Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Ейдриън Чайковски
Разединени равнини



Речник

Хора
Стенуолд Трудан — бръмбаророден политик и ръководител на агентурна мрежа.
Челядинка Трудан, Че — негова племенница.
Тисамон — богомолкороден оръжемайстор.
Тиниса — негова полуродна дъщеря, доскоро повереница на Стенуолд.
Салма (принц Салме Диен) — водно конче от благороден произход, агент на Стенуолд.
Тото — полуроден занаятчия, агент на Стенуолд.
Ахеос — молецороден маг.
Скуто — шипороден занаятчия, агент с висок чин в мрежата на Стенуолд.
Спера — мухородна, агент на Стенуолд.
Балкус — мравкороден, агент на Стенуолд, ренегат от град Сарн.
Талрик — осороден майор от Рекеф.
Ултер — осороден губернатор на Мина, убит от Талрик.
Рейнер — осороден генерал от Рекеф.
Те Беро — мухороден лейтенант от Рекеф.
Сцила — паякородна магьосница и шпионка.

Линео Тадспар — бръмбаророден, говорител на Събранието в Колегиум.
Кимон от Кес — мравкороден майстор на меча от Колегиум.
Хокиак — скорпионороден черноборсаджия от Мина.
Скрил — полуродна, следотърсач на служба при Стенуолд.
Скръб в окови — пеперудородна танцьорка.


Важни места
Аста — преден пост на осородните, плацдарм за военната кампания срещу Равнините.
Колегиум — град на бръмбарородни, дом на Великата академия.
Федерацията — държава на водните кончета северно от Равнините, окупирана отчасти от Империята.
Даракионският лес — в миналото крепост на богомолкородните, сега призрачна гора, където никой не стъпва.
Хелерон — град на бръмбарородни, индустриалното сърце на Равнините.
Мина — град на бойни бръмбари бойци, сега завладян от Империята.
Сарн — град-държава на мравкородни, съюзник на Колегиум.
Паешките земи — градове на паякородни южно от Равнините, легендарни със своите богатства и обширните територии, които владеят.
Тарк — град-държава на мравкородни в източните Равнини.
Тарн — планинска обител на молецородните близо до Хелерон.
Век — град-държава на мравкородни, враг на Колегиум.


Организации
Мистерите — тайната служба на молецородните.
Събранието — изборният ръководен орган на Колегиум, заседава в сградата на Амфиофоса.
Териториите — конкурентни престъпни групировки в Хелерон.
Великата академия в Колегиум — културното сърце на Равнините.
Форумът на умелите — дуелистко общество в Колегиум.
Рекеф — тайната служба на Империята.



В продължение на много години Империята на осите се разширява, воюва със съседите си и ги поробва. След края на Дванайсетгодишната война срещу Федерацията на водните кончета сега осоидите са насочили погледа си към разединените Равнини.
Стенуолд Трудан си дава сметка за мощта на Империята, когато войските й завладяват далечната Мина. Оттогава той изпраща тайни агенти, които да следят напредъка на един враг, в когото собствените му съграждани не виждат заплаха.
Сред агентите му са неговата племенница Челядинка, повереницата му Тиниса, екзотичният принц Салма от Федерацията на водните кончета, един скромен полуроден занаятчия на име Тото… и най-старият му съюзник в борбата, страховитият богомолкороден воин Тисамон.
Но дали усилията им ще са достатъчни да вразумят Равнините навреме?


1.

Утрото му се стори безрадостно, но такива бяха всичките му сутрини. Надигна се от коприните и пчелния пух и кожата му настръхна, усетила всепроникващия студ, от който стаите тук се отърсваха само за месец-два в разгара на лятото.
Зачуди се дали не биха могли да го настанят другаде — не се питаше за първи път, нито за втори, — но знаеше, че няма да стане. Защото би било — неверноподанически в някакъв смисъл. Той беше заложник на собствения си обществен ранг. Пък и тези покои имаха известни предимства. Първо, нямаха прозорци. Слънцето проникваше през процепи в тавана — три дузини и толкова малки, че да спрат дори най-дребния мухороден убиец. Чувал бе да казват, че сноповете светлина рисували красива картина, но той съзираше красота в твърде малко неща и нито едно от тях не се родееше с архитектурата.
Народът му строеше тези стъпаловидни пирамиди като символ на лидерската мощ от незапомнени времена, но тук, в двореца в Капитас, архитектурният им стил беше достигнал апогея си и дори беше прекрачил границата на абсурдното. Северните племена, останали далеч зад меча на прогреса, все още използваха своите зикурати, издигнати на най-високата точка в укрепленията сред хълмовете. Дизайнът беше пренесен почти без промяна, освен в мащаба, разбира се, и сега той, който уж получаваше всичко, което поиска, живееше погребан в тази умопомрачителна архитектурна гротеска, царство на вечния студ.
Облече халат, подплатен с мъха на триста молци. Пред вратата му пазеха стражи, готови да го защитят с цената на живота си, но понякога му се струваше, че те по-скоро са негови тъмничари, а слугите, които тъкмо влизаха, сякаш идваха с единствената цел да го тормозят. Само една негова дума и всички те щяха да бъдат екзекутирани, разбира се, без никой да оспорва заповедта му или да иска обяснение, но той вече бе пробвал вкуса на такива ексцентрични забавления и не бе открил нищо забавно в тях. Какъв беше смисълът да ги праща на смърт, щом други щяха да ги заместят — неизчерпаем легион, цял безкраен свят. Каква обезсърчаваща мисъл — че може да гази до колене в кръвта на слугите си и пак ще има мъже и жени, готови да му служат, повече мъже и жени, отколкото бяха прашинките, танцуващи в сноповете слънчева светлина от тавана.
Баща му не беше изпитал радост от ранга и властта, с които разполагаше. Беше преминал в галоп през живота си, без нито веднъж да спре, да се огледа, да помисли. Бил роден с меч в ръка, ако се вярваше на легендите, и със съдба като невидима корона на челото. Мъжът в подплатения с мъх от молци халат знаеше какво чувство причинява тя. Чувството, че главата ти е стегната в менгеме, което не ти оставя и миг покой.
Баща му умря преди осем години. Не от острието на убиец, нито от отрова, нито от бойна рана или от стрела. Просто се разболя внезапно и след десетница спря като часовник, който никой лекар или занаятчия не бе в състояние да навие отново. Баща му умря, а в десетницата преди смъртта му и в десетницата след нея всичките му деца освен две, всички братя и сестри на човека с халата, освен една, също бяха умрели. Умрели бяха при публични екзекуции или тайно, заради основателна причина или без друга, освен тази, че наследството — неговото наследство — трябва да бъде неоспоримо. Той беше най-големият син, вярно, но също толкова вярно бе, че правото на първородния е слаб аргумент срещу амбициите. Беше пощадил само една сестра — най-малката. По онова време тя беше осемгодишна и когато му дадоха да подпише смъртната й присъда, нещо в него не издържа. Сега сестра му беше на шестнайсет и неизменно го гледаше с грижливо промитото от други нюанси верноподаническо обожание, но той се страхуваше от мислите, които се тълпяха зад този й поглед, боеше се толкова, че често се будеше облян в студена пот — винаги когато те му се явяха насън.
А заповедта още чакаше подписа му — заповедта за премахването на единствения му жив кръвен роднина. Веднага щом се сдобиеше със свой чистокръвен син, присъдата щеше да бъде изпълнена. Това нямаше да му донесе наслада, нито пък бащинството. Сега разбираше по-добре живота на своя баща, с чиято сянка се надбягваше трескаво. А в същото време беше обект на невиждана завист! Генералите, придворните, съветниците му — всички те проклинаха тайничко късмета си, че на трона седи той, а не те. Но никой от тях не си даваше сметка, че когато седиш на трон, държавната пирамида с непосилната си тежест се обръща с върха надолу и всичко, от широката основа на безчетните роби, през пластовете на подчинените раси и всички войскови рангове чак до генералите, тежи изцяло на неговите рамене. Той въплъщаваше техните надежди и тяхното вдъхновение, очакванията им го смазваха под тежестта си.
Слугите, които го миеха и обличаха, до един бяха от вярната раса. В сърцето на култура, основана на робството, тук, в двореца, чуждоземни роби се допускаха изключително рядко, защото на кои от тях можеше да се вярва? Освен това дори най-неприятните задачи се смятаха за чест, когато обслужваха _него_. Едва шепа другородни съветници, мъдреци и занаятчии, чиито умения надхвърляха грозното петно на низшия им произход, бяха допуснати в двореца, и макар да бяха роби, живееха като принцове и щяха да живеят така, докато не престанеха да бъдат полезни.
Съветниците му, да. По-късно трябваше да поговори със съветниците си. Преди това го чакаха въпроси от държавно естество. Оковите на службата, винаги готови да го приковат към земята.
Нагизден според статута си, със стегнато в злато и слонова кост чело, негово императорско величество Алвдан Втори, господар на Империята на осите, беше готов да седне на трона си.


Императорът имаше много съветници и всяка десетница се срещаше с тях, давайки им шанс да говорят по всякакви въпроси, които по тяхно мнение биха били в интерес на самия него и на неговата Империя. Тази традиция я беше създал баща му и тя беше част от трескавия начин на живот, който го беше отнесъл преждевременно в гроба, не като господар на Империята, а като неин най-злочест роб. Сегашният Алвдан с радост би се лишил от нея, ала тя беше се превърнала в символ на имперската власт не по-малко от трона или короната, и нямаше начин да я премахне от себе си.
Съветниците бяха постоянни като брой и длъжност, но не и като отделни индивиди. Лицата често се меняха, понякога по негова заповед, друг път промените бяха дело на верните му мъже от Рекеф. Част от съветниците му също бяха от Рекеф, но това не ги защитаваше нито от неговия гняв, нито от недоволството на подчинените му.
Друга част от съветниците бяха роби и това също беше стародавна традиция, защото Империята винаги се възползваше в пълна мяра от своите ресурси. Учени мъже от завладени градове често бяха довеждани насилствено в Капитас само заради съдържанието на умовете им. Някои от тях успяваха да се нагодят и дори благоденстваха, доколкото можеше да благоденства един роб — всъщност, понякога живееха доста по-добре от мнозина свободни поданици на Империята. Други не успяваха и пропадаха. Но винаги имаше кой да ги замести.
В този си състав съветът му щеше да е обичайният досаден калейдоскоп. Един-двама мокрицородни с техните продълговати и скръбни сиви лица, които да проповядват мъдрост и предпазливост; няколко бръмбароиди — търговци или занаятчии; някой чудак, може би паякороден от далечния юг, молецоид с празни очи или друг представител на екзотична раса; както и местната квота, разбира се — осородни от Рекеф, от армията, дипломати, представители на Консорциума, членове на високопоставени семейства и дори авантюристи отцепници. И всички те щяха да дойдат с готови съвети, които доста често имаха като странична цел и лично облагодетелстване.
Напредъкът му към и през залата се измерваше в слуги, които му отваряха вратите, премитаха пода пред краката му, а накрая го освободиха от наметката и от тежестта на короната. Други притичаха с вино и мезета още преди да е седнал, след като телохранителите бяха опитали храната и напитките като предпазна мярка.
Съветниците седяха от двете му страни на по-ниски столове, подредени в широки дъги. Идеята беше, че императорът трябва да гледа право напред и само да чува мъдрите слова, гъделичкащи слуха му, без да се влияе по никакъв начин от самоличността на говорещия. Гениално като замисъл, без съмнение, но безполезно на практика, защото императорът имаше остър слух и разпознаваше говорещия още от първата дума. Единственият реален резултат от тази подредба бяха неприятни схващания в шийната област, които съветниците получаваха, докато точеха вратове, за да виждат говорещия си колега.
„Бих могъл да променя това.“ Той, все пак, беше императорът. Би могъл да ги сложи на маса като войници, седнали да хвърлят едни карти след края на дежурството. Или да ги нареди коленичили пред трона като молители. Или да ги провеси на въжета от тавана, ако поиска. Не минаваше и ден без някоя дребна подробност от имперската бюрокрация да го вбеси, но той неизменно намираше основание да не пъха ръка в механизма на тази сложна машина — би се отразило зле на бойния дух; такава е традицията; сигурно има основателна причина, иначе защо ще го правят точно по този начин, и прочие.
Ала в най-лошите си кошмари чуваше истината за своето въздържание — при всяка промяна, която въведеше, при всеки клон, който отсечеше от дървото на традицията, реакцията би била всеобща и неизменна, пък макар и прошепната на ухо: „Той не е като баща си.“
Имаше цял легион копеленца с кратък живот и нито един чистокръвен син, и причината най-вероятно беше тази — нежеланието му да предаде на свое дете непосилното имперско наследство. Уви, този щекотлив проблем ставаше все по-неотложен с всяка година. Беше забранил на съветниците си да повдигат въпроса за осигуряването на наследник, но въпреки това усещаше тежестта на нерешения проблем.
Съветниците се споглеждаха неспокойно в очакване императорът да даде знак за начало на дискусиите. И той го направи. Изслуша без интерес първите няколко изказвания. Глад в източните територии на Империята — може би би било добре неколцина занаятчии да бъдат пратени там, за да научат неуките диваци как се прави модерно земеделие. Ленив жест в знак на одобрение. Предложение за игри, които да ознаменуват първата победа над Равнините, когато тя бъде извоювана. Отхвърлено поради привързаност. Друго предложение, този път от скръбноликия мокрицороден Гегевей, който очевидно притежаваше значителен запас от мъдрост и находчивост, щом се беше задържал на служба при бащата на Алвдан през последните девет години на управлението му, а след това беше оцелял при чистките, придружили коронацията на новия император.
— Навярно би било възможно да приложим по-внимателно плановете си за инвазия — поде старецът с тихия си глас. Като всичките си сънародници и той беше с чудат външен вид — с цяла глава по-висок от нормалното и със светли ивици, прошарващи сивата кожа на челото и по протежение на гръбнака. Очите му се губеха в гнезда от бръчки. — Тези равнинци притежават голямо познание за, хм, механика, философия, хм, логистика… от които бихме могли да извлечем полза. Един, хм, по-ненатрапчив подход…
Алвдан се облегна назад и ги остави да спорят. Военните възразиха, че бавната инвазия криела сериозни рискове, от Рекеф бяха категорични, че на чужденци не може да се вярва, а от Консорциума настояваха за бързо настъпление, което да смаже търговските им конкуренти в Равнините. Зад всичко това стоеше личен интерес, разбира се, но това не означаваше непременно, че е в ущърб на Империята. Императорът вдигна ръка и залата утихна.
— Ние имаме вяра в нашите генерали — каза той и толкоз.
Паузата преди следващия говорещ се проточи, което даде на Алвдан време да се стегне вътрешно за предстоящото.
— Ваше императорско величество — започна предпазливо генерал Максин, от когото дори Рекеф трепереше. — Остава въпросът за вашата сестра.
— Така ли? — Алвдан гледаше право напред с тънка усмивка, която несъмнено смразяваше всички им.
— Има такива, които биха…
— Това го знаем, генерале. Нашата скъпа сестра си има фракция, партия, ако щете, но тази фракция би съществувала дори без нейното изрично желание. Поддръжниците й биха искали да я сложат на моя трон, защото си мислят, че тя ще ги възнагради за това. Оттук правите извода, че тя трябва да бъде убита като другите. Какво ще ни посъветвате сега — дали да проявим милосърдие, или то няма място в императорската доктрина?
Не чу нищо, но с периферното си зрение видя как Максин клати глава.
— Помните ли генерал Скарад? — продължи императорът. — Ако не се лъжа, той беше последният, който говори пред нас за милосърдието. То било неразумен уклон за един управник, така каза.
— Да, ваше императорско величество.
— Напомнете ми каква беше нашата реакция, генерале.
— Съгласихте се с него, похвалихте го за мирогледа му, а след това го осъдихте на смърт, ваше величество — отвърна с равен глас генерал Максин.
— Смятайте се похвален за силната си памет, генерале. Продължете, моля.
— Предложен ми бе алтернативен начин за отстраняването на сестра ви, ваше императорско величество — продължи предпазливо Максин. — Тя не може да се омъжи, разбира се, нито да заема някаква длъжност, така че сигурно би било добре, ако намери душевен покой в някой светски орден. Философски орден, ваше величество, който няма политически амбиции.
Алвдан затвори очи. Как ли би изглеждала сестра му в робата на дъщерите на милосърдието или на друга някоя глутница от дърти вещици?
— Предложението ви е чуто, генерале, и ние ще го обмислим. — Друго не каза, но идеята всъщност му допадаше. Гъделичкаше чувството му за хумор. Да, хубав, кротък живот в съзерцание. Какъв по-добър начин да разкара малката сестричка от главата си?


Когато съветниците изчерпаха съветите си и срещата приключи, слугите подхванаха отново ритуала, но в обратен ред. След като императорът се изправи, съветниците започнаха да се изнизват, докато в залата не остана само генерал Максин, който изглежда срещаше необяснимо продължителни затруднения с нагласяването на портупея си.
— Генерале, защо ни се струва, че искате да говорите с нас?
— За една интересна дреболия, ваше императорско величество, ако позволите.
— Нима Рекеф се е заел и със забавленията, генерале?
— Има един човек, ваше величество, който е попаднал в ръцете на мои агенти. Един наистина забележителен и рядко срещан човек. Реших, че ваше величество навярно би искал да се срещне с него. Той е роб, разбира се, по-долен от роб всъщност, защото е негоден за каквато и да било полезна служба. Но е сладкодумен и пълен със странни слова. Удобен и струва ми се, единствен по рода си шанс ваше величество да обогати общата си култура в нова насока.
Този път Алвдан погледна генерала право в очите и видя лека усмивка да разтяга лицето на едрия застаряващ войник. Максин не бе имал честта да съветва предишния император, но в нощта след коронацията на новия беше употребил кинжала си по предназначение, така че следващото утро да не е помрачено от братска неприязън и разкол. С две думи, Максин не си падаше по шегите.
— Е, генерале, заинтригувахте ни. Заведете ни при този ваш екземпляр.


Полетът беше като излязъл от сън по време на треска, притежаваше всички характеристики на класическия кошмар, само дето в него нямаше нищо класическо, защото беше нечуван.
Талрик беше пристигнал в Аста с нагласата, че го чака наказание. Очаквал бе да се изправи пред суровото лице на полковник Латвок или дори пред сгърчената от гняв физиономия на генерал Рейнер — началниците му в Рекеф, — заради неуспеха си да защити интересите на Империята. Получил бе задачата да превземе релсовото автовозило, което в Хелерон наричаха „Гордост“, и да го използва като авангард за нападение срещу Колегиум, нападение светкавично, неочаквано и разрушително за бъдещото единство на Равнините. Вместо това сбирщина ренегати под командването на Стенуолд Трудан бяха взривили „Гордост“ и дори бяха успели да хвърлят вината за унищожението му върху осородните, които така самоотвержено се бяха опитали да го опазят.
Дребно затруднение за Империята — вместо с хитрост, сега тя трябваше да вземе своето със сила. И огромно затруднение за капитан Талрик от имперската армия, а иначе майор Талрик от външната служба на Рекеф.
Само че в града предмостие Аста не го бяха изправили пред военен трибунал. Изглежда надпреварата за Равнините вече беше започнала и дори дефектно острие като Талрик можеше да бъде от полза. Когато пристигна, вече го чакаха запечатани заповеди: „Качете се на «Облачен». Очаквайте по-нататъшни инструкции.“
Колкото до „Облачен“ — по-добре да го бяха кръстили „Откачен“, защото очевидно беше продукт на нечий умопомрачен мозък и този мозък категорично не принадлежеше на осороден занаятчия. Идеята хрумнала на някакъв технолог от помощната войска, а потърпевш се оказа Талрик.
Щурата машина нямаше корпус. Е, имаше, но символичен. Представляваше подсилена дървена основа и скеле от талпи, оформящо нещо като празна клетка. Отзад имаше двигател с часовников механизъм, който двама мъже навиваха, като въртяха трескаво педалите, плюс чифт крила недоносчета с по една перка всяко. Талрик се качи на измишльотината заедно с един пилот инженер и лейтенант Те Беро — мухороден агент от Рекеф, който трябваше да го инструктира. След това „Облачен“ се издигна — крехка дървена решетка, която се тресеше под тягата на витлата си. Нагоре и нагоре в тясна спирала, която изведе машината над облаците, че и по-високо. А после пилотът освободи дъските от двете страни и огромните сиви криле на „Облачен“ се разтвориха отляво и отдясно, отгоре и отдолу, и уловиха вятъра. Изведнъж тромавата машина, излязла сякаш изпод ръцете на несръчен чирак, се понесе шеметно над света, яхна бързите ветрове на запад и препусна над Равнините толкова високо, че звездите изглеждаха на една ръка разстояние.
А колко беше студено! Талрик се беше увил с четири плаща, имаше и няколко ката вълнени дрехи отдолу, и пак леденият въздух го пронизваше до кости като невидимо острие, което връхлиташе през откритата конструкция на „Облачен“, покриваше със скреж пътниците и къдреше в бяла пара дъха им, а вятърът я отнасяше безмилостно.
Щяха да пристигнат в Колегиум по-бързо и от най-бързия куриер и въпреки отклонението до Аста Талрик все още имаше шанс да стопи преднината на Стенуолд и дори да го изпревари. Летяха толкова високо, току под самия леден покров на небето, че никой летящ съгледвач не би могъл да ги види. Дори с телескоп трудно биха различили сребристите крила на „Облачен“, които се сливаха с далечния фон на небесата.
Измъчван от пронизващия студ, Талрик се приведе напред да улови думите на Те Беро, преди вятърът да ги е отнесъл — защото това бяха инструкциите му, мисията му, и той трябваше да ги запомни от първата до последната.
— Вие сте човек с късмет — каза мухородният, надвиквайки вятъра. — Рекеф не може да се лиши от оперативен агент с вашия опит само за да даде нагледен урок на останалите. В Равнините има много работа, затова получавате втори шанс. Не го пропилявайте. — Двамата бяха работили заедно и преди и помежду им се беше зародило нещо като взаимно уважение. — Ще ви оставим близо до Колегиум — продължи Те Беро. — Ще отидете в града сам. Свържете се с агентите си. Равнините не бива да се обединят. Има два плана. Първият е по-бърз, но е желателно да приведете в действие и двата. Дори първият да успее, вторият също ще подпомогне усилията ни, така че трудът ви няма да е отишъл нахалост.
И тогава Те Беро му изложи двата плана. Първият беше директен и конвенционален, но вторият беше забележително хитроумен и толкова едромащабен, че в първия миг Талрик зяпна невярващо.
— Ще се справя — увери той мухоида.
„Облачен“ все така се носеше скорострелно и невидимо над Равнините, опнали се далече под тях.


Стигна до Колегиум без проблеми и влезе в града малко преди обяд — онова мързеливо време, когато всички сякаш дремваха за кратко. Колегиум имаше бели крепостни стени, но портите му бяха затваряни за последно преди двайсет години, когато мравкоидите от Век си бяха наумили да прилапат този град на бръмбарородни. Край портите седеше страж, стар бръмбар, който дремеше на свой ред. Колегиум беше гостоприемен град. Ако не беше такъв, не би бил толкова лесна плячка.
Когато беше тук за последно, Талрик остана само два дни, след което го натовариха на летало с фиксирани криле по дирите на Стенуолд Трудан и въздушния кораб „Небесен“. Спомнил си това, той се огледа с надеждата да зърне летището — може би огромният дирижабъл беше привързан и днес там, — но стените бяха твърде високи, а сградите надвисваха над него, повечето на три етажа, а в по-бедните квартали — на четири и на пет. Талрик знаеше, че Империята има много какво да научи тук. Колегуимските бедни проклинаха съдбата си, оплакваха се и завиждаха, но нямаха представа как живеят бедните в Хелерон или в Империята, или робите в безчет други градове.
„Ако унищожим Колегиум, няма ли да загубим завинаги онова, което пламъците ще погълнат?“ Защото въпросът не беше просто да препишеш тайна, скрита в някоя от безбройните книги, изпълнили рафтовете на библиотеката в Академията. Ставаше въпрос за начин на живот, за едно положително явление, а като всички положителни явления и то би трябвало да премине под властта на Империята. Гражданите на Империята би трябвало да се възползват от знанията на мъжете и жените, съградили това място.
Вторият план, разяснен му от Те Беро, щеше да унищожи всичко това. Но заповедите са си заповеди.
Семенцето на негодувание, което растеше в него от известно време, сега се размърда по познатия начин, но той бързо го усмири. Щом Империята иска нещата да станат така, значи така ще станат. Той беше верен на Империята.
Спря толкова рязко, че двама мъже, помъкнали голям сандък, налетяха отгоре му и го наругаха, преди да продължат.
„Каква еретична мисъл.“ Мисъл, която е добре да криеш надълбоко в главата си. Защото дори зачатъкът на мисълта, че да си верен на Империята и на нейното по-добро бъдеще не е същото като да си верен на императорските укази или на плановете на Рекеф… е, такива мисли за нула време можеха да те опнат на масата за разпити. Беше се разминал със заслужено наказание заради провала си в Хелерон и би било глупаво да се отдава на подобни мисли сега, мисли, които си търсеха белята.
Но нейде в тъмните кьошета на главата му мисълта се обърна на хълбок и зачака следващия удобен момент да надигне глава.


И преди него в Колегиум бе имало агенти на Рекеф, разбира се. Докато вътрешният отдел на тайната имперска служба преследваше изменниците на родна почва, основна задача на външния беше да внедрява шпиони и да вербува информатори в градовете на Равнините. При последното си пребиваване тук Талрик се беше свързал с тях, но мрежите им бяха на четири години, а в шпионския занаят четири години бездействие бяха твърде много. Сега Талрик разпрати мухородни куриери из целия град да разнесат невинни писъмца с кодови думи като капки отрова във вино. Мъжете и жените, които Рекеф беше внедрил в града, вече от доста време си живееха спокойно живота. Сега на безгрижното им съществуване се слагаше край. Сега Талрик ги викаше.
Срещна се с тях в долнопробна моряшка кръчма близо до доковете, толкова близо, че през прозорците долиташе скърцането на корабен такелаж. На такива места хората бързо забравяха кой с кого се е срещал и по каква работа — и толкова по-добре, разбира се. Защото четиримата бяха странна гледка.
Най-старши сред тях беше един лейтенант от Рекеф, и когато на Талрик му бяха потрябвали двама платени убийци, които да сгащят Стенуолд Трудан в дома му, той се беше обърнал именно към него — лейтенант Граф, чистокръвен поданик на Империята, който се подвизаваше в Колегиум като доставчик в бизнеса с хладни оръжия. На местен жаргон това означаваше, че осъществява връзката между наемни биячи от всякакъв род и евентуални клиенти, а това осигуряваше на Талрик идеалното предмостие за сегашната му мисия. Граф беше слаб мъж с лице, загрозено от дълъг белег — от веждата чак до брадичката. Талрик знаеше, че белегът му е спомен от младежки дуел в Бойното братство. На мястото на пресеченото от белега око имаше тъмно стъклено топче.
Другите трима не бяха щатни офицери от Рекеф, а обикновени агенти. Хофи беше мухороден, който подстригваше богатите и бръснеше могъщите; Ариана беше паякородна студентка в Академията. Четвъртият, полуроден на име Скадран, работеше на доковете и събираше всякакви слухове — пристигащи, заминаващи и разнасяни на пристанището. Осородна кръв, смесена с кръв на бръмбароиди и мравкоиди, се беше изродила в тежки черти, които бяха събрали най-лошото и от трите раси, но пък човекът беше едър и умееше да се бие. А това винаги беше от полза.
Седяха на една крайна маса, дръпната достатъчно далеч от другите, така че тихите им гласове да не привличат излишно внимание. Четиримата бяха дошли въоръжени, с невзрачно облекло и го гледаха в очакване. Ако ги пратеше още тази нощ в града, за да убият, щяха да приемат присърце задачата.
— Кажете ми за Стенуолд Трудан — започна той.
Лейтенант Граф плъзна поглед по другите, после каза:
— Пристигна ден преди вас, майоре. И доведе хора със себе си.
— Сред тях имаше ли един богомолкороден? — попита Талрик. Спомените го върнаха неканени към нощната битка в машинния двор на Хелерон, когато „Гордост“ беше унищожена. И към богомолкородния, който съсичаше безмилостно противниците си, докато Талрик не го поопърли. Тисамон — такова беше името му според докладите на Сцила. А дъщеря му се казваше Тиниса. Тиниса, която едва не му видя сметката, когато Талрик се спусна да довърши баща й. Надявал се бе мъжът да е умрял от раните си, но следващите думи на Граф изобщо не го изненадаха:
— Да, майоре, казва се Тисамон. Разбрах, че е бил студент в Академията преди много години, по същото време, когато и Трудан е учил там. Още тогава е имал репутация на непобедим дуелист.
— И с право — кимна Талрик. — Какво предприемат?
— Трудан се е заел да настани хората си. Залисал се е да говори пред Събранието, но дотогава сигурно ще минат няколко дни. Не е особено популярен сред членовете му. Мислят го за отцепник, а и твърде често отсъства от Академията. Предполагам, че ще използват всички бюрократични спънки, преди да го допуснат до трибуната. Току-виж успели да го забавят с цяла десетница. Един вид плясване през пръстите.
— А другите?
— Повечето са в Академията — обади се Ариана. — Някои са в лазарета, всъщност онези, които пристигнаха ранени от Хелерон. Има един чудовищен грозник, целият в шипове, не го знам от каква раса е, който непрекъснато обикаля фабриките, машинните дворове и релсовото депо.
— Това трябва да е Скуто — съобрази Талрик. — Най-довереният хелеронски агент на Стенуолд. Той е занаятчия, доколкото знам, така че интересът му поне отчасти сигурно се дължи на професионално любопитство. — Спомни си своята единствена среща очи в очи със Стенуолд, няколкото смели изречения, разменени на чаша вино. Двама мъже с еднакво занятие, но от противникови страни; двама войници, изпитали еднакви несгоди под различни знамена.
А сега аз го дебна пред леговището му и трябва да го убия. И защото трябва да вярвам, че на мое място той би направил същото, няма да чувствам нищо.
— Имам заповеди за вас — обърна се той към четиримата. — Ще ни трябват въоръжени мъже, лейтенанте… И лукавство от вас — премести поглед към другите трима. — Дните на Стенуолд Трудан са преброени.


2.

Да живееш в мравешки град означаваше да разбираш тишината, а той беше живял в не един. Имаше я тишината на всекидневния труд, в която човек чуваше единствено робите, които действаха по задачите си и си говореха тихо. Имаше я и тишината на тренировъчния полигон, откъдето долитаха тропот на маршируващи нозе и звън на доспехи, но не се чуваха разговори, нито команди на висок глас — петстотин войници в съвършен строй и при пълен ред. Имаше я и тишината вечер, когато семействата сядаха заедно с нетрепващи устни, а робите се оттегляха в таванските стаички или външните бараки.
Но имаше и друга тишина, нова тишина. Тишината на град, пълен с хора, които знаят, че многохиляден враг се е окопал пред портите им.
Неро бързаше през тази тишина, увит в плаща си. Наоколо му град Тарк живееше на обичайните си обороти. На малкото сергии местни търговци отмерваха безмълвно стоката си и получаваха точната сума пари в замяна. Деца тичаха по улиците или играеха на стражари и апаши и само най-малките, тези под осем години, се случваше да извикат или да се засмеят на глас. Мъже и жени стояха на групички по улиците и не казваха нищо. Тревожност изопваше лицата им, а в невъобразимата мрежа, която свързваше умовете им, една тема доминираше над всичко останало в безмълвните им разговори.
Преди поне в квартала на чужденците беше различно. Допреди десетница кварталът, където живееше и той, се къпеше във врява и цвят, наблюдаван строго от градската стража, но оформен от безброй ръце в стотици малки домове далеч от дома. Сега и този квартал тънеше в тишина, защото всички освен най-упоритите му и уседнали обитатели бяха избягали.
„И аз трябваше да избягам.“
Живееше в Тарк от една година, не толкова, че да пусне корени, но по-дълго, отколкото бе оставал другаде след Колегиум.
„Какво ме задържа тук?“
Вината, реши той. Вина, защото отдавна знаеше, че този ден ще дойде, че рано или късно черно-жълтите орди ще нахлуят в Равнините; знаеше го, а не бе направил нищо. Когато преди години стана напечено, той просто си тръгна и не погледна назад.
Местните не му обръщаха внимание — той беше добре познат в тази част на града, а следователно и във всяка друга част, защото мнението на всеки мравкороден за него можеше да бъде предадено от човек на човек толкова лесно, колкото се предава бутилка в таверна. Гледаха го с пренебрежение, защото беше чужденец, защото беше мухороден и защото беше пътуващ художник. От друга страна, той имаше приятели тук и гледаше да не се забърква в неприятности, следователно го търпяха. Не че кротуването неизменно вършеше работа — преди три дни беше обрана къща недалеч от квартала и след като милицията не откри извършителя, трима чужденци бяха подбрани на случаен принцип и обесени. Външните, казваха тук, живеели в града на собствен риск и трябвало сами да се грижат за себе си.
Той беше грозноват дребен мъж, почти напълно оплешивял и с лице на буци — надвиснало чело и счупен нос в комбинация с изпъкнала заядливо брадичка, от които профилът му приличаше на стиснат юмрук. Мухородните рядко бяха радост за окото, но неговата външност си беше откровено отблъскваща. Ако беше от друга раса, сигурно би си пробивал път в живота с лакти и страховити гримаси, но никаква войнственост не можеше да промени факта, че от сандалите до върха на плешивата му глава имаше само четири стъпки разстояние.
Казваше се Неро и през последните двайсетина години си беше изкарвал хляба като художник, при това художник от такъв калибър, че името му отваряше подбрани врати във всички градове на Равнините. За него обаче художеството беше странично занимание. В една земя, където повечето хора никога не напускаха укрепените си градове освен с търговска цел, той беше истински пътешественик. Пътуваше от град на град по който път поемеха нозете му, натрапваше се на всеки, проявил готовност да го приеме в дома си, и правеше каквото поиска.
Тази мисъл го върна към настоящето, защото сега — ако можеше да се съди по факта, че още е тук — той искаше да се забърка в обсада. В трижди проклета война. Самият той не беше съвсем наясно по този въпрос, но засега поне не изпитваше желание да си тръгне, а подозираше, че скоро не би и могъл да го направи без някой летящ имперски патрул да го застреля от въздуха.
Далеч напред се виждаше крепостната стена на Тарк — висока мозайка от светли каменни блокове с амбразури в горната част, назъбена корона, пасажи и бойни машини. В сянката й мравкородните бяха спокойни. Тази стена беше удържала обсади и преди, когато други мравкородни от други градове си бяха пробвали късмета, така както армиите на Тарк си бяха чупили зъбите в крепостните стени на Кес и Сарн.
Неро знаеше, че армията отвън не е армия на мравкородни и няма да се бие като тях. Всеки път, когато се сетеше за това, краката го засърбяваха да се махне. Но ето че още беше тук.


Паропс не беше типичният мравкоид и още по-малко типичният мравкороден офицер. Приятелството му с Неро беше започнало зле, когато се разнесе слухът, че жената, избрана за негова партньорка, седи гола пред статива на художника, а той самият е станал за посмешище в целия град. И Паропс, разбира се, хукна да въздаде правосъдие. Ала чифтосването при мравкочовеците беше особена дейност, която се уреждаше за добруването на града и за осигуряване на потомство, беше инвестиция от неличен характер, до голяма степен лишена от ревността и страстта, характерни за другите раси. В интерес на истината, след чифтосването двамата бяха изгубили интерес един към друг и Неро далеч не беше първата забежка, с която партньорката на Паропс се опитваше да разнообрази всекидневието си.
Естествено, от Паропс се очакваше да убие мухоида на място — очакваха го както партньорката му, така и градът като цяло. Не в пристъп на гняв, защото мравкородните рядко се поддаваха на тази емоция, а заради обидата към неговото расово, гражданско и лично достойнство. Ала вместо да убие нахалника, той беше прекарал по-голямата част от нощта рамо до рамо с него на покрива — зяпаха тъмния град и си приказваха за други места.
Паропс беше крайно ексцентричен по мравешките стандарти, което означаваше, че от време на време го занимават необичайни мисли. Благодарение на природната си интелигентност, все пак се беше издигнал до що-годе приличен чин, но знаеше, че друго повишение няма да получи. Според началниците му той не беше изцяло надежден. Така че, ето го — командир на крепостна кула, пост, който доскоро се смяташе за по-скоро чиновнически, отколкото военен. Сега той стоеше до бойницата, която служеше и за прозорец на кабинета му, и гледаше надолу към шахматната дъска на имперската армия. Лъчите на залязващото слънце играеха по светлата му кожа.
— Как вървят преговорите? — попита Неро. По-рано през деня имперско посланичество беше допуснато в града. Макар Паропс да не бе присъствал на преговорите, новините за напредъка им вече заливаха колективното съзнание на града, предавани мълчаливо от човек на човек в поредица от информационни вълни.
— Още ги държат да чакат — обясни мравкородният.
— Това е тяхно право — кимна Неро. — Но какво правят междувременно?
— Обсадата е заварила в града няколко паякородни роботърговци — каза Паропс. — С керваните им пътуват и скорпионородни. Изглежда осоидите и скорпионородните са си имали вземане-даване и преди, най-вече покрай робите, така че сега плащаме на скорпионоидите за спомените им. Царският двор се опитва да сглоби картинката.
— Значи гледат сериозно на заплахата?
— Пред портите ни има трийсетхилядна армия — изтъкна Паропс.
— Да, но нали ги знаеш какви са политиците. За тях градът им е най-великият и войниците им са най-непобедимите, поне докато не ги разбият на пух и прах.
Паропс кимна.
— Сериозно гледат, много сериозно. Слезли са в тунелите и са говорили със самата гнездяща царица, събудили са летящото люпило. Привеждат в готовност всяка машина, която може да се издигне във въздуха. Всички, които могат да пилотират летало или да обслужват артилерия, са мобилизирани, а за останалите има арбалети. Изправени сме пред летящ враг, това поне е ясно. И е нещо ново за нас.
А мравкоидите не обичаха новите неща, помисли си Неро. Е, поне се бяха разделили със самодоволството си. Гнездото под града, люлка на питомните насекоми, които се трудеха в полза на своите човешки съименници, беше ценен ресурс. Използването на крилатите екземпляри, и мъжките и женските, като ездитни бойни животни най-вероятно щеше да изтреби цяло едно поколение, тежка загуба за икономиката на града, към която се прибягваше само в случаи на най-голяма заплаха. Царският двор на Тарк най-после беше приел грозната истина.
— Ти и преди си имал срещи с тези осородни парвенюта, нали? — подхвърли Паропс.
— Постарах се да ги сведа до минимум, но иначе, да… преди много време.
— Разкажи ми за другите раси в армията им. Дали са сключили съюз срещу нас, как мислиш?
— Империята на осите не влиза в съюзи — каза Неро и се изсмя дрезгаво. — Не са съюзници, а роби.
— Дават оръжие на робите си? — Мравкоидите от Тарк, както и мравкородните другаде, държаха роби за тежката работа и за нищо на света не биха сложили дори голям нож в ръцете им. Не толкова поради страх от въстание, колкото защото се гордееха със собствените си умения в боя.
— Не е толкова просто. Осоидите поддържат многочислени войски и непрекъснато попълват състава им с хора от завладените територии — помощни войски, така ги наричат. Империята поробва цели градове, след това набира бойци от окупираното население и ги изпраща далеч от дома, в друга завладяна територия. Все едно да изпратят ваши хора във… в Колегиум, във Век или нещо от този сорт. Сигурно невинаги се получава, но в огромната си част хората от помощните войски имат семейства у дома и знаят, че ако избягат или се разбунтуват, близките им ще платят сметката. Затова се примиряват. Някои са висококвалифицирани, занаятчии и прочие, други са просто месо за отстрел, първата вълна на всяка атака. Кофти работа без перспектива.
Паропс кимна отново и Неро потръпна, осъзнал, че думите му ще се разпространят из целия град, ще прескачат от ум на ум и току-виж стигнали до самия царски двор.
— Някои чужденци все още се изтеглят през западната порта — каза предпазливо мравкочовекът. — Всъщност, има и такива, които влизат през западната порта. Най-вече роботърговци, които се надяват да пласират стоката си в последния момент. Може би е време и ти да тръгнеш.
— Ще поостана още малко — заяви небрежно Неро.
— Струва ми се, че когато битката започне, осоидите няма да питат от коя раса си, а от коя страна на стените се намираш.
— Съвсем вярно — съгласи се Неро.
Паропс най-после обърна гръб на прозореца и хипнотичното съзерцание на близкото бъдеще.
— Защо си тук, Неро? — попита той. — Расата ти е известна с умението си да минава между капките. Колкото по-надалече бягаш, толкова по-дълго ще живееш, нали така казвате вие? Чудя се защо още не си направил онова, което би сторило всяко разумно човешко същество на твое място — да си плюеш на петите, докато още е време?
Неро вдигна рамене. Отчасти причината се криеше в приятелството му с Паропс, разбира се, но имаше и друга и тя беше толкова лична и толкова обикновена, че го беше срам да я признае на глас.
— Никога не съм виждал война — продума тихо той. — Имам по някое и друго сбиване в сметката си през годините, но не и война. Истинска война. Впрочем преди много години направих проучване и написах книга за Битката на чарковете при портите на Колегиум, но отзивите на критиката бяха, хм, постни, да речем. И с право, защото нямам никакъв личен опит във войните и битките и това си личеше. Това ми е причината, не по-лоша от всяка друга… е, доста лоша всъщност, знам.
— Не си в ред — поклати глава Паропс.
— Вероятно. Но пък моят народ умее да се изнизва в последния момент, а той още не е дошъл. Така че, кой знае, накрая може да оправдая очакванията и да постъпя по традиционния начин.
— Не отлагай твърде дълго — предупреди го Паропс, а после изглежда получи ново съобщение, прелетяло с ефимерни криле през навалицата от послания във въздуха. — Най-после са приели посланиците — обяви той.


Скрил се върна на бегом, приведена ниско сред високите колкото човешки бой туфи саблена трева. Придвижваше се на серии от спринтове през откритите участъци и благодарение на дългите си крака развиваше скорост, с каквато Салма не би могъл да се мери. А после застиваше неподвижно зад някое прикритие със запъната в лъка стрела. Салма и Тото се бяха окопали под една от големите туфи, която издигаше над тях тесните си, остри като бръснач стъбълца. Лежаха и наблюдаваха нетърпеливо неравномерното й приближаване.
А после Скрил спря рязко до тях и ги засипа с пръст. Странно същество беше тя — смесица от минаски боен бръмбар и нещо друго, с нищожно образование и лоши маниери, но ги беше превела безпогрешно дотук, на хвърлей място от имперската армия, сякаш познаваше всяка педя от терена като дланта на ръката си.
— Какво видя? — попита я Тото.
— Видя ли я — нея или дъщерите на милосърдието? — прекъсна го Салма.
Тя го изгледа подигравателно с ококорени очи.
— Дали пък случайно не сте пропуснали да забележите многохилядната войска ей там, ваше височество? Идея си нямам къде е вашата лъскава дама, но със сигурност не марширува из лагера, както си мислите. Така че, не, нямах честта да се срещна с нея и да я поканя тук на халба бира и сладки приказки. — Тя поклати глава и вдигна ръка да подръпне заострените си уши, сякаш се опитваше да ги направи още по-дълги. — Дори не успях да се приближа до лагера, защото имат часови на всяка крачка, проклетниците. Опасали са с постове целия лагер, направили са окопи, заграждения, дори малки наблюдателници са издигнали. А небето! За него не ми се говори даже. Ако планът ви е бил да хвръкнете с тези ваши крилца, значи не става за нищо. Въздухът гъмжи от летящи патрули като мухи около разложен труп. Явно смятат, че мравкоидите ще им дадат сериозен отпор, а и защо не? Аз със сигурност щях да го направя, ако давах нарежданията в Тарк.
— Мравкоидите не са ли прекалено праволинейни за тази цел? — попита Тото. — Мислех, че просто ще се строят и ще нападнат.
— Не се заблуждавай, бръмбарче — каза му тя. — Мравките си падат по мръсни номерца като всеки друг. Те разбират от война, бръмбарче, а войната е преди всичко работа, денонощна работа. Никой не е печелил война само като се е сражавал честно.
— Престани да ми викаш така — сопна се Тото, защото прякорите, които му измисляше, започваха да го дразнят. — Аз съм толкова бръмбар, колкото ти си… каквото си там, или каквото не си.
— Аз бръмбар ли съм? Не. Негово височество бръмбар ли е? Не. Значи за теб остава да си бръмбарчето, освен ако не намерим някой повече да прилича на бръмбар от теб — изтъкна тя без помен от симпатия или съпричастие.
— Вие двамата няма ли да… — изсъска Салма, но не довърши, защото осоидите се появиха изведнъж, прелетяха толкова ниско, че тревата се разлюля, и несъмнено забелязаха тримата шпиони.
Бяха шестима — лек въздушен патрул, излязъл на разузнаване, — но осородните бяха свадливи по природа и налитаха на бой при всяка възможност. Водачът им изкрещя някаква заповед, двама се отделиха и поеха назад към лагера, а останалите се спуснаха към Салма с изтеглени мечове и протегнати длани, готови да отприщят енергийните си жила.
Скрил стреля моментално — скочи светкавично и пусна стрела, която се заби право в окото на втория нападател. Летящият войник се сгърчи във въздуха и падна като камък във високата трева.
Нямаше време Салма да запъва стрела в своя лък. Миг преди тримата останали войници да изпържат въздуха със златните си светкавици, той излетя право нагоре и изтегли меча си — краден къс меч имперска направа — от ножницата.
Скрил вече бе хукнала настрани, но Тото нямаше друг избор, освен да се просне на земята и да се надява на чудо. Усети как едно от жилата облиза раницата му — все едно силен мъж го беше фраснал с юмрук по гърба. А после се надигна, заредил пълнител в арбалета си.
Един от войниците беше набрал височина по петите на Салма и Тото разсеяно си помисли, че тези осоиди се движат доста по-умело във въздуха от повечето си сънародници, явно бяха специално подбрани за разузнавателните патрули. Вдигна арбалета си и стреля.
Мъжът, който връхлиташе към него, отскочи встрани от пътя на стрелата. А после се ухили самодоволно — явно с мисълта, че противникът му не би могъл да презареди навреме тромаво оръжие като арбалета. Само че Тото вече бе дръпнал лоста, стреля отново, после още веднъж, и от усмивката на осородния не остана и помен. Изненада, объркване и страх се бореха за надмощие върху лицето му, докато войникът се мъчеше да избегне преградния огън. От втората стрела избяга, но не и от третата, нито от четвъртата и от петата, после се заби мъртъв в пръстта на пет-шест крачки от Тото. Осоидите бяха раса на строители и занаятчии, но въпреки числеността и изобретателността си, все още бяха далеч от техническите постижения на Равнините.
Чул вик наблизо, Тото се обърна и видя Скрил да се бие ожесточено с друг войник. Скрил беше адски бърза, мечът й се стрелкаше като живо същество, но противникът й беше професионален войник, а металните плочки на ризницата му отбиваха с лекота нейните удари. Тото знаеше, че не би могъл да стреля с арбалета без риск да уцели Скрил, затова извади собствения си меч, изскочи от прикритието си и хукна да й помогне.
Над тях Салма се гмуркаше и въртеше в смъртоносен въздушен танц със своя противник. За тях разстоянието беше всичко — приближаха ли се твърде, щяха да си пречат взаимно, отдалечаха ли се прекалено, осоидът щеше да има предимство заради жилото си. Мечовете рядко танцуваха сред хаоса на този акробатичен балет, вместо това двамата чакаха, дебнейки пролука в защитата на противника.
Салма беше водно конче, роден беше да лети и неговата раса се гордееше с изяществото на полета си. Осоидът от своя страна беше сред най-бързите от своята раса, но дори това не беше достатъчно. Салма се бе изтеглил внезапно, застинал в миг на престорено колебание, което подведе противника му да се приближи за удар. Ала принцът смени рязко посоката и крилете го понесоха стремително напред. Войникът се опита да промени ъгъла за челен сблъсък, размахал меча в широка дъга, но Салма проби гарда му и заби своето острие между ребрата му точно под ръба на бронята, а после използва низходящата инерция на мъжа, за да освободи оръжието си от мъртвото му тяло.
Кацна и се огледа за други врагове, но Тото и Скрил тъкмо довършваха с общи усилия последния имперски воин.
— Събирайте си нещата! — извика Скрил. — Ще дойдат и други!
Салма грабна раницата си; Тото нарами голямата брезентова торба, в която носеше инструментите и личните си вещи. „Напоследък пътувам с много малко багаж“, помисли си горчиво водното конче, но когато си бил пленен и лишен от всичките си неща, обикновено резултатът е такъв. Сега разполагаше само с онова, което съпротивата в Мина беше успяла да му намери.
Раницата на Скрил вече беше на гърба й, място, което рядко напускаше, освен за да влезе в ролята на буцеста възглавница. Дългокраката девойка се изстреля покрай тях още преди да са събрали докрай нещата си и двамата я последваха на бегом, макар да знаеха, че не е по силите им да я настигнат.
Обсадата на Тарк беше в началната си фаза. „За нас обаче войната вече започна“ — помисли си горчиво Салма.
Сети се за разговора си с Ааген, осородния занаятчия, чиито думи го бяха пришпорили на юг към Тарк — същия, на когото бяха предали пеперудородната танцьорка Скръб в окови и който след това я бе пуснал да си ходи под името Радостта на Ааген. Сега Салма беше убил още един осоид, първия оттогава. Направил го беше без колебание. В крайна сметка онзи мъж се опита да го убие.
Вярно, че осородният беше човек като всички останали, със своите надежди и амбиции, искрица разумен живот, угасена от половинметрово стоманено острие. От друга страна, в Дванайсетгодишната война с Федерацията бяха загинали толкова много водни кончета, че осоидите, струпани сега пред стените на Тарк, изглеждаха незначителни като брой. Сред загиналите бяха собственият му баща и трима братовчеди, включително Фелипе Далес, когото обичаше като брат. Не просто сънародници, а близки роднини — кръв, която крещеше за разплата. Три княжества от Федерацията на водните кончета стенеха под ботуша на Империята.
Салма стисна зъби. Още много кръв щеше да се пролее и част от нея можеше да е негова.
Скрил беше спряла да ги изчака. Тото я настигна задъхан.
— Как са ни открили? — попита той.
— Нали са разузнавачи, бръмбарче. Това им е работата.
— Аз пък мисля, че са проследили теб.
— Върни си думите назад, че току-виж съм се ядосала — викна разгорещено тя. — Никой не те е канил да идваш с нас.
Тото преглътна каквото му беше на езика и след кратка пауза каза:
— Добре, че дойдох обаче, иначе оня осоид преди малко щеше да ти види сметката. На това какво ще кажеш?
— Бихте ли млъкнали вие двамата? — измърмори Салма без особена надежда, че ще се вслушат в думите му.
— Играех си с него — заяви Скрил. — Просто… — Млъкна изведнъж, обърна гръб на Тото и грабна стрела от колчана си.
— Хвърли лъка _веднага_! Хвърлете мечовете _веднага_! Хвърли арбалета _веднага_! — излая някой сред високата трева. Последва колеблива пауза, после откъм една голяма туфа наблизо излетя стрела и се заби в пръстта до краката на Тото. А след миг се появиха мъже в рехав полумесец пред тях, увити в импровизирани плащове от плетена трева и тръстики, всичките с насочени арбалети. За миг Салма се уплаши, че са налетели на нов имперски патрул, но после видя, че тези мъже са мравкородни — мравкоиди от Тарк, — бледите им лица бяха намазани с кал и зелена боя. Под плащовете носеха доспехи от варена кожа и потъмнен метал.
— Хвърлете оръжията! — извика отново водачът им. — Или ще застрелям младежа с арбалета. Това е последната ви възможност да се предадете.
Тото побърза да хвърли арбалета си, след него и меча. Салма направи същото, като преценяваше шансовете си да се издигне във въздуха. Мравкородните бяха десетима и несъмнено в мисловна връзка помежду си. Едно погрешно движение от негова страна и _всички_ щяха да го видят. Шансовете да избегне толкова много стрели не изглеждаха обещаващи.
Скрил изсъска ядосано и остави лъка си на земята, а стрелата прибра в колчана.
— Я да видим какво имаме тук? — каза на глас мравкородният офицер. — Цяла торба с полуродни, като гледам.
Говореше на глас заради тях, а какви мисли течаха между него и хората му, Салма можеше само да гадае.
— Не сме с армията — побърза да обясни той. — От Колегиум сме.
— Аз пък мисля, че такива като вас имат място само в някой цирк с изроди — отвърна с равен глас мравкородният офицер. — Но какви сте били и откъде идвате е без значение, защото в момента, момко, вие сте пленници. Ще дойдете с мен и всеки, който се опита да извърти номер, ще получи стрела в дирника, гаранция. В града има хора, дето нямат търпение да си поговорят с такива като вас.
— Не сме ваши врагове — опита отново Салма. Пробва дори с усмивка, но офицерът не се впечатли.
— Приказвай каквото си щеш, момко, но за мен сте шпиони, дето искат да се вмъкнат в града. Е, желанието ви е на път да се сбъдне, като си помислиш, макар и по неочакван за вас начин.


3.

Форумът на умелите не беше ставал свидетел на такова нещо. Сегашният двубой не беше официално събитие, нито среща на отбори от дуелистката лига, и въпреки това зрителите едва се побираха на каменните скамейки, които се издигаха амфитеатрално от всички страни. Желаещите да видят дуела се бяха натъпкали рамо до рамо, от преподаватели в Академията, студенти и професионални дуелисти, до деца, които следваха любимците си с фанатичната преданост на мравкородни към своя град.
Дуелистите стояха в кръга, кръг, утъпкан от стотици и стотици стъпала в миналото. И двамата не стъпваха за пръв път тук. И не за пръв път заставаха един срещу друг, а нищо не разпалва тълпата така, както реваншът между шампиони. Церемониалмайсторът, престарелият мравкороден Кимон от Кес, вече три пъти се опитваше да даде старт на дуела, но глъчката беше такава, че думите му се губеха нечути.
От едната страна стоеше всепризнатият шампион на Форума. Беше богомолкороден, каквито неизменно бяха най-добрите сред най-добрите. Богомолкочовеците се раждаха бойци, това беше тяхното Изкуство на предците. Малцина идваха в Академията, по един-двама годишно. Когато се биеха, побеждаваха винаги, а после просто си тръгваха. Повечето. Ала Пиреус от Нетион беше останал, предпочел беше живота на шампион в Колегиум пред всичко, което родината можеше да му предложи. Изкарваше си хляба с частни дуели и като отдаваше под наем уменията си на всяка дуелистка къща, която толкова отчаяно търсеше победата, че бе готова да си купи шампион, макар това да се смяташе за проява на много лош вкус. А през последната година предложения не му липсваха, защото модата се беше сменила и вече не беше достатъчно просто да участваш. Модно беше да печелиш. И сега не един и двама колегиумски магнати поддържаха дуелистки отбори, за да дадат рамо на престижа си.
Но тълпата не се беше събрала във Форума, за да види поредната лесна победа на поредния високомерен богомолкороден боец. Повечето бяха дошли, за да видят противника му. Противничката. По-циничните след публиката казваха, че са дошли да я видят преди Пиреус да е съсипал хубостта й с някой умел удар, защото за него се знаеше, че е женомразец по принцип, а тази жена и този двубой… Богомолкородните пазеха най-яростната си омраза за един обект. Защо и как се бе зародила ненавистта им към паякородните вече никой не помнеше, но омразата им беше факт, както и че никога не забравят нанесеното им оскърбление.
Като повечето паякородни, тя беше красива. А необичайното бе, че беше дъщеря на Колегиум, а не някаква арогантна чужденка. Когато излезе на арената, нейното име беше в устата на всички — Тиниса. По-правилно би било Тиниса Трудан, но липсата на роднинска връзка със стария бръмбаророден беше толкова очевидна, че и едно име стигаше.
Пиреус беше висок и строен, лицето му — застинало в маска на неприязън. Синините, които Тиниса беше получила при последната си среща с него, бяха изчезнали и той очевидно беше готов да й осигури нови. Тя беше по-ниска от него и по-тънка, привлекателна млада жена с навита на тила руса плитка и немирни зелени очи.
Нещо в стойката й подсказваше на познавачите, че им предстои да видят един напълно различен двубой. Стойката й не беше като на дуелист от Форума или като на паякородна. Не, явно беше научила нещо ново по време на скиталчествата си далеч от Колегиум.
Беше научила коя е и каква кръв тече във вените й, но само Тиниса и двамина сред публиката знаеха това.
Кимон отново призова за тишина, като удари един в друг двата тренировъчни меча. Кухото дрънчене на обковано с бронз дърво отекна в просторната зала.
— Призовавам ви за последно! — извика той. — Запазете тишина или този двубой няма да се състои!
Най-накрая, под заплаха да бъдат лишени от очакваното зрелище, хората се умълчаха. Кимон кимна одобрително и връчи мечовете на двамата противници. В техните ръце дървените оръжия изглеждаха тромави и грозни. Тези двамата бяха създадени за изящни оръжия от истинска стомана.
— Поздравете книгата! — нареди Кимон, при което двамата се обърнаха към голямото релефно изображение на едната стена и вдигнаха мечовете си.
— Часовник! — излая церемониалмайсторът и отстъпи бързо назад. Но нито един от противниците не помръдна дори след като масивните стрелки на механичния часовник започнаха да отброяват времето. Вместо това стояха и се гледаха под погледите на затаилата дъх тълпа. Тиниса изучаваше лицето на Пиреус и знаеше, че макар тя да вижда същото, което бе видяла и преди, противникът й е доловил промяната в нея.
Но Пиреус беше горделив. Нападна я светкавично, тренировъчният му меч описваше къси дъги с намерението да я хване в капан.
Тя отстъпи, парирайки. Превърна арената в свой свят, затанцува на заден ход по периметъра й, а нападите и ударите на Пиреус разсичаха единствено празния въздух. Знаеше, че противникът й не е неподвластен на гнева — виждала бе да го провокират, — но поне засега Пиреус запазваше леденото си спокойствие, а движенията му ставаха все по-целенасочени, значи беше време и тя да направи нещо по въпроса…
Внезапно движение и неговият меч се отплесна встрани, в същия миг Тиниса премина в атака. Атаката й не продължи дълго, но след нея боят се промени. Двамата обикаляха в кръг, спираха, после подхващаха отново танца си, а въздухът помежду им трещеше от сблъсъка на мечовете. Зрителите следяха възторжено двубоя, но двамата дуелисти съвсем бяха забравили за тях. Техният свят се беше свил до размерите на арената. Форумът на умелите, часовникът, книгата и всичко останало вече не съществуваше за тях.
Пиреус и за миг не спря да напада, защото знаеше, че това е естественият ред на нещата — той да атакува, а противникът да отстъпва пред атаките му. Упорито се опитваше да върне двубоя на тази позната територия. Беше го правил и преди, когато — не толкова отдавна — я беше победил с два удара срещу нито един за нея. Но сега тя удържаше на пресата и превръщаше атаките му в свои. Защитата й беше желязна. Той не можеше да я пробие, точно както тя не можеше да пробие неговата.
И тогава Тиниса си помисли: „Ако това бяха истински мечове, досега да съм го убила“. Собствената й богомолска кръв вземаше превес и изведнъж тя видя Пиреус такъв, какъвто биха го видели хората от собствената му раса. „Виж го само този страхливец, който си играе с деца.“ Уменията му бяха безспорни, но гордостта на предците беше закърняла у него.
„Нека играем сериозно тогава.“ Тиниса отпусна докрай юздите на кръвта си. Форумът на умелите с неговите правила и ред се разпадна наоколо й. Тя нападна стремително, мечът на Пиреус мина на сантиметри от лицето й, а върхът на нейното оръжие се заби в стомаха му.
Той се преви надве, строполи се с рамото напред, и само с върховно усилие на волята Тиниса се спря, преди да е нанесла втория удар, който би счупил врата му — или срязал гърлото му, ако мечът в ръката й беше истински. Вместо това отстъпи предпазливо назад с беглата и тъжна мисъл, че вече няма място тук. Уменията й, придобити във Форума, бяха изковани наново във външния свят, изковани с кръв. Рефлексите и инстинктите, родени между живота и смъртта, не бяха питомни зверчета, които да учи на симпатични трикове.
Пиреус се изправяше бавно и трескаво се опитваше да възстанови дишането си. Тя го чакаше търпеливо, а тълпата мълчеше замръзнала.
Хвърли се към нея по-бързо отвсякога и ударът му щеше да я настигне, ако тя беше обикновен дуелист. В действителност Тиниса се изтегли още преди очите й да са регистрирали движението и върхът на меча му я пропусна с цяла педя. В следващия миг го перна силно по лакътя и мечът изхвръкна от изтръпналата му ръка.


След като тя си тръгна, сподиряна от пощурялата тълпа, която ревеше името й и скачаше върху скамейките, малцина имаха очи за надигащия се Пиреус. Лицето му беше буреносно, докато разтриваше наранената си ръка. Тръгна към друга врата, но един глас го спря. Вратите на Форума винаги бяха отворени, но сега на стената отстрани се подпираше друг богомолкороден, по-възрастен от него и със зелен боен жакет.
— Интересен двубой.
Пиреус присви очи.
— Двубоят не е свършил.
— Напротив. — По-възрастният мъж се оттласна от стената и Пиреус видя бойната ръкавица на дясната му ръка — кожа с метални плочки и половинметрово острие, което стърчеше като нокът на хищна птица между кокалчетата му. Това беше предпочитаното оръжие на богомолкородните от старите времена, а миг по-късно Пиреус позна и брошката, която мъжът носеше на ревера си — кръг, пресечен с меч.
— Оръжемайстор — отбеляза той и си пролича, че никога не е срещал такъв очи в очи.
— Все още ни има — потвърди мъжът. — А ти ще я оставиш на мира, Пиреус.
— Тя е паяк — процеди през зъби Пиреус и лицето му се изкриви в гримаса. — При следващия сблъсък ще й видя сметката, нямай грижа, а тогава мечовете ще са от истинска стомана.
— Не, няма да го направиш.
Младият дуелист тръсна глава. Разбираше, че пропуска нещо.
— Ама ти да не би да я защитаваш? Тя е паякородна кръв. Тя е наш враг.
— Тя е моя кръв, момче — каза му по-възрастният мъж и замълча, давайки време на думите да стигнат до съзнанието му.
Първоначалното объркване, изписало се по лицето на Пиреус, бавно се изроди в неприкрит ужас.
— Но тя…
— Какво, момче? Имаш някакъв проблем с мен? Бас ловя, че ти се иска да ме предизвикаш.
— Дори не знам кой си.
— Аз съм Тисамон. Брошката и нокътя съм ги спечелил заслужено, а онова момиче е моя кръв. Имай тези неща предвид, преди да си казал още нещо.
Името явно не беше непознато за младежа. Беше го чувал в дуелистките кръгове в Колегиум. Преди време и Тисамон се беше заигравал с уменията си също като него.
— Затова би било глупаво да търсиш разплата — добави Тисамон. — Ближи си раните и се поучи от грешките си в боя, но тръгнеш ли след Тиниса с истинско острие…
— Ти ще си там — довърши вместо него Пиреус. С отвращение.
Тисамон се усмихна едва-едва.
— Не би било нужно. Тя ще е там.


— Защо е това бързане? — възнегодува Че. Едва беше излязла от Форума на умелите и бързаше да поздрави Тиниса, когато налетя на един от агентите на чичо си. Едрият мравкороден на име Балкус, който в Хелерон изглеждаше неделима част от нелицеприятния мизансцен на града, тук, на фона на спретнатия Колегиум, беше жалка гледка в разнобой с всичко наоколо.
— Ако се движиш бързо, е по-трудно да те проследят — каза той, без да навлиза в подробности, и Че, волю-неволю, продължи да подтичва след него.
Странно беше да се върнеш, след като си видял всичко, което беше видяла тя. Колегиум със своето спокойствие, с дребните си противоборства, с любовта си към науката приличаше на куклено представление, чийто параван може да бъде съборен всеки момент и хаосът зад него да излезе на бял свят. Че знаеше, че Стенуолд иска да говори пред Събранието и че оттам го спъват с всички възможни бюрократични пречки; знаеше също, че чичо й не е заложил всичко на добрата воля на колегиумските управници и че работи паралелно върху други свои планове. Не й беше казал какви са тези планове, нито каква е нейната роля в тях и дори дали има такава. Вместо това или се затваряше със Скуто, или кръстосваше града с неясна цел, придружаван от Балкус или Тисамон в ролята на охрана. Разходките му навярно целяха да объркат агентурната мрежа на противника, но истината бе, че успяваха да объркат и нея.
Дали и самата тя не беше под наблюдение? Плъзна поглед по лицата наоколо, но Колегиум беше космополитен град и местните бръмбарородни охотно приемаха хора от целите Равнини и отвъд. Дори тук, докато следваше с бърз ход Балкус по Холдрианския път към пазара за метали, Че съзираше представители на всяка раса, която наричаше Равнините свой дом, плюс истински коктейл от полуродни, както и неколцина от непознати за нея раси, пришълци от далечни земи. Всеки от тях можеше да е имперски агент — както онзи осороден, който прелистваше книга от сергията с преоценена стока пред книжарничката на ъгъла, така и някой с нищо незабележим бръмбаророден продавач на подпалки. Всъщност, второто беше по-вероятно.
Странно беше това чувство, едновременно вълнуващо и тревожно, че може би е достатъчно важна, за да я наблюдават.
Балкус свърна без предупреждение към дюкяна до книжарничката, но когато Че понечи да го последва, той й даде знак да продължи по Холдриан. Без никаква представа какво се очаква от нея, Че закрачи бавно, все по-оклюмала през навалицата. След малко Балкус цъфна отново до нея.
— Исках да проверя дали ни следят — обясни той. Явно и неговите мисли се движеха по същите релси като нейните.
— И следяха ли ни?
— Идея си нямам, да му се не знае — призна той. — Не ме бива много по тая работа с промъкването. На мен ми дай да се бия.
Така си беше. Че го беше виждала с очите си. Гласът на неговия гвоздистрел, който плюеше заредени с огнепрах снаряди и трещеше като гръмотевица, беше неделима част от спомените й за битката при „Гордост“, големия релсов двигател, който бяха взривили в Хелерон.
— Тук — каза най-сетне той и се шмугна в малка таверна. Клиентите се брояха на пръсти. Ханджията, бръмбаророден с прошарена коса, кимна с усмивка на Балкус и не възрази, когато той пришпори Че към задната стаичка. Момичето зърна в движение мухороден с широкопола шапка, който уж дремеше на една от масите, а всъщност беше от хората на чичо й. Едното му око беше полуотворено колкото да наблюдава вратата.
— Ще ми каже ли някой какво става? — настоя тя и за нейна изненада зад вратата ги чакаше самият Стенуолд, който да отговори на въпроса й.
Всичко това й напомни за таверна „Мерая“, където преди време Стенуолд ги беше инструктирал, нея и приятелите й, а после ги беше пратил почти без предизвестие в Хелерон, отприщвайки серия от събития, донесли й предателство, робство, любов и кръв на мъртвец по ръцете.
Балкус приседна до вратата, свали гвоздистрела от рамото си и взе един мръсен парцал в обречен опит да почисти оръжието. Стенуолд седеше зад отрупана с листове маса. До него се бяха настанили бодливият Скуто и Спера, млада мухородна, която още се възстановяваше от раните, получени при битката за „Гордост“. От другата страна на масата седеше Ахеос и Че тръгна право към него. И сега — както винаги — усети погледите, вперени в нея, когато се наведе да го прегърне. Знаеше, че са странна двойка. Отчасти, защото тя беше по-едра от него, поне на широчина, ако не на височина — молецородните бяха дребни по природа, — но най-вече защото молецоидите по правило презираха бръмбарородните и дори ги мразеха заради натрапливите им технологии и безскрупулния им стремеж към печалба. Ахеос всъщност не правеше изключение — и той като мнозина от съгражданите си беше участвал в нападенията над хелеронските мини. Но правеше изключение за Че и го беше доказал многократно, правил беше много неща и беше изминал много мили единствено заради нея.
— До един час трябва да сме се задействали — обяви Стенуолд. — Наблюдават ме зорко, но тук сме на сигурно място, а когато тръгнем, ще е под земята. Докато ми хванат отново дирите, вече ще е късно.
— Имате план — отбеляза Ахеос.
— Ние винаги имаме план — кимна Скуто. — И точно като преди, най-добър е онзи план, който съставяш в последния момент.
— Когато тръгнем оттук, Скуто ще се качи на железницата за Сарн — обясни Стенуолд. — Очаквам скоро да ме изслушат в Събранието и ако се наложи да татуирам предупреждението си за имперската заплаха върху челото на всеки делегат, за да ме чуят, ще го направя. Но Колегиум не може да се справи сам. Сарн е наш съюзник отскоро, но тамошните мравкоиди са доказвали лоялността си и преди. Притекоха се на помощ, когато Век стегна в обсада града ни. Сега помощта им ще ни е нужна отново. Скуто, все още имаш контакти в Сарн, нали?
— Бая са се кротнали напоследък — ухили се Скуто и грозното му лице се набръчка. — Но като им кресна в ушенцето, ще се размърдат, нямай грижа.
— В такъв случай върви при тях и викай на воля. Искам от теб да говориш с царския двор в Сарн или поне с някой, чийто глас се чува там. Разкажи им за Тарк. Разкажи им за Мина и за Мейнис. Но най-вече им разкажи за Империята.
— Няма да искат да ме приемат — поклати глава Скуто. — То кой ли иска да говори с мен, като си помислиш. Но ще намеря някой да говори от мое име. Посланието ти ще бъде предадено.
— Така те искам. Вземи Балкус и Спера да ти помагат.
Балкус се изкашля.
— Ще прощаваш, майстор Трудан, ама не е лошо пак да ме погледнеш. Виж цвета на кожата ми най-вече?
Стенуолд спря празен поглед в лицето му — виждаше мравкоид от Сарн, по-едър от повечето и навъсен в момента. А после си спомни друг такъв мравкороден — Мариус, който загина при Мина. И двамата бяха ренегати, отцепници — а когато мравкороден обърнеше гръб на града си, трудно го приемаха обратно.
— Е, ти май няма да се върнеш в Сарн в обозримото бъдеще — призна Стенуолд. Преди много години Мариус беше напуснал Сарн, защото тамошните управници не се бяха вслушали в предупрежденията му за имперската заплаха. Напуснал бе дома си, воден от благородния стремеж да го защити посвоему, и в този смисъл не го бе изоставил. Балкус от своя страна едва ли се беше водил от толкова достоен за възхищение мотив. Но резултатът така или иначе беше същият.
— Спера ще ми е достатъчна — намеси се Скуто. — Аз не съм ти някое цвете в саксийка, шефе. Е, Спера, в състояние ли си да пътуваш?
Дребната мухородна кимна предпазливо.
— А готова ли си да говориш с една царица от мое име? — притисна я Скуто.
— Забрави — тръсна глава тя.
— И това ще ти дойде до главата — увери я Балкус. — Колкото до мен, аз оставам тук да пазя шефа. Звучи ли ви добре като план? Добре е да имаш човек като мен подръка.
— Може и да си прав — съгласи се Скуто. Стенуолд местеше поглед между двамата.
— Тисамон и Тиниса ще са тук, ако ми потрябват, но… добре. Още един чифт ръце и очи няма да са излишни. — Стенуолд премести поглед върху племенницата си и нейния любим. — Че и Ахеос, вие също отивате в Сарн, но по друга причина.
Че го изгледа сурово.
— Надявам се, че не се опитваш пак да ме държиш далеч от беди, чичо Стен. Защото последният ти опит се провали с гръм и трясък.
В усмивката на Стенуолд нямаше и следа от веселие.
— Империята е хвърлила око на Равнините, Челядинке, така че безопасни места няма. Преди години двамата със Скуто се бяхме окопали в Сарн и ни се стовариха неприятности, които нямаха нищо общо с Империята. Източникът на неприятностите ни беше неочакван… Истината е, че имахме ожесточен сблъсък с група индивиди, познати под името мистери.
Ахеос изръмжа и настръхна видимо при последната дума.
— Какъв сблъсък по-точно? — настоя той.
— Те нали се биха на наша страна в Хелерон? — попита Че. — Мислех, че са армията на молецоидите или нещо такова.
— Тайно общество, по-скоро — поправи я Стенуолд. — Действат като агенти и шпиони на молците. Неприятностите, за които споменах, бяха изцяло плод на недоразумение, но ако не друго, поне научихме това-онова за мистерите, което да ни е от полза сега. Скуто ще ви даде информацията, с която разполагаме, и тя, заедно с факта, че Ахеос е от нашия отбор, би трябвало да ви осигури достъп до тях.
— Искаш да привлечем мистерите на наша страна? — попита Ахеос с тон, който подсказваше, че според него това е мисия невъзможна.
— Искам да направите всичко по силите си. Молецоидите от Доракс не са имали неприятности като онези, които твоите съграждани си имат от десетилетия с хелеронските предприемачи, и не би трябвало да са чак толкова подозрителни към външни хора — изтъкна Стенуолд. — Техни представители все още идват в Академията, а знам, че от време на време пращат и посланици в Сарн. Надявам се поне да обмислят предложението за съвместни действия. Наясно съм, че не можем да очакваме армии от тях, но понякога и информацията може да бъде полезна. Ще го направиш ли?
Ахеос погледна към Че.
— Какво мислиш?
— Ще направя каквото трябва — каза тя. — И преди съм се срещала с хора от твоя народ. Тези мистери едва ли са по-страшни от скририте в Тарн.
Лицето му се сгърчи за миг при тази препратка, но после младежът се обърна към Стенуолд.
— Нищо не обещавам, но каквото може да се направи, ще бъде направено.


