Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Ричард Морган
Разбудени фурии

 

Пролог
 
Мястото, където ме събудиха, трябва да е било подготвено най-грижливо.
Същото се отнася и до залата, където предложиха сделката. Харлановият род не върши нищо наполовина и както би ви казал всеки Приет, държи да направи добро впечатление. Черен декор на златисти точици в тон със семейните гербове по стените, недоловим инфразвук, пораждащ сърцераздирателното усещане, че стоиш пред истински благородници. Някакъв древен марсиански предмет в ъгъла тихомълком намеква за прехвърлянето на глобалната власт от ръцете на отдавна изчезналите извънземни благодетели към съвременната и твърда десница на олигарсите от Първите фамилии. Не липсва и задължителната холоскулптура на самия Конрад Харлан в победоносната поза на „планетен откривател“. Едната ръка е високо вдигната, другата засенчва очите му от блясъка на чуждото слънце. Такива ми ти неща.
И ето го Такеши Ковач — излиза от вана с поддържащ гел, презареден в кой знае чия нова плът, кашля и плюе под мекото пастелно осветление, а мрачните съдебни пристави с модерни бански костюми му помагат да се изправи. С изумително пухкави кърпи избърсват по-голямата част от гела, сетне му намятат халат от подобна материя за краткото пътешествие до съседната стая. Душ, огледало — привиквай с това лице, войнико — нови дрехи за новия носител, после право към залата за аудиенции, където предстои разговор с член на Семейството. Жена, разбира се. В никакъв случай не биха пратили мъж след всичко, което им е известно за моето минало. Изоставен от баща-алкохолик на десетгодишна възраст, отгледан заедно с две по-малки сестри, редовни изблици на невротични реакции, когато се сблъсква с властни, патриархални фигури. Не, непременно жена. Някоя добродушна леля от ръководството, натоварена с грижата да задвижва тайно ония дела на Харлановия род, за които е по-добре да не се разчува. Красива, но не прекалено, с изработен по поръчка носител, вероятно малко над четирийсетте по стандартното летоброене.
— Добре дошъл отново на Харлановия свят, Ковач-сан. Добре ли се чувствате?
— Да. А вие?
Високомерно нахалство. Емисарското обучение създава навика да усвояваш и обработваш подробностите от обкръжението с бързина, за каквато нормален човек не може и да мечтае. Хвърляйки поглед наоколо, емисарят Такеши Ковач разбира за броени секунди, всъщност знае още откакто отвори очи във ваната, че акциите му се котират високо.
— Аз? Можете да ме наричате Аюра.
Езикът не е японски, а аманглийски, но изящно оформеното неразбиране на въпроса, елегантното заобикаляне на обидата, без да се прибягва до възмущение, води по пряка линия назад, към културните корени на Първите семейства. Жената леко размахва ръка и жестът е също тъй елегантен.
— Но в случая няма особено значение коя съм. Предполагам, разбирате кого представлявам.
— Да, напълно.
Може да е заради инфразвука или пък заради сдържаната реакция на жената спрямо недопустимата волност, но така или иначе високомерието в гласа ми стихва. Емисарите попиват всичко наоколо и това донякъде им влияе. Често започваш да усвояваш инстинктивно чуждото поведение, особено ако емисарската ти интуиция възприеме това поведение като изгодно в настоящата обстановка.
— Значи съм пратен за подпомагане?
Аюра тихичко кашля.
— В известен смисъл, да.
— Солова акция?
Само по себе си това не е рядкост, но не е и твърде забавно. В екип от емисари изпитваш увереност, каквато рядко се среща при работа с обикновени хора.
— Да. Тоест вие ще бъдете единственият емисар сред участниците. Можете да разполагате със значителен брой редови сътрудници.
— Звучи добре.
— Да се надяваме.
— Е, какво искате да направя?
Ново деликатно покашляне.
— Всичко с времето си. Мога ли пак да попитам дали носителят е удобен?
— Много удобен, струва ми се. — Изведнъж осъзнавам. Твърде удобен, впечатляващо ниво на реакциите дори за човек, свикнал с бойните модели на Корпуса. Великолепно тяло, поне отвътре. — Да не би да е нещо ново от „Накамура“?
— Не. — Струва ми се, че жената леко извива очи нагоре и вляво. Тя е служител от ръководството на охраната, вероятно има ретинален дисплей за данни. — Модел „Невросистеми Харкани“, изработен по междупланетен лиценз за „Хумало-Кейп“.
На един емисар не му се полага да проявява изненада. Затова присвивам очи само мислено.
— „Хумало“? Не съм ги чувал.
— Да, естествено.
— Моля?
— Достатъчно е да кажа, че ви снабдихме с най-добрата достъпна биотехника. Едва ли трябва да изброявам на човек с вашия опит възможностите на носителя. Ако ви интересуват подробности, можете да ползвате наръчника чрез дисплей, разположен в лявата част на зрителното ви поле. — Лека усмивка, може би намек за отегчение. — Моделът „Харкани“ не се изработва специално за емисари, а нямахме време за индивидуална поръчка.
— Значи сте изпаднали в криза?
— Много проницателно, Ковач-сан. Да, ситуацията би могла да се опише като критична. Желателно е незабавно да пристъпите към действие.
— Е, за това ми плащат.
— Да. — Дали още отсега ще засегне въпроса кой точно плаща? Едва ли. — Както без съмнение вече се досещате, акцията ще бъде секретна. Нищо общо с онази на Шария. Макар че ако не греша, към края на кампанията имахте известен опит в работата с терористи.
— Да. — След като смазахме междупланетната им флотилия, заглушихме системите за обмен на данни, съсипахме икономиката и в общи линии унищожихме възможностите им за глобална съпротива, все пак останаха неколцина твърдоглавци, които не искаха да схванат посланието на Протектората. Затова се заехме да ги изловим. Чрез проникване в техните организации, чрез сближаване, вербуване, предателство. Или чрез убийства в задните улички. — Известно време се занимавах с това.
— Добре. Сегашната ви мисия не е твърде различна.
— С терористи ли имате проблеми? Да не би квелистите пак да действат?
Тя пренебрежително махва с ръка. Вече никой не взима квелизма на сериозно. Поне от два века насам. Малцината оцелели автентични квелисти на Харлановия свят отдавна са зарязали революционните принципи в името на далеч по-доходната престъпност. Те не представляват заплаха за тази жена или за олигархията, стояща зад нея. Това е първият признак, че нещата не са такива, каквито изглеждат.
— Става дума по-скоро за издирване на беглец, Ковач-сан. Не политическа акция, а неутрализиране на отделна личност.
— И за това викате подкрепления от Емисарския корпус? — Въпреки безпристрастната маска случаят изисква да вдигна вежди. Вероятно и гласът ми леко се е повишил. — Тая личност трябва да е необикновена.
— Да. Така е. Бивш емисар. Ковач-сан, преди да продължим по-нататък, смятам, че трябва да изясним нещо, което…
— Без съмнение трябва да изясните нещо на моя командващ офицер. Защото имам неприятното подозрение, че прахосвате времето и усилията на Корпуса. Ние не се занимаваме с подобна работа.
— … което може донякъде да ви изненада. Вие… несъмнено вярвате, че сте презареден скоро след кампанията на Шария. Може би дори само няколко дни след междузвездното прехвърляне.
Небрежно повдигнати рамене. Емисарско безразличие.
— Дни или месеци… за мен няма особено значе…
— Два века.
— Какво?
— Добре ме чухте. Бяхте на склад почти двеста години. В реално измерение…
От емисарското безразличие вече няма и помен.
— Мамка ви, какво е станало с…
— Моля ви, Ковач-сан. Изслушайте ме. — Рязък, повелителен тон. Вградените рефлекси ме заставят да млъкна, да си възвърна готовността за възприемане и усвояване. Жената продължава малко по-тихо: — По-късно ще ви разкажа най-подробно каквото поискате. Засега трябва да знаете само, че вече не сте част от Емисарския корпус като такъв. Можете да се смятате за нает от Харлановия род в частен порядък.
Корабокрушенец, изхвърлен на векове от последните мигове живот, които си спомня. Презареден в друга епоха. На няколко поколения от всичко и всички, които някога е познавал. Като някакъв скапан престъпник. Е, емисарската техника на усвояване вече би трябвало донякъде да овладее ситуацията, но все пак…
— Как…
— Преди известно време вашата дигитализирана личност бе закупена по поръчение на фамилията. Както казах, по-късно ще ви съобщя подробностите. Излишно е да се тревожите прекомерно по този въпрос. Договорът, който ще ви предложа, е изгоден и според нас извънредно благоприятен. Важното е да разберете до каква степен ще бъдат подложени на изпитание емисарските ви умения. Това не е Харлановият свят, който познавате.
— Мога да се справя. — Нетърпеливо. — Това ми е занаятът.
— Добре. А сега, разбира се, бихте желали да знаете…
— Да. — Потресът е спрян, стегнат като турникет върху кървяща рана. Сега трябва отново да си възвърна хладната компетентност и пълното безразличие. Да се вкопча в очевидното, в най-очебийната тема от разговора. — Дявол да го вземе, кой е тоя бивш емисар, та тъй отчаяно се нуждаете да го спипам?
 

Може би е станало горе-долу така.
А може би не. Изграждам сцената по догадки и откъслечни сведения, научени много по-късно. Градя по онова, за което мога да се досетя, и използвам емисарската интуиция, за да запълня празнотите. Но може и да греша дълбоко.
Няма как да разбера.
Не бях там.
И не видях лицето му, когато е чул къде съм. Когато е чул кой съм и какво ще трябва да стори.
 

Част първа
Ето кой си
 
 
 
Глава 1
 
Увреждане.
Раната пареше адски, но бях получавал далеч по-тежки. Изстреляният напосоки бластерен лъч проряза ребрата ми, вече загубил част от своята сила в бронираната врата, която трябваше да пробие, за да стигне до мен. Стигнали до препятствието, проповедниците гърмяха с надеждата да ме изкормят. Скапани аматьори. При тия изстрели от упор в бронираното покритие сигурно си бяха изпатили почти колкото мен. Зад вратата аз вече се бях извъртял настрани. Остатъкът от заряда издълба дълга, плитка бразда по гръдния ми кош и продължи нататък, оставяйки тлееща дупка в гънките на палтото. Внезапно усещане за леден хлад по онази страна на тялото ми, придружено от мирис на изгорели кожни сензори. И онова странно, пронизващо до кости съскане там, където лъчът бе разкъсал биомеханичната обвивка на плаващите ребра.
Осемнайсет минути по-късно, отчетени по фосфоресциращия вграден дисплей в горната лява част на зрителното ми поле, съскането още не бе престанало, докато крачех забързано под светлината на уличните лампи, полагайки усилия да не обръщам внимание на болката. Под палтото ми се процеждаха капки течност. Нямаше много кръв. Синтетичните носители си имат предимства.
— Искаш ли да се повеселиш, мой човек?
— Вече се повеселих — отвърнах аз и заобиколих отдалече входа.
Онзи пренебрежително примига с вълнисто татуираните си клепачи, сякаш искаше да каже: „Ти губиш“, после лениво отдръпна мускулестата си фигура назад в сумрака. Пресякох улицата, завих зад ъгъла и се шмугнах между още две проститутки — едната жена, другата от неустановен пол. Жената беше модифицирана, раздвоеният й змийски език шареше напред-назад между неестествено гъвкавите устни. Може би долавяше в нощния въздух вкуса на раната ми. Очите й плъзнаха по мен със същото танцово движение, сетне се отклониха. От другата ми страна съществото с неясен пол леко измени стойката си и ме изгледа любопитно, но не каза нищо. Не представлявах интерес. Улиците бяха пусти и хлъзгави от дъжда, затова ме забелязаха по-късно, отколкото онзи във входа. Бях се поизчистил след напускането на цитаделата, но нещо в мен вероятно подсказваше пълната липса на делови възможности.
Зад гърба си чух как ме одумват на малояпонски. Долових думата безпаричен.
Можеха да си позволят да придирят. След инициативата „Мечек“ занаятът им процъфтяваше. Тази зима Текитомура беше препълнен с екипи от демилити и прекупвачите на намерена стока, които винаги се влачат подир тях като крилодери след траулер. Да дадем на Ню Хок безопасност за новия век, обявяваха гръмките лозунги. От новоизградения док за кораби на въздушна възглавница в крайния квартал Компчо нямаше и хиляда километра по права линия до бреговете на Ню Хокайдо и товарните машини се движеха ден и нощ. Ако се изключи въздушен десант, нямаше по-бърз начин за прекосяване на морето Андраши. А на Харлановия свят човек се издига във въздуха само когато няма друг избор. Всеки екип, мъкнещ тежко оборудване — а те всички мъкнеха — потегляше за Ню Хокайдо с кораб на въздушна възглавница от Текитомура. Които оцелееха, щяха да се върнат по същия път.
Град в пълен разцвет. Сияйна нова надежда и бурен ентусиазъм, подклаждани от парите на Мечек. Аз куцуках по тесни улички, осеяни с отпадъци от отминало човешко веселие. Прясно отрязаните мозъчни приставки потракваха в джоба ми като зарове.
На кръстовището на улица Пенчева и булевард Муко имаше бой. Виртуалните домове по Муко тъкмо затваряха и клиентите им с прясно изпечени мозъци бяха налетели срещу работниците от нощната смяна, идващи откъм злокобно притихналия пристанищен квартал. Сега десетина силуета залитаха като пияни насам-натам и се млатеха напосоки, а струпаната наоколо публика ги насърчаваше с окуражителни викове. Върху паважа от топено стъкло вече лежеше едно неподвижно тяло, а още няколко окървавени фигури лазеха в немощни усилия да се измъкнат от мелето. Над силовите боксове играеха сини искри; в полумрака проблесна нож. Но всички, които още се държаха на крака, изглеждаха доволни от забавлението, а полиция засега не се мяркаше.
Да бе, подигравателно се обади в главата ми тънко гласче. Сигурно в момента са твърде заети горе на хълма.
Заобиколих схватката, доколкото беше възможно, прикривайки наранените си ребра. Под палтото пръстите ми стискаха здраво гладката извивка на последната халюциногенна граната и лепкавата дръжка на тебитския нож.
Никога не се замесвай в ръкопашен бой, ако можеш да убиеш бързо и да изчезнеш.
Вирджиния Видаура — преподавателка от Емисарския корпус, по-късно професионална престъпничка и политическа активистка на свободна практика. Нещо като жив пример за мен, макар че бяха минали няколко десетилетия, откакто я видях за последно. На десетина различни светове тя се промъкваше неканена в мислите ми и неведнъж се бе случвало да дължа живота си именно на този призрак от миналото. Този път не се нуждаех нито от нея, нито от ножа. Заобиколих боя, без да поглеждам когото и да било, стигнах до ъгъла на Пенчева и потънах в сенките на мрачните пресечки откъм морската страна на улицата. Хроночипът в лявото ми око подсказваше, че закъснявам.
Не се мотай, Ковач. Според моя човек в Милспорт на Плекс не можеше да се разчита сериозно, а не бях му платил толкова, че да ме чака дълго.
Петстотин метра по-нататък свърнах наляво в тесните фрактални лабиринти на квартала Белотрев Кохеи, наречен тъй преди векове по името на разпространения тогавашен занаят и фамилията на някогашния собственик, чиито складове и до днес ограждаха лъкатушните улички. След Разселването и последвалата загуба на Ню Хокайдо като пазар, местната белотревна индустрия рухнала почти напълно и родовете като Кохеи бързо фалирали. Сега зацапаните прозорци по горните етажи на фасадите им печално се споглеждаха над зеещите товарни врати, отдавна застинали в неопределеното положение между открехнато и напълно отворено.
Естествено, говореше се за възстановяване, за отваряне на бившите работилници и превръщането им в лаборатории на демилитаризаторските екипи, центрове за обучение и складове за оборудване.
В повечето случаи приказките си оставаха приказки — ентусиазмът припламваше из западната част на пристанището срещу товарните кейове за кораби на въздушна възглавница, но засега се ограничаваше само в обсега на имплантираните телефони. А тук, далече на изток от доковете, почти не се чуваше как дрънчат парите на Мечек.
Малките радости на централното финансиране.
През един от горните прозорци на номер 9-26 се процеждаше слаба светлинка и дългите неспокойни сенки, трепкащи под вдигнатия наполовина портал, придаваха на сградата странна прилика с едноок, разлигавен маниак. Плъзнах се до стената и изстисках от слуховите устройства на синтетичния носител максимална мощност, което не ми помогна особено. Към улицата долитаха гласове, накъсани и треперливи като сенките пред краката ми.
— … ти казвам, че няма да вися тук заради това.
Човекът говореше с милспортски акцент, с онзи провлечено-гърлен столичен аманглийски, характерен за Харлановия свят, и в момента леко изтънял от раздразнение. Нейде извън слуховия ми обсег гласът на Плекс дуднеше като звуков фон с меко провинциално произношение. Стори ми се, че пита нещо.
— Откъде да знам, по дяволите? Вярвай каквото си щеш. — Събеседникът на Плекс крачеше насам-натам. Гласът му постепенно заглъхна сред кънтежа на товарната рампа. Долових думите кайкио и важно, сетне отсечен смях. След малко той отново се приближи до затворения капак на прозореца. — … важното е какво вярват онези от семейството, а те ще повярват в онова, което им каже технологията. Технологията оставя следи, приятелю. — Рязка кашлица и дълбоко вдишване, сякаш човекът поемаше някакви отпускащи химикали. — Мамка му, тоя тип закъснява.
Навъсих се. Кайкио има много значения, но всички зависят от възрастта на говорещия. В географски смисъл означава пролив или канал. Среща се в говора от ранния период на Заселването или като свръхизискано, претенциозно изписване на йероглифите при хора от Първите семейства. Този тук не ми приличаше на човек от върхушката, но нищо не пречеше да е бил нейде наоколо по времето, когато Конрад Харлан и високопоставените му приятелчета са превръщали Блясък V в свое лично имение. Сума ти д. ч. личности все още лежаха на съхранение от онова време, очаквайки да бъдат заредени в някой работен носител. И като стана дума, трябват ти не повече от пет-шест презареждания, за да преживееш от край до край цялата човешка история на Харлановия свят. Тя все още едва надхвърля четири земни века, броейки от времето, когато колониалните космически шлепове кацнали на планетата.
Емисарската интуиция се размърда в главата ми. Долавях нещо нередно. Бях срещал мъже и жени, преживели няколко века наред, но те не говореха като този тип. В провлачените думи, отлитащи през наркотичния дим към нощта на Текитомура, нямаше и помен от мъдростта на вековете.
На уличния малояпонски жаргон, възникнал около два века по-късно, кайкио означава познат, който може да пласира крадена стока. Таен търговски агент. На други места смисълът е обхванал и законните финансови консултанти.
Да, а на юг пък означава светец, обладан от духове, или канализационна тръба. Стига с тия детективски глупотевини. Чу човека — закъсняваш.
Плъзнах длан под ръба на капака и се опънах нагоре, потискайки бликналата от раната болка, доколкото ми позволяваше нервната система на синтетичния носител. Капакът шумно се търкулна на пода. Бликналата отвътре светлина обля мен и част от улицата.
— Добър вечер.
— Господи! — Онзи с милспортския акцент отскочи крачка назад. Беше стоял само на два метра от прозореца.
— Так.
— Здрасти, Плекс. — Не откъсвах очи от непознатия. — Кой е този навлек?
Но вече знаех. Бледо, изискано лице, изскочило сякаш от евтин сензофилм, нещо средно между Мики Нозава и Риу Барток. Носител-боец с добро телосложение, масивен гръден кош и широки плещи, дълги крайници. Буйна коса, като от модно ревю за биологични стоки — надигната нагоре с лек статичен заряд, сякаш носителят е излязъл току-що от резервоара за клонинги. Издутини под костюма, подсказващи наличието на скрито оръжие, и стойка, говореща, че не е готов да го използва. Лекото привеждане и разперените ръце бяха по-скоро демонстрация, отколкото реална заплаха. Все още държеше върху дланта си празната микроампула, а зениците му зееха широко разтворени. В знак на почит към старите традиции по ъгъла на челото му се виеха плетениците на илуминиева татуировка.
Милспортски чирак на якудза*. Уличен бияч.
[* Якудза — японска престъпна организация, подобна на италианската мафия. — Б.пр.]
— Не ме наричай навлек — изсъска той. — Ти си външният тук, Ковач. Ти си натрапникът.
Оставих го в периферното си зрение и погледнах към Плекс, който се мотаеше около работните маси, опипваше вехтите ремъци за балиране и напразно се мъчеше да изпише усмивка върху физиономията си на пропаднал аристократ.
— Виж какво, Так…
— Забавлението си беше между нас двамата, Плекс. Не съм те молил да каниш гости.
Досадникът от якудза нервно пристъпи напред и едва се удържа да не налети на бой. От гърлото му долетя стържещ звук. Плекс очевидно изпадна в паника.
— Чакай, аз… — Той с явно усилие остави ремъците на масата. — Так, той е тук по съвсем друга работа.
— Дошъл е в моето време — казах спокойно аз.
— Слушай, Ковач. Ще те вземат…
— Не — при тия думи пак го погледнах с надеждата да разбере правилно енергичния и любезен тон. — Ако знаеш кой съм, няма да ми се пречкаш. Дошъл съм да видя Плекс, не теб. А сега изчезвай.
Не знам кое го удържа: емисарското ми внушение, последните новини от цитаделата — защото вестите вече са плъзнали навсякъде след оная скапана каша, дето я забърка — или просто наличието на малко повече здрав разум, отколкото можеше да се очаква от подобна отрепка с евтин костюм. За миг той остана като застинал в рамката на собствената си ярост, после въздъхна и я изля напълно в широка усмивка и небрежен поглед към ноктите на дясната си ръка.
— Дадено. Уреждай си работите с Плекс. Аз отивам да изчакам отвън. Едва ли ще се бавите дълго.
Той дори направи крачка към изхода. Аз се озърнах към Плекс.
— Какви ги дрънка тоя?
Плекс болезнено примижа.
— Ами… такова… трябва да поизчакаш малко, Так. Не можем…
— О, не. — Но като се озърнах из залата, ясно различих в дебелия слой прах следи от вихрушка. Съвсем наскоро някой бе ползвал тук гравитационен носач. — Не, не, нали ми каза…
— З-з-знам, Так, само че…
— Аз ти платих.
— Ще ти върна парите…
— Не ти искам скапаните пари, Плекс. — Вторачих се в него, потискайки желанието да му изтръгна гръкляна. — Искам си тялото, мамка му.
— Няма страшно. Ще си го получиш. Просто в момента…
— Просто в момента ние използваме апаратурата, Ковач. — Все тъй ухилен, чиракът от якудза прекрачи в зрителното ми поле. — Защото, честно казано, тя поначало си беше наша. Но Плекс сигурно не ти е споменал за това, нали?
Погледнах единия, после другия. Плекс се сконфузи.
Би трябвало да го съжаляваш, прозвучаха в главата ми думите на моята милспортска посредничка Иса — едва петнайсетгодишна, с виолетова коса, избръсната почти до темето, и убийствено старомодни куплунги по черепа, която усилено се преструваше на престаряла и мъдра, докато ми излагаше сделката и цената. Погледни историята, мой човек. Здравата го е прецакала.
Което си е истина, истина е — историята не беше погалила Плекс по главата. Роден три века по-рано с фамилията Кохеи, щеше да бъде разглезен и глупав по-малък син без желание и потребност за нещо повече от това да демонстрира очевидната си интелигентност в някое изискано поприще от рода на астрофизиката или археологията. След Разселването обаче родът Кохеи не бе оставил на потомството нищо друго, освен ключовете за десет улици с празни складове и западащ аристократичен чар, който, според собствената горчива преценка на Плекс, помагал поне за едно — да си хванеш по-лесно мацка, когато останеш без пукната пара. Здраво надрусан, той ми разправи цялата си печална история само след три дни познанство. Май просто търсеше пред кого да си излее душата, а емисарите умеят да слушат. Слушаш, събираш местния колорит, потапяш се в него. По-късно някоя запомнена подробност може да ти спаси живота.
Тласкани от ужас пред перспективата за един-единствен живот без презареждане в края му, обеднелите предци на Плекс се научили да си изкарват залъка с труд, но не ги бивало много в това отношение. Натрупали се дългове, лешоядите почнали да прииждат. Когато Плекс дошъл на бял свят, семейството му вече било дотолкова затънало, че връзките с якудза и разните по-дребни престъпници представлявали просто част от живота. Сигурно беше израснал в компанията на костюмирани агресивни младоци като този тук. И сигурно още от бащиното коляно бе усвоил сегашната притеснена усмивка на пълно покорство.
За нищо на света не би искал да раздразни покровителите си.
Аз пък за нищо на света не бих искал да пътувам обратно до Милспорт с кораба на въздушна възглавница в този носител.
— Плекс, имам билет за „Шафрановата кралица“. Корабът потегля след четири часа. И парите за билета ли ще ми върнеш?
— Всичко ще уредим, Так — изрече умолително той. — Утре вечер потегля още един кораб. Има си начини. Нали разбираш, момчетата на Юкио…
— … ми използвай скапаното име, тъпако — кресна хлапакът от якудза.
— Могат да те вмъкнат на вечерния кораб, без никой да разбере. — Умолителният поглед се завъртя към Юкио. — Нали? Ще го направиш, нали?
Аз добавих и своя поглед.
— Нали? След като в момента ми прецакваш тотално плановете за изтегляне.
— Ти вече сам си прецака изтеглянето, Ковач. — Младокът се навъси и поклати глава. Правеше се на семпай с превзетост и тежки маниери, които навярно бе изкопирал от своя собствен семпай още с постъпването си като чирак. — Знаеш ли каква дандания вдигна и колко народ те търси в момента? Ченгетата са пуснали електронни псета из всички предградия и ще блокират пристанището най-много след час. Цялото полицейско управление е хукнало по петите ти. Да не говорим за брадатите юначаги от цитаделата. Мамка му, човече, не можа ли да оставиш малко повече кръв там?
— Попитах нещо. Не съм те молил за критика. Ще ме вмъкнеш ли на следващия кораб или не?
— Да бе, да. — Той небрежно махна с ръка. — Смятай го за сторено, мамка му. Ти, Ковач, не разбираш, че някои хора тук имат да вършат сериозна работа. Идваш и разбунваш местните пазители на закона с безсмисленото си насилие, а те току-виж се поувлекли и посегнали на хора, които ни трябват.
— За какво?
— Не е твоя работа. — Маската на семпай изчезна и той отново се превърна в обикновена улична отрепка от Милспорт. — Ти просто си крий скапаната физиономия още пет-шест часа и гледай повече да не убиваш никого.
— А после?
— После ще ти се обадим.
Поклатих глава.
— Ще трябва да се постараеш малко повече.
— Малко повече. — Той повиши глас. — Мамка ти, Ковач, с кого си мислиш, че разговаряш?
Прецених разстоянието и колко време ще ми отнеме да стигна до него. Колко болка щеше да ми струва. После грижливо подбрах думи, с които да го предизвикам.
— С кого разговарям ли? Разговарям с нашмъркан чимпира, скапан дребен мошеник от Милспорт, когото семпаят му за малко е пуснал от каишката, и започва да ми писва, Юкио. Дай ми шибания си телефон — искам да поговоря с по-сериозен човек.
Яростта му избухна. С широко разтворени очи той посегна към нещо под сакото си. Късно, твърде късно.
Ударих го.
С един скок преодолях дистанцията помежду ни и атакувах откъм здравата си страна. Странично в гърлото и коляното. Той изхърка задавено и се свлече. Сграбчих го за ръката, извих я и опрях тебитския нож в дланта му тъй, че да може да вижда.
— Биологично оръжие — обясних лаконично аз. — Хеморагична треска от Адорасион. Порежа ли те, всеки кръвоносен съд в тялото ти се спуква до три минути. Това ли искаш?
Хъхрейки, той се задърпа от хватката ми. Натиснах с острието малко по-силно и зърнах паниката в очите му.
— Не е приятна смърт, Юкио. Телефона.
Младокът задърпа с пръсти сакото си, телефонът се изръси отвътре и изтрака върху вечбетона. Приведох се да видя дали не е оръжие, после го побутнах с крак към свободната му ръка. Той зашари с пръсти и напипа телефона, продължавайки да диша с дрезгави напъни през бързо подпухващото си гърло.
— Добре. Сега набери някого, който може да уреди нещата, после ми го подай.
Той натисна дисплея два-три пъти и протегна телефона към мен. Гледаше умоляващо, досущ като Плекс преди броени минути. Вторачих се в него, разчитайки на всеизвестната безизразност на евтините синтетични тела, изчаках малко, после отпуснах извитата му ръка, взех телефона и се отдръпнах на безопасно разстояние. Стискайки гърлото си, той се търкулна настрани. Приближих телефона до ухото си.
— Кой е? — попита любезен мъжки глас на японски.
Автоматично превключих на същия език.
— Името ми е Ковач. С вашия чимпира Юкио имаме малък сблъсък на интересите и сметнах, че може би ще пожелаете да го разрешите.
Ледено мълчание.
— Бих искал това да стане тази вечер — кротко уточних аз.
Чух как човекът отсреща си пое дъх.
— Ковач-сан, допускате грешка.
— Нима?
— Би било неразумно да ни замесвате в делата си.
— Не аз ви замесвам. В момента стоя насред един склад и гледам празното място, където съвсем наскоро имаше мое оборудване. От добре осведомен източник знам, че сте го взели вие.
Ново мълчание. Разговорите с хора от якудза неизменно са накъсани с дълги паузи, през които се полага да размишляваш и грижливо да се вслушваш в недоизказаното.
Не бях в настроение за подобни игри. Раната ме болеше.
— Казаха ми, че ще приключите след шест часа. Мога да го понеса. Но искам да ми дадете дума, че след този срок оборудването отново ще бъде тук в добро състояние и готово за ползване. Искам вашата дума.
— Хираясу Юкио е човекът, към когото…
— Юкио е чимп. Нека бъдем откровени един с друг. Единствената задача на Юкио беше да се погрижи да не убия нашия общ познат, осигуряващ услугата. С което, впрочем, не се справи добре. Когато пристигнах, търпението ми вече се изчерпваше и едва ли скоро ще се възстанови. Не ме интересува Юкио. Искам вашата дума.
— А ако не я дам?
— Тогава някои от официалните ви представителства ще заприличат на гледката в цитаделата тази вечер. Имате моята дума.
Тишина. После отговор:
— Ние не преговаряме с терористи.
— О, моля ви. Речи ли ще си държим? Мислех, че говоря с някого на ръководно ниво. Трябва ли да започна с неприятностите?
Пак мълчание, но по-различно. Човекът отсреща като че бе открил решение.
— Наранен ли е Хираясу Юкио?
— Не толкова, че да си личи. — Сведох хладен поглед към младока. Той бе овладял дишането си и започваше да се надига от пода. По линиите на татуировката лъщяха капчици пот. — Но това може да се промени. Зависи от вас.
— Много добре. — Отговорът бе дошъл за броени секунди. Неприлично бързо според стандартите на якудза. — Името ми е Танаседа. Ковач-сан, имате моята дума, че необходимото оборудване ще бъде на ваше разположение в упоменатия срок. Освен това ще ви бъде платено за изтърпяното неудобство.
— Благодаря. Това…
— Не съм свършил. Давам дума също така, че ако извършите какъвто и да било акт на насилие спрямо мои служители, ще издам глобална заповед за залавянето и екзекуцията ви. Говоря за крайно неприятна истинска смърт. Разбрахте ли?
— Струва ми се почтено. Но не би било зле да кажете на своя чимп да се държи прилично. Той май не е наясно с положението си.
— Дайте ми го.
Хираясу Юкио вече бе успял да седне прегърбен върху вечбетона и дишаше дрезгаво. Подсвирнах тихичко и му подхвърлих телефона. Той неловко го хвана с една ръка, защото с другата продължаваше да разтрива гърлото си.
— Твоят семпай иска да си побъбрите.
Той ми хвърли просълзен, изпълнен с ненавист поглед, но вдигна телефона до ухото си. Отвътре се изля порой от съскащи японски срички, сякаш някой бе отворил вентил на газова бутилка. Младокът застина и сведе глава. Отговаряше задавено и едносрично, предимно с думата „да“. На ония от якудза не може да им се отрече поне едно — бива си ги по отношение на дисциплината.
Еднопосочният разговор приключи и Юкио ми подаде телефона, без да ме поглежда в очите. Поех го.
— Въпросът е уреден — изрече в ухото ми Танаседа. — Моля, постарайте се през останалата част от нощта да бъдете другаде. Можете да се върнете след шест часа, когато ще си получите оборудването и компенсацията. Повече няма да се чуем. Това беше печално недоразумение.
Не изглеждаше чак толкова опечален.
— Ще ми препоръчате ли добро заведение за закуска?
Любезно мълчание. Тихо пращене в ефира. Подхвърлих телефона на длан, после го метнах на Юкио.
— Тъй. — Погледнах Плекс, после върнах очи към Юкио. — Някой от вас ще ми препоръча ли добро заведение за закуска?
 

Глава 2
 
Преди Леонид Мечек да изсипе рога на изобилието върху грохналата икономика на Шафрановия архипелаг, Текитомура едва си изкарваше хляба с даване под наем на спортни катери за богати ловци на едър морски дивеч от Милспорт и Охридските острови, както и с добив на масла от мрежести медузи. Заради биолуминесценцията медузите се ловяха по-лесно нощем, но рибарските екипи усърдно избягваха да остават в открито море повече от два часа. Надхвърлеха ли този срок, фините парещи дантели облепваха тъй плътно дрехите и всяка повърхност по палубите, че производителността рязко спадаше поради кожни изгаряния и вдишване на токсини. По цяла нощ рибарските екипи се връщаха в пристанището да отмиват лепкавата гадост с мощни струи евтин биологичен разтворител. Отвъд ярките анджирски лампи на корабната мивка започваше къса уличка с кръчми и закусвални, работещи до зори.
Ръсейки извинения като от продупчена кофа, Плекс ме поведе през складовия район и пристанището към едно заведение без прозорци, наречено „Токийския гарван“. Не се различаваше особено от долнопробна моряшка кръчма в Милспорт — по зацапаните стени изображенията на Ебису и свети Елм се редуваха с традиционни молитвени таблички, изписани на японски или аманглийски: молим те, дай ни спокойно море и пълни мрежи. Мониторите зад бара от огледално дърво показваха местната метеорологична обстановка, движението на орбиталните платформи и най-важните световни новини. В дъното голям проектор излъчваше неизбежното холографско порно. Из полумрака около бара и масичките се мержелееха изнурени рибарски лица. Клиентелата беше оскъдна, предимно мъжка и в потиснато настроение.
— Аз ще поръчам — бързо каза Плекс, щом влязохме.
— Адски си прав, по дяволите. Ти ще поръчаш.
Той ме изгледа виновно.
— Ами… да. Какво да е за теб?
— Каквото минава за уиски по тия места. Неразредено. Нещо, което да усетя през вкусовите рецептори на тоя скапан носител.
Той се отправи към бара, а аз по навик избрах ъглова маса. С изглед към вратата и клиентелата. Отпуснах се на стола и примижах от болка в прогорените ребра.
Ама че скапана каша.
Не чак толкова. Докоснах през палтото приставките в джоба си. Получих онова, за което дойдох.
Имаше ли някаква специална причина да не им резнеш гърлата, докато спят?
Трябваше да знаят. Трябваше да видят какво им се пише.
Плекс домъкна от бара чаши и поднос със завехнало на вид суши. Изглеждаше необяснимо доволен от себе си.
— Слушай, Так. Няма какво да се тревожиш за обонятелните екипи. Със синтетичен носител…
Погледнах го.
— Да, знам.
— И такова… нали разбираш. Само шест часа.
— Плюс целия утрешен ден до потеглянето на кораба. — Придърпах чашата си. — Определено ще е по-добре да си траеш, Плекс.
Той млъкна. След две-три минути мрачно мълчание открих, че и това не ми допада. Чувствах се изнервен в синтетичната кожа, потрепвах като от тетраметов махмурлук и изпитвах физическо отвращение към носителя. Трябваше да се поразсея.
— Отдавна ли познаваш Юкио?
Плекс вдигна глава и се нацупи.
— Мислех, че не искаш…
— Да. Извинявай. Тази вечер ме простреляха и съм се вкиснал. Просто…
— Простреляли са те?
— Плекс! — Изгледах го втренчено през масата. — Не си отпускай скапания глас, ако обичаш.
— О. Извинявай.
— Така де. — Аз безпомощно махнах с ръка. — По дяволите, как изобщо оставаш в занаята, мой човек? Нали уж си престъпник, за Бога.
— Не по свой избор — сдържано уточни той.
— Тъй ли? А как стана? Да не би по вашия край да е нещо като задължителна служба?
— Много смешно. Ти сигурно си избрал да станеш военен, нали? Още щом си навършил скапаните седемнайсет стандартни години.
Свих рамене.
— Да, направих си избора. Военните или бандите. Заложих на униформата. Беше по-доходно от дотогавашните ми престъпни занимания.
— Е, аз пък никога не съм постъпвал в банда. — Той отпи солидна глътка от чашата си. — Якудза се погрижи за това. Не искаха да си рискуват капиталовложението. Посещавах грижливо подбрани учители, движех се в подходящи обществени кръгове, учех се на обноски и накрая ме откъснаха като узряла черешка, дявол да ги вземе.
Погледът му плъзна по нащърбения дървен плот на масата.
— Помня баща си — горчиво добави той. — В деня, когато получих достъп до фамилната база данни. Рано сутринта, веднага след празненството за пълнолетието ми. Още бях надрусан и махмурлия, а Танаседа, Кадар и Хираясу нахлуха в кабинета му като някакви гадни вампири. Онази сутрин той се разплака.
— Същият Хираясу?
Той поклати глава.
— Онзи в склада беше синът. Юкио. Питаш откога познавам Юкио. Израснахме заедно. Дремехме един до друг в часовете по калиграфия, друсахме се заедно, ходехме с едни и същи момичета. Той замина за Милспорт горе-долу когато аз почнах стажа по дигитални биотехнологии. Една година по-късно се върна, облечен с тоя шибан костюм. — Плекс вдигна глава. — Мислиш ли, че ми е сладко цял живот да изплащам бащините си дългове?
Едва ли имаше нужда от отговор. А и не ми се слушаха повече подобни истории. Отпих от неразреденото уиски, като се чудех какъв ли вкус би имало за носител с истински вкусови рецептори. Направих жест с чашата.
— И за какво им трябваше тази вечер точно твоята апаратура? В града сигурно има и други устройства за презареждане на дигитални личности.
Той сви рамене.
— Някаква издънка. Имат си собствено оборудване, но се замърсило. Морска вода в тръбите за гел.
— Много организирана престъпност, а?
Той ме изгледа с упрек и лека завист.
— Нямаш роднини, нали?
— На практика никакви. — Послъгвах, но не му трябваше да знае истината. По-добре да го забаламосам. — Доста време отсъствах.
— На склад?
Поклатих глава.
— На други планети.
— Други планети? Къде си бил?
В гласа му звучеше неприкрито вълнение, едва сдържано от сянката на добрите обноски. Системата Блясък няма други обитаеми планети освен Харлановия свят. Колебливите опити за тераформиране по плоскостта на еклиптиката на Блясък V щяха да дадат някакъв резултат най-рано след век. За един харланит „други планети“ означава междузвездно излъчване, раздяла с предишното тяло и презареждане под чуждо слънце на много светлинни години от родния свят. Всичко това звучи безкрайно романтично и за широката публика звездните пътешественици са придобили статус на знаменитости, досущ като древните земни пилоти през епохата на ранните междупланетни полети.
Фактът, че за разлика от ония пилоти днешните знаменитости всъщност не правят нищо, за да пътуват с хиперизлъчвателя, че в много от случаите не притежават нито особени умения, нито каквито и да било заслуги освен самата слава на пътешественици, изобщо не представлява пречка за триумфалното завладяване на всеобщото въображение. Разбира се, Старата Земя си остава най-вълнуващата цел за пътуване, но в крайна сметка няма значение къде си бил, стига да се върнеш. Любим трик на застаряващите сензофилмови звезди и губещите популярност милспортски куртизанки. Стига само да събереш отнякъде пари за междузвездно излъчване, гарантирани са ти няколко години добре платено присъствие по страниците на жълтите издания.
Естествено, това не се отнася до емисарите. Ние просто прескачахме без много шум да смачкаме някое планетно въстание, да катурнем някой режим и да сложим на празното място ефективно правителство, готово да се подчинява на ООН. Убийства и потисничество в междузвезден мащаб за доброто — има си хас — на обединения Протекторат.
Вече не се занимавам с това.
— Бил ли си на Земята?
— Между другото. — Усмихнах се на един спомен отпреди век. — Земята е помийна яма, Плекс. Скапано застинало общество със свръхбогата управляваща класа от безсмъртни, а под тях — робски покорна човешка маса.
Той сви рамене и мрачно порови с клечките си за хранене из подноса.
— Значи точно като при нас.
— Да. — Отпих още уиски. Имаше множество тънки разлики между Харлановия свят и онова, което бях видял на Земята, но точно сега не ми се навлизаше в подробности. — Така си е.
— И какво… Ох, мамка му!
За момент си помислих, че просто е зърнал нещо гадно в сушито. Мудна реакция на повредения синтетичен носител или просто резултат от умората в ранния предутринен час. Трябваха ми цели две-три секунди, за да вдигна очи, да проследя погледа му към бара и вратата, и да осъзная смисъла на видяното.
На пръв поглед жената изглеждаше съвсем обикновена — стройна и сериозна на вид, със сив работен гащеризон и подплатено яке, изненадващо дълга коса и бледо, почти восъчно лице. Може би малко се открояваше сред прегърбените, затъпели рибари. Сетне забелязах стойката, леко разкрачените нозе във високи ботуши, притиснатите върху бара длани, вирнатото лице и свръхестествената неподвижност на тялото. Погледът ми отново се върна към косата и…
Застанали вдървено на отворената врата, само на пет метра встрани от нея, неколцина проповедници от висшата каста на Новото Откровение оглеждаха клиентелата. Вероятно бяха засекли жената едновременно с мен.
— Ох, да му се не види!
— Млъквай, Плекс — процедих аз през зъби, без да помръдвам устни. — Те нямат представа как изглеждам.
— Но тя…
— Точно така. Трай си.
Бандата от духовни наставници бавно прекрачи напред. Общо девет на брой. Приличаха на патриарси от рисувано филмче — дълги бради, гладко избръснати черепи и мрачни, напрегнати лица. Трима бяха висши свещенослужители, наметнали черните ленти на своя църковен ранг върху мръсножълтеникавите си одежди. На лицата им като старовремски пиратски превръзки се тъмнееха биотехнологични детектори. Гледаха втренчено жената до бара и плавно завиваха към нея като чайки по низходящо въздушно течение.
Нямаше значение дали са обикаляли по улиците да ме търсят. Бях влязъл в цитаделата маскиран и със синтетичен носител. Нямаше как да ме проследят.
Но из Шафрановия архипелаг върлуваше страшна душевна зараза, преливаща на север като отрова от разкъсана мрежеста медуза, а както разправяха, намираща вече опора тук-там и на юг, чак до Милспорт — Рицарите на Новото Откровение развяваха вехтото закърпено знаме на омразата към жените с ентусиазъм, достоен за земните им ислямо-християнски предтечи. Сама жена в кръчма беше същински скандал, незабулена — още по-лошо, а това тук…
— Плекс, размислих — тихо казах аз. — Май ще е най-добре да се измиташ.
— Так, слушай…
Завъртях на максимум закъснителя на халюциногенната граната и лекичко я търкулнах под масата. Плекс чу звука и изстена.
— Изчезвай — казах аз.
Първият свещенослужител стигна до бара и спря на половин метър от жената. Може би очакваше тя да се сгърчи от страх.
Тя не му обърна внимание. Всъщност не обръщаше внимание на нищо, освен на плота под лактите си и — както изведнъж проумях — на лицето, чието отражение виждаше в полираното огледално дърво.
Изправих се на крака, без да бързам.
— Так, не си струва, мой човек. Не знаеш какво…
— Казах ти да изчезваш, Плекс. — Вече плавно затъвах в прииждащата ярост като изоставена рибарска лодка на ръба на водовъртежа. — Не ти трябва да се замесваш.
Свещенослужителят загуби търпение.
— Жено — излая той. — Веднага да се забулиш.
— Що не вземеш да си напъхаш в задника нещо остро? — отвърна тя бавно и съвършено ясно.
Настана почти комично мълчание. Най-близките клиенти зяпнаха и се спогледаха втрещено, сякаш искаха безмълвно да се провикнат: ама тя наистина ли го каза?
В ъгъла някой се изкикоти.
Ударът вече връхлиташе. Груба плесница с опакото на съсухрената китка, след което се полагаше жената да рухне от табуретката и безпомощно да се свие на пода. Но вместо това…
Застиналата неподвижност внезапно се изпари. По-бърза реакция бях виждал само в сраженията на Санкция IV. Донякъде бях очаквал нещо подобно, но въпреки всичко не успях да проследя точните движения. Тя сякаш примига като зле настроен виртуален образ, мръдна встрани и изчезна. Докато прекрачвах към малката група, бойната ярост вече насочваше синтетичното ми зрение към отделните цели. Периферно зърнах как жената посяга назад и сграбчва свещенослужителя за китката. Чух как изпука строшеният лакът. Той изпищя и размаха другата ръка. Жената напъна по-силно и брадатият падна.
Между пръстите й изникна оръжие. В полумрака край бара с грохот избухна светкавица. Пръски кръв и мозък се разхвърчаха на всички страни. Няколко нажежени капки опариха лицето ми.
Грешка.
Убивайки онзи на пода тя бе предоставила на другите част от секундата. Най-близкият проповедник се хвърли напред, замахна със силов бокс и жената се сгърчи върху обезобразеното тяло на свещенослужителя. Другите я обкръжиха, подкованите им ботуши шумно тропаха под одеждите с цвят на засъхнала кръв. Откъм масите някой нададе окуражителен вик.
Пресегнах се, сграбчих една брада и срязах гърлото под нея чак до гръбнака. Блъснах трупа настрани. Замахнах ниско и забих ножа дълбоко в плътта на следващия. Завъртях острието и дръпнах назад. Тебитският нож изскочи навън, ръсейки капчици кръв. Пак замахнах като насън. Пресягане, сграбчване, мушкане, ритник настрани. Другите се обръщаха, но те не бяха бойци. Разцепих нечия буза до костта, срязах замахваща длан от средния пръст до китката, прогоних ги от жената на пода и през цялото време се хилех като рифов демон.
Сара.
Пред мен се мярна ръждивочервена роба с издуто шкембе под нея. Прекрачих напред, тебитският нож се стрелна нагоре и го разпори. Срещнах погледа на човека, когото изкормвах. Сбръчканото, брадато лице ме гледаше яростно. Усетих мириса на дъха му. Лицата ни останаха на сантиметри едно от друго и сякаш минаха цели минути, преди зад очите му да избухне осъзнаването какво се е случило. Кимнах отсечено и усетих как лека усмивка дръпва нагоре вцепененото ъгълче на устните ми. С див крясък онзи залитна назад и вътрешностите му се изсипаха.
Сара…
— Това е той!
Друг глас. Зрението ми се избистри и аз видях онзи с ранената ръка да я повдига високо като някакво тайнствено доказателство за вярата си. Дланта беше станала алена, най-близките до раната кръвоносни съдове вече се пукаха.
— Това е той! Емисарят! Нарушителят!
Зад гърба ми халюциногенната граната избухна с глух пукот.
 

Повечето общества не са твърде доволни, когато убиваш свещениците им. Не знаех накъде ще се люшне настроението на кръчмата, пълна с груби рибари — Харлановият свят никога не се е славил с религиозен фанатизъм, но по време на отсъствието ми много неща се бяха променили, и то не за добро. Цитаделата, надвиснала над улиците на Текитомура, бе една от тия промени, с които се сблъсках през последните две години, а всеки път, когато пътувах на север от Милспорт, виждах как бедните и отрудените се вливат в пълчищата на суеверието.
По-добре да не рискувам.
Взривът на гранатата отметна масата настрани като ядосан полтъргайст, но сред сцената на кръв и насилие около бара почти никой не забеляза това. Оставаха още пет-шест секунди преди разпръснатите молекулярни шрапнели да проникнат в дробовете, да се разложат и да започнат да действат.
Отчаяни писъци заглушиха болезнения вой на умиращите проповедници. Объркани викове се преплитаха с жизнерадостен смях. Да попаднеш под удара на Х-граната е строго индивидуално преживяване. Видях как някои подскачаха и се мъчеха да разпъдят с ръце невидими твари, кръжащи около главите им. Други гледаха дланите си като хипнотизирани, трети се взираха в ъглите и трепереха. Чух нейде наблизо дрезгави ридания. Собственото ми дишане бе спряло автоматично при звука на експлозията — рефлекс от дългите десетилетия живот сред една или друга военна сцена. Обърнах се към жената и открих, че се подпира на бара. По лицето й тъмнееше безформена синина.
Рискувах да си поема дъх, за да изкрещя през всеобщата врява:
— Можеш ли да се изправиш?
Жената кимна вдървено. Посочих вратата.
— Навън. Опитай се да не дишаш.
Залитайки, двамата минахме покрай остатъците от групата проповедници на Новото Откровение. Онези, от чиито очи и уши все още не течеше кръв, бяха твърде унесени в халюцинациите, за да представляват сериозна заплаха. Те залитаха и се подхлъзваха в собствената си кръв, блееха стреснато и отпъждаха нещо невидимо от лицата си. Бях почти сигурен, че съм им видял сметката по един или друг начин, но за в случай, че бърках бройката, спрях до един без видими рани. Свещенослужител. Приведох се над него.
— Светлина — избъбри той с изтънял от смайване глас. — Светлина в небесата, ангелът е над нас. Кой ли освен тях ще възжелае възраждане, ако те все още чакат?
Едва ли знаеше името й. Нямаше смисъл, по дяволите.
— Ангелът.
Вдигнах тебитския нож. Гласът ми беше глух и дрезгав от недостиг на въздух.
— Погледни пак, свещенослужителю.
— Анге… — Сетне навярно нещо успя да проникне през халюциногените. Гласът му изведнъж стана писклив и той запълзя заднешком, гледайки ножа с разширени очи. — Не! Виждам стария, възродения. Виждам унищожителя!
— Е, най-сетне схвана.
Биологичният токсин на тебитския нож е концентриран в централния улей, на половин сантиметър от ръба. Ако се порежеш случайно, едва ли ще е толкова дълбоко, че да го докоснеш.
Преди да се отдалеча, разпорих лицето му.
Дълбоко.
 

Озовах се навън. Безброй ситни пъстроцветни пеперуди с черепи вместо глави връхлетяха от мрака и обкръжиха лицето ми с подигравателен кикот. Примигах, за да ги прогоня и задишах с пълни гърди. Трябваше да изчистя кръвта си от оная гадост. Да се ориентирам.
Кейовете зад помпената станция бяха пусти. Не видях и помен от Плекс. Нямаше жива душа. Пустотата ми се стори като затишие пред буря, тръпнещо от напора на прииждащ кошмар. Нямаше да се учудя, ако видех как ноктеста лапа на чудовищен гущер изтръгва сградата от основите и я вдига във въздуха.
Недей, Так. Очакваш ли нещо в това състояние, непременно ще ти се случи, по дяволите.
Уличното платно…
Движи се. Дишай. Изчезвай оттук.
От ниските облаци ръмеше ситен дъждец и изпълваше сиянието на анджирските лампи с меки, преливащи цветове. Над плоския покрив на помпената станция зърнах към мен да се плъзга надстройката на рибарски кораб, обсипана с ярки навигационни светлини. Отекнаха приглушени подвиквания между кораба и брега, сетне чух как автоматичните съединители хлътнаха със звън и съскане в гнездата на кея. Изведнъж настана всеобща тишина, сякаш някакъв необичайно спокоен миг бе изплувал от детските ми спомени за Нова Пеща. Предишният инстинктивен ужас изчезна и аз усетих как по лицето ми плъзва добродушна усмивка.
Овладей се, Так. Всичко е от химикалите.
От другата страна на кея, в сянката на застинал автоматичен кран, случаен лъч светлина проблесна по косата на жената, докато тя се озърташе. Отново хвърлих поглед през рамо да видя дали не ни гонят, но вратата на бара си оставаше плътно затворена. Отвътре долитаха само неясни звуци, едва доловими за евтиния ми синтетичен слух. Можеше да е смях, плач и какво ли не още. В дългосрочен план Х-гранатите са сравнително безобидни, но докато действат, напълно губиш способност за разумни мисли и действия. Не вярвах в близкия половин час някой да осъзнае къде е вратата, камо ли как се минава през нея.
Рибарският кораб глухо се блъсна в кея и спря, придържан на място от съединителите. Тъмни силуети почнаха да прескачат на сушата, разговаряйки тихо в нощта. Незабелязано се промъкнах до сянката на крана. Лицето на непознатата се рееше призрачно в сумрака. Бледа, някак хищна красота. Косата около него сякаш тихичко пращеше от напора на скрита енергия.
— Бива си те с ножа.
Свих рамене.
— Въпрос на практика.
Тя ме огледа от глава до пети.
— Синтетичен носител, биологично оръжие. Демилит ли си?
— Не. Няма такава работа.
— Е, определено… — Изпитателният й поглед внезапно трепна и се прикова към онази част от палтото, която прикриваше раната. — Мамка му, улучили са те.
Поклатих глава.
— Съвсем друга история. Малко по-рано.
— А, така ли? Май ще ти трябва лекарска помощ. Имам едни приятели…
— Няма смисъл. След няколко часа сменям носителя.
Веждите й подскочиха.
— Презареждане? Е, явно имаш по-мощни приятели от моите. Задължена съм ти, а няма как да се отплатя.
— Зарежи. Пиши го за сметка на заведението.
— За сметка на заведението? — Тя стори с очите си нещо, което много ми допадна. — Ти случайно да не си герой от сензофилм? С Мики Нозава в главната роля. Роботът-самурай с човешко сърце.
— Това май не съм го гледал.
— Не си ли? Обновена версия, премиерата беше преди десетина години.
— Изтървал съм я. Не бях тук.
Шумотевица в другия край на кея. Стреснато врътнах глава и видях вратата на кръчмата да се отваря. На светлия фон се очертаваха силуети с дебели дрехи. Новата клиентела от рибарския кораб идваше да се включи във веселбата. Отвътре долитаха викове и пронизителни писъци. Жената до мен лекичко се напрегна, привела глава на една страна под такъв ъгъл, че в този жест чувственото и хищното се смесваха по някакъв странен, вълнуващ начин.
— Обаждат се — каза тя. Стойката й пак се отпусна също тъй светкавично и делово, както се бе напрегнала преди малко. Сенките сякаш се сгъстиха около нея и я дръпнаха крачка назад. — Изчезвам. И… благодаря. Хиляди благодарности. Извинявай, че ти съсипах вечерта.
— Тя и бездруго не се очертаваше много приятна.
Жената отстъпи още две крачки, после спря. Стори ми се, че през неясната гълчава откъм кръчмата и бученето на помпената станция чух как нещо грамадно набира мощ — настоятелно, тънко свистене зад завесата на нощта, изпълнено с усещането за нарастваща сила, сякаш нейде зад кулисите карнавални дракони заставаха по местата си. Светлините и сенките от решетъчната структура над нас превръщаха лицето й в нацепена бяла маска.
— Имаш ли къде да се скатаеш, Мики-сан? Каза, че ти остават още няколко часа. Какво възнамеряваш да правиш дотогава?
Разперих ръце. Забелязах, че още държа ножа и го прибрах.
— Нямам планове.
— Нямаш планове, а? — Откъм морето не подухваше вятър, но ми се стори, че косата й леко потрепна. Тя кимна. — И скривалище нямаш, нали?
Пак свих рамене, борейки се с чувството за нереалност, породено от остатъчния ефект на Х-гранатата, а може би и с още нещо.
— Горе-долу това е положението.
— Тъй. Значи се каниш да си играеш на криеница с местната полиция и Брадите до края на нощта, като се надяваш да посрещнеш зората жив и здрав. Така ли?
— Хей, би трябвало да пишеш сценарии за сензофилми. Както го изрече, звучеше едва ли не привлекателно.
— Да, бе. Скапана романтика. Слушай, ако искаш да се покриеш додето твоите високопоставени приятели отделят малко време за теб, мога да те уредя. А ако държиш да си играеш на Мики Нозава по улиците на Текитомура… — Тя пак наклони глава. — Непременно ще гледам филма, като го направят.
Ухилих се.
— Далече ли е?
Тя стрелна очи наляво.
— Натам.
Сред безумните крясъци откъм кръчмата се надигна глас, призоваващ за свещено възмездие.
Безшумно се промъкнахме между крановете и сенките.
 

Глава 3
 
Компчо грееше с безброй светлини — скосените вечбетонни плоскости на кей подир кей се обливаха в блясъка на анджирските лампи, а около отпуснатите и здраво завързани грамади на корабите кипеше трескава дейност. Машините на въздушна възглавница лежаха върху нагънатите си престилки в края на автоматичните съединители като слонски скатове, изтеглени на брега с рибарски куки. По ярко осветените им корпуси зееха товарни люкове; боядисани с илуминий товарни коли сновяха напред-назад по рампите, мъкнейки върху повдигачите си всевъзможно оборудване. Монотонният звуков фон от машинно бучене и човешки викове поглъщаше отделните гласове. Сякаш някой бе взел малкия грозд светлини на помпената станция, за да го пренесе четири километра на изток и да му даде възможност за бърз растеж като бактериална култура в благоприятна среда. Компчо поглъщаше нощта във всички посоки с блясък и шум.
Проправихме си път през гъмжилото от машини и хора по доковете зад товарните рампи. Магазини за оборудване втора ръка, претъпкани до тавана със стока, хвърляха бледо неоново сияние в подножието на обновените пристанищни складове. Между тях се мяркаха по-мътните проблясъци на кръчми, бардаци и клиники за имплантация. Всички врати бяха отворени, разкривайки широк достъп към вътрешността на заведенията. Тълпи от клиенти сновяха навън-навътре. Една машина пред мен рязко направи обратен завой и потегли назад. Беше натоварена с наземни селекторни бомби тип „Пилсудски“, а изпод радиатора монотонно дуднеше механичен глас: „Пазете се. Пазете се. Пазете се“. Покрай мен мина някакъв тип с ухилено лице, половината от което беше метално.
Жената ме въведе в едно от ателиетата за имплантанти. Минахме покрай осем операционни стола, където мършави мъже и жени седяха със стиснати зъби, гледайки в дългото огледало и редицата монитори над него как напредва работата върху телата им. Вероятно болката сама по себе си не беше чак толкова силна, но пък и едва ли е много забавно да гледаш как цепят, забелват и отдръпват плътта ти, за да направят място за новите вътрешни играчки, които според твоите спонсори са задължителни за всеки демилитаризатор през този сезон.
Тя спря до един стол и погледна отражението на гиганта с бръсната глава, който едва се побираше върху седалката. Правеха му нещо на костите в дясното рамо — част от плътта на шията и ключицата висеше напред, подпряна с окървавена хавлия. Из червеникавата каша отдолу нервно потрепваха лъскавочерни сухожилия.
— Хей, Ор.
— Хей! Силви! — За разлика от околните, гигантът не стискаше зъби, само очите му изглеждаха леко замаяни от ендорфините. Той небрежно вдигна ръка откъм здравата си страна и удари юмрук в юмрука на жената. — Как я караш?
— Излязох да поскитам. Сигурен ли си, че това чудо ще заздравее до сутринта?
Ор врътна палец назад.
— Ако не, ще сторя точно същото с онзи касапин, преди да потеглим. Без химикали.
Опериращият доктор се усмихна измъчено и продължи работата си. Не му беше за пръв път да чува подобни приказки. Гигантът завъртя очи към моето отражение. Не даде вид, че е забелязал кръвта по дрехите ми. Но пък в момента и той не беше от най-чистите.
— Кой е тоя синт?
— Приятел — каза Силви. — Горе ще ти обясня.
— Идвам след десет минути. — Ор се озърна към доктора. — Нали?
— Половин час — отвърна онзи, без да прекъсва работата. — Лепилото за тъкани трябва да стегне.
— Мамка му. — Гигантът стрелна раздразнен поглед към тавана. — Нямаш ли „Урушифлаш“? Стяга за секунди.
Докторът продължаваше да работи. Аспираторната игла в ръката му тихичко мляскаше.
— Ти поръча стандартната тарифа, мой човек. Военната биохимия струва по-скъпо.
— Да ти се не види и биохимията! Колко ще ми излезе луксозната процедура?
— С около петдесет на сто по-скъпо.
Силви се разсмя.
— Зарежи, Ор. Човекът вече приключва. Само ще похабиш ендорфините.
— Майната му, Силви. Ще се побъркам от скука. — Гигантът наплюнчи палец и го вдигна. — Карай по скъпата процедура!
Докторът вдигна глава, едва забележимо сви рамене и остави инструментите върху подноса.
— Ана — подвикна той. — Донеси „Урушифлаш“.
Докато асистентката му се ровеше из шкафчето с най-новите биохимикали, докторът изрови от хаоса пред огледалото ДНК-четец и разтърка анализиращия край по палеца на Ор. Екранчето на прибора светна и запримигва. Докторът се озърна към Ор.
— С това допълнително плащане излизаш на червено — тихо каза той.
Ор се озъби.
— Я да си траеш! Утре потеглям, много ме бива и ти отлично знаеш това.
Докторът се поколеба.
— Точно защото потегляш утре… — започна той.
— Ах, мамка му! Прочети какво пише спонсорът, ако обичаш. Фудживара Хавел. Да дадем на Ню Хок безопасност за новия век. Не сме някаква скапана банда любители. Ако не се върна, обезщетението ще покрие разноските. Знаеш го.
— Работата не е…
Оголените сухожилия в шията на Ор трепнаха и се изпънаха.
— Мамка ти, да не би да си ми счетоводител? — Той се надигна от стола и впи поглед в очите на доктора. — Просто бъди така добър да го пуснеш по сметката. И като е тръгнало, дай малко ендорфини от военния образец. По-късно ще си ги инжектирам.
Останахме колкото да видим как докторът неохотно отстъпва, после Силви ме побутна към дъното на ателието.
— Отиваме горе — каза тя.
— Добре. — Гигантът се ухили. — Идвам след десет минути.
Горе имаше няколко спартански обзаведени стаички, струпани около комбинация хол-кухня с изглед към доковете. Звукоизолацията беше добра. Силви смъкна якето си и го метна върху облегалката на едно от креслата. Докато отиваше към кухненския бокс, тя ми хвърли поглед през рамо.
— Настанявай се. Ако искаш да се почистиш, банята е хей-там, в дъното.
Схванах намека. Минах в миниатюрната ниша с огледало и мивка, изплакнах криво-ляво кръвта и мръсотията и отново се върнах в хола. Застанала до нагревателната плоча, Силви тършуваше из кухненските шкафове.
— Наистина ли сте с Фудживара Хавел?
— Не. — Тя откри пълна бутилка, отвори я и пое две чаши с другата ръка. — Ние сме една скапана банда любители. Че и отгоре. Просто Ор докопа информационен канал до кодовете на Хавел. Искаш ли едно питие?
— Какво е?
Силви погледна шишето.
— Не знам. Уиски.
Пресегнах се за едната чаша.
— За такъв канал трябва здравата да се изръсиш.
Тя поклати глава.
— Едно от дребните преимущества на демилитите. Така са ни нафрашкали с импланти, че опре ли работата до престъпление, дори и емисар не може да ни се хване на малкия пръст. Имаме електроника и в задниците. — Тя ми подаде чашата и наля на двамата. В тихата стая гърлото на бутилката издаваше едва доловим звън при всяко докосване. — От трийсет и шест часа Ор върлува из целия град. Обикаля бардаците и се друса без пукната пара, само на кредит и с обещания за бъдещи компенсации. Все същата история при всяко потегляне. Май го смята за нещо като приложно изкуство. Наздраве.
— Наздраве. — Уискито беше адски силно. — Ухх. Отдавна ли сте партньори?
Тя ме изгледа странно.
— От доста време. Защо?
— Извинявай, питам по навик. Едно време ми плащаха да попивам местната информация. — Отново надигнах чашата. — За благополучното завръщане.
Тя не вдигна своята.
— Недей, смята се за лоша поличба. Ти наистина си отсъствал, нали?
— Да, известно време ме нямаше.
— Говори ли ти се за това?
— Нямам нищо против, стига да седнем.
Мебелите бяха евтини, дори без автоматика за нагаждане по тялото. Внимателно се отпуснах на едното кресло. Раната в ребрата ми като че заздравяваше — поне доколкото може да заздравее синтетична плът.
— Тъй — Силви се настани срещу мен и отметна косата от лицето си. Два по-дебели кичура тихичко запращяха от докосването. — Откога не си бил тук?
— Горе-долу от трийсетина години.
— Значи отпреди Брадите, а?
Изведнъж ме обзе огорчение.
— Да, преди тукашните истории. Но съм виждал същото на много други места. Шария. Латимър. Части от Адорасион.
— О. Ама че забавен маршрут.
Свих рамене.
— Просто ти казвам къде съм бил.
Една вътрешна врата зад Силви се разтвори със скърцане и в хола с прозявка прекрачи дребничка жена с дяволита физиономия, облечена в тънък, прилепнал по тялото черен костюм от полисплав със смъкнат до половината цип. Като ме видя, тя наклони глава настрани, подпря се зад креслото на Силви и почна да ме оглежда с нескрито любопитство. В съвсем късо подстриганата й коса бяха избръснати петна с формата на японски йероглифи.
— Гости ли имаш?
— Радвам се да видя, че вграденият ти прицел най-сетне заработи.
— Я да мълчиш! — Тя шеговито замахна към косата на Силви с дългите си лакирани нокти и се усмихна, когато плитките изпращяха и се дръпнаха от докосването. — Кой е този? Не ти ли се струва малко късничко за среднощна романтика?
— Това е Мики. Мики, запознай се с Ядвига. — Чувайки пълното си име, дребната жена изкриви устни и тихичко уточни: Ядви. — И дай да сме наясно, Ядви. С Мики не се чукаме. Просто го приютих до сутринта.
Ядвига кимна, моментално загуби интерес и ни обърна гръб. Гледани изотзад, йероглифите на главата й гласяха: Само недей да пропускаш, мамка ти.
— Случайно да ни е останала малко „тръпка“?
— Мисля, че снощи ти и Лас я обрахте до шушка.
— Всичката ли?
— Божичко, Ядви. Купонът не беше мой. Виж в кутията на прозореца.
С пружинираща стъпка на танцьорка Ядвига се отправи към прозореца и преобърна въпросната кутия. Върху дланта й се изсипа малко шишенце. Тя го разтръска срещу светлината и бледочервената течност на дъното се плисна напред-назад.
— Е — каза замислено тя, — ще стигне за една-две дози. При други обстоятелства бих почерпила, но…
— Но сега ще задържиш всичко за себе си — предсказа Силви. — Прословутото новопещенско гостоприемство. Сигурно всички сте стиснати по ония места.
— Ти ли ще ме учиш на щедрост, кучко? — отвърна беззлобно Ядвига. — Ако не броим мисиите, колко пъти си ни дала да се включим към тая твоя грива?
— Не е съ…
— Да, много по-хубаво е. Знаеш ли, за Отрицателка изглеждаш адски ревнива спрямо способностите си. Кийока казва…
— Кийока изобщо не…
— Момичета, момичета. — Аз размахах ръце, за да прекъсна невидимата нишка на сблъсъка, която теглеше Ядвига обратно към Силви. — Няма нищо. В момента не ми е до забавления с химикали.
Лицето на Ядви грейна.
— Видя ли? — обърна се тя към Силви.
— Нищо де, ще се радвам, ако успея да изпрося малко ендорфини от Ор.
Силви кимна, без да откъсва очи от партньорката си. Явно, още беше раздразнена — от нарушените правила за гостоприемство, или от споменаването за миналото й на Отрицателка. Нямах представа кое я е засегнало повече.
— Ор има ендорфини? — заинтересува се Ядвига.
— Да — потвърди Силви. — Той е долу. Кълцат го.
Ядви изсумтя презрително.
— Скапана жертва на модата. Няма да му дойде умът в главата.
Тя бръкна под разкопчания си костюм и извади пневмоампула. С напълно автоматични движения, очевидно породени от дълъг навик, завинти механизма за гърлото на шишенцето и отметна глава, после със същата механична прецизност разтвори клепачите на едното око и впръсна малко от червеникавата течност. Напрегнатата стойка веднага се поотпусна, характерният за наркотика лек гърч разтърси раменете й и пробяга надолу по тялото.
„Тръпката“ е сравнително безобидна дрога — около шейсет процента аналог на бетатанатина с добавка на растителни наркотични екстракти, които превръщат и най-обикновения предмет в загадъчно съновидение, а елементарния разговор — в потресаващо смешна беседа. Голямо забавление, ако всички в компанията го взимат, но ужасно досадно, ако гледаш на трезва глава. А главното му свойство е, че сваля напрежението и забавя реакциите, и Ядви навярно търсеше точно този ефект, както впрочем и повечето демилитаризатори.
— Значи си от Нова Пеща? — попитах аз.
— М-хмм.
— Как е там в днешно време?
— О, прекрасно. — Тя не успя да удържи усмивката си. — Най-красивият блатен град в Южното полукълбо. Туристическа забележителност.
Силви надигна глава.
— Оттам ли си, Мики?
— Да. Но беше отдавна.
Вратата на апартамента звънна, после се разтвори широко и на прага застана Ор, все още гол до кръста. Шията и дясното му рамо бяха обилно намазани с оранжево органично лепило. Като видя Ядвига, той се ухили.
— Значи си вдигнала градуса, а?
Ор прекрачи в хола и метна купчина дрехи на креслото до Силви, която сбръчка нос. Ядвига поклати глава и размаха празното шишенце срещу гиганта.
— Свалям го. Определено го свалям. Вече съм слязла под нулата.
— Казвал ли ти е някой, че имаш проблем с наркотиците, Ядви?
Дребната жена се разкиска неудържимо. Усмивката на Ор стана още по-широка. Той опули очи като наркоман и разтресе ръце пред лицето си. Ядвига избухна в смях. Веселието й беше заразително. Видях как по лицето на Силви плъзва усмивка и открих, че също се смея.
— Къде е Кийока? — попита Ор.
Ядви кимна към стаята, откъдето беше дошла.
— Спи.
— А Ласло още тича подир оная оръжейна мацка с голямото деколте, нали?
Силви наостри уши.
— Коя мацка?
Ор примига.
— Знаеш я. Тамсин, Тамита или нещо такова. От онзи бар на Муко Стрийт. — Той изду кокетно устни и притисна отстрани с длани мощните си гръдни мускули, но веднага се навъси и престана, защото шевовете още не бяха заздравели. — Точно преди да се вкиснеш и да си тръгнеш. Божичко, Силви, и ти беше там. Не допусках, че някой може да забрави такива балкони.
— Тя не е оборудвана да засича подобно въоръжение — ухили се Ядвига. — Не представлява търговска ценност. Виж, аз…
— Някой да е чул нещо за цитаделата? — попитах небрежно аз.
— Да, долу чух последните новини — изсумтя Ор. — Изглежда, някакъв смахнат е изтрепал половината висши Бради в Текитомура. Разправят, че липсвали приставки. Човекът най-спокойно им ги изрязал от гръбначните стълбове, сякаш цял живот само това е вършил.
Забелязах как Силви плъзна поглед надолу към джоба ми, после ме погледна в очите.
— Дивашка работа — обади се Ядви.
— Да, и напълно безсмислена. — Ор взе празното шишенце от кухненския плот. — Така или иначе тия типове не могат да се презареждат. За тях това е въпрос на вяра.
— Шибани изроди. — Ядвига сви рамене и загуби интерес. — Силви рече, че долу си набарал ендорфини.
— Да, набарах. — Гигантът подчертано внимателно си наля чаша уиски. — Благодаря.
— Стига де, Ор! Не се занасяй!
 

