Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Доминик Бертелеми
Рицарството

 

Обобщение
 
Ако трябва да се определи времето и мястото на раждане на рицарството от гледна точка на съвременна Европа, то вниманието непременно ще бъде привлечено от Франция през XII в. Това е страната, откъдето потеглят най-много рицари-кръстоносци, готови да се бият храбро за една справедлива според тях кауза, и които печелят уважение дори сред сарацините, засенчвайки подкрепящата ги пеша войска. В хрониките от четиридесетте години на XII в., чиито автори са монаси при френския или английския кралски двор, както и при херцога на Нормандия, като абат Сугерий и Ордерик Виталис, често се споменава за рицари, които раздават правда по подобие на принцовете, претендиращи да бъдат закрилници на църквите и бедните, а същевременно за рицари, жадни да се отличат по време на зрелищните турнири, предимно млади благородници, които си отправят взаимни предизвикателства и при случай проявяват известна вежливост към врага. Пръв фламандският хронист Галберт от Брюге споменава през 1127 г. за пищните турнири, на които фландърският граф събира рицарите от своите владения. През този период същински разцвет преживява дворцовият живот в замъците на принцове и барони с участието на дамите, където слушателите се наслаждават на разкази за мъжеството на Роланд и за подвизите на Ланселот. При втория от тези герои, както и във всички романи на Кретиен дьо Троа (седемдесетте години на XII в.), изисканите обноски и правилата на рицарските двубои окончателно вземат връх над наследения от ранното Средновековие германски и романо-варварски идеал за воинска твърдост. Та нали именно през XII в. традиционният обред при връчването на меча, посвещаването, придобива безпрецедентно значение и е белязан от християнски и куртоазни елементи?
Ето защо напълно справедливо в тържествени слова и научни книги се изтъква, че „Франция е родината на рицарството“. В „традиционната“ история на Франция, редом с чисто митологични елементи, като феодалната анархия и ужаса от хилядната година, стои и напълно автентичната история на рицарството, появило се в началото на XII в.
В същото време около темата за рицарството се съсредоточава може би прекалено много национална гордост и идеологическа корист. Това се отнася не само за съвременната епоха, но понякога се наблюдава още през XII в. Действително понятието „рицарство“ се свързва с всичко, което се отнася до славата и първенството на воина-благородник на кон, тоест цял куп преувеличени и противоречиви достойнства, но дали в действителност рицарството трябва непременно да се свързва със защитата на една справедлива кауза или с ореола на милосърдието към падналия враг, който предизвиква както презрение, защото е на страната на неправдата, така и уважение за проявената храброст? Дали господстващата идея в момента на посвещаването е защитата на собствените права или предаността към правата на другите (слабите, жените), или пък налагането на мяра при всички тези случаи? За хората от XII в. най-важно всъщност е спечелването на уважение от страна на останалите рицари чрез подвизи, гарнирани от време на време с някой жест на милосърдие. Едва в модерни времена „рицарството“ започва упорито да се свързва с умереност и справедливост (без да се държи сметка за скритото противоречие между тези две понятия). В резултат се появяват исторически съчинения, като това на Гизо от 1830 г., в които се говори за цивилизоване към началото на XII в. на варварските, германските и феодалните нрави „под влияние на Църквата и на поезията“.
Може ли обаче да се твърди със сигурност, че франките, а след тях феодалите от X в. са били единствено хора на насилието и че нищо в техните обичаи не предшества класическото рицарство? И, от друга страна, дали последното обобщава всички нрави на рицарите през XII в., всички техни действия от посвещаването до християнската смърт? Истината е, че те до голяма степен си остават отмъстителни и нагли, особено в отношението си към селяните.
Без да отричам наличието на действително развитие, което води до появата на рицарството във Франция през периода 1060-1140 г. (или, най-общо казано, около 1100 г.), бих искал да разгледам тук франкските и в още по-голяма степен феодалните корени на класическото рицарство. Още повече, че то в никакъв случай не бива да бъде разглеждано отделно от онова, което наричаме „феодализъм“. Рицарите от 1100 г. до един са феодали, сеньори и васали. Влечението им към подвизи и някои техни прояви на снизхождение към противника са белези на непокорство по отношение на техните крале и принцове или пък по отношение на Църквата, която ги е призовала на свещена война. В тези прояви се наблюдава стремеж да се отличат, да блеснат, да съперничат на другите по храброст, но също така и да поставят известни условия и граници при служенето на сеньора. Тяхната вярност не се печели чрез открита принуда, а чрез определени знаци на внимание и позоваване на чувството за чест. Те са „феодали“ и поради дистанцията, презрението или в най-добрия случай снизходителното отношение към нисшите класи, дори когато твърдят, че ги закрилят. Представата за едно братство от безкористни борци за правда, привлечени от идеята за обществена реформа, е напълно чужда за XII в. Рицарството е само една от многото форми на феодално владичество. Толкова по-добре, ако понякога то придава на това владичество донякъде приемлив вид, стига това действително да е така, ала и в това отношение рицарството незабавно трябва да бъде развенчано. Вярно е, че след 1100 г. воините-благородници проявяват по-рядко открито насилие и обноските им стават по-изискани, вярно е също така, че храбростта им се превръща в зрелище, но това засяга преди всичко отношенията между самите тях и е резултат не от по-висока степен на цивилизованост, а от определена форма на класово съзнание.
Защо именно този исторически момент се смята за рождена дата на рицарството?
Много от публикуваните през последните години във Франция изследвания дават следния отговор: защото в резултат от феодализацията към хилядната година конните воини, обитаващи замъците, оформят една нова възходяща класа, чийто начин на живот и рицарски идеали окончателно се утвърждават към 1100 г. В същото време тези изследвания така и не обясняват как една родена от развихрилото се насилие класа би могла така бързо да укрепне и да достигне до подобно нечувано смекчаване на нравите. Във всеки случай аз се постарах да докажа, че към хилядната година изобщо не може да се говори за подобна промяна и че общественото надмощие на конния воин-благородник в системата на феодално-васалните отношения настъпва много по-рано. Та нима свидетелства за него не съществуват още по времето на Карл Велики?
Промяната, настъпила към 1100 г., несъмнено не се дължи на възхода на рицарството като класа. По-скоро би трябвало да я свързваме със заплахите, надвиснали над него, със съперничествата и да гледаме на нея като на надпревара в демонстрацията на сила и като стремеж тази класа да извоюва основание за своето съществуване.
Цялата първа част на това изследване обаче е посветена на германските и франкските воини, на техните белязани от първична свирепост идеали, които съжителстват с далеч не толкова дивашки обичаи. Действително в далеч по-ранен период те вече полагат усилия за оправдаване на разпалваните от тях войни (а това води до известно ограничаване на размаха на тези войни), както и за решаване на конфликтите помежду им чрез споразумение. Подобно заключение се подкрепя и от антропологически сведения, които сочат, че понятието „отмъщение“ далеч не се схваща така радикално, и които до голяма степен опровергават съвременните ни предразсъдъци за варварството на варварите. Та нали същите тези варвари още през VI в. са приели християнството (доколкото естествено не приспособяват християнството към собствените си нрави…)? Настоящият труд ще позволи на читателя да си изгради собствена представа по този въпрос.
Поради оскъдните сведения трудно би могла да бъде измерена степента на насилие в Галия през първото хилядолетие от новата ера. А дори и при по-късните периоди, въпреки наличието на далеч повече информация, едва ли би могло да се достигне до окончателна оценка за проявите на жестокост по време на войните и в обществения живот като цяло. Можем да кажем единствено, че най-лошият вариант в това отношение не се потвърждава: дълго просъществувалият идеал за първична свирепост може както да подтикне воините към жестокост, така и да окаже донякъде възпиращ ефект. Впрочем този идеал не е единственият, който е в сила по онова време, тъй като при Каролингите е налице и моделът на християнския мир, който още през IX в. оказва цивилизоващо действие върху нравите на франките и оставя трайни следи през „първия период на феодализма“ (X и XI в.).
Обуздалият първичните си пориви и радващ се на особен престиж воин през разцвета на Средновековието се отличава по благородния си произход и по това, че се сражава на кон. Трябва да се има предвид освен това, че напредъкът на ездата и на конницата до голяма степен съвпада с въвеждането на определени правила и условности при воденето на войните, които изправят едни срещу други противници, споделящи общи ценности. Без да бъде пряка, връзката между рицарството и коня в никакъв случай не бива да се смята за второстепенна! Конят е основен (но не единствен) фактор при утвърждаването на статута на елитния воин, но класическото рицарство е само едно от проявленията на този статут. Във френския език се съхранява разграничение между конник и рицар и дори противопоставяне между кавалерийските и рицарските обноски, за което непременно трябва да се държи сметка.
Въпреки това едва ли бихме могли да се освободим от убеждението, че когато се сражава на кон, воинът-благородник има далеч повече възможности да се отличи и да започне да се държи като рицар. Лесно можем да си дадем сметка за това чрез сравнението между Германия през Античността или Галия от времето на Меровингите, от една страна, и царуването на Каролингите, от друга. Нарасналото значение на коня (както и на меча) намира ярко отражение в документите от периода около 800 г. и през целия IX в., но твърде трудно бихме могли да датираме, да измерим и да конкретизираме напредъка на ездаческото изкуство, а Филип Контамин по великолепен начин разкрива сложността на този проблем и призовава към предпазливост, когато става въпрос за налагането на някакви „образци“.
Настоящото изследване все пак предлага един такъв образец. Неговото начало ще подирим в антична Германия, тъй като обичаите от XI в., определяни като присъщи на класическото рицарство, водено от идеалите за чест и гордост, са напълно несъвместими с етатичната система на римските институции. Той се корени в една аристократична система, засвидетелствана отчасти от Тацит в неговото описание на Германия от 100 г. От този момент нататък, следвайки редките и донякъде случайни източници, хрониките, чиито автори биха могли да бъдат заподозрени в съчинителство (като сам по себе си този факт представлява отделен интерес) и в пристрастен избор на сцени поради тяхната типичност или, напротив, изключителност, ще проследим процеса, развивал се по протежение на цяло хилядолетие. Така постепенно ще бъдем принудени да изтъкнем на преден план анализа на „гражданските войни“, за да открием в тях наличието на определен кодекс и ограничителни правила. Ужасът, който това понятие предизвиква в умовете на нашите съвременници или в специалистите по римска история, не бива да ни ограничава в процеса на този анализ, който, както ще видим, крие немалко изненади.
В същото време трябва да подчертаем, че настоящият труд представлява есе в същинския смисъл на думата, тоест поредица от хипотези и приблизителни оценки, дръзко пътешествие по протежението на столетия, богати на контрасти и промени. Много ми се ще освен това въпросното есе да стане повод ерудираните читатели и студентите да усетят обаянието на Средновековието, на което книгите на Жорж Дюби вдъхнаха живот, и да бъде прието от моите учители и колеги като работен документ, който по-късно заедно бихме могли да променяме и обогатяваме.
Уповавам се донякъде на факта, че то съдържа известен брой елементи, принадлежащи на творили преди мен историци, сред които, освен посочените по-горе, бих искал да спомена Жан Флори, Матю Стрикланд, Джон Гилингам, Джон Франс и редица други. Мнозина от тях ми оказаха непосредствена помощ. Ключовата роля в това отношение принадлежи на Дьони Маравал, който ми предложи конкретната тема и през цялото време ме насърчава, проявявайки огромно търпение. Много дължа също така на колеги и студенти и преди всичко на най-близките ми — на моята съпруга, на Оливие Грюси, на изключително способния екип на издателство „Артем Файар“ и специално на Натали Рение-Декрюк.
 

Глава първа
Воините варвари
 

През XII в. рицарите от благородно потекло смятат себе си за потомци на славни воини. С посредничеството на франките те дирят своя произход в Троя, Рим, а защо не и сред войнствените тюрки? Дори когато не стигат толкова далеч, те чувстват себе си като преки наследници на графовете от времето на Карл Велики, чиито подвизи и добродетели, благодарение на дистанцията във времето (триста години), придобиват ореола, възпят в епоса за Роланд, Гийом и Раул дьо Камбре. В същото време се стремят да избягват опасностите на войната и тихомълком взаимно се щадят. Желанието им е да бъдат представяни като безмилостни участници в справедливи войни по подобие на своите франкски предци, което бива осъществено в „кръстоносния цикъл“ епически песни (като например Песен за Антиохия).
Модерна Европа открива техния произход, както и произхода въобще на Средновековието другаде, а именно в описаната към 100 г. от римлянина Тацит Германия. Със своя ритуал за посвещаване и нравствени ценности като мъжество, щедрост и преданост към сеньора, тя изглежда пропита с феодална добродетел, контрастираща със съседната на нея залязваща Империя, чиято западна част не след дълго ще завоюва. Липсва само широкото използване на коня в сраженията, известна умереност и чувство за справедливост, за да може да се говори за рицарство.
Германският произход на Средновековието през франки и други народи като готи, бургунди, лангобарди, англо-сакси е напълно действителен от обществена и в никакъв случай от расова гледна точка. Франките се обособяват през III в., обединявайки няколко описани от Тацит германски племена. Те стават господари на Галия, където въвеждат или възстановяват войнствените нрави, заличени или забравени по време на римското владичество, от които по-късно ще произлезе рицарството. Германската жилка във феодалното общество е безспорна. Именно поради тази причина не само посветените на Средновековието и на рицарството трудове от XIX в., но и нови изследвания като тези на Франко Кардини и на Жан Флори започват от Германия или непременно минават през нея.
Според мен задължително в това отношение е да се обърне внимание и на Тацит при условие неговото тълкуване да не превръща древните германци в единствени биологически или духовни предци на средновековната аристокрация. Тя се ражда от сливането на различни родове, германски и римски, гало-римски и гало-германски. Красноречив пример за това е родословието на самия Карл Велики. Още през VI в. франкската монархия като политическа и обществена система представлява смесица, сплав, или, както още през 1875 г. отбелязва Нюма-Дьони Фюстел дьо Куланж, оригинално и функционално съчетание на различни елементи. Вто защо историята на прелюдиите към „рицарството“ би могла да се окаже много по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед, тъй като не става въпрос само за добавки към „германската система“ и за нейното разпространение, а е необходимо да се изясни защо и как въпросната система не е ерозирала през периода от 100 до 1100 г. или защо и как се е възродила.
Така например в периода, който дели Тацит от Ордерик Виталис, е налице едно твърде отрицателно свидетелство по отношение на франките. Става въпрос за Историята на Григорий от Тур (575-594), в която той нерядко описва франкските крале от VI в., Хлодвиг и неговата династия, в твърде мрачни краски. Читателят остава с впечатлението, че те не притежават никакви воински добродетели, нито мъжество, нито лоялност, а по-скоро са свирепи, вероломни и деспотични, тоест напълно противоположни на рицарството, и се удивлява, че те все пак са християни.
Поставя се въпросът какъв е действителният дял на историята при очертаването на подобен контраст, на възможното открояване на варварския воин върху фона на прогнилия римски свят, и в частност каква роля играят в това отношение въпросните два писмени източника? Тацит е римлянин, който идеализира варварите извън границите на Империята в името на критиката срещу своите съграждани. Григорий от своя страна е поданик на франкските крале, изпълнен с негодувание и стремеж към морализаторство, който вижда действителна „добродетел“, сила и справедливост единствено у светиите, въображаеми същества, обитаващи един свят, който стои далеч по-горе от земния. Ето защо твърде възможно е и двамата да преувеличават в противоположни посоки.
Богатите на сведения и на живописни подробности творби на Тацит и Григорий рязко изпъкват сред писмените документи от онази епоха, посветени на германците и франките, и дават на днешните историци богати възможности за различни тълкувания. Така Германия често става повод за възкресяване на мита за първичната воинска добродетел, докато Галия от времето на Меровингите, разглеждана от Франсоа Гизо насетне (1846) като антипод на германската действителност и чиито нрави описва Григорий, ги кара да рисуват един свят, белязан от насилие и хаос, който може да бъде променен единствено чрез утвърждаването на рицарството и на френската цивилизация като цяло.
Нека се спрем на този проблем по-обстойно, без да се колебаем да подирим документи отпреди Тацит, тъй като той не е първият, който възхвалява варварската добродетел.
 

Гали и германци
 
През VIII в. пр.Хр. в земите на Галия и на съседна Германия притежанието на кон и на железен меч постепенно се превръща в белег за принадлежност към елита. Дали още тогава воинът-благородник не взема надмощие над селянина и не налага своето превъзходство на тълпата пеши воини, далеч по-зле въоръжени и по-зле защитени от него, като в крайна сметка превръща едните в свои подвластни, а другите в свои помощници?
Твърде малко се знае за обществените отношения между „нашите галски предци“. От археологическите данни можем да съдим за наличието на социално разслоение и за промени в поселенията и икономиката при досега с гърците от Марсилия и с другите средиземноморски народи. А онова, което казват за галите техният завоевател Цезар (52 г. пр.Хр.) и гръцкият географ Страбон (около 18 г. от н.е.), е по-скоро ласкателно за тях, макар и твърде схематично.
„А някога в миналото е имало време, когато галите превъзхождали по храброст германците“, твърди Цезар. През този период сред горите отвъд Рейн е основана колонията на волците тектосаги, народ, който се ползва с най-висок престиж за справедливост и военна доблест. Излиза, че древните гали или най-малко техните вождове първи са измислили рицарството! В действителност Цезар и Страбон приписват тези качества (доколкото те могат да бъдат наречени „рицарски“) както на галите, така и на германците, като според тях те са се съхранили по-добре у вторите.
По отношение на „варварите“ от Северна Европа у гръко-римските автори съществува същинска „вулгата“. „Народът, когото като цяло наричат галски, е пристрастен към войната, гневлив и склонен да се бие, но в същото време по нрав груб и лишен от пороци.“  Така Страбон започва своето описание на галите, за което по-късно уточнява, че „се отнася за стари времена“ (самият той пише през 18 г. сл.Хр.) и че „същевременно черпи вдъхновение от съхранилите се до наши дни обичаи на германците“. Действително търговията и съседството с гръко-римския свят смекчават нравите на галите, които, както Цезар отбелязва през 52 г. пр.Хр., „дори не се равняват по храброст (virtus) с германците“. В определени моменти обаче Галската война показва, че те до голяма степен продължават да притежават тези достойнства! Самият Цезар потвърждава качествата на съседните на Германия племена, особено на „белгите“ и на „хелветите“, които са съхранили своята войнственост поради опасния досег с нея. Ала след присъединяването на галите към Империята изгодите от римския мир, на които се радват техните първенци, реално ги откъсват от Германия.
 
Любопитно е да се отбележи, че и Цезар, и Страбон са склонни да свързват тези „германски“ качества както с общественото положение, така и с народностната „природа“, нещо, което античните историци и географи не са в състояние да опровергаят, тъй като не разполагат с оръжията на нашата критическа социология. Дори изпаднали в забрава или съхранили се в граничните области, тези „германски“ качества на галите продължават да занимават Страбон. Макар да не успяват да окажат продължителна съпротива, Цезар трябва да признае, че те въпреки това са войнствени и се бият по-добре на кон, отколкото пеша, поради което най-добрата римска конница се набира от тях.
Те впечатляват също така с въоръжението, което съответства на внушителния им ръст: „дълъг меч, който носят от дясната страна, овален щит с големи размери, дълги пики и мадарис, вид копие за хвърляне“, което служи и за лов.
„Някога при тях е преобладавало аристократичното управление.“ Ако трябва да обобщя разсъжденията на Страбон, това е времето, когато били гневливи и лесно можели да бъдат победени поради присъщата им дързост, която ги карала да се поддават на предизвикателства, тоест време на безредици и на разцвет на „германските“ качества. Ето защо те се отличават със смелост, която е тяхно основно достойнство, но също така… „с голямо самохвалство и слабост към накитите“. Безразсъдството у тях е „съпътствано от варварство и свирепост, както е у повечето северни народи“, и Страбон споменава техния обичай „да окачват отпред на седлата главите на враговете си, когато се връщат от сражение, а стигнат ли у дома, ги приковават пред вратите“. Това са все белези за жестоки нрави, макар да не може да се говори за зверство, а за бойни трофеи, които се излагат на показ.
Картината, която рисува Страбон, се отличава с жив и контрастен колорит. В момента, когато у читателя се наложи впечатлението, че това е една действително варварска „орда“, авторът споменава, че „галите лесно се съюзяват на големи общности, тъй като тяхното простодушие и прямота ги кара да подкрепят винаги своите съседи, когато те станат жертва на някаква неправда“. Ето че те отново се оказват на една крачка от рицарството!
На техните събрания се избират военачалници и несъмнено се обсъждат мотивите за война. Между тях има също така друиди, които служат за посредници по време на междуособици и уреждат частните конфликти, особено когато се отнася до убийство. Това са все факти, които ни най-малко не се съвместяват с безразсъдството! Дали споменаването на варварския гняв не е плод на стереотип? Или пък той се съчетава с точна преценка, която напомня схващането на цяла поредица днешни историци-антрополози за феодалния гняв?
Описанието, което прави Цезар на галите (книга VI), както и разказите за техните раздори и за военните действия, които самият той води, потвърждават съществуването у тях на аристократична форма на управление. Несъмнено те организират „народни“ и „градски“ събрания, но това изобщо не означава демокрация в същинския смисъл на думата. В действителност „в Галия немалък брой по-влиятелни първенци и такива хора, които имаха материални възможности да набират наемници, обикновено гледаха да се доберат до царската власт“. Така например комендант на селището Бибракт (недалеч от Лан) е „Икций от племето реми, човек от най-знатен произход и с най-голямо влияние сред едноплеменниците си“. Навсякъде водачите на бунтовниците изместват магистратите. Така у „хелветите [твърде сходни с германците] Оргеторикс е най-знатен и богат“. През 58 г. пр.Хр. той „организира заговор на знатните и убеждава едноплеменниците си да напуснат своите земи с цялата си войска. Тъй като превъзхождали всички по храброст, най-лесно било — им казваше той — да се сдобият с върховната власт над цяла Галия“. Десет века по-късно подвигът (вече до голяма степен като индивидуален акт) дава право на по-голям феод. Все пак бихме могли да се запитаме дали именно този тип „несправедливост“, а не потисничествата на силните над слабите мобилизират съседите в подкрепа на хелветите! Особено ако доводите на Оргеторикс са съпроводени с обещания за материална изгода…
Мнозина съвременни коментатори, нерядко плахи ерудити, непрекъснато подозират римските историци, Цезар, а след него и Тацит, че сами измислят речите, които приписват на галските и по-късно на германските водачи (също както Рихер от Реймс, страстен читател на Цезар, постъпва през X в. по отношение на графовете от следкаролингския период). Твърде възможно е те действително да са преразказвали косвено тези речи, но нали в същото време са били очевидци на ценностите, които са ръководели живота на тези народи, с които Рим продължително време мери сили? А нима тези ценности не предполагат необходимостта един водач да убеждава с помощта на своето красноречие?
Знатните гали, описвани от Цезар, оборват взаимно доводите си пред събранията на своите едноплеменници. Обвиненият в предателство през 52 г. пр.Хр. Версенжеторикс се защищава и след речта му множеството надава викове и удря оръжието си едно в друго, „което галите правеха винаги в чест на някого, чиято реч одобряваха“. По-късно Тацит описва този обичай като германски и присъщ на всички народи, които искат да покажат войнственост, но в същото време се владеят достатъчно, и при гласуване в противната посока споровете им не прерастват във въоръжени схватки. Нещо, от което ги предпазва и религията им.
Всички тези групови връзки и клетви за вярност между аристократите у различните народности създават представа за съществуването в Галия от времето на Цезар на някакво подобие на феодална система. Би трябвало да приемаме това понятие в най-широк смисъл, но в началото на VI книга той действително описва наличието на три съсловия, сходни с тези в следкаролингска Галия (X и XI в.). „Навсякъде в Галия има две категории хора, които имат определено значение и достойнство.“ Първи са свещенослужителите, тоест друидите, които се занимават с религиозните култове, решават почти всички обществени и частни спорове, а освен това не ходят на война и не плащат военни данъци. Убеждавайки другите, че душите не умират, те „мислят, че това вярване най-много подбужда към храброст, тъй като страхът от смъртта е пренебрегнат“. След тях „другата обществена категория са конниците (equites)“; всички те вземат участие във войните заедно със своите слуги и клиенти, чийто брой е признак за техния произход и богатство. Що се отнася до хората от народа, смазани от данъци и от „притесненията на по-силните“, те сами се предават в робство на аристократите, които фактически имат същите права над тях, каквито имат господарите над робите. Но в действителност социологическият профил на тези аристократи не съвпада ли с този на „потисниците“? И дали тези аристократи не са в действителност „конници“ (equites)! По този начин се очертава една господстваща класа, към която принадлежат както потисниците, така и защитниците на слабите. При това тази класа не предприема нищо за защитата на последните, което да не е свързано с лишаването им от свобода.
Дали друидите, които уреждат конфликтите с помощта на някакво подобие на отлъчване, предприемат мерки и срещу безчинствата на силните? По-нататък ще видим дали средновековното духовенство стига по-далече в това отношение, но за нещастие не бихме могли по никой начин да сравним неговата юрисдикция с тази на друидите, които според Цезар разполагат с много широки правомощия.
Приобщаването на галите към друидизма и връзките им със Средиземноморието са най-важните им отличителни черти по отношение на германците. Цезар твърди, че последните са много по-различни, по-примитивни и по-войнствени. Ала когато казва, че галите вече не смеят да се сравняват по храброст с германците, той в същото време дава да се разбере, че у тях са се съхранили същите ценности и идеали за войнска доблест. На него обаче и през ум не му минава да сравни тези галски „конници“ с представителите на римското конно съсловие. В действителност последното не заема първо място, а се намира след сенаторите. То отдавна не се определя според военната длъжност или призвание, а е съставено от видни граждани, занимаващи се най-различни дейности. Характерна черта на гало-германската аристокрация (ако възприемем израза на Страбон) е положението й на обществен елит, обединен от общ идеал. Нейните представители проявяват открита войнственост, защото тя е основният критерий за оценка, и постоянно прибягват до символизма на оръжието.
В това отношение галските институции по времето на Цезар все още носят германски черти. Вече споменахме за сходството между приветствията, отправени към Версенжеторикс чрез удряне на оръжията едно в друго и гласуването чрез фрамеите, описано от Тацит в Германия. Можем да споменем също така, че според Цезар галите „се отличават от останалите народи почти само по това, че не позволяват на своите синове да идват явно при тях на обществени места, освен когато са стигнали до възраст, на която могат да носят бремето на военната служба. Те считат за срамно син в момчешка възраст да се показва в присъствието на баща си на обществено място“. Бащата има права на живот и смърт по отношение на жена си и на малолетните си деца. Тези „останали народи“ по всяка вероятност са по-скоро римляните, отколкото германците. Едно от най-прочутите описания в Германия на Тацит е посветено на връчването на щита и фрамеята на знатния младеж от бащата, от някой старейшина или от сродник. По този начин младежът престава да бъде част от семейството и занапред принадлежи на племето, придобива в известен смисъл гражданство, олицетворено в Германия от статута на воина, който има право да взема участие в събранията, военните дружини, които бих нарекъл plaids и osts. Именно това описание на връчването на оръжието до голяма степен е залегнало в съвременното гледище, според което Германия е родината на първичното рицарство. Дали обаче се обръща достатъчно внимание на споменатото от Цезар галско правило, според което на публични места носенето на оръжие е забранено за децата и разрешено за достигналите пълнолетие младежи, което обяснява онази тържественост, с която то се връчва при германците? Описаното от Тацит посвещаване на воина придобива яснота благодарение на галското правило, за което говори Цезар. В същото време то прави правдоподобна или поне възможна хипотезата за подобно посвещаване и у галите. Редом с чувството за справедливост, на което той се спира по-подробно, с пълно основание Галия би могла да оспорва на Германия заслугата за появата на „първичното рицарство“, ако въобще подобно съперничество има някакъв смисъл и ако в действителност не става въпрос за една първа поява на „рицарство“, видяна през очите на един римски историк.
Ала рицарството, за чието утвърждаване през XII в. заслугата според съвременните изследвания принадлежи на Франция, представлява сплав на безупречната воинска храброст със справедливостта и вежливостта, докато през Античността идеалът, който неизменно се изтъква, е свирепата войнственост. Така че, ако у галите, по-конкретно у галската аристокрация, е налице смекчаване на нравите, то това е чисто и просто тълкуване от страна на Цезар, според когото те се отказват от воинското призвание в името на други занаяти и източници на богатство.
Аристократичната воинска доблест може да бъде открита преди всичко в Германия, отвъд Рейн, в едно по-бедно, по-грубо общество, където липсват не само градове, но и същински по-големи или по-малки села, тъй като обитателите са толкова горди, че не понасят близостта на съседи. „Те считат, че най-верният признак за храброст е, когато съседите им са прогонени от своите земи и никой от тях не се осмелява да се засели наблизо.“ Мрачни люде, обитаващи мрачни горски дебри! „Целият им живот се състои от ловни експедиции и занимания с военното дело. Те привикват от деца на труд и издръжливост.“ Освен това остават целомъдрени до двадесетата си година и биват принуждавани непрекъснато да се местят от място на място, за да не „заменят своите ревностни занимания с война със земеделие“, да не станат домошари, както и да не би у тях да се появи алчност за имот и пари, които да се превърнат в причина за потисничество на слабите от силните и да предизвикат несъгласия и разпри. Освен това германците са почтени и гостоприемни: тяхната прямота и щедрост личат в отношението им към госта, когото смятат за свещен.
От този момент нататък Германия се превръща в утопична земя, в общество, основано на войната. Тя е обиталище на всички добродетели, които вече са отмрели в Галия. Самият Цезар не вижда в това нищо осъдително. „Германците не смятат за срамно разбойничеството, извършвано вън от пределите на чиято и да било държава“ (територията на дадено племе), тъй като те „твърдят, че разбойническите набези се извършват с цел младите хора да се обучават и да се намалява бездействието“. Дали всъщност подобен начин на живот не ги превръща в хищници? Според Цезар обаче у тях не се наблюдават вътрешни раздори, понеже техните вождове (princeps) раздават правосъдие и преодоляват местните конфликти, докато по време на война тази функция се поема от „магистрати“.
Употребата на понятия, свързани с римското общество и с магистратурата, по отношение на Германия, придава на тази страна нещо от картината на древна Спарта. Аз самият подозирам, че в случая става въпрос за една твърде слаба племенна власт. „Ако някой от племенните първенци (princeps) е казал на събрание, че желае да предвожда разбойническа акция, то, които желаят да го последват, заявяват това. Тогава всички, които одобряват мотивите за тази експедиция, както и самия него за предводител, се изправят вкупом и му обещават своята подкрепа — така спечелват всеобщата похвала на мнозинството. Някои от тях обаче, които не са го последвали, след като са обещали, се считат за дезертьори и предатели и към тях се проявява недоверие във всяко отношение.“ По този начин се превъзнася достойнството на германския воин като представител на едно общество, основано на честта. В същото време, при внимателен прочит на същата тази страница от Галската война, става ясно върху какви институции е основана тази чест или нейното привидно проявление. Военачалникът може да вземе със себе си единствено доброволци, хора, които го одобряват, на които той несъмнено дава обещания за богата плячка и към които отправя ласкателства. Никой не е длъжен да го последва: за мнозина е достатъчно да похвалят военното му начинание и да се приберат у дома по живо, по здраво. Що се отнася до онези, които се отричат от дадената дума, върху тях пада печатът на безчестието и недоверието, но дали този печат не може рано или късно да бъде заличен? В Рим и Спарта дезертьорите се наказват със смърт, а това се отнася и за някои галски „градове“.
С други думи, тези воини не дължат никому пълно и безусловно подчинение, било на военачалник, било на държава, ако въобще би могло да се говори за такава. Несъмнено за тяхната мобилизация съдейства силна обществена принуда, отражение на съществуващата оскъдица. Ала те неизменно отиват на война по своя собствена воля и по силата на присъщото им чувство за чест. В общества, където властта на вождовете е твърде слаба, водеща идеология е добродетелта на отделния воин. В това отношение средновековното „рицарство“ напомня по-скоро това германско схващане за „добродетел“, отколкото някаква обществена или военна дисциплина като тази в Рим, където функциите са поети изцяло от водача. Дали тя не е въплъщение на композитния идеал за една аристокрация, която не признава игото на стриктно прилагания закон?
Междувпрочем Цезар силно идеализира Германия. Други гръко-римски автори се придържат все пак към наложилия се стереотип на непостоянния и гневлив германец — варварин в пълния смисъл на думата. Страбон говори за ролята на жриците като подбудителки на войните. Те следват германските воини, прерязват гърлата на пленниците и правят предсказания по изтичащата им кръв. По своята свирепост германците ни най-малко не отстъпват на древните гали. Яростта е отличителна черта и на двата народа: у Страбон тя е галска, у Сенека — германска. И двамата я разглеждат като естествена черта. Ние все пак бихме могли да се запитаме дали тази ярост не е качество, неизбежно породено от враждебност, и ако на моменти става причина за необмислени изблици, то това се дължи на липсата на дисциплина по римски образец, а ако бързо се уталожва, то това означава, че варваринът се е изморил и че след като се е сдобил с някаква плячка, вече нищо не го задържа.
И дали най-сетне Цезар, който успява да завоюва Галия благодарение на царящите в нея раздори, на сблъсъка между най-малко две групировки, не подценява съществуващите в самата Германия раздори? Докато описва в Анали и История римските кампании през I век от н.е., Тацит, напротив, разкрива до каква степен римските военачалници умеят да се възползват от германските междуособици и от липсата на каквато и да било дисциплина, когато е налице възможността да се награби плячка.
 

Германският идеал според Тацит
 
В своята книга Германия, писана сто и петдесет години след Цезар (около 99 г.), Тацит е далеч по-сдържан по въпроса за сходството на тази страна с Галия. По това време последната вече е романизирана. През 47 г. император Клавдий дава достъп на галската аристокрация до всички длъжности на римската магистратура и не след дълго сред сенаторите и римските „конници“ се появяват галски фамилии. Не е изключено самият Тацит да е потомък на някоя от тях, макар умът му да е изцяло насочен към съдбата на Империята и на римската цивилизация като цяло. През 69 г. галският елит масово отказва да се включи в бунта на батавите под водачеството на германеца Цивилис, приятел, а по-късно враг на Рим, тъй като не вижда никаква изгода от това. След това Рим успява да укрепи позициите си в Южна Германия, като основава там провинция Горна Германия.
В Германия Тацит изрично подчертава, че гражданските войни в тази страна са полезни за сигурността на империята. Нима бруктерите не се избиват помежду си пред очите на римляните и „за тяхна наслада“, подобно на гладиатори? „Когато Империята е под заплахата на неотвратими бедствия, най-доброто, с което може да ни зарадва съдбата, това са разприте между нашите врагове.“ На днешните коментатори е известно, че всичко завършва с „германското нашествие“ в империята, и от това заключават, че авторът вече се бои от неотвратимостта на това нашествие и съзнава, че тези разпри само го отлагат във времето. Пиер Гримал от своя страна отбелязва, че Тацит предвижда едно евентуално присъединяване на цяла Германия към империята. Най-малкото Тацит си задава този въпрос, без да стигне до окончателно становище по него, както и по много други, които засяга в това свое нееднозначно съчинение. Действително през I в. в Германия има голям брой римски търговци, а местните вождове (duces) и крале се стремят да извлекат изгода от подкрепата на Рим в борбата за надмощие и за разширяване на своята власт на местно равнище. По всичко това Германия прилича на Галия един век преди Цезар. Нима провинция Горна Германия, съседна на раздирани от междуособици области, не напомня предмостие, каквото представлява навремето Нарбонска Галия?
Ала през 99 г. положението в Германия, което най-напред описва Тацит, е твърде сходно с това, което откриваме у Цезар, и едва във втората част на Германия, където последователно се отрежда място на различните нейни народи, можем да говорим за някакви нюанси. „Най-близките до нас познават цената на златото и среброто заради приложението им в търговията“ и „различават нашите монети, като отдават предпочитание на някои от тях“. Що се отнася до войнствените херуски, победили през 9 г. Квинтилий Вар, сега те са съвсем миролюбиви. Изглежда, че у тях германският идеал е изпаднал в забвение. Той продължава да живее по-скоро у хатите, разгромени неотдавна от Домициан (83 и 88 г.). Остава да се види каква степен на кръвожадност той им приписва в действителност (както и на свебите с техния свиреп вид).
Като цяло Тацит потвърждава възгледите на Цезар за германците. Той дори подчертава контраста между тях и галите, като осмива две от техните племена, треверите и нервиите за тщеславието, с което напомнят своя „германски произход“, сякаш „хвалбата с подобно родство би могла да ги избави от сходството с галите и с тяхната вялост“! Докато по времето на Цезар съседството с германците и войните с тях все още продължават да поддържат жива воинската доблест у галите, то сега тя се намира в пълен упадък. Германия на Тацит е далеч по-чиста откъм контакти от тази на Цезар и е почти толкова сурова, поне що се отнася до доминиращите народности и доколкото не става въпрос за труд и за излагане на горещини…
Младите германци получават сурово възпитание без разлика дали са свободни или зависими и без право да доближават девойките. Те са калени, целомъдрени и гостоприемни и предпочитат да живеят в гордо усамотение. „Възможност за разточителство им дават единствено войната и грабежите. И много по-трудно е да бъдат убедени да орат земята и да очакват цяла година прибирането на реколтата, отколкото да се сразят с врага и да получат рани. Нещо повече, според техните разбирания да добиваш с пот на чело нещо, което може да бъде спечелено с проливане на кръв, е проява на леност и малодушие.“ С други думи, те гледат отвисоко на онези, които се трудят с пот на чело заради тях, като робите и зависимите, за които ще стане въпрос по-нататък, и оставят цялата домакинска работа на жените и децата.
Тацит идеализира германците в по-малка степен от Цезар. Дали всъщност не си дава сметка, и то твърде уместно, че „целият им живот“ не е съставен от сражения? Когато не се готвят за война, „те много често ходят на лов, но през повечето време не правят нищо, отдавайки се на сън и чревоугодие“. Така нерядко изпадат в пълно бездействие и проявяват „удивителната противоречивост на своята природа, тъй като едни и същи люде обичат леността и ненавиждат покоя“. Такива са преди всичко вождовете (princeps), които получават от племената натурален данък за задоволяване на своите потребности, но няма никакво съмнение, че това се отнася за цяла класа воини, които са „свободни“. Те биват възпитавани сред лишения заедно с робите и биват отделени от тях на определена възраст, когато „тяхната доблест получи признание“.
По това време те се занимават с дела, които не са непременно свързани с войната, нито със събрания, за да вземат решения за тяхното водене, а се отдават на гощавки, по време на които се опиват! Още една подробност, която е убягнала на Цезар, защото „ако бъде насърчена тяхната склонност към пиянство и ако им се дава да пият толкова, колкото им се ще, те биха могли да бъдат сломени чрез пороците толкова лесно, колкото и чрез оръжие“.
Така в страната на воинската доблест намират място пиянството и безделието. В действителност, противно на твърдението на Цезар, алтернативата не е между земеделието и войната, а между земеделието и безделието в интервалите между войните, защото, както стана ясно, знатните воини живеят на гърба на своите жени, деца и роби. Единственото място, където те леят пот, са горещите бани.
Германия на Тацит, която представлява далеч по-богата картина на страната, от тази, която рисува Цезар, потвърждава първенството на воинската доблест над строгото подчинение, но тя се нуждае от известно насърчение.
В VI книга на Галската война Цезар възхвалява германците, но колкото възторжено, толкова и накратко, така че в крайна сметка читателят не може да открие нито забележителни картини, нито запомнящи се разкази. Тацит, напротив, е художник, който държи именно на това: той обича не само кратките формулировки, принципните опозиции, но също така зрелищата и перипетиите.
Така според него германците почитат на война един герой или божество, което римляните асоциират с Херкулес или Марс. „У тях има също така заклинания и възгласи, наречени «бардит», които разпалват бойния плам и по тяхното звучене гадаят за изхода на сражението. След това те или плашат врага, или треперят пред него в зависимост от това как звучи песента на тяхната войска. При това обръщат внимание не толкова на гласовете на воините, а дали са се показали единни в своята доблест. Стремят се преди всичко към острота на звученето и последователното извисяване и затихване на напевите, като за тази цел доближават до устата си щитовете, за да могат отразените от тях възгласи да придобият пълнозвучие и мощ.“ По същия начин през 1809 г. виконт Дьо Шатобриан изпълва с въодушевление сърцата на французите, изпращайки своя герой Евдор (един от бъдещите мъченици) да слуша през IV в. бардитът на франките при устието на Рейн. По този начин предвещава бъдещата победа при Аустерлиц (1805 г.), а не например изхода от сражението при Ватерлоо (1815 г.)!
На тръгване те „вземат със себе си в битката някои извадени от свещените гори изображения и светини. Освен това бойните дружини не се съставят по силата на обстоятелствата и не представляват случайни сборища, а са основани на семейни връзки и кръвно родство, което поощрява тяхната храброст. Освен това близо до тях се намират близките им, така че те чуват воплите на жените и плача на децата, а за всеки от тях това са най-свещените свидетели и няма нищо по-ценно от една тяхна похвала. Те показват получените рани на майките и жените си, които без боязън ги изброяват и преглеждат, и доставят на сражаващите се храна и насърчение“. Освен това се знае как „неведнъж се е случвало изпадналата в смут и готова да побегне войска е била спирана от жените, които са отправяли към воините молби и с разголена гръд са преграждали пътя им за отстъпление“. В такива случаи мъжете им са били възпирани от мисълта, че те могат да попаднат в плен у неприятеля…
В случая са споменати или подсказани много подробности с възхитителната стегнатост, характерна за стила на Тацит. На армията в същинския смисъл на думата, каквато е римската, в която вътрешната спойка до голяма степен е „плод на случайността“ и се поддържа чрез дисциплина и заплащане, той противопоставя народа-армия на германците, където взема участие цялата общност и където воините се сражават в името на доблестта, насърчавани от своите близки. Участието на жените, които подбуждат сражаващите се, се среща и у други гръко-римски автори (по-конкретно у Страбон). Дори в случаите, когато става въпрос за ограничени войни между съседни племена, в които жените не вземат участие, в тях се включват цели обществени групи, които Тацит описва ту като дружини от по сто души по землячески признак, ту като съратнически кръгове около военачалниците, в които цари свещена надпревара по храброст. Струва ми се, че в случая е нужно въвеждането на специфично понятие, което да бъде противопоставено на постоянната професионална армия, и тъй като такова е налице през Средните векове, а именно опълчение (ost), то занапред ще употребявам именно този термин.
Независимо дали става въпрос за опълчение, съставено от общностна група или от съратническия кръг на някой вожд (princeps), храбростта получава насърчение единствено от чувството за чест и от страха пред позора.
Въпреки това, в пространно описаната сцена с жените и децата, ние виждаме как тези горди воини изпадат в смут и се налага да бъдат насърчавани от жените. Що се отнася до показването на раните, то тази подробност отново подчертава ролята на жените, но в същото време е двусмислена, тъй като майките и съпругите могат да сметнат стореното за ненапълно достатъчно. В това отношение тя напомня сътворената през XII в. във Франция Песен за Раул дьо Камбре, в която Готие и Берние са изгубили толкова кръв, че подбудителката към отмъщение променя тона и започва да призовава към мир.
Това са все изпълнени с болка епизоди, когато изпадналите в ожесточение жени се надпреварват да насърчават мъжката храброст. Впрочем зестрата при германските съпруги се състои от оръжия. При това тя не се дава от жената на мъжа, а от мъжа на жената и съдържа „не женски украшения и накити за младоженката, а волове, обязден кон, щит с фрамея и меч“. Оръжия, предназначени за младоженка! В действителност тя няма сама да ги използва, подобно на някаква амазонка, а по този начин става съпричастна със своя съпруг и бъдещите си синове, и е призвана да насърчава тяхната воинска доблест. „Така й подобава да живее и да ражда деца. Полученото ще бъде връчено цяло и непокътнато на синовете, сетне поред то ще бъде предадено на снахите и ще премине към внуците.“
И ако при това техните синове и внуци не проявят достатъчно твърд характер, то за това те нямат никаква вина. Тацит не дава уточнения за произхода на оръжията, връчвани по време на „посвещаването“. Когато по време на „народното събрание някой от старейшините, бащата или един от родствениците връчва на юношата щит и фрамея“, дали това е част от зестрата на неговата майка? Ако не винаги, то поне в някои от случаите? Тацит подчертава факта, че по този начин младежът придобива право не само да взема участие във войните, но и в обществения живот с всички негови дейности. Според него това е равнозначно на тогата за знатния римлянин: „Преди е бил част от семейството, а занапред принадлежи на държавата.“ По-горе обърнах внимание на сходството с казаното от Цезар за бащината власт при галите, която напълно се различава от принципите на възпитание в гръко-римския свят. Необходимо е тази „държава“, „общността“ да признае на младежа правото да носи оръжия, без които „той няма място в обществените и личните дела“.
Немислимо е освен това тези оръжия да бъдат изгубени по време на сражение. Изоставянето на щита на бойното поле е „връх на безчестието“ и при такива случаи достъпът до свещенодействията и до „народните събрания“ бива забранен.
Така връчването на оръжията има смисъла на призив за придобиване на воински почести. Никъде не се споменава за наличието на някакво предварително изпитание или поне „въвеждане“. Що се отнася до доказателствата, те трябва да дойдат след връчването на оръжията в последователност, характерна и за средновековното посвещаване, която го отличава от въвежданията. Твърде показателно е, че веднага след като пише, че занапред младежът принадлежи на държавата, подобно на римлянина, получил правото да заема магистърски длъжности, Тацит описва как същият този младеж незабавно става част от съратнически кръг, който силно напомня средновековния васалитет.
„Дори при съвсем млади хора знатният произход или големите заслуги на бащата печелят благоволението на вожда (princeps)“ или „печелят достойнството на вожд“ — тук Жак Пере предлага два варианта на превод. „Те се присъединяват към по-силните и опитните и не се срамуват от мястото, което заемат сред своите другари.“
Съвсем същият проблем възниква и при съчетанието на зависимост и чест при „феодалната“ клетва. Тук все пак липсва подобен ритуал, а в известен смисъл има поемане на задължение, както и наличие на определени „степени“ в поверения на вожда съратнически кръг. Това все пак ни дава възможност да не смесваме факти от стотната година с такива от хилядната.
Обръща се внимание освен това, че тези елитни дружини не са достъпни за всеки. Критерий за избор са престижът на дедите, заслугите на бащата, тоест всеобщото признание. В същото време няма никакво съмнение, че мисълта за предците сама по себе си е призив към младежа да се отличи. По този начин знатността и добродетелта непременно трябва да се съчетаят, за да бъде спечелено уважение. Трябва да бъдат положени всички усилия това съчетание да изглежда естествено, да бъде „установено“ в повечето случаи.
„Вътре в дружините бойците упорито се съревновават помежду си за благоволението на вожда, а вождовете пък се стремят тяхната дружина да е най-многобройната и най-храбрата.“
След това дружината се сражава или по-скоро влиза в схватка: „А когато се стигне до схватка, срам за вожда е, ако бъде надминат по доблест, срамно е за дружината да не се изравни по доблест със своя вожд. А да напуснеш жив боя, в който е паднал вождът, означава безчестие и позор за цял живот; първо задължение на неговите другари е да го защищават, да го пазят и да извършват подвизи за негова слава.“ Така се очертава поляризация по отношение на вожда (princeps) по време на сраженията, когато, както по всичко личи, на бойците остава време да се оглеждат и да преценяват извършените подвизи. Нека обърнем внимание преди всичко на факта, че вътре в институцията, наречена военна дружина, всички превъзнасят храбростта на вожда, но самият той е подчинен на същите изисквания, както и неговите „другари“. Той постоянно бива подлаган на изпитание от общността и трябва да се състезава с другите вождове. Именно в това отношение германското общество рязко се отличава от римското, родее се с „първобитните“ военни общности в Америка, Африка и Евразия, а, от друга страна, предшества средновековното рицарство.
И така, всички бойци са подтиквани от чувството за чест. В същото време е необходимо тази чест да получи материално изражение, което да осигури известни наслади след положените усилия. „Многобройна дружина може да се поддържа единствено чрез насилие и война. От щедростта на своя вожд те искат боен кон, жадната за кръв и победоносна фрамея. Що се отнася до препитанието, то неговата трапеза предлага прости, но изобилни ястия, които служат за отплата.“ В крайна сметка „източник на подобно разточителство са единствено войната и грабежите“. Нима е възможно чувството за чест на воина напълно да изключва материалните облаги? Нима може да се говори при него единствено за духовни стимули?
Простодушни и грубовати според Тацит, германците от 100 г. разполагат също така с твърде оскъдна екипировка. Единствените им средства за отбрана са щитовете. Въоръжението им е съставено от леко копие, наречено фрамея, и от дълго копие. У тях конницата нито има решаващо значение, нито превъзхожда кой знае колко пехотата, с която действа в един боен ред. Тацит специално подчертава липсата на каквото и да било предимство на конника по отношение на пехотинеца. Двамата се сражават рамо до рамо и си помагат. Някои германски народи влизат в сражение предимно на кон, други пеша, но това не прибавя нищо към славата на първите и не отнема нищо от тази на вторите. Конницата не разполага с онези предимства, на които се радва по-късно, през Средновековието: конете нямат стремена, а и самите те не се отличават нито с красота, нито със сила.
Трябва ли обаче конницата да се пренебрегва? И не е ли уместно да бъде подчертана нейната роля, особено що се отнася до древните гали преди времето на Цезар, когато у тях все още съществува сходство с германците, техни първи братовчеди, както и символичното значение на коня, който е признак на престиж? Нима знатните „другари“ на вожда не изискват в замяна на проявената храброст „боен кон, жадната за кръв и победоносна фрамея“? Този факт просто се споменава, но все пак е налице.
Несъмнено съществуват несъответствия както между различните народности в Германия, така и в сведенията, които Тацит дава за тях. Така например аристократичните тенденции са повече или по-малко изразени. Ала нима те не са налице навсякъде? И това се отнася както за германците у Тацит, така и за много други войнствени „варварски“ народи, описвани от гръко-римските автори, като например за галите у Страбон или по-късно за аланите и хуните у Амиан Марцелин: всички те са пристрастени към войната, всички те се приучват към нея. Едни се отличават със свирепост, други с добродетели при неизменното наличие на някакъв зрелищен войнствен ритуал или обичай, а на пръв оглед представляват еднородно обществено цяло. В действителност подобно гледище се дължи на тяхната идеология, която възхвалява принципа на солидарността, или пък самото общество се свежда до неговия елит, докато онези, които служат или най-много се трудят, остават незабелязани. Ала така или иначе всички тези общества са доминирани от някакъв елит, чийто обхват е изключително труден за определяне.
При германците е налице поне една институция с определено аристократична същност: анализираната от Тацит военна дружина на вожда. По много свои черти тя напомня набирането на доброволци у германците, за което навремето пише Цезар. Въпреки това у Тацит се създава впечатлението за по-институционализирана и обособена общност, по-независима от събранието на отделното племе. Уместно е да се мисли, че става въпрос за наличие на еволюция в статута на германските вождове, по-осезаема може би при източните германци, чиито „принцове“ се замогват от търговията по пътя на кехлибара.
В Германия на Тацит се описва набирането на съратници у няколко племена, като при това се откроява междуетническа елитарност. „Ако общината, в която са родени, закостенее в продължителен мир и безделие — значи и това може да се случи в една пристрастена към войната страна — мнозина знатни младежи се отправят към племената, въвлечени в някаква война.“ Тацит съвсем уместно напомня: „Този народ [германският] презира мира, защото сред превратностите на битките могат по-лесно да се прославят.“ Ала дали в действителност господстващата класа не е тази, която презира мира или поне привидно проявява подобно презрение?
Особено що се отнася до вождовете: „Тяхното величие и могъщество се изразява в това да бъдат непрекъснато обкръжени от голяма тълпа отбрани младежи, които са тяхна гордост в мирно време и опора по време на война. Онези, чиято дружина се отличава по своята численост и доблест, стават известни и се прославят не само сред своите, но и у съседните народи.“ Най-прочутите вождове приемат пратеничества и дарове „и нерядко само мълвата за тях е достатъчна да предотврати войната“.
На основата на подобно твърдение бихме могли да си зададем въпрос относно етническите граници между отделните германски „народи“. Дали притокът на хора към вождовете не води до промени в принадлежността? Несъмнено съревнованието по храброст между народите не е безкористно: от привличането на елит от знатните воини пряко зависи самата им съдба.
Подобна мобилност е твърде вероятна и поради факта, че обществените институции на всяка от тези „общини“, които Тацит нарича също така „народи“, не притежават силата на съответните гръцки и римски институции. Те много повече напомнят тези на галите, при които, по признание на Цезар, патроните на една клиентела изместват магистратите и осъществяват функционални връзки между отделните общини. Ала в същото време дали германските общини разполагат действително с възможностите на галските, които организират много по-сложен обществен живот, белязан от търговия, занаяти, и разполагат с укрепени градове, каквито в Германия все още няма?
Все пак родството на германското народно събрание (concilium) с това на галите от времето на Цезар е напълно очевидно. „Когато тълпата реши, че е дошло време да започват, всички се явяват със своето оръжие. Жреците ги призовават да пазят тишина, като в това отношение имат право да наказват непокорните. После биват изслушвани царят или старейшините в зависимост от възрастта, от тяхната знатност, от бойната слава, от красноречието, а те въздействат повече чрез убеждение, защото не разполагат с власт да дават заповеди.“ Едва след това речите им получават присъда чрез неодобрителен ропот или възторжено дрънкане на оръжие.
Походът на армията или по-скоро на онова, което нарекохме опълчение, по време на войната, решението за която е взето от подобно събрание, се ръководи по същия начин. Вождовете прибягват до личен пример, а не чрез действително командване като римския imperium, За да увлекат войската, те трябва да бъдат образец, като се сражават в първата редица, „привличайки погледите и предизвиквайки възхищение“. Впрочем „никой няма право да наказва със смърт, да поставя в окови, нито дори да подлага на бичуване, освен жреците, а и те правят това не като наказание или поради разпореждане на вожда, а по волята на бога, който, както те сами вярват, се намира сред бойците“. Освен това по време на битката те получават насърчение от светините и от възгласите на жените.
Не би могло да се твърди, че тези германски вождове заедно с хората, които привличат към себе си със своите качества, а може би и чрез скъпи подаръци, представляват обособени единици, които подкопават единството на „общината“. Напротив, именно те са гръбнакът на същите тези „общини“, чиято здравина и съдба до голяма степен зависят от тях.
Тези „събрания“ са съставени от представители на „народа“ по „области и кантони“ (Цезар) или „области и селища“ (Тацит). Според Цезар тази местна организация дори има първостепенно значение: по време на война няма общ магистрат, а правосъдие раздават единствено вождовете (princeps) на съответното местно равнище. Тацит приписва още повече правомощия на народното събрание, тъй като то раздава правосъдие както за тежки престъпления, така и за по-незначителни нарушения. Именно то посочва вождовете и техните заместници, на брой сто, „излъчени от народа“ на местно равнище. Несъмнено тези сто души представляват ядрото от пехотата на германското опълчение. По-късно „стотицата“ се появява у различни народи от ранното Средновековие.
С други думи, едни и същи институции и едни и същи хора действат по време на война и раздават правосъдие. Тази особеност се наблюдава през ранното Средновековие и през неговия разцвет поне до XII в., и смятам, че това дава основание за употребата в това изследване на понятията опълчение (ost) за „армия“ и събор (plaid) както за „събрание“, така и за „съд“, без да се имат предвид, естествено, модерните им тълкувания.
Тази две институции взаимно се допълват. От друга страна, те представляват конкретна форма на обществения живот, до която се прибягва при изключителни обстоятелства, тъй като не съществуват нито професионални военни, нито професионални съдии, нито пък постоянни и обособени военни и съдебни институции. Принципът на съчетание между опълчение (ost) и събор (plaid) стои в сърцевината на германския идеал, а по-късно, възроден и обогатен, се проявява под формата на рицарски идеал. С други думи, тези идеали могат и трябва да получат конкретно въплъщение, за да осъществят своята обществена функция в цялата й пълнота. Воинът винаги е управител и именно това е пресечната точка на войната и правосъдието, с други думи, на силата и правото.
Би ли могло обаче да се говори за правосъдие в едно общество, което приема и насърчава отмъщението?
 

Границите на насилието
 
За германските народи, или поне що се отнася до техния военен елит, е характерна известна свобода. Както вече видяхме, в това се състои смисълът на „добродетелта“, разбирана като благородна непосредственост. Все пак Тацит мимоходом споменава за отрицателната страна на тази система по повод „събранията“ или plaid, свиквани при новолуние и пълнолуние. „Тяхната свобода носи известно неудобство, състоящо се в това, че не всички се стичат едновременно и не така, както биха се събрали по заповед.“ В История и Анали той се спира по-обстойно върху липсата на дисциплина у германците и за вредите, които насят на някои народи неразбирателствата между вождовете; между съперниците се наблюдава не само благородна надпревара по храброст, но и вражди, които носят смърт.
Както се отбелязва в една от най-известните глави на Германия, „задължително правило е да бъдат приети като свои както враждите, така и приятелствата на бащата или на друг роднина“. Авторите от XIX в. често цитират този текст като доказателство за насилието, което цари в това общество. Мнозина от тях обаче пропускат продължението на същото изречение, което гласи: „Впрочем тези вражди не прерастват в непримиримост, тъй като у тях дори убийството може да се откупи срещу определен брой глави едър и дребен рогат добитък, а дял от обезщетението получава целият род, което е от полза за общината.“ Ако бъде прочетено докрай, изречението на Тацит относно отмъщението у германците свидетелства за съществуването на система за уреждане на конфликтите. Въпреки модерните предразсъдъци срещу отмъщението не може да се каже, че това общество е раздирано от непрестанни схватки между отмъстителни люде. Причастността към враждите на близките е въпрос на дълг или поне така се твърди. И дори след подобно заявление не се преминава направо към действие, а се проявява готовност за приемане на обезщетение, „спогодба“ при кражба или нанесени удари, или определяне на „кръвнина“ при убийство. За подобна система бих възприел понятието файдална, от faidus в Салическия законник на франките, което означава едновременно „отмъщение“ и „спогодба“. Употребата на подобен термин ще позволи по-нататък обозначаването и на двете едновременно.
Така германците разполагат с правосъдие за уреждане на споровете било в местен мащаб (за което говори още Цезар), било от страна на събранията. Бихме искали да научим нещо повече за това правосъдие. Дали то бива задължително налагано на спорещите страни? Това е малко вероятно, като се има предвид онова, което ни е известно за статута на отмъщението в тези общества. Алтернативата обаче не е само и единствено между съдебната институция и частната война, тъй като са възможни и частни помирения, вероятно под формата на разменени любезности.
Действително такива помирения се осъществяват по време на пиршествата, на които всички отиват въоръжени. Там виното разпалва страстите, което нерядко води до ранени и убити. В същото време, ако се вярва на Тацит и на неговите осведомители, тези моменти, когато всеки открито изразява онова, което му е на сърцето, са твърде благоприятни и за постигане на споразумения. В крайна сметка пиршествата почти винаги изпълняват функцията на „събрания“: „Най-често обаче те разговарят за помирение на враждуващите, за сключване на бракове, за избор на вождове и най-сетне за мир и война.“ Или по-скоро — уточнява Тацит — тогава се слага началото на преговорите, а решенията се вземат на другия ден на трезва глава.
По този начин германците са представени по-скоро като добродушни, отколкото като отмъстителни люде. Малцина историци от XIX в. обаче са обърнали внимание на това. В действителност глава 21 от Германия съдържа ред и половина за враждите и четири за решаването им чрез спогодба, както и дванадесет за необикновеното гостоприемство на германците помежду им, независимо дали са канени, или не, дали са познати или непознати. Оставаме с впечатлението, че макар и приветливи по време на мир, по природа те си остават воини, но така или иначе подобна любезност и щедрост са достатъчни, за да направят техния портрет на свирепи варвари далеч не толкова еднозначен. На тръгване гостът може също така да поиска да вземе за себе си някоя харесала му вещ, която незабавно му бива дадена, като „със същата лекота от него може да се поиска нещо в замяна“. Тацит ни уверява: „Те се радват на подаръците и не смятат за свой длъжник оногова, когото са дарили, нито пък не се смятат длъжници за това, което сами са получили в дар.“
Трябва ли в такъв случай да поставим на щанда за изгубени парадигми теорията на антрополога Марсел Мос за съревнованието на дар срещу дар с всички нейни проявления през XX в.? В никакъв случай. От архаичните общества до наши дни съществуват начини на поведение, които са ефикасни само ако тяхната функция привидно бъде отречена. Така че проявите на задължителна щедрост, предназначена да задължи партньора (или съперника), са в действителност прояви на привидна добродетел. Нима да се каже на другия, че от него не се очаква отплата, не означава да му се отправи предизвикателство? Той е напълно свободен да не го последва, но в такъв случай изпада в слаба позиция. Безкористното гостоприемство в действителност се оказва не толкова идеал, колкото идеология.
Що се отнася до роднинската подкрепа във враждите, Тацит я разглежда като израз на чувство за дълг и по този начин, между другото, нанася сериозен удар върху римския мит за безразсъдната варварска ярост. След това, показвайки до каква степен германците са склонни да преговарят, той дава да се разбере, че декларираната готовност за насилие обикновено не се осъществява. Дали единствената причина за това е гражданското съзнание? Бихме могли да се обзаложим, че в случая определена роля играят и материалните обезщетения. Ала размяната на отмъщението срещу облаги е проява на корист, която е по-добре да не бъде признавана открито.
Дали европейските пътешественици и етнолози, които прибягват до понятието „рицарство“ по повод военния елит на бедуини, а също ирокези и други индиански племена, не са в основата на погрешното впечатление за отсъствие на материални облаги и на стремеж към господство? Те нерядко биват подведени от симпатията си към своите събеседници с „царствена“ осанка въпреки оскъдицата, в която живеят, или пък от трагичното величие на воините, които обществото излага на опасност, без в замяна да им дава каквато и да било власт. Така през 1977 г. Пиер Кастр оплаква „злочестата съдба на дивите воини“ от южноамериканското племе гуайкуру, у които той открива „нещо рицарско“. Подобни изрази не бихме открили у Клод Леви-Строс или у Пиер Бурдийо, защото те не са толкова романтични. Може би със скалпела на структурализма и на критическата социология в ръка те не обръщат достатъчно внимание на човешката душевност?
Тацит идеализира по-малко от Пиер Кастр и повече от Пиер Бурдийо. В неговото описание на това общество от свирепи воини може да се открие едно тънко взаимодействие. Може това общество да не е било „раздирано от насилие“, а само основано върху определено съотношение на силите и структурирано посредством надпревара, подчинена на относително ясни правила. Нека обобщим онова, което представя в Германия на Тацит германските племена като свирепи по-скоро на думи и държание, отколкото на дела.
Между войните са налице периоди на мир. Въоръженият ескорт на военачалника и дори самите оръжия през тези периоди служат за украшение. А знатните младежи, които понякога влизат в този ескорт, са напуснали „общината, където са родени“, защото тя е закостеняла от продължителния мир.
Сред народите, за които се говори във втората част на Германия, някои са по-малко войнствени от други. Такива са хавките на северозапад, вероятни предшественици на саксите. Те са „най-благородни сред германците“, защото „предпочитат да бранят своето могъщество, опирайки се единствено на справедливостта. Освободени от алчност и властолюбие, невъзмутими и заети със собствените си дела, те не предизвикват войни и никого не разоряват с грабежи и разбойничества.“ Следователно те не прибягват до неправди, тоест до военни нападения срещу съседни народи. Просто „държат оръжията си винаги в готовност с многобройна войска и коне“. Ето защо „дори по време на мир мълвата за тях продължава да живее“.
В случая с хавките обаче, изглежда става въпрос за изключение, тъй като набезите на много други народи допринасят за името, с което се ползват германците като цяло. Хатите, които обитават южните области и са сред предците на франките, дават удивителни и изпълнени със свирепост обети, „привличайки вниманието и на врагове, и на приятели“. Впрочем, „дори в мирно време, те не се стараят да си придадат по-малко дива външност“. Те нямат нито дом, нито земя и се препитават, като гостуват у другите, тоест подчертават своята войнственост, за да могат по-успешно да живеят на чужд гръб като господари. В този смисъл те са по-близки от хавките до войнствения идеал (или до словесния портрет) от първата част. Те са „повече германци“ от останалите германски народи и се отличават с „крепко телосложение“ и „необикновена непреклонност на духа“.
Въпреки това хатите не съответстват на наложилата се представа за безразсъдния варварин. „В сравнение с останалите германци, хатите са изключително благоразумни и предвидливи“: те запазват бойния строй, отлагат нападенията, когато това е необходимо, и „най-сетне повече разчитат на вожда, отколкото на войската, което е твърде поразително и е прието единствено от римляните с тяхната военна дисциплина“. Ето откъде всъщност те са взели образец, тъй като у тях е налице действително сходство с римляните, като например ролята на пехотата. В нея е „цялата им сила“, съчетана все пак с действията на конницата. Освен въоръжение техните пехотинци носят със себе си „железни сечива за труд и провизии“. Така те могат да организират същински военни походи. Накрая Тацит прави обобщение, противопоставяйки две понятия: „Докато другите германци вземат участие в схватки, то за хатите трябва да се каже, че воюват.“ С една дума, те действат като римляните…
Противоположен е случаят с херуските, които живеят „редом с хавките и хатите“. Те са прославили оръжието си по времето на Арминий (през 9 и 16 г.) и дори в известен смисъл по времето на Италик (през 47 г.). По-късно не са подлагани на нападения и „се радват прекалено дълго на безметежен и поради това действащ отпускащо мир“. Това е грешка от тяхна страна, защото „да живееш в обкръжението на хищни и силни народи и да се надяваш, че ще те оставят в покой, е жестока заблуда“. В същото време, както отбелязва съвсем реалистично Тацит, победителят, а не миролюбивият е този, който си спечелва име на умерен и честен, като с тази ужасна мисъл, между другото, разобличава митовете, свързани с всякакво бъдещо рицарство! „Ето защо херуските, които до неотдавна са били смятани за добри и справедливи, сега биват наричани лентяи и глупци, а сполуката на победителите-хати се приписва на тяхното високомъдрие.“
Оказва се, че справедливостта може да стане причина за провала на един народ, когато става дума за Германия, където никак не е добре да си кротък. Без съмнение народите-победители се разрастват от притока на воини от други народи, които първоначално подражават на хатите във външния вид, тъй като техните дълги коси са се превърнали за съседните народи в признак на лична храброст.
На изток живеят „свебите“, които се стараят да се отличат по своята прическа, изразяваща у тях едновременно изисканост и младежка предизвикателност: „Те събират косите си отгоре на главата и ги стягат във възел.“ Това обаче съвсем не означава отказ от воинския морал. „По този начин те се стараят да си придадат по-величествен и страшен изглед, за да вселят страх у враговете си, когато тръгнат на война.“ Така да бъде, но дали прическите са толкова ефикасни, колкото и стремежът на хатите да подражават на римската дисциплина?
Дали религията на германците ги прави по-войнствени или, напротив, способства за смекчаването на техните нрави? На този въпрос съществуват два напълно противоположни отговора.
Налице са пророчици като Веледа, която насърчава воините, изображения в свещените гори, божества на войната, епически герои, както и жреци, които със своите присъди въвеждат известен ред във войската и наказват предателството. Подобно езичество действително е опора на свирепите нрави и постъпки. Трябва да се отбележи в същото време, че при връчването на оръжието на младия воин жреците не вземат никакво участие и отсъстват каквито и да било референции, свързани с божества или герои. Ето защо не можем да се съгласим с твърдението на някои историци от ново време, че средновековното християнство използва ритуала на посвещаването за борба срещу езичеството. Носенето на дълги коси от хатите и техните вождове, наследено по-късно от Меровингите, не означава непременно връзка с някаква езическа сакралност, от която уж се откъсват Каролингите, когато се възкачват на престола през 751 г.
Пак в антична Германия, но на север, на „остров в Океана“, съществува култ към Нерта, „Земята-Майка“, която си има светилище и свой празник, по време на който е забранено всякакво насилие. Учените от ново време понякога представят този обичай като предшестващ „Божия мир“ от XI в., пропускайки да отбележат, че в много религии съществуват подобни забрани по време и място. Ала ако религията на германците понякога възпира военните действия, това се дължи според Тацит на тяхното суеверие: „Никой не е така дълбоко проникнат от вяра в знаци и гадания с помощта на жребий.“ Жреците на племето прибягват до тях във връзка с „обществени“ дела, а фамилните жреци във връзка с „частни“ въпроси. При това те използват клонки от плодни дървета, парчета плат, слушат и наблюдават птиците или конете, а преди да вземат решение, извършват въпросния обред поне два пъти.
Означава ли това, че те често търсят предлог от свещено естество, за да не започнат война? Тацит не се изказва категорично по този въпрос с изключение на последния пример за предсказание, който дава. Когато трябва да „узнаят изхода от тежка война“, те „сблъскват в единоборство заловен при каквито и да било обстоятелства пленник от онези, срещу които се води войната, и някой избран за тази цел съплеменник, като двамата се сражават, използвайки присъщото на всеки народ оръжие. Победата на единия или на другия се приема като предсказание (prae-iudicium) за бъдещето.“ Това не е присъщият на Средновековието „Божи съд“ или двубой между двама, който има значение на битка между армии, тъй като единият от участниците е пленник. Въпреки това именно този вид дуели са един от начините за ограничаване на войните, без това да накърнява идеала за воинска доблест, и който класическото рицарство от XII в. издига до изключително важен принцип. Към него се прибавя и друго рицарско правило, тъй като очевидно в такива случаи е въпрос на чест, на феър плей, а именно към пленника отношението да бъде подобаващо на неговия ранг.
В този случай, подобно на „посвещаването“, за което съществуват диаметрално противоположни мнения, както при украсата при свебите, е налице една от бъдещите черти на средновековното рицарство. Като цяло може да се каже, че в антична Германия са налице в зародиш няколко присъщи на рицарството традиции, които в същото време са твърде различни по своя примитивен характер и начина си на прилагане.
Изглежда, езическата религия в една или друга степен успява да се приспособи към това „военно общество“, прибягвайки ту до насърчение към мъжество, ту към предлози за отлагане и започване на преговори. По-късно ще се убедим, че средновековното християнство с неговите призиви за мир и за справедливи войни изобщо не е „по-цивилизоващо“ и по-малко амбивалентно.
В настоящия труд ще трябва преди всичко да установим дали и до каква степен франкското, а по-късно феодалното Средновековие възприемат свирепия идеал на антична Германия и с какво този идеал се променя и се обогатява. Какви ще бъдат неговите проявления в различен контекст, при наличието например на могъщи крале и сеньори и на една далеч по-напреднала икономика и технология?
 

