна да го последва. — Вече няма да споря с теб. Имай добрината да следваш указанията на леля ми. Ще се видим на бала у семейство Кимбърленд. — Поклони се кратко и изчезна.


13

Валеше проливен дъжд. По прозорчетата на каретата се стичаха вадички. Джулиън се наведе и избърса замъгленото стъкло. По хлъзгавия калдъръм притичваха приведени фигури, увити в пелерини.
Каретата се люлееше застрашително, колелата скърцаха. Джулиън се удари болезнено в страничната облегалка и хвърли бърз поглед към Едуард. Все още нямаше признак на отпускане, лицето му беше като издялано от камък.
Мълчанието помежду им започваше да го потиска.
— Защо избърза толкова с посещението си, приятелю?
Едуард изръмжа нещо неясно и обърна лице към прозореца.
Седеше в самия ъгъл на седалката в неудобна поза.
— Когато най-после я отведох в дома й, дамата Симъндс беше в ужасно настроение.
— Не мисли повече за нея! Утре ще ида да си поговоря с тази змия.
Джулиън не се съмняваше, че Едуард ще съумее да се справи с нахалната Клариса. Но тази нощ си имаха други грижи.
Минаха още няколко минути в мълчание, докато каретата се носеше по разбитите лондонски улици. Макар че времето беше достатъчно студено, за да замрази кръвта в жилите, Джулиън усещаше вълнението на човешките маси, които се радваха на разбунтувалите се стихии и продължаваха да се занимават с разнообразните си, невинаги почтени дела.
— Сигурен ли си, че идеята ти е добра, Едуард? — Веднага след като остави лейди Симъндс в разкошната й къща, Джулиън се върна да вземе приятеля си.
— И защо да не е добра? — Тонът на Едуард издаде, че не е в настроение да приема съмнения в намеренията си. — Една дума е достатъчна, Джулиън, и кочияшът ще те свали, където поискаш.
— Днес си в отвратително настроение, приятелю — отбеляза Джулиън съзнавайки, че загриженото му лице е в контраст с хладния му тон. — Каквото и да си намислил, аз съм с теб. Както обикновено.
Едуард се размести нервно на седалката.
— Днешната ни задача е, за да се изразя с твои думи, да проведем наблюдение над негодника, когото искам да унищожа.
— Точно затова бих искал да си поговорим.
— Вече ти казах, че нямам какво да обсъждам.
Тъкмо защото Едуард беше толкова затворен, Джулиън не искаше да му позволи такова отношение.
— Аз обаче съм на мнение, че трябва да обсъдим някои подробности. Ти ме помоли за помощ, а аз вече съм изпълнявал доста твои молби.
— Е, добре. Що за играч е той?
Джулиън вдигна рамене. Изпълнявайки желанието на Едуард, през последните дни той сядаше на игралната маса срещу Роджър Лачет и го предизвикваше към високи залози.
— Предвидим, неопитен, без финес. Както ми каза, той има предпочитания към хазарта, но очевидно смята виста за отговарящ на общественото му положение. Този човек няма мозък! А обещанието ти да го подпомогнеш го прави лекомислен.
— Много добре. Точно това възнамерявах.
— А как успя да го вкараш в игралния салон?
— Един човек ми дължеше услуга. Това му струваше много по-малко, отколкото ако бяхме уредили разногласията си по обичайния начин.
Джулиън изгледа косо приятеля си. Във властното му лице нямаше и следа от милост. Всеки мъж, дръзнал да си навлече омразата на виконт Хъксли, беше достоен за съжаление. Единствената му надежда беше веднага да си потърси далечно и сигурно скривалище.
— Повечето членове на клуба го презират и дори отказват да играят с него. Той обаче не забелязва отношението им и е много доволен от положението си. Почти съм убеден, че се смята за окончателно приет в доброто общество. — Джулиън поклати глава. — Забеляза ли вратовръзките му? Ами кройката на сюртука? Жалък тип.
— Той е зъл човек. Това е единствената ми грижа. Злото трябва да бъде изкоренено, само така справедливите хора ще могат да създадат поносим живот за себе си и за другите.
Джулиън събра остатъците от дипломатическото си изкуство… и куража си.
— Линдзи Гранвил е красавица.
— Хмм…
— Да, убеден съм. Знам, че ти се възхищаваш от красивите жени. Линдзи няма никаква вина за делата на несъщия си брат, Едуард.
— Сега не говорим за Линдзи.
Джулиън усети лека промяна в тона му. Нещо като чувство за вина. Това беше обнадеждаващо.
— Бих се осмелил да твърдя, че момичето има добро сърце. Лъжа ли се? Какво е твоето мнение?
Лицето на Едуард изрази размисъл.
— Не, не се лъжеш — проговори най-после той. — Аз също смятам, че тя е добър човек и… невинно агънце, у което огънят на страстта гори точно под кожата. Наистина е жалко, че не се…
— … че не се запознахте при други обстоятелства, нали? — довърши изречението Джулиън. — Прав си, приятелю. Вече съм убеден, че железният виконт Хъксли е бил дълбоко трогнат от това диво цвете.
— Глупости! — Едуард изкриви презрително уста. — Няма жена, която да ме извади от равновесие, и ти го знаеш.
Джулиън осъзна, че не е особено подходящ като съветник по сърдечните въпроси.
— Знам, че преди много време ти реши да се правиш на равнодушен и засега успяваш.
— Разбира се, че успявам.
— Е, както искаш. — Джулиън потърка слепоочията си. Днес Едуард явно не беше склонен да признае слабостите си. — След като видях Линдзи Гранвил и установих колко я харесва контесата, а ти, как да се изразя, също не си равнодушен към нея, стигнах до извода, че си намерил най-подходящата млада дама за своя съпруга.
— Благодаря! — Думата преливаше от сарказъм.
— Няма нищо. — По дяволите, вече му писваше да се прави на дипломат. — Едуард, омръзна ми да те обикалям на пръсти, да се кланям и да умолявам за вниманието ти. Проклятие! Нямаш право да използваш безсъвестно едно невинно момиче. Линдзи няма вина за станалото с Джеймс. Нали те познавам, Едуард. През остатъка от живота си ще изпитваш омраза към себе си. Ти не си способен на безсмислена жестокост!
— Безсмислена жестокост? — повтори виконтът и лицето му потъмня от гняв. — Убийството на брат ми е плод именно на безсмислена жестокост. Неговата чест и моята, включително честта на семейството, която той и аз трябваше да защитаваме, изисква да отмъстя за тази безсмислена смърт. Точно това ще направя и нищо няма да ме спре.
— Но защо момичето? Тя не е направила нищо лошо!
— Разбира се, че не е направила нищо лошо — изсъска Едуард. — Аз няма да й сторя зло. Винаги ще й бъда благодарен за помощта, която несъзнателно ми оказва. Без нея щеше да ми бъде много по-трудно да унищожа онзи тип.
В това настроение с Едуард наистина не можеше да се говори.
— Нали видях как те гледаше днес следобед.
Едуард отново устреми поглед към прозореца, в който се отразяваше замисленото му лице.
Джулиън съзнаваше, че със следващите си думи поема голям риск, но не се уплаши.
— Линдзи е на път да се влюби в теб.
В последвалата тишина той чу ясно биенето на сърцето си. Едуард стоя дълго неподвижен, после бавно се обърна към него.
— Това е смешно!
— Не мисля. Защо искаш да причиниш болка на едно влюбено момиче и да стъпчеш тази любов? Защо не я направиш своя истинска съпруга, като забравиш другата история? Джеймс е мъртъв. Не можеш да го върнеш.
— Ти си станал много мек — промърмори Едуард. — Казах ти, че няма да причиня болка на Линдзи. Тя ще бъде моя жена и ще се ползва от целия лукс, който предлага това положение. Един ден, когато всичко това свърши, може би ще станем добри приятели. В момента обаче тя е само карта, решаващият коз в последната игра, в която участва Лачет. Тази карта трябва да бъде в мои ръце.
Днес този човек изобщо не е в състояние да се вслушва в разумни доводи, призна пред себе си Джулиън.
— Не й причинявай болка — повтори той, изненадан от силното съчувствие към жена, която едва познаваше. — Тя е толкова мила. Личи си по лицето й, по очите. Крехка и в същото време изненадващо силна. Прекрасна комбинация. Само глупак би захвърлил такъв бисер.
Едуард не се ядоса, както бе очаквал Джулиън. Обърна се към приятеля си със замислено лице. Може би си припомни нещастната любов на Джулиън, която го докара в опасна близост до екстаза и смъртта. Тогава Джулиън се закле, че никога вече няма да се влюби, че ще се забавлява с жените и ще ги отхвърля. Сигурно му се струваше странно, че точно Джулиън апелира към чувствата му. Той самият не можеше да разбере какво го бе подтикнало да говори така, но явно малката Гранвил имаше способността да буди най-доброто у хората.
Каретата забави ход.
— Челси — промърмори Едуард и се откъсна с неохота от мечтанията си. — Почти пристигнахме. Госпожа Филинг ми поръча да оставим каретата по-далече, за да не видят от къщата. Ще минем през градината и ще влезем през задната врата.
Джулиън погледна изпитателно приятеля си.
— Сигурен ли си, че не ни заплашва опасност?
— Защо питаш? Нали ти казах, госпожа Филинг ми съобщи, че трябва да дойда точно тази нощ.
— Ами ако Лачет и майка му ни открият?
— Точно затова ще минем през кухнята… и по една задна стълба, за която Лачет и госпожа Гранвил дори не подозират.
Уверенията на Едуард само усилиха тревогата на Джулиън.
— Сигурен ли си, че тази Филинг не е замислила нещо срещу теб? Това ли е причината, поради която настоя да дойда с теб? Бих разбрал, ако имаш нужда от помощта ми при евентуално предателство.
— Познавам госпожа Филинг от няколко години. Не съм говорил за нея пред теб, защото не е ставало дума. Срещнах я във Воксхол Гардън при неособено благоприятни обстоятелства. Бяха я нападнали няколко скитници и аз се намесих тъкмо навреме. За мен беше нищо, дреболия! Но оттогава тя настоява да се реваншира за подкрепата ми.
Каретата спря. Преди кочияшът да е скочил от капрата, Едуард отвори вратичката и слезе на улицата. Джулиън го последва и даде указания на кочияша да чака в една странична уличка.
Едуард се запъти право към къщата, но Джулиън стисна ръката му.
— Нима твоята госпожа Филинг ще се реваншира за помощта ти, като си играе на икономка на Лачет и майка му?
Зъбите на Едуард блеснаха в мрака.
— Не е точно така. Макар да съм сигурен, че госпожа Гранвил я вижда именно в тази роля. Госпожа Филинг наистина води домакинството, но има и някои други… таланти.
— Таланти ли? — Джулиън отметна глава назад. — Вече започвам да разбирам. Госпожа Филинг е… Но какво, по дяволите, ще спечелиш ти от талантите й?
Едуард избухна в тих смях.
— Вероятно поне толкова, колкото от последната ти игра на карти в клуба. Усилията на госпожа Филинг ще ускорят падението на Лачет.
— Не те разбирам.
— Стига си задавал въпроси, Джулиън! В писмото си госпожа Филинг ме уведомява, че е постигнала важен напредък. Тя също осъзнава необходимостта от отмъщение. Реших, че си ми нужен като свидетел на онова, което ще се случи днес. Госпожа Филинг е много опитна и знае как да накара един мъж да й падне на колене. Ще видиш, че е много убедителна. Дано поне тя успее да те убеди, че онова, което смятам да направя, е справедливо.
Джулиън знаеше, че никакви възражения не бяха в състояние да отклонят Едуард от веднъж взетото решение. Затова вдигна яката на палтото си и последва едрата фигура на приятеля си, загърната в пелерина, която бързо напредваше по неравния, настлан с каменни плочи път. Едуард крачеше целенасочено напред, след малко зави в тесен проход и се запъти към задната страна на къщата.
— Едуард! — повика го настойчиво Джулиън, след като най-после успя да го настигне. — Защо не се срещнем с нея някъде другаде? Защо рискувахме да дойдем тук?
— Тя настоя.
Кога друг път Едуард се беше вслушвал в настояванията на жените!
— Това не ми харесва.
— Вече ми го каза достатъчно високо и ясно. Пристигнахме. Мини през портата. Отсега нататък не бива да вдигаш шум, Джулиън.
Баронът преглътна хапливия си коментар и се промъкна през скърцащата дървена портичка във високата стена. Усети под краката си плоски, безредно подредени камъни. Отсъствието на луна правеше пътя опасен. Вятърът виеше в голите клони. Джулиън вдигна за миг глава, усети студения дъжд по лицето си, вдъхна дълбоко аромата на мокри листа и влажна пръст.
— Шшт!
Протегнатата ръка на Едуард улучи Джулиън право в корема. Той простена и се преви.
— Казах ти да не вдигаш шум. Ще минем през тази врата.
Господин Лойд-Престън вдигна поглед към небето и безмълвно се помоли за търпение.
Във вътрешността на къщата мракът беше още по-непроницаем. Джулиън стисна ръката на Едуард и го дръпна към себе си.
— Това е лудост — прошепна той. — Би трябвало да…
— Шшт! — Едуард говореше почти в ухото му. — Научих се никога да не оспорвам решенията на госпожа Филинг. Тя не прави нищо, преди да го е обмислила от всички страни. Ще изкачим една стълба и ще чакаме в помещението на горния етаж. Тя каза да стоим съвсем тихо и да наблюдаваме представлението й. После ще си отидем. Госпожа Филинг изрично настоя да се отдалечим тихо и бързо. Освен това ми предрече, че ще бъда повече от доволен.
А аз, каза си с горчивина Джулиън, съм лесната плячка на лудостта. Как бе позволил да го забъркат в тази мръсна история…
Кухнята беше пълна с остри предмети, болезнени капани за коленете, глезените, лактите и хълбоците, но я преодоляха бързо. Едуард се движеше като призрак, свикнал да вижда в тъмното.
Обещаната стълба се оказа зад една прашна завеса. Търсената стая също се намери лесно. Стълбата водеше право в помещението.
— Ето ни на мястото — промърмори Джулиън. — Къде е тя?
— Запази спокойствие! — Едуард говореше съвсем спокойно и Джулиън почти се отпусна. Почти.
Двамата застанаха един до друг и зачакаха безмълвно. Едуард пръв забеляза червеното сияние. Заби пръст в ръката на Джулиън и прошепна едва чуто:
— Погледни!
Джулиън се обърна послушно. Червеното сияние идваше от някакъв четириъгълник в стената. Едуард улови ръката на приятеля си и двамата се придвижиха напред, докато застанаха само на няколко сантиметра от светлината.
— Проклятие — промърмори Джулиън. — Какво е това, по дяволите?
Едуард не отговори. От другата страна на стената, пред отвора, беше поставен бамбуков параван, който прикриваше четириъгълника. Свещите, поставени в яркочервени стъклени купички, позволяваха на Джулиън и Едуард да виждат цялата стая, докато самите те оставаха невидими.
— Какво…
Пръстите на Едуард се впиха така болезнено в рамото му, че Джулиън пое дълбоко въздух. Виконтът се приведе към него и изсъска:
— Абсолютна тишина!
Двамата направиха още една крачка напред, за да огледат цялата стая. На голямото легло с балдахин беше хвърлила покривка от кървавочервен сатен. Самият балдахин приличаше на палатка. Поддържаха го група фигури, полухора, полуживотни, с преплетени причудливи крайници. Стените бяха облицовани с червени копринени тапети. Освен леглото, в стаята имаше огромен черно лакиран скрин. Дръжките на чекмеджетата бяха оформени като извиващи се змии с рубинени очи.
— Всемогъщи… — Думите замряха на устните на Джулиън. Помещението не беше празно. Пред изумения му поглед се появи жена, досега скрита от завесите на леглото. Снежнобялото й неглиже беше в ярък контраст с червената стая. Косите с цвят на нощно небе падаха тежко по пищните рамене. На главата й имаше венец от бели цветя. Облекло на девица, избрана за жертва. Красавица, появила се от нищото.
Джулиън преглътна мъчително. Жената се изправи и се запъти право към скривалището им. Той понечи да се отдръпне, но Едуард го задържа.
Жената застана пред паравана и го погледна право в очите. Косите на тила му настръхнаха. Опита се да си поеме въздух.
Това не беше младо момиче, а жена, вероятно около двадесет и осемгодишна. Красива, но със зрялата красота на опитна жена и с много повече плът от младо момиче.
Жената се усмихна и присви очи.
— Там ли сте, милорд? — В звънкия й глас имаше едва доловим провинциален акцент.
— Да, госпожо Филинг — обади се Едуард.
Пръстите, които отново се впиха болезнено в рамото на Джулиън, му показаха, че спокойният глас съвсем не изразяваше истинските чувства на приятеля му.
— Много добре. Моля ви да не се издавате. Само гледайте и слушайте. Ще останете доволни, обещавам ви. Онзи жалък червей веднага пожела онова, което му показах. Апетитът му расте с всеки ден. — Тя се изсмя и разкри учудващо силни бели зъби. — Тази нощ ще разбере, че удоволствието си има цена!
— Не се излагайте на опасност — помоли тихо Едуард.
— Не се безпокойте. — Тя кимна, сложи пръст на устата си и се запъти безшумно към леглото. Полегна върху сатенената покривка и в този момент вратата се отвори. Докато ниската, набита мъжка фигура се стараеше да затвори и заключи, жената зае живописна поза в леглото с разпилени по възглавниците коси и затворени очи, сякаш беше заспала.
Роджър Лачет. Облечен в черен копринен халат, издут от огромното шкембе, пристегнато с черен колан.
Роджър отиде до леглото, вдигна към устните си скъпоценната чаша оставена на масичката и отпи голяма глътка. Джулиън чу тихото му оригване и видя, че се олюляваше. След това устреми поглед към жената в леглото и потрепери. Приведе се — с известни усилия — към нея и залепи устни върху нейните. Тя вдигна ръка към челото си, изписка тихо и сякаш се пробуди от дълбок сън. Когато отвори очи, Лачет вдигна главата й и притисна чашата към устните й, за да пие и тя.
— Пий, хубавице — измънка неразбрано Лачет. — Така ще ти бъде по-леко. — Без да й предложи втора глътка, той допи виното в чашата и се запъти към скрина. — След тази нощ ще очакваш с трепет вниманието на своя господар Луцифер.
Джулиън беше присъствал и на други подобни сцени и познаваше ритуала. Жената явно си знаеше урока, а и думите на Лачет звучаха като монотонно припяване.
Едуард стисна ръката му и Джулиън отново усети колко е напрегнат приятелят му.
Лачет се надигна на пръсти, което го направи още по-смешен, и остави чашата на скрина с животински лапи. Извади от едното чекмедже сплетена златна кордела и се върна като в транс при жената, която го наблюдаваше с разширени от ужас очи.
— Не се съпротивлявай, невинна дево — проговори заплашително той. — Ако го направиш, ще те набия. Това сигурно няма да ти хареса.
Жената поклати глава и му предложи китките си. Лачет я завърза хлабаво с корделата, след това заповяда на «плячката» си да стане и да се изправи пред него.
— Сега ще те науча да доставяш удоволствие на мъжа си! — Лачет отстъпи крачка назад. — Толкова си крехка. Толкова невинна. Сърцето ми не дава да те гледам вързана. — Той изтегли корделата и се опита да я хвърли на пода.
Движението на жената беше толкова бързо, че Джулиън направи крачка напред и чу как Едуард шумно пое въздух.
Вихрушка в бяло, и госпожа Филинг улови корделата, обърна Лачет и изви дебелите му ръце на гърба. Блъсна го към страничния стълб на леглото и умело завърза китките му.
Лачет дори не помисли да се съпротивлява. Даже от това разстояние Джулиън виждаше мътните му очи.
Госпожа Филинг разхлаби бавно черния копринен колан и отвори халата му.
— Аз съм тази, която те желаеше — заговори дрезгаво жената. — Аз те примамих тук. Сега си мой. Ще правя с теб, каквото си искам.
Госпожа Филинг простена сладостно, притисна се към Лачет и свали халата от раменете му. Той се изви под нея и шумовете, които издаваше, едва ли бяха заучени. Дамата се залови за работа.
— Искам те — изгука тя. Дългите опитни пръсти го милваха и мачкаха, докато очите му изскочиха от орбитите. Или беше изпаднал в луд екстаз или всеки момент щеше да се строполи мъртъв.
Лачет задърпа оковите си.
— Не бързай толкова, Луцифер! — Госпожа Филинг мъркаше като котка. — Първо дамата ще получи, каквото й се полага. — Тя развърза връзките на шията си и захвърли бялото неглиже.
Нощницата от прозрачна батиста загръщаше толкова пищно тяло, че Джулиън изохка. Едуард незабавно притисна ръка към устата му, за да предотврати всеки друг шум.
Пламналата от страст двойка не бе чула нищо.
Госпожа Филинг се притисна отново към Роджър, а той простена и зачервената му глава се замята на всички страни. Направи няколко напразни тласъка с бедрата си.
— О, не, не! — изчурулика жената, засмя се и се отдръпна от него. — Ти трябва да бъдеш търпелив, мой черни дяволе.
Част от Джулиън беше готова да избяга. Но друга, много по-могъща сила го принуди да изгледа представлението докрай.
Преди да е разбрал какво става, госпожа Филинг сграбчи деколтето на нощницата си и го разкъса до талията. Показаха се великолепни гърди с най-големите зърна, които някога беше виждал. Жената отметна глава назад, засмя се, залюля се, хвана с две ръце гърдите си и започна да ги трие в огромния корем на Лачет, плъзна се по тялото му като змия.
Джулиън се изпоти… и се възбуди. Това беше безвкусно, възмутително! Никой мъж не биваше да наблюдава такива сцени. Той се сви и стисна зъби. Това беше само средство към целта, част от големия план на Едуард.
Представлението продължи. След като жената обработи Лачет с устата и гърдите си толкова дълго, че стоновете му се превърнаха в истерично кискане, тя избута масивното му тяло на леглото и седна върху него. Джулиън проследи как тялото й прие в себе си възбудения му член, веднъж, втори път, после със смях се отпусна на бедрата му, докато той я умоляваше да продължи.
— Сега идва най-доброто, нали, скъпи?
— Моля те, моля те!
— Ще го получиш. Но първо трябва да обещаеш нещо хубаво на любимата си.
Лачет закима усърдно.
— Ще го направя!
— Твоята дева иска пет хиляди гвинеи.
Едуард се изкиска задавено и Джулиън настръхна.
— Ще ти направя най-хубавия подарък, ангелчето ми — обеща Лачет.
— Пет хиляди гвинеи — повтори тихо, но ясно госпожа Филинг.
— Невъзможно! — изхленчи Лачет. — Вземи ме, моля те! Трябва! — Ръцете му се обвиха около пищните хълбоци.
— Недей така, дяволче. Всичко е възможно. — Тя се приведе към него и отново потри гърди в корема му. — Не се притеснявай, ще ти дам време да набавиш парите. Само трябва да ми покажеш колко ме цениш.
— Разбира се, че те ценя — изпъшка Лачет, неспособен да отдели поглед от изкусителната плът, която се люлееше пред лицето му. — Обещавам ти всичко, всичко! Само ме вземи. Моля те! Вземи ме сега.
— Знам, че нямаш толкова пари. Но съм сигурна, че виконт Хъксли ще ти даде всичко, което искаш — нали ми каза, че е сгоден за настойницата ти. Ако ида при него и му кажа, че имаме уговорка, сигурно ще си получа паричките.
Лачет застина.
Госпожа Филинг продължи да се полюлява върху него, гласът й стана замечтан:
— А пък ако разкажа на елегантната му леля, че нямаш нито пени, тя непременно ще бръкне в дълбоките си джобове. Веднага ще разбере колко е важно да ми плати. Нали ще ставате роднини. Представи си какво ще стане, ако някой от изисканите й познати научи за малките ни игрички. Какъв шок за висшето общество!
— Нали няма да отидеш при тях и да им разкажеш всичко? — извика уплашено Лачет и се отпусна тежко на леглото.
— Защо пък не? — Госпожа Филинг смръщи чело. — Е, ще се озовеш в неловка ситуация, но какво от това? Представи си, че им разкажа как си прелъстил бедната вдовица, която изкарва честно и почтено хляба си като икономка.
— Не се шегувай, госпожо Филинг!
— Да се шегувам? Но аз говоря съвсем сериозно. Както чувам, моят Луцифер е станал член на изискан клуб. Повечето от хората там няма да ме приемат като твоя спътница, особено ако узнаят какво ме принуждаваш да правя.
— Нали каза, че ти харесва с мен? — изхленчи жално Лачет и Джулиън усети как в гърлото му се надигна гадене.
— О, скъпи, това е вярно — изгука госпожа Филинг. — Но съм длъжна да мисля и за бъдещето си. Трябва да сложа малко пари настрана, за да имам с какво да живея, когато остарея. Сега е моментът да ги спечеля. — Тя помилва нежно гърдите си и ги показа на Лачет. — Хубави са, нали, Луцифер?
Мъжът посегна като хипнотизиран и притисна между пръстите си твърдите зърна. Устата му се отвори, тя се наведе над него и му позволи да засмуче гърдата й. След малко отново се отдръпна, но Лачет сграбчи бедрата й.
— Ще получиш пет хиляди гвинеи — обеща дрезгаво той. — Ще ти набавя толкова пари, колкото искаш. Ще ги намеря.
— До утре, нали? За да можем пак да си поиграем.
— До утре. Казвам ти, обещаха ми много пари. В клуба идва един тип, който ми дава пари в брой срещу разписка за дълг. Името на Хъксли тежи там повече от златото. Той се закле, че ще ме подкрепя. Глупакът се е поболял от любов и много скоро ще ми припише официално Трегонита. Тогава ще имаш всичко, което поискаш.
Когато госпожа Филинг се наведе отново над Лачет, Едуард потегли приятеля си към вратата. Двамата слязоха безшумно по стълбата и напуснаха къщата по същия път, по който бяха дошли.
Джулиън спря в тесния проход към улицата. Едуард се обърна нетърпеливо.
— Какво ти става пак? Да вървим!
— Искам само да ти кажа, че вече не се съмнявам — проговори съвсем тихо приятелят му. — Този негодник трябва да си получи заслуженото. Госпожа Филинг е много изобретателна. Изпълни обещанието си и наистина го принуди да й падне на колене. Никога не бях виждал толкова задоволен мъж, който в същото време да върви целенасочено към собствената си гибел.
— За мен това е задоволяващо начало. — Едуард закрачи към изхода и след малко заяви през рамо: — Линдзи никога вече няма да се доближи до този субект.
Джулиън устреми замислен поглед към гърба на приятеля си: Едуард беше заявил, че Линдзи не означава нищо за него, но се тревожеше за сигурността й. Искаше сам да си повярва, че се интересува единствено от предстоящата победа над омразния враг…
Каква многолика загадка!


14

Този път трябваше да успее. Линдзи стъпи по-здраво на краката си, обути в сребърни сатенени пантофки и провери дали диплите на широката пелерина обточена с хермелин покриват цялата й рокля.
— По-добре ли си вече, скъпа? — попита леля Балард.
Тя седеше срещу Линдзи в луксозната семейна карета, елегантно облечена в черно кадифе обточено с тъмни кожи.
— Чувствам се великолепно! — Линдзи погледна контесата с искрена сърдечност. — И как би могло да бъде другояче, след като вие бяхте толкова добра с мен? — Ако всичко минеше според очакванията й, много скоро леля Балард щеше да промени напълно отношението си към нея. Тази мисъл й причини болка и тя побърза да я прогони.
— Боли ли те глава?
— Вече съм много по-добре, благодаря. — По известни само на нея причини през последните дни Линдзи се оплакваше от ужасно главоболие и не излизаше от стаята си. Но днес бе изразила готовност да отиде на бала.
Контесата не я изпускаше от очи.
— Изглеждаш ми някак… замислена. Би ли искала да споделиш мислите си с мен?
Да сподели мислите си с някого — това би било невероятно облекчение. За съжаление беше невъзможно — особено сега.
— Не искам да се тревожите за мен. — Тя се усмихна и се престори, че се възхищава на гледката от прозорчето на бавно движещата се карета. — Толкова е вълнуващо! Поне сто карети! Опашката е дълга най-малко една миля. А по тротоарите се трупат въодушевени зрители. Дали се радват, че имат възможност да видят как други отиват да се забавляват?
Контесата избухна в смях и черните пера над искрящия накит от диаманти и рубини в косата й се разлюляха.
— Мило невинно момиче, те са тук, за да наблюдават нашите забавления, както правилно се изрази. Нито едно голямо събитие през сезона не може да мине без тези гости. — Тя се наведе към прозореца и махна с ръка, скрита в копринена ръкавица. В косата и на ушите й искряха бисери — Линдзи реши, че това е най-изисканата дама, която познава.
Нощта на бала у семейство Кимбърленд. Линдзи потрепери. Въпреки че беше твърдо решена да осъществи плана си, тя беше завладяна от грандиозното събитие.
— Всички карети ли отиват на бала? — Защо и Сара не беше с нея? Дано дойдеше по-скоро, за да преживее поне част от тази магия, преди Линдзи да е успяла да избяга.
— Разбира се. Всички, които значат нещо в обществото са поканени на този бал.
Най-после стигнаха входа на парка. Разкошната процесия напредваше съвсем бавно. Линдзи се наведе през прозорчето и огледа възхитено парадните ливреи на слугите, стоящи отзад на каретите. Лейди Балард също беше придружена от лакеи, а на украсената с пискюли капра се бяха настанили двама гордо изправени кочияши.
— Колко има още до къщата?
Лелята се усмихна отново и кимна на любопитните зрители, които се натискаха към каретата.
— Не е далече. Къщата е величествена. Вярвам, че ще ти хареса. Гледа към парка и е заобиколена с прекрасни градини. Може би ще имаш възможност да ги видиш.
Линдзи я погледна със съмнение. Очакваше престоят й на бала да бъде съвсем кратък.
— Щом не е далече, защо всички са дошли с карети? Онези, които живеят наблизо, биха могли да дойдат пеша, така ще си спестят разходите и чакането.
Контесата се изсмя звънко и Линдзи я погледна слисано.
— Доброто ми дете! Ти не разбираш. Правим го, защото така е редно и защото пътуването предлага много възможности да ни видят в най-добрия ни вид. Това е нещо като ритуал, част от събитието. Уверена съм, че скоро ще започнеш да намираш тези неща за съвсем естествени.
— О, сигурно! — Линдзи не беше разбрала нищичко от обяснението.
— Да не забравя да кажа на Едуард колко съм възхитена от теб, Линдзи. Ти научи извънредно много за краткото време, с което разполагахме, и ще бъдеш достойна съпруга за виконт Хъксли. Ти си точно жената, от която той има нужда. — Лелята я погледна съзаклятнически. — Моят племенник се нуждае от жена с темперамент, скъпа моя. Този млад мъж е твърде сериозен и сдържан. Една мъдра жена знае как да бъде самата тя, как да получава нещата, към които се стреми, като при това не оставя съмнение у мъжа си, че той е неин господар и повелител. Не забравяй на какво съм те научила.
Линдзи се усмихна невесело.
— Никога няма да забравя. Благодаря, лельо Балард.
— Трябва да го научиш да се смее — продължи настойчиво контесата. — Трябва да заличим веднъж завинаги глупавите приказки около името му. Едуард не е леденостуден прелъстител. Когато беше малко момче, той обичаше да се смее. Макар че баща му беше един жалък нещастник, а сестра ми — пълна егоистка, Едуард беше жизнено и весело момче! Както знаеш, мъжът ми и аз нямахме деца и аз обичах Едуард и Джеймс като собствени синове.
— Джеймс е братът на Едуард, нали?
Контесата я погледна изпитателно.
— Нима Едуард е говорил с теб за Джеймс? Това не би трябвало да ме изненадва, макар че с мен е винаги сдържан.
— Едуард никога не е споменавал пред мен името на Джеймс — отговори смутено Линдзи. — Пастор Уинслоу, бащата на Сара, беше прочел във вестника, че петият виконт Хъксли бил убит в морска битка. Тогава разбрах за смъртта му и че имал по-малък брат. Не знам нищо повече. Чувствам се съпричастна към скръбта му, тъй като и моят брат загина по същия начин. Но, както казах, никога не съм говорила с Едуард за това. — И вероятно няма да го сторя и в бъдеще, каза си потиснато тя.
— Не бих ти препоръчала да говориш с Едуард за брат му — каза със сериозно изражение контесата. — Той все още тъгува за него. Често си мисля, че тъгата го прави гневлив. Би било крайно неприятно, ако изпиташ върху себе си гнева му.
Ако в деня, когато бе отишла в Пойнт Котидж нещата се бяха развили според намеренията й тя щеше да успее да изрази съчувствието си към Едуард. Може би двамата щяха да се утешат взаимно в гнева и тъгата си.
Зрителите постепенно се разотиваха. Под падащия здрач паркът изглеждаше безкраен, синьо-бял и пълен със сенки. Над тревата и около дърветата се носеха белезникави изпарения. Линдзи хвърли поглед през рамо и видя сиянието на залязващото слънце, което превръщаше сградите в черни чудовища, бълващи виолетови облаци дим.
— Едуард означава нещо за теб, нали, Линдзи?
Девойката се стресна и улови малката си вечерна чантичка, преди да се е свлякла от коляното й.
— Да! — Наистина ли го желаеше? Линдзи прокара език по пресъхналите си устни. — Дори много — добави съвсем тихо тя. Това беше истината. Тя не можеше да стане негова жена и да прекара живота си с него, но го искаше повече от всичко на света.
Контесата въздъхна и се усмихна. Когато се усмихваше така, тя сияеше отвътре и човек лесно можеше да си представи, че някога е била зашеметяваща красавица.
— Радвате ли се? — попита тихо Линдзи.
Антония направи лек жест с обвитата в черна ръкавица ръка, приятелски, съзаклятнически.
— Ти ме правиш щастлива, мила Линдзи! Молих се Едуард да намери жената, която притежава достатъчно енергия да се справи с него и да прогони ужасните депресии, които измъчват бедното ми момче. Ти ще се справиш, Линдзи, усещам го.
Линдзи задърпа нервно сребърните перли, с които беше украсена чантичката й. Колко жестока беше съдбата! Още отсега тя усещаше болезнено загубата на всичко онова, с което при по-благоприятни обстоятелства щяха да я дарят Едуард и контесата.
— Ти знаеш, че Едуард те желае много силно, нали, Линдзи?
Девойката кимна кратко и усети дълбоко в себе си, че тя също го желаеше много силно. Не минаваше и час, без да си спомни за онова, което бяха преживели заедно, да си представи лицето му, тялото му. Както можеше да се предвиди, при това й ставаше топло и странната болезненост в утробата й растеше. Ако това беше плътското желание, за което пишеше в книгите, тя можеше да разбере жените, избрали пътя на порока.
— За какво мислиш, детето ми? За млада жена, която много скоро ще стане съпруга на мъж, когото харесва и който също я харесва, ти не показваш особен ентусиазъм.
Не показвала ентусиазъм?
— Аз съм поразена — призна тихо тя и това беше истината. Едуард й бе казал, че за жена със страстна натура е най-добре да се омъжи колкото може по-скоро. Вероятно имаше право. Да се омъжи за него, да живее с него… О, по дяволите тази съдба, която я бе измамила така жестоко!
Джони. Трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху малкия Джон и надеждата си много скоро да го види отново. Него и Антон. Антон сигурно беше полудял от тревога след внезапното й изчезване. Трябваше да намери начин да го уведоми.
— Почти пристигнахме.
Линдзи отмести поглед от парка. Чуваше крясъците на кочияшите и тропота на конските копита далече напред. От другата страна на каретата им се издигаха величествени резиденции.
Със стомаха й ставаха странни неща, със сърцето й — също. Леля Балард приглади косата си и разтвори леко кожата около шията си.
— Е, ти знаеш точно какво трябва да правиш, нали, Линдзи?
— Мисля, че да. — Главата й беше абсолютно празна. Допреди миг помнеше всички онези сложни неща, на които я беше научила леля Балард, но сега ги забрави.
Преди Линдзи да си припомни какво искаше да попита, каретата спря. След секунди един лакей отвори вратичката и нагласи стълбичката за слизането на дамите.
— Брадичката по-високо — прошепна през стиснати зъби контесата и се усмихна надменно на всички страни. — И се плъзгай, Линдзи, плъзгай се.
Девойката послушно вирна брадичка и се постара да даде най-доброто от себе си. Трябваше да държи чантичката си така, че да прибира наметката й.
— О, лельо Балард! — Тя замлъкна и зяпна смаяно къщата, която беше същински дворец. Макар че никога не беше виждала дворец, Линдзи беше уверена, че изглежда именно така. — Прекрасно е. Сигурно има повече от сто прозорци. И всички ярко осветени!
— Плъзгай се, Линдзи.
— Приличат ми на звезди, които блестят върху заснежено поле. — Сърцето й биеше все по-силно. Господа и дами в зашеметяващи тоалети крачеха пред тях по стълбището, достатъчно широко, за да застанат пред него няколко карети. — Колко са красиви всички! — В сравнение с тях тя изглеждаше като сива селска мишка.
— Не зяпай — изсъска контесата. — Всички ни наблюдават. Всичко, за което говорим, става предмет на клюки.
Линдзи усети как й се зави свят. Знаеше, че цялото общество ще говори за нея, но едва сега изпита истински страх. Изкачи стълбите, мина покрай безброй слуги, чиито ливреи се сляха в блестящ поток. Коприна, сатен, искрящи скъпоценности. Гледката беше зашеметяваща.
Двете дами влязоха в сводестата входна зала, цялата от камък. Таванът се опираше на бели колони. В стените бяха издълбани ниши, боядисани в бледозелено и украсени с бели статуи.
— Балната зала е в съседство — пошепна й контесата. — Усмихвай се докато вървиш и говори с мен.
— Какво да кажа? — Линдзи спря на първото стъпало на огромно стълбище, което се виеше към следващия етаж, разделяше се и пак се изкачваше.
— Склони глава към мен и раздвижи устни.
Линдзи изпълни заповедта.
— Ти си тайнствената непозната, която всички очакват с напрежение — обясни с усмивка контесата.
— Но нали вече бях на няколко приема! Там ме видяха немалко дами.
— Правилно, и ти ги впечатли с неподправеното си очарование и със силния си дух. Ти си скромна и естествена, Линдзи. Ернестина Сейбъл направо се е побъркала по теб. Разказа ми колко добре се разбираш с Изабел. Повечето хора не могат да общуват с нея.
— Как така не могат да общуват?
В очите на контесата блесна нетърпение.
— Ами не знаят за какво да разговарят. Смятат я… как да кажа, за малко остра.
— Според мен е много мила — отговори раздразнено Линдзи. — Не е изкуствена като повечето дами. Чела е много, познава съвременната литература.
— Да, съобщиха ми. Ти очевидно си много начетена.
Линдзи сведе глава.
— Много обичам да чета романи — призна тя, очаквайки укори за лекомисления си вкус.
Контесата се приближи до нея.
— И аз обичам романи — обясни тихо тя. — Още утре ще сравним любимите си книги.
— Толкова се радвам. — Линдзи изпита отчаяние. Ако начинанието й се увенчаеше с успех, никога нямаше да проведе така желаните дискусии с леля Балард.
— Много добре. Усмивката ти е съвсем точна, мила моя. Знаеш ли какво още ми казаха за теб: че си дълбока вода!
Линдзи изпухтя презрително.
— Сигурно съм и мътна на дъното?
Контесата избухна в смях и спря, за да потупа ръката на момичето с ветрилото си.
— Не, скъпа, не. Ти си тиха и омагьосваща. Но тази реакция е точно онова, което очаквам от теб тази вечер, момичето ми. Бъди самата ти. Не мога да си пожелая нищо повече.
Линдзи отново изпита угризения на съвестта.
— Ще дам най-доброто от себе си. — Вече нямаше връщане назад. Трябваше да направи онова, което си беше наумила. Имаше твърде малко време, за да покаже очарованието, финеса и самоувереността, за които настояваше контесата.
— Първо ще предадем палтата си в предната стая — обясни контесата, когато изкачиха стълбата. — Остани до мен. Ще те канят на танци и аз ще кимам или ще клатя глава. Зависи от кандидата.
— Слушам, лельо.
— Един специален джентълмен ще ти се усмихне и ще те нарече по име. Това е господин Брумел. Ако те заговори, трябва да го дариш с най-очарователната си усмивка.
— Линдзи!
Девойката спря уплашено, не знаейки накъде да погледне.
— О, Антония, толкова се радвам, че сте тук! — Лейди Клариса Симъндс беше пременена в дръзка рокля от бледорозов муселин. Деколтето и подгъва бяха прихванати с букетчета от яркорозови сатенени цветчета, всяко с диамант в средата. С розови пъпки бяха украсени и фините обувчици, които се подаваха изпод роклята.
Лицето на контесата придоби необичайно изражение. Очите й се взряха някъде в далечината.
— Добър вечер, лейди Симъндс!
Клариса направи реверанс. Сатенените розички, които красяха сложната й прическа, също бяха украсени с диаманти. Според Линдзи бижуто беше като за дебютантка, а не като за вдовица. И роклята беше някак момичешка. Но какво знаеше тя за модата? Тази жена беше приятелка и беше облекчение да я срещне сред това море от чужди хора.
— Позволете да помогна на Линдзи да оправи тоалета си.
— Не мисля, че…
— О, но аз настоявам да ми позволите. — Клариса говореше толкова високо, че привлече вниманието на минаващите гости. — Знам, че Линдзи ще се радва да види някои от помещенията за гости, преди балът да я погълне.
Контесата кимна на няколко приятели, после се обърна към Клариса със строго лице.
— Щом толкова настоявате — проговори хладно тя. — Но ви моля да ми я доведете колкото се може по-скоро. Ще бъда в задния край на залата — точно срещу стълбището.
— О, благодаря ви! — Лейди Симъндс направи красив реверанс. — Толкова ми е приятно да бъда с естествената, непокварена Линдзи. Тя е потресена от всичко, което вижда тук, знам.
Леля Балард вдигна високо изписаните си вежди.
— Линдзи просто показва учтив интерес към всичко, лейди Симъндс. Имайте добрината да ми я доведете само след няколко минути. Приятелите ми горят от нетърпение да се запознаят с нея.
Когато милейди се обърна и изчезна в навалицата пред балната зала, Клариса стисна ръката на Линдзи.
— Пфу! Уважавам Антония, но понякога е същинска фурия.
— Леля Балард не е фурия — възрази почти надменно Линдзи. — Тя е загрижена за мен, това е всичко.
— Естествено, че е загрижена. Аз съм развълнувана и бъбря глупости. Ела с мен. Ще предадем палтото ти и ще си побъбрим, преди да се върнеш при нея. — Тя се изкиска и забърза по коридора, като теглеше Линдзи след себе си.
— Влез тук. — Една врата се отвори и пред очите на момичето се разкри най-красивият будоар, който някога беше виждала. — Погледни огледалата. Не са ли фантастични? Мога да се разгледам от всички страни. — Клариса направи няколко пируета пред високите огледала.
— О! — Изумена, Линдзи стъпи на розовия персийски килим и усети как малките й крачета почти потънаха. Огледалата бяха в рамки с гравирани лебеди, параваните между тях също бяха декорирани със сребърни лебеди. Креслата и столчетата пред тоалетните масички бяха тапицирани с розов сатен. На масичките бяха наредени всевъзможни кутийки за крем, пудра и ароматни масла, всичките от сребро.
Клариса се отпусна на едно столче и се опита да подсили ружа си.
— Исках да поговоря с теб насаме. Истинско щастие е, че те намерих толкова бързо.
— И аз се радвам — отговори Линдзи, която трепереше с цялото си тяло.
— Трябва да ти задам един въпрос — започна Клариса, гледайки я в огледалото. — Имам нужда от твоята помощ.
— Разбира се — отговори с готовност момичето. — Ще направя всичко, което е по силите ми. — Клариса се бе държала добре с нея и тя беше длъжна да й отвърне със същото.
Лейди Симъндс се обърна рязко.
— О, така се надявах да чуя тези думи! Вярвам, че ще ми помогнеш да реша проблема си. Но първо трябва да ми обещаеш нещо.
— Какво искаш да ти обещая?
Клариса скочи.
— Че няма да кажеш никому за какво съм те помолила.
— Обещавам.
— Сложи ръка на сърцето си.
Линдзи се усмихна, но изпълни нареждането.
— Обещавам ти с цялото си сърце.
— Много ти благодаря. Но сега трябва да побързаме, иначе контесата ще побеснее. Преди няколко дни имах… случи се нещо неочаквано. Трябваше да станат някои неща, а ме уведомиха, че не бива да очаквам нищо подобно. Възможно е личността, която ми го каза, да е била на друго мнение. Но върху нея е бил упражнен натиск от друга страна и аз искам да открия за какво се отнася — за да премахна този натиск, разбираш ли?
Линдзи я погледна безпомощно и поклати глава.
— Велики боже! — Клариса се отпусна отново на столчето и се погледна в огледалото. — Има един джентълмен и аз знам, че ме… О, Линдзи, някой стои между мен и щастието ми с най-красивия, най-вълнуващия, най-дръзкия… Ох, полудявам! Един мъж ме обича повече от живота си и аз го обичам също така силно. Принуждават го да се ожени за някаква непозната и чувството за дълг го е накарало да приеме. Ти трябва да ми помогнеш да го убедя, че не бива да се жени за нея. Ще го направиш ли?
— Аз… не знам дали ще се справя. — Това не беше нейна работа. Тя беше абсолютна новачка в тези елитни кръгове.
— Разбира се, че можеш!
— Коя е жената, за която го принуждават да се ожени?
— Точно там е въпросът. — Клариса стисна ръце в юмруци и ги размаха във въздуха. — Нямам представа. Той не пожела да ми каже. Твърди, че има задължения към нея. Само ти можеш да я откриеш. Тогава аз ще се разправя с нея.
— Нима ще я убиеш?
— О, не ставай глупава. Искам само да я уведомя, че никога няма да бъде щастлива с мъж, който обича друга.
— Разбирам.
— Чудесно. Тогава се опитай да ми помогнеш.
Вратата се отвори и в будоара нахлуха три задъхани, хихикащи дебютантки, облечени в рокли от бял муселин с най-различни дантели, панделки и перли. Те изобщо не обърнаха внимание на Линдзи и лейди Симъндс. Клариса ги изгледа строго и махна на Линдзи да иде при нея. Момичето си припомни, че все още беше с палтото си и си пожела да избяга още в този миг и никога вече да не се върне.
— Разправят, че бил невероятно богат — продължи да бъбри едното от момичетата, докато оправяше червените си къдрички. — Но изглежда много страшен! С този мрачен поглед, и никога не те гледа в очите. А може би ни вижда много добре. — Тя разголи още малко пълното си бяло рамо и отново се изкиска.
— Мери! Това означава ли, че наистина те е погледнал?
— О, да! — Червенокосата Мери огледа критично приятелките си, доста по-стройни, но и по-безлични от нея. — На музикалната вечер у семейство Грегъри. Мама каза непременно да го отрежа. Каза, че е много опасен и е разбил сърцата на много млади дами.
— О, не! — изпискаха уплашено двете момичета.
— О, да! Освен това разказват, че той цени всички възможни… необичайни практики.
Клариса хвърли нетърпелив поглед към Линдзи и й махна да седне до нея.
— Откъде знаеш, че ще дойде тази вечер? — попита едното момиче.
— Мама каза, че всички говорят за това — оповести тържествено Мери. — Тя ме предупреди специално да се пазя.
— Какво ще направиш, ако те покани на танц?
Червенокосата отметна глава.
— Разбира се, ще откажа. Но той вече не обичал да танцува. Макар че преди бил царят на баловете, фантастичен танцьор.
— Това е мъжът на мечтите ми — пошепна третата и скръсти ръце. — Освен това е много изгодна партия. Ако ме покани ще припадна.
— Не вярвам това да се случи — отговори доста злобно червенокосата Мери. — Знаете ли, контеса Балард му е леля. Мама казва, че той ще дойде днес само за да не я разсърди. Разправят, че контесата иска да представи някаква дама, която да ожени за племенника си. Всички казват, че това ще бъде брак по сметка.
Линдзи стисна до болка ръце, неспособна да повярва на ушите си.
— Мери, какво говориш!
Мери играеше с къдриците си.
— Аз ги разбирам тези неща, момичета. Хъксли ще се ожени само за да създаде наследник. Щом уреди този въпрос, ще се посвети отново на пороците си. Според мен бедното момиче е достойно за съжаление.
Линдзи беше благодарна, че вече седеше. Иначе щеше да се строполи на килима.
— Как мислиш, коя е тази жена? — попита второто момиче. — Дали я познаваме?
Клариса се бе привела към огледалото и Линдзи не можеше да види лицето й. Трябваше веднага да си възвърне самообладанието, да прикрие чувствата си.
Мери вирна нахалното си носле. Очите й засвяткаха от съзнанието за собствената й важност.
— Разправят, че била далечна роднина на починалия съпруг на контесата. Обикновена провинциалистка. Едно голямо нищо. Наистина изпитвам съжаление към бедното момиче. Ще се моля да му спестят тази съдба.
— Да му спестят тази съдба? — изписка приятелката й. — Аз не бих казала, че бракът с виконт Хъксли, все едно при какви условия е сключен, ще ми донесе страдания.
— Откъде си толкова сигурна, Бернета? — попита сърдито Мери.
— Е, не мога да бъда сигурна — призна смутено момичето. — Може би ти си права, Мери. Хайде да се върнем при мамчетата си, защото ще се уплашат, че са ни загубили.
Момичетата поправиха за последен път къдриците и роклите си и се понесоха към вратата. Бъбренето им заглъхна в коридора.
Клариса беше съсредоточила цялото си внимание върху ръцете в скута си.
Линдзи затвори очи и си пожела земята да се разтвори и да я погълне. Дали случайността й беше приятел или враг? Без намесата на Клариса тя щеше да бъде вече в балната зала и нямаше да знае какво се говори за нея.
Меката ръка, която я помилва по рамото, я накара да отвори стреснато очи.
Клариса стоеше до нея.
— Линдзи, бедничката ми. Вече знам всичко. Защо бях толкова сляпа?
Леля Балард й бе внушила да не разкрива пред никого плановете за предстоящата женитба.
— Ти не си сляпа, Клариса. Не се притеснявай. — Естествено тя нямаше да се омъжи за Едуард — но за съжаление клюката се разпространяваше със страшна бързина.
— Е, да! — Клариса кимна съчувствено. — Ти си се заклела да пазиш тайна. Разбирам те. Можеш да ми имаш доверие.
— Виж, Клариса…
— Не! — Лейди Симъндс вдигна ръка, после целуна Линдзи по бузата. — Аз съм ти приятелка. Никога не го забравяй. Най-добрата ти приятелка в това трудно време. Но ако някой ме попита за бъдещето ти, ще мълча като гроб. Ако предпочиташ да не говориш с мен за това, няма да настоявам. Въпреки това ми обещай, че ако имаш нужда от помощ, ще дойдеш при мен. Обещаваш ли ми?
Линдзи въздъхна тежко.
— О, Клариса, толкова си мила. — Все едно дали хората вече знаеха за нея или не, беше крайно време да се върнат в балната зала. — Няма ли най-после да се присъединим към леля Балард?
— Права си. Свали си наметката и я остави тук. Това е най-сигурното място.
Линдзи си припомни, че Клариса искаше да я помоли за нещо.
— Преди малко говорихме за теб. Как бих могла да ти помогна?
— О, не! Забрави моите дребни проблеми. Те ще почакат. Ако не успея да се справя сама, ще дойда при теб.
— Е, както искаш. — Линдзи беше твърде потисната, за да се учудва от държанието на Клариса. Потънала в мисли, тя откопча наметката и я свали от раменете си. В този миг Клариса изохка и девойката се обърна стреснато. Очите на приятелката й бяха пълни с ужас.
— О, Линдзи, какво си облякла за бала? — попита задавено Клариса.