Стенуолд беше избрал тази таверна заради подземния й тунел към реката, изграден още по времето, когато трезвеността беше на мода в Събранието и акцизът върху виното беше скочил до небето. Сега гледаше как Скуто, Че, Ахеос и Спера изчезват в тунела, за да стигнат по най-бързия начин до релсовата станция. В същото време друг от хората му, с бодлив дървен корсет под плаща, щеше да се мотае из промишления район край Западното леярско шосе. Стенуолд и Скуто отдавна бяха установили, че различието може да бъде маскировка само по себе си, стига — като Скуто — да си толкова различен, че хората да не виждат по-далеч от разликата.
Тисамон и Тиниса сигурно се бяха върнали в Академията, без да подозират, че колелетата на плана вече са се задвижили. Преди малко в задната стаичка на таверната Стенуолд беше излъгал Че. Сарн наистина не беше безопасно място, но през следващите няколко дни със сигурност щеше да е по-безопасно от Колегиум. Рано или късно Стенуолд щеше да се изправи пред Събранието и да изложи тревогите си пред делегатите, макар че осоидите несъмнено бяха подкупили хора, крито му подлеят вода по време на предстоящото обсъждане. На този късен етап никой не би могъл да предскаже дали управниците на Колегиум ще отворят умовете си за мъдростта на предците. И по тази причина осородните щяха да заложат на сигурно, тоест щяха да направят всичко по силите си да спрат Стенуолд, преди да се е изправил на трибуната.
Следван от Балкус, той тръгна обратно към Академията. Едрият мравкороден беше от хората на Скуто, а не от онези, които Стенуолд беше вербувал лично. Това само по себе си поставяше въпросителни. Балкус беше наемник, а още не беше отворил дума за надницата си. Обстоятелство, което можеше да е както благоприятно, така и подозрително.
— Кажи ми, Балкус, защо участваш ти във всичко това? — попита направо Стенуолд.
— Нямаш ми доверие, така ли?
Без дори да се озърне и все така предоставил широкия си гръб на теоретичния нож, Стенуолд сви рамене.
— В делата, с които се занимавам, доверието не се дава лесно.
— Така е — съгласи се мравкочовекът. — Виж, аз не съм някакъв герой. Упражнявал съм занаята си от Хелерон до Еверис и съм работил за кого ли не — от разбойници и мошеници до Аристоите в Паешките земи. Територията е голяма и работа за хора като мен винаги ще се намери. А осоидите ще променят това. Под тяхната сянка човек като мен или го чакат робски окови, или военна повинност. И в двата случая ще трябва да им върша мръсната работа. Ако тази идея ми допадаше, щях да остана в Сарн.
— Винаги ще има погранични територии — изтъкна Стенуолд. Белите куполи на Академията вече се виждаха пред тях. — Можел си просто да тръгнеш натам.
— Да не се опитваш да се отървеш от мен?
— Любопитен съм, Балкус. Не бих могъл да разчитам на теб, ако не те познавам. Скуто ти има доверие. Това е добро за начало, но не е достатъчно.
— Е, да. — Някакво неудобство се бе промъкнало в гласа на мравкоида. — Със Скуто се знаем отдавна. По едно време се редувахме да си плащаме един на друг гаранцията. Това ще да е било… абе, много отдавна, още преди ти да го познаваш. А някои от момчетата и момичетата, дето работеха за него, са ми били дружки на времето. Много от тях вече не са между живите. И, знам ли, човек почва да се пита какво има да става.
— Разбирам — кимна Стенуолд. — Не си мисли, че не оценявам усилията ти. Видях те как се сражава при „Гордост“. Добра работа свърши там.
— Както и ти. И племенницата ти, и всичките — рече с уважение Балкус. — А някои там си и останаха, на бойното поле при „Гордост“.
Минаха покрай статуите на Логиката и Разума, които красяха източната порта на Академията. Стенуолд поспря за миг, опрял ръка на Логиката, изобразена като бръмбарородна жена на зряла възраст, стиснала метален лост с маркировките на сметачна линийка, каквато използваха занаятчиите. Великата академия беше място, където младежи от всички раси получаваха знания, и макар богатите да си плащаха за обучението, имаше стипендии, които осигуряваха достъп и на бедните. Молецоидите може и да пазеха ревниво тайните си в мрака на своите планински убежища, но тук знанието беше светлина, която да огрее и най-далечните ъгълчета на познатия свят. Нямаше друго място като това и никога не бе имало. А сега осородните искаха да го унищожат.
Стенуолд се обърна към спътника си.
— Имам работа за теб. Възможност, ако щеш.
— Казвай — подкани Балкус и Стенуолд го направи. Ако се съдеше по изражението му, мравкородният не хареса задачата, но тя в известен смисъл беше тест — дали ще я приеме или не. Накрая кимна все пак, може би просто защото мравкоидите от най-крехка възраст се учеха да приемат заповеди. Изкриви за последно лице, поклати глава и тръгна, отдалечавайки се от Академията.
Студенти стояха на групички в двора и мнозина спряха погледа си на Стенуолд, когато той мина през портата. Стенуолд знаеше, че неволно се е сдобил с известност тук. Явно студентите го смятаха за свободомислещ човек, който дръзва да преподава неща, които по-консервативните му колеги заобикаляха отдалеч. Вече от десетина години предупреждаваше за имперската заплаха и ето че тази година Империята бе стъпила в Равнините. Най-напред осоидите бяха взели участие във Великите игри и дипломатично се бяха класирали на второ място във всички дисциплини, в които си бяха пробвали силите. А сега пристигаха новини за мащабен поход на изток и под бойни знамена. Фантазьорът Стенуолд се бе превърнал в пророка Стенуолд.
Сега обаче, докато пресичаше двора на Академията, шепотът на младежите му прозвуча далеч по-тревожно от обичайното и Стенуолд изтръпна, осъзнал причината. Явно беше пристигнало потвърждение, че Тарк е нападнат и че нашествието е започнало. Обърна се да погледне младите лица и видя там надежда и страх, съмнения и възхищение, всичко това омесено в чудат коктейл. Като го видяха да спира, мнозина тръгнаха към него и го засипаха с въпроси:
— Майстор Трудан, накъде ще тръгне Империята, когато Тарк отблъсне войските й?
— Майстор Трудан, как се сражават осоидите? Използват ли автовозила?
— Какво ще стане, ако пробият отбраната на Тарк?
Последният въпрос ги накара да млъкнат. Повечето дори не бяха обмисляли този вариант, защото дузина и повече бойни експедиции на мравкородни се бяха разбивали в непревземаемите стени на този град. Политическият баланс в Равнините не се беше променял от поколения. Промяна от такъв мащаб изглеждаше немислима.
— Ако превземат Тарк — каза Стенуолд с тих глас, който се чу ясно на фона на тревожното мълчание, — ще тръгнат за запад. — Бе наясно, че студентите ще повярват на думите му, защото ги казва той, но знаеше също, че казаното е истина, и затова не го интересуваше какви ще са последствията. Момичето, задало въпроса, си проби път напред.
— Но това няма как да стане, нали? Защо им е да го правят?
Стенуолд се вгледа в нея. Сети се, че я е виждал на лекциите си по история в началото на годината.
— За власт. За контрол. Тяхната империя е като търкаляща се на ръба си монета, която ще падне, ако спре да се движи.
— А ние? Нищо ли не можем да направим? — попита момичето. Беше паякородна девойка, хубава, макар и без стряскащата красота, която притежаваха повечето жени от нейната раса.
Спомни си думите на Ахеос.
— Каквото може да се направи, ще бъде направено — каза той и в този миг се сети за името й — Ариана. Обещаваща студентка с голям потенциал.


4.

Основната разлика между гостоприемството на осоидите и гостоприемството на мравкородните, реши Салма, беше в това, че осоидите можеха да летят. Когато го бяха затворили в Мина, осородните бяха стегнали лактите му зад гърба със специални белезници за летящи, така че да осуетят опитите му да отлети дори да имаше къде да отиде.
За разлика от тях мравкоидите вързаха ръцете му отпред и го тикнаха в килия без прозорци. Беше тъмно като в рог, но според вътрешния му часовник от залавянето им бяха минали ден-ден и половина.
Килията беше прекалено малка, за да легне в цял ръст, а таванът й — прекалено нисък, за да стои изправен. Така че Салма седеше в един ъгъл и се ослушваше за шумове отвън, но килията беше вкопана в земята, стените й бяха от зидан камък, а вратата — от масивно дърво. Дори ехо от звук не проникваше вътре.
Дадоха му малко блудкава на вкус вода в купа, която той едва не обърна, докато опипваше пода да я намери. Храна не му дадоха, а това не вещаеше нищо добро. Най-вероятно означаваше, че ще го държат тук известно време, но не за дълго.
Бе протестирал, естествено. И тримата се бяха опитали да обяснят, че не са шпиони и че осоидите са и техни врагове. Войниците от патрула, които ги бяха заловили, не проявиха интерес. Имаха си задача и тя не включваше разговор с пленниците. И нищо, което Салма или другите биха могли да изтъкнат в своя защита, не би променило този факт.
Надяваше се Тото и Скрил да са извадили повече късмет от него, макар че това изглеждаше малко вероятно.
Чу резето да се отмества и застина напрегнат. Безсмислено беше да крои планове — дори да отвореха вратата и той да успееше някак, въпреки вързаните си ръце, да надвие тъмничарите, пак щеше да е под земята напълно дезориентиран, лесна мишена в облика си на избягал затворник.
Под прага нахлу светлина от фенер — мътна, но ослепителна като слънцето за неговите отвикнали очи; плисна се по пода на маломерната килия и се покатери по отсрещната стена.
Превъртя се ключ и тежката врата се отвори. Салма тъкмо се беше надигнал, когато светът експлодира и опърли мозъка му. Откри, че се е строполил на една страна, вдигнал ръце да предпази очите си. Явно бяха включили някаква лампа, някаква занаятчийска измишльотина, и силната й светлина го беше блъснала право в очите. След толкова време в пълен мрак светлината разяждаше като киселина и той усети, че по страните му се стичат сълзи. Някакви мъже го вдигнаха на крака и го извлякоха грубо от килията.
Когато го заведоха в друго помещение, Салма вече виждаше, макар очите му още да сълзяха. Намираше се в някаква гола стая с един-единствен тесен прозорец близо до тавана. На две от стените имаше лампи, които светеха със силна бяла светлина и съскаха. Обърна се към един от войниците, но не успя да попита нищо, защото мъжът го удари с юмрук в корема толкова силно, че Салма се преви надве. Докато се бореше да си поеме дъх, войниците вдигнаха ръцете му и провряха върха на голяма кука под въжето, с което бяха стегнати китките му. Салма чу дрънчене на верига, после куката се издигна рязко нагоре и той застана на пръсти, за да облекчи болката в раменете.
След това двамата войници отстъпиха назад, явно доволни от работата си. Приличаха си като братя — както помежду си, така и с мъжа, който беше заловил Салма и приятелите му. Ниски набити мъже с плоски лица, бледа кожа и тъмна коса, с плетени ризници.
Стаята имаше само една врата и Салма погледна натам в очакване на водещия разпита, който несъмнено щеше да се появи. Явно го бяха опнали на куката с намерението да му причинят болка, но Салма можеше да стои на пръсти с часове, защото неговата раса притежаваше атлетичност и вродено чувство за равновесие, каквито мравкоидите не познаваха. Нагласи центъра на тежестта си по най-щадящия начин, така че тялото му да се възстанови от ударите и ожулванията, получени през последните няколко минути.
„Много приятни хора са тези таркианци. Ще ми припомни ли някой защо сме на тяхна страна?“
Точно в това беше въпросът, разбира се. Никой никога не беше твърдял, че Равнините са населени с образци на добродетелност, а само че са по-полезни за останалия свят свободни, отколкото под имперски ботуш. Двойно по-силен аргумент от гледна точка на Салма, защото ако Равнините паднеха, това би оголило за атака цялата южна граница на собствената му родина — Федерацията на водните кончета.
Вратата най-после се отвори в стаята влезе жена — сестра на братоподобните войници. Може и да беше с по-висок чин, но ризницата й беше същата като техните, а нашивки, значки или други обозначителни знаци липсваха. Е, мравкоидите едва ли се нуждаеха от такива, напомни си Салма. Нали четяха в мозъците си, а там тази информация беше налична за всеки. По петите на жената ситнеше мухородно момиче на не повече от четиринайсет години, което седна до вратата със свитък и писалка в ръка. Робиня писар, предположи Салма.
— Име — поде жената. В тона й липсваше и намек за въпрос; думата бе прозвучала равно от началото до края.
Салма реши да си придаде тежест.
— Принц-минор Салме Диен от Федерацията на водните кончета. — Момичето с писалката записа без колебание думите.
Мравкородната жена не изглеждаше впечатлена.
— Не си играй игрички с мен. Предстои да бъдеш екзекутиран, както вероятно си се досетил и сам.
— Защото ме мислите за шпионин.
— Защото си шпионин — поправи го тя. — Няма друга причина да дебнете северно от града, където са ви заловили. Искам да чуя кои са ти господарите, с какви оръжия разполагат, какъв е военният им капацитет, какви са им тактиките и слабите места. Ако сътрудничиш, може би ще ти позволят да служиш на Тарк като роб.
— Нямам нищо общо с осоидите — настоя той.
Жената стисна устни и измъкна нещо изпод колана си. Ръкавица, видя Салма, с метални капси на кокалчетата. Мравкородната я надяна, без да се церемони.
— Но иначе наистина съм шпионин — побърза да каже той и жената вдигна вежди. — Само че не работя за Империята на осите. Все пак знам доста за тях и ще се радвам да ви кажа всичко, което може да ви е от полза. Те са и мои врагове. Народът ми се е сражавал дълго с тях… самият аз съм се сражавал с тях, бил съм техен пленник дори.
Тя сякаш оставаше глуха за смисъла на думите му.
— Ако не те праща войската, обсадила в момента града ни, то за кой град шпионираш тогава? Кес изглежда най-логичният кандидат.
След кратко объркване Салма съобрази, че Кес е един от другите мравешки градове в Равнините и най-близкият до Тарк.
— Не съм шпионин на мравкородни — каза той.
— Не виждам никаква друга възможност. Кой друг би имал полза от тази ситуация?
Салма се вгледа в празния й, незаинтересуван поглед.
— Праща ме Стенуолд Трудан. Той е бръмбаророден, преподавател във Великата академия. От години работи срещу осоидите, а сега ни прати тук, мен и спътниците ми, със задачата да съберем информация и да му докладваме. Неговият единствен интерес — нашият единствен интерес — е да спрем Империята.
— Ние ще спрем тази империя — отвърна презрително тя. — Какво му пука на един бръмбаророден учен?
Салма си даде сметка, че следващото, което ще каже, може и да не му помогне, а е по-вероятно да му навреди, затова се опита да го облече в други думи, но истината бе, че трудно можеше да представи Стенуолд като човек, който симпатизира на Тарк.
— Стенуолд Трудан твърдо вярва, че нашествието на осородните няма да спре при стените на Тарк — изрече тихо той и зачака.
Единият от войниците пристъпи напред с очевидното намерение да го удари за нахалството, но някаква нечута команда от водещата разпита жена го върна на мястото му.
— Обясни — подкани тя с все същата безизразна физиономия.
Салма си пое дълбоко дъх.
— Вече от две поколения Империята се разширява с бързи темпове — поде той. — Осоидите и преди са се сблъсквали с мравкородни и са ги побеждавали. Достатъчно е да погледнете през крепостните стени на Тарк, за да се убедите в това. Преди вашият патрул да ни залови, ние с очите си видяхме мравкородни в имперските редици. И то не като наемници или съюзници, забележете, а като роби на военна повинност.
Жената не каза нищо и Салма се запита какъв ли диалог тече между нея и сънародниците й в момента.
— Сражавали са се с мравкоиди, вярно е — каза накрая тя. — Но не са се сражавали с Тарк.
Салма понечи да вдигне рамене, но не можа.
— Хубаво. Както кажеш. Може пък да им набиете канчето и те да се оттеглят на куц крак, повлекли мъртвите със себе си. Ако стане така, никой няма да е по-щастлив от мен. Но Стенуолд се бои, че ще стане иначе. Какво друго мога да ви кажа?
Знаеше, че мълчаливият диалог продължава да тече. Войниците също участваха, поне ако се съдеше по погледите, които им хвърляше водещата разпита. Нищо чудно до час целият град да обсъжда достойнствата на Салма.
А после жената му обърна гръб и си тръгна, без да каже и дума; робинята писарка я последва на бърз ход. Войниците свалиха Салма от куката и го поведоха все по-надолу и по-надолу към пълния мрак на малката му килия.


След време, чиято продължителност не бе в състояние да прецени дори приблизително, Салма ги чу да идват повторно за него. Видял светлината под прага, той побърза да вдигне вързаните си ръце пред очите, в случай че пак му приложат номера с лампата.
— Излизай! — излая грубо един от пазачите.
— Ако пак ще ме заслепявате, няма.
Чу ги да влизат в килията и се дръпна назад, като свали по необходимост ръцете си от лицето. Моментът за бягство беше назрял, помисли си той, колкото и обречен да изглеждаше подобен опит.
— Хайде да се успокоим, а? Няма нужда да превръщаме това в дипломатически инцидент! — Гласът не беше на мравкороден, акцентът не беше тукашен. Войникът най-отпред се дръпна крачка встрани, разкривайки най-грозния мухороден, когото Салма бе виждал някога. Плешив и с разкривен от старо счупване нос, дребният мъж оглеждаше критично килията.
— Виждам, че нашите домакини са проявили типичното си топло гостоприемство — изсумтя той.
— И ти ли си затворник?
— Аз съм билетът ти за излизане оттук, синко.
Салма присви очи.
— Да не си роботърговец?
Последното накара мухородния да се изсмее на глас.
— Ако имах толкова пари, нямаше да съм тук. Не, аз съм твоят таен пазител, момче, и съм дошъл да те освободя. Е, доколкото може да е свободен човек тук и сега. — Нещо проблесна в ръцете му и с едно бързо движение той сряза въжето, стягащо китките на Салма. — Хайде, давай да те изкараме оттук.
С тези думи той се обърна и излезе. Салма го последва, като държеше под око пазачите. Мухородният може да беше дребен, но вървеше бързо и Салма ускори ход, за да не изостане.
— Кой си ти? — попита настоятелно той.
— Не обичам да се повтарям, така че хайде да стигнем по живо, по здраво до онова стайче горе, пък тогава ще ти разкажа всичко.
Без предупреждение мухоидът свърна наляво и пое почти на бегом по някакво стълбище. Салма го последва. Стълбището ги изведе в нещо като преддверие с познатите вече тесни прозорци под тавана и — далеч по-важно — с Тото и Скрил.
Салма едва не прегази мухородния в желанието си да стигне по-бързо при тях. Скрил изглеждаше уморена до смърт, а Тото имаше синини по лицето и сцепена устна.
— Какво става? — изсъска Салма.
Тото поклати глава.
— Мисля, че този човек може да ни обясни.
Чак сега Салма видя, че в стаята има и друг мравкоид, мъж на средна възраст, който ги наблюдаваше внимателно.
Мухородният врътна пръст към него.
— Първо — каза той, — това е командир Паропс, който отговаря за вас понастоящем.
— Нали уж щеше да ни освободиш? — сви устни Салма.
— Това и направих. Само за информация ще ви кажа, че това е човекът, който ще го отнесе, ако се окаже, че не сте такива, за каквито се представяте — обясни мухоидът, а мравкородният офицер го изгледа ядосано.
— А ти кой си, дребен? — прекъсна го Скрил.
Мухоидът й метна крива усмивка.
— В прещастливия ден на моето раждане мама и тате са ми дали името Неро и оттогава друго не ми е трябвало.
— Това име го знам… — промърмори Тото, после млъкна, смръщил усилно вежди. След това добави: — Вие да не сте… Рисувате ли картини?
— Не, аз не рисувам картини. Далеч по-точно е да се каже, че съм изключително талантлив художник — каза Неро с известно раздразнение. — Нещо повече, преди време със Стенуолд Трудан бяхме верни приятели по чашка и когато разбрах от Паропс, че това име е изтекло по мрежата, реших, че ще е добре да ви навестя, ако не за друго, то да видя какви хлапета използва дъртият Стен в последно време.
— Майстор Трудан ни прати тук да съберем информация за атаката на осоидите срещу Тарк — обясни Тото. — Трябва да напуснем града и да си намерим подходящо място за наблюдение.
Неро и Паропс се спогледаха.
— Синко — усмихна се мухоидът, — без да искате, се сдобихте с най-добрия наблюдателен пост. Обсадата започна и повече никой няма да излиза от Тарк.


— Твоят човек закъснява — отбеляза жената водно конче.
Старият скорпионороден се почеса с щипка по хлътналите гърди.
— Първо, мадам, той не е мой човек. А просто човекът, който най-добре пасва на твоите изисквания. Второ, не закъснява — поне по стандартите на този бизнес. Не всички имаме часовници и моторчета.
Тя тръгна към него и плащът й изшумоля. Четиримата биячи, които скорпионоидът беше разставил из стаята, се напрегнаха, и той вдигна ръка — онази със счупената щипка — да ги успокои.
— Знаеш ли какво ще стане, ако ме предадеш, Хокиак? — попита жената.
Хокиак разтегли лице във ведра усмивка, която изкара на показ кошмарната гледка на възпалените му венци и оредели зъби.
— Не си хаби заплахите, госпожичке. Ако ме беше страх от заплахи, нямаше да доживея до тез години. — С премерено безразличие той взе бастуна си и се отдалечи с накуцване, като преднамерено й показа гърба си, в случай че реши да се възползва от възможността. Вътрешно Хокиак очакваше изтръпнал удара и въздъхна хрипливо, когато той така и не дойде.
„Тази ще ми докара проблеми“ — реши той. Проблемите му бяха отдавнашни познайници още от позабравената му младост като разбойник в Ръбатата пустиня чак до сегашното му битие на черноборсаджия в окупирания град Мина. Изкарваше си хляба от проблемите и беше натрупал повече пари, отколкото би могъл да изхарчи. Дори тази неприятна жена да го убиеше, това едва ли би съкратило с много живота му.
А че е луда, съмнение нямаше. Хокиак може и да се усмихваше небрежно, но избягваше да я поглежда в очите. Те горяха, в тях пламтяха огньове, които щяха да бушуват дори светът да изстинеше като вчерашен труп.
Водни кончета. Не познаваше много от тяхната порода. Трябва бая рано да се е отклонила от пътеката на добродетелта, щом е насъбрала злобата, довела я в неговия бизнес. Защото, доколкото той знаеше, водните кончета си падаха по веселия живот, пълен с цветя и рози. Тъй че откъде се беше взела тази трижди проклета жена?
Беше висока — почти толкова, колкото беше висок самият той, когато още можеше да стои изправен в целия си ръст и не му трябваше бастун. Плаща си не сваляше, но доспехите се очертаваха под него, а и едната й ръка вечно беше скрита от погледа и несъмнено стискаше оръжие. Но имаше пари и когато бяха договаряли сделката, те му се сториха достатъчни да си затвори очите за кръвожадния й меч.
Вече не беше толкова сигурен. Щеше да си има големи неприятности, ако връзката му не се появеше, и още по-големи, ако Империята беше надушила сделката и пратеше повече войници, отколкото бяха по силите на хората му. И в двата случая жената щеше да му види сметката, без значение кой е виновен.
„Риск, риск, риск.“ Обичаше да казва, че вече остарява за подобни пакости. Всъщност отдавна беше остарял за тях, но така и не можеше да се откаже от навика.
Прекоси с куцукане задната стаичка на дюкяна си, бастунът се огъваше под тежестта му на всяка крачка. Подпря го на масата, взе глинената си лула и се зае да я пълни, като се надяваше, че преклонната му възраст е достатъчно извинение за треперещите му ръце. Имал си бе работа с убийци, с бегълци от закона, с бунтовници, професионални предатели и с офицери от имперския Рекеф, но тази жена… от нея го побиваха тръпки.
Представила се бе под името Фелисе Миен и с това се изчерпваше информацията на Хокиак за нея.
Най-накрая едно мухородно момче влетя в стаята и стресна всички.
— Дойде, майстор Хокиак — съобщи то.
— Колко води, момко?
— Трима. Освен него си.
— Изчезвай тогава — посъветва го Хокиак. Момчето излезе на бегом и Хокиак хвърли поглед на другите момци. Бяха негови служители; трима бяха от местните бойни бръмбароиди със синкавосива кожа и яко телосложение, а старите червено-черни шарки отпреди имперското нашествие бяха заличени с боя от нагръдниците им. Четвъртият беше невинен наглед мухороден, който можеше да извади окото на човек с нож, хвърлен от двайсет крачки. Всичките изглеждаха готови и уверени. За разлика от тях Фелисе Миен трепереше — едва видимо, но на много бързи обороти. Хокиак реши, че дискретността е добро качество за старец като него, и се оттегли зад тезгяха.
Мъжете, които влязоха в стаята, също бяха местни, не носеха доспехи, но имаха мечове на коланите си, а единият държеше запънат арбалет. Огледаха подозрително стаята, после отстъпиха да сторят път на своя работодател.
След цялото напрежение появата му беше почти комична — закръглен бръмбаророден със страдалческо изражение, мек като памук. Беше с наметало, но дрехите отдолу бяха с имперски цветове и кройка.
— Дрейуейн — поздрави го Хокиак иззад тезгяха. В пристъп на вдъхновение, добави: — Да ти предложа нещо за пиене?
— Зарежи тъпата пиячка. Къде са парите? — настоя новодошлият. Според информацията на Хокиак, Дрейуейн беше някакъв чиновник в имперския Консорциум. При предишния губернатор бил голяма клечка, но след неговата мистериозна смърт онези от фаворитите му, извадили късмета да го надживеят, сега срещаха трудности. Понякога фатални.
— Тя носи парите — каза Хокиак и Фелисе Миен пристъпи напред.
Дрейуейн се дръпна като опарен.
— Федерална? Ти да не си луд бе? Къде да харча _нейното_ злато?
— Златото й е имперско. Видях го с очите си — увери го Хокиак, а наум си каза, че източниците на въпросното злато навярно също са били имперски и вероятно покойници.
— Имаш ли каквото поисках? — попита нетърпеливо Фелисе.
Дрейуейн присви очи.
— Да видя парите.
— Имаш ли каквото поисках? — повтори тя по-бавно, подчертавайки всяка дума. — Ако не знаеш къде се е дянал Талрик, няма да получиш и пукната пара.
— Талрик от Рекеф? Копелето му недно! — излая Дрейуейн. — О, знам къде е отишъл, не се притеснявай. А сега да видя парите.
Без да сваля очи от него, тя измъкна кесия изпод плаща си и я изсипа на масата. Дрейуейн и хората му се приближиха да погледнат купчината златни и сребърни монети.
— Сто империала, както се договорихме — каза тя. Тлъста сумичка за една нищо и никаква информация, помисли си Хокиак. Е, състояние чак не беше, но не беше и за изхвърляне.
Дрейуейн вдигна поглед от монетите и за всички стана ясно, че е стигнал до друго заключение.
— Не стига — заяви той. — Не е достатъчно за имперски тайни, които никой друг няма да ти продаде. Неотдавна животът ми се преобърна, федерална госпожице, и сега трябва да се преместя някъде, където местен човек може да върти бизнеса си, без да го тормозят. А за това трябват много пари.
— Имахме уговорка — процеди през зъби Фелисе.
— Е, значи сделката се е променила, докато ти си зяпала другаде — подхвърли Дрейуейн. — Или ще удвоиш сумата, или нищо няма да ти кажа.
— Имахме уговорка. — И този път думите прозвучаха по-бавно и по-натъртено, сякаш жената се опитваше да разясни някакъв елементарен въпрос на бавно схващащ човек.
— Имам каквото искаш, федерална — каза Дрейуейн. — Кихни паричките или си тръгвам с все информацията.
— Дрейуейн… — започна Хокиак, но бръмбароидът го прекъсна грубо.
— Не си навирай гагата в това, старче! — повиши глас той. — Опитвам се да сключа сделка.
„Друго не ми трябва да чуя.“ Хокиак потри двете щипки на здравата си ръка и видя, че хората му са разчели сигнала.
— Да видим останалото, федерална — настоя Дрейуейн.
— Знаеш какви условия съм предложила — каза тя. — Информацията ми трябва.
— Аз съм търговец, при това единственият, който предлага търсената стока. Цената я определям аз — заяви той без капка съпричастие.
Тогава тя се усмихна и Дрейуейн прие това за добър знак.
Миг по-късно мечът се стрелна изпод плаща й с цялата си лъскава дължина, крита доскоро по протежение на крака й. Наметалото се развя при атаката и разкри броня, която искреше в преливащи се цветове — синьо, зелено и перленобяло.
Мечът свари първия бодигард неподготвен и го прониза в корема, а при обратния замах изби арбалета от ръцете на колегата му, преди той да е успял да стреля. Арбалетчикът политна назад, посягайки към меча си, а третият бодигард се хвърли в атака.
Биваше си го. Тази битка очевидно не му беше първата. Жалко за уменията му, помисли си Хокиак, но такава беше природата на този бизнес.
Мечът на Фелисе Миен беше дълъг четири стъпки, но половината от тази дължина се падаше на орнаментираната метална дръжка. Самото острие беше право, двуостро и се стесняваше при върха. Жената го въртеше както с две ръце, така и с една — еднакво умело и с лявата, и с дясната, — засипваше с удари гарда на противника си от всички посоки, докато нещастникът се опитваше да защити своя работодател. Накрая с едно-единствено движение, тя успя да избегне атаката му и да го прониже във врата с много повече сила, отколкото предполагаха тънките й ръце, толкова силно, че за малко да го обезглави.
В този миг Дрейуейн хукна и жената хвърли меча си след него сякаш на шега. Оръжието се заби в стената на косъм от главата на чиновника, одрасквайки пътьом бузата му. Дрейуейн изкрещя и се закова на място, после хвана дръжката и започна да я дърпа. Острият край на ефеса беше приковал ухото му към стената. Ухото му?! Хокиак никога не беше виждал такова хвърляне, не само точно, а и мощно — толкова силно, че бръмбарородният напразно се опитваше да издърпа меча от стената. Теглеше го с две ръце, но оръжието не помръдваше.
Междувременно арбалетчикът беше извадил меча си и сега се хвърли срещу невъоръжената жена. Тя заотстъпва назад, плащът се развя около нея, а после от палците й щръкнаха остриета. Хокиак се облещи, защото досега не бе чувал за такова Изкуство на предците, още по-странно бе то при миролюбивите водни кончета. Остриетата бяха дълги близо пет сантиметра, извити като нокти и остри като бръснач. Жената зае бойна стойка — палците напред, готови за удар, останалите пръсти свити към дланите.
Последният бодигард спря, претегляйки шансовете.
— Убий я! — изврещя прегракнало Дрейуейн. — Просто я убий, проклета да е.
Бодигардът се бе оказал в незавидната ситуация на професионалист, разкъсван между инстинкта за самосъхранение и необходимостта да запази репутацията си. Фелисе не му даде време да размишлява — нападна го и бръсначите го порязаха три пъти преди той да е вдигнал меча си за защита. Мъжът залитна назад с окървавено лице. Фелисе се втурна след него и хвана с две ръце главата му, сякаш се канеше да го целуне. Но не го целуна, а заби остриетата в гърлото му и той се строполи на пода.
А после жената погледна към Хокиак, и ако преди очите й горяха, сега в тях беснееха огнени слънца на безумна ярост.
Напрегнат като струна, той се облегна миролюбиво на бастуна си и помръдна брадичка, изтъквайки безмълвно факта, че нито един от неговите хора не е понечил да се намеси. Жената изглежда го разбра, защото след миг тръгна по окървавения под към Дрейуейн.
— Махай се! — изпищя той. — Някой да ми помогне! Помощ! — Уви, стените на задната стаичка бяха дебели, а и хората в този квартал никога не се месеха в чужди работи.
Жената вдигна ръка и хвана трептящата дръжка на меча си.
— Талрик — каза простичко тя, и сладкодумно някак.
— Талрик, да! — простена Дрейуейн. — Отпратили са го. Отпратили са го на запад, към новите земи. В град Хелерон, при леярните. Той е от външната служба на Рекеф. Знаеш ли какво означава това?
— О, знам съвсем точно какво означава — кимна жената. В този миг единствен Дрейуейн виждаше изражението й и от него гласът му изтъня до скимтене.
— Знаеш ли къде е този Хелерон, Хокиак? — попита Фелисе, без да се обръща.
— И още как — потвърди старият скорпионороден. „Напоследък всеки месец прекарвам хора на запад“, добави наум.
— Добре — каза тя и издърпа без усилие меча от стената. Дрейуейн едва бе въздъхнал облекчено, когато тя заби с две ръце острието в гърдите му и го изтегли отново, всичко това с едно плавно, непрекъснато движение. Дебелият мъж умря на място, без да разбере какво го е сполетяло. Може би това е нейният начин да прояви милост, помисли си Хокиак. Или да благодари. Очарователна мисъл. — Ще ми осигуриш транспорт до Хелерон — продължи жената. — И провизии. И карта, която мога да разчета. — Последното изискване несъмнено беше свързано с факта, че не е Умела и като такава намира машините, арбалетите и техническото чертане за непонятни неща.
— Имам една карта на скакалецородни — обяви Хокиак. — Старичка е, но не вярвам градовете да са се преместили с много. Виж, всичко това ще струва пари. Десетте процента за посредничеството съм си ги изкарал, щото ти го доведох тук. За станалото след това не отговарям.
Жената се обърна и го погледна усмихната. Хубава беше, като се усмихнеше — и по-смъртоносна от всяка паякородна съблазнителка.
— Майстор Дрейуейн току-що се отказа от платата си. Колко са десет процента от нищо, майстор Хокиак? Ти ми кажи.
Скорпионоидът въздъхна дълбоко и хората му се напрегнаха, готови да й скочат.
— Виж, тук не правим бизнес по този начин. Ти получи каквото поиска.
— Мислиш ли, че златото ме интересува? — попита го тя. — И че не мога да намеря още? И че правя това заради пари? — Буквално изплю последната дума през стиснати зъби. — Бих изпразнила хазната на Империята и съкровищницата на Федерацията, за да намеря този Талрик. Искаш пари? Вземи ги всичките — тя махна към купчината монети на масата. — Просто ми осигури каквото искам.


5.

— Стоях тук, в кабинета си — каза им Паропс. — Имах арбалет и телескоп, но скоро забравих за арбалета, тъй като се залепих за телескопа. Гледката си заслужаваше. — Той махна към прозореца.
— В момента нищо не става — изтъкна Тото. На бюрото на Паропс имаше поднос с хляб и бисквити с подправки и по всичко личеше, че Скрил няма да спре, докато не ги излапа до последната троха.
— Такава е войната. Първо скучаеш до смърт, а после изведнъж става прекалено интересно — кимна Неро. Седеше зад бюрото, наблюдаваше Скрил и явно се опитваше да й вземе мярката.
— И какво стана? — попита Салма.
Паропс опря гръб на стената до тесния прозорец.
— Хвърлете поглед на позициите им — подкани го той. Салма го направи и видя само широка ивица земя между градските стени и лагера на осоидите, празна, ако не се броят няколко купчини метал и дърво с неясно предназначение.
— Първо заложиха машините си — обясни Паропс. — Веднага започнаха да стрелят и явно имат добри артилеристи, защото само след няколко пробни изстрела снарядите на катапултите им вече прехвърляха стените. Стреляха и по самите стени, но не с каменни, а с оловни снаряди, струва ми се. Ние отвърнахме на стрелбата от постоянни позиции като тази на върха на моята кула. Доказателствата за успеха ни се виждат с просто око, но мина доста време, докато нагодим прицела си — заради тяхната стрелба, а и летящи отряди непрекъснато налитаха на стените.
— Звучи доста рисковано за войниците им — отбеляза Салма, присвил очи да различи повече детайли в палатковия лагер на осоидите.
— Доста от тях пострадаха, но не личеше някой да се трогва особено — нито самите войници, нито военачалниците им — потвърди Паропс. — Бяха като пощурели, нападаха всичко по протежение на стените, а отделни отряди от по десетина осородни се спускаха и над самия град. Повечето имаха само щитове и хитинови ризници, плюс пики и онези огнени топки, които изстрелват с ръце. Честно казано, не приличаха на редовни войници, а на побесняла сбирщина.
— И точно това са били — сбирщина — кимна Салма. — Викат им стършели, но всъщност са си обикновени осородни. Често се сблъсквахме с тях по време на Дванайсетгодишната война, когато Империята нахлу в нашите земи. Стършелите са от северните територии на Империята, диваци от хълмовете и нищо повече. Осоидите са докачливи по природа, но стършелите са направо взривоопасни.
— И заменими, очевидно — добави Неро.
— Така е — потвърди Салма. — Е, и какво стана?
— Ами, бяхме разположили арбалетчици по стените и пехота, която да защитава артилерията — продължи с разказа си Паропс. — Първата им атака с камъните и оловото поразреди редиците ни, но ние имахме арбалетчици и зад стените като втори фронт срещу нападенията от въздуха. Така че всички, които кацнаха на стените или се опитаха да влязат в града, бяха свалени. По наши изчисления, техните жертви са близо четиристотин срещу едва трийсет и седем от наша страна. При това повечето от нашите загинаха при първата артилерийска атака. След това взехме мерки да защитим войниците си.
— И наричате това победа? — вдигна вежди Салма.
— Мненията са разделени — призна Паропс. — Онези, които се биха на стените, казват, че е било победа, но аз, който гледах битката оттук, не смятам така. Имперските тактици наблюдаваха хода на битката от начало до край и това ме навежда на мисълта, че следващия път ще се справят по-добре. Уведомих началниците си за това свое заключение.
— Дал си им добър съвет — отсъди водното конче.
— И какво ще правим ние междувременно? — попита Тото. — Ще си седим тук? Трябва да пратим вест на Стенуолд.
— Градът е затворен — тъжно каза Паропс. — Изглежда по този въпрос сме на едно мнение с осоидите — ние не пускаме никой да напусне града, те също. Ако си тръгнете без разрешение от царския двор, нашите арбалетчици ще ви застрелят, а дори да се измъкнете някак от тях, осородните имат въздушни патрули, които кръстосват денонощно периметъра.
— Стъмни ли се, ще направят опит да си приберат машините — смени внезапно темата Тото. — Най-вероятно ще пратят роби. — Заел бе мястото на Салма до прозореца. — Артилеристите ви трябва да са нащрек и да държат машините под прицел.
— Нощният обстрел е трудна работа — въздъхна Паропс. — Е, предадох идеята ти, пък дано се вслушат.
Тото смръщи чело при последните думи, а после се сети какво е имал предвид Паропс — предал бе съвета му по мислената връзка, която всички мравкородни споделяха благодарение на Изкуството на предците. Тя ги свързваше в рамките на града им и едновременно с това ги отделяше от мравкоидите в другите градове.
Скрил сдъвка поредната хапка хляб и отпи жадно от каната с бира.
— Не ща да участвам в никакви обсади — заяви тя.
— И без това не биха те взели — уведоми я Неро.
— Що, не съм достатъчно добра за скапаната ви обсада ли?
— Ние се бием заедно, като един — обясни Паропс. — Ако допуснем чужденци на стените, те само ще ни се пречкат. Нищо лично, просто така стоят нещата.
Скрил вдигна рамене.
— От друга страна — вметна Неро, — ако стените паднат, всички ще сме поканени на тържеството.
— Машините им направиха ли пробив при обстрела на стените? — поинтересува се Тото. Оглеждаше внимателно прозореца, който реално си беше бойница, а касата му беше вградена в зид, дебел най-малко три стъпки.
— Няколко пропукани блока, но нищо, което да наруши структурната цялост на градежа — каза Паропс. — Ще им трябва доста по-голяма сопа, за да минат през тези стени. Неро все казва, че моят народ бил назадничав и невъзприемчив към новото, но за това си има причини и една от тях е, че старите методи винаги са ни служили добре. Знаем как да построим стена, която да устои на атаки.
— И това, разбира се, ще е поредният детайл, който техните… тактици вече са отбелязали. Че ще им трябват по… — Тото замълча, после попита: — Какви са занаятчиите им, Салма?
— Точно аз едва ли мога да бъда съдник — призна водното конче. — За мен са хора, които сглобяват големи метални неща. За друго не ме питай.
— Изглежда странно — обади се Неро, — но моят опит показва, че най-добрите им занаятчии са от помощните войски — войници роби или експерти от подчинените раси. Чистокръвните оси по правило предпочитат войниклъка, тоест сраженията, а не бърникането из разни джаджи. Наблюдавах ги доста време с телескопа на Паропс и мога да кажа, че в огромната си част големите играчки не са в ръцете на осородни.
— Възможно ли е да се разбунтуват? — попита веднага Тото. — Те са роби, в края на краищата. Ако с наша помощ се обърнат срещу господарите си, биха могли да избягат в Равнините…
Салма клатеше глава, а Неро се изкиска.
— Осоидите имат богат опит като робовладелци и със сигурност са предвидили този риск, момче. И са взели мерки. При най-малкия знак за неподчинение семействата на онези бедни нещастници долу ще научат за бягството им по най-неприятния начин. А дори ако някой взвод от бръмбарородни, да речем, на стотици мили от дома, реши да си плюе вкупом на петите, дали ще го посрещнат с отворени обятия в Тарк, как мислиш? Или другаде? Домовете им са в границите на Империята и всеки, който скочи от лодката, никога повече няма да види родната земя.
Салма кимна.
— Май е време да споделя нещо с вас.
Неро и Паропс се спогледаха.
— Казвай, момче, не го дръж в себе си да те гложди — подкани го мухородният.
Усмивката на Салма се изкриви.
— Аз не дойдох тук само заради битката на Стенуолд, нито дори заради каузата на собствения си народ. Не само за да се бия с осоидите, във всеки случай.
Тото кимна. Салма бе споменал мимоходом за причината да се включи в тази мисия, която първоначално бе възложена единствено на Скрил. Покрай собствените си тегоби Тото съвсем беше забравил за това.
— Не ни дръж в напрежение — каза Неро.
— Боя се, че става дума за жена. — Салма се ухили до уши. — Дойдох тук да търся една жена.
— Осородна? — попита Паропс.
— Не, но имам основание да смятам, че е в имперския лагер. С някакъв техен орден, как беше… дъщерите на милостта? Не, дъщерите на милосърдието.
— Никога не съм ги чувал — сви рамене Неро. — И какво?
— Рано или късно ще напусна Тарк — каза Салма, — със или без одобрението на вашите управници. Защото тя е там някъде и аз трябва да я намеря.
Неро срещна погледа на Паропс.
— Сигурно е страхотно да си млад — изсумтя мухоидът. — Още пазя смътен спомен как в продължение на десетина години се правих на глупак и разни жени ме шамаросваха през лицето. Прекрасно беше. Изглежда си го решил твърдо, момче.
— Държа на всяка дума, която казах.
— Тогава поне гледай да избереш подходящия момент — каза Паропс. — Помогни на града и спечели доверието ни. Защото рано или късно ще се стигне до сериозно сражение. Няма как просто да си седим тук, докато те обстрелват стените ни.
— Ще прощаваш, но поне засега градът ви не проявява интерес към общи действия с когото и да било от нас — посочи Тото.
— Това беше преди — отбеляза Паропс, взе каната от Скрил и отпи дълга глътка. — Сега официално сте на наша страна и хората искат да говорят с вас.
Усмивката на Салма се разшири.
— Не е точно така. Има една прекрасна мравкородна дама, която и преди даваше мило и драго да си говори с мен.
Точно тогава на врата се почука, Неро отиде да отвори и на прага й стоеше не друг, а същата мравкородна, която ги бе разпитвала по-рано. Стоеше там и гледаше право в Салма.


Алдер не носеше броня и се гордееше с това. Един генерал би трябвало да се ползва с известни привилегии, а и той мразеше разни слуги и роби да се суетят около него, което би било неизбежно, тъй като с една ръка не можеше да пристегне катарамите на ризницата си без чужда помощ.
Най-голямата шатра в имперския лагер Алдер използваше не за жилищно помещение, а за нещо като щабквартира, където да разположи картите си, и ако тайни убийци нахълтаха в нея под прикритието на мрака в търсене на генерал, чието гърло да срежат, то той не би имал нищо против. Пратил бе да извикат офицерите и ако знаеше, че един мравкороден командир на кула ги е нарекъл „тактици“, би намерил това за изключително забавно. Този термин навярно би паснал донякъде на самия него, но когато ставаше дума за обсади и тяхното планиране, той рядко намираше съмишленици.
Беше създаден за война и пресъздаден от нея — косата му побеляваше, но в тяло още бе строен и атлетичен. Помнеше времето, когато званието „генерал“ беше запазено за мъжете, които командваха армии. Сега в императорския двор имаше генерали на това и генерали на онова, чийто крак не беше стъпвал на бойно поле. За него обаче званието все още символизираше най-чистата амбиция, която един мъж може да лелее в сърцето си.
Всъщност беше от добро семейство и на времето това му осигури капитанския чин. Ала оттам насетне всяко повишение беше спечелено по трудния начин, всяко стъпало в йерархията беше изкачил под вражески обстрел и сред реки от кръв. Дясната му буза и част от носа бяха покрити с лъскав белег от старо изгаряне. Дясната му ръка беше ампутирана от полеви хирург, който не вярваше, че пациентът му ще оцелее.
Въпросният хирург и до днес, в края на всяка година, получаваше по двайсет и пет златни империала от личната съкровищница на пациента си. Генерал Алдер не забравяше компетентните и способните.
„Тогава защо — питаше се той — щабът ми е пълен с идиоти?“ Настани се на един от четирите сгъваеми стола и посрещна мълчаливо щабните си офицери. Лагерен командир беше полковник Карвок, отличен администратор, но с незначителен боен опит. Той влезе пръв и седна отляво на генерала. По лъснатата му броня нямаше и едно петънце. Столът вдясно от Алдер беше за полевия командир, полковник Едрик. Едрик беше човек със странни апетити и вкусове. Офицер от изключително семейство, той прекарваше времето си с диваците от племената, които минаваха за най-страховития контингент на тази армия. Създал си бе традиция да влиза в боя при всяко сражение с третата вълна от диваци. Дори носеше тяхната броня и шлем на племенен вожд, увенчан с дълго една педя жило на оса. С широките златни гривни над лактите и наметалото от грубо обработена кожа, той приличаше досущ на племенен вожд и ни най-малко на полковник от имперската армия.
Четвъртият стол оставаше празен, но третият и най-проблемен полковник от щаба на Алдер обикновено закъсняваше, съобразявайки се със свое собствено разписание. При всяка тяхна среща генерала го сърбеше ръката да забие юмрук в нахалното му лице, но човекът имаше таланти, които заслужаваха търпение. Поне засега.
Останалите се подредиха в полукръг пред столовете — командири на полеви бригади, началникът на инженерния корпус, местният наблюдател от Рекеф, който се вживяваше в ролята на военно разузнаване. Зад тях се редяха капитаните на помощната войска от Мейнис и Сзар — с наведени глави и с надежда да не привлекат вниманието към себе си.
Алдер чакаше мълчаливо, а полковник Едрик нервничеше и подръпваше каишката на шлема си.
Липсващият полковник продължаваше да липсва, но поне _тя_ най-после дойде. Не беше наредил да присъства. На теория не беше и в положение да й нарежда каквото и да било, макар че на практика би могъл да я извика под стража в шатрата си или да я изгони от лагера по всяко време. Вместо това се държеше учтиво с нея, защото всеки офицер, позволил си грубо отношение към някоя от дъщерите на милосърдието, скоро биваше разлюбван от хората си.
— Норса — кимна й той. Не беше поздравил никого от останалите.
— Генерале. — Норса беше възрастна осородна жена в бледожълти роби и обикновена сопа в ролята на бастун. Уважението, което Алдер изпитваше към нея, отчасти се дължеше на сопата и по-точно на накуцването, обуславящо необходимостта от нея и останало за спомен от рана, получена на бойното поле при оказване помощ на ранените.
— Полковник Едрик. Бойният дух на вашите… последователи?
— Готови са за втора атака по ваш знак, генерале — отвърна Едрик.
— Сигурно трябва да сме благодарни, че всичките са толкова глупави — каза Алдер и видя бръчка да се врязва в челото на полковника. „Глупакът си е повярвал. Станал е същият като диваците си.“ Е, тази болест скоро щеше да изчезне от само себе си.
— Майор Григан. Изгубихме три машини.
Командирът на инженерния корпус кимна, без да среща погледа на Алдер.
— Можем да използваме някои елементи, а в обоза имаме достатъчно резервни части, за да сглобим шест нови машини от остатъците.
— Каква е вашата оценка на защитата им?
Григан се омърлуши.
— Навярно бихме могли да нападнем отново утре. Не мисля, че постигнахме нещо съществено при първата атака. Не знам, генерале.
— Искам мнението ти на командир — нареди строго Алдер.
— Но той няма такова, генерале — заяви нов глас, остър и саркастичен. Черната щабна овца най-сетне се бе появила и въпреки ползата от талантите на полковника, Алдер предпочиташе съвещанията, на които той не присъстваше.
— Дрефос — поздрави го той.
— Григан предпочита да подкрепя моите мнения, защото преценката ми е по-вярна. — Новодошлият профуча покрай Григан, без да го погледне. Носеше офицерски нагръдник над тъмна роба, която нямаше дори бегла прилика с униформа. Качулка скриваше лицето му. — Генерале, истината е, че обикновените машини са безсилни срещу тези стени.
— Е, полковник Дрефос, да чуем какво предлагате вие.
— Имам няколко играчки, които копнея да изпробвам. — Гласът на Дрефос се надигна изпод качулката, накъдрен от ентусиазъм. — Но ще ми трябва прикритието на мащабна атака. И най-вече срещу укрепените позиции на кулите, защото артилеристите им са добри и някой трябва да им задържи вниманието.
— Е, все пак не бихме искали играчките ви да се счупят — кимна Алдер.
— Особено предвид факта, че с тяхна помощ ще спечелите войната. — Дрефос се тръшна на последния стол, от другата страна на полковник Карвок. — Всички знаем какъв е планът, генерале — продължи той. — И първата му фаза е да се отворят няколко дупки в крепостните стени. След това ми осигурете нужното прикритие и аз ще заложа своя шедьовър. Тогава се оттегляте да се насладите на гледката.
— Една мащабна атака ще ни струва хиляди жертви — отбеляза Карвок, — а и ще е трудно да поддържаме дълго подобен натиск.
— Защо смятате, че ще ми трябва много време? Моите играчки са изключително хитроумни — възрази Дрефос, както обикновено въодушевен от собствения си гений. — Предлагам да започнем с обичайните ви скучни машини, така че да има по какво да стрелят. И докато сме на тази тема — намерете работа и на стрелците зад крепостната стена. Всички знаем какви са мравкородните — щом нещо работи, няма да го променят. Което означава, че не поправят нищо преди да се е счупило. А ако въпросното нещо се счупи зле и окончателно… е, ние, занаятчиите, знаем, че понякога нещата просто не подлежат на поправка.


Салма се събуди, когато тя се изниза от леглото му. Оскъдна светлина нахлуваше през двата тесни прозореца под тавана и подсилваше бледността на кожата й. Никога не беше виждал толкова бледа кожа, като алабастър с пепеляви отсенки. На тази сурова и безцветна светлина жената сякаш грееше отвътре в контраст в тъмнината наоколо.
Името й, спомни си той, беше Базила. Вторият разпит, на който го подложи, беше по-любезен от първия, а третият, по някое време след полунощ, беше още по-любезен. Никога не бе подозирал, че мравкородните имат дори минимален усет към меките изкуства, както неговият народ наричаше акта на интимност. Мравкоидите изглеждаха студени и прагматични до мозъка на костите си. Е, този път топлотата беше в изобилие, поне докато Салма не се запита с колко ли точно жени в града прави любов едновременно. Тя беше по-силна от него и по-целеустремена, постоянно му отнемаше контрола над ситуацията като офицер, който командори цивилен гражданин. За мъж, свикнал да съблазнява жените без особени усилия, преживяването беше ново и много интересно.
Гледаше я с притворени очи как облича туниката и бричовете си. Базила стягаше връзките на сандалите си, когато най-сетне забеляза, че е буден и я наблюдава.
— Заспивай — каза тя.
— Не ми се спи. Вече се зазорява?
— Да. Имам работа.
Гледаше я как нахлузва плетената си ризница и с отработени движения се извива да стегне страничните катарами. Знаеше или поне подозираше, че втори път няма да си легнат, че първия път я е водило чисто любопитство. Колкото до него, покрай другите неща това беше начин да покаже на Тарк, че все още има известен контрол над съдбата си.
В Колегиум любовните му афери редовно скандализираха Великата академия и най-вече онези, които бяха останали встрани от вниманието му или биха се впуснали в същите флиртове, ако им стискаше. Тесногръдите колегиумци не биха го повярвали, но истината бе, че народът на Салма имаше строги морални изисквания към интимността. Според този морал предпочитаният пол се делеше на две части и това деление нямаше нищо общо с раса, социален статус или каквото и да било друго, а само със субективните чувства на индивида — спи където искаш и с онези, които значат малко за теб и за които ти значиш малко. Забавлявай се по свое усмотрение, но в кръга на близките си, тези, които обичаш и които те обичат, започвай връзки само с чисто сърце и сериозни намерения.
Прилагал беше това кредо и в Колегиум, макар че никога не го бе проповядвал на глас, защото там то нямаше да срещне разбиране. Не си беше легнал с Тиниса, макар да знаеше, че тя го желае. Още по-малко би си позволил да легне с Челядинка, която би се съгласила, по напълно погрешни причини, ако си беше поискал.
Базила стегна колана с меча на кръста си, видя, че Салма я гледа усмихнат, и рискува с бегла усмивка на свой ред.
— Поредният усилен ден, прекаран в побой над разни хора? — попита той и усмивката й изчезна. Салма реши, че я е ядосал, но тя го изненада с думите:
— Съмва се. Врагът настъпва към стените.


Облече се по най-бързия начин — бяха му върнали багажа с дрехите и всичко останало. Взе откраднатия имперски меч, но не си направи труда да запасва ножница. Базила вече бе отишла при отряда си, да разпитва затворници или каквото там имаше да прави. Оставила го беше да се крие тук зад затворени врати и да чака съдбата си сякаш е поредният таркиански роб и това го засегна дълбоко.
Тъкмо излизаше от стаята, когато видя Тото да се измъква от съседната врата. За миг се запита дали полуродният занаятчия е чул нещо от снощното представление, но после си спомни, че Базила, естествено, не беше издала и звук през цялото време.
„Значи Тото не е чул нищо, но пък целият град знае какво сме правили.“ Мисълта извика усмивка на устните му, която той побърза да скрие.
— Какво става? — попита сънено Тото.
— Осоидите нападат. Вземи си меча и арбалета.
— Но мравкородните няма да ни дадат да се бием…
— Тото, ако достатъчно осоиди се прехвърлят през стените, предпочитанията на нашите домакини ще са без значение.
Тото се върна за нещата си, а Салма хукна нагоре по стълбите.
Настанили ги бяха в стаи под кулата на Паропс. Салма избра първата врата, която водеше навън, тази на приземното ниво, но застина на място, преди да я отвори докрай.
Пространството пред портите беше пълно с мравкородни войници, въоръжени с арбалети и пълни с колчани стрели. На стените горе, чиято каменна корона носеше спомена от вчерашния обстрел, имаше още войници и част от тях стискаха по-сериозни оръжия. Гвоздистрели — грозновати устройства със заряд от огнепрах, и големи арбалети за многократна стрелба, които се зареждаха с помощта на манивела и се обслужваха от по двама войници всеки.
Стреляха. Всички мъже на стената стреляха или право напред, или леко под ъгъл нагоре. Чу се трясък на голям механизъм и рамото на катапулта върху кулата на Паропс полетя напред, изстрелвайки във висока дъга товара си от огромни каменни късове. По цялото протежение на стената други машини правеха същото.
А после осоидите се стовариха върху стената и онова, което Салма досега бе чувал само от разказите на очевидци, изведнъж стана реално.
Първата вълна заля стените на Тарк във вид на многобройна сбирщина от въоръжени с копия диваци, които налитаха право срещу преградния огън на защитниците. В безредния им фронт бързо се отвориха големи пробойни. Кажи-речи трима от всеки четирима окапаха от небето още в началото на атаката, веднага щом силуетите им се издигнаха над крепостните стени. Някои загиваха на място. Други падаха с писъци отсам стените и там мравкородните войници ги довършваха с прагматична бруталност. Оцелелите очевидно не се впечатляваха от тежките загуби. Някои кацаха върху стените. Други връхлитаха върху чакащите отдолу войници или продължаваха към града. Обзети от бяс и с пяна на уста, те мятаха копията си и изстрелваха енергийни жила, вадеха тежки мечове от коланите си и сееха смърт. Един кацна близо до входа на кулата и хвърли копието си с такава сила, че то проби ризницата на таркиански войник и го събори на земята. Салма изскочи моментално навън, издигна се във въздуха и се стовари с протегнат меч върху осородния дивак. Друг мравкоид вече бе скъсил разстоянието и дивакът пое двата удара с меч почти едновременно. Нададе вой, в който се четеше повече ярост, отколкото болка, замахна с меча си към Салма, а после и към мравкородния войник, който успя да се предпази с щита си, преди врагът да се е строполил мъртъв на земята.
Втора вълна заливаше стените, толкова скоро след първата, че повечето войници не бяха успели да презаредят. Дори и така, нападателите платиха тежък данък на арбалетите за многократна стрелба. Вече по цялата стена се водеше ръкопашен бой, а в двора зад портите продължаваха да се сипят — и кацащи, и падащи — противникови войници.
Досега Салма не беше виждал мравкоиди по време на бой. Липсата на всякакъв смут и колебание беше впечатляваща. Отпорът им се отличаваше с методичност и ефикасност, без бързане. Нападателите откриха, че не са в състояние да изненадат противника и че всеки боец, към когото налитат в гръб, се обръща да ги посрещне навреме. Мравкородните разчитаха на стотици очи, които да им пазят гърба. Осоидите нанесоха известни поражения с жилата си и бясната сеч, но колко нищожни бяха тези поражения! В огромната си част втората им вълна се превърна в трупове, а защитниците дадоха не повече от двайсетина жертви.
— Ей ти, прибирай се вътре! — извика му през рамо един от войниците. — Тук не е място за цивилни.
— Аз не съм цивилен! — сопна се в отговор Салма. — Виж, имам меч!
Мъжът се канеше да отговори, когато нещо привлече погледа му нагоре. Всички гледаха към небето и изражението на лицата им беше еднакво, питащо…
А после всички хукнаха. Без дума, без паника или уплашени викове, войниците се пръснаха кой както свари. Онези в края на двора се изтегляха на бърз ход към страничните улички, други се притискаха към крепостната стена. Някои се прикриха във входовете на близките сгради. И всичко това в рамките на броени секунди. Салма сигурно още щеше да стои на мястото си, ако един от защитниците не го беше избутал без приказки към входа на кулата, където налетяха на засилилия се Тото и в резултат всичките паднаха един връз друг на прага.
Първата експлозия дойде откъм другата страна, вляво от главната порта. Гръмотевичен трясък, вълна от огън, камъни и прах, която помете неколцина войници, а други засипа с метални шрапнели и парчета камък. На върха на кулата катапултът се завърташе тромаво, докато вражеските снаряди продължаваха да валят, някои току пред портата, други прехвърляха стените и поразяваха близките сгради в спорадичен и сякаш безцелен огнен дъжд. Всяко попадение нанасяше тежки щети върху зидарията, а шрапнелите се пръскаха в режещи дъги. Войниците държаха щитовете над главите си и отстъпваха в търсене на прикритие. Ала огнените топки падаха една през друга около портата, където само допреди секунди имаше стотици мъже, и всеки снаряд убиваше поне по един войник. Прикрил се зад входа на кулата, Салма видя щитове да се изкривяват навътре под невидимия юмрук на експлозиите, една врата наблизо се сцепи на трески, мъже и жени се обръщаха да посрещнат смъртта си.
Въпреки това писъци нямаше и липсата на този съществен елемент от всяка битка придаваше ужасна нереалност на сцената. Атакуващите допреди малко осоиди не пестяха яростните си крясъци, а мравкородните дори умираха мълчаливо… е, ако не се броят прощалните думи, които пращаха по своята вътрешна мрежа. И в последните им мигове, запита се Салма, дали тази връзка беше благословия за падналите или мъчение за оцелелите?
Артилерията върху стените продължаваше да стреля упорито, катапултите, требушетите и другите смъртоносни играчки на Умелите се въртяха и накланяха в опит да вземат на прицел обсадните машини на врага. Тото изскочи навън, гушнал арбалета си за многократна стрелба миг преди нова вълна осородни да прелети над главите им. Тези бяха от вид, който Салма познаваше, по-дисциплинирани и с по-солидни доспехи — леките въздушни отряди на имперската армия. Арбалетите лесно можеха да ги свалят, но осоидите бяха уцелили момента идеално и удариха преди защитниците да са се прегрупирали. Някои кръжаха във въздуха и изстрелваха енергийни жила, други кацаха по крепостните стени или продължаваха към града. Имаше и чужденци сред тях, забеляза Салма — мъже от други раси, но с нагръдници и доспехи в имперските цветове. Един такъв прелетя ниско над приклекналите войници и хвърли нещо зад себе си, което избухна сред пламъци и натрошени парчета от каменната настилка.
Салма усети как крилете му се появяват сякаш по своя воля и миг по-късно, без ясна стратегия, той вече се издигаше към крепостната стена. Наръга в движение един спускащ се нашественик, инерцията вля допълнителна сила в удара и мечът му прободе плътта на противника между металните плочки на ризницата. Осоидът се сгърчи в агония. Салма заряза меча си и продължи нагоре към върха на стената, където се нахвърли на друг вражески войник, който се биеше с един от защитниците. Още преди да е кацнал на каменната пътека, Салма изтръгна меча от ръката му и го прониза.
Битката още не се беше изродила в хаос, но скоро и това щеше да стане. Равнината отвъд крепостните стени гъмжеше от бойни машини. Много от тях продължаваха да обстрелват града с експлозивните си снаряди, нищо че собствените им войници също попадаха под обстрела. Сражението върху самата стена се беше разделило на стотици единоборства. Мравкоидите бяха по-силни и по-организирани, но осородните можеха да летят и се възползваха максимално от това свое предимство, повличаха мъже и жени, докато те загубят опора под краката си и пропаднат, обстрелваха с жила жертвите си отвисоко и ги връхлитаха от всички посоки.
Но защитниците долу идваха на себе си. Арбалетите подновиха своята песен и имперските въздушни нападатели ставаха жертва на все по-масирания и точен преграден огън. Салма вече не би могъл да излети от стената без риск да го сбъркат с летящия противник. Оглеждаше се в търсене на стълкновение, където да се намеси, когато над бойниците се появи осоид, нападна го и едва не го събори от стената. Сборичкаха се ожесточено, като всеки се стараеше да задържи настрана противниковия меч. Мравкородни се биеха навсякъде около Салма, но нямаше да му помогнат, докато сам не поискаше помощ по мисловната им мрежа — нещо, което той не можеше да направи.
Осородният войник беше по-силен от него и постепенно го изтласкваше назад, докато Салма не увисна наполовина над пропастта. Неравната каменна настилка се впиваше болезнено в ребрата му, но накрая Салма успя да провре коляно под слабините на мъжа, извъртя се и използвайки инерцията на противника, го преметна с главата надолу в бездната.
Осоидът извика моментално крилете си, но това не го спаси от преградния огън — една стрела го намери и го свали на земята долу. Салма се отпусна на коляно зад защитния парапет и се опита да прецени ситуацията. Повечето летящи нападатели вече бяха извън играта, но не и артилерията. Той надникна над стената.
Част от вражеските машини бяха унищожени, но другите продължаваха да обстрелват града и пред очите на Салма един от експлозивните снаряди удари кулата на Паропс. Артилерията на мравкоидите се концентрираше върху онези обсадни машини на врага, които продължаваха да се придвижват към крепостните стени. Две от тях привлякоха вниманието му — приличаха на гигантски мокрици, обшити нагъсто с метални плочи, които пълзяха напред с тягата са собствените си механизми. Едната се разтърси от пряко попадение на снаряд от грамадни камъни, които оставиха големи вдлъбнатини в бронята й.
Прииждаха нови летящи отряди. Огнен снаряд удари стената близо до Салма, събори го, а трима мравкородни войници пропаднаха към събратята си в ниското. Салма подскочи и заби меча си в корема на един от прииждащите осоиди. Инерцията на мъжа едва не повлече Салма към бездната, но той съумя да събори противника си на стената.
Нещо избухна с оглушителен трясък в ниското, толкова силно, че масивната зидария под краката на Салма се разтресе. Той се срина върху тялото на мъжа, когото току-що беше пронизал. Ушите му звъняха от гръмотевичния трясък. След миг Салма се надигна да погледне над парапета.
Бронираната машина я нямаше. На мястото й зееше огромен кратер, широк десетина метра, а метални отломки бяха разхвърляни на десет пъти по-голямо разстояние.
Втората машина се беше спасила от обстрела на защитниците и на свой ред премина в атака. В предната й част се появи широк накрайник и изплю силна струя черна течност, която полепна по каменните блокове на крепостната стена. Мравкоидите обстрелваха трескаво машината, но тя беше твърде близо за артилерията, а арбалетните стрели отскачаха безсилно от бронята й или се трошаха на парчета. Салма гледаше с ужас как черната течност се разлива по стената, преди струята да намалее и да спре.
Машината пое обратно към имперския лагер, пълзеше назад, без да се обръща. Мравкоидите прекратиха стрелбата. Стояха и чакаха да видят какво ще стане.
Нищо не ставаше. Черната течност просто си стоеше полепнала по стената. Какъвто и страховит ефект да бяха замислили осородните, той не се прояви.
Салма се смъкна обратно и облегна гръб на каменния парапет. Погледът му се спря на последния вражески войник, когото беше убил. Не беше осоид, а набит тъмнокож мъж с леки доспехи и плоско лице. Още беше жив, но не за дълго — очите му уловиха погледа на Салма, после мъжът умря.
„От кой град? От коя раса?“ Откъде бяха докопали осоидите този нещастен човек, как го бяха принудили да се бие срещу враг, когото не познаваше, да умре в паника и болка далеч от дома си?
Черната течност по крепостната стена се беше изпарила, оставяйки след себе си само голямо петно, което да загрозява града.