Ролята на вождовете
 
Междувременно именно чрез военни начинания, които носят плячка и откупи, германските вождове се борят за надмощие. Дали обаче в това отношение съобразяват ли се те непременно с идеала и не се ли сблъскват със сериозни препятствия?
Писани след Германия, История и Анали описват събитията през I в. от н.е. И от двете произведения са се съхранили само фрагменти, но в тях (редом с други факти) непрекъснато присъства случващото се в Германия. Нейните вождове и крале прибягват до споменатите вече в Германия институции и ценности, но този път можем да ги видим на живо благодарение на острия поглед на Тацит, който редом с поетичното си вдъхновение влага в написаното повече реализъм.
Между понятията, които Цезар и Тацит употребяват по отношение на властовите структури, съществува приблизително съответствие. В творчеството на последния местният вожд (princeps), натоварен с мисията да урежда споровете, е същият, който може да се отличи по време на народните събрания, единствено ако започне война, привличайки около себе си мнозина, на които да стане dux, като Тацит говори в същото време за съществуването на крале. Създава се впечатлението, че това не са три отделни власти, а по-скоро три етапа от една идеална възходяща линия.
На пръв поглед съществува отделен критерий за определянето на кралете и на duces (военните вождове). „Кралете си те избират измежду най-знатните, а вождовете — измежду най-доблестните.“ Ала знатният произход и доблестта се съчетават най-често в едни и същи личности. Тацит незабавно обръща внимание на една обща черта между тези две власти: те не са нито неограничени, нито произволни, а почиват върху личния пример и убеждението. Същевременно всички те трябва да се съобразяват с периметъра, запазен за жреците, които следят за спазването на правилата и изпълняват функцията на авгури.
Дали обаче отзвукът от победата през 9 г. над римските легиони на Вар не печели за херуския военачалник Арминий невиждана дотогава власт?
Когато през 16 г. Рим решава да си отмъсти, Германик, близък роднина на Август и един от приемните синове на император Тиберий, застава начело на похода срещу Арминий и неговия чичо Ингвиомер. Той описва пред римските войници слабите страни на германските воини. Отбранителното им въоръжение е лошо: те нямат нито броня, нито шлем, а щитовете им са слаби. „А телата им, колкото и страшни на вид да са и могъщи при кратко усилие, са неиздръжливи на рани; германците, без да се боят от позор, без да мислят за своите вождове, ги изоставят и бягат…“ С други думи, не всеки ден те са на висотата на своя идеал, който е преди всичко идеал на техните вождове. Налага се Арминий „със слово, с пример в боя и с презрение към понесените рани“ да укрепва тяхната храброст. В битката срещу римляните Арминий и неговите бойци са изправени пред избора да съхранят свободата си или да умрат. Когато в крайна сметка попадат в обкръжение, Арминий с последни усилия и благодарение на бързия си кон успява да избяга. „Той зацапал лицето си с кръв, за да не бъде разпознат. Според някои хавките, които се сражавали в спомагателните римски части, все пак го познали, но му позволили да се изплъзне. Същата доблест или хитрост позволили и на Ингвиомер да се спаси. Всички останали били избити.“
През XIX в. в Германия Арминий се ползва със завидна слава под името Херман. Така по време на войните през 1813 и 1870 г. срещу Франция на Наполеон I и Наполеон III той се превръща в символична фигура: Версенжеторикс, само че като победител… Струва си да бъде прочетен надписът върху паметника в Тевтобургската гора, достоен за картините на Каспар Давид Фридрих! Тук обаче го виждаме да спасява живота си, проявявайки несъмнена дързост, но като оставя войниците си да загинат. Човек като него трудно би могъл да стане герой на епопея. Нима в песни като тази за Роланд може да се бяга по подобен начин?
Оказва се, че дори Арминий не притежава в Германия авторитет, сравним с този на Версенжеторикс в Галия през 52 г. пр.Хр. При това натискът на римляните е несравнимо по-ограничен. През 16 г. император Тиберий принуждава Германик да прекрати военните действия, като го назначава за консул и го задържа в Рим, за да му попречи да продължи да жъне слава.
През 17 г. римляните само следят войните, които германските народи (gentes) водят помежду си в „надпревара за първенство“. Арминий застава начело на съюза срещу Маробод, който носи титлата „крал“. Тази титла го прави „ненавистен на неговите съплеменници“, но все пак не на всички, защото двата съюза са с изравнени сили. Сякаш за да постигне равновесие, чичото на Арминий, същият онзи Ингвиомер, който през 16 г. се бие рамо до рамо с него, сега преминава на страната на Маробод, тъй като неговият племенник го засенчва.
И така, „двете войски се устремяват в бой“, но вече е отминало времето, когато германците са се нахвърляли безпорядъчно върху врага. Още през 16 г. те са възприели нещо от римската дисциплина (в резултат от „продължителните войни срещу нас“).
Създава се впечатлението, че Арминий не заема напълно положението на римски пълководец (imperator), който отдава точни заповеди и след това следи за хода на битката, насърчавайки при необходимост войските, както постъпва Германик предишната година (16 г.).
Той е принуден по-скоро непрекъснато да подтиква бойците, да дири подкрепа чрез размахване на оръжието, както това става по време на народно събрание. Налага се да убеждава, да служи за пример: обхожда на кон редиците, припомня собствената си доблест, прославена чрез победата от 9 г., и в същото време нарича Маробод жалък страхливец и беглец, влязъл в съглашение с римляните, „предател на родината, заслужаващ да бъде преследван със същата безпощадност, с която навремето са били изтребени легионите на Квинтилий Вар“. В другия лагер обаче Маробод на свой ред се хвали и преди всичко превъзнася същия този Ингвиомер, който се сражава на негова страна, и твърди, че в него е въплътена славата на херуските, а не в безразсъдния измамник Арминий…
Нима може да бъде наречен измамник човекът, който е като Версенжеторикс за нашите приятели германците? Действително полемиката е в разгара си. Войната също, защото се разразява битка с неясен край. В един момент обаче тя внезапно е прекратена и вместо да продължи, Маробод предпочита да се оттегли на едно възвишение. В резултат войската му е отслабена поради многото бегълци. С други думи, без да бъде незначителна, тази гражданска война съвсем не може да бъде наречена ожесточено братоубийство. Напротив, в Аналите на Тацит неведнъж се споменава за усилията на вождовете да укрепят своята мощ, като оглавят самостоятелна войска, без да пренебрегват в определени моменти подкрепата на Рим, борейки се помежду си чрез слово и с оръжие. Веднага щом някой от тях вземе преднина, започва движение срещу него, нерядко с участието на негови приближени, и в резултат той губи покровителството на Рим, на което се е радвал дотогава. Налага се да бяга и най-често в края на краищата намира смъртта си. Надпреварата между самите германци и макиавелистката политика на Рим възпират най-амбициозните и поставят основата на една чисто аристократична система.
В това отношение твърде характерна е съдбата през 47 г. на един млад херуск с кралска кръв, получил възпитание в Рим, където към него се отнасят по-скоро като към съгражданин, отколкото към заложник. Този младеж на име Италик „имал красива външност и бил твърде умел в ездата и в боравенето с оръжие, както по германски, така и по римски образец“. По бащина линия той произхожда от херуските (от проримски настроения брат на Арминий), а по майчина от хатите. Става така, че херуските искат от Рим да им посочи крал. Точно те, победителите на Вар! Какво се е случило с тях? Тацит не дава подробности (Анали прекъсват между VI и XI книга), нито пък това правят други хронисти. Изглежда, „знатните“ херуски са „загинали по време на гражданските войни“ и сред тях не е останал нито един с кралска кръв.
Ако това действително е вярно, трудно би могло да се обясни защо малко по-нататък се появяват вождове, на които неговото пристигане пречи. По всяка вероятност той е трябвало да изпълнява ролята на външен арбитър без връзка с отделните групировки, същински мним чужденец. Не бива да приемаме за чиста монета твърдението, че „гражданските войни“ са някакви хекатомби.
Твърде възможно е младият Италик да е последен потомък на най-знатната фамилия сред херуските, наречена впоследствие „кралска“. Много би ни се искало да научим за него повече и Тацит да ни каже например дали той е получил оръжията според обичая, описан в глава 13 на Германия. В действителност обаче в оцелелите до нас книги на История и на Анали авторът изобщо не споменава за подобен обред.
Първоначално Италик се отнася благосклонно към всички и е добре приет. Така бързо си спечелва слава, но неговото завръщане или по-скоро пристигане в една родина, където не е роден, предизвиква недоволството на някои херуски, по-конкретно онези, които имат изгода от раздорите. Те се оттеглят и искат помощ от съседните народи. Обвинен, че е човек на Рим, Италик се обръща към народа и го призовава „да го изпита дали той е достоен за своя чичо Арминий и за своя дядо Актумер“ (по майчина линия, по произход хат). С цената на огромни усилия той извоюва окончателна победа, но се възгордява. Впрочем как би могло да бъде избегнато това, след като му се налага да властва чрез пример и убеждение? В крайна сметка е прогонен…
Историята на Италик ясно разкрива трудностите, с които е съпроводено установяването на кралска власт при германците. Твърде забавно е да се прочетат премеждията на римския военачалник Корбулон. Той се оказва човек с действително здрава ръка и успява да укрепи дисциплината в рейнските легиони, защото докато германците са раздирани от междуособици, римската войска от своя страна преминава през труден период, белязан от разпуснатост и бунтове. Това е друга система и тя си има своите проблеми. Легионерът не е аристократ, който се отдава на леност по време на мир; напротив, него го принуждават да участва в учения и в строеж на укрепления. Безделието за него е опасно. А ето че през 47 г. е налице разхлабване на дисциплината, грабежи, всякакви своеволия. Корбулон взема мерки и налага смъртно наказание дори за незначителни нарушения. След което е готов да започне настъпление в Германия.
Император Клавдий обаче не желае това. Ако в Империята забележителен човек като Корбулон „постигне успех, то той ще стане заплаха за гражданския мир и непосилно бреме за един толкова невзрачен принцепс“. Ето защо на Корбулон не е позволено да се покрие със слава в Германия. Така че този човек на дълга може само да въздиша: „О, какви щастливци са били някога римските пълководци!“ Действително по това време се припомнят „образци на доблест и величие, плод на римския характер при други нрави“. Ала доблестта не е на дневен ред и Корбулон се оттегля, като заповядва на своите легиони да прокопаят канал между Мьоза и Рейн „за да не изпаднат в леност войниците“. След всичко това Клавдий все пак му връчва „триумфалните отличия, макар да не му бил позволил да води война“. След което го изпраща на Изток.
Това означава, че през I в. от н.е. Цезарите управляват чрез държавната машина и забраняват на елитните си военачалници да се отличават и да проявяват доблест. Възможно ли е един могъщ владетел да приеме в своето обкръжение знатни мъже, които се ползват с всеобща почит? При това положение изобщо не е очевидно как „средновековното рицарство“ би могло да има римски корени, както неотдавна заяви това Карл Фердинанд Вернер, освен ако не дадем за рицарството определение, различно от онова, на което се основава настоящият труд. Когато в даден период на Средновековието, по времето на Людовик Благочестиви, към хилядната година или през XI в., откриваме елементи от речника и от понятията на римската militia, това е по-скоро резултат от опит да бъде обуздано и отслабено рицарството и да му бъде наложено подчинение.
Въпреки това идеалите на римляни и германци не са напълно противоположни: нима знатните воини и военачалниците аристократи не ценят еднакво мъжеството и не са готови за реванш в случай на несполука? Освен това по време на непрекъснатите войни помежду им те заимстват определени техники и методи, като по този начин натрупват общ опит. Вече разгледахме два случая, когато германци, херуски и хати, се учат от римската дисциплина.
Впрочем от дълго време римляните използват спомагателни войски: Цезар в Галската война, Клавдий по време на войната в Британия (след 43 г.). И тъкмо кохорти, съставени от батави, тоест от германци, обитаващи устието на Рейн, начело със своя командир, създават през 69 г. сериозен проблем, описан в История на Тацит.
Въпросният командир е приел римското име Юлий Цивилис. Той служи на Рим в Британия, но търси начин да се отърси от задълженията си, възползвайки се от смутовете в Империята през 69 г., когато се сменят четирима императори и на границата по Рейн остават твърде малко истински римляни. Първоначално Цивилис дава вид, че подкрепя Вителий, любимец на римската войска (срещу Веспасиан, който се ползва с подкрепата на офицерите). Според Тацит обаче Цивилис твърде скоро призовава батавите на бунт. Тогава той бил издигнат върху голям щит на раменете им, а те леко го поклащат над главите на множеството, което означава, че е избран за вожд (dux). Според наложилото се днес сред историците мнение този обичай става известен благодарение на написаното от Григорий от Тур за Хлодвиг като зародил се в римската армия, където действително е засвидетелстван през IV в. Ала дали в действителност първото свидетелство не е приведеният по-горе цитат? И дали той непременно е свързан с римски контекст?
Твърде възможно е взелите участие в британската кампания батави да са повлияни на свой ред от римската дисциплина, както това става при близките до тях херуски и хати. Ала Тацит ги описва по-скоро като свирепи и непризнаващи никакъв ред германци по стар образец.
Портретът на самия Цивилис е издържан в същия тон. Той дава „варварски обет“, близък до този на хатите в Германия, да си пусне дълги коси от момента, когато обявява бунт срещу Рим. Той дори ги боядисва в червено и наистина ги подстригва едва след „разгрома“ на легионите. Дали зад привидната свирепост в действителност не се крие една нова демонстрация на аристократичната „свобода“ на германците? А и самият обет е белег за самостоятелно взето решение да бъде преследвана определена цел и да бъде избран моментът за нейното постигане! Не бива да се пренебрегва и въздействието върху противника, тъй като рижите коси предвещават кръвопролитие. Те се вписват в обичайните за германците украси, които „не показват любострастие или стремеж да бъдат харесвани, а са предназначени да им придадат по-величествен и страшен изглед“.
Към това се прибавя и пуснатата от Цивилис мълва, че ще подари на най-малкия си син пленници, които да послужат за мишена на стрелите и копията по време на детските му игри. Той се ползва също така с подкрепата на прорицателката Веледа от племето на бруктерите.
В този си вид и със славата, която си е спечелил, както и след отправеното политическо послание, Цивилис може да проповядва сред германците завръщане към нравите и обичаите на предците. Те трябва да хванат оръжията и да скъсат с удоволствията, чрез които Рим ги държи в подчинение. „Станете отново прями и честни и ще бъдете равни на другите народи, а може би дори ще се сдобиете с власт над тях.“
С други думи, програмата, която Цивилис предлага на германците, е те да се върнат към своята същност отпреди тридесет години, описана от самия Тацит в Германия, с която авторът се съобразява, възпроизвеждайки неговата реч. Този път обаче Тацит дава да се разбере, че „свобода“ в устата на Цивилис е просто лозунг, след което разобличава неговите думи. Действително последният не се бои да призове и галите към бунт, като им напомня, че навремето те са повикали римляните, защото вътрешните раздори са ги изтощавали и са ги изправили пред смъртна опасност, също както това е станало с херуските през 47 г. „Защо сега галите да не отхвърлят игото на римляните?“ „Нима те също не желаят свобода?“ Този призив намира твърде слаб отклик, преди всичко защото през 48 г. император Клавдий е предоставил възможност на гало-римския елит да заема всякакви длъжности в магистратурата. „Свободата и други такива гръмки слова, отбелязва впрочем Тацит, са само предлог [за хора като Цивилис]; открай време всеки, който има намерение да завземе властта и да пороби другите, прибягва именно до тях.“
Трябва да се каже също така, че онова, което Цивилис разбира под „свобода“, съответства фактически на германската специфичност с нейните предимства и недостатъци. Батавите и отвъдрейнските племена (обитаващи десния, тоест германския бряг) дават ярък израз на своето мъжество, „разположени на известно разстояние едни от други“, тоест по отряди. Те се бият храбро, но безразсъдно и римската опитност успява да се справи с германската ярост. Впрочем римските легионери проявяват истинска смелост, стигаща до героично себеотрицание, докато у германците връх взема алчността и те губят постигнатото в началото предимство, като започват да се боричкат помежду си за плячката. Краят на разказа на Тацит за Цивилис липсва. Ала онова, което той казва в Германия за хатите, се отнася по всяка вероятност за походите срещу тях по времето на Домициан (83 и 88 г.). А, както е известно, последните съчетават свирепите оброци в духа на германската традиция с елементи на римската организация. Точно тук кълни бъдещето: тук по-късно се обособяват франките на основата на конфедерация между хатите и други народи.
Освен това трябва да имаме предвид отчасти изкуствения характер на прословутата „ярост“, на страховития външен вид у войнствените народи, чиито потомци са франките и феодалите. Действително често има нещо двусмислено в шумните заплахи и буйното размахване на оръжието. Нима показването на получените рани пред жените не може да се смята едновременно като нагледно доказателство за проявеното мъжество и като негласно желание за излизане от сражението? Нима носенето на дълги коси и на халка на позора от хатите, докато не убият враг (някои не свалят тази халка до старини), не е проява на желание в крайна сметка да убият само едного? В свирепостта, както и в щедростта винаги е налице известна показност.
 

Късната Античност
 
За общественото развитие на Германия след Тацит липсват достатъчно конкретни сведения. Известно е само, че към края на II в., по времето на Марк Аврелий, се усилва натискът по границата. И внезапно през 257 г. два големи народа, наречени франки и алемани, нахлуват в Галия. Те започват опустошения и стават причина градовете да бъдат стегнати в укрепления или да бъдат сведени до опидуми по келтски образец. В крайна сметка те се превръщат в големи замъци, каквито на практика остават до промяната около 1100 г., на която ще се спрем по-нататък. Във всеки случай основаната на търговията икономика и градският живот в Империята се задъхват, налице е известна примитивизация, която в Галия подготвя почвата за известна германизация.
Нека повторим, че не става въпрос за раси, а за състояние на обществото, което се отличава с нравствения и материалния възход на една въоръжена аристокрация, каквато се среща по всички континенти, независимо дали има тъмни коси и мургава кожа, или е червендалеста и развява руса грива! Антропологията на царствата и на бойците в Африка ни дава възможност по-добре да „разберем“ франките, за които до Григорий от Тур разполагаме за съжаление с твърде оскъдни източници.
Тяхното название има германски произход и означава „свиреп“ и „свободен“ (с други думи, „воин“), от корена frehhr, което е известно още на Исидор Севилски. Дали обаче оформянето на този съюз (в който влизат гордите хати на Тацит и техните съседи) съвпада с възхода на аристокрацията и с укрепването на позициите на вождовете? Също както и на сходната аристокрация при алеманите (всички мъже, знатни и воини) в сферата на свебите при Тацит. Трудно би могло да се каже. Това не е вярно поне що се отнася до конницата при франките, които през цялата късна Античност (III-VI в.) се славят като отлични бойци, но в пехотата. Що се отнася до алеманите, за тях знаем повече благодарение на описанието, което прави Амиан Марцелин на техните походи по течението на Рейн през периода 355-361 г., както и от Юлиан Цезар (наречен още Юлиан Отстъпника). По това време те имат крале, а в тяхното обкръжение са налице и по-дребни владетели, които ги придружават по време на война, но съюзът с които е все още твърде крехък. Броят им е значителен в Страсбург (Аргенторат) и те притежават конница, за която Амиан Марцелин, сам римски офицер, дава ценни сведения.
Той обяснява например, че конницата на алеманите няма сигурно предимство пред римската пехота. При нея бойците слизат от конете по време на сражение, защото знаят, „че конният боец, колкото и ловък да е, държи в едната си ръка юздите и щита, а копието в другата и не може да причини вреда на нашия облечен в желязо клибанарий, докато пехотинецът, пред лицето на опасността, когато цялото внимание е съсредоточено върху противника, може да препълзи по земята, с удар в хълбока на коня да свали ездача, а след това без затруднение да го убие“. С други думи, конниците се нуждаят от подкрепата на пехота, както това често става през Средновековието. За момента възходът на конницата е възпрепятстван именно от липсата на такава или от недоволство като това, което през август 357 г. алеманските пехотинци отправят срещу крал Хнодомарий и другите вождове на коне. „Те в един глас започнали да им крещят, че трябва да слязат от конете и да заемат място в техните редици, за да не могат в случай на неуспех лесно да избягат и да изоставят простите люде“, както впрочем постъпва Арминий през 16 г.
Амиан Марцелин живо описва страховития изглед на Хнодомарий, който, напълно в духа на германската традиция, носи на главата си сноп огненочервени пера. По време на цялото сражение той заедно със своите хора олицетворява варварската ярост, но привечер смирено слага оръжие в нозете на Юлиан Цезар.
Впрочем в другия лагер римската войска на Юлиан Цезар, по израза на Гюстав Блок, в действителност е гало-германска. Според Амиан Марцелин тя е съставена основно от „гали“, сред които ние лесно бихме могли да различим и франкски елементи. В решителния момент те пеят бардит, за да си вдъхнат смелост: „Закалени в боевете, те вдъхваха страх само с външния си вид (значи става въпрос за надпревара кой кого ще уплаши), а след това гръмко нададоха боен вик. Започвайки в разгара на боя с тихо ръмжене, този вик постепенно се усилва и достига мощта на вълните, които се разбиват в крайбрежните скали.“ Начело на тази победна гало-германска войска стои непривикналият към свирепия вид на германците Юлиан Цезар, произхождащ от източните провинции, който дава заповеди, но в разгара на сражението е принуден да отиде на мястото на пробива, където проявява по-голямо себеотрицание дори от Германик навремето. При това във войската не цари някогашната дисциплина. Така през 361 г. по думите на гърка Зосим „в един малък германски град, наречен Париж“, същият този Юлиан при провъзгласяването му от разбунтувалата се войска за император е вдигнат върху щитовете. Съвсем по същия начин постъпват батавите с Цивилис през 69 г.! С тази разлика, че във втория случай войниците се бунтуват срещу Констанций II и издигат Юлиан против волята му. По този начин те дават израз не толкова на своята преданост към него, колкото добродетелен и справедлив да е той, а на отказа да се сражават на Изток и на желанието да си останат в Галия.
Като цяло походите на Юлиан Цезар нямат характера на тотална и безкомпромисна война. Сражението при Страсбург е изключение. Амиан Марцелин изброява година по година извоюваните победи, но понякога те са срещу съвсем малобройни племена (като например срещу салическите франки, подчинени за пръв път през 356 г.). Всички тези победи изглеждат твърде незначителни в сравнение с действително голямата битка срещу алеманите при Аргенторат (днешен Страсбург) през август 357 г. и представляват по-скоро отделни настъпателни операции, съпътствани от заемане на територия и от грабежи, по време на които германците се оттеглят в горите или предприемат партизански действия. Понякога е достатъчна само заплахата, за да бъде постигнато подчинение, скрепено с договор, тоест задължение за плащане на данък (впрочем твърде нетрайно и не след дълго поставяно под въпрос). Във всеки случай Юлиан Цезар винаги прощава на враговете си, той, който се е отрекъл от Христа! В действителност поради ограничените данъци и липсата на икономика, върху която да се опре, той не разполага с възможности да постъпва по друг начин, освен да съчетава мъжеството със снизхождението. Денем може да властва благодарение на армията си, но нощем се нуждае от подвизите на истински воин като Хариетон (несъмнено франк по произход) и неговата банда, или по-точно казано, неговата нередовна войска. Така например той възлага на Хариетон да залови в плен един знатен алеман.
Войниците на Юлиан биват наемани и зачислявани на служба. Въпреки това той трудно може да ги възпре от грабежи и да ги убеди да останат в строя. През 357 г. той поема риска със сражението при Аргенторат (Страсбург) само защото в противен случай не би могъл да им попречи да се пръснат на отделни отряди и да влязат в спорадични схватки, което в случая е изключително опасно, предвид необичайно силния противник. Неговата армия се финансира от Империята (както и от събирания чрез имперската администрация данък…), но по състав и по дух тя е германска, което означава „доблест“, но също така алчност и стремеж към свобода — следователно колебание в нейната преданост…
През късната Античност подобни нападения с цел грабеж и сплашване в отдалечени или съседни райони са важен елемент на военните действия. Основна тяхна цел е противникът да бъде принуден да плаща данък или дори да положи клетва за вярност и да сключи съюз, но в никакъв случай неговото унищожение. Нерядко биват вземани пленници и заложници, предназначени да играят ключова роля при бъдещата му акултурация и обществено развитие. Освободените от римляните пленници-варвари започват да обработват земята на Галия като колони, докато римляните, бивши пленници на варварите, се събират на малки, пъстри по своя състав групи, които нерядко се занимават с грабежи. Най-сетне редица войнствени варварски племена се намират в съюз с Рим и понякога предприемат военни действия срещу него именно за подобряване на условията в договора. Така са възможни всякакви промени в съюзните отношения, а римските победи допълнително способстват за проникването на германците и на германското влияние в Галия.
Прочитът на текстовете и тълкуването на археологическите находки през XIX в. са белязани от расов предразсъдък: по онова време в останките от погребенията се дирят белези от германската раса. Днес археологията определя франките според „културния облик“, характерен за спомагателните римски войски в Северна Галия, а не отвъд Рейн. В случая е налице обичай при погребенията (а не изгарянията) оръжието да бъде полагано редом с тялото на неговия собственик: дълги мечове, секири, копия, стрели, кинжали, щитове с умбо. Според Мишел Казански „тази нова практика се проявява у германците в Галия и е резултат от осъзнаването на новия им обществен статут, свързан с военните им длъжности“. Така проникването на франките в Империята, прекъснато през 257 г., но възобновено чрез договор, като федерати и други, води до тяхното превръщане в катализиращо ядро за сцепление на галското население. Те се превръщат във войници, които по време на късната Империя бранят Рим и получават заплата от обществените данъци. Те са не толкова дисциплинирани, колкото през класическия период, но (или благодарение на това) твърде ефикасни, като например в битката при Страсбург. Амиан Марцелин описва галите в областта около Париж като горд народ, притежаващ воинска доблест, защото това са гало-франки. Археологическите данни потвърждават същото, защото се наблюдава отказ от изгаряне на мъртвите и полагане на оръжието като символ на статут по германски образец, което означава, че вече е налице един общ елит.
Амиан твърди дори, че тези „гали“ произхождат от Троя, сякаш се стреми да разобличи мнимото родство на римляните с Еней. Ако се съди по „Хрониката“ на Фредегарий, по времето на Меровингите за произхода на франките е разпространен същият мит, който бива разсеян от историческата критика едва през XVI в. През VII в. този мит преследва конкретни цели, но не бива да се забравя, че в него има частица истина, тъй като прокудените троянци действително за известно време са съюзници на Рим. Впоследствие те оспорват отношенията си с него и данъка, който трябва да плащат, сноват между Империята и Германия и в крайна сметка не толкова завоюват Рим, колкото се отърсват от неговата зависимост. По този начин с оръжие в ръка извоюват аристократичната си свобода, докато исторически погледнато, би трябвало да се говори не за внезапно нашествие, а за постепенно проникване в римския свят, където държавата постепенно отслабва през лицето на аристокрацията.
Дали наполовина романизираните войнствени „племена“ като франки, салии, ренани са по-склонни към водене на твърда и безкомпромисна борба, отколкото германците на Тацит? Данни за подобно нещо липсват. Дори да се предположи, че са имали такова желание, донякъде са им липсвали средства за това. Късната античност е белязана от появата на най-различни варварски народи, едни от други по-свирепи на вид. След 360 г. откъм степите в галоп пристигат хуните и аланите, добавяйки към общата картина тръпка на страх и малко екзотика. Дори някои римляни започват да се стремят към войнствен изглед, като например патрицият Аеций, син на романизиран скит и римлянка. Други пък от снобизъм стават поклонници на особена изисканост и претенциозност, като епископ Сидоний Аполинарий през седемдесетте години на V в. Трябва да се подчертае обаче, че това не е епоха на разюздано насилие и мрачните картини на един опустошен свят са силно преувеличени. Насилието се проявява по-скоро в разводнен вид.
За начало на V в. се смята 31 декември 406 г., когато вандалите прекосяват границата на Империята, изтласкват бранещите я рейнски франки, а Григорий от Тур рисува в своята История драматичните събития от този период, сякаш според него единствената алтернатива е власт и покровителство на светиите или гибелна борба между хората. Самият той превръща в мото на II книга от своята творба „добродетелите на светиите“ (могъщество, чудеса) и „кланетата между хората“. Кланета ли? Дори когато става въпрос за прочутия хунски вожд Атила, не бива да се стига до преувеличения. Народите много разчитат на способността си да всяват ужас сред враговете, но Атила снема обсадата от градовете веднага след като те дадат израз на почитта си към него, а и битката на Каталаунските полета не е доведена докрай: схватката между хуни и вестготи (чийто крал Теодорих е убит) действително е жестока, но твърде кратък е сблъсъкът между Атила и неговия победител Аеций, който оставя хунския вожд да се оттегли. В крайна сметка малко след това Атила умира, докато прави любов, а не война.
През 448 г. Сидоний Аполинарий прави поразително описание на салическиге франки, издържано в импресионистичния стил на Амиан Марцелин, само че в стихове. Той описва русите им коси, бръснатите им лица, прилепналите им дрехи и най-сетне презрамникът, който „се спуска по стройната им снага“. Освен това те са големи спортисти, същински майстори при хвърлянето на копие и на секирата, наречена франциска. Те я „запращат в простора, взират се в мястото, където са уверени, че ще попадне, завъртат щита, за тях е същинска игра да отскачат по-бързо от насоченото към тях копие и да изпреварят врага, като първи му нанесат удар“. С други думи, те обичат да се отдават на зрелищни и сложни бойни упражнения, докато в същото време римлянинът Сидоний се отдава на не по-малко сложни поетически упражнения и така всеки в своята област се стреми към съвършенство. Франките от деца изпитват увлечение по войната, тоест от малки ги готвят да бъдат елитни бойци. И „ако случайно по-многочислен враг или лоша позиция ги постави в безизходно положение, те могат да бъдат победени единствено от смъртта, но никога от страха. Остават на място, непобедени, и може да се каже, че мъжеството им продължава да живее след последния им дъх“. Понякога може и това да се е случвало, но в края на тази поема Сидоний Аполинарий прославя един от военачалниците на Аеций, който принуждава франките да се предадат и да станат негови съюзници…
По-нататък Сидоний продължава да ги описва по подобие на германците от времето на Тацит. Докато говори за влизането на франките в Лион през 470 г., водени от принц Сигисмер, той сякаш вижда пред себе си същества от друг свят. Самият Сигисмер върви пеша, а пред и зад него се движат бойните коне. Следват бойци без шлемове, но с оръжие в ръка, а „на презрамниците им висят мечове“. Всички те имат свирепия вид на същински разбойници: „Тези дребни владетели и техните спътници вдъхваха страх дори в мирно време.“ Картината силно напомня описанията, които прави Тацит на вождовете, ескортирани от comitatus.
В случая най-важен е войнственият вид, а етническият произход на оръжията и дори на титлите няма никакво значение. Откритият през 1655 г. гроб на франкския крал Хилдерих, баща на Хлодвиг, умрял през 481 г., е красноречиво доказателство за тази смесица от култури: в него има римски, германски оръжия и накити и дори такива от дунавските провинции, а наскоро в близост бе открит гроб на коне, което подсказва извършването на погребална хекатомба.
Кралската власт на салическите франки в Турне, която Хлодвиг наследява през 481 г., може да бъде определена като преобладаващо германска по своята същност. На първо място, защото тя е войнствена по характер, но съчетава и убеждението, когато става въпрос за привличане на „много храбри воини“. На второ място под нейно управление е народ с аристократични привички, готов да доведе докрай своите начинания, независимо дали става въпрос за война или за приемане на християнството. Освен това този народ живее според Салическия законник, съставен по всяка вероятност към края на неговото царуване, съдържащ елементи от обичайното право на отмъщение, като в същото време признава закрилата от страна на краля, без при това да бъде опора на една силна кралска власт. Позициите на Хлодвиг още с възкачването му на престола се крепят на връзките му с епископите от областта, намираща се под негово „управление“, които се отнасят към него като към приемник и нерядко като към наследник на римляните. За неговия възход и за успеха на намеренията му допринася фактът, че е „никейски“ християнин (а не арианин-еретик). Все пак го виждаме да се колебае, преди да направи решителната крачка и да предприеме битката при Толбиак срещу алеманите, която според Григорий от Тур има за цел да накара своя народ да го последва. И този път е налице онова, което Тацит би нарекъл по-скоро схватка, отколкото истинско сражение, тъй като бойните действия се водят с прекъсвания за преговори.
Ето как малко по-късно гръцкият историк Прокопий в една от главите на Войната с готите говори за меровингския съюзник: според него Рона и Рейн заедно с устието се намират „у галите“. „Там има обширни блата, където в миналото живеели германците, варварско племе, което в началото не заслужавало голямо внимание и което сега наричат франки. Редом с тях обитавали арборихите, които отдавна, заедно с жителите на цялата останала Галия и Испания, били поданици на Рим.“ Прокопий споменава също така за турингите (или тонгрите?), обитаващи на изток, за алеманите, бургундите, за експанзията на вестготите чак до Испания. Сетне се завръща към арборихите, в чието лице вижда съюзници на Рим. „По онова време арборихите били на военна служба у римляните. В желанието си да ги подчинят като съседи и като изменили на древния политически строй, германците започнали да ги грабят и понеже били войнствени, всички до един тръгнали срещу тях. Проявявайки своята доблест и вярност към римляните, арборихите се сражавали храбро в тази война. Тъй като франките не могли да ги сломят със сила, решили, че те са достойни да станат техни другари и да се сродят с тях. Арборихите охотно приели това предложение. Тъй като и едните, и другите били християни, те се слели в един народ и станали още по-могъщи.“ Вероятно в случая Прокопий смесва няколко епизода, като по този начин в крайна сметка описва характерния начин, по който Хлодвиг и неговите синове „завоюват“ Галия. Нима този разказ не напомня сблъсъка между Хлодвиг и Сиагрий, макар по това време (486-487 г.) франките на Хлодвиг все още да не са приели християнството? Описанието на сключения между двата храбри народа мир спасява честта на благородните гало-римляни, съюзени и асимилирани при управлението на Хлодвиг. От друга страна, твърде характерно е протичането на войната между съседи, с първоначално разрастване на бойните действия, последвано от бързо прекратяване на сраженията с цел ограничаване на загубите сред знатните и в крайна сметка замяна на враждебността с приятелство и дори със сливане. В случая става въпрос за обикновено стълкновение, при което противниците твърде скоро постигат мир. Резултатът е завоюване почти по рицарски образец на Северна Галия, която занапред ще се нарича Франкия.
Битката при Вуйе през 507 г. се отличава с повече ожесточение. Там Хлодвиг, начело на многобройна армия, вероятно около 20 000 души, в която има франки отвъд Рейн, се сблъсква с вестготския крал Аларих, подкрепян от римски войски, доведени от Аполинарий, син на епископ Сидоний. Бог не може да откаже помощта си на Хлодвиг, който вече е приел християнството, и в знак на почит към свети Мартин той издава заповед от областта да не се взема нищо, освен трева и вода. Резултатът е пълен разгром на готите, като все пак Хлодвиг трябва да се справя с ожесточената съпротива на враговете след смъртта на техния крал: внезапно изникнали в тил, двама противникови войници му нанасят от две страни удари с копия, но той избягва смъртта благодарение на своята броня и на бързия си кон. С други думи, спасението му се дължи на временното отстъпление и на факта, че се сражава на кон. Неговото избавление се явява първообраз на неуязвимостта на средновековните рицари, които трудно могат да бъдат засегнати от оръжието на противника и нерядко се спасяват с бягство на кон…
За да постигнат окончателното завоюване на Галия, неговите синове завземат през 531 г. бургундското кралство не без помощта на отцепила се част от местната аристокрация. Така Аквитания и Бургундия биват присъединени към кралството на франките. В тези области същинската сенаторска римска аристокрация е съхранила повече власт и престиж, ала дори там тя постепенно възприема войнствения облик и някои нрави на варварите. Тази аристокрация е съставена от едри земевладелци, които заемат видни църковни длъжности, преди всичко като епископи, подобно на Григорий от Тур, а нерядко без всякакви скрупули постъпват при меровингските крале като патриции, херцози и пазители на кралския печат. През VI в. те вече са не по-малко отмъстителни и войнствено настроени от „франките“, като вземат активно участие във фамилни разпри и междуособици.
Упадъкът на градовете и на търговията, макар и не толкова пълен, превръща късната Античност (III-VI в.) в един до голяма степен селски свят, без съмнение не толкова примитивен, колкото в древна Германия, но вече твърде далеч от Империята през 100 г. Мнозина марксисти говорят за наличието на първи етап на „феодализъм“ и с пълно основание, макар подобен подход да се отличава с известна схематичност. Действително благородниците все по-отчетливо се превръщат в сеньори, поставили под по-голяма или по-малка зависимост селяните, докато в същото време градските класи и държавата постепенно залязват. Ето защо може да се каже, че това е един свят, белязан от аристократична „свобода“, в който вече са налице някои черти, които напомнят рицарството.
В късната Империя е известна още една длъжност, разделена от Диоклециан на две „милиции“, чийто символ са съответно „презрамник“ (или „пояс“, cingulum) и „меч“, като и двете са подчинени на определени правила и се ползват с уважение. Мнозина франки правят кариера във въоръжената милиция и стават офицери в същинския смисъл на думата. Ала през V в. издигналите се от народа вождове и принцове са тези, които най-често получават римски титли и отличия, оставайки си при това крале начело на войската и на народното събрание, подобно на самия Хлодвиг. През VI в. единственото съществуващо деление сред господстващата класа и елита е между висшето духовенство и светската аристокрация. Не случайно италианският поет Венанций Фортунат, пристигнал в Галия, за да служи на кралете и на техните васали, отправя през 570 г. възхвала на херцог Луп, васал на краля на Австразия (Сигиберт I), превъзнасяйки неговата добродетелна индивидуалност. Става въпрос за новоизпечен франк, който обаче следва закона за кръвното отмъщение и издига укрепления, без да подчертава своя гало-римски произход. Фортунат е този, който обръща внимание на него, давайки да се разбере, че Луп, също както останалите васали, притежава, по подобие на кралете, „обща“, полиморфна власт, без конкретен аспект, по-скоро обществена, отколкото институционална, с други думи, власт на сеньор в средновековния смисъл на думата. Фортунат не свързва Луп с основните държавни органи на късната Империя, а гледа на него по-скоро като на благородник, „наследник на древната доблест на римското племе“ и го възхвалява: „На война ти ръководиш сраженията; в мир водиш управлението.“ И още: „Победителю, ти се покри с пот под тежката ризница и грееш сред облак прах.“ По този начин Луп се явява въплъщение на германския идеал за римлянина.
 

Кръвни отмъщения между християни
 
Венаций Фортунат несъмнено е привлечен от бойните подвизи, макар че предпочита да величае войните в стихове на варварски език (за които сам споменава, но които не са достигнали до нас). Предмет на неговите славословия са преди всичко мъдростта, благостта, справедливостта у всички крале и васали, до чието благоволение се домогва. През 580 г. той отправя пространен дитирамб към крал Хилперих, внук на Хлодвиг: „крал, прославил се със силата на оръжието и потомък на велики крале“, „опора на отечеството, негова надежда и закрила в боевете“, достоен за знаменателното си име, което „на варварски език“ означава „храбър съратник“. Той е „ужас за фризи и свеби“, граничните стълкновения с които са нещо обичайно. „А какво да кажем, принце, за твоето управление?“ Нищо друго, освен че „край вас всекиму се отдава справедливостта, за която той копнее“. Фортунат не забравя и добродетелната и прекрасна Фредегунда, вярна спътница на своя царствен съпруг. Твърде любопитно би било да се съпоставят неговите хвалебствия с разобличенията на Григорий от Тур, при това личен приятел на Фортунат, който в своята История описва пороците на кралската двойка… Ала на поета Фортунат не бива да се гледа като на посредствен ласкател, тъй като някои негови възхвали звучат по-скоро като наставления, като уместни напомняния за това, какво очакват обществото и Църквата от кралете и властимащите. Същия идеал споделя и историкът Григорий, който подчертава както у крал Хилперих, когото познава отблизо, така и у васала Гунтрамн Бозон всичко, което не съответства на идеала за дълг и справедливост, без да им отрича отделни прояви на мъжество. Така у кралете Сигиберт и Гунтрамн, родни братя (и често заклети врагове) на Хилперих, той открива действителни добродетели като храброст, милосърдие и справедливост.
Следователно през VI в. франките не са лишени от идеал и Историята на Григорий от Тур не бива да оставя у нас впечатлението, че това столетие е белязано от по-голям упадък на нравите в сравнение с други периоди, които не са намерили толкова строг разобличител, а също и многословен повествовател като него. При това дори когато нарича Хилперих „Нерон и Ирод на нашето време“, дали в действителност може да му припише прегрешения, достойни за подобен упрек? Вярно е, че Хилперих е извършвал грабежи, че е осъждал „несправедливо“ имотни люде, че се е борил срещу небивалото разрастване на църковната власт; вярно е, че се е разправил с неколцина епископи, наричайки твърде грубо „едного сребролюбец, а другиго разпътен“, ала тази негова чисто франкска прямота по-скоро ни кара да се усмихваме, отколкото да потръпваме. Григорий от Тур се изказва презрително за стиховете му на латински, които „куцат с двата крака“, и за литургичните му песнопения, „които никой не разбира“, но самият факт, че един крал пише стихове и химни, означава, че той не е някакъв грубиян, недодялан и неграмотен войник, без каквато и да е мисъл за Бога. В действителност Хилперих едва ли е нанесъл толкова вреди, колкото Нерон или Ирод, и поради простата причина, че неговата кралска власт, въпреки подкрепата на отчасти оцелялата римска администрация, си остава твърде слаба в сравнение със „свободата“ на Църквата и на аристокрацията.
Свидетелствата на Григорий от Тур са особено подробни, когато той говори за периода след смъртта на Хлодвиг (511) и особено при третото поколение меровингски владетели, негови внуци, поели властта през 561 г., тоест на които е съвременник (той е епископ от 573 до 594 г.). Неговата заслуга е в това, че с помощта на значими детайли ни дава възможност да си изградим представа за времето на Меровингите, а не да му даваме окончателна оценка като „варварско“ или „цивилизовано“. В крайна сметка наличието у краля и у благородниците на идеал за мъжество и справедливост, „рицарски“ идеал в широкия смисъл на думата, не е нещо необичайно: нима има кралска или аристократична власт, която малко или много да не се позовава на него, без да уточнява какво в действителност разбира под справедливост? Съществуващото разминаване между теория и практика също не може да се смята за изключение — удивително би било по-скоро обратното… Всички тези характеристики са налице още у галите на Страбон! Важно в случая е да се установи възможната еволюция по отношение на гало-германската Античност.
Някога галите са излагали на показ (поне според изображенията върху монетите) трофеи от убитите си противници: провесени за косите отрязани глави. Свебите-езичници дават обет да убият един враг, макар че като цяло според Тацит германците успяват да уредят по мирен начин някои вражди. Дали покръстването на Хлодвиг и на франките не ги кара да отстъпят от идеала за първична свирепост и да се върнат към съществуващите преди тенденции за мирно уреждане на конфликтите? Как е възможно крале, васали и дори епископи да проявяват кръвожадност и да не изпитват свещен страх пред човекоубийството между християни, който би могъл да ги насочи към рицарски подход в същинския смисъл на думата?
През VI в. кралете и васалите се отнасят изключително сурово към своите „роби“, следвайки както германския, така и римския образец: те ги подлагат на мъчения, за да се доберат до самопризнание, осакатяват ги, понякога в пристъп на ярост ги убиват, а по време на войните ограбват селяните, вземат пленници, за да ги продадат в робство или най-малко за да искат за тях откуп. Взетият като заложник „римлянин“ Атал не се радва на прилично отношение, както това става между рицари при класическия феодализъм, а е подлаган на принудителен тежък труд, третиран като роб и принуден да прибегне до бягство с помощта на изпратен от семейството човек. Дори в отношенията помежду си, изглежда, кралете и васалите не знаят пощада. Кралете се стремят да накажат със смърт изпадналите в немилост васали и понякога ги преследват като диви зверове, при което стигат дори до накърняване на правото на убежище, с което се ползват храмовете. А когато между две знатни фамилии от Турне избухва конфликт, намерил израз в кръвно отмъщение, Фредегунда решава спора, като нарежда всички да бъдат посечени с брадва чрез измама по време на пиршество (малко след 585 г.). Тя, както и нейната съперница Брунхилда, без колебание възлагат на свои доверени слуги убийства на крале — поне срещу тях са отправяни подобни обвинения. При предишното поколение крал Теодорих се опитва да убие своя брат Хлотар, организирайки станала прословута засада, при която хората му се скриват зад една завеса. Въпросният Хлотар пък, в съюз с брат си Хилдеберт без колебание убива по най-ужасен начин двамата си племенници, синове на Хлодомер.
Григорий от Тур отделя особено много място на смъртната омраза между знатните фамилии, която се е превърнала в обичаен елемент на обществения живот. Поредица от убийства бележи и отношенията на неговата собствена фамилия с тази на нантския епископ Феликс и той негласно подкрепя правото на своите да дирят възмездие, оправдавайки по този начин убийството на роднина на неговия колега, който пък от своя страна отхвърля това и приема този акт като престъпление, заслужаващо съответно отмъщение. Григорий се вълнува далеч повече от вендетата, която се вихри в неговата собствена епархия между Сихарий и Австригизел, а по-късно Храмнезинд, като сам проповядва мир, позовавайки се на Блаженствата. Светът около него обаче си остава белязан от непрекъснати конфликти и вражди между люде, които твърдят, че правдата е на тяхна страна, и обвиняват противниците си, като по този начин обществото следва по-скоро старозаветното християнство.
[ „Старозаветно християнство“ няма; обществото следва по-скоро „старозаветни дохристиянски модели в отношенията“. — Бел. elemagan.]
Ако се вярва на „Хрониката“ на Фредегарий (началото на VII в.), описанието на страстите Христови буди съжаление у Хлодвиг, че не може да отмъсти за кръвта му на римляните, защото по онова време не бил там със своите франки. Още в разказите на Григорий, които тази хроника възпроизвежда (избирателно) и им дава продължение (доста своеобразно), за да се превърне в една История на франките, Меровингите са представени като воини, покръстени не в духа на Светото Евангелие и на неговия морал, а в духа на „светилищата и мощите“, за което така обосновано говори Питър Браун, когато описва духовната атмосфера на Късната римска епоха. Частните и обществените войни охотно се възприемат като тези на еврейския народ, а самите участници се олицетворяват с преследвания от своите врагове праведник от Псалмите, тоест те дирят оправдание в идеята за отмъщението, позовават се на стихове от Библията като на някакъв оракул и разчитат на сполука, кланяйки се пред мощите на разни светии, които пък в случай на несполука възненавиждат и поругават.
Струва си в това отношение да се спомене за трагичната смърт през 585 г. на един претендент за престола, на име Гундовалд. Притиснат от крал Гунтрамн, чиято власт оспорва, той е обсаден в Сен Бертран-дьо-Коменж. Патрицият Мумол и неколцина други негови привърженици обещават да му останат верни, но в крайна сметка го предават, когато Гунтрамн обещава да ги пощади. На Гундовалд остава единствено да се бие до смърт, като ризницата му го предпазва от мечовете, но в крайна сметка бива улучен в главата от камък. Той прави това по християнски, но с подобаващата свирепост, без да се надява на милост: „О, вечен съдия и справедлив отмъстител на невинните, Боже, от когото идва всяка правда, комуто е неугодна лъжата, чист от всякакво лукавство и коварство, в твоите ръце оставям съдбата си и те моля да отмъстиш без забава на онези, които предадоха във вражи ръце мен, невинния.“ И действително патрицият Мумол на свой ред става жертва на предателство, защото Гунтрамн не изпълнява обещанието си да му пощади живота. Можем да се обзаложим, че проклятието на Гундовалд е било чуто, че мълвата за него е достигнала до ушите на краля и го е подтикнала да прояви подобна суровост… Всеки, който призовава Бога за съдник, в известен смисъл се обръща към общественото мнение и към неговото чувство за справедливост.
Онова, което липсва обаче при раздаването на справедливост, е, че тя не включва закрилата на слабите.
Тази твърде специфична юдео-християнска тема присъства в някои псалми и пророци от Стария завет. Според пророк Исаия (XXV, 4) сам Бог е „прибежище на сиромаха и немотния“. Той закриля вдовицата и сирака, техните жалби към Него подклаждат Неговия гняв и Той убива потисника. През VI в. епископите са тези, които подражават на това особено Божие рицарство и приемат ролята на закрилници на слабите (както по време на събора в Макон през 587 г.). Те оставят Бог и светиите да наказват със смърт чрез чудеса на отмъщение потисниците, впрочем единствено онези от тях, които за дръзнали да посегнат на собствените им храмове. Едва през VIII в. при Каролингите тази роля бива поета от кралете, графовете и оттам се прехвърля върху сеньорите, водени от пропито с християнски дух рицарство, които приемат далеч по-трудно човекоубийството между християни, отколкото кралете и васалите от времето на Григорий от Тур.
През VI в. действително са налице свидетелства за „германско“ кръвно отмъщение, но историците от XIX в. му обръщат прекалено голямо внимание, пренебрегвайки в същото време узаконената жестокост на Късната Римска империя. При един внимателен прочит на Григорий от Тур могат да се открият много доводи в полза на относително по-трезво отношение от страна на антропологията, основна роля за което изиграва статията на Джон Майкъл Уолъс Хадрил.
Най-подробно описаният епизод е смъртната омраза, свързана с кръвно отмъщение, която противопоставя Сихарий, аристократ от областта на Тур, на Австригизел, когото той убива, а след това на Храмнезинд, който първоначално сключва мир с него, но по-късно, по време на един пир (чиято атмосфера пренася край бреговете на Лоара германските нрави от времето на Тацит), го обезглавява с трион заради някаква шега… Този съставен от две части случай, характерен с бавния ритъм на повествованието, е предмет на многобройни коментари. Той се е превърнал в неизменна част от всяко уважаващо себе си изследване върху вендетата, тъй като разкрива както насилието, така и неговите граници — процедурата на общественото и частното помирение и възобновяването на конфликта.
В меровингското общество отмъщението не е или поне не е само резултат от пристъп на ярост или признак на варварство, дори когато става въпрос за неговата най-характерна (и най-крайна) форма, каквато е кръвното отмъщение. То е по-скоро следствие от обществена повеля и дори от стратегически избор (едни деяния налагат отмъщение, а други не) и от легитимиране пост фактум (определена постъпка се определя като отмъщение). То представлява присъща на това общество практика, подчинена на определени норми и предполагаща наличието на враждебно обкръжение, поради което не може да бъде разглеждано като проява на произвол или на необуздано насилие.
В същото време отмъщението като система не изключва силата като фактор. Нещата до голяма степен се решават в зависимост от обществената тежест на засегнатите лица, а насилието не само че не се порицава от обществото, а напротив, насърчава се, но в определени принципни рамки. Виждаме дори, както по времето на Цезар и на Амборикс, отмъщението между знатни да се осъществява непряко, по-скоро върху поданиците на противника, отколкото върху самия него, като по този начин се превръща в потискане на слабите, намиращи се под негова власт.
Дори ако приемем с известни резерви писмения източник, може да се каже, че борбата на живот и смърт между кралете и васалите все пак приема по-крайни форми, отколкото по времето на Ордерик Виталис, друг важен извор на сведения за средновековната аристокрация (около 1100 г.), чиято непримиримост е не по-малка от тази на Григорий от Тур. През VI в. много по-често, отколкото по време на рицарството, описвано от Ордерик Виталис, враждите биват разрешавани по съдебен ред или пък по волята на разгневените крале, когато пред тях бъдат изправени изпадналите в немилост смутители. Нерядко посегателството над монарха според римското право бива наказвано със смърт или най-малко с изгнание, конфискация на владенията и на богатствата. Додон бива подложен на преследване и в края на краищата екзекутиран, след като преди това са му отсечени ръцете и краката. През 590 г. синовете на Вадон, майордом при бургундския крал, са арестувани за убийства и грабежи на търговци по пътищата. Първоначално те успяват да се откупят чрез подаръци пред крал Гунтрамн, но впоследствие биват обвинени от графа на Макон, който описва всичките им злодеяния, в резултат на което двамата са подложени на мъчения, по-големият е осъден на смърт, а малкият на изгнание. През 578 г. Дакон, изменил на крал Хилперих, накрая е заловен от херцог Драколен с прозвище Усърдния, който го завързва и го отвежда пред краля, след като предварително му е обещал да се застъпи за живота му. В присъствието на владетеля обаче той го обсипва с тежки обвинения, в резултат на които кралят дава заповед да бъде екзекутиран. След това същият херцог полага усилия да залови херцог Гунтрамн Бозон. Последният му припомня за постигнатия между двамата съюз и му предлага всичките си богатства, за да го остави на свобода. Драколен обаче отхвърля молбата му и се гаври с него, като размахва пред очите му въжето, с което има намерение да го върже. След това пришпорва коня и се спуска срещу Гунтрамн Бозон, обаче „не успял да му нанесе удар, върхът на копието се пречупил и паднал на земята. Когато Гунтрамн видял, че го заплашва смърт, призовал на помощ името Господне и великата благодат на свети Мартин, вдигнал копието, забил го в гърлото на Драколен и го свалил от коня. Сетне един от приближените на Гунтрамн довършил Драколен, като го пронизал с копие“. Ето как с Божията помощ херцог Гунтрамн Бозон проявява истинска храброст пред лицето на смъртен враг.
Враждите се проявяват дори по време на празници и пиршества в кралските дворци, на злокобните срещи по пътищата при най-различни обстоятелства, когато понякога враждата се превръща в приятелство или обратно, със съпътстващите обвинения в измяна и предателство. В отделни случаи се стига до малки частни войни, какъвто е случаят през 570 г. с конфликта между херцозите Урсион и Бертефред, от една страна, и херцог Луп, от друга. Действието се развива в Австразия. Един ден отрядът на първите двама едва не погубва Луп, който е спасен чрез енергичната намеса на кралица Брунхилда и разпалената й реч. По-късно Урсион и Бертефред се оттеглят в една крепост, недалеч от вилата на Урсион във Воевр. Урсион се проявява като заклет враг на кралицата и на Луп, затова Брунхилда прави усилия да откъсне от него Бертефред, като обещава да пощади живота му. След това войската на крал Хилдеберт II, водена от херцог Годегизил (зет на Луп!), настъпва, опустошавайки земите на Урсион, опожарява крепостта (някогашна базилика) и принуждава Урсион да излезе на открито, да запаше меч и да продаде скъпо живота си (той убива неколцина от нападателите). Веднага след неговата смърт херцог Годегизил прекратява сражението и дава възможност на Бертефред да избяга на бързия си кон. Още едно доказателство, че в конфликтите между васалите се лее кръв, но че в същото време се полагат усилия тези кръвопролития да бъдат ограничавани в известни граници… Очевидно не може да се говори за безогледни прояви на насилие и можем да разберем защо Григорий от Тур и неговите колеги епископи ги приемат почти като нещо естествено. В крайна сметка Григорий действително е обзет от негодувание, когато Бертефред, който дири убежище в църковния храм, въпреки всичко е убит (при това с керемиди) само защото Хилдеберт II е пожелал смъртта му. Човекоубийството между християни предизвиква възмущение единствено в случаите, когато е извършено на свято място, и с това е нанесено оскърбление както на епископа, така и на светията.
През този период не всичко става така, както по-късно, при феодализма, но вече са налице известни общи черти, тъй като се поставя въпросът за пощада на благородника и защото отмъщението може да бъде непряко, чрез опустошаване на противниковите владения.
 