15

Линдзи изобщо не обърна внимание на вика на Клариса. Изправи се, устреми поглед право напред и тръгна към вратата.
— Линдзи, почакай!
— Леля Балард ще се пита какво е станало с мен.
— Да — отговори Клариса, полагайки усилия да се успокои. — Да, разбира се. Трябва веднага да я потърсим.
Щом излязоха в коридора, Линдзи отново устреми поглед право напред и мина с твърди, гъвкави крачки покрай многобройните гости. Клариса я следваше по петите като някаква екзотична пеперуда. При появата им разговорите изведнъж секнаха.
— Не забравяй, че каквото и да се случи, аз си оставам твоя приятелка — прошепна Клариса.
Линдзи направи жалък опит да се усмихне.
— Благодаря ти — отвърна просто тя и влезе в празнично украсената зала.
Една платформа водеше към друга извита стълба, заградена от златни парапети. И тук разговорите заглъхнаха. Линдзи каза името си на внушителния цербер с напудрена перука, облечен в жакет от бургундскочервено платно обшит със злато и панталони до коленете от бял сатен, бели копринени чорапи и лачени обувки. Дори неговите застрашително сведени очи я измериха неодобрително.
— Мис Линдзи Гранвил — оповести той. Говореше толкова високо, че в ушите й сякаш отекна гръм.
Линдзи хвърли бърз поглед през рамо и установи, че Клариса е спряла недалече от нея и оправя гривната си. Без да й обръща повече внимание, тя закрачи решително към дъното на залата. Този път трябваше да се справи съвсем сама.
Щом стигна до края на стълбата, тя спря за миг и огледа танцуващите. Събра цялата си воля и потисна напиращата на бузите й червенина. Около нея се носеха стотици мъже във вечерно облекло или парадни униформи, придружени от приказно облечени жени. Доминираха бяло и пастелни цветове, роклите бяха разкошни, отрупани с накити. Само някои възрастни дами носеха по-силни цветове. Навсякъде блестяха скъпоценности. Музика изпълваше залата, примесена с весело бъбрене и смехове.
Линдзи Гранвил устреми поглед към гигантските полилеи, в които горяха хиляди свещи и започна да слиза.
Преди да стигне до блестящия паркет тя усети как застаналите най-близо гости вдигнаха глави. После започнаха да се разделят, за да й освободят пътя.
Сърцето й биеше с такава сила, че всеки момент щеше да падне в безсъзнание. Въпреки това продължи с високо вдигната глава напред — към мястото, където я чакаше контесата.
— Уличница!
При тази изсъскана обида Линдзи потръпна като от удар. Но нали възнамеряваше именно това? Да вдигне достатъчно шум, да предизвика възмущението на гостите и леля Балард и Едуард да я изпратят веднага в Корнуол!
Тя вървеше бавно, механично отмерваше крачка след крачка. Танцуващите спряха да разговарят, гостите, които бяха наблизо, втренчиха погледи в облеклото й. Шпалирът пред нея се разтвори още по-широко. И колкото повече утихваха танцуващите и музиката, толкова по-висок ставаше шепотът.
Линдзи стисна здраво зъби. Трябваше да издържи.
— Мръсница — изсъска гневен женски глас.
— Оперна певица без придружител — прошепна подигравателно мъжът до нея. — Сигурен съм, че е такава. Кой я пусна да влезе?
— Трябва веднага да я изведат оттук — изфуча сърдито друга дама.
Малката фея продължи пътя си. Най-после музиката заглъхна окончателно. Сега вече щяха да й разрешат да си отиде. Едуард никога вече нямаше да размени дори една дума с нея. И щеше да бъде напълно прав. Слава богу, че още не беше оповестил официално годежа им.
Кога ще си отиде вкъщи? В очите й запариха сълзи. Вкъщи ли? Домът й беше чак в Корнуол. Първо трябваше да се върне в къщата на леля Балард, да се свърже с Роджър и Бел и да уреди връщането си.
Роджър и Бел. След пристигането си в Лондон тя бе престанала да мисли за мащехата си и сина й. Те също не бяха потърсили връзка с нея. Какво ли наказание щеше да й наложи Роджър, когато узнаеше как го е изложила?
— Възмутително — промърмори мъжки глас. — Как е възможно такова нахалство?
«Името ми е Линдзи Гранвил — искаше да му изкрещи тя. — Аз също не те харесвам, както си се накиприл като паун. Не искам да бъда тук, не искам!»
В залата се възцари абсолютна тишина, само роклите на дамите шумоляха.
Линдзи пое дълбоко въздух, вдигна още повече брадичката си и устреми поглед право към леля Балард.
Сърцебиенето й беше толкова силно, че почти я задушаваше. Трябваше да примигне няколко пъти, за да прогони парещите сълзи. Малкото метри, които я отделяха от жената, която се бе научила да обича, изведнъж се превърнаха в непреодолим океан.
Контесата погледна Линдзи в очите и в първия миг в дълбините им блесна стъписване. В следващия миг обаче лейди Балард се усмихна и протегна ръка.
— О, ето те най-после, скъпа моя! Ела при мен да те представя на гостите.
Линдзи усети как коленете й омекнаха. Тя спря, неспособна да скрие изумлението си.
— Ела, ела — повтори леля Балард толкова високо, че всички да я чуят. Онези, които не бяха сигурни какво точно става, започнаха да разпитват съседите си.
Две силни ръце уловиха Линдзи, контесата я притисна към себе си и я целуна по двете бузи.
— Тъкмо разказвах на приятелите си колко си смела, Линдзи. Ние смятаме, че е много благородно от твоя страна да продължаваш да носиш черно в памет на скъпия си брат, нали, драга моя?
Групата около контесата пое колективно въздух, после всички закимаха в знак на съгласие. Лейди Ернестина Сейбъл, загърната в червен сатен, който никак не й отиваше, поклати глава с такава тъга, че едно перо се откъсна от виолетовия тюрбан и падна на гърдите й.
Леля Балард се усмихна благосклонно.
— Линдзи е такава радост за мен. Тя ме научи на много важни неща за великодушието на човешкия дух и че винаги трябва да поставяме собствената си личност на заден план. Не познавам друга млада дама, която да обръща толкова малко внимание на външния си вид. За да почете един млад мъж, геройски загинал в служба на родината, Линдзи ме помоли тази вечер на дебюта си да сподели радостта със скъпия си брат, за когото продължава да тъгува. Само по тази причина милата душица носи черно.
В залата се понесе съчувствен шепот.
Контесата се приведе към Линдзи, помилва я по бузата и прошепна в ухото й:
— Трябва да ти хрумне нещо още по-безумно, за да ме предизвикаш, миличка! По-късно ще си поговорим какви са били мотивите ти за тази глупава постъпка. — Тя целуна питомката си по бузата и добави: — Ако си искала да затъмниш светлината си, можеш да бъдеш сигурна, че не си успяла. Никога не съм виждала по-красиво момиче.
Леля Балард се изправи и огледа гордо творението си.
— Ти си наистина благородна душа, Линдзи — повтори с добре изиграно въодушевление тя. — Правиш чест на семейството си.
Линдзи усети, че е отворила уста и побърза да я затвори. Думите на леля Балард преливаха от благосклонност, но ледът в очите и лекото потръпване на устните бяха недвусмислено предупреждение. Вкъщи я очакваше сериозен разговор.
— Благородна млада дама — обади се одобрително един господин с надменно изражение. Отлично ушитият костюм и изискано вързаната вратовръзка привлякоха дори вниманието на неопитната Линдзи. — Възхитен съм да се запозная с вас, госпожице Гранвил — рече тежко той.
Линдзи се поклони грациозно и му позволи да поднесе ръката й към устните си.
— Благодаря ви, господин Брумел. — Не беше редно да създава повече ядове на леля Балард. — Много сте добър с мен, сър.
На устните на мъжа заигра лека усмивка, той направи кратък поклон и се отдалечи с тържествени крачки.
Веднага след това в залата избухна невъобразим шум. Оркестърът засвири отново, първо малко обърка такта, но скоро продължи с нарастващ плам. Танцуващите бързо се увеличиха. Само хората около Линдзи останаха до нея и продължиха да й отправят комплименти. Тя чу, че многократно произнасят страхопочтително името на Брумел.
— Застани до мен, скъпа моя — нареди контесата, която се беше овладяла напълно. — Разказах на приятелите си за теб и всички искат да те опознаят отблизо.
Линдзи трябваше да събере цялата сила на волята си, за да държи главата си изправена, да се усмихва и да прави реверанси. Имената и лицата се разбъркаха в непреодолим кошмар.
— О, разбира се — чу тя гласа на леля Балард. — Но бъди внимателен с нея, Тони. След смъртта на бедния Уилям милата ми Линдзи е водила много затворен живот.
Като упоена Линдзи се остави на един красив млад мъж с парадна униформа да я отведе в средата на залата. Когато застанаха един срещу друг, тя установи, че той е още почти дете.
Младежът се поклони и гъстите руси къдрици се разпиляха по раменете му. Подаде й ръка и двамата направиха първите стъпки.
— Не мога да повярвам, че контесата е успяла толкова дълго да държи съществуването ви в тайна — заговори ласкателно той. — Нима е възможно да се крие едно толкова очарователно същество?
Линдзи усети, че го зяпа с отворена уста и побърза да се поправи. Даже успя да се усмихне.
— Много сте мил, милорд. — За съжаление беше забравила името му.
— За приятелите си съм Тони. Много се надявам, че скоро ще стана и ваш приятел, госпожице Гранвил.
Толкова млад. И толкова сериозен. Линдзи кимна.
— Да… да, разбира се, с удоволствие. — Това момче беше само с година или две по-голямо от нея, но свежестта му беше изумителна. Нима тъгата по-загиналия брат я бе ожесточила?
О, да — Уилям. Макар и неохотно, Линдзи се възхити на импровизаторския талант на контесата. Черната рокля, скроена достатъчно дръзко, за да привлече вниманието и да предизвика неодобрителни забележки, беше гениалният й номер за вечерта. Намерението й беше да шокира аристократичния елит. При първото си излизане в обществото младите момичета носеха само пастелни цветове и за предпочитане бяло. Тъмните цветове бяха запазени за възрастните дами, но никоя и не помисляше да сложи рокля от черна коприна, камо ли пък с такава неприлична кройка!
— Леля ви казва, че сте живели в Корнуол.
— Да. — Не биваше да се обезкуражава от това поражение. Щом узнаеше за проявата й, Едуард щеше да се ужаси и да я прати по дяволите. Трябваше да стане така, просто трябваше!
— Много съжалявам за случилото се с брат ви, госпожице Гранвил.
— Благодаря ви.
Линдзи си припомни, че трябваше да гледа партньора си в очите. Вдигна глава и веднага й стана горещо. Очите му бяха устремени в деколтето й. Четириъгълното деколте на роклята едва покриваше зърната. Щом се раздвижеше, розовите ръбчета се подаваха навън. Трябваше да държи главата си изправена през цялото време. През последните дни, докато се преструваше, че я боли глава, тя стоеше в стаята си пред огледалото и упражняваше различни пози. Но когато видя как гърдите й изскачаха от корсажа, куражът я напусна. Сега й се искаше да не е извършила това предизвикателство.
Стига толкова мрачни мисли. Трябваше да се покаже учтива.
— А вие… участвали ли сте вече в битка?
— Бях при Албуера. — В гласа му имаше гордост.
Линдзи се опита да си припомни войните срещу Наполеон.
— Албуера ли? — О, да, пастор Уинслоу беше споменал това име. — В Испания. Кървава битка. Страх ли ви беше?
Момъкът вдигна рамене.
— Изпълних дълга си, госпожице Гранвил. — Усмихна се и свежото му лице стана още по-младо. Но в блестящосините очи имаше тъга. Той понижи глас и обясни: — Там беше страшно, госпожице. Признавам, че изпитвах страх. Мисля, че всеки нормален човек би се страхувал.
Този младеж започваше да й харесва.
— Много се радвам, че сте останали жив. Моля, наричайте ме Линдзи.
Девойката беше безкрайно учудена, когато партньорът й се изчерви от удоволствие.
— Благодаря ви, това е голяма чест за мен — отвърна с дълбок поклон той.
Когато танцът свърши, Тони й предложи галантно ръката си. Поведе я към леля Балард и когато наближиха, промълви със съжаление:
— Боя се, че тази вечер няма да имам удоволствието да танцувам отново с вас, Линдзи.
Тя устреми поглед към леля си и разбра какво я очакваше. Контесата беше заобиколена от орда млади мъже, горящи от нетърпение да танцуват с нея.
Хвърли безпомощен поглед към партньора си.
— О! Но аз нямам нищо против да танцувам пак с вас, стига да искате.
— Разбира се, че искам — усмихна се той и се наведе над ръката й. — До скоро! Няма да мисля за нищо друго!
През следващия час Линдзи се разкъсваше между крайната несигурност и тръпната радост. Защо толкова много мъже от добри семейства искаха да танцуват с нея? Първо танцува с някакъв граф, който имаше неприятния навик на всеки десет секунди да се накланя към нея и да мърмори: «Завладяващо. Абсолютно завладяващо!». Херцогът, който беше достатъчно стар да й бъде баща, изглеждаше уверен, че тя иска да узнае всичко за огромните му имения в Йоркшир — «половината страна, нали разбирате» — и за факта, че той е самотен вдовец, копнеещ да сподели всичко, което притежава, с «истинската» херцогиня.
От време на време Линдзи улавяше погледите на други дами и потрепваше от пренебрежението и омразата, които четеше в тях. Защо мъжете от висшето общество се отнасяха към нея с такова внимание, а жените проявяваха неприкрито недоверие и я отхвърляха?
Всички господа молеха за позволение да я посетят. Без съмнение искаха само да бъдат любезни.
Дойде моментът, когато Линдзи закопня да си почине. Точно тогава един красив млад мъж, облечен в униформа като Тони, сложи в ръката й чаша шампанско. Линдзи се осведоми за първия си партньор и мъжът, който й бе представен като лорд Бентли, попита пренебрежително:
— Кой Тони?
Леля Балард не се отделяше от питомката си.
— Маркиз Грависток — отговори любезно тя. — Той беше запленен от милата Линдзи.
— Като всички нас — отвърна мъжът, но от вниманието на Линдзи не убягна как лицето му внезапно се вкамени. — Ще позволите ли да ви посетя в някой от следващите дни, госпожице Гранвил? — додаде той, както бяха направили всички преди него.
След като Линдзи даде съгласието си и проследи с поглед отдалечаващия се джентълмен, леля Балард се възползва от кратката пауза и зашепна в ухото й:
— Лорд Бентли си търси богата съпруга. Разбрах, че в момента е без пари. Изпросил значителна сума от чичо си, за да си купи офицерски патент. Оставил цяло състояние при Уайтс и в други съмнителни заведения. Явно е подразбрал, че имаш голяма зестра.
— Разбирам.
— Съмнявам се. Но скоро ще схванеш порядките в нашето общество. — Контесата удостои Линдзи с властен поглед. — Защото това ще бъде и твоят свят, Линдзи. Не подценявай тези хора. Незнайно по каква причина — може би от страх — ти се съпротивляваш срещу Едуард. Откажи се, малката ми. Той те иска и можеш да бъдеш сигурна, че ще те има.
Линдзи отново се паникьоса. Беше очаквала, че леля Балард ще я отстрани от бала още в момента на появата й. Никога не беше помисляла, че ще се изправи срещу Едуард в това одеяние. Сега се опита да си представи реакцията му и й причерня.
Тя отвори черното си дантелено ветрило и го размаха пред лицето си.
— О, лельо Балард, мисля, че не се чувствам добре…
— Както не ти беше добре и в дните, когато се криеше в стаята си, нали? — Контесата се усмихваше на минаващите двойки. — Не постъпи почтено, Линдзи. Да ме лъжеш, за да ми излезеш после с този номер!
— Съжалявам — промърмори Линдзи и смущението й нарасна. — Моля ви, мога ли да си отида?
— Не.
— Каретата ще ме отведе и после ще се върне за вас.
— Не!
Линдзи не можеше да проси.
— Не мислите ли, че Едуард не бива да ме вижда в тази рокля?
Леля Балард се засмя и Линдзи я погледна изненадано.
— О, скъпа! Аз просто горя от нетърпение да преживея реакцията на Едуард, като те види в този тоалет. Моят племенник е страстен мъж. С тази дръзка черна рокля ти си в състояние да извадиш от равновесие дори най-самовлюбения денди.
«Брак по сметка. Бедното същество, предопределено да роди наследник на Хъксли, който отново ще се отдаде на пороците си.» Линдзи преглътна. Какви пороци? Може би не й оставаше друг избор, освен да изтърпи сватбата, за да си възвърне свободата, когато Едуард й се насити. За какви «практики» говореше червенокосото момиче в будоара?
В паузите между танците се водеха оживени разговори. Звъняха чаши, избухваха весели смехове. Но дълбокият глас на церемониалмайстора заглуши глъчката:
— Едуард Ксавие дьо Уорт, шести виконт Хъксли. Барон Джулиън Лойд-Престън.
— О! — прошепна Линдзи. Устреми поглед към вратата и го видя. Макар че помежду им лежеше цялата бална зала и огромната човешка навалица, тя забеляза веднага едрата, властна фигура на горната стълбищна площадка.
— Красив мъж, нали? — попита самодоволно леля Балард. — И той иска само теб, Линдзи.
Девойката не беше в състояние да отговори.
— Как си, Линдзи? — Звънкият глас на Клариса отклони за момент вниманието й. Лейди Симъндс, която беше изчезнала веднага след влизането си в балната зала, внезапно изникна зад нея. — Опитах се да се промъкна до теб, но господата не ми позволиха. Боже, колко ухажори си намери още първата вечер!
— Не ти се сърдя. — Линдзи погали ръката й. Ала не откъсна поглед от величествената фигура в черен костюм, която слизаше по стълбата. Никой не можеше да се сравни с него.
— Велики боже! — извика един мъж в непосредствена близост до Клариса. — Кълна се в живота си, това е Хъксли! А аз си мислех, че се е отказал от светските забавления.
Линдзи си каза, че светът на баловете съвсем не е истинският, но тази мисъл се изпари бързо и тя отново съсредоточи вниманието си върху Едуард. Трябваше веднага да намери начин да се отдалечи.
Сякаш прочела мислите на настойницата си, контесата застана до нея и улови ръката й.
— Държа да видя лицето му, когато застане пред нас — пошепна настойчиво тя. — Почти съм уверена, че реакцията му ще бъде точно противоположна на онова, което очакваш, скъпа.
Нямаше изход. Линдзи примигна, пое дълбоко въздух и се опита да си внуши спокойствие. Само след минута се появи една тъмна глава, която надвишаваше цялото множество. И тази тъмна глава се движеше право към нея.
— Не бива да се притесняваш — прошепна от другата й страна Клариса. — Разбирам напълно усилията ти да избегнеш отредената ти съдба. Остави на мен. Аз ще отклоня вниманието му.
Линдзи не я слушаше.
Хъксли спря за миг при група мъже. Очебийната скромност на безупречно ушития вечерен костюм само засилваше впечатлението, че той е нещо съвсем особено. Стоеше гордо изправен сред наконтените лондонски кавалери, едър и силен като самотна граблива птица, която се отличава от низшите твари с вроденото си достойнство.
Линдзи чу как Клариса задиша накъсано и отново помилва ръката й. Приятелката й не биваше да се меси.
Докато разговаряше, Едуард мушна пръсти под реверите на сюртука си и няколко пъти кимна… докато загадъчният му поглед продължи разходката си. Ъглите на чувствената му уста се извиха. Беше я открил.
Въпреки това той продължи да слуша тирадата на лорд Уортинг за бракониерите в Съсекс. Но не запомни нито дума.
Очите му бяха вперени в изкусителната фигурка с черна копринена рокля. Погледът му отбелязваше всяка подробност. Кой дявол беше накарал малкото глупаче да се облече така неподходящо? Трябваше веднага да разбере. Но пък никога не я беше виждал толкова прекрасна. Каква радост за окото…
Контрастът между сребърнорусата коса, млечнобялата кожа и черната одежда беше възбуждащ. Тя успяваше да изглежда едновременно крехка, женствена и зашеметяващо прелъстителна. От тесния корсаж с четириъгълно деколте започваше тясна пола от блещукаща черна коприна, а изпод полите й се подаваха сребърни обувчици. Проста огърлица от сребърни перли красеше лебедовата шия. Косата й беше вдигната със сребърни шнурове. Около лицето падаха ситни къдрички.
Линдзи също го наблюдаваше.
Не стана нужда да погледне в очите й, за да разбере, че е усетила обстойния му оглед. Вниманието му се устреми към дантеления корсаж и Линдзи спря да диша.
Едуард усети как слабините му натежаха и се сгорещиха. Тази малка вещица! Прекрасните й гърди се вдигаха и спускаха, пълни, зрели… недокосвани от друг, освен от него. Розовите зърна на гърдите се подаваха изкусително от деколтето. Едуард присви очи. По дяволите! Нямаше да позволи друг мъж да пожелае онова, което беше само негово. Не и след тази нощ!
Възможно ли беше малката да осъзнава въздействието си върху събраните в залата мъже? Може би един от мотивите й беше да предизвика ревността му?
Тази мисъл го накара да се усмихне. Линдзи щеше много скоро да разбере, че този номер няма да мине. Тя беше в състояние да го разгневи, но не и да го накара да ревнува. Много скоро щеше да й обясни, че е направила груба грешка като е пожелала да си поиграе по този начин с бъдещия си съпруг.
— Запозна ли се вече с малкото протеже на леля си, Едуард? — попита Алистър Макбрайд, който следеше жадно изражението му. — Възхитително същество, не намираш ли и ти?
Едуард склони глава встрани и се престори, че едва сега е забелязал Линдзи. Защо да не ускори малко нещата, въпреки нарежданията на Антония?
— Учудващо явление!
— Разправят, че е облякла черно, за да почете паметта на брат си, загинал в морска битка.
— Така ли? — попита тихо Едуард и потрепери вътрешно.
— Ами да! Но ако е имала намерение да се прояви като тъгуваща сестричка, бих казал, че ни доказа точно обратното, нали старче? Всеки мъж ще си помисли първо какво би било да освободи това разкошно бяло тяло от черната обвивка и да разпусне косата й, за да я загърне в сребро. Формите й са толкова разкошни, че направо ми става горещо. Какво ли не бих дал да остана насаме с нея!
Всеки нерв в тялото на Едуард завибрира.
— Щом така смяташ… — Не можеше да си позволи дори да погледне унищожително този глупак. Трябваше колкото се може по-скоро да отдалечи бъдещата си съпруга от този светски цирк. Стана му още по-горещо като си помисли, че всички мъже в тази зала си представяха същото като Алистър.
— Мисля, че ще я поканя на танц — продължи решително Макбрайд и остави чашата си на таблата.
— Пийни още малко — посъветва го Едуард и пъхна в ръката му друга чаша. — Следващият танц на дамата принадлежи на мен.
Без да каже нищо повече, той се отдалечи от групата и се запъти право към контесата. Застана пред дамите и направи кратък поклон.
— Добър вечер — процеди през зъби той. Трябваше да бъде сигурен, че малката ще усети гнева му. — Мога ли да помоля за този танц?
Сега обаче се случи нещо непредвидено. Клариса Симъндс застана пред Линдзи и му протегна ръка.
— Добър вечер, Едуард! Радвам се да те видя! Каква изненада!
Той беше приключил окончателно с тази дама. Малката им афера беше завършила.
— Добър вечер, Клариса, надявам се, че се забавляваш — проговори ледено той, без да поеме ръката й.
— Сега вече да — усмихна се очарователно тя. — Никой не танцува като теб, Едуард. Колко мило от твоя страна да ме поканиш.
Никак не му се щеше да проявява бруталност. Едуард се огледа, откри Джулиън и му даде уговорения знак. Баронът разбра безмълвната подкана използвана десетки пъти и се приближи.
— Желая на дамите добра вечер — проговори с добродушна усмивка той. — Хубав празник, нали?
Едуард си спести отговора.
— Тук имаме две красиви дами, а аз не мога да танцувам и с двете, приятелю.
— По-добре недей — намигна му баронът. — Бих казал, че си много лаком.
— Никой не бива да твърди, че съм ненаситен. — Едуард най-после забеляза Антония и едва не избухна в смях. Лицето й изразяваше злобно задоволство. — Предоставям ти удоволствието да танцуваш с лейди Клариса Симъндс. Разбира се, ако дамата е съгласна.
Клариса вече беше сложила ръка върху неговата и това го раздразни още повече. Той се обърна към Джулиън, чийто невинен поглед не издаваше мислите му. Баронът се поклони, улови ръката на Клариса и я поведе към средата на залата — не без известни усилия. Бузите й пламтяха от гняв.
— Ще танцуваме ли? — Едуард предложи ръката си на Линдзи и се обърна с мрачна усмивка към Антония. — Добър вечер, мила лельо. Благодаря ти. За всичко! — Той беше сигурен, че леля му не бе имала възможност да предотврати предизвикателството на Линдзи. Но бе успяла да спаси доброто име на момичето, това трябваше да й се признае. В този момент се радваше, че Клариса не съумя да отклони вниманието му от Линдзи.
— Искам да поговоря с теб, Едуард — помоли настойчиво Антония.
Без да изпуска ръката на Линдзи, виконтът се наклони към устата й.
— Бъди търпелив, момчето ми. Тя е неопитно дете. Мисля, че умира от страх. Не мога да си представя друго обяснение за днешното й облекло. — Антония стисна ръката му. — Но тя е единствената подходяща жена за теб, вече съм убедена в това. Вслушай се във вътрешния си глас!
Виконтът помисли малко и отговори:
— Имай ми доверие, лельо. Знаеш, че съм твърдо решен да я направя своя съпруга. Би ли направила още нещо за мен? — Когато тя кимна, той пошепна молбата си в ухото й и поведе Линдзи към средата на залата.
Малката мръсница си е научила урока, установи с неохотно възхищение Едуард. Без да го поглежда в лицето, тя описваше спокойно и умело сложните фигури. Само зачервеното лице и бързото дишане издаваха колко е нервна.
Малко по-нататък в редицата танцуваха Джулиън и Клариса. Лейди Симъндс хвърли отровен поглед към Едуард, но той я дари с блестяща усмивка. Това я накара да затропа нервно с краче и й спечели укорителни погледи от близките танцьори. Обидена до дън душа, Клариса се отвърна от него. Едуард неволно се запита защо някога е бил толкова силно привлечен от тази жена. Спомни си пищните й форми, въздъхна и се опита да се усмихне.
Погледът му се върна върху малката фигурка в черно. Тази властна завоевателка не подозираше с каква сила разполага. Съсредоточена в стъпките, тя беше смръщила чело.
Всеки мъжки поглед в посока към Линдзи разпалваше гнева на Едуард. Този гняв трябваше да бъде потушен. Той щеше да уталожи страховете, които изкривяваха възхитителното й лице и в подходящия момент щеше да й даде да разбере, че никога вече не бива да го гневи.
— Забавляваш ли се, Линдзи?
Двамата се движеха в такт.
— Не — отговори енергично тя и Едуард вдигна вежди.
— И защо не?
— Моля ви, не се шегувайте с мен! — Дрезгавият й глас се разля като огън по нервите му. — Аз не съм свикнала с този странен начин на общуване, който сте измислили, и не желая да свикна.
Омагьосващата малка Линдзи притежаваше огнен дух. Каквото и да си мислеше Антония — сигурно беше вярно, че Линдзи изпитваше страх — момичето не можеше да бъде подчинено лесно на чужда воля. Той се усмихна и мускулите на корема му се стегнаха. Малко враждебност, малко съпротива щяха да направят лова и в крайна сметка откъсването на плода още по-приятни. А той щеше да я спечели на всяка цена!
— Този танц не ми харесва — промърмори нацупено Линдзи, докато пристъпваха бавно един към друг. — Уморена съм и предпочитам да се върна на «Брайънстън Скуеър».
— Ще имате тази възможност много скоро, мадам.
Тя се приближи още малко към него и наситеносините очи засвяткаха.
— Много скоро означава моментално, милорд.
Двамата скръстиха ръце и Едуард кимна на мъжа отляво. Когато отново се обърна към Линдзи, гласът му прозвуча спокойно:
— Не е редно да ми говориш с този тон, малката ми.
— Не съм малка.
— В някои отношения имаш право, но в други… виж, малката, аз мога да преценя тези неща по-добре от теб.
— Вие сте непоносим, сър!
Възбудата бушуваше в кръвта му.
— Много ли танцува тази вечер, Линдзи?
— Без прекъсване — отговори сърдито тя. — И няма да пропусна нито танц, след като свърша с вас.
— Ще видим. Наистина ли носиш черно, за да почетеш паметта на загиналия си брат?
Лицето й побледня. Блясъкът в очите угасна.
— Не — прошепна едва чуто тя. — Избрах този цвят, за да разберете колко съм невъзможна, да ви покажа колко погрешно ме преценявате и…
— Тихо — нареди строго той и се огледа. — Сега не е нито времето, нито мястото да говорим за тези неща.
— И кога ще им дойде времето?
— Това решавам аз!
Танцът свърши и партньорите се сбогуваха, преди да се разделят.
Линдзи беше готова да избяга, но Едуард се оказа по-бърз от нея. Стисна ръката й и я обърна към себе си. Музиката засвири отново и в залата се понесе възбуден шепот.
— Но това е валс! — обяви задъхано една дама.
Едуард откри в навалицата Антония и й кимна признателно. Макар да не беше много съгласна с дръзкия нов танц, тя бе пуснала в ход влиянието си, за да изпълни молбата му.
Едуард погледна Линдзи право в очите.
— Никога повече не се опитвай да ми избягаш.
Лицето й загуби цвят. Зениците й станаха огромни, изпъстрени с черни и виолетови петна, по-възхитителни от всякога. Но пак не се разтрепери, тази неустрашима амазонка, която отдалеч беше взел за безлична провинциална девица. Линдзи Гранвил, крехкото полско цвете? Ама че гротескна представа.
— Мисля, че ми обеща този валс — проговори с нескривано задоволство той.
Линдзи устоя на изкушението и отказа да бъде обгърната от ръцете му. Едуард сведе поглед към меката й уста. Връхчето на езика се плъзгаше по устните, за да ги навлажни.
— Ще танцуваме ли, мадам? — попита с усмивка той. — Или искате да ви целуна пред всички хора в тази зала?
Линдзи въздъхна дълбоко и лицето й отново порозовя. Погледът й показа, че каквото и да се случи сега, то няма да зависи от нея.
Едуард сложи дясната си ръка на тънката й талия и зачака.
Тя стоеше съвсем близо до него, тялото й почти докосваше неговото, погледът й беше неотлъчно устремен към дантеленото жабо на ризата му.
Щом тя можеше да чака, значи и той трябваше да може.
— Ти си едно малко дяволско изчадие — прошепна с неволно уважение той. — Адска фурия! Бъди така добра да ме погледнеш.
Линдзи не се помръдна.
Пръстите му се разпериха около талията. Върхът на палеца докосна долната страна на гърдата.
Линдзи потрепери и вдигна лице. После бавно сложи едната си ръка в неговата, а другата на рамото му.
Едуард усещаше погледите, чуваше шепота на гостите. Но му беше трудно да се раздвижи. Очите на Линдзи се промениха: от тъмносини във виолетови, от виолетови в кобалтови и черни. Тези очи бяха пълни с въпроси и той съзнаваше, че тя отказва да приеме силните си чувства и отхвърля близостта му. После меките й устни потрепериха и в него се надигна нещо непознато: побъркващото чувство, че трябва да я защитава. Това чувство го разтърси.
Той полудяваше!
Виконтът улови такта на музиката и я завъртя. Докато беше на континента, беше овладял всички тънкости на валса. В Париж беше най-желаният партньор за дамите. Но сега с Линдзи танцуваше като никога преди. Ликуващите цигулки го въздигаха в небесата, а Линдзи беше съвършената партньорка. Не биваше да мисли толкова настоятелно за нея, за това момиче, което трепереше на ръба към страстната женственост. Това само би застрашило решителността му да осъществи намеренията си.
Лицето й беше вдигнато към неговото. Той го усещаше, но избягваше да я поглежда.
— Ти си прекрасен танцьор — пошепна задъхано тя.
— Благодаря ти.
— Това е най-вълнуващото ми преживяване.
Бедната малка фея беше толкова несигурна, че се опитваше да протегне ръка към него. Каквато си беше простодушна, тя бе повярвала, че е извършила нещо нередно. Очевидно изпитваше страх. Но той не можеше да й даде онова, от което се нуждаеше, по дяволите!
— Едуард!
Той я обърна, завъртя я отново. Стъпките й бяха толкова леки, че едва докосваха пода.
— Едуард, аз те разгневих. И разбирам защо.
Не, не разбираше.
— Аз не облякох тази рокля заради Уилям. Убедих мадмоазел Натали да ми я ушие не защото исках да почета брат си. Бедната душица, тя повярва, че леля Балард е разрешила. — Тя го погледна втренчено и той се принуди да сведе поглед към нея. Срещна трепереща усмивка, която едва не го подлуди. — Иска ми се да бях помислила и за Уилям, когато я облякох. Тогава маневрата ми щеше да има някакъв смисъл. Моля те, прости ми!
Мъжът смръщи чело. Не биваше да допуска нито искрица съчувствие, иначе щеше да се хвърли в краката й като болен от любов хлапак.
— Не искам прошка, задето поисках по този глупав начин да те отклоня от намерението да се ожениш за мен. Само за това, че се подиграх с траура.
— Говориш прекалено много. — И си много убедителна, добави на ум той. — А аз очаквах, че ще се задъхаш след толкова въртене.
— Нищо ми няма — защити се сърдито тя. — И те моля, не, настоявам да се откажеш най-после от абсурдния си план. Още утре трябва да се обадиш на настойника ми и да го уведомиш, че сме взели общото решение да забравим тази женитба.
В този момент Едуард разбра какво трябваше да направи. Бяха се озовали в близост до една от балконските врати, водещи към терасата. Той направи широко завъртане и изведнъж двамата с Линдзи се озоваха навън.
Без да се бави, мъжът стисна ръката й и закрачи по белите мраморни плочки и широкото стълбище надолу към градината.
— Едуард, спри!
Той забави малко темпото, за да не я уморява, но отиде по-далеч, отколкото възнамеряваше. На всяка цена трябваше да избегнат любопитните двойки, които се разхождаха в градината.
— Къде ме водиш?
Едуард спря и се обърна към нея. Светлината, която падаше от прозорците, рисуваше сенките на ресниците й върху нежно закръглените бузи.
В гласа й имаше нещо. Очакване? Възбуда?
— Къде искаш да те отведа, малка фейо?
Линдзи склони глава. Едуард я улови за раменете.
— Отговори ми!
— Няма!
Аха. Тя не смееше да го помоли да я отведе вкъщи. Едуард усети как нещо в гърдите му се сви. Изпита такава силна и настойчива възбуда, че го заболя. Приведе се и докосна с устни вдлъбнатинката зад ухото й.
— Къде искаш да отидеш с мен, Линдзи? Някъде далече, нали? На място, където ще бъдем напълно сами. — Тези думи увеличиха не само нейния, но и неговия копнеж, но той държеше да чуе в гласа й желание, не по-малко от неговото.
Линдзи не каза нищо.
Трябваше веднага да сложи край на това мъчение. Но първо искаше да се наслади отново на прелестите й, които го преследваха ден и нощ.
— Целуни ме, Линдзи — прошепна той. — Забрави тъгата си и ме целуни.
Тя потрепери, но поклати глава.
Едуард повдигна брадичката й с палец и показалец. Полагайки отчаяни усилия да запази самообладание, зацелува нежно брадичката, затворените очи, челото, чувствителното ушенце. Линдзи се разтрепери безпомощно в ръцете му.
— Целуни ме, Линдзи — повтори настойчиво той. — Моля те!
— Не знам как.
Едуард изпита див триумф.
— Аз ще ти покажа. Отвори очи и погледни устата ми.
Ресниците й затрепкаха, тя въздъхна и се подчини.
— Вдигни се на пръсти.
Линдзи сложи ръце на гърдите му, пъхна ги инстинктивно под жакета и се протегна.
— Добре. Сега ще сведа глава в тази посока, а ти ще се вдигнеш още малко…
— Така ли?
— Да. А сега докосни устата ми със своята.
— Не мога.
— Можеш, Линдзи. Ела по-близо и докосни устните ми със своите, скъпа.
Бавно, съвсем бавно тя се притисна към него, изви шията си, потърка гърди в неговите и невинните й устни намериха неговите в лека, но подлудяваща милувка. Ако не я вземеше тук и сега, щеше да полудее. По дяволите! Не можеше да си го позволи.
— Добре ли е така?
Едуард се покашля, защото гласът му отказваше.
— Чудесно. А сега искам да ме вкусиш, Линдзи. — Той усети как членът му се изду болезнено, прокара език по долната й устна, потопи се в ъгълчето на устата й, после изрисува нежните очертания на горната устна. — Направи това, което направих аз.
Този път тя не се възпротиви. С чувството, че долната част на тялото му е от разтопено олово, Едуард затвори очи и остана неподвижен, докато Линдзи повтаряше урока му. Езикът й облиза нежно устата му, мина по линиите. После зъбките й се впиха изненадващо в долната му устна и тя я засмука.
Едуард имаше чувството, че земята се е отворила да го погълне. Посрещна коравото й езиче, което напираше в устата му и даде воля на страстта си. Докато стонът й проникна в съзнанието му, той не бе разбрал, че я е притиснал към живия плет… че изследва страстно устата и е разбъркал косите й.
Когато вдигна глава да си поеме дъх той забеляза, че треперещите му ръце са разголили гърдите й.
— Едуард, не бива да правим това толкова често.
Невинните й възражения разпалиха още повече страстта му.
Облени от лунната светлина, гърдите й бяха съвършени и той не можа да им устои. Целуна едната, после другата, обхвана ги и ги вдигна; слабините му пулсираха с такава сила, че ей сега щяха да експлодират.
— Толкова си сладка — прошепна той долепил лице до топлата й кожа. Засмука едното зърно и не спря, докато Линдзи не се вкопчи в косата му с тих писък.
Едуард мушна крак между бедрата й и я притегли нагоре към коравото си тяло, докато тя заскимтя от желание. Той взе лицето й между ръцете си, целуна я отново по устата и зарови пръсти в косата й.
— Едуард, о, Едуард! — В началото колебливо, после с нарастващо отчаяние Линдзи се уви около крака му. Той улови хълбоците й, за да я води.
— Едуард, къде си, Едуард?
— По дяволите! — Виконтът пусна Линдзи да стъпи на земята и я скри зад гърба си, за да я предпази от чужди погледи. — Не мърдай — заповяда той.
— Едуард? Навън ли си? Аз съм, Джулиън!
Виконтът изруга наум, обърна се и се опита да вдигне корсажа на Линдзи и да приглади косата й.
— Ах, ето те най-после! О… съжалявам, приятелю.
— Какво искаш, за бога? — изръмжа раздразнено виконтът. — Не виждаш ли, че съм зает? — Линдзи притисна лице до гърдите му. Тялото й трепереше като в треска.
Вместо да се оттегли баронът направи още няколко крачки към двойката. Хвърли бърз поглед към Линдзи и намигна на Едуард.
— Стана едно събитие, което изисква вниманието ти, драги. Щом разбереш за какво се отнася, ще ми простиш, че те потърсих. Помниш ли още нашия проект?
— Разбира се — отговори сърдито Едуард и цял се превърна в слух.
— Един от посредниците ме намери тук. Уведоми ме, че опитното ни гълъбче има затруднения. Доколкото разбрах, алчното дяволче било заловено, докато се опитвало да измами друго птиче.
Думите бяха лесни за разгадаване: Роджър Лачет имаше сериозни затруднения.
— Къде е той сега?
— Някой го затворил на място, откъдето не може да избяга. Мисля, че трябва да го посетиш незабавно и да постигнеш споразумение с измамения, за да го освободят.
Велики боже! Лачет беше пълен глупак, щом се беше оставил да падне в капана толкова лесно. Бяха го заловили в измама на игралната маса и той бе споменал името на покровителя и увереността си, че виконт Хъксли незабавно ще го откупи. Едуард възнамеряваше да направи точно това — този път. Щеше да плати исканата сума и с това да увеличи още славата си на «благодетел» на Лачет. После лесно щеше да го вкара в ада, където му беше мястото.
Линдзи се притисна още по-силно до него.
— Джулиън, мисля, че госпожица Гранвил трепери от студ. Имай добрината да я придружиш до каретата ми и да я отведеш в дома на Антония.
Той отдели ръце от талията й и отстъпи назад.
— Едуард!
Този път той не посмя да я погледне. Трябваше да мисли единствено за планираното отмъщение. В момента, в който се обърна видя неодобрението на Джулиън и потрепери. Но сега нямаше време за разговори.
— Отведи я вкъщи! — извика през рамо той. — Аз ще намеря извинение за Антония.
Случилото се тази вечер не биваше да се повтори. Той беше длъжен да изчака унищожаването на Роджър Лачет. Убиецът трябваше да си получи заслуженото. Едва тогава Линдзи щеше да му стане истинска съпруга. Принудителното въздържание щеше да направи окончателното завоевание още по-сладко.


