|
|
РАДИГАН
Луис Ламур
ГЛАВА I
Поройният дъжд спусна мрачна, металносива завеса в отиващия си следобед, а земята под копитата на коня му бе подгизнала и от днеш ния дъжд, и от предишните дъждове. Прегър бил широките си рамене под мушамата, Том Радиган си мислеше за очакващата го топла хижа и горещото кафе в нея, когато съзря изведнъж дирята през ливадата.
Пешеходецът стъпква тревата по посо ката на движението си, но конят със загребването на копитата си смачква тревата така, че тя е обърната към посоката, откъдето той идва. Това, което видя Том Радиган, бе следа от кон с ездач, спуснал се от самотните хълмове на югозапад и поел към още по-самотните хълмове отвъд ранчото му.
Взирайки се по посока на следата, изпод станалата вир вода периферия на шапката си, той не видя нищо друго, освен една диря, пресичаща високата до коляно трева в лива дата и губеща се сред хълмовете оттатък.
— Какво, по дяволите — каза на висок глас той, — ще търси някой тук в такъв ден?
Или в който и да е друг ден всъщност.
Радиган бе обезпокоен, защото живееше в свят, в който повечето неща бяха породени от някаква причина. Северно Ню-Мексико през 1870 година не бе място, където хората яздят за удоволствие, а особено в такъв пороен дъжд и в продължение на няколко дни, нито пък имаше накъде да се ходи в тази посока, освен към стръмнината зад ранчото.
Това не бе и кон без ездач, защото ски тащият се кон не се движи по права линия, нито пък със стъпката, с която бе вървял този кон.
При нормални обстоятелства Радиган нямаше да види дирята, защото това не бе обичайния му маршрут, но през последните месеци бе карал добитък в един отдалечен район, познат тук като Валве де Сан Анто нио, богата с води долина на почти двадесет мили от ранчото му.
Преди три дни бе закарал десетина гове да при стадото, което вече бе там, и бе останал достатъчно време, за да хване с капан и да убие две пуми, които бяха започ нали да нападат стадото му, а успя да заст реля и една кафява мечка. Сега в горната долина имаше повече от триста глави доби тък.
На връщане откри тази диря, която едва ли бе по-стара от един час.
Който и да бе човекът, оставил следата, той бе избрал маршрута си не случайно; безцелно скитащ се конник не би дошъл по този път, а само някой, който не иска да бъде забелязан. Имаше по-леки и по-преки пъти ща.
Стопанството на Том Радиган, известно като Р-бар, бе отдалечено, скрито зад хъл мовете, далече от всички използвани друмове. На ранчото си той работеше сам, с изключение на един ратай — метис от Делауер, който някога бил разузнавач в армията; каз ваше се Джон Чайлд.
Нито следата, нито посоката на движе ние имаха някакъв смисъл, а Том Радиган бе човек, който се смущаваше от нелогични неща.
Излизайки от клисурата, в която бе раз положена ливадата, той се загледа през дос та широкия завой на каньона Гуаделуп и нагоре към постепенно издигащата се седловина по посока на ранчото. След моментно то стихване на дъжда сградите на ранчото и дърветатд около тях се виждаха ясно, тъй като ранчото бе на почти три мили, но на около хиляда фута по-високо от мястото, където Радиган стоеше сега.
Той огледа разтревожено ранчото, а след това започна да се взира във всяка точка от околността. Пътят на непознатия ездач водеше през хълмовете на север и на запад, но повече на запад.
През целия си живот не бе имал повод да се чувства в безопасност и никога не бе се държал безразсъдно, нито пък бе рискувал ненужно. Още като момче бе понасял нас мешките на по-дръзките си приятели, че не смее да рискува, а самата мисъл да предпри еме риск, който не се изисква от обстоятел-ствата, го отвращаваше.
През живота си досега бе живял така, че предпазливостта му да е цената на оцелява нето и бидейки такъв човек, той бе оцелял. Не рискуваше, но бе погребал мнозина, ко ито бяха рискували.
Така и сега не бе склонен на риск. Язде ше бавно, като проучваше всяко кътче от местността, което може да послужи за прик ритие или заслон, и избягвайки обичайния си маршрут, сви на юг от скалистия връх по един път, който вървеше успоредно на сле дата.
Загадката с неизвестния конник го без покоеше, въпреки че докато наближаваше внимателно ранчото не видя никого. От комина се виеше тънка струя пушек, но нямаше никакво друго движение, а трябваше да има. След като приближи конюшните и оборите откъм задната им част, Радиган спря коня и внимателно обмисли положението.
Зад къщата, която бе насреща отвъд просеката, се извисяваше скалистото плато на петстотин фута над ниските постройки и заобикалящите ги дървета. В основата на платото Том Радиган бе открил най-ценното за едно ранчо — водата. И то много вода.
От цепнатините и пещерите в по-ниската стена на платото бликаха цяла дузина изво ри и се събираха в един вир в основата му, а от този вир надолу по планината струеше малко поточе, което се вливаше в рекичката Ваш на известно разстояние от ранчото. Преди водата да напусне собствения му сто пански двор, Радиган я бе отбил за да напо ява малката домашна градина, както и няколкото акра люцерна — първата засята с люцерна в околността. Напускайки градина та и люцерната, останалата вода се изцежда ше в множество вирчета, където добитъка му ходеше на водопой.
След като бе скитал и мародерствал в старите земи, тук Радиган бе попаднал на един древен индиански път, който го бе довел до това място. Нямаше никакви приз наци на живот, освен дивите животни и ня колко остриета на стрели, каквито- индианците вече не ползваха. Нямаше никак ви останки, никакви доказателства за при съствието на хора, така че Том Радиган построи на това място хижата и оборите си. По-късно докара малко стадо говеда — че тиридесет крави и два хубави бика. Доведе със себе си четири мулета и три дребни на ръст ездитни коня, които кръстоса с дивите коне, уловени по склоновете на планините на север, където всичко бе безкрайна пустош в разстояние на километри.
Именно познанията му за дивата пустош го правеха предпазлив сега. Човек, укриващ се от закона и тръгнал към някое от трите или четирите селища на бегълци, за които се говореше, че са някъде нагоре, също не би избрал този маршрут. Нищо в действията на този ездач не показваше някакъв смисъл — освен ако беше негов враг, за когото не знаеше.
Том Радиган бе висок, спокоен човек, който рядко се усмихваше, освен с бръчиците около очите си и който говореше малко, но слушаше добре. Имаше смущаващо прям поглед в моменти на опасност, а онези, кои то му се бяха изпречвали в подобни мигове, считаха този поглед за объркващ и обезку-ражаващ за неочаквани действия. Поне таки ва бяха сведенията, получени от трима души
— други двама не бяха в състояние да дадат каквато и да е информация...
Под мушамата си той носеше синя ар мейска блуза, избеляла от пране, и вълнени панталони, напъхани в испански ботуши. На препасания ниско колан носеше шестпатронен колт и достатъчно муниции.
Тръгнал от Илиноис по пътя за Тексас, Том Радиган бе един от онези мъже от Или ноис, които оставиха следа в Запада — като Дивия Бил Хикък и Дългокосия Джим Картрайт. Бидейки човек, обичащ самотата и с желание да построи нещо повече от една колиба, Радиган бе търсил точно такова мяс то, каквото бе намерил тук, а бе и достатъчно внимателен да избере местност, където няма да бъде обезпокояван от съседи.
За тия четири години на ранчото под платото стадата му се увеличиха чрез разп лод и покупки на нови животни. Не продаде нито едно от животните, с които започна, но успяваше да преживява и да си докарва пари, като ловуваше с капани и промиваше злато. Ловът бе успешен през зимата, а промитото злато не беше много, но бе почти чиста печалба, защото човек с пушка и точна ръка можеше да живее добре по горните склонове на планините Насимиентос и Сангре де Кристо.
Том Радиган бе уравновесен човек. Спо койно обмисляше нещата и никога не взема ше прибързани решения. И сега не бързаше.
Четирите години на относително спо койствие не бяха притъпили остротата на сетивата му — дори само ловът бе достатъ чен да ги запази, — нито пък го бяха напра вили по-малко бдителен. Можеше да има много причини един ездач да дойде до каньона Гуаделуп, но той не можеше да се сети за нито една, която да бъде повод за непознатия да прекоси назъбените планини на изток от каньона — освен ако е искал да се приближи, без да бъде видян... А ако е искал да не бъде видян, значи е искал да не бъде забелязан от Том Радиган или неговия единствен ратай.
Като радушен домакин, Том Радиган не можеше да си представи защо някой ще го избягва, освен ако този някой му е враг или човек, който просто е решил да му стори зло.
Прекара на седлото петнадесет минути в частично прикритие, като всичко му подсказ ваше, че е в опасност.
Дъждът бе започнал отново, но сега беше по-слаб, закрил хоризонта и обещаващ хладна вечер. Височината бе 8 700 фута, а зимата наближаваше.
Дъждът можеше да се обърне на сняг по всяко време и планината на север щеше да бъде непроходима за всякакви пътници. Пъ тят, спускащ се към селищата, беше затворен само понякога, и въпреки че беше само на долнище, всички придвижвания по него спи раха с първия обилен снеговалеж.
Радиган се намръщи, гледайки къщата, хълмовете, гората и гребена на платото.
Ако враг или случаен крадец, нуждаещ се от провизии и от свеж кон, искаше да го убие, то този крадец сигурно наблюдаваше пътеката нагоре, по която не беше дошъл. Дворът пред плевнята се виждаше само от гребена на платото и от склона зад къщата. Но приближаването му бе безопасно, докато не стигне на една-две стъпки от вратата на плевнята и то движейки се внимателно.
Конят пристъпи нетърпеливо и Том Ра диган се смъкна от седлото, като разтвори мушамата и премести колта в по-удобно положение. После останал от страната на коня, която оставяше животното между него и евентуалния стрелец на склона, заобиколи и влезе в конюшнята.
Първо се погрижи за коня. Свали седло то и юздата и изтри животното с парче зебло, като прехвърляше на ум всички възможни варианти на положението. Вероятно се дър жеше като глупак — конникът може да се е заблудил и да търси подслон.
Но от къщата не се чуваше нито звук и Джон Чайлд не се появи, както правеше обикновено. Метисът имаше навика да изле зе от къщата, да му помогне с коня и да побъбрят за станалото през деня.
Загледа се в къщата през полуотворената врата. По това време вътре трябваше да е тъмно и Джон щеше да е запалил лампата — не беше видял някога Джон да се мотае на тъмно по собствено желание.
Макар че конят на Джон си бе на яслата, а седлото му на обичайното си място. Тогава защо не беше дошъл да го посрещне и защо не бе запалил светлината?
Може да е излязъл пеша, но това не беше в стила на Джон, който никога не изминава ше пеша по-голямо разстояние от къщата до обора или до конюшнята. Може да е вътре и да е болен или ранен — единствената вероятност бе Джон да се опитва да го предупреди за нещо.
Да го предупреди за какво?
Обстановката в ранчото сега изглежда ше, че е част от поредицата факти, последвали странната следа през ливадата. Недоверчив по природа, Том Радиган бе живял винаги предпазливо и ако някой го очакваше в къщата, то той вероятно би ос тавил лампата запалена, за да изглежда об-становката съвсем нормална. И в калта около вратата имаше няколко стъпки. Разг леда отново тия стъпки.
Някой бе излизал и се бе върнал. Стъп ките от къщата бяха неизменно еднакви до четвъртата, от която личеше рязко хлъзване в калта, а следите в обратната посока бяха с по-голям разкрач. Този, който е излизал от вратата, е бил тръгнал към плевнята, обър нал се е и се е втурнал назад към къщата.
Беше много тихо. Не се чуваше нищо друго, освен шума на падащия дъжд.
В къщата нямаше какво да накара Джон Чайлд да се обърне и да се затича обратно така неочаквано; значи трябва да е било нещо отвън.
И така, в плевнята нямаше какво да изплаши Джон, нито пък за неприятеля има ше някакво прикритие на изток или на севе роизток. Имаше прикритие на югозапад към пътя, по който беше дошъл Радиган, но той не бе видял никакви следи там.
Така че оставаха две възможни места, едното бе толкова отдалечено, че бе съвсем изключено, но второто бе подходящо за този непознат ездач.
Никой не би могъл да стреля по Джон от гребена на платото, защото никой не знаеше пътя до там, освен Джон и той са мият, но един изстрел от склона зад къщата би намерил целта точно около точката, къ дето Джон се бе обърнал и бе хукнал назад.
Добре тогава, значи така е било. Някой е бил на склона зад къщата и този някой може още да е там и да чака, за да стреля по Джон или по него самия в момента, когато единият от тях се появи в открития двор. Приближавайки се от югозапад, откъдето бе дошъл, Радиган нямаше да може да бъде видян от склона, щеше отново да попадне в полезрението на евентуалния наблюдател, до момента в който не застане до вратата на плевнята. Нито пък докато не направи вто рата или третата си стъпка извън плевнята.
Радиган можеше да изчака където е, докато не настане пълен мрак, което щеше да стане след не повече от половин час, или да излезе сега, рискувайки да получи кур шум.
Този, който е стрелял — ако изобщо е имало стрелба — несъмнено е искал да убие него самия, а не Джон Чайлд, или пък е искал да убие и двамата.
И все пак това бе чисто предположение. Възможно бе всичко да си е наред.
В живота му нищо не му бе дало повод да рискува. От Илиноис бе отишъл в Канзас, където бе учил военния занаят при генерал Лейн по време на кървавите битки в този граничен щат, а оттам бе стигнал до Санта Фе като спедитор в железниците, преживя вайки две жестоки нападения на индианците. В продължение на две кървави години се бе сражавал с команчите в Тексас. Тъкмо таки ва изпитания правят човек предпазлив.
Съвсем уверен бе, че го грози опасност и дори че в този момент Джон лежи вътре тежко ранен. Нямаше никаква полза Джон да се опитва да му помогне и да бъде убит, а най-сигурният начин да се помогне на Джон бе да се елиминира опасността.
Дръпна се назад в плевнята, приклекна и запали цигара. Ако човек трябваше да се скрие на склона, за това имаше дузина под ходящи места, но в никое от тях не можеше да се скрие кон.
Така че конят на стрелеца би трябвало да е скрит долу сред дърветата на по-ниския хълм и някъде на изток от ранчото. Пряко на изток от двора на ранчото нямаше никак во прикритие, но зад ъгъла на хълма имаше пръснати туфи дървета и храсти, а още по-надолу — гъста гора. Стрелецът е скрил коня си някъде надолу по склона и после се е изкатерил нагоре по ската, откъдето да може да вземе под обстрел двора.
След час щеше да стане съвсем тъмно.
След като се стъмни, нямаше да има никакъв смисъл за непознатия да чака на склона, защото оттам нямаше да вижда ни що. Така че щеше да му се наложи да се върне при коня си и да си отиде, като се откаже или изчака по-удобен случай на след ващия ден.
Дори мишката не се осланя само на една дупка, а Радиган не бе мишка. Откъм стра ната на плевнята, образуваща едната стена на обора, имаше удобна втора врата, напра вена от рязани трупи и оставена като резер вен изход. Не беше я ползвал, откакто бе направена, но сега я отвори.
Промъкна се именно през тази врата, която наблюдателят, независимо от место положението си, не можеше да види, спусна се по склона зад плевнята и навлезе между дърветата. Започна да обикаля тичешком района на ранчото, за да открие къде може да бъде скрит конят. Спря да си поеме дъх в една туфа дървета, като си помисли, че може би се държи глупаво — метисът вероятно е отишъл някъде.
Но къде? Конят му бе в конюшнята, валеше дъжд, не можеше да се сети за каква то и да е причина, поради която Чайлд би излязъл от къщата, а пък къде може да е изчезнал този странен ездач!
Ако някой наблюдаваше от склона с намерение да стреля от засада, то този някой би трябвало да държи коня си наблизо, в случай, че планът му се провали, което оста вяше четири възможни места за скриване. Първото бе едно старо речно корито, където оттичащите се от склона води бяха издълба ли дълбок ров в почвата, второто бе купчина от речни камъни, третото — един малък шубрак, а четвъртото — малка клисура в скалите на около сто фута под седловината, на която бе разположено ранчото. Тази кли сура даваше лесен достъп до склона, а оста вен под нея кон би осигурил бързо измъкване.
Дъждът здраво плющеше, а лекият вет рец подухваше листата и изтръскваше студе ните капки по врата му. Държеше дулото на пушката си надолу под мушамата, а другата си ръка бе измъкнал, за да си направи път към нова, по-удобна позиция.
Вече бе почти тъмно и онзи можеше да се върне всеки момент при коня си. За Радиган сега вече всяка стъпка бе опасна и той не направи нито едно движение, без да провери почвата.
Високо нагоре по склона се изтърколи камък.
Радиган се спусна през едно малко отк рито пространство и достигна купчината ка мъни, но там нямаше нито кон, нито следи. Нямаше много време и тъй като клисурата в скалите му се струваше най-вероятното мяс то, той се насочи натам.
Дъждът шепнеше в листата, светът бе вече в сиво и черно, забулен от дъжда и близостта на нощта.
Радиган се спря в сянката на един речен камък; под краката си усещаше пясъка на плосък скат. Навлезе между дърветата, къде то почвата бе подгизнала от вода. Капки дъжд опипваха бузите му със слепи, търсещи пръсти, а черните стволове на дърветата при личаха на желязна решетка на фона на сивите локви.
Настръхнал, с разтворени ноздри, наос трил всички сетива към вечерния мрак, ду шейки въздуха, той дебнеше, но не се чуваше никакъв звук. Продължи нататък, заобиколи скалистата издатина и видя коня.
Навел глава надолу, полузакрит от ска лата, животното чакаше.
Значи е бил прав все пак.
Прикри се плътно до един бор, като държеше тялото си така, че да се слее с тъмната сянка на ствола. Вече се бе стъмнило.
Дъждът разговаряше с листата. Не се чуваше никаква птица — птиците и зайците са достатъчно разумни да се скрият, когато вали. Конят стоеше унило под дъжда, а камъните бяха черни и влажни.
Стана студено... Той отмести ръката си от спусъка на пушката и я хвана по-нагоре. Отворът в скалата се сливаше със заобика лящия мрак така, че едвам можеше да го различи, но конят размърда крака и седлото проблесна влажно.
Чу се скърцане на ботуш, опрял до ка мък, а едно се търкулна между скалите.
Радиган внимателно вдигна цевта на уинчестера, та да я подхване с лявата си ръка. Държеше пушката на нивото на хълбока си, готов да я вдигне и да стреля бързо.
Настъпи миг на тишина, после ботушите заскърцаха върху пясъка. Някаква тъмна фи гура раздвижи сенките в отвора на скалата и малко преди човека да стигне до коня, Ради ган извика:
— Търсите ли някого?
Човекът се извъртя и сред тъмнината и дъжда към него плисна огнено свистене, ко ето се сля с гто-басовия звук на уинчестера, гръмнал почти по собствено желание миг по-късно. Усети удара на курщума уцелил дървото до него и пръснал парченца кора по лицето му.
Стреля втори път, усетил, че другият е бърз, а това бе смъртоносен изстрел. Онзи се бе обърнал и веднага стрелял. Том Ради ган видя как тялото му се свлича на пясъка, докато конят отстъпи назад, пръхтейки. Том се долепи още по-плътно до дървото и зача ка.
Не се решаваше да отиде до убития или по-скоро до изглеждащия убит човек. Зача ка, без да мърда, заслушан в шепота на падащия дъжд — друго нищо не се и чуваше.
Конят изпръхтя с ноздри, явно не харе сал миризмата на барут. Нещо като ветрец повдигна края на мушамата на Радиган.
Изстрелът беше като стрела от червен и поразяващ пламЪк. Радиган тръсна мушама та и стреля, зареди уинчестера и стреля от ново в тъмната сянка на тялото.
Отново тишина и дъжд. Беше тъмно, но очите му бяха вече привикнали и можеше да различи тялото на фона на сивия пясък.
Почака малко, ако и да бе сигурен, че човекът е мъртъв. Този път той трябваше да е мъртъв.
Кого бе убил? Какво правеше тук този мъж, далече от всяко ранчо и който и да е град? Откъде бе научил изобщо за това мяс то? За всичките четири години, откакто Радиган дойде в седловината над Ваш, тук бяха идвали не повече от половин дузина посети тели.
Човекът бе дошъл да убива, иначе не би стрелял толкова неочаквано по непознат глас в тъмнината. И това бе човек опитен в боравенето с оръжие, пристигнал по марш рут, който му е бил познат или му е бил обяснен добре.
Минутите бавно течаха, а Радиган чака ше. Често пъти този, който първи се размърдваше, първи и умираше, а Том се бе научил на търпение. След малко се чу кратка въз дишка и върхът на ботуша конвулсивно зас търга в пясъка. Човекът наистина бе мъртъв. Радиган се премести зад друго дърво. С готова за стрелба пушка.
До белеещата се длан на разперената ръка Радиган съзря влажния блясък на пис толет. Подаде се иззад дървото и пристъпи към тялото. Вързаният кон, обезпокоен от смесената миризма на барутен дим и кръв, отстъпи назад и тихо запръхтя.
— Спокойно, момчето ми. Хайде, спо койно вече.
Конят притихна, успокоен от равния глас. Радиган имаше подход към животните
— те му се доверяваха. Дори и непокорните като че ли му се опъваха само в името на репутацията си, но без голямо желание. С насочена и готова за стрелба пушка Радиган побутна тялото с върха на ботуша си и след като то не се помръдна, обърна го така, че лицето се бялна под канещото небе.
Радиган клекна до тялото и опита да намери пулса, но не усети нищо. Разтвори мушамата, драсна клечка кибрит под нея и разгледа мъртвото лице с разтворена уста и изцъклени към дъжда очи.
Млад — не повече от двайсет и една-две годишен. Тясно лице с упорита уста и тънки устни, челото — прекалено високо. Кобурът бе провесен ниско и вързан здраво.
Радиган вдигна тялото и го прехвърли през седлото, после взе пушката и пистолета, хвана юздите на коня и тръгна назад към плевнята.
Докато влизаше в двора, вратата на къ щата се отвори и Джон Чайлд излезе с фенер в ръка.
Чайлд хвана главата на мъртвеца, обър на лицето към светлината и попита:
— Познаваш ли го?
— Не, а ти?
— Не. Но нещо в него ми се струва познато.
Радиган забеляза парченцето лейкоп ласт на главата на Чайлд и сочейки го с поглед, попита:
— Удари ли те?
— Само ме опърли. Бях облякъл палто то ти. — Той погледна към Радиган в тъм ното. — Какво има, Том? Какво е станало?
— Проклет да съм, ако знам. — И Ради ган разказа за следите между хълмовете, далече от всички пътеки, подчертавайки, че човекът е дошъл с някаква цел и е използвал път, по който не може да бъде видян. — Някой ме преследва, Джон. Или тебе.
Чайлд се замисли върху казаното.
— Тебе те преследват — отговори нак рая той. — Моите врагове са мъртви. — Погледна към тялото. — Да го погреба ли утре сутринта?
— Не. Аз съм любопитен човек, Джон. Човек, който обича да знае. Ще го оставя вързан на седлото и ще пусна коня да си върви.
Настъпи миг тишина, а дъждът си вале ше; после Джон промърмори:
— По дяволите! — В гласа му имаше и учудване, и задоволство. — Аз нямаше да се сетя за това!
— Може би, просто може би това ще свърши работа. Конят може да е взет от някого или нает, но може и да е негов. Във всеки случай този кон ще се прибере вкъщи. Или може би там, където е бил хранен и държан последния път.
— Ще успееш — отвърна Чайлд. — От тебе е можело да стане добър индианец, Том.
Разглеждайки тялото, той забеляза три те дупки от куршуми.
— Жилав е бил.
— И бърз — каза Радиган. — Беше бърз и добър. Страшно добър. Два изстрела в тъмното — единият уцели дървото, зад кое то бях, а другият проби мушамата ми. Тоя човек си знаеше занаята, Джон. Това беше човек, нает да свърши работата. Просто се досещам.
— От кого?
Това бе въпросът, разбира се. Човек, който се скита, от време на време си създава врагове, но той нямаше такъв враг, който да е толкова сериозен и който ще дойде толкова далече по следите му, за да го убие. Просто нямаше никакъв смисъл в това, абсолютно никакъв.
Радиган изведнъж изруга и каза:
— Джон, ние сме едни хлапаци. Дай ми тоя фенер.
Вдигна светлината към дамгата на коня. Знакът беше „Т“ в полукръг — за такъв знак изобщо не бе чувал. После съблече сакото на мъртвия и претърси джобовете му, но там имаше само дребни пари и никакъв порт фейл, никакви писма. Все пак човекът бе дошъл отнякъде и за да дойде тук, имаше някаква причина.
— Том — Чайлд замълча за момент, а времето'си течеше и дъждът продължаваше да вали. Гласът му стана много сериозен. — Том, бъди внимателен. Който и да е искал да те убие, не е рискувал да остави някакви улики. Този тук е чист. Никакъв документ за самоличност. Не са искали да рискуват, в случай, че бъде хванат или убит.
— Не са помислили за коня.
— Не са, но конят е непознат тук. Не познаваме такова клеймо.
— Така е, но този кон е хранен и поен някъде. Това е хранен със зоб кон и се обзалагам, че тоя човек се е въртял наоколо един-два дни, докато е разучавал околността и конят му може да се върне там, където е бил хранен.
— Сутринта ли?
— Сега. Ще го пуснем сега, а сутринта ще тръгна по дирите му. — Радиган посочи към небето. — Виж, дъждът спира. Следите още ще личат.
Заведе коня до пътеката, водеща на юг, плесна го силно по задницата и остана там, докато животното се затича и тръгна в тръс надолу по пътеката с мъртвото тяло на сед лото. Гледаха след него и се вслушваха до като трополенето на копитата му не заглъхна. Обърнаха се мълчаливо и влязоха в къщата, където Том Радиган изведнъж усети, че е изморен — страшно изморен.
— Кафе. Ама да е дяволски силно.
— Какво друго?
— Боб, говеждо... Каквото има.
Чайлд остави фенера и запали петромак-
сова лампа. Радиган закачи шапката и муша мата си на дървените клинове, забити в стената, и се загледа в огъня. За такъв огън си беше мечтал от много отдавна.
Стаята беше дълга, с огромно огнище от едната страна и с нисък таван от дървени греди, който беше само на няколко инча над главата на Том Радиган. Типична стая за граничния район, но някакси по-уютна.
От доста години си беше мечтал за такъв дом. Чувстваше се липсата на женска ръка, но къщата бе строена да бъде здрава и удоб- на за години напред, така както си я беше представял Радиган по време на дългите нощи със стадата. Имаше изглед надолу към долината и бе строена за дълга и здрава защита, защото от това винаги имаше нужда в новозавладените земи, закъдето хората не проявяваха готовност да се съобразяват с изискванията на закона. Имаше и прозорци с широки и дълбоки первази, прозорци, на които някой ден щеше да има цветя... може би и здравец. В къщата имаше и вътрешна помпа за вода, удобна при обсада, разбира се, но също така удобна и за жена. Би й спестила ходене и време. Все още рядкост беше в тия райони да имаш вътрешна помпа.
— Хванах две котки — съобщи Радиган.
— Има ли отвлечен добитък?
— За цялото време четири или пет глави. Тия пуми са дошли по-късно, струва ми се. Но пумите нямат никакъв мозък. Хванах ги с един и същи капан, само го презаредих. Хванах ги на едно и също място в две пос ледователни вечери. Това не може да се случи с вълк.
Джон Чайлд, широкоплещест, мургав и със здрав кокал мъж, изглеждаше като че ли е издялан от дъб. Индианското у него бе силно подчертано, но от белия човек бе наследил старанието в работата. Сипа в чи ниите яденето, а после наля кафе.
— Сядай на масата, Том. Съвсем си съсипан.
Радиган нави ръкавите си, откривайки бялата кожа на мощните си ръце, в сравне ние с които дланите му бяха кафяви, като че ли са в ръкавици. Изми се старателно, като направи хубава пяна с домашния сапун. Из ми си лицето, бръкна с насапунен пръст в ушите си, после намокри пешкира и го про-кара зад тях, а накрая среса твърдата си червено-кафява коса. И през цялото време размишляваше, връщайки се назад във вре мето, за да намери някакъв отговор на загад ката около непознатия мъртвец и причината накарал го да дойде до ранчото във Ваш.
Отпусна се на стола прекалено изморен, за да яде. През последните няколко дни бе изминал на кон повече от сто мили — завър на говедата, прекара ги на ново пасище, изчисти кладенците, жигоса няколко телен- ца, после хвана пумите и уби кафявата мечка.
— Забравих — сети се той, — на седлото имам мечо месо.
— Няма да му стане нищо в това време.
— Ял ли си месо от пума?
— Разбира се, много пъти. — Най-вкус- ното месо. Първият път чух за това от един бял от Кит Карсън, долу към имота на Люсиен Максуел, а планинците го предпочи тат пред всичко друго.
Чайлд напълни чашата си и седна.
— Не се тъпчи само с това. Има и друго.
— Да не си направил пай?
— Не.
Радиган вдигна глава и помириса възду ха.
— Мечи стъпки?
— Мислех, че ще ги усетиш веднага. Щом не ги усети, разбрах, че си изморен. Мама правеше такива понички, когато бях малък; и когато се връщах от училище, усе щах миризмата им, дори и да ги беше пра вила преди часове.
— Дай ми малко, Джон. Ти не ставаш много за работа, но ще те държа, само за да ми правиш мечи стъпки. Не съм те виждал да бъркаш тесто.
— Имаше време, когато ме караха да правя мечи стъпки по три дни, без да спирам; пълнех цяла бака и накрая нищо не остава ше. Има хора, които биха изминали доста мили, за да си хапнат мечи стъпки.
Замълчаха, заети с храната и мислите си. Ядеше обаче само Радиган. След -няколко минути той попита:
— Ти яде ли?
— Разбира се. Бях тръгнал да нахраня стоката, когато тоя тип ме одраска. Първо си мислех да взема да го скалпирам, но той ме държеше на мушка, така че ядох... Пър вото нещо, което научих навремето, бе да спя, когато имам време, и да ям, когато има ядене.
Джон Чайлд отиде до дълбокия шкаф и донесе чиния с понички.
— Лапай, момче. Има много.
— Джон... Кой мислиш, че е бил?
— Пищовджия, съвсем сигурно. С вър зан за пръста спусък. И страшно хубава карабина. Трябва да е бил наемен убиец.
Том Радиган свали пушката си и се зае да я чисти. Докато работеше, отвреме-навреме хапваше по някоя поничка и отпиваше от кафето.
Всичко бе прекалено хубаво, за да про дължи за дълго. Притежаваше седемстотин глави говеда и няколко хубави мустанга. Пръснал бе говедата наоколо по планински те ливади с хубава трева и вода и отвреме-навреме местеше малките стада на нови пасища, където тревата бе все още висока. Зимите бяха сурови и снегът се трупаше дълбоко в повече каньони. Жестока борба бе да запази живота на добитъка, но имаше местности, където вятърът издухваше снега от тревата, а се намираха и защитени доли ни, където се събираше малко сняг. Имаше естествен прираст, а на няколко пъти купи добитък от заминаващи. Тъй като наблизо нямаше друго ранчо, а усамотените долини предпазваха животните от загубване, задача та му да се грижи за добитъка не бе трудна.
Успешно увеличаваше стоката си и след година щеше да закара първата партида на пазара. Доходите му от лова бяха достатъч ни да покриват заплатата на Чайлд и да може да слага настрана по малко, а и още от самото начало отделяше време понякога да промива злато от потоците. В тия потоци нямаше много злато, но за човек с неголеми разходи то бе достатъчно.
Ранчото на Ваш не бе случайна история. От самото начало бе решил да търси подоб- но място и когато го откри, плановете му вече бяха готови, а той бе подготвен за усилената работа, която те изискваха. Всяка стъпка, която трябваше да предприема, бе внимателно обмисляна и за себе си той бе убеден, че е избягвал каквито и да са рискове. Още когато започваше, бе наясно, че дните на свободните пасища са преброени и изоб що не правеше планове за дейности в голям мащаб като по-едрите собственици. Задово ляваше го и малко стопанство, което би се изплатило добре, а той бе решил въпроса как да стане това.
Стана на разсъмване, навлече ризата си и обу чорапите си. После разрови въглените и сложи няколко борови цепеници, за да засили огъня, после сложи вода за кафе.
След като се изми и облече, намери време да се обръсне. Твърдата му брада се поддаваше трудно на бръснача. Обикновено бе гладко избръснат с изключение на муста ците си — неговата единствена суета.
Джон Чайлд влезе в стаята.
— Оседлах ти дорестия с петното на челото. Той ще се справи добре.
— Благодаря.
— Искаш ли да дойда с тебе?
— Остани тук. Има какво да се прави, а и не искам къщата да остане без човек сега. Дръж под ръка пушките и не се отдалечавай.
— Аз съм от делауерите — засмя се Чайлд, — забрави ли това?
— Безпокои ме английското у тебе. Един делауер може да пази.
— Приготвил съм ти храна и малко от мечите стъпки.
Радиган прехвърли на рамо палтото от еленова кожа и тръгна към обора. Дорестият бе добър ездови кон, кръстоска между мор- ган и мустанг, много издръжлив и достатъч но бърз.
Той скочи на коня, а Чайлд сложи ръка върху седлото.