Граждански войни между франки
 
Ако след отмъщенията и враждите разгледаме гражданските войни между кралете заради градове и територии, както и външните войни, ще установим, че при тях проявите на жестокост са още по-ограничени. Това се дължи на наличието на по-голям брой възпиращи фактори по отношение на насилието, които водят до съкращаване на загубите в жива сила.
Без да премълчава коварството и безчовечността на Хлодвиг, Григорий от Тур ни описва в положителна светлина приемането от него на никейското вероизповедание и победата му над вестготите-ариани, а по-късно на синовете му над бургундите. Техните разногласия при подялбата през 511 г. не им попречват да завоюват заедно през 534 г. бургундското кралство, а последният от тях, Хлотар I, през 558 г. обединява франкското кралство (след като убива двама от своите племенници). През 561 г. четиримата синове на Хлотар на свой ред си поделят неговото кралство и постоянно враждуват помежду си, по-конкретно Сигиберт, крал на Североизтока (Австразия), и Хилперих, крал на Северозапада (наречен скоро след това Нейстрия), както и техните съпруги, съответно Брунхилда и Фредегунда. След смъртта на двамата (575 и 584 г.) глава на фамилията става техният брат Гунтрамн, крал на Бургундия, който поддържа известно равновесие между племенниците си Хилдеберт II, още юноша, и съвсем невръстния Хлотар II, като претендира, че ги закриля от яростта на отмъстителните жени, кралеубийци, всяка от които е майка на единия и леля на другия. Той се радва на подкрепата на Григорий от Тур, който по това време пише своята История на франките и в началото на V книга признава колко му е дотегнало да описва „раздорите и междуособните войни, които силно отслабят франкския народ и неговото кралство“. Той привежда цитат от Малкото Откровение (Евангелие от Матея, X, 21) за времето на мъки, когато „ще предаде брат брата на смърт и баща чедо“. Веднага след това става още по-настоятелен и отправя пряко обръщение: „Ако и вие, крале, участвахте в такива сражения, в каквито вложиха толкова усилия вашите предци, за да могат народите, изплашени от съгласието между вас, да се преклонят пред силата ви! Спомнете си какво стори Хлодвиг, основоположник на вашите победи. Той изби кралете — негови противници, разгроми вражеските племена, подчини своите и ви остави единно и непоклатимо кралство.“
В това послание се съдържа основният проект на Църквата, дълбоко вкоренен в Библията, за единно царство, за една християнска империя, основана на вътрешно съгласие и насочване на агресията към външни врагове. При това отсъстват всякакви отсенки: пълен вътрешен мир, война на унищожение навън. В своя призив към Първия кръстоносен поход, отправен в Клермон на 18 ноември 1095 г. папа Урбан II произнася съвършено същите думи. Разликата е в това, че епископите в меровингска Галия се придържат строго към поучението и съветите, без да оказват какъвто и да било институционен натиск, и не разполагат със законови основания нито да налагат мир, нито да свикват кръстоносни походи.
Григорий от Тур напълно подкрепя (или сам определя) доводите на Теодорих I, син на Хлодвиг и крал на Североизтока (511-515 г.), за войната срещу тюрингите. Според него това е справедливо възмездие, защото техният крал се е отрекъл от дадената дума, избивал е бащите на франкските воини, подлагал е на изтезания заложници. „Да тръгнем с Божията помощ срещу тях!“, призовава той свиканите от него франки, към които се обръща с реч по обичая на германските крале. Освен това вика на помощ брат си Хлотар (с когото поддържа съюзни отношения, въпреки че по-късно прави опит да го убие), като му обещава „част от плячката“, ако Бог им дари победа. Това възмездие намира израз в клане над тюрингите, а Радегунда, дъщерята на техния крал, е взета в плен и по-късно става съпруга на Хлотар. Що се отнася до нейния брат, който също попада в плен, „той го убива с коварство, използвайки за това престъпници“.
Съвсем естествено враждите между съседни народи предполагат грабежи, обвинения в предателство и всякакъв род стълкновения. Поради това винаги е налице възможност за организиране на походи за възмездие. В това отношение все още е налице силна връзка и сходство между франкската държава (до Рейн) и германските народи отвъд тази река, чиято аристокрация постепенно се приобщава към франките или в отделни моменти се дистанцира от тях. Твърде преувеличено би било обаче те да бъдат смятани за воини, отдаващи се на безогледно унищожение, каквито не са дори и при Юлиан Цезар, а и преди него при Германик или Корбулон, макар да разполагат с далеч по-големи възможности в това отношение. Както във войните срещу външни врагове, така и в гражданските войни и междуособици Меровингите неизменно действат с известни задръжки.
Ако се вярва на Григорий от Тур, крал Сигиберт (561-575 г.), който поема властта в Североизточното кралство, е красноречив пример за любезност и милост, достойни едва или не за рицар. Според хрониста този крал се проявява като същински патриций по време на краткотрайната и белязана от сдържаност война срещу „хуните“, тоест срещу дунавските авари. През 562 г. „Сигиберт започнал война с тях, победил ги и ги обърнал в бягство, ала по-късно с помощта на пратеници техният крал се сдобил с приятелството на Сигиберт“. Нещата не стигат до приобщаване, както това става по-рано с армориките, ала поне е налице размяна на дарове и на добри обноски. Не след дълго хуните отново нападат и този път вземат надмощие; Сигиберт дори попада в плен, но е освободен благодарение на своята „хитрост и сговорчивост“, което показва, че поне в този случай изобщо не може да става въпрос за някакви „варварски изстъпления“. „Той подкупил с дарове онези, които не могъл да победи с храброст в сраженията.“ Следва сключване на договор с хана, пожизнен мир „и това справедливо се оценява като заслуга, а не позор“ за Сигиберт. Под перото на Григорий на везните са поставени храбростта и честта. Още Тацит подчертава съществуването на размяна на подаръци като знак за гостоприемство в древна Германия; тук даровете са предназначени за врага, сякаш овладяната враждебност насърчава търговията и всякакъв род двустранни отношения.
Сигиберт се отнася съвсем по рицарски и с опълчилия се срещу него роден племенник Теодеберт. Той го пленява и не му сторва никакво зло, а нещо повече — изпраща го с дарове, „след като предварително го накарал да се закълне, че няма да предприема занапред нищо срещу него“. По-късно Теодеберт престъпва тази клетва, но е изоставен (поради каква причина?) от своите и намира смъртта си от ръката на австразийския херцог Гунтрамн Бозон.
За водене на гражданските войни срещу своя брат Хилперих Сигиберт набира войници сред приятелски и не дотам приятелски племена отвъд Рейн. Начело тъкмо на такава войска, чужда на каквато и да било дисциплина по римски образец, той настъпва към Париж, без да може да възпре своите дружини от грабежи, палежи и плячкосване на пленниците. Тъй като обаче все още не дава решаващо сражение, „някои от тези племена започнали да роптаят срещу него, че се отклонява от битката. Сигиберт обаче проявил безстрашие, яхнал коня, отишъл при тях и ги усмирил с лукави слова, а след това наредил мнозина от тях да бъдат пребити с камъни“. Този път той се явява в противоречив образ, ту като „любезен“, ту като „лукав“. Бихме могли да добавим и отмъстителен, тъй като е наследил нещо от своя дядо, известен с историята за соасонската чаша!
Григорий от Тур говори с болка за тези граждански войни между братя, но в същото време очертава и техните граници. Неговите разкази ни най-малко не противоречат на свидетелствата на византиеца Агатий Миринейски, който твърди: „Вярно е, че се случва техните царе да си отправят взаимни заплахи, но когато се изправят едни срещу други, франките винаги предпочитат да споразумеят с мир.“ Действително през 534 г. Теодорих е принуден от своите собствени васали да се присъедини към братята си във войната срещу бургундите, макар че според Григорий техен мотив е алчността, а не гражданското съзнание. Все пак след неговата смърт пак те попречват на братята му да убият или да отстранят неговия син Теодеберт I. При друг случай една буря, възприета като знак Божи, принуждава или позволява (като първоначален повод) на Теодеберт и на Хилдеберт да се откажат от преследването на Хлотар, към което бездруго ги призовава старата Хлотхилда. Като цяло войните между братя при две поколения се свеждат до нападения и грабежи във владенията (pagi) на противниковия крал, до пазарлъци и отделни ограничени схватки (предвестници на противоборствата от XII в.), когато двете войски се изправят една срещу друга. Така например през 582 г. войската на Хилперих нахлува в кралството на Гунтрамн и разорява Бери. Той подлага на обсада град Бурж, опустошава околните села и избива голям брой противници в първото сражение. Тогава Гунтрамн, от когото брат му очевидно желае да отнеме кралските права върху Бурж, идва на помощ на града: „Крал Гунтрамн настъпил с войската си против своя брат, възлагайки цялата си надежда на волята Божия. Веднъж привечер той изпратил напред войската и унищожил голяма част от войската на своя брат [Хилперих]. На сутринта се срещнали пратеници и сключили мир с взаимно обещание, че онази страна, която наруши неговите условия, ще заплати на другата страна толкова, колкото отсъдят епископите и знатните люде, а след това се разделили мирно.“ Очевидно Григорий преувеличава извършеното предната вечер клане, а и кой започва решаващо сражение привечер? Всичко това навежда на мисълта, че става въпрос по-скоро за схватка, като прелюдия към голямо сражение, което така и не се е състояло, но която е била необходима за запазване на достойнството.
Би било неточно да се приеме безрезервно твърдението на Агатий, че васалите са тези, които винаги възпират своите крале от войни. И едните, и другите могат да играят ролята на гълъби и на ястреби, като се има предвид освен това, че сред васалите на всеки крал има съперничещи си групировки, една от които нерядко желае война, а другата мир.
Както често става в обществата, организирани върху логиката на частната война (faide), конфликтите се печелят чрез социални мерки, по-конкретно чрез корумпиране на васалите на брата-съперник. Мнозина от тези васали имат изгода и от двете страни, която се стремят да съхранят. При Меровингите в действителност са налице три страни и Бургундия постоянно лавира в съюзническите си отношения между Австразия и Нейстрия, освен в случаите, когато се превръща в доминираща сила, и двете кралства се съюзят срещу нея. Както при другите подобни общества, противник е онзи, които последен е извоювал надмощие и който трябва да бъде принуден да не злоупотребява със силата си, като му се покажат негласно границите на неговите права. В резултат на подобна обтекаемост такава политическа система лесно се възпроизвежда и представлява на практика една организирана анархия. В нея по-късно съвсем логично ще пусне корен теорията на рицарството, която ще направи невъзможни някои крайни действия, като убийството на синовете на Хлодомер от техните чичовци (524 г.) или други подобни реализирани или осуетени намерения през следващото поколение от доверени люде на Сигиберт, Хилперих, а по-късно на Хилдеберт II.
От друга страна, е налице класово общество, което се възпроизвежда, тъй като по това време знатните воини, крале и васали, въпреки все още свирепите нрави и известния брой загинали, вече избягват да се избиват прекалено често помежду си. Освен това плячкосването и сезонното ограбване на селяните от войската, явления, на които Жорж Дюби предсказва дълъг живот, изглежда, вече са основен елемент на войната.
 

Посвещаването на Хилдеберт II
 
Салическият законник не определя аристокрацията като такава, освен когато един франк или римлянин се радва на кралско покровителство като антрустион или сътрапезник: в такъв случай тяхното убийство се прощава по-трудно и откупът е три пъти по-голям. Григорий от Тур също не разполага с родово понятие за аристокрацията, ала неговите повествования, следващи свидетелствата на Житията, предполагат наличието на такава. Именно нейния престиж и мощ се стремят да защищават чрез кръвното отмъщение многобройните представители на даден род, домогвайки се до благоволението на кралете и, естествено, издигайки някои свои синове до епископски сан. У Григорий има достатъчно спорадични описания (всеки път, когато това е от полза за изложението на събитията) на красиви доспехи и красиви коне като символи на определен статут. В Северна Галия, която вече се нарича Франкия, докъм 600 г. те често съпровождат покойника в гроба. А археологията предоставя доказателства за това, че стойността на оръжията е признак на социално разслоение.
Без съмнение кралската институция и аристокрацията до голяма степен са наследство колкото от Германия, толкова и от Рим. Крале и васали разполагат с данъчна администрация и кодекси, с юридически формулировки, които следват в опростен вид римските образци, без все още да са придобили нов окончателен вид. Внуците на Хлодвиг са пристрастени към външните признаци на богатството в античен дух. Ала поне що се отнася до отношенията с едрите земевладелци, които вече могат да бъдат наречени сеньори, трябва да се признае, че при франките (поне на север) интерактивният стил и духът на институциите са по-скоро германски (варварски). Васалите се присъединяват към войската със собствени отряди, а общите събрания, макар да не са преки наследници на германските народни събрания (concilia), описани от Тацит, все пак донякъде приличат на тях. Меровингските крале прибягват до убеждението и до личния пример на воини, като смятат за свой дълг въплъщаването на добродетелите на господстващата класа, на едничкия елит, чиято същностна характеристика е подвигът с оръжие в ръка (без да се взема под внимание висшето духовенство).
[ Все още някои епископи носят оръжие, като Салоний и Сагитарий, двама братя, епископи съответно на Гап и Амбрюн, които Григорий подлага на сурова критика, без да пропусне все пак да признае, че те са защищавали страната си от лангобардите: История, IV, 42]
Сред нашите сведения за посвещаване през VI в. няма пример за „чист“ ритуал при встъпване в пълнолетието на някой васал, който да съвпада напълно с прочутото описание на Тацит. Все пак, макар да става въпрос преди всичко за осиновяване чрез поверяване на оръжие, не можем да не споменем за връчването през 585 г. на копие на младия Хилдеберт II (син на Сигиберт и Брунхилда) от неговия чичо Гунтрамн, крал на Бургундия, на което несъмнено присъства Григорий от Тур. Съгласието, което цари между двамата мъже, изглежда, му е направило огромно впечатление, защото той го описва в своята История на франките и го представя по-скоро като пример за подражание.
През 580 г., когато Хилперих има надмощие, неговият брат Гунтрамн кани техния все още невръстен племенник Хилдеберт II, син на Сигиберт (починал през 575 г.) и на Брунхилда, на среща на границата между двете кралства. Тъй като самият Гунтрамн няма деца, той го избира за свой наследник за голямо възмущение на Хилперих и неговите хора. В присъствието на знатните той „го поставил на своя престол и му предал цялото кралство с думите: «Нека един щит ни пази и едно копие ни брани.»“ В дадения момент това означава обред за ненападение и за съюз между воини срещу трети сили, както по онова време (но не по времето на Тацит) това става между знатни без кралско потекло. Действително чичото и племенникът заедно със своите васали се съюзяват срещу Хилперих, но не предприемат нищо прибързано срещу него. Задоволяват се да пируват заедно и да си разменят дарове напълно в духа на Германия, такава, каквато я описва Тацит, а след това представят чрез пратеници на Хилперих своето искане: „Да върне онова, което е отнел от владенията на кралството (на Хилдеберт II), а ако откаже, да се готви за сражение.“ В случая не може да се говори за никакви военни приготовления, дори и привидни, а за пиршества и за размяна на подаръци, достойни по-скоро за добродушните германци на Тацит, отколкото за настроените за надпревара рицари от 1100 г. Налице е същинска ритуализация на конфликтите, поставена върху правова основа, без следа от „варварска ярост“. Самият Хилперих не обръща никакво внимание на този ултиматум. Той от своя страна сякаш се е завърнал към римската Античност, защото през това време по негова воля в Соасон и Париж се строят циркове, „които да предостави на народа за зрелища“, така че отправеното предизвикателство остава без последствия чак до неговата смърт през 584 г.
При това положение, вместо да разгроми неговата вдовица Фредегунда и невръстния й син Хлотар II, крал Гунтрамн ги закриля, което обаче не му пречи през 585 г. да поднови договора с Хилдеберт II, принуден от заговорите на знатните в двете кралства. Това става по време на събрание, пред което крал Гунтрамн „поставил в ръката на крал Хилдеберт копие с думите: «Това е знак, че ти предавам цялото мое кралство.»“ После го отвежда настрани, за да му разкрие имената на опасните люде, а „след това, когато всички се събрали на пир, Гунтрамн започнал да убеждава войската, като казал: «Вижте, о, мъже, колко е пораснал моят син Хилдеберт. Вижте и престанете да се отнасяте към него като към дете. Забравете вече вашата разпуснатост и своеволие.»“
По-нататък Григорий от Тур предава (или доукрасява) призива на Гунтрамн към епископите в полза на Хилдеберт II, когото представя като „умен и деятелен човек“, а също внимателен и енергичен. „Вярно е, че неговата майка иска да ме убие“, продължава той, но Бог спасява праведния от ръцете на неговите неприятели. Гунтрамн напълно може да се осланя на Него, още повече, че въпросната заплаха едва ли е реална! Важно в случая е, че след като посвещава юношата, след като става кръстник на новороденото (което все пак се колебаят дали да му покажат, да не би добрият Гунтрамн случайно да го убие!), той, заедно със своите племенници и васали съставляват едно общество на истински мъже, които поне на думи са готови да отмъстят за неотдавнашната смърт (584 г.) на техния родственик Хилперих.
Така Григорий от Тур по твърде красноречив начин описва политическите послания на Гунтрамн: германски по дух, когато говори като воин, християнски, когато се отнася до предаването на властта, и като цяло мачистки. В тях при посвещаването на Хилдеберт се очертават два неразривно свързани аспекта. То е и подчертаване на връзката между двамата крале, и потвърждаване на пълнолетието на Хилдеберт II, а оттам способността му да поеме властта. Способност, за която Гунтрамн дири признание в полза на своя племенник от „общността“, както би се изразил Тацит, която през 585 г. е съставена от васалите и епископите, оформящи представителната част на обществото в кралството чрез събранията и войската.
Залогът на този ритуал на реализация е изключително голям поради факта, че след крал Дагоберт (починал през 639 г.) меровингските крале неизменно ще бъдат смятани за непълнолетни, обречени да бъдат под настойничеството на майордомите, а след това на франкския херцог (Карл Мартел), потомък на един от тях, чак до падането на последния техен представител (Хилдерих III през 751 г.). След това кралските династии възприемат ритуала на избора и коронацията, редом с този на посвещаването, и по този начин осигуряват пълномощията на своите наследници.
Подобно на бегло споменатото от Тацит посвещаване при германците, това връчване на оръжията на Хилдеберт II има различни аналогии с феодалното посвещаване, което, както ще видим по-нататък, е от голямо значение както за спояване на връзката между посвещаващия и посвещавания, така и за придобиването от втория на статут на пълнолетен воин. От друга страна, в много случаи посвещаванията на рицари през XI и XII в. са придружени от претенции както в приведения епизод. Може да се каже, че те правят по-скоро рицаря, отколкото рицарството с присъщата му мяра и куртоазност. Нерядко, особено към 1100 г., те са продължение на суровия идеал, завещан от Античността и от ранното Средновековие, преди те да бъдат възприети от същинското рицарство.
Междувременно при Меровингите е налице както еволюция на римския дух, така и постепенно изграждане на един германски по своята същност мироглед. Символичното значение на оръжията води до появата на нови обичаи (погребване заедно с доспехите). Така у Григорий от Тур постепенно придобиват очертания ритуали като отнемане на оръжието и предизвикателства, непознати в антична Германия, но напълно действени в меровингска Галия, където юридическата система и обществените взаимоотношения са несъмнено по-сложни. През 576 г. крал Хилперих дава заповед да бъде обезоръжен неговият син Меровей заради проявено непокорство. Следвайки същия ритуал, през 587 г. крал Хилдеберт II лишава от оръжие херцог Гунтрамн Бозон и по този начин временно го сваля от длъжност.
Малко преди това същият добре познат на Григорий от Тур интригант се представя пред крал Гунтрамн за пратеник на Хилдеберт II. Кралят му отправя тежко обвинение, задето е насърчил претендента Гондовалд да направи опит да узурпира неговия престол (585 г.), на което Гунтрамн Бозон отвръща: „«Ти седиш на престола като крал и господар и никой не смее да те прекослови. Аз заявявам, че съм невинен в това дело. Ако се намери някой равен на мен, който тайно ме обвинява в това престъпление, нека излезе сега напред и да каже открито това. А ти, благочестиви кралю, предай това дело на Божия съд, който да отреди правда, когато ни види да се сражаваме в единоборство.» След тези негови думи всички запазили мълчание.“ Доколкото ми е известно, това е първото свидетелство за дуел между знатни при франките. Налице е най-малко предизвикателството. Значи ли това, че този обичай е нов и наскоро утвърден? Едва ли, тъй като нито един друг извор не притежава богатството на детайли, с което се отличава История на франките на Григорий от Тур, особено когато авторът говори за своето време (царуването на синовете на Хлотар I, 561-592 г.). Въпреки това този епизод е важен етап в историята на воинските обичаи, защото от гледна точка на 1100 г. при всички случаи е налице много повече рицарски дух в двубоя, отколкото в посвещаването.
 

Предизвикателството на Бертоалд
 
Малко по-късно откриваме ехо от тези събития в Хроника на Фредегарий. Политическото съперничество между трите кралства, започнало по времето на Григорий, продължава с непрекъсната игра на съюзи, усложнена допълнително от напрежението между Нейстрия и Австразия, тоест същинските франкски земи, докато част от знатните в Бургундия обявяват себе си за „франки по рождение“, а други (обитаващи на юг) за „римляни“. Докъм 613 г. най-видна личност в тази история е старата австразийска кралица Брунхилда, но този път тя се проявява в отрицателна светлина. Вероятно нейната вина е в това, че се стреми към силна монархия чрез солидна данъчна администрация както по времето на Хилперих и Фредегунда. Когато назначава за майордом на бургундския дворец „римлянина“ Протадий, тя разчита чрез него да възстанови правата на кралския фиск, заплашвайки по този начин „свободата“ по германски образец, в името на която цялата северна аристокрация се е обявила за франкска и на която троянската легенда, която Фредегарий съчинява или потвърждава, дава нови и силни гаранции. Срещу Протадий се опълчва противник, комуто Фредегарий, естествено, приписва всички възможни качества. Дали в неговите очи той не изглежда донякъде като рицар? Този човек произхожда от франкска фамилия, по това време (603 г.) е майордом в двореца на Теодорих в Бургундия, и по неговите думи е „чувствителен, внимателен, но на война храбър и винаги верен на дадената дума“. Именно неговата длъжност Брунхилда желае да повери на Протадий, който според Фредегарий е неин любовник. И така, през 604 г. тя възлага на Бертоалд опасната задача да отиде да провери кралските владения в областта на Орлеан, наскоро откъсната от Нейстрия на Хлотар II, който не е посмял да даде достоен отпор. Подобно действие е истинска провокация по отношение на това кралство и на неговия майордом Ландерик, на когото тя възлага надежди да унищожи Бертоалд и неговия отряд. Въпросният майордом действително се явява с далеч по-силна войска и на Бертоалд не остава нищо друго, освен да се укрепи в Орлеан, чиито врати са му отворени от местния епископ. „Ландерик със своята войска обсадил града и призовал Бертоалд на двубой, на което Бертоалд отвърнал от стените: «Ако ти се съгласиш да ме изчакаш и да отпратиш надалече твоите хора, аз съм готов да изляза и да встъпя в единоборство с теб, и нека Бог отсъди между нас.»“ Ландерик отказва да стори това и тогава Бертоалд добавя: „Ти не смееш, но нашите люде идат вече на война, която ти сам предизвика. Нека когато започне сражението, двамата с теб да облечем червени одежди и да застанем пред войските. Тогава ще видим кой от нас е прав. Закълни се пред Бога заедно с мен, че ще спазиш това обещание.“
[ Едновременно с добродетелите, които възхвалява, и с разказа за съществуването на път през Германия, който свързва Троя и Галия.]
Ала на 11 ноември 604 г. пред Орлеан Ландерик не приема предизвикателството. Всъщност ние можем да го разберем, без при това да го смятаме за страхливец или за недостоен воин. На негова страна е военното предимство и един обикновен дуел би възстановил равенството в негов ущърб. Откровено казано, Фредегарий е доста уклончив по отношение на неговия отговор на второто предложение. И никак не е сигурно, че това предизвикателство, този, така да се каже, блъф от страна на Бертоалд, разпалва ненавист между двамата. Дали, както по-късно при феодализма с неговата куртоазност, зад него не се крие стремеж към започване на преговори? Войната не е тотална и Ландерик не се хвърля на щурм срещу стените на Орлеан, а започва беседа със своя противник. Предложението за дуел предполага приемането на определени правила и условности, като например червените одежди, за каквито не ни е известен друг пример, но предполага освен това „Божи съд“, който е донякъде обичаен. Далеч не е сигурно, че един двубой е знак за прекомерна агресивност, тъй като той винаги може да бъде отменен или прекратен и да бъде сключено споразумение за приятелство, чрез което в действителност Ландерик би могъл да спаси живота на Бертоалд, изтръгвайки го от ноктите на неговия истински враг Протадий и отвеждайки го при краля на Нейстрия. Там двамата биха могли да яхнат конете и да отидат заедно на лов със соколи, който вече е на мода по времето на Григорий.
След като боят между двамата водачи така и не се състоява, през 604 г. войната изправя една срещу друга две същински армии, както е предвидил това Бертоалд, загинал впоследствие геройски по време на сраженията.
Очевидно преди покръстването на Хлодвиг подобен дуел не би могъл да бъде тълкуван като „Божи съд“, но твърде е възможно да става въпрос за по-ранен обичай, придобил по-късно християнски облик. В споменатото предизвикателство е налице ясен „рицарски“ елемент както от идеологическа, така и от фактическа гледна точка: воинът действително се бие за правдата (макар и такава, каквато той я разбира), неговата доблест придобива зрелищен характер и освен това целта е да се избегне кръвопролитие от страна на неговите приближени и поданици. Много от тези предизвикателства са отхвърлени, но от това не винаги следва сражение както в дадения случай. По това време вече са на мода легендарни двубои, свидетелство за което е самата Хроника на Фредегарий, според която те се провеждат в лангобардска Италия и на Изток.
Разумно би било да приключим тази встъпителна глава, без да драматизираме прекомерно „германския дух“ на античния или меровингския период. Само един действително предубеден модерен читател би могъл да открие у Григорий от Тур някаква вълна от варварско насилие, заляла Галия, докато в действителност той е просто един усърден и страстен християнски повествовател, който се старае да разкрие пред нас пяната на меровингските времена. Освен това той очевидно се отказва от наложилото се през Античността гледище за „варварската ярост“, не предлага никаква алтернатива на отмъщението и по никакъв начин не противопоставя на крал Хилперих (чийто образ, въпреки безмилостните му нападки, си остава почти ненакърнен) някакъв алтернативен цивилизационен модел на римски нрави, пък били те и християнизирани. Всички подобни тълкувания на История на франките са плод на модерен прочит, докато в действителност тогавашното християнство, белязано от прояви на „Божи съд“ и от образи на светии-отмъстители, е напълно съвместимо с мирогледа на тази войнствена аристокрация.
Що се отнася до средновековното рицарство, приведеното по-горе възможно най-точно определение, но с неизбежната в случая разтегливост, ни най-малко не го представя като антитеза на някакво първично варварство. То е по-скоро усложнен вариант на мирното уреждане на враждите между знатни воини, задълбочаване на някои отличителни черти, характерни за техните общности, като например стремежът да се споразумяват, вместо да се избиват помежду си, а също така ритуалният и церемониален начин, по който прибягват до употребата на оръжие, за да придобият социалния статут на герои, без да се подлагат на прекомерни опасности. Твърде възможно е впрочем приносът на средновековното рицарство по отношение на този стремеж или на тези обичаи да се дължи чисто и просто на застрашителното засилване на неговата военна мощ в резултат на ускорения икономически напредък (станал особено осезаем след 600 г.) и на укрепването (благодарение на Каролингите) на властта на краля, графовете и сеньорите, за избягване на насилието, чийто потенциал непрекъснато се разширява.
Ето защо не бихме могли да говорим за някакво решаващо еднопосочно нравствено развитие от франкското варварство към френското рицарство по примера на Гизо през 1830 г., а след него и на още мнозина историци през XIX в. Това освен всичко друго отрежда особено важна и специфична роля на Карл Велики.
 

Глава втора
Каролингската елитарност
 

На пръв поглед каролингската епоха дава възможност на франкската аристокрация да направи значителен скок към класическото рицарство. Множество признаци сочат, че през VIII и IX в. конницата придобива все по-решаващо значение и във все по-голяма степен се отъждествява с благородничеството. По силата на преобладаващата обществена логика на онова време напредъкът в оръжейната техника, по-конкретно мечовете и доспехите, определено е насочен към увеличаване на силата и към по-добрата защита на благородника на кон. В същото време все по-доминираща става моралната норма, според която убийството между християни е далеч по-неприемливо отпреди и принуждава господстващата класа да печели престиж по-скоро чрез прояви на справедливост, отколкото на воинска свирепост, или поне, без да се отказва от франкската доблест, да дири призвание в закрилата на църквите и на слабите. Освен това моралната същност на християнския брак определено засилва ролята на жената от благородно потекло с всички дължими на нея знаци на уважение.
При това положение не мога да не разкрия пред читателя вътрешното си убеждение, че в средносрочен и дългосрочен план класическото „рицарство“ се ражда именно в следкаролингска Франция.
Нека обаче не изпреварваме събитията, а да обърнем внимание на факта, че в определени отношения политическата система и идеологията на Каролингите биха могли да забавят развитието на рицарството, чиято поява сякаш изглежда неизбежна, ако се съди по някои описания на Григорий от Тур и на Фредегарий, свързани с гражданските войни и тяхната кодификация. Истината е, че Каролингите и моралът, който налага Църквата по онова време, се стремят да ограничат колкото се може повече свободата на аристокрацията и присъщия на воина-благородник индивидуализъм. Това става, от една страна, чрез яростните критики срещу лекомислието и хазарта, а от друга, чрез усилията с думи и дела за премахване на гражданските войни. В резултат образецът, който бива наложен на воина-благородник, е преди всичко покорството пред краля и графовете, службата на обществото, а не безусловното превъзнасяне на личната му доблест. Латинските думи miles и militia, римски по своето значение, изведнъж получават широко разпространение през IX в. и по-конкретно по време на онзи период, който се определя от историците като „каролингско възраждане“. Те си съперничат с простонародната латинизирана дума vassus, васал, и с техническото понятие eques, конник. Използват се в речи, призоваващи към вярна служба, за защита и прослава на васалитета, тоест на една институция, която крепи статута на благородниците, но накърнява тяхната свобода.
Както ще видим, към хилядната година думите miles и militia ще станат едни от най-често употребяваните и обичайни в латинския на хартите и хрониките за обозначаване на рицаря и рицарството. Ето защо от ретроспективна гледна точка бихме могли да повярваме, че тяхното разпространение е пряко доказателство за възхода на рицарството. В случая обаче имаме работа с един капан за историци, тъй като нещата са далеч по-сложни. Напротив, в настоящото изследване би трябвало да бъдем изключително внимателни, що се отнася до действителните нравствени и обществени напрежения, проявили се в началото на IX в.
Може да се каже, че това е период на експанзия при наличието на политическа система, която би могла да бъде наречена аристократична и християнска с далеч по-голямо основание, отколкото през VI в.
Гражданските войни и нестабилното положение на Меровингите след 485 г. с основание тревожат Григорий от Тур и го карат да се съмнява в бъдещето на франките. Действително картината на Галия от VI в., която той рисува в своята История, с чумните епидемии, мнимите крале и измамните пророци, е белязана от знака на упадъка.
Ала при един внимателен поглед върху епохата, на която Григорий е съвременник, лесно може да се установи, че в нея вече никнат кълновете на един нов свят, утвърдил се с възшествието на Карл Велики. Франкската монархия разполага с редовни институции, с дворец, събрание и войска (като произходът на едните идва от Рим, а на другите от Германия). Налице е здраво взаимодействие между крале, васали и епископи, почиващо върху имплицитни норми (отчасти получили ясен израз в Париж през 613 г.), и дори упадъкът на кралската власт след 639 г., довел до сътресения по периферията на франкските земи, не успява да засегне ядрото. През VII в. започва да расте мощта на майордомите, които поддържат ред сред аристокрацията. Един от тях, Пипин Стари (починал през 640 г.), става родоначалник на династията на Карл Велики, утвърдила се век по-късно.
През 614 г. „християнската дисциплина“ е призвана да се превърне в обществена спойка на франкското кралство, където християнството пуска все по-дълбоки корени. По това време се утвърждава нов вид покаяние, повторимо и остойностимо, което свидетелства за наличие на стремеж към налагане на определен обществен морал и на приемането на голям брой възможни компромиси. По този начин бива определена основната посока за развитие на средновековното християнство и става ясно защо Църквата предлага на елитите един господстващ нравствен идеал, а в същото време на практика приема голям брой отклонения от него. Още при Дагоберт (629-639 г.) кралят и дори неговите графове са призвани да защитават църквите и бедните, извличайки легитимност от това свое призвание, като същевременно тази твърде вяла „защита“ нерядко се изражда в потисничество.
Към 600 г. започва да изчезва по-скоро светският, отколкото езически обичай знатните да бъдат погребвани с тяхното оръжие. Това ни лишава от археологически данни за въоръжението по онова време и едва през IX в. благодарение на ръкописите добиваме представа за воините-благородници и за постигнатия напредък в използването на коня и в качеството на мечовете.
От друга страна обаче, разполагаме с харти за дарения на манастирите, на които се възлага да се молят за спасението на мъртвите и за опрощението на техните грехове, където са налице известни сведения за състоянието на поземлената аристокрация. По тях може да се съди, че поне в границите на франкската държава тенденцията към икономически и демографски упадък е преодоляна. Това е началото на растежа през Средновековието, който е бавен, но в замяна на това продължителен, тъй като трае седем столетия, докъм 1300 г. По времето на Карл Велики той намира израз в изникването и разрастването на градчета-пазарни центрове и особено в достигането на стопанско равнище, което позволява воденето на продължителни войни и на политика, чийто връх е императорската титла на владетеля през 800 г.
 

Конницата във франкската държава
 
Неотдавна Жан-Пиер Деврой направи равносметка на сведенията, с които разполагаме до този момент по въпроса. Във Франкия, тоест северно от Лоара, към средата на VI в. вероятно е налице демографски спад. По тези места природата отново настъпва, разширява се площта на горите, дивечът става изобилен, разширяват се възможностите за добив на дърва за отопление и за строителство, за паша на свинете и за разработване на нови земеделски земи, поне в определени периоди. Ала въпреки недъзите на кралете и на елита, които Григорий от Тур бичува, последните не се отдават единствено на опустошения, като към началото на VII в. постепенно се утвърждава нова аграрна икономика. До неотдавна основни земеделски култури в Северна Галия са пшеницата и ечемикът, а земята се обработва с рала, теглени от лек впряг. Промените започват в началото на VII в., като постепенно се разширява производството на овес за изхранване на конете. Разпространението на тази култура има за цел да задоволи нуждите на сеньорите и на техните васали, притежатели на коне, тъй като по това време конят не се използва за земеделски работи.
Този вече типично „средновековен“ земеделски свят е сравнително добре представен в полиптихите от периода 800-880 г., а също в кралските едикти (капитуларии) и другите извори за „каролингския ренесанс“. Можем да си дадем сметка, че развитието на конната техника не влиза в противоречие с ралото, теглено от чифт волове, способно да се справи с по-твърда почва отпреди, защото е снабдено с железен палешник. И в двата случая са необходими определени количества метал, чийто добив с успех се осъществява от малките топилни в горите. Постепенно в полята настъпва оживление благодарение както на човешкото присъствие, така и на стадата. Ливадите доставят фураж за воловете и за конете от всякакви категории, горите се използват все по-пълноценно за дърводобив, за разчистване на нови обработваеми земи от селяните и за лов от рицарите. Докъм 1100 г. селяни и рицари почти не си пречат взаимно, което ясно личи от полиптихите и капитулариите: още в началото на IX в. орните земи и пасищата вече са двете гърди на Франкия, от които бозаят монаси, воини и селяни, чийто статут е строго определен. Самото притежание на кон, дори предназначен единствено за пътуване, превръща неговия собственик в представител на елита.
Тази до голяма степен земеделска цивилизация си има и обратна страна с неизбежните ограничения и лишения. По документи, като например писмата на абат Луп Серват от Фериер, може да се съди колко трудно понякога става набавянето на храна за конете, което нерядко става причина за грабежи. Въпреки това, според изчисления на специалисти, към 800 г. Карл Велики е в състояние да събере основно от Франкия тридесет и пет хилядна конница и необходимите към нея сто хиляди пехотинци. По всичко личи, че това съотношение се запазва до Първия кръстоносен поход. Както отбелязва Жан-Пиер Деврой, от дванадесет селяни един привилегирован може да стане конник или монах благодарение на труда на останалите. В капитуларий от 792 г. службата на кон и в доспехи е достъпна само за оногова, който притежава най-малко дванадесет манса (manses), докато за един пехотинец са необходими четири манса, на колкото възлиза оптималното количество обработваема земя, достатъчно за издръжката на един енорийски свещеник. Собственикът на дванадесет манса е дребен сеньор с право да събира десятък, а освен това първенец от местна величина, васал на абат или на едър светски феодал, в чиято свита взема участие при тържествени шествия и военни походи, в замяна на което получава като дар въоръжение и снаряжение като допълнение към онова, което той е в състояние да си купи според възможностите си. Това положение се съхранява почти без промяна и в следкаролингска Франция. Дванадесетте манса съответстват приблизително на някои „феоди за ризница“ от XII в. и макар по онова време основни средоточия за васалите да са вече големите замъци, не са малко и рицарите, положили клетва пред абати, което означава, че връзките с манастирите все още са налице.
По всичко личи, че от периода на промените, настъпили в конницата към 700 г., до промените във фехтовката и воденето на боя към 1100 г., напредъкът във въоръжението е незначителен.
Не бива да се преувеличава значението на така наречената „революция на стремето“, както прави това Лин Уайт, или пък каролингската експанзия след битката при Поатие (732 г.) да се приписва изцяло на тежката конница. Подобно гледище бе подложено на жестока критика от Бърнард Бахрах, а на Филии Контамин дължим една далеч по-умерена и убедителна равносметка на проблема. Като цяло обаче мястото на конницата във войните и в обществения живот е далеч по-значимо, отколкото при Меровингите, и това става съвсем очевидно, ако от прочита на Григорий от Тур се премине направо към прочит на Ермолд Черни. С пълно основание в случая се цитират Кралските анали, в които на няколко пъти след 751 г. се отбелязва, че събранието, пред което кралят обосновава обявяването на война и свиква войската, отлага това от март за май, защото тогава има достатъчно храна за конете. Техният брой непрекъснато нараства и друг белег за това откриваме във факта, че съставената през 721 г. История на франките прибавя към живота на Хлодвиг епизод, по време на който той е на кон, с шлем, броня и оръженосец до него. Скоро след това, към 800 г., други документи ни разкриват величината на кралските конезаводи.
Налице са най-сетне и великолепните миниатюри от IX в. като златния псалтир от Сен Гал. Върху тях старозаветните герои са представени като християнски конници от онова време с висока степен на автентичност, както доказа това Саймън Коупланд, въпреки прекомерните съмнения на критиката. Върху тях могат да се видят стремена, които липсват в погребенията на воини от епохата на Меровингите (VI в.). Те се появяват едва през VII в. при погребения в Германия, намираща се в досег с дошли от степите народи, които са ги възприели от Китай, където стремената са известни още през V в. Необходимо ли е обаче спорът да се съсредоточава единствено върху „революцията на стремето“, когато при Каролингите е налице значителен напредък в доспехите и меча?
Все още не може да се говори за пълна съгласуваност на бойната единица (при нападение), нито за пълно комплектоване на доспехите при конницата или за боравенето с копие. Последното обаче вече е задължителен елемент при боя на кон, като понякога то бива мятано, но по-често насочвано нагоре или надолу, за да бъде пронизан с него противникът, както това личи от миниатюрите на псалтирите. То е също така най-предпочитаното оръжие на пехотата заедно с щита, който е дървен и обкован с кожа от двете страни. Самият щит е кръгъл и изпъкнал, може да бъде окачен на врата и служи както за отбиване на удар с копие, така и за нападение чрез острието на умбото.
Нововъведенията във въоръжението през каролингската епоха не случайно са свързани със социалното разслоение между бойците. Шлемът по всяка вероятност не е монолитен и постепенно бива заздравяван. Еврард включва в своето завещание шлем и ризница (867 г.), Екехард различава кожената броня от металната ризница halberc (чието название означава буквално „защита на врата“). Според Регинон от Прюм Роберт Силния загива при Брисарт през 866 г., към края на битката, само защото поради горещината е свалил своя шлем и бронята, а след това не ги е поставил отново.
Васалите, притежаващи дванадесет манса, носят кожена броня (brunia), която постепенно бива заменена с метална, съставена от железни плочки върху кожената основа. С времето тя започва да покрива и нозете (като набедреници и подколенници) и ръцете (като нараменници и надлакътници), но историкът трудно може да долови тази тенденция.
Филип Контамин отбелязва, че Рабан Мавър говори за същинска ризница, тоест изплетена от метални брънки, която първоначално се облича върху кожената броня. У Ноткер Пелтека също откриваме твърде характерно описание на облечения в желязо Карл Велики, който всява ужас у лангобардите в обсадения от него град. Ала нито металната ризница, нито облеченият в желязо мъж не се изобразяват или споменават в повече писания… Дали е случайно обаче, че подобни образи се раждат в главите на високопоставени духовници, близки до императорите?
Няма никакво съмнение, че обкованият в метал воин се сдобива с повече кураж и по-охотно може да прояви желязно сърце. Твърде показателен е фактът, че при две описания на смъртта на благородници по време на сражение, Роберт Силния през 866 г. и неговият син през 923 г., неизменно като действителна или мнима причина се изтъква липсата на време да облекат доспехите. Единствен недостатък на бронята е, че тя затруднява движенията и занапред смъртта постига боеца в сражение поради случайност, освен ако той не прояви прекалено нетърпение или дързост, или пък не бъде изненадан от целенасочена лична ненавист…
Самите франки гледат на кожената броня като важно предимство, тъй като Карл Велики в Тионвил и Карл Плешивия в Питр чрез капитуларии полагат усилия да спрат техния износ (във връзка с данъка към викингите), което означава, че такъв износ действително е имало.
Същите мерки се вземат и по отношение на мечовете, чиято изработка става все по-съвършена, така че в крайна сметка те стават достояние единствено на рицарите, и то не на всички. Късият меч („полумеч“), за който се споменава в капитулариите, до този момент е основно нападателно оръжие. Той е лек, лесен за боравене (с дължина от 65 до 80 см и едноостър), докато дългият меч (двуостър, с обща дължина 90-100 см и дължина на острието 75-80 см) служи за нанасяне на решителния удар или (при случай) за доубиване на противника. По този начин напредъкът в ковачеството, намерил отражение в производството на сечива и накити, води до по-високо качество на оръжията. Дотогава режещите части на остриетата се сближават чак към върха, докато новите остриета са изцяло заточени, а това доближава центъра на тежестта към ръкохватката и с меча се борави по-лесно. Понякога върху острието може да се прочете името на златаря, който го е гравирал. През IX в. на особена почит са мечовете, гравирани от Улфберт.
Като знак, че са навършили пълнолетие и че са готови да встъпят във властта, на кралските синове се връчват именно мечове. Мечът играе ролята на церемониално оръжие, което виждаме да държи в ръка воинът-благородник, изобразен преди 881 г. върху стените на църквите в Малс и в Гризон. Те присъстват на челно място в завещанията на графовете Еврард от Фриул и Екард от Отюн сред други накити, което ясно показва тяхното предназначение.
Несъмнено обикновените конници не разполагат с пълно въоръжение, нито с най-съвършените образци оръжие, ала доспехите на конника, тоест на „васала“, както се посочва ясно в капитулария от 792-793 г., са знак за обществено превъзходство — именно знак, а не толкова средство за пряко налагане на това превъзходство.
В повествованията за войни и сражения конниците изместват пешите бойци, макар да се нуждаят от тяхната подкрепа и пехотата да си остава все така много ефикасна. Пълното превъзходство на конника през кой да е период на Средновековието си остава мит, подложен на енергична критика от Джон Франс.
Каквото и да е самочувствието на франкските конници от VIII и IX в., те са далеч по-подчинени на една висша власт от „варварските воини“ в антична Германия, а също и на особен нравствен дълг. Качеството на тяхното въоръжение е без прецедент, както и неговата цена. За да поддържат своята боеготовност, те се нуждаят от връзки с краля или с магнатите, под чийто контрол се намират както икономиката, така и вече доста сложната система от институции.
Клетвата за вярност на васала и неговият феод заемат твърде много място в трудовете на историците от „старата школа“ (до 1950 г.) и именно тези трудове са в основата на една прекалено опростена и стереотипна картина. От друга страна обаче, дали им е отредено достатъчно място в съвременните изследвания? При всички случаи в една книга, посветена на рицарството, трябва да им се отдели необходимото внимание. Между конницата и васалитета е налице съвсем ясна връзка. Думата vassus, а по-късно vassal на старофренски, често се употребява самостоятелно в абсолютно значение, без обозначаване на сеньора: статутът на васала сам по себе си е достатъчно почетен и предполага воинска доблест и чест. В същото време васалът е такъв по отношение на някого и обредите, клетвата за вярност и дори полагането на ръцете притежават социалното свойство да причисляват към елита онзи, който чрез тях се подчинява на волята на сеньора, и в това отношение контрастират с ритуалите, свързани с крепостничеството. На ритуала с полагане на ръце неизменно се подлага конник, който не е длъжен да се труди, макар понякога да му се налага да обработва земята за своя собствена сметка.
От друга страна обаче, връзката между васалитет и „рицарство“, макар основополагаща, е сложна и амбивалентна. От една страна, характерът на отношенията между сеньора и васала предполагат умереност и обосновка, които ясно вещаят бъдещата рицарска социабилност: васалът като рицар има право на почит. От друга страна, службата на васала за него е задължение, чието пренебрегване по принцип води до сурови санкции: смърт или изгнание, ако сеньорът е крал, нерядко осакатяване, тежка глоба, публично опозоряване чрез harmiscara. Следователно поведението на благородните васали не се намира единствено под контрола на общественото мнение, както при германските воини според Тацит. Несъмнено идеалът за преданост към сеньора по време на война е продължение на господстващия в германските дружини идеал, но нормата за неговото спазване и безусловната вярност към висшестоящите се разпростира върху целия обществен живот и е сакрализирана от християнския морал, нещо, за което не може и дума да става сред горите и мочурищата на древна Германия… Всичко това ограничава преди всичко свободната воля на „рицаря“. От конния воин се иска не толкова да се отличи в боя, колкото да служи вярно.
Васалитетът е важна обществена институция в каролингската държава. Тържествената клетва пред сеньора и дори обикновената клетва за вярност минават през отричане от личния интерес и имот. През каролингската епоха васалът признава на своя сеньор правото да присвои неговите земи и да раздава правосъдие във владението му, все едно, че е получил това владение като „благодеяние“ (през XI в. е в употреба терминът „феод“) или под някаква друга форма. Същевременно е налице стремеж към запазване на неговото достойнство, доколкото във взаимоотношенията съществува известно равновесие, намерило израз в система от взаимни задължения, като сеньорът при нужда трябва да подкрепя и да брани своя васал. Подобно на крепостничеството, чиито ритуали и норми постепенно се установяват през IX в., васалитетът почива върху имплицитен кодекс, който, макар неясен и не винаги последователен, дава право на всяка от двете страни да иска правосъдие и справедливост пред обществото като цяло, обвинявайки се взаимно, че „васалът не е действал както подобава по отношение на своя сеньор“ или обратно.
В действителност васалните отношения (също както постепенно става и със самото крепостничество) са предмет на непрекъснати дела и обществени спорове за границите на задълженията, за промени в предварителните договорености, за утвърждаване на ритуали и формули. Изобщо не може да става въпрос за онзи устойчив нравствен съюз и съвместно битие, които наивно се описват от старата историческа школа. Васалитетът е не само военна институция, а има важен обществен и политически аспект. Той не включва цялостната социална функция на васала, като освен това предполага наличието на няколко лица в същото положение, формиращи малка общност. Неговата форма и приложение зависят от конкретните обстоятелства. В крайна сметка, строго погледнато, той не е единственият определящ фактор в политическата и обществената система. Самата употреба на понятието „феодализъм“, колкото и удобно да е то, предоставя поле за твърде широко тълкуване.
Властта при Каролингите действително предявява категорично изискване за вярност към Бога, краля, родителите и сеньора. Всичко това може да бъде открито в малкия, твърде теоретичен и поучителен учебник, написан от благородната Дуода през четиридесетте години на IX в., предназначен за един от нейните синове, който заминава за императорския двор. Тя не пропуска да му напомни да бъде любезен със своите „другари по васалитет“ (commilitones) и да общува съвсем по „рицарски“ с равните нему по ранг. За нещастие не му казва нищо за онова, което най-много бихме искали да научим, а именно как да прави своя избор при конфликт на задълженията, как да съчетава лоялността с двуличието и при нужда с неподчинението…
Твърде неясни формулировки има също така и в клетвите, които Карл Велики кара своите приближени да полагат в определени моменти (789 г., 802 г.), когато приема за отправна точка „онова, което един васал трябва да бъде за своя сеньор“. Факт е обаче, че при изключителни обстоятелства кралете без колебание искат полагане на васална клетва, тъй като тя има предимството да налага съчетание между зависимост и чест. Подобни случаи са често срещано явление по време на франкската експанзия.
 

Войните на Карл Велики
 
Васалитетът може да бъде и ритуал, включващ отмъщението като същностен елемент от обществената система. Както ще видим, през следващите периоди има случаи, когато васали налагат кръвно отмъщение от името на своя сеньор и преди всичко натиск от страна на сеньора за уреждане на конфликти между васали. При управлението на Карл Велики обаче на преден план стои задължението на сеньорите да водят своите васали на съд или във войската. В някои капитуларии (от 789 и 806 г.) в името на християнския морал се отхвърля човекоубийството между християни, като тяхната цел е да премахнат отмъщението от кралството, а след това от „империята“ на франките. Освен това се заклеймява гражданската война и е издадена заповед (често нарушавана) за забрана на въоръжената свита, която да предприема действия във вътрешността на страната.
Настъпило е времето за колективни и обществени „отмъщения“ за злините, извършени от съседни народи срещу франките. Такава поне е каролингската идеология.
Поради тази причина войните не са непримирими, тъй като при васалната система съглашението и договорът вървят редом с отмъщението. Ето защо подобно дирене на правда чрез отмъщение предоставя на Карл Велики възможността да води преговори, да прави компромиси и дори да сключва съюзи със своите противници. Той рядко разполага с необходимите средства да ги „изтреби“, позволение за което дават някои стихове от Библията, доколкото франкският народ се възприема като „нов Израел“, поне по отношение на нехристияните. Ето защо съвременниците се позовават на къде по-милостиви библейски препратки. Васалитетът не задължава васала да бъде част от една постоянна войска, а и конницата сама по себе си не дава решаващо предимство. За Карл Велики тя едва ли играе роля, сходна с тази на фалангата за Александър. В една основана на система от взаимодействия монархия и в този смисъл „германска“ по своя характер, каквато е неговата, войната няма същото значение, както при една империя в същинския смисъл на думата, тоест по-етатична, която си е поставила за задача да завоюва друга империя, съставена от поредица градове. За каролингската империя войната е сезонно занятие, която предполага множество съглашения между воините-благородници, неизменно на гърба на селячеството.
Това начинание се проповядва и обосновава в съчиненията на мнозина автори, сред които Айнхард, в почти официалните „Кралски анали“, възпроизвеждани в други текстове, от абатствата, и то с особена сила след коронацията на Пипин (751 г.). Естествено, не такава е цялата истина, нито дори само истината за завоеванията на Карл Велики. Неговият образ е подложен на разкрасяване, което би го превърнало в същински „рицарски“ крал с неговото милосърдие, стига да бе добавил към него и лична храброст или поне външните, парадни нейни белези. Само че за съжаление у него на преден план излизат единствено белезите на външен блясък и церемониалните оръжия.
Що се отнася до неговите хора, техните имена не се споменават заради победни подвизи в името на франкската монархия и те почти не разполагат с възможности да блеснат с действителни „рицарски“ начинания. Каролингските анали изброяват преди всичко имена на графове, които умират при злощастни обстоятелства, и чиито имена (като това на Роланд) понякога се появяват отново в рицарските поеми от XII в.
Франкската експанзия през VIII в. има за цел най-напред да си върне земите, които до неотдавна са били под властта на Меровингите. Такива са Аквитания, която Карл Мартел се опитва да подчини, след като отблъсква сарацините (732 г.) в резултат от сражение, за което се знае твърде малко, макар конницата да играе несъмнена роля в него, както и Бавария на херцог Тасилон, която трябва да брани от аварите (797 г.). Действията обаче се разпростират и върху нови пространства, като Септимания и Испания, принадлежала някога на готите, а после на сарацините, също така германските и езически области Фризия и Саксония на север, които трябва да бъдат покръстени и включени в една християнска империя, а накрая лангобардска Италия, която според папата франкските крале трябва да удържат и анексират.
Тактиката винаги е една и съща. Франкската войска нахлува в противниковата страна през лятото, нанася опустошения, обсажда градовете (на юг, в Испания и Италия, като Барселона или Павия), а на север замъците (крепостите в германските и славянските земи). Врагът, общо взето от благородно потекло, се крие, бяга, а накрая се покорява или се предава с обещанието да плаща данъци, като впоследствие неизменно се отрича от дадената дума и след година-две отново възобновява нападенията. Типичен случай в това отношение е баварският херцог Тасилон, който на няколко пъти извършва предателство към Пипин Къси и към Карл Велики. И всеки път излага своите баварци и самата Бавария на непрякото отмъщение на франките, докато самият той не приема битките, бяга или се покорява, така че снизхождението на Карл Велики към него е направо удивително. През 788 г. Тасилон за пореден път най-напред е осъден на смърт за престъпление срещу владетеля, но в края на краищата е помилван и изпратен пожизнено в манастир да се покайва за греховете си. Очевидно баварската аристокрация поддържа връзки с „двора“ (двореца) на Карл Велики и някои франки се застъпват за Тасилон. Анексирането на Северна Италия през 774 г. също е резултат от почетно присъединяване на лангобардите към Карл Велики след продължителната обсада на Павия от франките и капитулацията на крал Дезидерий.
Походите в Саксония протичат по-трудно, съпроводени са с кланета от двете страни и с истински сражения. Ала стратегическият модел, както от военна, така и от социална гледна точка, си остава същият. Въпреки опустошенията има място за преговори със знатните водачи, като някои от тях се покръстват и полагат клетва за вярност. Дори прословутият Видукинд, който не се предава при Падеборн и през 777 г. намира убежище при датчаните и който на няколко пъти възобновява военните действия, в края на краищата приключва нещата мирно и тихо като верен съюзник и кръщелник на Карл Велики… Един разказ за чудо от IX в. приписва на свети Вандрий спасението на франкския васал Сигенанд, пленен от саксите, и преди всичко привличането като съюзник на франките на един от тях. Оказва се най-сетне, че възможност за съгласие съществува дори със сарацините, както става ясно по време на похода през 778 г. Между знатни воини има време за битки, но има и време за споразумение. Франкската експанзия се осъществява чрез постепенно приобщаване на „народите“, тоест на тяхната аристокрация, като в това отношение най-успешно е сближаването между франки и сакси.
В същото време именно франкските войни от VIII в. (а по-късно и от IX и X в.) са тези, които впоследствие се превръщат в сърцевина на френския епос от XII в., около която кристализира фикцията. Както ще видим, Песента за Роланд, прословутия граф, загинал през 778 г. в Пиренеите по време на сражение срещу сарацините, и песента за Гийом, графа, оцелял през 793 г. при Орбийо, придават на тези сражения изключително кръвопролитен характер, представяйки ги като възмездие за нанесени оскърбления и като повод за изява на воините-благородници. Създава се впечатление, че грабежи изобщо не е имало, а единствено смъртоносни битки между враждебни една на друга аристокрации.
Сблъсъкът с исляма е по-суров от войната срещу лангобардите, но не толкова, колкото тази срещу саксите, като при това е съставен от същите елементи. И тук са налице преминавания от един лагер в друг, разделение между готската и баската аристокрация на враждебни лагери, като едните са благоприятно настроени към сарацините, а другите — към франките. Така през 777 г. наскоро приелият исляма Ибн Араби се съюзява с Карл Велики и през 778 г., по време на неговия поход в Испания, взема участие при обсадата на Сарагоса и полага пред него клетва за вярност. По обратния път Карл Велики разрушава Памплона, принадлежаща на съюзените със сарацините баски, и потегля към Галия през пиренейските проходи: „Баските устроили засада по планинските върхове, нападнали разположения в долината ариергард и предизвикали голямо объркване в цялата войска. По храброст и оръжие франките ги превъзхождали, но трудната местност и необичайният начин на водене на боя ги поставил в неизгодно положение. Мнозина от приближените на краля хора, на които той бил поверил командването на войската, загинали в сражението. Обозът бил разграбен, а противникът, който познавал местността, направил невъзможно всякакво преследване. Споменът за това жестоко поражение силно опечалил сърцето на Карл.“ С други думи, владетелят трудно приема загубата на своите палатини или поне привидно трябва да се покаже опечален, докато смъртта на обикновените бойци, както в този случай, така и във всички останали, остава незабелязана.
Баските решават да осуетят завръщането на франките и действително според Аналите ответният удар се оказва невъзможен и тази кръвопролитна засада в Ронсевал остава неотмъстена. Аналите се задоволяват с категоричното твърдение за франкското превъзходство „по храброст и оръжие“.
Но нима франкският реванш не присъства в епоса от XII в. и в традицията, на която той се основава? Необходимо е въображаемо възмездие за този обиден разгром и за претърпените от висшето общество загуби. Ето защо песента възхвалява храбростта на франките, превръща в сарацини техните съюзници баските и въвежда във франкските редици предателя Ганелон, носещ името на един епископ, който по време на междуособиците преминава от лагера на Карл Плешивия на страната на Людовик Немски. Настъплението срещу Сарагоса, което предхожда Ронсевал, се превръща в завземане на града след Ронсевал като осъществяване на бляскав реванш.
Нерядко именно героите, останали неотмъстени, чиято смърт е сравнима едва ли не с мъченичеството на светиите, оставят следа, а имената им биват възкресени в епоса. Графът на Тур, Вивиан, убит от бретонците през 851 г., също остава неотмъстен и в епическото въображение от XII в. на свой ред се превръща в племенник на Гийом, велик герой от времето на свещената война.
Тези бележки ни най-малко не водят обратно към „традиционното“ гледище от XIX в. за епическите песни, според което те са плод на устна традиция от времето на Каролингите, достигнала в непокътнат вид до XII в. В действителност описанията на обществените отношения, намерили отражение в тези песни, съответстват далеч повече на действителността от 1100 г. и свързването им с устното творчество е доста изкуствено. В същото време аристокрацията от XII в. може да се смята за пряка наследница на каролингската въпреки различията, дошли с промените във феодалните отношения през X в. и в положението на рицарството след 1050 г. Представянето на франкските войни като справедливо възмездие, прикриването на не дотам благородните прояви са общи за източниците от каролингско време и за литературата на феодализма, чиито герои все пак са по-скоро графове, а не крале.
Дори когато говори за Роланд, чиято гордост става причина за поражението при ариергардното сражение, появилата се по-късно песен представлява отзвук от непрестанните проблеми на средновековната войска, включително тази на Карл Велики, раздирана от прояви на горделивост и от вътрешни вражди. Действително Роланд отказва да надуе рога, за да не излезе, че вика някого на помощ и по този начин да навлече позор на своя род, а това ще рече, че иска да запази победата и славата за себе си и за дванадесетте свои перове. Не случайно Кралските анали и VIII в. описват и друго поражение, до което се стига поради същите причини. Походът в Саксония през 782 г. се ръководи от граф Теодорих, роднина на Карл Велики. Той споделя своя план с трима палатини (ministry regis): „Те се сговорили помежду си и се изплашили, че ако нападнат заедно с Теодорих, честта за победата не ще се падне тям. Затова решили да тръгнат и да дадат сражение без него. Вдигнали се на бойна нога и нападнали, сякаш врагът пред тях нямало да се брани, а все едно, че вече е обърнат в бяг.“ Излиза, че атаката е била осъществена с конница, което ще рече лош избор, предвид характера на местността и конкретните обстоятелства. „Изходът от битката бил печален: франките били обкръжени от саксонската войска (пехота?) и почти до един изтребени. Онези, които успели да се спасят, не се завърнали в своя лагер, а отишли при Теодорих отвъд височините. Загубите на франките били твърде тежки не поради броя на погиналите, а поради техния сан. Двама от палатините, Адалгиз и Гейлон, четирима графове и още двадесетина измежду най-знатните и «лични» люде били убити, без да се броят хората от тяхната свита, които предпочели смъртта пред бягството.“
В случая е налице проява, напомняща „германското“ схващане за чест, достойно за древните дружини, и в което има достатъчно материал за цяла епопея. Нима духът не е епичен? За съжаление победата през 784 г. с помощта на кавалерията на Карл Млади отмъщава за нанесеното оскърбление и допринася случилото се да потъне в забрава.
В основата на епопея може да залегне обикновено поражението или поне изключителната опасност, на която е подложен воинът благородник. Вероятно самите Каролинги са имали свои епопеи на германски език, отнасящи се по-скоро до техните предци, тъй като героичните времена рядко са съвместими със съвременността. Оцелелите до днес поетически произведения за техните войни и триумфи, както и за техните графове, са на латински и са издържани в доста по-различен регистър: това са победни песни, неизменно пълни с ласкателства, и в известен смисъл по-близки до същинската рицарска литература. През IX в. се пишат епитафии, възхвали на храбри и справедливи крале и графове (Еврард от Фриул), които напомнят стиховете на Венанций Фортунат, сътворени три века преди това в чест на крал Сигиберт и херцог Луп. Налице са преди всичко епическите поеми, писани от възпитаници на каролингската школа, които подражават на Вергилий, Овидий и Лукан, като Ермолд Черни и Абон от Сен Жермен-де-Пре.
Карл Велики иска неговите школи (scole) да бъдат най-добрите и поради това насърчава еднакво младите, които отиват на война, и онези, които изучават писмо и пеене. Трябва да мине обаче цяло поколение, преди тези негови усилия да дадат плодове, като първият от тези плодове е Поемата на Ермолд, написана през 826-828 г., в която се възпява Людовик Благочестиви, син на Карл Велики. Тя е съставена от четири песни, първата от които е посветена преди всичко на превземането на Барселона през 801 г. от франко-аквитанската войска начело с Людовик, който по това време е крал на Аквитания. Нима той не трябва на свой ред да се прослави с младост, белязана от бойни подвизи, по примера на своя брат Карл Млади, победил саксонците през 784 г.?
 