По-късно, когато лампите помръкнаха и атмосферата в апартамента омекна почти до сънливост, Силви избута отпуснатата Ядвига настрани и се настани до мен на дивана, където седях кротко и се наслаждавах на липсата на болка в ребрата. Ор отдавна се беше оттеглил в една от стаите.
— Ти ли го направи? — тихо попита тя. — Онова в цитаделата.
Кимнах.
— Имаше ли някаква конкретна причина?
— Да.
Кратко мълчание.
— Тъй — каза накрая тя. — Значи не беше спасителна акция в стил Мики Нозава, както изглеждаше, а? Вече си бил настървен.
Усмихнах се, леко замаян от ендорфина.
— Наречи го търсене на тръпката в живота.
— Добре. Мики Тръпката, добре звучи. — Тя присви късогледо очи и се вгледа в дълбините на чашата си, която бе празна вече от доста време. Бутилката също. — Да си призная, Мики, допадаш ми. Нямам представа защо. Но е истина. Харесваш ми.
— И ти ми харесваш.
Тя насочи пръст насреща и го разклати насам-натам. Може би се мъчеше да налучка какво точно харесва в мен.
— Не става дума за секс. Разбираш ли?
— Разбирам. Видя ли каква дупка имам в ребрата? — Замаяно тръснах глава. — Много ясно, че си видяла. Чип за спектрохимично зрение, нали?
Тя кимна утвърдително.
— Наистина ли си от семейство на Отрицатели?
Кисела гримаса.
— Да. Биографичен факт, нищо повече.
— Не се ли гордеят с теб? — Аз посочих косата й. — Това тук би трябвало да се смята за голяма крачка по пътя към Свръхзареждането. Логично погледнато…
— Да, логично погледнато. Говорим за религия. Ако искаш да знаеш, Отрицателите са точно толкова нелогични, колкото и скапаните Бради.
— Значи не им е по вкуса?
— Въпросът — заяви тя с подигравателна деликатност — е спорен. Привържениците на твърдата линия са против всичко, което свързва конструктивни системи с човешкия организъм. Подготвителното крило на вярата гледа да е добре с всички. Казват, че всеки виртуален интерфейс е стъпка в правилната посока. Така или иначе, не очакват Свръхзареждането да дойде по наше време, тъй че всички сме само слуги на процеса.
— А вашите към кое крило спадаха?
Силви се настани по-удобно, навъси се и избута Ядвига още малко встрани.
— Бяха умерени подготвители, с тази вяра израснах. През последните двайсетина години обаче, след като Брадите се развихриха и цялата тази шумотевица срещу приставките, мнозина от умерените станаха фанатици. Майка ми сигурно е тръгнала в тази посока, открай време си беше страшно благочестива. — Тя сви рамене. — Всъщност нямам представа. От години не съм се прибирала.
— Тъй значи, а?
— Да, тъй. Няма смисъл, по дяволите. Не ги е грижа за друго, освен да ме задомят с някой от по-избраните. — Тя изпръхтя презрително. — Сякаш може да стане, докато мъкна тия неща.
Напълно замаян от наркотиците, аз се подпрях на облегалката и леко надигнах глава.
— Кои неща?
— Тия. — Силви сграбчи косата си и подръпна. — Тия скапани чудесии.
Космите тихичко запращяха между пръстите й, опитвайки да се измъкнат като хиляди тънки змийчета. Под сгърчената им черно-сребриста маса, като мускули под кожата, едва забележимо потрепваха по-дебели кабели.
Информационно-командна система. Военен модел.
И друг път бях виждал такива — един прототип на Латимър, където трескаво разработваха новата индустриална технология за марсиански машинен интерфейс. И още два, използвани при разчистване на мини в системата Хън Хоум. На военните никога не им трябва много време, за да нагодят напредничавата технология към своите нужди. Логично. И бездруго почти никой освен тях не плаща за изследователска дейност.
— Има си и определен чар — предпазливо подхвърлих аз.
— Да, бе. — Тя разрови плитките с пръсти и задърпа централния кабел, докато той увисна встрани от останалите като абаносова змия, стисната в юмрука й. — Имало чар, а? Сега ще речеш, че всеки чистокръвен мъж обожава в леглото да гледа как пред лицето му се подмята израстък, двойно по-дълъг от нормален член, нали? Идеалната комбинация от скапан комплекс за непълноценност и подсъзнателна хомофобия.
Махнах с ръка.
— Е, затова пък жените…
— Да. За съжаление аз съм нормална.
— О.
— Точно така. — Тя пусна кабела, тръсна глава и косата й се намести както преди малко. — Едно голямо „О“.
Преди век бяха по-незабележими. Военните координатори можеха да имат в главите си огромно количество виртуален опит за разгръщане на автоматизирани системи, но механичната част беше вградена отвътре. По външност не се различаваха особено от околните — може би малко болнави и прежълтели, когато са били твърде дълго на активна служба, но това се отнася до всички информационни плъхове. Казват, че се свиквало.
Археологическите находки в покрайнините на системата Латимър промениха всичко. За пръв път след почти шестстотин години ровичкане из междузвездния заден двор на марсианците Гилдията най-сетне удари джакпота. Намериха кораби. Стотици, може би хиляди кораби, впримчени в прашасалото спокойствие на древни стационарни орбити около малка звезда, наречена Санкция. По всичко личеше, че това са остатъци от някакво грандиозно космическо сражение и поне част от тях можеха да развиват свръхсветлинна скорост. Други признаци, особено унищожаването на цял екип от Археологическата гилдия с над седемстотин участници, подсказваха, че системите на корабите са автономни и в пълна бойна готовност.
Дотогава единствените наистина автономни машини на марсианците, които познавахме, бяха орбиталните пазители на Харлановия свят, а до тях никой не можеше да припари. Останалите бяха автоматични, но не особено интелигентни. А ето че изведнъж от археолозите се искаше да проучат интерфейс с мощни разумни системи за космическо управление на възраст около половин милион години.
Очертаваше се рязка промяна в технологиите за обработка на данни. Несъмнено.
А сега тази промяна седеше срещу мен, надрусана с ендорфини военен образец, и зяпаше празната чаша за уиски.
— Защо се захвана с тая работа? — попитах я аз, за да наруша мълчанието.
Тя сви рамене.
— Защо изобщо се забърква човек в тая гадост? За пари. Мислиш си, че през първите два срока ще изплатиш ипотеката за носителя, а след това паричките просто се трупат на сметка.
— И не е ли така?
Крива усмивка.
— Напротив, така е. Но разбираш ли, начинът ти на живот се променя изцяло. Идват и нови разходи — сервизно обслужване, ъпгрейдване, ремонти. Парите хвърчат като луди. Додето ги натрупаш, вече пак са се стопили. Трудно е да спестиш толкова, че да се оттеглиш.
— Инициативата не може да трае вечно.
— Тъй ли? По-голямата част от континента има тепърва да се почиства, ще знаеш. На някои места едва сме мръднали на стотина километра от Драва. А дори и после трябва непрекъснато да почистваш там, откъдето си минал, инак миминтите се промъкват обратно. Говори се за поне още едно десетилетие преди да започне заселването. И знаеш ли, Мики, лично аз смятам, че това си е чиста проба фалшив оптимизъм, насочен изцяло към широката публика.
— Стига де. Ню Хок не е чак толкова голям.
— Веднага си личи скапаният пришълец. — Тя ми се изплези, но не закачливо, а по-скоро заплашително като древните земни маори. — За теб може и да не е много голям. Сигурна съм, че там, където си бил, има континенти с обиколка петдесет хиляди километра. Тук обаче нещата са по-различни.
Усмихнах се.
— Аз съм тукашен, Силви.
— О, да. Нова Пеща. Каза ми. Тогава недей да разправяш, че Ню Хок бил малък континент. Той ни е най-големият след Кошут.
Всъщност в архипелага Милспорт имаше повече суша, отколкото на Кошут или Ню Хокайдо, но както при повечето островни групи, които съставяха основната част от наличните територии на Харлановия свят, ставаше дума главно за неизползваеми планински терени.
Би могло да се очаква, че на една планета, покрита с деветдесет процента вода и разположена в слънчева система без други обитаеми светове, хората ще подходят грижливо към тия терени. Че ще си създадат разумни начини за планиране и употреба на земните площи. Че няма да водят глупави дребни войни върху използваемата земя, няма да разгръщат оръжия, които правят театъра на военните действия необитаем за векове напред.
Точно това би трябвало да се очаква, нали?
— Ще си лягам — избъбри сънено Силви. — Утре ни чака тежък ден.
Озърнах се към прозорците. Навън зората пълзеше над блясъка на анджирските лампи и го забулваше постепенно като бледосиво одеяло.
— Силви, вече е утре.
— Вярно. — Тя стана и се протегна, докато ставите й изпукаха. На дивана Ядви измънка нещо и изпъна крака върху освободената площ. — Корабът потегля чак по обяд, а вече почти приключихме с тежкото оборудване. Слушай, ако искаш да дремнеш, използвай стаята на Лас. Той май няма да се прибира. Вляво от банята.
— Благодаря.
Тя ми хвърли уморена усмивка.
— Хей, Мики. Това е най-малкото, което мога да сторя. Лека нощ.
— Лека нощ.
Погледах я как бавно се влачи към стаята си, после проверих хроночипа и реших да не спя. След още час можех да се върна при Плекс, без да обърквам тайнствените машинации на неговите приятели от якудза. Огледах замислено кухнята и се зачудих дали да си сваря кафе.
Това беше последното, което помня.
Скапани синтетични носители.
 

Глава 4
 
Събуди ме оглушителна шумотевица. Някой, твърде затънал в химическо опиянение, за да помни как се отваря врата, опитваше да приложи неандерталска тактика. Бам, бам, бам. Разтворих подпухналите си клепачи, примигах и с усилие се надигнах на дивана. Ядвига все още лежеше отсреща и изглеждаше напълно безчувствена. Тъничка струйка слюнка се стичаше от ъгълчето на устните й към протритата белотревна тапицерия на дивана. Сноп ярка слънчева светлина нахлуваше през отсрещния прозорец и изпълваше въздуха в кухнята със златиста мъгла. Късно утро, ако не и пладне.
Мамка му.
Бам, бам.
Станах и по хълбока ми пробяга ръждива болка. Ефектът от ендорфините на Ор явно беше отминал, докато съм спал.
Бам, бам, бам.
— Кой шибаняк блъска? — викна някой иззад една от вътрешните врати.
Гласът накара Ядвига да се размърда върху дивана. Тя отвори едно око, видя ме да стоя над нея и стреснато зае някакво подобие на бойна стойка, после си спомни кой съм и се поотпусна.
— Вратата — казах аз и се почувствах пълен глупак.
— Да, да — изпъшка тя. — Чувам. Ако онзи скапаняк Ласло пак си е забравил кода, ще го сритам по топките.
Блъскането по вратата бе спряло, вероятно заради гласовете отвътре. Сега отново започна. Усетих как първите тръпки на главоболие се впиват в слепоочието ми като тъп трион.
— Някой няма ли да отвори, по дяволите? — изрева женски глас, но не ми се стори познат. Сигурно Кийока най-сетне се беше събудила.
— Отварям — кресна в отговор Ядвига и се запрепъва през хола. Тя понижи глас и промърмори: — А някой сети ли се да провери как стои въпросът с потеглянето? Не, разбира се. Добре де, добре. Идвам.
Натисна малкото табло и вратата се сгъна настрани.
— Да не би да страдаш от някаква скапана болест на опорно-двигателния апарат? — обърна се тя язвително към човека отвън. — Чухме те още след първите стотина… Хей!!!
Раздаде се шум от кратка схватка и Ядвига отскочи навътре, като се мъчеше да не падне. Човекът, който беше нанесъл удара, прекрачи след нея, огледа стаята с добре тренирано завъртане на главата, отбеляза присъствието ми с едва доловимо кимване и строго размаха пръст срещу Ядви. Имаше зловеща усмивка, разкриваща два реда модерни остри зъби, мътножълти масивни лещи за подсилено зрение и татуировка по скулите във формата на разперени криле.
Не ми трябваше кой знае какво въображение, за да се досетя какво предстои.
Юкио Хираясу прекрачи прага. Последва го втори бияч — абсолютно копие на онзи, който беше изблъскал Ядви. Само дето не се усмихваше.
— Ковач. — Юкио ме забеляза със закъснение. Лицето му беше застинало като маска на едва сдържан гняв. — Откъде се взе точно тук, мамка ти?
— Мислех си, че това е моята реплика.
С периферното зрение зърнах как лицето на Ядвига трепна съвсем лекичко, може би излъчваше вътрешен сигнал.
— Беше ти казано — повиши глас Юкио — да не се пречкаш, додето не бъдем готови да се заемем с теб. Да не създаваш неприятности. Толкова ли е трудно, по дяволите?
— Това ли са високопоставените ти приятели, Мики? — прозвуча лениво гласът на Силви откъм вратата отляво.
Наметната с халат, тя стоеше на прага и гледаше любопитно новодошлите. Усещането за близост ми подсказа, че зад мен са се появили Ор и още някой. Зърнах отразено движение в лещите на двете горили, забелязах и как леко се обтегнаха лицата им.
Кимнах.
— Би могло да се каже.
Юкио стрелна поглед към женския глас и се намръщи. Може би го объркваше името Мики, или просто се тревожеше от съотношението на силите — трима срещу петима.
— Знаеш кой съм — започна той. — Затова дай да не усложняваме…
— Нямам представа кой си, по дяволите — отсече спокойно Силви. — Но знам, че се натресе при нас без покана. Затова мисля, че ще е най-добре да си вървиш.
По лицето му се изписа смайване.
— Точно така, върви на майната си — добави Ядвига.
Тя вдигна ръце в нещо средно между бойна стойка и подигравателен жест на капитулация.
— Ядви… — започнах аз, но нещата вече бяха стигнали твърде далеч.
Ядвига изпъчи брадичка и замахна напред с явното намерение да изблъска единия бияч през вратата. Все тъй ухилен, той се пресегна насреща й. Ядви отскочи невероятно бързо, гмурна се под ръката му и го повали с хватка от джудо. Някой зад мен извика. После Юкио най-спокойно измъкна мъничък черен квантов бластер и простреля Ядви.
Тя падна като вкаменена сред бледия проблясък на изстрела. Из хола се разнесе мирис на изгоряло месо. Времето спря.
Вероятно се бях хвърлил напред, защото вторият бияч ме спря. Лицето му беше изкривено от смайване, а в ръцете си стискаше два пистолета „Сегед“. Аз застинах и вдигнах пред себе си разперени длани. Поваленият му колега се опита да стане от пода и се препъна в останките на Ядви.
— Добре. — Юкио огледа всички в хола, размахвайки бластера най-вече към Силви. — Стига толкова. Не знам какво става тук, по дяволите, но вие…
Силви рязко изрече една-единствена сричка:
— Ор!
В тясното помещение отново прокънтя гръмотевица. Този път блясъкът бе ослепителен. За миг зърнах преплетени ивици бял пламък, които прелетяха край мен, разклониха се и пронизаха Юкио, бияча пред мен и човека, все още опитващ да се надигне от пода. Онзи отпред разпери ръце, сякаш прегръщаше пламъка, който го обля от гърдите надолу. Устата му зина широко. В лещите му лумнаха заслепяващи пъстроцветни отражения.
Огънят изгасна, за миг настана непрогледен мастилен мрак и из очите ми затанцуваха призрачни изображения с виолетови тонове. Примигах, за да ги прогоня, вкопчих се в подробностите.
Първият бияч лежеше на пода пред мен, разрязан на две димящи половини, продължавайки да стиска с вдървени ръце двата сегеда. Прекомерно мощният заряд бе запоил пръстите му за пистолетите.
Другият така и не бе успял да се изправи. Отново лежеше до Ядви, само че вече от гърдите нагоре нямаше нищо.
В Юкио зееше грамадна дупка, която бе унищожила кажи-речи всичките му вътрешни органи. От горната част на идеално овалния отвор стърчаха овъглени ребра, а отдолу се виждаха плочките на пода като в специален ефект от евтин сензофилм.
Из хола изведнъж се разнесе воня на изпразнени черва.
— Е, май наистина действа.
Ор мина край мен и сведе очи към касапницата, която явно бе негово дело. Все още беше гол до кръста и аз видях отстрани на гърба му отворените бластерни гнезда. Приличаха на масивни рибешки хриле, а по ръбовете им все още трептеше нагорещен въздух. Той прекрачи право към Ядвига, коленичи и установи:
— Тесен лъч. Унищожил е сърцето и по-голямата част от десния дроб. Тук с нищо не можем да й помогнем.
— Някой да затвори вратата — нареди Силви.
 

Военният съвет протече стремглаво. Новите ми познати имаха зад гърба си няколко години оперативна работа като сплотен екип и общуваха със светкавични стенографски жестове, комбиниращи нормалната реч с международния жаргон и концентрираната символика. Включих емисарската интуиция на пълна мощ, за да схващам поне отчасти за какво става дума.
— Да съобщим? — заинтересува се Кийока, стройна жена в специално отгледан маорски носител. Тя не откъсваше поглед от трупа на Ядвига и хапеше устни.
— На? — Ор бързо направи към нея жест с палеца и малкия пръст. С другата ръка изрисува по лицето си въображаема татуировка.
— О. Ами той?
Силви изкриви някак странно лицето си и направи жест с ниско сведени ръце. Не проумях веднага, но предположих какво иска да каже и се намесих:
— Те дойдоха заради мен.
— Да бе, няма майтап. — Ор ме гледаше с открита неприязън. Бластерните гнезда върху гърдите и гърба му се бяха затворили, но като гледах масивната мускулеста фигура, не ми беше трудно да си представя как се разтварят за нов залп. — Хубави приятелчета си имаш.
— Едва ли щеше да има насилие, ако Ядви не беше прибързала. Беше недоразумение.
— Недора… мамка му. — Очите на Ор се разшириха. — Ядви е мъртва, гадино.
— Всъщност не е мъртва — възразих упорито аз. — Можете да изрежете приставката и…
— Да я изрежем? — Думите прозвучаха убийствено кротко. Той пристъпи по-близо и надвисна над мен. — Искаш да кълцам приятелката си?
Възстановявайки по памет разположението на стоманените бластерни гнезда, аз се досетих, че дясната страна на тялото му е почти изцяло изкуствена и петте гнезда се зареждат от енергиен блок в долната част на гръдния кош. Благодарение на последните постижения в нанотехнологията човек можеше да насочва на неголеми разстояния мощни енергийни заряди както си иска. Насочващите нанофрагменти летяха като сърфисти по ударната вълна, засмукваха енергия и придърпваха лъча настрани според зададените при изстрела данни.
Мислено си отбелязах, ако някога вляза в сблъсък с него, да нападам отляво.
— Съжалявам. Просто в момента не виждам друго решение.
— Ти…
— Ор. — Силви замахна с длан настрани. — Преценка, място, време. — Тя поклати глава. Нов знак, палец и показалец, разделени с пръстите на другата ръка. По изражението й предположих, че същевременно предава данни по вътрешната мрежа на екипа. — Скривалище, същото. Три дни. Кукловодство. Разчистване, огън, веднага.
Кийока кимна.
— Разумно, Ор. Лас? О.
— Да, можем да го направим. — Ор не беше напълно увлечен в обсъждането. Все още кипеше от гняв и говореше бавно. — Да, струва ми се. Добре.
— Оборудване? — попита Кийока и отброи нещо на пръсти, после леко склони глава. — Скутер?
— Не, има време. — Силви раздвижи длан хоризонтално. — Ор и Мики. Лесно. Ти карай на празен ход. Това, това, може би и това. Долу.
— Ясно. — Кийока извъртя очи нагоре и наляво, за да прегледа на ретиналния си екран данните, които й подаваше Силви. — Лас?
— Още не. Ще ти дам знак. Тръгвай.
Смуглата жена изчезна обратно в стаята си, след секунда отново се появи, навличайки торбесто сиво яке и излезе от апартамента. Позволи си един сетен поглед към трупа на Ядвига, после изтича надолу.
— Ор. Резачка. — Силви врътна палец към мен. — Гевара.
Гигантът ми хвърли още един убийствен поглед и отиде до голям сандък в ъгъла, от който извади вибрационен нож с масивно острие. Върна се и застана пред мен, държейки оръжието така, че неволно настръхнах. Бях готов да го нападна и ме удържа само очевидното — Ор не се нуждаеше от нож, за да ми види сметката. Физическата ми реакция навярно бе очевидна, защото гигантът изсумтя презрително. После завъртя ножа и ми го подаде с дръжката напред.
Поех го.
— Аз ли да се заема?
Силви пристъпи до трупа на Ядвига и огледа изпитателно раните.
— Да, искам да изрежеш приставките на двамата си приятели. Мисля, че имаш опит в това отношение. С Ядви не се занимавай.
Примигах от изненада.
— Ще я изоставите ли?
Ор пак изсумтя. Жената го погледна и направи спирален жест. Той въздъхна глухо и се прибра в стаята си.
— Ядви е моя грижа. — Лицето й беше посърнало и далечно, унесено в някакви дълбини, за които не можех да се досетя. — Ти се захващай да режеш. И междувременно би ли ми казал кого точно очистихме?
— Дадено. — Пристъпих да трупа на Юкио и го преобърнах по гърди, или по-точно каквото беше останало от тях. — Това е Юкио Хираясу. Дребна риба от местната якудза, но изглежда, че е син на голяма клечка.
Ножът оживя с бръмчене в ръката ми и дразнещите вибрации стигнаха чак до раната в ребрата. Изтръпнах като от скърцане по стъкло, но прогоних усещането, притиснах с длан черепа на Юкио и започнах да режа гръбнака. Повдигаше ми се от смесените миризми на изпражнения и овъглена плът.
— А другият? — попита Силви.
— Долнопробен бияч. За пръв път го виждам.
— Струва ли си да го вземем?
Свих рамене.
— По-добре, отколкото да го оставите тук. Можеш да го хвърлиш през борда, като преполовите пътя до Ню Хок. А този тук, на твое място бих го задържал за откуп.
Тя кимна.
— Така си и мислех.
Ножът сряза последните милиметри гръбнак и бързо хлътна в шията отдолу. Изключих го, хванах по-здраво и започнах нов разрез два прешлена по-надолу.
— Става дума за хора от висшите кръгове на якудза, Силви. — Усетих как из корема ми плъзва хлад, като си спомних телефонния разговор с Танаседа. Семпаят бе сключил сделка с мен само защото държеше Юкио да остане жив и здрав. И недвусмислено бе изтъкнал какво ще последва в противен случай. — С дебели връзки в Милспорт, вероятно и с Първото семейство. Ще ви подгонят с всички налични сили.
Очите й бяха неразгадаеми.
— Ще подгонят и теб.
— За мен не бери грижа.
— Много щедро от твоя страна. Но… — Тя помълча, защото Ор се появи в хола, вече напълно облечен, кимна отсечено и излезе навън. — Мисля, че ще се справим с това. В момента Ки изтрива електронните ни следи. След половин час Ор може да изпепели всичко в апартамента. Няма да им остане нищо освен…
— Силви, говорим за якудза.
— Нищо освен очевидци, периферни видеоданни, а и ние след около два часа вече ще сме на път за Драва. — В гласа й изведнъж нахлу дръзка гордост. — Нито якудза, нито Първите семейства, нито дори шибаните емисари. Никой не смее да се закача с миминтите.
Както става обикновено, дързостта й бе неуместна. Първо, преди шест месеца бях узнал от един стар приятел, че командването на Емисарския корпус е наддавало за контракта по разчистването на Ню Хокайдо — просто предложението не било достатъчно евтино, за да задоволи новооткритата вяра на Мечек и неговото правителство в неограничения пазарен механизъм. Спомних си презрителната усмивка по костеливото лице на Тодор Мураками, докато си подавахме лулата от ръка на ръка, пътувайки с ферибота от Акан за Ню Канагава. Ароматен дим в мразовития зимен въздух над Пролива и далечен глух тътен откъм водовъртежа. Мураками беше оставил късо подстриганата си емисарска коса да расте и вятърът откъм морето я полюшваше леко. Не биваше да е тук и да разговаря с мен, но емисарите трудно приемат някой да им казва какво да правят. Знаят си цената.
Хей, майната му на Лео Мечек. Казахме му колко ще струва. Чий е проблемът, ако не може да си го позволи? Иска от нас да икономисваме и да застрашаваме живота на емисари, та да може да върне на Първите семейства още малко от данъците, дето ги плащат. Майната му. Не сме тукашни, мътните да го вземат.
Ти си тукашен, Тод, изтъкнах аз. Роден и израснал в Милспорт.
Знаеш какво имам предвид.
Знаех какво има предвид. Местните правителства нямат власт над Емисарския корпус. Емисарите отиват там, където са нужни на Протектората, а повечето местни правителства се молят и на Господа, и на дявола да не закъсат дотам, че Корпусът да довтаса при тях. Последствията от една емисарска интервенция могат да бъдат крайно неприятни за всички засегнати.
И изобщо целият предлаган подход е погрешен, по дяволите. Тодор пусна облаче дим над перилата. На никого не сме по джоба, никой не ни се доверява. Не схващаш накъде бия, нали?
Мислех, че става дума за намаляване на режийните разходи, докато си седите на задниците без текуща оперативна задача.
Тъй ли? Кога е било такова чудо?
Чух че в момента било доста спокойно. След Хън Хоум, искам да кажа.
Хей, приятел. Той ми подаде лулата. Вече не си в екипа. Помниш ли?
Помнех.
Иненин!
Той гръмва из покрайнините на паметта като свалена мародерна бомба, избухваща надалече, но не чак толкова, че да е безопасно. Червен лазерен огън и писъци на хора, умиращи, докато вирусът Роулингс разяжда умовете им.
Леко потръпнах и засмуках лулата. Тодор усети това с финия си емисарски усет и побърза да смени темата.
И за какво е цялата тази история? Мислех, че напоследък се мотаеш с Радул Сегешвар. Носталгия по родния дом и евтина организирана престъпност.
Да. Аз го изгледах мрачно. Откъде чу?
Той сви рамене.
Оттук-оттам. Знаеш как става. Защо пак отиваш на север?
Виброножът отново проряза плът и мускул. Изключих го и се заех да вадя изрязаното парче гръбнак от врата на Юкио Хираясу.
Син на високопоставен шеф от якудза — мъртъв и без приставка. Благодарение на Такеши Ковач, защото каквото и да сторех, вече така щеше да се тълкува. Танаседа щеше да жадува за кръв. Вероятно и Хираясу старши. Може би разбираше очевидното — че синът му е един надут неудачник, но не ми се вярваше. А дори да го знаеше, всички неписани правила и закони на якудза в Харлановия свят щяха да го принудят да отмъсти. Така е в организираната престъпност. Хайдуците на Радул Сегешвар в Нова Пеща или якудза на север и юг, всичките са еднакви, по дяволите. Скапани наркомани, обвързани с кръвна клетва.
Война с якудза.
Защо пак отиваш на север? Погледнах отрязаното парче гръбнак и кръвта по ръцете си. Не това имах наум, когато преди три дни хванах кораба на въздушна възглавница за Текитомура.
— Мики? — За миг не осъзнах на кого говорят. — Хей, Мики, добре ли си?
Вдигнах глава. Силви ме гледаше с нескрита тревога. Насилих се да кимна.
— Да, добре съм.
— Е, смяташ ли, че можеш малко да ускориш? Ор ще си дойде скоро и ще иска да започне.
— Дадено. — Обърнах се към другия труп. Ножът пак забръмча. — Все още съм любопитен какво смяташ да правиш с Ядвига.
— Ще видиш.
— Малки фокуси, а?
Тя мълчаливо пристъпи до прозореца и се загледа към светлината и глъчката на новия ден. После, докато аз почвах втория разрез, пак се обърна към хола.
— Защо не дойдеш с нас, Мики?
Ръката ми трепна и ножът потъна до дръжката.
— Какво?
— Ела с нас.
— В Драва?
— Само недей да ми казваш, че ще имаш по-добър шанс срещу якудза тук, в Текитомура.
Издърпах ножа и довърших разреза.
— Трябва ми ново тяло, Силви. С това тук не мога да застана срещу миминтите.
— Ами ако има начин да ти го уредя?
— Силви. — Аз изпъшках от усилието да изтръгна парчето кост. — Къде, по дяволите, ще ми намериш ново тяло на Ню Хокайдо? Там едва може да се живее. Къде ще намериш медицинската апаратура?
Тя се поколеба. Аз замръзнах неподвижно — емисарската интуиция изведнъж се разбуди и ми подсказа, че има нещо.
— Последния път, когато бяхме там — бавно изрече Силви, — открихме правителствен команден бункер в хълмовете източно от Шопрон. Кодираните ключалки бяха твърде сложни, за да се справим за времето, с което разполагахме, пък и бяхме твърде на север, а там е много гадна територия на миминтите, но все пак навлязох достатъчно, за да направя най-общ оглед. Има напълно оборудвана медицинска лаборатория с апаратура за презареждане и клонингови хладилни камери. Около две дузини носители, с бойна биотехника, доколкото успях да преценя.
— Е, звучи логично. Там ли смяташ да откараш Ядвига?
Тя кимна.
Огледах замислено парчето гръбнак в ръката си и назъбената рана, от която беше излязло. Помислих си какво ще ми сторят ония от якудза, ако ме спипат в този носител.
— За колко време отивате?
Силви сви рамене.
— За колкото трябва. Носим запаси за три месеца, но миналия път си изпълнихме нормата за половината време. Ако искаш, можеш да се върнеш и по-рано. От Драва непрекъснато има кораби.
— А сигурна ли си, че ония машини в бункера все още действат?
Тя се ухили и тръсна глава.
— Какво?
— Говорим за Ню Хок, Мики. Там всичко продължава да действа. Точно това му е проблемът на скапаното място.
 

Глава 5
 
Корабът на въздушна възглавница „Пушки за Гевара“ беше точно това, което можеше да се очаква от името — ниска, солидно бронирана стоманена акула, над която като гръбни плавници стърчаха оръжейни системи. За разлика от търговските кораби, кръстосващи между Милспорт и Шафрановия архипелаг, „Гевара“ нямаше външни палуби или кули. Капитанският мостик изглеждаше като разтеглен мехур върху предната част на мътносивата надстройка, а отзад се простираше гладък, плавно извит корпус. Товарните люкове от двете страни на носа изглеждаха пригодени и за изстрелване на ракети или снаряди.
— Сигурна ли си, че ще стане? — обърнах се аз към Силви, когато стигнахме в подножието на товарната рампа.
— Кротувай — изръмжа Ор зад мен. — Това не ти е туристически лайнер.
Имаше право. Макар правителството да твърдеше, че операцията се провежда при най-строги мерки за сигурност, приемането на борда ми се стори крайно зле организирано. До всеки от двата люка стоеше стюард с мърлява синя униформа, който приемаше хартиена документация и проверяваше разрешителните с автоматичен четец, достоен за реквизит от някой сензофилм за епохата на Заселването. Нестройните опашки от заминаващ персонал се виеха насам-натам по рампата сред купища ръчен багаж. Бутилки и лули минаваха от ръка на ръка в студения, свеж въздух. Из редиците царуваше нервно веселие и демонстративен боен дух, сипеха се тъпи шеги за допотопния четец. Стюардите се усмихваха уморено.
— А къде, по дяволите, е Лас? — заинтересува се Кийока.
Силви сви рамене.
— Ще дойде. Винаги се появява навреме.
Наредихме се на по-близката опашка. Групичката пред нас се озърна за миг, демилитите хвърлиха по един оценяващ поглед към косата на Силви, после продължиха да спорят за нещо. Сред тази тълпа тя не представляваше нещо особено. Малко по-напред стърчеше висок черен носител с подобна грива, а тук-там се мяркаха още неколцина, макар и не толкова впечатляващи.
Ядвига стоеше мълчаливо до мен.
— На Лас това му е патологична черта — каза ми Кийока, гледайки във всички посоки, само не и към Ядви. — Вечно закъснява, да му се не види.
— Вградено му е — поясни разсеяно Силви. — Не можеш да станеш професионален инфоспец без склонност да играеш на ръба.
— Хей, аз съм инфоспец, но идвам навреме.
— Не си от водещите — каза Ор.
— Да, бе. Виж какво, ние всички сме… — Тя се озърна към Ядвига и прехапа устни. — Водещ инфоспец не е нищо друго, освен място в екипа. Лас има същото оборудване като мен или…
Страничен човек за нищо на света не би предположил, че Ядви е мъртва. Бяхме я почистили в апартамента — лъчевите оръжия обгарят тъканите и рядко има сериозно кръвотечение — облякохме й вехта военна униформа, която закриваше раните и закрихме изцъклените й очи с широки черни лещи за подсилено виждане. После Силви се свърза чрез екипната мрежа и задейства двигателния й апарат. Вероятно изискваше известно съсредоточаване, но едва ли можеше да се мери с усилията, когато й се бе налагало да координира екипа срещу миминтите на Ню Хок. Сега Ядви вървеше до лявото й рамо, а ние оформяхме фаланга около тях. Простички команди до лицевите мускули държаха устата на мъртвата затворена, а колкото до восъчно-сивкавото лице… е, с тъмните лещи и преметнатата на рамо дълга непромокаема торба Ядви изглеждаше точно като след сериозно надрусване с „тръпка“ и ендорфини. Вероятно и ние нямахме по-добър вид.
— Разрешителното, моля.
Силви подаде пачка листове и стюардът се зае да ги пуска един по един през четеца. Вероятно в същото време тя бе пуснала през мрежата лек импулс до шийните мускули на Ядвига, защото мъртвата завъртя глава малко вдървено, сякаш оглеждаше бронирания корпус на кораба. Тънък щрих, много естествен жест.
— Силви Ошима. Екип от пет души — каза стюардът и вдигна глава да ни преброи. — Оборудването вече е натоварено.
— Точно така.
— Настаняване по каюти. — Той присви очи над екрана на четеца. — Уредено. От 19 до 22 на долната палуба.
Откъм горната част на рампата долетя шумотевица. Всички освен Ядвига се озърнахме назад. Видях жълтеникави одежди и бради, гневни жестове и разправия на висок глас.
— Какво става? — попита небрежно Силви.
— О… Брадите. — Стюардът й върна сканираната документация. — Цяла сутрин дебнат из пристанището. Май снощи са имали сблъсък с двама демилити в някакво заведение далече на изток от тук. Нали ги знаете какви са.
— Да, знаем. Скапани изроди. — Силви взе документите и ги натъпка в джоба на якето си. — Имат ли описания, или ще се задоволят с когото пипнат?
Стюардът се изкиска.
— Разправят, че нямали видеозапис. Заведението използвало целия си капацитет за холографско порно. Но пък имат описание от свидетелите. Жена. И мъж. А, да, жената имала коса.
— Божичко, досущ като мен — разсмя се Силви.
Ор я изгледа странно. Зад нас гълчавата се засили. Стюардът сви рамене.
— Да, може да е всеки от двайсетината координатори, които пропуснах оттук тая сутрин. Хей, едно бих искал да знам — какво могат да правят цяла тайфа свещеници в кръчма с холопорно?
— Да лъскат бастуни? — предположи Ор.
— Религия — каза Силви и издаде глух гърлен звук, сякаш се канеше да повърне. До мен Ядвига залитна и завъртя глава по-рязко, отколкото правят нормалните хора. — Хрумвало ли е някому, че…
Тя изръмжа мощно, от дъното на гърдите си. Стрелнах поглед към Ор и Кийока, видях как лицата им се обтегнаха. Стюардът я гледаше любопитно, но все още без тревога.
— … че всяко човешко свещенослужение е евтин параван, че…
Нов задавен звук. Имах чувството, че нещо изстисква думите от дълбини, задръстени с пресован пясъчник. Ядвига залиташе все по-силно. Сега лицето на стюарда почна да се променя, беше усетил общата атмосфера на тревога и отчаяние. Дори и екипите на опашката зад нас престанаха да обръщат внимание на караницата в горния край на рампата и насочиха интереса си към бледата жена и странната реч, която се лееше от устните й.
— … че цялата човешка история може да е просто някакво скапано оправдание за неспособността да се осигури свестен женски оргазъм.
Жестоко я настъпих по крака.
— Край на цитата.
Стюардът се разсмя нервно. Квелистките настроения, та били те дори ранни и поетични, все още се смятаха за взривоопасни според културните канони на Харлановия свят. Твърде голяма беше опасността всяко увлечение по тях да прелее към по-сетнешната й политическа теория и, разбира се, практика. Ако искаш, наричай корабите на въздушна възглавница с имената на революционни герои, но непременно гледай да са от такава историческа древност, че никой да не помни за какво са се борили.
— Аз… — каза озадачено Силви.
Ор пристъпи да я подкрепи.
— Нека го обсъдим по-късно, Силви. Хайде първо да се настаним. Гледай. — Той я смушка с лакът. — Ядви едва се държи на крака, а и аз не съм по-добре. Може ли…
Тя схвана. Стегна се и кимна.
— Да, по-късно.
Тялото на Ядвига престана да се люшка, дори съвсем естествено избърса чело с опакото на китката си.
— Ендорфинов махмурлук — казах аз и намигнах на стюарда.
Тревогата му изчезна и той се ухили.
— И аз съм си патил, мой човек.
Нова блъсканица в горния край на рампата. Чух как някой изкрещя думата богохулство, после пукот на електрически заряд. Силов бокс, вероятно.
— Тия не си знаят мярката — каза стюардът, надничайки покрай нас. — Трябваше да домъкнат повече народ, щом са решили да се репчат на цял кей, пълен с демилити. Добре, това беше. Можете да минете.
Минахме през люка без повече препятствия и тръгнахме по кънтящите метални коридори да си търсим каютите. Зад гърба ми трупът на Ядви крачеше с механични движения. Останалите се държаха тъй, сякаш не бе станало нищо.
 

— Какво беше това, дявол да го вземе?
Най-сетне успях да задам този въпрос около половин час по-късно в каютата на Силви. Колегите й смутено стояха наоколо. Ор беше принуден да се навежда заради подсилващите ребра по тавана. Кийока зяпаше през малкия илюминатор с огледално покритие, като че бе открила нещо много интересно във водата отвън. От Ласло все още нямаше никаква вест.
— Беше засечка — каза Силви.
— Засечка. — Кимнах. — И често ли ти се случват такива засечки?
— Не. Не често.
— Но са се случвали и преди.
Ор се приведе под стоманената греда и застрашително надвисна над мен.
— Защо не вземеш да си затраеш, Мики? Никой не те е довел насила. Ако не ти допада компанията, можеш да вървиш на майната си, нали?
— Просто съм любопитен какво ще правим, ако Силви изведнъж блокира и почне да ръси квелизми насред сблъсък с миминтите. Това е.
— Миминтите ги остави на нас — изрече безизразно Кийока.
— Да, Мики — ухили се презрително Ор. — С това си изкарваме хляба. Ти просто седни и се наслаждавай на пътуването.
— Искам само да…
— Затваряй си устата, че ще…
— Вижте. — Беше казано съвсем тихо, но Ор и Кийока рязко се завъртяха към източника на гласа. — Защо не ни оставите да си поговорим насаме с Мики?
— Ама, Силви, той е просто…
— Има право да знае, Ор. А сега ще ни оставите ли на спокойствие?
Тя ги изпроводи с поглед, изчака вратата на каютата да се затвори, после мина покрай мен и седна.
— Благодаря — казах аз.
— Виж. — Трябваха ми една-две секунди, за да осъзная, че този път говори буквално. Тя бръкна в гъстата си коса и изтегли централния кабел. — Знаеш как действа. В това нещо има повече процесорна мощност, отколкото в базите данни на повечето големи градове. Трябва да има. — Тя пусна кабела и тръсна косата над него. По устните й трепна лека усмивка. — Там можем да получим вирусен удар с такава сила, че умът на обикновен човек би се пръснал като презрял плод. Или пък просто интерактивни кодове на миминтите, опитващи да се размножават, машинни системи за проникване, атаки на изкуствени личности, остатъци от предавания и какво ли не още. Аз трябва да мога да поема всичко това, да го прегледам, да го използвам и да не допусна какъвто и да било пробив към мрежата. С това се занимавам. Отново и отново. Но колкото и съвършени да са почистващите системи, част от боклука остава. Трудни за унищожаване кодове, следи. — Тя леко потръпна. — Призраци на неща, които вече не съществуват. Долу, под защитата, лежат слоеве, за които дори не ми се мисли.
— Май ти е време за ново оборудване.
— Да. — Тя се усмихна кисело. — Просто не разполагам с толкова много налични в момента. Нали знаеш какво имам предвид?
Знаех.
— Най-нова технология. Гадна работа, а?
— Аха. Най-нова технология на безсрамни цени. Взимат субсидии от Гилдията, доят отбранителния бюджет на Протектората, а накрая прехвърлят целите скапани разходи за изследователските лаборатории на Санкция върху хората като мен.
Свих рамене.
— Такава е цената на прогреса.
— Знам, гледах рекламата. Гадове. Виж, онова беше само дребна засечка, няма за какво да се тревожиш. Може би стана, защото се мъчех да управлявам Ядви. Обикновено не го правя, тъй че капацитетът е неизползван. А системите за управление на данни използват точно такива места, за да изхвърлят остатъчните боклуци. Сигурно докато командвах двигателния й апарат, съм ги изкарала на бял свят.
— Помниш ли какво казваше?
— Не съвсем. — Тя разтърка бузата си, затвори едното око и го притисна с пръсти. — Нещо за религия? За Брадите?
— Е, да. Започна оттам, но после взе да перифразираш ранното творчество на Квелкрист Фолкънър. Не си квелистка, нали?
— Не, по дяволите.
— Така и предполагах.
Тя се замисли. Двигателите на „Пушки за Гевара“ тихо забръмчаха под краката ни. Скоро щяхме да потеглим за Драва.
— Може да съм прихванала нещо от пропаганден автомат. На изток все още ги има доста — премията за дезактивирането им е толкова ниска, че ги оставят да си работят, стига да не скапват местните връзки.
— Може ли някои от тях да са на квелисти?
— О, да. Поне четири или пет от фракциите, дето съсипали Ню Хок, са се вдъхновявали от квелизма. Мамка му, доколкото знам, самата тя се сражавала там, когато Разселването сдало багажа.
— Така разправят.
Откъм вратата долетя мелодичен звън. Силви ми кимна и аз отидох да отворя. Навън, в леко потрепващия коридор, стоеше дребна, мършава фигура с дълга черна коса, вързана на опашка. Човекът се обливаше в пот.
— Ласло — досетих се аз.
— Да. А ти кой си, по дяволите?
— Дълга история. Със Силви ли искаш да разговаряш?
— Не би било зле.
Иронията бе очебийна. Отдръпнах се да му сторя път. Силви уморено го изгледа от глава до пети.
— Промъкнах се през катапултите за спасителни лодки — съобщи Ласло. — Две паралелни вериги и седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Фасулска работа.
Силви въздъхна.
— Нито е подвиг, Ласло, нито е умно и някой ден ще изпуснеш скапания кораб. Какво ще правим тогава без водещ инфоспец?
— Както те гледам, май вече ми търсиш заместник. — Той стрелна нахакан поглед към мен. — Кой всъщност е тоя?
— Мики, Ласло. — Тя лениво размаха ръка между двама ни. — Ласло, запознай се с Мики Тръпката. Временен спътник.
— С моите документи ли го вкара на борда?
Силви сви рамене.
— Ти никога не ги използваш.
Ласло забеляза тялото на Ядвига върху койката и по костеливото му лице грейна широка усмивка. Той прекоси кабината и я плесна по задника. Липсата на реакция го накара да се навъси. Аз затворих вратата.
— Божичко, с какво се е надрусала снощи?
— Мъртва е, Лас.
— Мъртва?
— Засега да. — Силви ме погледна. — Много нещо изтърва от снощи насам.
Ласло проследи погледа на Силви през каютата.
— И всичко е свързано по някакъв начин с този висок, мургав и синтетичен приятел, прав ли съм?
— Прав си — потвърдих аз. — Дълга история, както ти казах.
Ласло отиде до мивката в нишата и пусна в шепите си струйка вода. Натопи лице и изпръхтя. После размаза останалата вода по косата си, изправи се и ме изгледа в огледалото. След това решително се обърна към Силви.
— Добре, шефе. Слушам те.
 

Глава 6
 
Пътуването до Драва трая един ден и една нощ.
От средата на пътя през морето Андраши „Пушки за Гевара“ се движеше на бавен ход, с разперена до предел сензорна мрежа и оръжейни системи в пълна бойна готовност. Официалната позиция на правителството на Мечек беше, че всички миминти били проектирани за сухоземна война и затова нямало начин да напуснат Ню Хок. Демилитаризаторските екипи обаче докладваха, че са виждали на терена машини без аналог в архивите на Военно-механичното разузнаване, което подсказваше, че поне една част от оръжейните системи, продължаващи да върлуват из континента, са открили начин да се развият извън първоначалните програмни параметри. Носеха се слухове, че експерименталната нанотехника е подивяла. Официалната версия твърдеше, че по време на Разселването нанотехнологичните системи са били твърде примитивни и зле изучени, за да бъдат използвани като оръжие. Слуховете се обявяваха за антиправителствена пропаганда, целяща да предизвика паника. Официалната версия пък отдавна бе станала за присмех на всички здравомислещи хора. Без сателитни или въздушни снимки не можеше да се докаже нито едното, нито другото. Господстваха митове и дезинформация.
Добре дошли на Харлановия свят.
— Направо да не повярваш — промърмори Ласло, докато изминавахме последните няколко километра през устието и покрай пустите кейове на Драва. — Четири века на тая скапана планета, а още не можем да излетим във въздуха.
Беше се изхитрил някак да си осигури достъп до една от откритите наблюдателни площадки, които изскочиха от бронирания гръбнак на кораба, след като навлязохме под сканиращия чадър на база Драва. Беше успял и да ни примами да го придружим, и сега всички треперехме от влажния хлад на ранното утро, а от двете ни страни се нижеха безмълвните докове на Драва. Над главите ни във всички посоки се простираше сиво, навъсено небе.
Ор вдигна яката си.
— Ако ти хрумне как да демилнеш орбитална платформа, Лас, обади ми се.
— Да, и на мен — добави Кийока. — Свалиш ли платформа, ще накарат Мици Харлан да ти духа всяка сутрин, додето си жив.
Подобни приказки не бяха рядкост сред демилитите, също както капитаните на чартърни яхти разправят из баровете на Милспорт истории за петдесетметрови гърбуни. Колкото и голяма плячка да домъкнеше някой от Ню Хок, тя пак си оставаше в човешки мащаби. Колкото и враждебни да бяха миминтите, в крайна сметка пак си оставаха наши творения, и то едва отпреди три века. Това изобщо не можеше да се мери с примамливия блясък на техниката, изоставена от марсианците в орбита около Харлановия свят преди около петстотин хиляди години. Техника, която по причини, известни само на нея, унищожаваше с копие от ангелски огън почти всеки летящ предмет.
Ласло духна на дланите си.
— Ако искаха, отдавна да са ги свалили.
Кийока извъртя очи към небето.
— Олеле, пак старата песен.
— Сума ти глупости се говорят за орбиталните — продължи упорито Ласло. — Например, че стрелят по всичко по-голямо и по-бързо от хеликоптер, но преди четиристотин години някак сме успели да приземим колониалните шлепове. Или че…
Ор изсумтя. Силви затвори очи.
— … че правителството крие грамадни хиперзвукови самолети в секретна станция под полюса и когато те летят, нищо не ги закача. Че орбиталните редовно унищожават наземни обекти, само че за това не се говори. Най-редовно, мой човек. Бас държа, че не сте чували за онзи плаващ екскаватор, дето вчера го намериха на парчета край Саншин Пойнт…
— Чух — прекъсна го раздразнено Силви. — Вчера сутринта, докато те чакахме да се появиш. Според съобщението са се блъснали в скалите, докато заобикаляли носа. Най-елементарна некадърност, а ти търсиш конспирации.
— Вярно шефе, така разправят. Ти очаквала ли си друго?
— Майната ти, я млъквай.
— Лас, старче. — Ор стовари тежка длан върху рамото на инфоспеца. — Ако е било ангелски огън, нямаше да остане нищо. Знаеш го. И адски добре знаеш, че в шибания им обсег около екватора има дупка колкото да прекараш цяла флотилия от колониални шлепове, стига само да не сбъркаш в изчисленията. А сега вземи да зарежеш тия конспиративни тъпотии и се наслаждавай на гледката. Нали заради нея ни домъкна тук.
Гледката наистина беше впечатляваща. Навремето Драва е била както търговска порта, така и военноморско пристанище за целия Ню Хокайдо. Тук бяха пристигали пратки от всички големи градове на планетата и архитектурният комплекс отвъд доковете се простираше на дванайсет километра из предпланините, за да осигури жилища на почти пет милиона души. Във времето на търговския си разцвет Драва съперничела на Милспорт по богатство и изтънченост, а военноморският гарнизон бил един от най-мощните в Северното полукълбо.
Сега минавахме покрай редици порутени складове от годините на Заселването, купища контейнери, килнати кранове като забравени детски играчки и потънали на котва търговски кораби. По водата наоколо лъщяха зловонни петна от химикали, а единствените живи същества бяха няколко умърлушени крилодера, пърхащи насам-натам по ръждясалите покриви на складовете. Докато минавахме, един от тях отметна шия и нададе предизвикателен крясък, но си личеше, че не влага сърце в тая работа.
— Да се пазиш от тях — мрачно ме предупреди Кийока. — Не изглеждат опасни, ама са хитри. На повечето места по крайбрежието вече са изтребили чайките и кормораните, а понякога нападат и хора.
Свих рамене.
— Е, планетата си е тяхна.
Появиха се укрепленията на демилитското предмостие. Стотици метри остра като бръснач животел пълзяха неуморно около периметъра, над околните покриви унило стърчаха неравни редици от приклекнали паешки блокове и стражеви роботи. Във водата две автоматични миниподводници подаваха перископи над повърхността и оглеждаха завоя на устието. От време на време в небето се издигаха разузнавателни хвърчила, вързани за стойките на крановете, а насред предмостието стърчеше свързочна кула.
„Пушки за Гевара“ изключи двигателите и се плъзна странично между двете подводници. Няколко души на кея спряха работата си и над все по-тясната ивица вода прелетяха викове към новодошлите. Повечето дейности се извършваха от безшумни машини. Бреговата охрана провери навигационния интелект на кораба и даде разрешение за акостиране. Автоматичните закрепващи системи се свързаха с гнездата върху стената на кея, споразумяха се за траекторията и изстреляха кабелите. Стоманените въжета се изпънаха и придърпаха кораба. Сгъваемият ръкав за пътници се събуди и плъзна към страничния бордов люк. Антигравитационните платформи трепнаха и се издигнаха до нивото на палубата. Резетата на масивните врати изщракаха.
— Време ми е да тръгвам — каза Ласло и изчезна надолу като плъх в дупка.
Ор направи неприличен жест подир него.
— За какъв дявол изобщо ни домъкна тук, щом толкова си се разбързал да изчезнеш?
От коридора долетя неясен отговор. По металната стълбичка затракаха стъпки.
— Зарежи го — каза Кийока. — Така или иначе няма къде да отидем, преди да си поговорим с Курумая. А около бараката му сигурно ще има опашка.
Ор погледна Силви.
— Какво ще правим с Ядви?
— Ще я оставим тук. — Координаторката гледаше с удивителен копнеж към грозното селище от сиви сферични бараки. Трудно ми беше да повярвам, че я е очаровала гледката. Може би слушаше разговорите на автоматичните системи и следеше как сетивата им се събуждат, после отново заспиват, щом отмине потокът от информация. Тя внезапно се сепна и извърна лице към екипа си. — Разполагаме с каютите до пладне. Няма смисъл да я местим, преди да сме изяснили какво ще правим.
— А оборудването?
Силви сви рамене.
— Същата работа. Нямам намерение цял ден да мъкна камари багаж, докато чакаме Курумая да ни изслуша.
— Мислиш ли, че пак ще ни наеме?
— След миналия път? Определено не ми се вярва.
Долу тесните коридори бяха препълнени със забързани демилити, метнали ръчен багаж на раменете или главите си. Вратите на каютите зееха разтворени, хората вътре подреждаха багажа си, преди да се втурнат в навалицата. Тук-там над главите и ъгловатите сандъци отекваха свадливи крясъци. Човешкият поток бавно се точеше напред и наляво, към пътническия люк. Водени от Ор, ние се вмъкнахме в тълпата и запъплихме заедно с нея. Аз вървях последен и прикривах ранените си ребра доколкото можех. От време на време не успявах да ги опазя. Стисках зъби и търпях.
Сякаш мина цяла вечност, докато най-сетне се измъкнахме от ръкава и спряхме сред топчестите бараки. Пред нас роякът демилити се отдалечаваше към свързочната мачта. Ласло ни чакаше, седнал на строшен пластмасов сандък. Усмихваше се широко.
— Защо се забавихте толкова?
Ор изръмжа и шеговито замахна към него. Силви въздъхна.
— Кажи поне, че си взел чип с номер за опашката.
Ласло направи тържествена физиономия на съзаклятник и протегна към нас разтворена длан, върху която лежеше черно кристалче. От мъгливата светлинка в средата му изплува цифрата петдесет и седем. При тази гледка Силви и спътниците й почнаха да ругаят.
Ласло сви рамене.
— Да, ще се позабавим. Много народ е останал от вчера. Още не са приключили с тях. Чух, че снощи в Разчистената зона станало нещо сериозно. Като ще чакаме, поне да похапнем.
Той ни поведе през селището към дълга сребриста каравана близо до телените мрежи. Около гишето за сервиране стърчаха евтини пресовани масички и столове. Неколцина сънливи клиенти седяха безмълвно над чаши кафе и чинийки от фолио. Зад гишето трима души сновяха насам-натам като на релси. Обгърна ни облак ароматна пара, изпълнен с тъй пикантен мирис на храна, че задейства дори калпавите вкусови рецептори на синтетичния носител.
— Мисо и ориз за всички? — попита Ласло.
Демилитите изсумтяха утвърдително и насядаха около две масички. Аз поклатих глава. За езика на един синт дори и най-добрата супа мисо има вкус на помия. Отидох заедно с Ласло до гишето да видя какво друго предлагат. Избрах си кафе и две пасти, наблъскани с въглехидрати. Посегнах да извадя кредитен чип, но Ласло размаха ръка.
— Хей, аз черпя.
— Благодаря.
— Дреболия. Добре дошъл сред Неуловимите на Силви. Забравих да ти го кажа вчера. Извинявай.
— Е, вчера станаха доста неща.
— Аха. Искаш ли нещо друго?
На тезгяха имаше стойка с кожни болкоуспокояващи. Издърпах две лепенки и ги размахах към продавача. Ласло кимна, извади кредитен чип и го метна на тезгяха.
— Значи са те надупчили?
— Да. В ребрата.
— Така и предположих, като те гледах как вървиш. Ония приятели вчера ли?
— Не. Преди това.
Той вдигна вежда.
— Не си губиш времето.
— Нямаш представа колко си прав.
Откъснах доза от едната лепенка, навих ръкав и си я сложих. По ръката ми плъзна приятна топла вълна. Взехме подносите с храна и ги отнесохме на масичките.
Демилитите се хранеха в съсредоточено мълчание, което странно контрастираше с предишните им закачки. Масите около нас почнаха да се запълват. Няколко души кимнаха мимоходом, но повечето не ни обръщаха внимание. Екипите се задоволяваха да общуват помежду си. Дочувах откъслеци от разговори, изпълнени със съкращения, технически термини и същото подчертано спокойствие, което бях забелязал у новите си приятели през последното денонощие и половина. Продавачите подвикваха номерата на поръчките, някой настрои радиото на станция, излъчваща джаз от годините на Заселването.
Омекнал и безтегловен от болкоуспокояващото, аз подхванах звука и усетих как ме отнася назад към годините на моята новопещенска младост. Петък вечер в кръчмата на Ватанабе — старият Ватанабе беше страстен поклонник на великите джаз музиканти от Заселническата епоха и ги пускаше непрестанно, предизвиквайки от страна на младата клиентела отчаяни стонове, които постепенно се превърнаха в ритуал. Посещаваш ли редовно кръчмата на Ватанабе, каквито и музикални предпочитания да имаш, накрая обикваш за цял живот ония привидно безредни, насечени ритми.
— Това е старо — кимнах аз към високоговорителите.
Ласло изсумтя.
— Добре дошъл на Ню Хок.
Другите се усмихнаха и докоснаха пръсти.
— Парчето май ти харесва, а? — попита Кийока с пълна уста.
— Харесвам подобни. Точно това не ми е позна…
— Дизи Чанго и Великата Весела Гъба — обади се неочаквано Ор. — „По еклиптиката“. Но всъщност е кавър по оригинала на Таку Черния. Таку за нищо на света не би пуснал цигулка на преден план.
Погледнах го с изненада.
— Не го слушай — каза Силви, като се чешеше разсеяно из косата. — Ако се върнеш към ранното творчество на Таку и Иде, ще видиш, че е пълно с цигански цигулки. Махнали са ги едва за милспортските концерти.
— Не е вяр…
— Хей, Силви! — Един младолик координатор с дълга коса, щръкнала от статичното електричество, спря до нашата маса. На лявата си ръка крепеше поднос с чаши кафе, а върху дясното му рамо неспокойно потрепваше кабел под напрежение. — Върнахте ли се вече?
Силви се ухили.
— Хей, Оиши. Липсвах ли ти?
Оиши сведе глава в шеговит поклон. Подносът дори не трепна.
— Както винаги. Което не би могло да се каже за Курумая-сан. Смяташ ли днес да се срещаш с него?
— А ти не смяташ ли?
— Не, ние няма да тръгваме. Снощи Каша прихвана някакво контраизлъчване и ще й трябват два-три дни да се оправи. Засега си почиваме. — Оиши сви рамене. — И ни плащат. От фонда за непредвидени разходи.
Ор наостри уши.
— Мамка му, от фонда за непредвидени разходи ли? Какво е ставало тук вчера?
— Ама не знаете ли? — Оиши ни огледа с разширени очи. — За снощи. Не сте ли чули?
— Не — отвърна търпеливо Силви. — Затова питаме.
— А, добре. Мислех, че вече всички са чули. Връхлетя ни бродещ рояк. В Разчистената зона. Снощи почнаха да сглобяват артилерия. Самоходно оръдие, много голямо. С шаси „Скорпион“. Добре че Курумая вдигна всичко живо на крак, инак щяха да ни засипят със снаряди.
— Оцеляло ли е нещо? — попита Ор.
— Още не знаят. Унищожихме първично-монтажните автомати заедно с оръдието, но доста от по-дребните се разбягаха. Обслужващи, вторични монтажници и тям подобни боклуци. Някои разправят, че видели каракури.
— Дрън-дрън — изсумтя Кийока.
Оиши пак сви рамене.
— Само ти казвам какво съм чул.
— Механични кукли? Няма начин, по дяволите. — Кийока постепенно се разпалваше. — В РЗ не е имало каракури повече от година.
— Не е имало и колективни машини — изтъкна Силви. — Всичко се случва. Как мислиш, Оиши, има ли шанс да получим назначение днес?
— Вие ли? — Оиши се ухили отново. — Няма начин, Силви. Не и след последния път.
Тя кимна мрачно.
— Така си и мислех.
Джазовата мелодия заглъхна на възходяща нота. Замести я дрезгав, настоятелен женски глас с архаично, едва доловимо фъфлене.
— Чухте как Дизи Чанго изпълнява класическата мелодия „По еклиптиката“ — нова светлина върху една стара тема, също както квелизмът озарява древните неправди на икономическите порядки, които пренесохме със себе си по мрачния път от земните брегове чак дотук. Разбира се, Дизи беше убеден квелист през целия си живот и както неведнъж е казвал…
Над тълпата от демилити се надигнаха стонове.
— Да, и цял живот се е друсал с тетрамет, скапанякът — провикна се някой.
Пропагандният предавател продължаваше да бърбори сред бурята от насмешки. Вече от векове повтаряше все същата стара песен. Но демилитите сякаш протестираха по навик, едва ли не с удоволствие, също както мърморехме някога ние в кръчмата на Ватанабе. Почна да ми става ясно защо Ор познава така добре джаза от Заселническата епоха.
— Трябва да бягам — каза Оиши. — Може някой ден да се видим в Неразчистеното, нали?
— Да, може би. — Силви се загледа след него, после приведе глава към Ласло. — Как сме с времето?
Инфоспецът бръкна в джоба си и извади чипа. Номерът беше спаднал до петдесет и две. Силви изпъшка разочаровано.
— Какви са тия каракури? — попитах аз.
— Механични кукли — обясни нехайно Кийока. — Не бой се, наоколо няма да видиш от тях. Изчистихме ги миналата година.
Ласло прибра чипа в джоба си.
— Спомагателни единици. Има ги във всякакви размери и форми, малките са колкото крилодери, само че не летят. Ръце и крака. Понякога са въоръжени и адски бързи. — Той се ухили. — Много неприятна компания.
Изведнъж Силви нетърпеливо тръсна глава. Стана от стола.
— Отивам да поговоря с Курумая — обяви тя. — Мисля, че е време да се пишем доброволци за разчистването.
Всеобщите протести бяха доста по-звучни, отколкото онези срещу пропагандния автомат.
— Няма начин да говориш сериозно.
— От разчистване не се печели, шефе.
— Мамка му, ровиш от врата на врата…
— Момчета! — Тя вдигна ръка. — Не ми пука, разбрахте ли? Ако не изпреварим опашката, ще висим тук до утре. А не бива, по дяволите. Ако случайно сте забравили, скоро Ядви ще се размирише на поразия.
Кийока извърна глава. Ласло и Ор замърмориха над остатъците от мисо в паничките.
— Някой ще дойде ли с мен?
Мълчание и наведени очи. Хвърлих поглед наоколо, после се изправих, усещайки с наслада пълната липса на болка.
— Да, аз идвам. Този Курумая не хапе, нали?
 

След като го видях, вече не бях толкова сигурен.
Веднъж на Шария си имах работа с един чергарски вожд — шейх, чието богатство беше пръснато из бази данни по цялата планета, но предпочиташе да пасе из Джаханските степи стада полудиви генетично видоизменени бизони и да живее в шатра със слънчево захранване. Почти сто хиляди свирепи степни номади му дължаха пряко или непряко военно подчинение, и когато сядах на съвет с него в онази шатра, просто усещах как властта кипи вътре в него.
Шигео Курумая беше подобна, макар и не чак толкова колоритна фигура. Властваше над командната барака със същия безмълвен, напрегнато-властен поглед, само че седеше зад бюро, отрупано с мониторно оборудване, а около него стояха на крак тълпи демилити, чакащи назначение. Беше координатор като Силви с прошарена коса, сплетена на плитки, за да разкрие централния кабел, навит на темето в архаичен самурайски стил отпреди десетина века.
— Специална задача, дайте път. — Силви ни проби с рамо път пред другите демилити. — Дайте път. Специална задача. По дяволите, отдръпнете се. Специална задача.
Неохотно й отвориха път и ние излязохме най-отпред. Курумая почти не ни обърна внимание, увлечен в разговор с екип от трима демилити в стройни, младолики носители, които вече бях почнал да разпознавам като типични за инфоспецовете. Лицето му беше безизразно.
— Доколкото знам, нямаш специална задача, Ошима-сан — тихо каза той и над околните демилити избухнаха гневни възгласи. Курумая се вторачи в тях и шумът бързо стихна. — Както казах…
Силви примирително вдигна ръка.
— Знам, Шигео. Знам, че нямам специална задача. Искам я. Предлагам Неуловимите като доброволци за разчистване на каракури.
Пак се надигна ропот, но доста по-глух. Курумая навъси вежди.
— Искаш да те пратя на разчистване?
— Искам пропуск. Момчетата са задлъжнели здравата и искат да припечелят час по-скоро. Ако това означава да чистим от врата на врата, нямаме нищо против.
— Нареди се на скапаната опашка, кучко — подметна някой зад нас.
Силви леко настръхна, но не се обърна.
— Трябваше да се сетя, че ще го приемеш така, Антон. И ти ли си доброволец? Хайде, тръгвай с екипа от къща на къща. Ама кой знае защо не ми се вярва да ти благодарят.
Озърнах се към струпаните демилити и открих Антон — едър, набит координатор с буйна грива, нашарена безвкусно в контрастиращи цветове. Беше си сложил такива лещи, че зениците му приличаха на стоманени топчета, а под кожата на славянските му скули прозираха електронни схеми. Той леко трепна, но не отговори на предизвикателството. Мътните му метални очи се насочиха към Курумая.
— Хайде де, Шигео — усмихна се Силви. — Не ми разправяй, че всички тук чакат да ги пратиш на прочистване. Колко от старите пушки ще се нагърбят с оная гадост? Пращаш новаци, защото никой друг няма да се навие за тия пари. Предлагам ти дар и ти го знаеш много добре.
Курумая я огледа от глава до пети, после кимна на тримата инфоспецове да се отдръпнат. Те унило се върнаха на опашката. Холокартата примига и изгасна. Курумая се облегна назад и изгледа втренчено Силви.
— Ошима-сан, последния път, когато те пуснах да минеш предсрочно, ти пренебрегна задълженията си и изчезна на север. Откъде да знам, че няма да сториш същото и сега?
— Шиг, ти ме прати да проуча останки. Някой вече ни беше изпреварил и нямаше какво да се прави. Казах ти.
— Да, когато най-сетне се появи.
— О, не се заяждай. Как да демилвам нещо, което вече е изтърбушено. Тръгнахме си, защото просто нямаше работа за нас, по дяволите.
— Не отговори на въпроса ми. Как мога да ти вярвам сега?
Силви театрално въздъхна.
— Божичко, Шиг. Имаш процесорна мощност в излишък, пресметни го сам. Предлагам ти услуга в замяна на възможността да припечеля набързо. Иначе трябва да чакам на опашка някъде до вдругиден, а дотогава ще ти останат само новобранци-чистачи и всички губим. Има ли смисъл, дявол да го вземе?
Настана дълго мълчание. Никой не помръдваше. После Курумая се озърна към едно от устройствата върху бюрото. Над машинката изникна спирален холографски дисплей.
— Кой е синтът? — небрежно попита той.
— А, да. — Силви леко се поклони и изви длан към мен. — Новобранец. Мики Тръпката. Резервен стрелец.
Курумая вдигна вежди.
— Откога Ор се нуждае или приема чужда помощ?
— Взехме Мики само за проба. По моя идея. — Силви се усмихна сърдечно. — Както го виждам аз, по тукашните места резервите никога не са излишни.
— Може и да си права. — Курумая насочи поглед към мен. — Но новият ти приятел има увреждания.
— Само драскотина — уверих го аз.
Цветовете на спиралата се промениха. Курумая се озърна настрани и около върха й изплуваха цифри. Той сви рамене.
— Много добре. Бъдете на главната порта след час заедно с оборудването. Получавате минимална стандартна надница плюс десет процента надбавка за старшинство. Повече не мога да ви предложа. Премия за всеки унищожен обект по тарифите на Военно-механичното разузнаване.
Силви отново му се усмихна.
— Отлично. Ще бъдем готови. Приятно ми беше да работя отново с теб, Шигео. Хайде, Мики.
Докато се обръщахме, лицето й трепна — явно получаваше съобщение. Тя сърдито се завъртя към Курумая.
— Да?
Той се усмихна бащински.
— Дай да сме наясно, Ошима-сан. Ще бъдеш включена в схемата за разчистване заедно с другите. Опиташ ли пак да се изнижеш, ще разбера. Ще ти отнема разрешителното и ще наредя да те върнат, та дори ако се наложи да пратя целия почистващ отряд. Ако искаш да бъдеш арестувана от новобранци и върната тук на патешки ход, само опитай.
Силви отново въздъхна, поклати скръбно глава и тръгна назад през тълпата чакащи демилити. Докато минавахме край Антон, той се озъби.
— Минимална надница, Силви. Май най-сетне си разбрала къде ти е мястото.
После той трепна, извъртя очи и лицето му застина, защото Силви бе бръкнала да направи нещо в главата му. Антон залитна и демилитът до него го сграбчи за ръката, за да не падне. От гърлото му излетя задавено пъшкане, сякаш го бяха ударили с нещо тежко.
— Гадна… — едва избъбри той и езикът му се заплете.
— Стой настрани, селяндурче.
Лаконичните думи останаха да висят зад Силви, докато напускахме бараката.
Тя дори не бе погледнала към Антон.
 

Глава 7
 
Портата представляваше масивна плоча от бронирана сплав, шест метра на ширина и десет на височина. Антигравитационните повдигачи от двете страни бяха монтирани на релси върху вътрешните стени на двайсетметрови кули, увенчани с автоматична стражева апаратура. Ако се приближеше до сивия метал, човек можеше да чуе как от другата страна тревожно шумоли пълзящата животел.
Доброволците за разчистването стояха на малки групички пред портата и водеха приглушени разговори с откъслечни изблици на гръмогласно перчене. Точно както предсказа Силви, повечето бяха млади и неопитни — и двете неща си личаха съвсем ясно по неуверените движения, с които опипваха оборудването си и зяпаха наоколо. А и самото им оборудване не беше особено впечатляващо. Оръжията изглеждаха предимно взети от складове за бракувана военна техника, а превозните средства бяха не повече от дузина и някои дори нямаха антиграви. Транспортът щеше да стигне най-много за всеки втори от петдесетината демилити. Останалите, явно, щяха да обикалят пеш.
Координатори почти не се забелязваха.
— Така стават тия неща — каза добродушно Кийока. Тя се подпря на гравибръмбара, който яздех, и скръсти ръце. Леката машина се люшна и аз засилих полето, за да компенсирам. — Разбираш ли, повечето новобранци на практика са без пукната пара и влизат в играта едва ли не слепешком. Мъчат се да спечелят пари за ъпгрейд чрез почистване и евентуално от лесна плячка из покрайнините на Неразчистеното. Ако извадят късмет, свършват добра работа и привличат внимание. Може да ги вземат в някой екип, претърпял загуби.
— А ако не ги вземат?
— Тогава им се налага сами да си отглеждат коса. — Ласло се ухили откъм открития кош на единия от двата други бръмбара, из който се ровеше. — Нали, шефе?
— Да, точно така — отвърна кисело Силви.
Тя стоеше заедно с Ор до третия бръмбар, опитвайки пак да представи Ядвига като живо същество, и напрежението й се отразяваше. На мен също не ми беше твърде приятно — бяхме настанили мъртвата върху единия бръмбар, но да управлява чрез нея надхвърляше възможностите на Силви, затова Ядви трябваше да се вози зад мен. Би изглеждало много странно, ако аз слезех, докато чакахме, а тя останеше горе, затова не напусках седалката. Силви беше накарала трупа да ме прегърне с едната ръка през рамото, а другата да сложи на бедрото ми. От време на време Ядвига извърташе глава и по лицето й, полузакрито от лещите, трепваше някакво подобие на усмивка. Аз се правех на разсеян.
— Не слушай Лас — предупреди ме Кийока. — Новобранците с координаторски способности са един на двайсет, че и по-малко. Вярно, могат да ти запишат в главата каквото поискаш, но от това просто ще се побъркаш.
— Да, като нашата шефка. — Ласло приключи с коша, затвори го и мина от другата страна.
— На практика става така — продължи търпеливо Кийока. — Търсиш някого, дето може да издържи на натоварването, и се обединявате. Събирате пари, докато успеете да осигурите косата плюс елементарни приемници за всички останали, и готово. Ето ти чисто нов екип. Какво зяпаш?
Последното се отнасяше до един млад демилит, който бе дошъл да гледа със завист гравибръмбарите и оборудването, монтирано върху тях. При рязката забележка на Кийока той се отдръпна, но копнежът в очите му си остана все същият.
— Модел „Дракул“, нали? — попита хлапакът.
— Точно така. — Кийока тропна с пръсти по черупката на бръмбара. — „Дракул-41“, излязъл само преди три месеца от конвейерите на завода в Милспорт, и всичко, което си чувал за него, е сто процента истина. Екранирани двигатели, вътрешни електромагнитни сензори и квантови излъчватели, защита с автономна реакция, вградени системи за управление „Нуханович“. За каквото и да се сетиш, има го.
Ядвига завъртя глава към младия демилит и аз се досетих, че мъртвите й устни отново опитват да се усмихнат. Ръката й плъзна от рамото ми надолу по ребрата. Размърдах се леко.
— Колко може да струва? — попита новият ни поклонник. Зад него вече се струпваше групичка любители на модерната техника.
— Повече, отколкото ще спечели който и да било от вас тази година. — Кийока небрежно размаха ръка. — Минималният комплект започва от сто и двайсет бона. А това тук не е минимален комплект.
Младият демилит пристъпи две крачки напред.
— Може ли…
Изпепелих го с поглед.
— Не, не може. Тук седя аз.
— Ела при мен, хлапе. — Ласло плесна с длан по черупката на бръмбара, с който се занимаваше. — Зарежи тия птиченца. Такъв махмурлук ги гони, че не им е до възпитание. Сега ще ти покажа за какво да си мечтаеш до следващия сезон.
Смях. Групичката новобранци се оттегли към Ласло. Ние с Кийока се спогледахме с облекчение. Ядвига ме потупа по бедрото и отпусна глава на рамото ми. Изгледах свирепо Силви. Зад нас високоговорителят се изкашля.
— Отваряне на портата след пет минути. Проверете си пропуските.
 