— Пази се. Лицето на оня, умрелия, ми напомня нещо и мисля, че беше някаква неприятност.
„Няма защо да се безпокоя“, помисли си Чайлд. Защото Радиган се справяше чудесно и в гора, и в планина, а по следите вървеше като апах. Две години бе прекарал в отрядите на тексаските рейнджъри и си бе създал добро име, пък и не бе човек, който би започнал да стреля, без да бъде предизвикан.
Следата бе достатъчно ясна, защото обилният дъждовалеж бе изтрил следите от преди престрелката, а вятърът бе изсушил калта и втвърдил следите след спирането на дъжда. Конят бе изминал в галоп известно разстояние, после бе минал в тръс и накрая бе преминал в ход. На няколко пъти се бе поколебал, като че ли несигурен накъде да върви, а после бе продължил по пътеката. Тази пътека водеше направо към дъното на каньона Гуаделуп, а след това вероятността за объркване на посоката бе малка.
Сан Исидро като град не представлява ше нищо. Три магазина, две кръчми и още една, трета кръчма, която наричаха хотел, защото понякога там даваха стаи под наем, а къщите, в по-голямата си част от кирпич, бяха пръснати. Когато Том Радиган влезе в градчето, бе малко преди пладне.
На коневръза пред кръчмата имаше че тири коня и една талига, но ио улицата нямаше никой.
Три от конете бяха жигосани със знака „РМ“ върху две черти, какъвто Радиган не бе виждал. Той завърза коня си на коневръза и влезе в кръчмата. Двама от мъжете на бара бяха непознати, третият бе помощник-шерифа Джим Флин, а четвъртият, с палто от еленова кожа, бе един трапер от Насимиентос. Казваше се Хикли.
Поздравиха се и Флин попита:
— На път ли си тръгнал, Том? Не мис лех, че ще те видя насам по това време на годината.
— Човек трябва да се поразмърда отвреме-навреме. — Радиган хвърли бърз пог лед към двамата непознати. Имаха вид на обръгнали и опитни главорези. Но защо са тук? В тая част на щата клеймото „РМ“ не се срещаше, а нямаше и свободни пасища. Трябваше да има и трети конник, но къде ли ще да е?
Помощник-шерифът Флин си правеше на ум свои собствени заключения. Някога бе съдия-изпълнител в две градчета на ското въдци, после стана шериф и помощник-шериф на други места и според него Сан Исидро бе последната му спирка. Женен вече и баща на две деца, той не искаше да си има тук никакви неприятности.
Като човек опитен в боравенето с оръ жие и познаващ чудесно работата си, той винаги се безпокоеше от Том Радиган.
Срещал бе такива мъже и преди. Като Хикък и Картрайт, разбира се; но Радиган приличаше повече на Тилгмън, Джилет или Джон Хюз. Според него той бе опасен човек, но мъж с качества, кален в много по-жестоки битки, отколкото можеха да му предложат в Сан Исидро.
Спокоен по характер, Радиган си гледа ше работата и рядко пиеше, но Флин бе наясно относно възможностите му. Вещ в работата си, той също бе наясно, че няма основателна причина Радиган да дойде в града днес. Радиган си бе купил провизии само преди две седмици, които обикновено му стигаха напълно за два месеца, а послед ната му поръчка бе за зимата, много по го ляма от друг път. Радиган не бе дошъл в града да си търси компания или да се напие. Помоицник-шерифът хвърли още един пог лед към него и реши, че това идване е свър зано с бойни намерения.
Играейки си с чашата, той прецени по ложението. Какво ли необичайно се бе слу чило? Какво можеше да е станало, та да дойде Том Радиган в градчето?
Отговорът бе очевиден. Тримата непоз нати каубои и онзи с талигата. Всички те бяха въоръжени, всичките изглеждаха жесто ки и опитни мъже; освен това бяха облечени добре, от което следваше, че са добре плате ни. Тези не бяха просто кравари, а биячи. А биячите не ги наемат за друго, освен за да се бият.
— Дилижансът трябва да идва вече — забеляза Флин.
— Няма навалица по това време на годината — обади се кръчмарят Дауни и опря яките си ръце на махагоновия плот на бара. — Хората просто избяг ват тукашните места заради първия сняг и не грешат.
— Тук става ли студено? — Попита един от непознатите.
— Тук е високо, момко — кимна Флин, загледан в чашата си. Близо една миля над морското равнище, а извън града навсякъде е по-високо. Той посочи с глава към Радиган.
— Горе при Том пък е с половин миля още по-високо. А дали е студено? Много пъти е стигало до повече от 40° под нулата, по Фаренхайт.
Вратата се отвори и влезе един едър мъж. На височина като Радиган, шест фута и два инча, той бе с около трийсет фунта по-тежък от неговите 185 фунта. Квадратната му, едра глава стърчеше над широк и як врат и мощни рамене, но въпреки тежестта си, той се движеше с лекота. Хвърли втренчен поглед към Радиган, носле отново го загледа.
— Познавам те отнякъде — каза той.
— Може би.
— Тук някъде ли живееш?
Каубоите на бара се бяха надигнали, а също и Флин.
— Възможно е — отвърна Радиган.
Новодошлият се поколеба, дали да каже още нещо, но от улицата се чу остър вик и шумотевица от копита и хамути докара дилижанса до вратата.
„Флин, помисли си Радиган, сигурно се успокои.“ Но помощник-шерифът не тръгна към вратата, докато не излязоха тримата каубои. Едрият мъж остана намръщено за мислен, после извика след последния, който излизаше:
— Кокър, изтърси снега от дрехите в талигата.
Радиган погледна през прозореца. Вале ше сняг, не много силно, но все пак валеше. Успокои се. Един хубав сняг сега можеше да затвори района за цялата зима. С първия си поглед отбеляза наличието на снега, а с втория забеляза вързания зад дилижанса кон.
Хикмън застана на вратата.
— Шерифе — извика той, — навън дока раха един убит.
Дауни излезе иззад бара. Всички излязо ха навън, освен Том Радиган. Той си напъл ни нашата отново.
Хикмън го погледна учудено.
— Не те ли интересува?
— Мене ли? — Радиган вдигна поглед към него. — Виждал съм умрели.
Изпи наведнъж чашата си и се загледа в нея, чудейки се защо изобщо се докосна до питието. В действителност не обичаше да пие; отдавна бе открил, че му трябва доста, за да почувства някакъв ефект, а когато го усетеше, резултатът не му харесваше.
Вратата се отвори и мъжете влязоха, като носеха тялото, което разположиха вър ху масата за билярд. Едрият мъж ги послед ва с лице, намръщено от учудване и гняв. Някакъв човек, очевидно коларят на дилижанса, влезе с Дауни и Флин.
— На около десет мили от града — обясняваше коларят, — стигнахме до един завой и ето ти го тоя кон върви срещу нас. Решихме, че това е работа за тебе.
Помощник-шерифът се втренчи кисело в умрелия. Защо ли не са оставили коня да си върви? Да се махне от неговия окръг?
— Някой познава ли го? — Попита той.
Никой не проговори. В настъпилата ти шина Хикмън се загледа въпросително в Радиган. Флин забеляза погледа му.
— Застреляли са го — заяви Дауни, — и според мене — рано снощи. — Флин го погледна учудено и Дауни се изчерви. — Работих с лекари през войната. Знам нещич ко за раните.
— Може да идва от къде ли не — заклю чи Флин, — след като е било вчера вечерта.
Том Радиган бе сигурен какво си мисли Флин — че непознатият мъртвец може да идва от ранчото под платото. Нямаше тол кова много места, откъдето да дойде, освен може би Хемез или Хемез Спрингс. „Помощник-шерифът Флин не е глупак“, реши Радиган.
— Всичките рани са отпред — отбеляза Радиган.
— Там трябва да се очаква да бъдат — обади се Хикмън. — Това е Вин Кейбъл.
Флин се обърна рязко назад.
— По дяволите, Хикмън — извика ядо сано той. — Какво ще прави тук Вин Кейбъл? Той е главорез, за един долар е готов да убие човек.
— От къде да знам какво е правил тук? — Сви рамене Хикмън. — Може би някой е започнал кървава разправа.
— Кейбъл сигурно досега е убил пет-шест души — рече Дауни.
— Тия хора могат да кажат — добави Хикмън. — Аз не знам колко е пречукал.
— Ти много приказваш — рязко се обър на едрият мъж към Хикмън.
— Не ти ли харесва това? — Гласът на Хикмън беше спокоен. Той разсеяно дялка ше нещо с камата си.
— Спри с това — викна към него Флин. Помощник-шерифът изглеждаше обиден ка то ловджийско куче, което го боли зъба. Усеща, че ще стане нещо неприятно, заключи Радиган, а като добър полицай, иска да го избегне.
На вратата се появи Кокър и извика към едрия мъж:
— Рос, мис Фоли е готова за тръгване.
Радиган ги последва на улицата, а Флин тръгна след тях.
Един висок младеж помагаше на момиче в сива пътна рокля да слезе от дилижанса. Тя имаше тьмнокестенява коса и, както за беляза Радиган, когато тя се обърна към него, зелени очи. Младежът придружи мо мичето до талигата и се спря там, докато Рос се приближи до тях. Той каза нещо, което накара младежа да се обърне към него обър кан и ядосан. Момичето чакаше и слушаше.
Флин като че ли най-после се реши.
— Ей, вие, да не би да решавате да останете тук?
Рос се обърна и застана с лице към него.
— Да. Наехме къщата на Хансен, докато пристигнат говедата ни, а после ще се пре местим нагоре към Ваш Крийк.
Флин искаше да каже нещо, но Радиган го прекъсна.
— Аз не мисля така — каза той.
Всички обърнаха очи към Радиган.
— И защо не? — Настоя Рос.
— Защото онзи не улучи — спокойно отвърна Радиган.
ГЛАВА II
Вятърът понесе едно сухо листо край дърве ната рамка, а някое от мулетата във впряга на дилижанса пристъпи с крак и издрънча с хамута си. Думите на Радиган увиснаха в неподвижния, студен въздух като хвърлено предизвикателство и пълно отрязване.
Мъжът, който помагаше на младата же на да се качи на талигата, се обърна към тях.
— Какво значи това? — попита той.
Зад сухото му, красиво лице се усещаше скрита жестокост, каквато Том Радиган бе срещал и у други преди. У такива хора имаше някаква раздразнителност, която мо же да доведе до неприятности и да стане причина те самите да бъдат убити или да доведе до убийството на другите.
— Казвам се Радиган. Ранчото ми се нарича Р-бар и то се намира на Ваш Крийк.
— Боя се, че не разбирате — обади се младата жена, а спокойният й, благовъзпи- тан тон като че ли просто прощаваше неве жеството на човек, който не може да знае повече. — Ние притежаваме двайсет и два парцела по протежение на Ваш Крийк.
— По протежение на Ваш Крийк — в гласа му нямаше никаква отстъпчивост, — има само едно ранчо и място само за едно. То е мое.
Тя оправи полата си разсеяно с ръка, а усмивката й замръзна на устните, устни, ко ито бяха прекалено тънки, а погледа й — прекалено хладен и преценяващ.
— Грешите, господине. Съжалявам ви, разбира се, но хора, настанили се на земя, която не им принадлежи, трябва да очакват, че ще бъдат заставени да я напуснат. Тази земя принадлежи на семейството ми от 1844 година.
— И вие сте толкова сигурна в докумен та си за собственост, че изпращате застра ховката си предварително?
Рос Уол пристъпи бързо и заплашител но напред.
— Какво значи това?
— Разбирайте го, както искате. — Рос бе опасният в момента и Радиган не го изпус каше от очи. Надзирателят бе побойник, но имаше вид на човек, който може да бъде убеден. — Хора, които изпращат платен убиец, преди да са дошли, изглежда, че ня мат голямо доверие на документа си за соб-ственост.
— Обвиняваш ли ни?
— Вин Кейбъл не е дошъл тук да се забавлява. Не е стрелял по мене за удоволс твие, а от това, което чувам, явно си е стру вал парите. По мое мнение, той е бил платената застраховка, за да няма спорове относно документите за собственост.
— Том — намеси се Флин, — дай да обмислим нещата. Все пак, ако имат нотари ален акт...
— Какъвто и акт да имат, той не си струва хартията, на която е написан. — Ра диган стана безцеремонен. — Нещо повече, в каньона Гуаделуп няма пасище, на което да се подслони и заек, а единственото пасище край Ваш Крийк е моето. Покрай тая река няма да има говеда, белязани с друг знак, освен с Р-бар.
Мършавият Хикмън, увит в мръсни еле нови кожи, стоеше облегнат на стената и слушаше със скептична усмивка.
Младата жена заговори отново:
— Аз съм Анджелина Фоли. Земята край Ваш Крийк е част от имота на баща ми и условията на акта за дарение, издаден от губернатора Армихо са ясни. Няма съмне ние, че сте направили някои подобрения вър ху земята. — Тя разтвори чантичката си. — Готова съм да заплатя за всичко, което сте построили и да купя всичките ви животни.
— Това е справедливо — каза бързо Флин. — Какво ще кажеш, Том?
— Земята е моя и ще остане моя. Ако сте имали време да проверите в Санта Фе, щяхте да знаете правното положение на всички дарения, направени от Армихо.
За първи път Рос Уол изглеждаше обър кан. Той погледна към Анджелина Фоли в очакване да продължи, защото явно ставаше въпрос за нещо, за което той нямаше отго вор.
— Нима ще се биете с жена, мистър Радиган? Мислех, че мъжете от Запада са по-галантни.
Но Радиган не бе готов на никакви отс тъпки.
— Който открива бала, той поръчва музиката — отвърна той. — Всеки — мъж или жена, който стъпи на земята ми с оръжие в ръка, ще трябва да потвърди акта си за собственост не само на приказки. А пък жена, която сяда да играе карти с мъже, се смята за мъж и не й се полага по-голямо уважение.
— Чакай сега! — обади се сърдито Флин.
— Ти нямаш никакви доказателства, че Вин Кейбъл има нещо общо с тази дама! Никак ви! А дай ги, де! Дай доказателства, чу ли?
Радиган рязко се обърна и влезе в кръч мата. Тялото на Кейбъл бе преместено от масата за билярд на друга маса в стаята отзад.
Джим Флин последва Радиган в кръчма та и се облегна на бара до него.
— Ще пийнеш ли едно, Том?
— Имам си. Благодаря.
— Много неприятно... Лошо е да си загубиш къщата, а и каква зима се е задала!
Радиган погледна сърдито към Флин, но не му отговори.
— Ако бях на твое място, щях да говоря с тия хора и да се опитам да се разберем. Стадото им вече е на път за тук.
— Какво става с тебе, Джим? Ти помощник-шериф ли си на окръга или техен адво кат? Тая земя е моя. Живял съм на нея, работил съм я, имам неоспорим акт за собственост. Да не мислиш, че ще оставя да ме изритат от земята ми с подобен блъф, а? Ти по-добре реши на чия страна си, Джим.
Лицето на Флин стана тъмночервено от гняв.
— Аз съм на страната на закона и ще го приложа! Набий си го в главата и го запом ни!
— Струва ми се — кротко се обади Хикмън, — че Радиган има по-силни доказа телства, Джим. Притежава земята от четири години, всеки знае това. Казва, че има неос порим документ. Ако бях на твое място, Джим, щях да се позамисля върху това.
Флин се ядоса от намесата на Хикмън, макар че в думите му имаше смисъл. Все пак, помисли си Флин, не можеше да се приеме, че подобни хора могат да блъфират или че такова момиче може да бъде нечестно. Тя беше от сой, забелязал бе това от пръв поглед, а той бе човек, научен да уважава почтените жени. Мисълта, че една образова на и интелигентна дама би могла да бъде замесена в нещо непочтено му бе непонятна. Нито пък, че такава голяма група хора биха дошли, без да имат редовен документ. Той, като мнозина други, изпитваше уважение към парите .и властта, а новодошлите по всичко личеше, че имат и двете.
— Такава жена не може да лъже — заяви Флин.
— Щом можеш да кажеш това, Джим — в усмивката на Радиган нямаше подигравка,
— имал си късмет с жените, с които си бил.
Вратата се отвори и Анджелина Фоли влезе с Рос и с по-младия мъж.
— Моля ви отново, мистър Радиган, да освободите имота на Ваш Крийк.
Той обърна лице към нея.
— Някой ви е подвел, мадам. Виждали ли сте някога земята, за която претендирате? Имате ли някаква представа с какво се зах ващате? Каньона Гуаделуп е на север от тук и е широк може би от половин до една миля. Дъното му е широко няколкостотин ярда и около него няма паша за животните.
На север се стеснява и понякога през зимата снегът ни затрупва за около месец, а веднъж — за цели три месеца. През лятото в тоя край доста крави са по високите ливади, но да се гледат говеда през зимата там е необходимо човек да притежава особени умения, каквито нито един каубой от равни-ните няма да научи за цял сезон. Навсякъде ще ви кажат, че човек, който се опитва да гледа говеда нреззимата на миля и половина над морското равнище, е сигурно луд.
Струва ми се, мадам, че са ви дали лош съвет да докарате тук стадото си по това време. Препоръчвам ви да поемете към най- близкия форт или резерват, където купуват говеда за индианците и да продадете живот ните си. След като прекарате зимата тук, ако все още искате земя в тоя край, може да намерите някое парче, което е още незаето.
— Моята земя е край Ваш Крийк, мис тър Радиган — отговори хладно тя. — Моля ви в присъствието на свидетели да я напус-нете. Ако не направите това, тогава, боя се, че моите хора няма да се отнесат любезно с вас, ако им пречите да работят на ранчото.
— Странно е — спокойно рече Радиган, — че идвате в студения район през късна есен, като знаете, че не сте построили никак ви сгради върху имота. Изглежда, че сте знаели за построените от мене и сте решили да ме изгоните. Вероятно знаете, че трябва да храните добитъка през зимата и въпреки това сте подкарали стадото си насам. Смя тайки да използвате моя фураж също, нали? За това ли изпратихте първо Вин Кейбъл?
Джим Флин сви вежди и погледна към Анджелина Фоли, като в погледа му за пър ви път се появи съмнение. Казаното имаше основание и всеки, който се е занимавал с добитък, щеше да се съгласи.
Тя се обърна към вратата, после поглед на назад.
— Чухте какво казах. Предупреден сте да напуснете. Когато пристигне стадото ми, ние ще отидем там.
Вратата се затръшна след тях и в кръч мата и спирката на дилижанса настъпи ти шина.
— Тук са шестима — каза Хикмън, — а със стадото сигурно има още дузина или повече. Според мен си намерил добър про тивник.
— Аз имам човек, който струва колкото дузина от тия, много провизии и повече от хиляда патрона. Щом искат да се бият, на мерили са подходящия човек — отвърна Радиган.
Гаврътна чашата си и се обърна към вратата. Време бе да тръгва обратно. Редки те снежинки бяха намаляли, но все пак прех върчаха във въздуха, а небето бе ясно и студено.
Той бе вече на вратата, но го спря гласът на Хикмън.
— Джим — кротко подхвърли траперът, — я чуй за какво си мисля. Тия хора изглеж дат доста добра тайфа. Хубави коне, хубави дрехи, добра екипировка. Чудя се защо са напуснали дома си, а? Хората, когато им е добре, обикновено не си събират багажа да се местят. Най-много се местят бедните.
Флин се извърна, необръщайки внима ние на Хикмън.
— Кейбъл е бил застрелян в гърдите — каза той, — а всеки, който може да изненада Ван Кейбъл лице в лице, заслужава похвала, но все пак съм любопитен за някои подробности.
Радиган разказа накратко историята, ка то я описа просто и без да я разкрасява от момента, в който бе забелязал дирята в ливадата. Без да иска, Флин бе възхитен. Като човек, опитен в престрелките, той чете ше между редовете. Други можеше да бъдат убити в подобна ситуация, но Радиган бе надхитрил, изпреварил противника си и над делял над него.
— Имал ли е да ти връща за нещо?
— Изобщо не съм го познавал, а името му чух от Хикмън. — Радиган замълча. — Джим, предлагам да им прегледаш докумен тите, преди да стане нещо лошо. Фалшиви са, сигурен съм, но хвърли им все пак едно око.
— Документи ли?
— Сигурно имат нотариален акт или нещо подобно. Няма да дойдат тук просто така и да искат ранчото, без да покажат нещо.
Джим Флин се почувства неудобно от това, че беше изразил готовност да нареди на човека да напусне ранчото си въз основа на твърденията на банда непознати. Трябва ше да види тия документи... Но най-лошото бе, че щеше да се наложи и да ги прочете. Чувстваше се раздразнен и в невъзможност да се измъкне. Когато пое поста си, работата му обещаваше да бъде мирна и спокойна, като само отвреме-навреме някой пиян ин-дианец да направи бели. А сега дойде това.
Когато Радиган вкара коня си в двора на ранчото, Джон Чайлд излезе от къщата с фенер в ръка. Гледаше как Радиган се смъкна с усилие от животното, а после в топлата конюшня слушаше разказа му за станалото следобед, докато Радиган сваляше юздите и седлото.
— Тая шайка е тежък случай — каза Том в заключение, — а ми се струва, че зад всичко стои онзи Харви Торп, доведения брат на момичето. Той приказваше малко, но непре-къснато се озърташе и слушаше.
— И ще докарат говеда? Ако ги хване дебелия сняг в каньона, няма да им остане нито една крава.
— Времето работи за нас... Те не позна ват тукашните места. Аз започнах с малко, постепенно увеличавах животните и повече то от тях са родени тук, като са свикнали сами да си търсят паша наоколо.
Ранчото Р-бар беше почти двайсет и осем мили на север от Сан Исидро. Наблизо имаше две индиански села с по неколцина бели мъже във всяко от тях, но те не го безпокояха. През времето, което бе прекарал на Ваш Крийк, малцина го бяха посещавали, като повечето от тях бяха преминаващи кон ници, от които нито един според него няма ше да стане водач на групата на Фоли. Повечето от тези конници, а той можеше да ги преброи на пръсти, бяха скитници, тръг нали на север по посока на Лома Койот, за да се укрият от закона.
Наясно ли бе Анджелина Фоли какво представлява околността? Че има само ка менисти планини, високи плата, закътани долини и стръмни ливади? Неговите говеда бяха пръснати наоколо заради тревата, а сега държеше повечето от тях близо до купите окосено сено, като дори тук-таме бе издигнал плетени огради, използвайки естестве ния релеф на местността, доколкото бе възможно. През онази първа зима беше постоянно на седлото, за да открие къде се задържа снега и къде вятърът го издухва от тревата. Преди да дойде на запад, той бе живял в Илиноис и знаеше нещичко за студения климат, а по време на скитническите си години бе научил още повече и от собствен опит, и от разговорите си със скотовъди в Монтана и Небраска. За да оцелеят, на но-водошлите им бяха необходими същите познания.
Чайлд потрепера от студ. По това време на вечерта вятърът по платото ставаше сту ден.
— Ако ти трябват помагачи — предложи той, — аз мога да ти намеря.
— Виж какво, Джон — каза Радиган, — ако се стигне до пушкане, не си длъжен да оставаш. Това си е моя работа и...
— О, я млъквай! Ти не можеш да се оправиш сам с тая история и дяволски добре знаеш това. А дори и да можеше, пак нямаше да те изоставя.
Той тръгна напред към къщата.
— За колко претендират?
— За двайсет и два участъка. Ще им трябват четири-пет години да ги намерят.
— А ти за колко имаш претенции? Не помня да си ми казвал.
— А аз не помня да си ме питал. Аз претендирам за два пъти по толкова и всяко парченце земя ми е необходимо. Мислех да предавам догодина и да оставя само млади те животни. Искам да ги докарам до пет- шест хиляди глави.
— Ще ти трябва трева.
— Знам къде има и то много.
В къщата Радиган се огледа с изненада. Всичко бе старателно изчистено, подът — изстърган, прозорците — измити, а съдовете блестяха.
— Да не чакаш гости, Джон?
Чайлд сви рамене с невъзмутим израз на лицето.
— Не се знае кога ще се разиграе ерге- нина. Време ти е да се ожениш.
— На мене ли? — удиви се Радиган. — Откъде ти дойде на ума тая идея? И къде ще намеря момиче, което да ме вземе? Няма да знам какво да правя с нея, освен ако не е рогата.
Радиган отиде да търси мечи стъпки и откри пълна купа с тях.
— Недей да ги пипаш! — смъмри го Чайлд. — Ще си развалиш вечерята.
— Струва ми се — каза Радиган, — че ти си тоя, дето трябва да се жени. Ставаш все по-придирчив. Трябвало е да се ожениш от давна.
— Аз бях женен едно време — изненада го Чайлд. — Ожених се за една шайенка. Отвлякох я от ютите, които я бяха пленили. Тя беше много хубава и страшно уплашена от проклетите юти, а аз говорех езика й и това я успокояваше. Една нощ отвързах два коня, грабнах момичето и офейкахме. Гониха ни повече от сто мили.
— И какво стана?
— Живяхме на север оттук. Роди ни се момченце, но то падна от кон и умря. Пак заради ютите. Бяхме на път, когато попад нахме на тях. Хванаха жена ми и направо я гръмнаха в главата. Отскубнах се с момчето, но и то умря.
— Ужас!
— Живяхме хубаво няколко години... И едно момиче отгледахме. Тя живя при нас четири-пет години, а после я пратихме в един манастир в Мексико. Тогава беше на тринай сет години.
— Тя не ти е била дъщеря, така ли?
— Не. Команчите я отвлекли от керван с фургони, където избили семейството й. Замених я за четири коня. В манастира пре кара няколко години, после живя при една заможна мексиканка и мъжа й, докато те не решиха да заминат за Испания. Тя не иска да отиде с тях.
Радиган напълни чинията си и седна на масата. Чак сега усети колко е изморен. Може би заради топлата стая след дългата езда и студа изведнъж му се доспа.
— Какво стана с нея?
Чайлд леко се прокашля и Радиган вдиг на очи към него.
— Какво ти е? — Попита Радиган. — Да не си болен?
— Не. Ами... тя е тръгнала за насам.
— Какво? — Радиган се разсъни съвсем.
— Ти луд ли си? Какво ще правим с моми чето, тъкмо когато предстои патаклама?
— А къде да отиде? Пък и когато й съобщих да тръгне, изобщо не бе ставало дума, че ще се бием. Тя е на осемнадесет години сега и според нея аз съм единственият човек, при когото може да отиде.
Радиган се изправи ядосан и обезпокоен.
— По дяволите, Джон! Как ти хрумна това? Тук не е място за момиче. И даже не ти е кръвна роднина!
— Все едно, че ми е. Пишеше ми през цялото време. Постоянно искаше да се върне тук, в планините. Мисля, че аз съм единстве ният баща, който е имала някога, макар че не ставам много за баща. Винаги е искала да се върне тук, но аз я убеждавах да си стои там. Ония хора бяха много свестни и преце ниха, че едно момиче трябва да се научи на домакинство и разни други работи.
Радиган бе извън себе си. Нямаше сми съл да упреква Джон Чайлд, но пък това момиче точно сега... Ако нещо трябваше да усложни нещата — това бе то. Двама мъже можеха де се скрият в планините, независимо от времето, като и без да влачат жена със себе си щяха да имат достатъчно грижи.
— Мислех да я заведа в Санта Фе — неохотно призна Чайлд, но тя искаше да е при мене, а пък никога не е имала наистина баща.
Радиган го погледна, после доброто му настроение се върна и той се засмя.
— Това е по-лошо от самия бой, дето ни предстои. От него можем да се измъкнем. Но какво знаем ние за жените?
Когато свършиха с вечерята, той излезе навън, като първо намали пламъка на лам пата и тръгна да обиколи ранчото. Новината означаваше, че Джон Чайлд ще трябва да отиде да посреща, а той самият да остане сам. Достатъчно опасно бе за двама, а какво оставаше за сам човек!
Изобщо не предвиждаше да позволи на момичето да пребивава тук. Това не бе място дори за индианка, да не говорим за момиче, расло в манастир. Къщата можеше да издър-жи на обсада, но не за дълго. Ако можеха да издържат известно време, щеше да бъде доб ре, но трябваше да са готови да се измъкнат, да бягат, за да оцелеят.
Целта на една битка е унищожаването на съпротивителната способност на неприя теля. А докато можеха да бъдат подвижни, те щяха да са свободни и способни да дават отпор. Останеха ли на едно място, щяха да ги унищожат.
Принципът на боя, според Радиган, бе да се напада, винаги да се напада. Нямаше значение, че щеше да бъде сам и че врагът щеше да го превъзхожда числено; той тряб ваше да бъде в постоянно нападение. Даже и по-силен противник може да бъде прину ден да се отбранява.
Точно заради това си беше направил тайни скривалйща с храна и муниции, като всяка мярка бе взета с мисълта за отстъпле ние в гората или в планините. А от следва щия ден щяха да започнат да карат добитъка в отдалечените и закътани долини.
Два дни от сутрин до вечер работиха усилено и енергично, а късните часове преди бяха посветени на по-нататъшните им планове. И тогава се появи Джим Флин.
— Имат документи — съобщи той. — Имат нотариален акт. Било е дарение от губернатора Армихо, даващо им право на собстевност върху някогашното дарение на стария Виласур.
— Той не го е притежавал, за да им го даде. Тоя акт за дарение не струва колкото хартията, на която е написан, Джим.
— Може и да е така, но ти трябва да се махнеш.
— Съдът не ми е наредил да се махам. Моят акт за собственост не е разглеждан от съда. Тия хора се опитват да блъфират. Армихо не е притежавал тази земя, нито пък щатът е имал някакви права над нея. Той не е имал право да дава земята на никого и повярвай ми, че ще им трябва много повече от това, което имат като документи, за да ме изгонят.
— Трябва да уредим тая работа — ядо сано отговори Флин. — Няма да позволя да се избиете.
— Тогава те моля да си припомниш, че аз съм във владение. Нека се обърнат към съда. Така се предявява иск, а не се наема убиец, за да премахне човекът във владение.
— Ти не знаеш дали те са направили това.
— А кой друг? — Радиган се обърна към вратата. — Влез вътре, Джим. Нека да пого ворим. Между другото — добави той, — какво ще направят, ако не се махна? Ще използват сила? Поговори с тях, Джим. По вярвай ми, те нямат никакво законно осно вание.
Флин седеше намръщен на седлото. Той не можеше да повярва, че хора като Анджелина Фоли и Харви Торп биха се опитали да пробутат иск, за който нямат законно осно вание. Убеден бе, че Радиган греши и упор ството му го дразнеше. Досега не бе имал работа с актове за собственост и съдилища. Всичко, което знаеше за закона, бе че трябва да го прилага срещу побойниците и убийци те.
Радиган се обърна.
— Джим, кажи им да направят иск в съда. Аз оставам.
— Ти си ужасно сигурен в себе си — сърдито рече Флин. — Да не би да си адво кат?
Радиган пристъпи назад към коня.
— Джим, между 1825 и 1828 година тук, в Ню Мексико е имало трима временни губернатори и единият от тях е бил Армихо. През 1837 година в Таос е избухнал бунт и тълпата бунтовници убила губернатора Перес. Армихо успял да оглави контраатаката и след като победил, се провъзгласил за губернатор.
Разправят се най-различни истории и вече не се знае каква е била истината, но някои твърдят, че той е убил много хора, включително разбунтувалия се губернатор, както и неколцина от себствените си под дръжници и приятели. Успял да подкупи правителството на Мексико и го признали за губернатор.
През 1844 година бил заменен от Лехана, но след година взел отново властта и натру пал куп пари, като спирал търговците по пътя за Санта Фе и платил високи такси за всеки фургон.
Нещо повече, той придобил по нечестен начин някои от старите дарения на земя и наградил с тях приятелите си, нещо, за което не е имал право. Предполагам, че това мо миче Фоли е попаднала на някое от тия дарения и се опитва да го използва.
Флин разбираше, че губи почва. Той можеше да се справи с някой пиян или с тръгнала за линч тълпа, а на два пъти бе влизал в престрелка с каубои, които бяха искали да се изперчат. Единственият офици ален документ, който познаваше, беше запо вед за задържане.
— А ти имаш ли документ за собственост? — Войнствено настоя Флин. — Какви права имаш? Правата на незаконно настани лия ли се?
Радиган поклати търпеливо глава.
— Джим, аз притежавам законен доку мент за цялата земя, която ми е необходима, включително и за водата, а отгоре на това съм и във владение. Моят акт за собственост може да се провери. Тия хора са решили да ме изгонят от земята, която си е моя.
— Недей да ми се сърдиш! — извика сърдито Флин. — Недей да ми се сърдиш, ако започне да хвърчи олово!
Том Радиган сложи едрите си ръце на хълбоците си.
— Няма да ти се сърдя, Джим, но те съветвам да отидеш при тях и да им наредиш да стоят далече от тоя край. Ти си помощ- ник-шериф, а тези хора нарушават закона.
Лицето на Флин потъмня от гняв.
— Не ми казвай какво да правя! Знам си работата и ще си я свърша!
— Човек да рече, че си готов да прило жиш закона срещу мене — отговори Радиган. — А аз съм единственият, който е чист пред закона.
— Не съм толкова сигурен! — Флин обърна коня си и без да погледне назад, пое надолу по пътеката към града. Предстоеше му дълъг път в тъмнината.
На две мили под ранчото над каньона на Ваш Крийк имаше огромна издатина, стърчаща напред като огромна наблюдател на кула и Том Радиган зае позиция върху нея. През деня можеше да се наблюдава надале че, а през нощта можеше да се чува добре.