Поемата на Ермолд Черни
 
Вярно е, че Кралските анали този път не споменават нищо за него. В тях става дума само за сарацинския вожд Зата или Задун, който през лятото на 797 г. полага клетва за вярност пред Карл Велики в Аахен. Твърде скоро обаче нещата се променят, защото след двегодишна обсада, през 801 г. Барселона е превзета и Задун е докаран в Аахен, този път като пленник, към когото Карл Велики проявява милост и го осъжда само на „изгнание“. Епизодът с Барселона заема в Кралските анали само два реда, докато Ермолд Черни му отделя широко място. Може ли да се смята, че той се отдава на въображението си? Неговата Поема напомня епопея, без характерните за нея преувеличения, а по-скоро е изпълнена с верноподанически патос. В нея присъства суровата реалност на каролингската война с неизбежните на места разкрасявания и подчертавания на отделни нейни страни. Авторът придава стил на повествованието, но не добавя измислени епизоди, като се придържа стриктно към последователността на съвременните за него исторически събития. Именно поради това той няма възможност да гради интригата по свое усмотрение, нито да придава допълнителен драматизъм, за да достигне до описание на някакъв изключителен героизъм или до разкриване на значими и стойностни конфликти.
Във всеки случай картината, която рисува, има за цел да се хареса в двора на Людовик Благочестиви и отразява известни социологически ориентири. Ермолд Черни не споменава за посвещаването на Людовик чрез меч, осъществено без съмнение от баща му през 794 г. и отбелязано от единствения биограф на Людовик Благочестиви (наречен Астроном). Крал Людовик дели почестите с херцог Вилхелм, чието име е сред най-известните герои на феодалната епопея от Нимската талига до Монашеството на Гийом в Желон, където вече напълно засенчва бездейния и неблагодарен крал.
В Поемата на Ермолд войната намира същото оправдание, както и в Кралските анали. Людовик гледа как франкската земя е опустошавана от маврите и дири съвет от най-знатните в своето кралство. Той не може да им наложи волята си и трябва те сами да се съгласят да му помогнат. Ето че отново се проявява германското му потекло, след като е принуден най-напред да убеждава, а след това да се сражава редом с всички. В действителност отношенията му с графовете отразяват по-скоро положението през двадесетте години на IX в., повлияни от модела на безусловното съгласие с всичко, което прави императорът.
В Поемата на Ермолд херцозите са на различно мнение. Гасконецът Луп Санций се противопоставя на войнствената решителност на Вилхелм, който заявява на краля онова, което се очаква от него, и предлага да оглави похода. По този начин той се проявява като верен васал и може да очаква съответната награда. Спорът обаче не се разгорещява, тъй като в творбата преобладават меките тоналности, за разлика от разпалените строфи и противоречия в епическите песни. Луп Санций не извършва предателство и дебатът не прераства във вендета.
По време на похода от 801 г. не се стига до решително сражение: съгласно установения сценарий маврите се затварят зад стените на града в очакване да пристигне на помощ войската от Кордова, която обаче така и не идва. Те разчитат освен това на недостатъчното осигуряване при обсадителите, тъй като всички припаси в областта предварително са прибрани. Враговете не се сражават лице в лице с мечове, а се опитват да пронижат взаимно от разстояние с копия. И тъкмо там започва типичната за Ермолд стилизация. Противниците имат достатъчно време да се видят, да разговарят и сякаш всички погледи са насочени към някои бойци. Онзи, който нанесе сполучлив удар, довел до тежка рана или смърт, е назован, също както и неговата жертва. По този начин между франки и маври се установява взаимно познанство. Пред стените на Барселона се водят диалози, разменят се остри думи (на какъв език?): на сарказмите и иронията на маврите франките отвръщат с предизвикателства и подвизи. В същото време обаче лисват призиви за дуел, както между Бертоалд и Ландерик, или както това става по-късно, по време на кръстоносните походи. Задун напомня на своите с каква почит се ползват франките и какъв страх вдъхват у враговете си, но един от неговите сънародници на име Дурзас им се надсмива от високата кула: „О, непобедимо племе, нима се надяваш да съкрушиш с един удар стените, издигнати от римляните с хилядолетен труд? Бягайте оттук, яростни франки, махнете се от нашия взор!“ Единственият отговор от страна на франките е стрела, която пронизва насмешливия език. „Наглецът рухна от високата стена и умирайки, опръска франките с поганската си кръв.“ Франките надават възторжен вик до небесата и пращат в гроба още противници: „Вилхелм уби Хабирудар, а Лютхард — Уризон.“ Общо сражение обаче така и не се завързва, тъй като маврите не смеят да приближат франкските редици. Можем да се обзаложим, че и самите франки не държат на това. Ето защо обсадата се проточва.
Тогава крал Людовик започва реч пред своите войници „според обичая“. Той полага клетва и дава обет да не вдига обсадата, докато Барселона не падне. От другата страна на крепостните стени някакъв мавър чува думите му и с подигравка му отвръща, че никога няма да влезе в града. Обсадените имат много повече провизии от обсадителите. В този момент се намесва Вилхелм, който заявява, че по-скоро ще изяде собствения си кон, отколкото да се откаже. Противникът е стъписан, защото знае колко цени франкът своя кон и каква символична сила има той за него. Именно тези думи според Ермолд всяват смут в редиците на маврите, които са объркани, и се налага Задун да ги насърчава с обещанието лично да се опита да пробие франкските линии, за да подири подкрепление в Кордова.
Опитът му се оказва неуспешен и той попада в плен. Людовик кара Вилхелм да го закара пред стените, за да убеди своите да се предадат, като в противен случай явно го очаква смърт. Задун обаче проявява дързост и докато произнася думите, които се очакват от него, прави условни знаци, за да ги опровергае. Вилхелм разбира това и го удря, без да се реши да го убие, защото неволно „изпитва възхищение към мавъра за неговата хитрост“. С други думи, въпреки възмущението си от хитростта, той й отдава дължимото и макар да разкървавява лицето на Задун, все пак щади живота на този противник, към когото изпитва известно уважение.
След този епизод остава синът на Карл Велики да нанесе решителния удар с удивителната сила на своята десница, която запраща копието срещу врага. Барселона се предава и Людовик изпраща верния Бигон да съобщи за победата на неговия баща в Аахен заедно с ценни трофеи в подкрепа на думите: „Щитове и брони, одежди и покрити с кожа шлемове, кон с разкошно покривало и златна юзда“, както и пленения Задун (който повече не се появява). В разказа на Бигон все пак има известно преувеличение: Людовик е победил маврите „в сурова битка и сам се е сражавал с меч и щит в ръка“. Нека приемем, че той е извършил подобен подвиг пред стените на Барселона, но самият Ермолд Черни обръща внимание, че войските така и не влизат в близък бой. Във всеки случай най-знатният конен воин обира лаврите от името на всички…
Като цяло в тази война срещу неверниците не се наблюдава особен фанатизъм. Няма никаква намеса на представители на Църквата, на Бога, на светиите, които биха попречили на франките да покажат на какво са способни. Твърдението на Ермолд Черни за вродената войнственост на франките донякъде напомня Тацит, а сарацините с успех заемат мястото на жените като зрители… В същото време те са нещо повече: истински партньори, които, ако бяха християни (или поне предразположени към покръстване езичници), биха били напълно достойни за едно бъдещо приятелство.
Видяхме колко стъписани са сарацините от обета на Людовик да изяде своя кон, тоест да се лиши от онова, което му е най-скъпо! Те завиждат на франките за техните бойни коне и християните знаят това. Подобно доказателство откриваме в историята на Датус, за която се споменава, между другото, и в Поемата на Ермолд Черни. По всяка вероятност през 793 г. маврите „минават като вихър през областта Руерг и я подлагат на опустошение“, или по-скоро я плячкосват, като, между другото, ограбват дома на Датус и дори отвличат майка му. Тогава той „оседлава коня, взема оръжието и заедно със своите другари се втурва да ги преследва“. Ето че стигат до укрепление със стени от камък и дърво, където са се скрили маврите заедно с плячката и пленниците. Датус предприема щурм, по време на който един от маврите отправя към него подигравки: „Мъдри Датус, какво води теб и твоите другари пред нашите стени? Бъди така добър да ми съобщиш причината.“ Мавърът, естествено, много добре знае коя е тя, затова излиза с предложение: „Съгласен ли си на размяна? Ако ми дадеш твоя кон, на който влизаш в бой и който яздиш по време на тържествени шествия, ще ти върна твоята майка и цялото ти имущество. Ако ли не, майка ти ще умре пред очите ти.“ Датус обаче отказва да се лиши от своя кон. Мавърът убива майка му пред неговите очи, като отрязва първо гърдите й, а след това главата. Датус трепери от ярост и отчаяние, че високите стени не му позволяват да отмъсти. Ето защо той се отказва от всичко и „взема най-силното оръжие“ — вярата, става отшелник в Конк, като полага основите на бъдещата „монашеска твърдина“, манастира, чието съществуване започва около 800 г.
Като се има предвид стойността на коня и неговото значение за общественото положение на собственика, в крайна сметка Датус би могъл да бъде оправдан. Що се отнася до маврите, те дирят преди всичко откуп и поради това прибягват да описаната по-горе жестокост. През 869 г. те искат сто хубави меча срещу освобождаването на Роланд, епископ на Арл. Горната случка, свързана с кон, замък и откуп, с приложеното насилие (или със своя прагматизъм) твърде много напомня феодалните времена, и то в областта Аквитания, където римският елит се съхранява чак до V в. и дори по-късно, въпреки натиска на баски, сарацини и франки, все още държи на своя произход. Определено в случая става дума за проява на онзи германски дух, който сякаш е останал далеч в миналото с Луерн, Битуит и Версенжеторикс. От този момент нататък обаче той се проявява с пълна сила чак до XII в. включително.
В превзетата през 801 г. Барселона положението остава сложно. В Кралските анали се отбелязва, че през 820 г. граф Беро, гот по произход, е обвинен в измяна към Людовик Благочестиви и в двубоя със своя обвинител е победен, осъден е за оскърбление на владетеля, а след това помилван. Този обичай се корени във времето на Меровингите, но в случая се уточнява, че двубоят се води на коне и че действително се е състоял, макар в един момент да е прекъснат. Това дава възможност на Ермолд Черни да опише подробно епизода. Обвинителят също е гот на име Санилон, а „според древния обичай“ франките решават, че двубой трябва да има. Начинът на неговото провеждане обаче е нов за тях, тъй като следва готски образец. Бихме предпочели Ермолд да уточни кое в действителност е новото: дали това, че сражаващите са на коне, или че хвърлят копия, преди да извадят мечовете? Във всеки случай конят позволява на Беро да избяга, а на неговия противник да го преследва, докато му нанесе удар с меча и го принуди да се признае за виновен. Посочени от император Людовик мъже (или „младежи“) се намесват и прекратяват боя, като спасяват Беро от смърт и го предават на волята (милостта) на Людовик. В крайна сметка Беро съхранява своя имот и дори не е подложен на публично опозоряване, което би могло да се дължи на обществения му статут, тъй като е приел двубоя и въпреки бягството той си остава граф. Очевидно в тази империя свличането надолу по социалната стълбица е толкова рядко явление, колкото и изкачването по нея!
Трябва да се каже също така, че воините благородници оформят един изключително затворен клуб. Нито за момент погледът на Ермолд не стига отвъд графовете както в този епизод, така и въобще, като храбрият Хозлус и суровият Датус, очевидно от по-скромно (но все пак знатно) потекло, са споменати само заради проявеното от тях мъжество и решителност, като след това първият от тях загива, а вторият става отшелник. За издигане на воин от „скромен“ произход, тоест който не принадлежи към висшата аристокрация, въобще не може да става дума. Положението е съвсем различно от разказаното в История аугуста за първия „войнишки император“ Максимин през III в. Ноткер Пелтека съобщава например, че Карл Велики отказва да допусне до сражение двама братя, опетнени с крепостничество, тъй като са незаконородени. Само в История на лангобардите на Павел Дякон, приятел на Карл Велики, се споменава за подвига на мъж от робското съсловие по време на двубой, който за награда бива освободен. Създава се впечатление, че в каролингския елит издигането на определени хора бива подлагано на обсъждане.
Съвсем в реда на нещата е, както това бива подчертано в Житие на свети Хермеланд, написано около 800 г., знатното потекло да върви редом със службата във войската (militia).
Впрочем в своята Поема Ермолд Черни позволява на воините-благородници да живеят, без да се напъват кой знае колко, почивайки върху пословичните лаври на своите предци-франки. В действителност след бойното кръщение по границите на империята на тях не им се налага да се излагат на опасност всеки Божи ден. В краен случай, съгласно официалната програма за мир и съгласие между християните, може да се стигне до отделни стълкновения с бретонците, доколкото те са лоши християни. Той съвсем уместно кара Людовик Благочестиви да прекрати двубоя между двамата готски благородници Беро и Санилон, преди някой от тях да загине. В същото време изтъква възможността за преговори и отлагане на военните действия срещу датчаните, които след присъединяването на Саксония през 800 г. стават северни съседи на империята. Нима не е възможно привличането към християнството да става с помощта на дарове, чрез оказване на помощ и добри маниери, а не чрез война? Така един от възловите епизоди в Поемата на Ермолд (песен IV) е посещението през 826 г. в двореца „Ингелхайм“ на датския крал Харолд, белязано от неговото покръстване, от организирания в негова чест лов, последван от пиршество. Още малко, и човек би казал, че от вродената свирепост на франките не е останало нищо!
С други думи, християнството легитимира и позволява възхвалата на мирните споразумения между воините, които напълно се вписват в традицията, но до този момент са били пренебрегвани от епоса. Така Поемата на Ермолд започва с описанието на подвизи и завършва с прослава не на героични битки, а на разкоша и мирния християнски дух, царящ в императорския дворец. Подвизите могат да се видят единствено по стенописите в двореца и параклиса, изобразяващи историята на предците. Липсват дори двубоите и турнирите, характерни по-късно за същинските рицарски времена. Поле за проява на смелост са ловните излети и пировете, по време на които действително се лее кръв (и то цели реки), но на убитите от франки и датчани елени и лопатари. Те дружно се отдават на клане на дивеч, особено на елени и глигани. По това време най-малкият син на Людовик е само четиригодишен: той е бъдещият Карл Плешиви. Възпитанието му е напълно подобаващо: той язди конче, размахва оръжия-играчки и иска да ловува по примера на своя баща и на по-големия си брат. Майка му обаче го спира и за утеха по-късно му довеждат един лопатар. Тогава той „грабва оръжия според ръста си и удря треперещото животно. От него се излъчва детска прелест“. Сцената действително е трогателна. От малкия Карл ще излезе истински християнски крал и воин, защото е разбрал какво се очаква от него!
 

Императорът и двете войнства
 
В обкръжението на един груб свят каролингският императорски двор с неговите пиршества, ловни излети и църковни служби не е лишен от блясък. При управлението на Карл Велики той е освен това център на действително могъща власт, която успява да държи изкъсо аристокрацията с помощта на графовете на отделните малки области (pagi), които следват точни разпоредби под надзора на епископи и абати, а също така на преки васали, собственици на стотици манси.
Въпреки това по времето, когато Ермолд Черни прославя сина на владетеля, в Живота на Карл Велики на Айнхард липсва каквото и да било описание на императорски разкош по античен или византийски образец. Айнхард черпи отчасти вдъхновение от повествованието за живота на Август от Светоний, стремейки се преди всичко да представи Карл Велики като пазител на народните обичаи. Той му признава заслугата за разширението на владенията на франките, съхранявайки в същото време тяхното уважение. По този начин едновременно изтъква основания за действията на императора и го възхвалява.
Със скромност и гордост през целия си живот, с изключение на престоите си в Рим, Карл Велики носи обикновено франкско облекло. Неговата власт (imperium) не се стреми към външен блясък: „Той постоянно се упражняваше в езда и лов, което за него бе нещо естествено, тъй като едва ли ще се намери на земята друг народ, който в това изкуство да може да се сравни с франките.“ По-нататък Айнхард добавя, че Карл Велики носи „обикновената франкска одежда“: платнена риза и гащи, туника, навуща на нозете, кожен елек. Най-сетне „отгоре намяташе синьо-зелен плащ, а на пояса му винаги висеше меч с ръкохватка и ремък от злато и сребро. Понякога вземаше меч, украсен с драгоценни камъни [тоест церемониално оръжие, което да показва неговия сан сред другите франки], но през останалите дни одеждите му малко се отличаваха от онези, които носеха простите люде“. Чуждоземните одежди, дори най-разкошните, той презира и отказва да ги облича с изключение на случаите, когато се явява пред папите в Рим, и то по тяхно настояване. У Ноткер Пелтека откриваме сходно описание с известен галски оттенък, сякаш по този начин той се опитва да възкреси призрака на миналото римско величие.
Налице са, разбира се, кралските церемонии и инсигнии, които през IX в. постепенно влизат в употреба, за да отличат владетелите от останалите представители на аристокрацията. Ала като цяло накитите на Карл Велики и подвизите на Людовик си остават типични за воините благородници. Тази крале са в известен смисъл „рицари“ за пример на останалите, които дават тон, но в същото време са длъжни непрекъснато да се съобразяват с това, което се иска от тях, тоест да бъдат подчинени на същите обществени и нравствени норми като останалата част от елита.
Може ли да се твърди, че каролингските крале и императори са били посветени като другите знатни? Подобен въпрос може да предизвика спорове сред историците. Несъмнено церемониалният меч е знак, символ на обществена власт, присъща както на кралете, така и на знатните, като и едните, и другите се радват на хвалебствия в латински стихове в чест на тяхната храброст и справедливост. Така например Седулий Скот, следвайки традицията на Венанций Фортунат, отправя хвалебствия по адрес на Каролингите и на граф Еврард от Фриул.
Ние не разполагаме обаче с никакво свидетелство за ритуал по връчването на меч на тези графове. Любопитно е, че такива свидетелства са налице само за кралете!
На няколко пъти мечът е връчен на техните синове като знак за встъпване в пълнолетието и за способност да поемат кралската власт. Значението и самата същност на този ритуал трудно могат да бъдат определени. Един-единствен хронист, когото наричаме „Астроном“ заради честото му позоваване на звездите и следователно заради слабостта му към астрологията, го описва в своето повествование за живота на Людовик Благочестиви. Още през 782 г., когато е само на пет години, неговият герой е „коронован с диадема, препасан с оръжие, което подобава на възрастта му, и покачен на кон“, също както по-късно неговият син Карл в Ингелхайм (826 г.). Когато става на четиринадесет години и започва да действа като крал, „го препасали с меч и обявили, че е достигнал юношеска възраст“, но дали може да се говори за церемония в същинския смисъл на думата? Отново през 838 г. „императорът препаса своя син Карл [най-младият, седемнадесетгодишен] с мъжко оръжие и го увенча с кралска корона“. В случая посвещаването е само предварителен етап преди коронацията, както впоследствие често се постъпва по отношение на кралете. Подобно опасване с меч е засвидетелствано още два пъти в края на IX в. и има значението на посвещаване, след което младият благородник може да поеме своето наследство.
Все пак най-важно си остава публичното носене на меча при воденето на обществени и съдебни дела, естествено, при участие в конни шествия, но без организирани прояви на смелост, както при владетелите от XI и XII в. Можем ли все пак да бъдем сигурни, че връчването на меча представлява същинска церемония, след като нито един документ от времето на Каролингите не подчертава това?
От друга страна, при положение че носенето на меч е еднакво важно както за знатните, така и за кралете, защо неговото връчване да не е? Дали при тях за тази цел не се прибягва до някакъв „васален“ ритуал, клетва за вярност, с която се утвърждава техният статут и легитимност на пълнолетни благородници? Дори това не може да се твърди със сигурност.
Общ за кралете и знатните ритуал е по-скоро отказът от носене на дълги коси и на меч по време на покаяние или на приемане на монашество.
Управлението на Каролингите се крепи преди всичко върху една силна „имперска аристокрация“, която получава подкрепа и същевременно бива ограничавана от централната власт. Поне такава е според Айнхард общата картина по времето на Карл Велики.
Ала дали императорът не се опитва в определени моменти или постъпателно да промени франкските обичаи, като развие една по-силна административна и съдебна система, поставена под негов контрол? Това личи от едиктите (капитулариите), които ограничават обсега на отмъщението или осъждат потисничеството на „слабите“ от „силните“. След края на царуването на Карл Велики (800-814) са издавани няколко последователни заповеди до графовете да преследват лично и чрез своите служители злоупотребите на аристокрацията. Ала тъй като самите графове са благородници, също както и missi dominici, които ги контролират, тази наредба си остава празно пожелание. За нейното действително прилагане би бил необходим „бюрократичен апарат“, за какъвто говори Макс Вебер. Този апарат би трябвало да се намира под прекия надзор на владетеля и да бъде съставен от хора, чието издигане в обществото и благополучие да зависят само и единствено от него. Подобен профил на кралски служител донякъде притежават може би главните министериали, произхождащи от простолюдието, но техният брой е силно ограничен. В действителност каролингската власт почти не разполага със специализиран корпус от служители, тъй като липсват освободени крепостни, заемащи висши държавни длъжности, липсват „варвари“, които да бъдат включени като професионалисти във войската. Централната власт се задоволява с разширяване на правомощията на местните графове и с ролята на арбитър при конфликтите между различни групировки на аристокрацията, както и с разпределянето на почетните длъжности между различните нейни представители.
Това означава, че след или едновременно с военните начинания Карл Велики полага значителни усилия в областта на законодателството и за укрепване на позициите на духовните служители, като и в двата случая това става в сътрудничество с Църквата и аристокрацията. В крайна сметка тези мерки довеждат до засилване на местната власт и по този начин подготвят обществената структура за следващия период.
На няколко пъти, все в името на Божията воля, Карл Велики се опитва да прокара реформи, насочени преди всичко срещу отмъщението и убийствата, все по време на глад, който бива тълкуван като предупреждение от страна на Всевишния, явяващ се в ролята на съдник. В това отношение той се радва на подкрепата на епископите, над които, от друга страна, упражнява върховна власт. Ала като цяло висшето духовенство, чиито представители се набират от редовете на аристокрацията, не насърчава ни най-малко императора към радикална обществена реформа. Под „закрила на бедните“ то има предвид преди всичко опазването на имотите на Църквата, едно от призванията на която (при това осъществявано на практика) е именно помощта за бедните. Зад понятия като „справедливост“, „съгласие“ или обществен „мир“ фактически се крие една до голяма степен конформистка регламентация. Това с особена сила се отнася до брака и до крепостничеството. Бракът е християнски, екзогамен, неразривен и представлява същински съюз между съпрузите и послушание от страна на съпругата. Крепостничеството също има християнски характер и няма нищо общо с робството, тъй като крепостният разполага с действителни обществени права (родителски, имотни) и би могъл да се разглежда, по израза на Бенжамен Герар (1844 г.), като „васал от долен ранг“, само че доста по-долен, като се има предвид тежкият труд и нехигиеничните условия за живот. Оказва се, че жените и крепостните (или селяните като цяло) действително се нуждаят от закрилници („рицари“), на които са призвани да се подчиняват.
В качеството си на християнски владетели каролингските крале включват защитата на слабите в своята програма, тоест на първо място в политическата комуникация. Тази „рицарска“ функция на краля е добре изучена от Жан Флори. Ала, смея да отбележа, те упражняват тази форма на християнско управление „по германски образец“, също както германските крале постъпват по време на война, като дават пример на останалите аристократи и ги убеждават да действат по същия начин.
С други думи, каролингските крале поделят тази своя длъжност с високопоставените си приближени, епископи и абати, графове и кралски васали. Това означава, че им преотстъпват значителен дял от ефективната власт с риск самите те да се окажат в слаба позиция при защитата на слабите.
При управлението на Людовик Благочестиви властта убеждава себе си или поне привидно вярва, че кралските васали, епископите и абатите имат естественото задължение да защищават слабите. В този дух е издържан прекрасният указ (капитуларият) от 823-825 г. Той преповтаря „министериалните“ функции на кралската власт според възгледите на папа Григорий Велики: кралете са „министри“ на Бога, което ги легитимира толкова, колкото и коронацията, като в същото време ги поставя под засиления контрол на Църквата. Людовик Благочестиви призовава своите поданици от двете съсловия, духовно и светско, да му помагат в изпълнението на тази негова длъжност в защита на църквите и бедните, поемайки по този начин своя дял от отговорността, както и от силата и почитта, без при това да предвижда някаква оценка на техните действия. Ето защо в случая става въпрос за чисто пожелание от страна на Людовик Благочестиви, който отказва да се занимава със силните хора в кралството и с техните злоупотреби.
Оттук нататък същинската дейност по обществената регламентация зависи изцяло от силните хора в кралството, които би трябвало да действат по примера на владетеля. В това се крие трайната амбивалентност на „сеньорията“ и на монархията, на тяхната „рицарска“ справедливост.
Църквата е едновременно част и асоцииран елемент по отношение на каролингската държава. Църквата, както и държавата, регулират обществото в името на неговото спасение. Така висшето духовенство прокарва чрез императорите своите дисциплинарни реформи: правила за канониците и монасите, забрана за носене на оръжие, разпростираща се върху цялото духовенство (816-818).
На това се дължи интензивната разработка от страна на църковните дейци на проблема за двете войнства (militiae) именно при управлението на Людовик Благочестиви. Длъжни сме тук да отделим място на него, макар влиянието на това понятие от римски произход върху войните между благородниците да има твърде ограничен периметър. Подобно влияние се наблюдава по-скоро в богословските източници и оттам върху някои съвременни исторически изследвания, поради което са необходими известни разяснения. Действително в наличните извори за Каролингите толкова често се говори за „войнишки колани“ и за „презрамници“ (cingulum), че на моменти се създава впечатление, че Каролингите имат намерение да възстановят римската войска. В действителност тези два вида войска не представляват някаква реформа в каролингската държава, а чисто и просто една теория на Църквата с всички неизбежни пропуски, отклонения, противоречия, но същевременно с несъмнен реален ефект.
Два успоредно съществуващи вида войска се появяват през Късната римска империя по времето на Диоклециан. Едната е цивилна по своята същност, другата военна в същинския смисъл на думата, като и двете се отличават с едни и същи инсигнии и дисциплина. На практика варварите — франки или готи, постъпват във въоръжената милиция със своите германски по своя характер обичаи и само частично придобиват римски облик. Все пак през IV в. те са част от една стабилна етатична система, към която към 390 г. се добавя идеята, че привилегированото по отношение на съдилищата и данъците духовенство представлява една трета войска в империята на Теодосий. Впрочем в своите послания свети апостол Павел развива идеята за християнската борба, за службата в името на Бога (Deo militare), за усърдието и славата (до мъченичество) на „Христовия воин“. Веднага след това Павел добавя, че „никой воин не се заплита в житейски работи“.
Ала във времето на добродетелните мъртви светии (и далеч по-малко на брой живи воини с изключение на аскетите, борещи се срещу напъните на демоните-изкусители) и на войните, водени от цели въоръжени народи (макар някои техни вождове, като например Хилдерих, да носят отличителните знаци на римската армия), от началото на V в. насетне, институцията на двете римски войски и метафората на третия тип (християнска) войска преживяват упадък. Напразно бихме дирили следа от тях в пълната с подробности творба на Григорий от Тур, а у Венанций Фортунат за тях се споменава съвсем бегло. Едва през първото десетилетие на IX в. римската идея за войските преживява същинско каролингско възраждане.
В действителност може да се говори по-скоро за промяна в техния облик, тъй като в представата на авторите от IX в. сливането на цивилната и същинската войска се приема за свършен факт, както това става в самата Византийска империя с реформата на темите от VII в. Ето защо в случая двете войски са светската и тази на духовенството. Всички теории и полемики относно културата и политическата система в каролингската държава през периода 800-880 г. съдържат множество вариации върху тази тема, която със своята метафоричност предполага едновременно координация и разграничаване на духовния и светския елит. Това се отнася както за Карл Велики, който чрез перото на Алкуин препоръчва на папа Лъв III да се отдаде на молитва и да го остави да изпълнява своята служба (militia) в защита на Църквата от неверниците, така и за епископите и монасите, които настояват за разоръжаване на духовенството и отказват да плащат данъци, понеже се молят на Всевишния. Схемата на двете войнства оставя в сянка точната връзка на духовното съсловие с краля: той със сигурност е сеньор на светската войска, но позицията му по отношение на Църквата е двойствена, тъй като, от една страна, той я оглавява, а от друга, полага клетва пред нея, но при всички случаи е по-добре някои страни от това отношение да не бъдат докрай изяснявани в подобно общество и при подобна политическа система. Никак не подобава духовенството да бъде прекалено подчинено на краля, нито пък неговата роля да бъде свеждана до водач на второто войнство. Темата за двете войнства често се появява чак до XII в. и се превръща в израз на съперничеството между двата клона на господстващата класа, чиито представители произхождат от едни и същи фамилии, а също така на тяхната симетрия, разклоненията им и понякога сблъсъците помежду им.
Важното място, което заема тази тема през IX в., кара духовниците да говорят за „светско съсловие“ (Йонас от Орлеан, 829 г.) или дори за „военно съсловие“ (Агобард от Лион, 833 г.), приписвайки му роля в съдопроизводството и войната. Това обаче не води до конкретизация на подобна принадлежност чрез тържествено християнско посвещаване, нито пък до установяването на дисциплинарен кодекс на армията, на обществената длъжност или дори на васалитета. С подобно тълкуване на васалитета като принадлежност към войската може евентуално да бъде свързана появата след 830 г. на harmiscara, ритуал за публично опозоряване, при който васалът е длъжен да носи на гърба си седлото на своя кон, тоест да се превърне в кон, преобръщайки по този начин своята доминираща обществена позиция. Ала тъй като той приема доброволно този ритуал, последният не предполага трайно отнемане на правата и подобно унижение може да послужи дори като доказателство за принадлежност, за това, че подложилият се на него по силата на своя статут изпълнява почетна длъжност: един крепостен няма право на подобно унижение!
Ако през IX в. се споменава военният пояс (cingulum militiae), то това е само в случаите, когато някой трябва да се раздели с него доброволно или в резултат от обществен натиск и религиозно предписание. Най-красноречив пример за покаяние е самият Людовик Благочестиви, който го приема на 1 октомври 833 г. за срок от шест месеца. Ритуалът по раздялата с оръжието и дългите коси най-често е свързан с влизането в манастир: такива случаи са засвидетелствани в Клюни през X в. и в Редон през XI в.
Ала в идеята за двете войнства още от самото начало е налице известно неравновесие. Истинските оръжия и истинската дисциплина се оказват разделени. Духовната борба на християните и по-конкретно на монасите срещу злото и сатаната в действителност е само метафора. При нея не става въпрос за свързани с опасности проповеди, нито за обречено на лишения отшелничество, а подобно битие така или иначе предполага известни удобства. Поне до началото на XII в. зад привързаността на духовниците и монасите към представата за някакви духовни оръжия понякога се крие комплекс за малоценност, изострян от подигравките на истинските рицари за тяхната страхливост и женственост. Именно с помощта на метафората те се стараят да покажат мъжество и несъмнено да предявят претенции за обществена полезност: тяхната борба, тяхната служба им дава право на приходи и привилегии. За тях дългът се състои в подчинение на висшестоящите. През 840 г. Валафрид Страбон пише, че абатите са като трибуни за своите монаси.
„Светското съсловие“ от своя страна притежава истински оръжия и не дотам очевидна дисциплина. Според значението, което придава каролингското възраждане на темата за двете войнства, на преден план излизат оръжията като символ на статута на един-единствен елит и на неговата легитимност. През X и XI в. в кралските дипломи често се споменава кралската войска (militia regni) начело с краля, когото тя съпровожда по време на церемонии (преди всичко коронация и погребение). Преобладава обаче гледището за общност на кралството, за подялба на служенето на владетеля със знатните му приближени (капитуларий от 823-825 г.). Дори позоваването на войската си остава ограничено, когато става въпрос за сеньорите и васалите, наследници на своя статут и владения, като воинската и съдебната „служба“ се свързват с благородното потекло. На тях принадлежат почестите, длъжностите и прерогативите на графове, кралски васали, както и облагите (феоди в широкия смисъл на думата), за които помежду им съществува ожесточено съперничество, причина за оформящите се около кралете и техните синове групировки, особено след 830 г., с които не могат да се справят никакви мерки от страна на владетеля.
Така двете войнства са преди всичко плод на мисълта на духовниците и монасите. Разцветът на тази тема през каролингския и следкаролингския период в никакъв случай не трябва да се обвързва с някакъв „римски произход“ на „средновековното рицарство“. В писанията и хартите на духовниците е налице игра на думи, основана най-напред на франкските обичаи, а след това и на християнската дисциплина, дори ако в тези обичаи и дисциплина се съдържат автентични римски елементи, като клетвите на васалите или църковното право.
 

Войната между братя
 
Може би Каролингите действително се нуждаят от истинска войска за основаването на една империя, достойна за това название и която да просъществува във времето. С теорията за двете войнства обаче автори като Йонас от Орлеан или Агобард от Лион с нищо не допринасят за укрепването на каролингската държава. Те по-скоро се дистанцират от нея в полза на привилегированото отношение на духовенството.
Вярно е, че по това време висшето духовенство взема активно участие във вътрешните борби, които без всякакво съмнение постепенно се активизират след края на франкската експанзия от 800 г. насетне. То дава своя принос като „войнство на словото“ чрез проповеди и полемики. Царуването на Людовик Благочестиви силно се отличава от това на неговия баща Карл Велики с честото свикване на събрания (по няколко на година), докато свикването на войската става все по-рядко или се отнася до отделни войскови части. Мобилизация се извършва само в близост до границите за тяхната защита или за прекосяването им при ограничени операции. В действителност под знамената се свикват все по-малко войници. И дали посещението на Харолд в Ингелхайм (826 г.), представено от Ермолд Черни като триумф на Людовик Благочестиви, действително има положително значение? Датчанинът получава кръщение и оръжие, той полага ръце върху ръцете на императора, като по този начин Ермолд ни показва един от най-ранните примери на клетва за вярност чрез докосване на ръцете. Какво дава обаче Харолд в замяна? Той не е в състояние да утвърди своята власт в собствената си страна, нито да наложи там християнството, което ще стане два века по-късно. В същото време една датска групировка установява връзки с каролингския дворец, където синът и племенникът на Харолд се учат да боравят с оръжие и възприемат франкските нрави. В краткосрочен план резултатът от всичко това е един: въоръжените нормани се осведомяват за богатствата и за слабостта на франкската държава и не след дълго се завръщат, като започват да извършват системни нападения. Достатъчно е приятелските връзки и кръстничеството между двама мъже, Лотар и сина на Харолд, да получат конкретен израз по време на франкските междуособици и ето че датският кръщелник започва да опустошава земите на гордите противници на Лотар по негово желание или с негласното му одобрение…
Едиктът (наречен ordinatio imperii) от 817 г. между тримата синове на Людовик Благочестиви, Лотар, Пипин и Людовик, създава необичайна асиметрия; той скъсва с франкските обичаи и в името на идеята за една християнска империя дава императорската титла на Лотар заедно с цяла Франкия, докато другите двама получават периферни владения (Аквитания и Германия), превръщайки се по този начин на практика във васали на своя брат. Раждането на четвърти брат през 823 г. обаче принуждава Людовик Благочестиви да отнеме в негова полза част от дела на Лотар, ползващ се с подкрепата на една групировка и на „имперската“ партия сред духовенството. По този начин постепенно пламват граждански войни, които само отчасти напомнят онези от времето на Меровингите.
Действително през първите десет години бащата, който все още е жив, влиза в конфликт с част от синовете си, който първоначално не се изразява във военен сблъсък, а в оживени дебати на събранията. Основните лозунги, които се изтъкват в този момент, са същите както по времето на Карл Велики: граждански мир чрез правосъдие, отказ от отмъщение и преданост (на войската) към общото дело. По време на почти цялото трето десетилетие на IX в. се свикват ежегодни общи събрания във Франкия. Людовик Благочестиви остава в средището на своята империя, същинска Франкия, сновейки от дворец на дворец, от един ловен излет на друг, от събрание на събрание, докато Лотар и първите му двама братя, Людовик Немски и Пипин Аквитански, събират край себе си конна свита от верни хора, които ги подкрепят по време на свикваните във Франкия събрания. Тези техни периодични странствания из страната са придружени от грабежи над селячеството и пазарлъци за земи и длъжности. Все още не се стига до въоръжени схватки и преки сблъсъци с някои изключения, които вземат известен брой знатни жертви. Борбата се води и чрез обвинителни речи, съставяни от духовници, с цел да бъде привлечено мнозинството от събранието, като се уязви донякъде победеният или победените. В същото време гражданският мир се потвърждава официално чрез декларации и церемонии, а в този момент се появява и harmiscara. Отправят се взаимни обвинения в клетвопрестъпничество, измяна, алчност, недостойно поведение и победеният е принуждаван да приеме християнско покаяние и публично признаване на простъпките. Същият този „победен“ (на няколко пъти това е бащата) запазва добри възможности само след няколко месеца да преобърне ситуацията, внасяйки раздор между тримата си синове. Подобни поврати разкриват наличието на общество, основано на личното възмездие, в което те са предназначени да съхранят равновесието и да наложат едно по същество „рицарско“ поведение, отказът от което води до отрицателно отношение от страна на почти всички. Тонът се променя бързо: оскърбленията биват последвани от помирение, но скритата вражда си остава и е готова всеки момент да избие на повърхността.
Така например през 833 г. папа Григорий V лично се явява на север от Алпите, за да помири бащата с неговите синове, но в действителност по-скоро оказва подкрепа на последните. Той се позовава на формулировката на свети Августин за справедливостта и прошката: до отмъщение може да се прибегне само за благото на държавата. По този начин благо на държавата се оказва онова, което може да послужи като повод за отмъщение… Редом с това е налице стремеж да се избягват кръвопролитни сражения, както това става на 24 юни при Люгенфелд (Елзас), където войските на Людовик Благочестиви и на неговите синове се изправят една срещу друга. Преговорите продължават няколко дни, докато накрая бащата установява, че голяма част от неговите воини са преминали в другия лагер… Остава му само да се предаде на милостта (в случая задължителна) на Лотар и да се оттегли на християнско покаяние в Сен Медар край Соасон. Там на 1 октомври му е отправено обвинение, че е използвал религията за лично отмъщение, че е подтикнал народа си към братоубийствена война и е лишен от „военен презрамник“. Шест месеца по-късно той отново поема кралската власт благодарение на разногласията между неговите синове-победители. От този момент нататък обаче позициите му са силно отслабени и през 840 г. той умира, без наследяването да е окончателно уредено.
Последвалият период е предмет на поучителен разказ от Нитхард, внук на Карл Велики по майчина линия и плод на полуофициална извънбрачна връзка. Той подкрепя и оправдава Карл Плешиви, като с определено пристрастие описва свиканите от него събрания и походите му.
Отношенията между братята Каролинги си остават все така тягостни, белязани от войни или по-скоро от отделни схватки, както и от събрания или по-скоро пазарлъци. Синовете на Людовик Благочестиви се различават от тези на Хлотар с по-голяма умереност, но същевременно с по-голяма велеречивост (използвайки свои думи или написаното от духовници). На дело те не проявяват по-малка жестокост, но греховете им са от друго естество: не изпращат верни люде, за да се избиват взаимно, и не колят невръстните си племенници. В този смисъл отхвърлянето на човекоубийството между християни (които до един са братя и сестри) е по-ясно изразено. При тях има най-често обезсилване по законов път на неудобни бракове с помощта на християнското право (като например по-късно бракът между Лотар II и Валдрада). Не липсват обаче убийства от засада и преди всичко търсенето на помощ от норманските пирати, чиито набези струват скъпо на страната и на които в крайна сметка по времето на Меровингите липсва аналог.
Ако се вярва на Нитхард, синовете на Людовик Благодушния се опълчват един срещу друг, съжалявайки, че са принудени да го сторят. Те взаимно си прехвърлят отговорността за раздора. През май 841 г. Людовик Немски и Карл Плешиви обединяват войските си и се стремят да ги попълнят с още подкрепления. Те свикват събор от епископи и знатни, изпращат при Лотар делегация, която да му напомни, че Бог е всемогъщ и че между братята християни трябва да цари мир. Пратениците трябва дори да му предоставят от тяхно име „всичко ценно, което може да се намери в лагера, с изключение на коне и оръжия“. Така те проявяват готовност да отстъпят по всички въпроси, освен по най-важния.
Междувременно Лотар протака нещата. Той очаква подкрепа от Пипин II Аквитански. Двамата му братя са наясно с това, но очевидно преценяват, че трябва да приемат риска, вместо да изпаднат в неприятно положение, като поемат инициативата за същинско сражение. Така или иначе, на 25 юни 841 г. при Фонтеноа-ан-Пюизе се разразява битка. Тя протича доста разпокъсано: част от войската на Лотар смело влиза в боя, докато друга изчаква, а малко по-далеч Бернард Септимански със своите отряди така и не взема страна. Очевидно Людовик и Карл постигат надмощие, но решават да проявят милост към победените и прекратяват преследването. На тях им стига, че са господари на полесражението, където лежат голям брой убити и са започнали грабежи. Те остават на място и в неделя погребват по християнски както своите, така и противниците. Дават прошка на бегълците и по този начин им предлагат мир, свиквайки събор, който обявява, че такава е волята Божия. По този начин получават опрощение както свещениците, които са се били с оръжие, така и останалите участници в сражението с изключение на онези, които чрез тайнството на изповедта признават, че са били водени от „гняв, омраза и суетна слава“. Постановен е тридневен пост за упокой на душите на загиналите. Нима трябва да се подчертава, че по този начин те се проявяват като далеч по-добри християни от Меровингите през VI в.? Всъщност по отношение на покаянието тяхното християнство силно се отличава от това на късната Античност… След 600 г. определено взема връх нова система на покаяния и остойностени и повторяеми изкупления при всеки отделен случай. В стремежа си да наложи морални норми на обществото Църквата определя същинска скала на прегрешенията според тяхната тежест с възможно изкупление и опрощение според обстоятелствата. По този начин тя може да се намесва с повече гъвкавост и целесъобразност при цивилизоването на нравите… освен в случаите, когато допринася за тяхната суровост, тъй като всяко нещо си има определена цена! В случая с битката при Фонтеноа вечерта всички се отдават на християнски чувства, но имат възможност също така да си дадат сметка, че ако са ги изпитвали сутринта, могло е битката и жертвите да бъдат избегнати. Ето защо съвсем логично изниква подозрението, че средновековното християнство проповядва Евангелието по-скоро когато му е изгодно, отколкото навреме, поради което му се налага да приспособява своя морал към нравите на воините благородници (действащи в защита на своите класови интереси), а не толкова да ги променя. Това подозрение почти никога не напуска историка, който изследва рицарството, и дори го кара да дири други исторически фактори, от които зависят описваните от него промени — фактори, далеч по-решаващи от „християнския натиск“, който действа с променлива сила…
Битката при Фонтеноа така и не дава решение на конфликта между братята Каролинги. Това би могло да се случи при евентуална победа на Лотар. Ала след своето поражение той полага усилие да разбие лагера на победителите и предлага преговори на Людовик Немски. Последният обаче дава израз на своя съюз с Карл по време на прословутата среща между двамата в Страсбург на 14 февруари 842 г. Докато техният по-голям брат се отдава на „палеж, грабежи и убийства“, както отбелязва пристрастният Нитхард, двамата говорят само за любовта към Бога и за всеобщото спасение.
Така Людовик Немски и Карл Плешиви стигат до споразумение, представяйки се за въплъщение на красотата, мъжеството и мъдростта. Те не могат да включат войските си в обичайния лов, както това става между знатни в запазените за тях ловни полета. Налага се да ги увлекат в обхватни маневри и ето че действително организират зрелищно „сражение“ без ранени и убити, без хули, пленници и откупи. Пехотата на Карл и на Людовик последователно извършва нападения, след които се оттегля, следвайки сякаш предварително определена хореография, като към нея от време на време се присъединява някой от кралете с конницата, която преследва бегълците. Всичко това неизбежно напомня бъдещите големи турнири от XII в., но все пак преобладават различията: не може да се говори за зрелище в същинския смисъл на думата, а за развлечение в паузата между две истински сражения; и отличилите се конни воини не получават нито почести, нито награди. Следователно липсва устройството на турнирите, чиято поява по-нататък ще установим в конкретен исторически контекст. Дали става въпрос за разпространен при Каролингите обичай или за изолирана проява, измислена за конкретния случай, без бъдеще по липса на сходни обстоятелства? Все пак ние знаем толкова малко за военните традиции при Каролингите, че се налага да оставим този въпрос без отговор, също както сторихме и при „посвещаването“ през IX в.
На следващата година между тримата братя е постигнато тройно помирение чрез Вердюнския договор (843 г.), с който те си поделят поравно каролингския свят: на всеки от тях се пада по един дял от Франкия заедно с допълнителни територии. През последвалия половин век (по-точно четиридесет и пет години) между братята не се водят истински войни. Нападението на Людовик Немски срещу кралството на Карл през 858 г., след преминаване през Лотарингия, е политически акт, който не се увенчава с успех въпреки подкрепата на „Ганелон“ (архиепископа на Санс Венилон). Истинска битка между Карл и синовете на Людовик се разиграва едва през 876 г. при Андернах.
Ала през 843 г. Карл Плешиви, така или иначе, взема своя дял от владенията и трябва да се справя с центробежните сили в придадените към Западна Франкия територии: Аквитания на Пипин II — неговият „забравен“ при Вердюн племенник, Гаскония и Бретан. В същото време кралството му е най-силно изложено на норманските нападения.
 

Пред лицето на норманите
 
Норманите върлуват сякаш по Божия воля. Те се изкачват нагоре по течението на реките със своите дракари, а не след дълго се появяват конни и пеши отряди, които задружно или поотделно подлагат страната на грабежи, предшествани от „кървави видения“ на местното население.
Особено известен е „плачът“ на монаха Ерментарий, който изброява имената на превзетите и разграбени селища: „Нито един град, нито един манастир не останаха неприкосновени. Всички се обръщаха в бягство и рядко някой се осмеляваше да призове: «Спрете, дайте отпор, защитете вашата родина, вашите деца и народ.» Не разбирайки смисъла на случващото се и в постоянни раздори помежду си, те се откупваха с пари там, където трябваше да се отбраняват с оръжие, и така предаваха делото Божие.“
Модерната френска история се позовава на Ерментарий, за да придаде допълнителен драматизъм на норманските нашествия, дискредитирайки по този начин елита на каролингското общество. Ала противникът далеч не е така непознат и до известна степен може да му бъде оказвано влияние. Последните изследвания разкриха смущаващи факти, на които до неотдавна изобщо не се е обръщало внимание. Вече видяхме как през 826 г., по време на празненствата в Ингелхайм, Людовик Благочестиви установява с „крал“ Харолд силни и може би опасни връзки. По същия начин неговите синове завързват през тридесетте и четиридесетте години на IX в. приятелство с „хора“ измежду викингските вождове, които плячкосват империята. През 841 г. Лотар има васал на име Харолд, когото насъсква срещу владенията на своите братя Людовик Немски и Карл Плешиви, с които враждува. Неговият племенник и съюзник Пипин II Аквитански е пожертван при подялбата във Вердюн от своите чичовци и напълно понятно е неговото недоволство, когато вика нормански отряди на помощ срещу Карл Плешиви. Последният също не остава назад: Джанет Нелсън обръща внимание, че вождът Рагнар, опустошил през 845 г. парижката област, е един от „хората“ на Карл, който настоятелно претендира за отплата. Пред лицето на опасността Карл, подобно на някогашните германски вождове, заявява, че е готов да умре за родината, и превръща това свое заявление в политическо послание, но сетне благоразумно не предприема нищо и накрая събира специален данък, с който откупва оттеглянето на Рагнар.
С други думи, въпреки че гражданските войни се отхвърлят като проява на Божие отмъщение, именно водените от синовете на Людовик Благочестиви междуособни войни, и под тяхно влияние раздорите сред различни групировки на аристокрацията, са една от решаващите причини за норманските нашествия. В същото време са налице връзки между франки и нормани, което ни кара да разглеждаме като твърде относително твърдението за сблъсък на цивилизации (или на общества). Както видяхме, много бързо се установяват смесени съюзи между франкските и норманските групировки и отряди. На това се дължат различните политически маневри, пазарлъци, споразумения, къде спазвани, къде не, от двете страни, които се вписват в класическата традиция на съглашенията между воини.
Много скоро някои нормани се покръстват, за да могат да постъпят на кралска служба, като например Виланд, когото Карл Плешиви изпраща да прекара зимата на 862 г. в Сен Мор-де-Фосе, след което го хвърля срещу Мо, откъдето са му отправили предизвикателство местният епископ и родният му син (бъдещият Людовик Пелтека). При това положение „грабежите, извършвани от норманите в тази област, не го трогват кой знае колко“, докато той за по-голяма сигурност укрепва с ровове манастира „Сен Дьони“, на който изпълнява длъжността светски игумен, като при това съдейства за съхраняването или за налагането на крепостничеството върху местните селяни.
При отбраната на страната от норманите изобщо не се поставя въпросът за въоръжаване на селяните, смятани в една или друга степен за „крепостни“, нито дори те да бъдат оставяни сами да се защищават. През 859 г. селяните по средното течение на Лоара създават отряди за самозащита, но крал Карл и граф Роберт Силни побързват да ги разоръжат. През 862 г. Карл Плешиви отбранява долината на Сена откъм крепостта Питр (недалеч от днешния Пон-дьо-л'Арш, над Руан), където изгражда укрепен мост. Той свиква знатните и свободните на събрание по каролингски обичай, за да им напомни своите прерогативи и по-конкретно монопола върху обществените фортификации, като заповядва издигнатите набързо укрепления от пръст и дървета незабавно да бъдат разрушени. Стремежът му е да избегне вероятността неговите поданици, опълчили се срещу езичниците, един ден да надигнат глава и срещу самия него.
Слабата съпротива се дължи може би на факта, че по време на нападенията норманите проявяват нечувана до този момент жестокост. Въпреки това Ерментарий не е прав, когато твърди, че никой не се съпротивлява. Има графове като Вивиен от Нант, който загива геройски (851 г.). Кралят и графовете осигуряват на страната известна защита, която има определен социален белег: те самите издигат укрепления, като в същото време забраняват „частните“ укрепления, предпочитайки да влязат в преговори с норманите и да откупят тяхното оттегляне чрез допълнителни данъци, а не да водят война докрай.
Каролингският елит съхранява традиционната си позиция и при всички случаи е склонен да си има работа със знатен, с противниковия водач, но не и да позволи на собствения си крепостен да придобие свободи, които биха заличили разликата в общественото положение. И тъй като става все по-трудно крепостните да бъдат държани в подчинение по силата на съществуващия статут, понеже все по-често се появяват обединения на крепостни, които желаят повече свобода, тоест по-малко тегоби, налагането на „спасителен данък“, на такси за отбрана открива обещаващи перспективи. Наложената към 875 г. схема на трите съсловия оправдава обезоръжаването на селяните, сплотени в отряди за самозащита. Пак около 875 г. Херик от Оксер завършва своя сборник Чудесата на свети Германий с описание на мъжество за назидание на по-издигнатите духовници, на което Доминик Йона-Прат напълно основателно обръща внимание: „Едни воюват, други обработват земята, а вие принадлежите към трето съсловие. Бог ви е отредил място в своите собствени владения. Ето защо сте освободени от физически труд и можете да се отдадете изцяло на служба на Него; други са натоварени с трудната задача да се сражават за вас (militia) или да работят за вас, но в замяна вие служите на тях чрез вашите молитви и църковни литургии.“
Безполезно е да си задаваме въпроси относно „индоевропейския произход“ на тази схема: той произтича, естествено, от каролингската идеология, съчетавайки дуализма на елита с този на благородниците и крепостните. Приведеното по-горе слово има за цел да оправдае привилегията на духовниците и да ги призове към дисциплина и строго спазване на църковните служби. То се намира в пряка връзка с теорията за двете войнства, която отчасти се проявява на практика при Людовик Благочестиви. Духовниците и монасите несъмнено притежават „най-добрите оръжия“, макар те да са невидими; благодарение на тях те не са длъжни да се сражават с норманите, тъй като се сражават срещу демоните. Към края на IX в. Чудесата на свети Бертен описват подялба на отнета от норманите плячка при Сент Омер през 891 г., като дял от нея получават и онези, които не са взели участие в битката: люде, отдадени на молитви, и невъоръжени бедняци, призовавали Всевишния на помощ за успех на християнското оръжие. В същия текст обаче се прави ясна разлика между две категории бойци, „по-знатни“ и „по-скромни“.
Дали сред тези „по-скромни“ има такива, които се издигат в обществото? Съдбата на „незнатния“ Ингон и на лесничея Терул, описана съответно от Рихер от Реймс и в Историята на анжуйските графове, би могла да наведе на подобна мисъл, ала това са произведения от периода около хилядната година и от XII в. Същевременно що се отнася до Ингон, Рихер дава ясно да се разбере, че той принадлежи по-скоро към средното дворянство, а Терул пък принадлежи към древна знатна фамилия, изпаднала в немилост, която с него отново заема своето достойно място… Митът за главоломния възход на прости войници, тръгнали да бранят Франция от норманите (или на кръстоносен поход), принадлежи на по-модерни времена.
Напротив, Роберт Силни е граф-воин (подобно на други от неговото поколение и от X в. с прозвища, подчертаващи тяхната храброст, като Желязната ръка, Вилхелм Славната ръка, но понякога придобити далеч по-късно, когато те се превръщат в легендарни фигури). Той е наследствен аристократ от времето на империята, овластен, по-късно лишен от доверие и в крайна сметка възстановен от Карл Плешиви. През 866 г. той има злочестината да бъде убит в сражението при Брисарт, но по този начин си спечелва славата на закрилник на страната, от която се възползват неговите потомци. Около 900 г. Регинон от Прюм го споменава редом с имената на прочутите герои, „люде от знатно потекло [generose stirpis], бранили границите на отечеството“. След него синът му Одон успява след навършване на пълнолетие да си върне владенията и през зимата на 885-886 г. да се прослави при отбраната на Париж, който е ключова крепост при отблъсването на значителна норманска войска, съставена от кораби и пехота. Той спасява Париж и става херцог, твърди Регинон, докато последният каролингски император Карл Дебели е принуден да плаща откуп.
Настъпва възход на графовете, чиято мощ расте благодарение на законодателните мерки, предприети от Каролингите. Нападенията на норманите допълнително им предоставят възможност да се обявят за защитници на страната не само чрез раздаването на правосъдие както по времето на Людовик Благочестиви, а и чрез оръжие. Норманските нашествия, също както по-късно кръстоносните походи, са удобен случай за утвърждаване на героичния образ на благородническото съсловие, от който, изглежда, то непрекъснато се нуждае.
При по-внимателен поглед обаче става ясно, че героизмът на Одон е белязан от известен прагматизъм. Това личи в Поемата на монаха от Сен Жермен-де-Пре — Абон, посветена на отбраната на Париж от абат Ебл и от граф Одон с помощта на мъртви светии като Дева Мария или свети Германий. Заслугата на този войнствен абат е, че не дири някакво оправдание в теорията за двете войнства или за трите съсловия, а се стреми към подвизи подобно на някой конен воин. Монахът Абон от своя страна робува на далеч по-малко условности, отколкото отявлен ласкател като Ермолд Черни: той не крие някои слабости на своя герой Одон, граф, а по-късно, през 888 г. и крал, като описва мъжеството и подвизите на воини, които не са графове, а са с неуточнен обществен ранг, според мен едва ли по-нисък от този на васалите, притежаващи дванадесет манса, облечени в кожена броня и сражаващи се с копия.
Отзвукът от отбраната на Париж намира отражение в многобройни извори. Според не дотам сполучливия израз в Аналите от Сен Вааст, през 885 г. пред лицето на норманите „никой не може да устои, а франките отново се приготвиха за отбрана, но не чрез открит бой, а започнаха да градят укрепления“. Една от тези крепости, Понтоаз, „обречена на жажда“, се предава, тоест разменят се заложници и защитниците се оттеглят. Норманите проявяват милост към тези воини, като по всяка вероятност им дават възможност да се откупят. Ала могат ли кралете и графовете да си позволят непрекъснато да преговарят и да отбягват сраженията? На това се дължи и славата на Париж, който съумява да даде достоен отпор.
Първото описание е посветено на преговори. Датският „крал“ Зигфрид иска от епископ Гозлин и от граф Одон да премахнат загражденията, за да могат норманите да минат свободно. Той ги уверява, че ще пощади града, както и владенията (сеньориите) на двамата. Император Карл обаче им нарежда да отвърнат с отказ, тъй като изпълнят ли искането на Зигфрид, ще бъдат обречени на смърт и позор. Впрочем последният добре разбира тяхното положение.
Първоначално Зигфрид и неговите нормани се опитват да разрушат укрепения мост между крепостта и десния бряг. В края на ноември те обсаждат в продължение на два дни кулата, която го отбранява на мястото, където по-късно е построен Шатле. Напразно обсипват стените със стрели и се опитват да предизвикат пожар. През последвалите два месеца те пращат отряди на север по реката, които чрез грабежи осигуряват припаси за разположения при Сен Жермен-л'Оксероа лагер (наричан тогава „Кръгът“). До пълна блокада обаче така и не се стига. От 31 януари до 2 февруари 886 г. градът е подложен на пряка и ожесточена атака с помощта на обсадни машини, а известен бой пленници са избити, за да се всее смут сред бранителите (това означава, че до този момент пленниците са били оставяни живи). Нов провал, последван от нов поход в земите на франкското кралство, по време на който датчаните заварват неподготвен и убиват граф Роберт Порткаркоа. Преди всичко обаче те успяват да преминат Сена и превземат Сен Жермен-де-Пре, който е превърнат в техен лагер. При това до този момент всички са били убедени, че те няма да посмеят да посегнат на това свято място! По същото време реката отнася моста, свързващ укреплението с левия бряг, като по този начин кулата, охраняваща входа откъм днешния фонтан „Сен Мишел“, се оказва откъсната. Дванадесетте нейни защитници се предават с надеждата да откупят живота си, но биват убити. Абон приключва Първа песен с потеглянето на голям брой нормани на юг към Нейстрия, която подлагат на грабежи, без при това да проникнат в Шартр или в Льо Ман.
Втора песен разказва донякъде несвързано за последвалите събития. През март граф Хенрих, същият, който убива Готфрид, заема начело на водената от него войска десния бряг, но до сражение така и не се стига: той се ограничава с нощно нападение срещу конете на норманите, в същия момент (доста странно…), когато граф Одон води преговори със Зигфрид. В резултат Одон е подложен на опасност, тъй като норманите веднага се нахвърлят върху него и за да спаси кожата си, той е принуден да прояви смелост, докато неговите хора му се притекат на помощ, така че „доблестното му държание предизвиква всеобща възхита“. Без да имаме намерение да подлагаме на съмнение неговата храброст, все пак трябва да отбележим, че той откупува оттеглянето на Зигфрид срещу 60 фунта сребро: държанието му не се отличава много от това на Каролингите, които постъпват ту като герои, като покойния Людовик II, победител при Сокур, ту като политици, подобно на Карл Дебели, който в случая успява да накара норманите да се изтеглят от областта на Париж срещу откуп от 700 фунта и обещание „като дадат заложници, да не се доближават до други брегове освен тези на Сена“.
По-нататък у Абон следва епизод, на който през XIX в. не е обърнато достатъчно внимание: „След това уверение [securum] нашите престанаха да се опасяват, че мирът може да бъде нарушен от датчаните. Ето защо в резултат от договора всичко стана общо; те живееха редом и деляха всичко: къщи, хляб, напитки, столове, пътища, легла. Всеки се чудеше как така хората от двата народа се смесиха едни с други.“ Взаимната вражда е преодоляна бързо, защото по време на обсадата не е проявена кой знае каква жестокост. В крайна сметка дали на някой от нашите добродетелни и храбри парижки графове е дошло наум да се поразходи заедно с новите си приятели из местата, където те преди това са вършили грабежи? Действително по-късно плъзва слух, че норманите са нарушили споразумението и са осъществили нападение по долината на Марна. В града се надига врява, всички започват да дирят датските заложници, някои парижани се хващат за гушите с тях и „при това обстоятелство особено се отличава абат Ебл“, войнствен, но предпочитащ да се бие само когато е налице числено превъзходство и благоприятна позиция. Все пак епископ Ансери (наследник на Гозлин) „пусна да си ходят, вместо да убие, както би трябвало да постъпи, всички онези, които се намираха при него“. Благороден жест, но в същото време може би и добра преценка, тъй като родният му брат, епископ на Мо, се намира в плен при норманите.
Що се отнася до Карл Дебели, неговото детрониране през 888 г. само потвърждава настъпилия упадък. След 877 г. кралската власт непрекъснато губи позиции; нещастният случай през 884 г., при който загива Карломан, окончателно слага край на всякаква централна власт и на контрола от страна на двореца над графовете, чиято мощ се разгръща на местно равнище. Подобно на останалите кралства, произлезли от империята на Карл Велики, през февруари 888 г. франкското кралство „ражда от собствената си утроба“ нов крал, Одон.
 

Началото на феодалните войни
 
В същото време обаче Одон си остава един от графовете, успели в продължение на две поколения да извоюват власт и надмощие над цяла една област, и които след 877 г. изместват кралската власт. Неговото възшествие обаче не връща авторитета на монарха от времето на Карл Плешиви, тъй като той така и не възстановява централната власт. Напротив, именно той става причина за ново разпалване на гражданските войни, защото едрите графове (ще ги наричаме феодални принцове) оспорват неговата власт.
Пред него стои сериозно препятствие в лицето на Карл Прости, посмъртен син на Людовик II и следователно брат на Людовик III и на Карломан, който през 893 г. навършва петнадесет години, възрастта, когато може да получи оръжието на мъж.
На това се дължи странният обрат, който претърпява царуването на Одон. Той отново се проявява през юни 888 г. по време на истинско, завършило с победа сражение срещу норманска войска, която за малко да го завари неподготвен при Монфокон в Аргон: Абон отново има повод да подчертае неговото мъжество, силата, с която може да надува бойния рог, и то незабавно, което спасява живота му за разлика от дръзкия и горделив Роланд от епопеята. Той разгромява десетхилядна конница и деветхилядна пехота, езичниците или погиват, или са обърнати в бягство: „И принцът извоюва венеца на победата.“ В други времена това би увеличило многократно неговия престиж на победител „по германски образец“, но „за нещастие тази победа не му донесе покой, тъй като не след дълго той научи, че аквитанците го изоставят и не признават властта му. В яростта си той се нахвърли върху тях, опустошавайки земите им, но без крепостите“. Победата при Монфокон не му спечелва нови съюзници, защото от нея положителни последици има само за областта около Париж и поради факта, че през осемдесетте години на IX в. започва „феодалната промяна“. Той реагира, като започва гражданска война, може да се каже дори „феодална война“, с определена социална насоченост и за „защита на страната“. Елитът намира убежище в замъците (или укрепените градове, които не са нищо повече от големи замъци), докато мнозинството от простолюдието, от „трудещите се“, принадлежащи към третото функционално съсловие, са действителните жертви на враждите между техните покровители. Те стават обект на нападения, за да се нанесе вреда на техния сеньор, но всичко или почти всичко остава за тяхна сметка. Убийствата между представителите на елита не са изключение: смъртта на Раул дьо Камбре по време на кървава междуособица през деветдесетте години на IX в. оставя известни следи и тъй като е неотмъстена, по-късно заляга в основата на една епическа песен. Осъждането на човекоубийството от времето на Каролингите обаче не е забравено, а опитът, придобит по време на нападенията на езичниците, по всяка вероятност способства за разпространението на откупа и на натиска върху и чрез пленниците, тъй като нерядко враждите намират израз във вземането на заложници и тяхното задържане за продължителен срок. Що се отнася до селячеството, по време на войните между принцовете и едрите сеньори то е подложено не толкова на кланета, колкото на грабежи и на натиск, за да бъде държано в подчинение.
През тридесетте години, последвали възшествието на Одон, въоръжените сблъсъци на феодалните междуособици, сравнително кратки и целенасочени, се редуват с подновените нахлувания на норманите, които вече осигуряват тила си с укрепени лагери и временни замъци, предназначени да удържат на обсада. Насилията при тези две форми на война не се проявяват в еднаква степен, поне според оценката на Абон от Сен Жермен-де-Пре, а по-късно и според Аналите от Сен Вааст.
През 893 г. Карл Прости е на петнадесет години и около него се сплотява групировка, тоест коалиция от местни владетели. Самият той не притежава графства, нито пък значителни владения и не може да се сравнява с нито един от тези регионални принцове (наричани до неотдавна „едри феодали“), които служат за противовес на крал Одон. Като внук на Карл Плешиви обаче, на негова страна е легитимността, която представлява удобно и донякъде досадно прикритие за онези, които се стремят да попречат на възхода на Одон и на неговия брат Роберт (придобили през 888 г. право на владение върху бащините графства). Ето защо архиепископ Фулк от Реймс и неколцина други знатни от Франкия и от Лотарингия подкрепят младежа. Одон обаче „прониква в замъците и се справя с бунтовниците. Само с присъствието си той обръща в бяг Карл и неговите привърженици“,1 което ще рече, че почти не среща съпротива. Войната приключва по християнски: „Той се отнася благосклонно към тези до неотдавна тъй горделиви люде, които сега пълзят в нозете му.“2 Сякаш изведнъж отново се проявява политическата култура от времето на Каролингите, вече при наличието на замъци. Войната между християни не е така ожесточена и кръвопролитна, както водената срещу норманите и от самите нормани. Във всеки случай тя принуждава Одон да пренебрегва започналите отново през 896 г. нормански нашествия. Абон от Сен Жермен споменава накратко за тях: ето че се завръщат „свирепите езичници. Те опустошават страната, избиват жителите; техните набези достигат до стените на градовете, до дворците на краля. Те вземат в плен селяни, оковават ги във вериги и ги изпращат отвъд морето. Крал Одон слуша за всичко това, но не го е грижа, това е единственият му отговор“.3 Абон е силно разочарован и в стиховете си на латински отправя към него укори и заплахи: „Несъмнено дяволът говори чрез устата ти. Душата ти не се трогва от страданията на стадото, което Христос ти е поверил да закриляш,4 но никак няма да бъде чудно, ако не след дълго и Той отвърне лице от теб.“5 Тук свършва поемата, понеже е настъпил краят на „подвизите на доблестния Одон“.6
Аналите от Сен Вааст описват последователно всички нашествия на норманите до 892 г. Така например за 885 г. в тях се отбелязва: „Тогава норманите, сеещи пожарища и смърт, отново започнаха да безчинстват. Те избиваха християни, отвеждаха ги в плен и разрушаваха църкви, без да срещнат отпор. Франките отново се приготвиха за отбрана, но не чрез открит бой, а започнаха да градят укрепления.“ Все пак има знатни, които падат жертва на норманите, а други от тях убиват нормани.
През 892 г. обаче последните преминават в Англия, тъй като по франкските земи вече не се намира плячка, а населението гладува, защото са поругани мощите на свети Вааст. Тогава вниманието бива привлечено от графа на Фландрия Балдуин II и от неговия раздор с крал Одон, който произхожда от равна по знатност фамилия с тази на графа, но не и по-висока от нея, а дори и по-ниска, защото потеклото на Балдуин, по линията на неговата баба (или майка?) на име Юдита, иде от Карл Велики. Като начало те са ограничават до размяната на послания. През 893 г. графът обединява около себе си групировка, която дава открит израз на омразата и презрението си към Одон, залагайки върху картата на младия Карл Прости, без при това да се стреми към действително възстановяване на кралската власт. Двата лагера събират войски (894 г.), но полагат усилия да разрешат конфликта чрез външен арбитър в лицето на Арнул Каринтски. Започват преговори, на които не се стига до решение нито за провеждане на събрание, нито за започване на война, след което всички се разотиват.
Малко по-късно Карл Прости е подложен на преследване от Одон, „който желаеше да реши спора чрез двубой. Бог със своето благочестие обаче не позволи да се пролее кръв“. Бог, който закриля войската и градовете от норманите, не желае гражданска война. Трябва да разбираме, че обществото се опълчва срещу нея.
През 895 г. привържениците на Карл опустошават „жестоко“ Бургундия, която е на страната на Одон… Това обаче е предварително загубена битка, защото в партията на Карл нещата не вървят и се стига до разцепление. Някои нейни представители преминават на страната на краля на Лотарингия, Звентиболд, други започват преговори за подчинение на Одон (897 г.).
Последният е известен с това, че умее да прощава. През 895 г. той се явява пред замъка (тоест пред укрепеното абатство) Сен-Вааст край Арас, във владенията на маркиз Балдуин Фландърски, пазен от своите васали. Той обаче „от християнско състрадание не пожела да превземе този замък с оръжие. Когато хората на Балдуин видяха, че не могат да се съпротивляват срещу него, поискаха мир, дадоха на краля заложници и се обърнаха към своя сеньор да им каже какво да правят по-нататък“. Докато очаква тяхното завръщане, Одон нарежда да отворят църквата, за да се помоли, а когато васалите на Балдуин се връщат обратно, той им предава обратно замъка и уговаря ден за свикване на събрание.
Феодалната война е представена като съдебен спор. Тя е прекъсвана от многобройни „събрания“ (896 г.), съпътствана е с грабежи, както и с обсади на замъци (рядко на градове). В текста на Аналите от Сен Вааст, които свършват до 900 г., а след това и тези на Флодоард, които описват събитията от 919 до 966 г., може да бъде проследен конфликтът на аргументи във франкското кралство, опустошителните набези, краткотрайните обсади, прошките, помиренията, неизбежно придружени от размяна на заложници и от скрити намерения. Съставеното през тридесетте години на X в. в Аквитания Житие на свети Жеро д'Орийак ни дава сведения за подобна феодална война през периода 855-909 г. Не може да се говори за каквато и да било варварска разюзданост, а за действия, пряко свързани със системата на каролингската елитарност. Онова, което действително я отличава от гражданската война по времето на Григорий от Тур, е наличието на далеч повече средства за опазване на воините благородници: по-голям брой коне за бягство, по-категорично осъждане на човекоубийството между християни, а също така по-устойчиви на удари брони и по-трудни за превземане замъци.
Каролингската елитарност значително допринася за укрепването на статута на воините благородници и оказва влияние върху техните постъпки. Рицарството като такова би било немислимо както без Каролингската империя, така и без нейния скоропостижен край.
 

Глава трета
Васали, сеньори и светии
 

В края на IX в. се извършва онова, което може да бъде наречено „феодална промяна“: кралете изгубват всякакъв ефективен контрол над провинциите, дворецът им се намира в упадък, а властта преминава в ръцете на графовете, на кралските васали, а понякога и на епископи, притежаващи ранг на местни сеньори. Напълно справедливо историците хронисти от хилядната година смятат периода около 888 г. за начало на възхода на династиите на воините благородници, на замъците, на разприте. Започват да се ширят междусъседските войни, представяни, както видяхме, като отмъщения и възмездия. Всички сеньори са законни наследници на своите сеньории и никой не е в състояние да изкорени техните фамилии, каквито и да са прегрешенията им. В това отношение дори е налице известно сходство с положението на селячеството. Ето защо изразът „феодално общество“ е съвсем точен, но до известна степен, както всяко клише, страда от схематизъм, защото изключва връзките по роднинска и по класова линия, ролята на християнството, остатъците от каролингската система. Като цяло обаче той си остава полезен ориентир, който не се отхвърля напълно от Жорж Дюби, наложил ново разбиране за обществото през периода X-XII в. Той чисто и просто се дистанцира добронамерено от понятието и преди всичко внася уточнение: това общество е не толкова варварско, не толкова грубо и не скъсва напълно с ценностите и традициите от времето на Каролингите. Още през XIX в. някои автори (Гизо) обръщат внимание не толкова на феодалната анархия, колкото на структуриращата роля на основаните върху войната васални отношения, и дори свързват раждането на рицарството с феодалната социабилност.
Описанията на ранния феодализъм (около 880-1040 г.) като време на груби нрави и безогледно насилие, излезли изпод перото на някои модерни историци, до голяма степен се основават на епоса, който те смятат за пряко отражение на епохата. В него гъмжи от разкази за отмъщения и за междуособици с вихреща се агресивност, която може да бъде канализирана единствено по посока на свещената война срещу неверниците, и именно това се стреми да постигне Църквата през XI в. с Божия мир и кръстоносните походи. Въпросната литература обаче не е толкова стара и не може да бъде разглеждана като пряко „отражение“ на историческата действителност.
В замяна на това бихме могли да използваме хрониките на монаси и духовници. Норманските набези и вълненията, свързани с „феодалната промяна“ към края на IX в., твърде вероятно са забавили описанието на събитията, но впоследствие положението се стабилизира, така че аналите на реймския каноник Флодоард започват от 919 г., а през четиридесетте години на X в. свети Одон пише Житие на свети Жеро д'Орийак. Около хилядната година процъфтява книжнина, която Пиер Рише нарича „трето каролингско възраждане“. Особен интерес представляват съчинения като историята на Рихер от Реймс, хрониките на аквитанеца Адемар от Шабан и на бургундеца Раул Глабер, първата история на норманските херцози от каноника Дюдон от Сен Кантен, както и многобройни разкази за чудеса, а също някои харти, които са по-обстоятелствени и съдържат повече повествователни елементи отпреди. Във всички тези документи често се говори за рицарите. В семействата на мнозина от авторите има рицари, а и манастирът не остава чужд на феодалния свят: той се препитава от даренията на сеньорите, в него се отправят молитви за тяхно здраве, понякога монасите ги критикуват като неудобни и „тиранични“ съседи, наричат ги „диви зверове“, а още на другия ден по не по-малко красноречив начин легитимират властта им… Едно внимателно изучаване на писмените документи от периода около хилядната година позволява да се открият много от движещите сили в развитието на феодалното общество, което се отличава по-скоро с ред, отколкото с анархия, или най-малко може да бъде определено като „уредена анархия“. Това понятие, заето от антрополозите, изследователи на Африка, ми се струва твърде уместно в случая.
 