Вой на гравитационни двигатели, тихо стържене на зле монтирани релси. Портата с тласъци се издигна до края на двайсетметровите пилони и демилитите минаха под нея — пеш или с превозно средство в зависимост от финансите си. Животелта се нави, запълзя настрани от полето, което излъчваха нагръдните ни знаци, и се струпа наоколо на тръпнещи купчини, по-високи от човешки ръст. Тръгнахме по разчистената пътека сред тия камари, излезли сякаш от наркотичен кошмар.
Малко по-нататък паешките блокове също засякоха излъчването на знаците и приклекнаха, подгъвайки многобройните си крака. Когато се приближихме, те вдигнаха масивните си многоъгълни тела от напукания вечбетон и изприпкаха настрани, изпълнявайки в обратен ред програмираната си функция за възпиране и смачкване на нарушителите. Докато карах между тях, аз се озъртах напрегнато. Спомних си как една нощ на Хън Хоум седях зад укрепленията на Куанския дворец и слушах дивите писъци, докато подобни машини унищожаваха атакуващ отряд бунтовници-технонинджи. Въпреки огромната маса и привидната сляпа тромавост, не им отне много време.
След петнайсет грижливо отмерени минути напуснахме отбранителния периметър на предмостието и се пръснахме по улиците на Драва. Доковете отстъпиха място на обсипани с развалини шосета и тук-там по някой оцелял жилищен блок с височина около двайсет етажа. Господстваше утилитарно-стандартният стил от епохата на Заселването — някога се бяха старали да осигурят жилища за пристанищния персонал, без да мислят за красота и естетика. Редици малки, хлътнали прозорчета надничаха късогледо към морето. Голите вечбетонни стени бяха нащърбени от бомбардировки и протрити от вековния напор на природните стихии. Синкавосиви петна от лишеи бележеха местата, където антибиотичната мазилка се беше изронила.
През гъстите облаци над главите ни се процеждаше мътната светлина на залеза и обливаше улиците отпред. Поривист вятър вееше откъм устието, сякаш ни подтикваше да продължим. Озърнах се и видях как животелта и паешките блокове отново се сливат зад нас като заздравяваща рана.
— Май ще е най-добре да започваме — раздаде се наблизо гласът на Силви. Ор беше карал успоредно с мен, а координаторката седеше зад него и леко въртеше глава насам-натам, сякаш търсеше едва доловим мирис. — Поне не вали.
Тя натисна един бутон върху якето си. Гласът й прогърмя в тишината и отекна между фасадите на пустите сгради. Демилитите се завъртяха, развълнувани и напрегнати като ловджийски псета.
— Добре, приятели. Слушайте. Не че държа да поема командването…
Тя се изкашля. Гласът й спадна до шепот.
— Но ако не аз, все някой…
Нова кашлица.
— Някой трябва да стори нещо, мамка му. Това не е поредното упражнение на гласните струни. — Тя леко поклати глава. Гласът й набра сила, отново закънтя наоколо. — Не сме тръгнали да се сражаваме за някаква скапана фантазия на политически онанизъм, а заради голите факти. Властниците оформиха съюзите си, доказаха своята вярност или липсата на такава, направиха избор. А на нас изборът бе отнет. Аз не желая, не искам…
Тя се задави. Главата й клюмна.
Демилитите стояха неподвижно и чакаха. Зад гърба ми тялото на Ядвига провисна, после започна да се свлича от седалката. Пресегнах се назад да я удържа. Присвих очи, усещайки как болката си пробива път през меката сивота на успокоителните.
— Силви! — изсъсках аз през делящото ни пространство. — Дявол да те вземе, Силви, стегни се. Не се поддавай.
Тя ме изгледа през провисналите чорлави кичури и за един безкраен миг имах чувството, че съм й напълно непознат.
— Стегни се — тихо повторих аз.
Силви потръпна. Надигна глава и пак се изкашля. Весело размаха ръка.
— Политика — отсече тя и над тълпата демилити избухна смях. Изчака го да стихне. — Не за това сме тук, дами и господа. Много добре разбирам, че не съм единственият координатор сред вас, но вероятно имам далеч по-богат опит от всички останали. И тъй, ето какво предлагам за ония, които не са съвсем наясно как стават нещата. Радиална схема на издирване, разделяне на всяко кръстовище, докато всеки моторизиран екип разполага с отделна улица. Останалите могат да следват когото си искат, но препоръчвам във всяка претърсваща група да има не по-малко от шестима участници. Първо моторизираните екипи минават по улицата, а ония, които имат нещастието да вървят пеш — претърсват сградите. Претърсването отнема доста време, затова моторизираните да не прибързват, а вътрешната група да ги вика на помощ при първо съмнение за миминти. При първо съмнение!
— Добре де, ами премиите? — провикна се някой.
Наоколо избухнаха одобрителни възгласи.
— Каквото си намеря, е мое и с никого няма да го деля — добави още някой на висок глас.
Силви кимна.
— Ще откриете — усиленият й глас заглуши коментарите, — че успешното демилитаризиране има три етапа. Първо трябва да унищожите миминта. После да регистрирате заявка за него. И чак тогава да доживеете да се върнете до предмостието и да приберете парите. Последните два етапа от този процес са особено трудни за изпълнение, когато лежиш на улицата изкормен, а главата ти е изчезнала. Което със сигурност ще се случи, ако някой от вас реши да нападне гнездо на каракури без подкрепления. Думата екип има много дълбок смисъл. На онези от вас, които желаят някога да се включат в екип, предлагам да поразмишляват над нея.
Шумотевицата спадна до глухо мърморене. Зад мен трупът на Ядвига се надигна и натискът върху ръката ми намаля.
— Добре. Радиалната схема на действие ще ни разпилее много бързо, затова дръжте координатната си апаратура включена през цялото време. Отбелязвайте всяка улица след приключването, поддържайте връзка помежду си и бъдете готови да се връщате за попълване на пропуските, когато веригата се разкъса. Космически анализ. Не забравяйте, в тая игра миминтите са петдесет пъти по-способни от нас. Оставите ли пролука, незабавно ще я засекат и използват.
— Ако изобщо ги има — долетя от тълпата нов глас.
— Ако изобщо ги има — съгласи се Силви. — Може би са тук, може би не. Добре дошли на Ню Хок. А сега… — Тя се изправи върху стъпенката на гравибръмбара и хвърли поглед наоколо. — Има ли някой да каже нещо съществено?
Тишина. Пристъпване от крак на крак.
Силви се усмихна.
— Добре. Тогава да пристъпим към претърсването, ако обичате. Радиална схема, както се споразумяхме. Сканирайте.
Над групата се надигнаха нестройни възторжени възгласи и юмруци, размахващи оборудване. Някакъв тъпанар изстреля в небето бластерен лъч. Виковете се засилиха, бликна вулканичен възторг.
— … да им сритаме задниците на шибаните миминти…
— Камара ще струпам, мой човек. Мамка му, цяла камара.
— Драва, скъпа, дръж се. Идваме!
Кийока се приближи от другата ми страна и намигна.
— Оптимизмът ще им потрябва тепърва — каза тя. — И още как. Ще видиш.
 

След един час разбрах какво е имала предвид.
Работата беше досадна и отчайващо мудна. Тътриш се бавно като мрежеста медуза покрай купища развалини и ръждиви наземни коли. Наблюдаваш скенерите. След петдесет метра спираш. Чакаш пешаците да влязат в сградите от двете страни и стъпка по стъпка да се изкатерят двайсетина етажа нагоре. Слушаш разговорите им по радиостанциите, заглушени от стените на зданието. Наблюдаваш скенерите. Отбелязваш, че сградата е прочистена. Чакаш пешаците да слязат. Пъплиш още петдесет метра. Наблюдаваш скенерите. Спираш.
Не откривахме нищо.
Слънцето постепенно губеше битката срещу гъстите облаци. По някое време заваля.
Наблюдавай скенерите. Напред по улицата. Спри.
— Не е както го представят в рекламите, а? — Седнала под вълшебния блясък на капките дъжд по силовото поле на бръмбара, Кийока кимна към пешаците, които потъваха във входа на поредната сграда. Вече бяха мокри до кости и развълнуваният блясък в очите им отпреди час бързо чезнеше. — Приключения и неограничени възможности из неусвоените земи на Ню Хок. Носете си чадър.
Настаненият зад нея Ласло се ухили, после не успя да удържи прозявката.
— Не ги взимай на подбив, Ки. Все отнякъде трябва да почнат.
Кийока се облегна назад и хвърли поглед през рамо.
— Хей, Силви, още колко ще…
Силви направи един от онези кратки символични жестове, които бях видял в действие след престрелката с Юкио. Емисарската наблюдателност ми позволи да забележа как единият клепач на Кийока леко трепна, докато приемаше данни от координаторката. Ласло кимна доволно.
Почуках микрофона на радиостанцията, която ми бяха дали вместо пряка връзка с мозъка на шефката.
— Става ли нещо, за което трябва да знам, Силви?
— Не — долетя небрежно гласът на Ор. — Когато трябва да знаеш нещо, ще те включим. Нали така, Силви?
Погледнах я.
— Нали така, Силви?
Тя се усмихна малко уморено.
— Сега не му е времето, Мики.
Отново скенерите. Отново пъплене по разбитите, мокри улици. Капките се разбиваха по искрящите овални чадъри на защитните полета над главите ни, а пешаците ругаеха и подгизваха.
Не откривахме нищо.
Към пладне бяхме навлезли на около два километра в града и напрежението от операцията постепенно се превръщаше в скука. Най-близките екипи бяха на пет-шест улици от нас в двете посоки. Върху екраните на следящите прибори виждахме превозните им средства да пъплят напред в разпокъсана верига, а когато включвахме на общия канал, чувахме как чистачите с пъхтене се катерят нагоре из сградите и слизат обратно. В гласовете им вече нямаше и помен от предишния стръвен ентусиазъм.
— Хей, вижте — изрева внезапно Ор.
Улицата, по която се движехме, завиваше под прав ъгъл надясно и веднага след това излизаше на кръгъл площад, обкръжен от тераси в стил китайска пагода. В дъното на площада се издигаше многоетажен храм, поддържан от раздалечени колони. Тук-там по разбитата настилка се тъмнееха широки локви. Нямаше съвършено никакво прикритие освен килнатата грамада на обгоряло самоходно оръдие „Скорпион“.
— Това ли е, дето са го унищожили снощи? — попитах аз.
Ласло поклати глава.
— Не, това е тук от години. Пък и както разбрах от Оиши, снощното едва успяло да изгради шасито, преди да му видят сметката. А тая гадост е била чиста проба самоходен и напълно боеспособен миминт.
Ор го изгледа навъсено.
— По-добре да викнем новобранците — каза Кийока.
Силви кимна. Повика по местната връзка чистачите и им нареди да се съберат зад гравибръмбарите. Те бършеха дъжда от лицата си и гледаха злобно към отсрещния край на площада. Силви се изправи и отново натисна бутона върху якето си.
— Добре, слушайте. Това тук изглежда безвредно, но няма начин да бъдем сигурни, затова прилагаме нова схема. Бръмбарите отиват отсреща и проверяват приземието на храма. Да речем, десет минути. После единият се връща обратно и застава на пост, докато другите два обикалят периметъра на площада. Стигнат ли до вас без произшествия, пресичате в клиновидна формация и се качвате да проверите горните етажи на храма. Разбрахте ли всички?
Новобранците безмълвно закимаха. Вече бяха загубили всякакъв интерес.
— Да действаме, щом е тъй — каза Силви. — Сканирайте.
Тя отново се настани зад Ор. Докато привеждаше глава към него, забелязах, че устните й мърдат, но слухът на синтетичния носител не беше достатъчно остър, за да чуя какво говори. Двигателите на бръмбарите забучаха по-силно и Ор подкара напред през площада. Кийока и Ласло го последваха по левия фланг. Аз се приведох над таблото и минах отдясно.
След относителната теснотия на обсипаните с развалини улици тук изпитвах едновременно чувство на облекчение и уязвимост. Въздухът като че просветля, капките по защитното поле сякаш се разредиха. На открито бръмбарите постепенно набраха скорост. Обзе ме реално усещане за напредък…
… и риск.
Емисарското обучение бързаше да ме предупреди. Нейде отвъд границите на сетивата дебнеше заплаха. Нещо се готвеше да избухне.
Трудно е да се каже какви подробности, изплували в подсъзнанието ми, бяха разбудили предчувствието. Дори и при най-добри обстоятелства емисарските интуитивни способности са преди всичко емоционална проява, а целият град ми приличаше на капан още откакто напуснахме предмостието.
Но не бива да ги пренебрегваш.
Няма как да ги пренебрегнеш, когато вече са ти спасявали живота пет-шестстотин пъти на тъй далечни и различни светове, като Шария и Адорасион. Когато са вплетени в самата ти същина, по-дълбоко от спомените за детството.
С периферното си зрение непрестанно оглеждах терасите. Дясната ми ръка лежеше върху оръжейното табло.
Наближавахме разрушеното самоходно оръдие.
Вече бяхме изминали почти половината път.
Там!
Вълна от аналог на адреналина разтърси синтетичната ми нервна система. Ръката ми плъзна по бутона за стрелба…
Не.
Просто през разбитата броня на оръдието бяха израснали някакви местни растения и цветовете им леко кимаха под ударите на дъждовните капки.
Отдъхнах си. Отминахме оръдието и половината път. Чувството за предстоящ сблъсък не отслабваше.
— Добре ли си, Мики? — прозвуча в ухото ми гласът на Силви.
— Да. — Тръснах глава. — Нищо ми няма.
От задната седалка трупът на Ядвига се вкопчи в мен още по-здраво.
Добрахме се до сенките на храма без произшествия. Ръбестата каменна зидария се извисяваше над главите ни, увличайки погледа нагоре към грамадни статуи дайко — мъже, биещи ритуални барабани. Стръмно наклонените опорни колони се сливаха безупречно с пода от разтопено стъкло. Светлината падаше от тесни странични прозорци, а дъждът се лееше от покрива на неспирни громолящи потоци и чезнеше нейде навътре из полумрака. Ор подкара бръмбара си напред с изненадваща липса на предпазливост.
— Това място ще свърши работа — подвикна тихичко Силви и гласът й отекна из просторната сграда. Тя се надигна, подпря ръка върху рамото на Ор и пъргаво скочи на пода до бръмбара. — Не губете време, момчета.
Ласло скочи от седалката зад Кийока и набързо обиколи наоколо, явно сканираше приземната част на храма. Ор и Кийока също започнаха да слизат от бръмбарите.
— Какво ще… — започнах аз и млъкнах от изненада, защото радиовръзката в ухото ми внезапно заглъхна. Спрях бръмбара, извадих слушалката и я огледах. Сетне погледът ми се прехвърли към демилитите и онова, което вършеха. — Хей! Ще ми каже ли някой какво става тук, по дяволите?
Минавайки покрай мен, Кийока ми се усмихна разсеяно. Беше преметнала през рамо колан, окичен от край до край с взривни заряди.
— Кротко, Мики — каза небрежно тя. — След малко приключваме.
— Тук — сочеше Ласло. — Тук. И тук. Ор?
Гигантът размаха ръка откъм другия край на пустото пространство под храма.
— Проверих. Точно както предполагаше Силви. Най-много още два.
Подготвяха зарядите за взривяване.
Вдигнах поглед към грамадната сводеста страда, издигната върху колоните.
— О, не. Не, сигурно се шегувате, мамка му. — Понечих да сляза и вкопченият труп на Ядвига ме дръпна назад. — Силви!
Тя се озърна за миг. Беше коленичила на стъкления под пред някакво устройство в черен калъф. Множеството циферблати показваха разноцветни данни, които се променяха, докато пръстите й играеха по клавишите.
— Само две минути, Мик, повече не ни трябва.
Извъртях палец към Ядвига.
— Махни тая гадост от мен, преди да съм я натрошил на парчета, Силви.
Тя въздъхна и се изправи. Ядвига ме пусна и тялото й омекна. Завъртях се на седалката и я подхванах преди да падне. В същия момент Силви се приближи до мен. Огледа ме и кимна.
— Добре. Искаш ли да помогнеш?
— Искам да знам какво правите, дявол да го вземе.
— Обясненията после. Засега можеш да вземеш онзи нож, който ти дадох в Текитомура, и да изрежеш приставката на Ядви. Май ти идва отръки, а не ми се вярва някой друг от екипа да се пише доброволец за тая работа.
Сведох очи към мъртвата жена в ръцете си. От залитането лещите бяха паднали. Едното й изцъклено око мътно проблясваше в полумрака.
— Значи сега искате да я режете?
— Да, сега. — Тя извъртя очи да погледне ретиналния си дисплей. Явно гонеше всяка секунда. — По-точно в близките три минути, защото горе-долу с толкова разполагаме.
— Отсам е готово — подвикна Ор.
Слязох от бръмбара и положих Ядвига върху стъкления под. Ножът се озова в ръката ми, сякаш никога не я бе напускал. Разрязах яката на дрехата и издърпах плата, за да разкрия бледата плът отдолу. После включих вибратора на острието.
Останалите неволно се озърнаха, когато чуха бръмченето. Изгледах ги втренчено и след малко те извърнаха глави.
С два сръчни замаха и едно завъртане горната част от гръбнака на Ядви се озова в ръцете ми. Миризмата не беше твърде приятна. Избърсах ножа в дрехите й, прибрах го и докато се изправях, огледах окървавените прешлени. Ор се приближи с широки крачки и протегна ръка.
— Аз ще взема това.
Свих рамене.
— Както речеш. Заповядай.
— Всичко е готово. — Приведена над черното устройство, Силви затвори капака с решителен жест. Изправи се. — Ки, искаш ли да го направиш?
Кийока дойде до мен и се вгледа в осакатеното тяло на Ядви. Държеше в ръка гладко сиво яйце. Стори ми се, че безкрайно дълго стояхме така и мълчахме.
— Няма време, Ки — тихо каза Ласло.
Кийока бавно коленичи до главата на Ядвига и пъхна граната в дупката на врата, която бях изрязал. Докато се изправяше, лицето й трепна.
Ор нежно докосна рамото й.
— Пак ще е жива — каза той.
Погледнах Силви.
— Е, ще споделите ли най-сетне какво възнамерявате?
— Разбира се. — Координаторката кимна към черното устройство. — Измъкваме се. След две минути информационната мина ще заглуши всички радиовръзки и скенери. След още две минути почва шумотевицата. Най-напред навсякъде ще се разхвърчат парчета от Ядви, после сградата рухва. А от нас няма и помен. Изчезваме през задната врата. Двигателите са екранирани, изключваме електронните сензори и докато новобранците си оправят скенерите, вече ще бъдем извън обсег. Като намерят останките на Ядви, ще решат, че сме налетели на селекторна бомба или гнездо на каракури, или че взривът ни е пръснал на атоми. Отново ставаме волни птички. Точно както ни се харесва.
Тръснах глава.
— Това е най-скапаният план, който съм чувал. Ами ако…
— Хей — Ор ме изгледа враждебно. — Ако не ти допада, остани тук, по дяволите.
— Шефе — обади се Ласло, вече с напрегнат глас. — Вместо да си приказваме за тия неща, не е ли по-добре да ги направим? В близките две минути. Как смяташ?
— Да. — Кийока погледна проснатото тяло на Ядвига и веднага извърна глава. — Да се махаме оттук. Веднага.
Силви кимна. Неуловимите яхнаха бръмбарите и всички поехме в колона към шума от падаща вода в другия край на храма.
Никой не погледна назад.
 

Глава 8
 
Доколкото можех да преценя, всичко мина отлично.
Бяхме на петстотин метра от другата страна на храма, когато сградата избухна. Отекна поредица от приглушени експлозии, после тътен, който прерасна в грохот. Завъртях се на седалката — вече нямаше какво да ми пречи, Ядвига лежеше в джоба на Ор, — и в тясната рамка на уличката, по която се движехме, видях как цялото здание бавно рухва сред грамаден облак прах и отломки. След минута хлътнахме в някакъв подлез и зловещата сцена изчезна от погледа ми.
Карах наравно с другите два бръмбара.
— Значи сте планирали всичко това? — попитах аз. — През цялото време сте знаели какво ще направите?
Силви бавно кимна сред сенките на тунела. За разлика от храма тук полумракът не беше преднамерен. Вехтите илуминиеви панели по тавана хвърляха с последни издихания синкав блясък наоколо, но далеч не толкова силен, колкото в нощ с три луни и ясно небе. Фаровете на бръмбарите се включиха автоматично. Проходът зави надясно и последните дневни лъчи изчезнаха зад нас. Започна да става хладно.
— Минавали сме оттук поне петдесет пъти — подхвърли лениво Ор. — И всеки път си мислехме каква идеална постановка може да се направи в храма. Просто досега не ни се е налагало да бягаме.
— Е, благодаря за информацията.
В синкавия сумрак се раздаде задружният смях на демилитите.
— Не е там въпросът — каза Ласло. — Просто нямаше как да ти обясним без дълъг разговор в реално време, а това е мудна работа. Шефката ни уведоми и инструктира по мрежата само за петнайсет секунди. На теб, нали разбираш, трябваше да ти го разказваме с думи. А при онова гъмжило от най-модерни разузнавателни уредби из въздуха над предмостието никога не се знае дали не те подслушват.
— Нямахме избор — добави Кийока.
— Нямахме избор — повтори Силви. — Обгорели тела и крещящо небе, а ми казват, дори и сама аз си казвам… — Тя се изкашля. — Извинявайте, момчета. Пак тая шибана засечка. Непременно трябва да я оправя, когато се върнем на юг.
Кимнах назад.
— Още колко остава, докато онези приятели си възстановят сканиращите системи?
Демилитите се спогледаха. Силви сви рамене.
— Десет-петнайсет минути. Зависи какъв им е предпазният софтуер.
— А ако каракурите междувременно ги нападнат, толкова по-зле за тях, така ли?
Кийока изсумтя. Ласло вдигна вежди.
— Да, така е — изръмжа Ор. — Толкова по-зле за тях. Това е животът в Ню Хок, тъй че свиквай.
— Виж сега — обясни търпеливо Кийока. — В Драва изобщо няма каракури. Не биха…
Пред нас се раздаде метално дрънчене.
Моите спътници пак се спогледаха. Оръжейните табла на трите бръмбара светнаха едновременно, вероятно приведени в готовност от Силви, и малкият конвой спря. Ор се изправи на седалката.
В сумрака пред нас се тъмнееше изоставена кола. Никакви признаци за движение. Забързаният метален тропот долиташе покрай нея — някъде иззад следващия завой на тунела.
Ласло се ухили мрачно.
— Та, какво казваше, Ки?
— Добре де — отвърна смутено тя. — Няма да споря, ако ми докажеш обратното.
Дрънченето спря. Пак започна.
— Мамка му, какво е това? — промърмори Ор.
Лицето на Силви беше неразгадаемо.
— Каквото и да е, информационната мина трябва да му е видяла сметката. Лас, готов ли си да покажеш, че не ядеш даром хляба?
— Естествено. — Ласло ми намигна и скочи от седалката зад Кийока. Преплете пръсти и ги изви докато ставите изпукаха. — Хей, юначага, зареден ли си за стрелба?
Ор кимна и на свой ред слезе от бръмбара. Отвори страничния багажник и измъкна половинметров железен лост. Ласло пак се ухили.
— В такъв случай, дами и господа, затегнете коланите и не се приближавайте. Сканираме.
И той се отдалечи, подтичвайки плътно покрай извитата стена на тунела, докато стигна до повредената машина, после се плъзна настрани и в неясната светлина изглеждаше, че е станал безплътен като сянката си. Ор се прокрадваше подир него — същински първобитен дивак, стиснал лоста в отпуснатата си лява ръка. Озърнах се към бръмбара, където Силви седеше приведена, със закрити очи, а по лицето й бе изписана странната смесица от напрегнатост и унес, която подсказваше, че работи напрегнато в информационната мрежа на екипа.
Истинска поезия за окото.
Ласло се вкопчи с една ръка за някаква част от разбитата кола и с маймунска пъргавина скочи на покрива. Застина неподвижно, леко наклонил глава настрани. Ор беше спрял до завоя. Силви тихичко промърмори нещо и Ласло се раздвижи. С един скок отново се озова долу и без да губи нито секунда, се втурна диагонално напред към нещо, което не можех да видя. Ор разпери ръце за равновесие, прекрачи встрани и за миг спря, обърнат в посоката, накъдето бе изчезнал инфоспецът. Още част от секундата, пет-шест бързи, решителни крачки, и той също се изгуби от поглед.
Секундите бавно изтичаха. Седяхме и чакахме в синия полумрак.
Секундите бавно изтичаха.
И…
— … мамка му, какво пък е…
Беше гласът на Силви. Озадачен. Гласът постепенно се засили, докато тя изплуваше от света на информационните връзки и отново даваше власт на реалните си сетива. Примига два-три пъти и хвърли поглед настрани към Кийока.
Дребничката жена сви рамене. Едва сега осъзнах, че и тя е била част от балета, който току-що наблюдавах — настроена на същата вълна и седнала малко вдървено върху бръмбара, следейки заедно с останалите какво им показва камерата върху рамото на Ласло.
— Да пукна, ако знам, Силви.
— Добре. — Погледът на координаторката се завъртя към мен. — Изглежда безопасно. Хайде да го погледнем отблизо.
Предпазливо подкарахме бръмбарите покрай завоя на тунела и слязохме да огледаме находката на Ласло и Ор.
Коленичилата пред нас фигура беше човекоподобна само в най-общи черти. Имаше глава, монтирана върху шасито, но напомняше човек само защото нещо бе разкъсало обшивката, оголвайки частично по-деликатната вътрешна структура. Най-отгоре бе оцелял широк обръч, който сега висеше като ореол над главата, закрепен върху остатъците от вътрешната арматура.
Имаше и крайници, разположени приблизително там, където са и при хората, само че твърде много на брой, което напомняше по-скоро за насекомо. Откъм нашата страна на тялото две от общо четирите ръце висяха отпуснати и неподвижни. Едната беше обгорена и разкъсана до неузнаваемост. От другата страна единият крайник беше изтръгнат изцяло заедно със значителна част от корпуса, а два други изглеждаха извън строя. Непрестанно опитваха да се сгънат, но при всеки опит над оголените електрически схеми избухваха искри и движението завършваше с гърч. Блясъкът им хвърляше по стените треперещи сенки.
Не беше ясно дали четирите долни крайници на механичното същество са изправни, но във всеки случай то не опита да се надигне, докато ние се приближавахме. Трите действащи ръце само удвоиха усилията си да извършат нещо неясно в търбуха на металния дракон, проснат насред тунела.
Машината имаше четири могъщи странични крака, завършващи с ноктести лапи, ъгловата глава, пълна с многоцевни спомагателни оръжия и остра опашка, която навярно се забиваше в земята за допълнителна стабилност. Имаше дори криле — две извити нагоре решетъчни стойки за изстрелване на бойни ракети.
Беше мъртва.
Нещо бе издълбало грамадни успоредни бразди в левия хълбок и краката под тях лежаха подвити. Ракетните стойки стърчаха накриво, а главата беше усукана настрани.
— Ракетоносец „Комодо“ — каза Ласло, обикаляйки предпазливо наоколо. — И автомат по поддръжката каракури. Ти губиш, Ки.
Кийока поклати глава.
— Пълна безсмислица, дявол да го вземе. Какво прави тук долу? И какво прави изобщо, по дяволите?
Механичното същество извъртя глава към нея. Действащите му крайници изпълзяха от прореза в тялото на дракона и увиснаха над повредения корпус в причудливо човешки жест на закрила.
— Ремонт? — подсказах аз.
Ор се разсмя дрезгаво.
— Да, бе. Каракурите поддържат само до определен момент. След това стават хищници. Ако някоя машина пострада зле, разглобяват я, та роякът да построи нещо ново. Въобще не си дават труд да ремонтират.
— И още нещо. — Кийока размаха ръка наоколо. — Механичните кукли рядко се движат сами. Къде са останалите? Силви, не засичаш нищо, нали?
— Нищо. — Координаторката замислено се озърна из тунела. Сини отблясъци заиграха по сребристите нишки в косата й. — Само този тук, други няма.
Ор надигна лоста.
— Е, ще го изключваме ли, или какво?
— Премията не си заслужава труда — изсумтя Кийока. — Ако изобщо можехме да подадем заявка. Защо да не го оставим на новобранците?
— Нямам намерение да продължа по тунела, докато това чудо все още действа зад мен — заяви Ласло. — Изключи го, приятел.
Ор погледна въпросително Силви. Тя сви рамене и кимна.
Лостът с нечовешка бързина се вряза в овалните останки от главата на каракури. Металът изскърца и се разкъса. Ореолът отхвръкна и се търкулна из сенките на тунела. Ор издърпа лоста и замахна отново. Една от ръцете на машината се вдигна да спре удара — лостът я размаза в останките от главата. Сред зловещата тишина механичното същество опита да се изправи върху долните си крайници — чак сега видях, че са безнадеждно повредени. Ор изръмжа, вдигна крак и блъсна с всичка сила. Машината се преобърна, размахвайки отчаяно пипала из студения, влажен въздух. Гигантът пристъпи напред и размаха лоста със свирепа прецизност.
Отне му доста време.
Когато приключи, когато искрите бяха изгаснали в купчината метал пред краката му, Ор се изправи и избърса чело. Дишаше тежко. Отново погледна Силви.
— Доволна ли си?
— Да, изключено е. — Тя се върна към бръмбара. — Хайде, да не губим повече време.
Докато се качвахме по машините, Ор забеляза, че го гледам. Навъси се добродушно насреща ми и изду бузи.
— Мразя да ги троша на ръка — каза той. — Особено след като току-що съм си платил за бластерния ъпгрейд.
Бавно кимнах.
— Да, неприятна работа.
— Е, като стигнем в Неразчистеното, ще стане по-добре. Ще видиш. Място за разгръщане колкото щеш, не е нужно да крием импулса от изстрелите. Спокойствие. — Той ме посочи с лоста. — Ако се наложи да трошим на ръка още някой, вече ти си наред. Следващият е твой.
— Благодаря.
— Моля. — Той подаде през рамо лоста на Силви, която го прибра. Под ръцете му бръмбарът трепна и запълзя напред покрай останките от разбитото каракури. Нова навъсена усмивка. — Добре дошъл в света на демилитите, Мики.
 

Част втора
Ето някой друг
 
E
Облечи новата плът като ръкавица назаем и отново протегни ръце да се опариш.
@Надпис, надраскан върху скамейка в Централното наказателно учреждение на Бей Сити
E$
 

Глава 9
 
Тихо пращене в ефира. Общият канал беше включен на пълен диапазон.
— Вижте — каза търпеливо самоходното оръдие „Скорпион“. — Излишно е да се стига дотам. Защо просто не ни оставите на мира?
Въздъхнах и леко размърдах изтръпналите си крайници под каменната козирка. Леден полярен вихър виеше покрай ерозиралите скали, вкочанявайки лицето и ръцете ми. Както винаги в Ню Хок, небето над мен беше забулено и сиво, оскъдната светлина на северната зима вече гаснеше. Трийсет метра под отвесната канара, за която се вкопчвах, започваше дълъг сипей, слизащ към долината, речния завой и групичката архаични правоъгълни бараки на изоставената квелистка подслушвателна станция. Където бяхме само преди час. Над разбитата постройка, където самоходното оръдие беше пратило последния си самонасочващ се снаряд, все още се виеше пушек. Дотук с приказките за програмни параметри.
— Оставете ни на мира — повтори оръдието. — И ние ще ви отвърнем със същото.
— Няма начин — прошепна Силви тихо и малко разсеяно, докато поддържаше в бойна готовност връзката на екипа и проверяваше за слаби места в колективната структура на скорпиона. Беше превърнала ума си в дантелена мрежа, метната като изящен копринен шал над целия околен пейзаж. — Знаеш го. Вие сте твърде опасни. Цялата ви структура на живот е враждебна на нашата.
— Да! — Новият смях на Ядвига все още звучеше непривично за всички ни. — И освен това искаме скапаната земя.
— Същността на овластяването — обади се пропаганден робот от безопасна дистанция нейде нагоре по течението — е в това, земята да не бъде притежавана извън параметрите на общото благо. Една световна икономическа конституция…
— Вие сте агресорите тук — прекъсна го оръдието с едва доловимо раздразнение. Бяха му вградили силен милспортски акцент, който смътно ми напомняше за покойния Юкио Хираясу. — Ние искаме само да съществуваме, както през последните три века, без да ни безпокоите.
Кийока изсумтя.
— О, я стига.
— Така няма да стане — избоботи Ор.
Определено имаше право. За петте седмици, откакто се измъкнахме потайно от предградията на Драва и навлязохме в Неразчистеното, Неуловимите на Силви бяха унищожили общо четири колективни механични устройства и над дузина автономни миминти с най-различни размери и форми, да не говорим за вехтите отбранителни системи, които изключихме в командния бункер, където получих новото си тяло. Натрупаните заявки на Силви и нейните приятели достигаха огромна сума. Ако успееха някак да разсеят подозренията на Курумая, за известно време щяха да бъдат богати.
В известен смисъл и аз също.
— … онези, които се обогатяват чрез експлоатацията на тези взаимоотношения, не могат да позволят развитието на едно истински представително демократично…
Мамка му, бръмчи като досадна муха.
Напрегнах неврохимията в очите си и огледах долината, търсейки къде може да се спотайва колективният механизъм. От съвременна гледна точка възможностите на новото тяло бяха елементарни — например нямаше вграден чип с дисплей за точното време, който в днешно време бе стандартен детайл дори за най-евтините синтетични носители, — но действаха безотказно и мощно. Квелистката база изникна пред мен сякаш на една ръка разстояние. Огледах пространствата между бараките.
— … в борба, която пламва отново и отново на всяко място, където стъпи човешки крак, защото на всяко такова място се намират зачатъците на…
Движение.
Гърбави силуети с множество крайници, напомнящи грамадни тромави насекоми. Авангардът на каракурите притичваше между бараките. Механичните същества отваряха като с консервен нож прозорците и вратите, нахълтваха вътре и отново изскачаха. Изброих седем. Около една трета от ударната им сила — Силви бе пресметнала, че целият боен състав на рояка наброява двайсетина механични кукли, три паешки танка, два от които бяха скърпени криво-ляво от резервни части и, разбира се, централното самоходно оръжие — скорпионът.
— В такъв случай не ми оставяте избор — каза оръдието. — Ще бъда принуден незабавно да неутрализирам нашествието ви.
— Да, бе — отвърна Ласло и се прозина. — Ще бъдеш принуден да се опиташ. Хайде тогава да се захващаме, метални приятелю.
— Вече съм се захванал.
Леко потръпнах, като си помислих как смъртоносното оръжие пълзи по долината към нас, дирейки следите ни с инфрачервените си очи. От два дни насам дебнехме рояка миминти из планината и бе крайно неприятна изненада изведнъж да се окажем в ролята на преследвани. Маскировъчният костюм с качулка, който носех, щеше да прикрие телесната топлина, а лицето и ръцете ми бяха обилно наплескани с хамелеохромен полимер, но въпреки това неволно се чувствах в капан между надвисналата каменна козирка и двайсетметровата пропаст под корниза, където едва намирах място да закрепя нозете си.
Просто ти се вие свят, Ковач. Това е. Стегни се.
Това бе една от най-неприятните шеги на новия ми живот в Неразчистеното. Освен със стандартната бойна биомеханика моят нов носител — производство на напълно неизвестната за мен фирма „Ейшундо Органикс“ — беше оборудван и с прилепващи системи „Гекон“ по дланите и ходилата. Можех — стига да пожелая, по дяволите — да се изкатеря сто метра нагоре по отвесна стена без повече усилия, отколкото са потребни на нормален човек, за да се изкачи по стълба. При по-добро време бих се събул бос, за да улесня операцията, но дори и така можех да вися тук почти безконечно. Създадените чрез генно инженерство милиони микроскопични шипове по ръцете ми се впиваха здраво в скалата, а идеално настроената, току-що излязла от резервоара мускулна система изискваше само леко раздвижване от време на време, за да преодолее спазмите и умората на дългото натоварване. Ядвига, презаредена в съседния резервоар и малко изнервена от промяната, нададе възторжен крясък, когато откри тази способност и после цял следобед пълзя по стените и тавана на бункера като гущер, надрусан с тетрамет.
Лично аз не обичам високото.
На един свят, където никой не излита във въздуха заради страха от ангелски огън, това е доста разпространена психична черта. Емисарското обучение премахва страха с непреодолимата мощ на хидравлична преса, но не изкоренява безбройните нишки на боязън и неприязненост, чрез които се бронираме срещу фобиите си в ежедневието. Висях на скалата от около час и вече бях готов едва ли не доброволно да се издам на скорпиона, ако това означаваше, че в последвалата престрелка ще мога да сляза долу.
Завъртях очи и погледнах към северния склон на долината. Ядви беше някъде там и изчакваше. Открих, че почти мога да си я представя. Облечена в същия маскировъчен костюм, доста по-спокойна, но все още измъчвана от липсата на вградено оборудване, което да я свързва със Силви и другите от екипа. Също като мен трябваше да се задоволи с индукционен микрофон и обезопасена радиовръзка. Нямаше опасност миминтите да декодират канала — те бяха изостанали в криптографията с двеста години и през цялото това време почти не им се беше налагало да имат работа със зашифрована човешка реч.
Самоходното оръдие изникна пред погледа ми. Беше боядисано в същите мътни защитни цветове като каракурите, но с тия масивни размери не би могло да се скрие дори от нормално човешко око. До квелистката база все още му оставаше около километър, но беше прекосило реката и пълзеше по височините от южната страна с пряка видимост към отбранителните позиции, заети набързо от екипа край брега. Основният оръжеен възел върху опашката, заради който носеше името си, бе насочен в позиция за хоризонтална стрелба.
Включих обезопасения канал и прошепнах в индукционния микрофон:
— Силви, слушай. Трябва да действаме незабавно, или да отстъпим.
— Спокойно, Мики — отвърна небрежно тя. — Вече прониквам. И засега сме добре прикрити. Скорпионът няма да обстрелва напосоки цялата долина.
— Да, нямаше и да стреля по квелистка инсталация, нали? Програмни параметри. Това помниш ли го?
Кратко мълчание. Чух как Ядвига тихичко се кикоти. На общия канал пропагандният робот продължаваше да дърдори.
Силви въздъхна.
— Добре де, значи съм подценила политическото им програмиране. Знаеш ли колко враждуващи фракции са воювали тук по време на Разселването? Накрая всичките идиоти се вчепкали един с друг, когато трябвало да се бият с правителствените войски. Знаеш ли колко е трудно да ги различиш по друго, освен по празната им реторика? Това тук трябва да е пленена правителствена самоходка, препрограмирана от някое скапано параквелистко крило след Алабардос. Може би Фронтът за Протокола от 17 ноември, или Дравските ревизионисти. Кой ги знае, по дяволите?
— И на кого му пука? — добави Ядвига.
— На нас щеше да ни пука — изтъкнах аз. — Ако преди час бяхме седнали да закусваме през една барака вляво.
Не бях честен — ако самонасочващият се снаряд ни беше подминал, дължахме го изцяло на координаторката. Сцената се разигра зад затворените ми клепачи като на живо. Силви внезапно скача на крака иззад масата с безизразно лице, съзнанието й е отлетяло навън, посяга към недоловимия електронен писък на идващия снаряд, който единствено тя е усетила. С нечовешка бързина разработва вирусни камуфлажни сигнали. Няколко безкрайни секунди по-късно чувам протяжния вой на снаряда, падащ от небето към нас.
— Коригирай! — съска тя с изцъклени очи срещу нас. Гласът й е лишен от интонация, глух, ускорен и ритмичен като на машина. Говори, без да съзнава, по рефлекс — мозъчните центрове на речта бълват аналог на онова, което тя излъчва в ефира наоколо. По същия начин се случва човек да ръкомаха, докато води напрегнат телефонен разговор. — Коригирай си скапаните параметри.
Снарядът пада.
Глух пукот на взривател, дъжд от ситни отломки по покрива над главите ни… после нищо. Силви е блокирала основния заряд, изолирала го е от детонатора чрез аварийната процедура, открадната от собствения му примитивен мозък. Сетне е унищожила системата със спешно внедрени вируси.
Разпиляваме се из долината като белотревни семена, изронени от шушулка. Използваме стандартната формация за избягване на засада — инфоспецовете се изтеглят далече пред групата, а Силви и Ор изостават в ариергарда заедно с бръмбарите. Трябва да се маскираме, да се укрием и да изчакаме, докато Силви мобилизира оръжията в главата си и проучва от разстояние наближаващия враг.
— … нашите бойци ще напуснат уюта на своя нормален живот, за да разрушат тази структура, която от векове…
Сега различавах отвъд реката първия от паешките танкове. Беше спрял сред растителността до самата вода и куличката му се въртеше насам-натам. В сравнение с грамадното туловище на самоходното оръдие тия машини изглеждаха крехки — доста по-дребни от управляемите модели, които бях унищожавал на светове като Шария и Адорасион, но притежаваха бдителност и упорство, на каквото не е способен нито един човешки екипаж. Искаше ми се някак да прескоча идните десетина минути.
Дълбоко в бойния носител химията на насилието се размърда като змия, за да ми каже, че лъжа.
Втори танк, после трети нагази деликатно в бързото течение. Отзад по брега притичваха каракури.
— Започваме, приятели — раздаде се напрегнат шепот, предназначен за мен и Ядвига. Останалите без съмнение вече знаеха, предупредени по екипната мрежа със скоростта на мисълта. — С основните заглушители. Атакувайте по моя команда.
Самоходното оръдие отминаваше групичката бараки. Ласло и Кийока бяха заели позиции край реката на около два километра по-долу от базата. Авангардът на каракурите вече трябваше да ги наближава. Виждах как на десетина места из долината храсталаците и високите сребристи треви потрепват от движението им. Останалите се придържаха в близост до големите машини.
— Сега!
Сред дърветата долу край реката изведнъж лумна блед огън. Ор се беше нахвърлил върху първите механични кукли.
— Давай! Давай!
Челният паешки танк леко залитна във водата. Аз вече слизах надолу по скалния маршрут, който си бях репетирал мислено поне двайсетина пъти, докато чаках под скалната козирка. През тия светкавично летящи секунди, носителят „Ейшундо“ пое нещата в свои ръце, плъзгайки длани и ходила по скалата с механична самоувереност. Преодолях със скок последните два метра и се приземих върху стръмния сипей. Глезенът ми опита да се подгъне върху неравната опора — аварийните обтегачи на сухожилията се стегнаха и му попречиха. Изправих се и хукнах надолу.
Куличката на единия танк се завъртя. На мястото, където стоях преди малко, избухна взрив. Ситни каменни късчета ме парнаха по тила и бузата.
— Хей!
— Извинявай. — Гласът й звучеше задавено, сякаш се бореше да не заплаче. — Имам грижата.
Следващият изстрел прелетя далеч над главата ми, може би танкът се целеше в някакъв отминал образ на моето спускане по скалата, който Силви бе вмъкнала в прицелните му програми, или пък просто гърмеше напосоки, изпаднал в някаква своя, машинна паника. Изръмжах от облекчение, измъкнах от кобура на гърба си шрапнелния бластер „Ронин“ и се втурнах към миминтите.
Силви бе сторила с колективната им система нещо брутално и ефективно. Паешките танкове се люшкаха като пияни, обстрелвайки напосоки небето и най-високите зъбери на склоновете. Около тях каракурите се щураха насам-натам като плъхове по палубата на потъващ кораб. Насред всичко това скорпионът стоеше приклекнал и явно неспособен да се раздвижи.
Напрягайки до краен предел биотехнологичните възможности на носителя, аз стигнах до оръдието за по-малко от минута. Когато ми оставаха само петнайсетина метра, едно замаяно каракури се запрепъва пред мен, размахвайки безцелно горните си крайници. Протегнах лява ръка, прострелях го с ронина и чух как вихърът от мономолекулярни фрагменти раздира корпуса му. Шрапнелният пистолет зареди с тракане нов пълнител. Срещу дребните миминти беше унищожително оръжие, но самоходката имаше дебела броня и вътрешните й системи трудно можеха да се разрушат с прицелен огън.
Приближих се, лепнах ултравибрационната мина високо върху масивния корпус и опитах да се оттегля, преди да избухне.
Но нещо се обърка.
Оръдието залитна настрани. Оръжейните системи по гърба му внезапно оживяха и почнаха да се въртят. Един от грамадните крака ритна напред. Преднамерено или не, ударът закачи рамото ми, вцепени цялата ръка и ме просна във високата трева. Шрапнелният бластер изхвръкна от безчувствените ми пръсти.
— Мамка му!
Скорпионът се раздвижи отново. Надигнах се на колене и с периферното си зрение забелязах нещо да се размърдва. Високо горе върху бронята една спомагателна кула се мъчеше да насочи картечницата срещу мен. Зърнах бластера сред тревата и се хвърлих към него. Стандартните бойни химикали проникнаха в мускулите ми и изтръпналата ръка отново си възвърна усещането. Над мен, върху шасито на самоходката, картечната кула откри огън и куршумите покосиха тревата наоколо. Сграбчих бластера и трескаво се търкулнах обратно към скорпиона, опитвайки да изляза извън зоната за обстрел. Градушката от куршуми ме следваше, обсипваше ме с рохкава пръст и накълцани стръкове трева. Заслоних очи с една ръка, рязко вдигнах ронина и стрелях напосоки към звука на картечниците. Бойните рефлекси навярно ми помогнаха да улуча нейде наблизо — куличката се задави и млъкна.
Тогава избухна ултравибрационната мина.
Беше като звука на есенен рояк обезумели от глад огнени бръмбари, само че многократно засилен за някакъв научнопопулярен сензофилм. Раздаде се взрив от вой и цвърчене, докато бомбата разкъсваше молекулярните връзки и превръщаше бронираната машинария на половин метър наоколо в железни стърготини. На мястото на мината се появи кръгъл отвор, от който изригна облак метален прах. Пропълзях заднешком покрай корпуса, откачвайки втора бомба от патрондаша. Те не са много големи, по размер и форма напомнят чаени чашки, но попаднеш ли в радиуса на взрива, ставаш на тесто.
Воят на първата мина затихна, полето й се сви навътре и я превърна в прах. Над широкия пробив се виеше дим. Натиснах взривателя на втората мина и я метнах в отвора. Краката на оръдието тъпчеха в опасна близост до мен, но движенията напомняха по-скоро предсмъртен гърч. Миминтът сякаш напълно бе загубил представа откъде идва атаката.
— Хей, Мики — обади се Ядвига по кодирания канал. Стори ми се леко озадачена. — Трябва ли ти помощ?
— Не смятам. А на теб?
— Не, ама би трябвало да видиш…
Останалото потъна във воя на втората мина. От разбития корпус блъвна нов облак прах, озарен от виолетови електрически блясъци. Скорпионът нададе по общия канал пронизителен електронен писък, докато ултравибрациите разяждаха вътрешността му все по-дълбоко. Усетих как от звука настръхва всяко косъмче по тялото ми.
Смътно чух нечии викове. По гласа ми заприлича на Ор.
Нещо избухна в утробата на самоходката и навярно унищожи мината, защото виещото бръмчене секна почти в същия миг. Писъкът заглъхна като кръв, попиваща в пресъхнала земя.
— Повтори, моля.
— Казах — изрева Ор — че координаторът е извън строя. Повтарям, Силви извън строя. Плюйте си на петите веднага, по дяволите!
Усещане за рухването на нещо грамадно…
— Лесно е да го кажеш, Ор. — В гласа на Ядви се долавяше измъчена, напрегната усмивка. — Тук обаче сме мъничко натоварени, мамка му.
— Потвърждавам — изпъхтя Ласло. Вече използваше общата радиовръзка. Отпадането на Силви вероятно бе нарушило контакта между хората от екипа. — Идвай насам с тежката артилерия, мой човек. Добре ще ни дойде…
— Ядви, дръжте се още малко — прекъсна го Кийока.
Нещо се мярна извън зрителното ми поле. Завъртях се тъкмо навреме, за да видя как каракурито връхлита насреща ми, разперило осемте си ръце. Вече не залиташе като пияно, беше в изправност и се движеше с максимална скорост. Едва успях да отдръпна глава от замаха на единия крайник и стрелях от упор с шрапнелния бластер. Изстрелът отхвърли назад разпокъсаното туловище на каракурито. Долната му част беше станала на парчета. За по-сигурно прострелях и горната, после се завъртях и заобиколих мъртвата грамада на скорпиона, стискайки по един ронин във всяка ръка.
— Ядви, къде сте?
— В шибаната река. — През гласа й се чуваха кратки, остри експлозии. — Оглеждай се за повален танк и милион каракури, дето искат да си го превземат обратно.
Побягнах.
 

По пътя към реката убих още четири каракури — и четирите се движеха твърде бързо, без следа от замайване. Силви не бе имала време да довърши вирусното заразяване на рояка.
По радиовръзката чувах псувните и възклицанията на Ласло. Стори ми се ранен. Ядвига крещеше срещу миминтите неспирен поток от подбрани сквернословия под акомпанимента на изстрели от шрапнелен бластер.
Свърнах покрай падащите останки от последната механична кукла и се втурнах в бесен спринт към брега. Щом достигнах реката, незабавно скочих в течението. Ледена влага ме оплиска до слабините и изведнъж ме обгърна бученето на бурни води. Усещах под краката си хлъзгави камъни, а ходилата ми пареха — микроскопичните шипове инстинктивно се мъчеха да намерят опора вътре в ботушите. Размахах ръце, за да запазя равновесие. Едва не потънах, но се удържах в последния момент. Прегънах се като дърво в буря, с огромно усилие убих инерцията и останах прав, затънал до колене във водата. Огледах се за танка.
Открих го близо до отсрещния бряг, рухнал в буйното течение на дълбочина около метър. С максимално увеличение на зрението различих, че Ядвига и Ласло са се сгушили под разбития корпус, а каракурите пълзят по брега, но очевидно не смеят да нагазят в бушуващите води. Две механични създания бяха скочили върху корпуса на танка, но оттам почти нямаха прицел. Ядвига стреляше по тях с една ръка, почти напосоки. С другата прегръщаше Ласло. И двамата бяха окървавени.
Намирах се на около сто метра — прекалено далече за прицелен огън с шрапнелния бластер. Нагазих навътре в реката, докато затънах до гърди, но все още бях твърде далече. Течението се мъчеше да ме повали.
— Ах ти, гадно…
Отблъснах се и тромаво заплувах напред, притискайки с една ръка ронина към гърдите си. Течението незабавно ме повлече надолу.
— Мамка ти-и-и-и…
Водата беше ледена, стягаше дробовете ми като с обръч въпреки жаждата за въздух, вцепеняваше кожата по лицето и ръцете ми. Течението като живо ме дърпаше за ръцете и раменете, докато непохватно се борех с него. Тежестта на шрапнелния бластер и патрондаша се мъчеше да ме завлече под водата.
Завлече ме.
Пляскайки отчаяно с длани, аз изплувах, нагълтах се с въздух и вода, отново потънах.
Стегни се, Ковач.
Мисли.
Мамка ти, СТЕГНИ СЕ!
Отблъснах се с крака, изскочих на повърхността и напълних дробовете си. Засякох бързо отдалечаващия се силует на разбития паешки танк. После оставих водата да ме повлече надолу, достигнах дъното и се вкопчих.
Шиповете се впиха в камъка. С краката си също намерих опора, напрегнах се срещу течението и запълзях по дъното.
Отне ми повече време, отколкото бих желал.
На места камъните се оказваха твърде малки или нестабилни и оставаха в ръцете ми. Другаде ботушите ми не намираха здрава опора. Губех секунди и сантиметри, борех се, отново напредвах. Веднъж едва не изпуснах шрапнелния бластер. Въпреки вградените анаеробни системи, на всеки три-четири минути ми се налагаше да изплувам за въздух.
Но успях.
Сякаш след цяла вечност пълзене опипом из вцепеняващия, убийствен студ, аз се изправих във вода до кръста, тръгнах залитайки към брега и се измъкнах от реката задъхан и разтреперан. За една-две секунди бях в състояние единствено да коленича там и да кашлям.
Засилващо се машинно бръмчене.
С усилие се изправих на крака, опитвайки да прихвана бластера що-годе стабилно с треперещи ръце. Зъбите ми тракаха, като че нещо бе дало на късо в лицевите ми мускули.
— Мики.
Ор се приближаваше с един от бръмбарите, стиснал в ръка дългоцевен ронин. Беше гол до кръста, над незатворените докрай бластерни гнезда отдясно върху гърдите му трептеше нагорещен въздух. По лицето му лепнеха остатъци от маскировъчен полимер, размесени с нещо черно, може би ситни сажди. Кървави драскотини от ръкопашен бой с каракурите прорязваха гърдите и лявата му ръка.
Той спря бръмбара и ме огледа смаяно.
— Мамка му, какво е станало с теб? Търсихме те навсякъде.
— Аз… аз… аз… кара-кара-кара…
Той кимна.
— Видяхме им сметката. Ядви и Ки разчистват. Паяците също са извън строя. И двата.
— Ами С-с-с-силви?
Той извърна глава.
 

Глава 10
 
— Как е тя?
Кийока сви рамене. Придърпа изолиращото фолио до шията на Силви и избърса с биотампон потта от челото на координаторката.
— Трудно е да се каже. Има силна треска, но това не е рядкост при подобна патърдия. Повече ме тревожи другото.
Тя врътна палец към медицинските монитори до койката. Над един от тях се преплиташе холографски инфодисплей, изпъстрен с ярки цветове и движение. В единия ъгъл разпознах опростена схема на електрическата активност в човешкия мозък.
— Това ли е командният софтуер?
— Да. — Кийока посочи навътре в дисплея. Около пръстите й бясно танцуваха пурпурни, оранжеви и светлосиви петна. — Това е основната връзка на мозъка с процесорите на командната мрежа. Тук е и системата за аварийно прекъсване.
Вгледах се в пъстрата плетеница.
— Силна активност.
— Да, прекалено силна. След акция по-голямата част от тази област би трябвало да е черна или синя. Системата напомпва аналгетични препарати, за да намали подпухването на нервните пътища, и за известно време връзката е изключена почти напълно. Обикновено тя просто ляга да спи, докато се възстанови. Но това… — Кийока пак сви рамене. — За пръв път виждам подобно нещо.
Седнах на ръба на леглото и се вгледах в лицето на Силви. В бараката беше топло, но костите ми още бяха вледенени от студа на реката.
— Какво се обърка днес, Ки?
Тя тръсна глава.
— Не знам. Ако трябва да предполагам, бих казала, че сме налетели на антивирусна програма, която вече познава системите ни за проникване.
— Програма отпреди триста години? Пълна глупост.
— Знам.
— Казват, че софтуерът еволюира. — Ласло стоеше на вратата с пребледняло лице и превързана ръка. Едно каракури я беше раздрало до костта. Зад него пейзажът на Ню Хок бавно потъваше в мрак. — Напълно излиза от контрол. Нали разбираш, това е единствената причина да бъдем сега тук. Да сложим край. Ако случайно не знаеш, правителството разработва строго секретен проект за размножаване на изкуствени интелекти…
Кийока изсъска през зъби.
— Не сега, Лас. Млъкни, мама му стара. Не смяташ ли, че си имаме далеч по-сериозни тревоги?
— … и той е излязъл извън контрол. За това трябва да се тревожим, Ки. Още сега. — Ласло прекрачи в бараката, сочейки дисплея. — Това тук са черни клинични програми и ще разрушат ума на Силви, ако не открием разпечатките им. А пък най-лошото е, че създателите им до един са в скапания Милспорт.
— А пък туй, дето го дрънкаш — провикна се Кийока, — са скапани тъпотии.
— Хей! — за мое учудване двамата млъкнаха и ме погледнаха. — Ъ-ъ-ъ… вижте сега. Не разбирам как дори една еволюирала програма може просто така да се вмъкне в системите ни. Така де, каква е вероятността?
— Голяма, защото става дума за същите хора, Мик. Напъни си мозъка. Кой пише програми за демилитите? Кой е разработил цялата демилитска програма? И кой, мама му стара, е затънал до топките в секретни разработки на черна нанотехника? Скапаната администрация на Мечек, ето кой. — Ласло разпери ръце и ме изгледа с изражение на мирова скръб. — Знаеш ли колко съобщения има, колко мои познати, колко хора, с които съм разговарял, са виждали шибани миминти без аналог в архивните описания? Целият този континент е един гигантски експеримент, мой човек, и ние сме само дребни колелца в тая огромна машина. А шефката току-що хлътна в лабиринта за плъхове.
Ново раздвижване на вратата — Ор и Ядвига идваха да видят защо сме се развикали. Гигантът поклати глава.
— Лас, наистина трябва да си купиш оная ферма за костенурки в Нова Пеща, дето все разправяш за нея. Бягай да се барикадираш там и разговаряй с яйцата.
— Майната ти, Ор.
— Не, майната ти на теб, Лас. Сега не ни е до глупости.
— Не се ли подобрява, Ки? — Ядвига пристъпи до монитора и сложи ръка върху рамото на Кийока. Новият й носител, също като моя, беше разработен по стандартен модел за Харлановия свят. Смесената славянско-японска кръв ни даваше красиви, свирепо изпъкнали скули, леко скосени нефритови очи и широка уста с тънки устни. Бойните биотехнологични изисквания налагаха тялото да е мускулесто и с дълги крайници, но оригиналното генетично наследство добавяше странна деликатност в най-различни разновидности. Кожата беше смугла, но избледняла от дългия престой в резервоарите и пет седмици в отвратителните климатични условия на Ню Хок.
Докато я гледах как прекосява стаята, имах чувството, че минавам покрай огледало. Бихме могли да сме брат и сестра. В известен смисъл наистина бяхме брат и сестра — клонинговата банка в бункера се състоеше от пет различни модула, всеки с по десетина носители, отгледани от един и същ генетичен щам. За Силви се оказа по-лесно да преодолее защитата само на един модул.
Кийока посегна нагоре и стисна дългите нови пръсти на Ядвига, но движението беше съзнателно, почти колебливо. Това е класически проблем на презареждането. Сместа от феромони никога не е същата, а твърде голяма част от сексуалните отношения се гради именно върху нея.
— Свършена е, Ядви. Нищо не мога да сторя за нея. Нямам представа откъде да започна. — Кийока отново размаха ръка към дисплея. — Просто не зная какво става там вътре.
Тишина. Всички гледаха пъстрата вихрушка в дисплея.
— Ки… — аз се поколебах, обмисляйки идеята. След един месец обща демилитска дейност бях успял донякъде да стана част от екипа, но ако не всички, то поне Ор все още ме възприемаше като чужденец. При другите нещата зависеха от настроението. Веселият и дружелюбен Ласло периодично изпадаше в пристъпи на параноя, при които неизясненото ми минало изведнъж ме правеше зловеща и тайнствена фигура. С Ядвига имахме известна склонност един към друг, но навярно това се дължеше до голяма степен на генетичната близост между носителите. А Кийока понякога ставаше същинска кучка, особено сутрин. Не бях сигурен как ще реагира който и да било от тях. — Слушайте, има ли начин да задействаме прекъсвача?
Както можеше да се очаква, пръв реагира Ор.
— Какво?
Кийока се притесни още повече.
— Имам химикали, които биха могли да го свършат, но…
— Мамка ти, няма да й отнемаш косата.
Станах от леглото и се изправих срещу гиганта.
— Ами ако точно нещо оттам я убива? Би предпочел да е дългокоса и мъртва, така ли?
— Затваряй си скапаната…
— Ор, той има право. — Ядвига пъргаво застана между нас. — Ако Силви е прихванала нещо от рояка и собствените й антивируси не се справят, точно тогава е ред на прекъсвача, нали?
Ласло енергично закима.
— Може би е единствената надежда за нея, мой човек.
— И преди й се е случвало — възрази упорито Ор. — Онази история в каньона Аямон миналата година. Беше в безсъзнание часове наред, температурата й скочи до тавана, а се събуди в отлична форма.
Видях как другите се спогледаха. Не, не беше в отлична форма.
— Ако задействам прекъсвача — бавно изрече Кийока, — не мога да кажа какви увреждания ще й причини. Каквото и да става там вътре, тя е здраво свързана с командния софтуер. Затова вдига температура — би трябвало да изключи връзката, а не го прави.
— Да. И за това си има причина. — Ор ни изгледа свирепо. — Тя е боец по натура, дявол да го вземе, и там, вътре, продължава да се бие. Ако искаше да задейства прекъсвача, щеше сама да го стори.
— Да, а може би онова, срещу което се бие, не й позволява. — Аз отново се завъртях към леглото. — Ки, тя има резервно копие, нали? Мозъчната приставка няма нищо общо с командния софтуер?
— Да, там има предпазна зона.
— И докато се намира в това състояние, всякакви нови записи в приставката са блокирани, прав ли съм?
— Ами… да, но…
— Тогава дори ако прекъсването причини увреждания, имаме я съхранена на запис в приставката. Какъв цикъл на подновяване използвате?
Те отново си размениха погледи. Кийока се навъси.
— Не знам, сигурно ще е близко до стандартния. Да речем, веднъж на две-три минути.
— Тогава…
— Да, мамка му, много ти се иска, нали, мистър Тръпка. — Ор рязко насочи пръст към мен. — Тъкмо по твоята част. Убиваш тялото, вадиш ножчето и изрязваш живота. Колко от тия скапани приставки си събрал досега? За какво са ти? Какво смяташ да правиш с тях?
— Сега не става дума за това — кротко отвърнах аз. — Казвам само, че ако Силви бъде увредена от прекъсването, можем да спасим приставката, преди да се актуализира, после да идем обратно в бункера и…
Той заплашително се люшна към мен.
— Предлагаш да я убием, гадино.
Ядвига го отблъсна.
— Предлага да я спасим, Ор.
— Ами онази, която живее и диша тук и сега? Искаш да й прережем гърлото само защото е с мозъчно увреждане, а ние имаме по-добро резервно копие? Точно както си направил с ония хора, за които избягваш да говориш?
Видях как Ласло примига и ме изгледа с бързо нарастващо подозрение. Примирително вдигнах ръце.
— Добре, забравете. Правете каквото искате, аз само си изплащам пътуването.
— Така или иначе не можем да го направим, Мик. — Кийока отново избърса челото на Силви. — Ако увреждането се промъкне неусетно, трябват повече от две минути, за да бъде засечено, а после вече е твърде късно — данните в приставката са обновени.
Премълчах, макар че на езика ми се въртяха думите: При всяко положение можете да убиете този носител. Да ограничите щетите, да му прережете гърлото още сега и да извадите приставката за…
Озърнах се към Силви и мислено си прехапах езика. Беше същото като да гледам генетично сродния носител на Ядвига — за момент имах чувството, че виждам отражение на самия себе си.
Може би Ор имаше право.
— Едно е сигурно — каза мрачно Ядвига. — Не можем да стоим тук в това състояние. След като Силви излезе от строя, шансовете ни за оцеляване в Неразчистеното са не по-големи от тия на група новобранци. Трябва да се върнем в Драва.
Ново мълчание. Екипът бавно осмисляше тази идея.
— Можем ли да я местим? — попитах аз.
Кийока направи гримаса.
— Ще се наложи. Ядви е права, да останем тук би било недопустим риск. Трябва да се оттеглим. Най-късно утре сутринта.
— Да, и попътно не би било зле да си намерим прикритие — промърмори Ласло. — Дотам има над шестстотин километра, а не се знае на какво можем да налетим. Ядви, има ли шанс да открием съюзници? Знам, че е риск.
Ядвига бавно кимна.
— Но вероятно си струва.
— Ще ни отнеме цяла нощ — каза Ласло. — Да ти се намира тетрамет?
— А Мици Харлан има ли дупка?
Ядви отново докосна рамото на Кийока, но колебливата ласка се превърна в деловито потупване по гърба. После излезе. С един последен замислен поглед към мен Ласло я последва. Ор застана над Силви със скръстени ръце.
— Да не си посмял да я пипнеш, мамка ти — предупреди ме той.
 

В относителната безопасност на квелисткия подслушвателен пост Ядвига и Ласло цяла нощ прослушваха радиочестотите в търсене на дружелюбно настроени сили из Неразчистеното. Недоспали и натъпкани с химикали, те седяха в бледото синкаво сияние на портативните монитори и разпръскваха невидими пипала из целия континент, издирвайки следи от човешка дейност. Гледани отстрани, те ми напомняха за сцените с преследване на подводници от старите сензофилми с Ален Мариот като „Полярна плячка“ и „Гонитба в дълбините“. Поради самата същност на работата си демилитите рядко осъществяваха връзка на големи разстояния. Твърде голям бе рискът да бъдат засечени от някоя артилерийска система на миминтите или от бродеща шайка каракури. Далечните електронни предавания се свеждаха до абсолютния минимум — най-често заявки за унищожена техника. През останалото време екипите пазеха почти пълно мълчание.
Почти.
Но опитен специалист можеше да засече шепота на локалните връзки между членовете на някой екип, едва доловимите електронни следи, носени от демилитите, както пушачът носи по дрехите си миризма на тютюн. Още по-опитен специалист можеше да определи разликата между тях и брътвежа на миминтите, а ако разполага с подходящите кодове — дори да завърже разговор. Отне им много време, почти до разсъмване, но накрая Ядви и Ласло успяха да се свържат с три други екипа, работещи из Неразчистеното между нашата позиция и предмостието на Драва. Шифровани емисии с насочен лъч прелетяха светкавично напред-назад, установиха самоличността на събеседника, потвърдиха паролите и Ядвига се облегна назад с широка тетраметова усмивка на устните.
— Хубаво е да имаш приятели — каза тя.
След като се запознаха със ситуацията, и трите екипа решиха, макар и с различна степен на ентусиазъм, да прикриват оттеглянето ни в рамките на своя оперативен обсег. За демилитите в Неразчистеното беше едва ли не неписан закон да осигуряват подобна помощ — никога не се знаеше дали и на теб няма да ти потрябва, — но жестоката конкуренция в бизнеса правеше съгласието им твърде неохотно. Позициите на първите два екипа ни принуждаваха да се оттеглим по дълъг, криволичещ маршрут, а те категорично не желаеха да ни пресрещнат или да ни придружат на юг. С третата група имахме късмет. Оиши Еминеску лагеруваше на двеста и петдесет километра северозападно от Драва заедно с деветима тежко въоръжени и оборудвани колеги. Той незабавно предложи да се придвижи и да ни поеме от защитния радиус на предния екип, а след това да ни придружи чак до предмостието.
 