Неподвижният и студен въздух, донася ше всякакъв звук от голямо разстояние.
Остави коня си вързан до една туфа трепетлики, покатери се на широкото чело на издатината и седна до грубата каменна стена, която почти го закриваше от студения вятър.
Имаше и други пътеки. Едната водеше към Насимиентос зад него и тръгваше от Рио Пуерко, но едва личеше и малцина я знаеха, освен индианците, а и беше трудно да се върви по нея. Имаше още една от изток, която водеше от Спрингс за Себола, а после през платото към една точка, точно срещу мястото, където се бе разположил. Малка бе вероятността те да знаят, за която и да е от двете пътеки.
В полунощ той предаде поста си на Джон Чайлд, а на разсъмване закуси набър зо и яхна коня.
— Тя трябва да е там — каза Чайлд. — Така, както изчислявам, трябва да пристигне с днешния дилижанс, но по-добре е да ме пуснеш да отида аз. Кълна ти се, Том, поня кога си мисля, че не си наред... Та те дори не ме познават.
— Ще те познаят. Ще те открият за нула време. Рискът си е мой, така че стой мирен и гледай, дали няма да дойде някой, докато ме няма.
— Том — колебаеше се Чайлд, — искаш ли да отида до Лома Койот? Или да изпратя хабер? Там има няколко свестни мъже, които знаят да се бият.
— Остави това. — Радиган подкара коня си и после се обърна. — Ако видиш някой от тях, разбери кои са там.
— Старк е там. — Чайлд тръгна след коня. — Нали помниш Адам Старк? Той е бил рейнджър по твое време, после убил някакъв човек в Ел Пасо и офейкал. Най-доб рата карабина, която съм виждал някога.
— Той е добър.
Сан Исидро бе утихнал под късното есенно слънце. Наближаваше пладне, кога то, яздейки, Том тръгна по улицата, и почти първия, когото видя, беше Сам Кокър. Вър заха конете на коневръза само на няколко фута един от друг, но Радиган бе спокоен. Кокър обичаше да прави скандали, но скан-далджиите рядко вдигат врява, ако няма публика.
Облечен в мръсните си еленови кожи, Хикмън седеше с крака на масата и държеше бутилка в ръка. Радиган бе забелязал, че Хикмън винаги държи бутилка, но че съдър-жанието й рядко намалява.
Стаята в сградата от непечени тухли бе дълга и ниска. Барът заемаше половината от нея и имаше само няколко маси. Мръсно и занемарено, помещението бе лишено от как вито и да е украшения, освен одрисканото от мухи огледало зад бара. Дауни бе едновре менно отговарящ за дилижанса и кръчмар. Самотен човек, с грубо лице, държал кръчми в десетина оживени миньорски градчета, той бе наясно с всичко.
— Дилижансът към един часа ли ще дойде? — Попита Радиган.
— Тъй би трябвало да бъде. — Отвърна Дауни и му плъзна бутилка с уиски. Радиган вярваше, че Дауни го харесва, доколкото изобщо можеше да харесва някого, но сигурно и въртеше добър оборот с новодошлите.
— Ще седнеш ли при мене? — Попита Хикмън и свали краката си от масата. Той погледна през Радиган към Сам Кокър, кой то се бе приближил до бара.
Радиган занесе бутилката си на масата.
— Май ще става нещо — отбеляза той.
— Така ми мирише — ухили се Хикмън. Вратата се отвори и влязоха още двама. — Онзи големият е Барбо. Обича да прави кавги. По-миналата вечер се сби с някакъв скитник и му хвърли страшен бой. Другият е Битнър.
Дауни им донесе поднос с храна, а Барбо се загледа в тях.
— И осъденият на смърт получи обилен обяд — подхвърли той.
— И магарето на пророка проговори — отвърна му Радиган.
Барбо рязко се обърна и се втренчи в него, докато Дауни тихичко се засмя, а Хик мън се ухили широко. Седналите на съседна та маса двама мъже пък откровено се разсмяха.
— Какво беше това? — Попита Барбо.
Но смехът престана и Радиган започна
да се храни, без да му обръща внимание. Барбо го изгледа, после хвърли свиреп пог лед наоколо, търсейки някакъв повод. Никой не му обръщаше внимание и след минута той се обърна отново към Радиган.
— Чудя се, дали може да се бие така. както може да яде — подхвърли той.
— Може би някой ще провери — пред ложи Кокър.
Радиган ядеше с охота, усещайки чак сега колко е бил гладен.
— Не предполагах, че съм толкова гла ден — рече той, — но Джон бе направил мечи стъпки онзи ден и от два дни не съм ял нищо друго.
— Ако ти трябват бойци — каза Хикмън,
— не е нужно да предлагаш друго. Повечето главорези ще се съгласят заради мечите стъпки, а не заради парите при тая загубена кльопачка тук. — Той напълни чашата си. — Виждал съм каубои да изминават по шестдесет-седемдесет мили, само за да си хапнат мечи стъпки.
Барбо обърна още една чаша и застана с гръб към бара. Много му се щеше да се сбие, а и не обичаше да го пренебрегват. Изпитият алкохол бе разпалил кръвта му и му даваше смелост.
Радиган не пропускаше нищо. Участвувал в не малко побоища, той забелязваше всяко движение. Усети, че Кокър се прид вижва към вратата, за да отреже пътя за отстъпление, а Битнър бе застанал зад гърба му. Барбо бе наистина як мъж, мрачен и вулгарен на вид, с неподстригана брада и космати ръце. Над късия му и дебел врат стърчеше грубовато лице със здрави челюсти.
— Ти стой настрана — прошепна Радиган на Хикмън. — Аз ще се справя сам.
Хикмън го изгледа озадачено.
— Като че ли са ти много трима — отбеляза той, а после добави: — Той се хвърля направо и удря с двете ръце. И е труден за удържане.
Барбо се готвеше да нападне. На Ради ган не му трябваше повече, за да разбере обстановката, но продължаваше да седи спо койно, загледан в чашата си и прехвърляйки на ум разположението на хората в стаята и възможностите за действие. В този момент вратата се отвори и се появи Анджелина Фоли.
Тя тръгна направо към масата на Ради ган, а той се изправи учтиво.
— Я вижте това! — Възкликна подигра вателно Барбо. — Истински джентълмен!
— Мистър Радиган? — Очите й му се сториха още по-зелени, отколкото първия път. — Чух, че сте в града и се надявах да ви видя, преди да си тръгнете. Исках да ви кажа колко съжалявам, че трябва да ви изгоним от земята. Ако бихме могли да ви заплатим за неприятностите...? Предложението ми е все още в сила.
— Грешите, мис Фоли. Някой пак ви е информирал погрешно. Аз няма да се махна.
— Моля ви! — Тя докосна ръката му, като го гледаше с широко отворени очи. — Ние сме собственици на земята и вие трябва да я напуснете. Боя се, че ако не се оттеглите, някои от моите хора ще ви заставят да се махнете. Мислех си... е, когато чух, че сте в града, имах надежда, че ще се споразумеем.
— Ще седнете ли?
Тя се поколеба за миг, после седна. Радиган също седна и междувременно чу Кокър да казва:
— Сега вече ще сервират чая.
Радиган се обърна към Дауни:
— Имаш ли чай?
— Чай ли? Чай!... Ами... разбира се, но...
— Направи чай и ни сервирай, ако обичаш. Но направи много... направи цял галон.
— Цял галон? Чай?
— Точно така.
Хикмън се облегна назад, изучавйки с любопитен поглед Радиган, но той се обърна към Анджелина:
— Вие казвахте, че...
— Искам да помислите пак... относно това да се оттеглите. И държа на думата си, че ще ви заплатим за построеното. И естес твено съжаляваме за всичко не по-малко от вас.
— Но аз не съжалявам — отвърна с усмивка Радиган. — Изобщо не съжалявам. Наистина е жалко, че сте дошли чак дотук, без да проверите и без да знаете с какво се захващате. Ако наистина искате да видите колко малко може да ползвате, просто се обърнете към съда.
— Но съдилищата са толкова далече, мистър Радиган! — възкликна с широко от ворени очи тя. — И отнемат прекалено мно го време! Наистина съжалявам, но мистър Торп и аз очакваме да пристигнат повече от три хиляди глави добитък и ако вие не се оттеглите, ще се наложи да ви изгоним.
— Знаете ли нещо за тази земя, мадам?
— Не съм я виждала, разбира се, но мистър Торп е запознат. Защо питате?
— Просто така. Ако трябва да напусна ранчото и да ви го оставя, вие няма да можете да подслоните за зимата три хиляди крави... даже да имате пълна свобода на действие и никакви неприятности, пак няма да можете. Ако зимата е мека, човек може да я изкара с хиляда глави.
Тя го загледа втренчено, разбирайки, че несъмнено е искрен, но не й се щеше да му повярва.
— Но аз научих, че тревата там е най-хубава и че има много вода.
— Всичко това е така, но не достига. Бях решил да проправя пътеки към други доли ни, където може да се държат животните, но истината е, че местността е предимно горис та, половината от нея е стръмнина и най-лесния начин да се отърва вероятно е да се оттегля и да ви оставя да опитате. Ще загубите говеда, хора и коне.
— Вие май се справяте добре. Не мога да ви повярвам, мистър Радиган.
Той кимна към мъжете на бара, усещай ки, че те го слушат.
— Преди всичко, какво ще правите с работниците си? — Сега имаше възможност да ги накара да се замислят. — Там няма работа за повече от двама-трима души — на няколкото акра, които ще получите.
— Акра ли? — възрази тя. — Става дума за мили, двайсет и две квадратни мили, ако трябва да бъдем точни.
Дауни се появи с чая.
— Наложи се да сложа два чайника — обясни той. — Досега не бях имал такава голяма поръчка.
Радиган взе по-малката кана и напълни чашите пред тях, а после спокойно извади пистолета си.
— Сипи им чай — нареди той, като посочи с дулото към тримата на бара. — Аз ще се погрижа да го изпият.
Кокър настръхна и плъзна ръката си към пистолета си, но замръзна, след като дулото на Радиган се обърна към него.
— Почвайте да пиете. И ти, Барбо.
— Проклет да съм, ако пийна!
Пистолетът на Радиган леко се наклони.
— Питахте за чай и ето, че го получихте, почвайте да пиете или ще почна да стрелям.
Хикмън се ухили широко. Слисаната Анджелина Фоли само местеше учудените си и невярващи очи от Радиган към нейните хора.
— Ако не пиете, след като преброя до три — небрежно подхвърли Радиган, — ще ви счупя ръцете.
Изправи се бързо и тръгна към тях, като не изпускаше от погледа си Анджелина и вратата.
— Аз ще те пречукам заради това! — извика Барбо.
— Може би — но едва ли ще имаш възможност. Ти искаше чай, почвай да го пиеш сега!
Кокър тресна чашата си на бара.
— Проклет да съм, ако пия от това! — кресна той и сграбчи пистолета си.
Радиган замахна с дулото отляво и от дясно и Кокър се свлече на пода, като че ли бе пуснат от високо.
— Почвайте да пиете чая — спокойно им нареди Радиган, — или ще ви натъпча на три фута под земята.
Анджелина Фоли бе побледняла от гняв.
— Чакайте! — протестира тя. — Не можете да правите такива неща!
— Не обичам да удрям жени — каза той.
Без да иска, тя се отпусна на стола.
— Вие... вие не бихте посмяли!
— Щом играете мъжки игри — отговори той, — ще играете по правилата на мъжете.
Подаде пистолета си на Хикмън.
— Барбо искаше да се бие — каза той, — ти само ми пази гърба.
Барбо постави с трясък чашата си и рязко се извърна.
— Да се биеш? — изрева той. — Искаш да се биеш с мене ли?
Радиган го удари.
Барбо се олюля, а Радиган пристъпи напред, като се пазеше от юмруците на Бар бо, и му нанесе силен ляв в корема. Барбо се хвалеше повече, отколкото да се биеше — смяташе, че е достатъчно само да каже какво би направил, и сега беше смутен от готов ността на Радиган за схватка, както и от яростната му атака. Отстъпи назад, но Ради ган не му позволи да се опомни. Два прави удара — ляв и десен попаднаха в лицето на противника му, който отчаяно наведе глава и замахна широко.
Силен десен разклати Радиган, но ранчерото избягна левия и нанесе удар в бъбре ците на Барбо. Едрият мъж изохка и се хвърли напред, опитвайки се да се вкопчи в Радиган, който го посрещна със силен десен в брадата и го накара да се спре.
Барбо впи поглед в Радиган между вдиг натите си юмруци. Боят не тръгна така, както друг път. Десният прав, който получи, беше ужасен, а Радиган изглеждаше спокоен и невъзмутим, като дори не се задъха. За първи път Барбо усети, че могат да го нату пат и самата мисъл го вбеси. Нападна без разсъдно, като махаше и с двете ръце. В продължение на няколко минути се биха здраво и Барбо принуди Радиган да отстъпи назад към средата на стаята. Битньр викаше окуражително, а Барбо си помисли, че почва да надделява. Усети, че десният му прав попадна добре и механично спря, за да оста ви Радиган да падне.
В този момент обаче Радиган го удари в устата, устната му се спука и кръвта потече по ризата му. Барбо с изненада забеляза, че Радиган стои прав пред него... Ранчерото бе издържал на най-силния му удар и бе отго ворил почти в същия миг с удар.
Барбо се активизира, но смелостта му го напускаше. Побесня от мисълта, че няма да победи. Никога досега не му се бе случвало да нанесе такъв силен десен и противникът му да не падне; но ударът му явно не бе подействал на Радиган. Той бе израсъл край лагерите на мичиганските дървари, преди да дойде на запад в Тексас и бе изкарал един добър курс по юмручен бой сред товарачите и лодкарите. През седемдесетте години на миналия век малцина бяха каубоите, които знаеха нещо за юмручния бой. Споровете си решаваха с пистолети и рядко използваха юмруци, поради което победите си Барбо бе спечелил над хора, на които юмручния бой бе съвсем непознат. За Радиган боевете с юмруци и с глава бяха начин на живот от детинство. Губил бе понякога, но повечето си боеве бе спечелил, а Барбо бе далеч от грубия занаят, с който той бе свикнал.
Барбо се втурна отново, като се опитва ше да сграбчи Радиган, но ранчерото отстъпи внезапно и загубилия равновесие Барбо залитна напред. Радиган го хвана за яката, преметна го през собствения си опънат крак и го хвърли на пода.
Барбо легна по гръб и с помътнели очи се загледа в Радиган.
После започна бавно да се изправя, а Радиган отстъпи, за да му направи място. Когато Барбо се изправи на крака, Радиган пристъпи, направи лъжливо движение и уда ри грамадния мъж в корема. Поелият много чай Барбо отстъпи, като пъшкаше и преглъ щаше, готов да повърне. Дръпна се назад и вдигна ръка да се предпази от Радиган. Це лият бе смазан, окървавен и пребит.
Радиган вдигна пистолета си и го пъхна в кобура си. Кокър седеше на пода и държе ше главата си с две ръце.
— Не търся разправии — рече Радиган, — но няма и да тръгна да бягам.
Обърна се с очи към Анджелина Фоли.
Лицето й бе побледняло, а очите й — помътнели от гняв.
— Съмнявам се, че знаете какво предс тавлява околността на Ваш Крийк — про дължи той, — но ако искате да дойдете с някого, а за това бих предложил Рос Уол, който е каубой, аз ще ви я покажа. По-голямата част от нея е на повече от 7 500 фута над морското равнище и това е най-красива та планинска местност в света. Също така е и най-суровото, най-студеното и най-снеж- ното място.
— Дилижансът идва — съобщи застана лия до прозореца Дауни.
Радиган нахлупи шапката си и излезе навън. Пръстите му бяха ожулени и изтръп нали, но иначе се чувстваше добре. Това бе първият му бой от години насам, но бе доволен, че през цялото лято бе цепил греди за плетищата и бе рязал дърва за зимата. Нищо друго не поддържа добрата форма така, както брадвата и триона.
Сети се за Торп. С него подобен бой щеше да бъде различен, защото Торп не беше Барбо и въпреки че изглеждаше светски млад мъж, той имаше яки рамене, а в сухото му и жестоко лице имаше нещо заплашител но. Освен това, когато се бяха срещнали за първи път, Том бе забелязал, че върху пръс-тите му има белези.
Зад гърба му някой затвори вратата; той се обърна и видя Анджелина Фоли, загледа на в него. Погледът й беше студен, изпълнен с любопитство и за първи път — почти възхитен.
— Щяхте ли да ме ударите? — полюбопитства тя.
През живота си никога не бе посягал на жена, но се престори, че е изненадан от въпроса й.
— Ами, разбира се — отговори той. — Когато кажа нещо, значи че ще го направя.
— Вие не сте джентълмен, мистър Ради ган!
— Никакъв джентълмен не би имал ус пех, ако си има работа с вас — отвърна с усмивка той. — Вие ще го дразните, ще му създавате празни надежди, може би дори ще се разплачете. Ще го галите, ще го лъжете и ще го мамите. Е, може да се разплачете пред мен или да ме погалите, но с другото никога няма да успеете. Опитайте се да ме измамите и аз ще ви напляскам по дупенцето.
Погледът й стана предизвикателен.
— Може да сме противници, но вие сте мъж и аз ви харесвам. Можете да ме нари чате Джелина.
— Вие сте хубава и привлекателна жена — каза той, — но в никакъв случай не мога да ви имам доверие. Преди да свърши тая история, вие ще ме намразите повече от когото и да било, но сериозно ви казвам, че е по-добре да ме послушате и да си тръгнете сега. Подобна разправия ще ви струва много и няма да получите нищо.
Тя се засмя.
— Вие имате само един човек с вас, мистър Радиган. Аз имам трийсет. Мисля, че аз ще спечеля.
Той кимна сериозно.
— Но аз имам на своя страна нещо друго. Най-опасният възможен съюзник, ка къвто може да си пожелае човек — времето. Какво ще правите с вашите животни, когато земята е затрупана от сняг, дълбок между три и шест фута и никъде няма храна за добитъка?
Дилижансът пристигна и прашния облак, който го бе следвал, го настигна и го забули, увисвайки над конете и всичко нао коло.
Радиган се загледа в коларя, който слизаше от капрата отмалял и с лице, зачервено от ледения вятър. Хикмън също бе излязъл навън, а Дауни вече отваряше вратата и помагаше на пътниците да слязат. Радиган пристъпи от крак на крак и дъските на рампата изскърцаха под тежестта му. Вдигна очи над дилижанса и погледна към далечните планини, а после от дилижанса слезе едно момиче и закачките наоколо спряха, като че ли отрязани с нож. Радиган изобщо не бе подготвен за това, което видя.
Сините й очи гледаха палаво изпод ко кетната шапчица с връзки, лицето й бе като на невинно дете, но дрехите не можеха да скрият формите на тялото й. Затаи дъх, поч ти хипнотизиран, докато тя се изкачи по стъпалата. Той усещаше, че всички на рам пата я зяпат, а също така — че това я забавлява.
Тя се обърна към Дауни и каза:
— Търся мистър Чайлд или мистър Радиган от ранчото Р-бар.
Дауни се опита да каже нещо, но не намери думи. Жените в тоя край бяха малко, а той не беше подготвен за подобна извън редна ситуация, въпреки опита си. Зяпна с отворена уста, а после тъпо посочи към Радиган.
Тя се обърна към него и го изгледа сериозно с големите си сини очи.
— Вие не сте баща ми — каза тя, — значи трябва да сте мистър Радиган.
Погледът й се спря на Джелина Фоли:
— Това съпругата ви ли е?
— Не, мадам — засмя се тихичко Ради ган, — това е моята противничка, мис Дже лина Фоли.
Тя изгледа изпитателно Джелина.
— Струва ми се, че тя е моя противничка — заключи тя. — Тя ви харесва.
— Гретхен — разбърза се Радиган, — нали така се казвате? Можете ли да яздите?
— Аз мога да яздя всякакви животни — отвърна тя, — но ще трябва да си сменя роклята. — Хвърли бърз поглед към Джели на и прошепна отчетливо: — Харесвате ли я?
Джелина се изчерви, решително подхва на полите си и се спусна към талигата, където я чакаше Битнър, за да й помогне да се качи. Потеглиха, без да погледнат назад. В себе си тя кипеше. Я виж ти! Тая... тая никаквица!
Джелина трепереше от яд. Само като си помисли човек! Ами че това момиче бе почти дете! И с такова тяло! Свикнала да бъде обграждана с внимание от мъжете, тя със завист разбра, че от момента, в който онова момиче излезе от дилижанса, те вече не я гледаха така много.
После си даде сметка, че яростта й е неразумна. Отпусна се на седалката и започ на да крои планове. Трябваше да се действа веднага и да ги изгони от местността. Няма ше какво да се чака повече. Все пак ония там бяха само двама и не можеха да стоят на пост през цялото време, след като имаха толкова много друга работа.
Намръщи се. Той бе споменал сняг. Не волно вдигна очи към облачното небе. Но това са глупости. Тук никога не става студе но, та това е Ню-Мексико. Въпреки това, оловносивото небе я подтискаше и без да знае защо, тя все повече се тревожеше. Спом ни си думите на Радиган и се замисли над това, какво точно бе имал на ум Харви Торп — защото той бе настоял да дойдат тук. Но тъй или иначе се бе наложило да напуснат Тексас, а тукашният имот бе единственият, за който можеха да претендират. И щяха да им трябват не повече от няколко дни, за да се отърват от Радиган.
Но въпреки това, докато си мислеше тези неща, тя си спомни, как спокойно, майс торски и почти без проблеми той се бе спра вел с Барбо. Рядко бе виждала мъж да се бие така добре. И Вин Кейбъл бе мъртъв — в тялото му бяха намерили четири куршума.
Нямаше да бъде толкова лесно, колкото смяташе Харви. Изведнъж усети радост, че Рос бе дошъл с тях.
Гретхен Чайлд се върна от къщата на Дауни, където се бе запознала с мисис Дау ни, закръглена, с майчински вид ирландка, и където се бе преоблякла. Сега носеше хубав костюм за езда и той разкриваше всичко, което роклята все пак прикриваше, създавай ки работа на въображението. Неспокоен, Ра диган усещаше, че едва ли би се намерило нещо, което би я направило по-малко въл нуваща, отколкото беше.
Като че ли, помисли си мрачно той, не му стигаха неприятностите с Торп и Фоли.
Помогна й да се качи на седлото, но в действителност тя нямаше нужда от помощ. От пръв поглед му стана ясно, че каквато и да е иначе, тя бе на „ти“ с ездата.
— Няма да може да останете в ранчото — предупреди я той. — Няма да бъде безо пасно.
— Аз имам доверие във вас — отвърна тя.
Той започна да обяснява забързано:
— Нямах предвид това. Започваме да се бием с ония хора заради ранчото. Мисля, че дори ще се стреля.
— Видях ръцете ви. Почнали ли сте да се биете? — Погледна го сериозно. — Аз съм силна. Мога да работя и мога да стрелям. Наистина съм силна. — Вдигна мишницата си я сгъна, за да покаже мускула си. — Само пипнете тук.
ГЛАВА III
Първо дойдоха говедата. Те се появиха при каньона на третия ден след завръщането на Радиган с Гретхен Чайлд и се приближаваха подобно на тъмен облак, подкарвани от де сетина каубои. Очевидно бяха докарани до каньона предишния ден и държани през нощта при тресавището.
Говедата идваха първи и се движеха бързо. Радиган слагаше малко фураж във временния обор, скрит между свлечените от ерозията на платото камъни, когато чу Чайлд да вика.
Чу го, че вика, разнесе се изстрел, той хвърли вилата и се втурна да тича. Застреля първото влязло в двора биче, но като се огледа, разбра, че никаква преграда не може да спре прииждащата вълна от животни. Спусна се бързо след Чайлд към къщата, тръшна вратата и спусна железния лост зад нея. Докато стигне до прозореца, дворът се бе изпълнил с говеда.
Чайлс отпусна дулото на своя уинчестер върху перваза на прозореца и погледна към Радиган.
— Хитро — каза той, — страшно хитро.
— Мислят, че няма да можем да се измък нем.
Плътно до вратата бе притиснато едно едро биче, а други бяха толкова близо до прозорците, че Радиган можеше да се пресег не и да ги почеше по гърба. Дворът на ранчото бе напълно задръстен от плътна маса животни, притиснали се едно о друго. Наляво и надясно зад тях стадото се бе пръснало безразборно, но влезлите в двора бяха принудени да стоят едно до друго от заобиколилите ги с опънати въжета каубои. Каубоите не се виждаха, прикрити зад плев нята или зад другите постройки.
— Хей, вие в къщата! — Избумтя гласът на Рос Уол. — Ако искате да излезете, хвър лете оръжието си през прозореца!
Чайлд погледна към Радиган, но той му направи знак да мълчи. Изминаха няколко минути. След като разбра какво става, Гретхен спокойно продължи с кухненската си работа и започна да слага яденето на масата, като че ли наблизо нямаше никакъв неприя тел. Все пак Радиган забеляза, че си е сложи ла ботуши за езда и топла пола — готова бе да тръгне.
Уол не знаеше за тунела, през който щяха да се спасят. Никой не знаеше за него, освен Джон Чайлд, а някой в града очевидно бе казал на Уол или на Торп, или и на двамата, че къщата на ранчото има само един изход.
А без тунела те щяха да са безпомощни, защото освен през него не можеха по друг път да се измъкнат от къщата. Докараните в двора говеда ги бяха заградили почти като каменна стена. Можеха да избият говедата, но ако направеха това и те щяха да бъдат убити, като никой нямаше да каже, че са ги убили без повод.
— Ако искате да ядете — обади се Гретхен, — всичко е готово.
— Почвай, Джон. Сядай на масата. Аз ще хапна тук, на прозореца.
— Ей, вие, там в къщата! — беше пак Уол. — Радиган, знам, че си вътре и нямаш никакъв шанс! Хвърлете оръжието си и ще ви пуснем да излезете!
Щяха да завземат къщата, но не и да я запалят по това време на годината, ако се надяваха да се настанят в нея те самите. Да се живее в планините щеше да бъде трудно, но можеха да издържат поне известно време. Застанал зад прозореца, Радиган обмисляше положението.
Той бе се подготвил за подобно извън редно положение от много отдавна, но бе очаквал неприятности от ютите. Къщата бе строил така, че да може да се отбранява, но и да може да се измъкне от нея, ако е необходимо. Тук, както и в плевнята, имаше още един изход, но изходът от къщата бе през тунел, който извеждаше до гъстия шуб рак в подножието на платото, където набли зо бяха вързани конете. Излазът не бе далече от гърба на къщата и бе малко вероятно, че някой ще провери стръмния склон в подно жието на платото. За случайния наблюдател склонът изглеждаше като хиляди други по добни склонове в подножието на хиляди други подобни плата.
Къщата не можеше да бъде нападната по никакъв начин изотзад, така че бе малко вероятно някой да реши да провери склона.
Той дочуваше гласовете им, долитащи изотвъд говедата. Фактът, че от къщата не идва никакъв отговор, явно ги безпокоеше, защото човек не може да преговаря с някого, който не иска да говори.
Гретхен донесе кафе, като старателно избягваше да се мярка пред прозореца. Радиган й се усмихна.
— Ти дойде точно, когато започнаха неприятностите. Съжалявам.
— Трябва ли да се махнем оттук?
— Да.
— Ще ни трябват одеяла и топли дрехи — реши тя. — Аз ще ги приготвя.
Загледа се след нея, докато тя се оттег ляше назад, изненадан от спокойствието, с което приемаше положението. Погледна от ново през прозореца... трябваше да се задър жат, докато се стъмни, защото вероятността да се измъкнат през деня бе по-малка... навън всичко бе спокойно. Говедата бяха наблъскани плътно в двора и закриваха вратата.
Рос Уол клекна до огъня и простря изм ръзналите си ръце към пламъците.
— Той е там, това е сигурно. Няма начин да се измъкне. Говорих с един човек в Сан Исидро, който е помагал при строежа на къщата и той се закле, че има само една врата. Такава малка къща няма нужда от друга врата.
Торп се настани до огъня и си сви цига ра.
— Трябва да го накараме да излезе от там. Ако има кльопане, може да изкара цялата зима.
Уол се озърна мрачно наоколо.
— Наистина не ни е лъгал за пашата. Ако това тук е всичко, не можем да изхраним стадото и една седмица.
— Има още.
Уол сви яките си рамене под палтото си. Колкото повече се запознаваше с обстанов ката, толкова повече ставаше недоволен, а от всичко, което можеше да види, на ранчото нямаше работа за повече от двама души и ако започнеше да вали сняг...
— По-добре да изпратя двама души да потърсят паша. Ако не намерим нищо, ще трябва да се махаме оттук.
— Съмняваш ли се в моята преценка?
Рос Уол лапна парче тютюн и го задъвка с огромните си челюсти.
— Ти каза, че тук има паша и мис Фоли ти повярва. Надявам се, че е така.
— Има.
Харви Торп се огледа бавно наоколо. Откритото пространство пред платото не изглеждаше толкова голямо сега, както му се бе сторило, когато на него нямаше живот ни и той пряко себе си почувства безпокойс тво. Отзад между хълмовете трябваше да има още паша, но къде бе тя? Очакваше, че ще заварят добре очертани пътеки, а не отк риха нищо подобно. От това, което се виж даше, изглеждаше, че няма нищо повече към ранчото Р-бар, макар че хора от Сан Исидро и други в Санта Фе му бяха, казали, че Радиган гледа няколкостотин глави на земя, която може да изхрани няколко хиляди.
— Добре — рече накрая Торп, — изпра ти двама души. — Загледа се към къщата. — От комина излиза пушек, но май огънят загасва.
— Къщата е строена добре. Не им тряб ва много огън.
Ставаше все по-студено. Рос Уол пог ледна към небето. Той бе грубоват, но здравомислещ човек, който оставаше предан на господарите си — изпълняваше единствено нарежданията на Анджелина Фоли. Служил бе на баща й, а сега и на нея, както верният оръженосец на феодала и със задоволство установяваше, че тя е много по-находчива от баща си. Баща й би останал в Тексас и би се борил докрай, макар и да нямаше никаква надежда да надделее, но Анджелина знаеше кога да избяга и какво да вземе със себе си. Тъй като от стадата й бяха крали добитък, когато потегли, тя просто подбра всичко, каквото й бе под ръка.
Лично той смяташе, че Радиган бе прав, когато ги посъветва да продадат добитъка, особено животните с подправени клейма, каквито имаха прекалено много, за да бъдат спокойни. Идеята да задържат стадото бе вероятно на Торп, но не винаги се знаеше кой е инициатора, тъй като Анджелина умееше да приписва другиму идеи, които всъщност бяха нейни.
Разбута огъня с пръчка. Нямаха много време. Трябваше да изгонят Радиган, но ако е възможно, без да убиват човек. Рос Уол не би възразил да убият някого, ако всички останали възможности са изчерпани или ко гато необходимостта го изисква, но убийст вото поражда верижна реакция, а човек като Радиган сигурно имаше много приятели.
Той не бе присъствувал, когато Радиган бе набил Барбо, но бе видял след това Барбо и по всичко личеше, че боят е бил съвсем майсторска работа, накарала Барбо да стане мълчалив и работлив, избил от главата си кавгите за дълго. Всичко, което бе забелязал у Радиган, го караше да мисли, че няма да бъде лесно да го принудят да се махне. Не вярваше като Кокър, че ще успеят с едно бързо, въоръжено нападение — онзи в къща та бе умен и знаеше да се бие.
Уол бе поразен и от поведението на Радиган — не изглеждаше да е обезпокоен от численото им превъзходство, нито пък се поколеба да приеме стълкновението, след като се стигна до него. Самият Уол бе упо рит човек и добър боец, така че разпозна у противника си същите качества, които ува-жаваше. Въпреки всичко, предстоеше му ра бота, а небето го тревожеше.
Роден във Върмонт, той бе дошъл на запад като дете, но все още пазеше спомена за утрините у дома, когато баща му отиваше до плевнята и се връщаше покрит със сняг и когато по стрехите увисваха дълги ледени шушулки. Зимите там бяха мразовити, с дъл боко пронизващ студ, а имаше години, кога то мнозина умираха от замръзване. Винаги бе мислил, че Ню-Мексико е топло и приятно място, каквото си и беше, но тук бяха на високо и леденият въздух го безпокоеше.
Всичко, което притежаваха Торп и Ан джелина, бе свързано със стадото. Зад гърба си бяха оставили само вражда и бъркотия, а крадените говеда правеха завръщането им в Тексас невъзможно. Единственият им шанс за оцеляване бе тук и трябваше час по-скоро да се захващат за работа. Макар че му се щеше да бяха продали стадото, без да рис куват.
Загледа се в здравите си и загрубели ръце, протегнати над огъня. Вече бе на чети ридесет години, немлад според мерките на хората от Големите равнини, а от двайсет години работеше за семейството на Фоли. Старият бе разбойник, макар и гениален, и през времето, когато се занимаваше със скотовъдство и безконтролно жигосване на до битъка, бе станал богат, но си бе създал неприятели, опитвайки се да се сдобие с повече земя, отколкото имаше право.
