Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Дейвид Балдачи
Родени за ченгета

 
 
 
1
 
Джейми Мелдън енергично разтърка очи, но когато отново се взря в компютърния екран, все още нямаше резултат. Той погледна часовника си. Минаваше два след полунощ. На петдесет все по-трудно се справяше с изтощителния маратон. Облече сакото си и отметна от челото си кичурите оредяваща коса.
Докато пълнеше куфарчето, в главата му пак прозвуча гласът от миналото. Не трябваше да се обажда, но не се сдържа. Поговориха, а после се срещнаха. Беше неуместна постъпка, тъй като той не искаше да се връща към тази част от живота си, но имаше чувството, че трябва да направи нещо. В момента работеше за Чичо Сам след почти петнайсет години частна практика. Трябваше да се наспи и да премисли. Това винаги му помагаше.
Преди десет години бе прочут скъпоплатен адвокат по наказателни дела, защитаващ най-закоравелите престъпници в Манхатън. Бяха прекрасни и вълнуващи моменти от кариерата му, но и пагубни. Беше се самозабравил, изневеряваше на съпругата си и постепенно започна да се мрази.
Когато на нея й съобщиха, че й остават най-много шест месеца живот, Мелдън най-сетне се опомни. Закрепи брака си и помогна на жена си да избегне смъртната присъда. Семейството се премести на юг. През следващите десет години, вместо да защитава престъпниците, ги пращаше в затвора. Това го караше да се чувства добре, въпреки че финансовото му състояние не беше съвсем розово.
Той напусна сградата и потегли към дома си. Дори в два през нощта столицата беше оживена. Но когато отби от магистралата и пое по тихите улички на предградието, изведнъж му се доспа. Мигащите сини лампи в огледалото за обратно виждане го накараха да изпъне рамене. Намираше се на права улица с дървета от двете страни, на по-малко от километър от дома си. Отби и спря до тротоара. Ръката му се плъзна към вътрешния джоб, където държеше портфейла с документите си. Обзе го безпокойство. Вероятно беше задрямал на волана и колата бе криволичила по пътя.
Мъжете, които се приближаваха, не носеха униформи, а тъмни костюми. Белите им ризи ясно се очертаваха на лунната светлина. Доколкото можеше да прецени, бяха над метър и осемдесет, с атлетично телосложение, гладко избръснати лица и късо подстригани коси. Мелдън извади мобилния си телефон, набра 911 и постави пръста си на бутона за повикване. После свали страничното стъкло и понечи да извади документите си, но единият от мъжете го изпревари.
— ФБР, мистър Мелдън — обяви той. — Специален агент Хоуп, а това е партньорът ми, специален агент Райгър.
Мелдън се втренчи в служебната карта, мярна и значката на ФБР в следващото отделение на коженото калъфче.
— За какво става въпрос, агент Хоуп? — попита той.
— За имейли и телефонни разговори, сър.
— С кого?
— Ще трябва да дойдете с нас.
— Къде?
— Във Вашингтонското оперативно бюро.
— Защо?
— За разпит — отвърна Хоуп.
— Разпит за какво?
— Преди малко ни наредиха да ви приберем, мистър Мелдън. Заместник-директорът иска да разговаря с вас.
— Не може ли да почака до утре? Аз съм известен адвокат.
— Запознати сме с вашата биография, сър — отвърна с нотка на извинение агентът. — Все пак сме ФБР.
— Естествено, но…
— Можете да се обадите на заместник-директора, сър. На нас обаче ни е заповядано да ви отведем незабавно при него.
— Добре — въздъхна Мелдън. — Може ли да карам след колата ви?
— Да, но партньорът ми ще се качи при вас.
— Защо?
— Компанията на добре обучен агент, който умее да борави с оръжие, никога не е излишна, мистър Мелдън.
— Добре — каза Мелдън, пусна джиесема в джоба си и отключи дясната врата. Агент Райгър се настани до него, а Хоуп тръгна към своята кола. След минута двата автомобила поеха по обратния път към Вашингтон.
— Можехте да дойдете в кантората ми — отбеляза Мелдън. — Току-що си тръгнах оттам.
Очите на Райгър не се отделяха от колата пред тях.
— Мога ли да попитам защо сте навън толкова късно, сър? — подхвърли той.
— Вече ви казах. Имах работа в кантората.
— В неделя вечер?
— В моята професия няма работно време. Партньорът ви спомена за някакви имейли и телефонни разговори. Входящи или изходящи?
— Може би нито едните, нито другите.
— Какво?! — остро попита Мелдън.
— Нашият разузнавателен отдел непрекъснато следи информацията, която си разменят всякакви отрепки от подземния свят. Може би някой, когото сте вкарали в затвора, иска да ви отмъсти. Доколкото сме информирани, вие сте изоставили своята, хм, клиентела в Ню Йорк доста внезапно. Може би за нея става въпрос.
— Но това беше преди десет години.
— Мафията има дълга памет.
По гърба на Мелдън полазиха тръпки.
— Искам закрила за семейството си, ако някой побъркан е тръгнал да си отмъщава! — изрече с треперещ глас той.
— Пред къщата ви вече е паркирана кола с двама агенти.
Прекосиха Потомак и навлязоха в централната част на града. До Вашингтонското оперативно бюро на ФБР имаше само няколко минути. Колата пред тях зави наляво по тясна уличка. Мелдън я последва.
— Защо минаваме оттук?
— Наскоро откриха нов подземен гараж, от който се стига до Бюрото по обезопасен тунел. Така е по-бързо и по-сигурно. В наше време никой вече не знае от кого и как е наблюдаван. Може би от «Ал Кайда» или от някой нов Тимъти Маквей…
— Ясно — каза адвокатът и го погледна притеснено.
Това беше последната дума, изречена от Джейми Мелдън.
Тялото му се парализира от мощен електрически заряд почти едновременно с тежкия крак, който стъпи на спирачката. Ако беше в състояние да вижда, Мелдън без съмнение би обърнал внимание на факта, че агент Райгър носи ръкавици, а между пръстите си държи малка черна кутия със стърчащи от нея електроди. Райгър слезе от колата, а тялото на Мелдън се люшна встрани.
Другата кола спря на няколко метра по-напред. От нея изскочи Хоуп и се затича към тях. Двамата мъже измъкнаха Мелдън и го подпряха с лице към голям контейнер за смет. Райгър извади пистолет със заглушител, опря го в тила му и натисна спусъка.
Прехвърлиха трупа в контейнера. Райгър седна зад волана на колата му и последва партньора си по обратния път. Тялото на Мелдън потъна сред боклуците.
Райгър измъкна джиесема си и натисна бутона за бързо набиране. От другата страна вдигнаха след първия сигнал.
— Готово — съобщи лаконично той, прекъсна връзката и пусна телефона в джоба си.
Мъжът насреща направи същото.
Преодолявайки болката от допира на тежкото куфарче до сакатия му крак, Джарвис Бърнс полагаше върховни усилия да не изостава от групата, която прекоси пистата, изкачи металната стълбичка и потъна в утробата на самолета.
Белокос мъж с набраздено от бръчки лице се обърна да го погледне. Той бе директорът на националното разузнаване Сам Донъли — пост, който автоматично го правеше шпионин №1 на Америка.
— Как си, Джарв?
— Отлично, господин директор.
Десет минути по-късно «Еър Форс 1» излетя в ясното нощно небе и пое към военновъздушната база «Андрюс» в Мериленд.
 

2
 
Шейсет и осем, шейсет и девет, седемдесет…
Гърдите на Мейс Пери докоснаха пода. Дойде ред на последната серия упражнения. Изпъкналите й трицепси потрепваха от върховното усилие. Устата й жадно поемаше въздух, по челото й се стичаше пот. Тялото й зае позиция за коремни преси. Сто. Двеста, след което престана да ги брои. Дойде ред на повдигането на тежести с изпънати крака. Пет минути по-късно мускулите й започнаха да протестират, но тя продължи, без да обръща внимание на болката.
Следваха набиранията. Когато дойде тук, можеше да направи максимум седем. Сега брадичката й изскочи над лоста двайсет и три пъти. Мускулите на раменете и ръцете й се превърнаха в жилави топки. Нададе последен, наситен с ендорфини крясък, изправи се и започна обиколки из просторното помещение. Една, две, десет, двайсет… Плавно увеличи скоростта. Не след дълго фланелката и шортите й прилепнаха към тялото, подгизнали от пот. Това я накара да се почувства добре. Единствено решетките на прозорците й разваляха удоволствието. Но скоро щеше да се раздели с тях. Само след три дни.
Тя вдигна старата баскетболна топка от пода, дриблира няколко пъти между краката си, след което я насочи към коша — железен кръг без мрежичка на грубо скованата дъска, прикрепена с болтове към стената. Ударът беше точен. Пое отскочилата топка, отдалечи се на пет метра вляво и стреля отново, този път с отскок. Премести се от другата страна и повтори упражнението. Стреля с отскок в продължение на двайсет минути от различни точки на полето. Наблягаше на техниката, опитвайки се да забрави къде се намира. Дори си представи одобрителния рев на публиката при победния кош, отбелязан от Мейс Пери. Това се беше случило по време на финалния мач на щатското ученическо първенство, когато тя беше абитуриентка.
— За олимпиадата ли тренираш, Пери? — разнесе се гърлен глас зад гърба й.
— Опитвам разни неща — отвърна тя, пусна топката и се обърна към дебелата жена в униформа, която държеше къса палка в ръка. — Може би, за да не полудея…
— В такъв случай се опитай да си замъкнеш задника обратно в килията. Свободното ти време свърши.
— Добре, тръгвам — машинално отвърна Мейс.
— Облекченият режим не означава липса на режим! — прогърмя надзирателката. — Чуваш ли ме?
— Чувам те — отвърна Мейс.
— Остава ти още малко, но задникът ти все още е в мои ръце, ясно?
— Ясно.
Мейс се обърна и тичешком се насочи към коридора от боядисани в сиво бетонни блокчета — явно заради онези обитатели на сградата, които не се чувстваха достатъчно депресирани. Коридорът свършваше пред дебела желязна врата с квадратна шпионка. Надзирателят от другата страна натисна един бутон на панела пред себе си и ключалката изщрака. Мейс мина през вратата и се озова в друг сив коридор, от двете страни на който се редуваха още много железни врати. През решетъчните им прозорчета надничаха гневни лица. Щрак за излизане, щрак за влизане. Това беше всекидневният поздрав за три милиона американци, радващи се на гостоприемството на държавата, която великодушно им даваше безплатен подслон в килии от три квадратни метра. Достатъчно беше човек да наруши закона, за да го получи.
— По дяволите! — изруга тя, като видя лицето на надзирателя.
Беше застаряващ мъж на около петдесет, с болезнено бледа кожа, бирено шкембе, плешива глава, ревматични колене и кашлица на закоравял пушач. Очевидно беше сменил другия надзирател, покрай който Мейс мина на излизане. Този тип я задиряше от дълго време и тя беше принудена да си служи с най-различни трикове, за да го избягва. Няколко пъти я беше спипал натясно и преживяването не беше никак приятно.
— Имаш четири минути за душ преди храна, Пери! — враждебно изръмжа надзирателят, препречил пътя й в коридора.
— Значи трябва да побързам — отвърна тя и направи безуспешен опит да се промъкне покрай него.
Той я обърна с гръб и я накара да се наведе и да опре ръце в стената. Пъхна тежките си ботуши четирийсет и пети номер под тънките подметки на гуменките й трийсет и шести номер. Мейс беше принудена да застане на пръсти, силно наведена към стената. Месестата му лапа я притегли за задника в кучешка поза. Беше успял да я завре в единствения ъгъл на коридора, който не влизаше в обхвата на охранителната камера.
— Малък обиск — задъхано рече надзирателят. — Вие жените криете разни неща навсякъде, нали?
— Така ли?
— Знам ви номерата.
— Нали каза, че имам само четири минути?
— Мразя такива като теб! — прошепна в ухото й той.
Цигарите «Кемъл» и дъвката «Джуси Фрут» правят отвратителна комбинация, помисли си тя. Ръката му се пъхна под фланелката й. Стисна толкова здраво, че очите й се насълзиха.
— Мразя такива като теб!
— Усещам — отвърна тя.
— Млъквай!
Пръстът му се плъзна по вдлъбнатината между бедрата й.
— Там няма оръжие, заклевам се! — простена Мейс.
— Казах да млъкнеш!
— Исках само да взема един душ!
Сега повече от всякога.
— Бас държа, че е така! — задъхано процеди той.
Едната му ръка се вкопчи в бедрото й, другата продължаваше да опипва хълбоците й. Ботушите му се плъзнаха още по-дълбоко под петите й. Тя изпита чувството, че е стъпила на десетсантиметрови ножове. Би дала всичко да разполага с истински нож.
Затвори очи и се опита да не мисли какво вършеше този отвратителен тип. Удоволствието му беше сравнително просто: да се добере до някоя жена като нея и да отърка възбудения си член в задника й. Извън тези стени подобно поведение можеше да му донесе двайсет години затвор, но тук то нямаше как да се докаже: тя ще твърди едно, той — друго. Без ДНК проби никой нямаше да й повярва. Именно по тази причина Биреното шкембе си вършеше работата през панталоните. А един юмрук в зъбите на мръсника щеше да й донесе още една година в този ад.
— Мислиш се за голяма работа, нали? — просъска той, след като свърши. — Но си само затворничка двеста четирийсет и пет от Блок Б, нищо повече!
— Така е — каза Мейс, докато оправяше дрехите си.
Молеше се час по-скоро да поставят на Биреното шкембе диагноза. Рак на белите дробове. Но всъщност й се искаше друго: да извади пистолет и да му пръсне мозъка (ако случайно имаше такъв) по гадните сиви стени на коридора.
Под душа изтърка тялото си с максимална бързина, защото просто нямаше друг избор. С правилата се сблъска още втория ден, когато разби физиономията на някаква нахалница. А фактът, че избягна карцера, се отрази зле на отношенията й с останалите затворнички. Лепнаха й прозвището «привилегирована кучка», което й остана до днес, две години по-късно. Все още оцеляваше, но понякога наистина се учудваше как успява.
Сега вече всяка минута беше ценна. Броеше времето до свободата с нетърпение и страх, защото нищо не беше сигурно тук, между тези стени. С изключение на страданието.
 

3
 
Няколко минути по-късно, все още с мокра коса, Мейс се нареди на опашка в трапезарията, за да получи редовната порция безвкусна и мазна храна, която на всяко друго място — може би, с изключение на бюфетите в училищата и нискобюджетните авиокомпании — категорично би била обявена за негодна. Тя погълна минимално количество от нея, колкото да не умре от глад, а после се надигна от мястото си с намерението да изхвърли останалото на боклука. Изпод една от дългите маси, покрай които трябваше да мине, се протегна огромен крак. Мейс се спъна в него и се просна по очи. Таблата изтрака на цимента, а съдържанието й обагри пода в зеленикавокафяв цвят. Дежурните надзиратели в трапезарията извърнаха глави. Кракът, който я препъна, бе на затворничка на име Хуанита, която сведе очи към надигащата се Мейс и подхвърли:
— Тромава кучка!
Очите й потърсиха одобрението на затворничките, наобиколили я, като че ли е пчелата майка.
— Не е ли тромава кучка?
Всички от обкръжението й закимаха енергично — тая никаквица наистина беше най-тромавата кучка на света.
Хуанита тежеше над сто и двайсет килограма, равномерно разпределени върху огромното й туловище. Беше висока над метър и осемдесет, а Мейс беше с педя по-ниска и не тежеше повече от петдесет и пет килограма. На вид Хуанита беше мека и отпусната, докато Мейс беше твърда като стоманата на решетките, които изолираха лошите момичета от външния свят. Дебеланата обаче притежаваше огромна сила и можеше да я смаже с удивителна лекота. Излежаваше присъда за убийство на любовника си, смекчена от обстоятелството, че се бе признала за виновна в непредумишлено убийство. Инструментите, които бе използвала за престъплението, включваха крик на кола, запалка еднодневка и леснозапалими химически субстанции.
Говореше се, че в затвора й харесва много повече, отколкото навън. Защото тук Хуанита беше царица, докато там не беше нищо повече от поредната тлъста гъска, която не става за друго, освен за боксов чувал, инцидентен куриер на дрога и оръжие или инкубатор за поредното бебе на някой, който неизменно изчезваше преди раждането. С други думи, беше обречена от мига, в който се беше появила на бял свят.
Всичко това обясняваше безумствата, които тази жена беше извършила зад стените на затвора. Сред тях фигурираха две въоръжени нападения и опит за вкарване на оръжия и наркотици, които прибавиха още дванайсет години към първоначалната й присъда. При това темпо тя несъмнено щеше да остане зад решетките, докато я изкарат с краката напред и я заровят в някое гробище за бедняци. След което изобилието от мазнини и кости щяха да се превърнат в тор и едва ли някой щеше да си спомня за нея.
Но жива тя беше опасна: тъй като нямаше какво да губи, нямаше и задръжки. Независимо от броя на коремните преси и обиколките на залата Мейс не можеше да се сравнява с Хуанита, тъй като за разлика от нея тя все още изпитваше чувства като състрадание и угризения.
Мейс стисна вилицата. Погледът й се плъзна по дебелата ръка на Хуанита, която лежеше върху масата. Оранжевият маникюр беше в тон с цвета на кожата й — изненадващо чиста, само с една малка татуировка на паяк. Съблазнителна мишена беше тази ръка.
«Не, за днес стига толкова», напомни си тя. «Вече танцувах с Биреното шкембе. Нямам намерение да го повторя и с теб.»
Обърна се и продължи пътя си към контейнера за използвани чинии в ъгъла.
На прага спря и се обърна. Без да отделя мрачния си поглед от нея, Хуанита се наведе и прошепна нещо на затворничка с белезникава кожа на име Роуз. Тя беше попаднала в затвора заради опит да отреже мъжкия атрибут на съпруга си, използвайки любимия му нож за чистене на риба. Мейс бе научила, че мъжът не се появил на делото не за друго, а защото бил обиден на благоверната си за унищожаването на скъпоценния нож.
Роуз кимна и се ухили, разкривайки деветнайсетте зъба, които бяха останали в устата й. Човек трудно можеше да си представи, че това създание някога е било малко момиченце, което си е играло с кукли, седяло е на коленете на баща си, учило се е да пише красиво, било е мажоретка на футболните мачове в гимназията, мечтало е за нещо по-различно от сто и осемдесет месеца в тясна клетка и ролята на първа помощничка на пчелата майка с умствената нагласа на серийния убиец Джефри Дамър.
Роуз бе посетила Мейс още на втория ден от пребиваването й в затвора. Посланието й беше ясно: тук ролята на месия се изпълнява от Хуанита и тя получава всичко, което пожелае. Затова Мейс трябва да я приеме с отворени обятия. Такива бяха правилата в Хуаниталенд. Но въпреки това Мейс бе отхвърлила офертата й няколко пъти. Хуанита се бе отказала от натиска малко преди нещата да излязат извън контрол. Мейс подозираше каква е причината, без да е сигурна. През следващите две години тя продължи да се бори за живота си всеки ден и всеки час, прибягвайки до всичко, с което разполагаше — ум, улични хитрини и развитите напоследък мускули.
Мейс се насочи към Блок Б, където се намираше килията й. Точно в седем вечерта заключваха вратите. Толкова по въпроса за поредната вълнуваща неделна вечер. Мейс седна на желязното легло. Дюшекът върху него беше толкова тънък, че почти прозираше. За двете години, през които бе спала на това легло, тялото й вече познаваше всяка вдлъбнатина на пружината. Но краят наближаваше. Оставаха й само три дни. Всъщност два, ако преживееше настъпващата нощ.
Хуанита знаеше кога ще я освободят, което беше причината да я препъне. Да играе по нервите й. Никак не й се щеше да изпусне жертвата си. Затова Мейс зае позиция в ъгъла на килията, свита на топка. Пръстите й се стегнаха в юмруци, а в дланите си стискаше два лъскави остри предмета, които дълго време беше държала в специално скривалище, неизвестно дори на надзирателите. Вечерта постепенно премина в нощ. Настъпваше царството на злото, което изключваше всякакви човешки чувства. Тя знаеше, че по някое време вратата на килията ще се отвори, докато надзирателите от нощната смяна уж душеха на друго място за дрога, секс или и двете заедно.
Месията щеше да влезе с една-единствена мисъл в главата: да не позволи на Мейс отново да зърне светлината на свободата. В продължение на две години се беше подготвяла за този миг. Стегнатото й тяло потръпваше от притока на адреналин.
Три минути по-късно вратата на килията се плъзна встрани.
Но посетителката не беше Хуанита.
Тя също беше висока над метър и осемдесет, може би заради токовете на излъсканите до блясък ботуши. Униформата й беше различна от тази на надзирателите. Бе чиста и й стоеше добре. От русата й коса се носеше непознат за това място аромат.
Посетителката влезе в килията. Светлината отвън беше слаба, но достатъчна, за да се видят четирите звезди на всеки от пагоните й. В полицията на окръг Колумбия съществуваха 11 ранга. Четирите звезди означаваха, че притежателката им е с най-високия ранг.
Мейс вдигна глава, продължавайки да стиска юмруци.
Посетителката погледна надолу.
— Здрасти, сестричке — поздрави началникът на полицията в окръг Колумбия. — Какво ще кажеш, ако час по-скоро те измъкнем оттук?
 

4
 
Рой Кингман направи финт по време на дрибъла и пусна пас между краката на защитника. Топката беше поета от гигант, когото наричаха Йоаким. Той я заби в коша със страшна сила, а темето му почти надскочи горния ръб на обръча.
— Двайсет и едно, край на мача — обяви Рой и избърса потта от лицето си.
Десетимата младежи събраха нещата си и тръгнаха към душовете. Беше шест и половина сутринта, но Рой вече беше успял да изиграе три игри с пълни отбори в неговия спортен клуб в северозападната част на окръг Колумбия. Бяха изминали осем години от деня, в който се оттегли като пойнт гард на отбора «Кавалиърс» на Университета на Вирджиния. Макар че беше висок «само» метър и осемдесет и осем, той все пак успя да изведе отбора си до участие в първенство на Атлантическата дивизия. Това се случи през последната година от следването му благодарение на упорити тренировки, прекрасна ориентация на терена, отлична техника и мъничко късмет. Но този късмет им изневери в четвъртфинала на Националното първенство, когато се изправиха срещу солидния отбор на Канзас.
Гардът на «Джейхокс» се оказа пъргав като котка и невероятно бърз. Макар и само метър и осемдесет, той забиваше топката в коша с невиждана лекота. Успя да наниже дванайсет тройки, като при повечето от тях пръстите на Рой бяха под носа му. Направи и десет асистенции, принуждавайки гарда на «Кавалиърс» да регистрира повече грешки, отколкото кошове. Рой не би искал да си спомня по този начин за своята четиригодишна кариера в студентския баскетбол. Но днес, естествено, си спомняше за нея именно благодарение на онзи злощастен мач.
Взе душ и започна да се облича. Бялата трикотажна риза, сивите панталони и синьото спортно сако бяха обичайното му работно облекло. Той хвърли сака си в багажника на сребристото ауди и потегли към службата си. Едва минаваше седем, но имаше много работа и предпочиташе да започне отрано.
В седем и половина Рой вкара колата в гаража на офис сградата в Джорджтаун на самия бряг на реката. Грабна куфарчето си от съседната седалка и натисна дистанционното. Аудито реагира с тихо писукане на автоматичните ключалки. Качи се във фоайето с асансьора и поздрави едрия трийсет и няколко годишен охранител Нед, който дъвчеше хотдог и лениво прелистваше списание за бодибилдинг. Рой обаче беше наясно, че ако му се наложи да стане от стола си и да подгони някой нарушител, Нед не само няма да го настигне, но и ще има нужда от изкуствено дишане уста в уста.
Рой влезе в асансьора, плъзна картата в процепа и натисна бутона за шестия етаж. Работното време на «Шилинг и Мърдок» започваше в осем и половина. Това го принуди да използва картата и за отключване на остъклената двойна врата на юридическата кантора.
«Шилинг и Мърдок» имаше четирийсет и осем юристи във Вашингтон, двайсет в Лондон и двама в Дубай. Рой беше работил и на трите места. До Близкия изток прелетя на борда на частния самолет на някакъв шейх, който имаше бизнес контакти с един от клиентите на «Шилинг и Мърдок». Беше «Еърбъс А380», най-големият пътнически самолет в света. Той можеше да превозва над шестстотин обикновени пътници или двайсетина късметлии, които да се радват на главозамайващ лукс. Кабината на Рой се оказа просторен апартамент с легло, канапе, бюро, компютър, телевизор с двеста телевизионни канала и неограничено количество игрални филми при поискване, както и добре зареден минибар. Разполагаше и с личен асистент — красива млада жена от Йордания със съвършена фигура. Рой натискаше копчето за повикване почти през целия полет.
Пое по коридора към кабинета си. Кантората на «Шилинг и Мърдок» разполагаше с всички удобства, но не можеше да се сравнява с лукса на онази кабина в еърбъса. Лично той не се нуждаеше от много. Бюро, стол, компютър и телефон му бяха напълно достатъчни. Единствената глезотия беше миниатюрният баскетболен кош, закрепен на вътрешната страна на вратата. Имаше навика да изстрелва в него малки гумени топки — най-често, когато обмисляше нещо или говореше по телефона.
Срещу десет-единайсет часов работен ден и заети понякога уикенди Рой получаваше основна заплата от 220 000 долара годишно и около 60 000 долара бонуси. Имаше златна карта за пълно медицинско обслужване и един месец платен отпуск, през който можеше да се забавлява на воля. Заплатата му се повишаваше с около 10 процента годишно, което означаваше, че следващата година доходите му щяха да надхвърлят триста бона. Добра сума за бивш спортист с юридически стаж от някакви си пет години и едва двайсет и четири месеца в тази кантора.
Рой вече се занимаваше с търговски сделки и по тази причина не стъпваше в съдебната зала. Най-хубавото беше, че не се налагаше да изчислява часовете, които е отделил на клиентите на фирмата, тъй като всички те бяха на дългосрочни договори за юридически услуги, освен ако не възникнеше нещо извънредно. Но откакто работеше тук, нямаше такъв случай. След трите години самостоятелна практика Рой се беше опитал да получи назначение като обществен защитник във вашингтонската окръжна прокуратура, но за това престижно място се бореха прекалено много кандидати. Ето защо Рой стана адвокат по наказателни дела — една авторитетно звучаща титла, която обаче не означаваше нищо повече от включване в одобрен от съда списък на правоспособни адвокати, готови да приемат трохите от обществените защитници.
Рой бе разполагал с офис на няколко пресечки от съдебната палата, който делеше с още шестима адвокати. Всъщност те имаха и обща секретарка, помощник на хонорар, факс и ксерокс и бяха изпили заедно хиляди литри долнокачествено кафе. Тъй като повечето клиенти на Рой бяха виновни, той бе прекарал голяма част от времето си в уговаряне на споразумения с прокурорите.
Единствените случаи, в които те искаха да дадат ход на съдебен процес, бяха, за да си осигурят необходимите часове в съда или за да вдигнат шум около себе си, когато доказателствата бяха неоспорими и обвинителната присъда — сигурна.
Рой беше мечтал да играе в НБА, но в крайна сметка осъзна, че в страната има страшно много баскетболисти с далеч по-големи качества от него, но пак не успяваха да стигнат до професионални договори. Това беше главната причина да постъпи в юридическия факултет. Уменията му с топката не бяха достатъчно добри за професионална кариера. Понякога се питаше колко ли бяха високите адвокати с биография като неговата.
Той си отбеляза текущите задачи, които щеше да възложи на секретарката си, а после установи, че има нужда от едно кафе. Точно в осем излезе от кабинета си, прекоси коридора и се насочи към кухнята. Помощният персонал държеше кафето в хладилника, защото там се съхранявало по-дълго време.
Но Рой така и не стигна до него.
Вместо това успя да подхване женското тяло, което се изтърколи от хладилника.
 

5
 
Пътуваха в черен седан, следван от джипа на охраната. Мейс погледна към по-голямата си сестра Елизабет, наричана Бет от приятелите и някои колеги. Но за повечето хора тя беше просто «шефката».
После се обърна и погледна джипа зад тях.
— Защо ни следват?
— Няма специални причини.
— А ти защо дойде тази вечер?
Бет Пери докосна рамото на униформения шофьор.
— Пусни малко музика, Кийт — рече тя. — Не искам да заспиш на волана. По тези пътища като нищо ще излетим в някое дере.
— Слушам, шефке — кимна шофьорът и включи радиото.
Купето се изпълни от дрезгавия глас на Ким Карнис, която пееше «Очите на Бети Дейвис». Бет се облегна назад, изтананика няколко строфи и каза на сестра си:
— По този начин избягнахме репортерите. Добре знаеш, че още от самото начало имам очи и уши в този затвор. И реших да ги използвам по най-благоприятния за теб начин.
— Сега разбирам защо се отдръпна онази крава.
— Имаш предвид Хуанита?
— Имам предвид кравата.
— Прецених, че ще направят опит да ти връчат прощален подарък — понижи глас Бет. — Затова дойдох по-рано.
Мейс се ядоса от факта, че шефката на полицията шепне на фона на включеното радио в собствената си кола, но разбираше защо го прави. Уши имаше навсякъде. При поста на сестра й нещата не опираха до предпазливост, а до политика.
— Как уреди да ме пуснат два дни по-рано?
— Намаление на присъдата за добро поведение. Така си спечели цели четирийсет и осем часа свобода.
— Не е голямо постижение за двете години, прекарани зад решетките.
— Наистина не е — усмихна се Бет и я потупа по ръката. — Честно казано, дори това не съм очаквала от теб.
— Къде ме водиш?
— Първо у дома. Имам място колкото щеш. Разводът ми приключи преди шест месеца и Тед отдавна се изнесе.
Осемгодишният брак на сестра й с Тед Бланкъншип започна да се руши още преди Мейс да влезе в затвора. И завърши без деца, със съпруг, който я мразеше главно защото беше по-умна и по-преуспяваща от него.
— Надявам се, че моята присъда не е допринесла за това — обади се Мейс.
— Допринесе единствено лошата ми преценка за мъжете — поклати глава шефката. — По тази причина отново съм Бет Пери.
— Как е мама?
— Още е омъжена за онази торба с пари и продължава да е същата досадница.
— Нито веднъж не дойде да ме види, дори един ред не ми написа — въздъхна Мейс.
— Забрави, сестричке. Тя си е такава, не можем да я променим.
— Какво стана с апартамента ми?
Бет извърна глава към прозореца. Отражението й в стъклото беше намръщено.
— Плащах ипотеката, докато можех, но разводът се отрази зле на доходите ми. Осъдиха ме да плащам издръжка на Тед. Решението уж трябваше да бъде конфиденциално, но медиите бързо се добраха до него.
— Мразя медиите! Между другото, винаги съм мразила и Тед…
— Както и да е — промърмори Бет. — Преди четири месеца банката го обяви за продан.
— Без да ме уведомят? Как е възможно?
— Преди да те вкарат в затвора, ти ме упълномощи да ти движа нещата. Затова уведомиха мен.
— А ти не си направи труда да ми съобщиш?!
— Какво точно щеше да направиш, ако ти бях съобщила? — сбърчи вежди Бет.
— Все пак е по-добре да бъдеш информиран — мрачно отрони Мейс.
— Извинявай. Грешката е моя. Но поне нямаш задължения към банката.
— Остана ли ми нещо?
— След като платихме на адвокатите ти…
— Платихме?
— Това беше другата причина да прекратя изплащането на апартамента. Адвокатите винаги си получават парите. Ти също би постъпила като мен.
— С тази разлика, че ти никога не би затънала като мен — отбеляза Мейс.
— Искаш ли да чуеш и останалите лоши новини?
— Защо не? И бездруго сме започнали.
— Личната ти инвестиционна сметка е на нулата както на повечето от нас, засегнати от икономическата криза. След произнасянето на присъдата си изгубила право и на полицейска пенсия. В текущата ти сметка има хиляда двеста и петнайсет долара. Договорих се с кредиторите ти да изчакат да стъпиш на крака, за да започнеш погасяването на дълга си. В момента той възлиза на шест хиляди долара.
Мейс запази мълчание няколко минути. Колата продължаваше да се движи по изпълнените със завои планински пътища, които щяха да ги изведат на междущатската магистрала за Вирджиния и окръг Колумбия.
— Все пак си намерила време за мен, въпреки че ръководиш десетото по големина полицейско управление в страната, а на всичкото отгоре отговаряш пряко за охраната на президента при стъпването му в длъжност — каза най-сетне тя. — Убедена съм, че никой не би могъл да се справи по-добре от теб. А ако аз трябваше да контролирам твоите финанси, сега със сигурност щеше да лежиш в някой китайски затвор за длъжници. — Докосна ръката на сестра си и топло добави: — Благодаря ти за всичко, Бет.
— Все пак успях да ти запазя нещо — усмихна се шефката.
— Какво е то?
— Ще видиш, когато пристигнем.
 

6
 
На изгрев-слънце седанът свърна в тихата задънена уличка и спря на алеята пред приятна двуетажна къща с широка веранда. Охраната и подвижните заграждения бяха единственият знак, че тя се обитава от най-високопоставения полицай в окръг Колумбия. Загражденията бяха изместени в момента, в който колата се появи на улицата.
— Какво става, Бет? — учуди се Мейс. — Никога досега не си имала охрана. Да не говорим за шофьора, който те вози.
— Времената се менят, сестричке. А и кметът настоя.
— Получила си заплахи?
— Заплахи получавам всеки ден. Както тук, така и в управлението.
— Знам. Но какво се е променило?
— Не мисли за това.
Колата намали ход. Бет свали страничното стъкло и размени няколко думи с дежурните полицаи. После влязоха в къщата. Мейс остави сака с малкото си вещи от затвора и се огледа.
— Няма ли да ми кажеш защо са ти сложили охрана?
— Вече ти казах. Не ми харесва особено, но кметът настоя.
— Но защо…
— Стига, Мейс!
Сестрите се спогледаха смръщено, после Мейс отстъпи.
— А къде е Слепеца?
Сякаш в отговор на въпроса се появи стар двайсеткилограмов пес с кафява козина на сиви и черни петна. Той подуши въздуха, изскимтя и се втурна към Мейс. Тя се отпусна на колене, почеса го зад ушите и навря нос в меката му козина. Щастливият пес я лизна по ухото.
— Слепеца ми липсваше почти толкова, колкото и ти — призна Мейс.
— И той страдаше за теб — отвърна Бет.
— Мъчно ли ти беше за мен, приятелю? — попита Мейс и разроши козината му.
— Още не мога да повярвам, че искаха да го приспят само защото е сляп! Това куче има нос, който му върши работа повече от мощен бинокъл!
Мейс се изправи, но продължи да гали главата на песа.
— Ти открай време мъкнеше у дома разни животни с проблеми — обърна се към сестра си тя. — Помниш ли глухата котка и трикракия боксер?
— Всяко живо същество има право на шанс в живота.
— Включително и по-малките сестри ли?
— Отслабнала си, но изглеждаш в отлична форма.
— Тренирах всеки ден. Това ме крепеше.
Тя разгада особения поглед на сестра си за част от секундата.
— Чиста съм, Бет. Влязох чиста и не се докоснах до нищо от онова, което се предлагаше. Трябва да ти кажа, че там циркулира повече дрога, отколкото в централата на «Пфайзер». Смених метадона с ендорфини. Ако искаш, веднага ще дам проба урина за изследване, за да ти докажа, че съм чиста.
— Не искам нищо подобно — поклати глава Бет. — Но трябва да си готова, защото това със сигурност ще бъде едно от изискванията на пробационния служител.
Мейс въздъхна. Почти беше забравила, че ще бъде на пробация в продължение на цяла година заради някои допълнителни фактори в присъдата й. При нарушение незабавно щяха да я върнат в затвора, и то за по-дълъг срок от излежаните двайсет и четири месеца.
— Познавам човека, свестен е — добави Бет. — Първата ви среща е следващата седмица.
— Мислех, че ще е по-скоро.
— Обикновено е така, но аз го предупредих, че ще живееш при мен.
Мейс впери поглед в лицето й и попита:
— Нещо ново за онзи, който ме накисна?
— Имам известна представа, но за това ще говорим по-късно.
Тонът, с който бяха изречени тези думи, накара Мейс да не настоява.
— Умирам от глад, но първо искам да се изкъпя — смени темата тя. — Не е лесно да имаш две минути на ден под студения душ цели две години.
— Горе има всичко — кърпи, сапун, шампоан. Подредила съм дрехите ти в спалнята за гости.
Трийсет минути по-късно сестрите се настаниха в просторната кухня, за да хапнат бъркани яйца, бекон и препечени филийки, които Бет беше приготвила, докато Мейс беше в банята. Шефката се беше преоблякла в дънки и широка тениска с надпис «Академия на ФБР». Беше боса, а косата й беше прибрана на конска опашка. Мейс носеше бяла риза с дълъг ръкав и джинси, които не беше обличала две години. Преди й бяха впити, а сега й висяха.
— Ще ти трябват нови — отбеляза сестра й. — Колко тежиш в момента? Около шейсет?
— По-малко — отвърна Мейс и изопна с палец колана на джинсите. — Не знаех, че преди две години съм била такова прасе.
— Ами, прасе — поклати глава Бет. — Дори тогава правеше повече обиколки от колегите си. Никой мъж не смееше да се надбягва с Мейс Пери.
Ярките лъчи на утринното слънце нахлуваха през прозореца. Бет наблюдаваше как сестра й се наслаждава на всяка хапка и внимателно отпива от чашата с кафе. Мейс забеляза погледа й и остави вилицата и чашата на масата.
— Знам, че изглеждам жалка — промълви тя.
Дългите пръсти на Бет хванаха китката й.
— Не мога да ти опиша колко се радвам, че всичко свърши и отново си тук, до мен…
Гласът й секна, очите й се насълзиха. А тези очи бяха видели най-лошото, което градът можеше да предложи. Подобно на Мейс, и тя беше започнала кариерата си в най-опасните квартали на Вашингтон — напълно непознати на туристите, с изключение на онези от тях, на които животът им е омръзнал.
Шефката скочи и отиде до плота, за да си налее още кафе. Остана там за малко, насочила поглед към миниатюрния заден двор, докато възвърне самообладанието си. Мейс отново започна да се храни.
— Спомена, че си ми подготвила някаква изненада — подхвърли между хапките тя.
— Ела, ще ти я покажа — кимна Бет, доволна от смяната на темата.
Отключи вратата, свързваща къщата с гаража, и чукна с лакът електрическия ключ. Широкото помещение беше разделено на две. В едната част беше паркиран черен джип чероки, но широката усмивка на Мейс беше предизвикана от возилото, което заемаше другата част.
Яркочервен мотоциклет «Дукати Спорт 1000» — единственото нещо, за което бе пръснала пари, без да мисли. Беше го купила на смешно ниска цена от едно дебело ченге, което се беше сдобило с него по време на своята криза на средната възраст, но така и не беше посмяло да го възседне.
Тя коленичи и плъзна длан по предната вилка «Марцоки», изработена от матиран алуминий. После пръстите й докоснаха амортисьорите «Закс», неведнъж омекотявали тръскането по неравни терени, докато преследваше бандити. Задната част на мотоциклета имаше подвижен капак, който му придаваше аеродинамична форма, а под него се криеше допълнителна седалка, превръщаща го в двуместен. Но Мейс предпочиташе да кара сама. Дукатито беше оборудвано с шестстепенна скоростна кутия, пълен инжекцион «Марели» и четирицилиндров двигател, който развиваше мощност от почти сто конски сили при осем хиляди оборота в минута. Мейс го беше задържала далеч по-дълго от мъжете, с които бе имала връзка, защото любовта й към тази машина беше много по-силна.
— Как са го пропуснали кредиторите ми? — вдигна глава тя.
— Нищо не са пропуснали. Просто го прехвърлих на мое име като част от хонорара за административните услуги, които ми дължиш. — В ръката на Бет се появи ключ. — Валидността на книжката ти не е изтекла, нали?
— Дори да е изтекла, не можеш да ми попречиш да го възседна! — възбудено отвърна Мейс.
— Хубав отговор пред началник на полицията, който се е клел да спазва закона — поклати глава Бет.
— Хайде, чао! — каза Мейс и нахлупи каската.
— Хей, чакай малко!
Тя се обърна точно навреме, за да види как Бет й подхвърля черното кожено яке, което й беше купила малко след като се сдоби с мотоциклета.
Облече го. Беше й леко отесняло в раменете, но въпреки това се почувства прекрасно. Вероятно защото раменете и останалата част от тялото й най-сетне бяха свободни. Тя натисна бутона на стартера.
Откъм кухненската врата се разнесе драскане на нокти, после Слепеца започна да лае.
— Никога не е понасял този мотоциклет! — извика Бет, опитвайки се да надвие грохота на двигателя.
— Защо? — широко се усмихна Мейс. — Звукът е чудесен!
Бет вече беше натиснала копчето за автоматично отваряне на гаражната врата. Само след секунда дукатито излетя с рев в чистия утринен въздух, оставяйки характерния си подпис върху циментовия под на гаража.
Охраната така и не успя да отмести подвижните бариери. Мейс ловко ги заобиколи, навеждайки спортната машина на сантиметри от земята. Двигателят реагира безупречно, сякаш отдавна се беше превърнал в неразделна част от нея. От италианските ауспуси се проточи дълга диря синкав дим.
Униформените охранители се почесаха по главите и отправиха въпросителни погледи към шефката. Тя вдигна чашата си с кафе в шеговит тост, след което се прибра. Но за всеки случай остави гаража отворен. Преди четири години се беше разделила с една врата, защото малката й сестричка нямаше търпение да изчака действието на автоматиката. А Бет нямаше никакво намерение да повтаря грешката си.
 

7
 
Мейс знаеше, че във Вашингтон има квартали, където човек може се чувства спокоен и сигурен като в неделя следобед пред методистката църква в центъра на някое градче в Южен Канзас. Но имаше и такива, само на една пряка встрани, където е най-добре да носиш бронежилетка. А тя предпочиташе да бъде именно там — да се изправи срещу куршумите, а не да бяга от тях. Също като сестра си.
Когато се отвори свободно място в Отдела за борба с наркотиците и за специални разследвания, Мейс изпълняваше поредната си оперативна задача, но въпреки това не пропусна да подаде молба. Притежаваше отлична атестация за извършени арести, никога не беше закъснявала или отсъствала от работа. Ръководството беше впечатлено и не се поколеба да я назначи. До този момент беше работила в Мобилната група за борба с порока, по-късно преименувана на Отряд за специални задачи, което не звучеше особено впечатляващо.
Мейс започна новата работа като цивилен агент за бързи операции, което в най-общи линии означаваше, че трябва да обикаля района и да арестува всеки наркодилър, който попаднеше пред очите й. В някои части на Вашингтон те бяха толкова много, че нямаше как да ги пропусне. Възпираше я единствено обемът на докладите, които трябваше да пише, а също и явяванията й в съда.
Тя преследваше най-безмилостно уличните дилъри, които правеха по два бона на ден от ръчната продажба на дрога. Разбира се, те бяха дребни риби, но в много случаи убиваха хора. След тях идваха «люспите», които предлагаха както единични дози, така и билети за нелегалната лотария. Те държаха в шепа или доза, или билет, а движението на ръката беше практически едно и също. В района на Мейс се продаваха много билети. Не след дълго тя се усъвършенства дотам, че само от помръдването на показалеца на съответната «люспа» познаваше какво крие в шепата си. По-късно я прехвърлиха като агент под прикритие в Шести и Седми район — истинския ад на дрогата и убийствата. Там започнаха и проблемите й, които в крайна сметка отнеха две години от живота й.
Залепена за мощната машина, Мейс летеше по улиците, опиянена от свободата след двайсет и четири месеца между стените на затвора. Косата й се вееше изпод каската. Напуснала сигурността и спокойствието, които царяха около къщата на сестра й, тя прекоси няколко сравнително благоприлични квартала и се озова в район, който все още не можеше да бъде поделен между ченгетата и бандитите. След още няколко пресечки навлезе в зона, която не можеше да се нарече дори плацдарм за силите на реда.
Това беше Шести район, или 6Д според жаргона на общинската полиция. Ако й бяха давали по сто долара на всеки ненормалник, който тичаше посред нощ гол по улицата, днес Мейс нямаше да се тревожи за изгубените си пенсионни вноски. В някои части на 6Д можеха да се видят изоставени и порутени сгради, пред които бяха зарязани ограбени и потрошени коли. Нощем тук ставаше нещо нередно буквално на всеки ъгъл, а свистящите куршуми бяха не по-малко от комарите. Почтените граждани, които си вадеха хляба с честен труд — а такива бяха повечето от обитателите на 6Д — просто си седяха кротко у дома.
Дори през деня хората по улиците бяха малко и непрекъснато се озъртаха. Сякаш очакваха във въздуха да бръмне поредната оса, изстреляна от някой никелиран Глок с изтрит сериен номер или друго нерегистрирано оръжие, попаднало в ръцете на хлапак, който търси първата си жертва. Дори въздухът вонеше някак особено, а слънчевите лъчи отскачаха от облаците на безнадеждността, плътни като въглеродните емисии, които изяждаха последните остатъци озон.
Мейс укроти дукатито и започна да оглежда лицата на редките минувачи. Средностатистическият брой на убийствата във Вашингтон беше далеч от бума в края на 80-те и началото на 90-те години, когато млади наркобосове от ерата на кокаина упражняваха властта си с безогледен терор. Тогава падаше поне по един труп на ден, триста шейсет и пет дни в годината.
Днес положението бе малко по-различно, но все пак около двеста млади афроамериканци годишно се нуждаеха от заключението на съдебния лекар, удостоверяващ причините за смъртта им. Това означаваше, че районът далеч не се е освободил от насилието. Местните жители продължаваха да жадуват за уважение, което можеше да се получи единствено чрез 9-милиметрови муниции. И вероятно бяха прави.
Мейс спря, свали каската и разтърси глава, за да прогони статичното електричество от косите си. По принцип появата й тук на мощен мотоциклет беше доста лекомислена постъпка, независимо дали бе ден или нощ. Особено пък когато имаш бял цвят на кожата и не носиш оръжие. Но не се случи нищо. Никой не я погледна, никой не се доближи до нея. Вероятно бяха преценили, че сама жена на дукати, и то с различен цвят на кожата, със сигурност е някаква психарка, която като нищо може да се самовзриви като опасаните с експлозиви откачалки, за които постоянно съобщаваха в новините.
— Хей, Мейс! Това ти ли си?
Тя рязко се завъртя на седалката.
Към нея крачеше нисък и слаб като вейка мъж с бръсната глава. Беше обут в маратонки на «Леброн Джеймс» за двеста долара.
— Еди?
Мъжът се приближи и огледа мотоциклета.
— Готин е, мамка му! — рече той. — Чух, че са те вкарали на топло.
— Излязох.
— Кога?
— Преди около пет секунди.
— Гадно е в пандиза, а? — ухили се Еди.
— Така е. Но бях там само две години. Аз съм дребна риба и нямах нищо общо с истинските пандизчии.
— Малкото ми братче е вътре вече десет години, а е само на двайсет и пет. Нямаме връзки в съда за намаляване на присъдата. — Еди замълча за момент и гордо добави: — Не му е лесно.
— Колко души е убил?
— Двама. Но и двамата си го просеха.
— Сигурно — кимна Мейс. — На мен двете години ми бяха повече от достатъчни.
Той погали лъскавия резервоар на дукатито и се ухили, разкривайки два реда безупречно бели зъби. Вероятно ги е получил на бартер срещу дрога, рече си Мейс. Тук не беше разумно да се разговаря с ченгета, дори и бивши. Но Еди беше дребен измамник и бандит, готов на всичко, за да изкара някой долар. Не беше особено умен, а и нямаше връзки и протекции. Най-тежките му закононарушения се изчерпваха с продажба на трева, някоя и друга доза кокаин или шепа крадени хапчета оксиконтин. Истинските играчи го знаеха. И бяха сигурни, че Еди не разполага с информация за тях, която би могъл да продаде на ченгетата. Но въпреки това Мейс се изненада, че все още е жив. По тези места тъпите и слабите не оцеляваха дълго. Системата ги ликвидираше бързо и ефикасно. Може би Еди все пак се ползваше с нечии протекции, което да го направи полезен, помисли си тя.
— Кварталът си е все същият, а? — подхвърли тя.
— Някои неща никога не се променят, Мейс. Хората се раждат и умират, нали знаеш?
— Знам, че някой ме прецака.
Усмивката на Еди се стопи.
— Не знам нищо за това — отсече той.
— Но може би познаваш някой, който знае.
— Вече си навън, момиче. Няма смисъл да гледаш в огледалото за обратно виждане. Със сигурност ще забележиш нещо неприятно. Освен това хората на сестра ти вече бяха тук и ровиха навсякъде. Няма и седмица оттогава.
— Така ли? И какво правеха?
— Задаваха въпроси, както си му е редът. «От местопрестъплението», нали знаеш? Това му е хубавото да си имаш полицейски шеф в семейството — «студените» досиета никога не изстиват напълно. Но бас държа, че е нагазила в лайната. Не всеки си пада по парадните униформи в синьо.
— Какви лайна?
— Откъде да знам, по дяволите? Аз съм си тук, на улицата, за да изкарам нещо.
— Разпитваха ли те нейните хора?
— Казах им истината — кимна Еди. — Не знам нищо за никого. — Отново погали лъскавия резервоар. — Хей, ще ми дадеш ли да направя едно кръгче?
Тя отмести ръката му.
— Сещам се за една стара поговорка, Еди. За да продължиш напред, трябва да се върнеш назад.
— Тоя, дето я е измислил, не е тукашен.
Мейс огледа якето на Еди. Левият му край беше провиснал от тежестта на нещо, което лежеше в джоба му, и той напразно се опитваше да го прикрие с лакът.
— Ще ти дам един съвет, приятел — каза тя. — Ако искаш ченгетата да не те спипат с незаконен патлак, трябва да се научиш да ходиш изправен, с отпуснати ръце.
Еди сведе очи към издутия си джоб, после вдигна глава и се ухили.
— На такова място човек трябва да се пази, Мейс.
— Обади ми се, ако научиш нещо.
— Дадено — кимна Еди.
Мейс натисна стартера и насочи машината към вътрешността на квартала, привличайки погледите на хората, седнали на миниатюрните си веранди, надзъртащи през прозорците или събрани на групички по ъглите. Обикновено надничаха от убежищата си само когато любопитството им бе привлечено от поредния вой на сирени.
Тя не предприе обиколката само за да отпразнува свободата си, а по-скоро да покаже на определени хора, че не само е оцеляла в затвора, но и отново се връща на познатата територия, макар и без значка и оръжие, лишена от подкрепата на полицията.
Но чутото от Еди беше обезпокоително. Бет беше продължила разследването на случая дълго след влизането й в затвора, отделяйки за тази задача част от подчинените си, които и бездруго не достигаха. Мейс познаваше лично няколко души в управлението, които биха я атакували за това решение. Сестра й беше направила предостатъчно за нея.
Най-после реши да сложи край на обиколката си и обърна мотоциклета. Един от полицаите пред къщата й махна да спре. Тя натисна спирачките и вдигна визьора на каската си.
— Какво има?
Ченгето беше съвсем младо, с късо подстригана коса. Отдалеч личеше, че е новак.
Притискаш ги, докато клекнат и влязат в релсите.
Това бяха думите на някогашния й инструктор. Ветеран в службата, от онези, които наричаха «бавна композиция», той гледаше да изкара смяната си максимално пасивно, а после да се прибере у дома цял и невредим. Подобно на повечето ченгета от онова време той не обичаше в патрулката му да има жени, а когато това беше неизбежно, им предлагаше няколко прости правила: не пипай радиостанцията, не искай да шофираш, не се оплаквай, когато се озовеш на някоя от така наречените «сбирки». Последните се провеждаха най-често на някой паркинг, където се събираха по няколко патрулни коли едновременно. Там ченгетата почиваха, дремеха, слушаха музика или попълваха разни формуляри. Но най-важното правило за нейния инструктор беше кратко и ясно: затваряй си проклетата уста!
Мейс издържа това положение близо месец, след което я «изписаха» с разрешение да патрулира сама. От този ден нататък използваше сигнала 10-99, който означаваше «полицай на самостоятелно дежурство».
— Доколкото ми е известно, вие сте сестрата на шефката.
— Така е — кратко отвърна тя. Нямаше никакво желание да се впуска в подробности.
— Били сте в затвора?
— И това е вярно. Имаш ли още лични въпроси, или тези са ти достатъчни?
— Просто съм любопитен — промърмори младежът и отстъпи крачка назад.
— Любопитен си значи — ледено процеди тя. — А мога ли да попитам защо млад жребец като теб си губи времето да охранява някаква бариера? Би трябвало да гониш престъпниците и да ги арестуваш, а после да даваш показания пред съда. Така ще спестиш пари за нов телевизор или за някое бижу за гаджето ти.
— Ясно ми е — кимна младежът. — Ще кажеш ли на шефката две добри думи за мен?
— В това отношение тя няма нужда от помощта ми. Харесва ли ти да си ченге?
— Само докато си намеря някаква по-свястна работа.
Мейс усети стягането на коремните си мускули. Тя би дала всичко, за да си върне синята униформа.
Хлапакът смъкна фуражката си и се ухили, вероятно като прелюдия към някоя глупава свалка.
— Приеми един съвет от мен — ледено процеди тя. — Никога не си махай шапката по време на дежурство!
— Защо? — попита онзи и фуражката замръзна в ръцете му.
— По същата причина, поради която не го правиш, когато гониш престъпник. Ръката ти ще бъде заета с нещо ненужно, което ще ти попречи да извадиш навреме оръжието си, новобранец такъв!
След тези думи Мейс включи на скорост, даде газ и рязко освободи съединителя. Задното колело поднесе и едва не настъпи краката на смаяния полицай, който бързо отскочи назад. В следващия миг мотоциклетът изчезна с рев през отворената врата на гаража.
 

8
 
Сестра й я чакаше в кухнята, облечена в безупречно изгладена униформа. На масата пред нея лежеше купчина документи.
— Домашно ли си носиш? — попита Мейс.
— Всекидневната сводка, докладът на отдел «Убийства», изрезки от вестниците, план за оперативката — отвърна Бет. — Нормалните неща.
— Четирите звезди ти отиват — огледа я с критичен поглед Мейс, докато Слепеца душеше краката й, а тя го чешеше зад ушите.
— Как беше разходката? — попита Бет.
— Не толкова вдъхновяваща, колкото очаквах.
— Надявах се, че ще ме разочароваш и няма да отскочиш до 6Д.
— Съжалявам, че не съм те разочаровала — отвърна Мейс, стана да си налее кафе и отново се настани на масата. — Срещнах Еди Майнър.
— Кого?
— Един дребен измамник. Той ми съобщи, че миналата седмица твоите хора са били там и са задавали въпроси, които имат отношение към делото ми.
— И какво от това? — вдигна глава Бет, отмествайки папката.
— Продължаваш да работиш по него, така ли?
— Работя по всички дела, които са приключили, без правосъдието да възтържествува.
— Според Еди действията ти ще раздразнят някои високопоставени личности.
— Стига! Нима вярваш на някакъв дребен крадец, който бистри политиката на Вашингтон?
— Значи въпросът е политически?
— Явно съм забравила, че имаш навика да приемаш думите буквално.
— Това ли е причината за допълнителната охрана отвън?
— Какво искаш да кажеш?
— Че са те взели на мушка, защото продължаваш да ровиш случая.
— Ако сред важните личности в този град съществува мнение, че прекалявам в търсенето на истината по твоя случай, те едва ли ще заповядат удар срещу мен. Има много други начини да ме смажат.
— Защо тогава е охраната?
— Защото заплахите се увеличават и част от тях са достоверни. Не ми харесва да живея по този начин, но съм принудена да се примиря.
— А откъде идват тези достоверни заплахи?
— Няма смисъл да си губиш съня заради това. Ако получавах по един долар за всяка заплаха, досега да съм милионерка.
— Изпълнението на една от тях е достатъчно, Бет.
— Бъди спокойна, има кой да мисли за това.
— Вече са с един повече.
— Не! Ти трябва да мислиш за себе си!
— Бет…
— Казах вече! Ще мислиш за себе си!
— Добре — въздъхна Мейс. — Какъв избор имам?
— Никакъв.
— Не отговаряш на въпроса.
Бет се облегна назад, извади своето блекбъри и пръстите й ловко пробягаха по клавиатурата.
— Имаш присъда за неправомерно използване на огнестрелно оръжие и си освободена условно. Ясно е, че с това досие вече не можеш да бъдеш полицай.
— Но ти знаеш какво всъщност се случи — поклати глава Мейс. — Някой ме отвлече, натъпка ме с наркотици и ме принуди да участвам във въоръжени грабежи, докато не бях на себе си.
— Знам го, ти също. Но съдът установи друго.
— Защото съдията и съдебните заседатели бяха притиснати от прекалено усърден федерален прокурор, който имаше зъб и на двете ни.
— В момента този федерален прокурор ръководи окръжната прокуратура — тихо рече Бет.
— Какво?! — пребледня Мейс.
— Преди месец министърът на правосъдието назначи Мона Данфорт за временно изпълняващ длъжността федерален прокурор на окръг Колумбия.
— Федерален прокурор?! Като татко?!
— Точно така — отвърна с отвращение Бет.
— Назначена направо от министъра на правосъдието? Нали Сенатът трябва да утвърди предложенията на президента за тези длъжности?
— Министърът на правосъдието има право да я назначи временно, с мандат от сто и двайсет дни. Ако през това време президентът не посочи титуляр, който да бъде одобрен от Сената, същото право се възлага на окръжния съд. Проблемът е там, че министърът на правосъдието, президентът и членовете на въпросния съд харесват Мона. По тази причина тя е фаворит за длъжността откъдето и да го погледнеш. Очаквам президентът всеки момент да я предложи официално. А доколкото съм информирана, Сенатът ще я одобри с пълно единодушие.
— Не мога да повярвам, че тази жена управлява най-голямата окръжна прокуратура в страната! — поклати глава Мейс. — Не познавам по-неморална личност от нея!
— Но това изобщо не й пречи да тръби наляво-надясно, че си получила лека присъда заради връзките си. Има предвид мен, разбира се. А ако не бяхме успели да обжалваме присъдата ти, със сигурност щеше да тържествува.
— Именно тя е за затвора! Колко пъти си е затваряла очите пред манипулирани доказателства? Колко пъти е приемала лъжливи показания на хора, които лично е обработвала?
Бет прибра телефона в джоба си.
— Доказателства трябват, сестричке — въздъхна тя. — Слуховете и предположенията не вършат работа. Тя държи в джоба си всички, от които зависи служебната й кариера.
Мейс хвана главата си с две ръце и простена.
— Това сякаш е някакъв паралелен свят, в който Супермен въплъщава злото! Как бих могла да се откача от него?
— Никога няма да се откачиш. Просто трябва да откриеш друг начин, за да издържиш.
Мейс погледна сестра си през разперените си пръсти.
— Значи Мона и нейните изкуфели поддръжници оказват политически натиск върху теб, така ли? — попита тя.
— Мона никога не е била сред моите фенове.
— Приемам го за утвърдителен отговор.
— Но аз мога да се справя.
— Май ще е по-разумно, ако престанеш да търсиш онези, които ме натопиха.
— За кого ще е по-разумно? За бандитите или за Мона? На тях изобщо не им пука. Няма закон, който забранява на полицията да разследва престъпления. Ако имаме късмет да заковем мръсниците, досието ти ще бъде изчистено. Ще получиш официално извинение и ще бъдеш възстановена на работа.
— Извинение от кого? От Мона ли?
— Не разчитай на това.
— Добре де, нали говорим за избор?
— Не можеш да правиш нищо, свързано с достъп до секретна информация. А в този град това означава лишаване от много възможности, особено при сегашното състояние на трудовия пазар.
— Ако случайно се опитваш да ми повдигнеш духа, по-добре спри, преди да съм си пронизала сърцето с вилица — въздъхна Мейс. — И бездруго нямам право на пистолет, за да се гръмна!
— Искаше избор, нали? Точно това ти предлагам.
— Досега не чух никакъв избор. Чух само какво не мога да правя.
Бет плъзна по масата някакъв лист хартия.
— Ето ти нещо, което би могла да правиш.
Мейс сведе поглед към листа.
— Доктор Ейбрахам Олтман? Помня го.
— И той те помни. Не са много университетските професори, които са се сблъсквали с една от най-гадните банди за разпространение на наркотици в Девети район.
— Наистина е така. Той е добър човек. Направил е доста проучвания на урбанистичните проблеми, което му донесе куп неприятности.
— А ти му спаси задника.
— Поддържаш ли връзка с него? — попита Мейс.
— Докато ти беше в Западна Вирджиния, бях поканена да изнеса няколко лекции в Джорджтаун. Там отново се свързах с него.
— Какво значение има за мен всичко това?
— Той си търси асистент за проучванията.
— Аз дори не съм завършила колеж, Бет! — възкликна Мейс. — «Висшето ми образование» се изчерпва с шестнайсет седмици в Полицейската академия и едва ли съм идеалният кандидат за асистент.
— Проучването му е насочено към бедните райони с високо ниво на престъпност в окръг Колумбия. Според мен никой не може да му помогне по-добре от теб. Олтман ще ти плаща добре, тъй като му е отпусната значителна федерална субсидия. Довечера ще си бъде у дома, някъде около седем…
— Значи ти си уредила всичко това?
— Направих му предложение, нищо повече. Той и бездруго е вторият ти най-голям фен.
Мейс помълча малко, докато схване смисъла на забележката.
— Това означава ли, че ти си първият?
— Трябва да вървя — надигна се Бет. — Предстоят ми показания пред…
Телефонът й иззвъня. Тя го включи, изслуша някакво съобщение и затвори.
— Промяна в плановете.
— Какво има?
— Току-що ми съобщиха, че някаква известна адвокатка е била намерена в хладилника в кантората си. — Замълча за момент, после добави: — Извикали са линейка, но извършителят очевидно е изчезнал много преди това.
Мейс я гледаше очаквателно.
— Какво? — вдигна глава Бет.
— Нямам какво да правя.
— Ами почини си. Поспи малко в истинско легло. Във фризера има храна. Хапни, че си станала кожа и кости.
— Не съм уморена. И не съм гладна. Поне не за храна…
— Да не би да си намислила да дойдеш на местопрестъплението?
— Благодаря ти, Бет. Ще те следвам с мотоциклета.
— Чакай, чакай! Не съм казала, че ти разрешавам.
— Предполагам, че ще ми разрешиш.
— Никога не предполагай, Мейс. Така ни е учил татко.
— Обещавам, че няма да се пречкам, Бет. Но… Това просто ми липсва.
— Съжалявам, Мейс, но идеята не е…
— Добре, забрави! — гневно я прекъсна по-малката й сестра. — Ще хапна малко, а после ще дремна. Дано не пукна от вълнение!
След тези думи тя се обърна и тръгна към вратата с отпуснати рамене.
— Добре де, можеш да ме придружиш — неохотно се предаде Бет. — Но ще си държиш устата затворена и ще бъдеш невидима, ясно?
Мейс не отговори, тъй като вече тичаше към гаража.
— И престани да хленчиш! — извика след нея Бет.
 

9
 
Рой Кингман отбеляза трийсет и един последователни коша в малкия обръч, закрепен на вратата. Полицията се появи в кантората броени минути, след като той позвъни на 911. Все още му се струваше невероятно, че отваряйки хладилника с намерението да си направи кафе, беше подхванал трупа на Даян Толивър, който политна към пода. Отговори на въпросите на много хора, някои униформени, други цивилни. После колегите му се появиха на работа и бързо разбраха за ужасната случка. Няколко съдружници и служители на фирмата се отбиха да го видят и да го успокоят. Изразиха съчувствието си. Бяха смаяни и уплашени. Един от тях дори го изгледа малко подозрително.
Ченгетата не споделиха нищо. Той нямаше представа откога е мъртва Даян, нито пък какво е причинило смъртта й. Не видя нито рани, нито кръв. Не беше експерт по насилствена смърт, въпреки че по време на частната си практика беше защитавал обвинени в убийство и се беше нагледал на снимки от аутопсии.
Погледът му се плъзна по отрупаното със спешни документи бюро. Днес обаче нямаше да работи. Клиентите можеха да почакат. Не беше сред най-близките приятели на Даян Толивър, но бяха работили заедно и той я харесваше. От нея беше научил много неща. Ала ето че някой я беше убил и напъхал в хладилника редом с кутия забравена картофена салата.
Рой хвана гумената топка, отметна ръка назад и с плавно движение стреля в коша за трийсет и втори път. В същия миг вратата се отвори и топката улучи главата на Бет Пери. Тя се наведе да я вдигне и невъзмутимо я хвърли обратно към Рой, който беше зяпнал при вида на четирите звезди върху пагоните й. Не че те му бяха нужни, за да разбере коя е тази жена. Полицейският началник на град Вашингтон непрекъснато беше в светлината на прожекторите.
След нея в кабинета влязоха още хора, а последният от тях затвори вратата. Беше Мейс, която правеше всичко възможно да не се набива на очи. Бет се представи, а после представи и двама-трима от придружаващите я. Вече беше успяла да разпита някои от работещите в кантората и да извърши кратък оглед на трупа. От наученото до този момент беше ясно, че Рой е единственият очевидец. Пристигналите на място парамедици бяха потвърдили смъртта на Толивър, но официалното заключение щеше да направи съдебният лекар, който вече пътуваше насам.
Двама детективи извадиха бележниците си, а Бет зададе на Рой серия от въпроси относно събитията в ранната утрин и онова, което той знаеше за мъртвата. Кратки и ясни въпроси, изискващи кратки и ясни отговори. Това не беше случайно, защото тя беше работила в отдел «Убийства» повече от две години.
— Винаги ли провеждате разпитите лично, госпожо? — попита накрая Рой. — Все съм си мислил, че човек с вашия ранг рита по-дебели задници от моя… — Осъзнал думите си, той побърза да добави: — При цялото ми уважение, разбира се…
Заела позиция в дъното на кабинета, Мейс не успя да сдържи усмивката си. Бет също се засмя.
— Обичам да усещам нещата — отвърна тя. — Били сте адвокат по наказателни дела, така ли?
— Да.
— Но работата не ви е харесвала?
— Тази тук ми харесва.
— Значи нямате идея кой би искал да убие Даян Толивър?
— Наистина нямам. Тя не беше омъжена. Споделяла е с мен за някои свои връзки, но нищо сериозно.
— Защо е споделяла подобни неща точно с вас?
— Ами не знам — сви рамене той.
— Може би сте били една от несериозните й връзки?
— Не. Отношенията ни не бяха такива. Всъщност тя беше доста по-възрастна от мен…
— На четирийсет и седем.
— Точно така. А аз още не съм навършил трийсет.
— Добре. Продължавайте.
— Нейните клиенти бяха големи компании, повечето от тях чуждестранни. Пътуваше много. Аз също. Никога не е споменавала, че има проблеми.
— Това означава ли, че сте пътували заедно?
— Да, понякога.
— Къде например?
— Имаме офиси в Лондон и в Дубай.
— В Дубай?
— Да. Там кипи оживено строителство, инвестират се големи пари. Хората имат нужда от адвокати.
— Тя имаше ли навик да работи до късно?
— От време на време. Аз също.
— Случвало ли се е да оставате заедно в кантората?
— Да, няколко пъти.
— Тази сутрин сте се появили пръв, така ли? Някъде около седем и половина?
— Да. Всеки от нас притежава лична магнитна карта. От нея можете да разберете точния час на появата й.
— А също и на вашата — обади се глас от дъното на кабинета.
Присъстващите се обърнаха да погледнат Мейс, която изглеждаше съкрушена от необмислената си намеса. Сестра й се намръщи и отново насочи вниманието си към Рой, който не отместваше втренчения си поглед от лицето на Мейс. Пръстите му механично мачкаха гумената топка.
— Но магнитната карта не ви е нужна, за да напуснете кантората, нали? — продължи разпита Бет.
— Не, за тази цел използваме бутона от вътрешната страна на входната врата.
— Доколкото разбирам, алармената инсталация е изключена в работно време.
— Така е — каза Рой.
— А асансьорът за гаража не се ли задейства с карта?
— Не, но без карта не може да се влезе в самия гараж.
— Ако сте с кола.
— Да, това наистина е малък пропуск в сигурността.
— Бих казала, че не е толкова малък — възрази Бет, изучавайки лицето му.
— Чакайте, да не би да съм заподозрян? — размърда се неспокойно Рой.
— Събираме информация, нищо повече — отвърна хладно Бет.
Рой се изчерви.
— Аз се обадих на деветстотин и единайсет, по дяволите! — изръмжа той. — Аз задържах тялото й, за да не се строполи на пода! Влязох в кухнята да си направя кафе! Нямам никакви причини да я убивам!
— Не отивайте толкова далеч, мистър Кингман. Успокойте се.
— Добре — каза Рой и си пое дъх. — Искате ли още нещо от мен?
— Засега не. Колегите ми ще ви зададат още въпроси по-късно. Надявам се, че не сте планирали скорошно пътуване до Дубай…
Изрече тези думи, без да се усмихва.
— Не. Нямам такива планове.
— Добре — кимна Бет и се надигна от стола. — Засега спираме дотук. Ще поддържаме връзка.
Групата се изниза през вратата. С изключение на Мейс, която изчака другите да се отдалечат по коридора.
— Мога ли да ви помогна? — изгледа я с подозрение Рой.
— Не знам. Вие ли я убихте?
Той скочи от мястото си.
— Ти ченге ли си?
— Не. Дойдох с тях за разнообразие.
— Убийството не е шега! — втренчи се в нея той. — Да не си откачена?
— Може и да съм…
— Имам работа — каза Рой и погледна към вратата.
Но вместо да си тръгне, Мейс издърпа топката от ръката му, обърна се и с плавен отскок я изстреля към коша. Тя влезе гладко, без да докосне обръча.
— Добра техника — каза Рой.
— Остана ми от гимназиалния баскетбол — поясни тя. — Когато бях абитуриентка, спечелихме първенството на щата.
Рой преценяващо огледа фигурата й.
— Нека отгатна: била си онзи самопожертвователен пойнт гард, който не само вкарва кошове, но и владее мръсни номера, които парализират противника…
— Впечатлена съм.
— А аз не съм.
— Какво? — погледна го с недоумение тя.
— Току-що ме обвини в убийство! Защо не изчезнеш оттук?
— Добре, тръгвам си.
— Това е най-добрата новина за деня!
 