Феодалният ред
 
Онова, което се случва през периода 877-888 г. във франкското кралство, не е феодална революция, а само феодална промяна, в резултат на която не изчезва нито елитът, нито ценностите от времето на Каролингите. Те просто минават през процес на адаптация и на еволюция. Този елит твърде бързо започва да дири съглашение с норманите и в дългосрочен план придобива възможността да ги интегрира (911 г.). Той отказва подкрепата си на унитарната империя и дори се отърсва от контрола на двореца, така че към 987 г. Рихер от Реймс вече описва едно франкско ядро на кралството, заобиколено от други народи (датчани, а на юг аквитанци, гасконци, готи). В същото време тези сателити признават франкското кралство и продължават да живеят (или, в случая с датчаните, започват да живеят) с каролингските и феодалните ценности, тълкувайки ги понякога по свой начин. Според Рихер от Реймс техните принцове дават клетва пред краля чрез полагане на ръце тъкмо защото по този начин се подчертава васалитетът на тяхната страна по отношение на Франкия.
Най-удивителната новост по отношение на 800 г. е появата век по-късно на голям брой крепостни стени и укрепления, необходими за воденето на гражданските войни, по време на които те са средство и цел. След 900 г. изникват най-напред крепостни стени, опасващи градовете, но постепенно започват да се строят повсеместно малки крепости и укрепени селища, които се издигат до ранг на замъци (с пазарища, като например във Фландрия). Това разпространение обаче не става хаотично и не означава непременно пълна приватизация на властта.
С възшествието през 888 г. на крал Одон се очертават достатъчно обособени местни владения под властта на графове. Техният възход първоначално е дело на самите каролингски крале. В тях биват включени, по силата на принципно ново явление, няколко графства, което дава основание на владетелите да си присвоят допълнителни титли (в едни случаи маркиз, в други — херцог). Това става най-често в погранични марки, особено силно изложени на „езически“ нападения, като Фландрия и Готия, но също и във вътрешността на страната, далеч от външна заплаха: така графът на Оверн става херцог на Аквитания (с право на владение над Поатие и Тулуза), графът на Отюн става херцог на Бургундия, а Роберт, брат на Одон, става маркиз на цяла „Нейстрия“. Такова е занапред названието на областта, разположена между Сена и Лоара, от Анже до Париж. По този начин маркиз Роберт, след като не може да даде кралска титла на своя син Хуго Велики, готви за него титлата херцог на франките (936-956 г.), а по-късно придобива могъщество, което далеч надвишава това на последните каролингски крале, пребиваващи в Лан и притиснати в областта около Реймс (898-987 г.). През 911 г. норманите се включват в тази система от владения, възприемайки много франкски елементи. Не след дълго в областта на Париж изникват нови обединения: най-напред Вермандоа, а след смъртта на Хуго Велики (956 г.) в Нейстрия получават свобода на действие графовете на Блоа и Анже. Постепенно херцози, маркизи, графове започват да си присвояват градове и замъци или поне известни права над тях, които стават предмет на конфликти помежду им. В същото време някои от тях трайно установяват властта си над цели провинции, които се превръщат в подобия на монархии, като например Аквитания и самата Нормандия, тъй като местният херцог осигурява фактическата отбрана (или поне има претенции за това) на областта, поддържа реда и упражнява правосъдие в нея подобно на същински крал.
Естествено, има какво да се каже по въпроса за тази отбрана и това правосъдие. Първо, най-често противникът е някое съседно владение, в определени случаи с подкрепата на разбунтувал се местен сеньор, което означава, че в действителност става въпрос за феодална война, за война на замъците, белязана, както ще видим по-нататък, преди всичко от нападения срещу селяните. Освен това в правосъдието правилата са доста неясни. Под натиска на монасите от манастира в Клюни и от други манастири за опазване на манастирските имения и привилегии принцовете формално ги признават, но неизбежно срещу известни отстъпки. На това се дължи недоволството на монасите, техните молитви към Бога и към светиите да накажат грабителите и угнетителите, като ги убият чрез чудо. Когато става въпрос за вражди между техни васали, принцовете прибягват до различни споразумения, но в определени случаи скрито насърчават подобни вражди и по този начин разделят, за да владеят. Пример за това е пространният и твърде многозначителен меморандум от 1028 г. (наречен Conventum), обобщаващ претенциите на един васал от Поату на име Хуго от Люзинян, с прозвище „Хилиарха“, по отношение на графа на Поатие и херцог на Аквитания (Гийом V Велики, 996-1030 г.).
[ Съществуват две скорошни издания на този документ. При първото (Georges Beech, Yves Chauvin et Georges Pon, Le Conventum…, Genève, Droz, 1995) коментарите трябва да се приемат с известни резерви, но пък то има предимството, че редовете са номерирани и съдържа превод на френски език. Второто (Jane Martindale, в Status, Authority…, VII и VIII) е придружено с далеч по-убедителни коментари и съдържа превод на английски език.]
Същевременно отрицателната светлина, в която модерните историци представят феодалната война, е до голяма степен преувеличена. Това се дължи на идеализацията на каролингската или на модерната държава, на недостатъчно внимание към съдържанието на някои текстове, които с помощта на методите на антропологията получават далеч по-точно тълкуване. Като се има предвид броят и преди всичко разнообразието от писмени източници, с които разполагаме, можем да проучим правилата и границите на насилието много по-лесно, отколкото това би могло да се направи за антична Германия или за периода на Меровингите. Можем да установим дори редица съществени различия в сравнение с древната германска традиция, свързани с каролингското влияние или с конкретните условия през епохата на замъците, които не са само изходен пункт за нападения, но също така и убежища (за благородниците), затвори (за пленниците) и място за провеждане на събрания и преговори.
Също както през епохата на Меровингите, отмъщението представлява една амбивалентна система: насилие, но целенасочено и поставено под обществен контрол. Мобилизацията на наличните сили за водене на война не винаги е лесна и, както стана ясно още през деветдесетте години на IX в., Евангелието се проповядва по-скоро когато е изгодно (отколкото навреме), за да бъде спасена честта на онези, които искат мир.
Отново по подобие на меровингската епоха някои автори на хроники (като Рихер от Реймс) описват и осъждат „предателства“, докато самите „предатели“ дирят оправдание. Ново в случая е порасналото значение на наследения от IX в. морал на васалитета.
Следкаролингска Франция и Аквитания се различават от Галия по времето на Григорий от Тур по най-малко три основни признака. Първият е по-честото вземане в плен на благородници, било по време на сражение, било чрез засада, но при всички случаи целта е да бъдат заловени живи. Вече са на разположение замъци, където те да бъдат държани в плен и да им бъде оказван натиск с повече или по-малко деликатност. Вече не може да става въпрос за сезирането на краля в процес за предателство, тъй като това са или заложници в същинския смисъл на думата, или едва ли не знатни гости. Вторият признак впрочем е, че в описанията на живота в замъка жените от благородно потекло заемат далеч по-важно място и тяхната роля непрекъснато нараства, така че бихме могли да си зададем въпроса какво представлява рицарят, който служи на дама. Най-сетне идеалът за войнска доблест допълва, на моменти покрива и дори бива изместен от идеала за васална вярност, свързана с християнския и понякога с римския морал, които се съдържат още в Учебника на благородната Дуода и в теорията за войнствата. Това означава, че дори след 888 г. нравственото влияние на Каролингите продължава да съществува.
[ Освен в случаите, когато се отнася за пленник на самия крал. Вж. Richer, IV, 78.]
Няма съмнение, че старите историци прекомерно схематизират феодалното общество, предпоставяйки, че всички васални отношения се основават на клетва чрез полагане на ръце и че всички селяни са закрепостени. В действителност през IX и X в. са налице два ритуала: целуването на крака на краля от неговите васали, който откриваме най-напред у Ермолд Черни, а след това и у Дюдон от Сен Кантен и у Рихер от Реймс. Освен това в документите липсва яснота по отношение на „верните“ на краля и на принцовете: дали всички те са полагали клетва? Дали обвързването с вярност не е по-скоро взаимно и не предполага приятелски връзки на равна нога? Хуго от Люзинян подчертава своята вярност към графа на Поатие и полага клетва пред него, но в същото време иска отношението към самия него да бъде подобаващо, да му бъде зачитано владението над принадлежащите му земи и замъци, и отказва да полага допълнителна клетва, дори с цената на придобиването на една четвърт от замък, пред Бернар дьо ла Марш, на когото се смята за равен. Да „има за сеньор“ човек от същия ранг за него е доста неприемливо, тъй като това го поставя с една степен по-долу в йерархията на знатните фамилии. В замяна на това да бъдеш пряк васал на крал или херцог означава да бъдеш признат за сеньор на замъци! Нека повторим: всички онези, които дават клетва чрез полагане на ръце, дори ако са обикновени конници, възприемат подобен ритуал като начин да се издигнат над обикновените служители на сеньора.
Ето защо клетвата чрез полагане на ръце е важен знак и през периода на ранния феодализъм (до средата на XI в.) подобна клетва не се дава така лесно пред няколко сеньори едновременно. Тя предполага бойно другарство, задължение на васала да помага и да съветва своя сеньор, а за сеньора да закриля своя васал. Никой от тях не може да бъде упрекван, че е оказал помощ на другия, а напротив, заслужава упрек, ако не го е сторил. Въпреки това модерните историци често не обръщат внимание на контекста и на истинското значение на този ритуал, на тази връзка, разглеждайки я като частно споразумение, като договор за набиране на наемници, докато в действителност клетвата представлява демонстративен жест, споразумение между благородници в рамките на тяхната съвкупност. Нерядко полагането на клетва е също така знак и начин за помирение. Чрез него може да се постигне подялба на спорно имение. Така анжуйският граф Фулк Нера полага клетва пред Гийом V Аквитански за владението на Сент. Договорите от този род почиват върху идеята, че сеньорът предоставя нещо (поземлена собственост, замък), в замяна на което той съхранява правото си на надзор над него, а васалът от своя страна е задължен най-малко да поддържа мир. Нима същият този Фулк Нера в момент на слабост не предлага на най-големия си съперник Одон от Блоа да „даде клетва да съхрани вярност при всички случаи, освен ако това не засегне краля и онези, към които е привързан с близко кръвно родство“? Впоследствие той оттегля това свое предложение, тъй като Хуго Капет му изпраща подкрепление от дванадесет хиляди души!
Следователно отношенията между такива сеньори и васали нямат нищо общо с отношенията между вожда и членовете на неговата дружина в антична Германия. Техният основен стремеж не е да бъдат най-добрите воини, получили признание за своята смелост, тоест да спечелят, така да се каже, рицарска слава. Целта им е по-скоро да се сдобият с колкото се може повече земи и замъци. Дори думата чест, употребена в положителна форма, по това време означава земи (феод или сеньория) или пък баронства. Употреба на чест в нравствен смисъл се наблюдава единствено в отрицателна форма: хрониките свидетелстват, че към хилядната година графовете, сеньорите и рицарите се боят от безчестието, което може да ги постигне с всички произтичащи от това последици, сред които на първо място стои лишаването от имот. Клетва се полага не от желание за доблестна воинска кариера, а за по-сигурна власт над някой замък, сеньория или за дял от едното или другото. Всеки дири подкрепа при воденето на война между съседи или по време на съдебен процес, но е готов да се отметне от нея, ако тази помощ се окаже неефективна. В този смисъл феодалите са своего рода управляващ елит (естаблишмънт), като притежават повече владения, отколкото добродетел, повече предпазливост, отколкото дързост, повече хитрост, отколкото мъжество, повече пресметливост, отколкото изисканост, и ако понякога проявяват изисканост, то тя е пресметната. Няма по-красноречиво свидетелство за техните стремежи от речта, която произнася през 987 г. пред васалите на Хуго Капет реймският архиепископ Адалберон, убеждавайки ги да поверят на последния кралската власт. Думите му са отправени към едно общество, съставено от наследници на титли и на владения и поради това често лукави и заядливи, но с мярка. Ще видим дали промените, настъпили в статута на рицарите през втория период на феодализма (след 1050 г.), няма да ги подтикне към повече дързост.
При тези условия възможността и честотата на войните между сеньор и васал или още повече между васали на един и същи сеньор не изглежда толкова страшна. Причината е, че макар да са задължени да си помагат, да се подкрепят и да се обичат взаимно, сеньорът и васалът не винаги се чувстват удовлетворени един от друг. Те си отправят взаимни обвинения в нарушаване на клетвата и в неуважение. В това отношение твърде полезен е прочитът на Conventum от Поату, дългата реч в полза на Хуго Хилиарха и срещу граф (и херцог) Гийом, в която обвиненията се редуват с уверения в любов и във васална вярност. В края на краищата той обявява война на своя сеньор с уточнението, че при всички случаи ще щади неговия град (обиталище на честта му) и него лично, което означава, че действията са насочени против поданиците — васали и селяни, и представлява красноречив пример за щадене „по рицарски“.
Трябва да се прочете също така писмото (преразказано от Рихер от Реймс), с което Одон I от Блоа потвърждава своята вярност към Хуго Капет, негов крал и сеньор, след като преди това е завзел с предателство Мелюн и избегнал сражението: „Това начинание не било насочено срещу краля, а против неговия собствен съратник [буквално «съвасал», commilito], като по този начин не е нанесъл никаква вреда на краля, понеже самият той бил негов човек, както онзи, от когото бил отнел замъка. В чии ръце е той, това ни най-малко не накърнявало кралското достойнство. Освен това имал законни основания да постъпи по този начин, защото лесно можел да докаже, че навремето този замък бил владение на неговите предци.“
С други думи, сеньорът не може да определя на кого от неговите васали принадлежи даден феод, а единствено да признае правото на наследника. Сеньор и васал са обвързани помежду си чрез правото на наследство, а свободният избор и сърдечната привързаност са само преструвка.
На практика конфликтите между васали са повод сеньорите да играят ролята на посредници, арбитри или да сменят съюзниците си. Ако един от съперниците се почувства несправедливо ощетен, той отправя предизвикателство и си „избира друг сеньор“ (при това подобен израз не е рядкост), като бившият бива обвинен във вероломство (предателство)… Може ли това да бъде основание да се говори за феодална анархия? В действителност феодално-васалните връзки се осъществяват в контекста на едно общество, основано на отмъщението, в което можем да открием онова, което Мишле с тънката си интуиция нарича „съкровен и дълбок ред“.
Сред васалните фамилии има толкова съперничещи си наследници, че ни най-малко не бива да се преувеличава слабостта на сеньорите. Онова, което ограничава тяхната власт, особено по отношение на най-мощните им васали, е възможната намеса на съседен принц. Подобно явление се наблюдава след 900 г. в продължение на почти три столетия: войни между съседи, намиращи оправдание в някой оскърбен васал, в ощетена църква. Тези войни намират израз преди всичко в обсадата на някой замък, в ограбването на селяните на собствения сеньор, който понякога бива подложен на обсада и в края на краищата или бива заловен чрез предателство, или е принуден да отстъпи в резултат на преговори, но много рядко се стига до кръвопролитни нападения и, общо взето, се избягва прекият сблъсък с войската, която се опитва да пробие обсадата. Васал, отбраняващ своя замък, който не получи помощ от своя сеньор, може да сложи оръжие с чест и да сключи мир при почетни условия, което нерядко става повод за проява на рицарско отношение към победения.
Ето защо не бива да се отрежда прекомерна важност на множеството допълнителни укрепления по хълмовете, сред полето или на обградените със стени селища, появили се във владенията през първия период на феодализма. Те не са непременно признак за нарастване на насилията, а по-скоро разкриват тяхното размиване и маргинализация. Към хилядната година в покрайнините на горите постоянно сноват малки конни отряди, но в същото време обсадите на замъци са рядкост, а още по-малко са обсадените градове. Както видяхме, по време на войната срещу графа Хуго от Люзинян заобикаля град Поатие.
Подобни войни не пречат на ръста на селскостопанското производство и на умножаването на градовете, което намира отражение в хартите и хрониките от хилядната година. Значението на тези войни е в съхраняването на натиска и господството на феодалната класа, чиито представители по статут са рицари, и отношенията между които в определени аспекти подготвят почвата за появата на същинското рицарство.
 

Легенди за герои и истории за предатели
 
Първият период на феодализма не е лишен от идеал. Той намира въплъщение в героичния васал, който с храбростта си е заслужил своето владение, както и в обвития в ореол на святост сеньор, чиято власт получава законно основание чрез благородните му постъпки и намерения. Все пак интересно би било да обърнем внимание на онова, което пише Рихер за разпространените във Франция (или „Франкия“) разкази за предателства и героизъм, преди да се обърнем на юг, за да се запознаем с поучителния живот през X в. на кралския васал Жеро д'Орийак. И в двете области обаче феодалната война се води чрез непряко отмъщение (ограбване на селяните), чрез предателства или вземане на пленници, като и в единия, и в другия случай е важно да се подчертае значението на споровете и на изтъкването на доводи.
Рихер е син на кралски рицар, който очевидно се старае да се съобразява със силните на деня. Любопитно би било да разгледаме заедно с Джейсън Глен неговите опити да долови накъде духа вятърът по време на съперничеството между Хуго Капет и Карл Лотарингски. Той описва периода от 888 до 996 г., белязан от раздори, смесвайки историята с легендата, като вмъква речи, плод на собственото му въображение, които при това не бива да бъдат разглеждани като изкуствено прибавени към картината на един феодален свят, където се разменят единствено удари и никога слова. Дори „измислиците“ му разкриват стремежите на благородното християнско общество от хилядната година.
Рихер заема от Цезар сведения за Галия, които му дават възможност да изясни двойствения характер на тези войнствени народи — едновременно дръзки и свадливи, способни на убийства и пристъпи на ярост, но също така на благоразумие и красноречие. Всички те съчетават мъдростта с дръзновението.
[ Richer, I, 3.]
Според Рихер крал Одон е в състояние да обедини франки и аквитанци за защита от норманите, в противовес на гражданската война от 889 г. Той се обръща към тях, като им припомня храбростта на дедите, води ги по време на битка при Монпансие (каквато в действителност изобщо не се е състояла), начело на войска, съставена от конница и пехота. Джон Франс обръща внимание върху приликата на тази битка със сражението при Конкрьой (992 г.), на което Рихер е съвременник, и дори с битката при Хейстингс, която все още не се е състояла (1066 г.). Ала по време на норманските нашествия едва ли е имало толкова кръвопролитна битка. По броя на убитите може да се съди, че тя е по-скоро плод на едно епическо въображение и представлява благоприятен повод за появата на легендарен герой. Изтощена от сражението, войската на Одон е принудена отново да влезе в боя, ала в този момент всички ранени благородници се оттеглят. Остава само един младеж от незнатен произход, който отправя предизвикателство към смъртта, като предлага да поеме кралското знаме, тоест да ръководи действията и да се изложи на опасност, заемайки този пост, прославян в хрониките от втората половина на IX в. Ингон проявява небивала смелост и благодарение на него битката е спечелена, а норманският „угнетител“ Катил е заловен. Кралят предоставя на своя пленник избор между кръщението и смъртта. Ала щом излиза от купела в базиликата „Свети Марсилий“ в Лимож, Катил е убит от същия този Ингон, който по този начин осквернява храма в най-неподходящ момент, тъй като е Петдесетница.
Графовете и кралят решават, че той заслужава смърт, но Ингон се оправдава, като твърди, че е извършил превантивно убийство. „Любовта към вас ме подтикна към това…“, заявява той с риск да оскърби „кралското величество“, като вдъхновеният от миналото Рихер влага в това понятие романско значение въпреки феодалния контекст. В действителност, както обяснява Ингон, „плененият угнетител бе решил да се покръсти от страх, но веднъж на свобода, той отново би се обърнал към великото беззаконие и би ни отмъстил със страшни кланета“. Както ще видим по-нататък, когато става въпрос за пленени франки, общественият натиск възпира освободените от отмъщение. Напротив, легендите от времето на норманските „пиратства“ често съдържат разкази за мними покръствания. Според Адемар от Шабан самият Ролон дори след покръстването принася в жертва на древните идоли сто християнски пленници, а след това откупва греха си чрез дарения.
Историята сочи обаче, че от шестдесетте години на IX в. насетне някои нормани се покръстват и запазват лоялност. Въпреки това читателите от хилядната година охотно се съгласяват с доводите на Ингон и се възторгват от спомена за неговата храброст и понесените рани. Те вярват в огрубяването на франкските нрави, тъй като това е наложително по време на „езическите нашествия“. Именно в онова отминало време могат да се вмъкнат митични удари с меч и героизъм, за който франкската държава от хилядната година предоставя твърде малко примери.
Ето защо в разказа на Рихер благородниците плачат при мисълта, че храбрият Ингон може да бъде постигнат от смърт заради светотатство и оскърбление на краля. В резултат от горещата им защита в края на краищата, без да се посрами и без да ни изненада, кралят може да помилва своя знаменосец. „Той върнал на Ингон своята благосклонност и милостиво му дарил крепостта, наречена Блоа, тъй като онзи, който отговарял за нейната отбрана, бил убит във войната с пиратите. Също така по кралско повеление Ингон сключил брачен съюз с неговата вдовица.“ С други думи, в резултат на своята храброст и преданост, тоест на своята васална вярност в двойния смисъл на думата, той заслужава една напълно феодална по своята същност награда, показва се достоен за опазването и на практика за владеенето на стратегически замък.
В същото време бракът с вдовицата разкрива видното обществено положение на дамата, макар името й да не се споменава. Вероятно Рихер я разглежда като изконна наследница на Блоа. Двамата последователни съпрузи са като рицари, които изпълняват служба. Би трябвало да се обърне внимание на по-късната промяна в значението на израза, тъй като в случая не става въпрос за „рицар, служител на дама“, а за рицар, който служи за заместник на владетеля. Следователно рицарите служители са онези, които са необходими за съхраняване на честта и за управлението на сеньорията. Подобен възход не е рядкост по това време. Така например Одон от Сен Мор описва успеха, който жъне граф Бушар при двора на крал Хуго Капет (края на X в.). Той получава замъка Корбей, като се жени за вдовицата на предишния му владетел. В известен смисъл замъкът е дом за сеньора, а феодалното семейство е моделирано според християнски правила, наложени по времето на Каролингите. Брачната двойка е неразделна и следователно притежава здравина, която обвързва по-тясно дамата с феодалния сеньор и укрепва пряката наследствена линия, тоест децата, включително от женски пол, които наследяват честта на родителското семейство и се ползват с предимство пред роднините по съребрена линия, преди всичко чичовците.
Притежанието на подобни права от страна на жената в едно воинско общество я принуждава да дири „покровител“ или по-скоро да се съгласи да й бъде определен такъв.
Вдовицата от Блоа ражда на Ингон син (Герлон), като по-нататък в историята не се казва повече нищо нито за единия, нито за другия. Интересно би било все пак да се разбере дали графовете на Блоа през хилядната година претендират, че са потомци на този човек. На една видна фамилия подхожда да има собствена легенда, но подобна легенда лесно може да бъде оспорена. Графовете на Блоа предизвикват донякъде завистта на кралете и следователно отношението към тях е враждебно. Според друга история от хилядната година, сътворена или разпространена от Раул Глабер, графовете на Блоа произхождат от престъпен васал, далеч по-лош от Ингон, който предал своя сеньор.
Оказва се, че човек може да се издигне в обществото както чрез героизъм, така и чрез предателство. Във всеки случай Ингон не принадлежи към онези „наемни бойци“, за които се говори в историческите съчинения от XIX в., появили се по време на норманските нашествия (по модела на войниците от година II на Революцията и на получилите титли през Наполеоновата империя), поставили основите на аристократични фамилии. Родителите на Ингон са „незнатни“, което не означава непременно „от скромен произход“ в съвременния смисъл на думата, защото той все пак трябва да е изучавал боравенето с оръжие, а семейството му да е притежавало необходимите според каролингския критерий най-малко дванадесет манса, ако не и повече. Неговият произход не е „скромен“, а умерено знатен и поради тази причина той има основания да се притеснява от реакцията на по-високопоставените благородници. Това го принуждава да изпълни всички формални изисквания и да вложи дори малко патос, за да бъде приет от тях, в резултат на което те молят краля да му прости. Малко след смъртта на крал Одон (898 г.) се появява една далеч по-историческа личност, също роденият от „незнатни“ родители Хаганон. Неговият отряд е по-малоброен от тези на „знатните мъже“, но той успява да спечели благоволението на краля и това принуждава последните да се разбунтуват начело с „херцога“, брат на крал Одон.
В Историята на Рихер от Реймс са описани няколко случая на подобно напрежение или динамика в йерархията на благородниците. Понякога той придава на тези епизоди феодален привкус и много добре разкрива двойственото отношение на обществото към издигащите се фамилии, като ту възхвалява Робертингите, чиято енергия и мъдрост ги издигат до кралската власт, ту упреква съперника на Хуго Капет Карл Лотарингски, че той, синът на крал, е взел за жена обикновена графска дъщеря „от съсловието на васалите“ (което той по римски образец нарича „конническо“). Идеалът следователно изисква един мъж да се издигне благодарение на заслугите си и да се ожени за дама с по-високо положение от неговото: завоеванието на дамата означава издигане до нейния ранг, докато неравният брак води до изродено потомство, лишено от „vasselage“ (храброст, militia).
От Рихер научаваме също така, че въпреки тяхната слабост последните Каролинги разполагат с някакво подобие на двор. Поне за крал Людовик IV е известно, че се обгражда с млади благородници, които се стремят да спечелят слава чрез храброст и хитрост по време на гражданската война, а сред тях е Раул, бащата на самия Рихер. В неговия двор се изпълняват церемонии както от религиозен характер, така и при светски празненства и дипломатически приеми, по време на които се оформя онова, което в хартите бива наричано „кралска войска“. Именно по време на един такъв прием синът на граф Ролон, норманът (тъй като херцогство Нормандия вече съществува) Вилхелм Дългия меч си спечелва смъртна омраза в двора и се превръща в легенда като предан васал, чиято история си струва да бъде разказана редом с тази на Ингон и Катил.
Оказва се, че не само новопокръстените нормани предават своята вяра, извършвайки убийство. Самият Вилхелм е убит през декември 942 г. по време на мирни преговори на остров Пикини по заповед на графа на Фландрия, който по женска линия е потомък на Каролингите. Става въпрос за епизод от съседска война, но това престъпление нашумява и се превръща в легенда, така че Рихер може да представи Вилхелм като предан на Людовик IV васал, с чисто и пламенно сърце на неофит.
Вилхелм Дългия меч е също така образец на себеотрицание до саможертва, тъй като времето, когато живее Рихер, се нуждае от подобни примери. Прекалено малко са васалите, готови да умрат за своя сеньор, и прекалено много онези, които проявяват страхливост и алчност, и са готови на всякакви предателства…
През 978 г. са произнесени много прекрасни слова по адрес на идеалния васал. Но съществува ли той в действителност? Подобна реч откриваме в разказа за внезапното нападение на крал Лотар, потомък на Карл Велики, който изненадва в гръб император Отон II, по онова време далеч по-могъщ от него. Лотар превзема Аахен, но успява само да обърне на изток бронзовия орел на покрива на двореца, който „германците били обърнали на запад, за да покажат, че тяхната конница може да победи галите, когато пожелае“. Тогава Отон свиква верните си хора и според Рихер отправя пламенен призив за помощ на понесъл оскърбление сеньор към верните си васали, под формата на искане на съвет. „Сега, славни мъже, призовете вашата доблест, за да спечелите и чест, и слава, защото вие блестите с мъдрост в съветите и на война сте непобедими. Днес от вашето мъжество зависи дали гръмкото ви име няма да бъде покрито от позорно безчестие.“ Нанесеното от Лотар оскърбление „трябва да бъде измито не просто с военен поход, а със смърт“. Тази реч силно напомня Германия от времето на Тацит, но едва ли е характерна за следкаролингска „Германия“, в контраст с „Галия“ на Лотар и на Хуго Капет. И в двете страни се възпитават едни и същи героични добродетели, които по-късно ще бъдат прославени в епическите песни, а изкуството те да не бъдат претворявани на дело е добре известно…
Какъв е резултатът от тази реч? Нищо повече от ответно нападение, белязано най-напред от разграбването на Компиен. Следва опустошението на селата по долината на Сена, чиито обитатели, естествено, нямат нищо общо с обръщането на орела в Аахен. В този момент крал Лотар възлага надеждите си на херцог Хуго Капет. Херцогът събира войска, доста малобройна, но достатъчно силна, за да се опълчи на германската. Ала поради факта, че в случая става въпрос едва ли не за гражданска война между съседи, тоест между двете части на разделената каролингска империя, до сражение така и не се стига. Отон II се оттегля, без да бъде преследван. Той се помирява с Лотар, след това и с Хуго Капет, отявлени съперници за надмощие на запад (в келтска „Галия“). Ето пример за героични слова, последвани от предпазливи действия, които Рихер обяснява със стремежа към съгласие (типично каролингски призив), а Дюдон от Сен Кантен по същото това време приписва на евангелските Блаженства, осенили норманския херцог Ричард. Все пак, говорейки за 978 г., Рихер украсява посредствената действителност с една прекрасна небивалица, която в известен смисъл трябва да бъде приемана съвсем сериозно. Той измисля историята за някакъв „германец, уверен в своята доблест и сила“, който предизвиква на двубой „галите“. Херцогът и графовете незабавно започват да дирят доброволец сред „васалите“ (milites). Явяват се мнозина, сред които е излъчен един, който да се сражава с копие (за хвърляне или за мушкане), очевидно пеша. Въпросният боец успява да прониже противника тъкмо в момента, когато той вади меча си, за да му нанесе решителния удар. „Победилият гал взел оръжията на своя противник и ги поднесъл на херцога. Този храбър мъж поискал и получил награда.“ Любопитно би било да разберем каква е била наградата. Така или иначе, съвсем не случайно с приближаването на XI в. (Рихер твори около 995 г.) започват да се множат историите за двубои, без те да представляват Божи съд, а са просто проява на смелост. Този факт предвещава „феодалната промяна“.
В случая за чест и слава се бият васали, които силно се отличават от онези предпазливи, свадливи и същевременно добродушни сеньори, които не след дълго, през 987 г., по силата на здраво вкоренен консерватизъм, ще изберат за крал Хуго Капет, за да избегнат всички възможни премеждия, които би могъл да им навлече авантюристът Карл Лотарингски, както впрочем ги съветва реймският архиепископ Адалберон. Напротив, въображаемият воин се родее по-скоро със знаменосеца Ингон. Той не би могъл да въплъщава като него мечтата на младите представители от „кралската конница“, за която Рихер няколко пъти споменава, когато говори за времето на Людовик IV (936-954) и на неговата вдовица Герберга, защото родният баща на самия Рихер на име Раул е един от тях и той е предал на сина си действителни спомени, а без съмнение също така и легенди, които Рихер след това използва.
В конкретния случай тази конница напомня едва ли не бойна дружина от древна Германия, движена от стремеж едновременно към подвизи и награди, към слава и богатство. Несъмнено неин вожд е крал, който е свещена фигура и не би рискувал да застане начело. Все пак Рихер от Реймс приписва на Людовик IV Отвъдморски демонстрация на умела езда при пристигането му в Галия (936 г.) на брега на Висан! В случая не става въпрос за действително излагане на опасност, тъй като незабавно получава помощ от отряда знатни васали начело с Хуго Велики. Според Рихер „херцогът се притекъл и докарал за краля кон с украсена по кралски сбруя“, след което се опитва да влезе в ролята на негов оръженосец, като му помогне да се качи на седлото, тъй като облеченият в доспехи крал сам не би могъл да го направи. „В този момент обаче нетърпеливият кон се разиграл и кривнал встрани. Людовик обаче пъргаво и ловко се метнал на седлото и без да обръща внимание на цвиленето на коня, смело препуснал. Това предизвикало възторг и всички надали одобрителни викове. Тогава херцогът поел кралските оръжия като същински оръженосец (armiger), докато кралят не заповядал да ги предаде на галските сеньори. С големи почести това войнство (militantibus) го съпроводило до Лан.“
Подобно описание, сътворено към хилядната година, напомня величествената рицарска церемония, характерна за XI в. В него липсва връчване на меч, което вероятно би издигнало прекалено онзи, който го извършва, но има много общи черти с посвещаването. Налице е млад благородник, който по силата на своя произход е приет с почести и пълно въоръжение в общността на най-знатните воини. Поставянето на крак в стремето, както и обиколката на кон са по-късни елементи от посвещаването в рицарство. В случая е налице особено съчетание от ритуалите на ранното рицарство, на васалитета и на монархическата власт.
В сравнение с пищните рицарски обреди след 1050 г. обаче X в. изглежда толкова невзрачен, жалък и безнадеждно белязан от користния феодален материализъм! Все пак перото на Рихер от Реймс умее да реди поучителни небивалици и да радва читателя с прекрасни речи, подправени с многобройни софизми, защото, честно казано, всички тези истории (като се започне с херцога и велможите от времето на Людовик IV) са белязани от хитрости и предателства.
Все пак хитростите могат да се приемат, когато става въпрос за Раул, бащата на Рихер, с които той се е хвалил пред своя син: без съмнение начело на своя отряд той е проявявал предприемчивост и хладнокръвие, когато е разбивал портите на феодалните замъци. Веднъж, през 948 г., след като получава сведения от своите съгледвачи, той и младите му бойци се предрешават като коняри, проникват в Лан и отнемат от Людовик IV града (но не и кулата, която е почти непревземаема). Друг път, през 958 г., превзема Монс от името на кралица Герберга: отново добре осведомен, той се възползва от зидарските работи по замъка, за да проникне през нощта с хората си и дръзко да отвлече жената и децата на граф Рагенер, които като заложници ще бъдат разменени срещу имения.
Ето по какъв начин се прославя Раул. Всички тези деяния не му извайват образ на класически рицар, но по онова време те се приемат като обичаен начин за водене на война, защото пестят християнска (франкска) кръв, която като цяло през този период не се прахосва твърде. Действително малко са замъците, превзети с истински пристъп. Най-често те отстъпват пред военната хитрост, капитулират, съхранявайки честта си, като или се отбраняват известно време, за да избегнат позора, или падат в резултат от предателство.
Артолд, архиепископ на Реймс и военачалник, е „добър човек, който не желае ничия смърт“. Когато превзема с пристъп замъка Шозо, той залавя онези, които са го напуснали, но им позволява да си отидат невредими. Също както при Музон (948 г.) става въпрос за щурм, но в случая съпротивата не стига докрай под предлог, че нападателите са прекалено многобройни, и в резултат не се стига до кръвопролитие, а са взети пленници. Замъкът Монтегю пък пада през 948 г., защото стените не са достатъчно здрави. Създава се впечатлението, че по време на тези граждански войни на васалите не им се налага да проявяват героизъм, докато се сражават за своя сеньор, с изключение на случаите, когато над тях е надвиснала смъртна заплаха.
Някои от тях дори не разглеждат лоялността като задължение. Поведението им неизбежно напомня междуособиците от времето на Меровингите, тъй като те са изцяло мотивирани от корист и алчност. Нов е единствено стремежът им да дирят оправдание!
Ето например как Рихер представя „предателството“ (според немногословното определение на Флодоард), благодарение на което през 939 г. фландърският граф Арнул успява да превземе Монтрьой-сюр-Мер. Графът изпраща хора, облечени в дрипи (които прикриват рицарските им доспехи), не да нападнат, а да подкупят пазача на крепостта Роберт, който служи на своя сеньор Хелуин. Те му предлагат избор между два пръстена, единият от които златен, а другият железен. Първият означава разкошни дарове от страна на Фландрия, а вторият — тъмница, понеже норманите са готови да превземат замъка. Тогава, „обзет от алчност, той се поколебал дали да се съгласи на измяна. Все още под въздействието на изненадата, той не знаел какво да предприеме. Накрая Роберт решил, че би могъл да се оправдае за безчестието, което ще повлече след себе си предателството, като се позове на неизбежното, тъй като знаел, че в най-скоро време всички обитатели на замъка ще бъдат обречени на изгнание или смърт“. Ето как един човек очевидно от „скромно потекло“ се заклева да извърши предателство с намерение по този начин да се издигне. И той действително отваря вратите на крепостта, в която освен всичко се намират жената и децата на Ерлуин. В резултат войната се затяга и се стига до кръвопролития, преди да се пристъпи към преговори.
На предатели като тези, за които говори Рихер, трябва все пак да се признае едно нещо и то е, че поне те действително рискуват живота си. В края на краищата смърт постига както кастелана на Мелюн, който предава поверения му замък на графа на Блоа, така и неговата жена, макар че преди това пратеникът на Одон му е обещал да го направи богат и му е подсказал оправдание (наследственото право на Одон). Този епизод се оказва колкото зловещ, толкова и поучителен.
Ето как този първи период на феодализма се оказва белязан от измами, хитри ходове и понякога от вероломства. Това обаче съвсем не означава пълно отсъствие на всякакъв ред, войните съвсем не изключват прояви на героизъм и на умереност, а някои сеньори дори се сдобиват с ореол на светци.
 

Жеро д'Орийак и защитниците на църквите
 
Свети Жеро д'Орийак е бил васал, сеньор и светец. Той е кралски васал от Аквитания по времето на „феодалната промяна“ (около 855-909 г.). Господар е на множество имоти, сеньор на замъка Орийак, но не може да се твърди със сигурност дали действително е притежавал титлата граф, която понякога му се приписва. Във всеки случай принадлежи към втория кръг на каролингската аристокрация. Дете на благородни родители, той разгръща в своите владения деятелност на воин и съдник и несъмнено принадлежи към онази общност, която книжовниците от онова време охотно наричат „светско войнство“, чийто отличителен белег са презрамникът или мечът, без това да предполага непременно ритуал на посвещаване. Вярно е, както вече видяхме, че те споменават за тази принадлежност преди всичко в случаите, когато някой могъщ представител на светската власт се отрече от нея, подстриже дългите си коси и влезе в манастир. Ала Жеро д'Орийак никога не стига до подобно отричане, макар по всичко да личи, че не му е липсвало подобно желание. Тъй като не е женен и няма нито син, нито дъщеря, а негов наследник е някакъв племенник, той в крайна сметка дарява на Църквата част от своята сеньория, където след смъртта му е издигнат манастир, присъединен по-късно към Клюни.
Жеро д'Орийак действително е близък до херцога на Аквитания Вилхелм Благочестиви, граф на Оверн, основал през 909 г. Клюни. Поне в Житие на свети Жеро от свети Одон, втори клюнийски абат (към 940 г.), се твърди, че отношенията им са добри, макар че Жеро на няколко пъти да отказва да положи клетва за вярност към херцога и да се ожени за сестра му. В първия случай той се позовава на верността си към краля, която го издига едва ли не до върховете на елита и не изисква от него никакви жертви. Одон не говори за понесено от него мъченичество в името на своя сеньор, подобно на герои като нормандеца Вилхелм Дългия меч или по-късно Роланд от епическата месен. Не такова е основанието за неговата святост. Що се отнася до отказа му да сключи брак, той намира оправдание в любовта към Бога и към целомъдрието, което е достатъчно валидно, за да го спаси от оскърбления и упреци. По всичко личи, че Вилхелм Благочестиви приема всичко това, тъй като не упражнява никакъв натиск. Вярно е, че Жеро смекчава отказа си чрез клетвата, която полага неговият племенник и наследник, а самият той взема участие във войската на херцога, което означава, че под въпрос са формата и обсегът на неговата вярност, а не принципното й спазване.
Около хилядната година на мнозина аквитански сеньори е известно, че един от тях, с когото мнозина са в роднински връзки, се радва на преклонение, подобно на мъчениците, епископите и абатите „изповедници“, без при това формално да се е отказал от оръжието. Говори се за извършените приживе от него чудеса, предимно изцеления, както и за други, които той продължава да прави след смъртта си, нерядко „отмъщения“ за защита на сеньориалните права, които монасите в Орийак са наследили от него. Оказва се, че „рицарството“, тоест статутът на благороден воин, животът и деянията на сеньор, владетел на замъци и феоди, е съвместим с християнската святост. Жеро е на път да намери последователи, тъй като Адемар от Шабан разказва за сеньор Галбер от Малмор, който бил освободен от тъмница, намерил смъртта си по време на поклонение и също правел чудеса. По този начин Аквитания си позволява една донякъде първична дързост по отношение на определянето на светостта и на култа към светиите, друг пример за която откриваме в Конк.
Много бихме искали да знаем обаче по какъв начин се описва животът на Галбер от Малмор и дори на Жеро д'Орийак. Твърде малко ни е известно за разпространението на Житие на свети Жеро от Одон от Клюни в манастирите и в светските среди. Изглежда, то нерядко е било окастряно. Подобно на Историята на Рихер, вероятно през Средновековието то рядко е било четено в пълния вариант, с който ние разполагаме. Ала това едва ли може да накърни интереса, който то представлява за нас, след като става дума за важен документ относно обществените отношения и идеологии, като се има предвид основателното твърдение на свети Одон, че разполага с достоверни сведения от неколцина книжовници и благородници от обкръжението на Жеро.
Днешните историци често разглеждат този текст като опит от страна на Одон за разкрасяване на феодалните войни, в които взема участие Жеро д'Орийак, или за налагане на представата за справедлива война и дори за „християнизиране на рицарството“. Те охотно цитират епизода, по време на който, според неговия житиеписец, Жеро заповядва на своите васали да настъпят срещу противника, като „държат мечовете с насочени обратно върхове“. Въпреки това, понеже Бог е на негова страна, което е известно както на неговите хора, така и на враговете, той спечелва победа, без да опетни името си, а и без да се подложи на опасност: „Едно е сигурно, той никога никому не нанесе рана, нито пък получи такава от когото и да било.“ Ето защо Жеро д'Орийак изглежда някак самотен през този „железен век“, ако приложим подобно название за десетото столетие, макар все пак поради географското си положение Оверн да се оказва встрани от норманските нашествия. Освен ако не приемем, че умереността е същностна характеристика на феодалната война и че в случая изобщо не става въпрос за изключение. Струва ми се, свети Одон не прибягва до подобна дръзка лъжа, а чисто и просто подбира, разкрасява и обобщава някои черти на своя герой.
При всички случаи историческият прочит на това Житие на свети Жеро е белязан от недоразумение. Авторът действително се позовава и прибягва до каролингската теория за двете войнства (тоест за двата елита), за да сътвори две книги. В първата той разкрива, че в „светското войнство“ Жеро си остава неопетнен и дори допринася полза със своята справедливост. Във втората поддържа идеята, че в действителност Жеро по сърце е монах, останал в мирския живот, тъй като не е успял да открие другари по монашество или защото никой епископ не е отправил към него нарочна молба да помогне на Църквата и на нейните владения, което ще рече, че той блести едновременно и в двете войски. Ала мнозина историци гледат на него като на „рицар“, а не на феодален сеньор, и смятат, че намерението на Одон е било да представи образец за реформа на нравите. И дали в действителност не става въпрос за един от многото доводи в полза на умерено консервативното отношение на някои феодали към техните наследствени владения?
Феодалната война през X в. почива върху доста ясно определени правила и граници. Свети Одон разполага с материали в това отношение, преди те да породят (тук, както и другаде) една нова теория, която ще ни отведе към първите апологети на Божия мир през хилядната година.
Нека проследим заедно с него житието на свети Жеро. Благородник по произход, той със сигурност е изучавал както военното дело, така и книжнината, подобно на кралете и графовете в описанията на Дюдон от Сен Кантен, като се започне от Карл Велики и се стигне до Еврард от Фриул. „Той бе принуден да изучава книжнината, признава простодушно Одон от Клюни, за да може да заеме църковна длъжност в случай, че не се посвети на светски дела.“ Тази забележка затвърждава впечатлението за ясно разграничение между двете поприща: Църквата набира кадри измежду неуспелите в светските дела рицари. Недъгавите и невротичните благородници стават мними „рицари“ в „другото войнство“… По всичко личи, че Жеро е напълно читав: „След четенето на псалтира той биваше обучаван в светски умения като насъскването на ловни кучета, стрелбата с лък, пускането на соколи и ястреби с нужната сила.“ Ала детето се изморява и се покрива с пъпки, което, според наша преценка, е психосоматична реакция, приписана на Божията воля. Това го връща към книжнината чак до края на пубертета. „По това време той бе придобил достатъчно ловкост и можеше да прескача без усилие коня, и като гледаха как расте неговата сила и пъргавина, отново започнаха да го готвят за «войската» и за боравене с оръжие.“ В същото време той обаче предпочита книжнината и се привързва към Светото писание, сякаш следва наставленията на благородната Дуода: „Мъдростта струва повече от силата.“ Явно не му се е случвало да срещне легендарния Ингон!
След като наследява баща си и на свой ред става сеньор, Жеро д'Орийак се сблъсква с трудностите, свързани с тази чест. В неговото Житие се описват съседски войни, при които трябва да се отблъскват нападения, съпроводени с грабежи по селата, и да организира (непродължителни) обсади на противникови замъци. Би могло да се вярва на свети Одон, който твърди, че самият Жеро не прибягва до непряко отмъщение и не ограбва селяните във владенията на своите противници. Може да се твърди обаче, че той не брани достатъчно своите собствени селяни, защото твърде бързо и твърде лесно прощава на техните нападатели. Арнал, сеньор на замъка Сен Сернен, често „подобно на изгладнял вълк се нахвърля върху владенията на Жеро, докато последният като миролюбив човек се опитва с благост да уталожи дивия нрав на своя противник, който ненавижда мира, като дори му изпраща дарове, сред които има и бойни оръжия“. Впоследствие „една неочаквана сполука“ (която Рихер би описал в красив разказ за предателство и дръзка хитрост) „му даде възможност да измъкне този звяр от леговището му, без да посегне на ничий човешки живот“. Жеро взема в плен въпросния Арнал, но по никакъв начин не го подлага на унижение, а го смъмря само дотолкова, че той самият да достигне до смирението и по този начин да си спечели по-скоро уважение, отколкото позор. В резултат Жеро му дарява свободата, без при това да поиска от него нито заложници, нито клетва, нито откуп: „Не искам да отнемам нищо от онова, което ти принадлежи, в замяна на ограбеното от теб.“ Дали тази поучителна история описва милосърдието на светец или класовото съзнание на рицар като всички други? Във всеки случай кралят и епископите във франкското кралство прощават по съвсем същия начин на сеньорите, които Флодоард определя в своите Анали като „разбойници“ и отлъчени.
Когато упражнява правосъдие, Жеро д'Орийак се стреми да отдаде всекиму дължимото, да защити васалите от техния сеньор и по този начин да окаже подкрепа на дребното дворянство, както и да накаже бедните за техните прегрешения. От друга страна, не отказва помощта си на аквитанския херцог, като се включва във военния поход, съпроводен с грабежи из противниковите владения. Той чисто и просто отказва да вземе пряко участие в тези грабежи, но и не осъжда решително непрякото отмъщение. Най-сетне свети Одон подробно разказва как той, подобно на бащата на Рихер, избягва с Божията помощ редица опасности и нападения, насочени пряко срещу него или срещу неговия замък. С други думи, Жеро се оказва един сеньор, роден с късмет, което Църквата представя като резултат от неговите дарения и почитта му към нея (премълчавайки неговите провали). Поне в това отношение „рицарството“ няма защо да бъде „християнизирано“: то си е такова още от времето на Меровингите…
Като цяло Жеро д'Орийак е напълно сходен с Галбер от Малмор, какъвто по-късно ни го описва Адемар от Шабан: „духовен“, тоест благоприятно настроен към църквите, и с, общо взето, безупречно поведение, като се имат предвид очакванията на феодалното общество.
В много случаи това общество позволява да се предпочете бягството вместо смъртта и споразумението вместо сражението. Васалът е длъжен да умре, за да спаси своя сеньор, но не и неговия замък. Във всеки случай понякога се налага да се предприемат ответни действия за защита на имота и на доброто име. Ето защо Одон от Клюни на няколко пъти брани свети Жеро срещу възможни упреци в страхливост, позовавайки се на християнското чувство. Трябва ли да смятаме, че неговите съвременници са го укорявали за липса на мъжество?
Свети Одон не се свени да разкрие ловкостта, която проявява свети Жеро в своите отношения с обществото. Естествено, той няма нищо общо с предателите, за които Рихер споменава тук и там. Ала в Житие на свети Жеро са описани няколко прояви на хитрост и двуличие, които бихме определили като не дотам почтени, ако не бяха извършени в името на справедлива кауза. Още оправданието, което той изтъква, за да не положи клетва пред херцога, разкрива известен политически усет: Жеро д'Орийак представя за лоялност един отказ, продиктуван може би от гордост (ако не при него, то поне при мнозина други), който при различни обстоятелства би могъл да стане повод за война. Има също така случаи на бягства на негови пленници, които той самият организира; проявява умение да дава двусмислени заповеди и определен усет да се изплъзва от отговорност. Един праволинеен и простодушен човек не би могъл да бъде сеньор (нито васал, нито пък светец).
Що се отнася до неговия биограф свети Одон, той проявява не по-малко ловкост, граничеща на моменти със софистика. Целта му е да защити и прослави един светия, чиято принадлежност към светските и военните среди предизвиква неодобрителните гримаси на обитателите на манастирите, които биха искали всички светии да са монаси, а това от негова страна е немалко интелектуално предизвикателство. Свети Одон успява да се справи преди всичко благодарение на необходимостта рицарите да бранят сеньориите на Църквата. Завещана приживе на Бога за построяването на манастир, „земята“ на Жеро е вече свята: именно за нея той трябва да се сражава (с присъщото му благоразумие), а не за честта си на благороден рицар. По този начин закрилата с оръжие в ръка на църковните земи намира своето основание. Такъв е смисълът на това житие, предназначено преди всичко за „войнството“ от манастирите… Посланието му пък е амбивалентно: тази закрила е по принцип справедлива, но не бива да бъде прекалено сурова.
Почитта към Жеро приживе е толкова голяма, че неговите противници му връщат плячката, заграбена в неговите земи, поради неодобрението от страна на почтените люде (honesti viri, може би трябва да кажем „мъже на честта“, оставяйки встрани всякакви мафиотски нюанси). Дори фактът, че виконтът на Тюрен, който се готви да го нападне или да подложи на опустошение владенията му, по невнимание са наранява на собствения си меч, се разглежда като намеса на Провидението. Вече след смъртта му, когато в Орийак неговата статуя-реликварий става предмет на поклонение, светецът Жеро продължава да бди ревниво над своите земи, свидетелство за което е сборникът с извършени от него чудеса, появил се през 972 г. Ето например как сеньорът „угнетител“ Изарн Татил, на връщане от загубено сражение иска подслон и храна за сметка на монасите от Орийак, доколкото те са зависими от Варен. След като го отпращат, той започва да сипе заплахи, преди да се оттегли накрая заедно със своите васали, на които трябва да осигури храна и възнаграждение. С други думи, разяреният „угнетител“ не упорства, но от друга страна, трудно бихме могли да си представим, че няма да отправи поне заплахи, ако иска да запази достойнство пред своите хора. „На връщане той срещнал стадо свине и след като разбрал, че то принадлежи на монасите, подкарал го към къщи, за да угости и дари своите васали, разочаровани, че не са успели да отнемат нищо от враговете.“ Интересното в този и в други подобни разкази е, че от тях стават ясни мотивите на противника и дори неговата умереност въпреки отправяните срещу него упреци. Повествователят стига дори дотам, че говори за „разюзданата му жестокост срещу монасите“. Вярно е, че свинарят здравата си изпаща: след като се опитва да окаже съпротива, той е съборен на земята и изгубва едно око, но съхранява другото, защото призовава на помощ свети Жеро. Дали пък това не е така, защото Изарн и хората му не смеят да сторят нищо повече? Във всеки случай на следната нощ (невидимият) свети Жеро удря Изарн „по темето с тоягата на свинаря“, в резултат от което той губи зрението си и отчасти разсъдъка, а не след дълго умира. Повествователят бичува подлостта и вероломството на този рицар, от когото всички хора от простолюдието се боят и който предизвиква Божия гняв. Той не е храбрец, а само хитрец. „Предприемеше ли схватка или нападение срещу врага, той много бързо се оттегляше. След това се бранеше, като често сменяше скривалището си и при това се хвалеше със своя успех и се радваше, че е успял да се изплъзне от преследвачите.“ Любопитно е да се отбележи, че той следва същата тактика, която приживе прилага самият Жеро д'Орийак, но онова, което Одон представя като достойнство на последния, като белег за неговата умереност, в случая с Изарн Татил се превръща в проява на подлост. В Аквитания, както и другаде, честта и доброто име на знатните воини е предмет на постоянни дебати, като монасите се стремят да насочват общественото мнение в една или друга посока.
Друг път нападение на „грабители“ приключва с провал, тъй като Провидението се намесва с помощта на натиск от страна на монасите и на възникнало напрежение между сеньори и васали. „Васалът“ (vassus) от Алби Дьоде има сметки за уреждане (по всяка вероятност претенции за наследство) със сеньорията на свети Жеро. Той започва да се гаври с него и да отправя заплахи, тоест да богохулства. След това пристъпва към действия, далеч по-умерени от приказките, и отвлича жребчетата на свети Жеро, като дава възможност на пазачите да се укрият в една църква. В резултат от искането на един от монасите неговият сеньор Барнард се намесва и кара Дьоде да ги върне. Последният обаче изважда меч срещу него, без при това да го удари. Накрая самият той бива ранен от собствените си хора — дали в резултат от това предизвикателство или от страх да не би наистина да върне жребчетата? Резултатът е безчестие за въпросния Дьоде: „Собствените му хора се отвращават от него, не му остава нито един васал или служител, никой не му се подчинява, никой не го тачи според обичая. Като връх на позора съпругата му започва да изпитва към него пълно презрение и се омъжва за друг.“
В други чудеса се разказва как демон се вселява в някакъв рицар, който влиза в битка със светия. Поради това той бива описван като обзет от безумна ярост, от лудост, в резултат от която губи разсъдъка си, и на читателя се внушава мисълта за разюзданото насилие на феодалите. След това става възможно чудодейно изцеление, ако той или неговото обкръжение се откажат от претенциите си.
Както в Аквитания, така и във франкското кралство около хилядната година (980-1060 г.) „защитата на църквите“, тоест на техните владения (които могат да бъдат наречени „феодални“, тъй като по същество са сеньории), може да бъде осигурена както от светското оръжие, така и от свръхестествените сили, които Бог дава на своите светии.
През X в. „светското оръжие“ все още се намира понякога в ръцете на монаси, които, въпреки правилата, притежават боен кон и въоръжение. Такъв е например Жимон от Конк. Той живее около 960 г., но житиеписецът Бернар от Анже му приписва впоследствие, през деветдесетте години на XI в. теория, която отива по-далече от тази на свети Одон за свети Жеро. Тя позволява на Жимон, този втори Давид, да извърши човекоубийство по образеца на свети Меркурий, мъченик, който по Божията воля възкръсва, за да убие гонителя на християните Юлиан Отстъпник. Ала все по-често светските рицари, местните владетели или обитаващи в съседство сеньори са тези, които играят ролята на покровители, прибягвайки до справедлива война, която водят все пак без ожесточение. Понякога те не се оказват на висота, било поради леност, било поради опити за намеса в църковните работи. Стига се дори дотам, че те започват да смятат земята на светиите, която бранят, едва ли не за своя собственост. В резултат нахлуват техните противници и осъществяват върху местните селяни непряко отмъщение, което лишава монасите от доходи. В края на краищата обаче всичко се решава чрез преговори, така че поддържането на делови отношения с добри покровители си има безспорни предимства.
Когато не могат да прибегнат до отлъчване, монасите използват като духовно оръжие ритуални проклятия срещу своите „гонители“. Те отправят срещу тях литургични клетви и отмъстителни слова, взети от Стария завет. Това крайно вербално насилие подготвя почвата за конкретно нещастие, което трябва да се случи на прокълнатия рицар: падане от коня, рана от копие и след това съвсем ненадейно небесно възмездие. Тъй като никак не е сигурно дали последното ще дойде веднага, или дали въобще ще се случи някога (несъмнено Бог го запазва за отвъдното), заплахата е тази, която дава възможност на монасите да преговарят от изгодна позиция. Трябва да се отбележи също така, че това им спестява необходимостта да раздават оръжие на селяните, на които обясняват, че тях ги закриля светията и следователно могат спокойно да съхранят положението си на невъоръжени труженици, намиращи се под закрилата на рицар или на светия.
Дали е възможно тези рицари-закрилници, а и пешите бойци, които понякога ги съпровождат, да получат подкрепа свише? Монахът Жимон, който сам носи рицарски доспехи, разчита на помощ от страна на света Фоа и в случай на неуспех ругае без задръжки (и заплашва) нейната статуя. Хилядната година е времето, когато получава най-голямо разпространение благословията на рицарското оръжие. Жан Флори прави систематизация на тези благословии, подчертавайки, че не става въпрос за посвещаване, макар към края на този период, вече в XI в. да е налице случай на ръкополагане на един младеж. Разделът ясно е определен като „ритуал за благословия на оръжието на закрилник на Църквата или друг рицар“, което дава възможност за широко приложение. Тази поредица благословии прекъсва малко преди 1100 г., по време на кръстоносния поход и възхода на посвещаването. Жан Флори признава, че не може да даде обяснение на това прекъсване, за което ще стане дума по-нататък.
Нека засега отбележим, че ритуалът на тези благословии предполага защита на носителя на въпросното оръжие, а не толкова непременно извоюване на победа и ни най-малко опрощаване на греховете. Рицарите закрилници на църквите от хилядната година искат да избягнат смъртта чрез литургии и други подобни обреди. Описанието на едно чудо, станало в областта Бери, ясно показва това чрез нафората на свети Бенедикт. Не след дълго в Конк, в сърцето на селска Аквитания рицари решават да „купят“ чрез дарение хоругвата на света Фоа или копието им да бъде благословено, за да им служи във всички бъдещи двубои. В резултат един от тези рицари се спасява от засада, поставена му от неговите врагове, друг си връща с оръжие в ръка замъка, който жена му е предала на неговия враг заедно със самата себе си… Подобни случаи са отклонения от обичайното посмъртно дарение в замяна на молитви „за откуп [изкупление] на греховете на дарителя“ или се прилагат за решаване на спорове относно правата при минаване под властта на сеньор.
Тези хоругви, тези благословии позволяват на рицарите с по-голям успех да увличат своята войска, тъй като се предполага, че пазят от смърт. Без всякакво съмнение те едва ли се подлагат често на смъртна опасност, особено ако държат меча за острието и насочват напред ефеса, както постъпва Жеро д'Орийак, тъй като при това положение противникът бива усмирен! Ала в същото време не са редки случаите на смърт по време на бой, в резултат от нещастен случай или от засада.
Бихме ли могли да премерим степента на подобен риск?
 