Оттеглянето на бронираната машина беше уговореният сигнал, след който имперската атака се забави, а командите обикаляха фронта, предавани на висок глас. Още една вълна войници, чийто ентусиазъм надвишаваше инстинкта им за самосъхранение, се вряза самостоятелно в преградния арбалетен огън на защитниците, докато таркианската артилерия по стените затрудняваше максимално изтеглянето на имперските машини, засипвайки ги с камъни и тежки требушетни стрели с максимален обсег. В лагера се прибраха само онези имперски войници, които не бяха пострадали или имаха леки наранявания. Всички други бяха оставени на съмнителната милост на мравкородните. Ако не бяха в състояние да полетят, умираха.
Генерал Алдер гледаше как малцината оцелели се прибират в лагера. Стършелите и от двете вълни бяха избити до крак, едва една трета от леките въздушни отряди беше оцеляла и само половината от пчелородните инженерни части, които той беше рискувал да прати в боя. Според традиционните военни стандарти атаката беше пълен провал. Провал, за какъвто не един генерал е бил екзекутиран, помисли си хладно той. „Дано това не е битката, с която да остана в историята.“ Тази нощ бойният дух в лагера щеше да е нисък и щеше да спада още повече. Войниците му пак щяха да се бият, но без предишния плам и с мисълта, че прословутата дисциплина на мравкоидите ще подпечата смъртната им присъда. Рано или късно осородните щяха да погинат до крак, да си разбият главите в стоманената стена на противниковата решителност. „Как мразя да се сражавам с мравкородни. Всяка стъпка напред е истинско клане.“
Изруга уморено. За ранените, които бяха извадили късмета да се върнат, сега щяха да се погрижат полевите хирурзи или дъщерите на милосърдието с техните лечителски умения. По-късно Алдер щеше да иде при тях, както правеше винаги, и не само за да повдигне духа им с появата си. Отговорността на поста тежеше като камък на шията му.
Преди това обаче трябваше да приключи с една среща — нямаше търпение да го направи, най-вече защото му се предоставяше шанс да нареди екзекуцията на чуждоземния занаятчия.
— Доведете ми полковника на помощните войски — нареди троснато той на адютантите си и един от тях хукна да го открие.
Полковник Едрик и сам бе тръгнал насам — идваше да докладва в цялото си варварско великолепие. Алдер вдигна вежди, смътно учуден от факта, че полковникът още е жив, но после съобрази: „Винаги влиза в боя с третата вълна. Има късмет, че се изтеглихме, преди да му е дошъл редът.“
— Слушам ви, полковник.
— Генерале. — Едрик явно не се беше забравил дотам, че да пропусне уставния поздрав. — Постигнахме напредък, генерале, истински напредък. Комбинацията от обсадни машини, войска и гранати направи пробив в защитата и благодарение на това успяхме да пратим цяла вълна от летящи отряди над стената без никаква съпротива.
— Сериозно, полковник? И сред племената от хълмовете това се смята за напредък?
— Генерале?
— И ще превземете града с една-единствена вълна летящи отряди? — Алдер поклати глава. — Идете при хората си, полковник. При малцината, които са останали.
Имаше горчив вкус в устата си, но нямаше с кого да го сподели. „Това е да си главнокомандващ.“ Сред подчинените му полковници Едрик беше дивак, а Карвок беше тъп. Единствено Норса от дъщерите на милосърдието навярно би разбрала чувствата му. Обеща си по-късно да иде при нея, да пийнат вино и да поговорят тихо, така че никой да не чуе казаното. „Един имперски генерал не показва слабост пред своите хора.“ Ала не можеше да скрие от себе си мрачните мисли, не би се и отрекъл от тях. „Днес се справихме зле и вината е на онзи кучи син Дрефос.“
Погледът му се спря на въпросния кучи син — увит както обикновено в робите си, без гънка или драскотина по себе си. Докато го гледаше как се приближава, замятайки леко крак от някаква стара травма, на Алдер му се стори, че зърва усмивка на лицето му, макар то да бе скрито в сянката на качулката.
— Дрефос — излая генералът, — чакам обяснение.
Закачуленият мъж изсумтя развеселено.
— Ами, война е, генерале. И вие несъмнено познавате добре собственото си занятие.
Алдер го стисна за яката с единствената си ръка и качулката закри наполовина лицето на полковника.
— За каква кауза проля кръвта на толкова много от хората ми? — изсъска той.
— За вашата кауза, генерале — отвърна Дрефос и нищо в тона и гласа му не подсказваше, че Алдер го е стиснал за гърлото.
— Не виждам пробив в стените, Дрефос — повиши глас генералът. Знаеше, че животът на осородните войници не значи нищо за този човек. Да проливаш кръв в името на Империята беше едно, но да гинат хора заради частните игрички на полковник Дрефос от помощните войски беше нещо съвсем различно.
— Нека повторим този разговор след два дни — предложи Дрефос. — Тогава може и да сте на друго мнение.


6.

Тисамон и Тиниса се дуелираха и танцът им описваше кръг в една от тренировъчните зали на Академията. Имаше десетина зрители — студенти, нагиздени с облеклото на състезатели във Форума на умелите, които седяха на една от редиците каменни скамейки. Ала тук нямаше и помен от виковете и врявата на публичните представления; вместо това зрителите си говореха тихо и сравняваха бележките си върху бойните техники.
А бойната техника, която демонстрираха дуелистите в момента, нямаше нищо общо с набора от правила за бой с къс меч, които се практикуваха от колегиумските дуелистки къщи. Двамата бяха въоръжени с рапири, живи остриета от стомана, които пееха и се стрелкаха във въздуха помежду им. Когато влезе в залата, Стенуолд се втрещи, защото никога не бе виждал Тисамон да се бие с рапира — той неизменно предпочиташе сгъваемото острие на бойната си ръкавица. Но пък рапирите бяха любимото оръжие на богомолкородните и Тисамон очевидно го владееше до съвършенство. Баща и дъщеря нападаха и отстъпваха толкова бързо, че двубоят им изглеждаше отрепетиран като танц. Движенията им бяха в неестествен синхрон и Стенуолд си помисли, че целият двубой, когато и да беше започнал, едва ли е довел и до едно съприкосновение на оръжие с плът.
А после чу гласа на Тисамон през неравни интервали:
— Удар — обявяваше той, а после, сред поредната ожесточена размяна: — Удар.
Брои попаденията си, осъзна Стенуолд. За разлика от всеки цивилизован дуел между здравомислещи хора, тук битката не спираше при попадение. Нямаше ги паузите, в които Тиниса да възвърне равновесието и концентрацията си. Пот лъщеше по челото й, бойният й жакет беше на петна, но и по челото на Тисамон бяха избили капчици. Стенуолд можеше само да гадае дали затруднението му се дължи на раната от Хелерон или на самия дуел и неговото убийствено темпо.
— Удар — отбеляза отново Тисамон, след което дуелът продължи без прекъсване. Никой от двамата не беше ранен; нанасяха ударите само с плоската страна на тесните остриета. Лицата им бяха застинали в еднакъв израз на върховна концентрация и това усилваше неимоверно приликата помежду им. Поне за момента чертите на мъртвата й майка бяха изтрити от лицето на Тиниса.
Стенуолд седна на известно разстояние от ентусиазираните студенти. Тисамон беше обещал да обучи дъщеря си — това бе единственият дар, който можеше да й даде — й се отнасяше към клетвата си толкова сериозно, колкото само един богомолкороден можеше да го направи.
— Удар — каза отново той. Стенуолд се побоя, че Тиниса ще се смути и след това ще се ядоса, а в дуел гневът винаги беше фатален. Ала момичето изглеждаше все по-спокойно, по-концентрирано и по-целеустремено.
Стенуолд хвърли поглед към студентите. Бяха престанали да си шепнат и следяха дуела с почти същата концентрация като самите дуелиращи се. Всичките бяха много млади, първокурсници, местни бръмбарородни, примесени с неколцина чужденци. Сред чужденците нямаше таркиански мравкоиди, разбира се. Те всички си бяха тръгнали веднага щом пристигна вестта за нашествието срещу града им.
— Удар — долетя гласът на Тисамон, после пак: — Удар!
Песента на остриетата замлъкна и Стенуолд се опита да разбере какво е станало. И едва когато видя, че рапирата на Тиниса е притисната до хълбока на Тисамон, си даде сметка, че последният вик е бил неин.
Всички погледи се преместиха върху Тисамон в очакване на реакцията му. Тя се ограничи до отсечено кимване, но в този кратък жест Стенуолд разчете одобрението, което богомолкородният никога не би изрекъл на глас. Тисамон изтри с ръкав челото си, русата му коса беше мокра от пот и полепнала по главата. Огледа се, тръгна към Стенуолд и седна до него. Отблизо напрежението се виждаше ясно — повече бръчки около очите и нетипична бледност на кожата.
— Би трябвало да се щадиш повече сега — посъветва го Стенуолд, макар да знаеше, че е безполезно.
— Остарявам — каза Тисамон с бегла усмивка. — Преди раните ми заздравяваха по-бързо.
— Оздравяваш по-бързо от нормалното — възрази Стенуолд. — Бая беше опърлен.
— Отдавна не ме бяха белязвали така — съгласи се богомолкоидът.
Междувременно Тиниса приемаше поздравленията на зрителите, които изглежда смятаха, че да се биеш с Тисамон е равносилно на двубой с природна стихия и дори едно попадение се равнява на победа.
— Ти, разбира се, я уби поне десетина пъти преди малко — отбеляза Стенуолд.
Тисамон поклати глава.
— Тренировките винаги са различни от боя в реална обстановка, дори мечовете да са истински.
— Забелязах, че Тиниса не използва рапирата, която ти й даде.
Думите сякаш развеселиха Тисамон.
— Онази рапира е изкована да убива, Стенуолд. Но ти няма как да го разбереш.
— Какво ще правиш, когато Тиниса стане достатъчно добра?
— Тя вече е достатъчно добра, почти съвършена. — В гласа му се долавяше гордост, твърда като стомана. — Уменията й са били завидни още преди да я срещна. Кръвта вода не става, но за да се прояви наследството й, просто трябваше да изцапа ръцете си с истинска кръв.
Стенуолд се размърда неспокойно.
— И какво ще правиш сега?
— Когато приключим и когато стане възможно, ще я заведа на Паросиал.
— Мога само да гадая какво означава това за теб, но твоят народ със сигурност… знам ли.
— Моят народ ще я мрази и презира — изрече с равен глас Тисамон. — Няма да я погледнат, мен също. Ние ще сме парии на свещения остров на моя народ. Но тя притежава умението и затова те няма да я отхвърлят. Ако премине всички изпитания, на които я подложат, тогава рано или късно… рано или късно ще стане една от нас, а омразата на моя народ ще трябва да се спотаи и те ще трябва да я приемат.
— Ще трябва?… — повтори Стенуолд.
Тисамон замълча.
— Е, щом молецородните приеха Челядинка, значи всичко е възможно — каза накрая Стенуолд и стана да посрещне Тиниса.


Беше късно, когато най-сетне се прибраха в градската къща на Стенуолд. Тисамон беше настоял приятелят му да се премести другаде след последното нападение, но Стенуолд не обичаше да се отказва от своето. Имаше една упорита жилка в него, която не му позволяваше да избяга от собствения си дом и от собствения си град само защото някой иска да го прогони оттам. А и убиецът трябваше да е безумно смел, за да му устрои засада под покрив, който дели с Тисамон и Тиниса.
След дуела Стенуолд се беше поразходил из града, за да събере докладите на своите агенти. Е, не бяха официално негови агенти, но срещу някоя и друга монета си държаха очите и ушите отворени. Вратите на Събранието все още бяха затворени за Стенуолд, повече от инат, отколкото по друга причина. Докато това не се променеше, осородните щяха да разполагат с време, а докато разполагаха с време, щяха да действат предпазливо.
Но щеше да дойде момент, както беше дошъл в Хелерон, когато ножът щеше да опре до кокал, както гласеше поговорката, и тогава предпазливостта щеше да изхвърчи през прозореца. Нощ на кръвопролитие, това щеше да се случи. Радваше се, че Тиниса и Тисамон са с него, радваше се и че е отпратил Челядинка в относително безопасния Сарн.
В тишината на стаята си Стенуолд се съблече и хвърли дрехите си на пода, остана по дълга до коленете туника. Нощният въздух охлади кожата му, а от водата, с която наплиска лицето си, го побиха тръпки. Зимата щеше да е студена в Колегиум… и в целите Равнини. Е, тук студът означаваше някоя и друга безоблачна и мразовита нощ. Салма, дете на ветровитите земи северно от Бариерния рид, твърдеше, че никой в Равнините не знаел какво е истинска зима.
Още беше достатъчно топло, за да спи гол, така че съблече туниката, хвърли и нея на пода и загаси пламъка на лампата. Стигна до леглото си на лунната светлина и се мушна под завивките. В главата му се блъскаха стратегии, откъслечна информация, догадки и контраразузнавателни операции. Имперската заплаха се отразяваше зле на съня му.
А после си даде сметка, че не е сам в стаята. Някой помръдна в мрака.
Изведнъж Стенуолд изстина много повече, отколкото предполагаше нощният хлад. Помисли си дали да не се развика с надеждата Тисамон и Тиниса да го чуят, но това само би пришпорило натрапника — е, той можеше да го нападне по всяко време, но извикаше ли Стенуолд, нападението щеше да дойде веднага.
„Защо не послушах Тисамон?“
Протегна ръка. Винаги държеше меч близо до леглото си — предпазна мярка, която неведнъж му бе спасявала живота. Пръстите му докоснаха края на дръжката и той се пресегна още малко, за да я хване удобно.
— Няма нужда от това, майстор Трудан — каза женски глас, глас, който му звучеше познато, но в първия момент не успя да го свърже с конкретен човек.
— Кой е там? — попита с пълното съзнание, че който е да е натрапникът, несъмнено вижда по-добре в тъмното от него.
— Може би ще сте по-спокоен, ако запалите отново лампата?
„Да. По-спокоен ще съм. Определено.“ Изпълзя на заден ход от леглото, стиснал меча в една ръка — така и не го беше извадил от ножницата, — а с другата повлече един чаршаф да прикрие голотата си. Стори му се, че незнайната жена се изкиска тихичко, което никак не му помогна. А после осъзна, че за да запали лампата, ще има нужда и от двете си ръце.
И двете ръце. Включително тази, с която държеше меча. Или пък не. Пусна чаршафа, решил да жертва скромността в полза на сигурността, и отвори с една ръка вратичката на лампата. Плъзна несръчно дебелите си пръсти по плота на писалището в търсене на стоманената запалка. Запали чак на третия опит и приближи малкото пламъче до маслото в резервоара. То се подпали с меко златисто сияние и — стиснал решително меча — Стенуолд се обърна към натрапницата.
Беше прикрила с ръка устата си — дали от ужас, или за да скрие смеха си — и в първия миг Стенуолд не я позна. А когато се сети коя е, грабна чаршафа толкова бързо, че едва не омота меча си в него.
— Ариана? — ахна той. — Какво… какво правиш… в къщата ми?
Тя отчаяно се мъчеше да скрие усмивката си. Значи това било, а не страх — уви.
— Не залоствате прозорците си, майстор Трудан.
— Това не е отговор. — Но иначе беше права, разбира се. Той продължаваше да разсъждава като бръмбар, чийто дом има само един вход и това е вратата на приземния етаж.
— Аз… исках да говоря с вас насаме.
— Е, по-насаме от това здраве му кажи. — Опита се да увие чаршафа около кръста си, но той се оказа недостатъчно широк, и пред безсрамния поглед на младата паякородна Стенуолд изведнъж се сети за всичките части от физиката си, които дори на младини не бяха от най-стройните, а с времето се бяха разширявали прогресивно.
— Щях да ви се обадя още когато влязохте, но… — Раменете й потрепнаха едва доловимо. — Но вие започнахте да се събличате още от прага и… и аз пропуснах момента.
„Колко стар се почувствах изведнъж.“
— Би ли… би ли се обърнала с гръб, докато наметна нещо? — попита той.
А после вратата се отвори с трясък и Тисамон цъфна на прага.
Острието на ръкавицата му беше разгънато в готовност, той спря поглед на натрапницата и се хвърли към нея. Тя изпищя, метна се по очи до леглото и задърпа трескаво кинжала, прибран в кания на кръста й.
— Тисамон, чакай! — извика Стенуолд и богомолкородният застина миг преди да е нанесъл фаталния удар. Ариана не се виждаше от леглото, но Стенуолд чуваше накъсаното й дишане.
— Какво става? — попита настоятелно богомолкочовекът.
— Тя е просто… студентка — заекна Стенуолд, притиснат от необходимостта да измисли някакво обяснение. — Остави я да… да се изправи.
Тисамон отстъпи предпазливо назад.
— Паякородна е — отбеляза той.
— Мисля, че това възражение вече не е част от арсенала ти — изтъкна на свой ред Стенуолд.
Ариана се изправи бавно, като разтриваше тила си. Така и не бе успяла да измъкне кинжала от канията.
— Въоръжена е — посочи Тисамон, този път с известна колебливост.
— Има нож. Като всеки благоразумен човек в Колегиум, особено напоследък.
Стенуолд си даде сметка, че междувременно Тисамон е насочил вниманието си към него.
— Аз такова… — Сведе поглед към закръглената си снага, прикрита едва отчасти от чаршафа. — Аз тъкмо си лягах… — започна глуповато той, с пълното съзнание, че суровата физиономия на Тисамон е започнала да се пропуква.
— Лягаше си със?…
— Не! — Прозвуча по-пискливо, отколкото би трябвало. — Нямах представа, че е в стаята ми.
— Така значи. — Тисамон изкриви уста. — И какво иска дамата?
— Добър въпрос. — Стенуолд премести поглед върху момичето.
— Искам да помогна — заяви тя.


— Как да помогнеш? — Беше облякъл туниката си и я усещаше като броня от яка стомана под погледа на младата жена. Тук, в кабинета и с писалището помежду им, можеше да се почувства малко повече като преподавател от Академията и не толкова като клоун. Девойката седеше кротко на един стол, но в очите й още танцуваха весели пламъчета.
— Всички знаят, че сте били на изток. А също и че там се събира враг. Имам предвид Империята, за която сте ни разказвали в часовете по история. Никой освен вас не дръзва да ги посочи с пръст. Другите преподаватели дори не желаят да отговорят на въпросите ми. А Империята отдавна е там, и онези войници — осородните — дойдоха за Игрите. Точно тогава някои от нас започнаха да си дават сметка, че вие през цялото време сте ни казвали истината. Че онези мъже не са дошли тук в името на мира и търговията.
— Е, някои хора ми повярваха — натърти Стенуолд, — най-вече онези, които и без мен си знаеха колко са опасни. Тоест самите осородни. Събранието обаче? Едва ли.
— Аз ви вярвам — обяви без колебание тя. Гледаше го толкова сериозно, че Стенуолд още по-осезаемо почувства колко млада е тя и колко стар е той. Не беше типичната паякородна на външен вид. Косата й беше червеникава и подстригана късо по местната мода, а луничките й придаваха особена невинност. Стенуолд откри, че я вижда в различна светлина — колко е стройна, колко е светла кожата на ръцете й под късите ръкави на туниката.
Ощипа се мислено.
— Защо? — попита в опит да фокусира вниманието си където трябва.
— Първо, защото моят народ умее да различава истината от лъжата и аз съм убедена, че когато се изправяте пред нас, студентите, и ни казвате всичко това, го правите с чисто сърце и не си измисляте. След като вие заминахте, в Колегиум заприиждаха осородни. О, те винаги са любезни и охотно плащат за всички евентуални щети, но… знам ли, грозни са, ако разбирате какво имам предвид. Не физически, а нещо вътре в тях. Големи скандалджии са. Само да пийнат малко и някой да ги обиди, веднага скачат на бой. Могат да убият човек за едното нищо. Знам за един студент, който е бил убит в таверна, само че осородните офицери платили щедро, за да потулят нещата. А и всичките са обучени войници, точно както вие казвахте. Всичките до един, дори занаятчиите, както и дипломатите, които говорят пред Събранието.
— Ариана… вие, паякородните, никога не сте проявявали интерес към войните, които раздират нашите Равнини — каза Стенуолд. — Така че защо?…
— Мислите, че съм тук от името на народа си? — попита невярващо тя. — Че съм агент на Аристоите? Това… това би било страхотно, майстор Трудан. — В тона й се усещаше нескрита горчивина. — Но аз не съм от рода Аристои. Семейството ми е най-обикновено и за всичко мога да разчитам единствено на себе си. Аз съм последната дъщеря на един мъртъв род и вложих малкото си пари в обучението си тук. Тук е моят дом, майстор Трудан. Академията е всичко за мен. А вие, за мен вие сте символ на Академията.
Изправен пред толкова много младост, подправена с толкова открита тържественост, Стенуолд не съумя да направи друго, освен да преглътне и да продължи да я зяпа.
— Повечето преподаватели имат очи само за тясната си специалност, майстор Трудан… Мога ли да ви наричам Стенуолд?
Стенуолд със закъснение установи, че е кимнал.
— Не ги интересува какво става извън кабинетите им и аудиториите. А има по-лоши и от тях, като онези в Събранието, които ги е грижа само какво има в джобовете им и какъв пост заемат. Нагледала съм се на такъв снобизъм в Еверис, където отраснах. Но всички знаят, че ти си пътувал много и си видял свят. Върнал си се да предупредиш града за голяма заплаха, но никой не иска да те чуе. Майстор… Стенуолд. Искам да ти помогна.
— Как? — попита той. Думите незнайно защо и съвсем неочаквано се бяха разбягали от главата му. — Какво… как би могла да ми помогнеш?
Тя навлажни с език устните си във внезапен пристъп на нервност.
— Ами аз… чувам разни неща, виждам други. У дома рано се научих да не привличам излишно внимание, бива ме да оставам незабелязана. Това… това беше и едната причина да се промъкна така през прозореца на стаята ти. За да видиш какво мога… да ти покажа…
— Разбирам — кимна той, като си мислеше: „Спомена за едната причина. А какви са останалите?“ Не му се искаше да въвлича тази девойка в предстоящите събития, но пък тя изглеждаше така решена да помогне и ако той я отпрати… Ако я отпрати, тя несъмнено щеше да направи някоя необмислена глупост на своя глава само за да му докаже, че е сгрешил. Точно както би постъпила Челядинка.
А и той би могъл да я използва, в интерес на истината.
Ариана се пресегна и сложи ръка върху неговата, жест, от който гърлото му внезапно пресъхна.
— Моля те — промълви тя и Стенуолд откри, че не е в състояние да откаже.


— Страхотно е, нали? — възкликна Челядинка. — Не всеки ден човек се вози на железница! — Заплюла си беше мястото до отворения прозорец и сега зяпаше ококорена прашния пейзаж, който се изнизваше покрай тях, а вятърът брулеше лицето й. Трясъкът и вибрациите на парния двигател бяха в пълно съзвучие с вътрешното й трептене. Ако проточеше врат и погледнеше напред по протежение на вагоните, можеше да види как убитите песъчливи цветове на скалите преминават в зеленото на тресавищата около езеро Сидерити. Релсовият път заобикаляше езерото от изток, повдигнат на колони над блатистия терен.
Ахеос се гушеше до нея, увит в плаща си и пребледнял като смъртник. Сигурно беше от миризмата или от движението, или от всичко накуп. Молецоидите не си падаха по машините, нито по този начин на придвижване. Вагонът нямаше покрив, а само навес, който да пази пътниците от дъжд, но парният двигател на автовозилото развиваше скорост, каквато Ахеос не би могъл да поддържа, ако се опиташе да лети край него, така че и тази възможност отпадаше.
В пролуките между подовите дъски под краката си Че виждаше стоманените колелета, които се въртяха неуморно и току избиваха искри от релсите, а земята помежду им се изнизваше като неясно петно. Това безспорно е транспортът на бъдещето, помисли си тя, и макар Ахеос да не го долюбваше никак, факт беше, че с железницата щяха да стигнат до Сарн само за два дни. Напоследък дори мухородните пратеници я използваха, за да поддържат прехвалената бързина на доставките си.
На пейката пред тях Спера дремеше на пресекулки, облегнала гръб на стената. Че беше затворила предвидливо прозореца до нея — да не би дребната мухородна да се размърда в съня си и да изпадне от вагона. Бедната, още не се бе възстановила напълно от раните, получени в Хелерон, но въпреки това беше решила да придружи Скуто в Колегиум. Колкото до шипородния, той беше отишъл в предната част на композицията да хвърли едно око на двигателя. Може да беше високопоставен агент в шпионската армия на Стенуолд, но преди всичко беше занаятчия и винаги щеше да си остане такъв.
Това, разбира се, я подсети за Тото, а мисълта за него уби радостта й от пътуването с великолепната машина.
Бедният Тото ги беше зарязал, за да тръгне към обсадения Тарк, и всичко това по една-единствена причина. Че така и не каза на Стенуолд цялата истина за внезапното решение на Тото, но той сигурно и сам се беше досетил, донякъде поне. Само тя и Ахеос знаеха всичко в подробности. Тото си беше тръгнал, защото тя не бе отговорила на чувствата му. Чувства, станали първопричината да измине с нея целия път от Колегиум до Хелерон и да тръгне да я спасява от осоидите на имперска територия след това. Чувства, за които тя дори не беше подозирала. Други неща й бяха на главата тогава — Салма, за когото да се тревожи, и Ахеос, разбира се, който беше обвързал съдбата си с нейната посредством сили, които Че не бе в състояние да проумее, и когото тя обичаше.
Бедният Тото беше паднал в пролуките между дъските на нейния живот и единствено прощалното му писмо, изгубено и после намерено, беше привлякло със закъснение и чувство на вина вниманието й към него.
„Ти си ми като брат“, така му беше казала, без да се замисля. Преживяла своя дял любовни разочарования, а нерядко и присмех, Че отлично разбираше какво му е причинила. А думите толкова лесно бяха излезли от устата й.
Никакви вести не бяха пристигнали от Тарк. Знаеше се, че обсадата е започнала, но Тото и Салма би трябвало да са в безопасност, да наблюдават отдалече ходовете на обсаждащи и обсадени като партия шах. И все пак досега трябваше да са пратили вест по един или друг начин. Липсата на новини подсказваше, че нещо се е объркало и че бедният непохватен Тото, който не умееше да се грижи за себе си съвсем както трябва, е в центъра на каквито там неприятности им се бяха струпали на главата.
Че прегърна Ахеос през раменете и го притегли към себе си. Той я погледна изпод качулката с белите си очи.
— Пак мислиш за него — отбеляза.
— Да, така е.
— Когато се върнем, вече ще е пристигнала вест от тях, сигурен съм — пророни едва-едва той. Пътуването с железницата му вземаше здравето и горкият не бе в състояние да й предложи особена утеха в момента.
Вече пътуваха покрай езеро Сидерити. Водата синееше тюркоазена под слънчевите лъчи — както заради тях, така и заради растенията, които живееха в нея, сякаш под повърхността на езерото се криеше огромен скъпоценен камък, който улавяше и отразяваше светлината. Дори Ахеос живна малко при тази гледка.
— Вече не правят машини като това старо момиче! — чу се гласът на Скуто, който си пробиваше път към тях, сподирян от удивлението и отвращението на другите пътници. Отметнатото назад наметало разкриваше в пълна мяра лицето и прегърбеното му туловище за всеки, който би дръзнал да се наслади на гротескната гледка. Дори дрехите му, разкъсани на стотици места от закривените шипове, вместо да прикриват, само подчертаваха отблъскващия релеф на тялото му. — Досега не бях имал късмета да видя такава красавица отблизо и в работен режим.
— Скуто — повика го Че, но шипородният не я чу, запленен от гледката на сияйното езеро, нашарено от тръстикови островчета, което се простираше от прозореца им до самия хоризонт.
— Глей к'во чудо, мамка му — измърмори и седна до Спера. Тя се размърда сънено, набоде се неволно на шиповете му и отвори стреснато очи.
— Бодливо копеле проклето — каза с прозявка тя, протегна се, набоде се отново и изпсува. — Пристигнахме ли?
— Виж — посочи Че и мухородната погледна без особен интерес към езерото.
— Прекрасно. Сега може ли да поспя малко?
— Нямаш сърце, да знаеш — каза й Скуто.
— Я си гледай работата, ако обичаш. — Спера разтърка ръката си. — Аз може и да нямам сърце, но ти пък си един тъп игленик и истинска заплаха за околните, ето какво си.
Челядинка не знаеше много за мухородната, освен че от години работи за Скуто. Нямаше техническо образование, но беше Умела и боравеше добре с арбалет. Имаше известни умения в лечителството, както и цяла торба с илачи и мехлеми, така че може и да беше обучена в тази област. Мухородни живееха из целите Равнини и се занимаваха с всякакви неща, и законни и незаконни, но Че така и не бе имала възможност да опознае по-добре някой представител на тяхната раса. Мухоидите общуваха основно помежду си и рядко се сближаваха с външни хора. Може би защото всички останали раси бяха значително по-едри на ръст. Спера беше типичен представител на мухородните — висока не повече от метър и четиридесет и тънка като вейка. Косата й беше доста дълга, но винаги я носеше на опашка или плитка, никога разпусната, а дрехите й неизменно бяха тъмни и скромни, без никакви украси и финтифлюшки. Според всеобщото мнение мухоидите си падаха по бижутата, особено по чуждите бижута. В собствените си поселища на изток, в Егел или Меро, може и да носеха открито подобни украшения, но Че никога не бе виждала някого от расата им с накити.
„На изток…“ Ако Тарк паднеше, то Егел и Меро, тези два мухородни лабиринта сред Мераянските хълмове, щяха да се озоват на пътя на имперската армия. Дали щяха просто да се скрият в домовете си? Или да вземат всичко ценно и да избягат? Мухоидите не бяха войни, още по-малко биха се изправили пред армия от подобен мащаб. Дали тази мисъл, която едва сега бе хрумнала на Че, не тормозеше постоянно Спера?
„Една и съща заплаха грози всички ни — народа на Ахеос, на Спера и моя. Дори безценните богомолкородни на Тисамон не биха могли да останат встрани от войната.“
Слънцето захождаше към залез и сиянието на езеро Сидерити излиняваше постепенно, красивият цвят на водите му губеше изразителността си пред настъпващата от изток нощ.


7.

Наричаха Капитас Златния град, но това име изглеждаше заслужено само по изгрев-слънце. Жълтеникавият камък, от който беше построен градът и който се добиваше в десетки каменоломни, изгризали дупки в снагата на северните хълмове, улавяше зората и грееше с нея. След това си ставаше обикновен камък.
Капитас, това изкуствено цвете на Империята, беше достатъчно млад, за да пазят старците спомена за времето, когато реката е текла на воля покрай хълмовете и домовете на скотовъдците. Градът беше рожба на предишния император, пак по негово време бяха построени повечето сгради и инфраструктурата. Синът му беше оставил архитектите и зидарите да работят по същите планове като поредното обвързващо задължение, наследено от управлението на баща му. И ето че строителството продължаваше — скелето около строящата се казарма на Девета армия се виждаше от прозорците на двореца.
Но по изгрев градът му харесваше. Ето го тук, закусва на терасата и погледът му се плъзга надолу по стъпаловидните нива на великолепния дворец към елита на неговите поданици. Капитас никога не би могъл да се разрасне по естествен начин. Земята не беше достатъчна, за да го изхранва. Но като сърце на Империята, към него се стичаха голяма част от данъците и военната плячка на осородните. И ако този поток започнеше да намалява, въпросите на Рекеф нямаше да закъснеят.
Днес императорът закусваше в компания. Често канеше на трапезата си държанки, не толкова често — генерали или съветници, които си бяха спечелили благоразположението му. Ала веднъж в десетницата пращаше да доведат сестра му. Тя живееше в свой собствен дворец в другия край на града, дворец, който на практика беше луксозен затвор и нищо повече. Императорът беше наясно, че за да пристигне тук навреме за закуската, сестра му е станала малко след полунощ. Така де, щерката на Империята не можеше да се яви пред височайшия си брат, без да е подходящо нагиздена, парфюмирана и белосана.
В качеството си на император, Алвдан сам избираше бойните полета на своите победи, така че ето я и нея.
Седяха на една маса и не твърде далеч един от друг, а слугите се претрепваха да им сервират кекс с подправки, току-що изпечен хляб и топла медовина. Градът се събуждаше и стотици криле улавяха първите лъчи на слънцето. Никой от летящите му поданици не би си и помислил да наближи двореца, разбира се. На нивото над терасата имаше достатъчно пазачи, готови на мига да застрелят натрапника.
Имаше и още един пазач, разбира се, който стоеше зад стола на сестра му, повече като напомняне за положението й, отколкото от съображения за сигурност.
— Името ти пак изскочи на съвещанието — отбеляза той, отпивайки от медовината.
Изглеждаше напълно спокоен тук, отпуснат на стола си и раздаващ усмивки на прислугата. Тя, от друга страна, седеше с изправен като дъска гръб, ядеше колкото птиче, а маниерите й бяха безупречни. Осем години по-млада от него, все още почти дете, сестра му беше живяла в страх през съзнателната половина от живота си.
— Струва ми се, че генерал Максин искаше да ти напомни за себе си.
Алвдан умееше да разчита и думите, и мислите й. Сега тя стисна едва доловимо устни, което извика широка усмивка на неговите. Виж, това име тя никога нямаше да забрави. Трима братя и една сестра, по-малки от него и по-големи от нея, бяха паднали в жертва на Максин, било лично от ножа му, било по негова заповед.
— Аз, от своя страна — каза тя, — несъмнено съм благодарна на генерала за загрижеността му.
Той се засмя учтиво.
— Скъпа ми Седа, всички те държат най-сетне да откриеш своята посока в живота.
— Трогната съм. — Седа отхапа миниатюрна хапка от парчето кекс, без да изпуска от поглед ръцете му, в случай че императорът даде някакъв знак на пазача зад стола й. — Макар че мога да се досетя каква посока имат предвид.
— Те не разбират отношенията помежду ни — продължи Алвдан. Един слуга му поднесе още хляб и намаза порязаницата с масло.
— Боя се, че същото важи и за мен, Алвдан. — Усети как пазачът зад гърба й помръдва и побърза да добави: — Ваше императорско величество.
— Мислят ме за мекосърдечен. Терзае ги мисълта, че Императорът на осите има такъв осъдителен недостатък в характера си — уведоми я той.
— Значи сте прав, като казвате, че не ви разбират.
— Нахалството, скъпа ми сестро, не ти отива — предупреди я той.
Тя сведе глава, но погледът й все така следеше неотклонно ръцете му.
— Двамата с теб се разбираме, нали така? — настоя на своето той.
— Така е… ваше величество.
— Кажи го на глас — подкани я той. Тя вдигна глава да го погледне и той повтори: — Кажи го на глас. Обичам да го чувам от твоята уста.
За миг тя сякаш възнегодува вътрешно, но мигът отмина без следа.
— Вие ме мразите и презирате, ваше величество. Моето нещастие ви носи радост.
— А един император по право заслужава цялата радост, която може да му предложи животът, нали така — потвърди доволно той. — Моите съветници и техните планове! Те не разбират твоя потенциал. Миналата година крояха планове да те омъжат, да направят от теб нечия почтена съпруга. Явно не разбират, че ти не си като другите жени от нашата раса. Ти не си обикновено украшение, с което да закичиш някой мъж. Ти си оръжие и ако дръжката ти е в ръцете на мъжка ръка, то тази ръка ще обърне острието срещу мен. Мисля, че генерал Максин сам би приел да се ожени за теб, ако бях изглупял дотам, че да му позволя.
Тя промърмори нещо под нос и императорът удари нетърпеливо по масата с дръжката на ножа си.
— Казах, че по-скоро бих умряла, ваше величество — повтори по-високо тя.
Алвдан се усмихна.
— Е, значи идеята не е чак толкова лоша. Винаги мога да пратя някой да резне гърлото на Максин по време на първата брачна нощ. Това би било подходящ сватбен подарък, не мислиш ли?
— Ваше величество забравя кого всъщност иска да нарани — каза уморено тя.
— Може и така да е. Сега обаче искат да те въдворят в някакъв орден на аскети. Сякаш някоя разбунтувала се фракция не би могла да те извади оттам зад гърба ми. И точно в това е сърцевината на проблема. Докато си жива, ти винаги ще си заплаха за мен. Ако си мъртва… Ще трябва да браня трона си денем и нощем и ако ръцете ми са оцапани с твоята кръв, кой знае откъде ще дойде следващата заплаха? Така че, сестрице, волю-неволю ще трябва да те държа жива и близо до себе си.
— Ще ме държите само докато си осигурите наследник, ваше величество, а след това ще наредите да ме убият. Нищо чудно дори да го направите със собствените си ръце или лично да ме разпитвате до смърт в занданите.
— Уморява ли те животът, Седа? — попита я той.
Тя посегна към него, но студената стомана на пазача се опря в бузата й, преди ръката й да е стигнала до пръстите му. Момичето въздъхна дълбоко и дръпна ръка.
— Откакто баща ни умря, аз нямам живот. Имам само едно дълго падане и всяка десетница земята се отдалечава с още една десетница, а аз падам ли, падам. Но един ден земята няма да помръдне и моята агония ще приключи.
— Умееш да се изразяваш красиво — възхити се той. — Явно образованието ти не е отишло нахалост все пак. И понеже виждам колко добре ти влияе, мисля да го разширя.
Това беше встрани от обичайния коловоз на разговорите им.
— Ваше императорско величество? — попита предпазливо тя.
— С помощта на една малка разходка до занданите, скъпа Седа — каза той и когато сестра му въздъхна, добави: — Не още, скъпа сестро. Още не е дошъл твоят ред. Не, просто има един крайно интересен затворник, откритие на генерал Максин. Мисля, че трябва да го видиш. Нещо повече, мисля, че той има желание да те види.


Империята на осите се крепеше върху налагането на безкомпромисен ред. Дядото на Алвдан Втори, Алврик, го беше наложил насилствено върху собствения си народ, хора неспокойни и диви по природа. След него Алвдан Първи беше разширил имперския ред отвъд границите на Империята, а едноименният му син вървеше по стъпките му. Налагането на ред се бе превърнало в религия. Сложната система от чинове и постове в армията, ясно определеният статут на влиятелните родове, титлите и почетните звания, които тронът раздаваше, дори положението и привилегиите на отделни роби — всичко това представляваше подредба, в която всеки си знаеше мястото, от най-нисшите до най-висшите поданици на Империята.
Тази максима се прилагаше дори спрямо затворниците. Отношението към тях се беше развило до степен на изкуство — колко често ги хранят; дали килията им е достатъчно голяма да застанат прави, или да легнат в целия си ръст; дали ги държат на влага и студ; дали ги връзват на масите за разпити без друга причина, освен че им е дошъл редът. С това те даваха минималния си принос към всеобщото чувство за ред.
Онези затворници, които имаха какво да предложат на Империята, се ползваха с привилегии. Ако имаха късмет, след време можеше дори да се издигнат от затворници в роби — на същия принцип, при който заплахата да бъдат разжалвани в затворници държеше в подчинение и най-непокорните роби.
Ако се съдеше по тези строги стандарти, то мъжът, към когото брат й проявяваше интерес, явно имаше изключителен потенциал, защото килията му беше на най-горното ниво в най-приличния столичен затвор. Разполагаше с две стаи и преддверие, а тъмничарите дори похлопаха на вратата, преди да я отлостят, като предупреждение, че идват посетители. В преддверието седяха трима млади пажове, две момчета и едно момиче, които явно имаха грижата да прислужват на затворника. В този ред на мисли принцеса Седа забеляза колко бледи и изпити са младежите, а едното момче трепереше видимо.
Тя, разбира се, не беше истинска принцеса. Тази титла, която се използваше във Федерацията на водните кончета, й я бе дал един млад офицер, отчаяно галантен и политически наивен. Каква съдба го беше сполетяла след това Седа не знаеше, но компанията му беше запомнила като слънчев лъч, пробил за кратко облаците, които засенчваха постоянно живота й.
Приемната на затворника имаше големи прозорци с метални решетки, те обхващаха почти изцяло едната стена, както и част от тавана. Завеси нямаше. Слънцето се лееше безпрепятствено по пода чак до прага на спалнята. Тази стая беше тъмна, закрита от драперии и непроницаема за нейния поглед.
— Императорът е тук — обяви един от тъмничарите. — Покажи се!
За миг изглеждаше, че нищо няма да се случи, но после Седа чу шумолене откъм потъналата в сенки стая и една закачулена фигура в мърлява роба пристъпи предпазливо към границата на ярката светлина. Едната ръка, бледа като на смъртник и костелива като на скелет, беше вдигната срещу слънцето.
— Заповядваме ти да излезеш — нареди Алвдан и Седа реши, че брат й несъмнено се забавлява при вида на нещастника, който се пазеше от слънцето като от огън.
Тъмничарят посегна към бича на колана си, при което кльощавата фигура потръпна силно и тръгна бавно напред, извила глава да предпази очите си от светлината. Качулатата роба го криеше целия, виждаха се само деликатните ръце с остри нокти.
— Доведохме сестра си при теб, защото решихме, че може да проявите интерес един към друг — каза Алвдан с доволен тон. Качулката се обърна към нея и на Седа й се стори, че различава в сянката й воднисти очи, които се мъчат да я хванат на фокус.
— Представи се, твар — заповяда Алвдан. — Или хората от твоята раса нямат понятие от добри маниери?
Закачуленото същество изсъска уморено и продължи бавно напред. Спря на ръка разстояние от тях. Сини вени изпъкваха под прозирната кожа на ръцете му и нещо в този странен човек смрази Седа до мозъка на костите.
— Това е Седа, най-малката от рода на баща ни, така както ние сме най-големият — обяви Алвдан. — Назови се.
Гласът, който се разнесе, беше дрезгав и нисък.
— Уктебри Саркадът, ваше императорско величество, почитаема господарке. — Гласът беше мъжки и без сянка от акцент, сякаш човекът беше роден и отрасъл тук, в Капитас.
— Нима е признак на добри маниери да се криеш в сенките на качулка? — настоя Алвдан. — Сестра ми със сигурност заслужава нещо повече. Хайде, покажи се, твар.
Странникът, нарекъл себе си Уктебри, потръпна отново и едната му ръка помръдна безсилно към прозорците. Промълви нещо, което прозвуча като молба.
Бичът на тъмничаря изплющя и стресна Седа. Уктебри отскочи назад, макар че камшикът не го беше докоснал. И по-добре, помисли си Седа, защото ако го беше ударил по китката, ръката му можеше и да се откърши, толкова беше тънка.
Треперещите ръце се вдигнаха да свалят качулката.
Гледката не беше толкова страшна, отначало поне. Стар човек или много болен човек. Бледа, прошарена от вени глава с рядка тънка косица на тила. Тънък врат с нагъната от бръчки кожа. Устните бяха сбръчкани и сухи, носът — остър, а на челото му имаше морава синина.
Заслонил ги с две ръце, той отвори с мъка очите си и я погледна. Бяха изпъкнали, с яркочервени ириси, които се впиха в лицето й въпреки ослепителната дневна светлина. След като видя очите му, Седа осъзна, че онова на челото му не е синина, а кръв, съсирек, който се местеше под восъчнобледата кожа.
— Не разбирам — каза на брат си тя. — Кой е този старец?
— Нали я чу, Уктебри? — подсмихна се самодоволно Алвдан, сякаш двамата с чезнещия старец споделяха някаква шега за нейна сметка. — Е, дори ние изпитахме съмнения, когато те видяхме за пръв път. Дори на нас ни беше трудно да повярваме, въпреки уверенията на генерал Максин. Но ето те — в цялата ти прелест.
Уктебри обърна глава да го погледне, после червените му очи се спряха отново върху нея. Ако не бяха те, щеше да изглежда като обикновен старец. Ала очите му, те сякаш виждаха през нея. Седа усещаше силата на червения поглед като гадене в стомаха, като сърбеж между плешките.
— Докосни я — заповяда Алвдан. Седа се дръпна моментално назад, но пазачът, онзи, който цяла сутрин бе стоял зад рамото й, сега побърза да я стисне за лактите. Уктебри провлачи крака напред, ненормалните му очи се впиха в нейните от долу нагоре, а езикът му се стрелна заострен и червен между устните.
Нещо ужасно щеше да се случи. Седа не можеше да обясни предчувствието си, но подтикът да избяга беше по-силен от всичко. Започна да се дърпа и гърчи в хватката на пазача, ужасена до дъното на душата си от стареца, който беше само на крачки от нея и бавно се приближаваше.
А после той застана току пред нея и устата му се отвори — зъбите вътре бяха тесни и заострени като жълти шишове за плетене. Протегна кльощава ръка и я стисна за китката.
Не беше силен, но не беше и толкова слаб, колкото подсказваше крехкото му тяло. Седа измъкна ръката си от студената хватка и Уктебри проговори със същия спокоен, нисък глас:
— Трябва да усетя кръвта, ваше величество.
Седа чу как Алвдан изважда кинжала си от канията, после усети острието му на шията си. Старецът побърза да вдигне ръце.
— Съвсем леко убождане, като с карфица, ваше императорство. Само колкото да я усетя. Не повече. Засега. Всяко нещо с времето си.
Всички бяха полудели без съмнение. Ако в сърцето на Алвдан имаше и трошица братско чувство, Седа би го обърнала на молба. Вместо това затвори очи и извърна глава, а той сграбчи ръката й и поряза единия й пръст.
Уктебри посегна алчно към оръжието, но Алвдан му поднесе само върха.
— Не си прави излишни илюзии за положението си, твар — каза императорът. — Знаеш какво си. А сега направи каквото трябва.
Старецът се наведе напред, сви шепи под кинжала да улови евентуалните капки, после се наведе над стоманата и заостреният му език облиза кръвта за броени секунди. Макар и само няколко капки, кръвта й изглежда му вля нови сили. Когато отново я погледна в очите, в неговите се четеше единствено глад.
— Ще свърши ли работа? — попита го Алвдан. — Или да търсим по-далечни роднини?
Уктебри разтегли устни в лукава усмивка.
— Ще свърши работа и още как, ваше възхитително величество. Тя е… съвършена. В най-висша степен деликатен вкус.
— Братко… — Гласът й трепереше, но в момента Седа не даваше и пукната пара. — Какво става?
— Нищо особено — отвърна й той. — Малко забавление. Не бой се, скъпа сестро. И ти имаш своя роля в пиесата, но не се налага да учиш нито реплики, нито танцови стъпки. Хайде, водете я.
Изведоха я след него в преддверието, където чакаха бледите пажове.
— Какъв е този човек? — заекна тя.
— Нима не се досещаш, сестрице сладка? — Усмивката на Алвдан беше по-широка отвсякога. — Върни се назад в спомените си от детството, когато седяхме заедно пред огъня и слушахме приказки.
Най-лошото бе, че Седа знаеше какво има предвид той и нямаше нужда да й обяснява.
— Не може да е…
— Страхотна находка на Рекеф и генерал Максин, нали?
„Те идват нощем, за да пият от кръвта на живите, древните вещери, страховитите синове на нощта, които крадат лошите деца от леглата им и повече никой никога не ги вижда…“
— Но комарородни не съществуват. Никога не са съществували. Тях ги има само в приказките… нали?
Уви, изправена пред самодоволната усмивка на брат си, императора, Седа разбра, че истината е друга.


8.

Колегиум беше град на закона. Онези, чиято дейност беше в противоречие със закона, трудно печелеха уважение и думата им не се чуваше в Събранието. Затова делата, с които се занимаваше лейтенант Граф, се договаряха зад затворени врати и на ухо.
Кантората на Граф се намираше зад фасадата на дюкян за търговия на дребно с вносни стоки, управляван от мравкороден с медна кожа, който отдавна бе казал сбогом на родния Кес. Бизнесът на мравкородния балансираше на ръба на закона и често преминаваше от сенчестата му страна, поради което той не задаваше въпроси, нито отговаряше на такива. В задната стая на дюкяна му Граф купуваше бойните таланти на разни хора и ги продаваше на други хора, които се нуждаеха от услугите им. Граф беше известен. Спечелил си беше добра репутация сред купувачите и продавачите на наемни остриета.
Сега, след края на работното време, той извади пет чаши, но сипа вино само в една от тях. Истинските му занимания бяха от по-непредвидимо естество. Кои от столовете щяха да останат празни тази нощ, беше въпрос с повишена трудност.
Талрик дойде пръв, разкопча плаща си и го метна настрани.
— Някакви проблеми, лейтенант? — подкара направо той.
— Всичко върви като по часовник, майоре — успокои го Граф. Талрик взе предложената му чаша и я преполови на един дъх.
— Местно? — попита и когато Граф кимна, продължи: — Добри лозя имат тук.
Граф вдигна рамене.
— Не разбирам много от вино. — Акцентът и изразните средства на лейтенанта говореха за човек, който се е издигнал благодарение на личните си качества и дисциплина, а не с помощта на семейство и приятели. Което, според стандартите на Талрик, го правеше двойно полезен. Истината бе, че в Рекеф човек можеше да напредне заради личните си качества по-нависоко и по-бързо, отколкото в редовната армия.
Скадран и Хофи — Крачун и Малчо — пристигнаха заедно. По знак на Граф мухородният бръснар скочи на едно високо столче и сипа вино в още две чаши.
— Да започваме — реши Талрик. — Ти докладвай пръв, Скадран.
— Ариана няма ли я, шефе? — попита едрият мъж.
— Вече получих вест от нея. Внедрила се е и планът се развива според очакванията, но сметнала, че ще е най-добре да не събужда подозрения и да не рискува прикритието си. Въдицата е хвърлена и рибата изглежда готова да я захапе, образно казано. — Талрик поклати глава. Срещал се бе лично със Стенуолд само веднъж и беше останал с добри впечатления — доколкото можеше да остане с добри впечатления от един враг на Империята. Стенуолд беше човек, който не бяга от задълженията си дори когато те излагат на риск най-близките му хора. Това беше достойно за възхищение, разбира се, но от друга страна, Стенуолд беше уморен застаряваш мъж, а Ариана беше паякородна, поела характерните за нейния народ лукавство, хитрост и фалш още с първия си дъх.
Бедният застаряващ Стенуолд. Но кой ли не би се поласкал, когато едно невинно девойче го гледа в очите и приема всяка негова дума като откровение? Кой би запазил здравия си разум непокътнат?
Но планът беше за доброто на Империята, а това беше неизменното първо правило в живота на Талрик. При всички случаи Стенуолд беше препятствие, за което никой агент на Рекеф не би могъл да си затвори очите.
— Е, Скадран, докладвай — каза той с известно раздразнение, задето се е наложило да го подканя втори път.
— Много новини има от Тарк — започна докерът. — Пристигат кораби на паякородни и моряците казват, че северният път от Селдис е затворен. Казват, че можело да продадат стоката си на… е, както на нас, така и на таркианците. Търговията с роби и с коприна не е пострадала, а тях само това ги интересува.
— Нещо друго?
— Само обичайните неприятности — изсумтя Скадран, но после продължи, подканен с жест от Талрик: — Все повече богомолкоиди от Фелиал излизат в морето с дълги лодки. Търговията на паякородните търпи загуби заради нападенията им над техни кораби. Но това се случва на всеки няколко години, после паяците плащат на някоя наемническа флотилия и всичко си идва на мястото.
— Това може да ни бъде от полза, майоре — изтъкна Граф и Талрик кимна.
— Колкото повече дребни стълкновения раздират Равнините, толкова по-добре — съгласи се той. — Хофи, при теб какви са новините?
— Страхотни. — Мухородният бръснар се ухили доволно. — Няколко големи клечки от Събранието идват в моята бръснарница и все се хвалят какво са свършили. Само да им подам нужната реплика и мога да ги разприказвам на каквато тема си поискам. В нашия случай темата беше скъпият ни приятел майстор Стенуолд Трудан — трима бяха и здравата си начесаха езиците за негова сметка, докато чакаха да им накъдря косите.
— Карай по-накратко, Хофи — каза Талрик. Дребният мухороден беше от приказливите.
— Да, майоре, разбира се. Майстор Трудан не е всеобщ любимец, смятат го за паникьор, а такива никой не обича. Според тях той не се отнася към Събранието с нужното уважение. Дори е внесено предложение да бъде отстранен като член на Събранието и преподавател в Академията. Не за пръв път внасят такова предложение, но този път може и да го гласуват.
— Ще го изслушат ли? — повиши глас Талрик.
— О, ще го изслушат рано или късно. Късно, по-скоро. Засега само дебатират кога да стане това. А самият дебат може да продължи трийсетина дни.
— Или?
Хофи примигна.
— Или какво, майоре?
— Или може да стигнат до решение утре? — подсказа му Талрик. — И да насрочат изслушването му за вдругиден?
— Малко вероятно, шефе.
— Толкова по-добре, че не разчитам на вероятности, когато мога да го избегна. Ще уведомя Ариана, че капанът трябва да е готов по всяко време. Да се надяваме, че вече е успяла да спечели благоволението на Стенуолд.
— На нея може да се разчита — намеси се Граф. — Тя е добър агент.
— Не се съмнявам в това. — Талрик кимна отново. — А твоите задължения, лейтенант?
— Намерил съм ви хора — отвърна Граф. — В този град никога не е имало изобилие от въоръжени мъже, но засега съм намерил десетина, чиято надеждност е проверена.
— Да се надяваме, че ще се окажат по-кадърни от последните двама, които прати срещу него — каза Талрик.
— Те са най-доброто, което мога да наема, без да компрометирам собствената ни позиция в Колегиум, майоре. А единият е наистина висша класа, плюс това мрази момичето на Стенуолд и в червата.
— Кого, Челядинка? — Талрик се намръщи. Трудно му беше да си представи такова нещо.
— Не. Паешкото момиче. Човекът, за когото ви говоря, е богомолкороден дуелист.
Талрик усети как сърцето му прескача един удар напук на тренираното му самообладание. „Не, няма начин да е наел точно този богомолкороден.“ Но реакцията му беше инстинктивна. Беше повалил онзи мъж, беше го изгорил с жилото си и въпреки това, след като шантавата му щерка прониза Талрик в крака, богомолкородният се надигна и продължи да се бие като демон.
Овладя мислите си. Каза си, че двамата несъмнено ще се срещнат отново и тогава Империята ще триумфира над дивашката войнственост на богомолките.
Ала тайничко се надяваше повече да не се срещнат.
— Нашият човек се казва Пиреус. Явно щерката на Стенуолд, или каквато му е там, го е унизила публично в един от тукашните дуелистки турнири. За пръв път виждам богомолкороден, който е готов да бие шута на честта си само и само да си отмъсти. Няма нищо против да й скочи от засада. На нея, както и на нейния старец. Човекът не държи на подробностите.


— Талрик — каза тя, — осороден. Него търся.
Бръмбарородният с голямото шкембе сведе поглед към нея от висотата на трона си. Е, поне на теория трябваше да е трон. Вграден стол върху няколко стъпала, с набити в него златни орнаменти и скъпоценни камъни. Сигурно идеята е била да се постигне варварско великолепие.
— Името ми е познато — измърмори предпазливо той. Възкаченият на трона сановник беше познат като Фрейуел Последния шанс. Прякорът идвал от любимата му заключителна фраза в непродуктивен спор. „Ще ти дам един последен шанс“ — казвал той на човека, който го бил ядосал, а после уреждал смъртта му по начин, който отговарял на моментното му настроение. Или така поне беше дочула Фелисе.
Фрейуел се наведе напред и впери подозрителен поглед в нея. Тя стоеше доста далеч от трона му, а и беше дошла без меча си, но въпреки това десетина от платените биячи на Фрейуел я наблюдаваха зорко. Плъзна поглед по лицата им — бръмбарородни, мравкоиди, полуродни… ето го и онзи, за когото я бяха предупредили да внимава. Висок паякороден, единствен представител на своята раса в свитата на Фрейуел. Негово беше и единственото лице, което Фелисе познаваше.
Напоследък се подвизаваше далеч от дома, заобиколена от непознати. Така беше по-добре, защото вече не беше сигурна, че ще разпознае лицата на своите сънародници от Федерацията.
— За какво ти е притрябвал? — попита я Фрейуел. — Осородните не са ми особено симпатични, но и твоята молба ми звучи съмнително.
— За какво ми е притрябвал си е моя работа — отвърна с равен глас тя.
— Е, тогава местонахождението му е моя. — Фрейуел се облегна назад, явно доволен от себе си. Той беше от по-дребните гангстери в Хелерон и неговата територия, както наричаха тук организираните престъпни банди от подземния свят, беше жалка в сравнение с останалите, но напоследък се беше разширила значително. Говореше се, че натрупал цяло състояние покрай неотдавнашния престой на имперски войски пред портите на града — продавал им всякакви стоки и услуги, включително алкохол, опиати и жени, — и сега имал достатъчно средства, за да разшири влиянието си.
— Трябва да разбера къде е отишъл — заяви тя. — И ще разбера. Изминах дълъг път по следите му и няма да се откажа сега.
— Е, може пък твоята работа да си остане твоя работа, ако разполагаш с достатъчно, за да си осигуриш дискретността — каза Фрейуел, внезапно загубил интерес. — Хайде да приключваме. Отнемаш от ценното ми време, жено. Покажи ми парите си.
Фелисе откри, че се е усмихнала и че усмивката й притеснява Фрейуел и биячите му.
— Не съм дошла да купувам — обясни тя. Беше толкова просто, а тъпият бръмбар още не го беше проумял. — Дошла съм, за да се разплатя.
Фрейуел погледна озадачено към хората си. Междувременно Фелисе бе скъсила разстоянието помежду им, толкова бавно и незабелязано, че двама от телохранителите на Фрейуел едва успяха да й препречат пътя навреме. Ръцете й литнаха напред, острите като бръснач куки на палците й се разгънаха и тя повали противниците си с няколко бързи и икономични движения.
Фрейуел изпищя и се отблъсна назад толкова силно, че катурна импровизирания си трон, падна заедно с него и ботушите му щръкнаха във въздуха. Фелисе се обърна, плъзна поглед по шашардисаните телохранители и вдигна високо ръка.
Паякородният, чието лице Фелисе познаваше, отстъпи назад, измъкна меча й изпод плаща си и го метна към нея в прецизна дъга над главите на другарите си. Фелисе го улови с лекота.
Въоръжена отново, тя изчака всички да извадят оръжията си. Така изглеждаше честно. Бяха десетима и понечиха да се хвърлят вкупом отгоре й, но тя не чака да я нападнат, а взе на бегом няколкото стъпала на импровизирания подиум и се засили оттам с протегнат меч.
Не ги биваше много в близкия бой, но имаха значително числено превъзходство. Фелисе превърна броя им в свое предимство и ги остави да се сбутат в желанието си да я достигнат първи. Нейният меч вършееше из мелето като светкавица, като слънчев лъч. Всяка атака нанасяше кървава рана, всяка стъпка назад или встрани предугаждаше безпогрешно тромавите им остриета. Зад тях паякородният предател беше извадил дълъг кинжал, подбираше методично жертвите си и ги убиваше с прецизността на хирург.
И изведнъж противниците свършиха. Стана толкова внезапно, че Фелисе се зачуди къде са се дянали, а после видя труповете. Вече бе свикнала с това — сътресението на причинно-следствената връзка, потресът, когато идваше на себе си и откриваше кръв по меча си и трупове наоколо. Някаква част от нея, невинната й част, се беше разхлабила в главата й и юздите бяха преминали в ръцете на хладнокръвното умение, което да я тласка напред.
Тръгна към трона, където Фрейуел Последния шанс се надигаше на крака с лъснало от пот широко лице.
— Колкото и да са ти платили, ще го удвоя — изломоти той, но на нея й плащаха със следващата глава от историята на Талрик, а това той не би могъл да удвои.
— Няма да отнемам повече от ценното ти време — каза тя и го прободе. Чак след това забеляза, че е държал меч в ръката си. Не че му беше помогнал особено.
После се обърна като изпълнител към своята публика.
Паякородният изръкопляска учтиво.
— Дотук с Шансовите. Работодателят ми ще е на седмото небе. Пада им се, като не знаят да си налягат парцалите, така казвам аз. — Беше прехвърлил средната възраст, дългата му коса беше започнала да побелява, а дрехите му хем бяха тежкарски, хем издаваха ограничени средства. Но се изразяваше като образован човек и Фелисе се зачуди как ли е паднал толкова ниско.
— Талрик? — изстреля въпросително тя, без да отпуска меча си.
— От работодателя ми ли искаш да го чуеш, или от мен? — Името на паякородния беше Дестрахис, спомни си тя, но името на работодателя му й се губеше.
— Кажи ми ти — подкани го Фелисе.
Той кимна и седна на една пейка.
— Така… Нашият човек е бил тук неотдавна с голям отряд осородни и са се забъркали в някаква голяма неприятност. Говори се, че са взривили някаква машина на име „Гордост“, макар че това не ми звучи особено логично. Но после са ги изритали бързо-бързо от града, включително и твоя човек. Отишли в Аста. Това е имперски…
— Аста я знам — прекъсна го Фелисе. — Значи е там сега? Тогава ще тръгна натам.
Дестрахис вдигна ръка.
— В нашата територия плащаме честно дълговете си, мадам. Не е в Аста, сигурни сме. Има един тип, който търгува с всякакви тайни, има си вземане-даване и с осоидите. Та той е чувал за твоя човек. Името на Талрик се споменава често след оная история с взривеното автовозило. Ти не си единствената, която се интересува от него.
Тя го гледаше в очакване и паякородният внезапно се усмихна.
— Твоят човек е бил пратен на запад. Чувала ли си за един град на име Колегиум?
Фелисе поклати глава.
— Ще го намеря.
— В това не се и съмнявам. Умееш да задаваш въпроси.
Тя кимна мълчаливо, после изтри острието на меча си в дрехата на Фрейуел и го прибра в ножницата.
— На запад. В Колегиум. Е, по-добре да тръгвам веднага — обяви тя. Беше на крачка от вратата, когато гласът му я спря.
— Знаеш ли… ти си забележителна в много отношения — каза той. Фелисе се обърна, свъсила чело и с ръка върху дръжката на меча. Усещаше капан. Разчел правилно изражението й, паякородният вдигна ръка да я спре. — Бил съм из целите Равнини — обясни. — Познавам Колегиум. Ако ти трябва водач, бих могъл да дойда с теб.
Враждебното й изражение не се промени.
— Защо?
— Защото като те погледна, виждам нещо, което ми е познато. Виждам човек, който е изгубил всичко и в същото време не е изгубил нищо. — Което не беше отговор на нейния въпрос, а празнодумство.
Откри, че ръката й е стиснала дръжката на меча, сърцето й препуска необяснимо, а мислите й са се разбягали.
— Преди бях човек с влияние. На юг, у дома — продължи Дестрахис, като следеше напрегнато изражението й. — Не чак от рода Аристои, но с подобно положение. А виж ме сега — лакей на някакъв бръмбаророден гангстер, готов да продаде един господар за друг срещу дребни пари. С други думи, аз загубих всичко. Ти поне си запазила някаква цел.
Фелисе продължаваше да го гледа. Не разбираше накъде бие.
— Мога да те заведа в Колегиум по най-бързия начин, така че да спипаш този твой Талрик, а не само да вървиш по дирите му. — Погледът му следеше неотменно нейния, сякаш се опитваше да я разчете — или поне малкото четливо, останало в нея.
— Какво искаш от мен? — попита направо тя.
— Не знам — отвърна Дестрахис, — но все ще измисля нещо, предполагам. Може би искам нечия смърт. Или пък само пари.
— Няма да те пусна в леглото си — предупреди го Фелисе.
Веждите му помръднаха.
— И през ум не ми е минавало. — Каза го толкова гладко, че очевидно беше лъжа.
Паякородният твърдеше, че може да ускори пътуването й, да я заведе при Талрик. И ловът най-после да свърши. От тази мисъл я побиха тръпки, странно неприятни тръпки, но предложението беше твърде добро, за да го отхвърли с лека ръка.
А и винаги можеше да го убие, ако се наложи.
Тя кимна отсечено и с това сделката бе сключена.


В последно време пред Стенуолд се отваряха врати — повече и по-лесно от очакваното. Години наред беше чел лекции в Академията и всяка година насочваше вниманието си към шепата обещаващи студенти, които биха могли да послужат на каузата му. Но нито за миг не беше вярвал, че го чуват наистина.
А сега сам се беше превърнал в кауза. Името му се беше предавало от студент на студент, от година на година. Колкото повече страняха от него делегатите в Събранието и другите преподаватели, толкова повече бе нараствала славата му на нещо като народен герой.
През последните няколко дни беше открил, че не е нужно да чака благоволението на Събранието. Нито пък гласът му да ръждясва само защото там не искат да го чуят.
Архитект на всичко това беше, разбира се, Ариана. Ако не беше тя, никога не би му хрумнало, че толкова много от отегчените лица, които помнеше от аудиториите в Академията, са слушали толкова внимателно лекциите му.
През последните няколко дни два пъти беше ходил с Ариана на нелегални събрания — първия път в задната стаичка на една таверна, втория в стар склад близо до доковете. Едва десетина дойдоха да го чуят първия път, шейсетина — втория. Вярваха му, защото знаеха за обсадата на Тарк. Чули бяха тревожни новини от Хелерон. Чули бяха и други слухове, които бяха новост дори за Стенуолд. Сред привържениците му имаше паякородни и те разказваха как сянката на Империята настъпвала и на югозапад, към техните граници. Имаше и такива, които бяха чували по нещо за Дванайсетгодишната война срещу Федерацията.
Гледаха го с грейнали очи, а той им казваше истината за мащаба на имперската заплаха и за дилемата, която стои пред Равнините — единение или робство.
Тази фраза се превърна в девиз и те си тръгваха с нея на уста. Вярно, бяха просто студенти, младежи и девойки, чийто идеализъм още не беше хванал мазоли от борбата с всекидневните тегоби. Бяха синове и дъщери на търговци, младежи от мравешките градове, мухородни от добри семейства в Меро, изстрадали юноши на стипендия от колегиумските сиропиталища. Но не бяха безсилни — можеха да му бъдат очи и уши, а също и уста, която да говори от негово име.
И щяха да се бият за каузата, ако се стигнеше дотам. Не би го поискал от тях, но знаеше, че мнозина и преди са държали оръжие, мравкородните — със сигурност. Някои бяха дуелисти от Форума на умелите, някои бяха занаятчии, и всички доброволно се бяха поставили на неговите услуги.
Неотдавна Тисамон му беше казал нещо и Стенуолд често се сещаше за думите му. Че Стенуолд се е превърнал в онова, което е мразел най-много, така беше казал богомолкородният. Превърнал се беше в шеф на шпионска мрежа, който праща младежи на смърт. А положението се беше влошило още повече след онзи им разговор. Имперската армия беше проляла първа кръв в Равнините. Единение или робство. Току-виж младите му поборници се превърнали в камъчетата, които отприщват лавина.
Присънваха му се пожари по улиците на Колегиум, улици, които познаваше толкова добре, сънуваше млади мъже и жени с мечове и арбалети. Събуждаше се, а в главата му още трещяха остриета.
Осоидите несъмнено си даваха сметка, че Колегиум трябва да падне, защото той беше ключът към душата на Равнините. Веднъж вече се бяха опитали да го превземат. И щяха да опитат пак. Стенуолд лежеше, вперил поглед в тавана на стаята си. През залостените капаци на прозореца все още не проникваше светлина. Имаше време, докато се съмне.
Щяха да опитат пак и скоро. Сякаш в главата му имаше пясъчен часовник, който шумолеше с песента на изтичащото време. Пясъчен часовник в тъмна стая. Можеше само да гадае колко време му остава.
Понечи да се обърне на хълбок и осъзна, че тя е до него. Последните часове от изминалата вечер и началото на нощта го фраснаха като юмрук в корема и той отвори широко очи.
Как само го бяха аплодирали в склада до пристанището! И блясъкът в младежките очи. Единение или робство! Тръгнал си бе подмладен с десет години и в приповдигнато настроение, каквото не помнеше отдавна. Вече не беше сам. Колегиум не беше сам.
Прибраха се в градската му къща и отвориха вино да полеят успеха. Тисамон и Тиниса не останаха дълго — бързаха за някаква тренировка на богомолкородни. И Стенуолд остана сам с Ариана. Пиха вино и говориха за старите времена. Последното си беше типична старческа слабост, вярно, макар че Стенуолд още не се смяташе за стар. Може да не беше вече млад, но още не беше стар. А и Ариана бе слушала с интерес „старческите“ му брътвежи. Разказал й бе за студентските си години в Академията, за странстванията си; за художника Неро — оказа се, че Ариана е чувала за него; а после в по-мрачни краски и за падането на Мина; за осоидите и техните планове; за имперските амбиции, които беше усетил на свой гръб.
Разказът му очевидно я бе запленил, а и очите й сякаш блестяха повече от на другите студенти. И така, докато Стенуолд не убеди сам себе си, че в блясъка им има нещо повече от заговорнически хъс.
От доста време не беше лягал с жена — не че това беше някакво извинение, разбира се. Имал бе няколко злополучни залитания в студентските години и няколко предпазливи и краткотрайни връзки след това. По-късно се бе случвало да спазари малко нежност от професионалистки. Грижите за Тиниса и Челядинка, от една страна, и личният му поход срещу Империята, от друга, бяха запълвали времето и изчерпвали енергията му, докато незнайно как бе стигнал до сегашната ситуация.
„Ситуация, която ще ми струва преподавателското място в Академията.“ Или пък не, защото със сигурност не беше първият прегрешил преподавател. Пазил бе най-дълбокото си презрение за онези свои колеги, които злоупотребяваха със студентките си, а ето че сега сам се бе превърнал в обект на презрението си.
„Но това е друго.“ Напротив, съвсем същото е. Той беше преподавател, а тя — студентка. Наливал я бе с вино, докато преценката й се обърка достатъчно, за да сметне една нощ с него за нещо неустоимо или поне неизбежно. Вярно беше, че смътните му спомени от изминалата вечер твърдяха друго, но резултатът така или иначе беше същият.
Тя се размърда леко и гърбът й се притисна в него, после изненадващо студените й стъпала се увиха около глезена му. И въпреки цялото самобичуване отпреди малко, Стенуолд усети нов прилив на възбуда. Но пък това беше сбъднатата мечта, нали? Мечтата, която всички бръмбарородни младежи лелееха, постъпвайки в Академията. Защото всички те бяха синове на търговци и занаятчии и когато се върнеха вкъщи, щяха да си вземат почтено бръмбарородно момиче за съпруга. И заветната мечта на всички тях беше поне веднъж в живота си да преспят с паякородна.
„А моят живот може да свърши още утре“ — каза си Стенуолд. Някаква част от него, която още къташе спомена за младежкото его, надаваше триумфален вой в кьошетата на главата му при все въпиющата неморалност на постъпката му.
Ариана се размърда отново, а после се обърна неспокойно, сякаш доловила посоката на мислите му, преметна ръка през широките му гърди и преплете крак с неговите. Стенуолд затвори очи, но не можа да овладее отклика на тялото си. Освободи нежно ръката си и я прегърна през раменете. Момичето се сгуши в него. И той временно успя да прогони страховете от реакцията й, когато се събуди на заранта.