10
 
Централата на вашингтонската полиция се намираше на Индиана Авеню, близо до съдебната палата. Тя носеше името на Хенри Дейли — сержант от отдел «Убийства» в продължение на двайсет и осем славни години, преди да бъде застрелян от промъкнал се в сградата престъпник. Вътре цареше обичайното оживление, непрекъснато влизаха и излизаха униформени служители. Имаше и много цивилни, които чакаха да бъдат призовани по някое дело в съседната сграда или им предстоеше разпит от ченгетата, които се трудеха по етажите. Тук се помещаваха и още две служби — отдел «Пробации и условни присъди» и Автомобилната инспекция. Струпването на учреждения беше гаранция, че малцина в тази сграда се чувстваха комфортно.
Кабинетът на началника на полицията се намираше в обезопасената част на Дейли Билдинг и до него се стигаше през няколко врати със секретни брави и множество остъклени помещения, в които работеха въоръжени хора. Кабинетът беше ъглов — просторна стая с два широки прозореца. На една от стените имаше шкаф с чаши за кафе, плюшени играчки, купчини вестници и официални доклади. Пред единия прозорец бе окачено американското знаме. В къта за сядане имаше масичка с нареден върху нея шах, както и плазмен телевизор на въртяща се стойка. Самото бюро беше старо и издраскано. Върху него личаха многобройни кръгчета от мокри чаши, а и доста пукнатини, вероятно причинени от гневни юмруци.
Бет се настани на шефското място, а Мейс седна срещу нея.
— Май сгреших, че те взех със себе си — подхвърли Бет, докато преглеждаше купчината папки и листчета с телефонни съобщения пред себе си. — Чудя се защо повярвах, че ще си кротуваш, след като съм имала хиляди примери за противното.
— Просто се изпуснах. Извинявай.
— Ама това малко «изпускане» от твоя страна не е останало незабелязано — каза Бет и посочи купчината с телефонни съобщения. — Най-вече от страна на кмета, който иска да знае защо една току-що освободена затворничка е била допусната до местопрестъпление, независимо чия сестра е.
— Наистина съжалявам, Бет. Не знам защо го направих.
— Довечера иди да се срещнеш с Олтман, за да получиш свястна работа.
— Още ли живее в Джорджтаун? Защото адресът, който ми даде, е някъде в Маклийн…
— В момента ползва отпуск, но това е домашният му адрес.
— Маклийн е фантастично място — отбеляза Мейс. — Май професорите получават доста повече пари, отколкото преди време.
— Чакай, чакай! Не знаеш ли?
— Какво да знам?
— Олтман е един от най-богатите хора във Вашингтон и околностите му.
— Как е натрупал състояние?
— Не го е трупал.
— Какво? — погледна я с недоумение Мейс.
— Едно време ти беше доста добър детектив, отгатни сама! — отсече Бет и й посочи вратата. — А сега изчезвай, защото влизам в ролята на полицейски началник.
Мейс покорно тръгна към изхода, после спря и се обърна.
— Наистина съжалявам за сутринта, сестричке!
— Ако само това ми беше на главата, денят със сигурност щеше да е прекрасен — усмихна се Бет.
— Ами Мона и кметът?
— Кметът е свестен, с него мога да се оправя.
— А Мона?
— Мона да върви по дяволите!
Секретната ключалка изщрака и в процепа се появи главата на лейтенант Дона Пиърс, личната секретарка на Бет.
— Пристигнаха, шефке — обяви тя.
— Покани ги да влязат.
Вратата се отвори по-широко и в кабинета се появи белокос мъж в костюм на ситно райе, следван от мъж в омачкан сив костюм и куфарче в ръка, който видимо накуцваше.
— Отдавна не сме се виждали, Бет — каза белокосият и протегна ръка.
— Претрупана съм с работа, Сам — отвърна тя.
— Здрасти, шефке — обади се Джарвис Бърнс, мъжът с измачкания костюм.
— Май и двамата не познавате сестра ми Мейс — каза Бет. — Мейс, това са Сам Донъли и Джарвис Бърнс.
Донъли я огледа изпитателно и каза:
— Изненадан съм, че не сме се срещали досега.
— Известно време отсъствах.
— Знам. Вашият случай е типичен пример за превишаване на правата от страна на прокуратурата. — Донъли направи малка пауза и побърза да добави: — Разбира се, това е личното ми мнение.
— Всички знаем за топлите чувства на президента към Мона — мрачно отбеляза Бет.
— А аз изпълнявам всичките му прищевки — добави Донъли.
Забелязала любопитството в очите на Мейс, Бет побърза да обясни:
— Сам е директор на Националния разузнавателен център.
— Да, но за моя радост Джарвис е истинският тежкоатлет — добави Донъли. — Аз само се опитвам да сработя играчите.
— В такъв случай ще ви оставя да си вършите работата. — Мейс направи крачка към вратата.
— Радвам се, че се запознахме — каза Донъли и я изпроводи с поглед, докато Бърнс отваряше тежкото си куфарче. — Току-що са я освободили, нали? — попита Донъли, настанявайки се на малката заседателна маса.
— Да — кимна Бет.
— Има ли някакви планове?
— Ще си потърси работа.
— Надявам се, че ще успее да си стъпи на краката.
— Непременно ще успее.
 

11
 
Двама патрулни полицаи се възхищаваха на дукатито на Мейс, паркирано пред Дейли Билдинг.
— Страхотно е — каза по-възрастният от тях, докато Мейс възсядаше машината.
— Да — кимна тя.
— Дукати, а? — попита той, разчел емблемата на резервоара.
— Италианско производство. Истинска мечта.
По-младият полицай огледа стегнатата й фигура и красивото лице.
— С удоволствие ще я споделя с теб, ако ме повозиш някоя вечер — предложи той и се ухили.
— Спрете да разговаряте с бивши затворнички и си вършете работата! — излая някакъв глас зад тях. Думите бяха изречени с такава злоба, че полицаите подскочиха. Когато видя кой е, Мейс машинално посегна към мястото, на което някога държеше оръжието си.
Жената крачеше към тях и патрулните ченгета побързаха да се изпарят.
Както обикновено Мона Данфорт беше облечена в скъп костюм на «Армани». Край добре оформеното й бедро се полюшваше голямо дипломатическо куфарче, в което със сигурност се криеха съдбите на поне десетина бъдещи жертви на амбициите й. Тя беше висока, изключително привлекателна и все още нямаше четирийсет. Мейс с неудоволствие беше принудена да признае, че русите къдрици около изящната й шия са в състояние да завъртят ума на всеки мъж. Краката й бяха дълги почти колкото цялото тяло на бившата полицайка. Беше завършила Юридическия факултет на Станфорд, където, разбира се, бе изпълнявала длъжността главен редактор на студентското списание. Беше омъжена за шейсет и пет годишен мултимилионер от Ню Йорк, който щедро задоволяваше всичките й финансови претенции, и то без да й натрапва присъствието си. Благодарение на него тя живееше във фантастичен мезонет близо до Пен Куотър, обграден с огромни тераси. Но външният вид, парите и служебното й положение бяха само част от причините, поради които Мейс ненавиждаше тази жена, при това не най-главните.
Тя прекрасно знаеше, че позицията федерален прокурор е само поредното стъпало в кариерата й. Беше чувала, че животът на Мона Данфорт е планиран внимателно, до последния детайл: след кратко пребиваване в кабинета на федералния прокурор на окръг Колумбия тя възнамеряваше да стане главен прокурор на САЩ и член на Апелативния съд — позиция, която й отваряше пътя към голямата мечта на живота й — пожизнено назначение във Върховния съд на страната. Преследвайки тази мечта, Мона печелеше възложените й дела с всички възможни средства, включително нарушаване на закона и притискане на свидетели, като в хода на този процес използваше политически услуги от всякакъв вид, за да задоволи амбициите си.
Вече беше успяла да присъства на две официални вечери в Белия дом просто защото съпругът й беше един от главните спонсори на предизборната кампания на президента. За разлика от нея Бет Пери, която беше изградила кариерата си с упорит труд и стриктно спазване на законите, не беше канена нито веднъж на подобна вечеря. И това беше една от причините за ненавистта, която по-малката й сестра изпитваше към тази жена.
Мона спря на крачка от мотоциклета и огледа фигурата на Мейс, която се беше облегнала на него с каската в ръце.
— На какво си заприличала, господи! — възкликна Мона. — Допусках, че изобщо не си толкова твърда, колкото говореха хората, и се оказах права. Двете години вътре са детска забавачка в сравнение с онова, което те очакваше при максимална присъда! Трябва да благодариш на сестра си, че беше наблизо, за да ти държи потната ръчичка!
Мейс нахлупи каската и натисна стартерния бутон. После вдигна визьора, закова очи в лицето на Данфорт и иронично подхвърли:
— Хей, Мона, само до временно изпълняващ длъжността ли успя да стигнеш за двете години, през които ме нямаше? Май трябва да удвоиш подмазването, преди лицето ти да е заприличало на задник!
След тези думи тя пусна съединителя и рязко потегли. В страничното огледало за миг се мярна разкривеното от гняв лице на госпожа прокурорката. Безспорно беше постъпила глупаво, но си мислеше, че е проявила крайна сдържаност. Това беше най-малкото, което би желала да причини на тази жена.
Разполагаше с доста време до срещата с богаташа Олтман и знаеше точно как иска да прекара първия си ден на свобода. Превключи скоростите и дукатито се стрелна напред.
Носеше се с рев по крайбрежния булевард. Над мътните води на Потомак летяха гларуси, които пикираха стремително, грабваха в човките си някакви лъскави боклуци и бързо набираха височина. Край огрените от слънцето паметници се тълпяха туристи с карти в ръце. Пред високата ограда на Пенсилвания Авеню 1600 се разхождаха агенти на Сикрет Сървис. Отсреща, на Капитолийския хълм, цареше обичайното оживление. Заобиколени от армия сътрудници и сладкодумни лобисти, сенаторите и членовете на Камарата на представителите ловко играеха сложен политически танц.
В много отношения този град беше болен, корумпиран и влудяващо дразнещ. Но въпреки това Мейс се усмихна на ококорените туристи в един автобус, от който разглеждаха забележителностите на столицата — мемориалите на Джеферсън и Линкълн и внушителния бял обелиск на Джордж Уошингтън. Това беше нейният град.
Мейс Пери се беше завърнала в него.
 

12
 
Рой Кингман седеше в кабинета на управляващия съдружник, който беше малко по-голям от неговия и имаше гледка към реката. Честър Акерман беше с няколко сантиметра по-нисък от него и имаше вид на човек, който обича да си похапва. Голямата му глава беше увенчана с подкова посивяла коса, а на върха на масивния му нос имаше брадавица. Рой реши, че трябва да е около петдесет и пет годишен, а после се запита защо няма представа за възрастта на този човек.
Акерман осигуряваше повече клиенти на кантората от всички останали, взети заедно. Рой го намираше за човек с груб и остър език, който непрекъснато крещеше. Но днес поведението му беше коренно различно. Седеше насреща му с изпотено лице и треперещи ръце, а гласът му беше необичайно тих и дрезгав.
— Не мога да повярвам! — прошепна той и поклати голямата си глава. — Просто не мога да повярвам, че тук може да се случи подобно нещо!
— Успокой се, Честър.
— Как да се успокоя, по дяволите?! През три врати от кабинета ми е извършено убийство!
— Полицията го разследва. Може би вече са открили улики.
— Ти си работил там, нали? — вдигна глава Акерман.
— Къде там?
— При ченгетата.
— Бях адвокат по наказателни дела. На практика работех за другата страна. Но имам представа как действа полицията на местопрестъплението. Особено в престижен район като Джорджтаун. Тук се появи самата началничка, по дяволите! И ме засипа с въпроси.
— Имаш ли представа кой може да го е извършил, Рой? — попита задъхано Акерман. Изглеждаше като човек, който всеки момент ще получи инфаркт.
— Никаква — поклати глава Рой. — Работил съм с Даян по много дела, но в личен план не знам нищо за нея. Вие двамата обаче бяхте доста близки, нали?
— Всъщност не — отвърна управляващият съдружник. — Никога не е споделяла с мен неща от личния си живот.
— Полицията разговаря ли с теб?
Акерман стана и пристъпи към прозореца, докосвайки любимите си раирани тиранти. Те бяха излезли от мода някъде през деветдесетте, но това явно нямаше значение за него.
— Зададоха ми няколко въпроса. — Обърна се да го погледне. — Казах им каквото казвам и на теб. Уплашен съм до смърт, не зная нищо.
— Може би става въпрос за нещастно стечение на обстоятелствата — подхвърли Рой.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
— Някой проследява Даян, убива я и се измъква. Може да е било с цел грабеж.
— Но на входа има охрана!
— Каква охрана е Нед? Вече не помня колко пъти съм влизал сутрин в сградата, когато него никакъв го няма.
— Тогава защо, по дяволите, плащаме за охрана?
— Ако искаш сигурност, трябва да наемеш истинска охранителна фирма, която ще прати опитни хора, които умеят да боравят с оръжие. А Нед може да спре неканени гости само ако ги уцели с някой от замразените си хамбургери! — Внезапно Рой се надигна от мястото си и попита: — Има ли някой, на когото да се обадим?
— Да се обадим? — попита недоумяващо Акерман.
— Имам предвид близки или роднини на Даян.
— О, вече се разпоредих. Баща й е покойник, но майка й живее във Флорида. Даян няма деца, а бившият й съпруг е на Хаваите.
— Сега ли научи всичко това?
— Какво?
— Преди малко каза, че не знаеш почти нищо за личния живот на Даян…
— Току-що разбрах това, което ти съобщих! — сопнато отвърна Акерман.
— Добре, добре — вдигна ръце Рой. — Правилно си постъпил. — Стана и тръгна към вратата. — Имаш ли нещо против, ако днес си взема почивен ден? Нямам неотложна работа, нито пък насрочени срещи.
— Добре, отивай. Проветри си главата.
— Благодаря.
— Рой? — спря го Акерман. — Как се почувства, когато откри трупа?
— Надявам се никога да не го изпиташ — бавно отвърна Рой.
 

13
 
Рой взе якето си, махна на секретарката и излезе. Предпочете да се спусне по стълбите, вместо да използва асансьора. Полицията вече беше разпитала Нед, който в момента седеше на въртящия се стол край входната врата, а по лицето му беше изписан ужас, примесен с още нещо — вероятно чувство на глад.
— Как си, Нед?
— Не особено добре, мистър Кингман.
Рой се облегна на мраморния плот на рецепцията.
— Полицията те пораздруса, а? — подхвърли той, изчака кимането на Нед и добави: — Сутринта през цялото време ли си беше на мястото?
— Длъжен ли съм да отговоря? — враждебно го изгледа пазачът.
— Само ако имаш желание.
— Предполагам, че няма значение. Пък и не съм сигурен дали трябва да отговарям на такива въпроси.
— Значи си видял Даян да влиза?
— Не съвсем.
— Е, стига де! Или си я видял, или не си я видял.
— Чух я.
— Чул си я? Къде беше?
— Отзад, при микровълновата. Затоплях сандвича си. Винаги изстива, докато дойда на работа.
— Колко беше часът?
— Около шест. Току-що бях застъпил на смяна.
— Но аз се появих час и половина по-късно, а ти все още дъвчеше.
— Сутрин ям по пет сандвича, но се опитвам да ги разпределя във времето. Голям човек съм, трябва постоянно да се зареждам с гориво.
— Тя откъде дойде — от асансьора за гаражите или през вратата?
— Не знам. Нали ви казах, че не успях да я видя.
— Ясно. А тя каза ли ти нещо?
— Каза «здрасти, как си». Отговорих «добре». Когато се върнах във фоайето, тя вече се качваше с асансьора.
— Сигурен ли си, че беше нейният глас?
— Да. Чувал съм го много пъти. Когато напуска сградата, за обяд или нещо друго, винаги е с компания. Гласът й е особен, доста пресипнал за дама.
— Чакай малко, Нед. Тук е мястото да ти задам един очевиден въпрос: откъде знаеш, че е поздравила теб, след като си бил отзад и тя не те е виждала? Възможно е да е поздравила някой друг, който е влязъл в сградата едновременно с нея.
— За това изобщо не съм помислил — озадачено поклати глава Нед.
— Този човек трябва да е влязъл през входната врата — продължи Рой. — Ако тя е била в гаражния асансьор заедно с него, очевидно са се поздравили още там. Асансьорът е само един. Няма как да се е спуснал долу още веднъж, повикан от следващия пътник, преди Даян да вземе някой от другите асансьори за кантората.
— Обърквате ме, мистър Кингман — оплака се Нед.
— Тя винаги ли те поздравява на влизане?
— Не съвсем.
— Какво означава това? Че го прави от време на време, или изобщо не го прави?
— Изобщо не го прави.
— Чу ли друг глас?
— Не, но бях включил микровълновата, а тя бучи доста силно. Когато свърши затоплянето, издава силен звън.
— Знам — кимна Рой и вдигна глава към охранителните камери, монтирани в ъглите на фоайето. — Предполагам, че полицията е прибрала лентите…
— Не са ленти. Тези камери записват на дивиди. Но ченгетата не го взеха.
— Защо?
— Защото дискът отдавна е препълнен.
— Как така препълнен? Доколкото ми е известно, тези дискове автоматично изтриват направените записи и започват отначало…
— Тук системата е друга. Когато дискът се напълни, системата изключва и трябва да се постави нов диск.
— Кой проверява пълен ли е?
— Аз — изчерви се Нед, после побърза да добави: — Но допреди известно време. Никой не ми обясни как точно да проверявам. Опитвах няколко пъти, после реших, че ще прецакам нещо, и го зарязах.
— Точно това си направил — въздъхна Рой. — Прецакал си всичко.
— През цялото време си мислех, че камерите са само за украса! — проплака Нед. — Да карат хората да си мислят, че действат. А истинската охрана съм аз!
— Звучи много успокоително, особено след днешните събития — иронично подхвърли Рой. — Видя ли някой да влиза от момента, в който си чул Даян, до моето появяване?
— Няколко души. От редовните.
— Сред тях имаше ли човек от «Шилинг»?
— Доколкото си спомням, не.
Рой се намръщи и заби поглед в лицето му.
— Случайно да си правил още почивки?
— Не съм, кълна се! През цялото време бях тук! Е, четях си нещо, но нямаше как да пропусна някого. Фоайето не е чак толкова голямо.
Вярно е, помисли си Рой. А хората, идващи от гаража, трябва да преминат точно покрай гишето на охраната.
— Сигурен ли си, че никой не е излизал от сградата през същия отрязък от време? — попита той.
— Абсолютно. Само влизаха. Че кой ще тръгне да излиза по това време?
Ясно е кой, въздъхна Рой. Убиецът.
— Разказа ли всичко на ченгетата?
— Да, всичко.
— Добре ли е застрахована твоята охранителна фирма?
— Че откъде да знам?
— Не е зле да се поинтересуваш, защото си нанесъл огромни щети на голяма адвокатска кантора. И не забравяй, че те могат да те осъдят дори без адвокат!
— Господи! Нима наистина ще се захванат с мен?! Няма да могат, нали? Аз съм само един пазач, нямам пари!
— Съдът е отворен за всички, Нед. А те могат да се захванат с теб дори само за удоволствие!
След тези думи той се обърна и напусна сградата. Убиецът на Даян най-вероятно се бе качил в асансьора заедно с нея. И бе проявил достатъчно разум, за да не побегне веднага, а да се скрие някъде и да изчака подходящия момент. А може би още беше в сградата и си работеше в друга фирма.
Или в моята!
Даян се беше появила около час и половина преди него. Дали беше убита веднага и извършителят се бе измъкнал далеч преди пристигането на Рой? А може би се беше случило броени минути преди това? Ами ако бе станало, докато е бил в кабинета си, но не е чул нищо? Той направи опит да си спомни колко студено беше тялото на Даян, когато го откри. Но то във всички случаи щеше да му се стори студено, независимо дали е било в хладилника два дни или половин час. Съдебният лекар можеше да даде най-точен отговор на въпроса.
— Изглеждаш така, сякаш главата ти ще се пръсне от мислене! — подвикна познат глас вляво от него.
Рой вдигна глава и спря смаян поглед върху Мейс Пери, възседнала спортен мотоциклет.
 

14
 
— Пак ли си тук? — попита Рой и пристъпи към нея.
— Откъде знаеш, че изобщо съм си тръгвала?
— От кабинета си виждам главния вход. Цяла сутрин висях на прозореца и гледах насам. — Очите му се плъзнаха по лъскавото дукати. — Няма как да пропусна това бижу.
— Виж какво, имам чувството, че се разделихме не както трябва, и дойдох да оправя нещата.
Рой не изглеждаше склонен да приеме офертата, но псе пак промърмори:
— Така и не разбрах как се казваш.
— Мейс. Видях, че разговаряш с охранителя — подхвърли тя и погледна към входа на сградата. — Какво ти каза?
— Нищо особено — отвърна Рой. — Нед едва ли може да се нарече охранител…
— Може би убиецът на Толивър е пътувал в асансьора заедно с нея. А в същото време въпросният Нед е похапвал в задната стаичка. Убиецът си е свършил работата и се е измъкнал навън или просто е останал на работното си място. Може би и във вашата кантора.
— Това е една от възможните теории.
— Веднага ще ти предложа още една. Ти си бил в асансьора с Толивър, но тя е използвала картата си, за да го задвижи. Така няма доказателства за присъствието ти. После си я убил и си я напъхал в хладилника, слязъл си по стълбите и си изчакал завръщането на пазача, за да се появиш откъм гаражния асансьор, така че той да те види. После си се качил в кантората, помотал си се известно време в кабинета си, след което си отишъл в кухнята, отворил си хладилника и си подхванал тялото на горката жена, за да не падне на пода. Така можеш да обясниш евентуалните следи по тялото си. Накрая си се обадил в полицията с престорено уплашен глас…
Рой я изгледа с мрачно изражение.
— Така ли реши да започнеш на чисто? Като насочиш обвиненията към мен?
— Не те обвинявам. Но ти си адвокат и знаеш какво предстои. Бил си на местопрестъплението сам с убитата. Рано или късно ченгетата ще стигнат до моите заключения, а ти трябва да имаш отговори на всичките им въпроси. Предлагам да се упражниш с мен.
— Защо? За да им докладваш за слабите места в обясненията ми?
— Вече ти казах, че не съм ченге. Ако това е истината, никой не може да ти лепне убийство.
— Добре, съгласен съм. Започвам веднага: използвах картата си за достъп в гаража, което удостоверява, че съм пристигнал някъде около седем и половина. Качих се с асансьора и свърших някои работи, а после отидох да си направя кафе и открих Даян. В осем и две минути позвъних на деветстотин и единайсет. Записите показват, че тя се е появила в кантората деветдесет минути преди мен. А аз дори не подозирах, че е там.
— Това няма да ти свърши работа — поклати глава Мейс. — Би могъл да паркираш някъде наблизо, да влезеш пеша в гаража и да я изчакаш да се появи. А после да влезеш в асансьора заедно с нея, да я убиеш и да се върнеш за колата. Останалото се развива по същия сценарий.
— Нед твърди, че е чул как Даян поздравява някого. А това не се връзва с твоята версия.
— Нито ченгетата, нито съдът хващат вяра на показанията на кретени. А ти наистина би могъл да се появиш в седем и половина, да се качиш в асансьора, да убиеш Толивър, да я напъхаш в хладилника и чак накрая да повикаш ченгетата. Време колкото щеш.
— Добре де, а какъв е мотивът ми?
— Когато нещата опрат до криминално разследване, аз ги степенувам. Което ще рече, че първо гледам имало ли е шанс за извършване на дадено престъпление и после търся мотивите. Но ако ги има, ченгетата непременно ще ги открият.
— Какво да направя тогава? Да хвана първия самолет за страна, която няма договор за екстрадиране с Щатите?
— Вероятно няма да се стигне дотам.
— Вероятно?!
— Притежавам страхотен нюх за убийците, но в момента носът ми не надушва нищо. Я по-добре ми кажи къде играеш баскетбол…
— Как разбра, че изобщо играя? От онзи миниобръч на вратата ли?
— Отчасти от ръста и походката ти, както и от начина, по който направи дисекция на спортната ми кариера.
— А другата част?
— На бюрото ти лежаха ключове за ауди. Направих си труда да сляза в гаража. Там наистина има едно, паркирано близо до входа. На задната седалка видях спортен сак, три баскетболни топки и четири чифта скъпи маратонки — от онези, които биха си позволили само професионални играчи или момчета с добра кариера в студентския баскетбол.
— «Кавалиърс» от Университета на Вирджиния — призна Рой.
— Вече ми е известно — кимна Мейс. — Издаде те оранжевият стикер на задната броня.
— Ама ти наистина приличаш на полицейската шефка — отбеляза Рой.
— Тя е много по-висока от мен.
— Имам предвид лицето и най-вече очите. И двете имате зелени очи, изпъстрени със златисти прашинки. — Той се наведе, взря се и добави: — И точица, оцветена в магента, в дясното око…
Мейс се наведе над огледалото на мотоциклета и с удивление установи, че наблюденията му са абсолютно точни. Видя и златистите прашинки, и пурпурната точица в дясното око.
— За пръв път срещам мъж, който знае, че магентата е цвят — каза тя.
— Значи познах! — насочи показалец към нея той. — Ти си сестра й Мейс Пери. Трябваше да се сетя още като ми каза името си! — Замълча за момент и поклати глава. — Но във вестниците писаха, че истинското ти име е Мейсън Пери… Имаше един телевизионен герой — Пери Мейсън, прочутия адвокат… Това съвпадение ли е?
— Баща ми беше прокурор, но голямата мечта на живота му беше да е от другата страна. Затова ме е кръстил Мейсън. Но аз официално промених името си и станах Мейс.
— Как реагира баща ти?
— Не знам. Бях още дете, когато го убиха.
— Извинявай, Мейс. Не знаех.
— Нямаш причини да се извиняваш.
— Но ти не беше ли в…
— Току-що излязох.
— Ясно. — Рой пъхна ръце в джобовете си и смутено отмести поглед. Тя си играеше с каишката на каската. — Ако трябва да бъда честен, присъдата ти беше несправедлива — добави след известно време той.
— Благодаря. Ако и аз трябва да бъда честна, напълно си прав.
— Знаеш ли, че Мона Данфорт е единствената причина да повярвам в прераждането?
— Какво искаш да кажеш? — погледна го тя заинтригувано.
— Как иначе да си обясня появата на Сталин в женски вариант?
Мейс се засмя.
— Да не би да си се сблъсквал с нея в съдебната зала?
— Не бях достатъчно велик, за да ме призове на директен двубой. Но помощниците й на няколко пъти ми завряха носа в калта на юридическата система. В полицията се носят легенди за нея.
— Искаш ли да хапнем някъде? Ще имаме възможност да се редуваме в измислянето на изтезанията, които заслужава Мона.
— Къде предлагаш?
— «При Бени». Две години съм мечтала за пушените му наденички. — Ръката й дръпна капака на втората седалка. — Хайде, скачай!
— Нямам каска.
— Ще гледаш да не си падаш на главата. Почти съм сигурна, че застраховката ми е изтекла.
Няколко секунди по-късно дукатито се стрелна надолу по улицата.
 

15
 
— Значи току-що излизаш от пандиза и веднага бързаш да се забъркаш в убийство, а? — подхвърли той.
Успяха да си намерят място на бара в прочутото заведение на Бен, което се намираше на Ю стрийт, в съседство с театъра «Линкълн», и както обикновено беше претъпкано. Рой отхапа от лютия хотдог и облиза горчицата от пръста си.
— В нищо не се забърквам. Просто се аклиматизирам към външния свят.
Мейс лапна парче пушена наденичка, сдъвка го и облиза устни. После натопи шепа пържени картофки в кетчупа и ги натъпка в устата си.
Забелязал блаженото изражение на лицето й, Рой се ухили.
— Искаш ли цигара?
— Може би.
— Затворническата храна е отвратителна, нали?
— Аха.
— Все още недоумявам кой е посегнал на Даян.
— Добре ли я познаваше?
— Две години работехме заедно.
— Това не означава, че я познаваш. Ходил ли си й на гости?
— Два пъти. На някакъв служебен купон преди около три месеца, а първия път беше още преди да постъпя във фирмата. Тя отговаряше за набирането на нови адвокати.
— Трудно ли те взеха?
— Не съвсем. Но ми дадоха повече пари, отколкото заслужавам.
— Срещу които те вкараха в мелницата на платените часове?
— Нищо подобно.
— Какво искаш да кажеш?
— Не ме разбирай погрешно. Работя здраво, понякога седем дни в седмицата. Но в «Шилинг» много-много не разчитат на платените часове.
— Мислех, че адвокатите изкарват пари точно така. Като в романите на Гришам.
— Ние работим с договори — обясни Рой. — Имаме солидни клиенти с дълбоки джобове, които ги предпочитат. Наясно сме с обема на работата и те са готови да си плащат. Фирмата разпределя дивидентите според приноса на всеки отделен служител. Така се избягват неприятните изненади, а системата е далеч по-ефективна от изсмукването на платени часове от клиентите.
— Но какво става, ако се случи нещо необичайно?
— В договорите има специална клауза, която гарантира плащанията при настъпването на подобно събитие. И тогава получаваме повече пари.
— За съдебни дела или сделки?
— За сделки. Делата ги възлагаме на външни фирми, но запазваме отговорността и надзора.
— Ти колко изкарваш?
— Това е поверителна информация.
— Ако беше публична, нямаше да те питам.
— Повече, отколкото заслужавам. Вече ти казах.
— Баща ми смяташе, че правото е благородна професия.
— Може би, но не за всички.
— И аз не му повярвах — каза Мейс и изяде остатъка от наденичката си.
По-късно, когато излязоха от заведението, Рой попита:
— Какво възнамеряваш да правиш сега?
— Довечера имам среща, на която очаквам да получа предложение за работа.
— Каква?
— Асистент при научни изследвания.
— Не те виждам в някоя лаборатория, облечена в бяла престилка и с очила на верижка около шията — констатира Рой.
— Не става въпрос за лаборатория. Професорът се занимава с урбанистични проблеми. Изследва градски райони, които познавам добре, или поне доскоро познавах.
— Районите с голяма престъпност?
— Бинго!
— Кой е професорът?
— Ейбрахам Олтман.
— Бащата на Бил Олтман?
— Кой е този Бил Олтман?
— Работеше в градската полиция, докато бях адвокат по наказателни дела. По-възрастен от мен, някъде към четирийсет и пет. Добър юрист, един от благородниците в професията.
— Не зная дали са роднини.
— Ейб е професор в Джорджтаун, неприлично богат човек.
— Значи е същият. От сестра ми знам, че е милиардер, но не е работил за богатството си.
— Вярно е. Значи го познаваш, така ли?
— Случи се така, че веднъж му помогнах.
— Но без да подозираш, че е богат?
— Това нямаше връзка с желанието да помогна. А откъде идват парите му?
— Родителите на Ейб са живеели в Омаха, къща до къща с някакъв младеж, който току-що бил основал инвестиционна компания. А те решили да вложат всичките си пари в нея.
— Омаха? Да не би да имаш предвид…
— Точно — кимна Рой. — Уорън Бъфет, станал известен като Оракула от Омаха. По всяка вероятност родителите на Ейб са продължили да инвестират при него, постепенно превръщайки се в най-големите акционери на «Бъркшър Хатауей». След смъртта им няколко десетилетия по-късно състоянието им възлиза на повече от един милиард долара, дори след плащането на солидни данъци. Наследява го Ейб, който е единственото им дете.
— А пък аз се чудех как един университетски професор може да си позволи служител като мен — промърмори Мейс.
— Кажи му, че искаш шестцифрена заплата, пълна здравна осигуровка и платен отпуск. Убеден съм, че няма да му мигне окото.
— А ти ще му кажеш ли една добра дума за мен?
— Какво?!
— Да ми ходатайстваш.
— Искаш да дойда с теб при Олтман?
— Аха. Към шест и половина ще мина да те взема от службата.
— Няма да се връщам там.
— В такъв случай ще те взема от къщата ти.
— Апартамент е — поправи я той. — Винаги ли действаш толкова бързо?
— Искам да наваксам двете изгубени години от живота ми.
 

16
 
Полицейското управление на окръг Колумбия най-после се беше сдобило с първокласен център за криминологични изследвания, най-важното от които бе аутопсията. Бет Пери влезе в шестетажната сграда, намираща се в Шести район, на пресечката на Четвърта улица и «Скул». Придружаваха я двама детективи от отдел «Убийства», на които беше възложено разследването. Освен Отдела по съдебна медицина в сградата се помещаваха някои кабинети на полицейското управление и на Министерството на здравеопазването.
Няколко минути по-късно Бет се срещна с главния съдебен лекар Лоуел Касел — дребен и жилав мъж с къса посивяла брада и очила с телени рамки. Ако не беше татуираната риба на ръката му и малкият белег от нож на дясната му буза — спомени от службата му като подводничар в Япония, — той щеше да изглежда като типичен представител на научната общност.
Тялото на Даян Толивър лежеше на металната маса пред тях. Бет и детективите бяха дошли, за да потърсят отговор на два конкретни въпроса: причина и час на смъртта. Съдебният лекар свали очилата, разтърка очите си и ги постави отново.
— Извършихме бърза аутопсия, както пожелахте — каза той.
— Благодаря, докторе. Какво имаш за мен?
— Когато забелязах отока в основата на тила, бях сигурен, че ще открия и кръвонасядания по шията или следи от удушаване. Заключението ми щеше да бъде насилствена асфиксия, довела до смърт.
— Не се ли оказа така?
— Не. Оказа се, че тази жена има счупен врат, което в общи линии е причинило смъртта й.
— В общи линии? Без следи от кръвонасядания?
— Има и други, все тежки наранявания.
— Не само дислокация, а и атласнотилна дезартикулация, така ли?
— Бях забравил, че владееш нашата материя до съвършенство — усмихна се Касел. — Да, става въпрос за ясно изразена дезартикулация.
Единият от детективите му помогна да обърне трупа на една страна.
— Увредени прешлени на гръбначния стълб — каза съдебният лекар и посочи основата на черепа. — Поражения на гръбначния мозък в горната му част, над четвърти прешлен.
— Пълно блокиране на кардиореспираторните центрове, причиняващо моментална смърт.
— Хей, Бет, ще ми вземеш хляба — закачливо се усмихна Касел.
— Няма, докторе. А ти искаш ли моя?
— Не, за бога!
— Значи някой й е счупил врата. Нещо друго?
— Кръвоизливи в меките тъкани в основата на тила, причинени от разкъсани кръвоносни съдове. Сериозни лицеви контузии плюс рана на брадичката вдясно, всички причинени преди смъртта. Дотук нещата са ясни, но после попаднах на още нещо…
Съдебният лекар придърпа отворения лаптоп и на екрана се появиха няколко снимки на вътрешността на черепа на Даян Толивър.
— Рентгенът показа отделяне на първия гръбначен прешлен от основата на черепа. Тук се вижда прешленът в големия тилен отвор…
— Без да се вижда гръбначният канал — добави Бет. — Ясно е, че става въпрос за класическа дезартикулация.
— Да. Но и мозъчният ствол е разделен. Напречно.
Главата на Бет рязко се повдигна.
— Разделяне на мозъчния ствол?
— Случва се най-често при автомобилни катастрофи, причината е рязко спиране или удар в твърдо препятствие. Счупване в основата на черепа причини смъртта на Дейл Ърнхарт на пистата «Дейтона». Същото може да се случи и при падане от голяма височина. Увреждането на мозъчния ствол води до моментална смърт.
Ръката на Бет се насочи към трупа.
— Но тази жена е открита в хладилника на юридическата фирма само два часа, след като е отишла на работа — възрази тя. — Тя не се е състезавала в «Дейтона-500» и не е падала отвисоко.
Съдебният лекар се наведе над тялото и посочи ясно очертано бледо петно в основата на черепа.
— Работата е станала с един силен удар тук. Вкарването й в хладилника със сигурност не ми помогна, но всичко сочи, че ударът е бил нанесен преди смъртта.
— С какво е нанесен ударът, докторе?
— Тъкмо тук е проблемът. Не открих никакви веществени доказателства — косми, влакна, пластмаса, метал или нещо друго.
— Какво тогава е било използвано за умъртвяването й?
— Моето предположение е стъпало.
— Стъпало ли?
Касел посочи нараненото лице.
— Ето как мисля, че е станало: била е прикована към пода с лицето надолу. Брадичката й е опирала в линолеума, което обяснява охлузванията по лицето. После е нанесен фаталният удар. Според мен това е дело на едър и силен мъж, който стъпва на врата й с цялата тежест на тялото си. Ако ударът беше нанесен с нещо друго — например дъска, тръба, чук или бухалка — по кожата щяха да останат характерни следи. Но сама виждаш, че тук няма нищо подобно. От друга страна, човешкото стъпало е достатъчно гъвкаво, за да не остави следа. Дори юмрукът оставя следи — от кокалчетата или от ръба на дланта. А и стъпкването с крак е много по-силно от юмручния удар, защото при него се използва цялата тежест на тялото.
— Стъпало значи. Но това стъпало е било в обувка, която със сигурност оставя някаква следа…
— Възможно е, въпреки че по човешката кожа не остават такива ясни следи както в кал или мокра трева. Ако ми дадеш за мостра някаква обувка или грапав чорап, може би ще успея да открия нещо.
— Ясно. А ти някога виждал ли си напречно разделяне на мозъчния ствол без употреба на оръжие?
— Само веднъж, но нападението не беше човешко дело.
— Моля? — погледна го с любопитство тя.
— Беше преди много години. Прекарвах отпуската си в националния парк «Йелоустоун». Случи се нещастие с един от летовниците в къмпинга и ме помолиха да му направя аутопсия.
— Какво се оказа?
— Мъжът беше убит от мечка гризли — един от най-опасните хищници на земята. — Погледна Бет и с усмивка добави: — С изключение на човека, разбира се. Но както и да е. За лош късмет онзи човек беше попаднал на едър мъжкар, който глозгал скелета на някакво животно.
— Но в Джорджтаун няма мечки гризли, докторе.
— Права си. Със сигурност обаче има поне един як мъж, който притежава изключителна физическа сила, а и доста познания. Ударът, или по-скоро натискът, е осъществен точно там, където мозъчният ствол е най-уязвим. Съмнявам се, че е станало случайно.
— Значи тя вече е била в безсъзнание? Или някой я е притискал към пода? Ако нападателят е бил само един, тя най-вероятно се е борила и под ноктите й може би има някакви следи.
— Не, ноктите й бяха чисти.
— Упоена?
— Все още не съм получил доклада от токсикологията.
Бет отново погледна трупа.
— Нападателят може би е държал пистолет. Заповядва й да легне на пода, а после я убива. За това е достатъчен само един човек.
— Правилно.
— Е, добре. Има ли нещо друго?
— Изследвахме дрехите й и открихме две влакънца, които не бяха от тях.
— На нападателя?
— Възможно е. А на сакото й имаше странно петно.
— Какво петно?
— От мазнина или мръсотия. В момента го анализираме.
— Не е ли от нещо, което е било в хладилника?
— Не. Вече изследвахме съдържанието му.
— Рано сутринта. Тя се качва от подземния гараж в кабинета си. Няма с какво да се е изцапала. Може би петното е оставено от нападателя й?
— Може би — отвърна Касел и поклати глава. — Но съм озадачен. В продължение на десет години съм работил в патологията на Бронкс, но…
— Разбирам — кимна Бет. — А можеш ли да определиш кога е настъпила смъртта?
— Много проблематично е, Бет. Тя е открита в хладилник с температура три градуса, а после тялото й е било изложено на стайна температура в продължение на няколко часа. Когато пристигнах на местопрестъплението, беше съвсем студена. А след като са я докарали тук, тялото й е било прибрано в една от хладилните камери. В момента, освободено от хватката на леда, то се разлага с нормални темпове. Но е все така сковано… — Той вдигна едната ръка на трупа. — Първоначалното охлаждане е попречило на нормалните химически процеси, настъпващи след смъртта.
— Съдържание на стомаха?
Касел натисна няколко клавиша и на екрана се появиха някакви данни.
— Обикновено не правим подробен анализ, освен в случаите, при които подозираме злоупотреба с наркотици. Но аз бях сигурен, че ти ще ме накараш да го направя…
— С възрастта служебните отношения стават все подобри, нали?
— Не е закусвала, но в стомаха й има остатъци от снощна вечеря с обем от около шестстотин кубически сантиметра, сред които частично смлени червени протеини.
— Казано иначе, остатъци от пържола?
— Най-вероятно. Плюс грах, царевица и червени картофи. Има и спанак. Стените на стомаха и дванайсетопръстника са оцветени в яркозелено.
— Това може да се дължи и на броколи.
— Когато е в комбинация с царевица, броколито се усвоява трудно. Щях да намеря остатъци от него в стомаха. Царевицата си беше там, но броколи нямаше.
— Нещо друго?
— Тази жена е обичала чесън — сбърчи лице Касел. — Нямаш представа как вонеше!
— Напомни ми да ти купя няколко предпазни маски. И тъй, някаква идея за час на смъртта?
Съдебният лекар свали очилата си.
— Ако имаш надеждни свидетели за някаква двучасова рамка, те със сигурност ще ти свършат по-добра работа от цялата модерна апаратура, която виждаш наоколо — направи гримаса той.
— Работата е там, че не съм сигурна колко надеждни са свидетелите — въздъхна Бет. — Друго?
— Пропуснах да ти кажа, че при огледа на дрехите открихме една липса.
— Бикините?
— Допуснах, че е нормално дамата да носи бельо.
— Била е четирийсет и седем годишна, съдружник в юридическа фирма, живяла е в къща за един милион долара в Александрия. В момента, в който е била открита, е била облечена в костюм на «Шанел». Според мен е напълно нормално да допуснем, че е била с бельо. Какво откри при прегледа за полови контакти? Била ли е изнасилена?
— Следите около гениталиите категорично сочат сексуално насилие.
— Моля те, докторе, кажи ми каквото искам да чуя!
— Извършителят е оставил някои неща от себе си — каза Касел и й направи знак да се приближи до микроскопа.
Тя се наведе над окуляра, огледа онова, което беше заложено на стъклената плочка под него, и на лицето й се появи доволна усмивка.
— Свещеният Граал на криминологията, нали?
— Сперма — тържествено кимна Касел. — Високо във вагиналния свод, както и по шийката на матката.
— Ти каза някои неща — погледна го Бет. — Има и друго, нали?
— Два пубисни косъма, чиито коренчета не съвпадат с тези на покойната.
— Да се надяваме, че ще ги открием в базата данни. Нещо друго, което трябва да знам?
— Има, но то не е свързано със случая — каза след кратко колебание Касел. — Чух, че Мейс е навън. Предай й специални поздрави.
— Ще го направя.
— Как е тя?
— Нали я знаеш? Умее да се разтоварва от всичко и да продължава напред.
— Кажи й, че има рай, но Мона никога няма да бъде допусната в него.
— Ще й кажа — усмихна се Бет.
 

17
 
Порти. Високи порти. И дълга висока стена.
Рой натисна копчето на интеркома и портите се отвориха. Бяха взели аудито, тъй като той не пожела да рискува да се качи на мотоциклета без каска.
— Ще трябва да си намериш, ако искаш да те возя — подхвърли тя.
— Ще си помисля.
— За каската ли?
— Не, за идеята отново да се кача на мотора ти.
Поеха нагоре по криволичеща павирана алея. Имението беше разположено на възвишение, което обитателите на Вашингтон и околностите му гордо наричаха хълм, но истинските планинци едва ли биха го окачествили като нещо повече от затревена могила.
— Никога не съм допускала, че някой може да притежава толкова много земя в Северна Вирджиния — обади се Мейс.
— Прилича на някакъв комплекс — рече Рой и посочи стърчащия над дърветата огромен покрив.
Взеха поредния завой и къщата се появи пред тях.
— Не може да бъде! — възкликнаха едновременно и двамата.
— Напомня ми на сградите в кампуса на Джорджтаун — отбеляза Рой.
— Само че е по-голяма — добави Мейс.
Спряха на метър от лъскаво бентли. Очуканата и прашна хонда с две врати, която беше паркирана до него, приличаше на малка лодка, закотвена до модерна яхта. Слязоха и изкачиха стъпалата към масивната двойна врата, която бе подходяща дори за Бъкингамския дворец. Едното й крило се отвори още преди Рой да натисне звънеца.
— Влезте, влезте — покани ги мъжът, който застана на прага.
Ейбрахам Олтман беше среден на ръст, с няколко сантиметра по-висок от Мейс. С бяла коса до раменете и гладко избръснато лице. Разкопчаната риза с дълъг ръкав над протритите дънки разкриваше сивите косми на гърдите му. Носеше сандали на бос крак. Беше прехвърлил седемдесет, но излъчваше енергията на доста по-млад мъж.
Той пое ръката на Мейс и я разтърси здраво, а после заряза формалностите и я прегърна толкова силно, че я вдигна във въздуха.
— Нямаш представа колко се радвам да те видя, Мейс! — възкликна той. — От вестниците знам какво ти се е случило, а и сестра ти ми разказа. За съжаление по време на делото бях в Азия и това беше единственото, което ми попречи да се явя като твой свидетел. Каква несправедливост, господи! Страшно се радвам, че си жива и здрава! — След тези думи домакинът я пусна на земята, завъртя се и протегна ръка на Рой. — Аз съм Ейбрахам Олтман. Наричайте ме Ейб.
— Рой Кингман. Познавам сина ви Бил.
— Чудесно. Онова бентли е неговото.
— Той тук ли е? — попита Рой.
— Не, в чужбина е със семейството си. Просто остави колата си тук.
— А на кого е хондата? — попита Мейс.
— Моя е.
— Значи Бил кара бентли — отбеляза Рой. — Още ли работи като обществен защитник?
— Не, миналата година напусна. Сега се занимава с други неща. — Беше ясно, че Олтман не желае да се задълбочава в тази тема. — Елате, ще отидем в библиотеката. Нещо за пиене?
Рой и Мейс се спогледаха.
— Може би бира — каза Рой.
— Имах предвид по-скоро чай. Вече е късно за следобеден чай, но можем да го наречем вечерен. Харесвам много навици на нашите братовчеди англичаните, а следобедният чай е един от тях.
— Тогава нека бъде чай — съгласи се Рой и хвърли развеселен поглед към Мейс, която мълчаливо последва домакина в скромното му жилище от около три хиляди квадратни метра.
 

18
 
Появи се дребен мъж с безупречно чиста златиста ливрея и голям поднос в ръце. Върху него имаше каничка горещ чай, чаши с чинийки и кифлички. Мъжът постави подноса върху отоманка, тапицирана с дамаска на изящни райета. Тя някак се губеше в огромното помещение с висок таван и облицовани с кожа стени, край които се издигаха библиотечни шкафове от солиден махагон. Подредените в тях книги изглеждаха четени. В ъгъла имаше почти двуметров метален глобус, а под един от прозорците беше разположено широко старомодно писалище. На дългата ниска масичка до него бяха разхвърляни книги — повечето от тях разтворени и обърнати с кориците нагоре.
— Това е Хърбърт — поясни Олтман, след като дребният мъж излезе. — Отдавна живее с мен и се грижи за домакинството. Без него съм загубен.
— Всеки трябва да има по един Хърбърт в живота си — отбеляза Мейс.
Олтман напълни чашите и ги покани с жест да опитат кифличките.
— Имате страхотна къща — каза Рой, закрепи чашата с чинийката на бедрото си и посегна към една кифличка с боровинково сладко.
— Вече е твърде голяма за мен, но имам много внуци и искам да им е удобно, когато ми идват на гости. Освен това ми харесва, че е уединена.
— Бет спомена, че ще ми предложите работа.
— Точно така — кимна Олтман и тържествено добави: — Никога не мога да ти се отплатя за всичко, което направи за мен. Никога!
Мейс притеснено сведе поглед.
— Знаете ли, че тази жена ми спаси живота? — попита Олтман, обръщайки се към Рой.
— Не, но ви вярвам.
— Бандата ХЗ-12 — добави домакинът. — Гадни копелета.
— ХЗ? — погледна го с недоумение Рой.
— «Хероин завинаги», в състав от дванайсет души — поясни Мейс. — Наистина гадни копелета, не особено изобретателни по отношение на имената. Половината от тях са зад решетките.
— А другата половина?
— Мъртви са.
— Няколко пъти идвах да те видя, но не ме пуснаха — каза Олтман.
— Защо?
— Защото репутацията винаги върви преди мен. А специално този затвор в Западна Вирджиния неведнъж е бил обект на гнева ми.
— Трябваше да се обърнете към Бет. Тя щеше да уреди да ви пуснат.
— Не исках да й причинявам допълнителни главоболия. — Олтман се извърна към Рой и поясни: — Мейс и известната й сестра се «радват» на специалното внимание на един федерален прокурор.
— Мона Данфорт.
— Точно така — кимна Олтман и отново се обърна към Мейс. — По някое време миналата година дори се заговори за смяната на Бет.
— Не знаех — каза Мейс и остави чашата си на подноса. — Никога не ми е споменавала.
— Сестра ти предпочита да задържа всичко в себе си и понякога прекалява — отбеляза Олтман. — Мисля, че и ти си като нея. За щастие кметът категорично отказа да обсъжда всякакви идеи за уволнението на Бет.
— Всъщност с какво точно се занимавате, професоре? — попита Рой.
— Опитвам се да превърна света или поне нашата столица в по-безопасно място, като атакувам проблемите, преди да станат свършен факт.
Рой кимна.
— Образованието като превантивна мярка?
— Целта ми е по-скоро да предложа на хората реален избор между доброто и злото, между достойното поведение и престъплението. Опитът ми сочи, че когато получат реално право на избор, почти всички предпочитат законността.
— С което стигаме до причините, поради които съм тук — обади се Мейс.
— Да. Проектът, по който работя в момента, се финансира от субсидия, която спечелих.
— Бет спомена, че той включва и посещения на най-криминогенните райони на Вашингтон.
— Точно така. Райони, които ти познаваш добре от службата си в полицията.
— Какво искате да откриете там?
— Надежда.
— Дефицитна стока по онези места.
— Точно затова ги избрах.
— Какви ще бъдат моите задължения?
— Искам да се срещнеш с някои хора. С помощта на социалните служби се спрях на десет души. Ще говориш с всеки един от тях, ще им обясниш предложението ми. Ако го приемат, ще продължим нататък.
— Значи Мейс ще осъществи първоначалните контакти, така ли? — попита Рой.
— Точно така. — Ейб се обърна да я погледне. — Той да не ти е агент?
— Нещо такова — кимна тя. — Какво е вашето предложение?
— Нека го наречем стаж. Вземаме тези хора и ги поставяме в коренно различна среда от тяхната. Подлагаме ги на интензивно обучение, вкарваме ги в социална програма за преориентация. През цялото време следим техните интереси и предпочитания и им помагаме да ги реализират. Ще им предложим възможности, за които дори не са мечтали в предишната си среда.
— Звучи ми като «Моята прекрасна лейди» — каза Рой.
— Но с една основна разлика — уточни Ейб. — Връзката с техния свят няма да бъде прекъсната. Ще ги улесняваме да я поддържат. Целта на програмата е да посеем семената на надеждата там. С две думи, тези хора ще се превърнат в посланици на надеждата…
— Едва ли някой може да се надява, че тя ще достигне до всички бедни хора — поклати глава Мейс. — Дори и вие. Вероятно ще се окаже, че разпространявате фалшива надежда.
— В твоите думи има истина — усмихна се Олтман. — Никой не може да премести всички нуждаещи се в света на мечтите. Но ако всеки от нашите посланици успее да откъсне от мизерията дори само един човек, общата полза ще бъде огромна. Ще разполагаме с още десет души, които ще вдъхновяват останалите. Така постепенно ще привлечем и вниманието на държавата, която разполага с финансови възможности за подпомагане на големи групи хора.
— В момента държавата ни е доста обедняла — отбеляза Рой.
— Най-големият ресурс на държавата са нейните граждани — обясни Ейб. — Проучванията недвусмислено сочат, че по-малко от половината граждани на САЩ са развили своя потенциал. Във финансово изражение това означава загуба от трилиони долари годишно. Дори най-големите циници във Вашингтон ще се замислят пред тези цифри. Не бива да забравяме и частния сектор, който непрекъснато се оплаква от недостиг на квалифицирана работна ръка. В хода на тези мисли ще добавя, че голяма част от най-изобретателните ми познати с пъргав ум и талант в момента се намират в затвора. За някои хора това е правосъдие, но за мен не е нищо повече от пропилени възможности. Вярно е, че не мога да превърна всички престъпници в съзнателни граждани, но съм убеден, че мога да вкарам в правия път поне двайсет процента от тях. Така те ще дават своя принос за обществото, вместо да се отчуждават от него, а благотворният ефект ще бъде огромен.
— Вие определено сте оптимист, Ейб — поклати глава Мейс. — Съгласна съм, че много престъпници са умни и изобретателни и могат да сложат в джоба си доста от така наречените бизнесмени. Но целите, които си поставяте, ми се струват чиста илюзия.
— През целия си живот съм гледал на света през розови очила. Понякога съм прав, понякога греша, но продължавам да се опитвам, защото вярвам, че си струва.
— Аз пък прекарах две години извън обществото — въздъхна Мейс. — Не съм сигурна, че ще ви бъда от помощ.
— Нямам опит с обитателите на районите, за които говорим. Не ги познавам добре, за разлика от теб. Убеден съм, че двамата заедно ще успеем. — Олтман свали очилата си и започна да ги почиства с носната си кърпа. — Устройва ли те нещо подобно?
— Но аз нямам…
— За какво заплащане говорим? — безцеремонно я прекъсна Рой. — Ще има ли осигуровки?
— Аха, сега вече разбирам защо си довела този приятел — кимна Олтман и в очите му проблеснаха весели искрици.
— Не ме бива много в тези неща — притеснено отвърна Мейс.
— Разбирам те напълно — продължи професорът. — Ето какво ти предлагам: седмична заплата от три хиляди долара, пълна здравна осигуровка, служебен транспорт, разумна сума безотчетни за служебни разходи, плюс жилище и храна. Предполагам, че проектът ще продължи около една година, което означава основна годишна заплата от сто шейсет и пет хиляди долара. В случай че проектът е успешен, ще продължиш да работиш горе-долу при същите условия.
Рой и Мейс си размениха слисани погледи.
— Според мен заплатата е прилична — обади се най-сетне той, а Мейс енергично закима.
— Транспорт вече си имам, но вие споменахте за жилище и храна — леко заекна тя.
— При тези проекти няма фиксирано работно време. Помислих си, че ще е по-добре да се настаниш тук, в къщата за гости. Намира се точно зад спортния комплекс.
— Спортен комплекс? — смая се Рой. — Онази голяма постройка вляво от алеята?
— Да, там има всичко необходимо — баскетболно игрище с нормални размери, зала за вдигане на тежести, кардиологичен кабинет, сауна, джакузи, трийсетметров покрит басейн, както и напълно обзаведена кухня и стаи за почивка.
— Баскетболно игрище с нормални размери? — промълви Рой.
— Да. Никога не съм практикувал този спорт, но много обичам да го гледам. От десетилетия съм запален привърженик на «Мериленд Терапинс» и почти никога ме пропускам мачовете им. Присъствал съм на последните трийсет и седем турнира на Асоциацията на студентските спортни клубове. — Олтман се взря в лицето на Рой. — Чакай, чакай, лицето ти ми се струва познато…
— Преди осем години играех пойнт гард в «Кавалиърс», отбора на Университета на Вирджиния.
— Ами да! — плесна с ръце Олтман. — Ти си Рой Кингман! Главен виновник да изгубим онзи финален мач!
— С помощта на съотборниците ми, разбира се — скромно отвърна Рой.
— Чакай да видим… Трийсет и две отбелязани точки, четиринайсет асистенции, седем овладени топки под коша, три отнети топки… Шест десети от секундата преди края открадна топката и нарочно се остави да бъдеш фаулиран. После най-спокойно вкара двата наказателни удара и ние загубихме с една точка…
— Имаш страхотна памет, Ейб.
Олтман отмести очи от лицето му и се обърна към Мейс.
— И така, приемаш ли?
— Да.
— Много добре. — Домакинът измъкна някакъв ключ от джоба си и й го подхвърли. — Ключът от къщата за гости. Кодът на външния портал е залепен в горната му част. Имаш ли мобилен телефон?
— Ами не…
Той извади един джиесем от чекмеджето на писалището и й го подаде.
— Сега вече имаш. Искаш ли да разгледаш новия си дом?
Придвижиха се до къщата с количка за голф. Пред нея имаше малко изкуствено езеро с фонтан, а самата тя представляваше умалено копие на главната резиденция, със същия комфорт и висококачествено обзавеждане. Мейс никога не беше виждала подобно място.
Рой оглеждаше високите тавани и просторните стаи.
— Колко голяма е тази къща?
— О, някъде около петстотин и шейсет квадратни метра. Бил и семейството му живяха тук, докато се строеше новият им дом.
— Моят апартамент е сто и двайсет квадратни метра — отбеляза Рой.
— А моята килия беше три на три — не се сдържа Мейс.
Качиха се на количката и потеглиха обратно.
— Странна работа — промърмори Олтман.
— Кое? — попита от задната седалка Рой.
— С Уорън Бъфет сме връстници, заедно израснахме в Омаха. Но и през ум не ми е минавало, че ще се окаже това, което е сега.
— И за мен хората мислят така — обади се Мейс.
 

19
 
— Допускаш грешка!
Бет се беше преоблякла в спортен екип и току-що бе приключила с вдигането на гирички и половинчасовото бягане на тренажора на приземния етаж. Наближаваше полунощ, но и на двете сестри не им се спеше. Седяха една срещу друга във всекидневната, а Слепеца се беше свил на кълбо в краката на Мейс.
— Мислех, че искаш да приема тази работа — отбеляза тя.
— Имам предвид Рой Кингман. Не би трябвало да излизате заедно.
— Защо?
— Защото все още не сме свалили подозренията си от него за убийството на Толивър. Самата ти си в период на пробация и трябва да избягваш всякакви контакти със съмнителни типове.
— Именно това е причината. Искам да го наблюдавам.
— Но може да се окаже, че общуваш с убиец.
— Няма да ми е за пръв път.
— Тогава обаче действаше под прикритие.
— И сега правя нещо подобно.
— Но вече не си ченге.
— Няма бивши ченгета.
— Не става така. И мисля, че вече сме водили този разговор.
— Може би.
— Аз работя по случая, Мейс. Ако започнеш да си пъхаш носа, всичко може да отиде по дяволите. Ще пострадам аз, ще пострадаш и ти. Сега най-важното за теб е да започнеш живота си на чисто.
— Добре де, ясно — въздъхна Мейс и се облегна назад.
— Дано наистина ти е ясно. Кога започваш при Олтман?
— След два дни. Той иска да се преместя при него, в къщата за гости.
— Мислех, че ще останеш известно време при мен — изненадано я погледна Бет.
— Най-вероятно ще правя и двете. Ще стоя при теб, а ще ходя там само когато го изисква работата.
— Добре — съгласи се Бет, но без да крие разочарованието си.
— Спокойно, не те изоставям.
— Знам. Но двегодишното ти отсъствие ми стига. Искам порасналата Мейс Пери да остане край мен.
— Ще остане — докосна ръката й Мейс. — Ние с теб имаме да наваксваме много неща.
— О, щях да забравя. Мама се обади. Иска да те види.
Мейс силно удари възглавницата, която държеше.
— Само това може да ме разплаче! — процеди тя. — Кога?
— Какво ще кажеш за утре?
— А ти ще дойдеш ли?
— Съжалявам, няма да мога. Програмата ми е плътно запълнена.
— Още ли живее с робите си в онази плантация?
— Последния път, когато отидох да я видя, беше решила да отпусне пожизнени заплати на всичките си прислужници.
— А мъжлето й?
— Няма мърдане. Под як чехъл е.
— Няма ли да е по-добре, вместо да й ида на гости, да се съблека гола и да тичам из квартала Тринидад с надпис АБН на гърба?
— Може би ще е по-малко опасно за теб — усмихна се Бет. — О, Лоуел Касел ти изпраща поздрави. Помоли ме да ти предам, че рай има, но Мона Данфорт никога няма да бъде допусната в него.
— Голям сладур е този Лоуел! Какво е открил? — Замълча за миг и побърза да добави: — Не си пъхам носа, просто съм любопитна.
— Толивър е била изнасилена.
— Следи от сперма?
— Да. Плюс два пубисни косъма и някакви влакънца. По дрехите й е имало петна.
— Ще трябва да дремна, иначе едва ли ще оцелея от посещението при мама — надигна се Мейс. — Ти няма ли да си лягаш?
Бет беше извадила своето блекбъри и отговаряше на имейли.
— Двеста шейсет и три бройки, и съм готова — отвърна тя.
— Още ли отговаряш на всички имейли, получени през последните двайсет и четири часа?
— Това е част от работата ми.
— И никога не изключваш машинката, нали?
— Ти не беше ли същата? — вдигна глава Бет.
— Доставяше ми удоволствие.
— И на мен ми доставя…
— Да бе, как не. Бившият ти беше истински извор на удоволствия. Аз изгубих две години от живота си, но ти, сестричке, изгуби цели осем!
— Не твърдя, че Тед е виновен за всичко. Моята работа…
— Той прекрасно е знаел с какъв човек се свързва.
Бет престана да чука по клавиатурата.
— Я иди да спиш. За срещата с мама ще имаш нужда от цялата си енергия.
 

20
 
Мейс летеше по виещите се пътища към «земята на конете», където течеше бавен и обикновено труден процес на обединение между старото и новото. Тя отиваше на гости при майка си, но скоро си даде сметка, че се е загубила. Реши да се върне, но това доведе до окончателното й объркване. В крайна сметка спря на някакъв черен път в гората и направи опит да се ориентира. Долови движение вдясно от себе си, обърна се и сърцето й пропусна един такт. Машинално посегна към пистолета, какъвто, разбира се, нямаше.
— Как успя да се измъкнеш, по дяволите? — изкрещя тя.
Към нея се приближаваше Кравата Хуанита, следвана по петите от Бялата лилия Роуз с деветнайсетте зъба в устата. Хуанита беше въоръжена с широка до ушите усмивка и револвер «Смит & Уесън» 40-и калибър, а Лилията размахваше любимия си назъбен нож. Мейс натисна стартера, но двигателят отказа да запали. Двете жени хукнаха към нея.
— Няма я сестра ти да ти помогне, кучко — викна Хуанита.
Роуз не каза нищо, просто вдигна ръката си с ножа, очаквайки командата на пчелата майка, за да забие назъбеното острие в шията й.
— Направи го, Бяла лилия. А после ще се махнем от това шибано място.
Острието се стрелна надолу със страшна сила и потъна в шията на Мейс, близо до ключицата.
— Не!
Мейс падна от леглото. Топла кръв шурна от носа й, влязъл в съприкосновение с ръба на нощното шкафче. Приземи се по корем на килима.
Слепеца, който спеше на пода, облиза лицето й, издавайки състрадателно скимтене.
— Добре съм, приятелю, нищо ми няма.
С усилие се обърна по гръб, стана и пристъпи към ъгъла. Там сви ръцете си в юмруци и приклекна в защитна позиция. Дишаше учестено, очите й пронизваха мрака. Слепеца легна пред нея, а червеникавата му муцуна потрепваше, безпогрешно подушила страха.
Час по-късно все още беше там, залепила гръб за стената, боядисана от сестра й в успокоителни сини тонове специално за нейното завръщане. Не мислеше за Хуанита и Роуз, а за себе си. Виждаше собственото си изтерзано от метадона тяло, натикано в ъгъла. Никога през живота си не беше изпитвала такива мъки.
Тя изобщо не видя бандитите, които се нахвърлиха върху нея, докато наблюдаваше един от центровете за разпространение на дрога в Шести район. А след като в продължение на три дни й инжектираха упойващи вещества, вече не помнеше и името си. Смътно си даваше сметка, че слиза от някакви коли, нахлува в някакви магазини заедно с бандата, заплашва персонала с пистолет и граби каквото й попадне.
Веднъж стреляха по нея. Тя инстинктивно натисна спусъка, за да отвърне на огъня, но от цевта не излетя куршум. Оказа се, че оръжието й изобщо не е заредено. Накрая я арестуваха с празния зигзауер в ръка и достатъчно улики за тежка присъда по джобовете. Едва тогава си даде сметка, че останалата част от «нейната» банда е изчезнала.
И тъй, по-малката сестра на полицейския началник на окръг Колумбия беше обвинена във въоръжен грабеж под въздействието на метадон. Пресата я нарече «Пати Хърст на XXI век». После всичко се случи със светкавична бързина — арестът, съдебният процес и произнасянето на присъдата. Мона беше във вихъра си — истинска месомелачка на правосъдието. В резултат Мейс се озова на едно обжалване от двайсетгодишна присъда, която трябваше да излежи в затвор на хиляда и шестстотин километра от Вашингтон. Продължаваше да вижда гневната прокурорка, която я сочеше с пръст, тропаше по банката и настояваше «това животно» да бъде изключено от обществото завинаги. Мислено Мейс я беше убивала поне сто пъти. А когато я осъдиха «само» на две години, обществото вече беше настроено крайно отрицателно както към нея, така и към сестра й.
Камионетката на съдебна полиция стовари окованата Мейс пред вратите на затвора. Там вече бяха паркирани микробусите на медиите. Директорът на затвора явно изпитваше удоволствие да бъде под прожекторите, защото лично я поведе през шпалира от камери, репортери и враждебно настроени зяпачи. Последните я замеряха с боклуци, крещяха и ругаеха. Но тя вървеше с високо вдигната глава, заковала очи в металните врати на сградата, която през следващите две години щеше да бъде неин дом. Очите й обаче се пълнеха със сълзи, устните й потрепваха от неимоверните усилия да запази самообладание.
После тълпата изведнъж се раздели, за да пропусне висока жена с парадна полицейска униформа и четири звезди на пагоните, която закрачи редом с Мейс. Върху лицето на директора на затвора се появи смаяно изражение. Явно не беше очаквал подобен развой на събитията. Тълпата млъкна и престана да хвърля боклуци. Всички бяха впечатлени от авторитетната фигура на Елизабет Пери в парадна униформа, която крачеше до сестра си с твърдо като камък лице. Именно това лице виждаше Мейс през цялото време, то й помогна да издържи в къщата на ужасите, в която прекара следващите две години.
Сега, обзета от крайно изтощение, тя най-после заспа. Там, където беше — на пода в ъгъла. С образа на Бет пред очите си. Събуди се два часа преди разсъмване и с олюляване се насочи към банята. Изми засъхналата кръв от лицето си и се върна в леглото. През следващите три часа спа непробудно. Събуди се от ръцете на Бет, които нежно я разтърсиха.
Тя седна в леглото и се озърна. В погледа й се четеше несигурност.
Бет й подаде чаша черно кафе и седна до нея.
— Добре ли си?
Мейс отпи глътка от ароматната течност и отпусна глава на таблата.
— Да, добре съм.
— Изглеждаш уморена. Кошмари ли имаше?
— Защо питаш? — трепна Мейс. — Чу ли нещо?
— Не. Просто си мисля, че е нормално. Подсъзнанието ти все още вижда решетките на прозорците.
— Добре съм. Благодаря за кафето.
— Няма за какво. — Бет стана от леглото.
— Аз…
— Какво?
— Спомних си за медийния цирк при влизането ми в затвора. И неволно се запитах…
— Защо я нямаше армията от репортери при излизането ти?
— Аха.
— Отговорът е очевиден: ти си стара новина. Изминали са две години. Всеки божи ден се случват най-различни неща: национални или международни кризи, фалити на големи компании, взривявания на хора или пък безразборна стрелба на психопат по посетителите на квартален мол. Докато ти беше в затвора, фалираха стотици вестници, а оцелелите свиха персонала си наполовина. Телевизиите и радиостанциите търсят далеч по-пикантни новини, за да поддържат рейтинга си. Но за всеки случай аз им подготвих една заблуждаваща маневра.
— Какво говориш? — изправи гръб Мейс.
— Предложих им подробно интервю с теб в удобно за тях време. Реакцията им беше предвидима: защо изобщо да си правят труда, след като е толкова лесно?
— Умно, Бет — похвали я Мейс. — Тежък ден ли те чака днес?
— Не, разбира се. Нима не си чула, че от снощи насам престъпленията в този град като по чудо са спрели?
Мейс взе душ, преоблече се и отдели време за огледалото, пред което старателно оправи косата, лицето и дрехите си. След което се ядоса. Колкото и да се стараеше, майка й щеше да намери нещо нередно във външния й вид. Което, честно казано, нямаше да бъде кой знае колко трудно.
Минути по-късно Мейс запали дукатито и Слепеца веднага започна да вие зад затворената врата. Тя се усмихна и завъртя ръчката на газта. Не след дълго вече се носеше на запад, към Мемориал Бридж, който разделяше окръг Колумбия от щата Вирджиния. Докато си пробиваше път в трафика, мислите й неволно се насочиха към жената, която преди повече от трийсет години я беше дарила с живот. Част от нея би предпочела затвора пред срещата с майка й.
 