Пленниците в Аквитания
 
За войните около хилядната година като цяло съдим преди всичко по онова, което се случва в Аквитания, тъй като за нейните графове и сеньори разполагаме с повече разкази, отколкото другаде. Става въпрос преди всичко за херцозите, графове на Поатие, Гийом IV Желязната ръка и за неговия син Гийом V Велики (993-1030), чиято власт придобива почти кралски блясък. Така твърди поне за последния Адемар от Шабан, който пише за него, че притежавал храброст и влечение към книгите, свиквал събрания в своите владения, бранел Църквата и, с една дума, „напомнял по-скоро крал, отколкото херцог“. Без съмнение той не претендира да бъде светец, след като има три съпруги и четирима синове, но все пак се радва на специално отношение от страна на Всевишния. От друга страна, неговият хвалител (Адемар) не се разпростира твърде върху васалното му положение към крал Роберт и представя отношенията между двамата в друга светлина, като подчертава, че този крал му отдавал големи почести в своя дворец. В замяна на това Гийом Велики е действителният сеньор на аквитанските сеньори. „Те не смееха да вдигнат ръка срещу него.“ Той освобождава ангулемския граф от церемонията по полагане на ръце, за да му покаже приятелските си чувства, но очевидно приема това отдаване на почит от страна на останалите. По време на своите разпри всички васали без изключение дирят подкрепата на херцога и когато той я даде на едного, противникът на последния незабавно отстъпва. Често Гийом урежда мирни споразумения, които не винаги се спазват, но нарушаването им не остава незабелязано. Следователно и в случая е налице феодален ред, който бива упражняван в известни граници. Хрониката на Адемар от Шабан дава своеобразна картина както на естеството на този ред, така и на неговите граници.
Положението напомня това във Франкия, описано от Рихер: говори се за героични дела от близкото минало, от времето на езическите нашествия по земите на Аквитания, и не толкова за съвременни на автора подвизи. Все пак налице е възможността да бъдат разказани и съвсем скорошни подвизи, извършени в Испания по време на борбата срещу маврите. Що се отнася до феодалните войни, затвърждава се впечатлението, че рицарите, сеньори от първия период на феодализма, държат много повече на живота си, отколкото на неопетнената си чест, и в битките предпочитат да престъпят клетвата, вместо да умрат, стараейки се в същото време да съхранят доброто си име в рамките на възможното. Адемар от Шабан обръща особено внимание на техните предателства и вероломства, на тяхната храброст и ловкост в кратки разкази, където пленяването и задържането на благородни противници се описва като обичайна практика. Подобно на Рихер от Реймс, Адемар е изключително образован монах, син и племенник на рицари, чиито имена споменава в своята Хроника. А тя, също както Историята на Рихер, гъмжи от легенди, сътворени в тази среда, само че тук авторът не привежда речи на феодали и, общо взето, не разгръща твърде своите разкази. Това обаче съвсем не ги прави по-малко интересни.
Ето най-напред няколко легенди, датиращи от разгара на норманските нашествия. Понеже се намира прекалено близо до Океана, около 900 г. ангулемският граф няма възможност да проявява прекалена изтънченост, подобно на Жеро д'Орийак, и с пълно право си спечелва прозвището „Желязната ръка“, след като нанася жестоко поражение на пирата Сторин. При това Адемар от Шабан описва неговия двубой с вожда на противника пред погледите на двете войски, като подчертава качествата на меча му, изкован от Галанд. Неговият наследник Арно „Власеницата“ дължи прозвището си на дрехата, в която увива убития от него върколак, хвърлил в ужас цялата област. И в двата случая са налице подвизи, чрез които се осъществява закрила на страната, което легитимира феодалния статут. В същото време прозвището е твърде осезаемо (свързано с конкретна постъпка или облекло) и на негова основа се ражда легенда. Очевидно аквитанците се нуждаят от образец на храброст, което не би трябвало да ни удивлява, когато се отнася до воини благородници.
Ала в Аквитания към хилядната година графовете, владетелите на замъци и дори техните васали рядко се подлагат на опасността да бъдат разсечени на две. Не е угодно Богу да бъде заплашван животът на потомците на „Желязната ръка“ по време на сраженията срещу последните нормански пирати, които през периода 1003-1013 г. пристигат в гонитба на плячка преди всичко откъм Ирландия! По това време херцог на Аквитания и граф на Поатие е Гийом V Велики (996-1030). Заплахата не е толкова голяма, че да го принуди да скъса с каролингската традиция на трите съсловия, и поради това той заповядва на епископите и на народа да се молят на Всевишния чрез пост и песнопения, а сам повежда своите electi (отбрани воини), които все пак са доста многочислени. Езичниците са обзети от уплаха, но те добре познават кавалерията от следкаролингския период и подготвят същата клопка, с която през 992 г. бретонците изненадват анжуйския граф.
През нощта те изкопават вълчи ями, в които на разсъмване се проваля „яростният пристъп“ на аквитанската конница. „Конете падаха заедно с натежалите от доспехите ездачи и мнозина попаднаха в плен на езичниците“, чиито предци, ако се вярва на приказките за тяхната свирепост, чисто и просто биха ги изтребили. И така, първата линия на аквитанците се хвърля с главата напред в клопката и съборените от седлата рицари биват изловени. Тези от втората линия успяват да слязат от конете. Самият Гийом V, когото наричаме „Велики“, се е оказал в първата линия и вече се намира нагоре с краката в една яма. Необходимо е истинско чудо, за да избегне пленяването. С тежките си доспехи той „щеше да се озове в ръцете на своите противници, ако Бог, който открай време го закриля [да не забравяме, че за него се молят епископите и простолюдието], не му бе дал достатъчно сили, присъствие на духа и самообладание, за да направи гигантски скок и да се върне при своите“. След случилото се битката е прекратена; както обикновено се случва през онази епоха, тя не продължава дълго, за разлика от модерните войни.
Това се дължи до голяма степен на факта, че по онова време пленниците служат за заложници и животът им представлява определена ценност. „Скоро сражението бе прекратено, за да не погинат пленниците, който бяха измежду най-знатните.“ Това означава, че всичко приключва след първия пристъп, а останалата част от деня е посветена на трудни преговори. Очевидно те не довеждат до резултат, защото норманите се оттеглят в открито море заедно със заловените рицари. Те очевидно ги откарват в Ирландия и впоследствие се налага херцогът да праща за тях откуп в сребро, равно на теглото на всеки от тях. По същото това време (около 1013 г.) по всяка вероятност пак същите нормани отвличат с изненада в Сен Мишел-ан-л'Ерм виконтесата на Лимож Ема. За своя съпруг тя струва „цял товар“ злато, взето от съкровищниците на църквите, но дори след плащането на откупа се налага намесата на руанския херцог Ришар, за да бъде тя освободена от своите похитители…
Онова, което отличава тази крайбрежна битка от онези, които аквитанските графове и сеньори водят помежду си във вътрешността, е именно откупът. Поне Адемар от Шабан не признава наличието на такъв по време на междуособиците, ала в Conventum може да се открие доста смущаващ намек за това, колко биха платили заловените от сеньор Дьо Люзинян рицари, които той освобождава по волята на графа.
Гледа ли се сериозно на вземането на откуп преди тежкия инцидент, който хвърля петно върху войната между сеньорите на Лимож (епископът и неговият брат виконтът, 1010-1015 г.) и сеньора на Шабане Журден? За защита от последния те издигат в Сен Жюниен замъка Божьо, и то с помощта на херцога, който, доколкото може да се съди по Conventum, е вложил както средства, така и политическа подкрепа… След заминаването на херцога Журден решава да нападне замъка с отбрана конница и е посрещнат от епископа, начело на многобройна войска. „В разгара на зимата започна тежко сражение. Кръвта се лееше на потоци, лиможците бяха обърнати в бягство и Журден се завърна като победител, след като взе в плен мнозина сеньори (principes). Той вече се смяташе вън от опасност, когато получи удар изотзад по главата от един рицар, когото лично бе свалил от коня“ (но не е разоръжил и завързал?). „Той умря и за да отмъстят за него, хората му намушкаха незабавно пленниците, които предадоха Богу дух. Тях ги оплакаха много по-горко от онези, които бяха загинали в битката.“ Несъмнено те ще да са били и по-знатни. По всичко личи, че войната трябва да бъде започната отначало, и този път един незаконороден брат на Журден се заема да извоюва победата. Неизвестно как „той залови брата на епископа Емери и го задържа в плен, докато не бе разрушен въпросният замък“ (замъкът Божьо, който става причина за войната).
Оказва се, че сеньорите тъмничари се стремят по-скоро към определени отстъпки, отколкото да вземат откуп за пленниците, които държат затворени в своите замъци, представляващи най-често високи дървени кули, а на изток, в Централния масив, укрепени върхове на стръмни скатове, които се извисяват над речните долини.
[ Pierre Bonassie, „Les descriptions de forteresses…“.]
Това означава, че те преговарят с пленените рицари повече или по-малко приятелски, редувайки предложенията със заплахи, като понякога стигат дотам, че да ги ослепят, но без да смеят все пак да ги убият под страх от преследване и порицание от страна на всички благородници.
Тези пленници рядко са взети в открит и честен бой, където винаги съществува опасност противниците да се убият взаимно. Най-често (също както при превземането на замъците във франкското кралство, а и в Аквитания) те стават жертва на дръзки засади, а понякога и на отявлено предателство от страна на близки хора. Така например двама братя виконти, владетели на Марсийак, стигат до открито вероломство по отношение на третия брат Одуен, когото по Великден приемат, приютяват и гощават в един от фамилните замъци. Въпреки клетвата за мир, която са положили, те го затварят, отрязват му езика, избождат му очите и по този начин се сдобиват с Рюфек (замъка, който е предмет на спор между тях). По всяка вероятност някои левди биха извършили и по-страшни неща, като например да го нарежат на парчета с трион, подобно на Сикарий, но и в случая не би могло да се говори за братска нежност. Борбата за фамилното наследство или за честта ще става причина дори в най-рицарските времена (към 1100 г.) за прояви на небивала жестокост между най-близки роднини.
Анжуйският граф Фулк Нера без много скрупули изпраща навред своите пехотни отряди (989-1040). Адемар описва как той прибягва до хитрост, в която няма нищо рицарско: „По онова време [след 1016 г.] графът на Анже Фулк, след като не можа да победи в открит бой Ербер, граф на Льо Ман, го привлече с хитрост в Капитола на Сент [замък с аула, голяма зала, където обикновено се свикват събранията, чиито участници не носят оръжие] под предлог, че желае да му отстъпи този град като феод.“ Ербер не подозира нищо, още повече, че това става по Велики пости. И ето че Фулк го залавя! За щастие Адемар включва в разказа си измислени подробности, но това по никакъв начин не омаловажава значението на дадените от него обяснения. Най-напред той приписва важна роля на съпругите на двамата участници. Фулк Нера уж бил възложил на жена си на свой ред да залови жената на Ербер, която пък била предупредена навреме и вече била нащрек. След това авторът разказва какво може да накара дори един предател да си спомни за своята клетва и да не стигне до убийство: „Фулк се побоя от сеньорите на Ербер и от неговата съпруга, поради което не посмя да го убие, а го държа затворен в тъмница цели две години.“ В крайна сметка хронистът се позовава на Всевишния: „Накрая Бог дари с милостта на десницата си невинния.“ В библейските псалми праведникът очаква подобна намеса от страна на Бога, но в случая по какъв начин е била осъществена тя? Чудното бягство е често срещана развръзка на стигнали до задънена улица преговори, при която никой не е унизен, нито укорен. Как би могло да се постъпи с пленник, чието задържане е причина за всеобщо порицание, който отказва да даде онова, което се иска от него, а, от друга страна, не може да бъде убит?
Съдбата на пленниците обаче понякога е твърде различна и зависи по-скоро от случайността, отколкото от правосъдието. Някои имат късмет, други — не, и плащат за първите. Това личи от историята на „хорепископ“ Беноа, определен за наследник на епископа на Лимож Еб и брат на херцог Гийом IV, който е заловен и ослепен от Ели, граф на Перигор. Малко след това виконтите на Лимож (бащата и неговите синове съвладетели) пленяват същия този Ели и брат му Алдебер „дьо ла Марш“. Залавят ги, по думите на Адемар, „чрез вероломство“. Ели се оказва в голяма опасност, когато херцог Гийом IV научава това и оказва натиск върху виконта: „По «съвет» на херцог Гийом той трябваше да бъде ослепен като отмъщение за хорепископа.“ Ала ето че става чудо и той бива спасен. „С Божията помощ той избяга от тъмницата и малко след това умря като поклонник в служба Богу на път за Рим.“ Твърде възможно е в случая позоваването на Всевишния да е предлог от страна на виконтите на Лимож, които по този начин се измъкват от затруднението. Те сигурно са го оставили да избяга, както на времето постъпва с някои свои пленници Жеро д'Орийак. Подобно чудо обаче е в пълно съответствие с класовата солидарност между рицари от най-знатно потекло, както и с позицията на виконтите в тройната политическа игра между Поатие, Лимож и Перигьо. След случилото се аквитанският въздух вече не е толкова здравословен за Ели и той потегля на поклонение тъкмо навреме под покровителството на свети Петър. Въпреки това покровителство обаче той умира по пътя Бог знае поради каква причина. Дали все пак не го е застигнала ненавистта на херцога?
Намеренията на виконтите на Лимож стават очевидни за нас, ако вземем предвид по какъв начин се отнасят те с брата на Ели Алдебер дьо ла Марш, заловен заедно с него. „Той бил държан затворен дълго време в кулата на Лимож и накрая освободен, след като се оженил за сестрата на виконт Ги.“ Не бива да си въобразяваме, че това става в резултат на някаква романтична страст, подобна на любовта между Фабрицио дел Донго и Клелия Конти, нито пък че това е епизод в духа на XII в., при който галантният рицар съблазнява госпожицата въпреки волята на бащата и брата. Напротив, в случая рицарят феодал усърдно преговаря с равни нему мъже и постига помирение с цената на скъсване на стария съюз и сключването на нов, основан без съмнение на чисто материален интерес — придобиването на замък и на владение. В действителност третият брат е този, който изгубва очите си, след като един ден се оказва в плен на херцога при положение, че именно той няма нищо общо с покушението срещу хорепископа!
Все пак Бог проявява известен интерес към тази практика — Бог, тоест епископите, канониците, абатите и монасите. Той, естествено, не се стреми да премахне въобще вземането и задържането в плен на противници. На няколко пъти Адемар от Шабан описва как Всевишният закриля силните на деня, херцог Гийом, графовете Юбер и Ели и не изпитва към тях никаква ненавист: Адемар би могъл да се убеди в това чрез прочита на Житие на свети Жеро от Одон от Клюни, ако това произведение му е било известно. Смята се, че по Божията воля едни от тях са се спасили от смърт, други от ослепяване, а трети, като Ели, успяват да избягат.
Действително в Аквитания, а скоро след това и във Франкия (вероятно по подражание) мнозина спасили се от плен рицари отправят благодарности към мъртви светии, чиито мощи са помогнали за тяхното избавление. Те не го приписват единствено на Бога, но също така (чрез делегиране, както уточняват духовниците) на някоя легендарна мъченица, като света Фоа от Конк, чиято непоколебимост пред лицето на нейния гонител и духовната й победа над него са първообраз на тяхната собствена победа. По време на затворничеството те я призовават на помощ, уповават са се на нея, нерядко дават обети и накрая тя им се явява, разчупва оковите им, отваря вратите пред тях, приспива тъмничарите им, а при нужда им осигурява незабелязано преминаване през голямата зала на кулата и дори безопасен скок от високите стени. Това е основната причина за разпространението на култа към света Фоа от Конк, поне според твърдението на Бернар от Анже, духовник от Северните школи, дошъл през първото десетилетие на XI в. да изучава извършените от нея (от 982 г. насетне) чудеса, които по-късно описва в солидни трактати на латински език. Не след дълго света Фоа си намира последователи, като свети Леонар от Нобла в Лимузен, света Онорин от Конфлан край Париж и много други чак до Нормандия, което доказва колко често из цяла феодална „Галия“ през XI и XII в. биват вземани в плен рицари.
Тези чудеса свидетелстват за широкото разпространение на един обичай, който би могъл да бъде сметнат все още за варварски, ако не вземем предвид факта, че той измества убийството на противника. Ала дали те не свидетелстват в същото време и за повсеместното договаряне между благородници, вече донякъде рицарско по своята същност, както и за наличието на политически ходове за избягване на конфликтите? Инак биха изглеждали твърде странни многобройните случаи на вериги, които падат сами, и на тъмничари, които потъват в дълбока дрямка. Дали в действителност тези вериги са били толкова здрави? Дали света Фоа единствена кара тъмничарите да затварят очи? В Турен дамата Беатрис решава да пусне на свобода цяла група пленници, но един от рицарите в замъка мрази до смърт един от тях и го задържа. В края на краищата обаче човекът все пак успява да избяга! Беглецът потегля да изкаже своята признателност на светията или на светицата и да разкаже за извършеното чудо, като по този начин сам се превръща в техен поклонник, който се радва на закрилата им и по този начин осигурява известна безопасност както за себе си, така и за съучастниците си, защото така и не разобличава предателството им пред сеньора.
В противовес на тези случаи, сред чудесата на света Фоа има една история за неуспешно бягство, струвало твърде скъпо на съучастника, който в крайна сметка все пак бива изцелен от светицата. Това се случва малко след 982 г. Рицарят Жербер от замъка Калмийак във Веле се слави със своята храброст и набожност. Той проявява милост към трима пленници на своя сеньор, които са васали на църквата в Пюи и следователно на самата Дева Мария. Те отправят към него молба за помощ и успяват да трогнат сърцето му (или пресметливия му ум с примамливо предложение?). Тогава „подлагайки на опасност собствения си живот, той доставя ножове, скрива ги под дрехите си и незабавно им ги доставя заедно с въже, за да се спуснат по стената на кулата, като обещава да не ги издаде“. Нима най-доброто средство да се излезе от подобно положение не е разказ за чудо? Уви! Тези дръзки люде дори не дочакват нощта, биват разкрити, заловени и издават Жербер на неговия сеньор, „тираничния и жесток“ Юг, който го осъжда на ослепяване. Присъдата е изпълнена от „другарите по васалитет“ на осъдения (commilitones) „въпреки тяхното отвращение“…
Без да стигаме до възхвала на феодалния „тиранин“ Юг, трябва да напомним, че той все пак е бил направен за посмешище и че нито в този разказ, нито другаде деспотизмът не се проявява като същностна черта на средновековното сеньорство. Потисничеството е по-скоро предмет на полемика между сеньори, а това, напротив, свидетелства за известна бдителност от страна на обществото и за силата на моралния натиск. Именно този натиск, намерил израз в съчиненията на духовници и монаси, дава обяснение на бягствата, представяни като „чудодейни“. В Чудесата на света Фоа се разказва за временно освободени пленници срещу съответни заложници (а не срещу честна дума), които се възползват от този „отпуск“, за да отправят молитви към светицата, а без съмнение и да подирят посредничеството на монасите от Конк. През XII в. ще се сблъскаме със случаи, когато рицари дават честната си дума, в замяна на която получават най-любезно свободата си. Общо взето, към хилядната година липсата на достатъчно „рицарство“ в поведението на рицарите води до необходимостта от чудеса. Ала, от друга страна, нима самото им наличие и броят им не предвещават появата на куртоазното рицарство?
 

Борбата срещу маврите
 
Адемар от Шабан одобрява мирните договори между аквитанци под егидата на херцога, но дори не се сеща, че те биха могли да послужат за основа на съвместен поход за изтребване на неверниците. Представляват ли последните истинска заплаха? Едно спорадично нахлуване в Нарбон през периода 1008-1019 г. става повод за християнска война, предшествана от причастие на бойците (за спасението им тук, на земята, или след смъртта?). Ала дали вестта за разрушаването на Божигроб от халифа ал-Хаким (1009 г.) трогва херцог Гийом и неговите васали, като въпросния Юг, който се кичи с библейската титла „хилиарх“? Ни най-малко! Адемар и неговите съвременници дори не се сещат, че биха могли да отвърнат на това с кръстоносен поход. При това, откровено казано, моментът е далеч по-подходящ, отколкото през 1095 г. Впрочем решението на този халиф шиит, чиято религиозна политика излиза извън обичайните норми на исляма, малко по-късно е последвано от рязък обрат, който Адемар от Шабан със страхопочитание представя за чудо.
Твърде любопитно е, че идеята за християнски поход на Изток, макар и плахо, се появява под перото на Адемар. Според него евреи от Галия и сарацини от Испания били внушили на ал-Хаким мисълта за някаква мнима заплаха и това го накарало да разруши Божигроб!
От друга страна, Адемар от Шабан не без вълнение описва отделни кървави сражения по време на феодалната война и се стреми да събуди тревога у своя читател. В същото време с известно задоволство говори за избиването на сарацини, без да премълчава факта, че в ал-Андалус (мюсюлманска Испания) християните водят същинска грабителска война. Така например Адемар от Шабан приема като напълно нормален факта, че френски нормани начело с Роже дьо Тони извършват нападения и вземат пленници, някои от които изяждат, за да вселят ужас в душите на мавърските крале и да измъкнат от тях откуп! Той дори приветства храбростта на Роже, който на връщане от Испания попада в засада с четиридесет души срещу петстотин, дава отпор, избива мнозина нападатели и оцелява. Въпросният Роже напомня донякъде Роланд от Песента, сътворена към края на XI в. и белязана от колорита на мюсюлманска Испания. За разлика от Роланд обаче той остава жив, а и походът си е негово начинание без опеката на франкския крал.
Дали и аз на свой ред, като мнозина други, се оставям на въображението си, докато чета между редовете на тази Хроника от Адемар от Шабан? Така или иначе, всеки път, когато той говори за маврите, човек остава с впечатлението, че както събитията от хилядната година, така и начинът, по който ги описва, умението му да гради напрегната фабула, силно напомнят френския епос. Вярно е, че последният се появява най-малко сто години по-късно и не може да бъде само и единствено плод на древната устна традиция. Тази традиция все пак съществува, за което се убеждаваме, между другото, от една „бележка“ за манастира Сан Милан де ла Когола. Тя кристализира около имена и случки от каролингската история, претърпява развитие и понякога обновление, свързани с последвалите събития, или пък митичните спомени от каролингски времена се преосмислят във връзка с борбата срещу маврите около хилядната година.
Така например през 1010 г. (още преди премеждието на нормана Роже от 1024 г.) граф Ерменгол д'Юржел се завръща от Испания като победител. Според Адемар от Шабан той е изтребил безброй сарацини, докато историческата истина е, че е вършил отделни нападения за откуп и сплашване. „По време на победното си завръщане той се сблъскал с друга мавърска войска и настъпил срещу нея с част от своите бойци. Накрая изгубил сили и след като убил мнозина противници, сам погинал. Сарацините прибрали главата му като същинско съкровище. Техният крал я балсамирал и я покрил със злато, а по-късно винаги я носел със себе си на война като залог за победа.“
Също както Задун у Ермолд Черни, в случая сарацините стават свидетели на мъжеството на „франките“, което предполага, че и последните от своя страна се отнасят с известно уважение към сарацините. Това не са народи, които книжовниците от хилядната година биха могли да опишат в една импресионистична етнография, както постъпват през Античността Тацит по отношение на германците и Амиан Марцелин по отношение на хуните или аланите, охотно изброявайки различията между тях. Напротив, белязаното от воински добродетели християнско общество не обръща твърде внимание на подобни различия. То до голяма степен приема норманите от 900 г. и маврите от хилядната година като твърде сходни с неговия собствен елит, но изповядващи друга религия, и ги използва като фон и в същото време като основа на своите собствени проекции. Така при Ерменголд е налице твърде особен случай на рицар, превърнат в светец. Той в действителност до голяма степен е такъв, понеже главата му се превръща в реликва и става предмет на преклонение. Все пак не става дума за християнски култ към мъртъв светец, а за въображаемо сарацинско идолопоклонство. Всъщност в Аквитания към хилядната година почти нищо не се знае за исляма като религия и на сарацините, смятани за „езичници“, се приписват какви ли не условни „суеверия“. Те ту правят магии, чиято сила бива преодоляна благодарение на светото причастие, ту се кланят на напълно измислени идоли, които все пак странно напомнят аквитанския култ към статуите реликварии, като тези на свети Жеро и на света Фоа!
В крайна сметка обаче защо човек да не носи със себе си подобни „велемощни“ образи като залог за победа, след като е християнски воин, потеглил за Испания, за да обсажда градове и замъци? Просто защото тяхната чудодейна сила се проявява само срещу близки противници, които принадлежат към същото общество и същата религия. Същинска дързост е, че те биват изнасяни извън родната им земя, извън седалището на епархията или църковната област по време на съборите за „Божия мир“, за които ще стане дума по-нататък.
Със сигурност е известно, че към средата на XI в. монасите от Конк не отказват да връчат хоругвата на света Фоа на жители от Осона в Каталуния. Те вземат замъка Калаф под свое покровителство, като в замяна получават обещание за дял от откупите и плячката от сарацинските земи, взети при това без помощта на хоругвата. Твърде вероятно е тази връзка на религиозна основа да е съпътствана с изпращане на подкрепления и парични средства. Що се отнася до способността на света Фоа да оказва ефикасна закрила, тя се потвърждава, когато един сарацин, обитаващ близо до „границата“, осъществява отвличане, което напомня междусъседски конфликт в контекста на феодалната война. И така каталунецът Олиба попада в плен у неверника. В този момент светицата му се явява, строшава веригите, но той не се осмелява да избяга въпреки подробно описаните мъки, на които е подложен. В края на краищата „след сключеното примирие с християните угнетителят го изпраща у дома.“
Ето защо, дори когато по време на кървавата и епична война в Испания християнската войска отправя молитви за закрила към Христос, към архангел Михаил или към Дева Мария, това става чрез слова, много по-близки до библейските текстове от обикновено. В тази християнска война вземат участие истински герои и не всички от тях се завръщат живи. Те не се радват на непосредствената закрила от страна на мъртвите светии и на техните мощи и поради това в още по-голяма степен проявяват мъжество — бих казал, германски дух — пред лицето на противник, когото оскърбяват като „женствен народ“, но който в началото ги е карал да треперят от страх. Андре от Фльори е монах от долината на Лоара, който към 1040 г. пише хроника за барселонската война на християните, по време на която граф Бернар дьо Безалю призовава християнските рицари да излеят своята ярост срещу сарацините, тези „нови филистимляни“, като ги уверява, че Христос, Дева Мария, архангел Михаил и свети Петър са на тяхна страна. Поради това те са длъжни да предпочетат смъртта пред безчестието, да бъдат сигурни в победата, да избият колкото се може повече врагове (сред които и един обезглавен халиф) и да вземат колкото се може повече плячка и пленници.
Андре от Фльори и Раул Глабер свидетелстват, всеки по свой начин, за отзвука от някои сражения в Испания, който достига чак до франкското кралство и до Бургундия. Раул Глабер твърди, че монасите и духовниците, грабнали оръжието и загинали на бойното поле, са спечелили по този начин вечно спасение, макар да са нарушили правилата на своето съсловие — или може би именно поради това си нарушение. А един монах ги е съзрял във виденията си. Тези факти често се представят като прелюдия към същинската свещена война, тоест кръстоносните походи, но се забравя, че към хилядната година въпросът се поставя единствено за монасите. Бойците (commilitones), водени от Бернар дьо Безалю, със сигурност не рискуват душите си, докато се бият с неверниците, но и не спечелват опрощаване на греховете. Папите Лъв IV и Йоан VIII, съответно през 846 и 878 г., дават същото обещание на защитниците на Рим, което обаче не среща кой знае какъв отклик. След тях повторение на подобно предложение до този момент все още няма.
Трябва да кажем, че на испанския и изобщо на средиземноморския фронт християнският рицар може и да обрече душата си на вечни мъки… като премине в противниковия лагер! Сякаш като контрапункт на разказите у Адемар от Шабан, на епичните описания у Андре и Раул, бихме могли да се спрем на едно от „чудесата на света Фоа“, написани към 1070 г. от Бернар от Анже. Романтичният патос на повествованието силно напомня третата част от Раул дьо Камбре.
Реймон дю Буске, богат сеньор от областта на Тулуза, разказва същинска Одисея от хилядната година. След петнадесетгодишно отсъствие той дири застъпничеството на света Фоа (но, изглежда, без нейната хоругва) във войната срещу своята съпруга, която се е омъжила повторно и му е отнела замъка. Почти всеки ред от този разказ предизвиква усмивка поради хвалебствията по негов адрес, на които много често е трудно да се повярва. Въпреки това подробностите в тази история остават изключително интересни!
Реймон потегля на поклонение в Йерусалим (след какво ли зловещо феодално премеждие?), но корабът му потъва и, в резултат от твърдението на неговия оръженосец, всички го смятат за мъртъв. Вдовицата му е силно опечалена. Дали обаче скръбта й е искрена? Едва ли, защото не след дълго „тя започва да се кипри, да кани гости на пиршества, отдава се на наслади и открито [значи законно] се омъжва за своя приятел, комуто прехвърля всичко, включително замъка на своя съпруг [дали обаче преди брака той е бил негово или нейно владение?], както и наследството, което той е оставил на двете си дъщери“. За щастие Юг Ескафред, стар приятел на Реймон, се заема да брани интересите на момичетата, тоест да им спести „позора от недостойния брак“, като успява да изтръгне от ръцете на майката половината от бащините им имоти, за да могат един ден да вземат равни по обществено положение съпрузи. Какъв рицар е този Юг! Той действително е такъв, но без да е напълно безкористен, защото „жени за тях собствените си синове“…
През това време оцелелият от корабокрушението Реймон с помощта на света Фоа достига бреговете на Северна Африка. Там попада на „варварите“, които го разпитват за потеклото му „от алчност“, защото имат намерение да искат за него откуп, ако се окаже благородник. Той признава, че е християнин, но твърди, че е прост земеделец. Ето защо го пращат да работи на полето в „Турландия“ (Тунис?). Уви, той не умее да върши нищо и затова го наказват. В края на краищата се налага да признае, че може да си служи само с оръжие. Той им показва умението си. „Никой не може по-добре от него да борави с оръжието, да се прикрива с щита, да отбива ударите и да остава неуязвим“ — очевидно на първо място стои отбраната. „Тогава те го вземат в своята войска“, където той се отличава с храбростта си, и дори му е поверено командването на бойна част, макар и малка. Докато разказва това, този отстъпник и по всяка вероятност наемник уточнява, че е загубил паметта си, след като е пил някаква отвара, действието на която е премахнато отчасти благодарение на намесата на света Фоа.
Реймон очевидно не предприема нищо, за да види отново родината, и се завръща в нея само поради стечение на обстоятелствата. След като попада в плен на сарацините от Берберия, която се намира на запад, той преминава на служба при тях. Отново е пленен и този път служи на сарацините от Кордова. Всички се удивляват на смелостта му, но дали в действителност този човек проявява всеотдайност? Той очевидно умее не само да държи щита, но и да се пазари, за да премине при нови господари. В крайна сметка е пленен от кастилския граф и се завръща у дома, където най-сетне се присъединява към Юг Ескафред и търси покровителството на света Фоа, за да прогони натрапника и да живее в мир до края на дните си. За щастие получава исканата подкрепа, в противен случай самият той би се видял принуден да убие един християнски герой като граф Ерменгол (без да превръща главата му в реликва). Така Реймон все пак бива приет от своите, след като е направил признание, украсено с приказки за избликващата на моменти у него почит към света Фоа от Конк, и след като разказва съшита с бели конци история за своите премеждия, където видно място заемат епизодите с възхитата на сарацините от неговата доблест и с победите му в редица, впрочем, доста съмнителни сражения!
Сборници като Чудесата на света Фоа са особено интересни с това, че хвърлят лъч светлина върху доста тъмен участък от живота на обикновените аквитански благородници. В тях се описват действителните грижи на дребните и средните рицари. Един от тези рицари е измамен от своя сеньор, който му дава назаем сокол с надеждата той да го изпусне и в резултат ще бъде лишен от имота си; друг изгубва конете си и поради това бива низвергнат от своята класа. Мнозина не разполагат с достатъчно средства, за да изплатят взетите назаем коне и мулета, измрели по пътя. И благодарение на света Фоа от Конк всеки от тях си възвръща изгубения имот, честта и следователно живота, без при това тя да им чете морал или да поставя под въпрос обичаите на собствената им класа. Нерядко те се обръщат за помощ към светицата по настояване на съпругите си и това ни предоставя ценно сведение за социалната роля на жената.
От друга страна, за грабежи из църковни владения, извършвани от рицари, се споменава съвсем мимоходом, както и за един събор за Божи мир. Дали свикването на подобен събор не бележи началото на някаква значителна промяна? Оказва се, че все още за такава промяна не може или почти не може да се говори. Онова, което ние наричаме „Божи мир“, не налага нито в Аквитания, нито където и да било другаде всеобщ мир между християните, който би им дал възможност да потеглят на поход за завладяване на Испания или на Йерусалим, водени от крал Роберт или от херцог Гийом под покровителството на свети Жеро д'Орийак и под хоругвата на света Фоа от Конк. Васалите продължават да се дебнат взаимно и от време на време да влизат в стълкновения помежду си пред очите на своите сеньори и светии-покровители. Но нека видим все пак какво представлява „Божият мир“.
 
„Божият мир“ и войните между принцовете
 
Клетвите за „Божи мир“ от XI в. стават прочути особено след 1060 г. От този момент насетне се налага гледището, че пред лицето на феодалната анархия и варварщина Църквата с нейния челен отряд в Клюни, която провежда реформа сред своите монаси, а след това и свещеници, внезапно взема решение да проведе реформа и в „светското войнство“. Като дава за пример добрия граф Жеро, който не граби, и използва страхопочитанието пред мощите на светиите, тя принуждава феодалите да полагат клетви, превърнали се в първия кодекс на рицарството.
Това модерно гледище обаче прекалено много драматизира както анархията, така и прибягването до свещеното. Вече видяхме, че рицарите от хилядната година спазват известен брой правила и притежават умението да водят преговори. Полаганите от тях клетви никога не са прости. Те винаги съдържат важни уговорки и подлежат на заплетени тълкувания, а това се отнася както до клетвите за вярност към сеньора, така и до клетвите за „Божи мир“.
Средствата за натиск от страна на Църквата са същите, които тя прилага, както вече видяхме, по отношение на „грабителите“ или „потисниците“ на светите сеньории и неизбежно се стига до събори за мир с помощта на чудеса, тъй като мощите на света Фоа, на свети Бенедикт и на много други светии се изнасят по време на процесии по волята на епископите и с одобрението на графовете. Това са важни обществени и религиозни събития, следващи каролингската традиция, според която на тези местни събори (наричани епархийски синоди) присъстват и светски лица, и преди всичко най-могъщите феодали. Последните изслушват поученията на епископите и заедно с тях обсъждат и решават частни дела. Също както за меровингските крале, за един принц от хилядната година е твърде важно да се появи в обществото на епископите. Още Григорий от Тур говори за събирането на мощи.
Ето защо съвсем погрешно би било да се твърди, че тези събори за „Божи мир“ предизвикват мощно народно и антифеодално движение, особено ако се вземе предвид и съвсем неуместният нюанс на „миленаризма“. Такива събори се провеждат най-напред през 989 г. в Поату (Шару) и в Оверн (Пюи-ан-Веле), а по-късно и в други области, но за съжаление за тях до нас са достигнали само откъслечни сведения в белязани от пристрастие документи. Безспорен е фактът, че на тези събори епископите открито заявяват намерението си да проведат реформа и поради това засилват натиска върху рицарите, върху духовенството и върху народа като цяло. Техните декрети предвиждат едновременно реформа на духовенството, защита на собствеността срещу грабежите, закрила на невъоръжената част от населението и на свещените места (църквите). Тези мерки не са нови, тъй като под една или друга форма могат да бъдат открити още в каролингските капитуларии (както и в тези от събора, състоял се през 919 г. в Трозли край Реймс). Ала този път ударението пада преди всичко върху проявите на произвол, върху „косвените щети“ от феодалната война.
През 989 г. в Шару е формулирана основната повеля. „Ако някой си присвои овце, волове, магарета, крави, кози, пръчове или свине, принадлежащи на селяни или на други бедни люде, нека върху него падне анатема, освен ако това не стане по вина на самия бедняк и ако той няма с какво друго да се откупи.“ Тези слова очевидно са отправени към благородническата класа. Съборът прави опит да постави под възбрана прилаганото от нея непряко отмъщение, като първото изключение се отнася до прякото отмъщение и раздаването на правосъдие, а второто предполага известни предварителни мерки преди налагането на такова тежко наказание като анатемата.
От Адемар от Шабан научаваме (преди 1021 г.), че аквитанските рицари полагат освен това клетва. До нас са достигнали подобни клетви от Бургундия и Франция, които очевидно следват аквитанския образец, получил разпространение от Виен и Вердюн-сюр-льо-Дуб до Соасон и Дуе. При това във всяка епархия са налице допълнителни договорки между висшето духовенство и сеньорите. Така например в едни случаи епископът налага клетва само за рицарите (caballarii), „носители на светски оръжия“, ту тя придобива всеобщ характер и самият той я полага.
Положилият подобна клетва няма право да извършва нито едно от деянията, порицавани от съборите: нарушаване на правото на убежище в църква, където и да се намира тя, нападение или пленяване на духовници и на съпровождащите ги (тъй като те не притежават нито копие, нито щит по силата на правилото, произхождащо от теорията за двете войнства), присвояване или облагане с данък на църковни имоти и особено деянията, свързани с непрякото отмъщение, като отнемане на добитък и овес, вземане в плен и измъчване на селяните, разрушаване на къщи и на имущество. В същото време обаче, както вече беше отбелязано, изключенията са твърде красноречиви и имат за цел да определят в обратен смисъл допустимите действия по време на война и при раздаване на правосъдие, а до известна степен да бъдат подчинени на други норми и евентуално на други клетви като наложената от бургундските епископи: „Няма да опожарявам къщи, кълне се рицарят, освен ако вътре не открия рицар, който е мой враг или крадец, и освен ако не са част от замък“. Това ще рече, че положилият клетва може да налага наказания и да отнема имущество в своята собствена сеньория (алод или феод). Подобни действия се приемат почти в реда на нещата, щом се отнася да „земя, която зная, че ми принадлежи по право“. С други думи, подобна формулировка включва и земя, за която той претендира и твърди, че му е била незаконно отнета. Освен това война, водена от граф, епископ или крал, суспендира всички или част от тези ограничения. Най-сетне, клаузите, отнасящи се до убежищата в църквите, до сигурността на невъоръжените пътници, отпадат, когато става въпрос за „рушители на мира“, тоест на същия този мир, в името на който се полага въпросната клетва и който подлежи на отделна юрисдикция (тази на епископа).
В действителност нито правото на феодална собственост, нито правото на отмъщение, нито пък най-разпространените основания за феодална война се поставят под въпрос. Господстващата по най-категоричен начин феодална идеология и първенството на воина благородник в схемата на трите съсловия ни най-малко не са разклатени и дори са допълнително утвърдени. В най-добрия случай съставителите на тези документи (очевидно реформаторски настроени духовници) правят опит да притиснат феодалния ред в един мъртъв ъгъл на неговата идеология, където се крие самата негова същност: на практика сеньорите, „закрилници“ на църквите и на своите селяни, нападат именно тях, използвайки като предлог връзките им с друг сеньор. Дали все пак това не е достатъчно, за да осъществи пробив и даде храна на ненавистта на простосмъртните към воините благородници?
Налице е усещането, че в определени моменти става точно така.
Ала що се отнася до формата и методите на действие, както и до същността, аквитанските, а по-късно и бургундските „договори“ и „клетвите“, както ги наричат съвременниците, ни най-малко не скъсват с феодалните практики. Те просто се приспособяват към тях. В действителност, както става при всеки мирен договор, те налагат мир между двете приобщени страни и създават предпоставки за война срещу онези, които са го отхвърлили или които биват обвинявани, че не го спазват. Без съмнение (също както при анатемосването) не се пристъпва незабавно към военни действия, а се започва с поредица от заплахи и оказване на натиск. Адемар от Шабан описва събора в Лимож от 994 г. като договор за мир между сеньорите от околността, сключен под егидата на херцог Гийом. А декретът от събора в Поатие, проведен по всяка вероятност през 1000 г., предвижда подписалите договора да прекратят разрешаването на конфликтите за собственост помежду си чрез оръжие и ги задължава да съдействат всички останали да следват техния пример и да се обръщат към правосъдието. В това отношение договорът стига твърде далече (впоследствие много рядко се предвижда подобна клауза), защото лишава феодалната война от нейния най-разпространен мотив. В същото време обаче той дава прекалено големи правомощия на всеки по-амбициозен радетел за мир, тъй като предвижда коалиция срещу всеки, който откаже да се съобразява с него.
Адемар от Шабан е твърд привърженик на тези договори в Лимузен, но е налице удивително разминаване между неговите проповеди в тяхна защита, изпълнени с призиви за справедливост и с молитви към архангел Михаил и към Господ, и скромното място, които им отрежда в своята Хроника за Аквитания. Споменава само за договорите от Лимож, първият от които е сключен през 994 г. „По това време цял Лимузен пламна от огнена чума (отравяне с мораво рогче). Телата на безброй мъже и жени изгаряха от невидим огън и цялата земя ехтеше от воплите им.“ Тази напаст се приема за проява на Божия гняв по примера на библейското Второзаконие, за предупреждение към хората, при което крепостният може да пострада заради греховете на своя господар напълно в духа на непрякото отмъщение.
Абатът на Сен Марсиал и епископът на Лимож — Хилдуин, „след като се посъветваха с херцог Гийом“, налагат покаяние и свикват събор на епископи с изнасяне на мощи. По този начин епидемията отминава, радостта се завръща и „договор за мир и правда [като институция] обединява чрез взаимно съгласие херцога и знатните“.
Жалко, че Адемар от Шабан не казва нищо повече по въпроса. Споменава само, че впоследствие Хилдуин често полага големи грижи за възпиране „на грабежите от страна на рицарите и на злините, сторени на бедните“, като налага духовни наказания („отлъчване“ или по-скоро забрана за богослужение във владенията на провинилите се). В същото време епископът, като управител на църковна сеньория, сам става причина за война. Както видяхме, с одобрението на херцога и с подкрепата на своя брат виконт Ги, той издига замъка Божьо срещу сеньора на Шабане. Това ли е най-доброто средство за предпазване на бедните люде в околността от рицарските набези?
Дали не би могло да се приеме дори, че войната за Божьо, разгоряла се между 1010 и 1015 г. и спечелена от братята, владетели на Шабане, не без драматични перипетии, е принудила „отбраната им конница“ да се сражава срещу „многобройна войска“, събрана в Лимож и околностите благодарение на епископа тъкмо в името на мирния договор?
Ако това действително е така, то този сблъсък се явява прелюдия към войните за мир в Бери от тридесетте години на XI в., описани от Андре дьо Фльори, който първоначално е въодушевен, а не след дълго ужасе`н от случващото се. Институцията, за която той говори, е „скрепен с клетва мир“, провъзгласен на събор. Няма никакво съмнение, че става въпрос за онова, което ние наричаме „Божи мир“. Андре незабавно го представя като обединителна сила: „всички мъже на възраст над петнадесет години“ се надигат срещу нарушилия този договор, като на първо време плащат данък, а след това, при нужда, го бранят „с оръжие в ръка“. Това ще рече, че на война отива не само конницата, но и голяма войска, съставена от пехота, начело на която застават свещеници с хоругви на светии, с които са покрити техните мощи, донякъде както по време на сраженията срещу маврите.
Така описаната от Андре дьо Фльори „институция на мира“ се оказва доста субверсивна. Епископ Емон вече не твърди, че няма нужда бедните да се опълчват с оръжие в ръка срещу рицарите грабители, тъй като отмъщението ще дойде свише. Ударил е часът да се надигнат масите и Андре дьо Фльори с помощта на пространни строфи в библейски дух описва как простолюдието успява да разпръсне войската на знатните. Все пак враговете, за които се говори в клетвата на Емон, са единствено извършилите посегателство над църковните имоти и над духовенството. Освен това във войската на мира се сражават и рицари, сред които е самият виконт на Бурж, съюзник на архиепископа.
Тази войска на мира потегля срещу замъците, напускани главоломно от техните сеньори и от всичките им обитатели. В един от замъците обаче те попадат на подирили там убежище селяни, както и на жената и децата на сеньора, който сам е намерил спасение в бягството. Тогава същата тази войска отказва да приеме капитулацията на защитниците и извършва клане. От този момент нататък отвратеният Андре дьо Фльори очаква Божието отмъщение да се стовари върху „Божия мир“. Това отмъщение действително настъпва на 18 януари 1038 г., когато тази кръвожадна войска съвсем непредпазливо преминава на другия бряг на Шер и навлиза в земите на могъщия Юд дьо Деол. Този сеньор не разполага с достатъчно рицари, но за да измами противника, „се сеща да покачи пехотинци на всякакви добичета и да ги разположи в рицарските редици“. В този момент войската на мира е обзета от страх въпреки развяваните от свещениците хоругви, разпръсва се и в опит да премине обратно Шер, е избита до крак.
В случая мирният договор се превръща в средство за изостряне на феодалната война. Или по-точно за утвърждаване на надмощието на сеньорите от града над подсилената с пехота войска, в която бихме могли да отгатнем присъствието на зараждащата се буржоазия, поне по аналогия с „общината“ от Льо Ман през 1070 г., чиято история напомня описаната току-що.
До този момент феодалните войни следват много стари норми на следкаролингски васалитет и християнство, които имат за цел съхраняването на живота и възпроизводството не само на благородническата класа, но също така на селячеството, както и богатството на страната. На това се дължи възходът на селското стопанство и разрастването на градовете, които започват повсеместно да придобиват очертания и да излизат извън стените на онези крепости, които почти не са пострадали от войната.
Ала дали след като съсредоточените в градовете сили, даващи при необходимост подкрепата си на местните принцове, влизат в действие през XI в., това не означава задълбочаване на войните?
Кодексите и клетвите, предназначени да наложат „Божи мир“ или поне „Божие примирие“, за което ще стане дума по-нататък, нямат за цел да ограничат кой знае колко войната между принцовете. Както твърде уместно отбелязва Филип Контамин, те нерядко правят изключение за войната, водена от крал, граф или епископ. Клетвата от Вердюн-сюр-льо-Дуб (1019-1021 г.) е красноречив пример за това. В нея съвсем конкретно се потвърждава правото на обсада срещу незаконен замък, водена от крал, епископ или граф. В този случай реквизициите от селяните не са забранени и дори, както уточнява рицарят в своята клетва, „по време на тези битки няма да посягам върху неприкосновеността на църквите [места, където е в сила правото на убежище], освен когато ми бъде отказана покупка или доставка на припаси“.
Освен това, както стана ясно от примера с Аквитания, тези договори за мир, действали спорадично или локално в продължение на два века (XI и XII в.) преди всичко в полза на Църквата, допринасят за засилване на ролята на краля и на принцовете като закрилници, с изключение на Централния масив, където вече няма принц. Там бива облагодетелствана в най-голяма степен политическата власт на епископите до момента, когато в началото на XII в. те призовават на помощ капетингския крал. Ето защо Църквата най-често е склонна и има интерес да одобрява и да подкрепя действията на принцовете. Тя е далеч по-снизходителна към водените от тях войни, по-склонна да се намесва в тях, да ги оправдава, а по-късно и сама да ги предизвиква…
При това положение дали най-важният фактор за „нарастване на насилието“ през XI и XII в. не са именно „войните“ на принцовете и кралете?
Действително мнозина хронисти се вълнуват от жертвите, които могат да вземат битките между крале и принцове. Защо съборите за „Божи мир“ не заплашват с анатема и тях? Нима това не е първата и най-важна мярка, която трябва да се предприеме срещу войната между християни?
 

Битките между принцове
 
Трябва да се каже, че подобни битки не са толкова чести и понякога са съпроводени с налагане на покаяние заради човекоубийствата между християни. На съборите от хилядната година те не се упоменават пряко като престъпление, тъй като по онова време целта е да бъде осъдено преди всичко непрякото отмъщение, тоест ограбването на селяните от страна на войската, което е далеч по-често явление и дотогава се приема едва ли не като нещо нормално.
Феодалната война определено е сезонно занятие и, както вече видяхме, има за цел ограбване на земите на противника и обсада на някой от неговите замъци. Целенасочените действия периодично се прекратяват за преговори, а отрядите на враждуващите страни избягват прекия сблъсък било чрез обходни маневри, било чрез в една или друга степен откровена размяна на предложения.
[ Великолепен пример за това е описаната от Рихер история на Фулк Нера (IV, 91, 92).]
Все пак ние разполагаме с пет-шест описания на битки между крале и принцове от първия период на феодализма, на които военната история и историята на рицарството трябва да обърнат особено внимание, тъй като те съдържат ценни сведения.
Твърде възможно е именно въпросните битки да са имали най-силен и противоречив отзвук сред съвременниците и в този случай би могло да се заключи, че битките от първия период на феодализма съдържат два ясно разграничими и значими аспекта.
На първо място стоят описанията и споменаванията на битката при Соасон. На 15 юни 923 г. там се разразява кръвопролитно сражение между съперничещите си крале Карл Прости и Роберт I (брат на Одон и дядо на Хуго Капет): Роберт е убит, но неговият внук Хуго Велики пристига с подкрепления и остава господар на бойното поле. Тогава за крал е избран представител на трета фамилия, тази на бургундските херцози. Това сражение е последвано от покаяние, решение за което е взето в Реймс по време на събор на епископите, на който Филип Контамин съвсем уместно обръща особено внимание. Това е проява на същото неодобрение от страна на Църквата към войните между християнски крале, което е налице още при Каролингите. Към призивите за покаяние на ренанските духовници от X и XI в. като довод често се привежда писмо на монаха Рабан Мавър, в което се твърди, че дори по време на война, водена по волята на принцовете и приемана като Божи съд, на преден план излиза прекалено много алчност.
Впрочем именно кръвопролитният характер на тази битка, състояла се в неделя и не довела до никакъв решителен резултат, може би обяснява защо няма други въоръжени сблъсъци между Каролинги и Робертинги или с участието на първите трима Капетинги. Към хилядната година монасите Рихер от Реймс и Адемар от Шабан дават израз на традиционното по онова време гледище за Соасонската неделя (923 г.). Макар дотъкмявани и белязани от пристрастия, тези описания си остават свидетелство за сътресението от това събитие, което в същото време дава израз и на героичния идеал, за който говорихме.
Други паметни битки от първия период на феодализма завършват с победа на анжуйските графове. Те бележат етапите на техния възход в ущърб на съседите им от Бретан, Блоа и Аквитания. На 27 юни 992 г. Фулк Нера успява да превъзмогне гибелта на своята кавалерия, попаднала още в началото на сражението в изкопаните от противника ровове, и към края на този донесъл толкова смърт ден неговият бретонски противник Конан пада убит. Събитието намира широк отзвук, като в разказите на Рихер, на Раул Глабер, а също в хрониките от Нант и Анжу се потвърждава съществуването на клопка в първите моменти на боя, макар да е налице колебание в пристрастията между Конан и Фулк. За да изкупи извършените от него убийства, последният прави дарения на манастирите и дори отива на поклонение в Йерусалим. Въпреки това на 6 юли 1016 г. той отново извършва същия грях, като на брега на Шер при Понлевоа дава сражение на граф Юд от Блоа, по време на което загиват стотици бойци. За това клане говори германецът Титмар от Мерсебург, който твърди, че според чутото от него жертвите били три хиляди. Ала в единственото подробно и по-късно описание, което идва от Анжу, за подбудител на битката се сочи графът на Блоа, а победата идва благодарение на графа на Льо Ман Ербер Евей-Шиен (пленникът от Сент според Адемар от Шабан!), който в решителния момент пристига с подкрепление. Следва синът на Фулк Нера Жофроа Мартел, анжуйски граф от 1040 до 1060 г., който оправдава името си чрез поредица победи над Аквитания (след 1033 г.) и чрез решаващия успех, извоюван на 21 август 1044 г. при Нуи в Сен Мартен-льо-Бо срещу графовете на Блоа. Там той пленява Тибо дьо Блоа и го принуждава да му отстъпи областта Турен, която е причина за вековно съперничество между техните фамилии. Разполагаме с две описания, които биха били твърде съмнителни поради своята пристрастност (в две посоки), ако не съвпадаха в представянето на едно далеч по-малко кръвопролитно сражение от всички предшестващи, но по-решително от тези при Соасон и Понлевоа. То действително може да се смята за завършек на амбициите на анжуйските владетели и заслужено спечелва на Фулк Нера и на Жофроа Мартел славата на храбри и упорити воини. По времето на Божия мир, който така и не допускат в техните „държави“, те са въплъщение на суровост и пренебрежение към Църквата, чието благоразположение откупуват чрез дарения и поклонения. Историците от началото на XX в. проявяват прекалена критичност към хронистите, като ги упрекват в съчинителство всеки път, когато те превъзнасят тяхната проницателност и умереността им в употребата на насилие. Според Робер Латуш например, когато Рихер разказва за битката при Конкрьой (992 г.), „той проявява склонност да усложнява произволно ситуациите и да приписва проницателност на своите герои“, което според него се дължи на „досадно подражание на Салустий“. Все пак Рихер си остава съвременник на въпросните събития и неговото описание на поставяните от бретонците клопки се потвърждава и от други свидетелства. Какво да кажем обаче за Историята на анжуйските графове в нейните три последователни версии, които до една датират от XII в.? В нея се чувства още по-силно влиянието на Салустий, а също и на Лукан. Преди всичко това съчинение е пропито с куртоазен дух, в който анахронично е представено и сражението при Конкрьой, и в него всеки път се описва най-напред самонадеяният пристъп на противника, за да изпъкне след това още по-добре силата на анжуйското контранастъпление. Какво друго бихме могли да открием както за Соасон (923 г.), така и за поредицата анжуйски победи, освен преразказани и доукрасени описания на тези феодални битки?
В действителност подобна дилема стои не само по отношение на периода на феодалната промяна. Тя важи със същата сила и за Античността, особено когато Тацит, Григорий от Тур или Ермолд Черни се опитват да наложат определени внушения. В случая обаче въпросът се поставя с особена острота, тъй като всеки от тримата големи хронисти от хилядната година по свой начин рисува в разказите за сражения първите наченки на рицарството. Ето защо би трябвало да приемаме съвсем сериозно всичко онова, което те казват в съчиненията си за Соасон, за Конкрьой или за Нуи. Само че е необходимо да ги разглеждаме преди всичко като описания на сражения между християнски благородници въобще, без да се опитваме да дирим противоречия между тях по отношение на конкретните факти. Най-важно е да ги четем внимателно, да разобличаваме повествователните им техники и да ги приемаме като носители или свидетели на едни и същи предрицарски или проторицарски ценности. Нуждата от страна на знатните да оправдават по един или друг начин разпалваните от тях войни, обръщането им за помощ към светиите, проявите им на мъжество и стремежът им да го изложат колкото се може по-добре на показ, всичко това важи за всички дребни и средни рицари, появили се на сцената в настоящата глава. Дори Историята на анжуйските графове, въпреки известни разминавания, получава потвърждение при сравнението с Раул Глабер, поне що се отнася до Нуи. Вярно е, че трябва да приемаме с резерви тази История (или да я запазим за главата, посветена на XII в.), но не и да я пренебрегваме напълно.
Впрочем може ли да бъде открито достоверно, тоест точно и пълно описание на историческо сражение? Това са все важни, предизвикващи въодушевление или униние твърде неясни събития, чиито по-късни описания крият безброй предизвикателства… Други примери за разминаване в оценките откриваме в изследванията на Ксавие Елари върху XIII и XIV в. Бихме могли да препрочетем описанията на Ватерлоо от Стендал и Виктор Юго, за да се убедим какъв интерес представляват „самопризнанията“ на романа, чиято функция към хилядната година донякъде изпълняват тези хроники.
Макар твърде далеч от Наполеоновите войни, битките от времето на феодализма са не по-малко организирани. Те не се свеждат до поредица „двубои“ както в описаната от Тацит древна Германия. При тях е налице развръщане на кавалерията в две линии, както това става при Соасон и Конкрьой. Ролята на военачалниците за победата обаче е не по-малко решаваща. Смъртта на Роберт I при Соасон прави непонятен Божия съд, тъй като след това неговият син печели битката, а при Конкрьой смъртта на граф Конан се превръща в неочаквано възмездие на анжуйското упорство. Най-сетне при Нуи пленяването на Тибо дьо Блоа обяснява факта, че сражението трае толкова кратко и прави възможна, ако не и напълно заслужена, възхвалата от страна на Раул Глабер, че по силата на някакво чудо има толкова малко убити и ранени.
Априори тези битки не би трябвало да изглеждат кой знае колко „рицарски“, доколкото те са все излезли от контрол прояви на феодалната война. Не се ли дължат те преди всичко на прекомерно сериозни залози, на неудържим изблик на ненавист? Във всеки от тези случаи се намира някой, който не приема установеното положение, и с изключение на Жофроа Мартел, именно този някой бива обречен на позор и става причина за кръвопролитие. Напразно бихме дирили в тези разкази примери за помирения, за благородни жестове в навечерието на големите сражения. Рихер и Раул Глабер всеки път вземат страната на един от противниците и подлагат на критика несправедливостта на другия. Историята на анжуйските графове пък неизменно заклеймява победените.
Впрочем тези битки са белязани от прояви на нелоялност и на пръв поглед при тях за лоялност въобще не може да се говори. Налице са две възможни обяснения: или не съществува никакъв, дори и негласен кодекс във войните между принцовете, или такъв съществува, но самите те непрекъснато го нарушават. На 15 юни 923 г., понеже е неделя, крал Роберт I изобщо не очаква нападение от страна на противниковата войска и това му струва живота, тъй като неговите бойци се вдигат на крак прекалено набързо и са прекалено малобройни, поради което не успяват да удържат до пристигането на подкрепленията начело с Хуго. Това означава, че Карл Прости го е изненадал, че в никакъв случай не му е предложил Божи съд чрез двубой и дори не взема участие в настъплението заедно със своята войска. По-късно при Конкрьой, на 27 юни 992 г., граф Конан, вероятно по съвета и с помощта на норманските си съюзници, прибягва до клопка, в която анжуйската конница се хвърля с главата напред, и в резултат след това той не може да разчита на никаква милост.
Ала Карл Прости е невероятно пропаднал и оспорван потомък на Каролингите, а Конан е бретонец, така че при Понлевоа и при Нуи не може да се говори за коварни номера, подобни на онези, до които те прибягват.
В действителност трябва да се подчертае, че дори при най-рицарските сражения, като това при Бремюл на 20 август 1119 г., дори по време на турнирите през XII в. биват прилагани военни хитрости или поне уловки.
Впрочем, когато описват битката при Соасон (923 г.), Рихер от Реймс и Адемар от Шабан застават на страната на Роберт I, макар да го смятат за узурпатор, като обръщат внимание на благородното му държание. Той се открива на противника, развявайки бялата си брада, която по думите на Адемар е негов „отличителен белег“. В двете описания присъства името на човека, който го убива (и умира заедно с него). Това е граф Фулберт, комуто според Рихер Карл Прости е поверил командването на първата линия, а според Адемар е предупреден от него за опасността. И в двете повествования сражението се съсредоточава върху вълнуващия и героичен двубой до смърт.
Според хронистите от хилядната година сраженията следват определени правила. По описанието на Раул Глабер битката при Конкрьой се провежда на предварително уговорено от противниците място, където впрочем дванадесет години преди това се е състояла друга битка, а това превръща местността в обичайно бойно поле, каквито ще бъдат избирани по-късно за турнирите в пограничната зона между „страните“.
Не ми се вярва речите на Конан и на Фулк преди битката да са изцяло измислени от Рихер. Конан призовава своите да останат по местата си, като по този начин привидно се съобразява с неписаното правило да не напада пръв. В действителност целта му е да привлече анжуйците в клопката на вълчите ями, които предварително са изкопани и покрити с папрат. На моменти обаче феодалната война дава действителни примери за проява на спорадичен или привиден пацифизъм. Фулк Нера от своя страна насърчава своите да нападнат час по-скоро и „да не се съмняват в победата, понеже мъжете могат да хранят най-добри надежди, стига Бог да не се отвърне от тях“. Подобни думи спокойно би могъл да произнесе дори един Жеро д'Орийак. В своя разказ Рихер поставя ударението върху добродетелите на своите герои, обръщайки внимание на мястото, което заемат речите и уловките във войните между принцовете, които той несъмнено ни описва достоверно. Не бива да пропускаме освен това един факт, засвидетелстван за пръв път във феодална Франция: привличането на наемници или най-малко на платени рицари от страна на Фулк Нера. Дали това е станало преди битката, както твърди хронистът, или по-скоро след нея, от редиците на противниците, лишени най-неочаквано от своя граф? Твърде възможно е по време на военните действия след 992 г. анжуйците да са взели на служба мнозина бретонски рицари, тъй като хартите от областта на Лоара по онова време изрично отбелязват тяхното присъствие. След малко ще се убедим колко важно място заемат в историята на рицарството тези наемни рицари!
Забележителната битка при Нуи в Сен Мартен-льо-Бо (21 август 1044 г.) представлява важен етап и в друго отношение. Подобно на свети Жеро преди това, Жофроа Мартел побеждава с помощта на Всевишния. Така твърди поне Раул Глабер. Граф Жофроа придобива правото да носи върху копието си хоругвата на свети Мартин, след като предварително е дал обещание да върне неговите сеньории. Когато вижда това, противниковата войска, водена от графа на Блоа и неговия брат, се вцепенява от ужас. Графът е заловен, брат му побягва и великолепната равносметка е „пленяването без проливане на кръв на седем хиляди въоръжени мъже“. След това те могат да разказват, че техните противници от войската на Жофроа, „както конници, така и пешаци, сякаш носят непорочни одежди“, подобни на онези, с които светиите биват изобразявани в църквите. Дали това не е нищо повече от оправдание за липсата у тях на боен дух след пленяването на граф Тибо?
Твърде различна се оказва версията на анжуйците в Историята на графовете, писана след 1100 г. В нея сакрализацията е заместена от смелост, от анжуйското мъжество и има убити. Ала дори тази История потвърждава огромната разлика с битката при Понлевоа (1016 г.), изключително кръвопролитна и завършила с поражение на бащата на Тибо срещу бащата на Жофроа. От описанието става ясно, че противниковата конница е побягнала и са били избити предимно пехотинците. Разгромът на войската от Блоа при Нуи през 1044 г. се свежда по-скоро до вземането на пленници и този факт изглежда съвсем достоверен.
Ето защо към средата на XI в. самото прибягване до война от страна на принцовете поставя най-сериозни проблеми. Нарастващата мощ на местните владетели, необходимостта да покажат или, в случая с анжуйците, да затвърдят воинската си слава и по този начин да привлекат към себе си сеньорите и рицарите владетели на замъци или да внушат страхопочитание у тях, ги кара да се домогват до престиж или до политическо надмощие чрез прилагането на оръжие, което минава отвъд обичайните набези за плячка. Дори Църквата с нейния „Божи мир“ може да им помогне да намерят оправдание за тези войни, без да може да достигне до единно мнение за свързаните с тях насилия.
Впрочем не само Църквата, но и цялото феодално общество има амбивалентно отношение към войната между принцовете. Нима в крайна сметка разказите за битката при Соасон не прославят мъжеството на крал Роберт, и то въпреки законните претенции на Карл Прости? Като цяло е налице желание да възтържествува справедливостта, но не без проява на воинска доблест. Хората харесват славните битки, но без проливане на прекалено много кръв. Винаги съществува опасност от крайности, особено във войните между принцовете, а именно по отношение на тях порицанието от страна на Църквата е най-умерено.
Дали не е дошло времето, когато на основата на традиционните съглашения между воини ще се развият същински рицарски конвенции?
 

Глава четвърта
За нормандските херцози (1035-1135)
 

Именно по време на войните между принцовете към средата на XI в. започват да се утвърждават класическите рицарски практики: посвещаването в рицарство, проявите на храброст и великодушие, игрите. Всичко това има за цел да смекчи жестокостите на водените от тях войни, без да накърни воинския идеал и да укрепи тяхното морално, политическо и дори юридическо превъзходство над останалото благородничество. Тези явления се наблюдават особено отчетливо при нормандските херцози както поради тяхното могъщество, нараснало особено след завоюването на Англия, така и поради броя на достигналите до нас разкази за тях и за преките им съобщнници.
С идването на власт през 1035 г. в херцогство Нормандия на осемгодишния тогава Гийом започва славният век на нормандците във Франция. Укрепването на херцогската власт се превръща в пряк и непряк двигател на няколко начинания. Със завоюването на Англия през 1066 г. херцогът разкрива и в същото време увеличава своята способност да мобилизира значителни сили. Започналото през 1007 г. завоюване на Южна Италия и Сицилия е подпомогнато от експатрирането на изпадналите в немилост нормандски сеньори, осъдени на изгнание. Към това се прибавя и значителният, понякога решаващ принос на нормандските отряди по време на войната в Испания и особено в Първия кръстоносен поход (1096-1099 г.). Именно тези новодошли, тези наскоро пофренчени варвари са в основата на военната и политическата активност на Франция и на християнството през XI в. Дали това се дължи на факта, че тези доскорошни обитатели на фиордите са успели да съхранят до голяма степен своята първична германска свирепост, присъща на франките от времето на Хлодвиг и на Карл Мартел? По-скоро по подобие на същите тези франки те въплъщават една неотслабваща мощ, която се приспособява към всякакви обстоятелства и укрепва, привличайки към себе си нови елементи.
Техните намерения често съвпадат с целите на Църквата и особено на папството, а понякога и определят тяхната насока. В своето херцогство Гийом Завоевателя обявява Божие примирие, но сам се грижи за закрилата на църквите и дори за напредването на тяхната дисциплинарна реформа. Монаси като Гийом дьо Поатие и Ордерик Виталис с пълно основание прославят херцогския мир, продължил от посвещаването на бъдещия „Завоевател“ през 1042 г. до смъртта на последния му син Хенри Боклер през 1135 г. И на единия, и на другия Църквата прощава много неща: в това общество, основано върху правото на наследство, тя няма в какво да упрекне нито Гийом за неговия стремеж към английския престол през 1066 г., нито Хенри, който лишава от власт своя по-голям брат, спечелвайки срещу него сражението при Теншбре през 1106 г. Често нормандците са бойци на Бога и се сражават с твърдост, възпята в Песента за Роланд (чийто най-древен ръкопис е англо-нормандски и датира от 1130 г.) и изобразена върху гоблена от Байо, където може да се види в бойни доспехи епископ Одон, роден брат на Гийом Завоевателя. Често самите нормандци са образец на куртоазия и изисканост. Такива са например, всеки по свой начин, първите двама синове на Гийом — Робер Куртьоз и Уилям Рижия.
Документите за тях от периода 1035-1135 г. съставляват огромен сбор, в който за пръв път са описани ритуалите, присъщи на класическото рицарство, и по-конкретно посвещаването и проявата на храброст (във военните игри). Те обаче не са присъщи само на Нормандия: описания на посвещаване могат да се открият из цяла Франция, а храбростта се проявява както във военни игри, така и в междуособни войни навсякъде в Северна и Централна Франция. Нормандската мощ е изключителна по своята интензивност, а не по своя характер. Тя постепенно ни въвежда във „втория период на феодализма“, за който говори Марк Блок и чиято отличителна черта е посвещаването в рицарство — ритуал, който ни предстои да подложим на ново тълкуване.
 