— Откровено казано — сподели той, докато стояхме сред лагера му и гледахме как гасне поредният навъсен зимен следобед — прекъсването и на нас ще ни дойде добре. Каша още не се е оправила съвсем от онази работа по тревога в Драва през нощта преди да пристигнете. Разправя, че нищо й няма, но когато се разгърнем, усещам по мрежата, че не е така. А и останалите са грохнали. Плюс факта, че за последния месец унищожихме три рояка и над двайсет автономни единици. Стига ни засега. Няма смисъл да се товарим до крайност.
— Прекалено разумно разсъждаваш.
Той се разсмя.
— Недей да мериш всички ни с аршина на Силви. Не сме чак толкова надъхани.
— Мислех, че това си е в духа на занаята. Демилитаризиране на всяка цена и тъй нататък.
— Да бе, все същата стара песен. — Мрачна гримаса. — Пробутват я на новобранците, а и е вярно, че софтуерът по принцип те тласка към крайности. Така стават нещастията. Но в крайна сметка софтуерът си е софтуер. Най-обикновено програмиране, мой човек. Ако оставиш програмите да ти диктуват, що за човек ще бъдеш тогава?
Взирах се в гаснещия хоризонт.
— Не знам.
— Трябва да мислиш отвъд тия рамки, приятел. Трябва. Иначе софтуерът ще те убие.
Зад една от топчестите бараки някой мина в гъстеещия сумрак и подвикна нещо на малояпонски. Оиши се ухили и също подвикна. Двамата избухнаха в смях. Иззад нас долетя мирис на пушек, някой беше запалил огън. Беше стандартен демилитски лагер — надути и втвърдени бараки от материал, който да се разпадне скоро след като екипът се изнесе. Ако не се броят случайните спирки в изоставени сгради като квелисткия подслушвателен пост, нашият екип бе живял при подобни условия през последните пет седмици. И все пак от Оиши Еминеску лъхаше добродушно спокойствие, каквото не бях срещал досега сред демилитите. Нямаше я типичната злобна, кучешка настървеност.
— Откога си в занаята? — попитах аз.
— О, отдавна. По-дълго, отколкото ми се иска, но…
Оиши сви рамене. Кимнах.
— Но е доходна работа.
Той се усмихна кисело.
— Така си е. По-малкият ми брат учи марсианска технология в Милспорт, родителите ни скоро ще се нуждаят от презареждане, а не могат да си го позволят. При сегашното икономическо положение просто няма друг начин да покрия разходите. А откакто Мечек удари ножа на образователната реформа и пенсионно-клонинговите осигуровки, няма мърдане. Празен джоб — празни ръце.
— Да, съвсем са я забатачили, откакто бях тук за последен път.
— Отсъствал си, а?
За разлика от Плекс, Оиши удържа любопитството си. Старомодната любезност на Харлановия свят — ако исках да му кажа, че съм лежал на склад, щяхме да стигнем и до това. А ако не исках… е, какво го засягаше?
— Да, някъде към трийсет-четирийсет години. Много промени.
Той пак сви рамене.
— Започна се по-отдавна. Тия типове от самото начало подкопават всичко, което квелистите са успели да изкопчат от някогашния Харланов режим. Мечек просто е последната брънка във веригата.
— Този враг не можеш да убиеш — промърморих аз.
Оиши кимна и довърши цитата:
— Можеш само да го отблъснеш ранен в дълбините и да научиш децата си да се взират във вълните, защото все някога ще се завърне.
— Значи излиза, че някой не се е взирал много внимателно.
— Не е там работата, Мики. — Той стоеше със скръстени ръце и гледаше към гаснещата светлина на запад. — Времената се промениха, това е. Какъв смисъл има да сваляме режима на Първите фамилии тук или другаде, щом накрая Протекторатът ще насъска по нас емисарите?
— Имаш право.
Той пак се усмихна малко по-весело този път.
— Приятелю, не аз имам право. Такава е истината. Това е единствената сериозна разлика между тогава и днес. Ако по време на Разселването бе съществувал Емисарски корпус, квелизмът щеше да трае около шест месеца. Не можеш да се биеш с онези гадини.
— Те загубиха на Иненин.
— Да, а колко пъти са губили оттогава? Иненин беше дребна неприятност, случайна искрица върху монитора.
За миг споменът изригна в главата ми. Джими де Сото крещи и дере обезобразеното си лице с пръсти, които вече са изтръгнали едното око и сигурно ще изтръгнат и другото, ако аз не…
Прогоних го.
Дребна неприятност. Случайна искрица върху монитора.
— Може и да си прав — казах аз.
— Може и да съм прав — тихо се съгласи той.
Постояхме мълчаливо, гледайки как мракът приижда. Небето се беше разчистило, колкото да зърнем тънкия сърп на Дайкоку над планините на север и пълния, но далечен Мариканон като медна монета, подхвърлена високо над главите ни. Хотей все още се криеше зад хоризонта на запад. Зад нас огънят се разгоря. Сенките ни придобиха плътност сред трептящото червеникаво сияние.
Когато стана прекалено горещо, Оиши многословно се извини и отиде нанякъде. Аз търпях още минута жегата по гърба си, после се завъртях и с присвити очи се загледах в пламъците. Двама души от екипа на Оиши клечаха от другата страна и топлеха протегнатите си длани. Неясни, размазани фигури сред трептящия въздух и мрака. Приглушен разговор. Не ме поглеждаха. Трудно бе да се каже дали от старомодна учтивост като на Оиши, или просто от обичайния съпернически дух на демилитите.
За какъв дявол си се домъкнал тук, Ковач?
Все започвам от най-лесните въпроси.
Обърнах гръб на огъня и тръгнах между бараките към мястото, където бяхме издигнали три наши, дипломатично отдалечени на разстояние от тия на Оиши. Кожата ми усети внезапната липса на топлина, по лицето и ръцете ми плъзна вълна от прохлада. Сред морето от висока трева облените от лунни лъчи бараки приличаха на изплуващи гърбуни. Когато стигнах до онази, където лежеше Силви, забелязах, че изпод затворената врата се процежда светлина. Останалите тъмнееха. Отвън два бръмбара бяха подпрени косо на стойките си, кормилата им и поставките за оръжие стърчаха към небето. Третият не се виждаше.
Докоснах звънеца, дръпнах вратата и влязох. На разхвърляното легло в единия край Ядвига и Кийока побързаха да се отдръпнат една от друга. Срещу тях, огряна от мекото сияние на илуминиева лампа, Силви лежеше като труп в спалния си чувал. Косата й беше грижливо сресана покрай лицето. До краката й мъждукаше портативен нагревател. Другите от екипа ги нямаше.
— Къде е Ор?
— Няма го. — Ядви раздразнено оправяше дрехите си. — Мама му стара, Мики, можеше да позвъниш.
— Направих го.
— Добре де, можеше да позвъниш и да изчакаш, по дяволите.
— Извинявай, не предполагах. Къде е Ор?
Кийока махна с ръка.
— Той и Ласло потеглиха с бръмбара. Писаха се доброволци за охрана на лагера. Решихме да проявим добра воля. Тия хора утре ще ни помогнат да се приберем.
— Тогава защо не се уединихте в някоя друга барака?
Ядвига погледна към Силви.
— Защото и тук трябва някой да пази — тихо отвърна тя.
— Аз ще пазя.
За момент двете неуверено завъртяха очи към мен, после се спогледаха. Накрая Кийока поклати глава.
— Няма начин. Ор ще ни убие.
— Него го няма.
Пак се спогледаха. Ядви сви рамене.
— Добре, но ако нещо…
— Да, ще ви викна. Хайде, бягайте.
— Точно така, Ки… идвай. — Ядвига задърпа приятелката си към вратата. Докато излизаха, тя спря и ми се ухили. — И… Мики, видях те как я гледаш. Никакво пипане, нали? Никакво бърникане из меда. Недей да прескачаш в чужда градина.
И аз се ухилих.
— Да ти го начукам, Ядви.
— Да бе, мечтай си. Безплатно е, мой човек.
По-добре възпитаната Кийока изрече едно беззвучно „благодаря“ и двете изчезнаха. Седнах до Силви и мълчаливо се загледах в нея. След няколко минути посегнах и погалих челото й, както бе сторила Кийока. Тя не помръдна. Кожата й беше гореща и суха като хартия.
— Хайде, Силви. Измъкни се оттам.
Никакъв отговор.
За какъв дявол си се домъкнал тук, Ковач?
Тя не е Сара. Сара си отиде. За какъв дявол си се…
Я млъквай.
Не че имах друг избор, нали?
Споменът за последните мигове в „Токийския гарван“ връхлетя и прогони предишния. Покой и безопасност на масата с Плекс, топла анонимност и обещание за утрешно отпътуване… помнех как се изправих и обърнах гръб на всичко това, сякаш ме бе примамила песен на сирена. Към кръвта и яростта на схватката.
Сега виждах — онзи миг беше тъй решителен, тъй натоварен с трептенето на изменчивата съдба, че би трябвало да пропука под нозете ми, докато прекрачвах през него.
Но когато гледаш нещата със задна дата, винаги е така.
Да си призная, Мики, допадаш ми. Гласът й беше неясен от късния час и наркотиците. Нямам представа защо. Но е истина. Харесваш ми.
Много мило.
Но не е достатъчно.
Дланите и пръстите ми леко тръпнеха от генетично програмираното желание да докосна груба повърхност и да се катеря. Бях забелязал чувството и преди в този носител. Идваше и си отиваше, но най-често се проявяваше в моменти на стрес и бездействие. Дребен недостатък, част от процеса на информационно зареждане. Дори и чисто новият клониран носител си има история. Свих юмруци два-три пъти, пъхнах ръка в джоба си и напипах мозъчните приставки. Те тихичко изтракаха между пръстите ми, събраха се в дланта ми с гладката тежест на скъпи високотехнологични компоненти. Юкио Хираясу и неговият бияч вече също бяха в колекцията.
По безумния път на издирването и унищожението, който си проправихме из Неразчистеното през последния месец, бях намерил време да изчистя трофеите си с химикали и препарат за компютърни части. Когато разтворих шепа в меката светлина на илуминиевата лампа, те заблестяха без нито едно петънце от кост или гръбначен мозък. Тази на Юкио се различаваше от другите — имаше изящно жълто пръстенче по средата с грижливо отпечатан код на производителя. Луксозна стока. Друго не можеше и да се очаква.
Останалите, включително и тази на неговия човек, бяха стандартно държавно производство. Нямаха никакви отличителни белези, затова грижливо бях увил приставката на бияча с черна лепенка, за да не я объркам с тия от цитаделата. Исках да ги различавам от пръв поглед. За разлика от Юкио, човекът нямаше никаква стойност като заложник, но не виждах причина да пращам някакъв си обикновен гангстер там, където отвеждах проповедниците. Нямах представа какво ще направя с него, но в последния момент нещо в мен се разбунтува срещу собственото ми предложение да го метнем в морето Андраши.
Върнах Юкио и бияча в джоба си, сведох очи към останалите четирима върху дланта ми и се замислих.
Дали е достатъчно?
Веднъж, на един друг свят, обикалящ около звезда, която не се вижда от Харлановия свят, срещнах човек, който си изкарваше хляба от търговия с мозъчни приставки. Купуваше и продаваше на килограм, отмервайки скрития вътре живот като куп подправки или полускъпоценни камъни. Местните политически условия правеха занаята му много изгоден. За да подплаши конкуренцията, той разиграваше ролята на самата Смърт и макар че прекаляваше с театралните ефекти, образът му се запечата в паметта ми.
Питах се какво ли би си помислил, ако можеше да ме види сега.
Дали е…
Нечия ръка стисна моята.
Изненадата ме разтърси като електрически ток. Стиснах юмрук около приставките. Вторачих се в жената насреща, подпряна на лакът в спалния чувал, с изкривено от отчаяние лице. В очите й нямаше ни най-малък признак, че ме познава. Пръстите стискаха здраво като машина.
— Ти — каза тя на японски и се разкашля. — Помогни ми. Помогни ми!
Не беше нейният глас.
 

Глава 11
 
Докато навлизахме между хълмовете над Драва, небето бе натежало от сняг. От време на време прелитаха снежинки, а мразовитият въздух подсказваше, че скоро ще завали. Улиците и покривите на зданията в града под нас бяха поръсени с бяло като с отрова против насекоми, а от изток продължаваха да прииждат плътни облаци. По един от общите канали проправителствен пропаганден робот излъчваше предупреждения за микровиелици и прехвърляше цялата вина за лошото време върху квелистите. Когато слязохме долу и тръгнахме по разбитите от взривове улици, открихме, че всичко е заскрежено, а по локвите вече има корички лед. Заедно с редките снежинки над земята се сипеше призрачна тишина.
— Честита ви шибана Коледа — промърмори един от хората на Оиши.
Смях, но тихичък. Безмълвието потискаше всички, а под белия снежен саван мъртвешките кости на Драва изглеждаха твърде зловещо.
На влизане минахме през монтираната наскоро охранителна система. В отговор на нашествието преди шест седмици Курумая бе докарал елементарни роботи-убийци с ниво на интелигентност далеч под ония, с които се занимаваха демилитите. Въпреки това Силви трепваше всеки път, когато управляваният от Ор бръмбар минаваше покрай поредния затаен силует, а когато една от машините се надигна с леко бръмчене, за да разчете повторно значките ни, тя извърна очи и захлупи лице върху рамото на гиганта.
Когато се събуди през онзи ден, треската й не мина. Само отстъпи като отлив, оставяйки я безсилна и окъпана в пот. Пристъпът се оттегляше, но в края на отстъпената от него територия човек можеше да усети как миниатюрни и почти безшумни вълнички продължават да подронват съзнанието на Силви. А по едва доловимия им шум да се досети как страшно реват в слепоочията й.
Не беше свършило. Далеч не беше.
Напред по заплетените, изоставени улици на града. Когато наближихме предмостието, изтънчените сетива на новия ми носител различиха в студения въздух едва доловимия мирис на море. Смес от соли и разни органични съставки, вездесъщият дъх на белотрев и острата воня на химикали, разсипани по повърхността на залива. За пръв път осъзнах колко ограничена е била синтетичната обонятелна система — нищо такова не бях усетил на идване от Текитомура.
Когато пристигнахме, отбранителните системи на предмостието се събудиха. Паешките блокове изпъплиха настрани, животелта се люшна назад. Докато минавахме през отвора, Силви се сгуши, наведе глава и пак затрепери. Дори косата й сякаш прилепна по-плътно по черепа.
Претоварване, бе заявил медикът от групата на Оиши, взирайки се с присвити очи в монитора, докато Силви лежеше нетърпеливо под скенера. Още не си се измъкнала. Бих ти препоръчал два месеца спокоен живот на някое топло и по-цивилизовано място. Да речем в Милспорт. Запиши се в софтуерна клиника да ти направят пълна проверка.
Тя кипна.
Два месеца? В шибания Милспорт?
Примирено свиване на рамене.
Иначе пак ще изключиш. Трябва поне да се върнеш в Текитомура и да минеш пълна проверка за вируси. Не можеш да останеш тук в това състояние.
Другите от екипа го подкрепиха. Въпреки внезапното възстановяване на Силви трябваше да се върнем обратно.
Да пропилеем малко от натрупания кредит, ухили се Ядвига. Да празнуваме. Дръж се, Текитомура, идваме да ти покажем що е нощен живот!
Портата на предмостието тромаво се вдигна пред нас и ние навлязохме отвъд стената. В сравнение с последния път, когато го бях видял, мястото изглеждаше почти безлюдно. Няколко души мъкнеха оборудване между бараките. Беше прекалено студено, за да се излиза за друго. Две наблюдателни хвърчила бясно подскачаха над свързочната мачта, подмятани от вихрушката и снега. Изглежда, всички останали бяха свалени, преди да налети виелицата. Отвъд покривите на бараките се виждаше заснежената надстройка на кораб в пристанището, но обслужващите го кранове не помръдваха. Навсякъде из лагера властваше чувството на тревожно очакване.
— Най-добре да поговорим с Курумая веднага — каза Оиши, слизайки от очукания си едноместен бръмбар, докато зад нас вратата се спускаше. Той огледа своя екип и нашия. — Потърсете си места за спане. Подозирам, че няма да е лесно. Едва ли някой от новопристигналите ще се заеме да изгражда барака, докато времето не се оправи. Силви?
Силви се загърна по-плътно в палтото. Лицето й беше изпито. Не искаше да разговаря с Курумая.
— Аз ще отида, шефе — предложи Ласло. Той неловко се опря на рамото ми със здравата си ръка и скочи от задната седалка на бръмбара. — Вие вървете да пийнете кафе или нещо друго.
— Супер — обади се Ядвига. — И не давай на дъртия Шиг да те дъвче, Лас. Ако не му харесва нашата история, нека върви на майната си.
— Да, ще му предам. — Ласло извъртя очи. — Ако имам кураж. Хей, Мики, ще дойдеш ли да ми окажеш морална подкрепа?
Аз примигах.
— Ами… да. Разбира се. Ки, Ядви, ще се погрижите ли за бръмбара?
Кийока скочи от седалката зад Ядвига и бавно се приближи към нас. Ласло отиде до Оиши и ми хвърли поглед през рамо. После кимна към центъра на лагера.
 

Както навярно трябваше да се очаква, Курумая не изглеждаше твърде щастлив да види хора от екипа на Силви. Накара двама ни да чакаме в студеното преддверие на командния пункт, докато той разпитваше Оиши и раздаваше настанителни заповеди. Край стената бяха подредени евтини пластмасови столове, а в ъгъла телевизор с приглушен звук показваше глобалните новини. Върху ниската масичка имаше отворен дисплей за информационни маниаци и пепелник за идиоти-пушачи. Дъхът ни вдигаше бледи облачета пара в хладния въздух.
— Е, за какво искаше да си поговорим? — попитах аз и дъхнах върху ръцете си да ги стопля.
— Какво? — сепна се Ласло.
— Не се прави на ударен. Нуждаеш се от морална подкрепа точно толкова, колкото Ядви и Ки от мъж. Какво става?
Лицето му бавно се разтегна в усмивка.
— Знаеш ли, открай време се чудя за тях двете. Сън не ме хваща понякога.
— Лас!
— Добре де, добре. — Той се подпря със здравия лакът и вдигна крака върху масичката. — Ти беше с нея, когато се събуди, нали?
— Точно така.
— Какво ти каза? Ама наистина.
Завъртях се да го погледна.
— Снощи вече казах на всички ви. Нищо конкретно. Молеше за помощ. Викаше непознати хора. Дрънкаше безсмислици. Чисто бълнуване.
— Да. — Той разпери ръка и огледа дланта, сякаш върху нея имаше начертана карта. — Разбираш ли, Мики, аз съм инфоспец. Водещ инфоспец. Жив съм само защото умея да забелязвам периферни подробности. И периферно забелязах, че вече не гледаш Силви както преди.
Постарах се гласът ми да прозвучи небрежно.
— Тъй ли?
— Да, тъй. До снощи я гледаше тъй, сякаш си гладен и подозираш, че е добра на вкус. А сега… — Той ме погледна в очите. — Загубил си апетит.
— Тя не е добре, Лас. Не си падам по болни жени.
Той тръсна глава.
— Не ми пробутвай такова сканиране. Тя беше болна през цялото време след оная каша в подслушвателния пост, но твоят глад си остана все същият. Може би малко смекчен, но не изчезна. А сега я гледаш тъй, сякаш очакваш нещо да се случи. Като че е някаква жива бомба.
— Тревожа се за нея. Както всички останали.
А под тия думи като термоклин плъзна мисълта: Значи си жив, защото забелязваш подобни неща, тъй ли, Лас? Е, за твое сведение, ако продължиш да дрънкаш така, може и да те очистят. При други обстоятелства вече да съм го сторил.
За момент поседяхме мълчаливо един до друг. Той замислено кимна.
— Няма да ми кажеш, а?
— Няма нищо за казване, Лас.
Ново мълчание. На екрана показваха последните новини. Случайна смърт (без загуба на приставката) на някаква дребна риба от Харлановия род в пристанищния квартал на Милспорт, зараждане на циклон в Кошутския залив, Мечек се готви да съкрати разходите за здравеопазване в края на годината. Гледах без интерес.
— Виж какво, Мики. — Ласло се поколеба. — Не казвам, че ти вярвам, защото всъщност не е така. Но не съм като Ор. Не ревнувам Силви. Нали разбираш, за мен тя е шеф и толкоз. И ти вярвам поне дотолкова, че да я оставя в твои ръце.
— Благодаря — сухо отвърнах аз. — И на какво дължа тази чест?
— Е, тя ми разправи едно-друго за първата ви среща. Брадите и тъй нататък. Колкото да съобразя, че…
Вратата се сгъна и Оиши излезе. Той се усмихна и посочи с палец през рамо.
— На ваше разположение е. Ще ви чакам в бара.
Влязохме. Така и не узнах какво е съобразил Ласло и колко далече е бил от истината.
Шигео Курумая седеше зад бюрото си. Посрещна ни, без да стане. Лицето му беше непроницаемо, а тялото стегнато в пълна неподвижност, която издаваше яростта му по-очевидно от всякакви гневни крясъци. Личеше си старата школа. Зад него холограма създаваше илюзията за ниша в стената на бараката, където сенки и лунни лъчи потрепваха по едва забележим старинен свитък. На бюрото до лакътя му спиралният дисплей работеше в свободен режим, хвърляйки пробягващи пъстри шарки по безупречно чистия плот.
— Болна ли е Ошима? — глухо запита Курумая.
— Да, прихвана нещо от един рояк горе на платото. — Ласло се почеса по ухото и огледа празния кабинет. — Тук май нямате много работа, а? Сигурно чакате да отминат виелиците.
Курумая не се поддаде.
— На платото — повтори той. — Почти седемстотин километра северно от мястото, където се съгласихте да действате. За чието разчистване подписахте договор.
Ласло сви рамене.
— Виж сега, това вече засяга шефката. Ще трябва да…
— Имахте договор. И което е по-важно, поехте задължение. Дължахте вярност на предмостието и лично на мен.
— Бяхме под обстрел, Курумая-сан. — Безупречната емисарска лъжа излетя с лекота от устните ми. За миг изпитах наслада от възможността да раздвижа рефлексите за надмощие. Отдавна не го бях правил. — След засадата в храма командният ни софтуер беше засегнат, аз и още една колежка получихме тежки органични увреждания. Движехме се слепешком.
След думите ми из кабинета надвисна тишина. До мен Ласло изгаряше от нетърпение да добави нещо. Хвърлих му предупредителен поглед и той спря да се върти. Погледът на коменданта прескочи няколко пъти между нас двамата и накрая се спря върху лицето ми.
— Ти ли си Тръпката?
— Да.
— Новобранецът. И говориш от името на всички?
Приложих основното правило: открий точката на натиск и атакувай в нея.
— При дадените обстоятелства аз също дължа вярност, Курумая-сан. Без подкрепата на другарите си щях да бъда убит и разкъсан от каракурите в Драва. Те обаче ме измъкнаха и ми намериха ново тяло.
— Да. Разбирам. — Курумая за момент сведе очи към бюрото, после пак ме погледна. — Много добре. Дотук не ми казваш нищо повече от доклада, който твоят екип изпрати от Неразчистеното, а той беше пределно кратък. Моля те, обясни ми защо, след като се движехте слепешком, решихте да не се приберете в предмостието?
Това беше лесно. Повече от месец го бяхме обсъждали около лагерните огньове, усъвършенствайки постепенно лъжата.
— Системите ни бяха засегнати, но част от тях все още действаше. Така засякохме, че зад нас има миминти, които ни преграждат пътя за отстъпление.
— И следователно застрашават чистачите, които трябваше да защитите. Но не сте сторили нищо, за да им помогнете.
— Божичко, Шиг, движехме се на сляпо, по дяволите.
Комендантът на предмостието завъртя поглед към Ласло.
— Не съм те молил да ми тълкуваш събитията. Кротувай.
— Но…
— Оттеглихме се на североизток — казах аз, хвърляйки още един предупреждаващ поглед към инфоспеца до мен. — Доколкото можехме да преценим, зоната беше безопасна. И продължихме да се движим, докато командният софтуер се възстанови. По това време вече бяхме почти извън града, а кръвта ми изтичаше. От Ядвига спасихме само мозъчната приставка. По очевидни причини решихме да навлезем в Неразчистеното и да се насочим към един открит преди време бункер с клонингова банка и апаратура за презареждане. Както знаете от доклада.
— Говориш в множествено число. И ти ли допринесе за това решение?
— Кръвта ми изтичаше — повторих аз.
Курумая отново наведе очи.
— Може би ще ти е интересно да научиш, че след засадата, която описваш, в района не бяха засечени други признаци за активност на миминтите.
— Да, защото съборихме шибаната сграда отгоре им — отсече Ласло. — Върви да разкопаеш храма и ще откриеш парчетата. Без двете гадини, дето трябваше да ги натрошим в ръкопашен бой, додето се измъквахме през тунела.
Курумая отново хвърли хладен поглед към инфоспеца.
— Нямахме нито време, нито работна ръка за разкопки. Дистанционните сензори засякоха останки от машини под руините, но експлозията, която задействахте сякаш нарочно, унищожи почти изцяло долните нива на зданието. Ако е имало…
— Ако ли? Как тъй ако, дявол да го вземе?
— … миминти, както твърдите, трябва да са се изпарили. Двете машини в тунела бяха открити и това като че потвърждава историята, която ни съобщихте, след като успешно се оттеглихте в Неразчистеното. А междувременно може би ще ви е интересно да чуете, че няколко часа по-късно и два километра на запад чистачите, които изоставихте, наистина откриха гнездо на каракури. В последвалия сблъсък двайсет и двама души бяха убити. Деветима от тях наистина — с непоправимо увредени приставки.
— Това е трагедия — спокойно отвърнах аз. — Но ние не бихме могли да я предотвратим. Ако се бяхме върнали с пострадал екип и увредени командни системи, щяхме само да бъдем безполезен товар. При дадените обстоятелства решихме, че трябва час по-скоро да се възстановим като оперативно звено.
— Да. Така се казва в доклада ви.
За няколко секунди настана мрачно мълчание. Хвърлих нов поглед към Ласло за в случай, че е решил пак да си отвори устата. Курумая вдигна очи срещу мен.
— Много добре. Засега сте разквартирувани заедно с екипа на Еминеску. Ще пратя лекар по софтуера да прегледа Ошима за ваша сметка. Ако състоянието й е стабилно, след като времето се подобри, ще бъде проведено пълно разследване на инцидента в храма.
— Какво? — Ласло прекрачи напред. — Дявол да го вземе, нима очакваш от нас да висим тук, докато разкопаеш оная грамада? Няма начин, мой човек. Отиваме си. Заминаваме за Текитомура с онзи шибан кораб в пристанището.
— Лас…
— Не, не очаквам от вас да останете в Драва. Заповядвам ви. Може и да не ви допада, но тук има власт. Ако опитате да се качите на борда на „Зора над Дайкоку“, ще бъдете задържани. — Курумая се навъси. — Бих предпочел да избегна преките мерки, но ако ме принудите, ще наредя да ви затворят.
— Да ни затворят? — За една-две секунди имах чувството, че Ласло чува думата за пръв път и чака комендантът да му я обясни. — Мамка му, да ни затворят? За последния месец разбиваме пет рояка, над дузина автономни миминти, обезопасяваме цял бункер, пълен с гадни машинарии, и това ти е скапаната благодарност, когато се връщаме.
После той изписка и залитна назад, притискайки с длан лицето си, сякаш Курумая го бе мушнал с пръст в окото. Комендантът се изправи иззад бюрото. Гласът му засъска от внезапно освободената ярост.
— Не. Така става, когато вече не мога да вярвам на екипите, за които отговарям. — Той завъртя пръст към мен. — Ти. Тръпката. Изкарай го оттук и предай инструкциите ми на останалите от екипа. Надявам се повече да не говорим на тази тема. Вън. И двамата.
Лас още се държеше за окото. Сложих ръка върху рамото му, за да го насоча, но той я отблъсна гневно. Бъбрейки нещо несвързано, размаха треперещ пръст срещу Курумая, после явно размисли, завъртя се на пети и с широки крачки тръгна към вратата.
Последвах го. На прага се озърнах към коменданта. Трудно бе да се разчете нещо по обтегнатото му лице, но все пак като че долових чувството да лъха от него — ярост заради неподчинението и, което бе още по-лошо, угризение, че е изтървал не само ситуацията, но и собствените си нерви. Отвращение към начина, по който се бяха объркали нещата тук, в командния пункт, а може би и на целия свободен пазар на инициативата Мечек. Знам ли… може би и отвращение към начина, по който се разпадаше всичко на цялата проклета планета.
Личеше си старата школа.
 

Почерпих Лас едно питие в бара и известно време го слушах как ругае „онзи шибан педант Курумая“, после станах и отидох да търся другите. Бях ги оставил в добра компания — заведението беше претъпкано с раздразнени демилити, слезли току-що от „Зора над Дайкоку“, които се оплакваха гръмогласно от лошото време и предизвиканото от него спиране на назначенията. Като съвсем подходящ звуков фон за жалбите им наоколо гърмеше бърз, писклив и рязко насечен джаз, но за щастие без механичните пропагандни лекции, които бях почнал да свързвам с него през изминалия месец. Сферичната барака беше изпълнена до тавана с пушек и шумотевица.
В един ъгъл заварих Ядвига и Кийока да се гледат в очите, твърде увлечени в разговор, за да ги прекъсвам. Ядви набързо ми съобщи, че Ор останал при Силви в спалната барака, а Оиши бил нейде наоколо, може би на бара, за последен път го видяла да разговаря с някого хей-там. И тя неопределено размаха ръка. Схванах намека и ги оставих да си гукат.
Оиши изобщо не беше там, накъдето посочи Ядвига, но наистина се оказа на бара и разговаряше с двама демилити — единият беше от неговия екип, другия виждах за пръв път. Той ме посрещна с широка усмивка и вдигната чаша. Повиши глас, за да го чуя сред глъчката.
— Здравата ви смачка фасона, нали?
— Има такава работа. — Размахах ръка, за да привлека вниманието на бармана. — Останах с чувството, че Неуловимите на Силви вече от доста време му тровят нервите. Искаш ли още едно?
Оиши хвърли изпитателен поглед към нивото на питието в чашата си.
— Не, стига ми толкова. Да, може да се каже, че му тровят нервите. Не са от най-отговорните, дума да няма. Все пак обаче редовно излизат на първо място в класацията. Това изкупва доста грехове дори пред човек като Курумая.
— Хубаво е да имаш репутация.
— А, добре, че ми напомни. Някой те търси.
— Тъй ли? — Оиши ме гледаше право в очите, затова потиснах реакцията си и само леко повдигнах вежда в тон с безгрижния интерес в гласа ми. Поръчах си малцово уиски от Милспорт и пак се обърнах към Оиши. — Разбра ли как се казва човекът?
— Не е разговарял с мен. — Координаторът кимна към непознатия си събеседник. — Това е Сими, водещ инфоспец на Прекъсвачите. Сими, помниш ли как се казва онзи тип, дето разпитвал за Силви и новия й партньор?
За момент Сими присви очи и се навъси. После лицето му просветля и той щракна с пръсти.
— Да, сетих се. Ковач. Рече, че името му било Ковач.
 

Глава 12
 
Всичко застина.
Имах чувството, че целият шум из бара изведнъж е замръзнал като арктическа киша в ушите ми. Димът спря да се движи, натискът на навалицата зад мен сякаш отслабна. Толкова силна реакция на носителя „Ейшундо“ не бях изпитвал дори в сраженията с миминтите. Отвъд призрачното спокойствие на мига забелязах, че Оиши ме наблюдава и на автопилот вдигнах чашата към устата си. Малцовото уиски плъзна надолу като парлива вълна и когато топлината достигна стомаха ми, светът се раздвижи също тъй ненадейно, както бе спрял. Музика, шум, блъсканица около мен.
— Ковач — повторих аз. — Наистина ли?
— Познаваш ли го? — попита Сими.
— Чувал съм за него. — Нямаше смисъл да прекалявам с лъжите. Не и под този изпитателен поглед на Оиши. Отново отпих от чашата. — Каза ли какво иска?
— Не. — Сими поклати глава, явно въпросът не го интересуваше особено. — Просто питаше къде си, дали си заминал с Неуловимите. Беше преди два-три дни, тъй че му казах да, всички сте някъде из Неразчистеното. Той…
— А той… — започнах аз едновременно с него и веднага млъкнах. — Извинявай, какво казваше?
— Той, изглежда, много държеше да разговаря с теб. Убеди един екип, май бяха Антон и Черепите, да го отведат в Неразчистеното. Значи го познаваш, а? Проблеми ли ти създава?
— Разбира се — тихо вметна Оиши, — може и да не е същият Ковач, когото познаваш.
— Не е изключено — кимнах аз.
— Но не ти се вярва?
Заставих се да свия рамене.
— Струва ми се неправдоподобно. Човекът ме търси. Аз съм чувал за него. Най-вероятно имаме общи моменти в миналото.
Сими и колегата на Оиши кимнаха разсеяно. Вече бяха подпийнали. Оиши обаче сякаш се заинтригува още повече.
— И какво си чувал за този Ковач?
Този път свих рамене малко по-лесно.
— Нищо добро.
— Да — потвърди енергично Сими. — Точно така. Стори ми се кораво и адски смахнато копеле.
— Сам ли дойде? — попитах аз.
— Не, мъкнеше цяла тумба биячи. Четирима или петима. С милспортски акцент.
Хубава работа. Значи вече не беше местен въпрос. Танаседа изпълняваше обещанието си. Глобална заповед за залавянето и екзекуцията ви. И отнякъде бяха изровили…
Не знаеш това. Все още не.
Я стига. Трябва да е така. Защо е използвал името? На чие чувство за хумор ти прилича?
Освен ако…
— Сими, слушай. Той не попита за мен по име, нали?
Сими примига.
— Де да знам. Как ти е името?
— Добре. Няма значение.
— Човекът питал за Силви — обясни Оиши. — Знаел нейното име. Май знаел и за Неуловимите. Но най-много се интересувал дали в екипа на Силви има някакъв новобранец. И не знаел как му е името. Нали така, Сими.
— М-да… точно тъй беше.
Сими заби нос в празната си чаша. Направих знак на бармана да налее на всички ни.
— Тъй. А онези типове от Милспорт? Как смяташ, дали някой от тях още се навърта наоколо?
Сими подви устни.
— Може… Де да знам. Не видях как потеглиха Черепите и нямам представа колко багаж мъкнеха допълнително.
— Но би било логично — тихо подсказа Оиши. — Ако онзи Ковач си е подготвил домашното, трябва да знае колко е трудно да проследиш някого в Неразчистеното. Най-разумното би било да остави тук двама-трима биячи за в случай, че се завърнеш. — Той помълча, продължавайки да наблюдава лицето ми. — И да му съобщят с насочен лъч, ако те видят.
— Да. — Аз допих чашата и леко потръпнах. Изправих се. — Мисля, че трябва да поговоря с екипа си. Господа, моля да ме извините.
Пробих си път през навалицата, докато отново стигнах при Ядвига и Кийока в ъгъла. Здраво прегърнати, те се целуваха по устата, без да обръщат внимание на каквото и да било наоколо. Настаних се в сепарето до тях и потупах Ядвига по рамото.
— Престанете. Имаме проблеми.
 

— Е — изръмжа Ор, — аз пък мисля, че дрънкаш врели-некипели.
— Тъй ли? — С усилие потиснах раздразнението си и съжалих, че бях избрал пълния процес на емисарското убеждение, вместо да оставя на колегите си сами да вземат решение. — Говорим за якудза.
— Не можеш да бъдеш сигурен.
— Разсъдете сами. Преди шест седмици ние колективно причиняваме смъртта на едно високопоставено синче от якудза и двамата му биячи. А сега някой ни търси.
— Не. Някой търси теб. Тепърва ще се разбере дали търси и нас.
— Слушайте. Всички. — Завъртях настоятелен поглед из тясната стаичка без прозорци, която бяха осигурили за Силви. Тясна спартанска койка, стандартни вградени шкафчета, стол в ъгъла. Координаторката лежеше, а ние едва се събирахме в теснотията около нея. — Те знаят за Силви, свързали са я с мен. Приятелят на Оиши го каза със сигурност.
— Мой човек, та ние очистихме онази стая като…
— Знам, Ядви, но не беше достатъчно. Те разполагат със свидетели, които са ни видели заедно, периферни видеозаписи, а може би и още нещо. Важното е, че аз познавам онзи Ковач и, повярвайте ми, ако изчакаме да ни догони, ще откриете, че изобщо няма значение дали търси мен, Силви или и двама ни. Човекът е бивш емисар. Ще изтрепе всички в тази стая просто за да не си усложнява живота.
Познатият стар ужас от емисарите — Силви спеше, изтощена и натъпкана с възстановителни лекарства, а Ор беше твърде разпален от спора, но останалите неволно трепнаха. Зад бронята на демилитското хладнокръвие те бяха израсли с ужасяващите истории от Адорасион и Шария, както впрочем и всички останали. Емисарите идват да разрушат родния ти свят. Не беше толкова просто, разбира се; истината бе по-сложна и в крайна сметка далеч по-злокобна. Но на кого ли му трябва истината в тази Вселена?
— Ами ако ги изпреварим? — обади се Ядвига. — Откриваме приятелчетата на Ковач в предмостието и им запушваме устата, преди да са се обадили.
— Вероятно е твърде късно, Ядви. — Ласло поклати глава. — Пристигнахме преди два-три часа. Който се интересува, вече го е научил.
Набираха инерция. Аз стоях мълчаливо и гледах как всичко върви точно накъдето желаех. Кийока се навъси, обмисляйки положението.
— Така или иначе няма начин да открием онези гадове. Тук, кажи-речи, всичко живо има милспортски акцент и физиономия на бияч. Най-малкото ще трябва да проверим базата данни на предмостието, а точно сега — тя посочи сгушената фигура на Силви — не сме в състояние да го сторим.
— Дори и Силви да беше във форма, пак щеше да е адски трудно — заяви унило Ласло. — Както сме се насадили в момента, Курумая ще ни спипа за ушите дори ако си измием зъбите с погрешен волтаж… Онова нещо дали наистина пази от подслушване?
Той кимна към персоналния резонансов заглушител на стола. Кийока също кимна — може би с лека умора.
— Чудо на модерните технологии, Лас. Наистина. Купих го от базара на Рейко точно преди да потеглим. Мики, работата е там, че сега сме едва ли не под домашен арест. Казваш, че онзи Ковач идва за нас. Какво предлагаш да сторим?
Започва се!
— Предлагам тази нощ да се измъкна със „Зора над Дайкоку“ и да взема Силви със себе си.
Мълчанието разтърси стаята. Проследих погледите, прецених чувствата, пресметнах накъде отиват нещата.
Ор разкърши шия като боец на арената преди схватка.
— Ти — бавно изрече той — върви да си го начукаш.
— Ор… — обади се Кийока.
— В никакъв случай, Ки. Мамка му, в никакъв случай няма да я води където и да било. Не и докато съм тук.
Ядвига ме огледа с присвити очи.
— Ами ние, Мики? Какво да правим, когато пристигне Ковач, зажаднял за кръв?
— Крийте се — отговорих аз. — Помолете приятелите за помощ, изчезнете нейде из предмостието или в Неразчистеното с нечий екип, ако се съгласят да ви вземат. Дявол да го вземе, дори накарайте Курумая да ви арестува, ако вярвате, че ще може да ви опази.
— Хей, скапаняк, можем да сторим всичко това и без да ти поверяваме Сил…
— Тъй ли, Ор? — Погледнах гиганта право в очите. — Можете ли? Можете ли да нагазите пак в Неразчистеното, докато Силви е в това състояние? Как ще я отнесете там? С кой екип? Кой екип може да си позволи подобен товар?
— Той е прав, Ор. — Ласло сви рамене. — Дори и Оиши няма да се навие.
Ор се озърна с потрепващи очи като подгонен звяр.
— Можем да я скрием тук, в…
— Ор, не ме слушаш. Ковач няма да остави камък върху камък, за да стигне до нас. Познавам го.
— Курумая…
— Забрави. Ако му се наложи, ще прегази Курумая като ангелски огън. Ор, само едно ще го спре — новината, че Силви и аз сме напуснали. Защото тогава няма да губи време да търси вас. Когато пристигнем в Текитомура, ще се погрижим вестта да стигне до Курумая и докато Ковач се върне, вече всички в предмостието ще знаят, че сме духнали. Това му стига, за да скочи на първия заминаващ кораб.
Нова тишина, този път сякаш изпълнена с напрежението на цъкаща бомба. Гледах ги как се хващат на въдицата един по един.
— Разумно, Ор. — Кийока потупа гиганта по рамото. — Не е приятно, но се сканира.
— Така поне ще измъкнем шефката от бойната линия.
Ор се опомни.
— Мамка ви, хора, да не сте се побъркали? Не виждате ли, че той се опитва да ви сплаши?
— Да, и успя да ме сплаши — отсече Ласло. — Силви е извън строя. Ако от якудза са наели емисар-убиец, спукана ни е работата.
— Трябва да я опазим, Ор. — Ядвига бе забила очи в пода, сякаш се чудеше дали не би било добра идея да изкопаем тунел. — А тук е невъзможно.
— Тогава тръгвам и аз.
— Боя се, че няма да бъде възможно — тихо казах аз. — Предполагам, че Ласло ще успее да ни вкара през катапултите за спасителни лодки, както се беше вмъкнал предния път. Но опиташ ли и ти да се вмъкнеш с цялата тая вградена апаратура и енергийните източници, ще задействаш всички аларми на „Зора над Дайкоку“.
Беше си чиста догадка, скок на сляпо от стремително изграденото скеле на емисарската интуиция, но, явно, улучи целта. Неуловимите се спогледаха и накрая Ласло кимна.
— Прав е, Ор. Няма начин да те вмъкна през люка незабелязано.
Гигантът задълго се вгледа в мен. Накрая извърна глава към жената върху леглото.
— Ако заради теб й се случи каквото и да било…
Въздъхнах.
— Ор, най-сигурният начин да й се случи нещо е да я оставим тук. Което не възнамерявам да сторя. Тъй че запази си заплахите за Ковач.
— Да — заяви мрачно Ядвига. — Това ти го гарантирам. Щом Силви се възстанови, погваме онзи мръсник и…
— Великолепно — кимнах аз. — Но малко прибързано. Планирай си отмъщението по-късно, бива ли? Засега нека да се съсредоточим на въпроса как ще оцелеем.
 

Разбира се, не беше толкова лесно.
Когато го попритиснах, Ласло си призна, че охраната на товарните рампи в Компчо била безбожно калпава. Но заради непрестанния страх от нашествие на миминтите кеят в предмостието на Драва щеше да е натъпкан с електронни мерки за сигурност.
— Тъй. — Помъчих се да запазя търпение. — Значи никога не си правил фокуса с катапултите в Драва?
— Добре де, веднъж го направих. — Ласло се почеса по ухото. — Само че Суки Баджук ми помогна да заглушим детекторите.
Ядвига презрително изсумтя.
— Оная ситна пачавра.
— Хей, ревнивке. Тя е адски добър координатор. Дори и надрусана до козирката, може да врътне такива номера с кодовете за достъп…
— Чух, че умеела да си врътка и други работи.
— Ей, само защото не е…
— Тук ли е тя? — високо попитах аз. — Сега, в предмостието?
Ласло пак се почеса по ухото.
— Де да знам. Можем да проверим, но…
— Ще се бавим до второ пришествие — предрече Кийока. — А тя така или иначе може да не се навие да врътка номера с кодовете, ако узнае за какво става дума. Едно е да ти помага да си начешеш крастата, Лас. Но едва ли ще й допадне да съдейства за бягство от Курумая, нали ме разбираш?
— Не е задължително да знае — каза Ядвига.
— Не ставай гадна, Ядви. Няма да вкарам Суки в беля, без…
Изкашлях се.
— Какво ще кажете за Оиши?
Всички се завъртяха към мен. Ор сбръчка чело.
— Може би. Двамата със Силви се знаят открай време. Заедно са били новобранци.
Ядвига се ухили.
— Непременно ще се навие. Ако Мики го помоли.
— Какво?
Вече всички се усмихваха многозначително. Радваха се на възможността да свалят за момент напрежението. Кийока закри устата си с длан и се разкиска. Ласло заби съсредоточен поглед в тавана. Другите запръхтяха весело. Само Ор беше твърде сърдит, за да се включи във веселбата.
— Не си ли забелязал през последните два дни, Мики? — Ядвига се мъчеше да удължи шегата. — Оиши те харесва. Нали разбираш, наистина те харесва.
Озърнах се из тясната стаичка, опитвайки да изглеждам вкиснат и невъзмутим като Ор. Всъщност се сърдех най-вече на себе си. Наистина не бях забелязал, или поне не бях разбрал, че е онова, за което намекна Ядвига. Много сериозен пропуск за един емисар — да пренебрегне изгодна психологическа възможност.
Бивш емисар.
Да, благодаря за напомнянето.
— Добре — изрекох спокойно аз. — Значи ще трябва да поговоря с него.
— Аха — отвърна Ядвига с невинна физиономия. — Виж дали ще се навие да те оправи.
Смехът избухна като взрив в тясната стаичка. Усетих, че и моето лице неволно се разтяга в усмивка.
— Майната ви на всички.
Това не помогна. Веселието бушуваше с пълна сила. От шума Силви се размърда на койката и отвори очи. Подпря се на лакът и болезнено се разкашля. Смехът секна също тъй бързо, както бе почнал.
— Мики? — Гласът й беше дрезгав и немощен.
Обърнах се към леглото. С крайчеца на окото си зърнах убийствения поглед на Ор. Приведох се над нея.
— Да, Силви. Тук съм.
— На какво се смеете?
Поклатих глава.
— Много добър въпрос.
Тя стисна ръката ми със същата сила както през онази нощ в лагера на Оиши. Настръхнах в очакване на онова, което щеше да каже сега. Но Силви само потръпна и огледа пръстите си, впити в ръкава на якето ми.
— Аз… — избъбри тя. — То ме познаваше. То. Като стар приятел. Като…
— Остави я на мира, Мики.
Ор се опита да ме избута с рамо, но желязната хватка на Силви ме удържа. Тя го изгледа с недоумение и попита умолително:
— Какво става?
Извъртях очи към гиганта.
— Искаш ли да й кажеш?
 

Глава 13
 
Нощта падаше над Драва на валма от снежен сумрак, обгръщайки като вехта завивка сгушените бараки на предмостието, сетне по-високите ъгловати руини на самия град. Виелицата връхлиташе и отстъпваше, влачеше снега на гъсти, вихрени завеси, които облепваха лицето, вмъкваха се под яката на дрехата, после отминаваха, почти стихваха, за да затанцуват след малко отново в светлите конуси на анджирските лампи. Видимостта ту спадаше под петдесет метра, ту пак се разчистваше. Не беше време за разходки навън.
Клекнал в сянката на един изоставен контейнер в края на доковете, аз за момент се зачудих как ли се справя другият Ковач в Неразчистеното. Също като мен той трябваше да не обича студа, също като мен…
Не знаеш това, не знаеш дали точно той…
Да, бе.
Виж сега, дявол да го вземе, откъде якудза ще намери резервно копие на бивш емисар? И за чий им е да поемат такива рискове? Под цялото онова фалшиво лустро на потомци на Старата Земя, в крайна сметка те си остават просто вулгарни престъпници. Няма начин…
Да, бе.
Това е тръпката, с която живеем всички, цената на съвременната епоха. Ами ако? Ами ако в някакъв незнаен миг от твоя живот вземат и те изкопират? Ами ако нейде в търбуха на някоя грамадна машина живееш кой знае какво виртуално битие, или просто спиш, очаквайки да те пуснат в реалния свят?
Или вече са те пуснали и бродиш наоколо. Жив.
Виждаш го в сензофилмите, чуваш градски легенди за приятели на приятели, които по някаква невъобразима машинна грешка са срещнали самите себе си във виртуална или по-рядко в реална среда. Или ужасяващите истории в стил Ласло за множествено зареждане, извършвано от военните. Слушаш и с наслада усещаш студените тръпки по гръбнака си. Понякога дори чуваш истории, на които може да се повярва.
Веднъж бях срещнал двойно зареден човек и се наложи да го убия.
Веднъж бях срещнал себе си и това свърши зле.
Не изгарях от желание да ми се случи отново.
А и бездруго си имах сума ти грижи.
Сред виелицата на петдесет метра от мен се извисяваше неясният силует на „Зора над Дайкоку“. Корабът беше по-голям от „Пушки за Гевара“, навярно стар туристически лайнер, измъкнат от забвение и преоборудван за превоз на демилити. Около него сякаш витаеше помръкнал ореол на отминало величие. От илюминаторите се лееха снопове уютна светлина, а горе по надстройката хладно проблясваха бели и червени съзвездия. Преди малко бях видял върволица демилити да се качват на борда по осветените рампи, но сега люковете се затваряха и корабът на въздушна възглавница стоеше усамотен в студената нощ на Ню Хок.
Из бялата вихрушка на черен фон вдясно от мен се мярнаха човешки фигури. Докоснах дръжката на тебитския нож и засилих докрай зрението си.
Най-отпред крачеше Ласло с гъвкава походка на инфоспец и яростна усмивка на изтръпналото от студ лице. Следваха го Оиши и Силви. Лицето на жената беше съсредоточено и леко замаяно — личеше си, че е на крак само благодарение на лекарствата. Координаторът изглеждаше бодър и далеч по-решителен. Тримата прекосиха откритото пространство пред кея и се прикриха до мен зад контейнера. Ласло разтърка лицето си с длани, после разпери пръсти и изтръска разтопения сняг. Беше стегнал заздравяващата си ръка с бойна подвижна шина и изглеждаше, че не изпитва никаква болка. Долових в дъха му мирис на алкохол.
— Наред ли е всичко?
Той кимна.
— Всички заинтересувани, а вероятно и мнозина, дето не ги е грижа, вече знаят, че Курумая ни е поставил под арест. Ядви още обикаля да се оплаква на всичко живо.
— Оиши? Готов ли си?
Координаторът ме погледна спокойно.
— Ако ти си готов. Както казах, ще разполагате най-много с пет минути. По-дълго не мога, без да оставя следи.
— Пет минути са предостатъчно — заяви нетърпеливо Ласло.
Всички погледнахме Силви. Тя намери сили да се усмихне измъчено и да каже:
— Добре. Сканираме. Да го направим.
Лицето на Оиши изведнъж стана самовглъбено — беше навлязъл в мрежата. Той кимна лекичко.
— Навигационните системи са в пълна готовност. Проверка на системите и двигателите след двеста и двайсет секунди. Когато потегли, трябва да бъдете във водата.
Силви се изкашля задавено и направи усилие да прояви професионален интерес.
— Охрана на корпуса?
— Да, включена е. Но маскировъчните костюми ще ви опазят от сканиращото излъчване. А когато слезете до водата, ще ви представя като крилодери, дебнещи за замаяна риба зад кораба. Щом започне проверката на системите, почвате да се изкачвате по шахтата. Аз ще ви прикрия от вътрешните скенери, а навигационната система просто ще отчете, че крилодерите са се изгубили някъде. Същото се отнася и до твоето излизане, Ласло. Затова остани във водата, докато корабът се отдалечи по устието.
— Чудесно.
— А каюта осигури ли ни? — попитах аз.
Ъгълчето на устните му трепна.
— Разбира се. Не жалим удобства за нашите приятели-бегълци. Откъм дясната страна почти всички са празни. Вашата е S-17. Просто бутнете вратата.
— Време е да тръгваме — прошепна Ласло. — Един по един.
Той изскочи иззад прикритието със същата пъргава походка на инфоспец, която бях виждал в Неразчистеното. За момент остана на открито, после се плъзна отвъд ръба на кея и пак изчезна. Озърнах се към Силви и кимнах.
Тя изтича напред, не толкова пъргаво като Ласло, но с бледи следи от същото изящество. Стори ми се, че този път чух тих плясък. Изчаках пет секунди и я последвах през виелицата из откритото пространство. Приклекнах да се хвана за горното стъпало на желязната стълбичка и стремително се спуснах надолу към химическата воня на залива. Когато потънах до кръста, разтворих пръсти и паднах назад във водата.
Въпреки маскировъчния костюм и дрехите под него, студът ме разтърси жестоко. Проникна навътре като кинжал, сграбчи гърдите и слабините ми, изкара дъха ми през стиснатите зъби. Геконовите клетки в дланите се напрегнаха по рефлекс. С усилие си поех дъх и се огледах за другите.
— Насам.
Ласло размахваше ръка откъм извитата част на кея, където двамата със Силви се бяха вкопчили за един ръждив генератор на амортизационно поле. Заплувах към тях и оставих дланите си сами да се вкопчат във вечбетона. Ласло задавено си пое дъх и заговори на пресекулки:
— Идете до к-к-кърмата и се вмъкнете между к-к-кея и к-к-корпуса. Ще видите к-к-катапултите. И да не п-п-пиете от водата, ей.
Усмихнахме се измъчено и поехме напред.
Беше ужасно трудно да плуваш, преодолявайки рефлексите на тялото, което не искаше нищо друго, освен да се сгуши на топка и да трепери. Силви изоставаше и трябваше да се връщаме да й помогнем. Дишаше тежко, прекъслечно, стискаше зъби, а очите й почваха да помътняват.
— Н-н-не мога да го уд-д-държа — измънка тя, докато аз се преобръщах по гръб, а Ласло ми помагаше да я издърпам върху гърдите си. — С-с-само не ми к-к-казвай, че сме скапани и ръ-ръ-разглезени… к-какво?
— Ще се справим — процедих аз през зъби. — Дръж се. Лас, ти продължавай.
Той кимна с усилие и запляска напред. Аз тромаво го последвах с товара си.
— Няма ли друг начин, по дяволите? — изстена тя почти шепнешком.
Някак успях да я довлека до надвисналата кърма на „Зора над Дайкоку“, където ни чакаше Ласло. Вмъкнахме се в тясното пространство между кея и корпуса, и аз лепнах длан върху вечбетона, за да се удържа.
— П-п-по-малко от м-м-минута — избъбри Ласло, вероятно след като провери хроночипа в ретината си. — Д-д-дано Оиши да се е включил к-к-както трябва.
Корабът на въздушна възглавница се събуди. Най-напред антигравитационната система с плътно бучене премина от статичен в двигателен режим, после чухме пронизителния вой на въздухозаборниците и глухото пухтене около целия корпус, докато престилките се запълваха. Усетих как кръговото течение около корпуса ме дърпа настрани. Изпод кърмата избухна облак пяна и ни обля. Ласло още веднъж ми се усмихна с широко отворени очи и размаха ръка.
— Там, горе — изкрещя той през рева на двигателите.
Погледнах накъде сочи и видях три кръгли отвора с разперени настрани диафрагмени врати. В шахтите блестяха лампите на дежурното осветление, а под първия отвор стърчаха скобите на инспекционна стълбичка.
Тътенът на двигателите стана по-плътен и равномерен.
Ласло се изкатери пръв и застана върху извитата горна част на престилката. Подпря се на корпуса и размаха ръка към мен. Избутах Силви напред, изкрещях в ухото й да се качва и видях с облекчение, че не е прекалено замаяна, за да се подчини. Щом стигна горе, Ласло я сграбчи и след няколко неловки маневри двамата изчезнаха в шахтата. Аз се изкатерих по стълбичката с цялата бързина, на която бяха способни вдървените ми ръце, вмъкнах се в отвора и шумът заглъхна.
Два метра над себе си видях Силви и Ласло да се катерят с разперени ръце и крака, търсейки опора в издатините по стената на шахтата. Спомних си небрежното самохвалство на инфоспеца при първата ни среща: седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Фасулска работа. Беше облекчение да видя, че както винаги Ласло е преувеличавал. Шахтата далеч не беше полирана и по метала можеха да се намерят многобройни опори. За проба хванах един крепежен пръстен над главата си и открих, че мога да се издърпам по наклона без особени усилия. По-нагоре намерих и заоблени издатини, където да поема с крака част от теглото си. За момент се притиснах към тръпнещата стена на шахтата, припомних си предупреждението на Оиши за петте минути и продължих нагоре.
Когато достигнах върха, заварих изтощените Силви и Ласло да се подпират на тъничък ръб под отворен люк, запълнен с дипли от оранжев синтетичен брезент. Инфоспецът ми се усмихна измъчено.
— Това беше. — Той потупа податливата повърхност над главата си. — Това е най-долният спасителен сал. Първият за изстрелване. Промъквате се край него, качвате се отгоре и намирате люк към инспекционния проход между нивата. Бутнете най-близкия капак и ще излезете в някой от коридорите. Силви, ти мини първа.
Избутахме провисналия синтебрез от края на шахтата и през отвора лъхна топъл, застоял въздух. Неволно се разсмях от удоволствие. Ласло кисело кимна.
— Да, радвай се. А някои тепърва имат да се връщат в шибаната вода.
Силви се провря през отвора и аз понечих да я последвам, когато инфоспецът ме дръпна за ръкава. Извърнах глава. Той се поколеба.
— Лас? Казвай, мой човек, нямаме време.
— Ти. — Той вдигна предупредително пръст. — Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея. Пази я, докато дойдем и ние, докато се възстанови.
— Добре.
— Вярвам ти — повтори той.
После се завъртя, пусна ръба и бързо се плъзна надолу по извитата шахта. Когато изчезна, до ушите ми долетя тих плясък.
Стори ми се, че гледах подир него безкрайно дълго. Накрая се завъртях и раздразнено си проправих път през платнената преграда между мен и новите ми отговорности.
Споменът ме обгърна.
 

В бараката…
— Ти. Помогни ми. Помогни ми!
Тя впива поглед в мен. Мускулите на лицето й се обтягат от отчаяние, устните леко се разтварят. От тази гледка кипва дълбока и неочаквана възбуда. За да ме сграбчи, тя е отметнала спалния чувал и сега под протегнатата ръка мога да видя в светлината на илумниевата лампа овалните могилки на гърдите й. Не за пръв път я виждам така — Неуловимите не страдат от излишна свенливост и след месец лагеруване в малки биваци из Неразчистеното вероятно мога да нарисувам по памет голите тела на целия екип… но нещо в лицето и позата на Силви изведнъж е придобило мощно сексуално излъчване.
— Пипни ме. — Дрезгавият глас не е неин и от звука му косъмчетата по тила ми настръхват. — Кажи ми, че си истински, мътните да те вземат.
— Силви, ти не си…
Ръката й плъзва от моята към лицето ми.
— Мисля, че те познавам — казва изненадано тя. — Избраник от Черната бригада, нали? Батальон Тецу. Одисей? Огава?
Японският, на който говори, е архаичен, неизползван от векове. Потискам зараждащата се тръпка и упорито отговарям на аманглийски.
— Силви, чуй ме…
— Силиви ли се казваш? — По лицето й трепва съмнение. Тя също сменя езика. — Не си спомням, аз, то, не мога…
— Силви.
— Да, името ти е Силиви.
— Не — изричам аз с изтръпнали устни. — Твоето име е Силви.
— Не. — Изведнъж я обзема паника. — Името ми е… Името ми е… Наричат ме, наричаха ме…
Гласът й секва, очите й се откъсват от моите. Опитва да се измъкне от спалния чувал. Лакътят й се хлъзга по гладката подплата и тя залита към мен. Протягам ръце и те изведнъж се изпълват с топло, мускулесто тяло. Юмрукът, който стегнах, когато тя заговори, сега инстинктивно се разтваря и мозъчните приставки изтракват на пода. Дланта ми опира в изпъната плът. Косата й се раздвижва, плъзва по шията ми и аз усещам нейния мирис, аромата на топлина и женска пот, бликащ от разтворения спален чувал. Нещо отново трепва из слабините ми и тя навярно също го усеща, защото издава глух, гърлен стон, притискайки устни до гърлото ми. По-надолу в тесния чувал краката й се размърдват нетърпеливо, после се разтварят пред ръката ми, която слиза надолу по ханша и хлътва между бедрата. Преди да осъзная какво върша, вече я галя и тя е влажна под пръстите ми.
— Да — излита задавено от гърлото й. — Да, така. Там.
Този път, когато размърдва крака, надига се цялото тяло от кръста нагоре, а бедрата й се разтварят, доколкото им позволява спалният чувал. Пръстите ми потъват в нея, а тя ахва тихичко, отпуска прегръдката около шията ми и ме поглежда така, сякаш току-що съм я пробол с нож. Пръстите й се впиват в рамото ми. Описвам вътре в нея бавни, овални движения и усещам как бедрата й се размърдват в протест срещу мудния ритъм. Дъхът й излита през устните ускорен и накъсан.
— Ти си истински — отронва тя. — О, истински си.
И ето че нейните ръце плъзват по мен, пръстите й се борят със закопчалките на якето, галят бързо нарастващата издутина на слабините ми, стискат ме за челюстта. Тя сякаш сама не знае какво да прави с тялото, което докосва, и аз бавно осъзнавам, че докато безвъзвратно потъва в пропастта на своя оргазъм, тя се мъчи да изтласка все по-бързо през устните си едно и също твърдение: истински си, истински си, мамка ти, истински си, нали, ти си истински, о, истински, да, мръснико, да, да, истински си, мамка ти, истински…
Гласът й засяда на гърлото заедно с дъха и тя се сгъва почти на две от силата на избухналото усещане. Обвива се около мен като дългите, смъртоносни ленти на дивия белотрев отвъд рифа Хирата, бедрата й стягат ръката с всичка сила, тялото й се сгъва върху гърдите и рамото ми. Нямам представа откъде, но знам, че е отворила очи и гледа към отсрещния край на бараката.
— Името ми е Надя Макита — тихо изрича тя.
И отново по костите ми сякаш пробягва електрически ток. Както в момента, когато ме сграбчи за ръката — само че този път заради името. В главата ми някакъв глас почва да нарежда автоматично: не е възможно, не е възможно, не е…
Надигам я от рамото си, отпускам я надолу и движението освобождава нова вълна от феромони. Лицата ни са на сантиметри едно от друго.
— Мики — успявам да избъбря аз. — Мики Тръпката.
Тя стрелва глава напред като птица и устата й се впива в моята, прекъсвайки думите. Езикът й е горещ и трескав, а ръцете отново се захващат с дрехите ми, този път решително и целенасочено. Неловко смъквам якето, разкопчавам дебелите панталони от синтебрез и ръката й тутакси хлътва в отвора. Дълги седмици в Неразчистеното почти без уединение и възможност за мастурбиране, тяло, замразено от векове — едва се удържам да не свърша веднага щом ръката й обгръща члена ми. Тя долавя това и се усмихва, без да откъсва устни от моите, усещам го само по лекичкото скърцане на зъби върху зъби и дълбокия, тих гърлен смях. Коленичи в спалния чувал, като се придържа с една ръка за моето рамо, а другата остава между краката ми и се раздвижва. Пръстите й — дълги, тънки, горещи и лепкави от пот — сръчно се свиват на пръстен и нежно танцуват нагоре-надолу. Смъквам панталоните надолу по бедрата си и се накланям назад, за да й дам повече място. Върхът на палеца й играе напред-назад по главичката като метроном. Изстенвам безкрайно дълго, до изпразване на дробовете, и в същия миг тя забавя ритъма почти до нула. Притиска гърдите ми със свободната си ръка, избутва ме към пода, а хватката й върху обтегнатия ми член се стяга като менгеме. Наелектризираните мускули на корема извиват тялото ми на дъга, устремена срещу нейния натиск и това донякъде потиска пулсиращия стремеж да свърша незабавно.
— Искаш ли да бъдеш в мен? — пита сериозно тя.
Тръскам глава.
— Каквото речеш, Силви. Каквото…
Тя рязко дръпва основата на члена.
— Името ми не е Силви.
— Надя. Каквото речеш.
Сграбчвам я за заоблената буза на дупето, за дългото, стегнато бедро и я придърпвам върху себе си. Тя вдига ръка от гърдите ми, посяга надолу, разкрачва се, после бавно се отпуска върху члена ми. От допира ахваме едновременно. Намирам нейде дълбоко в себе си мъничко емисарски самоконтрол и слагам ръце на бедрата й, за да помагам на нейните движения нагоре-надолу. Но това няма да трае дълго. Тя посяга към главата ми и я притегля до едната издута гръд, притиска лицето ми в плътта и ме насочва към връхчето. Засмуквам го и сграбчвам в длан другата гръд, а тя се надига на колене и в бесен галоп насочва и двама ни към експлозия, от която всичко около нас помръква.
Падаме един върху друг в сумрачната барака, тръпнещи и облени в пот. Нагревателят хвърля червеникави отблясъци върху преплетените ни крайници и плътно притиснати тела, и в здрача отеква тъничък звук — може би риданието на тази жена, или пък просто вятърът отвън търси пролука да влезе.
Не искам да я погледна в лицето, за да разбера кое е вярно.
 

В недрата на глухо тътнещия кораб двамата се измъкнахме от прохода в някакъв коридор и тръгнахме да търсим каюта S-17, оставяйки подир себе си влажни следи. Както бе обещал Оиши, вратата се отвори с едно докосване. Вътре лампите осветиха изненадващо широко пространство. Подсъзнателно се бях подготвил за нещо от рода на спартанската килийка с две койки, която имахме на „Пушки за Гевара“, но Оиши ни бе настанил луксозно. В добре обзаведената първокласна каюта имаше автоматично легло, което можеше да се програмира като широка спалня или като две отделни легла. Мебелите изглеждаха поовехтели, но из въздуха се носеше лек мирис на препарати за дезинфекция, подсказващ, че всичко е безупречно чисто.
— М-м-много мило — изтраках със зъби аз, докато заключвах вратата. — Браво Оиши. Одобрявам.
Банята беше почти колкото и в другите каюти, но имаше вграден сешоар. Съблякохме се, захвърлихме мокрите дрехи и се захванахме да прогоним студа от костите си — първо под мощната струя гореща вода, после под нежната ласка на топлия въздух. Отне ни доста време, защото трябваше да се редуваме, но по лицето на Силви не прочетох покана, докато влизаше в кабинката, затова останах отвън, разтривайки измръзналото си тяло. По някое време, докато я гледах как се върти, а водата тече по гърдите и корема й, стича се между краката, подръпвайки мокрите къдрави косъмчета, усетих, че започвам да се възбуждам. Бързо отидох да взема якето от маскировъчния костюм, седнах неловко и прикрих ерекцията си с него. Жената под душа забеляза движението и ме изгледа учудено, но премълча. Нямаше какво да каже. Последния път, когато видях Надя Макита, тя се унасяше, изтощена от секса, в една барака нейде из равнините на Ню Хок. С лекичка, самоуверена усмивка на устните, обгърнала хлабаво бедрото ми с едната ръка. Когато най-сетне се отдръпнах, тя само се завърта в спалния чувал и промърмори нещо неясно.
Повече не се завърна.
А междувременно ти я облече и почисти, преди другите да се завърнат. Като престъпник, унищожаващ уликите.
На подозрителния поглед на Ор отвърна с добре изиграно емисарско безразличие.
Оттегли се с Ласло в другата барака и лежа буден до зори. Не можеше да повярваш какво си видял, чул и сторил.
Най-сетне Силви излезе от кабинката, затоплена и почти съвсем суха. С усилие се заставих да не зяпам пейзажа на тялото й, придобил внезапно сексуално значение, и отидох да заема нейното място. Тя не каза нищо, само ме потупа по рамото с разхлабен юмрук и лекичко се навъси. После изчезна в съседната каюта.
Останах под душа почти цял час. Въртях се насам-натам под врялата вода, мастурбирах разсеяно и се мъчех да не мисля за онова, което трябваше да направя след завръщането в Текитомура. Около мен „Зора над Дайкоку“ продължаваше глухо да тътне и пореше вълните на юг. Когато излязох изпод душа, метнах мокрите ни дрехи в кабинката и включих сешоара на пълна мощност, после се разтъпках из каютата. Силви спеше дълбоко на леглото. Беше го програмирала като спалня.
Дълго стоях и я гледах как спи. Устата й беше отворена, а косата разпиляна безредно около лицето. Абаносовият централен кабел се беше извил и висеше като пенис покрай едната й буза. Точно сега не ми трябваше подобна картина. Пригладих го заедно с останалите кичури. Тя промърмори нещо и вдигна към устата си същия юмрук, с който ме бе потупала по рамото. Погледах я още малко.
Не е тя.
Знам, че не е. Не е възмож…
Невъзможно, а? Колкото е невъзможно някой друг Такеши Ковач да те преследва? Къде ти е вярата в чудеса, Так?
Стоях и гледах.
Накрая раздразнено свих рамене, легнах до нея и се помъчих да заспя.
Не беше лесно.
 

Глава 14
 
На връщане към Текитомура пътувахме по-бързо, отколкото на отиване с „Пушки за Гевара“. След като се отдалечи от брега на Ню Хок, „Зора над Дайкоку“ пое през леденото море, без да се ограничава с прекомерни предпазни мерки, и до края на плаването поддържаше максимална скорост. Както твърдеше Силви, Текитомура се появила на хоризонта малко след като лъчите на изгряващото слънце я събудили през илюминаторите, които бяхме забравили да затъмним. След по-малко от час вече бяхме спрели на кея в Компчо.
Събудих се в огряната от слънце каюта. Двигателите мълчаха, а Силви, напълно облечена, беше яхнала един стол наопаки, подпираше лакти на облегалката и ме зяпаше. Примигах насреща й.
— Какво?
— Какви ги вършеше снощи, по дяволите?
Подпрях се на лакът под завивките и се прозях.
— Не може ли малко по-подробно? Обясни ми за какво говориш.
— Говоря — отсече тя, — че като се събудих, оная ти работа ме подпираше здраво в гръбнака като дуло на шрапнелен бластер.
— А-а. — Разтърках очи. — Съжалявам.
— Ще съжаляваш, я! Откога спим заедно?
Свих рамене.
— Вероятно откакто ти реши да моделираш леглото като спалня. Какво очакваш? Да спя на пода като тюлен ли?
— О. — Тя извърна глава. — Не помня да съм го направила.
— Е, направи го. — Понечих да стана, но изведнъж забелязах, че виновният орган все още е в същото състояние, и останах на място. — Както виждам, дрехите са изсъхнали.
— М-м, да. Благодаря. Че си ги изсушил. — После тя навярно се досети за състоянието ми и бързо добави: — Ей-сега ще донеса и твоите.
Напуснахме каютата и се отправихме към най-близкия изход, без да срещнем когото и да било. Навън, под яркото зимно слънце, няколко служители на реда стояха около рампата и си говореха за лов на гърбуни и растящите цени на имотите в пристанищния район. Почти не ни погледнаха, докато слизахме. Стигнахме до края на рампата и се вляхме в утринните тълпи из Компчо. След като се отдалечихме на няколко пресечки от кея, открихме мизерно хотелче — твърде мизерно, за да има електронно наблюдение — и наехме стая с прозорец към вътрешния двор.
— По-добре да те забрадим — казах аз на Силви и отрязах с тебитския нож парче от дрипавата завеса. — Не се знае колко религиозни маниаци бродят навън с твой портрет в джоба. Ето, опитай това.
Тя взе импровизираната забрадка и я огледа с погнуса.
— Мислех, че идеята беше да оставим следа.
— Да, но не и за онези диваци от цитаделата. Нека не си усложняваме живота излишно, а?
— Разбрано.
Стаята можеше да се похвали с един от най-раздрънканите компютърни терминали, които някога бях виждал, вграден в масата до леглото. Включих го и блокирах видеосигнала откъм моята страна, после пуснах повикване до коменданта на пристанището в Компчо. Както можеше да се очаква, отговори ми виртуален образ — руса жена на двайсет и няколко години, прекалено изящна, за да е истинска. Тя се усмихна най-сърдечно, сякаш можеше да ме види.
— С какво мога да ви бъда полезна?
— Искам да съобщя изключително важна информация — казах аз. Естествено, щяха да анализират гласа, но какви шансове имаха да го проследят, след като принадлежеше на носител отпреди три века? Вече не съществуваше дори и компанията, която го бе произвела. А без лице, по което да работят, щеше да им е много трудно да ме издирят по случайни видеозаписи. — Имам основания да вярвам, че пристигналият тази сутрин кораб на въздушна възглавница „Зора над Дайкоку“ е превозвал двама пътници, проникнали нелегално на борда в Драва.
Изображението пак се усмихна.
— Това е невъзможно, сър.
— Тъй ли? Тогава идете да проверите каюта S-17. — Прекъснах връзката, изключих терминала и кимнах на Силви, която се мъчеше да прибере последните непокорни кичури под импровизираната забрадка. — Много благоприлично. Тепърва ще те направим богобоязлива девица с примерно поведение.
— Майната ти. — Жилавата координаторска грива продължаваше да напъва напред и навън. Силви се опита да я приглади назад, извън периферното си зрение. — Мислиш ли, че ще дойдат тук?
— В крайна сметка. Но първо трябва да проверят каютата, а не вярвам много-много да се разбързат заради едно шантаво съобщение. После ще се консултират с Драва и чак тогава ще проследят обаждането. Има да се мотаят поне до края на деня, може би и по-дълго.
— Значи не се налага да подпалим хотела?
Огледах мизерната стаичка.
— Обонятелните екипи ще засекат миризмата ни, смесена с тая на последните петнайсетина наематели. Нищо няма да излезе. Най-много да открият паралел със следите от каютата. Излишно е да се тревожим. Така или иначе, в момента съм малко зле със запалителните боеприпаси. А ти?
Тя кимна към вратата.
— В Компчо без проблем ще ти намеря цял сандък само за две стотачки.
— Изкушаваш ме. Но няма да е учтиво спрямо другите гости.
Тя сви рамене. Аз се усмихнах.
— Както те гледам, май страшно си се вкиснала заради тая забрадка. Ела, ще прекъснем следата някъде другаде. Да изчезваме.
 