21
 
Спортният мотоциклет с лекота гълташе километрите по шосе 50, възползвайки се от все още слабото утринно движение. Спря само веднъж на светофара в Мидълбърг. Колите, паркирани от двете страни на улицата, бяха предимно рейндж роувъри и ягуари, между които се гушеше по някой смарт, сякаш да демонстрира, че местните обитатели мислят и за околната среда. Централната част на градчето беше спокойна. Тук човек, притежаващ няколко милиона, можеше да си купи наистина хубав дом. Преди години Мейс и Бет дойдоха на гости в прекрасното имение на майка си, хапнаха в един чудесен ресторант, позяпаха витрините и се върнаха във Вашингтон, за да гонят престъпниците. За Мейс едно посещение беше повече от достатъчно.
На практика Бет обръщаше повече внимание на сестра си от майка им, въпреки че беше само с шест години по-голяма. Първият спомен на Мейс беше именно по-голямата й сестра, която я държеше на ръце — слабичко и високо за 9-те си години момиченце.
Бенджамин Пери почина, когато Мейс беше на дванайсет, но успя да остави ярки следи в душата на по-малката си дъщеря. Тя ясно си спомняше как седи в кабинета му и пише домашните си, докато той подготвя поредната си обвинителна реч. Често четеше аргументите си на глас и искаше мнението й. На погребението Мейс плака безутешно, рухнала на колене пред ковчега. Капакът беше затворен, за да скрие надупченото от куршуми лице на баща й.
Докато летеше край разкошните имения, простиращи се върху стотици акри, Мейс отново се замисли за живота на майка си. Всичко в него беше планирано внимателно, за да постигне сегашното си благосъстояние. Беше открила поредния мъж в живота си благодарение на методично и детайлно издирване с предварително зададени параметри — да бъде човек без нито един работен ден в живота си, единствен наследник на състояние, позволяващо безпроблемен живот на няколко поколения напред. Когато го откри, дъщерите й вече бяха заживели самостоятелно и Мейс бе благодарна на съдбата за това. Пред частните самолети и «Гучи» тя предпочиташе да лети с икономична класа и да пазарува от «Таргет».
Бет беше наследила ръста си от майка им, която беше с десетина сантиметра по-висока от съпруга си. Мейс беше средна на ръст като баща си и искаше да вярва, че е наследила и част от войнствената му независимост. Трагично прекъснатата кариера на Бенджамин Пери като федерален прокурор на окръг Колумбия беше кратка, но остави дълбоки следи. Безпощаден защитник на законността в един от най-трудните периоди в историята на столицата, той остана в паметта на хората с редица шумни процеси срещу най-големите престъпници. Имаше репутацията на човек, който играе честно. Адвокатите на подсъдимите винаги можеха да разчитат, че ще се запознаят с всички доказателства на обвинението, независимо дали те са изгодни за него, или не. Многократно беше повтарял пред Мейс, че много повече се страхува да не изпрати невинен в затвора, отколкото да отърве виновния от наказанието. Тя никога не забрави тези думи. Именно заради тях й беше трудно да приеме назначението на Мона Данфорт на мястото на баща й.
Убийството на Бенджамин Пери остана неразкрито. В годините след него дъщерите му правиха неколкократни опити да се сдобият с някакви улики, но без успех. Веществените доказателства или изчезваха, или се оказваха подменени, свидетелите или «забравяха» показанията си, или просто умираха. Студените досиета бяха най-трудните. Но сега, след като излезе на свобода, Мейс беше убедена, че рано или късно отново ще се опита да извади истината наяве.
Няколко километра след Мидълбърг тя намали скоростта и пое по настлан с чакъл път, който след по-малко от километър свърши на павирана площадка. Изпусна въздуха от гърдите си и спря пред къщата. Тя носеше някакво шотландско име, защото новият съпруг беше шотландец и много се гордееше с потеклото си. При последното посещение на момичетата той дори се появи в стаята им, пременен в традиционната поличка, със затъкнат в чорапа нож и смешна шапка на главата. На всичкото отгоре поличката му се закачи в меча на шотландския боец до стената, покрит от горе до долу с тежка броня. Оказа се, че стопанинът на имението е облякъл традиционния килт на голо, като истински воин. Мейс не можа да се сдържи и прихна. После майка й хладно я информира, че съпругът й бил много обиден от поведението й, защото тя се търкаляла по пода от смях, докато той правел отчаяни опити да прикрие голотата си.
— В такъв случай кажи на мистър Гадняр да носи бельо! — отсече тя, без да й пука, че той може да я чуе. — И бездруго няма с какво да се гордее там долу!
Инцидентът не допринесе с нищо за затоплянето на отношенията им.
Мейс вдигна глава и огледа къщата. Не беше огромна като къщата на Ейб Олтман, но и не й отстъпваше кой знае колко. Тя застана пред входната врата и почука. Очакваше да й отвори облечен в ливрея иконом, но не стана така.
Тежките крила на двойния портал се плъзнаха встрани и на прага се появи майка й, облечена в дълга черна пола, високи до прасеца ботуши и ослепително бяла туника с ръчна бродерия, над която се поклащаше тежко златно колие. Дългата пепеляворуса коса на Дейна Пери бе сплетена на плитка. Изглеждаше поне с десет години по-млада от действителната си възраст и имаше лицето на Бет — издължено и красиво, с прав и тънък като острието на брадва нос. Високите скули й придаваха самоуверен вид, издължените й ръце небрежно придържаха йоркширски териер с безупречно сресана козина.
Мейс не очакваше прегръдка и не я получи.
— Затворът ти се е отразил добре — отбеляза Дейна, изучавайки я от главата до петите. — Изглеждаш стегната като струна.
— Бих предпочела да изглеждам така не благодарение на затвора, а на тренировките в някой салон за фитнес.
— Баща ти се е обърнал в гроба, да знаеш! — заби показалец в гърдите й Дейна. — Както винаги мислиш само за себе си. Я виж какво постигна сестра ти. Крайно време е да влезеш в правия път, момиченце! Иначе отиваш на боклука. Разбираш ли какво ти казвам?
— А ти ще ме поканиш ли да вляза, или си решила да приключим с визитата още тук, на прага. Ако е така, по-добре да се връщам в реалния свят.
— Наистина ли наричаш «реален свят» онзи мръсен и пълен с боклуци град?
— През последните две години трябва да си била много заета, защото изобщо не си направи труда да дойдеш да ме видиш.
— Едно посещение в затвора щеше да разклати душевното ми здраве.
— О, да, извинявай. Бях забравила първото и единствено правило на Дейна: винаги да мисли за себе си.
— Влизай, Мейсън!
Беше излъгала Рой Кингман. Майка й я беше кръстила Мейсън, а не баща й. По съвсем конкретна причина: да изрази презрението си към малката прокурорска заплата на Бенджамин Пери и да го принуди да стане адвокат по наказателни дела. С неговите умения и репутация той действително би печелил десет пъти повече от това, което му даваше държавата. Оттук и Мейсън Пери — тоест Пери Мейсън — постоянното натякване, че този човек не прави достатъчно за съпругата си.
— Името ми е Мейс! — хладно отвърна дъщерята. — След всичките тези години би трябвало да си го запомнила.
Май наистина е добре, че не мога да нося пистолет, помисли си тя, докато заобикаляше майка си.
 

22
 
Тази сутрин Рой Кингман пропусна баскетбола и отиде направо на работа. Нед беше на поста си. Изглеждаше много по-съсредоточен от обикновено и дори не беше разхлабил униформената си вратовръзка, която се беше впила дълбоко в месестия му врат. Поздрави го с два пръста, а решително вирнатата му брадичка недвусмислено сочеше, че днес не е пропуснал нито един убиец.
Влизай спокойно.
Рой взе асансьора за «Шилинг и Мърдок». Полицията все още беше там. Кухнята и кабинетът на Даян бяха запечатани с ленти. Очевидно криминалистите продължаваха работата си. Размени по няколко думи с колегите си, опитвайки се да запази самообладание. Така бе постъпил и с Мейс, която явно беше виждала много повече трупове от него, но гледката на тялото на Даян в хладилника го беше разтърсила. От тогава насам не можеше да мисли за нищо друго.
Мина покрай кабинета на Честър Акерман, но вратата беше затворена. От секретарката му в съседната стая научи, че в момента управляващият съдружник е разпитван от полицията. В крайна сметка Рой се прибра в кабинета си и затвори вратата. Седна зад бюрото, включи компютъра и се зае да преглежда пощата си. Вниманието му беше привлечено от петия имейл, който беше изпратен от Даян Толивър. Датата беше петък, няколко минути след десет. През уикенда не беше проверявал пощата си, тъй като нямаше неотложни задачи. Възнамеряваше да го направи в понеделник, но точно тогава откри тялото й в хладилника. Имейлът беше подписан само с инициалите й: ДЛТ.
Самото послание беше кратко дори по най-съвременните стандарти.
«Трябва да се фокусираме върху А-».
Защо беше прекъснала писането? И защо беше изпратила имейла, без да го довърши?
Рой си даваше сметка, че това може да се дължи на десетки причини, всяка по-тривиална от другата. Самият той беше правил какво ли не с клавиатурата пред себе си. Ако беше нещо важно, Даян със сигурност щеше да повтори имейла или да го потърси по телефона. Включи мобилния си телефон, но съобщение от нея нямаше. Прегледа списъка с пропуснатите обаждания, но Даян не фигурираше и там. Нищо. Нула.
«А».
Самотната буква не му говореше нищо. Ако означаваше името на клиент, имаше поне няколко, чиито имена започваха с А. Извади списъка им на екрана и ги преброи. Оказаха се двайсет и осем. С единайсет от тях беше работил в екип с Даян. Повечето бяха фирми от Близкия изток, но имаше и доста имена на хора. Колега от кантората? Тук работеха близо петдесет души, плюс още двайсет и двама в чужбина. Рой се познаваше лично с всички, които бяха във Вашингтон. След кратко ровене в паметта си установи, че с «А» започват личните и фамилните имена на десет души. Алис, Адам, Абърнати, Айкенс, Честър Акерман.
Знаеше, че полицията е копирала файловете от компютъра на Даян, следователно вече разполагаше с това, което той откри току-що. Но не беше ли по-добре да им се обади и да разкаже какво е намерил в пощата си?
Може би няма да ми повярват.
За пръв път в живота си разбра какво са изпитвали хората, които беше защитавал в съда. Излезе от кабинета си и тръгна към асансьорите. Имаше нужда от кратка разходка край реката, за да прочисти главата си. Кабината спря на четвъртия етаж, вратата изсъска и се отвори. До слуха му долетя чукане, придружено от пронизителното свирене на флексове. В асансьора влезе мъж на средна възраст с каска на главата и бяла риза с къс ръкав.
Етажът беше в основен ремонт, поискан от новия наемател. Всички в сградата брояха дните до приключването му, изнервени от постоянния шум и мръсотията.
— Как върви работата? — поинтересува се Рой и огледа навитите на руло чертежи, които човекът с каската стискаше под мишница.
— Бавно — каза той. — Имаме твърде много проблеми.
— Обичайните самоотлъчки? Или инспекторите не бързат да приемат обекта?
— И двете. Пък и разни неща изчезват…
— Как така изчезват? Какво липсва?
— Инструменти, храна. А пък аз си мислех, че тази сграда се охранява.
— Човекът с униформата долу не върши работа — рече с въздишка Рой.
— Чух, че убили някаква адвокатка — подхвърли работникът. — Вярно ли е?
— За съжаление, да.
 

23
 
Рой тръгна по крайбрежната алея и не след дълго стигна до кей, на който беше закотвена 12-метрова моторна яхта. «Какво ли е да живееш на яхта и да пътуваш накъдето ти хрумне?» — запита се той. Да се наслаждаваш на залезите, да се къпеш, когато си пожелаеш, да обикаляш света? Беше ходил на много места, но само за да се състезава в някоя зала, след което се връщаше у дома. Беше летял на единайсет хиляди метра над Тихия и Атлантическия океан, беше виждал «Биг Бен» и пясъка на пустинята. И това май беше всичко.
Подуши го още преди да го види и се обърна.
— Здрасти, Капитане.
— Рой — шеговито козирува мъжът.
Капитана наближаваше шейсет и бе висок почти колкото него. Но за разлика от стегнатото тяло на Рой неговото беше масивно като на борец. Сигурно тежеше четирийсет килограма повече от него. Някога всичко това бе планина от мускули, но скитническият живот го беше превърнал в пихтия. Шкембето му беше толкова увиснало, че последните три копчета на куртката му отдавна бяха станали неизползваеми. Цялата му фигура беше изкривена наляво, вероятно от някаква деформация на гръбнака. Неизбежно бе, когато се храниш от кофите за боклук и спиш на голия цимент.
Рой го наричаше «Капитан» заради нашивките на ръкавите. От онова, което мъжът му бе разказал, научи, че преди години е бил рейнджър и е получил ордени във Виетнам. Но когато се прибрал у дома, нещата тръгнали зле. Алкохолът и наркотиците бяха съсипали кариерата му. Асоциацията на военните ветерани напразно се опитала да му помогне. Изпадал все повече и повече и накрая заживял като клошар. Столицата на страната, за която бе воювал, не му бе предложила нищо повече от своите улици и кофи за боклук.
Капитана беше бездомник вече десетина години. С всяка от тях униформата му ставаше все по-парцалива, а кожата му — все по-загрубяла от природните стихии. Рой го срещна за пръв път още когато работеше като адвокат по наказателни дела. Преди да се установи в Джорджтаун, Капитана бродеше из по-широк периметър на столицата и поведението му беше доста по-агресивно. Два пъти го бяха арестували за нарушаване на обществения ред след оплаквания на туристи и чиновници, от които насилствено беше искал пари и храна. Рой го беше защитавал на едно от делата и бе успял да го отърве с условна присъда. После се опита да му осигури някаква помощ от Асоциацията на ветераните, но тя изнемогваше от притока на участници в текущите войни, а и Капитана не прояви желание да чука непрестанно по вратите на бюрократите.
Беше тъжно, но Рой не можеше да направи нищо друго, освен да извади портфейла си, да се взре в набръчканото лице с две угаснали очи и да попита:
— Какво ще кажеш да ти купя малко храна?
Капитана кимна и прокара месеста длан по мръсната си посивяла коса. Носеше ръкавици, които някога трябва да са били бели, но в момента бяха по-черни дори от лицето му. Тръгнаха един до друг по тротоара. Рой забеляза, че вместо обувки на краката му има парчета картон, завързани с канап. С тях беше успял да изкара зимата и дъждовната пролет, за да стигне до сегашните сравнително топли нощи. Дали ще изкара още година, запита се той, докато Капитана кашляше и плюеше във водите на Потомак. Отпред на куртката му се поклащаха няколко отличия, сред които имаше Бронзова звезда за бойни заслуги и два медала «Пурпурно сърце». Рой си каза, че старият воин заслужава по-добра съдба.
Капитана покорно остана да чака пред кафенето като добре дресирано куче. Рой влезе да купи храна и му подаде хартиената торбичка. Бездомникът седна направо на тротоара, унищожи храната до последната троха, изпи кафето и избърса устни с торбичката.
— Кой номер обувки носиш? — попита Рой.
— Голям — промърмори Капитана, след като погледна краката си.
— Аз също. Ела.
Върнаха се при офис сградата и влязоха в подземния гараж. Рой се протегна към задната седалка на аудито и извади чифт почти нови баскетболни маратонки.
— Пробвай ги — подхвърли ги на Капитана той.
Бездомникът сръчно ги улови във въздуха, седна на студения цимент и развърза канапа, с който беше омотал краката си. Рой зърна за миг почернялата, възлеста и разранена плът и побърза да отмести поглед.
— Стават — обяви минута по-късно Капитана. Рой беше сигурен, че щеше да каже същото дори ако се наложеше да си отреже пръстите на краката. — Сигурен ли си, приятелю? Бас държа, че струват милион долара!
— Не чак толкова, освен това имам много — отвърна Рой и внимателно се взря в лицето му. Колебаеше се дали да му даде пари, тъй като те със сигурност щяха да отидат за алкохол или за евтина дрога. Три пъти го беше карал с колата до един от обществените приюти, но само ден по-късно Капитана си беше тръгвал оттам. Все пак не можеше да го прибере в дома си. Съседите едва ли щяха да одобрят постъпката му, а и никой не му гарантираше, че ветеранът няма да превърти и да го надупчи с ножа си.
— Ако минеш след ден-два, ще ти приготвя още някои неща — рече той. — Става ли?
— Да, сър — изпъна гръб Капитана и шеговито отдаде чест.
Рой изпита чувството, че нещо му липсва, а после се учуди, че не го беше забелязал досега.
— Къде ти е количката?
Като повечето бездомници Капитана държеше всичките си вещи в една ръждясала количка за пазаруване, отдавна лишена от предните колела. Стърженето на метала известяваше за появата му от цял километър.
— Свиха ми я.
— Знаеш ли кой?
— Проклетите виетконгци, ама аз ще ги пипна! Я погледни!
От джоба на куртката се появи нож с дълго острие. Приличаше на армейски.
— Не го прави, Капитане — помоли Рой. — Това е работа на полицията.
Капитанът го изгледа безмълвно. После вдигна ръка за поздрав и рече:
— Благодаря ти за обувките!
 

24
 
За нещастие съпругът на майка й си беше у дома. Но за щастие не носеше шотландска поличка. Този път Тимъти се беше пременил като английски земевладелец — панталони от туид, старомодна жилетка с патрондаш, кърпичка в джобчето в тон с карираната му риза и кафяви ботуши за езда, въпреки че наоколо не се виждаха коне. В момента, в който го зърна, Мейс усети как бузите й започват да потрепват. Все пак успя да се извърне навреме, преди да прихне. От устата й излетя само леко пръхтене.
Настаниха се в нещо като оранжерия. Възрастна жена с униформа на прислужница сервира кафе и поднос с малки сандвичи. Изражението й подсказваше, че няма по-голямо изтезание от това да работиш при Дейна и Тимъти. Закуската изобщо не можеше да се сравнява с онази в дома на Ейб Олтман. Но Мейс все пак изяде няколко сандвича, поливайки ги с внушително количество кафе.
Йоркширският териер лежеше на мека възглавничка пред собствения си позлатен поднос и блажено дъвчеше някаква храна с острите си зъбки. Мейс беше информирана, че е женски и носи името Анджелина Фернандина.
— И нея ли я обличате? — попита тя, кимайки към скъпоценната Анджелина.
— Само когато пътуваме — отвърна Дейна. — В нашия самолет винаги й е студено.
— Горкичката.
— Бет още ли държи менажерията си от сакати животни?
— Не — поклати глава Мейс. — Има само мен и Слепеца. Но той е силен и здрав. Вероятно ще бъде такъв и когато закопаете бедната Анджи някъде в задния двор.
При тази забележка Тимъти си пое дъх и погали Анджелина с опакото на дланта си. Това подсказа на Мейс, че той не обича кучета, независимо дали са с фризирана козина, или не.
— Е, как ви се отразява животът на поземлени аристократи? — попита тя.
Тимъти опря кърпата с монограм до устните си и погледна към Дейна, вероятно очаквайки тя да отговори на въпроса.
— Наскоро избраха Тимъти за председател на местната планова комисия. Един изключително важен пост предвид безумните идеи за строителство на някои хора.
«Може би имаш предвид вашия абсурден шотландски замък насред обработваемите земи», помисли си Мейс. Но на глас каза:
— О, прекрасно! Поздравления, Тимъти!
Съпругът преглътна хапката си и изпъчи гърди. Отговорът му прозвуча така, сякаш държи реч пред хиляди горещи почитатели.
— Ще отдам всичките си сили, за да изпълня дълга си. Приемам този пост като висша форма на доверие.
«Какъв задник, господи!»
— Вярвам ти — любезно отвърна тя.
— А какви са твоите планове, Мейсън! — попита Дейна.
Мейс бавно остави кафето на масичката.
— Почти бях решила да публикувам голите си снимки в интернет, за да изкарам някой долар — отвърна тя. — Но в последния момент получих предложение за работа.
— За каква работа?
— Асистент на университетски професор.
— Че кой професор би пожелал да има асистент като теб! — сбърчи вежди майка й.
— Този е сляп и беден като църковна мишка. Вероятно е преценил, че ще му изляза по-евтино от куче-водач.
— Моля те, Мейсън! Няма ли поне веднъж в живота си да се държиш сериозно?
«Добре де, опитах, ама не ми харесва», мрачно въздъхна тя.
— Какво значение имат моите занимания за теб? Не мислиш ли, че трябваше да се правиш на загрижена майка две-три десетилетия по-рано?
— Как смееш да…
Мейс усети, че ушите й пламват. Не искаше да се стига дотук. Наистина не искаше.
— О, аз винаги смея! Затова не ми се бъркай, ако обичаш!
— Нека ти обясня защо се бъркам! — повиши тон Дейна. — Няма да можеш да се издържаш и познай след колко време ще дотичаш тук с протегната ръка!
Мейс стисна юмруци и кокалчетата й побеляха. Главата й заплашително се наведе към Дейна и спря на сантиметър от носа й.
— По-скоро ще си изгриза ръцете, отколкото да прося милостиня от теб и шотландския ти палячо!
Зачервен като рак, Тимъти с олюляване се изправи на кожените си ботуши.
— Мисля да се оттегля за малко упражнения по йога. Имам проблем с равновесието.
Дейна грациозно докосна ръката му.
— Добра идея, скъпи. Не забравяй, че довечера сме канени във «Френската хрътка» от кмета и съпругата му.
В момента, в който Тимъти напусна стаята, Дейна яростно се нахвърли върху малката си дъщеря.
— Имам чувството, че затворът те е направил още по-лоша.
Обидата беше толкова незначителна, че Мейс не й обърна внимание. Помълча малко, загледана в лицето на майка си.
— Защо още се лигавиш с него? — попита тя. — Нали му надяна халката? Вече си законна съпруга на лорд Кльощав задник!
— Той не е лорд, а шотландски граф — сковано отвърна майка й.
Истината внезапно блесна в съзнанието на Мейс.
— Работата е ясна — промърмори тя. — Прекарал те е с предбрачен договор, а?
— Млъкни, Мейсън! Веднага млъкни!
— Какви са условията? Прибираш няколко диамантени гривни, малко пари в брой и пачка тройно обезпечени облигации за всяка година от брачното блаженство?
— Изобщо не знам защо те поканих! — сопнато рече майка й.
— Това поне е лесно — изправи се Мейс. — Просто искаше да ми демонстрираш фантастичния си начин на живот. Е, наистина съм впечатлена. Много се радвам на щастието ти.
— Лъжкиня! Винаги си била ужасна лъжкиня!
— Предполагам, че поради тази причина станах ченге. Просто си вадя значката на всеки, който се опитва да ме прецака.
— Но вече не можеш да бъдеш ченге, нали? — предизвикателно я изгледа майка й.
— Не и преди да разбера кой ме натопи.
Дейна артистично извъртя силно гримираните си очи.
— Наистина ли мислиш, че ще се случи някога?
— Не мисля, а знам.
— На твое място ще направя всичко възможно да задоволявам прищевките на професорчето ти. Защото от сега нататък едва ли ще бъдеш нещо повече от «асистентка».
— Благодаря за съвета. Не ме изпращай, ще се оправя сама.
Но майка й я придружи до входната врата, изчака я да нахлупи каската и попита:
— Знаеш ли колко неприятности причини на сестра си?
— Да, знам.
— Но не ти пука, нали?
— Ще ми повярваш ли, ако кажа обратното?
— Направо ми призлява от твоя егоизъм!
— Усвоих го от страхотна учителка.
— Която все пак посвети на баща ти най-хубавите години от живота си. Никога не сме имали пари, никога не пътувахме, никога не предприемахме каквото и да било. И винаги щеше да бъде така.
— Естествено. Наказанието на престъпниците и опитите да се изгради един по-добър свят не са означавали нищо за теб, нали?
— Ти беше малка и не разбираше нищо.
— Напротив, разбирах много неща. И ще ти призная нещо: ти никога няма да имаш онова, което имаше тогава. Независимо колко богаташи като Тимъти ще смениш.
— Така ли мислиш?
— Така мисля — отвърна Мейс и вдигна визьора на каската си. — Защото татко беше единственият мъж на света, когото си обичала.
— О, я се махай!
Мейс забеляза лекото треперене на ръцете й.
— Дори не подозираш какъв късмет си имала с мъж като татко. Достоен мъж, който истински те е обичал. Бет нямаше този късмет, аз също съм далеч от него.
Остана с впечатлението, че миг преди вратата да се затръшне под носа й, успя да зърне насълзените очи на майка си.
Изведнъж изпита желание час по-скоро да се махне от тук и нервно превключи скоростите. Може би майка й беше права. Може би никога повече нямаше да бъде ченге. И трябваше да се задоволи с това, което й се предлагаше.
 

25
 
Бет четеше за трети път доклада от екрана на монитора си. Така я беше учил баща й. Първият прочит за по-общо осведомяване, вторият за детайлите. Третият трябваше да бъде направен поне един час след тях, но по друг, по-хаотичен начин, принуждаващ очите да търсят необичайното.
Отново се съсредоточи. След отварянето на файловете в служебния компютър на Даян Толивър не бяха открили нищо особено. Същият резултат бяха получили и от компютъра в дома й. Служебният съдържаше голямо количество юридически документи, материали за проучване и кореспонденция по десетина сложни сделки. Къщата в старата част на Александрия също не криеше изненади. Сега се работеше по служебните и личните контакти на жертвата. Убийствата почти никога не ставаха случайно. Роднини, приятели, познати, конкуренти, отблъснати любовници — това бяха категориите, от които обикновено изскачаше и убиецът.
Насочи вниманието си към една интересна подробност, открита в служебния компютър на Толивър. А именно имейлът, който тя беше изпратила на Рой Кингман в петък вечер. Надяваше се, че Кингман ще има обяснение за краткия и почти неразгадаем текст, но по време на телефонния си разговор с един от криминалистите той категорично отрече да има някаква представа какво означава и защо е изпратен именно до него.
От записите на охранителните камери в гаража бяха установили, че Толивър е напуснала кантората в седем без две минути, върнала се е в десет без нещо и окончателно си е тръгнала в десет и четирийсет. Екипът по почистването се беше появил в седем и половина и си беше тръгнал около девет и половина. Никой не беше забелязал нищо необичайно.
Какво правят хората в петък вечер? Най-често вечерят навън. Фактът, че Даян беше използвала колата си, подсказваше, че мястото на нейната вечеря не е било наблизо. В момента проверяваха кредитната й карта, за да научат името на ресторанта. Това можеше да се случи само ако тя беше платила сметката, но все пак си струваше да опитат.
«Трябва да се фокусираме върху А-».
Кингман категорично заяви, че не разбира смисъла на имейла й. Дали това беше цялото съобщение или само част от него? Може би я бяха прекъснали. Кой ли го бе направил в този късен час? Но в понеделник сутринта тя все още бе жива. Бет се намръщи, като си спомни за контактите на сестра й с Кингман. В състояние ли бе този човек да увреди нечий мозъчен ствол? Вероятно да.
През уикенда имаше и други имейли, които Даян беше изпратила от дома си. Рутинни послания до приятели и познати плюс две поръчки за доставка на храна. В понеделник колата й — «Беемве 735» — беше паркирана на нормалното си място в гаража, а камерата на входа беше регистрирала появата й — точно в шест сутринта. Претърсването се оказа безрезултатно.
Не биваше да се изключва и версията за грабеж, тъй като дамската чанта на Толивър не се намери. Но тя бе изнасилена, което също можеше да се окаже първоначалният мотив, а убийството — начин да й се затвори устата. През уикенда в кантората не беше ходил никой от служителите на «Шилинг и Мърдок», включително и Даян Толивър.
Обикновено се бе появявала около девет сутринта. Но защо в понеделник беше дошла толкова рано? Бяха разпитали всички служители на кантората, за да научат къде са били в понеделник сутринта, но Бет най-много разчиташе на анализа на спермата.
Не разбраха дали някой е говорил с Даян през уикенда. Един от съседите я бе видял да потегля с колата в неделя сутринта, някъде около девет, но не бе разговарял с нея. Къщата й бе уединена, така че тя би могла да влиза и да излиза, без да среща когото и да било.
В миялната машина откриха мръсни чинии, в кошчето имаше остатъци от храна. Значи през почивните дни Даян се беше хранила вкъщи. По принцип бе ползвала услугите на фирма за почистване, чиито служители ходели у дома й три пъти седмично, но не през уикенда. От домашния й телефон нямаше изходящи обаждания, а на гласовата й поща имаше съобщения от колеги адвокати. Като повечето хора в днешно време вероятно бе използвала предимно мобилния си телефон. Не го откриха; сигурно бе изчезнал с ръчната й чанта, но поискаха пълна разпечатка на разговорите й от оператора. Оказа се, че през уикенда беше провела доста разговори. Но нито един от тях не беше с приятели или колеги. Бяха свързани с обичайните неща, които хората вършат в събота и неделя. Разбира се, Толивър не бе подозирала, че това ще бъде последният уикенд в живота й.
В петък работното й време беше преминало в срещи с различни клиенти. Трима от тях бяха местни и вече бяха разпитани, но не казаха нищо интересно. Толивър се беше държала абсолютно нормално. Две от срещите й бяха с чуждестранни клиенти, които си бяха заминали още в петък вечерта и вече бяха в Близкия изток. Явно нито един от тях не можеше да бъде убиецът.
Джиесемът й изписука.
— Ало?
— Работиш до късно, а? — попита Мейс.
— Имах едно събрание, но то се отложи. Какво предлагаш?
— Каня те на вечеря. Но ти избери мястото. Да бъде наистина добро — от онези, на които се ходи с официално облекло.
— Да не би Олтман да ти е дал аванс?
— Не. Току-що закрих банковата си сметка.
— Мейс! Ами кредиторите ти?
— Ще започна да им плащам, след като получа първата заплата. А днес предлагам хубавичко да си хапнем.
— Толкова зле ли беше мама?
— Защо да е зле? Още е жива, аз също.
— Добре. Да речем, около осем и половина. Ще ти звънна да ти кажа ресторанта.
Мейс изключи и Бет отново се задълбочи в бележките си.
После иззвъня служебният телефон. Тя вдигна слушалката, изслуша краткото съобщение и затвори. Беше станало ново убийство.
Жертвата беше федерален прокурор, но не Мона Данфорт. Бет с усилие изключи добавката «за съжаление» в края на мисълта си. Току-що бяха открили трупа на Джейми Мелдън в контейнер за смет в Северозападен Вашингтон.
 

26
 
По пътя Бет се замисли за убития прокурор. Джейми Мелдън беше един от най-опитните помощници на Мона Данфорт и същевременно нейна пълна противоположност — прекрасен човек и отличен юрист, който имаше много врагове в престъпния свят както всеки добър прокурор. И някой от тях му беше видял сметката. По всичко личеше, че вечерята с Мейс ще се отложи. Но сестра й щеше да я разбере, защото знаеше не по-зле от нея, че в тяхната професия работата винаги е на първо място.
На местопрестъплението завари не само своите хора, но и представители на ФБР. Не се изненада, тъй като Мелдън беше федерален прокурор и убийството му изискваше задължително разследване от страна на Бюрото. Изненада я друго — нейните полицаи и криминалисти си събираха нещата с очевидното намерение да се оттеглят.
— Какво става? — обърна се тя към офицера, който ръководеше екипа.
— Най-безцеремонно ни дадоха да разберем, че се води федерално разследване и нямаме работа тук.
— Не ни е за пръв път да работим съвместно с Бюрото — възрази тя. — Къде е специалният агент, който отговаря за разследването?
Колегата й посочи някакъв мъж в костюм близо до контейнера за смет.
Бет се насочи към него, следвана от двама детективи от отдел «Убийства».
— Мога ли да знам какво става тук?
Мъжът с костюма се обърна.
— Здрасти, Бет.
Тя веднага го позна.
— Стив? Не знаех, че шефовете на Бюрото вече се занимават с огледа.
Стив Ланиър беше заместник-директор на Вашингтонското оперативно бюро на ФБР, с когото Бет работеше в тясно сътрудничество.
— Не мога да кажа същото за теб, тъй като ти не пропускаш нито едно местопрестъпление — отвърна той.
— Познаваш ли Джейми Мелдън?
— Не.
— Защо тогава си тук?
Той погледна към групичката мъже в цивилни костюми.
— Знаеш ли кои са онези?
— Не. А трябва ли?
— След малко ще дойдат да ти съобщят, че престъплението има връзка с националната сигурност, и ще те помолят да се оттеглиш от разследването.
— Какво общо има убийството на прокурор с националната сигурност?
— Предполагам, че ние никога няма да разберем — отвърна с въздишка Ланиър.
— Ние? Те имат право да отстранят нас, но ти си ФБР!
— При нормални обстоятелства е така.
— Какви са извънредните обстоятелства?
— Единственото, което мога да ти кажа, е, че онези хора дойдоха направо от Пенсилвания Авеню.
— От Белия дом?
— Не си прави труда да ги питаш кои са, защото едва ли ще получиш отговор.
— ЦРУ? — озадачено попита Бет. — Те нямат юрисдикцията да разследват убийства. Да не говорим, че не могат да действат на територията на страната.
— Може би не са от ЦРУ.
— Не ми казвай, че не знаеш откъде са, Стив!
— Страхувам се, че е така.
— Как тогава са получили достъп до зоната на местопрестъплението?
— Показаха ни шофьорските си книжки — мрачно се усмихна Ланиър.
— Майтап ли си правиш с мен?! Какви шофьорски книжки?
— Лично директорът на ФБР ме предупреди, че ще бъдат тук. Изреди ги по имена и заповяда да им осигурим неограничен достъп до местопрестъплението, тъй като те щели да поемат разследването. Затова не беше нужно да се легитимират.
— Не мога да повярвам!
— Но е истина.
— Началник Пери? — приближи се към тях мъж на около четирийсет, който очевидно беше ръководител на групата непознати.
— Аз съм — остро отвърна Бет.
— Надявам се, че заместник-директорът на ВОБ вече ви е информирал за… хммм… развоя на събитията.
— Какви събития? Може би, че си превишавате правомощията на базата на законното право да притежавате документи за правоуправление на моторни превозни средства? Ако това имате предвид — да, така е. Но аз очаквам да ме запознаете с подробностите, включително имената ви и агенцията, за която работите!
— Това няма как да стане — любезно отвърна мъжът. — Кметът всеки момент ще ви изпрати имейл…
Блекбърито на Бет започна да вибрира.
— Ето го и него — усмихна се непознатият.
Бет погледна екрана. Кметът беше любезен и дипломатичен човек, но този път посланието му беше пределно ясно: оттеглете се веднага!
— Да очаквам ли копия от докладите? — попита тя.
— Не.
— А мога ли да видя трупа?
— Същият отговор — поклати глава непознатият.
— А ще ме уведомите ли, когато хванете убиеца?
— Очакваме в рамките на две минути да се изнесете оттук заедно с хората си! — отвърна хладно мъжът и се отдалечи.
Бет погледна към Ланиър.
— Колкото мен ли ги мразиш, Стив?
— Повече от теб, повярвай ми — отвърна заместник-директорът.
— Ще ми кажеш ли имената им? Предполагам, че си ги запомнил от… шофьорските книжки!
— Съжалявам, Бет, но и аз получих своите заповеди.
Тя въздъхна и тръгна към колата си. Поне щеше да вечеря със сестра си.
 

27
 
На вратата се почука и Рой вдигна глава от договора, който преглеждаше.
— Да?
На прага се появи младеж с кадифени панталони, раирана риза и евтина щампована вратовръзка, който дърпаше след себе си количката за разнасяне на поща. Едно старомодно, но все още полезно приспособление, защото дори в ерата на дигиталната информация юристите все още се нуждаеха от материали, изписани на истинска хартия.
— Специална доставка — обяви младежът.
— Остави я на бюрото, Дейв.
Младежът се приближи с някаква книга в ръце.
— Побиват ме тръпки — промърмори той.
— Защо?
— Заради мисис Толивър.
— Спокойно, Дейв, убиецът едва ли ще се върне — каза Рой.
— Нямах това предвид — рече Дейв и остави книгата на бюрото.
Рой се облегна в стола и скръсти ръце пред гърдите си.
— Хайде, казвай — въздъхна той. — Не ме дръж в напрежение.
— Това е от мисис Толивър — рече Дейв и почука с пръст книгата.
Рой се пресегна и я грабна.
— Кога я е оставила в стаята за служебната поща?
— Не знам.
— Защо не знаеш? Нали спазвате някакви процедури?
— Обикновено ни се обаждат и ние отиваме да приберем пратката. Действаме, след като попълнят специалния формуляр за доставка.
— Тогава защо не знаеш кога е била изпратена книгата?
— Просто я намерих в нашата стая заедно с формуляра. Вероятно тя сама е свършила тази работа. Секретарката й нищо не знае, вече я питах.
— Но тя беше убита в понеделник сутринта, а днес е вторник следобед. Защо я получавам чак сега?
— Вчера не разнасяхме поща, защото полицията беше тук. Току-що започнахме да работим, съжалявам.
Рой спря поглед върху корицата. Учебник по договорно право, доста старо издание. Юристите никога не си разменяха стари учебници. Тук имаше нещо.
— Тази книга беше ли при вас в петък? — вдигна глава той.
— Май я нямаше.
— Но не си сигурен, така ли?
— Не съм.
— Добре. А в понеделник?
— Не мога да кажа. В кантората беше истинска лудница. Но трябва да е била там в понеделник сутринта. Искам да кажа, че тя не би могла да я изпрати, след като са я убили…
— Може би го е направил някой друг, Дейв. Няма как да установим дали мисис Толивър е донесла книгата лично.
— Да, вярно — сепна се Дейв. — Ще си имам ли неприятности?
Рой се облегна назад и гневът го напусна.
— Вероятно не — отвърна той. — Благодаря ти, Дейв. Извинявай за острия тон, но всички сме изнервени…
Изчака вратата да се затвори след младежа и се вгледа във формуляра, прикрепен към книгата. Беше попълнен с равния почерк на Даян, който познаваше от много документи. Но графата за датата и часът на доставката беше празна. Срещу получателя беше изписано неговото име. Значи Даян действително е искала книгата да стигне до него. Ей така, без видима причина. Прелисти страниците. Нищо особено. Просто един стар учебник.
Телефонът иззвъня.
— Да?
Той разпозна гласа отсреща и се усмихна.
— Сигурно вече си изработил стотина платени часове — отбеляза Мейс.
— Вече ти казах, че ние сме хуманна кантора и не обираме почасово клиентите си.
— Имаш ли време да си поговорим?
— Да. Кога?
— Какво ще кажеш за сега?
Вратата се отвори и Мейс му помаха.
Той поклати глава и остави слушалката.
— Винаги ли си толкова шантава?
— О, още нищо не си видял.
— Звучи ми обезпокоително.
— Знам. Защото наистина съм шантава.
 

28
 
Мейс затвори след себе си и седна насреща му.
— Благодаря, че ме придружи до Ейб.
— Чакай да получиш сметката, която ще ти представя — отвърна той и вдигна книгата. — Даян Толивър ми е изпратила това по служебната поща.
— Е, и?
— Току-що я получих, но не разбирам защо. Става въпрос за някакъв стар учебник.
— Остави я на бюрото! Веднага!
Той бързо се подчини.
— Кой друг, освен теб я е докосвал? — остро попита тя.
— Най-малкото още един човек — момчето, което разнася пощата.
— Страхотно!
— Той не знаеше за какво става въпрос.
— Но ти би трябвало да знаеш.
— Добре де, права си. А сега какво?
— Имаш ли кърпичка?
— Не, но имам салфетки.
Мейс взе една салфетка и внимателно разтвори книгата.
— Разлистих няколко страници, но не открих шифровано послание. Може би трябва да я полеем с лимонов сок и да видим дали има нещо, написано със симпатично мастило…
— А можем да направим и така — отвърна Мейс, хвана книгата за гръбчето и я разтръска. Страниците се развяха и нещо тупна на плота.
Рой посегна към малкото ключе, но Мейс нададе предупредителен вик и той бързо отдръпна ръката си. Тя взе нова салфетка и хвана ключето за назъбената част.
— Не е за сейф. Може би е за пощенска кутия — заключи тя.
— Това стеснява разследването до някакви си пет-шест милиона кутии — въздъхна Рой.
— Да е споменавала, че има кутия в някоя поща?
— Не — поклати глава Рой.
Мейс фиксираше ключето с такъв поглед, сякаш очакваше да проговори и да разкрие всичките си тайни.
— Тя не е опитвала друг начин за комуникация с теб, така ли?
Рой понечи да каже «не», после трепна. Пръстите му пробягаха по клавиатурата, а после обърнаха монитора към нея.
— В петък вечер ми е изпратила този имейл.
— Полицията знае ли?
— Да, днес вече ме разпитваха за него. Казах им, че не знам какво означава.
— Сигурен ли си, че не ти напомня за нещо? — попита Мейс, след като изчете няколкото думи.
— Сигурен съм. Но изразът е малко странен. «Трябва да се фокусираме върху»… Би могла да се изрази по-просто.
— Не знам. На теб ти плащат за подобни детайли. Вероятни кандидати за «А»?
— Твърде много са. Но ти вече не работиш в полицията, нали?
— Няма закон, който да забранява на обикновените граждани да разследват престъпления.
— Но…
— Да се върнем на имейла и ключето. Някакви идеи?
— Стига си ме разпитвала!
— Кажи ми, Рой!
— Честър Акерман, управляващият съдружник във фирмата. Вчера разговарях с него. Стори ми се много разстроен и нервен.
— Е, как няма да е разстроен, след като една от подчинените му е открита мъртва в хладилника.
— Знам. Но нещо ми подсказва, че е далеч по-уплашен, отколкото ситуацията го изисква. Надявам се, че разбираш за какво говоря.
— Сякаш се страхува за кожата си?
— Да. Останах с чувството, че крие нещо.
— Какво?
— Нямам представа.
— Какво знаеш за него?
— От Чикаго е, семеен. Осигурява страшно много работа на фирмата.
— Ясно. Всъщност искаш да кажеш, че не знаеш нищо.
— Не съм имал повод да се ровя в личния му живот.
— Сега може би имаш.
— Искаш да шпионирам управляващия съдружник? — с недоверие я изгледа той.
— Както и всеки друг, който може да ни бъде полезен.
— За едно убийство, което по всяка вероятност е случайно?
— Открил си колежката си мъртва в хладилника. Как така да не е свързано с работното място?
Рой взе гумената топка и я изстреля към коша. Не улучи.
— Рефлексите ти не действат — отбеляза Мейс. — Често се случва, когато си близо до местопрестъплението. — Тя седна на ръба на бюрото, взе една салфетка и започна да прелиства учебника. — Случайно да обслужвате мафиоти?
— Тук не се занимаваме с наказателни дела — поклати глава той. — Само със сделки.
— Бизнес клиентите често имат конфликти със закона.
— Вече ти казах, че отклоняваме всички съдебни дела.
— На коя фирма ги прехвърляте?
— Те са няколко, по предварително одобрен списък.
— Май нямаме особен напредък — подхвърли тя.
— Нямаме — съгласи се Рой.
— Колко печелиш?
Очите му леко се разшириха.
— Защо продължаваш да ми задаваш този въпрос?
— Защото не съм получила отговор. Не се прави на ядосан, въпросът не е чак толкова необичаен.
— Добре де, получавам малко повече, отколкото ти предложи Олтман.
— Колко повече?
— Ами… Почти двойно, ако броим бонусите и някои други екстри.
— Началната заплата на полицай в градската полиция е по-малко от петдесет бона годишно.
— Никога не съм твърдял, че животът е справедлив. Но държа да ти кажа, че като обществен защитник печелех далеч по-малко от петдесет бона. — Очите му изпитателно пробягаха по лицето й. — А сега ми обясни, защо толкова много искаше да разбереш колко печеля?
— Защото фирмата ти е богата, което може да се окаже мотив за убийство.
— Добре, ясно. Ще прегледам някои документи, а после ще ти се обадя. Какво ще правиш довечера?
— Ще вечерям със сестра ми. Но после съм свободна.
— Никога ли не спиш?
— Само от две години насам.
Тя внимателно уви ключето в салфетка и го прибра в джоба си.
— Хей, какво правиш? — нервно попита Рой. — Не искам да ми лепнат обвинение за укриване на веществени доказателства!
— А пък аз искам да разбера какво, по дяволите, става тук. Неудържимо ме привличат необяснимите неща в този живот.
— Но ти вече не си ченге, Мейс!
— Всички все това ми повтарят — каза тя, стана и тръгна към вратата.
 

29
 
Мейс възседна мотоциклета. Вещественото доказателство сякаш пробиваше дупка в джоба на якето й. Току-що беше извършила престъпление в града, в който сестра й беше главен представител на закона.
— Ти си пълна идиотка! — прошепна тя, докато дукатито тихо мъркаше на някакъв червен светофар. — Откачалка! Боклук, който никога не може да спре и да си каже: «Недей, не го прави!».
Беше обещала на сестра си да не си пъха носа в това разследване.
Но в затвора й се случи нещо, за което не знаеше дори Бет. Беше попаднала на някакъв стар вестник, в който се описваше историята на агент на ФБР, осъден за изнасяне на поверителна информация в полза на мафиотски бос и участие в нелегално прехвърляне на оръжие през щатската граница. Агентът отричал докрай, твърдейки, че са му заложили капан, но въпреки това бил осъден и излежал целия срок на присъдата си. Когато излязъл от затвора, той се преместил в друг щат и успял да проникне в опасна престъпна група, занимаваща се с разпространение на наркотици. Пренебрегвайки огромния риск, натрупал планина от доказателства, които предоставил на ФБР, и групата била разбита. А по време на съдебния процес не се поколебал да свидетелства срещу нейните лидери. Медиите подели историята и случаят получил гласност в цялата страна.
Всички си задавали въпроса защо човек с гузна съвест би направил подобно нещо. Той би трябвало да е невинен. Очевидно ставало въпрос за съдебна грешка. Общественият натиск стигнал до политиците на Капитолия, които принудили Бюрото да наруши собствените си правила и да върне на работа своя бивш служител въпреки присъдата му. Човекът стигнал до началник на оперативно бюро в Средния запад, а кариерата му била белязана с многобройни постижения и похвали.
Името му беше Франк Кели. Отчаяната Мейс му написа писмо от затвора, разказвайки му своя случай. Малко по-късно той пристигна в Западна Вирджиния и дойде да я посети. Беше едър и сериозен мъж, който се запозна с делото й и без колебание обяви, че й вярва. Проявил дълбоко съчувствие към ситуацията, в която беше попаднала, той беше достатъчно откровен да й заяви право в очите: «Никога няма да изчистиш досието си. Препятствията са твърде много. Дори да откриеш нещо, едва ли ще успееш да го докажеш на достатъчно високо ниво. Срещу теб ще се изправят хора, които просто няма да искат да ти повярват. Можеш да направиш само едно: излезеш ли оттук, отново да се качиш на седлото. Сама, на свой риск, без подкрепата на властта и с всички евентуални последици. Както аз го направих. Ако попаднеш на нещо, което може да изчисти името ти, то трябва да стигне до съда и общественото мнение. Трябва обаче да знаеш, че няма гаранции. Откровено ще ти кажа, че аз извадих късмет. Но това е единственият начин да поставиш съдбата си под някакъв контрол. Поне можеш да опиташ. В противен случай никога вече няма да бъдеш ченге».
«Само това искам — беше отвърнала Мейс, — да опитам.»
Той й стисна ръката и й пожела късмет.
Само това искам — един последен опит отново да облека синята униформа.
Мнозина от колегите й бяха убедени, че тя се радва на специално отношение, защото е сестра на Бет Пери, но всъщност беше точно обратното. Бет правеше всичко възможно да се дистанцира и на практика се отнасяше с нея много по-сурово, отколкото с останалите си подчинени. Мейс си беше заслужила сама всяко повишение и награда, както и всички белези, които беше получила — както видимите, така и онези, които оставаха скрити в душата й. Завърши Полицейската академия с почти пълно отличие. Дори инструкторите, които се престараваха да й търсят недостатъци, бяха принудени да признаят, че тя е най-доброто попълнение в армията със сини униформи от дълго време насам. Всъщност от времето, когато сестра й беше завършила същата академия с отличен успех.
За рекордно кратък срок се издигна от новобранец до сержант и направи и най-важния скок в кариерата си — назначение в Дирекцията за криминални разследвания, откъдето я разпределиха в отдел «Убийства и сексуални престъпления». Там й възложиха най-трудната работа — да си блъска главата с неразкрити убийства и сексуални посегателства, чието разследване беше изстинало точно колкото и труповете. Постепенно си изработи собствен стил и начин на работа, които въпреки неодобрението на началниците и честите наказания постепенно се наложиха като модел за следствени действия и влязоха в учебната програма на Академията.
С годините си спечели много приятели, защото беше лоялна и не обръщаше гръб на никого, включително и на хора, които го заслужаваха. Създаде си и врагове, разбира се. Непримирими врагове. Но имаше и врагове, които тя можеше да убеди, че са й задължени. Именно по тази причина беше тук сега.
Мейс паркира мотоциклета пред магазина с навес от червен брезент, върху който с бели букви беше изписано името на фирмата: «Гражданин войник». Бутна вратата и влезе.
На високите полици край стените бяха подредени абсолютно всички средства за лична защита, които съществуваха на пазара. В специалните витрини с решетки бяха изложени всякакви пушки, карабини и щурмови оръжия, които сякаш чакаха някой да ги хареса. Заключени шкафове с дебели стъкла предлагаха широка гама от автоматични и полуавтоматични пистолети редом със старомодни револвери.
— Здрасти, Байндър — подвикна Мейс на мъжа, който стоеше в дъното на магазина, близо до касовия апарат. — Да ти се намира някоя от онези самоделки, вариант на АР-15, които едно време предлагаше на черно?
Байндър носеше камуфлажни панталони и прилепнала черна фланелка, която подчертаваше всяко мускулче на внушителните му ръце. Беше обут във военни обувки, достатъчно износени, за да изглеждат автентични. Но Мейс знаеше, че те наистина са такива. Човекът беше служил на Чичо Сам достатъчно дълго и бе прекарал известно време зад решетките, след което бе безславно уволнен заради разпространение на дрога в поделението. Това за малко не бе отнело живота на двама новобранци, които си бяха инжектирали долнокачествения метадон. Афроприческата на Байндър напомни на Мейс за младия Майкъл Джексън. Беше странно, тъй като Байндър беше бял, лицето му беше обсипано с лунички, а косата му беше огненочервена, но с вече посивели корени.
— Изпратете клоуните — изтананика полугласно тя.
Байндър се обърна. В едната си ръка държеше портативен металотърсач, а в другата стискаше дълъг щурмови нож със сгъваема дръжка.
— Ей, май наистина се радваш да ме видиш — отбеляза Мейс.
— Кога те пуснаха, по дяволите?
Думите прозвучаха по-скоро като съскане, отколкото като нормален въпрос.
— Не са ме пуснали, а избягах. Ако ме предадеш, ще получиш награда.
Байндър остави ножа на полицата, на която бяха подредени други хладни оръжия, всяко с етикет и цена.
— Зает съм — изръмжа той. — Вече не си ченге и не можеш да се заяждаш с мен!
Вместо да си тръгне, Мейс разрови купчината ножове на полицата до себе си и измъкна един сгъваем с дървена дръжка. Направи рязко движение с китката и наточеното като бръснач 15-сантиметрово острие изскочи навън.
— Аха! Това тук е ръчно наточен филипински нож «Балисонг» с двойни канали и пружина. Страшно готин, но за нещастие вносът на такива ножове в САЩ е забранен още през осемдесетте години на миналия век.
— Не думай — небрежно промърмори Байндър.
— От техническа гледна точка ножовете «Балисонг» се причисляват към хладните оръжия, наричани още «пеперуди». Те са незаконни във Вашингтон, Мериленд и Вирджиния.
— Забравили са да ме уведомят. Ще трябва да поговоря с адвоката си.
— Много добре. А докато ти си приказваш с него, аз ще се обадя на командира на Пети отряд и ще го помоля да хвърли едно око на стоковата ти листа. А ако имаш слабост към екстравагантното облекло, ще ти препоръчам едно страхотно заведение в Западна Вирджиния, където спокойно можеш да останеш за няколко години. — Очите й се плъзнаха по рошавата червена коса. — Добрата новина е, че там изобщо няма да се подстригваш.
— Какво, по дяволите, искаш от мен? — заплашително я изгледа Байндър.
— Малко оборудване. Ще си платя, но не по обявените цени, защото в момента съм малко зле с парите.
Ръката й затвори балисонга с рязко движение на китката.
— Един съвет, Байн. Постарай се следващия път да не излагаш незаконната стока на витрината. Искам да кажа, направи така, че инспекторите да се потрудят малко, за да я открият. Иначе ще станат лениви.
— Какво оборудване ти трябва?
— Начело в списъка ми са няколко неща: ултравиолетова синя лампа, флуоресцентна боя и контрастни очила. Изобщо не ми предлагай евтините китайски боклуци. В организма ми има достатъчно олово от храната в затвора.
— Имам един хубав комплект, който струва три стотачки — промърмори едрият мъж.
— Чудесно. Ще ти дам петдесет за него.
Широкото му лице се сгърчи в гримаса, луничките заприличаха на гигантски амеби.
— Това е грабеж! Знаеш ли колко ми е шибаният наем?
— В затвора няма да плащаш наем. Особено ако се паднеш в един сектор с някой от смахнатите борци за «чиста арийска нация», които имат специално отношение към рижите.
Гневът на Байндър мигновено се стопи.
— Какво друго? — глухо попита той.
— Дай да видим с какво още разполагаш — сладко се усмихна тя.
Не след дълго приключиха и Мейс натовари покупките си в голяма раница, която успя да измъкне безплатно от Байндър. Уреди сметката и тръгна към изхода.
— Залагам двайсет кинта, че след шест месеца ще се върнеш в пандиза — подвикна след нея Байндър.
Тя рязко се завъртя.
— А пък аз залагам петдесетачка, че в рамките на четирийсет и осем часа общинската полиция ще конфискува всички незаконни боклуци, които продаваш в тая дупка!
Байндър стовари огромния си юмрук върху плота.
— Нали сключихме сделка? — изрева той.
— Не си спомням такова нещо. Просто споменах за «пеперуди» и ти ми направи наистина добра отстъпка. Струва ми се, че това беше паролата за специални клиенти.
— Ти си… Ти си кучка! — изрева извън себе си онзи.
— Чак сега ли го разбра, тъпако?
Той мрачно огледа раницата.
— Какво ще правиш с всичко това, да те вземат мътните?
— Не обичам да стоя край страничната линия, Байн.
— Това пък какво означава?
— Означава две години в ада без синята униформа, която ми отнеха незаслужено!
 

30
 
Рой внимателно затвори вратата. Даваше си ясна сметка, че не е много умно да се прави на шпионин, докато детективите все още са в сградата, но същевременно изпитваше странното желание да не разочарова Мейс Пери. Може би защото съзнаваше, че тя по всяко време може да го срита в задника.
Кабинетът на Честър Акерман изглеждаше така, сякаш собственикът му никога не бе работил в него. А при отсъствието на платени часове никой не можеше да каже дали е така. Същевременно обаче този човек осигуряваше на фирмата повече контракти от всички останали партньори, взети заедно. А в света на юристите само това имаше значение. Ето защо именно Акерман изпълняваше длъжността на управляващ съдружник. Рой бързо се зае да преглежда папки, документи и чекмеджета, като не пропусна да провери дори джобовете на сакото, което беше окачено зад вратата. Опита се и да влезе в компютъра на шефа, но не успя да се справи с паролите.
В един момент долови стъпки по коридора, но те заглъхнаха още преди да изпадне в паника. Изправи се до вратата и се ослуша, а после предпазливо се измъкна навън. Подмина кабинета си и продължи към стаята за разпределение на пощата. Отново поговори с Дейв, не научи нищо ново и реши да зададе няколко въпроса на колегата му. Позабави се, изчаквайки ги да излязат с пакети в ръце. Претърсването на стаята също не даде резултат.
Очите му се спряха на сервизния асансьор за пощата, монтиран в ъгъла. «Шилинг и Мърдок» държаха едно помещение и на петия етаж, където се съхраняваха архивите. То беше свързано с асансьора тук, който изстрелваше документите директно горе. Така беше по-удобно. Тежките кашони пътуваха по шахтата, вместо да бъдат товарени на колички и пренасяни с асансьора за служители.
В главата му се появи странна мисъл.
Взе асансьора за четвъртия етаж. Вратите се плъзнаха встрани, ушите му моментално писнаха от ударите на чук и грохота на различни машини. Насреща му изникна някакъв кльощав тип с голи, покрити с татуировки ръце и жълта каска на главата.
— Кажи, приятел.
— Аз съм от юридическата кантора на шестия етаж — осведоми го Рой.
— Хубаво, но нямаш работа тук.
— Освен това съм член на комисията за надзор на сградата. Научихме, че напоследък при вас стават кражби на инструменти и председателят ме помоли да проуча въпроса. Ние изготвяме периодични доклади за състоянието на оборудването, които изпращаме на застрахователната компания. Надявам се, че разбирате за какво става въпрос.
В момента, в който получи адвокатски права, способностите му да будалка хората сякаш се издигнаха на ново, по-високо ниво. Но от тогава насам в душата му остана да мъждука подозрението, че именно за това се беше записал да следва право.
Изражението на физиономията под жълтата каска показваше, че мъжът не е разбрал нито дума от казаното.
— Какво значи това?
— Значи, че трябва да проучим въпроса — търпеливо отвърна Рой. — Вашата фирма има всички шансове да получи добри пари от дебелата застраховка, която плащаме, за да компенсирате загубите си.
Мъжът му подхвърли една каска и се ухили.
— Няма да е зле. Аз обаче съм дърводелецът, не шефът. И внимавай къде стъпваш, приятел. Не ми се мисли как пък ние ще ти платим дебелата адвокатска застраховка, ако вземеш да се претрепеш!
Рой нахлупи каската и започна обиколката си. Един от асансьорите беше пригоден за пренасяне на материали, тъй като сградата нямаше товарен асансьор.
Нямаше представа колко работници бяха получили магнитни карти за достъп. Огледа се за дърводелеца, пристъпи към него и му зададе въпроса. Човекът навиваше винтове в голяма метална рамка.
— Шефът има карта. Ползвам я и аз, когато се наложи да дойда преди отварянето на сградата. Повечето момчета идват към осем и половина и така влизат направо.
— А кога си тръгвате?
— Точно в пет и половина. Такива са правилата.
— Не работите ли извънредно? В събота и неделя например?
— Аз не. Държа на свободното си време. Трябва да питаш шефа дали някой друг не бачка извънредно.
— Той къде е?
— Още обядва. — Човекът остави електрическата отвертка и свали каската си на тила. — Такъв искам да стана и аз: шеф на строителна бригада.
Рой продължи обиколката си. До слуха му достигна равномерно бучене. Обърна се и с изненада установи, че дневният портиер е застанал пред микровълновата печка, разположена в малка ниша заедно с някакъв хладилник.
— Хей, Дан, какво правиш тук?
Дан, строен мъж с посребрена коса и мустаци, беше облечен в нов работен гащеризон.
— Пропуснах обяда, Рой — отвърна той. — Топля си малко супа.
— Често ли идваш тук?
Микровълновата звънна, Дан извади купата с доматена супа и вдигна лъжицата.
— Дават ми някой долар, за да поддържам работната площадка — обясни той.
— Кой? Шефът на бригадата ли?
— Аха. Преди две години, още преди да постъпя тук, бачках при него и той ме е запомнил. Малко допълнителни пари не са ми излишни. — Той замълча за момент, после побърза да добави: — Но на първо място са основните ми задължения, Рой.
— Това не ме засяга — успокои го юристът. — Но чух, че тук има някакви проблеми…
— Изчезват разни неща — кимна Дан. — Инструменти и храна. Казах му на майстора да не държат храна тук, но няма кой да ме чуе. Навсякъде е пълно с кльопачка, включително и в този хладилник…
— Защо не си наемат охрана?
— Скъпо е за такъв малък ремонт. Вечер се качвам да почистя, свършвам някъде към седем. Но не съм забелязал нищо нередно.
— Работят ли през почивните дни?
— Не. Клиентът им отказва да плаща за допълнителни часове. Бачкат от понеделник до петък, знам го от майстора.
— Имаш ли представа кой може да краде?
— Никаква. Но едва ли е човек от вашата кантора. Не виждам кой ще рискува шестцифрената си заплата за пакет чипс и кутийка пепси.
Рой напусна четвъртия етаж и се прибра в кабинета си. Изгуби цял час, но не научи нищо. Надяваше се, че Мейс е извадила по-голям късмет с онзи ключ.
 

31
 
Дори за готовата да рискува Мейс беше изключено да проведе теста в къщата на Бет. По тази причина се озова в тоалетната на ресторант «Метро» заедно с обемистата си раница.
Тя заключи вратата, надяна тънките гумени ръкавици и напръска ключа с безцветната течност. После си сложи контрастните очила, угаси лампата и включи синьото фенерче. Инвестираната петдесетачка в магазина на Байндър веднага даде дивиденти.
— Хайде, милички, елате при мама! — прошепна тя.
По ключа имаше отпечатъци. Извади силната лупа, която също беше успяла да изтръгне от ноктите на Байндър. По време на полицейската си кариера беше изследвала предостатъчно мастилени островчета, точици и линии, за да се смята за експерт. Този отпечатък беше чист и ясен. Обратната страна на ключа не беше толкова добра, но съдържаше достатъчно материал за сравнение.
Палец и показалец. Пръстите, които човек използва, когато държи ключ. По всяка вероятност отпечатъците бяха на Даян Толивър. Не беше сигурна как ще помогнат на следствието, но поне щеше да установи дали мъртвата е държала ключа. Беше изненадана, че отпечатъците не са се изтрили, притиснати между страниците на книгата. Но понякога и добрите вадят късмет.
Преди да приключи с вещественото доказателство, Мейс се нуждаеше от още една последна услуга. Половин час след като я получи безплатно от друг «стар приятел», Мейс пусна ключа в найлоново пликче и потегли към кантората на Рой. Предаде му ключа и го посъветва да го предложи на полицията с точното описание на начина, по който го е открил. После слезе във фоайето и се насочи към изхода, но усети настойчивия поглед на Нед и рязко смени посоката.
— Ти си Нед, нали?
— Точно така. Вчера видях как качвате Рой Кингман на мотоциклета си.
— Орлов поглед, а? — изгледа го тя. — Бас държа, че виждаш всичко, което се случва наоколо.
— Не пропускам почти нищо — кимна Нед и изпъчи гърди. — Затова съм тук.
— Охрана ли си?
— Да. Ама искам да стана ченге. Да ритам задниците на лошите, нали разбирате?
Мейс огледа налятата му фигура. Вероятно го направи прекалено явно, защото онзи побърза да добави:
— Първо ще сваля някое и друго килце, разбира се. Обикновено бързо влизам във форма. В училище редовно тренирах.
— Наистина ли? В кой колеж?
— Имах предвид гимназията — смутено отвърна Нед.
— Браво на теб.
— Хей, вчера не бяхте ли тук заедно с ченгетата?
— Бях — кимна тя и побърза да изпревари по-конкретния въпрос, който явно щеше да последва. — Имаш ли мнение за случилото се?
Той кимна, наведе се над ухото й и прошепна:
— Сериен убиец.
— Наистина ли? Но това означава няколко убийства поред.
— Дори Ханибал Лектър е започнал отнякъде.
— Той е измислен герой — изгледа го тя. — Знаеш го, нали?
Нед колебливо кимна.
— Ама филмът беше страхотен!
— По какво съдиш, че е сериен убиец?
— По неговото МО.
— МО?
— Модус операнди.
— Знам какво означава. Питах се защо го използваш в тази ситуация…
— Защото е напъхал жертвата си в хладилника. Доста оригинално, не мислите ли? Според мен във вестниците скоро ще пише за хора, напъхани в хладилници, фризери и… хммм…
— Други студени места?
— Аха.
— Включително дребни хора в малки хладилници — от онези, които се вместват под барплот?
— Точно! — ухили се Нед. — И тоя тип като нищо ще се обяви за Хладнокръвния убиец! Схващаш ли?
— Да. Това наистина е умно.
Нед опря лакти на плота и на лицето му се появи изражение, което той очевидно смяташе за невероятно изкусително.
— Хей, ти излизаш ли за по някое питие?
— О, непрекъснато. Аз съм си купонджийка.
— Ами тогава да го направим заедно някой ден.
— Като нищо.
Той насочи показалец в гърдите й, присви палеца си и изпука с устни, след което й намигна многозначително.
Това беше един от моментите, в които на Мейс страшно й липсваше любимият й Глок 37, зареден с 45-милиметрови специални патрони за автоматично оръжие. В общинската полиция използваха стандартния Глок 17 с 9-милиметрови муниции, а агентите под прикритие предпочитаха Глок 26 — любимото лично оръжие на полицаите, когато не са на служба. По време на работа Мейс прилежно носеше служебния Глок 17, но под прикритие и през свободното си време предпочиташе Глок 37, който беше забранен за всички полицейски служители. Тя беше известна с пренебрежението си към забраните, а възпиращата сила на 45-милиметровите патрони беше спасила живота й два пъти. В момента, разбира се, нямаше право да носи никакво оръжие.
— Ще ти дам един съвет, Нед — каза тя. — Когато насочваш пистолет към някого, дори и въображаем, трябва да си готов да се проснеш по очи. Иначе може да получиш една-две дупки ето тук. — Протегна ръка и показалецът й почука по челото му.
— А? — объркано я погледна пазачът.
Тя му намигна и се обърна към изхода.
— Хей, дори не знам името ти — подвикна след нея Нед.
— Мейс — обърна се тя.
— Мейс?
— Да, точно като онзи лютив спрей за очи.
— Започна да ми ставаш интересна, сладурче.
— Че как иначе?
 

32
 
За място на вечерята Бет беше избрала «Кафе Милано» — един от най-шикозните ресторанти на Вашингтон, посещаван от хора, които искаха да бъдат забелязани. Широките му витрини гледаха към тиха странична уличка, която тази вечер беше задръстена от черни лимузини и джипове с правителствени номера.
Барът беше свързан със залата за хранене, което я правеше доста шумна, но благодарение на високия си пост Бет получи маса в най-отдалечения й край. Беше се разделила с униформата и бе облякла пола до коленете и бяла блуза с отворена яка. Русата й коса падаше свободно на раменете, а грубите боти бяха заменени от елегантни черни обувки с високи токчета. Основната част от охраната й беше останала навън, но на бара се бяха настанили двама цивилни агенти, които се наливаха на воля с безалкохолни.
Моторът на лъскавото дукати заглъхна. Мейс смъкна каската си и влезе в заведението, разминавайки се с групичка мъже в официални костюми и платената им компания, чийто дъх със сигурност би повредил полицейските дрегери във всички щати на страната. Очите й на ченге машинално ги проследиха до огромния бял хамър, зад волана на който се беше настанил трезвен на вид техен колега, също облечен в черен костюм.
Тя спря до бара и се огледа. Почти веднага забеляза сестра си, която й махаше от дъното на салона. Седна срещу нея и пъхна каската си под масата. Колосаната покривка светеше от чистота, от кухнята се носеха съблазнителни аромати. Публиката наоколо беше разнообразна — хора на всякаква възраст, във всякакво облекло — дънки, костюми, маратонки и елегантни обувки.
— Добре си се пременила, сестричке — подхвърли тя.
Бет се усмихна и огледа дрехите на Мейс. Черни панталони, плътно прилепнал сив пуловер с изрязано деколте и обувки с висок ток.
— Днес май си пазарувала — отбеляза тя.
— Аха. Сама каза, че съм отслабнала.
— Тези обувки не ти ли пречат да сменяш скоростите?
— Никакъв проблем. Просто прескачам онези, които са ми неудобни.
Бет поръча две чаши вино на сервитьора, който безшумно се изправи край масата. Изчака го да се отдалечи и предложи:
— По-добре да пием нещо леко, защото си с превозно средство. Освен това ти плащаш, а тук е доста скъпо.
— Звучи ми добре. Предполагам, че тази вечер не си въоръжена.
— Не съм. Правилникът забранява да нося оръжие, когато възнамерявам да пия алкохол.
— Още ли предпочиташ четирийсети калибър, когато не си на служба? Или се задоволяваш с Глок двайсет и шест?
— Двайсет и шест, служебното ми оръжие.
— Сигурно ти харесва.
— Нищо подобно, Мейс. Службата ни изисква да бъдем въоръжени.
— Твоята служба.
— Е, тази вечер и двете сме беззащитни.
Донесоха виното.
— Да пием за сестрите Пери и да си пожелаем още дълги години да сме заедно — вдигна чашата си Бет.
— За това ще пия с удоволствие — отвърна Мейс, бързо възвърнала доброто си настроение.
— Значи твоят приятел Кингман е открил ключ в някаква книга, която му е изпратила Толивър — започна Бет, наблюдавайки я над ръба на чашата.
Мейс сдъвка една твърда маслина и направи опит да демонстрира изненада.
— Ключ ли? За какво?
— Все още не знаем.
— Отпечатъци?
— Да.
— На Толивър?
— Откъде знаеш?
— Ами след като го е изпратила, трябва да го е пипала, нали?
— Днес си ходила в магазина на онзи мошеник Байндър. Защо?
Мейс отпи голяма глътка вино и бавно остави чашата.
— Следиш ли ме, Бет?
— Не бих го нарекла следене.
— А как би го нарекла, по дяволите?
— Наредих да те наблюдават.
— Да ме наблюдават! За две години светът май доста се е променил. Просто не знам какво означава това.
— Бет!
Обърнаха се и видяха кмета, изправил се на няколко крачки от тях. Зад него се виждаше част от антуража му, нареден в индийска нишка. Беше млад и хубав мъж. Повечето обитатели на Вашингтон бяха единодушни, че върши добра работа за града. Същевременно обаче беше от онези потайни политици, чиито намерения и цели не бяха лесни за разгадаване.
— Здравейте, господин кмете. Помните ли сестра ми?
Кметът се приближи, стисна ръката на Мейс и се приведе над нея.
— Радвам се да те видя — прошепна той. — Ако имаш нужда от помощ, обади се. Внимавай и се пази от неприятности, окей?
Изрече всичко на един дъх, с равен глас и без никакво замисляне. Този човек едва ли помни собствените си думи, рече си Мейс.
— Семейна вечеря, така ли? — изправи гръб кметът.
— Нещо такова — усмихна се Бет.
— Много добре. Как върви разследването на убийството на Толивър?
— Вече ви звънят телефоните, нали?
— Те винаги звънят, но аз съм се научил да обръщам внимание само на онези, които заслужават.
— Тези такива ли са?
— Просто ме дръж в течение.
— Напредваме — отвърна Бет. — Ще ви информирам за всичко ново.
— Много добре.
— А какво става с другия случай?
— Съжалявам, но той е извън моите компетенции.
След тези думи кметът се обърна и изчезна с бързината, с която се беше появил. Сътрудниците му го последваха с телефони на ухото. Явно приемаха обажданията на важни люде, които имаха значение за него.
— Този човек ще запази поста си, докато е жив — отбеляза Мейс.
— При всички случаи много по-дълго от мен — кимна Бет.
— Да се върнем на наблюдението — сухо предложи сестра й.
Бет шеговито се прекръсти.
— Нали щяхме да празнуваме?
— Добре де, ще празнуваме. Но за целта се нуждая от още една чаша вино. Искам да вдигна тост за наблюдението.
— Не, една ти е достатъчна. А преди да яхнеш проклетия си мотоциклет, ще хапнеш добре и ще се поразходиш на чист въздух. Една положителна проба за алкохол автоматично ще те върне в затвора.
— В такъв случай да поръчваме, иначе ще вземеш да извадиш дрегера направо на масата!
Храната беше отлична, както и обслужването. Поне десетина души се отбиха да поздравят шефката на полицията. Повечето от тях бяха любезни, но имаше и такива, които на всяка цена държаха да се оплачат от някакъв проблем.
— Доста си популярна — отбеляза Мейс. — Фактът, че не си в униформа, очевидно няма значение.
— Май съм прекалено популярна — въздъхна Бет.
— Какво?
— Не се обръщай. На хоризонта се появи нашата любима прокурорка.
— А аз съм само на една чаша вино, по дяволите! И цял ден не съм помирисвала забранени субстанции!
Сестрите се обърнаха към Мона Данфорт, която тържествено крачеше към масата им.
 