Когато се събуди след полунощ до едрото тяло на заспалия Стенуолд, мислите й бяха горчиво-сладки. Беше изпълнила задачата си. И докато той пъшкаше отгоре й, тя го бе преценявала аналитично като проститутка, която не е претръпнала докрай.
„Бръмбари!“ Това си беше помислила и макар Стенуолд да не беше типичният бръмбаророден мъж, защото виждаше по-далеч от носа си и мислеше повече, в това отношение беше като всички останали.
Нощната тишина предразполагаше към размисли и Ариана се възползва от отсрочката, за да претегли вариантите за действие, с които разполагаше. Инструкциите на Талрик, не стигаха толкова далеч. Задачата й се ограничаваше с това да подмами Стенуолд на срещите със студентите. Но тя познаваше добре занаята си — беше паякородна все пак. Излишно би било Талрик да я учи на коварство, все едно да учи някой мравкороден как се тръгва на бой.
Талрик не й беше заръчвал да убие Стенуолд, но шансът не беше за изпускане. Вярно, шефът й може би планираше да залови Стенуолд и да го подложи на разпит, но Ариана беше повече от убедена, че ако се яви пред него с кръвта на Стенуолд по ръцете си, Талрик няма да я отпрати разгневен.
Измъкна се изпод чаршафите, без Стенуолд да я усети. Доста вино беше изпил вчера, но бръмбарите държаха на пиене. Със сигурност виното не се беше отразило на втората част от снощното му представление.
Би било въпрос на броени секунди да вземе кинжала си и да го забие в ухото му. Четиридесет години жизнен опит и трупане на знания щяха да прекратят съществуването си с един удар.
Дали би се похвалил, запита се тя, ако оцелееше да види утрото? Щеше ли да разкаже на другите преподаватели за завоеванието си? Или на онзи свой богомолкороден приятел със злите очи? Едва ли, реши накрая. Познаваше го само от няколко дни, но и те бяха достатъчни, за да му вземе мярката.
Притича боса до захвърлената си на пода дреха и опипа преплетената корда на колана за камата си. Броени секунди да го убие и още толкова да се измъкне през прозореца и да изчезне в нощта. Талрик щеше да се изненада, но изненадата му щеше да е приятна.
Само дето камата я нямаше. Присви очи да различи очертанията на светлата дреха и започна да опипва материята. Свалила я бе бавно, без да бърза, подложила бе на жестоко изпитание самообладанието на Стенуолд, разкривайки голотата си пред него малко по малко. Не помнеше оръжието да е падало, значи трябваше да е някъде в дрехата.
Спря да рови и притисна робата към себе си. Изведнъж я завладя силен страх, но в първия миг причината й убягна.
Вратата беше открехната, съвсем малко. После си спомни, че всички врати в къщата стояха открехнати. Естествено. Бръмбарска къща с бръмбарски врати, които имаха сложни заключващи механизми. Никога не би могла да излезе или да влезе през такава врата, ако беше затворена докрай. Колкото и прости да бяха заключалките, тя би била безсилна пред тях.
Същото важеше и за богомолкородния, защото и той като нея беше от стария Неумел вид, който дишаше прахта на Умелите раси след революцията. Паякородните залостваха вратите си, използваха и куки за затваряне, но не и разни въртящи се усукани неща като този механизъм. Затова всички врати тук стояха открехнати — заради приятелите на Стенуолд и заради нея.
Осъзнала това, докато опипваше пода за нож, който не беше там, Ариана внезапно разбра. Галена от нощния хлад, тя погледна към прозореца и видя бледа лунна светлина да се процежда между летвите на затворените капаци. Със Стенуолд бяха сами в къщата.
Но по някое време онзи се е промъкнал и е взел камата й. Много дискретно и също толкова неизбежно — защото беше богомолкороден и й нямаше доверие. Това не означаваше, че се е досетил за истинската й роля. Не, постъпката му просто беше неразделна част от ненавистта, която неговата раса хранеше към нейната.
Представи си как изпитата му сянка се появява в стаята, докато тя спи дълбоко; безизразното му лице и студения поглед, който мести между нея и Стенуолд. Дали бе носил бойната си ръкавица с острието? Можел е да я убие. Ариана дори не би разбрала какво я е сполетяло. Вместо това си беше тръгнал на пръсти. Доверието на Стенуолд към нея го беше възпряло от по-сериозни мерки, но не дотам, че да й остави оръжието. Стенуолд може и да й вярваше, глупавият нещастник, но богомолкородният — не.
Изпълни я неочаквано и изненадващо чувство на облекчение. Не заради сдържаността на Тисамон, осъзна тя, а защото предпазливостта му й бе спестила необходимостта да застане с нож в ръка над спящия Стенуолд и да вземе решение. Чувството я свари неподготвена. Не би се поколебала и за миг, разбира се, но… как само говореше този човек! Ходил беше на толкова места, видял беше толкова неща. Сега се беше върнал в Колегиум с мисълта, че се връща вкъщи, но грешеше. Ариана чуваше неизреченото по-ясно от думите, които Стенуолд изричаше на глас. Той беше чужденец в собствения си град. Сам се беше превърнал в отцепник. Бореше се да спаси хора, които отдавна му бяха обърнали гръб и гледаха на него отвисоко. Но колегиумската палитра беше толкова богата и цветовете имаха толкова отсенки, че Стенуолд така и не бе забелязал кога е изгубил мястото си тук.
„Значи не сме чак толкова различни, в крайна сметка“, помисли си тя. Не го беше излъгала, когато каза, че Паешките земи вече не са неин дом. Беше се провалила в танца, тя и цялото й семейство, толкова жестоко, че никой не им бе протегнал ръка, за да се изправят.
Сведе поглед към ръцете си, после ги стисна в юмруци и видя как кокалчетата се издължават в остри шипове. С ножа щеше да е по-лесно, но богомолкоидите не бяха единствената раса, която Изкуството на предците можеше да въоръжи.
С нож или без нож, Стенуолд пак щеше да умре.
Застана до леглото. Гледаше как гърдите му се надигат и спадат бавно, лицето и тялото му бяха отпуснати безпаметно в съня. Хрумна й, че никога преди не го е виждала без смътното изражение на тревога, което изопваше неизменно чертите му. Е, ако не се брои снощи, когато беше прекалил с пиенето, а тя бе свалила бавно дрехата си пред него.
Ако кинжалът беше у нея, сигурно щеше да е различно. Но със собствените си ръце, с шиповете на Изкуството си… Някакво забравено и досадно чувство я спираше, осакатяваше я. Ако разполагаше с кинжала или имаше изрични заповеди… но нямаше нито едното, нито другото.
Може би Талрик наистина би предпочел да го залови и разпита. Наясно беше, че си търси оправдания, но въпреки това този ред на мисли я успокои. Талрик имаше план и нейното моментно колебание със сигурност не би променило нещата в дългосрочен план. Мушна се предпазливо под завивките с гръб към Стенуолд и той се размърда леко. Нощта беше доста хладна и тя се притисна към него да открадне от топлината му. А после той се размърда отново и Ариана инстинктивно се обърна и плъзна ръка по гърдите му. Имаше белези там. Беше ги видяла по-рано. Странен живот беше водил този Стенуолд, живот, който го беше направил учен и воин едновременно.
Когато той преметна на свой ред ръка върху нея, за миг тя се почувства в капан, после й стана уютно и безопасно, а накрая си спомни каква точно е ролята й. Може да беше заради ролята или заради нещо друго, но така или иначе тя се сгуши в прегръдките му.


9.

Генерал Алдер се събуди миг след като платнището при входа на палатката му се отметна. По стар навик едната му ръка легна върху дръжката на меча.
— Генерале — чу се тихият глас на един от младшите му офицери. — Генерале?
Нелепо беше.
— Ако идеята е да ме събудиш, войниче, говори по-силно, а ако е друга, то какво, в името на императора, правиш тук?
— Извинете, генерале. Полковникът от помощни войски иска да…
Дрефос. Имаше само един полковник от помощни войски в армията.
— Какво иска проклетият кучи син? — изръмжа Алдер. В палатката беше тъмно като в рог, толкова, че дори не различаваше лицето на офицера, макар той да стоеше само на няколко крачки. — Кое време е?
— Два часа преди полунощ, генерале.
— И той иска да говори с мен сега? Безсъние ли го гони или какво?
— Не знам, генерале…
— Излез! — отпрати го Алдер. Седна в леглото си — сгъваемо чудо с метален механизъм, което бяха изработили специално за него в кортанските леярни. Дрефос е истинска напаст, реши той. Извратеното малко чудовище си позволяваше твърде много.
Въпреки това полковникът имаше репутацията на човек, който не греши в преценката си. Алдер изпсува под нос, после намъкна с една ръка туниката през главата си и наметна плаща. Стана и излезе бос от палатката.
В лагера още горяха достатъчно огньове, за да различи закачулената фигура на Дрефос, който го чакаше на няколко метра встрани. Притесненият младши офицер пристъпяше колебливо от крак на крак. Алдер тъкмо му даваше знак да изчезва, когато гласът на Дрефос долетя до ушите му.
— Не бързайте да го отпращате, генерале. Мисля, че не след дълго ще ви трябва човек, който да отнесе заповедите ви.
Алдер тръгна към него.
— Какво има сега? — сопна се сърдито той. — Безценният ти план се провали преди денонощие.
— Не помня да съм споменавал провал — възрази Дрефос.
— Не се и налагаше.
— Не съм, генерале, няма да го направя и сега. Трябва да издадете заповед за атака. Моментът наближава.
Алдер впери поглед в неясните черти под качулката.
— Значи…
— Стените на Тарк са по-дебели и с по-добра зидария, отколкото предполагах, но реагентът все пак е проникнал в камъка.
— И как по-точно разбра това?
— По най-лесния начин, генерале. Отидох да проверя.
Алдер поклати глава.
— Не ти вярвам.
— За мен мракът е плащ, а за противниците ми — превръзка на очите. Просто отидох при стената и видях онова, което и очаквах да видя. Най-много след три часа ще разполагаш с лелеяната пробойна. Междувременно войската трябва да е готова за нападение.
— Нощна атака? — Нощните атаки бяха рисковани и кръвопролитни, помисли си Алдер.
— Не виждам как биха пропуснали факта, че крепостната им стена се разпада, генерале. Ако не нападнете веднага, на сутринта ще заварите барикади. Трябва да се действа бързо. И докато те са заети да бранят пробойната, а тъмнината намалява ефективността на арбалетите им, ние ще отворим още няколко дупки в стената. Вместо да бездействам през последните няколко дни, аз се погрижих да преустроят един от катапултите в таран.
— Майор Григан ме уведоми. Останах с впечатлението, че не е особено доволен.
Презрителен звук долетя изпод качулката.
— Може да е командир на безценния ви инженерен корпус, но иначе е пълен глупак.
— Майор Григан е имперски офицер… — Алдер усети как самообладанието започва да му изневерява.
— Майор Григан е глупак — повтори Дрефос. — Де да беше на страната на мравкородните, за да пречи на тях. Аз съм десет пъти по-добър занаятчия, отколкото би бил той, дори да отвореше някак очите си за света на механиката. Глупак е, генерале, и ако искате да спечелите тази война, по-добре ми дайте каквото искам.
В два часа преди полунощ това му дойде в повече. Алдер стисна с единствената си ръка Дрефос за яката и го повдигна на пръсти.
— Забравяш се, полковник — просъска той.
А после усети как лявата ръка на Дрефос, облечена в стоманена ръкавица и неестествено силна, хваща китката му и я извива назад. Без да пуска ръката му, приклещена в хватка, чиято овладяна мощ намекваше за сила, способна с едно стисване да счупи костите му, Дрефос го погледна изпод дебрите на качулката си.
— Не бързайте с присъдата си, генерале — каза той. — Подгответе войската за атака. И ако стената устои, тогава правете каквото искате.


След няма и половин час щабните офицери бяха будни и се събираха в палатката на Алдер — полковник Карвок, който отговаряше за лагера; полковник Едрик, който отговаряше за атаката; майорите, включително нацупеният Григан; командирите на помощната войска и на другите подразделения.
— Ще атакуваме — уведоми ги генералът при вида на празните им погледи. — Дрефос твърди, че стената скоро ще падне и аз искам да съм готов.
Устните на Григан се свиха при името на полковника от помощни войски, но когато Алдер го фиксира с поглед, майорът побърза да сведе очи.
— Полковник Едрик.
— Да, генерале.
— Искам от вас всички стършели, които са в състояние да летят. Два леки въздушни отряда и един от средноелитните части ще потеглят с тях като подкрепление. Тръгвайте да организирате хората си.
Едрик отдаде чест и изскочи от палатката.
— Карвок.
— Да, генерале?
— По три отряда от копиеносците и от тежкобронираните. Пазителите също. Тръгвай.
След като и Карвок излезе с изопнато от неприкрита тревога лице, Алдер се обърна към офицерите от помощната войска. Ако не се брои отцепникът Дрефос, имаше още двама с що-годе висок чин. Анадус от Мейнис беше мравкороден с бакърена кожа, който или беше шампион по бързо обличане в армията, или спеше с по-голямата част от доспехите си — солиден, кисел мъж, който ненавиждаше Империята и всичко, което символизираше тя. Алдер знаеше това, но знаеше също, че докато родният му град-държава, семейството и сънародниците му са заложници на неговото добро поведение, ненавистта му ще бъде насочена към жителите на Тарк. Пък и мравкородните открай време воюваха помежду си. Всички подчинени раси си имаха недостатъци; техният бяха кръвните вражди.
Другият беше Кзериг, побелял пчелороден занаятчия от Сзар. За щастие, той никога не създаваше проблеми. Пчелородните бяха верни на своето царско семейство и понеже императорът беше взел царицата им за своя конкубина, те служеха на Империята с търпението на родени роби.
— Капитан Анадус — каза Алдер, наслаждавайки се на неприкритото отвращение в очите на мъжа, — ако Дрефос се окаже прав, вашата бригада ще атакува пробойната.
Нищо не се промени в очите на Анадус. Най-опасната задача, най-голямата слава, шанс да убива мравкоиди от чужд град? Алдер можеше само да гадае какви мисли минават през главата му.
— Идете да организирате хората си, капитане. Ако пробойната е налице, искам вашите щитове да я запълнят от край до край преди таркианците да са спретнали барикадата си.
— Тъй вярно, генерале — отвърна Анадус с тон, който подсказваше, че за него смъртта в тази чужда война е единственият начин той и хората му да се отърват с чест от омразните си задължения.
„Този начин на мислене мен ме устройва напълно.“
— Капитан Кзериг.
Застаряващият мъж вдигна уморено очи да го погледне. Като типичен представител на расата си, той беше нисък, широкоплещест и с тъмна кожа.
— Подгответе новия таран на Дрефос за атака на портите. Знаете за какво говоря, нали?
Кзериг кимна. Никога не отваряше излишно уста, а когато говореше, най-често темата беше занаятът му.
— Добре. Конощипите също ще участват в атаката.
Кзериг сви устни.
— Какво има, капитане?
— Те… не са доволни. — Кзериг пристъпи от крак на крак, очевидно притеснен. — Казват, че… че не са войници, генерале.
— А какво е необходимо, за да бъдеш войник? — попита Алдер. — Може и да не са се родили осородни, но имат брони, имат оръжия и отиват на война. Кажи им, че това е достатъчно, за да бъдат войници. Искам ги на стотина метра от пробойната — ако такава се появи. Задачата им е да подкрепят основната атака. Ясно ли е?
Кзериг кимна мрачно и отдаде чест.


Буден. Очите на Тото се отвориха внезапно в мрака. Не го беше събудил определен звук, макар звуци да имаше. Събудил го беше трус. Той впи пръсти в сламеника си, защото подът се тресеше.
В коридора отвън тичаха хора. Намираше се в Тарк — точно така. Не в Колегиум. Не в Мина, която незнайно защо беше второто място, което му дойде наум. Мравешкият Тарк. Обсадата…
Надигна се предпазливо от пода, който потръпна отново като изпънато до откат въже. Със смътната надежда, че всичко това е продължение на съня му, Тото тръгна с препъване към вратата и я отвори. В коридора имаше лампи и той ги зяпна замаяно — обикновени глобуси върху резервоарчета с газ и фитил, но един от абажурите лежеше счупен на пода и оголеният пламък припукваше от течението.
Група войници притичаха край него на път за изхода. Бяха въоръжени и с доспехи, но някои крайно нехарактерни дреболии във вида им — недозатегнат ремък, сложен накриво шлем — говореха за войници, които са били вдигнати под тревога. Тото извика след тях, но никой не му обърна внимание.
— Момко. — Дребният Неро едва не се спъна в края на стълбището и крилете му се появиха за миг, колкото да запази равновесие. Беше само по долна риза. — Какво става?
Тото поклати глава. Миг след Неро по стълбището се спусна на бегом и Паропс. Ризницата му висеше разкопчана на гърба. Сигурно пак щеше да каже, че това не е място за цивилни, помисли си Тото, и да ги отпрати обратно по леглата, докато армията си свърши работата. Вместо това Паропс изсъска:
— Имаш ли оръжие и доспехи? Тичай да ги вземеш!
— Паропс, какво става, да го изгори дано? — настоя Неро.
Лицето на мравкородния офицер беше разкривено, все едно притежателят му е видял призрак.
— Стената пада.
— Какво?!
— Стената пада — повтори той и в същия миг подът се разтресе отново. — Руши се, а осоидите настъпват.
След тези думи хукна обратно по стълбите. Непристегнатата ризница се развяваше след него. Тото още зяпаше сащисан, когато Салма изскочи от стаята си с меч в ръка и хукна към изхода.
Неро поклати глава.
— Имам един лък в стаята си горе — оповести спокойно той. — Като гледам, май ще е най-добре да ида и да му сложа тетивата. — След което изчезна на свой ред и Тото остана сам в коридора да зяпа след него.
Но зяпането не решаваше нищо. Врътна се на пета, влезе в стаята и по липса на доспехи намъкна работната си престилка от дебела обработена кожа. Преметна през рамо портупея с провесената на него торбичка с муниции и грабна арбалета за многократна стрелба, който Скуто му беше дал.
„Ама аз не съм войник“ — простена вътрешно той. Само дето осоидите нямаше да го питат какъв е.
Изскочи обратно в коридора.
— Хей, бръмбарче? Тръгнал си на бой, а?
Скрил, проклетницата. Навлякла беше жакета си с металните плочки, стискаше лъка си и за изненада на Тото изглеждаше по-уплашена и от него.
— Май да — смънка неуверено той.
Тя го плесна по рамото.
— Тогава да вървим заедно, бръмбарче. Щото целият свят се пука по шевовете.
Така беше. Нов трус разлюля кулата на Паропс. Тото хукна, залитайки, към изхода и отвори рязко вратата.
Скрил изломоти нещо зад него, някакво възклицание вероятно, но врявата вън беше толкова силна, че Тото не чу и дума.
Стената наистина беше в ужасно състояние. Близо до кулата якият крепостен зид продължаваше да се руши. Тото видя как каменните блокове от по-ниските редове се раздуват и разтягат като меко сирене и разместват колосалната тежест на горните редове, така че вляво и вдясно от пробойната цели участъци от стената се бяха издули навън или навътре, сякаш притиснати от гигантска ръка.
Мравкородни войници тичаха към зейналата пробойна, оформяйки в движение защитна формация — щитовете напред, припокрити в плътна стена, която да ги пази от падащите камъни.
Други войници щурмуваха стената отвън. В първия миг Тото не можа да му хване края. Щитовете на защитниците срещаха припокритите правоъгълни щитове на атакуващите и на слабата лунна светлина изглеждаха напълно еднакви. Мравкоиди срещу мравкоиди, къси мечове, които мушкат над щитовете, арбалетна стрелба откъм вторите редици почти от упор в лицата на противника, и всичко това в пълно мълчание — трясък на метал имаше в изобилие, но не и човешки крясъци, нито команди, издадени на глас. Нито от едната, нито от другата страна. Бойният фронт се гънеше на вълни по протежение на пробойната, а тя продължаваше да се разширява, засипвайки с големи и малки камъни войниците и от двете страни.
Небето гъмжеше. Тото откри, че се е смъкнал на едно коляно и е вдигна ръка да се предпази. Тази нощ небето гъмжеше от жадни за кръв мъже, побеснели до степен на умопомрачение. Имаше редовни осородни войници, имаше и от онези откачени диваци, които се стрелкаха с вой в небето и размахваха копия. От покривите на околните сгради, от земята и откъм бойниците на оцелялата част от стената таркианските воини обсипваха с арбалетни стрели нападателите. Тото местеше обезумял поглед по стрелците. Повечето бяха само по туники, а някои бяха полуголи дори — обикновени граждани, войници, които са си почивали след края на дежурството, имаше немалко старци и дори деца на не повече от дванайсет-тринайсет години, които презареждаха с две ръце арбалетите си.
Не само летящи мъже имаше в небето тази нощ. Огромен тъмен силует се вряза в един лек въздушен отряд и металическият трясък на крилете му погълна другите шумове. В търбуха му припламнаха характерните искри на гвоздистрели и Тото разбра, че машината е таркиански ортоптер. Появиха се още такива машини, някои обстрелваха летящия противник, други сипеха експлозиви връз нападателите зад стената.
Зад стената… значи имаше и други мишени. Тото проточи врат и видя как требушетът върху кулата на Паропс се завърта, рамото му се изпъва под ъгъл и изстрелва снаряда си над онази част от крепостната стена, която все още крепеше портите. А после нещо голямо се появи с трясък над кулата, избухна взрив и за миг требушетът се очерта в пълни детайли на ярката светлина. И се подпали. Един от обслужващите го войници падна като жива факла към сражаващите се долу. Дано поне Паропс се е отървал, помисли си Тото.
Трещящата машина продължи нататък, гигантски грозен хелиоптер, който се задържаше във въздуха благодарение на трите си големи витла. Мравкородните лесно можеха да го свалят с артилерията или с ортоптерите, но атаката на осоидите ангажираше вниманието им на десетки места.
Тото вдигна арбалета си, но в небето беше такава каша, че нямаше идея накъде да го насочи. Отстъпи към кулата и усети как блоковете на каменната зидария се местят зад гърба му. Как изобщо се беше озовал тук? В един свят, който нямаше нищо общо с Академията и нейното уравновесено битие на уважавана научна институция.
„Челядинке“ — простена наум, но тя без съмнение го беше забравила вече. Него, доброволния изгнаник.
Скрил приклекна до него. Следеше с вдигнат лък един прелитащ осороден, после тетивата иззвънтя, но стрелата не достигна целта си и Скрил изруга под нос. Ала поне беше запазила достатъчно самообладание, за да стреля. За разлика от Тото. Неговите сетива бяха толкова претоварени, все едно го е повалила внезапна парализа.
Беше пронизал с меча си капитан Халрад — отдавна, при бягството им от „Небесен“. Намушкал го беше в гърба. Тогава за пръв път бе пролял човешка кръв и я беше пролял заради Челядинка Трудан. Качил се беше на „Небесен“ като един от шпионите на Стенуолд, но Че беше единствената причина да тръгне по този път.
Водил бе битки в Хелерон, а после я бе последвал на имперска територия, промъкнал се бе в губернаторския дворец на Мина. Убивал бе осочовеци със същия този арбалет — за да измъкне Че и да я върне жива и здрава у дома.
И наистина успя да я спаси. Само за да открие, че я е загубил. Друг беше откраднал сърцето й. Онзи молецороден измамник Ахеос я бе омагьосал за нула време. А накрая, и пак заради Че, Тото си беше тръгнал. Замина със Салма, за да е далеч от нея, а ето че се натресе на истинска война.
Заля го вълна на черно отчаяние, така всепоглъщащо, че за малко да го удави, а след като вълната се отля, Тото откри, че се е изправил и стреля по прелитащите войници, изтегля лоста назад отново и отново, а когато пълнителят се изпразни, бърка в торбата да извади нов.


Отвъд крепостните стени имперската пехота настъпваше почти необезпокоявано, докато защитниците обстрелваха летящите отряди и мравкородните на Анадус. Хората на капитан Анадус все още атакуваха неуспешно пробойната, удържани от самоотвержената отбрана на таркианските защитници, но жертвите и от двете страни бяха катастрофални. Толкова много бяха мъртвите, че телата им скоро щяха да запушат отвора. Така се сражаваха мравкородните помежду си от незапомнени времена — щит срещу щит и никоя страна не отстъпваше и на педя.
Новата машина на Дрефос се беше придвижила досами портите, защитена от извита желязна обшивка по цялата си дължина. Първоначалното й предназначение беше да изстрелва огромни снаряди от камък или метал, но Дрефос я беше преустроил в нещо друго.
Идеята беше на Дрефос, но със самото преустройство се бяха заели капитан Кзериг и двама от неговите занаятчии. Сега тримата се криеха под стрехите на металния й покрив и я насочваха бавно към портите, докато разстоянието не се стопи до броени крачки. Зад машината напираше тежкобронирана имперска пехота, копия стърчаха нагоре като игли на таралеж, а войниците нямаха търпение да влязат в боя.
Снаряди свистяха над главите им, упорито и все по-начесто. Ако таркианците насочеха към тях някой от катапултите си, всичко щеше да свърши. За щастие, в момента защитниците си имаха други, по-неотложни проблеми, повтаряше си Кзериг.
Армията на осоидите имаше и други тарани, разбира се, но те разчитаха на двигатели, чиято тяга да разбие преградите. Дрефос беше измислил нещо по-добро. Кзериг даде знак на колегите си занаятчии, машината се люшна с трясък назад и механизмите й наместиха дебелото една стъпка рамо. В запалителната му камера имаше голям заряд огнепрах, който можеше да изстреля каменен снаряд от имперския лагер чак до стените на Тарк и който сега щеше да съсредоточи цялата си мощ в металния юмрук с три шипа. Кзериг не харесваше Дрефос — от него го побиваха ледени тръпки. Но не можеше да отрече уменията му на занаятчия.
— Дръпнете се — нареди той и хората му се изтеглиха бързо назад, вдигнали кръгли щитове пред гърдите си, в случай че машината избухне.
Самият той си пое дълбоко дъх и освободи предпазителя. Зарядът се взриви сред облак гъст дим с остра миризма и изстреля тарана право в портите на Тарк. Кзериг чу как портите се огъват навътре, чу пукота на цепещо се дърво и трясъка на скъсани метални скоби.
Помощниците му вече тичаха да повторят процедурата — изтегляне на рамото и нов заряд. Нещо тежко се удари в металния заслон над тях и отскочи — снаряд от катапулт или камък, хвърлен от стените. Кзериг не се впечатли особено — таранът или щеше да разбие портите, или не; самият той или щеше да оцелее, или да умре. Беше роб на осоидите, свободата си беше изгубил окончателно и собственото му бъдеще не го интересуваше особено.
По протежение на цялото бойно поле другарите му по робска съдба влизаха в битката и край тях осородните приличаха на джуджета. Гигантите крачеха напред и сърцето на капитан Кзериг се сви. Знаеше, че и техните сърца са свити по същия начин — те мразеха битките повече и от него, а надежда нямаха никаква.
Пожела им късмет… или бърза смърт.
Бяха само дузина, половината от контингента, който тяхната раса неохотно бе пратила на служба в Четвърта имперска армия. Високи колкото двама мъже и широки колкото трима, защитени от тежка метална броня, която би смазала всеки нормален човек, и доспехи от дебела, подсилена с капси кожа, те носеха копия с тежки върхове и двуметрови щитове от метал и дърво. И крачеха с огромни крачки към крепостните стени на Тарк. Бяха конощипородни, близки роднини на щурецородните и роби като всички останали в помощната войска, чиито семейства Империята държеше за заложници срещу лоялната им служба. Расата им беше малобройна, живееха в уединение и Империята не беше първата, която се възползваше безплатно от услугите им. По едно или друго време конощипородните се бяха трудили за молецоиди и за паякоиди, когато светът е бил по-млад, а революцията — нечия неосъществима мечта, но тогавашните им господари поне са знаели каква е истинската природа на талантите им. Сега осородните бяха превърнали градчетата им в гарнизони, иззели бяха мините им, а самите тях използваха за войници.
Откъм градските стени заваляха арбалетни стрели и гигантите вдигнаха щитовете си високо да ги отбият. Бяха с черна кожа и много светла коса като всички от расата си, бяха огромни и силни, но макар и бронирани от главата до петите, точен изстрел с арбалет можеше да ги убие като всеки друг.
Ала настоящите им противници бяха създания на повърхността и на слънцето, докато конощипите виждаха по-добре през нощта, отколкото през деня. И наближаваха стените.
Водачът им погледна наляво, видя стария Кзериг с тарана и портите, които поддаваха. За осоидите несъмнено беше важно всички пробиви да се случат едновременно. Причината нямаше значение за него, защото стратегията не беше сред силните му страни, а и той нямаше желание да я усвоява тепърва.
Наоколо им внезапно паднаха гранати, пуснати от ортоптер, който прелетя горящ отгоре, сам уцелен от вражески огън. Експлозиите убиха трима и раниха четвърти, щитовете се нацепиха и разкривиха. Останалите продължиха напред. Знаеха заповедите — да минат през стената и после да прегазят хората от другата й страна.
Никой от тях нямаше да оцелее. Това поне изглеждаше сигурно. Водачът им мобилизира вътрешните си резерви, почувствал се като джудже под надвисналата каменна грамада на крепостната стена.
„Простено да ми е това насилие“ — каза си наум той, после захвърли копието и щита. Огромните му ръце с нокти като длета откриха пролуките между каменните блокове и той се обърна мислено към предците си, призова Изкуството, което му бяха оставили в наследство. Камъните около захвата му — и тези в захвата на другарите му — започнаха да омекват и да мърдат.


Тото клечеше зад участък от срутената стена и зареждаше трескаво нов пълнител в арбалета си, със смътната мисъл, че мунициите му са на привършване. Скрил бе опряла гръб в него и стреляше спорадично по летящия враг. Все повече мравкородни се стичаха да бранят пробойната и дори Тото започваше да схваща, че нападателите губят инициативата, макар че за всяка педя възвърната земя защитниците плащаха скъпо и прескъпо. Въздушната кавалерия също се бе появила — мравкородни войници, яхнали гигантски летящи насекоми, които се врязваха тромаво в редиците на леките имперски отряди. Всеки летящ звяр имаше прикрепен към гърлото голям арбалет за многократна стрелба и с помощта на тези оръжия новодошлите скоро разкъсаха вражеската формация.
Салма също беше някъде във въздуха и Тото се надяваше да е далеч от кръстосания огън. Самият той обаче си имаше достатъчно неприятности и тревогите за Салма бързо минаха на заден план.
Нова вълна таркианци се включиха в защитата. Някои водеха стада гигантски мравки на каишка, изведени от тунелите под града. Тези създания бяха пазачите и войниците на подземното гнездо — безценен ресурс, от който градът не можеше да се лиши с лека ръка, но пък имаха назъбени мандибули и опасни жила. Веднага щом наближаваха стените, таркианските им водачи пускаха каишките и гигантските насекоми се втурваха към врага с раззинати до откат челюсти.
Тото се прицели в осороден войник, който летеше над него и обстрелваше земята с енергийни залпове. В същия миг вражески хелиоптер се появи в полезрението му и Тото забеляза, че машината е пострадала. Едното й витло беше разкъсано и неподвижно. Тежкият, четвъртит хелиоптер все още се крепеше във въздуха, но бързо се накланяше на едната си страна. Едно от гигантските летящи насекоми — без ездач — се беше лепнало отстрани на корпуса му и разкъсваше металната обшивка с челюстите си. Машината скоро се скри зад покривите на сградите и падна — земята се разтресе под краката на Тото, чу се силен взрив от възпламенилото се в разкъсания двигател гориво. Дузина червеникави сияния прошарваха нощното небе там, където Тарк гореше.
Край Тото настъпи внезапно раздвижване. Мравкородни войници се блъскаха в него, не казваха и дума, но очите им бяха разширени от някакъв сигнал за тревога, прозвучал единствено в техните глави.
Ярка светлина, звук… някаква исполинска ръка го вдига нависоко. Чу Скрил да пищи, а после… а после… Нищо.


Главата на Тото звънтеше, а той нямаше представа защо. Усещаше, че лежи на някаква неравна повърхност, а около него цари врява и хаос. Надигна се, стиснал глава, и видя каква е неравната повърхност, върху която се намира.
Трупове.
Седеше върху трупове, мъртви мравкородни от Тарк, мъртви осородни от Империята. Понечи да се изправи на крака, но без особен успех, защото само след миг падна отново. Занаятчийската му престилка беше цялата в кръв и разкъсана на много места. Метална отломка стърчеше от дебелата обработена кожа, Тото я извади и я огледа любопитно. Хора търчаха наоколо му, но негов занаятчийски дълг беше определи естеството на металното парченце, което беше намерил.
Приличаше на фрагмент от избухнала граната, помисли си той. Груба кълбовидна граната, а не като онези, които бръмбароидите произвеждаха в Хелерон.
Спомените му се върнаха, цапардосвайки го като юмрук между очите: Тарк; обсадата; нощното нападение. „То още продължава.“ Явно бе загубил съзнание при някоя от експлозиите.
— Скрил? — извика той, спомнил се, че двамата се бяха сражавали рамо до рамо. — Скрил?
Но нямаше никакъв шанс да надвика врявата. Дори в собствените му уши гласът му прозвуча далечен и слаб. Трийсетина или повече мравкородни войници притичаха край него, тъпчейки собствените си мъртви другари. Някои спираха, колкото да пуснат стрела към небето, и Тото, едва изправил се, падна отново на колене, вперил невярващ поглед в кошмара над себе си — в едно небе, врящо от сражаващи се хора, насекоми и машини.
Нечии ръце му помогнаха да се изправи. Тото се облегна на тях — беше му лошо, чувстваше се разтръскан до мозъка на костите си, а в главата му продължаваха да бият камбани.
— Че! — изломоти несвързано той. — Открила си ме.
— Я ела на себе си! — Не беше Че, а Скрил, гласът й звучеше пискливо от страх. — Къде ти е джаджата?
Тото се огледа, но прекрасният арбалет на Скуто не се виждаше никъде. Сграбчи друг от ръката на мъртъв мравкороден войник, измъкна стрела от тялото на втори.
Бяха се отдалечили от пробойната, видя Тото, но самите порти вече ги нямаше. По-точно, сцепени парчета от тях едва се крепяха на пантите. Ето я и голямата машина, която ги беше разбила, преди защитниците да я спрат и обезвредят. Мравкородни и осоиди се биеха около нея. Тото тръгна със залитане към машината.
— Къде отиваш? — извика след него Скрил. Изгубила бе лъка си, забеляза Тото. Би трябвало да си намери арбалет, както беше направил той, само дето със сигурност произлизаше от някоя примитивна стара раса, проклетницата, и не можеше да си служи с тези умни оръжия.
Таранът блокираше частично портите. Осородни копиеносци напираха да си пробият път, но засега мравкоидите ги удържаха. Самата машина изглеждаше много интересна и в объркания мозък на Тото това беше най-важното нещо. Мравкородни се тълпяха около нея и той ги разбута, за да стигне до смазаната й глава. Машината очевидно не е била предназначена да разбива порти, съобрази той. Нечия гениална ръка я беше преустроила за тази цел.
Мъртъвци се валяха наоколо й, предимно осородни. Е, някои не бяха съвсем мъртви — още помръдваха, и Тото ги изгледа тъпо. Машината се беше наклонила на едната си страна и там имаше трупове в имперските цветове, но не точно на осоиди. „Занаятчии?“ Ами да, занаятчиите, управлявали машината. Осородните гледаха отвисоко на тези умения.
Заобиколен от сражаващи се войници, Тото подложи гръб под килналия се таран и напрегна мишци да го изправи с идеята да освободи един от братята си занаятчии, който беше притиснат под тежестта й.
Скрил отново крещеше нещо и той вдигна поглед навреме да види как крепостната стена досами портите се размърдва. И изведнъж го обзе пълно спокойствие — намираше се в сянката на стената и не би могъл да избяга преди да се срути.
Първо поотделно, а после на цели групи, каменни блокове от зидарията хлътваха навътре. Появи се някакъв мъж — Тото го виждаше ясно на светлината от пожарите, но сигурно очите го лъжеха, защото този мъж изглеждаше над три метра висок, носеше невъзможно тежка броня и размахваше кирка, дълга осем стъпки. Имаше и други зад него, които си проправяха път през отвора в стената. Десетки мравкородни войници вече се стичаха да ги спрат. Точно преди да се счепкат, Тото зърна с потрес безнадеждното примирение, което лъхаше от лицата на странните гиганти.
Исполинът начело размаха алебардата си като тояга, неколцина защитници отхвръкнаха с потрошени щитове, но другите се нахвърлиха отгоре му, войници и бойни насекоми вкупом. Тото гледаше невярващо — гигантите паднаха почти без да окажат съпротива. Зад тях обаче прииждаха осоиди, тежкобронирани пазители, чиито метални доспехи с лекота отблъскваха мечовете на защитниците. Десетина пазители се разшетаха сред предната линия на мравкородните и я разбиха на пух и прах, а след тях нахлуха откачените диваци, които крещяха с цяло гърло и мятаха копия. Следващата вълна беше от тежката имперска пехота, която подхвана обстрел с енергийни жила.
Все така подпрял с рамо килнатата машина, Тото прихвана затиснатия под нея мъж и усети как се размърдва в ръцете му. Повдигна с още сантиметър тежкия таран и издърпа човека. Уви, машината беше смазала жестоко краката му.
Сляп за вихрещото се наоколо му сражение, Тото изтегли настрани умиращия занаятчия. Очевидно беше занаятчия, следователно беше брат по призвание.
— Царице моя! — извика мъжът. — Най-после е свършено с мен.
Тото го положи на земята. Мъжът вече изстиваше в ръцете му, но очите му все пак уловиха погледа на Тото.
— Ти, равнинецо… съжалявам…
Тото кимна, защото не знаеше какво да каже. Мъжът стисна конвулсивно престилката му и релефът на инструментите в джобовете й изглежда го върна за миг от прага на смъртта.
— Трябва да ти кажа… въздуш… въздушните кораби! Това е краят. Аз… умрях заради осите, никога няма да видя дома си. Но въздушните кораби… трябва да внимавате!…
Друго не каза. Поредната смърт сред многото други.


Салма се гмурна надолу като полудял. Сечеше по всеки наближил го осоид, но рядко уцелваше. Въздушните сили на Тарк бяха символични. Имаха ортоптери и летящи насекоми, вярно, но насреща им връхлиташе цяло небе от оси.
Изравни полета си с шепа от крилатите мравки. Пред тях маса осородни диваци се сбираше като облак във възходящи спирали. Салма срещна погледа на водещия мравкороден ездач и за миг помежду им се установи подобие на мисловна връзка, все едно са двама войници, които действат в съвършена хармония и чуват мислите си.
„Ти води, ние ще те следваме“ — гласеше посланието на мравкородния. Логично решение от негова страна, защото във въздуха Салма беше в свои води за разлика от тях.
Протегнал меч, Салма се изстреля към кръжащите стършели и успя да скъси значително разстоянието, без те да го видят. А когато все пак го видяха, мравкородните от летящия зад него отряд откриха стрелба с тежките арбалети, прикрепени към гърлата на насекомите, и осочовеците се пръснаха кой накъдето свари. Салма зави наляво, разминавайки се на косъм с копията и жилата, прицелени в него. Нещо във вражеската формация привлече за миг вниманието му, после той се гмурна сред разпилелите се стършели и оцапа меча си с кръвта на трима или четирима, преди да смени рязко посоката и да подхване танца отново. Насекомите също се бяха включили в мелето, кръжаха тежко във въздуха и тракаха с челюсти след по-чевръстите врагове. Арбалетите не млъкваха и за миг, ездачите ги зареждаха през специални фунии и всяка секунда нова стрела търсеше жертва. А после две от насекомите паднаха. Салма се огледа трескаво и откри причината.
Таркианската въздушна кавалерия не беше единствената в небето. Салма обърна поглед навреме и зърна гмуркаща се гигантска оса с размерите на кон, и с войник, който се крепеше геройски на гърба й. Насекомото не беше снаряжено с арбалет, нито с друго оръжие, но ездачът го управляваше умело. Чудовището описа вираж, набра височина, после се спусна върху една от летящите мравки, прободе я с жилото си, а рамото на ездача смаза с клинообразната си челюст.
Втора гигантска оса се стрелна наблизо и завъртя Салма във въздушната струя, която оставяше след себе си. Ездачът й понечи да стреля с енергийното си жило, но щом свали ръка от юздите му, чудовищното насекомо започна да се мята. А после оса и осороден профучаха нататък и Салма се стрелна обратно към пръсналите се стършели.
И тогава съобрази какво бе привлякло вниманието му по-рано. Диваците си имаха водач — мъж с шипове по шлема, който ревеше заповеди и сочеше към града. Салма прецени ъгъла на гмуркането си, така че да се стовари право върху командира и да му види сметката.


Полковник Едрик тъкмо повтаряше на висок глас заповедта си стършелите да се отправят към самия град, където да плячкосват и палят, и да създадат възможно най-голям хаос, когато един от тях посочи над рамото му и извика предупредително. Едрик се завъртя във въздуха и видя някакъв мъж — водно конче от Федерацията! — буквално на метри от себе си. Метна се настрани, изгуби контрол над крилете си и пропадна десетина стъпки преди Изкуството му да се включи отново. Човекът водно конче профуча край него и разпори корема на войника, който го беше предупредил. Едрик полетя незабавно след натрапника. Знаеше, че двайсетина стършели ще го последват, но не стигна далеч — изтласка се назад, стреснат до смърт от нечия гигантска сянка, която се спускаше с рев отгоре му. Беше един от имперските хелиоптери и в продължение на няколко секунди металната обшивка на корпуса му закри изцяло небето от погледа на Едрик. Чу се ужасен звук, когато витлата разкъсаха неколцина от хората му, после машината се заиздига мъчително, сипейки гранати от търбуха си.
Едрик се огледа за човека водно конче и го видя да се приближава стремително за нова атака. Едрик запрати енергийно жило, но противникът му го избегна в движение. Туловището на хелиоптера все така драпаше мъчително бавно нагоре и Едрик се мушна отдолу, за да си осигури място и време за маневриране.
Но противникът му не го последва. Вместо това отпраши внезапно и Едрик се огледа да види какво го е подплашило.
Таркиански ортоптер, от чиято кабина излизаха червени пламъци. Хелиоптерът се разтресе в опит да коригира курса си, но ортоптерът, макар кабелите на крилете му да се късаха един след друг, промени на свой ред посоката си и се блъсна странично в корпуса на по-голямата машина. Миг по-късно едно от двете летала избухна, след него и другото, а Едрик се запремята лудешки из въздуха.


Когато вълната нагорещен въздух го отмина, Салма овладя полета си и огледа небето за своя противник. Ето го, издухан към стената от силата на грандиозния сблъсък, недалеч от портата сред замлъкналата артилерия при бойниците. Полковникът тъкмо се изправяше на крака върху каменния зид, когато Салма връхлетя отгоре му.
Кажи-речи в последния миг Едрик го видя и измъкна меча си от ножницата. Мечът му беше дълъг и тежък, от онези, с които бяха въоръжени стършелите, и той го размаха трескаво срещу водното конче. Но Салма избегна с лекота острието, защото въздухът беше неговата естествена среда. Резна хълбока на полковника със собствения си меч, после го събори и двамата се затъркаляха към края на разрушената стена. Озовал се отгоре, Едрик се надигна, притисна с една ръка хълбока си, а с другата вдигна меча да строши черепа на Салма. В същия миг Салма вдигна своето оръжие, острието проби леката броня на осородния и се заби до дръжката между ребрата му. Мечът на полковника падна, завъртя се във въздуха и изтрещя на земята ниско долу. Миг по-късно Салма блъсна собственика му в същата посока.


10.

— Работата е там — надвика вятъра Дестрахис, — че парите отиват в Колегиум. Така стоят нещата.
Фелисе геройски се опитваше да улови думите му, които въздухът упорито отнасяше покрай ушите й, и стискаше с мрачна решителност перилото.
— Ако се справиш добре в Хелерон… — продължаваше той, напълно доволен, както изглежда, да поддържа разговора колкото му глас държи, — ако си натрупал състояние, да речем от фабрики, мини или нещо подобно, тогава се оттегляш на заслужена почивка в Колегиум. Защото там живеят уважаваните, а с много пари се купува много уважение. Разбираш ли?
Тя кимна, макар че не проумяваше докрай теорията му. В този миг автовозилото спря рязко — някакъв дефект в релсите, може би? — и Фелисе едва не изпусна перилото. Ако паднеше сега, нямаше да се пребие, разбира се, защото крилете й щяха омекотят удара, но никога не би могла да настигне проклетата машина. Никой не можеше да лети толкова бързо.
— По тази причина — продължи Дестрахис — там има и сериозен пазар за луксозни стоки. Колегиумските богаташи обичат да се фукат с богатството си. В това отношение не са различават от другите богаташи. Стоките от Паешките земи се транспортират с кораби покрай брега, но за всичко, което пристига от север, конкуренцията е жестока. И тук в картинката се появява това чудо — той размаха смело ръка, хванал се с другата за перилото на автовозилото.
Машината, в която се возеха, приличаше на открита клетка. В средата имаше товарно отделение с ниски бордове, където бяха завързани пет-шест сандъка. Най-отпред беше двигателят — в началото, когато скоростта им беше по-ниска, Фелисе бе оприличила трясъка му на гръмотевица, която се търкаля по хълмовете западно от Хелерон, сега обаче свистящият въздух поглъщаше дори неговия бумтеж. Някои от чарковете му се бяха нажежили до червено, други явно се нуждаеха от постоянно затягане — точно с това се занимаваха тримата занаятчии от екипажа. Двигателят работеше с огнепрах и дори на Фелисе, която не разбираше нищо от механика, й приличаше на опасно зверче, което чака сгодния момент да нападне.
В задния край на машината се намираше тясното местенце, отделено за екипажа. Двама от членовете му в момента оправяха нещо по двигателя, третият следеше разни циферблати и уреди, за чието предназначение Фелисе можеше само да гадае. Зад него те двамата с Дестрахис стискаха с всички сили перилата.
Тези тримцата бяха мълчаливи и корави на вид мъже. Занаятчии от Черната гилдия, контрабандисти, бръмбарородни по произход и свързани по някакъв начин с хелеронската територия, по чието поръчение Фелисе беше отстранила главатаря на Шансовите. Но над всичко друго тримата бяха в най-висша степен готови на всичко, за да постигнат целта си, както показваше настоящото им начинание.
— Идеята беше страхотна — продължи да обяснява Дестрахис. — Железен път директно от Хелерон до Колегиум, вместо да заобикаля покрай Сарн. Само че тъкмо довършиха релсовия път и някакви идиоти взеха, че взривиха двигателя. Страхотно автовозило, най-скъпото, произвеждано някога, а те го гръмнаха. „Гордост“, така го бяха кръстили. Ще си помислиш, че някой друг ще се намести в опразнената ниша, но не, собственикът на „Гордост“ имал договор и нямало да позволи друг да се окичи с първото пътуване по новия път. Сега строи ново автовозило, а междувременно всичките тези мили лъскави релси просто си стоят и чакат! Само че докато той се тутка, тези момци решили, че шансът не е за изпускане. Казват, че е лесно да пригодиш обикновено автовозило да се движи по релси, а тръгне ли веднъж по тях, се движи много по-бързо, отколкото по земята. — Ухилил се бе до ушите, косата му се развяваше назад, и Фелисе волю-неволю се усмихна на свой ред.
— С други думи, тези момчета един вид подбиват пазара с евтиния си транспорт! — завърши той и Фелисе кимна в знак, че е разбрала.
— Обожавам машините! — възкликна след кратко мълчание Дестрахис. — Толкова са интересни!
— Абсурд — извика в отговор тя, макар да знаеше, че вятърът ще отвее думите й, преди да са стигнали до него. Но той разчете реакцията по лицето й и незнайно защо това разшири още повече усмивката му.
— Не ми е по силите да ги проумея, вярно, но въпреки това ги обичам. Толкова много чаркове и колелца!
Въпреки теснотията занаятчиите охотно се бяха съгласили да ги качат. Начинанието им беше свързано с голям риск, защото по пътя можеше да има разбойници, дори милиция, а Фелисе Миен беше жената, убила десетина Шансови без чужда помощ. Когато попита Дестрахис защо са се съгласили да качат и него, той отговори, че причината била същата.
— Ти си боец? — попитала бе тя с неприкрито скептичен тон. Може и да го биваше с нож от засада, но изобщо не приличаше на воин.
— Лекар съм — каза с известна гордост той. — Или за това поне съм учил. По-късно съм се занимавал и с други неща. Това пътуване крие рискове. Някой може да пострада, било заради неприятности по пътя, било заради самото возило. Та момчетата смятат, че ще е добре, ако има кой да ги закърпи.
Безименното малко автовозило поглъщаше жадно милите с най-високата скорост, развивана някога в Равнините. Така поне твърдеше екипажът му. Дори самата „Гордост“ не би могла да постигне такава бързина, защото тягата на иначе гениалния й двигател трябвало да влачи тежестта на десетки вагони.
Не беше за вярване, че изобщо може да си поеме въздух, мислеше си Фелисе, или че двигателят още не се е разлетял на съставните си части, или че механизмът му още не прилапал или подпалил някой член на екипажа. Главоломният бяг на машината, прелитащият край тях пейзаж, разбягващите се гледки на някое малко селце, ферма или стадо на паша, всичко това сякаш пееше в сърцето й.
„Може пък този начин на живот да не е чак толкова лош.“ Може би ще потърси отново тези мъже, след като приключи, след като…
„След какво?“ Защото „след“ със сигурност нямаше да има. Тази мисия беше единственият й източник на жизнена енергия и когато приключеше, с нея щеше да приключи и нейният свят. Все едно да се взираш през прозореца на ярко осветена стая, а навън да се шири само нощно небе без звезди.
Но тази мисъл, заедно с други неща, скоро стана жертва на неспирния вятър и се отвя нанякъде. Дестрахис все така й се хилеше, затова и тя се усмихна и реши да се порадва на краткото приключение.


Дестрахис се събуди от допира на острие в гърлото. В първия миг се стегна инстинктивно, с неясната мисъл, че трябва да направи нещо, каквото и да е. Сетне овладя този безсмислен импулс, отпусна мускулите си и си даде миг да съобрази какво се случва. После отвори очи. Сноп лунна светлина ги обливаше косо, достатъчен, за да вижда той — и тя.
— Буден съм — промълви тихо Дестрахис. Бяха в едно общежитие на съблюдателите недалеч от Колегиум. Фелисе беше платила за отделна стая на изненаданите съдържатели, позволила бе на Дестрахис да спи на пода, но сега очевидно си беше променила мнението.
Фелисе Миен го наблюдаваше откъм другия край на меча си и дори на бледата лунна светлина се виждаше, че трепери.
— Откъде да знам, че мога да ти вярвам? — попита настоятелно тя.
Дестрахис си позволи лека усмивка. От опит знаеше, че на фона на обветреното му лице тя внушава искрена утеха.
— Фелисе…
— Твърде полезен и в най-подходящия момент — каза тя. — Мисля… мисля, че работиш за него. За Талрик… или за господарите му. Задачата ти е да ме спреш. Или да ме шпионираш.
Наистина трепереше, помисли си Дестрахис, но не и мечът й — той не трепваше и на косъм. Върхът му се бе впил в кожата на шията му, но без да го пореже.
— Фелисе, изслушай ме, моля те. — Нужна бе дълга практика, за да съумее да лежи на пода, спокоен като безоблачно небе, и да говори с толкова благоразумен и премерен тон.
— Защо иначе ще зарежеш работата си в Хелерон? — настоя тя.
— Аз съм наемник и корени нямам никъде…
— И защо ще тръгнеш точно с мен, просто така?
— Ти имаш пари, нали?
— И все пак защо?…
— Но преди всичко — продължи той, поемайки риска да я прекъсне по средата на този все по-истеричен разпит — този разговор сме го водили и преди.
Пълно мълчание от нейна страна. Той се взираше в лицето й, лице красиво, но в този миг очите й бяха мъртви като на снощен труп. Отпусна й няколко дълги секунди, после поде отново:
— Преди три дни, докато лагерувахме край автовозилото, проведохме същия разговор, дума по дума. Сигурно си спомняш колко се уплашиха нашите контрабандисти. Ти ме обвини, че съм агент на осоидите. Мечът ти пак беше опрян в гърлото ми, точно като сега. Беше посред нощ, пак като сега. Е, после говорихме и аз ти обясних, че не съм имперски агент и че ако искаш да си тръгна, ще го направя, макар да предпочитам да остана с теб. Че съм просто случаен спътник, чиято посока временно съвпада с твоята. И че самият аз не съм голям почитател на Империята. Че съм те виждал да се биеш и че те намирам за възхитителна.
— Възхитителна — повтори като ехо тя. Дестрахис не беше докрай убеден, че е разбрала казаното току-що.
— Която заслужава възхищение — обясни търпеливо той. — Живял съм на много места, в Равнините и отвъд тях, Фелисе, но никога не съм срещал човек като теб.
Тя потрепери отново и Дестрахис разбра, че това е точката, в която хлабавата нишка на здравия й разум може да се скъса. Или не. Овладя собствената си паника и се застави да изчака.
— Аз… — Лицето й се сгърчи като на изгубено дете. Изреченото току-що „аз“ нямаше връзка с Фелисе Миен, убийцата на Шансовите, а беше проявление на някой друг, на някой, който изплуваше на повърхността, след като е отсъствал дълго, за да се всели за кратко в едно тяло, което отдавна е напуснал. — Къде съм? Какво е това място?
— Най-обикновено общежитие на съблюдателите. Утре ще пристигнем в Колегиум.
— Какво е… Колегиум? — Изглеждаше напълно замаяна.
Запита се какво ли би станало, ако съзнателно я подведе, ако измисли някаква друга причина за пътуването й? Колко ли дълго щеше да издържи измамата и щеше ли изобщо да пусне корени в съзнанието й? Едва ли — познатото изражение вече изопваше чертите й, в очите се връщаше коравият лед отпреди.
А после мечът внезапно се озова обратно в ножницата.
— _Той_ е там — напомни си тя.
— Поне е бил там — поправи я Дестрахис, после се надигна предпазливо, опипа гърлото си и не откри там нищо обезпокоително.
— _Той_ е там — повтори Фелисе. — И аз ще го намеря, него и всичките му съюзници, и не ще оставя нито един жив.
Ако питаха Дестрахис, най-притеснителен в цялата история беше фактът, че вместо да я подпали, тази мисъл явно я успокояваше.


Лейтенант Граф плъзгаше поглед по свитъка и запазваше геройски физиономията си безизразна. Сред изобилните белези единственото му око прескачаше напред-назад по малкото думи, които се съдържаха в писмото, и търсеше някакъв изход.
— Майоре? — промълви накрая той и Талрик си даде сметка, че като мнозина в неговото положение и той е забравил нещата, които го плашат до смърт. До сега.
— Никога не подценявай малодушието на подчинените раси — отбеляза Талрик и Граф го погледна предпазливо.
— Не ми беше хрумвало, че… — Лейтенантът се размърда неспокойно на стола си. Талрик и преди беше виждал тази реакция, когато подчинените му внезапно съзираха призрака на властта, който витаеше зад рамото му. Граф беше достатъчно способен, за да се издигне до най-висок чин, и беше наясно с това. Но Талрик беше негов висшестоящ офицер и това беше факт. И по-важно, беше негов висшестоящ офицер в Рекеф. И макар планът да беше колкото на Талрик, толкова и на Граф, като по-нискостоящ в йерархията, лейтенантът трябваше да поеме вината. Факт.
— Нито ти, нито аз успяхме да го предвидим поради простата причина, че сме осородни. Това ново развитие е резултат от слабостта на нашите врагове — каза Талрик. Изведнъж го налегна умора и вече не му беше забавно да държи лейтенанта на нокти. — Сигурно е трябвало да го предвидим, но когато ти ми изложи преди време плана си, той ми се стори напълно изпълним.
Граф се отпусна видимо, а Талрик взе писмото от ръцете му. Беше кратка бележка от един човек, който работеше в Амфиофоса и комуто Талрик плащаше щедро за услугите. Беше обикновен прислужник, но виждаше и чуваше всичко в сградата, където се провеждаха заседанията на Събранието.
— Е, крайната цел все още може да бъде постигната, макар че за всичко останало най-вероятно ще изглеждаме като пълни глупаци.
А звучеше толкова логично и изпълнимо. Нали уж Стенуолд беше изгубил доверието на Събранието? Имаше опасни идеи и твърде често напускаше поста си заради свои лични начинания. Поддържаше връзки с опасни и нелицеприятни хора. А сега настояваше Събранието да го изслуша. Те пък искаха да го поизмъчат, караха го да чака и чакайки, да обмисли грешките си. Граф и Талрик се бяха надявали да дозабият клина в отношенията между Стенуолд и неговите колеги от Събранието, така че отлагането да се прелее във вечността и гласът му да остане нечут.
— И какво става? — изсъска с отвращение Талрик. — Стенуолд открито агитира, бунтува студенти от Академията, ходи на съмнителни сбирки, където говори същите неща, които до неотдавна гневяха безценното им Събрание. Как да не предположи човек, че подобно безпардонно поведение само би влошило нещата и логично би довело до низвергването му? На друго място, някъде, където законите се спазват, а властта се уважава, Стенуолд отдавна щяха да са го разпънали като бунтовник. — Талрик смачка свитъка и го метна в другия край на стаята. — Но тук — не. Решили са да го изслушат — изръмжа той. — Уплашили са се от бунтовническите му агитации. И вече са готови на всичко, за да го държат под око, дори и да го изслушат официално. Явно са твърде слабохарактерни или твърде уплашени, за да хванат бръмбара за рогата и да го тикнат в затвора, където му е мястото.
— Е, поне няма да го посрещнат с отворени обятия — предположи Граф.
Талрик се втренчи в него, без да мига.
— Изобщо няма да го посрещнат, лейтенант. Ние ще имаме грижата за това. Последната точка от плана ни се изтегля напред. Свържи се моментално с Ариана. Довечера ще е идеално. Току-виж дори изпреварим вестта за решението на Събранието. Събери хората си. Предполагам, вече са инструктирани кой ще живее и кой не?
— Смърт за богомолкородния и дъщеря му — потвърди Граф. — Но Стенуолд остава жив, ако е възможно.
— И умира, ако не е — довърши Талрик. — А когато той изчезне или умре, ние ще разпространим мълвата, че Събранието най-после му е видяло сметката. Да видим как ще реагират на подобна вест безценните му студенти.


Ариана остави Стенуолд да дреме по гръб, приспан от последната й прегръдка. Изми се, облече се набързо в тихата къща, после си тръгна малко преди зората да е пролазила от източните подножия на небето.
Сергиите на пазара вече бяха отворили и първите пазарлъци набираха сила. Ариана мина с бавна стъпка по пътечките между тях, в случай че някой я следи или наблюдава. Не забеляза нищо тревожно и пое към по-заможната част на търговския квартал, близо до белите стени на Академията. Тук дюкяните едва сега отваряха капаците си, защото богатите граждани на Колегиум ставаха по-късно и обичаха да се излежават. Малцината подранили бяха слуги, излезли на пазар. Ариана продължи нататък.
На следващата улица спря пред бръснарницата. Мухородният, който премиташе пода преди да отвори, беше Хофи, разбира се, но нито той я погледна, нито тя — него. Ариана насочи вниманието си към съобщенията, залепени на витрината. Срещу няколко дребни монети всеки можеше да лепне на прозорците му реклама, обява или друга информация, която желае да сподели със своите съграждани. Имаше обяви за стоки, които се предлагат, и за други, които се търсят. Повечето съобщения бяха от личен характер — прощални писма, анонимни обяснения в любов, засукани обиди, покани за дуел дори. Погледът й се плъзна бързо по тях и се спря на съобщението, което засягаше нея — поема, написана с ъгловат почерк и възхваляваща жена на име Марлия. Ариана разпозна ключовите думи в първия стих и изчете внимателно строфите, разшифровайки новите си инструкции.
„Толкова скоро!“ Сърцето й прескочи един удар. Толкова умело бе подклаждала огъня. Не можеше да си представи какво толкова се е случило, та Талрик да ускори до такава степен събитията. „Довечера?!“
Просто нямаше начин да стане.
Имаше, и още как всъщност. Изобщо нямаше да е трудно. Нямаше да създаде грам проблеми. Ала първата й реакция бе да се възпротиви енергично.
Даде си сметка, че се е застояла твърде дълго пред обявите и че Хофи със сигурност ще забележи това. Обърна се и продължи по пътя си, но два дюкяна по-надолу спря и впери поглед в бижутата зад предпазната метална решетка, макар да не виждаше нито златото, нито блясъка му. Мислеше си как бе стояла до леглото на Стенуолд, готова да го убие. С увереността, че е готова да го убие. Сега волю-неволю щеше да подложи на тест тази увереност — сега, когато бе получила изрични заповеди в този смисъл.
Изрични заповеди, а не лукса на свободния избор. Тя, разбира се, щеше да ги изпълни. Беше паякородна, следователно предателството и двойните игри й бяха в кръвта. Стенуолд Трудан нямаше да е първият, затънал в плаващите пясъци на нейното коварство и своето измамено доверие, със сигурност нямаше да е и последният. Същата игра Ариана беше загубила на времето в Еверис, но там всички я владееха до съвършенство. Тук, в Колегиум, сред простоватите и наивни бръмбарородни, нямаше кой да се мери с нея.
Върна се навреме в градската къща на Стенуолд. Още от вратата я лъхна ухание на топъл хляб — явно прислужникът приготвяше закуска. Напук на всичките си грижи Ариана усети, че е гладна като вълк, и тръгна право към кухнята.
Спря рязко на прага, защото на масата седеше Тисамон, а пред него лежеше нейният кинжал с все канията. В Еверис богомолкородните не бяха част от уравнението. Бяха малко, бяха от другата страна на залива и бяха диваци. Е, безспорно бяха опасни в пущинаците, но здравите крепостни стени плюс цивилизованата компания, доброто вино и приятните разговори слагаха юзди на дивашката им войнственост.
Сега и тук обаче, макар двамата да бяха насред цивилизацията зад стените на Колегиум, пущинакът лъхаше на вълни откъм богомолкоида.
Погледът й се стрелна към камата на масата, после се върна на лицето му. Макар да бе майстор в разчитането на лица и мисли, Ариана не долови нищо през маската на неговата неприязън.
— Добро утро, майстор Тисамон — пробва тя, но гласът й не прозвуча докрай уверено.
Той мигна, но не каза нищо.
„Какво знае?“ Не че имаше голямо значение, той би я убил и без причина — защото се е вмъкнала в леглото на приятеля му или защото народите им се мразят от незапомнени времена — също толкова лесно, колкото и ако знаеше истината.
Прислужникът сложи пред него чиния с топли хлебчета и паница мед с ядки — странната комбинация, която бръмбароидите предпочитаха за закуска. После премести поглед от Тисамон към Ариана и побърза да излезе.
— Тиниса е добре, надявам се — продължи дружелюбно тя. Взе едно хлебче и го намаза с мед, с пълното съзнание, че ръцете й треперят издайнически. Едва след това посегна да вземе канията с камата и я мушна под колана на дрехата си. — Чудех се къде съм я оставила — подхвърли безгрижно. — Ти ли я намери? — Опитите й да се държи нормално в лицето на бездънното му презрение бяха изначално обречени на провал.
А после, най-накрая, той наруши мълчанието си:
— Трябва да внимаваш повече. — Какво беше това, предупреждение да остави Стенуолд на мира? Или странен начин да изтъкне факта, че не е наранила с поведението си приятеля му? Невъзможно беше да се прецени.
— Благодаря — каза Ариана, отклони поглед и започна да се храни, с пълното съзнание, че Тисамон не сваля очи от нея.
От горния етаж се чуха стъпки и трополене. Стенуолд беше станал и скоро щеше да слезе в кухнята, с което тегавата атмосфера на неудобство щеше да стане още по-тегава. Тогава тя щеше да му каже, че има нова група студенти, които искат да се срещнат с него тази вечер и чакат с нетърпение да чуят думите му.
Щеше да му го съобщи безукорно. Щеше да изиграе ролята си блестящо, без гласът й да трепне нито веднъж, без сянка от колебание в изказа, нищо че богомолкородният я затискаше с ненавистта в погледа си. Истинските й чувства просто не влизаха в сметката.
Когато Стенуолд влезе при тях, Ариана му съобщи новината спокойно и убедително, без да бърза, на порции. Зает със закуската си, той кимаше ентусиазирано. „Въобразява си, че е направил пробив“ — помисли си тя. Но усмивката му беше предназначена най-вече за нея и това я трогна повече от очакваното — появата й в живота му беше за него източник на кураж и насърчение. „О, Стенуолд, при цялата си ученост, ти си един пълен глупак.“
— Довечера тогава — каза той. — Пък дано в Събранието най-после им уврят главите. Колкото повече отлагат изслушването ми, толкова по-безсмислено става то. Ако продължават в същия дух, целият град ще грабне оръжие, преди те да са разбрали какво става. — Усмихна се широко на Тисамон, а той му кимна отсечено и в този иначе незначителен жест се криеше такава жажда за кръв и такава готовност за действие, че Ариана настръхна вътрешно.
„Напълно си прав, Стенуолд — помисли си тя, — и именно затова аз трябва да ти заложа капан. Съжалявам.“


Улиците на Колегиум потъваха в здрач, значи беше време да тръгват. Стенуолд се беше нагиздил с преподавателската си тога, но носеше и меч на кръста си. Студентите си мряха да го виждат с меч. Придаваше му тежест в очите им — показваше, че е сериозен в намеренията си, а не поредният член на Събранието, който само говори, а нищо не прави. Спря да се погледне в огледалото — голямо огледало паешка направа, което му бе струвало цяло състояние и което доскоро красеше стаята на Тиниса.
„Герой от главата до петите, а? — помисли си той. — И доста закръглен в средната част.“ Истината бе, че едва сдържаше вълнението си — от толкова години се бореше с инерцията на града, но през последната десетница най-после бе отбелязал видим напредък. По-рано през деня му бяха съобщили, че Събранието най-после е решило да го изслуша. А това означаваше, че верните му студенти ще имат реален повод за празнуване.
После си напомни, че въпреки тази малка победа действителността никак не е розова. Не ставаше въпрос за партия шах, а за реална заплаха. Напомни си, че младежите, които го слушаха с такова внимание, вероятно подписват собствените си смъртни присъди, които осоидите по-късно щяха да приведат в изпълнение. Въпреки това на сърцето му беше леко и не беше в настроение за мрачни мисли. „Нова доза живот, ето това получих през изминалите дни.“
Слезе по стълбите и завари Тисамон да го чака до масичката в коридора, недалеч от мястото, където дъщеря му Тиниса беше проляла човешка кръв за пръв път в живота си — кръвта на наемен убиец, изпратен от осороден офицер на име Талрик.
— Къде е Тиниса? — попита го Стенуолд.
— Каза, че ще се срещнем там — отвърна богомолкочовекът. Гледаше го някак особено и Стенуолд плъзна ръка по тогата си. Но тогата му си беше добре, коланът с меча — също. Обзе го засилващо се чувство, че дължи някакво обяснение на приятеля си, и след кратко мълчание каза смутено:
— Ами… Тисамон… За снощи… аз просто… — Млъкна безпомощно под тежкия поглед на богомолкородния. Нямаше представа какво е видял Тисамон и дали подозира за границата, която Стенуолд беше пресякъл с Ариана.
— Чудех се дали ще повдигнеш въпроса — каза Тисамон. — Знам, Стен.
— Така ли? Ами, добре… — Не знаеше да се усмихне ли, или да потъне в земята. — И какво… какво мислиш?…
— Знам само, че не е като онова между мен и Атриса — отбеляза Тисамон. Говореше за отдавнашната си връзка с паякородната майка на Тиниса.
„Тоест не е истинска любов, а проява на старческо слабоумие.“ Сърцето му се сви при тази неизречена на глас присъда. „Прав е, разбира се.“ Отвори уста да признае правотата му, но Тисамон вдигна ръка до го спре.
— Дори да си сгрешил, грешката ти е незначителна — изрече с равен глас Тисамон. — Когато се събрах с Атриса и създадох полуродно дете с нея, аз изневерих на народа си и го предадох.
— Тисамон, нищо лошо не си направил…
— Това е проблем между мен и собствената ми съвест. — Вяла усмивка изкриви лицето му. — Богомолски проблем, Стен. Няма как да разбереш. Но сега говорим за теб.
— Мислиш, че съм сглупил, нали?
— Естествено, но сме във война.
Стенуолд смръщи вежди и се отпусна тежко на табуретката срещу него.
— Не разбирам.
— Може да умреш още тази нощ — обясни Тисамон. — Или след десетница. След месец всички може да сме мъртви — ти, Тиниса, племенницата ти и нейният любим… аз. Моята смърт също е възможна в близко бъдеще, макар да съм по-добре подготвен да я избегна. Война, Стен, и то война, каквато Равнините не помнят от Вещото време.
— Все още не схващам…
— Живей, докато можеш, Стен — отбеляза Тисамон и вдигна рамене. — Докато сърцето ти още бие. Това, вашето, не е нито луда младежка любов, нито сериозна връзка с перспективи в бъдещето. Така че лягай с момичето колкото искаш и да не ти пука.
— Аз… не очаквах да кажеш точно това — призна Стенуолд.
Тисамон кимна.
— Хората от моя народ не биха го разбрали. Ние също живеем с мисълта, че утре може да умрем, но в нашия случай то е, за да ни почитат посмъртно като хора на честта и умението. На никого не би му хрумнало да каже, че този и този човек на честта и умението е можел да изживее живота си по-пълноценно и интересно, ако се беше отдал на копнежите си приживе. Аз отдавна живея далеч от своите, Стен, и в годините си на странствания опознах много места и народи. Питал ли си се някога защо ние, богомолкородните, живеем толкова затворено? Защото широкият свят е пълен с изкушения, ето защо. Завиждам ти, Стенуолд.
Това бе една крайно нехарактерна реч, изляла се от прашасали кьошета в душата на Тисамон, които той обикновено държеше под похлупак.
— Мислиш за нея — предположи Стенуолд.
— Мисля, да. Снощи, след както разбрах какво си направил… едва ли е чудно, че се сетих за Атриса. А и Тиниса непрекъснато ми напомня за нея. Знаеш колко си приличат. И толкова по-добре, защото не бих искал дъщеря ми да носи товара на моята мутра. Снощи ти завидях, че си имаш… някого.
— Ти също би могъл…
— Никога няма да погледна друга, Стен. При нас, богомолкочовеците, е така. Когато се вземем, е до живот. Знаеш, че нищо не приемаме лековато, още по-малко тези неща.
Стенуолд не се беше замислял за интимния живот на приятеля си. Дори сега идеята му се стори непривична.
— Но… седемнайсет години…
Тисамон поклати глава.
— До живот — повтори той. — А и коя би могла да заеме мястото й? Важното е, че ти, Стен, успя да опазиш частица от нея. Опази дъщеричката ни. Като си помисля, че бях готов да те убия заради това… Дано можеш да ми простиш.
Подобна сълзлива сантименталност беше толкова нетипична за Тисамон, че Стенуолд се почувства неудобно.
— Много беше красива — върна се към спомените си той. — По онова време аз бях този, който завиждаше. Аз и всички останали. Всички бяхме увлечени по нея. Дори Мариус, а той, знаеш, обичаше от сърце единствено родния си град. Но тя имаше очи само за теб.
Тисамон дълго се взира в нищото, а Стенуолд изучаваше с празен поглед ръцете си. И двамата си спомняха отдавна изгубени приятели и отминали времена, миговете, които реката на времето отнася и които се научаваме да ценим едва когато липсата им ни удари между очите.
— Ние — измърмори накрая Тисамон — сме двама дъртаци. Поне с десетина години по-стари от истинската си възраст. Чуй ни само как предъвкваме миналото и точим лиги. — Млъкна и се изправи рязко. — Хайде, чакат те цял куп младежи, чиито мозъци да промиеш.
Стенуолд се надигна и масата изскърца под тежестта му.
— Вярно. И цяла империя, на която да подложа крак. Ще тръгваме ли?
— Ще тръгваме.