16

Антония отпи глътка шери и се престори на задълбочена в скучния роман на скута си.
— Хубави рози донесе Бентли — отбеляза тя в пореден опит да откъсне Линдзи от безучастността й. — Тридесет и шест стръка. Огромен букет. Питам се как ли ги е носил.
Линдзи лежеше на синия диван в салона и се взираше с празен поглед в огъня.
— Линдзи! — Антония затвори шумно книгата. — За бога, момиче, кажи ми най-после защо си толкова тъжна.
— Нищо ми няма. — Девойката направи опит да се усмихне. След бала у семейство Кимбърленд беше постоянно мрачна и замислена и почти не говореше.
— Още ли се тревожиш за малкия епизод с черната рокля, миличка? — Антония почака малко, но като не получи отговор, продължи: — Ако е така, забрави го. Ти прояви дързост и аз ти се накарах. Като цяло балът мина много добре, дори отлично. Ти беше първа сред младите красавици. Ернестина Сейбъл ми каза, че сериозно се е замислила дали на следващия бал да не облече Изабел в черна роба. Очевидно си въобразява, че черното ще направи момичето по-впечатляващо.
— Уморена съм — оплака се Линдзи.
Антония я огледа с недоверчиво присвити очи.
— Колко жалко! Може би ти трябва нещо, за да се отпуснеш. Ще наредя на Норис да ти донесе шери. — Контесата беше почти сигурна, че Линдзи само се преструва на болна, за да получи онова, което иска. След като се беше уверила, че Линдзи не е равнодушна към Едуард, Антония не приемаше сериозно цупенията й.
— Знаеш ли, Линдзи, няма да се изненадам, ако през този бален сезон се появят още няколко дузини черни рокли.
— Вие сте сложили траурно облекло, когато сте били малко по-възрастна от мен. И продължавате да носите черно. Защо?
— По навик! — Антония нямаше намерение да издава тайните си. Тя хвърли бърз поглед към часовника над камината и със задоволство установи, че безусловно преданият й лорд Иърсли щеше да дойде много скоро.
— Тони е мило момче, нали? — попита унесено Линдзи.
— Да, разбира се. — След бала младежът ги посещаваше всеки ден. — Какво имаше в кутията, която ти донесе днес?
Най-после Линдзи се усмихна. Посегна към порцелановата кутийка с форма на сърце, последния подарък на лорд Грависток, и внимателно вдигна капачето. Появи се пъстра емайлирана птичка.
— Механичен дрозд. — Тя завъртя ключето и птичката затрепка с крилца. — Чудесен подарък, нали? Тони каза, че сините пера му напомнят за очите ми. — Девойката се изчерви и побърза да прибере птицата.
— Днес птичка. Вчера музикална кутийка. Предишния ден орхидеи от неговите оранжерии. Бих казала, че младежът е запленен от теб.
— Само че е безсмислено — промърмори Линдзи. — Днес му казах да не се надява и му предложих да бъдем приятели. Тони е най-милият човек, когото някога съм срещала.
За пореден път Антония се учуди от естественото достойнство и очарование на момичето. Линдзи изобщо не се впечатляваше от титли и богатство.
— Какво отговори той на предложението ти?
Линдзи въздъхна тежко.
— Че известно време няма да ме посещава, защото ще се чувства много зле без надежда да спечели любовта ми. Наистина, лельо Балард, дойде ми твърде много. Посетител след посетител, и така дни наред. Чувствам се изтощена.
— Посещават ни все достойни джентълмени — укори я строго Антония. Момичето изобщо не изглеждаше изтощено. Въздушна красавица с кожа като сметана и прасковени бузи, свежа и млада. Косата й беше вдигната на шиньон, само няколко блестящи къдрички падаха над ушите. Тънки сатенени панделки, увити със златни конци, красяха фризурата. Роклята от индийски муселин беше в прасковен цвят. Дълбокото деколте и полата бяха украсени със златни розетки, а под подгъва се подаваше дантелена фуста.
— Не ти ли е приятно джентълмените да ти оказват внимание, Линдзи?
— О, не!
— Повечето млади момичета щяха да тържествуват, ако след една или две покани успеят да съберат такава тълпа обожатели. — Антония отвори книгата и се покашля. — Да уведомя ли господин Лачет за предложенията?
— Какви предложения? — Линдзи вдигна глава и дишането й се ускори. — Какво имате предвид?
— Не се прави, че не знаеш. Джентълмените не посещават многократно едно момиче, ако нямат сериозни намерения.
— Господи! — Линдзи се облегна на дивана и вдигна ръка към челото си. — Не, разбира се, че не. Нямам желание да се омъжа. Съжалявам, ако съм им вдъхнала надежди.
— Я стига! — Антония захвърли книгата. — Това е рискът, който мъжете поемат на пазара за женитби. Няма ли най-после да ми кажеш какво те мъчи.
— Нищо ми няма!
— Може би очакваш определен мъж, а той не се е появил? — Ако Едуард й паднеше в ръчичките, щеше да го накара да съжалява, че след бала е изчезнал и си играе на мълчание. — Чу ли какво те питам, Линдзи? Искаш ли да видиш някого?
— Не!
Твърде силна реакция.
— Сигурна ли си, че не усещаш липсата на раздразнителния ми племенник? — попита с усмивка Антония.
— Точно той ли… — Линдзи извъртя очи. — Точно той не може да ми липсва. Надявам се да не го видя никога вече.
Антония се усмихна доволно.
— Разбира се, мила. Беше глупаво от моя страна да задам такъв въпрос. — Много разумно, след като се оказа вярно.
— Е — прошепна с извърнато настрана лице Линдзи, — предполагам, че днес няма да се появят повече гости.
— Вероятно не. — Момичето копнееше за Едуард! Това беше повече от прекрасно. — Приятно ли ти беше посещението на мащехата ти днес следобед? — Бел Гранвил бе дошла на чай. Най-дългият и изнервящ чай, на който Антония беше присъствала.
Линдзи сведе глава и премълча.
— Тази жена е много… разговорлива.
— Да, но няма какво да каже — отговори сърдито Линдзи и уплашено вдигна ръка към устата си. — Простете, не биваше да казвам това. Бел е малко… е, не е имала възможност да се образова.
— Да, права си. — В действителност онази жена мислеше и говореше само за собствените си глупави желания.
— Мисля, че се е надявала да се издигне в обществото.
— Напълно съм съгласна с теб, но това е неосъществимо. — Мисълта, че натруфената Бел ще се разхожда в салоните на висшата класа и то като бъдеща роднина на семейство Хъксли, накара Антония да побледнее от ужас.
— Едуард е бил в Западна Индия, нали?
— Да, мила. — Антония отново изпита задоволство. — Няколко години. Постигна голям успех.
— Мисля, че Едуард постига успех във всичко, с което се заеме.
Антония едва успя да сдържи усмивката си.
— И аз мисля така. Още като дете беше много решителен.
— Така ли? А личността му е… магнетична. Не мислите ли и вие така, лельо Балард?
— О, напълно си права!
— Освен това е… красив мъж. Всички го казват.
— Да, наистина. — Антония беше толкова зарадвана, че едва не се разсмя. Онова, за което така пламенно се беше молила, бе станало.
— Мислите ли, че някъде дълбоко в него… възможно ли е да има добро сърце, но да не желае да го покаже, за да не изглежда… немъжествен?
— Напълно си права — отговори убедено Антония. — Трябва само да чуеш как свири на пиано, за да разбереш колко е чувствителен.
Тих смях откъм дивана стресна Антония и тя обърна рязко глава към момичето.
— Какво каза, Линдзи?
— О, лельо, аз знам как свири Едуард. Имах възможност да го чуя, макар и за малко. Това стана вечерта след пристигането ми. Не можах да заспя и слязох в музикалната стая. Той беше там, цялата къща спеше. Тогава ми посвири и беше толкова хубаво, че си помислих…
— Наистина ли? — Този проклет негодник все пак беше успял да остане насаме с момичето! Какви ли други срещи са имали — запита се сърдито Антония.
— Той изсвири едно от великолепните неща на Моцарт и сърцето ми направо се разтопи — призна Линдзи, която не смееше да отвори очи. — Но това беше само за кратко. Ако беше наистина добър, нямаше да ме…
Антония се приведе напред. Лицето на момичето пламтеше, очите му все още бяха затворени.
— Какво искаше да кажеш, Линдзи?
— Ох, не знам. Можеше поне да си направи труда да ме посети. Убедена съм, че не ме намира достойна за себе си и търси начин да ми го съобщи, без да ме нарани. Защо просто не дойде да ми каже и да ме отпрати в Корнуол?
Едуард със сигурност не иска това, каза си весело Антония, а Линдзи също не го иска. Където и да беше в момента любимият й племенник, със сигурност се занимаваше с предстоящата си женитба. Той гореше от желание да направи Линдзи своя съпруга. Естествено това не извиняваше глупавото му поведение. Мястото му беше тук, при годеницата му.
Вратата се отвори. Влезе Норис и се покашля с обичайната си скованост, но преди да е успял да каже нещо, една млада жена прошумоля покрай него и се изправи в средата на стаята.
Антония беше твърде шокирана, за да реагира.
Непознатата носеше бледозелен пътнически костюм с тъмна наметка, обточена със заешки кожи, и изглеждаше просто прелестна.
— Хм, хм — обади се с достойнство Норис. — Мис Уинслоу, милейди!
— Здравейте — каза весело момичето, когато откри господарката на дома. Около лицето му танцуваха синьо-черни къдрици, красивата главичка беше увенчана със сламена шапка, зелена като костюма. — Аз съм Сара. Къде е Линдзи, моля?
— Сара! — Линдзи скочи от мястото си. — Сара! Как пристигна толкова бързо? Нямах представа, че си тръгнала.
Преди Линдзи да е успяла да прекоси стаята, другото момиче стъпи смело на синия килим, хвърли се към приятелката си и я прегърна.
Двете млади дами се вкопчиха една в друга, неспособни да произнесат нито дума. Антония видя как очите на Линдзи се напълниха със сълзи и по бузите й потекоха сребърни вадички.
— Господи, Линдзи, да знаеш колко беше вълнуващо! — Сара приседна на един стол, развърза шапката си и я хвърли на пода. — Защо не си ми казала нищо? Аз си мислех, че отиваш в града само с отвратителния господин… искам да кажа с Роджър… и с мащехата си. А когато красивият ти виконт пристигна в галоп пред пасторската къща, помислих, че добрият стар Босток ще получи удар. Татко едва не се строполи в безсъзнание — и аз също!
— О, Сара, колко е хубаво, че си тук! — Линдзи стисна ръцете на тъмнокосото момиче. — Толкова ми липсваше!
— Не ти вярвам. — Сара вдигна шапката си от пода и я сложи на близката масичка. — Но не се сърдя. Лорд Хъксли бързо убеди татко, че в Лондон ще ме пазят много грижливо. Толкова се вълнувам, че ще бъдем заедно през сезона, Линдзи! Негово Благородие ми разказа, че си завладяла града с щурм. Каза също, че сватбата ще бъде скромна, но ще стане събитието на сезона.
Антония се облегна назад и за миг затвори очи. Добре щеше да нареди онзи безсрамник Едуард. Защо беше избързал да доведе приятелката й, без да я предупреди?
— Божичко, Сара, съвсем забравих добрите маниери. Това е лейди Балард. Лельо Балард, това е скъпата ми приятелка…
— Сара Уинслоу. Веднага разбрах. Много се радвам да се запозная с вас, Сара. — Това момиче бе дошло тъкмо в подходящия момент, за да повдигна настроението на Линдзи. — Как мина пътуването?
Сара вдигна рамене. Очите й блестяха въодушевено. Очевидно спомените бяха приятни.
— Господин Лойд-Престън беше много мил с мен. Обясняваше ми всичко, което виждахме по пътя и изобщо не сметна за глупаво, че момиче на моята възраст още не е излизало от Корнуол.
— Джулиън? — Линдзи погледна въпросително Антония.
Контесата вдигна рамене — и най-после забеляза фигурата, облегната на вратата. Едуард, загърнат в черна пелерина, наблюдаваше сцената с неприкрито задоволство. Той смигна на Антония и сложи пръст на устата си.
— Първо дойде виконтът, който обясни всичко на татко, а господин Лойд-Престън и една сладка камериерка пристигнаха след него с каретата. Трябваше да се приготвя много бързо. Сигурно съм облякла най-неподходящите си дрехи, но виконтът ме увери, че при нужда ще попълни гардероба ми. Каза, че ще ме заведеш на «Оксфорд стрийт» и на всички онези чудесни места за покупки! — Сара избухна в смях. — Ще се забавляваме като луди, нали?
— Разбира се. — Но изражението на Линдзи съвсем не беше весело. Очевидно покупките не я интересуваха особено.
— Познаваш ли господин Лойд-Престън? — попита Сара.
Антония хвърли строг поглед към Едуард, но той поклати глава едва забележимо. Самодоволната му усмивка беше възмутителна.
— Джулиън е чудесен човек — каза Линдзи.
Изборът на думите и фактът, че питомката й изведнъж се размърда неспокойно на мястото си показаха на Антония, че има още неща, за които са пропуснали да я уведомят.
Сара въздъхна мечтателно.
— И аз съм на същото мнение. Той е много чувствителен, умее да се постави на мястото на другия. И знаеш ли, Линдзи, през цялото време усещах у него някаква скрита тъга, сякаш е преживял нещо много лошо.
Какви бяха тези приказки за барон Лойд-Престън? Да не би да беше завъртял главата на наивната провинциалистка?
— Както виждам, вие двете бързо подновихте приятелството си. — Едуард влезе в салона и разтвори пелерината си. — Линдзи, скъпа, много съжалявам, че нямах време да обсъдя плана си с теб, преди да потегля към Корнуол. Трябваше да свърша нещо важно в Девън и реших да говоря с бащата на Сара.
«Линдзи, скъпа»! Антония отвори шумно ветрилото, за да скрие широката си усмивка. Линдзи беше притиснала ръце към гърдите си сякаш търсеше опора и се взираше в Едуард с неприкрито възхищение.
— Това е изключително мило от твоя страна, Едуард — проговори тихо тя.
— Исках да ти доставя радост. — Той застана пред нея и сведе глава. — Това ме прави щастлив.
«Велики боже, момчето явно умее да говори сладки приказки, когато стане нужда» — помисли си развеселено Антония.
— Джулиън ще дойде след малко. Първо трябва да придружи до вкъщи сестрата на слугата ми. — Той се обърна към Антония и обясни: — Сестрата на Стодарт беше така добра да прислужва на Сара по време на пътуването.
— Много се радвам — промърмори Антония. Тук се криеше нещо повече и тя гореше от нетърпение да го узнае.
— Ах, ето те и теб, Джулиън — извика Едуард, когато съюзникът му най-после влезе в салона. — Сега компанията е пълна.
Джулиън се поклони пред Антония, после застана до Сара, сякаш някой беше определил това място за него. Антония не можа да сдържи усмивката си. Ставаше все по-интересно.
Едуард обърна един стол и седна до Линдзи. Взе ръката й в своята и се приведе към нея.
— Прости ми, че не те посетих след бала.
Линдзи пламна от срам.
— Не ти се сърдя.
Антония забеляза, че девойката се опита да издърпа ръката си и Едуард трябваше да я задържи със сила. Още не беше изяснила въпроса какво бяха правили племенникът й и годеницата му между валса и отвеждането на Линдзи на «Брайънстън Скуеър». При това не Едуард, а Джулиън беше завел Линдзи вкъщи.
— Ако имах някаква възможност да отложа пътуването си до Девън, бих…
— Аз и без това бях много заета — прекъсна го Линдзи и със свободната си ръка отвори капачето на порцелановата кутийка, подарък от лорд Грависток. Извади механичната птичка и я показа на Сара. — Не е ли възхитителна? Навий я и ще видиш как трептят крилцата й.
— Днес ни посети маркиз Грависток и поднесе кутийката на Линдзи — обясни със задоволство Антония. — Признал й, че сините пера му напомнят за цвета на очите й.
— Грависток? — Едуард опъна устни. — Какво търси тук?
Антония вдигна многозначително рамене.
— Същото като сър Стюарт Лонг и нашия приятел Алистър, и лорд Бентли — да не споменавам останалите.
— Алистър не им е приятел — отвърна рязко Едуард и скочи от стола си. — А пък Бентли, натруфеният денди, тръгнал на лов за пари… Какво става тук, по дяволите?
Антония видя как Линдзи прехапа долната си устна и изведнъж прояви голям интерес към ноктите на ръцете си. Слава богу, момичето притежаваше силен дух. Така и трябваше при този непоносим тиранин, който искаше да я обсеби изцяло.
— Антония?
Много й се искаше да го посъветва да ограничи поне малко самомнението си.
— Нашата Линдзи направи голямо впечатление на бала у семейство Кимбърленд. На следващата вечер присъствахме на представление в Кралския театър и там я забелязаха още много хора. Досега имаме четири предложения за женитба.
— Какво каза? — Едуард присви очи. — Ти си позволила на други мъже да я ухажват? Изслушала си предложения за женитба за жената, която ще стане моя съпруга?
— Ти не беше в Лондон, скъпи — отговори с невинна физиономия Антония. — Поне така ме осведомиха. Нямахме представа къде се намираш. Линдзи и аз не можехме да проявим неучтивост към любезните джентълмени. Ти поне разбираш, че съм постъпила правилно, нали, Джулиън?
Баронът очевидно не я чу. Цялото му внимание беше погълнато от госпожица Сара Уинслоу. Антония изсъска гневно.
— В случая няма никакво значение какво мисли или върши Джулиън — изгърмя вбесено Едуард.
Всички погледи се устремиха към него.
— А аз, глупакът, повярвах, че ти ще пазиш Линдзи — излая той. — От днес нататък те освобождавам от това задължение. Аз лично ще се погрижа за нежеланите посетители.
— Едуард…
Виконтът направи властен жест с ръка и Антония млъкна.
— Моля! Има и други дела, които трябва да уредя, но първо искам да се уверя, че плановете ми за следващата седмица са правилно разбрани.
— Едуард, не смяташ ли, че този въпрос трябва да се реши между теб и Линдзи? — Джулиън смръщи неодобрително чело.
— Напротив, напротив! Той засяга всички присъстващи. — Едуард кимна на Сара Уинслоу. — Вече обясних на младата дама, че ще бъде шаферка на Линдзи. Джулиън, ти естествено ще бъдеш мой свидетел при бракосъчетанието. Освен това реших сватбената закуска да бъде поднесена на «Кавендиш Скуеър». Антония, ти ще имаш грижата за приготовленията.
Контесата промърмори нещо неразбрано, което можеше да се изтълкува като съгласие, без да му позволи да забележи ужаса, предизвикан от диктаторските му разпореждания.
Линдзи се размърда, стана и протегна ръце напред като лунатичка.
— Помислихте ли поне веднъж, че е редно да поговорите и с мен за предстоящите събития, милорд? — попита тя твърде спокойно, както установи загрижено Антония. — Може би за разгласяването или как си представям булчинската си рокля? Защо поне не ме попитахте готова ли съм на тази сватба? Изобщо готова ли съм да променя живота си?
В салона се възцари смутено мълчание. Едуард се овладя пръв и се усмихна снизходително на годеницата си.
— Не се притеснявай за нищо, скъпа моя. Знам, че си много нервна, затова уредих всичко — в интерес и на двама ни. Годежът ни ще бъде обявен утре в «Пруст» и «Таймс». Сватбата ще се състои следващата събота. — Той пресметна набързо. — Пет дни, не седем. Антония ще се погрижи за облеклото и за сватбената закуска. Джулиън, би ли повикал прислужниците да отведат Сара в стаята й?
— Аз ще повикам Норис — предложи с необичайна за нея колебливост Антония.
— Не е нужно — спря я Едуард и гласът му прозвуча чуждо. — Моля те, Джулиън, бъди добър и направи, каквото ти казах!
Антония съсредоточи цялото си внимание върху затвореното лице на Линдзи, но не й убягна колко сърдит беше Джулиън, докато извеждаше от стаята очевидно обърканата Сара.
— Така — отсече Едуард, след като вратата се затвори. — Трябва да вървя. Имате ли още въпроси?
— Следващата събота? — попита невярващо Антония.
— Достатъчно беше да кажа една дума на архиепископа. Утре ще получа специалното разрешение.
— Но, Едуард, какво ще кажат хората? Това е непристойно.
— Любовта няма нищо общо с пристойността, мадам. Освен това няма да им представим кърмаче след пет месеца, тъй че…
— Едуард!
Племенникът й притежаваше достатъчно чувство за срам и се изчерви.
— Прощавайте! Беше глупаво от моя страна. Но в последно време имах толкова работи за уреждане, че…
— Роклята ще бъде…
— … готова навреме — довърши Едуард вместо нея. — Това са само външни детайли, Антония. Разбира се, можеш да поканиш всички, които имат някакво значение за теб. Но аз съм на мнение, че колкото по-малко хора има, толкова по-добре. Церемонията ще започне точно в девет в църквата «Света Мария». Всичко е уредено.
Вихрушка от прасковен муселин го накара да замлъкне. Линдзи се хвърли към него и стисна до болка ръката му.
— А какво ще стане с мен, милорд? Нямам ли и аз право на мнение? Как смеете да се разпореждате така деспотично с живота ми?
Антония видя как в очите на Едуард светна несигурност, но това беше само миг.
— Ти се забравяш, Линдзи — произнесе укорно той. — Откога можеш да разполагаш свободно с живота си? Беше решено, че ще станеш моя съпруга. Законният ти настойник прие предложението ми. Необходимите документи са подписани.
— О! — Тя се отдръпна като опарена. — Стига толкова… ти вече не означаваш нищо за мен… Няма да се омъжа за теб.
Едуард присви очи в тесни цепки.
— Значи вече не означавам нищо за теб? — Думите му прозвучаха като заплаха. — Това изказване ми дава основание да се надявам. То намеква, че досега сте изпитвали нещо към мен, мадам.
Антония седеше като издялана от камък. Беше й крайно неловко да присъства на тази сцена.
— Очаквам да се постараете да възвърнете чувствата си към мен, скъпа, или да събудите нови — добави с режещ глас виконтът, направи крачка към Линдзи и извади нещо от джоба си. — По закон това принадлежи на теб.
Линдзи погледна втренчено кутийката, която той бе отворил. Едуард извади пръстен с овален сапфир с големината на лешник. Не го сложи на пръста й, а обърна ръката й и го пусна в шепата й.
— Синьото подхожда на очите ти — заяви той с такъв сарказъм, че Антония потрепери. — Мама го носеше, а преди нея го е носила баба ми. От столетия е семейна собственост.
— Не го искам — проговори беззвучно Линдзи.
Виконтът отиде до вратата и я отвори.
— Заровете са хвърлени. Ще го носиш в събота, когато ще станеш моя съпруга.


17

— Сара, това е лудост!
— Няма ли да млъкнеш поне за малко, Линдзи? Открай време говориш много.
— Аз ли говоря много?
— Шшт! — Сара дръпна Линдзи под сянката на стената, която ограждаше двора на контеса Балард. — Моля те, направи каквото ти казах, без да вдигаш шум! По-късно ще се радваш, че дойде. А и така ще можем да се върнем бързо, преди да са усетили, че ни няма.
Ръцете и краката на Линдзи бяха сковани. Обливаха я последователно студени и горещи вълни. Това беше най-ужасната нощ в живота й, поне засега. Утре щяха да я омъжат. Щеше да стане съпруга на Едуард, а това щеше да промени целия й живот.
Сара се приведе и хукна към портичката в стената. Линдзи се повлече след нея.
Утре тя щеше да присъства на победата на Роджър. Знаеше, че несъщият й брат е готов на всичко. Преди няколко дни, когато Едуард се държа като тиранин, тя си внуши, че й е все едно какво ще се случи с него. Оттогава той я посещаваше всеки ден, отрупа я с малки, но подбрани подаръци, най-вече семейни скъпоценности. Тя бе поласкана от вниманието му, но мислеше главно за сигурността му. Две прости думи — «прости ми», бяха откраднали сърцето й. Той ги бе произнесъл със спокоен, сериозен глас, гледайки я в очите.
— Оттук — махна й Сара. Младите дами минаха бързо по настланата с плочи пътека към жилищата зад обора, където бяха подслонени женените слуги. — Трябва веднага да отидем в градинката в средата на градината.
— Опасно е — пошушна Линдзи.
Сара стисна ръката й и отново я повлече напред.
Трябваше да пази Едуард и Джон. В момента по-застрашен беше Едуард и първата й грижа беше за него. «Прости ми — бе казал той, — държах се много зле с теб. Никога преди това не съм имал желание да се оженя. Откритието, че сега го искам, и то много силно, напълно ме извади от равновесие. Ти ще имаш добър живот с мен, моя малка фейо. Обещавам ти.» А после я целуна, не с горещата страст, която не й даваше да заспи, а с нежност, която проникна в душата й.
Щом стигнаха уговореното място, Сара избърза напред, за да види градината, и двете се мушнаха през живия плет, потънал в мрак.
— Линдзи? — Скърцащ мъжки глас произнесе името й, две силни ръце я прегърнаха. — Линдзи, Линдзи! Ти си, наистина си ти!
В гърлото й заседна буца и тя не успя да си поеме въздух.
— Антон? — Дъхът опари устата й.
— Да, Лини, аз съм.
Мъжът я отдалечи малко от себе си, но тя видя само очертанията на голямото, силно тяло. Сара стоеше малко настрана.
— Едва не си загубих ума от тревога по теб — изръмжа Антон. — Защо не ми каза, че заминаваш?
Линдзи затърси отчаяно обяснение, което да не го уплаши.
— Не съм виждала никого от… — Не, по дяволите, Сара не биваше да узнае за контрабандистите! — Аз съм много добре, Антон. Утре ще се омъжа за виконт, който ще ми бъде добър съпруг. Но между теб и мен няма да се промени нищо. Разбра ли?
Мъжът не отговори и куражът й нарасна. Антон беше твърде умен, за да каже пред Сара нещо, което би могло да ги издаде. След безкрайна пауза той заговори:
— Ако Сара не се беше сетила да дойде при мен, щях да продължа да те търся. Проклет да бъде този твой виконт! Знаех си, че ненапразно е дошъл в Трегонита!
Линдзи го прегърна през кръста и сложи глава на гърдите му.
— Ти си най-добрият ми приятел, Антон. Уилям ти се доверяваше повече, отколкото на всеки друг. — Задавеното му проклятие я шокира, но тя не го пусна. — Виконтът не е дявол — опита се да го успокои тя, макар че често беше причислявала бъдещия си съпруг именно към тази категория. — А срещата ни беше чиста случайност. — Не искаше да разпалва още повече гнева на Антон, като му довери, че би предпочела да избегне този брак — за доброто на всички засегнати.
— Ти знаеш по-добре. — Антон я помилва непохватно с грамадните си лапи. — Тежко му, ако не се държи добре с теб, Лини! Само ако чуя нещо лошо, главата му ще се изтърколи от раменете.
Линдзи пое дълбоко мириса на чистата му, макар и груба дреха и се усмихна доволно.
— Обещавам веднага да се обърна към теб, ако Едуард си позволи да ме нагрубява.
Антон изръмжа нещо неразбрано. Очевидно не беше напълно успокоен.
— Ще имам нужда от помощта ти, Лини. — Настойчивият му тон я уплаши. — Скоро. Много скоро!
— И в какво би могла да ти помогне Линдзи, драги Антон? — попита объркано Сара, която слушаше внимателно разговора. — Да не би да има проблеми с арендаторите?
— Точно така, колкото и да ми е мъчно. — Антон имаше бърз ум. — Поставиха им някои допълнителни изисквания… Трябва да се съберат значителни суми и всички питат къде е Линдзи.
Линдзи смръщи чело. Дали искаше да й намекне, че Роджър изисква от арендаторите си допълнителни плащания? Тя вдигна въпросителен поглед към приятеля си. В мрака можа да различи само святкането на очите му и блестящобелите зъби.
Антон сведе глава, сякаш искаше да я целуне по бузата.
— Роджър заплашва да ги изхвърли на пътя — пошепна той. — Направих, каквото можах, но вече доста време не мога да осъществя среща с… с нашите чуждестранни приятели. Слава богу, обещаха ми за следващата седмица. Ще взема всичко, което мога да натоваря, ще извадя и запаси от избите на Трегонита.
Линдзи кимна. Сърцето й биеше мъчително.
— За да вляза в избата ми трябва ключ. А ключът беше в господарската къща!
— Колко време имаме?
— Защо си шепнете? — попита обидено Сара. — Аз не съм дете и имам право да зная за какво си говорите. Нали познавам отвратителния господин и знам на какво е способен.
Линдзи избухна в смях и дори Антон се изкиска.
— Всички го познаваме, госпожице Сара — потвърди той. Обърна се към Линдзи и прибави: — Когато имам нужда от твоята помощ, веднага ще ти изпратя вест.
— Не мога ли да направя още нещо? — попита безпомощно тя и стисна ръката му. — Не мога ли да направя нещо оттук?
— Остави това на мен. Ще ти се обадя. — Той се освободи предпазливо от прегръдката й. — Не желая да те излагам на опасност пред твоя виконт.
Линдзи копнееше да сподели с Антон поне част от отговорностите си, но и този път не посмя.
— Трябва да се връщаме, Линдзи — проговори предупредително Сара. — Бедната Ема е в твоето легло и ако някой реши да надникне в стаята, ще й се наложи да се престори на госпожица. Я си представи, че някой иска да си поговори с теб, например контесата — какво ще стане тогава с бедното момиче?
— О, Сара, ти си непоправима! Вечно измисляш драматични сцени. Тръгваме веднага. Антон, как мислиш, кога ще се срещнем отново? — Отговори й само мълчание. — Антон?
Приятелят й беше изчезнал.


Джулиън открехна вратичката и се вмъкна в малкия страничен параклис, където трябваше да се състои сватбата. Едуард вървеше след него и целият трепереше от напрежение.
— Повече гости, отколкото очаквах — отбеляза Джулиън. — Контесата е учудваща личност. Никой, освен нея, не би успял да събере такава изискана публика за толкова кратко време.
— Не използвай думата «публика» — промърмори Едуард. Настроението му беше по-мрачно от всякога. — Това не е театрално представление, Джулиън!
— Някои от присъстващите тук със сигурност се чувстват като в театър — отговори с лека усмивка Джулиън.
— Кой например?
— О, аз самият никога не бих помислил подобно нещо — побърза да го увери приятелят му.
— Дано — изсъска гневно Едуард.
Джулиън едва потисна усмивката си. Може би се лъжеше, но днес непоколебимият виконт Хъксли създаваше впечатление на нервен, дори уплашен човек.
— Трави е донесъл новини — заговори след малко Едуард. — Носят се слухове, че Лачет се опитва да изстиска още пари от арендаторите на Трегонита. Бедните хорица! Колкото по-скоро се справим с негодника, толкова по-добре.
— Той е затънал дълбоко, Едуард, много дълбоко! Разправял на кредиторите си, че очаква голяма сума. Което означава, че след женитбата ще поиска да разполага свободно с имението в Корнуол. Докато все още е управител от името на Линдзи, възможностите му да граби са ограничени. Без тези ограничения досега да е загубил имота.
— Какъв идиот! Най-добре е да взема мерки и да го обезвредя поне за известно време. — Едуард поправи вратовръзката си и намести маншетите. Напук на всички правила той бе настоял да носи любимото си черно. Обърна се към Джулиън и заяви строго: — Не искам Линдзи да научи какво се готви.
Джулиън вдигна едната си вежда.
— За онова, което ще сториш на Лачет?
— Чуй ме, приятелю! Тя не бива да узнае защо изведнъж съм променил мнението си относно оставането на Лачет в Трегонита.
— Разбирам — отговори с невинна физиономия Джулиън. — Вероятно ти не искаш годеницата ти да узнае и защо си решил да го изгониш от страната.
— Виждаш ли, Джулиън, тя има меко сърце. Трогателно малко същество! Няма да понеса да гледам мъката й, когато узнае каква свиня е несъщият й брат. Той е отговорен за смъртта на Уилям Гранвил!
— Точно така! Вероятно тя няма да бъде въодушевена и когато разбере, че си се оженил за нея само за да получиш контрол над наследството й.
— По дяволите, Джулиън, много добре знаеш, че не искам проклетото й наследство!
— Разбира се, че не, никога. — Джулиън зарови пръсти в косата си и отново огледа църквата. Помещението се пълнеше с изискани, официално облечени хора. Гледката беше величествена.
— Трябва да ме разбереш — продължи отчаяно Едуард. — Не виждам причина да вълнувам една млада дама с крехка душевност, която и без това е уплашена и развълнувана от прибързаната сватба.
«Трогателна? С меко сърце? С крехка душевност?» И всичко това от мъж, който твърдеше, че иска да държи момичето на разстояние?
— Тя е много привързана към теб, Едуард.
— Какво каза? — Виконтът спря и го погледна мрачно. — Какво дрънкаш?
— Линдзи Гранвил е запленена от теб. Има дори голяма вероятност да е влюбена в теб. — Дано небето я пази!
— Глупости!
— В крайна сметка ти също си привързан към нея…
— Престани! Ти мислиш само за малката Уинслоу и си въобразяваш, че всички са като теб.
Сега беше ред на Джулиън да избухне.
— Ако толкова държиш да отклониш вниманието ми, трябва да измислиш нещо по-добро. Едуард, защо не разкриеш картите си пред Линдзи? Кажи й какво замисляш. Не я манипулирай.
Едуард извади джобния си часовник и провери колко е часът.
— Чуй ме, приятелю — продължи съвсем сериозно Джулиън, — няма много жени, които заслужават да бъдат обичани. Ти имаш този шанс. Съветвам те, не го изпускай.
— Време е!
— Едуард…
— Твърде късно, Джулиън! Няма да ти позволя да ме отклониш от плана ми. Жената няма нито физическата, нито умствената сила, за да участва в събитията, които ще предизвикам.
Джулиън отвори уста за нов протест, но бързо я затвори. Приятелят му не беше от хората, които променяха веднъж взето решение. От вътрешността на църквата прозвучаха звуци на орган.
— Наистина е време. Днес ще положиш брачна клетва, Едуард. За цял живот.


Едуард изписа на лицето си непроницаемо изражение и влезе през страничната врата в църквата. Пред олтара, стиснал в ръце малка библия стоеше духовникът, изпратен от архиепископа.
Едуард следван по петите от Джулиън се обърна към събраното множество. Избягна да погледне Бел Гранвил, натруфена едва ли не повече от булка и заела място на първия ред. Вместо това устреми поглед към Антония и примигна изненадано. Не само че леля му носеше сребърносиво вместо черно, ами и непрекъснато попиваше сълзите в очите си с дантелена кърпичка. Обикновено сантименталността го объркваше, но искреното вълнение на Антония го зарази.
Органистът импровизира преход, след това засвири мелодичен, изпълнен с достойнство марш.
В другия край на църквата се появи Линдзи и застана под великолепната норманска арка. Едуард стисна здраво зъби и усети болка в челюстните мускули. Даже от това разстояние бъдещата му невеста изглеждаше неземно красива.
Бавно, водена от отвратителния Роджър Лачет и следвана на няколко стъпки от Сара Уинслоу, булката се запъти към жениха си.
— Велики боже, това е ангел, слязъл от небето! — прошепна въодушевено Джулиън.
— Наистина е ангел — промърмори Едуард. — И този ангел принадлежи само на мен.
— Но аз говорех за Сара — изсъска Джулиън.
Едуард смръщи чело и хвърли небрежен поглед към красивото тъмнокосо момиче, което за изненада на всички носеше тъмнозелено.
— Може и да си прав — прошепна той. — Аз пък говорех за Линдзи.
Булката беше само на метри от олтара. Само жена като Антония можеше да приготви такава прекрасна рокля за малкото дни, които й беше дал. Всъщност какво го беше грижа? С тази рокля Линдзи беше зашеметяваща и със сигурност щеше да подлуди всеки присъстващ мъж. В момента тя можеше да си избере който и да е мъж на възраст за женитба в страната — и той с готовност и бурна радост щеше да я обяви за своя.
Нито следа от усмивка не сгряваше красивото лице. Очите й бяха наситеносини, огромни и блестяха от неприкриван страх. Сръчни ръце бяха вдигнали тежката коса като корона на главата и бяха преплели между къдриците диамантени шнурове. Цялата коса беше гладко сресана назад, само няколко тънички кичурчета падаха около лицето. Булото от бяла коприна се вееше над дълъг шлейф, закрепен за раменете на приказната рокля.
Едуард се изправи като свещ. Усмихна й се, за да й внуши, че трябва да му има доверие, да разчита на неговата вярност и рицарство. Тя беше чиста. И не носеше вина за греховете на отвратителната твар, която я водеше. Той щеше да я закриля, да се грижи за нея и да й даде достатъчно време да свикне с ролята си на съпруга. Сигурно нямаше да стане нужда да я учи на всичко, което трябваше да върши една виконтеса, защото ситуацията скоро щеше да се подобри — той щеше да отстрани окончателно Роджър Лачет и да се съсредоточи в съпружеските си задължения.
Линдзи застана пред него. Треперещите й устни се разтвориха, тънките вежди се събраха загрижено над носа. Едуард скри ръката си зад гърба, за да не се изкуши да я помилва.
— Едуард — пошепна Джулиън.
Виконтът не чу повика на приятеля си. Момичето, за което бе решил да се ожени като за необходимо зло, се превърна в същество от приказките. Колосаният бял сатен на роклята придаваше на безупречната й кожа седефен отблясък. Пищните гърди бяха пристегнати в корсаж с дълбоко деколте, украсен с цветя от перли и диамант в средата. Ръкавите, бухнали на раменете се стесняваха към лактите и завършваха с дантели, обшити с перли и диаманти. Шнурове от същите скъпоценни камъни се спускаха от високата талия чак до края на полата.
В момента, когато Линдзи влезе в църквата, из множеството се понесе шепот. Едуард отмести поглед от невестата си и се ухили с дълбоко задоволство. Леля му бе успяла да превърне прекрасната девица в съвършената булка — като звезда върху прясно паднал сняг. Гостите събрани в църквата никога нямаше да забравят този ден.
— Едуард! — В гласа на Джулиън имаше паника.
Виконтът се обърна с усмивка към духовника. Линдзи застана до него и той погледна отново младото лице, блестящата коса и меко вълнуващата се гръд.
Ще бъда твой завинаги, закле се в сърцето си. Искам те завинаги и във вечността. Ти си моя.