33
 
По всичко личеше, че роклята на дамата струва повече от дукатито на Мейс. Гримът и прическата бяха безупречни, а бижутата бяха подбрани с подчертан вкус — точно толкова скъпи и солидни, колкото да предизвикат завистливи възклицания. Единствено изражението на лицето разваляше отличното впечатление. Хората с изненада откриваха, че дори една безспорно красива жена като Мона Данфорт може да изглежда грозна.
— Здрасти, Мона — любезно поздрави Бет.
Прокурорката безцеремонно придърпа един стол от съседната маса, без да попита дали е свободен.
— Трябва да поговорим!
Думите й бяха отправени към Бет, което не попречи на Мейс да се обади.
— Браво, Мона — подхвърли тя. — Наистина ли си се научила да разговаряш с хората? Поздравявам те!
— Нямам предвид теб — отвърна Мона, без да я поглежда.
Мейс понечи да продължи атаката, но усети токчето на сестра си под масата.
— Предполагам, че имаш предвид смъртта на Джейми Мелдън — отвърна Бет.
— Че за какво друго бих седнала на масата ти?
— В случая играем в един отбор, Мона. Полицай и прокурор, схващаш ли?
— Чух, че са ти отнели разследването.
— Още преди да съм стъпила на гилзите — кимна Бет. — Иди да поговориш с кмета, той току-що беше тук. Или с ЦРУ. Сигурна съм, че Лангли с удоволствие ще те информира.
Мейс нямаше представа за какво говорят, но слушаше с напрегнато внимание. Както при всяко състезание, в което единият от участниците имаше всички шансове да се върне вкъщи окървавен.
— Нима няма да направиш нищо, въпреки че един от хората ми е убит в твоя район?
— Не съм казала, че няма да направя нищо. Но я ме осветли какво очакваш от мен.
— Питаш ме как да си свършиш работата? — недоверчиво я изгледа Мона.
— Знам, че от години чакаш да ми го кажеш — отвърна Бет и се облегна на стола си. — Хайде, започвай!
— От къде на къде?! Аз не съм ченге!
— Но в момента ръководиш втората по големина федерална прокуратура в страната — напомни й Бет. — Ако не можеш да ми кажеш как да си върша работата, вероятно ще ми позволиш аз да ти кажа как да вършиш своята.
— Моля? — извиси глас Мона.
— Ядосана си, че са отнели следствието от градската полиция. Би трябвало да си наясно, че, технически погледнато, Джейми беше федерален служител и убийството му трябва да се разследва от ФБР. При нормални обстоятелства ние би трябвало да им помагаме, но по неизвестни причини ни посочиха вратата. Ето какво е нужно да направиш: потърси контакт с високопоставените си познати в Министерството на правосъдието и се опитай да разбереш защо са ни отнели разследването. За същото можеш да попиташ и юристите на ФБР. Те са наясно с йерархията в разузнаването. Опитаха се да ми внушат, че конците се дърпат от ЦРУ, но аз не вярвам на всичко, което ми казват. Може би става въпрос за Министерството на вътрешната сигурност, а ти май познаваш някои хора там. Доколкото си спомням, в последния брой на «Поуст» имаше твоя снимка в компанията на министъра. В рубриката «Стил». Деколтето ти беше неотразимо, а на него явно му течаха лигите. Жена му със сигурност се е зарадвала на тази снимка. А след като събереш всичко необходимо, можеш да го сложиш в една хубава кутия, да я вържеш с червена панделка и да ми я донесеш. Едва тогава ще поема нещата в свои ръце. Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че ми губиш времето.
— Искаш ли да разбереш кой е убил Мелдън?
— Не се дръж покровителствено!
— В такъв случай задвижи връзките си. Аз ще използвам моите и може би ще се срещнем по средата. Но имай предвид, че на определен етап може би ще се сблъскаш със стена. Или ще ядосаш някого, което ще се отрази зле на кариерата ти.
— Не ми се слушат повече глупости! — изправи се Мона.
— Кариерата ти може да претърпи тежък удар — невъзмутимо продължи Бет. — Но в опита да изправиш пред правосъдието убиеца на Джейми едва ли ще стигнеш до някакви професионални компромиси, нали?
— Не ме настройвай срещу себе си по този въпрос, Бет!
— Между другото, как е семейството на Джейми?
— Какво?
— Съпругата и децата му. Днес се отбих да им поднеса съболезнованията си и да ги попитам нуждаят ли се от нещо. Предполагам, че и ти си направила същото, защото се смяташ за най-прекрасния и състрадателен началник на света, нали?
Мона издаде някакъв лаещ звук и побърза да се отдалечи.
Мейс се наведе през масата и целуна сестра си по челото.
— Прекланям се пред способността ти да превръщаш думите в куршуми! — усмихна се тя.
— И какво спечелих?
— Беше приятно за гледане. Разкажи ми за убития прокурор.
Бет я запозна накратко с фактите около смъртта на Мелдън.
— Всъщност знаеш единствено, че тялото му е било открито в контейнер за смет.
— Е, все пак знам малко повече. Както споменах вече, днес отидох да поговоря с жена му. В неделя е работил до късно. Тя била изненадана, че не се е прибрал до понеделник сутринта, но не се разтревожила особено, тъй като той често нощувал в кабинета си. Обадила се в полицията чак по обяд. Трупът му бе открит едва днес следобед.
— От ЦРУ?
— Все още не разполагам с подробности за намесата на ЦРУ. Но ми дадоха да разбера, че заповедта за ненамеса на полицията е била издадена директно от Белия дом.
— От Белия дом?! — възкликна Мейс. — Но ти пропусна да го кажеш на оная злобна кучка!
— Точно така — усмихна се Бет, допи втората си чаша и попита: — Искаш ли да изпием по още една?
— Какво?! — престорено се възпротиви Мейс. — Ами дрегерът, който ще ме върне зад решетките?
— Можеш да се прибереш с мен. Ще заповядам да ти докарат мотора с някой от служебните пикапи.
— Имаш ли нещо против, ако отхвърля предложението ти?
— Планове за след вечеря, така ли?
— Може би.
— Случайно да имат връзка с Рой Кингман?
— Това проблем ли е?
— Вече изразих мнението си по тази тема.
— Е, хубаво — надигна се Мейс. — Сметката е платена. Направих го преди малко, когато отскочих до тоалетната.
— Наистина нямаше нужда, Мейс — каза Бет, помълча малко и добави с усмивка: — Но беше много мило от твоя страна.
— Хей, наистина трябва да вечеряме навън по-често. Но следващия път по-добре да отидем в някоя пицария. Ще ни излезе по-евтино. Току-що се уверих, че през последните две години цените са скочили доста.
След тези думи Мейс се обърна да си върви, но Бет впи пръсти в ръката й и я дръпна обратно. В гласа й се доловиха метални нотки.
— Ако още веднъж си позволиш да докоснеш веществено доказателство по текущо разследване, ще те фрасна с приклада в носа, а после ще те арестувам за възпрепятстване на правосъдието! Ясна ли съм? — Очите й бяха студени и строги, без следа от веселие. В момента говореше шефката на полицията Елизабет Пери, а не сладката сестричка Бет.
Мейс толкова се изненада, че не успя да издаде и звук.
— Криминалистите откриха следи от флуоресцираща боя по ключа, а пък аз случайно дочух, че тази седмица старият Байндър е направил промоция на специалните си «сини» комплекти. Мисля още утре да отскоча дотам и да затворя проклетия му магазин!
— Бет…
— Ти прекрачи границата, въпреки че те предупредих да не го правиш. Казах ти да оставиш нещата в мои ръце, но очевидно мислиш, че не съм достатъчно опитна, за да се справя.
— Не е там работата.
Бет затегна хватката си.
— Ако те арестуват за намеса в полицейско разследване, отново ще се озовеш в затвора, и то за доста повече от две години. И окончателно ще изгубиш шансовете си отново да бъдеш ченге. Ако ще и президентът на САЩ да се застъпи за теб. Кажи, това ли искаш?
— Не, разбира се. Но…
— В такъв случай престани да се прецакваш! Послушай ме — каза Бет, облегна се назад и пусна ръката й. — А сега изчезвай!
Сестра й се обърна към изхода.
— Между другото, предай поздравите ми на Кингман — подхвърли Бет.
Мейс почти хукна към вратата, без да се обръща.
 

34
 
— Охо, чаша питие на покрива на хотел «Вашингтон» — възкликна Мейс, докато се настаняваха на масичката, от която се разкриваше една от най-хубавите гледки към града. — Виж, оттук могат да се видят дори снайперистите на покрива на Белия дом — посочи с пръст тя, а после сведе поглед към улицата. — А тази патрулка бърза поради подаден сигнал. Сигурно пиян клиент създава проблеми в някой бар.
— Може би става въпрос за стрелба.
— Не. Когато се стреля, изпращат минимум две патрулни коли. Бихме чули цял хор от сирени. А може би някъде се е включила аларма.
— Аларма?
— Полицията е длъжна да реагира на всяка включена аларма. Тук, в «безопасната» част на Вашингтон, обикновено става въпрос за повреда. Но ако искаш да чуеш свиренето на истински куршуми, отиваш в Шести или Седми район. Там постоянно има екшън.
— Ти си като подвижна енциклопедия на градските престъпления.
— И това май е всичко, което все още съм — призна с въздишка тя.
— Проблеми?
— Не, Рой. Животът ми си е супер.
— Нещо не ми се вярва.
— Всички мъже смятат така — каза тя, стана и се наведе през парапета. — Ето там направих първия си арест в района. Току-що бях получила разрешение да патрулирам сама. Зърнах един костюмиран, който си купуваше пликче трева от уличен дилър. Оказа се, че копелето е конгресмен и членува в някаква комисия за борба с наркотиците. Представяш ли си?
Тя се обърна и Рой бързо отмести очи от дупето й. Пуловерът й се беше вдигнал и той успя да зърне татуиран кръст, чиято долна част оставаше скрита.
«На майстора, който го е правил, със сигурност му е било интересно», помисли си той.
Мейс отпи глътка бира и сдъвка няколко ядки.
— Имаш ли коментар за задника ми, след като го огледа толкова внимателно?
По бузите на Рой избиха червени петна.
— Направо нямам думи — смотолеви той.
— Един надзирател в затвора много си падаше по него — информира го тя.
— Била си обект на сексуален тормоз?
— Не си е свалял панталона, ако това имаш предвид. Да говорим за нещо друго.
— Татуирала си си кръст?
— Защо не? Повечето добри католички си имат по някой кръст отзад.
— Нямах представа. Никога не съм имал гадже католичка. Пропускът си е мой.
— Твой е.
— Знаеш ли, че след колежа сериозно се бях замислил да постъпя в Полицейската академия?
— Да караш бързо и да гърмиш с пищови?
— Откъде знаеш? — ухили се той.
— Познавам мотивите на повечето мъже. В моя курс бяхме четирийсет и един човека. Обучението продължи шестнайсет седмици, през които половината отпаднаха. Бивши спортисти с бирени шкембета, които не можеха да направят дори една лицева опора. Иначе Академията си беше супер. Научаваш наизуст телефонния указател, лъскаш с плюнка обувките си и ходиш на едно-две учения. Толкоз по въпроса. Нищо общо с работата на истинските ченгета.
— Телефонният указател?
— Имам предвид устава, с всичките му глави и алинеи. Много формалности, малко физическа подготовка. Към края ме изпратиха на самостоятелно коледно патрулиране в Джорджтаун. Без оръжие и без конкретни заповеди.
— И?
— Помотах се малко, написах няколко глоби за неправилно паркиране и изпуших куп цигари.
— В юридическия също беше пълна скука.
— Първият ми район беше в северния край на Джорджия Авеню. Викаха му Златния бряг, защото беше относително спокоен.
— И?
— Ами намразих го. Нямах нужда нито от щит, нито от пистолет. Исках да служа в Криминалния патрул. Те обикалят из целия град, а не само в някакъв жалък периметър от пет пресечки. И вършат истинска работа.
— По онова време нямаше ли наркопласьори?
— Заключвахме по някой друсан, колкото да се отчетем с нещо. А криминалните гонеха крадците, въоръжените грабители и убийците. Плюс пласьорите, които се правеха на терминатори. Там беше истинският екшън… — Мейс замълча за момент и с въздишка добави: — А сега съм на пробация и работя за някакъв университетски професор. Дори не мога да мечтая за любимия си Глок трийсет и седем, защото това веднага ще ме върне в затвора. Скапана работа!
— Давам си сметка, че не сме чак толкова близки, Мейс — промълви Рой. — Но съм готов да говорим за всичко, което ти тежи.
— Предпочитам да гледам напред — отвърна тя и тръгна към изхода. — Отивам до тоалетната. Веднага се връщам.
Когато излезе от кабинката, наплиска лицето си на умивалника и се погледна в огледалото. В съзнанието й прозвучаха думите на Бет: «Престани да се прецакваш. Имай ми доверие».
Не искаше да се прецаква. За нищо на света не искаше да се върне в затвора. Но в съзнанието й изплуваха и думите на агент Кели: «Поне можеш да опиташ».
Въздъхна тежко. Това си беше тотален психически конфликт. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне.
Плисна си още няколко шепи студена вода и отново се погледна.
— Колкото и да се търкаш, мръсотията ще остане — прозвуча глас зад гърба й.
Мейс рязко се обърна. На вратата на тоалетната стоеше Мона Данфорт.
 

35
 
— Следиш ли ме? — рязко попита тя.
Вместо отговор Мона се обърна и заключи вратата на тоалетната.
— Не ме карай да я отварям с главата ти! — предупредително изсъска Мейс.
— Заплашваш федерален прокурор?!
— А ти опитваш незаконно задържане? — контрира тя.
— Помислих си, че мога да ти направя една малка услуга, нищо повече.
— Прекрасно. В такъв случай влез в онази кабина и си прережи вените. Обещавам, че ще извикам бърза помощ, но само когато се уверя, че кръвта ти е изтекла.
— Знам всичко за плановете на Бет.
— Така ли? И какви са те?
С рязко движение Мона отвори миниатюрната си чантичка, пристъпи към огледалото и започна да оправя грима и червилото си. А на Мейс изведнъж й се прииска да навре русата й глава в тоалетната чиния.
— Да те възстанови на служба — небрежно отвърна прокурорката. — Защото уж са те били натопили. Когато си извършила всички онези престъпления, си била насила дрогирана и прочие… Горката малка Мейс. Същите глупости, на които съдебните заседатели не повярваха. — Мона щракна чантичката, обърна се и се облегна на умивалника. — По тази причина Бет хвърли в следствието най-добрите си детективи, надявайки се да открият някакво чудо, което да докаже невинността ти.
— Аз наистина съм невинна.
— О, запази тези глупости за някой, който ще им повярва. Това нямаше как да стане, защото аз бях и все още съм много далеч пред нея. Толкова далеч, че спокойно мога да го споделя с теб. А после тичай и й изпей всичко, както винаги си го правила.
Мейс направи върховни усилия да запази спокойствие.
— Какво точно да й кажа?
Мона я гледаше с нескрита омраза.
— Дори Бет да намери доказателства за невинността ти, заповедта за възстановяването ти трябва да бъде подписана от шест души.
— Които, предполагам, ще я подпишат в случай, че тя действително открие такива доказателства.
— Не е толкова просто. Преки доказателства никога няма да бъдат открити. Ако изнамери свидетел, аз ще ги убедя, че показанията му са манипулирани от амбициозната шефка на полицията, която няма да се спре пред нищо, за да оневини любимата си сестричка. Същото важи и за всичко останало, което тя може да сложи на масата. По принцип не съм от хората, които чакат да ги ударят, за да отвърнат на удара. Вече съм разговаряла с всички, от чийто подпис зависи съдбата ти. Включително и с кмета, който ме покани на вечеря миналата седмица. Те са запознати с тежестта на моите контрааргументи.
— Но едва ли ще повярват, че Бет може да им предложи фалшиви доказателства — поклати глава Мейс. — Не е в нейния, а в твоя стил!
Мона поруменя от обидата, но бързо се овладя.
— След съответната обработка от моя страна те вече са убедени, че когато става въпрос за теб, твърдата като скала Бет Пери не може да разсъждава разумно — отвърна тя. — Готова е на всичко, за да ти помогне. Включително и да наруши закона. Признавам, че тя притежава известен талант, докато ти си кръгла нула.
— Писна ми да слушам твоите глупости! — процеди Мейс, заобиколи я и тръгна към вратата.
Прокурорката направи фатална грешка, хващайки я за рамото. В следващата секунда ръката й беше извита на гърба, десетсантиметровите й токчета се отлепиха от пода, а лицето й се заби в стената на тоалетната, оставяйки следи от червило по плочките.
— Не дръзвай да ме докосваш, Мона! — процеди през зъби Мейс.
— Пусни ме, кучко! — изпищя блондинката и направи опит да се освободи, но Мейс беше далеч по-силна от нея. Миг по-късно тя натисна още малко извитата ръка, после я пусна и се насочи към изхода. Бясната Мона оправи роклята си и посегна да обуе обувките си.
— Ще заповядам да те арестуват за нападение! — изкрещя извън себе си тя. — И ще те върна в затвора, където ти е мястото!
— Хайде, опитай — презрително я изгледа Мейс. — Ще бъде моята дума срещу твоята. А обществото може би ще се запита защо си ме проследила до тоалетната и си заключила след себе си. По дяволите, Мона! Аз бях в затвора, а не ти. Не ми казвай, че си обърнала резбата!
— Всъщност предпочитам да оставя нещата да следват естествения си ход — задъхано отвърна Мона. — Така ще бъде много по-вълнуващо.
— Какво искаш да кажеш? — обърна се Мейс.
— Искам да кажа, че ще закова и двете сестри Пери вместо само едната. Бет се опитва да ти върне службата, а аз ще докажа, че е престъпила закона. В резултат тя ще бъде уволнена, а ти никога няма да облечеш отново униформата.
Мейс затръшна вратата след себе си.
 

36
 
Рой усети, че се е случило нещо.
— Добре ли си? — попита той, след като Мейс се върна на мястото си.
— Да. Просто в дамската тоалетна попаднах на нещо гадно.
Рой я изчака да довърши кока-колата си на една глътка и каза:
— Ченгетата взеха онзи ключ.
— Знам. Нещата се объркаха.
— Аз ли ги обърках?
— Не, аз. Бях забравила колко е умна сестра ми.
— Разбрала е, че си го взела?
— Да — умърлушено призна Мейс. — И заплаши, че при следващия случай ще ме върне в затвора.
— Сестра ти никога няма да те арестува — поклати глава Рой.
— Не я познаваш!
— Мейс…
— Смени темата, Рой!
— Добре — въздъхна той и разклати питието в чашата си. — Мислех си за Ейб Олтман.
— Какво за него? — разсеяно попита Мейс. — Може би си решил да предоговаряш условията ми?
— Хрумна ми, че каквато и субсидия да е получил, тя едва ли може да покрива шестцифрената заплата на асистентката му.
— И аз си зададох същия въпрос — оживи се Мейс. — Какво мислиш?
— Мисля, че той се е отказал от заплатата си в твоя полза. Тя и бездруго не му трябва.
— И все пак е хубав жест.
— Само дето прозвуча така, сякаш без теб нямаше да бъде тук.
— Е, преувеличаваше.
— Защо ли си мисля, че не е така?
— Мисли каквото си искаш — сви рамене Мейс.
— Чух по новините, че са убили някакъв областен прокурор.
— Да, Джейми Мелдън. Познаваш ли го?
— Не, а ти?
Тя поклати глава.
— Предполагам, че сестра ти ще има доста работа. Разследването е важно.
— Но е възложено на други.
— Защо? Открили са го във Вашингтон.
— Може би на небето също има привилегии.
Мейс отмести очи. Съзнанието й все още беше ангажирано с думите на Мона. После поклати глава и отново погледна лицето на Рой.
— Намери ли време да се поразровиш из фирмата?
— Да.
— Е, и?
— Кабинетът на Акерман е чист. Толкова чист, че неволно се запитах дали този човек изобщо работи.
— Колко според теб получава, за да не прави нищо?
— Със сигурност седемцифрена сума.
— Мразя адвокатите!
— Той не е адвокат. Благодарение на него получаваме най-големите поръчки като по часовник. Работните пчелички като мен също са добре платени, но такива като него направо ги позлатяват.
— Браво. Нещо друго?
Рой набързо я запозна с разкритията си, включително тези на четвъртия етаж, и разговорите си с човека от ремонтната бригада и дневния пазач.
— Защо не ми го каза по-рано? — подскочи Мейс.
— Какво по-точно? Едва днес следобед разговарях с пазача.
— Имам предвид разговора ти с човека от ремонтната бригада.
— И какво?
Мейс остави няколко банкноти на масата.
— Къде отиваш? — учудено я погледна Рой.
— В службата ти — кратко отвърна тя. — Отиваме и двамата, и то веднага!
— В службата ми? Но защо?
— Не точно в твоята фирма, а в сградата. Надявам се, че ще разбереш защо.
— Искаш да караш след мен с мотоциклета?
— Не, искам да се скрия между седалките на твоята кола.
— Но защо?
— Защото най-вероятно съм под наблюдение.
 

37
 
Стигнаха до фоайето през гаража, а после се насочиха към главните асансьори.
— Какво точно ще търсим? — попита той.
— Нещо, върху което работих преди пет години.
«Де да беше така», добави мислено тя. «Заковавам мръсника и се връщам на служба. Мона да върви по дяволите. Не могат да пипнат Бет, защото всичко ще е мое дело.»
— Какво?
— Просто мълчи и гледай. Не обичам да ме разпитват по време на работа.
Ръката й потъна в джоба на якето.
— Носиш ли пистолет?
— Не, но има и други методи на защита, нали?
Влязоха в една от кабините. Рой понечи да натисне бутона за етажа на «Шилинг и Мърдок», но тя хвана ръката му.
— Казах сградата. Твоята фирма може да почака.
— И какво ще търсим?
— Ама ти наистина си странен, Рой!
Мейс натисна бутона за третия етаж. Няколко минути по-късно вече надничаха в полутъмния коридор.
— И сега какво? — объркано прошепна Рой. — Ще натискаме копчетата за различните етажи, а накрая ще избягаме навън с истеричен смях?
— Къде е аварийното стълбище?
Той тръгна по коридора с тъмни канцеларии от двете страни и спря пред една врата в дъното. Мейс рязко я отвори, после направи същото и с вратата в съседство. Оказа се, че тя води към килер, в който се съхраняваха метли и кофи.
— Има ли и други?
— Само един на първия етаж.
— Страхотна сигурност, няма що — промърмори тя. — Входната врата се заключва, а зад нея дреме пазач, който е пълен некадърник. Асансьорите и офисите също се заключват, но това не се отнася за асансьора към гаража. На всичкото отгоре на етажите има помещения, които предлагат отлично укритие за всеки ненормалник, решил да се скрие тук.
— Първоначалният строител е фалирал — поясни Рой. — Сградата е била довършена по най-евтиния начин. Никой не си е направил труда да обезопаси асансьора от гаража, защото струва пари.
— Е, сега вече няма как да не го направят — поклати глава Мейс. — Но дори да проникнеш през гаража, пак трябва да минеш покрай охраната, за да стигнеш до аварийното стълбище. Ти спомена, че ремонтната бригада си тръгва в пет и половина и не работи през почивните дни. Нед идва в шест вечерта и си отива в шест сутринта. Алармената инсталация на входната врата, асансьорите и офисите се включва в осем вечерта и се изключва в осем сутринта. Това означава наличието на голям луфт.
— За какво?
— О, я стига! Да не би да си удрял главата си често в обръча на баскетболния кош?
Продължиха нагоре по стълбите и стигнаха до четвъртия етаж. Тук цареше пълен мрак. Мейс се промъкна напред и приклекна зад купчина строителни материали. Рой я последва.
— Какво ще търсим тук? — прошепна той.
— Като го видя, ще ти кажа.
Продължиха напред. Рой се възхити на гъвкавите движения на тялото й. Стъпваше като котка, безшумно и без излишни движения. Постара се да ходи като нея, усещайки как дланите му овлажняват, а пулсът блъска в ушите му.
Минута по-късно тя се закова на място и насочи вниманието си към слабата светлина, която идваше от ъгъл на помещението, който не се виждаше през прозорците.
Ръката й потъна в джоба на якето и извади някакъв предмет, който той не успя да различи в мрака.
— А сега какво?
— Ти ще останеш тук. Ако някой направи опит да се измъкне, ще го спънеш или ще го фраснеш по главата.
— Да го фрасна ли? Би било престъпление! Ами ако този някой има оръжие?
— Твоя работа. В такъв случай ще го оставиш да те гръмне, а наследниците ти ще заведат дело за убийство по непредпазливост. Оставям на теб да решиш.
След тези думи Мейс се плъзна напред, а той зае позиция зад някакъв сандък на колелца, пълен с инструменти. Огледа пода и се спря на дебела дъска. Стисна я с две ръце и се помоли на Бога никой да не минава покрай него.
Изтекоха две минути. После тишината свърши.
До ушите му достигна остър вик, последван от продължително съскане. Нещо тежко се стовари на пода. Той се изправи и полетя напред, препъна се в купчина облицовъчни панели и се просна по гръб. Тялото му се плъзна по гладкия бетон и спря пред чифт обувки с висок ток.
— Какво, по дяволите, правиш, Рой? — попита Мейс и насочи към него работния фенер с метална решетка, който беше вдигнала от пода.
Той простена, разтърка главата си и сложи ръка пред очите си, за да се спаси от режещата светлина.
— Дойдох да те спасявам.
— Много мило от твоя страна. Добре, че нямам нужда от спасяване, защото и двамата щяхме да сме мъртви.
Тя протегна ръка и му помогна да се изправи.
— Чух вик и шум от падане — обясни той. — Какво стана?
Мейс измести лъча към пода. На крачка от него лежеше Капитана. Едрото му тяло конвулсивно потръпваше.
— Какво му направи?!
— Фраснах го.
— С какво, за бога?
Тя му показа боядисан в черно месингов бокс, снабден с ръкохватка за пръсти.
— Електрошок от почти един милион волта. Ще се оправи, но засега можеш да му викаш «мистър Тръпка».
— Не е ли незаконно? — посочи бокса той.
— Не мисля, Рой — невинно го погледна тя. — Но ако случайно се окажеш прав, не споменавай на никого.
— Нали знаеш, че съм адвокат, което автоматично ме превръща в служител на правосъдието?
— Да, но има и едно нещо, на което му викат «поверителни отношения между адвокат и клиент».
— Аз не съм ти адвокат!
Мейс бръкна в джоба си, извади банкнота от един долар и я пъхна в ръката му.
— Вече си! — обяви тя и лекичко го мушна с лакът в ребрата.
— Защо пусна ток на горкия Капитан?
— А, «Тръпката» бил капитан! Познаваш ли го?
— Да, познавам го. Военен ветеран, който сега е бездомник.
Светлината на фенера се плъзна по дрипите и мръсното лице на Капитана.
— Пуснах му ток, защото той е едър и силен, а аз съм само едно беззащитно момиче.
— Не си беззащитна и дори не съм убеден, че си момиче! — Рой огледа помещението. — Значи той е крадял храна и инструменти!
— А може би и нещо повече, Рой. Много повече.
— Какво искаш да кажеш?
— Може би си пада по убийствата на жени, които случайно са партньори в някоя престижна адвокатска кантора.
— Капитана? Абсурд!
— Откъде го познаваш?
— Мотае се в района. Редовно му давам храна и пари.
— И обувки — добави тя, насочвайки светлината към краката на бездомника. — Тези маратонки бяха в колата ти.
— Вярно — призна Рой. — Но горкият човек беше увил краката си с картон!
— Значи го познаваш само от улицата?
— Е, не само от улицата…
— Откъде другаде?
— Има ли значение?
— Всичко има значение, Рой.
— Преди време го защитавах в съда.
— В какво беше обвинен?
— В нападение. Но беше преди три години.
— Както виждам, доста се е издигнал оттогава.
— Сигурен съм, че е проникнал тук единствено за храна и подслон. През нощта по улиците е опасно.
— А може би и тук, вътре.
— Не е възможно той да е убил Даян!
— Напротив.
— Как?
— В петък се е промъкнал в гаража, след като работниците от бригадата са си тръгнали. Човек с неговата външност не би могъл да влезе през официалния вход, без да привлече вниманието. По всяка вероятност нашият стар приятел Нед е бил в задната стаичка, зает да си приготвя млечен шейк или нещо подобно. А може би Капитана просто е изчакал да изтече смяната му, прекосил е фоайето и е поел нагоре по стълбите. После е попаднал на една от прекалено удобните стаички с метлите, скрил се е вътре, докато твоят приятел, дневният портиер, си свърши работата, качил се е на четвъртия етаж по аварийното стълбище и вече е бил готов да прекара нощта на топло. В понеделник сутринта се е събудил рано — може би от асансьора, който е качвал някой подранил служител, а може би защото е знаел, че е време да се измъкне. Натиснал е онзи бутон, за да спре кабината на етажа. Вратите са се отворили. Толивър не е можела да го види, но той веднага е съобразил какво има в металната клетка — сама жена, лесна плячка. Сграбчил я е и това е всичко.
— Но защо не си е тръгнал по-рано, след като е знаел, че Нед идва в шест сутринта?
— Мислиш ли, че е толкова трудно да се промъкне незабелязано покрай него?
— А може би няма часовник.
Мейс коленичи и повдигна левия ръкав на Капитана.
— Не само че има часовник, но той показва точното време — отбеляза тя.
— Преди ти спомена за някакъв случай, по който си работила.
— Да, почеркът е същият. Бандитът се беше скрил в недовършена сграда. Късно през нощта чул асансьора и натиснал бутона на етажа си. Решил да действа, ако вратата се отвори и вътре се окаже някоя закъсняла мацка.
— Хванахте ли го изобщо?
— Направихме нещо още по-добро: аз приех ролята на примамка и когато посегна да ме сграбчи, го прострелях в интимните части. Тоя тип беше накълцал три жени и аз с удоволствие изпълних задачата да го отстраня завинаги.
— Добре де, но Капитана…
— Виж какво, може би Капитана е планирал само да я ограби, но нещата са се развили другояче. На ревера му виждам два медала «Пурпурно сърце» и един Орден за храброст, бронзов. В какви части е служил?
— Откъде знаеш, че е Орден за храброст?
— От лентичката. — Показалецът й докосна лентичката над ордена. — За проявен героизъм в боя.
— Аз го знам от брат ми, който беше морски пехотинец. Но откъде го знаеш ти?
— Изпълнявах патриотичния си дълг, като излизах с войници от всички родове войски. Те обичаха да се перчат с медалите си. А и татко се върна от Виетнам с един медал. Та в какви части е служил приятелят ти?
— Армейските рейнджъри.
— Значи не само е едър и силен, но и знае как да убива. — Погледът й се местеше от скитника към Рой и обратно. — Как е истинското му име?
— Лу Докъри. Продължавам да съм убеден, че не той е убил Даян.
— Говориш като истински адвокат. Но нещата не опират до теб. Мисля, че веднага трябва да се обадиш в полицията.
— Аз ли?
— Официално не съм тук, забрави ли? От сестра ми получих един пряк номер. Докъри ще бъде в страната на сънищата още двайсетина минути, затова ти предлагам да се обадиш веднага.
— Какво да й кажа, по дяволите? — изгледа я с паника в очите Рой.
— Истината. Само за мен няма да споменаваш. Чакай малко… — Вдигна от пода парче дъска, поряза се с малък нож, който извади от джоба си, а после размаза кръвта по дървото.
— Защо го направи, по дяволите? — слисано попита Рой.
— Защото познавам сестра си. Дръж тази дъска.
— Но защо?
— Пак защото я познавам. А сега ми дай магнитната си карта.
— Защо?
— Искам да направя кратък оглед на «Шилинг и Мърдок».
— Не говориш сериозно!
— Напротив — отвърна тя и размаха металния бокс. — Сериозна съм колкото един милион волта!
 

38
 
След като си тръгна от «Кафе Милано», Бет се върна в службата, за да прегледа някои документи и да отговори на получените имейли. Рой й се обади, когато беше на път за дома си. Тя заповяда на охраната да обърне и седанът се понесе с пълна скорост към Джорджтаун. Рой ги чакаше на входа на сградата.
— Хубава униформа — отбеляза той, оглеждайки елегантното облекло, с което Бет се беше появила в «Кафе Милано». — Дано не съм прекъснал нещо приятно.
Бет отказа да захапе въдицата и попита рязко:
— Къде е Мейс?
Усмивката му се стопи.
— Не знам.
Качена на високите токчета, Бет беше почти колкото него.
— Опитай още веднъж — подозрително го изгледа тя.
— Видяхме се за малко и се разделихме. А после аз дойдох тук.
— Защо?
— Напоследък почти не се задържам в кантората по обясними причини. Имах намерението да понаваксам с работата и да завъртя няколко телефона.
— По това време?
— В Дубай. Там вече е утре.
— Благодаря за урока по география. Той къде е?
— На четвъртия етаж.
Рой се обърна и тръгна към стълбите.
— Защо не използваме асансьора? — попита Бет.
«Защото картата ми остана у любимата ти сестричка», отвърна мислено Рой, а на глас рече:
— Като се спусках надолу, асансьорите се държаха доста подозрително. Не ми се ще да остана заклещен в някой от тях.
Поеха по стълбите. Напред вървяха двама цивилни с пистолети в ръце, предвождани от униформен полицай. Навън се появиха още няколко коли без отличителни знаци. Мъжете изскочиха от тях и бързо заеха позиция около сградата.
— Как стана така, че вместо да работиш извънредно, си отишъл на четвъртия етаж, който е в ремонт, и си стигнал до конфронтация?
— Чух някакъв шум.
— От шестия етаж?
— Всъщност чух асансьора. Отначало не ми направи впечатление, но после си спомних думите на дневния портиер, който твърдеше, че на етажа са ставали кражби. И реших да проверя.
— Би трябвало да позвъниш в полицията още тогава.
— Вероятно имаш право.
Стигнаха четвъртия етаж. Полицаите измъкнаха фенерчета и тръгнаха напред с насочени пистолети. Капитана още лежеше на пода, но вече не трепереше, а сякаш спеше.
Ченгетата кимнаха и отстъпиха встрани, давайки път на Бет и Рой.
Тя се взря в мъжа на пода.
— Едър и здрав изглежда. Бивш военен, ако медалите на ревера му са истински. Как успя да го обезвредиш?
Рой се наведе и вдигна дъската, която му беше дала Мейс.
— С това. По него има кръв.
— Ударил си го с тази дъска, така ли? Той нападна ли те?
— Не, но се страхувах, че ще го направи. Всичко се случи много бързо.
— Разкарайте спящата красавица! — заповяда на подчинените си Бет и отново насочи вниманието си към Рой. — Мисля, че трябва да рискуваме с асансьорите. Дай ми магнитната си карта.
Рой потупа джобовете на панталона си, а после провери и в якето.
— Мамка му! Сигурно съм я оставил в кабинета и вече не мога да се върна там. Съжалявам, но ще трябва да използвате стълбите.
Едрото тяло на Капитана беше понесено надолу с помощта на още няколко униформени полицаи, които междувременно се появиха на етажа.
— Искам да ми разкажеш всичко от самото начало! — каза Бет.
— Няма проблем — отвърна Рой. — Да го направим ли на чаша питие?
— Не, мистър Кингман. Не искам питие, а истината!
— Казвам ви истината, госпожо началник.
— Добре. Започни отначало, без да пропускаш нищо. Имай предвид, че не съм далеч от мисълта да те арестувам за възпрепятстване на правосъдието за лъжите ти пред полицията, а и заради простия факт, че си изключително глупав!
— Ама вие със сестра ти да не сте близначки? — попита Рой.
— Моля?
— Нищо, нищо — примирено махна с ръка той, пое си дълбоко дъх и започна да разказва.
 

39
 
Мейс се мушна под жълтата полицейска лента, с която бяха запечатани кухнята и кабинетът на Толивър. Бързото ефективно претърсване не даде резултат и тя замислено се изправи пред хладилника.
Според описанието на Рой Даян Толивър е била висока около метър и седемдесет и пет и е тежала около шейсет и пет килограма. От опит знаеше, че мъртвото тяло е изключително неподатливо, значи убиецът трябва да го бе натъпкал вътре с голяма сила, защото в противен случай то лесно би избутало вратата, за да изпадне навън.
За пореден път се замисли върху отрязъка от време, който бяха споменали сестра й и Рой. Престоят на Толивър в сградата беше изчислен с голяма точност, тъй като тя беше използвала магнитната си карта, за да влезе вътре. Беше се появила в гаража в шест сутринта. Нед беше чул гласа й една-две минути по-късно. След деветдесет секунди тя беше задействала асансьора, за да се качи в офиса на «Шилинг и Мърдок». Рой беше пристигнал в седем и половина, а малко след осем беше открил тялото й. Мейс не вярваше, че жената е била жива, когато той е влязъл в кантората. Това означаваше, че убийството и напъхването й в хладилника се бяха случили в рамките на деветдесетте минути между шест и седем и половина.
В петък вечерта Толивър беше изпратила имейл на Рой. Вероятно някъде по това време беше оставила в пощата и учебника с ключа. Същата вечер на четвъртия етаж се бе намирал и един бивш рейнджър, който се очертаваше като главния заподозрян. Мейс погледна часовника си, а после надникна през прозореца на кабинета. Пред входа на сградата спираха патрулни коли. По всичко личеше, че Докъри вече е арестуван и отведен за ДНК-проби. Ако те съвпаднеха, всичко щеше да бъде ясно. Следствието приключва. А после Мейс ще сподели истината със сестра си. Ще й разкаже за подозренията си и за начина, по който е стигнала до конкретния заподозрян, и ако е рекъл Господ, може би ще я възстановят на работа.
Но имаше и още нещо, което не й даваше мира. Какво беше то?
Върна се в кабинета на Рой, откъдето можеше да види извеждането на Докъри. Младият адвокат й беше казал, че от прозорците му се разкрива отлична гледка към входа на сградата.
Бръкна в джоба си и извади дубликата на малкия ключ, който бяха открили в книгата. Беше го направил един от нейните «приятели» — с предупреждението, че ако остави пръстови отпечатъци по оригинала, главата му ще изпуши от електрошока. Разбира се, тази заплаха бледнееше пред това, което щеше да стане със самата нея, ако Бет разбереше, че си е направила копие.
Отново се замисли върху съдържанието на имейла, който Толивър беше изпратила на Рой.
«Трябва да се фокусираме върху А-». С тиренце след буквата. На пръв поглед незначителен детайл, но тя знаеше, че именно такива детайли често водят до преобръщане на цялото криминално разследване. Инстинктът към детайлите беше наследила от баща си. Той беше толкова добър в тази област, че ФБР му възложи да води специален курс в Академията. Традицията беше продължена от Бет.
Но Рой беше прав. Изразът звучеше някак странно.
«Трябва да се фокусираме върху А-».
Погледна ключа в ръката си. Защо не беше написала просто: «Ето ключа към А»?
— Ключът към А е — промърмори на глас тя, надявайки се нещо да й прищрака. Нима ставаше въпрос за обикновено съвпадение? Ключът в ръката й и ключът във фразата. Ключ върху ключ?
Въздъхна и надникна през прозореца. Пред входа бяха спрели няколко коли, маркирани и немаркирани. Край тях стояха униформени полицаи и цивилни агенти, които явно се колебаеха дали да висят тук, или да се върнат към нормалното си дежурство.
От входа все още не излизаше никой. След още една въздишка Мейс вдигна поглед към отсрещната сграда.
Погледът й се спря на неоновата реклама. В първия момент не повярва на очите си.
— По дяволите!
Тя погледна ключа в ръката си, после отново вдигна глава към натрапчиво мигащата реклама. Как беше пропуснала този цвят? Наситеночервен, или по-скоро пурпурен. Всъщност никога не беше надничала през този прозорец нощем. Но това не я оправдаваше.
Измъкна телефона от джоба си и изстреля есемес до номера на Рой.
«Трябва да говоря с теб. Веднага!»
 

40
 
Рой усети вибрирането в джоба на панталоните си, измъкна телефона и хвърли поглед към екрана. Това не убягна от вниманието на Бет, която стоеше на две крачки от него.
— От Дубай ли те търсят? — хладно попита тя.
— Не, един приятел от тук.
— Не е ли малко късно?
— И двамата сме нощни птици.
— Браво на вас — каза тя с ясно доловим скептицизъм.
Той се направи, че не го забелязва, и попита:
— Приключихме ли тук, госпожо началник?
— Засега да. Но следващия път веднага се обади в полицията, ако отново чуеш странни звуци.
— Имаш думата ми.
— Добре, че вече не се явяваш в съда като адвокат по наказателни дела.
— Защо?
— Защото хич не те бива да лъжеш.
Бет се обърна и излезе от сградата, а Рой хукна към стълбите.
Мейс го чакаше на входа на кантората.
— Какво става, по дяволите? — извика той, но тя само го хвана за ръката и го помъкна след себе си. — Когато изпрати есемеса, сестра ти беше само на две крачки от мен!
— Ела!
Влязоха бързо в кабинета на Рой. Мейс се приближи до прозореца, изчака го да застане до нея и каза:
— Кажи ми какво виждаш!
— Сгради, улицата, една много ядосана шефка на полицията.
— Мисли за виагра!
— Какво?
— Пурпур!
Очите му се спряха на голямата пурпурна реклама над приземния магазин на насрещната сграда.
— «Пощенски кутии А-1»? Мислиш, че ключът отваря някоя от тях?
— Браво, гений! «Да се фокусираме върху»? Или да опитаме ключа в «А-1»? Точно насреща.
— Може би е съобразила какво се вижда през прозореца ми и че имейлът ще ми бъде достатъчен — съкрушено въздъхна Рой. — По цял ден зяпам през него, но ти направи връзката!
— Не си посипвай главата с пепел. Ако не бях погледнала навън да видя дали любимата ми сестра не се катери по сградата като Кинг Конг, за да ме спипа, никога нямаше да го забележа.
— Но вече не можем да направим нищо — поклати глава той. — Ключът е в полицията.
— Разочароваш ме, Рой — каза тя и разтвори пръстите си.
— Извадила си дубликат?
— Естествено.
— Но това е манипулация с веществени доказателства! Напълно незаконно!
— Сега разбираш защо съм те наела, нали? За да не ме изпееш!
— За такова нещо спокойно мога да си загубя разрешителното!
— Да, но вероятно няма да се стигне дотам.
— Пак вероятно? Все по-малко харесвам тази дума!
— Добре де, в случая можеш да се оттеглиш. Сама ще проверя съдържанието на кутията.
— Откъде знаеш коя е?
— Много ме разочароваш, Рой.
— Искаш да кажеш, че има начин да разбереш коя е? — вдигна вежди той.
— Винаги има начин.
— Може би тук му е мястото да ти кажа, че сестра ти изобщо не повярва на лъжите ми.
— Разбира се, че няма да ти повярва. Противно на общоприетото мнение глупав или наивен човек трудно може да се издигне до поста шеф на полицията на огромен град.
— А какво ще стане, ако тя разбере, че водиш собствено разследване, Мейс?
— Е, самоубийството винаги е вариант.
— Говоря сериозно!
— Виж какво, знам, че е глупаво и рисковано, но аз си имам своите причини.
— Какви са те?
— Да кажем, че съм получила просветление, докато съм пишкала в дамската тоалетна. А сега ще те помоля да ме закараш в хотела. Трябва да си взема мотоциклета.
— Добре — кимна Рой. — И аз умирам за сън.
— Не съм казала, че ще си легна.
— А какво ще правиш?
— Трябва да свърша нещо, докато стане време да проверя пощенската кутия. Мисля да се видя с едни стари приятели.
— По това време?
— Те най-добре работят на тъмно.
Той се втренчи в нея.
— Вече не си ченге, Мейс. Няма с какво да се защитиш. А тези банди са опасни.
— Може би си забелязал, че умея да се грижа за себе си.
— Идвам с теб!
— Не. Мен ще ме изтърпят, но теб със сигурност ще те гръмнат.
— Вършиш безумие! Не го прави!
— Спокойно. Това е моят свят.
 

41
 
Мейс намали скоростта и спря. Беше се преоблякла в тоалетната на хотела, сменяйки официалните дрехи и обувките на висок ток с протъркани джинси, кожено яке и любимите си боти, подарък от член на екипа на ФБР за освобождаване на заложници, който навремето си падаше по нея. За да стигне дотук, беше прекосила няколко главни и второстепенни улици, които й бяха до болка познати. А когато потъна в района с тесни и безнадеждно объркани улички, вече беше убедена, че никой не може да я проследи. Изчака две-три минути и пое по обратния път, за да бъде сигурна. Не срещна никого. Усмихна се.
Толкоз по въпроса за наблюдението!
Тя вдигна визьора на каската и се огледа. Тази част на Вашингтон се характеризираше с две неща — вонята на река Анакостия и отсъствието й от официалните справочници и картите на града. Причината беше проста — нападенията, обирите и убийствата не са добра реклама за туристическия бизнес. Въпреки неотдавнашното откриване на увеселителен парк и опитите за благоустройство на района тук все още имаше места, които дори представителите на реда избягваха. И те като всички останали имаха желание да се приберат у дома живи и здрави.
Мейс завъртя ръчката на газта и продължи нататък. Тя си даваше сметка, че отвсякъде я следят невидими очи, а до слуха й достигаха познатите възгласи, с които местните известяваха за присъствието на сини униформи. Бандитите дори бяха наясно с немаркираните автомобили, използвани за всяка полицейска акция поотделно. Купуваха ги на едро и ченгетата бяха принудени да ги държат поне три години. Преди Мейс да влезе в затвора, всички немаркирани полицейски коли бяха от модела «Шеви Лумина». Познатите подвиквания я посрещаха далеч преди да се озовеше на мястото на дежурството. В крайна сметка й писна и тя започна да взема под наем коли от други марки, въпреки че ги заплащаше от джоба си.
На едното й ухо беше прикачено миниатюрно устройство, което бе свързано с полицейската радиостанция на колана. С негова помощ тя сканираше обажданията, които щяха да я ориентират за мястото на поредния екшън. Засега нощта беше спокойна, поне по вашингтонските стандарти. Май щеше да се наложи да потърси информация от някой сборен пункт.
По улицата, по която минаваше, видя изоставени коли. От опит знаеше, че повечето от тях са крадени за някакво престъпление, а после са изоставени в квартала. Те се радваха на доста голяма популярност. Мейс надникна в някои от тях, ей така — по навик. Първата беше празна, във втората някакъв наркоман с блажено изражение на лицето забиваше спринцовка в ръката си, а в третата се разиграваше порносцена, в която участваха две разголени мацки и някакъв доста пиян тип, който със сигурност щеше да се събуди с празни джобове.
Мейс бавно навлезе в паркинга пред малка църква, където три полицейски коли бяха наредени плътно една зад друга. Това беше сборният пункт, на който дежурните патрули очакваха съобщение по радиостанцията за поредното нарушаване на реда. Тя беше достатъчно опитна, за да не си пъха носа в работата им. Нямаше смисъл да се озове по очи на асфалта, изпълнявайки заповедта на някое изнервено ченге. Спря мотоциклета точно пред първата патрулна кола, смъкна каската и размаха ръце. Беше убедена, че познава някой от членовете на трите патрула и се оказа права, тъй като една от колите я поздрави с примигване на фаровете.
Тя слезе от мотоциклета и тръгна натам. Водачът на първата кола смъкна стъклото и подаде глава.
— По дяволите, Мейс! — ухили се насреща й той. — Значи наистина си излязла от пандиза в Западна Вирджиния! Радвам се да те видя, момиче!
Мейс се наведе и опря лакти на сваленото стъкло.
— Здрасти, Тони. Как върви сбирката?
Тони беше здрав мъжага на около четирийсет и пет, с дебел врат, широки рамене и бицепси колкото бедрата на Мейс. Тя знаеше, че той е ревностен привърженик на физическата подготовка и никога не пропуска тренировка в залата. Беше един от добрите й приятели и многократно й беше пазил гърба, докато още служеше в Отдела за борба с наркотиците. На седалката до него лежеше отворен лаптоп «Панасоник», който беше точно толкова важен за всяко ченге, колкото и пистолетът. Разбира се, ако не се броеше радиостанцията — единственото средство, за да поискаш помощ…
— За разлика от снощи тази вечер е спокойно — каза Тони. — Направихме една обиколка и се отбихме тук да послушаме малко музика. — Обърна се към младата полицайка, която седеше до него. — Франси, това е Мейс Пери.
Момичето й се усмихна. Имаше късо подстригана рижа коса. Ако не беше набитата фигура с широки рамене, спокойно можеше да мине за петнайсетгодишна ученичка. И тя като Тони беше с дебели ръкавици, които предпазваха от убождане със спринцовка. Никой не искаше да бърка под седалката на някоя спряна за проверка кола и да измъкне ръката си със забита игла. Мейс познаваше един колега полицай, който се беше заразил с HIV именно по този начин.
— Хей, Франси, от колко време се возиш с тоя дърт мечок? — попита тя.
— От шест седмици.
— Значи той ти е инструктор, така ли?
— Аха.
— Е, можеше да извадиш и по-лош късмет.
— Позволявам й да арестува наляво-надясно, пращам я да свидетелства в съда — обади се Тони. — Държа се като истински джентълмен и учител.
— По-добре си признай, че не ти се попълват формуляри — смушка го Мейс.
— Е, стига де! Не разбивай илюзиите на момичето!
— Понякога още ми е мъчно за вечерната проверка, да знаеш!
— Ти си луда, Мейс! — ухили се Тони. — Точно толкова, колкото и преди. Беше готова на всичко, за да вземеш ключовете на някоя служебна кола и да хукнеш след бандитите.
— Това е по-добре, отколкото две години да гледаш в стената.
— Права си, Мейс. — Усмивката изчезна от лицето на Тони. — Много си права!
— Тук още ли се занимаваш със същите бандити?
— Ами да. С изключение на онези, които умряха.
Мейс погледна към другите коли.
— Там дали има някой, когото познавам?
— Едва ли. Напоследък постъпиха доста нови хора.
— Я кажи пораснаха ли децата — смени темата тя.
— Едното е в колежа, а другите две — в гимназията. Направо ще ми изядат ушите. Дори да си изкарам докрай двайсетте и пет години и да изляза в пенсия, пак ще трябва да търся някаква работа.
— Стани консултант. Няма значение по какво, но парите са добри.
— А я ми кажи ти какво търсиш тук в два часа нощем без оръжие, яхнала тоя лъскав мотоциклет?
— Може би кроя нещо.
— Което е нарушение на пробацията?
Мейс се усмихна и се извърна към Франси.
— Сега вече разбираш защо е толкова добър инструктор, нали? Не пропуска нищо. На външен вид е само мускули, но има мозък!
— Сериозно те питам, Мейс. Защо си тук?
— Носталгия.
— В такъв случай иди да разглеждаш старите си албуми — засмя се Тони. — Улиците не стават за тая работа, особено тук. — Усмивката му се стопи и той поклати глава. — Знаеш го по-добре от всеки друг.
— Така е — кимна тя. — Но не е честно, че така и не откриха кой ме прецака.
— Знам.
— Колко от колегите ме мислят за корумпирана?
— Честно ли да ти отговоря?
— Знаеш, че само това има значение за мен.
— Седемдесет на трийсет в твоя полза.
— Би могло да е и по-зле.
— Разбира се, че би могло. Особено ако се вземе предвид с кого имаш сходно ДНК.
— Бет е суперченге. Минала е през всички нива на професията ни.
— Но продължава да е жена и някои хора не могат да й простят това.
— Прав си, Тони. Ти гледай да си изкараш четирите години, които ти остават.
— Броя ги, мила. Броя всеки шибан ден!
Тя извърна глава по посока на Франси.
— Ако се случи тоя мечок да си извади пистолета, гледай да залегнеш. Стреля напосоки!
 

42
 
Мейс яхна мотоциклета и продължи пътя си, потъвайки още по-дълбоко в района, в който дори човек на риска като нея би трябвало да се появява само с оръжие и с подкрепата на минимум две патрулни коли. Но тя знаеше точно къде отива. Не беше сигурна защо, ала някакво вътрешно чувство я тласкаше напред. Може би то имаше връзка с думите на Мона, изречени в онази тоалетна. Мейс беше готова дори да се върне в затвора, но не и да повлече Бет със себе си.
Намали скоростта. По-скоро усещаше, отколкото виждаше неясните силуети по улиците, очите зад пердетата и главите, залепени за затъмнените автомобилни стъкла. Всички се питаха какво прави толкова късно в район като този. Тук човешката екосистема беше изключително крехка, но същевременно безкрайно устойчива. И напълно непозната за повечето жители на града. Но Мейс изпитваше силно влечение към нея. Тя добре знаеше, че тук границата между ченгето и бандитът е почти невидима, но съществува. Обикновеният гражданин трудно би проумял за какво става въпрос, ала всяко ченге щеше да я разбере.
Вдигна глава и го видя. Беше точно пред нея, разположен в центъра на 6Д като глиобластом, заобиколен от други, по-малки тумори. Изоставеният жилищен блок беше виждал повече дрога, смърт и насилие от всички други сгради на територията на града. От време на време полицията го прочистваше, но бандитите винаги се завръщаха — като мравките от разринат мравуняк. Именно там, на покрива на блока, Мейс беше организирала своя наблюдателен пост. Главно защото никой бандит не можеше да повярва, че някое ченге би дръзнало да се приближи до него. Проникването й в този затворен свят беше предшествано от едномесечна работа под прикритие. Скрила фотоапарат и очила за нощно виждане в широките си дрехи, тя купуваше и продаваше дрога в големи количества, като същевременно отблъскваше сексуалните апетити на цяла банда хищници с помощта на голямата си уста и любимия си Глок 37. Това беше едно от предимствата на работата под прикритие на подобно място — без оръжие щеше да изглежда подозрителна, защото всички останали бяха въоръжени.
От покрива се разкриваше отлична гледка към мястото, което трима братя латиноамериканци бяха превърнали в център за продажба на дрога. Те ръководеха една от най-жестоките банди на територията на Вашингтон. По онова време Мейс работеше в Отдела за борба с наркотиците, но амбициите й съвсем не се изчерпваха с разбиването на поредната нелегална мрежа. Тези типове бяха заподозрени за поне дузина жестоки убийства. Мейс правеше снимките, а колегите й подслушваха джиесемите на братята с надеждата да съберат доказателства за доживотни присъди.
Почти нищо не се беше променило. Сградата беше все същата изоставена дупка, макар че след изграждането на полицейска сателитна станция на първия етаж по нареждане на Бет престъпната дейност в нея рязко намаля. Според циркулиращите в затвора слухове двама от братята латиноамериканци се бяха преместили в Хюстън. Полуразложеният труп на третия беше открит в парка «Рок Крийк». Говореше се, че е бил ликвидиран от собствените си братя, които го хванали да отклонява значителни суми от общата им търговия с дрога. Явно тези момчета бяха брутално жестоки и не се спираха пред нищо. Мейс беше убедена, че братята я бяха разкрили по някакъв начин — най-вероятно чрез съгледвачите си в района или благодарение на свой човек в полицията. И отмъщението им се стовари върху нея със страшна сила.
Защо просто не ми пуснахте един куршум в главата? Всичко щеше да приключи бързо и чисто, с мигновена болка, и толкова.
Пред очите й отново изплува видението, което не я беше напускало през двете години в затвора. По-ясно от всякога. Мръсниците, които я подредиха, най-вероятно щяха да се измъкнат. Докато лежеше на желязното легло, в главата й се подреждаха сложни планове — как ще се хване за някоя незначителна улика, ще работи по нея денонощно и в крайна сметка ще ги пипне. А после триумфално ще ги предаде на полицията и ще си върне предишния живот.
Изправена на седалката, тя озадачено поклати глава. Нима наистина съм го вярвала?
Трийсет процента от сините униформи във Вашингтон бяха убедени, че Мейс е виновна. Това бяха хиляда и двеста полицаи. Но трийсет процента звучеше по-добре от хиляда и двеста души. Съзнаваше, че това няма значение, но не можеше да не мисли за него. Огледа тъмната уличка, на която се беше появила след часове взиране през телеобектива, в резултат на което животът й се беше променил завинаги. Усети напоения парцал в устата си, който беше превърнал мозъка й в желе. Силните ръце, които приковаха нейните към тялото. Свистенето на гуми, поставило началото на пътуването й към ада. Иглите в тялото си, течността в носа и устата си. Повръщането, безутешните ридания, стенанията, проклятията. Но най-вече риданията. Бяха я пречупили. Отне им адски много време, но в крайна сметка бяха успели.
Ако ви пипна, ще ви убия. Но по всичко личи, че няма да успея. И какво ще ми остане? Надеждата, че някакъв ветеран бездомник ще бъде обвинен в убийство благодарение на мен, а после ще ми върнат нашивките?
Ами ключето и имейлът? Какво общо можеше да има с тях Докъри? Явно изникваха доста повече неизвестни, отколкото си беше въобразявала.
Разсъжденията й бяха прекъснати от някакъв шум наблизо. Ръката й машинално се плъзна към джоба. Мъжът беше чернокож, с бръсната глава. Само няколко сантиметра по-висок от нея, но поне с трийсет и пет килограма по-тежък. И нито грам от тези килограми не беше тлъстина. Тя знаеше, че много бандити поддържат отлична физическа форма, за да избягат от ченгетата или пък да могат да ги пребият, ако се наложи.
— Хубава машинка — каза чернокожият. Носеше яке с качулка и джинси. Беше обут в червено-бели баскетболни маратонки с развързани връзки.
— Всички така казват — отвърна Мейс и вдигна визьора на каската си.
Десният джоб на якето му беше издут, очевидно от пистолет. А изпънатият крачол на джинсите подсказваше, че носи резервно оръжие, прикрепено към левия прасец. Пръстите й се стегнаха около предмета, който държеше в собствения си джоб.
— Сигурно — каза чернокожият. — Ама за това не си чувала, нали?
В ръката му се появи обемист полуавтоматичен пистолет, който Мейс с един поглед прецени като пълен боклук. Но когато жертвата ти е на половин метър, едва ли са ти нужни уменията на снайперист от морската пехота.
— Искам мотоциклета! — обяви той.
— Можеш ли да платиш?
Дулото се насочи към челото й.
— Мога, стига тази каска да не е от кевлар. А сега си извади ръката от джоба, кучко! Много бавно, за да не ти пръсна черепа!
— Това е само телефон.
— Покажи го!
Мейс издърпа телефона и го вдигна пред очите му.
— Ето, най-обикновена «Нокиа» три-пет-седем.
— Ти си много загубена кучка!
— Чакай да чуеш мелодията.
— Каква мелодия?
Струята лютив спрей го удари право в зениците. Той изкрещя, изпусна пистолета и падна по гръб, притиснал длани към очите си. Мейс прибра флакона за самозащита, маскиран като джиесем, който беше купила от магазина на Байндър.
— Има всички екстри, плюс план за лична защита — спокойно обясни тя, после вдигна пистолета, извади патрона от цевта и го хвърли в близкия контейнер за смет. С резервното оръжие 22-ри калибър се случи същото, след като тя успя да навие крачола на джинсите му и да го изтръгне от ластика. През цялото време бандитът се гърчеше на тротоара.
— Как се казваш?
— Очите ми изгоряха, кучко! — простена той.
— Значи трябва да прекратиш грабежите. Та как ти беше името?
— Ще те убия, кучко! Ще те убия!
— Това е интересно, но няма да ни отведе доникъде. Името?
— Няма да ти го кажа, да те вземат мътните!
— Ако го кажеш, ще ти дам нещо, което ще облекчи паренето.
Чернокожият престана да се гърчи, но ръцете му останаха върху очите.
— Какво? — изкрещя той.
— В джоба ми е. Името?
— Бръснача.
— Истинското ти име!
— Дарън.
— Дарън кой?
— Хей, умирам!
— Фамилното ти име?
— Мамка ти! Ще те убия!
— Името! — спокойно настоя тя.
— Роджърс, по дяволите! Роджърс!
— Добре, Дарън Роджърс. — В ръката й се появи малък флакон. — Погледни ме!
— Какво?!
— Ако искаш паренето да изчезне, трябва да ме погледнеш, Дарън.
Той се изправи до седнало положение. Дланите му останаха притиснати към лицето.
— Така няма да стане. Отвори очи и ме погледни.
Чернокожият бавно свали ръце и успя да вдигне към лицето й сълзящите си кървясали очи. Цялото му тяло се разтърси от усилията. Тя напръска зениците му с течността във флакона. Няколко секунди по-късно Дарън изправи гръб и напълни дробовете си с въздух.
— Какво направи, мамка му?
— Магия.
— Защо ме подреди така?
— Да кажем, че съм свръхчувствителна към заплахите с пистолет и псувните.
— Ти изобщо знаеш ли къде се намираш? Сигурно си от Айова или някой друг смотан щат! Наоколо няма паметници, които да зяпаш.
— Всъщност съм родена във Вашингтон и работното ми място беше тук в продължение на години.
Дарън се изправи и започна да разтърква очите си.
— Веднага престани! — заповяда Мейс. — Иначе отново ще почнеш да виеш от лютивото вещество, което е полепнало по ръцете ти. Не съм сигурна, че магията ще подейства втори път.
Той отпусна ръце.
— Какво направи с пищовите ми?
— Изхвърлих ги на боклука, но първо извадих патроните. Между другото, пружината на полуавтоматичния нищо не струва. Сигурно засича на всеки втори изстрел. А ако някой види другия, положително ще умре от смях!
— Платих за него двеста кинта.
— Значи са те ограбили. Той е толкова точен, колкото и старият картечен ТЕК-9 от хиляда метра. Преведено на нормален език, означава, че можеш да улучиш нещо само с голям късмет.
— Май те бива по оръжията, а?
— Едно време бяха най-добрите ми приятели.
— Шантава кучка!
— Пак тази грозна дума!
— За какво ти е името ми?
— Наблизо ли живееш?
— Ти ченге ли си?
— Не съм. Питам от любопитство.
— Израснал съм на една пряка оттук — каза мрачно чернокожият.
— С какъв екип работиш? Тук изборът е голям.
— Нямам екип.
— Аха. Значи си един от самотните бандити, които действат наоколо…
— И какво?
— Нищо. Питам се как още си жив без екип и със скапано оръжие.
— Защо според теб ми викат Бръснача?
— Ами може би защото наистина си умен?
— За такъв ме броят.
Мъжът направи една крачка напред, скрил очите си с ръка.
— Хич не си го и помисляй, Дарън! — вдигна телефона тя. — Виждаш ли копчето тук? Натисна ли го, малкото ми телефонче се превръща в електрошоков «Тейзър» с мощност един милион волта. А ти се превръщаш в пържола.
Той свали ръката си и отстъпи крачка назад.
— Имаш ли семейство? — попита тя.
— Може ли да си прибера скапаните оръжия от боклука?
— След като си тръгна. На мен не ми викат Бръснача, ама и аз не съм глупава.
— Какво търсиш тук? — попита той и се огледа. — Наоколо наистина действат доста екипи.
— Те са прекалено заети да се гърмят едни други, за да ми обърнат внимание. Но ти благодаря за загрижеността.
— Пет пари не давам дали ще ти откъснат главата, или не!
— Че защо да даваш? — сви рамене тя. — Хайде, Бръснач, върви да си прибереш скапаните пищови. И се радвай на малкото време, което ти е останало.
Завъртя ръчката на газта и дукатито се стрелна в нощта.
 

43
 
Мейс чу колата, преди да я види, и погледна в страничното огледало.
Черен седан, затъмнени стъкла, мощен двигател, леко отворен прозорец на задната врата. Сценарий, който не предвещаваше нищо добро, особено в тази част на Вашингтон.
Даде газ, но седанът продължаваше да скъсява разстоянието. Видя как в процепа на стъклото се появява дълга цев, снабдена със заглушител. Стрелецът се прицели през телескопичния мерник, а партньорът му майсторски задържа скоростта. Кръстчето на мерника улови каската на Мейс и остана там. Показалецът на стрелеца обра луфта на спусъка. Усетила, че е на мушката, Мейс се приготви за скок на тротоара. В същия миг се разнесе остро скърцане на гуми и между нея и стрелеца се вклини кола, която блъсна седана.
Стрелецът натисна спусъка в момента на удара и куршумът просвири далеч от целта. Вместо да пробие дупка в главата на Мейс, той се заби в страничното стъкло откъм шофьора на внезапно изскочилата кола и го пръсна на хиляди късчета.
Мейс моментално разпозна колата, която я спаси.
— Рой! — изкрещя тя.
Стрелецът изруга и се прицели отново, а партньорът му блъсна седана в далеч по-малкото ауди. Рой светкавично се наведе и куршумът бръмна над главата му, след което разби и другото странично стъкло. Рязкото извиване на волана позволи на Рой да удари калника на седана под такъв ъгъл, че да завърти цялата кола. Докато шофьорът правеше неистови усилия да я удържи, стрелецът прибра пушката и вдигна стъклото.
Рой закова на метър от Мейс.
— Пазя ти гърба! — храбро извика през счупеното стъкло той. В косата му се бяха забили миниатюрни парченца, които блестяха като диаманти, очите му бяха разширени от приток на адреналин и най-банален страх.
— Абе ти луд ли си? — вдигна визьора си Мейс.
— Май да — отвърна задъхано той.
— Какво, по дяволите, търсиш тук?
— Нали ти казах — пазя ти гърба…
— Можеха да те убият!
— Ама не успяха, нали?
Главата й рязко се завъртя.
Седанът беше излязъл от въртеливото движение и летеше към тях с мощния рев на осемте си цилиндъра.
— Ето ги, пак идват!
— Мамка му! — обърна се той. — Ами сега?
— Карай след мен, Рой!
 

44
 
Дукатито излезе на прав участък и скоро вдигна сто и шейсет. Мейс върна газта и влезе в завоя с някъде около сто. Смачканото ауди с мъка я последва. Задницата му отнесе кофите за боклук и съдържанието им се разлетя във всички посоки. Рой успя да овладее волана и се понесе след мотоциклета.
Мейс погледна в страничното огледало. Седанът изскочи от завоя почти без да намалява. Умът й светкавично обработи информацията. Професионален шофьор. Вероятно и професионален стрелец на задната седалка. Не й се искаше да се убеждава в уменията му. Третият изстрел със сигурност щеше да улучи или нея, или Рой.
Детайлното познаване на района й свърши добра работа. В момента, в който седанът скъсяваше разстоянието до Рой, тя завиваше в някоя от страничните улички, принуждавайки голямата кола да поизостане. Направиха го три пъти, прелитайки покрай разни бандити. Но сини униформи не се виждаха никъде.
Лениви задници!
Останала без избор, тя се насочи към църковния паркинг. За миг зърна двете патрулки, които все още бяха на сборния пункт, после рязко наклони мотоциклета и взе острия завой. Миг по-късно влезе в паркинга, прелетя над бабуната, ограничаваща скоростта, и се понесе към лъскавите вашингтонски патрулки. Мейс натиска здраво спирачките и мотоциклетът почти легна на земята. Задното му колело засвири, но не се отлепи от асфалта. Аудито я последва и се закова до нея с пронизителен вой на спирачките. Мейс дори не успя да свали каската си. Рой изскочи от колата, същото направиха и ченгетата, които насочиха оръжията си към тях.
— Ръцете на тила, с преплетени пръсти! — изкрещя един от униформените. — На колене!
Мейс с тревога установи, че Тони и неговата новобранка не бяха между тях. Сигурно бяха получили сигнал и бяха тръгнали нанякъде. Огледа лицата на четиримата полицаи насреща си. Едри мъжаги, които изглеждаха доста ядосани. Тя не познаваше никого от тях. Погледна към Рой, който кавалерски застана между нея и униформените. Веднага го сръга с лакът, принуждавайки го да остане на крачка зад нея. Познаваше изражението на ченгетата. Много пъти лицето й беше изразявало онова, което сега четеше в очите им. Бяха на една секунда и едно погрешно движение от откриването на стрелба. Два изстрела — единият в главата, а другият в сърцето. Дори неопитен стрелец трудно можеше да пропусне от толкова малко разстояние. А мъжете насреща й нямаха вид на неопитни.
— Слагай ръцете си на тила, Рой! — изсъска тя. — И не забравяй да сплетеш пръстите си!
Едновременно се отпуснаха на колене. Униформените предпазливо тръгнаха към тях с показалци на спусъците.
— Някакви типове с черен седан се опитаха да ни убият! — дрезгаво извика Рой.
В същия миг Мейс си даде сметка за тишината. Никакъв седан, никакво боботене на осемцилиндров двигател, никаква пушка със заглушител, насочена в главата й. Просто тишина.
— Какви типове? — с недоверие попита един от полицаите.
— Бяха с голям черен седан и ни преследваха.
Полицаят се огледа бавно.
— Не виждам никакъв черен седан, виждам само вас! — заяви той.
— Ти и мацката с мотора за малко щяхте да се размажете в нас — обади се колегата му.
— Бях тук преди около половин час — забързано рече Мейс. — Разговарях с Тони Дрейк. Беше паркирал до вас, в колата му се возеше новобранка на име Франси.
— Ти ченге ли си?
— Бях. Тони може да гарантира за мен.
— Ние дойдохме тук преди десетина минути — поклати глава първият полицай. — А аз не познавам никакъв Тони Дрейк, нито пък Франси.
— Вижте, това е някакво недоразумение — започна да се надига Рой.
— Долу! — кресна второто ченге и насочи пистолета си в челото му.
— Той си е долу! — викна Мейс. — Няма къде да ходи, няма да прави резки движения. И двамата сме спокойни и не носим оръжие.
— Ще видим — каза първият полицай, прибра пистолета в кобура си и откачи белезниците от колана си. — И двамата ми приличате на хора, които пренасят нещо. Нали нямате нищо против да ви претърсим, както и превозните ви средства?
Рой спря очи на белезниците.
— От луната ли падате, по дяволите? — възмутено попита той. — Не сме извършили нищо нередно!
— Това е само проверка, Рой — предупредително се обади Мейс. — Нямаме право да я откажем.
— Ти да не си му адвокат? — подозрително я изгледа ченгето.
— По-скоро обратното.
— Спомена, че си била ченге — обади се другият. — Познавам ли те?
Мейс понечи да отвърне, после се спря. Мъжете насреща й може би бяха от трийсетте процента, които я мислеха за корумпирана.
— Едва ли — поклати глава тя.
Първият полицай пристъпи към аудито и започна да го оглежда.
— Блъснал си нещо.
— Забравихте ли за седана, който ни преследваше? — възмути се Рой.
— Ааа, седааанът… — иронично проточи ченгето и кимна на партньора си. Секунда по-късно и двамата бяха оковани в белезници.
— Някой от вас да е употребил алкохол? — попита първият полицай.
— Какво става тук, за бога? — извика гневно Рой. — Опитаха се да ни убият! Потърсихме помощ от вас, а вие ни щракнахте белезниците!
— Млъквай! — остро рече Мейс.
— Ако все още не се досещате, и двамата сте арестувани — добави вторият полицай.
— С какво обвинение, по дяволите? — възкликна Рой.
— Като за начало нарушаване на обществения ред, безотговорно поведение и опит за нападение на полицейски служители. Все още съм убеден, че щяхте да се блъснете в нас.
— Това са глупости! Вижте проклетата ми кола! Стъклата й са пръснати от куршуми, предназначени за мен! Но всъщност първо искаха да убият нея. Какво трябваше да направим, по дяволите?
Рой се изтръгна от полицая и протегна ръце.
— Настоявам незабавно да свалите тези белезници!
— Току-що прибавих и съпротива по време на арест — спокойно отвърна полицаят. — Искаш ли да включим и още нещо?
Рой понечи да отговори, но Мейс го сръга.
— Достатъчно сме загазили — прошепна тя. — Не утежнявай нещата.
— Жената е права — обади се първият полицай. — А сега и двамата имате право да мълчите и да…
Мейс мълчаливо изслуша как им четат правата и мрачно поклати глава. Нямаше и седмица откакто беше на свобода и вече я арестуваха. Дори не успя да се срещне с пробационния служител. Оказа се, че пак е прецакана. Тотално прецакана…
Ще ме върнат в затвора.
 