Спуснахме се по килнато пластмасово стълбище, открихме страничен изход и излязохме на улицата, без да се отписваме от хотела. Отново потънахме в тръпнещия поток на демилитския занаят. Групи новобранци се перчеха по ъглите, за да привлекат внимание, опитни екипи крачеха с онази удивително лека походка, която бях забелязал в Драва. Мъже, жени и машини, мъкнещи оборудване. Координатори. Амбулантни търговци на химически стимуланти и модерни малки устройства бяха изложили стоката си върху пластмасови платнища, които искряха на слънцето. Тук-там по някой религиозен маниак проповядваше с монотонен глас на минувачите. Улични комедианти пародираха местните обичаи, разказваха приказки с евтини холографски проектори или разиграваха още по-евтини куклени представления, чакайки в подносите им да падне по някой почти празен кредитен чип с надеждата днес да няма много зрители, хвърлящи анулирани чипове. Повъртяхме се насам-натам — по навик гледах да объркам евентуалните преследвачи, — а около нас прелитаха откъси от историите на разказвачите.
— … вледеняващата до кости история на Лудата Людмила и Кърпения човек…
— … нецензурирани кадри от демилитските клиники! Вижте най-новите постижения на хирургията и изпитание на човешкото тяло до предел, дами и господа, до самия предел…
— … превземането на Драва от героични демилити, показано в цвят…
— … Бог…
— … пиратско копие с пълно възпроизвеждане на усещанията. Сто процента гарантирана автентичност! Жозефина Хикари, Мици Харлан, Ито Мариот и още много други. Насладете се на най-красивите тела от Първите фамилии в обстановка, която…
— … демилитски сувенири. Парчета от каракури…
На един ъгъл, върху вехта илуминиева табела, беше изписано „Оръжия“ на аманглийски със стилизирани в японски стил букви. Минахме през завеса от провиснали шнурчета, окичени с хиляди миниатюрни раковини, и влязохме в малък търговски център, отопляван от климатична инсталация. По стените висяха тежки картечници и енергийни бластери заедно с холографски схеми и снимки от битки с миминтите сред унилите пейзажи на Ню Хок. От скрити тонколони се лееше тиха музика с подводни мотиви.
Застанала зад високия тезгях до входа, една жена с изпито лице и координаторска грива ни кимна леко и продължи да сваля от рафта вехта плазмено-осколочна карабина пред някакъв новобранец, който изглеждаше склонен да я купи.
— Гледай сега, дръпваш това лостче докрай и резервният пълнител пада на място. Видя ли? Така разполагаш с десетина изстрела, преди да презаредиш отново. Много е удобно при престрелка. Щом си тръгнал срещу ония рояци каракури в Ню Хок, ще се радваш да имаш надеждно оръжие.
Новобранецът промърмори нещо неясно. Аз обикалях, търсейки оръжия, които се крият лесно, а Силви стоеше и раздразнено се чешеше по забрадката. Най-сетне новобранецът плати и си тръгна с покупката под мишница. Жената насочи вниманието си към нас.
— Видяхте ли нещо, което да ви допада?
— Всъщност не. — Върнах се към тезгяха. — Няма да заминавам. Търся нещо, причиняващо органични увреждания. Нещо, което ще мога да нося и в заведение, нали разбирате?
— Охо. Значи нещо за усмиряване на грешната плът, а? — Жената ми намигна. — Е, по тия места не е чак толкова необичайно, колкото си мислите. Да видим сега…
Тя измъкна от стената зад себе си терминал и включи дисплея. Като се вгледах по-внимателно, забелязах, че в косата й липсва централният кабел заедно с някои от по-дебелите спомагателни плитки. Останалите висяха отпуснати и неподвижни по бледата й кожа, закривайки само отчасти дългия, крив белег от едната страна на челото. Червеникавата тъкан на белега лъщеше в светлината на дисплея. Движенията на жената ми се сториха тромави, лишени от изяществото, което бях видял у Силви и другите.
Тя усети, че я гледам, и се изкиска, без да откъсва очи от терминала.
— Не се срещат много като мен, а? Досущ като в песента: виж, леко стъпва демилитът. Или пък изобщо не стъпва, нали? Всъщност тия като мен не обичат да киснат в Текитомура и да си спомнят какво е да бъдеш цял. Ако имаш роднини, отиваш при тях, ако имаш роден град, връщаш се там. И аз бих сторила същото, стига да помнех дали ги имам. — Тя пак се разсмя тихичко, като бълбукане на вода в наргиле. Пръстите й танцуваха по дисплея. — Органични увреждания… Ето, тук. Какво ще речете за месомелачка? „Ронин MM-86“. Късоцевен шрапнелен бластер, от двайсет метра прави човек на кайма.
— Казах, че търся нещо, което да мога да нося.
— Така си е. Казахте. Е, в мономолекулярната серия на „Ронин“ няма по-малък модел. Може би искате стандартно огнестрелно оръжие?
— Не, месомелачката ми харесва, но трябва да е по-дребна. Какво друго имате?
Жената засмука горната си устна и заприлича на вещица.
— Е, имаме и някои марки от Старата Земя — „Хеклер и Кох“, „Калашников“, „Дженерал Системс“. Повечето са втора употреба. Нали разбирате, новобранците ги заменят за нещо по-мощно, дето да върши работа срещу миминтите. Вижте. Ето модел „Рапсодия“ на „Джи-Ес“. Невидим за скенерите, почти плосък, удобен за носене под дрехите, но дръжката има самонастройка. Реагира на топлината и се издува, за да пасне идеално в ръката.
— Каква далекобойност има?
— Зависи от разсейването. На права стрелба можете да поразите мишена от четирийсет-петдесет метра, стига ръката ви да не трепери. Ако нагласите на широко разсейване, няма никаква далекобойност, но пък можете да разчистите цяла стая.
Кимнах.
— Колко?
— О, все ще се спазарим някак. — Жената кимна неловко. — И приятелката ви ли ще купува?
Силви беше в другия край на магазина, на пет-шест метра от нас. Чу ни и се озърна към дисплея.
— Да, ще взема онзи пистолет „Сегед“, който сте включили в списъка. Само толкова амуниции ли имате за него?
— Ами… да. — Старицата примига срещу Силви и пак обърна очи към дисплея. — Но можете да използвате и боеприпаси за „Ронин SP-9“, съвместими са. Ако искате, ще добавя два-три пълнителя.
— Да, добавете. — Силви ме погледна в очите и в изражението й имаше нещо странно. — Ще изчакам отвън.
— Добра идея.
Настана мълчание, докато Силви мина през завесата и изчезна навън. Няколко секунди гледахме подир нея.
— Момичето разбира от данни — изцвърча накрая жената.
Вгледах се в сбръчканото лице и се зачудих дали в думите не се крие нещо повече. Току-що Силви бе демонстрирала недвусмислено тъкмо ония демилитски умения, които се мъчехме да прикрием под забрадката. Да разчете подробности от дисплея на такова разстояние си беше чиста непредпазливост. Но нямах представа доколко тази старица владее собствения си ум и дали изобщо я интересува нещо друго, освен по-бързо да сключи сделката. И дали ще ни помни след два часа.
— Прави понякога тия фокуси — казах уморено аз. — А сега… да поговорим ли за цената?
 

Навън заварих Силви да стои край тълпа, струпана около разказвач с холографски проектор. Беше стар, но ръцете му играеха сръчно по клавиатурата, а прикрепеният на гърлото синтезатор променяше гласа му в зависимост от героя, когото представяше. Пред нозете му трептеше холографска сфера с неясни очертания в нея. Чух името Квел и дръпнах Силви за ръкава.
— Господи, нямаше ли си друга работа там, вътре, та трябваше да се набиваш в очите на продавачката?
— Шшшт, тихо. Слушай.
— Тогава Квел излязла от къщата на белотревния търговец и видяла, че на кея се е събрала тълпа, а хората крещели и яростно размахвали ръце. Не различавала добре какво става. Не забравяйте, приятели мои, че това се случило на Шария, където слънчевото сияние е ослепително синьо и…
— И където не са чували за белотрев — прошепнах аз в ухото на Силви.
— Шшшт.
— … затова тя присвила очи, и още, и още, но… — Разказвачът остави клавиатурата и затопли с дъх измръзналите си пръсти. В холографския дисплей фигурата на Квел застина и сцената около нея взе да помръква. — Може би трябва за днес да приключа дотук. Много е студено, а аз вече не съм млад и горките ми кости…
Над тълпата се надигнаха протестиращи гласове. В ситото за лов на мрежести медузи до краката на разказвача задрънчаха кредитни чипове. Човекът се усмихна и отново пое клавиатурата. Холограмата просветля.
— Много сте великодушни. И тъй, докъде бях стигнал… Квел тръгнала към крещящата тълпа и какво да види по средата — една млада блудница с раздрани одежди, тъй че нейните съвършени, издути гърди с връхчета като черешки стърчали гордо в горещия въздух пред погледите на всички, а мекото тъмно руно между дългите, гладки бедра било като изплашено животинче под клюна на свиреп крилодер.
Холограмата услужливо показа детайлите в едър план. Около нас хората се надигнаха на пръсти. Въздъхнах.
— А над нея стояли, над нея се извисявали двамина в черно от страховитата религиозна полиция, двама брадати проповедници, стиснали дълги ножове. В очите им греела кръвожадна страст, а зъбите им лъщели под дългите бради, защото те се усмихвали свирепо на своята власт над младата плът на безпомощната жена. Ала Квел се изправила между остриетата на ножовете и разголената плът на младата блудница и попитала със звънък глас: Какво става тук? И тълпата замлъкнала от гласа й. Отново попитала тя: Какво става тук, защо преследвате тази жена, а хората пак мълчали, докато най-сетне един от двамата проповедници в черно заявил, че жената е уличена в прелюбодеяние и според законите на Шария трябва да бъде убита, кръвта й да се пролее в пустинния пясък, а тялото й да се хвърли в морето.
За една кратка секунда в дълбините на съзнанието ми трепнаха скръб и ярост. Прогоних ги и дълбоко си поех дъх. Слушателите около мен се натискаха напред и изпъваха шии, за да виждат по-добре. Някой ме блъсна и аз свирепо го сръчках с лакът в ребрата. Раздаде се болезнен писък, последван от яростни ругатни; наоколо изшъткаха.
— Тогава Квел се обърнала към тълпата и попитала: Кой от вас не е съгрешил с блудница по едно или друго време? А хората стихнали и не смеели да я погледнат в очите. Но един от проповедниците гневно я упрекнал, задето се меси в свещените закони, затова тя го попитала направо: Ти никога ли не си бил с блудница? Мнозина в тълпата го познавали и се разсмели, тъй че той бил принуден да си признае. Но това е различно, рекъл проповедникът, защото съм мъж. Тогава, отвърнала Квел, ти си лицемер. Измъкнала изпод дългото си сиво палто едрокалибрен револвер и му простреляла капачките на двете колене. И той рухнал с писъци на земята.
От дисплея долетяха два глухи гърмежа и тънички писъци. Разказвачът кимна и се изкашля.
— Махнете го оттук, наредила Квел и щом чули това, двамина от тълпата вдигнали проповедника и го отнесли, а той продължавал да пищи. Чини ми се, че тия двамата с радост използвали възможността да се измъкнат, защото млъкнали и се свили от страх още щом видели револвера в ръката на Квел. Когато писъците заглъхнали в далечината, настанала тишина, нарушавана само от стоновете на морския бриз покрай кея и риданията на красивата блудница, паднала в нозете на Квел. А Квел се обърнала към втория проповедник и насочила едрокалибрения револвер срещу него. Сега ти, рекла тя. Ще ми кажеш ли, че никога не си бил с блудница? Проповедникът гордо вирнал глава, погледнал я в очите и отговорил: Аз съм проповедник и никога през живота си не съм бил с жена, за да не оскверня свещената чистота на тялото си.
Разказвачът направи драматична пауза и зачака.
— Дири си белята с тая история — прошепнах аз на Силви. — Цитаделата е хей там, на хълма.
Но тя не ме чуваше, впила поглед в холографската сфера. Стори ми се, че леко залитна.
По дяволите!
Сграбчих я за ръката, но тя раздразнено ме отблъсна.
— Тогава Квел погледнала този мъж в черни одежди, взряла се в пламтящите му очи и разбрала, че казва истината, че е човек на честта. Свела взор към револвера в ръката си, после пак погледнала проповедника и рекла: Тогава си фанатик и не се учиш от грешките. И го простреляла в лицето.
Нов гърмеж и холографският дисплей се обагри в яркочервено. Едър план към окървавеното лице на проповедника. Ръкопляскания и възторжени викове откъм тълпата. Разказвачът със скромна усмивка изчака възторгът да стихне. До мен Силви се размърда, сякаш се будеше от сън. Разказвачът се усмихна широко.
— Както навярно се досещате, приятели мои, красивата млада блудница била безкрайно благодарна на своята спасителка. И когато тълпата отнесла трупа на втория проповедник, тя поканила Квел у дома си, където… — Разказвачът пак остави клавиатурата и обгърна с ръце раменете си. Потрепери демонстративно и разтри длани. — Но за жалост наистина става твърде студено, за да продължа. Не бих могъл…
Сред новия хор от протести аз хванах Силви за ръката и я издърпах настрани. Отначало тя не каза нищо, но след няколко крачки погледна през рамо към разказвача, после към мен.
— Никога не съм била на Шария — каза тя с озадачен глас.
— Да. Бас държа, че и той не е бил. — Внимателно се вгледах в очите й. — А и Квел определено никога не е била на Шария. Но историята беше добра, нали?
 

Глава 15
 
От един уличен продавач на пристанището купих пакет телефони-еднодневки и използвах единия, за да се свържа с Ласло. Гласът му долиташе на пресекулки през бученето на допотопни заглушители и контразаглушители, което се рееше над Ню Хок като някогашния смог над древните земни градове. Пристанищната шумотевица около мен усложняваше още повече разговора. Притиснах телефона до ухото си с всичка сила.
— Говори по-високо!
— … казваш, че все още не е достатъчно добре, за да използва мрежата?
— Така казва тя. Но иначе е добре. Слушай, оставих следите. Очаквайте днес Курумая да потропа на вратата ви в извънредно лошо настроение. Препоръчвам ти да си подготвиш много солидно алиби.
— Кой, аз ли?
Неволно се усмихнах.
— Има ли някакви вести от Ковач?
Отговорът му се изгуби сред внезапен порив от пращене и електронен вой.
— Моля?
— … дойде тази сутрин. Рече, че вчера видял екипа на Черепите близо до Шопрон заедно с някакви непознати образи, изглеждали доста… с пълна скорост на юг. Сигурно ще пристигнат по някое време довечера.
— Добре. Като се появи Ковач, много внимавайте. Тоя човек е опасен боклук. Дръжте се здраво. И сканирайте!
— Непременно. — Дълга пауза, изпълнена със смущения. — Хей, Мики, добре се грижиш за нея, нали?
Изсумтях.
— Не, каня се да я скалпирам и да продам резервната памет на някой вехтошар. Ти как смяташ?
— Знам, че ще… — Нова вълна от смущения погълна гласа му. — … ако не, отведи я при някого, който може да помогне.
— Да, работим по въпроса.
— … Милспорт?
Досетих се какво пита.
— Не знам. Във всеки случай засега не.
— Ако се налага, мой човек. — Гласът му заглъхваше, губеше се сред шумовете. — Каквото и да се наложи.
— Лас, губя връзка. Трябва да приключвам.
— … нирай, Мики.
— Да, и ти. Пак ще се обаждам.
Прекъснах връзката, свалих телефона от ухото си и го подхвърлих на длан. Дълго гледах към морето. После извадих нов телефон и набрах още един номер, който помнех от десетилетия.
 

Както много градове на Харлановия свят, Текитомура се разстилаше в подножието на стръмна планинска верига, изникваща почти направо от океана. Строителните терени не достигаха. Изглежда, по времето, когато Земята е навлизала в ледниковата епоха на Плейстоцена, Харлановият свят бе преживял бърза климатична промяна в обратна посока. Полюсите се разтопили, оставяйки само незначителни ледени шапки, океаните се надигнали и погълнали цялата суша с изключение на два неголеми континента. Последвало масово измиране на животински видове, включително и една многообещаваща раса на тюленоподобни същества, които били открили огъня, използвали каменни сечива и имали сложна религия, свързана със сложния гравитационен танц на трите луни на планетата.
Очевидно това не било достатъчно, за да оцелеят.
Когато пристигнали марсианските колонисти, оскъдната суша не представлявала проблем за тях. Те издълбали сложни колективни гнезда високо в скалите на най-стръмните склонове, пренебрегвайки почти напълно тесните ивици равен терен покрай морето. Половин милион години по-късно марсианците бяха изчезнали, но руините от гнездата им все още оцеляваха. Първата вълна от човешки колонизатори ги огледала със страхопочитание… и им обърнала гръб. Астронавигационните карти, открити в изоставените марсиански градове, ни бяха довели дотук, но веднъж пристигнали, зависехме изцяло от себе си. Безкрили и лишени от употреба на летателни технологии заради заплахата от орбиталните станции, хората решили да построят градове от класически тип на два континента — огромен метрополис върху няколко острова в центъра на архипелага Милспорт и по-малки, стратегически разположени пристанища по други места, за да осигуряват транспортните връзки. Текитомура представляваше десет километра гъсто застроено крайбрежие, навлизащо в сушата, докъдето му позволяваха непристъпните планини — по-нататък започваше каменист пущинак. Върху един скалист хълм над града се тъмнееха очертанията на цитаделата, може би изградена там с амбициите да се извиси до мистичния статус на марсианските руини. Отвъд нея се виеха тесните пътеки, проправени от археолозите към истинското наследство на марсианците.
Археологическите обекти около Текитомура вече не се разработваха. Правителството бе орязало до кокал субсидиите за всяка подобна дейност, освен за опитите да се проникне във военния потенциал на орбиталните станции, а малцината представители на гилдиите, които нямаха работа с военни доставки, отдавна се бяха прехвърлили в системата Латимър. Групички упорити археолози-любители продължаваха да работят за своя сметка по най-обещаващите обекти около Милспорт и южно от него, но в планините над Текитомура разкопките се тъмнееха пусти и изоставени, също като призрачните марсиански кули до тях.
— Вижда ми се прекалено хубаво, за да е истина — казах аз, докато купувахме провизии в едно пристанищно магазинче. — Сигурна ли си, че няма да се наложи да делим мястото с тайфа ентусиазирани хлапаци и дърти откачалки?
Вместо отговор тя ме погледна многозначително и подръпна един непокорен кичур, излязъл изпод забрадката. Свих рамене.
— Добре тогава. — Вдигнах един пакет амфетаминова кола. — С вкус на вишна, нали?
— Не, има вкус на помия. Вземи от обикновената.
Купихме си раници за провизиите, избрахме напосоки една стръмна странична улица и поехме нагоре. След по-малко от час шумът стихна зад нас, сградите изчезнаха и наклонът стана още по-стръмен. Докато забавяхме крачка и се катерехме с все по-голямо усилие, аз непрекъснато се озъртах към Силви, но не забелязах признаци на изтощение. Дори напротив, свежият и студен планински въздух сякаш й се отразяваше добре. Навъсеното изражение, което не я напускаше цяла сутрин, сега изчезна и на два-три пъти тя дори се усмихна. Още по-нагоре слънцето заблестя по оголените минерални пластове в скалите наоколо и си заслужаваше да спрем заради гледката. На два пъти поседнахме да пийнем вода и да погледаме крайбрежния град и морето отвъд него.
— Сигурно е било голям клинчар да си марсианец — подхвърли тя по някое време.
— Сигурно.
Първото гнездо изникна пред нас от другата страна на един висок скален зъбер. Издигаше се почти на километър над нас, цялото в издатини и извивки, които внушаваха някаква странна тревога. Площадките за кацане стърчаха като накълцани езици, над кулите се издигаха широки, надупчени сводове с издадени пръти за почивка и други, едва различими детайли. Зейналите входове бяха овални, но във всякакви разновидности — от тесни цепки до широки сърцевидни отвърстия. Навсякъде висяха въжета и кабели. Гледайки всичко това, човек изпитваше смътното, но упорито чувство, че при силен вятър цялата структура ще издава напевни звуци и може би дори ще се върти като титанично копие на ония декоративни камбанки, които хората закачат край вратите си.
Край пътеката в подножието се гушеха човешки сгради — дребни и солидни като грозни кученца в нозете на приказна принцеса. Имаше общо пет хижи в допотопен стил от началните времена на колонизацията и всички излъчваха бледото синкаво сияние на поддръжката, работеща в автоматичен режим. Спряхме при първата и захвърлихме раниците. Огледах с присвити очи огневите линии, преценявайки къде има подходящи прикрития за нападатели и по какъв начин могат да бъдат отблъснати. Процесът беше почти несъзнателен — чрез него емисарите си убиват времето, както някои хора подсвиркват през зъби.
Силви с нескрито облекчение смъкна забрадката и разтръска косата си.
— Ще ми трябва малко време — каза тя.
Аз продължих да преценявам отбранителните възможности на археологическия обект. На всяка планета, където е възможно да излетиш, бихме били лесна мишена. Но на Харлановия свят нормалните правила не действат. Максималната маса на летящите машини е шестместен хеликоптер с допотопен витлов двигател без компютърни системи и без монтирано лъчево въоръжение. Всичко друго се превръща в прах насред полет. Същото се отнася до индивидуалните полети с антигравитационни раници или нанокоптери. Изглежда, ограниченията на ангелския огън се отнасят както до масата, така и до технологичното ниво. Добавете към това тавана на полет от около четиристотин метра — а ние вече бяхме далеч над тази височина — и можеше спокойно да се допусне, че който и да дойде, ще трябва да върви пеш по пътеката. Или пък да се катери по отвесните канари край нея, което му пожелавах от все сърце.
Зад мен Силви изсумтя доволно и аз се обърнах тъкмо навреме, за да видя как вратата на хижата се отваря. Тя иронично ми стори път.
— След вас, професоре.
Синкавото дежурно осветление примига и грейна в бяло, докато пренасяхме раниците си вътре. Отнякъде долетя шепотът на включен климатик. Върху масата в ъгъла трепна спиралното сияние на информационен дисплей. Из въздуха се носеше силен дъх на дезинфекция, но усещах, че вече започва да се раздвижва, за да проветри помещенията за новодошлите обитатели. Метнах раницата си до стената, смъкнах якето и придърпах един стол.
— Кухнята е в една от другите хижи — каза Силви, докато обикаляше насам-натам и отваряше вътрешните врати. — Но така или иначе повечето ни провизии са самозатоплящи се. Иначе разполагаме с всичко необходимо. Банята е там. Легла — там, там и там. Не са автоматични, съжалявам. Според служебната информация сградата е предвидена за шестима. Информационните системи поддържат пряка връзка с глобалната мрежа чрез базата данни на Милспортския университет.
Кимнах и небрежно прокарах длан през светлинките на дисплея. Въздухът трепна и срещу мен внезапно се появи строго облечена млада жена. Тя сведе глава в официален поклон.
— Професор Тръпка.
Озърнах се към Силви.
— Ха-ха, много смешно.
— Аз съм Обект 301. С какво мога да ви услужа?
Прозинах се и огледах стаята.
— Това място има ли отбранителни системи?
— Ако намеквате за оръжие — отвърна сдържано синтетичният образ, — за съжаление няма такова. Използването на огнестрелни системи или неуправляема енергия в близост до обект с тъй голяма ксенологична важност би било непростимо. Трябва да изтъкна обаче, че всички съоръжения на обекта са заключени с кодова система, която е извънредно трудна за преодоляване.
Пак хвърлих поглед към Силви. Тя отвърна с широка усмивка. Изкашлях се.
— Добре. А как стои въпросът с наблюдението? Какъв обсег имат сензорите ти?
— Съзнанието ми обхваща само обекта и служебните сгради. Но с помощта на цялостната глобална мрежа имам достъп…
— Да, благодаря. Засега нямам други въпроси.
Образът трепна и изчезна, оставяйки за момент околното пространство мрачно и неподвижно. Силви пристъпи до външната врата и натисна бутона за затваряне. Размаха ръка наоколо.
— Мислиш ли, че тук ще сме в безопасност?
Свих рамене и си спомних заплахата на Танаседа. Глобална заповед за залавянето ви.
— Е, за момента едва ли някъде другаде ще сме в по-голяма безопасност, отколкото тук. Лично аз бих потеглил за Милспорт още довечера, но именно затова…
Млъкнах. Тя ме погледна учудено.
— Именно затова… какво?
Именно затова се придържаме към идеята, която хрумна на теб, а не на мен. Защото каквото хрумне на мен, най-вероятно ще хрумне и на него.
— Именно това ще очакват да сторим — поправих се аз. — Ако извадим късмет, ще профучат покрай нас в южна посока с най-бързия транспорт, който успеят да уредят.
Тя дръпна стола срещу мен и го възседна наопаки.
— Да. И какво ще правим междувременно?
— Да го смятам ли за предложение?
Думите излетяха от устата ми, преди да ги осъзная. Очите на Силви се разшириха.
— Ти…
— Извинявай. Много съжалявам, беше… шега.
За подобна мизерна лъжа биха ме изхвърлили най-позорно от редиците на емисарите. Представих си как Вирджиния Видаура клати глава с печално смайване. Не бих измамил дори и монах, дал свещен обет за доверие и приют на странниците. И определено не успях да измамя Силви Ошима.
— Виж какво, Мики — бавно изрече тя. — Знам, че съм ти длъжница за онази вечер с Брадите. И те харесвам. Много. Но…
— Хей, сериозно. Майтап беше, разбра ли? Тъп майтап.
— Не казвам, че не съм мислила за това. Май дори го сънувах преди две-три вечери. — Тя се усмихна и нещо трепна и стомаха ми. — Представяш ли си?
Намерих сили отново да вдигна рамене.
— Щом казваш.
— Просто… — Тя поклати глава. — Просто не те познавам, Мики. Знам за теб точно толкова, колкото преди шест седмици, и това малко ме плаши.
— Ами да, смяна на носителя. Това може…
— Не. Не е това. Ти си като заключена врата, Мики. Толкова потаен човек като теб не съм срещала, а повярвай ми, в занаята съм срещала какви ли не откачалки. Ти влезе в онзи бар, „Токийския гарван“, само с един нож в ръката и ги изби всички като по навик. И през цялото време от лицето ти не слезе оная тънка усмивчица. — Тя докосна косата си, според мен малко смутено. — Трябва да знаеш, че когато поискам, мога да си припомням всичко напълно ясно. Видях лицето ти, виждам го и сега. Ти се усмихваше, Мики.
Мълчах.
— Не мисля, че бих желала да легна с подобен човек. Всъщност… — Тя също се поусмихна. — Излъгах. Една част от мен го иска, наистина го иска. Но отдавна съм свикнала да не вярвам на тази част.
— Вероятно е много разумно.
— Да. Вероятно. — Тя отметна косата от лицето си и опита да се усмихне по-уверено. Очите й отново срещнаха моите. — Значи отиде в цитаделата и им взе мозъчните приставки. Защо, Мики?
Усмихнах й се. Станах от стола.
— Знаеш ли, една част от мен наистина иска да ти кажа. Но…
— Добре де, добре.
— … отдавна съм свикнал да не вярвам на тази част.
— Много остроумно.
— Старая се. Виж какво, ще ида навън да проверя това-онова, преди да е почнало да се смрачава. Няма да се бавя. Ако смяташ, че си ми задължена заради Брадите, направи ми една малка услуга, докато отсъствам. Опитай се да забравиш колко гадно постъпих преди малко. Наистина ще съм ти благодарен.
Тя извърна очи към дисплея и отвърна съвсем тихо:
— Дадено. Няма проблем.
Не, има проблем. Прехапах език, за да не го изрека, докато вървях към вратата. Има проблем, мамка му. И все още нямам представа как да го разреша.
 

При второто обаждане отсреща вдигат почти незабавно. Рязък мъжки глас без следа от желание да разговаря с когото и да било.
— Да?
— Ярослав?
— Да. — Нетърпеливо. — Кой се обажда?
— Едно малко синьо бръмбарче.
Тишината се разтваря зад думите като рана от нож. Не я запълва дори пращене. В сравнение с разговора ми с Ласло връзката е кристално чиста. Чувам смайването отсреща.
— Кой е? — Гласът се променя напълно. Сега е твърд като полиран вечбетон. — Пусни изображението, искам да видя лице.
— Няма да ти помогне. Не си виждал сегашния ми носител.
— Познавам ли те?
— Да речем, че нямаше вяра в мен, когато заминах за Латимър, и аз напълно оправдах очакванията ти.
— Ти! Върнал си се на Харлановия свят?
— А ти какво си мислиш, по дяволите? Че ти звъня от орбита ли?
Дълга пауза. Тежко дишане. По навик оглеждам недоверчиво крайбрежната ивица на Компчо.
— Какво искаш?
— Знаеш какво искам.
Ново колебание.
— Тя не е тук.
— Да, бе. Повикай я да се обади.
— Сериозно. Отиде си. — За миг гласът му секва — достатъчно, за да повярвам. — Кога се върна?
— Преди известно време. Къде е тя?
— Не знам. Мога само да предполагам…
Гласът му заглъхва с тиха въздишка през отпуснати устни. Поглеждам часовника, който отмъкнах от бункера в Неразчистеното. Показвал е точно време цели триста години, без да забележи човешкото отсъствие. След толкова години с вграден хроночип, все още ми е малко странно, малко архаично да го използвам.
— Казвай. Важно е.
— Ти не предупреди никого, че се връщаш. Мислехме…
— Да, не си падам по тържествените посрещания. Хайде, предполагай. Къде е отишла?
Чувам как устните му се стягат.
— Провери във Вчира.
— Вчира Бийч? Я стига!
— Мисли каквото си щеш. Все ми е тая.
— След толкова време? Мислех…
— Да, и аз. Но след като тя си отиде, опитах… — Той млъква. Преглъща с усилие. — Все още имахме общи сметки. Тя си беше взела билет втора класа за пътуване на юг със скоростен товарен кораб. След пристигането си купила нов носител. Цялата й сметка хвръкнала. До шушка. Тя е… знам, че тя е някъде там с гадния…
Гласът се задавя. Тежко мълчание. Някакъв оцелял по чудо остатък от благоприличие ме кара болезнено да присвия очи. Старая се гласът ми да звучи съчувствено.
— Значи смяташ, че Бразил все още се навърта по ония места, а?
— Че кога се е променяло нещо във Вчира Бийч? — пита горчиво човекът отсреща.
— Добре, Ярос. Това ми трябваше. Благодаря, мой човек. — Подигравателно вдигам вежда на собствените си думи. — И недей да се тормозиш.
Мрачно сумтене. Точно когато се каня да прекъсна връзката, отсреща долита тиха кашлица.
— Слушай, ако я видиш, кажи й…
Чакам.
— Абе, майната му!
И той затваря.
 

Денят гаснеше.
Под мен нощта нахлуваше откъм морето и из Текитомура припламваха светлини. Издутият диск на Хотей висеше над западния хоризонт, хвърляйки по водата трептяща оранжева пътека към брега. Медният нащърбен Мариканон грееше малко по-горе и встрани от него. Из морето навигационните светлини на рибарските кораби вече изпъстряха гъстеещия мрак. Откъм пристанището долитаха приглушени звуци. Няма покой за демилитите.
Огледах се към хижата и с крайчеца на окото си зърнах марсианското гнездо. То се издигаше решетесто и огромно в тъмнеещото небе от дясната ми страна като скелет на някакво отдавна загинало създание. Медно-оранжевата смес на двете лунни сияния пронизваше отворите в конструкцията и излизаше понякога под изненадващ ъгъл. С нощта се надигаше хладен бриз и висящите кабели лениво потрепваха.
Отбягваме ги, защото не ни вършат работа на свят като този, но се чудя дали е само това. Веднъж една позната археоложка ми каза, че човешките селища избягват реликвите от марсианската цивилизация по всички светове на Протектората. Инстинктивно е, твърдеше тя. Атавистичен страх. Дори и градчетата на археолозите почват да умират веднага след края на разкопките. Никой не остава по свое желание.
Загледах се в лабиринта от пречупени лунни лъчи и сенки из гнездото и усетих как частица от този атавистичен страх се процежда в мен. Беше твърде лесно да си представя как в гаснещата светлина отеква бавният плясък на криле, а горе из вечерното небе кръжат хищни силуети, по-големи и по-ъгловати от всичко, което е летяло из земното небе през цялата човешка история.
Свих раздразнено рамене и прогоних мисълта.
Дай да се съсредоточим върху реалните проблеми, Мики, бива ли? И те ни са предостатъчно.
Вратата на хижата се отвори и бликналата светлина изведнъж ме накара да осъзная колко е застудяло навън.
— Ще дойдеш ли да хапнем? — попита Силви.
 

Глава 16
 
Престоят в планината не ни се отрази много добре.
Първата сутрин спах до късно, но когато най-сетне се извлякох от спалнята, бях замаян и ме мъчеше главоболие. Изглежда, „Ейшундо Органикс“ не бяха проектирали моделите си за охолен живот. Силви не се мяркаше наоколо, но масата беше отрупана с всевъзможни продукти за закуска — повечето с вече задействани нагреватели. Разрових се из остатъците, намерих неизползвана кутия кафе, загрях го и го изпих прав до прозореца. Из главата ми се въртяха смътни спомени за сънища, изпълнени с първобитен страх от удавяне. Наследство от дългия престой на носителя в резервоара — беше ми се случвало и през първите дни в Неразчистеното. Сблъсъците с миминтите и динамичният живот с Неуловимите на Силви прогониха тия тревоги и вкараха в сънищата ми по-нормални варианти: гонитби, престрелки и объркани възстановки от собствената ми памет.
— Буден сте — каза Обект 301, изниквайки встрани от мен.
Озърнах се и надигнах чашата.
— Още не, но ще се събудя.
— Колежката ви остави съобщение. Желаете ли да го чуете?
— Вероятно.
— Мики, отивам да се разходя из града — заговори синтетичният образ с гласа на Силви. Все още не бях се разсънил напълно и това дребно несъответствие ме порази по-силно, отколкото би трябвало. Стори ми се ужасно нелепо и нежелано напомняне за основния ми проблем. — Ще се поровя из базите данни. Искам да видя дали ще мога да задействам мрежата, евентуално да се свържа чрез нея с Ор и останалите. Да разбера какво става там. Ще гледам и да донеса едно-друго. Край на съобщението.
Рязката смяна на гласа ме накара да трепна. Кимнах и се върнах с кафето към масата. Разчистих боклуците от закуската и замислено се наведох над холографския дисплей. Обект 301 висеше зад гърба ми.
— Значи чрез това тук мога да се свържа с Милспортския университет, така ли? Да потърся информация из тяхната база данни?
— Ще стане по-бързо, ако ме попитате — скромно отвърна образът.
— Добре. Искам подробно проучване на… — Въздъхнах. — Квелкрист Ф…
— Започвам.
Дали от скука след толкова години бездействие или просто защото по тона ми бе останал с усещането, че вече съм изложил темата, виртуалният образ се хвана на работа още преди да довърша. Дисплеят просветля и се разшири. В горния край се появи миниатюрно копие на главата на Обект 301, а в пространството отдолу бързо се сипеха изящни илюстрации. Гледах и се прозявах.
— Първа справка. Квелкрист, също така квалгрист или квелкристия, местно амфибийно растение на Харлановия свят. Квелкристията е водорасло, разпространено в плитките водоеми, среща се главно в умерените климатични пояси. Макар да съдържа известно количество хранителни вещества, тя не може да се сравнява със земните или хибридно създадени видове, затова земеделското й отглеждане не се смята за рентабилно.
Кимнах. Не точно оттук исках да започна, но…
— От зрелите стъбла на квелкристията могат да се извлекат някои лечебни съставки, но практиката е разпространена само сред няколко малки общини в южния край на архипелага Милспорт. На практика квелкристията е забележителна единствено с необичайния си жизнен цикъл. Ако растението попадне в условия на продължителна суша, плодовете му изсъхват и се разпадат на черен прах, който може да бъде отнесен от вятъра на стотици километри. Останалата част от стъблото умира и изгнива, но прахът на квелкристията, след като отново влезе в контакт с вода, създава микроспори, от които за няколко седмици израства цяло растение.
— Втора справка. Квелкрист Фолкънър, псевдоним на бунтовническата водачка и политическа мислителка от епохата ни Заселването Надя Макита, родена в Милспорт на 18 април 47 г. (по Колониалното летоброене), починала на 33 октомври 105 г. Единствено дете на милспортския журналист Стефан Макита и неговата съпруга Фусако Кимура, по професия морски инженер. Макита изучава демографска динамика в Милспортския университет и публикува спорната дисертация „Съвременна митология и взаимодействие на половите роли“, както и три стихосбирки на малояпонски, които бързо придобиват култов статус сред културните среди в Милспорт. В зряла възраст…
— Може ли оттук нататък малко по-подробно?
— През зимата на 67 година Макита напуска академията, след като по непотвърдени свидетелства е отхвърлила щедро предложение за изследователски пост във факултета по обществени науки, както и литературното покровителство на видна фигура от Първите семейства. Между октомври 67 и май 71 тя пътешества из Харлановия свят, издържана отчасти от родителите си, като допълва тази издръжка с доходи от неквалифициран труд, включително събиране на белотрев и бране на вишефрукти. Смята се, че животът сред сезонните работници е дооформил политическите убеждения на Макита. Заплащането и жизнените условия по онова време са мизерни, ратаите в белотревните ферми страдат от тежки заболявания, а при брането на вишефрукти не са рядкост смъртните злополуки. Така или иначе, към началото на 69 година Макита публикува статии в радикалните издания „Нова звезда“ и „Море на промените“, където ясно личи отдръпването й от либерално-реформистките възгледи, които е изповядвала като студентка (и към които се придържат нейните родители). Вместо това тя предлага нова революционна етика, заета до голяма степен от вече съществуващи екстремистки движения, но забележителна с жлъчната и яростна критика както към политиката на управляващата класа, така и към същите тия движения. Този подход не й печели популярност сред радикалната интелигенция от онова време и тя — макар и призната за блестящ мислител — се оказва все по-изолирана от масовите революционни тенденции. Поради липса на термин за своята нова политическа теория, тя я нарича „квелизъм“. Терминът е използван за пръв път в статията „Случайната революция“, където Макита твърди, че съвременните революционери, когато потисниците ги лишават от средства за съществуване, трябва да се разлетят из страната като праха на квелкристията, невидими и вездесъщи, но носещи в себе си силата на революционното възраждане навсякъде, където могат да намерят благодатна почва. Общоприето е, че скоро след това тя сама си избира името Квелкрист, вдъхновено от същата статия. Произходът на фамилията Фолкънър обаче остава спорен. С избухването на Кошутските белотревни бунтове през май 71 година и последвалия погром Макита за пръв път се появява като партизански водач в…
— Задръж. — Консервираното кафе не беше свястно и монотонното изреждане на познати факти почваше да ме приспива. Прозях се и отидох да изхвърля кутията. — Добре де, не чак толкова подробно. Може ли да прескочим напред?
— Революция — послушно изрече Обект 301, — която издигналите се на власт квелисти нямат никакъв шанс да спечелят, докато пречат на вътрешната опозиция да…
— По-нататък. Дай да минем към втория фронт.
— Цели двайсет и пет години по-късно тази привидно риторична хвалба най-сетне съзрява до нивото на действаща аксиома. Според собственото сравнение на Макита прахът от квелкристия, който така нареченото сурово правосъдие на Конрад Харлан е развяло надлъж и нашир след квелисткото поражение, поражда нова съпротива на десетки различни места. Вторият фронт на Макита възниква точно според нейните предсказания, но този път динамиката на бунта се е променила неузнаваемо. В контекста на…
Ровейки из раниците за още кафе, аз слушах с половин ухо. Това също го знаех. По времето на втория фронт квелизмът вече не бил нова риба в залива. Цяло поколение тихо тлеене под игото на Харлановата тирания го превърнало в единствената оцеляла радикална сила на планетата. Другите течения се вдигали на оръжие или продавали душите си и загивали — унищожени физически, или превърнати в огорчени и разочаровани бивши величия, използвани като марионетки в ръцете на правителствените сили, подпомагани от Протектората. Квелистите обаче просто изчезнали, изплъзнали се, изоставили борбата и продължили да живеят живота си, за което Надя Макита открай време ги съветвала да бъдат готови. Технологията ни даде достъп до живот с продължителност, за каквато нашите прадеди са могли единствено да мечтаят — трябва да бъдем готови да използваме тези нови мащаби, да живеем в тези мащаби, ако искаме да осъществим мечтите си. И двайсет и пет години по-късно те се върнали, вече с изградени кариери, със семейства, с отгледани деца, върнали се да подновят борбата, не толкова състарени, колкото закалени, по-мъдри, по-издръжливи, по-силни и въодушевени от мълвата, проникваща право в сърцето на всеки бунтовник — мълвата, че самата Квелкрист Фолкънър се е завърнала.
На службите за сигурност било трудно да повярват в мита за нейното тайнствено двайсет и пет годишно съществуване в нелегалност, но завръщането на Надя Макита се оказало още по-невероятно. Тя била на петдесет и три години, но презаредена в нова плът, тъй че дори и най-близките й приятели не можели да я разпознаят. Витаела из руините на предишната революция като отмъстителен призрак и първите й жертви били отцепниците и предателите от стария съюз. Този път нямало да има дрязги между фракциите, които да отклоняват борбата от ясната цел, да оспорват квелисткото ръководство и да я продадат на харланитите. Неомаоистите, комунитарианците, Новата слънчева пътека, парламентарните градуалисти и социалните либертарианци. Тя ги издирила всичките, докато дъвчели край държавната ясла, мърморейки недоволно за ограничения си достъп до властта — и ги избила.
Когато се обърнала срещу Първите семейства и покорната им асамблея, това вече не било революция.
Било Разселването.
Война.
Три години — и накрая последният щурм на Милспорт.
Затоплих второто кафе и го изпих, докато Обект 301 наближаваше завършека на историята. Като хлапе я бях слушал безброй пъти и всеки път се надявах в последния момент нещо да стане, някак да се отмени неизбежната трагедия.
— След като Милспорт вече е изцяло в ръцете на правителствените сили, квелисткият щурм е разбит и в асамблеята се водят преговори за разумен компромис, Макита навярно смята, че нейните врагове ще имат по-неотложни задачи, преди да започнат преследването й. Тя винаги е вярвала в прагматизма на харланитите, но погрешните разузнавателни данни я карат да подцени изключителното значение на нейното залавяне или елиминиране за успеха на мирните преговори. Когато осъзнава грешката си, бягството е почти невъзможно.
Никакво „почти“, помислих си аз. Харлан пратил за обсада на кратера Алабардос повече бойни кораби, отколкото били участвали в което и да било сражение през войната. Безумно дръзки пилоти на хеликоптери издигали машините си почти до четиристотинметровата граница и се отправяли на самоубийствени мисии. Натъпканите вътре снайперисти от специалните служби носели най-тежките оръжия, допустими от орбиталните платформи. Имали заповед да свалят бягащите летателни апарати по всички възможни начини, при необходимост дори и чрез таран.
— В един последен отчаян опит да спасят Макита нейните поддръжници рискуват да предприемат полет на голяма височина с реактивен хеликоптер без въоръжение, вярвайки, че орбиталните няма да му обърнат внимание. Ала…
— Да, благодаря ти, Обект. Стига толкова.
Допих кафето на един дъх. Ала се издънили. Ала планът, се оказал грешка (или предумишлено предателство). Ала острие от ангелски огън прорязало небето над Алабардос и за миг превърнало хеликоптера в негатив сред лумналото сияние. Ала Надя Макита се посипала над океана като дъжд от разпръснати органични молекули сред облак метален прах. Не исках да го чувам отново.
— Ами легендите за бягство?
— Както става с всички героични фигури в човешката история, след гибелта на Квелкрист Фолкънър избуяват многобройни легенди за нейното тайно бягство. — В гласа на Обект 301 сякаш звучеше едва доловим упрек, но може би просто си го въобразявах. — Някои вярват, че изобщо не се е качвала на хеликоптера и по-късно се е измъкнала преоблечена, докато войските окупирали Алабардос. Други, по-правдоподобни теории се основават на идеята, че по някое време преди смъртта на Фолкънър е било направено резервно копие от съзнанието й, и че тя е била възкресена след уталожването на военната истерия.
Кимнах.
— Добре, къде биха могли да я съхранят?
— По този въпрос има различни мнения. — Женският образ вдигна ръка и елегантно започна да отброява на тънките си пръсти. — Едни твърдят, че е била излъчена другаде — или до космическо информационно хранилище в далечния космос…
— Да бе, много вероятно.
— … или до някой от Населените светове, където е имала приятели. Най-често биват посочвани Адорасион и Земята на Нкрума. Друга теория предполага, че е била съхранена след тежка рана при сраженията в Ню Хокайдо, от която нямало надежда да се възстанови. Че след изненадващото й оздравяване нейните съратници изоставили или забравили копието.
— Ясна работа. Какво по-естествено от това да забуташ нейде съзнанието на героичния си боен водач?
Обект 301 се навъси на забележката.
— Теорията се базира върху предположението за масови хаотични сражения, гибел на огромен брой хора и пълно прекъсване на комуникациите. Подобни събития са се случвали неведнъж по време на военните кампании в Ню Хокайдо.
— Хм-м-м.
— Милспорт е друго предполагаемо място на съхранение. Историците от онова време твърдят, че семейство Макита е принадлежало към средната класа, но било достатъчно високопоставено, за да има достъп до дискретни системи за съхранение. Много информационно-брокерски фирми са водили успешни съдебни битки, за да запазят анонимността на клиентите си. Общият капацитет за дискретно складиране в Милспортската столична зона се оценява на над…
— А ти в коя теория вярваш?
Жената млъкна тъй внезапно, че застина със зяпнала уста. Образът трепна. Малките искрици на информационни смущения заиграха за миг по дясното й бедро, лявата гръд и очите. Гласът й стана глух и безизразен.
— Аз съм синтетичен образ на информационна система „Харкани“, предназначен за общуване на основно ниво. Не мога да отговоря на този въпрос.
— Значи нямаш убеждения, а?
— Възприемам единствено данни и нивото на вероятност, което осигуряват те.
— И това не е зле. Хайде, направи сметката. Коя е най-голямата вероятност?
— Според наличните данни най-вероятно изглежда Надя Макита да се е намирала на борда на квелисткия хеликоптер над Алабардос, да е превърната в пара от орбиталния лъч и вече да не съществува.
Кимнах още веднъж и въздъхнах.
— Така си е.
 

Два часа по-късно Силви се върна с пресни плодове и кутия пикантни питки със скариди. Нахранихме се почти без да говорим.
— Успя ли да се свържеш? — попитах аз по някое време.
— Не. — Тя тръсна глава, продължавайки да дъвче. — Нещо не е наред. Усещам го. Долавям присъствието им там, но не успявам да засека достатъчно, за да осъществя връзка.
Силви наведе глава и присви очи в болезнена гримаса.
— Нещо не е наред — тихо повтори тя.
— Не си сваляла шала, нали?
Тя ме погледна.
— Не. Не съм сваляла шала. Той не пречи на функциите, Мики. Само ме дразни.
Свих рамене.
— И мен.
Тя плъзна поглед към джоба, където обикновено държах изрязаните мозъчни приставки, но не каза нищо.
През остатъка от деня избягвахме да се срещаме. Силви седеше пред холографския дисплей и от време на време променяше цветовете му, без да го докосва и без да говори. По някое време мина в спалнята си и около час лежа там, гледайки тавана. На отиване към банята надникнах през открехнатата врата и видях, че устните й се движат беззвучно. Взех си душ, после застанах до прозореца, изядох един плод и насила изпих чаша кафе. Накрая излязох навън и тръгнах да бродя около основата на гнездото, разговаряйки разсеяно със синтетичния образ на Обект 301, който незнайно защо бе решил да се мъкне подир мен. Може би искаше да се увери, че няма да сторя някоя пакост.
Из студения планински въздух се носеше неясно напрежение. Като недовършен секс, като наближаващо лошо време.
Не може безкрайно да продължаваме по този начин, казах си аз. Нещо трябва да се пречупи.
Но вместо това наоколо притъмня и след още една мълчалива трапеза отидохме да си легнем рано в отделните спални. Лежах в мъртвешката тишина на звукоизолираната хижа и си представях нощни звуци, характерни за далеч по-южен климат. Изведнъж ми хрумна, че трябваше да се върна там почти преди два месеца. Емисарското обучение — съсредоточавай се върху непосредственото си обкръжение и върши най-неотложното — бе отклонявало мислите ми от тази тема през последните няколко седмици, но когато намирах свободно време, умът ми се рееше към Нова Пеща и Белотревната зона. Не че щях да липсвам на някого там, но бях нарушил уговорените срещи и Радул Сегешвар щеше да се чуди дали безмълвното ми изчезване не означава, че съм засечен и заловен, което щеше да доведе до много прискърбни последствия за него и Белотревната зона. Сегешвар ми бе задължен, но дългът имаше твърде спорен характер, а при южняшките мафии не е препоръчително да наблягаш на тия неща. Хайдуците не притежават нито етиката, нито дисциплината на якудза. А тайнственото ми отсъствие за цели два месеца беше нечувана злоупотреба с търпението им.
Ръцете пак ме сърбяха. Генетичен изблик на желанието да сграбча скалите, да се изкатеря и да изчезна накъдето ми видят очите.
Погледни трезво, Мики. Време е да се измъкваш от тая история. Дните ти като демилит отминаха. Беше забавно, даде ти ново лице и тия лепнещи длани, но всичко си има край. Време е да се върнеш към правия път. Към текущата задача.
Извъртях се на една страна и забих поглед в стената. От другата страна Силви навярно лежеше в същата тишина и същото усамотение. Може би и тя напразно гонеше дрямката.
И какво да направя? Да я зарежа ли?
Вършил си и по-лоши неща.
Видях обвинителния поглед на Ор. Да не си посмял да я пипнеш, мамка ти.
Чух гласа на Ласло. Вярвам ти, Мики.
Да, отвърна подигравателно вътрешният ми глас. Той вярва на Мики. Още не се е срещнал с Такеши Ковач.
Ами ако тя е онази, за която се представя?
Я стига! Квелкрист Фолкънър? Нали чу какво каза машината. Квелкрист Фолкънър се е превърнала в прах на седемстотин метра над Алабардос.
Тогава коя е? Призракът, онази в приставката. Може да не е Надя Макита, но сто на сто се смята за нея. И, мамка му, определено не е Силви Ошима. Е, коя е?
Нямам представа. Трябва ли да те вълнува?
Не знам. Трябва ли?
Трябва да те вълнува единствено фактът, че якудза е наела твоя милост от някакъв архивен запис, за да си видиш сам сметката. Адски поетично, мама му стара, и знаеш ли какво? Сигурно онзи приятел ще им свърши добра работа. Определено не му липсват възможности — глобална заповед, не забравяй. А можеш и да се обзаложиш, че има какво да го стимулира, по дяволите. Знаеш какви са законите за двойно зареждане.
А в момента единственото, което свързва цялата каша със сегашния ти носител, е спящата жена в съседната стая и нейната тайфа долнопробни наемници. Тъй че колкото по-скоро се отървеш от тях, тръгнеш на юг и се заемеш с текущата работа, толкова по-добре за всички засегнати.
Текущата работа. Да, това ще реши всичките ти проблеми, Мики.
Мамка ти, престани да ме наричаш така.
Раздразнено отметнах завивката и станах от леглото. Открехнах вратата и видях пустата обща стая. Масата и светещите извивки на дисплея сред мрака, неясните очертания на двете подпрени раници в ъгъла. Хотей хвърляше през прозорците оранжеви правоъгълници върху пода. Прекрачих гол през лунните лъчи, клекнах до раниците и почнах да ровя за пакет амфетаминова кола.
Майната му на съня.
Чух я зад себе си и се обърнах, усещайки как по костите ми плъзва като перце студът на непозната тревога. Не знаех срещу кого ще застана.
— И ти, а?
Беше гласът на Силви Ошима, леко озадаченият котешки поглед на Силви Ошима, която стоеше пред мен, обгърнала рамене с ръцете си. Също тъй гола, а гърдите й бяха сбрани и притиснати между ръцете като подарък за мен. Ханшът беше леко наклонен като насред крачка, едното заоблено бедро малко зад другото. Разрошената коса обкръжаваше съненото й лице. В лъчите на Хотей бледата й кожа придобиваше оттенъка на топла мед или сияние от жарава. Тя се усмихна колебливо.
— Все се събуждам. Имам чувството, че главата ми работи на максимални обороти. — Тя кимна към кутията кола в ръката ми. — Това няма да ти помогне, сам знаеш.
— Не ми се спи — отвърнах аз малко дрезгаво.
— Да. — Усмивката й внезапно изгасна и тя стана съвършено сериозна. — И на мен не ми се спи. Иска ми се онова, за което говореше вчера.
Тя разтвори ръце и гърдите й изхвръкнаха на свобода. Малко смутено посегна нагоре, приглади назад гъстата си коса и притисна длани към тила си. Измести крака тъй, че бедрата й се притиснаха. Наблюдаваше ме внимателно между вдигнатите си лакти.
— Харесвам ли ти така?
— Аз… — Позата издигаше и оформяше изящно гърдите й. Усетих как в пениса ми нахлува кръв. Изкашлях се. — Много те харесвам така.
— Добре.
Тя продължаваше да стои неподвижно и да ме гледа. Пуснах кутията върху раницата и направих крачка към нея. Ръцете й излетяха напред, обгърнаха ме през раменете и се сплетоха зад гърба ми. Обгърнах с длан меката тежест на гръдта й, посегнах с другата ръка надолу към сгъвката между бедрата и спомена за влагата там…
— Не, чакай — тя отблъсна тази ръка. — Не там, не още.
Настана тръпнещ миг, изпълнен с очакванията от бараката преди два дни. Прогоних го с рязко свиване на раменете, събрах двете длани около гръдта й, притиснах връхчето напред и го засмуках с устни. Тя посегна надолу, пое ерекцията ми и започна да гали нагоре-надолу с леко докосване, което сякаш бе готово всеки момент да престане. Навъсих се от спомена за друго, по-силно и далеч по-уверено хващане там, и притиснах ръката й с моята. Тя се изкиска.
— О, извинявай.
Залитайки леко, аз я изтласках до ръба на масата, освободих се от прегръдката и коленичих на пода пред нея. Силви промърмори нещо с дълбок гърлен глас, леко разтвори крака и се облегна назад, като се подпираше с длани на плота.
— Искам устата ти върху мен — изрече задавено тя.
Прокарах по бедрата й разперени длани и притиснах върховете на палците от двете страни на вагината. Прониза я тръпка и устните се разтвориха. Наведох глава и плъзнах език в нея. Тя издаде глух, изненадан стон и аз се усмихнах. Силви някак усети усмивката и ме плесна с длан по рамото.
— Мръсник. Не смей да спираш, мръснико!
Разтворих бедрата й широко и се захванах по-сериозно. Тя отново впи пръсти в рамото и врата ми, раздвижи се неспокойно върху ръба на масата, полюшвайки бедра напред-назад в такт с ритъма на езика ми. Ръката й мина нагоре и зарови пръсти в косата ми. Отново се усмихнах под нейния натиск, но този път тя беше прекалено унесена, за да каже нещо членоразделно. Започна да шепне неясно — не знам дали на мен или на себе си. Отначало просто повтаряше срички на съгласие, но когато напрежението я тласна към върха, започна да изплува и още нещо. Увлечен в онова, което вършех, аз не разбрах веднага какво е. В тръпките на оргазма Силви Ошима рецитираше напевно поредица от компютърни кодове.
Тя свърши с мощно разтърсване и натисна жестоко главата ми между бедрата си. Посегнах назад, внимателно разтворих хватката и с усмивка се изправих на крака.
И се озовах срещу друга жена.
Невъзможно бе да определя какво точно се е променило, но емисарският усет го разчете и абсолютната сигурност беше като внезапното усещане за пропадане.
Надя Макита се завръщаше.
Виждах я в присвитите очи и изкривеното ъгълче на устните, което нямаше нищо общо с израженията на Силви Ошима. В странната настървеност, плъзнала по лицето й като пламък, в ускореното, задавено дишане, сякаш веднъж изчерпан, оргазмът се връщаше като огледално повторение.
— Привет на Мики Тръпката — проговори дрезгаво тя.
Дъхът й стана по-бавен, устата й се изви в лукава усмивка досущ като онази, която току-що бе изчезнала от лицето ми. Тя се спусна от масата, посегна надолу и ме докосна между краката. Беше старото, уверено хващане, което помнех, но от изненада бях загубил ерекцията си почти напълно.
— Има ли нещо? — прошепна тя.
— Аз…
Тя ме галеше с две ръце, сякаш нежно придърпваше дълго въже. Усетих как се възбуждам отново. Тя ме гледаше в лицето.
— Има ли нещо?
— Няма нищо — бързо отвърнах аз.
С елегантно движение тя се отпусна на коляно, без да откъсва очи от моите, и пое в устата си върха на члена ми. Едната ръка продължи да го гали, а другата слезе към дясното ми бедро, обгърна мускула и стисна силно.
Мамка му, това си е чисто безумие, обади се някакво хладно, деловито късче от моята емисарска личност. Трябва веднага да сложиш край.
А нейните очи, впити в моите, нейният език, зъбите и ръката й ме тласнаха към експлозията.
 

Глава 17
 
По-късно лежахме на моето легло потни, преплетени един в друг, все още с кръстосани ръце от последната трескава прегръдка. На места кожата ни лепнеше от смесените ни сокове, а множеството оргазми бяха оставили мускулите ни покорно отпуснати. Зад клепачите ми упорито прелитаха сцени от онова, което бяхме сторили един на друг, един с друг. Виждах я клекнала над мен, опряла кръстосани ръце върху гърдите ми, да тласка надолу все по-силно и по-силно. Виждах се как яростно я пронизвам изотзад. Виждах как вагината й слиза върху лицето ми. Виждах я да се гърчи под мен, смучейки бясно централния кабел на собствената си коса, докато аз блъскам между бедрата й, които ме стягат като менгеме. Виждах как поемам в устата си кабела, навлажнен с нейната слюнка и свършвам с мощен мускулен спазъм, който ме поваля върху нея.
Но когато тя заговори, побиха ме тръпки от измененото й, леко фъфлещо произношение на аманглийски.
— Какво? — Тя навярно бе усетила, че се разтърсих.
— Нищо.
Тя отметна глава, за да ме погледне. Усещах погледа й отстрани върху лицето си като топла вълна.
— Зададох ти въпрос. Какво има?
За момент затворих очи.
— Надя, нали?
— Да.
— Надя Макита?
— Да.
Озърнах се към нея.
— Дявол да те вземе, как дойде тук, Надя?
— Това да не е метафизичен въпрос?
— Не. Технологичен. — Подпрях се на лакът и посочих тялото й. Независимо от емисарското обучение, неволно се смаях колко спокоен и безразличен успявам да бъда. — Не може да не усещаш какво става тук. Живееш в командния софтуер и понякога се измъкваш навън. От това, което видях, мога да предполагам, че излизаш по линията на първичните инстинкти заедно с техния устрем. Секс, може би също тъй страх или ярост. Тия неща замъгляват повече функции на съзнанието и това ти дава възможността. Но…
— Да не би случайно да си експерт?
— Бях. — Гледах я внимателно в очакване на реакция. — Някога бях емисар.
— Какъв?
— Няма значение. Докато си тук, искам да узная едно — какво стана със Силви Ошима?
— С коя?
— По дяволите, Надя, носиш нейното тяло. Недей да ми се правиш на тъпа.
Тя се претърколи по гръб и заби поглед в тавана.
— Не ми се говори за това.
— Да, сигурно. Ако искаш да знаеш, и на мен не ми се говори. Но рано или късно ще ни се наложи. Знаеш го много добре.
Дълго мълчание. Тя разтвори крака и разсеяно се почеса от вътрешната страна на бедрото. Пресегна се и стисна спадналия ми член. Лекичко отместих ръката й.
— Забрави, Надя. Изцеден съм. Тази вечер дори и Мици Харлан не може да ми го вдигне. Време е да си поговорим. И тъй, къде е Силви Ошима?
Надя отново се търкулна настрани.
— Да не съм й бавачка? — попита раздразнено тя. — Мислиш ли, че владея положението?
— Може би не. Но все трябва да имаш някаква идея.
Нова тишина, но този път тръпнеща от напрежение. Чаках. Накрая Надя се завъртя към мен с отчаяние в очите.
— Знаеш ли какво, сънувам я тая скапана Ошима — изсъска тя. — Тя е просто един шибан сън, тъй че откъде да знам къде отива, когато се събудя?
— Да, очевидно и тя те сънува.
— И очакваш от това да ми олекне?
Въздъхнах.
— Разкажи ми какво сънуваш.
— Защо?
— Защото, Надя, аз се мъча да ти помогна, по дяволите.
Очите й пламнаха.
— Добре — отсече тя. — Сънувам, че я плашиш. Доволен ли си? Сънувам, че се пита за чий се мъкнеш насам-натам с душите на толкова много мъртви проповедници. Че се чуди кой всъщност е тоя шибан Мики Тръпката и дали е здравословно да се намираш около него. Дали ще я скъса от чукане при първа възможност. Или само ще я изчука и ще я зареже. Ако си се надявал да вържеш оная жена, Мики, или както там ти е името, забрави го. По-добре се дръж за мен.
За миг изчаках мълчаливо да осъзная докрай тия последни думи. Тя се усмихна.
— Това ли искаше да чуеш?
Свих рамене.
— Не е зле за начало. Ти ли я подтикна към секса? За да получиш достъп.
— Много ти се иска да знаеш, а?
— Сигурно мога да разбера и от нея.
— Ако изобщо се върне. — Нова усмивка, този път по-хищна. — На твое място не бих разчитала.
И продължихме. Известно време се карахме и заяждахме, но товарът на отминалия секс не ни позволи да се развихрим. Накрая се отказах, седнах на ръба на леглото и се загледах към общата стая, където сиянието на Хотей все така хвърляше светли правоъгълници по пода. След няколко минути усетих нейната ръка върху рамото си.
— Извинявай — тихо изрече тя.
— Тъй ли? За какво?
— Току-що осъзнах, че сама си го изпросих. Така де, попитах те за какво си мислиш. Ако не искам да зная, защо питам, нали?
— Има такава работа.
— Просто… — Тя се поколеба. — Слушай, Мики, наляга ме дрямка. А одеве излъгах. Нямам представа дали Силви Ошима ще се завърне и кога точно. Не знам дали утре сутрин ще се събудя или не. Има от какво да се изнерви човек, нали?
Гледах към оранжевите петна на пода в другата стая. За миг ме обзе чувство на шемет и веднага отмина. Изкашлях се.
— Можеш да разчиташ на амфетаминовата кола — казах дрезгаво аз.
— Не. Рано или късно ще трябва да заспя. Няма смисъл да бягам. Уморена съм, и което е още по-лошо, чувствам се отпусната и щастлива. Имам чувството, че ако трябва да си отида, сега е моментът. Всичко е биохимия, знам, но не мога да се боря безкрайно. И мисля, че ще се върна. Нещо ми го подсказва. Но още не знам кога, нито пък къде отивам. И това ме плаши. Можеш ли… — Ново мълчание. Чух я как тихо преглътна. — Би ли искал да ме прегърнеш, докато си отивам?
Оранжево сияние по сенчест и протрит под.
Посегнах към ръката й.
 

Както повечето тела военен образец, които бях носил, моделът „Ейшундо“ имаше вграден будилник. В определения час сънищата — ако изобщо бе имало други сънища — се преляха в изгряващо тропическо слънце над спокойни води. Отнейде долиташе аромат на плодове и кафе, дочувах тихи, весели гласове. Прохладен утринен пясък под босите ми нозе и лек, но неспирен бриз върху лицето ми. Шум на прибой.
Вчира Бийч? Вече?
Ръцете ми бяха пъхнати в джобовете на избелели бермуди, вътре напипвах песъчинки, които…
Събудих се и усещанията изчезнаха мигновено. Нямаше нито кафе, нито плаж, където да го изпия. Нямаше пясък под петите или под пръстите ми. Имаше светлина, но беше доста по-бледа, отколкото в спомена, и се процеждаше през прозорците в другата стая, разливайки наоколо сиво, потискащо спокойствие.
Завъртях се внимателно и погледнах лицето на жената, която спеше до мен. Тя не помръдна. Спомних си страха в очите на Надя Макита снощи, докато се отпускаше малко по малко в съня. Леките вълни на съзнанието трепваха по ръцете й, отминаваха и спираха, сетне тя примигваше и пак се събуждаше. А после онзи внезапен и неочакван миг, когато тя потъна напълно и не се завърна. Сега лежах, гледах покоя по спящото й лице и ми ставаше още по-тежко.
Измъкнах се от леглото и тихичко се облякох в другата стая. Не исках да съм наблизо, когато се събуди.
И определено не исках да я събудя аз.
Образът на Обект 301 изникна пред мен и отвори уста. Но моята бойна неврохимия се оказа по-бърза. Рязко прокарах пръст пред гърлото си и посочих с палец назад към спалнята. Грабнах якето си от облегалката на стола, нахлузих го, кимнах към вратата и прошепнах:
— Навън.
Денят навън се оказа по-ясен, отколкото изглеждаше преди малко. Слънцето беше бледо, но на припек можеше да се стоплиш, а облаците почваха да се разкъсват. Дайкоку висеше на югозапад като призрачен ятаган, а над океана кръжаха ситни точици, навярно крилодери. Под тях, на границата на нормалното ми зрение, се мержелееха две корабчета. В тишината откъм Текитомура долиташе приглушено бръмчене. Прозинах се, погледнах кутията амфетаминова кола в ръката си и я пъхнах в джоба на якето. Засега не държах да се разсънвам повече.
— Е, какво искаше? — попитах аз образа, застанал до мен.
— Помислих си, че бихте желали да знаете, че обектът има посетители.
Неврохимията се задейства светкавично. Времето около мен застина като разкашкан сняг, докато носителят „Ейшундо“ превключваше на боен режим. Все още гледах смаяно настрани към женската фигура, когато първият изстрел профуча край мен. Зърнах проблясъка на нажежения въздух там, където прониза изображението, сетне вече се завъртах, а по якето ми пробягваха пламъци.
— Мамка ви…
Нямах нож, нямах пистолет. Бях ги оставил вътре. Нямах време да достигна вратата, а и бездруго емисарският инстинкт ме тласна в обратна посока. По-късно щях да осъзная онова, което интуицията ми знаеше от самото начало — връщането в сградата беше чиста проба самоубийство. Без да обръщам внимание на горящото яке, аз се търкулнах зад ъгъла. Бластерният лъч блесна отново, но далече от мен. Стреляха пак по Обект 301 — мислеха, че е жива жена.
Бойните им умения определено не са на ниво нинджа, мина ми през ума. Тия момчета са местни наемници.
Да, ама си имат бластери, а ти — не.
Време бе да сменя арената.
Огнеупорният материал на якето бе оставил от пламъците само черен пушек и лека топлина около ребрата ми. От обгорелите влакна сълзеше влажен полимер. Дълбоко си поех дъх и се втурнах напред.
Крясъци зад гърба ми, отначало смаяни, сетне гневни. Може би се бяха надявали да са ме очистили още с първия изстрел, или пък просто не бяха от най-умните. Трябваха им цели две секунди, за да открият огън. Аз вече наближавах съседната хижа. В ушите ми нахлу пукотът на бластерна стрелба. Край бедрото ми лъхна горещ вятър и усетих как неволно ме полазват тръпки. Стрелнах се настрани, застанах с гръб към хижата и огледах терена напред.
Още три бараки, разположени в неправилна дъга около зоната на първоначалните разкопки. Зад тях гнездото се извисяваше в небето върху масивните си решетъчни опори като някаква огромна праисторическа ракета, готова за старт. Предния ден не бях влизал вътре — имаше прекалено много празни пространства, твърде малко опори за стъпване и петстотин метра пропаст откъм страната на отвесния планински склон. Но от предишен опит знаех какво може да стори с човешките възприятия причудливата перспектива на марсианската архитектура. Знаех също така, че емисарското обучение ще издържи на изпитанието.
Местни наемници. Дръж се за тази мисъл.
Те щяха да ме последват разколебани, ако не и направо изплашени, объркани от главозамайващата необятност на вътрешното пространство, а ако имах късмет, можеше дори да ги жегне суеверен страх. Щяха да се чувстват в чужди води, да ги мъчи тревога.
Щяха да допускат грешки.
Което превръщаше гнездото в идеален терен за лов.
Стремглаво притичах през останалото открито пространство, шмугнах се между две от бараките и побягнах към най-близката греда от марсианска сплав, стърчаща над земята като дървесен дънер с дебелина пет метра. Археолозите бяха монтирали около нея метални стълбички. Прескачайки по три стъпала наведнъж, аз се изкатерих нагоре и стъпих върху издатината. Обувките ми леко се хлъзгаха по странната сплав със синкавоморав цвят. Подпрях се на един релефен техноглиф, част от най-близката решетъчна опора, увиснала във въздуха над пропастта. Опората беше висока поне десет метра, но на два метра вляво от мен имаше стълбичка, залепена с епоксидна смола за повърхността на барелефа. Сграбчих стъпалата и започнах да се катеря.
Нови викове долетяха иззад бараките. Не стреляха. Сигурно проверяваха зад ъглите, но нямах време да напрягам неврохимията и да проверявам дали е така. По дланите ми изби пот, стълбичката пукаше и се клатеше под тежестта ми. Епоксидната смола не държеше много добре върху марсианската сплав. Удвоих скоростта, стигнах догоре и с облекчена въздишка се преметнах върху гредата. Легнах по гръб, успокоих дишането си и се ослушах. Чрез неврохимията ясно долових звуците на зле организирано претърсване долу между бараките. Някой се мъчеше да простреля ключалката на една от вратите. Отправих поглед към небето и се замислих.
— Обект 301 — прошепнах едва доловимо. — Тук ли си?
— Да, намирам се в комуникационна близост. — Думите сякаш долитаха от въздуха до ухото ми. — Не се налага да говорите по-високо. Предполагам, че с оглед на ситуацията не желаете да приема видим образ в близост до вас.
— Правилно предполагаш. Искам обаче по моя команда да станеш видим в една от заключените бараки долу. Още по-добре ще е, ако можеш да създадеш няколко образа. Можеш ли?
— Предвиден съм за едновременно индивидуално общуване с всички членове на първоначалния археологически екип плюс седмина гости. — Трудно бе да преценя при толкова тих разговор, но ми се стори, че долавям в гласа му лека насмешка. — Това ми осигурява тотален капацитет от шейсет и две отделни изображения.
— Добре де, засега три-четири ще свършат работа. — Безкрайно предпазливо се превъртях по корем. — Слушай, можеш ли да се представиш за мен?
— Не. Мога да избирам изображения по каталог, но не и да ги променям.
— Имаш ли мъжки образи?
— Да, макар че възможностите не са чак толкова…
— Добре, и така става. Просто избери от каталога няколко, които да приличат на мен. Мъже с подобно телосложение.
— Кога ще желаете да започна?
Опрях длани под гърдите си.
— Сега.
— Започвам.
Минаха две секунди, сетне сред бараките долу избухна истински хаос. Загърмя бластерна пукотевица, смесена с предупредителни крясъци и тропот на бягащи нозе. Петнайсет метра над тази сцена аз рязко се отблъснах с ръце, приклекнах и спринтирах напред.
Конзолната опора минаваше около петдесет метра над пустотата, после гладко се сливаше с корпуса на гнездото. Край мястото на съединението зееха широки овални входове. Археолозите се бяха опитали да закрепят предпазни перила по горната част на опората, но също както при стълбичките, епоксидната смола не бе издържала изпитанията на времето. На места въжето се беше откъснало и висеше край гредата, другаде просто липсваше. Направих гримаса и съсредоточих цялото си внимание към широкия корниз в края, където гредата се съединяваше с основната структура. Продължих спринта.
Неврохимията различи един глас, крещящ сред всеобщата шумотевица:
— … огъня, тъпи копелета! Не стреляйте! Спрете огъня, мамка ви! Горе, той е там, горе!
Зловещо мълчание. С отчаяно усилие увеличих скоростта. После бластерни изстрели прорязаха въздуха около мен. Подхлъзнах се, едва не полетях надолу през една от пролуките в парапета. Отново се хвърлих напред.
Гласът на Обект 301, засилен от неврохимията, прозвуча в ухото ми като гръмотевица:
— В момента някои части от обекта се смятат за опасни…
Изръмжах свирепо.
Усетих зад гърба си топлината на бластерен лъч, лъхна ме остър мирис на йонизиран въздух.
Новият глас пак изрева отдолу, сякаш само на крачка от мен:
— Дай ми това, по дяволите. Ще ти покажа как…
Хвърлих се настрани по корниза. Изстрелът, който очаквах, проряза плитка огнена бразда по гърба и рамото ми. Учудващо добра далечна стрелба с толкова неудобно оръжие. Паднах долу, претърколих се, скочих отново и се хвърлих към най-близкия овален отвор.
Над главата ми прелетяха още няколко изстрела.
 