Анджелина бе по-находчива от баща си, но и по-студена. Рос Уол се тревожеше, когато мислеше за Анджелина. Тя бе прека лено невъзмутима, прекалено лукава и из ползваше хубостта си така, както някои мъже използват пистолета. А пък Харви Торп... Рос все още не бе определил отноше нието си към Харви. Стария бе се оженил за лелята на Харви, а Харви винаги бе живял при нея и в продължение на няколко години бе като сянка на Стария. После се запиля нанякъде с години, през които не се знаеше какво е правил, но когато се завърна, бе научил изкусно покера, владееше пистолета, а веднъж Рос случайно го завари да се пре облича и видя белези от куршуми по тялото му, но Харви не обясни нищо за тях.
Враждата избухна и Стария бе убит. Харви бе отвърнал незабавно. Рос и досега не знаеше какво точно бе станало, но убиецът на Стария бе застрелян от близо на собстве ната си врата, а когато синът му изтичал към къщата, Харви бе убил и него.
Схватките продължиха разпиляно ня колко години, но хората, които събра около себе си Харви, бяха по-скоро побойници, отколкото каубои и ранчото западна, тъй като отделяха време само на кървавата раз правия, в която не можеха да надделеят, а наред с това, хората на Харви извършиха и много беззакония. Настъпи време, когато враждата престана да бъде само семейна и се превърна във всеобща безредица, а в ран чото научиха, че знатните хора от околност та са започнали да формират отряд за самозащита, в случай, че повиканите вече рейнджъри не могат да се справят.
Последва бягството с поголовни кражби на добитъка, попаднал им по пътя. Рос се отвращаваше от всичко това, но самите соб ственици на някои от животните бяха съмни телни, така че той се съгласи с останалите. И ето сега бяха тук — в къщата се бе залостил един упорит човек, когото трябваше да прогонят, а за тази цел не можеха да прибяг нат до запалване на дома му.
След като стопли ръцете си, започна да си свива цигара. Докато траеха разправиите в Тексас, той бе оставил Торп да се бие и бе работил, за да запази ранчото, без достатъчно работници и пари. Докато пищовджиите се мотаеха из ранчото или се перчеха в кръч мите, кладенците се затлачваха от кал, жи вотните затъваха и умираха в мочурищата, а оградите падаха, което позволяваше на до битъка да бяга през пролуките и да се губи, без да го крадат.
От всичките ратаи, които му бяха под чинени сега, шест или седем бяха добри каубои. Останалите бяха главорези, скандал джии като Барбо и Кокър или хора като Лийч, за които подозираше, че са хладнок ръвни убийци.
Радиган бил споменал нещо, което се запечата в паметта му. Казаното му бе пре дадено or някой от ратаите. От Битн ьр по- точно. Радиган казал, че на това ранчо говедата могат да се отглеждат от няколко души, ако това бе така, той би могъл да се отърве от излишните. Размишляваше, сгу шен до огъня и се чудеше до къде може да успее, без да се сдърпат с Торп, защото именно той държеше такива типове около себе си. Искаше преди всичко да се отърве от Кокър. А след него, от онзи кавгаджия Барбо, който бе принудил двама от най-добрите му работници да напуснат.
Рос Уол се изправи.
— Отивам да огледам наоколо — рече той, без да се обръща конкретно към някого.
Торп дори не вдигна глава, докато Уол се отдалечаваше, размишлявайки върху току-що хрумналото му: би могъл да се отърве от Кокър и то така, че да си няма неприят ности с Торп. Ония в къщата умееха да стрелят добре и ако се случеше Кокър да попадне на открито, когато започне престрелката...
Анджелина Фоли се появи при каньона на разсъмване и остави талигата в подножи ето на издатината. Яхна изпратения й от Уол кон и се изкачи по пътеката. Говедата все още задръстваха плътно вратата и димът от комина се виеше нагоре към спокойното утринно небе.
Уол и Торп седнаха до нея и се загледаха към струпаните животни, от които само ня колко бяха успели да намерят вода или па ша. Повечето мучаха неспокойно.
Тя потръпна от хладния утринен въздух и погледна завистливо струйката дим, виеща се от топлата, здраво построена къща. После отклони погледа си от къщата и недоумява що го разходи околовръст.
— Харви — рече тя, — ти ми каза, че тук има паша за хиляди глави добитък.
— Той държи няколкостотин глави ня къде — отговори Торп. — Наоколо има долини. Ще ги открием.
— Проверихте ли вече?
— Засега нямаме късмет — намеси се Уол. — Изпратих двама души да огледат наоколо, но засега не са открили даже и пътека.
— Не можем ли да ги изкараме оттам? — попита тя, загледана към къщата.
— Можем — неохотно отговори Уол. — Но ще трябва да убием Радиган. А това може да вдигне повече шум, отколкото ни се иска.
— Тоя добитък иска вода — реши тя. — Разкарайте ония пред къщата. Аз ще отида там.
Радиган наблюдаваше от вътре ездачи те, които се спуснаха и разкараха говедата. Когато вече ги нямаше, Анджелина Фоли тръгна към къщата. Радиган предпазливо отвори вратата.
— Винаги се радвам на гости — посрещна я той, — слезте от коня и заповядайте вътре.
Докато тя влизаше през вратата, Рос Уол и Торп тръгнаха напред, но Радиган изстреля един куршум в земята под краката на конете.
— Вие стойте назад — извика той доста тъчно високо, за да го чуят, — не искаме да нараним когото и да било.
Той погледна към Джон Чайлд, който се премести до прозореца с уинчестер в ръка.
Тя се спря на вратата и се огледа наоко ло, изненадана от чистотата на малката, но спретната къща, от блестящите медни чай ници, пометения под и вътрешната помпа — рядкост на Запада по онова време. Къщата бе топла, приветлива и уютна. Новодошлата за миг срещна погледа на Гретхен.
Това беше момичето, което бе видяла да пристига с дилижанса и което я бе разгневи ло така силно. Сега застанало до широката камина в простичката си памучна рокличка, то изглеждаше просто като едно хубаво мо миченце.
— Ще седнете ли? — Предложи Гретхен. — Кафето е готово.
Радиган й помогна да седне с галантността на джентълмен при официална вече ря, а Гретхен поднесе на масата чаша горещо кафе и чиния с понички.
— Добре си живеете тук — обърна се Анджелина към Радиган. — Жалко, че тряб ва да напуснете.
— И на нас ни харесва тук — съгласи се той, необръщайки внимание на коментара й, — пък и свикнахме с живота тъдява.
— Не виждам много паша — забеляза тя. — Наистина бях убедена, че тук ще видя само пасища.
— Ще намерите нещо в неочаквано ко личество — увери я той. — Тук съм виждал сняг чак до стрехите на къщата. Понякога през зимата трябва да проправяме тунел до плевнята, за да можем да нахраним добитъ ка.
Тя го следеше с открито недоверие, но той продължи:
— Чудя се кой ли е могъл да ви убеди, че ще поискате да живеете тук или че ще можете да гледате стопанство. Струва ми се, че зад всичко това има нещо, което не е ясно.
— Земята е моя — каза тя, — и това е единствената причина, поради която дой дохме.
— Щом става дума за това... — Той опита кафето си, но го остави веднага. Пре калено горещо бе да го пие и затова продъл жи. — Вашият иск се основава на акта на Армихо, а той не е имал право да дарява земя на когото и да било, нито пък някога е притежавал акта за собственост на тази земя. Тя е част от първоначалния акт, издаден от краля на Испания, ратифициран по-късно от правителството на Мексико, а още по-късно — от правителството на Съединените щати.
Дълги години са я смятали за безполезна земя, прекалено отдалечена от всичко и с никакво практическо приложение, така че аз се настаних, огледах я добре и купих истин ския акт за собственост. Можехте да прове рите в Санта Фе, че притежавам законен документ за тридесет и шест участъка в ра йона. Вашият документ не струва нищо и никога не е имал стойност, а ако баща ви е дал нещо за него, то си е било чиста загуба. Съжалявам, но такива са фактите. В съда няма да имате никакъв шанс.
Тя започваше да се ядосва, но външно не показваше нищо, още повече, че изведнъж почувства някаква празнота в себе си. Не можа ли баща й поне веднъж да успее в нещо? И защо Харви не бе проверил всичко? Защо не бе разбрал, че пашата е оскъдна? Но нямаше връщане назад. Изобщо нямаше къде да се върне. Да, можеше да продаде стадото. Но добитъкът бе нейния силен аргумент, защото хора, настанили се на имот със стадо, автоматически придобиваха известно уважение. Връщане назад нямаше.
Погледна го с усмивка.
— Иска ми се да уредим всичко по мирен начин, мистър Радиган, но можете да бъдете сигурен, че случаят никога няма да стигне до съда. Той ще бъде решен тук и то веднага.
Тя бе изпила кафето си. Той рязко се изправи.
— Щом като е така, ние само си губим времето — рязко отговори той.. — Повече няма какво да обсъждаме. Давам ви един час, за да отведете добитъка си и хората от моята земя.
Анджелина не се и помръдна. Вдигна чашата си и му се усмихна лъчезарно.
— Жалко, че сме неприятели — рече тя. — Бих искала да бъдем приятели.
— Ние все още можем да станем прия тели — намеси се Гретхен. — Махнете доби тъка си, намерете си ранчо и после можете да идвате и да ни виждате.
— Казахте „ни“, така ли? Чудесно! — Анджелина се изправи. — Не знаех, че сте станали съдружник на мистър Радиган. Или —многозначително премести поглед от нея към него, — вече предявявате претенции?
Лицето на Гретхен пребледня, а после се изчерви.
— Аз нямам претенции — отвърна тя, — просто баща ми е предан на Том Радиган и се надявам, че и аз ще бъда лоялна към него.
Анджелина тръгна към вратата.
— Ще бъдете — подхвърли тя. — Не се съмнявам в това.
Излезе навън и се спря в студения въз дух, докато вътрешно кипеше. Тази — тази мъничката! После се метна на седлото. Доб ре тогава, Харви знаеше какво да прави. Но въпреки че решението й бе взето, тя продъл жаваше да си мисли за тъмните къдрици на Радиган и за тъжните му, замислени очи.
А съвсем скоро той щеше да бъде мър тъв... Убит!
Няма значение. Дадена му бе възмож ност. И друг път нямаше. Тя продължи да си повтаря това.
Харви Торп зиморничаво сви рамене и погледна раздразнено към сивото небе.
— Сигурна ли си, че няма друга врата?
— Видях, че има само една.
— Какво мислиш, Рос?
Уол се размърда на седлото.
— Можем да нападнем, но ще дадем жертви. Няма смисъл да нападаме отзад. Ако някой се спусне по онзи склон, ще го надупчат.
Торп погледна към къщата. Можеха да се промъкнат в плевнята и да стрелят но къщата през прозорците, но нямаше да бъде лесно. Радиган очевидно се бе подготвил за обсада.
— Трябва да нападнем — реши той.
— Кокър е добър стрелец — предложи Уол. — Ако можем да пратим напред Кокър и Барбо да стрелят през прозорците, на ония там ще им стане доста горещо.
— Добре — смушка коня си Торп, — хайде да почваме.
Рос Уол действуваше бързо. Говедата бяха откарани към по-ниското и четирима от мъжете останаха да ги пазят, а другите заеха позиция, откъдето да могат да стрелят по къщата. Трима души заеха плевнята, а двама влязоха в оборите, като никой още не стре ляше. Кокър бе поставен между дърветата от дясно на къщата, а Барбо — от ляво.
Анджелина се спусна по хълма, където бе огъня, и слезе от коня. Протегна ръце към пламъците, наблюдавайки Битнър, който за сега бе останал.
— Ти си го виждал. Какво мислиш за него? — Попита го тя.
Битнър я изгледа с упорития си и цини чен поглед.
— Вие не сте виждали каубойска война, мадам — каза той. — А тая тук ще си бъде баш такава. Човек не знае кога почва, нито пък как и къде ще свърши. Да, виждал съм го отблизо и при него пазарлъци няма. Тоя Радиган е като гризли. Може и да го убият, но като умира, няма да си тръгне сам. Цанили са ме да се бия, мадам, и мисля, че ще си изкарам парите.
— Там са само двама.
— Двама са. Не са много, а? Но са се укрепили и знаят как да се бият. — Разбърка огъня и хвърли малко сухи дърва. — Двама души могат да се задържат доста време, а тоя Радиган е маризчия, дето може да просне и кон.
Чу се изстрел от карабина. Стрелял бе Кокър; виждаха пушека от стрелбата над позицията му, но не можеха да видят къща та.
— Кокър — съобщи Битнър. — Той е бърз в стрелбата.
В продължение на няколко минути не се чу нищо друго и Анджелина се заслуша в заглъхващото ехо, мислейки си какво ли би могло да означава то. Някои мъже можеше да умрат — но мъже бяха умирали и преди. Дузина бяха убити, а още няколко — изчезнали или ранени в кървавата разпра, в която до скоро участваха.
Изстреляният от Кокър куршум уцели перваза на прозореца и го разцепи. Первазът положен върху каменната стена на къщата, бе от дърво. Радиган погледна към прозоре ца и зачака. Той не бързаше. Нямаше смисъл да стреля, докато някой не се открие.
Гретхен приготвяше, следвайки нареж данията му, три пакета с храна. Одеялата бяха сгънати вече, но всеки от тях щеше да вземе и по един брезент. Не се знаеше къде ще замръкнат.
Нов куршум разби стъклото и се заби в тавана. Джон Чайлд леко се наклони, а после стреля изведнъж. Барбо отскочи назад, прок линайки. На рамото му пареше, като че ли бе изгорен от огън, а по гърба си почувства струйка кръв. Това бе само одраскване, но той усети неочаквана хладина. Тия хора мо жеха да стрелят.
Откъслечната стрелба продължи през целия следобед без поражения и за двете страни. Харви Торп залегна между каменни те блокове и се загледа раздразнено в къща та. От нея не бяха долетели повече от четири изстрела... или мунициите им бяха малко, или бяха много внимателни. Барбо бе одраскан, а на Кокър един куршум отнесе тока на ботуша му. На два пъти куршуми бяха по паднали в опасна близост до Уол.
Пакетите бяха приготвени и поставени близо до вратата на тунела. Чайлд вече бе излизал през тунела и бе дал зоб на скритите коне. Изглеждаше разтревожен и остана известно време при тях. Рано или късно някой щеше да се опита да обиколи зад къщата и сигурно щеше да открие конете. Човек трудно можеше да се скрие по склона отзад и почти навсякъде би бил изцяло изложен на огъня отдолу.
Когато се стъмни, Радиган се промъкна навън и с пистолет в ръка зачака опрян о стената на къщата. Сигурен бе, че някой ще се опита да пропълзи под прозорците и да се долепи до стената, а после да стреля неочак вано през прозорците. Искаше да бъде готов. Радиган седна с гръб към стената и зачака.
Въздухът бе хладен, но вече не толкова студен като преди, а нощта като че ли става ше все по-влажна. Слаб ветрец разклати бо ровете, а в конюшнята някой от конете тропна с копито.
Той забеляза някакво слабо движение близо до стената на плевнята и ъгъла на обора. А после се появи тичешком и човекът, приведен и по чорапи. Радиган се изправи, сянката му се сливаше с тъмните, широки стрехи на къщата. Човекът се приближава ше, тичайки тихо, и успя да види Радиган, когато вече бе много късно. Дулото на пис толета описа дъга надолу и го удари зад ухото. Той падна, опита се да се надигне и Радиган го халоса отново. Сега вече онзи се смъкна на земята и остана неподвижен. Радиган извади няколко ремъка от сурова свинска кожа, каквито носи всеки каубой, за да връзва краката на телето, след като го е хванал с ласо и съборил, после свърза хубаво краката и ръцете на човека и му запуши устата с парче старо зебло.
Човекът на земята изпъшка и се опита да се размърда.
— Стой мирен — прошепна Радиган. — Няма смисъл да се мъчиш да се освободиш. Лежи спокойно и може би няма да те бия пак.
Измина цял час, през който не се случи нищо. После от плевнята се отдели втори човек, а Радиган го изчака да се приближи. Той наближаваше тичешком и вероятно пле неният го чу, защото изохка високо и се опита да извика. Приближаващият се мъж спря изведнъж и вдигна пушката си. Радиган се отпусна на коляно и когато онзи гръмна, той отвърна моментално и със същата бър- зина-се хвърли на земята, претърколвайки се. Над главата му профучаха куршуми и изп лющяха в стената и пейката до вратата.
— Ако го направиш още веднъж — каза Радиган на ранения, — ще бъдеш убит от твоите хора.
Изтече още един дълъг час; Радиган про пълзя до вратата и драсна по уговорения начин, за да му отворят.
Гретхен за миг бе при него.
— Том, Том, ранен ли си?
— Само съм гладен.
— Ти удари един — обади се Чайлд. — Видях, че го уцели.
— Има и един пленник.
Радиган седна на масата и изпи кафето си на тъмно. На масата имаше и храна, и след като я изяде, взе чаша с кафе до прозо реца и я изпи, докато дъвчеше поничка.
— Добре — накрая каза той. — Време е.
Когато стигнаха до конете, звездите бяха се скрили. Оседлаха конете само за минута- две. Чайлд завърза багажа им на седлата и после поведоха животните от склона по по сока на дърветата. След няколко минути щяха да разберат, дали ще се измъкнат, без да ги забележат.
Пътеката се виеше близо до платото; Чайлд вървеше отпред, а Радиган крачеше най-отзад. Проправяха си пътя под дървета та и се отдалечаваха от къщата. Когато из минаха четвърт миля, яхнаха конете и потеглиха.
Всички мълчаха, но пък и не им се гово реше. Зад тях бе останал топлият уют на къщата, а пред тях бяха гората, нощта и студа. Никой не бе в състояние да каже колко време ще мине, преди да могат да спят отново под покрив — ако изобщо останеха живи.
Яздеха на запад, а нямаше никаква пъ тека. Яздеха на запад в навъсения мрак на гората и само понякога съзираха звездите. Стана студено. Вятърът откъм високите вър хове шепнеше между боровете, надигаше се неспокойно, превръщайки боровите шишар ки в цигулки, виеше тъжно сред скалите и през пустошта по снагата на планината.
Том Радиган мина начело, защото само той знаеше накъде да се движат, и поведе колоната без пътека в мрака, в който всички 1 ориентири бяха изчезнали загадъчно. Раз познаваше посоката според планинския скат, а сечищата между дърветата откриваше, ка то че ли воден от някакъв тайнствен лъч.
Зад тях не се чуваше никакъв звук, като че ли преследвачите им изчакваха светлината на деня. Двамина от техните бяха тръгнали в нападение, но и двамата не се бяха върна ли, като единият сигурно бе мъртъв, а за другия не знаеха нищо. Така че сигурно наблюдаваха тихо тъмната къща, разтрево жени, несигурни и гневни.
Колко ли време щеше да им е необходи мо, за да разберат, че къщата е празна? Може би часове. А всяка минута бе спечелено пре димство. Том Радиган знаеше, че сред ту кашните хълмове ще трябва доста да го търсят, освен ако не се случеше нещо непред видено. За него бе характерно никога да не отхвърля възможността, че може да се случи нещо непредвидено.
Можеха да задържат позицията си в къщата, но ако онези бяха открили конете им, щяха изобщо да им отрежат пътя за измъкване, а за Радиган и хората му винаги бе по-добре да бъдат подвижни, отколкото да бъдат държани в отбрана. Но той не се оттегли, за да избяга; отстъпи, за да може да дочака своя час за атака. Битката вече бе започнала и времето за преговори бе отми нало. Всичко, което можеше да се направи, за да се избегне боят, бе останало в миналото. Беше убит човек...
Яздиха в продължение на около час, после излязоха от гората върху един обши рен склон, осеян с черни туфи трепетлика, и продължиха на запад, а отдясно им се чер нееше огромният купол на платото, издига що се на петстотин фута нагоре към небето.
Яздеха мълчаливо, като само вятърът им правеше компания, а прикритието на назъбените сенки на самотните борове използваха, за да оглеждат околността. Радиган се спря на място и ги изчака да го настигнат.
— Как е? — обърна се той към Гретхен.
— Добре, Том. Мога да яздя цяла нощ и цял ден, ако искаш.
— Така те искам.
Джон Чайлд мълчеше. Луната бе вече високо и звездите избледняха от по-силната й светлина. Далеч на хоризонта се виждаха облаци.
— Ще завием на север. — Радиган вдигна ръка и посочи на запад и на юг. — Виждате ли оная редица от плата? Приличат на кора би в бойна формация. Те ни сочат пътя на север. Смятам да спрем да починем някъде из дефилетата южно от връх Насимиенто.
По права линия разстоянието не бе по вече от три-четири мили, а в действителност бяха изминали двойно повече. Свиха на се вер към далечния, шеметно висок връх, кой то им служеше като ориентир, и продължиха отново без пътека, като яздеха в колона по един. Понякога навлизаха в гора, но се дви жеха предимно по обширни склонове, осея ни с туфи трепетлика и храсталаци.
Движеха се бавно, защото околността бе непозната дори и на Чайлд и Радиган. И двамата бяха минавали оттук през деня, но нощем всичко изглежда различно, а пък и не помнеха нещо, което да ги ориентира. Освен това, работата им бе съсредоточена предим но от другата страна на планината на изток от ранчото. В ляво от тях теренът се спуска ше рязко във вид на стръмен склон към долината на Рио Пуерко, но всичко това бе далеч от района на ранчото и извън местностите, където обикновено се губеха говедата им.
Нощта бе тиха. Радиган се спря на ня колко пъти, като се ослушваше да чуе няка къв звук от преследвачи, но не се чуваше нищо друго, освен вятър и само вятър.
Все още яздеха край склона, но теренът изведнъж се спусна надолу към едно дере, почти изцяло обрасло от трепетлика. По средата на подковата, образувана от трепетлики и обли камъни, видяха закътана от вятъра пещера и чуха слаб шум от капеща вода. Радиган се спря.
— Ще направим почивка и ще пийнем кафе.
Седлото на Чайлд изскърца, докато се смъкваше от коня, а Радиган слезе и подаде ръка на Гретхен. Докато тя слизаше, той усети с изненада колко силна бе ръката й.
— Уморена ли си?
— Та ние едва тръгнахме.
Макар че бе валяло, успяха да намерят сухи кори и листа под падналите клони. Под дърветата имаше и изсъхнали клони и след минута-две заигра весело пламъче. Огънят бе много малък — човек можеше да го захлупи с една мъжка шапка, но стигаше, за да си сварят кафе, а пък и нямаше опасност да го забележат, закътан между трепетлики те в падината.
Радиган пристъпи в мрака отзад и откри извора. От храстите изпърха с крило бухал и той хвана револвера си, а после се засмя. Коленичи и опита водата, преди да напълни каната за кафе. Водата бе студена и прясна.
Тънката струйка се спускаше по камъни те и се събираше в малко вирче, преди да потече надолу по склона.
Светлината от огъня трептеше по хълбо ците на конете и се отразяваше в излъсканата кожа на седлата. Високо в небето заблещу- каха звезди, а Том Радиган приклекна на пети и се загледа през огъня към Гретхен. У нея нямаше никакви признаци на умора и изглеждаше възбудена и бодра. Чайлд улови погледа му и се усмихна.
— Пак сме на път — каза той. — Чудя се дали някога ще се отървем от тази си орисия.
В пещерата бе хладно и влажно, но ка фето бе горещо и вкусно. Радиган изведнъж се почувства ободрен. Е добре, битката бе започнала и хората на Фоли нямаше да се срещнат с новаци, щом като искаха да се бият. Той бе минал през много изпитания, а пък Чайлд бе от оная порода хора, които се раждат закалени. Обикалял бе страната надлъж и нашир и бе влизал в сражения, още когато онази шайка каубои от равнините са си играли на криеница.
Светлината от огъня танцуваше със сен: ките между крехките стволове на трепетли ките. Листата нежно шушнеха, подухвани от лекия вятър, а Радиган стискаше в шепите си втора чаша кафе и мислеше за предстоящото развитие на нещата. Сети се за Анджелина
Фоли — Каква ли беше онази връзка? Доведен брат? Или нещо повече? И защо бяха дошли тук?
Наистина, тя предявяваше иск за земята, макар че той нямаше да бъде уважен от никой съд, където и да е. Но когато нещата на някого вървят добре, той рядко напуска мястото, където живее. Тя бе събрала група побойници, начело с един надзирател, който, по всичко личеше, че е свестен човек, макар и бикоглав. И така, защо е трябвало да тръгнат? Стопанство с толкова много доби тък, колкото имаха те, не можеше да закъса... освен ако те самите не са били прогонени от тяхното ранчо или пък са имали други неп риятности.
Заслужаваше си да се провери. А нямаше да има нужда от всичко това, ако помощник- шерифът Флин бе заел твърда позиция от самото начало, но сега, след като се бе започнало, никой не можеше да каже как ще завърши. Много подобни битки продължа ваха с години — като враждата между Сътън и Тейлър в Тексас, която още не бе приклю чила.
След като загаси внимателно огъня и задуши всички тлеещи въглени, той направи единственото възможно нещо за заличаване то на всякакви следи, като хвърли един стар клон и взе шепа листа, пускайки ги така, че да се посипят естествено върху земята. Всич ко това нямаше да издържи на внимателната проверка на следотърсач, но за случайния поглед, хвърлен от някого, идващ след тях, то щеше да свърши работа. Яхнаха конете и потеглиха по посока на тъмната снага на връх Насимиенто. Малко след зазоряване направиха лагер при разклонението на ре кичката Клиър Крийк зад платото Еурика.
Яздили бяха в продължение на почти 'двайсет мили, описвайки груб полукръг око ло земите на ранчото. Лагерът, им бе само на осем мили от ранчото Р-бар, но оставената от тях следа трудно можеше да се следва. В продължение на няколко мили бяха вървяли по голи скали, а Радиган бе приложил ня-колко трика, като двойна стъпка назад по следата им, следване на речните корита и други подобни, а на два пъти се бяха разде лили и направили отделни следи, като след това се срещаха на предварително уговорено място.
Разположиха лагера си в скалиста кли сура, където водата бе издълбала пещери в стените на каньона, а по-късно спаднала по-ниско, така че нивото на пещерите бе доста над водата. Направиха си бивак в една от тези пещери, защитени от храсти и дърве та.
— Мислиш ли, че ще тръгнат подире ни? Или ще седнат и ще се повеселят?
— Няма да могат да се повеселят, защо то ние ще се върнем. Ще направим всичко, каквото можем, за да им се прище да бъдат на друго място.
Радиган стана и взе карабината си.
— Аз ще застана първи на пост, Джон. И ще поогледам мъничко наоколо.
Ставаше все по-светло. Радиган взе уин- честера си и тръгна надолу през скалите към устието на клисурата. При нормални обсто ятелства нямаше да спре на подобно място, но каньонът му се стори подходящ за скри валище, а имаше вероятност, преди да е изтекла нощта, да се възползват от подсло на, предлаган от пещерата. Освен това, има ше изобилие от сухи дърва за огрев. А и малко вероятно бе да бъдат открити. Израс налите храсталаци пред издълбаната от во дата пещера я прикриваха така, че не можеше да бъде забелязана от отсрещната стена на каньона. След като се отдалечи от пещерата, тя бе трудно забележима. Ами как ли се вижда от горната част на каньона? Погледна замислено натам, но тръгна надолу по каньона, за да провери докъде може да огледа околността.
Ранчото бе на около осем мили южно оттук, а някои от животните му бяха в Пенас Неграс, местност, която също не бе далече. Познаваше всяко парченце земя в южната част на района, а също и повечето от източ ните му покрайнини. Отново си спомни как во му бяха разправяли за каньоните на север, където имало бегълци и мародерстващи ин дианци предимно от полудивите юти.
Колко ли време ще спечелят, преди оне зи да разберат, че къщата е празна? И дали са разбрали вече?
Тръгна надолу към устието на каньона, завършващо в грамада от речни камъни с големината на къща, отломки от скали, нат рупани по причудлив начин. А имаше и надвесени скали, и гъста борова гора.
Започна да оглежда с бинокъла околността на юг, изследвайки го открай докрай. Мярнаха му се няколко сърни, а веднъж — и черна мечка, но не се виждаше никакъв човек. На запад видимостта бе добра, но и там не се виждаше нищо.
Ще си починат няколко часа, а той ще реши какво да правят по-нататък. Въпреки продължителната езда, те все още бяха в обсега на ранчото, а той нямаше намерение да позволява на хората на Фоли да се разполагат на имота му. За щастие конете, които бе пуснал на пасището, не бяха далече оттук, в малката долина, служеща за обор, загра дена от стръмни скали и с изобилие на трева и вода. Радиган държеше там двайсет и два коня, повечето от тях мустанги, които сам бе обуздал. До обяд се излежаваха и спаха, а Радиган напрегнато мислеше. Винаги обмис ляше всичко обстойно, разчепкваше всяко хрумване, докато не изпипаше всяка подроб-ност, а сега му бе ясно, че поради наближа ващата зима първото нещо, което им е необходимо, е основна база, която да бъде топла, удобна и трудна за откриване.
Освен това трябваше да предприеме ня колко хода, с които да се подсигури. Не очакваше съдействие от Флин, нито пък ня каква помощ от властите в Санта Фе, макар че те щяха да признаят, че правото е на негова страна. Но той възнамеряваше да ги уведоми, за да регистрира официално случая. Предприемаше тези стъпки, само за да се предпази от всякакви законови санкции, а със самозащитата си сега щеше да се заеме сам. Нито очакваше, нито пък искаше помощ от страна на закона.
Най-после заспа и се събуди неочаквано, за да установи, че сенките вече се спускат над каньона. Огънят пращеше и се разнасяше приятен аромат на кафе. Гретхен седеше до пламъците и го наблюдаваше. Джон Чайлд все още спеше.
Радиган седна и се почеса по главата.
— Ти спа ли изобщо?
— Ще спя по-късно. Всичко е спокойно. Разходих се надолу по каньона, но не забе лязах нищо.
— С тебе човек може да отиде накрая на света — каза той. — В манастира ли научи всички тия неща?
— От чичо Джон ги научих — отвърна тя, кимвайки към Чайлд. — Той е предпаз лив като тебе.
— Това е начин на живот. А има момен ти, когато е единственият начин да оцелееш.
— Сви цигара и я запали с главня от огъня. През нощта щеше да стане студено. — Джон ми каза, че индианците са избили семейство то ти.
— Почти не помня... Пътувахме безкрай но на запад, та дори загубихме представа за времето. Поне аз нямах представа. Понякога ми се струваше, че на света има само шум от колела и свирене на вятър. Той постоянно свиреше през тревата.
С мене бяха майка ми и баща ми, а мисля, че имаше и някакъв чичо... трудно ми е да си спомня. Бях отишла за вода на рекичката с баща ми и изведнъж чухме изс трели и викове. О, как се изплаших! Татко ме накара да се скрия в някакви върбалаци и после отиде да види какво става, а аз почаках доста време и тръгнах да го търся. Тогава индианците ме видяха.
— Добре ли се държаха с тебе?
— О, да! Страшно харесваха жълтата ми коса и бяха много мили. Но миришеха осо бено, а аз се опитвах да не се разплача. После ме караха да работя, но бяха внимателни, а индианецът, който ме намери, се държеше към мен като със собствените си деца.
Радиган отиде до каньона, намери едно паднало дърво и го довлече близо до изхода на пещерата. С него щяха да поддържат огъня през цялата нощ. Покатери се по каньона и събра няколко големи цепеници, които хвърли в огъня. Залязващото слънце украси със злато силуета на планината Сан Педро, а склоновете на връх Насимиенто потънаха в тъмнорозово. Небето бе ясно.
Оседла коня си и отиде до пещерата да изпие чаша кафе.
— Няма време за губене — съобщи той.
— Искам да тръгна, преди да се стьмни.
— Бъди внимателен.
— Ще внимавам.
Отиде до коня и пъхна карабината си в калъфа на седлото. Гретхен бе излязла след него.
— Том, внимавай.
Русите й коси заблестяха като златна паяжина от случайно попаднал в тях слънчев лъч.
— Не се бой — успокои я той, дръпна юздите и потегли в лек галоп надолу по каньона.
След около час той се разположи до острия връх на почти миля от ранчото и започна да го наблюдава с бинокъл. Говеда- та бяха пръснати наоколо, а до оградата стоеше вързан кон. След малко от къщата излезе човек с пушка. Всичко друго бе спо койно.
После, когато някои от говедата се раз движиха, той забеляза бледия пламък на лагерен огън в подножието на скалистата издатина. Около него се движеха няколко тъмни фигури. Част от животните бяха стиг нали до мястото, където бе застанал и той се загледа замислено в тях. Дойде му на ум, че ако се подплашеха и побегнеха...
Мракът падна изведнъж; Радиган се спусна по склона и яздейки, тръгна между говедата. Пресече тясната долина и подкара животните на юг. Действаше бавно и пред пазливо, улеснен от студения северен вятър. Говедата се обърнаха с гръб към вятъра и потеглиха. Когато Стигна на около четвърт мили от огъня, пред него имаше поне двеста глави, вървящи в южна посока. Той изтегли рязко пистолета си. Задържа го за миг върху лъка на седлото, докато следеше тъмните туловища на тътрещите се говеда, после гръмна, издавайки едновременно див тексаски вик и пришпори коня си сред говедата. Те се разпръснаха и се впуснаха да бягат, последвани от още два изстрела и подканяни от дивите му викове.
Между подкараните от него животни и огъня имаше повече от четиристотин глави, които също се втурнаха напред.