45
 
Сякаш всичко се повтаряше. Решетъчната врата се плъзна встрани и на прага се изправи сестра й с пълна парадна униформа. Звездите проблясваха на широките й рамене.
— Не е каквото си мислиш, Бет — прошепна Мейс, сгушена на железния нар в дъното на килията.
— Тогава ми разкажи какво е — рече Бет и седна до нея. — На първо място искам да разбера какво си търсила там в компанията на Кингман.
— Не бяхме заедно. Изобщо не подозирах за присъствието му, преди да се изпречи с колата си между мен и онези типове, които искаха да ме убият.
— Какви типове?
— Не знам. Колата беше седан със затъмнени стъкла. Не си ли информирана от полицаите, които ни арестуваха?
— Искам да го чуя от теб. Регистрационни номера?
— Нямаше номера. Поне отпред. А задницата така и не я видях.
— Продължавай.
— Изскочиха изневиделица зад мен. Задното стъкло се смъкна малко и през него се показа дуло на пушка. С прикачен заглушител.
— И стреляха по теб, така ли?
— Два пъти. Ако не беше Рой, със сигурност щяха да ме улучат.
— А после какво стана?
Мейс разказа как се е върнала на сборния пункт, за да потърси помощ.
— Но приятелят ми вече го нямаше. Не познавах никого от полицаите в двете патрулки, а те стигнаха до погрешни заключения.
— В доклада им пише, че изобщо не са видели друга кола.
— Явно се е оттеглила. Но Рой я блъсна със своята. Ако се разпоредиш да вземат проби от боята, може би ще стигнеш до нападателите. Куршумите също могат да бъдат открити — или в колата на Рой, или някъде около мястото на инцидента.
— Не открихме куршуми нито в колата му, нито на улицата, въпреки че мястото беше проверявано в продължение на пет часа от десетина кадети, които ми изпратиха от полицейската академия.
— Но ти ми вярваш, нали?
— Открихме няколко контейнера за смет, които Кингман е блъснал, докато сте бягали. Сигурна ли си, че повредите по колата му не са причинени от тях?
— Казвам ти истината, Бет! Бяхме преследвани от черен седан, от който ни обстрелваха с пушка. Куршумите строшиха прозорците на Рой и едва не го улучиха. Сигурна ли си, че онези кадети не са открили нищо?
— Никакви куршуми, никакви гилзи.
— Гилзите са останали в колата. Вероятно са се върнали на мястото и са прибрали куршумите.
— Това е рисковано и изисква време. Защо да го правят?
— Не знам.
— Но кой би искал да те убие?
— Ако разполагаш с няколко часа, бих могла да ти изготвя цял списък.
— Снощи каза ли на някого, че възнамеряваш да ходиш там?
— Само на Рой. Хрумването ми беше неочаквано.
— Кингман твърди, че сте изпили по едно питие след нашата вечеря, а после е отишъл на работа. Как е станало така, че по-късно те открива в Шести район, точно когато някой се опитва да те убие? — Лицето на Бет стана още по-намръщено. — Не ме прави на глупачка, Мейс! Мисля, че не го заслужавам.
Мейс се поколеба за момент, но това беше достатъчно за сестра й.
— Е, хубаво — изправи се тя. — Когато си готова да ми кажеш истината, аз може би ще бъда от другата страна на решетките!
След тези думи тя тръгна към вратата.
— Почакай!
Бет се обърна.
— Чакам.
— Снощи бях в кантората на Рой, когато ти дойде.
— Охо! Това вече е изненада!
— Хей, нали искаш истината? Остави ме да ти я разкажа!
— Защо беше там?
— Той ми обясни за ремонта на четвъртия етаж и за разни неща, които изчезвали оттам. Това ме накара да си спомня за случая «Лайъм Козловски». Онзи от асансьора, когото разследвахме преди пет години…
— Понякога си мисля за него — бавно кимна Бет. — И си го представям в килията за опасни престъпници, където все още се пита къде, по дяволите, са изчезнали топките му. Ти винаги си била отличен стрелец.
— Ние с Рой отидохме там с надеждата да спипаме нарушителя.
— А не ти ли мина през ума да звъннеш на сестра си, която освен всичко друго е и шеф на полицията?
— Не вярвах, че ще открием нещо — поклати глава Мейс. — И не исках да те занимавам с предчувствията си. Особено пък когато беше облечена толкова елегантно…
Лицевите мускули на Бет се превърнаха в твърди топчета, които леко помръдваха под изпънатата до спукване кожа.
— Не знам дали да те гръмна, или лично да те върна в затвора! — тихо, но отчетливо каза тя. Гласът й потрепваше от трудно сдържан гняв.
— Бет…
Сестра й се стрелна напред с такава ярост, че Мейс уплашено отскочи и гърбът й опря в бетонната стена. Думите й режеха като нож.
— Броени часове, след като те предупредих, че си на косъм от обвинение за възпрепятстване на правосъдието и манипулиране на доказателства, ти правиш точно обратното! — изсъска тя. — Какво ти става, по дяволите? — Гласът й постепенно набра сила. — Ще ми кажеш ли какво да направя, за да те върна в правия път?
По лицето й избиха червени петна. Мейс притискаше главата си в бетона и имаше чувството, че всеки миг ще се самоскалпира.
— Това беше единственият ми шанс да изчистя името си и да се върна на работа — прошепна тя, донякъде успявайки да скрие емоциите си.
— Какво?! — изправи гръб Бет.
— Мона ме притисна в тоалетната на хотела, където двамата с Рой се отбихме да изпием по едно питие. Обясни ми, че знае какво планираме и вече е разговаряла с когото трябва. А после добави, че дори да изтръгнеш подписани показания от очевидци, няма да има никакво значение. А аз разбрах, че по този начин никога няма да бъда върната на работа. Никога не я бях виждала толкова доволна…
Бет безсилно се отпусна до нея.
— Значи затова ти…
— В крайна сметка битката не е твоя, Бет. И никога не е била. Ако някой трябва да направи нещо, това съм аз. Мона се надява, че ти ще продължиш да ровиш, за да може да те обвини в нещо, което ще доведе до уволнението ти. Или незаконно разходване на обществени средства, или фабрикуване на фалшиви улики и други подобни глупости… Аз може би ще се проваля, но нямам намерение да повличам и теб. По-скоро бих се върнала в затвора!
Двете сестри поседяха мълчаливо няколко минути.
— Но ако онзи, когото закова снощи, действително се окаже убиецът? — промълви най-сетне Бет.
— В такъв случай може би ще имам някакъв шанс за възстановяване.
— Не ми изглеждаш убедена.
— Не съм убедена в много неща. Между другото, той пропя ли?
— Мълчи като риба. Каза, че иска адвокат и нищо повече.
— Наистина ли? Значи не е толкова глупав.
— Не го знам какъв е. Държи да го защитава рицаря, с когото си пиете питието.
— Рой? Но защо?
— Казва, че ще говори единствено с него. Изглежда, са добри приятели. Странно, но Кингман изобщо не спомена, че го познава…
— На мен ми каза, че му е помогнал преди години. Защитавал го е по обвинение в нападение.
— Значи ти си го цапардосала с онази дъска, а?
— Той е с поне петдесет килограма по-тежък от мен.
— Именно. Въпросната дъсчица е твърде тънка, за да нокаутира толкова едър мъж.
— В затвора направих доста добри мускули — тръсна глава Мейс.
— А защо отиде в Шести район?
— За да видя мястото, откъдето тръгна всичко.
— Където те отвлякоха?
— На улицата попаднах на някаква отрепка, викат му Бръснача. Чувала ли си за него? — Бет поклати глава. — Поговорихме си малко, после продължих нататък. Около пет минути по-късно се появи колата със стрелеца. После отнякъде изникна Рой и гонката започна. Това е всичко, което знам. Страшно много искам да ми повярваш.
— Вярвам ти — въздъхна Бет. — Двойка патрулни полицаи успяха да изровят очевидци на екшъна, които са видели как седанът се насочва към теб, а аудито на Кингман изневиделица му е препречило пътя.
— И стрелбата?
— И стрелбата — кимна Бет.
— Но защо ме направи на нищо, след като вече знаеш истината?
— Защото ми писна от теб и исках да те поизпотя.
— А твоите очевидци случайно да са видели номерата на колата?
— По всяка вероятност изобщо не е имало номера. Нито отпред, нито отзад.
— Много интересно.
— Видя ли какво се случи, след като успя да се изплъзнеш от наблюдението?
— В такъв случай как ме е открил Рой? — внезапно трепна Мейс.
— Ами попитай го. Появата му в точния момент изглежда прекалено удобна. На твое място бих позабавила топката с него. Не че някога си ме слушала, когато става въпрос за мъже, но все пак…
— Всяко нещо си има първи път — бавно промълви Мейс.
— Значи те стрелят два пъти, но не оставят следи — смени темата Бет. — Едва ли са били обикновени улични стрелци, защото те няма да си направят труда да приберат гилзите. Освен това никой няма да ги посочи с пръст, нали?
— Рой знае ли, че Капитана го иска за свой защитник?
— Аз му казах.
— Вече си говорила с него? — стрелна я с поглед Мейс.
— Исках да проверя дали версиите ви съвпадат.
— Много ти благодаря!
— Явно някой иска да те убие и аз ще бъда много доволна, ако ограничиш обиколките си из Долината на смъртта само в светлата част на денонощието.
След тези думи Бет стана и се насочи към вратата.
— Това ще прецака ли пробацията ми? — подхвърли след нея Мейс.
— Срещу теб не са повдигнати официални обвинения. Кингман те чака долу. — Пръстите й докоснаха решетката. — Ще продължиш да работиш по случая, нали?
— Ти как би постъпила на мое място, Бет?
Полицейската шефка си тръгна, без да отговори.
 

46
 
— Къде са ни превозните средства? — попита Мейс.
Огрени от лъчите на изгряващото слънце, двамата с Рой стояха пред районното полицейско управление.
— На паркинга за конфискувани коли — протегна се Рой.
— Шегуваш ли се?
— Така ми казаха вътре.
— Страхотно! — изстена Мейс. — Със сигурност вече са обезкостили мотоциклета ми, а частите му се продават някъде на североизток!
— Сестра ти не би го позволила — успокои я Рой. — Но работата с моето ауди е малко по-различна, защото пораженията му са сериозни. Май трябва да вземем такси.
Спряха някакво очукано такси след доста продължително ръкомахане на ъгъла. Шофьорът изглеждаше доста изненадан.
— Какво му е на този? — учуди се Рой.
— Май изглеждаме не на място в този квартал.
— Защото сме бели?
— Не. По-скоро защото не размахваме пищов под носа му и не му искаме оборота.
Мейс изчака да потеглят и се обърна към него.
— А сега ми кажи откъде изскочи снощи. Следеше ли ме?
— Не съвсем.
— Какво значи «не съвсем»?
— Чаках те на мястото, на което онази кола се залепи за теб.
— Това не ми харесва.
— Хей, да не мислиш, че съм комбина с онези типове в черния седан?
— Слава богу, че ме осветли по този въпрос. Мисля, че е време да си кажем «чао». — Тя потупа шофьора по рамото и добави: — Приятел, ще ме оставиш ли на…
— Изслушай ме, Мейс! — повиши тон Рой. — Снощи за малко не ми пръснаха черепа!
Тя се отпусна на седалката.
— Добре, слушам те.
— Ти каза, че отиваш в центъра. Знаех какво означава това, или поне си въобразявах, че знам. Всъщност отиваше на мястото, на което си била отвлечена.
— А откъде знаеш къде се намира то?
— От «Гугъл» на моя айфон.
— Какво?
— Потърсих името ти в «Гугъл». Две от статиите съдържаха имената на улицата, където са те отвлекли. Подкарах натам и паркирах на ъгъла, преценявайки, че рано или късно ще се появиш. И ти не ме разочарова. Но после се появи седанът и аз…
— Тръгна да ме спасяваш?
— Мисля, че се справих малко по-добре, отколкото с Капитана.
— Значи не си видял Бръснача?
— Кой?
— Няма значение. Но защо го направи? Имам предвид появата ти в онзи район с лъскаво ауди. Това си е чисто безумие.
— А мацка на дукати не е ли по-голямо безумие?
— Това е друго.
— Добре де, както и да е. Предполагам, че ме взеха за клиент, който си търси дрога или проститутка.
Мейс скръсти ръце на гърдите си. Подозренията я напуснаха.
— Ако не беше ти, сега най-вероятно щях да бъда в моргата — призна тя. — Задължена съм ти.
— Но заради мен ни арестуваха — въздъхна той. — Заради голямата ми уста.
— Не е заради това — поклати глава тя. — Ти просто ме последва на онзи паркинг.
— Кой стреля по теб? Някой от миналото ти?
— Едва ли. Не ми се е случвало да ме гърмят със заглушител от луксозна кола. Обикновено те хлопват по главата и единственото, което чуваш, е тропотът на бягащи крака.
— Е, добре. А сега какво ще правим?
— Първо ще си прибера дукатито с надеждата, че все още е цяло. Ти пък ще си вземеш аудито и ще потърсиш някой тенекеджия.
— Ами онзи ключ за пощенската кутия? Искаш ли да проверя какво отваря?
— Не, аз ще проверя.
— Защо не го направим заедно?
— Ще ни видят. А за теб не е полезно да те виждат с мен.
— По дяволите, Мейс! С никоя жена не съм прекарвал толкова време в денонощието, колкото с теб през последните два дни!
— Наистина ли? Сега разбирам защо не ти е провървяло с жените.
Таксито ги свали на паркинга за конфискувани превозни средства. Оказа се, че Бет се беше погрижила да не плащат такса. Дукатито на Мейс беше паркирано точно до малката офис сграда, завързано към близкия стълб с дебела, увита в найлон верига. На пръв поглед изглеждаше в безупречно състояние. Дори го бяха измили.
— Е, сестра ти наистина се е погрижила за теб, както и очаквах — отбеляза Рой.
— Но мисля, че не и за теб — отвърна тя и посочи зад гърба му.
Аудито беше завряно в далечния край на паркинга, близо до телената ограда. Лявата му част беше силно смачкана от сблъсъка с тежката кола и препълнените контейнери за смет. Но през нощта някой се беше постарал да му нанесе и допълнителни щети. Липсваха четирите колела и дясната врата. Боята беше здраво надрана с ключ, а гюрукът — нарязан. Огледът отблизо показа, че липсват още много неща: воланът, лостът за скоростите, стереоуредбата и вградената навигационна система. Седалките зееха, разпорени с нещо остро. Някой беше разлял охладителна течност на пода, която се беше смесила със ситните парченца стъкло. Най-отгоре плуваха два използвани презерватива. Багажникът също беше разбит, резервната гума липсваше. От скъпите баскетболни атрибути на Рой нямаше и следа.
— Наистина съжалявам за колата ти — промълви Мейс.
— Нали застраховката е за това? — сви рамене Рой. — Гладна ли си?
— Направо умирам от глад.
Той погледна часовника си.
— Знам едно заведение наблизо. Правят страхотни яйца, а и кафето е добро.
— Май ще имаш нужда от превоз — отбеляза тя.
— Да, но нямам каска. Не ми се ще отново да ме арестуват. Лимитът ми е веднъж в седмицата.
Мейс се обърна и хлътна в офиса на паркинга. Минута по-късно се появи с каска в ръка. Полицейски шлем.
— Как успя да го задигнеш? — учуди се Рой.
— По-добре не питай.
Ръката й се плъзна под седалката на мотоциклета, където още преди години си беше направила малък тайник с цип. Измъкна от него телефона със защитен спрей и електрошоковия бокс.
— Не исках ченгетата да открият подобни вещи у мен — обясни тя и ги сложи в джоба на якето си. — Скрих ги тук, докато бягахме от лошите.
— Добре си направила — кимна Рой. — Нещо ми подсказва, че скоро пак ще ти потрябват.
 

47
 
Яйцата бяха великолепни, препечените филийки бяха щедро намазани с масло, беконът — хрупкав, а кафето излъчваше неустоим аромат. Мейс и Рой се нахвърлиха на храната и спряха едва след като унищожиха всичко.
— Трябва да възобновя тренировките си, иначе рискувам да пусна шкембе — потупа се по корема той.
— Значи Капитана иска да го защитаваш, така ли? — поинтересува се тя.
Той отпи глътка кафе и кимна.
— Да, но още не знам подробностите.
Тя прокара пръст по ръба на чашата си.
— Но си убеден, че не го е направил, нали?
— Точно така. Признавам, че съм малко пристрастен, но аз наистина харесвам този човек.
— Прилича на голям мечок.
— Може би, но е кавалер на два медала «Пурпурно сърце» и бронзов Орден за храброст! — остро отвърна Рой.
— Не исках да си правя майтап. Всъщност е гадно, че герой от войната живее като клошар.
— Ами ако се окаже, че е убил Даян?
— В такъв случай е свършено с него, Рой. Независимо дали ти е приятел.
— Поне няма да живее на улицата.
— Ще поемеш защитата му, така ли?
— Не съм сигурен. Аз съм служител на «Шилинг и Мърдок», а те не се занимават с наказателни дела. Аз също!
— Винаги има изключения. Мисля, че фирмата ти няма да има проблеми.
— Нали беше убедена, че е виновен?
— Няма значение. Всеки заслужава добра защита. Поне така съм чувала.
— На първо време ще се срещна с него, пък после ще видим.
Тя извади ключа.
— Искаш ли да те информирам какво съм открила?
— Вече ти казах, че идвам с теб.
— Не е нужно.
— По всяка вероятност ще ми отнемат разрешителното далеч преди да приключи тази бъркотия.
— И все пак настояваш да дойдеш с мен? — озадачено го погледна Мейс. — Защо?
— Нямам рационален отговор.
— Това означава ли, че имаш ирационален?
Рой хвърли няколко банкноти на масата.
— А как възнамеряваш да откриеш кутията на Даян?
— Ти ще си първият, който ще узнае, когато измисля начин. Между другото, колко пари ми останаха от хонорара, който ти дадох за адвокатски услуги?
— След снощи десет цента. Харчи ги разумно.
 

Карл Райгър напусна наблюдателния си пост в дъното на близката уличка и последва Мейс и Рой, които излязоха от закусвалнята. По-надолу по уличката Дон Хоуп седеше с бинокъл пред очите в светлосив ван шеви. Той изчака двойката да яхне мотоциклета и потегли след тях. Райгър подкара по съседната успоредна на улицата, по която се отдалечаваше дукатито. Двамата с Хоуп поддържаха постоянна радиовръзка и разменяха местата си през три преки, за да не може Мейс да се усети, че я следят.
Райгър се облегна назад и въздъхна. Всичко трябваше да приключи още снощи. И със сигурност щеше да приключи, ако не се беше появил този смахнат адвокат, който попречи на точния му изстрел. Това нямаше да се повтори. Райгър не обичаше да убива хора, особено американци. Но сега най-важното беше да оцелее, дори ако всички останали бъдат ликвидирани.
 

48
 
На гишето имаше само един служител — младеж със слушалки на айпод, който бе закачен на колана му. Той сортираше купчината писма пред себе си, а главата му се поклащаше в такт с музиката. Мейс поведе Рой към стената с пощенските кутии. Бързата проверка показа, че нито един от номерата не отговаря на цифрите, които Мейс беше преписала от оригиналния ключ.
— Преминаваме на план «Б» — прошепна тя, обърна се и тръгна към гишето.
— Имам един въпрос, приятелю.
Момчето измъкна едната слушалка от ухото си, но главата му продължаваше да се клати в такт с музиката.
— Да?
Мейс му показа ключа.
— Леля ми падна по стълбите и си счупи опашната кост. Това е добрата новина.
— Че си е счупила опашната кост? — с недоумение я изгледа младежът.
— Да, защото, ако не я беше счупила, нямаше да я закарат в болница, където й откриха проказа, която преди много години е пипнала някъде в Африка. Гадна болест, която буквално ти разяжда кожата. На всичкото отгоре е толкова заразна, че ако някой прокажен ти духне в лицето, направо ще ти окапят клепачите. Никога през живота си не съм чувала за подобна гадост. Медицинското й название се изписва на половин страница.
— Лоша работа — промърмори хлапакът, а главата му продължаваше да се поклаща.
— Това е ключът от нейната кутия — добави Мейс. — Помоли ме да й прибера пощата, ама е забравила номера.
— А?
— Аха. Но не мога да открия кутията й. Вътре има чекове и сметки за медицинско обслужване, които й трябват. За мое съжаление няма кой друг да свърши работата, защото аз съм единствената й роднина.
— Как се казва?
— Даян Толивър.
Мейс се помоли хлапакът да не е прочел някъде за убийството й.
Той натисна няколко клавиша пред себе си и кимна.
— Да, имаме кутия на нейно име.
— Номерът?
Младежът измъкна и втората слушалка от ухото си и сбърчи вежди.
— Нямам право да споделям подобна информация. Пощенската регистрация е лична. Нали знаете, законите за борба с тероризма и всичко останало…
— По дяволите, изобщо не се сетих! — възкликна Мейс и се обърна към Рой. — Я по-добре иди да я доведеш, за да покаже някакъв документ. — А на младежа обясни: — Взехме я от болницата, защото там нямат условия да държат толкова силно заразни хора. Сега ще я водим в «Джонс Хопкинс». Тъкмо тръгнахме, и тя започна да пищи за пощата си. Между нас казано, тази музика ще ти размъти мозъка и скоро няма да помниш номерата на пощенските кутии. Да не говорим, че се отразява на потентността. Докторите постоянно повтарят, че тези апаратчета увреждат либидото, най-вече на млади хора. Но както и да е. Леля чака отвън в колата, цялата покрита с циреи. Да не ти казвам на какво прилича лицето й — на напукан катран, който всеки момент ще започне да се лющи. Ние двамата се ваксинирахме срещу тая гадост, но на твое място бих се скрила някъде отзад. Не забравяй после да почистиш всичко, което е докосвала. С някой по-силен дезинфектант. Тези бактерии живеят по няколко седмици във всякаква среда. За съжаление един от санитарите в болницата лично се увери в това. — Тя отново погледна към Рой. — Хайде, иди да я доведеш. И побързай, защото не ми се ще да затънем в задръстванията по пътя за Балтимор.
Рой се обърна към изхода.
— Номер седемстотин и шестнайсет — изломоти хлапакът. — Втората вляво на най-горния ред.
— Сигурен ли си? — попита Мейс. — Не искам да се забърквам в неприятности, а и леля чака отвън. Тя може да ходи, но често пада, защото се подхлъзва от спуканите циреи по краката си. Не те съветвам да видиш на какво е заприличала задната ми седалка!
— Нямам такова намерение! — отвърна младежът и отстъпи крачка назад. Очите му бяха изцъклени. — Отворете кутията, за да не водите леля си чак до тук.
— Благодаря, приятел — усмихна се Рой и протегна ръка.
Младежът отстъпи още крачка назад и грабна някакъв обемист пакет.
— Няма защо, няма защо — заекна той.
Рой и Мейс се насочиха към кутия 716.
 

49
 
Бет изчете имейла на Лоуел Касел, докато пътуваше за поредната среща на предната седалка на една полицейска кола. Съдебният лекар беше сравнил ДНК от спермата, открита във влагалището на Даян Толивър, с пробата, която бяха взели от чашата кафе, поднесена на Лу Докъри. Това беше стар полицейски трик, с помощта на който можеха да задържат заподозрения до излизането на резултатите. А в случай че адвокатът му подадеше жалба в съда, лесно можеха да получат заповед за обиск. Бет беше използвала тактиката с кафето не защото междувременно Докъри би могъл да си промени ДНК-то, а защото не искаше да си губи времето с него, ако той не беше изнасилил и убил Даян Толивър.
Свикнал да работи по няколко въпроса едновременно, мозъкът й за миг превключи на друга тема. Радиостанцията в колата беше настроена на вълната на патрулките в Пети район, които поддържаха връзка с диспечерския пункт. Направи й впечатление, че те доста бавят отговорите на поставените въпроси, и включи микрофона.
— Първа кола в Пети район, обади се на началника на полицията. Повтарям, първа кола, обади се на началника!
Радиообменът набъбна за броени секунди. В ефира се появиха най-малко четири-пет патрулни коли.
Шофьорът я стрелна с поглед.
— Веднага си личи, че сте се издигнали от улицата, шефке — с уважение отбеляза той.
— Така ли мислиш? — разсеяно отвърна тя и набра един номер на мобилния си телефон. Съдебният лекар отговори на второто позвъняване. — Колко време ще ти отнеме? — попита тя.
— Бет, само преди десет минути ми зададе същия въпрос. Ако я нямаше новата лаборатория, щях да кажа три-четири седмици.
— А сега, когато разполагаш с фантастична апаратура?
— За да сме сигурни, че всичко е наред, отново проверихме начина, по който е била взета пробата от убитата. Получихме и пробата от Докъри. — Направи пауза, а Бет почти видя широката усмивка на лицето му. — От доста време не беше прибягвала до стария трик с кафето.
— Вероятно търпението ми намалява с възрастта — сви рамене тя.
— Но извличането на ДНК от сперма не е толкова лесно. Главичките на сперматозоидите са доста твърди.
— Точно толкова твърди, колкото главите на онези, които ги изстрелват в утробата на жените против волята им.
— На второ място идва амплификацията на ДНК — продължи Касел. — Едва след това стигаме до тълкуването на резултатите, където се допускат най-много грешки. А аз не искам да ти проваля разследването с някоя грешка.
— Докторе, ти си прекалено добър, за да допуснеш грешка.
— Всички сме хора. Обикновено процедурите, които току-що ти описах, отнемат минимум седмица.
— По телевизията ги правят за десетина минути.
— О, не ме предизвиквай на тази тема!
— В такъв случай ми дай най-краткия възможен срок.
— Зарязвам всички други задължения, за да получиш резултатите утре, най-късно вдругиден.
— Значи утре. Благодаря, докторе.
Бет изключи телефона и се облегна назад. Малко по-късно преминаха през една пресечка, която тя позна веднага. Само след две седмици самостоятелни дежурства в района беше попаднала на някакъв бандит, който изскочи от пряката и откри автоматична стрелба по група хора, събрали се пред магазин за обувки. И до ден-днешен не беше ясно защо го е направил.
Първата й реакция беше да вклини патрулката между стрелеца и тълпата. После изскочи с пистолет в ръка и зае позиция до предницата, използвайки за прикритие здравата стомана на двигателя. И двата куршума, които изстреля, попаднаха в главата му. За миг зърнала краищата на бронежилетката, които се подаваха под ризата му, тя изобщо не си направи труда да се цели в торса. Само трийсет секунди по-късно, след като се надвеси над нападателя, за да установи смъртта му, видя, че последният куршум от картечния му пистолет беше убил десетгодишно момче, притиснало към гърдите си кутия с току-що купени баскетболни маратонки.
Бързите й действия спасиха живота на останалите осем души пред магазина, включително майката на момчето. Обществеността я обяви за герой, но тя се прибра у дома и плака чак до разсъмване. Защото знаеше каква е истината: беше се колебала в продължение на един безкрайно дълъг миг, преди да открие стрелба. Така и не разбра на какво се дължеше това. Цивилните никога не могат да разберат какви мисли минават през главата на ченгето, преди да открие огън.
Ще ме убият ли? Ще ме съдят ли? Ще изгубя ли службата си? Ще улуча ли? Днес ли ще умра?
Две секунди по-късно ужасният сценарий приключи. Но дори те бяха достатъчни за бандита, който бе изстрелял смъртоносния си куршум.
В главата й остана споменът за кутията с новите маратонки в локвата кръв на момчето. След като повика линейка, тя направи всичко възможно да го върне към живот. Запуши раната с якето си, обдиша го уста в уста, притискаше гърдите му с длани, докато ръцете й изтръпнаха. Но през цялото време знаеше, че е мъртво. Очите му бяха безжизнени. Майката пищеше. Събитията се развиваха като на забавен кадър. Тя изчака появата на лекарите, които само констатираха смъртта. После се появиха шефовете — капитанът, районният командир, а накрая и самият началник на полицията. Това беше най-дългото чакане в живота й, въпреки че от началото до края му изминаха едва десетина минути.
Бет все още усещаше тежката и успокояваща ръка на началника на полицията върху треперещите си рамене. Той каза всичко, което можеше да се каже в такъв труден момент, но тя виждаше единствено неподвижните, лишени от живот очи на детето. Мъртво на десет години. Две секунди колебание, и всичко свърши. Две примигвания на клепачите. Това беше разликата между прибирането у дома, за да си поиграе с новите маратонки, и пътуването към моргата.
Поредното престъпление за статистиката. Което не беше само статистика. Момчето се казваше Родни Хоукс. Снимката му все още стоеше на една от полиците в кабинета й. Току-що завършило четвърти клас. Бет я поглеждаше всеки ден. Тя я караше да работи още по-упорито, да не оставя нищо на случайността. Никога да не се колебае, когато е взела на мушката си мишена, която трябва да умре.
Магазинът за обувки вече го нямаше. Сега тук продаваха алкохол. Но за нея това си оставаше мястото, на което беше позволила Родни Хоукс да умре. Мястото, на което непогрешимата Бет Пери все пак беше сгрешила и в резултат на това беше загинало едно малко момче.
Тя си пое дълбоко дъх и прогони спомените от съзнанието си. Погледна записките си и направи опит да се концентрира върху сегашната ситуация. Дали ветеранът бездомник беше изнасилил известната адвокатка, а после я беше стиснал за шията достатъчно силно, за да прекърши вратните й прешлени? И преди да си тръгне, най-спокойно я беше пъхнал в хладилника? Петната по дрехите й и власинките съвпадаха с тези, открити по облеклото на Докъри. Но те бяха без значение. ДНК-то беше по-добро от пръстовите отпечатъци. А златният коз беше ДНК от сперма, особено когато е открита във вагината на жертвата. Прибавен към охлузванията по гениталиите, този факт не можеше да бъде оборен дори от най-добрия адвокат на света.
Бет отмести папката, измъкна телефона и се обади на сестра си, която не вдигна, и тя й остави съобщение, че скоро ще има резултат от ДНК-пробите. При съвпадение Лу Докъри щеше да прекара остатъка от живота си в затвора. Факт, който със сигурност щеше да помогне на Мейс да се върне на работа. Препятствията, поставени от Мона, нямаше да й попречат, защото… Бет изведнъж тръсна глава и прогони тези мисли.
Имаше още нещо, което се нуждаеше от отговор.
Един ключ и един имейл.
«Трябва да се фокусираме върху А-».
Явно тук ставаше въпрос за нещо съвсем различно от нападението на бездомника. Но дали имаше някаква връзка между тях?
Не биваше да забравя и стрелеца в седана без регистрационни номера, насочил пушката със заглушител в главата на Мейс. Дали това беше свързано с миналото й или с текущото разследване?
Две секунди. Достатъчни да се случи непоправимото.
Но тя беше твърдо решена да не изгуби отново сестра си.
 

50
 
В пощенската кутия нямаше нищо. Абсолютно нищо. Облечените в ръкавица пръсти на Мейс опипаха металните стени. В горната част, близо до дъното, прошумоля хартия, залепена с тиксо. Внимателно я измъкна и я разгъна.
— Само някакво име. Андре Уоткинс. И адрес в Рослин. — Обърна се към Рой и попита: — Чувал ли си това име?
— Не. Даян никога не го е споменавала пред мен.
— Често ли посещаваше ресторанти?
— Обичаше да ходи в Кенеди Сентър. Хранеше се навън.
— Явно не е ходила сама.
Мейс върна листа на мястото му и затвори кутията.
— Тук ли ще го оставиш?
— Да. Полицията може би ще стигне до него.
— А не е ли по-добре да ги информираме, и то веднага?
— Може би — бавно кимна Мейс.
— Но ти предпочиташ сама да разрешиш загадката, нали?
— Това е дълга история, Рой. Не ме разпитвай, защото едва ли ще чуеш смислени отговори.
Двайсет минути по-късно оставиха мотоциклета в подземен паркинг и взеха асансьора до десетия етаж на голям жилищен блок. На второто почукване се отзова мъж, който преди това ги огледа добре през шпионката. Мейс беше абсолютно сигурна, че го е направил. Беше висок колкото Рой, но с трийсетина години по-възрастен, с къса бяла брада и оредяла коса. Хубав мъж със загоряло лице. Беше облечен в джинси, които изглеждаха току-що изгладени, и свободно падаща бяла риза. Носеше черни мокасини «Бруно Мали» на бос крак. Типичен аристократ, който няма грижи, помисли си Мейс.
— Андре Уоткинс? — попита тя.
— С какво мога да ви помогна?
— Даян Толивър…
— Какво за нея?
— Мъртва е.
— Знам. Вие от полицията ли сте?
— Не съвсем.
— В такъв случай не виждам причини да разговарям с вас.
Той понечи да затвори вратата, но Мейс пъхна обувката си в процепа.
— Тя е държала пощенска кутия, в която открихме лист с името и адреса ви.
— Не знам нищо за това.
— Е, добре. В такъв случай ще предадем бележката на криминалистите от отдел «Убийства», които още днес ще пожелаят да разговарят с вас, а може би и ще ви арестуват.
— Я почакайте! Не съм извършил нищо нередно!
— Тогава защо се държите така?
— А как да се държа според вас? Двама абсолютно непознати ми чукат на вратата и започват да задават въпроси за една мъртва жена. Какво друго очаквате, по дяволите?
— Добре, нека започнем отначало. Този човек е Рой Кингман, колега на Даян в «Шилинг и Мърдок». Тя му изпраща загадъчен имейл, който го насочва към вас. Може би сте в опасност.
— А откъде да знам, че Даян не е била убита от вас?
— Много просто: ако беше така, вие вече щяхте да сте мъртъв. Един изстрел през шпионката щеше да бъде достатъчен. — Забеляза въпросителния поглед на Уоткинс и поясни: — Когато се облегнахте на вратата, за да ни разгледате, тя едва забележимо помръдна.
— Мисля, че е време да приключим този разговор! — решително каза той.
— Долу видях едно кафене «Старбъкс». Можем да поговорим там, ако ще се почувствате по-сигурен. Нуждаем се от информация, нищо повече.
Уоткинс за миг извърна глава към вътрешността на апартамента, после отвърна:
— Не, можем да говорим и тук.
Жилището не се връзваше с елегантното облекло на обитателя му.
Мебелите бяха малко и изглеждаха взети под наем, включително и един яркочервен футон в средата на дневната. Настаниха се там, точно срещу малкия кухненски бокс.
— Откъде се познавате с Даян? — започна Рой.
— Обаждаше ми се, когато не й се стоеше вечер вкъщи.
— Значи сте били близки?
— Не, аз бях само компаньон.
Мейс и Рой се спогледаха.
— Компаньон? — учудено попита той.
— Точно така. Даян обичаше да излиза, но предпочиташе да не е сама. Беше приятно, а и изгодно.
Мейс огледа евтината мебелировка.
— Позакъсали сте го, а?
— Двете ми бивши съпруги не бързат да се обвързват отново. Всъщност именно това ме накара да вляза в бизнеса. Услугите ми на компаньон дават всички удоволствия на брака, но без обвързването.
— Но вие двамата сте се разбирали добре?
— Много харесвах Даян. Стана ми ужасно мъчно, когато научих, че са я убили.
— Кой ви каза?
— Водещата на Канал седем.
— Никой не е знаел, че излизате заедно, така ли?
— Предполагам, че Даян е била дискретна. Тя беше красива и умна, разведена като мен. Може би и на нея й беше писнало от връзки.
— Ние сме тук, защото Даян е оставила следа, която води към вас.
— Никога не сме разговаряли за нещо важно.
— За работата, за личния си живот? — попита Рой.
— Е, знаех, че е адвокат в «Шилинг и Мърдок», но нищо повече.
— Не е ли споменавала, че се страхува от някого? Заплахи по телефона или нещо подобно? Мъж, който я преследва?
— Не. Разговорите ни се изчерпваха със събитията, на които присъствахме.
— Полицията има заподозрян — подхвърли Рой.
— Така ли? Кой е той?
На въпроса отговори Мейс, която сбърчи вежди към Рой.
— Съжалявам, но не можем да ви дадем подробности.
— Значи нямате предположения за случилото се с Даян?
— Не — призна Рой и му подаде визитната си картичка. — Ако се сетите за нещо, обадете се.
Уоткинс пое визитката и попита:
— Онзи човек, за когото споменахте… Той ли е убил Даян?
— Скоро ще разберем — отвърна Мейс. — Но това, което е търсила тя, едва ли ще ни стане известно. Може би е сбъркала в нещо. Но както и да е. За мен случаят е приключен. Благодаря, че ни отделихте от времето си.
В момента, в който напуснаха апартамента, Рой понечи да каже нещо, но Мейс го спря.
— Почакай! — прошепна тя.
Не след дълго се озоваха в подземния паркинг.
— Наистина ли ще зарежеш всичко? — остро попита Рой. — Какви мисли ти минават през главата, по дяволите?
— Ще ти кажа — бавно вдигна глава тя. — Според мен истинският Андре Уоткинс вече е мъртъв.
 

51
 
— Здрасти, Капитане.
Едрият мъж бавно вдигна глава.
— Здрасти, Рой. Май оплесках нещата.
— Дай да поговорим по този въпрос.
— Хубаво. И бездруго няма да излизам никъде.
Рой се обърна към полицая, който чакаше до вратата.
— Искам да поговоря с клиента си. Насаме, ако обичате.
Вратата шумно се затръшна.
Рой седна на нара и извади от куфарчето си голям адвокатски бележник.
— Хайде, започвай.
— Нали ти казах, че оплесках нещата? Вземах си по малко храна. Много си падам по онези десертчета «Туинкис». Прибрах и някои инструменти, които продадох. Беше глупаво от моя страна, но те имаха адски много инструменти и си помислих, че няма да забележат.
— Знаеш ли изобщо защо си арестуван? — погледна го в очите Рой.
— Нощем става доста студено, а там е топло — отнесено отвърна Капитана. — Предполагам, че не биваше да докосвам десертчетата. Това ги е ядосало, нали? И инструментите. Но става въпрос за някакви си два ключа, които продадох за три долара.
Рой бавно се облегна назад.
— Взеха ли нещо от теб?
— Кой?
— Полицията.
— Какво да ми вземат?
— Отпечатъци, телесни течности.
— Взеха ми отпечатъци — ухили се Капитана. — Трябваше да си почистя пръстите, за да ги почернят. После ме почерпиха с кафе, ама го отнесоха още преди да го бях изпил. Това ме ядоса.
— Евтин номер, за да ти вземат ДНК-проба.
— Какво?
— Поискал си адвокат, така ли?
— Точно така. Не съм тъпак. Десертчетата са дреболия, но за всеки случай поисках адвокат.
— Ясно. Може би ще трябва да помислим какво да правим, ако ДНК-пробата съвпадне. В този случай ще те изправят пред съда.
— Добре де — кимна Капитана. По всичко личеше, че няма представа за какво става въпрос.
— Направих справка в полицията. Все още не са ти повдигнали официално обвинение за незаконно проникване или нещо друго. Но присъствието ти в сградата е нарушение на закона.
— Гладен съм. Носиш ли нещо за ядене?
— Не, но след малко ще помоля да ти донесат.
— Тук е хубаво и топло.
— Колко пъти си влизал в сградата?
— Откъде да знам? — сви рамене Капитана, после се ухили. — Нямам работен календар, Рой…
— Добре, ясно. А как проникваше вътре? Не през главния вход, предполагам.
— С гаражния асансьор до фоайето. Там изчаквах подходящия момент, за да се кача горе. В това ме бива. Едно време във Виетнам бях разузнавач. И то много добър.
— А пазачът?
— Не става за нищо. Дебел е почти колкото мен.
— Прав си — кимна Рой. — Значи си издебвал момента и си се качвал на четвъртия етаж по аварийното стълбище.
— Там е топло, има храна. Дори хладилник и тоалетна. Отдавна не бях използвал тоалетна. Вземах само десертчетата и инструментите, Рой. Нищо друго, кълна ти се!
— Откъде разбра, че там правят ремонт?
— От работниците. Подслушах разговора им по време на обедната им почивка.
— А инструментите?
— Взех само три долара за тях. Продадох ги на някакъв арабин на улицата. Бас държа, че копелето ме преметна. Доларите са още у мен. — В очите му проблесна надежда. — Мога да им ги върна и да приключим въпроса.
— Не мисля, че ще се съгласят.
— Заради проклетите десертчета, нали?
— Капитане, разкажи ми какво се случи в понеделник сутринта, някъде около шест.
— В понеделник ли? — замисли се Капитана. — Понеделник? — повтори той с празен поглед.
— Един ден, преди да ти купя храна и да ти подаря маратонките — подсети го Рой.
— Аха, ясно.
— Беше ли в сградата?
— О, да. Всяка нощ ходех там.
— Кога си тръгна?
— Имам часовник — гордо обяви ветеранът и дръпна ръкава си.
— Пазачът идва в шест.
— Вече ти казах, че не го бива. Нищо не вижда, нищо не чува. Във Виетнам нямаше да изкара дълго. — Замълча за момент, после убедено поклати глава. — Щеше да е мъртъв.
— Знаеше ли за охранителната камера във фоайето?
Капитана с недоумение го погледна, после поклати глава.
— Видели са ме на нея, така ли?
— Вероятно не. Но да се върнем на събитията в понеделник. Забеляза ли някого в сградата? — Капитана отново поклати глава. — В колко часа си тръгна?
— Рано.
— Покажи ми на часовника си.
Капитана се поколеба, после посочи числото шест.
— Добре, значи в шест. Можеш ли да го докажеш? — Рой срещна объркания му поглед и поясни: — Можеш ли да посочиш някого, който те е видял да излизаш в шест? Или пък човек, с когото си разговарял скоро след като си напуснал сградата?
— Не, Рой, не мога да посоча никого — отвърна с безгрижен тон Капитана.
— Къде отиде оттам?
— Към реката. Седнах на брега и гледах как изгрява слънцето. Обичам да гледам изгревите. Така не ми е толкова студено.
Рой бръкна в джоба си и му показа снимката на Даян Толивър.
— Виждал ли си някога тази жена?
— Хммм, хубава е.
— Познаваш ли я?
— Не, но съм я виждал да излиза от сградата.
— И в понеделник сутринта?
— Не.
— Чу ли асансьора? По времето, когато си се готвил да тръгваш?
— Нищо не съм чул — отвърна Капитана и избърса носа си с длан. — Мислиш ли, че тук дават нещо за ядене? Наистина съм гладен.
— Нали ти казах, че ще се погрижа? Значи си сигурен, че не си видял никого, докато излизаш…
— Излязох през гаража.
— И не видя нито пристигаща кола, нито паркирана там?
— Не.
Рой си пое въздух. Толкова дълбоко, че почти се задави. «Ароматът» на Капитана се усещаше доста осезаемо в тясната стаичка.
— Просто се измъкнах навън. Много съм добър в измъкването.
Рой отмести бележника и се изправи.
— Сигурен съм, че е така. Сега ще отида да питам какво става с храната.
— Ако имат «Туинкис», да донесат. И кафе.
Рой уреди храната, напусна сградата и се обади на Мейс.
— Как е работата? — попита тя.
— По всичко личи, че трябва да пледираме невменяемост — отвърна той, замълча за миг и добави: — А сега искам да знам какво става с Уоткинс. Ти ми хвърли бомбата, а после…
— Не по телефона, Рой. По-късно, когато се видим.
— Къде си?
— Пътувам към новата си работа.
 

52
 
— Благодаря, че ме приехте веднага — каза Бет.
В малката заседателна зала седяха двама мъже. Както винаги директорът на националното разузнаване Сам Донъли беше облечен елегантно, за разлика от дясната си ръка Джарвис Бърнс, чийто костюм сякаш бе престоял поне месец на дъното на автомобилен багажник. Националният разузнавателен център имаше офиси на много места. Настоящата среща се провеждаше в обикновена сграда в центъра на Вашингтон, на няколко преки от полицейското управление. Но Бет знаеше, че тя е била избрана именно защото е незабележима.
На пропуска й дадоха значка с вградена радиочестота, която отговаряше на правомощията й от гледна точка на сигурността. Те бяха големи, но не съвсем. При влизането й в дадено помещение се включваше беззвучна аларма, червените лампички по тавана започваха да мигат, а мониторите на компютрите автоматично потъмняваха. Това означаваше, че посетителят не е оторизиран да види онова, което се вършеше там.
— За нас винаги е удоволствие, Бет — отвърна Донъли и машинално завъртя пръстена си, а Джарвис продължи да разтрива бедрото си.
— Зле ли си, Джарв? — попита тя и погледна крака му.
— На никого не пожелавам да бъде прострелян, а после намушкан с щик от превъртял виетнамски пехотинец, който на всичкото отгоре знае как да борави с хладно оръжие — отвърна с гримаса Джарвис. — Извадих късмет, че го убих, преди да ми види сметката. А може би той беше късметлията, защото не му се наложи да търпи такива ужасни болки в продължение на трийсет години!
— Нищо ли не може да се направи?
— Нищо повече от това, което направиха още там, на бойното поле — да ми подпишат присъдата веднъж завинаги. Увредени кости и нервни окончания, лошо зашити разкъсани кръвоносни съдове. — Ръката му плесна бедрото. — Това е положението, Бет. Но ти не си дошла, за да слушаш оплакванията ми, нали? Кажи какво можем да направим за теб.
— Във Вашингтон е убит федерален прокурор, казва се Джейми Мелдън.
— Голяма трагедия — въздъхна Донъли. — Информирани сме.
— Кой ви информира? — бързо попита тя.
— Съжалявам, Бет, но не мога да уточня. Нашият център ползва различни канали, за да се сдобие с подобна информация.
— Местопрестъплението беше запечатано за полицията и ФБР. Нямаме представа кой води разследването. Чух, че заповедта е дошла направо от Белия дом. — Бет замълча и вдигна въпросителен поглед към двамата мъже.
— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека, Бет.
— Но, Сам…
— Добре, добре — вдигна ръка Донъли. — Мога само да ти кажа, че не съм чул такова нещо. А би трябвало, ако Белият дом действително е издал подобна заповед.
— Кои тогава са тези хора? На практика те отнесоха тялото на Мелдън, размахвайки шофьорските си книжки. Кметът от своя страна колебливо ме посъветва да се изтеглим. Знам, че понякога става така, но в този случай изтеглиха и представителите на ФБР.
— Наистина е странно — промърмори Донъли и хвърли кос поглед към помощника си. — Искаш ли да проверя как стоят нещата?
— Ти си първият, за когото се сетих.
— Винаги сме поддържали добри професионални контакти — каза директорът. — Мога да те уверя, че високо ценим партньорството ти с федералните служби.
— Няма друг начин да запазим сигурността на столицата.
Джарвис Бърнс свъси вежди.
— Ако терористите успеят да атакуват този град, никой американец няма да се чувства сигурен — каза той. — Победител ще бъде врагът.
— На мен ли го казваш — рече тя и се надигна от стола. — Ще чакам да се обадите.
— Между другото, как се адаптира сестра ти? — поинтересува се Бърнс.
— Прилично. Но Мейс си е малко своенравна.
Бет си тръгна, а Донъли се върна в кабинета си. Джарвис Бърнс остана край заседателната маса, продължавайки да разтрива осакатения си крак. Спря само за минута, колкото да набере кратък текст на своето блекбъри. Не след дълго вратата се отвори и на прага се появи мъжът с дългата бяла коса, заменил с обикновен костюм джинсите и бялата риза, с които беше претърсвал апартамента на Андре Уоткинс.
— Мейс Пери? — попита Бърнс и белокосият мъж кимна. — И адвокатът?
— Бяха заедно.
— Вероятно вече е разбрала, че не си Уоткинс.
— Трябваше ли да ги убия? — спокойно запита белокосият.
Бърнс се облегна назад.
— Хайде, докладвай! — намръщено нареди той.
 

53
 
Мейс набра кода, изчака отварянето на портала и вкара мотоциклета си. Олтман я чакаше в предния двор. Облеклото му отново беше неофициално, но този път беше прибрал косата си на конска опашка. В раницата на Мейс имаше малко дрехи и лични вещи. Отидоха в къщата за гости. Домакинът я изчака да подреди нещата си, а после й показа как се включва алармата, стереоуредбата и телевизорите. Дори пред огромното легло в спалнята имаше телевизор, който се появяваше от шкаф с красива резба само с едно натискане на дистанционното.
— Страхотно, Ейб — усмихна се Мейс.
— Всичко е проектирано от покойната ми съпруга Марти — каза Олтман. — Тя беше жена с изключителен вкус и оригинални идеи. За разлика от нея аз не мога и чорапите си да подбера в подходящ цвят…
— Аз съм същата — кимна Мейс. — А сега какво?
— Дай да се върнем в другата къща и да поговорим за стратегията.
Поднесоха им чай и Олтман започна да излага плановете си.
— Работя с прекрасни хора от социалните служби. Те вече те очакват и можеш да разчиташ на пълното им съдействие. Разполагат с биографичните данни на всички, които ни интересуват. Вече ти споменах, че съм избрал десет души за началната фаза. Ти ще имаш грижата да се свържеш с тях.
— Добре. А какви въпроси трябва да им задавам?
— Най-обикновени. Ще ги накараш да се отпуснат, като същевременно ще им покажеш, че разбираш положението, в което се намират. Трябва да знаят, че ние по никакъв начин не желаем да предопределяме избора им. Не се опитвам да ги откъсна от досегашния им свят.
— Но всъщност се опитваш, нали?
— Искам да им дам шанс да променят някои неща в този живот, който имат. Към по-добро, разбира се.
— Това не е ли същото, изречено с други думи?
— Така е. Особено, ако ги анализират. Те без съмнение ще проявят подозрение към мотивите ми. Но в никакъв случай не искам да възприемат нещата като някаква моя приумица. Ти трябва да ги убедиш, че става въпрос за целенасочена програма за подобряване на живота им, с надеждата, че те на свой ред ще помогнат на други хора в тяхното положение. Съществуват много примери за отлични постижения в тази насока, но в повечето случаи медиите отказват да ги популяризират.
— Лошите новини вдигат рейтинга.
— Ето защо трябва да се борим за популяризирането на добрите.
— Повечето хора там просто се борят за своето оцеляване, Ейб — поклати глава Мейс. — Не съм сигурна, че ще проявят достатъчно алтруизъм, за да помагат и на околните.
— Може и да бъдеш изненадана. Но по принцип имаш право. Сега обаче става въпрос за първоначален контакт, който при всички случаи е много важен.
— Малко съм притеснена, да знаеш — въздъхна Мейс.
— Защото нямаш опит в тази област и върху плещите ти лягат надеждите на цялата нация ли? — усмихна се Олтман.
— Не бих могла да го кажа по-точно.
— Отговорът е много прост: не познавам друг човек, който да е по-подготвен от теб, Мейс. Ако познавах, със сигурност щях да избера него. Тук е мястото да добавя, че в много отношения проектът отговаря на основните цели в живота ми. Не бих рискувал да взема за помощник някой зле подготвен човек, защото той е твърде важен за мен.
— Ще дам всичко от себе си — увери го Мейс. — Това мога да ти обещая.
— Чудесно. Сега ще накарам Хърбърт да ни приготви нещо за ядене. Салатата му с риба тон е невероятна!
— Благодаря, но ще пропусна обяда. Мисля да си взема един душ в къщата за гости и да отскоча до някои от твоите избраници.
— Отлично! Наистина оценявам това!
— Едва ли го оценяваш повече от мен. В момента изборът ми е доста ограничен.
— Най-тъмно е преди зазоряване, Мейс — сложи ръка на рамото й той. — Знам, че е банално клише, но отговаря на истината. А ти може би ще откриеш, че харесваш социалните науки дори повече от полицейската работа.
— На практика полицейската работа също е социална наука, но тя се върши с Глок и бронежилетка.
— Мисля, че мога да те разбера.
— Всичко е свързано с респекта, Ейб. Като служител на общинската полиция аз бях член на най-силния отряд. И като такива ние просто не можехме да си позволим да губим битките.
— А как го правеше? — заинтригувано я погледна Олтман.
— Като не участвах в операции, които не мога да спечеля.
— Разбирам.
— С едно натискане на копчето на радиостанцията бях в състояние да получа подкрепление по-бързо от всеки друг отряд. За целта беше достатъчно да удържа позицията си в продължение на три минути и това беше всичко. Бях длъжна да реагирам на всеки, който ме плюе, защото в противен случай поставях под въпрос респекта към всички останали мъже и жени в сини униформи, които работят на улицата. Днес те плюят, а утре те стрелят в гърба. Можеш да ме мразиш колкото искаш, но си длъжен да уважаваш униформата ми. Същото важи и за бандитите. Повечето от тях просто искат да се прехранват, но сините униформи им пречат. «Чириос» за две хилядарки на ден срещу сандвичи в «Макдоналдс» за два долара.
— «Чириос»?
— Нарицателно е за оксиконтин. Те са хора като теб и мен, но са направили друг избор.
— И имат ограничени шансове.
— Точно така. Всяка страна знае правилата. На бандитите не им пука дали ще им сритат задниците, или ще ги арестуват, дали ще ги вкарат в затвора, или ще ги гръмнат. Това е тяхното ежедневие. Но проявата на неуважение към тях е непростима.
— Защо имам чувството, че за две минути научих повече, отколкото за десет години?
— Ще се видим по-късно, професоре — усмихна се Мейс. — Остави външните лампи да светят. О, и още нещо. Моето дукати доста бие на очи. Да ти се намира някоя излишна кола?
— Разбира се. Бентлито или хондата?
— Много си приличат, няма що — с усмивка поклати глава Мейс. — Но все пак ще избера японката.
 

54
 
Мейс влезе под душа и дълго ми косата си. Това им беше лошото на мотоциклетните каски: в тях главата ти дяволски се поти. Загърна се в дебел халат и излезе от банята, предприемайки първата си обиколка на огромната къща, която обаче изглеждаше като джудже в сравнение с истинския палат отсреща. Всеки нормален човек, с изключение на мен, би свикнал с този начин на живот, каза си тя. Което не й попречи да се възхищава на скъпото обзавеждане, на аранжировката и вниманието към всеки детайл. Личеше си, че Марти Олтман наистина е била изключително надарена. Нищо чудно, че Ейб я обожаваше, което се долавяше от начина, по който говореше за нея.
Как ли ще се почувствам, ако някой мъж ме обожава?
Тя бръкна в раницата и извади тетрадка с имената и адресите на информаторите, които беше ползвала, когато работеше в полицията. Откри името, което й трябваше, и набра номера. Отсреща вдигнаха бързо, но се наложи да изчака няколко прехвърляния, докато в слушалката най-после прозвуча познатият женски глас.
— Здравей, Шарлот, обажда се Мейс.
— Мейс Пери ли?
— Ами колко жени с името Мейс познаваш?
— Още ли си в онзи ужасен затвор?
— Не, излежах си присъдата и излязох.
— Слава богу!
— А ти още ли се радваш на топлото си местенце в Автомобилната инспекция?
— Че как иначе — иронично отвърна Шарлот. — Отхвърлих няколко фантастични оферти от Холивуд, за да остана тук и по цял ден да се разправям с откачалки!
— Значи няма да имаш нищо против да обслужиш един нормален клиент.
— От опит знам, че това е прелюдия към поредната услуга, която ще ми поискаш.
— Имам името и адреса. Трябва ми само снимката.
— Вече не работиш в полицията. Иначе щях да чуя.
— Наистина е така, но се опитвам да се върна.
— Напоследък нещата станаха много трудни, Мейс. Отвсякъде дебнат електронни очи.
— А какво ще кажеш за един старомоден факс?
— Идеята ми звучи добре.
— Ще ми помогнеш, нали? За последен път, в името на доброто старо време!
В слушалката прозвуча тежка въздишка.
— Добре. Дай ми името и номера на факса си.
Десет минути по-късно Мейс стоеше до факса в малкия кабинет на втория етаж. След още две машината си свърши работата и листът изскочи от нея. Мейс го грабна. Беше фотокопие на шофьорска книжка.
Истинският Андре Уоткинс се оказа нисък, с гъста черна коса. Носеше очила, но нямаше брада. Ръстът му беше отбелязан в съответната графа. Доста по-скромен от ръста на човека, който ги посрещна в онзи апартамент. Дали истинският Уоткинс се е занимавал с придружаване на самотни дами? — запита се тя. Беше толкова необичайна професия, но може би наистина я бе упражнявал. Което означаваше, че фалшивият Уоткинс си беше направил труда да проучи биографията му.
По обратния път Мейс попадна на четириместно джакузи, скрито зад матирана стъклена преграда. Колебанието й продължи само секунда. Изтича в кухнята, отвори вградения в стената охладител за вино и измъкна бутилка каберне. Наля си една чаша и забърза обратно. След кратък оглед на контролния панел напълни джакузито, съблече халата и се плъзна в пенливата вода. Минута по-късно грабна телефона си от ръба на ваната и набра Рой.
— Къде си?
— На работа — отвърна той. — Забрави ли, че все пак не съм безработен?
— Добре, мърморко. Познай какво правя аз.
— Какво?
— Глезя се.
— Как? Като се упражняваш в стрелба? Или предпочиташ да налагаш бездомниците с желязото, от което хвърчат искри?
— Лежа в джакузито на Олтман и пия червено вино.
— Нали щеше да започваш работа?
— Вече започнах. Току-що приключихме срещата си с професора, на която уточнихме предстоящите задачи. И реших да се почерпя, защото проверката в Автомобилната инспекция потвърди подозренията ми, че онзи тип не беше истинският Андре Уоткинс.
— Значи излезе права.
— Да, но това повдига много въпроси, на които нямам отговор. Кога ще свършиш работа?
— В четири и половина. Обикновено приключвам рано.
— Ще мина да те взема с хондата на Олтман.
— Какво стана с дукатито?
— Реших да му дам почивка. Ти взе ли си кола под наем?
— Да, «Мъркюри Маркиз». Голяма е колкото апартамента ми, но нямаха други.
— А с аудито какво стана?
— Безнадеждно повредено е.
— Съжалявам, Рой.
— Къде ще ходим в четири и половина? И за какво съм ти?
— Ще ти обясня, като се видим.
— Пак ли ще има стрелба?
— Възможно е.
— В такъв случай имам една молба.
— Казвай.
— При следващото си плацикане в джакузито да пиеш виното си с мен.
— О, колко си секси, когато си мил, Рой!
 

55
 
Рой се настани на предната седалка на хондата.
— Изглеждаш хубава и освежена — отбеляза той.
— Най-после отмих калта от пандизчийските душове.
— Носиш ли снимка на Уоткинс?
Тя измъкна факса от джоба на якето си и му го подаде.
— Не ми прилича на компаньон — отбеляза той.
— А как според теб изглеждат мъжете, които извършват такива услуги?
— Не знам. Може би като манекени.
— Жената може да си е падала по интелект и чувствителност, а не по мускули.
— Като теб?
Мейс натисна газта, но старата хонда продължи да пъпли.
— Не е като дукатито, нали? — подразни я Рой.
— Можех да избирам само между нея и бентлито.
— Какво събуди подозренията ти, че онзи не е истинският Уоткинс?
— Отказът му да си поговорим в «Старбъкс», въпреки че беше най-безопасно за него. Според мен се е опасявал, че ще бъде разобличен от някой съсед, който познава Уоткинс и случайно е чул разговора ни.
— А може би не обича кафе.
— Освен това не се връзваше с обстановката в апартамента. Обувките за триста долара, ризата от «Хики Фрийман» и професионално поддържаният маникюр нямаха нищо общо с мебелите от талашит. Имаше следи от скорошно разместване. Предполагам, си забелязал следите по килима, където е имало скрин, масичка за телевизор и етажерка.
— Май съм ги пропуснал — въздъхна Рой.
— А обърна ли внимание на начина, по който водеше разговора? По-скоро той разпитваше нас, отколкото ние него.
— Ясно. А кои са те?
— Знам само, че не са аматьори.
— И какво търсят?
— Това, което Даян Толивър е оставила на Уоткинс.
— Ето защо му каза, че прекратяваш разследването.
— За да спечеля време — кимна тя. — По всичко личи, че този човек е свързан с онези, които се опитаха да ме убият снощи. Не е лошо да вдигнем бялото знаме и да им покажем, че сме безопасни.
— Значи нещата отиват доста по-далеч от Капитана. Между другото, вече са му взели ДНК-проба.
— Нека позная: използвали са номера с чашата за кафе.
— Откъде знаеш?
— Ще я сравнят с пробата от спермата във вагината на Даян и ще го оневинят.
— Значи е било изнасилване?
— Вероятно.
— В такъв случай нападението трябва да е било случайно. Иначе защо му е трябвало да я изнасилва?
Мейс го погледна с отегчение.
— За да изглежда като случайно нападение, Рой.
— И за целта е оставил спермата си?
— Бъди сигурен, че няма да я открият в базата данни. Спермата може да бъде стерилизирана, така че да стане непроследима.
— Ясно.
— Всичко това обаче не отговаря на въпроса защо се опитаха да ме ликвидират.
— Защото си била на местопрестъплението.
— Заедно с още стотина полицаи.
— Добре де, защото те виждат с мен.
— Защо тогава не се насочат към теб? Ти си работил с нея, а после дойде да ме спасяваш в Шести район. Лесно биха могли да ти видят сметката.
— Звучи ми доста успокоително.
— Трябва да проникнем в дома й.
— Чий дом? На Даян?
— Вече направих оглед на работното й място. В дома й трябва да има нещо.
— Полицията със сигурност го е претърсила.
— Ние ще го направим за втори път.
— Ако ни хванат, пробацията ти отива на кино, Мейс! — предупредително я изгледа той. — Сестра ти не може ли да ни помогне?
— Не.
— Защо?
— Имам си причини.
— Бих желал да ги чуя.
— В момента тя не е особено очарована от мен — въздъхна Мейс. — По-добре кажи как да проникнем в къщата на Толивър. Случайно да имаш ключ?
— От къде на къде?
— Добре, имаме време. По-късно ще обсъдим този въпрос. А сега отиваме да проверим някои неща, които Ейб ми поръча.
— Затова ли дойде да ме вземеш?
— Имаш предвид дали те вземам да ме охраняваш? — попита тя.
— Не съм толкова глупав — поклати глава той. — Очевидно не издържах теста за бодигард.
— Напротив. Ако не беше поставил колата си между стрелеца и мен, със сигурност щях да съм мъртва. А куршумите можеха да те улучат. За всичко това се иска кураж. Но в случая те взех само защото мисля, че ще ти бъде интересно. Сигурно ще ти е приятно да си спомниш за миналото си на служебен защитник.
 

56
 
Хората от социалните служби, които работеха с Ейб Олтман, бяха във възторг от богатия професор.
— Той е човек с визия — обяви шефката на службата Кармела, млада латиноамериканка с права тъмна коса, облечена с плисирана пола и тънка блуза. — И разбира нещата.
— Дано и аз да ги разбера — натърти Мейс.
Намираха се в кабинета на шефката — малка стаичка три на три метра с ръждясал климатик на прозореца, който очевидно не работеше. По стените и тавана се виждаха петна от влага, а мебелите сякаш бяха събирани от боклука. Раздрънканият компютър на бюрото беше най-малко на десет години. Явно държавата не проявяваше особена щедрост към подобни места.
— Мистър Олтман спомена, че сте работили в полицията — подхвърли жената.
— Не го приемайте като недостатък — отвърна Мейс.
— О, бъдете спокойна. Брат ми е патрулен полицай именно тук, в Седми район.
— Значи е доста зает.
— Познавате ли този район?
— И аз едно време патрулирах в него. — Мейс спря поглед на купчината листове в ръцете на жената. — Това ли са имената?
— Да. Предупредени са, ще ви очакват в посочен от вас час. Когато се обадихте, че тръгвате насам, се свързах с Алиша, първото име в списъка. Предупредих я да ви чака след половин час — каза тя и се обърна към Рой. — А вие приличате на адвокат.
— Мистър Кингман ми помага в този проект — обясни Мейс.
Жената му хвърли изучаващ поглед.
— Идвали ли сте по тези места?
— Снощи бях в Шести район, ако това има значение.
— Защо? — изненада се тя.
— Да потърся малко вълнение. И го получих.
— Не се и съмнявам. Местата, които ще посетите, са малко… хм… опасни.
— Бъдете спокойна, всичко ще бъде наред — отвърна Мейс.
— Колко опасни? — пожела да узнае Рой.
— Дори брат ми не обича повикванията от местата в списъка ви. Отива там само с подкрепата на още две патрулни коли.
— Наистина ли? — попита Рой и хвърли разтревожен поглед към Мейс.
— Благодаря, Кармела — каза тя и го дръпна за ръкава. — Ще държим връзка.
Върнаха се в хондата. Мейс прелисти досието на Алиша Роджърс и каза:
— Надявам се, че ни чака.
— Едва шестнайсетгодишна, а вече с тригодишно дете? — учуди се Рой, който надничаше в страниците.
— Не бива да се учудваш. Тук всички знаят истината за щъркелите.
— Имаш ли представа къде е това? — попита той, прочел адреса в списъка.
— Да. В центъра на района, където продават дрога.
— Как точно ще стигнем до местата, които дори полицията избягва, и как после ще се върнем живи и здрави?
— Не е ли малко късно да задаваш подобен въпрос?
— Много смешно!
— Отиваме да помагаме на хората, а не да ги арестуваме. Това би трябвало да означава нещо.
— Така ли било? Съобщаваме, че сме дошли да помагаме, и водата се разделя, за да ни направи път? Това да не ти е анимация на Дисни!
— Не съм допускала, че си циник.
— Не съм циник. Просто искам довечера да се прибера цял и невредим.
Усмивката на Мейс се стопи.
— Не е зле да имаш подобна цел.
 

57
 
Макар и относително близо до центъра на Вашингтон, блокът на Алиша приличаше на сграда в Багдад, пострадала от бомбардировките. Хондата спря на паркинг, осеян с боклуци и скелетите на поне десетина коли.
— Джорджтаун явно ме е разглезил, след като треперя още преди да сме слезли от колата! — нервно каза Рой.
— Животът е шарен — заключи Мейс. — Разбира се, че тук има голяма престъпност, но повечето обитатели на квартала спазват законите, работят усилено, плащат данъците си и се грижат за децата си. Те искат мир и спокойствие в квартала.
— Права си — умърлушено каза той.
— Но бъди нащрек, защото само един куршум е достатъчен, за да ни развали деня.
— Можеше да спреш до желанието за мир и спокойствие.
Слязоха от колата и се насочиха към блока. Мъже и жени стояха на групички край ниските тухлени огради. Някои седяха на изтърбушени мебели, наредени под балконите, други надничаха от входовете. Всички очи бяха заковани в двойката, която се приближаваше към тях. Мейс крачеше бързо, но очите й не пропускаха нищо. Сякаш използва невидима антена, за да усети опасността, помисли си Рой.
— Заплашва ли ни нещо конкретно? — попита той.
— Още като се събудим сутрин, ни заплашва нещо конкретно — отвърна тя.
— Благодаря за оптимизма.
— Ганджа, кока, херо, хаш, мето, окси — започна да изброява на жаргон Мейс.
— Ганджата я подушвам, но за останалото не мога да кажа нищо — промърмори Рой.
Мейс посочи към земята, където се търкаляха найлонови торбички, сламки за смъркане, листчета хартия, счупени шишенца и дори спринцовки.
— Трябва да знаеш къде да гледаш. В кой апартамент живее Алиша?
— Според досието в триста и двайсети.
Влязоха във входа. Удари ги миризма на марихуана, урина и гниещи боклуци.
— Не се мръщи, защото ни наблюдават отвсякъде — тихо го предупреди Мейс. — Ако демонстрираме неуважение, със сигурност ще загазим.
Продължиха напред. Стомахът на Рой се сви, ноздрите му потрепнаха.
— С асансьора или по стълбите? — попита той.
— Съмнявам се, че асансьорът работи. А и не обичам да съм в затворено пространство, особено когато не знам кой ще ме посрещне, когато вратите се отворят.
— Стълбите също могат да ни поднесат изненади.
— Естествено.
Тя блъсна вратата, която водеше към стълбището. Отвори я докрай, за да бъде сигурна, че никой не се крие зад нея. Рой огледа стъпалата до първата площадка.
— Чисто е, да вървим.
— А какво ще стане, ако някой ни спре?
— На мен ли искаш да си го изкараш?
— Всъщност откакто излязохме от колата, правя всичко възможно да не се подмокря.
— Ти си адвокатът, но ако някой ни спре, ще говоря аз.
— Нямаш проблем.
— Между другото, умееш ли да се биеш?
— С думи или с юмруци?
— Ако се огледаш, вероятно ще разбереш, че не се намираш в съда.
— Мога да се бия — неохотно отвърна той. — Брат ми беше морски пехотинец и редовно ми сритваше задника. Но едно лято пораснах с цели петнайсет сантиметра и започнах да му отвръщам. Тогава започна да ме учи на разни трикове.
— Морските пехотинци знаят за какво става въпрос — кимна Мейс. — Последния път дойдох тук, накичена със служебната си значка, едва се отървах жива.
— Благодаря, че ми го казваш — промърмори Рой.
Изкачиха се на третия етаж, където двама огромни мъжаги препречиха пътя им. Бяха облечени в камуфлажни гащеризони с увиснали широки колани и тениски, които разкриваха огромни бицепси, покрити с татуировки. Опитаха се да ги заобиколят, но те се придвижиха заедно с тях, образувайки стена в тясното коридорче. Мейс отстъпи крачка назад и плъзна ръка в джоба си.
— Търсим Алиша Роджърс — усмихна се тя. — Познавате ли я?
Мъжете не си направиха труда да отговорят. Единият леко блъсна Рой по рамото и той отлетя към стената.
— Алиша ни чака — поясни Мейс. — Тук сме, за да й помогнем.
— Не й трябва помощ — изръмжа единият. Беше плешив, а вратът му беше толкова дебел, че изглеждаше като продължение на огромните му бицепси. От дъното на коридора долетяха викове, затръшна се врата, изтрещя нещо, което приличаше на изстрел. Миг по-късно екна силна музика, която заглуши всичко.
— Значи я познавате? — все така любезно попита Мейс.
— И какво от това? — изръмжа мъжагата.
— Тя би могла да получи и малко пари.
— Колко?
— Зависи как ще се развие разговорът. Но парите не са у нас — побърза да добави тя, забелязала потрепването на ръцете му.
— Откъде сте? — изръмжа плешивият.
— От социалните! — извика някой зад тях.
Обърнаха се и видяха запътила се към тях едра жена, която беше почти толкова широка, колкото и висока. Беше облечена в изопната до скъсване дълга дънкова рокля, изпод която стърчаха пръстите на краката й, обути в сандали. Главата й беше увита в пъстър шал.
— Познаваш ли ги? — попита плешивият.
Жената грабна ръката на Мейс и силно я разтърси.
— Разбира се, че ги познавам. А сега се разкарайте! Днес нямам работа с теб, Джеръм. Нали знаеш какво означава това?
Мъжагите неохотно се отместиха. Жената с шала дръпна Мейс след себе си, а Рой ги последва. Очите му не се откъсваха от Джеръм.
— Благодаря — обади се Мейс.
— Слава богу, че се появихте навреме — добави Рой.
— Алиша каза, че Кармела се е обадила да предупреди за вас. Помоли ме да изляза да ви посрещна. Но сме се разминали, защото бях отскочила до пералнята в мазето. Извинявайте за тези двамата. Повече лаят, отколкото хапят, но все пак хапят…
— Какви бяха тези изстрели преди малко? — пожела да узнае Рой.
— Нищо сериозно. Само малко недоразумение.
— Как се казвате? — попита Мейс.
— Викай ми Нън.
 