Трябваше им почти половин час, за да влязат след мен.
Укрит в колосалната марсианска постройка, аз напрягах неврохимията и следях спора, доколкото можех. Не успях да намеря ниска наблюдателна точка, откъдето да виждам какво става навън — скапани марсиански строители, — но по някакъв странен акустичен ефект на вътрешната структура до мен от време на време долитаха откъслеци от разговора. Общият смисъл беше сравнително ясен. Наемниците искаха да си обират крушите, водачът им държеше да види главата ми набучена на кол.
Не можех да го упрекна. На негово място и аз щях да искам същото. Голяма глупост е да се върнеш при шефовете на якудза с изпълнена наполовина задача. И още по-голяма — да оставиш зад гърба си недоубит емисар. Той знаеше това по-добре от всички останали.
Гласът му се оказа по-младежки, отколкото бях очаквал.
— … да повярвам, че ви е страх от това място, по дяволите. За Бога, та всички вие сте израснали на две крачки оттук. Това е просто една скапана развалина.
Озърнах се към титаничните извивки и кухини, усетих лекия, но неудържим начин, по който очертанията им притегляха вниманието нагоре, докато очите почнат да те болят. Ярка утринна светлина проникваше от невидими отвори високо горе, но по пътя надолу някак омекваше и се променяше. Матово синкавите метални плоскости сякаш я засмукваха, а остатъкът от лъчите се отразяваше странно отслабнал и помътнял. Под второто ниво, на което се бях изкатерил, сенчестите области се редуваха с процепи и дупки в пода, където нито един здравомислещ човешки архитект не би ги разположил. Далече долу се мяркаха сивите скали на планинския склон, осеяни с рядка растителност.
Само развалина. Да, бе.
Той изглеждаше много по-млад, отколкото бях очаквал.
За пръв път се замислих сериозно колко по-млад може да е. Със сигурност му липсваха поне две много сериозни мои преживявания, свързани с марсианските руини.
— Слушайте, мамка му, та той дори не е въоръжен.
Повиших глас, за да ме чуят отвън.
— Хей, Ковач! Ако си толкова сигурен, мамка ти, защо не дойдеш да ми видиш сметката собственоръчно?
Внезапна тишина. Неясно мърморене. Стори ми се, че долових приглушения смях на някой от местните. Сетне чух неговия глас, повишен точно колкото моя.
— С добри възможности за подслушване са те обзавели.
— Нали?
— Смяташ ли да се биеш, или само ще подслушваш и ще подмяташ евтини оскърбления?
Ухилих се.
— Просто опитвам да се държа любезно. Но ако държиш да се биеш — моля. Само влез вътре. Можеш да си доведеш и наемниците.
— Имам по-добра идея. Ами ако накарам наемниците да обработят всички дупки на твоята приятелка, докато се решиш да излезеш? С неврохимията ще можеш да слушаш на воля. Макар че, откровено казано, ще се чува и без нея. Тия момчета са много усърдни.
Яростта избухна в гърдите ми, изпреварвайки разума. Лицевите ми мускули заиграха и се сгърчиха, целият носител застина неподвижно. За времето на два безкрайно бавни удара на сърцето бях в негова власт. После емисарските системи влязоха в действие, хладно проникнаха през емоцията и я изтласкаха на втори план за преценка.
Няма да го направи. Ако Танаседа те е проследил чрез Ошима и Неуловимите, значи знае, че е замесена в смъртта на Юкио Хираясу. А щом знае, ще я иска невредима. Танаседа е от старата школа и обеща екзекуция в стар стил. Няма да иска увредена стока.
И освен това става дума за теб самия. Знаеш на какво си способен и на какво не.
Тогава бях по-млад. Сега не бих го сторил. Мислено се помъчих да привикна с идеята. Там, навън. Там съм аз, само че по-млад. Не се знае какво…
Напротив, знае се. Това е емисарски блъф, трябва да ти е ясно. Неведнъж си го използвал.
— Езика ли си глътна?
— И двамата знаем, че няма да го направиш, Ковач. И двамата знаем за кого работиш.
Този път паузата, преди да отговори, бе едва забележима. Добре се справяше с изненадата, впечатли ме.
— За беглец изглеждаш удивително добре информиран.
— Така съм обучен.
— Попиваш местния колорит, а?
Думи на Вирджиния Видаура от встъпителна лекция пред кандидат-емисарите, изречени преди около един век лично време. Питах се колко ли време е минало за него.
— Да, има такава работа.
— Кажи ми нещо, мой човек, наистина бих искал да знам. При цялото това обучение как падна дотам, та да си изкарваш хляба като евтин наемен убиец? Да си призная, подобен обрат в кариерата искрено ме озадачава.
Докато го слушах, изведнъж ме обзе хладно прозрение. Изкривих устни и се настаних по-удобно. Не отговорих.
— Тръпката, нали? Говоря с Мики Тръпката?
— Е, имам и друго име — извиках аз. — Но един тъпанар го открадна. Докато си го върна, можеш да ме наричаш Тръпката.
— Може и да не си го върнеш.
— Много мило от твоя страна да се тревожиш, но познавам добре въпросния тъпанар. Няма да ме затрудни задълго.
Гласът му дори не трепна, само пропусна един такт. Единствено емисарската ми интуиция усети гнева, потиснат също тъй бързо, както бе избухнал.
— Тъй, значи?
— Да, мене слушай. Голямо говедо. Такива не живеят дълго.
— Много самоуверен ми се виждаш. — Гласът му се промени едва доловимо. Бях го засегнал с нещо. — Може пък да не го познаваш чак толкова добре, колкото ти се иска да вярваш.
Изсмях се гръмогласно.
— Майтапиш ли се? Учил съм го на всички скапани номера, дето ги знае. Без мен…
Ето я! Фигурата, която знаех, че ще дойде. Която не можех да чуя заради неврохимията, докато си разменях прикрити заплахи с гласа отвън. Приведен силует в черно се промъкваше през един отвор на пет метра под мен. Носеше някаква оперативна маска с окуляри и сензори, от която приличаше в главата на насекомо. Разполагаше най-малкото с инфрачервена камера, звуков локатор и детектор за движение…
Аз вече падах. Отблъснах се от площадката и полетях надолу, насочил крака за смъртоносен удар върху врата зад маскираната глава.
Някой от приборите го предупреди. Той отскочи встрани, погледна нагоре и извъртя бластера към мен. Лъчът проряза въздуха, през който току-що бях прелетял. Паднах долу приклекнал, на педя от десния му лакът. Блокирах опита да завърти цевта на бластера. От устата му излетя пресекващ вик на изненада. Нанесох възходящ саблен удар в гърлото и викът заглъхна, заменен от задавено хъркане. Човекът залитна назад. Изправих се, последвах го и замахнах отново.
Имаше още двама.
Стояха в отвора плътно един до друг. Спаси ме единствено тяхната некадърност. Докато първият нападател се гърчеше и умираше от задушаване пред краката ми, всеки един от тях можеше преспокойно да ме застреля. Вместо това те се опитаха да го сторят едновременно — и си попречиха. Втурнах се право към тях.
Бил съм на светове, където можеш да повалиш човек с нож от десет метра разстояние и да претендираш за самозащита. Правният аргумент е, че подобно разстояние се преодолява много бързо.
Има нещо вярно.
Ако си знаеш работата, дори не ти трябва нож.
Тук разстоянието бе по-малко от пет метра. Превърнах се във вихрушка от удари, ритнах единия с всичка сила в пищяла, блокирах оръжията, доколкото можех, блъснах другия с лакът в лицето. Някой изпусна оръжие и аз го сграбчих във въздуха. Натиснах спусъка и яростно завъртях цевта, стреляйки от упор.
Задавени викове и мимолетно избухнал кървав фонтан, който тутакси спря, когато разрязаната плът бе запечатана от горещината на изстрела. Изсъска облак пара и телата им се запремятаха надолу. Имах време колкото да си поема дъх и да погледна оръжието — пълен боклук, „Сегед Инкандес“ — после нов бластерен изстрел се отрази от полираната повърхност до главата ми. Започваха масирана атака.
При цялото това обучение как падна дотам, та да си изкарваш хляба като евтин наемен убиец?
Ами, сигурно щото съм адски некадърен.
Отстъпих назад. Някой подаде глава през овалния отвор и аз го прогоних с изстрел почти напосоки.
И адски самовлюбен. От това си патиш най-много.
Хванах с една ръка някаква издатина, изтеглих се нагоре и преметнах крака върху широката спирална рампа, водеща към първоначалното ми скривалище. Геконовите клетки по дланите ми не се удържаха върху сплавта. Хлъзнах се, безуспешно посегнах още веднъж и паднах. Още двама нападатели нахълтаха през друг процеп отляво. Стрелях със сегеда напосоки и ниско, опитвайки да се изправя. Лъчът сряза ходилото на жената отдясно. Тя изпищя, залитна, сграбчи осакатения си крак, тромаво се преметна и падна през една пролука в пода. Вторият й писък прокънтя нейде далече долу.
Скочих на крака и се хвърлих срещу спътника й.
Сборичкахме се неловко, пречеха ни оръжията, които стискахме. Замахнах с дръжката на сегеда, той отби и понечи да се прицели с бластера. Блъснах го настрани и ударих с коляно. Той отклони удара с нисък ритник. Пъхнах дръжката на сегеда под брадата му и блъснах нагоре. Той пусна оръжието и ме удари едновременно в гърлото и слабините. Залитнах назад, но някак успях да удържа сегеда и изведнъж разполагах с пространство да го използвам. През болката долових яростното предупреждение на усещането за близост. Противникът измъкна от кобура си пистолет и го насочи. Пренебрегвайки болката и предупреждението, аз отскочих настрани, прицелих се с бластера.
Рязък пукот от оръжието в ръката на нападателя. Обгърна ме леденият хлад на изстрел от зашеметяващ пистолет.
Пръстите ми се разтвориха спазматично и сегедът изтрака по металния под.
Залитнах назад и опората изчезна изпод краката ми.
… скапани марсиански строители…
Изсипах се от гнездото като бомба и полетях надолу в мрака, обгърнал гаснещото ми съзнание.
 

Глава 18
 
— Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се движете изобщо.
Беше като молитва, като заклинание, сякаш някой от часове ми повтаряше напевно тия думи. Впрочем не бях сигурен дали бих могъл да не им се подчиня — лявата ми ръка бе вцепенена и изстинала като лед от китката до лакътя, а очите ми бяха като залепени. Имах чувството, че рамото ми е навехнато или изкълчено. Цялото ми тяло болезнено тръпнеше от остатъчния ефект на зашеметяващия изстрел. Мъчеше ме ужасен студ.
— Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се…
— Чух те и първия път, Обект 301. — Гърлото ми беше като задръстено. Закашлях се и с тревога усетих как ми се завива свят. — Къде съм?
Кратко колебание.
— Професор Тръпка, може би ще е по-добре да ви дам тази информация след малко. Не отваряйте лявата си ръка.
— Да, разбрах. Лявата ръка, да не я отварям. Зле ли е пострадала?
— Не — отвърна колебливо образът. — Изглежда наред. Но се държите само на нея.
Шокът ме блъсна като удар в гърдите. После задействаха емисарските рефлекси и ме заля вълна от фалшиво спокойствие. От емисарите се очаква да ги владеят тия неща — събуждането на непознати места е част от подготовката. Не изпадаш в паника, просто събираш данни и се справяш със ситуацията. Преглътнах с усилие.
— Ясно.
— Сега можете да отворите очи.
Преборих се с болката от зашеметяващия изстрел и разтворих клепачи. Примигах веднъж-дваж, за да избистря зрението си, и веднага съжалих за това. Главата ми беше провиснала върху дясното рамо, тъй че виждах само петстотин метра пустота и дъното на пропастта. Студът и виенето на свят изведнъж станаха съвсем разбираеми. Висях като обесник, поддържан единствено от лявата си ръка.
Шокът отново избухна. Прогоних го с усилие и неловко извих глава, за да погледна нагоре. Юмрукът ми бе вкопчен около примка от зеленикав кабел, която се сливаше в двата края с мътносивото метално покритие. От всички страни ме обкръжаваха странно наклонени шпилове и контрафорси от същата сплав. Все още замаян от зашеметяващия лъч, аз едва след няколко секунди разпознах долната страна на гнездото. Явно, не бях падал дълго.
— Какво става, Обект? — дрезгаво попитах аз.
— Падайки, вие се хванахте за марсиански персонален кабел, който — доколкото можем да преценим функциите му — се сви и ви пренесе в сектора за възстановяване.
— Сектор за възстановяване? — Хвърлих поглед между стърчащите издатини, търсейки поне някакво безопасно място за стъпване. — И как действа системата?
— Не сме сигурни. Изглежда, от позицията, която заемате, всеки марсианец, или поне всеки възрастен марсианец, би могъл с лекота да използва околната структура, за да се добере до отворите в долната част на гнездото. Има няколко такива на разстояние…
— Добре, добре. — Вгледах се мрачно в стегнатия си юмрук. — Колко време съм бил в безсъзнание?
— Четирийсет и седем минути. Очевидно тялото ви е извънредно устойчиво на невронно-импулсни оръжия. И освен това е проектирано за оцеляване в рискова височинна среда.
Без майтап.
Просто нямах представа как фирма като „Ейшундо Органикс“ е могла да изчезне. Лично аз бих им дал най-добри препоръки. И друг път бях виждал носители с подсъзнателни програми за оцеляване, но това тук беше плод на чиста проба биотехнически гений. В замътеното ми съзнание трепнаха неясни спомени за станалото. Главозамайване, отчаян ужас и осъзнаване, че падам. Посягане към нещо едва различимо, докато ефектът на изстрела ме обгръща като заледен черен плащ. Рязко дръпване нагоре, сетне съзнанието ми гасне. Беше ме спасила някаква лаборатория, пълна с шантави биотехнолози, работещи ентусиазирано по проект отпреди триста години.
Замаяната усмивка изчезна от лицето ми, когато се опитах да преценя какво ли е станало със сухожилията и ставите след почти цял час висене на една ръка. Питах се дали ще има трайни увреждания и дали изобщо ще мога да я раздвижа.
— Къде са другите?
— Тръгнаха си. Вече са извън обсега на сензорите ми.
— Значи смятат, че съм паднал чак долу?
— Така изглежда. Мъжът, когото нарекохте Ковач, прати неколцина от служителите си да започнат претърсване в подножието на планината. Доколкото разбрах, ще се опитат да открият вашето тяло и тялото на жената, която осакатихте в престрелката.
— А Силви? Колежката ми?
— Отведоха я със себе си. Разполагам със запис на…
— Не сега. — Изкашлях се и за пръв път забелязах, че гърлото ми е пресъхнало. — Слушай, ти каза, че имало отвори. Пътища за проникване в гнездото. Къде е най-близкият?
— Зад тройния обратен шпил, вляво от вас, има отвор с диаметър деветдесет и три сантиметра.
Изпънах шия и видях за какво говори Обект 301. Обратният шпил изглеждаше досущ като двуметрова островърха шапка на вещица, смачкана на три места от удари на великански юмрук. Покриваха я неправилни синкави фасети, които отразяваха слабата светлина под гнездото и лъщяха като влажни. Най-долната деформация извиваше края на шпила почти хоризонтално и предлагаше нещо като седло, в което бих могъл да се вкопча. Дотам имаше не повече от два метра.
Лесна работа. Нищо и половина.
Ако изобщо успееш да скочиш с тая осакатена ръка.
Ако дланите ти сега се лепят по-добре за марсианската сплав, отколкото преди час.
Ако…
Посегнах нагоре с дясната си ръка и стиснах кабела близо до лявата. Много внимателно напрегнах мускули и започнах да се повдигам. Освободена от тежестта, лявата ми ръка прещрака и през вцепенението пробяга назъбена гореща вълна. Рамото ми изпука. Горещината плъзна по разтегнатите сухожилия и започна да се превръща в нещо подобно на болка. Опитах се да раздвижа лявата китка, но не постигнах нищо, освен остри тръпки в пръстите. Болката в рамото нарасна и се разля из мускулите на ръката. Личеше си, че когато се развихри наистина, ще стане непоносима.
Отново изпробвах пръстите на лявата ръка. Този път тръпките прераснаха в пулсираща болка, пронизваща до кости, от която в очите ми бликнаха сълзи. Пръстите не реагираха. Ръката ми беше като залепена за кабела.
— Желаете ли да уведомя аварийните служби?
Погледнах вдървената си лява ръка, после се озърнах отново към тройния шпил и надолу към пропастта. Дълбоко си поех дъх. После бавно придвижих по кабела дясната си ръка, докато пръстите й докоснаха лявата. Пак си поех дъх и се прегънах от кръста нагоре. Претоварените нерви в коремните ми мускули яростно запротестираха. Опитах се да преметна десния си крак, не успях, разлюлях се и опитах отново. Закачих кабела с глезен. Натоварването на лявата ръка отслабна още повече. Сега вече ме заболя наистина — из ставите и надолу по мускулите сякаш избухваха бомбички.
Още една въздишка, още един поглед надо…
Не, мамка му, не гледай надолу!
После започнах с палеца и показалеца да разтварям парализираните си пръсти един по един.
 

Половин час по-късно напуснах необятния синкав сумрак на гнездото, все още обзет от неудържим импулс да избухна в маниакален кикот. Адреналиновото веселие ме съпровождаше през целия път надолу по конзолната опора, по паянтовата стълбичка на археолозите — трудна задача, когато владееш само едната си ръка, а и тя не е във форма — и после по стъпалата. Идиотски усмихнат, скочих на твърда земя и предпазливо се промъкнах между бараките, избухвайки в смях от време на време. Дори когато се върнах до нашата хижа, дори когато влязох и погледнах празното легло, където бях оставил Силви, усещах как сянката на усмивката продължава да трепка по устните ми, а смехът да напира лениво в корема ми.
Бях се разминал на косъм.
Освобождаването на пръстите от кабела не беше много забавно, но в сравнение с останалото представляваше истинска веселба. Веднъж освободена, лявата ми ръка увисна под раменната става, която ме болеше като прогнил зъб. Превърна се в безполезна тежест. Цяла минута псувах усърдно, докато събрах кураж да откача глезена, да се залюлея на дясната ръка и да използвам инерцията за тромав страничен отскок към шпила. Сграбчих го, задрасках с пръсти, открих, че поне тук марсианците са използвали материал с що-годе прилично триене, и задъхан се вкопчих в извития край. Останах така цели десет минути, притиснал буза към студената сплав.
След няколко предпазливи привеждания настрани успях да установя, че отворът, за който говореше Обект 301, наистина е достъпен, ако се изправя върху края на шпила. Напрегнах лявата ръка, усетих леко раздвижване над лакътя и прецених, че ако не друго, поне ще ми свърши работа, за да се опра на ръба на люка. После сигурно бих могъл да вдигна крака и да се вмъкна в гнездото.
Още десет минути се обливах в пот и накрая реших, че съм готов да опитам.
Минута и половина по-късно лежах на пода на гнездото, кисках се тихичко и слушах как звукът отеква из причудливата архитектура, която ми бе спасила живота.
Лесна работа.
По някое време станах и тръгнах към изхода.
В хижата нападателите бяха изкъртили всички вътрешни врати, зад които би могла да се крие заплаха, а в спалнята имаше следи от борба. Масажирайки рамото си, аз огледах помещенията. По-малкото легло беше преобърнато и завивките се валяха на пода. Иначе всичко изглеждаше недокоснато.
Нямаше кръв. Не усетих характерния озонов мирис на изстрели.
На пода в спалнята открих ножа си и пистолета „Рапсодия“. Бяха отхвръкнали от преобърнатото легло и лежаха в срещуположни ъгли. Онези не си бяха направили труда да ги вземат.
Личеше, че много са бързали.
За какво са бързали толкова? Да слязат в подножието за трупа на Такеши Ковач?
Леко се навъсих, докато прибирах оръжията. Струваше ми се странно, че не са обърнали всичко с главата надолу. Според Обект 301 бяха пратили някого да намери тялото ми, но за такава работа не се налагаше да отива цялата група. Би било разумно да претърсят хижата поне набързо.
Зачудих се как ли върви сега издирването в подножието на планината. И какво ли ще сторят, когато не открият трупа ми. Докога щяха да продължат?
А най-вече се чудех какво ли ще стори той.
Върнах се в централното помещение и седнах на масата. Загледах се в дълбините на дисплея. Болката в лявото рамо като че поотслабваше.
— Обект.
Женската фигура изникна от другата страна на масата. Съвършена, както винаги, незасегната от събитията през последните часове.
— Професор Тръпка?
— Каза, че разполагаш със запис на станалото. Това обхваща ли целия район?
— Да, записът и излъчването се осигуряват от една и съща система. На всеки осем кубически метра от обекта има по една микрокамера. В гнездото записът понякога не е много качествен, но…
— Няма значение. Искам да ми покажеш Ковач. Запис на всичко, което е извършил и казал тук. Използвай дисплея.
— Започвам.
Внимателно оставих пистолета и тебитския нож на масата до дясната си ръка.
— И още нещо, Обект. Ако някой пак дойде по пътеката, съобщи ми веднага, щом влезе в обсега ти.
 

Той имаше великолепно тяло.
Прегледах записа за най-добрите кадри и избрах онзи, в който нападателите слизаха по планинската пътека към хижата. Спрях го и се вгледах. Фигурата му беше сравнително масивна, както се полага на боен носител, но в походката и стойката имаше изящна лекота, напомняща по-скоро тяло, създадено за тотален телесен театър. Лицето представляваше безупречна сплав от повече раси, отколкото можеш да срещнеш на Харлановия свят. Значи носителят бе изработен по поръчка. Генетични кодове, доставени от чужди планети. Мургава кожа с цвета на стар кехлибар, изненадващо сини очи. Широки, издадени скули, чувствени устни и дълга, леко къдрава черна коса, пристегната зад тила със статична панделка. Много красив носител.
И много скъп, дори и за якудза.
Потиснах неясните тръпки на тревога и накарах Обект 301 да прегледа останалите нападатели. Един от тях привлече вниманието ми. Висок и силен, с грива във всички цветове на дъгата. Микрокамерите на обекта го показаха в едър план. Мрачно, бледо лице с подкожни електронни схеми и стоманеносиви очи.
Антон.
Антон и поне двама мършави инфоспецове, които слизаха пред него по пътеката с плавната, координирана походка на демилити. Между тях беше жената, която застрелях в гнездото. След координатора се задаваха още двама, не, трима, но те, явно, се различаваха от останалите — просто не влизаха в познатата ми привидно безредна, но всъщност отлично координирана схема.
При тази гледка нейде дълбоко в мен се надигна мътно усещане за загуба.
Антон и Черепите.
Ковач бе довел хрътките си от Ню Хок.
Отново си спомних суматохата между бараките и в гнездото. Сега изглеждаше напълно логична. Демилитски екип и група биячи от якудза, които взаимно си пречат. Страшно калпаво планиране за един емисар. В никакъв случай не бих допуснал подобна грешка на неговата възраст.
Какви ги дрънкаш? Току-що я допусна. Онова там си ти.
По гърба ми пробягаха тръпки.
— Обект, върни пак към спалнята. Моментът, когато я измъкват.
Дисплеят трепна и заигра. Жената с преплетената наелектризирана коса примига и се събуди върху смачканите чаршафи. Беше я събудил трясъкът на стрелба отвън. Очите й се разшириха, когато осъзна какво става. После вратата отхвръкна навътре и в стаята нахлуха едри фигури, които размахваха оръжия и крещяха. Когато видяха кого са намерили, крясъците отстъпиха място на лукав кикот. Отпуснаха оръжията, някой посегна към нея. Тя го удари в лицето. Избухна кратка борба, която приключи почти веднага — бързите й рефлекси не можеха да се мерят с численото им превъзходство. Завивките отхвръкнаха настрани, няколко точни удара улучиха бедрата и слънчевия възел. Докато тя лежеше на пода и се мъчеше да си поеме дъх, един ухилен бияч я хвана за гърдите, пъхна другата си ръка между бедрата й и изразително разлюля бедра над нея. Двамата му колеги се разсмяха.
Гледах сцената за втори път. Въпреки това яростта избухна в мен като огън. Геконовите клетки в дланите ми оживяха и се раздвижиха.
Нов нападател изникна на прага, видя какво става и яростно изрева на японски. Биячът отскочи от жената на пода. Нервно се поклони и започна да мънка извинения. Новодошлият се приближи и жестоко го удари през лицето, после още веднъж и още веднъж. Биячът се сви до стената. Нови свирепи крясъци. Сипейки най-колоритните японски обиди, които бях чувал някога, новодошлият нареди да донесат дрехи на пленничката.
Докато Ковач се върне от преследването на самия себе си, вече я бяха облекли и настанили на стол в средата на хола. Ръцете й лежаха кръстосани в скута — полицейската лепенка, която ги свързваше една с друга, не се виждаше. Човекът от якудза стоеше с оръжие в ръка на безопасно разстояние от нея. Кандидат-любовникът се цупеше обезоръжен в ъгъла с подпухнала буза и разцепена устна. Ковач плъзна бърз поглед по разкрасената му физиономия и веднага се завъртя към човека до себе си. Последва тих разговор, който микрокамерите не успяха да доловят ясно. Ковач кимна и погледна жената пред себе си. В стойката му се четеше странно колебание.
После той пак се завъртя към вратата на хижата.
— Антон, влез, ако обичаш.
Координаторът на Черепите прекрачи в стаята. Когато жената го видя, устата й се изкриви.
— Скапан продажен боклук.
Антон подви устни, но не каза нищо.
— Мисля, че се познавате.
Но в гласа на Ковач се долавяше лек въпрос и той продължаваше да гледа жената пред себе си. Силви завъртя поглед към него.
— Да, познавам тоя мръсник. И какво? Цялата работа е свързана с теб, нали, тъпако?
Той се вторачи в нея и аз се напрегнах на стола. За пръв път гледах тази част и не знаех какво ще направи. Какво бих направил аз на тази възраст? Търсейки отговора, умът ми полетя назад през десетилетията, затлачени с ярост и насилие.
Но той само се усмихна.
— Не, госпожице Ошима. Вече нищо не е свързано с мен. Вие сте пратка, която трябва да доставя в добро състояние, това е всичко.
Някой промърмори нещо, друг се изкиска. Все още мобилизираната ми неврохимия долови грубовата шега на тема пратки. В дисплея моят млад двойник застина. Погледът му се стрелна към мъжа с пукнатата устна.
— Ти. Ела тук.
Онзи не искаше. Виждаше се по стойката му. Но той беше член на якудза, а при тях всичко опира до престижа. Вирна глава, погледна Ковач в очите и пристъпи към него с широка усмивка. Ковач го изгледа безизразно и кимна.
— Покажи ми дясната си ръка.
Продължавайки да го гледа в очите, биячът наклони глава на една страна. Жестът беше подчертано предизвикателен. Той вдигна длан с протегнати, леко извити пръсти. Извъртя глава на другата страна, гледайки Ковач все тъй втренчено и високомерно.
Ковач се раздвижи светкавично като скъсано буксирно въже.
Сграбчи протегнатата ръка за китката и я извъртя надолу, блокирайки с тяло възможностите на противника да реагира. После я изпъна право напред, а свободната му ръка описа дъга над двете борещи се тела. От бластера в нея със съскане излетя ярък лъч.
Биячът изпищя и ръката му пламна. Бластерът вероятно беше включен на малка мощност — от такова разстояние лъчевото оръжие трябваше да изпари тъканите по цялата ширина на лъча. Този обаче само изгори кожата и плътта, оставяйки овъглени кости и сухожилия. Ковач подържа нещастника още малко, после го отхвърли настрани с лакътен удар в слепоочието. Биячът рухна на пода, стискайки под мишница обгорената си ръка, и по панталоните му се разля широко влажно петно. Ридаеше неудържимо.
Ковач овладя дишането си и се озърна из стаята. Видя само каменни физиономии. Силви бе извърнала глава. Имах чувството, че усещам мириса на изгоряла плът.
— Ако не се опитва да бяга, няма да я докосвате, няма да разговаряте с нея. Отнася се до всички. Ясно? Както стоят нещата в момента, струвате по-малко от мръсотията под ноктите ми. Докато се върнем в Милспорт, тази жена ще е божество за вас. Ясно ли е?
Мълчание. Шефът на групата от якудза изрева на японски. Раздаде се утвърдително мърморене. Ковач кимна и се обърна към Силви.
— Госпожице Ошима, последвайте ме, ако обичате.
За момент тя се втренчи в него, после стана и го последва към изхода. Хората от якудза тръгнаха подир тях, оставяйки водача си и човека на пода. Водачът се вгледа в ранения бияч, после жестоко го изрита в ребрата, заплю го и си излезе.
Отвън натовариха тримата, които бях убил в гнездото, на сгъваема гравитационна носилка. Шефът прати един от хората си да я кара, после застана начело в охранителната фаланга около Ковач и Силви. След тях тръгна носилката, а най-отзад вървяха Антон и четиримата оцелели от Черепите. Външните камери на обекта проследиха малката колона, докато изчезна надолу по пътеката към Текитомура.
Прегърнал изгорената си ръка, на петдесет метра след тях се тътреше изгоненият бияч, който бе дръзнал да посегне на Силви Ошима.
Гледах го и се мъчех да проумея.
Мъчех се да открия смисъла.
Все още се мъчех, когато Обект 301 ме попита дали съм приключил, или искам да видя още нещо. Разсеяно отговорих, че не искам. В главата ми емисарската интуиция вече вършеше каквото трябва.
Подпалваше предварителните ми убеждения, за да изгори до основи.
 

Глава 19
 
Когато пристигнах, на Белотрев Кохеи 9-26 царуваше непрогледен мрак, но малко по-надясно зад горните прозорци на един от складовете трепкаше светлина, сякаш вътре гореше огън. Въпреки здраво залостената товарна врата, в нощта гърмеше трескав ритъм, смесица от „подводен риф“ и „неоджънк“. Три едри фигури стояха до входа и потриваха ръце от студа. Плекс Кохеи имаше предостатъчно терен за големи купони, но, явно, не можеше да си позволи автоматизирана охрана. Щеше да бъде по-лесно, отколкото предполагах.
Разбира се, ако Плекс наистина беше там.
— Майтапиш ли се? — викна с презрителен милспортски акцент петнайсетгодишната Иса, когато й позвъних днес следобед. — Естествено, че ще е там. Кой ден сме днес?
Поколебах се.
— Ъ-ъ-ъ… Петък?
— Точно така, петък. А какво правят местните мутри в петък?
— Да пукна, ако знам, Иса. И недей да ми се правиш на столична снобка.
— Петък, бе тъпчо! Ало? Хей, село, чуваш ли? Какво правят хората в петък вечер?
— Купон.
— Гледа да си използва евтиния терен и добрите връзки, това прави — обясни Иса с провлечен глас. — И да си заздрави приятелствата с якудза.
— Ти сигурно не знаеш в кой склад точно.
Глупав въпрос. Не беше много забавно да се промъквам през фракталната улична планировка на складовия район, но щом стигнах до квартала Белотрев Кохеи, нямах проблеми да се добера до купона — музиката се чуваше от десетина пресечки във всички посоки.
— Сигурно не знам. — Чух я как се прозява. Трябва да беше спала до късно. — Слушай, Ковач, да не си сгазил лука?
— Не. Защо?
— Ами… май не трябва да ти го казвам безплатно. Ама нали се знаем от толкова време.
Едва удържах усмивката. С Иса се знаехме от година и половина. Когато си на петнайсет, това е цяла вечност.
— Да?
— По някое време тук нещо се разсмърдя и взеха здравата да разпитват за теб. Плащаха големи пари за отговорите. Тъй че на твое място бих се озъртала през рамо, нищо че си с нов носител.
Навъсих се.
— Какво точно се разсмърдя?
— Ако знаех, щеше да си платиш за информацията. Ама не знам. Тия, дето разпитваха, бяха все продажни ченгета, а тях можеш да ги купиш и за една свирка на Ангелския кей. Всеки може да ги е пратил.
— И сигурно не си им казала нищо за мен.
— Сигурно не съм им казала. Ще ми надуваш ли още ушите, Ковач? Аз не съм като теб, имам си обществен живот.
— Добре, приключвам. Благодаря за предупреждението, Иса.
Тя изсумтя.
— Дреме ми на оная работа за твоите благодарности. Гледай да отървеш кожата, че пак да изкарам някоя пара от съвместен бизнес.
Вдигнах автоматичната закопчалка на новото си палто чак до яката, раздвижих пръсти в ръкавиците от черна полисплав — за миг по лявата ми ръка пробяга остра болка — и с гангстерска походка излязох иззад ъгъла на уличката. Стараех се да изобразя Юкио Хираясу в най-нахакания му хлапашки стил. Пренебрегвах факта, че палтото не е шито по поръчка — за толкова кратко време можех да си осигуря само конфекция, каквато истинският Хираясу не би надянал за нищо на света. Но матовочерният цвят беше разкошен, в тон със спрей-ръкавиците и можеше да заблуди всекиго при това слабо осветление. За останалото разчитах на емисарската заблуда.
Бях обмислял дали да не нахълтам на купона по грубия начин. Да разбия вратата или може би да се изкатеря по задната стена и да вляза през някоя капандура. Но лявата ми ръка все още беше една плътна, тръпнеща болка от пръстите до шията и не знаех доколко мога да разчитам на нея в критична ситуация.
Пазачите пред вратата ме видяха да идвам и се стегнаха. С неврохимията ги разгледах добре от разстояние — по движенията личеше, че са евтини пристанищни биячи, може би с най-елементарни бойни допълнения. Върху бузата на единия имаше татуировка на космическата пехота, но не вярвах да е истинска. По-вероятно ми се виждаше да е направена в някое ателие с достъп до бракуван армейски софтуер. Или пък човекът беше истински пехотинец, изпаднал в немотия след демобилизацията. Съкращения. Универсалният девиз на Харлановия свят в днешно време. Нямаше по-свещена цел от орязването на разходите и дори военните не бяха застраховани.
— Стой, приятел.
Говореше онзи с татуировката. Хвърлих му изпепеляващ поглед и спрях с подчертана неохота.
— Имам среща с Плекс Кохеи. Не желая да чакам.
— Среща? — Очите му мръднаха нагоре и вляво. Проверяваше списъка с гостите на ретиналния си екран. — Не, нямаш среща за тая вечер. Човекът е зает.
Разширих очи, натрупах вулканична ярост като онзи водач от записа и креснах:
— Знаеш ли кой съм?
Татуираният сви рамене.
— Знам, че не виждам лицето ти в списъка. А тук това означава, че няма да влезеш.
Другите двама ме оглеждаха с професионален интерес. Преценяваха кое да строшат най-напред. Потиснах импулса да заема бойна стойка и ги изгледах с високомерно презрение. После задействах блъфа.
— Много добре. Ако обичаш, уведоми своя работодател, че си прогонил Юкио Хираясу от прага му и че благодарение на твоето усърдие утре ще му се наложи да разговаря с мен неподготвен в присъствието на семпай Танаседа.
Между тримата прелетяха стреснати погледи. Бяха ги впечатлили не толкова имената, колкото типичното високомерие на човек от якудза. Татуираният се поколеба. Аз се завъртях. Но още преди да съм се обърнал докрай, той взе решение и заговори:
— Добре, Хираясу-сан. Един момент, ако обичате.
Най-хубавото в организираната престъпност е нивото на страха, който поддържа между своите подчинени и техните съучастници. Разбойническа йерархия. Можеш да срещнеш все същата картина на десетина различни свята — триадите на Хън Хоум, фамилиас вихилантес на Адорасион, провокаторските екипи в Земята на Нкрума. Има известни местни различия, но всички те сеят един и същ сорт почитание, основано върху страха от възмездие. И жънат една и съща жътва — пълна липса на инициатива. Никой не иска да вземе самостоятелно решение, когато рискува това да бъде взето за непочтителност. С такова нещо можеш да си докараш Истинска смърт.
Далеч по-добре е да се осланяш на йерархията. Пазачът измъкна телефон и набра номера на шефа си.
— Слушай, Плекс, тук…
Той не довърши и се заслуша с безизразно лице. От телефона долиташе звук, напомнящ гневно бръмчене на насекомо. Не ми трябваше неврохимия, за да разбера какво се говори.
— Да бе, знам, че така нареди, мой човек. Ама тук е Юкио Хираясу. Иска да говори с теб и аз…
Нова пауза. Този път пазачът изглеждаше по-доволен. Той кимна веднъж-дваж, описа ме и предаде какво съм казал. Чувах как отсреща долита развълнуваният глас на Плекс. Изчаках малко, после нетърпеливо щракнах с пръсти и кимнах към телефона. Пазачът веднага ми го подаде. Прецених мислено говора на Хираясу по спомени отпреди два месеца, а каквото не знаех, допълних със стандартния жаргон на милспортските гангстери.
— Плекс — изрекох аз с мрачна нетърпеливост.
— Ъ-ъ-ъ… Юкио? Наистина ли си ти?
Избрах характерния писклив крясък на Хираясу.
— Не, мамка му, не съм аз, ами някакъв скапан пласьор на скален прашец. Как мислиш, а? Имаме да вършим сериозна работа, Плекс. Знаеш ли, че едва се сдържам да не отведа тия твои приятели на малка утринна разходка? Не ме дръж на вратата, мамка му.
— Добре, Юкио, добре. Няма проблеми. Просто… Всички си мислехме, че с теб е свършено, мой човек.
— Да, бе. Скапани клюки. Върнах се. Но Танаседа сигурно не ти е казал, нали?
— Тана… — Плекс шумно преглътна. — Той тук ли е?
— Зарежи Танаседа. По моя преценка разполагаме с четири-пет часа преди ченгетата да надушат цялата работа.
— Коя работа?
— Коя работа? — Пак повиших глас до крясък. — А ти какво си мислиш, мамка му?
За момент настана мълчание. Чувах го как диша. Приглушен женски глас някъде около него. Гореща вълна се надигна в кръвта ми и тутакси спадна. Не беше Силви или Надя. Плекс раздразнено кресна нещо на жената, после пак заговори по телефона.
— Мислех, че те…
— Абе, скапаняк, ще ме пуснеш ли или не?
Блъфът успя. Плекс ме помоли да предам телефона на пазача и след три едносрични думи човекът отвори тясна портичка, изрязана в металната врата на склада. Прекрачи вътре и ми кимна да го последвам.
Отвътре клубът на Плекс изглеждаше горе-долу както очаквах. Евтино копие на по-скъпите шемет-клубове в Милспорт — сепарета с прегради от прозрачна сплав, безумни абстрактни холограми във въздуха над тълпа танцьори, облечени само със сянка и тънък слой боя по кожата. Оглушителната музика изпълваше пространството, нахлуваше в ушите и видимо разтърсваше прозрачните прегради. Усещах я как вибрира в гърдите ми като тътен на бомбардировка. Над тълпата две кандидатки за тотален телесен театър гърчеха из въздуха изваяните си фигури и взаимно се галеха с длани, имитирайки отлично режисиран оргазъм. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, ставаше ясно, че във въздуха ги държи не антиграв, а обикновено въже. Колкото до холограмите, личеше си от пръв поглед, че са записи, а не пряко излъчвани от приставката на надрусан носител, както в реномираните шемет-клубове. Иса едва ли би се впечатлила от обстановката.
Двама души от вътрешната охрана неохотно се надигнаха от очукани пластмасови столове до преградата. Мястото беше претъпкано и явно си мислеха, че са приключили с претърсването на посетителите. Огледаха ме кръвнишки и извадиха детекторите. Иззад преградата неколцина клиенти ги забелязаха и взеха подигравателно да имитират движенията им. Моят придружител рязко им кимна да сядат. Заобиколихме стената и навлязохме в навалицата на дансинга. Температурата скочи до към четирийсет градуса. Музиката стана още по-силна.
Промъкнахме се през тълпата на дансинга без произшествия. На два-три пъти се наложи да натисна малко по-силно, но не срещнах друга реакция, освен извинителни или замаяни усмивки. Където и да отидеш на Харлановия свят, шемет-заведенията са добре организирани — благодарение на грижливата дългогодишна селекция обикновено се използват щамове от еуфоричната част на психотропния спектър, тъй че в най-лошия случай можеш да очакваш от публиката лигави целувки, прегръдки и несвързани клетви за вечна любов. Намират се и по-гадни варианти, но по принцип не ги търси никой, освен военните.
След като минахме през гъмжилото от гальовни ръце и неестествено широки усмивки, стигнахме до подножието на метална рампа и се изкачихме нагоре, където два грамадни товарни контейнера бяха монтирани на подпори и облицовани с ламперия от огледално дърво. Отраженията на холограмите играеха по нащърбената им повърхност. Моят придружител ме поведе към левия, натисна звънеца и отвори напълно незабележимата врата от огледално дърво. Наистина я отвори като оная портичка долу. Тук явно нямаше сгъваеми врати. Отдръпна се настрани да ми стори път.
Прекрачих вътре и огледах обстановката. На преден план зачервеният Плекс, само по панталони, се мъчеше да надене безумно шарена копринена риза. На грамадното автоматично легло зад него се въргаляха две жени и един мъж. Всички изглеждаха много млади и много красиви, почти без друго облекло, освен размазана телесна боя. Не беше трудно да се досетя откъде ги е довел Плекс. Покрай стената в дъното имаше монитори за връзка с микрокамерите из клуба. Ритъмът долиташе през стените на контейнера приглушен, но достатъчен за танцуване. Или за нещо друго.
— Хей, Юкио, мой човек. Дай да те погледна. — Плекс пристъпи напред и разпери ръце. Усмихна се неуверено. — Хубав носител, мой човек. Откъде го взе? По поръчка ли е?
Кимнах към компанията.
— Отърви се от тях.
— Дадено. — Той се завъртя към леглото и плесна с ръце. — Хайде, момчета и момичета. Веселбата свърши. Имам сериозен разговор с тоя приятел.
Те си тръгнаха неохотно като малки деца, прогонени от вечерен празник. На минаване една от жените посегна да докосне лицето ми. Дръпнах се раздразнено и тя се нацупи. Пазачът ги изчака да излязат, после хвърли въпросителен поглед към Плекс. Плекс насочи същия поглед към мен.
— Да, и той.
Пазачът излезе, затвори вратата и музиката заглъхна още малко. Отново погледнах Плекс, който отиваше към ниско барче с вътрешно осветление, разположено до едната стена. В движенията му се долавяше странна смес от леност и напрежение — тръпките на шемета и внезапната изненада се бореха в кръвта му. Той бръкна в сиянието на горната лавица и тромаво заопипва между гравирани кристални чаши и изящни хартиени пакетчета.
— Ъ-ъ-ъ… искаш ли една лула, мой човек?
— Плекс. — Напрегнах блъфа до краен предел. — Просто казвай какво става, по дяволите.
Той трепна като ударен и взе да мънка.
— Аз… ъ-ъ-ъ… мислех си, че Танаседа ще ти…
— Майната ти, Плекс. Говори!
— Виж сега, мой човек, не е моя вината. — В гласа му зазвуча оскърбено достойнство. — Не ви ли казах от самото начало, че е откачалка? Всички ония кайкио тъпотии, дето ги дрънкаше. Ама кой да ме слуша? Аз разбирам от биотехнология, мой човек, и знам кога е прецакана. А оная кучка с кабелите по тиквата беше напълно прецакана.
Тъй!
Умът ми се стрелна два месеца назад към първата нощ пред склада. Стоях в синтетичния си носител, с окървавени ръце и бластерна рана през ребрата, и разсеяно подслушвах разговора между Плекс и Юкио. Кайкио — пролив, търговец на крадена стока, финансов консултант, канализационна тръба. И светец, обладан от духове. Или пък жена, обладана от призрака на една революция отпреди три века. Силви, обладана от Надя. От Квел.
— Къде я отведоха? — тихо попитах аз.
Вече не говорех с тона на Юкио, но така или иначе ролята се беше изчерпала. Не го познавах достатъчно, за да поддържам лъжата пред неговия приятел от детинство.
— Според мен в Милспорт. — Плекс се готвеше да запали лула, може би за да разсее замайването от шемета. — Нали разбираш, Юкио, ако Танаседа не беше…
— Къде в Милспорт?
В този момент Плекс проумя. Видях как разбирането се разлива из него и той внезапно посегна под горната лавица на барчето. Може би нейде из бледото си аристократично тяло имаше вградена неврохимия, но за него тя беше не повече от допълнителен инструмент. А химикалите го забавяха дотолкова, че напънът му изглеждаше смехотворен.
Оставих го да докопа пистолета, да измъкне наполовина ръка изпод лавицата. После ритнах ръката, повалих го на леглото с обратна плесница и стоварих крак върху лавицата. Гравираните чаши се изпотрошиха, книжните пакетчета се разхвърчаха, а лавицата се пукна на две. Пистолетът падна на земята. Приличаше на компактен шрапнелен бластер, по-голям брат на рапсодията, която криех под палтото. Вдигнах го и се обърнах тъкмо навреме, за да видя как Плекс трескаво лази към някаква аларма на стената.
— Недей.
Той застина и се вгледа в пистолета като хипнотизиран.
— Сядай. Там.
Той се отпусна на автоматичното легло, стискайки ударената си ръка. Има късмет, че не я строших, помислих си аз с дива ярост, която веднага ми се стори пресилена.
Тъй де, мамка му. Можех и да я изгоря.
— Кой… — За момент той размърда устни беззвучно. — Кой си ти? Не си Хираясу.
Вдигнах разперена длан пред лицето си и с театрален жест смъкнах невидима маска. Леко се поклоних.
— Браво. Не съм Юкио Хираясу. Но го нося в джоба си.
Лицето му се сбръчка.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
Бръкнах в джоба си и без да подбирам, извадих една от мозъчните приставки. Всъщност не беше специалният модел на Хираясу с жълтите ивици, но по изражението на Плекс разбрах, че е проумял какво имам предвид.
— Мамка му! Ковач?
— Позна. — Прибрах приставката в джоба си. Оригиналът. Пазете се от имитации. — А сега, ако не искаш да делиш един джоб с приятеля си от детинство, препоръчвам ти да отговаряш на въпросите както преди малко, докато си мислеше, че разговаряш с него.
— Но ти… — Той поклати глава. — Това няма да ти се размине, Ковач. Те са наели… Наели са теб да се търсиш, мой човек.
— Знам. Трябва да са отчаяни, а?
— Не е смешно, мой човек. Онзи е някакъв скапан психопат. Още броят труповете, дето ги остави в Драва. Истинска смърт. Без приставки и тъй нататък.
За миг бях шокиран, но някак от разстояние. Зад това чувство стоеше мрачният студ, който изпитах, когато видях Антон и Черепите в записа на Обект 301. Ковач бе отишъл в Ню Хок и си бе свършил работата с емисарско усърдие. Беше донесъл оттам каквото му трябваше. Изводи. А всичко ненужно бе оставил зад гърба си в пепел и пламъци.
— И кого е убил, Плекс?
— Ами… не знам, мой човек. — Той облиза устни. — Много народ. Целия й екип, всички хора, с които тя…
Той кимна. Стиснах устни и кимнах. Изпитвах абстрактна жал за Ядви, Кийока и всички останали, смачкани и прегазени, за да не му се пречкат.
— Да. Тя. Казвай сега за нея.
— Виж какво, мой човек, не мога да ти помогна. Дори не си и помисляй…
Нетърпеливо пристъпих към него. Пламтях от ярост по ръбовете като горяща хартия. Той отново трепна — по-уплашен, отколкото преди малко, когато ме смяташе за Юкио.
— Добре, добре. Ще ти кажа. Само не ме закачай. Какво искаш да знаеш?
Време е за работа. Попивай всичко наред.
— Най-напред искам да знам какво знаеш ти, или какво си мислиш, че знаеш за Силви Ошима.
Той въздъхна.
— Човече, казах ти да не се бъркаш. В онзи рибарски бар. Предупредих те.
— Да — и мен, и Юкио, ако не греша. Голям самарянин се извъди. Обикаляш и предупреждаваш наред. Защо се боеше от нея, Плекс?
— Не знаеш ли?
— Да речем, че не знам. — Вдигнах ръка, за да прогоня с движението напиращия гняв. — Да речем също, че ако се опиташ да ме излъжеш, ще ти изпепеля скапаната тиква.
Той преглътна на сухо.
— Тя… тя казва, че е Квелкрист Фолкънър.
— Да. — Кимнах. — Вярно ли е?
— Мамка му, мой човек. Отде да знам?
— А според професионалната ти преценка може ли да е тя?
— Не знам. — Гласът му зазвуча почти умолително. — Какво искаш от мен? Ти беше с нея в Ню Хок, знаеш как е там. Предполагам… да, предполагам, че може да е тя. Може да се е натъкнала на склад за резервни личности. И някак да се е заразила.
— Но не ти се вярва.
— Не изглежда твърде правдоподобно. Първо, не виждам защо един склад за резервни личности ще разполага с възможности за вирусно заразяване. Звучи нелогично дори и за смахнатите квелисти. Какъв е смисълът. Особено пък когато става дума за шибаната им революционна икона.
— Тъй — казах безизразно аз. — Май не си голям почитател на квелизма.
За пръв път откакто го знаех, Плекс захвърли маската на виновна предизвикателност. От гърлото му излетя задавено ръмжене. Май само доброто възпитание му попречи да се изхрачи.
— Огледай се, Ковач. Мислиш ли, че щях да живея така, ако Разселването не беше съсипало белотревната промишленост в Ню Хок? Според теб на кого да благодаря за това?
— Това е сложен исторически въпрос…
— Сложен, а? Друг път!
— … на който не бих могъл да отговоря обективно. Но разбирам позицията ти. Сигурно е голяма мъка да си дириш гаджета из третокласни салони като този. Да не можеш да се покажеш свястно облечен на някое виртуално парти на Първите фамилии. Съчувствам ти.
— Ха-ха, много забавно!
Усетих как изражението ми се вледенява. Той забеляза това и почти физически усетих как внезапната ярост се изцежда от него. Заговорих, за да не го ударя.
— Аз израснах в бордеите на Нова Пеща, Плекс. Майка ми и баща ми работеха в белотревните фабрики, съседите също. Временни договори, плащане ден за ден, никакви осигуровки. Понякога беше голям късмет да ядем по два пъти дневно. И не става дума за някаква гадна, затънтена работилница, беше си фабрика като всички други. Гадове като теб и семейството ти богатееха на наш гръб. — Поех си дъх и добавих с убийствена ирония: — Затова ще ми простиш липсата на съчувствие към съдбата ти на трагично обеднял аристократ, щото напоследък съм малко зле със съчувствието, разбра ли?
Той облиза устни и кимна.
— Добре. Добре, мой човек, не се впрягай.
— Да. — Аз също кимнах. — И тъй. Казваш, че няма смисъл едно резервно копие на Квел да е било програмирано за вирусно разгръщане.
— Именно. Точно така. — Той заекна от бързане да се върне на безопасен терен. — Пък и погледни го от друга страна, оная Ошима е натъпкана до козирката с всякакви предпазни системи против вирусно проникване по куплунга. Най-модерна демилитска техника.
— Да, и това ни връща в изходна позиция. Ако не е Квел, защо толкова се боиш от нея?
Той примига насреща ми.
— Защо се… Мамка му, мой човек, защото независимо дали е Квел или не, тя се мисли за нея. Това е тежка психоза. Би ли дал на смахнат човек достъп до такъв софтуер?
Свих рамене.
— Доколкото видях в Ню Хок, половината демилити са същата стока. Занаятът не е за уравновесени хора.
— Да, но едва ли мнозина от тях се мислят за превъплъщение на революционерка, умряла преди триста години. Едва ли могат да цитират…
Той млъкна. Погледнах го втренчено.
— Какво да цитират?
— Разни работи. Нали знаеш. — Очите му заиграха и той се загледа настрани. — Стари работи от Разселническата война. Сигурно си я чувал как говори понякога на онзи архаичен японски.
— Да, чувал съм я. Но не това беше готов да кажеш, Плекс. Нали?
Плекс се опита да стане от автоматичното легло. Пристъпих напред и той застина. Изгледах го отгоре надолу със същото изражение, както преди малко, когато говорех за семейството си. Дори не повдигнах шрапнелния пистолет.
— Какво е цитирала?
— Човече, Танаседа ще…
— Танаседа го няма. Аз съм тук. Казвай.
Той се пречупи. Безпомощно махна с ръка.
— Дори не знам дали ще разбереш за какво ти говоря, мой човек.
— Опитай.
— Сложно е.
— Не, много е просто. Нека да ти помогна за началото. Онази вечер, когато дойдох да си взема носителя, вие с Юкио разговаряхте за нея. Мога да предположа, че сте въртели някакъв общ бизнес. И сигурно сте я срещнали в оная скапана пристанищна кръчма, където ме заведе на закуска, прав ли съм?
Той неохотно кимна.
— Добре. Само едно не ми е ясно. Защо толкова се изненада, че я видя там?
— Не вярвах да се върне — измънка той.
Спомних си как я видях за пръв път онази вечер, спомних си как гледаше като в транс своето отражение в плота от огледално дърво. Емисарската памет изрови откъс от разговора в апартамента в Компчо. Ор коментира щуротиите на Ласло:
— … още тича подир оная оръжейна мацка с голямото деколте, нали?
Силви:
— Коя мацка?
— Знаеш я. Тамсин, Тамита или нещо такова. От онзи бар на Муко Стрийт. Точно преди да се вкиснеш и да си тръгнеш. Божичко, Силви, и ти беше там. Не допусках, че някой може да забрави такива балкони.
Ядви:
— Тя не е оборудвана да засича подобно въоръжение.
Потръпнах. Да, не си била оборудвана. Не си била оборудвана да помниш каквото и да било, скитайки из нощта на Текитомура, разкъсвана между Силви Ошима и Надя Макита, по-известна със скапания псевдоним Квелкрист Фолкънър. Не си била оборудвана за нищо, освен може би да блуждаеш по дирите на откъслечни спомени и сънища, за да стигнеш накрая в някакъв смътно познат бар, където си опитала да се опомниш, но в това време банда брадати отрепки с изпити лица и разрешение да убиват в божие име дойдоха да ти натрият носа с предполагаемата неравностойност на твоя пол.
Спомних си как Юкио нахълта в апартамента на другата сутрин. Яростта по лицето му.
— Ковач, откъде се взе точно тук, мамка ти?
И думите му към Силви, когато я видя.
— Знаеш кой съм.
Не беше небрежен намек за очевидната му принадлежност към якудза. Той мислеше, че тя го познава.
И спокойният отговор на Силви.
— Нямам представа кой си, по дяволите.
Защото в онзи момент наистина нямаше представа. Емисарската памет спря мига като застинал кадър с изуменото лице на Юкио. Не беше наранена гордост, а истинско смайване.
В кратките секунди на сблъсъка, сред кръвта и мириса на изгорена плът след това изобщо не ми хрумна да се запитам защо Юкио бе толкова гневен. Гневът беше даденост. Мой постоянен спътник през последните две години, а и по-отдавна, гневът в мен и отразеният гняв на хората наоколо. Вече не му обръщах внимание, просто живеех с него. Щом Юкио е гневен, значи е гневен и толкоз. Защото е гаден мъжкар с претенции за значимост като татко, като всички останали, затова го унижих пред Плекс и Танаседа. Просто беше гаден мъжкар с претенции за значимост като всички останали и гневът беше неговата нормална настройка.
Или:
Защото си се натресъл насред сложна сделка с опасна и нестабилна жена, чиято глава е натъпкана с най-модерен боен софтуер и има пряка връзка с…
С какво?
— Какво продаваше тя, Плекс?
Той тихо въздъхна и се сви като спукан балон.
— Не знам, Так. Наистина не знам. Беше някакво оръжие, нещо от Разселването. Тя го наричаше Протоколът „Квалгрист“. Нещо биологично. Щом я свързах с тях, веднага ме избутаха настрани. След като им казах, че предварителните данни съвпадат. — Той пак извърна глава, този път без следа от тревога. В гласа му нахлу задавено огорчение. — Рекоха, че не било за моята уста лъжица. Не вярвали, че ще си държа езика зад зъбите. Докараха специалисти от Милспорт. Скапаният Юкио дойде с тях. А мен пак ме пратиха в трета глуха.
— Но ти беше там. Срещал си се с нея онази вечер.
— Да, тя им подаваше информация на кодирани демилитски чипове. Нали разбираш, на час по лъжичка, щото не ни вярваше. — Той се изсмя дрезгаво. — Не че и ние много й вярвахме. От мен се искаше всеки път да проверявам програмните кодове. Да видя дали са наистина допотопни. Щом одобрявах нещо, Юкио тутакси го предаваше на ония столични скапаняци. Повече не го виждах. И знаеш ли, мамка му, кой я откри пръв? Аз. При мен дойде най-напред. А те ми подхвърлиха една премийка и ме пратиха да паса.
— Как те намери?
Той унило сви рамене.
— По обичайните канали. Изглежда, седмици наред е разпитвала из Текитомура. Търсела кой може да й уреди подобна сделка.
— Но не ти каза за какво точно става дума?
Той мрачно избърса петно боя от леглото.
— Не.
— Я стига, Плекс. Как те е впечатлила дотолкова, че да викнеш приятелчетата си от якудза, без да ти покаже с какво разполага?
— Не й трябвах аз, попита направо за тях.
Навъсих се.
— Тя ли попита?
— Да. Рече, че щели да се заинтересуват. Било нещо, дето можело да им влезе в работа.
— Не ме пращай за син хайвер, Плекс. За какво им е на якудзарите някакво биотехнологично оръжие отпреди три века? Не водят война.
— Може би са възнамерявали да го продадат на военните от нейно име. Срещу процент.
— Но тя не е казала такова нещо. Ти току-що сам каза, че според нея щяло да им влезе в работа.
Той вдигна очи към мен.
— Е, може би. Не знам. Не съм оборудван с твоята скапана емисарска памет. Не помня точно какво ми каза. И пет пари не давам, по дяволите. Както ми рекоха, вече не съм в играта.
Отстъпих назад. Подпрях се на стената на контейнера и разсеяно огледах шрапнелния пистолет. С периферното зрение го виждах как седи безволно отпуснат върху леглото. Въздъхнах и за миг тежестта сякаш се вдигна от гърдите ми, но веднага се върна обратно.
— Добре, Плекс. Само още два-три лесни въпроса и повече няма да ти досаждам. Онзи мой нов екземпляр гонеше Ошима, така ли? Не мен?
Той цъкна с език. Звукът едва се чу през шумотевицата отвън.
— И двама ви. Танаседа иска главата ти на кол заради оная история с Юкио, но не си главната мишена.
Кимнах мрачно. Доскоро си бях мислил, че Силви трябва някак да се е издала вчера в Текитомура. Че е говорила с когото не трябва, попаднала е пред някоя камера, сторила е нещо погрешно, та преследвачите да се стоварят върху главите ни като ангелски огън. Но не беше това. Беше много по-просто и много по-лошо — бяха я засекли чрез моята тъпа грешка да се ровя съвсем открито из архивните данни за Квелкрист Фолкънър. Сигурно следяха информационния поток в планетен мащаб, откакто се бе забъркала цялата гадна каша.
А ти влезе в капана и с двата крака. Браво на теб.
Болезнено присвих очи.
— Танаседа ли води играта?
Плекс се поколеба.
— Не? Кой му дърпа конците тогава?
— Аз…
Недей да криеш, Плекс.
— Виж какво, не знам, мамка му. Не знам. Но знам, че е много високо. Дочух, че опира до Първите фамилии. Някаква придворна шпионка от Милспорт.
Малко ми поолекна. Значи не беше работа на якудза. Приятно бе да узная, че пазарната ми стойност не е паднала чак толкова ниско.
— Има ли си име тая шпионка?
— Да. — Той рязко стана и отиде до барчето. Загледа се в потрошената стъклария. — Казва се Аюра. Както разправят, била костелив орех.
— Не си ли я срещал?
Той порови из останките и откри една здрава лула.
— Не. Напоследък не срещам дори Танаседа. Няма начин да ме допуснат до нивото на Първите семейства. Но дочух доста клюки за тази Аюра. Носи й се славата.
Изсумтях презрително.
— Че на кого ли от тях не му се носи?
— Сериозно, Так. — Той запали лулата и укоризнено ме изгледа през облачето дим. — Мъча се да ти помогна. Помниш ли оная каша преди шейсетина години, когато в Кошут изникна виртуално порно с Мици Харлан?
— Смътно.
По онова време бях много зает да крада биологични оръжия и другопланетни данни заедно с Вирджиния Видаура и Малките сини бръмбарчета. Доходна престъпност под маската на политика. Гледахме по новините само полицейските сводки и почти нищо друго. Нямахме време да се тревожим за непрестанните скандали и издънки на местната млада аристокрация.
— Е, носи се слух, че онази Аюра поела грижата по разчистване и ограничаване на щетите за Харлановия род. Най-безцеремонно закрила студиото и подгонила всички замесени. Чух, че повечето от тях стигнали до небето. Отмъкнала ги посред нощ на Рилските зъбери, сложила им по една антигравитационна раница и просто натиснала копчето.
— Много елегантно.
Плекс смукна дълбоко и размаха ръка. Гласът му изтъня от дима.
— Явно си е такава. От старата школа, нали разбираш.
— Имаш ли някаква представа откъде е изровила мое копие?
Той поклати глава.
— Не, но ако питаш мен, трябва да е от военните складове на Протектората. Той е млад, много по-млад от теб. В сегашно време, искам да кажа.
— Виждал ли си го?
— Да, отмъкнаха ме на предварителен разговор миналия месец, когато току-що беше пристигнал от Милспорт. Много неща можеш да разбереш от начина, по който говори човек. Той все още се нарича емисар.
Отново направих гримаса.
— В него кипи енергия, сякаш няма търпение да приключи и да се захване с нещо ново. Самоуверен е, не се плаши от нищо, не признава проблеми. На всичко се присмива…
— Добре де, разбрах. Младок. Каза ли нещо за мен?
— Всъщност не. Предимно задаваше въпроси и слушаше. Само че… — Плекс пак засмука лулата. — Останах с чувството, че е… как да ти кажа… разочарован или нещо такова. Дето се занимаваш с такива неща.
Усетих как очите ми се присвиват.
— Така ли каза?
— Не, не. — Плекс размаха лулата и пусна струйки дим през носа и устата. — Просто останах с такова впечатление, това е.
Кимнах.
— Добре, последен въпрос. Ти каза, че са я отвели в Милспорт. Къде точно?
Ново мълчание. Хвърлих му любопитен поглед.
— Хайде де, какво имаш да губиш? Къде я отведоха?
— Так, зарежи. Просто пак повтаряш онази история в кръчмата. Замесваш се в нещо, което не…
— Вече съм замесен, Плекс. Благодарение на Танаседа.
— Не, слушай. Танаседа ще преговаря. Ти държиш приставката на Юкио, мой човек. Можеш да се пазариш за безопасното му връщане. Той ще отстъпи, познавам го. С Хираясу старши се знаят повече от век. Той е семпай на Юкио, едва ли не негов чичо. Няма как да не се спазари.
— И смяташ, че онази Аюра ще се съгласи да сложи точка?
— Разбира се, защо не? — Плекс размаха лулата. — Тя получи каквото искаше. Ако не се месиш в…
— Плекс, размърдай си мозъка. Аз съм двойно зареден. Това е протекторатско престъпление, с тежки наказания за всички замесени. Да не говорим дали изобщо е било законно да притежават копие от емисар на редовна служба. Ако Протекторатът разбере за това, скъпата шпионка Аюра отива задълго на склад, независимо какви връзки има с Първите семейства. Докато я пуснат, мамка му, Слънцето ще се е превърнало в червено джудже.
Плекс изсумтя.
— Тъй ли смяташ? Наистина ли си мислиш, че ООН ще дойде да досажда на местната олигархия само заради някакво си двойно зареждане?
— Ако се разчуе по-нашироко — да. Ще им се наложи. Не могат да си позволят друго. Повярвай ми, Плекс, знам. От това си изкарвах хляба. Цялата система на Протектората се крепи върху идеята, че никой не смее да прекрачи чертата. Стори ли го някой безнаказано, дори и най-дребното нарушение ще е първата пукнатина в бента. Ако тукашната история стане всеобщо достояние, Протекторатът ще бъде принуден да поиска приставката на Аюра на тепсия. А ако Първите фамилии не се подчинят, ООН ще прати емисарите, защото неподчинението на местната олигархия може да се тълкува само по един начин — като бунт. Всеки бунт се потушава безмилостно, независимо от мястото и цената.
Гледах го как постепенно проумява, както бях проумял и аз, след като за пръв път чух новината в Драва. Разбирането какво е извършено, какъв ход е предприет и неизбежността на събитията, в които всички се оказвахме безвъзвратно въвлечени. Фактът, че няма измъкване от ситуацията, без някой на име Такеши Ковач да умре веднъж завинаги.
— Тази Аюра — тихо изрекох аз — сама се е притиснала до стената. Бих искал да знам, страшно бих искал да знам какво е било толкова важно, та да поеме такъв риск, по дяволите. Но в крайна сметка няма значение. Един от нас трябва да си отиде, той или аз, а най-лесният начин за уреждане на въпроса е тя да го насъсква подир мен, докато той ме убие или аз него.
Плекс ме изгледа с разширени зеници от шемета и сместа в лулата. Самата лула кротко димеше, забравена в шепата му. Той сякаш бе надхвърлил възможността си да възприема. Сякаш бях някаква халюцинация, отказваща да се преобрази в нещо приятно, или просто да си отиде.
Поклатих глава. Опитах се да не мисля за Неуловимите на Силви.
— И тъй, Плекс, както казах, трябва да знам. Наистина трябва да знам. Ошима, Аюра и Ковач. Къде да ги намеря?
Той поклати глава.
— Безполезно е, Так. Разбери ме добре, ще ти кажа. Ако наистина държиш да узнаеш, ще ти кажа. Но това няма да ти помогне. Нищо не можеш да сториш. Няма начин да…
— Защо просто не изплюеш камъчето, Плекс? Хайде, отърви се от тоя товар. Остави планирането на мен.
И той ми каза. А аз се замислих над планирането и впих зъби в проблема.
По целия път навън продължавах да го ръфам като вълк в капан, който прегризва собствената си лапа. По целия път. Покрай трептящите светлини и надрусаните танцьори, покрай холографските видения и химическите усмивки. Покрай тресящите се прозрачни прегради, където една гола до кръста жена срещна погледа ми и се притисна в стъклото да я разгледам по-добре. Покрай евтините биячи и детекторите на входа, покрай последните капки топлина и последните тактове на подводния ритъм. А сетне навън, в студената нощ на складовия квартал, където започваше да вали сняг.
 

Част трета
Ето какво е станало
 

Глава 20
 
Из целия Юг излъчваха предупреждения за наближаваща буря.
Бил съм на планети, където се справят с ураганите. Сателитното наблюдение картографира и моделира буреносния фронт, определя накъде отива и при необходимост центърът се разбива с точни лъчеви удари, преди да е нанесъл сериозни поражения. На Харлановия свят нямаме такава възможност. Или навремето марсианците не са сметнали за необходимо да програмират подобно нещо в орбиталните си платформи, или пък самите платформи са престанали да си дават труда. Може би им е криво, задето са ги изоставили. Така или иначе, по тая линия сме като в Средновековието — с наземни метеорологични станции и от време на време по някой хеликоптерен полет на малка височина. Метеорологичните изкуствени интелекти помагат за прогнозите, но наличието на три луни и гравитация от 0,8 G създава много шантави климатични системи и понякога бурите вършат невероятни неща. Когато един ураган на Харлановия свят се развихри здравата, няма какво друг да правиш, освен да бягаш по-надалеч.
Този набираше сили доста отдавна — помнех, че по радиото предупреждаваха за него през нощта, когато се измъкнахме от Драва — и всичко живо гледаше да се отдръпне от пътя му. Из целия Кошутски залив плаващите градове и морските фабрики пердашеха на запад с максимална скорост. Траулерите и скатоловните кораби, останали твърде далече на югоизток, хвърляха котва в относително безопасните пристанища покрай плитчините Ирезуми. Пътническите кораби на въздушна възглавница от Шафрановия архипелаг заобикаляха покрай западното крайбрежие на залива. Това удължаваше пътуването с един ден.
Капитанът на „Хайдушка щерка“ го приемаше философски.
— И по-лошо съм виждал — тътнеше басово той, надничайки в засенчените дисплеи на капитанското табло. — Веднъж през деветдесетте сезонът на бурите така се развилня, че трябваше цял месец да киснем в Нова Пеща. Изобщо нямаше безопасен път на север.
Аз изсумтях неопределено. Той вдигна глава и ме изгледа с присвити очи.
— Нямало те е тук по онова време, нали?
— Да, бях другаде.
Капитанът се изсмя дрезгаво.
— Вярно, бе. Тия твои екзотични пътешествия по чужди планети. Е, кога ще ти видим засуканата физиономия по Кошутнет? Имаш ли вече уговорено интервю с Маги Сугита щом пристигнем?
— Дай ми малко време, мой човек.
— Още време? Че малко време ли имаше досега?
Така си бъбрехме по целия път от Текитомура. За разлика от повечето капитани на търговски кораби, които съм срещал, Ари Джапаридзе беше умен, но не блестеше с въображение. Не знаеше за мен почти нищо и по собствените му думи предпочиташе точно такива отношения с пътниците. Човекът обаче имаше ум в главата, а и не е нужно да си гений, за да съобразиш, че ако някой се качи на раздрънкания ти кораб само час преди отплаването и плати за койка в претъпкания моряшки кубрик колкото струва луксозна кабина по Шафрановата линия, значи едва ли е в добри отношения с правозащитните органи. За Джапаридзе пропуските, които откриваше в познанията ми за последните двайсетина години на Харлановия свят, имаха съвсем простичко обяснение. Бил съм другаде според чисто криминалния смисъл на израза. Оборвах това предположение с чистата истина за отсъствието си и всеки път предизвиквах гръмогласен смях.
Нямах нищо против. Хората вярват в каквото си искат — вижте например скапаните Бради — а освен това имах странното чувство, че някога и Джапаридзе е попадал на склад. Не знам какво толкова видя в мен, но още на втората вечер след отплаването от Текитомура бях поканен на мостика, а докато отминем Еркесеш в южния край на Шафранония архипелаг, вече споделяхме впечатления за любимите си кръчми в Нова Пеща и рецепти за пържоли от гърбун.
Мъчех се да забравя за отлитащото време.
Мъчех се да не мисля за Милспортския архипелаг и за широката дъга, по която се отдалечавахме на запад от него.
Не ме хващаше сън.
Нощем мостикът на „Хайдушка щерка“ предлагаше добра възможност да се разсея. Седях с Джапаридзе, пиех евтино милспортско уиски и гледах как корабът се носи на юг към по-топли морета, където въздухът ухае на белотрев. Разговорът ни се въртеше автоматично, досущ като машините, които поддържаха курса по широката дъга — говорехме си за секс и пътешествия, споделяхме спомени за Нова Пеща и кошутските провинции. Аз масажирах мускулите на лявата си ръка там, където все още боляха и тръпнеха. Раздвижвах пръстите въпреки болката. И през цялото време обмислях как да убия Аюра и себе си.
Денем скитах по палубите и отбягвах другите пътници. И бездруго не ме привличаха — трима огорчени демилити-неудачници, пътуващи на юг, може би към дома или просто към слънцето; недоверчив търговец на масло от мрежести медузи с бодигард, придружаващ пратка от стоката си за Нова Пеща; млад проповедник на Новото Откровение и грижливо забулената му съпруга, които се бяха качили на борда в Еркесеш. Още половин дузина невзрачни мъже и жени, по-необщителни дори и от мен, които извръщаха глави, щом някой ги заговореше.
Все пак общуването в известна степен бе неизбежно. „Хайдушка щерка“ беше малък кораб, всъщност обикновен влекач на въздушна възглавница, скрепен с четири двойни товарни модула и мощен двигател. Страничните пътнически палуби минаваха на две нива от носа покрай модулите до малката сферична наблюдателница на кърмата. Каютите бяха препълнени. В началото имаше няколко сблъсъка, включително един скандал за открадната храна, когато се наложи Джапаридзе да заплаши участниците, че ще ги свали в Еркесеш, но докато отминем Шафрановия архипелаг, всичко се уталожи. На два-три пъти се заставих да поговоря на масата с демилитите, опитвайки да проявя интерес към разказите за лошия им късмет и героичния живот в Неразчистеното. От търговеца изтърпях няколко досадни лекции за икономическите успехи, до които ще стигнем чрез строгите финансови мерки на Мечек. С проповедника изобщо не разговарях, защото после би се наложило да укривам трупа му.
От Еркесеш до Залива се движихме с добра скорост и когато пристигнахме, все още нямаше признаци за буря. Обичайните ми места за усамотение се оказаха препълнени, защото другите пътници наизлязоха да се порадват на топлото време и да направят тен под яркото слънце. Не можех да ги упрекна — небето беше безоблачно от хоризонт до хоризонт, високо сред синевата се белееха Дайкоку и Хотей. Силният североизточен вятър поддържаше топлината на приятно ниво и вдигаше пръски пяна над развълнуваното море. Далече на запад белите вълни се разбиваха с приглушен шум в дългите извити рифове, които предвещаваха, че на юг се издига бреговата линия на Кошутския залив.
— Красиво, нали? — изрече тих глас до мен.
Озърнах се и видях съпругата на проповедника, все тъй забулена и навлечена въпреки горещината. Беше сама. Лицето й, доколкото можех да го видя, ме гледаше отдолу нагоре иззад плътно пристегнатия шал, закриващ всичко под устата и над веждите. Беше покрито с капчици пот, но изглеждаше самоуверено. Косата бе сресана назад, та нито едно косъмче да не се подава изпод шала. Личеше си, че е много млада, на не повече от двайсет години. И както открих изведнъж — бременна някъде в петия или шестия месец.
Стиснах устни и извърнах глава.
Съсредоточих се върху гледката отвъд перилата.
— Никога не бях пътувала толкова далече на юг — продължи тя, след като видя, че няма да клъвна от първия път. — А вие?
— Да.
— Винаги ли е толкова горещо?
Хвърлих й мрачен поглед.
— Не е горещо, просто вие сте облечена неподходящо.
— А. — Тя сложи длани върху перилата и се вгледа в ръкавиците, които ги прикриваха. — Не одобрявате ли?
Свих рамене.
— Не е моя работа. Живеем на свободна планета, не знаете ли? Лео Мечек го казва.
— Мечек. — Тя изпръхтя презрително. — И той е продажник като другите. Като всички материалисти.
— Да, но все пак му отдайте дължимото. Ако изнасилят дъщеря му, едва ли ще я пребие до смърт, задето го е опозорила.
Тя трепна.
— Говорите за един отделен случай, това не е…
— Четири. — Вдигнах изпънати пръсти пред лицето й. — Говоря за четири отделни случая. И то само тази година.
Видях как бузите й пламнаха. Жената сведе очи, сякаш се вглеждаше в леко изпъкналия си корем.
— Най-гръмогласните невинаги служат достойно на Новото Откровение — прошепна тя. — Мнозина от нас…
— Мнозина от вас се свиват покорно с надеждата да изровят нещо ценно от по-малко налудничавите директиви на вашата верска система, пропита от убийствена ненавист към жените. Защото нямате нито ума, нито куража да изградите нещо ново. Знам го.
Тя вече се бе изчервила до корените на грижливо укритата си коса.
— Оценявате ме погрешно. — Тя докосна шала. — Сама избрах това. Избрах го свободно. Вярвам в Откровението. Имам вяра.
— Тогава сте по-глупава, отколкото изглеждате.
Възмутено мълчание. Използвах това, за да овладея валмото от ярост в гърдите си.
— Значи съм глупава? Глупава, защото избрах скромната женственост. Защото не се излагам на показ и не се унижавам при всяка възможност като уличниците от сорта на Мици Харлан, защото…
— Вижте — казах студено аз. — Защо не използвате тая скромност, за да си затворите женствената човка? Пет пари не давам какво си мислите.
— Видяхте ли? — възкликна тя с изтънял глас. — И вие жадувате похотливо за нея като всички останали. Поддавате се на евтините й чувствени трикове и…
— Я стига. Ако питате мен, Мици Харлан е глупава и повърхностна дребна пачавра, но знаете ли какво? Тя поне сама си живее живота. Вместо да се унижава в нозете на всеки скапан павиан, дето може да си пусне брада и външни полови органи.
— Да не би да наричате моя съпруг…
— Не. — Завъртях се към нея. Май все пак не бях овладял гнева. Ръцете ми излетяха напред и я сграбчиха за раменете. — Не, вас наричам страхлива предателка на собствения си пол. Разбирам гледната точка на съпруга ви, той е мъж, той печели от тия глупости. Но вие? Вие загърбвате дългите векове на политически борби и научен напредък, за да седите на тъмно и да се унижавате със суеверни брътвежи. Позволявате най-ценното ви притежание — животът — да бъде ограбвано час по час, ден след ден, и едва скърпвате мизерното живуркане, което ви разрешават мъжете. А когато най-сетне умрете — и се надявам да е по-скоро, наистина се надявам, сестро — тогава веднъж завинаги ще отречете собствените си възможности, ще отхвърлите спечеления за всички ни шанс да се върнем и да опитаме пак. Ще го сторите заради скапаната си вяра, а ако това дете в корема ви е момиче, значи и него осъждате на същата гадна съдба.
Някой сложи ръка на рамото ми.
— Хей, мой човек. — Беше един от демилитите заедно с бодигарда на търговеца. Изглеждаше уплашен, но твърд. — Стига толкова. Остави я на мира.
Погледнах пръстите му върху рамото си. За миг се зачудих дали да не ги строша, дали да не сграбча цялата ръка и…
В главата ми избухна спомен. Баща ми разтърсва майка ми за раменете като скара с белотрев, която не иска да излезе от сушилнята. Бълва в лицето й псувни и дъх на уиски. Аз съм седемгодишен. Вкопчвам се в ръката му и дърпам с всичка сила.
Той небрежно ме мята през цялата стая към отсрещния ъгъл. Пак се захваща с нея.
Пуснах жената. Тръснах от рамото си пръстите на демилита. Мислено се хванах за гърлото.
— А сега се дръпни, мой човек.
— Дадено — тихо отвърнах аз. — Както казах, сестро, живеем на свободна планета. Не е моя работа.
 