Линдзи огледа новия си лондонски дом, елегантно-сериозния градски палат на Едуард на «Кавендиш Скуеър». Намираше се в трапезарията. Това беше първото й посещение тук и то като домакиня, като виконтеса Хъксли, омъжена само преди час.
Все още потресена от случилото се тя хвърли бърз поглед към фантастичния мъж, който я бе довел тук. Той седеше до нея начело на масата, покрита с бяла дамаска, претоварена с порцеланови съдове, тежки сребърни прибори, стар френски кристал и безброй плата с ядене. Многоръки канделабри, украсени със свежи цветя, носеха дузини бели свещи. Около масата бяха събрани петдесетина официално облечени гости.
Леля Балард седнала отляво на Едуард насочи лорнета си към младата дама.
— Ти почти не ядеш, скъпа моя. Защо не опиташ от сладките?
Линдзи поклати глава.
— Не съм гладна.
— Веднага дайте на момичето няколко сладки — изгърмя порядъчно зачервеният лорд Сейбъл, когото Линдзи днес виждаше за първи път. — Ще й трябва сила, нали, Хъксли? — Той намигна на младоженеца и кимна благосклонно на смеещите се гости.
Едуард се наведе към Линдзи и й прошепна окуражително:
— Хапни нещо, скъпа! — Той кимна на чакащия слуга и сложи в чинията й няколко шоколадови сладки. — Знам, че преживя много, но сега вече няма за какво да се тревожиш.
— Благодаря ти. — Линдзи не можеше да откъсне поглед от тъмните очи на съпруга си. Мършавото сериозно лице с коси черни вежди и високи скули беше невероятно красиво. Правият нос, енергичната брадичка и пълната, ясно очертана уста привличаха като магнит погледите на всички жени и момичета. Той й се усмихна отново и сложи в чинията й ягоди с шоколадова глазура, украсени с листенца от мента. Грижовната му близост я загърна като топло палто.
Аз съм негова жена и това е привилегия! — каза си с едва сдържано въодушевление Линдзи. — Не е нужно да крия повече. Аз исках да се омъжа за него.
Гостите на сватбената трапеза водеха оживени разговори. С изключение на Бел Гранвил, чието лице беше станало виолетово след многото изпразнени чаши, всеки присъстващ носеше впечатляваща титла.
Скоро младоженците щяха да напуснат гостите и да се оттеглят в брачните покои. Линдзи никога не беше виждала тези помещения. Изпълваха я страх и възбуда.
— Изглеждаш много сладичка, скъпа Линдзи — извика през масата Бел. — Добър улов направи, малката, много добър!
В тишината, която последва, към булката се отправиха много съчувствени погледи. Линдзи се усмихна невинно.
— Благодаря ти, Бел. Надявам се, че лорд Хъксли няма да съжалява за избора си.
Мъжете побързаха да потвърдят:
— Разбира се, че няма! Кой би съжалил! — И други подобни подвиквания.
Едуард се приведе към ухото й.
— В никакъв случай — прошепна той.
Линдзи се изчерви. Присъстващите жени въздъхнаха. Мъжете избухнаха в смях.
Тя искаше да остане насаме с него.
Линдзи се опита да му изпрати това послание с очи, но женихът вече се бе обърнал на другата страна. Тя започна да мачка сладките в чинията си, без да ги опита, докато останаха само купчина трошици.
— Толкова си красива днес, Линдзи! — провикна се Клариса, седнала в другия край на масата.
Леля Балард бе възразила, че няма място за Клариса, но Линдзи настоя упорито да поканят приятелката й.
— Благодаря ти, Клариса — отговори любезно булката.
В този момент някой попита Бел къде е Роджър и Линдзи се опита да чуе отговора, но в общия шум чу само думата «сделки». Изпита благодарност, че несъщият й брат бе предпочел да не се яви на тържествената закуска.
Джулиън седеше от другата страна на Линдзи, но цялото му внимание беше посветено на Сара, за която беше определено място до него, и той не се сещаше да размени поне една дума с булката.
Изнесоха празните купи и внесоха нови. Планини от пресни плодове, малки чинийки с желе или пудинг, кошнички с красиво оформени сладкиши, гърненца с шоколад и така нататък. Гостите, макар и хапнали порядъчно, не устояха на сладкото изкушение. Виното щедро се лееше и за всяко ястие имаше специален сорт от специална година.
Линдзи усещаше как Едуард става все по-тих и едносричен, докато гостите все повече се развеселяваха. Тя посегна и колебливо помилва ръката му поставена на масата. Той се стресна и се обърна към нея.
Линдзи не можа да разбере израза на лицето му. Стори й се някак… безпокоен.
— Забавлявайте се, драги гости — каза изведнъж той и стана. — Погрижили сме се за развлеченията ви: в съседната зала свири оркестър, доставили сме и игри за онези, които желаят. Къщата ми… — Той хвърли поглед към Линдзи, подаде й ръка и й помогна да стане. — Нашата къща в този особен ден принадлежи на вас. Но ние желаем да се оттеглим.
Избухнаха шумни ръкопляскания. Линдзи се засмя и запуши ушите си.
Едуард хвана ръката й и я потегли след себе си. Сара веднага скочи, за да нагласи шлейфа на булката. Когато стигнаха в подножието на извитата стълба започваща от облицованото с махагон фоайе, Едуард се обърна към пасторската дъщеря.
— Много ви благодаря, Сара — проговори със сериозно изражение той. — Моля ви, предайте на Ема, че искам да остана насаме с Линдзи. Господарката ще я повика, когато има нужда.
Сара се изчерви като рак, направи реверанс и се върна на сватбената маса. Беше решено, че тя ще живее с Линдзи на «Кавендиш Скуеър», докато младата контеса свикне с новия си живот. А леля Балард с присъщото си великодушие й отстъпи камериерката Ема.
Линдзи никога не беше виждала Едуард да върви така бавно. Едва по-късно й стана ясно, че той се съобразява с дългия й шлейф.
Въздухът сякаш се разреди и не можеше да изпълва дробовете й. Тя изкачи стълбите под ръка със съпруга си, без да поглежда към красивите ловни сцени, изрисувани с маслени бои. Едуард я преведе покрай сбирка от редки миниатюри на платноходи. Стълбището беше постлано с многоцветен персийски килим, закрепен с месингови пръчки. Дървеният парапет, украсен с гирлянди, блестеше. Всичко показваше присъствието на усърден домашен персонал, който по време на празника дискретно се бе държал на заден план.
— Как се чувстваш? — Едуард я изгледа изпитателно. По лицето му нямаше и следа от чувство.
Сърцето й биеше все по-силно.
— Добре съм, Едуард, благодаря ти. Само съм малко уморена. — Тя прехапа долната си устна. Може би младоженката нямаше право на такива изказвания?
— Знам, последните дни бяха много напрегнати за теб — отвърна с разбиране той. — Надявам се, че онова, което ще видиш сега, ще ти хареса. Погрижих се да получиш всички удобства.
Безкраен коридор водеше от стълбата към външната стена на къщата. В самия си край той се пречупваше и завършваше с двойна врата.
Линдзи спря и Едуард се обърна към нея. Сложи ръка на рамото й и внимателно я притисна.
— Това са твоите покои. — Той не отвори двойната врата, а другата, която беше отдясно и водеше към голямо помещение.
Щом влязоха вътре, той спря и се взря настойчиво в нея.
— Как го намираш? Посъветвах се с експерт по вътрешно обзавеждане и той направи най-доброто, на което беше способен.
Какво беше това? Линдзи се озова в луксозна спалня, издържана изцяло в тъмносиньо и сребърно. Сини кадифени завеси прихванати със сребърни шнурове закриваха три високи тесни прозореца над самите стъкла, на които бяха опънати копринени щори. Подът беше покрит с тъмносини килими. Голямото легло беше закрито от балдахин в синьо и сребърно, всички меки мебели бяха тапицирани със синьото кадифе на завесите. В нишата на единия прозорец стоеше тоалетна масичка с овално тройно огледало. Линдзи вдигна ръка към устните си. На тоалетната масичка бяха наредени всевъзможни кристални шишенца със сребърни капачета и сребърни четки.
— Харесва ли ти? — осведоми се Едуард. За първи път в гласа му прозвуча нещо като несигурност. — Достатъчна е една дума и можем веднага да променим обстановката. Исках да те изненадам.
— И успя. Не, Едуард, не бива да променяме нищо. Стаята е прекрасна, наистина. Много ти благодаря.
— Аз съм този, който трябва да бъде благодарен — отговори сериозно той. — Синьото беше мое предложение.
Линдзи го погледна изненадано.
— Така ли?
Той кимна.
— Когато те видях за първи път, ти беше в синьо — когато се представи за Берта, камериерката на Сара. — Той се усмихна и край устните му се вдълбаха две очарователни трапчинки.
Новата виконтеса преглътна. Тя обичаше този мъж, в това вече нямаше съмнение. Цялото й тяло се разтрепери.
— Сигурно съм ти се сторила много глупава.
— Ти беше едно завладяващо, прекрасно дете! — Дългият му показалец докосна челото й и бавно се плъзна към брадичката.
Линдзи затвори очи.
— Има и дневна. — Едуард закрачи към другата врата и Линдзи веднага съжали, че загуби близостта му. Той отвори вратата към дневната, която също беше в синьо, но тук брокатът бе осеян със сребърни цветенца. На малките позлатени масички бяха наредени крехки порцеланови фигури, кристални купички и различни фигурки.
Линдзи разгледа всички тези съкровища и извика въодушевено като дете:
— Но това е прекрасно! — В малката камина с емайлирани плочки гореше огън.
— Радвам се, че ти харесва. — Виконтът стоеше със скръстени ръце и я наблюдаваше.
— Като в приказка!
Линдзи сведе очи, за да избегне погледа му, и продължи обиколката си като вдигаше ту една, ту друга фигурка. Явно бяха подбрани от човек, който си разбираше от работата.
Защо Едуард не се помръдваше? Защо не казваше нито дума? Дали скоро щеше да я прегърне… и да я целуне както преди?
Утробата й изгаряше.
— Тази врата води към моите покои.
Линдзи погледна към вътрешния ъгъл посочен от него. Не беше забелязала, че има още една врата. Дневната беше между двете спални. Значи така правеха женените, за да прекарват нощните часове заедно. Тя смръщи чело.
— Какво те тревожи, скъпа?
Линдзи поклати глава и се върна в своята стая. Наистина беше разтревожена. Нима не беше по-приятно мъжът и жената да споделят една спалня?
— Да не би да ти е студено?
— Не, добре ми е, благодаря. — И тук гореше огън, но тя мръзнеше. Тази сатенена рокля беше прекалено тънка.
— Има вино и сирене в случай, че огладнееш. — Едуард се приближи, взе ръката й и я поведе към ниската масичка пред камината. — Ще ти налея чаша вино, за да се успокоиш.
За спокойствие и дума не можеше да става. Всеки нерв по тялото й вибрираше.
— Майка ти е починала при твоето раждане, нали?
Линдзи кимна мълчаливо.
— Бел Гранвил говорила ли ти е някога… какво правят женените двойки?
Линдзи едва си поемаше въздух.
— Не.
— Значи пастор Уинслоу е бил единственият ти учител за отношенията между мъжете и жените?
За какво й говореше? Тя помисли малко.
— Той не ми каза нищо конкретно. Всъщност пасторът каза само, че такива неща като връзката между мъжа и жената се обясняват съвсем лесно, когато се стигне дотам.
Едуард изруга полугласно и Линдзи се обърна стреснато.
— Сгреших ли, като казах тези неща? О, разбира се — тя махна с ръка, — ти ме питаш какво ми е разказал за странното изгубване между мъжа и жената.
Едуард сякаш гледаше през нея. Линдзи се опита да си внуши, че в тъмните очи не святкаше гняв, а нещо друго.
— Вероятно вече съм наясно с този процес. Мисля, че няма нищо, което да ме шокира или стресне.
— Нищичко? — В тона му имаше неверие.
— Абсолютно! — Тя се постара да говори весело. — Все пак ние с теб се упражнявахме и това ми достави удоволствие. Както вече си ми казвал, ще ми е приятно да съм омъжена, тъй като очевидно имам известен… талант… или склонност към подобни действия. Може ли да се каже така?
Гърбът му беше строго изправен и скован, устата опъната в тънка линия.
— Изпий виното! — Той наля кристалната чаша догоре и й я подаде. — Искам да гледаш на тази къща като на своя лондонски дом. Скоро ще те отведа в Хъксли Плейс в Девън. Там ще научиш много нови неща за брачния живот.
— Например да водя домакинство?
— И това — въздъхна той. — Между другото.
Линдзи отпи голяма глътка вино и направи крачка към него. Вдигна чашата към устните му и помоли:
— Пий и ти, Едуард! Мисля, че ти също трябва да се отпуснеш. Да станеш съпруг — това също е някак… страшно.
— Страшно ли? — За първи път откакто се бяха качили в покоите си, той се усмихна и покорно сложи ръка върху нейната, за да отпие глътка. — Трябва да се погрижа веднага да се отървеш от страха си.
— О, разбира се, няма да ми е трудно. — Тя вдигна лице към него, очаквайки целувката му.
Едуард просто не беше способен да я разочарова. Устата му завладя нейната, отначало мека и ухаеща на виното, което бяха пили.
Линдзи затвори очи и се облегна на гърдите му. Гърдите й набъбнаха и станаха много чувствителни дори към мекия корсаж на сватбената рокля.
— По дяволите! — Проклятието унищожи меката красота на мига. Едуард остави чашата на масичката. — Ти ще ме подлудиш.
— Защо…
Коравата наказваща уста я накара да замлъкне. Тази целувка беше съвсем различна от досегашните. Езикът му разтвори насилствено устните й, проникна навътре, отново и отново. Силата на прегръдката я накара да се олюлее, но той продължи безмилостно да атакува сетивата й с устни, език и зъби.
Линдзи се опита да отговори на ласките му, но всяко от несръчните й движения биваше задушавано в зародиш. Той покри лицето й с кратки хапещи целувки, после зацелува шията и гърдите, които се подаваха от тънкия корсаж.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Нима те разгневих, Едуард? — попита задавено тя.
Мъжът изръмжа и я пусна.
— Разгневила си ме? — Той се изсмя горчиво и тя ужасено запуши ушите си. — Ти си една малка глупачка! Ти си всичко, което се очаква от една съпруга — и много повече от това!
След тези думи й обърна гръб и закрачи към вратата.
— Ще кажа на слугата си Стодарт да ти изпрати камериерката. Не се знае кога ще се върна. Но няма да бъде много скоро! — След миг вратата се затвори зад гърба му.
Линдзи усети как коленете й омекнаха и се строполи в най-близкия стол. Ако наистина беше съвършената съпруга, защо той се държеше така? Защо не я даряваше с прекрасните целувки и ласки, които вече бяха преживели заедно? Защо изчезна така изведнъж и заяви, че няма да се върне скоро?
Силно чукане я накара да вдигне глава.
— Едуард? — Ала не беше Едуард, а лейди Клариса Симъндс. — Моля те, върви си! — Линдзи не беше в състояние да понесе никого в този момент.
— Нещо не е наред, знаех си. Усещах го. Затова се промъкнах горе и почаках, докато Едуард излезе.
Линдзи загуби самообладание, но от гняв, не от отчаяние.
— Всичко щеше да е наред, ако мъжете не бяха такива магарета.
Клариса пристъпи към нея.
— Едуард те е напуснал? Кога ще се върне?
— Нямам представа — отговори сърдито Линдзи. — И не ме интересува. Моля те, Клариса, сега не ми е до приказки. Може би утре, когато разбера как разумните съпруги трябва да общуват с невъзможните си мъже.


Двете бутилки мадейра бяха постигнали само едно: влошиха още повече настроението му. Ако изобщо бе възможно да се чувства по-зле.
Едуард се мяташе като тигър в постелята си и изпитваше дива омраза към себе си. Бедната Линдзи беше изстрадала достатъчно през краткия си живот. Не колкото него, тъй като беше само жена… но въпреки това! А той я бе използвал — и се отнесе към нея като последен подлец.
Подпря се на лакти и се замисли. Лачет трябваше да умре от чума. Всички алчни мъже, които си бяха присвоили чужда собственост, трябваше да умрат от чума. Може би още една бутилка мадейра? Той се отпусна във възглавниците и разтърка парещите си очи. Ако продължаваше да пие, щеше да му стане още по-зле. През отворените прозорци нахлуваше студен въздух, но и той не беше в състояние да охлади горящото му тяло.
Линдзи лежеше в сребърносинята стая, която беше обзавел за нея. Възхитителното й тяло беше увито в прекрасната нощница, приготвена специално за сватбената нощ.
А той, макар да я желаеше с всяка фибра на тялото си, лежеше тук и се проклинаше, вместо да отиде при нея и да я люби. Членът му запулсира и набъбна.
— Чакай — проговори през здраво стиснати зъби той. — Дръж на думата си. Изчакай, докато Лачет бъде прогонен окончателно.
Тази вечер в Будълс Лачет отново бе изпросил от зетя си две хиляди фунта, за да погаси «един малък дълг на честта». По-късно, докато дебнеше в игралния салон, където можеше да остане анонимен, Едуард бе посетен от госпожа Филинг, която му върна парите. Тя беше много доволна от себе си. Лачет беше в капана. Едуард бе настоял икономката да запази парите «заради положените усилия». Стомахът му се преобърна. По дяволите, госпожа Филинг беше свикнала да общува с измет като Лачет.
Линдзи. Линдзи! Той вдигна колене и се постара да угаси парещото си желание. Ако я вземеше сега, щеше да забрави основната си цел.
Каква глупост!
Едуард скочи от леглото, грабна копринения халат приготвен от Стодарт и се запъти към дневната. Само след секунда влезе в малкото помещение, където огънят в камината отдавна беше догорял.
Още една дървена бариера и той щеше да застане пред нея и да я наблюдава, докато спи! Ако не вдигнеше шум, тя нямаше да се помръдне и той щеше да легне до нея и да я вземе в прегръдките си… своята съпруга, невинното жертвено агънце, готово за опитния съпруг. Негов дълг и негово право беше да я направи своя още тази нощ.
Остри ножове пронизаха слабините му.
Без да смее да си поеме дъх, Едуард отвори тихо вратата и влезе в спалнята на Линдзи. И тук огънят беше догорял. Свещите също бяха угаснали и той не можа да види малката фигурка в леглото.
Дебелите килими заглушиха стъпките му и той стигна бързо до леглото. Свали халата си, мушна се под завивката и я притегли към себе си.
От гърлото й се изтръгна писък. Едуард се стресна и я прегърна по-здраво.
— Линдзи! — Той притисна към себе си диво ритащото тяло. — Линдзи, аз съм, Едуард!
Тя крещеше и се бореше като лъвица. Силните й ръце и крака го удряха безмилостно. Никога не беше предполагал, че е способна на такова нещо.
— Линдзи, престани най-после! Ще те заболи съвсем малко. Обещавам ти, скъпа.
— Аз не съм Линдзи!
— Не мърдай, казах ти. Спри, за бога! — Едуард млъкна изведнъж. Горещината, която пламтеше в слабините му се изпари.
Момичето в ръцете му трепереше с цялото си тяло, но побърза да се освободи.
Виконтът скочи от леглото, уви се в халата си и запали една свещ. Трепкащото пламъче потопи леглото в бледа светлина.
— Коя си ти? — попита Едуард и се взря смаяно в пълничкото, разрошено момиче, облечено в дебела нощница.
— Аз съм Ема, сър, камериерката на лейди Хъксли.
Главата му забуча.
— И какво, в името на бога, търсиш в леглото на господарката си?
Ема се зави до брадичката.
— Мис Уинслоу каза да прекарам нощта тук. Ако някой реши да надникне. Каза още, че всички ще ме помислят за господарката и няма да се разтревожат.
— Да не би да ти е казала и че аз ще надникна и ще си отида? — Гневът му нарастваше с всяка изминала секунда.
— Ами, да… мисля, че точно това каза. Според госпожица Уинслоу, лейди Хъксли е била убедена, че вие само ще погледнете в спалнята й и ще си отидете.
Бог да го опази от безумните заключения на отхвърлените девици!
— И защо беше необходим целият този цирк?
Хубавичкото лице на момичето се отпусна.
— Защото лейди Хъксли трябваше да замине и… — Облекчението бе заместено от ужас. — Божичко, колко съм глупава! Мис Уинслоу ми заповяда да не казвам на никого!


18

— Казах ти да останеш в имението и да си починеш, Лини — повтори Антон. Той погледна нагоре към нея от малката рибарска лодка, която се полюляваше на кея в Салтърс Коув. — Ти не си мъж, ти си момиче.
Линдзи опря юмруци на хълбоците.
— И какво от това? — Не й стана криво от думите му. — Аз съм силна като мъж. — Или поне като момче. Така изглеждаше тя в тази неприятна нощ.
— Върни се в имението — заповяда Антон. — И се наспи добре. Аз ще дойда да те събудя.
— Не мога. Сега съм омъжена жена. Напуснах дома на съпруга си в първата брачна нощ. Няма ме вече две нощи, Антон, а не съм оставила никаква вест. Трябва да свършим бързо, за да мога да се върна в Лондон.
Антон хвърли бърз поглед към Нед. Видя, че е достатъчно далече от тях, и заговори открито:
— Ако мъжът ти бе прекарал първата брачна нощ там, където му е мястото — при съпругата си, Сара нямаше да ти донесе посланието ми и сега нямаше да бъдеш в Корнуол.
Истината беше болезнена. Линдзи потърка уморените си очи и се отпусна на едно навито въже.
— Няма да говоря лошо за мъжа си… с никого. — Почти осемнадесет часа на седлото, само две кратки почивки при смяната на конете. Краката й бяха сковани и разранени.
Антон не откъсваше очи от нея. Очите му, огрени от непостоянната светлина на луната между тежките дъждовни облаци, бяха пълни с някаква странна тъга, която я улучи право в сърцето. Нима се беше надявал, че двамата щяха да продължат, както досега… като близки приятели, които прекарваха заедно повече време от доста брачни двойки.
Плискането на водата между лодката и кея се усили.
— Скоро ще завали — каза Линдзи, за да смени темата. — Кога трябва да се срещнем с Калвин?
— Той ще бъде в ковачницата край мелницата. Изпратих му вест по зетя на Нед. Калвин ще чака до часа преди разсъмване. Ако не дойдем, ще се яви отново утре.
— Значи имаме още време! — Линдзи въздъхна облекчено. — До ковачницата има два часа път, а сега е едва полунощ. Докато ти беше при капитан Клод, аз запретнах стария кон. Ще натоварим всичко, каквото имаш, а после ще претърсим избите на Трегонита.
Лодката се блъскаше в дървения кей. Изви се вятър с мирис на мокра сол и катран и заблъска единствената мачта. Спуснатото платно не беше навито и се влачеше по палубата.
Антон беше стиснал юмруци в джобовете си и все още нямаше намерение да се размърда.
Линдзи трябваше да свърши бързо работата си и да се прибере вкъщи. Бавенето на Антон я омайваше.
— Хайде, трябва да качиш бъчвите. Нямам никакво време.
Междувременно Едуард със сигурност беше открил изчезването й. Вероятно беше извън себе си от гняв. Сара и Ема непременно щяха да пострадат, че са подкрепили начинанието й, което Едуард щеше пренебрежително да нарече детинска работа. Не, той в никакъв случай не биваше да узнае какви са истинските й занимания.
Чуха се бързи стъпки — Нед, следван от двама мъже, напълно непознати за Линдзи. Те направиха верига и започнаха да нареждат бъчвите и дървените сандъчета от скритата страна на кея.
Линдзи продължи мрачните си размишления. Какво щеше да каже на Едуард? Може би просто трябваше да отиде в Трегонита и да се престори, че е била жестоко обидена и само затова е избягала от Лондон?
По дяволите! Не беше достатъчно убедителна артистка.
Прибраха и последния товар и Антон се качи при Линдзи.
— Бързо товарете колата — извика той на мъжете.
— Хайде да им помогнем — предложи Линдзи. — Така ще стане по-бързо.
Антон сложи ръка на шията й и я обърна към себе си.
— Ще се справят достатъчно бързо и без нас. Не се връщай в Лондон, Лини.
Момичето примигна смутено. Сълзите, които пареха в очите й, нямаха никакъв смисъл. В гласа на Антон звучеше дълбока загриженост за нея — и обич като тази на брата, когото бе изгубила.
— Чу ли какво ти казах?
— Разбира се, че те чух, Антон! — Но тя не можеше да му обясни, че бе станало нещо невъзможно. Тя обичаше съпруга си — въпреки всичките му лоши качества.
— Бракът ти е фарс. Не мога да разбера как един мъж може да изостави най-красивото момиче на света в сватбената си нощ!
Линдзи поклати глава. Едуард й беше казал, че е красива. Въпреки това, тъкмо когато тя бе повярвала, че двамата отново ще преживеят сладостното «изгубване», той бе побеснял от гняв и я бе напуснал.
— Отговори ми, Лини. Защо искаш да се върнеш при мъжа, който не те иска? Този човек не е нормален.
Отекна далечен гръм.
— Остани тук, при мен — продължи настойчиво Антон. — Ще направя всичко, за да ти бъде добре. Нищо няма да ти липсва.
Той искаше да заеме мястото на Уилям.
— Не мога. — Тя обгърна с ръце силното му тяло и се притисна до него. Дори да не се нуждаеше от трохите внимание, които Едуард й подхвърляше, тя бе положила клетва пред Бога и не можеше да я престъпи. Освен това беше поела по единствения сигурен път както за Джон, така и за Едуард. Трябваше да направи всичко възможно съпругът й да спази обещанието, което беше дал на Роджър — да му предостави Трегонита. Оставаха й цели деветнадесет години, докато Джон стане пълноправен наследник на имението. Дотогава тя със сигурност щеше да намери начин да се справи с несъщия си брат.
Антон взе лицето й в грубите си ръце и я принуди да го погледне в очите.
— Един ден ще промениш мнението си, скъпа! А аз умея да чакам.
Тя не му каза каквото мислеше, а именно, че той много скоро ще си намери жена и ще гледа собствените си деца. Тогава щеше да има достатъчно занимания, за да се интересува от нея — а тя щеше да се радва за него.
— Обещай, че в случай на нужда ще се обърнеш към мен! — Той нахлупи дебелата вълнена шапка на ушите й и вдигна яката на стария жакет.
— Никога няма да забравя, че си ми приятел — увери го тържествено тя, молейки се да не бъде принудена да дава обещания, които никога няма да изпълни.
— Антон! — Страхливият вик на Нед стресна и двамата. — Антон!
— Този проклет глупак — промърмори Антон. — Ще събуди и мъртвите, да не говорим за митничарите.
— Видях фенери на скалите оттатък! Точно на пътеката! — съобщи задъхано дотичалият Нед, когато двамата стигнаха до натрупаните на куп френски стоки. — Ей там, на билото. Виждаш ли ги?
Линдзи проследи пръста на контрабандиста, но видя само гъсто обраслото възвишение.
— Побързайте — нареди строго тя и вдигна една бъчва. — Може би не е нищо особено. Но ако са митническият офицер Фар и копоите му, ще им трябва доста време, докато слязат в залива. Дотогава ние ще сме на път към ковачницата.
— Веднага ми дай това! — Антон изтръгна бъчвата от ръцете й. — Върви! Веднага се върни в Трегонита! Там никой няма да те търси.
Без да го слуша, Линдзи грабна друга бъчва и се запрепъва към колата. Остави я и веднага се върна за следващата. Мина спокойно покрай Антон, без да се вслушва в задавените му проклятия.
Изведнъж заваля силен дъжд. Само след минути глинената почва под краката им се превърна в мазна кал.
— Още една светлина! — извика уплашено Нед. — Виждате ли? Приближават се!
— Я да мълчиш! — скара му се сърдито Антон. — Оттук шумът се чува на мили разстояние.
— Дъждът ще го заглуши — обясни примирително Линдзи. — Но не бива да губим време. Ако оставим нещо тук онези ще получат доказателствата, от които се нуждаят.
Тя работеше не по-зле от мъжете, само Антон беше по-бърз от нея. Скоро примъкнаха целия товар, макар че многократно се подхлъзваха и падаха в лепкавата кал. Страхът се беше свил на буца в стомаха на Линдзи, но тя не престана да работи нито за миг.
— Последната бъчва — заяви Антон след време, което й се стори цяла вечност.
Линдзи изтри дъжда от очите си и хвърли поглед на запад.
— Не виждам… — Тя притисна юмрук към устата си. — Ето ги там. Вече са много близо! Не мога да повярвам, че са били толкова бързи.
— Ей, Нед, Сам! — изрева Антон. — И ти, Лен! Тичайте напред. Аз ще карам колата, но в Трегонита ще имам нужда от твоята помощ.
Преди Антон да е успял да я спре, Линдзи се метна на гърба на коня.
— Върви в имението, Антон. Легни си и се престори, че си почиваш от дългия престой в морето. Кажи на Фар, че днес не си имал добър улов.
Той сграбчи юздите.
— Ти си полудяла! Веднага слез от коня!
— Направи, каквото ти казах, Антон. — Тя издърпа юздите от ръката му. — Веднага се приберете вкъщи. Чу ли ме, Нед? Това важи и за другите. Вие сте в опасност. Тичайте!
Преди да е свършила, тримата мъже хукнаха да бягат.
— Защо правиш това?
— Млъкни, Антон — изсъска отчаяно Линдзи. — Това е единственият ни шанс. Ще закарам колата колкото се може по-навътре в гората Миртъл, ще я оставя там и ще се върна в Трегонита. Ако наистина са митничарите те ще дойдат тук. Ако не открият никого в рибарските лодки или около имението, ще потърсят следите и ще ме последват. Измисли някоя добра история, покажи им лодката за доказателство и се опитай да ги задържиш колкото се може повече. През това време дъждът ще заличи следите и те няма да знаят накъде да тръгнат. Ето, вземи ключа за избите на Трегонита, за всеки случай.
Антон пое тежкия железен ключ и попита мрачно:
— Какво имаш предвид?
— Знаеш отговора. Ако нещо ме спре, погрижи се за арендаторите. Но аз съм сигурна, че нищо няма да ме спре, затова не се тревожи.
— Не мога да ти позволя.
— Можеш, разбира се, защото и без това изпълнявам задачата си. Калвин ще дойде в ковачницата и утре през нощта. През това време ние ще съберем товара и ще подготвим продажбата. А сега трябва да вървя.
— Лини…
— Кажи на момчетата утре преди полунощ да дойдат в гората Миртъл — повтори високо и ясно тя и пришпори коня. — Ще оставя колата в падината зад разрушената къща и ще я покрия с къпинови клони. Ще те чакам там час след здрачаване.
Линдзи притисна и без това разранените си колене към конските хълбоци и подкани старата кобила:
— Хайде, Каткин! Побързай!
Животното я послуша. Бъчвичките с коняк, сандъчетата с чай, тютюн и фини френски дантели бяха тежък товар и колелата на каруцата затъваха дълбоко в калта.
Линдзи непрестанно умоляваше кобилата, заплашваше я с камшика и животното напредваше мъчително. По едно време тя полетя напред и едва не изгуби равновесие. Първата й мисъл беше за товара, но когато се обърна, той си беше на мястото. Антон беше повдигнал отзад колата и бе освободил задните колела от калта.
Каткин се подхлъзна няколко пъти, но скоро намери опора и заприпка по-бързо.
Линдзи махна на Антон и съсредоточи цялото си внимание върху пътя.
През първите метри сърцето й затрепери от страх. Сега се виждаха ясно, а конят се движеше с шумно пъхтене. Слава богу, че луната беше напълно скрита зад черни облаци. Затова пък дъждът се лееше като из ведро и дрехите на Линдзи залепнаха за гърба. Шапката й бързо се намокри и в косите и очите й потече вода.
Наближаващите хора бяха от митницата — не можеше да бъдат други — и щяха да слязат по единствената маркирана пътека към залива. Тази пътека се пресичаше с единствения път, по който се минаваше с каруца.
— Побързай, Каткин — извика сърдито Линдзи. — Хайде, милата ми, давай!
Смелата стара кобила продължи напред. Сандъчетата и бъчвите се люлееха застрашително, колелата гърмяха през камъни и дълбоки кални локви.
— Ей там! Оттатък!
Викът стигна ясно до нея, но след секунда бе разкъсан от същия вятър, който го донесе. Линдзи затвори очи и сведе глава. Видяха я! Не посмя да спре, макар да знаеше, че ако продължи пътя си, враговете ще чуят тракането на каруцата и ще я последват.
Единственият й шанс беше да стигне първа до мястото, където се пресичаха двата пътя. Тя се приведе над шията на кобилата и заби пети в хълбоците й.
— Виждам светлина! — Вятърът донесе до ушите й и втори вик.
— О! — изплака Линдзи, но бързо затисна устата си с ръка и отново подкара кобилата.
Светлина ли? Каква светлина? Дали Антон вече беше запалил лампите в имението?
Дърветата наближаваха. Каткин се бореше мъжки, от ноздрите й излизаха бели облачета пара. Скърцането на каручката отекваше като гръм в ушите на Линдзи. Сигурно и митничарите го чуваха. Оттук се чуваше всичко.
От муцуната на кобилата се стичаше слюнка.
— Бързай, Каткин! — Тя се притискаше отчаяно към хлъзгавия гръб на животното. Напредваха с много усилия, но все по-бързо.
Кръстовището беше точно пред нея. Сълзите на Линдзи се смесиха с дъжда по лицето й.
— Моля те, Господи! — изплака тя. — Моля те, нека да успеем!
Конят и колата прекосиха кръстовището и продължиха напред. Линдзи хвърли поглед нагоре, но не видя никакви фигури. Приведе се плътно над гривата на Каткин и отново заби токовете на старите ботуши в треперещите й хълбоци. Беше й много мъчно за бедното животно, но нямаше как.
Най-после стигнаха до дърветата. Сега всичко зависеше от това дали Фар и хората му ще стигнат до кръстовището, преди Каткин да е успяла да се скрие в гъстите храсталаци отвъд каменната пътека.
Вятърът виеше с все сила. Клоните на дърветата над главата й стенеха тревожно. Линдзи отново благодари на Бога за тези нощни шумове. Дори тя почти не чуваше скърцането на колелата. Дъждът продължаваше да се лее на потоци и заглаждаше бързо предателските следи.
Трябваше да спре за малко, за да даде възможност на кобилата да си отдъхне.
Най-после Линдзи се осмели да хвърли поглед назад. Ако това изобщо беше възможно, плътта й още повече се вледени. През една пролука между дърветата тя забеляза наклонения силует на имението Салтърс и редица люлеещи се фенери, които се носеха към него.
Сърцето й спря за миг, после продължи да бие с удвоена сила. Не беше победила тя, а враговете. Те бяха минали през кръстовището преди бедната Каткин. Докато Линдзи се стремеше с последни сили към прикритието на дърветата, Фар и хората му бяха пробягали през кръстовището, без да подозират, че плячката им бавно се носи зад тях. Като спечелиха надбягването, те й дадоха възможност да им се изплъзне.
Сега всичко зависеше от Антон. Той трябваше да ги задържи достатъчно дълго, за да й даде възможност да навлезе дълбоко в гората и да стигне до скритата падина. Там щеше да остави колата и да продължи с Каткин към Трегонита. Къщата беше съвсем празна, тъй като Бел беше разпуснала персонала, докато тя и Роджър бяха в Лондон.
В Трегонита можеше да се измие, да се наспи и да изчака утрешната нощ. И можеше спокойно да обмисли какви извинения да поднесе на Едуард при завръщането си в Лондон.


Конят, който му бяха дали на последната пощенска станция, не беше като Сейбър, но препускаше добре и се оказа учудващо издръжлив. И сега животното цвилеше и дърпаше юздите, устремено напред, макар че беше минало много мили разстояние. Едуард отпусна юздите и продължи да управлява кафявия жребец с помощта на коленете.
Този проклет северен дъжд. Потоците вода му пречеха да види какво има напред. А тази нощ трябваше да вижда много добре. Не бе успял да намери пътя до възвишението, от което се виждаше цялата долина. Земята под копитата на коня беше хлъзгава и осеяна с камъни. Той повече усещаше, отколкото виждаше, че склонът е обрасъл с дървета. Някъде в подножието на хълма беше гората, която му бяха описали. Зад нея пък лежеше долината, която завършваше в сърповидния залив.
В гърдите му бушуваше гняв, примесен с отчаяние. Не беше изпитвал такъв луд гняв от мига, когато узна истинската причина за смъртта на Джеймс. Много скоро щеше да намери «кротката» си малка съпруга и тогава тежко й и горко! С бягството си тя го бе изложила и засрамила пред целия персонал. А никой, независимо мъж или жена, позволил си да изложи виконт Хъксли, не можеше да се отърве безнаказано.
Щом успя да обуздае страха си дотам, че да разсъждава разумно, камериерката Гуен, която бе намерил в селото в близост до Трегонита, го заведе в къщата на вдовицата Уолън. Посрещна го държелива старица с внимателни очи, която му вдъхна неохотно уважение. Едва когато й каза, че Линдзи му е съпруга, тя спомена Салтърс Коув.
— Вероятно Антон Полак знае къде е Линдзи — обясни с очевидно нежелание старицата. — Ако наистина се е върнала в Корнуол, в което се съмнявам… — И имаше нахалството да добави: — Не мога да повярвам, че силен мъж като вас няма представа какво прави съпругата му.
Едуард оголи зъби в хищна усмивка. Старата беше права, той беше длъжен да следи всяка стъпка на жена си. Много скоро щеше да я намери и тогава…
Той помилва мократа шия на коня и животното забави ход. Предстоеше им спускане по непознат терен и трябваше да внимават. При последното си посещение по тези места той не бе стигнал чак до залива. Нямаше представа, че край морето се простира долина, обкръжена от стръмни скални стени.
Конят затропа нервно и отметна глава назад. Едуард дръпна юздите, спря на едно равно място и се изправи на стремената, за да се опита да различи нещо в мрака.
Много скоро видя какво беше предизвикало неспокойството на коня: далечна редица фенери, която се движеше вдясно под него.
— Дий! — подвикна окуражено той. — Продължаваме, стари момко!
Още по-далече, точно пред фенерите, се виждаха светли четириъгълници. Явно там беше имението Салтърс.
Проливният дъжд, тласкан от дяволски вятър, направо разкъсваше кожата му. Той се загърна по-плътно в тежката си пелерина, но това не му помогна много. Добре, че носеше кожени ръкавици и можеше да държи здраво юздата.
— Давай, Каткин! Побързай, миличка, моля те! — Вятърът донесе до ушите му познат глас. Той идваше от мястото, където според него беше гората. Едуард напрегна слух и чу скърцане на колела, примесвано с пъхтене на уморено животно.
Виконтът смръщи чело, премина още няколко метра и наближи група дървета. Най-после видя гората, която се оказа доста по-близо, отколкото очакваше.
Той погледна отново редицата фенери, които почти бяха стигнали котиджа, след това се обърна към гората. Присви очи и взе бързо решение. Леко подрусване на седлото, леко смушкване с петите и конят продължи да слиза по склона с предпазливи, но бързи стъпки.
Скърцането се чу по-ясно, виковете на ездачката също.
— Хайде, Каткин, знам, че ще се справиш! Ей сега ще стигнем.
Едуард не повярва на ушите си. Пусна юздата и разтърка очите си. Невъзможно! Това беше само плод на въображението му.
— Само още една или две мили. Добрата ми Каткин! Победихме ги. Антон ще се погрижи да не тръгнат след нас, докато дъждът не заличи следите.
Едуард стисна ръце в юмруци. По дяволите! Какво ставаше тук? Проклятие! Тази жена се подиграваше с него! Той стегна мускулите си, готов да пришпори коня.
В този миг до ушите му достигна друг шум. Вятърът? Не, не беше той. Виконтът отново се надигна в стремената и се огледа. След секунди разбра откъде идва гърмът. Два коня препуснаха в галоп покрай фенерите и се запътиха към брега. Едуард успя даже да различи веещите се пелерини на ездачите.
Първо препуснаха в посока изток, след това изведнъж промениха курса и се отдалечиха от брега… право към каруцата, която бавно се отдалечаваше от склона.
Само след няколко минути щяха да настигнат измъчената ездачка.
Едуард трябваше да вземе решение. След миг препусна, притиснат към гърба на коня. Жребецът се понесе устремно надолу и Едуард отново изпита възхищение към качествата му: макар да не беше като Сейбър, той безспорно заслужаваше второто място.
— Някой препуска точно пред нас! — Викът на първия преследвач отекна в нощта. Двамата бързо наближаваха гората. — Знаех си, че не можем да имаме вяра в думите на Полак!
Едуард се приведе още по-близо към гривата на коня и се шмугна под първите дървета. Погледът му беше устремен право напред. На няколко пъти се наложи да избърше водата от лицето си.
Преди да се е усетил, пред него изникнаха руините на селска къща. В средата на отдавна изоставената градина стоеше стара кобила с дребна фигурка на гърба си. Зад кобилата се виждаше тежко натоварена каруца. Някъде отдалеч долетяха виковете на преследвачите, които се съвещаваха по кой път да продължат.
Той не беше единственият, чул вика «Не». Жалката човешка купчинка на гърба на кобилата го бе произнесла. След секунди Едуард беше до нея, грабна раздърпаното вързопче, мушна го под мишницата си и продължи в галоп към недрата на гората.
След малко се смили над измъчената твар и я хвърли по лице пред себе си на коня.
— Не мърдай — заповяда строго той.
— Правите грешка — заекна добре познат глас. — Всички тези стоки са вече продадени и платени.
— Млъкни!
— Аз ще платя митото за всички стоки. Освен това ще поделя с вас печалбата от купувачите. Идеята беше само моя. Ще отида лично на френския кораб.
Проклятие! Контрабанда!
Още докато размишляваше какво би трябвало да стори, Едуард чу далечен тропот на копита.
Решението можеше да бъде само едно.
— Ако издадеш още само един звук, ще ти откъсна главата! — Тази малка глупачка трябваше най-после да млъкне. — Въобще не се интересувам от контрабандните стоки. Искам само теб.
— Отвличате ли ме? — изплака ядно тя. — Това не е редно. Защо го правите?
Мъжът смъкна мократа вратовръзка от шията си.
— Чуваш ли какво ти говоря, негоднико? Веднага ме пусни, иначе ще кажа на мъжа си и той ще те… той ще открие, че правя контрабанда, и ще ме… — тя не можа да довърши.
Едуард вдигна умолителен поглед към небето, после сръчно напъха копринената си вратовръзка в непрестанно бърборещата уста, която беше съвсем близо до коляното му.
— Много се радвам, че сте разтревожена, мадам — изсъска през здраво стиснати зъби той. — Много добре знам какво ще стори съпругът ви, когато открие измамата ви. Защото именно аз съм този измамен съпруг!
Ритането моментално престана.