58
 
И двамата не знаеха какво да очакват в тази сграда. Но със сигурност не очакваха онова, което завариха в апартамента на Алиша Роджърс. Домът беше чист, миришеше на приятен ароматизатор и им се видя смайващо уютен — особено след десетината големи торби с боклук, струпани на стълбищната площадка. Може би поради тази причина Алиша използва ароматизатори, помисли си Мейс.
Макар и евтини, вероятно втора употреба, мебелите бяха подредени с вкус. На малките прозорци имаше шити на ръка перденца, а в ъгъла се виждаше кашон с надпис «Еленов парк», пълен с играчки. Доколкото можеха да видят, жилището се състоеше само от две стаи — тази, в която влязоха, и още една, със затворена врата. «Кухнята» представляваше малък барплот с котлон и вграден хладилник.
Нън ги беше въвела с ключ, който извади от джоба на роклята си.
— Алиша! — подвикна тя. — Социалните са тук.
От другата стая прозвучаха стъпки, вратата се отвори и Алиша Роджърс застана на прага. Носеше тригодишно момченце, подпряно на десния хълбок. Дългата й коса беше стегната на конска опашка. Очите на дребничкото лице с напукани устни изглеждаха огромни. Беше висока около метър и шейсет, но едва ли тежеше повече от четирийсет и два-три килограма. Момченцето й беше най-малко половината от тях.
Рой сведе поглед към папката в ръцете си, в която се съдържаха кратките биографични данни на момичето. Като обществен защитник беше виждал достатъчно непълнолетни майки, но от опит знаеше, че когато едно дете отглежда дете, резултатите не са добри. Все пак момченцето на Алиша беше извадило късмет, че не е било захвърлено в някой контейнер за смет. В това отношение майка му беше достойна за уважение.
— Ще ви оставя да си поприказвате — рече Нън. — Алиша, ако имаш нужда от нещо, ще бъда в пералнята.
— Благодаря ти, Нън — отвърна Алиша, заковала очи в краката си. Момченцето й зяпаше гостите с отворена уста.
— Аз съм Мейс, а това е Рой — направи крачка напред Мейс. — Тази сутрин разговаряхме с Кармела.
— Тя е много добра — промълви момичето, без да вдига очи.
— И беше много развълнувана от желанието ни да се срещнем с теб.
— Много хубаво момченце имаш — обади се Рой. — Как се казва?
— Тайлър — отвърна Алиша и вдигна пухкавата ръчичка на детето, за да помаха за поздрав. Но когато я пусна, Тайлър я прибра към тялото си, продължавайки да зяпа гостите.
— Искаш ли да поседнем? — попита Мейс. — Тайлър ми изглежда доста тежичък.
Настаниха се на протърканото канапе със закърпена тапицерия. Алиша пусна момченцето на пода и седна до него с кръстосани крака. Издърпа една играчка от кашона и му я подаде.
— Поиграй си, Тай. Мама трябва да си поговори с тези хора.
Тайлър покорно грабна един астронавт без ръка и крак.
— Кармела каза, че имате нещо за мен — най-после вдигна глава Алиша.
— Искаме да участваш в едно проучване — кимна Мейс.
— Мислех, че ще ми предложите работа — разочаровано промълви момичето. — Истинска работа с детски добавки и здравна осигуровка.
— Но проектът се занимава именно с това — увери я Мейс. — Отпуснати са пари за обучение.
— А училище?
— И за това сме помислили. Всъщност образованието е най-важната част от него.
— Не успях да завърша гимназия заради Тайлър. После се опитах да издържа приравнителните изпити, но ме скъсаха.
— Ние ще ти помогнем да опиташ отново. Нали искаш да получиш диплома?
— Без нея никога няма да се измъкна оттук. Ако не завърша гимназия, мога да работя само в «Макдоналдс» или да продавам дрога. Но това ще ми пречи да се грижа за Тайлър. — Ръката й се протегна и разроши къдравата коса на хлапето.
Мейс гледаше детето и напразно се опитваше да си спомни на кого й прилича.
— Дай да се спрем на детайлите, за да видим какви интереси имаш — предложи тя.
— Интересува ме всичко, което ще ни измъкне оттук.
— Имаш предвид себе си и Тайлър?
— И брат ми.
— Брат ти ли? — изненада се Мейс. — В досието не се споменаваше за брат.
— Той току-що се прибра.
— Откъде?
— От затвора.
— Ясно. А бащата на Тайлър?
Момичето се поколеба и отново сведе поглед. Мейс беше виждала тази маневра поне милион пъти. Младата майка насреща й се готвеше да излъже.
— Не знам. Сигурно е мъртъв. Не е при нас и това е всичко.
— Имаш ли родители? — попита Рой.
— Татко умря. Докато беше жив, продаваше хероин тук, на ъгъла. А мама ме остави на баба.
— Защо те изостави майка ти? — попита Рой.
— Защото отиде в затвора за убийството на татко.
— О! — стресна се Рой.
— Той си го заслужаваше! — ядосано добави момичето. — Постоянно я пребиваше като куче!
— А баба ти? — намеси се Мейс.
— Сгазиха я. — Очите на момичето овлажняха. — Попадна между две проклети банди ей така, както си ходеше по улицата с торбичка покупки. А трябваше да види как се ражда Тайлър. И той трябваше да види своята прабаба!
— Четири поколения — прошепна Рой. — Това наистина се случва рядко.
— Когато я убиха, тя беше само на четирийсет и девет. А мама ме е родила също на тринайсет.
Мейс понечи да каже нещо, но в същия момент входната врата се отвори. Разбра на кого й прилича Тайлър в мига, в който зърна мъжа на прага.
— Какво търсиш тук, кучко? — изрева Дарън Роджърс, по прякор Бръснача. Същият, когото снощи беше напръскала с лютив спрей. Миг по-късно той насочи в главата й полуавтоматичния пистолет, който тя беше нарекла «боклук».
 

59
 
— Какво правиш, Дарън? — скочи Алиша.
— Тая кучка ме напръска с оная гадост, за която ти разказах снощи! — изръмжа Бръснача и заби показалец в гърдите на Мейс.
— Нямаше да го направя, ако не беше насочил пистолета си в мен — отвърна Мейс.
— Вярно ли е? — викна Алиша.
— Не, по дяволите! Кучката ме напръска, докато минавах покрай нея. Не съм я заплашвал с пистолет!
— Освен това желязо той носи и един револвер двайсет и втори калибър в кобур на левия си глезен — поясни Мейс, обръщайки се към Алиша. — Обясни ми, че му викали Бръснача, защото бил много умен.
Алиша сложи ръце на кръста си и се втренчи в Дарън.
— Откъде й е известно всичко това, ако наистина само си минал покрай нея?
Лицето на Дарън се сгърчи.
— Откъде да знам, мамка му?
— Това ли е брат ти? — попита Мейс, обръщайки се към Алиша.
— Хей, говориш с мен — озъби се Дарън.
— Окей. Ти ли си брат й?
— И какво, ако съм?
— За какво си бил в затвора?
— Кой ти каза, че съм бил в затвора? — процеди Дарън и хвърли мрачен поглед към сестра си.
— Махни тоя пищов, преди да е станала беля — хладно му заповяда тя. — Не виждаш ли, че Тай е уплашен до смърт?
Останал без внимание през последните две минути, Тайлър беше пропълзял в ъгъла. По пухкавите му бузи се стичаха сълзи. Беше вдигнал астронавта пред гърдите си като щит. Враждебността в очите на Дарън моментално се стопи.
— По дяволите! — изпъшка той. — Прости ми, малко човече! — Пистолетът изчезна в джоба на якето, ръцете му се протегнаха към детето. Грабна го и притисна буза до неговата, шепнейки успокоителни думи.
— Но той не плаче! — озадачено промълви Рой.
Алиша понечи да каже нещо, но Дарън я изпревари:
— Не плаче, защото не може да говори! Не издава дори звук!
— Водила ли си го на лекар? — попита Мейс, обръщайки се към майката.
Очите на Алиша отново се насълзиха.
— Заради дрогата е — прошепна тя. — Изобщо не знаех, че съм бременна. Докторите казаха, че това е объркало нещо в главата му.
— Съжалявам — промълви Мейс.
— Направих огромна грешка, че забременях — избърса очите си Алиша.
— Забременя, защото беше изнасилена! — остро рече Дарън. — Не си направила никаква грешка!
— Изнасилена? — вдигна вежди Рой. — Хванаха ли виновника?
Дарън с отвращение отмести очи от сестра си.
— Алиша? — погледна я Мейс. — Направи ли оплакване?
Момичето поклати глава.
— Защо?
— Защото я изнасили един изрод, на когото му викат Психото — отговори Дарън. — Главатар е на най-голямата банда в квартала. Мъртъв си, ако пуснеш ченгетата подире му.
— Чувала съм за Психото — облегна се назад Мейс. — Над десет години се занимава с грабежи и наркотици. Това е цял живот в този бизнес. За да изкараш толкова дълго, трябва да си наистина умен и опасен.
— Но полицията може да те защити — добави Рой и погледна към Мейс. — Прав ли съм?
— Как ли пък не! — горчиво се изсмя Дарън. — Последния път, когато ченгетата решиха да закрилят някакъв тип от Психото, главата му изплува от водите на Анакостия в торба за смет, с чорап в устата. Така и не откриха другите части на тялото му. На това му се вика защита, нали? — Пусна детето на пода и добави: — А сега ми кажете какво, по дяволите, търсите тук!
— Никога ли не ти се е искало да се измъкнеш от тук? — попита Мейс.
— Как?
— Аз работя върху проект на тази тема заедно с един професор от Джорджтаун.
— Джорджтаун ли? Какво общо има с нас Джорджтаун?
— Нека ти обясня.
Дарън я погледна така, сякаш отново щеше да избухне, но се овладя, седна и махна с ръка.
— Добре, давай. Кажи ми за какво става въпрос.
През следващия половин час Мейс очерта общите насоки на проекта, а после премина към подробностите.
— Професорът твърди, че оцеляването на улицата в почти всички големи градове изисква висока интелигентност, здрави нерви, склонност към риск и умение за адаптиране в движение. За да оцелеят, повечето хора се нуждаят от подкрепата на близките си, от легло, покрив и храна…
— В това отношение не сме чак толкова зле — поклати глава Дарън. — Имаме както покрив над главата си, така и какво да ядем. А тя има и семейство. Никой не може да влезе през тази врата, без да се сблъска с мен!
— Но това не е нормален живот, Дарън — поклати глава Мейс. — Човек не може да разкрие потенциала си, когато мисли само как да запази дома си, да осигури храна на семейството си и да се пази от куршум в главата!
— Аз мога да се грижа за себе си.
Мейс се извърна към Алиша.
— Ти беше избрана от социалните служби като най-подходяща за програмата.
— Защо точно аз?
— Защото правиш всичко по силите си за дете, което изисква специални грижи. Защото си зарязала дрогата след смъртта на родителите си. Защото работиш на четири места, за да осигуриш нужното за Тайлър. И защото го правиш с невероятна изобретателност, въпреки че си едва на шестнайсет. Бих казала, че е много впечатляващо. — Очите й обходиха малкия апартамент. — На всичкото отгоре си се сдобила с това жилище, фалшифицирайки личните си документи, представяйки се за осемнайсетгодишна, за да имаш право да подпишеш договор с общината.
— Нямаше друг начин — уплашено отвърна Алиша. — След смъртта на баба ни изхвърлиха от нейния апартамент. Доста време живяхме в кашони, направо на улицата. Блейдънсбърг Роуд не е подходящо място за отглеждане на дете. А и Дарън го нямаше…
— Но сега съм тук, сестричке — каза Дарън и я хвана за ръката. — Ще се грижа за теб и за детето.
Мейс го изгледа продължително. Нямаше представа какво да прави с него.
— Не можеш да се грижиш за тях, като обираш хората — поклати глава тя. — Рано или късно ще се върнеш в затвора. Ако бях ченге, щеше да ти се случи още снощи.
Младежът рязко се извърна към нея и просъска:
— Ти изчезвай! Още сега, да те вземат мътните!
— Какво ще стане с Алиша и Тайлър, когато се върнеш в затвора? — контрира тя. — Психото ще влиза през тази врата когато си пожелае!
Дарън понечи да каже нещо, после наведе глава.
— Това е положението, Алиша — заключи Мейс. — Имаш нашата оферта.
— Ти вярваш ли на този професор? — внезапно попита Дарън.
— Да. Той се е посветил на проекта.
— Защо иска да помага на хора като нас?
Мейс замълча за момент, подбирайки внимателно думите си.
— Целта му е постепенно да изгради свой собствен екип.
Лицето на Дарън се отпусна.
— Значи иска да ни стане шеф?
— Само докато стъпите на крака.
Дарън погледна сестра си.
— Звучи прекалено хубаво, за да е истина. Сякаш тук ще се появи някой дебелак, който ще размаха тлъст чек под носовете ни!
— Искам да си наясно с положението, Дарън — обади се Мейс. — Допреди малко нямахме представа за твоето съществуване. Не знам дали офертата включва и теб.
— Без Дарън няма да подпиша нищо! — скочи Алиша.
— Задръж малко, момиче! — бързо реагира Дарън. — Нещата трябва да се огледат отвсякъде.
— Не бързайте, има време — изправи се Мейс, следвана от Рой. — Помислете хубаво. Изборът е ваш. А ние трябва да тръгваме, защото ни чакат още срещи.
В очите на Дарън се появи загриженост.
— Значи, ако Алиша откаже, професорът ще избере някой друг? — поинтересува се той.
— Горе-долу е така. За начало се е спрял на десет души.
— Кога трябва да дадем отговор? — попита Алиша.
— След една седмица.
Алиша понечи да добави нещо, но Дарън се обърна към Мейс.
— Предай на шефа си, че е съгласна.
— Заедно с теб, така ли? Това трябва да се провери.
— Не, без мен. Става въпрос само за Алиша и Тай.
— Дарън! — извика сестра му. — Чуваш ли се какво говориш?
— Мога да се погрижа за себе си — успокои я брат й. — Винаги съм го правил.
— Но ти си нямаш никого! Идиотите в блока вече са ти взели мерника!
— Казах ти, че мога да се грижа за себе си!
— Но…
Той отново се обърна към Мейс.
— Кажи на професора, че Алиша ще се включи в екипа му, Тайлър също. Край на приказките!
— Добре. — Мейс отново погледна към ъгъла, където се беше сгушило детето. За пръв път от доста време насам в гърлото й заседна буца. — В Джорджтаун има страхотни лекари, които ще се заемат със сина ти.
— Окей — промълви Алиша.
Мейс отново се извърна към Дарън.
— Мислех, че си ми ясен, но сгреших. Имай предвид, че такова нещо ми се случва изключително рядко.
— Аз пък ще ти кажа нещо друго — остро я изгледа той. — Ако нещо се случи с Алиша и детето, ще се разправяш с мен!
След тези думи той влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.
Рой и Мейс си тръгнаха. Но едва изминали няколко метра по коридора, насреща им се появи задъханата Нън.
— Вие двамата трябва веднага да изчезвате оттук! — извика тя.
— Какво има, Нън? — изгледа я Мейс. — Да не би Джеръм да е стъпил на бойната пътека?
— Де да беше само той! Психото е научил, че разговаряте с Алиша, и вече пътува насам. Мисли, че сте ченгета и тя е пропяла пред вас.
— Ще й направи ли нещо? — попита Мейс.
— Не знам. Но появата му винаги е лоша новина.
— Да вървим. — Мейс дръпна Рой за ръката. — Насам!
Поведе го към стълбището в другия край на коридора. Заслизаха бързо, стъпвайки върху празни опаковки от лекарства и употребявани спринцовки. На една от площадките някакъв тип пушеше марихуана и се натискаше с гаджето си.
— Какво ще стане с Алиша и Тай? — разтревожено попита Рой.
— Опитвам се да набера Бет, но на това проклето място няма обхват!
Стигнаха приземния етаж и бутнаха някаква врата. Тичешком прекосиха малък коридор и изскочиха на улицата. После спряха.
На тротоара ги очакваха десетина мъже. Най-високият от тях направи крачка напред. Хилеше се и по погледа му личеше, че е свикнал да командва.
— Моля те, кажи ми, че този не е Психото! — мрачно прошепна Рой.
Мейс не отговори. Очите й бяха заковани в лицето на дългия, който бавно се приближаваше към тях.
 

60
 
Ухиленият Психо ги обиколи веднъж, после втори път. Кимаше бавно и хвърляше тържествуващи погледи към останалите от бандата. Беше малко по-висок от Рой, облечен в черни джинси, бяла тениска и маратонки. На врата му проблясваха няколко златни верижки. Косата му беше подстригана много късо. Ръцете му бяха здрави и жилести, покрити с татуировки. Мейс отбеляза, че зениците му са нормални, а по вътрешната част на ръцете му липсват следи от убождане. Тя знаеше, че ако се боцкаш, нямаш никакви шансове да оцелееш в този бизнес. Границата между живота и смъртта често се определяше от вземането на едно-единствено бързо и рационално решение.
На третата обиколка Психото спря срещу тях.
— Как е Алиша? — попита той с неочаквано писклив глас.
— Добре е.
— Казаха ми, че сте от социалните. Но защо ли не им повярвах?
— Не сме ченгета — отвърна Мейс.
— Хей! — озърна се Психото. — Дамата премина направо към въпроса. Значи е умна, което означава, че не е ченге. — Бандата се разхихика. — В такъв случай аз ще вляза в ролята на униформен, става ли? — Без да чака отговор, той разкрачи крака и зае напрегната стойка. — Вие двамата да носите нещо, което ме засяга?
Неколцина от бандата се изхилиха.
— Нищо повече от връзка ключове и два джиесема — отвърна Мейс.
— Два?
— Да. Единият за работа, а другият за удоволствие.
Психото щракна с пръсти. Двама от хората му се приближиха да ги обискират. Единият ощипа Мейс по задника и получи лакът в слабините за награда.
— Охо, дамата си я бива — ухили се Психото. — Пази си задника, Черньо! — Превит на две, онзи побърза да се оттегли, а той спря поглед на Мейс. — Значи нямате пищови, нямате значки, а? Това не означава, че не сте ченгета под прикритие.
— На подобно място дори агентите под прикритие носят оръжие — обади се Рой.
Мейс тихо простена.
— Ти май имаш проблем с това място, а? — завъртя се към него Психото. — Какво му е на мястото бе, лачен?
Рой успя да преглътне топката, която изведнъж се появи в гърлото му.
— Не съм казал такова нещо.
— Не си, ама се подразбира. — Очите му се плъзнаха по фигурата на Мейс. — Хубаво маце. Гадже ли ти е?
— Отношенията ни са служебни — отвърна Рой и за малко не си прехапа езика.
— Служебни значи! — подсвирна Психото и се извърна към хората си. — Чухте ли? Тоя имал служебни отношения с мацето!
Бандитите захихикаха, а главатарят им рязко се извърна към Рой.
— Значи няма да имаш нищо против, ако направя ей това нещо… — Ръката му се стрелна към бюста на Мейс, но Рой я сграбчи.
— Имам нещо против!
Психото погледна пръстите му около китката си и усмивката му се разшири.
— Май си го търсиш, а?
— Нищо не си търся. Само не я докосвай!
— Нищо значи…
Юмрукът му се стрелна напред с мълниеносна бързина и Мейс чу удара още преди да го види.
Рой се олюля, прикри лицето си с длан и рухна на земята. От носа му шурна кръв.
Мейс бързо се изправи пред него.
— Виж какво, говорихме с Алиша как да й помогнем. Нищо друго.
Психото я блъсна встрани.
— Ще извиняваш, кучко, ама още не съм свършил с твоя човек!
Мейс бръкна в джоба си за телефона с електрошоково устройство, но двама от бандитите светкавично я сграбчиха и извиха ръцете й зад гърба.
Кракът на Психото потъна в корема на Рой.
— Тръгваме си! — изкрещя Мейс. — Тръгваме си веднага, ясно?
— Аз ще кажа кога и как ще си тръгнете! — обърна се да я погледне Психото. — С краката напред или не. Дишащи или не. Аз, ясно ли е?!
След тези думи вдигна крак за поредния ритник в ребрата на Рой. Но в следващия миг се озова на колене, с извити на врата ръце и наведена глава. Кръвта на Рой закапа по главата на Психото.
— Трийсет и пет килограма натиск надясно, и гръбнакът ти ще се счупи като пръчка! — задъхано рече адвокатът. — Няма как да ме спреш, мръснико! Умираш в мига, в който някой от тъпите ти бандити извади пищов!
Психото дишаше тежко, ръцете му бяха безнадеждно блокирани.
— Ще видят сметката на мадамата ти! — рече на пресекулки той. — Трябва им само една дума!
— Те ще видят сметката и на двама ни! Но за мен ще остане удоволствието да ти строша шибания врат!
— За какви килограми натиск дрънкаш, да те вземат мътните?
— Хватка на морските пехотинци — обади се един от хората му. — Така трепят в ръкопашен бой. Нещата са сериозни, шефе.
— Ти да не си бил морски пехотинец бе, Джаз? — изви очи към него Психото.
— Брат ми беше морски пехотинец. От него го знам.
— А ти морски пехотинец ли си, бе? — изръмжа към Рой главатарят.
— Няма значение.
— Ако ме убиеш, те ще убият и двама ви. А ако не ме убиеш, аз ще ви видя сметката. Какво ще кажеш по въпроса?
Рой погледна към групичката яки мъже.
— Има и друг начин — обясни той.
— Какъв?
— Начинът на истинските мъже.
— С ножове ли? Не може да си толкова тъп! Ще ти отрежа главата като на пиле!
— Не, на истинските мъже.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа баскетбол. Един на един. Ей там виждам игрище с кош.
Мейс извърна глава към бетонния пилон, на който беше закачен баскетболен кош без мрежа. В основата му се виждаше износена топка.
— Баскетбол ли?! — изрева Психото. — Мислиш, че щом съм черен, непременно трябва да играя баскетбол?
— Не — поклати глава Рой. — Но си обут с баскетболни маратонки, които не ти служат само за показ. Имат черни следи отстрани и по подметките, което се получава само когато играеш баскет на асфалт. От тези следи мога дори да ти кажа, че предпочиташ забивките пред стрелбата от разстояние.
— Май разбираш от баскетбол — изръмжа Психото.
— Само любител съм. Какво ще кажеш?
— Става, човече! Нямаш никакъв проблем!
Рой усили натиска върху вратните му прешлени.
— Не ме будалкай!
— Не те будалкам.
— Така става — обади се Мейс. — Ако излъжеш, губиш уважението на хората си. Може да не ти го покажат веднага, но все някога ще ти го покажат. Няма как да забравят, че техният шеф е отказал да играе срещу някакво бяло момче, а е предпочел да го гръмне. Още повече, че вече е на колене пред него! Можеш да се правиш на велик колкото си искаш, но фактът си е факт. Стоиш на колене пред него и го чакаш да реши дали да живееш, или да умреш! Той може да ти види сметката веднага, още в този момент. Но вместо да го направи, ти предлага уважение. Да се разберете като мъже.
Надменното поведение на Психото бавно се стопи. Очите му започнаха да опипват лицата на бойците. Никой от тях не пожела да срещне погледа му.
— Какво решаваш? — попита Мейс.
— Игра до единайсет точки — изръмжа бандитът. — Всеки кош се брои за една. Печели онзи, който направи две точки разлика. А сега ме пусни, за да ти сритам задника!
Рой бавно разхлаби хватката си. Психото се изправи и старателно отупа коленете си. После го погледна от горе на долу.
— Имаш ли някаква представа как се играе тая игра?
— Малко.
— На това място «малко» не стига!
— Ще хвърлим ези-тура, за да видим кой пръв ще има топката.
— О, можеш да я имаш веднага. Ще бъде единственият начин изобщо да я пипнеш! И още нещо, умнико. Спечелиш ли, и двамата си тръгвате. Загубиш ли — мъртви сте!
 

61
 
Психото заби рамо в корема на Рой и го запрати на земята. Вкара първата точка, върна се и го срита в пищяла.
— Едно — изръмжа той.
— Беше фал — каза Рой, докато се надигаше.
— На това игрище фалове няма! Човек срещу човек, и толкоз.
— Твоя топка.
Рой беше играл срещу всякакви противници — както в колежа, така и на улицата. Повечето използваха по един финт, най-много по два. Най-добрите прибягваха и до три, но това се случваше изключително рядко. Остави Психото да вкара още веднъж, получавайки лакът в бедрото.
Първото заучено движение, рече си той.
Психото вкара още веднъж, прибягвайки до друг ход.
Две.
Рой хвърли поглед към Мейс, която го гледаше с тревога. Намигна й леко и зае защитна позиция — приклекнал, с широко разтворени ръце и крака.
Психото прибягна до първия си ход и отново стреля. Всъщност щеше да вкара топката, ако Рой не му я беше отнел със светкавично движение, а после я заби право в лицето му. Бандитът се просна по гръб на асфалта.
— Моя топка — рече Рой и се впусна в бърз дрибъл. Топката минаваше между краката му, а той дори не я поглеждаше.
Психото направи опит да го покрие, но Рой се изтегли назад и вкара от малко преди тройката.
— Една и за мен.
Минута по-късно, след забивка с гръб към коша и нова далечна стрелба, Рой изравни.
— Три на три.
След още пет минути въпреки бруталните фалове на Психото той вече водеше с шест точки разлика. Прегънат на две и облян в пот, бандитът дишаше тежко. Рой дори не се беше задъхал.
Със страхотен кръстосан дрибъл Рой премина покрай Психото, който се опита да го спре, но залитна назад и се просна по задник. Дриблирайки ниско, Рой си позволи да направи едно кръгче около него, а после заби топката в коша.
— Десет — рече той. — Остава още една.
Пое топката и започна да я прекарва между краката си, а очите му зорко следяха уморения противник. Психото беше унизен и ядосан. На Рой му мина през ум да направи загубата му по-достойна, после тръсна глава.
Никакви аванти!
Отдръпна се назад, продължавайки да дриблира. Спря на тройката, прицели се и стреля. Топката отново влезе в коша, без да докосне обръча.
— Единайсет — обяви той и тръгна към Мейс. — Ти губиш, а ние си тръгваме.
Психото скочи на крака, грабна пистолета на един от стоящите наблизо бандити и го насочи в гърба му, дишайки тежко.
— Има ли някакъв проблем? — обърна се Рой.
Онзи избърса потта от челото си и изръмжа:
— Къде си се научил да играеш така?
— На едно игрище, същото като това.
— Ти ме излъга! Каза, че умееш да играеш «малко»!
— Всичко е относително. Понякога човек си мисли, че е добър, но всъщност не е чак толкова.
Петлето на пистолета щракна.
Мейс се изтръгна от ръцете на двамата, които я държаха, и бързо се изправи пред Рой.
— Всички чуха какви са правилата! Ти сам ги определи: ако той спечели, ние си тръгваме! Това бяха твоите думи, нали?
Психото мрачно огледа бандата си, после се обърна към Мейс и леко наведе дулото.
— Хайде, изчезвайте! Веднага!
— Първо искам да ти напомня, че не сме ченгета — хладно го изгледа тя. — Работим в социалната служба и дойдохме, за да помогнем на Алиша. Да предложим по-добър живот на нея и на сина й. Затова не си го изкарвай на нея!
Психото мълчаливо се обърна и се отдалечи, следван от хората си.
Мейс ги изчака да изчезнат зад ъгъла и се обърна към Рой.
— Справи се страхотно! Не мога да повярвам, че му срита задника по този начин!
— Ще бъда ли по-малко мъжествен, ако сега напълня гащите? — усмихна се той.
— Това изобщо няма да промени мнението ми за теб.
— Какво ще стане с Алиша и Тайлър? Дали тоя тип ще ги остави на мира?
— Може би съм глупава и наивна, но не мога да вярвам на човек, когото наричат Психото — бавно рече Мейс. — Ще помоля Бет да я изведе оттук заедно с детето.
— А брат й?
— И него — неохотно кимна тя.
— Предполагам, че имаме време за още няколко интервюта — колебливо каза Рой.
— Те ще почакат. Да вървим при Ейб.
— Той у дома ли си е?
Мейс пристъпи към него и избърса с ръкав кръвта от лицето му.
— Не ми пука дали е там, или го няма. Искам моят герой отново да бъде чист и спретнат.
След тези думи го хвана за ръката и го поведе към хондата.
Никой не ги спря.
 

62
 
Мейс притисна торбичката с лед към носа на Рой, който се беше настанил в джакузито на Олтман.
— Как е?
— Имам чувството, че е счупен. А също и кракът, глезенът и ребрата ми.
— Поне отокът под окото ти спада. Искаш ли да те заведа в болницата?
— Не. Ще се оправя в момента, в който престана да се занимавам с типове като Психото.
— Бях решила да поръчам китайска храна, но Хърбърт страшно се обиди, когато се обадих в резиденцията да попитам дали имат адреса на някое ресторантче наблизо. В момента приготвя китайска храна специално за нас двамата.
— Много мило от негова страна. А къде е Олтман?
— Бентлито го няма. Вероятно е излязъл по работа.
Рой изпъна гръб и намести торбичката с лед под окото си.
— Свърза ли се със сестра си?
— Да. Хората й вече са прибрали Алиша и детето и са ги настанили в социалната служба.
— А брат й?
— Не е бил там. И това ме тревожи.
— Мислиш, че е решил да се разправя с Психото ли?
— Да. Което означава, че ще го убият.
Тя седна на ръба на ваната и вдигна глава.
— Знаеш ли защо те взех със себе си днес? Не? За да те държа под око.
Той свали торбичката и рязко се обърна да я погледне.
— Тоест да ме закриляш?!
— Сигурна съм, че онези типове, които стреляха по мен, вече знаят кой си по регистрационния номер на колата ти. Но вместо да взема мерки, аз ти уредих кошмарния мач с онзи психопат. Наистина гениално от моя страна!
— Хей, ти обаче нямаше как да знаеш какво ще се случи! — каза той и хвана ръката й. — Но се справихме добре, нали?
— Ти специално се справи страхотно.
— Уча се от теб.
Размениха си продължителни погледи. Тя го погали по косата, а пръстите му се увиха по-плътно около китката й.
— Готова ли си да се намокриш, Мейс? — тихо попита той, без да откъсва очи от лицето й.
В същия миг отдолу долетя някакъв шум и тя скочи.
— Трябва да е Хърбърт. Тук ли да донеса храната, или предпочиташ да хапнем на терасата, откъдето се разкрива прекрасна гледка към градината?
— Предпочитам прекрасната гледка — промърмори той и пусна ръката й.
— Не бързай, ще се погрижа храната да не изстине.
Мейс изчезна надолу по стълбите, а Рой бавно се отпусна в топлата вода.
 

Телефонът иззвъня в момента, в който Бет се върна в кабинета си след поредното служебно съвещание.
— Слушам — каза тя.
— Моля, изчакайте връзка с федералния прокурор на окръг Колумбия Мона Данфорт — прозвуча официален женски глас насреща.
Пръстите на Бет нетърпеливо забарабаниха по бюрото. Започваше да й писва от номерата на тази жена. По всяка вероятност бе изчакала при секретарката си, докато се свърже с нея, а после се бе прибрала в кабинета си, за да я накара да чака.
Изтекоха трийсет секунди. Бет се готвеше да затръшне слушалката, но в същия миг насреща вдигнаха.
— Мона Данфорт.
— Знам вече! — сопнато каза Бет. — Забрави ли, че ти ме търсиш? Казвай какво има!
— Става нещо странно със случая «Мелдън».
— По-конкретно?
— ЦРУ отрича да има нещо общо с разследването.
— А ти си изненадана, така ли?
— Хей, нали ти ме помоли да звънна тук-там?
Бет заби поглед в писалището, опитвайки се да подреди в ума си хилядите задачи, които все още й предстояха. Но основната й мисъл бе, че тази жена се опитва да съсипе нея и сестра й.
— Хайде казвай.
— Проверих делата, с които се е занимавал. Джейми не е работил по нищо, което би накарало някой да го убие и да го захвърли в контейнер за смет.
— Но някога е бил адвокат по наказателни дела в Ню Йорк, нали?
— По-точно адвокат на мафията. Но хората, които е защитавал, са мъртви, в затвора или извън бизнеса. Единственият човек, който би могъл да му има зъб, участва в програмата за защита на свидетели. А федералните шерифи нямат навик да оставят чак дотам без надзор защитените свидетели, че да извършват убийства.
— Значи ЦРУ отрича да има нещо общо с разследването. Нека поне веднъж допуснем, че казват истината. Веднага обаче възниква въпросът кой го извършва. Чух, че заповедта е дошла направо от Белия дом, но след като разговарях с един човек, на когото вярвам, май ще излезе, че не е така.
— С кого си разговаряла?
— Съжалявам, Мона. Не мога да разкривам източниците си.
— Много добре!
— На практика заповедта да се изтеглим дойде от кмета, но той отказа да сподели откъде е дошло нареждането.
— Мислиш ли, че Бюрото не крие нещо от нас?
— Ти познаваш не по-зле от мен както директора, така и най-близките му подчинени. Досега са играли честно. Защо питаш?
— Защото получих съобщение от един федерален агент, който иска да си поговорим за случая «Мелдън».
— Защо точно с теб?
— Защото в момента изпълнявам длъжността федерален прокурор на окръг Колумбия, Бет. А Джейми работеше при мен.
— Но доколкото знам, убийствата в окръг Колумбия се разследват от моите хора. Нали някой трябва да залови бандитите, за да можеш да ги съдиш, Мона?
— Добре, нямам нищо против, ако искаш да се срещнеш с него. И без това съм затънала до гуша в работа. Между другото, и той няма нищо против да разговаря с теб. Подозирам, че вече го е планирал.
Бет придърпа лист хартия и взе химикалката.
— Добре, кажи ми името му.
— Специален агент Карл Райгър.
 

63
 
Когато приключиха с храната, слънцето вече залязваше. Хърбърт им я бе сервирал в мраморен павилион, наподобяващ римски руини, край изкуствено езеро с водопад и стотици водни лилии.
— Дали Хърбърт приема оферти за частни партита? — поинтересува се Рой и лапна последното сочно късче свинско с помощта на пръчиците.
— А защо ти е да си тръгваш оттук, след като ти предлагат пълно меню? — сви рамене Мейс, отпивайки глътка китайска бира.
— Това означава ли, че офертата ми да влезеш във ваната… — започна Рой, но изведнъж млъкна.
— Какво за нея? — изгледа го Мейс.
— Нищо, нищо.
— Виж какво, трябва ми известно време — каза тихо Мейс. — Последните няколко години от живота ми бяха толкова трудни, че всяка връзка беше немислима. Не че с моята професия имах особени шансове…
— Разбирам.
— Но твоята компания ми харесва — бързо добави тя. — Никога няма да забравя какво рискува заради мен.
Тя се наведе над масата и направи няколко резки с пръчиците си върху салфетката.
— Кабинетът на Даян Толивър.
— Нима искаш да се върнеш там? Защо?
— Нещо се е случило, Рой. Онези типове със седана се появиха непосредствено след посещението ми в кабинета.
— Откъде биха могли да знаят, че си влизала? С теб бях само аз. Можеш да бъдеш сигурна, че не съм го споделил с никого.
— Трябва да проникнем и в къщата й.
— Тя не е ли запечатана от полицията?
— Само с лента.
— Но това ще бъде престъпление! И то повече от едно. Като нищо ще те върнат в затвора!
— Аз вече съм в затвора, Рой! — мрачно въздъхна тя. — Просто другите не могат да видят решетките.
— Какво се надяваш да откриеш в къщата й?
— Тя ни насочи към Андре Уоткинс, но бандитите ни изпревариха. От което следва, че трябва да се сдобием с информацията по друг начин.
— Това не е ли работа на полицията?
— Някакви мръсници се опитаха да ме убият. Не мога да оставя нещата така.
— Но нямаш представа дали случилото се има връзка с Даян.
— Интуицията ми нашепва, че има. А аз вярвам на интуицията си.
— Никога ли не греши?
— Не и по важните въпроси.
Рой спря поглед на голямата спортна зала, която се издигаше малко встрани от къщата за гости на Олтман.
— Готова ли си за една малка баскетболна тренировка?
— Какво? — втренчи се в лицето му Мейс. — Не ти ли стигна онази с Психото?
— Предполагам, че нашата ще бъде доста по-приятелска.
— Не бъди толкова сигурен. Помниш ли как описа играта ми? Аз мога да се сравнявам с най-добрите. За съжаление не си нося екипа.
— Бас държа, че Олтман разполага с всичко необходимо.
— Не — поклати глава тя. — Видях какво направи с Психото. Не мога да се меря с теб.
— Хайде де! Ще бъда по-внимателен.
— Ей това исках да чуя! — иронично проточи тя, замълча за момент и вдигна глава. — Какво ще кажеш за «КОНЧЕ»?
— «КОНЧЕ» ли?
— Е, знаеш за какво говоря.
— Мисля, че съм я играл един-два пъти.
— В интерес на истината, аз я играх непрекъснато през последните две години. Навит ли си?
— Няма проблеми.
— Не ми звучиш убедително. На какво ще играем?
— Как така на какво?
— Няма да се потя за нищо!
— Какво си намислила?
— Не е каквото очакваш. Никакви голи масажи за победителя, никакви подобни гадости!
— Добре. Без голота, без докосване. Обещавам.
Тя го погледна колебливо.
— Хайде, Мейс! Нали вярваш на интуицията си?
— В случая интуицията ми подсказва, че ще приема всичко, което предложиш.
— Добре. Ако ти победиш, ние продължаваме разследването самостоятелно, без ченгетата. Но ако победя аз, отиваме при тях, разказваме им всичко, което знаем, и оставяме нещата в техни ръце.
Мейс го гледаше с каменно изражение.
— Нали няма да обърнеш гръб на интуицията си? — настоя той.
— Май очаквах малко повече от теб, Рой — промълви тя.
— А пък аз мисля, че на даден етап ще ми благодариш — тръсна глава той. — Готова ли си?
— Добре — изправи се тя. — Очаква те сериозно изпитание, Кингман!
 

64
 
— Имам чувството, че съм се върнал в колежа — прошепна Рой, смаян от залата, която Олтман беше построил със спечелените благодарение на Уорън Бъфет пари.
— Ти си играл в известен университетски отбор, докато аз съм участвала само в състезания между гимназиални отбори — отвърна Мейс. — Ето защо всичко тук ми се струва фантастично.
— Той дори има копия от флаговете на шампионатите на Националната колежанска спортна асоциация, спечелени от мъжките и женските отбори в Мериленд — отбеляза Рой.
През следващите няколко минути огледаха басейна, просторната съблекалня с душкабини, сауната, парната баня и фитнес залата, оборудвана с модерни уреди. В едно от помещенията откриха нови спортни екипи. На пода бяха подредени нови гуменки и маратонки.
— Това е някаква спортна фантазия — промълви Рой.
— Да се залавяме за работа, защото горя от нетърпение да ти сритам задника! — обяви Мейс.
— Охо, някои хора стават твърде самоуверени — отбеляза с усмивка той.
— Много скоро ще ти се доплаче! — каза с твърд глас тя.
— А какво ще кажеш, ако и двамата останем живи? Не е ли по-важно?
— Добре. — Тя го побутна с рамо. — След като мислиш, че ще бъде живот.
— Какво?
— Имах предвид животът на страхливец.
— Тогава защо държиш на баса?
— Вече ти казах — защото наистина искам да ти сритам задника.
 

Не след дълго се озоваха в просторна стая с всякакво спортно оборудване — от бейзболни топки до боксови ръкавици. На специални полици бяха подредени поне петдесет баскетболни топки, повечето от тях с логото на различни колежи.
— В името на доброто старо време — каза Мейс и вдигна една от тях.
Рой сведе поглед към познатото лого на «Кавалиърс», а после я поведе към баскетболното игрище, където шеговито прие овациите на невидимата публика. Мейс с всичка сила запрати топката в корема му, но той я улови без усилие.
— Какво е чувството да играеш пред многохилядна публика, мистър Суперстар? — иронично подхвърли тя.
— Страхотно! Най-хубавото чувство, което съм изпитвал в живота си.
— Заради славата?
— Като адвокат печеля добре. Разбира се, това не е достатъчно да благодаря на Всевишния, че съм направил богатите още по-богати. И няма нищо общо с професията на ченгето.
— Ами напусни тогава. Стани отново обществен защитник.
— Лесно е да се каже.
— Трудно е само ако ти го правиш трудно — възрази тя.
— Добре, ще запомня съвета ти — кимна той и й подхвърли топката. — Дамите винаги са първи.
— Какво ще кажеш, ако си спестим част от програмата?
— Както желаеш.
Тя отстъпи на около пет метра вдясно от коша, зае позиция и стреля. Топката плавно се плъзна в мрежичката.
— Впечатлен съм — изръкопляска Рой. — Дори не си загряла.
— Напротив — тръсна глава тя. — Забрави ли лютивия сос на макароните? Цялата горя отвътре, но сигурно се дължи на баса, който ще загубиш.
— Мейс, аз наистина мисля, че по-късно ще ми благодариш…
— Хайде, стреляй!
Рой зае позиция и с лекота вкара топката в коша. От около шест метра и под ъгъл от 45 градуса Мейс стреля и вкара топката, която първо се удари в таблото.
— Това ли е лимитът ти? — попита Рой.
— Скоро ще разбереш.
Рой вкара топката в коша.
— Това е «К» — обяви Мейс.
— Какво говориш, по дяволите? Нали вкарах?
— Аз вкарах с удар в таблото, а ти — направо в коша, Рой — спокойно поясни тя. — Затова получаваш «К». — Тя забеляза смаяната му физиономия и побърза да добави: — Ти какво си мислиш? Че не мога да вкарам, без да ударя топката в таблото?
Грабна топката от ръцете му, отмери шест метра и стреля в мрежата.
— Добре де, нека бъде «К» — съгласи се Рой.
След близо час, над осемдесет изстрела и много малко пропуски двамата стигнаха до «К-О-Н-Ч».
Мейс зае позиция на осем метра, затаи дъх и изстреля една перфектна параболична топка, която се удари в таблото и влезе в коша.
— Дай да уточним нещата — намусено рече той. — С рикошет или директно?
— Нека го направим по-лесно за теб, ревльо — усмихна се тя. — Имаш право на избор.
Рой тупна топката два пъти, прицели се и стреля. Топката пропусна не само мрежата, но и самия обръч. Мейс се наведе да я вземе.
— Това е «Е» — обяви Рой. — Аз загубих. Значи продължаваме да работим по случая без ченгетата.
— Май през цялото време симулираше, нали? — подозрително го изгледа тя.
— Няма как да го докажеш. И така, какъв ще бъде следващият ни ход?
— Сигурен ли си? — попита тя и запрати топката към него.
— Стига си задавала въпроси! — върна й я той. — И не се разнежвай спрямо мен… Не че е вероятно да се случи.
— Добре. Толивър напуска службата в петък вечерта към седем. Документирано е от камерата в гаража. А някъде към десет се връща.
— Не забравяй, че живее в южната част на Александрия. Защо трябва да шофира чак дотам, а после да се върне?
— Помолих за услуга един от старите си приятели и научих, че ченгетата са открили разписка за използване на кредитна карта. В петък вечерта Даян е вечеряла в един ресторант в Джорджтаун, казва се «Симпсънс». Знаеш ли го?
— Да. Малка кръчма на Ем стрийт близо до реката. Ходил съм там. Храната е добра. Сама ли е била?
— Не. От сметката личи, че е било сервирано за двама.
— С кого е била?
— Не знам.
— Ченгетата не са ли разпитали персонала?
— Не знам. По всичко изглежда, че Капитана им е достатъчен.
— Ами след като разберат, че е невинен?
— Тогава ние ще имаме преднина. Но първо трябва да се отбия на едно място.
— Къде?
— При един стар приятел.
 

65
 
Тази вечер Бет шофираше лично патрулка №1, въпреки че на почетно разстояние след нея се движеха две ченгета в автомобил без отличителни знаци. След известно време спря на пустия паркинг пред някакво училище. Беше с униформа, на колана й се поклащаше служебния Глок 26 в кожен кобур. Тя се придържаше към правилото, когато е с униформа, да бъде въоръжена. Радиостанцията беше окачена на ревера й.
Четирите звезди на пагоните й тежаха както винаги. А срещата, която предстоеше, вероятно щеше да я натовари с още професионални проблеми. Тя обаче седеше спокойно и лекичко почукваше по волана, прослушвайки полицейските честоти. Правеше го по навик, защото винаги беше проявявала интерес към радиообмена между подчинените си. На шест пресечки оттук беше станала престрелка. При нормални обстоятелства тя вече би трябвало да пътува натам. Но тази вечер беше принудена да чака, което решително не й харесваше.
Престана да барабани по волана в момента, в който на паркинга се появи черен седан, който очевидно бе кола на ФБР. Представи си реакцията на появата й в Пети район, с всичките характерни подвиквания и освирквания. Служебните автомобили на ФБР изглеждаха по един и същи начин, звучаха по един и същи начин и дори миришеха еднакво. Тя знаеше, че всички нарушители на закона — наркопласьори, търговци на оръжие, бандити и проститутки — просто се отдръпват в сянката, изчакват агентите да отминат, а после отново възобновяват незаконната си дейност. Седанът спря плътно до нея, прозорецът откъм шофьора се плъзна надолу.
Бет първо видя служебната карта и значката, а после лицето.
— Специален агент Карл Райгър — представи се мъжът зад волана и посочи съседната седалка. — Това е партньорът ми Дон Хоуп.
— Картата ви е от Министерството на вътрешната сигурност, но Данфорт каза, че сте от ФБР — отбеляза Бет.
— Понякога стават и недоразумения. Допреди няколко години наистина бяхме във ФБР, но в момента работим за Специалния отдел за борба с тероризма към министерството.
— Специален отдел?
— Да. След единайсети септември бяха създадени доста такива.
— Добре. Да поговорим.
— При нас или при вас?
Бет отвори вратата, кимна на хората си в придружаващата кола и седна на задната седалка на черния седан. Затвори след себе си и каза:
— На практика Мона не ми даде никакви обяснения. Ще ви бъда благодарна, ако ме информирате за какво става въпрос.
Двамата мъже се обърнаха едновременно да я погледнат.
— Трябва да ви предупредя, че информацията ще бъде оскъдна — рече Райгър.
— Не ме устройва — поклати глава Бет. — Когато се залавям с нещо, искам да прочета всички страници.
— И ние получаваме заповеди като всички останали — сви рамене Райгър.
— Специален отдел ли казахте?
— Екип за специални поръчения, информацията за който е ограничена.
— Това е друг начин да заявите, че няма да ми кажете нищо.
— Става въпрос за националната сигурност.
— Това пък го мразя още повече. Искам да знам кои бяха онези типове, които ми отнеха разследването.
— Част от екипа ни.
— Близо двайсет години съм в играта. Но за пръв път ми се случва да се появят някакви типове с шофьорски книжки в ръце и да ми отнемат разследването.
— И на нас не ни харесва.
— Съмнявам се. Заповедта наистина ли е била издадена от Белия дом?
— Откъде знаете? — остро попита Райгър.
— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Не съм убедена, че имате достатъчно правомощия.
— Знам, че сте разгневена, госпожо началник. На ваше място и аз щях да се чувствам така. Но националната сигурност…
— Вижте какво! — прекъсна го Бет. — Тази игра с националната сигурност съм я играла с най-добрите! Не ми харесва, че ме отстраниха от разследването на едно убийство, станало буквално в задния ми двор! Спечелила съм значката и пълномощията си абсолютно сама и няма как да не реагирам срещу някакви тъпаци, които ми размахват шофьорските си книжки!
— Ние сме на мнение, че Мелдън е бил убит от местни терористи — заяви Райгър.
— Местни терористи ли? — наведе се напред Бет. — Каква връзка има Мелдън с тях?
— Делото, по което е работил. Помните ли онзи тип, който преди по-малко от година се опита да взриви Музея на въздухоплаването и космоса с два килограма семтекс и джиесем детонатор?
— Роман Нейлър? Как да не го помня? Нали един от моите хора го арестува малко преди да убие хиляда деца екскурзианти от Средния запад?
— Мелдън беше обвинител по делото му, а той имаше подкрепата на разни групировки от различните щати. Една от тях е «Обединените синове на американските патриоти», която пое отговорността за три бомбени атентата срещу държавна собственост през последните две години. Според нас беше подготовка за нещо голямо, подобно на единайсети септември. Група от тези откачалки мина в нелегалност в момента, в който започнахме операция срещу тях. Подозираме, че трима от поддръжниците на Нейлър са участвали в протеста пред Федералния съд във Вашингтон миналата седмица. Днес вече ги няма.
— Чакайте малко! Мона ме увери, че е прегледала текущите дела на Мелдън, но в тях не е имало нищо, което да е свързано с убийството му.
— А вие вярвате ли й?
— Не съвсем.
— Добре, защото въпросната дама е готова да излъже дори баба си на смъртно легло, стига това да помогне на кариерата й. На практика ние я държим на къса каишка и й предложихме да прехвърли топката на вас. Тя веднага се съгласи, защото очевидно не обича да си цапа ръцете.
— Да, разбрах, но защо сте й предложили?
— Защото предпочитаме да работим с вас, а не с нея.
— Значи наистина вярвате, че Мелдън е бил убит от привържениците на Нейлър?
— Това не е чак толкова трудно.
— Как е бил убит?
Хоуп й подаде лист хартия.
— Ето обобщените резултати от аутопсията. Изстрел от упор в тила като при екзекуция. Открихме и куршума, който се оказа четирийсети калибър. Но едва ли ще открием пистолета, с който е бил изстрелян. Колата му е открита в Западен Мериленд, отпечатъците са само негови. На местопрестъплението няма никакви следи, а убийците отдавна са изчезнали.
— Но защо аз не съм била информирана, че тези типове са били във Вашингтон? Защо Мелдън не е поискал охрана?
— Казахме, че подозираме присъствието им тук, но това не беше потвърдено. Специално срещу тримата нямаме нищо, освен подозрения и интуиция. А вие знаете, че съдът не обича такива неща. Ние обаче сме на мнение, че именно на тях е възложена задачата да повторят взривяването в Оклахома Сити.
— Защо ще рискуват с убийството на Мелдън, ако наистина е така?
— Били са много близки с Нейлър. Може би става въпрос за лично отмъщение. След смъртта му процесът със сигурност ще бъде отложен.
— Някакви улики срещу тримата?
— Още нямаме, но работим по въпроса.
— Аз ще бъда ли включена в разследването, когато се сдобиете с тях?
— Единственото, което можем да направим, е да попитаме, госпожо началник.
— Защо всъщност пожелахте да се срещнете с мен, след като не ми казахте нищо съществено?
— Защото искахме да споделим с вас подозренията си за извършителя. Предадохме ви максимално количество достоверна информация. Трябва да добавя, че преминахме през истински ад дори за резултатите от аутопсията, с които ви запознахме.
— Четири хиляди полицейски служители ще започнат да издирват тримата заподозрени, стига да ми дадете снимките им.
— Съмнявам се, че след убийството на Мелдън те все още са тук.
— Може би ще се изненадате, ако ви кажа с колко много полицейски началници от страната съм близка. А има и няколко федерални агенти, които също мога да нарека свои приятели. Ще повторя въпроса си: защо пожелахте да се срещнете с мен?
— От чувство за колегиалност — отвърна Райгър, замълча за момент, после добави: — И защото ни помоли един ваш високопоставен приятел…
— Сам Донъли? — веднага отгатна Бет.
— Той не е от хората, които обичат да се възползват от служебното си положение…
— Значи съм му задължена.
— Някой ден положително ще поиска да му върнете услугата. Ще ви кажа нещо, което със сигурност ще ви прозвучи несправедливо, но държим да бъдем информирани за всичко, което може би ще откриете по случая.
— Дадено! — кимна Бет и отвори вратата.
— Толкова лесно? — учуди се Райгър.
— За разлика от вас аз искам да пипна бандитите и нищо повече. Изобщо не ме е грижа коя институция ще обере лаврите. Може би не е зле да въведете тази философия и сред вашия специален екип!
Няколко секунди по-късно патрулка №1 потегли, следвана от охраната си.
— Какво ще кажеш? — обади се Хоуп, след като двете коли изчезнаха в пресечката.
— Ще кажа, че изпълнихме заповедта и сега трябва да докладваме.
— А сестрата и онзи адвокат?
— Аз не пиша сценариите, Дон. Само ги изпълнявам. Но ще ти призная, че колкото повече затъваме в тая работа, толкова по-малко ми харесва. Не съм подавал молба за изпълнение на мръсни задачи, ти също.
— Плащат ни четири пъти повече от нормалното.
— Да, но срещу какво? Да избиваме сънародниците си?
— По време на инструктажа Бърнс подробно ни обясни на какво можем да попаднем. Но всичко е в името на националната сигурност. Понякога се изправяме срещу вътрешен враг и ти прекрасно го знаеш!
— Още ми се повдига, като си спомня как пръснах главата на Мелдън.
— Бърнс го обвини в предателство и ни представи доказателства. Но ако истината излезе наяве, години разузнавателна дейност ще бъдат компрометирани. Той трябваше да бъде отстранен. Такива са специалните операции, Карл. При тях старите правила не важат.
— Повтаряй си го непрекъснато и дано си повярваш.
Райгър запали мотора и се насочи към изхода на паркинга.
Една кола без отличителни знаци се отлепи от насрещния тротоар и бавно ги последва. Човекът на седалката до шофьора приближи микрофона до устните си.
— Втори екип тръгва след обекта.
Гласът на Бет Пери остро пропука в затвореното пространство.
— Следвайте ги докрай, дори да са тръгнали към ада!
 

66
 
— Помните ли ме, докторе?
Мейс се намираше във фоайето на Отдела за съдебна медицина, а Рой остана в колата. Лицето на главния съдебен лекар Лоуел Касел се разтегли в широка усмивка.
— Бях приятно изненадан, когато ми съобщиха, че си тук.
— Виждам, че все още имаш навика да работиш до късно.
— Работа има много въпреки усилията на сестра ти да намали броя на убийствата.
След тези думи Касел стисна ръката й и я прегърна.
— Много се радвам да те видя, Мейс.
— Липсваше ми, докторе — усмихна се тя и се огледа. — Това място беше пред завършване, когато… хммм… заминах.
— Така беше — кимна Касел. — Надявам се, че Бет ти е предала какво мисля за цялата тази история.
— Да, съвсем ясно.
— Кажи сега какво мога да направя за теб.
— Просто се отбих да те видя.
— И?
— Имам някои въпроси, свързани с едно разследване.
— На Даян Толивър ли?
— Откъде знаеш?
— Ела, ще го обсъдим на спокойствие.
Минута по-късно вече бяха в кабинета му.
— И така, Даян Толивър — директно каза Мейс.
— Разследването не е приключило.
— Ясно ми е.
— Значи ти е ясно и това, че не мога да го обсъждам.
— Слушай, докторе. Знам, че вече не работя в полицията.
— Ако зависеше от мен, щях да ти покажа цялото досие. Но не зависи от мен.
— От Бет вече научих някои неща.
— Тя е шефката, а аз съм само изпълнител.
— Както и да е. Ако предположим, че работех по случая, със сигурност щях да поискам да се запозная със заключението от аутопсията, списъка с откритите улики на местопрестъплението, доклада на токсикологията, свидетелствата за изнасилване. Обичайните неща…
— Но само ако работеше по случая.
— Проблемът е, че не мога да работя по него, защото не съм ченге — въздъхна Мейс, стана и закрачи напред-назад. — Поне докато присъдата ми не бъде отменена.
— Именно.
— Или ако обстоятелствата не се променят.
— А как биха могли да се променят? — любопитно я погледна Касел.
— Като докажа невинността си или нещо друго.
— Какво друго?
— Ако успея например да разкрия някое престъпление. Тежко престъпление.
— Разбирам. Преди години нямаше ли подобен случай с един агент на ФБР?
— Да. Същият човек дойде да ме посети в затвора.
— Сега вече разбирам мотивацията ти.
— Докторе, аз не мога да бъда нищо друго, освен ченге. За разлика от Бет, която може всичко — например да управлява компания от класацията на списание «Форчън», а дори и да бъде президент на САЩ, ако пожелае. А аз мога да съм ченге, и нищо повече.
— Не се подценявай, Мейс.
— Нека го кажа по друг начин — въздъхна тя. — Това е единственото нещо, което съм искала да бъда.
— Разбирам те. Особено като взема предвид какво се случи с баща ти.
— Ти го познаваше, нали?
— Имах тази чест. Ето защо все още не мога да приема, че Мона Данфорт се е настанила в някогашния му кабинет.
— Докато бях в затвора, постоянно си мислех как ще изляза на свобода и ще докажа невинността си, и ще се върна на работа. Там това ми се струваше напълно възможно.
— А сега?
— Не чак толкова — намръщи се Мейс.
— Но искаш да опиташ, нали? Дори с риск да се върнеш в затвора?
— Бог ми е свидетел, че не искам да се връщам там. Но как да живея без работата си? — Тя замълча, търсейки подходящите думи. — Имам чувството, че пак съм зад решетките, въпреки че съм свободна. Трудно ми е да ти го обясня.
— Не е трудно — поклати глава съдебният лекар. — Разбирам те много добре.
— Тук съм, за да те помоля за помощ, защото без криминологична информация не мога да направя нищо.
Тя се върна на мястото си и открито го погледна в очите.
Той помълча известно време, после се изправи.
— Все още не разполагам с доклада на токсикологията и ДНК-резултатите.
— Ясно.
Съдебният лекар издърпа едно чекмедже, извади някакви документи и ги сложи на бюрото.
— Проклетата простата! — направи гримаса той. — Пак трябва да отскоча до тоалетната. Радвай се, че Господ ти е спестил това нещо. Ей сега ще се върна.
Преди да излезе, Касел свали калъфа на копирния апарат, който беше поставен на шкафчето зад гърба му.
— Току-що смених тонера и го заредих с хартия — промърмори той.
Мейс изчака вратата да се затвори след него и бързо започна да копира.
 

67
 
— Изглеждаш доволна — отбеляза Рой, докато включваше на скорост.
— Ами да, доволна съм — кимна Мейс. — А за онова джакузи си прав: човек наистина може да го използва вместо басейн.
Той погледна папката в ръцете й.
— Какво е това?
— Резултатът от един огромен риск, поет от добър приятел.
— Какво очакваш да научиш?
— Карай към службата ти, а аз ще чета.
Двайсет минути по-късно Рой паркира в подземния гараж и Мейс затвори последната страница от материалите, които беше копирала.
— Е, и? — погледна я той.
— Била е изнасилена, но Бет вече ми го каза. Резултатите от ДНК-анализа на твоя приятел все още не са готови, токсикологичните заключения — също.
— Причини за смъртта?
— Прекъсване на мозъчния ствол и счупване на шийните прешлени. — Тя вдигна глава да го погледне. — Това е дело на физически силен човек, който е знаел какво прави.
— Като например бивш армейски рейнджър, тежащ над сто и трийсет килограма?
— Ти го каза.
— Друго?
— Петната по дрехите й съвпадат с пробите, взети от Капитана.
— Сега разбирам защо още не са го изправили пред съда — бавно рече Рой. — Чакат резултатите от ДНК-анализа, за да го заковат. По закон трябва да му повдигнат обвинение двайсет и четири часа след ареста.
— Как ще пледираш, когато това се случи?
— Невинен, високо и ясно. Независимо дали става въпрос за грабеж или убийство. Оттам ще започнем. Нямам намерение да помагам на прокуратурата. — Очите му се сведоха към папката. — Нещо, което да не сочи към Капитана?
— Нищо.
— Но ДНК-пробата няма да съвпадне. Значи могат да го обвинят в грабеж, но не и в убийство. Като за начало ще бъда доволен и на това.
— Че кой не би бил на твое място? — намръщи се Мейс.
— В петък вечерта Даян е вечеряла в ресторант с човек, който категорично не е бил Капитана.
— Може би с онзи Уоткинс. Имам предвид истинския Уоткинс.
— Да се надяваме, че ще разберем.
Асансьорът спря на етажа на «Шилинг и Мърдок». Рой отвори вратата с помощта на магнитната си карта.
Минута по-късно влязоха в кабинета на убитата. Мейс се настани зад бюрото и огледа големия монитор на компютъра «Епъл».
— Хубава машина — одобрително кимна тя.
— Изненадан съм, че ченгетата не взеха компютъра й — отбеляза Рой.
— Вече не го правят. Достатъчно е да прехвърлят съдържанието му на най-обикновена флаш памет. Няма да е зле да надникнем вътре… — Тя вдигна глава. — Какво ще кажеш?
— Със сигурност е защитен с парола, но мога да опитам.
Рой седна на стола до нея, включи компютъра и закова поглед в прозорчето за паролата, което се появи на екрана.
— Каква е твоята парола? — попита Мейс.
— CUV2778861.
— Буквите ги разбирам — «Кавалиърс», Университета на Вирджиния. Но какво означават цифрите?
— Записахме двайсет и седем победи и седем загуби през последната година на следването ми.
— А осем-осем-шест-едно?
— Осемдесет и осем на шейсет и едно. Резултатът, с който загубихме последния мач срещу Канзас в Националното студентско първенство.
— Кога най-после ще забравиш, Рой? — съчувствено го погледна тя.
— Е, мисля по въпроса…
После той отново насочи вниманието си към прозорчето на екрана.
— Каква може да е твоята парола, Даян?
— Неомъжена, без деца — започна Мейс. — Някакви домашни любимци? — Рой поклати глава, а тя сведе очи към папката си. — Да опитаме с рождената дата.
Продиктува я от листа пред себе си, Рой я набра, но прозорчето я отхвърли. Опитаха различни комбинации на числата, а после той се сети, че знае моминското име на майка й.
— Последен опит, после системата ще блокира — предупреди той.
— Идеята беше глупава — поклати глава Мейс. — Няма начин да я открием. — Погледът й се закова върху горната част на екрана. — Какво е това?
Рой проследи посоката, в която сочеше.
— Уебкамера. Използва се при видео връзка и за разни други неща.
Мейс бавно излезе от обхвата на камерата и размаха ръце, за да привлече вниманието му. В същото време изпъна рамене и с ясен глас каза:
— Тази вечер не можем да направим нищо повече. Най-добре е да си тръгваме.
Когато Рой излезе от обхвата на камерата и се приближи до нея, тя сграбчи ръката му и прошепна:
— Да се махаме оттук, по дяволите!
Повлече го към коридора, вратата меко се захлопна след тях.
— Какво става? — остро попита Рой.
— Онези, които се опитаха да ме убият, са ме засекли именно с камерата! Видели са, че претърсвам кабинета на Даян.
— Но кои са те?
— Които са били от другата страна на камерата. Хайде, да вървим, преди да са се появили!
— Кой ще се появи, по дяволите?
В следващия миг застинаха на място, доловили един и същ звук. Някой току-що беше отворил външната врата на кантората.
— Те!
 

68
 
— Насам! — прошепна Рой и я дръпна в страничния коридор, по-далеч от входната врата. Свиха зад ъгъла и се озоваха пред една врата в дъното. Помещението, в което влязоха, беше тъмно.
— Какво е това?
— Стаята за служебната поща.
— Страхотно! Може би си намислил да разгледаме някое лъскаво туристическо списание, докато изтекат последните минути на жалкия ни живот?
— Идеята ми е по-различна. Ела!
Приближиха се към малка метална врата в дъното на стаята, боядисана в цвета на стената. Издигаше се на около метър и двайсет от пода.
— Фирмата държи един-два кабинета на петия етаж, там е и архивът ни — поясни Рой и натисна червеното копче на стената. Вратичка се вдигна, разкривайки нещо като клетка с размери метър на метър, в която трудно би се побрал дори един човек.
— Шахта? — вдигна вежди Мейс.
— Сервизен асансьор, който отива право в стаята на архива на петия етаж.
В следващия миг застинаха, доловили забързани стъпки по коридора.
— Влизай вътре, Мейс!
— Ами ти?
— Няма място и за двамата, влизай!
Тя надникна в дупката.
— Ако не влезеш в тази клетка заедно с мен, със сигурност ще влезеш в ковчег — каза тя.
Рой я бутна вътре и пропълзя след нея. В момента, в който вратата на пощенското помещение отлетя встрани от тежък ритник, той протегна ръка и натисна зеления бутон на стената. Металната вратичка се затвори и пневматиката забуча. Мястото беше толкова малко, че коленете на Мейс опираха в носа й, а много по-високият Рой се беше сгънал на две до нея.
— Фенерче ли имаш в джоба си, или си възбуден от близостта ми? — изпъшка тя.
— Фенерче е. Грабнах го от рафта в последния момент.
Асансьорът спря и вратичката се отвори. Рой скочи на пода и дръпна Мейс след себе си. Миг по-късно двамата вече тичаха по коридора, осветявайки пътя си с фенерчето.
— С асансьорите не става, а те със сигурност са блокирали стълбите — задъхано рече Рой.
— Но само онези, които водят надолу — добави тя и го дръпна за ръката. — Насам!
Продължиха да тичат. В един момент Мейс спря, покри пръстите си с ръкава на блузата и натисна бутона на противопожарна аларма на стената пред себе си. Разнесе се пронизителен вой, по тавана замигаха червени лампи. Те продължиха да тичат.
— Пожарната е на две крачки оттук, въпросът е да оцелеем през следващите няколко минути — задъхано каза тя.
— Къде отиваме?
— На четвъртия етаж.
Излязоха на аварийното стълбище и се спуснаха на долната площадка. След секунда се озоваха на мястото, на което Мейс беше парализирала Капитана.
— Ще се скрием тук.
— Няма ли да извикаме полиция? Аз имам джиесем.
— Добре, извикай ги — кимна след миг колебание тя.
Рой набра 911.
— Няма обхват, по дяволите! — изръмжа той и хукна към противоположния край на помещението.
— Бързо! — прошепна тя. — Оглеждай се и за някакво оръжие!
— Какво оръжие, за бога? С отвертки ли ще се изправим срещу пистолетите им?
Погледът на Мейс попадна на дългата верига, която лежеше на пода. Тя я грабна и бързо я уви около китката си.
— Това ще свърши работа.
— Чакай малко! Когато се появят пожарникарите, ще ни открият и сестра ти ще разбере, че сме били тук.
— Нямам намерение да ги чакаме.
— Но…
— Ако до една минута лошите не се появят през онази врата, значи алармата ги е уплашила. А ние с теб ще се изпарим още преди пристигането на пожарникарите.
— Не бих действал точно по този начин…
— Не ме ядосвай, Рой! Не виждаш ли, че държа петкилограмова верига?
Шейсет секунди по-късно прозвуча вой на сирени, който бързо се усилваше. Мейс захвърли веригата, отвори вратата и се затича надолу по стълбите. Рой я последва. Изскочиха във фоайето и хлътнаха в кабината на асансьора за гаража миг преди пожарникарите да нахлуят през централния вход. Забравили за паркирания долу «Маркиз», двамата хукнаха към изхода и бързо свърнаха зад ъгъла.
— А сега какво? — задъхано попита Рой, след като преминаха на бърз ход.
— Имаш ли време за едно кафе? — погледна часовника си тя.
— Какво кафе, за бога? Току-що се опитаха да ни убият, а ти си мислиш за стимуланти!
— Да, и то в точно определено заведение. Имам предвид «Симпсънс» в Джорджтаун, където в петък е вечеряла Толивър.
— Е, добре.
— А после ще проникнем в къщата й.
— Мили боже!
 