Бурята ни цапардоса два часа по-късно. Дълъг, провлачен ръкав на буреносния фронт затъмни небето зад моя илюминатор и връхлетя кораба откъм десния борд. Аз лежах на койката, зяпах сивия метален таван и мислено си четях конско на тема „нежелана намеса“. Чух как ритъмът на двигателя леко се ускори и предположих, че Джапаридзе се опитва да изкопчи още малко плаваемост от грависистемата. Две минути по-късно тясната каюта се люшна и на масата срещу мен чаша с вода плъзна няколко сантиметра встрани, преди покритието на плота да я удържи. Водата се разплиска. Въздъхнах, станах от койката, подпрях се с разперени ръце на стените и приведох глава да надникна през илюминатора. По стъклото изведнъж заблъска пороен дъжд.
Отнякъде долетя вой на сирена.
Навъсих се. Изглеждаше прекалено да вдигат тревога заради няколко по-високи вълни. Навлякох лекото яке, което бях купил от един моряк, пъхнах отдолу тебитския нож и рапсодията, и се измъкнах в коридора.
Пак се месим, а?
Няма такава работа. Просто искам да знам навреме, ако това корито е тръгнало да потъва.
Последвах звука на сирената към главната палуба и излязох под дъжда. Покрай мен пробяга една жена от екипажа, помъкнала тежък бластер с дълга цев.
— Какво става? — попитах аз.
— Де да знам, братче. — Тя ме изгледа мрачно и отметна глава назад. — Според капитанското табло има проникване в товарния сектор. Може някой крилодер да се крие от бурята. Или пък нещо друго.
— Искаш ли помощ?
Тя се поколеба, за миг по лицето й плъзна подозрение. После се реши. Може би Джапаридзе й бе споменавал за мен, или просто й харесваше новото ми лице. А може би просто беше изплашена и се нуждаеше от компания.
— Да, благодаря.
Отправихме се към товарните модули и продължихме по една от страничните палуби, като при всеки порив на вятъра се вкопчвахме в перилата. Блъскан от вихрушката, дъждът се лееше под странни ъгли. Сирената продължаваше да вие свадливо през рева на бурята. Във внезапно падналия сумрак пред нас пулсираха червени лампи по ръба на левия модул. Под тях лъч бяла светлина се процеждаше през открехнатия люк. Жената изсъска и посочи с бластера.
— Това е. — Тя се вгледа напред. — Вътре има някой.
Озърнах се към нея.
— Или нещо. Нали спомена за крилодер?
— Да, ама трябва да е страшно умен крилодер, та да съобрази кои са бутоните. Обикновено дават накъсо с човката и се надяват системата да ги пусне. А не усещам мирис на изгоряло.
— И аз. — Прецених тясното палубно пространство, височината на товарните модули над нас. Измъкнах рапсодията и я настроих на максимално разсейване. — Добре, дай да го направим разумно. Аз се качвам пръв.
— Наредено ми е…
— Да, знам, че ти е наредено. Но аз си изкарвах хляба от такива истории. Затова ти препоръчвам да ме послушаш. Остани тук и стреляй по всичко, което излезе от люка, ако не ти се обадя.
Промъкнах се предпазливо към люка — доколкото бе възможно при това клатене — и огледах ключалката. Не изглеждаше повредена. Капакът висеше два-три сантиметра навън, може би изтласкан от люлеенето на кораба.
Разбира се, след като тайнственият пират-нинджа го е отворил.
Благодаря за напомнянето.
Прогоних от слуха си сирената и воя на бурята. Напрегнах неврохимията и се ослушах за движение или тежко дишане от другата страна.
Нищо. Вътре нямаше никого.
Или пък има някой с добър опит в секретните операции.
Я млъквай!
Опрях крак в ръба на капака и предпазливо побутнах. Беше балансиран идеално — цялата тежка маса тромаво плъзна навън. Без да си оставям време за размисъл, аз се вмъкнах в пролуката, въртейки рапсодията на всички страни.
Нищо.
Редици лъскави стоманени варели, високи до кръста ми. В пролуките между тях не можеше да се скрие дори и дете, камо ли нинджа. Пристъпих до най-близкия и прочетох етикета. Луминесцентна ксеномедуза от Шафрановите морета. Първокачествен екстракт, извлечен чрез студено пресоване. С други думи, медузено масло. Плюс търговска марка за повишаване на цената. Стоката на онзи поклонник на икономиите.
Разсмях се и усетих как напрежението изтича от мен.
Нищо, освен…
Подуших въздуха.
Сред металния дъх в товарния модул долетя някакъв аромат.
И изчезна.
Сетивата на носителя от Ню Хок бяха остри — точно колкото да доловят аромата, но след усещането и съзнателното усилие той изчезна. Изневиделица ме връхлетя детски спомен, нетипично щастливо усещане за топлина и смях. Какъвто и да бе онзи мирис, явно го познавах много добре.
Прибрах рапсодията и се върнах към люка.
— Тук няма нищо. Излизам.
Измъкнах се под топлите дъждовни струи и затворих капака. Той хлътна на място и тежките резета изщракаха, прогонвайки окончателно миризмата от миналото, която бях доловил. Пулсиращото червено сияние над главата ми изгасна и сирената рязко замлъкна.
— Какво правехте там?
Търговецът се задаваше към нас с разгневено лице. Бодигардът го следваше по петите. По-назад крачеха неколцина моряци. Въздъхнах.
— Проверявахме ти инвестициите. Всичко е наред, не се безпокой. Изглежда, че ключалката на капака е дала накъсо. — Озърнах се към жената с бластера. — Или пък някой хитър крилодер я е отворил и ние сме го подплашили. Слушай, знам че звучи прекалено, но дали на борда може да се намери обонятелна апаратура?
— Обонятелна? Като на ченгетата? — Тя поклати глава. — Не ми се вярва. Питай капитана.
Кимнах.
— Добре де, както казах…
— Зададох ви въпрос!
По напрегнатото изражение на търговеца личеше, че гневът му заплашва да прерасне в ярост. Бодигардът до него го подкрепяше със свирепи погледи.
— Да, и аз ти отговорих. А сега, ако обичаш…
— Никъде няма да ходиш. Томас!
Хвърлих поглед към бодигарда, преди да се е подчинил на командата. Той застина и пристъпи от крак на крак. Завъртях очи към търговеца, потискайки силното желание да докарам сблъсъка докрай. След спречкването с жената на проповедника ръцете ме сърбяха да смачкам някого.
— Ако твоят цербер ме докосне, ще му трябва хирург. Същото се отнася и до теб, ако не се дръпнеш от пътя ми. Вече ти казах, товарът е в безопасност. А сега бъди така добър да се отдръпнеш, за да не правим сцени.
Той се озърна към Томас и явно прочете нещо поучително по лицето му. Отдръпна се.
— Благодаря. — Минах между скупчените зад него моряци. — Да сте виждали Джапаридзе?
— Сигурно е на мостика — обади се някой. — Но Ицуко е права, нямаме електронно псе на борда. Да не сме от скапаните морски ченгета?
Смях. Някой затананика мелодията от сензофилмовия сериал „Морски ченгета“, след два-три такта подхванаха и останалите. Усмихнах се насила и си проправих път с рамо. Докато се отдалечавах, чух как търговецът гръмогласно настоява да отворят веднага люка.
Добре де, негова си работа.
Все пак отидох при Джапаридзе. Ако не друго, щеше да ме черпи едно питие.
 

Бурята отмина.
Седях на мостика, гледах я на метеорологичния радар как бавно чезне на запад и ми се щеше да може да стане същото и с горчивата топка в гърдите ми. Навън небето се проясни и вълните престанаха да разтърсват „Хайдушка щерка“. Джапаридзе изключи аварийните гравитационни двигатели и корабът си възвърна предишната стабилност.
— Хайде, кажи ми истината, приятел. — Той ми доля още една доза милспортско уиски и се облегна в креслото зад навигаторската маса. Бяхме сами на мостика. — Следиш медузеното масло, нали?
Вдигнах вежда.
— Ако е тъй, не би било здравословно да питаш.
— Чак пък толкоз… — Той намигна и вдигна чашата си към мен. Откакто стана ясно, че бурята ще ни отмине, беше си пийнал здравата. — Мене ако питаш, обери му всичко на онзи дръвник. Стига само да не посягаш, додето пратката е на борда.
— Правилно — кимнах аз и на свой ред вдигнах чаша.
— Е, за кого?
— Моля?
— За кого работиш? Якудза? Бандите от Белотревната зона? Работата е там, че…
— Ари, говоря сериозно.
Той примига.
— Какво?
— Размърдай си мозъка. Ако съм човек на якудза, с такива въпроси като нищо ще си докараш Истинска смърт.
— Дрън-дрън. Няма да ме убиеш. — Той стана, приведе се над масата и ме погледна отблизо. — Нямаш такива очи. Разбирам ги тия работи.
— Личи си.
— Да, и освен това… — Той пак седна и с пиянски жест размаха чашата. — Ако се гътна, кой ще откара това корито до Нова Пеща? То не е като ония бонбончета с изкуствен интелект по Шафрановата линия, ще знаеш. От време на време му трябва човешка ръка.
Свих рамене.
— Като сплаша екипажа, все ще се намери кой. Стига само да им покажа твоя овъглен труп.
— Здрава мисъл. — Той се ухили и отново посегна към шишето. — Не ми беше хрумнало. Но, както казах, не го виждам в очите ти.
— Май си срещал мнозина като мен, а?
Той доля чашите.
— Човече, бях като теб. И аз съм израснал в Нова Пеща, и аз съм бил пират като теб. Грабех по морските пътища заедно със Седемпроцентните ангели. Кокошкарски истории, обирахме дребни товарни кораби. — Той помълча и ме погледна в очите. — Хванаха ме.
— Лоша работа.
— Да, много лоша. Смъкнаха ми тялото и ме метнаха на склад почти за трийсет години. Когато излязох, пробутаха ми носител на някакъв наркоман, скапан от тетрамета. Всичките ми близки бяха или пораснали, или заминали нанякъде, или умрели, нали разбираш. На влизане имах седемгодишна дъщеричка, а когато излязох, тя беше с десет години по-стара от моя носител. Имаше си семейство и свой живот. Дори да знаех как да й се обадя, тя не би поискала да ме чуе. За нея бях просто една трийсетгодишна празнина. С майка й същата работа. Беше си намерила друг, имаше деца, нали знаеш как става. — Той остави чашата, потръпна и ме погледна с внезапно насълзени очи. — Брат ми беше загинал при катастрофа с бръмбар две години след като ме прибраха. Нямал застраховка, тъй че никакво презареждане. Сестра ми лежеше на склад. Прибрали я десет години след мен, щеше да остане там още двайсет. Имах още един брат, роден две-три години след като си отидох. Не знаех какво да му кажа. Родителите ми бяха разделени. Баща ми умрял пръв, използвал си застраховката „презареждане“ и заминал да си живее живота сам, свободен и млад. Не пожелал да изчака майка ми. Отидох да я видя, но тя само гледаше през прозореца с една такава странна усмивка и повтаряше: скоро, скоро, скоро ще дойде и моят ред. Тръпки ме побиха, по дяволите.
— И ти се върна при Ангелите.
— Позна.
Кимнах. Не беше трудно да позная. Същото бе станало с поне десетина приятели от далечната ми младост в Нова Пеща.
— Да, Ангелите. Те ме приеха. Вече работеха на малко по-високо ниво. Срещнах двама-трима стари приятели. Обираха кораби на въздушна възглавница, пътуващи за Милспорт. Добри пари падаха, а както бях хлътнал по тетрамета, точно това ми трябваше. Работих за тях две или три години. Пак ме хванаха.
— Тъй ли? — Престорих се на изненадан. — Колко ти лепнаха?
Той се ухили безумно, сякаш гледаше как гори собствената му къща.
— Осемдесет и пет.
Дълго мълчахме. Накрая Джапаридзе наля още уиски и неохотно отпи от чашата си.
— Този път загубих всички. Така и не видях какъв нов живот си е осигурила майка ми. А тя беше решила да пробва и трети път. Лежеше на склад с инструкция да я зареждат в носител под наем за важни семейни събития. Освобождаването на сина й Ари не влизаше в това число, тъй че разбрах намека. Брат ми още си беше мъртъв, сестрата бе излязла от склада преди десетина години и заминала нейде на север. Не разбрах точно къде. Може би да търси баща си.
— А семейството на дъщеря ти?
Той се изсмя и сви рамене.
— Дъщеря, внуци. Човече, аз вече се бях откъснал от тях с още две поколения. Не се и опитах да наваксвам. Просто взех каквото ми падна, и си плюх на петите.
— И какво беше то? — Кимнах към него. — Този носител ли?
— Да, този носител. Може да се каже, че извадих късмет. Бил на някакъв капитан, осъден за бракониерски лов на скатове в морските имения на Първите фамилии. Хубав, солиден, добре гледан носител. Има вграден доста полезен навигационен софтуер и направо страхотен инстинкт за времето. Кариерата ми сама се оформи. Купих лодка на кредит, припечелих малко пари. Купих корабче, припечелих още. Купих „Щерката“. Сега си имам жена в Нова Пеща. И две хлапета, гледам ги как растат.
Вдигнах чашата с искрена симпатия.
— Поздравления.
— Да, бе. Нали ти казах, беше си чист късмет.
— И защо ми разправяш всичко това?
Той се приведе над масата и ме погледна.
— Знаеш защо ти го разправям.
Едва удържах усмивката си. Човекът не беше виновен, просто не знаеше. Правеше каквото му е по силите.
— Добре, Ари. Знаеш ли какво, няма да закачам товара. Ще се поправя, ще зарежа пиратството и ще създам семейство. Благодаря за съвета.
Той поклати глава.
— Не съм казал нищо ново, мой човек. Само ти напомням, това е. Животът прилича на морето. Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.
 

Прав беше, разбира се.
Само дето ми го казваше малко късничко.
Два часа по-късно вечерта се спусна над „Хайдушка щерка“ по дългата западна дъга. Слънцето се разцепи като пукнато яйце от двете страни на изгряващия Хотей и червеникавите му лъчи се разляха по хоризонта. Ниските възвишения по Кошутското крайбрежие оформяха масивното черно подножие на гледката. Високо горе тънкото облачно покритие пламтеше като лопата, пълна с нажежени монети.
Аз избягвах предната палуба, където останалите пътници се бяха събрали да гледат залеза — след днешните изпълнения едва ли щях да бъда добре дошъл. Вместо това тръгнах назад по една от страничните палуби, намерих стълбичка и се изкатерих върху товарния модул. Горе имаше тясно мостче и аз седнах на него с кръстосани крака.
Не бях си съсипал младостта по толкова идиотски начин като Джапаридзе, но крайният резултат не се различаваше кой знае колко. На млади години се разминах на косъм с капаните на глупавата престъпност и прибирането на склад. Когато наближих двайсетте, зарязах връзките с новопещенските банди и постъпих в космическата пехота на Харлановия свят — щом ще влизаш в банда, гледай поне да е най-голямата. А с космическата пехота никой не смееше да се закача. За известно време ходът ми се виждаше много разумен.
След седем години в униформа дойде да ме търси наборна комисия от Корпуса. Стандартните тестове ме поставяха начело в списъка на желаните кандидати и бях поканен да подам молба за емисарско обучение. Подобно предложение не се отказва. Два месеца по-късно бях на друг свят и пропастта започна да се разтваря. Светкавични прехвърляния из Населените светове, а между тях престой във военни хранилища или във виртуална среда. Времето ту летеше като обезумяло, ту се влачеше като охлюв, пък и вече губеше смисъл заради огромните междузвездни разстояния. Малко по малко се откъсвах от предишния си живот. Домашните отпуски бяха редки и всеки път носеха чувството на отчуждение, заради което почнах да ги избягвам. Като емисар можех да си играя из целия Протекторат — поне да видя свят, мислех си тогава.
После дойде Иненин.
Когато напускаш Емисарския корпус, възможностите за кариера са много ограничени. Никой не ти се доверява, няма откъде да вземеш капитал, а законите на ООН забраняват категорично да заемаш корпоративна или държавна служба. Ако изключим мизерното съществуване, остават ти две възможности: да станеш наемен войник или престъпник. Престъпността е по-лесна и по-безопасна. Заедно с неколцина колеги, които също подадоха оставка след разгрома на Иненин, аз се озовах отново на Харлановия свят, зает да кръжа около местните правозащитни органи и дребните престъпници. Изградихме си репутация, излязохме начело в играта, премазвахме всяка съпротива като ангелски огън.
Един опит за семейно събиране почна зле и продължи още по-зле. Приключи с крясъци и сълзи.
Вината беше колкото моя, толкова и на другите. Майка ми и сестрите ми изглеждаха непознати, вече наполовина чужди, бледи спомени за някогашната близост под острия поглед на новото ми емисарско прозрение. Бях загубил връзка, нямах представа как живеят. Най-голямата новина беше бракът на майка ми с някакъв чиновник от протекторатската наборна комисия. Срещнах го веднъж и ми се прииска да го убия. Чувството вероятно беше взаимно. За семейството си аз бях отвъд чертата. И което е по-лошо — имаха право. Спорехме само по въпроса къде е чертата. За тях тя минаваше плътно по границата между военната служба и влизането ми в организираната престъпност. За мен чертата се бе появила в някакъв не съвсем ясен момент от престоя ми в Корпуса.
Но опитай се да го обясниш на човек, който не е бил там.
Направих опит. И веднага престанах, когато видях каква болка причини това на майка ми. Не й трябваха тия гадости.
Последните останки от слънцето се топяха на хоризонта. Погледнах на югоизток, където мракът гъстееше. Някъде там беше Нова Пеща.
Нямаше да се обадя на никого.
Сух плясък на криле зад рамото ми. Озърнах се и видях един крилодер да кръжи над товарния модул. В последните лъчи на залеза черните му пера излъчваха меко зеленикаво сияние. Той направи още две обиколки, после нахално кацна само на пет-шест метра от мен. Завъртях се да го погледам. Край Кошут обикновено летят сами и са по-едри от тия, които бях виждал в Драва. Този тук имаше цял метър от ципестите лапи до човката. Неволно се зарадвах, че нося оръжие. Крилодерът шумно сгъна крила, вдигна рамо към мен и ме огледа с едно око, без да мига. Сякаш чакаше нещо.
— Какво зяпаш, мамка ти?
Крилодерът дълго мълча. После изви шия, разпери крила и изграчи няколко пъти. След като не помръднах, той се отпусна и любопитно изви глава.
— Няма да се срещна с тях — рекох след малко аз. — Не ме увещавай. Много време мина.
И все пак сред прииждащия здрач долових онзи копнеж за близост, който бях усетил в трюма. Като топъл полъх от миналото.
Като чувството, че не си сам.
Двамата с крилодера седяхме един срещу друг и се гледахме мълчаливо, а мракът продължаваше да приижда.
 

Глава 21
 
На другия ден, малко след пладне, влязохме в пристанището на Нова Пеща и безкрайно предпазливо запъплихме към кея. Цялото пристанище беше претъпкано с кораби на въздушна възглавница и други плавателни съдове, бягащи от заплахата за ураган в източния край на залива, и изкуственият интелект на пристанищната управа ги бе подредил по някаква неразбираема математическа схема, която не се съвместяваше със софтуера на „Хайдушка щерка“. Джапаридзе извърши маневрите ръчно, псувайки всички машини наред и по-конкретно тия на местната управа, докато лъкатушехме сред привидно хаотичните групи кораби.
— Ъпгрейдвай това, ъпгрейдвай онова, само тая песен си знаят, мама им стара. Ако исках да ставам техничар, щях да ида при демилитите, дявол да го вземе.
И двамата страдахме от лек, но крайно досаден махмурлук.
Сбогувахме се на мостика и аз тръгнах към предната палуба. Метнах раницата си на брега още преди автоматичните съединители да прихванат докрай, после прекрачих парапета и скочих на кея. Няколко души ме изгледаха любопитно, но не привлякох вниманието на униформените. Когато иззад хоризонта се задава ураган и пристанището е претъпкано, на охраната не й е до някакви дребни нарушения. Взех раницата, метнах я на рамо и се влях в редкия поток от пешеходци. Влажната жега ме притисна като осезаем товар. След две минути вече бях извън пристанището, обливах се в пот и размахвах ръка към едно автотакси.
— Вътрешното пристанище, чартърен терминал — казах аз, щом се качих. — И по-бързо.
Таксито направи обратен завой и подкара по централните градски улици. Нова Пеща се разгърна около мен.
За последните два века градът много се е променил. Някога беше нисък, досущ като местността, сред която е изграден. Преобладаваха заоблени ветроустойчиви модули и сферични надувни конструкции по провлака между морето и голямото тинесто езеро, където по-късно щеше да изникне Белотревната зона. По онова време Нова Пеща излъчваше аромат на белотрев и воня на индустриални химикали, също като евтина проститутка, около която витае дъх на евтин парфюм и мирис на нечистоплътност. Не можеше да се отървеш от тия миризми, без да напуснеш града.
Дотук с младежките спомени.
Когато Разселването отмина в историята, завръщането към относително благополучие докара нов растеж — както покрай вътрешния бряг на Зоната и дългата извивка на бреговата ивица, така и нагоре, към тропическото небе. В центъра израснаха шеметно високи сгради, окрилени от модерните технологии за ветроустойчив строеж и от новопоявилата се заможна средна класа, която държеше да живее близо до инвестициите си, но не и да диша техния мирис. Когато постъпих в Емисарския корпус, екологичното законодателство правеше плахи опити да прочисти въздуха и на по-ниско ниво, а небостъргачите в центъра не отстъпваха на онези в Милспорт.
По-късно посещенията ми оредяха, пък и не се интересувах толкова, че да забележа кога и защо точно всичко тръгна наопаки. Знаех само, че сега в южните покрайнини вонята пак се завръщаше, а разкошните нови квартали по крайбрежието и около Зоната постепенно се превръщат в бордеи. По централните улици бродеха просяци и пред повечето големи сгради имаше въоръжена охрана. Гледайки през страничното стъкло на автотаксито зърнах в походката на минувачите отзвук от тревожна раздразнителност, каквато нямаше преди четирийсет години.
Прекосихме центъра по надлеза за спешни пътувания, от което цифрите на таксиметъра се завъртяха с шеметна бързина. Не ни отне много време — освен нас имаше само две-три лъскави лимузини и няколко таксита, а когато излязохме на магистралата в другия край, въртенето на таксиметъра спадна до по-прилично ниво. Обърнахме гръб на небостъргачите и продължихме през бордеите. Ниски жилищни сгради се лепяха до самата магистрала. Вече бях чул от Сегешвар каква е историята. Докато ме нямаше, някой продал насипите от двете страни на пътя, а предишните строителни правилници били отменени. Зърнах едно голо двегодишно момиченце да стиска мрежата, ограждаща плосък покрив, и да зяпа като хипнотизирано профучаващите само на два метра коли. Малко по-нататък от друг покрив две невръстни хлапета замеряха колите с боклуци.
Насреща ни изскочи отклонението за вътрешното пристанище. Автотаксито взе завоя, без да намалява скоростта, прекоси две платна и с малко по-нормално темпо свърна по детелината към покрайнините на Белотревната зона. Не знам защо избра точно този маршрут — може би очакваше да се наслаждавам на гледката; самият терминал наистина беше приятен — дръзка извисена конструкция със стоманен скелет, облицована с илуминий и стъкло. Магистралата минаваше през него като рибарска корда през плувка.
Плавно спряхме вътре и таксито ми представи сметката с ярки лилави цифри. Пъхнах му чип, изчаках вратата да се отвори и излязох в прохладното сводесто пространство. Нямаше много народ. Тук-там се мяркаха минувачи, други хора просто седяха и просеха или чакаха нещо. Покрай едната стена се редяха бюрата на чартърни компании, увенчани с пъстроцветни холограми, повечето от които осигуряваха и виртуална връзка с клиента. Избрах си жив човек — хлапак малко под двайсетте, който седеше отпуснат зад стойката и опипваше свързочните куплунги по врата си.
— Свободен ли сте?
Той завъртя към мен лъскавите си очи, без да вдига глава.
— Мамче.
Канех се да го зашлевя, когато осъзнах, че не става дума за някаква местна псувня. Имаше вградена свързочна система, просто не си даваше труда да я използва безшумна. Очите му за момент помътняха, докато слушаше отговора, после пак ме погледнаха с малко повече интерес.
— За къде сте?
— Вчира Бийч. Еднопосочно, може да ме оставите там.
Той се ухили.
— Да бе, Вчира Бийч. Това са седемстотин километра от край до край. Къде точно на Вчира Бийч?
— Южният край. Ивицата.
— Изворград. — В очите му трепна съмнение. — Сърфист ли сте?
— Приличам ли ти на сърфист?
На подобен въпрос всеки отговор е опасен. Той унило сви рамене, извърна глава и очите му трепнаха нагоре. Пак беше включил вътрешната връзка. След малко от вътрешното помещение излезе едра руса жена с рязани фермерски панталони и избеляла тениска. Беше някъде към петдесетте и животът я бе поочукал около очите и устата, но имаше хубава стойка и рязаните панталони разкриваха стройни крака с мускули на плувец. Тениската предизвикателно обявяваше: Дайте ми работата на Мици Харлан — и легнала ще я свърша. По челото й лъщяха капчици пот, а по пръстите тъмнееха следи от смазка. Ръкувахме се. Дланта й беше суха и мазолеста.
— Сузи Петковска. Това е синът ми Михаил. Значи искате да ви откарам до Ивицата?
— Мики. Да, кога можем да потеглим?
Тя сви рамене.
— Разглобявам едната турбина, но само за профилактичен преглед. Да речем, след час. Може и след половин, ако прескоча проверките.
— След час е добре. И бездруго трябва да се срещна с един човек, преди да потеглим. Колко ще ми струва?
Тя въздъхна през зъби. Огледа дългата редица бюра, пред които нямаше и следа от клиенти.
— Много път е до Изворград. Краят на Зоната, че и още малко. Имате ли багаж?
— Само каквото виждате.
— Да се спазарим за двеста седемдесет и пет. Знам, че е в едната посока, но аз трябва и да се върна. Ще ми иде целият ден.
Цената направо си плачеше за пазарлък. Можех да смъкна под двеста и петдесет. Но преди малко бях платил почти двеста за скоростното пътуване през града. Свих рамене.
— Дадено. Разумна цена. Ще ми покажете ли машината?
 

Катерът на Сузи Петковска се оказа почти стандартен модел — двайсетметрова машина с тъп нос и две турбини, която заслужаваше името „кораб на въздушна възглавница“ много повече, отколкото грамадните съдове по морските линии на Харлановия свят. Нямаше антиграв за повишена плаваемост, само двигатели и бронирана престилка. Всъщност съвременен вариант на моделите, създадени на Земята още преди Протектората. Отпред имаше салон с шестнайсет седалки, отзад — товарен трюм. От двете страни тесни мостчета с перила свързваха носа с кърмата. На покрива, зад капитанския купол, стърчеше застрашително ултравибрационно оръдие върху евтин автоматичен лафет.
— Често ли влиза в работа? — кимнах аз към оръжието.
Сузи пъргаво скочи върху кожуха на разглобената турбина и сериозно ме погледна отгоре.
— Из Зоната все още върлуват пирати, ако това питаш. Но са предимно хлапаци, надрусани с тетрамет до припадък, или — тя неволно се озърна към сградата на терминала — просто откачалки. При сегашните икономии всички проекти за психиатрично лечение изгърмяха. Смахнатите останаха на улицата и се вливат в бандитизма. Но не представляват проблем. Обикновено си плюят на петите след първите изстрели. На твое място не бих се тревожила. Ще си оставиш ли багажа?
— Не, няма нужда. Лек е.
Оставих я да човърка турбината и се оттеглих в сенчестия край на кея, където безредно се трупаха празни сандъци и бидони. Седнах на един по-чист сандък и отворих раницата. Прегледах телефоните вътре и избрах един неизползван. Набрах местен номер.
— Холдинг „Юг“ — изрече безполов синтетичен глас. — Моля, изчакайте, да…
Бавно изредих четиринайсет кодови цифри. Гласът заглъхна сред тихо пращене и настана тишина. Дълго мълчание. После чух нов глас, този път човешки. Мъжки и неповторим. Сдъвканите срички и прескочените гласни на новопещенския акцент — също тъй груб и нахакан, както звучеше по улиците в безкрайно далечните ми детски години.
— Ковач, мамка му, къде се затри?
Неволно се ухилих.
— Здрасти, Рад. И аз съм щастлив да те чуя.
— Почти три шибани месеца минаха, мой човек. Това тук да не ти е хотел за домашни любимци? Къде са ми парите?
— Два месеца бяха, Радул.
— Повече от два.
— Девет седмици — и край на пазарлъка!
Смехът му в слушалката прозвуча като хриптене на скоростна рибарска лебедка.
— Добре, Так. Е, как мина пътуването? Имаше ли добър улов?
— Да, имаше. — Докоснах джоба с приставките. — Нося ти рибата, както се уговорихме. Консервирана за по-удобен транспорт.
— Естествено. Не съм и очаквал да ми докараш прясна. Представям си как щеше да вони. Особено след три месеца.
— Два месеца.
Пак се раздаде хриптенето на лебедката.
— Май се спазарихме за девет седмици. Е, в града ли си най-сетне?
— Може да се каже.
— Ще дойдеш ли на гости?
— Виж сега, точно там е проблемът. Случи се нещо и не мога да дойда. Но не искам да те лишавам от рибата…
— Да, и аз не искам. Последната пратка не беше много добре запазена. Едва става за консумация. Момчетата ме мислят за луд, че я сервирам, но аз им рекох: Такеши Ковач е от старата школа. Плаща си дълговете. Да вършим каквото ни е помолил, а когато най-сетне се появи, той ще стори каквото трябва.
Поколебах се. Прецених ситуацията.
— В момента не мога да ти дам парите, Рад. Не смея да превеждам големи суми. И за теб няма да е добре. Трябва ми малко време да изгладя нещата. Но ако пратиш някого до един час, ще получиш рибата.
Тишината отново се прокрадна в ефира. И двамата знаехме, че злоупотребявам с дълга му до рамките на допустимото.
— Виж сега, имам четири. С една повече, отколкото се уговорихме. Можеш да ги сервираш без мен, да ги използваш както си щеш, или изобщо да не ги ползваш, ако кредитът ми е изчерпан.
Той не отговори. Мълчаливото му присъствие отсреща ме потискаше като влажната жега, долитаща откъм Белотревната зона. Емисарският усет ми подсказа, че чашата е преляла, а емисарският усет рядко греши.
— Парите идват, Рад. Пиши ми неустойка, ако се налага. Щом приключа с другата каша, отново подхващаме стария бизнес. Временно затруднение, нищо повече.
Отново никакъв отговор. В тишината почваше да звънти тънката смъртоносна песен на стоманено въже, изпънато до скъсване. Вглеждах се към Зоната, сякаш можех да открия Радул на отсрещния бряг и да го погледна в очите.
— Той щеше да те очисти — изтърсих безцеремонно аз. — Знаеш го.
Тишината изтрая още миг, сетне се скъса. В гласа на Сегешвар звучеше фалшива приповдигнатост.
— За какво говориш, Так?
— Знаеш за какво говоря. За нашия някогашен приятел, пласьора на тетрамет. Ти побягна с другите, Рад, но с онзи крак нямаше никакъв шанс. Ако не го бях спрял, щеше да те догони. Знаеш го. Другите избягаха, аз останах.
Той въздъхна. Звукът напомняше съскане на размотано въже.
— Тъй. Неустойка, значи. Да речем трийсет процента?
— Звучи разумно — излъгах аз. И двамата бяхме наясно с лъжата.
— Да. Но мисля, че ще трябва да свалим от менюто предишната риба. Защо не дойдеш тук да дръпнеш традиционната прощална реч и да обсъдим условията. Новото финансиране.
— Не мога, Рад. Казах ти, само минавам. След един час пак изчезвам. Ще се върна не по-рано от седмица.
— Тогава… — Почти го усетих как свива рамене. — Ще пропуснеш прощалната реч. Не ми се вярва да го искаш.
— Не го искам.
Това бе наказание, допълнителна неустойка над доброволно предложените трийсет процента. Сегешвар ме бе изработил — това е важно умение в организираната престъпност, а той си знаеше работата. Кошутските хайдуци може да не са рафинирани и изискани като северните якудзари, но в общи линии играта е същата. Ако си изкарваш залъка от изнудване, трябва да знаеш как да влезеш под кожата на човека. А начинът за влизане под кожата на Такеши Ковач минаваше през цялото ми неотдавнашно минало като кървав надпис. Не трябваше много ум, за да се сетиш.
— Тогава ела — настоя сърдечно той. — Ще се напием заедно, може дори да отскочим до кръчмата на Ватанабе, да си припомним старите времена. И старото саке, хе-хе-хе? Да палнем по лула. Трябва да те погледна в очите, приятелю. Да видя, че не си се променил.
Изневиделица пред мен изплува лицето на Ласло.
Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея.
Озърнах се към Сузи Петковска, която затваряше кожуха на турбината.
— Съжалявам, Рад. Прекалено е важно, не мога да се бавя. Ако искаш рибата, прати някого на вътрешното пристанище. Чартърен терминал, седма рампа. Ще съм тук още час.
— Значи без реч?
Направих гримаса.
— Без реч. Нямам време.
Той помълча. Накрая изрече:
— Мисля, че много бих искал още сега да те погледна в очите, Такеши Ковач. Чудя се дали да не дойда лично.
— Заповядай. Ще се радвам да те видя. Само да е до един час.
Той затвори. Стиснах зъби и стоварих юмрук върху сандъка.
— Мамка му. Мамка му.
Грижи се за нея, разбрахме ли се? Пази я.
Добре де, добре. Разбрах.
Вярвам ти, Мики.
Добре, чух те, мама му стара.
Телефонен звън.
За момент по инерция вдигнах към ухото си телефона, който държах. После осъзнах, че звукът долита от отворената раница до мен. Приведох се и разбутах три-четири телефона, докато открих един с включен дисплей. Беше разпечатан. Бях го използвал преди.
— Да?
Нищо. Имаше връзка, но не долиташе нито звук. Дори и смущения. В ухото ми нахлуваше абсолютно черно безмълвие.
— Ало?
И нещо прошепна от чернотата. Нещо също тъй едва доловимо, както напрежението от предишния разговор.
бързай
После остана само безмълвието.
Оставих телефона и се вторачих в него.
В Текитомура бях провел три разговора с три телефона от раницата. Обадих се на Ласло. Обадих се на Ярослав. Обадих се на Иса. Можеше да е всеки от тримата. За да разбера точно кой, трябваше да проверя паметта на телефона.
Но нямаше смисъл.
Шепот от черното безмълвие. Глас от безмерна далечина.
бързай
Знаех чий телефон е.
И знаех кой се обажда.
 

Глава 22
 
Сегешвар удържа на думата си. Четирийсет минути след края на разговора един разкошен открит спортен скутер в червено и черно се зададе с вой през Зоната и нахълта в пристанището със забранена скорост. Всичко живо по кея го зяпна. Откъм морската страна на Нова Пеща пристанищните власти тутакси биха блокирали подобна машина от разстояние, преди да й лепнат пълна забрана за движение. Не знам дали вътрешното пристанище беше зле оборудвано, дали нейде в скъпата играчка на Сегешвар имаше скъпа апаратура за смущаване на детекторите, или просто Белотревните банди държаха цялото пристанище в джоба си. Във всеки случай никой не блокира скутера. Той просто направи завой сред облак от пръски и стремително се насочи към пролуката между шеста и седма рампа. Когато останаха десетина метра, изключи двигателите и продължи по инерция. Седнал зад кормилото, Сегешвар ме забеляза. Кимнах и размахах ръка. Той също ми махна.
Въздъхнах.
Тия истории се влачат подир нас от много десетилетия, но не са като пяната, оставена из пристанищните води от пристигането на Сегешвар. Не изчезват безследно. По-скоро остават да висят като облак прах по дирята на шарийски пустинен крайцер, а ако завиеш обратно към миналото, ще те накарат да се разкашляш.
— Хей, Ковач!
Викът беше злорадо гръмогласен и весел. Сегешвар стоеше прав, продължавайки да държи кормилото. Грамадни черни очила с рамки във формата на крила закриваха очите му — съзнателно отхвърляне на последната милспортска мода да се носят свръхсложни електронни лещи, широки не повече от един пръст. На плещите му висеше тънко като хартия яке от щавена на ръка кожа от дъгоцветна блатна пантера. Той пак размаха ръка и се ухили. От носа на скутера с метален звън изскочи автоматичен съединител. Отпред беше изострен като харпун, не пасваше на нито едно от гнездата по рампата и си проби дупка във вечбетона на половин метър под мястото, където стоях. Скутерът се приближи, Сегешвар скочи на носа и ме изгледа отдолу нагоре.
— Би ли изревал името ми още един-два пъти? — хладно попитах аз. — За в случай, че някой не е чул както трябва.
— Ей, пак се издъних. — Той наклони глава на една страна и разпери ръце в притворно извинителен жест. Още ми беше сърдит. — Ама какво да правя, открит съм си по природа. Как ти е името напоследък?
— Зарежи. Цял ден ли ще стоиш там долу?
— Не знам. Ще ми подадеш ли ръка?
Протегнах ръка. Сегешвар я сграбчи и се изкатери на кея. По ръката ми пробягаха тръпки, които бързо прераснаха в огнена болка. Все още си плащах за онова недовършено падане под гнездото. Хайдукът приглади безупречно ушитото яко и с изискан жест плъзна длан по дългата черна коса, падаща до раменете му. Радул Сегешвар бе успял да се издигне достатъчно рано, за да плати клонирането на копия от тялото, с което беше роден, тъй че зад черните очила се криеше собственото му лице — бледо въпреки топлия климат, тясно и костеливо, без признаци за японска кръв. Надолу започваше стройно тяло на видима възраст малко под трийсетте. Сегешвар се настаняваше в клонингите от ранна младост, докато — според собственият му израз — престанат да чукат и да се бият както трябва. Не знаех колко пъти се е презареждал, защото през годините след общата ни младост в Нова Пеща бях загубил представа за хода на реалния му живот. Както повечето хайдуци — и като мен — беше излежал доста време на съхранение.
— Хубав носител — каза той, обикаляйки около мен. — Много хубав. Какво стана с предишния?
— Дълга история.
— Която няма да ми разкажеш. — Той приключи обиколката и свали черните очила. Погледна ме в очите. — Прав ли съм?
— Прав си.
Той театрално въздъхна.
— Разочароваш ме, Так. Много ме разочароваш. Взе да си мълчиш като ония шибани жълтурковци от Севера, с които общуваш напоследък.
Свих рамене.
— Наполовина и аз съм шибан жълтурко от Севера, Рад.
— Ей, вярно бе. Бях забравил.
Не беше забравил. Просто ме притискаше. В някои отношения почти всичко си беше както в старите времена, когато киснехме при Ватанабе. Тогава винаги се забърквахме в побоища заради него. Дори и идеята за пласьора на тетрамет тръгна от него.
— Вътре има автомат за кафе. Искаш ли?
— Щом се налага. Знаеш ли, ако беше дошъл във фермата, щеше да пиеш истинско кафе и да палнеш пура от морски коноп, ръчно навита върху бедрото на първокласна порнозвезда.
— Някой друг път.
— Да, мамка му, вечно търчиш нанякъде, нали? Ако не са емисарите или неоквелистите, значи ще е някой скапан план за лично отмъщение. Знаеш ли, Так, наистина не е моя работа, но някой трябва да ти го каже и май се пада на мен. Трябва да спреш и да вдъхнеш аромата на белотрев, мой човек. Да си спомниш, че живееш. — Той пак си сложи очилата и кимна към терминала. — Добре, да вървим. Кафе от машина, защо не? Малко разнообразие.
Влязохме на хладно и се настанихме на масичка до стъклената стена, разкриваща изглед към пристанището. Още пет-шест души седяха с багажите си наоколо и чакаха. Изнурен старец в дрипи сновеше насам-натам и протягаше поднос за кредитни чипове, разправяйки на висок глас за злочестия си живот. Хората не проявяваха интерес. Из въздуха се носеше лек аромат на евтин антисептик, който не бях доловил преди малко. Сигурно бяха минали почистващите роботи.
Кафето се оказа пълна скръб.
— Видя ли? — Сегешвар бутна чашката настрани с театрална погнуса. — Би трябвало да ти строша краката, задето ме караш да пия такава гадост.
— Опитай.
За миг погледите ни се кръстосаха. Той сви рамене.
— Майтап бе, Так. Загубил си чувство за хумор.
— Не, просто му сложих трийсет на сто неустойка. — Спокойно отпих от кафето. — По-рано беше без пари за приятелите, но времената се менят.
Той помълча, после наведе глава настрани и пак ме погледна в очите.
— Мислиш, че съм непочтен с теб?
— Мисля, че ти е много удобно да забравиш истинския смисъл на думите ти ми спаси задника, мой човек.
Сегешвар кимна, сякаш друго не бе и очаквал. Сведе очи към масата между нас.
— Това е стар дълг — тихо изрече той. — И доста спорен.
— Навремето не мислеше така.
Всичко бе станало твърде отдавна, за да си го спомня с подробности. Още преди емисарското обучение — там, където всичко се замъглява с изминалите десетилетия. Най-добре помнех зловонието на уличката. Алкални разтвори от фабриката за обработка на белотрев и локви машинно масло от хидравличните преси. Псувните на пласьора и блясъкът по дългата кука за лов на гърбуни, която размахваше срещу мен из влажния въздух. Другите бяха изчезнали, хлапашкият им ентусиазъм на начинаещи грабители бързо се преобрази в ужас, когато острата стоманена кука разпра крака на Радул Сегешвар от коляното до върха на бедрото. Разпищяха се и избягаха в нощта като прогонени духове, оставяйки Радул да се влачи със стонове по уличката след тях. Оставяйки мен — шестнайсетгодишен — да застана с голи ръце срещу стоманата.
— Ела тук, ситно копеле. — Пласьорът се хилеше безумно в сумрака, докато крачеше напред, преграждайки пътя ми за отстъпление. — Хайде, опитай се да ме катурнеш на мой терен. Ще те изкормя и ще те накарам да си изядеш червата, момченце.
И за пръв път в моя живот върху младата ми шия като студена ръка плъзна усещането, че виждам човек, който ще ме убие, ако не го спра.
Няма да ме пребие като баща ми, няма да ме намушка като някой хлапак от конкурентните банди, с които се сблъсквахме всеки ден по улиците на Нова Пеща. Ще ме убие. Ще ме убие, а после сигурно ще ми отреже приставката и ще я хвърли в мръсните води на пристанището, където ще остане да лежи, докато умрат всички, които познавам и обичам. Именно тази картина, този ужас от потъването завинаги в отровената вода ме тласна напред, накара ме да пресметна обсега на стоманеното острие и да ударя пласьора, когато той загуби равновесие в края на удара.
После двамата се катурнахме в калта, боклуците и амонячното зловоние на фабричните химикали и аз се сборичках с него за куката.
Отнех му я.
Замахнах и по чист късмет му разпрах корема.
Войнственият му дух мигновено изтече като вода от мивка. Той издаде бълбукащ звук и разширените му очи се впериха в моите. Аз го гледах, яростта и страхът все още пулсираха бясно из слепоочията ми, всички химически регулатори в тялото ми бяха включени до краен предел. После той залитна назад и се свлече върху камара боклук. Остана да седи там, като че бе намерил любимото си кресло. Аз още бях на колене, от лицето и косата ми капеше алкална слуз. Изправих се с усилие, продължавайки да го гледам в очите, продължавайки да стискам дръжката на куката. Устните му трескаво мърдаха, от гърлото му излитаха отчаяни влажни звуци. Погледнах надолу и видях, че вътрешностите му са омотани около куката в ръката ми.
Шокът ме връхлетя изведнъж. Пръстите ми спазматично се разтвориха и изпуснаха куката. Аз залитнах назад и повърнах като фонтан. Немощните, умолителни звуци заглъхнаха сред дрезгавия рев на парливата струя в гърлото ми. Към зловонието на уличката се прибави горещият, мъчителен мирис на повръщано. Сгърчих се от мощния спазъм и паднах в мръсотията.
Мисля, че онзи още бе жив, когато се изправих и отидох да помогна на Сегешвар. Звуците, които издаваше, ме преследваха до края на уличката, а на другия ден съобщиха по новините, че умрял от кръвоизлив някъде на разсъмване. Сетне същите звуци ме преследваха седмици наред, когато оставах нейде на тихо и можех да чуя мислите си. Почти през цялата следваща година редовно се събуждах с тяхното ехо в ушите си.
Извърнах глава от спомена. Стъклената стена на терминала се избистри пред очите ми. Иззад масата Сегешвар ме гледаше втренчено. Може би също си спомняше. Той направи гримаса.
— Значи не смяташ, че имам правото да се ядосвам? Изчезваш безследно за девет седмици, оставяш ме да ти пазя боклуците и ме правиш за смях пред другите хайдуци. Сега искаш отлагане на заплащането. Знаеш ли какво бих сторил, ако някой друг ми извърти такъв номер?
Кимнах. С кисела усмивка си спомних как бях побеснял преди два месеца, докато стоях срещу Плекс в Текитомура и от синтетичния ми носител капеха телесни течности.
Ами… такова… трябва да поизчакаш малко, Так.
Исках да му извия врата само задето го каза.
— Мислиш, че трийсет на сто не е справедливо?
Въздъхнах.
— Рад, ти си гангстер, аз също. — Махнах с ръка. — Не, не е там работата. Едва ли някой от нас двамата знае кое е справедливо и кое не. Прави каквото си искаш. Ще намеря парите.
— Добре. — Той продължаваше да ме гледа. — Двайсет на сто. Е, това задоволява ли чувството ти за търговска почтеност?
Мълчаливо поклатих глава. Бръкнах в джоба си, стиснах в юмрук приставките и се приведох към него.
— Ето. Затова си дошъл. Четири риби. Прави с тях каквото искаш.
Той бутна ръката ми настрани и гневно размаха пръст пред лицето ми.
— Не, приятелю. Ще правя с тях каквото ти искаш. Правя ти услуга и недей да го забравяш, по дяволите. Е, казах двайсет на сто. Справедливо ли е?
Решението изникна изневиделица — светкавично като удар в тила. Когато го анализирах по-късно, така и не разбрах кое го е предизвикало. Знаех само, че сякаш отново чувах тъничък глас да ме призовава от тъмното да побързам. Беше като внезапно избила по дланите пот. Като ужас, че ще закъснея за нещо важно.
— Сериозно говоря, Рад. Ти решаваш. Ако така си рискуваш репутацията пред хайдуците — зарежи. Ще ги метна зад борда нейде в Зоната и забравяме цялата история. Ако надуеш сметката, ще намеря как да платя.
Той отчаяно вдигна ръце. В детството ни бе изкопирал този жест от сензофилмите за хайдуци като „Приятелите на Ирене Косма“ и „Престъпни гласове“. Едва се удържах от усмивка. А може би просто исках да се усмихна на бързо прииждащото усещане за движение, което ме бе обзело, на опияняващото чувство за взето решение и разбирането какво означава то. Сред важността на мига гласът на Сегешвар изведнъж стана безсмислен, почти незабележим като бръмчене на комар. Съзнанието ми го избутваше настрани.
— Добре, мамка му. Нека да е петнайсет на сто. Стига де, Так. Почтено е. Ако сваля още, собствените ми хора ще ме очистят за некадърност. Петнайсет на сто, бива ли?
Свих рамене и пак протегнах юмрук към него.
— Добре, петнайсет на сто. Още ли ги искаш?
Сегешвар плъзна длан по юмрука ми, прибра приставките с класически уличен жест и ги пъхна в джоба си.
— Мама му стара, Так, не си поплюваш в пазарлъците — изръмжа той. — Казвали ли са ти го някога?
— Комплимент е, нали?
Той пак изръмжа. Стана и се изтупа, сякаш седяхме във фабричния прахоляк. Докато ставах на свой ред, дрипльото с подноса се насочи към нас.
— Ветеран демилит — захленчи той. — Пострадах, докато дарявахме на Ню Хок безопасност за новия век. Унищожавах огромни механични рояци. Да ви се намира…
— Не, нямам пари — отсече раздразнено Сегешвар. — Слушай, ако искаш, можеш да вземеш онова кафе. Още е топло.
Зърна погледа ми.
— Е? Аз съм един скапан гангстер, нали? Какво очакваш?
 

Небето над Белотревната зона бе необятно и тихо. Дори ревът на турбините сякаш стихна, погълнат от пустия плосък пейзаж и влажните купести облаци над главите ни. Аз стоях до перилата с развяна от вятъра коса и вдъхвах познатия аромат на суров белотрев. Водите на Зоната гъмжат от тия растения и стъблата изплуват на повърхността зад всеки минаващ кораб. Оставяхме подир себе си широка диря от накълцана растителност и разпенена кална вода, която щеше да се успокои чак след час.
Вляво от мен Сузи Петковска седеше в кабината и управляваше с цигара в ръка, присвила очи от пушека и отблясъците по облачното небе. От другата страна Михаил бе провиснал на перилата като дълга торба с баласт. Цупеше се още откакто потеглихме — демонстрираше недоволството си, че трябва да ни придружи. От време на време унило чоплеше куплунгите по врата си.
Отдясно прелетя изоставен пункт за балиране — две-три надувни бараки и почернял кей от огледално дърво. Бяхме отминали и други — някои все още работеха, вътре светеха лампи, а отвън чакаха големи автоматични шлепове. Но това беше преди да се отдалечим много от Нова Пеща. Сега малките индустриални островчета бяха безмълвни и само засилваха усещането за пустош.
— Белотревното производство не върви добре, а? — извиках аз през воя на турбините.
Сузи Петковска се озърна към мен.
— Моля?
— Белотревното производство — викнах отново аз и размахах ръка към отминаващия пункт. — Напоследък не върви, нали?
Тя сви рамене.
— Никога не е вървяло при тоя нестабилен пазар. Повечето независими производители отдавна изпаднаха от играта. По нашия край Кошутското обединение пусна тия големи самоходни платформи, дето обработват и балират суровината направо на борда. Трудно е да се конкурираш с тях.
В отношението й нямаше нищо ново. И преди четирийсет години, преди да си замина, човек можеше да види все същите флегматични реакции на такива като Сузи Петковска пред икономическите несгоди на този свят. Все същата задавена, тютюнджийска издръжливост, същите мрачно вдигнати рамене, сякаш политиката беше някакво всеобхватно природно бедствие, срещу което няма какво да сториш.
Отново се загледах в хоризонта.
По някое време телефонът в левия ми джоб иззвъня. Поколебах се за миг, после трепнах раздразнено, извадих звънящия телефон и го притиснах до ухото си.
— Да, какво има?
Призрачният шепот изплува от плътно пресованото електронно мълчание като трепет в покоя, като чифт мрачни криле, размахани в неподвижния въздух над нас. Сянка на глас. Думи, понесени към ухото ми от неуловим шепот.
не остава много време
— Да, каза го вече. Бързам колкото мога.
няма да ги удържа задълго…
— Да, имам грижата за това.
сега имаш грижата… Прозвуча като въпрос.
— Да, казах…
там има криле… хиляди пляскащи криле и цял един свят, открехнат…
Шепотът гаснеше като зле настроен канал, трептеше, заглъхваше, потъваше отново в мълчание.
открехнат от край до край… прекрасно е, Мики…
И изчезна.
Изчаках, после отпуснах телефона и го подхвърлих на длан. Намръщих се и го прибрах в джоба.
Сузи Петковска се озърна към мен.
— Лоши новини?
— Да, би могло да се каже. Може ли да увеличим скоростта?
Тя отново гледаше водата отпред. Палеше нова цигара с една ръка.
— Няма да е безопасно.
Кимнах и се замислих за току-що полученото съобщение.
— А колко ще ми струва опасното?
— Горе-долу двойно.
— Добре. Действай.
По устните й трепна мрачна усмивчица. Тя сви рамене, изгаси цигарата и я пъхна зад ухото си. Пресегна се над таблото и настрои два от екраните. Радарните изображения се увеличиха. Сузи подвикна към Михаил нещо на унгарски уличен жаргон, който вече напомняше толкова малко онзи от мое време, че едва схванах най-общото. Слизай долу и не пипай… нещо си там. Той й хвърли начумерен поглед, после се отлепи от перилата и се отправи назад към салона.
Тя се обърна към мен, почти без да гледа таблото.
— Ти също. По-добре иди да седнеш отзад. Щом ускоря, ще почне да друса.
— Знам как да се държа.
— Може, но предпочитам да си отзад при него. Тъкмо ще имаш с кого да си говориш. Аз ще съм прекалено заета.
Спомних си оборудването, което бях видял, струпано в салона. Навигационни биосистеми, развлекателен модул, трансформатори. Кабели и куплунги. Спомних си странното поведение на хлапака, куплунгите по врата му, унилата липса на интерес към околния свят. Не бях обърнал внимание, но сега всичко ми стана ясно.
— Дадено — казах аз. — Винаги е приятно да си побъбриш с някого, нали?
Тя не отговори. Може би вече се бе съсредоточила изцяло в пъстрите радарни изображения на нашия път през Зоната, или пък просто си мислеше за нещо друго. Оставих я и се отправих назад.
Над главата ми турбините нададоха безумен вой.
 

Глава 23
 
В Белотревната зона времето постепенно спира.
Най-напред почваш да забелязваш подробностите — сводестата коренова система на гъсталак от цепеши, надничаща над водата като изгнили кости на някакъв удавен гигант; места със странно чиста вода, където белотревът не е благоволил да поникне и можеш да видиш долу бледо изумруденото пясъчно дъно, коварните склонове на тинести наноси, тук-там някой изоставен жътварски каяк отпреди два века, все още непокрит докрай от сакатовия мъх. Но тия гледки са оскъдни и редки, малко по малко очите ти прилепват към необятния плосък хоризонт, а сетне колкото и пъти да ги изтеглиш насила към някоя подробност, имаш чувството, че мощен прилив връща погледа ти обратно.
Седиш и слушаш ритъма на турбините, защото няма какво друго да правиш. Гледаш хоризонта и потъваш в собствените си мисли, защото няма къде другаде да отидеш.
… бързай…
Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея, нея, нея, нея…
За нея. Силви със сребристочерната грива. Нейното лице…
Нейното лице, едва забележимо променено от жената, която се е промъкнала да й го открадне. Нейният глас, променен също тъй недоловимо…
Нямам представа дали Силви Ошима ще се завърне и кога точно.
Надя, аз се мъча да ти помогна, по дяволите.
Тя се чуди кой всъщност е тоя шибан Мики Тръпката и дали е здравословно да се намираш около него. Дали ще я скъса от чукане при първа възможност.
Пита се за чий се мъкнеш насам-натам с душите на толкова много мъртви проповедници.
Фериботът. Костеливото, съсредоточено лице на Тодор Мураками. Вятърът отнася струйка дим от лулата.
И за какво е цялата тази история? Мислех, че напоследък се мотаеш с Радул Сегешвар. Носталгия по родния дом и евтина организирана престъпност. Защо пак отиваш на север?
Време е да се върнеш към правия път. Към текущата задача.
Текущата задача. Да, това ще реши всичките ти проблеми, Мики.
Стига си ме наричал така, мамка ти.
И писъци. И зейнали дупки в гръбнака точно под черепа. И тежестта на мозъчни приставки в дланта ми, все още лепкави от съсирена кръв. И празнотата, която никога няма да се запълни.
Сара…
Текущата задача.
Мъча се да ти помогна, по дяволите.
… бързай…
Вярвам ти…
Мъча се, по дяволите…
… бързай…
МЪЧА СЕ…
— Бреговата линия. — Гласът на Сузи Петковска долетя от високоговорителя, лаконичен и твърд като опора, в която да се вкопча. — След петнайсет минути ще сме в Изворград.
Пропъдих мислите и погледнах наляво, където стремително наближаваше Кошутското крайбрежие. То се издигаше като неравна черна линия върху иначе гладкия хоризонт, после сякаш внезапно подскочи и се разпадна на верига ниски хълмове, между които тук-там се мяркаха белите пясъчни дюни отвъд. Това бе гърбът на Вчира, върховете на отдавна потънала планинска верига, превърнати за изминалите милиони години в седемстотин километра блатисти плитчини от едната страна и също толкова километра кристално бял пясък от другата.
Някой ден, каза ми преди почти половин век един кореняк от Изворград, морето ще нахлуе през всички прегради. Ще си пробие път и ще нахлуе в Белотревната зона като победоносна армия, разкъсала вражеската граница след дълги сражения. Ще заличи последните оцелели бастиони и ще съсипе плажа. Някой ден, мой човек, повтори изворчанинът бавно, сякаш за да подчертае думите си, и се усмихна с познатия ми вече фатализъм на сърфист. Някой ден, но не сега. А дотогава просто гледай морето, мой човек. Просто гледай натам, а не зад гърба си, недей да се тревожиш какво крепи на място всичко това.
Някой ден, но не сега. Просто гледай морето.
Е, сигурно и това може да се нарече философия. На Вчира Бийч често го приемаха за такава. Вярно, малко ограничена, но пък другаде съм виждал и по-лоши начини да осъзнаваш връзката си с Вселената.
Когато наближихме южните покрайнини на Зоната, небето се бе поразчистило и под слънчевите лъчи почнах да виждам признаци на човешки живот. Изворград всъщност не е определено място, а доста произволен термин, обхващащ сто и седемдесет километра крайбрежна ивица с центрове за сърфисти и съответната инфраструктура. В най-разредения си вид не представлява нищо повече от пръснати по плажа шатри и надувни бараки, стари огнища и скари за барбекю, барчета и закусвални в грубо изплетени колиби от белотрев. Тия признаци на населеност постепенно нарастват и после пак намаляват, докато Ивицата наближава и отминава местата, където възможностите за сърф са не просто добри, а направо феноменални. А по местата на Големия сърф населените райони придобиват почти градска гъстота. По хълмовете зад дюните изникват истински улици с улично осветление, зад тях вечбетонни платформи и кейове се протягат от гранитните хребети към тинестите води на Белотревната зона. Когато бях тук за последен път, имаше пет такива градчета, всяко със своя банда ентусиасти, които се кълняха, че най-добрият сърф на континента е точно тук, мамка му, мой човек. Знам ли, може би всички имаха право. А може би градчетата вече бяха станали десет.
Също тъй размити и неопределени бяха самите обитатели. Из цялата Ивица течеше бавна и непрестанна миграция на населението — тласкана ту от смените на петте сезона на Харлановия свят, ту от сложния ритъм на тройните лунни приливи, ту от още по-бавния, ленив пулс на жизнеността в носителите на сърфистите. Хората идваха, отиваха си и пак се завръщаха. Понякога местният им патриотизъм към някоя част от плажа траеше цикъл след цикъл, живот след живот, друг път се изместваше към нови места. А понякога го нямаше от самото начало.
Да откриеш някого на Ивицата никога не е било лесна задача. Мнозина идваха точно по тази причина.
— Наближаваме нос Кем — раздаде се пак гласът на Петковска сред припева на турбините. Стори ми се уморена. — Бива ли да спрем тук?
— Да, където ти е удобно. Благодаря.
Загледах се към наближаващите вечбетонни платформи над водите на Зоната, ниските постройки върху тях и безредно струпаните сгради по склона на хълма. Пет-шест човешки фигури седяха по балконите и кейовете, но иначе малкото селище изглеждаше обезлюдяло. Нямах представа дали съм попаднал на точното място в Изворград, но все отнякъде трябваше да започна. Хванах предната облегалка и се изправих на крака, докато катерът правеше ляв завой. Хвърлих поглед към моя мълчалив спътник.
— Хубаво си побъбрихме, Михаил.
Той не ми обърна внимание и продължи да зяпа през прозореца. През цялото пътуване не беше обелил и дума, само се взираше мрачно към необятния езерен пейзаж. Веднъж-дваж забеляза, че го гледам как се чеше по куплунгите и всеки път рязко спираше, а лицето му замръзваше като вкаменено. Но дори и тогава не каза нищо.
Свих рамене и се наканих да изляза на палубата, но размислих. Прекосих салона и се подпрях на стъклото, прекъсвайки съзерцанието на Михаил Петковски. Той излезе от унеса и изненадано примига насреща ми.
— Знаеш ли — весело казах аз, — голям късмет си извадил по майчина линия. Но там, навън, са все типове като мен. Пет пари не даваме дали ще живееш, или ще умреш. Ако не си станеш от задника да проявиш интерес, никой няма да го стори вместо теб.
Той изсумтя.
— Майната ти, туй няма нищо общо с…
Някой с малко повече уличен опит би разчел погледа ми, но този тук беше прекалено затънал в компютърна абстиненция, прекалено разглезен от майчината подкрепа. С лекота го сграбчих за гърлото, стиснах пръсти и го вдигнах от седалката.
— Виждаш ли какво имам предвид? Кой ще ми попречи да ти смачкам ларинкса?
— Ма… — дрезгаво изграчи той.
— Тя не те чува. Заета е горе да изкарва хляб и за двама ви. — Придърпах го към себе си. — Михаил, в този свят ти си безкрайно по-нищожен, отколкото са ти втълпили нейните усилия.
Той посегна и се опита да разтвори пръстите ми. Без да обръщам внимание на жалките му усилия, аз стиснах по-здраво. Михаил се изплаши не на шега.
— Както си тръгнал — споделих дружески аз, — ще свършиш в леген за резервни части под хирургическите лампи. Само така си потребен на хората като мен и никой няма да ни се изпречи когато дойдем за теб, защото на никого не си дал повод да те хареса. Това ли искаш да бъдеш? Резервни части и малко кървава сапунена пяна в канала на мивката?
Той се сгърчи и трескаво размаха ръце; лицето му ставаше виолетово. Отрицателно разтърси глава с всичка сила. Подържах още една-две секунди, после разхлабих пръсти и го пуснах обратно в креслото. Той се разкашля задавено, без да откъсва от мен широко разтворените си, просълзени очи. Едната ръка плъзна нагоре да разтрие гърлото, върху което тъмнееха следи от пръстите ми. Кимнах.
— Разбираш ли всичко това, Михаил? Навсякъде около теб. — Приведох се по-близо и той трепна като ударен. — Прояви интерес. Докато все още можеш.
Катерът леко се блъсна в нещо. Изправих се и излязох на страничната палуба под жарките слънчеви лъчи. Плавахме сред потъмнели малки кейове от огледално дърво, укрепени на стратегическите места с масивни вечбетонни подпори. Двигателите тихо мъркаха, поддържайки натиска към най-близкия пристан. Следобедното слънце блестеше ослепително по огледалното дърво. Сузи Петковска стоеше в кабината и присвиваше очи.
— Двойна тарифа — напомни ми тя.
Подадох й чип и изчаках да го източи. Михаил предпочете да не се показва от салона. Майка му ми върна чипа, засенчи очите си с длан и посочи напред.
— На три пресечки от тук можеш евтино да наемеш бръмбар. Хей-там, до оная свързочна мачта. С драконовите знамена.
— Благодаря.
— Моля. Дано да намериш каквото търсиш.
 