19

— Събудете се, мадам!
Линдзи отвори с мъка очи, но веднага ги затвори. Кога беше изгряло слънцето? Главата й бучеше. Конят трополеше по пътеката и всяко подскачане забиваше костите й в изтерзаната и наранена плът.
— Събудете се, милейди!
Тя се стрелна нагоре, посегна във въздуха. Изведнъж си спомни случилото се.
— Какво правиш, малка вещице? Остани си на мястото. Много скоро ще видиш Хъксли Плейс, новия си дом.
Линдзи простена и приглади назад полепналата по лицето й коса. През някой от безкрайните часове, докато Едуард препускаше като луд през полята, тя бе загубила шапката си и плитките й се бяха разплели. Сега косата й се вееше на всички страни.
— Гледайте внимателно, мадам! Надявам се, че ще харесате това, което ще видите, защото то е всичко, което засега ви предлагам. А може и да е завинаги!
Досега беше видяла само безкрайна сива каменна стена, обрасла с бръшлян, и тъмна гора.
— Всичко ме боли — простена задавено тя. — Сигурно сме яздили дни наред.
— Не си съвсем права. — Едуард също беше уморен, но не можеше да й позволи да го забележи. Макар че тя изобщо не смееше да го погледне в лицето, откакто видя, че похитителят, свалил я от гърба на Каткин, беше всъщност съпругът й.
— Не може ли да спрем за малко?
— Скоро ще стигнем. Престани да задаваш въпроси.
— Едуард…
— Не искам обяснения.
— Но аз исках…
— Млъкнете, мадам! Вратовръзката е все още в джоба ми и при нужда ще я използвам без колебание.
Линдзи въздъхна сърцераздирателно. Е, поне беше свалил онази ужасна връзка от устата й и тя можеше да диша спокойно. Всъщност той беше запушил устата й само за минути, но те й се сториха цяла вечност. Никога нямаше да му го прости, никога!
Едуард беше сложил ръка на кръста й и я стискаше като в клещи. Поне вече не яздеше с лице към земята, просната напреки на коня. Това трая само докато напуснаха гората Миртъл. Господи, колко унизително беше да я карат като чувал с брашно! И това нямаше да му прости никога.
— Можеше поне да отвържеш Каткин…
— Какво? — изрева ядно виконтът. — Пак ли си отворихте устата, мадам?
— Не — изсъска тя. — Но съм разтревожена за Каткин. Тя е много стара, но ми е мила и…
— Млъкни най-после! Ти си… ти си закононарушителка! Никога повече не споменавай пред мен събитията в гората. Искам да ги забравя колкото се може по-бързо.
Той сигурно щеше да ги забрави, но тя никога! Добре, че се беше сетила да даде на Антон ключовете от избите на Трегонита. Той трябваше да продължи делото й и да вземе запасите, които бяха натрупали там. Тя му вярваше и беше убедена, че той ще раздаде спечелените пари на арендаторите, за да се разплатят с алчния Роджър.
Господи, всичко това беше свръх силите й.
Едуард насочи коня между двете внушителни колони, увенчани с каменни елени. Рогата им изпъкваха още по-ясно на фона на ясносиньото мартенско небе. Разликата между ледения вятър в Корнуол и този блестящ ден в Девън беше крещяща.
Пред тях се простираше широка входна алея. Линдзи пое дълбоко въздух.
— Това ли е имението ти, Едуард?
— Да. Не съм ти позволил да говориш. Само Господ знае какво ще си помисли персоналът. За щастие хората са разумни и няма да ми досаждат с мненията си. Бъди готова.
Оставаха й само няколко минути да се «приготви». Едуард подкара коня в пълен галоп между достопочтените стари дъбове, които обграждаха алеята. Сърните, които пасяха по полянките, вдигаха изненадано глави, а птиците в клоните излетяха на големи ята. Тревата беше зелена и свежа, осеяна с ярки пролетни цветя. Камбанки, нарциси и кученца поклащаха доволно нежните си главички. Опасностите и гневът на нощта останаха само сън… кошмарен сън.
Ала гневът на тиранина, който я държеше в плен, беше жестока реалност.
Стигнаха до друга масивна стена, в която беше построена каменна порта. До нея беше къщичката на портиера, с висока кула, от която можеше да се види цялата околност. Зад стената имаше просторен двор, а отвъд него величествена къща. Преди конят да затропа по настланата с плочи площадка, на стълбата изскочи закръглен мъж с червено лице.
— Спри! — извика заповеднически той и размаха далекогледа си. Ала след миг свали ръка и смъкна от главата си смачканата шапка.
— Господарю Едуард, сър! Наистина ли сте вие?
Виконтът обърна коня си.
— Не, Сейнс, това е духът ми, човече! Радвай се, че няма да ти одера кожата за това безсрамие.
— О, Едуард! — изпъшка ужасено Линдзи. — Защо се държиш така грубо със стария човек?
Съпругът й се покашля. Портиерът се втурна към къщичката си и откачи месинговия ловен рог от куката на стената.
— Моля те, Едуард — пошепна Линдзи. — Ти напълно го обърка.
— Женски глупости — промърмори виконтът. — Здрасти, Сейнс! Милейди и аз сме… ами, на посещение. Тоест аз съм на посещение, а милейди е… проклятие!
Сейнс изобщо не обърна внимание на неуспешните опити на господаря си да прояви учтивост и вдигна рога към устните си. Даде сигнал и го повтори няколко пъти, като си поемаше тежко въздух. Линдзи запуши ушите си.
— Прекаляваш — извика Едуард. — Ще подплашиш целия персонал.
— Готово, сър… исках да кажа, милорд — отговори гордо Сейнс. — Надухме рога на Хъксли! Добре дошли у дома, милорд!
— Виж, Сейнс…
— О, милорд! — Сейнс се приближи и вдигна поглед към Линдзи. — Казахте, че това е милейди. Добре ли чух, господин Едуард?
— Точно така.
— Много хубаво. Само че тя… изглежда много интересно, милорд. — Сейнс отстъпи настрана и започна да мачка между пръстите си и без това омачканата шапка. — Новата господарка на Хъксли Плейс. Голямо събитие, феноменално, наистина!
Едуард промърмори нещо и пришпори коня. Тя се надигна, колкото можеше, и махна на стария портиер.
— Недейте да заговорничите с персонала, мадам — изръмжа Едуард. Възбуденото му «По дяволите!» раздруса още веднъж изтерзаното й тяло. — Бях забравил проклетия рог. Сега всички са излезли навън и ни чакат. Доколкото виждам, дошли са и работниците от полето.
Линдзи се огледа. От двете страни на пътя се простираха лехи с напъпили рози, оградени с безупречно подрязани живи плетове. Посред лехите се виждаше езерце, в средата на което имаше фигура на нимфа, която пръскаше вода.
— Още един дворец — прошепна страхопочтително Линдзи.
— Какво казахте, мадам?
— Още един дворец. — Тя посмя да се извърне и му се усмихна. — Като къщата на семейство Кимбърленд в Лондон. Това се нарича дворец, нали?
Ъглите на устата му се вдигнаха и очарователните трапчинки зарадваха сърцето на Линдзи. Май страшната каменна фасада започваше да се пропуква…
— Там имаше десетки камини, хиляди прозорци, стотици балкони и…
— Къщата е грамадна, признавам — отговори Едуард и в гласа му липсваше предишният гняв. — Но не може да се нарече дворец. Време е да се запознаете с персонала, мадам.
Едва сега Линдзи видя какво им се готвеше пред широкото извито стълбище, водещо към внушителен, обкован с месинг портал. По продължение на елегантните каменни балюстради се бяха подредили всички слуги от къщата и оборите.
— Майчице! — прошепна уплашено Линдзи. — Едуард, не мога да го направя!
— Какво не можете, мадам?
Един ратай се втурна да поеме юздите на коня.
— Не мога да изляза пред всички тези хора в този вид. Нима не разбираш?
— Нямаш избор и вината за това е само твоя.
Без да каже дума повече, той скочи от коня, хвана я през кръста и я свали на земята.
Скованите й колене веднага поддадоха. Преди да се е свлякла на земята, Едуард я улови и я притисна в прегръдката си. Линдзи чу като в просъница как хората наоколо си зашепнаха любопитно.
— Моля те, Едуард, пусни ме! Моля те!
Той я погледна строго.
— Ти си болна.
— Аз съм напълно здрава. Веднага ме пусни!
Макар че беше чул потискания смях, Едуард не допусна това да се забележи.
— Не биваше да те принуждавам да яздиш толкова далеч без почивка.
— Наистина не биваше — съгласи се хапливо Линдзи. — Хайде, какво чакаш, пусни ме! Това ще бъде моят персонал, нали?
— Права си. — Неустоимата усмивка отново затрептя на устните му.
— Тогава ми позволи да ги поздравя, както е редно. — За съжаление тя нямаше точна представа какво се правеше в такива случаи — с изключение на мъглявите описания, които беше срещала в романите.
— Както желаеш. — Едуард я пусна на земята и продължи по-тихо: — Върви напред. Усмихвай се. Кимай. За момента това е достатъчно.
Линдзи го послуша, но много скоро се засрами ужасно, защото след дългата езда куцаше и с двата крака. Стигна до първата редица момичета с блестящи лица и развяващи се бонета, които направиха несръчни реверанси.
— Добър ден — проговори смело тя. — Олеле! — Прасецът на десния й крак се скова и тя трябваше да спре и да го разтрие.
Строен сивокос мъж на неопределима възраст, очевидно най-важният човек тук, излезе напред.
— Добре дошли у дома, милорд! Получихме вестта. От името на госпожа Джили, на персонала и на моята скромна личност приемете благопожеланията ни за женитбата. — Безизразният му поглед се премести върху Линдзи. — Добре дошли и на вас, милейди. Ще дадем най-доброто от себе си и ще ви служим вярно.
— Благодаря, Макбейн — отговори учтиво Едуард. — Благодаря ви, госпожо Джили. — Сърдечната му усмивка беше отправена към една красива възрастна жена, цялата в черно, на чиято талия висеше огромна връзка ключове. — Линдзи, Макбейн е нашият иконом, а госпожа Джили е икономката. И двамата са изключителни служители.
— Вярвам — отговори тя, усмихна се, доколкото можеше, отчаяна от циганския си вид.
Въпреки че ботушите й бяха прекалено големи и тропаха ужасяващо, Линдзи успя да изкачи стълбището с последните остатъци от достойнството си. Изпълнена с благодарност към Едуард за ценните указания, тя се усмихваше и кимаше кратко на всеки прислужник.
За нещастие трябваше да поздравява хората и от двете страни на стълбището. Насочваше се първо в едната посока, кимаше, извиваше устни в усмивка, после се замъкваше към другата.
Нещо се удари в коляното й. Тя погледна надолу и с ужас установи, че шнурът, с който беше стегнала големия мъжки панталон, се е развързал. Паникьосана, тя сграбчи края на панталона през все още влажното вълнено палто.
След няколко крачки се наложи да спре, защото не й достигаше въздух. Бузите й пламтяха от нахлулата кръв. Беше мръсна, разрошена и сигурно изглеждаше като улично хлапе. Едва потискано хихикане влоши още повече неловката ситуация.
Едуард застана до нея. Лицето му беше подозрително весело. Линдзи го фиксира с присвити очи. Той се покашля.
— Милейди е… малко уморена. Яздихме дълго и станаха някои… произшествия.
Някой се изкиска, но стоящите около него побързаха да го прикрият.
— По-късно ще слезе да ви каже добър ден.
— Глупости. — Линдзи направи опит да освободи челото си от залепналата коса, но кичурите отново нападаха към очите й. — Ние дребните жени сме много издръжливи, нали? — обърна се тя към дребничката прислужница, застанала наблизо. Момичето се усмихна зарадвано и кимна усърдно.
— Не е нужно да продължаваш — пошепна в ухото й Едуард.
— Напротив, трябва.
Незнайно откъде събрала сили, тя издържа докрай. Вървеше бавно и несигурно, олюляваше се, кимаше на всички страни и се усмихваше любезно. Щом стигна пред портала, тя стисна с две ръце панталона си и се поклони.
— Много ви благодаря, че излязохте да ме посрещнете.
Най-близкостоящите заръкопляскаха, някои от мъжете извикаха: «Браво!». Едуард я хвана енергично за лакътя и я въведе в приемния салон, който й се стори огромен — като църквата, в която се венчаха.
Линдзи усети как в сърцето й пролази страх. Без да каже нито дума, мъжът й я поведе по отекващите каменни плочи покрай тъмно облицовани стени с огромни маслени платна, от които гледаха сериозни лица, вероятно на предците му.
Линдзи доби само бегло впечатление от огромните, богато мебелирани помещения. Едуард я бутна в библиотеката — просторна стая с прозорци от оловно стъкло и безброй книги. В голямата камина под семейния герб гореше буен огън.
Тежкото махагоново писалище, отрупано с разни документи, стоеше в средата на помещението.
— Това е кабинетът ми — обясни кратко той. — Е, мадам, седнете!
Линдзи разтвори леко вълненото си палто и с благодарност се отпусна във високото кресло, тапицирано в бургундскочервено.
— Ти се държа великолепно, Линдзи! — Едуард побърза да пресече усмивката й, като добави: — Аз се възхищавам от смелостта ти, но вече знам, че тя те тласка към неразумни постъпки. По-късно ще говорим за всичко.
Ако не се страхуваше толкова много от онова, което я очакваше, тя щеше да затвори очи и да заспи. Но трябваше да събере сили и да се изправи срещу гнева на съпруга си.
— Мога да обясня всичко — започна плахо тя. — Дай ми малко време.
Едуард приседна на ръба на писалището и скръсти ръце.
— Можеш ли да обясниш защо жената, която преди пет дни стана моя виконтеса, е контрабандист?
— Нощен скитник.
Мъжът вдигна високо едната си вежда.
— О, простете, мадам. Има ли някаква разлика?
Линдзи вдигна рамене, изохка и се опита да изправи гърба си.
— Според мен, да. Но разликата е твърде фина, за да бъде описана с думи. — Всъщност и тя не я знаеше, но второто обозначение звучеше някак… по-прилично.
— Очевидно си се впуснала в това безумно приключение, за да ме накажеш. — В гласа на Едуард нямаше никакъв интерес.
— Наистина ли мислиш…? — Колко практично! Най-добре да си мълчи и да го остави да вярва в своята версия.
— Гордостта ти беше наранена — продължи той и преметна крак връз крак. — Сигурно си била много обидена, че те изоставих в сватбената ни нощ, затова си опитала отново да привлечеш вниманието ми с възмутителните си действия. Знаеш ли, един мъж има по-важна работа, отколкото да препуска като обезумял през страната и да търси лудата си жена.
Мъжете бяха суетни и нямаха ум в главите си…
— Готова съм. — Тя сведе очи и се постара да изглежда покорна.
— Готова ли?
— За всичко, което искаш да направиш с мен.
— Наистина ли? Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна. Но има едно или две неща, които ти трябва да ми обещаеш.
Едуард скочи от писалището, обърна й гръб и се загледа през прозореца. Това не е добър знак, предусети Линдзи. Странният звук, който излезе от устата му, също не беше добър знак. Стана й горещо.
— Разбира се, ти смяташ, че аз нямам никакво право да ти поставям изисквания. Но ми се ще да апелирам към добрата страна на характера ти.
— Ти търсиш добра страна в характера ми?
— Моля те, не се сърди на Сара и Ема! Те ме умоляваха да не тръгвам, но аз съм… Вижте, милорд, боя се, че съм много упорита.
— И аз се боя от същото. Ще размисля над молбата ти.
Не беше много, но все пак добро начало! Линдзи се помоли Сара и Ема да са удържали на дадената дума и да са уверили Едуард, че заминаването за Корнуол е само нейно решение. Антон не биваше да се забърква в отношенията й с нейния съпруг. Той и без това щеше да се разтревожи достатъчно от внезапното й изчезване.
— Бих ли могла да се измия и да облека чисти дрехи?
— Искаш да кажеш, подобаващи за една контеса?
— Точно така! — отговори сърдито Линдзи.
— Много скоро ще стане и това, скъпа съпруго. Първо обаче трябва да ти съобщя какво съм решил за най-близкото ти бъдеще.
Колко застрашително прозвучаха думите му!
— Ще останеш в Хъксли за неопределено време.
— Но…
— Не, Линдзи. Спести си възраженията. Ти няма да напуснеш имението ми. Никога вече няма да излезеш навън без мое съгласие — освен ако аз не ти предложа.
— Въпреки това…
— Не, Линдзи! — Едуард се обърна към нея. — Не ме засипвай с приказки. Сигурен съм, че покоите, отредени за теб, ще ти харесат. С времето, щом се уверя, че мога да ти имам доверие, ще ти позволя да се движиш свободно. Ще обсъдим всичко това, когато следващия път се върна от Лондон.
Тя го погледна слисано. Всяка дума бе като ведро студена вода.
— Ти заминаваш, Едуард? Още сега? И ме оставяш сама тук?
— Нямам избор. — Той не посмя да я погледне в очите и взе една връзка писма от писалището. — Ще се грижат добре за теб.
— Не! — Линдзи скочи от стола си и се втурна към него, доколкото позволяваха изранените й крака. — Моля те, не ме напускай! — Тя се вкопчи в рамото му и за момент забрави огромния си панталон.
Едуард я привлече нежно към себе си, откопча мръсното палто, свали го от раменете й и завърза шнура на талията й, сякаш тя беше дете.
— Готова си — промърмори той. — Никой няма да те пипне… поне засега. — Прекрасните му тъмни очи срещнаха нейните. Устата му се усмихваше, очите горяха от страст. — Помоли ме още веднъж, Линдзи.
Тя не можеше да откъсне поглед от коравите устни, полузакрили силните бели зъби.
— Още веднъж ли?
— Помоли ме да не те напускам. — Той протегна ръце към нея. — Или искаше да кажеш нещо друго?
Линдзи преглътна мъчително. Какво беше това? Защо всеки път, когато застанеше пред него, губеше ума и дума? Къде беше отлетял гневът му? Защо бе престанал да я ругае?
— Точно това исках да кажа, Едуард. — Тя сведе глава. — Би било прекрасно, ако останеш с мен. Аз… ти си ми много скъп.
Мъжът стисна до болка крехките й китки, но изведнъж рязко я пусна.
— Не знаете какво говорите, мадам!
Разбира се, че знаеше. Той нямаше представа от тези неща, не тя.
— Искаш ли да ти докажа, че говоря сериозно? — Тя се надигна на пръсти и приближи устни до неговите. Той я задържа така в продължение на цяла минута, после я притисна към себе си.
— Много добре, малката ми. Чакам да ми покажеш.
Припомнила си уроците по целувки, Линдзи докосна ъгълчето на устата му с върха на езика си. После бавно и внимателно изрисува контурите на устните му. Първо пълната долна устна, след това острите линии на горната. Захапа нежно меката плът, помилва я с език. Засмука я и от гърлото му се изтръгна стон. Линдзи се надигна, колкото можеше, обви с две ръце шията му и впи устни в неговите. Езикът й смело се стрелна навътре, изтегли се и отново се зае да изследва устата му.
— Ти си истинска вещица — прошепна задавено Едуард. — Изкусителка с ангелското лице на съвършената невинност. Но аз няма да ти позволя да ме измамиш.
Линдзи отметна глава назад и го погледна обидено. Устата й беше подута. Лицето на Едуард се беше стегнало. Той мушна ръка в ризата й, улови едната й гърда и я скри в шепата си.
— Никога вече няма да яздиш в този вид пред чужди хора. Разбра ли ме?
— Да, Едуард.
— Можеше да попаднеш на негодници, които да се възползват от удобния случай. Ясно ли ти е?
— Да, Едуард. — Линдзи не смееше да диша. Палецът му галеше зърното й.
— Добре. Задачата ти е да научиш всичко, което ще те направи добра и покорна съпруга.
— Тъй вярно. — Линдзи се облегна на него и изведнъж смаяно облещи очи. Долната част на тялото му се триеше в нея и там пулсираше нещо кораво. То се удари в нея, сякаш живееше свой живот.
— Едуард! Част от теб се движи!
Мъжът зяпна смаяно. Поклати глава, после избухна в смях.
— Ти си такова дете… — Смехът отново го надви. — Трябва да вървя. Трябва веднага да тръгвам.
Линдзи усети как очите й се напълниха със сълзи, но си заповяда да не плаче.
— Ти си ядосан и аз не ти се сърдя. Разбирам защо искаш да ме затвориш тук. Няма да се разсърдя дори ако никога вече не дойдеш да ме видиш.
Мъжът пое дълбоко въздух, наведе се и целуна потрепващите й устни. После събра документите от писалището, напъха ги в една чанта и закрачи към отворената врата.
— Никога не бих си простил, ако те затворя тук завинаги, без дори да те посещавам — призна с усмивка той. — Ако не се върна при теб, ще бъда достоен за лудницата.
Линдзи се усмихна обнадеждено.
— Благодаря ти — прошепна едва чуто тя. — Ще сторя всичко, каквото трябва, за да ти стана добра съпруга.
— Би било чудесно — промърмори Едуард и излезе в коридора. Ала отново надникна в стаята и допълни: — Не искам да се тревожиш за нищо, Линдзи. Смятам за свой дълг след завръщането си да ти разкрия всичките си карти.
Ботушите му изтрополяха по каменните плочи. «Част от теб се движи» — повтори си тихо той и отново избухна в смях. След минута външната врата се затвори зад гърба му.


20

Според Едуард настроението му беше точно каквото трябваше да бъде — експлозивно.
Той нахълта в антрето на къщата си на «Кавендиш Скуеър» и прислужниците се разпръснаха като пилци. Персоналът беше подбран много внимателно. Всички знаеха кога не бива да се мяркат пред очите на господаря.
Бургундскочервеният екипаж и старият файтон, които чакаха пред къщата, му подсказаха кого ще намери в салона. Как щеше да застане пред тях?
— Добър ден, Антония — каза той още преди да е затворил вратата зад гърба си. — Добър ден, Джулиън. Радвам се, че се наслаждавате на гостоприемството ми.
Поздравът беше посрещнат с мълчание. Едуард огледа внимателно посетителите си. Антония седеше в любимия му стол пред камината и четеше задълбочено някаква книга. Джулиън беше приведен над госпожица Уинслоу и едната му ръка леко докосваше рамото й. Двамата явно се упражняваха да играят карти.
— Каква прекрасна картина — продължи виконтът, влезе в салона и хвърли камшика и ръкавиците на най-близкия стол. — Увертюрата е подходяща дори за най-добрите пиеси в Кралския театър! Изисканите люде у дома си! Каква атмосфера на уют!
— Сарказмът не ти отива, Едуард — произнесе укорно Антония, без да вдигне глава. — Същото важи и за поведението ти през последните две седмици.
— Моето поведение! — Виконтът изпръхтя презрително и свали прашната пелерина. — След всичко, което преживях, ти дръзваш да ме укориш за поведението ми? Предполагам, че вестта от Хъксли е пристигнала преди мен? Трябваше да уредя още една дребна работа, преди да напусна Девън. Но защо всъщност не очаквате вест от моята съзнаваща дълга си съпруга?
— Понякога наистина сте непоносим, сър!
Спокойната, но достатъчно изразителна забележка на Джулиън накара Едуард да замръзне насред движението.
— Какво каза, Джулиън?
— Мисля, че чухте всяка моя дума.
— Може би, но отказах да повярвам. Откога си позволяваш да критикуваш поведението ми?
— Откакто си позволяваш да се държиш зле с невинни млади дами.
Едуард го погледна стъписано, после бавно сгъна изпръсканата с кал пелерина.
— Според мен пътят, по който съм поел, е абсолютно оправдан.
— Велики боже! — Джулиън се изправи, но ръката му остана върху рамото на Сара Уинслоу. — Ти наистина си един… един…
— … надменен, дебелоглав, несправедлив… — Антония млъкна за миг и изгледа племенника си с искрено отвращение, — … с поведение на селяк!
Виконтът мушна ръце под реверите на сюртука, отиде с леки крачки до огъня и застана с гръб към пламъците.
— Значи съм дебелоглав селяк? — Той присви очи и се обърна към Сара Уинслоу. — Все още не съм чул вашето мнение, госпожице Уинслоу. И не ме уверявайте, че няма какво да добавите към тези обиди!
Тъмните очи на момичето бяха устремени към него.
— Вие… вие кипяхте от гняв срещу мен, милорд. — По бузите й се затъркаляха сълзи и Едуард се уплаши. — Бедната Линдзи. Тя е толкова добра. Непрекъснато се опитва да помага на страдащите. А сега… сега вие я заточихте кой знае къде!
Едуард проследи с нямо възхищение как приятелят му падна на коляно и притегли момичето в обятията си. Сара захълца тихичко на рамото му. Обвинителният поглед на Джулиън накара виконта да се почувства последния подлец на света.
— Да напуснеш невестата си в първата брачна нощ! — Антония тресна книгата на масичката и се надигна. — Първо манипулираш невинното младо същество и го принуждаваш да се омъжи за теб. В момента, когато наглото ти властолюбиво поведение получи добър урок от вниманието на мъжкото общество, което съвсем естествено бе привлечено към прекрасната девойка, ти се втурваш като бесен и уреждаш сватбата с най-неприличната бързина, която някога съм виждала!
— Но аз нямах друг…
— Престани, Едуард. Ти лиши момичето от възможността да се порадва на най-голямото събитие в живота си. Не се и опита да разбереш каква е Линдзи, да се зарадваш на интелигентността, жизнеността и красотата й, на силната й воля. — Гръдта на Антония се вълнуваше под пластовете черни дантели и пристегнатия с диамантени шнурове корсаж. — Защо не си помисли, че една млада жена, успяла да запази силния си дух и чувството си за хумор дори след дългото съжителство с Роджър Лачет и Бел Гранвил, е нещо съвсем особено?
— Виж, лельо, аз…
— Не, ти изобщо не се замисляш, Едуард. Беше твърде зает да налагаш правата си на собственик. Освен това се държа непростимо със Сара, Едуард. Това е нещо, което трудно мога да извиня.
— Слушайте, слушайте! — обади се Джулиън, все още коленичил пред Сара.
Виконтът хвърли зъл поглед към приятеля си. Джулиън явно беше влюбен до уши в малката провинциалистка.
— Ами Ема? Какво ще кажеш за Ема, Едуард?
Виконтът усети внезапно изтощение.
— Сега ще ме ругаеш и защото една глупава камериерка е била подведена да преспи в моето…
— Не смейте! — Сара скочи като ужилена. — Моля ви, не говорете за това, милорд. Много е… деликатно. Така сте сплашили бедното момиче, че сега не смее да напуска стаята си.
Едуард местеше поглед от един обвинител към друг. Беше яздил почти без прекъсване дни наред, почти не беше спал. По дяволите, в думите им имаше повече от едно зрънце истина. Милата малка Линдзи, която стоеше на парадното стълбище в Хъксли и стискаше смешния си панталон, поздрави с достойнство събраните слуги — никога нямаше да забрави начина, по който се държа тази жена.
— Боже, колко си мръсен, Едуард — продължи укорно Антония. — Ботушите ти са целите в кал.
— Знам.
— Най-малкото, което можеше да направиш, беше да се появиш пред нас в приличен вид.
— Дни наред бях на седлото — опита се да се оправдае той. — Знаеш ли какво преживях?
— Не само ти — отвърна рязко Джулиън. После му намигна съзаклятнически. Явно имаше новини.
— Твърде дълго чаках да получа вест от теб — обади се величествено Антония. — Затова сега имай добрината да не ми губиш времето с празни извинения. Къде е Линдзи?
Едуард зарови пръсти в косата си. Трябваше веднага да уреди нещата в Лондон и да се върне при Линдзи.
— Теб питам, Едуард. Къде е тя?
Умората заплашваше да го надвие.
— Питаш къде е ли, лельо?
— Не ме ядосвай. Не искам да слушам глупости. Къде затвори Линдзи? Какво направи с нея?
Главата му се проясни. Още малко! Щеше да остане в Лондон само няколко дни и после да се върне при Линдзи, най-сетне да осъществи мечтите си… да я направи своя.
Сара получи кратка усмивка.
— Простете, ако съм бил груб с вас, госпожице Уинслоу — промълви учтиво той. — Моля ви, не забравяйте, че никога не съм бил женен и нямам представа от тази отговорност.
Сара направи опит да се усмихне.
— Имайте добрината да кажете на Ема, че съм забравил онова, което стана през нощта и не й се сърдя.
— Ще й съобщя — отговори Сара и лицето й засия.
— Благодаря ти, Антония — обърна се Едуард към контесата. — Ти ми препоръча нещо добро. Веднага ще отида да се преоблека.
Контесата затвори ветрилото си и го огледа внимателно над пръчките от слонова кост.
— Не отговори на въпроса ми.
— Чуй тогава: моята виконтеса е там, където й е мястото. В Хъксли Плейс. Изпълнява задълженията си, като води домакинството на имението.
Той се усмихна на всички и се обърна към вратата.


— Лачет? — Едуард се извърна от прозореца и погледна смаяно елегантния иконом на градската си резиденция. — Той е тук, Гарити? В този час? — Отдавна беше минало полунощ.
— Точно така, милорд. Отведох го в салона. — Гарити се покашля. — Изглежда ми някак… объркан.
Едуард се заразхожда нервно напред-назад. Тъкмо размисляше кога ще може да си разчисти сметките с Лачет. Ето че негодникът сам му бе предоставил тази възможност.
— Доведи го тук.
След минута вратата се отвори. Лачет, изпотен, със силно зачервено лице, блъсна Гарити настрана. Изтри челото си с голяма кърпа, направи няколко крачки към Едуард, после бързо се върна назад и изчака да останат сами.
— Много добре знам, че е късно — подхвана той. — Но стигнах до заключението, че няма да ви е приятно, ако отложа за утре.
Едуард приседна на пейката под прозореца и се облегна на тъмнозелената кадифена завеса.
Лачет направи крачка към сребърната табла, на която бяха подредени кристални гарафи. Вдигна ръка и погледна въпросително домакина.
— Нали нямате нищо против да се обслужа?
Едуард поклати глава и гостът си наля солидна порция бренди.
— Попаднах в много неловко положение. — Лачет хвърли бърз поглед към виконта. — Сигурно всичко е въпрос на подходящо време. Но вижте, стари приятелю, времето работи в моя вреда. Ако разбирате какво искам да кажа.
Едуард отново поклати глава. Преметна крак връз крак и обхвана с ръце коляното си. Не възнамеряваше да помогне на този жалък червей с нито дума.
Лачет започна да ходи из стаята. Правеше отмерени крачки, стъпваше с върховете на пръстите върху всяка шарка на зеления персийски килим, поставяше другия си крак върху следващата. Домакинът се размърда, понечи да стане, но се отказа. Можеше да чака.
— Нали си спомняте уговорката, която постигнахме? — попита Лачет.
— Ако обичате, освежете паметта ми.
— Ами… вероятно сте забравили подробностите. Е, след като вие настояхте, аз взех дейно участие в развлеченията, които се предлагат в «Будълс». Дяволски мило е там, наистина. Но и дяволски скъпо.
Едуард вирна брадичка.
— Е, разбира се, заведението е първокласно — побърза да добави Лачет. — Но, както и да е, вие очевидно сте пропуснали да попълните сметката ми.
Едуард изчака няколко секунди и попита:
— Какво имате предвид? Аз винаги уреждам сметките си. Учудвам се, че някой си е позволил да обсъжда моите дела с вас.
— Не, не, не ме разбрахте. — Лачет направи гримаса. — Вероятно не се изразих ясно. Говоря за моите сметки. Те не са платени.
— О! — Едуард се загледа в ноктите си. — Искате ли да помоля кредиторите ви да изчакат известно време, докато успеете да съберете сумата?
Лачет изръмжа като ранен звяр и Едуард настръхна.
— Нали казахте, че ще се погрижите за разходите ми — продума с мъка той. — Това беше част от уговорката ни. То, и другите необходими екстри по време на пребиваването ни в столицата.
Едуард се показа изненадан.
— Други екстри? Какво по-точно имате предвид? — Без съмнение добрата госпожа Филинг попадаше в графата на «екстрите». Да не говорим за хазартните дългове.
— Ако не бяхте пожелали мама и аз да дойдем в Лондон, за да дадем необходимата семейна подкрепа на Линдзи преди сватбата, ние нямаше да направим тези значителни разходи по поддържането на домакинството в Челси.
На първо време ти трябват пет хиляди гвинеи, за да се разплатиш с госпожа Филинг, помисли си злобно Едуард. Още две хиляди тук, други две хиляди там… Беше му се наложило да уреди освобождаването на Лачет от известното заведение на «Джърмейн стрийт», където го бяха обвинили в измама при игра на карти. Тъй като всички лондонски дендита познаваха този необикновен игрален салон с опасните му маси, Лачет вероятно беше станал нищо неподозиращата жертва. Всъщност, какво го беше грижа?
— Нали ви помогнах да се откажете от «Джърмейн стрийт»? — напомни спокойно виконтът.
Лицето на Лачет се оцвети в лилаво.
— Да, дяволски мило от ваша страна. Но съм длъжен да платя сметките на мама… има и неплатени сметки за Челси.
— Колко по-точно?
— О! — Лачет вдигна рамене. — Петнадесет, може би.
— Петнадесет гвинеи?
Лачет го погледна възмутено.
— Петнадесет хиляди… но без дреболиите за мама!
Едуард смръщи чело, но не каза нищо.
— Не е ли възможно първо да уредим дълговете ми в «Будълс»? Днес отказаха да ме пуснат. Дяволски неприятна ситуация.
Едуард си забрани да покаже задоволството си.
— Нима сте дошли да ме молите за нов кредит?
— Кредит? — Лачет опули свинските си очички. — Какъв кредит? Тук има недоразумение! Вие очевидно сте забравили, милорд. Ясно ми заявихте своята готовност да плащате разходите ми в «Будълс».
Едуард се приведе напред с ръце на коленете, остана известно време неподвижен, после бавно се надигна.
— Очевидно имаме проблем. Наистина е станало недоразумение. Аз изразих готовност да ви спонсорирам в «Будълс», драги. И го направих. — Членовете на клуба никога нямаше да му простят тази глупост. — Но никога не съм имал намерение да поема частните ви дългове.
Лачет отвори уста и забрави да я затвори. Главата му се килна напред върху тлъстата шия.
— Но вие… вие ми обещахте. Ако имах съмнения, никога не бих… Вижте, милорд, аз съм шокиран. Не ми е възможно да платя дълговете си.
— Наистина ли? — Едуард се усмихна надменно. — Повечето хора… повечето джентълмени, искам да кажа, знаят, че са длъжни да плащат дълговете си.
— Но сметката е значителна. — Лачет отпи голяма глътка бренди. — Никога не съм си помислял, че ще се наложи да пръскам личните си средства за стил на живот, който се очаква от роднината на един виконт. Аз съм брат на съпругата ви!
Едуард го погледна пронизващо.
— Мисля, че вече уредихме недоразумението, господин Лачет. Така, както стоят нещата, явно ще се наложи да мобилизирате собствените си средства. — Сега идваше истински интересната част от играта.
Лачет напълни отново чашата си, без да помоли за разрешение, отпи глътка и измери виконта с мрачен поглед.
— По-късно ще се върнем на темата «Будълс». Нека първо да уредим въпроса с имението. Необходимите документи за прехвърлянето на Трегонита все още не са пристигнали при адвокатите ми.
— Какво прехвърляне, господин Лачет?
Очите на Лачет изскочиха от орбитите.
— Точно така, милорд. Вие се оженихте за несъщата ми сестра преди цяла седмица, но пропуснахте да уредите своята част от брачния договор.
Едуард извади часовника си от джоба на жилетката, провери кое време е и размаха златната верижка.
— Още едно мило заблуждение. Доколкото си спомням, казах само, че не ми се иска да лиша Трегонита от вашето управление, след като сте поели задължението да пазите наследството на Линдзи след смъртта на баща й — а и родният й брат вече не е между живите.
— Точно така!
— Но никога не съм казвал, че възнамерявам да ви подаря наследството на жена си, сър. Това би било крайно несправедливо.
Силно зачервеното лице на Лачет стана виолетово. Той отваряше и затваряше уста, ноздрите му се свиха. Звуците, които издаваше — отчасти пъшкане, отчасти давене — бяха отвратителни.
— Да не ви е лошо, сър?
— Какво? — Лачет изхъмка възмутено. — Как мислите, какво пише в договора ви за Линдзи?
Едуард разпери ръце.
— Че съм длъжен да се грижа за нея — сега и до края на живота й. Тя стана моя съпруга с всички права и отговорности. Мисля, че постъпих повече от почтено, като й купих всичко необходимо за сватбата, макар че това беше ваша задача.
— Но какво остава за мен? — излая Лачет. Коремът му видимо трепереше. — Нима няма да получа нищо повече, отколкото и без това имах, когато онази малка глупачка си отвори краката за вас?
Гласът на Едуард прозвуча още по-ледено — ако това изобщо беше възможно:
— Искам да ви напомня, че говорите за съпругата ми.
— Говоря за сладката малка провинциалистка, която не се посвенихте да обезчестите, милорд! — Лачет пристъпи към него и Едуард видя как вените на шията му биеха до пръсване. — Говоря за стоката, която купихте от мен. Например за дръзките млади гърди, за които всеки мъж би платил скъпо и прескъпо.
— Господин Лачет…
— Не ме прекъсвайте, милорд! — Негодникът беше забравил всяка предпазливост. — Вие купихте едно тяло. Като жребец, който гори от нетърпение да се качи върху първокласната кобила, която му предложих. О, аз помня много добре красивите ви слова — вие искахте да бъдете първият, който ще се наслади на красивата девственица! Купихте си играчка и очаквате от нея всевъзможни радости, милорд. Вярвам, че вече сте опознали прелестите й.
Гневът бушуваше в тялото му, но лицето му остана напълно безизразно. Кръвта във вените му се вледени. Не смееше да погледне Лачет, защото знаеше, че няма да се удържи.
— И как я намирате? — попита предизвикателно Лачет. — Беше готова, нали? Бързо ли се научи? Предложи ли ви се или се разпищя и се опита да избяга? Последното би ми харесало повече, признавам. Прав ли съм, милорд? — Лачет се разсмя и Едуард усети гадене.
— Вие сте пиян, сър — изсъска виконтът и преглътна жлъчката в гърлото си. Скри ръце в джобовете и ги стисна в юмруци, за да се овладее. — Ще наредя да ви закарат у дома ви, за да си отспите.
— Вие започнахте сделката — изгърмя Лачет. — И сега ще си платите, иначе ще идете в ада. Започваме с дълговете, които направих в «Будълс» с ваше изрично позволение. В Челси също имам значителни дългове. Сумата е много голяма. Нали трябваше да се забавлявам, защото бях изключен от вашата проклета сватба! Да прибавим и дълговете на мама. Ще ви напиша всички разходи, а вие ще ми платите с чек.
— О, не! — Едуард отиде до огъня и се загледа в пламъците. Точно така си беше представял сцената, но сега изпитваше само омерзение от общуването с тази измет.
— Не ли? — Лачет застана до него. — Май не чух добре!
— Казах не. — Едуард се обърна към врага си. — Ясно и категорично. Няма да платя дълговете ви в «Будълс». Няма да дам нито пени за излишествата, които сте си позволили в Челси.
— Но мама… — Лачет преглътна мъчително и направи опит да се овладее. — Добре, няма да се караме. Все пак сме роднини. Ще се задоволя с прехвърлянето на Трегонита. Уредете го утре сутринта и ще забравим днешната случка. Мога да ви уверя, че ще се разделим като приятели.
— Няма да ви прехвърля Трегонита — отговори ледено виконтът. — Не мога да си представя откъде ви хрумна тази безумна идея.
Лачет се хвана като удавник за ръкава му.
— Но нали вие казахте, че съм го заслужил с грижите си за Линдзи!
— Нали знаете, че щом Линдзи се омъжи, имуществото й става собственост на съпруга?
— Да, но…
— Вие май ме мислите за идиот, сър! Никога не съм казвал, че ще ви подаря имението.
— Мога да го докажа!
— Наистина ли? Нима съм подписал договор?
Лачет го погледна ужасено.
— Джентълменът винаги държи на дадената дума!
— Няма да говорим за неща, от които нямате понятие. Съжалявам, сър, но съм уморен. Ще ме извините ли?
— Нима искате да работя като управител на имението, което и без това щеше да бъде мое?
Едуард поклати глава.
— Ако онзи глупак, вторият ми баща, не беше пукнал, всичко това нямаше да се случи.
— Моля ви, изразете се по-ясно.
— О, но това е очевидно! — Лачет направи широк жест. — След като слабоумният му син си отиде от този свят, Бродерик Гранвил искаше да ме направи свой наследник. Не можеше да рискува да остави цялото си богатство на една глупава жена или на зет, който не е избран от него самия.
Едуард се усмихна надменно.
— Колко жалко, че Линдзи не последва «призванието» си, нали? Защо не се опитахте да отхвърлите предложението ми? Ако момичето беше отишло в манастир, вие щяхте да останете единствен наследник. Нито съпруг, нито наследник, който да го оспори. То щеше практически да остане ваше.
— Точно така — изхленчи Лачет. Езикът му вече се преплиташе, но отпи още малко бренди. — Но вие казахте, че всичко ще ми принадлежи, и аз ви повярвах.
— Повярвали сте в нещо, което не съм казал — отсече безмилостно Едуард. — Напуснете къщата ми, моля.
— Имението ще пострада много, докато си платя дълговете — предрече Лачет и се олюля.
— Имението няма да загуби нито стотинка.
— Какво говорите? — Лачет обърна глава и се опита да се съсредоточи. — Какво означава това?
— Новият управител на Трегонита е вече на път. — Едуард дръпна шнура на звънеца, за да повика Гарити. Неслучайно имаше на разположение млад и силен иконом. — Гарити ще ви изведе. Имате една седмица, за да съберете нещата си и да напуснете къщата ми в Челси. След още една седмица трябва да сте опразнили Трегонита.
— Вие… няма да посмеете!
— Вече посмях.
— Преди това ще ви видя в ада!
Да, помисли си горчиво Едуард, ти си в състояние да го направиш. Оттук нататък трябваше да бъде много предпазлив, докато това влечуго изчезнеше завинаги.
— Гарити — обърна се с лека усмивка той към влезлия иконом, — ако обичате, придружете господин Лачет до къщата ми в Челси.
Лачет се нахвърли като бик срещу виконта, но той го спря с добре прицелен удар. Гарити го сграбчи за яката и го повлече към вратата.
— Майка ви — продължи спокойно Едуард — е доста странна личност, но е само жена. Намерил съм й добро място в едно имение в Йоркшир. Тя няма никакви способности и изборът не беше голям. Един приятел беше така добър да предложи госпожа Лачет да поеме грижата за параклиса на имението.
— Но… но…
Едуард обърна гръб на вратата и се запъти към прозореца. Колко време беше минало, откакто напусна Линдзи, своята възхитителна малка Линдзи. Припомни си неустоимия поглед, с който го умоляваше да не я оставя, и въздъхна.
В този поглед имаше обожание — или се лъжеше?
Той погледна към двора и проследи как Гарити завлече отчаяно съпротивляващия се Лачет до каретата. Тази нощ беше едва началото на края на един мръсен убиец!
Линдзи го гледаше с обожание, наистина. Едуард се запъти към стаята си. Любов? Възможно ли бе момичето да се е влюбило в него?
А той искаше ли тя да го обикне?
Скрил ръце дълбоко в джобовете, той се облегна на стената. Той я желаеше, искаше… Отвратителните намеци на Лачет отново изникнаха в паметта му и той стисна зъби. Как беше посмял този подлец да говори по този начин за съпругата на един аристократ…
По дяволите, той не знаеше какво е любов — ако тя изобщо съществуваше. Може би тя беше само за поетите и глупаците, но не и за истинския мъж!
Една нощ сън, а на сутринта щеше да потегли към Девън — при Линдзи.
Едуард спря за малко до вратата към стаята, която беше заповядал да обзаведат за нея. Колкото и да беше уморен, си припомни как беше изглеждала в първата им брачна нощ, трепереща, крехка и в същото време пищна в девственото бяло.
Само след два дни тя щеше да му стане истинска съпруга.
Той разтърси глава и влезе в спалнята си. В камината гореше буен огън. Камериерът Стодарт беше приготвил удобен халат и гарафа бренди.
Едуард си наля малка порция и застана пред камината. Разклати кехлибарената течност във фино шлифованата чашка, после я изпи на един дъх.
Не искаше да бъде тук. Не и без Линдзи.
Най-после остави чашата и развърза вратовръзката си. Свали жакета и ризата, опря ръце върху перваза на камината и се наслади на топлината на огъня.
Стресна го тих шум, но преди да е успял да се обърна, две стройни ръце се увиха около талията му.
— Бедничкият ми Едуард — произнесе нежен женски глас зад него. — Знаех си, че тази нощ ще имаш нужда от мен.
Той не се помръдна — само членът му набъбна. Все още не се беше научил да контролира напълно тази част от тялото си.
Усети в гърба си силния натиск на пищните гърди. Възбудените им връхчета се забиха в кожата му като парченца чакъл.
Той се надигна бавно и ръцете, впити в ребрата му, започнаха многократно упражнявания масаж. Почти безучастно Едуард наблюдаваше как гладките, сръчни пръсти описваха кръгове около пъпа му и се плъзнаха надолу… докато той ги спря.
— Знам как да те накарам да се отпуснеш. — Жената плъзна пръсти по гръбнака му и той затвори очи. — Не ме отблъсквай, Едуард.
Мъжът пое мъчително въздух, хвана стройната китка и рязко обърна лейди Клариса Симъндс към себе си.


21

Изкушението има много лица и силните мъже често трябва да се напрягат, за да ги изобличат. Твърде рядко материалът, от който са направени най-горещите плътски фантазии, се предлага на отворената мъжка уста, зажадняла за сладко, като зрял плод.
Едуард стоеше пред камината и не смееше да помръдне. Жената, която се поклащаше изкусително пред него, облечена в прозрачна рокля от светлосин сатен, беше положила големи усилия, за да се представи като празник за сетивата.
— Изглеждаш уморен, скъпи — изгука Клариса. — Но аз знам как да превърна тази умора в блажен сън. Ти ме познаваш, нали, жребецо мой?
Изразът, който беше употребил и онзи мръсник Лачет! Едуард оголи зъби като хищник.
— Остави ме, Клариса. Овладей се и си върви у дома.
— У дома? — Тя отвори широко красивите си, алчни очи. — Не бих могла да си отида, без да ти дам онова, от което се нуждаеш.
Той пое дълбоко въздух.
Клариса докосна с разперени пръсти окосмената част на гърдите му.
— Всяка нощ сънувам тялото ти — призна с треперещ глас тя. — А когато съм будна, те виждам пред себе си. Тези черни косъмчета по гърдите, дългите, стройни крака… и всичко останало. — Тя се усмихна с престорена плахост. — Хората около мен говорят и говорят, но аз не им обръщам внимание. Пред вътрешния ми взор си само ти. Всичко от теб. Даже те вкусвам. — Тя хвърли дързък поглед към издутината на панталона му.
Тази жена не разбираше от сарказъм, но той не можа да се удържи и изсъска:
— Разчитам, че няма да мляскате много силно, мадам!
Клариса само се изсмя. Раздвижи се, вдигна рамене и Едуард изпъшка безсилно. Едва сега разбра защо бе усетил кожата й, сякаш е гола.
Богатите дипли на роклята скриваха истинската кройка — до мига, в който носещата я реши да покаже колко хитро беше работил създателят й. Клариса се потърси леко и над големите гърди се отвориха вертикални разрези. Коприната се отдръпна меко и предостави на погледа му белите хълмчета, които едно време го подлудяваха. Дори сега не можа да остане равнодушен пред тази еротична гледка.
— Докосни ме, Едуард — пошепна тя, извъртя хълбоци и изви гръб. — Докосни ме с език и зъби, както само ти умееш. Използвай ме, Едуард. Направи всичко, което искаш. Копнея за теб.
Той преглътна, неспособен да откъсне поглед от набъбналите зърна. Коремът му се сви на топка. Огромни ареоли, а зърната бяха намазани с ароматно масло.
— Вкуси ме, жребецо мой! — Езикът й се плъзна по отворените устни, розов и блестящ.
Когато Едуард не се помръдна, тя потърка сама връхчетата на гърдите си, простена тихо и потрепери. После вдигна ръка към лицето му и размаза сладкото масло по устните му.
— Вкуси ме, Едуард, вкуси ме!
Мъглата, която беше паднала пред очите му, бавно се разсея. Той пое дълбоко въздух и разтърси глава. Тази жена беше в еротичен транс. Беше стигнала дотам да се задоволява сама. Неговата роля беше единствено в това да й помогне да изживее фантазията си.
Тялото й предлагаше всичко. То беше мечта за всеки силен мъж.
— Вземи ме — прошепна тя. Сръчните й пръсти развързаха връзките на панталона му и за секунди го смъкнаха до коленете. — Само аз мога да те любя, както искаш. Безкръвното малко същество, за което се ожени, не е в състояние да ти даде нищо, нищичко. Нищо чудно, че си избягал, без да й се насладиш докрай.
Едуард не беше способен да произнесе нито дума. Клариса продължи да го възбужда с ръце и думи.
Когато членът му се надигна, тежък и пулсиращ, той не изпита срам. Не усещаше нищо друго, освен жадното, парещо желание, което е част от природата на мъжа.
— О, да! — Тя го обхвана и продължи да го милва, приближи се още и поглади лъскавия сатен на роклята си, който веднага се напои с телесните й сокове. Мушна члена му между бедрата си, вдигна ръцете му и ги сложи върху гърдите си. После въздъхна шумно и изобрази смукане с красиво извитите си устенца.
След малко отстъпи назад, падна на колене и го изгледа с помътнели от страст очи.
— Толкова време мина — прошепна жадно тя. — Ти ми липсваше, както и аз на теб!
Тя взе члена му в устата си и шумът се промени, стана ясен и енергичен. Главата й се притисна към него, гъстата ръждивочервена коса се разпиля по бедрата му.
Едуард сви колене.
— Достатъчно — проговори сърдито той, когато повярва, че е овладял желанието си.
Кискането й бе почти истерично. Тя скочи и разкъса роклята си и я хвърли. Засмя се тържествуващо, изтича до леглото, хвърли се върху копринената завивка и се сви на кълбо като дебнещ хищник.
Едуард изпита внезапно отвращение. Отвращение от самия себе си и от тази безумна жена, която го чакаше с тръпнещи гърди, влажна и готова за поредното забавление.
Стига толкова. Може би той не заслужаваше онзи бисер от сладка невинност, който му дари благосклонното провидение. Освен това се съмняваше, че е способен да подари сърцето си на която и да било жена, но беше твърдо решен да направи своята малка фея най-щастливата жена на света. А това означаваше да й остане верен.
Едуард се обърна, вдигна панталона си и се наметна с ризата. Откъм леглото се надигна жално хленчене, но той остана глух. Нахлузи ботушите, грабна един дебел жакет от гардероба, уви врата си с шалче и изскочи навън.
Повече не можеше да чака. Щеше да потегли за Девън още тази вечер.
Хленченето премина в остър писък.
Стодарт, който спеше в съседната стая, изскочи в коридора полугол.
— Какво става, милорд? Да няма пожар?
— В леглото ми, Стодарт — отговори сухо Едуард и се втурна надолу по стълбата. — Моля ви, погрижете се гостенката да бъде отведена в дома й. И, Стодарт, очаквайте отчаяна съпротива! Аз заминавам за Хъксли Плейс — при виконтесата.