69
 
По-късно същата нощ Дон Хоуп и Карл Райгър крачеха по дълъг коридор няколко етажа под земята, облицован със специален материал, който не позволяваше електронно наблюдение. А сградата беше една от най-сигурните в страната, по-обезопасена дори от командния център на ЦРУ във Вирджиния и щабквартирата на Агенцията за национална сигурност в Мериленд.
Спряха пред тежка метална врата и напрегнато се спогледаха. Хидравликата изпъшка и вратата се плъзна встрани. Прекрачиха прага. Металният портал автоматично се затвори след тях.
Седнаха на двата стола, поставени пред бюрото. Джарвис Бърнс отлепи поглед от компютърния екран и бавно вдигна глава. После свали очилата и ги остави пред себе си. Ръката му машинално се плъзна надолу и започна да масажира бедрото. Райгър понечи да каже нещо, но той поклати глава и изпусна дълбока въздишка. Новодошлите си размениха тревожни погледи. Дълбоките въздишки бяха лош знак.
— Интересен развой на събитията. За съжаление неприятен. Нещата стават все по-сложни.
Всяко от кратките изречения прозвуча рязко, като къс откос от карабина МР5.
— Разрешавате ли да говоря откровено? — попита Хоуп.
— Разбира се.
— Срещнахме се с шефката на полицията. Подадохме й информацията както наредихте, внушавайки й, че източникът е директор Донъли. Тя повярва на версията за местни терористи и ви е задължена. По мое мнение сестрата и адвокатът не са проблем поне засега.
Бърнс се облегна, направи палатка с пръстите си и спря поглед на двамата мъже пред себе си.
— На какво се основава това мнение? — попита той. — Може би на провалите ви?
— Не сме се провалили.
— Наистина ли? Ами «Трябва да се фокусираме върху А-»? Проникнахме в компютъра на Толивър. Вие знаехте за имейла до Кингман, но го оставихте. Спокойно можехте да го изтриете още преди да бъде прочетен.
— Не го направихме, защото изглеждаше съвсем невинно — отговори Райгър. — Решихме, че го е изпратила по погрешка, неволно натискайки клавиша. Имейлът дори не беше завършен.
— Напротив. Бил е достатъчно завършен, след като те откриха смисъла му преди вас. Стигнаха до Уоткинс и отидоха в апартамента му, където завариха един от моите хора. В резултат му се наложи да импровизира светкавично.
— Нямахме представа, че тя държи пощенска кутия — възрази Райгър. — Докато я наблюдавахме, нито веднъж не се е отбивала там.
— Което означава, че или е ходила преди това, или някой друг го е правил вместо нея.
— Но вашият човек просто не е трябвало да им отваря, когато са позвънили на вратата на Уоткинс — изтъкна Хоуп.
— Ако беше постъпил така, Мейс Пери със сигурност щеше да проникне с взлом, повярвай ми — въздъхна Бърнс. — Разбира се, полицията също знае за Уоткинс. Можехме да изтрием имейла, след като Пери и адвокатът са го прочели, но това със сигурност щеше да означава, че тя ще сподели подозренията си със сестра си. А изчезването на листа от пощенската кутия щеше да изглежда още по-подозрително. Както и да е, вече нищо не можем да направим. От друга страна обаче, те вече разполагат със стария боец и несъмнено ще го обвинят в убийство.
— Което означава, че все пак сме си свършили работата.
— Не, не сте я свършили. Но повече издънки не можем да си позволим.
Мускулестата ръка на Хоуп легна върху бюрото.
— Реагирахме бързо още от самото начало. Нямаме никаква вина за пропуските в операцията, независимо колко е секретна. А и вие ни включихте в нея по съвсем други причини.
— Технически погледнато, вие сте временно прикрепени към Министерството на вътрешната сигурност, което никога не се ангажира със секретни операции. На практика ти и Райгър сте заредени непроследими оръжия. А ние ви включихме за изпълнението на конкретна задача. В нашата работа винаги се случват непредвидени неща. Тя е оплетена и мръсна, непрекъснато се налагат промени. Когато сключваме сделка с един дявол, гледаме той да е мъничко по-добър от следващия. В противен случай нямаше да имаме нужда от вас. А сега сте ни необходими, за да оправите своите бъркотии.
— Вижте, те не откриха нищо в кабинета на Толивър. Проследяващото устройство в компютъра й вече е отстранено. Не мога да разбера какъв е проблемът.
— Сега ще разбереш — отвърна Бърнс, натисна един клавиш пред себе си и завъртя монитора, на който се беше появила снимката на Мейс Пери. — Това е нашият проблем!
— Боже! — простена Райгър и отчаяно вдигна ръце. — Та тя дори не е ченге! Пусната е под гаранция и възможностите й са ограничени. Действа изцяло на своя глава, без разрешението на сестра си. Не виждам какви проблеми може да ни създаде!
— Наистина ли? — мрачно го изгледа Бърнс. — А случайно да си прочел психологическата й характеристика?
— Каква психологическа характеристика? — полюбопитства Райгър.
Бърнс стана от мястото си и закуцука към тях.
— Направили са й я, когато е пожелала да работи под прикритие. Доста интересно четиво. Тя никога не се отказва, Райгър. Никога! Лично познавах баща й, който беше федерален прокурор на окръг Колумбия. Убиха го, когато Мейс беше на дванайсет години. Тя така и не го прежали. Готова е да умре, но да докаже правотата си!
— Според мен би трябвало повече да се тревожите за шефката на полицията. Тя е твърда като гранит и притежава страхотен ум.
Бърнс се облегна на ръба на бюрото.
— Отдавна познавам Бет Пери — кимна той. — Наистина е сериозен противник, но предпочита да действа в строго определени граници. За разлика от сестра си, която не се спира пред нищо. Откровено признавам, че Мейс Пери ме плаши. Позволим ли й да прецака нещата, никой от нас няма да бъде в безопасност. — Очите му се спряха върху лицето на единия, а после и на другия. — Никой от нас! В момента работим за доброто на страната ни, но с нас е свършено, ако всичко стане публично достояние.
— Но тя дори няма право да носи оръжие! — възкликна Хоуп.
Бърнс удари с ръка по плота.
— Което повдига въпроса защо е толкова трудно да я елиминираме! Тази вечер в юридическата кантора бе пропуснат златен шанс. Докато вие разговаряхте с Бет Пери, изпратих там специално подбран екип да свърши работата, но се получи издънка.
— Не може да не си давате сметка, че ако я ликвидираме, сестра й ще преобърне земята, за да разбере кой го е направил — отбеляза Райгър.
— Така е — съгласи се Бърнс. — Всяка от тях е готова да умре за другата.
— Точно това имах предвид.
— Но аз искам да умре само едната. А после ще помогнем на Бет да стигне до заключението, че е дело на някой от многобройните врагове, които сестра й си е създала, докато е работила в полицията. Куршумът в главата си е куршум в главата, по дяволите!
— Абсолютна глупост! — изригна Райгър. — Премахваме дадена мишена, но после се оказва, че тя е говорила с някой друг. Отиваме при него, но той или тя е изпратил писмо до трети, когото също трябва да издирим. Кога спира всичко това, Бърнс?
— Надявам се, преди да рухне разузнавателната система и сигурността на тази страна — прошепна Бърнс и закова очи в Райгър. — А ти внимавай как разговаряш с мен! Нима си забравил йерархичния принцип?
Известно време Райгър го гледаше с пламтящи очи, после бавно извърна глава.
— Добре, добре — обади се Хоуп и се облегна на стола си. — Нека го направим както трябва. Прекратяваме проследяването й и просто я водим към стрелбището. А после ще си свършим работата бързо и чисто.
— За да придам допълнителна спешност на мисията ви, ще добавя, че нещата започват да се размирисват.
— Ресурси?
— Имате пълна свобода на действие. Не е нужно да натискате спусъка. За тази работа си има хора, които ще отговарят на необходимото описание. Надявам се, че разбирате какво искам да кажа.
— Преди да предприемем каквото и да било, искаме писмена заповед! — отсече Райгър. — С всички нови подробности, подписана от съответните упълномощени лица!
— Отлично знаете, че заповедта за отстраняване не е отменена — недоволно каза Бърнс.
— Тук не става въпрос за избиване на разни типове с тюрбани, а за американски граждани — намеси се Хоуп. — Това е различно. Вече убихме трима, но сега се нуждаем от нова заповед.
— Къде пише, че американските граждани не могат да бъдат терористи? — изгледа го Бърнс. — Какъв беше Тимъти Маквей? Не ме интересува дали носи тюрбан, или прилича на сина ми! Все ми е едно дали е от Ирак или от щата Индиана! Ако е намислил да причини зло на Америка, моята работа е да го спра! И ще го направя, използвайки всички средства, с които разполагам!
— Аз и Карл държим да получим по лист хартия, на който пише, че при всички обстоятелства няма да носим съдебна отговорност. Ако искате да свършим работата, на същия лист хартия трябва да бъдат вписани съответните имена и положени съответните подписи. Нямаме желание да обвинят нас за мръсната работа и да се повтори скандалът със затвора «Абу Граиб», където го отнесоха уж озверелите редници. Ако се провалим, повличаме всички със себе си. От най-високото ниво надолу. Или ще ни осигурите такъв документ, или «непроследимите» ви оръжия ще си останат в кобура! Това е!
Лицето на Хоуп беше мрачно и решително.
— Получавате компенсации, които са четири пъти по-големи от заплатата ви! — изтъкна Бърнс. — Когато всичко свърши, ще бъдете богати!
— Документът или всичко отпада! Точка по въпроса!
Бърнс замълча за момент, облиза устни и кимна.
— Добре. В най-скоро време ще го получите чрез специален куриер.
Очите му бавно се върнаха на компютърния екран.
Райгър погледна Хоуп и леко се прокашля.
— Какво още? — раздразнено вдигна глава Бърнс.
— Колко души в тази сграда знаят за операцията?
— Ако броим теб, мен и партньора ти?
— Да.
— Значи трима.
 

Екипът, който следеше Хоуп и Райгър, докладва по радиостанцията. Бет Пери пристигна за десет минути и пъргаво се настани на задната седалка. Беше сменила униформата с джинси и яке с качулка с надпис на гърба «Академия на ФБР».
— Сигурни ли сте, че влязоха там? — попита тя.
— Нямаше как да сбъркаме, шефке.
В окулярите на бинокъла изплува най-голямата офис сграда в света, построена във формата на огромен петоъгълник. Тя бавно се облегна назад.
Какво общо има Пентагонът с всичко това?
 

70
 
— Да, помня мисис Толивър. Тя беше от постоянните ни клиенти.
Мейс и Рой седяха на една маса в «Симпсънс». За късмет се оказа, че сервитьорът, с когото разговаряха, беше обслужвал Даян в петък вечерта.
— Не беше сама, нали? — попита Мейс.
— Не, беше с кавалер. Случилото се с нея е ужасно!
— Можете ли да опишете мъжа? — попита Рой.
— Мислите, че има нещо общо със смъртта й? — обърна се към него сервитьорът.
— Все още не изключваме нищо.
— А вие от полицията ли сте?
— Частни детективи сме — поясни Мейс. — Наети от семейството й. Предполагам, че полицията вече е била тук, нали?
— Да — кимна човекът.
— Е, ще ни го опишете ли? — нетърпеливо каза тя.
— Бял, около петдесет, с прошарена руса коса. Късо подстригана и доста оредяла. — Ръката му посочи Рой. — По-нисък от вас, някъде към метър и осемдесет. Носеше костюм.
— Брада, очила?
— Не.
Мейс му показа снимката от шофьорската книжка на Уоткинс.
— Не е той — поклати глава сервитьорът.
— Случайно да разбрахте името му?
— Не. Сметката плати мисис Толивър.
— Виждали ли сте го и друг път с нея?
— Не.
— Как бяха с апетита?
— О, много добре. Мисис Толивър поръча филе миньон с картофено пюре и салата. Накрая пи кафе, без десерт. Мъжът избра сьомга, а преди нея яде супа от миди.
— Вино, коктейли?
— Тя изпи чаша наливно мерло, а той две чаши шардоне.
— Имате добра памет.
— Не съвсем. Когато полицията се появи, просто извадих поръчката им от компютъра.
— Помните ли кога дойдоха и кога си тръгнаха?
— Дойдоха към седем и половина, тръгнаха си два часа по-късно. Помня с точност времето на пристигането им, защото тъкмо тогава погледнах часовника. Братовчед ми беше обещал да дойде в осем без петнайсет, за да изпие едно питие на бара, та проверявах дали не е станало толкова.
— А сигурен ли сте за часа на напускането?
— Беше петък вечер, но заетите маси бяха само две-три. По тази причина ги забелязах, като си тръгнаха. А и на сметката са изписани датата и часът. Тръгнаха си почти веднага след като платиха, а аз отидох да отсервирам.
— Някой от двамата да ви изглеждаше нервен? — поинтересува се Мейс.
— Всъщност те не дойдоха заедно. Тя дойде първа, а след малко се появи и той. Седнаха на ей онази маса. — Показалецът му се насочи към малка ниша в дъното. — Доста е уединена.
— А заедно ли си тръгнаха? — попита Рой.
— Не. Тя си тръгна първа. А той излезе с наведена глава, сякаш не искаше да виждат лицето му.
Зададоха още няколко въпроса, после Рой остави визитната си картичка — за всеки случай. Излязоха на улицата и Мейс измъкна от джоба си заключенията на съдебния лекар.
— Какво има? — попита Рой.
— Не знам. Вероятно нищо.
— Не е вечеряла с Уоткинс, което означава присъствието на друг мъж.
— По всичко личи, че е така. Освен това не са искали да ги виждат заедно. Срещат се в отдалечен ресторант, на уединена маса, идват и си тръгват поотделно.
— Колата ми остана в гаража, а до Александрия е твърде далеч, за да стигнем пеша — отбеляза той.
— Можем да вземем такси до имението на Олтман, а оттам ще продължим с моето дукати.
— Мислиш ли, че онези, които ни следят, вече знаят, че си се нанесла у Олтман?
— Възможно е.
— Ами ако се опитат да хванат Олтман, за да ти окажат натиск?
— Хърбърт ми каза, че в имението живеят трима охранители, които се въртят на смени. Предполагам, че след сблъсъка си с бандата ХЗ-12 Ейб е решил да си създаде своя малка армия. Единият е бивш тюлен, вторият е бил снайперист в Отряда за спасяване на заложници към ФБР, а третият е работил в Сикрет Сървис, откъдето са го изпратили в Ирак като част от звено за борба с тероризма.
— Мамка му! — учудено поклати глава Рой. — Защо не видях никой от тези хора, когато бях там?
— Защото така са обучени.
Таксито ги стовари пред имението на Олтман. За няколко минути Мейс събра вещите, които й бяха нужни, и ги хвърли в раницата. Излязоха навън и се насочиха към мястото, на което беше паркиран мотоциклетът.
— Какво има в раницата? — попита Рой.
— Разни неща.
— За взлом?
— Хайде, качвай се.
Рой едва успя да възседне дукатито, когато кракът на Мейс включи на скорост, отпусна съединителя и задното колело с пронизителен вой захапа асфалта. След секунди профучаха през автоматично отворилият се портал и тя превключи на най-висока скорост. Минути по-късно вече се носеха по магистралата «Джордж Уошингтън», оградена от дървета. Скоростта беше толкова висока, че Рой не можеше да види дори лицата на хората в колите, които задминаваха.
— Защо караш толкова бързо, по дяволите? — най-после извика в ухото й той.
— Обичам високите скорости.
— Някога да си падала с това нещо?
— Още не съм — извика тя, опитвайки се да надвие грохота на мотора.
Рой я прегърна през кръста и отправи кратка, но пламенна молитва към Всевишния.
 

71
 
— Защо ли не съм изненадан, че секретните брави ги нямаш за нищо? — подхвърли Рой, докато надничаше над рамото й. Намираха се във Фордс Лендинг, пред високата ограда на луксозната крайбрежна къща на Даян Толивър, малко на юг от главната улица на историческия център на Александрия.
Мейс беше вкарала шперц в ключалката и ловко боравеше с него.
— В затвора човек научава невероятни неща — обясни тя.
— Това не си го научила в затвора! — троснато рече той.
— Откъде знаеш?
— Просто знам.
— Нима намекваш, че докато бях в полицията, съм превишавала правата си?
— Нищо не намеквам.
— Добре.
— Искам да кажа, че не намеквам, защото го знам със сигурност.
— Върви по дяволите, Рой!
— Я чакай малко! Откъде знаеш, че алармената инсталация е изключена?
— Хвърлих едно око през матираното стъкло на входната врата. Зеленото сияние в ъгъла е доказателство, че алармата не работи. По всяка вероятност ченгетата са извикали някого от фирмата доставчик да я изключи, за да могат да си свършат работата. Но от опит знам, че почти никога не правят обратното.
Чу се остро изщракване и шперцът се завъртя като ключ.
— Ето че вече сме вътре — добави тя.
Затвориха след себе си и Мейс включи фенерче, снабдено с устройство за корекция на лъча. Разшири фокуса и се огледа.
— Хол с добре зареден бар — каза Рой и посочи надясно. — А там е стаята за гледане на телевизия.
— Много добре.
— Какво се надяваш да открием, след като ченгетата вече са претърсили и описали всичко?
— Каквото са пропуснали.
Започнаха да претърсват стая по стая. Една от тях беше превърната в удобен кабинет. Голямо бюро, шкафове за документи и вградена библиотека. Но без компютър.
— Доколкото си спомням, тук имаше лаптоп — обади се Рой. — Сигурно ченгетата са го прибрали, вместо да прехвърлят съдържанието му на флаш памет.
Мейс издърпа някаква папка от шкафа пред себе си и започна да я прелиства.
— Нима всички служители на «Шилинг и Мърдок» си вземат толкова много работа за вкъщи? — вдигна вежди тя.
Рой насочи фенерчето към папката.
— Това май е част от документацията по едно придобиване на дялове, което осъществихме преди месец. Представлявахме една петролодобивна компания от Обединените арабски емирства, която изкупи миноритарния дял акции на петролно поле в Канада. Сделката се осъществи с помощта на специален брокер в Лондон, като в нея участваха и още няколко допълнителни купувачи с пакетно финансиране, гарантирано с известен брой дългови платформи в десет различни страни по света.
— Нямам представа за какво говориш, но то ме кара да застана нащрек.
— Ех, ако знаех докъде може да се стигне…
— За каква сума говорим? — попита тя. — В долари, ако обичаш.
— Малко над един милиард. Платени в брой.
— Един милиард в брой?!
— Даян можеше да си позволи този дом именно благодарение на такива сделки. Вероятно и тя го е платила в брой.
Мейс сбърчи чело.
— За какво мислиш?
— Май трябваше да запиша право — отвърна тя.
Рой се зае да огледа подробно кабинета, а Мейс тръгна към останалите помещения — спалнята, стаите за гости, баните и гаража. Най-накрая стигна до кухнята, в която имаше малко, облицовано с тухли огнище. От нея се влизаше в просторна трапезария с триметрова маса от масивно дърво, от прозорците на която се разкриваше гледка към Потомак.
Тя провери шкафовете, хладилника, печката и миялната машина, надникна в буркани и саксии. Не изключваше възможността Толивър да се е снабдила с някой от онези съвсем невинни на вид минисейфове, които се предлагаха на пазара. После се зае да преглежда кошчето с отпадъците, които ченгетата явно не бяха докосвали. Рой я завари да се занимава с това, седнала на масата.
— Някакви обелки от банани, изписани с тайни послания? — усмихна се той.
— Не, но открих опаковка от месо, останки от зеленчуци и парче мухлясал хляб. Както и бутилка от червено вино.
— Може би последната храна в живота й.
— Всеки човек стига до този момент.
Мейс изми ръцете си на кухненската мивка.
— Нещо интересно в папките й?
— Нищо.
Тя започна да обикаля помещението, осветявайки стените и тавана с фенерчето.
— Виждаш ли как блестят плотовете?
— Прах за снемане на отпечатъци.
— Точно така — кимна тя, стигна до далечната стена и тръгна обратно. В един момент лъчът на фенерчето се закова на тавана. — Донеси ми един стол, Рой.
Той се подчини. Мейс се качи върху него, повдигна се на пръсти и насочи лъча към детектора за дим, монтиран на тавана. След няколко секунди му подаде фенерчето и заповяда:
— Качи се до мен и ми кажи какво виждаш.
Той стъпи на стола.
— Драскотини по боята и мръсни петна.
— Някой е вадил детектора — обясни тя.
— Вероятно за да му смени батерията.
— А какво ще кажеш за това?
Рой слезе от стола и насочи лъча към мястото на килима, което му показваше Мейс. После коленичи и се взря отблизо.
— Люспи боя?
— След обиска мястото би трябвало да е почистено с прахосмукачка — обясни тя. — Освен ако люспите са се появили след смъртта й. Я да разгледаме по-отблизо детектора…
Рой отново стъпи на стола, откачи жичките и й го подаде.
— Димните детектори са много удобни за монтиране на миникамери — заяви тя, докато въртеше уреда в ръцете си.
— Миникамери? Искаш да кажеш, че някой е наблюдавал Даян?
— Проникнали са в компютъра й, какво им е пречело да наблюдават и дома й?
— А защо полицията не е открила нищо?
— Защото камерите са били отстранени преди обиска. Мисля, че още утре трябва да огледаш обстойно кабинета си.
— Наистина ли мислиш, че има нещо общо с «Шилинг и Мърдок»? — скептично я изгледа той.
— Сделки за милиарди долари, фирми от Близкия изток? Ами, да…
— Това е само бизнес, и то доста скучен.
— Бизнесът на един човек може да се окаже апокалипсис за друг.
— Това пък какво означава, по дяволите?
— Майтап, какво друго? Но все пак се поогледай. Хайде да тръгваме. Ще те хвърля до апартамента ти.
Напуснаха къщата и яхнаха дукатито. Преди да запали мотора, Мейс се обърна да го погледне.
— Я ми кажи, защо се остави да те победя на «КОНЧЕ»?
— Ти как мислиш? — тихо отвърна той.
Тя установи, че не може да издържи на погледа му, обърна се и бавно включи на скорост.
 

72
 
— Здрасти, Нед — каза Рой, насочвайки се към служебните асансьори. През нощта не беше мигнал, ослушвайки се за стъпките на убийците. Дотук дойде с автобуса, за да може да се върне с маркизата, която беше останала в гаража.
Нед стоеше зад мраморния плот и изглеждаше възбуден.
— Разбра ли, че тази нощ тук е имало пожар, Рой? — попита той.
— Пожар ли? — направи се на изненадан адвокатът. — Къде?
— Всъщност не е било точно пожар. Някой просто е включил алармата. Това е престъпление!
— Знам — кимна Рой. — Но кой би извършил подобно нещо?
— Пожарникарите бяха бесни. Чух ги да казват, че алармата е била включена на петия етаж. Предполагам, че ще проверят магнитните карти на всички, за да открият виновника.
При тези думи на Рой направо му призля. Снощи беше използвал магнитната си карта, за да проникнат в сградата, което беше регистрирано в базата данни. Как щеше да обясни този факт? Какво беше наказанието за злонамерено включване на противопожарната аларма?
«Денят едва ли може да започне по-зле», мрачно поклати глава той.
Но се оказа, че греши.
— Рой?
Честър Акерман го гледаше намръщено от преддверието на кантората.
— Да, Честър?
— Какво се е случило с лицето ти, по дяволите?
Рой докосна подутото си око и насинената си буза.
— Блъснах се в една врата.
— Трябва да говоря с теб — процеди Акерман и тръгна към кабинета си. — Веднага!
— Какво става, Джил? — попита Рой, поглеждайки към младото момиче на рецепцията, което беше станало свидетел на репликите.
— Загазил си, Рой.
— Вече разбрах. Имаш ли представа защо?
— Много скоро ще научиш.
Рой се отби в кабинета си да остави куфарчето и тръгна към стаята на шефа си. Затвори след себе си и седна срещу него.
— Виждаш ми се по-малко стресиран, Честър — приятелски подхвърли той.
— Съмнявам се да е така, защото главата ми всеки миг ще се пръсне! — рязко отвърна Акерман.
Рой преметна крак върху крак и направи опит да не изглежда прекалено любопитен.
— Какво става?
Моля те, Господи, нека да не е проклетата противопожарна аларма!
— Чух, че си поел защитата на онзи тип, когото полицията арестува за убийството на Даян! Вярно ли е? Моля те, кажи ми, че е пълна глупост. Моля те!
— Чакай, ще ти обясня…
— Значи е вярно?! — надигна се със зачервено лице Акерман.
— Срещнах се с този човек и той ме помоли да го представлявам. Нямам никакви…
— Ти познаваш убиецът на Даян?! Познаваш този мръсник?!
— Все още не е доказано, че той е убиецът, Честър.
— О, я стига глупости! Нали е бил в сградата онази сутрин? Незаконно! Казаха ми, че полицията разполага с неоспорими доказателства за вината му!
— Кой ти каза?
— Няма значение. Искам да знам, защо си решил да поемеш защитата му?
— Вероятно защото не съм забравил принципа «невинен до доказване на противното», на която ни учеха в университета.
— Престани с тези глупости! Ти си служител на тази кантора. Ние не се занимаваме с наказателни дела, което означава, че нямаш право да поемаш защитата на когото и да било без съгласието на фирмата и лично моето! — Акерман замълча за миг, после гневно добави: — Съгласие, което никога няма да получиш!
— Срещнах се с този човек само веднъж, нищо повече — сви рамене Рой. — Преди време, още като служебен защитник, съм го защитавал по обвинение в нападение. Освен това не съм убеден, че той е извършителят, Честър…
— Пет пари не давам в какво си убеден! Няма да го защитаваш, и точка!
— Нещо не ми харесва тонът ти! — хладно го изгледа Рой и започна да се надига от мястото си.
— Още по-малко ще ти хареса, ако не ме послушаш!
— Мога да напусна.
— Разбира се, че можеш. Но защо би го направил, по дяволите? Нима ще размениш златната кокошка за някакъв шибан клошар, обвинен в убийство?
— Той не е шибан клошар, а ветеран, който е проливал кръвта си за тази страна! — възрази Рой и лицето му почервеня. — В гърба му и до ден-днешен има виетнамски шрапнел!
— Добре, добре. Но е убил Даян. Така че решавай.
— Ще те уведомя — кимна Рой и тръгна към вратата.
— Кингман!
— Казах, че ще те уведомя!
Вратата се затръшна зад гърба му.
 

73
 
През тази нощ Мейс почти не мигна. Но този път не заради кошмарите с Хуанита и кръвожадната Роуз, а от натрапчивия образ на баща й, легнал в ковчега. Тя току-що беше навършила дванайсет, а осемнайсетгодишната Бет беше спечелила стипендия и се готвеше да постъпи в Джорджтаун Колидж. В деня на погребението ковчегът беше затворен заради обезобразеното лице на Бенджамин Пери.
Но Мейс все пак успя да го зърне за последен път. Майка й не беше на себе си и търсеше на чие рамо да се облегне, а Бет се беше заела с трудната задача да я замести във всичко, свързано с траурната церемония. Пристигнаха в църквата рано, още преди да докарат ковчега.
В един момент Мейс остана насаме с него в малката стаичка, намираща се в съседство с траурната зала. Все още помнеше ясно миризмата, звуците и собствения си дъх, докато стоеше пред големия дървен сандък с метални дръжки. И до ден-днешен не знаеше защо го направи. Просто си пое дъх, пристъпи към ковчега и с рязко движение отмести капака.
В мига, в който го зърна, изведнъж й се прииска някой да й беше попречил. Остана втренчена в трупа в продължение на няколко безкрайно дълги секунди.
В лицето му. Или в онова, което беше останало от него.
После се обърна и избяга навън, забравила да върне капака на мястото му. Това не беше баща й. Нейният баща не изглеждаше така.
Мейс скочи, втурна се в банята и се наплиска със студена вода. Погледна лицето си в огледалото. Не можеше да се отърве от чувството, че го е предала. Ако беше реагирала по друг начин, ако беше чула или видяла нещо, баща й може би щеше да е жив. Само да беше направила нещо! Каквото и да било!
Грешката беше моя. Защото бях само на дванайсет!
Бет я откри свита в една ниша. Преди да затворят капака, тя също бе видяла лицето на баща си. Оттогава двете нито веднъж не бяха говорили за това. Но в онзи тъжен ден Бет я притисна към себе си и я остави да се наплаче, обещавайки й, че всичко ще се оправи. Обясни й, че тялото в ковчега е просто тяло, а баща им отдавна се намира на друго, по-добро място, откъдето ще ги наблюдава. Винаги, за цял живот, обеща й тя. И Мейс й повярва. Сестра й никога не я беше лъгала.
Тя издържа до края на опелото само защото Бет беше до нея. Със сигурност не заради майка им, която хълцаше през цялото време, включително и когато един войник в парадна униформа й поднесе безукорно сгънатото американско знаме в памет на службата на баща им във Виетнам. А когато почетният караул вдигна пушките си за траурен салют, всички, с изключение на двете сестри Пери, затиснаха ушите си. Мейс ясно помнеше какво си беше помислила по време на салюта от двайсет и един изстрела.
Исках пушка. Исках пушка, за да застрелям убиеца на татко, който и да е той.
Беше убедена, че и сестра й си е мислела същото.
Майка им отказа гилзите, които й предложиха от почетния караул. Но Бет ги прибра и по-късно ги раздели между двете. Мейс получи единайсет, а тя — десет, които оттогава държеше в бюрото си. Веднъж, още когато беше на служба, Мейс отиде в кабинета й да обсъдят нещо и завари сестра си стиснала торбичката с гилзите. Сякаш се опитваше да попие част от мъдростта на баща им.
Мейс пийна малко вода от шепата си, върна се в спалнята и извади от раницата своята торбичка с единайсет гилзи. Бет й ги беше пазила, докато тя беше в затвора. Мейс ги притисна към гърдите си, сълзите се стичаха по лицето й, а тя безуспешно се опитваше да почерпи от мъдростта на най-добрия човек, когото познаваше.
След убийството на баща й и оттеглянето на майка й от живота на двете й дъщери Мейс се почувства беззащитна — едно чувство, което мразеше. За да го преодолее, тя постъпи в полицията. Авторитетът на униформата и заплахата на оръжието отчасти й помогнаха. Отчаяно се стремеше да принадлежи към нещо и то се оказа именно градската полицейска служба.
Дали не искаше да върви по стъпките на сестра си? Да покаже, че в някои отношения е дори по-добра от нея? Много вероятно, признаваше пред себе си тя.
Половин час по-късно Мейс облече екипа и започна разгрявката. Отчаяно се нуждаеше от раздвижване на кръвта, особено след безсънната нощ и размислите призори.
Слънцето вече напичаше, въздухът навън беше топъл и приятен. Това беше добре дошло, за да прогони ледените тръпки от тялото й. Тя напусна къщата за гости и започна дългия си крос. Имението беше огромно, с добре поддържан парк и приятни алеи, които се извиваха между дърветата и храстите. След половин час бягане с равномерно темпо тя изведнъж се закова на място, завъртя се и ръката й се стрелна към кръста, където беше мястото на липсващия пистолет.
— Наистина си добра — прозвуча някакъв глас. — Имам късмет, че не носиш оръжие.
Между дърветата се появи фигурата на мъж. Над метър и осемдесет, облечен в зелен армейски потник и тясно прилепнали джинси, подчертаващи силните бедра и добре развитите мускули. Носеше военни обувки, а на колана му се поклащаше голям пистолет, до който беше прикачен кожен калъф с резервен пълнител. Косата му бе късо подстригана, а лицето — загоряло и обветрено.
— Десет минути чакам да се приближиш, без да помръдна и да издам звук — добави той. — Пулс петдесет и две, който едва ли можеш да доловиш. Какво ме издаде?
Мейс се приближи към него и леко го шляпна по бузата.
— Или си слагай по-малко «Олд Спайс», или избирай позиция срещу вятъра.
Мъжът се засмя и протегна ръка.
— Рик Касиди.
— Ти ли си бившият тюлен?
— Как разбра? — Усмивката му помръкна леко. — Нося армейска униформа.
— Повечето от познатите ми тюлени обичат да се кипрят в армейска униформа, защото знаят, че с нея изглеждат по-добре от обикновените пехотинци. Лицето ти е загоряло от соления морски вятър, носиш стандартните за флота високи боти. Имах едно гадже тюлен, което твърдеше, че всички сте дали клетва на «Хеклер & Кох», модел P9S — същия, който виждам на колана ти. — Мъжът машинално сведе очи към оръжието си, а тя добави: — Формата на ръкохватката е типична.
— Признавам, че си знаеш урока, мис Пери — промърмори той.
— Чел си досието ми, нали? Казвам се Мейс.
— Нормално проучване за всеки, който получава достъп до имението, Мейс.
— Няма проблем. А ти как се озова тук?
— Мистър Олтман е страхотен човек и ми направи добро предложение. — Касиди замълча за момент, после добави: — Много помогна на сестра ми, която беше болна от левкемия. Родителите ми нямаха здравна осигуровка.
— Пребори ли се?
— Да, тази година завършва колеж.
— Страхотно, Рик.
— Мистър Олтман помоли да ти предам да се отбиеш при него, когато можеш. Подуших миризмата на топли кроасани. Хърбърт се е развихрил в кухнята, а кафето както винаги е отлично. Но не бързай, няма нищо спешно.
— Благодаря, Рик. Имаш ли представа защо ме вика?
— Подочух за майка с дете и някакъв тип, наречен Психото. Това говори ли ти нещо?
— О, да.
— Продължавай кроса си, Мейс.
— И още нещо, Рик…
— Да?
— Става въпрос за работата, която върша за Ейб. Тя може би ще привлече интерес към мен от страна на някои, хммм… неблагонадеждни типове, които може би ще ме проследят дотук. Казвам ти го само за сведение.
— Предупреждението винаги е добро дошло, благодаря ти.
Мейс продължи бягането. В един момент се обърна, но Касиди вече беше изчезнал между дърветата. Присъствието му беше успокоително по много причини. След няколко минути тя се прибра в къщата за гости, полежа във ваната, после взе душ и се облече. Изчака още малко и с облекчение установи, че образът на мъртвия й баща бавно се стопява и изчезва. Тръгна към главната резиденция на имението. Предстоеше й разговор за майки с малки деца. И за един бандит, наричащ се Психото.
 

74
 
Интеркомът звънна и Бет вдигна слушалката.
— Да, Дона.
— Пристигна писмо за вас — съобщи секретарката й.
— От кого?
— От Мона Данфорт.
— Донеси го.
Дона Пиърс набра кода на блиндираната врата и влезе в кабинета. Остави писмото на бюрото и се обърна да си върви.
— Кой го донесе? — попита Бет.
— Не беше мисис Данфорт, разбира се — отвърна с нескрита усмивка Дона. — Малко й е трудно да ходи на десетсантиметровите си токчета. Донесе го някакъв смотаняк в костюм, който побягна в мига, в който го попитах дали не желае да ви го предаде лично.
— Благодаря ти.
Бет я изчака да напусне кабинета и отвори плика. Писмото беше написано върху дебела хартия с монограм, а краткото му съдържание светкавично вдигна кръвното й. Тя натисна няколко клавиша, изчете появилия се на екрана текст, а после се обади в съда и изиска някаква справка. Накрая натисна интеркома и нареди:
— Дона, моментално ме свържи с онази вещица!
Секретарката с мъка потисна смеха си.
— Да, шефке, веднага.
Няколко секунди по-късно каза:
— Някакъв неин сътрудник заяви, че не може да я свърже с вас.
— Дай ми го!
Бет вдигна слушалката.
— Началник Пери.
— Съжалявам, но мисис Данфорт е…
— Точно зад гърба ти!
— Не, тя е в съда за…
— Току-що проверих в съда. Днес тя няма дела. — Повиши глас и твърдо заяви: — Мона, ако не желаеш да разговаряш с мен, веднага ще препратя писмото ти в Капитолия! Нека Правосъдната комисия прецени как изпълняваш дълга си да защитаваш хората! Сигурна съм, че шансовете ти да станеш главен прокурор рязко ще намалеят, да не говорим за място във Върховния съд.
Млъкна и си представи как Мона се връща в кабинета си, затръшва вратата и…
— Слушай какво ще ти кажа, Пери! — прогърмя гласът на прокурорката. — Не ми харесва как разговаряш с мен пред подчинените ми!
— Обръщай се към мен или с Бет, или с «госпожо началник»! — сряза я Бет. — А фамилните имена запази за подчинените си! Слава богу, аз не съм сред тях!
— Какво искаш?
— Прочетох писмото ти.
— Е, и? Мисля, че то е достатъчно красноречиво.
— Така е. Не си губиш времето. Но аз искам да знам защо.
— Не съм длъжна да ти давам обяснения!
— Изпращаш ми официално писмо, в което ме уведомяваш, че си измиваш ръцете от случая «Джейми Мелдън». Какво става? Да не би някой да ти е намекнал, че няма да получиш официална благословия, ако не се разграничиш? Нали Мелдън уж беше от твоите служители?
— Ако имаш малко ум в главата, и ти ще постъпиш така, госпожо началник!
— Тук не става въпрос за самосъхранение, Мона. Става въпрос за правдата и за нещо, което се нарича морал.
— О, я стига! Не искам точно ти да ме учиш на морал!
— А какво ще кажеш на семейството на Мелдън? «Съжалявам, но кариерата ми е по-важна»? Или «забравете убийството и гледайте напред»?
— Аз ръководя най-голямата федерална прокуратура в страната и нямам време да се занимавам с всяко дребно…
— Това не е дребно нещо, Мона, а убийство. Някой е отнел живота на Джейми и трябва да бъде наказан.
— Накажи го тогава.
— Малко ще ми е трудно, след като дори не бях допусната до местопрестъплението.
— Не мога да ти помогна.
— Това ли е последната ти дума?
— А ти как мислиш?
— Тогава чуй и моята: аз ще разкрия това престъпление! Но усетя ли опит да се пречи на разследването от теб или твоите служители, лично ще се погрижа да те пратя в затвора, където трудно ще си разхождаш костюмите на «Армани».
Бет тресна слушалката, облегна се назад и си пое дълбоко дъх. Блекбърито до ръката й не беше спряло да жужи по време на целия разговор. Натисна бутона за проверка. Деветдесет и три имейла, всичките маркирани като спешни. Предстояха й шест срещи, плътно една след друга, първата от които трябваше да започне след двайсет минути. Следваше двучасова обиколка с патрулка №1, инспекция на Втори район и присъствие на две обществени събития надвечер. Трябваше да се погрижи и за разстановката на двеста патрулни полицаи по улиците, тъй като президентът беше решил да обядва в любимия си ресторант в Арлингтън. От Сикрет Сървис й бяха изпратили уведомление още в шест и половина сутринта.
Едно убийство в Девети район предишната вечер я беше лишило и от малкото сън, който обикновено си позволяваше. Тя успя да се добере до леглото си чак в четири сутринта, дремна два часа и в седем отново пое за службата. Нормалното ежедневие. А после дойде информацията, получена едва преди половин час. Тя се отнасяше до сестра й и Рой Кингман. Телефонът отново иззвъня.
— Слушам.
— От социалните служби питат какво да правят с Алиша Роджърс и детето й — докладва Дона. — Имали право да ги държат само до днес сутринта. По документи жената притежавала самостоятелно жилище и не можели да я задържат, освен ако много настоявате.
А ако много настоявам, някой ще пропее на медиите и утре във вестниците ще се появи новината, че началникът на полицията злоупотребява с власт и прави лични услуги на избрани от нея граждани.
— Дона, отложи първите ми три срещи — каза в слушалката Бет. — Вмести ги някъде следобед, защото се налага да изляза. На социалните кажи, че лично поемам грижата за Алиша и детето.
Тя извади мобилния си телефон и набра един номер.
— Обажда се Бет. Трябва да решим въпроса. Още сега.
— Много добре — отвърна Ейб Олтман.
 

75
 
Когато Олтман се появи в трапезарията откъм кухнята, Мейс тъкмо беше привършила със закуската и доливаше кафе.
— Надявам се, че си спала добре.
— Прилично. По време на сутрешния крос се срещнах с Рик Касиди.
— Прекрасен младеж. Поканих го да работи за мен, когато разбрах, че се готви да напусне флота, за да се грижи за сестра си. Тя скоро ще завърши колеж и вече прие назначение в Световната банка.
— Това, което си направил за нея, е чудесно.
— Когато беднякът дава нещо, то е саможертва. Но когато богаташът дава, е съвсем нормално.
— Е, аз познавам богати хора, които не дават нищо.
Олтман беше в обичайното си облекло — джинси и риза с дълъг ръкав. Пристъпи към плота да си налее чай, захапа една бисквита и седна срещу нея.
— Хърбърт е истински гений в кухнята — каза той. — Имам две магистратури и една докторска степен, но не мога да счупя дори едно яйце като хората.
— И аз съм същата. А закуската на Хърбърт беше толкова вкусна, че изядох два кроасана и цяла чиния с омлет.
Олтман отпи глътка чай, остави чашата си на масата и вдигна глава.
— Какъв е този Психо, който ви е нападнал?
— Нищо сериозно — отвърна Мейс и избърса устни със салфетката.
— Май не е точно така. Чух се с Кармела, която е разговаряла с някоя си Нън, живееща в същия блок. Тя е видяла всичко от прозореца си. Можело е да ви убият, Мейс. Чувствам се ужасно. Направих предварителна проверка, но нямаше как да разбера, че тоя тип има нещо общо с Алиша.
— Може би защото всички се страхуват от него. Но ние се справихме добре, освен това успяхме да измъкнем Алиша и Тайлър. С помощта на Бет, разбира се.
— Знам — кимна Олтман.
— Говорил си с нея?
— Да. Нямаше да си простя, ако ти се беше случило нещо.
— Ейб, доколкото разбирам, ти ме нае за тази работа, защото мога да се оправям в района — каза тя. — Което означава, че умея да се пазя. Грешката ми беше, че взех и Рой. Много глупаво от моя страна, но другия път няма да е така.
— Мисля, че няма да има друг път.
— Какво искаш да кажеш?
— Не мога да те пращам по опасни места, Мейс. Не мога да рискувам живота ти. Никой проект не го заслужава.
— Мисля, че този го заслужава — поклати глава тя. — Виж Алиша. Добро момиче, което има нужда от малко шанс. Тайлър също не бива да остава там. Той се нуждае от специализирани грижи. А в този град има хиляди като тях.
— Твърде е рисковано.
— Готова съм да поема този риск. Ти ми предложи работата и аз я приех. Сега ме остави да си я върша. През цялото време си знаел, че районът е опасен, Ейб. Какво толкова се е променило?
— На хартия нещата изглеждаха наред. Но хартията няма нищо общо с реалния живот. По всичко личи, че преценките ми отиват на вятъра в момента, в който се появи някой като Психото. Надявах се, че когато се разчуе за намерението ти да помагаш на хората, те ще ти предложат помощта си.
— И наистина ще стане така — тръсна глава Мейс. — А аз ще се оправям с онези, които мислят различно. Дори не се опитвай да ме разубеждаваш, Ейб.
Двамата едновременно се извърнаха към вратата. На прага беше застанала Бет с пухкавия Тайлър на ръце, а зад гърба й надничаше Алиша, нарамила сак.
— Алиша? — скочи Мейс. — Добре ли си? А Тайлър?
Младата майка пристъпи напред, смаяна от размерите на огромната къща.
— Добре сме — кимна тя. — Началник Пери се погрижи за нас.
Мейс погледна сестра си.
— Наистина ти благодаря за помощта, Бет. Не знаех към кого друг да се обърна, когато се появи онзи ненормален.
— Не ти трябва да се занимаваш с такива като него — въздъхна сестра й. — Но доколкото разбрах, успели сте да се оправите и сами. — В очите й се появи учудване. — Кингман наистина ли е играл баскетбол с него?
— Не само игра, но и го смаза — отговори вместо нея Алиша и на лицето й се изписа задоволство. — Видях всичко от прозореца на Нън. Направо го разби!
— Къде е Дарън? — попита Мейс.
— Този пък кой е? — обади се Бет.
— Брат ми. Не дойде с нас. Не знам къде е.
— А защо сте тук? — попита Мейс.
— Алиша и Тайлър ще останат в имението — намеси се Олтман. — Разбрахме се с Бет по телефона още сутринта. Ще ги настаним в западното крило на къщата за гости, разбира се, ако не ти причинява неудобство.
— Неудобство ли? — сбърчи чело Мейс. — Тази къща е толкова огромна, че ще ми трябва карта, за да ги намеря.
— Тук ли ще живеем? — объркано се огледа Алиша. — Аз нямам пари за такова място.
— Безплатно е — обяви Олтман и хвана ръката й, доловил одобрителното кимане на Бет. — За мен ще бъде удоволствие да ви заведа в новия ви дом и да ви помогна да се настаните.
Бет подаде Тайлър на майка му и тримата излязоха навън. На прага тя се обърна и погледна празната чаша кафе на масата пред сестра си.
— Може би ще се нуждаеш от още кофеин, защото ти предстои тежък разговор с мен — обяви тя. — Насаме!
 

76
 
— Снощи бях включила скенера на полицейски честоти и чух за убийството в Девети район. Сигурно си била там, защото изглеждаш скапана.
— И ти изглеждаш недоспала — отбеляза Бет, свали шапката си и седна. — Едва ли е от неудобно легло. Значи пак си имала кошмари.
— Аз вече нямам кошмари!
— Сигурна ли си?
— Когато бях на дванайсет, ме викаше да се гушна до теб, но вече няма нужда — отвърна Мейс, подаде й чаша черно кафе и седна срещу нея.
Бет отпи глътка и одобрително огледа стаята.
— Мога да разбера защо напусна апартамента ми и се премести тук — рече тя.
— Е, има какво още да се желае от обслужващия персонал — каза шеговито Мейс.
— Предполагам, че можеш да си навлечеш неприятности дори като асистентка по някакъв проект.
— Това си е изкуство.
— Значи се връщаш, така ли?
— Не виждам причини да не го направя. За какво искаш да говорим?
— За Андре Уоткинс — каза Бет и закова настойчив поглед в лицето й.
Мейс трепна едва забележимо, но и това беше достатъчно.
— Така и си помислих — кимна Бет. — «А-1», нали? Ние като полиция би трябвало да се появим във фирмата със съответната заповед за обиск, но хлапето, което работи там, съобщи, че предишната вечер е посрещнал жена в компанията на висок мъж, които са му предложили историята за болната си леля.
— Били сте в жилището на Уоткинс?
— Да, но нямаше никой.
— Когато ние отидохме, имаше.
Мейс й разказа за мъжа, който ги бе посрещнал, опитвайки се да се представи за Уоткинс, като не пропусна да го опише подробно и да сподели подозренията си относно щателното претърсване на апартамента.
— Щеше да е по-добре, ако знаех предварително — рече Бет.
— Освен това Толивър не е била на ресторант с Уоткинс в петък вечер.
— Знам. Описанието беше твърде общо. Вече е издадена заповед за издирването му.
— Онзи тип каза, че бил компаньон. Уоткинс наистина ли е бил компаньон?
— Да. Работил е за фирма, която е осигурявала такива услуги. От петък насам никой не го е виждал.
— Може би Толивър се е нуждаела от компания, предчувствайки, че ще й се случи нещо лошо.
— Сигурно са стигнали до него. Може би са го ликвидирали, а може би просто е избягал. След което са изпратили техен човек да претърси апартамента.
— Май правеше точно това, когато почукахме на вратата.
— Странно, че ви е отворил.
Мейс сви рамене.
— Първо ни огледа през шпионката. Или е разбрал, че не сме ченгета, или ни е познал и е решил да се направи на актьор, за да получи повече информация. За съжаление ние бяхме доста словоохотливи. — Тя вдигна поглед към Бет. — Нещо друго?
— Имам още два въпроса. Какво правихте снощи в юридическата кантора? И кой от вас включи противопожарната аларма?
Мейс я гледаше и мълчеше.
— Била е използвана само неговата карта — добави Бет и почука по масата.
— Не може да е вярно! — разгорещено отвърна Мейс. — Онези, другите…
— Какви други? — остро я прекъсна Бет.
— Снощи имахме гости. Включих противопожарната аларма, за да се измъкнем. Мисля, че са проникнали в сградата с картата на Даян Толивър.
— Никой не е използвал картата й. Пак ще те попитам: за какви гости говориш?
— Не съм много сигурна. Вероятно са били онези, които стреляха по мен.
— Как са разбрали, че се намирате там?
Мейс й разказа за уебкамерата на служебния компютър.
— Ще проверим това — кимна Бет и се приведе напред. — Помниш ли, че ме попита как бих постъпила на твое място? Дали бих рискувала всичко, за да работя по случая и да се върна в полицията?
— Помня, но ти не ми отговори.
— Защото нямах готов отговор. Но после имах време да размисля.
— И?
— Не си струва човек да се завръща в тази дяволска дупка.
— Това е твоето мнение, но не и моето.
— Защо всъщност го правиш?
— Вече говорихме по този въпрос, нали? Мона блокира намеренията ти, от което следва, че няма как да докажем моята невинност. А аз ти казах, че ще работя по случая. Ако се проваля, значи така ми е било писано.
— Ако се провалиш, вероятно пак ще влезеш в затвора. Но този път няма да излезеш жива оттам. Как изобщо ти хрумна идеята, че като разкриеш престъплението, ще се върнеш на работа?
— През изминалите две години имах предостатъчно време за размисъл.
— Случайно решението ти да е свързано с посещението на един агент на ФБР, който е успял да възстанови доброто си име по този начин?
— Защо питаш, след като знаеш всичко? — ядоса се Мейс.
— Какво точно ти каза агент Франк Кели?
— Учудвам се, че още не си го издирила и разпитала!
— Направих го. Но той каза, че това засяга само вас двамата.
— Прав е, Бет.
— Мислех, че нямаме тайни помежду си — поклати глава сестра й.
— Ти си началник на полицията. Няма да те компрометирам по никакъв начин.
— Случаят на Кели е един на милион.
— Въпреки всичко съм готова да опитам.
— Но това е абсурдно!
— Не, Бет. Абсурдно е да посветя повече от десет години на идеята да защитавам хората, а после да се озова в затвора по фалшиви обвинения! Всеки ден от престоя там можеше да бъде последен за мен! Сега най-после съм на свобода, но не мога да правя онова, за което съм родена. Нима допускаш, че ще забравя? И просто ще си кажа «ами, случва се»?
Двете дълго мълчаха и се гледаха. Никоя не желаеше да отстъпи. Телефонът на Бет зазвъня, но тя не помръдна.
— По-добре вдигни — обади се Мейс. — Законът е над всичко, включително и над две вбесени сестри.
Бет бавно отмести поглед и включи апарата.
— Началникът на полицията. — Изслуша човека насреща, прекъсна линията и вдигна глава. — Беше Лоуел Касел.
— Нека позная. Няма съвпадение с ДНК-то на Докъри.
— Напротив. Има пълно съвпадение. Спермата в тялото на Даян Толивър категорично е неговата.
 

77
 
Рой седеше зад бюрото си и ожесточено мачкаше миниатюрната баскетболна топка. Наистина имаше за какво да се притеснява. Секретарката му Джанис току-що донесе новината, че Честър Акерман е изпратил имейл до всички служители на фирмата, в който разкривал връзката му с предполагаемия убиец на Даян. После тя добави, че в момента отношението на колегите му към него е почти като към Осама бин Ладен.
— Искам да ме изслушаш, Джанис — направи опит да се защити той. — Аз…
Но вратата се затръшна и Рой не можа да довърши.
Той включи компютъра и се зае да проверява електронната си поща. Някой трябваше и да работи, особено предвид факта, че двамата с Даян бяха пред приключване на няколко големи сделки. Акерман все още не беше посочил заместник на Даян, което означаваше, че Рой трябва сам да довърши нещата. Това не беше проблем, но му липсваше обсъждането на различни идеи с нея. Нямаше как да отскочи до кабинета й за поредното уточняване на детайлите. Беше объркан, имаше нужда от нея.
Смъртта ти ме озадачава много, Даян. Не можеш ли да ми кажеш какво се случи, кой те уби?
Беше ясно, че тези мисли няма да го отведат доникъде. Отговори на част от писмата, отвори няколко файла, изтегли недовършените договори на екрана и направи опит да се задълбочи в детайлите. Така изтекоха два часа, после отново провери пощата си. Имаше много нови имейли — предимно от клиенти и приятели. Но имаше и няколко от колеги, които бяха единодушни, че трябва да си е загубил ума, за да поеме защитата на убиеца на Даян.
По неясна причина той се върна назад в списъка, към по-старите имейли.
Един от тях беше от човек, който никога вече нямаше да му пише — Даян Толивър.
«Трябва да се фокусираме върху А-».
Добре де, това вече го разнищихме, но без особен резултат, въздъхна той и спря курсора на инициалите под текста.
ДЛТ.
Даян Луиз Толивър. Знаеше трите й имена благодарение на дипломите, които висяха в кабинета й. Присъствието на инициалите в края на имейла имаха смисъл, но само донякъде. Направи бърза проверка на част от имейлите, които Даян му беше изпращала през последните няколко месеца. Нито един от тях не съдържаше инициалите й, бяха подписани просто «Даян».
ДЛТ?
Трите букви му изглеждаха някак познати и без да ги свързва с името на Даян. Дали причината за присъствието им под текста не беше друга? Още един ключ, в случай че «А-1» не даде резултат? Рой прекрасно знаеше какъв интелигентен и изобретателен юрист беше Даян. Твърде вероятно бе да е искала да му каже друго с инициалите си.
Но защо бе изпратила този имейл именно на него? Разбира се, че бяха работили заедно по много проекти, но не бяха близки. Всъщност тя може би не беше имала истински приятели. Защо иначе да прибягва до платена компания? Но тук веднага възникваше и един друг въпрос: защо не се беше обърнала към полицията, ако бе забелязала нещо нередно? Доколкото му беше известно, Даян никога не се бе занимавала с наказателни дела, но все пак беше адвокат. Тоест човек, който познава юридическата система далеч по-добре от обикновените граждани.
Аз обаче съм бил защитник по наказателни дела. Може би по тази причина ми е изпратила някакъв таен сигнал?
Изведнъж потръпна от страх. Очите му се вдигнаха към миниатюрната уебкамера на монитора. Дали не го наблюдаваха и в момента? Не, едва ли. Мейс вече беше идвала тук, непосредствено след като научи за «А-1». Бяха го обсъждали. В случай че някой го беше наблюдавал, със сигурност щеше да стигне до пощенската кутия преди тях.
Все пак…
Извади от чекмеджето си самозалепващи се листчета и закри с едно от тях окото на камерата. После бързо отдръпна пръстите си, сякаш се беше опарил.
Мобилният му телефон звънна.
— Кингман.
Беше Мейс. Думите й се стовариха върху него по-силно от юмруците на Психото.
— След двайсет минути съм там! — каза той, грабна якето си и тичешком напусна кабинета.
В момента Капитана се нуждаеше от адвокат повече от всякога.
Току-що го бяха обвинили в предумишлено убийство.
 

78
 
— Днес новините са дяволски добри, Рой!
Двамата с Мейс седяха на масата срещу Капитана. Той току-що беше взел душ и влажната му коса беше загладена назад. Беше съвсем посивяла над челото му. След отмиването на част от наслоената мръсотия по лицето му се виждаха и няколко розови петна. Вече го бяха облекли в затворнически гащеризон, около кръста му имаше колан за окови, но краката и ръцете му все още бяха свободни.
Едва сега Рой забеляза, че някога Капитана със сигурност е бил хубав мъж. Правилни черти на лицето, квадратна челюст, освободени от мръсните кичури очи, които се оказаха зелени. За съжаление беше придобил този спретнат вид едва след като го обвиниха в убийство. Каква ирония на съдбата, помисли си Рой. Размени озадачен поглед с Мейс и попита:
— Какви са тези новини, Капитане?
— Намерили са количката ми.
— Кой, полицията ли?
— Да — кимна Капитана. — Току-що ми го казаха. Изглеждаха много доволни.
— Сигурно — сви рамене Рой. — Хей, Капитане, ти разбираш ли какво всъщност се случва?
— Проклетите сладкиши — въздъхна ветеранът. — Проклетите десертчета «Туинкис» както винаги!
— Крадците на сладкиши не ги оковават във вериги, Капитане — поклати глава Мейс.
В очите му се мярна нещо като любопитство.
— Познавам ли те, пиленце?
— Срещнахме сме веднъж. И теб те друсна електрически ток.
— Добре, пиленце. Сигурно е така, щом казваш.
Рой се приведе напред.
— Помниш ли снимката на жената, която ти показах вчера? Обвиняват те, че си я изнасилил и убил!
— Знам, казаха ми — неочаквано се ухили Капитана. — Но ченгетата се шегуват, Рой.
— Значи не си го направил, така ли?
— Не, сър. Но ме спипаха с проклетите «Туинкис». Да не забравяме и инструментите, Рой. Свих ги и ги продадох. — Погледна към Мейс и добави: — За три кинта, пиленце. Онзи мръсник с тюрбана направо ме ограби!
— Да, да — въздъхна Рой. — Ти вече ми каза за инструментите.
— Но ти си моят адвокат, нали?
Мейс се обърна да го погледне.
— Наистина ли си негов адвокат?
Рой се поколеба само за миг, после кимна.
— Да.
— В такъв случай трябва да ти платя.
— Добре, ще ми платиш.
— Имам двеста долара. Ченгетата ги прибраха, но обещаха да ми ги върнат.
— Откъде имаш двеста долара? — втренчи се в него Мейс.
— Не мога да ти кажа, пиленце — смути се Капитана. — Няма да е честно… Срам ме е да ти кажа.
Рой стана и закрачи напред-назад.
— Имаш ли представа какво е ДНК?
Капитана сбърчи чело и отвърна колебливо:
— Мисля, че да.
— Е, открили са твоето ДНК в тялото на убитата жена.
— Нали ще ми го върнат? — проясни се лицето на Капитана, който погледна към Мейс и добави: — То си е мое, като всичко останало. Ще ми върнат количката, парите и ДНК-то. Заклевам се, че никога повече няма да се докосвам до чужди сладкиши!
Рой тихо простена и се облегна на стената.
Мейс пристъпи към него и прошепна:
— Винаги ли е толкова отнесен?
— Може да води елементарен разговор, простите неща ги възприема нормално, но с абстрактните изобщо не може да се справи — отговори тихо адвокатът. — Преди три години, когато го представлявах в съда, показа начални признаци на деменция. Осъдиха го условно, главно защото и прокурорът също се оказа ветеран от Виетнам. Но тогава ставаше въпрос за далеч по-леко обвинение, което няма нищо общо с предумишлено убийство. Проблемът е, че все пак може да води разговор и разбира много неща. Никой няма да повярва, че не е съзнавал какво върши. В тялото на Даян е открита неговата сперма, а на всичкото отгоре той признава, че с бил в сградата по това време. Как, по дяволите, да го защитавам?
— Не можеш. Ако не открием истината, нищо няма да направиш.
— Ами ако се окаже, че действително е изнасилил и убил Даян? Тогава какво?
— Не знам. Но интуицията ми подсказва, че цялата тази работа вони!
— Обади ми се, когато накараш съдебните заседатели да повярват на интуицията ти.
Рой се върна на масата, седна срещу арестанта и извади бележник от куфарчето си.
— Искам да се концентрираш, Капитане! — настоятелно рече той. — Трябва да изясним някои неща относно времето. Можеш ли да го направиш?
— Не знам — притеснено отвърна Капитана. — Те ми взеха часовника, Рой. А мен хич не ме бива да се ориентирам за времето без часовник.
— Добре, използвай моя. — Рой свали часовника от китката си и му го подаде.
— Докато вие си изяснявате нещата, аз ще отскоча до сестра ми — надигна се Мейс.
 

79
 
Сестра й забързано слагаше някакви папки в куфарчето си.
— Разполагам с две минути, Мейс. Закъснявам за цяла серия от съвещания.
— Ще те изпратя. Между другото, благодаря ти за помощта за Алиша и Тайлър.
— Предполагам, че си тук за друго — каза Бет и вдигна глава. — Вече ми докладваха, че двамата сте били на посещение при Докъри. Какво реши Кингман? Ще поеме ли защитата му?
— Натам вървят нещата. Докъри спомена, че сте открили количката му…
— Точно така. Може би Кингман ще прояви любопитство да разбере какво имаше в нея.
— Така или иначе, ще трябва да му кажеш, Бет.
— По-скоро ще получи от прокуратурата официален списък с веществените доказателства, както си му е редът. Поне така предполагам.
— Какво искаш да кажеш?
Бет вдигна глава и я изгледа мрачно.
— Познай кой ще бъде обвинител по делото — каза тя.
— Нима Мона?! — простена Мейс. — Та тя разполага с цял етаж прокурори, които могат да свършат тази работа!
— Как си представяш, че ще пропусне подобен шанс? Съдружничка в солидна адвокатска кантора в Джорджтаун става жертва на някакъв откачен бездомник, който на всичкото отгоре я напъхва в хладилник? За такова дело ще отидат тонове вестникарско мастило! А в момента със сигурност е на фризьор или маникюристка, подготвяйки се за голямото шоу. Едва ли ще се заеме с черната работа, но можеш да бъдеш сигурна, че ще бъде гласът на Федералната прокуратура на всички брифинги и пресконференции. Накрая ще произнесе и заключителната реч, ако изобщо се стигне дотам.
— А защо да не се стигне?
— Не си ли чувала за извънсъдебно споразумение? Макар че Мона няма да се задоволи с него, ако то не предвижда максималното наказание. За по-малко не би пропуснала шанса си да участва в шоуто на Лари Кинг.
— Ясно. Какво сте открили в количката?
— Липсващите бикини на Толивър и дамската й чанта. Кредитни карти, мобилен телефон, магнитна карта — всичко беше там. Нямаше ги само парите в брой.
Мейс моментално се сети за думите на Капитана: «Имам двеста долара».
— У Докъри бяха открити двеста долара — сякаш отгатна мислите й Бет. — Нещата не изглеждат добре, Мейс.
— Продължавам да смятам, че не го е направил — поклати глава Мейс. — Имам предвид всичко останало, което се случва напоследък — ключа, който Даян изпрати на Рой, Андре Уоткинс и двойника му в апартамента, хората, които стреляха по мен. Как се връзват те с убийството на Толивър?
— А изобщо престанала ли си да мислиш, че може и да не се връзват? Съгласна съм, че инцидентът с Толивър и нещата около теб са доста странни. Но убийството й може би наистина е дело на Докъри и е станало случайно, без връзка с останалото.
— Бях сигурна, че ще кажеш точно това.
— Защо?
— Ами защото е адски логично!
— Тогава извинявай, че съм толкова адски логична.
— Чакай малко. Докъри каза, че полицията е открила количката му. Това означава, че е липсвала, нали така? Всеки би могъл да сложи в нея каквото си пожелае. Включително и уликите, които са открити на местопрестъплението.
— Да не забравяме спермата във вагината на убитата — въздъхна Бет. — Нима Кингман ще оспори и това?
— Разбирам те напълно, повярвай ми.
— А как ще реагира фирмата на решението му да защитава убиеца на един от съдружниците й?
— Вероятно зле.
— Защо тогава го прави?
В очите на Мейс се появи отчаяние.
— А ти защо никога не го наричаш Рой? — попита тя.
— На малко име се обръщам само към приятелите си. Мона е изключение, но само защото открих, че мрази името си.
— Той го прави, понеже е убеден в невинността на Докъри — промълви Мейс. — Аз също.
Поеха по коридора.
— Задавала ли си си някога въпроса как човек като Докъри незабелязано се е промъкнал в подобна сграда? — попита Бет. — Лично аз не мога да се отърва от чувството, че някой отвътре му е помогнал.
— Моля?!
— Може би твоят приятел адвокат поема защитата му от гузна съвест? Може би той е вкарал Докъри в сградата, но после нещата са се объркали — онзи е превъртял и е убил Толивър, а Кингман е заличил следите.
— Според теб Рой знае, че Докъри е виновен, така ли?
— Повечето обвиняеми наистина са виновни, Мейс. И ти отлично го знаеш.
— Ти също знаеше нещо, сестричке.
— Какво?
— Че аз бях невинна.
 

80
 
— Може ли да пуша? — попита Капитана.
— Не, в тази сграда не се пуши — отвърна Рой, приведен над бележника си.
— А не е ли време за ядене?
— Още не.
— Гладен съм.
— Знам, че си гладен. И така, влязъл си там в петък, малко след шест. Скрил си се в склада под стълбите на партерния етаж. Някъде около осем си се качил на четвъртия етаж и си се настанил там за уикенда. В колко часа си тръгна в понеделник сутринта?
— Не си спомням.
— Опитай се да си спомниш, Лу.
При споменаването на истинското му име Капитана се обърка. Рой забеляза това и поясни:
— Сега сме адвокат и клиент. Трябва да използвам истинското ти име.
— Ще ти кажа, че проклетите «Туинкис» бяха доста стари — каза той. — Какво толкова е станало?
Рой прокара пръсти през косата си и леко се учуди, че тя е още на мястото си след целия стрес от последните дни.
— Станало е това, че не те обвиняват в кражба на сладкиши, а в убийство! — натърти той и насочи писалката си към Капитана. — Моля те да го запомниш, Лу!
— Никого не съм убивал. Ако бях, щях да го запомня.
— Моля те, не повтаряй последното пред когото и да било. А и доказателствата сочат друго — ти си я изнасилил и убил!
— Затова съм те наел. Двеста кинта. Искам да ми изпратиш разписка.
Ще ти изпратя, разбира се. Независимо в кой затвор ще прекараш остатъка от дните си.
— Ама и онези са големи гадняри!
— Кои?
— Онези със сладкишите. Тогава чух и църковните камбани.
Рой остави писалката и отправи безпомощен поглед към човека насреща си. По всичко личеше, че Капитана губи всякаква връзка с действителността.
— Какви църковни камбани?
— Ами такива. Защо им трябваше да заключват хладилника?
— Как така са го заключили?
— Ами така, с верига — размаха ръце Капитана. — С една тежка ръждясала верига.
Пред очите на Рой моментално изплува фигурата на Мейс с тежка ръждясала верига в ръце, готова да я използва срещу неизвестните, които ги преследваха на четвъртия етаж.
— Бяха я увили около хладилника, така ли?
— Ами как иначе? И я бяха заключили с един голям стар катинар. Аз се опитах да го отворя с ножа, ама не стана. Бас държа, че вътре имаше пепси. Много обичам пепси, много повече от кока-кола.
— Значи веригата е била сложена, когато се качи горе?
Капитана се замисли.
— Не знам. Мисля, че тогава заспах. Но когато се събудих, беше сложена.
— Това е нормално, Лу. Някой им е крадял храната и те са решили да заключват хладилника за през нощта.
— Вярно, бе. Не бях се сетил. Ти си умник, Рой. Радвам се, че си мой адвокат.
— Добре, добре. А какви бяха тези църковни камбани?
— Ами нямаше нищо за ядене… Не ми се стоеше там. Излязох навън, за да си потърся храна.
— Църковни камбани, казваш — замислено промълви Рой. — Значи си излязъл в неделя.
— Сигурен ли си, че тук не се пуши?
— Да, сигурен съм. Разкажи ми повече за тези камбани.
— Нали в неделя бият камбаните? — равнодушно го изгледа Капитана. — Или са избрали някой друг ден?
— В неделя ги бият — потвърди Рой и направи опит да си представи картината. Около офис сградата имаше няколко църкви, чиито камбани се чуваха вътре. Знаеше го от собствен опит, когато беше работил през уикендите. — Значи не си стоял вътре през цялото време, а си излязъл в неделя, така ли?
— Ами да. Нали вече го казах?
— Нищо подобно! — сряза го Рой. — Досега твърдеше, че си излязъл в понеделник! — Пое си дълбоко дъх, напомняйки си, че макар и близо шейсетгодишен, човекът насреща му имаше ум на малко дете. — Вече цял час говорим за времето, Лу, но ти за пръв път споменаваш този факт.
— Защото ми взеха часовника, Рой — възнегодува Капитана и размаха неговия. — С този не мога да се ориентирам.
При други обстоятелства Рой със сигурност би избухнал в смях.
— Добре, ясно — кимна той. — Излязъл си и вече не си се връщал, така ли?
— Защо да се връщам? Там нямаше нищо за ядене. Намерих си храна, и толкоз.
— Намери или я купи?
— Имах двеста долара. Купих си я.
— Откъде?
— От една малка бакалница. Държи я един човек, с когото сме се стреляли във Виетнам. Само той ме обича. Никога не ме е мачкал като другите.
На Рой изведнъж му просветна.
— Магазинчето на Уисконсин Авеню, близо до «Старбъкс»?
Понякога си купуваше нещо за ядене оттам, познаваше и собственика.
— Точно така — кимна Капитана. — Като каза «Старбъкс», изведнъж ми се допи кафе с мляко!
— И всичко се случи в неделя, така ли? Кога по-точно?
— Отпред са изложили банани и ябълки, както когато бях хлапе. Купих си от тях. Той сега ме обича, ама във Виетнам със сигурност е искал да ми види сметката. Той е стрелял срещу мен, а аз — срещу него. Казва се Юм-Юм, или нещо такова…
Рой беше наясно, че Капитана не е стрелял срещу Юм-Юм, който всъщност се казваше Ким Сун и не беше виетнамец, а имигрант първо поколение от Южна Корея, доста по-млад от него. Но това не беше толкова важно. Показанията му, че е срещнал обвиняемия извън сградата в неделя сутринта, едва ли щяха да отстранят подозренията, че той се е върнал и по-късно, в понеделник, е нападнал Даян Толивър. Но все пак беше нещо.
— Още ли чуваше църковните камбани, когато си купуваше банани? — попита той.
— О, да.
— И слънцето беше високо в небето?
— Аха.
— Ясно. А сега ми кажи за неделя вечерта и понеделник сутринта.
— Какво за тях? — разтревожено го погледна Капитана. — Нали са настъпили?
Рой уморено разтърка слепоочията си, в които се появи пулсираща болка.
— Да, настъпиха — кимна той. — Точно по план. Но ако успеем да открием хора, които са те видели в неделя вечер и в понеделник сутринта, ще можем да кажем на полицията, че ти не си убил… че не си крал повече сладкиши нито в неделя вечерта, нито в понеделник сутринта.
В зеленикавите очи на Капитана най-после проблесна нещо като разум.
— О, да! Наистина не съм ги пипал! Никакви проклети «Туинкис» повече! Те и бездруго бяха стари. Дори и пепсито не можеше да им оправи вкуса!
— Добре, ясно. Ще говоря с Ким, тоест с Юм-Юм, ще му взема показанията. А ти срещна ли още някого?
— Не. Слязох към реката и легнах да спя в онази отточна тръба.
— И никого не видя, така ли? Лодка в реката, някой ранобуден гребец? Или човек, на който си попаднал на излизане от тръбата?
— Трябва да си помисля, Рой. Но сега съм уморен.
След тези думи Капитана отпусна глава на масата и заспа.
Рой можеше лесно да стане и да си тръгне. Нищо не му пречеше да се върне на сладката си служба в лъскавия квартал Джорджтаун и да печели пари. Изобщо не му трябваше тази лудост — да защитава някакъв откачен бездомник, навличайки си гнева и презрението на обществото. Акерман беше прав, като възкликна: «Нима ще размениш златната кокошка за някакъв шибан клошар?!».
Но Рой не си тръгна. Продължаваше да гледа мъжа, който беше жертвал живота си, за да може американците да са все така дебели и щастливи.
— Ще направя всичко възможно за теб, Капитане — уморено, но ясно каза той. — Заедно ще спечелим или заедно ще се провалим. Но ще се бием докрай.
Капитана изсумтя, вдигна глава и се огледа замаяно.
— Още ли го няма пиленцето? — поинтересува се той.
— Кое пиленце? А, да. Още го няма.
— Двеста долара, Рой.
— Няма да ми плащаш нищо, Капитане. Правя го pro bono, или иначе казано, за моя сметка.
— Да ти кажа ли как ги спечелих? — рече малко смутено бездомникът. — Пиках в една чаша…
— Моля?
Забил очи в плота, Капитана повтори тихо:
— Пиках в една чаша…
— Някой ти е платил двеста долара, за да се изпикаеш в чаша? — объркано го изгледа Рой.
— Всъщност не пиках, ами онова, другото…
Розовите петна по лицето му почервеняха.
— Другото?
— Дадоха ми да разглеждам списание… Не можех да ти го кажа пред пиленцето.
— Списание ли?
— Да, с мадами… Не да пикая, ами другото… Сещаш се, нали?
— Какво говориш?
— Двеста долара, за да гледам мадамите — многозначително кимна Капитана.
Рой се наведе напред и сграбчи ръката му.
— Къде го направи?
— Тук наблизо, в Джорджтаун.
— Клиника за зачеване, банка за сперма?
Капитана го гледаше неразбиращо.
— Добре, ясно. Забрави! Можеш ли да си спомниш кога беше това?
— През деня.
— Добре. А точното място? Сградата?
— Ами… Беше бяла.
— Можеш ли да опишеш човека, който те накара да… използваш чашата?
— Ами някакъв мъж беше.
— Добре, няма значение! Аз ще го открия!
Рой щракна капака на куфарчето и се втурна към вратата.
 