Ариана ги чакаше на входната врата и Тисамон изостана тактично назад, така че поне на теория да не ги притеснява с присъствието си. Не говориха много по пътя към пристанищния квартал и доковете. Ариана изреди имената на студентите, които щели да дойдат, разказа му и за новопоявилите се надписи и лозунги в негова подкрепа по стените на Академията — изобщо изнесе безукорно представлението, което се очакваше от нея, докато не си даде сметка, че събеседникът й не обелва и дума.
Накрая, след като нееднократно я стрелка с прикрити погледи, Стенуолд измърмори:
— Колкото до снощи, Ариана…
Тя вдигна вежда и продължи мълчаливо напред, в очакване.
— Аз не трябваше да… тоест, нямах право да…
Смущението му извика усмивка на нейното лице. Горчива усмивка, разбира се, защото несъизмеримостта между онова, което тя беше направила, и нелепата вина на Стенуолд заради дребното му прегрешение, беше едновременно комична и тъжна. Така или иначе Ариана се усмихна:
— Стенуолд, онова, което аз направих снощи, беше по моя воля, ни повече, ни по-малко. — И видя как по лицето му се изписва облекчение и… да, и радост. Свещичка, запалена в негова чест, чийто пламък скоро щеше да угасне. — Все пак — не се сдържа да добави тя, защото знаеше, че Стенуолд няма да приеме думите й като предупреждение, макар да бяха такова, — аз съм паякородна.
Ето го и склада, където го водеше. Усамотена запусната постройка в края на пристанищния квартал — идеалното място за тайна среща на заговорници. Или за засада.
Погледна през рамо. Тиниса се беше присъединила към тях преди малко и сега вървеше до богомолкоида. Виж, тази загадка Ариана не бе успяла да разплете — Тиниса очевидно беше паякородна като нея самата, но настойници й бяха не хора от нейната раса, а Тисамон сега и Стенуолд доскоро. Вече беше късно да търси отговора на тази загадка, а и не след дълго всичко това нямаше да има значение, ако нещата минеха по план. Макар че не би проляла и една сълза над трупа на богомолкородния, Ариана не хранеше лоши чувства към момичето. Според плана и двамата трябваше да умрат тази нощ.
Тя дръпна вратата и Стенуолд пристъпи да й помогне. Вътре чакаше млад мравкороден, който ги позна и кимна. Можеше да мине за студент от горните курсове, а и в Академията имаше стотици студенти, на които Стенуолд не беше преподавал и едва ли познаваше по лице. Нищо не подсказваше, че посрещачът им изобщо не е студент, а един от наемниците на Граф.
— Ще останете да пазите тук като миналия път, нали? — прошепна Стенуолд на Тисамон и приятелят му кимна.
И така, Стенуолд влезе сам, точно като преди, а богомолкоидът и Тиниса останаха навън под нощното небе. Дотук всичко вървеше по мед и масло.
Само дето не беше сам, разбира се, защото Ариана беше с него.
Три лампи се бореха с мрака в просторния склад. Стенуолд спря насред крачка, защото хората, събрали се вътре, не бяха младежите, които очакваше да завари. Няколко мъже и една жена, и нито един от тях не беше учил занаята си в Академията. Скадран се извисяваше в средата на групичката, но той би се извисявал навсякъде. Ариана откри, че разстоянието между нея и Стенуолд расте, сякаш невидим отлив я тегли далече от него.
А после грейна четвърта лампа и Талрик се появи в пълния си блясък. Двама мъже се хвърлиха към Стенуолд от сенките миг преди Тиниса да извика уплашено откъм улицата. Първият го сграбчи за лявата ръка, но Стенуолд бе успял да отскочи и вторият залитна в опразненото пространство. Изтеглил меча си, Стенуолд замахна към ръката на първия нападател, който го пусна и отстъпи назад, притиснал кървящата рана.
— Майстор Трудан! — извика Талрик, протегнал ръка с дланта напред и широко разперени пръсти. Трясъкът на стомана откъм улицата ставаше все по-настървен. — Този път не мога да ви предложа питие, майстор Трудан — усмихна се Талрик. — Но ще взема меча ви.


11.

Въздухът бе замъглен от дим, но на такова разстояние от крепостните стени Алдер знаеше, че пушекът не е от пожарите в града, а от погребалните клади. Мнозина от ранените не бяха издържали отстъплението, макар че този път полевите хирурзи бяха получили шанс да им помогнат. Този път, за разлика от позора на предишното безредно отстъпление, поне не бяха зарязали ранените си войници.
Така или иначе, предстоеше му да види стотици окървавени лица, ако и когато събереше сили да го направи. Зората хвърляше новата си светлина върху грозната гледка каквато представляваше лагерът, но такова беше лицето на войната. Алдер от години живееше с него и не бяха много нещата, от които трепваше закоравялото му сърце. Готов беше да се хване на бас, че гледката зад крепостните стени на Тарк е още по-грозна. Тази нощ, благодарение на изненадващата атака и трите пробойни в стените, загубите на мравкородните като никога бяха по-големи от тези на атакуващите имперски сили.
„Което значи, че Дрефос заслужава похвала, проклет да е.“ Но Алдер беше преди всичко войник, при това добър войник. С радост щеше да отложи удоволствието си от разпъването на полковника от помощните войски, ако с това щеше да ускори превземането на Тарк. Дори щеше да добави нова похвала към многото други в досието на Дрефос, всичките вписани със същата горчива неохота.
Тъкмо разсъждаваше върху това, когато се появи полковник Карвок и му връчи набързо съставен доклад. Атаката беше приключила. Мравкоидите все още държаха стените, но не превземането им беше цел на атаката. Целта беше да се нанесат възможно най-големи щети с цената на възможно най-малко жертви от имперска страна. Алдер плъзна поглед по данните за загубите в жива сила — техните, както и приблизителната оценка за таркианските загуби — и кимна. „Това мога да го преглътна. Досието ми — също. Излиза, че сме се справили добре тази нощ.“
— Добре ли сме се справили, генерале? — попита Карвок, сякаш му беше прочел мислите.
— Да, но и цената не е за пренебрегване — отвърна Алдер. Капитан Анадус беше върнал само четвърт от хората си, а фактът, че самият той е оцелял, врязваше още по-дълбоко горчивите бръчки по лицето му. Конощипите, участвали в сражението, бяха избити до крак, капитан Кзериг също беше загинал — или изчезнал най-малкото.
Полковник Едрик беше мъртъв със сигурност, но неговата смърт беше изненадваща единствено с това, че не е настъпила по-рано. Когато човек избере да живее с диваци, логично е да умре като такъв, а в битката тази нощ стършелите бяха платили огромен данък. Малкото оцелели дълго щяха да са негодни за ново сражение.
— Искам да съобщиш на всички капитани, които участваха в атаката, че имат от мен официална похвала за дисциплината и реда — каза генералът на Карвок. — Нощните нападения обикновено са хаотични, но нашите хора се справиха добре.
— Тъй вярно, генерале.
Алдер плъзна отново поглед по списъка.
— Шест от хелиоптерите са свалени — промърмори. Значи оставаха осем годни за полет.
— Но си свършиха работата, генерале — прозвуча до ухото му гласът на Дрефос. Алдер се извърна и видя, че закачуленият мъж наднича към списъка през рамото му. Потисна решително подтика си да го удари или да се дръпне като опарен. Вместо това срещна спокойно погледа му.
— Видял си всичко, предполагам.
— Видях толкова, колкото беше необходимо. Защо им е да излитат повече? Вражеската артилерия по източните стени е унищожена, а самите стени са в трагично състояние. Краят наближава. Колко от въздушната им кавалерия и летящите им машини са оцелели?
Алдер кимна мрачно. Нощта наистина се беше оказала кървава. Дъщерите на милосърдието обикаляха неуморно лазаретите, помагаха на по-леко ранените и даваха последна утеха на умиращите, но иначе Дрефос беше прав — краят наистина наближаваше. И толкова по-добре. Алдер беше участвал в потушаването на бунта в Мейнис преди няколко години и знаеше какво е да се сражаваш с мравкородни. Мразеше да се бие с тях, но същевременно се чувстваше поласкан, че тъкмо него са избрали да смаже Тарк, първата хапка от Равнините, която Империята беше отворила уста да налапа. „Важното е да изпълня задачата, дори ако за целта трябва да разчитам на това омразно чудовище.“
— Какво искаш от мен, Дрефос? — изръмжа той. — Ще си получиш писмената похвала, не се безпокой. Ще се разбере за постижението ти.
Тихо кискане долетя изпод качулката.
— О, генерале, не бързайте толкова, моля ви. Още нищо не сте видели. По-добре отложете похвалното си слово за по-късно, когато градът се предаде.
„Намислил е нещо — помисли си с мрачна увереност Алдер. — Бих могъл да го попитам дали плановете му ще проработят, но нима са се проваляли някога? Цялата армия мрази този тип и в червата, но без него явно не можем да се справим.“
— Бях в Мейнис — каза той. — Познавам мравкородните.
— Мейнис беше урок, генерале — отвърна Дрефос. — Урок, от който аз се поучих. Тарк ще ви падне в краката много по-бързо.
— И с много по-малко загуби?
Дрефос замълча, сякаш размишляваше върху въпроса му.
— Ако питате за имперските загуби — по-скоро да. Таркианските загуби? Те ще са доста по-големи, но на война разрушенията са неминуеми, все пак.
След което се отдалечи с накуцващата си походка, а Алдер си помисли, че Дрефос навярно е наясно с омразата, която вдъхва, с презрителните погледи и псувните на другите мъже. Наясно е и няма нищо против, дори обратното.
Малко по-късно Алдер отиде да навести дъщерите на милосърдието. Бяха опънали три дълги шатри една до друга, където да настанят ранените. Рамо до рамо в шатрите лежаха осоиди, мравкородни от контингента на Анадус, шепа пчелородни инженери и двама мухородни пратеници, на които им беше изневерил късметът. Алдер улови погледа на Норса, най-старшата тук. Жената изглеждаше изтощена. Начело на питомките си, Норса се беше трудила цяла нощ — превързвали бяха късметлиите, а на другите бяха държали ръцете. Алдер знаеше, че би било безсмислено да настоява осородните да бъдат обслужени с предимство. Дъщерите на милосърдието не правеха разлика между расите, така както приемаха в ордена всяка жена, която искаше да служи. Сред посестримите на Норса имаше жени от всякакви места и народи, както от Империята, така и от чужди земи.
Размениха си погледи, които бяха познати и на двамата, а после Алдер се зае с онази част от задълженията си, която по негово мнение беше неотменна за истинския офицер — да мине сред хората си и да сподели болката им, без да си спести нищо. Да поеме върховната отговорност за неизбежните ужаси на войната.


Призори изгряващото слънце завари Тото да се лута покрай разнебитената крепостна стена, неспособен да осмисли онова, което се разкриваше пред очите му под коравосърдечния светлик. Димът, който лекият вятър местеше на пелени около него, беше слаба утеха, защото на всяка гледка, която скриваше от погледа му, се падаха десетина други, които осезаемо напомняха за събитията от изминалата нощ.
Толкова много мъртъвци. Самият им брой беше потресаващ. Трупове имаше навсякъде, из целия град, но най-много тук, покрай останките от стената. Вдясно от него три къщи се бяха огънали навътре като яйчени черупки, смазани под разкривения корпус на свален хелиоптер. Металната обшивка на леталото и каменната зидария на сградите се сливаха под саждения слой, самотно роторно витло стърчеше като байрак над продънените стрехи. Земята под краката му беше обсипана с осакатени трупове, изпопадали от небето след сблъсък на вражески въздушен отряд с таркиански арбалети. Осородни войници и стършели лежаха смазани като прогнили плодове под клони на дърво, толкова нагъсто, че Тото волю-неволю газеше по натрошени крайници, стрели и копия се чупеха като съчки под краката му, между труповете се валяха нащърбени и откършени от дръжките си мечове, а отвсякъде го гледаха празни лица, от които бойната ярост си беше отишла завинаги. Бяха осородни, вярно, но смъртта беше заличила и тази стигма. Сега не се различаваха от погиналите защитници на Тарк — сега всички те бяха членове на гостоприемното общество на мъртвите.
Тото спря край трупа на една от гигантските мравки — крилете й бяха нацепени, краката свити конвулсивно към корема. От прикрепения към гърлото й арбалет нямаше и следа, от ездача — също. Недалеч от насекомото се търкаляше част от крилото на таркиански ортоптер и Тото застина за миг, неспособен да осмисли що за поредица от събития би оставила крилото тук, а остатъка от машината — някъде другаде. Клекна край голямото разкривено платно и огледа местата, където кабелите и дървените ребра са били прекъснати. Летящата машина беше просто поредната жертва, но после изведнъж му хрумна, че крилото би могло отново да влезе в употреба, дори би могло да се монтира към същия ортоптер и отново да полети за разлика от пречупените криле на насекомото. Което правеше от занаятчията магьосник по-велик и от най-смелите мечти на молецоидите.
Само дето в крайна сметка тя беше предпочела техните мечти, на молците.
Ето го и мястото, където гигантите бяха пробили стената, дупката, която бяха отворили с Изкуството си и с ръцете си. И техните трупове се валяха по земята там, където бързите мечове на мравкородните бяха открили пролуки в бронята им. За разлика от яростта и омразата, изпарила се от лицата на другите войници, отпечатъкът на тяхната безнадеждност се беше запазил и в смъртта. Пролуката, която гигантите бяха отворили, зееше непроменена — назъбена, но иначе съвършена арка в каменната зидария на стената. Наоколо им телата на защитници и атакуващи изглеждаха несъразмерно малки, като детски трупчета.
Стигна до участък, където да се ходи беше още по-трудно — покрай портата, която вече я нямаше. Обгореният труп на огромния таран още беше тук, но тялото на човека, когото Тото беше извадил изпод машината, го нямаше. Занаятчията. В онзи момент му се стори необяснимо защо са пратили занаятчия на предната линия. Сега всичко започваше да добива смисъл.
Въпреки тарана осоидите не бяха успели да минат през портата. Не поради липса на желание — отворът между изстрадалите панти беше задръстен от трупове, техни и на противника. Обсаждащи и обсадени лежаха едни връз други и едни до други в застинала смесица от черно и сребърно, черно и златно, бледа кожа и тъмни петна от засъхнала кръв.
Малко по-нататък стената я нямаше никаква. Именно тук беше започнало всичко. Под нивото на пораженията каменните блокове бяха раздути и обезформени под въздействието на незнайния имперски реагент. Именно тук основната сила на защитниците се беше сблъскала с мравкородните от Мейнис и купчината трупове беше толкова висока, че Тото не виждаше полето от другата й страна. Плетеница от ръце и крака, мечове и щитове, на която не можеш да й хванеш края. Приличаше на онези забавни картинки, където няколко образа се преливат един в друг толкова плавно, че окото не успява да ги разграничи. Така и тук не беше ясно къде свършва трупът на един мравкороден войник и къде започва следващият. Тото се дръпна несъзнателно от страховитата гледка, но едновременно с това си помисли: „Месо, просто месо.“ Мравкородните се избиваха по този начин открай време. И ако осоидите са решили да се включат в последния рунд, какво толкова? Вярно, сега таркианците се биеха в защита на домовете си, но в историческите архиви несъмнено се пазеха данни за не един и не два случая, когато те са обсаждали чужди градове. И ако Тото, полуродният чужденец, се бе появил пред портите им в друг момент, преди месец или година например, таркианците несъмнено биха го оковали и продали в робство. Тарк с нищо не беше по-добър от другите мравешки градове.
Нещо се движеше между труповете. Тото се вгледа и различи деца, които се ровеха сред мъртъвците, и своите, и чуждите. Събираха здрави арбалетни стрели, изтръгваха мечове от вкочанени ръце, прилежно разкопчаваха катарами на доспехи. Подвикваха си какво са открили. В началото Тото се стресна от тънките им гласчета на това тихо място. После осъзна, че са твърде малки и още не са усвоили Изкуството на предците, че думите са ги научили от родителите си, изречени на глас, преди сами да пораснат достатъчно, за да ги използват по мисловната връзка.
Събираха само ценното. Не ги интересуваше безполезната плът, нито дори кесиите и вещите на мъртъвците. Прибираха само металните части, които все още можеха да се използват или да бъдат претопени и излети в нов детайл. Действията им му се сториха напълно логични, защото децата бяха чаркове в машината на войната. Тук, на бойното поле, зъбните колелца на машината работеха на най-високи обороти, тук металът срещаше метал и крайният продукт се осчетоводяваше във вид на трупове и кръв. А в Хелерон Тото с очите си беше виждал добива на суровини за войната — несметните количества мечове, стрели и бойни машини. И ето тук цикълът се затваряше — захвърлените чаркове от машината се събираха за следваща употреба. Само месото, с кратък срок на годност и заменимо, щеше да остане тук. Винаги щеше да има друго, свежо месо, което да го замени. Междувременно мравкородни войници пренасяха труповете към погребалните клади… и кой знае, може би следващите жертви на машината щяха да са същите тези мъже, които влачеха сега труповете. Месо, всички бяха месо.
Когато тръгна към Тарк, нямаше представа, че ще попадне в такава месомелачка. Светът му беше пълноценен и без тази гледна точка. Чувствал се бе щастлив в невежеството си, а че е бил невеж съмнение нямаше. От друга страна, Тото беше занаятчия, а тази война беше занаятчийска по природа, механичен процес, подклаждан от таланта на оръжейници и майстори на доспехи, от инженери и химици. Погледната в тази светлина, в тази болезнена, но открояваща ясно детайлите светлина, войната изглеждаше достойна за възхищение. Ако си затвориш очите за месото, ако измислиш някакъв начин да го отстраниш от картинката, войната беше поредният процес, който подлежи на постоянно усъвършенстване.
— Хей, бръмбарче!
Тото вдигна разсеяно поглед и видя Скрил да си пробива път към него, следвана на няколко крачки от Салма. Ръката й беше бинтована и обездвижена с превръзка през врата.
— Скоро няма да опъвам тетива — информира го Скрил. — Здравата ме прецакаха проклетниците. Помислих, че и на тебе са ти видели сметката.
Тото само поклати глава. Толкова отдавна не беше говорил, че думите бяха пресъхнали в него. Завиждаше на мравкородните за мисловната им мрежа.
— Глей к'ва каша само — отсъди Скрил и с това изчерпа коментара си за кланицата. Чак сега Тото забеляза нашествието на мухи, от миниатюрни до кръвопийци с големината на юмрук. „Откъде идват?“ Дали нямаше някаква машина, която ги бълва от пастта си? Със сигурност не бяха обикаляли из Тарк в очакване на клането.
— Мравкоидите си мислят, че са спечелили битката — каза Салма, — но аз не съм толкова сигурен. Осородните се оттеглиха, вярно, но по свое решение, а не под натиск.
Преди Салма вечно се усмихваше, спомни си Тото, но сега лицето му беше посивяло от умора, а от широката му усмивка нямаше и следа.
— Плъзнали са по пробойните в стените и ги запълват с каквото сварят — вметна Скрил. — Ако питат мен, полза никаква.
— Според Паропс могат да издържат на още една атака — продължи Салма. — Снощи войниците им са взели мярката на имперската пехота и са убедени, че я превъзхождат. Ако искали да превземат стената, осоидите трябвало да платят прескъпо, такова е общото настроение в Тарк.
Тото се засмя изведнъж, с което изненада и сам себе си. Салма го изгледа изпод вежди.
— Какво? Нещо смешно ли има?
— Ти си смешен — отвърна Тото. Гласът изстърга в гърлото му. — Ти, участник в мравешка война. Къде е Паропс?
Салма посочи мълчаливо към отряд мравкородни, които запушваха с камъни и греди една от пробойните.
— Хайде да си поговорим с Паропс — предложи Тото, но Салма го стисна за рамото.
— Добре ли си, Тото?
Полуродният занаятчия го погледна право в очите, но погледът му не беше фокусиран докрай.
— Аз просто… видях… Салма. Допуснал съм голяма грешка. Знаеш защо дойдох тук, нали?
— Мисля, че да.
— Как съм могъл да?… Когато тръгнах насам, не съм си мислел, че ще бъде така, сигурен съм.
Салма въздъхна дълбоко.
— Едва ли някой е възнамерявал да попадне в тази каша. Дори аз не бях виждал подобно клане с очите си, макар да съм чел доклади от Дванайсетгодишната война. Там пише за битки, крито са взели пет пъти повече жертви в рамките на един-единствен ден. И ако Тарк падне, кой ще е следващият? Хелерон? Колегиум? Това е причината да се бием с осоидите.
Тото поклати глава и движението предизвика пулсираща болка.
— Ако искаме да сложим край на това, изобщо не трябва да се бием с тях. Трябва да се предадем и толкова. Но не го правим, следователно не искаме касапницата да спре. Бием се с тях, за да подхранваме войната, и това… — той махна, обхващайки с жест осеяната с трупове земя наоколо, — това е само страничен продукт. Всичко е в името на войната и всички ние проливаме пот и кръв, за да я подклаждаме.
— Я се чуй к'ви ги дрънкаш, бръмбарче — повиши нервно глас Скрил. — Да не си си ударил главата нещо?
— Май имаше някаква граната — каза разсеяно Тото. — Падна близо до мен. Трябва да говорим с Паропс. — И без да ги погледне повече, той се отправи към отряда при пробойната.
Паропс вдигна глава, когато наближиха. Дори сега, когато помагаше в издигането на барикада, командирът носеше доспехите си все така разкопчани на гърба. В хаоса от изминалата нощ явно не се бе намерил никой да му помогне с катарамите. Неро седеше наблизо и наблюдаваше трескавата дейност на мравкородните, но демонстративно не се включваше в нея.
— Губите си времето, командире — обяви на висок глас Тото. Паропс вдигна вежди.
— И защо така? — попита. Салма ускори крачка и стисна Тото над лакътя.
— Пострадал е — обясни той. — Не му обръщай внимание.
— Следващия път няма да нападнат оттук. Целта им е била да ви отвлекат вниманието. Вече всичко ми е ясно — продължи Тото.
— И кога стана тактик, момко? — обади се Неро.
— Не е нужно да съм тактик. Имаше един човек… роб на осоидите. Той ми каза. Искаше да ме предупреди, предполагам. „Въздушни кораби“, така каза. На тяхно място и аз бих използвал въздушни кораби.
Вперил очи в Тото, Паропс не помръдваше.
— Въздушни кораби — повтори като ехо той.
Тото вдигна рамене. Още му беше трудно да се концентрира, а и всичко това не изглеждаше особено важно.
— Той така каза. Мисля, че така каза.
— Тото! — Салма го хвана за раменете и го разтърси. — Ела на себе си, моля те. Не разбирам какви ги приказваш, но ако е нещо важно…
Светът се люшна, после се хързулна косо в главата на занаятчията и той примигна.
— Каза нещо за въздушни кораби — повтори той. — Издърпах го изпод тарана. Беше занаятчия, Салма, като мен.
— По-добре ме последвайте — нареди Паропс и хукна към своята охранителна кула.


Качи ги при бойницата, която служеше за прозорец на кабинета му и която видимо се беше килнала настрани. Цялата кула се беше килнала леко. Изглежда щабквартирата на Паропс нямаше да я бъде още дълго, помисли си Салма.
От другата страна на стената се беше ширнал лагерът на имперските войски — не се виждаше нищо ново, дори числеността им не изглеждаше драстично намаляла след клането от изминалата нощ.
В далечния край на лагера се намираше импровизираното летище, пак там се различаваха миниатюрните силуети на хелиоптерите. Ала зад тези четвъртити и лишени от грация машини се издигаше нещо ново.
Няколко неща, всъщност. Половин дузина безформени неща, които се издуваха бавно, почти недоловимо за окото. Вече бяха по-големи от хелиоптерите, а по всичко личеше, че тепърва има да растат. Поне с такова впечатление остана Салма.
Паропс му беше подал далекогледа си, само че Салма нямаше представа какво да прави с него. Погледна през окуляра, но видя само размазани петна. Тото го издърпа от ръцете му и погледна на свой ред. За пръв път откакто Скрил го беше открила, занаятчията изглеждаше що-годе нормално.
— Идеални са за целта — отбеляза той. — Сега вече разбирам. Въздушната отбрана на града е разбита, нали?
— Може да се каже — призна Паропс. — Повечето насекоми са мъртви, а само два от ортоптерите могат да бъдат поправени навреме. Нощта беше тежка за тях.
— И не случайно — измърмори Тото, все още насочил далекогледа към раздуващите се в далечината мехури. — Война на занаятчиите. — Свали далекогледа и се обърна да ги погледне. Изглежда идваше на себе си. Отново приличаше на старателния студент, с когото Салма се бе запознал преди време, но във възбудата, с която говореше за професията си сега, се долавяше нещо почти патологично. — Въздушните кораби са изключително уязвими при атака по въздуха. Точно затова се използват рядко в битка. — Говореше като преподавател пред пълна със студенти аудитория.
— Добре де, к'ви са тия неща? — попита Скрил. Тото я погледна объркано.
— Как какво, въздушни кораби, разбира се. Въздушни кораби, срещу които Тарк няма защита. Достатъчно ще е да ги придвижат над града. Логиката е желязна. Таркианците мислят различно от осоидите и в това е цялата работа. Паропс, твоите хора водят наземни войни, затова и въздушните ви сили са символични, държите ги основно за разузнаване и за някоя и друга изненадваща атака. Осородните, от своя страна, мислят така, както би трябвало да мислиш и ти, Салма. Те мислят като хора летящи. Пробиха крепостните ви стени, лишиха ви от криле и сега ще ви нападнат по въздуха. Хелиоптерите са прекалено тежки и летят твърде ниско. Тях лесно ще ги свалите с артилерията по стените, дори арбалетната стрелба може да свърши работа. Въздушните кораби обаче… те летят толкова високо, че само най-добрите летци могат да ги достигнат. Е… какво ще правите?
— И какво толкова могат да направят осоидите? — обади се Неро. — Ще ни шпионират, вярно, но ако се опитат да стоварят войски, нашите хора ще ги направят на решето.
— Могат да направят каквото си поискат — изтъкна Тото. Облегнал се бе на стената и в главата му беше пълно с въздушни кораби. — Целият град ще им бъде като на длан. Експлозиви, запалителни снаряди… все едно капеш врящо олио върху карта. Кап-кап-кап… и три сгради изчезват. А ние какво… ще размахваме юмруци към небето?


12.

Досега Че никога не беше виждала дебел мравкороден. Ако не бяха типично мравешките му черти, сигурно би сметнала Плиус за някакъв вид мелез. А и това не беше единствената изненада, свързана с него. Плиус не беше сарниански мравкоид — факт още по-забележителен, като се има предвид склонността на мравкородните да воюват със себеподобни от други градове. Кожата му беше синкавобяла като лед, а ирисите на очите му — съвсем черни, което ги правеше да изглеждат несъразмерно големи. Че рядко бе виждала такава цветова комбинация и нямаше представа от кой град-държава е родом новият им познайник.
— Скуто — извика Плиус. Седеше сам на една маса в таверната, разположил се удобно на голям стол. Носеше разкопчана роба върху скъпа на вид и изпъната върху шкембето му туника, но на облегалката на стола беше провесил къс меч, като напомняне, че не е прерязал напълно войнствените си корени. Скуто хвърли поглед наоколо си, но малцината други клиенти май не проявяваха интерес. Още не беше станало време за обяд и повечето обитатели на чуждестранния квартал в Сарн бяха излезли по работа.
— Отдавна не съм те виждал — отбеляза Плиус, срита един стол за приближаващия се шипороден, после бързо премести поглед от Че към Спера. — Да не си се преквалифицирал в сводник? — попита той. Въпреки кичозната си външност говореше като типичен мравкоид с характерната сбита прецизност на изказа.
— Тази млада дама е Челядинка Трудан. Помниш Стен Трудан, нали? Е, тя му е племенница. Другата се казва Спера.
Плиус махна незаинтересовано с ръка.
— Чух, че си ме търсил, Скуто. Отдавна не съм те виждал — повтори той.
— Така е — кимна Скуто. — Не знаех колцина от старите кадри ще заваря тук.
Плиус сви рамене.
— Дола бачка за Чоп Кечер, дето се занимава с внос-износ, но щом не си чул нищо за нея, значи се е покрила. Както казах, Скуто, доста време мина и всички ние намерихме начин да си изкарваме прехраната в Сарн.
Мигновеното колебание на Скуто, докато уж си поемаше дъх, разкри на Че доста за отношенията му с Плиус — а именно, че помежду им никога не е имало особено доверие и че Скуто не знае дали другият мъж ще им е от полза.
— И как стоят нещата сега? — попита шипородният.
Плиус вдигна рамене.
— Ами в този град на мен ми потръгна добре, Скуто, но ако искаш нещо, кажи. И ако не е в разрез с моите интереси, може и да ти помогна.
— И какви по-точно са интересите ви, ако мога да попитам? — намеси се Че. Този човек изглеждаше корумпиран до мозъка на костите си, но мравкородните бяха известни с нетърпимостта си към престъпленията, дори тук, в Сарн.
— Ами… — Плиус се изкашля, после разтегли лице в широка усмивка. — Аз случайно съм най-търсеният шапкар в Сарн.
— Най-търсеният какво? — не повярва на ушите си Че.
— Доскоро бях единственият, но сега има още двама, което идва да покаже колко доходен е станал този занаят.
— Шапкар? Тоест правиш шапки?
Усмивката на Плиус се разшири още повече.
— Преди мен тук изобщо не е имало шапкари, защото мравкородните носят шлемове, а когато не носят шлемове, ходят гологлави. Само че чуждестранният квартал в Сарн се разраства непрекъснато, на практика вече заема една трета от града, а самият град е два пъти по-голям от повечето мравешки градове-държави. Така че търсене имаше и бизнесът ми бързо потръгна. И знаете ли какво? Вече и местните появяват интерес. Виждат, че чужденците се забавляват и това започва да ги променя — в начина на обличане и други дреболии. Е, все още изглеждат така, сякаш са тръгнали на погребение, но поне не всички са облечени еднакво. — После отново насочи вниманието си към Скуто. — Е, казвай. Какво те води при мен?
— Знаеш какво — каза Скуто. — Вече е факт, Плиус. Време е.
— Да, да, и аз чух новините. — Плиус разпери ръце. — Империята, която открай време е трън в петата на твоя човек, е стиснала Тарк за гушата. Сарнианците може и да са се попроменили, но не толкова, че да си загубят съня заради проблемите на Тарк.
— Не сме дошли тук заради Тарк — изрече с равен глас Скуто. — За него така или иначе вече е късно. И да се организира помощ, не би могла да стигне там навреме. Виж, аз не съм дипломат, нито ме бива в красивите приказки, затова ще карам направо. Чул си за Тарк, казваш. Е, много скоро ще чуеш и за Хелерон.
— Какво за Хелерон?
— Скоро ще е — повтори Скуто. — За Егел и Меро също ще чуеш, след като осоидите приключат с Тарк. Кой ще е следващият? Империята ще настъпи покрай брега към Колегиум, а от Хелерон до Етерион не е далече. Или до Сарн…
Че очакваше Плиус да се изсмее, но нещо в тона на Скуто, може би липсата на вълнение в безстрастната му реч, беше подействало отрезвяващо на мравкородния.
— Май не се шегуваш, а? — попита Плиус с изопнато лице. — Говориш сериозно?
— По-сериозен не съм бил — кимна уморено Скуто. — Виж, Плиус, бях в Хелерон, когато се опитаха да качат хиляда души на новия двигател и да ги стоварят за нула време в Колегиум. Не Тарк е целта на Империята. Хвърлили са око на Равнините. На целите Равнини, от Хелерон чак до Век и западното крайбрежие. Имат повече обучени войници, отколкото пет мравешки градове-държави могат да съберат с общи усилия, имат и десетина поробени градове, откъдето да мобилизират помощни войски. Федерацията я знаеш, нали?
— Знам я — потвърди с раздразнение Плиус.
— Е, значи знаеш, че Империята посвети последните дванайсет години на нея, успя да отреже голямо парче от територията й и сега е готова да погне нас — каза Скуто. От небрежно високомерния тон на Плиус не беше останала и следа. Човекът изглеждаше искрено потресен.
— И какво искаш? — попита той.
— Трябва да говорим с най-големите шефове, Плиус — отвърна Скуто. — Искам среща с царския двор.
Плиус издиша шумно и продължително.
— Ако беше започнал с това, щях да ти кажа, че си луд. Сега обаче… Имам връзки тук-там. Не чак толкова нависоко, но ги имам. Бих могъл да ти издействам аудиенция, но това би означавало да изчерпя целия си кредит.
— А ти за какво го спестяваше? — попита многозначително Скуто.


Когато пристигнаха в Сарн, първото впечатление на Че беше за град, разделен на две от релсовия път, а когато автовозилото спря в депото, вече бе убедена, че градовете всъщност са два, залепени един до друг, но всеки от тях сляп за съседа си.
Отдясно се простираше Сарн, градът-държава на мравкородните с характерните си ниски сгради от светъл камък, с плоски покриви и без никаква украса. Хората там се движеха делово, но без да бързат, не спираха да се поздравят, нито се събираха на групички да обменят някоя клюка. Вървяха така, сякаш знаеха точно къде отиват. В депото имаше доста войници и изглежда една от задачите им беше да следят дали през вратите отдясно слизат само коренни жители на Сарн. Всичко изглеждаше чисто и подредено, опнатите като по конец улици се пресичаха под прави ъгли и всичко това в сянката на висока крепостна стена.
Отляво се простираше кварталът на чужденците и там картинката беше коренно различна. За начало, кварталът се беше разраснал отвъд стените — а може би точно там беше започнал и после се беше прехвърлил отсам — и на стотици метри покрай успоредния на релсите път се нижеха сергии, фургони и палатки. Отсам стените кварталът буквално гъмжеше от тълпи и трескава дейност. Дори складовата площ на депото поддаваше под натиска — десетки сергии дебнеха из засада нищо неподозиращите пътници, улични продавачи, амбулантни и всякакви други търговци договаряха сделки, чакаха клиенти или се дебнеха един-друг. Имаше много бръмбарородни между тях, най-вече родом от Колегиум, а мнозина и с дипломи от тамошната академия — търговци, занаятчии и учени, които се събираха на групички, здрависваха се, говореха на висок глас и ръкомахаха, сякаш да компенсират гробната тишина от другата страна на релсите. Имаше и други, най-вече мухородни — десетки, от претенциозно нагиздени търговци до окъсани вехтошари, които си отваряха очите за някоя хлабава кесия или изпусната монета. Имаше и такива, чиято раса не се срещаше често в Равнините — Че видя мъж водно конче от Федерацията, очевидно наемник със зле окомплектовани доспехи в ярки цветове, и един дълголик скакалецороден с академична роба, който си бъбреше с двама бръмбарородни учени. Имаше и паякоиди, макар и не толкова, колкото можеха да се видят в Колегиум — и нищо чудно, защото Че никога не беше виждала толкова много богомолкородни на едно място. Някои се движеха в групи под зоркия поглед на стражата, но повечето бяха сами и вървяха на крачка зад някой друг богат чужденец като мълчаливо и дискретно предупреждение към крадци и конкуренти. Нетион и Етерион, две от крепостите на богомолкородните, се намираха съвсем близо до Сарн и много младежи с гореща кръв идваха тук в търсене на приключения и предлагаха услугите си като наемници или телохранители.
В квартала на чужденците имаше и сарнианци, разбира се, бързо установи Че. Очаквала бе градската стража да патрулира сред разнородната тълпа и да следи за реда, а вместо това по улиците имаше немалко тъмнокожи мравкородни, облечени в роби или семпли туники, които се пазаряха търпеливо с чужденците или просто се разхождаха сред навалицата и проявяваха косвен интерес към трескавата дейност, която кипеше зад стените на родния им град.
Скуто им беше намерил таверна, чието име — „Книгата с меча“ — намекваше, че съдържателят й, настоящ или бивш, е бил дуелист във Форума на умелите. И наистина, таверната беше издържана в колегиумски стил, над тезгяха дори имаше голям часовник по подобие на онзи във Форума. Сега Че седеше до един прозорец и зяпаше пазарището на чуждестранния квартал, чиято чудата полуродна природа изглеждаше болезнено близка до дома и едновременно с това толкова чужда. В същото време и само на три улици по-нататък истинските сарнианци си живееха постарому в тишината на обичайното си мълчаливо общуване.
— За пръв път попадам в град на мравкоиди — призна тя. — Очаквах нещо съвсем друго.
Спера, която седеше до нея, изсумтя.
— Това не е типичният мравешки град. Сарн е различен. Била съм в Тарк и в Кес. Там не би ти харесало, както не хареса и на мен.
— Но там също има чуждестранни квартали — възрази Че. Бяха го учили в Академията.
— Има, вярно, но там градската стража те следи под лупа дали няма да кривнеш и крачка встрани от правия път, а хората говорят само в краен случай, за да не се различават твърде много от местните. А ако си мухороден като мен, трябва да внимаваш двойно повече, защото стане ли беля и не открият виновника, просто качват на въжето първия, дето не им е симпатичен, и това най-често е човек от моята раса. А за робите да не говорим. Те са навсякъде и онова, което е убягнало от вниманието на господарите им, никога не убягва от тяхното. А каквото видят, моментално го докладват на собствениците си, защото жестокостта на мравкоидите към провинилите се роби е пословична.
Че изкриви лице. Мравкородните може и да бяха сурови към робите си, но строгостта им поне бе породена от стремеж към дисциплина и ефективност. Самата тя знаеше от личен опит какво е да си роб в Империята и беше готова да се хване на бас, че осоидите са далеч по-жестоки към робите си и от най-суровия мравкороден.
— Вие не държите роби, нали? — попита тя. Мухородните не държаха редовна армия, нито имаха репутация на занаятчии, учени или социални реформатори. Не бяха намерили почти никакво място дори в учебното съдържание, което се преподаваше в Академията.
— О, в Егел или в Меро ще ти кажат същото — отвърна с презрение Спера. — Но истината е друга. Парите са в центъра на всичко. Ако семейството ти не може да си върне дълга, другото семейство, на което сте длъжници, може да ви продаде. Чиракуване, така му викат, само дето на практика си е робство.
— Това ли се е случило с теб?
— Щеше — отвърна мухородната, — но аз ги надхитрих и избягах. Хората си мислят, че ние, мухородните, поставяме семейството на първо място — живеем в една къща, поддържаме се във всичко, винаги сядаме заедно на трапезата, смеем се и се закачаме. Ако всичко е цветя и рози, защо толкова много от нас живеят в странство?
Помълчаха, загледани в приливите и отливите на пазарището, после Спера добави:
— Мисля, че тук би ми харесало. В Сарн няма роби, а към чужденците изглежда се отнасят добре.
— Ако беше дошла тук преди три поколения, щеше да завариш същото като в Тарк или Кес — каза Че. Спера я погледна с вдигнати вежди и момичето побърза да обясни: — Всичко се дължи на един човек. Казвал се Жонс Патол и бил реформатор.
— Никога не съм го чувала — сви рамене Спера. — Какво е направил?
— Дошъл в Сарн от Академията и започнал да проповядва за свободата, равенството и така нататък.
Мухородната я зяпна невярващо.
— И е постигнал всичко това само с приказки, сам? И не са го хвърлили в някоя тъмница или нещо подобно?
— Всъщност, наистина го затворили, дори се канели да го обесят за назидание на другите дървени философи. Само че той вече имал последователи и те направили опит да го освободят. И докато организирали освобождението му, неволно подложили крак на банда платени убийци, наети от Век да елиминират целия царски двор като първа стъпка в поредната война между двата града. В знак на благодарност царицата и нейният двор се съгласили да изслушат Патол. И това променило всичко. Явно е бил изключително убедителен оратор. И виж какъв е Сарн сега. Тук има повече пари, отколкото във всеки друг град-държава, и вместо армия от роби, които се превръщат в пасив веднага щом обстановката се нажежи, Сарн разполага със специалисти и съветници, дошли откъде ли не, но готови да бранят с всички сили онова, което смятат за свой дом. След Хелерон Сарн привлича най-добрите учени, които излизат от Академията.
В този момент Ахеос влезе в таверната, седна на масата им и хвърли бърз поглед към вратата.
— Свързах се — започна той.
— Със… с мистерите?
Той кимна, а от изражението му стана ясно, че предпочита да не произнасят това име на глас.
— Ще ни изслушат. Сдобих се с име. И с място, където да отидем.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Мислех си за това. В техните очи аз съм само посредник. Молецороден, който носи послание от Колегиум… няма да ме приемат с отворени обятия, уверявам те. Затова най-добре ще е ти да говориш от името на Стенуолд.


Мястото се оказа къща с висок покрив в самия край на града, съвсем близо до крепостната стена, там, където чуждестранният квартал се срещаше с реката. На практика в Сарн нямаше бедни квартали, градската стража поддържаше реда из целия град, включително и в квартала на чужденците, които явно нямаха нищо против присъствието на въоръжени мравкоиди, щом това даваше сигурност на бизнеса им и предотвратяваше кражбите. И все пак мястото, където я заведе Ахеос, определено се намираше в най-нелицеприятното кътче на Сарн.
Нямаше табела, нито друг знак, който да подсказва какво е предназначението на сградата. Двамата пристигнаха по здрач и улицата пустееше. Двама патрулиращи мравкородни войници тъкмо завиваха в долния й край.
— Да очаквам ли неприятности? — попита го предпазливо Че.
— Не е изключено — отвърна Ахеос. — Никой не го признава на глас, но изглежда властите са склонни да си затварят очите за случващото се тук в много по-голяма степен, отколкото другаде. Подозирам, че самите те имат някакъв интерес от наличието на място, където собствените им шпиони могат да търгуват с информация или със стоки, които не се продават открито. Къщата е публичен дом, играе се и хазарт, изобщо тук идват чужденците с по-невъздържани вкусове, било по работа, било за забавления. Предполагам, че от време на време градската стража им спретва по някоя показна проверка, а съдържателите решават кои клиенти да бъдат заловени и кои да се измъкнат навреме. Изобщо, опасен бизнес със сложни правила.
Че кимна.
— Не ми е приятно да ти го напомня, но ти не си от най-невъздържаните чужденци.
Той я стрелна с похотлива усмивка.
— Само гледай.
Вътре помещението тънеше в мрак. Е, имаше два притулени фенера на стените, но ако не беше подсиленото й от Изкуството зрение, Че със сигурност щеше да се спъне в нечий протегнат крак и да се блъска в столовете. Дори така — и за разлика от Ахеос, който се провираше умело между масите — Че трудно намираше път в тесните проходи между тях. Някои от клиентите я стрелкаха със злобни погледи, но тя бързо съобрази, че не те, а другите, които си гледаха своята работа и не вдигаха очи, бяха потенциално опасните.
Клиентелата беше от най-долна проба. Имаше много мухородни, но те винаги се мъкнеха на такива места. Че видя и двама паякородни, както и няколко богомолкочовеци, които, както обикновено, изглеждаха в настроение за скандал. Имаше дори богомолкороден воин, който придружаваше паякородна дама с коварен поглед — партньорство, което затрудни въображението на Че, — както и двама закачулени молецородни, които си подаваха ароматна лула и зяпаха новодошлите с белите си очи.
Бар като бар нямаше; вместо това един застаряващ бръмбароид седеше на малка масичка до задния вход и пращаше младо мухородно момиче за бира, когато някой от клиентите си поръчаше. Ахеос отиде при него, двамата размениха няколко думи, после младежът мушна златен централ в шепата му и бръмбарородният кимна към една от заетите маси.
На масата се играеше хазарт и картите се раздаваха, обръщаха и прибираха с мълниеносна скорост. Имаше нещо почти мравешко в атмосферата, защото никой от петимата играчи не обелваше и дума. Играта се развиваше мълчаливо и експертно. Масите бяха много нагъсто и Че волю-неволю застана досами рамото на един от играчите. Мъжът държеше картите си под такъв ъгъл, че не беше ясно как сам успява да ги види.
Сред картоиграчите имаше и богомолкородна жена, пак тя изпълняваше и ролята на крупие. Коравото й лице с остра брадичка и издължени уши сигурно би изглеждало привлекателно, ако не беше застинало в типичното за расата й презрително изражение. Хлад и враждебност лъхаха на вълни от физиономията й. Без да спира да раздава картите, жената вдигна поглед към Ахеос и кимна отсечено.
— Последно раздаване — обяви тя. — Почивка за по едно питие, после започваме отново.
Играчите направиха залозите си. В средата на масата бяха струпани както монети, така и пръстени, брошки и други дребни бижута, които най-вероятно бяха сменили няколко пъти собствениците си през последните часове. Раздадоха се още карти, после се свалиха и ръката спечели дребен мъж с медна кожа, който седеше вляво от богомолкородната и приличаше на мухоид, но не съвсем. Докато той прибираше печалбата си, трима от картоиграчите станаха от масата, като хвърляха любопитни погледи на Че. Накрая Че и Ахеос останаха в компанията на жената и дребния мъж с печелившата ръка.
— Седнете — инструктира ги тя. — Господине, задавали сте въпроси и това е било забелязано. Името ви, моля.
— Ахеос, провиждащ от Тарн — отвърна веднага той и седна срещу нея.
— А сладураната коя е? — попита дребният. — За продан ли е или под наем?
— Партньорката ми — подчерта Ахеос — е Челядинка Трудан от Великата академия.
Дребосъкът изсумтя, но богомолкородната кимна замислено.
— Интересно партньорство, провиждащи Ахеос. Аз се казвам Сцеле. Това същество тук е Гаф. Наясно сте, предполагам, че онези, на които служим, разполагат с по-представителни емисари от нас двамата. На нас се пада непретенциозната задача да посрещаме новодошлите.
Ахеос кимна. Гаф извади лула от вътрешен джоб на коженото си яке и я запали с пламъче, което изскочи от палеца му. Че примигна изненадано при това странно проявление на Изкуството на предците — от каквато и раса да бяха предците на този тип.
— Щом ти е партньорка, нека чуем и нея — предложи Сцеле и се облегна назад.
Че погледна към Ахеос за подкрепа, но неговото лице остана безизразно. Чакаше я да си каже репликите. Тя преглътна шумно и започна:
— Вие… вие и вашите господари несъмнено сте чули вече за осородните.
Сцеле кимна с притворени очи. Дребосъкът спря за миг да пуфка лулата си, после пак започна.
— И понеже бизнесът ви е свързан с обмен на информация — продължи Че, притеснена от напрегнатия си глас, — значи сте чули и новините от Тарк.
— И от по-далеч — кимна Гаф. Премести поглед от Че към Сцеле и обратно. — Ако Тарк ти е козът, госпожице, значи ще те надцакам.
— Млъкни — скастри го Сцеле. — Да приемем, че знаем за осородните, за техните армии и тяхната империя, да приемем също, че бизнесът ни, по твоите думи, е свързан с информацията. Какво е онова, което искате да споделите с нашите господари?
Че мобилизира куража си и се опита да представи каузата така, както би го направил Стенуолд.
— Ще им кажем, че старите противоречия трябва да бъдат забравени. Ние имаме нужда от вашата помощ, вие — от нашата.
— И кои сте „вие“?
Понечи да назове името на чичо си, но тези хора със сигурност не бяха чували за него, после реши да заложи на Колегиум, но дори този велик град едва ли би трогнал молецоидите от далечния Доракс.
— Равнините — каза накрая тя.
Сцеле погледна към Гаф. Дребосъкът вдигна рамене.
— На мен никой нищо не ми казва — рече той, — но според мълвата големите шефове в Тарн са на път да преосмислят позицията си. От друга страна, слухове чувам всякакви и повечето от тях са пълни измишльотини — добави дружелюбно той към Ахеос.
— Къде сте отседнали? — обърна се Сцеле към Че.
— Ами… — Че млъкна неуверено. Богомолкородната се усмихна.
— Искате от нас да ви се доверим. В замяна ще трябва на свой ред да ни се доверите. Ние, Челядинке Трудан, си запазваме правото да постъпим както ни е угодно. Ако ни разпоредят да ви помогнем, значи ще получите помощта ни. Ако решат, че едно бръмбарородно дете, което дори не би трябвало да знае името ни, е по-добре да изчезне от Сарн, то именно това ще се случи. И ако се стигне дотам, наистина ли смяташ, че няма да те намерим?
— Отседнали сме в „Книгата с меча“ — каза Че. — Но ви го казвам не защото ме е страх от заплахите ви, а защото мисля, че сте прави. Защото някой трябва да направи първата крачка към взаимното доверие. Вярвам, че Ахеос ме е свързал със… — В последния момент успя да замени „мистерите“ с нещо друго; — с правилните хора. Вярвам също, че тези хора ще обмислят сериозно положението на Равнините, което не е същото, каквото беше по това време миналата година. Факт, който засяга всички — без значение дали учат занаят в Академията край морето, или живеят в някой планински град.
Другите картоиграчи се връщаха. Гаф взе картите и започна да ги разбърква.
— Ще говорим с нашите господари — заяви Сцеле. — Друго не мога да ви обещая.


13.

Бързината й изигра лоша шега — тихият шум я накара да се обърне и стрелата облиза рамото й. Тиниса извика от болка и шок. Бързината или забавянето — кой знае? Защото границата между успешния ход и фаталния пропуск беше по-тънка от косъм.
Стрелецът дебнеше от покрива на една сграда и Тиниса се втурна мълниеносно към прикритието на сянката й. Но стрелецът не беше сам — разнородна, но добре въоръжена група мъже, осем или девет на брой, се изсипа от засада. Водачът им, дългурест полуроден мъж, вече бе вдигнал високо брадвата си. Тиниса едва го бе зърнала, когато той метна оръжието и то полетя с премятане към Тисамон. Богомолкородният не отскочи встрани, а улови брадвата с лявата си ръка и се завъртя на пета, теглен от инерцията. Миг по-късно брадвата литна под ъгъл нагоре и се заби в гърдите на стрелеца.
Вече с рапира в ръка, Тиниса зае бойна стойка и се сля с оръжието. И то, древна богомолска направа от времето преди революцията, я изстреля право към шкембест бръмбароид с плетена ризница. Мъжът замахна към нея с боздугана си, тежкото оръжие разцепи въздуха по-бързо от очакваното, а после пое стремително по обратната дъга, принуждавайки я да остане на разстояние. Бръмбарородният държеше малък щит с другата си ръка и когато Тиниса се хвърли в атака, понечи да улови с него върха на рапирата й. Тя изви китка, провря острието си покрай щита и отвори рана в ръката на противника, после отскочи бързо назад пред поредната дъга на боздугана.
Още двама заемаха позиция вляво и вдясно от бръмбароида. Единият беше паякороден копиеносец с бели ивици, изрисувани по лицето, другият беше високият полуроден с брадвата. Сдобил се беше с нова, по-голяма, която въртеше с две ръце. Тиниса отстъпи назад, като ги наблюдаваше съсредоточено. Прецени, че и тримата владеят добре оръжията си, но не са свикнали да действат заедно. Слабост, от която тя можеше да се възползва.
Тисамон мина зад тях. Краката му не спираха и за миг пред напора на шестима мъже, които напразно се мъчеха да го притиснат. А после спря да отстъпва, закривеното острие на ръкавицата му се стрелна в сложно движение, нападателите се пръснаха, а единият се срина на земята. Над металното огърлие на бронята му бликаше кървав фонтан.
Тиниса свърна изненадващо встрани от налитащото копие и отвори кървава рана в хълбока на мъжа, който го държеше. Онзи с брадвата понечи да я нападне, но се отказа, когато третият, с боздугана, го изпревари и застана на пътя му. Изкривил от болка лице, копиеносецът я атакува, явно решил, че Тиниса ще продължи да се изтегля встрани.
Но тя остана на място и го пресрещна с лакът в носа. Мъжът залитна назад и докато онзи с боздугана отстъпваше, за да не го удари, Тиниса промуши рапирата си покрай щита му.
Мъжът се изви настрани и върхът на острието попадна върху плетената му ризница. Лек допълнителен натиск от страна на Тиниса и върхът проби металните брънки, навлезе дълбоко в плътта отдолу и мъжът изпусна боздугана си. Опита се да хване острието, но то сряза пръстите му по обратния си път. Тиниса вече отскачаше назад миг преди голямата брадва да се стовари на педя от нея. Заела позиция срещу двамата си противници, Тиниса видя как копието полита насреща й. Но вместо да отстъпи, тя скъси бързо дистанцията, улови върха му с предпазителя на рапирата си и го натисна към земята, после скочи високо около опорната точка на дясната си ръка и заби коляно в дръжката на копието. Дръжката не се счупи, само се огъна, а после пружинира обратно, Тиниса се оттласна покрай стреснатото изрисувано лице на копиеносеца и сряза в движение гърлото му.
Тисамон бе свел броя на противниците си до четирима и продължаваше да се бие, затова Тиниса се обърна към онзи с брадвата, който я зяпаше и отстъпваше назад. Заела бойна стойка, тя тръгна в бавна атака, но само след няколко крачки противникът й се обърна и си плю на петите.
Тиниса погледна към Тисамон и го видя да си разменя удари с трима противници, явно най-добрите от първоначалната група. Единият беше паякороден с мълниеносна рапира, вторият беше мравкороден ренегат с къс меч и висок щит, а третият беше от непозната за нея раса — косата му беше бяла, а над главата си размахваше верига с шипове.
Понечи да се включи в мелето около Тисамон, когато нечие острие резна гърба й. Съвсем леко, но я резна. Тиниса се завъртя и приклекна, като се ругаеше наум, че не е чула приближаването на новия противник.
А той стоеше с рапира в ръка и се хилеше самодоволно — висок ъгловат мъж, когото Тиниса познаваше.
Пиреус, богомолкородният, с кръвожадна усмивка на лице.
— Край на игричките, паешко момиче — процеди злобно той. — Този път нека е наистина. Пък да видим кой е по-добрият.


— Това не ти ли напомня нещо? — попита тихо Стенуолд, без да изпуска от поглед двамата мъже, които напираха да го хванат и които той държеше на разстояние с меча си.
— Моля? — Талрик вдигна вежди, временно изпуснал нишката на разговора.
— О, хайде. Неочаквано предателство, а Тисамон всеки миг ще разбие с шут вратата и ще ми спаси кожата. Просто ми напомни за бедния Елиас в Хелерон. Няма значение. Но ако искаш меча ми, ще трябва да го вземеш, защото драговолно няма да го дам.
Талрик даде знак на Скадран и той пое бавно към Стенуолд, а двамата му придружители тръгнаха наляво и надясно, така че бръмбароидът скоро се озова в центъра на кръг от петима. Продължи да се върти бавно, протегнал меч пред себе си, и чакаше мига, когато всичко ще се превърне в хаос.
— Майстор Трудан — поде Талрик, — аз бих предпочел да ви заловя жив, но това е изцяло личен сантимент. — Ариана се беше приближила, стоеше до лейтенант Граф и все така привличаше вниманието на Стенуолд, забеляза Талрик. Ето и сега застаряващият бръмбаророден спря погледа си на нея. — Твърде дълго сте в занаята — продължи дрезгаво той, — за да скърбите за нещо такова. Чувствата са без значение, майстор Трудан.
— Или пък аз имам твърде високи очаквания — изсъска Стенуолд. Хвърли се внезапно към Скадран, принуждавайки го да отстъпи назад, после се върна в центъра на кръга.
С отегчено изражение Талрик протегна ръка с разперени пръсти и нареди:
— Скадран, действай, ако обичаш. Ако убегне на теб, лично ще го изпържа. Хайде!
Сякаш по команда един от мръсните прозорци високо в стената вляво от Талрик избухна в дъжд от стъкла и мъжът срещу Скадран отхвръкна назад, а когато се срина на пода с дупка в гърдите, вече беше мъртъв. Докато ехо като от гръм се застъпваше и повтаряше в затвореното пространство на склада, Скадран отстъпи бързо. Само един от хората му се опита да нападне Стенуолд. Нещастникът дори успя да го хване за яката, преди да си даде сметка, че е единственият куражлия. Миг по-късно Стенуолд заби меча си дълбоко в корема му, измъкна неговия от ножницата, докато умиращият се свличаше на пода, и приклекна. Жилото на Талрик опърли рамото му и Стенуолд хукна, като се оглеждаше трескаво за някакво прикритие. Купчина сандъци привлякоха погледа му, но преди да е стигнал до тях, най-горният избухна на трески. Стенуолд хвърли поглед през рамо и точно тогава нов трясък изкънтя отвисоко, после още два. Един от хората на Скадран полетя назад, а дълъг колкото пръст снаряд прониза крака на съседа му и се заби дълбоко в пода зад него.
Стенуолд продължаваше да тича. Поредното жило на Талрик отвори неравна дупка в подовите дъски близо до изхода и Стенуолд свърна под ъгъл с пълното съзнание, че се движи в кръг. Затича още по-бързо, на границата на силите си, и вдигна меча си високо. Ако това беше краят му, ако тук свършваше всичко, то той щеше да продаде живота си скъпо, на цена, която дори Тисамон би одобрил.
Ново жило изсвистя на косъм от него и той промени в движение плана си — хвърли се на една страна, блъсна се тежко в пода вместо да се превърти, но накрая все пак се озова приклекнал зад някакъв солиден на вид сандък. Секунда по-късно сандъкът се разтресе от жилото на Талрик.


Пиреус зае любимата си стойка и видя, че Тиниса прави същото. Отдавна чакаше този момент. Хората като него не забравяха и беше време тя да проумее този факт. Очернила беше репутацията му, опетнила беше безукорното му име. И когато тази нощ Тиниса изчезнеше, никой нямаше да го посочи обвиняващо с пръст, но всички щяха да _знаят_.
А боят до смърт беше специалитетът на неговата раса. Нека паяците танцуват, подрипват и печелят мнимите си дуелчета. Той беше шампион във Форума на умелите, но беше и богомолкороден. Мъстта и убийството бяха неразделна част от природата му.
Нападна по права линия, простичък ход като за начало, колкото да вземе мярката на нейната бързина. Може би трябваше да я убие преди малко, докато още стоеше незабелязан зад гърба й, но това би отнело твърде много от жадуваното удовлетворение. Не, искаше тя да знае. Да знае кой и да знае защо.
Никога не беше заставал насреща й с рапира, а само с тромавите учебни мечове във Форума, ала рапирата беше оръжие, което и двете раси познаваха добре. Но докато тя беше паякородна новачка, той се биеше от най-крехка възраст. Той беше боец от Вещото време, когато расата му е била всепризнатият железен юмрук на старите порядки.
Засили натиска, изтласквайки я все по-назад, а застиналото й в концентрация лице беше като балсам за очите му. „Хайде, пробвай върху мен номерцата си“ — прикани я мислено той. Ускори стъпка, като не спираше да я засипва с удари в търсене на пролука.
А после примигна изненадано. Незнайно как и само за миг Тиниса се бе озовала много по-близо, а неговият меч… Тиниса беше вътре в обсега на оръжието му, което означаваше, че и той е в обсега на нейното.
Погледна надолу, но от нейния меч се виждаше само дръжката. Колкото до неговия… той вече не беше в ръката му.
Вдигна очи към нея и към изражението на концентрация, което само допреди миг му се струваше толкова смехотворно.
— Какво? — изсъска и политна назад.
И осъзна, че докато той още си е играел, тя се е сражавала на живот и смърт.


Тиниса измъкна рапирата си от тялото на Пиреус и се огледа. Тисамон все още се биеше ожесточено с последните двама от нападателите си — паякородния и мъжа с веригата. Мравкородният лежеше недалеч със срязано над ръба на щита гърло.
Тисамон погледна към нея и извика:
— Иди да измъкнеш Стенуолд!
Тиниса хукна презглава към склада и изби с шут вратата му. Вътре цареше пълен хаос, на пода се валяха трупове. Погледът й все пак откри Стенуолд, или гърба му поне. Клечеше зад голям сандък с меч в ръка и изглеждаше готов да направи някоя глупост. Имаше и други мъже в склада и всички те трескаво търсеха прикритие. Но не Стенуолд Трудан ги беше уплашил така — гръмовен трясък отекна от един счупен прозорец високо в стената и от дървения под се разхвърчаха трески на три… не, на четири места в права линия към тях.
— Хайде, Стенуолд! Изчезваме!
Стенуолд я чу, после се метна настрани, изпускайки меча си, миг преди сандъкът пред него да се сцепи на две. Невидимият стрелец при прозореца засипа с нови залпове осоидите и докато те се криеха кой където свари, Стенуолд смени курса си отново и хукна към Тиниса и вратата.


Когато излязоха, Тисамон вече беше приключил и ги чакаше до последните два трупа.
— Може да имат подкрепление наблизо — каза задъхано той. — Трябва да тръгваме.
— Още не — възрази Стенуолд. Дъхът му хриптеше, а краката очевидно не го държаха.
След няколко секунди Балкус се появи иззад ъгъла на склада, тичаше презглава и стискаше в ръце любимия си гвоздистрел.
— Сега… сега вече можем да тръгваме — изхриптя Стенуолд, когато мравкородният ги настигна. — Надявам се, че чакането си е струвало — добави той при вида на ухиления до уши Балкус.


В стаята на Граф тишината се проточи. Всички мълчаха и следяха с поглед водача си. Талрик се взираше в огъня, стиснал ръце пред себе си, и изобщо приличаше на човек, който с мъка удържа гнева си. Гняв, който можеше да се излее всеки момент и да помете всичко наоколо.
Лейтенант Граф стоеше като на тръни и гледаше в една точка. Именно неговите наемници бяха провалили операцията и той очевидно очакваше гневът на Талрик да се излее най-вече върху него. Другите трима седяха смълчани и притеснени. Скадран се опитваше да почисти и превърже раната от гвоздистрел в крака си, мръщеше се от усилието да върже сам възлите, но не даваше на никого да му помогне. Хофи и Ариана се споглеждаха мълчаливо. Строго погледнато, Хофи не беше боец и дори не беше дошъл с тях в склада, а Ариана смяташе, че ако не друго, поне е изпълнила своята задача според дадените й инструкции.
Или не? Ако се съдеше по погледа, с който я бе стрелнал Стенуолд, то той определено смяташе постъпката й за предателство, неочаквано при това. От друга страна, капанът не ги беше сварил неподготвени, дори напротив — пратили бяха човек, който да дебне из засада тяхната засада. Какво ги беше навело на мисълта, че срещата със студенти е капан?
Или просто Стенуолд бе проявил повече предпазливост от очакваното? Той все пак имаше дългогодишен опит в шпионския занаят. Нищо чудно онзи тип с гвоздистрела да е висял на позиция при всяка от тайните срещи на Стенуолд. В шпионския бизнес въпросът не беше ще се объркат ли нещата, а кога.
Ала и тя като Хофи знаеше, че всичко това е без значение. Ако Талрик решеше да им стовари вината заради някаква неприязън било лично към тях, било към нисшите им раси, или просто за да предпази собствената си кариера, логиката и аргументите щяха да са безсилни. А Граф не би имал нищо против те да операт пешкира.
Най-накрая Талрик наруши мълчанието.
— Да играеш на вражески терен винаги крие риск — заяви той. — Надявах се да отстраним поне част от телохранителите му, но по всичко личи, че богомолкородният и момичето са се отървали. Въпросът е какво да правим сега.
Обърна се към тях. Челюстта на Граф се стегна, забеляза Ариана, после сведе поглед.
— Планове има всякакви — продължи Талрик. Явно бе надвил гнева си, защото вече не изглеждаше ядосан. — Пратиха ме тук с два, но единият се провали с гръм и трясък. Събранието ще изслуша Стенуолд в близките дни. Вярно е, че имаме свои хора сред членовете му, хора, на които плащаме щедро, но Империята от опит знае, че тези колегиумски старци са като шило в торба. Вижте само какво направиха със Сарн. Мислят си, че знаят всичко, тези дървени философи, но истината е, че философията, която търгуват на дребно, сама по себе си нанася щети на Империята.
Талрик най-после седна, което Граф изтълкува като знак да се отпусне на свой ред.
— Надявах се тази вечер да пипнем Стенуолд — поде отново Талрик. — Следващият етап от плана ни щеше да е много по-лесен, ако можехме да го разпитаме. Е, все още не е изключено Събранието да отхвърли молбата му. Ала всичко това вече е без значение. Предстои ни нещо далеч по-важно.
Ариана и Хофи се спогледаха отново. Явно ставаше въпрос за нещо, което Талрик бе премълчавал досега — дори пред Граф, ако се съдеше по изненаданата физиономия на лейтенанта.
— Преди два дни мой пратеник потегли за Век — съобщи им Талрик, а после замълча. Знаеше, че е стъпил на тънка линия и скоро трябва да мине от другата й страна. В сравнение с тревожните погледи на останалите, осеяното с белези лице на Граф изглеждаше почти безизразно, но именно той проговори след кратката пауза:
— При мравкоидите от Век ли, майоре? — Всички те знаеха колко негостоприемни са мравешките градове-държави за шпионския бизнес. На практика беше невъзможно да внедриш агенти в общество, където всеки знае какво става в главата на съседа му. Като всички други чужденци, и осоидите обикаляха по краищата на мравешките градове и напразно си точеха зъбите.
— Имаме ли агенти във Век, майоре? — учуди се Хофи.
— Шпиони не — отвърна Талрик. — Но имаме пратеничество. Съвсем официално, по всички правила на дипломацията и прочие. Представителите ни са пристигнали там десетница преди аз да дойда в Колегиум. Нищо подмолно и непочтено — обсъждат търговски спогодби и условията за евентуален компромис между града и Империята. В крайна сметка, Век е далеч от нашите граници, а като всички мравкоиди и тамошните имат високо мнение за силата си. Досега нашите дипломати са действали полека и издалеко, но след като получат съобщението ми, ще променят темпото. Задачата им е да ми уредят аудиенция в царския двор, а там аз ще направя предложение, което не биха могли да отхвърлят.
— Ще си имаме вземане-даване с векианците? — изгромоли Скадран. — Тук те не се ползват с добро име. — Хвърли кос поглед към Хофи и го видя да кима в знак на съгласие.
— И с право. Векианците са амбициозни, алчни и войнолюбиви — изтъкна Талрик. Усмихна се, но премълча втората част от мисълта си: „Почти като Империята, но в умален вариант.“ Ала при империите размерът беше всичко и в дългосрочен план Век беше достатъчно малък, за да се побере без проблеми в пастта на Империята на осите.
— Ще им предложа да си поделим Равнините — пусна бомбата той и тя предизвика очаквания мълчалив потрес.
— Майоре?… — заекна изненадано Граф, след като паузата се проточи.
— Не може да им се има доверие — вметна Ариана. — А и те няма да ни приемат като чиста монета, сигурна съм.
— Така е. Това с подялбата на Равнините са празни приказки, естествено, които няма да заблудят никого. Но ние не залагаме на доброволно сътрудничество от страна на Век, а на суетата му. На мравешката им самоувереност, че стигне ли се дотам, ще могат да ни подложат крак. Някой от вас би ли обобщил отношенията между Век и Колегиум от последно време?
— Преди трийсетина години Век струпал войски пред портите на Колегиум, майоре — каза Граф.
— И тук никой не го е забравил — добави Хофи.
— И какво стана? — подкани ги Талрик.
— Идеята им била да превземат стените по най-бързия начин — заразказва Хофи. — Но градът устоял по-дълго от очакваното, от Сарн пристигнали войски и векианци били отбой.
— Точно така — кимна Талрик, — защото Сарн и Колегиум са съюзници от доста време. Нашето предложение ще е простичко — в недалечно бъдеще към Сарн, през Хелерон, ще потегли имперска войска. И докато сарнианци се занимават с нея, Век най-после ще има картбланш да превземе Колегиум, нещо, за което си точи зъбите отдавна.
— Ще сринат града със земята — каза Ариана. — Всички тук знаят, че Век не е забравил поражението си. Преди да свалят обсадата, опожарили посевите и десетина васални села. Отмъстителността им е пословична.
Талрик кимна.
— Така е, никой не харесва векианците. — Самият той не одобряваше докрай плана, но личните му предпочитания бяха от второстепенно значение. — Пътят на Империята в Равнините е застлан с препятствия — напомни им той. — Мравкоидите и богомолкородните ще се бият, на много места всяка педя ще плащаме с кръв. Ала най-голямата опасност се крие тук. Ако тукашните философи, дървени или не, съумеят да насочат погледа си в обща посока, току-виж претопили враговете на Империята в единно оръжие. Това би затруднило неимоверно кампанията ни в Равнините, нещо повече — ако настъплението се провали, Империята ще се окаже притисната до стената, защото те няма да се задоволят само с отбраната на домовете си. Затова Колегиум трябва да падне и ако Век е машата за постигане на тази цел, толкова по-добре. Така гневът на Равнините ще се стовари върху тях, а не върху нас. Утре потеглям за Век.
— Ами ние, майоре? — попита Скадран.
— Непосредствената ви задача е да се покриете и да чакате в готовност. Преди да потегля за Век, ще се срещнем отново и тогава ще поставя конкретни задачи на всеки от вас. А когато векианците пристигнат, вашата цел ще е да саботирате по своя преценка отбраната на града. За тази вечер сте свободни.