На втората вечер, когато най-сетне видя пред себе си стената на имението, Едуард едва се държеше на седлото от умора. Мъглата беше отстъпила място на лек топъл дъжд. Въздухът тегнеше от аромата на ранни рози.
Сейнс изскочи да го посрещне и наду стария ловен рог, преди Едуард да е успял да му попречи. Докато стигне до парадното стълбище, пред входа се бе събрал половината персонал. Двама ратаи притичаха от оборите да поемат юздите. Едуард се ухили и слезе с мъка от седлото.
— Погрижете се за бедното животно — каза той на ратаите. Това беше третият кон, който беше сменил в дивото си препускане насам.
Предполагайки, че ей сега ще се яви и изненаданата Линдзи, той се огледа търсещо.
Вместо това изникна Макбейн и се запъти към господаря си.
— Не ви очаквахме, милорд.
Едуард свали дебелите ръкавици.
— Не очаквах, че толкова бързо ще приключа делата си в града. — Не беше съвсем готов, но останалото можеше да почака. — Къде е милейди?
Зад Макбейн се появи госпожа Джили. Тя погледна ужасено Едуард, обърна се към къщата, после отново към него. Ръцете й стиснаха конвулсивно връзката с ключове на колана и той забеляза треперенето им.
Стомахът му се преобърна от уплаха.
— Какво става тук?
— Ами… вижте, милорд, не знам откъде да започна — заекна Макбейн. — Нещастно стечение на обстоятелствата. Много нещастно…
— Какво е станало? — Едуард тропна с крак. — Къде е жена ми? — Страхът стягаше гърлото му.
Макбейн разпери ръце.
Едуард изпита чувството, че се задушава.
— Какво се е случило с Линдзи? — По дяволите! Защо я бе оставил сама в тази чужда обстановка? Трябваше да отложи разправата с Лачет и да се погрижи за съпругата си.
— Тя е… лейди Хъксли не е тук, милорд — отговори вместо иконома госпожа Джили. — Тя имаше… посетител и трябваше веднага да замине.
— Какъв посетител?
— Една жена — обади се Макбейн. — Бих казал, че беше от нисшата класа. Милейди беше много развълнувана и ни каза, че трябва веднага да замине.
— Къде отиде? — изрева Едуард.
— Каза ни само, че непременно ще се върне преди вас — заусуква го Макбейн. — Моля ви, милорд, влезте! Сигурен съм, че милейди ще се върне много скоро.
Едуард се обърна като ужилен.
— Ей, ратай! Веднага доведи Сейбър! — Гласът му трепереше от ярост. — Макбейн, отговаряй на въпросите ми! Мислиш ли, че контесата е тръгнала към Корнуол?
Макбейн кимна.
— Така мисля, милорд. Лицето, което дойде тук, говореше на тамошния диалект. Каза ми, че милейди има някои неуредени въпроси и е длъжна да се погрижи за тях. — Бедният иконом се разтрепери като лист. — Божичко, как се надявах, че няма да ми се наложи да ви кажа това! Но жената ми заяви, че там, където отиват, дебне смъртна опасност.


Този път Едуард не спря нито за миг на планинския гребен над Салтърс Коув. Днес местността, през която беше преминал в пълен мрак, беше осветена от ярко слънце. Инстинктът го доведе именно тук. Не вярваше, че ще намери Линдзи в Трегонита, освен това беше възможно Лачет вече да се е върнал. По-късно щеше да се оправи и с него. При предишното посещение старата жена му бе казала да потърси Антон Полак. Значи трябваше да започне с него.
Той заобиколи гората и откри пътека, която слизаше в залива. Забави темпото. Само глупакът се опитваше да превземе непозната крепост с щурм. Заливът се отвори точно както го бе описала старата жена — като извивка на сърп. Едуард мина през кръстовището и видя втората пътека, която водеше към гората.
През онази нощ Линдзи беше минала по нея с каручката. Той остана на широкия път, който водеше право към Салтърс Коув.
Приливът беше оставил на брега само тясна ивица тъмнозлатист пясък. Над водата стърчеше издигнат стабилен кей. За кола бяха завързани две лодки, една малка с една мачта и един платноход, подготвен за риболов. Едуард спря и се вгледа. Боядисаният в черно катер беше украсен със зелени ивици и изглеждаше наистина добре. Забеляза и името му: «Лини I».
Джеймс обичаше морето.
Виконтът побърза да прогони спомена и обърна коня си. На пътеката стоеше мъж с огненочервена коса.
— Кой сте вие? Какво търсите тук?
Очите на гиганта бяха сиви като небето над Корнуол във ветровит ден.
Инстинктът, който го бе довел право тук, му подсказа, че е намерил търсения човек.
— Антон Полак?
Великанът опря ръце на хълбоците и се разкрачи още повече. Морският бриз разроши огнената грива.
— Кой иска да разбере името ми?
— Търся Антон Полак. — Едуард се поколеба да каже титлата си. — Вдовицата Уолън ми каза да ви потърся тук.
Войнствената стойка на мъжа се отпусна.
— Правилно.
Едуард никога не беше заставал пред толкова едър и силен противник. Антон Полак беше като древен воин. На всичкото отгоре беше и красив.
— Вдовицата ми каза, че вероятно знаете къде се намира… — Как трябваше да нарече съпругата си? — Тя ми каза, че вероятно знаете къде мога да намеря виконтеса Хъксли.
В първия момент грамадното тяло на Полак отново застана в бойна готовност. Един поглед в лицето на мъжа беше достатъчен, за да разбере, че не се е излъгал.
— Значи вие сте съпругът? — изръмжа Полак. Ръката му се стрелна напред и сграбчи юздите на Сейбър — толкова бързо, че Едуард не успя да реагира. — Защо се забавихте толкова? Всеки нормален мъж, имал щастието да се ожени за такова съкровище, не би я оставил сама нито за минута. А когато тя изчезна още през първата си брачна нощ, ви трябваха цели четири дни, докато я откриете.
Едуард слезе от коня и посегна към юздите.
— Откъде знаете какво е станало през първата брачна нощ?
Мъжът преглътна и отмести поглед.
— Имам остро око!
— Линдзи е дошла при вас, нали? — Трябваше да му изтръгне истината — с надеждата тя да е по-безобидна, отколкото се опасяваше.
Полак устреми ясните си очи в лицето му.
— Точно така.
— И вие я забъркахте в дейност, която може да й струва живота.
Полак го сграбчи за раменете с толкова бързо движение, че Едуард едва не загуби равновесие.
— Откъде знаете? Къде е тя сега? Ранена ли е? — Той стисна по-силно и го разтърси. — Кажете ми какво знаете! Претърсих цялата гора, но не я открих. Каруцата беше долу в гората. Старата Каткин пасеше мирно и тихо. Намерих следи от кон. Сигурно някой от хората на Фар я е заловил. Помислих, че са я отвели в Сейнт Аустел, но там не знаеха нищо.
Едуард блъсна ръцете на противника си. Беше готов да се закълне, че този грамаден мъж е влюбен до полуда в съпругата му.
— Нямам представа кой е този Фар, но мога да ви уверя, че хората му не са я заловили. Аз бях там през нощта. Аз съм неин съпруг и дойдох да я отведа вкъщи. Сега разбирам, че съм дошъл точно навреме. Кажете ми кой дявол ви накара да забъркате жена, която е още почти дете, в нелегална дейност?
— Линдзи ли ви каза това?
Съпругата му беше свързана по някакъв начин с този мъж и това никак не му харесваше.
— Тя не ми е казала нищо за станалото през нощта. Не спомена дори името ви. Но момиче от добър дом не би станало контрабандист, ако не го принудят.
Полак се ухили саркастично и Едуард потрепери от гняв.
— Сега не е време да обсъждаме този въпрос — реши великанът. — Не разбирам защо пак дойдохте да я търсите тук. Нали казахте, че сте я отвели в дома си?
Едуард кипеше от безсилен гняв. Нямаше как, трябваше да признае, че не е способен да контролира действията на съпругата си.
— Оставих я в Девън, защото имах важна работа в Лондон — обясни глухо той. — При завръщането си открих, че тя… доколкото съм информиран, тя е решила отново да се върне в Корнуол.
— Вие не познавате добре съпругата си, прав ли съм, милорд?
Полак за първи път се обърна към него с титлата му. Това бе направено с искрено уважение и смекчи злобната забележка.
— Отговорете ми, Полак: виждали ли сте съпругата ми от нощта, когато я използвахте за незаконните си занимания?
— Не съм я използвал! Линдзи не е от хората, които можеш да използваш.
— Нима твърдите, че тя е дошла с вас по своя воля да пренася необмитени стоки — дейност, която правосъдието преследва?
Полак присви очи срещу бледото слънце.
— Вие се оженихте за съкровище, милорд. Няма да ви навреди, ако кажа, че вашата жена е неподкупна. Ако можех да й направя услуга, бих казал, че тя се включи в контрабандата против волята си. Но това не е вярно. Истината е, че й трябваха пари. Затова го направи.
Едуард го изгледа пронизващо.
— Като моя съпруга Линдзи няма нужда от пари, сър.
— Може би не, ако ви имаше доверие. Но очевидно не е така.
Едуард едва устоя на напора да накаже този простак за безсрамието.
— Познавате ли Роджър Лачет?
Въпросът го смая.
— Естествено.
— Приятел ли ви е?
— Аз го мразя и… Всъщност какво ви засяга това?
— Дадохте ми отговора, който исках да чуя, милорд. Благодаря ви. Откакто брат й загина — тогава Линдзи беше едва шестнадесетгодишна — малката му сестра стори всичко, за да пази арендаторите на Трегонита от алчността на Лачет. Той ги ограбва жестоко, но Линдзи винаги намира начин да облекчи страданията им. Парите, които изкарва с контрабанда, отиват у бедните зависими хорица в Трегонита. Тя има повече кураж от всички мъже, които познавам. И е най-прекрасното момиче на света.
Едуард размисляше трескаво.
— Лачет ще си плати за всичко — изсъска той. Бе му все едно, че се разкрива пред напълно непознат човек. — Вече съм се погрижил.
Полак не реагира. Даже му обърна гръб.
— Щом онази нощ сте отвели Линдзи, защо отново я търсите?
Очевидно Полак нямаше представа къде е съпругата му. Значи нямаше смисъл да продължи разпита.
— Жена ми е на сигурно място! — Господи, дано да беше вярно! — Дойдох, за да разбера какво видях през онази злокобна нощ. Сега знам истината. — Той беше възхитен от своята виконтеса, макар че умираше от страх за сигурността й.
Едуард възседна коня си.
— Мисля, че е най-добре никой да не узнае за срещата ни.
— Ще мълча като гроб — обеща Антон и се изпречи на пътя му. — Ще позволите ли на Линдзи да ми изпрати вест? Бях близък приятел на брат й и я смятам за своя сестра… някога и аз имах сестра, но…
— Ще обмисля молбата ви.
Полак отстъпи настрана.
— Желая ви добър път.
— И аз ви желая същото!
Едуард препусна по пътеката, без да се обърне. Насочи Сейбър към гората, но си припомни името на катера. «Лини I»
Полак беше дал на лодката името на Линдзи, момичето, което му беше като сестра…
Едуард измина на един дъх пътя, по който беше дошъл, спусна се по възвишението, преодоля още няколко препятствия и спря в долината, където беше къщата на баба Уолън.
Без да погледне мъжа, който прекопаваше градинката до къщата, той се приготви да слезе от седлото. Ала преди да е освободил крака си от стремето, нещо привлече вниманието му. Една красива жена на средна възраст размаха ръце, за да му покаже, че трябва да остане на коня, и се втурна по пътечката между лехите с напъпили цветя.
Както винаги, Едуард яздеше гологлав, но при приближаването й се поклони.
— Добър ден — проговори учтиво той. — Аз съм лорд Хъксли. Наскоро посетих вдовицата Уолън и бих искал пак да говоря с нея.
Жената поклати глава и се огледа.
— След мен — излая с неестествен глас тя и без да чака реакцията му, забърза към близката полянка.
Едуард насочи Сейбър след нея.
— Стой! — извика със същия глас тя, когато се отдалечиха достатъчно от къщата. Посочи себе си. — Джози Уолън. Глуха. Вие съпруг на Линдзи?
— Да — кимна Едуард. Стомахът му отново се преобърна от страх. Как беше живяла Линдзи след смъртта на брат си, съвсем сама сред онези вълци? Какво беше изстрадала? И къде беше сега?
Жената се усмихна.
— Любов! — Думата отекна като гръм в ухото му. По вените му се разля топла вълна.
— Видяхте ли я?
Джози смръщи чело.
Едуард се огледа и вдигна ръце.
— Линдзи — произнесе високо и ясно той и отново се почувства отчаян и безпомощен.
Две стройни, изненадващо гладки ръце стиснаха десницата му.
— С мама… Ще се върне…
Вълната на облекчение едва не го събори от коня.
— Къде? — Той вдигна ръце и повтори: — Къде?
— Бодмин — произнесе буква по буква Джози. — Бодмин Мур. Хижа при езеро Доузмъри.
Едуард се олюля. Пак трябваше да тръгне на път. А на идване насам беше минал само на няколко мили от мястото, споменато от Джози.
Той извади от джоба на жакета си златна монета и я сложи в ръката на жената. Джози погледна монетата, изчерви се и поклати глава. Понечи да му я върне, но той затвори шепата й и се усмихна насърчително.
— От Линдзи!
Тя помисли малко и кимна.
Едуард препусна към следващото възвишение и щом стигна върха, се обърна. Джози стоеше на същото място. Махна му и той отговори по същия начин. После препусна в луд галоп.


Последните бледи лъчи на залязващото слънце браздяха тъмната повърхност на езерото Доузмъри. Ако Сейбър и ездачът му не бяха толкова изтощени, сигурно щяха да стигнат до целта цял час по-рано. Едуард непрестанно търкаше възпалените си от безсъние очи.
Сейбър пристъпваше бавно и господарят му не правеше опит да ускори темпото.
Той усети мирис на дим и оловната умора изведнъж изчезна. Наблизо имаше къща. Указанията на Джози Уолън бяха доста откъслечни, но отчаянието го тласна да ги последва. Едва когато мина десетки мили и конят му се изтощи, изпита съмнение в истинността им.
Скоро след като премина през горичката в края на езерото, Едуард видя пред себе си обширно сечище и спря. В средата на сечището се виждаха ниска хижа с покрив от сиви плочи и голям обор. В близост до обора пасеше едро муле, а до него беше конят, който Линдзи беше яздила в дена на срещата им в имението Пойнт.
Първата им среща…
Едуард скочи от седлото. Невинното момиче оттогава беше невинно и до днес. Но сега той знаеше и нещо, което тогава изобщо не беше предполагал — че малката му жена е извънредно смела и силна личност. От днес нататък щеше да се стреми да осъществи онова, което си беше наумил — за доброто и на двамата — да бъде съпругът, когото тя заслужаваше.
Той прогони умората, отиде до къщичката и почука. Без съмнение тя беше тук, за да помогне на някоя нещастна душа. Но той трябваше да сложи край на опасното й скитане. Трябваше да спечели доверието й. Само така тя щеше да му позволи да поеме отговорността за бедните хора, на които помагаше самоотвержено.
Минаха няколко минути. Едуард тъкмо бе вдигнал ръка да почука още веднъж, когато вратата се отвори и пред него застана Линдзи, прегърнала малко дете.
— Господи, Линдзи, знаеш ли колко се разтревожих за теб?
Съпругата му сведе глава и се отдръпна назад.
Едуард я последва и се опита да я прегърне.
Линдзи се извърна настрана и по бузите й потекоха сълзи.
— Недей, скъпа — прошепна мъжът. — Знам всичко и не ти се сърдя. Не биваше да се бориш сама с Лачет. Трябваше да ми се довериш.
Вдовицата Уолън седеше в тежък люлеещ се стол, а някаква непозната възрастна жена се беше навела над масичката в дъното и приготвяше вечеря.
— Моля те, Линдзи, не ме гледай така! — Той докосна бузата й и усети треперенето й. Линдзи отново се отдръпна. — Ще намерим начин да уредим отношенията си. Искам да ми имаш доверие. Аз ще въздам справедливост.
— Джози — проговори сърдито вдовицата Уолън. — Джози му е казала.
Линдзи погледна старата жена, после Едуард.
— Но тя говори само с мен и с теб, бабо.
— Може би, но онзи ден поговори и с мен — поправи я тихо Едуард. — Каза, че ме обичаш.
Линдзи кимна и задиша тежко.
— Да, обичам те! И не искам да живеем в лъжа. Не е честно.
Той я погледна объркано и поклати глава.
Тя притисна детето към гърдите си, нагласи главичката му в сгъвката на ръката си.
— Той беше много болен, с висока температура, затова ме повикаха. Но няма да умре. Вече е по-добре.
— Радвам се. Линдзи…
— Джози е излъгала, за да ме предпази. Това е моето дете. Джон е мой, разбираш ли? Мой!
Едуард отпусна ръце. Шумният говор беше събудил детето. То разтърка очички, обърна се към Едуард и примигна. Очите му бяха тъмносиви. Косичката, овлажняла от съня, блещукаше с червено-кафяви отблясъци.
— Какво каза току-що, Линдзи?
— Това е Джон — повтори упорито тя. — Скоро ще навърши две години. Моето дете.
Вледенената кръв във вените му бавно се затопли. Едуард пристъпи по-близо и огледа детето. Червена коса и сиви очи.
— Наистина ли?
Тя кимна. Двете жени зад нея бяха само бледи, неподвижни сенки.
— Това ще опозори завинаги името Хъксли, нали? Ако някой открие, че си се омъжил за жена с дете! Отец Уинслоу ми каза, че това се нарича да сложиш рога на съпруга си.
Едуард размишляваше трескаво. Какви бяха тези безсмислени приказки? Всъщност какво значение имаше?
— Никой няма да разбере — обеща мрачно той.
— Много добре. Тогава ме остави тук и забрави за мен. Върни се в Лондон и кажи, че си ме оставил в Девън. А на хората в имението кажи, че си ме отвел в Лондон.
В гърдите му бушуваха изгарящи пламъци.
— Върни детето на бавачката му — нареди кратко той, обърна се към вдовицата Уолън и добави: — Ако кажете само една дума — на когото и да било — ще платите скъпо и прескъпо за бъбривостта си.
Жената го погледна уплашено и поклати глава.
— Скоро ще получите нарежданията ми. Елате с мен, милейди!
Линдзи отвори уста да протестира, но се отказа. Безмълвно предаде детето в ръцете на старата жена и се обърна да вземе жакета си.
Едуард усети, че няма да издържи нито миг повече в къщата, и избяга навън.
Невинна? Каква страшна лъжа! Линдзи беше заченала това дете преди цели две години — тогава той не я бе познавал, двамата още не бяха женени. Значи тя не му беше сложила рога — само го направи на глупак.
Стиснал ръце в юмруци, той видя пред вътрешния си взор името й, изписано със зелени букви върху блестящочерната повърхност: «Лини I».
Антон Полак щеше да си плати за стореното. Но първо щеше да се заеме с лъжливата си съпруга!


22

Джони щеше да оздравее, слава богу, но животът й беше разрушен. Сейбър препускаше много по-бързо от Мини и Едуард трябваше постоянно да стяга юздите му, за да може кобилата да върви в крак с едрия вран жребец.
Дали Едуард щеше да разкаже на Роджър за Джон?
Какво щеше да й стори сега?
Двамата препускаха на север в падащата нощ. Откакто бяха тръгнали от къщата на бавачката Томас, той не бе казал нито дума. Увит в наметката си, съпругът й приличаше на древен рицар, тръгнал на бой, погледът му беше неотстъпно устремен напред. Така й се искаше да го докосне, да му изкрещи: «Джози никога не лъже! Аз те обичам! Но трябва да направя онова, което обещах на Уилям и Мария! Трябва да пазя Джон!».
Е, поне лесно успя да го убеди, че Джон е нейно дете, а не племенник. Беше й много чудно как Джози е успяла да му обясни обстоятелствата около смъртта на Уилям. Когато влезе в къщата на бавачката Томас, Едуард я увери, че лично ще се погрижи за Роджър. Но веднага след това забрави напълно грозните дела на несъщия й брат. Естествено, каза си с болка Линдзи, сега той е рогоносец и реакцията му е разбираема.
— Много съжалявам — проговори плахо тя. — Ако не бях получила вест, че Джон е болен, щях да си остана в Хъксли Плейс.
Минаха минути, но Едуард не отговори. А когато най-сетне го направи, тя съжали безкрайно, че си е отворила устата.
— Няма никакъв Джон — изфуча ядно той. — Не забравяйте това, мадам! От днес нататък да не съм чул името му! Ще забравиш за съществуването на това дете!
Линдзи ужасено пое въздух.
— Не мога! Той има само мен. Нима ще бъдеш толкова жесток…
— Да забраня на една майка да вижда сина си? — Едуард се изсмя грозно, без да я погледне. — Ти нямаш син. Само като си представя, че бях твърдо решен да те уважавам за смелостта ти!
Този човек говореше със загадки.
— Полак си мисли, че е успял да ме измами със сладките си приказки за благотворителността ти и за безкористието, с което помагаш на бедните арендатори в Трегонита. Аз имах намерение да ти помогна — независимо от факта, че жената не бива да се меси в мъжките работи. Исках да ти простя глупостите, които си вършила, дори вече го бях направил!
Линдзи притисна ръка към гърдите си.
— Говорил си с Антон? От него си научил, че Роджър изстисква безмилостно арендаторите? — Възможно ли е никой да не е споменал за сина на Уилям? Възможно ли е Едуард да не е знаел за детето, когато дойде в Бодмин Мур?
— Поздравявам те, Линдзи. Ти измисли възможно най-благовидния предлог, за да прикриеш незаконните си действия. Без съмнение двамата сте съчинили тази трогателна история за в случай, че открия връзката ви.
Линдзи размишляваше трескаво. Нямаше никакво съмнение, че Едуард е дошъл в къщата на бавачката Томас със съвсем други намерения.
— Ще споменеш ли за детето пред Роджър? Ще му кажеш ли за контрабандата?
Едуард обърна коня си и Линдзи дръпна юздите на Мини.
— Роджър Лачет няма да узнае нищо. Нито от мен, нито от теб. Разбра ли ме?
— Да…
— Как успя… — Очите му блестяха мътни в сумрака. — Как е възможно никой да не е узнал за съществуването на малкото копеле — освен Полак, разбира се?
— Джон е… — Не, не биваше да му издава тайната. — Антон не знае нищо за Джон и не бива да узнае.
Едуард насочи коня си към нея и я погледна отвисоко.
— Ти не си казала на бащата, че има син?
Линдзи примигна изумено.
— Ти смяташ, че Антон е баща на Джон?
— Сигурен съм. Но ти не си му казала, нали? Гениална си в умението да водиш мъжете за носа.
Сърцето й заби болезнено. Ако Едуард откриеше истината, без съмнение щеше да отиде при Роджър и да го информира, че Трегонита никога няма да му принадлежи. Роджър вече беше извършил убийство, за да й отнеме собствеността, и Линдзи беше убедена, че няма да се поколебае да убие още веднъж. Сега беше загрижена не само за Едуард, но и за Джон. Малкият трябваше да остане настрана от тази мръсна история. На всяка цена.
— Антон не бива да узнае — повтори тя, опитвайки се да говори убедително.
— Аха! Имате думата ми, милейди. Нито Полак, нито Лачет ще узнаят каква сте в действителност.
Линдзи не можа да понесе пронизващия му поглед. Ала си каза, че като му позволяваше да смята Антон за баща на Джон, щеше да защити хората, които обичаше.
— Ти си опитна артистка — промърмори подигравателно Едуард. — Каква загуба за сцената!
— Благодаря. — Защо продължаваше да й говори неразбираеми неща?
— И насън не бих помислил, че вече имаш дете. А що се отнася до останалото… — Той вдигна глава и тя се възхити на острата линия на брадичката му. — Да се изгубим, каква хубава дума беше намерила! Щом се приберем вкъщи, ще си поговорим надълго и нашироко за уменията ти да се губиш с мъжете.
Линдзи беше присъствала на раждането на Джон и помнеше колко силни и мъчителни бяха болките, които трябваше да изтърпи родилката… и колко страшна беше мъката й, когато Мария загуби живота си. Вярно, членовете на едно и също семейство си приличаха и Джон имаше много общи черти с Антон. Какво щастие — защото Едуард вече нямаше основание да се оглежда за друг мъж, с когото според него тя беше създала това дете.
Тя изгледа крадешком съпруга си, но видя само заплашителната му сянка. Възможно ли беше целувките, които си бяха разменили, да са създали дете? Можеше само да се моли да е така, защото след случилото се днес той никога вече нямаше да я целуне. Ако родеше детето му, щеше да намери възможност да умилостиви коравото му сърце. Преди да изрече лъжата си, той се държа много мило с Джон, припомни си тя.
— Предстои ни дълъг път, милейди — проговори студено Едуард и издърпа юздите от ръцете й. — От днес нататък смятам да ви водя… във всеки смисъл на думата.
— Както желаете — съгласи се съкрушено тя и се вкопчи в гривата на Мини. В гласа му липсваше предишният гняв!
— Естествено, ще има и неща, в които с голямо удоволствие ще ви позволя да ме водите.


През първия ден след пристигането им в Хъксли, след като Едуард бе заминал за Лондон, гордата с постижението си госпожа Джили й показа специално приготвената за младата булка стая. В слънчевия следобед жълтите завеси и тапицираните с коприна стени имаха цвета на топло масло.
През малкото дни, преди баба Уолън да пристигне с вестта за заболяването на Джон, Линдзи се научи да харесва луксозната обстановка. От сърце се радваше, че Едуард е поръчал всички тези красиви неща, за да й достави радост. Дрехите й бяха изпратени от Лондон със семейната карета, а само няколко часа след заминаването на виконта пристигна шивачка, за да й вземе мярка за нови рокли, които подхождаха на провинциалния начин на живот. Едуард й беше поръчал и нови костюми за езда.
Госпожа Джили се отнасяше с голямо уважение към новата господарка. Обясни й всичко, което трябваше да знае за голямото домакинство, въведе я дискретно в новите й задължения.
А сега цялата й радост беше отишла по дяволите!
Преди повече от час бяха пристигнали в Хъксли Плейс. Минаваше полунощ. Линдзи лежеше в голямото меко легло и безучастно наблюдаваше как трепкащите сияния от огъня в камината превръщат завесите в тъмно злато.
Макбейн и госпожа Джили бяха излезли да ги посрещнат. Двамата изглеждаха изтощени, сякаш изобщо не си бяха лягали и много се нуждаеха от почивка. Отнесоха се към Линдзи със същото уважение като преди, така се държа и камериерката, която междувременно бе избрала госпожа Джили. Но тя запомни единствено мрачния поглед, с който Едуард я удостои на излизане от салона.
Линдзи се мяташе неспокойно в леглото си. Той беше долу, в работната си стая, и кипеше от гняв… Сигурно никога нямаше да й прости. Какво ли я очакваше? До края на живота си да бъде изложена на произвола на един тиранин… каква ужасяваща мисъл.
Това положение беше непоносимо! Тя не бе като светските дамички в Лондон, кротка и покорна! Бе общувала с най-дръзките контрабандисти. Бе полагала грижи за едно мъничко дете и за арендаторите на семейното имение, без да събуди подозренията на коварния Лачет. Лорд Хъксли никога нямаше да превърне жена си в безпомощна слабачка! Нямаше право да я захвърля като непотребна вещ. Тя можеше и щеше да положи всички усилия да се разбере с него.
Линдзи отметна завивката и стана от леглото. Смешната бяла нощница, която й бяха приготвили, беше един от многото сватбени подаръци на леля Балард. Милата леля Балард! Толкова й липсваше. Разтреперана, Линдзи се уви в дантеленото неглиже. Тънката белгийска дантела, обточена с лилави панделки, беше прекрасна, но не я пазеше от студената нощ.
Глух шум я стресна и тя не посмя да запали свещта, която беше поставена до леглото. Сякаш нещо беше паднало на пода — и шумът дойде от другата страна на стената между брачните покои.
За малко да се пъхне отново под завивката.
— Не — произнесе високо и ясно тя. — Няма да ме уплашите, милорд.
Линдзи протегна ръце напред и се промъкна на пръсти към вратата, която свързваше двете спални. Всъщност през тази врата се влизаше в гардеробната на господаря, а оттам — в спалнята му. Линдзи никога не я беше отваряла.
Ако отидеше при него и… и какво? Какво трябваше да му каже, за да сключи мир, без да застраши Джон?
Можеше просто да се извини, че в характера й има черти, които не му се нравят. Линдзи натисна бравата и влезе бързо в малката гардеробна. Сърцето й биеше болезнено в гърлото. Различи окачени дрехи. Вдясно имаше тясна кушетка, опряна до стената към нейната стая.
Тя спря и се опита да уравновеси дишането си. Щеше просто да почука и ако той й позволеше да влезе, щеше да го помоли за повече почтеност. Това беше началото.
Тя вдигна глава, решена да отиде докрай… и видя Едуард. В първия момент коленете й омекнаха. Отвори уста, но не произнесе нито звук.
— Малко изследователско пътешествие — установи подигравателно той. Вратата към спалнята му беше отворена и Линдзи се видя като бял призрак в голямото огледало.
— Вие влязохте пръв в тази стая, милорд — произнесе съвсем тихо тя. — Вероятно търсите нещо.
Едуард се опря на гардероба, който се простираше по цялата стена.
— Нямам нужда да търся каквото и да било — отвърна ледено той и вдигна едната си вежда. — Това е моята гардеробна.
— Да, но води в моята стая — възрази Линдзи и мъчително пое въздух.
— Точно така. Вероятно причината за това ви е известна.
Тя поклати глава.
Едуард вдигна очи към тавана. Ризата му с дантелени маншети беше отворена до талията.
— Престанете да си играете с мен, милейди.
— Ако ще ме ругаете, по-добре да се върна в леглото.
Той се раздвижи толкова бързо, че беше минал покрай нея, преди да е осъзнала какво става.
— Ще се върнете в леглото си, мадам, когато аз ви разреша. — Вратата към спалнята й се затвори с трясък и тя чу как Едуард превъртя ключа. В гардеробната се възцари пълен мрак.
— Не виждам нищо — обади се плахо тя.
Усети го някъде наблизо и протегна ръка да го докосне. Пръстите й напипаха топла окосмена кожа. Гърдите му. Той се отдръпна като опарен.
— Моля те, Едуард — повтори по-спокойно тя. — Не обичам тъмнината.
— Аз обаче я предпочитам!
Той беше вляво от нея. Линдзи се обърна и отново протегна ръка, но не го намери.
— Отдавна съм свикнал да се оправям в тъмното.
Сега пък беше отишъл надясно.
— Едуард? — Тя го потърси пак, но не успя да го напипа.
— Всеки от нас знае как изглежда другият — заяви той. — Аз ще положа големи усилия да не мисля за това. Защото ти си дяволски красива, скъпа моя. Прекалено красива за онова, което си в действителност!
В душата й звънна тревожна камбанка.
— Защо постъпваш така с мен?
— Ти дойде при мен. Предполагам, че желаеш да ми покажеш уменията си. Съгласен съм. Ти ще ме водиш. Но предпочитам да не виждам лицето ти, докато го правиш.
— Отвори вратата, моля те.
— Какво ти е, Линдзи? Защо непременно искаш да наложиш волята си?
— Не те разбирам.
— Добре, добре — промърмори той, вече зад нея. — Продължавай игричката си. Пак ли ще я наречеш изгубване?
— Пусни ме!
— Всичко с времето си.
Той се мушна отново покрай нея. Тя се обърна бързо, разпери ръце, хукна слепешката напред — и се удари в коравото му тяло. Пое мъчително въздух и остана неподвижна. Близостта му й вдъхна известна сигурност.
— Желаеш ли ме, милейди? — Сякаш говореше чужд човек. — Много добре. Аз обаче искам друго. Този път играта на изгубване ще се играе по моите правила. Надявам се да ти харесат… и сигурно ще отговорят напълно на нрава ти.
— Едуард, моля те… — прошепна неуверено тя.
Пръстите, които се вкопчиха в разпуснатата й коса, бяха безмилостни. Той издърпа главата й назад и очите й се напълниха със сълзи от болка. Но нямаше да плаче пред него. Стисна енергично зъби и зачака.
— Ти беше много добра, знаеш ли — изръмжа той и завладя устата й. В целувката имаше луд гняв, желание на собственик, тя не беше милувка, а оръжие. Устните му разтвориха нейните, езикът се втурна навътре. Очевидно беше решен да я завладее без остатък. И без милост.
Едуард спря за миг и тежко си пое дъх.
— Какво мога добре? — осмели се да попита тя. Устата й беше разранена и подута.
— Да се правиш на невинна, разбира се! Да се преструваш, че си кротко провинциално девойче, за което трябва да се грижат с много нежност. Отпусни глас, недей да цвъркаш! Покажи ми истинската си природа.
— Не те разбирам. — Линдзи се изненада от ясния звук на гласа си. Краката й трепереха, но брадичката й се скова от надигащия се гняв.
— Наистина ли? Не ме лъжи. Изигра ролята си съвършено. Залови в мрежата си един нещастен глупак. Питам се само за какво възнамеряваш да ме използваш в най-близко време.
— Но аз…
Устата му отново завладя нейната и погълна остатъка от думите й. Тежестта на тялото му я притисна към гардероба. Дървеният ръб се заби болезнено в гърба й.
Тези целувки бяха много по-различни от онези, за които копнееше. Злобни и хапещи, те изгориха нежната кожа на устните й, разтърсиха главата й. Едната му ръка стискаше косата й, докато другата мачкаше безмилостно гърдите.
Едуард отново вдигна глава, за да поеме въздух.
— Не аз дойдох при вас, милорд — изпъшка тежко тя. — Не аз помолих да се омъжа за вас. Вие настояхте — против волята ми!
— Млъкни!
— Умолявах те да не настояваш…
— Млъкни, казах!
— Ако не ме обичаш, защо ме целуваш?
Той издаде звук, който Линдзи оприличи на вой на куче срещу луната.
— Каква любов? — изгърмя гласът му. — Това не е любов, мадам! И не смейте повече да произнасяте тази дума с омърсените си устни. Изобщо не смейте да си отваряте устата, освен ако аз не ви помоля.
Линдзи се опита да го ритне, но той я стисна още по-здраво.
— Веднага ме пусни! — Тя се докопа до ризата му и тънкият лен се разкъса. Събра всичките си сили и се опита да се изтръгне от безмилостната прегръдка. — Причиняваш ми болка. Веднага ме пусни, чуваш ли!
Устата му отново я накара да замълчи. Пръстите му задърпаха тънкото неглиже. Линдзи загуби самообладание.
— Не смей!
Тя захапа устните му — до кръв.
Едуард изсъска някакво проклятие и раздра дантеленото неглиже до талията. Шумът отекна оглушително в тъмната стая.
Линдзи заудря с юмручета по главата и раменете му, зарита, изпищя — напразно. Краката му бяха като вкопани в пода.
Едуард реагира, като пъхна крак между нейните и я вдигна. Плъзна чувствителните й слабини по коравото си бедро и тя спря да диша.
Черният мрак на стаичката проникна в съзнанието й. Тя затвори очи и се заслепи от червената светлина зад ресниците си.
Трябваше да се бори — за да остане жива.
Едуард отново намери устата й. Тя го захапа с все сила, заби зъбите си в долната му устна и успя да го накара да се отдръпне. Устата й се напълни с кръв.
Той издърпа неглижето от раменете й и тя усети хладния въздух върху парещата си кожа.
Ръката на мъжа се плъзна между краката й и пръстите му се забиха в меката плът. Линдзи усети как овлажня. Защо отново бе предизвикал тези чувства у нея? Не, в никакъв случай! Нямаше да му позволи да я развълнува, докато й причиняваше болка и злоупотребяваше с нея.
Прониза я стрела, изпратена от мястото, което вече познаваше.
— Не! Престани! — Тя се отдръпна и пръстите й запипаха по етажерката, за да открият някакво оръжие. — Не ми харесва да правиш това с мен!
Зъбите му се впиха в едното зърно и тя изпищя. По тялото й се разля гореща вълна. Имаше чувството, че по вените й се стрелкат светкавици. Той засмука зърното, пусна в ход езика си, за да го втвърди. Линдзи отново зарита, опитвайки се да се отбранява срещу собствените си сетива. Пръстите й най-сетне напипаха нещо твърдо — метална чаша.
— Това ви харесва, нали, милейди? — Едуард продължи да дразни зърното. — Знам, че обичаш битките. С удоволствие ще се преборя с теб. — Устата му завладя другата гърда.
— Добре, ще се бием! — Линдзи замахна и му нанесе силен удар с тежката чаша. — Щом искаш, добре! — За съжаление улучи рамото.
Едуард изрева като ранен лъв, сграбчи китката й и чашата падна от изтръпналите й пръсти.
Линдзи се отдръпна, но кракът й се заплете във висящата нощница и тя падна на пода. Понечи да стане, но Едуард се стовари с цялата си тежест отгоре й.
— Няма да ти позволя да се отнасяш така с мен! Ще се отбранявам докрай — изплака тя.
Той я задържа с коленете си и се раздвижи върху нея. Чу се шум от триене на плат по гола кожа.
Божичко, той се събличаше! Пред нея! След миг, продължил цяла вечност, мъжът се размърда отново и я притисна към себе си.
— Хайде, скъпа съпруго, покажете ми талантите си! Мръсница! Изкусителка! Направи онова, което можеш толкова добре. Покажи на какво са те учили и какво си овладяла до съвършенство.
— Вие сте лош човек, милорд. Не мога да ви понасям.
— Заплашваш ли ме, вещице? — Той се изсмя и притисна лицето й към една стърчаща и пулсираща част от тялото си. — Сега е ваш ред, милейди. Отворете уста!
Линдзи и преди беше усещала тази част от него. Нима искаше тя да… Пръстите й се вкопчиха в бедрата му. Немислимо!
— Хайде, да свършваме. — Едуард говореше през стиснати зъби.
Линдзи изпищя и се опита да го одере. Надигна се, но много бързо се озова отново на пода върху разкъсаните си дрехи. Ръката му покри устата й, тялото му падна върху нейното.
— Стига вече, мадам. Слугите сигурно ще се разтревожат, ако изявяваме страстта си така шумно и необуздано. Спести си енергията за след малко, диваче.
Линдзи се извиваше безпомощно под него. Той беше тежък, горещ и корав, съвсем различен от нейното меко закръглено тяло. Макар че продължаваше да се отбранява, слабините й трепереха от непознатото желание. Изгаряше я странно чувство, смесица от страх и дива жажда, която ставаше все по-настойчива. Силата му беше заплашителна, но събуди в тялото й буйно желание, което я накара да се надигне насреща му.
— Точно така — прошепна в ухото й той. — Много добре, сладката ми, време е. — Вдигна китките й над главата, целуна я бързо, но се отдръпна веднага щом тя понечи да го захапе. — Забавно. Малката ми мръсница. Явно обичаш неприлични забавления.
— Добре ще те позабавлявам — изсъска ядно тя. — Никога няма да забравиш тази нощ.
Вместо отговор устата му се плъзна към шията й. Той се смъкна леко надолу, езикът му остави пареща следа по кожата й и спря между гърдите. Помилва едната после другата и продължи пътя си през корема към слабините.
Линдзи отвори смаяно очи. Поиска да изпищи, но не можа да издаде нито звук. Не можеше да се движи. Езикът му раздели меките косъмчета между бедрата й и започна да описва кръгове около чувствителното място.
— Ох! — Тя се замята безпомощно под милувката му. — Не!
Едуард не я чуваше. Езикът и устните му изследваха интимните й дълбини, възбуждаха я целенасочено и я принуждаваха да се мята в екстаз.
Линдзи плачеше, изпълнена с безпомощно желание да получи нещо непознато — на всяка цена.
— Едуард, моля те! — Хълбоците й се вдигнаха насреща му.
— Да, мадам, да!
В мига, когато бе повярвала, че потокът от чувства ще я залее, устата му я напусна.
— Защо, Едуард?
— Да, да. Ще получиш, каквото желаеш.
Той притисна китките й към пода и там, където до преди малко бяха устните му, проникна нещо кораво и горещо. Линдзи се вцепени. Сърцето й спря да бие.
Проникването продължи. Едуард се раздвижи над нея, задиша тежко в ухото й. Кожата на гърдите му беше хлъзгава и гореща.
— О, да! — Той се надигна и коравото нещо на входа на тялото й се заби дълбоко в утробата й.
Линдзи усети пронизваща болка. Напрегна се, но не можа да се пребори с натрапника. Изпита чувството, че ей сега ще се разкъса. Изпищя задавено, после здраво стисна зъби.
— Линдзи! — прошепна с пресекващ глас Едуард, уплашен, отчаян. — Линдзи, какво, за бога…? Сега не мога да спра. — Той направи няколко движения в утробата й и тя усети как във вътрешността й се изля нещо горещо и мокро. После тялото му се отпусна тежко върху нейното.
Сега вече Линдзи не издържа. Захълца тихо, като ранено дете.
— Какво направих, по дяволите? — извика отчаяно мъжът. — Защо? Защо ми позволи да повярвам… Велики боже, не! Не!