81
 
Мейс излезе от палата на Олтман и тръгна към къщата за гости. Завари Алиша и Тайлър в трапезарията и седна до хлапето, което старателно ядеше с вилица картофеното пюре на Хърбърт и отпиваше големи глътки мляко.
— Храната му харесва — отбеляза тя.
— Тук ли живееш? — попита Алиша.
— Засега. А вие настанихте ли се?
Момичето кимна.
— Не мога да повярвам — поклати глава то. — Едва вчера смених малкия си апартамент със стаята в общежитието, а днес съм тук… Сякаш сънувам. Като по филмите е. — Очите й обходиха с възхищение просторната трапезария и се спряха на сина й. — И на Тай му харесва.
— Чакай да видиш спортната зала. Има закрито баскетболно игрище.
Очите на момченцето се разшириха.
— Чуваш ли, Тай? — усмихна се майка му. — Баскетболно игрище!
— Обича баскетбол, така ли?
— О, да. Повече да гледа, отколкото да играе, но много обича. Видя от прозореца какво направи приятеля ти с Психото. През цялото време подскачаше и пляскаше с ръце.
— Мога да ти покажа някои неща от тази игра, Тай — каза Мейс.
Момченцето напълни устата си с пюре и извърна очи към майка си.
— Искаш ли?
То закима енергично.
Малко по-късно отидоха в залата. Мейс взе една топка, тупна няколко пъти по пода, завъртя се с подскок и я изстреля към коша. Мрежичката меко шляпна.
Тай погледна майка си със светнало лице и заръкопляска. Мейс го хвана за ръката и го поведе към таблото.
— Задръж така.
Тя пристъпи към стената и натисна някакво копче. Разнесе се тихо бръмчене и таблото бавно започна да слиза. Мейс пусна копчето. Рингът вече беше на около метър и половина по-ниско. Върна се при Тай, подаде му топката и му показа каква позиция да заеме. Първите три хвърляния бяха неточни, но четвъртото попадна в коша.
Тай зяпна и макар от гърлото му да не излезе звук, беше ясно, че крещи от радост. Мейс поправи стойката му и отстъпи крачка встрани. При всяко попадение момченцето отваряше уста и тържествуващо вдигаше ръце над главата си. Няколко минути по-късно то вече дриблираше по игрището, а Алиша и Мейс се опитваха да му отнемат топката. След половин час двете жени се оттеглиха встрани, а Тай продължи да дриблира и да стреля по посока на коша.
— Уморих се — задъхано рече Мейс.
— Аз също — призна Алиша. — В апартамента беше много тясно, за да играе както трябва, но ме беше страх да го пусна на улицата.
— Трябва да се радваш, че се измъкна оттам, Алиша.
— Мистър Олтман каза, че можем да останем, докогато пожелаем. И обеща да намери хора, които да излекуват Тай.
— Много добър човек. Ако някой наистина може да помогне на сина ти, това е той.
Алиша се огледа наоколо.
— Но ние не можем дълго да останем тук — промълви тя. — Трябва да си намеря работа, за да се грижа за Тай. И да бъда самостоятелна.
— И това ще стане, Алиша. То е част от програмата. Мистър Олтман ще ти обясни всичко.
— Така ми каза — кимна момичето. — Иска да завърша гимназия, а после ще говорим и за колеж.
— Страхотно!
— Не знам — колебливо промълви Алиша. — В колеж учат умните хора, а не такива като мен.
— Едва ли много от тези «умни хора» са преживели онова, което си преживяла ти. Ще се справиш, Алиша. Ти също си умна.
— Говориш като баба — усмихна се момичето. — Тя казваше, че човек става такъв, какъвто иска да стане.
— Наистина е така.
Алиша протегна ръка и докосна рамото на Мейс.
— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко.
— Чу ли се с Дарън?
— Не. Очаквах той да се обади, ама не го направи.
— Той знае ли какво ти е причинил Психото?
— Да, но не биваше да му казвам. По онова време беше в затвора.
— За какво?
— Кражба на коли и разни други работи. Беше се събрал с едни опасни типове. Но той е умен. В училище се справяше добре. Намери си работа, за да помага на мен и баба. После баба се разболя, а нямаше здравна осигуровка. Наложи се да печели повече пари.
— Като разпространява дрога и краде коли?
Алиша кимна.
— Арестуваха го точно на моя дванайсети рожден ден. Беше ми купил рокля и отидохме да ядем сладолед в бюфета на гарата. Изведнъж се появиха униформените и го отведоха. Видях го отново чак когато го пуснаха от затвора. Лежа в Охайо и нямаше как да отида дотам с Тай…
— Мислиш ли, че ще се опита да отмъсти на Психото?
— Надявам се да не го прави. — Устните на Алиша потрепнаха. — Психото ще го убие!
— Ще се постараем това да не стане — увери я Мейс и проследи с очи Тай, който стреля към коша. — Детето тепърва ще има нужда от вуйчо си. А у вас видях, че и Дарън много го обича.
— О, двамата умират един за друг. Малко странно е, защото не са били заедно кой знае колко време. Но сякаш се познават цял живот…
Мейс кимна, после рязко се извърна към далечния край на залата. Вратата беше отворена.
— Дарън! — извика Алиша и скочи.
Тай пусна топката и се обърна към вуйчо си. Зад гърба на Дарън стоеше Рик Касиди. Ръката му лежеше върху рамото на младежа.
— Познавате ли го? — попита той.
— О, да — потвърди Мейс. — Какво се е случило?
— Хванах го да се прехвърля през южната ограда.
Мейс се приближи към тях и едва тогава забеляза, че пистолетът на Касиди е опрян в гърба на Дарън.
— Никога не бих почукал на вратата на такова място — намусено поясни младежът.
— Все пак би трябвало да опиташ — каза Мейс. — Така щеше да е по-лесно.
— Да бе.
— Прибери оръжието, Рик — тихо рече Мейс, забелязала как детето се втурва към вуйчо си.
— Добре. Но трябва да знаеш, че у него имаше два пистолета.
— Задръж ги засега.
— Сигурна ли си, Мейс?
— Да, сигурна съм.
Касиди прибра оръжието в кобура си и потупа Дарън по рамото.
— Признавам, че преодоля онази ограда с изключителна лекота и можеш да бягаш. От теб би излязъл един добър тюлен.
— Тъй ли? Аз обаче имам други планове за кариера.
— Човек никога не знае — поклати глава Рик, обърна се и излезе.
Алиша прегърна брат си, а Тай уви ръце около краката му.
— Ей, ще ме събориш! — извика с престорена тревога Дарън и го взе на ръце.
— Безпокоях се за теб — промълви Алиша. — Опитах се да ти звънна, но ти не вдигаше.
— Имах работа.
— Как разбра, че са тук? — попита Мейс.
— Кармела ми каза — усмихна се Дарън. — Онази жена от социалните служби. Мисля, че ме харесва. Аз май поизпотих тюлена. — Погледна към вратата и добави: — Тоя наистина ли е бил тюлен?
— Аха. Извадил си късмет, че се е отнесъл добре с теб.
— Хватката му е желязна — с уважение отбеляза Дарън.
— Добре дошъл в света на Специалните части.
— Какво е това място, по дяволите? — огледа се младежът.
Тай се измъкна от ръцете му, грабна топката и му я подаде. Дарън я улови, направи дрибъл между краката си и му я върна. Хлапето се понесе напред и я изстреля към коша.
— Кой го научи на това? — учудено попита Дарън.
— Тя — отвърна Алиша и посочи Мейс.
— Хей, Бръснач, защо не поиграеш с племенника си? — подхвърли Мейс. — Дано ти помогне да не мислиш за Психото.
— Няма как да стане — намусено отвърна младежът. — Независимо дали играя с Тай, или не.
— Трябва да стане, Дарън — настоятелно рече тя. — Алиша и Тайлър се нуждаят от теб. Не в затвора и не мъртъв. А Психото го остави на мен.
— Какво ще му направиш? Нищо!
— Позволи ми все пак да опитам.
— Моля те, Дарън! — прошепна Алиша. — Моля те!
Младежът местеше очи между двете и мълчеше. После направи крачка встрани.
— Я ме оставете да покажа някои улични номера на този малък мъж! — каза той и изтича към Тай.
Телефонът на Мейс иззвъня. Беше Рой. Посланието му беше кратко, ясно и зашеметяващо.
— Алиша, трябва да изляза — рече припряно тя. — Скоро ще се върна.
— Разбира се.
Мейс излезе от залата и хукна към мотоциклета си.
 

82
 
— Криобанка «Потомак» — прочете табелата Мейс и се обърна. — Сигурен ли си, че това е мястото?
Стояха пред бяла тухлена сграда в Джорджтаун, само на една пресечка от Ем Стрийт. Дойдоха с дукатито, но разстоянието от «Шилинг и Мърдок» беше по-малко от десет минути пеша.
— Това трябва да е — кимна Рой. — Все пак не на всеки ъгъл има банки за сперма, нали? Тази е единствената в околността и е бяла, както каза Капитана.
Влязоха и се насочиха към рецепцията. Висяха там пет минути, докато накрая се появи слаба жена с бели панталони, синя туника и сабо, която ги вкара в малка стаичка до фоайето и ги покани да седнат.
— За какво точно става въпрос? — попита с рязък тон тя.
Рой обясни, спестявайки някои подробности.
— Това е смешно! — обяви жената.
— Защо?
— Вашият човек твърди, че просто е влязъл тук да дари сперма срещу заплащане от двеста долара, нали така?
— Да. Но защо да е смешно?
— Май не сте много наясно с банките за сперма, мистър Кингман.
— Вярно е. Никога не ми се е налагало да използвам някоя от тях, може би защото собствената ми стига.
— Затова сме тук — обади се Мейс. — Да научим нещо повече.
Жената се извини и излезе. След минута се върна с купчина документи, които тръсна на масата пред тях.
— Искам да ви запозная с процедурите, през които преминава всеки донор на сперма — започна тя с леко раздразнения тон на човек, който знае повече от другите по даден въпрос. — Ето формулярите, които трябва да бъдат попълнени от всеки, който желае да стане донор. Те са качени и на нашия уебсайт. — Взе най-горния лист и каза: — Първоначална молба за донорство, която, както можете да се уверите, изисква пълни медицински, физически и образователни данни за лицето. Ако кандидатът покрие изискванията (а повечето не ги покриват), той получава втори формуляр, в който трябва да даде данни за медицинската история на членовете на семейството си за три поколения назад. — В ръката й се появи друг комплект документи. — Имам предвид този. После идва редът на подробен скрининг, който се състои от лично интервю в тази сграда и оценка на спермата. За целта кандидатът трябва да предостави четири проби в рамките на две седмици. Те се оценяват по редица качествени показатели, включително тест за издръжливост на замразяване.
— Издръжливост на замразяване? — учудено я погледна Мейс.
— Ще стигнем и до него. Разбира се, потенциалните донори трябва да бъдат проверени за ХИВ, сифилис, гонорея, хепатит В и С, както и за генетични заболявания. Определя се кръвната група, резус-факторът и т.н. Трябва да се премине през пълен медицински преглед — при нас или при своя личен лекар. От одобрените кандидати очакваме шестмесечен ангажимент, по време на който дават сперма веднъж седмично.
— И за това им се плаща, така ли? — попита Рой.
— Разбира се. Хората не го правят от добро сърце. Компенсацията, която им предлагаме, варира между сто и четиристотин долара за приемлива проба. Точната сума зависи от качеството на спермата и отговорността на донора към програмата.
— Къде и как събирате пробите?
— Тук. Най-често чрез мастурбация в специални контейнери. Семенната течност може да се събира и по хирургичен път, но ние не прибягваме до този метод.
— Няма ли изключения? — попита Мейс.
— Понякога извършваме манипулации и на други места, но почти винаги в болница или лаборатория. Много рядко се случва да я правим в дома на донора. В тези случаи ги оборудваме със специални презервативи, а събраната течност трябва да ни бъде доставена в рамките на един-два часа, без да бъде излагана на високи температури. Не бъдат ли изпълнени тези условия, я отказваме. За седемте години, през които работя тук, имаме само два случая на домашна манипулация. Обикновено предпочитаме да контролираме всичките фази.
— Но при домашната манипулация няма как да сте сигурни, че спермата идва от точно определен човек — отбеляза Рой.
— Така е. Това се установява с помощта на задължителен ДНК-тест, а после спермата отново преминава през всички споменати изследвания, на първо място за инфекциозни заболявания.
— А замразяването? — настоя Мейс.
— За да бъде съхранена, спермата трябва да се държи при точно определени условия. Тук разполагаме със специално помещение, оборудвано с големи криогенни контейнери. За съхраняването на пробите използваме течен азот и още няколко специфични вещества.
— Може ли да видим това помещение?
— Не. Там средата е стерилна, трябва ви специално облекло. Но мога да ви кажа, че всеки контейнер съдържа над седемдесет хиляди семенни проби.
— По какво се различавате от клиниките за изкуствено оплождане? — пожела да узнае Мейс.
— Обикновено в тези клиники не се съхранява сперма. Те я вземат от нас. Подбираме я според изискванията на клиентките им по отношение на раса, ръст и физически данни на донора и им я предоставяме за изкуствено оплождане.
— Има ли начин да разберем дали спермата, открита на местопрестъплението, за което ви споменах, е била взета от вашата клиника? — попита Рой.
— Мога да ви уверя, че не е.
— Все пак опитайте. Става въпрос за живота и свободата на един човек.
Жената въздъхна и поклати глава.
— Не, няма как да е била взета от нас. Но вие лесно ще разберете дали изобщо е била взета от подобна клиника.
— Как? — бързо попита Мейс.
— В момента на доставката спермата трябва да се инжектира със специален консервиращ агент. Ако се направи непосредствено преди замразяването, тя може да се съхранява за неопределено време. Но законът го ограничава до десет години, освен ако донорът не е на възраст под четирийсет и пет. Дори и тогава обаче сперма над десет години може да бъде използвана само от него и партньорката му, без никакви изключения.
— Цели десет години! — възкликна Мейс. — Доста дълъг срок за малките плаващи човечета!
— Без консервант и подходящо съхранение спермата губи подвижността си в рамките на два-три дни, а след пет става напълно негодна. Клиентките ни няма да са особено доволни, нали?
— С други думи, халосни патрони — обади се Мейс.
— Звучи грозно, но е вярно — сбърчи нос лаборантката. — Доставката на семенна течност до клиниките за оплождане се извършва в специално изолирани епруветки с капачки, които се съхраняват в криогенни банки. Те представляват метални контейнери, охладени с течен азот, и са придружени от подробни инструкции за размразяване и употреба.
«Никаква романтика», каза си Мейс.
— За да отговоря на въпроса ви, ще добавя, че за консервант използваме специален разтвор, подобен на жълтък. Почти всички банки за сперма правят същото.
— Жълтък ли? — сбърчи нос Мейс. — Като в яйцата?
— Не точно като в яйцата, но това е широко разпространен метод за консервация.
— А ако не става въпрос за донорска течност? — попита Рой.
— Няма да има консерванти. Убедена съм, че случаят с вашия човек е такъв. Той никога не би издържал предварителните медицински изследвания. Ще бъде отхвърлен още в момента, в който се разбере, че е ветеран от Виетнам.
— Не приемате за донори военни ветерани, така ли? — остро попита Рой.
— Тук не говорим за ветерани, а за възраст — уточни жената. — Ние, както и повечето банки за сперма, не приемаме проби от мъже над четирийсет. В огромната си част нашите донори са под трийсет, най-често студенти.
— На които им трябват пари за бира — предположи Мейс.
— Не мога да кажа за какво им трябват.
— Всеки ден ли работите? — попита Мейс.
— Не. Затворени сме в сряда и неделя.
— И лабораторията е празна?
— Когато сме затворени, би трябвало да е така, нали? — изгледа я жената. — А сега ме извинете, но имам работа.
— Ще трошите яйца ли?
Лаборантката си тръгна, без да отговори.
— Направо съм потресен от техниката ти на разпит! — обади се Рой, след като се озоваха навън. — Първо ядосваш обекта, а после чакаш да видиш какво няма да ни каже!
— Тази жена не беше склонна да сподели информацията, която ни трябва — каза Мейс. — Но все пак ни съобщи още нещо важно, освен за «жълтъците».
— Какво е то?
— Че в сряда и неделя почиват. Сега трябва да се доберем до семенната проба, взета от тялото на Толивър. Мисля, че Лоуел Касел ще ни помогне.
— А ако няма жълтък?
— В такъв случай Капитана може би лъже.
— Според мен той не притежава достатъчно умствен капацитет за подобно нещо.
— И аз мисля така, но вече нищо не може да ме изненада. Ако се окаже, че в пробата липсва консервант, с Капитана е свършено.
— Ами ако са го довели тук и са му взели сперма без консервант?
— Защо да го правят, Рой? Защото са планирали да убият Даян Толивър и да лепнат убийството на Капитана? Нима допускаш, че онази дребна женица в лабораторията е строшила вратните й прешлени и е инжектирала в нея незаконно придобитата сперма?
— Това би могъл да свърши някой от лекарите. Капитана каза, че сградата е била бяла и някой му е помогнал. Явно е идвал тук.
Мейс се замисли.
— Май ще ни трябва списък на служителите в клиниката — промълви тя. — От него може и да изскочи нещо.
— Междувременно е добре да звъннеш на Касел и да го помолиш да направите тестовете.
— Не, ще звънна на сестра ми — поклати глава Мейс. — Но утре.
— А защо не сега?
— Защото ще ми струва много нерви.
— Не можеш ли просто да я прескочиш?
— Как? Не мога да заповядам на съдебния лекар да извърши тестовете, нали?
Телефонът на Рой иззвъня.
— Ало?
— Мистър Кингман? Обажда се Гари, сервитьорът от «Симпсънс».
— О, Гари от «Симпсънс». — Рой хвърли многозначителен поглед към Мейс, а после включи високоговорителя. — Може би си си спомнил някоя подробност?
— Не става въпрос за спомени, а за нещо, което видях току-що.
— Не те разбирам. Какво си видял току-що?
— Човекът, с когото вечеря мисис Толивър.
— Какво?! Къде? Ние сме съвсем близо до ресторанта. Той там ли е? Задръж го по някакъв начин. След минути сме при теб.
— Не, не. В момента не съм на работа, а у дома. Всъщност току-що видях снимката му във вестника.
— Във вестника ли?
— Да. Но е мъртъв.
— Какво? Кой е той?
— Прокурорът, когото са открили в някакъв контейнер за смет, Джейми Мелдън. Той вечеря с мисис Толивър в петък.
 

83
 
— Здрасти, Бет.
Насреща й крачеха Сам Донъли и Джарвис Бърнс. Беше на следващата сутрин, а Бет се намираше в голямата зала на Вашингтонското оперативно бюро на ФБР, където предстоеше церемония по награждаване на младежи, включени в програмата «Млад агент» на Бюрото.
— Сам, Джарвис. Не очаквах да ви срещна тук.
— Защо? — присви очи Бърнс. — Някои от тези младежи със сигурност са бъдещи разузнавачи.
— Колкото по-рано ги открием, толкова по-добре — добави Донъли.
— Между другото, аз вече разговарях с вашите хора. Благодаря ви за помощта.
— Технически погледнато, те не са наши хора — бързо вметна Донъли. — Но аз ценя високо професионалните си отношения с теб. Ако не беше избрала полицейското поприще, със сигурност щеше да бъдеш един великолепен разузнавач.
— Благодаря за доброто мнение. Значи Райгър и Хоуп не са твои подчинени, така ли?
Донъли и Бърнс си размениха бързи погледи.
— Не, те работят в друга сфера на разузнаването — отвърна Донъли. — Честно казано, завъртях няколко телефона и в резултат изскочиха тези двамата. Изглеждат доста опитни, а и началниците им нямаха нищо против да те информират.
— На практика не получих никаква информация. Обичайното извинение с националната сигурност.
— За съжаление често става така. Знаеш как стоят нещата. Никой не споделя с никого. Явно все още не сме се освободили от навиците, придобити по време на Студената война…
— Случайно Райгър и Хоуп да имат връзки с военните? — поинтересува се Бет.
— Не знаем за такива връзки — погледна я изпитателно Бърнс. — Защо питаш?
— Просто споделям едно наблюдение. Документите им са издадени от Министерството на вътрешната сигурност, но ми дадоха да разбера, че преди време са работили и за Бюрото. Опитах се да науча нещо за миналото им, но бързо разбрах, че нямам достатъчно правомощия.
— Трудна работа, особено при наличието на министерството, ФБР и още шестнайсет действащи разузнавателни централи — обясни Донъли. — По принцип директорът на националното разузнаване би трябвало да координира сътрудничеството между тях, но това, между нас казано, е мисия невъзможна…
— Вероятно е така. Аз трудно се справям с ръководството на четири хиляди ченгета в един-единствен град, а вие отговаряте за целия свят.
— Не се подценявай. Този единствен град се явява столица на страната, а един от неговите граждани е президентът.
— Вчера този гражданин реши да хапне пица, а на мен желанието му ми струваше спешна организация на охраната му с помощта на двеста моторизирани полицаи — въздъхна Бет.
— Най-могъщият човек на света може да прави каквото и когато си пожелае — каза Бърнс и пристъпи по-близо до нея. — Чух, че вече имаш арестуван във връзка с убийството на онази адвокатка в Джорджтаун. Приеми поздравленията ми. Директорът го спомена на сутрешната оперативка.
— Точно така, Бет — добави Донъли. — Добра работа.
— Да се надяваме, че обвинението ще издържи.
— Някакъв бездомник, ветеран от Виетнам?
— Луис Докъри. Бездомник, въпреки че гърдите му са окичени с медали. Между тях има два медала «Пурпурно сърце» и един Орден за храброст.
Бърнс поклати глава. Кичур посивяла коса падна на челото му.
— Тъжна работа — каза той. — Знам какво е да получиш «Пурпурно сърце», самият аз имам две.
— А аз едно — добави Донъли. — За съжаление продължаващите две войни утежняват положението както на военните, така и на ветераните. Средствата за разрешаване на проблемите никога не достигат.
— Това означава, че Вашингтон просто трябва да преразгледа приоритетите си — отвърна Бет. — Лично аз не мога да си представя нещо по-важно от грижата за хората, които са проливали кръвта си за тази страна.
Бърнс потупа сакатия си крак и въздъхна.
— Когато излязох от болницата, се наложи да потърся психиатрична помощ, въпреки че се срамувах. Дано днес нещата да са малко по-различни.
— Е, щом ти си се оправил, значи има надежда.
— Мнозина биха го оспорили.
— Че има надежда?
— Не — усмихна се Бърнс. — Че съм се оправил.
Донъли се обърна и посочи към строените за церемонията тийнейджъри.
— Изнеси им една хубава патриотична реч, Бет. След десет години те ще са на фронтовата линия, за да защитават тази страна.
— В смисъл да предотвратяват атаките срещу нея, вместо да реагират срещу тях ли?
— Много по-добре е да разбиеш врага, преди да нападне, вместо да изравяш от руините труповете на жертвите му. Ние с теб спасяваме живота на хората, Бет. В моята област го правим по малко по-различен начин, но целта си остава една и съща. Никога не го забравяй.
Телефонът й звънна секунди, след като двамата се отдалечиха. Тя погледна екрана и сбърчи чело. За миг реши да не отговаря, но после все пак натисна бутона.
— В момента съм заета, Мейс. Обади ми се по-късно. Какво? — Послуша няколко секунди, после кимна. — Добре, това е моя грижа. — Изключи телефона, потърси погледа на агента, който организираше церемонията, и вдигна пръст. Човекът кимна.
Тя се завъртя и с бърза крачка се насочи към далечния край на залата. Пръстът й натисна бутона за бързо набиране.
Лоуел Касел беше изненадан.
— Добре, Бет, няма проблеми — съгласи се той. — Проверката не е трудна. Но ако подозренията ти се окажат верни, нещата много ще се усложнят.
— Така е.
— Как стигна до тази теория?
— Познай.
— Сестра ти не си губи времето.
Бет изключи телефона и се насочи към сцената, откъдето й предстоеше да произнесе приветственото си слово.
Донъли и Бърнс, които бяха наблюдавали напрегнато телефонните й разговори, незабелязано напуснаха залата.
 

84
 
— Каква приятна изненада! — възкликна Уенди, съпругата на Карл Райгър, изтича до барбекюто и целуна мъжа си по бузата.
— Е, децата имат свободен ден и аз реших да запаля скарата — отвърна с усмивка той. — Денят е прекрасен, лятото чука на вратата.
— Браво на теб, скъпи. И бездруго напоследък се скъсваш от работа.
Райгър я погледна. Жена му беше с четири години по-млада от него и все още беше запазила класическата хубост, която имаше в колежа. Беше облечена с къси дънкови панталонки и бяла блуза без ръкав. Кестенявата й коса беше скрита под шапка с козирка на «Уошингтън Нешънълс».
— Да, в последно време наистина имам много работа — каза той.
— О, я виж кой идва!
Райгър се извърна към алеята, която водеше към двуетажната му тухлена къща в Сентървил, Вирджиния. В този район живееха доста федерални агенти, тъй като жилищата в близките до столицата предградия бяха прекалено скъпи за хора, чиято работа е да рискуват живота си за родината. Дон Хоуп, жена му и трите им деца слизаха от един додж миниван, понесли съдове с храна, бейзболна топка и няколко ръкавици. Синовете на Хоуп оставиха храната на дървената маса в задния двор и се присъединиха към двете момчета на Райгър, които си разменяха къси пасове с бейзболната топка. Десетгодишната дъщеря на Хоуп влезе в къщата с Тами Райгър, която съвсем наскоро беше навършила единайсет. Сали отиде при барбекюто да прегърне Райгър и се зае да помага на Уенди за приготвянето на храната.
Дон Хоуп затръшна врата на колата, извади две бири от хладилната чанта и тръгна към колегата си.
Райгър преполови бутилката на един дъх.
— Малко ме изненада с това барбекю — отбеляза Хоуп.
— Че защо? Отдавна не сме се занимавали с нормални неща.
— Прав си. Още ли не е дошла заповедта?
— Защо мислиш, че премятам бъргърите на скарата?
— Смяташ, че Бърнс се готви да ни накисне ли?
— При всяка операция очаквам или да бъда убит от прага, или да бъда прецакан от хората, които ми подписват чековете.
— Браво, Карл! Чудесен начин да си изкарваш хляба!
— Едно време мечтаех за военна кариера. Да обикалям света, да получа хубава пенсия. А дори и да извърша нещо добро.
— И аз. Но тогава какво…
— Просто бяхме много добри, Дон. Затова ни потърсиха. Те искат само каймака.
— В момента се чувствам по-скоро като вкиснато мляко.
Райгър прехвърли един изпечен бъргър в чинията и сложи върху скарата нов къс сурово месо.
— Защо? — промърмори той. — Защото все изпускаме Пери?
— Лош късмет.
— Не съм много сигурен. След предупреждението на Бърнс да внимаваме с тази жена изчетох някои неща за нея. Без съмнение е много добра. Останах истински изненадан, че Бърнс не я е вербувал навремето.
Хоуп отпи глътка бира и насочи поглед към момчетата, които си подаваха топката.
— Били сме заредени непроследими оръжия — каза той. — Каква глупост! Аз съм баща, изплащам ипотека. Женен съм от четиринайсет години, но все още обичам жена си. Не съм някаква шибана машина!
— За тях сме машини и нищо повече. Като гъби. Берат ни безразборно, защото знаят, че след нас ще поникнат други. Ние сме просто патрони в пълнителя…
— Но защо е тази среща в Пентагона? Особено предвид факта, че никой там няма представа с какво се занимаваме.
Райгър набоде поредния бъргър с дългата вилица.
— Директорът на националното разузнаване не е паяк в центъра на паяжината, а по-скоро змия, която се промъква в задния двор. С правомощия да бъде навсякъде и да вижда всичко. А Пентагонът е сериозен играч в областта на разузнаването. Наднича където трябва по свой начин, засмуквайки долари и информация. Когато носехме униформи, го видяхме с очите си, Дон.
— Абсолютно.
— Но дори Пентагонът трябва да се кланя на разузнаването. По тази причина Бърнс има офиси навсякъде — в Лангли, в Агенцията за национална сигурност и в Националната агенция за геокосмическо разузнаване.
— А Пентагонът?
— Познавам поне двама-трима генерали, които искрено ненавиждат директора на националното разузнаване, каквото и да им носи това. В момента Сам Донъли е човекът, който води ежедневния разузнавателен брифинг при президента. Той е силният човек. Спечелиш ли доверието му, няма как да загубиш. Той ще те позлати.
— Ама не и Бърнс — въздъхна Хоуп. — Част от мен мечтае да го друсне някой инсулт.
— А другата част? — ухили се Райгър.
— Дори не можеш да си представиш!
Райгър сложи парче сирене върху един полуизпечен бъргър.
— Когато ни възложиха задачата, и аз попрочетох някои неща за него. Ветеран от Виетнам, твърд като гранит. Куп медали за вярна служба. Преминава в разузнаването малко след падането на Сайгон. След тежко раняване е обявен за негоден за активна служба.
— Кракът му.
— Да. Отдавна е прехвърлил шейсет. Спокойно може да се пенсионира, но май няма какво друго да прави.
— Съпруга, деца?
— Съпругата му го е напуснала. Вероятно и двете му деца.
— Откъде научи всичко това? — с уважение го погледна Хоуп.
— Нямаш достатъчно правомощия, за да знаеш — отвърна с крива усмивка Райгър.
— Върви по дяволите — изруга Хоуп и допи бирата си.
— Твърд като гранит — повтори Райгър. — Но несъмнено обича родината си и прави всичко възможно да я защити. Същото очаква и от нас.
— Лист хартия, Карл. Това е, от което се нуждаем, за да не попаднем в затвора.
Топката профуча покрай тях и се приземи на половин метър от барбекюто. Райгър я грабна и с премерен удар я върна на големия си син.
— Благодаря, татко.
Домакинът посочи черния седан, който току-що спря на алеята редом с минивана. Мъжът, който слезе от него, беше облечен в съвсем обикновен костюм. Такива костюми носеха Райгър и Хоуп, когато бяха на служба. В ръката си мъжът държеше също толкова обикновен бял плик.
— Ето ти го и листа хартия, Дон. Предполагам, че отново сме в бизнеса с убийството на американци.
— И на мен не ми харесва, Карл — въздъхна Хоуп. — Недей да охладняваш към мен.
— Охладнял съм от момента, в който пуснах онзи куршум в тила на Джейми Мелдън.
Райгър метна поредния бъргър на скарата и го загледа как съска.
 

85
 
След телефонния разговор със сестра си Мейс се отби да вземе Рой и да го закара до службата. Спомена за обаждането едва след като спряха пред офис сградата.
— Значи не й каза за вечерята на Мелдън с Даян, а само за ДНК-тестовете, така ли? — попита той, след като слезе от мотора.
— Да.
— Ще ми обясниш ли защо?
— Защото може да се окаже ключът към разкриване на престъплението. Аз трябва да го разкрия, ако искам да се върна на служба. В същото време не искам да причинявам неприятности на Бет, която може да бъде обвинена, че използва връзките си, за да ми помага.
— Разбирам те — кимна той. — Ти наистина я обичаш.
— Тя е всичко, което ми е останало.
— Хей, ами аз? Не съм ли и аз част от наследството?
— Ти си сладък, Рой — усмихна се тя. — Да, наистина си част от него. — После лицето й стана сериозно. — Но какво общо имат Мелдън и Толивър?
— По всяка вероятност са поддържали връзка още преди постъпването на Даян в «Шилинг и Мърдок». Тя никога не е споменавала за него, а и той не се е появявал в кантората.
— Възможно ли е да са работили заедно по някои дела?
— Ние не се занимаваме с наказателни дела. Какви други делови отношения биха имали?
— Добре, ясно. Вероятно наистина се познават от времето, преди Толивър да постъпи в «Шилинг и Мърдок». Къде е работила дотогава?
— Веднъж спомена нещо за Ню Джърси — отвърна след кратък размисъл Рой.
— Някъде четох, че Мелдън е практикувал в Манхатън. Ако тя е била в Нюарк или там някъде, това на практика е съвсем близо. Могли са да работят заедно. Тя също е била на частна практика, нали?
— Мисля, че да.
— Странно.
— Кое?
— Вашингтонската полиция е отстранена от следствието по убийството на Мелдън.
— Вече ми спомена нещо подобно, но не ми обясни защо.
— Бет не каза защо, но явно беше ядосана. Когато бяхме в кафе «Милано», тя размени няколко доста остри реплики с Мона. Проблемът е там, че който и да разследва убийството, вероятно е напипал нещо — може би факта, че Мелдън се е срещал с Толивър. Ще ти призная, че ако между убийствата им няма връзка, би било най-голямото случайно съвпадение на света. А аз не вярвам в случайностите.
— Тоест ако открием убиеца на Даян, ще пипнем и този на Мелдън.
— Нещо такова.
— А има ли начин да разберем кой разследва убийството на Мелдън?
— Ако се обърна към Бет, тя ще ми зададе въпроса защо питам. Мога да пробвам и друг начин, но междувременно трябва да продължаваме нашето разследване.
— Онзи сервитьор обаче би могъл да се обади в полицията и да ги информира за онова, което ни каза.
— Едва ли.
— Защо?
— Защото вече го е забравил. Най-вероятно нещата опират до синдрома на дефицит на вниманието, от който най-често страда неговото поколение. Хората демонстрират желание да споделят някакви факти, заблуждавайки се, че така стават участници в събитията.
— Хей, онзи сервитьор е горе-долу на моите години!
— Извинявай. По-добре ми кажи дали ще можеш да откриеш къде е работила Даян преди «Шилинг».
— Вероятно ще мога — отвърна той. — Но ще е по-добре да си го запиша, защото сигурно ще забравя, че изобщо сме говорили на тази тема. Нали страдам от дефицит на вниманието, който е болестта на моето поколение?
— Благодаря, че ме разсмиваш, Рой.
— Добре, смей се. Но междувременно аз си спомних къде съм виждал инициалите ДЛТ.
— ДЛТ?
— С тях беше подписан последният имейл на Даян до мен.
— Видях ги, но реших, че са инициалите й.
— И аз помислих така. Но после си спомних, че тя никога не беше подписвала имейлите си по този начин.
— Добре. Какво друго биха могли да означават?
— Готов съм да се обзаложа, че става въпрос за «Даниълс, Лангфорд и Тейлър».
— А те са?
— Независимият посредник, който «Шилинг» използва при окончателното реализиране на сделките. Кантората им се намира на Кей стрийт.
— Каква по-точно е тяхната дейност?
— Трансферират парите по нашите сделки. През тях преминават милиарди долари, разбира се, само по електронен път. Милиарди!
— Ясно. Електронни или не, милиардите винаги привличат вниманието ми. Какво мислиш, че можеш да откриеш при тях?
— За начало бих надникнал в архивите им. Най-вече окончателните варианти на сделките, върху които съм работил заедно с Даян. Проверка на писмата, потвърждения за електронни трансфери… такива неща.
Рой направи няколко крачки към входа на сградата.
— Звънни ми, ако откриеш нещо за Даян, но не забравяй ангажимента си към Капитана — подвикна след него Мейс. — Мона е сериозен противник и трябва да положиш доста усилия, за да й счупиш зъбите.
След тези думи тя даде газ и изчезна в трафика, а Рой продължи към входа на сградата с куфарче в ръка.
— Как сте, мистър Кингман? — провикна се Нед.
— Никога не съм бил по-добре.
 

86
 
Мейс се прибра в имението на Олтман и тръгна да търси Алиша и Тайлър. Откри ги в кабинета на Ейб, потънали в подробностите, свързани с бъдещето. Тайлър тупкаше баскетболната топка в ъгъла на огромното помещение.
— Къде е Дарън? — попита тя.
— Отиде си — отвърна Алиша. — Не каза кога ще се върне. Тревожа се за него.
— Бръснача може да се грижи за себе си — успокои я Мейс, но думите й прозвучаха вяло. Беше наясно, че когато се изправиш срещу някой тип като Психото, ще ти трябва най-малко един батальон в подкрепа.
Върна се в къщата за гости, качи се в спалнята и отвори гардероба. Взе торбичката с гилзите от погребението на баща си, седна на леглото, притисна я до гърдите си и вдигна очи към тавана. Отварянето на ковчега беше изключително глупава постъпка от нейна страна. Всеки път, когато си спомняше за баща си, пред очите й изплуваше обезобразеното му лице. Трябваха й много усилия, за да го прогони от съзнанието си.
Разклати торбичката и гилзите издрънчаха.
Какво да правя, татко? Да оставя нещата в ръцете на Бет или да продължавам да се ровя? Искам си униформата, татко! Искам пак да бъда полицай!
Отново разклати гилзите, сякаш искаше да установи по-добър контакт. Но отговор нямаше. И никога нямаше да има. Вече не беше малкото момиченце, което търсеше опората на татко. Сама трябваше да решава проблемите си. Всичко беше въпрос на избор. На нейния избор.
Тя прибра скъпоценната торбичка, пристъпи към прозореца и погледна навън. По навик огледа потенциално опасните точки — възможните места за проникване, сенките под дърветата, отдалечените ъгли. За миг й се стори, че сред храстите се мярна фигурата на Рик Касиди, но не беше сигурна.
Обзета от неочаквана летаргия, Мейс слезе в кухнята да си направи кафе. Занесе го в стаята си заедно с фъстъчено масло, конфитюр и парченца банан. Разбира се, произведението й беше далеч от кулинарните стандарти на Хърбърт, но се оказа дяволски вкусно. След като се нахрани, легна с намерението да даде малка почивка на очите си. Доста отдавна не беше спала и това започваше да й се отразява. Трябваха й само няколко минути, не повече.
Събуди се от вибрацията, надигна се и объркано се огледа. После бързо измъкна телефона от джоба си, механично поглеждайки часовника.
По дяволите! Спала съм в продължение на часове!
— Ало?
Погледна към прозореца и с учудване установи, че навън вали.
— Рой съм.
— Този номер ми е непознат. Откъде се обаждаш?
— От фитнеса. Може да ме наречеш параноик, но нали си спомняш, че се бяха включили в камерата на компютъра ми?
— Да, спомням си. Какво има?
— Вземи си нещо за писане.
Тя взе молив и лист хартия от нощното шкафче.
— Хайде, казвай.
— Вече си наясно, че всички във фирмата ме мразят, нали?
— О, да. Но несъмнено ще им докажеш правотата си.
— Нищо подобно. Ще им кажа да вървят по дяволите. Но както и да е. Направих няколко справки и поговорих с някои хора. Успях да изровя телефона на бившия съпруг на Даян. Живее на Хаваите. Сега там е сутрин и ако искаш, можеш да му се обадиш.
— Добре. Друго?
— Разводът им вероятно не е бил много приятелски. Надявам се да научиш повече от бившия съпруг. Може би името на адвоката, който е наела Даян.
— Каква е връзката с Мелдън?
— Няма връзка, поне засега. Но все пак е някаква отправна точка.
— Нещо ново за ДЛТ?
— Довечера мисля да сляза в архива и да се поразровя.
— Не бива да оставаш в службата след работно време, Рой!
— Не съм сигурен, че някой от колегите е замесен, но все пак ще сляза долу и ще прегледам кашоните. Ако открия нещо интересно, ще го занеса у дома.
— Защо не тук? Имението на Ейб се охранява наистина добре.
— Мислиш ли, че няма да възрази?
— Мястото е толкова огромно, че той няма да те забележи, дори да се появиш с цяла танкова бригада!
— Добре. Така може би е по-разумно.
— Освен това ще ти помогна при прегледа на документите. Така ще стане по-бързо. Ще ходиш ли при Капитана?
— Да, веднага след като приключа тук. Преди малко ме информираха, че предварителното изслушване в съда е насрочено за утре сутрин. Искам да обсъдя някои подробности с него, разбира се, ако изобщо си спомня нещо.
— Предварителното изслушване е формално, нали?
— Нищо не е формално, когато насреща ти се изправи Мона Данфорт. За повдигане на обвинение в предумишлено убийство ще им трябва голямо жури.
— Или ще върнат делото за доразследване.
— Какво си правила днес следобед? Да не би да си чела учебници по наказателно право?
— Бях ченге, Рой — въздъхна Мейс. — Явявала съм се в съда повече от мнозина адвокати.
— При събраните доказателства няма как да върнат делото за доразследване. По-скоро веднага ще му дадат ход, тъй като имат всички основания за повдигане на обвинение. Капитана ще бъде обвинен в предумишлено убийство, след което ще насрочат дата за началото на процеса. Нещо ново от сестра ти за семенната проба?
— Задръж така.
Мейс направи бърза проверка на гласовата си поща, допускайки, че може би е проспала съобщението от Бет.
— Не, няма нищо.
— Добре. Звънни ми в момента, в който получиш някакъв резултат. Не ми се ще да отида в съда с превръзка на очите.
— А когато отидеш, фирмата ти ще бъде наясно за позицията, която си избрал.
— Знам. Вероятно ще ме уволнят. Затова искам още днес да прегледам архивите. Втори шанс едва ли ще имам.
— Успех.
— И на теб.
Мейс прекъсна връзката и веднага набра номера на Джо Къшман — бившия съпруг на Даян Толивър, който сега живееше в хавайския рай.
Там сигурно е прекрасно.
 

87
 
Барбекюто бе отдавна угаснало, а слънцето се скри, отстъпвайки място на досадния дъждец. Облечени в обикновените си костюми, Райгър и Хоуп пътуваха в новата си кола.
— Всички заповеди са наред, нали? — шеговито се обади Хоуп.
— Аха — кимна Райгър. — Заключени са на сигурно място в личния ми сейф. Отскочих до банката веднага след като си тръгнахте.
— Значи ставаш параноичен дори към мен — заключи Хоуп, смъкна страничното стъкло и напълни дробовете си с влажния въздух. — Чии са подписите?
— На всички, които поискахме. Включително на Бърнс и Донъли.
— Дано Донъли най-после е започнал да ни приема сериозно. — Хоуп се извърна към партньора си и добави: — Барбекюто беше страхотно, Карл. Идеята ти беше много добра.
— Честно казано, и в момента бих обръщал бъргъри на скарата, вместо да пътувам към онова място.
Хоуп сведе поглед към адреса, който бяха получили заедно с подписаните заповеди.
— Някакъв склад в Арлингтън?
— Фалшив склад. При нас всичко е фалшиво. Ще видим табела за продажба или отдаване под наем. Встрани ще бъдат паркирани една-две коли. Чукаме на вратата, отваря ни някакъв тип с безлична физиономия, на когото показваме личните си документи, и влизаме.
— Какво можем да очакваме от срещата тази вечер?
— Искам да ни бъдат осигурени наемници, които ще натискат спусъка, докато ние координираме операцията. Само по този начин ще се мразя по-малко.
— Но ако нещата се объркат, ще последват още свидетелски показания в съда — отбеляза Хоуп, после с отвращение тръсна глава. — Господи, не мога да повярвам, че говоря такива неща!
— Трябва хубавичко да помислим, Дон. Аз не се безпокоя за тези типове, защото Бърнс със сигурност се е погрижил да не бъдат жители на нашето полукълбо. Ние просто разпределяме екзекуторите по места и даваме сигнал за изпълнението на плана.
— Разбирам, че Пери трябва да бъде елиминирана, но какво ще правим с онзи смешник, адвокатът?
— Ако не се беше намесил онази вечер, Пери нямаше да ни причинява повече неприятности. Но аз не му се сърдя. В заповедта пише Пери и всички останали по наша преценка. Ако решим да го оставим жив, той може да си адвокатства на воля, но след като погребе приятелката си. Лично аз не държа да попълвам колекцията си, която и бездруго е обезпокоително голяма.
Райгър се взря в далечината.
— Ето го. Какво ти казах?
Колата влезе в паркинга пред големия склад, на който беше окачена табела «Продава се». Постройките всъщност бяха три, наредени една зад друга. Парцелът беше може би четири декара и се намираше в покрайнините на Арлингтън, които явно познаваха и по-добри времена.
— Приличат ми на постройки от петдесетте години — обади се Хоуп. — Учудвам се, че не са ги съборили, за да издигнат някой блок. Земята в Арлингтън е доста скъпа.
— Да, но те са собственост на разузнавателна централа, на която не й пука за паричните потоци и която едва ли отговаря на определението «мотивиран продавач».
Райгър насочи колата в тясното пространство между две тухлени стени и спря в нещо като малък вътрешен двор.
— Две коли, точно както ти казах — отбеляза той. — Ако вратата отвори и безличният тип, за когото споменах, прогнозата ми ще бъде стопроцентова.
Но стоте процента не се получиха.
Отвори им дребна жена с къса кестенява коса, облечена с тъмни панталони и кафяво яке. На овалното й лице бяха кацнали очила с черни рамки. Тя им показа значката си и те й показаха своите.
— Последвайте ме.
Тръгнаха в индийска нишка по тъмния коридор.
— Не успях да прочета името ви на служебната карта — каза Райгър.
— Мери Бард.
— Добре, агент Бард. Ние сме Карл Райгър и Дон Хоуп.
— Наричайте ме Мери — подхвърли през рамо жената. — Знам кои сте, защото имам заповед да ви помагам за изпълнението на задачата.
— Наистина ще имаме нужда от помощ — потвърди Райгър. — Предполагам, че са ви запознали с детайлите?
— Да. И разбирам защо сте объркани. Разхождали са ви като слонове в стъкларски магазин и са искали невъзможното.
— Точно така. Ние сме от хората, които предпочитат да вършат нещата по свой начин.
— Според Бърнс ние трябва да осигурим логистиката, да привлечем необходимите ресурси и накрая да заложим капана — каза тя.
— Това вече ми звучи като стратегия.
— Внимавайте къде стъпвате. Ще включа осветлението едва след като стигнем до вътрешното помещение. Ченгетата имат навика да се отбиват насам.
— Разбрано. А вие откъде сте всъщност?
— Нали видяхте документите ми?
— Аз разполагам с няколко подобни комплекта и във всеки от тях пише нещо различно.
— Добре де, от Министерството на правосъдието. Това стига ли ви?
— Всички казват така — ухили се Райгър.
— Знам — отвърна с усмивка Бард.
Дон Хоуп се взираше в краката си.
— Защо са тези найлони по пода? — попита той и вдигна единия си крак.
— И по стените — добави Райгър, докосвайки стената до себе си.
Мери Бард реагира с грациозността на балерина и скоростта на тигър. Ритникът улучи Райгър в слабините и го заби в стената. Въздухът шумно напусна дробовете му, сърцето му прескочи един такт. Тъмнината им попречи да видят блясъка на двата двайсетсантиметрови ножа, които едновременно се появиха в ръцете на жената. Единият преряза гърлото на Райгър, който падна като подсечен, без дори да извика, инстинктивно притиснал с пръсти дълбоката рана.
Дон Хоуп успя да измъкне пистолета си. Но още преди пръстът му да се увие около спусъка, кракът на жената се стрелна напред с невероятна сила и строши коляното му. Сухожилията се скъсаха като прекомерно опънати ластици. Нечовешкият му рев беше прекъснат от рязък замах с втория нож, който разсече гърлото му. Артериалната кръв бликна като фонтан и плисна по стените на тесния коридор.
Хоуп рухна до мъртвия си партньор, от гърдите му излетя протяжен гъргорещ звук и дишането му спря. Осветлението се включи, в коридора се появиха някакви хора, които сръчно увиха труповете в големите найлонови листове и ги понесоха към микробуса, който чакаше на рампата в дъното на склада. Минута по-късно Райгър и Хоуп потеглиха на последното си пътуване.
Бард сръчно съблече окървавените си дрехи и остана по сутиен и бикини. Един от мъжете й подаде памучен гащеризон. Тялото й беше стегнато, с добре оформени мускули на ръцете, раменете и бедрата. Поради отсъствието на каквито и да било тлъстини многобройните й белези се открояваха релефно. Тя дръпна ципа на гащеризона, влезе в тоалетната и старателно изми от лицето, ръцете и косата си следите от двойното убийство. Свали очилата с черни рамки и ги пъхна в джоба си. Те бяха за нощно виждане, което й бе позволило да се ориентира в мрака далеч по-добре от жертвите си. Няколко минути по-късно тя напусна склада през една от страничните врати, запали двигателя на малкия смарт и пое към изхода. Включи мобилния си телефон едва когато излезе на междущатска магистрала 66.
— Готово — обяви тя и прекъсна линията.
Джарвис Бърнс остави слушалката и на лицето му се появи една от редките усмивки.
— На това му се вика йерархичен принцип, агент Райгър! — промърмори той.
Преди да се върне към обичайната си работа, погледна часовника си. След две минути се задействаха химикалите, с които бяха напоени специалните заповеди в банковия сейф на Райгър. За десет секунди документите, оневиняващи двамата агенти в случай на провал, се превърнаха в изпарения.
 

88
 
По странно стечение на обстоятелствата бившият съпруг на Даян Толивър току-що беше разбрал, че жена му е станала жертва на престъпление. Явно новините пътуват дълго, докато стигнат толкова далеч на запад, помисли си Мейс. Но това беше нормално, тъй като националните медии едва ли бяха отделили повече от секунда на смъртта на един обикновен гражданин, и то само защото бе настъпила при необичайни обстоятелства. Джо Къшман не беше разстроен и нямаше намерение да присъства на погребението. Това също беше разбираемо. От развода с Даян бяха изтекли повече от десет години и той отдавна се беше оженил повторно. А и Рой беше споменал, че раздялата им трудно би могла да се нарече приятелска.
— Тя ми изневери! — гневно обяви Къшман по време на телефонния разговор.
— С кого?
— Не знам. Така и не успях да разбера, а после престана да ми пука.
Тези думи бяха изречени на порции, в слушалката ясно се чуваше как мъжът насреща дърпа от цигарата си. Гласът му беше дрезгав, а дробовете му вероятно отдавна бяха задръстени с катран.
— Как разбрахте, че ви изневерява? — попита Мейс.
— Всички признаци бяха налице. Започна да си купува секси бельо, което със сигурност не беше предназначено за мен. Тръгна на фитнес, отслабна, смени козметиката, започна да пътува в «командировки». Изобщо, цялата обичайна програма. Нямахме деца и нещата опряха до класическата раздяла на имуществото, след което всеки пое по пътя си. Разбира се, нейната юридическа кантора не пропусна да ми забие ножа. Принудиха ме дори да поема част от хонорара на нейния адвокат, представяте ли си?!
— Защо?
— Тя печелеше добри пари, но аз изкарвах много повече. Бях строителен предприемач в Ню Джърси, което по онова време си беше истинска печатница на пари.
— Браво на вас.
— Така ли мислите? Ще ви призная нещо: сега нямам толкова пари, но пък се наслаждавам на плажовете и великолепния климат, които нямат нищо общо с леда и калта в Джърси!
— Случайно да помните името на кантората, която я представляваше?
— Ама вие шегувате ли се?! Как мога да я забравя, след като всеки ден й попълвах чекове! «Хамилтън, Петрочели и Сприслър». Седалище в Нюарк, собственост на три дами. Или по-точно на три диви котки. Дори адвокатът ми изпитваше ужас от тях. Бяха толкова добри, че на по-късен етап потърсих услугите им за някои други сделки.
— Много ви благодаря за информацията.
— Дано ви свърши работа. Ние с Даян не се разбирахме, но никой не заслужава да умре по този начин. Може би все пак ще изпратя букет цветя.
— Няма да е лошо.
Мейс прекъсна линията и погледна записките си, после набра «Справки» и поиска номера на адвокатска кантора «Хамилтън, Петрочели и Сприслър» в Нюарк.
Вдигна някаква секретарка, която бързо я прехвърли на Джули Хамилтън.
— Да?
Мейс накратко обясни защо се обажда.
— Даян Толивър?
— Може би я познавате като Даян Къшман. След развода е приела моминското си име. Току-що говорих с бившия й съпруг Джо Къшман. Той ми даде координатите ви.
— Чух нещо за някакво убийство, при което жертвата е била открита в хладилник или нещо подобно.
— Точно така. В хладилник.
— Изобщо не направих връзката. Знаех, че моминското й име е Толивър, но не ми е и хрумнало, че може да е тя. Все пак оттогава минаха повече от десет години. Горката жена! Какъв ужас!
— Така е. По тази причина ви търся.
— А от чие име се обаждате?
В гласа насреща прозвуча типичната адвокатска предпазливост, която Мейс познаваше много добре.
— Работя във Вашингтон и помагам на адвоката на човека, обвинен, че е извършил престъплението.
— Вече споменах, че оттогава са изминали поне десет години. Не виждам с какво мога да ви бъда полезна.
— Името Джейми Мелдън говори ли ви нещо?
— Защо питате?
— Защото и той е убит непосредствено след като се е срещнал с Даян.
Предпазливостта се превърна в лед.
— Страхувам се, че не мога да ви помогна.
— Искам да ви задам няколко въпроса за…
В слушалката прозвуча сигналът «свободно». Тя отново набра номера, но този път секретарката отказа да я свърже.
— Моля ви, няма да отнеме повече от минутка…
Насреща затвориха.
Мейс бавно остави слушалката.
 

89
 
След разговора с Мейс Рой реши да не се бави с прегледа на архивите. Напусна кабинета си и слезе по стълбите на петия етаж. Но помещението се оказа заключено. Качи се обратно и тръгна към стаята за служебната поща. Дейв беше там и разпределяше току-що пристигналите писма и пакети.
— Къде е Джийн? — попита Рой, имайки предвид служителят в архива.
— Тръгна си по-рано, има час при лекар. Трябва ли ви нещо?
— Не е спешно. Ще те оставя да работиш.
— Вярно ли е, че вие ще защитавате онзи, когото арестуваха?
— Защо питаш? И ти ли ще ме упрекваш?
— Не. Според мен това им е работата на адвокатите. Искам да кажа, че не можете да откажете да представлявате някого, само защото не го харесват, нали?
— Първата умна приказка, която чувам днес, Дейв.
Младежът натовари количката си и излезе. Рой се престори, че тръгва след него, после направи един кръг и се върна в стаята. Затвори вратата след себе си и изтича към сервизния асансьор в дъното. Пъхна се вътре, натисна зеления бутон на стената и бързо прибра ръката си. Вратичката хлопна, машината се разтърси и потегли.
По време на краткото спускане си спомни предишния път. Плътно притиснат до Мейс. В джоба му наистина имаше фенерче, но не можеше да каже, че не беше възбуден. Близостта на младото й тяло и притокът на адреналин бяха влезли в особена комбинация, към която се прибавяше и опасността от бърза и насилствена смърт.
«Може би трябва да опитат тази техника и в банките за сперма», помисли си той.
Кабината спря, вратичката се отвори.
Рой излезе и се огледа. Беше тъмно, но той искаше да се увери, че няма никой. Започна бавна обиколка на голямата, изпълнена с високи полици стая. В ръката му се появи фенерчето. Беше приблизително запознат с разположението на архивите и бързо се насочи към секцията, в която се съхраняваха делата, по които беше работил заедно с Даян. Зае се да отваря кашоните. Във всеки от тях имаше здраво прикрепена пластмасова кутийка, съдържаща флаш памет с пълното съдържание на кашона.
В кантората течеше процес на електронно сканиране на архивните документи, но работата вървеше бавно, защото не всички юристи имаха право на достъп до цялата документация. Проблемът можеше да бъде решен с въвеждането на индивидуални пароли за отделните дела, но ръководството не бързаше да го направи, тъй като беше наясно, че повечето юристи забравят паролите си или нехайно ги предоставят на своите колеги. Така се стигна до решението за флаш паметите с информация, прикрепени директно към кашоните. Те изискваха парола, която юристите получаваха само с разрешение на ръководството.
Рой имаше право да прегледа кашоните с работата си, но беше убеден, че Акерман вече се е погрижил това да става само с негово знание. Прегледа набързо десетина кашона, прибирайки флаш паметите на всеки от тях. Дребно престъпление в сравнение с нещата, които двамата с Мейс вече бяха извършили. Отказа се да използва товарния асансьор по обратния път, защото имаше опасност да завари някой в стаята за служебната поща на шестия етаж.
Открехна вратата и предпазливо надникна навън. Коридорът беше пуст. Бързо го прекоси, качи се по стълбите и след минута беше в кабинета си. Извади първата флаш памет и понечи да я включи към компютъра си. Погледът му попадна на лепенката върху уебкамерата и ръката му замръзна.
Ами ако са хакнали компютъра? Включа ли флашката, моментално ще разберат какво търся!
Върна миниатюрното устройство в джоба си, грабна куфарчето и се насочи към вратата. В момента, в който я отвори, пред него се появи фигурата на Честър Акерман. Зад него стояха двама души в униформи на охранителна фирма.
— Веднага ми предай картата си за достъп! — протегна ръка Акерман.
— Какво става, Честър? — попита Рой и огледа едрите фигури на мъжете в униформа зад него. — Кои са тези хора? Нима най-сетне си се вслушал в съвета ми да смениш Нед?
— Тези хора са тук, защото всичко трябва да стане гладко.
— Гладко? Нали ти казах, че ще те уведомя, ако реша да защитавам Докъри?
— Току-що направих справка в съда, откъдето ме информираха, че вече си вписан като официален защитник на убиеца и утре сутринта ще го представляваш на предварителното изслушване.
— А защо си се обадил там?
— Защото не ти вярвам. И по всичко личи, че подозренията ми са основателни. Картата, моля!
Рой му я подаде.
— Ще ми позволиш ли да събера личните си вещи?
— Ще ти ги изпратим. Освен това се налага да те претърсим…
Рой направи крачка напред и заплашително се приведе над шефа си.
— Ще те унищожа, само да ме докоснеш! — изсъска той. — Ще ти взема къщите, колите, пенсионното ти осигуряване, а дори и тази фирма! — Очите му се извъртяха към охранителите. — Искате ли същото да се случи и с вас?
Двамата едри мъже нервно се спогледаха и отстъпиха крачка назад.
— Добре, добре! — остро отвърна Акерман. — Изчезвай, преди да съм те обвинил в незаконно проникване!
— И на теб ти желая приятен ден!
Рой напусна кантората с високо вдигната глава, без да обръща внимание на колегите си, които любопитно надничаха през отворените врати. Сигурно ще започнат да ръкопляскат в момента, в който вратата се затвори след мен, мрачно си помисли той.
Във фоайето Нед надигаше голяма бутилка кока-кола.
— Хей, мистър Кингман, видя ли двамата охранители, които се качиха горе? — подвикна той.
— Много добре ги видях.
— Всичко наред ли е?
— О, да, всичко е наред! — отвърна Рой и раздрънка флашките в джоба си.
 

90
 
Рой се отби в апартамента си да вземе някои необходими неща, а после потегли към имението на Олтман и се обади на Мейс. Информира я какво се беше случило, а тя на свой ред му разказа за разговора си с Джо Къшман.
— Хърбърт е подготвил меню от седем изискани ястия, но честно казано, в момента умирам за един мазен хамбургер с пържени картофки — каза тя.
— Ще взема по пътя — обеща Рой. — И бездруго ще се наложи да работим по време на вечерята.
Един час по-късно беше в имението. Хапнаха в къщата за гости, защото не искаха Хърбърт да ги засече как се тъпчат с недопечено месо и пресолени картофи.
— Къде са Алиша и Тайлър? — попита Рой.
— На угощение в резиденцията на домакина. Между другото, в менюто им присъства кускус, телешко филе в собствен сос й гарнитура от екологично чист зелен фасул, а за десерт ще им предложат класически крем брюле.
— Хърбърт ли ти го каза?
— Не е нужно да ми го казва, защото получавам специална разпечатка с дневното меню. Остана много разочарован, когато му казах, че ще пропуснем поредния му кулинарен шедьовър.
— Не съм сигурен, че тригодишните момченца си падат по кускус и крем брюле — поклати глава Рой.
— О, за Тайлър е приготвил спагети, кюфтенца и шоколадов сладолед. Според мен Хърбърт обича децата.
Докато се хранеха, Рой преглеждаше съдържанието на флашките на един лаптоп, който Мейс беше взела от Олтман.
— Откри ли нещо? — седна до него тя.
— Все още не.
— Искаш ли кафе?
— Да, ако може цял литър.
Тя направи кафето, сложи го на една табла заедно с две чаши и го занесе на масата.
— Захар, сметана?
— Да, ако обичаш.
Рой пое поднесената му чаша и премлясна.
— Добро е.
После я погледна с дяволита усмивка.
— Какво има? — подозрително го изгледа тя.
— Не знам. Просто ми е трудно да си те представя в ролята на домакиня.
— Не съм. Има доста да почакаш, ако искаш да ме видиш с престилка.
— Но кафето ти е чудесно.
Мейс преглътна желанието си да го жилне и кимна.
— Дано!
— Значи наистина искаш да отскочиш до Нюарк, така ли?
— Онази адвокатка направо ми затвори, когато й казах, че Джейми Мелдън е бил убит непосредствено след срещата си с Даян. Но без съмнение го е познавала.
— Нямаш никакви гаранции, че ще те приеме.
— Нищо няма да загубя, ако опитам, нали? Мисля, че трябва да отскоча дотам.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не, ти си имаш достатъчно работа.
— А какво ще кажеш на Олтман?
— Той няма нищо против да разпусна малко, особено след инцидента с Психото. Освен това е зает с Алиша. Изглежда твърдо решен да стартира проекта си с нея.
— А братът?
— Мярна се тук, после изчезна.
— Чакай малко. — Рой продължаваше да следи информацията на компютъра. Натисна един клавиш и на екрана се появиха два текста един до друг.
— Какво е това? — наведе се да погледне Мейс.
— Вляво са инструкциите за банков превод по една сделка в Близкия изток, която финализирахме заедно с Даян. Всъщност там беше купувачът, а продавачът беше от Охайо.
— За какво се отнасяше сделката?
— Производствени мощности, свързани с автомобилостроенето. Чистачки за стъкла, радиатори и други подобни. Те бяха част от верига заводи в пет различни щата, които клиентът ни купуваше накуп. Случи се непосредствено след голямата криза в Детройт. Общата стойност беше близо милиард долара.
— Пак милиарди! — възкликна Мейс. — Какъв е проблемът?
— Не съм сигурен. Нашите последни инструкции бяха свързани с начина на плащане — къде, кога и как да бъдат преведени парите. Преди това имаше страшно много проблеми, които трябваше да бъдат решени. Нотариални актове за земята, нормативни документи с изискванията на отделните щати, такива неща. Те съдържаха банковия код, ABA номера и сметката, както и останалата задължителна информация за тези преводи.
— Приспиваш ме, Рой.
— Добре де, ясно. В едната половина на екрана се вижда нашето писмо с инструкции, а потвърждението под него отново ни връща към инициалите ДЛТ.
Мейс се наведе над документите.
— Аз не съм математически гений, но доколкото виждам, цифрите съвпадат — обяви тя.
— Да, сумата е точна, но погледни. — Пръстът му се насочи към дъното на страницата, където беше изписана дълга редица цифри.
— Това не е ли ABA номерът, за който спомена преди малко?
— Да, той е, но не съвпада с онзи в нашите инструкции. Не разбирам защо е тук. Естествено, продавачът е получил парите си. Иначе със сигурност щяхме да разберем.
— Но какъв е тогава този ABA номер? Може би грешка?
— Може би.
— Как този факт може да ни помогне?
— Не знам, продължавам да тъна в догадки. Няма да е зле, ако мога да надникна в кореспонденцията и останалите документи на ДЛТ.
— Ами да отидем да им поискаме разрешение — иронично предложи Мейс.
— Може би има и друг начин.
— Цялата съм слух.
— Възможно е още да не са разбрали, че съм уволнен от «Шилинг». Едва вчера говорих с техен служител във връзка с една сделка, по която работихме заедно с Даян. Ако им звънна и поискам среща, може би ще получа шанс да надникна в документите им.
— Но ако по някакъв начин са замесени в убийството на Даян, вероятно ще се изложиш на голяма опасност.
— Колко голяма? Вече стреляха по мен, заплашваха ме, надигравах се с Психото, попаднах в ареста. — Замълча за момент и добави: — Всичко това ми се случи, след като се запознах с теб.
Мейс се размърда смутено.
— Какво? — втренчи се в нея той.
— Всичко това ти се случи, докато бях с теб — въздъхна тя. — А в ДЛТ ще бъдеш сам.
— Аз съм адвокат, което означава, че имам дар слово да се измъквам от всякакви ситуации.
— Работата е там, че тези хора не говорят, а убиват, Рой.
 

91
 
— Благодаря, че ме приемаш толкова късно, Бет. — Седнал срещу бюрото на началника на полицията, Джарвис Бърнс бавно огледа кабинета. — Дано още дълги години работиш плодотворно…
— Опитвам се, Джарвис. Какво се е случило? По телефона не беше особено…
— Словоохотлив? Не обичам да обсъждам нещата по телефона.
— Агенцията за национална сигурност няма право да подслушва американските граждани, още по-малко пък агентите на американското разузнаване.
— Въпреки това човек не може да бъде сигурен, Бет.
Бърнс се облегна на стола и внимателно преметна сакатия си крак върху здравия.
— Няма да ти губя времето, но все пак ти дължа тази информация. — Замълча за момент, после тихо добави: — Агентите Райгър и Хоуп са мъртви.
Бет се приведе напред и присви очи.
— Какво се е случило?
— Вероятно отвличане. Били са измъчвани и пребити, а после са им прерязали гърлата.
— Къде се е случило това?
— Не сме сигурни. По всичко личи, че не са били убити на мястото, на което са намерени. Липсва кръв и всякакви други следи. — Показалецът му почука по плота на бюрото. — Телата им са открити в един контейнер за смет в южната част на Александрия.
— В контейнер? Като Джейми Мелдън?
— Точно така, но са убити по друг начин. С нож вместо с куршуми.
— Спомена, че са били изтезавани.
— Счупени крайници, премазана гръдна кост.
— Може би са бандитите на Нейлър. Той е в ареста и очаква процес по обвинение в тероризъм.
— Запознат съм подробно с престъпленията на Роман Нейлър.
— Съвсем наскоро разговарях с Райгър и Хоуп по този въпрос и изразих мнение, че трябва да работим заедно за разбиването на бандата.
— Не съм се занимавал с това, Бет. Дори не знам подробности по делото. Изпратиха ме тук, защото ние наредихме на Райгър и Хоуп да те запознаят с някои факти. Директорът Донъли настоя да те посетя. Вероятно се е чувствал задължен. Аз не се познавах лично с двамата агенти, но те все пак са държавни служители. Твърдо сме решени да пипнем негодниците.
— Аз какво мога да направя?
— Работим с ФБР, но искам и ти да се включиш в играта.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, Джарвис.
— Знам. И няма да го забравя. — Бърнс се надигна да си върви. — Ще ми разрешиш ли един личен въпрос, Бет?
— Моля.
— Вярно ли е, че сестра ти е била арестувана?
— Кой ти каза? — спокойно го погледна тя.
— Хубава работа, Бет. Как бихме могли да се справяме с иранците и корейците, ако не знаем какво се случва в собствения ни двор?
— Беше недоразумение. Не й бяха повдигнати обвинения. Каза, че някакви хора в автомобил са стреляли по нея.
— Стреляли са по нея? Къде?
— В квартала Тринидад.
— В Тринидад ли? Кога?
— Посред нощ.
— Виж ти, виж ти — озадачено поклати глава Бърнс. — Но там имат навика да се стрелят, особено нощем.
— Тя би трябвало да го знае.
— Но какво е търсила там, по дяволите?
— Твърди, че е искала да огледа мястото, на което беше отвлечена.
— Но защо?
— Според мен си е втълпила, че ако успее да открие извършителите, ще може да изчисти името си и да се върне в полицията — въздъхна Бет. — Това е голямата й мечта, Джарвис. Отново да бъде полицай.
— Искрено й пожелавам да успее, но…
— Малко вероятно? Предполагам, че е наясно.
— А случаят «Толивър»?
— Какво за него?
— Снощи в кантората на Толивър е имало фалшива противопожарна тревога.
— Мислех си, че не се интересуваш от такива дреболии — изненадано го погледна Бет.
— Обикновено е така. Но ние реагираме на всякакви съвпадения, Бет. Например на факта, че в болниците се появяват хора със симптоми на погълнат антракс точно когато в метрото са измерени подозрителни стойности на въздуха. Такъв е случаят и с убийството в една уважавана юридическа фирма в Джорджтаун, което е последвано от фалшива тревога в същата сграда. Помниш ли историята с пилотските курсове във Флорида, където начинаещите пилоти не искали да бъдат обучавани как да излитат и кацат? В ретроспекция нещата изглеждат ясни като бял ден, но преди единайсети септември никой не им е обръщал внимание. Ето защо не си позволявам да подминавам дори и най-дребните инциденти. Събитията в онази юридическа фирма биха могли да се окажат отвличане на вниманието.
— От какво?
— Може би ще разберем едва когато стане късно. А на мен ми плащат, за да обръщам внимание на всички необичайни събития, Бет. Затова имам стомашна язва, а косата ми пада. Да имаш представа кой е включил алармата?
— Все още не — отвърна с непроницаемо лице Бет. — Но работим по въпроса.
— Хубаво. Информирай ме, ако откриете нещо.
— Добре.
— О, и още нещо, Бет. Кажи на сестра си да укроти топката. Две години беше далеч от теб. Надявам се, че не искаш да я изгубиш завинаги.
Бърнс напусна участъка с дълбоко задоволство. Беше предложил на Мейс Пери добър начин за измъкване.
Ако се възползваше от него, щеше да живее. Изборът беше в нейните ръце. Но ако не се оттеглеше, изборът бе негов.
 

92
 
Мейс влезе в интернет и с кредитната карта на Олтман си купи билет за Нюарк за следващата сутрин. После мина да вземе Рой за предстоящия разпит на Капитана. В ареста с огромна изненада установиха, че Мона Данфорт вече се е заела с това в присъствието на двама агенти от отдел «Убийства». Положила бележника си на масата в килията за разпити, тя бързо пишеше нещо.
Рой ги зърна пръв през замреженото прозорче и почти изкърти вратата.
— Какво правите тук, по дяволите? — изкрещя той.
Мона и ченгетата вдигнаха глави, а Капитана блажено захапа поредното десертче от пакета пред себе си.
— Здрасти, Рой — ухили се с пълна уста той.
— Току-що компрометирахте обвинението! — рязко обяви Рой и погледна към Мона, която седеше на стола и се усмихваше.
— А вие кой сте? — спокойно попита тя.
— Неговият адвокат, госпожо! Ето кой съм!
— Казвам се Мона Данфорт, а не «госпожо»! — Усмивката на Мона изчезна. — Аз съм главен федерален прокурор на окръг Колумбия, така че се дръжте както подобава!
— Изпълняващ длъжността, Мона — поправи я Мейс и направи крачка напред. — Не се надценявай!
— Ти пък какво търсиш тук? — възкликна Мона.
— Тя е с мен! — обяви Рой. — Това означава, че има право да бъде тук, за разлика от вас. Както вече споменах, току-що компрометирахте цялото обвинение!
— Така ли? А как по-точно съм го направила, мистър…
— Кингман. Клиентът ми е официално обвинен, а името на адвоката му е включено в регистъра. Шестата поправка на конституцията му дава определени права. Едно от тях гласи, че е недопустимо да контактувате с него в мое отсъствие.
— По всичко личи, че сте назад с материала, мистър Кингман.
— Моля?
— Законът беше такъв. Но вече не е. Върховният съд отмени това изискване. Сега обвиняемият може да разговаря с полицията, стига да пожелае. Без присъствието на адвокат, освен ако не докажете принуда. Готова съм да ви предоставя едно копие от промяната на текста, за да попълните познанията си по основите на наказателното право.
— Нима твърдите, че той е пожелал да разговаря с вас?
— А вие защо не го попитате? — контрира Мона, потупа ръката на Капитана и меко добави: — Хайде, Лу, поговори си с тях.
— Лу? — гневно сбърчи вежди Рой. — Той е мой клиент, а не ваш!
Мейс забеляза, че горкият човек не можеше да отлепи очи от фигурата на Мона, облечена в тясно прилепнала къса пола и съблазнително разтворено деколте.
— Не бъди груб с мацето, Рой — изломоти Капитана и стисна пръстите й, които тя побърза да отдръпне.
— Тя не ти е никакво маце, Лу! — извика извън себе си Рой. — Тя е жената, която иска да те прати в затвора до края на дните ти!
— Ама ми донесе «Туинкис».
— Сам си ги поиска — бързо се намеси Мона. — А после каза на хората ми, че иска да разговаряме.
— Вярно ли е, Капитане? — попита Мейс.
— Ами да. Сладкишите са дяволски добри, Рой. Не са стари и трошливи като другите.
— Мисля, че това изяснява нещата — изправи се Мона, следвана от двамата детективи. — А сега ще го оставя във ваши ръце.
— Мое законно право е, не се преструвайте, че ми правите услуга! — процеди Рой и спря поглед на изписаните страници от бележника й. — Въпреки всичко ще внеса жалба в съда за обезсилване на показанията, които сте изтръгнали от него. Ще настоявам за пълно разследване на вашето поведение, независимо от изменения