Амфиофосът едва ли помнеше такова стълпотворение в преддверията си, реши Тиниса. Охраната на Събранието беше пред нервен срив. И с право. Сякаш половината град се беше изсипал в коридорите на властта, а колцина разхождаха скрити ножове сред навалицата, беше въпрос без отговор.
Така се случи, че Стенуолд Трудан, хабилитиран преподавател във Великата академия, занаятчия и делегат в Събранието, чакаше изслушването си в компанията на един богомолкороден оръжемайстор, неговата полуродна дъщеря дуелистка и един навъсен мравкороден ренегат със зареден гвоздистрел в ръце. Тиниса можеше само да гадае за степента на ужас и потрес, които видът им събуждаше у опонентите на Стенуолд в Събранието. Сигурно си мислеха, че е дошъл с намерение да завземе властта.
— Вече сме тук, така че оставям Стенуолд на вашите грижи, твоите и на Балкус — каза Тисамон, изникнал внезапно до рамото й. — Не го изпускайте от поглед.
— Ти къде отиваш? — попита Тиниса.
— На лов — отвърна богомолкородният. — От доста време играя по правилата на Стенуолд, но цялото това любезно шпиониране не е за мен. Осоидите направиха своя ход и е време да заиграя по своите правила. Те още са в града и аз ще ги измъкна от дупките им. — Тук, в залите на Амфиофоса, Тисамон изглеждаше повече от чужд, като дивашка сянка от миналото.
И двамата обърнаха глави към Стенуолд, който се приближаваше, нагизден в най-хубавата си преподавателска тога. Очевидно бе чул последните думи на Тисамон, защото лицето му се изопна от лоши предчувствия.
— Тисамон?…
— Да? — богомолкочовекът го изгледа предизвикателно. — Имаш нещо против ли, Стен?
— Не, но… — Лицето му се сгърчи. — Ако ти е възможно, би ли заловил някого жив? Добре би било да разберем какво кроят.
— Жив? — повтори Тисамон и замълча, обмисляйки молбата му. — Ако е възможно, ще го направя. — А после, преди Стенуолд да се е отпуснал докрай, добави: — Но ако намекваш за нея, тя ще умре.
— Тисамон…
— Не, Стен. Тя те предаде.
— Да, но…
— И като предаде теб, предаде всички нас, включително мен. И го знае, Стен. Била е наясно какъв риск поема… и го е поела охотно. Имаха своя шанс, проиграха го и сега ще платят цената. Всички раси разбират това, Стен. С изключение на твоята.
Стенуолд изкриви лице, а Тисамон продължи:
— Ако имаш поне един смислен аргумент, който да доказва, че греша, нека го чуя.
Изчака, давайки на приятеля си предостатъчно време да отговори, после поклати глава.
— Съжалявам, Стен, но някои неща просто не могат да се избегнат.
След това погледна към Тиниса и тя кимна в знак, че поема охраната на Стенуолд. Тисамон се завъртя на пета и напусна преддверието на Амфиофоса.
— Аз също съжалявам, чичо Стен — прошепна му Тиниса.
Стенуолд направи опит да се усмихне, но усмивката се хързулна безсилно по лицето му.
— Аз съм един глупав старец, миличка. Много съм стар за тази игра, това е истината.
— Не му е сега времето за такива мисли, майстор Трудан — обади се Балкус. Преметнал бе показно гвоздистрела през рамо и това видимо изнервяше тримата бръмбарородни пазачи от охраната на Събранието, които се мотаеха наблизо.
— Така е, по-добре се концентрирай върху изслушването — съгласи се Тиниса. — Колкото до Тисамон, мисля, че е прав. Може би чувам гласа на кръвта си, но ако той не беше тръгнал, щях да го направя аз.
— Знам ли, пък и кой съм аз да ви съдя — каза умърлушено Стенуолд. — Светът има по-голяма нужда от такива като Тисамон и теб, отколкото от хора като мен.
— Майстор Трудан?
Обърнаха се и видяха бръмбаророден на средна възраст, облечен като Стенуолд, да излиза в преддверието.
— Магнатите и майсторите на Колегиум са събрани и чакат — обяви мъжът. — Днес е вашият ден, майстор Трудан. Възползвайте се максимално от него.
Стенуолд кимна.
— С Балкус ме чакайте тук — заръча той на Тиниса. — Няма да ви пуснат вътре въоръжени, а аз предпочитам да стоите на пост тук, отколкото да се мотаете без оръжие вътре и слепи за ставащото отвън.
Момичето кимна, Стенуолд им стисна ръцете, после тръгна след разпоредителя.


На прага спря и се наложи разпоредителят да се върне и да го отведе до подиума. Линео Тадспар, един от най-старите делегати и понастоящем говорител на Събранието, вече чакаше там. Беше белокос и уважаван старец, който винаги се бе отнасял със Стенуолд що-годе любезно. Сега му кимна и поде:
— Майстор Трудан, в миналото, струва ми се, бяхме оставили у вас впечатлението, че не ви приемаме сериозно. — От думите му лъхаше суховат хумор. — Ако не друго, надявам се поне това обвинение да не тежи повече на плещите ни.
Развеселен шепот раздвижи хората по каменните скамейки, които обточваха залата на Амфиофоса. Стенуолд зяпна невярващо — самите скамейки почти не се виждаха. Изглежда всички бяха дошли. За пръв път от векианската обсада преди трийсет години всички делегати до последния бяха налице.
Разпозна мнозина, но малко, които имаха основание да го харесват. Бяха толкова много — четиристотин четиридесет и девет мъже и жени. Мъжете бяха повече от жените, а по-старшите от Стенуолд надвишаваха значително по брой по-младшите. Цялото ръководно тяло на Академията беше тук, както и състоятелното множество на избраните градски магнати — търговци, земевладелци, фабриканти и други богаташи, които гражданите на Колегиум бяха преценили като най-достойните сред онези, които се бяха кандидатирали за обществена служба. Благодарение на дейността му в последно време, всички те знаеха кой е Стенуолд и каква е каузата му. Не всички бяха бръмбарородни, така както и преподавателското тяло на Академията беше със смесен състав. Имаше немалко мравкоиди с различен цвят на кожата, сред които Стенуолд улови погледа на Кимон от Кес, церемониалмайстора от Форума на умелите, когото несъмнено би могъл да брои за свой съюзник. Всички други раси от Равнините също бяха представени, имаше дори молецороден на име Никрефос, доктор Никрефос, който сигурно беше по-стар и от Тадспар.
Ала погледът на Стенуолд неизменно се връщаше към двама от присъстващите, които не бяха делегати. Единият беше бръмбаророден, но робата му в колегиумски стил имаше кант в имперското черно и златно. Другият беше чистокръвен осоид, несъмнено телохранител или съветник.
Тадспар се изкашля многозначително, при което пиринченият автомат на Събранието се приближи с механично потракване и говорителят взе две чаши с вино от подноса му.
— Майстор Трудан, ще ме прощавате, но истината е, че вдигнахте много голяма врява — каза старецът. — Също толкова вярно е, че подложихте Събранието на натиск, донякъде подмолен и непочтен, и че сред нас има такива, които смятаха, че е редно да ви накажем, вместо да ви удостояваме с несъмнено преголемия дар на своето внимание. — Той подаде едната чаша на Стенуолд. — Така или иначе, мъдрите глави надвиха в спора и ние решихме да изслушаме каквото имате да ни съобщите, пък после може и да го подложим на обсъждане.
„И обсадата на Тарк няма нищо общо с промяната в отношението ви, разбира се“ — помисли си Стенуолд. Взе чашата и зае опразненото от Тадспар място на подиума.
— Събранието на Колегиум — започна Тадспар и обичайният му нравоучителен стил постепенно измести краткотрайната проява на хумор — е известно, надявам се, с това, че взема решенията си предпазливо, а не под натиск, измама или чрез подкуп. Майстор Трудан, сега ще ви дам думата и поне за себе си мога да кажа, че ще изслушам с интерес онова, което имате да ни съобщите. И все пак, след като изслушаме вас, редно е да изслушаме и онези, към които са отправени обвиненията ви. — И той посочи бръмбарородния с имперските цветове по канта на робата. — Този господин, както вероятно си спомняте, е посланикът на Империята, който пристигна в нашия град по време на Игрите. Майстор Белоуерн, предполагам, че обвиненията на майстор Трудан не са нови за вас.
— Известни слухове, майстор Тадспар, не могат да бъдат избегнати въпреки доброто желание на засегнатите — отвърна Белоуерн и удостои събралите се с усмивка.
— Майстор Белоуерн ще има думата за отговор след като изслушаме вас, майстор Трудан. Надявам се, разбирате, че така е редно.
Стенуолд кимна уморено и плъзна поглед по навалицата от лица. И без да включва Белоуерн в сметката, беше наясно, че в тази публика привържениците му се броят на пръсти. В техните очи Стенуолд беше обикновен досадник и паникьор, а делегатите в Събранието на Колегиум, повечето възрастни мъже и жени, трудно променяха възгледите си. Дори да им докажеше, че Империята действително представлява заплаха, пак щеше да си остане за тях досадник, който им губи от ценното време. Да не говорим, че сред делегатите имаше такива, които Империята беше успяла да подкупи, както и други, които харесваха имперската завоевателна философия и успехите на осоидите в поддържането на обществения ред. Трети щяха да бранят със зъби и нокти доходоносния си бизнес на имперска територия и връзките си с Консорциума — търговския картел на Империята. А повечето чисто и просто нямаше да проявят интерес.
Стенуолд си пое дъх и мобилизира вътрешните си резерви, защото от всички раси, неговата най-добре умееше да търпи. Умееха да понасят физически и душевни товари, под чиято тежест другите раси се пречупваха, живели бяха като роби хиляди години преди революцията да ги освободи и да ги направи господари на собствената им съдба. „Ние сме бръмбарородни — корави и издръжливи хора, които не се боят да пресичат границите и да живеят сред други народи; и там, откъдето минем, ние строим, създаваме и правим света по-добър.“
Слушателите му може да бяха враждебни, алчни и безразлични, но неговите думи бяха узрели отдавна и сега беше времето да излее сърцето си и да разкрие фактите, които беше събирал в продължение на двайсет години. Щеше да им изложи всичко, което знаеше, не изкривено като пропаганда, а честно и точно, с надеждата, че истината ще им отвори очите. Не личеше да има голямо основание за надежда сред тези намръщени лица, но потенциалът на колегиумското Събрание беше огромен.
И той го направи. Каза им всичко.


14.

Хофи беше избрал да се срещнат на едно окаяно място край реката и Ариана се чувстваше като на тръни. Увита в дълъг плащ и с ръка върху дръжката на камата, тя усещаше осезаемо любопитните погледи на другите минувачи във вечерния сумрак. Тревожеше я не толкова мисълта за шпиони, колкото за крадци и други подобни. Градската стража си вършеше добре работата в Колегиум, но крайречните квартали, особено там, където реката се вливаше в морето, имаха лоша слава и неслучайно. От доста време търговският внос се осъществяваше по море, а напоследък все повече по релсовите пътища, и складовете, къщите и фабриките, захранвани допреди едно поколение от речната търговия, сега тънеха в бедност и запуснатост. Кварталът определено се беше променил.
Хофи, естествено, беше избрал за срещата им някакво свърталище на мухородни. Ариана се огледа за табелка с името на кръчмата — „Егел на реката“, — но олющената фасада беше гола, без табела или надпис. Но тя имаше добро чувство за ориентация и беше сигурна, че именно това е мястото.
Вътре имаше предимно мухородни — седяха на групички и хвърляха зарове или си приказваха на тих глас. Но когато Ариана влезе, всички млъкнаха и я зяпнаха изпод вежди. Приведена под ниския таван, тя не им обърна внимание, а тръгна към един възрастен мъж, който изглежда беше съдържателят.
Той я изгледа от глава до пети и обратно.
— Май за тебе ми рекоха, че ще додеш — каза той и засука мустак. — Върви в задната стая. Ама проблеми не ща. Тъй рекох на тях, туй казвам и на тебе.
Ариана тръгна натам, накъдето сочеше палецът му, и се приведе още повече, за да мине през вратата. Стаята беше малка, но вратата в дъното й беше достатъчно голяма, за да мине през нея нормален на ръст човек или няколко мухородни едновременно. Хофи седеше коленичил на пода зад ниска маса, но Ариана спря насред крачка, като видя, че и Скадран е там.
— Той?
Хофи я изгледа лукаво.
— Честно да ти кажа, двамата имахме известни колебания за теб — уведоми я той. — В нашия бизнес няма място за доверие, а ти далеч не си най-надеждният съратник.
— Аз?
— Стига игрички, Ариана. Ти си паякородна и коварството ти е в кръвта, а то е колкото полезно, толкова и опасно. В сравнение с теб ние сме пълни аматьори.
— Хофи, дойдох тук, защото сметнах — поправи ме, ако греша, — че двамата с теб сме стигнали до еднакви изводи на днешния инструктаж. Кажи ми, че греша, и ще си тръгна веднага — подкани го тя.
Мухоидът се усмихна кисело.
— Това е проклятието на нашия занаят, нали? Винаги очакваме нож в гърба. Хайде, влез и си избери някоя подова дъска за сядане.
Ариана го направи. През цялото време Скадран я наблюдаваше безизразно.
— Така, значи не си вярваме, но няма към кого друг да се обърнем? — подхвърли тя. — И не сме доволни, ама никак.
— Защото играта се промени — кимна в съгласие Хофи. — Сигурно е трябвало да се досетим, ако бяхме мислили като онези типове от имперския Рекеф, а не като равнинци. Така, на един и същи език ли говорим? И тримата?
Ариана кимна предпазливо, същото направи и Скадран.
— Защото играта изведнъж се промени драстично — продължи Хофи. — Аз съм тук от четири години, вие — приблизително от две. И през цялото това време работихме върху ролите си и събирахме информация. Нормална част от работата ни. От време на време получавахме заповед да открием едно или да прихванем друго. Имали сме и дребни сблъсъци с хора от нашия занаят, но под чуждо знаме.
— Да, а после изведнъж се разбързаха — изсумтя Скадран. — И работата рязко се разнообрази.
— Но все още беше част от занаята — подчерта Хофи. — Събиране на информация, осигуряване на определени стоки, някоя и друга мокра поръчка. Но на мен това не ми пречеше да си въртя бръснарницата, Ариана ходеше на лекции в Академията, а ти влачеше сандъци на доковете. А после майор Талрик — тук Хофи сниши несъзнателно глас, сякаш Талрик можеше да го чуе отнякъде — се появи като гръм от ясно небе и измисли онази работа със Стенуолд Трудан. Но и това беше в кръга на нормалното.
Ариана сведе поглед към масата, но кимна, защото не искаше Хофи и Скадран да доловят смущението й.
— А сега са намислили да изкормят града като риба — довърши вместо него Скадран. — Да го предадат на векианците, с наша помощ.
— Които няма да подходят милостиво към плячката си — вметна Ариана. — Изненадана съм, честно казано. Вие ме изненадвате.
— Защо? — вдигна вежди Хофи. — Сега ние сме имперски шпиони, агенти на Рекеф, но за дълго ли? Много добре знаете, че кариера в Рекеф могат да направят само чистокръвни осоиди. Използват хора като нас по необходимост, а не защото ни харесват. Знаете как ни гледа Талрик. И което е още по-лошо, така ни гледа и Граф, а двамата с него се познаваме от години. Какво ще стане с нас, когато армиите им се настанят в Равнините? — Той вдигна ръка, преди Ариана да го е прекъснала. — За теб работа пак ще се намери. Завземат ли веднъж Равнините, ще дойде ред на Паешките земи; армиите ще потеглят на юг отвъд Еверис към пословично богатите територии на паякородните.
— Аз никога няма да се върна в Паешките земи — заяви с равен глас Ариана. — Не мога да се върна там.
— Няма да ти оставят избор — ухили се доволно Хофи. — Тях не ги интересуват сложните правила на вашия танц и какво става с онези, които объркат стъпките. Ами Скадран, с него какво ще стане?
— Той поне е отчасти осоид — каза Ариана и побърза да добави, преди Хофи да я е поправил: — Да, знам, че това е дори по-лошо. Висшата им кръв — опозорена. С други думи, Скадран не просто ще остане без работа.
— Скадран ще умре — подчерта бавно и тежко полуродният. — Скадран знае твърде много за Рекеф. Затова ще ми видят сметката веднага щом крепостните стени паднат. Нищо чудно Талрик вече да е получил заповеди в този смисъл.
— Стигаме до мен — поде отново Хофи. — Сигурно ще се изненадате, но истината е, че аз съм роден в Империята, а там хората от моя народ живеят що-годе добре в сравнение с другите нисши раси. Ние умеем да бъдем полезни. И въпреки това, ето ме тук, от три години пълноправен гражданин на Колегиум, комуто са заръчали да отвори портите пред кръвожадните векианци. Значи ли това, че съм в една лодка с вас двамата? — Хофи изкриви физиономия и сведе поглед към ръцете си. — Този град ми харесва. В този град с мен се отнасят добре. Миналата година дори ми дадоха право да гласувам за Събранието. В Империята сигурно бих се справил по-добре от вас, но винаги ще ме смятат за долна категория човек.
— И какво, нима не сме знаели какво представлява Империята, когато сме се хванали на хорото? — възрази Ариана.
— Едва ли сме си давали докрай сметка. А и в краткосрочен план всички извлякохме полза от това сътрудничество. Докато естеството на дейността ни се ограничаваше до опазването на имперските интереси в Равнините, аз си вършех работата и съвестта ми е чиста. Сега обаче става въпрос за нещо друго…
— Аз не искам този град да падне — каза простичко Скадран. — Бил съм къде ли не и навсякъде са гледали на мен като на боклук, като на половин човек. Тук е различно.
— Вие нали си давате сметка какво означава всичко това, дето го говорите? — натърти Ариана. — Означава, че трябва да… да се оправим с Талрик.
— Да убием Талрик — поправи я Хофи. — Нека не се самозалъгваме. Трябва да го убием утре вечер преди да е тръгнал за Век.
— И Граф също — добави Скадран.
Хофи кимна унило.
— С него се познаваме, така че… Не, прав си, разбира се. Той е осороден и се подчинява слепешката на всичко, което му нареди Империята. Ще трябва да убием и него. Освен това най-добрите биячи на Граф така или иначе са мъртви. Приятелчетата на Трудан се погрижиха за тях, така че по-добър шанс едва ли ще имаме.


Събранието бе изслушало Стенуолд. С това неоспоримите факти се изчерпваха. След това бяха изслушали и майстор Белоуерн, дипломат от кариерата, който ги заля с мед и масло, разсмя ги с шегите си и ги омая с красноречието си. Събранието на Колегиум, голямата надежда на света, бе постъпило както е редно. Оставило бе и двама им да говорят на воля.
В момента делегатите заседаваха при закрити врати и обсъждаха какво да се направи във връзка с изложеното от Стенуолд. А също и какво да се направи с него самия, ако се стигнеше дотам. Като нищо решението им можеше да приеме вида на заповед за задържането му. Въпреки това Стенуолд щеше да ги изчака търпеливо, щеше да седи с недокосната чаша вино на масата пред себе си и в компанията на двамата си телохранители.
— Не е нужно да стоите тук — каза им.
— О, напротив. Нужно е — настоя Тиниса. — И ти знаеш защо.
— Вече говорих пред Събранието.
— Ти си враг на Империята и осоидите биха те убили без колебание, майстор Трудан — обади се Балкус от другия край на салона. — Няма никакво значение къде и пред кого си си отворил устата.
— Карате ме да се чувствам затворник в собствения си дом! — изръмжа Стенуолд. — Сякаш не ми стига, че трябва да чакам решението на Събранието, ами сега и собствената ми повереница ме държи под ключ! Буквално!
— И какво? — попита Тиниса. — Къде толкова искаш да идеш?
— Не знам, но е важно да знам, че мога да го направя, ако поискам. Тиниса, не съм чак такъв грохнал старец. Способен съм сам да се грижа за себе си.
— Чуй ме, Стен — изсъска тя и изведнъж го сграбчи за раменете. — Никой не твърди, че не можеш да въртиш меч, но и никой не е вечен. В момента се тревожа за Тисамон, а по-добър от него — здраве му кажи. Но ако той умре — Стенуолд видя как се свиха устните й — или ако аз умра, или Балкус, смъртта ни не би имала чак такова голямо значение. Ако ти умреш обаче, това ще е трагедия — защото Събранието тепърва ще има нужда от теб. Стига на делегатите да им уврят най-после главите, разбира се.
— А ако не им уврят — вметна Балкус, — току-виж стражата дошла да те арестува. Сам спомена, че такава възможност е била обсъждана.
Стенуолд стисна безсилно юмруци и Тиниса пусна бавно раменете му.
— Заради… нея ли? — попита нежно тя.
— Не — отвърна твърде бързо той. Тиниса го стрелна с кос поглед, после дръпна Балкус настрана и двамата си зашепнаха нещо.
Стенуолд впери поглед в ръцете си. „Поправял съм машини с тези ръце — помисли си той, — и съм отнемал живот с тях.“ Още бяха силни, но не бяха млади. Колко болезнено се оказваше да признае нещо толкова очевидно.
„В Мина бях млад, първия път.“ Кога беше настъпила промяната? Върнал се бе тук, в Колегиум, за да плете непохватните си шпионски мрежи и да преподава в Академията. А после, години по-късно, беше дошло време за действие. И той бе отворил раклата, в която държеше прибрана младостта си, но тя, също като стара, отдавна неизползвана броня, се оказа ръждясала до неузнаваемост.
Каза си, че неговото е различно от мрънкането на други мъже, открили, че младостта си е отишла безвъзвратно. „Младостта и силата са ми нужни именно сега, сега повече отвсякога.“ Защо нямаше начин човек да съхрани времето и да го използва в момент на нужда? Всичките му мисли дрънчаха на кухо. Горчивата истина бе, че най-хубавите години са останали зад гърба му и че никой и нищо не може да промени това. И че Стенуолд с нищо не е по-различен от другите — търговци, учени, занаятчии, — които са живели спокойно живота си, а после един ден спират по средата на стълбите и си казват: „Я, до вчера не се задъхвах така.“
Болежките от снощи, когато бе мятал телесата си из склада… нямаше ли да са отшумели вече, ако беше с десетина години по-млад? Още се обаждаха, макар хората на Талрик да не го бяха пипнали и с пръст.
„Не че не се опитаха проклетниците!“ — пробва да се изчетка сам Стенуолд, но знаеше, че няма особен повод да се гордее. Той просто бе отложил неизбежното, а после Тиниса се появи.
А най-лошото беше, че с Тисамон са връстници, но вместо да ръждяса като Стенуолд, той беше като нож под кремъка на времето — наточен. Е, вярно, че богомолкородните живееха по-дълго, остаряваха по-бавно и по правило умираха от насилствена смърт. А и кой знае, може би Тисамон също спираше по средата на стълбището? Той, разбира се, никога не би го признал. По-скоро би поемал все по-големи рискове, за да се докаже, и така, докато времето не го изненадаше в гръб.
Богомолкородните наистина живеят по-дълго, каза си Стенуолд. „Уви, боя се, че точно този дори аз ще го надживея.“
Цялото това вътрешно терзание, всички тези неканени мисли бяха заради _нея_. И Тисамон бе изговарял с ударение думата, когато говореше за Атриса, майката на Тиниса, която дълго време бе смятал за предателка. А сега Стенуолд бе попаднал на истинска паякородна предателка, чието име да не изрича. И като човек, който излиза екзалтиран от битка и със закъснение открива, че дрехите му са напоени с кръв, така и Стенуолд откри, че тя все пак го е ранила.
„Какъв стар глупак съм аз.“
Но за кратко тя му бе върнала младостта и макар да се бе водила от нечисти намерения, в онзи момент подаръкът й беше безценен.
А сега Тисамон щеше да я убие и с право.


— Добре се справи в склада — отбеляза Тиниса.
Балкус я изгледа изпод вежди.
— Не ме бива много в сметките, но като те гледам, аз вече съм бил в тоя занаят, когато ти още си ходела права под масата — отбеляза той.
— Щом казваш. Аз обаче те познавам отскоро и не знам нищо за теб. А след Хелерон и оная шпионка с менливото лице трудно се доверявам на непознати.
— Така и трябва — съгласи се той. Наистина е исполин, помисли си Тиниса. Висок беше почти колкото Тисамон и много по-широк в плещите, изобщо много по-едър от обикновените мравкородни.
— Е, разкажи ми за себе си — подкани го тя.
— Ти да не ми прилагаш някое паешко флиртче? — изгледа я недоверчиво Балкус. Май не се шегуваше.
— Не, бъди спокоен. Просто искам да знам дали мога да ти имам доверие. Пък и аз съм полуродна, не знаеш ли?
— Чух аз, че си щерка на богомолкородния, макар че идея си нямам как е станала тая работа. Но те и богомолкородните флиртуват — имаше една, като си харесаше мъж, убиваше негов враг, за да му привлече вниманието. Луда беше. — Последното прозвуча като одобрение.
— Не флиртувам с теб, повярвай — увери го тя. Балкус се беше позахилил и Тиниса се зачуди дали пък той не се опитваше да флиртува. — Защо си тук, Балкус, кажи? Трябва да знам доколко мога да разчитам на теб.
— Със Скуто се познаваме от години. — Усмивката му се разшири в израз на искрена носталгия. — Изкарвах си прехраната както и където сваря, основно с меча и гвоздистрела, но неизменно ме крепеше мисълта, че Скуто е някъде там, на север, и закъсам ли, той винаги ще намери нещо като за мен.
— Но ти си от Сарн, нали? Доста далеч от родния град си се подвизавал.
— Колкото по-далече, толкова по-добре — каза искрено той.
— Но защо си се махнал? Какво толкова си направил? — настоя Тиниса.
Директният й въпрос не заличи усмивката му. Явно не беше от обидчивите.
— Питаш дали не съм масов убиец, или пък съм спал с щерката на царицата? Виж, работата е там, че моя народ никой не го разбира. Мислите си, че ние си влизаме и излизаме от главите колкото да си кажем „здрасти, как си“ и толкоз. Не е така. Да си мравкороден е да си като хлапе в многобройна банда — щом не правиш каквото ти казват, значи не ставаш за нищо и всички ти обръщат гръб. И не си мисли, че по мрежата текат само думи. Тече и мълчание. — Сега вече усмивката му започваше да увяхва. — Сред нас има мнозина, които искат да правят нещо различно от общоприетото, но в града-държава лоялността е над всичко. Не е нужно да си _направил_ нещо конкретно, за да свършиш като мен. Достатъчно е да не правиш онова, което ти казват. Обърнеш ли им веднъж гръб, край, низвергнат си, а ако дръзнеш да се върнеш, лошо ти се пише. Дори в Сарн, който е безкрайно по-свободомислещ от другите градове-държави, никой не посреща дезертьорите с отворени обятия.
Тя кимна сериозно.
— Разбирам.
— А и дребният факт, че духнах с един от безценните им гвоздистрели, не вярвам да ги умилостиви — добави той и усмивката му се върна. — Но знаеш ли кое е най-откаченото от всичко?
— Кое?
— Може да избягаш от града, но не и от природата си, ето кое. От нея отърване няма. Затова мравкоидите са най-добрите наемници. Защото са лоялни. Никой никога не е бил изпързалян от мравкороден. Е, случвало се е, но много рядко и с основателна причина. Затова, когато опознах Скуто, аз му станах верен. Сега, когато съм с вас, на вас съм верен. Такива сме ние. Така че от моята посока не те дебнат неприятности. — Балкус свали тежкия гвоздистрел от рамото си и го остави на масата. Разглоби го със сръчни движения и извади мазен парцал от една торбичка на колана си. — Ще си отваряш ли очите и вместо мен, докато аз почистя тази красавица? — попита той и Тиниса кимна, замислена върху всичко казано дотук.


Че са на нокти си личеше с просто око. Напрежението им беше толкова очевидно, че Талрик би трябвало да ги изпържи на място. Кръвта и занятието на Ариана бяха изострили сетивата й като бръснач и изопнатата до скъсване конспиративна паяжина между нея, Хофи и Скадран я бодеше в очите като ярка панделка, опъната помежду им.
Граф седеше на бюрото си и без съмнение преглеждаше договорите на мъжете, загинали в склада, и на малцината оцелели. Изглеждаше в лошо настроение и почти не ги погледна, докато влизаха един след друг. Колкото до Талрик, той очевидно беше готов да потегли за Век. Облечен беше с дълго палто, а на облегалката на един стол висеше натъпкана раница. Стори й се, че зърва някаква сянка да прекосява лицето му, докато те заемаха местата си. Хофи се приближи до Граф и се чучна на ъгъла на бюрото, като размаха за миг криле. Ариана се облегна на стената до прозореца — знаеше, че изглежда съвсем нормално и нищо в стойката и лицето не я издава. Скадран застана в средата на стаята. Напрежение се излъчваше от него на вълни — поне в очите на Ариана.
Но и без частния им заговор поводи за притеснение имаше предостатъчно предвид промените от последните дни. Много неща се бяха случили и много неща се бяха объркали. Бъдещето не вещаеше нищо добро.
Талрик им кимна със закъснение. Изглеждаше уморен, което за тях щеше да е предимство. Сигурно е на крак от зори, помисли си Ариана, и цял ден е задвижвал коварни планове.
— Готов съм с последните ви задачи — каза той. — Когато обсадата започне, ще гледам да се свържа с вас за по-нататъшни указания, но може и да не успея. Така че, появят ли се векианците, ще трябва да разчитате на собствената си преценка как най-добре да се саботира отбраната на града. За всякакви въпроси ще се обръщате към Граф. Бърза победа за Век би ни послужила добре, но още по-добре ще е Век да плати прескъпо за въпросната победа.
— Извинете, майоре, но какво ще правим ние, когато стените паднат? — попита Хофи. — Не виждам как ще снабдите цялата армия на Век с нашите описания.
Тонът му беше прекалено остър — сигурно събираше кураж за действие, реши Ариана. Този път Талрик съвсем определено се намръщи.
— Ако не сте в състояние да излезете от подобна ситуация, значи сте си сбъркали занаята — отвърна сухо той. — В краен случай, ако всичко друго се провали, имате разрешението ми да компрометирате прикритието си и да се позовете на моето име пред векианците. Досега не съм изоставял свои хора, няма да го направя и в бъдеще, не се притеснявайте.
— Какво имате за нас, шефе? — попита Ариана.
— От теб искам да приложиш чара си върху някой от старшите офицери на градската стража. Всички те са стари мъже, които обичат да носят медали и униформа. Повечето не са хващали меч от десет години. Трябва ми информация за въоръжените сили на Колегиум, а и така ти ще си в положение да пъхнеш прът в колелетата, когато обсадата започне. — Приключил с нея, Талрик се обърна към мухородния. — Хофи, от теб искам да пуснеш слухове сред клиентите и колегите си. Слухове за военната немощ на града. Слухове, че сарнианци са започнали да губят търпение и искат водещото място в съюза си с Колегиум. И дори че замислят военна кампания… да, вярвам, че този слух лесно ще пусне корени.
— Ясно, шефе — каза Хофи. — Идеята е да им скапем бойния дух. Да им отнемем надеждата.
— Именно. Колкото до теб, Скадран, възлагам ти да проучиш отбранителния потенциал на пристанището. Атаката със сигурност ще включва и действия по море, освен ако векианци не са дори по-тъпи, отколкото изглеждат. Виж как най-добре може да се саботира отбраната на пристанището, когато настъпи моментът.
Скадран кимна мрачно.
— Така, приемам, че всички сте наясно със задачите си. Желая ви късмет с тях и ви казвам довиждане, защото хората ни във Век вече ме чакат.
Надигна се и в същия миг Хофи удари с длан по бюрото — това беше уговореният сигнал.
Ариана измъкна кинжала си от канията, а Хофи заби своя в лейтенант Граф. Целил се бе над ключицата, но в последния миг Граф се дръпна и острието потъна до дръжката в рамото му, ударът бе подсилен допълнително от размаханите криле на мухородния. Граф изрева от болка и посегна за меча си.
Скадран вече връхлиташе върху Талрик. Измъкнал беше тежкия си меч, но го въртеше толкова яростно, че Ариана не смееше да се приближи и да му помогне. Талрик отскочи назад с каменно лице и при следващия замах на нападателя направи опит да хване китката му. Силата на удара го изтика в един от ъглите на стаята, а тежестта и инерцията на Скадран за малко да го повалят на колене. Свободната ръка на гиганта посегна към яката на Талрик с явното намерение да го стисне за гърлото.
Зад гърба й долетя познатото припукване на енергийно жило и Ариана се обърна да погледне. Хофи висеше във въздуха сред маранята на собствените си криле, а Граф беше обгорил неголям кръг в отсрещната стена. А после мухоидът замахна с кинжала си и Граф политна назад, като държеше лицето си и пищеше. Между пръстите му се стичаше кръв и Ариана разбра, че Хофи е избол единственото здраво око на осородния.
Обърна се отново към Талрик. Той очевидно беше по-силен, отколкото изглеждаше, мускулите му се напрягаха до скъсване под натиска на Скадран, но полуродният имаше предимство. Талрик бе оголил зъби, а очите му щяха да изхвръкнат, но не от задушаващата хватка на гиганта, а от собствената му дива ярост. Люлееха се напред-назад като в танц, но полуродният неизменно успяваше да го притисне към стената. Ариана съзря удобна пролука, спусна се към двамата и заби камата си в хълбока на Талрик.
Или такова поне беше намерението й. Изпълнението също не беше лошо, но вместо да потъне в плът, острието се удари в нещо под палтото на осородния офицер и се отчупи при дръжката.
Талрик изсъска — в израз на триумф, може би — и изрита здраво Скадран в превързания прасец. Гигантът изрева от болка и отпусна само за миг хватката си, при което Талрик мушна ръка под брадичката му и отприщи енергийното си жило.
Главата на Скадран буквално избухна. Разлетя се на парчета. Тялото, което се срина с колосален трясък на пода, беше на практика обезглавено. Ариана усети как стомахът й се сгърчва от страх. Призовала Изкуството си, тя замахна към лицето на Талрик и раздра бузата му с тесните остриета, щръкнали от кокалчетата на ръката й. Надявала се бе ударът да го извади от равновесие, но осородният го понесе, без да трепне, после я зашлеви с опакото на ръката си толкова силно, че Ариана се завъртя и тупна на пода.
Талрик мина покрай нея и тя понечи да се изправи. Виеше й се свят. Не я беше убил, което можеше да означава само едно — че иска да я разпита или да удължи смъртта й. Рекеф не прощаваше измяната.
Хофи, почервенял от кръвта на Граф, се издигна иззад бюрото. Видял Талрик, мухородният не се поколеба. Ариана никога не би предположила, че непретенциозният бръснар притежава голям боен хъс, но ето че Хофи се устреми решително към Талрик и крилете му скъсиха за миг разстоянието. Изправила се с мъка на крака, Ариана видя как мечът на Талрик излиза от ножницата и посича Хофи в полет. Сблъсъкът изтръгна меча от ръката на Талрик, острието се завъртя сред кървави пръски и падна на пода едновременно с Хофи, който притискаше ръце към растящото червено петно на гърдите си.
Ариана впери поглед в меча. Оръжието лежеше от другата страна на Талрик, но с малко късмет и върховни усилия тя би могла да стигне първа до него.
Талрик постоя, свел поглед към гърчещия се в краката му мухороден, после вдигна ръка и го довърши със съскащ енергиен залп.
Ариана се втурна към вратата. Отвори я, изхвърча от стаята, после и от къщата, невъоръжена и опръскана с кръвта на Скадран.


Талрик въздъхна тежко. Трябвало бе да долови признаците на случилото се току-що, но в последно време твърде много неща се състезаваха за вниманието му. Пропуснал бе да се вгледа по-внимателно в лицата на собствените си хора.
„Това ще ми е за урок, че на нисши раси не може да се вярва.“ Ала във външната служба на Рекеф човек рядко имаше голям избор. Отиде при Граф със слабата надежда лейтенантът да е оцелял, но видът на раните му го убеди в противното. С нищо не можеше да му помогне. Граф беше добър агент, верен поданик на Империята. Не беше заслужил такъв грозен край.
Талрик взе меча си и плъзна ръка по прореза, който Ариана беше направила в коженото му палто. Отдолу лъщяха брънките на ризницата от медна оплетка. Макар и не в най-доброто си състояние след като Тиниса я бе срязала с рапирата си, а Талрик бе съединил срязаните брънки със стоманена тел, тази вечер ризницата за пореден път му беше спасила живота.
След това Талрик излезе от стаята и тръгна след Ариана. Чакаше го една недовършена работа.


15.

— Обясни ми защо тези машини са такава заплаха — настоя с раздразнение в гласа един от таркианските тактици. Може да беше висш военен, а може да беше и самият цар — макар да го бяха представили на висшия таркиански управник, Тото бързо му изгуби дирята сред другите мъже в стаята. Бяха десетина — мъже и жени, всичките с характерни таркиански физиономии, като близнаци за несвикналото му око. Царят не носеше специални одежди, нито друг символ на властта си. И той като другите беше с доспехи от оплетка и метални плочки и пак като тях изглеждаше недоспал. Наум може и да излъчваше: „Аз съм царят, аз съм царят“ като рефрен, предположи Тото, но иначе нищо не подсказваше ранга му.
— Всичко се свежда до полета, полета като Изкуство на предците и механичния полет — каза той, като за по-сигурно местеше поглед от лице на лице. — Боя се, че и аз като вас не умея да летя, затова ще помоля моя приятел да обясни за полета като Изкуство. Стига да нямате нищо против?
Една от жените кимна и Салма пристъпи напред. Тото се огледа и видя Паропс да стои мирно зад тях. Именно той беше убедил царския двор да ги приеме.
— Ваше величество — започна почтително Салма и се поклони на когото трябваше, — позволете да ви се представя. Аз съм принц-минор Салме Диен от Федерацията на водните кончета, споделям обща кауза с вашия град-държава и пристигнах тук по молба на майстор Стенуолд Трудан от Великата академия.
Прозвуча внушително, но определено не впечатли присъстващите мравкородни. Вместо благоговейно, те го изгледаха с подозрение.
— Осоидите не са от най-добрите летци — продължи Салма. — С крилете, родени от Изкуството на предците им, могат да летят само на къси разстояния. Горе-долу колкото да стигнат от своя лагер до вашите крепостни стени, но не и да кръжат продължително над града ви. Нещо повече, с крилете на Изкуството си те не могат да наберат достатъчно височина, за да излязат от обсега на вашите арбалети, не и без да се изтощят напълно. Сигурен съм, че и сами сте се убедили в това.
Насядалите около съвещателната маса тактици закимаха, неколцина дори се усмихнаха свирепо. „Ама те наистина си мислят, че победата е на тяхна страна!“ — помисли си удивено Салма. — Сред осоидите несъмнено има и добри летци и именно от тях са формирани разузнавателните им патрули, но броят им е твърде малък. Освен това разполагат с въздушна кавалерия от летящи насекоми, както и с машини… забравих как ги нарече Тото.
— Хелиоптери — подсказа полуродният. — При тях проблемът е, че летят ниско и са уязвими за вашата артилерия, защото са големи, бавни и не толкова тежковъоръжени, колкото изглежда, иначе изобщо не биха могли да излетят.
— Знаем за тях — кимна един от тактиците.
— Въздушните им кораби обаче могат да летят на много по-голяма височина — продължи Тото. — Толкова високо всъщност, че единствено друга машина или бойно насекомо, способни на полет при подобна височина, биха могли да ги извадят от строя. Съмнявам се, че дори вашите ортоптери биха били заплаха за тях, макар че очевидно осоидите са имали подобни притеснения и точно заради това предприеха нощната атака, при която вашите машини, с много малко изключения, бяха унищожени. С цената на големи загуби за имперската войска, вярно, но благодарение на този си ход сега те могат спокойно да атакуват Тарк от въздуха. Да ви засипят с експлозиви, с камъни или с каквото друго имат подръка. Да прехвърлят войски в която точка на града преценят за уместно — защото макар че не са в състояние да набират голяма височина с крилете на Изкуството си, осоидите без особено усилие могат да се спуснат от такава. Боя се, че Империята е на път да промени драстично правилата на войната.
Макар тактиците да не се спогледаха, нито размениха реплики на глас, дори Тото усети как мисловната мрежа помежду им се нажежава от количеството обменена информация. Най-накрая един от тях проговори:
— Значи трябва да ги унищожим, преди да са излетели.
— Това е най-добрият ви ход — съгласи се Тото.
— Всеки опит за атака с ресурсите, които можем да заделим в момента, би завършил с преждевременно поражение — предупреди друг от тактиците. — Всяка атака с достатъчни за целта ресурси би оголила драматично града, а потенциалните загуби в жива сила биха били неприемливи.
— Следователно атака под прикритие е единственото решение на проблема — обяви трети, приковал Тото и Салма със свиреп поглед. Това, осъзна Тото, трябва да беше царят на Тарк. — Приемаме анализа, който направихте на ситуацията — продължи мъжът. — Вие разполагате с информация и поглед върху проблема, които липсват на нас. Ние винаги сме залагали на традицията и тази консервативност ни изигра лоша шега. Сега трябва да организираме светкавична атака и още тази нощ да унищожим въздушните кораби. Както и техния обслужващ персонал, за да предотвратим строежа и доставката на нови машини от този калибър.
— Ваше величество — каза Салма, — бих искал да тръгна с вашите хора, ако позволите. — Тактиците го изгледаха с присвити очи и той вдигна рамене. — Първо, аз мога да летя. Виждам по-добре нощем от вашите хора. И съм заклет враг на Империята.
— Получихме благоприятни доклади за участието ти в последната битка — кимна царят. — Ти наистина притежаваш таланти, които на нас ни липсват. Можеш да тръгнеш с нас. А приятелят ти?
— Не… — започна Салма, — но…
— Да — довърши Тото.
Салма го зяпна опулено — като никога стъпил накриво, — и Тото се ухили наум. Не беше лесно да свариш Салма по бели гащи.
— Може да не съм боец като Салма — каза той, — но съм занаятчия от Академията, а унищожаването на въздушните кораби е работа за занаятчия.
— Не бива да се отделяш от нашите хора — предупреди го царят. — Те четат мислите си постоянно, но нямат достъп до твоите. Трябва да си плътно до тях през цялото време.
— Ще правя каквото ми се каже — кимна Тото и осъзна, че Салма още го зяпа и клати леко глава. — Имам още една молба към вас, ваше величество.
— И каква е тя? — Царят и свитата му отново станаха подозрителни.
— Когато вашите войници ни заловиха, с нас имаше и една полуродна — обясни Тото. — Името й е Скрил. Молбата ми е, щом атаката започне, да й позволите да напусне града, за да отиде в Колегиум и да информира майстор Трудан за случващото се тук. Той се опитва да организира отпор срещу осоидите и навярно би могъл да помогне и на вас, затова е важно да знае какво става в Тарк.
Последва дълго мълчание, докато тактиците обменяха мисли на бързи обороти в опит да постигнат консенсус. Накрая царят кимна бавно и каза:
— Така да бъде.


— Би ли ми обяснил, ако обичаш, какво точно си мислиш, че правиш? — настоя Салма веднага щом се върнаха в стаите си в килнатата кула на Паропс.
— Ще ти обясня — каза Тото. — Стига първо ти да ми отговориш на същия въпрос. Ако обичаш.
— Аз ще се бия — отвърна Салма, — защото за това съм обучен и защото осородните са враг на моя народ. И най-вече защото знам как да се грижа за себе си…
— Глупости — прекъсна го Тото. Чувстваше се изцеден и унил. Мисълта за предстоящата атака го гнетеше, измъчваше го чувството, че е бил лишен от избор още с пристигането си в Тарк. „Последният ми реален избор беше да оставя Че на молеца.“ Страшен избор, няма що.
— Моля?! Какво по-точно имаш предвид? — Дори за Тото, който не притежаваше тънък усет за тези неща, въпросът прозвуча колебливо, сякаш Салма не беше убеден, че иска да чуе отговора.
— Изобщо не ти пука за Тарк. Е, може и да преувеличавам малко, но… ти също преувеличи достойнствата си пред мравкоидите. Можеш да се биеш, но не те бива да унищожаваш въздушни кораби.
— Молецородните от Тарн се справят доста добре с унищожаването на машини, както лично се убедих в хелеронските каменоломни.
— Защото имат опит и са научили разни неща по пътя на пробата и грешката. Не е същото — възрази Тото. — А ти си хукнал да се биеш срещу трийсет хиляди осородни. Може да ти пука за Тарк, но не чак толкова. Заради нея отиваш, заради танцуващото момиче. Нея търсиш.
Салма мълча дълго, преди да подреди думите си.
— Знаеш ли, Тото, май наистина те подценявам понякога.
— Постоянно ме подценяваш — поправи го занаятчията. — Всички го правят. Откакто ни заловиха мравкородните, ти почти не си споменавал за нея. Но аз знам, че не си я забравил. Никога не съм я виждал, но се надявам, че е достойна за твоята вярност.
— Сънувам я — изненада го Салма със следващите си думи. — Мисълта за нея ме преследва. Когато съм зает, когато правя нещо, тогава съм добре, но във всеки свободен миг тя се връща при мен. Бяхме заедно толкова за кратко и въпреки това… ето, че стигнах дотук. — Погледна Тото в очите. — По това изглежда си приличаме с теб. Нали и ти си влюбен, в Че.
Тото кимна унило.
— Кажи-речи от първия миг, когато я видях. Но на Стенуолд идеята не му хареса особено… говорих с него, докато бяхме в Мина, дори събрах кураж да поискам благословията му. Той не го каза на глас, но лицето му… личеше си какво мисли. А после онзи трижди прокълнат молец се появи от нищото все едно й е най-добър приятел. И се лепна за нея веднага щом ви измъкнахме от затвора. Сигурно си го забелязал.
— Така е — призна Салма. — По онова време си имах други грижи, но все пак ми направи впечатление.
— И тя… тя го хареса, личеше си. Само че тази история е същата като с Тиниса и момчетата от Академията. Ходят й по петите, защото е… грациозна и… и изящна… и понякога тя ги води за носа. Но не мога да повярвам, че това _същество_ изпитва нещо към Че. Опитах се да й обясня какво чувствам, но тя не ме разбра и всичко отиде на вятъра… просто не можех да понеса мисълта, че… — Хвана се, че подсмърча, и изтри ядно очите и носа си. — Затова просто си тръгнах. Оставих й писмо до възглавницата и си тръгнах. Аз… чувствам се като изкормен, буквално като изкормен, Салма. Сякаш някой е изтръгнал вътрешностите ми. Празен съм, куха черупка. А сега и това… смърт и разрушение. Нали знаеш, че винаги съм си мечтал да създавам оръжия?
— Не знаех, но те слушам.
— Тази мечта сега би трябвало да ме отвращава, сега, когато видях какво причиняват оръжията. Само че… само че хората биха се убивали един друг с пръчки и камъни, ако нямат друго. С голи ръце дори. А това би било безсмислено, нелогично. Аз… имам чувството, че оръжията са единственото смислено нещо в една война. Ако не друго, поне научаваш нещо ново. Хората са си същите, убиват и умират, умират и убиват, но поне оръжията стават все по-добри.
Салма го изгледа със съмнение.
— Не мисля, че на Челядинка би й харесало да чуе подобни думи от теб.
— Така е, не би й харесало. — Тото потърка лицето си, сякаш с надежда да изтрие оттам някакво невидимо петно.
Салма реши да кара по същество.
— Слушай, Тото, когато Скрил потегли, тръгни и ти с нея. Измъкни се от Тарк и върви при Стенуолд. Мравкородните си имат достатъчно занаятчии. Върни се при Стенуолд. И при Че.
Но Тото клатеше глава.
— Не си го обмислил добре, Салма. Извинявай, но е така. Какво да й кажа? Да, зарязах те, когато още беше в смъртна опасност. Да, избягах от Тарк, за да спася собствената си кожа. Това би прозвучало крайно впечатляващо, не мислиш ли? Теб Че те харесва. Двамата преживяхте много заедно. Когато ти реши да тръгнеш на тази безумна мисия, тя се вбеси. Беше ти ядосана, защото се страхуваше за теб. Мен не ме харесва и наполовина колкото теб и не би проляла толкова сълзи, колкото проля за теб. И ако сега те зарежа в труден момент и се върна при нея, как изобщо ще я погледна в очите? Знам, че звучи отнесено, а аз уж би трябвало да съм човек практичен, но така стоят нещата.
— Тогава не си тръгвай, но остани в града и чакай — посъветва го Салма. — Не е нужно да рискуваш живота си в атаката тази нощ.
— Би било същото, пак ще съм те зарязал. А и не вярвам, че ти ще се върнеш тук след атаката.
— Стига, наистина ли мислиш, че ще грабна Скръб и ще те зарежа в града?
— Не — поклати глава Тото. — Не това имах предвид.
— Тогава… — Салма се замисли, после пророни: — О, разбирам.
— Мисията е обречена, защото мравкоидите са идиоти. Не разбраха и дума от онова, което им казахме, и ти, и аз. Не са способни да приемат ситуация, в която врагът им е много по-силен от тях. Мисията тази нощ няма да успее.
— Аз пък мислех, че колегиумци не вярват в съдбата.
— Ние вярваме в шансовете, Салма — подчерта Тото, — а тази нощ шансът не е на страната на Тарк. Не мисля, че ще оцелеем да видим утрото. — Думите му прозвучаха отнесено, почти като в транс.
— Щом смяташ така — заключи Салма, — значи се връщаме към първоначалния въпрос. Защо искаш да дойдеш с мен? Или именно _това_ е отговорът? Така ли е?
— Не притежавам нужната за целта смелост или малодушие, или каквото там е нужно — каза Тото, — за да забия сам кинжал в сърцето си. Но… нищо не ми остана, Салма. Нищо не ми остана. Затова ще оставя осоидите да го свършат вместо мен. А ако междувременно успея да помогна на теб или дори на глупавите таркианци, толкова по-добре. Променям се, Салма, и промяната не ми харесва. Затова ще е най-добре тази нощ да тръгна с теб, а и още по-добре ще е да не се върна.
На това изявление Салма нямаше отговор. Взираше се в потиснатия мъж насреща си и се опитваше да види в него кроткия студент, когото познаваше някога. Вярно, че Тото открай време беше склонен да изпада в мрачни настроения. Полуродният му произход го измъчваше, а несподеленото му увлечение по Че беше усложнило допълнително ситуацията. Ала Тарк се бе оказал леярската пещ, извлякла полезните съставки от природата му и претопила ги в нещо дефектно и чуждо.
„Можем да победим тази нощ“ — каза си Салма. И неговият народ, също като мравкородните, трудно признаваше невъзможното — историята на Федерацията изобилстваше от примери за чутовни геройства, за самотни бойци, посекли десетки врагове, за мостове, удържани от шепа защитници, за успешно убийство, сломило цяла армия или княжество.
„Можем да победим“ — каза си отново той в опит да убеди сам себе си, а сетне изведнъж се почувства много далеч от дома и от нещата, които познаваше, почувства се смазан под камъните на срутената крепостна стена и острите ръбове на обгорял метал, почувства се уплашен.


— Е, как ще се прехвърлим от другата страна на стените, без осоидите да ни забележат? — попита Салма.
Командир им беше Базила, жената, която беше водила разпита му в подземията, а малко след това беше споделила леглото му. Сега носеше тъмни дрехи над подсилени с метални плочки кожени доспехи, а на главата си имаше качулка и шал, с който да прикрие долната половина от лицето си. И мечът, и кожата й бяха почернени.
— Какво мислиш, че само осородните имат хитри идеи? — попита презрително тя. — Измислили сме го, нямай грижа.
Бяха дали на Салма военна куртка и добре балансиран меч, но в целия град нямаше и един лък. За Тото бяха намерили кожени занаятчийски дрехи и арбалет за многократна стрелба, който не можеше да се сравнява с оръжието на Скуто, но все пак вършеше работа.
— Вървете след мен и ще видите — добави Базила, тръгна напред и двамата я последваха заедно с десетината мравкородни войници, всичките облечени като нея. Скрил подтичваше най-отзад. Изглеждаше нервна и ръката й още беше превързана.
— Я чуй, ваше височество — подвикна тя. — Тая работа нещо не ми харесва.
— Гледай просто да стигнеш до Стенуолд — настоя Тото. — Важно е да му кажеш какво става тук.
— Ами ако осоидите ме видят?
— Ако те видят, просто си плюй на петите — посъветва я Салма. — Виждал съм те да тичаш. И кон може да завиди на скоростта ти. Осоидите бързо се уморяват във въздуха. Така че тичай колкото те крака държат и се надявай.
— Да се надявам значи — изсумтя тя без особена надежда в гласа си.
Влязоха в една от градските казарми и почти веднага се спуснаха под земята в мрежа от тунели, които колонията от насекоми явно беше прокопала по заповед на таркианците.
Неро и Паропс бяха дошли да ги изпратят. Имаха вид на двойка опечалени със сбъркани пропорции. Паропс просто бе стиснал здраво ръката на Салма с пожелания за успех. Но и в неговите очи не се четеше особена надежда.
След като се спуснаха под земята, Салма бързо загуби чувство за ориентация. Мравкородните явно намираха пътя си опипом, защото мракът беше твърде плътен дори за силното зрение на Салма. Често до слуха му долиташе трополенето на насекоми, които се изтегляха да им сторят път.
— Тук — чу се гласът на Базила и Салма налетя на човека пред себе си. Явно бяха спрели.
Грейна фенер, от слабо по-слабо. Отпред ги чакаха двама мравкородни — сигурно те бяха напътствали Базила по мисловната връзка. Носеха лопати и Салма видя, че в тавана на тунела е прокопана шахта с метални скоби, набити в стените.
— Много тунели и шахти като тези водят извън града — обясни Базила. — Край тази шахта няма имперски патрули, освен това е достатъчно близо до лагера им, за да ударим, преди да са ни видели. Нощем осоидите палят огньове само в лагера си, а в тъмното виждат не по-добре от нас. За разлика от тях обаче, аз и хората ми стояхме на тъмно под земята още откакто се взе решение за този план, за да нагодим зрението си.
Един от мравкородните инженери се беше изкатерил нагоре по шахтата, запънал бе крака в скобите и изриваше пръстта над главата си.
— Земята в горния край на шахтата е подпряна с греди, така че да издържи теглото на човек, който минава по повърхността — продължи да обяснява Базила, — но скоро ще отворим прохода. Тогава започваме.
Базила и хората й бяха въоръжени с мечове. Имаха и малки арбалети с двойна тетива, която им осигуряваше силата на нормално по размер оръжие, а скъсеният и олекотен корпус позволяваше стрелба с една ръка. Над дръжката арбалетите имаха малък застопоряващ механизъм, който да държи под напрежение стоманените рамене.
Мравкоидите чакаха мълчаливо под дъжд от пръст и камъчета. Тото и Салма се спогледаха, но на този етап нямаше какво да си кажат.
А после фенерът угасна и Салма си даде сметка, че мъжът с лопатата горе явно наближава повърхността. Посегна опипом към меча си и провери дали излиза лесно от ножницата.
Поредната доза пръст изтрополи на пода — и последната, очевидно, — после мъжът се спусна по скобите, подбра колегата си и двамата потънаха мълчаливо в тунелите по обратния път. Базила вече се катереше нагоре с равномерен ритъм, който се предаде и на отряда й — мъжете се изкачваха сръчно по импровизираните стъпенки, ръцете им се разминаваха на косъм с ботушите на предхождащия ги войник, но въпреки това никой не се подхлъзна, нито настъпи по пръстите човека под себе си. Скоро всички стигнаха до повърхността и дойде ред Тото и Салма да ги последват, което те направиха далеч по-несръчно.
Базила ги прикова с поглед.
— Отсега нататък — каза тя с приглушен глас — приказки няма да има. От мен дума няма да чуете, вие също ще си затваряте устата. Гледайте какво правим и правете същото. И нищо друго.
Двамата кимнаха. Салма изтегли меча си, намазан с оръжейно чернило, а Тото щракна нов пълнител в арбалета си. Скрил ги плесна по раменете да им вдъхне кураж — колкото на тях, толкова и на себе си, — после се загърна в плаща си и изчезна в нощта по дългия път към Колегиум.


Имперският лагер беше осветен с наколни лампи през големи интервали на двайсетина метра от най-външните палатки. Пред кръга на лампите тук-там се виждаха часови, които промъкващите се таркиански саботьори различаваха като неясни силуети, други обикаляха по периметъра. Оттатък лампите имаше пояс разчистена земя, а след нея започваше лагерът. По това време на нощта сред палатките почти не се забелязваше движение.
„Скръб в окови е някъде там, в една от палатките“ — помисли си Салма. Или Радостта на Ааген, както сама се бе нарекла за последно. Нещо се сгърчи горчиво в гърдите му при тази мисъл.
Забеляза, че неколцина от мравкочовеците са изчезнали, и понечи да попита Базила, но си спомни изричните й инструкции относно говоренето.
Нощта щеше да е дълга.
Недалеч се виждаше силует на часови. Салма се зачуди защо не се бяха опитали да проникнат през хлабавия кръг на постовете, но после съобрази, че това само би удвоило вероятността да ги разкрият. Осоидите несъмнено познаваха охранявания периметър и не биха оставили съществени пролуки в него.
Друг осороден — от часовите, които обикаляха по периметъра — тъкмо минаваше недалеч от Салма. Логично би било да патрулира извън светлия кръг и да наблюдава подходите към него; вместо това той вървеше зад лампите, които го заслепяваха. Това го правеше в голяма степен безполезен, но човекът изглеждаше толкова отегчен и сънен, че явно не му пукаше как изпълнява задачата си.
Часовият продължи нататък с провлечена стъпка, след малко силуетът му се открои в светлия кръг на поредната лампа и миг по-късно от мрака изникна човек и простреля в гърлото постовия близо до Салма. Всъщност стрелите бяха две — една в гърлото и втора между очите. Мъжът се срина, без да издаде звук, двама мравкородни се появиха от мрака, хванаха го преди да е паднал на земята и го извлякоха далеч от светлия кръг при основната група саботьори.
Салма чу нечии стъпки зад себе си, обърна се и видя висок паякороден с къса туника. Човекът изглеждаше дълбоко нещастен.
— Знаеш каква е задачата ти, нали? — прошепна му Базила и мъжът кимна. Явно беше от таркианските роби, осъзна Салма. Беше по-висок от повечето мравкоиди, а робският труд беше прибавил маса към иначе стройното му паешко телосложение. Новодошлият се зае да нахлузи доспехите на мъртвия осороден войник и Салма разбра каква е задачата му. Липсата на постови би вдигнала тревога незабавно. Но докато се промъкваше с другите през светлия кръг към тъмната вътрешност на лагера, Салма се чудеше какво ли бяха обещали на паякородния роб, за да се съгласи на такава задача. Дали му бяха обещали свободата или просто държаха в залог семейството му? Едва ли щеше да разбере някога.
Лагерът заемаше огромна площ и дори през нощта между палатките имаше движение. Повечето самотни фигури бяха на осородни, имаше хора и от други раси — роби или бойци от помощната войска. Малката група на Базила се придвижваше на прибежки и много по-тихо от очакваното. Сенките на палатките предлагаха прикритие, а приглушените светлини на спящия лагер бяха достатъчни, за да намират пътя си. Дори Тото успяваше да се движи незабелязано.
Напредваха постепенно по външния периметър на палатките, където нощната активност беше най-слаба. В някои от палатките светеха лампи, сиянието им прозираше през платнищата, чуваха се и тихите гласове на хората вътре. Салма чу потракване на зарове от една, долови мелодията на непозната песен край друга. Големите казармени палатки сигурно бяха пълни до дупка с осородни войници. В други сигурно спяха мравкородни, които Империята беше подчинила, или от онези гиганти, които предната нощ бяха раздрали с голи ръце крепостната стена на Тарк. Дано поне тази нощ не срещнеха нито едно от онези великански създания, помисли си Салма.
Невероятно, но факт — още не ги бяха забелязали. В светлия кръг постовите гледаха навън — истинските часови, както и паякородното менте, — но лампите ги заслепяваха за онова, което се случваше в самия лагер.
Чу се шум от боричкане, но всичко свърши, преди Салма да е разбрал какво става. Осороден войник бе минал на крачка от тях и бе спрял да хвърли подозрителен поглед към сенките. Базила и друг мравкороден го бяха дръпнали, запушили му бяха устата и му бяха срязали гърлото, преди да е издал и звук. Сбутаха трупа му в сянката на една палатка и продължиха нататък.
Летището беше добре осветено и чудовищните призраци на въздушните кораби, бледи и издути, се виждаха ясно. Балоните вече се поклащаха високо във въздуха, изпънали докрай придържащите ги към земята стоманени кабели, готови, без съмнение, да отлетят със сипването на зората. Тото се беше опитал да му обясни какво представляват — балоните не били пълни просто с нагорещен въздух, а с някаква алхимична газообразна смес със сложно наименование, която била по-добра, защото не се налагало да я затоплят преди полета. Обяснение, от което Салма не разбра почти нищо.
Мравкородните носеха експлозиви. Планът беше да се промъкнат на всеки от корабите и да заложат там експлозивите с намаляващи по дължина фитили, така че всичките да избухнат повече или по-малко едновременно и да лишат осоидите от време за реакция. И това Салма не го разбра докрай, затова го прие на юнашко доверие.
Спряха отново, този път в сянката на един от хелиоптерите, чиято четвъртита стена беше висока и широка колкото бедняшка къща в Хелерон. От другата му страна се чуваха звуци на движение, металическо дрънчене и от време на време по някоя ругатня на окъснял осороден занаятчия, който бърза да приведе поверената му машина в готовност. Салма се промъкна напред към Базила и зърна иззад ъгъла на машината добре осветеното обширно пространство, което осоидите бяха разчистили за своите летящи машини. Десетина големи лампи осигуряваха достатъчно светлина за нощните занимания на занаятчиите. С други думи, оттук насетне гостоприемни сенки нямаше да има, само застъпващи се кръгове ярка изкуствена светлина.
На летището имаше много занаятчии, както и друг персонал. Тук-там се виждаха войници, разни хора проверяваха опъна на закотвящите кабели, други брояха сандъците с оборудване, струпани край люковете на летящите машини.
Салма осъзна, че при толкова много хора планът им няма как да проработи — щяха да ги забележат веднага щом напуснеха прикритието на хелиоптера.
Базила чакаше неподвижно и Салма се зачуди на какво ли се надява мравкородната — че всичките тези хора ще се разкарат като по чудо? И ако това не станеше, а то нямаше да стане, щяха ли да клечат търпеливо в сянката на хелиоптера, докато ги открият на зазоряване?
Тото го докосна по рамото, после взе да брои на пръсти, а накрая обхвана с жест групата им.
Салма преброи на свой ред спътниците си и наистина, един човек липсваше.
Миг по-късно нещо изтрещя доста далеч от тях, но все пак в рамките на лагера — гръм, последван от пламъци. Зловещата тишина се проточи няколко секунди, после започнаха виковете.
Повечето войници хукнаха без бавене в посоката на пламъците, както и изненадващ брой занаятчии, водени най-вече от любопитство.
Базила вече стискаше в ръка арбалета си и очевидно отброяваше секундите — Салма видя как устните й се движат: две… три… четири… А после хукна към светлината и пусна стрела в най-близкия човек.


16.

И Ариана тичаше. Поне в началото.
Знаеше обаче, че макар тичането да увеличава разстоянието помежду им, в същото време оставя диря, която Талрик да проследи. Дори в този късен час по улиците имаше хора, които се обръщаха след нея — млада паякородна жена, която търчи като ужилена, а светлите й дрехи са опръскани в червено.
Шмугна се в една пресечка и спря да си поеме дъх.
Талрик щеше да тръгне след нея. Тя не му беше оставила друг избор.
Не можеше да повярва, че Хофи е мъртъв. Скадран не го познаваше толкова добре, но Хофи… Е, не че го беше харесвала кой знае колко. В техния занаят нямаше място за приятелски чувства. Но го познаваше от близо година и за този период се бяха виждали поне два пъти в десетницата. Превърнал се бе в част от живота й, а сега Талрик го беше изтръгнал оттам.
Надникна иззад ъгъла и видя само десетина бръмбарородни, които бързаха окъснели. Талрик не би я следвал по улиците, разбира се. Не, той щеше да е високо, на нивото на покривите. Погледна нагоре и плъзна трескав поглед по небето, но и там не видя нищо обезпокоително.
Трябваше да се скрие някъде на закрито. Наблизо все трябваше да има таверна. Продължи нататък, по-бавно, прикрила с ръка гърдите си, където бяха най-големите кървави петна. Но в очите на местните явно изглеждаше умопобъркана или подозрителна най-малко, защото минувачите бързаха да минат на другия тротоар.
А после, най-сетне, видя таверна. Можеше да влезе вътре и да се скрие от небето. Ако имаха стаи, щеше да наеме една, а срещу нещо отгоре съдържателят щеше да забрави, че я е приютил.
Почти беше стигнала до вратата, когато го видя. Деляха ги стотина метра, но Ариана го позна веднага — Талрик с дългото си кожено палто и меча, прибран в ножница отдолу. Вървеше след нея спокойно и целенасочено.
Ариана хукна назад и свърна в първата пресечка, с пълното съзнание, че Талрик е между нея и по-добрите квартали на Колегиум. Сега се движеше към мястото, където бяха направили засадата на Стенуолд — бяха го избрали, защото обитателите му трудно се впечатляваха от каквото и да било. А смъртта на някакво си паякородно момиче със сигурност нямаше да ги впечатли.
Ускори крачка и погледна през рамо. Не го видя, но беше сигурна, че я следи, усещаше го с кожата си. Сигурно пак се е издигнал във въздуха, предположи, откъдето да вижда с лекота трескавото й бягство от уличка в уличка.
Спря под стрехите на една вехта къща. Уж виждаше добре в тъмното, но сега отличното й доскоро зрение й играеше номера. Влязло беше в заговор със слуха и въображението й, умножавайки враговете, които я преследват. Определено й се струваше, че чува тих шум от размахани криле съвсем наблизо, може би над същата къща, под чиито стрехи се беше скрила. Но ако Талрик беше там и чакаше следващия й ход, тогава чия беше онази сянка в пресечката от другата страна? Сякаш целият град беше хукнал по петите й.
Над нея се чу стържещ звук, който със сигурност не беше плод на въображението й. Имаше някой над нея и кой друг би могъл да е, освен Талрик?
„Може би не знае, че съм тук. Може би не знае, че съм тук.“ Притисна ръце към гърдите си, опита се да овладее паниката, но в мислите й имаше място само за предпазливия, търпелив маниер на Талрик. Можеше да я дебне цялата нощ.
„А може и да не знае, че съм тук.“
А после самообладанието й изневери изведнъж и тя хукна презглава. Миг след като напусна прикритието си, чу звука на енергийното му жило, усети жегата му, но не и удара, който би я усмъртил на място. Жилото опърли калните павета вляво от нея. Вече тичаше слепешката. Знаеше, че той може да лети по-бързо, отколкото тя може да тича, но въпреки това тичаше с всички сили. А после налетя на нещо — нещо, появило се изневиделица на пътя й — и политна към земята. От сблъсъка й се зави свят, но тя се насили да вдигне глава и да погледне.
И видя лицето на Тисамон, студено и безмилостно. Острието на ръкавицата му стърчеше в готовност, изтеглено лениво назад да я довърши с един удар.
Ариана изпищя безпомощно и скри в шепи лицето си.


Тисамон остана изненадан от себе си — нали точно това му беше целта, да види предателката свита безпомощна в краката му. Но сега нещо в него издрънча на кухо.
Очаквал бе битка, а такава нямаше.
С тази мисъл той вдигна очи и видя Талрик да каца на десетина метра от него с изтеглен меч. Погледите им се срещнаха и шокът беше жесток и двуостър. Тисамон си спомни огъня и болката, раната, която го мъчеше и до днес. Талрик си спомни раните, които беше получил, и другите, които сам беше нанесъл, спомни си и как Тисамон просто бе отказал да умре.
Дълго се гледаха под съпровода на скимтенето на Ариана, свила се в краката на богомолкородния. Свободната ръка на Тисамон, сякаш по своя воля, беше изтеглила кинжал от колана му. След битката в Хелерон си беше направил труда да намери точно такива кинжали и беше платил тежка кесия за тях.
— Тя е моя — каза Тисамон. — По право.
В същия миг двама бърмбарородни, мъж и жена, излязоха от къща по-нагоре по улицата, хвърлиха по един поглед на него и Талрик и бързо-бързо се прибраха обратно.
Талрик водеше война със себе си. От всички възможни сблъсъци точно този би предпочел да избегне. При нормални обстоятелства. Едва не беше умрял заради богомолкочовека, а и кой знае дали дъщеря му не дебнеше някъде в сенките? Докато преследваше Ариана, през цялото време го глождеше чувството, че не е единственият, хукнал по петите й. Същото чувство не го напускаше и сега, независимо от появата на Тисамон. „Кой друг участва в играта и къде се е стаил?“
Беше го страх. Признанието имаше горчив вкус, но беше факт. Страхуваше се.
Ала като войник на Империята, Талрик направи крачка напред, вдигна ръка и изстреля енергиен залп по богомолкородния.
Тисамон се метна встрани, но огънят опърли рамото му. Ала едновременно с жилото, изригнало от дланта на осородния, от ръката на Тисамон бе излетял специалният кинжал. Загубилият равновесие богомолкороден видя как осородният офицер се олюлява на свой ред. Уви, кинжалът само го бе одраскал. Тисамон се бе целил в лицето му, но Талрик зърна сребристия проблясък във въздуха, приклекна навреме и острието го одраска по слепоочието, малко над резките, които Ариана беше оставила на бузата му. Понечи да изстреля нов залп, но Тисамон вече държеше втори кинжал, който запрати мълниеносно към него, после още един и още един, принуждавайки го да отстъпи назад и още назад по улицата, а после и към близкия покрив, почти извън обсега на енергийното жило. Тисамон стискаше в ръката си нови кинжали — малки ками за хвърляне без дръжка, — а не се знаеше още колко такива има в резерва.
„Този сблъсък като нищо може да завърши фатално и за двама ни.“ Извод, който се струваше логичен на Талрик, но не и на Тисамон, ако се съдеше по изражението му. Талрик имаше по-голяма свобода на придвижване, Тисамон виждаше по-добре в тъмното.
„Патова ситуация.“ Ала Талрик съзнаваше, че няма право да проиграе живота си точно сега, когато плановете на Рекеф във Век зависеха от него. Да видим дали проклетият богомолкочовек ще устои срещу падането на цял един град.
Крилете на Талрик се появиха отново и той се издигна в небето, но продължи да се оглежда за поредната кама, докато между него и Тисамон не застанаха няколко сгради. А дори и тогава не би могъл да се закълне, че за бягството му има и друга причина освен желанието да прикрие страха си.