На първо време реших да не наемам бръмбар и тръгнах из малкото градче, попивайки обкръжението. До билото на хълма имах чувството, че съм в някое от предградията на Нова Пеща откъм страната на Белотревната зона. Същата преобладаващо утилитарна архитектура, същата пристанищна смес от магазинчета за морски софтуер и корабна техника, барове и гостилници. Същите непочистени и протрити улици от топено стъкло, същите миризми. Но когато погледнах надолу от билото, приликата секна тъй рязко, сякаш се събуждах от сън.
Под мен другата половина на селището слизаше надолу като безредна смесица от причудливи сгради, построени от какви ли не материали. Надувни бараки опираха рамене в къщички от гредоред, колиби от плавей, а най-долу имаше дори истински платнени палатки. Стъклените улички отстъпиха място на набързо излети пътеки от вечбетон, сетне идваше пясък и накрая идваше белезникавата шир на самия плаж. Тук улиците изглеждаха по-оживени, отколкото откъм Зоната, повечето минувачи бяха полуголи и бавно крачеха към брега под късното следобедно слънце. Всеки трети мъкнеше под мишница дъска за сърф. Полегатите слънчеви лъчи обливаха със злато морето, из което кипеше трескав живот. Сърфисти плуваха навътре, легнали върху дъските си, или пък небрежно сновяха по ниските вълни. Слънцето и далечината ги превръщаха в анонимни дребни фигурки, изрязани сякаш от черна хартия.
— Страхотна гледка, мамка му, нали, мой човек?
Пискливият детски глас странно контрастираше със самите думи. Озърнах се и видях момче на десетина години да ме гледа от един вход. Мършаво, загоряло и синеоко, облечено само с чифт вехти бермуди. Подпираше се на вратата с небрежно скръстени ръце. В магазина зад него зърнах купища дъски за сърф. На няколко монитора трептяха реклами за морски софтуер.
— И по-лоши съм виждал — признах аз.
— За пръв път ли си във Вчира?
— Не.
От разочарование гласът му изтъня още малко.
— Значи не търсиш уроци?
— Не. — Помълчах и се запитах дали постъпвам разумно. — А ти отдавна ли си на Ивицата?
Хлапето се ухили.
— Не ми е за пръв живот. Защо?
— Търся едни приятели. Може и да ги знаеш.
— Ясно. Ченге ли си? Наемен бияч?
— Напоследък не.
Явно бях налучкал верния отговор. Хлапето пак се усмихна.
— Имат ли си имена тия приятели?
— Когато бях тук за последно, имаха. Бразил. Адо, Трес. — Поколебах се. — Може би и Видаура.
Устните му трепнаха, подвиха се. Хлапето тихичко ахна. Всички тия жестове бяха навик от друго, много по-възрастно тяло.
— Джак Бразил по прякор Душата? — предпазливо попита то.
Кимнах.
— Бръмбарче ли си?
— Отдавна не съм.
— От тайфата на Мултифлорес?
Въздъхнах.
— Не.
— От Задръстените?
— А ти имаш ли си име? — попитах аз.
Хлапето сви рамене.
— Естествено. Милан. Тукашните ми викат Милан Пищова.
— Е, Милан — изрекох спокойно аз, — почваш здравата да ми лазиш по нервите. Казвай сега, можеш ли да ми помогнеш или не? Знаеш ли къде е Бразил, или ще се опиташ да ме будалкаш с приказки, че бил минал оттук преди трийсет години?
— Хей! — Бледосините очи се присвиха. Момчето отпусна ръце и юмруците му се стегнаха като чукчета. — Мамка му, да знаеш, че аз съм тукашен, мой човек. Сърфист съм. Правех кръгчета по вълните, докато ти още си бил едно шибано мокро петно в тръбите на майка си.
— Едва ли, но дай да не издребняваме. Търся Джак Бразил по прякор Душата. Ще го намеря с теб или без теб, но може и да ми спестиш време. Въпросът е дали ще го направиш.
Момчето ме изгледа, все още гневно и заплашително. Не беше особено впечатляващо с десетгодишния си носител.
— Въпросът, приятел, е струва ли си да ти помагам.
— А.
След като му платих, Милан неохотно взе да споделя откъслечни сведения, целящи по-скоро да прикрият крайно ограничените му познания по въпроса. Почерпих го ром и кафе в уличното заведение срещу магазинчето — не мога просто да го закрия, мой човек, то ми е нещо повече от работно място — и търпеливо изчаках да се източи бавното повествование. Личеше си, че по-голямата част от разказа му е просто кърпеж от изтъркани плажни легенди, но по една-две подробности заключих, че на няколко пъти е срещал Бразил, може би дори е карал сърф заедно с него. Последната среща трябва да беше отпреди десетина години. Героичен ръкопашен бой рамо до рамо с Бразил срещу банда харланови лоялисти на няколко километра южно от нос Кем. Яростна неравна схватка, Милан проявява чудеса от храброст, но скромно се задоволява само да намекне за тях, отнася няколко рани — мамка му, мой човек, да беше видял белезите по онзи носител, още ми е мъчно за него — но най-висшата възхвала е запазена за Бразил. Като шибана блатна пантера, приятел. Ония скапаняци му раздраха гърдите, а той дори не забеляза. Направо им разказа играта. Прав човек не остана, когато приключи. Прати ги да си ходят на север със зъбите в шепи. Накрая следва тържествена оргия — буен огън в нощта и писъци на жени, изпаднали в див оргазъм върху дъски за сърф.
Съвсем стандартна картинка, навремето неведнъж я бях чувал от други местни ентусиасти. Но зад очевидните фантазии открих една полезна подробност. Бразил разполагаше с пари — толкова години със Сините бръмбарчета, нали разбираш. Няма начин да си изкарва залъка, като дава уроци по сърф, търгува с дъски или обучава недозрелия носител на някой шибан милспортски аристократ — но по принцип не приемаше повторното клониране. Сигурно щеше да носи хубаво тяло за сърф, но нямаше как да го позная. Гледай за ония шибани белези по гърдите му, мой човек. Да, още носел дълга коса. Последните слухове твърдели, че се спотайвал в затънтено крайбрежно селце нейде на юг. Учел се да свири на саксофон. Един музикант, дето свирел с Чанго Младши, бил казал на Милан…
Платих питиетата и станах да си вървя. Слънцето бе залязло и морето мътно лъщеше като старо злато. Светлините по плажа под нас припламваха като светулки. Запитах се дали ще успея да наема бръмбар, преди да затворят.
— Значи такава е работата с аристократите — небрежно подхвърлих аз. — Пет години учиш това тяло на сърф, изработваш му рефлекси. А каква е твоята полза?
Милан сви рамене и допи рома. От парите и алкохола се беше размекнал.
— Разменяме си носителите. Щом този навърши шестнайсет, давам му го и взимам неговия. Тъй че моята полза е трийсетгодишен аристократски носител с козметични корекции и нотариално заверена размяна, та да не се представям за него, иначе новичък като от каталог. Първокачествена клонингова стока с всички екстри. Сладка работа, а?
Кимнах разсеяно.
— Да, сигурно. Стига да си пази тялото. Виждал съм аристократи да водят такъв живот, че носителят става на дреб.
— Не, моят човек не е от тях. Редовно идва да си наглежда инвестицията, нали разбираш, малко да поплува, да яхне дъската. И сега щеше да е тук, ако не беше станала оная история с Харлановата лимузина. Малко е напълнял и хич не го бива за сърф. Но с това ще се справя лесно, когато…
По нервите ми трепна сигналът на емисарската интуиция.
— Харланова лимузина ли?
— Да бе, нали разбираш. Катерът на Сеичи Харлан. Той е от вътрешния клон на фамилията…
— Какво е станало с катера на Сеичи Харлан?
— Не си ли чул? — Милан примига и се ухили. — Ама ти на кой свят живееш, приятел? От вчера само за туй говорят по мрежата. Сеичи Харлан със синовете си и снахата пътувал за Рила и катерът му потънал в Пролива.
— Как е потънал?
Той сви рамене.
— Още не знаят. Просто избухнал — май отвътре, ако съдя по кадрите, дето ги показаха. Останките потънали за секунди. Още ги търсят.
Имаше да ги търсят. По това време на годината водовъртежът се разпростираше нашироко, а теченията в Пролива бяха убийствено непредсказуеми. Потъващите отломки можеха да изминат километри, преди да стигнат до дъното. Обезобразените тела на Сеичи Харлан и семейството му можеха да намерят вечен покой къде ли не сред разпръснатите островчета и рифове на Милспортския архипелаг. Издирването на приставките щеше да е същински кошмар.
Мислите ми се върнаха към Белотрев Кохеи и замаяното бъбрене на Плекс. Не знам, Так. Наистина не знам. Беше някакво оръжие, нещо от Разселването. Намекваше за нещо биологично, но сам признаваше, че не знае много. Избутали го настрани, защото в играта влезли големите якудзари и поръчителката от Харлановия род, Аюра. Същата Аюра, която имала грижата по разчистване и ограничаване на щетите за Харлановия род.
Още една дребна подробност се намести в ума ми. Драва, обгърната в сняг. Чакам в преддверието на Курумая и разсеяно зяпам новините по глобалната мрежа. Случайна смърт на някаква дребна риба от Харлановия род в пристанищния квартал на Милспорт.
Не беше връзка само по себе си, но емисарската интуиция работи другояче. Просто трупа данни, докато почнеш да виждаш някакви очертания в общата купчина. Докато връзките се оформят сами. Все още не виждах нищо, но отделните фрагменти звънтяха като камбанки под полъха на идваща буря.
И заедно с тях кънтеше настоятелен припев: бързай, бързай, няма време.
Смътно си припомних типичното тукашно ръкостискане, ръкувах се с Милан и бързо поех обратно нагоре по хълма.
 

Заведението за бръмбари под наем още светеше. Вътре дремеше отегчен служител с телосложение на сърфист. Поразбуди се колкото да разбере, че не съм нито негов събрат по спорт, нито кандидат за такъв, после превключи на автопилот. Маската на скучното трудово всекидневие скри ядрото, което го удържаше във Вчира, топлината на ентусиазма бе грижливо прибрана за по-добри времена, когато ще бъде споделена с истински познавач. Но все пак човекът се оказа кадърен и ми предложи едноместен скоростен бръмбар, боядисан в крещящи цветове. Показа ми и софтуер с улична карта и основни ориентири по Ивицата. Допълнително го помолих за каска и предпазен костюм от пресована полисплав, при което престижът ми окончателно се сгромоляса. Явно, на Вчира Бийч все още доста хора не виждаха разликата между риск и идиотизъм.
Да, май и ти спадаш към тях, Так. Напоследък да си вършил нещо безопасно?
Десет минути по-късно бях навлякъл костюма и потеглях от нос Кем. Лъчът на фара прорязваше прииждащия вечерен мрак.
Пътувах на юг и се ослушвах да чуя тромава мелодия на саксофон.
Не разполагах с много следи, но една бе в моя полза. Познавах Бразил и знаех, че ако някой го търси, той няма да се укрива. Ще излезе насреща, както сърфистът тръгва срещу голяма вълна. Както излиза на бой с банда Харланови лоялисти.
Вдигнех ли повечко шум, нямаше да ми се наложи да го търся.
Сам щеше да ме намери.
 

Три часа по-късно отбих от шосето към студения синкав блясък на облепените с буболечки анджирски лампи край някаква денонощна закусвалня. Уморено обмислих вечерта и реших, че съм вдигнал достатъчно шум. Запасът ми от евтини кредитни чипове беше напълно изчерпан. Леко ми се виеше свят от твърде много пиене и пушене из цялата Ивица, а кокалчетата на дясната ръка още ме понаболяваха от приключението в една крайбрежна кръчма, където явно не обичаха чужди хора да разпитват за местните легенди.
Под анджирските лампи беше приятно прохладно, а на паркинга групички сърфисти щурееха с лули и бутилки в ръце. Смехът сякаш отекваше от стените на мрака извън осветеното пространство. Някой разправяше с изтънял, развълнуван глас как му се строшила дъската. Една-две по-сериозни групи се бяха събрали около разглобените вътрешности на машини, плачещи за ремонт. Проблясваше светлината на лазерни резачки, над екзотични сплави избухваха зелени или червени искри.
Взех си чаша учудващо добро кафе и пак излязох да гледам сърфистите. На младини в Нова Пеща не бях опознал техните кръгове — гангстерският протокол просто не позволяваше да се занимаваш сериозно със сърф или подводен спорт, а по-късно подводният спорт сам ме намери. Останах му верен завинаги. Нещо в безмълвния свят на дълбините ме привличаше неудържимо. Там долу царуваше необятен, бавен покой, отдих от уличното безумие и собствения ми още по-смахнат личен живот.
Там човек можеше да се погребе.
Допих кафето и пак влязох в закусвалнята. Миризмата на супа разбуди апетита ми. Изведнъж осъзнах, че не съм хапвал нищо, откакто закусих с Джапаридзе на борда на „Хайдушка щерка“. Настаних се на една табуретка и кимнах на същото ококорено наркоманче, от което бях взел кафето.
— Приятно мирише. Какво предлагате?
Той взе от плота очукано дистанционно и го насочи към киберготвача. Над паничките зад стъклото изникнаха холографски етикети. Огледах ги и си избрах блюдо, което е трудно да сготвиш зле.
— Филе от скат в лют сос. Замразено филе, нали?
Онзи врътна очи към тавана.
— Да не би да очакваш прясно? В тая дупка? На такава цена?
— Отдавна не съм идвал.
Но отговорът ми не предизвика реакция върху замаяното му от тетрамет лице. Той само включи киберготвача и пристъпи към стъклата, гледайки сърфистите навън, сякаш виждаше някакви редки и прекрасни морски създания в огромен аквариум.
Бях преполовил паничката, когато вратата зад мен се отвори. Никой не каза нищо, но вече знаех. Оставих паничката и бавно се завъртях на табуретката.
Беше сам.
Лицето по нищо не приличаше на онова, което помнех. Носителят беше по-плещест и не тъй мургав както последния път, с буйна руса, леко прошарена грива и високи скули, издаващи адорасионски модел с немалка доза славянски гени. Но в общи линии, тялото не се различаваше чак толкова много — под широкия гащеризон все още се криеха същите мощни гърди и рамене, същият ръст, същата издължена талия, здрави крака и силни ръце с едри китки. А когато тръгна напред, усетих в походката му все същата небрежна самоувереност.
Разпознах го тъй сигурно, сякаш бе разтворил гащеризона да ми покаже белезите по гърдите си.
— Чух, че си ме търсил — рече спокойно той. — Познавам ли те?
Усмихнах се.
— Здрасти, Джак. Как е Вирджиния напоследък?
 

Глава 24
 
— Още не мога да повярвам, че си ти, хлапе.
Тя седеше до мен на склона на дюната и драскаше триъгълници в пясъка между краката си с острие от харпун за гърбуни. Още беше мокра от плуването, водата се стичаше по загорялата кожа на нейния сърфистки носител, а късо подстриганата черна коса стърчеше на остри кичури. Още не бях привикнал с изумително красивото й лице. Беше поне с десет години по-млада, отколкото при последната ни среща. Но пък навярно и тя имаше същия проблем с мен. Гледаше надолу към пясъка и говореше с безизразна физиономия. Говореше колебливо, също както призори, когато ме събуди в стаята за гости и попита дали искам да слезем на плажа. Бе разполагала с цяла нощ, за да превъзмогне изненадата, но все още се озърташе крадешком към мен, сякаш вършеше нещо забранено.
Свих рамене.
— Аз съм лесен за вярване, Вирджиния. Не аз възкръснах. И престани да ме наричаш „хлапе“.
Тя се поусмихна.
— Всички сме възкръсвали по едно или друго време, Так. Рискове на професията, помниш ли?
— Знаеш какво имам предвид.
— Да. — Тя се загледа към плажа, където изгревът все още разливаше мътни кървави лъчи през утринната мъгла. — Добре де, а ти вярваш ли й?
— Че е Квел? — Въздъхнах и загребах шепа пясък. Загледах се как изтича между пръстите и отстрани на дланта ми. — Вярвам, че тя вярва в това.
Вирджиния Видаура раздразнено махна с ръка.
— Срещала съм откачалки, дето се мислят за Конрад Харлан. Не това те попитах.
— Знам какво ме попита, Вирджиния.
— Тогава не бягай от шибания въпрос — каза беззлобно тя. — На нищо ли не съм те научила в Корпуса?
— Дали е Квел? — По влажната ми ръка все още полепваха песъчинки. Изтупах длани. — Как може да е тя? Логичен въпрос. Квел е мъртва. Разпиляна на атоми. Независимо от сладостните мечти на твоите приятели в къщата.
Тя хвърли поглед през рамо, сякаш се боеше да не ни чуят. Току-виж излезе, че някой е станал и се протяга на плажа, бодър и готов да вземе най-енергични наказателни мерки спрямо моята непочтителност.
— Спомням си времена, когато и ти би го искал, Так. Времена, когато би желал тя да се върне. Какво стана с теб?
— Санкция IV, това стана с мен.
— А, да. Санкция IV. Революцията поиска малко повече саможертви, отколкото бе очаквал, нали?
— Ти не беше там.
Настана кратко мълчание. Тя извърна глава. В малката група на Бразил всички се водеха квелисти — или поне неоквелисти, — но сред тях само Вирджиния Видаура имаше емисарско обучение. Корпусът бе изстискал тъй жестоко от нея нормалната човешка способност за самозалъгване, че тя трудно би се привързала към каквато и да било легенда или догма. Реших, че си струва да изслушам нейното мнение. Ако не друго, щеше поне да е обективно.
Чаках. Откъм плажа долиташе бавният, неуморен шум на прибоя.
— Извинявай — каза накрая тя.
— Зарежи. На всички ни се е случвало да ни стъпчат мечтите от време на време. Ако не болеше, що за мечти щяха да бъдат?
Устата й леко трепна.
— Както виждам, все още я цитираш.
— Перифразирам. Слушай, Вирджиния, поправи ме, ако греша, но няма сведения някога да са правили резервно копие на Надя Макита. Прав ли съм?
— Няма и сведения за резервно копие на Такеши Ковач. Но май отнякъде изникна такова.
— Не ми напомняй. Но в случая става дума за шибания Харланов род и можеш да видиш логиката в постъпките им. Можеш да разбереш ползата.
Тя стрелна поглед към мен.
— Е, радвам се да видя, че престоят на Санкция IV не е увредил самочувствието ти.
— Не се занасяй, Вирджиния. Аз съм бивш емисар. Убиец. От мен има полза. Но не си представям онези от Харлановия род да пазят копие на жената, която едва не унищожи цялата им олигархия. А и как, по дяволите, нещо толкова важно, копие на тъй исторически жизнена личност, се е озовало в черепа на една безкрайно елементарна демилитка?
— Не е чак толкова елементарна. — Вирджиния пак разрови пясъка. Разговорът ставаше все по-бавен. — Такеши, знаеш ли, че ние с Ярос…
— Да, обадих му се. Той ми каза, че си тук. Заръча да те поздравя, ако се срещнем. Надява се да си добре.
— Наистина ли?
— Е, всъщност каза абе, майната му, но аз умея да чета между редовете. Значи нищо не излезе?
Тя въздъхна.
— Да. Не излезе.
— Говори ли ти се за това?
— Няма смисъл. Беше толкова отдавна. — Тя свирепо заби острието в пясъка. — Не мога да повярвам, че още не е забравил.
Свих рамене.
— Трябва да бъдем готови за живот с продължителност, за каквато нашите прадеди са могли единствено да мечтаят, ако искаме да осъществим мечтите си.
Този път в нейния поглед имаше грозна ярост, която не подхождаше на красивите й нови черти.
— На духовит ли се правиш, мама му стара?
— Не, просто отбелязвам широтата на квелистката мисъл спрямо…
— Млъквай, Так.
Емисарският корпус никога не си е падал по традиционните командни модели, поне както ги разбират повечето хора. Но навикът, убеждението, че си струва да слушам преподавателите, трудно се преодоляваше. А когато чувствата ти са равностойни на…
Е, няма значение.
Млъкнах. Заслушах се в прибоя.
По някое време откъм къщата се разнесоха ръждиви ноти на саксофон. Вирджиния Видаура стана, засенчи очи и погледна назад. Лицето й бе поомекнало. За разлика от повечето сърфистки свърталища, които видях предната вечер, Бразил живееше в истинска къща, а не в надувна барака. Гредите от огледално дърво блестяха в разгарящата се светлина като огромни кинжали. Обветрените стени между тях предлагаха на погледа успокояващи сиви и белезникави оттенъци, но прозорците на четирите етажа откъм морето хвърляха към нас ярки отблясъци.
Една фалшива нота на саксофона окончателно съсипа мелодията.
— Ух! — възкликнах аз, може би малко пресилено. Внезапната мекота в изражението на Вирджиния ме бе изкарала извън релси.
— Той поне се опитва — подхвърли тя ни в клин, ни в ръкав.
— Да. Е, сигурно вече и бездруго всички са се събудили.
Тя ми хвърли пак същия неуверен поглед. Устните й неволно трепнаха.
— Так, знаеш ли, че си гадно копеле?
— Чувал съм. Е, какво закусвате по тия места?
 

Сърфисти.
Можеш да ги откриеш почти навсякъде из Харлановия свят, защото почти навсякъде в този свят има океан с вълни, дето си струват да умреш за тях. Да умреш в буквалния смисъл. Не забравяйте, 0,8 G и три луни — покрай Вчира има места, където можеш да яздиш вълните пет-шест километра без прекъсване, а колкото до височината им, трябва да видиш, за да повярваш. Но ниската гравитация и трите луни имат и обратна страна. Земните океански течения изобщо не могат да се мерят с тия на Харлановия свят. Химическото съдържание, температурата и скоростта се променят стремглаво, и морето изведнъж става коварно и жестоко. Специалистите по турбулентност все още се мъчат да дадат обяснение, но засега са стигнали само до виртуални модели. На Вчира Бийч провеждат малко по-други изследвания. Неведнъж съм виждал ефектът на Йънг да се разиграва перфектно върху привидно идеална деветметрова вълна като някакъв прометеевски мит, прожектиран кадър по кадър — извисеният воден хълм кипи и се пени под сърфиста, после изведнъж се разпада като под масиран зенитен обстрел. Морето разтваря гърло и поглъща дъската заедно с ездача. На няколко пъти съм помагал да измъкват оцелелите. Виждал съм замаяните им усмивки, сиянието, което сякаш обкръжава лицата им, докато говорят нещо от сорта: не подозирах, че тая пущина ще ме зареже така или хей, мой човек, видя ли как тоя боклук се разпадна под мен, или пък най-често срещаното, развълнувано: А дъската ми измъкнахте ли, приятел? Виждал съм ги как влизат отново — онези, които са се отървали без навехнати и счупени крайници или пукнати черепи. Виждал съм мъчителния копнеж в очите на онези, който ще трябва тепърва да оздравеят.
Добре познавам това чувство. Просто за мен е свързано със стремежа да убия друг човек, а не себе си.
— Защо точно ние? — попита безцеремонно Мери Адо. Открай време си въобразяваше, че с това другопланетно име може да мине и без добри маниери.
Усмихнах се и свих рамене.
— Не се сетих за по-големи глупаци.
Тя се обиди като котка. Вдигна рамо, обърна ми гръб и отиде до машината за кафе до прозореца. Май беше избрала клонинг от предишния си носител, но от нея лъхаше дълбоко безпокойство, което не помнех от срещите ни преди четирийсет години. Освен това изглеждаше по-слаба, с леко хлътнали очи, а косата си носеше вързана на опашка, което допълнително изостряше чертите й. Изработеното по поръчка на Адорасион лице имаше особена костна структура, от която орловият нос ставаше още по-извит, тъмните влажни очи още по-тъмни, а челюстта още по-решителна. Определено не й отиваше.
— Ама че шибано нахалство, Ковач! Да се изтърсиш безцеремонно тук след Санкция IV.
Вирджиния трепна зад масата срещу мен. Едва забележимо поклатих глава.
Адо се озърна.
— Не си ли на същото мнение, Сиера?
Както обикновено, Сиера Трес не каза нищо. Нейното лице също бе подмладен вариант на онова, което помнех — елегантно изваяна комбинация между милспортска японка и представата на генетичните козметици за красавица от народа на инките. Изражението му беше напълно непроницаемо. Тя се подпираше на синята стена до машината за кафе, кръстосала ръце върху миниатюрното горнище от полисплав. Както повечето от току-що разбудените обитатели на дома, не носеше нищо друго освен оскъден бански костюм и евтини бижута. Празна чаша с остатъци от кафе с мляко висеше сякаш забравена до сребърния пръстен на пръста й. Но погледът й подскачаше въпросително от мен към Мери и обратно.
Останалите се раздвижиха развълнувано около масата за закуска. Трудно бе да определя на чия страна са. Попивах реакциите им с емисарско безразличие и ги отделях за по-късен анализ. Предната вечер бяхме минали през фазата на Утвърждаването, приключихме с разпита, маскиран като приятелска размяна на спомени, и самоличността на новия ми носител бе окончателно утвърдена. Не беше там работата.
Изкашлях се.
— Знаеш ли, Мери, нищо не ти пречеше да дойдеш. Но Санкция IV е съвсем различна планета, няма приливи и океанът е плосък като гърдите ти, тъй че не виждам каква полза щях да имам от теб, по дяволите.
Обидата беше колкото засукана, толкова и несправедлива. Мери Адо, бивша активна съучастничка на Сините бръмбарчета, притежаваше престъпни умения в редица области, нямащи нищо общо с водата. И между другото по прелести не отстъпваше на останалото женско население в стаята, включително Вирджиния Видаура. Но знаех, че е чувствителна на тема външност и за разлика от Вирджиния или мен не е напускала планетата. На практика я бях нарекъл проста селячка, плажна жаба, евтин източник на сексуални услуги и при това не особено привлекателен източник. Ако беше тук, Иса сигурно щеше да изпищи от възторг.
Все още съм малко докачлив, стане ли дума за Санкция IV.
Адо се озърна към тежкото дъбово кресло в края на масата.
— Изхвърли тоя скапаняк, Джак.
— Не — провлече той бавно, почти сънливо. — Не и на този етап.
Беше се изпънал почти хоризонтално в креслото от тъмно дърво с изпружени крака, клюмнала глава и отпуснати в скута длани, сякаш се мъчеше сам да си гледа на ръка.
— Той се държи грубо, Джак.
— Ти също.
Бразил изведнъж се изправи в креслото. Кръстосахме погледи. По челото му лъщяха капчици пот. Знаех причината. Въпреки новия носител не се бе променил чак толкова много. Не беше зарязал лошите навици.
— Но тя има право, Ковач. Защо точно ние? Защо трябва да ти правим тази услуга?
— Адски добре знаеш, че не е заради мен — излъгах аз. — Ако квелисткият дух не е жив на Вчира, то кажи ми къде да го търся, по дяволите. Защото времето ни изтича.
Някой изпръхтя презрително иззад масата. Беше някакъв млад, непознат сърфист.
— Мой човек, та ти дори не знаеш дали наистина става дума за Квел. Погледни се. Сам не си вярваш. Искаш да тръгнем срещу Харлановия род заради фантазиите в шибаната глава на някаква смахната кучка? Не става, приятел.
Погледнах го право в очите.
— Как ти е името?
— Какво те засяга, мой човек?
— Това е Даниъл — добродушно обясни Бразил. — Отскоро е с нас. Бързам да добавя — да, виждаш истинската му възраст. И я чуваш, за съжаление.
Даниъл се изчерви от неочакваното предателство.
— Фактите са си факти, Джак. Говорим за Рилските зъбери. Никой не е влизал там без покана.
Усмивката прелетя като мълния от Бразил към Вирджиния Видаура, сетне към Сиера Трес. Дори Мери Адо се изсмя кисело над кафето си.
— Какво? Какво, мамка му?
Проявих благоразумието да не се присъединя към усмивките, докато извръщах поглед към Даниъл. Можеше и да ни потрябва.
— Боя се, че пак показваш възрастта си, Дан. Съвсем леко.
— Нацуме — каза Адо, сякаш обясняваше на дете. — Чувал ли си това име?
Погледът му беше красноречив.
— Николай Нацуме. — Бразил пак се усмихна, този път на Даниъл. — Не си блъскай главата. Трябва да си с двеста години по-стар, за да го помниш.
— Истинска история ли е? — чух да прошепва някой и ме обзе странна печал. — Мислех, че е само пропаганден мит.
Една непозната сърфистка възмутено се завъртя към Бразил.
— Хей, Нацуме изобщо не е влязъл вътре.
— Напротив, влязъл е — заяви Адо. — Да не би да вярваш на глупостите, дето ги преподават днес в училищата? Той…
— По-късно можем да обсъдим подвизите на Нацуме — каза Бразил все тъй добродушно. — Засега ни стига да знаем, че ако се наложи да проникваме в Рила, вече има такъв прецедент.
Настана кратко мълчание. Сърфистът, който не вярваше в съществуването на Нацуме, шепнеше нещо на Даниъл.
— Дотук добре — каза най-сетне някой. — Но ако Харлановият род държи тази жена, която и да е тя, има ли смисъл да организираме нападение? В Рила разполагат с такава технология за разпит, че трябва вече да са я разнищили.
— Не е задължително. — Вирджиния Видаура се приведе напред над празната си чиния. Малките й гърди се раздвижиха под спрей-банския. Странно бе да виждам и нея в сърфистката униформа. — Демилитите ползват най-модерно оборудване и разполагат с по-голям капацитет от повечето изкуствени интелекти. Те са върхът на съвременната инфотехника. Разправят, че можели да се мерят с марсианските разузнавателни системи. Смятам, че дори добър софтуер за разпити ще си строши зъбите в такова чудо.
— Може просто да я измъчват — каза Адо, сядайки пак на мястото си. — Говорим за Харлановия род.
Поклатих глава.
— Ако опитат, тя може просто да се оттегли в командните системи. Освен това ще им трябва да е разумна и в пълно съзнание. С болка няма да стигнат доникъде.
Сиера Трес вдигна глава.
— Казваш, че разговаряла с теб?
— Да, така смятам. — Не обърнах внимание на недоверчивите възклицания около масата. — Предполагам, че е успяла да използва демилитското си оборудване, за да се свърже с телефона, по който преди време разговарях с човек от екипа й. Сигурно е останала някаква следа в екипната мрежа. Но сега човекът е мъртъв и няма добра връзка.
Двама от компанията се изхилиха грубо. Единият беше Даниъл. Запечатах другия в паметта си.
Може би Бразил забеляза това. Той размаха ръка за тишина.
— Всички от екипа й са мъртви, така ли?
— Да. Така ми казаха.
— Четирима демилити сред цял лагер техни колеги. — Мери Адо направи гримаса. — Изклани като пилци? Трудно е да се повярва, нали?
— Аз не…
Тя ме прекъсна.
— Че са позволили да се случи, искам да кажа. Онзи… как му беше името? Курумая, нали? Демилит от старата школа оставя харланитите да дойдат и да сторят това под носа му? Ами другите? Много задружен народ, няма що.
— Не — казах безизразно аз. — Не са задружен народ. Демилитаризирането е суров бизнес — който завари, той натовари. Екипите са много сплотени. Но доколкото видях, извън тях няма и капка лоялност. А Курумая е бил принуден да отстъпи пред натиска на властите, оказан след това. Неуловимите на Силви не му бяха любимци. Във всеки случай не дотам, че да наруши йерархията заради тях.
Адо подви устни.
— Чаровна картинка.
— Символ на днешното време — обади се внезапно Бразил. Погледна ме. — Когато смъкнем всички висши стремежи, неизбежно стигаме до страха и алчността. Нали?
Всички млъкнаха. Огледах едно по едно лицата из стаята, опитвайки да преценя чувствата на подкрепа, неприязън и целия спектър между двете. Сиера Трес изразително вдигна вежда, но не каза нищо. Санкция IV, шибаната Санкция IV висеше из въздуха около мен. Всеки би могъл убедително да докаже, че действията ми там са били продиктувани от страх и алчност. Виждах тази мисъл по някои от лицата.
Но пък никой от тях не бе там да види какво стана.
Никой, мамка му.
Бразил се изправи. Огледа лицата около масата, търсейки може би същото, което търсех и аз.
— Помислете си за това. То ще засегне всички ни по един или друг начин. Всеки от вас е тук, защото вярвам, че умеете да си държите езика зад зъбите и защото ако нещо трябва да се направи, вярвам, че ще ми помогнете. Довечера ще имаме нова среща. Тогава ще гласуваме. Както казах, помислете си.
После той взе саксофона от табуретката до прозореца и бавно излезе навън, сякаш в момента си нямаше други грижи.
Две-три секунди по-късно Вирджиния Видаура стана и тръгна след него.
Изобщо не ме погледна.
 

Глава 25
 
По-късно Бразил ме намери на плажа.
Излезе с тежка крачка от прибоя, мъкнейки дъската под мишница. Оскъдното му облекло се състоеше от шорти, белези и спрей-ботуши до глезените. Със свободната ръка изцеждаше морската вода от косата си. Приветствено размахах ръка и той дотича в тръс към мястото, където седях на пясъка. Истински подвиг след няколко часа във водата. Когато стигна до мен, почти не се задъхваше.
Изгледах го с присвити очи срещу слънцето.
— Вижда ми се забавно.
— Ще опиташ ли?
Той завъртя дъската и лекичко я наклони към мен. Никой сърфист не би сторил подобно нещо. Не и с дъска, която притежава отдавна. А тази изглеждаше по-стара от носителя му.
Джак Бразил по прякор Душата. Дори и тук, на Вчира, нямаше друг като него.
— Благодаря, ще се въздържа.
Той сви рамене, заби дъската в пясъка и се просна до мен. Разлетяха се капчици.
— Както искаш. Днес има добро вълнение. Не много страшно.
— Сигурно ти е скучно.
Широка усмивка.
— Е, там е уловката, нали?
— Тъй ли?
— Да, тъй. — Той махна с ръка към морето. — Влезеш ли във водата, взимаш от всяка вълна колкото можеш. Изгубиш ли това, по-добре си върви в Нова Пеща. Бягай от Вчира завинаги.
— Има ли много такива?
— Прегорели? Да, има ги. Но да си тръгнеш, е в реда на нещата. За другите ме боли — тия, дето остават.
Хвърли поглед към белезите по гърдите му.
— Ти си нежна душа, Джак.
Той се усмихна към морето.
— Опитвам се.
— Затова ли не обичаш клонирането, а? Взимаш от всеки носител колкото можеш.
— Уча всеки носител, доколкото мога — поправи ме той. — Да. Да не говорим, че в днешно време складовете за клонинги искат луди пари, дори и в Нова Пеща.
— Не виждам това да смущава Адо и Трес.
Той пак се усмихна.
— Мари си харчи наследството. Знаеш как й е истинското име, нали?
— Да, помня. А Трес?
— Сиера има познати в бизнеса. Когато зарязахме бръмбарските истории, тя отиде да поработи с хайдуците. Сега в Нова Пеща доста народ й е задължен.
Той леко потръпна и остави тръпката да стигне до раменете му. Изведнъж кихна.
— Виждам, че още не сте зарязали оная гадост. Затова ли Адо е толкова слаба?
Той ме изгледа странно.
— Адо е слаба, защото така й харесва. Как го прави, това си е нейна работа, не смяташ ли?
Свих рамене.
— Естествено. Просто съм любопитен. Мислех си, че самоинфекцията отдавна ще ви е омръзнала.
— Е, ти не я харесваше от самото начало, нали? Спомням си как навремето Мери се опита да ти пробута онзи щам на ГХХ. Винаги си бил пуритан в това отношение.
— Просто никога не съм виждал смисъла да се разболявам за развлечение. Очаквах поне ти като лекар с образование да проявиш малко здрав разум.
— Ще ти го напомня при първия тетраметов махмурлук. Или на сутринта, след като си се натряскал с уиски.
— Не е същото.
Той кимна сериозно.
— Прав си. Тия химически боклуци са от каменната епоха. С добре имунизиран носител мога десет години да си инжектирам грип от Хън Хоум без други последствия освен лека температура и фантастични кошмари. Страхотна работа. Нито главоболие, нито увреждане на органите, нито дори хрема, щом инхибиторите пресрещнат вируса. Посочи ми един такъв наркотик.
— Значи това използвате напоследък? ГХХ?
Той поклати глава.
— Зарязахме го отдавна. Вирджиния донесе специален щам от Адорасион. Генетично модифициран вирус на гръбначна треска. Човече, ако можеш да видиш какво сънувам сега. Понякога се събуждам с писъци.
— Блазе ти.
Мълчаливо загледахме хората във водата. На два-три пъти Бразил изсумтя недоволно, сочейки движенията на сърфистите. Не разбирах много от тия неща. Веднъж тихо изръкопляска, когато един младеж падна от дъската, но когато се озърнах към него, не видях по лицето му подигравка.
Малко по-късно пак посочи дъската.
— Сигурен ли си, че не искаш да опиташ? С моята дъска. Човече, тоя твой допотопен носител изглежда направо създаден за нея. Всъщност, вижда ми се малко странен за военен модел. Лекичък е. — Той лениво опипа рамото ми. — Дори бих казал, че имаш почти идеален носител за спорт. Каква марка е?
— На някаква древна компания, не я бях чувал преди. „Ейшундо“.
— „Ейшундо“?
Погледнах го с изненада.
— Да, „Ейшундо Органикс“. Знаеш ли ги?
— И още как, мамка му. — Той пак се отпусна на пясъка и ме огледа. — Так, та ти носиш класически модел. Създали са само една серия, която изпреварвала времето си поне с цял век. Неща, неизпробвани дотогава от никого. Прилепващи длани, подсилена мускулна структура, а ако ти кажа какви си системите за автономно оцеляване, направо не би повярвал.
— Да, не бих повярвал.
Той не ме слушаше.
— Гъвкавост и издръжливост на върховно ниво, рефлекси, каквито не предлагал никой чак до появата на „Харкани“ в началото на двайсет и четвърти век. Човече, такива модели просто вече не се произвеждат.
— Така си е. Фалирали са, нали?
Той енергично поклати глава.
— Не, политиката им видяла сметката. Корпорацията „Ейшундо“ е създадена в Драва през осемдесетте години от типични подмолни квелисти. Май и не криели много-много политическите си убеждения. Сигурно щели да ги закрият, но всички знаели, че произвеждат най-добрите спортни носители на планетата, тъй че в крайна сметка станали доставчици на половината дечурлига от Първите фамилии.
— Голям късмет.
— Не ще и дума. Никой не ги закачал. — Ентусиазмът по лицето му избледня. — После дошло Разселването и те се обявили за квелисти. Харлановият род така и не им го простил. Когато голямата каша отминала, съставили черни списъци на всички, които някога са работили за „Ейшундо“, дори екзекутирали неколцина от старшите биотехници като предатели и терористи. Производство на оръжие за врага и прочие глупости. А и както се развили нещата в Драва, с тях така или иначе било свършено. Човече, направо не вярвам, че седиш насреща ми с това чудо. Мамка му, това е историческа ценност, Так.
— Е, радвам се да го чуя.
— Сигурен ли си, че не искаш…
— Да ти го продам? Не, благодаря.
— Сърф, мой човек. Сигурен ли си, че не искаш да пробваш сърф? Хайде, вземи да се топнеш с дъската. Да те видим на какво си способен.
Поклатих глава.
— Предпочитам да живея в неведение.
Той ме изгледа любопитно. После кимна и пак се зазяпа в морето. Усещах как от самото гледане му става нещо. Сякаш вълните усмиряваха треската, която сам бе разпалил в себе си. Стиснах зъби и се помъчих да не завиждам.
— Може би някой друг път — тихо каза той. — Когато не си тъй натоварен.
— Да. Може би.
Не можех да си представя подобен момент, освен може би в миналото, а просто нямаше начин да се върнем там.
— Значи никога не си пробвал, така ли? Дори навремето в Нова Пеща?
Свих рамене.
— Знам как да падам от дъската, ако това имаш предвид. Като хлапе съм опитвал през лятото на местните плажове. После се вързах с една тайфа гмуркачи. Нали знаеш как става.
Той кимна. Може би си припомняше собствената си новопещенска младост. Или последния път, когато бяхме водили този разговор, но не ми се вярваше. Беше преди повече от петдесет години, а без емисарска памет това е много време.
— Адски тъпо — промърмори Бразил. — Коя тайфа беше?
— Рифовите бойци. От района на Хирата. Гмуркай се свободен, умри свободен. Остави мръсотията на повърхността. Видехме ли такива като теб, моментално им свивахме перките. Ами ти?
— Аз ли? Мислех се за волна птичка. Вихроездачите, Цунамитата, Утринният хор на Вчира. И други, не ги помня вече. — Той поклати глава. — Толкова глупав съм бил, мамка му.
Загледахме се във вълните.
— Откога си тук? — попитах аз.
Той се разкърши и извърна лице към слънцето с плътно затворени очи. От гърдите му излетя звук, напомнящ котешко мъркане, после премина в смях.
— Тук, на Вчира? Не знам, не си водя сметка. Май трябва вече да е към век. С интервали.
— А Вирджиния казва, че сте отписали Бръмбарчетата преди двайсетина години.
— Да, горе-долу. Както казах, Сиера все още прави по някой удар. Но в общи линии вече десет-дванайсет години не сме се замесвали в нещо повече от плажни побоища.
— Дано да не сте ръждясали.
Той се ухили широко.
— Ей, ама ти вече си слагаш тигана.
Поклатих глава.
— Не, просто умея да слушам. То ще засегне всички ни по един или друг начин. Добре казано. Както и да постъпят другите, ти ще продължиш. Ти вярваш, че е истина.
— Тъй ли? — Бразил се изпъна на пясъка и затвори очи. — Тогава ето ти повод за размисъл. Нещо, което навярно не знаеш. Когато квелистите се сражавали с Първите фамилии за континентално надмощие на Ню Хокайдо, заговорило се, че правителствените отряди на смъртта готвят удар срещу Квел и още неколцина от Извънредния комитет. Един вид контраудар срещу Черните бригади. И знаеш ли какво направили?
— Да, знам.
Той открехна едно око.
— Знаеш ли?
— Не. Но не обичам риторичните въпроси. Ако ще казваш нещо, карай направо.
Той пак затвори очи. Стори ми се, че по лицето му мина нещо, подобно на болка.
— Добре. Знаеш ли какво е информационен шрапнел?
— Естествено. — Терминът беше стар, почти архаичен. — Евтини вируси. Допотопна работа. В ефира се излъчва матрица от накълцани стандартни програми. Вкарваш ги във вражеските системи и те се опитват да изпълняват първоначалните си функции. Така задръстват оперативния код с безсмислени команди. Поне на теория. Доколкото съм чувал, на практика не излизало много добре.
Всъщност много добре познавах ограниченията на оръжието от собствен опит. Преди сто и петдесет години последната съпротива на Адорасион бе излъчила информационен шрапнел, за да забави напредването на емисарските части през Манзанския басейн просто защото не разполагаше с друго. Не ни забавиха кой знае колко. Много по-тежки загуби понесохме от яростните ръкопашни боеве, които последваха из закритите улици на Неруда. Но Джак Бразил с неговата измислена фамилия и страстта му към една култура, чиято планета никога не бе виждал, едва ли желаеше да чуе това точно сега.
Той размърда стройното си тяло върху пясъка.
— Е, добре, извънредният комитет в Ню Хокайдо не споделял твоя песимизъм. Или просто са били отчаяни. Така или иначе, измислили нещо подобно, но основано на дигитализиран човешки товар. Изработили схематични копия от всеки член на комитета, просто повърхностен сбор от най-общи спомени и самолич…
— Мамка му, будалкаш ме!
— … и ги заредили в широкообхватни информационни мини, които да бъдат заложени в квелистките сектори и да се задействат при вражеско нашествие. Не, не те будалкам.
Затворих очи.
Ах, мамицата му.
Гласът на Бразил продължаваше да се лее безметежно.
— Да, планът бил при поражение да задействат мините и да оставят няколко десетки от собствените си хора, а може би и авангарда на нападателите, с твърдото убеждение, че всеки от тях е Квелкрист Фолкънър. Или някой си.
Шум на прибой и далечни викове над водата.
Би ли искал да ме прегърнеш, докато си отивам?
Видях лицето й. Чух променения глас, който не беше на Силви Ошима.
Пипни ме. Кажи ми, че си истински, мътните да те вземат.
Бразил продължаваше да говори, но усещах, че се изчерпва.
— Доста хитро оръжие, ако се позамислиш. Масова суматоха, на кого да вярваш, по дяволите, кого да арестуваш? Същински хаос. Може би това ще спечели време за бягство на истинската Квел. Та макар и на косъм. Създава хаос. Последен удар. Кой знае?
Когато отворих очи, той седеше и пак гледаше към морето. Добродушният покой бе изчезнал от лицето му, избърсан като грим, като морска вода, изсъхнала под слънчевите лъчи. От стегнатата му мускулеста фигура изведнъж бе изплувало жестоко, безпомощно огорчение.
— Кой ти разказа всичко това? — попитах аз.
Бразил се озърна към мен и по устните му трепна призрак на предишната усмивка.
— Някой, с когото трябва да се срещнеш — тихо каза той.
 

Взехме неговия бръмбар — двуместен, със смъкнат кожух, не много по-голям от онзи, който бях наел, но както се оказа, далеч по-бърз. Бразил си направи труда да навлече вехт защитен костюм на леопардови петна — още нещо, което го отличаваше от другите идиоти, сновящи по магистралата с такива скорости, че едно падане би смъкнало плътта им от костите.
— Е, да — рече той, когато му споменах това. — Някои рискове заслужават да ги поемеш. Другото си е чисто самоубийство.
Взех шлема от полисплав и го надянах. Гласът ми прозвуча пискливо от високоговорителя:
— Налага ти се да гледаш тия глупости, а?
Той кимна.
— Непрекъснато.
Той включи двигателя, сложи си шлема, после подкара на север по магистралата точно с двеста километра в час. По маршрута, който вече бях минал, докато го търсех. Покрай денонощната закусвалня, покрай другите спирки и населени местенца, където бях подхвърлял името му като кървава диря от гърбун пред спортен катер, после през Кем и по-нататък. На дневна светлина Ивицата губеше голяма част от романтиката си. Светлинките на прозорчетата, които бях отминавал предната вечер по пътя на юг, се оказваха вехти и избелели ниски постройки или надувни бараки. Неоновите И холографските надписи бяха изключени или едва мъждукаха. Селищата по дюните губеха уютната си сумрачна привлекателност и се превръщаха просто в купчини скучни сгради покрай осеяното с боклуци шосе. Само шумът на прибоя и ароматите из въздуха бяха същите, но ние се движехме прекалено бързо, за да ги усетим.
На двайсет километра след нос Кем един тесен, зле павиран път се отклоняваше през дюните. Бразил намали скоростта за завоя — не чак толкова, колкото би ми се искало — и отби от магистралата. Под бръмбара кипнаха струи пясък, извиращи измежду неравните блокове вечбетон и скалата, върху която бяха положени. При гравитационните машини паважът често е не толкова опора, колкото знак откъде минава пътят. А отвъд първата ивица дюни някогашните строители изобщо бяха зарязали усилията да полагат настилка. Нататък имаше само стълбове от въглеродни нишки с илуминиево покритие, забити на десетметрови интервали. Бразил отново намали скоростта и бавно подкара покрай стълбовете, които лъкатушеха през дюните към морето. Отстрани изникнаха две-три разнебитени надувни бараки, килнати пиянски върху пясъчните склонове. Не личеше дали вътре живее някой. По-нататък видях боен катер в плитък канал под прашна маскировъчна мрежа. Механични охранителни паячета, напомнящи миниатюрни каракури, се разбудиха по него от бученето на бръмбара или може би от топлината на двигателя. Вдигнаха по някой крайник към нас и пак се успокоиха, когато отминахме.
Прехвърлихме последните дюни и Бразил спря бръмбара успоредно на бреговата линия. Свали шлема, приведе се над кормилото и кимна надолу към морето.
— Ето. Познато ли ти е?
Много, много отдавна някой бе изкарал на брега брониран кораб на въздушна възглавница, докато забие нос в дюните, а после просто го бе зарязал. Сега корабът лежеше върху сбръчканата си престилка като блатна пантера, убита, докато е дебнела плячка. Задните кормилни витла бяха извъртени по посоката на преобладаващия вятър и изглеждаха блокирани. Пясъкът се трупаше на назъбени купчинки покрай бронята и на места напълно затрупваха престилката, тъй че бронираните бордове изглеждаха само част от далеч по-голяма погребана структура. През амбразурите откъм нашата страна се подаваха бластерни цеви, щръкнали към небето — сигурен признак, че хидравликата е изгърмяла. Горните люкове бяха широко разтворени като за евакуация.
По централния фюзелаж и нагоре около мехура на мостика забелязах следи от боя. Червеното и черното се сплитаха и позната шарка, която докосна гръбнака ми с хладна ръка; почти изличени от времето очертания на стилизирана клонка от квелкристия.
— О, не може да бъде.
— Да. — Бразил се размърда на седалката. — Точно така.
— И да не би да е тук, откакто…
— Да, в общи линии.
Подкарахме надолу по дюната и спряхме до кърмата. Бразил изключи двигателя и бръмбарът се отпусна на пясъка като послушен тюлен. Корабът се извисяваше над нас и бронята от специална сплав поглъщаше топлината на слънцето, тъй че отблизо навяваше хлад. На три места покрай нащърбения корпус метални стълбички слизаха от парапета и потъваха в пясъка. Най-задната, където корабът се накланяше към земята, беше килната назад почти хоризонтално. Без да й обръща внимание Бразил сграбчи парапета и с изящен скок се озова на палубата. Въздъхнах и го последвах.
Гласът ме стресна, докато се изправях.
— Е, той ли е това?
Примигах срещу слънцето и различих мършав силует на леко наклонената палуба пред нас. Човекът изглеждаше с една глава по-нисък от Бразил и носеше простичък сив гащеризон с отрязани до лактите ръкави. Ако се съдеше по лицето под рядката бяла коса, трябва да беше поне на шейсет и пет, но ръцете му бяха жилави, мускулести и завършваха с едри, костеливи китки. А зад тихия глас се долавяше спотаена сила. Във въпроса звучеше напрежение, граничещо с враждебност.
Пристъпих напред до Бразил. Заех същата поза като стареца — с отпуснати до бедрата ръце като оръжия, които могат да потрябват всеки момент. Спокойно го погледнах в очите.
— Да, аз съм.
Погледът му сякаш трепна надолу, но не беше това. Просто ме оглеждаше от глава до пети. За момент настана мълчание.
— Разговарял ли си с нея?
— Да. — Гласът ми поомекна. Погрешно бях изтълкувал напрежението му. Не беше враждебност. — Разговарях с нея.
 

Вътрешността на кораба се оказа изненадващо просторна и светла. Обикновено в бойните кораби от този тип е страшна теснотия, но Сосеки Кои бе имал предостатъчно време да промени това. Вътрешните прегради бяха свалени, а на места липсваха части от горната палуба, създавайки петметрови кладенци. Слънцето нахлуваше през малкото илюминатори и отворените горни люкове, другаде лъчите му се процеждаха през пукнатини в бронята, може би оставени от сражение или пък нарочно прорязани. Буйна растителност, засадена във висящи кошници, изпълваше тия открити места и се виеше нагоре по оголените опорни греди на корпуса. На места илуминиевата облицовка беше грижливо подменена, другаде отдавна тънеше в мрак. Някъде тихо бълбукаше вода по камъчета, припявайки кротко на прибоя отвън.
Кои ни настани на дебела рогозка около ниска масичка за гости в един от осветените кладенци. Със старомодна церемониалност ни поднесе обяд от корабния киберготвач, който, явно, все още работеше съвсем нормално. Освен печеното месо и паничките с варена юфка имаше чай от белотрев и плодове от растенията над нас — повивни сливи и дълги нанизи кошутски гроздовинки. Бразил се нахвърли върху храната с ентусиазма на човек, прекарващ по цял ден във водата. Аз хапвах по малко, колкото да проявя любезност. Гроздовинките обаче се оказаха удивително вкусни. Домакинът подчертано се въздържа от въпроси, докато приключим с обяда.
Най-сетне Бразил хвърли върху чинията си последната оглозгана чепка гроздовинки, избърса се със салфетка и ми кимна.
— Разказвай. Аз му описах нещата в най-общи линии, но историята е твоя.
— Аз… — Погледнах през опустошената маса и видях отсреща съвсем друг глад. — Добре. Беше преди доста време. Няколко месеца. Бях в Текитомура. По работа. Влязох в един пристанищен бар, „Токийският гарван“. Тя беше…
Чувствах се странно, разказвайки всичко това. И, откровено казано, откъснат от него. Докато слушах собствения си глас, изведнъж ми стана трудно да повярвам в следата, която бях прокарал от онази нощ на проляна кръв и безумни халюцинации, през завладените от машини пущинаци на Ню Хок, и обратно на юг, бягайки от един възкръснал дух. Донкихотщини в пристанищни кръчми, трескав налудничав секс и двойно бягство по вода в компанията на една тайнствена и ненормална жена с коса от жива стомана, планински битки с късчета от самия мен сред руините на нашето марсианско наследство. Силви имаше право, когато ме кръсти Мики в сянката на крана. Беше си чист сензофилм.
Нищо чудно, че Радул Сегешвар се затрудняваше да приеме постъпките ми. Дори и човекът, който преди две години се обърна за подкрепа към него, би избухнал в недоверчив смях, ако чуеше тази история за объркана вярност и преплетени пътища.
Не, ти не би се разсмял.
Би гледал със студени, далечни очи, почти без да слушаш, унесен в мисли за нещо друго. За следващото убийство на проповедници от Новото откровение, за кръв по острието на тебитския нож, за една яма с отвесни стени в Белотревната зона и за един пронизителен писък, който не спира и не спира…
Би свил рамене, без да се интересуваш вярна ли е тази история или не, защото си доволен от онова, което имаш.
Но Кои попиваше всичко, без да изрече нито дума. Когато млъквах и го поглеждах, той не задаваше въпроси. Чакаше търпеливо, а веднъж, когато му се стори, че мълча твърде дълго, ми направи лекичък жест да продължа.
Накрая поседя мълчаливо, после кимна замислено.
— Казваш, че те наричала с разни имена, когато се върнала за пръв път?
— Да. — Емисарската памет ги измъкна от дълбините, изпълнени с незначителни спомени. — Одисей. Огава. Мислеше ме за свой войник от батальон Тецу. Част от Черните бригади.
— Тъй. — Той извърна глава с непроницаемо лице. После добави с мек глас: — Благодаря, Ковач-сан.
Тишина. Двамата с Бразил се спогледахме. Той се изкашля.
— Това зле ли е?
Кои въздъхна тихо, сякаш от болка.
— Не ни помага. — Той пак ни погледна и се усмихна печално. — Аз бях в Черните бригади. Батальон Тецу не беше част от тях, а отделен фронт.
Бразил сви рамене.
— Може да се е объркала.
— Да, може би.
Но очите на Кои си оставаха все тъй печални.
— А имената? — попитах аз. — Познати ли са ти?
Той поклати глава.
— Името Огава се среща на север сравнително често, но не помня да съм познавал човек с това име. Трудно е да бъда сигурен след толкова много години, но не ми звучи познато. А Одисей… — Старецът сви рамене. — Една учителка по кендо носи това име, но не вярвам да има квелистко минало.
Поседяхме мълчаливо. Накрая Бразил въздъхна.
— Ах, мамка му.
Кой знае защо, раздразнението му ободри Кои. Той пак се усмихна, този път с весел проблясък в очите.
— Изглеждаш обезсърчен, приятелю.
— Така си е. Нали разбираш, наистина си мислех, че може да е това. Мислех си, че наистина ще го направим.
Кои се зае да прибира чиниите върху лавицата зад рамото си. Движенията му бяха плавни и икономични.
— Знаете ли какъв ден идва след седмица? — попита спокойно той.
Ние примигахме насреща му.
— Не? Какъв пропуск. Колко лесно ни заслепяват собствените ни грижи, а? Колко лесно се откъсваме от широката схема на обществения живот. — Той се приведе напред да вземе по-далечните чинии и аз му ги подадох. — Благодаря. Идната седмица, по-точно в края на идната седмица, е рожденият ден на Конрад Харлан. В Милспорт празнуването ще е задължително. Фойерверки и веселие до припадък. Хаосът на празнуващите тълпи.
Бразил схвана преди мен. Лицето му грейна.
— Искаш да кажеш…
Кои се усмихна кротко.
— Приятелю мой, аз не знам. Може пък наистина да е това, според собствения ти доста мъгляв израз. Независимо дали е така или не, вече мога да ти кажа, че наистина ще го направим. Защото просто нямаме друг избор.
Точно това исках да чуя, но още не можех да повярвам, че Кои го каза. Докато пътувах на юг си мислех, че може да привлека Бразил и Видаура, евентуално още неколцина от най-запалените неоквелисти, които да застанат на моя страна, независимо от конкретните им желания. Но историята за информационния шрапнел, начинът, по който съвпадаше с подробностите от Ню Хок, и намекът, че идва от човек, който знае, който е бил там, после срещата с този дребен, сдържан човечец и неговия сериозен подход към градинарството и храната — всичко това ме тласкаше към ръба на зашеметяващата идея, че само съм си прахосал времето.
Едва не ми се зави свят от осъзнаването, че не е така.
— Помислете — каза Кои и сякаш нещо се промени в гласа му. — Може би този призрак на Надя Макита е точно това: призрак. Но нима един разбуден и отмъстителен призрак не стига? Нима вече не принуди олигарсите да изпаднат в паника и да нарушат категоричните повели на своите земни господари? Как тогава ние да не го направим? Как да не изтръгнем от лапите им този обект на тяхната боязън и ярост?
Пак погледнах Бразил. Вдигнах вежда.
— Няма да е лесно да ги убедим — мрачно каза сърфистът. — Повечето бивши Бръмбарчета ще се бият, ако вярват, че отиват да освободят Квел. Ще убедят и останалите. Но не знам дали ще го сторят заради един разбуден призрак, колкото и да е отмъстителен, по дяволите.
Кои приключи с чиниите, взе салфетка и огледа ръцете си. Откри върху едната китка петно от гроздовинков сок и го изчисти с педантично усърдие. Без да откъсва очи от ръката си, той заговори:
— Ще поговоря с тях, ако желаеш. Но в крайна сметка, ако нямат собствени убеждения, дори и самата Квел не би ги приканила да се бият. Нито пък аз.
Бразил кимна.
— Страхотно.
Изведнъж ме обзе неудържимото желание да узная.
— Кои, а ти смяташ ли, че гоним призрак?
Той издаде тих звук, нещо средно между смях и въздишка.
— Всички гоним призраци, Ковач-сан. Как би могло да е другояче, след като днес живеем толкова дълго?
Сара.
Потиснах мисълта и се запитах дали Кои е забелязал как очите ми трепнаха болезнено за момент. С внезапен пристъп на параноя се запитах дали вече не знае отнякъде. Гласът ми загрубя.
— Не това те попитах.
Той примига и изведнъж пак се усмихна.
— Да, не беше това. Ти ме попита дали вярвам, а аз се отклоних от отговора. Прости ми. На Вчира Бийч евтината метафизика и евтината политика вървят ръка за ръка и много се търсят. Човек може да си изкарва от тях прехраната без много усилия, но после навикът трудно се изкоренява. — Той въздъхна. — Дали вярвам, че доживяхме завръщането на Квелкрист Фолкънър? С всяка фибра от тялото си копнея да го повярвам, но като всеки квелист съм длъжен да се придържам към фактите. А фактите не подкрепят онова, в което искам да вярвам.
— Значи не е тя.
— Не е правдоподобно. Но в един от своите по-безпристрастни мигове самата Квел е предложила резервна вратичка за подобни случаи. Ако фактите са срещу теб, казва тя, но не би понесъл да загубиш вярата си, то поне можеш да отложиш решението. Изчакай и виж.
— Струва ми се, че това означава категоричен отказ от всякакво действие.
Той кимна.
— Да, в общи линии. Но в случая вярата ми няма нищо общо с въпроса дали да действаме или не. Защото поне в едно вярвам: дори ако този призрак няма друга стойност, освен като талисман, времето му е днес и мястото му е сред нас. По един или друг начин промяната се задава. Харланитите знаят това не по-зле от нас и вече направиха своя ход. Остава само и ние да предприемем нашия. Ако в крайна сметка ми се наложи да се сражавам и да умра заради спомена и призрака на Квелкрист Фолкънър, а не заради самата нея, това пак ще е по-добре, отколкото да не се сражавам изобщо.
Тия думи продължиха да отекват в главата ми дълго след като оставихме Сосеки Кои да се подготвя и потеглихме с бръмбара обратно по Ивицата. А заедно с думите и един простичък въпрос. Простичкото убеждение в тях.
Нима един разбуден и отмъстителен призрак не стига?
Но за мен не бе същото. Защото бях прегръщал този призрак и бях гледал как лунната светлина пълзи по пода на една планинска хижа, докато призракът потъва в съня, без да знае дали ще се събуди отново.
Ако можехме да я събудим, не исках аз да й кажа коя е. Не исках да съм там и да видя лицето й, когато разбере.
 

Глава 26
 
След това всичко тръгна бързо.
Има мисъл и има действие, бе казала някога младата Квел, заимствайки без колебание, както разбрах по-късно, от древните самурайски традиции на Харлановия свят. Не смесвайте едното с другото. Когато дойде време за действие, мисълта ви трябва вече да бъде напълно съзряла. Започне ли действието, няма да има място за нея.
Бразил се върна при другите и представи решението на Кои за свое. Надигна се мърморене от страна на някои сърфисти, които все още не ми бяха простили за Санкция IV, но това не трая дълго. Дори Мери Адо захвърли враждебността си като строшена играчка, когато стана ясно, че аз нямам пряка връзка с крайното решение. Сред лъчите на залеза и меките сенки в общата стая мъжете и жените от Вчира Бийч дадоха своето съгласие един по един.
Изглежда, разбуденият призрак наистина щеше да стигне.
 

Съставните части на нападението се сглобиха с бързина и лекота, която някои по-доверчиви души биха приели като божествена благосклонност или пръст на съдбата. За Кои това бе просто ходът на историческите сили, също тъй неоспорим, както законите на гравитацията или термодинамиката. Просто потвърждение, че времето е назряло и политическият казан кипи. Естествено, че ще прелее, естествено, че всичко ще се изсипе в една и съща посока — на пода. Къде другаде да отиде?
Казах му, че според мен е чист късмет, а той се усмихна безмълвно.
Така или иначе, всичко се уреди.
 

Личен състав:
Сините бръмбарчета. Те вече почти не съществуваха като едно общо цяло, но имаше предостатъчно бивши членове, за да се оформи ядро, отговарящо приблизително на легендата. Новаците, привлечени през изминалите години от гравитационното привличане на легендата, допълваха бройката и се лепваха към ядрото, приемайки общото име. След още години някои от тях бяха спечелили доверието на Бразил. Беше ги виждал на сърфа, беше ги виждал и да се бият. И най-важното — беше видял у всички тях способността да приемат максимата на Квел и да водят нормален живот, когато въоръжената борба не е наложителна. Събрани заедно, новите и старите представляваха истинска квелистка ударна сила — по-добра би могла да се намери само с машина на времето.
Въоръжение:
Безгрижно зарязаният военен катер в задния двор на Кои символизираше една обща тенденция, срещана надлъж и нашир из цялата Ивица. Сините бръмбарчета не бяха единствените закононарушители от тежката категория, потърсили убежище на Вчира Бийч. Онова, което привличаше Бразил и нему подобните към вълните, се проявяваше и като неудържим стремеж за прекрачване на закона в десетина различни области. Изворград гъмжеше от бивши разбойници и революционери, и явно никой от тях не желаеше да зареже играчките си завинаги. Разтръскаш ли чаршафите на Мици Харлан, почват да се ръсят шишенца и сексиграчки. Разтръскаш ли Ивицата — почват да се ръсят оръжия.
Планиране:
Повечето от хората на Бразил не държаха на тия неща. Рилските зъбери се славеха почти толкова, колкото и старият щаб на тайната полиция на булевард Шимацу, разрушен някога до основи от участничката в Черните бригади Ифигения Деме, когато се опитали да я разпитат в мазето и задействали имплантираните в нея ензимни експлозиви. Желанието да сторим същото и в Рила тръпнеше като почти осезаемо напрежение из въздуха в къщата. Трябваше ни известно време, за да убедим най-буйните глави сред новопокръстените Бръмбарчета, че един щурм срещу Зъберите ще е чисто самоубийство, и то безкрайно по-безсмислено от това на Деме.
 

— Не мога да ги упрекна — каза Кои и миналото му на боец от Черните бригади изведнъж зазвуча в напрегнатия му тон. — Твърде отдавна чакат за шанса да накарат някого да си плати.
— Не и Даниъл — натъртих аз. — Той има едва двайсет години живот.
Кои сви рамене.
— Яростта срещу неправдата е като горски пожар — прехвърля всички прегради, дори и тия между поколенията.
Престанах да газя и го погледнах. Усещах, че е способен да се увлече. Сега и двамата бяхме легендарни морски великани, нагазили до колене във виртуалния океан между островите и рифовете на Милспортския архипелаг в мащаб 1:2000. Сиера Трес бе помолила за услуга някакви познати хайдуци и те ни осигуриха достъп до подробния топографски модел на една фирма за морско инженерство, чиито търговски дейности едва ли биха издържали по-задълбочена полицейска проверка. Не бяха твърде доволни от услугата, но така става, когато си много гъст с хайдуците.
— Виждал ли си някога истински горски пожар, Кои?
Защото определено не се срещат особено често на един свят с деветдесет и пет на сто океан.
— Не. — Той махна с ръка. — Беше метафора. Но съм виждал какво става, когато неправдата най-сетне отприщи възмездието. Не се свършва скоро.
— Да, знам.
Загледах се към водите на Южния Пролив. Картата възпроизвеждаше и миниатюрен водовъртеж, който бълбукаше, съскаше и дърпаше краката ми под повърхността. Ако дълбочината беше в същия мащаб, както останалата част от виртуалната карта, течението сигурно щеше да ме повали.
— Ами ти? Виждал ли си горски пожар? Може би на някоя друга планета?
— Да, виждал съм два или три. На Лойко дори помогнах да подпалят един. — Продължавах да се взирам във водовъртежа. — По време на Пилотския бунт. Много от повредените им машини паднаха в Екатерининските гори и пилотите месеци наред водиха оттам партизанска война. Трябваше някак да ги изкараме. Тогава бях емисар.
— Ясно. — Не долових в гласа му никаква реакция. — И свърши ли работа?
— Да, за известно време. Определено избихме доста то тях. Но както сам казваш, подобна съпротива оцелява поколения наред.
— Да. А пожарът?
Погледнах го и се усмихнах мрачно.
— Доста време трябваше да го гасят. Слушай, Бразил греши за тази пролука. Щом отминем носа ето тук, има пряка видимост към охранителните радари на Ню Канагава. Погледни. А от другата страна е пълно с рифове. Не можем да минем оттук, ще ни направят на парчета.
Той прецапа към мен и погледна.
— Да, ако ни очакват.
— При всяко положение очакват нещо. Познават ме, знаят, че ще дойда да я измъкна. Мамка му, разполагат със самия мен. Стига им само да ме попитат… да попитат него, и онзи ситен боклук ще им каже какво да очакват.
Чувството за измяна бе болезнено и огромно като нещо, изтръгнато от гърдите ми. Като Сара.
— В такъв случай няма ли да им каже да дойдат тук? — тихо попита Кои.
— Не ми се вярва. — Отново повторих разсъжденията, с които се качих на „Хайдушка щерка“ в Текитомура. Надявах се и на глас да прозвучат също тъй убедително. — Той е твърде млад, за да знае за връзките ми с Бръмбарчетата, а те не разполагат с никаква информация. Познава Видаура, но за него тя все още е преподавателка от Корпуса. Няма представа с какво може да се занимава сега тя, или какви връзки сме имали след службата. Онази Аюра ще му даде всичко, с което разполагат за мен, може би и за Вирджиния. Но не разполагат с много, а и малкото, което имат, е подвеждащо. И двамата сме емисари, знаем как да си прикриваме следите и сме разпръсквали заблуждаваща информация около всеки свой ход.
— Много благоразумно.
Вгледах се в сбръчканото лице, но не открих следи от ирония. Свих рамене.
— Това ни е вградено. Обучени сме да изчезваме безследно на светове, които почти не познаваме. Да го сториш там, където си израснал, е детска игра. Ония гадове не разполагат с друго, освен неясен слух и престъпните кръгове, и данни за няколко присъди. Твърде оскъдна информация за начало, особено когато трябва да претърсиш цял свят без възможности за въздушно разузнаване. А има едно нещо, което той си мисли, че знае за мен — смята, че ще бягам от Нова Пеща като от чума.
Потиснах изблика на семейни чувства, който ме бе жегнал и на „Хайдушка щерка“. Въздъхнах.
— В такъв случай къде ще те търси?
Кимнах към модела на Милспорт пред нас, разстлан върху нагъсто разположени островчета и платформи.
— Мисля, че вероятно ме търси там. Когато съм на Харлановия свят, винаги идвам в Милспорт. Това е най-голямата градска среда на планетата, там е най-лесно да изчезнеш, ако познаваш града добре, и само проливът го дели от Рила. Ако бях емисар, щях да съм там. Укрит на удобна дистанция за удар.
За момент необичайната перспектива от птичи поглед ме замая, докато гледах отвисоко пристанищата и улиците, и мъглявите спомени от разпокъсаните десетилетия сливаха новото със старото в един общ, смътно познат образ.
И той е някъде там.
Я стига, няма начин да бъдеш сигурен в…
Той е някъде там като антитяло, идеално приспособено за борба срещу натрапника, когото търси, за когото кротко разпитва из потока на градския живот, подкупва, заплашва, притиска, пречупва и върши всички други неща, които и двамата с него сме изучили тъй добре. И докато го върши, диша с пълни гърди, живее за собствената си мрачна радост като някакъв преобърнат наопаки вариант на житейската философия на Джак Бразил по прякор Душата.
В паметта ми изплуваха думите на Плекс.
В него кипи енергия, сякаш няма търпение да приключи и да се захване с нещо ново. Самоуверен е, не се плаши от нищо, не признава проблеми. На всичко се присмива…
Замислих се за връзките си през последната година, за хората, които можеха да попаднат под удар.
Тодор Мураками, ако все още се мотаеше наоколо без конкретна задача. Дали моят млад двойник го познаваше? С Мураками постъпихме в Корпуса почти по едно и също време, но отначало почти не се познавахме — чак до Земята на Нкрума и Иненин. Дали онзи Ковач щеше да се досети за връзката ни? Дали би успял да спечели в една игра срещу Мураками? И което е по-съществено, дали Аюра би допуснала своето двойно заредено творение да припари до действащ емисар. Би ли посмяла?
Вероятно не. А Мураками имаше зад гърба си целия Корпус и знаеше как да се пази.
Иса.
Ах, мамка му!
Петнайсетгодишната Иса, носеща образа на корава светска жена като модно яке от кожа на блатна пантера върху истинската си същност — крехко, добре възпитано хлапе, израснало сред останките от средната класа на Милспорт. Надарена с ум като бръснач и също тъй крехка. Като измислено копие на малката Мито, точно преди да постъпя в Емисарския корпус. Ако онзи откриеше Иса…
Спокойно, следите ти са прикрити. Тя те е виждала само в Текитомура. И да хванат Иса, няма да разберат нищо.
Но…
Само толкова отделих за съчувствието — колкото трае един удар на сърцето. И усещането за това се надигна в мен като хладна погнуса.
Но той ще я премаже, ако му се изпречи на пътя. Ще мине през нея като ангелски огън.
Дали? Щом тя ти напомня за Мито, навярно и с него ще бъде същото, нали? Сестричката е една и за двама ви. Това няма ли да го спре?
Няма ли?
Надникнах в мътилката от спомени за работата си в Корпуса… и не знаех какво да отговоря.
— Ковач!
Гласът долетя от небето. Примигах и откъснах поглед от моделираните улици на Милспорт. Над главите ни Бразил висеше във въздуха на виртуалното пространство, облечен с оранжеви плажни шорти и частично закрит от въображаем облак. С това телосложение и дългата коса, развяна от стратосферните ветрове, приличаше на някакво пакостливо второразрядно божество. Махнах му с ръка.
— Джак, трябва да дойдеш и да погледнеш северното направление. Не ми се вярва да…
— Няма време за това, Так. Трябва да излезеш. Веднага.
Усетих, че гърдите ми се стягат.
— Какво има?
— Компания — отвърна загадъчно той и изчезна сред бял проблясък.
 

Офисите на „Дзуринда Туджман Склеп, морски архитекти и инженери по хидродинамика“ се намираха в северната част на Изворград, където Ивицата почваше да се прелива в курортни комплекси и плажове с безопасен прибой. При нормални обстоятелства хората на Бразил за нищо на света не биха стъпили там, но сега успяваха доста умело да се слеят с туристическите тълпи. Само човек, търсещ съзнателно типичните признаци на сърфист, би ги забелязал под просташката шарения на плажните облекла, които използваха за маскировка. В трезвото обкръжение на звукоизолираната заседателна зала, десет етажа над крайбрежния булевард, те изглеждаха като първоначален пристъп на някаква екзотична антикорпоративна инфекция.
— Свещеник ли, мамка му? Някакъв си скапан свещеник?
— Боя се, че да — каза Сиера Трес. — Очевидно сам, което, доколкото знам, не е обичайно за Новото откровение.
— Освен ако са заимствали трикове от шарийските мъченически бригади — мрачно уточни Вирджиния Видаура. — Свещени солови акции за премахване на неверници. Какви си ги вършил, Так?
— Лично е — смънках аз.
— Че кога не е било лично? — Видаура направи гримаса и огледа другите от компанията. Бразил сви рамене, а Трес както винаги се въздържа от емоции. Но Адо и Кои изглеждаха напрегнати и сърдити. — Так, мисля, че имаме правото да знаем какво става. Това може да застраши всичко, над което работим.
— Няма нищо общо с онова, над което работим, Вирджиния. Не ни засяга. Ония брадати мръсници са прекалено тъпи и некадърни, за да ни навредят.
— Тъпи или не — изтъкна Кои, — един от тях е успял да те проследи дотук. И сега разпитва за теб на нос Кем.
— Чудесно. Отивам да го убия.
Мери Адо поклати глава.
— Не. Няма да идеш сам.
— Хей, това си е мой проблем, Мери.
— Так, успокой се.
— Спокоен съм, мамка му!
Крясъкът ми потъна в звукоизолацията като болка, облекчена от ендорфин. Дълго време всички мълчаха. Мери Адо подчертано се загледа през прозореца. Сиера Трес вдигна вежда. Бразил съсредоточено зяпаше пода. Намръщих се и опитах отново. По-кротко.
— Момчета, това си е мой проблем и бих искал да го уредя лично.
— Не — намеси се Кои. — Няма време. Вече изгубихме два дни за подготовка, повече не можем да си позволим. Отсрочките са недопустими. Личната ти вендета ще трябва да изчака.
— Няма да отнеме повече от…
— Казах не. Така или иначе, утре сутрин твоят брадат приятел ще те търси съвсем не където трябва. — Бившият командос от Черните бригади се завъртя и престана да ми обръща внимание, както правеше понякога Видаура, ако се представяхме зле на тренировките в Корпуса. — Сиера, ще трябва да ускорим времето във виртуалната симулация. Макар че не ми се вярва да има големи възможности за това.
Трес сви рамене.
— Знаеш какви са архитектите. Времето рядко ги вълнува. С тая система можем да докараме ускорението до четирийсет, най-много до петдесет пъти спрямо реалното.
— Добре. — Усещах как нещо в Кои набира скорост. Представих си Разселването, нелегалните срещи в тайни квартири. Оскъдни жълтеникави лъчи по набързо надраскани планове. — Ще свърши работа. Но трябва да действаме на две отделни нива — картографската симулация и виртуална хотелска стая със свързочна техника. Трябва да можем лесно да се прехвърляме от едната среда в другата и обратно. Някакъв простичък условен жест, например двойно примигване. Не искам да ни се налага да минаваме през реалния свят, докато планираме.
Трес кимна и изтича към вратата.
— Отивам да кажа на Туджман да се заеме.
Тя изскочи от звукоизолираната зала. Вратата тихичко се затвори зад нея. Кои пак се обърна към нас.
— А сега предлагам за няколко минути