Откъм огъня се чуха диви крясъци и изстрели, които заглъхнаха под носещата се маса от тела. Обхванатите от паника живот ни прегазиха огъня и се понесоха надолу по каньона. Откъм къщата се чу вик и затръшване на врата, а после тролот на копита. Том Радиган обърна жребеца си назад към доли ната и се изгуби в сянката на дърветата; после заобиколи тресавището и пое по пътя за Себола, който пресичаше платото по по сока на струпаните на куп къщи на селото.
Сред кучешки лай пред една от къщите в покрайнините, когато вратата се отвори, той извика:
— Педро, аз съм Радиган.
Вратата се затвори, а после чу нечии боси крака да се приближават към него.
— Какво искате, сеньор?
— Онзи черен кон! Аз ще оставя моя тук.
— Елате!
Педро го поведе към оградените коне и хвърли ласото на черния жребец. Радиган прехвърли седлото от своя кон и каза:
— По-добре е да го скриеш. Ония не са добри хора.
— Имате ли нужда от помощ, сеньор Том?
— Не, нямам нужда от помощ.
— Има кой да ви помогне. В Лома Койот има няколко души. Ще ви свършат работа. Ако искате, ще отида до там и ще ви ги доведа.
— Засега няма нужда.
Пое на юг и на сутринта спря да си почине близо до Сан Исидро. Когато се събуди час по-късно, слънцето бе вече висо ко. Оседла наново коня и се спусна към града.
Дауни метеше рампата пред спирката на дилижанса. Изправи се бавно и каза:
— Загазил си, Том. Чух, че са те изгони ли.
— Така ли? — Радиган завърза коня на коневръза и се протегна. Искаше му се да се изкъпе и да се обръсне, а и да хапне нещо. Изведнъж усети остър глад. — Избягах, за щото не исках да ме държат заклещен на място.
Флин се приближи към сградата и спря, когато видя Радиган. Помощник-шерифът го изгледа внимателно, а после попита:
— Заминаваш ли?
— Моят дом е тук.
— Съветвам те да заминеш. Взеха ти къщата, което значи, че няма какво да те задържа тук.
— Значи вече си се решил?
— За к’во говориш?
— Че си избрал на чия страна да бъдеш.
Лицето на Флин изрази объркване, а после помрачня.
— Аз ти казах. Ако забъркаш нещо, ще те затворя.
Радиган измери внимателно с поглед Флин.
— Не се и опитвай, Джим. Имаш жена и деца. Ти и не искаш разправии, защото те е страх, че ще загубиш всичко това. Но в деня, в който се опиташ да ме задържиш, ти ще си го загубил.
Джим Флин стисна зъби и пристъпи неспокойно от крак на крак. После погледна Радиган в очите и усети, че се вдървява от страх.
Радиган не се шегуваше.
— Не ме принуждавай, Том — каза той, но усещаше, че ако се опита да арестува Радиган, щеше да бъде убит.
— Денят, в който се опиташ да ме арес туваш без причина, Джим — рязко отвърна Радиган, — ще бъде последния ти ден в живота. Аз съм в правото си тук, а ти си този, който се върти като ветропоказател. Ще се обърна към по-горна инстанция от твоята, Джим.
— Какво значи това?
— Писах и до губернатора, и до шерифа. Уведомих ги за положението тук. Моите документи за собственост са регистрирани в Санта Фе и ако ти не изгониш хората на Фоли, а се намесиш по някакъв друг начин, ставаш съучастник в престъпление.
Джим Флин изведнъж загуби дар слово. Ако Радиган бе писал до шерифа и губерна тора, и ако той бе в правото си, тогава заемания от него пост не струваше и пукната пара. Същевременно усети силно нежелание да се бие с човека, който е убил Вин Кейбъл.
В същото време писмото му даваше въз можност да се измъкне и той веднага изрази съгласие.
— Добре, ще почакам. Ще чакам, докато ми се обади шерифът, а после ще предприе ма мерки и ако се наложи, ще те задържа. Том Радиган не му отговори. Разбираше какво му е на Джим и му съчувстваше. Както го бе казал сър Френсин Бейкън: „Който има жена и деца, е поверил съдбата си на прови-дението, защото те са пречка за велики начи нания“.
Е, поне карат човек да се замисли.
Радиган влезе в кръчмата и взе предло жената му от Дауни чаша с уиски.
— Искаш ли закуска?
— Разбира се.
— Вярно ли е, че си убил един от тях?
— Мисля, че да.
— Значи си го направил. Те ще дойдат тази сутрин, Том. Някои от тях.
— Ще мисля за това след закуска.
Не бе писал никакви писма, но сега се зае да пише. Написа писмата, за които спо мена на Флин. Написа и трето, до един капитан на рейнджърите в Тексас, с молба да направи проверка за хората и добитъка на Фоли и Торп.
Пиеше вече втора чаша кафе, когато Флин блъсна вратата. Той тръгна направо към масата на Радиган.
— Нали искаш да се биеш с хората на Фоли?
— Идват ли вече?
— Идват, четири или пет души.
— Благодаря ти, Джим — кимна с глава той. Надигайки се от стола, чу тропота на конски копита, а като погледна през прозо реца, видя конниците, общо пет души, да завързват конете си на гредата.
— Късно е! — Извика ядосано Флин. — По дяволите, закъсня!
— И без това исках още кафе — отвърна той и седна отново.
Флин се обърна рязко към него.
— Можеш да излезеш през задната вра та! Бързо!
— Тук ми харесва.
Флин го зяпна втренчено, после се опита да каже нещо. Отвори уста, после я затвори и тръгна към тезгяха.
— Сипи ми едно — изръмжа той на кръчмаря.
Радиган вдигна каната и си сипа още кафе. После се облегна назад и спокойно се загледа към вратата.
На рампата се чуха стъпки и някой се изсмя.
После вратата се отвори широко.
ГЛАВА IV
Тримата каубои, които влязоха първи, му бяха непознати, но другите бяха Барбо и Битнър.
Те се подпряха на бара, като се смееха и говореха високо, но явно не знаеха, че той е тук. Смъртта на един от другарите им явно не бе ги опечалила кой знае колко. Радиган не се помръдна, продължаваше да седи и да ги наблюдава.
Пътуването му до Сан Исидро бе нало жително. Искаше да се разбере най-сетне с Флин и да напише писмата, макар и безпо-лезни, до губернатора и до шерифа на окръ га. Каквото и да се случеше, положението му трябваше да бъде гарантирано от закона. Не очакваше никаква помощ и резултат на пис мата, но по този начин уведомяваше власти те за това, което се върши тук, както и че не получава никакво съдействие от Флин. Пос-ле всичко щеше да зависи от самия него, но те щяха да са уведомени за положението и за това, че му се налага да предприеме нещо, за да защити собствеността си.
Флин остана на бара, но каубоите като че ли не го забелязваха. Барбо бе отново възвърнал предишната си агресивност, а Битнър бе както винаги мълчалив и мрачен, но Радиган усещаше, че той е много по-опасен от Барбо.
Радиган бе седнал в полутъмната част на стаята и от бара чертите на лицето му бяха неразличими. Докато той съобразяваше то ва, единият от каубоите погледна към него, отвърна очи, а после се загледа отново, явно усетил нещо заплашително в мълчаливия посетител. След малко той зашепна на ухото на стоящия до него и всички се обърнаха. Веселият брътвеж на бара стихна изведнъж. Флин се изправи и се обърна бавно към тях, а Битнър неочаквано го запита с нехаен тон:
— Ти на чия страна си?
— Аз съм на страната на закона. Не искам никакви разправии.
Барбо се изсмя.
Том Радиган не бе помръднал. Пресегна се бавно към поставената върху масата до чашата с кафе кесия и започна да свива цигара. Изчакваше да види какво ще направи Флин, но ако се започнеше, първо трябваше да убие Битнър... Битнър бе най-опасният от всички, но и тримата непознати каубои изг-леждаха здрави и опитни мъже.
— Момчета, изпийте си пиенето и да ви няма — настоя решително Флин. — Ако направите нещо^в града, ще си имате работа с мене.
— Но той уби един от нашите.
— Може да е така, но чухте какво ви казах.
— А на нас хич не ни пука — заяви Барбо. — Можеш да се чупиш оттук, шефе, или, ако искаш, стой настрана. За нас е все едно.
— Аз ще стоя тук. Само посмейте да направите нещо и ще ви заключа.
— Ще ни арестуваш ли? — Запита подигравателно Барбо.
— Ще ви арестувам — отвърна Флин. — Е, Барбо, ще се биеш ли?
Барбо се колебаеше. Той боравеше доб ре с оръжието, но пък и Флин не бе станал помощник-шериф по случайност. Така че Барбо не бе уверен, дали си струва да рискува. Освен това му бе наредено да не влиза в разправии, докато е в града.
Флин се приближи към Барбо.
— Казах ти нещо, Барбо. Изпий си ча шата, ако искаш, и се махай от града, но тук няма да се задяваш с никого!
Барбо продължаваше да се двоуми, но се намеси Битнър:
— Остави, Барб. Ще дойде и нашето време!
Барбо сви рамене, обърна се към бара и Дауни напълни чашата му. Радиган бе сле дил с интерес Дауни. Дясната му ръка бе скрита под бара и Радиган се досещаше, че там има пистолет. Радиган взе каната и си сипа кафе.
Изпаднал бе в трудно положение. Извън града щеше да стане лесна плячка. Въпреки че бе помощник-шериф на окръга, Флин на практика бе казал точно това. Той щеше да поддържа спокойствието в града, но извън него, всеки трябваше да се оправя сам.
Но черният кон бе с непозната за тях дамга и те сигурно подозираха, че конят му е някъде другаде. Радиган предполагаше, че те ще излязат навън, ще завардят и двата пътя, извеждащи от града, и ще го дебнат, а здравият разум му подсказваше, че е глупаво да тегли от тестето, което ще му наредят. Стоеше замислен и чакаше.
Дауни излезе иззад бара и дойде при него.
— Искаш ли още кафе, Том?
— Да, ако обичаш.
Сигурно щяха да го дебнат северно от града, по пътя за ранчото, но вероятно щяха да пратят някого и на пътя, водещ на югоза пад. На около миля извън града имаше мяс то, където скалите се спускаха чак до пътя, а малко преди това място една почти невиди ма пътечка се отклоняваше от главния път, тръгваше нагоре между скалите, после пра веше остър завой и се виеше все по-нагоре към връх Пахарито, от отсамната страна на който имаше проход през дългия хребет над долината на Сан Исидро.
В случай, че смогнеше да се измъкне от града и да стигне до пътечката — ако изобщо го оставеха да напусне града — той можеше и да успее, защото логично бе да го чакат при мястото, където скалите се спускаха до пътя.
Допуши цигарата си и допи останалото кафе, а после мъжете излязоха от кръчмата и той остана сам.
— Благодаря ти, Джим — каза той.
— Недей да ми благодариш. Просто не искам никакви разправии.
— Добре.
Радиган стана, отиде до бара и плати на Дауни, който пусна парите в чекмеджето на масата, без да ги погледне.
— Пази се, Том. Те ще те чакат.
Радиган погледна през прозореца. Коне те им ги нямаше, но някакъв човек се мота еше по отсрещната страна на улицата.
— И Господ да се съжали над нещаст ните моряци в една подобна нощ! — усмих нат каза Радиган.
— Ти ще се оправиш, Том — каза Дауни,
— само, че тия искат да те пречукат.
— Ще ми приготвиш ли нещо за кльопа- не, а? Може да се скрия в планината за няколко дни.
— На онова момиче нали нищо му няма?
— Попита Дауни.
— Не. Тя е кораво момиче, Пат. Ще дойдем насам, когато си разчистим сметки те.
Облече палтото си, докато Дауни довър шваше приготвянето на бохчата с храна. Радиган прехвърли на ум всички сгради на долу по улицата. От дясно на пътя имаше четири, а от ляво — три; отзад имаше разп ръснати къщи, улички дворове с плевни и конюшни. Къщата на Хансен се падаше от ляво, но далече от пътя. Изведнъж му хрум на нещо.
— Довиждане. — Излезе навън и внима телно затвори вратата зад себе си. Пресече тротоара, като че ли си тръгваше от кръчма та, после се обърна, скочи бързо на седлото и сви рязко край нея.
Действията му бяха бързи и неочаквани.
Наблюдателят отсреща бе неподготвен за всичко това, но веднага се втурна през ули цата. Преди да може да завие край кръчмата, Радиган я заобиколи отзад, пресече улицата и се скри зад първата сграда оттатък. Спусна се по пресъхналото корито, мина под дърве тата и подкара коня по мекия пясък, за да не вдига шум. А после пое направо към къщата на Хансен.
Голямата, глинена къща с веранда на горния етаж бе построена сред високи топо ли, а зад нея имаше обори и конюшня. Слънцето бе вече високо, а Радиган слезе и ззе юздите, уверен, че конят е непознат тук и се надяваше, че едва ли някой го е виждал. Мина пред къщата и върза коня в храстите под тополите зад къщата.
Отвътре се чуваше стара любовна песен, изпълнявана от приятно сопрано. Той се заслуша за момент, а после похлопа на вра тата. Лек ветрец раздвижи тополите и листа та им тихичко зашумоляха. Песента секна и отвътре се чуха стъпки. Той пристъпи от крак на крак и дъските на пода проскърцаха под тежестта му, а вратата се отвори широко.
Анджелина Фоли бе съвсем искрено из ненадана. Той свали шапката си.
— Как сте, мис Джелина? Приемате ли гости?
Тя се поколеба за миг, после отстъпи назад.
— Заповядайте. Вие ме изненадахте.
— Някои от вашите хора май са се настроили за бой — подхвърли небрежно той, — та си помислих, че е по-добре да ги оставя да се успокоят. — Усмихна се и добави: — И реших, че може би е дошло времето да се опознаем по-добре.
— Смятате ли, че искам да се опознаем по-добре?
— А не искате ли?
— Не съм убедена. — Тя му посочи дивана. — Доста дръзко е от ваша страна да идвате тук.
— Можете ли да измислите по-подходя- що място? — Възкликна той и се разположи на дивана. От мястото си можеше да наблю дава добре водещата към ранчото пътека. — Ако на човек му се налага да чака, защо да не го направи някъде, където може да си поговори с едно хубаво момиче?
Тя чакаше, а той се огледа наоколо. Просторната стара къща бе прохладна, уют- на и тиха, но и доста неща бяха променени. На прозорците сега имаше завеси, а бяха докарали и пиано. От колко ли време не бе виждал пиано на друго място, освен в кръчма?
— Вие пеете много хубаво. Можете ли да свирите?
— Разбира се.
— Ще посвирите ли малко?
— Мистър Радиган, ако сте дошли при мен по някаква работа, моля ви, кажете. Нямам намерение да ви свиря, а считам, че е нахално от ваша страна да предлагате това.
— Тук толкова рядко слушаме музика — обясни той, като се престори, че не забелязва очевидното й нетърпение. — Особено стари италиански народни песни.
— Чували ли сте тази песен? — Изнена дата й бе пълна.
— Тук има всякакви хора — отвърна той.
— Сред мъжете на Запада ще намерите мно зина, които знаят и други неща, освен за кравите и състоянието на пашата. — Замълча, а после добави: — Мис Джелина, аз съм любопитен човек. Защо дойдохте тук?
— Заради земята, която притежавам — студено отговори тя. — Каква друга причина може да има?
Той сви рамене, обръщайки шапката си в ръце.
— Просто си мислех. Обикновено човек, който има стадо като вашето и стопанството му върви добре, не напуска мястото, където живее. Чудя се защо сте тръгнали и защо работниците ви разбират повече от пушки, отколкото от крави.
Анджелина Фоли погледна към вратата. Единствената й компания тук бе готвачката мексиканка, но започна да обмисля бързо как да привлече вниманието на ратаите си. Радиган хитро бе се досетил, че едва ли някой ще помисли да го търси тук, а освен това, всичко казано от него й даваше осно вание за все по-голямо безпокойство. Той не бе обикновен кравар или говедар.
— Аз писах до губернатора — съобщи той.
Тя се вцепени.
— Какво сте направили?
— Писах до губернатора — повтори той.
— В Санта Фе ме познават, а и исках да знаят какво става тук.
Тя бе изплашена, но сега изведнъж усе ти, че ги грози истинска опасност. За подобно нещо изобщо не бяха и помислили. Когато се стягаха да тръгнат на запад от Тексас, Харви я бе убеждавал, че не само имат права над земята, но и че човекът, който се е настанил на нея, ще бъде премах нат, още преди да пристигнат. От доста време подозираше, че Харви има нещо друго на ум, че има някаква идея, за да тръгне към ранчото в Ню-Мексико, но не бе настоявала много да разбере защо.
Тръгването им бе наложително. Баща й бе управлявал зле ранчото, пропилял бе пре калено много пари и бе се замесил в безна деждни кавги. Благодарение на нейната енергичност и благоразумие, както и на Харви, зарязаха безкрайната вражда и тръгнаха за Ню-Мексико. Никой нямаше да си спомня с добро за тях в Тексас, но благодарение на Рос Уол докараха благополучно стадото след дългия и скучен преход, оставяйки на зад всички преследвачи — повечето мъртви.
Но ако започнеха сега да проверяват в Тексас, последиците щяха да бъдат неизбеж ни.
Тя начаса се досети, че той не трябва да разбере за страховете й, а също, че или трябва да бъде спечелен по някакъв начин, или да бъде убит. Или още по-добре, да изчезне. Ако той просто изчезнеше, щеше да има период на изчакване, за да видят, дали ще се появи отново, а дотогава те щяха да са се окончателно установили на ранчото и щяха да са си създали приятелства.
— Много е жалко, че между нас има недоразумения. — Тя стана и отиде до про зореца, но докато говореше, обмисляше трескаво, търсейки какъвто и да е начин за възможно излизане от положението. — Ти си силен човек, Том — додаде тя.
— Просто каубой.
— Не, ти си нещо много повече. Как искам да се бяхме срещнали при други обс тоятелства. Жена в моето положение, която трябва да върти едно ранчо като мъж, не среща често мъже, които да я заинтересуват.
Тя си даваше сметка, че това са не само приказки от нейна страна. Всяка изречена дума бе вярна. Обърна се неочаквано и се загледа в него, установявайки за първи път, че изводът от собствените й думи е верен: разбра, че той бе мъжът, с когото е трябвало да се срещне отдавна.
Бе хубав мъж. И несъмнено смел. По нищо не приличаше на Харви, който никога не се изясняваше докрай и постоянно се опитваше да спечели пари, без да работи.
Приближи се към него. Той погледна над рамото й и забеляза, че улицата все още е пуста.
— Том, какво искаш от живота? Искам да кажа, какво искаш да постигнеш?
— Искам да направя ранчото доходно? Ти нямаш представа каква работа е това. Имам предвид, че идваш от равнинен щат, където трудностите също са големи, но знаеш как да се справиш с тях, както знаех и аз, преди да дойда насам, тук обаче човек трябва да се учи наново, да усвоява нови похвати. Аз съм предпазлив, ето защо поч нах с малко животни и работих страшно много, за да оцелеят. Когато вече се научих как да се справям, бях отгледал в продълже ние на две зими едно малко стадо и едва тогава можах да се поотпусна.
— Толкова ли е трудно?
— Дори по-лошо! Заповядай да видиш сама, ако искаш. — Махна презрително с ръка. — Твоите хора сигурно си мислят, че са спечелили, но ние напуснахме ранчото, защото не искахме да ни държат в обкръже ние и не се тревожим, защото знаем какво ще стане през зимата. Ти ще загубиш стадото си, ще загубиш всичко, което имаш. Ратаите ти ще те напуснат, защото са свикнали да не работят много, с изключение на Уол и може би неколцина други. Разбира се — добави той, — може и да имаш късмет. Зимата може да е мека.
Думите му прозвучаха искрено, което я обезпокои. Стадото бе всичко, което прите жаваше, и ако го загубеха, нямаше да им остане нищо.
Усещайки, че е разколебана, той добави:
— Виждала ли си скоро онази долина? Говедата ти бяха там само няколко дни и тревата почти се свърши. Пашата е недоста тъчна за толкова много крави.
Той бе човекът, от когото трябва да се отърват, защото след като веднъж го няма, едва ли щяха да бъдат затруднени от Джон Чайлд и онова момиче. Момичето можеха да премахнат впоследстве, а Чайлд вероятно щеше да изчезне с нея или пък щяха да го проследят и да го убият.
Но как да се справят с Радиган? Оплак ването му до властите я плашеше, защото за такова нещо изобщо не бяха помислили и то можеше да ги унищожи. Но ако той изчезне ше, все едно, че се е оттеглил по собствено желание, всичко щеше да бъде много просто. Цялата история щеше да затихне и присвоя ването на ранчото щеше да бъде свършен факт, който Харви и тя можеха да уредят веднъж завинаги с едно отиване до Санта Фе. Харви умееше да се държи изтънчено и предразполагащо, а тя бе наясно, как реагират повечето мъже в присъствието на една хубава жена. Радиган нямаше да стои повече на пътя им.
— Непременно ли трябва да се бием? — Настоя тя. — Искам да кажа, трябва ли да бъдем неприятели?
Приближи се до него.
— Том, наистина съжалявам. Не можем ли да приключим с всичко това? Трябва да разбереш какво ми е. Все пак, баща ми остави на мен тази земя и тя е всичко, което имам.
— Съжалявам.
Тя вдигна широко отворените си очи към него и леко разтвори устните си.
— Том, моля те! Не трябва да бъдем врагове!
Той я погледна снизходително и тя из веднъж разбра, че й се присмива. Не направи никакъв опит да я прегърне, макар че пока ната бе налице, нито пък се отдръпна от нея. Погледна я в очите и тихо промълви:
— Ние не трябва да бъдем врагове. Не искам да бъде така, но в такъв случай защо не се откажеш от цялата история и не си заминеш?
Тя побесня. Яростта й припламна зло за миг, но после се овладя и се усмихна язви телно.
— Не! Аз не мога да направя такова нещо. Това би било почти предателство. По отношение на баща ми, имам предвид.
Обърна му гръб и отиде до прозореца. Той надникна край нея и видя, че улицата все още е пуста. Изведнъж усети, че тя също наблюдава улицата, което означаваше, че или очаква някого, или пък се надява някой да се появи.
Ясно й бе, че трябва да печели време, че трябва да намери начин да го задържи, до като дойде някой. Знаеше вече, че друг изход няма: той трябва да бъде убит. Или да бъде убит тук, или да го проследят, докато успеят да го убият някъде другаде.
Всичките й съмнения и колебания бяха изчезнали напълно. Истината я порази. Едно бе да приеме убийството на непознат натрап ник, но съвсем друго — да заповяда да убият човек, когото познава и с когото е разгова ряла. Но нямаше никакво желание да изчак ва и да премисля отново. Ако искаше да притежава ранчото, Том Радиган трябваше да бъде убит. Всичко бе толкова просто.
Баща й бе нерешителния. Той ги замеси в кавгите, но винаги се колебаеше, прекалено муден или прекалено приказлив. Тя не въз намеряваше да прави подобни грешки. Земята бе нейна и без нея тя не представляваше нищо и не притежаваше нищо. Слагайки ръка на земята тя можеше да укрие крадени те говеда надалече в трудно достъпните до лини, където според Рос Уол Радиган държи добитъка си, а ако ги откриеха там, щяха да се престорят на изненадани, а и нямаше да има никакви доказателства.
Радиган взе шапката си.
— Аз ще си тръгвам. — Ставаше все по-неспокоен. Човек не може да отгатне как во в даден момент би направила една жена, а хората й можеха да се появят всеки миг, защото вече сигурно са се отказали от пре търсването на града. Може би щеше да успее да стигне до пътеката, без да го видят.
Тя отчаяно се опитваше да измисли с какво да го задържи, но той се отправи към вратата и излезе на верандата. Докато той излизаше, тя забеляза, че Барбо е застанал с пистолет в ръка близо до верандата, пресег на се бързо и сграбчи с две ръце ръката на Радиган в момента, в който пистолета на Барбо се насочи към него. Стисна отчаяно ръката му, страхувайки се, че ще изтегли пистолета си и той залитна в момента на изстрела на Барбо.
Куршумът се заби в рамката на вратата, на сантиметри от Радиган, а той се пресегна с лявата си ръка и изтегли колта, извъртя се и стреля точно когато Барбо гръмна повтор- но.
Страхувайки се да не засегне Анджелина и ужасен, че не уцели от първия път, Барбо този път бе още по-неточен. А куршумът на Радиган попадна в него и го отхвърли наст рани. Радиган се отскубна, блъсна Анджели- на и скочи от верандата.
Улучен в рамото, Барбо бе изпуснал пистолета си. Опитваше се да го вдигне с лявата ръка, когато Радиган стреля отново. Стрелял бе в тялото на Барбо, но куршумът попадна под ъгъл в тежката тока и отскочи настрани, секвайки дъха на Барбо и отваряй ки голяма рана над китката му. Радиган заобиколи къщата и побягна към коня си.
Откъм къщата изтрещя карабина и той се хвърли към храсталака и падна на ръце в мига, в който втори куршум окастри клон ките над него. Претърколи се през рамо, като зърна за момент застаналата на верандата Анджелина, заета със затвора на карабината. След като се претърколи, той отново попад на на ръце и крака и се хвърли с плонж към храсталака. Дръпна се рязко, за да промени посоката на движението си и стигна до коня. Животното се бе стреснало и измина цяла минута, докато успее да стъпи на стремето и да се метне на седлото. Още един изстрел от карабина удари в храстите зад него и чу, че някой тича. После конят се понесе по посока на пътя за Сан Исидро, но след миг, когато се изкачи на една височинка, забеляза дузина конници да препускат ветрилообразно меж ду него и пътя.
Нямаше надежда да ги изпревари. Вдиг на коня на задните му крака и се отправи с всички сили на изток.
Докато минаваше покрай ранчото, се чу още един изстрел от карабина. А право пред него, преграждайки пътя му на североизток, се издигаше огромна каменна стена, скална маса извисяваща се на хиляда и петстотин фута височина. Той знаеше, че самите скали не са толкова високи, но все пак да се катери по тях бе безнадеждно. Между скалите има ше много извивки, но му бе ясно, че през тях няма никакъв път.
Черният кон бе бърз и препускаше с всички сили, но той не бе хранен със зоб като неговите коне и не бе ясно колко може да издържи. Пръснатите във ветрило конници зад него се събраха на куп с изключение на двама, които продължиха да яздят в източна посока, вероятно за да пресекат всякакъв опит да се измъкне на юг и евентуално да го отрежат на изток.
Пред него една огромна издатина на стръмния склон като че ли се протягаше напред към равното, за да му попречи да избяга. Ако ездачите, които продължиха на изток, не попаднеха на някое дефиле, те щяха да опишат дъга, която щеше да стигне до издатината и тогава щяха да го отрежат напълно. Спомняше си, че зад нея като че ли се намираше устието на каньона Хондо, оси гуряващ свободен достъп до хълмовете на север. Ако стигнеше пръв до онова място със скалите, може би щеше да се измъкне, а ако не успееше, тогава трябваше да се бие при тиснат до стената, докато му се свършат патроните и го обградят напълно. А тогава можеше само да се надява, че ще убие някои от тях преди самия той да бъде убит.
Смушка коня с шпорите и го насочи към мястото със скалите. Вятърът брулеше лице то му, а шапката му се килна назад и увисна на врата му, задържана от каишката. Конят бе цял в пяна, но препускаше леко и без да намалява скоростта. Зад него се разнасяха откъслечни изстрели, но шанса да бъде улу чен при тази скорост бе минимален.
Не се извръщаше назад, но погледът му непрекъснато следеше конниците, които пре пускаха съвсем наблизо отзад и в дясно от него. От ляво все повече наближаваше ка менната стена на планината. Черният кон тичаше като подплашен заек, опъваше глава напред, прескачайки храстите, като че ли усещаше, че смъртта е съвсем близо отзад.
Край него изсвири куршум в такава бли зост, че той се стресна и тръсна глава, като че ли пропъждаше настървена пчела. Място то със скалите изникна отпред, краката на коня стъпваха вече по пясък, а студеният вятър пронизваше през ризата на Радиган. Конниците от дясно вече скъсяваха ъгъла, след няколко минути той щеше да разбере, дали е успял.
И тогава наистина разбра. Щяха да го засекат точно там. Сигурно щяха да го нас тигнат там.
В този момент той изтегли пистолета си. Стисна колта и стреля бързо в коня на най- близкия ездач. Даде още три бързи изстрела и изведнъж конят изцвили и намали за миг скоростта си. Не беше го уцелил, просто куршумът бе минал смущаващо близо, но изплашеният кон намали ход, яздещият от-зад конник връхлетя върху него и в настъпилото объркване на сблъскалите се коне Радиган профуча като вятър край скалите.
Пред него се разкри каньона Хондо, широк около миля в устието, но бързо стес няващ се към един процеп в скалите. Единс твените пътеки, които му бяха известни, завършваха сляпо в горната част на каньона, но може би имаше някакъв шанс наляво или към каньона на запад. Подкара коня нагоре по каньона, после забеляза цепнатина в сте ната отдясно и сбута коня към стръмния скат. Животното се хвърли отчаяно напред, а после, почти стигнало върха, се спъна и почти се свлече. Радиган скочи от седлото и хвана юздите, катерейки се към върха. Зад него изтрещя изстрел и куршумът пръсна парченца от скалата на сантиметри от него. Жегнат от камъчетата, конят се втурна нап ред и успяха да се изкачат.
Радиган измъкна уинчестера от калъфа, залегна зад един паднал дънер и стреля бър зо към напиращите отдолу коне. Някой из вика, а той зареди и стреля отново с максимална бързина по скупчилите се хора и животни.
Един от конете падна, като зарита с крака, а ездачите се разпръснаха, за да се прикрият. Следващият му изстрел се заби в пясъка под краката на един от тях, а друг се свлече от седлото. Човекът падна, ботушът му се закачи на стремето, а конят му побягна, влачейки го за крака.
Радиган изпълзя назад и се изправи бав- но. Въпреки студа, той бе плувнал в пот, а конят бе покрит с пяна и трепереше. Радиган хвана юздите и се промъкна към дърветата Вече бе малко след пладне.
Поведе коня, без да се спира, знаейки, че те първо ще хванат повлеклия ездача си кон, а после ще се опитат да открият път за нагоре. Сигурно ще предположат, че вече го няма, но не ще бъдат убедени и това ще ги забави. Може би, макар че не вярваше много в това, ще спрат да го преследват. Улучил бе един човек и един кон, а може би и двама души. А влаченият от коня човек, ако още бе жив, нямаше да бъде в състояние да се бие.
За един ден бе свършил добра работа. Отстранил бе с доста късмет трима или четирима от тях.
Вдясно от него имаше огромна скала, приличаща на огромен кораб. Стъпвайки по гладките скали, той не оставяше никакви забележими следи и се движеше упорито напред. След това възседна коня.
Тази местност му бе сравнително непоз ната, макар че Джон Чайлд му бе споменал, че високо в планините се намира изворът Охо дел Осо. Ако имаше късмет, можеше да го намери.
След по-малко от половин час той наис тина го намери. Напълни манерката си и напои коня, после го разтри с шепа трева. След него не се виждаха никакви следи, а сред скалите не можеше да се вдига прах, по който да го забележат, но независимо от това, той бе длъжен да действа така, като че ли го преследват. Планините на север се извисяваха нависоко, а на запад от него имаше стръмни канари и каньони, които отрязваха пътя му. Единственият изход бе на изток или на североизток; ако тръгнеше на североизток, можеше да свие към скривали щето, където го чакаха Джон Чайлд и Гретхен.
Далеч оттук, може би на двайсет или двайсет и пет мили на изток, бе каньона на Рио Гранде, а каньоните на Фрихоле и Па- харито Крийк сочеха посоката на голямата река.
Продължи на север; местността ставаше все по-висока и все по-сурова, а вятърът още по-силен. Наоколо бе пустош и тишина. На няколко пъти подплаши сърни, а веднъж срещна и гризли. Мечката се изправи на задните си крака, за да го вижда по-добре, и го наблюдаваше от около стотина ярда, до-като той отмина.
Зареди наново пистолета си — не може ше да си спомни друг път да е забравял толкова дълго да зареди оръжието, след като е стрелял. Това се бе превърнало в автоматична реакция, но този път не бе имал време. Следобедът се изнизваше към планините и от скритите каньони се прокрадваха любо питни сенки, надничащи към него изпод ви соките дървета. Студените пръсти на пронизващия вятър го заопипваха; той поту па коня и тихичко му заговори, а чернушкото размърда уши в отговор.
Стана студено, много студено, а единст веният път водеше нагоре през още по-сту дените местности сред високите върхове и през самотните, обрулени от вятъра плата, където никой не би тръгнал по собствено желание. Сгуши се на седлото; конят се вла чеше мудно, като живителната топлинка чезнеше от мускулите му.
Спря се под самото, ударено от гръмо тевица борово дърво. Но не се задържа, а продължи да върви, като отвръщаше на опъ ващия се кон с още по-силни подръпвания на юздата. Следваше очертанията на хълмо вете и вървеше упорито на север. Запрехвърчаха снежинки.
Пред него се откри величествена панора ма от назъбени планини и покрити от мрак каньони, от съсипвани от гръмотевици гори и от посивели, избледнели стволове на отдавна умрели дървета. Гледката бе странно тържествена и величествена под ниските си ви облаци. По-високите ридове и върхове чезнеха в ниските облаци, а пред него се бе опънал, гол и необещаващ нищо хубаво, широкият шелф, по който бе тръгнал.