Разпространение на посвещаването в рицарство
 
Ритуалът на посвещаването не е присъщ единствено на Нормандия: след 1060 г. за него се споменава както в харти, така и в хроники по повод наследници на благородни фамилии в момента, когато са „обявени за рицари“ и са препасани с оръжие. Този факт се тълкува (от Марк Блок например) като придобиване на нов статут или най-малко като нов вид утвърждаване и издигане на дребни васали, понякога от незнатно потекло, в ранг, който дава на потомците им право на наследяване. Според Блок той бележи края на „първия период на феодализма“ и поставя началото на „втори период“, който се отличава с наличието на класи и на класово съзнание. Процесът може да бъде наречен промяна от 1100 година. За разлика от така наречената промяна от хилядната година тя има предимството, че действително се е състояла.
Все пак налага се да преосмислим тази промяна, като на места оспорим, а на други развием разсъжденията на Марк Блок и на старата историческа школа (особено на Пол Гилиермос). В действителност средновековните документи изобщо не споменават за издигане в ранг на обикновени конници. Нямаме намерение да отделяме в настоящата работа много място на този въпрос и да се лутаме из дебрите на хартите от XI в. и на тезите от XX в., след като хрониките ни предоставят една изключително вълнуваща действителност, в която главни действащи лица са младите рицари от благородно потекло! Вярно е, че в отделни случаи е налице издигане в обществото към статута на рицар. То обаче не се отнася до воини, издигнали се чрез „рицарството“ (в техническия смисъл на принадлежност към конницата), а засяга преди всичко принадлежащи към простолюдието министериали, служители в манастирски или светски сеньории, замогнали се благодарение на тази си длъжност и придобили представителност и начин на живот, сходен с този на рицарите, тоест на благородниците. Има случаи, когато такива люде биват разобличавани и заплашвани, но най-често към тях се проявява търпимост. Всички те се приобщават към рицарството чрез постепенно издигане и ни най-малко чрез тържествен ритуал на посвещаване. Те си присвояват външните белези на принадлежност към благородничеството и рицарството в стремеж да бъде забравен действителният им статут. Още в края на X в. в Болио-сюр-Дордон е сформиран боен отряд от крепостни (970 г.), а някой си Стабилис, по произход крепостен на свети Бенедикт и на монасите от Фльори, се освобождава от тяхната опека и започва да се перчи като притежател на коне, ловни кучета и соколи, собствен ескорт и съпруга от знатно потекло. Посвещаването идва по-късно чрез включване във феодалните взаимоотношения: обет за вярност чрез полагане на ръце за придобиване на феод или съдебен процес на равна нога срещу доказан благородник.
През XI в. на никого и през ум не минава да утвърждава нови рицари чрез декрет. Единствено на модерните историци им се привиждат подобни преображения с помощта на вълшебна пръчица, които обаче биха влезли в противоречие с всички феодални принципи на сеньориалното съсловие от каролингския и следкаролингския период. Напротив, феодалният конформизъм се стреми да спре възхода на подобни личности, да изкара истината за тях наяве и ги върне по съдебен ред към първоначалния им статут, въпреки че след това може да се стигне до компромис.
Посвещаването, което се появява във Франция и Аквитания през втората половина на XI в., има същата функция като посвещаването в антична Германия, описано от Тацит. То отбелязва встъпването в зрелостта при наследниците на благородни фамилии, началото на пълноценния им живот, без да ги подлага на изпитание, приобщава ги в случая не към „общност“, а към съсловието на рицарите, тоест на пълнолетните феодали, способни да предявяват и да защищават своите права. В действителност това е тяхната първа изява, след която идва гонитбата на слава във войните между принцовете и в турнирите. Ето защо самото посвещаване може да стане причина за малки войни и за съдебни процеси, за актове на отмъщение, чиято антропология ни помага да осъзнаем, че те не са неконтролирани прояви на обикновено варварство, без при това да ни кара да ги приемаме като особено рицарски, тоест белязани от определена умереност и изисканост. Посвещаването прави рицаря, но не и рицарството в същинския смисъл.
Нека разгледаме два примера, като илюстрация на този важен момент, макар че това ще забави нашето навлизане в Нормандия от времето на херцозите.
Ето най-напред една бележка, предназначена да защити чрез доводи правата на Мармутие върху владение, преотстъпено от Бушар дьо Л'Ил. Впрочем в нея откриваме още един отзвук от войните между принцове по долината на Лоара:
„Има в Турен замък, наречен Л'Ил. Някога негов владетел по наследство бил рицар на име Юг. Той бил по-големият от двамата свои братя Емери и Жофроа Фюел. На Юг се родил син Бушар, който, докато бил още невръстен, получил в наследство замъка след смъртта на баща си. След тази смърт граф Тибо II дьо Блоа (1037-1089/1090), победен при Нуи в Сен Мартен-льо-Бо, под чиято власт се намирало графство Турен, пристигнал в замъка, за да го огледа и да реши кому да го повери. Хората от замъка обаче се побояли да не би графът да го даде на майката на момчето, която никак не обичали. Ето защо, макар да знаели, че синът на Юг е законният наследник, не пожелали да приемат графа в замъка, освен ако той предварително не даде обещание, скрепено чрез заложници, че няма да поверява замъка, без да се посъветва с тях. През това време пристигнал и братът на Юг Емери. Хората го приели радушно в замъка и с тяхното посредничество Емери поискал от графа да се сдобие с наследството на замъка. Графът обаче не пожелал да лиши от наследство момчето Бушар, за което знаел, че е законният наследник. Накрая той отстъпил чрез следния договор: Емери получава замъка, но не като наследник, а като представител на момчето за срок от петнадесет години. По този начин той придобил замъка, а майката се оттеглила заедно с детето си и се грижила за него десет години.“
Емери става монах, но отстъпва правото на своя брат Жофроа Фюел, който по този начин се превръща в противник на своя племенник, когато последният е посветен в рицарство.
„Когато момчето Бушар, син на Юг, навършило пълнолетие, граф Тибо му връчил рицарските оръжия. Като законен наследник той прогонил чичо си Жофроа Фюел и си върнал замъка Л'Ил.“
Историята не приключва с това, тъй като войната продължава: младият Бушар успява да плени чичо си, но едва след като опожарява манастира, чиято камбанария въпросният чичо използва като отбранителна кула… Престъплението е откупено чрез дарение, което е главен предмет на бележката и е направено в навечерието на преждевременната смърт на младежа. Неговата съдба все пак ни позволява да открием доста елементи от феодалното съперничество. В случая раздорът вътре в семейството се вписва в борбата за надмощие между графовете на Блоа и на Анже (последните подкрепят Жофроа Фюел) и предоставя възможност на обединените рицари от замъците да дадат израз на своята важност още в началото, когато прогонват от замъка вдовицата на техния покоен сеньор. Освен това тук имаме едно от най-ранните свидетелства за посвещаване в рицарство като белег за встъпване в пълнолетие и в същото време като знак за застъпничеството на сюзерена от Блоа във войната за съхраняване на сеньориалното право от страна на младия рицар.
Да му мислят алчните за чужд имот чичовци, когато техният осиротял племенник, чиито права отначало те са потъпкали, намери насърчение за исканията си в тържественото връчване на рицарските оръжия. Той е убеден в своята правота, понякога проявява невъздържаност въпреки обучението по езда, което получава всеки конник (да умее да пришпорва, но и да удържа животното). Жофроа дьо Вижоа, който пише в края на XII в., е съхранил спомена за друг новопосветен рицар, съвременник на Бушар дьо Л'Ил, чиито непомерни претенции го докарват до гибел.
Герои на тази история са виконтите Дьо Комборн в Лимузен. Преди да умре, единият от тях оставя невръстен син на име Ебл и поверява владението си на своя брат Бернар, защото има по-голямо доверие на него, духовника, отколкото на другия си брат, виконт Дьо Тюрен. Уви! Оказва се, че се е осланял не на когото трябва. Бернар е бил длъжен да „се грижи за момчето, докато то бъде препасано по рицарски на определената възраст. Когато това става, младият мъж предявява претенции за бащиното наследство. Чичо му отвръща с отказ и наследникът бива прогонен“. Най-неприятно от всичко е, че този мним духовник има жена и следователно се надява на потомство, което за Ебл означава опасност да изгуби владението завинаги. Несъмнено на това се дължи и проявеното от него насилие. Той „превзел замъка Комборн със съгласието на неколцина“, което означава „предателство“, тоест най-лесният начин за превземане на замък. Там той „заловил жената на своя чичо, изнасилил я пред очите на всички, за да бъде прогонена тя от Бернар по причина на обезчестяването си“. Това действително се случва нерядко с изнасилените жени, макар те да са невинни жертви. Чичото обаче не постъпва по този начин. Възпира го не толкова любовта или състраданието към нея, а силата и влиянието на неговия тъст. В замяна на това той устройва на племенника си клопка, възползвайки се от неговия стремеж към подвизи. „С неколцина рицари той се явил пред стените на замъка, разчитайки на младежката пламенност на своя противник, за да го привлече в засада. Младият мъж съвсем непредпазливо излязъл и преследвал чичо си чак до църквата „Свети Марсиал“ в Естиво по пътя, който води от Аласак към Вижоа.“ Не за пръв път разпален рицар, обезпокоен в разгара на пиршество или празник, постъпва необмислено и намира смъртта си в неочакван от него двубой. Ебл попада в клопката и е убит на място. „Неколцина разправят, че неговият чичо му нанесъл рана под кръста.“ С други думи, той си отмъстил на онова, което му било донесло позор. Все пак, преди да издъхне, Ебл успява да се покае по християнски: „Той си оскубал косите и ги хвърлил във въздуха, сякаш за да измоли от Всевишния опрощение за своите грехове.“ Този жест е обичаен за светските рицари, когато захвърлят оръжието и стават монаси малко преди смъртта.
Макар в случая да не може да се говори за някакво необуздано от никакви правила насилие, то все пак тези постъпки нямат нищо общо с изисканите обноски, с любовта отдалеч към идеализирана дама, нито с напредъка на цивилизованите нрави! Във всеки случай става ясно, че Църквата не бърза да изпрати своите епископи и духовници да благославят церемонията по посвещаването, типична за едно основано върху отмъщението общество. Още повече, че нерядко именно църковните сеньории търпят щети от пламенните пориви на новопосветения рицар. За извинение на последния може все пак да послужи нуждата и желанието да се сдобие с подобаващи одежди и доспехи. Като предявява искане за някой наследствен имот, прибягвайки до известно насилие, той се надява преди всичко неговото в една или друга степен „окончателно“ съгласие със съществуващото положение да бъде откупено чрез малки „подаръци“: чифт красиви обуща, седло за неговия кон, накити за младата му жена (или, ако не е женен, някоя свиня), все полезни вещи, с които да изложи на показ благородното си потекло. Нима това не е наложително пред лицето на напористия Стабилис и подобни на него представители на простолюдието?
Споменавайки, че някой младеж е бил „украсен“ и дори „ръкоположен“ за рицар, текстовете отпреди 1100 г. обикновено не уточняват кой го е направил рицар и по какъв случай. Когато пък това за щастие бъде направено, оказва се, че ритуалът е извършен от граф, като графа на Блоа, който посвещава младия Бушар пред многолюден феодален двор. Понякога се изброяват имената на многото присъстващи рицари и вниманието се насочва върху общността, към която занапред принадлежи посветеният. Важна в случая е многолюдната публика, застъпничеството на това празнично сборище. Посвещаването представлява включване в редиците на феодалното благородническо съсловие, което чрез този ритуал, а също и чрез клетвата за вярност на васала, се стреми да покаже както своята йерархичност, така и равенството на своите представители. Този придворен свят от XI в. е феодален по своята същност и никак не е удивително, че сеньорът посвещава своя васал, за да подчертае дълга на последния към него. В същото време другарството, относителната солидарност между васалите на един и същ сеньор не е ново явление и заедно с останалите рицарски практики допринася за утвърждаването на ясно изразено класово съзнание, което не е така очевидно през първия период на феодализма.
Налице са доста богати на сведения разкази за времето след утвърждаването на посвещаването в рицарство. За съжаление разполагаме с твърде малко източници от 1100 г. за предшестващия период. Каква военна подготовка, какво обучение на обноски е получавал тогава младият рицар, готвен ли е бил за управляване на своята сеньория? По много признаци би могло да се съди, че неговото посвещаване бележи края на стажа, на завършващия етап от дворцовата школа, където той е бил обучаван не само как да се бие, но и как да говори и как да управлява. Ето защо посвещаването на един знатен барон се явява важен прерогатив на принца, макар тя да не се разбира от само себе си.
Това личи най-добре в Нормандия чрез Църковната история на Ордерик Виталис (писана през първата половина на XII в.). Преди да влезе в редиците на това „по-добро войнство“ (или „рицарство“, militia) на манастирските монаси, Робер дьо Гранменил започва живота си като светски рицар. Също както преди него Жеро д'Орийак, той изучава още от детски години както книжовност, така и боравене с оръжие. След това в продължение на пет години е оръженосец на херцог Гийом (роден по всяка вероятност през 1027 г. и малко по-възрастен от него). После бива „препасан с оръжие чрез почести от херцог Гийом и така става рицар, благородно почетен с множество дарове“. По-късно синът на една могъща фамилия на сеньори, здраво укрепили се в покрайнините на Мен, Робер дьо Белем, е посветен от същия херцог по време на пребиваването му в замъка Френе. Твърде възможно е той да не е част от обкръжението на самия херцог, а по-скоро на по-възрастния от синовете му Робер Куртьоз. Това става през 1073 г. и този ритуал, както и проявата на отзивчивост, съпътстват нормандските претенции за графство Мен. Когато тази група млади рицари прави опит да се разбунтува срещу него, на Гийом Завоевателя, според Ордерик Виталис, остава само да скърби за неблагодарността на „васалите, които сам възпитал и сподобил с рицарско оръжие“. Неколцина от тези „негови“ посветени по-късно са сурово наказани и осъдени от него на изгнание.
Ето защо по всяка вероятност посвещаването като церемония, получила развитие през XI в. в обкръжението на принцовете, изпълнява преди всичко феодални функции. Неговото разпространение не означава нито кристализиране на една нова класа, нито раждането на нова институция в буквалния смисъл на думата. То е израз по-скоро на стремежа към установяване на определени юридически норми и към обогатяване на благородническия церемониал. Уместно е дори да си зададем въпроса дали то не предлага една твърде уместна противотежест на възхода на властта на принцовете над сеньорите и над рицарите, владетели на замъци, припомняйки тяхната обща принадлежност към воините благородници. Именно в това отношение то се явява неотделима част от останалите рицарски практики, по-конкретно турнирите и стремежа към героични дела.
Дори четвъртият и петият крал от династията на Капетингите минават през посвещаване. Ритуалът на коронацията включва връчване на меч, но при тях встъпването в пълнолетие не съвпада задължително с коронацията. Филип I, коронясан през 1059 г. на седемгодишна възраст, малко преди смъртта на своя баща (1060 г.), царува първоначално под опеката на фландърския граф Балдуин V „дьо Лил“, който го посвещава в рицарство при навършване на петнадесет години (1067 г.), а това бележи действителното поемане от него на властта. Този факт се споменава през 1087 г. не без гордост от сина на посветителя. Що се отнася до сина на Филип I Луи VI, той го наследява едва на двадесет и седем годишна възраст, през 1108 г., а фамилните раздори между него, мащехата му Бертрад дьо Монфор и природените му братя не му позволяват да бъде коронясан преди смъртта на баща си, така че той се явява крал по избор. Въпреки това, както става ясно от едно епископско послание, той е посветен още през 1098 г. от графа на Понтийо, а не от баща си, с когото вероятно е скаран. Подобни посвещавания в рицарство обявяват пред феодалното общество, че един нов сеньор предявява правата си да заеме полагащото му се място. В същото време все още е твърде трудно да се определи действителното им значение, тъй като двата източника остават донякъде изолирани (също както навремето „Астрономът“, който описва посвещаванията при Каролингите). Освен това по-късно (към 1144 г.) абат Сугерий в своето Жизнеописание на Луи VI не споменава нищо за посвещаването от 1098 г., а напротив, поставя на преден план коронацията от 1108 г., която приобщава краля към „рицарство“ от друг ранг.
Как стоят нещата във фамилията на нормандските херцози? В Историята на първите херцози (тези от X в.), която Дюдон дьо Сен Кантен пише между 1015 и 1026 г., няма и намек за посвещаване в рицарство, а в същото време нашироко се превъзнася тяхната храброст, справедливост, съчувственото им покровителство над църквите и слабите. Дюдон споменава за поданическата клетва при възшествието на херцога от страна на знатните нормандци, а Раул Глабер говори за „васални клетви“, положени пред невръстния Гийом при неговото възшествие през 1035 г.
Интересно свидетелство откриваме в апологетичната История на Гийом дьо Поатие от 1075 г., посветена на същия херцог Гийом. Към 1042 г. херцогът е петнадесетгодишен, пълнолетен „повече по ум и добродетели и телесна сила, отколкото по възраст“, и оттам ликуването в началото на едно щастливо царуване „за всички онези, които жадуват за мир и правда“ в Нормандия. „Той придоби оръжията на рицар“ или „бе препасан с рицарски оръжия“ според превода на голямата медиевистка Реймонд Форвил. Гийом дьо Поатие обаче предпочита да съсредоточи вниманието си върху своя герой, вместо да описва (или да си представя) ритуала или да спомене името на възможния посветител, който би могъл да бъде крал Анри I. По неговите думи „зрелището е едновременно приятно за окото и страховито, защото херцогът държи здраво юздите, с меч на кръста, с бляскав щит и заплашително вирнал шлем и копие“. Всичко това внушава „храброст и мъжка сила“, а вестта за този церемониал (едва ли може да се намери по-точна дума) „сее страх из цяла Франция“. Действително не би могло да се намери в Галия „въоръжен рицар, за когото да се говори толкова добро“.
Ето един херцог-слънце, от когото някогашният рицар Гийом дьо Поатие не може да не се възхити заради блясъка на неговото оръжие, подчертавайки прелестта и силата, които лъхат от този млад рицар. Скоро същата тази сила преминава към действие: херцог Гийом започва да се бори срещу произвола, срещу „своеволието“, което вече се шири след смъртта на неговия баща Робер Великолепни (1035 г.). Той брани църквите и слабите, забранява убийствата и грабежите, проявява се като справедлив и умерен съдник. Първата му работа е да прогони лошите съветници, да даде смел отпор на външните врагове и да „изисква строго от своите да изпълняват полагащия им се дълг“.
В случая е налице встъпването на един сеньор, предявяващ претенции за всичко, което предполага неговото достойнство. Ала той действа също така и като следкаролингски феодал, който притежава качествата на крал. Готов е да се пребори с „обичайната свобода“ на неколцина знатни, източник на „своеволие“, което един Тацит би приел по-скоро като залог за „доблест“. Действително с това встъпване удря часът на борбите от неговата младост най-напред срещу един братовчед, след това срещу чичо-размирник заедно с техните замъци, а по-късно срещу могъщите му съседи и съобщници — крал Анри и граф Жофроа.
Най-сетне в „досието“ на Гийом Завоевателя, с което разполагаме, се съдържа описание и на друго едно посвещаване в рицарство. То смущава немалко историците, които, общо взето, предпочитат да говорят за него като за „мнимото посвещаване“ на Харолд Годуинсън, английския канцлер на херцога, който лично извършва ритуала през 1064 г., изобразен върху прочутия гоблен от Байо (вж. илюстрацията от стр. I). То донякъде смущава и мен. Едва ли бихме могли обаче да му отречем названието „посвещаване“ само защото то не предполага присъждането на сеньорско достойнство.
Също както Историята на Гийом дьо Поатие, както Поемата за битката при Хейстингс на Ги д'Амиен, гобленът от Байо е разказ, който се стреми да оправдае завоюването на Англия през 1066 г., а то, откровено казано, действително се нуждае от оправдание. Всички тези синоптични източници представят поражението и смъртта на Харолд при Хейстингс като Божие наказание за нарушената от него клетва през 1064 г. По време на своето пътуване до Нормандия той наистина се намира под закрилата (дори е освободен от плен) от херцог Гийом, който му оказва прием в своя двор (1064 г.). Там той полага „клетва за вярност според свещения християнски обред“, тоест с полагане на ръка върху мощи, обещавайки при това да отстъпи на Гийом английското кралство след смъртта на Едуард Изповедника (починал по-късно на 3 януари 1066 г.). Гобленът представя тази клетва на видно място сред изображенията от 1064 г. в пряка връзка с тези от 1066 г., като по този начин тя играе решаваща роля при Божия съд в полза на Гийом. Все пак върху него не е показано полагането на ръце и поверяването на феод, за които Гийом дьо Поатие изрично споменава. В замяна на това върху двадесет и първа сцена херцог Гийом „връчва оръжията на Харолд“. И двамата са изобразени с ризници с метални плочки, подсилени от нагръдник, а Харолд пъха меча не в ножница, а в процеп на ризницата. Гийом пък е протегнал ръка към врата на Харолд и го докосва или дори удря както при ритуала на посвещаването в рицарство.
Това може би не означава, че Гийом Завоевателя е „посветил“ Харолд Годуинсън. Гобленът от Байо единствен подсказва същински ритуал, тъй като Гийом дьо Поатие казва само, че херцогът е дарил англичанина и неговата свита с рицарски оръжия и отбрани коне, от които те се нуждаят за войната в Бретан.
Интересно в случая е по-скоро да се разбере дали гобленът не разкрасява историята, като нарочно представя посвещаване в рицарство и свързаната с него клетва за вярност, поставяйки по този начин Харолд в зависимост, сходна с тази на нормандските васали, които могат да получат наказание в случай на бунт. Поне аз съм убеден в това. Подобен факт трудно може да бъде приет, понеже посвещаването обикновено се възприема като знак за встъпване в пълнолетие. Той действително изпълнява подобна роля, а занапред ще изпълнява изключително и само нея. Ала дали в случая не става въпрос за възраждане на древния обичай от Ранното средновековие за връчване на оръжия при редки и изключителни обстоятелства? Може би това е последният подобен пример и още едно доказателство за значението на личната връзка между посветителя и посветения дори при посвещаванията на класическото рицарство. В крайна сметка може би трябва да възприемем едно по-широко схващане за последните, особено през първия период (1060-1100 г.).
Всеки ритуал подлежи на различни тълкувания и в известен смисъл съществува единствено чрез тях. Нерядко посвещаването в рицарство представлява едновременно встъпване в пълнолетие и дар от страна на принца, с който се оказва доверие. Такъв е случаят, когато през 1073 г. Гийом връчва оръжията на младия Робер дьо Белем. Понякога обаче посвещаването не притежава този двояк смисъл и дори го избягва. Така, доколкото може да се вярва на Гийом дьо Поатие, през 1042 г. херцог Гийом сам се посвещава в знак само и единствено на встъпването в пълнолетие. По-късно същият този херцог посвещава Харолд, поне според гоблена, само за да остави върху него своя белег.
Историческите съчинения, учебниците, академичните трудове ни учат, че трябва да отличаваме клетвата за вярност от посвещаването, тъй като клетвата се отнася за васала, а посвещаването за рицаря. Това е напълно вярно: действително трябва да ги отличаваме. Необходимо ли е обаче да ги поставяме в две напълно чужди една на друга сфери? В никакъв случай. В епопеята от XII в. Раул дьо Камбре, където една от основните теми е връзката между главния герой и неговия васал Берние, последователно се говори и на практика се смесват (често заради ритъма или римата) дадената клетва и полученото посвещаване. Върху гоблена от Байо, в който се съдържа епичен заряд, поради една или друга причина се оказва предпочитание на посвещаването за сметка на клетвата. Нека не се боим от удоволствието, което изпитваме пред това първо и изключително красноречиво изображение на посвещаване в рицарство.
Очевидно посвещаването е практика, която през XI в. постепенно се оформя и преоформя, несъмнено се обогатява и се изпълва със смисъл, като първоначално, изглежда, се прилага по отношение на „главните рицари“, преди всичко крале и херцози в дворовете на местните владетели, и едва след това получава посевместно разпространение. Със сигурност посвещаването е признак на благородство и е чест за онзи, който го получава, в по-голяма степен, отколкото клетвата за вярност. Твърде скоро то се превръща в отличителен белег на рицаря във всички страни, които приемат рицаря като такъв, стига държанието и постъпките му да не говорят противното. В известен смисъл, въпреки наличието на нюанси и на градация вътре в „рицарството“ от краля до конния воин, принадлежащ към „средното дворянство“, всички рицари са част от една общност на честта, която по силата на контраста се отнася с двойно по-голямо презрение към крепостните. Дали обаче разпространението на посвещаването води до отслабване на натиска на кралете и принцовете върху техните васали? И дали в действителност не става въпрос до известна степен за компенсация чрез привидното и зрелищното по отношение на укрепването на сюзеренната власт над васалите и на стремежа от страна на принцовете да ограничат „свободата“ на сеньорите?
Всъщност посвещаването в рицарство на наследниците нерядко се явява елемент от една ясно изразена антифеодална стратегия на принцовете.
 

Управлението на принцовете
 
Възходът на управлението на принцовете често привлича вниманието на модерните историци, особено след методическата школа от 1875 г., която подлага на сурова критика прекомерно простата парадигма „кралят срещу феодалния строй“. Още през 1911 г. големият изследовател Ашил Люшер говори за прелом в историята на институциите, осъществен около 1100 г. Та нали по същото време големите сеньории започват да определят своите граници? А това ще рече, че те разширяват влиянието си върху дадената територия чрез събирането на такси, които могат да бъдат наречени данъци. Те упражняват строг надзор над феодалната собственост и дори над Църквата под предлог, че бранят и „пазят“ нейните имоти. Изграждат се линии за отбрана от истински укрепени замъци. Вътрешният мир става предмет на местно законодателство. Всичко това се осъществява нерядко с подкрепата на градските (общинските) елити и неизменно чрез специално назначени за това лица. „Борба на едрите барони срещу феодалния строй! Каква изненада…“
В това развитие на административните и управленските структури херцогска Нормандия често играе водеща (дори нетипична и изключителна) роля, поне според модерните историци. Те твърдят, че в нея се осъществява непосредствен преход от силната власт на викингския вожд към функционалния възход на една англо-нормандска държава с необичайни за онова време размери. При Гийом Завоевателя се установява цяла система от значителни правомощия на служители на неговата държава по време на отсъствията му от континента (и обратно), както и забрана на частните войни черно на бяло (по подобие на шахматните квадрати, символ на суверенния нормандски двор). Едва по-късно става ясно, че в крайна сметка главен архитект на нормандските институции е най-малкият син на Гийом — Хенри Боклер (херцог от 1106 до 1135 г.). На него Нормандия дължи своите съдилища, повечето замъци, първата ревизия на управлението на феодите, които са част от сеньории (като тази на епископа на Байо през 1133 г.). Ето защо напълно основателни са хвалебствията на Ордерик Виталис за реда, който цари при властта на херцога, както и критиката срещу действията на неговите съдии и бирници, които по думите му са по-страшни от рицарите грабители. Отношението на Ордерик е двойствено, което се отнася впрочем и за Тацит, и за Григорий от Тур, а може би и за всеки голям историк.
Известно е, че в това отношение Нормандия си има голяма съперница (и дори първоучителка). Това е съседна Фландрия, която е по-урбанизирана, особено по времето на граф Робер Фризки, извоювал през 1071 г. политическа победа в странната битка при Касел. Не могат да се отрекат също така приносът и примерът на Англия за нормандската „модернизация“, тъй като в случая става въпрос за най-силната монархия в Европа към хилядната година.
Впрочем в своите трудове Карл Фердинанд Вернер отрежда достойно място на неколцина френски владетели от XI в., поставили началото на държавна администрация, приемали последователно властта, и в чието обкръжение има книжовници, притежаващи известна юридическа култура (по римски образец), като Гийом дьо Поатие (в случая по-точен от Рихер от Реймс). Като оставим настрани съвсем неуместното описание на феодалната „промяна от хилядната година“, наблюденията върху графовете на Анже, Блоа, Поатие и Барселона биха разкрили действителната си значимост и на преден план би излязло постепенното укрепване през XI в. на властта на принцовете, а не независимостта на сеньорите, владетели на замъци. Или по-скоро щеше да стане ясно наличието на динамична опозиция между безспорните центробежни и автономистки тенденции на някои от най-значителните сеньори и реакцията на местните принцове, ползващи се нерядко с подкрепата на църквите и на градовете, освен когато между тях не са налице конфликти. Ето защо примерът с Гийом Завоевателя в Нормандия през периода 1035-1066 г. може да се приеме по-скоро като образцов, отколкото като специфичен.
Със сигурност може да се каже, че модерните историци приписват прекалено голямо могъщество на сеньорите, владетели на замъци. Нима печалната участ на Бушар дьо Л'Ил не разкрива с колко фактори трябва да се съобразяват те? За да запазят силна властта си, местните графове могат да разчитат на конфликтите между рицарите от замъците, на фамилните раздори за наследство, а също така, както се подчертава в прочутия Conventum от Поату, на строгата лоялност към по-едрите владетели — крале или принцове, които са основен фактор в отношенията между феодалите, макар не винаги да са в състояние да овладеят положението. Те разполагат с юридически и финансови лостове, а също и с възможности за лавиране. По този начин неколцина едри барони, васали на принцове, от ранга на нормандските сеньори Дьо Белем, на Дьо Люзинян в Поату, печелят от засилването на тяхната власт.
В границите на своите нормандски владения Гийом Завоевателя ловко и далновидно се възползва от всички тези фактори. Суровите и решителни изпитания, през които минава още в младостта си (1035-1042 г.), са го приучили към твърдост. Веднага щом е препасан за рицар, той се заема да разруши всички силно укрепени замъци или да постави в тях свои гарнизони. Умее освен това да проявява себеотрицание и пред очите на своите бойци да се подлага на опасности както по време на щурма срещу замъка Арк през 1052 или 1053 г. Според Гийом дьо Поатие тогава той проявява голяма лична храброст: съгледвачите го предупреждават, че преди да продължи напред, трябва да изчака пристигането на основните си сили. „Ако настъпите с толкова малък отряд, ще се подложите на голяма опасност.“ Херцогът обаче остава непоколебим, като „ги успокоява с думите, че бунтовниците няма да посмеят да предприемат нищо, след като видят, че той стои начело“. И се оказва прав в своята смелост и прозорливост.
Два значителни метежа бележат управлението на младия Гийом. Подбудител на първия от тях е братовчед му Ги дьо Брион (1047 г.), а на втория — чичо му Гийом д'Арк (1052-1053 г.). И двата започват като придворна интрига, „съзаклятие“ за спечелване на привърженици, а след това двамата последователно предявяват претенции за властта и се опитват да изместят Гийом от херцогството. През 1047 г. във Вал-ес-Дюн започва същинският бунт на Ги и неговите хора срещу херцога, но крал Анри застава на страната на Гийом. Твърде възможно е първоначално той да му е предложил своето посредничество, а не толкова подкрепа, но във всеки случай неговото присъствие се оказва решаващо, макар да не успява да попречи на въоръжения сблъсък, довел до разгрома на водената от Ги конница. След случилото се последният се укрива в Бриен, където е обсаден от херцога, и настъпилият в крепостта глад го принуждава да моли за прошка.
След това Гийом оказва помощ на своя сеньор, краля във войните срещу анжуйския граф, като обсажда заедно с него замъка Мулиерн (1048 г.), а след това настъпва към Домфрон (1052 г.), докато самият крал влиза в Турен.
Ала тъкмо в този момент бунт срещу своя племенник започва Гийом д'Арк „въпреки клетвата за вярност и клетвата на васал, които е положил пред него“. Тогава херцогът с упрек му припомня как без негово позволение е напуснал с войската си полесражението при Домфрон и превзема замъка Арк, като оставя в него свой гарнизон. Подкупени от Гийом д'Арк обаче, хората му го предават и херцогът е принуден да започне обсада, подобна на тази при Брион. Откъснати от света, обсадените са принудени да се предадат (1052 или 1053 г.). Необичайна в случая е помощта, която им оказва самият крал Анри, обърнал се междувременно против херцог Гийом. Впоследствие, през 1054 и 1058 г. кралят влиза в съюз с анжуйския граф и започва война срещу него, която, както ще видим, завършва с неуспех.
За тези събития разполагаме с откъслечни сведения. Най-пространното свидетелство е това на Гийом дьо Поатие, който проявява силно пристрастие в полза на херцога и стига дотам, че изопачава случилото се и едва не представя черното за бяло. В момента, когато някой господар на замък се разбунтува, същият този замък се превръща в огнище на грабежи, на потисничество срещу църквите, земеделците и търговците, на които херцогът дава пълната си закрила. Размирните, неблагодарни и вероломни васали-предатели се отдават на опустошение и плячкосване, докато херцогът от своя страна носи мир.
Освен това, според Гийом дьо Поатие, херцог Гийом блести със своето милосърдие. Той притежава „добродетелна умереност“, след като подарява живота на двамата свои роднини. Дори се оставя да бъде трогнат от Ги дьо Бриен: „Умилен от роднинските връзки, от горещите молби и от злочестината на победения“, той се задоволява само да му отнеме замъка и му позволява да остане в неговия двор. И само здравият разум е този, която го кара впоследствие да го изпрати в Бургундия. Ако отворим обаче Църковната история на Ордерик Виталис, ще прочетем, че Ги е бил „прогонен като обществен враг“. Същото разногласие е налице и по отношение на Гийом д'Арк. Макар неговият племенник, херцогът, официално да му е позволил да остане в страната, по всяка вероятност той го е принудил да „избере“ изгнанието. И ако, от една страна, му е спестил унижението да бъде лишен от имотите си, от друга, го подлага на публично опозоряване чрез harmiscara редом с останалите, изтощени от глад защитници на Арк.
Гийом дьо Поатие с особено наслаждение описва жалкото положение на френските рицари, изпратени като подкрепление от Анри I: „Довчера бяха толкова горделиви и прославени, а сега са свели глави колкото от срам, толкова и от немощ.“ И още: „Повечето от тях едва мъкнеха върху измършавелите си, превити рамене седлото на своя кон, а някои едва се държаха на крака и непрекъснато залитаха…“ Ето едно поразително описание на унизителната harmiscara, което напомня свидетелствата от 830 г. Тази „жалка гледка“ е реплика на „приятното страховито зрелище“ при посвещаването на херцога. Тя е освен това и следствие от това посвещаване, пробудило енергията на принца. В същото време описанието съдържа известна амбивалентност, доколкото на подобно опозоряване може да бъде подложен само рицар, който по този начин си спестява други наказания и при това той не е белязан с унижение веднъж завинаги. Стига да се нахрани добре и да набере сили, след това може да се отправи към нови сражения, където с подвизите си да върне доброто си име! Понесената един ден harmiscara не го лишава от никакви бъдещи възможности…
Ала въпреки похвалните усилия на Гийом дьо Поатие да сближи Гийом Нормандски с образа на добрия Жерар д'Орийак, който проявява милост към враговете и забранява на своите войници да грабят, ние сме наясно, че херцогът си остава изключително суров владетел, един от онези, които упражняват властта с твърда ръка. Той е много по-страховит за нормандските сеньори, отколкото Гийом Велики към аквитанските по времето на Адемар от Шабан, и донякъде напомня по-скоро Фулк Нера или Жофроа Мартел, който, както ще видим, се отнася с уважение към него. Със същата енергия херцог Гийом успява да ореже наследствените владения на феодалите чрез свои платени хора, които подкупва с приходите от иззетите феодални имения. Със същата енергия той пречи на тези феодали да се обединят срещу него.
Ако завоюването на Англия му дава възможност да прояви щедрост към рицарите от своята войска, васали или платени воини, смутовете от последвалите години го принуждават да прибягва до сурови мерки. Както преди, така и след 1066 г. мнозина сеньори и духовници изпадат в немилост. С други думи, неговата снизходителност си има строго определени граници и като цяло рицарството му намира израз по-скоро в храбростта, отколкото в милосърдието.
За разлика от него най-големият му син Робер Куртьоз проявява съпричастност и след 1087 г. връща наследствените имения и освобождава пленените благородници. Ордерик Виталис говори за тези негови действия, но не ги одобрява, като след това описва слабото му управление пред лицето на претенциите на феодалите и прахосването на богатствата в пиршества, от които се обогатяват разни жонгльори и леки жени. Ето защо след това той съвсем логично приветства и оправдава идването на власт на нов силен принц.
Обединението на англо-нормандските владения след 1106 г. действително укрепва властта на последния син на Гийом Завоевателя Хенри, наречен „Боклер“. Нему принадлежи заслугата за спокойствието, на което се радват църквите, осигурено чрез „рицарска служба“, достойна за кралете и графовете от каролингската традиция, илюстрирана от начина, по който Ордерик Виталис описва неговото посвещаване, извършено от архиепископ Ланфран. Неговото управление също не е белязано от особена нежност и той не може да се смята за рицар в най-общоприетия смисъл на думата. Именно Хенри Боклер нарушава едно основно правило, като залавя в собствения си двор и затваря до живот същия този Робер дьо Белем, когото Гийом Завоевателя е посветил в рицарство през 1073 г. Вярно е, че Робер е заклеймен като сеньор-тиранин, но дали той заслужава подобно наказание повече от мнозина други? И дали неговото деяние е по-осъдително или самото наказание, наложено му от Хенри?
В същото време церемонията по посвещаването обогатява политическата комуникация на Хенри Боклер. Всичко това съдържа елемент на показност, тъй като той щедро „произвежда“ рицари, но става въпрос все за младежи, чиито наследствени имения (и приходите от тях) са в ръцете му и той се стреми да ги задържи колкото се може по-дълго. Това е един изискан начин да им даде свобода, нещо, което, така или иначе, се налага да направи, но при това положение те му остават задължени и той може да накаже по-сурово „своите“ посветени рицари, ако впоследствие те се разбунтуват.
Впрочем Хенри Боклер не винаги се отнася добре със своите рицари. Ордерик Виталис описва конкретна проява на жестокост по отношение на Люк дьо Ла Бар, един от пленените рицари по време на размириците от 1124 г. В случая принцът отправя предизвикателство към мнението на рицарите, пред което впрочем понякога му се налага да прави отстъпки. Връзката между засилването на властта на принцовете и възхода на класическото рицарство е едновременно силна и амбивалентна.
 

Насладата от подвига
 
Дали обаче рицарството се свежда единствено до посвещаването? И дали към 1100 г. то е неговият най-важен отличителен белег в Северна Франция и по-конкретно в двора на нормандските херцози? Както ще видим по-нататък по повод един злочест автор на подигравателни песнички, същностен елемент на рицарството е славата от подвизите, но редом с нея и игровият елемент и склонността към шеги, като играта няма действителен прецедент.
Нека се върнем към Гийом Завоевателя, поне що се отнася до подвизите. В своите хвалебствия Гийом дьо Поатие съвсем логично често говори за тях. Ласкателства ли са това по отношение на херцога? Без съмнение. Ала дали са напълно лишени от основания? Не ми се вярва, тъй като, от друга страна, Гийом дьо Поатие не се опитва да представи херцога като образован, какъвто той действително не е.
Историята, която Гийом дьо Поатие пише около 1075 г., представлява изключително ценен документ, важна отправна точка при изучаването на първите прояви на класическото рицарство, тъй като понятието „чест“, което заема видно място в книгата на Рихер от Реймс, посветена на X в., тук изведнъж се разпростира върху феодализма като цяло, като същевременно се появяват описания на организирани прояви на геройство, наличие на емблеми и се подчертава важното място, което заема известността. Материалните съображения и пазарлъците между феодалите се представят като въпрос на чест и по този начин придобиват нов облик. Херцогът, също както и френският крал, отмъщава за накърнена чест. По този начин той печели слава. Когато анжуйският граф се огъва, „пред херцога на Нормандия се открила добра възможност да настъпи и да опустоши имотите на врага“ (тоест имотите на неговите селяни), като „по този начин покрие името на своя противник с вечен позор“. (С други думи, ако оставим настрана приповдигнатия тон и обърнем внимание на последиците, това ще рече да засегне самолюбието на графа и да му даде повод да си отмъсти на гърба на нормандските селяни.)
Въпреки това Жофроа Мартел си остава прочут воин. Трябва непременно да подчертаем този факт, тъй като веднага след това нормандската дързост се уталожва: херцог Гийом предпочита да избере въздържаността, всъщност предпазливостта, но по думите на неговия хвалител, „за да покаже, че да бъдеш могъщ, означава да не прибегнеш до отмъщение, дори когато можеш да го наложиш“. Подобна забележка е не само вярна, но и напълно уместна.
В по-редки случаи (и това е нещо ново!) някои хронисти подчертават насладата, която изпитва принцът при определени обстоятелства от изпълнението на своя „воински дълг“. Не случайно се казва, че обсадата на Арк от 1053 или 1054 г. е била лека за херцога, който подлага на глад защитниците на замъка, защото четири години преди това, докато настъпва към Домфрон, Гийом Завоевателя ходи на лов, за да се възползва от изобилието на дивеч в тази област, а също за да покаже, че се чувства в нея като у дома си. „Областта е обрасла с гори и е богата на едър дивеч [наричаме я нормандската Швейцария]. Той често се развличал, като пускал ловни соколи, а още по-често от полета на ястребите.“ Така че военният поход бива представен едва ли не като ловен излет.
Именно по време на войните между принцовете се свикват най-многобройни войски и съществува най-добра възможност за срещи между доблестни люде и в двете значения — двубои и приятелско общуване. Налице е очевиден стремеж всеки да се отличи. По време на обсадата на Арк във войската на Гийом мнозина „се надяват да се отличат чрез подвиг“. Те устройват засади, нападат французите, дошли да помогнат с припаси на бунтовниците от Арк, убиват един граф (Ангеран дьо Понтийо), залавят в плен знатен рицар и принуждават крал Анри I „да бяга позорно“. Какво предизвиква у тях такава жажда за подвизи и за чест? Може би познаването на епическите поеми, историите за Изамбар и за Роланд, за които Гийом дьо Поатие намеква мимоходом. Ала също така надеждата за печалба, за която той изрично споменава, когато неговият герой, херцогът, две години преди това предприема нападение при Домфрон. „Той се отделил заедно с петдесет рицари, които желаели да увеличат възнаграждението си.“ Намерението им обаче е разкрито от противника „заради предателството на един от знатните нормандци“ (Гийом д'Арк?). Ето че младият херцог сам бива изненадан и изправен пред опасността да попадне в плен: „Триста рицари и седемстотин пехотинци ненадейно го нападнали в гръб. Той обаче смело се обърнал срещу тях и съборил от седлото първия, който проявил дързостта да го нападне.“ Останалите не посмели да приближат въпреки численото си превъзходство. Бойният плам ги напуснал, защото по всяка вероятност са се изплашили, че могат да убият толкова знатен владетел (също както преди това бунтовниците). Те се оттеглят към стените на Домфрон и почти всички остават там с изключение на един, „когото херцогът сам взел в плен“.
Един от най-пламенните бойци е самият херцог Гийом с блясъка на своите двадесет години. Той си извоюва слава при обсадата на Мулиерн през 1049 г. Крал Анри, който стои начело на войската, се вслушва охотно в съветите му, но го смята за прекалено войнствен. Та нима той не влиза в бой, дори когато с него са само десетина души? Самият крал в младостта си е притежавал същия плам, проявил се в борбата срещу баща му Робер Благочестиви и майка му Констанс д'Арл, а от друга страна, си спечелва име на енергичен рицар. По това време обаче вече не е на двадесет години, наближава четиридесетте и у него опитът взема надмощие над пламенните пориви. Ето защо той препоръчва на херцога да бъде по-предпазлив и го укорява, че прекалено охотно се излага на смъртна опасност, след като, както сам казва, е най-сигурният негов съюзник. Любезни и донякъде напълно справедливи слова, но все пак трябва да се има предвид, че най-големият възможен риск в случая е попадането в плен, а ако това се случи, сред голяма част от нормандските рицари, изгубили от поглед своя херцог, ще настъпи объркване. Ето че в един момент, без да ги предупреди, той потегля на „лов за приключения“ (според дръзкия начин, по който Реймонд Форвил превежда propalatur). Срещу му излизат петнадесет противникови рицари, „гордо изправени на седлата и в пълно въоръжение“. Държанието им очевидно е предизвикателно, но херцогът „тозчас препуснал напред, насочил копието си към най-смелия от тях с намерение да го прониже“. В резултат от сблъсъка „той му строшил хълбока и го свалил на земята“. След това се втурва да преследва останалите, изпреварва своите хора и накрая се завръща със седмина пленници. Бойният му плам може да се сравни с този на един Ерек, на Ланселот или на Персевал и читателят за момент остава с впечатлението, че държи в ръка роман на Кретиен дьо Троа.
Крал Анри напълно основателно мъмри херцога за стореното и го упреква, че „прекомерно излага на показ своята сила“ и че има опасност някой ден на свой ред да падне със счупен хълбок, подобно на рицаря, когото е свалил от коня. Един добър васал трябва да се пази, за да може да служи на своя сеньор, а не да умре за своя собствена слава. У Гийом дьо Поатие думите на краля са доста хапливи и читателят се пита дали в действителност Анри I не се бои също така да не би Гийом да засенчи самия него. Това е началото на търканията между краля и неговия млад васал, който се държи като самовлюбен рицар, загрижен единствено за собствения си блясък. В това отношение Гийом дьо Поатие не го оневинява, а само го оправдава.
Вярно е, че службата на краля не заема изцяло мислите на бъдещия Гийом Завоевателя. Той гори също така от желание да отправи предизвикателство към своя противник в духа на славната героична традиция и в края на краищата успява, тъй като „Жофроа Мартел обичал да повтаря, че няма на света рицар, който да може да се сравни с графа на нормандците“. Няма никакво съмнение, че той действително мисли така, но го казва очевидно с политическа цел, защото по това време се стреми да откъсне Гийом от крал Анри.
Следващата бележка е още по-важна, макар да се вписва в безкрайните хвалебствия по адрес на героя. Също както херцога на Аквитания Гийом Велики, той получава дарове като свидетелство за своето могъщество. Ала докато даровете за аквитанеца са драгоценни предмети, златни накити и мечове, то нормандецът получава коне: „Славни владетели от Гаскония, от Оверн му изпращаха или му довеждаха коне, които се отличаваха от другите по своето благородство, тъй като бяха сподобени със собствени имена. Така постъпваха и испанските крале…“ Доколкото зная, това е първото свидетелство за наименуване на коне, благодарение на което те споделят благородството на своя ездач.
От това място насетне Историята на Гийом дьо Поатие се превръща в един от многото писмени паметници, прославящи и разкриващи раждането на класическото рицарство. Ето че тук много по-ясно, отколкото това прави Рихер в страниците, посветени на Конкрьой, и за разлика от лекомислените засади от близкото минало, се описва едно предизвикателство, достойно за крал. През 1053 или 1054 г. херцог Гийом обсажда Домфрон, когато на мястото пристига войска, водена от Жофроа Мартел. Гийом изпраща при него двама млади и смели барони със задача да разберат какви са неговите намерения. Дали целта не е да се избегне двубоят? Чрез херолд (clussicus) Жофроа Мартел им заявява, че има намерение на следващата сутрин „да разбуди стражата на техния сеньор“. Уточнява дори „какви ще бъдат по време на двубоя неговият кон, щит и доспехи“. Двамата младежи гордо отвръщат, че Гийом ще го изпревари, и „на свой ред описват коня, доспехите и оръжието на своя господар“. Дали в това описание присъства и неговият герб? Този откъс често се цитира в модерните изследвания върху произхода на европейската хералдика, която до голяма степен съвпада с класическото рицарство и, както ще видим, е неразривно свързана с него. Но ето че херцогът напада, а Жофроа Мартел бяга. Дали от страхливост или от предпазливост? Или пък има намерение да изненада крал Анри, който, ако е предупреден за предизвикателството на Гийом, би могъл да бъде изненадан с цялата си войска там, където никой не очаква появата на Жофроа?
При друг случай Жофроа Мартел получава послание от нормандския херцог, че започва строителството на замъка Амбриер в неговите собствени владения. „Каква смелост от страна на Гийом Завоевателя!“, възкликва Гийом дьо Поатие. От силата и хитростта на анжуйския граф треперят всички негови съседи, но не и той и „най-удивително от всичко било, че вместо да нападне врага с изненада, той го предупредил четиридесет дни преди това, посочвайки му мястото, деня и причината за своето нападение“.
В действителност много по-голяма дързост би било да се нападне без предупреждение, защото в края на краищата през тези четиридесет дни има време за преговори, а и това послание, тълкувано от Гийом дьо Поатие като проява на рицарство, изцяло се вписва в логиката на феодалната война. В конкретния случай действително започват пазарлъци, анжуецът не се явява на уреченото място, в края на краищата се стига до стълкновение, когато той решава да контраатакува, но войската му се разбягва.
Друг път, през 1054 г., Гийом изпраща херолд да съобщи на крал Анри I за извоюваната победа над войската, водена от неговия брат Юд и от Рено. Тази вест се оказва достатъчна, за да обърне краля в бягство.
По този начин се получава наслагване на черти, присъщи на „класическото рицарство“, върху съществуващата вече основа на феодалните войни. Оказва се, че не всички от тях са толкова нови, колкото изглежда на пръв поглед. Забележителен е и фактът, че всички тези описания принадлежат на перото на някогашен рицар като Гийом дьо Поатие. Ала дали жаждата за подвизи е налице в същата степен, колкото и ритуалът на посвещаването? А заедно с него и емблематиката и отношенията между рицарите, макар всичко това да не се вписва задължително в някаква автентична логика на обичаите от миналото. Стремежът към разкрасяване на войната, към намаляване на свързаните с нея рискове за благородниците и към изваждане на преден план на зрелището, изглежда, върви успоредно със самото развитие на войните между принцовете и допринася за оформянето на обособена социална среда на устремени към подвизи рицари, несъмнено от знатно потекло, но решени да се издигнат над равнището на своите предци, служейки последователно на различни господари и открито признавайки жаждата си за печалба.
Впрочем външният облик на изисканото и куртоазно рицарство прикрива още по-успешно постоянната и дори нарастваща суровост на други практики. Това става ясно, ако се вземе предвид отношението към Харолд Годуинсън през 1064 г. По специфичен начин гобленът от Байо описва неговата съдба, а в разказа на Гийом дьо Поатие се съдържат почти същите детайли. Той обаче ни предоставя едно допълнително сведение от изключителна важност, без при това да го изтъква на преден план. Става въпрос за факта, че херцог Гийом държи като заложници двама от близките на Харолд и последният полага пред него клетва за вярност срещу свободата на единия от тях. Другият остава заложник, тоест затворник до живот. Тази подробност прави доста относителна щедростта и любезността на нормандеца! При това двамата заложници не са изобразени върху гоблена, а Гийом дьо Поатие споменава съвсем мимоходом за тяхното съществуване.
Гобленът от Байо създава впечатлението за един изискан свят. Върху него виждаме нормандските рицари в разноцветни одежди да държат в ръце ловни соколи, да беседват в просторни зали с колонади, които напомнят все още каролингската архитектура. Този декор обаче си има обратна страна!
Впрочем пътешествието на Харолд започва с неприятно произшествие. Той е заловен и задържан в плен от Ги, граф на Понтийо. По този повод Гийом дьо Поатие признава, че „сред някои народи на Галия съществува отвратителен варварски обичай, напълно чужд на християнската справедливост“, а именно богати благородници да се вземат в плен, да се подлагат на различни унижения и изтезания и да се иска за тях голям откуп. Случилото се дава възможност на Гийом Нормандски да излезе на сцената и да изиграе ролята на положителен герой: с помощта на „молби и заплахи“ той изтръгва Харолд от ноктите на граф Дьо Понтийо, който все пак успява да съхрани достойнството си. „Ги се държал достойно.“ Принуден под нормандски натиск да се отнася по рицарски към Харолд, той вероятно следва предварително уговорен сценарий и лично завежда при херцога своя английски пленник, „без да отстъпи нито пред примамливата печалба, нито на силата“. Все пак той приема като феод едно имение и много пари, но след „заплахи“. Цялата рицарска вежливост в случая напомня разиграване на комедия, в която главните герои, както биха се изразили нашите социолози, се подкрепят чрез взаимодействие, за да бъдат изобразени подобаващо в залата на херцогския дворец.
Херцогът излиза да посрещне Харолд и го приема с почести. Той изслушва клетвата му за вярност (и може би го посвещава в рицарство, поне според изображението върху гоблена). „След това, понеже го знаел като храбър и жаден за нова слава мъж, го дарил с оръжие и отбрани коне, каквито имали неговите бойни другари, и го взел със себе си на война в Бретан.“ Там обаче няма схватки и липсват подвизите, пожънати навремето при Мулиерн. За Харолд и Гийом младостта вече е отминала, единият е на тридесет и шест, а другият на четиридесет години. А и дали е възможно да се организират двубои по правилата с хора като бретонците? Ала като посвещава в рицарство Харолд и като го взема със себе си на боен поход, херцогът се стреми „да го привърже по-здраво към себе си и се отплаща за неговата вярност с почести“. След това двамата организират обсада, но до сражение така и не се стига, понеже противникът отбягва сражението, а един от бретонските съюзници на Гийом на име Рюал го убеждава да прекрати похода и грабежите. Ето защо Гийом дьо Поатие се задоволява с описанието на една предварително заявена победа, заместена впоследствие от благоразумно оттегляне на войската.
Войнствената енергия на Гийом обаче изобщо не е изчерпана и бляскаво доказателство за това са събитията от 1066 г.
 

Покоряването на Англия
 
Гийом Завоевателя ни най-малко не се нуждае от пресилени хвалебствия за рицарската си разходка до Бретан (1064 г.), защото на 14 октомври 1066 г. при Хейстингс, след тежка битка той извоюва действителна победа над Харолд и цялата английска войска. Това кръвопролитно сражение е обосновано и описано в три пространни творби: в поема от Ги д'Амиен, капелан на кралица Матилда, от Гийом дьо Поатие и върху гоблена от Байо. С присъщата им склонност към честна игра, съвременните английски историци признават (с известни нюанси, разбира се), че именно нормандският херцог е въвел в Англия „рицарството“ по френски образец, което те приемат преди всичко като проява на милост към врага. Действително това е една от същностните черти на франкската и на феодалната война и има нещо твърде знаменателно в гледището на Джон Гилингам по този въпрос, но бихме могли да се запитаме дали Гийом Завоевателя запазва тази своя доброжелателна позиция докрай. Като доказателство за въвеждането на „рицарството“ английските историци се позовават преди всичко на Гийом дьо Поатие, за когото вече знаем до каква степен умее да представя в невярна светлина своя герой.
Нима като истински християнски сеньор, който се грижи за слабите, през 1064 г. Гийом не кара своя бретонски съюзник Рюал да състави опис на всички нанесени от неговата войска щети? „Той обещал пълно възмездяване в злато на всички вреди. А от този момент нататък постановил забрана неговата войска и конете да посягат на добитото в земите на Рюал.“1 Същата мярка е предприета и през 1066 г. по отношение на войската преди Хейстингс: „той забранил всякакви грабежи“ в Нормандия преди отпътуването на флотата и „хранил на свои разноски“ свиканите от него петдесет хиляди души.2 По-късно, след победата, той възпира всякакви прояви на произвол. И наистина „не подобава да бъдат потискани без мяра победените, равни на победителите по християнска вяра“.3 Впрочем това би била твърде лоша политика, която би довела до бунтове. Ето защо Гийом Завоевателя „поддържал дисциплина чрез правила, валидни за воините от средното дворянство и от народа“4, с други думи, за дребните рицари (равни на притежаващите дванадесет манса през каролингския период) и за съставената от простолюдие пехота. Безчинствата след победата при Хейстингс, като например опожаряването на Дувър, са извършени от „оръженосци“ (armigeri).5 Има нещо римско в усилията, които Гийом полага за поддържане на дисциплина, и по това той напомня Сципион и други пълководци.6 Той пощадява доброволно предалите се градове и проявява милост към всички, особено към простолюдието.7 И когато Гийом дьо Поатие ни уверява, че той се отнася добре със заложниците и им отдава почести не като на пленници, за момент бихме могли да помислим, че става въпрос за интегриране на победените, подобно на онова, което осъществява Карл Велики в Италия.8
Тази апология на справедливата война, спечелена с Божията помощ, е отмъщение за престъпената клетва от Харолд, но в същото време за извършеното от него братоубийство. Освен това, в стремежа си да укрепи позициите на Църквата в Англия, папа Александър II е връчил на Гийом хоругвата на свети Петър, за което споменава Гийом дьо Поатие и която е изобразена върху гоблена, без при това да й се придава съществено значение. Този принц, противник на ересите, би могъл да получи послание, подобно на изпратеното от свети Авит Виенски до Хлодвиг, което гласи: „Вашата вяра [вашето право] е наша победа.“
В крайна сметка Гийом Завоевателя прилича по-скоро на суровия крал Хлодвиг, отколкото на любезния граф Жеро д'Орийак. А това би могло с пълно право да предизвика угризения у някои прекалено взискателни представители на Църквата!
Преди да стане епископ на Амиен, капеланът на кралица Матилда защищава и възхвалява Гийом. Все пак в началото на своята поема той не пропуска да спомене, че още със слизането си на брега херцогът започва да граби и да опожарява Англия. При това добавя, че той прави това с пълно основание, тъй като нейният народ отказвал да му даде кралската власт — с тази подробност, че Харолд е избран от съставения единствено от аристократи witenagemot! Поемата се стреми да представи англичаните по-скоро като варварски, отколкото като християнски народ. Тя им приписва някои черти, които са колкото пресилени, толкова и несправедливи. Те биват представени като „необуздани“ при положение, че към хилядната година Англия има най-развитото законодателство. Техни водачи са „женствени младежи, яхнали тлъсти коне“. Впрочем те не могат дори да се нарекат конници, тъй като „този народ презира участието във война на кавалерията“. Това обаче не им пречи да се сражават храбро, понеже смятат за въпрос на чест да не бъдат побеждавани в бой и преди всичко да умрат с оръжие в ръка. Пред нас сякаш изникват героите от Германия на Тацит, още повече, че Гийом дьо Поатие им приписва свирепостта на древните сакси. В действителност техен епичен образец е Биртнот от Битката при Мелдън, поема на староанглийски, написана в началото на XI в. Англосаксонските хроники често описват смъртта на благородния воин, който не разполага нито с коне, за да избяга, нито със замъци, които да послужат като място за задържане на заложници, както това става във Франция.
Двете войски, които на 14 октомври 1066 г. се изправят една срещу друга, доста се различават помежду си. Те имат различен подход при водене на боя и не спазват общи правила за щадене на противника. Причина за тяхната свирепост обаче е залогът, който, трябва да признаем, в този момент е значителен. Как двама претенденти за едно и също кралство биха могли да постигнат онзи компромис, който би бил възможен, ако се отнасяше за някой замък или феод и ако военните действия се свеждат преди всичко до ограбване на селяните, обитаващи владенията на противника? Освен това войските са далеч по-добре въоръжени и сплотени от онези, които на 15 юни 923 г. при Соасон влизат в битка със съмнителен изход.
Различията от техническо и стратегическо естество карат всяка от двете страни да вярва в своите сили и шанс.
Кралската армия на Харолд е съобразителна и храбра, особено неговите housecarls, съратници, готови да умрат с него и за него. Същевременно в редиците й се чувства умора от неотдавнашната битка срещу норвежкия крал, последвана от завръщане с усилен марш. На нея не й достига конница, но пък е заела здрава позиция при Сенлак.
Войската на Гийом пък е съставена от нормандска конница и пехота, събрана с помощта на едрите васали, които, впрочем не без усилия, са били убедени да потеглят с него. Тук са и бретонските пехотинци, както и множество бойци, пристигнали от всички съседни области, с които нормандците след 911 г. са имали толкова срещи както от военно, така и политическо естество: Фландрия, кралска Франция, Мен, Бретан и дори Поату. Именно в разнородните редици на тази аристокрация се шири славата на Гийом, спечелена при обсадата на Мулиерн (1048 г.), и тя е тази, която установява традицията на военните игри, присъщи на класическото рицарство. Ала дали смятат те, че войната отвъд Ла Манша ще бъде подобно развлечение? В такъв мащаб и при наличието на толкова многобройни войски, мнозинството от които съставлява пехотата, едва ли може да се разчита бойците да се щадят взаимно, както това става при сблъсък между отряди от по десетина отбрани рицари, с обичайните лъжливи нападения, предизвикателства и надпревари… Те разчитат поне на някакво възнаграждение, което признава дори Гийом дьо Поатие: „Някои бяха привлечени от широко известната му щедрост, и до един уверени в правотата на неговата кауза.“ Бихме казали, че за тях това дело е поне защитимо и че не ги заплашва анатема за човекоубийство, тъй като с тях е хоругвата на свети Петър. Върху гоблена редом с изображенията стоят надписите „англичани“ и „французи“, което е белег за значителните подкрепления, дошли „извън“ Нормандия. Французите са привикнали да проявяват по свой начин „рицарски маниери“ в сблъсъците помежду си, без при това да са забравили съвсем суровия характер на войната. Ето че при Хейстингс те са изправени пред решителна битка, в която няма да има милост. Как ли ще се държат?
Гийом дьо Поатие полага сетно усилие да припише човеколюбие на своя херцог-крал, като твърди, че непосредствено преди битката той е изпратил при Харолд парламентьори с предложение двамата да се явят на съд пред англичани и нормандци. Ако ли не, решението според него е двубой между двамата, което разкрива стремежа му да намери оправдание за последвалото кръвопролитие. Следователно изобщо не става въпрос за проява на рицарска храброст, а за двубой до смърт. Предложението е белязано от героичен патос, в който личи едва ли не жертвоготовност. „Не мисля, че е справедливо нито моите хора, нито неговите да погинат в битка заради спор, в който нямат никакво участие.“ Харолд обаче отхвърля предложението, като се позовава на волята Божия, тоест не на дуела, а на битката при Хейстингс.
Като съпоставя разказите и черпи от тях сведения, преценявайки важните елементи, Джон Франс успява да възстанови картината на сражението. Една от най-интересните подробности той открива у Рихер от Реймс,1 където има описание на въображаема битка от края на IX в. при Монпансие между франко-аквитанци и нормани-езичници, на която сражението при Кокрьой според автора е като генерална репетиция (без финалния обрат). Това е една продължителна и кръвопролитна битка на изтощение, като в началото планът на Гийом претърпява провал. Тъй като „вярва в превъзходството на конницата по-малко, отколкото някои днешни историци“,2 Гийом отрежда водеща (и по-опасна) позиция на пехотата. Според неговия план напред трябва да излезе леката пехота, която да стреля с лъкове и дори с арбалети, след нея тежките пехотинци да направят пробиви в бойния ред на противника, от които да се възползва конницата, разположена в третия ред. Ала въпреки умората, която тегне върху неговата войска,3 и като компенсация за малобройната конница, Харолд Годуинсън започва незабавно битката и по този начин попречва на намеренията на херцога. Френската пехота не успява да осъществи планираните пробиви в английската линия и дори притеклата се на помощ конница изпада в затруднено положение. Харолд осуетява нормандския план, ала самият той не разполага с достатъчно конница, за да развие постигнатия в отбрана успех. Първоначалният сблъсък се проточва в битка на изтощение, в „поредица пристъпи с участието на всички налични сили без разлика“. Макар да не се намира на предната линия, самият Гийом влиза в сражението на мястото на пробива, като насърчава с личен пример своите бойци. В един момент те го смятат за мъртъв, но той успява да овладее положението, като сваля шлема си, за да бъде разпознат, и дава да се разбере, че всяко отстъпление към морето би било гибелно. Конят му е убит и той яхва друг, като отмъщава за предишния (отмъщението за кон е нещо ново!). Очевидно тежката пехота изиграва роля, която нашите извори донякъде подценяват. В крайна сметка тя отваря проход за благородната конница и на английската гвардия не й остава нищо друго, освен да умре на унилия морски бряг, без да се предаде, заедно със своя крал. Впрочем никой и не им предлага да се предадат и в настъпилото по залез объркване нормандците започват преследване за доунищожаване на противника, като в един момент положението става опасно за самите тях.4 Проявената от тях свирепост е, общо взето, неприсъща на римляните и е напълно достойна за Наполеон, а жестокостта им остава ненадмината чак до 1914 г. Гийом Завоевателя може само да събере сили и да направи оглед на бойното поле с очите на християнин от XI в: „Той си даде сметка за извършеното клане и бе обзет от жалост, макар жертвите да бяха нечестивци“, защото в действителност това е „цветът на английската благородна младеж“, същите онези thegns, които нормандците наричат на своя език milites (васали, рицари), макар да не се сражават на кон.5 Гийом дьо Поатие се опитва да оправдае Гийом Завоевателя за това клане, но в Поемата на Ги д'Амиен то напълно се вписва в епичната картина на сражението. Думите, които си разменят двамата противници, звучат като строфи от героичния епос. В тях се припомнят подвизите на предците, отправят се призиви да бъде последван примерът им и има дори оскърбления към врага. Според поемата сутринта преди сражението действително се е състоял двубой между благородния жонгльор Тайфер6 и един англичанин, когото той успява да прониже.7
След това амиенският епископ се спира на перипетиите на битката такава, каквато тя е преживяна или разказана от херцога и от неговите най-знатни бойни другари. След като убиват и втория му кон, херцогът изпада в ярост, изгубва всякакво хладнокръвие, устремява се към оногова, който го е извършил, „вдига меча в десницата си, промушва своя противник, изтръгва вътрешностите му и ги хвърля на земята“. Дали това е начинът за въвеждане на рицарството в Англия? Още повече, че накрая той и още трима благородници дружно се нахвърлят върху Харолд и в съотношение четирима срещу един почти ритуално го разсичат на парчета.
Като цяло описанието от социална гледна точка е конформистко, но далеч по-кръвожадно от Поемата на Ермолд Черни и съответства на действително проявената при Хейстингс жестокост. Гийом дьо Поатие и Ги д'Амиен поставят различни ударения в своите разкази, без при това да влизат в значителни противоречия помежду си. Те гледат по различен начин преди всичко на ролята, която играе един от другарите на Гийом, граф Йосташ дьо Булон. В действителност Йосташ е донякъде негов съперник и доверието между тях не е пълно: той е дал за заложник при Гийом един от синовете си, без съмнение бъдещия Годфроа дьо Буйон… Според Гийом дьо Поатие Йосташ дьо Булон извършва едва ли не предателство, когато привечер, по време на една противникова контраатака съветва херцога да се спасява с бягство. Тази подробност предвещава неговия бунт срещу Гийом година по-късно (1067 г.). Ги д'Амиен, напротив, приписва на Йосташ положителна роля, тъй като той дава своя кон на сваления от седлото херцог. При Хейстингс той се проявява като съратник, чиято вярност не подлежи на съмнение. Като такъв е представен той и върху гоблена от Байо, където сочи с пръст Гийом на останалите бойци в момент, когато всички смятат херцога за мъртъв (вж. илюстрацията от стр. II).
Общото между трите разказа (историята, поемата и гобленът) е в пренебрежителното отношение към пехотата и към бойците от „средното“ (тоест дребното) дворянство, което се компрометира чрез извършените от него зверства, обичайни за описанията в писмените извори… Когато става въпрос за подвизи, „оръженосците“, както видяхме, отсъстват напълно, за да бъдат след това заклеймени като виновници за безчинствата.
Нито един от трите разказа обаче не се опитва да прикрие факта, че битката при Хейстингс е същинска касапница. Нима самият опит на Гийом дьо Поатие да оневини херцога не потвърждава това? Ги д'Амиен отбелязва, че в края на сражението нормандците изсичали с брадви гората от англичани. В долното поле на гоблена се валят трупове, глави, гърчат се пронизани тела.
Ето защо призоваващата към мир между християните Григорианска църква изпитва истинско отвращение. Тя едва ли не съжалява, че е дала хоругвата на свети Петър. Нормандските епископи изискват покаяние, подобно на наложеното след битката при Соасон (923 г.), което е потвърдено през 1070 г. от папския легат Ерменфрид Сионски. Последният прави все пак разлика между наемните бойци, дошли в името на печалбата, които трябва да изтърпят пълно покаяние за извършените човекоубийства, и останалите, пристигнали в името на „общото дело“, тоест нормандските васали на Гийом, изпълнили дълга си, за които наказанието е смекчено.
Що се отнася до кралската власт, която Гийом налага в Англия, тя ни най-малко не напомня начина, по който хипотетично би управлявал един Жеро д'Орийак. След като е избил при Хейстингс толкова много английски благородници, той не може да мечтае за постигане на единство чрез мир между храбреци по франкски образец. Вярно е, че онези от знатните earls, които не са взели участие в битката, първоначално сякаш се съюзяват с него. Отношенията обаче скоро се влошават и в крайна сметка те един след друг са избити, било от собствените си хора, влезли в съглашение с нашественика, било по заповед на Гийом по обвинение в „скрит бунт“. Впрочем на няколко пъти се бунтуват дори нормандските и френските съюзници. В отговор крал Гийом ги осъжда на лишаване от владения, на изгнание и на доживотна тъмница. Така в Англия след 1066 г. действително се въвеждат (отчасти) рицарски отношения, но такива са налице единствено между френските завоеватели. Поне това е заключението на изследователи като Джон Гилингам и Матю Стрикланд.
Нито към градовете, нито към страната като цяло Уилям Завоевателя не проявява онова милосърдие, което възпява Гийом дьо Поатие. Той разрушава Ексетър, който отказва да признае властта му. Прилага в грамадни мащаби непрякото отмъщение и опустошава областите северно от Хъмбър и цял Йоркшир. Неговите войски опожаряват къщите и посевите, избиват добитъка и по този начин обричат на гладна смърт хиляди християни. Ордерик Виталис, който по баща е французин, а по майка англичанин, отправя към него сурови упреци. В неговата книга намира отзвук мощният християнски протест на абат Жимон от манастира Сен Льофроа, близо до Кан. Подобно на мнозина други духовници, той отказва при тези условия да приеме длъжност и бенефиций отвъд Ла Манша. По-късно, вероятно в резултат на постигнат компромис между папа Григорий и крал Гийом, той става епископ на Аверса в нормандска Италия (1073 г.).
Ето защо може да се каже, че в краткосрочен план през есента на 1066 г. Гийом и французите въвеждат в Англия не рицарството, а практиката на кланетата и грабежите. Впрочем обстоятелствата и поведението на англосаксонците не им оставят друга възможност (нима за рицарски отношения не са необходими две страни?). Нормандецът превръща в сеньори френските рицари с техните коне и замъци, с презрението им към селячеството и с намерението им да експлоатират колкото се може повече неговия труд на мястото на убитите при Хейстингс thegns, а понякога съвместно с техните вдовици и дъщери. Именно феодалният характер на отношенията им с краля и помежду им придава на английската история рицарски аспект, особено по време на гражданската война при крал Стивън (1135-1154 г.). Така или иначе, до Ричард Лъвското сърце в Англия все още не се провеждат турнири и затова през периода 1160-1180 г. англо-нормандецът Гийом льо Марешал обира лаврите именно във Франция. Английското рицарство е съставено от френски рицари, които се перчат за сметка на подчинените им английски маси.
Ето защо, ако искаме да проследим развитието на рицарството, трябва, заедно с тримата синове на Гийом Завоевателя, да се завърнем обратно във Франция, по-конкретно в пределите на Нормандия.
 