Ариана си отдъхна за миг, след като Талрик изчезна, но надеждата й се стопи, когато вдигна поглед към лицето на богомолкородния.
— Моля те не ме убивай — изхленчи тя. Тисамон я гледаше безразлично. Нормално би било — след сблъсъка с Талрик и успешния лов — да довърши започнатото с прежния ентусиазъм. Ала със смътна изненада той установи друго. Някаква капризна и трудна за дефиниране емоция се опитваше да обуздае ръката му напук на онова, което диктуваше разумът.
Завлече я две улици по-нататък до пусто, засипано с боклуци площадче, където труп можеше да престои и десетница, преди да го открият, и я захвърли до една стена без прозорци. Коленичи до нея и притисна плоското на острието си до бузата й, номер, който бе използвал неведнъж, за да вземе страха на противниците си — не че тази трепереща паякородна имаше нужда от допълнително сплашване.
— Къде са приятелите ти? — изръмжа в ухото й той.
— Те… — Момичето преглътна и затвори очи, усетило как металът се впива в кожата й. — Мъртви са, всичките.
— Лъжеш. — Тисамон промени съвсем леко ъгъла на острието, но тя усети миниатюрния срез и капката кръв, която го изпълни.
— Не, моля те! Талрик ги уби. Само аз останах.
Тисамон се замисли. На пръв поглед изглеждаше невъзможно, но беше факт, че паякородната бягаше, а Талрик я преследваше. Ситуацията, изглежда, се бе усложнила допълнително.
— Моля те… моля те, нека говоря със Стенуолд… — започна тя, но преди да е довършила, побеснелият Тисамон я издърпа за яката и удари зверски гърба й в тухления зид. Острието на бронираната му ръка се изтегли за удар и само с върховно усилие на волята той успя да овладее донякъде яростта си.
— Не смей да произнасяш името му, предателко — изсъска той. — Двамата с теб, ти и аз, знаем за какво става дума. Познаваме старите нрави и старите закони, но Стенуолд не ги знае. Той вярва в неща като съвест и опрощение, но ние с теб не сме толкова наивни. Има предателства, чиято цена _трябва_ да се плати.
Искаше му се паякородната да се разкрещи, да го удари. Това би улеснило решението му, а той предпочиташе нещата да са прости. Но не, тя висеше като чувал в ръцете му и се тресеше. Жалък екземпляр, реши Тисамон. Атриса би й обърнала с презрение гръб.
— Моля те — прошепна Ариана. — Трябва да кажа на някого… — А после гласът й пресекна, очите й се разшириха и Тисамон видя в тях отражение. — Внимавай! — изпищя тя, Тисамон се завъртя мълниеносно и вдигнатото острие на ръкавицата му улови връхлитащия меч.
Не беше Талрик, а някаква закачулена жена, която Тисамон виждаше за пръв път. Не че и сега успя да зърне чертите й, защото тя развъртя моментално меча си. Две вихрени завъртания над главата, последвани от мощен напад напред, който едва не го изкорми. Тисамон отстъпваше назад крачка след крачка, отклоняваше ударите. Мечът танцуваше в ръцете й, жената непрекъснато променяше захвата си, ту с две ръце, ту прехвърляше оръжието от дясната в лявата и обратно, засипваше го с удари от всички страни.
Тисамон посрещна десетина такива удара, преди да вземе на свой ред инициативата — приведе се ниско и замахна да я посече през хълбока. Жената се люшна настрани и върхът на неговото острие изстърга в броня, после дръжката на нейния меч полетя надолу да му смаже черепа. Тисамон я улови със свободната си ръка, отмести я настрани и замахна към лицето на непознатата с костните шипове на ръката си.
Тя отскочи назад, без да получи драскотина, и това за пръв път даде на Тисамон възможност да я огледа. Беше от раса, която той не познаваше добре, но въпреки това смяташе, че се досеща за произхода й, ако не и за самоличността й. Плащът й беше отметнат назад през раменете и отдолу си виждаше броня… и то каква броня! Никога не беше виждал такова нещо. Ризница с изящна оплетка, подсилена с плочки от метал, който лъщеше матово в зелени и сини призматични металически оттенъци. Гледката го разсея и при следващата атака се наложи да отстъпи с десетина крачки, преди да спре настъплението й. Стилът й беше нов за него, но едно беше повече от ясно — че жената е адски бърза въпреки металната броня и че се бие така, сякаш танцува, и с меча си, и със самия него. Посрещна меча й още пет-шест пъти, било с острието си, било с бронираната ръкавица, от която то беше част.
Паякородната предателка сигурно е избягала, осъзна той. Явно пак ще трябва да я търси. Не му пукаше особено. _Това_ беше нещо специално.
Превърна следващия си блок в атака и принуди жената да отстъпи, засипвайки я с удари, които ту избиваха искри от правото острие на меча й, ту изстъргваха едва чуто във великолепната й броня.
Вгледа се в лицето й със златиста кожа и израз на пълна концентрация, красиво и застинало като лице на статуя.
Съумя да пробие за миг защитата й и острието му се впи в ризницата под нагръдника, сряза няколко метални брънки и се вклини в кожения жакет отдолу. Тогава тя замахна да го удари с ефеса на меча си и почти успя да го обезвреди. Ударът се стовари върху същото рамо, което Талрик беше опърлил неотдавна, Тисамон изсъска от болка и отстъпи назад. Жената го връхлетя моментално.
А той осъзна, че се е ухилил до уши — защото непознатата беше великолепна и от много години Тисамон не беше срещал боец на такава висота.
Нова размяна на мълниеносни удари. Нейният меч беше двойно наточен и заострен като игла при върха, движеше се като слънце и огледала в ръцете й и всяка атака беше различна от предишната, в редуването им нямаше модел, бяха непредсказуеми. Тисамон участваше в танца на атаките й, въртеше се и сменяше ритъма, оставил рефлексите и дългогодишния опит да свършат онова, което хладният разум би опропастил, отстъпваше, докато атаката й се изтощи, а после я обръщаше срещу нея. Три пъти я удари, без да пробие бронята, а веднъж успя да й пусне кръв с плитка рана в крака.
Очите й се впиха в неговите и Тисамон разбра, че удаде ли й се възможност, жената ще го убие без колебание. Което означаваше, че и той трябва да направи същото. Така стояха нещата — или щеше да умре, или да помни този двубой до края на живота си.
Изведнъж откри, че се е задъхал, а кожата по гърдите и хълбока, където Талрик го беше обгорил с жилото си при битката за „Гордост“, се е обтегнала болезнено. Прясно опърленото му рамо пулсираше, но болката бе някак далечна и пренебрежима.
Краят на играта наближаваше. Тисамон все още нямаше представа коя е непознатата, но можеше да се закълне, че не е агент на осородните, защото ако можеха да привлекат на своя страна бойци като нея, отдавна щяха да са завладели целия свят.
Отстъпи десет крачки назад и зае нова стойка — острието ниско, но под ъгъл нагоре. Непознатата промени на свой ред позата си — хвана меча високо с две ръце с връх надолу. Съвършеният отговор на неговия подход.
Тисамон зачака атаката й.
Сякаш минаха години, в които двамата стояха неподвижно на място и се следяха взаимно за най-малкото движение, което да отприщи поредния сблъсък. Тисамон забеляза, че паякородната все пак не е избягала, тъкмо напротив — седеше свита там, където я беше зарязал, до стената. И не беше единственият зрител — имаше още един, мъж, който ги гледаше от входа на сградата. Но всичко това нямаше значение.
А после непознатата заряза стойката си, сякаш двамата просто са се упражнявали и тя изведнъж се е сетила, че има други неща за вършене. Тисамон преодоля инстинкта си да направи същото и остана в позиция, но жената просто си стоеше и се оглеждаше, безразлична към факта, че Тисамон би могъл да я убие с едно движение.
А после, с израз на пълно объркване, проговори за пръв път:
— Кое е това място? Не е Шон Арен. — Спря празен поглед на Тисамон, сякаш го виждаше чак сега. А за меча в ръцете си като че съвсем беше забравила. — Богомолкороден? Значи съм в Ийен, така ли? Но защо? — Тръгна към него без страх или враждебност и с периферното си зрение Тисамон видя как мъжът при входа се втурва напред.
Острието му литна на секундата и непознатият тутакси се закова на място. Жената го погледна без следа от тревога и без знак, че го познава.
Паякороден, установи от пръв поглед Тисамон — в живота му напоследък имаше твърде много такива. Този екземпляр беше на средна възраст, дългокос, с празни ръце и оголил зъби над острието под брадичката си.
— Ти пък кой си? — попита Тисамон. — Казвай бързо или ще ти видя сметката. Тази вечер има голям недостиг на отговори.
— О, знам за враждебността, която твоят народ изпитва към моя — отвърна мъжът що-годе спокойно. — Името ми е Дестрахис и съм с тази дама тук, която се казва Фелисе Миен.
— Дестрахис! — възкликна жената още щом непознатият назова името си, но в тона й липсваха признаци на особена привързаност. Фактът, че до гърлото на спътника й е опряно смъртоносно острие, изглежда също не я впечатляваше. — Какво?…
— В Колегиум сме, Фелисе — обясни предпазливо Дестрахис.
— Точно така — кимна Тисамон. — И по-добре някой бързо да ми обясни за какво се бихме преди малко.
— Ти… — Жената го погледна, сякаш го виждаше за пръв път — отново, — и присви очи. Тисамон заряза Дестрахис и моментално зае бойна стойка.
— Видях те с него — каза тя. — Трябва да си от неговите лакеи. Кажи ми къде отиде.
— Кой къде е отишъл? — попита Тисамон.
— Талрик! — изплю свирепо жената. — Талрик осородният! Талрик от Империята! Твоят господар, или ще отречеш?
— Ще отрека и още как — каза твърдо Тисамон. — Той е мой враг, а явно и твой. Искаш кръвта му, така ли?
Тя кимна. Погледът й беше съвсем малко по-ясен отпреди.
— Ако знаех накъде е тръгнал, щях да ти кажа, щом е така — кимна на свой ред Тисамон. — Значи този тук е от твоите „лакеи“?
Жената погледна хладно Дестрахис, но се позабави с отговора.
— Той… пътувах с него. Той… Дестрахис ме доведе тук.
Тисамон тъкмо започна да се отпуска отново, когато до слуха му долетя гласът на Ариана. Викаше ги. Тримата се обърнаха едновременно към нея — млада паякородна със скъсана и окаляна дреха.
— Наистина ли искаш да убиеш Талрик? — попита обнадеждено тя и Фелисе кимна отсечено.
— Тази нощ Талрик ще напусне Колегиум — обясни Ариана. — И ще тръгне за Век.
Името на града очевидно не говореше нищо на Фелисе, но Дестрахис промърмори:
— На запад оттук, по крайбрежието.
— Значи и ние трябва да тръгнем за Век — реши Фелисе. — Веднага. Може да го настигнем по пътя.
— Век, значи — кимна Дестрахис, въздъхна уморено и хвърли предпазлив поглед на Тисамон. — Ами ние да тръгваме, а? Въпреки случилото се преди малко, ние не сме ти врагове, честна дума.
— Това и сам го виждам. — Тисамон прибра острието по протежение на ръката си.
— Аз пък съм я виждал да се бие и преди — отбеляза Дестрахис, — но ти си първият оцелял.
— За мен беше удоволствие и чест. — Тисамон се вгледа замислено във Фелисе. Жената, с която се беше сражавал допреди малко, сякаш беше изчезнала, заменена от объркана чужденка. За негова изненада обаче тя се обърна и преви кръст в кратък поклон, навела меча с острието надолу и с дръжка пред гърдите — знак за уважение, който самият той беше използвал неведнъж в присъствието на други оръжемайстори и който сега й върна с лека усмивка.
Дестрахис вече се отдалечаваше и тя тръгна след него. Само веднъж хвърли поглед през рамо, но Тисамон продължи да гледа след нея дори след като Ариана се приближи. Изчака Фелисе да се скрие окончателно от погледа му, преди да насочи вниманието си към паешкото момиче.
— Моля те, позволи ми да… — Беше спряла извън обсега му, но вече знаеше колко бързо се движи той. — Наистина трябва да говоря със… с него. За плановете на Талрик. Моля те да ме заведеш при него… в окови, ако трябва.
Тисамон усети как огънят на битката угасва във вените му. Почувства се уморен до смърт. Усещаше всички рани по тялото си, а такова тежко изтощение не помнеше отдавна. Отчаяната нужда да убива също се беше стопила безследно, изчерпана докрай по време на двубоя му с Фелисе Миен.
— Нека Стенуолд сам реши какво да прави с теб — съгласи се той и й даде знак да тръгне пред него.


17.

Всички мравкородни натиснаха едновременно спусъците и раменете на арбалетите им завибрираха от отката на стрелите. Салма видя неколцина мъже да падат, уцелени или в главата, или в гърлото. Дори при доброто осветление от лампите такава стрелба беше пример за подражание.
Мравкородните вече се бяха раздвижили. Базила поведе половината си отряд с извадени мечове, другите останаха назад да презаредят арбалетите си. Салма се поколеба само миг, после литна да догони първата група и се спусна отвисоко в центъра на битката.
Повечето противници бяха занаятчии без друга защита освен кожените си работни дрехи; имаше и роби. Не разполагаха с време да правят разлика или да проявяват милост, а и Салма знаеше, че у таркианците не е останала милост, която да раздават. Десетина нищо неподозиращи мъже бяха покосени на място, после двама от мравкородните хукнаха към най-близкия въздушен кораб.
Откъм лагера се чу нова експлозия — явно диверсионната тактика на Базила продължаваше по план. Един от хората й, натоварен с тази безспорно самоубийствена мисия, тичаше презглава между палатките и хвърляше гранати, сеейки смут и ужас.
Нови осородни войници тичаха към тях. Повечето прииждаха от най-близката редица палатки, без доспехи, някои полуголи, но имаше и други, които очевидно са били натоварени във въздушните кораби и за чието присъствие саботьорите разбираха едва сега. Нов залп арбалетни стрели засипа наближаващия откъм палатките враг и покоси всички с изключение на двама. Салма се обърна да види и тяхната сметка, но те не бързаха да влязат в бой, разколебани от скоропостижната кончина на другарите си. Понеже не беше в настроение да протака, Салма сряза гърлото на единия, после заби меча си дълбоко в голите гърди на другия. Озърна се и видя мравкородните арбалетчици да се придвижват бързо покрай редицата въздушни кораби и да запъват в движение арбалетите си. Тото беше с тях и зареждаше нов пълнител в своя.
Базила и другите таркиански войници бързо довършиха охраната на летището. Един мравкороден вече се катереше по кабелите на първата гондола. Салма се зачуди защо просто не срежеха въжетата — вятърът щеше да отнесе балоните и проблемът щеше да се реши тутакси, — но когато настигна Базила, видя, че въжетата са от оплетена стомана, три пръста дебели и забити дълбоко в земята. Единствената възможност бе да унищожат гондолите.
Енергиен залп изпука недалеч от него, знак, че наближават още имперски войници. Салма се издигна инстинктивно във въздуха и едва не се сблъска с осороден, който летеше в обратната посока. Сборичкаха се за кратко, после Салма прониза противника си и го остави да падне на земята.
Мравкородните арбалетчици изстреляха нов залп от стрели по напиращия враг. Двама-трима осородни паднаха пронизани, някои от стрелите профучаха далеч от целта, други се забиха в щитове. Салма застина във въздуха, изправен пред дилемата дали да помогне на Базила с унищожаването на корабите, или да помогне на Тото. Колебанието му не трая дълго — спусна се надолу с меча напред. Тото беше извадил своя меч и с мъка удържаше напора на имперски копиеносец. Салма кацна на крачка зад копиеносеца и го прониза в гърба. Срещна за миг погледа на Тото, после полуродният занаятчия грабна захвърления си арбалет, а Салма се издигна обратно във въздуха.
Успял бе да привлече вражеското внимание — затанцува из въздуха, разминавайки се на косъм с няколко енергийни жила и с две арбалетни стрели. Озърна се, видя, че хората на Базила се придвижват към следващия кораб, и полетя към тях.
— Побързайте! — извика той.
— По-бързо от това не може — процеди Базила, докато се катереше по едно въже.
— Да помогна с нещо?
— Можеш ли да ме пренесеш горе?
Той поклати глава.
— Бомбите… Може би тях?…
— Ти не си Умел — каза му тя и се прехвърли през борда на гондолата. Двама войници се спуснаха към нея, но тя простреля първия, преди да е преполовил разстоянието. Другият вдигна ръка и изстреля златно жило, което Базила избегна с лекота, после Салма улови войника за една от каишките на бронята, а Базила го прониза с меча си.
Жената огледа делово палубата — явно търсеше най-подходящото място, където да заложи бомбата. Салма отиде при парапета, погледна надолу и сърцето му се сви. Идваха още войници, на бегом. Осоидите се бяха организирали много по-бързо от очакваното.
— Диверсията ви май не сработи както трябва — подхвърли през рамо той.
Най-малко шейсетина осородни летяха към въздушните кораби. Явно бяха разгадали таркианския план.
Базила беше коленичила и залагаше бомбата, като щракаше разни неща. Възпламенител с часовников механизъм, според обясненията на Тото, каквото и да означаваше това.
— Нямаме много време — изсъска Салма. Базила и сега не му обърна внимание, съсредоточена върху механизма.
Първите осоиди наближаваха парапета. Салма извика нещо нечленоразделно и се издигна да ги посрещне. Прониза водача на групата и го събори на палубата. После замахна назад, усетил враждебно присъствие, и мечът му се стовари върху лицето на втори нападател. Още двама го атакуваха, но зад него вече се чуваха звуци от битка, което му вдъхна кураж. Базила явно бе приключила с бомбата, осоидите не я бяха сварили неподготвена.
Изтласкаха го назад, към първите двама осородни се присъединиха още двама и Салма се издигна във въздуха, за да не го обградят. Те го последваха, но принцът беше по-бърз, разминаваше се умело с мечовете и жилата им, а сам оставяше дири от кръв всеки път, когато противник се озовеше в обхвата на меча му. Зърваше за секунди Базила — мравкородната продължаваше да се бие на палубата, пътят й за бягство все още беше отрязан, но нападателите плащаха прескъпо за това.
Планът, уви, се беше провалил. Знаеше, че трябва да намери Тото и по някакъв начин да го измъкне далеч от лагера и далеч от Тарк. Но не би могъл да зареже Базила. Зрелищен лупинг го отърва от последните му двама преследвачи и Салма се стрелна назад към гондолата.
Беше го попитала дали може да я пренесе и той беше поклатил отрицателно глава. Не би могъл да я вдигне нагоре, нито дори да я носи хоризонтално над земята…
Спусна се с крясъци в мелето и ритна един от войниците в гърба, толкова силно, че онзи изпусна меча си. После разпръсна останалите, докато Базила довършваше поредната си жертва. Без да губи време в обяснения, Салма прихвана изненаданата жена през кръста и я повлече към парапета. После се изтласка с всички сили нагоре.


Местата му за отстъпление бяха свършили. Като най-малко храбрия от бандата саботьори, Тото беше и кажи-речи последният оцелял. Само той и един мравкороден бяха останали, а осоиди имаше навсякъде.
Мравкоидът стреля и повали един войник, но другите настъпиха ожесточено, вече само на меч разстояние. Тото залитна назад, докато последният му другар поемаше ударите. Таркианецът въртеше меча умело, но осоидите го притискаха отвсякъде и макар неколцина да паднаха, един успя да забие меча си дълбоко в гърлото му.
Тото вдигна арбалета си, който ръцете му, по своя воля, бяха успели междувременно да презаредят, натисна спусъка, задържа го и завъртя в бавна дъга оръжието. Видя трима да политат назад покосени.
Щракна нов пълнител. Изтласкали го бяха почти в края на лагера, а отвъд дъгата от разположени нарядко лампи започваше пустошта и пътят му за бягство. Едва ли щяха да го преследват дълго в мрака. Направи още няколко крачки назад, вдигна арбалета и натисна спусъка. Най-близкият войник беше на малко повече от една ръка разстояние.
Арбалетът засече и стрелата вътре се скърши от натиска. Миг по-късно имперски меч полетя към него в низходяща дъга. Тото вдигна арбалета над главата си и се сви. Мечът се заби в оръжието, сряза тетивата и се заклещи сред частите на механизма. Тото пусна арбалета и вбесеният осороден войник метна настрани безполезния си меч заедно с неговото оръжие. Долетелите двама негови другари събориха Тото на земята.
Тото беше силен, но такива бяха и професионалните войници на Империята. Единият го удари с юмрук в лицето, толкова силно, че зъбите му изтракаха. Миг по-късно го изправиха на крака. Замаян от удара, младежът зърна отблясъците на меч, вдигнат да го покоси.
— Искам го жив! — излая някой и Тото зяпна невярващо гневното лице на мъж с окървавена глава. Офицер, който по незнайни причини току-що му беше спасил живота.
След миг дръжка на меч го фрасна по тила и Тото изгуби съзнание.


Не толкова крилете, колкото отскокът помогна на Салма да премине успешно над парапета. След това впрегна цялата си сила, за да преодолее допълнителната тежест, която го теглеше безмилостно към земята. Добре, че Базила схващаше бързо и мируваше, стиснала го здраво през кръста, вместо да се бори например, докато се спускаха тромаво и на пресекулки.
— Да се махаме! — подкани той, когато кацнаха успешно, и грабна първия захвърлен меч, който му попадна пред погледа. Тя го погледна и той видя само очите й, но въпреки това му се стори, че лицето й е смекчено в усмивка.
— Как? — попита, а след миг двамата вече се биеха гръб в гръб. Десетина вражески войници напираха да ги довършат. Салма резна един от тях по ръката, после прониза някакъв едър полуроден от помощната войска, който връхлиташе насреща му с брадва. Осороден копиеносец замахна да го прониже, но Салма се хвърли напред покрай копието и мушна мъжа между ребрата. Когато отстъпи към старата си позиция, Базила вече не беше там.
Сърцето му се сви болезнено, но сега не беше времето да я оплаква. Знаеше, че ако не направи нещо, скоро и той ще е безжизнен труп като нея. Крилете му се появиха и той се оттласна нагоре! Враговете го последваха във въздуха. Уви, умората бързо го надви и той се спусна обратно на земята, преди да е изгубил контрол над Изкуството си. Обърна се да ги посрещне и посече първия, докато мъжът още кацаше. Другите не бързаха да го нападнат и Салма се метна настрани да избегне жилата им, които осветиха мигновено нощта.
Обърна се и хукна. Оглеждаше се за Тото, но виждаше единствено врагове. Озова се навътре сред палатките, не спираше и за миг, налиташе на малобройни групи осородни, нападаше ги свирепо и те се пръскаха като подплашени чакали.
Но една глутница му се опъна — Салма заора право в средата й, но изгуби меча си в мелето. Фрасна един с лакът в главата, на друг заби коляно в корема. Третият се опита да го сграбчи изотзад, но Салма му наби една глава в лицето. Остра болка прогори гърба му като удар от бич — от енергийно жило, всъщност, — той залитна и падна на едно коляно.
Оттласна се моментално и потърси с криле небето, но някой го сграбчи за глезена и го дръпна надолу. В същия миг жило прогори въздуха там, където биха го отвели крилете му, ако не беше неволната намеса на войника, издърпал го надолу. Салма размаха трескаво ръце и крака, но осоидите го бяха стегнали в кръг.
Наблизо проблесна меч, Салма стисна китката, която го държеше, и счупи ръката на войника в коляното си. И мечът се озова в неговата ръка. Противниците му бяха побеснели окончателно, но същото важеше и за него. Двамината най-близо посече с къси, свирепи удари на меча.
Хукна и ново жило изсъска на педя от него. Искаше му се да излети, но знаеше, че във въздуха няма да има прикритие, а не би могъл да избегне толкова много залпове от всички страни.
Някой посегна да го сграбчи и двамата паднаха на земята. Салма пръв скочи на крака и заби меча си в нападателя, после го издърпа бързо, за да посрещне атаката на поредния войник. Силата на сблъскалите се остриета го завъртя, Салма политна назад, но бързо възстанови равновесието си. Войникът насреща му спря за миг с протегнат меч, после поднови атаката си и двамата си размениха поредица от заучени удари все едно се дуелираха във Форума на умелите.
После друг войник се приближи откъм гърба му, Салма замахна с меча си, но успя само да го удари с дръжката в лицето. Осоидът отпред понечи да се възползва от шанса си и Салма съумя да отбие новия удар в последната секунда.
Ала не го отби добре. Сблъсъкът беше толкова силен, че му изкара въздуха като силен юмрук в корема. Неспособен да си поеме дъх, той усети как светът му се смалява драматично — останаха само той и осородният войник. Звуците също изчезнаха някъде, мечът му пое в дъга сред гробовното мълчание и посече другия мъж през ребрата. Противникът му не успя да парира удара, защото мечът му беше забит дълбоко в тялото на Салма.
Принцът политна напред в ръцете на осородния мъж и двамата се подпряха един на друг като да бяха пияни. После коленете на Салма се подвиха и двамата се свлякоха заедно настрани. За миг сблъсъкът им се превърна в братска прегръдка.
И мрак обгърна Салма, мрак, последван от пълна липса на болка.


Усети болката, преди да е придобил и най-бегла представа къде се намира. Тилът му пулсираше яростно и пращаше нажежени до бяло стрели към черепа и в очите. Тото се размърда тромаво и установи, че лежи вързан под странен ъгъл на нещо като стол.
Завръщащото се съзнание бързо му предостави последния надежден спомен — нощната атака. Още ли беше нощ? През затворените му клепачи не проникваше светлина, но наоколо му се чуваха приглушените звуци на нов ден. Намираше се в имперска палатка.
И беше вързан. Спомни си какво беше казала Че за оборудването, което осоидите в Мина използвали при изтезания. Това навярно обясняваше неудобните контури и студената метална повърхност на стола, към който беше привързан.
Освен че го бяха вързали здраво, го бяха съблекли до кръста, и когато размърда мускули, Тото усети придърпването на хирургически шевове и превръзки.
Тогава, някъде близо над него, се чу женски глас:
— Мисля, че е буден.
Тото застина неподвижно, но вече беше късно. Явно нямаше смисъл да се преструва, затова отвори бавно очи.
Дори мътната светлина в палатката прати нови стрели в мозъка му и той не различи друго, освен смътните очертания на силует, надвиснал над него.
Нещо студено докосна устните му и той завъртя рязко глава, което удвои агонизиращата болка в изтерзания му череп. Женският глас го смъмри недоволно:
— Престани. Това е вода.
Тото обърна предпазливо глава и притисна устни към ръба на чаша. Водата вътре беше толкова студена, че със сигурност съдържаше и кубчета лед. След миг на челото му сложиха влажна кърпа.
Опита се да фокусира поглед и да съзре детайли в неясните форми наоколо си. Жената край него беше млада и тъмнокожа. Отначало я взе за бръмбарородна, но лицето й беше твърде плоско, а тялото — твърде дребно. После си спомни занаятчиите роби и съобрази, че жената е от същата раса.
— Къде съм? — изгъгна накрая той и установи, че към болката в главата се е присъединила и друга — отвътре на бузата. В устата му имаше силен ръждив вкус. Навярно се беше прехапал до кръв по време на битката.
Видя жената да се обръща към някого зад себе си, някой, който през цялото време не беше помръднал, нито издал звук. Самата мисъл за това го вледени… а после жената отстъпи назад и мястото й до странния стол зае друг. Тото обърна глава докъдето му позволяваше болката и видя ръка в метална ръкавица с изящна направа.
Гласът на новодошлия беше тих, лукав и ироничен.
— В твоето положение, младежо, не бих си губил времето с ненужни въпроси. Как ти е името, момко?
Реши, че няма да отговаря на въпроса, но ръкавицата се размърда с леко метално изстъргване и той бързо-бързо промени решението си.
— Тото. Викат ми Тото.
— Това е мухородно име. — Мъжът явно се забавляваше. — Изглежда си израснал… в Колегиум, прав ли съм? Е, моето име е Дариандрефос, но осоидите, понеже са варвари, ми казват само Дрефос. Или „полковник на помощните войски“, разбира се.
— Помощни?… — Непознатият термин беше свръх силите му в момента.
— Всъщност, аз съм единственият полковник на помощни войски в Империята. Знам го, защото измислиха този чин заради мен. Може би един ден ще трябва да ме произведат в генерал на помощни войски, а после — какво? Може би император на помощни войски. Виж това би било забавно. Ти къде си учил?
Тото затвори очи и не каза нищо.
— Знаеш ли защо си тук вместо при другите пленници? Едва ли. Пленихме трима от вас и другите двама ще бъдат разпитвани по методите на осите и според физическата им издръжливост. А това, както вероятно си се досетил и сам, не е разпит. Това, Тото, е само приятелски разговор.
Младежът продължи да мълчи и полковникът цъкна ядно с език. Тото се стегна да посрещне удара, но никой не го удари. Вместо това усети подръпване при китките и след миг примката на въжето се разхлаби. Той отвори очи и видя тъмнокожото момиче да отстъпва отново назад.
— Редно е да получиш някакъв знак за моята добронамереност — каза Дрефос.
Сега вече Тото успя да се завърти и да го огледа добре. Не че можа да види много. Дългата роба и дълбоката качулка превръщаха мъжа във високо привидение. Единствено ръкавицата се подаваше измежду гънките на материята в черно и жълто.
— Какво става? — настоя Тото. — Какво искате от мен?
— Тук си заради това. — Ръкавицата се мушна обратно между диплите на дрехата и после излезе отново оттам с грижлива икономичност на движенията, която подсказваше, че ръката в нея страда от някакво нараняване. Мъжът държеше малък механизъм, който Тото познаваше отлично.
— И това — добави Дрефос. Другата му ръка — и тя с тъмна ръкавица, но обикновена, а не метална — се появи за миг и закачи на облегалката на стола дълга кожена ивица с пришити джобове. Ивицата съдържаше преносимия му комплект занаятчийски инструменти, а механизмът, който Дрефос размаха пред лицето му, беше една от въздушните батерии, малкият личен проект на Тото, в който той бе вложил толкова надежди и който така и си остана недовършен.
— Забележително е колко много може да научи човек от съдържанието на нечия раница — продължи Дрефос. — Ти очевидно си учил за занаятчия, но това можех да го установя и по специфичните мазоли на ръцете ти. Учил си в Колегиум, значи? Във Великата академия?
Тото кимна, обзет от лоши предчувствия.
— Бих дал мило и драго за тази привилегия.
— И ти ли си занаятчия? — попита обнадеждено Тото, хванал се за последната реплика като удавник за сламка.
Дрефос се изсмя кухо.
— По мое собствено мнение аз съм може би най-добрият занаятчия, когото ще срещнеш някога. Единствената причина да вмъкна „може би“ в горното изявление са преподавателите, при които ти, за разлика от мен, си имал честта да се обучаваш. С болка на сърце признавам, че с изключение на мен Империята е невръстна в занаятчийските науки. Само три поколения я делят от варварството, докато вие, равнинците, имате вековни традиции в това отношение. Но човек трябва да работи с инструментите, които има, нали така?
— Не е възможно Империята да си няма занаятчии. Осородни занаятчии — каза Тото. — Не виждам с какво съм толкова специален.
— Напротив, специален си. На осородните занаятчии не може да се разчита. Деля ги на две категории — тъпоумници, които са понаучили нещо и са спрели дотам, и другите, които не са чак толкова тъпи, но пилеят интелекта си в политика и егоистични амбиции, а за науката не дават и пукната пара. Не, аз избирам своите хора от други източници. Освен ако не е учил в странство, осороден не бих пуснал и да стъпи в работилниците ми.
— Искаш аз да?…
— Проявявам интерес към теб, Тото. Никога не съм имал честта за мен да работи човек, учил във Великата академия.
— Никога няма да работя за Империята! — заяви Тото, надигна се, но падна назад от непоносимата болка в главата.
— Още не си чул предложението ми — каза Дрефос, който очевидно продължаваше да се забавлява.
— Знам я аз Империята. Знам как гледат на другите раси, да не говорим за полуродните! — изсъска през зъби Тото.
— И какво им е толкова на полуродните? — В гласа на Дрефос имаше толкова суховат хумор, че Тото се надигна на лакът да види какво е смешното.
Дрефос вдигна ръце — едната облечена в метал, другата не — и си свали качулката. Лицето, разкрило се отдолу, беше на петна в различни отсенки на сивото, а очите му нямаха ириси. Имаше различни степени на полуродство, както Тото знаеше добре. Малцина късметлии като Тиниса приличаха изцяло на единия си родител или смесеното наследство се бе проявило в нещо екзотично и привлекателно. Повечето бяха като Тото, дамгосани от нечистокръвността по начин, видим за всички. А Дрефос беше от малцината нещастници, при които полуродството се бе изродило в неестествена грозота. Лицето му беше слабо и аскетично, но имаше нещо ужасно сгрешено в пропорциите. Дори когато се усмихнеше, резултатът бе неприятно разкривен.
— Наясно съм, младежо, че няма да спечеля награда за красота. Ала можеш да бъдеш сигурен, че не съдя за никого според лицето или кръвта му — каза той.
— Дрефос — промълви Тото. — И онова другото, дългото име. Молецородни имена?
— Името ми го е дала майка ми. Баща ми, незнаен и неоплакван, й отделил само толкова от времето си, колкото било необходимо да я изнасили. Осородните войници не са известни с добро отношение към пленниците и робите. Както и повечето войници всъщност.
— Но нали каза, че си занаятчия?
Разкривената усмивка се разшири неестествено.
— Забележително, нали? Явно нещо от бащиното ми семе се е проявило в пълна мяра у мен — тънък усет към света на металите, толкова рядко срещан в своето съвършенство, че Империята е готова да обърне йерархията си надолу с главата, за да ми намери място в редиците си. Ако не бях аз, стените на Тарк още щяха да са цели-целенички. А сродниците ми по майчина линия все така седят в пещерите си, драскат рисунки по стените и се преструват, че прежното им величие още е живо.
Тото се отпусна назад в стола. Едно чувство покълнваше дълбоко в него, чувство на интерес. Този странен човек, занаятчия и аутсайдер едновременно, съумял да си спечели висок ранг не другаде, а в праволинейната Империя на осите, беше успял да подпали въображението му.
— Идеята ви е била да унищожите моите въздушни кораби, нали? — попита тихо Дрефос.
Въпрос, който съдържаше отговора в себе си. Тото се напрегна вътрешно, но след миг прецени, че ще му е по-лесно, ако се върнат на позната почва.
— Да.
— Няма от какво да се притесняваш — каза меко Дрефос. — Атаката ви беше планирана добре. Обзалагам се, че не мравкородните са я измислили. Имал съм си вземане-даване с тях и знам, че расата им е напълно лишена от интуиция. Ти обаче си съзрял заплахата и си действал по съответния начин, точно както аз съзрях нашата уязвимост и изисках два взвода войници да чакат в готовност и да се втурнат към въздушните кораби при първия знак за неприятности в лагера. И добре, че го направих.
Това било значи — последният пирон в ковчега на отчаяния му план. Водовъртеж от образи нахлу в главата му — битката, яростта. Нещо го взриви изведнъж и той понечи да скочи от стола. Но още преди младата жена да го е спряла, Тото политна безсилно назад — болката в главата му беше толкова силна, че не би могъл да се изправи на крака без чужда помощ. Жената го прихвана, преди да е паднал. Ръцете й бяха изненадващо силни. Повдигна го и го настани на ръба на стола.
— Пленници… — изломоти той.
— Да? — Дори със затворени очи Тото усети, че Дрефос се е приближил.
— Спомена, че сте взели и други пленници. Освен мен.
— Двама, ако трябва да сме точни, макар че единият може и да не се възстанови достатъчно, за да го подложат на разпит.
— Имаше ли?… — Той примижа и вдигна поглед към Дрефос. — Имаше ли един мъж водно конче? Той трябва да е…
— Знам ги водните кончета. От Федерацията — кимна Дрефос. — По време на Дванайсетгодишната война изпробвах и усъвършенствах някои от най-добрите си изобретения. Съжалявам, но другите пленници са мравкородни. Ако снощи в групата ви е имало човек от Федерацията, то той не е бил заловен жив, нито има данни да е избягал. Боя се, че най-вероятно е загинал.


18.

Генерал Максин отдели една последна минута да вникне в докладите, които беше получил. Тези доклади бяха тайната на неговия успех. Имаше на свое разположение способни роби, чиято единствена задача беше да обработват огромното количество информация, постъпващо от вътрешната служба на Рекеф, и да му го предоставят в съкратен и обобщен вид. Подробностите щяха да дойдат по-късно. Когато ги поиска. Засега разполагаше с основната картина, знаеше кой крои заговори, кой губи позиции, кой печели влияние и кой взема подкупи.
И цялата тази информация не беше храна само и единствено за императорските уши. Максин си имаше свои планове. Рекеф беше млада организация, създадена в последните години от управлението на първия император и изградена от мъжа, чието име носеше и до днес. През последвалите две десетилетия структурата и йерархията на Рекеф бяха добили окончателния си вид, но на някои нива все още търпяха промяна. Именно с това бяха свързани плановете на Максин.
На върха на Рекеф стояха трима генерали. Идеята беше всеки от тях да контролира изрично посочена част от Империята, да споделя с другите двама получената разузнавателна информация и да докладва лично на императора. На практика обаче тези мъже, които бяха достатъчно амбициозни да се издигнат до върховете на Рекеф, не търпяха намеса от страна на своите равни.
Максин беше в печеливша позиция и само това го интересуваше. Той беше сред личните съветници на императора. Генерал Бруген гонеше сенки и диваци в източните територии на Империята, справяше се с глад, с бюрокрация и с ината на подчинените раси. Генерал Рейнер се бореше с Равнините. За момента Максин държеше най-силните карти и смяташе да ги изиграе по най-добрия начин.
Имало бе и временни спънки, разбира се. Бруген беше съвестен човек, затрупан от повече проблеми, отколкото щабът му можеше да реши, така че от него Максин не се боеше. Рейнер беше друга работа. Неотдавна беше отстранил човек, когото Максин беше издигнал до губернаторски пост на голям град и който имаше централно място в собствените му планове. Сега градът, внушителното му богатство и местните агенти на Рекеф бяха в ръцете на ужасния полковник Латвок, един от доверените лакеи на Рейнер.
Това беше хвърлена ръкавица към първенството на Максин, но пък той обичаше предизвикателствата — стига да излезеше победител.
А той несъмнено щеше да спечели. Обработен подобаващо, императорът беше готов да го заобича като брат… Впрочем не като брат. В крайна сметка именно Максин бе организирал и привел в изпълнение убийствата на всичките му братя и сестри, освен една, както и на няколко други претенденти за императорския трон. А сега бе поднесъл на императора единствения дар, който цялата Империя не би могла да му даде. Смяташе, че това му осигурява достатъчно предимство, за да поиска основна реорганизация на Рекеф, след която Рейнер и Бруген да разберат, пък било и за кратко, че всяка армия може да има само един генерал.
Максин нави свитъците, прибра ги в тайното отделение на писалището си и тръгна за среща с императора.


Бяха преместили роба в по-добра килия — с гоблени по стените, килими на пода, изящна дърворезба скакалецородна направа и без прозорци. Но Уктебри се оплака от ярката светлина на газените лампи и сега маслени фенери висяха на вериги от тавана и къпеха покоите му в сумрак.
Ала робът излезе да ги посрещне веднага, без да го викат повторно, и Максин си отбеляза наум, че очевидно го хранят добре напоследък. А това гърчаво създание имаше забележителен апетит — да се чуди човек къде отиваше толкова много кръв.
Когато пленникът излезе да ги посрещне, Алвдан го изгледа от глава до пети, дори направи предпазлив кръг около него. Максин знаеше, че в този случай трудностите произтичат от невъзможността да повярваш. Предложеното от стария окаяник беше невъзможно, немислимо за всеки здравомислещ човек. Онова, което комарородният беше обещал, невъзможната мечта на магьосници и древни крале, се родееше с потъналите в забвение легенди на робите. Но когато Уктебри говореше за това, беше трудно да не си спомниш, че и неговата раса се смяташе за отдавна изчезнала, за плашило от детските приказки и нищо повече. Но щом Уктебри заприказваше с гъгнивия си глас, с кротката си увереност и чудата настойчивост, дори най-здравомислещият човек се изкушаваше да повярва, макар и само за миг, че цялата тази измишльотина има отношение към реалността.
А сега Максин разполагаше с достъп до голямо количество информация. В Капитас нямаше големи библиотеки, богати архиви или други места, където словото се съхранява и тачи, но посредством каналите на Рекеф генералът получаваше достъп и до най-прашните свитъци на всички народи, които Империята беше завладяла и подчинила.
Завоеванията във Федерацията му бяха поднесли на тепсия несметно знание. В голямата си част то не се различаваше съществено от глупавите робски суеверия, но Максин се бе научил да задава все по-конкретни въпроси. В завладените княжества на Федерацията сигурно имаше немалко агенти на Рекеф, които се чудеха защо генералът иска от тях да се ровят толкова надълбоко в старите легенди и древната история.
Водните кончета обичаха писаното слово и ранните им исторически хроники бяха издържани в изящен стил и с изумителни подробности. Именно там Максин бе открил връзка с онова, за което говореше комарородният. Не толкова, че да е сигурен, но достатъчно, за да приеме, че в далечни времена е имало нещо, на което да се опрат хвалбите на Уктебри.
— Искаш да проучиш нашата сестра — каза Алвдан.
Закачулената глава на Уктебри взе да кима енергично.
— Необходимо е, ваше императорско величество.
— Разбрахме — продължи императорът, — че тя е подходяща. Че ти си я обявил за подходяща. — В гласа му се прокрадваше подозрителност. Максин обичаше, когато Алвдан бе изпълнен с подозрение. Щом ги замъчат подозрения, императорите се обръщаха за съдействие към Рекеф, а тук, в Капитас, Максин беше Рекеф.
— Във висша степен подходяща, ваше императорско величество — потвърди комарородният. — Но не бива да се допускат грешки. Трябва да започна изчисленията си. Процесът е бавен и колкото по-скоро започнем, толкова по-добре.
— Глупости — заяви презрително Алвдан. — Не вярваме на всичко това. Твърденията ти са безпочвени. — Обърна се да си ходи, но Максин беше доловил колебание в гласа му, знаеше, че и комарородният го е доловил.
— Аз съм на ваше разположение — каза тихо Уктебри. — Аз съм ваш пленник, ваш роб… и ще се подчиня на вашата воля. Но никой друг не би могъл да ви предложи онова, което ви предлагам аз. Никой друг, ваше величество.
— Максин, не е възможно да вярваш на това. То противоречи на здравия разум — възрази императорът, но в гласа му Максин не усети страх или презрение, а жажда. „Ако е вярно — казваха очите на императора, — какви неща бих могъл да направя… Нима би имало нещо, което да не е по силите ми?“
— За себе си стигнах до извода, че в този свят има неща, които няма да изчезнат само защото ние си затваряме очите за тях. По времето на вашия прадядо, ваше величество, собственият ни народ е имал своите чудати вярвания. Сред които и убеждението, че един ден ще се обединим и ще владеем света. Кой би повярвал тогава?
— Но това е различно, Максин.
— Разликата е само във вида вяра, ваше величество.
— Значи искаш да проучиш нашата сестра? — обърна се отново Алвдан към стареца. — Това ще й причини неудобство. Ще я разстрои. _Добре._ Планът започва да ни харесва все повече. Но казваш, че ти трябва още? И че не разполагаш с необходимото.
— Така е, ваше императорско величество. Сам по себе си не разполагам със силата за нещо толкова велико.
— Тоест шарлатанството ти има нужда от гориво, за да проработи, така ли?
— Тези термини са ми непознати, ваше величество — отвърна угоднически Уктебри, — но вие несъмнено сте прав.
— И искаш от нас магическата си кутия? — добави присмехулно императорът. — Ако е толкова могъща, дали ще е лесно да я открием… а и да я открием, възможно ли ще е изобщо да я вземем?
Уктебри въздъхна гъгниво и подръпна назад голямата си качулка, за да се почеше по главата. Червените му очи се отместиха от Алвдан към генерала.
— Руини и пепел, това е останало от величието на моя народ, ваше императорско величество, но и онези, които изковаха падението ни, сега са на същия хал. Старите времена отминаха безвъзвратно и няма да се върнат. Прежните величия сега се валят в прахта, а онова, пред което хората благоговееха, днес предизвиква единствено презрение. — Уктебри преплете тънките си пръсти. — Този предмет, за който биха си съперничили лордове, скрири и принцове по времето, когато стойността му се оценяваше подобаващо, сега е антикварна рядкост в ръцете на невежи. Невежи, които се имат за знаещи, но нямат никаква представа какво държат в ръцете си. Но в предмета все още се крие сила — сила, която да използвам за ваша угода, почитаемо величество.
— А ако тази сила бъде използвана срещу нас, знай, че ще изцедя от теб всяка капчица кръв, която си изпил, твар мизерна — предупреди го Алвдан. — Успееш ли, ще си най-почитаният сред робите на Империята, но за предателство не си и помисляй.
— Аз съм ваш затворник… ваш роб — повтори комарородният, — а вие можете да ме убиете с една дума, сега или по-късно, или след като приключа със задачата си. Аз завися изцяло от вашата добронамереност, всемогъщи. А когато докажа способностите си с това велико дело, дано смекчите мнението си за мен и дано повярвате, че мога да ви бъда в услуга и по-нататък.
— Може би — каза Алвдан, но не личеше да смята подобно развитие за вероятно. — Така или иначе, вече издадох нужните заповеди и те пътуват към Хелерон. Може вече да са пристигнали дори. Чувал ли си за Хелерон? Нямаме свободни агенти по-близо до твоята играчка, но в Хелерон има цял куп умни хора, които играят по нашата свирка. Ако тази Кутия на сенките съществува и е там, където ти твърдиш, те ще я намерят.


Доведоха принцеса Седа след две камбани — както се измерваше времето в Капитас, — след като я измъкнаха без предизвестие от собствения й луксозен затвор. Тя понечи да избяга, когато видя гърчавата закачулена фигура на човека, който я чакаше, но пазачът я избута решително в стаята, върза я за един стол и застана прав зад нея като сянка в края на полезрението й. Комарородният я гледаше примижал, дългите му пръсти се докосваха при върховете, после се разделяха и пак се събираха.
— Светлина и мрак — промърмори Уктебри Саркадът. Тръгна с бавни крачки из стаята, някак колебливо. — Животът е това — цялото съществувание е разпънато между тези два полюса. Така поне го разбирахме всички ние. — Накрая изглежда стигна до решение. — Затворете фенерите — каза той и пазачът го изгледа предпазливо.
— Господине? — Уктебри може и да беше роб, но пък бе разговарял лично с императора, затова пазачът се спря на това обръщение.
— Не мога да го направя сам — обясни с раздразнение комарородният. — Спуснете капаците почти докрай. Твърде светло е за онова, което ще правя. Дано по-слабата светлина не ви причини прекомерно неудобство, ваше височество.
И сега в стаята беше тъмно — Седа виждаше Уктебри като силует в тъмна роба, който се сля още повече със сенките, когато пазачът се зае да издърпа кордите, контролиращи капаците на фенерите.
— Не е нужно да ме наричаш така — отбеляза с равен тон Седа. — Никой друг не го прави.
Светлината и на последния фенер се скри зад затворения почти докрай капак. Седа чу как пазачът се връща опипом зад стола й, усети как бръсва с ръка рамото й, за да провери дали повереницата му не е духнала междувременно.
— Аз го правя — чу се гласът на комарородния. Седа едва го различаваше в мрака, и то само когато се движеше. Спреше ли на място, Уктебри буквално изчезваше от погледа й. — Нали това е правилното обръщение към дама с вашия ранг?
Седа чу стържещ звук откъм посоката, където приблизително се намираше.
— Какво правиш, комарородни?
— Рисувам. Водя си бележки — чу се гласът му. — Светлина и мрак, почитаема принцесо. Целият ни свят е съграден между тях. Има неща, които са възможни на лунна светлина и съвсем невъзможни по пладне. Но не е важен часът, а светлината. Ако успея да сътворя нощ в мислите ви, нищо не може да ми се опре, но ако притежавате волята да подклаждате слънцето, аз ще съм безсилен. Ала вашият народ отдавна е изгубил тази способност.
Седа чу тътрузенето на краката му. Неспособна да разчита на зрението си, тя напрегна докрай слух. Докато я водеха насам, се бе настроила за поредната порция насмешки и обиди от страна на брат си, но вместо него бе заварила този стол — столове като този беше виждала другаде. В затворите, за разпити. Останалите механизми, прилагани при изтезанията на затворници, ги нямаше тук, но Седа изпита неприятното чувство, че комарородният ще постигне целта си и без тяхна помощ.
Когато отново й проговори, беше от много близо.
— Един факт убягва от вниманието на вашата раса — а и на всички нови раси. Фактът, че всички велики народи от Вещото време са виждали в тъмното, в по-голяма или в по-малка степен. Богомолкородните, паякоидите, а най-добре от всички молецородните и моят народ. Да познаваш мрака и да не се боиш от него е било задължително условие, за да контролираш света.
Застанал бе досами лакътя й.
— А после, както знаем всички, великата древна нощ свършила и изгряло слънце от нов вид. Бунтовническото слънце на машините и занаятите, което ни прогонило вдън земя.
— Колко ли горчивина сте насъбрали в сърцето си — подхвърли без съчувствие Седа.
— Горчивина? — Кратък хриплив смях. — Моят народ изгубил шанса си за величие още преди революцията. Винаги сме били малобройни, но сме имали сила, имали сме и копнежа да я използваме. Имали сме тайни, които скририте на молецоидите така и не са научили, и други, които може и да са узнали. Решили, че сме въплъщение на злото, и тръгнали на война срещу нас, за да ни унищожат заедно с цялото ни познание.
Седа изписка уплашено, когато бледите му студени пръсти докоснаха бузата й. Ноктите му бяха неочаквано остри.
— Останали сме толкова малко. Много малко — продължи той. — Но макар да избили почти до крак народа ми, молецородните така и не успели да доведат замислите си докрай, защото познанието още е с нас… а вашият брат проявява голям интерес към него.
Заля я усещането, че е вперил очи в нея. Бяха я измъкнали без предупреждение от покоите й само по копринена рокля в нощния хлад, а ето че сега нощта я поглъщаше. Върховете на пръстите му се плъзнаха лениво по врата й.
— Ти… — Седа събра последните си резерви от смелост. — Доста сложна схема си измислил, Саркадът, само за да натрапиш вниманието си на жена. Нима наистина сте останали толкова малко от твоята раса?
Гъгнивият му смях прозвуча отново.
— Простете ми, ваше височество. Аз съм стар човек, но при мъжете от моето племе апетитите умират бавно, а вие, осородните, сте красив народ. Като за Умела раса. А самата вие сте забележително привлекателен образец на осородна женственост.
— И затова е всичко, така ли? — Седа дръпна каишите, които я стягаха към стола, макар да знаеше, че е безполезно. — Или е нещо като допълнителен дар?
— Не бойте се, ваше височество. Добродетелта ви е в безопасност. Апетитите, за които споменах, не са сексуални.
— Кръв тогава? Наистина ли пиете кръвта на други хора?
— Също като насекомите, чието име носим — потвърди той, — а себе си смятам за един вид познавач. Ценител, особено на кралска кръв. Макар че, доколкото разбрах, тя е в недостиг. Баща ви е починал не млад, но не и стар, нали?
— Вярно е.
— И това е предизвикало подозрения? — Седа усети, че комароидът минава зад стола й.
— На твое място бих сменила темата, Уктебри, иначе току-виж пазачът докладвал за думите ти.
— А, да, пазачът. Бихте ли го повикали, моля.
Тя смръщи чело в мрака.
— Защо?
— Просто така. Както човек вика незнайни сили просто за да пробва дали ще се отзоват.
— Ти си?…
— Той не чува нищо, господарке, защото му направих магия. Не вижда нищо и не чува нищо. Светлина и мрак, а от двете мракът има превес. Брат ви се е боял, че баща ви е бил убит. И още повече се е боял, че ще обвинят него за тази смърт, затова не е имало разследване, нито дори официално изказано съмнение. Империята на вашия народ е млада, традицията на унаследяването — крехка. Затова брат ви решил да подсигури позицията си с помощта на драстични мерки. Взел това решение, следвайки съвета на полковник Максин — полковник по онова време, сега генерал.
— Максин уби братята и сестрите ми — потвърди Седа. Пазачът все така, не издаваше и звук. Въпреки съпротивата на здравия си разум и навярно повлияна от мрака и хрипливия глас зад себе си, Седа откри, че вярва на Уктебри за магията. — Мен остави жива само като средство срещу евентуални заплахи. Ако и аз умра, незнаен брой претенденти могат да надигнат глава, един по един или в общ заговор. Брат ми се чувства толкова сигурен на трона си, че според мълвата се връзвал понякога към него от страх да не тупне на пода в момент на слабост.
Уктебри се засмя.
— Разбрах също, че брат ви има много наложници, но нито едно дете. Дори незаконни. Забележително.
— Наредил е всички деца, родени от наложниците му, да бъдат убивани веднага след раждането — каза тя, — така поне съм чувала. Незаконородените нямат никакви права върху трона, но Алвдан не би поел дори минималния риск някое от тях да порасне и да бъде използвано срещу него.
— Няма законна съпруга. Нито законородено дете. Мъж, който се бои от преждевременна смърт, в случай че негово дете достигне пълнолетие. Вие сте негов затворник, но не повече, отколкото той сам е свой затворник. Колко глупаво наистина… — Гласът му сякаш се отдалечаваше постепенно. — И все пак сигурно разбирате защо в крайна сметка брат ви реши да обмисли моето предложение.
— А какво е то? — попита Седа. — Какво е това предложение? Можеш да ми кажеш. Така или иначе, аз нищо не бих могла да направя по въпроса.
— Уверих брат ви, че мога да му осигуря живот, много по-дълъг от броените години, отпуснати на вашата раса. А може би дори вечен живот? Един безсмъртен император на осородните, премъдър и обичан во веки веков от своите поданици. Идеята му допадна достатъчно, за да ми позволи да опитам.
— А повярва ли, че е безсмъртен, аз ще умра още същия ден — кимна Седа.
— Уви, вашата кончина ще настъпи броени мигове преди неговото възнесение. — Говореше право в ухото й. — Моят народ разбира кръвта, защото кръвта е мракът в нашите вени. Кръвта има сила. Особено кръвта на близките ни роднини. А какви по-близки роднини от брат и сестра, ваше височество?
Тя се вкамени, усетила нещо остро отстрани на шията си, нещо като острието на малък бръснач. Затвори очи, стисна юмруци и зачака да свърши, като се молеше да е бързо.
Болката бе почти недоловима като от миниатюрно порязване, а после острието изчезна. Уктебри помълча още малко, после каза:
— Имате най-сладката кръв, която съм опитвал от много-много време насам, принцесо.
— Брат ми трябва да е луд, за да ти повярва — изсъска тя. — Ти също трябва да си луд, за да го изкушаваш така. А аз, след като от осем години живея в страх, трябва да умра сега, в името на една лудост?
— Жалко, че точно вие го смятате за невъзможно, ваше височество, много жалко — прошепна Уктебри, все така досами рамото й. — Виждате ли, работата е там, че храня някои съмнения относно покровителството на вашия брат.
Седа се стресна, усетила как каишите на китките й се охлабват, първо на едната, после и на другата. Уктебри клекна да освободи глезените й.
— Склонен съм да подозирам — продължи той, — че би било опасно човек като брат ви да живее вечно. Или дълго дори. Вижте, аз се тревожа основно за своята раса и нейното бъдеще, а то едва ли би било възможно при император Алвдан. Той не ми прилича на човек, който би проявил благодарност или щедрост към онези, които са му помогнали да постигне своето.
Вече нищо не я задържаше на стола. Би могла да скочи на крака, когато реши, но не помръдна, хипнотизирана от думите на комарородния.
— Какво точно се опитваш да ми кажеш?
— Говоря за държавна измяна — обясни той и Седа разбра, че стои пред стола й като молител пред трон. — Стига да бях поданик на негово императорско величество, разбира се, какъвто не съм. Вероятно бихте възразили, че съм негов затворник, но по-добре се запитайте колко дълго би продължило пленничеството ми, ако не исках да съм пленник. Истината е, че в момента императорът ми е полезен, защото чрез него мога да си върна един предмет, за който копнея отдавна. И макар че съм напълно способен да изпълня обещаното, смятам, че короната на безсмъртието би прилягала по-добре на друго чело, а не на братовото ви.
Седа не вярваше и за миг, че Уктебри е способен на тези неща. Беше затворник и се опитваше да спазари свободата си срещу обещания за дълъг живот. Приказките му дори можеха да са капан, заложен от брат й, макар че той не се нуждаеше нито от претекст, нито от извинение, за да я убие. И все пак… Съществуваше смътен шанс Уктебри Саркадът да се превърне както в съюзник, така и във възможност.
— Намирам думите ти за приемливи — каза тя и протегна ръката си в мрака напред. Когато той я целуна, Седа усети острите му зъби върху кожата си.


„Това не мога да го повярвам.“
Ала откакто се помнеше, животът й беше зависил от светогледа на брат й, а не от собствените й идеи за мирозданието. Ако убежденията му го тласнеха към извода, че тя представлява заплаха за властта му, животът й щеше да приключи на секундата. Ако сметнеше, че ще е от полза за него да я остави жива, значи Седа щеше да живее — още един ден, а после и още един, ако междувременно убежденията му не кривнеха в друга посока. „Така че какво значение има вярвам ли аз на тази история или не? Кога изобщо е имало значение в какво вярвам?“
След като срещата с Уктебри приключи, Седа обмисли внимателно лудостта му, докато седеше пред огледалото и си оправяше грима. Лудостта му беше бездънна, лудост като зейнала пропаст, каквато Седа не беше виждала преди. А тя имаше богат опит с лудостта. Но като всяка друга лудост, властвала досега над мизерния й живот, и тази трябваше да бъде разнищена и проумяна. Седа трябваше да поговори с някого за случилото се и този някой не можеше да е осороден. Въпросът не опираше единствено до доверие, а и до познания — никой осороден не би могъл да й предложи смислен съвет за нещо толкова откачено и толкова встрани от картографираните територии на имперското познание.
Имаше само един, от когото да потърси помощ, и тя го повика при себе си.
Старият роб, служил на баща й, влезе боязливо в стаята — кльощав плешив мъж с продълговат череп и сива кожа, нашарена от бледи лъскави ивици, по-тънки на бузите и по-широки на главата. Както винаги, излъчваше несметни количества меланхолия, сякаш носеше на плещите си всички тегоби на света. Когато Седа беше малка и още не беше изгубила чувството си за хумор, той често я разсмиваше.
— Може ли да вляза, мадам? — попита старецът с треперлив глас. Седа се усмихна неволно на тази колебливост.
— Нали аз пратих да те повикат, Гегевей — отвърна тя, — така че влизай, моля те.
Затворът й беше горе-долу приличен. Покоите й бяха разкрасени с малкото, което бе успявала да измоли през годините. Овехтели гоблени прикриваха голия каменен зид на стените. Пред тесния прозорец беше подредила няколко растения в паешки стил. Две канапета бяха разположени едно срещу друго, помежду им имаше парцалив килим с неизвестен произход. Разполагаше с две стаи — тази, в която да приема посетители, и спалнята й, отделена от „гостната“ със завеса. Толкоз й беше отпуснал Алвдан от несметните богатства на Империята. Другите му братя и сестри бяха получили само парцели в гробищата.
Старият мокрицороден се наведе, за да влезе в стаята. Ходеше прегърбен и под ъгъл напред, но въпреки това ръстът му беше опасно висок. Седа знаеше, че народът му обитава северните покрайнини на Империята, а отвъд границите й имало цели племена мокрицородни — живеели в лесове с гигантски дървета, които гниели вечно, но никога не падали. Поне така гласеше мълвата. Самата Седа не вярваше, че има други като него. Струваше й се невъзможно една толкова тромава и нескопосана раса да създаде бойци или селяни, или нещо друго освен отнесени философи.
— Имаш репутацията на мъдър човек, Гегевей — поде Седа и той побърза да размаха ръце боязливо.
— Много, хм, любезно от ваша страна, мадам.
— Правиш се на оглупял старец, Гегевей, но един оглупял старец не би се задържал на съветнически пост толкова дълго. Още от времето, когато баща ми беше император. Още повече, ако е роб като теб. Трябва да си много мъдър, за да оцелееш.
Гегевей разтегли в усмивка тънките си устни, но нищо не можеше да разведри дълбоката тъга на сивото му лице.
— Има глупци и хммм… глупци, мадам. — После издаде доволно устни напред, когато Седа му сипа вино от една кана. — Знам си аз мястото, а то е следното: пръкне ли се идея в главите на, хммм, на моите колеги съветници, която никой не иска да изрече на глас, тогава идва моят ред да говоря. А после идеята обикновено бива разбита на пух и прах. Оглася ли някога мнение, което никой не може да обори, тогава несъмнено ще бъда, хммм, убит на място. Трудна пътечка е това и тясна, но ако човек има добро чувство за равновесие, може дълги години да ходи по нея.
— Дълги години — кимна тя и му подаде чашата. Той отпи с наслада и Седа продължи: — А ти на колко точно години си, старче?
— Спрях да ги броя, когато станах на, хм, сто и четири, мадам. — Скръбната усмивка се появи отново при вида на ококорената й физиономия. — Ние сме дълголетници, моят народ. Или поне в сравнение с вашия. Но дори по нашите стандарти аз отдавна не съм млад.
— Искам да те питам нещо. Не се сещам за друг, който би могъл да знае нещо по въпроса — каза му Седа и го покани с жест да седне. Той приседна на ръба на канапето срещу нея и отпи от виното.
— От добра реколта е — измърмори той, но очите му я следяха напрегнато измежду бръчките.
— По въпроса за магията, Гегевей — уточни тя.
— Хмм… А?
— Интересна реакция. На твое място повечето хора биха побързали да заявят, че магия не съществува и че е глупаво дори да се повдига този въпрос.
— Това ли искате да чуете, мадам?
— Ако исках да чуя това, нямаше да те повикам. Ти си начетен човек, получил си образованието си, преди да попаднеш в имперски ръце. Така че — кажи ми за магията.
— Интересна материя, мадам — смотолеви той. — Боя се, че не бих искал да…
— Не ми казвай нищо, което не би искал да чуеш повторено. Но не се въздържай само защото се боиш, че няма да повярвам на думите ти — заръча му тя. — Та за магията, Гегевей?
— Ами… моят народ има необичайни представи по този въпрос — започна той. — Крайно необичайни. Аз, хмм, ще ги споделя с вас, но не очаквам от вас да ги споделите с мен, ако разбирате какво искам да кажа. — Седа махна нетърпеливо с ръка и той продължи: — Едва ли знаете, но мнозина от моя народ са Умели. Ние изучаваме, хмм, механиката и физическите принципи на света, макар че рядко създаваме изделия, а малкото, което все пак създаваме, е предимно от дърво, защото в моя роден край метали се намират трудно.
— Не го знаех — призна тя. — Значи не ще можеш да ми помогнеш, така ли?
— Е — отрече той, педантичен като библиотекар. — Все пак сред моя народ има и много, които не са Умели. Те нямат дарбата да разбират машините, но следват други, хммм, пътеки — физическите принципи на света и прочие и прочие, — които някои навярно биха нарекли магия. Така че, както сигурно разбирате, моят народ е в един вид уникална позиция — нито сме яхнали вълната на, хмм, техническия прогрес, нито сме се вкопчили отчаяно в мрака на Вещото време. Ние сме… в равновесно положение, ако мога да се изразя така. И тези две половини на нашата култура не са разделени, а тъкмо напротив. Опитваме се да споделяме проникновенията си и много рядко някой, хмм, надарен мъж или жена от нашия народ притежава таланта да разбира и двете половини на познанието. Затова мога да потвърдя пред вас, най-малкото в рамките на нашите вярвания и опит, че магията е съвсем истинска.
— Тогава защо ние, осоидите, не вярваме в нея? — попита тя. — Щом е толкова истинска, докажи ми го. — Ала зад предизвикателството в думите й се събираше вълнение.
— Ами, работата е там, че тези неща трудно могат да се докажат. Дори да направя някаква магия сега, пред вас, вие ще измислите десетина логични обяснения на видяното. И макар че тези обяснения ще са крайно невероятни, вие непременно ще се вкопчите в тях, вместо да допуснете, че, хмм, магията, дълговечната необяснима магия е в дъното на всичко. А ако сте достатъчно убедена в здравия си разум, ако не изпитвате страх, нито се чувствате под заплаха тук, в собствените си покои, то магията може и изобщо да не се получи. Магията е субективна сила, докато физическите закони на занаятчиите са обективни. Един механичен двигател ще се движи и без вяра, но за магията тя е задължително условие. Затова, когато вашите хора настояват за, хмм, доказателство, такова няма, но забравите ли веднъж нея, магията се промъква обратно през пролуките, там, където най-малко сте я очаквали.
Седа имаше още стотици въпроси, но успя да потисне любопитството си. Не биваше да се предоверява на никого.
— Ще те питам и за друго, Гегевей — каза тя, като мислеше усилено. Не биваше да показва по-голяма информираност, отколкото брат й би очаквал да притежава, но ако шпионите на Максин подслушваха сегашния й разговор с Гегевей и докладваха за него на генерала, а той — на императора, Алвдан би очаквал сестра му да попита за Уктебри. — Казваш, че магията съществува… знаеш ли обаче, че и комарородните съществуват?
Той я погледна втренчено, после набръчка въпросително чело.
— Комарородните, мадам? Изглежда ме смятате за много, хмм, лековерен. — Ала в противоречие на казаното той кимна едва забележимо и задържа погледа й.
„Значи мисли, че ни подслушват, но не ни наблюдават.“
— Е, значи някои легенди са си само легенди — въздъхна тя с фалшиво разочарование. Чувала беше, че паякородните имали Изкуство, което им позволявало да извличат нишки паяжина от пръстите си и да оформят с тях думи и форми с тайно значение, като едновременно с това водят неангажиращ разговор. Де и тя да притежаваше подобно умение.
— Уви, така е, мадам — потвърди Гегевей. — Но нека ви разведря малко. Ако позволите, бих могъл, хммм, да ви покажа една дребна безвредна магия.
Тя присви очи.
— Можеш ли?
— Боя се да не оправдая надеждите ви, ако са твърде големи, защото отдавна не съм практикувал. И все пак… — Сведе поглед към ръцете си, сиви и дългопръсти, стисна ги, а когато отново ги раздалечи, нещо се изопна между дланите му, нещо яркоцветно и искрящо.
„Номер е — помисли си веднага тя. — Намазал е с нещо ръцете си. С химикал или нещо друго.“ Иначе беше хубавко като за евтин номер, а и старецът я гледаше толкова сериозно. Седа отвори уста да каже нещо любезно, но не успя, защото неговият глас я изпревари — стигна до нея съвсем ясно, макар устните му да не се движеха, нито нейните уши да чуваха думите. Те сякаш се оформяха по своя воля в главата й.
„Знам за комароида, когото брат ви държи. Не му вярвайте. Той е много стар и много вещ.“
Тя го зяпна в лицето с провиснала челюст. Нещо се разбунтува в нея. Завладя я страховитото чувство, че след разговора си с Уктебри Саркадът, след споразумението, което двамата бяха сключили, тя е направила крачка встрани и тази крачка я е прехвърлила в свят, различен от нейния, свят, където такива неща бяха възможни.
„Той е вещ, мадам, но по-важното е, че силата му е голяма. Онова, което прави, го прави за себе си, а не за брат ви.“ Уморените стари очи на Гегевей светнаха изведнъж и отметнаха за миг булото, което криеше острия му ум. „Но вие, ваше височество, вие бихте могли да извлечете полза от него. Само не му се доверявайте. Не му се доверявайте, освен ако нямате никакъв друг избор.“


19.