Измъкна от седлото овчия си кожух и се загърна с него. Той беше с висока цепка отзад, така че да може да го облича когато язди, но сега не бе на седлото, а крачеше с широка стъпка по огромния гръб на плани ната. Вдясно се спускаше каньон, вероятно на стотици футове надолу към потока на дъното му. Радиган продължаваше да върви, търсейки напред място, където да се подсло ни за през нощта.
От покритите с лед върхове изпълзя мра ка и настана вечер. Том все още се препъва ше, конят се влачеше след него и когато най-после стигна до подходящо за почивка място, то се оказа, че е само едно кътче
129
между скалите и дърветата, но предлагаше закрила от вятъра.
Там, където два огромни камъка се съ бираха под остър ъгъл, той си стъкна огън и срещу него си направи навес от вечнозелени клони, така че челата на камъните да отра зяват топлината от огъня към навеса. Изви клоните на живите дървета и направи груб навес за коня, където щеше да достига част от топлината. Паднали дървета имаше пове че от достатъчно и той запали силен огън, за да затопли камъните, после занесе седлото и вещите си под навеса.
Взе шепа вечнозелени иглички и изтри коня, събра сняг, за да го разтопи и си направи кафе, предпочитайки да запази во дата в манерката. Стана съвсем студено. Разгъна пакета, приготвен от Дауни в кръч мата, и на шията на коня закачи торбата със зоб, която бе носил зад седлото.
Носеше със себе си брезент и две одеяла, които разгъна върху легло, направено от клони. Седна под навеса и се нахрани, после пи кафе, мислейки си за Джон Чайлд и Гретхен. Дали са ги открили? Не му се вяр ваше да е така.
Започна да вали сняг. Това не бяха оби чайните снежинки, представляваха безспир но сипещи се фини, ледени частици. Някъде из гората зави вълк и конят затропа неспо койно с крака. Радиган му заговори успоко ително и протегна ръце към неспокойните пламъци. Отвреме-навреме хвърляше в тях по някой клон, но бе много студено; вятърът се промъкваше край камъните и се нахвърляше на огъня, разбърквайки го с раздразне ни пръсти.
Леденият сняг почукваше по камъните и сухите клонки или се сипеше с шепот върху боровете. Тук бе много високо, може 8 500 фута. Накрая Радиган изпи още една чаша кафе, примесено с уиски и пропълзя върху леглото.
През нощта изпълзя на два пъти, пот ръпвайки от студ, за да съживи огъня, а последния път, вече почти на разсъмване бе толкова студено, че той остана буден и свит до огъня. Доведе коня по-наблизо и пораз- рови жарта. Снегът бе затрупал плътно всич ко наоколо и бе скрил всякакви следи, оставени от него. Поне засега. Ако дойдеха чак дотук, щеше да им бъде съвсем лесно да го проследят.
Денят настъпваше неохотно; Радиган нахлузи ботушите си и се разшета, като си направи кафе и стопли вода за коня. Хапна малко студено говеждо месо, пийна кафе и накрая, след като затопли одеялото над огъ ня, сложи седлото и събра завивките си.
Тръгна в студената, бяла светлина на ранното утро през свят, в който всичко бе се променило през нощта. Чернушкото бе до бър планински кон и пристъпваше внимател но, като нямаше доверие на снега. Измина, според негови изчисления, около шест мили, стремейки се да язди на север, докато тере нът го отклоняваше повече на изток, после изведнъж отмина дърветата и се спря, загле дан във величествената падина сред хълмо-вете.
131
Пред него лежаха останките на величес твен и огромен вулкански кратер. В основата си долината бе на поне петстотин фута под точката, в която стоеше с коня си, и бе заобиколена от туфи .смърч и трепетлика, отстъпващи място на по-гъста гора, приме сена с групи борове. През лятото долината сигурно се превръщаше в огромна ливада, а поглеждайки в далечината, той прецени, че тя е най-малко двайсет мили или почти тол кова дълга. Площта на земята в кратера сигурно бе повече от сто и петдесет квадрат ни мили.
Конят сигурно също бе изненадан като него и размърда уши при вида на опъналата се пред тях шир. Това несъмнено бе същата долина, за която индианците отдавна разп равяха.
Заобиколи и откри път надолу към дъ ното, а когато стигна до него, тръгна през снега. Близо до скалите той се бе натрупал на преспи, но на по-голямата част,от повър хността слоят бе тънък. Радиган разрови снега и откри, че тревата под него е гъста, с дълго стебло и добра за сено. Докато се оглеждаше наоколо, конят започна да пасе.
Радиган изведнъж си даде сметка, че това е мястото, което бе търсил. Тук би могъл да отглежда много добитък, а тлъста та трева щеше да осигури по-добра паша, отколкото тревата в по-ниските прерии. Ня маше съмнение, че ранчото му е разположе но само на няколко мили на запад и е в непосредствена близост до тази местност. В ниското течеше малка рекичка, така че водата не бе проблем. Изведнъж му стана ясно, че тук е мястото, където ще докара говедата си, ако разпрата се влоши.
Стигна до долината, където държеше заграден табуна коне, и улови свеж кон. Джон Чайлд бе идвал тук, след като бе паднал снега и Радиган тръгна по следите към скривалището им, където стигна във вечерните часове на третия ден откакто бе ги оставил. Той бе вече съвсем близо, когато чу щракането на затвор и замръзна на място.
— Всичко е наред! — Извика той. — Аз съм!
— Виждам, че си ти. — Беше Кокър. Той пристъпи на пътеката с широка усмивка. — Заповядай. Имаш гости.
За миг Радиган понечи да извие и да побегне, но нямаше никакъв шанс. Съвсем натясно бе между стените на каньона, на фона на пресния сняг всичко се виждаше съвсем ясно, а и знаеше, че Кокър не би се отказал от възможността да го убие.
Ръцете му бяха изтръпнали от студ, инак щеше да се опита да изтегли пистолета. Мушна дясната си ръка под мишницата, за да стопли пръстите си. Имаше време все още. А имаше и шанс. Докато все още имаше пистолет, имаше и шанс.
Те стояха до пещерата. Разпозна едрото тяло на Рос Уол, както и това на дебелия каубой на име Джонс, когото бе виждал в кръчмата в Сан Исидро, когато Флин го изгони. Хванат бе съвсем натясно.
Джон Чайлд бе там, седнал до стената с вързани на гърба ръце. И Гретхен бе там, но ръцете й бяха свободни и готвеше.
— Надявах се, че няма да се върнеш — обади се Чайлд.
— Горе е студено. — Спусна се вдървено от коня. — Вали сняг.
— Радиган — гласът на Рос Уол бе рязък. — Ти си скрил фураж някъде. Искаме да знаем къде е.
— Съжалявам.
— Рос — намеси се ухилено Кокър, — дай ми го на мене. Аз ще го накарам да проговори.
Радиган го измери с поглед.
— От мене няма да научиш нищо — заяви той. — Няма да изкопчиш нищо.
Уол отстрани Кокър с нетърпелив жест.
— Стига вече, Радиган. С нищо не мога да ти помогна. Може би ако проговориш, ще успея да ги задържа, но ще ти кажа, че имаме заповед да те хвърлим в някой от каньоните на север оттук, където никой няма да те намери.
— Имахме гостенин — обади се Чайлд.
— Млъкни! — Обърна се Кокър рязко назад.
Гретхен усети, че Радиган трябва да на учи за какво става дума. Тя вдигна глава от огъня:
— Той каза, че ще се върне.
Кокър се обърна ядосано към нея:
— И ти! Затваряй си устата!
Рос Уол погледна към Кокър.
— Стига вече — нареди той. — Не гово ри така с дама.
— Тя не е дама — тросна се Кокър. — Тя е...
Гретхен грабна една главня от огъня и завря горещия й край в лицето на Кокър. Той отскочи назад, но не бе достатъчно бърз и дървото засегна устата му. Той залитна и падна, като викаше от болка и стискаше опарените си устни.
— Аз ще ви сготвя — каза Гретхен на Уол и се изправи, — защото сте гладни, но няма да понеса обиди от такива като тоя.
Кокър стенеше и държеше устата си. Уол само го изгледа.
— Продължавай да готвиш — нареди й
той.
Тя се върна до огъня и закрепи тендже рата върху камъните в огъня. После рече:
— Човекът се казва Лорън Пайк. Каза, че той и Чарли Кейд са в Лома Койот.
В погледа на Уол пролича неочакван интерес.
— Лорън Пайк ли каза? Рейнджъра?
— По-рано беше рейнджър — обясни Радиган. — По мое време. Напусна войската, за да уреди някакъв семеен спор.
— Какво правят тук?
— Те са мои приятели. Казах ти, че и аз съм бил рейнджър. Всъщност аз писах онзи ден на рейнджърите в Таскоса.
Радиган забеляза, че новината не бе при- ятна на Рос Уол. Надзирателят отиде до изхода на пещерата, където все още стоеше конят на Радиган. Остана там в продължение на няколко минути, загледан към потъмня ващия каньон, а Радиган го следеше с пог лед, докато Кокър стенеше и проклинаше в дъното на пещерата, хванал с две ръце главата си.
Уол знаеше много добре, че мнозина от рейнджърите държат един на друг при вся какви обстоятелства, а често, след като са напуснали службата си, отиват да помагат на приятелите си и мисълта за това не го радваше. А на всичко отгоре Лорън Пайк бе известен човек, опитен стрелец и бе много активен в преследването на крадци на доби тък. Нещо повече, той бе братовчед на Банингс, с когото хората на Фоли враждуваха. Дали ги е проследил?
— Кой е Кейд? — попита той.
— Мой приятел. Бяхме заедно година или две. Ако той не ме намери тук жив и здрав, страшно ще се ядоса.
— Какво са двама души? — обади се дебелият каубой.
— Всеки един от двамата може да ти одере кожата и да я закачи на вратата на плевнята, без дори да му трепне окото — обясни му Радиган.
Колкото повече Рос Уол обмисляше по ложението, толкова по-малко му харесваше то. Достатъчно грижи си бе имал, докато работеше за Анджелина Фоли, но откакто онзи хитрец Харви Торп се върна, вече не можеха да я удържат и бедите следваха една след друга. Малко знаеше за правото й върху земята тук, освен че баща й винаги е твърдял, че притежава ранчо в Ню Мексико.
Снегът щеше да създаде истински проб лем за изхранването на животните, а ако не откриеха фуража, скътан от Радиган за теж ките месеци, щяха да загубят много говеда. Всъщност, така или иначе щяха да загубят животни. А сега и това.
Ако онези мъже се върнеха, щеше да се наложи да ги убият и тях, защото те щяха да задават въпроси, каквито не трябваше да задават. А и щяха да знаят прекалено много. Може би вече знаят нещо.
— Те знаят ли, че се бием? — попита той Чайлд.
— За какво мислиш, че сме си говорили?
Трябваше да се досети. Все пак, имаше още време, докато се върнат, а той бе чувал за Лома Койот. А ако отдели четири-пет души и ги изпрати дотам, за да убият двама та? Но къде щеше да свърши всичко? Когато някой се опита да разреши проблемите си чрез убийство, след него винаги идваше дру го убийство. Изруга тихо, загледан в настъп ващата нощ, разбирайки, че ще трябва да се изправи срещу Торп, а подобна мисъл никак не му харесваше.
Уол бе получил заповед. Да открие Том Радиган и да се отърве от него. Да се отърве така, че никога да не бъде намерен. И всичко това бе ясно, но ако се намесеха хора като Пайк и Кейд, изчезването на Радиган лесно можеше да доведе до ново кръвопролитие. Как може при подобни обстоятелства човек да се грижи за стопанство? Гледаше мрачно надолу към каньона. В такъв случай може ли изобщо някой да се занимава успешно с ранчото си в тоя край? Радиган бе казал, че знае какво да прави, но Рос Уол бе чувал и други да се хвалят много.
Гретхен поднесе първата чиния с ядене на Радиган, а втората на Джон Чайлд, поставяйки я на пода и после спокойно развърза ръцете му.
Чайлд разтри ръцете си, поглеждайки към Радиган, който седеше спокойно. Дебе лият каубой ги наблюдаваше с карабина върху коленете си. Рос Уол се обърна, влезе в пещерата, взе храната, като благодари тихо и се загледа мрачно в нея, преди да започне да яде. Радиган бе обезоръжен, но оръжието му като че ли нарочно бяха оставили набли зо, за да се изкуши и да посегне към него. Съдейки по държането на Кокър преди мал ко, а и по поведението на останалите, Ради ган реши, че смъртта му е предопределена и действително хората на Фоли нямаха друг изход. Движеше се много внимателно, така, че да могат да виждат ръцете му постоянно, а докато се хранеше, мислеше напрегнато за всички възможни варианти, търсейки най- удобния начин да се измъкне.
Засега резултатът от схватката бе в него ва полза, но всичко си беше чист късмет и той бе напълно наясно, че е така. Стрелял бе по конете с единствената надежда, че все пак ще уцели нещо, а това, че куршумите му попаднаха там, където трябваше, бе най-чис та проба късмет.
Флин бе го измъкнал от затрудненото положение в Сан Исидро, а схватката в пла нините и последвалия сняг му помогнаха да се изплъзне съвсем невредим. Не хранеше никакви илюзии относно това, какъв може ше да бъде изходът от подобна битка, ако всичко друго бе се развило по обичаен начин.
От север духаше студен вятър.
— Ако вятърът се задържи, ще натрупа преспи и ще можете спокойно да отведете говедата си оттук.
Уол го погледна намръщено, без да му отговори. Иди че вярвай на говедар, който си мисли за такива работи!
Радиган свърши с яденето, сипа си още кафе и започна да си свива цигара. Искаше ръцете му да са свободни, а също и тези на Чайлд, така че реши да поддържа у Уол състоянието му на замисленост и безпокойс тво.
— Слушай, Рос — разговорчиво започна той, — защо не пуснете стадото да си върви? А и вие, момчета, защо не се махнете оттук? Не можете да спечелите битката, а ако ни убиете, как ще откриете фуража? Повярвай ми, че може да го търсите колкото си искате, но няма да го откриете, освен ако не извадите страшен късмет, а пък знаеш, както и аз, че шансовете ви са много малки.
Замълча и докато поднасяше цигарата към устните си, хвърли поглед към най-близкия пистолет, но разбра, че е много далече. Но каубоят на име Кокър бе наблизо. Той не ядеше, а мажеше с някаква мас изгорените си и подути устни. Ако можеше да се при мъкне до Кокър, да го сграбчи и да се пресегне до пистолета му, може би щеше да успее. Но вероятността бе много малка.
— От мен да знаеш, че Лорън Пайк и Чарли Кейд ще се върнат, а Кейд ми е много задължен. Също и Пайк. И няма да се оста вят да им направят клопка. Ще дойдат, за да се бият истински и ще бъдат добре запасени.
Освен това, Рос, горе в Лома Койот са се събрали десетина от най-големите разбой ници на страната и само като им кажат, че тук има говеда, които могат да приберат, веднага ще тръгнат след Лорън Пайк.
Чувал ли си някога за Адам Старк? Той е най-добрата пушка по тия места. От Тенеси чак до Тексас, а и къде ли не. Та и Адам е в Лома Койот и гори от нетърпение да се намеси. Питай Джон Чайлд — той му е близък приятел — от кога чака да го извика ме. Прецени сам. Тия момчета познават местността, знаят как да се оправят с говедата и можеш спокойно да се обзаложиш, че каквото оцелее през зимата, напролет ще бъде отвлечено.
И знаеш ли какво, Рос? Всички тия дамги не ми изглеждат редовни, а си мисля как ли ще изглеждат, ако човек одере някое от би четата и провери дамгата от вътрешната страна на кожата. Чудя се каква ли дамга ще се покаже.
— Млъкни! — ядосано се обърна Рос Уол. — Дяволски много говориш!
— Аз ще му затворя устата — намеси се Кокър. — Само ми кажи и аз ще му затворя устата! — Думите му излизаха с фъфлене от подпухналите устни. — Ще го убия!
Огънят припукваше, а отвън снегът не спираше да вали. Сега вече нямаше смисъл да се опитва да бяга, защото лесно щяха да го проследят, освен ако не вземеше добър аванс, та снега да затрупа следите му. Не му оставаше нищо друго, освен да чака; и той се настани удобно. Умееше да чака, а както често бе казвал Джон Чайлд, бе по-търпелив и от индианец. Е, сега щеше да покаже дали може да чака. Още повече, че в главата му се оформяше неясна идея как да се справи с положението.
Светлината от огъня блещукаше по ли цата им и се отразяваше в дулата на пушките и катарамите, а снегът отвън падаше меко в безмълвната тишина. Тъмнината под изда дената скала приличаше на черна стена, на шарена от бавно падащия сняг. Рос Уол гледаше навъсено в огъня, а Радиган бе за-белязал тази негова привичка и бе я запом нил. Когато някой продължително гледа в огъня, той обикновено не може да види нищо в тъмнината, поне за известно време. А това не беше ли достатъчно?
Ако досега не бяха открили скрития фу раж, малко вероятно бе да го намерят, кога то снегът затрупа проходите. Той знаеше къде се образуват преспи, както и кои пътеки оставаха незатрупани. Прекараните четири години на ранчото го бяха научили да об мисля борбата с природните стихии така, както добрият генерал изготвя стратегията си по време на война. Такава бе цената на оцеляването.
Но понякога първият сняг не се задър жаше, стопяван от промяната на времето, което можеше да се случи и сега, като дори едно кратко затопляне можеше да отвори проходите, макар и не за дълго.
Дебелакът бе се облегнал на стената, положил бе глава на седлото си и тихо похъркваше. Кокър мрачно наблюдаваше Гретхен, без да се обажда, а наоколо бе пълен мрак, като се изключеше светлината от огъня. Радиган разрови с пръчка въглени те, загледан в разгарящите се пламъци и мислейки за това, че на Уол е било наредено да го намери и да го ликвидира, от което Уол явно не беше във възторг. Едрият надзирател бе каубой и вероятно би убил човек по време на бой, но той иначе не бе убиец.
Всякакъв опит за бягство при сегашната обстановка можеше да завърши само със смъртта на някого в затвореното простран ство на пещерата, тъй като всеки можеше да бъде убит от случаен куршум. А също и от рикошет. Гретхен бе подложена на подобна опасност, както и другите, а може би и повече, имайки предвид силната омраза, която Кокър явно изпитваше към нея.
Снегът продължаваше да трупа и Ради ган знаеше, че ако това продължи през цяла та нощ, щеше Да стане извънредно трудно, ако не и невъзможно, да се излезе от каньона. А при три гърла в повече запасите им от храна щяха да намалеят значително.
През отвора на пещерата нахлу внезапен порив на вятъра й пламъците затанцуваха. Близо до торбата със зоб за конете попадна отхвръкнала искра и Чайлд се пресегна да я загаси. Но бе закъснял.
Рос Уол се надигна, отиде до отвора на пещерата и погледна навън, а после се върна обратно, като на лицето му бе изписано безпокойство.
— Колко дълбок може да стане снега в тия каньони?
— Тук ли? — сви рамене Радиган. — Ако вали както сега и прибавим наветия от вятъ ра сняг, може да достигне до осем, до десет фута дълбочина, може и много по-малко. Но често стига и до двайсет фута в каньоните през зимата. А и винаги съществува опасност от лавини откъм върховете.
Усети, че тялото му отмалява и се облег на на стената, но умората не бе стигнала до мозъка мy, а знаеше, че каквото и да стане, трябва да бъде нащрек. Но ако Чайлд бе буден... Обърна се към индианеца и му по каза със знаци, че трябва да си почине. Чайлд кимна с глава и Радиган се разположи по- удобно, отбелязвайки междувременно къде е оръжието...
В пещерата бе студено, въпреки огъня, защото скалата отгоре не бе достатъчно ви сока и макар че мястото бе отчасти защитено от дървета и храсти, вятърът безпрепятстве но достигаше до нея. Сгушен под одеялото, Радиган спеше на пресекулки, като се събуж даше отвреме-навреме и се заслушваше в надигащия се вятър, в пращенето на огъня или в шума на счупените пръчки, с които Джон Чайлд поддържаше пламъците. Без да е нужно да се договарят на глас, те бяха поели задължението да поддържат огъня, на което никой не бе възразил, но и двамата знаеха, че го правят не защото искаха да услужат, а само за да имат свобода на дви жение, която можеше да им потрябва след време.
Рос Уол не спеше. Седеше, загледан в пламъците или се изправяше и се разтъпкваше напред-назад. Радиган разбираше трево гата му, тъй като докараните почти три хиляди говеда през последните няколко дни бяха хранени лошо и почти бяха готови да побягнат. Освен това, при говедата сега ня маше човек, на когото можеше да се разчита достатъчно. Можеше, ако са защитени от вятъра, да са останали близо до стените на каньона по време на бурята, но можеше и да се разпръснат отново.
Радиган погледна към неподвижното тя ло на Гретхен, която се бе свила на кълбо до него. Само тя не бе заспивала. Гледаше го с широко отворените си сини очи и докато го наблюдаваше, премести нещо под завивките, а после му показа за миг дулото на пистолет и го скри под одеялото.
Пистолет.
Започна да мисли напрегнато. Не може ше да разбере как е успяла да го прибере, но още веднъж се убеди, че Гретхен през цялото време е мислила как да помогне. Пистолетът трябваше да премине в негови ръце, но това трябваше да стане в подходящ момент и на подходящо място. Засега по-безопасно бе оръжието да остане при нея, тъй като бе по-малко вероятно да я претърсят.
Разбра, че е невъзможно да заспи отно во, защото след като се разсъни, усещаше лъхащият от пода на пещерата студ, който бе толкова силен, че не му позволяваше да се унесе. Отхвърли одеялото и облече овчия кожух.
— Поспи още малко, Джон — каза той.
— Аз ще наглеждам огъня.
Кокър го следеше изпод натежалите си клепани. Устните му бяха в ужасно състоя ние — подпухнали и с огромни мехури на местата, където го бе докачила главнята. Той не смееше да помръдне мускулите на лицето си, а когато с неволно движение правеше някаква гримаса, лицето му се сгърчваше от болка и той изпъшкваше.
Запасът от дърва намаляваше, така че Радиган си сложи ръкавиците и се отправи към края на надвесилата се скала, нагазвайки в снега. Зад себе си чу рязко движение и щракване от затвора на пистолет, но спокой но започна да чупи клони от изсъхналите дънери, които бе довлякъл за огрев.
Ето това, помисли си той, бе един от начините да успее. При положение, че еди ният е заспал, а другият се обърнеше с гръб към пещерата — имаше шанс. Сети се също, че може да побегне през снега, даже и без пистолет. В скривалището на платото зад ранчото имаше карабина и три пистолета, а в скривалището близо до долината Сан Ан тонио бе оставил втора карабина и една ловджийска пушка. И на двете места имаше храна.
Ако и това да бе начинът да успее, не можеше да тръгне сам. Вярваше, че Рос Уол ще възпрепятства всякакво посегателство върху Гретхен, но какво щеше да стане в случай, че Уол я оставеше сама с Кокър и другия? Кокър бе изпълнен с омраза и един ствено присъствието на Уол го възпираше.
За първи път започна да мисли сериозно за това, как да избяга. До този момент бе се нуждаел от почивка, искал бе да научи пове че за положението, в което са изпаднали, но вече бе сигурен, че часът, в който трябваше да избягат, е дошъл. Сигурен бе, че на Уол му е било наредено да ги убие, и макар че той отлагаше това, в един момент можеше просто да си тръгне и да ги остави на Кокър. Взе наръч дърва, но не много, и го отнесе до огъня.
Скоро щеше да се развидели, а снегът още валеше. Малко вероятно бе да стигнат до конете и никакъв шанс да намерят храна. Трябва да се осланят на вероятността да стигнат до най-близкото скривалище, но в такъв сняг човек може да се движи по-бързо със снегоходки, отколкото с кон.
Снегоходки.
Един мъж трябва да може да си направи снегоходки. Преди година един индианец му бе показал как се правят. Не за бързо прид вижване, а снегоходки, които понетиогат да задържат човек върху снега.
Отначало щеше да е наложително да се движат бързо, което означаваше, че трябва да излязат от каньона, в който бяха сега. Загледа се надолу но него, като изучаваше внимателно стените и дърветата. Снегът тук сигурно бе поне четири фута дълбок, а на места и повече. Поривите на вятъра набиваха сняг в каньона и той се задържаше там на преспи. Когато дойдеше време да потеглят, движението им трябваше да бъде бързо. Бързо и решително.
Радиган влезе вътре и се настани близо до огнището. Протегна ръце към огъня, но докато ги движеше, с лявата си ръка, обър ната с дланта надолу, направи леко движе ние към земята, после направи същото движение, само че с дясната си ръка и пов тори отново с лявата. За случайния наблю дател той като че ли просто опъваше ръце, за да си навие ръкавите, но Радиган знаеше, че Джон Чайлд е разбрал знака на индиан ците за думата „ходя“.
Миг по-късно вдигна китката си нагоре и нави малко ръкава си, а докато правеше това, успя да покаже три изправени пръста.
Седналият от другата страна на огъня Чайлд имаше вид на полузаспал. Радиган погледна към Гретхен, която го наблюдава ше и когато срещна очите й, тя кимна леко, показвайки, че го е разбрала. Не бе очаквал, че тя знае да разговаря със знаци, но вероят но Джон Чайлд би научил едно дете точно на това, а и всяко дете би искало да го знае.
Рос Уол стана неочаквано и се упъти към края на скалата.
— Тоя сняг няма да спре — каза той, — а нямаме достатъчно кльопане, за да изкара ме, докато виелицата свърши.
Обърна се към Радиган:
— Колко е оттук до ранчото?
— Може да има осем мили, почти право на юг.
— Става по-студено, а нямаме достатъч но кльопане, за да изкараме деня. Можем всички да измрем тук.
— Така е. И ако почакаш още малко, снегът ще стане толкова дълбок, че няма да можеш да излезеш. Всъщност, ти и сега може да не стигнеш.
— Осем мили не са много — сопна му се Кокър. — Аз мога да ги измина на ръце.
Радиган не му обърна внимание и заго вори на Уол:
— На места ще се натрупа сняг до по-ниските клони на дърветата; понякога стига до осем фута. Вярвай ми, че няма да мине много време и ако няма вятър, цялата окол ност ще бъде затрупана.
„Няма да мине много време“, помисли си той, „но все още може да се мине някакси“. Мислеше си за пътеките и знаеше, че ако им се удаде възможност да избягат, щяха да тръгнат по някоя от тях в началото, а после веднага щяха да навлезнат в гората и да си направят снегоходки.
— Аз ще тръгвам — реши неочаквано Уол. — Имам най-добрия кон и имам шанс да се промъкна.
Кокър гледаше към Гретхен с мрачно задоволство в очите си. Командването щеше да бъде негово. Или скоро щеше да може да го поеме. След това щеше да убие Чайлд и Радиган. Радиган като че ли почти четеше мислите му, а от начина, по който Уол извърна очи от тях, можеше да се разбере, че и той си мисли за същото.
— Ще ви кажа още нещо, което вие, момчета, не сте знаели за тукашните места, но ще научите страшно бързо — обади се Радиган. — Тия кончета, с които гоните кравите в Тексас, не вършат никаква работа при такъв сняг. Тук ви трябват коне с муску ли и здрав кокал, като конете в Монтана.
— Ще се оправим. — Уол събра такъмите си и изскочи навън в снега.
Когато се върна, той водеше коня си; застана под козирката на скалата, докато очистваше снега и постави одеялото, а после сложи седлото. Радиган критично го наблю-даваше. Уол не се сети да затопли мундщука и конят се съпротивляваше, докато Уол най- накрая сложи юздата с помощта на Кокър.
— Трябваше да затоплиш мундщука — обади се Радиган, а Уол се обърна ядосано.
— Ти говориш дяволски много! — из бухна той. — Има и други хора, които са се занимавали с добитък, освен тебе.
— Но някои хора нищо не научават — отговори с усмивка Радиган.
За миг си помисли, че Уол ще го удари. Огромният надзирател пристъпи сърдито напред, а Радиган само го наблюдаваше с усмивка. Уол го изгледа, а после рязко се обърна.
— Знаеш ли какво, Рос — каза Радиган, — ако работехме заедно, щяхме да се погаждаме съвсем добре.
Уол не му отвърна нищо, нито пък го погледна, а Радиган тихо добави:
— Мисля си, как ли ще се погледнеш в огледалото? ЧуДя се, дали ще можеш да спиш спокойно?
Уол спря да стяга амуницията за момент и застана абсолютно неподвижен. Когато след малко Радиган мярна лицето му, то бе побледняло, но той не погледна към никого от тях. Просто яхна коня и каза:
— Кокър, ти и Гормън оставате тук. Аз ще ви изпратя веднага нещо за кльопане, а някои от момчетата ще ви направят пъртина, за да можете да се измъкнете. Погрижете се за пленниците.
— Разбира се — отвърна усмихнат Ко кър. — Аз ще се погрижа за тях. Харви ми каза съвсем точно как да се погрижа за тях.
Без нито дума повече, Рос Уол тръгна през снега. Край стената на каньона имаше тясна издатина, по която можеше да се спус не надолу на известно разстояние, а по-ната тък се откриваше равно място, където снегът не би трябвало да бъде много дълбок. Но преди да измине около стотина ярда, той разбра, че е загазил.
Конят стъпи встрани от издатината и затъна до корем в снега, а после пропадна още по-дълбоко. Животното зарита безпо мощно с крака и си проби път към откритото пространство, като скачаше и се хвърляше напред. Рос Уол опъваше юздите и гледаше намръщено на юг към суровата и непривет лива местност, по-голямата част от която бе покрита с гъста гора, и за първи път усети страх.
Беше студено. В пещерата не бе усетил колко студено всъщност беше. Вятърът бе стихнал, но по коня вече имаше скреж и той отново разбра, че Радиган е бил прав. Конят му бе лек и бърз, чудесен кон за подкарване на крави, но явно му липсваше мощ да се пребори с дълбоките преспи. Студът хапеше злобно, а снегът продължаваше да вали.
Човек можеше и да си умре в тоя край.
Назад нямаше да се върне. Нямаше же лание да види това, което щеше да се случи в пещерата. Торп бе пожелал то да се случи, а може би и Анджелина Фоли го искаше, но той не бе главорез, не бе убиец. Колкото до Кокър, нямаше да бърза да праща хора за него. Нека да поживее сам известно време. Щеше да му е от полза, а и имаше достатъчно храна за няколко дни за двама души, ако бяха пестеливи.
Изведнъж зад себе си чу изстрел. Звукът му бе тих. Бе много далече, но бе изстрел от пистолет. Кокър не си губеше времето.
ГЛАВА V
Кокър просто се обърна и стреля. Ала се обърна твърде бързо и стреля прекалено припряно, а куршумът мина през мястото, на което преди малко бе стоял Радиган.
Радиган бе постъпил съвсем наивно. Той очакваше Кокър да се разприказва, понеже Кокър бе от тази категория хора. Обикнове но имаше навика да се поизфука, преди да убие някого, но сега просто бе се извъртял и стрелял, пускайки бързо куршума с изненадваща точност, като се има предвид обръща нето му.
Само че тъй като огънят бе отслабнал, Радиган бе приклекнал, за да го разпали, и куршумът бе профучал съвсем наблизо над главата му.
Но докато Кокър се извърташе и стре ляше, Радиган се хвърли напред и като сграбчи подадения му от Гретхен пистолет, се претърколи и гръмна.
И не улучи.
Стреля в упор, но тъй като се движеше, допусна същата грешка, направена от Ко кър, стреляйки твърде припряно. Но вторият му изстрел бе по-бърз; куршумът разкъса гърлото на Кокър и преминавайки нагоре и навън, излезе малко над ухото на убиеца.
Кокър бе прекалено самоуверен и ня майки търпение да накара Гретхен да страда заради подутите му изгорени устни, обърнал се бе и бе стрелял, а след малко вече умираше прав, от устата му бликаше струйка кръв и на лицето му бе изписано недоумение, като че ли не можеше да схване какво се бе слу-чило.
Машинално стреля втори път и куршу мът се заби в огъня, пръскайки искри, но после пистолетът се изплъзна от пръстите му. Опита се да проговори, втренчил в Радиган очи, изпълнени с нарастващ страх, раз бирайки в последния миг на ужас, че умира. После коленете му се подгънаха и падна по лице, с крака в снега пред входа и с глава към огъня, а Радиган се извърна с готов за стрелба пистолет и видя проснатия на пода Гормън, облян в кръвта, капеща от пукнатия му череп, където го бе халосал с цепеница Чайлд.
Силно пребледняла, Гретхен се отвърна рязко от убития на входа на пещерата и каза:
— Ще трябва да хапнем нещо топло. — Замълча, а после като че ли се стегна. — Аз трябва да...
Радиган я хвана в момента, в който бе започнала да пада, а тя се притисна до него, опитвайки се да се съвземе.
— Извинявай — продума тя. — Ще се оправя.
Чайлд вдигна една от карабините.
— Мислиш ли, че Уол е чул изстрелите?
— Чул ги е, но няма да се върне.
Чайлд излезе на откритото, хвана Кокър за краката и го извлече навън върху снега, където го остави да лежи по лице. После се върна обратно и започна старателно да съ бира вещите им, приготвяйки ги за тръгва нето.