След минута Едуард се надигна, олюлявайки се, и отвори вратата към спалнята си. Съвсем бавно, страхувайки се да не й причини още болка, той я вдигна на ръце и я понесе към леглото си. Отметна завивката, положи я върху белия чаршаф и побърза да я завие.
Водата, донесена от Макбейн, беше още топла. Едуард отля малко в легена, намокри една кърпа и я занесе до леглото.
Линдзи го наблюдаваше с огромни сини очи и той неволно си припомни цвета на нощното небе, когато изгряваше луната.
— Защо така упорито ми втълпяваше, че детето е твое?
Тя не отговори.
Едуард поклати глава и отметна завивката. Красивото й тяло го изпълни със страхопочитание — и с отвращение от себе си. Беше злоупотребил с една невинна, не беше повярвал на уверенията й, че не познава плътските радости. Той беше достоен за презрение. След случилото се тази нощ никога нямаше да заслужи доверието й.
Истината за детето можеше да почака. Тя беше твърде шокирана, за да даде разумен отговор, а и след онова, което й причини, не му дължеше обяснение.
Той изми грижливо лицето, шията и раменете й, съвършените гърди. Донесе нова кърпа и изсуши внимателно всеки сантиметър от почистената кожа. Накрая се опита да разтвори краката й, но тя изпищя и скри лице в ръцете си.
— Няма нищо, миличка! Искам само да облекча болката ти. — Линдзи се отпусна и проследи с нямо учудване какво беше извършила мъжката му гордост. Едуард изми с топла вода предателските кървави следи и притисна кърпата в слабините й, за да намали болките от насилственото отнемане на девствеността. Когато свърши, я зави до брадичката и остави легена на масичката. — А сега спи, сладка моя. Никога вече няма да ти сторя зло.
— Остани при мен.
— Какво? — Очевидно не беше чул добре.
— Моля те, не си отивай. Мисля, че ние с теб имаме много да учим един от друг, Едуард. Прилично ли е, ако те помоля да легнеш при мен?
Потискайки с мъка усмивката си, Едуард се върна до леглото. Без съмнение съпругата му беше в делириум от ужаса, на който я беше изложил.
— Обещавам ти, че никой и никога вече няма да ти причини болка.
— Вярвам ти. — Тя поклати глава и му протегна ръка. — Какво се случи току-що? Това ли е процесът, при който жените забременяват?
Стомахът му се преобърна.
— Не искам да мислиш повече за това. — Той беше един жалък глупак! Какъв идиот — да пропилее безумно скъпоценност, която не заслужаваше никой мъж.
— Прегърни ме — помоли сънено тя.
Изпълнен със страх, че Линдзи ей сега ще изпищи, той се мушна до нея под завивката. Тя се обърна към него, обви с две ръце шията му и се сгуши на рамото му като заспиващо бебе. Сърцето му се препълни с нежност. Грубата му мъжественост я беше направила ранено, нуждаещо се от закрила дете.
Той приглади косата й назад и прошепна в ухото й:
— Ти си моята любов. Случилото се тази нощ е непростимо. В крайна сметка аз съм този, който ще пожъне плодовете от престъпната си гордост.
През следващите няколко часа Линдзи спа неспокойно. Всеки път, щом той се опитваше да стане от леглото, тя се вкопчваше уплашено в него и викаше името му. Накрая Едуард успя да се отдели за малко от нея, отиде в стаята й и извади чиста нощница. Когато я нахлузи през главата й, тя се събуди за малко и промърмори нещо неразбрано, но веднага заспа.
Едва на зазоряване Линдзи се успокои и потъна в дълбок сън. Едуард благодари на Бога и се помоли сънят й да бъде продължителен и да й донесе забрава.
А докато тя спеше, той щеше да поеме по единствения път, който му оставаше.


23

Писмото лежеше на възглавницата й, закрепено със скъпоценна сапфирена брошка, явно комплект с пръстена, който Едуард й подари преди сватбата.
Линдзи се събуди, посегна към него — и откри, че мястото до нея беше празно. Е, с изключение на плика. Някой я беше завил грижливо, освен това беше облечена с нова нощница.
После дойде споменът за нощта: грубостта, която се превърна в дива страст, напълно непозната за нея. Гневът, който изведнъж отстъпи място на нежна загриженост и я изпълни с любов и разкаяние. Не беше правилно да изложи на риск доверието на Едуард. Трябваше да му каже истината. Той имаше право да я узнае.
Това щеше да бъде следващата й стъпка. Тя се надигна и изохка. Тялото й беше сковано, на много места се виждаха синини. Но първо трябваше да се срещне със съпруга си.
В стаята беше топло. Докато бе спала, някой беше поддържал огъня. Линдзи приседна на края на леглото и отвори плика.
Не познаваше почерка на Едуард, но името, написано с големи букви на задната страна, потвърждаваше, че именно той е оставил това писмо за нея.
Линдзи притисна брошката до гърдите си и зачете:

«Скъпа Линдзи,
Ако има думи, които да изразят какво чувствам, аз не мога да ги намеря. Напускам те отчаян, съзнаващ, че не съм заслужил така желания покой.
Може би ще дойде денят, когато ще съжителстваме поне като приятели. За това се моля. Междувременно, скъпа моя съпруго, всички твои нужди ще бъдат задоволявани. Трябва само да кажеш какво ти доставя радост и то ще бъде твое. Твоето благополучие ще бъде моя постоянна грижа.
Искам да знаеш, че вече няма да имаш поводи за страх. Ако не ме повикаш, никога вече няма да ти досадя с присъствието си. Госпожа Джили ще чака пред вратата, за да ти помогне, щом се събудиш. Тя е добра и дискретна жена.
Оставам завинаги, моя скъпа Линдзи, твой рицар и закрилник.
Изпълнен с привързаност: Едуард
P. S. Веднага ще уредя въпроса с нуждите на твоите арендатори. Не бих желал отново да излагаш на риск сигурността си.»

Линдзи остана дълго загледана в писмото. Думите се размиха пред очите й. Помилва нежно буквите, сгъна грижливо листа и го остави в скута си. Написаното от Едуард трогна сърцето й. Той беше дошъл при Нани Томас като неин «закрилник», а беше повярвал, че са го изиграли като последен глупак. Да, това я разтърси… и я вбеси.
— Мъже! Защо не могат да се научат на онова, което жените разбират така добре — да говорят! — Тя се уви с тънката завивка. — Госпожо Джили!
Вратата се отвори незабавно и дамата влезе в стаята — както винаги безупречна.
— О, милейди, радвам се, че най-после се събудихте. Как се чувствате?
Линдзи се изчерви. Дали Едуард беше разказал на икономката си… не, невъзможно. Случилото се през нощта беше само между тях двамата.
— Лорд Хъксли каза, че не се чувствате добре. Даде строги указания как да се грижим за вас.
— Чувствам се отлично — отговори безгрижно Линдзи. — Лордът вероятно закусва?
Госпожа Джили я погледна учудено.
— Не, милейди. — Тя отвори завесите и пусна слънцето в стаята. — Вече е следобед. Виконтът замина за Лондон рано сутринта.
Без да се притеснява от тънката си нощница, Линдзи отметна завивката и скочи.
— Заминал е за столицата?
— Да, както вече ви казах.
— Каква глупост! — Линдзи се заразхожда нервно напред-назад. — Всички мъже ли са луди, госпожо Джили? Наистина ли нямат ум в главите си?
Икономката се усмихна криво.
— Веднага наредете да ми оседлаят кон. Ще се облека и ще последвам съпруга си.
— О, не, не!
— Моля ви, госпожо Джили!
— Не бива така, милейди. Лорд Хъксли никога няма да ни го прости. Една лейди не може да язди чак до Лондон.
— Пфу! Негово благородие нямаше никакви скрупули, когато ме отвлече и трябваше да яздя зад гърба му… — Тя замлъкна и пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Настоявам!
Госпожа Джили закърши ръце.
— Добре, но не на кон. Щом настоявате, ще заминете за Лондон, както подобава — със семейната карета.
Линдзи понечи да възрази, но като срещна възмутения поглед на икономката, се отказа.
— Добре, от мен да мине. Ще пътувам с каретата, но трябва да тръгна преди здрачаване.


Линдзи никога не беше преживявала такъв хаос. След тръгването от Хъксли Плейс дните и нощите минаваха като в сън. Тя отказваше да почива и кочияшът спираше само да смени конете и да се нахрани. Линдзи често задрямваше, приспана от равномерното друсане на каретата, и това й помагаше да се възстанови от душевното и физическо изтощение. През останалото време непрестанно упражняваше предстоящия разговор с Едуард.
Когато най-сетне изкачи стълбището към разкошната къща на «Кавендиш Скуеър», Линдзи спря и се обърна с признателност към прашната карета, която стоеше на улицата. Госпожа Джили напразно настояваше да й даде камериерка. Линдзи отказа категорично, но сега й се искаше да се е вслушала в съветите на икономката.
Тя позвъни втори път. Не беше възможно къщата да е празна.
Най-после вратата се отвори и пред нея застана Стодарт. Лицето му беше измъчено. Линдзи му кимна зарадвано, обърна се и махна на кочияша да откара каретата в обора.
— Лейди Хъксли — извика камериерът и в очите му светна радост. — Слава на небето, че пристигнахте!
Линдзи влезе в разкошната приемна и позволи на камериера да й свали сивото палто с качулка, което носеше върху пътническата рокля в малко по-светъл тон. Високата талия беше украсена със сатенена панделка в тъмнооранжево, богато набраната фуста беше от същия плат.
Линдзи поправи косата си и стисна с две ръце плетената си чантичка.
— Къде е Гарити? — попита тя, изненадана, че Стодарт е поел и функциите на иконом. — Да не е болен?
— Лорд Хъксли нареди всички прислужници — с изключение на мен — да останат в квартирите си до второ нареждане.
— Не разбирам.
— Наистина ли? — Момъкът се покашля. — Убеден съм, че само вие можете да го върнете в правия път, милейди.
— Аха! — Линдзи не беше съвсем наясно какво е станало. — Нима прислужниците са посмели да разсърдят негово благородие?
— Не, милейди.
— Тогава поведението му е повече от странно. Вие ли се грижите за яденето?
— Ако милорд е хапнал някъде, както подобава, милейди, не е било тук. Но от пристигането си не е напускал къщата.
— Два дни!
— По-скоро три. Сигурно е яздил като луд. — Стодарт вдигна пръст към устата си и се приближи. — Негово Благородие е в кабинета, милейди. Почина си само няколко часа и се затвори там. Веднага разбрах, че нещо го измъчва. Знам, че не е редно да задавам въпроси — но имате ли представа какво става с него? Виждам, че има нужда от помощ, но не смея да му я предложа.
Линдзи приглади косата си. Знаеше, че изглежда ужасно.
— Не се безпокойте за нищо, Стодарт. Много съм ви благодарна за грижите. Оттук нататък с лорд Хъксли ще се заема аз. Честно казано — тя дари прислужника с ослепителна усмивка, — мисля, че и вие трябва да си вземете почивка до края на деня.
Стодарт се поклони дълбоко, промърмори няколко думи на признателност и побърза да се оттегли.
Линдзи никога не беше влизала в кабинета на Едуард, но веднага го намери. Очевидно в него имаше пиано — необичайна мебел за кабинет. Тя огледа колебливо трапезарията, където се беше състояла сватбената закуска, и последва звуците на пианото към задната част на къщата.
Вратата беше открехната. Линдзи спря за малко и се вслуша. Само веднъж го беше чувала да свири, но веднага разбра, че беше Едуард. Само той умееше да изтръгва от пианото такива прелестни звуци. Влезе в кабинета и веднага го видя.
Той седеше с гръб към нея на ниското столче пред великолепен инструмент от розово дърво. Не носеше жакет, само риза с дантелени маншети като тогава… Линдзи остана много учудена каква вълна на нежност я заля при вида на съпруга й.
Тя направи няколко крачки към него. Черната коса, винаги трудна за обуздаване, беше разрошена, сякаш силните му пръсти постоянно се ровеха в нея. Как копнееше да бъде докосвана от тези нежни ръце и самата тя да ги докосва…
Музиката звучеше чуждо. Мускулестите рамене на мъжа се движеха в такт с мелодията. Само една лампа разпръскваше мека светлина. Огънят беше догорял. Сенките изпълваха ъглите и малко или повече скриваха детайлите на обстановката.
Трябваше веднага да отиде при него.
Линдзи прекоси стаята и застана само на крачка от съпруга си. Видя острата линия на брадичката, затворените очи, извитите надолу устни.
Тя се промъкна на пръсти до пианото и застана с лице към него.
Музиката замлъкна.
— Свири за мен, Едуард — пошепна тя.
— Линдзи…
— Моля те, свири. Прекрасно е.
— Ти дойде!
— Трябваше.
— Можеше да изпратиш някой слуга да ми съобщи за телепатията ти.
— Онова, което искам да ти кажа, не бих могла да доверя на слугите.
— Кажи ми го.
— Свири! Но първо ми кажи каква е тази музика.
— Приближи се.
Линдзи пристъпи към него и се докосна до рамото му. Едуард засвири отново.
— Пахелбел — обясни той. — Един от каноните му.
— Никога не бях го чувала. Сърцето ми замря.
— Всъщност канонът е композиран за тромпети и цигулки.
— Но на пианото звучи съвършено!
— Мелодията е съвсем проста.
— Трогателно!
Едуард свали ръце от клавишите и ги скри в скута.
— Ти си съвършена и трогателна. Ти трогна сърцето ми — а аз бях убеден, че такова нещо е невъзможно. Вечно ще съжалявам за… за бруталността си.
Линдзи притисна ръце към бузите си. После се облегна на рамото му.
— Ти беше гневен… по-точно възмутен… от разкритията ми. Виж, Едуард, Джон в действителност не е мое дете.
Минаха секунди, преди той да вдигне ръце и да приглади разбърканите й къдрици.
— Знам, сладката ми. Знам, мое невинно дете.
— Значи си го разбрал, когато ние с теб…
— Точно така. За съжаление ти нямаш майка, която да ти разкаже тези неща и да те подготви за брака. Възмутен съм, че никой не е сметнал за нужно да те просвети. Много мъже са на друго мнение, но според мен младото момиче не бива да встъпва в брак неподготвено, защото ще изпита ужас.
Линдзи сведе глава.
— Онова, което стана между нас — така се създават бебетата, нали? Тогава си разбрал, че нямам опит.
— Правилно. — Едуард въздъхна тежко. — Само че тези неща не бива да се правят с гняв, Линдзи. Мъжът, който ти се натрапи, не бях самият аз. Този акт не търпи насилие и аз ти обещавам никога вече да не те принуждавам за нищо.
Линдзи отчаяно желаеше да падне в прегръдката му. Вместо това Едуард отново пусна ръце в скута си.
— Трябва да ти кажа истината, Едуард. Имаш право да я узнаеш.
— Истината? Говориш толкова… тържествено. — Мъжът избухна в тих смях. — Каква е истината? Че детето е едно от многото хлапета, за които си поела грижата. Знаеш ли, понякога съжалявам, че те отнех от църквата. Ти щеше да бъдеш истинска благословия за бедните. Щеше да им служиш вярно и самоотвержено. Въпреки това се радвам, че го направих… — той преглътна мъчително, — … и се надявам един ден да те видя щастлива.
— Вече съм, Едуард.
Той се обърна на столчето и я обгърна с една ръка. Вдигна лице, за да я погледне в очите.
— Не смея да те помоля за по-ясно обяснение.
Линдзи се усмихна плахо.
— Не искам да се страхуваш, Едуард. Трябва да си поговорим открито за всички тези неща. Освен това искам да те помоля за една услуга. Джон ми е роднина, също като Антон, но Антон не знае за съществуването му и не трябва да узнае — поне засега.
— Нещо ми подсказва, че пак сте измислили някакъв безумен план, мадам!
— Не е безумен — възрази спокойно Линдзи. — Иска ми се да беше само интермецо. Джон е син на брат ми.
Едуард стисна до болка ръката й. Линдзи продължи с нарастващ страх:
— Боях се да ти призная истината. Трегонита не е моя и никога няма да ми принадлежи. След раждането на Джон ми бе възложена задачата да защитавам законното му наследство. Разбери, Едуард, Роджър би направил и невъзможното, за да заграби имението!
Едуард хвана брадичката й между палеца и показалеца си и я измери с внимателен поглед. Трескавият блясък в очите му я обезпокои, но това не беше истински страх.
— Разкажи ми историята си — помоли той. — От самото начало.
— Брат ми се ожени тайно за Мария Полак, сестрата на Антон. Баща ми и старият господин Полак бяха врагове. Татко смяташе Полак за обикновен бракониер. Само бавачката Томас и аз знаехме за женитбата. Когато се роди Джон, Мария заболя. Баба Уолън дойде с всичките си лекарства, но закъсняхме. Мария почина.
— Защо не сте казали на Антон за женитбата на сестра му?
— Защото щеше да побеснее от гняв, че Уилям е решил да запази женитбата си в тайна. А след смъртта на Мария не посмях да му кажа, за да не се изпусне пред Роджър за раждането на Джон.
Линдзи пое дълбоко дъх и разказа останалото: обещанието, което бе дала на Мария — да се грижи за сигурността на Джон, докато законният наследник навърши пълнолетие. Заниманията й с контрабанда, за да осигури добър живот на Нани и момчето; историята, разказана на Антон — че Мария е отишла да работи като прислужница на континента и там е починала.
Едуард изслуша мълчаливо дългия разказ. Накрая попита:
— Защо смяташ, че Роджър ще стори зло на малкия Джон?
Линдзи трябваше да му каже още нещо, преди да разкрие голямата си тайна.
— Моля те, ще ми помогнеш ли да изпълня претенциите на Роджър? Уреди ли да му препишат Трегонита?
— Не.
Тя го изгледа строго.
— Умолявам те, направи го! Колкото можеш по-бързо. Всяко забавяне би предизвикало събития, които ме плашат до смърт.
— Какви събития?
— Длъжна съм да се погрижа ти и Джон да не бъдете изложени на опасност.
Едуард взе лицето й между ръцете си.
— Аз да се изложа на опасност?
Линдзи сложи ръце на раменете му и се притисна до него.
— Уилям не е загинал в битката. Роджър е наел човек да го убие.
— Ти знаеш? — пошепна слисано Едуард. — Знаеш, че Уилям е бил подло убит?
— Да, и ме е страх, че ако не наситиш алчността му, Роджър ще убие и теб. Разбираш ли сега защо не исках да се омъжа за теб?
— Била си загрижена за мен — отговори тихо той. — И през цялото време си знаела, че Уилям е бил убит. А аз си мислех, че само аз имам основание да си отмъщавам.
Линдзи зарови пръсти в косата му и го принуди да я погледне.
— Какво говориш?
— Моят брат Джеймс, няколко години по-голям от мен, е бил убит от същия негодник, отнел живота на Уилям. Джеймс се опитал да се намеси, за да спаси брат ти. Един моряк на име Керц дойде при мен и ми разказа за случилото се, още докато бях в Западна Индия.
Линдзи зяпна смаяно.
— При мен и при Мария също дойде човек на име Керц и се представи за свидетел на подлото убийство.
— И ти му плати за сведенията? — попита Едуард.
Линдзи кимна.
— Естествено. — Усмивката му беше тъжна. — От днес нататък няма защо да се тревожиш за Роджър Лачет. Нито за детето. Аз ще се грижа за сигурността му.
— Трегонита не е моя — напомни му Линдзи. — Значи нямам зестра.
Едуард избухна в смях и показа белите си зъби.
— Разбира се, че имаш зестра. Това си самата ти. Нищо друго не ми трябва.
Линдзи помилва бегло силната му шия, после с мъка отмести поглед от чувствената уста и отвори чантичката си.
— Брошката, която ми остави, е прекрасна. Също като пръстена. И аз имам подарък за теб. — Тя извади златния мъжки часовник, най-голямата скъпоценност, която притежаваше. — Беше на Уилям. Антон узнал за смъртта му, когато бил в Плимут и преговарял с някого си за покупката на рибарски лодки. Веднага започнал разследване и ми донесе часовника. Би ли го приел като подарък от мен?
Едуард я погледна трогнато. После огледа часовника. На капачето бяха гравирани инициалите У. Б. Г.
— Много ти благодаря, скъпа — прошепна развълнувано той. — Ще го нося, докато дойде времето да го дадем на Джон.
Първото впечатление не я беше излъгало: Едуард наистина беше честен човек с добро сърце. Очите й се напълниха със сълзи.
— Много бих искала да изпратя вест на бавачката Томас и баба Уолън, че съм добре и няма от какво да се страхуват. Знам, че се тревожат за мен — след онова, което стана в къщата…
— Разбира се, че се тревожат — отговори с лека усмивка Едуард. — Без съмнение са убедени, че си омъжена за чудовище. — Той бързо стана отново сериозен. — И не мога да им се сърдя. Нито пък на теб. Все още не мога да се опомня от учудване, че си решила да дойдеш при мен.
Мъжете наистина не разбираха нищо!
— На всичкото отгоре уплаших до смърт бедните ни слуги. Сега трябва да намеря кой да се погрижи за теб. Знам, че си изтощена след пътуването. — Той стана и церемониално й подаде ръка. — Трябва да ти приготвят нещо леко за хапване, а после да се наспиш.
— Не искам никого — усмихна се тя и стана. — Знам пътя до спалнята си. Не съм гладна.
Едуард стисна ръката й с топлата си десница и безмълвно я поведе към стълбата.
— Мисля, че ще намериш всичко, от което имаш нужда — рече тихо той. — Моля те… не искам да се страхуваш от мен. Аз ще остана в кабинета си.
Линдзи не му позволи да пусне ръката й. Пръстите й се преплетоха с неговите. Изкачи няколко стъпала и се огледа.
— Не съм съвсем сигурна, че ще намеря пътя — прошепна тя и прехапа долната си устна.
Едуард смръщи чело.
— Да ти изпратя ли някоя от слугините?
— О, не! — Тя поклати енергично глава.
Той я погледна безпомощно.
— Защо ти не ми покажеш пътя, Едуард?


24

Мъжът кимна и застана редом с нея на стълбата. Линдзи продължи нагоре и той я последва. Щом влязоха в коридора, тръгна напред, като след всяка стъпка се обръщаше да я погледне.
Стигнаха до вратата на спалнята й и Едуард спря.
— Колко неща се случиха, откакто за първи път те въведох в тази стая — промълви замислено той. — А оттогава са минали само няколко дни…
— И за мен е цяла вечност — потвърди тя.
— Огънят е запален — продължи той и в гласа му имаше смущение. — Заповядах да го поддържат, в случай че…
— В случай че се върна вкъщи?
Едуард се усмихна и показа неустоимите си трапчинки.
— Разобличен съм — призна дяволито той. Усмивката го подмладяваше и го правеше още по-красив. Линдзи вдигна ръка към сърцето си, което биеше неудържимо.
— Знаеш ли, наистина съм уморена — проговори тя и се прозина демонстративно.
— Тогава трябва да спиш! — Той се отдръпна.
— Не мисля, че ще заспя сама. — Тя сведе очи и усети как по бузите й пропълзя червенина. — Моля те да останеш малко при мен, за да се успокоя. — Той сигурно щеше да я нарече нахална, но нали вече бяха истински мъж и жена.
Едуард кимна и я въведе в спалнята. Помещението си беше същото, липсваше само прекрасната сватбена рокля, която беше оставила на стола. Нощницата, определена за първата брачна нощ, лежеше на леглото.
— Ще те чакам в дневната — проговори смутено Едуард. — Щом се приготвиш, ще ме повикаш, за да седна до леглото. Сигурно те е страх да заспиш след онова, което ти сторих…
— Разбира се, че не ме е страх!
Мъжът пое дълбоко въздух. Бежовият панталон загръщаше краката му като втора кожа и Линдзи неволно устреми поглед към онази част, която й бе причинила болка, за да си представи формата и големината й. Изчерви се още по-силно и отмести поглед.
Едуард се обърна и се запъти към малката дневна. Настани се на един стол и зачака.
Линдзи остави чантичката си на скрина и отиде до тоалетната масичка. Седна пред огледалото и разпусна косата си.
— Едуард?
— Да?
— Би ли дошъл за малко?
Тя проследи в огледалото как той мина през вратата и застана зад нея.
— Изведнъж усетих, че съм много по-уморена, отколкото си мислех. Ще ми се разсърдиш ли, ако те помоля да ми помогнеш в събличането?
Тъмните му очи се потопиха в огледалния й образ.
— За мен няма нищо по-важно от вас, милейди. — Той избра една сребърна четка от тоалетната масичка. Едната му ръка се мушна под косата й и дланта се плъзна по тила й. Линдзи затвори очи. В началото той я четкаше доста колебливо, сякаш се страхуваше да не я оскубе. Но постепенно доби кураж, вдигаше тежките кичури и разресваше всеки с видимо удоволствие.
И с всяко движение пръстите му намираха ново местенце, което да помилват.
— Косата ти прилича на полирано сребро — проговори нежно той. — Както е огряна от огъня, блести като светла коприна.
Той се зае с нападалите по раменете й къдрици и намери под тях свежа, пулсираща кожа, която очакваше докосването му. Въздъхна и се премести по-близо до нея.
Линдзи отвори широко очи. Той й се усмихна в огледалото и плъзна пръст по контура на бузата й.
— Мисля, че е време да ме отпратиш, милейди.
— Защо? — Тя притисна ръката му към лицето си. — Не искам да си ходиш.
— Аз съм… аз съм само един мъж, Линдзи. А ти си силно желана жена. В тази ситуация…
— Но ние сме женени — напомни му сериозно тя.
Едуард се приведе и захапа края на ушенцето й.
— Да, ти си моята съпруга. — Езикът му се мушна в ухото й и тя усети нарастваща тежест в слабините.
— Казвал ли съм ти някога — пошепна нежно той, — че гласът ти ме подлудява?
Линдзи потрепери и склони глава, за да му осигури по-добър достъп до себе си.
— Май каза нещо подобно.
— Студено ли ти е? — попита той и топлият му дъх помилва кожата й.
— Не, не.
— Да продължа ли с четкането?
Тя кимна.
Косъмчетата на тила й настръхнаха. Едуард ги приглади внимателно, после разпусна косата й по гърба и раменете и накрая към внезапно натежалите гърди.
Линдзи прокара език по устните си и видя в огледалото, че очите на Едуард следят движенията й. Ръката му остана там, където беше, разперена, с лек натиск върху гърдите през булото на косата. Линдзи сложи ръце върху неговите, раздвижи ги, въздъхна от наслада. Гореше от желание той да я помилва, да го усети съвсем близо до себе си, затова отметна косите си. Едуард се приведе отново над нея и зацелува крехката шия, раменете и нежно закръглените хълмчета на гърдите.
— О, Едуард! — прошепна щастливо тя.
— Да, красавице моя! — Езикът и устните му намериха ръба на дълбокото деколте.
Линдзи се размърда нервно. Защо не продължаваше?
— Ох! — Сякаш чул мислите й, вика на тялото й, Едуард плъзна език навътре и започна да милва с устни втвърденото зърно.
Дълбоко в слабините й се разля течна слабост, гореща и тежка. Едуард вдигна нежно гърдите й и смъкна ризата под зърната.
— Имай милост — пошепна той. — Господи, Линдзи, колко си красива!
Тя затвори очи.
— Не — помоли пламенно той, — гледай ме, сладката ми! Учи се! Искам да узнаеш всичко за теб и за мен. Ти си страстна жена.
Тя погледна послушно в огледалото и видя собствената си бяла плът с втвърдените розови зърна в ръцете на Едуард. Чувствата, които бушуваха в тялото й, отнемаха дъха й. Очите на Едуард искряха. Пръстите му се стрелкаха насам-натам. Линдзи не издържа и посегна към ръката му. Той се засмя, сграбчи нежните й пръсти и ги притисна към парещата кожа.
— Нали трябваше да ти помогна при събличането. — Усмивката му беше толкова дръзка. — Сигурен съм, че искаш да облечеш възхитителната нощница, която те чака на леглото… но не веднага.
Пулсът й се ускори още повече. Тялото й трепереше като в треска. Значи отново щяха да направят онова, което беше станало през онази черна нощ… Линдзи изпита внезапна потиснатост. Тогава имаше болка.
— Какво ти е, скъпа? — Едуард следеше изражението й в огледалото. — Страх те е, нали?
Тя поклати глава, после се усмихна невесело и кимна. Едуард напусна мястото си зад нея, придърпа столчето, на което седеше Линдзи, и коленичи пред нея.
— Не бива да се страхуваш. Довери ми се.
— Вярвам ти — пошепна тя и се постара усмивката й да изглежда убедителна.
Едуард сложи ръце на гърба й и сръчно разкопча редицата малки копченца. Смъкна роклята от раменете й, извади ръцете от ръкавите и издърпа дрехата под нея. Линдзи вдигна краката си и му позволи да я съблече.
Сега тя остана само с прозрачна риза от бяла батиста, обшита със сребърни букетчета, и с бели дантелени чорапи, но не изпитваше срам.
Едуард я притисна до себе си и скри лицето й в рамото си.
— Никога вече няма да ти причиня болка, Линдзи — обеща той. — Няма да позволя и никой друг да ти причини болка.
Още докато говореше, той свали ризата от раменете й. Тънката материя не оказа съпротива. Линдзи се притисна до него и посмя да мушне ръка под ризата му. Искаше да усети колкото се може повече от него, затова намери копчетата и побърза да разкопчее ризата. Мускулите на силния гръден кош се опънаха под докосването й.
Тя притисна лицето му към гърдите си. Той я зацелува жадно, промърмори нещо неразбрано, остави пареща следа с езика си. Ръката му намери вътрешната страна на коляното й и бавно се плъзна нагоре.
Едуард вдигна глава и завладя устата на Линдзи в жадна целувка. При това я гледаше и се усмихваше с очи.
— Помниш ли урока? — Тя кимна и той заяви тържествено: — Днес е продължението. Пъхни езика си в устата ми. Прегърни ме.
Тя изпълни нареждането, а през това време той нави ризата на хълбоците. Без да отделя уста от нейната, смъкна чорапите от краката й. Засмука нежно долната й устна, взе я между зъбите си — освободи я от единия чорап, захапа брадичката й и свали и другия. Следващата целувка беше предназначена за твърдото зърно на гърдата й — а през това време ръката му се потопи в меките гънки между краката й, които се събудиха за живот под докосванията му.
— Ти си готова за мен, скъпа! — Ризата падна до талията й и Едуард засмука гърдата й като умиращ от глад, който най-сетне може да се засити. — Или почти. — Той разтвори краката й и започна да целува вътрешната страна на бедрата. Чувствителната кожа потръпваше под милувките. Езикът му се уви около томително пулсиращата точка, която я довеждаше до екстаз. Линдзи увисна на ръба на столчето. Той улови бедрата й и продължи да я възбужда с език, докато тя изпищя. Светът се превърна в тъмно, буреносно място. Тя се вкопчи в гърба му, заби нокти в коравите мускули, понесена от вълните на насладата.
— О, Едуард! — Нима имаше сили да крещи и да се смее? Едновременно с това се чувстваше безкрайно крехка и ранима. — О, Едуард, искам… — Какво всъщност искаше? — Искам да те прегърна.
Той притисна хълбоците й, седна на пети и вдигна глава към нея. В строгите линии на лицето му тя видя отражението на радостта, която изпитваше, и още нещо… въпрос.
— Кажи ми, Едуард — настоя тя. Толкова много неща не разбираше.
— Да ти кажа? — Той се изправи и я вдигна. — Какво трябва да ти кажа, малка фейо? Че си най-добрата част от мен? Че онова, в което не вярвах, стана действителност? Че го знам, защото ти ми го показа?
— Говориш със загадки.
Тя стоеше пред него гола, но без свян. Съзнаваше, че той изследва тялото й сантиметър по сантиметър, но й беше приятно.
— Искам да знам какво съм ти показала. Ти направи всичко, а аз се чувствам прекрасно. И ти ли се чувстваш така? Това ли искаш да ми кажеш?
— Да, ти ме правиш щастлив. Но след малко ще се почувствам още по-щастлив. Ще се радвам да те отнеса в леглото, Линдзи. Разбираш ли ме?
Тя поклати глава.
Едуард се почука по челото.
— Какъв съм глупак! Как би могла?
— Вероятно имам още много да уча — прошепна унило тя.
— Не можеш да овладееш всичко наведнъж — успокои я той.
Линдзи пое дълбоко дъх. Нещо между краката й пулсираше, дълбоко в нея се разливаше сладостен трепет.
— Според мен има нещо, което трябва да преживея веднага, Едуард.
Той започна да я милва, навсякъде. Бегли, меки, настойчиви докосвания по места, още чувствителни от удоволствието, което й бе доставил.
— Как мислиш, Линдзи, какво трябва да узнаеш веднага? — Той се приближи и ръката му се уви около талията й. Палецът му разтри началото на гръбнака и Линдзи изохка.
— Искам да знам защо имам чувството, че трябва да направя още нещо… с теб… сега. Онова, което направи с мен преди малко, беше прекрасно. Надявам се да го направиш пак — когато имаш желание, разбира се. Но дълбоко в мен пулсира надеждата, че ще направиш още нещо… О, господи!
— Млъкни. — Той затвори устата й с целувка, която й отне дъха. — Понякога говориш твърде много. Разкажи с две-три думи как се чувстваш.
Тя беше гола, а той все още облечен. Линдзи вдигна ръце и свали ризата от раменете му. С чувството, че е твърде дръзка, тя я издърпа от ръцете му и я захвърли на пода.
— Опиши ми това чувство, Линдзи.
Тя целуна гърдите му, помилва с бузи къдравите черни косъмчета, после плъзна език по тъмните зърна. Едуард изсъска мъчително през зъби.
— Мадам! Зададох ви въпрос. Ако продължите с тези ласки, няма да бъда в състояние да изчакам отговора.
Линдзи впи устни във втвърденото зърно и Едуард я притисна с все сила до себе си.
— Усещам, че трябва да направя още нещо, най-важното — изговори задъхано тя. — Вероятно е същото, което стана онази нощ в гардеробната, но… пак ли ще ме заболи?
Едуард изръмжа глухо и я прегърна.
— Мила моя, ти се учиш твърде бързо. Освен това си дяволски любопитна.
Той я поведе към дневната, отвори вратата в отсрещната стена и й показа своята спалня.
— О! — промърмори страхопочтително Линдзи. Тази стая беше някак странна. Строга и величествена.
— О? Това ли е мнението ти за моята спалня? Какво изразява това «О»?
— Хубаво е тук — прошепна тя. — Доколкото разбирам, всички мебели са от Ориента. — Някой ден щеше да разгледа по-обстойно черно лакираните скринове с изписани по тях странни твари, масичките в червено и златно с крака на животни и огромното легло без балдахин, покрито с черна копринена покривка и с планина от пъстри възглавници с пискюли.
— Наистина са от Ориента. Интересно ли ти е тук? Или предпочиташ обстановката в твоята спалня?
Линдзи потрепери.
— Мисля, че тук ми харесва. — Прозорците бяха закрити от кадифени завеси в черно и червено, пристегнати със златни шнурове.
Едуард избухна в смях. Той прозвуча не по-малко неприлично от преди, но не я смути. Стресната от поведението си, тя се запита дали пък в нея не живееше и друга жена, която Едуард бе успял да извади на бял свят.
— Много се радвам, че ти харесва. — Той я положи върху леглото и лицето му засия. Тя се облегна на лакти и го проследи как свали ботушите си. — И аз обичам тази стая, Линдзи. Особено когато ти си в леглото ми и ме очакваш.
Линдзи се погледна и се изчерви. Несъзнателно беше изпънала единия си крак, а другият беше свит в коляното. Косата, така внимателно разресана от Едуард, падаше по гърдите й, но не можеше да скрие розовата възбуда — виждаше се, че е била целувана силно и продължително. Целувана… там. Тя се протегна и усети, че Едуард е спрял да се съблича, за да я гледа. Той беше целувал гърдите й, всеки сантиметър от тялото й, особено между краката… Искаше й се това да се повтори и да се случи още нещо, нещо ново…
Без да се смущава, мъжът й свали панталона си.
Линдзи не можа да откъсне поглед от тялото му. Черните косъмчета на гърдите се стесняваха в тънка ивица на корема, а мястото между краката беше покрито с черни кичурчета. Тя се облегна на възглавницата и навлажни пресъхналите си устни. За момент дори затвори очи. Онази част от него, която през нощта в гардеробната бе усетила само на тъмно, сега стърчеше, ясно видима, гордо и…
— Господи! — Тя се осмели да погледне и сърцето й заби още по-бързо.
Едуард застана пред нея с ръце на хълбоците и я погледна пронизващо.
— Ти си различна от всички жени, които познавам, любов моя. Но мисля, че те искам точно такава.
— Нещо лошо ли намираш в мен? — попита намръщено тя и понечи да стане.
Едуард се хвърли върху нея и осуети намерението й.
— Не, разбира се, че не! Ти правиш всичко по най-добрия начин. Новата ми задача е да те посветя в някои детайли.
Ръката между краката й я уплаши, но тя се опита да се отпусне и зачака с трепет прекрасното чувство, което вече познаваше.
— Много ми харесва, когато правиш това, Едуард — прошепна плахо тя.
— Знам, знам. — Устата му задуши думите, които тя се готвеше да произнесе. Той се раздвижи върху нея, устата, езикът, ръцете и краката се стремяха да й доставят удоволствие, да я докарат до ръба на онова, което желаеше, отново и отново.
Изведнъж движенията спряха и Линдзи стреснато отвори очи.
— Какво има, Едуард?
— Това е следващата стъпка — обясни с преувеличена важност той.
Линдзи вече не беше в състояние да мисли. Само вдигна хълбоците си насреща му в няма молба да довършат онова, което бяха започнали.
Едуард мушна ръце под нея. Очите му пламтяха.
— Ще те заболи, но не много, обещавам. — Той се настани между краката й и вдигна коленете й. — Ето какво искаш от самото начало, Линдзи. То ти е необходимо, за да те удовлетвори напълно. Аз също се нуждая от това удовлетворение.
Тя се вкопчи в раменете му и отвори уста да изпищи. Коравото нещо бе отново пред отвора на тялото й и усети как се плъзна навътре. Викът се превърна в стон, дълбоко в гърлото, и тя затвори очи.
— Добре ли си, Линдзи? Моля те, скъпа… — Той замлъкна и се задвижи в нея. Плъзна се навътре, изтегли се малко навън и ускори тласъците. — Боли ли те, Линдзи? — В гласа му имаше страх.
— Прекрасно е — отговори като замаяна тя. Кожата й беше гореща и хлъзгава. Всички мускули и жили по тялото й трептяха. Инстинктивно вдигна крака и ги уви около кръста му. От неговата плът към нейната течаха парещи, болезнени, изгарящи усещания. — Сега сме едно цяло — изпъшка безсилно тя. — Ние сме едно!
Устните му завладяха нейните и ускореният ритъм накара всичките й нерви да завибрират.
— О-о! — простена задавено той и проникна със силен тласък до най-интимната й същност. — Едно ли сме? — попита дрезгаво и опря чело в свивката на шията й. — Ти и аз сме едно?
— Да — отговори тя, надигна се насреща му и извика задавено. Той беше все още в нея и тя усети как във вътрешността й избухна гръм. Затвори очи и ноктите й се забиха в раменете му.
— О, небеса! — простена Едуард. — Благодаря ти, Линдзи…
Разтърсена от силата на експлозията, тя извика още веднъж, после усети как горещината се отлива от нея и я оставя слаба и безволна. Сега изпита най-голяма нужда от близостта му. Зарови пръсти в косата на Едуард и притисна глава към свивката на шията му.
— Защо ми благодариш?
Той се свлече бавно от нея и полегна на една страна.
— Благодаря ти, че ме учиш да обичам.
Линдзи се дръпна назад, за да види лицето му. Разрошената коса беше полепнала по челото, очите бяха станали меки като безлунно нощно небе през лятото. Устните му бяха подути от целувки.
— Винаги съм знаела, че любовта съществува — проговори нежно тя. — Но се радвам, че и аз имам на какво да те науча.
Едуард въздъхна и я обърна по гръб.
— Ти ме научи на толкова много неща. Обичам те, милейди!
Очите на Линдзи се напълниха със сълзи. Преглътна и се засмя.
— И аз те обичам!
— Всъщност дойдох при теб в Корнуол, за да те превърна в инструмент на отмъщението си. Знаеш ли това?
— Да, Едуард. Разбрах го още щом научих каква е била съдбата на брат ти.
— И не ми се сърдиш?
— Между нас има любов, милорд. Не гняв!
— Права си. — Той приседна до нея. — Нито капчица гняв. Само любов…
Тихото чукане по вратата отекна като пистолетен изстрел. Едуард скочи от леглото.
— Кой чука?
— Стодарт, милорд — прозвуча колеблив отговор. — Реших, че вестта е важна и трябва да я узнаете.
— Говори — изфуча Едуард.
— Благодаря, милорд. Един човек беше тук. Недодялан грубиян на име Керц. Каза, че го познавате.
Линдзи седна и улови ръката на мъжа си.
— Попитай го…
Едуард притисна пръст към устните й, за да я накара да замълчи.
— Какво го води тук?
След кратко колебание Стодарт отговори:
— Твърди, че има сведения, които са ви крайно необходими. Трябва да се срещнете вдругиден точно в шест вечерта. Някой ще дойде да ви отведе при него.
— Продължавай!
— Каза, че имал нови доказателства, които струват много, затова да занесете… повечко пари в брой. А накрая изтърси, че ако не го послушате…
— Продължавай, човече!
— Каза да отидете на срещата и да бъдете точен — иначе ще пострада човек, когото обичате.


25

— Щом Едуард Хъксли е казал, че всичко ще бъде наред, значи така и ще бъде. — Сара Уинслоу разроши немирните къдрички около ушите си. — Според мен виконтът е вторият по красота мъж, когото съм срещала. — Тя се беше отпуснала в тапицирания със зелен брокат фотьойл в големия салон на «Кавендиш Скуеър».
Линдзи обикаляше нервно масичката за игра с махагонов плот и позлатени крака на сфинкс. Едуард трябваше да се върне при нея — веднага.
Сара остави книгата, която уж четеше.
— Линдзи! Ти изобщо не ме слушаш!
— Напротив. Та кой е първият по красота мъж, когото познаваш? — Въпреки тревогата си бе развеселена от реакцията на Сара.
— Няма да го издам — отговори тайнствено приятелката й. Гъстите черни ресници закриха красивите очи. — Но нямаш причини да се сърдиш. Лорд Хъксли е красив почти колкото него. И трябва да му вярваш, когато ти обещава нещо.
— Опитвам се — изохка Линдзи. — Но той не биваше да отива сам.
— Къде отиде сам? — Сара разглеждаше внимателно цветята, нарисувани на ветрилото й.
— Знаеш, че не бива да издавам — отговори сърдито Линдзи. — Нали ми обеща да не разпитваш?
— Добре, добре! Но след като бях изтръгната от леглото си, за да правя компания на най-добрата си приятелка… да отклонявам вниманието ти, Линдзи, както ми бе казано… Всъщност аз чух със собствените си уши как слугата на лорд Хъксли каза на иконома на контесата, а после и самият лорд Хъксли ми каза, че е много загрижен за душевното ти състояние, докато отсъства. Естествено е да се запитам какво става с теб.
— Не знам — отговори почти искрено Линдзи. — И ако, както твърдиш, имаш задача да успокояваш нервите ми, предлагам ти да спрем този разговор, преди да съм се развълнувала още повече.
— Както желаеш. — Сара отпусна ръце в скута си. Изглеждаше прелестна в роклята от медноцветен муселин, украсена с цветчета от ориенталски перли.
— Моята най-добра приятелка е възхитителна — проговори замислено Линдзи.
— О, благодаря ти!
— Освен това намирам, че в късния следобед изобщо не може да става дума за «измъкване от леглото». Може би снощи си била навън до късно?
— Права си, аз се наслаждавам на балния сезон — отговори високомерно Сара. — Контесата настоя да пообиколя салоните. Щом и без това съм в Лондон… а и ти все още имаш нужда от мен като компаньонка.
Линдзи не посмя да й напомни, че е вече омъжена и не се нуждае от придружителка, освен в необичайно положение като днешното.
— Впрочем ние с Едуард възнамеряваме да дадем първата си официална вечеря, докато сме още в града — оповести весело тя. — Леля Балард непременно трябва да те доведе. Ще дойдат лейди Сейбъл и Изабел. Естествено и господин Лойд-Престън.
Сара запляска с ръце.
— Великолепно! Знам, че контесата ще бъде възхитена. Знам, че и Джулиън…
Тя се изчерви толкова прелестно, че Линдзи избухна в смях. Ала усмивката изчезна бързо от лицето й. Едуард беше отишъл на среща с Керц. Беше отказал да й съобщи мястото на срещата, както и името на човека, дошъл да го заведе там. Оттогава беше минал почти час. Линдзи умираше от страх, че може да му се случи нещо лошо.
— Може ли да те питам нещо, Линдзи? — Сара говореше с ласкателния тон, който приятелката й така добре познаваше. — Приятно ли е да си омъжена?
«Според мен е ужасно да омъжват бедните момичета, без да им кажат какво ги очаква в брака.» Едуард беше напълно прав. Както винаги.
— Да, Сара, приятно е — дори много. — Бедната Сара също беше останала рано без майка и вероятно не знаеше нищо за отношенията между мъжете и жените. Но Линдзи нямаше сили да заговори с нея по тази деликатна тема — поне засега.
— Ти си изцяло погълната от своя виконт — оплака се Сара. — Двамата сте потънали един в друг и не виждате нищо около себе си.
Линдзи скръсти ръце и си припомни какво ставаше в широкото легло.
— Брачният живот може да бъде прекрасен — обясни тя и се усмихна замечтано. През последните два дни и нощи двамата почти не бяха напускали спалнята на Едуард. Линдзи още не беше спала в новата си стая, а и Едуард очевидно нямаше намерение да я пусне.
Вратата на салона се отвори. Влезе Гарити, все още леко обиден, че го бяха лишили, макар и временно, от задълженията му.
— Дошъл е един джентълмен, който настоява да ви изкаже почитанията си — съобщи той. — Твърди, че го познавате. Казва се господин Антон Полак.
Линдзи погледна смаяно иконома, после се обърна към приятелката си:
— Господи, Сара, Антон е тук! Моля те, Гарити, въведи го веднага!
Сара скочи и застана до стола на Линдзи, за да поздрави неочаквания гост.
— Антон Полак! Много се радвам да те видя! Линдзи, нали е прекрасно да видим отново Антон?
— Да, разбира се. — Но в сивите очи, които познаваше по-добре от своите, Линдзи не видя нито радост, нито добро настроение. — Какво те води в Лондон, Антон?
Едрото му тяло беше напъхано в безупречно ушит син жакет и бежови панталони от сърнешка кожа. Явно беше положил много усилия да укроти опърничавата си червена коса, но единственият резултат беше, че къдричките бяха по-ситни от обикновено.
— Какво има, Антон? — попита отново Линдзи. В сърцето й пропълзя страх.
Мъжът направи многозначителен жест с глава към Гарити, който стоеше до вратата.
— Ще позвъня, ако имаме нужда от теб — каза тя на иконома и той се оттегли.
Сара стисна ръката на Антон и го издърпа в средата на помещението.
— Има ли нещо ново у дома? — попита тя, докато го оглеждаше от всички страни. — Виждал ли си скоро баща ми?
— За съжаление, не — отговори мъжът. — Нали знаеш, че не обичам да ходя на църква…
Гласът му звучеше мрачно — и предвещаваше зло.
— По работа ли си в Лондон? — попита тя и проследи как той присви уста и хвърли многозначителен поглед към Сара.
— Би могло да се каже и така. — Той изгледа недоверчиво Сара, но очевидно взе решение да говори. — Нося ти отчаяно послание, Лини, но ти не си сама.
— Всичко, което кажеш на Линдзи, можеш да кажеш и на мен — обади се нацупено Сара. — Ние не крием нищо една от друга.
Линдзи погледна Антон в очите. Колко тайни имаше тя от двамата си най-добри приятели! Но това беше необходимо.
— Трябва да дойдеш с мен, Лини.
— Какво? Къде ще ме заведеш? Трябва да чакам тук… — Тя затисна устата си. Едуард й беше забранил да говори пред други за проблемите им.
Антон се обърна и стисна ръката на Сара.
— Моля те, Сара, помогни ми. Знаеш, че не бих сторил нищо, което не е в интерес на Линдзи.
Момичето кимна.
— Кажи на Линдзи, че може да ми има доверие и че трябва да спазва указанията ми. Нямаме време за губене. Трябва да тръгнем веднага.
Сара кимна отново и лицето й стана пепелносиво.
— Аз ти вярвам — прошепна тя. — Линдзи, явно се е случило нещо лошо. Направи, каквото иска Антон.
— Едуард ми каза да остана тук. — Линдзи не можеше да бъде убедена толкова лесно. — Не мога да тръгна.
Антон разтърси глава и силната вътрешна болка вдълба още по-дълбоки бръчки в лицето му.
— Сара, нали няма да кажеш на никого? Ще чакаш тук, докато се върнем. Обещай ми, че няма да говориш дори със слугите.
— Обещавам.
— Виж, Линдзи, дойдох колкото се може по-бързо. Един човек, познат и на теб, и на Едуард, е замислил нещо лошо.
Линдзи притисна ръце към сърцето си.
— Роджър ли? — попита едва чуто тя.
— Не. — Антон смръщи чело. — Името на човека е Керц. Линдзи, изпраща ме Едуард. Иска да отидеш при него.