До голяма степен си е вярно, че няма начин да внедриш свестен шпионин в град на мравкородни. Тези хора са фанатично лоялни, а малцината, които не отговарят на това условие, са аутсайдери без никакво обществено влияние. В най-добрия случай един шеф на агентурна мрежа може да внедри неколцина агенти в чуждестранния квартал или да подкупи някой и друг роб. Но дори робите на мравкоидите като че бяха закачили част от гражданската гордост на своите господари. И макар Талрик да го намираше за необяснимо, факт беше, че след едно-две поколения родените в такова робство вярваха, че е по-добре да си роб в техния град, отколкото свободен човек другаде.
Беше се придвижил бързо покрай морския бряг до Век благодарение на допълнителната такса, която вдъхнови колегиумския шкипер да плава денонощно и да пристигне във векианското пристанище на втората заран, точно когато изгряващото слънце обливаше с лъчите си великанската крайморска дига от сив камък. Талрик различи силуетите на требушети и балисти отгоре й, а според докладите на имперската делегация в самата дига били вградени огнехвъргачи.
Отвъд дигата влекач закачи на буксир малкия им кораб и го изтегли по изкуствения канал, който водеше до самия град. След като пристанаха, Талрик си оправи сметките с шкипера и пое по тихите улици на чуждестранния квартал, ориентирайки се по спомените си за картата, която беше запаметил грижливо още преди десетница. Имперските емисари явно бяха направили благоприятно впечатление в царския двор и в резултат на това една двуетажна сграда беше опразнена от предишните наематели — някакъв консорциум на бръмбарородни вносители — и им беше дадена за ползване. Талрик скоро наближи сградата — беше с типичната мравешка семпла архитектура, характеризираща се с плосък покрив, малки, лесни за отбрана прозорци и пълна липса на декорации. Двама осородни войници стояха на пост отпред. Кръстосаха пиките си пред него, но поради общата им раса това беше по-скоро формалност.
— Капитан Талрик е тук за среща с капитан Даклан — обяви той и войниците го пуснаха да влезе. Името му би трябвало да е познато дори тук, а докато съобщението за появата му стигне до когото трябва, „капитан Талрик“ щеше да се превърне в „майор Талрик от Рекеф“.
Вътре роби притичаха да му предложат плодове и някакво стипчиво местно вино, но Талрик едва бе успял да ги опита, когато домакините се появиха.
Капитан Даклан — а също и майор Даклан от външната служба на Рекеф — беше нисък широкоплещест мъж няколко години по-млад от Талрик. Тъмната му коса се беше поотдръпнала назад, а бръчките около очите и пълните устни създаваха впечатлението за общителен и весел човек, но това нямаше нищо общо с действителността. Придружаваха го двама други — висок осороден в униформена туника и с дъска за писане, прихваната в свивката на лакътя, и някаква странна на вид жена. На години колкото Талрик, жената беше полуродна, тъмната й кожа бе на сиви и бели петна като повреден при пране плат. Ефектът беше едновременно смущаващ и интригуващ.
— Майор Талрик — кимна за поздрав Даклан и козирува небрежно. — Как е Колегиум?
— Проси си боя — отвърна искрено Талрик. Влезе роб с още вино, хляб и паничка мед и Талрик си досипа в чашата. — А как е положението тук, майоре?
— Бива. Чух за последните ви подвизи, Талрик — подхвърли Даклан. — Онова в Хелерон е било грандиозен провал, а?
Талрик, който тъкмо поднасяше филия хляб към устата си, спря и го изгледа навъсено.
— Упълномощен ли сте да задавате въпроси за предишните ми операции, майор Даклан?
Домакинът присви очи.
— Просто съм любопитен. Мълвата се разпространява.
— Ако е така, то ваше задължение е да я спрете, а не да наливате масло в огъня — подчерта Талрик. — Имаме си достатъчно грижи тук, във Век. — Заповедите го поставяха начело на операцията, а Даклан очевидно беше от онези офицери, които предпочитаха да работят самостоятелно. Талрик си придърпа един стол до масата, седна и изяде без бързане филията, като я мажеше обилно с мед. Нека Даклан почака. Писарят с плочата не реагира, но жената явно намираше тактиката му за забавна. Майорът пък пристъпяше нетърпеливо от крак на крак.
— Майор Талрик…
Талрик вдигна ръка, като продължаваше да дъвче с наслаждение.
— Този мед е много хубав. Откъде е? — попита с пълна уста той, поглеждайки към полуродната.
— Пчелородни търговци го внасят от север с кораби — обясни жената. Гласът й беше необичайно дрезгав.
— Логично — кимна Талрик и се зае да бърше старателно пръстите си. — Такааа. Даклан, защо не седнеш и не ми кажеш кои точно са приятелите ти и каква точно е ситуацията. — Мъжът настръхна и Талрик добави: — Аз не съм ти враг, а покрай другите неща, които си чувал за мен, сигурно е и достоверният слух, че подчинените ми благоденстват, когато съм доволен от тях. Дребните политически боричкания в Империята и в Рекеф не ме интересуват. Точно затова съм във външната служба. Надявам се да разсъждаваш по същия начин, докато работим заедно. Ако си си наумил да извлечеш някаква лична изгода от тази операция, аз ще ти помогна, стига да ми служиш добре. Ала в досието ми има доста нелицеприятни случки с мои подчинени, проявили неблагоразумието да ми откажат необходимото съдействие. — Усмихна се, макар споменът да беше болезнен. — Дано съм бил ясен.
Даклан помълча, после седна и облегна лакът на масата. Не беше от най-кротките пози, особено за осороден, чиито ръце са оръжие сами по себе си. Талрик реши да не обръща внимание.
— Майор Талрик, ако съм ви засегнал, моля да ме извините — каза Даклан, макар да нямаше и помен от разкаяние в тона му. — Да ви представя лейтенант Харок, мой адютант и офицер от разузнаването — продължи той и посочи небрежно писаря. — А това е нашето тайно оръжие. Името й е Лорика.
Талрик кимна на полуродната жена.
— От какъв произход си, Лорика? — попита я.
— Баща ми е местен, майоре. Майка ми е осородна. Била е робиня на паякоидите, после са я продали тук, доколкото знам.
Талрик замълча за кратко, обмисляйки казаното.
— И ти можеш да?… — Защото имаше само една причина полуродна да присъства тук, на това съвещание.
— Изкуството на предците ми осигурява връзка с умовете на векианците, майоре. Мога да ги чувам и да им говоря — не че те биха си направили труда да ме чуят.
— Местните са изначално свикнали с мисълта, че никой външен няма достъп до комуникационната им мрежа — намеси се Даклан. — Когато говорят помежду си, разговорът им не тече между отделни индивиди, а стига до много. Лорика чува какво си говорят и това е много полезно за нас в преговорите.
— Не се и съмнявам — съгласи се Талрик. — А какво включват преговорите на този етап?
— Обичайните предварителни споразумения. Взаимно признаване на силата. Сходство на целите. Знаят, че сме решени да превземем Тарк, и одобряват. Имат свои планове срещу Колегиум — ние одобряваме. Искат да сложат ръка на Сарн, но знаят, че Сарн и Колегиум са близки съюзници, и това ги влудява. — Даклан се усмихна. — Пристигането ви означава ли, че сте тук, за да им направите офертата, майор Талрик?
— А те готови ли са да я приемат, как мислиш?
— И още как. Не са забравили поражението, нанесено им от Колегиум.
— Ако не се лъжа — отбеляза Талрик, — Колегиум просто ги е задържал пред стените си, докато пристигне подкреплението от Сарн.
Погледна към Лорика и тя каза:
— Те го виждат по друг начин, майоре. Смятат, че са били победени, а поражението им е още по-горчиво, защото в техните очи Колегиум е град на мекушави философи. А самите те са войници.
— И въпреки това се е случило… — Талрик навъси чело, споходен от нова мисъл. — А ние сигурни ли сме, че започне ли веднъж операцията, векианци ще са в състояние да превземат Колегиум? Ако се провалят, Империята не би имала никаква полза от цялото начинание. — А после се поправи: — Е, сраженията ще отслабят и двете страни, което също би било от полза за Империята, но не толкова, колкото ако пробият крепостните стени на Колегиум и го поставят на колене.
— Въпрос на време, майор Талрик, и на добра подготовка — обясни Даклан. — Армията на Век е имала достатъчно време да анализира поражението си и да се поучи от допуснатите в миналото грешки.
— Е, сигурно дори мравкородните са способни на нововъведения — изкриви устни в усмивка Талрик, — ако е налице необходимият стимул.
— О, те имат план, майоре — потвърди Лорика. — Превземането на Колегиум се е превърнало в първостепенна цел на гражданското им общество. — Каза го с горчивина и Талрик предположи, че гражданската гордост на Век не й е по сърце. В мравешките градове полуродните бяха приемани дори по-зле от другаде.
— Е — обобщи Талрик, — в такъв случай нека направим нашата оферта. Можеш да ми уредиш аудиенция в царския двор, нали?
— Утре вечер най-късно — заяви Даклан. — Не бих се изненадал, ако след три дни армията им поеме на изток.


Да си лейтенант от Рекеф никак не беше лесно напоследък. Въпреки таланта на расата си да оцелява при всякакви обстоятелства, мухородният Те Беро все по-често се чувстваше притиснат в ъгъла. Капитаните от Рекеф си имаха следовници, свои собствени мрежи и операции, на които да разчитат. На сержантите и агентите се гледаше като на обикновени инструменти, твърде маловажни, за да се издигнат до черните списъци на своите шефове. Лейтенантите, от друга страна, като че ли концентрираха негативите и на двата свята.
През последните няколко години Те Беро беше работил в западните територии на Империята, а често и в пограничните земи във връзка с подготовката за завладяването на Равнините. Случвало се бе да балансира — с малките си крачки — по разделителната линия между външната и вътрешната служба на Рекеф. Надявал се бе да е достатъчно полезен за всички, но не и незаменим за когото и да било. Ала в последно време по тази тънка линия бе станало невъзможно да се върви.
От самото начало на кариерата си в Рекеф Те Беро бе служил на генерал Рейнер. Това винаги му се бе струвало най-безопасната възможност. Работата под крилото на генерала му бе спечелила лейтенантските нашивки, както и някои добри назначения, нито твърде опасни, нито твърде скучни. Ала после нещата започнаха да намирисват. Понеже беше интелигентен човек с буден ум, Те Беро скоро осъзна, че проблемът се корени в самата Рекеф. Тайната служба точеше ножовете си, но погледът й беше насочен навътре. Две агентурни клетки, с които Те Беро беше работил, изчезнаха яко дим, заличени от хора, които би трябвало да са техни съюзници. Генерал Рейнер водеше война, но не срещу равнинци или федерални, а срещу вътрешна конкуренция в самата Рекеф.
А после се стигна до Мина и изключително успешната, макар и доста кървава мисия на майор Талрик, друг от хората на Рейнер. Те Беро получи официална похвала в докладите за въпросната операция. Тогава това му се струваше като повод за гордост, но не мина дълго и той си даде сметка, че времето му изтича. Кариерата му в Рекеф беше към края си и освен ако не съумееше да се преориентира своевременно, дните му също щяха да са преброени. Изведнъж се беше превърнал във фактор, привлякъл бе твърде много внимание и враговете на Рейнер бяха научили името му. Направи някои проучвания и стигна до извода, че за момента генерал Рейнер не е в силна позиция и че има други хора, по-обещаващи, към които един мухороден агент може да се прикрепи. Дори преди срещата инструктаж с Талрик на борда на „Облачен“ Те Беро бе пуснал предпазливо пипалата си. Свързал се бе с агенти на генерал Максин, главния конкурент на Рейнер, и бе предложил услугите си.
Те Беро беше опитен агент, полезен човек, а и знаеше много за хората на Рейнер и за техните операции. Близо десетница бе споделял информацията си със своите нови приятели, докато гърлото му не прегракна от говорене, а те бяха записали всяка казана дума. Накрая, след като изля всичко, с което можеше да откупи живота си, той се остави на тяхната милост.
— Нека работя за вас — примоли се на хората на Максин. — Готов съм на всичко, за да ви бъда полезен. — „Само не ме отхвърляйте. Не искам да се превърна в поредното заличено име от архивите на Рекеф“, молеше усърдно и в мислите си.
Дали неговата поява беше дала идеята за тази конкретна мисия, или мисията е била вече планирана, а неговият богат опит го бе превърнал в идеалния агент за нея, Те Беро можеше само да гадае. Така или иначе, ден по-късно вече го бяха натоварили за Хелерон с подробни инструкции и с изричната уговорка, че по-нататъшната му съдба ще зависи от успеха на начинанието.
Жизнено важно беше да се докаже като професионалист. Наредили му бяха да вербува агенти и той го беше направил — възобновил беше старите си връзки и благодарение на тях се добра до четирима способни наемници от градската гмеж на Хелерон. Сега те бяха дошли за среща в самостоятелната стая, която Те Беро държеше в прилична таверна на мухородни. Единственият му проблем беше самото естество на получените инструкции и като гледаше сега коравите лица на наемниците, той се боеше, че или ще го ступат, или ще му се изсмеят. А не биваше да се смеят. Внушено му бе, че колкото и странна да изглежда на пръв поглед задачата, тя е изключително важна. И че от успеха на неговото дребно начинание зависи много.
— Такива са заповедите и не смятам да се извинявам за тях. Идват от самата столица, от самия дворец всъщност, а вие си мислете каквото искате — каза Те Беро, после вдигна рамене и разпери ръце. — В частна колекция в Колегиум има един предмет. Малка кутия със страна не повече от петнайсет сантиметра. Не може да се отвори или поне вие не бива да я отваряте, ако ви е мил животът. Кутията е покрита с изящна дърворезба — лози, клонки, листа с абстрактен рисунък. С по-подробно описание не разполагаме, но ме увериха, че лесно ще познаете предмета. Като се има предвид местоположението му и необходимите за откриването му умения, задачата е преценена като неподходяща за редовната армия. Още повече че докато вие пристигнете в Колегиум, градът може да е в състояние на хаос, което да затрудни допълнително достъпа. Затова Империята разчита на вашите услуги, като хора независими.
— Наемници — поправи го Гавед. — Нека не размахваме знамена, на които нямаме право. — Той беше единственият осороден сред тях. Уменията му в залавянето на бегълци му бяха спечелили условна независимост от Империята, стига да се отзоваваше всеки път, когато го потърсят. Заради белега от енергийно жило над едната вежда лицето му беше застинало в постоянен израз на подозрителност.
— Както кажеш — отстъпи Те Беро. — Уредил съм ви бърз транспорт. По-предприемчивите хелеронски банди са намерили начин да използват Железния път, така че ще стигнете до Колегиум за по-малко от десетница.
— Което ще лиши от чар работата, но щом трябва — подхвърли шеговито друг от наемниците. Името му беше Кори, а на широкото му лице усмивките се чувстваха у дома си. Беше мухороден като Те Беро, но за разлика от него беше широкоплещест и с гръден кош като буре. Кори беше иманяр — ограбваше както руини, така и частни колекции, което го правеше особено подходящ за настоящата мисия. Също като Гавед и другите двама, той имаше сериозна репутация в занаята си и никакви предразсъдъци относно работодателя, стига да е платежоспособен.
— Фин? — обърна се въпросително Те Беро към молецородната жена и тя кимна намусено. Името й беше Ерифинея и вече няколко години тя беше част от агентурната мрежа на Рекеф в Хелерон, след като собственият й народ я беше прокудил. Какво толкова беше направила, за да я прокудят, Фин не беше споделила с никого, но имаше леката ръка на платен убиец и нямаше нищо против да убива хора от собствената си раса. — А ти? — насочи той поглед към последния. — Знам, че задачата не е точно по твоята част, но съм чувал много за уменията и успехите ти. Участието ти би било от голяма полза.
Мъжът беше паякороден, на средна възраст, слаб и с дълбоки бръчки по лицето — поне това беше образът, който Те Беро и другите виждаха в момента. Той присви очи, обмисляйки предложението.
— Е, Сцилис? — притисна го Те Беро.
— Звучи ми забавно — отвърна Сцилис… или Сцила, което бе по-близо до истината. Името беше също толкова фалшиво, колкото и лицето, което си бе надянала в тяхна чест, но Сцила от опит знаеше, че в отношенията с Империята мъжката самоличност дава значителни предимства. — Имам свои неща за вършене в Колегиум, лейтенант, така че с удоволствие ще се включа в малкия ви лов, докато съм там. — Външно Сцила изглеждаше небрежно спокойна, но вътрешно умът й работеше на трескави обороти, защото описанието на предмета й звучеше познато. Събудил бе спомени за неща, които беше чела преди десетилетия, когато още се обучаваше за шпионин и за магьосник ликомен.
Те Беро ги обходи с поглед. Набитият як Кори с износените си дрехи от зебло и провиснала от колана абордажна кука като символ на занятието му; Гавед, белязан и с издадена долна челюст, тънък, но силен под дългото си палто; молецородната Фин в семплата си роба, сивокожа и белоока, с вързана на тила тъмна коса; и Сцилис, паякороден на неопределена възраст с обикновени дрехи за път и рапира отстрани на колана.
— Срещу кутията ще получите по деветстотин империала всеки или еквивалента им в хелеронски централи. — Видя, че упоменатата сума допада на всички, освен на Сцилис. — Желая ви късмет — завърши той. — Не знам колко струва пожеланието ми, но късмет определено ще ви е нужен.


— Виждали ли сте друга толкова великолепна гледка? — Въпросът бе зададен от жена в тъмна офицерска ризница, подсилена с метални плочки. Тя държеше шлема си под мишница, а прошарената й коса беше в ярък контраст с лъскавата като обсидиан кожа. От върха на кулата край крепостните порти на Век гледката наистина беше забележителна. Хиляди войници маршируваха в съвършен строй, щитовете на гърбовете им улавяха слънцето. Набиваха гордо крак, сякаш можеха да го правят по цял ден, което всъщност си беше точно така. Малки кавалеристки отделения препускаха нагоре-надолу покрай многохилядната колона — конници с леки доспехи, съгледвачи и пратеници едновременно за онези съобщения, които бяха извън обсега на мисловната мрежа.
Талрик наблюдаваше съсредоточено и острото му око откриваше както предимства, така и слабости. Силата на всяка мравкородна армия беше в желязната й пехота. Мравкородните пехотинци безспорно бяха най-добрите пехотинци в света. Седем от всеки десет мравкородни бойци бяха пешаци, докато при осоидите само трима от десет изпълняваха тази функция. Имаше и разузнавателни отряди с кожени доспехи — полезни във всяка армия, но още повече тук, прецени Талрик, предвид способността им да докладват от разстояние веднага щом забележат целта. Видя и няколко взвода мухородни, общо четиридесетина мъже и жени, те бяха и единствените чужденци в армията.
Стената потрепна под краката му — първите автовозила минаваха през портите. Сред тях имаше огромни бойни машини, бронирани и въоръжени с огнехвъргачи и други противопехотни оръжия, но повечето бяха обсадни машини, които да щурмуват стените на Колегиум. Два ортоптера вдигнаха врява във въздуха, последвани от още няколко. Освен тях небето беше чисто и именно това се наби в очите на Талрик. Когато имперска армия потегляше в поход, небето над нея гъмжеше от хора, насекоми и машини.
В залива векианската флота също бе готова да потегли и корабите се изтегляха лениво покрай гигантската дига. Имаше големи снабдителни баржи, бронирани с метални листове транспортьори, натъпкани с войници, както и флагмански кораб с метален корпус, два пъти по-дълъг от останалите съдове и снаряжен с големи требушети. Доковете на Колегиум бяха защитени само частично от крепостната стена на града и векианците се надяваха на бърз пробив, след който да стоварят морската си пехота на кейовете.
— Наистина е великолепна, тактик — кимна в потвърждение Талрик. Даклан кимна на свой ред и добави:
— С нетърпение очакваме да видим армията в действие.
Възрастната жена ги изгледа недружелюбно.
— Все още не е решено дали ще придружите армията, макар че Век ви благодари за съдействието и насърчението.
Казваше се Акалия и не криеше презрението си към осоидите, както и към всеки, който не е мравкороден и родом от Век.
— Но, тактик… — разбърза се Даклан, — ние също си имаме началници и те държат да бъдат уведомени веднага щом Колегиум си получи заслуженото.
— Нима се съмнявате в нас? — обиди се Акалия. — Отдавна да сме смазали онова стадо философи, ако не бяха армиите на Сарн. Получихме вашите уверения, че собствените ви войски ще попречат на Сарн да подкрепи съюзниците си, така че не виждам какво толкова ви тревожи.
Даклан и Талрик се спогледаха. На няколко крачки встрани лейтенант Харок чакаше с плочката си, готов да запише всяка важна дума, изречена тук. Ако питаха Талрик, Акалия беше права, а и лично той не държеше да наблюдава отблизо гибелта на Колегиум. А може би не искаше да види с очите си погубването на удивителен град като Колегиум в името на императорските амбиции. Даклан обаче явно държеше да присъства лично на кулминацията на собствените си усилия. Държеше и Талрик да е там, несъмнено за да включи изрична похвала за работата му в доклада си.
— Тактик — продължи да настоява Даклан, — поставете се на наше място. Нямам никакви съмнения, че великата ви армия ще срине крепостните стени на Колегиум за броени дни, но ако се явя пред висшестоящите си офицери и им кажа, че не съм видял падането на града с очите си, те ще ме накажат, и с право.
Акалия обмисли думите му, или по-скоро ги обсъди с други мравкородни офицери в града, поправи се Талрик. Накрая кимна отсечено.
— Добре. Вашата делегация ще ни придружи. Добре ще е хората ви да видят мравкоидите от Век в действие.


Скоро след това Талрик си тръгна, осъзнал, че Даклан още не е приключил с подмазването. Не беше за вярване колко податливи са векианци и на най-плитките ласкателства. Сигурно защото бяха свикнали с крайната откровеност на собствената си раса. Талрик ги намираше за отегчителни, което май не говореше добре за него. Изглежда се чувстваше добре само в компанията на прикрити хора като самия себе си.
Спусна се по тясното стълбище, изсечено в крепостната стена, и излезе от сянката й. Предстоящото го изпълваше с униние. Искаше му се да имаше друг начин, защото Колегиум беше крехко и отгледано с много труд цвете, което нямаше да разцъфти отново, след като го изтръгнеха от корен. Ако Империята бе успяла да си осигури капитулацията му с мирни средства, то светът на бъдещето щеше да е по-богат.
В същото време беше наясно с необходимостта от крайни мерки — Колегиум беше развъдник на радикални идеи, които бяха твърде опасни и се нуждаеха от здрави юзди.
— Майоре — прошепна дрезгаво някой. Талрик се обърна и видя Лорика в сянката на стената. Полуродната преводачка го повика с жест и той се приближи предпазливо.
— Какво има?
— Имате репутацията на офицер, който се отнася добре с подчинените си, майоре. Правилно ли съм разбрала?
— Само ако правят онова, което се очаква от тях — каза Талрик. — Защо? Какво искаш?
Лорика се усмихна.
— Искам да ви предупредя, майоре.
Талрик усети как в гърдите му се надига познато чувство. „На какво ли ми напомня това?“ Мислите му се върнаха към Мина, когато висшестоящи заповеди от Рекеф го насъскаха срещу собствените му хора. Споменът бе толкова неприятен, че в устата му загорча.
— Да ме предупредиш за какво? — попита я той.
— За лейтенант Харок, майоре.
— Харок? Какво за Харок?
Лорика се огледа почти театрално, хвърли поглед и към стълбището над тях, сякаш се боеше, че някой ги подслушва.
— Сметнах, че е редно да знаете, майоре… едва ли означава нещо, но е редно да знаете. Харок и майор Даклан отдавна работят заедно, а Харок не е никакъв писар. Истината е, че прави много правописни грешки и се налага други да преписват протоколите му. Истината е, че той идва от друг клон на службата.
— И кой е този клон? — попита Талрик.
— Оставям сам да решите, майоре, но на ваше място не бих му се доверила. — Гледаше го сериозно в очите. — Вижте, аз не съм глупачка и знам, че свърши ли векианската кампания, от мен няма да има повече нужда тук и Даклан ще ме прогони. Може дори да ме даде на войниците, а те имат особено отношение към полуродните жени. Вие можете да промените това, майоре.
— Така е, мога — кимна той. Вгледа се в нея и се опита да прозре отвъд кръвта й. Сигурно можеше да мине за привлекателна, реши той, ако всяка черта на лицето й не беше дамгосана от смесения произход. Но това не намаляваше ползата от нея, нито евентуалната й лоялност.
— Аз никога не отпращам добрите агенти, Лорика — каза й той. — Бъди ми вярна и няма да съжаляваш.


20.

На следващия ден Тото се беше възстановил достатъчно, за да ходи без чужда помощ, но осоидите го държаха под око. Изглежда Дрефос беше зает със задълженията си на полковник на помощните войски, каквито и да бяха те. Полуродният занаятчия явно си беше създал своя лична ниша в имперската армия. Виждаше се, че осородните го гледат отвисоко, но въпреки това се съобразяваха с него и не само от снизхождение. Очевидно бе, че Дрефос им е взел страха, макар че дали се бояха от лично отмъщение или от гнева на началниците си, ако Дрефос се оплаче, Тото все още не можеше да прецени.
Самият Тото не бе разговарял с друг, освен с личната асистентка на Дрефос. Казваше се Касзаат и беше родом от град Сзар, далеч на север, близо до старата граница с Федерацията преди Дванайсетгодишната война да преначертае картите в полза на Империята. Беше пчелородна, откри той.
— Ти… робиня ли си на Дрефос? — попита я. Това му изглеждаше единственото логично обяснение.
Касзаат го изгледа студено. Беше с пет-шест години по-голяма от Тото и явно още не беше решила дали да го приеме като момче или като мъж, както и дали може да разговаря свободно с него.
— Не съм робиня — отговори остро тя. — Занаятчия съм.
— Не видях много жени тук… Не исках да… — Всъщност, беше видял точно две други жени и отношението към тях подсказваше, че са робини с едно-единствено предназначение. — Това означава ли, че си… част от тяхната армия?
— Няма друг начин — кимна тя. — Дрефос е полковник от помощната войска, а аз съм сержант. И мога да казвам на обикновените войници какво да правят.
— И те те слушат? — попита Тото, ококорен.
Тя явно се канеше да му се сопне отново, но накрая само се подсмихна. Сигурно разбираше откъде идва недоумението му.
— Понякога, но не им е приятно. Аз, все пак, съм жена. И то от по-нисша раса според техните представи. Биха имали същия проблем и с теб заради смесената ти кръв. Но и ти като мен ще си с по-висок чин, така че в крайна сметка ще трябва да ти се подчиняват.
— Аз… — Той увеси глава. — Не мога да работя за Дрефос. Осоидите са завоеватели, тирани… Те са зли.
— Няма такова нещо — побърза да възрази тя. — Няма добри и зли, има само хора, които правят това или онова. Колкото до осоидите, да, те правят ужасни неща, толкова ужасни, каквито не си сънувал дори. Правят ги, защото могат. И всеки друг би ги правил, ако можеше. Така че осородните не са изключение, следователно не са зли. Просто са най-силните. Ще дойде ден, когато това няма да е така, и тогава същите ужасни неща ще бъдат извършвани спрямо тях, навярно от същите хора, които доскоро са били техни жертви.
— Хора като твоя народ ли? — попита той и Касзаат присви внезапно очи.
— Говориш глупости! — сопна му се тя, но очите й казваха друго: „Говориш опасни неща“.
Държаха го в преградено кьоше на палатка, където разполагаше със сламеник и лампа. От другата страна на платнището имаше войници, които го наблюдаваха постоянно. А дори да се измъкнеше някак от палатката, щеше да се озове насред лагер, пълен с осоиди. Опиташе ли се да избяга, щяха да го убият.
Салма би се опитал, разбира се — би се издигнал в небето при първия сгоден случай. Дори в тъмното би намерил лесно пътя си, а и летеше по-бързо от осоидите. Само че Салма, разбира се, беше мъртъв.
Всеки път, когато се сетеше за това, в гърдите му сякаш се отваряше дупка. Беше оставил Салма да умре. Идеята да дойдат тук, идея, която мравкородните така наивно бяха приели, беше негова, на Тото. Все едно беше убил Салма със собствените си ръце.
— Никога не бих могъл да работя за Империята — заяви накрая той, не бойко, а безнадеждно. — Твърде много изгубих заради тях.
Ръката й се стрелна толкова бързо, че Тото се сви. Очакваше жената да го зашлеви, но тя само го хвана здраво за ухото и издърпа главата му към себе си. Сгърчен от болка и изненада, Тото я зяпна глуповато в очите.
— Нищо не знаеш ти — изсъска Касзаат. — Какво, народът ти, който не е и точно твой народ, ако се замислиш, ще падне под имперски хомот. Но твоите хора не са бойци. Най-вероятно ще се предадат и ще бъдат пощадени. Моите хора се сражаваха с осоидите, три години се сражавахме, бранехме всяка ферма и всеки форт, и всяко село, чак до портите на нашия Сзар. Ние сме хора верни. Бихме умрели за своята царица. Баща ми и майка ми, чичовците, вуйчовците, лелите ми, всички те дадоха живота си в битка. В битки по въздуха, в битки по земя. С арбалети, пики и брадви. Битки след битки. Осоидите щурмуваха стените на Сзар отново и отново. Трябваше да превземат града ни, защото той беше единственият им подстъп към Федерацията. Направиха ужасни неща. Набиваха нашите ранени на копия и прътове. Отровиха водата ни. Изклаха цели села, за да се откажем. И победиха. Отведоха царицата ни. Направиха я робиня, наложница на техния император. Така ние станахме техни. Изпълняваме заповедите им и се бием за тях. Сега те управляват Сзар и убиват всеки, който дръзне да каже и една дума срещу Империята. Отвеждат мъжете ни, за да ги направят войници, и ги хвърлят в най-кръвопролитните битки, пилеят живота им като пикня върху сух пясък. Изтощават ни с данъците си. Вземат всичко, което имаме, всичко, което произвеждаме и отглеждаме. Работим във фабриките им. Произвеждаме оръжие и доспехи за армията им. Поправяме машините им. Сражаваме се и умираме за тях на места като това, като този Тарк, за който не бяхме чували дори, и много от нас, повечето от нас, никога няма да видят семействата си, нито стените на родния си град.
Гледаше го право в очите от педя разстояние. Тото очакваше да види сълзи в нейните, но не зърна нито една.
— А аз работя за Дрефос, защото е по-добре така, отколкото иначе — продължи Касзаат. — Защото от всички майстори в Империята, той е най-добрият, защото съм занаятчия и той се отнася с мен като със занаятчия, а не като с жена или с роб. Затова не ми казвай, че _ти_ си пострадал жестоко от осородните и няма да работиш за тях. Защото ти не знаеш нищо, Тото от Колегиум. Ти не разбираш.
След това го пусна, обърна се и тръгна към отвора в платнището на тясното му отделение, но така и не излезе. Не се и обърна обаче, и Тото се запита дали не бе казала повече, отколкото е искала. Вдигна ръка към пулсиращото си ухо.
— Права си — призна той. — Аз сигурно… Виж, в Колегиум дори полуродните могат да се изучат за занаятчии. Не мога да си представя как… как изобщо е успял Дрефос?
— Веднъж ми каза, че на младини избягал от Империята — рече тя и се обърна да го погледне. — Къде, не знам, но когато изучил занаят, се върнал, защото…
— Защото къде другаде би могъл да упражнява професията си? — довърши вместо нея Тото.
Мухороден пратеник мушна глава в отвора и каза нещо на Касзаат.
— Вика те — погледна тя към Тото. — Искал да ти покаже нещо.
Касзаат излезе след мухородния и по липса на друг избор Тото я последва.
Явно беше изгубил напълно представа за времето, защото мислеше, че е рано сутрин, а се оказа привечер, и той се зачуди колко ли време е спал и колко часа му се губят.
Вече се чувстваше като предател към себе си и към приятелите си. Тук към него се отнасяха като към почетен гост, а не като към Тото полуродния. Би трябвало да го оковат, както бяха постъпили с Че.
Или да го убият, както бяха постъпили със Салма.
Мухоидът ги поведе към грубата конструкция на някаква кула, която се издигаше на двайсетина стъпки височина, ако не и повече. Когато наближиха, Тото видя, че спойките са солидни, че макар и издигната набързо, кулата се отличава с високо качество на конструкцията. Предположи, че тук са се трудили сънародници на Касзаат. Този строеж със сигурност не беше дело на необучени войници.
— Горе. — Мухоидът посочи и дори се издигна на няколко стъпки от земята като допълнително пояснение. Тото проточи врат и различи най-горе на кулата нечия закачулена фигура с дълга роба. Дрефос, разбира се.
Касзаат вече се катереше и Тото тръгна след нея, като освободи Изкуството си, което помагаше на ръцете му да намерят най-подходящия захват и прогонваше страха му от високото. Беше малко под върха, когато някъде далеч проблесна силна светлина, но Тото нито погледна натам, нито каза нещо, съсредоточен върху изкачването.
На върха на кулата беше доста тясно, а от трима им Тото май беше единственият, който не можеше да лети. Явно усетил притеснението му, Дрефос го прихвана и металната ръкавица легна тежко на рамото му. Другата му ръка вече сочеше.
— Повиках те тук, за да видиш с очите си нашата професия в действие, Тото — обясни Дрефос. — Гледай и се учи.
Младежът погледна в указаната посока и разбра, че полковникът сочи към Тарк.
Срещу града се водеше атака. Атака спокойна и постепенна. Високо над Тарк грандиозните въздушни кораби се носеха бавно като гигантски риби. Части от града вече горяха… а после нещо разцъфтя в пламъци над покривите и пропадна като огнена сълза към улиците на Тарк. Тото беше предсказал нападението, но едва сега си даваше сметка колко точен е бил в предвижданията си. Като да капеш врящо олио върху карта, така се беше изразил, и ето я сега картата, горяща пред очите му. Още един снаряд се възпламени в мътния въздух между цепелините и земята, този път по-ниско, и Тото чу рева при сблъсъка — като морски прибой през зимата.
Младежът потръпна на високата кула, втресе го при вида на тази нова война. Имаше чувството, че пред очите му годините се подуват и разкъсват, а светът се преражда в пламъци на прага на някаква невъобразима бъдеща ера. Ерата на занаятчиите.
Беше ужасно, но беше красиво. Видени от такова разстояние, далеч от писъците и обгорените тела, пламтящите капки бяха красиви.
— Въздушните кораби са обикновено подобрение, разбира се — отбеляза с тон на учен Дрефос. — Възпламенителите обаче са нещо съвсем ново. След превземането на Мейнис, което се проточи с месеци дори след като стените паднаха, само чаках сгоден случай да ги изпробвам. Тарк няма да издържи и една десетница.
— Тези възпламенители… — заекна Тото. — Как?…
— Ти ми кажи, Тото. Приеми го като тест за уменията си. Какви трудности е трябвало да преодолея?
— Няма как да са точни при такава височина — каза Тото.
— Първа трудност — съгласи се Дрефос. — И някой не толкова добър занаятчия би убедил генерал Алдер, че точността не е важна. — Още една бляскава капка избухна и падна. — Но това не е вярно, а моите снаряди са точни. Как съм го постигнал, Тото?
— Би могло… ако вятърът е слаб като днес… роторите могат да се обърнат срещу вятъра, така че корабът да застане неподвижно… — говорейки, Тото си даде сметка, че нещо в него е откликнало на бомбардировката по начин, който не му харесваше, и това бе способността да разглежда масовото унищожение като обикновена задача, поставена му от преподавател в Академията.
— Продължавай — подкани го Дрефос и младежът продължи напук на съвестта си.
— След това може да се прикрепи телескоп… Виждал съм да прикрепят телескопи към най-добрите арбалети, технолети и магнети и с тяхна помощ да прехващат цел в самия край на обсега на оръжието. Нещо подобно… с калибровка може би… и свързано към висотомер?
— Браво, много добре. — Металната хватка върху рамото на Тото се стегна почти по бащински. — И доста близо до моята идея. Калибровката изискваше огромно количество изчисления, още повече че нямаше как да я изпробвам при реални условия, но капитаните на въздушните кораби докладват, че работи много добре. Е, какъв е следващият проблем?
Тото хвърли поглед към Касзаат. Тя не гледаше към Тарк — вместо това беше забила поглед в ръцете си върху парапета. Ново огнено цвете привлече погледа му и той изведнъж се почувства зле. Представи си всички онези хора, които бе срещал по улиците, с които беше говорил и които сега търсеха прикритие от бомбите. Мравкородните градяха домовете си от камък, но въпреки това пожарите в Тарк се множаха пред очите му.
Ала предателската му уста отговори на въпроса:
— Добре би било да се контролира моментът на възпламеняването. Детонация на по-голяма височина би разпръснала пламъка и разширила периметъра на пораженията; при по-малка височина пораженията биха били по-големи. — Каза го, все едно беше теоретична задача, която студентите да обсъдят в час.
— Знаех си, че съм те преценил правилно. Браво, Тото. Е, как би разрешил проблем номер две?
„Не е като да му помагам. Той вече е разрешил проблема…“
— Ами, може би със… с фитили или таймери на принципа на часовниковия механизъм?
— Като онези, с които ти възнамеряваше да разрушиш моите въздушни кораби? На какъв друг проблем би се натъкнал в тази връзка?
Тото не можеше да отдели погледа си от небето над Тарк. По някаква случайност в същия миг три от въздушните кораби освободиха едновременно снарядите си и те се възпламениха с разлика от броени секунди, преди да се стоварят върху града.
— Високи разходи? — предположи той и Дрефос възкликна доволно.
— Малцина занаятчии изобщо биха се сетили за това. Истината е, че ще трябва да пуснем още много снаряди, преди Тарк да развее бялото знаме. Нещо по-евтино тогава?
Тото запрехвърля трескаво в ума си всички устройства и механизми, за които беше учил. След миг Дрефос се засмя отново.
— Няма значение. Вече демонстрира достатъчно, за да знам, че съм бил прав, като те измъкнах от лапите на осоидите. Трябва да се научиш да мислиш простичко, Тото. Често това е предостатъчно. Кажи му, Касзаат.
— Обикновени корди — обади се пчелородната жена. — Корди с различни дължини…
— И когато стигнат до края си, изтеглят спусък, който възпламенява детонатора! — довърши ентусиазирано Тото. Като внезапно прогледнал слепец, той бе така запленен от елегантността на идеята, че вече не виждаше горящ град, а просто демонстрация на висши занаятчийски умения. — Гениално е! — възкликна, а после млъкна засрамен.
Дрефос не забеляза реакцията му, загледан във въздушните кораби, които бавно обръщаха назад към имперския лагер.
— Възпламенителите им явно са на привършване — каза той. — А и моите обсегомери не работят добре на тъмно. Тепърва ще трябва да разработя машина, която вижда в тъмното не по-зле от мен. Въпросът е дали разбираш какво имам предвид, Тото?
— Какво…
— Че мястото ти е тук. Тук, където се сблъскват металите. Убеден съм, че вече си разгадал великата тайна на нашето занятие, защото най-умните сред умните рано или късно я разгадават. Войната, Тото. Помисли колко изобретения и открития се раждат от войната. Не само оръжия, а открития във всички сфери на инженерната наука. Войната е катализаторът, който ни вдъхновява и ни пришпорва напред. Занаятите се хранят от войната, Тото. Убеден съм, че го разбираш. И войната се храни от занаятите, така че двете неща се подхранват взаимно като мощно дърво, което се е устремило към небето. Те са лявата и дясната ръка на човечеството, без които не бихме могли да се изкатерим към бъдещето. Войната, която да усъвършенства уменията ни, и нашите умения, които да усъвършенстват войната.
— Трябва да има и нещо повече от това… — започна Тото. — Трябва да дойде момент, когато войната ще свърши, защото оръжията ще са станали… толкова страшни, че ако една от страните ги използва, всички ще умрат.
Дрефос се засмя отново, все така в добро настроение.
— Така ли мислиш? Не съм съгласен. Няма толкова страшно оръжие, което хората да не използват. В деня, за който говориш ти, войната ще свърши, след като е свършило всичко останало.
— И ти се стремиш към това? — изуми се Тото.
— Погледни, момче! — Дрефос разпери ръцете си да обхване не само лагера, а и горящия град. — Какво от това би спасил? Махни моите машини и те пак ще се хванат за гърлата и ще се мушкат с мечове и ножове. Вземи им стоманата и те ще се млатят с тояги и камъни. Не можеш да ги спасиш — те са просто гориво за бойните машини. Само ние, Тото, ние сме смисълът, разумът. Единствено ние сред разрушението създаваме, създаваме, за да рушат те, и после да създадем нещо друго.
— Не мога да работя за теб — прошепна Тото, но нещо се бе надигнало в сърцето му, нещо, което отне силата от гласа му. То пулсираше в хармония с казаното от Дрефос и с безмилостното стерилно величие, за което говореше той.
— Помисли си само — продължи тихо Дрефос. — Помисли, гледай и се учи. Толкова ли е ужасно да си господар на света — да контролираш събитията, вместо да се носиш безсилно по течението? Ела, ще ти покажа някои неща, за които не си учил в Академията. Харесваш ми, Тото. Виждам, че имаш остър ум, ум на занаятчия. Това е най-ценното нещо на света и аз не ще позволя да се похаби.
Дрефос заслиза тромаво към земята, тъмните му криле се появиха един-два пъти, колкото да запази равновесие, а веднъж дори изсъска от болка, отпуснал по невнимание тежестта си върху ранения крак. Касзаат просто се спусна с крилете си, зарязвайки Тото да слиза бавно, скоба по скоба, и да се чуди дали Дрефос се е спуснал по същия начин, за да му угоди. Едва ли, реши накрая.
— Генералът и неговите клоуни явно са приключили за днес — отбеляза Дрефос, куцукайки към лагера. — Всъщност, приключили са завинаги, що се отнася до Тарк. Всичките планове са тук, в моята глава. Те само стоят с провиснали челюсти и чакат да им поднеса града на тепсия. Но нека ти покажа как се забавляват с играчките, които съм им дал. Там! — Металната му ръка се вдигна да посочи голяма палатка близо до центъра на лагера. Тримата влязоха вътре и се приближиха до голяма маса с военни карти и груба скица на Тарк.
— Бойният план е забележително прост, каквито са всички добри планове — обясни Дрефос на Тото. — Въздушните кораби засипват града със запалителни снаряди, а където има казарми или друга трудна цел — с насочени експлозиви. Запалителната смес, която разработих, гори с много висока температура — толкова висока, че може да напука камък, — но изгаря бързо, така че след като даден район е прочистен, имперските войници могат да навлязат в него без риск за живота си. По този начин ще превземем града улица по улица.
— Ами хората, които не са се изтеглили навреме? — попита Тото. — Няма как да изтеглят всички от поразените райони.
— Спомни си за възхитителното самообладание на мравкородните, Тото. Те не забравят никого, не изоставят никого, освен в най-краен случай. Дори цивилните са обучени да се евакуират в пълен ред. Така хиляди мравкородни ще напускат домовете си и ще се изтеглят към незасегнатите части от града. И в резултат всяка следваща бомбардировка с въздушните кораби ще става все по-ефикасна.
Тото се вгледа в картата — червени маркери за последните позиции на таркианската армия и жълто-черни за тежката ръка на Империята, която бавно пълзеше навътре, преодоляла крепостната стена.


Тото така и не бе успял да се наспи като хората. Вече четири дни Тарк се гърчеше под сияйната сянка на въздушните кораби. Един и същ безмилостен модел се повтаряше отново и отново. Таркианците даваха отпор на имперските отряди, а въздушните кораби се появяваха като природна стихия. Тогава таркианците се оттегляха или изгаряха. Една трета от града се беше превърнала в пепелище, а имперският напредък губеше блясъка си под саждите на огнените победи.
Колкото до Тото, той не можеше да се наспи добре, защото дори насън главата му беше пълна с идеи за дребни модификации, подобрения и други неща, които да направят процеса още по-ефикасен.
Денем придвижването му из лагера беше ограничено, защото Касзаат го държеше постоянно под око, а и наоколо винаги имаше стражи. Ала той и не смяташе да бяга. Нямаше къде да отиде. „Ще е по-лесно, ако просто ме убият“ — повтаряше си, но не правеше нищо, с което да ги провокира. От време на време Дрефос го викаше при себе си и го подлагаше на изпитания, задаваше му професионални въпроси или го водеше в голямата палатка с картите, за да му изнесе поредната лекция за принципите, по които се развива една битка. Изкуството на войната, от висшите стратегии до снабдяването, беше безкрайно интересно за полковника от помощните войски.
Дрефос размести блокчетата върху грубата скица на града — явно не даваше и пет пари, че разваля подредбата, отразяваща реалното разположение на силите в момента. Но така или иначе, маркерите скоро трябваше да се пренаредят, защото ситуацията се менеше ежечасно.
— Виждаш, че мравкоидите не отстъпват лесно от позициите си — обясни на Тото той. — Отстъпват и се прегрупират, както подобава на добри войници, а после минават в настъпление. А и нека не се лъжем — по-добри са от имперските войници. Мисловната връзка, която имат благодарение на Изкуството си, им дава изключително предимство. Някои осоиди също притежават тази способност, вярно е, Империята има и специални отряди, но това не променя общата картина. Особено като се има предвид, че нашият авангард е от леки въздушни отряди, които нямат шанс срещу тежката пехота на таркианците. Какво трябва да направим ние?
— Аз… аз не съм тактик, полковник — отвърна предпазливо Тото.
— Добрият занаятчия трябва да разбира и от тактика или най-малкото да познава основните й принципи. Трябва да си наясно как се използват твоите творения и как е най-добре да бъдат употребени. Никога не забравяй, че оставиш ли ги без надзор, армейските офицери ще пропилеят всяко предимство, което си им дал с машините си. Касзаат, обясни.
Пчелородната плъзна поглед по масата, после изгледа предизвикателно Тото.
— Когато мравкоидите преминат в настъпление, ние насочваме въздушните си кораби право към тях. За да се възползват в максимална степен от завидната си дисциплина, те трябва да настъпват в сбити формации. И точно тогава нашите кораби ги засипват със снаряди. Това е най-добрият момент. Нашите войници са по-мобилни. Повечето, ако не друго, поне избягват огъня.
— Повечето? — попита със слаб глас Тото.
— Какво значение има? — подхвърли с насмешка Дрефос. — Нали осоидите ти бяха врагове? Щом собствените им офицери не ги е грижа, защо ние да се тревожим за живота им?
Спомени за яркооранжевите огнени топки, които обливаха Тарк с убийственото си зарево, разцъфнаха в главата на Тото и той потръпна.
— Всички ли… всички ли ще убиете, целия град ли ще сринете със земята?
Струваше му се все по-вероятно. Сраженията бяха повече от ожесточени. Поне десетина пъти таркианците бяха нападали из засада леките въздушни отряди на осородните, избиваха стотици, преди сами да бъдат убити или принудени да отстъпят. Огненият дъжд над града не спираше, освен през нощта или когато въздушните кораби се връщаха при кулите за зареждане.
Макар да се опитваха, мравкоидите не бяха в състояние да се адаптират към този нов начин за водене на война. В продължение на векове бяха водили позиционни битки със своите съседи. Сега Империята на осите беше променила значението на думата „война“ и новото съдържание беше различно от онова, което мравкородните познаваха.
— Може да се наложи — каза Дрефос без особен интерес. — Но освен ако таркианците не са различават значително от мравкородните в Мейнис, няма да се стигне дотам. Виждаш ли, Тото, мравкородните по природа се кланят на логиката и няма как да си затворят очите за логичния и неизбежен извод, който стои пред тях — че ако искат да запазят нещо от народа си, от града си, ще трябва да оставят оръжието и да приемат условията на Империята. Една трета от Тарк вече е в пепелища и ще минат години, докато се съгради онова, което изгубиха за няколко дни. Рано или късно ще стигнат до извода, че робството обещава по-добро бъдеще за народа им от мъченичеството. И тогава ще се предадат. Защото са разумен народ — Умел народ — и разбират от числа.
Тото беше изстинал до мозъка на костите си. Логиката в казаното от Дрефос беше необорима.
— Но те са войници… до последния човек. Едва ли…
— Те са войници, които не могат да спечелят битката. И ще го осъзнаят. Гражданската им гордост е като острие на меч, което нажежават и охлаждат твърде често, докато металът не се пренапрегне. И при поредното потапяне във водата ще се счупи. Империята превзе Мейнис за един месец. — Дрефос стисна в юмрук металната си ръкавица. — Сега аз им поднасям Тарк за десетница. В замяна ще ми дадат всичко, което поискам. Включително теб.
— Не мога да…
— Не можеш да приемеш, знам. Предпочиташ да те върна на осоидите, за да те разпитват, както го наричат те, или да те изтезават, както бих го нарекъл аз. Предпочиташ да си обикновен роб, комуто възлагат най-черната работа, вместо занаятчия. Самият аз рядко страдам от морални скрупули, но ги уважавам у другите хора. Изборът е твой, но не бързай да вземаш решение. Защото вземеш ли го веднъж, връщане назад няма да има.


21.

На вратата на стаята му се почука силно и Стенуолд се измъкна от леглото да отвори. За пръв път от дълго време насам нямаше какво друго да прави, освен да зяпа в тавана. Никакви планове, никакви акции, никакъв повод да прегрупира наум агентите и контактите си. Чувстваше се унил и безсилен сега, когато най-после се бе изправил пред Събранието. Вече решенията щяха да ги вземат други.
Отвори вратата. Тиниса стоеше напрегната като струна в коридора. С изваден меч, забеляза той и сърцето му се сви.
— Какво?
— Събери си нещата — заръча тя. — Вземи оръжие и излез през задния вход.
— Осородните ли?
— Не — каза тя. — Собствените ти хора.
Врътна се към стълбите, но Стенуолд извика след нея:
— Как така моите хора? — Тръгна след нея, бос и по туника.
— Балкус дойде току-що — отговори тя, преполовила пътя надолу. — Казва, че отряд от градската стража е тръгнал насам заедно с един от делегатите.
— Е, нали точно това чакаме? — изтъкна Стенуолд.
— Чакаме съобщение, а не въоръжен отряд. Защо ще идват със стража, ако не за да те арестуват?
— Не може да бъде.
— Може! — извика му тя. — Побързай, преди да е станало късно!
— Няма! — викна на свой ред Стенуолд и стисна юмруци. — Това е моят град и ако управниците му не искат да ми помогнат, не виждам какво повече мога да сторя сам. Не ценя чак толкова свободата си. Дори Събранието да ме арестува, пак бих могъл да повлияя на делегатите. Няма да избягам, Тиниса. Но ти трябва да го направиш — ти и Балкус.
— Забрави — отсече тя. — Поне вземи някакво оръжие, а? Ако нещата са се обърнали на зле, може би не идват просто да те арестуват.
— Не може да бъде — повтори той, но все пак се върна в стаята, взе портупея си и го нагласи през рамо. Мечът натежа утешително на хълбока му.
Балкус и Тиниса го чакаха долу, единият с гвоздистрел, другият с рапира, най-чудатия почетен ескорт, който Стенуолд бе виждал някога. Застана между тях с ръка върху дръжката на меча и зачака участта си.
Тиниса ги посрещна на вратата — десетина смутени мъже от градската стража на Колегиум, с ризници и метални нагръдници, а сред тях побелял старец с официални одежди. Тиниса позна в него говорителя на Събранието, Линео Тадспар. Това сигурно трябваше да мине за знак на уважение, реши тя, да те арестува лично най-големият шеф.
— Какво искате? — попита го Тиниса. Държеше рапирата в ръка, но скрита зад вратата.
Тонът й не се хареса на стражарите и неколцина посегнаха предпазливо към дръжките на мечовете и боздуганите си.
— Извинете. Какво искате, майсторе на мантията говорителю Тадспар? — поправи се тя, осъзнала, че е не е нужно да усложнява допълнително ситуацията.
— Надявах се да поговоря с майстор Трудан, дете — отвърна преспокойно Тадспар.
— В такъв случай хората ви могат да изчакат на улицата, майстор Тадспар. Дано нямате нищо против.
Той се усмихна кротко.
— Не виждам за какво биха ми потрябвали. — Един от стражарите го подръпна притеснено за ръкава, но Тадспар му махна да се дръпне. — Нищо не ме заплашва, нали така. Доверието все трябва да започне отнякъде. А сега, дете, ще ме пуснеш ли да вляза?
Тиниса отстъпи крачка назад, като успя да пъхне рапирата си в ножницата, без мъжете отвън да разберат. Тадспар обаче я видя и вдигна вежда.
— Напоследък улиците на Колегиум са арена на разнообразни сблъсъци — отбеляза спокойно той. — В някои от които май си участвала и ти, скъпо дете. Скоро ще трябва да си поговорим за това. Колегиум все още е град, където властва законът.
— Нито капка кръв не съм проляла без основателна причина — увери го тя. — И не ми викайте така… не съм ви дете.
— Така изглежда. — Усмивка разчупи бръчките по лицето му. — Макар че на времето имаше сериозен дебат чие точно дете си. Стенуолд мълчеше като риба по въпроса, но ти растеше и аз скоро разбрах чия си. Когато стана на дванайсет, малцина помнеха Атриса… но аз я помнех и разбрах.
Сварена неподготвена, Тиниса го изгледа мълчаливо. После попита:
— Познавали сте майка ми?
— Два семестъра й преподавах логика и риторика. Беше любознателна студентка, необичайно качество за една паякородна жена.
Тиниса би го разпитвала още, ако не бяха стигнали до вратата към салона. Стенуолд седеше на масата и чакаше с привидно спокойствие, но Балкус стърчеше заплашително зад рамото му с гвоздистрел в ръка, насочен съвсем малко встрани от Тадспар.
— Майстор Трудан — поздрави старецът.
— Майстор Тадспар — отвърна официално Стенуолд, после добави: — Ще седнете ли?
Тадспар прие с благодарност поканата, а Тиниса изприпка да донесе кана вино и две чаши. Балкус все така наблюдаваше зорко стареца, сякаш се боеше, че може да е наемен убиец с умела дегизировка.
Стенуолд се протегна да сипе вино в чашите.
— Явно не сте дошли да обсъдим учебната програма за следващия семестър, майстор Тадспар.
Говорителят поклати глава.
— Ти докара на всички ни големи главоболия, Стенуолд. Хич да не се беше връщал в Колегиум, мен ако питаш. Ще има горко да съжаляваме, докато всичко това приключи.
— Значи сте дошли да направите нещо, за което ще съжалявате — предположи Стенуолд. — Какво е то?
— Ти чу изказването на майстор Белоуерн — продължи Тадспар.
— Да. Добър оратор е той.
— С изказването си Белоуерн ни напомни какви сме. Напомни ни, че Колегиум е център на мисълта, на мира и на закона. А ти искаш да ни превърнеш в някаква банда отчаяни наемници, които търчат из Равнините да дирят чужда война. Това, струва ми се, беше основният му аргумент.
Стенуолд кимна, като го гледаше с присвити очи.
— Оттогава не спряхме да разискваме — поде отново старецът. — Всеки член на Събранието искаше да добави по нещо от себе си, повечето пълни глупости, разбира се. Някои се изказаха ласкаво за осоидите, че били народ, от който да се поучим. Други подкрепиха твоята оценка за злините на Империята. Трети застанаха зад теб, водени от изцяло погрешни мотиви. Трябвало да защитим чистотата на Равнините и да се борим срещу всяко външно влияние, било то злонамерено или добронамерено. Несъмнено и сред поддръжниците на Империята имаше такива, които се водеха не от принципни съображения, а от личен интерес — заради бъдещи търговски печалби или в отговор на някои предварителни уговорки.
— Подкупи, тоест?
— Какво друго да е? Щом дори дребните търговци се опитват да бутнат кесия на някой делегат срещу услуга, защо да не го направи и една империя? Така стоят нещата, изглежда. Но аз знам, че повечето делегати в Събранието не приемат подкупи и в нашия корумпиран свят това май следва да се приеме за добродетел.
— Майстор Тадспар…
— Стенуолд, мисля, че след днешното си представление вече имаш правото да ми викаш Линео и да ми говориш на „ти“.
— Добре. И двамата знаем, че си тук с конкретна цел, Линео — каза Стенуолд. — И си дошъл с войници, както разбрах. Аз съм изцяло на твое разположение.
Линео Тадспар въздъхна.
— Значи стигнахме и до това, нали? Стенуолд, ти пусна в ход машина, която никакъв лост не може да спре, нито дори да забави. Нещо повече, подходи към въпроса по начин, който заслужава сериозно порицание. Агитираш студентите, участваш в улични сбивания. Поразходи се по широкия свят, намери някакво грозно и войнствено негово проявление и — чук и клещи! — взе, че го довлече тук, където то няма място. — Тадспар изкриви лице в гримаса, която разкри зъбите му — бели, равни и изкуствени. — Тази ситуация никак не ми харесва, Стенуолд, и съжалявам, че доживях да я видя.
Стенуолд кимна, все така в изчакване.
— Събранието на Колегиум гласува в твоя полза. Наш дълг е да спрем Империята на осите.
Произнесени с уморения, сух глас на стария говорител, в първия миг думите увиснаха неразбрани във въздуха. Едва след като си ги повтори наум, Стенуолд проумя какво беше чул току-що.
— Ние нямаме право да се самопровъзгласяваме за пазители на Равнините — продължи Тадспар, — но по всичко личи, че сме станали точно такива. Докато майстор Белоуерн ни обясняваше в изказването си кои сме и какво символизираме, мнозина от нас започнаха да се питат кой е той, че да ни определя и ограничава по този начин. Не стига, че сме проспали толкова години, а той ни убеждава да се обърнем на другия хълбок и да продължим да си похъркваме доволно. Ти, от своя страна, ни крещиш да се събудим. И накрая стана така, че портретът, който ни нарисува майстор Белоуерн, нещо не ни хареса. Винаги сме се смятали за перлата в короната на Равнините, свикнали сме да гледаме отвисоко на мравкородните и на другите заради по-ниския им морал. Гордеем се с отношението си към бедните, към полуродните и към всички, които природата или съдбата е ощетила по някакъв начин. Това обаче води до тежки отговорности. Ако наистина стоим зад убежденията си, ако вярваме, че обществото трябва да се грижи за благосъстоянието на всичките си членове, да подкрепя слабите и да напътства сгрешилите, значи трябва да въстанем срещу онези, които изповядват противното. Колегиум е уникален сам по себе си. Дори в Събранието, нашия управителен орган, има представители на всички раси, които живеят в Равнините. Светогледът ни е широк. Може да не сме най-богатите търговци, но нашите изобретения са горивото за хелеронските леярни. Не сме големи бойци, но приобщихме Сарн с убежденията си и си спечелихме приятел в негово лице. Ние сме Колегиум, Академия и град в едно, но кои ще сме, ако не надигнем глас срещу нещо, което очевидно е в противоречие с моралните ни устои? — Той поклати глава. — Веднага след дебата информирахме майстор Белоуерн, че като е нападнала Тарк, от наша гледна точка Империята е нарушила Железния договор. Поне в тази пародия никога не сме имали участие, за разлика от Съвета на Хелерон, който подписа анекса под давлението на Империята. С това позицията ни е заявена.
— Направили сте нещо чудесно, Линео, наистина чудесно — възкликна Стенуолд, ала старецът поклати глава.
— Ужасно е, Стенуолд, а не чудесно. Защото води до промяна, която не вещае нищо добро. След години ще поглеждаме назад — ако изобщо доживеем до някакво обозримо бъдеще — и ще сочим твоето изслушване пред Събранието като началото на края на един свят, точно както революцията сложи край на мистиците и тяхното всевластие. Току-що отворихме нова глава в учебниците по история, Стенуолд, но лично аз предпочитам да преподавам история, а не да я творя. — Тадспар въздъхна и отпи за пръв път от виното в чашата си. — Редно е все пак да ти кажа, че решението ни е придружено от някои условия.
— Условия?
— Първо, както вече споменах на твоята очарователна повереница, напоследък в някои по-нелицеприятни квартали на града ни взеха да се появяват смущаващ брой трупове и аз съм склонен да мисля, че самият ти носиш отговорност за това, по един или друг начин. Ако ти си убивал агенти на осородните при законна самоотбрана или за да защитиш града ни, тогава всичко ще е наред, но стражарите ни, милите, направо са на нокти. Ще ми се да чуя някакво разяснение в близко бъдеще.
— Няма проблем — увери го Стенуолд.
— И второ… Колегиум тръгва на война. Знам колко драматично звучи, но е факт. Изправихме се открито срещу осородните и тяхната Империя и без значение дали думите ни ще преминат в действия, днешното ни решение означава война. А за да водим война, трябва да си разпределим задачите и в този смисъл Събранието реши да избере хора, мъже и жени… май войнемайстори ще е най-точният и доста неблагозвучен за ухото термин. Уви, доброволците се броят на пръсти, а и от тях повечето предпочитат да предлагат чужди кандидатури, но понеже ти ни донесе тази чума, колегите единодушно и категорично решиха, че трябва да понесеш своя дял от тегобата. С други думи, Събранието иска да те назначи за войнемайстор, а ако ти не приемеш поста и отстъпиш от принципите си, не виждам кой друг ще се съгласи да го направи.
— Приемам, разбира се — заяви Стенуолд, — и ще сторя всичко по силите си. А мога да препоръчам и още неколцина.
— Ще стигнем и до това — каза Тадспар. — За един ден сътворихме достатъчно история. Направо пришки ми излязоха по ръцете. — Допи чашата си и си сипа още вино. Изглежда по-стар отвсякога, помисли си Стенуолд. — Да ти кажа — продължи старецът, — когато дойдоха да вземат участие в Игрите, аз се зарадвах. Така де, дивашка нация, която ни идва на крака да ни поднесе почитта си. Представях си осородни студенти в Академията и осородни търговци по пазарищата. Представях си как Равнините се разширяват малко по малко и приобщават седма раса към досегашните шест. — Потърка челото си и разглади врязаните там бръчки. — Защо не се получи така, Стенуолд? Колко по-лесен би бил животът ни.
Стенуолд се чудеше как да облекчи страховете на стареца, когато чуха врата да се затръшва и скочиха на крака — старият Тадспар не по-бавно от него. Цяла група влетя в салона, но начело беше Тисамон. Влачеше някакво момиче и Стенуолд се засрами от трепета на сърцето си, когато позна Ариана. Зад тях напираха трима-четирима от стражарите на Тадспар, които очевидно се бяха опитали да спрат богомолкородния, ала толкова безуспешно, че той едва ли ги беше забелязал.
— Кажи им! — нареди отсечено Тисамон и блъсна Ариана напред с очевидното намерение тя да падне в краката на Стенуолд. Но Стенуолд пристъпи напред да я хване. За миг стаята потъна в пълно мълчание, Ариана трепереше в прегръдките на Стенуолд, а Тадспар мигаше на парцали срещу богомолкородния.
— Майстор Тисамон от Фелиал, ако не греша — каза старецът. — Успокойте се, моля — обърна се той към стражарите. — Не мисля, че непосредствена опасност заплашва някого тук. Прав ли съм, майстор Тисамон?
Богомолкочовекът кимна отсечено. Стенуолд местеше поглед между него и Ариана.
— Идваш точно навреме, Тисамон — заговори той. — Събранието е решило да се противопостави на Империята. Колегиум тръгва на война. Това е майсторът на мантията Тадспар, говорителят.
— Толкова по-добре, че и той е тук — отвърна мрачно Тисамон. — Кажи им, жено.
Ариана се отдръпна от Стенуолд, без да срещне погледа му.
— Осоидите са пратили емисари във Век — съобщи тихо тя. — Искат векианците да нападнат Колегиум. Лесно ще ги убедят.
В салона се възцари тишина, от стражарите при вратата чак до Балкус от другата страна на масата.
— Тисамон, това… — започна Стенуолд.
— Открих я да бяга от собствените си хора — обясни презрително Тисамон. — Явно са се изпокарали и сега ти си единственият, който стои между нея и изпълнението на смъртната й присъда. Затова, да, мисля, че е вярно. Не знам дали Колегиум тръгва на война, но войната определено е тръгнала насам.


За Тисамон всичко това беше колосална загуба на време. Военният съвет на Колегиум, както побързаха да го кръстят без капка свян или скромност, вече заседаваше, но на заседанията рядко се обсъждаха военни теми. Присъстваха четиридесетина членове на Събранието. И се бяха събрали не другаде, а в една от студентските аудитории, което означаваше, че трябва да се изказват по ред от катедрата и докато един говори, останалите седят на амфитеатралните дървени скамейки и слушат като ученици или — по-често — си шушукат на ухо.
Първият подложен на обсъждане въпрос беше дали след като са уведомили имперския посланик, че обявяват война на Империята, трябва да изпратят делегация при самия император, която да преговаря за мир от името на целите Равнини. Почти половината мъже и жени от Военния съвет подкрепяха подобен ход и предложението бе отхвърлено с минимална разлика в гласовете „за“ и „против“. В Колегиум си мряха да гласуват. Самите делегати в Събранието се избираха с гласовете на всички пълнолетни колегиумци, с гласуване се решаваше и кой да получи почетно гражданство. Членовете на Военния съвет бяха избрани с гласуване измежду делегатите на Събранието, макар че сега в аудиторията май имаше и такива, които не влизаха в тази бройка, а бяха дошли от едното любопитство, но това не им пречеше да изразяват гръмогласно мнението си, затова пък неколцина от законно избраните отсъстваха.
Стенуолд се бе надявал малцината мравкородни членове на Събранието да присъстват на днешната среща. Дуелмайсторът Кимон от Кес беше тук, както и една жена от Сарн. Повечето от останалите мравкородни бяха напуснали града, защото бяха верни най-вече на расата си. Таркианците бяха заминали да помогнат с каквото могат на собствения си град, а кесианците, с изключение на Кимон, да отнесат вестта и да участват в подготовката за времето, когато щеше да удари и техният час.
Така или иначе, Съветът заседаваше в почти пълния си състав, зает най-вече с разпределението на ролите, сякаш участваха в хаотична пародия на театрална постановка. Стенуолд беше избран за нещо като боен командир, който да отговаря за крепостните стени. Кимон щеше да ръководи част от градската стража. Изглежда всеки, който се смяташе за експерт по военните дела, можеше да си задели порязаница от отбраната на Колегиум, а всеки занаятчия с полезно изобретение получаваше всичко необходимо, за да го приведе в действие.
В очите на Тисамон усилията им изглеждаха безплодни и хаотични, но пък тези хора не бяха от неговия народ. Имаха си свой подход към нещата, бяха съградили Колегиум и бяха осигурявали благоденствието му. Досега.
Трудно му беше да стои на едно място. Стенуолд го беше помолил да присъства и той чинно се опитваше да проумее какво става. Дотук имаше твърде много и твърде продължителни речи, но малко полезни решения.
А после дискусията най-сетне стигна до това, с което, според него, трябваше да започне.
— Трябва да обединим нашите съюзници — заяви твърдо Стенуолд, застанал на катедрата като лектор пред студенти — не само срещу Век, а срещу Империята. Единение или робство, както съм го казвал неведнъж. Жизнено важно е да внушим на всички, че дребните вражди трябва да бъдат временно загърбени в името на борбата срещу по-голямата заплаха.
— Абсурд — извика някаква едра жена и Стенуолд я покани да застане на подиума.
Тя го направи с известна неохота, сякаш не това бе целяла с реакцията си.
— Исках да кажа… ще ме извините, майстори, но ние познаваме добре съседите си, нали така? — Вероятно беше търговка, прецени Тисамон, ако се съдеше по множеството бижута, с които се беше накичила. — Познаваме и тях, и предразсъдъците им. Ние в Колегиум сме хора широко скроени, но за колцина други може да се каже същото? Мравкородните от Кес без съмнение се радват на бедата, сполетяла Тарк. Молецородните няма да ни помогнат, защото сме бръмбароиди. Богомолкочовеците не се интересуват от никого, освен от паякородните, а тях ги мразят и в червата. Не виждам как ще накарате тези народи да застанат рамо до рамо. Невъзможно е.
Стенуолд се върна на подиума.
— Благодаря на мадам Уейбрайт за проникновението, което хвърли още по-силна светлина върху моите доводи. Съперничеството, за което спомена тя, е основният фактор, на който разчитат осоидите, фактор, който ще им спечели предимство с минимални усилия от тяхна страна. Ако си даваха сметка за заплахата, която Империята представлява, векианците, като разумни човешки същества, не биха тръгнали срещу нас.
Един от слушателите подхвърли груба забележка на висок глас и Стенуолд реагира моментално:
— Не са разумни, казвате? Напротив, разумни са, почитаеми майстори. Векианците са надеждни и дисциплинирани като всички мравкородни, но и нищо човешко не им е чуждо. И ако ние се бяхме опитали да стоплим отношенията помежду ни вместо да се перчим със силата на крепостните си стени, може би сега армията им нямаше да се придвижва насам. Така че и ние не сме безгрешни.
Сведе поглед към ръцете си, стисна ги в юмруци, после отново погледна към публиката пред себе си.
— Нека най-напред се обърнем към онези, които ще отвърнат на призива ни. Едва ли някой от вас би възразил срещу идеята да пратим емисари в Сарн и Хелерон. И най-вече в Хелерон, защото той е най-близо до имперското нашествие.
Тук-там сред публиката хората започнаха да кимат и да шушнат одобрително.
— Вече пратих агенти в Сарн с молба за помощ — продължи Стенуолд, — но това беше преди да разберем за враждебните намерения на Век, така че трябва да действаме бързо. Агентите ми в Сарн имат и друга задача — да се свържат с молецородните от Доракс, които имат свое присъствие в града. Самият аз се сражавах рамо до рамо с молецородни в Хелерон срещу имперските попълзновения там и това ми дава надеждата, че като хора, които проповядват мъдрост, молецоидите и сега ще се окажат достатъчно мъдри, за да загърбят за кратко ненавистта, която хранят към нас.
На това публиката реагира с доста по-хладен ентусиазъм, но Стенуолд не търсеше одобрението им, а просто ги уведомяваше за стореното дотук. А и никой не би бил толкова глупав, че да откаже помощ отвън, ако такава бъде предложена.
— Задължително трябва да пратим емисари и в Кес — продължи той. — Кесианците никога не са ни били врагове, а с Век ги свързват стари вражди. Нещо повече, ако успеем да им отворим очите, те ще си дадат сметка, че градът им е следващото препятствие, което Империята ще трябва да премахне от пътя си. Морето ги заобикаля отвсякъде, но няма да ги спаси от масирано нападение по въздух. Така че не виждам защо да не пратим емисар и до техния остров. Какво бихме могли да загубим?
— Емисаря — извика някой, но репликата не предизвика очаквания смях. Стенуолд все още държеше вниманието на публиката си.
— Колкото до Паешките земи… — поде отново той и този път слушателите му реагираха бурно.
— Паешките земи не са част от Равнините, Стенуолд — прекъсна го друг преподавател в Академията, който четеше лекции по реторика и политическа история. — Няма да проявят интерес и дори по-лошо, помолим ли ги за помощ, ще ни накарат да си платим за това. Ако ги включим, те ще направят и невъзможното да проточат войната до безкрай заради едното забавление. И заради печалбите. За тях би било добре дошло да воюваме със съседите си поколения наред, докато те търгуват и с двете страни и трупат богатства. Трябва да държим паяците далеч от това.
— А и каква помощ биха могли да ни окажат? — обади се една жена, която рядко вземаше думата и която изненада всички с решението си да заговори пред събранието. — Наистина ли вярвате, че ще пратят войска? Не, паякоидите са майстори на интригата, на задкулисните игри, на тайните убийци, а такава помощ би ни опетнила, дори да сме сигурни, че те ще използват уменията си само и единствено срещу Империята.
Стенуолд вдигна ръце, в знак, че признава така изложения аргумент.
— Добре, няма да пращаме делегация в Паешките земи. — Но после очите му срещнаха погледа на Тисамон. — Аз… колебая се дали да те помоля… знам, че мравкоидите от Сарн имат добри отношения с богомолкородните си съседи, но…
— Но ние от Фелиал сме по-труднодостъпни, това ли е? — подхвърли Тисамон.
Сред членовете на Военния съвет се чу шепот и кискане.
— А ще го отречеш ли? — попита Стенуолд.
— Не бих си и помислил. — Тисамон слезе по стъпалата и застана пред публиката, без да отнема на Стенуолд почетната катедра. — Колкото до молбата ти, приемам я. Ще застана пред своя народ като ваш п