Радиган кимна към Гормън.
— Оставете му нещо за кльопане. Ние скоро ще бъдем в скривалището, а той не ни е направил нищо лошо.
Радиган се приближи до тялото на Ко кър, смъкна патронташа му и извади патро ните от гнездата им. Гретхен бе му дала неговия собствен пистолет, така че сега опаса колана си и сложи оръжието в кобура, след като го зареди. Намери уинчестера си, про вери цевта и магазина на карабината, а после взе камата си и тръгна към дърветата. Там отряза първо четири клона, после отиде до следващото дърво и отряза още два. Всич ките бяха тънки, дълги по около седем фута и приличаха на камшици. Затопли ги над огъня, след като отстрани по-късите клонче та с игличките. Сетне ги загря в достатъчна степен, взе един от клоните и го заизвива внимателно, като огъна камшичния край и го свърза в груб овал със собствената му начална част.
Върху овала изплете мрежа с каишки от сурова кожа, като ги кръстоса напред и на зад, а Джон Чайлд започна да прави втората снегоходка. Когато Гретхен приготви ядене то, нахраниха се мълчаливо, а после се заеха отново с работата си. В този момент Гормън дойде на себе си.
Той отвори очи и се опули към тавана, после седна изведнъж, хващайки с две ръце внезапно заболялата го глава. Огледа се тъпо наоколо.
Погледът му попадна върху тялото на Кокър, после бързо се огледа за Уол, който бе тръгнал, когато той бе полузаспал. Нак рая погледът му се спря върху Радиган.
— Ако се опиташ да направиш нещо, ще отидеш при приятеля си навън. Стой мирно и ние ще ти оставим достатъчно кльонане за няколко дни. Дървата ще ти стигнат даже и за седмици, а ако тръгнеш оттук, значи си луд.
Гормън кимна към Кокър.
— Аз не харесвах тоя тип.
— Добре — рязко отговори Радиган. — Стой настрана и няма да се разправяме с тебе, но ако се намесиш, ще последваш Ко кър.
Гормън не отговори, а легна и се обърна с лице към стената.
Когато тръгнаха, вече бе следобед. Ра диган тръгна отпред и се насочи с бърза стъпка на юг. Молеше се само снегоходките да издържат до скривалището с храната, разположено на платото близо до ранчото.
Наложи спокоен ход. Има някои особе ности, които човек трябва да знае за студа, като на първо място това, че не трябва да се изпотява, защото когато изпотеният човек намали ход или спре, потта замръзва от вътрешната страна на дрехите и образува тънка корица от лед близо до кожата. След това, ако той не намери бързо подслон, всичко е въпрос на време.
Знаеше също, че не трябва да се облича много дебело, а да носи свободно падащи дрехи, та да се образува топла въздушна възглавница между тях и тялото. На ескимосите, както и на северните индианци тези особености бяха известни от отколешни вре мена. Човек може да издържи при каквито и да е условия, ако използва здравия си разум и знае какво да прави.
Много студено бе, но нямаше вятър. Бяха на повече от осем хиляди фута, а при тази ниска температура и липса на вятър звукът се чува от огромно разстояние. Ала Радиган знаеше, че е дошло времето да на паднат, ако изобщо щяха да нападат. Студът бе най-голямото им предимство, защото бя ха свикнали с него, а той се съмняваше, че някой от хората на Фоли и Торп има подобен опит.
Някъде под тях и на изток Рос Уол сигурно си пробиваше път към ранчото през дълбокия сняг, вероятно вече започвайки да разбира някои неща, за които Радиган му бе говорил. Неговото леко конче нямаше да може да издържи в дълбокия сняг с такъв тежък мъж на гърба си и Уол щеше да е щастлив, ако след час не се наложеше да тръгне пеша, може би и вече съвсем без кон.
При хубаво време той можеше да вземе десетината мили за два часа, но сега трябва ше да избира места, където вятърът е изду хал снега от земята и имаше вероятността да се е отклонил на мили от пътя си. Щеше да е късметлия, ако успееше да стигне до вечер та. Радиган произнесе мисълта си на глас.
— Той ще е късметлия, ако изобщо стигне — мрачно се обади Чайлд.
Продължаваха да вървят. Напредваха бавно, но след като мускулите им се загряха, движенията им станаха по-леки, а Радиган правеше чести почивки, за да съхранят силите си. Познаваше местността добре и се придържаше близо до високите хребети, къ дето се вървеше по-леко, а посоката им бе неотклонно към платото зад ранчото.
Вятърът се засили и задуха безмилостно, виеше отчаяно като сирена сред високите борове или ниско стенеше между заледените храсти и чудноватите скални образувания. Небето се превърна в тъмносива, безмълвна, безкрайна шир; те се спуснаха от хребета към разположената в по-ниското гъста гора, а виелицата се усили.
Колко ли бяха изминали? Пет, шест ми ли? Дните бяха къси и часът на смрачаването приближаваше; бяха пътували най-малко три часа.
— Става лошо, Том, — Джон Чайлд пробиваше пъртината, но спря рязко и се обърна назад. — Започва да духа по-силно.
— Няма смисъл да се съсипваме — каза Радиган. — Ще намерим някое местенце и ще се окопаем.
Продължиха отново.
Вятърът пронизваше лицата им, които се втвърдиха от студа и бяха толкова прет ръпнали, че им бе трудно да говорят, а свистенето им пречеше и да чуват.
Джон Чайлд неочаквано свърна пак към дърветата и се спря до един огромен повален дънер. Изкоренен от силен вятър или от нещо друго, огромният смърч бе паднал на земята, а по стърчащите му във въздуха корени висяха огромни буци пръст. Корени те и пръстта се изправяха като яка стена с диаметър от седем-осем фута.
Без да говорят, Радиган и Джон Чайлд навлязоха в гората и се заеха да правят с ножовете си навес, обърнат с лице към коре ните. Навесът покриха плътно с клони от смърч, а вътре направиха легло от гъсто натрупани клончета. Радиган нареди някол ко дебели пъна един до друг върху снега близо до плетеницата от корени, за да нап рави огнище, а после запали огън, чиято топлина можеше да се отразява от корените навътре под навеса.
— Не можехме ли да продължим? — попита Гретхен. — Искам да кажа, че ни остават само няколко мили.
— И там щяхме да спим на студено, но щяхме да се изморим повече. Когато се дви жиш в студ, никога не стигай до изтощение. Само изтощените хора замръзват, повярвай ми. Ако всички, които вървят в сняг и студ, имат предвид това, няма да има толкова замръзнали. Просто си намери някакъв зас лон, или си направи такъв, свий се на кълбо и се наспи.
— Но ако заспиш, няма ли да замръзнеш?
— Няма, освен ако не си вече изтощена. Ако цялата телесна температура е изчезнала, изразходвана от дългото ходене, тогава ще замръзнеш, така че спирай често. Спал съм много пъти на открито, когато температура та е била 40-50 градуса под нулата по Фаренхайт.
Заслонът се намираше в малка падина, а продължаващият сняг ги затопли допълни телно, покривайки клоните от смърч с дебе ло покривало. Вятърът шибаше край ъгъла на заслона, поради което направиха допъл нителна преграда от смърчови клони срещу вятъра.
Сгушиха се около огъня и пиха парещо кафе, като дъвчеха пастърма. На никого не му се говореше. Извън заслона вятърът вие ше и вдигаше сняг във въздуха и когато свършиха с кафето, вече се бе превърнал във фъртуна. Бяха се подслонили тъкмо навре ме.
Анджелина Фоли стоеше до прозореца на къщата в ранчото на Радиган и гледаше надолу по пътеката. Беше изплашена и усе щаше хлад. Но този хлад бе вътре в нея, а не отвън, защото стаята бе топла и уютна. Това й усещане бе причинено от страх и ярост, каквито не бе си представяла, че е възможно да изпита.
Харви Торп седеше на масата зад нея, а срещу него бе седнал Рос Уол. Едрият над зирател бе дошъл само преди няколко мину ти и бе подпрял изтощеното си лице на масата. Лутал се бе през по-голямата част от нощта, а конят му бе умрял — строполи се от изтощение след многочасовата борба с дълбокия сняг, а за Уол бе чист късмет да намери една туфа дървета и храсти, в оскъдната закрила на които успя да запали огън. Влязъл бе в ранчото, залитайки и падайки. Как бе преживял виелицата през предишната нощ, само той си знаеше, но не можеше да осмисли как въобще бе се добрал дотук. За щастие, едва ли е бил на повече от две мили от ранчото, когато намери укритието, но за да стигне до ранчото от пещерата, сигурно бе изминал два пъти повече от нормалното разстояние.
— Значи е мъртъв. — Джелина усети задоволството в гласа на Харви и неизвестно защо, то я подразни.
Тя се извърна с лице към тях:
— Ще повярвам, че е мъртъв, само ако го видя, че е мъртъв.
— Недей да бъдеш глупава. — Вдигна очи Харви към нея, а бледосините му очи бяха станали почти бели от отражението на прозореца. — Кокър искаше да го убие и му се удаде възможност.
Той се изправи и отиде до прозореца.
— От тебе, Рос, се иска само да се занимаваш с ранчото — да се грижиш за говедата и всичко друго. Ще ти оставя на разположение четирима души.
Рос вдигна глава.
— А останалите?
— Аз ще имам грижата за тях. Не виж даш нищо и не знаеш нищо.
Рос прехвърли на ум идеята, обмисляйки я с неохота. Повече разяснения не му тряб ваха, а трябваше да се досети, познавайки Торп и хората около него.
— Времето не е подходящо — търпеливо рече той. — Няма да стане, Харви.
Торп се усмихна. Стори му се, че трябва да обясни. Мушна палци в джобовете на жилетката си.
— Рос, ти нямаш въображение. Това е най-отдалеченото ранчо в околността, но тук се събират десетки пътища, идващи от север, стари индиански пътеки, по които никой не пътува, пътеки, водещи направо към Денвър, Лийдвил и дузина други градове. Разбери, че е идеално! Бърз набег до някой от градовете или до някое миньорско селище, където то варят златото, после — обратно насам по заобиколен път, като използваме пътеките, които знаем. Още като го видях, разбрах, че това е то, узаконено ранчо без съседи набли зо, с лесен достъп до местата, където има злато, удобно за отмъкване, ако се наложи.
— Няма да стане — настоя Рос. — Ако това, което казва мис Фоли, е истина, във всеки случай ще направят проверка.
Торп сви рамене.
— Повярвай ми, че всичко е свършен факт вече и никой няма да седне да ни създава неприятности. Радиган ще е изчез нал, а ние си кротуваме — честни скотовъд ци, които си плащат данъците и не нарушават спокойствието. Тук ще се държим благоприлично и ще видиш, че никой няма да се съмнява в нас.
— Не!
Разнесе се гласът на Анджелина и два мата се обърнаха. Торп се опита да заговори, но тя го прекъсна.
— Не, Харви, няма да направим това.
— Да не искаш да отидеш да работиш в кръчма? — Мазно попита той. — Или да отвориш ресторант? Това е всичко, което ни остава.
Тя замълча. Докато валеше сняг през последните дни, стадото бе се пръснало и животните бяха се изпогубили, като без съм нение много от тях бяха загинали, точно както бе я предупредил Радиган — той се оказа толкова прав, че тя го намрази заради това.
Намрази го, а сега намрази и Харви, защото вече разбра как са я подвели; не че бe се противила на всичко извършено досега, влючително кражбата на говедата и подгот вяното убийство на считания за незаконно настанил се на ранчото, което смятаха, че им принадлежи, а защото вече й стана ясно, че Харви от началото е замислял нещо свое, като се е съгласил с нея, само за да изпълни собствените си планове, докарвайки я до положение на безизходица.
Много пъти бе подозирала какво е вър шил Харви Торп през годините, когато го нямаше, но сега вече бе сигурна. Но имаше ли избор? Пък и дали това нямаше да се окаже успешно? Вярно бе, че има пари в миньорските лагери на Колорадо и Невада, а също и че ранчото бе относително безопас но убежище. Всеки, приближаващ се към ранчото, можеше да бъде забелязан отдале ко, преди да стигне до тях. Да, можеше и да стане.
А обирите на дилижансите и на товарите със злато бяха по-бързи, по-лесни и едва ли по-рисковани от стопанисването на едно ранчо.
Радиган бе мъртъв. Мразила го бе и бе се страхувала от него, но сега, след като той бе мъртъв, тя изпитваше странна празнота, имаше усещането, че е загубила нещо.
Чувството й бе непознато и я тревожеше, защото никога досега не бе се замисляла за някого, а в случая с Радиган, тя бе първата, която реши да го убие. Но сега, когато той бе мъртъв, тя се чувстваше несигурна и без помощна, като че ли нещо скъпо си бе отиш ло от живота й.
Стоеше до прозореца, заслушана в раз говора на мъжете зад нея, като усещаше нежеланието на Уол и си спомни, че често бе казвала на Харви да бъдат внимателни с Рос, защото имаше неща, на които той не би се решил. Сега бе вече убедена във верността на това повече от всякога, макар че той не каза нищо, а ако го оставеха да работи почтено, като се грижи за добитъка, можеше да стои настрана и да си мълчи.
Ами самата тя? През последните някол ко дни юздите някакси й се изплъзваха от ръцете, преминавайки в тези на Харви. Той бе поел водачеството така безшумно и лов ко, че тя се обърка, защото досега го бе подценявала, убедена, че ще изпълнява на режданията й и ще я слуша. Сега знаеше, че е сгрешила и мисълта за това не й даваше мира. Нещо трябваше да се направи!
Но пък, защо ли трябваше?
Защо да не скръсти ръце и да го остави да извършва обирите, а когато се убеди, че е натрупал достатъчно, да намери някого, който да го убие по нейна поръчка. А после Сан Франсиско, Ню Йорк, Париж, Виена — и много пари.
Така щеше да бъде свободна. Ако ги хванеха, всичко си е било негова работа. Нищо не е знаела... ами, занимавала се е само с ранчото... Уол е надзиравал работата, а виж те, другите, с какво са се занимавали... Тя, разбира се, не е могла да нарежда на Харви Торп. Да, би могло да стане, но само по този начин.
— Рос — започна тя, — щом премине бурята, вземи двама души и се опитайте да пресметнете какво ни е останало. После ще започнем да увеличаваме стадото.
След като Рос Уол излезе, тя отиде до масата и седна. Харви дъвчеше пурата си и й се усмихваше. Чувстваше се добре, защото най-после бе спечелил след дълго чакане и прекланяне пред волята й. От тук нататък той щеше да ръководи и самото усещане го радваше. Освен това виждаше, че Анджели- на е наясно относно смяната на ръководст вото.
— На пети, следващия месец — съобщи той, — ще има товар със злато от Лийдвил за Денвър. Но няма да стигне до там.
Куршумът се заби в масата между тях и се чу звън на счупено стъкло. Тя се втренчи в дълбоката дупка в масата, издълбана от куршума, изненадана от неочакваната му поява.
Вторият куршум натроши лампата и пръсна пламъци из стаята, но Торп реагира светкавично, като задуши огъня с одеяло, преди да се запали нещо.
Приклекнаха в тъмното един до друг, изплашени и задъхани от миризмата на пу шека, разлятата газ и опърленото вълнено одеяло.
— Много си умен — злобно рече Анджелина, — ама много си умен! Той е все още жив, Харви, а ти пак се провали. Радиган е жив!
Харви Торп не отговори. Клечеше в тъм нината и усещаше, как го залива вълна от сляп и безразсъден бяс. Искаше му се да изскочи навън, да убива, да осакатява и да троши. Но врагът бе далече, някъде навън, неуловим в мрака.
— Не може да бъде! — извика той. — Това е някой друг! Просто не може да бъде!
— Ама плановете ти, Харви, са толкова съвършени. Толкова изпипани. Не знам как постигаш всичко това.
— Млъкни! — Гласът му нисък и зъл, никога не бе го чувала да звучи по такъв убийствен начин. — Той е мъртъв, казвам ти. Сигурно е метисът или някой друг.
Свита в тъмнината в очакване на нови изстрели, тя се опита да прецени ясно собс твеното си положение. За първи път осъзна ваше, че изпитва силна неприязън към Харви Торп. Досега не я бе съзнавала, отчасти поради положението на всеки един от двама та, тъй като ранчото бе завещано на нея, добитъкът бе на нейно име, всичко бе нейно и не чувстваше никакви задължения към него, бидейки много по-състоятелна. Но преместването им бе предложено и вдъхновява но от него. Ходът бе й се сторил уместен, а и бе подготвена да го направи, но сега раз бираше, ме е била играчка в ръцете му, а след като стадото бе погубено или най-малкото бе сериозно засегнато от бурята, местата им се размениха. За всичко това бе мислила и преди, но сега се чудеше какъв да бъде следващият й ход. Знаеше, че Рос Уол е верен единствено на нея. А също, че финансите им са в окаяно положение. Може би щеше да бъде по-добре, ако след отстраняването на надвисналата сега заплаха, се подчинява на Харви, докато той се сдобие със златото, а после да му го отнеме. Уверена бе, че върху нея изобщо нямаше да падне подозрение за съучастие в обирите на дилижансите, а дори да се усъмнеха, тя така или иначе нямаше да има пряко участие в обирите.
Продължаваха да чакат в мрака. Харви седна с гръб към яката стена на къщата, откъдето бяха дошли изстрелите, сви си ци гара в тъмното и запуши.
— Той не може да направи нищо — обади се най-после Харви. — Не може да живее постоянно на студа — виж в какво състояние беше Рос; а ние можем да го обградим и да не го пускаме да избяга, докато го хванем.
— Ами ако знае за индианските пътеки, за които говориш?
— Повечето от тях са затрупани сега.
— А това няма ли да ти попречи да се измъкнеш след обирите?
Той помълча в продължение на няколко минути, а после раздразнено отвърна:
— Не. Ще вземем необходимите мерки.
Спомни си, че Харви Торп е човек, който внимателно обмисля всичко, но не понася възражения. Той не обичаше да му казват, че може би греши, а бе също така оптимист относно замислите си: очакваше, че шансът ще бъде на негова страна. Чувала бе, че всички престъпници мислят така — малцина от тях са склонни да оценят реално силата на противниците си.
И все пак той можеше да успее, поне за известно време. Тя се изправи и отиде в съседната стая, откъдето донесе одеяло, ко ето закачи на прозореца, а после запали свещта, която бе намерила в една кутия в кухнята. Помете счупените стъкла и ги изх върли навън заедно с натрошената лампа.
Когато се върна във всекидневната, Хар ви го нямаше. Замисли се отново за Том Радиган.
Наистина ли бе мъртъв? Колкото повече мислеше за него, толкова по-малко вярваше, че е умрял. Той бе изкусен боец, рядко из пускаше удобния случай и независимо от твърденията на Уол, че е мъртъв, тя не бе убедена в това. Кокър не бе човекът, който може да убие Том Радиган.
В продължение на няколко дни не се случи нищо. Слънцето се показа и стопи снега по откритите места, а Рос Уол работе ше неуморно, установи загубите и когато й ги съобщи, оказа се, че не са толкова големи, колкото п ьрвоначално бе очаквала да бъдат. Наистина бяха загубили няколкостотин гла-ви, но те бяха предимно по-слаби животни, които така или иначе едва ли щяха да пре живеят подобна зима. Ако лошото време се бе задържало, можеше да загубят и цялото стадо, но сега вече тази опасност беше отми нала.
Малкото конници, които ѝ остави Харви, не можеха да свършат много работа, тъй като им пречеше натрупаният в проходите сняг, а и пътеките бяха непроходими. Тя знаеше колко трудно е да се претърси всяко кътче на планината, тъй като по-голямата част от живота си бе прекарала на запад. А в подобна неравна, разхвърляна и гориста местност, то бе практически невъзможно. Познавала бе каубои, работили с години по планинските пасища и открили неочаквано каньони, за които изобщо не са знаели, че съществуват. Но Радиган държеше говедата си някъде наблизо и там трябваше да има фураж.
Харви бе зает със своите планове. Разде лил бе остатъка от хората си на три групи, по шест души всяка и им бе възложил отделни задачи. И трите групи трябваше да нападнат едновременно, а после всяка от тях трябваше да се измъкне бързо от района. Районът им на действие бе далеч на север, но там имаше поне две ферми, откъдето можеха да вземат свежи коне и самите собственици на които бяха разбойници. Разузнавайки на север, откриха, че пътеките са проходими дотам, докъдето стигнаха, и имаше голяма вероятност да успеят да направят обирите и да се измъкнат преди следващия снеговалеж.
Уол бе работил само с четирима каубои и дойде при Джелина, когато тя се готвеше да излезе на езда.
— Уверявам ви, мис Джелина — каза той, — че обиколихме сума места наоколо, но не открихме нито едно от неговите животни, нито пък едничка купа сено.
— Може би сте търсили само около ранчото — предположи тя. — Сигурно те са в някоя долина или плато.
— Обикаляхме на запад и на юг — отговори той, — но ще опитаме и на изток, и на север, оттатък реката.
Тя затягаше колана на седлото.
— Рос, има ли някакви следи? От хора, имам предвид.
Той се колебаеше.
— Разбирам какво имате предвид — отговори след малко той, — но не се решавах да ви кажа. Битнър откри следите на човека, който е стрелял по къщата.
Тя се извърна към него в очакване. Но и преди да й каже, знаеше отговора му.
— Съвсем сигурно е, че е бил Радиган. Той е бил на оня хълм, южно от къщата, макар че не мога да разбера как се е добрал дотам, без да го забележим. Открихме сле дите му, а аз ги познавам, и после го проследихме до скривалището му сред хълмовете, на няколко мили на запад. Страшно хубаво местенце; и имат много храна.
— „Имат“ ли каза?
— Да, мадам. Трима бяха. Радиган, Джон Чайлд и момичето.
Значи Кокър все пак се бе провалил? Ами Гормън?
Неочаквано усети, че се радва. Искаше й се Радиган да е жив. Но заради това ли се радваше? Или бе доволна, че Харви не е успял?
— Рос — каза тя, — ти ми каза, че си открил паша на платото оттатък. Искам да прегледаш какво е останало от стадото и да подбереш около петстотин глави от най-хубавата стока. И искам да пребродиш наоко ло, да намериш най-добрата трева и да ги закараш там.
Той я погледна и тя бе уверена, че е разбрал точно какво има предвид.
— Може и да не успеем да ги спасим всичките — допълни тя, — но искам да запазя достатъчно, за да започнем отново — някъде другаде.
— Дадено. — Пристъпи от крак на крак и като извади кесията си, започна да свива цигара. — Да разбирам ли, че не трябва да говоря за това?
— Не, никакви приказки. Просто го нап рави.
— А онзи Флин — рече Уол. — Харви не трябва да го подценява толкова много. Той не е глупак.
— Харви е глупакът. — За първи път показваше чувствата сй. — Радиган ще го победи. Харви е прекалено неразумен.
— Аз почвам с говедата — каза Уол. — Можете да разчитате на мене.
В това бе сигурна. Загледа се в широкия му гръб, докато той се отдалечаваше, и се запита на кого ли друг можеше да размита, ако не на него. Но докато той се отдалечава ше, помисли си дали няма да е по-добре, ако разчита само на себе си, прикривайки чувст вата си. Може би все още имаше изход от положението. Ако Радиган и Харви се изби еха един другиго, тогава тя щеше да диктува нещата.
А носле се появи Гормън. Конят му бе изнемощял, лицето му отслабнало и бледо, а очите му — трескави. Когато той пристиг на, тя бе сама на ранчото и първа чу разказа му. Разказа й кратко и точно за смъртта на Кокър и добави:
— Намерих една сърна в дълбокия сняг и я убих. През последните три-четири дни съм ял само безсолно месо, но и то не беше много.
След като се нахрани и пи кафе, той запали цигара.
— Мадам, трябва да ви кажа нещо. Тоя Радиган! Хич не се разтревожи. Ни най-малко, казвам ви. Никога не съм срещал човек, който да приема нещата така спокойно и мисля, че има защо. Мисля, че те знаеха точно къде отиват, а според мен са отишли до Лома Койот за помощ.
После Гормън й съобщи това, което тя бе чула от Рос. За хората в Лома Койот, за Лорън Пайк, Чарли Кейд и Адам Старк.
Том Радиган се измъкна от завивките и разрови малкото останали живи въглени в огнището. Върху тях сложи няколко парчета кора и смолисти борови трески, които бе нацепил предишната вечер. Разпали бързо огъня, треперейки от студ, а после се пъхна обратно под одеялата. Озърна се наоколо и видя, че Гретхен му се смее в леглото си.
— Студено е! — каза той, оправдавайки се.
— Естествено! Но ако можеше да се видиш, как скачаш като щурец върху гореща ламарина.
— Утре сутринта — намръщено реши той, — ти ще запалиш огъня.
— Готово! Само че ще си сложа подпал ките близо до леглото, така че да го запаля с едно протягане на ръка.
— Който пали огън по тоя начин — рече той, — сигурно краде овце.
Зачакаха, наблюдавайки как гладният огън изплези червени езици и започна да милва студените дърва. Те се разгоряха и запращяха, затопляйки пещерата на плато то.
Всъщност, разстоянието оттук до само то ранчо не бе повече от миля, а пещерата, в която се бяха настанили, бе една от многото в горната част на платото, подпиращо ран-чото, но се намираха на северозападната страна и в пещерата можеше да се влезе само отгоре, ако човек знаеше как. Настанили се бяха в отдавна подготвеното от Радиган малко помещение, което бе продължение на друга, много по-голяма зала.
Той просто бе довършил започнатото от някой, който бе живял тук преди много го дини, защото във външната пещера бе отк рил изкуствено издълбано корито, където се стичаше вода, и бе намерил една ръждясала алебарда, както и част от предница на броня.
Тук някога в миналото някой изгубил се авантюрист, вероятно от армията на Коронадо , е намерил последно убежище от ин дианците. И по всичко личеше, че е живял на това място дълго, може би години. Откъснат от своите и преследван от индианците, веро ятно е избягал далече в пустошта, докато накрая, смъртно изплашен, е открил това място и е останал тук. След години посте пенно го е превърнал в състояние на крепост и жилище.
Издълбал лавици в каменните стени, а във външната стена пробил прозорци или по-скоро амбразури, позволяващи да се наб людават подстъпите към пещерата. И тук е живял.
Попадайки на мястото съвсем случайно, Радиган веднага бе оценил достойнствата му като убежище и таен склад, в случай, че бъде нападнат от ютите, и го бе обзавел със съдо ве, провизии и муниции, а с годините бе натрупал огромен запас от дърва за огрев. Използваният от предишния обитател димо- отвод бе подобрил с комин над грубата камина и пушекът излизаше на върха на платото между корените, а след това между клоните на един чепат стар кедър, които го разсейваха така, че едва се забелязваше дори от няколко ярда.
От всичките складове за припаси, изгра дени от Радиган, този бе първият и най-зареденият.
Огънят се разгоря и затопли пещерата, а Радиган скочи от леглото и бързо се обле че. Чайлд го последва.
— Как е пътеката на север? — неочаква но попита Радиган. — Мислиш ли, че може да се стигне до Лома Койот?
— Кога искаш да тръгна?
— Не ти, а аз ще тръгна. — Радиган се приближи до издълбания дълбок прозорец и надникна навън. До пещерата се стигаше по лъкатушеща стръмна пътечка, по която едва-едва можеше да се изкачи кон, а отдолу не личеше, че е възможно човек да се изкачи върху платото. От прозореца можеше да се наблюдава по-голямата част от стръмнина та, спускаща се надолу. — Ти стой тук, а аз ще тръгна — каза Радиган.
— Но момчетата ме познават — запротестира Чайлд.
— Пайк познава мене. Познава ме и Чайлд. С другите мога да се запозная. А пък и ие върви да остана тук сам с Гретхен.
— Страх ли те е?
— Мене ли да ме е страх? — Радиган я погледна изненадан, а после се засмя. — Не, мене не ме е страх, а тебе трябва да те е страх. Не се знае какво може да се случи, ако останем сами.
— Нищо няма да се случи — отговори тя, — освен ако не го поискам аз.
Радиган я измери с поглед.
— Е, може да е така, ама може и да не е. Не ме предизвиквай.
Отиде във външната пещера, където бя ха конете, и ги нахрани. Хвърли поглед към сеното — нямаше кой знае колко, но зоб имаше в изобилие и сигурно щяха да изкарат с това, което бе останало. Несъмнено храна имаше достатъчно. А с мунициите можеха да проведат още веднъж битката при Гетисбърг .
Оседла коня и се върна за одеялото и дисагите. Гретхен бе станала и сложила ка фето да ври. Седнаха около огъня.
— Време е да се нагледат говедата, дето са до пътя за Сан Антонио — забеляза Чайлд. — Аз мога да свърша тая работа.
Радиган вдигна очи към Гретхен.
— Това значи да останеш сама тук. Мо жеш ли да се оправиш?
— Мога. — Тя сложи още едно парче говеждо в чинията му. — Няма страшно, но ако някой се появи, ще го държа на разсто-яние.
— Снегът се е стопил по стръмното — обади се Чайлд, — та като тръгнем, няма да оставим следи, така че не се бой. Не ми се вярва, да намерят пътя за насам.
Радиган изведе коня на открито пред пещерата и тръгна назад към Гретхен. Тя му подаде последния пакет с храна и той го пусна в дисагите.
— Бъди внимателен — заръча му тя.
Обърна се и я загледа. Въпреки студа и неудобствата през последните дни, тя успя ваше някакси да бъде привлекателна, а като срещна погледа й, почувства, че е истински загрижена за него.
— И ти внимавай — каза той, — и да не излизаш от пещерата, освен ако искаш да се качиш на платото, а там стой далече от стръмното. И в никакъв случай недей да готвиш нощем.
— Ти ми каза за това. Нощем миризмата на готвено се усеща надалече.
— Точно така. Миризмата на изгорели дърва не е опасна, защото може и да идва от техния огън, но ако им замирише на готвено, ще станат страшно любопитни.
— Няма да готвя нощем.
Той възседна коня. Пръстите й се задър жаха върху ръката му.
— Бъди внимателен — повтори тя.
Погледна я отново и се изненада от сълзите в очите й. Обърна бързо очи настра ни. Сега пък защо плаче? Човек не може да ги разбере тия жени, нито й беше роднина, нито пък... Подкара коня полека по площад ката пред пещЬрата и после се спусна по стръмното. Имаше кал, но животното щеше да се справи. По едно време се спря и се ослуша, но не чу никакъв звук.
Стигна до подножието, огледа се наоко ло, а после смушка коня през откритото пространство и навлезе в гората. Можеше да бъде забелязан в продължение на не повече от две минути. Щом се намери под прикри тието на боровете, извърна се на седлото и се загледа към преминаващия през просеката Джон Чайлд. После двамата зачакаха непод вижно, озъртайки се за известно време на всички посоки. Накрая, Чайлд каза:
— Май че успяхме.
Радиган кимна с глава. Обърна неохотно коня си и се отправи между дърветата. Не беше редно да оставят момичето само по този начин дни наред, а и то сигурно се страхуваше. Макар че по-смела жена досега не бе срещал... Нито веднъж не бе се опла кала досега, нито пък се бе случвало да откаже да изпълни задълженията си. В студ и сняг, навсякъде бе издържала, независимо от работата и пътя.
Разделиха се, където пътеката на Ваш Крийк се среща с широкия път на Вале Сан Антонио.
Облечен в дебело палто от бизонска кожа, Джон Чайлд изглеждаше два пъти по-голям от обикновено. Дръпна поводите. Топлият му дъх, образуваше тънка струйка в неподвижния, студен въздух.
— Бъди внимателен, Том — викна Чайлд. — Тия юначаги не са много друже любни.
— Добре.
— Особено внимавай за Джек Бърнс Швейцареца. Знаят го като главорез чак в Канзас. Много е надут.
— Така ли? — засмя се Радиган. — Щом като Лорън Пайк е там, той сигурно вече не е жив. — Оправи поводите си. — Лорън не обича никак някой да му се перчи. Той са мият е доста избухлив понякога.
Радиган избра разклонението на Серо Джаросито в северна посока. Източно от него имаше един извор, до който се стигаше след шест мили. Може би и седем. После три или четири мили до рекичката Лома Крийк и около шест или седем мили на север до Лом Койот. Както и да ги смята човек, почти осемнадесет мили езда в сту да. Пет или шест часа, ако имаше късмет, а не можеше да се каже колко часа, ако късмета му изневереше.
Яздеше хубав сив кон на петна, тежък 1 200 фунта, привикнал да върви в сняг и по заледени пътеки.
Вятърът духаше на север, небето бе тъм носиво и обещаваше сняг, но Радиган не държеше обещаното да бъде изпълнено. След бурята никой не бе минавал по пътека та и на места снегът бе образувал твърда корица. Към пладне, когато трябваше да е оставил зад себе си десет мили, не вярваше да е изминал повече от шест, защото на няколко пъти бе се отклонявал от пътя, за да заобикаля преспи сняг, а веднъж попадна сред гъсто израснал жив плет, от който се измъкна след повече от миля и му бяха нужни още две мили, за да открие пътеката. Когато я откри, изруга, а конят изрази съгласието си, като заклати глава от възмущение.
Напои го на извора, а когато се добра до Койот Крийк, водата бе замръзнала на няколко места, което затрудни преминаване то, тъй като ледът не бе достатъчно дебел, за да го издържи. Лицето на Радиган се вкочаняса, а ръцете му изтръпнаха от духа щия по каньона от север студен вятър.