Момчето, облечено в дрипи, тичаше с боси крака пред Едуард. През улици и улички, без да се тревожи от падащия мрак. Дребната фигурка вървеше напред, без да се обърне нито веднъж, за да види дали виконтът продължава да върви след него. Точно в шест Едуард излезе от дома си на «Кавендиш Скуеър». Момчето му се изпречи на пътя и пошепна настойчиво:
— Следвайте ме, така каза господинът! — Нищо повече. И сега Едуард имаше чувството, че са вървели цели часове.
— Спри! — извика той.
Момчето спря за миг, но когато виконтът наближи, отново хукна напред. Първата част от гонитбата ги отведе в един изоставен склад на брега на Темза. След цял час чакане — момчето в един тъмен ъгъл на огромната зала, а Едуард в отсрещния — пратеникът хукна отново, като че бе получил невидим сигнал.
— Спри, ти казвам! — изсъска Едуард. — Няма да се доближа до теб, обещавам.
— Какво искате? — Момчето застана пред една канавка. — Господинът чака.
— Защо минахме по този път? — попита Едуард. — Къде точно отиваме?
— Аз правя само онова, което ми е казано. Сега ще минем оттук.
Едуард се поколеба. Дали не беше по-добре да се върне? Усещаше миризмата на реката. Уличката щеше да ги отведе на брега. Скоро щеше да стане съвсем тъмно, а по това време никой не излизаше на разходка край водата — освен плъховете.
По дяволите. Трябваше да разбере какво става.
Водачът му изшляпа през дълбоката кал и Едуард го последва, притиснал ръка към носа си, за да издържи на миризмата.
Най-после излязоха на чист въздух. Тръгнаха по една тясна пътека край Темза. От водата се носеха най-различни миризми. Благодарен, че е обул високите си ботуши, Едуард крачеше след момчето, опитвайки се да не вдишва твърде дълбоко изпаренията от реката. Катран, гнили плодове и зеленчуци, разлагащи се риби и всички отпадъци от бедните квартали — Темза наистина беше клоаката на града.
След известно време той различи в мрака постройка, която прекосяваше реката.
— Това сигурно е мостът Блек Фрайърс?
Момчето не отговори.
Едуард се опита да се ориентира. Ако беше прав, значи от дясната им страна, съвсем наблизо, се намираше «Ню Бридж стрийт». Със сигурност наближаваха Блек Фрайърс.
— Минете оттук, милорд.
Едуард спря. Новият глас идваше съвсем отблизо.
— Откъде да мина?
Една ръка го хвана за ръкава и го издърпа в дълбоката сянка. Той се огледа, но момчето беше изчезнало.
— Носите ли парите?
Едуард сложи ръка върху пистолета, който беше скрил в колана на панталона си.
— Може би да, може би не. — Той се отдръпна и се надигна на пръсти.
Непознатият се приближи.
— Дано да сте ги донесли. Иначе няма да се измъкнете жив оттук.
— Кажи ми името си — заповяда надменно виконтът. Беше усетил страха на противника си и побърза да се възползва.
— Вие ме познавате.
— Името ти!
— Дайте парите.
— Първо името ти!
— Керц — изръмжа невидимият и пръски слюнка улучиха лицето на Едуард. — Познавате ме. Дайте парите!
— Ще ти платя, само ако имаш нови сведения.
Над сенките надвисна мълчание. Едуард си заповяда да остане спокоен. Този човек беше дошъл да го шантажира, но той можеше да се справи със ситуацията.
— Миналия път, когато бях при вас, поисках твърде малко — изхленчи Керц. — Полагат ми се повече пари.
— Това означава ли, че не носиш нови сведения? — Без да чака отговор, Едуард се запъти към моста и примамливите светлини на улични фенери.
— Ей, почакайте! — Керц се втурна след него. — Разбира се, че имам нови сведения. Имайте малко търпение.
Най-после Едуард можа да го види. Бяха минали месеци от последната им среща, но външният му вид не се беше подобрил. Керц беше измършавял още повече, кожата му бе станала още по-сива, а дрехите и косата — още по-мръсни.
— Да чуя сведенията и ще ти дам парите. Побързай, чака ме работа.
— Да, да, разбира се, милорд. Нали помните какво ви казах: собственият ви брат ме помоли да дойда при вас.
Едуард протегна ръка и го стисна за рамото.
— Това вече го знам.
— А приятелят му, тежко ранен, ми каза, че Роджър Лачет иска да получи онова, което по закон не е негово.
Гневът на виконта се усилваше.
— Само ми губиш времето!
— Брат ви загина, защото се намеси. — Керц заговори по-високо.
— По дяволите! — Едуард го отблъсна. — Жена ми сигурно е полудяла от тревога, и то за нищо!
— Сигурен съм, че ще се сетя още нещо, което е от значение за вас. — Гласът на Керц пресекна, сякаш беше готов да заплаче.
Едуард изпита отвращение. Извади часовника си и го отвори.
— Ти каза, че ще се срещнем в шест. Сега е почти девет. Защо ме довлече чак тук? Би трябвало да ти извия врата.
— Откъде го имате?
— За какво говориш?
— За часовника! — Керц стисна ръката му. — Откъде имате този часовник?
Едуард беше сложил подаръка на Линдзи едва днес следобед. Керц попипа златното капаче и се отдръпна, сякаш се беше опарил.
— Какво ти е, човече? Да не ти стана зле?
— Часовникът, милорд. Откъде го имате? Кажете ми. Той ли дойде при вас? Онзи, същият?
— По дяволите, Керц! За кого говориш? Стига глупости. Часовникът ми е подарък.
Керц изохка, после се засмя и се отдръпна.
— Това е подарък от дявола. Аз знам кой последен е държал в ръка този часовник.
— Часовникът е на Уилям Гранвил. Брат ми е искал да му се притече на помощ и е бил убит. Нали ти ми разказа как е станало?
— Прав сте. — Керц кимна мъдро. — Човекът, който го уби, извади часовника от джоба му.
— Не! — Едуард отново протегна ръка да го стисне за гушата. — Господи, не! Сигурно се лъжеш.
— Не се лъжа. Видях убиеца със собствените си очи. Видях как извади часовника от джоба на мъртвия Гранвил. Не знам името му, но ако видя лицето му, непременно ще го позная. — Керц се отдалечи на няколко крачки и обясни с треперещ глас: — Едър, направо грамаден. Очите му бяха като остриета на ножове — сив лед — и имаше най-червените коси на този свят. — После хукна да бяга и изчезна в мрака.


26

— Гарити! — Едуард хвърли няколко монети на файтонджията и се втурна по стълбите към дома си. — Гарити, къде си, по дяволите?
— Какво има, милорд? — попита запъхтян дотичалият иконом.
Едуард свали ръкавиците и палтото си и ги пъхна в ръцете му.
— Трябва да свърша нещо важно в Корнуол — обясни той и икономът зяпна смаяно. — Лейди Хъксли ще остане тук. И никой — чуваш ли, никой! — не бива да влиза в тази къща без изричното съгласие на господин Лойд-Престън.
— Милорд…
— Бързо изпратете едно от момчетата в дома на барон Лойд-Престън. Да му се каже, че трябва веднага да дойде тук.
— Милорд?
— Лейди Хъксли още в салона ли е?
— Милорд…
— Какво има, Гарити? Не виждаш ли, че нямам време за губене?
— Господин Лойд-Престън ви чака в салона, милорд.
— Отлично! — Едуард приглади разрошената си коса, махна на иконома да се оттегли и се запъти към салона. — Трябваше да се сетя, че Джулиън е вече тук. — Мис Уинслоу упражняваше върху приятеля му същото влияние като яркия пламък върху молеца.
Точно в този момент въпросният джентълмен се появи в антрето.
— А аз си мислех, че именно ти си забъркал цялата тази каша…
Едуард мина покрай него и влезе в салона.
— Къде е Линдзи? — Мис Уинслоу стоеше до масичката за игра и изглеждаше малко… сгорещена. Той се покашля и когато Джулиън влезе след него, попита учтиво: — Как сте, госпожице Уинслоу? Много съм ви благодарен, че дойдохте да правите компания на Линдзи. — Малката беше много изобретателна, щом беше успяла да свърже излизането си с посещението на Джулиън. Без съмнение Линдзи, старата романтичка, беше измислила някакъв претекст, за да остави влюбените сами.
— Отидох да изкажа почитанията си на контесата — обясни Джулиън. — Тя ми каза, че Сара… госпожица Уинслоу… е била повикана при Линдзи. Затова реших да намина и да се уверя, че всичко е наред.
— Много се радвам. Добре си постъпил. — Едуард излъга, за да успокои Сара. Трябваше по най-бързия начин да я отведат в дома на леля му, за да обсъди положението с Джулиън. — Аз трябваше да свърша една важна работа, затова помолих госпожица Уинслоу да прекара известно време със съпругата ми.
Любезната му усмивка беше посрещната от госпожица Уинслоу с болезнено потръпване на устните. Тя беше устремила поглед към вратата зад гърба му и не проговаряше.
— Джулиън, ще бъдеш ли така добър да изпратиш госпожица Уинслоу до дома на контесата? — Той вдигна многозначително едната си вежда. — После се върни веднага тук, ако обичаш. Трябва да те помоля за една услуга.
Джулиън не се помръдна и не отговори.
По дяволите! Двамата се държаха като невъзпитани деца, заварени на местопрестъплението от възпитателката си. Поведението на младата Уинслоу можеше да бъде извинено, но Джулиън не беше зелен хлапак.
Изведнъж се сети как да развърже езиците им.
— Вижте, много ми е неприятно, но трябва да изясня някои неща в Корнуол. Линдзи ще бъде много нещастна, че ще се наложи да я напусна толкова скоро. — Той избягваше да поглежда към Джулиън. — Не бихте ли ми помогнали, госпожице Уинслоу? Ако вие и Джулиън останете при Линдзи през дните на отсъствието ми, ще ви бъда безкрайно благодарен. — Да развличат Линдзи, да се грижат за сигурността й… Въпреки това чувството за надвиснала опасност не искаше да го напусне.
По дяволите, тези двамата да не бяха онемели? Едуард изпита нарастващ гняв.
— Мога ли да разчитам на вас, госпожице Уинслоу?
— Линдзи… — Зачервеното лице на момичето изведнъж побледня. — Разбира се, че ще остана с Линдзи… но къде е тя всъщност, лорд Хъксли? Нима е решила да се оттегли?
Едуард пое шумно въздух.
— Да се оттегли? Ако е имала такова намерение, сигурно щеше да ви съобщи. Ще кажа на Гарити да я повика.
Той понечи да дръпне шнура на звънеца, но Джулиън спря ръката му.
— Джулиън, Сара искаше да попита дали Линдзи се е оттеглила веднага след завръщането ви.
Едуард го погледна слисано.
— Какво завръщане?
— Тя би трябвало да се е върнала преди малко. С теб.
Едуард стисна здраво зъби.
— Няма ли най-после да ми обясните какво става тук?
— Антон Полак дойде да я вземе — изговори на един дъх Сара.
Едуард спря да диша.
— Полак е бил тук? Кога, за бога? — Сърцето удряше като чук в гърдите му.
— Малко след като ти си излязъл — обясни Джулиън и хвърли окуражителна усмивка към Сара Уинслоу. — Сара твърди, че изглеждал някак странно.
Едуард се запъти енергично към вратата.
— Кога тръгна? Каза ли къде отива? Може би ще успея да го настигна, преди да се е върнал в Корнуол.
— Едуард!
— Трябва да видя Линдзи.
Джулиън го хвана за ръкава.
— Чуй ме, Едуард. Полак е дошъл малко след твоето излизане и е останал само няколко минути.
— Не е ли казал накъде тръгва?
— По дяволите — прошепна изумено Джулиън. — Станало е нещо страшно. Едуард, ти казал ли си на Полак да дойде тук и да ти доведе Линдзи, понеже имаш нужда от нея?
— Какво? — Едуард се обърна рязко и сграбчи приятеля си за раменете. — Защо питаш?
— Защото той дошъл тук и заклел Линдзи да тръгне с него. Казал й, че я очакваш…
Едуард се олюля, сякаш беше получил юмручен удар.
— Джулиън! За бога, Джулиън! Онзи Керц ми назначи среща и ме завлече в някаква адска дупка. — Беше му все едно, че Сара е там и слуша.
— Морякът?
— Точно той. Случайно извадих часовника си — той го показа на Джулиън — и Керц изведнъж обезумя, сякаш беше видял призрак. Каза ми, че човекът, убил Джеймс, извадил часовника от джоба на убития Уилям Гранвил. Убиецът имал огненочервени коси и сиви очи.
Сара изпищя ужасено. Едуард сведе глава.
— Седнете, госпожице! Ако обичате Линдзи, ще запазите завинаги в тайна онова, което ще чуете тази нощ.
— Откъде имаш часовника?
— Антон! — изплака Сара Уинслоу. — Антон каза, че узнал за смъртта на Уилям и успял да си пробие път до кораба му. Намерил часовника и го донесъл за спомен на стария господин Гранвил. Когато той почина, Линдзи скри часовника. Пазеше го като най-голямата си скъпоценност.
— А после го подари на мен — допълни Едуард, опитвайки се да разсъждава трезво. — Джулиън, Керц ми описа убиеца на Джеймс и Уилям. Вече съм сигурен, че е бил Антон Полак.
Мис Уинслоу изохка и се свлече на стола. Едуард позвъни и заповяда на дотичалия Гарити да донесе амоняк.
— Роджър Лачет е дърпал конците — проговори замислено Джулиън. — Нали така ми каза?
— Точно така. Вече ми е ясно. Случилото се означава, че Лачет е решил да ми отмъсти, като си послужи с Линдзи. Кой би бил по-подходящ да я изведе оттук, освен наетия от него убиец — човек, чието съдействие е купил и на когото жена ми има безусловно доверие.
— Челси — промърмори Джулиън и направи място на камериерката, която беше дошла да се погрижи за Сара Уинслоу. — Трябва веднага да идем там.
В приемната се чуха гласове, единият женски, силен и настойчив.
— Кой ли е по това време? — изфуча Едуард. В следващия момент пред него застана госпожа Филинг. Изненадата му беше толкова силна, че тя за момент онемя.
— Негово Височество не искаше да ме пусне — заговори сърдито жената, опряла ръце на пищните си хълбоци, и посочи с глава към видимо ядосания Гарити. — Кажете му, че сме приятели, милорд.
Едуард направи неясен жест към иконома си.
— Дошла съм по важна работа! — Госпожа Филинг, облечена в приличен костюм от тъмнокафява вълна, вдигна ръка. — Изслушайте ме внимателно, за да знаете как да действате. Не задавайте въпроси, а направо пристъпете към действие.
— Сигурен ли сте, че тази личност…
— Можете да се оттеглите, Гарити — изръмжа Едуард.
— Нашият приятел — започна госпожа Филинг и многозначително намигна. — Нали знаете за кого говоря… във всеки случай той изчезна. Смешната му майка обаче си е в Челси и продължава да ме командва. Преди да замине, онзи беше бесен. Непрекъснато ругаеше и вас, и госпожата ви, и се закле, че най-сетне ще си получи онова, което му принадлежи.
Едуард погледна Джулиън в очите.
— Припомнете си всяка негова дума, госпожа Филинг. Много е важно. Моля ви!
— Нямайте грижа. И ще побързам, защото шестото чувство ми подсказва, че може да съм закъсняла. — Тя подаде на Едуард парче хартия. — Той не знае нищо за това! Записах инструкциите, които даде на червенокосия великан. През цялото време стоях зад вратата.
Сара Уинслоу отново изпищя и Едуард я погледна укорно.
— Продължавайте, госпожо Филинг!
— Онзи мъж каза, че Лини била отвън в каретата. Така я нарече, Лини. Веднага се сетих, че е вашата лейди. Във всеки случай нашият приятел каза на червенокосия да я откара на мястото, записано на това листче. Бърбореше нещо за голям откуп — и че ще си платите скъпо и прескъпо за опозоряването му.
— Не е лошо да вземем повечко пари — предложи Джулиън.
— Най-добре е да побързате — поправи го госпожа Филинг. — И бъдете предпазливи. Нашият приятел каза, че ще му достави дяволско удоволствие да ви вземе паричките… и да ви отнеме живота. Каза още, че ще бъде страхотно да му платите за стока, която вече е притежавал… и е спечелил от нея.


Каретата, която трополеше през града в източна посока, скоро напусна кварталите, познати на Линдзи. Големите, разкошни постройки отстъпиха място на ниски бедняшки къщурки. Накрая коларят спря в края на някаква горичка. После отвори вратичката, без да каже дума.
Антон беше мълчал през целия път, очите му бяха сведени, устата образуваше корава линия. Сега се раздвижи и мина покрай Линдзи, за да слезе. Когато тя се появи в отвора на вратата, той я свали на земята и побърза да се отдалечи.
Линдзи се втурна подире му и пъхна ръка в неговата.
— Сигурен ли си, че това е мястото, на което трябва да ме чака Едуард?
— Предстои ни още дълъг път — отговори кратко той.
Явно знаеше съвсем точно къде отива. След няколко метра видяха вързан кон. Без да даде обяснение, Антон вдигна Линдзи на гърба на коня и се метна зад нея.
Нощта беше суха, а времето бе топло. Пълната луна осигуряваше достатъчно светлина. Антон хвана здраво Линдзи през кръста, а с другата стегна юздите на силния жребец.
Дълго време яздиха в мълчание, но накрая Линдзи не издържа.
— Къде отиваме, Антон? Кога се видя с Едуард? Защо изпрати точно теб? Защо трябва да ида при него?
— Имай търпение, Лини. Скоро ще узнаеш всичко.
— Достатъчно дълго се упражнявах в търпение. Нищо не разбирам.
— Стой! — извика тихо той и спря коня. — Лини, имаш ли ми доверие?
— Естествено!
— Шшт! Не викай. Направих някои неща, с които не се гордея особено. Но искам да се поправя, доколкото е възможно.
Линдзи много искаше да види лицето му.
— Не говори със загадки, Антон. Какво общо имат твоите грешки с Едуард и мен?
— Моля те, Лини, трябва да разбереш, че сега съм принуден… много, много съжалявам, но нямам друг изход. Ще направя всичко възможно, за да поправя нещата, Лини, обещавам ти. Искам само да ми вярваш, както досега.
Стомахът й се преобърна.
— Ти ме плашиш, Антон.
— Съжалявам. — Той слезе от коня и я свали на земята. — Никога не съм искал да ти вдъхвам страх. Ела.
Какъв избор имаше? Антон никога не би я изложил на опасност. Или все пак? Ами Едуард?
— Защо сме тук? Къде е мъжът ми?
Вместо отговор Антон я вдигна на ръце и закрачи бързо през гъстия храсталак.
— Моля те, свали ме — извика сърдито Линдзи. — Мога да ходя и сама.
— Не и с обувките, които са на краката ти. Не и тук.
Стигнаха някакво сечище. Отляво се виждаше ниска колиба. Само един прозорец беше осветен, и то слабо, но луната посребряваше боядисаните в бяло стени и покрива от сиви плочи.
Без да спира, Антон се запъти към колибата.
— Защо Едуард е трябвало да дойде тук? — Линдзи изпита истински страх. — Моля те, Антон, отговори ми.
— Всичко с времето си. — Той блъсна вратата с ботуша си, после сведе глава към лицето й и пошепна: — Не забравяй… трябва да ми имаш доверие.
Остави я на каменния под и Линдзи огледа бързо негостоприемната стая, в която липсваха мебели. Камината беше празна, а светлината, която бяха видели, идваше от самотната свещ на прозореца.
Линдзи се уви в дебелата, подплатена с лебедов пух наметка.
— Едуард? — извика колебливо тя. — Тук съм, Едуард. — Но изведнъж замлъкна. На вратата към съседното помещение стоеше Роджър Лачет. Зад него трепкаха червени светлинки. Линдзи преглътна и усети болка в пресъхналото си гърло.
— Колко се радвам, колко се радвам — промърмори носово Роджър и пристъпи към нея. — Уверих господин Полак, че няма да имаме затруднения с довеждането ти тук. В момента твоят виконт е зает другаде. — Носеше роба от черен сатен.
Линдзи се обърна като ужилена. Антон стоеше между нея и вратата и не смееше да я погледне в очите.
— Къде е Едуард? Защо съм тук?
— По-спокойно, скъпа — изхъхри Роджър. — Ела, имам малка изненада за теб.
— Готово ли е писмото? — попита със странно задавен глас Антон.
— Писмото ще бъде предадено в подходящо време. — В гласа на Роджър имаше коварство. — Когато аз намеря за добре! А сега изчезвай и чакай да те повикам.
— Вие казахте, че сте приготвили искането за откуп и чакате само да ви доставя Линдзи.
— Откуп? — Линдзи отстъпи назад, за да вижда и двамата мъже. — Какъв откуп?
Антон се обърна към вратата.
— Кажи й — рече Роджър и избухна в смях. Рядката му коса беше пригладена с помада. Къдричките, грижливо наредени около дебелата муцуна, блестяха. — Кажи й защо надменният й виконт е отстранен за тази вечер и че те наех да я примамиш тук. Кажи й истината, за да й доставиш удоволствие, Полак.
Антон бавно поклати глава.
— Вие ми дадохте думата си, Лачет. Аз ви казах, че…
— Виж ти — промърмори Лачет, отиде при Линдзи и вдигна брадичката й. — Антон без съмнение иска да ми попречи да ти поднеса малката си изненада. Но нека само се опита! — И той целуна Линдзи по устата.
— Не смей! — Тя отскочи назад и се изтри отвратено. — Какво става тук, Антон? Моля те, кажи ми!
— Антон не знае. — Роджър примигна. — Затова аз ще ти кажа. Всичко ще ти разкажа.
— Стига, Лачет! — В гласа на Антон имаше недвусмислена заплаха.
— Първо за Керц. Нали знаеш за кого говоря? — попита Роджър. — Естествено, че знаеш. Едуард явно е луд по теб, щом ти е разказал всичко — всичко, което знае. Осведомена си, че Керц го е потърсил и е поискал среща за тази вечер. А знаеш ли и за безумната история на Керц, че уж аз съм пратил на оня свят петия виконт?
Краката й затрепериха. Стана й студено и отново се уви в наметката.
— Както виждам, казал ти е всичко. Затова не е нужно да губим повече ценно време — защото то е наше, Линдзи. Всичко това е вярно, но какво значение има? — Той я сграбчи за рамото и я привлече към себе си.
— Стига, Лачет! — изсъска Антон. — Веднага я пуснете!
Виконтесата видя блясване на нож. Роджър го бе измъкнал светкавично от гънките на сюртука си. Той я обърна, изви ръцете й на гърба и я постави пред тялото си.
— Защо винаги имам проблеми с хората, на които се доверявам? — промърмори той. Въздъхна и опря острието в гърлото на Линдзи. — Преди известно време наех доброволен съучастник, скъпа моя, готов да убие младия господин Уилям Гранвил, не виконта.
Линдзи затвори очи. Защо Роджър беше решил да направи самопризнанието си точно сега?
— За нещастие господин Керц видял всичко и решил да използва видяното в своя изгода. — Той изцъка с език и киселият му дъх й причини гадене. — Аз действах напълно законно. Аз съм по-стар от Уилям и Трегонита трябва да принадлежи на мен.
— Вие не сте син на баща ми. Вие сте… — Острието поряза кожата й и я накара да замълчи.
— Ако Керц не беше отишъл при скъпия ти съпруг, за да проси пари за дадените сведения, всичко това нямаше да се случи. Но, както стоят нещата, той игра в моя полза. Глупакът изхарчил набързо парите, които му дал Хъксли, и дойде при мен да иска още. Казах му, че ако тази нощ съумее да отдалечи Хъксли от дома му, ще го възнаградя богато. И както виждаш, моя най-скъпа, той успя!
— Лачет — изръмжа Антон и направи крачка към него. — Ако искате да накажете някого, вземете мен. Оставете Линдзи на мира.
— Още една крачка, глупако, и ще бъда принуден да обезобразя красивата й шийка. А тя е наистина прекрасна! — Той плъзна ръка към деколтето й и Линдзи потрепери.
— Върви, Антон — настоя тя, загрижена за сигурността на приятеля си. — Върви си, бързо!
Антон не посмя да я погледне в очите. Роджър се изкиска злобно.
— Той вече няма убежище. Убийците нямат място на този свят, нали разбираш.
— Обещахте, че няма да й кажете! — изрева отчаяно Антон.
— Е, размислих — както промених и много други неща. Слушай, Линдзи, вероятно ще ти е трудно да си представиш, че скъпият ти приятел е контрабандист? Какъв позор! Какъвто бащата, такъв и синът. Бракониери, контрабандисти, крадци!
Линдзи не смееше да се отбранява. Най-после успя да срещне измъчения поглед на Антон и се опита безмълвно да му внуши, че трябва да бяга.
— Мисля, че ще постъпя почтено, като ти разкажа всичко, Линдзи. Мъжът ти се ожени за теб, само за да отмъсти за смъртта на брат си. Той не се интересува от теб. Сметна, че като те отнеме от мен, ще ми вземе и Трегонита. Но планът му няма да се осъществи. Той ще се прости с живота, а ти ще станеш моя. Всичко ще завърши благополучно.
Линдзи помисли, че ще припадне, но се овладя бързо.
— Това е една голяма заблуда — проговори студено тя. — Едуард никога не би го допуснал. Антон също.
— Антон ли? Ха! Още ли не си разбрала, глупачке? Как мислиш, защо успях да убедя този мъж, който гори от любов към теб, да те доведе тази вечер в усамотената колиба, за да бъдеш моя? Защото той наистина е лудо влюбен в теб, знаеш ли?
Антон понечи да се нахвърли върху него.
— Ти, кучи…!
— Не бъди толкова дързък! — Роджър вдигна заплашително ножа, после отново го опря във врата на Линдзи. — Направих го, защото той ми е в ръцете. Трябва да знаеш, че Антон Полак имаше толкова силно желание да се сдобие с рибарската флота, че беше готов на какво ли не, за да премълча пред митничарите за нощните му занимания.
— Не! — Антон закри лице.
— Да, да, така беше — потвърди тихо Роджър. — Антон не е по-различен от другите — и той може да бъде купен. Не му платих с пари, а с мълчание — и в замяна той ми оказа една малка услуга. Линдзи, скъпа моя, мое чисто момиче, Антон не е купувал рибарски лодки, когато загина Уилям. Той е бил до Уилям, през цялото време. Той е убиецът на брат ти.
Пред очите й причерня. Линдзи разпери ръце, пое шумно въздух, изпъшка. Едва ръката на Роджър, която грубо притисна гърдите й, я върна в действителността.
— Не, Антон, не! — прошепна отчаяно тя и напразно задърпа гадната лапа, която се впиваше в плътта й. — Не и ти!
— Напротив, точно той беше — потвърди с усмивка Роджър. — Затова сега ще се върне в къщичката си край морето и никога вече няма да се доближи до нас. Върви си, Полак! Готов съм да поднеса изненадата си на Линдзи. След известно време Хъксли ще получи искането за откуп. Можеш да бъдеш сигурен в това. Аз ще го чакам тук в точно уречен час, а след като види изненадата на Линдзи… ще се прости с живота си. — Той избухна в луд смях.
— Не! — Гаденето премина и в гърдите й лумна гняв. — Никога! — С цялата сила на дребното си тяло тя заби тънкия ток на обувката си в стъпалото му.
Роджър изрева от болка и я пусна. Антон изкрещя и се нахвърли върху него.
— Ти, гадно копеле! — изсъска ядно той и дългите му ръце се впиха в гърлото на Роджър, който тъкмо се надигаше. Вкопчени един в друг, двамата паднаха тежко на каменния под и Линдзи чу шум от чупене на кости. Неспособна да издържи, тя отстъпи към вратата.
Предсмъртно хъркане я накара да се обърне. По пода се стичаха вадички и скоро се образува голяма локва аленочервена кръв. Ножът беше между двамата мъже.
— Антон! — Линдзи пропълзя към тялото на приятеля си, без да се тревожи от кръвта, която мокреше наметката й. — Антон! — Не беше възможно той да е убил Уилям. Та той беше най-добрият му приятел.
Тя се вкопчи в грамадното му рамо и го задърпа с все сила. Антон се раздвижи и се обърна по гръб.
Дръжката на ножа още потръпваше. Оръжието беше забито в гърдите му.
— Мъртъв е. — Роджър изтърси напоения с кръв черен сатен, който беше залепнал за корема му, претърколи се настрана и се опря на лакът. — Той е убиецът на Уилям. Казах ти истината, Линдзи. Но това вече няма значение. Всичко върви по план.
Главата й бавно се проясни. Погледна оцъклените очи на Антон, огромното тяло, обляно в кръв. Мъртъв.
Тя се надигна като в транс и се вгледа в стария си приятел. Приятел? Линдзи затвори очи.
— Едуард, къде си? — прошепна безсилно тя.
— Ела с мен — излая Роджър. Изправи се непохватно и й подаде ръка. Когато тя скръсти ръце, той се изсмя и я дръпна към себе си. — Все още чиста и недокосната! Точно както трябва да бъде. — Той я стисна за раменете и я поведе към помещението, от което беше влязъл.
В средата на стаята беше поставено огромно легло с балдахин и кървавочервена покривка. Линдзи се олюля и пръстите на Роджър се забиха в ръката й. Свещи в червени стъклени канделабри горяха по ниските масички. На леглото лежеше прозрачна бяла нощница.
Роджър избута Линдзи в стаята и вдигна нощницата.
— Облечи я — заповяда той. — Девствено бяло за девствената ми невеста!
— Ти си луд — пошепна Линдзи. — Напълно луд!
Мъжът й удари силна плесница и главата й отскочи назад. Линдзи прехапа устни, за да не изпищи, и вкуси кръв. Зъбите й бяха пробили кожата.
— Сега е по-добре — изграчи негодникът и вирна брадичка. — И без дързости! Облечи нощницата.
Тя поклати глава.
— Облечи я или ще загубя търпение. — Роджър посегна и с един замах дръпна наметката от раменете й. После бръкна в деколтето на роклята.
Линдзи чу шум от цепещ се плат и потръпна от ужас. В този миг разсъдъкът й се върна и тя започна отчаяно да се отбранява. Риташе и хапеше, ноктите й се стремяха да издерат лицето му. Смехът му караше нервите й да вибрират, но ноктите й все пак намериха бузите му.
— Бори се, красива девственице. Защитавай невинността си. — Той хвана роклята с две ръце и я раздра по дължина. Хладният въздух погали гърдите й. Без да се бави, Роджър я бутна към леглото.
— Всемогъщи боже!
Линдзи, която беше на път да загуби съзнание, все пак разбра, че този вик не беше излязъл от устата на Роджър. Усети и как той затърси между краката й и жадната му уста заблиза гърдата й.
После изведнъж изчезна. Все още замаяна, тя събра остатъците от корсажа си и седна с усилие в леглото.
Първо видя Джулиън — той беше притиснал Роджър към стената и го обработваше с юмруци. След миг в стаята се появи и Едуард. Дишайки тежко, той опря ръце в рамката на вратата, после се хвърли към нея и я грабна в прегръдката си.
— Любов моя! — прошепна задавено той. — Сладката ми жена! Какво ти стори той? — Свали наметката си и я уви цялата.
— Нищо не ми стори — прошепна с мъка тя. — Но ми разказа за… — Не можа да довърши.
— Лачет се е проявил в цялата си гадост — изсъска през зъби Едуард и хвърли горящ поглед към мъжа, който бавно рухваше под ударите на Джулиън. — Не го убивай, приятелю. Би било твърде…
Оглушителен изстрел прекъсна думите му. Джулиън едва успя да отскочи от Роджър, който се беше ухилил с цялото си лице и размахваше малък, димящ пистолет.
— Всичко е мое! — изрева тържествуващо той. — Всичко е мое, глупаци такива! Казах ви, че ще имам всичко — всичко!
— Джулиън! — извика ужасено Едуард. — Ранен ли си, приятелю?
— Би могло и така да се каже. — Джулиън се усмихна болезнено и се свлече на пода. Линдзи едва сега забеляза, че той притискаше с две ръце дупката в бедрото си, от която течеше кръв.
Роджър въздъхна театрално.
— Винаги съм бил мъж на място, но другите така и не се научиха да бъдат предпазливи с мен — оплака се той. — Хайде, Хъксли, ела насам! Не, всъщност по-добре е да коленичиш до приятеля си. Без съмнение един мъж на честта, за какъвто се пишеш, ще изпита удовлетворение да умре редом с най-добрия си приятел. — Той размаха пистолета.
— А ти до кого ще умреш, Роджър? — попита непознат глас. — Защото ти никога не си имал приятел, нали?
Линдзи не повярва на очите си.
— Изненадан ли си, Роджър? — Новодошлият влезе с енергични крачки. Едър рус мъж, който силно куцаше. Дрехите му бяха груби и износени, ботушите мръсни, отдавна не виждали боя.
— Не, не, не! — Роджър се отдръпна и скри лице в ръцете си. — Ти си мъртъв!
— Наистина ли? Я ме погледни, Роджър. Наистина ли съм мъртъв? — Колкото и измършавяло да беше, лицето на мъжа беше запазило красотата си. Дори назъбеният бял белег от слепоочието до брадичката само подчертаваше мъжествеността му.
— Ти си мъртъв! — изкрещя като безумен Роджър.
Мъжът разтвори ризата си и я измъкна от панталона. Линдзи спря да диша. Белегът минаваше по целия гръден кош и свършваше в розетка от синьо-червени, зле зараснали дупчици от пробождане под последното ребро.
— Искаш да кажеш, че трябваше да бъда мъртъв — проговори бавно, заплашително тихо непознатият. — А може би наистина съм мъртъв. Може би съм дошъл тук, само за да те заведа в ада.
Роджър отпусна ръце. Отвори уста, от свинските му очички потекоха едри сълзи.
— Не! — изхъхри той и тялото му се залюля.
После с внезапна решителност вдигна пистолета към слепоочието си и натисна спусъка. Кръвта опръска близката стена. Тежкото тяло рухна на пода.
Линдзи се хвърли в прегръдката на мъжа си.
— Той… той се самоуби! — изплака тя.
— Това е най-доброто за всички ни, любов моя — успокои я виконтът. — Всичко свърши. Вече няма от какво да се страхуваш. Живи сме и сме заедно.
Линдзи протегна ръце към изтощения мъж, който беше влязъл последен.
— Да, Едуард, всичко свърши! Вече никой не ни заплашва. Все още не мога да повярвам на очите си, но ще ми позволиш ли да ти представя скъпия си брат — Уилям Гранвил!


Епилог

— Понякога изпитвам сковаващ страх, Едуард — призна Линдзи на съпруга си. — Събуждам се, окъпана в пот, защото вярвам, че само съм сънувала щастието си.
— Знам, скъпа. Но се будиш в обятията ми, не забелязваш ли?
— Как бих могла да го забравя? — пошепна с грейнало лице тя. — Само ги погледни. — Линдзи посочи блестящата зелена морава на Трегонита, където лудуваха Уилям и Джон. — Уилям няма да забрави смъртта на Мария, но Джон му носи толкова радост…
Едуард сложи ръка на тила й.
— Познавам брат ти вече няколко месеца, но все още не мога да повярвам, че е оцелял — заговори замислено той. — Изоставен умиращ. Пленен от французите и хвърлен в затвора. Избягал! Госпожа Филинг и Сара го изпратиха при нас тъкмо навреме, за да… Каква необикновена история!
— Като приказка — потвърди тихо Линдзи. После сложи ръка на кръста му и го побутна към групата на терасата. Свежият бриз носеше разнообразните аромати на цветята от късното лято. — Много съм ти благодарна, че ме доведе тук, Едуард!
Мъжът се покашля самодоволно.
— А нима имах избор? Ти ме заплаши, че ще се разплачеш. Моята смела малка амазонка никога не би прибегнала до такива средства, ако не беше сигурна в победата си. — Той помилва ушенцето й с връхчето на показалеца си. — Щом това е важно за теб, Линдзи, значи е важно и за мен.
Линдзи сведе глава и скри лице в рамото му. Той още не знаеше защо бе пожелала да дойдат тук точно в края на лятото.
— Леля Балард изглежда се забавлява.
— Хмм! — Едуард стисна ръката й и я поведе по стълбата към моравата. — Все още се изненадвам, че прие да дойде с нас. Тя се отвращава от селския живот.
Контесата, отворила чадърчето си, седеше на пейката до пастор Уинслоу. Двамата разговаряха оживено и често избухваха в смях.
— Не забравяй, че това не е първото й идване в Корнуол — засмя се Линдзи. — Първия път леля Балард пристигна в Трегонита, за да уреди лично с пастор Уинслоу пребиваването на Сара в Лондон.
— Вече знам тази история — отговори Едуард, но не можа да се престори на скучаещ. — Освен това Антония настоя отецът непременно да посети столицата. Не ти ли се струва, че представляват доста странна двойка…
Линдзи го изгледа сърдито.
— Нима мислиш, че леля Балард и негово преподобие Уинслоу…
— Във всеки случай много се радвам, че леля ми най-сетне свали траурните дрехи. А за по-нататък още не ми се мисли.
— Прав си — съгласи се миролюбиво Линдзи. Много добре знаеше, че имат достатъчно време да размишляват за бъдещето. — Едуард, искаш ли да се поразходим с конете?
— По това време? — Мъжът й смръщи чело.
— Да. Позволих си да заповядам да ги оседлаят.
— Но ние не сме облечени за езда!
— Какво значение има това?
Едуард поклати глава.
— Както винаги си права, скъпа моя. Щом желаеш да яздиш, ще го направим.
Двамата се сбогуваха с Уилям и Джон и се запътиха към обора. Когато минаха през отвора в живия плет, забелязаха Сара и Джулиън.
— Моят скъп приятел май трябва още да се щади — промърмори с усмивка Едуард. Раната на барона беше зараснала след няколко седмици.
— Той си почива — защити го Линдзи и го повлече нататък. — А Сара му помага да оздравее.
— Много се надявам, че като лежи по цял ден в тревата, ще оздравее по-бързо. — Едуард избухна в смях. — Освен това съм абсолютно убеден, че целувките ускоряват оздравяването.
— Прав си — съгласи се доволно Линдзи. — Мисля, че ще се оженят скоро.
Двамата влязоха в обора.
— А аз мисля — подразни я Едуард, — че трябва да се съсредоточиш върху своето семейство и да не се месиш в работите на съдбата.
Двамата възседнаха конете си и препуснаха към хълмовете.
— Не е ли великолепно тук? — извика Линдзи.
Едуард препускаше след нея и й позволяваше да го води.
— Мисля, че заслужава второто място след Девън — призна неохотно той.
Линдзи се засмя и пришпори дребния си кафяв жребец. Вятърът миришеше на сол и тя се насочи към скалната издатина, от която се виждаше морето. Косата й се вееше зад гърба й и Едуард, който я следваше на няколко крачки, не можеше да й се нагледа.
— Защо яздиш като дивачка? — извика той, когато я настигна. — Къде си тръгнала?
Тъмнозеленият прибой, покрит с пяна, се разбиваше в скалите далече под краката им.
— Следвай ме! — извика през рамо Линдзи. — Не е далече.
Когато забеляза Пойнт Котидж, тя забави темпото. Едуард се изравни с нея и двамата изминаха в мълчание пътя до вратата.
Без да чака помощта на мъжа си, Линдзи скочи на земята и върза коня си за едно дърво. После влезе в къщата и застана насред стаята.
Той я последва. Благородните черти на лицето му бяха зачервени от вятъра, тъмната коса падаше разбъркана по челото му.
— Ти, моето момиче, си непоправима романтичка.
— Защо казваш това? — попита невинно Линдзи и приседна на избелелия диван пред камината.
— Защото… — Той застана зад нея и се опря на облегалката. — Защото пожела да дойдеш на мястото, където за първи път бяхме заедно… истински заедно, искам да кажа.
— Колко вярно! — Тя кимна тържествено. — Но се налага да коригирам твоята интерпретация на срещата. Първо обаче трябва да ти съобщя, че първото ни дете ще се появи на бял свят след около шест месеца, поне така ме увери лекарят. А сега да се върнем на онази среща…
— Какво каза? — Едуард се изправи бавно.
— Да се върнем на първата ни среща. Ние не бяхме заедно в истинския смисъл на думата, както благоволихте да се изразите, милорд. Вие измамихте едно невинно момиче и го накарахте да вярва, че е компрометирано.
Едуард заобиколи дивана, седна до жена си и стисна ръцете й в своите.
— Ще имаме дете? Наше дете?
— А чие би могло да бъде? — попита с мека усмивка тя.
Черните очи засияха.
— След шест месеца ще те видя с нашето бебе на ръце!
— Наистина ли се радваш?
— Никога не съм бил по-щастлив. — Устните му се плъзнаха нежно по нейните и той я сключи в силната си прегръдка. Ръцете му този път трепереха от вълнение. — Наистина те измамих, любов моя — но никога няма да съжаля за постъпката си.
— И аз не съжалявам. Но ми се струва, че трябва да се убедим дали оттогава съм научила повече за нещата, които извършихме.
Едуард смръщи чело.
— А какви бяха тези неща?
Линдзи въздъхна театрално.
— Мъже? Какво ли биха правили без жени, които да им напомнят за най-важното?
Тя се отдалечи от него и започна да разкопчава ризата му.
— Какво ви хрумна пък сега, мадам? — Едуард се облегна назад и изкусително сведе поглед. Линдзи измъкна ризата от панталона му и той с готовност й протегна ръце.
— О, Едуард — отговори нежно тя и зарови пръсти в косъмчетата на гърдите му. — Упражняваме се в изгубване, какво друго?
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.