Копието, бронята и гербът
 
Нека най-напред се вгледаме по-внимателно в прословутия (везан, а не тъкан) гоблен от Байо с неговите две части: пътешествието и клетвопрестъпничеството на Харолд в Нормандия (1064 г.) и Божият съд срещу него при Хейстингс (1066 г.). Почти със сигурност ни е известна самоличността на човека, който е поръчал изработването му. Това е епископ Одон от Байо, доведен брат на крал Уилям. За пореден път Гийом дьо Поатие насочва вниманието ни към отричане от светския живот: той твърди, че въпросният прелат, комуто Гийом поверява властта в Кент, внушавал страх и управлявал, но сам никога не препасвал оръжие. Ала какво прави Одон върху гоблена? Той присъства в разгара на битката с бляскава броня и великолепен шлем. Вярно е, че не напада пряко противника, не му нанася удари, не се привежда към гривата на коня, както постъпват бойците в стремежа си да поразят някой англичанин, но е вдигнал над главата си боздуган на върха на своя посох и ако не друго, то поне насъсква нормандците. След това той спокойно може да поръча изработването на гоблена, който представя Хейстингс като Божи съд, и от край до край превъзнася красотата на бойните коне и оръжията, разкрасявайки Франция от 1064 г., както и английския бряг от 1066 г., без да показва пролятата кръв, вземането на заложници и участието на простолюдието…
Къде и кога е бил изработен този гоблен? Днес преобладава мнението, че това е станало през осемдесетте години на XI в., към края на управлението на Уилям Завоевателя, в работилница на монахини в Кент. Везбата се смята за произведение на изкуството и интересът, който тя представлява като исторически документ, не подлежи на съмнение. Нима върху гоблена не са изобразени хълмовете с дървени кули върху тях? По време на археологически разкопки край Кан бе открито точното им местоположение. Гобленът представлява несравним източник на сведения, като нерядко предизвиква спорове и изумление. Върху централната ивица са изобразени сцени от живота на рицарите и са показани всички подробности на одеждите им. По другите полета виждаме, както се полага, селяни, които сеят, брануват, орат, а също така сцени от прочути по онова време басни, чийто смисъл днес не винаги е ясен.
Това забележително произведение на изкуството представлява за нас важен документ по три, свързани помежду си пункта: боравенето с копието, естеството на броните и на гербовете.
Тук-там сред рицарите са показани без особено презрение неколцина нормандски пехотинци, въоръжени с лъкове. Почти всичкото място обаче е отредено на рицарите, които са изобразени особено старателно. Въоръжени са с едноостър меч от онази разновидност, която все още е новост по времето на Карл Велики. Дължината му е деветдесет сантиметра, служи преди всичко за сечене и рицарите го държат вдигнат над главата (вж. илюстрацията от стр. III) или насочен напред. Не всички препускащи ездачи имат мечове, като вероятно той е притежание само на най-знатните. Мнозина обаче го използват за близък бой пешком, особено във върховия момент, когато се канят да убият братята на Харолд и неговата свита, други са все още на седлата (с риск да паднат оттам) или тъкмо слизат от конете. В първата част (Харолд в Нормандия) мечът е символ на власт в сцените на езда или на преговори в просторните зали на замъка-дворец, особено когато се намира в ръката на Ги дьо Понтийо, а след това и на херцог Гийом (ил. стр. IV). Признавайки се за пленник на Ги, Харолд сваля своя меч и по възхитителен начин ни показва своя пояс (ил. стр. III). В замяна на това по време на действителното или мнимо посвещаване в рицарство той пъхва в един процеп на ризницата меча, връчен му от Гийом.
Редом с меча и дори в по-голяма степен от него копието е основно оръжие на рицаря. Нима то не засенчва меча дори в Песента за Роланд именно в ръцете на най-благородния от всички рицари? Самото му название, произхождащо от романските говори, през осемдесетте години на XI в. си пробива път в средновековния латински (под формата lancea), замествайки думи като hasta, telum, contus. То привлича вниманието на историците особено след майор Льофевр де Ноет (1912 г.). Новото, което привлича нашето внимание в описанията на Гийом дьо Поатие от 1073 г. за отделните схватки от периода 1049 и 1054 г., се отнася до боравенето с копие, както и до ездата и фехтовката на кон. Промените, свързани с утвърждаването на рицарството, са промени при използването на копието в боя. Преди това конниците носят по две копия. Едното е предназначено за мятане срещу противника и трябва да бъде леко, тънко, а летежът му не бива да бъде препятстван от закрепено на него флагче. Такива копия от сцена 18 (ил. стр. I) бойците на Гийом запращат срещу Дол. По подобен начин Ермолд Черни описва как Людовик, Вилхелм и другите „свирепи“ франки, майстори на копието, са обсипвали с тях маврите при Барселона през 800 г. През IX в. копието се използва вече и за пряк удар при близък бой отдолу, както това е показано в една сцена от Утрехтския псалтир, или отгоре, според изображението в ръкописа на Пруденций от края на X в., съхраняван понастоящем в Брюксел. Тези два вида удари присъстват и върху гоблена от Байо. Често обаче копията са по-тежки от някогашните, върху тях има флагове и се държат по нов начин: със спусната ръка, дръжката под мишница, както правят това французите на английския бряг в сцена 40 под надписа „festinaverunt“, в сцена 48 под „ad prelium“ и под „contra“ (ил. стр. III). Този нов способ става възможен в резултат от някои нововъведения при ездата, които трудно могат да бъдат датирани, но несъмнено са повлияни от обществената логика. Подковите позволяват преминаването по твърди терени, а седлото, амуницията, опасът придават на ездача повече устойчивост редом с получилите разпространение през IX в. стремена. Благодарение на тези нововъведения тежкото копие може да бъда държано в края и с него да се нанасят по-силни удари и на по-голяма дистанция, способни не непременно да пронижат противника, но да го зашеметят или да го съборят от коня. Ала върху гоблена от Байо подобни сблъсъци са представени само непряко. Според гоблена при Хейстингс стремежът е преди всичко да се прониже противникът, като смъртоносния удар, който получава Гирд, брат на Харолд (ил. стр. V). Вярно е, че в случая не става въпрос за единоборство, за турнирна схватка между две конници, а за атака на нормандската конница срещу пехотата на английските благородници. Дали пред лицето на добре въоръжената пехота тази кавалерия е успяла да преодолее недостатъците на алеманската конница при Страсбург през 357 г., след като разполага със стремена, по-добри седла и истински брони? В действителност английските отряди от thegns и housecarls първоначално понасят загуби от стрелите и секирите на нормандските пехотинци. Конницата прониква след това в широките пробиви, така че гобленът не показва масирана конна атака, която да постигне победа чрез решаващ удар (такива атаки се прилагат едва през XVIII в.), а поредица от сблъсъци, „дива и жестока сеч“. Все пак на него се виждат и паднали коне (ил. стр. V), което без съмнение съответства на епизода с вечерното преследване (със сигурност много по-добре известно на тогавашните зрители, отколкото на нас), по време на което „французите“ попадат в ров, както при Конкрьой (992 г.), а също на аквитанския бряг между 1003 и 1013 г. по времето на друг един херцог Гийом, не толкова забележителен, колкото нормандският…
Като цяло върху гоблена има много изображения на коне, до един мъжки, дребни (метър и петдесет при холката), тоест ръстът им е някъде между този на едро пони и дребен кон за лов. Конниците обикновено ги яздят с изпънати крака, стремената са максимално отпуснати, което осигурява стабилност върху седлото. Самите седла, както се вижда върху изобразената сцена (ил. стр. VI), са с висок преден и заден лък. Те придават на ездача забележителна устойчивост и всичко необходимо, за да се почувства той едно цяло с коня… или да си счупи гръбнака или хълбока, както се случва през 1048 г. със сваления от седлото противник на бъдещия Завоевател Гийом. Най-сетне ездачът води коня с помощта на шпори, които тук са изобразени с един шип. По-късно се произвеждат шпори с все по-остри шипове, а това предизвиква порицанието на Ордерик Виталис, който вижда в тази подробност една от причините за наказанията, налагани на рицарите на онзи свят.
За тяхната защита на този свят през XI и XII в. с цената на огромни усилия са осъществени много нововъведения в друга една област — бронята. Върху първата част на гоблена се виждат „цивилните“ одежди на благородниците, тясната, прилепнала туника на Ги дьо Понтийо, която е или жюстокор, или гамбезон. Върху гамбезона конниците при Хейстингс обличат кожена броня, сходна с тази от каролингски времена, но при наличието на някои усъвършенствания, които донякъде личат върху гоблена от Байо. Трябва ли вече да се говори за метална ризница? Специалистите спорят по този въпрос. Някои от тях днес са склонни да се откажат от подобно название, тъй като то предполага наличието на железни халки, покриващи традиционната кожена броня, които са свързани, вплетени помежду си и по този начин вече не се нуждаят от кожена или платнена основа. Върху гоблена обаче се виждат само метални пластини, подредени като люспи върху кожената основа. Те са излъскани и блестят ту в синьо, ту в кафяво и са с различно съвършенство на направата в зависимост от притежателя. Възниква въпросът до каква степен тази броня оставя краката на ездача подвижни, за да може той да яха и да слиза от коня. Засега конниците не изглеждат прекалено непохватни. Ала не след дълго (през XII в.) ще настъпи момент, когато същинската ризница с тегло от десет-дванадесет килограма, следователно прекалено тежка и прекалено скъпа, ще даде на рицаря по-голяма сигурност и в същото време ще го направи до такава степен тромав, че ще бъде изцяло зависим от един или повече оръженосци.
В същото време гобленът от Байо показва други негови приспособления: наръчници, наколенници, които предпазват и глезените, както и правоъгълен пластрон, заради който напоследък е изписано толкова много, служещ по всяка вероятност да покрие отвора на бронята и да позволи свободно движение на главата. Може да се каже, че това е междинен етап по пътя към същинската ризница (halsberg ил. стр. VII като стремеж към предпазване от удари по шията и от отсичане на главата).
Шлемът, който пази главата, е поставен върху качулката на ризницата. Той е съставен от четири свързани помежду си метални пластини с предпазител за носа, което прави лицето почти неразпознаваемо. Ето защо в решителния момент Гийом сваля шлема си, за да покаже на своите бойци, че е сред тях, а не е побягнал или мъртъв. В случая на Йосташ дьо Булон се пада честта като херолд и знаменосец да го посочи с ръка, което навежда на мисълта, че гобленът е изработен непосредствено след битката и преди той да се разбунтува през 1067 г., а освен това впоследствие името му не е нито разкъсано, нито заличено по някакъв начин…
Сцената с разпознаването на Гийом повдига един важен въпрос, на който трудно може да бъде даден отговор поради оскъдицата на документи, а именно за произхода на класическите гербове. Мишел Пастуро охотно твърди, че гобленът от Байо е важно свидетелство за „предхералдическия“ период.
Върху него личат щитове от нов тип, въведен в употреба към края на X в. поне при благородниците. Направени са от варена кожа, опъната върху изпъкнала дървена основа, имат бадемовидна форма с овал като елипса и могат едва ли не да служат за носилка, защото прикриват почти изцяло човешка фигура. В замяна на това кръглият щит става отличителен белег на пехотинеца от обикновено потекло, по-слабо защитен и по-слабо ценен. Рицарят може да окачи своя щит на врата си за ремъка или да прикрие с него тялото си, като го държи за вътрешните ръкохватки, наречени енарми (ил. стр. XVIII), докато нанася удари на противника. Украсата, която го покрива обаче, е твърде примитивна и като цяло не е фигуративна. В Библията от Рода в началото на XI в. продълговатият щит е изобразен дори без каквато и да било украса. Щитовете с гербове се появяват половин век по-късно, като най-старите известни образци са може би щитовете на Галеран дьо Мьолан и на Жофроа Плантагенет, като и двамата са посветени в рицарство от Хенри Боклер.
Класическата система на гербовете, която започва да се утвърждава през XII в., почива върху два принципа: първо, една и съща емблема се свързва с определен човек, като по този начин го отличава от останалите; второ, емблемите с техните цветове и композиция са разработени според система от точни и широко разпространени правила, определяйки личността в дадена група според родови или феодални връзки. Към средата на XII в. тези две условия се спазват при печатите с изображения на конници, монетите, а не след дълго и при шлемовете с гребен, но за края на XI в. те все още не са в сила. Все още един и същ щит може да бъде видян и в двата лагера, френския и английския, а освен това един и същ човек може да носи няколко щита. Освен това рисунките върху тях са прекалено прости.
В същото време изображенията върху знамената са доста по-добре разработени. Тяхното значение идва от древността. Още в древна Германия те са достатъчно впечатляващи, за да привлекат вниманието на Тацит. За изображенията от времето на Меровингите поне според мен не знаем нищо, но в замяна на това нараства ролята на знаменосеца, за когото в изворите се споменава още през IX в. Важно място заема драконът върху знамето в миниатюрата върху подвързията на псалтира от Сен Гал. В случая нарастващото значение на знамето се съчетава с това на копието. Последното вече служи не само за оръжие, но и за носене на знамето. Върху гоблена от Байо то е или високо вдигнато, или е сведено в знак, че войската слага оръжие, както в Динан при „предаването на ключовете“.
С изключение на хоругвата на свети Петър, в останалите знамена няма нищо християнско. По-късно класическата хералдика започва ясно да се отличава по своя чисто светски характер.
Колко по-късно? Дълго време не се приема наличието върху гоблена от Байо на някакъв особен белег на дадена личност или група (родова принадлежност или отряд) и чак през 1981 г. учените откриват, че граф Йосташ дьо Булон носи върху копието си знаме с три пити (ил. стр. II), които към 1200 г. се появяват върху герба на неколцината съпрузи на графиня Ид дьо Булон, видна кокетка, с която ще се запознаем по-късно. Следователно през втората половина на XI в. истинската хералдика вече прави своите първи стъпки и се ражда от срещата между личния щит и знамето на феодалната група.
Нерядко историците дават твърде просто, рутинно обяснение за нейното формиране: тя била обусловена с нуждата да бъде разпознат рицарят, чието лице вече е скрито от предпазителя за носа и от наличника на шлема. Подобно механично свързване на фактите е не дотам задоволително. Нима не е налице нарастващ стремеж рицарят да получи признание за извършения от него подвиг? Впрочем, дори когато носи шлем без наличник, един воин благородник трудно може да бъде разпознат от онези, на които е известен само по име, и в крайна сметка твърде показателно е, че още при Каролингите получават разпространение знамената и нараства ролята на знаменосеца, около който се сплотява бойният отряд. Това е времето преди всичко на колективните подвизи. Феодалната индивидуализация на личния подвиг, утвърждаването на рицарството през XI в. несъмнено са важен фактор за обновлението на емблемите.
Ала тези лични подвизи се извършват в рамките на особен затворен кръг със спортно и социално значение, съставен от войни, двубои, а не след дълго турнири, характерен за Северна Франция от XI в. Мнозина младежи от знатно потекло стават бойци срещу определено възнаграждение и са далеч по-подвижни от своите предци. Те обитават един рицарски свят, който води затворен, изолиран живот и минава отвъд етническата принадлежност, която до този момент непременно се подчертава (аквитанци, нормандци, фламандци). Именно в тази доминирана от парите и от всевъзможни условности среда може да получи развитие „универсалната“ и рационално устроена система от хералдически знаци.
Този рицарски свят бележи дванадесетото столетие с цяла поредица уникални по своето естество черти, които предстои да разгледаме с оглед традициите и приемствеността с Ранното средновековие в аристократичен и военен аспект. Той се проявява много по-ясно при синовете на Уилям Завоевателя, отколкото при самия него.
 

Добрите обноски през 1100 г.
 
При тримата оцелели синове на Уилям Завоевателя е налице забележително разнообразие на съдби и наклонности. Най-възрастният, Робер Куртьоз, допуска грешка, като през 1077 г. вдига бунт срещу своя баща. Той гори от нетърпение да се утвърди истински и да заживее на широка нога. Може би е недоволен и от факта, че е лишен от честта да властва над родовото владение, тоест Нормандия без Англия, която е присъединена от баща му и поради това се пада на по-малкия брат Уилям Рижия. Първоначално третият син не получава нищо. Той носи прозвището „Боклер“, но би могъл да бъде наречен и „Хенри Безземни“, тъй като през 1087 г. неговият баща му оставя само парични средства и може би (но това изобщо не е сигурно) лично го посвещава в рицарство.
Техният съвременник, англо-нормандецът Ордерик Виталис (1075-1141 г.), монах в Сент Евремон д'Уш, им отделя много място в своята Църковна история. Той е възхитителен разказвач и в това отношение отстъпва единствено на Григорий от Тур, като при това е по-добър познавач от него на латинската граматика и притежава социологическа интуиция… На места е достоен съперник на Тацит и дори е по-пикантен от него. И така, Ордерик Виталис рисува живи портрети на тримата принцове.
Най-възрастният от тях, Робер, обича жонгльорите и леките жени, пиршествата, харчи много и е изключителен прахосник. Според Църковна история под негова власт херцогство Нормандия отива към провала, делото на неговия баща е на път да рухне, вече няма нито мир, нито херцог. Ала с тези свои прекомерни упреци Ордерик Виталис си навлича подозрението на читателя. Нима в крайна сметка Робер Куртьоз не е един от героите на Първия кръстоносен поход? Нима той не се сражава цял един ден под палещото слънце на Дорилея рамо до рамо с Боемон в очакване на подкрепления? И нима след толкова преживени опасности и изпитания няма право да се влюби в младата и благородна Сибила Конверсано от Сицилия и тя да му роди (през 1102 г.) син на име Гийом Клитон? Ала той се завръща във Франция с няколко седмици закъснение и неговият по-млад брат за малко не го лишава от всичко. Във всеки случай главният негов грях е, че на 30 септември 1106 г. претърпява поражение при Теншбре. Ето защо всичко лошо, казано от Ордерик Виталис по негов адрес, което едва ли напълно отговаря на истината, има за цел да оправдае победителя.
Уилям Рижия, крал на Англия от 1087 до 1100 г., има слабост по-скоро към рицарите, отколкото към дамите, ала мъжествено отблъсква всякакви възможни упреци в женственост. Той се проявява като суров воин и проницателен крал, комуто Робер Куртьоз напълно основателно поверява Нормандия по време на участието си в кръстоносния поход. Със своята твърдост той внушава страхопочитание у своите съседи, сред които са граф Ели дьо Мен и младият Луи, син на крал Филип I, посветен в рицарство през 1098 или 1099 г. и крал от 1108 г. Ала през юли 1100 г. по време на лов заблудена (както се твърди) стрела слага край на живота и на кариерата му на монарх.
Тогава третият брат Хенри Боклер, който отдавна очаква да удари неговият час, поема властта над Англия (1100 г.), а след това и над Нормандия (1106 г.). Всички негови усилия са насочени към укрепване на собственото му могъщество и в това отношение той постига несъмнен успех.
Двамата му по-възрастни братя плащат издръжката на обкръжение от млади и лекомислени рицари. Робер Куртьоз е първият от тези млади и размирни принцове, за когото авторът Ордерик Виталис разказва сравнително подробно как, начело на ескорт (или може би шайка?) благородници на неговата възраст, предприема продължило няколко години (1077-1079 г.) скитане из Фландрия при свои роднини по майчина линия, Германия, Аквитания, а капетингът Филип I намира за уместно да го настани и издържа за известно време в замъка Жербоа, недалеч от границата с Нормандия, като предизвикателство срещу неговия баща. По това време той живее за чужда сметка и се радва на нелишената от задни мисли щедрост на своите домакини. Положението му напомня това на „наемник“, което, без да бъде позорно, е донякъде неприятно за кралски син. Когато през 1087 г. баща му най-сетне умира, той става херцог и може да се отдаде на истинско прахосничество. Подобно на своя брат съперник Уилям Рижия, той поддържа разкошен двор, в който процъфтяват снобизмът и светските наслади, предмет на критика от страна на монаха Ордерик Виталис.
„След смъртта на папа Григорий [1085 г.], на Гийом Копелето [1087 г.] и на други предани на религията принцове, по тези западни краища бяха почти напълно забравени почтените обичаи на нашите предци. Те носели скромно облекло, което прилепвало към тялото им и поради това били твърде ловки в ездата, надпреварата и във всичко, което разумът им повелявал. Ала в наши дни почти всички древни обичаи бяха изместени от нови изобретения. Буйната младеж възприема женствена мекота; мъжете в дворовете на владетелите се учат как да се харесват на жените чрез всевъзможни сладострастия. На сгъвката, където свършва тялото и започват нозете, те поставят изображение на змийска опашка, която, подобно на жилото на скорпион стърчи и привлича погледа. Полите на одеждите и наметките им метат земята; прикриват ръцете си с дълги и широки ръкави и заради всички тези труфила не могат нито да вървят бързо, нито да вършат нещо полезно. Челата им са бръснати като на крадци, а отзад носят дълги коси като на курви.“ Тази мода по всяка вероятност е въведена от анжуйския граф Фулк льо Решен, който има безформени крака и заради това носи дълги обуща, появили се в двора на Уилям Рижия по време на пиршествата, игрите на комар и възприети от „женствените“ мъже.
Любопитно е, че към хилядната година Гийом дьо Волпиано пък смята за неприлични късите одежди, които по онова време са новост и според него издавали хомосексуални наклонности! При всички случаи тази мода е наложена в двора на крал Робер Благочестиви от южняшкото обкръжение на кралица Констанс и много бързо е възприета от благородниците във Франция и Бургундия! Това ще рече, че стареейки, модата в облеклото се облагородява успоредно с износването на самите дрехи… Нима рицарите, на които се стремят да подражават останалите класи, не се чувстват особено задължени да променят често модата, за да продължат да се отличават от останалите?
Ала другаде в Църковна история зараждащата се куртоазия добре се съчетава с почитта към Бога и към светиите и именно там откриваме мигове от живота в залите и дворците (aulae), долепени до бойните кули на принцовете и сеньорите. В една зала на замъка Конш рицари водят къде сериозни, къде шеговити разговори; в присъствието на дамата те разказват сънищата си, които вещаят християнски подвизи, и се опитват да ги тълкуват. По-нататък научаваме, че един млад рицар е взел със себе си на поклонение ръкавиците на своята „приятелка“, които дава на някакъв просяк, явил се пред него да иска милостиня, тъй като не носи нищо ценно със себе си. В дворовете на принцовете се отправят също така призиви за поклонение, за свещена война, за „обръщане към вярата“. В разказа на капелана Юг д'Авранш, който в епичен дух описва житието на рицари светии, личи пробуждащата се религиозна ревност.
На моменти откриваме и елементи от властта, която придобиват жените. Типичен в това отношение е образът на Мабий дьо Белем, наследница на богата сеньория. Тя не оставя всичко в ръцете на своя съпруг, а действа като същинска господарка. През шестдесетте и седемдесетте години на XI в. тя играе важна роля във феодалните войни и отмъщения, прибягвайки до помощта на своите васали, и, както се твърди, до отровата. В крайна сметка през 1073 г. е убита в леглото с измама от своите врагове и погребана в абатството Троарн. На гроба й има епитафия, достойна за посветен в рицарство сеньор, която я прославя като „щит за своята родина“ и като „твърдина на границата“ (на Нормандия).
Повечето от нейните съвременнички все пак мислят повече за любов, отколкото за война. Те линеят по мъжете си, заминали да завоюват Англия заедно с Гийом, и според Ордерик Виталис им изпращат заплашителни послания да се връщат по-скоро, за да спят с тях, инак ще си намерят други съпрузи. В резултат „доблестни воини“ като Юг дьо Гранменил и Онфроа дю Тийол напускат спечелените в Англия нови феоди. А и какво друго им остава, след като „техните похотливи съпруги мърсят брачното ложе с изневяра и върху потомството им ляга петното на вечния позор“? Все пак монахът Ордерик Виталис не упреква прекомерно двамата рицари. По техните разсъждения може да се заключи, че истинска изневяра може да извърши единствено жената. Нейните забежки имат особени последствия, защото могат да навлекат на съпрузите мнимо бащинство, а освен това могат да бъдат разобличени от самата бременност. В конкретния случай Църковна история дава да се разбере, че Юг и Онфроа изтъкват пред Уилям Завоевателя този призив на своите съпруги с надеждата (неоправдана), че той няма да им отнеме английските феоди. Това означава, че пред особен феодален съд могат да бъдат изтъквани аргументи в полза на правото на семеен живот! Очевидно обаче подобни аргументи не са решаващи…
Бертрад дьо Монфор се бои от първия си съпруг, анжуйския херцог Фулк льо Решен, и в същото време мечтае да стане кралица. Ето защо през 1092 г. тя организира своето собствено отвличане от крал Филип I. Ордерик Виталис допълва, че по-късно тя съумява да събере Фулк и Филип на една и съща маса и дори в една и съща спалня. Историците „позитивисти“ отхвърлят това негово твърдение, тъй като то не е подкрепено от нито един друг източник, и го разглеждат като принос от страна на този усърден монах в кампанията на Църквата срещу кралската двойка. Никой друг съвременник обаче не дава толкова подробности за живота по онова време, а и дали случилото се е толкова неправдоподобно в момент, когато са на мода изисканите рицарски обноски?
Някои недотам почтени постъпки на рицарските съпруги се дължат на подчиненото положение, в което те се намират по отношение на мъжете, и в същото време бележат границите и някои парадоксални предимства на подобно положение.
Пример за това е феодалната война, избухнала след 1090 г. в Нормандия между граф Д'Еврьо и сеньор Дьо Конш. Причина за нея е гневът на графиня Елвиз, предизвикан от думите по неин адрес, произнесени публично от Изабел дьо Конш. Тези две властни жени си съперничат и се ненавиждат взаимно, и двете са красиви и красноречиви, всяка от тях води за носа своя съпруг рицар и вдъхва страх на поданиците си. Все пак между тях има известни различия и пред скъперницата Елвиз за предпочитане е все пак любезната и щедра Изабел. Господарката Дьо Конш дори се държи като някаква амазонка: „Тя язди в пълно въоръжение подобно на някой рицар.“ Сякаш че куртоазната любов е изобретена по спешност през XII в., за да върне жената от благородно потекло на полагащото й се място като зрителка на схватките между мъже… Нека напомним все пак, че в VIII книга Ордерик Виталис се стреми да охули лошото, слабо управление на Нормандия по времето на Робер Куртьоз, белязано от феодални войни и „потисничество“ към църквите от страна на някои сеньори. Той гори от нетърпения да види в по-добри ръце наследството на Завоевателя.
Положението донякъде се подобрява през 1096 г. благодарение на Първия кръстоносен поход, който вкарва в правия път някои сеньори и привлича на Изток лошия херцог. Робер Куртьоз поверява за времето на своето отсъствие Нормандия на своя брат Уилям Рижия, у когото той вижда донякъде бащината твърдост редом с разпуснатия му нрав и изисканите обноски, а може би отчасти и заради тях. По това време феодалната война вече не е само леко разкрасена с рицарски мотиви, а е изцяло белязана от тях, макар непристойните постъпки да не са рядкост, особено когато се появява Робер дьо Белем, този „угнетител“, ненавиждан от Ордерик Виталис. Личности като него ни напомнят, че всички тези прекрасни люде, с добродетелната им сдържаност, красноречие и усет към подвига на думи и на дела, ни най-малко не са се отказали от грабежите и са все така безразлични към страданията на нисшите класи.
Както с възхищение подчертава Гийом дьо Поатие, Гийом Завоевателя спечелва Англия за един ден и в това отношение надминава Юлий Цезар. Ала по време на френските феодални войни с присъщото си упорство той не е по-добър от останалите. Присъединеният през 1063 г. към неговите владения Мен не след дълго се откъсва и започва да оказва съпротива със съучастието на анжуйците. Съюзът от 1070 г., насочен преди всичко срещу Жофроа дьо Майен, може да помогне за осъществяването на намеренията на Гийом, но през 1084 г. виконт Юбер дьо Сент Сюзан преминава в противниковия лагер и това поставя началото на политически и военни сблъсъци, от които не печелят нито градската община на Льо Ман, нито нормандското влияние. Играта в действителност се води от бароните на Мен, владетели на мощни извънградски замъци, а един от тях, Ели дьо Ла Флеш, потомък по майчина линия на предишните графове, успява през 1090 г. със застъпничеството на анжуйския граф да откупи своето графство от разточителния Робер Куртьоз. Ала същият този Ели изпада в затруднено положение, когато през 1096 г. Уилям Рижия поема властта от Робер. Също като него той е дал обет да замине на кръстоносен поход, но се тревожи от това, което би могла да скрои или извърши в негово отсъствие прекомерно „светска“ личност като Уилям. Ето защо пристига в неговия двор в Руан, за да изиска гаранции за Мен. Уилям обаче отказва да даде такива и между него и Ели избухва свада в присъствието на неколцина барони. Всеки от двамата изтъква своето право на наследство и накрая Уилям Рижия възкликва: „Занапред ще водя този спор с мечове, копия и безброй стрели.“ При това положение заминаването на Ели на кръстоносен поход е осуетено, но за да не наруши свещения си обет, той прибягва до хитър довод: всеки враг на истината, какъвто е Уилям Рижия с претенциите си за владение над Мен, заслужава да бъде преследван от кръстоносци. Ето защо той остава във Франция, поставя кръст върху своя щит, върху шлема си, върху всичките си оръжия и дори върху седлото и номерът минава.
Впрочем Ели се ползва с добро име. С късо подстриганата си коса прилича на свещеник с тонзура, има чувство за справедливост, защищава църквите и дава милостиня на бедните. Ала дали ги брани? Все пак с претенциите за своята сеньория той ги излага на грабежите на „угнетителя“ Робер дьо Белем, който е в сговор с Уилям Рижия. За щастие Дьо Белем си има други грижи и в продължение на две години забравя за Мен, което дава възможност на Ели да вдигне замък в Данжьол и да „събере в него своите васали за защита на околността“. Тези васали не пребивават непрекъснато там. По всяка вероятност това са рицари, които притежават собствени замъци и се редуват за срок от един или два месеца да пазят Данжьол, където биват свиквани в случай на война или на събрание.
През февруари 1098 г. Уилям Рижия се опитва да нападне с изненада, но приближаването му става известно и за момента той само дава средства на „угнетителя“ Робер за укрепване на мрежата от малки замъци в областта и за набиране на наемници. Мансо обаче се оказва изложен на неговата „животинска ярост“ и на „ужасната война“. В разгара на Велики пости той взема триста пленници, които гинат от глад и студ в тъмница, макар за тях да се предлага голям откуп. Трябва да отбележим, че по време на война за църковните празници почти не се държи сметка и въпреки пристрастността на Ордерик бихме могли да се запитаме дали за въпросните пленници се е предлагало достатъчно, тъй като очевидно цели на „ужасната война“ са грабежите и вземането на откуп, а не изтреблението. След Великден добрият граф Ели организира наказателен поход от Данжьол. Както винаги в такива случаи обаче проблем се оказва завръщането: откъснат за момент от войската си заедно със седем другари, той е заловен от Робер дьо Белем. „Робер го предаде на краля [на Англия] в Руан и кралят заповяда да се отнасят към него с почести. Действително той не беше жесток към рицарите, а приветлив, щедър, весел и учтив.“ Самият Ели се ползва с добро име сред бароните, които са съпричастни на неговата кауза.
Не е необходимо да разглеждаме в подробности протичането на тази безконечна „война“ с повтарящи се епизоди и лишена от ожесточение. В нейното описание Ордерик Виталис впряга цялото си красноречие. Достатъчно е да обърнем внимание на някои подбрани и подредени от него разговори и случки. Един ден виконт Дю Мен е обсаден от Уилям Рижия и бърза да започне с него преговори за мир. Той няма никакво намерение да загива за интересите на граф Ели и е съгласен да приеме решението на феодален „събор“ от барони, който трябва да бъде свикан скоро след това. „Кралю, обръща се той към Уилям, по съвета на мъже от най-благородно потекло искам да ви кажа следното: ако самият аз по своя воля реша да прекратя войната, ако започна да говоря за мир, скъсвайки с моите съюзници, то в такъв случай ще навлека позор върху целия си род.“ Няма никакво съмнение, че благородните фамилии процъфтяват не чрез подвизи и смъртни опасности, а с помощта на подобна обиграност и красноречие, съпроводено с рицарски маниери. Веднага след това по подобен начин постъпват всички сеньори, които се намират по пътя към Льо Ман. През това врече обаче анжуйският граф, който е феодален сеньор на Ели, идва на помощ заедно със своите васали, изпреварва нормандците и затръшва под носа им градските врати. „Когато кралят [на Англия] пристигна, от града излязоха рицари и цял ден храбро се сражаваха с нормандците, като и от двете страни бяха извършени рицарски подвизи.“ Какво друго би могло да бъде това освен турнирна битка? „Прословути бойци от двата лагера искаха непременно да покажат силата си и да спечелят с цената на собствената си кръв похвалата на техните принцове и събратя рицари.“ Понякога тези турнирни битки наистина са кървави, но не винаги се стига до най-лошото.
След това на нормандците не остава нищо друго, освен да отстъпят, като анжуйците подлагат на обсада неколцина от тях в замъка Балон. Може ли да се говори обаче за обсада в истинския смисъл на думата? Ни най-малко, защото и тук рицарите се отдават на развлечения, подобно на Гийом Завоевателя, когато ходи на лов из околностите на Домфрон (1052-1053 г.). Така през 1098 г. обсадителите анжуйци започват пиршества, като не забравят да дадат милостиня на просяците, които незабавно осведомяват за всичко обсадените. Те осъществяват излаз и залавят четирима сеньори и рицари на замъци. Междувременно се задава Уилям Рижия и неговите привърженици са щастливи, че могат да го посрещнат като победители, тъй като са заловили знатни пленници. „Като чули това, пленниците на свой ред надигнали глас и се провикнали: «Благородни кралю Уилям, дай ни свобода!» Той се вслушал в молбите им и заповядал да ги освободят до един, а след това ги поканил заедно със своите хора на пиршество в укрепения си дом, като след вечерята ги пуснал да си ходят срещу честна дума.“ Тук чудесата на светиите са ненужни, защото рицарското отношение на краля херцог е напълно достатъчно. Когато някои от неговите хора възразяват, той им заявява: „Не мога да си представя, че един доблестен рицар може да престъпи думата си, а ако стори това, ще бъде презрян като всеки осъден на изгнание.“ Малко след това е сключен договор, по силата на който Мен преминава под властта на Уилям Рижия и започва всеобща размяна на пленници, сред които е и Ели.
През 1099 г., по Великден Ели започва от Ла Флеш настъпление срещу Льо Ман, спряно от Уилям Рижия, който атакува неговия собствен замък Мейе. Този път щетите са повече, а любезностите по-малко. Все пак преди да започне пристъпа срещу замъка Мейе, Уилям спазва неделното примирие. В понеделник обсадените вече са успели да се укрепят, да придобият смелост и запращат камък, който за малко не убива Гийом и строшава черепа на един от неговите другари. При това от стените се провикват, че сега той ще има месо за вечеря. Закачката е твърде хаплива и не дотам християнска в момент, когато кръстоносците обсаждат Йерусалим. Всичко това напомня подигравките и предизвикателствата между франки и сарацини от Поемата на Ермолд Черни.
Все пак в случая се редуват изискани любезности и оскърбителни насмешки. Този горчиво-сладък привкус и вечните взаимни подозрения неизменно съпровождат уверенията във вярност и лоялност между знатните люде. Това личи съвсем ясно при развръзката, разиграла се през юли 1100 г. Ели дьо Ла Флеш настъпва към Льо Ман и градът разтваря врати пред него. Този път той получава подкрепа от анжуйския херцог и започва обсада на цитаделата, където са се укрепили нормандци. Те разполагат с достатъчно припаси и въоръжение и се намират под командата на Емери и Готие. Кулата е в състояние да издържи продължителна обсада и от стените й започват да се сипят заплахи и подигравки, както предишната година при Мейе. „Всеки ден те си говорели помежду си, разменяли си заплахи, но освен тях и много шеги.“ Ели несъмнено умее не само да говори каквото трябва, но и да не чува онова, което не му изнася. Той получава не камък по главата, а пропуск за цитаделата. „Те му дали разрешение да влиза необезпокояван при бранителите на кулата всеки път, когато пожелае, стига да облече преди това бяла туника. Той се доверил на тяхната лоялност, защото ги знаел като смели мъже, които държат на думата си. Враговете му го разпознавали по бялата дреха и той често ги посещавал сам и дълго беседвал с тях… Хората в кулата и онези отвън си правели шеги едни с други, но без злоба и за тях дълго време се говорило из страната с наслада и възхита.“
Все пак не бива да приемаме изцяло за чиста монета превръщането на войната в игра. Няма никакво съмнение, че опасността от нарушаване на дадената дума или клетва продължава да съществува и както Ели, така и неговите врагове са си давали сметка за това. За да имат смисъл и значение подобни отстъпки, необходимо е освен това рицарите да са наясно, че срещу тях може да започне далеч по-жестока война. Така от стените на построената от Гийом кула Емери и Готие могат да изпращат срещу противника камъни и стрели, а по онова време предимството често е на страната на отбраната, на която се гледа като на достоен за уважение боен способ. Впрочем Емери и Готие непрекъснато са нащрек и напомнят на Ели, че се забавляват заедно с него, защото през онова лято на 1100 г. те все още не знаят в думите на кого от живите синове на Гийом Завоевателя трябва да се вслушат. Двамата сключват примирие и го използват, за да изкопчат от Робер Куртьоз разрешение да предадат крепостта. „Така защитниците показали на дело своята достойна за възхвала вярност. Тогава те заръчали на Ели да облече бялата туника, заради която го били нарекли «белия бакалавър». Назовавайки го по този не дотам ласкателен начин (той подчертава статута му на обикновен претендент за графството), те поискали от него голяма сума пари с думите: «С това, смели човече, ние признаваме твоята доблест и като предаваме в ръцете ти тази цитадела, те избираме и правим принц на Мен.»“ Формулировката е твърде забавна, но не представлява изключение, защото при полагането на клетва за вярност се казва „правя сеньор“. Вероятно тя е накарала Ели да се усмихне, но описанието дава да се разбере, че поне привидно той приема нещата сериозно. Няма съмнение, че играта на двусмислици не му е чужда. Това личи по изгодата, която извлича от обстоятелствата, тълкувайки твърде свободно понятието кръстоносен поход, но това не му пречи да се радва на предпочитание от страна на Ордерик Виталис и да получи в крайна сметка властта над Мен, призната и от нормандци, и от анжуйци. Ели е същински рицар, който умее да играе, като проявява не само ловка пресметливост, но и изисканост.
Дали към 1100 г. подобна изисканост е налице във всички конфликти? Откровено казано, не. В дадения случай става въпрос за война между рицари с еднакъв статут, но от съседни провинции, които нямат кой знае какви причини за ненавист, каквато откриваме в някои „люти войни“ или когато принцът трябва да се справя с бунт, с „предателство“ към наследствени задължения.
Нима не откриваме същото в конфликтите и във военните игри, които изправят едни срещу други нормандци и французи пред стените на замъците, които вече се редят по дължината на границата? За времето на Уилям Рижия научаваме това от абат Сугерий от Сен Дени. Той е не само биограф на Луи VI, а и негов връстник, но придава друг облик на царуването му, разказвайки за него в минало време (към 1144 г.). Опитва се да представи Луи VI Дебели (царувал от 1108 до 1137 г.) като образец на справедлив крал, който въздава правда и е противник на потисничеството на сеньорите владетели на замъци над църквите, които го викат на помощ. Ала в същото време не отрича увлечението на своя герой по светското рицарство, белязано по-скоро от лекомислие, отколкото от кралско достолепие. Като биограф той не теоретизира и не прибягва до непоносимия витиеват стил на Ригор дьо Сен Дени, който по-късно говори за първите години от царуването на Филип II Огюст (1180-1200 г.). В началото описва живия и пламенен принц Луи още като юноша. Посветен в рицарство през 1097 г. от стария граф Ги дьо Понтийо, той кокетира със своя баща Филип I и особено с мащеха си, новата кралица Бертрад, но като същинско вълче изпитва възхищение единствено от Уилям Завоевателя. През 1098 г. Луи притежава дързостта на младия херцог при Мулиерн петдесет години преди това и мечтае да опита зъбите си върху неговия син-съименник Уилям Рижия. Очертава се вълнуващо състезание, в което според Сугерий френският (кралски) отбор, разполагащ с далеч по-малко възможности, респектира нормандския отбор.
По това време принц Луи „става прицел на нападенията на неколцина знатни барони в кралството“ и особено на Уилям Рижия. Ала „смелото му сърце се изпълнило с въодушевление, храбростта му посрещнала с усмивка изпитанието“. Противникът му, „опитен рицар, жаден за слава и известност“, се бори срещу Луи „с всички възможни средства“ или поне с ония, които допускат правилата. Естествено, водите на Сена, на Сарт и дори на Епт или Юин не почервеняват от пролятата кръв като в някоя „песен за разбунтувал се барон“. В тази война между благородници пленниците са много повече от убитите. През 1098 г. французите отблъскват нормандско нападение, убивайки конете, но щадейки ездачите.
По този начин се оформя странно съчетание между истинска война, преследваща политически цели, и една почти спортна надпревара, в която допълнителен нерв внася неравностойното финансово положение на Уилям и Луи. Синът на Завоевателя разполага с английските богатства и широко се ползва от тях за „наемане и подкупване на рицари“, докато на по-младия и по-беден Луи се пада положителната роля на негов противник. „Тъй като нямал пари и се отнасял пестеливо към богатствата на бащиното кралство, той сплотявал рицарите около себе си само чрез собственото си усърдие.“ Много е пропуснал онзи от съвременниците му, който не е видял през 1098-1100 г. как той извършва набези с копие в ръка из съседните на кралството области, придружен само от шепа (млади като него) рицари. Върховният момент обаче настъпва, когато той се опълчва срещу Уилям с двадесет пъти по-малочислена войска… Гледката сигурно е била опияняваща, макар Сугерий да признава, че успехите се редуват с поражения, а Ордерик Виталис да обяснява бойния плам на бедните „французи“ с високите откупи, на които се надяват за пленените от тях нормандци.
„В стълкновенията, продължава Сугерий, и двете страни вземали много пленници“, което ще рече, че е имало малко убити. По време на този лов Луи и Уилям успяват да заловят по трима графове или господари на замъци. Ала англо-нормандецът плаща в брой за освобождаването на своите хора, докато „французите трябвало да понесат дълъг и изнурителен плен“, понеже потомъкът на Капетингите не е в състояние да ги откупи. В крайна сметка те получават свободата си, като се присъединяват към Гийом льо Ру: минават на негова служба, полагат клетва за вярност и от този момент нататък започват да разоряват „кралството“ (владенията на краля). В други времена някои биха заключили, че тук става дума за бляскава победа на капитализма над рицарската доблест. Ала феодалните войни открай време се печелят чрез развращаване на противниковите васали.
Този сблъсък без особени прояви на насилие е прекратен през юли 1100 г. след ненадейната смърт на Уилям Рижия. Тя поставя началото на съперничество между двамата живи братя. Робер Куртьоз се завръща от кръстоносен поход тъкмо навреме (през септември), за да поеме властта над Нормандия, ала в Англия по-малкият брат Хенри Боклер успява да го изпревари и става крал (през август). Много скоро последният изважда оръжията, като насъсква хората си и плете интриги срещу изморения си по-голям брат и в крайна сметка през 1106 г. успява да му отнеме и Нормандия. През това време младият Луи преминава през период на конфронтация с мащехата си (Бертрад дьо Монфор) и с природените си братя, което довежда до избухването на феодална война вътре в кралските владения.
Ордерик Виталис брани каузата на Хенри Боклер, победител в една доста съмнителна битка при Теншбре през 1106 г., като в същото време не крие двойственото си отношение към каузата на Уилям Завоевателя при Хейстингс и въобще по отношение на Англия. В същото време той не се впуска в пространни хвалебствия по примера на Гийом дьо Поатие. Единствената заслуга на този принц е, че поддържа ред в Нормандия, и нищо повече. Ордерик Виталис не е човекът, който би се опитал да представи Хенри Боклер като образец на изисканост, храброст и милосърдие. Напротив, той не спестява на читателя някои негови недостойни постъпки и прояви на жестокост. Така Хенри без колебание участва в афера с деца на заложници и стига дотам, че заповядва да ослепят собствените си внучки (деца на незаконната му дъщеря Жюлиен). Той царува над едно общество, в което рицарските нрави далеч не се разпростират върху всички механизми. А и възможно ли е един истински владетел да постъпва другояче, освен да редува според случая красиви жестове с грозни дела?
 

От Теншбре до Бремюл
 
В своите разкази за походите на Хенри Боклер Ордерик Виталис възприема една по-скоро отбранителна позиция: той показва, че в битките при Теншбре на 30 септември 1106 г. и при Бремюл на 20 август 1119 г. този принц не е проявил прекомерна неумолимост и е направил всичко възможно да пощади колкото се може повече свои противници. Той дава да се разбере, че подобна умереност не е добродетел, а преценка, необходима отстъпка пред обществения натиск. Каквито и доводи да се изтъкват, фактът е, че тези две победи му дават възможност да лиши от наследство своя по-голям брат, а след това и своя племенник, който се ползва с подкрепата на Луи VI и неговото кралство. Според описанията в тези сражения действително се спазва известна умереност, която напомня битката при Нуи в Сен Мартен-льо-Бо (1044 г.).
За борбата срещу своя добродушен и разточителен брат Хенри разполага със средства както от своята, така и от английската хазна. Той набира войска от фламандски рицари благодарение на английските пари и със застъпничеството (дадено през 1103 г.) на фландърския граф. След това Ордерик Виталис ни показва до каква степен по време на действията срещу Нормандия той е повлиян от следкаролингската традиция на войната между братя. Хенри се позовава на справедливостта и на общото благо със словоохотливост и патос, достойни за синовете на Людовик Благочестиви по време на конфликта между тях. Епископ Серлон от Се и самият Ордерик Виталис използват дори изрази като „да не стори грях, като вземе оръжие“. Всичко това силно напомня кръстоносен поход, справедливата война се увенчава с успех и победата на Хенри идва в резултат на една „гражданска война, водена в името на мира“. Робер Куртьоз действително не е в състояние да наложи мир и да обуздае своя приятел от младини Робер дьо Белем, който върлува из Нормандия. Последният, заедно с граф Гийом дьо Мортен, го подкрепя срещу Хенри Боклер, защото се бои от шепата магнати около него, които са наясно със собствените си интереси.
Хенри Боклер и неговите поддръжници си придават сериозен вид и не си позволяват никакви волности. През 1104 г. епископ Серлон от Се им напомня, че след като се борят за справедлива кауза, трябва да подстрижат косите си и да скъсат с една непристойна мода: „Всички вие носите коси като на жени. Това е неприлично за вас, които сте по образ Господен и трябва да покажете мъжка сила!“ По този начин те приемат облика на едно реформирано благочестиво рицарство, но все пак се представят за кръстоносци в тази вътрешна война, както един от тях, Ели дьо Мен, постъпва още през 1096 г. По този начин според описанието на Ордерик Виталис стълкновението между двете групировки придобива нравствен аспект.
През 1106 г. Хенри води войната с далеч по-малко изисканост от Уилям Рижия и Ели дьо Ла Флеш в Мен през 1098-1100 г., като в същото време спазва известни правила. Хенри Боклер се стреми да извоюва победа, без да стига до братоубийство, каквото извършва Харолд Годуинсън срещу Тостиг. При Фалез има само двубои (един от които със смъртен изход), но настъплението е прекратено с пристигането на Робер Куртьоз. Изниква опасност от битка между двамата братя, поради което веднага започват усърдни преговори и както винаги в такива случаи има преминавания от единия в другия лагер, сключване на нови съюзи и предателства. Във войните между близки родственици неизменно цари доста нездрав климат, тъй като, също както в семейството на Завоевателя, в много знатни семейства царят раздори. В действителност климатът е още по-нездрав за селячеството, което от Петдесетница до Архангеловден понася на гърба си палежи и грабежи.
Хенри Боклер обсажда замъка Теншбре, който принадлежи на граф Дьо Мортен. Робер Куртьоз идва на помощ на обсадените с войска, съставена от малцина рицари и многобройна пехота. Сражението обаче не може да започне, без преди това да се проведат преговори. Впрочем мнозина от привържениците на Робер, изглежда, са склонни да го изоставят. Освен това се намесва и отшелникът Виталис по начин, твърде типичен за григорианските времена, но тъй като тези времена се отличават и с въодушевлението на справедливата война, Хенри не му обръща внимание, като заявява, че Бог е на негова страна, защото брат му не е способен да отмъсти за понесените оскърбления и за неправдите, понесени от неговите поданици. Той се задоволява само с няколко добре пресметнати „рицарски“ жеста, като освобождава един пленник, взет при Сен Пиер-сюр-Див, защото братът на този пленник се бие на негова страна, а освен това дава обет да построи отново въпросното абатство, което е опожарено заедно с долепения до него замък.
И така, на 30 септември при Теншбре се разгаря битка. Предната линия на Хенри Боклер устоява на пристъпа на противниковите рицари, докато един съюзнически отряд от Мен начело с граф Ели напада и изтребва „невъоръжените пешаци“ (тоест, които нямат рицарско въоръжение), като по този начин вражеската войска е разкъсана на две. Робер дьо Белем побягва и изходът става ясен. Известно време все пак цари колебание, защото войната трябва да приключи колкото се може по-чисто и безупречно, с други думи, противниковите водачи трябва да бъда пленени, а не убити. Един войнствен капелан от войската на Хенри, който, между другото, е великолепен ездач, се впуска да дири херцога и успява да го залови без щети, може би защото самият Робер Куртьоз е избрал да се предаде именно на него. Хенри има повече затруднения, докато измъкне граф Дьо Мортен от ръцете на своите бретонски съюзници, които преди да го пуснат, все пак успяват да се спазарят за солиден откуп. Това са неизбежните усложнения при всяко подобно сражение… В крайна сметка заловеният Робер се съгласява да убеди нормандските крепости да се предадат на брат му, но остава негов доживотен пленник, почитан, ала и строго охраняван. В замяна на това Хенри решава да остави на свобода младия си племенник Гийом Клитон, който е едва четиригодишен, защото се бои да не би детето да умре случайно, докато е при него, и това да стане причина за зловредни слухове. Понякога се налага да се вършат нелицеприятни постъпки, но, от друга страна, трябва да се избягва всяко излишно престъпление.
А какви правила трябва да се спазват, кой рицарски жест може да се окаже изгоден и докъде се простира позволената жестокост, когато се води война срещу краля в неговото собствено кралство?
Този въпрос се поставя с особена острота по отношение на Луи VI, който, дори и помазан на престола (на 3 август 1108 г.), си остава младеж и продължава да се държи по рицарски пламенно и лекомислено. Според описанието на Сугерий неговото рицарство (militia) от този момент нататък напълно се променя и в живота, както и в битките, той се държи като крал, а също така брани църквите и помага на бедните. В същото време книгата на Сугерий гъмжи от епизоди, които говорят за противното. Така по време на битката при Пюизе, в един момент, когато кралското рицарство е на път да се огъне пред рицарите на граф Дьо Блоа, Луи „препуснал сред вражите редици и с меч в ръка бранел доколкото може бегълците и славно се сражавал като рицар, а не като крал, което не съвсем подобава на кралско величество“.
Когато в разгара на сражението срещне по-голяма съпротива от очакваната, понякога в гнева си Луи нарушава добрия вкус с думи, като заплашва благородните си противници с обесване или ослепяване, или пък с дела, като по съвсем неподобаващ начин принуждава двама противникови рицари да се изкъпят в реката както са с доспехите. Но все пак войната си е война и подобни факти свидетелстват за неговото лично участие. Пред нас е крал, който наравно с другите се поти под ризницата!
Дори Сугерий на моменти се поддава на очарованието на светското рицарство и не пропуска случай да възхвали най-могъщите принцове, виждайки в тяхно лице най-изпитани рицари. Когато се появява Тибо дьо Блоа, той го представя като „красив и изкусен във военното дело младеж“, който в присъствието на краля без колебание отправя хули към владетелите на Пюизе за това, че навремето са престъпили клетвата си при положение, че самият той произхожда от Тибо Измамника. Сугерий охотно изтъква рицарската слава на знатните кръстоносци и позора на онези, които са побягнали, без да споменава какви духовни придобивки биха спечелили те, поемайки „по стъпките на Христос“. Нима витражите в Сен Дени от онова време (1144 г.) не представят победите на фландърския граф и на нормандския херцог, извоювани в двубои със сарацини в Палестина? С нескрита наслада Сугерий описва хитростите, примесени тук-там с героични постъпки, на Юг дьо Креси, „доблестен и вещ във военното дело“, но в същото време смутител на мира в „кралството“ (кралските владения). Той бива представен пред краля като създаден за насилия и пожари, но каква изобретателност, каква вещина проявява, когато става въпрос да освободи взетите в плен негови хора и да освободи замъка си! Той се предрешава ту като жонгльор, ту като лека жена, за да проникне в редиците на кралската войска, която очевидно обича да се отдава на удоволствия! Един ден е разкрит и Гийом дьо Гарланд, брат на един от неговите затворници, се втурва да го залови с очевидното намерение да го размени. Тогава Юг дьо Креси се мята на един кон, на няколко пъти изчаква с копие в ръка своя главен преследвач с надеждата да спечели двубоя, но си дава сметка, че е сам и ще попадне в плен. За да се изплъзне, в един момент дори се представя за самия Гийом дьо Гарланд и по този начин „успява в бягството и сам се надсмива над мнозина“. Ех, колко прекрасна може да бъде феодалната война! Особено когато се води между рицари и смъртта може да дойде само поради злощастна случайност… За момент абатът от Сен Дени забравя за поруганата чест на Божиите църкви и за страданията на ограбените селяни, тоест за делата на сеньорите и рицарите от замъците, които той нарича „угнетители“, заслужили отмъщение от Всевишния чрез ръката на краля, негов светски наместник на земята.
Същевременно кралят обръща сериозно внимание на своята „рицарска функция“ в каролингския смисъл на думата, като закриля църквите и бедните. В своите кралски владения Луи VI действа като принц на Божия мир във вариант, близък до този в Бери от 1038 г. Той може да вдигне „християнска войска“, за каквато се споменава през 1120 г. в хартата от Торфу, близо до Етамп. До този момент подобна формулировка почти не е използвана от кралете капетинги и отново се появява още в началото на царуването на Луи VI. Според Ордерик Виталис тя е белег за слабостта на този крал: той прибягва до помощта на епископите и на „простолюдието“, от което не се нуждае Хенри Боклер, когато през 1113 г. опожарява замъка Белем, тъй като една негова дума е достатъчна, за да се вдигне „цялата войска на Нормандия“.
Истината е, че в Нормандия също е налице Божие примирие, което се отнася и за краля, поне в Шартр, тоест в действие е юрисдикцията на епископите, подкрепяни от принца, по отношение на нечестивата употреба на насилие през определени периоди от християнския календар. Ала в Нормандия, с изключение, разбира се, на периода от 1035 до 1042 г., херцогската власт неизменно е упражнявана (също както властта на графа в Анжу), без да се прибягва до аквитанската формула „християнски мир“ от хилядната година, даваща възможност на местния принц или на епископа сеньор да се опре на многобройна и благословена от Църквата войска, която да се опълчи срещу замъците.
Във Франция епископите анатемосват своите собствени врагове и враговете на краля. Сугерий обръща внимание, че те дори са лишили от рицарско звание един от тях, Тома дьо Марл. Действително на събора в Бове през март 1115 г. папският легат, „дълбоко скърбейки по повод безчислените църковни жалби и горестите на бедните и сираците, обърнал срещу Тома дьо Марл меча на свети Петър и го предал на обща анатема, като го лишил [в негово отсъствие] от рицарски пояс“. След това съборът праща срещу него краля начело на християнска войска. В Нормандия херцогът налага на рицаря още по-сурово наказание поради факта, че той лично го е посветил. Във Франция не се споменава нищо за посвещавания, извършвани от Луи VI, а само за архаичен и рядък обред: лишаване от рицарство по волята на Църквата, подобно на това от 833 г., като кралят не винаги се отнася с подобаваща строгост към прегрешилия.
Причината за това е, че Луи VI далеч няма намерение да застане изцяло на страната на Църквата или на простолюдието срещу личности като Юг дьо Пюизе (1111 г.) или Тома дьо Марл (1115 г.). Не той лишава от рицарско звание бившия кръстоносец Тома дьо Марл, когото не след дълго Песента за Йерусалим ще превърне в герой на чистото християнство, който се движи в един и същ обществен кръг с краля и е почти на неговата възраст. По време на похода през 1115 г. са превзети и опожарени само два от неговите замъци в областта Ланоа, но главният му замък остава непокътнат. И докато според присъдата на събора в Бове той би трябвало да бъде лишен от всички свои сеньории, се оказва, че те продължават да бъдат владение на Тома и на неговите наследници с изключение на най-оспорваната от тях (амиенското графство). В своя разказ за същата тази война от 1115 г. Гвиберт дьо Ножан дава да се разбере, че има известно напрежение вътре във войската между пехотата, която иска незабавно да бъдат атакувани замъците, за да бъдат те разграбени, а защитниците им избити, и рицарите, които бавят действията. По време на първото и прочуто превземане на замъка Пюизе през 1111 г. самият Луи VI бърза да изтръгне владетеля сеньор Юг от гнева на селяните, за да го превърне в свой пленник и не след дълго да го освободи. Съхраняването на правата на благородниците е постоянен и законен стремеж да Луи VI редом със стремежа да закриля от тях слабите.
Макар да не се опира на „простолюдието“ и да практикува системно посвещаването в рицарство на благородници, Хенри Боклер в действителност се отнася много по-сурово към последните. През 1112 г. той залавя в своя двор Робер дьо Белем и по този начин нарушава куртоазията и дори извършва посегателство върху основно право на благородниците. Луи VI малко се съобразява със своите прерогативи на сеньор-посветител и има много по-търпимо отношение към рицарите.
По този начин се очертава контраст между властта на нормандския херцог и френския крал и може би между значението на посвещаването при единия и другия, но не и между воинските нрави на „френските“ и нормандските рицари. Именно от взаимодействието и от дори от конфронтацията между тях се раждат практиките и идеалите на класическото рицарство; те са тяхно съвместно дело.
Често в граничните райони на Нормандия и особено при Жизор и Шомон-ан-Вексен войските на тази провинция и на кралска Франция се изправят една срещу друга. Става въпрос за малки военни отряди, съставени предимно от рицари. Това е войната, която Сугерий описва подробно (и за която говори Ордерик), но без особено въодушевление. Именно в нея неговият герой, кралят, неведнъж е изправен пред опасността да похаби без полза своите сили. При това Сугерий пропуска да спомене, че той подкрепя правото на Гийом Клитон, син на Робер Куртьоз, върху наследството на Уилям Завоевателя. И ако въобще се спира на тази война, то е защото тя не е нито прекомерно изтощителна, нито прекалено кръвопролитна. И също както войната в Мен за Ордерик Виталис, за него тя е източник на безброй занимателни случки.
Първото стълкновение става още през 1109 г. и подробности за него откриваме единствено у Сугерий. За Луи и Хенри, които до този момент поддържат почти приятелски отношения, ябълка на раздора е замъкът Жизор. От този момент нататък между тях пламва „внезапна ненавист“, или по-точно битка на аргументи, която не след дълго преминава в дрънкане на оръжие. Дали тази ненавист е истинска или само показна? Най-напред се раздава звън на шпори. „И тогава, за да изглеждат по време на преговорите по-горди и страшни, те събрали около себе си множество рицари.“ После френският крал (буквално „кралят на франките“) „минал през земите на граф Дьо Мьолан, като ги разграбил и опожарил, понеже този граф поддържал краля на Англия“. Най-сетне войските се изправят една срещу друга от двете страни на малък мост през река Епт, за зла участ „недалеч от един зловещ замък, за който местните жители разправяли, че преговорите, провеждани край него, никога или почти никога не се увенчават с успех“. Внезапно всичко бива обгърнато в атмосферата на някакъв рицарски роман с този омагьосан замък, излязъл сякаш от „пророчествата на Мерлин“. Във всеки случай противниците нямат намерение на всяка цена да стигнат до сражение и започват преговори. Френските пратеници, избрани измежду най-знатните и мъдрите, поемат по неустойчивото мостче, за да изтъкнат правата на Луи VI над Жизор и да извикат на двубой двама-трима от хората на Хенри, за да се избегне по този начин голямото сражение. Всичко става сякаш като в песента Жирар дьо Русийон, защото след отказа на нормандците залозите се покачват. Един срещу друг застават фландърският граф „Робер Йерусалимски, който нямал равен сред бойците“, и самият крал Луи. В този върховен момент Сугерий все пак дава признаци на известно недоволство: „Някои подигравателно предлагали кралете да се бият на разклатеното мостче, което непременно щяло да се срути, а и сам крал Луи желаел това, воден от лекомислената си храброст.“ Той сякаш за момент забравя, че през 1108 г. е приел кралската корона.
За щастие кралят херцог Хенри, по-възрастен от него с осем години, проявява по-голяма зрелост (или пресметливост), защото „не пожелал двубоят да се проведе на толкова неблагоприятно място“. В действителност подобни предизвикателства, отправяни редовно по време на войните между принцове, много напомнят игра на покер или по-скоро съвсем навременно уталожват напрежението между двете съперничещи си рицарства, тъй като единият от двамата намира предлог да се откаже, след което често двете войски се разделят, без да влизат в стълкновение. Същото става и през 1109 г., макар Сугерий да описва как на следващата сутрин французите „с рицарски плам“ се устремяват срещу нормандците и дръзко им показват своето превъзходство. В крайна сметка се стига само до отделни схватки и сражението така или иначе е осуетено. Единственият резултат са грабежите над селяните и свадите между благородниците.
Матю Стрикланд доказва, че подобен тип предизвикателства системно нарушават ритъма на бойните действия във войните между принцовете и дори по време на кръстоносните походи. Крале и принцове се надпреварват в изтъкването на рицарска доблест, опитвайки се по този начин да прикрият собствената си нерешителност и съвсем обяснимия стремеж да ограничат обсега на войните и проливането на благородническа кръв. В същото време тези предизвикателства им позволяват да съхранят доброто си име и дори затвърждават мита за тяхната храброст и презрение към опасностите!
Разказите на тези двама монаси за пограничните войни от 1118 г. и 1119 г. до голяма степен съвпадат по отношение на фактите: и единият, и другият подчертават рицарския стил, белязал бойните действия между противници, които се щадят взаимно и се стремят преди всичко да се сдобият с морално превъзходство. Ала макар никой от двамата да не храни кой знае какви илюзии по отношение на своя герой, Сугерий и Ордерик Виталис прибягват до различен регистър при изтъкването на техните качества. В случая Сугерий по никакъв начин не оправдава войната на крал Луи срещу един принц, който защищава в Нормандия сеньорията на свети Дьони, и по-скоро Ордерик Виталис е този, който му приписва реч за справедливостта като защитник на Гийом Клитон. Според Сугерий пък Луи VI се отличава с буен нрав: тук той напълно изоставя безстрастния стил, с който описва франкските войни, за да ни обрисува неговия портрет на пламенен рицар. Залогът е „славата на кралството и позорът на неговите противници“. Пограничната област Вексен е осеяна със замъци, между които текат трудни за преодоляване реки. На този терен двете войски непрекъснато маневрират и поставят засади, опитвайки се да се надхитрят взаимно. От време на време някой отряд от френски, фламандски или анжуйски рицари извършва дързък набег на нормандска територия, без нито веднъж но