Излезе от каньона привечер, прекоси крайречния лъг и навлезе в градчето.
Безлюдна и студена в отиващия си ден, тясната улица бе тиха като първия ден от сътворението на света. Светеше само в „До ма на скитника“ и отсреща в „Юта“. Единс твената друга светлина, която мъждукаше бе тази зад оцапания от мухи прозорец на една гостилничка.
Лома Койот не бе град като другите, но тъй като градовете се развиват, може би и той някога щеше да стане град. Това бе междинна спирка за скитници, убежище за търсени от закона и за хора, на които им бе припарило под краката на друго място. В Лома Койот нямаше нищо достойно за отбелязване, а няколкото миньори, работе щи на забутаните обекти в близките плани ни, показваха повече умение без никакви инструменти на ореховия тезгях в кръчмата „Юта“.
Жителите му рядко надминаваха трий сет души, от които само три или четири бяха жени. Веднъж населението му изненадващо стана за една нощ петдесет и шест души, но то бе заради набезите на ютрте, които нака раха сондьорите и ловците да побягнат от планините и да потърсят съмнителната зак рила на Лома Койот.
Те бяха мълчаливи хора, привикнали на самота, а съчетанието от многото гости и огромните количества от характерното за Лома Койот уиски, доведе до резултати, които някакси не бяха трудни за предвижда не. До сутринта на втория ден жителите бяха намалели до петдесет и трима, а три трупа останаха да лежат в една празна барака в очакване на пролетното затопляне, за да бъдат погребани.
До сутринта на шестия ден населението бе почти като преди, защото новодошлите един по един решиха, че ютите са далеч по-безопасни от жителите и уискито на Лома Койот.
Накрая на улицата имаше огромна, про ветрива стара постройка, която не можеше да бъде друго, освен обор, а провесеният отвън фенер осветяваше почти нечетливия надпис, указващ, че заведението е конюшня срещу заплащане.
В предната част на сградата имаше тъм на стаичка, в която нажежената до червено печка бе единственото осветление.
От тъмното се чу нечий глас:
— Сеното е бол и заповедай. Ако ше го зобиш, четири бита отгоре.
— Това са много пари.
— Ако щеш, ама ако бръкнеш у сандъка с кукуруза с кирливи пръсти, без да ти кажем, ше умреш от студ, щото ше ти отворим дупка на корема с пушкалото.
Старецът излезе от „канцеларията“, но сейки ловна пушка с рязана цев и вдигна нагоре фенера, взирайки се в Радиган.
— Човек не мо’е все да е нащрек, те това все го повтарам. Не мо’еш да си ’раниш кончето туканка, ама кой иска зоб, май м’ое да си плати, щото сигур бега от нещо.
— Аз не бягам от нищо, старче. Търся един приятел. Името му е Лорьн Пайк.
— Не съм го чувал. Немам акъл за имена. Мислим, че имената не важат много тъдева. Некои си менат името кога си сменат адреса, а па повечето тъдева са го сменвали бол.
— Аз имам ранчо на юг оттук. Името ми е Радиган.
Той отново се взря в Радиган.
— Мо’е да имаш ранчо, а мо’е и да немаш, па даже да го имаш, нема да е за дълго. Така думат некои.
— То е мое и ще бъде мое след една година и след десет години. — Радиган свали седлото от коня. — А ако ми създадеш неприятности, ще се върна и ще ти изгоря бълхите около мръсните ти уши.
Старецът се дръпна назад.
— Е, к’ъв е тоя език сега? Не ти ли зимам кончето? Не рекох ли да си земеш зоб? А? — После хитро присви очи. — Ама Джон Чайлд не ти ли е ратай?
— Чайлд работи при мене.
— Добре. Ш’ти изчистим кончето и ше му дам да ’апне зоб. А ако търсиш некой от новите, мо’еш да видиш в „Юта“ или в „Скитника“. Повечето там ’дат. Само ше ти кажем да бегаш оттука. Спи у купа сено, ако мо’еш, ама стой надалеко. Джек Швейцареца е много лют днеска.
Том Радиган отиде до вратата, наведе глава срещу вятъра и тръгна към гостилнич- ката. Отвори вратата и влезе, последван от няколко снежинки. Зад тезгяха стоеше едра жена с грубо лице, която побутна чаша с кафе към него.
— Можеш да ядеш — каза тя, — но ако търсиш нещо друго — няма. Поне тая вечер, във всеки случай.
— Аз искам да ям.
Тя го изгледа.
— Да, виждам, че си гладен. Но мисля, че след час ще ти дойдат други мисли. До тогава ще се стоплиш и ще поискаш нещо друго. На мъжа му е необходимо известно време, за да стопли мускулите сиГ Имам три момичета, едното е шестнайсет, а другите са по на деветнайсет, а аз мога да свърша повече работа и от трите — а и по-добре.
— Аз предпочитам една дебела пържо ла.
— Ще получиш мечо месо и ще ти хареса. От бурята насам не сме получавали никакво говеждо. Мъжете го карат от юг, но сега пътеките са непроходими.
Радиган се хранеше мълчаливо, докато едрата жена продължаваше да говори, като явно не чуваше откъслечните му забележки, нито пък се интересуваше дали следи рукна лия от устата й поток от думи.
Когато се нахрани, Радиган хвърли на тезгяха един долар, а тя му върна три монети по двайсет и пет цента. Той изпи последната си глътка горещо кафе, стана и се изгуби в студа навън.
— Недей да ми се правиш на много важен! — Викна тя след него. — Пак ще дойдеш!
Той пресече улицата, следвайки утъпка- ния път към кръчмата „Юта“.
Тезгяхът бе дълъг не повече от десет фута и скован от грубо обработени талпи, а мъжът зад него бе почти толкова висок, колкото тезгяхът бе дълъг. Там стояха об легнати двама души, а неколцина други се дяха на масите наоколо. Когато той влезе, те вдигнаха очи и след като видяха непознат човек, се втренчиха в него.
— Едно уиски — каза той, — или подо бието на уиски, което сервирате.
Огромният мъж се наведе над тезгяха.
— Не ти ли харесва нашето пиене? Тога ва можеш и без него.
— Дай ми едно. Не знам дали ще ми хареса или не.
— Трябва да решиш дали ти харесва, иначе няма да получиш нищо.
— Добре, де! Харесва ми. — Радиган огледа останалите. Те го зяпаха мрачно и той съобщи: — Ако тия господа харесват уиски то, аз черпя.
Огромният барман се обърна отново.
— Виж какво, страннико. Ти отново подлагаш под съмнение питието ми. Не ми харесва това.
— Видяхте ли? — усмихна се Радиган към останалите. — Той самият каза, че не му харесва.
Огромният барман ядосано го прекъсна:
— Не казах такова нещо. Исках да ка жа...
— Опитва се да се измъкне — прекъсна го Радиган. — Е, сини една чаша и ще видя дали ще ми хареса.
Огромният човек го зяпна за миг, а после отиде зад бара и му наля една чаша. Никой друг не се помръдна.
— Предложението си остава в сила — подкани ги Радиган.
Никой не се помръдна.
— Видя ли? Никой не го харесва.
Опита напитката. За момент помисли, че гърлото му се е запалило после се отдръпна назад и погледна чашата.
— Едно буре речна вода, две щипки тютюн за дъвчене, един калъп сапун, за да прави мехурчета, две унции стрихйин и може и три галона алкохол. Оцветява се всичко с дървено масло и това е цялата рецепта. Ни що чудно, че никой не го пие.
Вкуси го отново.
— Обзалагам се, че си започнал да го продаваш на ютите. Нищо чудно, че толкова често хващат бойните пътеки.
— Ти си търсиш белята — предупреди го барманът.
— Не. И не искам никакви разправии. А сега измъкни дамаджаната, дето е под бара и ще пийна едно свестно питие.
Барманът измърмори мрачно и се пре сегна под бара. Останалите скочиха незабав но и се присъединиха към Радиган.
След като чашите бяха наредени и на пълнени, Радиган каза:
— Аз съм Радиган от ранчото Р-бар. Сигурно познавате дамгата. Яли сте говеждо с тоя знак.
Един от мъжете, кръглолик и с кисел вид, погледна уискито в чашата си и я гав- рътна наполовина, а после попита:
— Да не ни обвиняваш в кражба на добитък?
— Просто установявам фактите — отго вори Радиган. — А аз не съм човек, на който му се свиди говеждото понякога, макар че защо си губите времето с моето малко стадо, след като има почти три хиляди глави, на които мястото не е там, в оня район.
— Каниш ли ни?
— Казвам ви. Каквото правите си е ваша работа, само знайте, че ония не са ми прия тели. Всъщност в момента съм точно зает с първокласна каубойска война.
Вратата зад тях се отвори и сред порива на студения вятър влезе строен рус мъж. Той бе висок, жилав, а лицето му бе тясно, с правилни вежди над големите, дълбоко вдлъбнати очи. Облечен бе в къс овчи кожух, откриващ свободно пистолета му, а кръг лият калпак от боброва кожа бе плътно нахлупен на малката му глава.
В същия миг се чу тропот от конски копита по улицата и Радиган погледна през прозореца. В тясно осветеното пространство видя Харви Торп, заобиколен от неговите хора.
Радиган допи машата си и облече палто то си. Новодошлият го наблюдаваше.
— Не те познавам — рече той. — Аз съм Джек Швейцареца.
— Името ми е Уил Хафтоуейт — отго вори усмихнато Радиган. — И ти трябва да направиш това.
— Какво? — погледна въпросително Джек Швейцареца.
— Ще трябва да почакаш — обясни Радиган. Аз говорих за каубойска война: ето я отвън.
Джек Швейцареца погледна над рамото му. Групата конници отвън слизаха от коне те.
— Това не е каубойска война. Това е Боб Харви и ако той иска да те види, аз ще те задържа.
— Остави го на мира — обади се огром ният барман иззад бара. — Ние,никого не задържаме тук, за когото и да е.
— Я, виж какво...
Задната врата се затвори тихо и Джек Швейцареца рязко се извърна. Радиган бе изчезнал.
ГЛАВА VI
Студеният вятър духаше откъм планината и Радиган се спря на заледените стъпала отзад, заслушан в шумовете отвътре. Дочуваше шум от говор, но не можеше да различи думите; изчака само докато чу да се отваря предната врата, а после се спусна бързо по добре отъпканата пътека край клозета на двора и продължи към обора.
Спря се там, като се криеше в сянката край стената и обмисляше бързо обстанов ката. В градчето имаше само няколко сгра ди, които щяха да претърсят веднага, така че бе немислимо да се скрие в която и да е от тях.
Не можеше да си обясни похвата на Торп и хората му, тъй като бе невъзможно да знаят, че е дошъл тук. Можеше да търсят Пайк и Кейд, но това бе малко вероятно, след като с тях не бяха имали никакви разп равии досега. Следователно, логично бе да се приеме, че има някаква друга причина, за да дойдат тук и че пристигането им точно по това време бе чиста случайност.
А Торп водеше със себе си най-малко дванайсет конника, а може би и повече.
Джек Швейцареца го бе нарекъл Боб Харви. Грешка ли бе това? Или друго име, което е използвал Торп? Радиган си припом ни собственото си първо впечатление, че Торп е опасен човек, когото бе виждал някъ де, преди да се срещнат тук. А Боб Харви? Повтори името на ум, но то не му напомни за нищо.
Нямаше нужда да стои повече тук. Зао биколи ъгъла на обора, като замръзналият сняг скриптеше под краката му, докато ми наваше под стрехите. Зад обора, може би на около трийсет ярда бе коритото на рекичка та. Тръгна натам с бързи стъпки, като избяг ваше сянката му да се вижда върху снега, а когато стигна до тъмното, спря да си поеме дъх и се ослуша.
Някой затръшна задната врата. Дали го търсеха вече? Сигурен бе, че ако някой е тръгнал да го търси, то това е Джек Швей цареца: останалите, каквито и да бяха, не биха нарушили спокойствието си.
Дръпна се назад в храстите до рекичката, после тръгна покрай заледените камъни. Ка рабината му бе останала в багажа на седлото в конюшнята, но да тръгне сега за нея, щеше да бъде гибелно.
Видя откъм обора да се разгъва верига от мъже, които тръгнаха от къща на къща. Явно не им бе дошло на ум, че може да е останал навън в студената нощ, но скоро щяха да се сетят. Изминаха само няколко минути, когато се разнесе нечий глас. Беше Торп.
— Добре! Нямаме време за това! Вли зайте вътре! Ще го хванем когато се върнем!
Откъде ще се връщат?
Видя ги да свърват обратно в безпоря дък, после да яхват конете и да напускат града в плътна редица, скупчени като че ли заради студа.
Ако някой тръгне на път в подобна нощ, налага му се да бърза, а те сигурно бяха тръгнали надалече.
Когато се върна обратно в кръчмата, никой не каза нищо, а барманът измъкна този път хубавата дамаджана изпод бара и му сипа в чашата.
— За сметка на заведението — съобщи той.
— Навън е студено — забеляза Радиган.
— Особено — обади се Джек Швейцаре ца, — ако си замръзнал от страх.
Радиган изпи спокойно питието си. Пос ле се обърна бавно и се загледа в Джек Швейцареца. Гледаше го настойчиво в про-дължение на цяла минута, а наоколо всички мълчаха. Огънят пращеше, а в тумбестата печка изтрополя дърво. Някой от мъжете размърда крака и си наля чашата догоре, като в стаята се чуваше отчетливо бълбука- нето на уискито.
— Да — спокойно каза Радиган, — зам ръзнал съм от дългия път, а ония навън бяха повече, отколкото ми се искаше да бъдат. Сигурно бяха цяла дузина.
— Е, и? — Джек Швейцареца седеше облегнат назад и се усмихваше.
— Ти си сам.
Джек Швейцареца се стресна. Всичко друго бе очаквал, но не и подобна реакция и за момент не знаеше какво да направи, раз бирайки веднага, че не може да изтегли пис толета си и че най-лекото движение от негова страна ще бъде сметнато като намерение да стреля. Ако здравенякът на бара умееше да стреля добре, Джек Швейцареца нямаше ни какви шансове. А той не бе готов да умира.
Седеше съвсем неподвижно в продълже ние на цяла минута, като се чудеше, дали ще може да се помръдне така, както се бе изтег нал, без да получи парче топло олово в червата си.
Радиган разбираше напълно как се чув ства Джек Швейцареца, но не бързаше да го освободи от неприятното положение.
— Предупреждавам те — каза той, — че ако някога изобщо посегнеш към пистолета, аз ще те убия.
Устата на Джек Швейцареца бе пресъхна ла и той усещаше, че пулсът му бие учестено. Страшно му се искаше да се размърда, тялото му започна да се схваща, но вече бе напълно сигурен, че здравенякът не се шегува.
Радиган го следеше с хладен поглед, но на устата му играеше лека усмивка. Не иска ше да го убива, но знаеше, че ако стане необходимо, нямаше изобщо да се поколе бае, нито пък да съжалява след това. Не искаше да се перчи, но му бе известно, че понякога дори агресивният човек би се поко-лебал, преди да нападне друг, не по-малко опасен от него самия мъж.
— Ти нарече онзи човек Боб Харви. Не съм чувал такова име.
— Жалко за тебе.
— Не за мене. Той е такъв пъзльо, че си наема убийци.
— Боб Харви ли? — Изсмя се Джек Швейцареца. — Имаш грешка. Боб сам си върши работата.
— Беше наел Вин Кейбъл, за да ме убие.
По очите на Джек Швейцареца си про лича, че знае за случая, а Радиган бе вече убеден, че той може да е всякакъв, но едва ли би се стрелял с някого по недоразумение.
— Ти да не си Радиган? — В гласа му прозвуча недоверие.
— Аз съм Радиган.
Знаеше, че историята за пречукването на Вин Кейбъл вече е известна по всички места, където се събираха мъжете от Запада, защо то подобни случки бързо стигнаха от лагер ните огньове до масите за игра на карти из цялата страна. А подобни истории бяха клю ката особено в градчета като тукашното, където се слушаха с огромен интерес от самотните мъже, чийто живот бе свързан с оръжието.
Вратата се отвори и в стаята влязоха трима души. Първият бе висок, широкоплещест мъж с кафяви мустаци и стигаща до раменете му коса. Вторият бе по-нисък, с широко лице и квадратно телосложение, ходеше силно изправен, имаше зъл израз, но чертите на лицето му бяха някакси странно красиви. Третият бе най-висок, с много тесни заоблени рамене, а над дългия му врат се извисяваше малка глава, от която стърчеше подобен на клюн огромен нос.
— Здравейте момчета — каза Радиган, без да отмества очи от Джек Швейцареца. — Продавам билети за бал. Искате ли да си изберете партньори?
— Щом като ти ще се биеш, Том — Лорън Пайк бе схванал положението ведна га, — ние вече си настройваме цигулките.
Чарли Кейд и Адам Старк минаха край Радиган по посока на тезгяха и се облегнаха о него, без да свалят очи от Джек Швейцареца.
— Ти наистина ли казваш на това бой? — меко попита Пайк, посочвайки към Джек.
— Това е супата. Основното ястие ще бъде сервирано, когато Харви Тори или Боб Харви, или както там иска да се нарича, се появи на пътя.
Джек Швейцареца се вдървяваше. Усе щаше, че скоро ще се размърда и се радваше, че трябва да мисли само за единия от заста налите пред него извънредно опасни мъже.
Радиган се приближи бавно към масата.
— Ръцете ти не са вързани, Джек — разговорчиво каза той, — а ми се струва, че спомена нещо относно Харви — искаше да ме задържиш, докато той дойде. Ще опиташ ли?
Джек Швейцареца гледаше нагоре, с очи приковани в гърдите на Радиган. Ако се опи таше да измъкне пистолета, дали нямаше да закачи масата? Дали да не отскочи от масата и да насочи пистолета, преди да умре?
— Ти като че ли си се заклещил — подхвърли Радиган. — Стани от стола. Ще имаш равни шансове с мен. Само стани съвсем спокойно и недей да правиш никакви неочаквани движения.
Джек Швейцареца не можеше да повярва на ушите си. Даваха му шанс. Измъкна се бавно от стола встрани, изправи се и вдигна очи към Радиган, а Радиган го удари.
Джек Швейцареца изобщо не го видя да замахва Не очакваше да получи удар и още не бе се изправил Ударът попадна в челюст та му, в главата му пламнаха искри и в следващия момент се намери на пода, а черепът му звънтеше. В устата си усети неоп ределен вкус, опита се да се изправи, но една яка ръка го сграбчи зад врата за протритата яка и го тласна с такава сила в стената отзад, че една бутилка се прекатури от бара. Почувства нетърпима болка от удара в стената, опита се да събере в една точка очите си и посегна за пистолета.
През живота си никога не беше се бил с юмруци. Смяташе, че оръжието на джентъл мена е пистолета и винаги бе се осланял на него. Силен удар попадна в устата му и усети вкус на кръв. Изправи се със залитане по стената, но жесток удар в корема му отне дъха и го прегъна на две, а последвалият удар с коляно разби носа му.
— Швейцарецо Джек — Радиган говоре ше без злоба, — аз дойдох тук никому поз нат, по мои си работи, а ти реши да се намесиш.
— Сега — продължи Радиган, — пред лагам ти да изкараш зимата тук или да заминеш на север. Но недей да тръгваш на юг оттук, защото ако те видя на юг от Лома Койот и на запад от Санта Фе, ще сметна, че търсиш мене.
Обърна се и отиде на бара.
— Трябват ми няколко сръчни мъже — обърна се той към Лорън, — които не се стесняват да извадят оръжието си.
Гретхен прекара първия ден в почиства не на пещерата, проверявайки редовно пъте ката и през този първи ден изобщо не готви, само си направи кафе, след като хапна пас търма и консервирани домати. Признаваше си, ме се страхува.
На втория ден вятърът духаше силно на запад, далече от ранчото, а тя извади малко сушени ябълки и изпече три пудинга. Бе решила вече да направи тържество, когато се върнат, и започна да се подготвя.
Но не знаеше, че Битнър, разузнавайки надалече за кравите на Радиган, бе свил дълбоко на запад, за разлика от друг път, като бе тръгнал в тази посока за последен път, преди да поемат по планините на изток от Ваш Крийк. И когато се връщаше обрат- но, той усети миризмата на пресно изпечен сладкиш.
Невъзможно е, знаеше, че е невъзможно, но миризмата му бе позната и стомахът му се сви в отговор. Дръпна поводите и обърна коня си по посока на вятъра, опитвайки се да долови отново миризмата, но не усети нищо. Точно когато реши, че всичко е било плод на въображението му или на желанията му, замириса отново.
В продължение на цял час пресичаше посоката на вятъра напред-назад, като се опитваше да проследи странния аромат, но нямаше късмет, макар че наистина усети мирис на няколко пъти, а по това време вече бе наближил ранчото с няколко мили.
Когато почти се здрачи, той се отказа. Глупаво беше. Сигурно печеха нещо на ранчо то, а дори Радиган да бе се заврял в някоя дупка наблизо, те едва ли щяха да си пекат пудинги или торти. Макар че, като си помис ли, се сети, че при завземането на ранчото бяха намерили няколко понички в една тенджера.
Обора беше превърнат в спално помеще ние и когато той влезе, в него имаше няколко души. Няколко минути по-късно тръгна към къщата, за да докладва на Рос Уол, който говореше в момента с Анджелина Фоли.
Когато отвори вратата, очакваше да го блъсне вълна от прясно печено тесто, но нямаше нищо такова. Ноздрите му не поду шиха никаква друга миризма, освен тази на горящи дърва и прясно кафе.
Битнър бе предпазлив човек и след ми нута просто съобщи какво е видял и открил — нищо друго, освен пустош. Запази мириз мата на печено тесто за себе си. Все пак сигурно беше от въображението му.
Говедата бяха зле. Опасли бяха тревата, която бяха открили, до корен, а не бяха свикнали да разравят снега, за да могат да пасат, а и не умееха да се дЬижат в подобни условия. Забеляза, че Уол явно е разтревожен, а лицето на мис Фоли — увиснало и ядосано.
И тогава пристигна човек от Лома Ко- йот с новината, че Радиган е бил забелязан там, а Гормън му съобщи, докато пушеха:
— Видях следи на изток оттук и мога да се закълна, че бяха от стъпките на дорестия кон, дето го язди метисът.
— Пресни ли бяха?
— От вчера или от завчера. И ако е заминал, все още не се е върнал. Търсих други следи назад и напред край рекичката. Не е пресичал обратно.
„Ами ако, помисли си Битнър, имат скривалище близо до ранчото? И ако и два мата мъже са заминали? Тогава момичето ще да е само там.“
Момичето — само.
Тя беше истинска жена, тая малката. Бит нър присви тесните си очи и се замисли. Не беше женкар, но когато един мъж не е бил с жена от месеци, почва да става чувствителен.
Битнър излезе на разсъмване и тръгна на запад по една неясна пътека, като платото се извисяваше от дясната му страна, а в главата му се въртеше единствената мисъл, как да открие откъде се разнасяше миризмата на печено тесто. Не че момичето не бе в съзна нието му, а образът й, подобно на пагубен бръшлян бе впил пипалцата си в мислите му, ровейки ги със спомена за тялото, високия бюст и походката й.
По дяволите! Това се казва жена! И да живее с двама мъже като ония! Никое почте но момиче не би си и помислило. Разправя, че Чайлд й бил баща! Хм, метисът не може да е осиновил такова русо момиче просто така — без нищо. Битнър знаеше какви неп риятности можеше да си навлече мъж, кой го се погаври с жена тук, в Запада. Знаеше, го, но не искаше да мисли. Известно му бе, че един мъж може да краде крави, да извърши убийство и дори да открадне кон и пак да му се размине, но да се погаври с жена, и то с почтена жена... Най-малкото, което щеше да го постигне, беше да го обесят.
Знаеше всички тия неща, но момичето не излизаше от мислите му. Стоеше си там, като репей в конска опашка и нищо не можеше да го отстрани по какъвто и да е начин.
Яздеше бавно около склона, заобикаля ше откъм запад и продължаваше да мисли. Ако имаха скривалище близо до ранчото, най-вероятно бе то да е някъде около плато то. То се извиваше високо горе, на стотици футове над него, но никой не можеше да види какво има на върха, а и никой не би и помислил да погледне нататък.
А що се отнася до Радиган, той беше потаен човек. Торп трябваше да оцени по-внимателно противника си, преди да тръгне срещу него; а Битнър не бе глупак и забеляз ваше много неща, които Торп не бе взел предвид. Имаше голяма вероятност той да не се върне изобщо от пътуването си и ако това се случеше, тая госпожица Фоли беше доста хубавичка... и за нея щеше да бъде добре. Тя много се големееше и много обичаше да заповядва, което не му допадаше. Битнър отхапа голямо парче тютюн и го оваля с език. Да я зарадват, това й трябваше на нея, но в сравнение с момичето на Чайлд, тя не представляваше нищо. Нищо чудно, че Радиган не лапна по тая госпожица Фоли. Бътнър бе установил това, защото бе видял блясъка в очите й, когато тя хукна след него. Даваше си вид че му е неприятел, но ако Радиган бе показал и най-малък интерес, тя бе готова.
Неясната пътека, стара като света, се виеше близо до платото, но се отклоняваше нанякъде от стената. Битньр дръпна поводи те и изплю парченце от сдъвкания тютюн върху остатъците от една снежна пряспа. Помириса въздуха, търсейки миризма на готвено, но не усети нищо друго, освен при ятния, свеж дъх на борова гора. Седеше на седлото и чакаше търпеливо, защото умееше да чака.
Продължи да търси през целия ден, а когато се прибра вечерта, не каза нищо, освен, че е обикалял. И той, и конят му бяха изморени, а Уол не го попита нищо, доверя вайки му се като на добър работник.
Битнър прекара буден половината от нощта, мислейки си за Гретхен Чайлд и прехвърляйки през ума си с търпението на опитен ловец всички възможни подходи към върха. Сети се, че никой не бе проучвал платото, а сигурно никой не бе и го обикалял — доста дълго трябваше да се язди. Но той реши да го направи. Все пак, може би щеше да се наложи да остане за дълго тук и щеше да бъде хубаво да опознае района. Уви се плътно в износените си одеяла и заспа, а далеч на север малка колона от конници се спря край пътя, където щяха да лагеруват, като целта им вече не бе далеч.
Харви Торп бе в добро настроение. Как во като изпуснаха Радиган? Сега той се кри еше и по-късно щяха да го убият или да го прогонят. Още няколко мили езда и щеше да им се удаде да направят удара: от Лийдвил му бяха съобщили, че дилижансът може би ще кара седемдесет хиляди в злато. Много по-доходно, отколкото да гледаш крави.
Разбира се, той щеше да получи само една трета, но засега бе достатъчно. А с лесно спечелените пари можеше да направи доста неща: през ръцете му бяха минали много пари и знаеше как да ги развърти.
Радиган бе капнал. Продължителната езда след всичките преходи го бе изтощила. Остана в Лома Койот, за да изчака времето да се оправи и да се възстанови. Не се безпокоеше, защото Джон Чайлд трябва да бе се върнал вече в скривалището на платото.
Бедата бе, че Джон Чайлд лежеше в безсъзнание край пътеката на дванайсет ми ли източно от ранчото, където го бе хвърлил конят му, подплашен от внезапно излетели от храстите птици. Чайлд също бе се изто щил и бе полузаспал на седлото, а сега лежеше на студа вече от цял час. А конят му бе продължил в бавен ход още две мили нататък.
Гретхен се събуди на третата сутрин, откакто бе сама, с неясно чувство на безпо койство. Облече се набързо, приближи се до прозореца и надникна навън. Не можа да види нищо. Полезрението бе по-добро от един от вътрешните прозорци, който бе, как то и другият, прикриван от една цепнатина в скалата, така че тя се върна в пещерата и погледна навън. И видя един конник.
Той не преминаваше случайно, търсеше следи и разглеждаше почвата внимателно като апах. Израснала при индианци, Гретхен знаеше кога един мъж търси следи и е близо до това. което иска да открие. Наблю даваше го като хипнотизирана от страх. Но първата й мисъл бе за Джон Чайлд и Ради ган Какво щеше да стане, ако те се върнеха и той ги видеше пръв?
Върна се в пещерата и нахрани конете. Взе един пистолет и го запаса на кръста си, после си избра карабина. Умееше да стреля добре и ако имаше късмет... Не бе имало случай да убие някого, но този мъж предс тавляваше заплаха за хората, които обича ше. След като приготви всичко, отиде до входа и погледна надолу. От онзи нямаше никаква следа.
Радиган й бе показал един камък, който можеше да отърколи надолу. Можеше и да не убие човек с него, но щеше да го затрудни доста и да го накара да си помисли, преди да се опита да тръгне за втори път нагоре по стръмнината. Наблегна камъка и той се раз клати под тежестта й. Да, ще може да го търкулне. Провери през прозорците, но мъжът бе изчезнал. Изплаши се още повече, защото след като го бе изгубила от поглед, можеше да се случи какво ли не. А най-лошото бе, че Радиган и баща й трябваше да се върнат всеки момент.
Погледна отново надолу и го видя да се промъква между дърветата далече надолу по стръмнината. Дали пък не е успял да открие никакви следи? Или е усетил, че го наблюдават? Може би ще изчака, докато се стъмни и после да се покатери?
Денят си отиваше бавно и тя продължи с приготовленията си за тържеството, което си беше обещала, че ще направи за тяхното завръщане. В малкото си багаж бе сложила и една много хубава рокля. Тя бе подходяща за тържеството и тя я извади, като се надяваше, че ако я закачи да виси, гънките й ще се изправят. Закачи я и я огледа внимателно, после отиде до прозореца. От непознатия нямаше никаква следа.
Взе карабината и се изкачи на върха на платото, като се промъкна към ръба и внима ваше да не бъде забелязана Той бе там, на път обратно към ранчото и бе вече доста далеч. Но това не значеше, че няма да се върне.
Гретхен никога не бе се смятала за смела, но в същото време не мислеше, че й липсва и смелост. Като дете знаеше, че индианците я имат за храбра. Но разбираше, че да си смел не е така просто. Всеки може да бъде смел в позната обстановка, но пос тавете същия човек на непознато място, сред непознати хора и го подложете на непривич ни изпитания, тогава може да се окаже, че той не е толкова смел. Мнозина, които се страхуват от високо, могат да тръгнат без колебание под дЪжд от куршуми, а мъж, който би се качил на див и опасен за живота му кон, може да се поколебае, дали да се втурне в огъня, за да спаси живота на някого. Човек обикновено е храбър в обстановка, в която възможните рискове са му познати, а това, за което мислеше тя сега, не бе, по нейна преценка, въпрос на смелост или липса на смелост. Нещо трябваше да бъде направено и тя реши да изпълни дълга си.
Ако онзи мъж се върнеше, трябваше да го издебне и да го убие. Не можеше да рискува и да го остави да се скрие в очакване на Радиган и на баща й.
Измина няколко мили по обратната страна на платото, като се взираше в сгъстя ващия се мрак, надничаше под дърветата и оглеждаше голите хълмове, надявайки се, че те ще се върнат. Върна се в пещерата и стъкми малък огън, за да си направи кафе, но си даваше сметка, че се страхува.
В пещерата бе много тъмно. Единстве ният успокоителен шум се чуваше откъм широката й част, където конете хрупаха зърното в яслите.
Взе малко слама от купчината до конете и я разпръсна пред входа, като се надяваше, че ако някой стъпи върху нея, шумът може да я събуди. По-навътре сложи няколко ка мъчета, които човек можеше да подритне и те да изтрополят по пода на пещерата. Но беше изплашена и лежа дълго време будна, ослушвайки се в тъмнината.
Събуди се внезапно на разсъмване, чув ствайки, че се е успала. Дълго лежа напълно неподвижна, наострила уши към най-тихите шумове, но не чу нищо. Скочи бързо на крака, грабна карабината и отиде първо до прозорците, а после към входа на пещерата. Нямаше нищо, никъде не се виждаше никой. Вероятно се държеше глупаво, човекът може да е загубил нещо или... Но знаеше, че не е така. Знаеше, че онзи мъж търсеше нея, търсеше тях.
Направи си кафе, хапна от говеждата пастърма и малко студен царевичен хляб, като ставаше често, за да поглежда навън, но не забеляза нищо. Даде на конете малко сено, защото бе почти на привършване, а зърното бе ценно.
Роклята й беше се изправила изненадва що добре и на нея й се прииска да я облече. Решила бе да я облече, когато пристигнат, и бе убедена, че скоро ще се появят. Провери отново прозорците и входа, но не видя нищо. Взе карабината и се качи на върха на плато то, промъкна се до ръба, но и оттам не забеляза нищо. Отиде към другия край и се загледа в околността на север, откъдето или Радиган, или баща й трябваше да дойдат, но и там със същия резултат. За момент й се стори, че вижда нещо, но не последва никак во движение, така че се отказа и се върна долу.
Ами ако никога не се върнат? Ами ако и двамата са попаднали на засада и са били убити? Ами ако пак трябва да остане сираче, без да има при кого да отиде, без дом и без пари?
Тръсна глава, отхвърляйки подобна въз можност, после влезе в пещерата и станала решителна изведнъж, облече роклята. Раз вълнувано се заоглежда в малкото огледал це, но не можеше да се види изцяло. Предишната вечер бе вдигнала косата си нагоре, но сега я разпусна и я среса.
След като се среса, както бе решила, погледна се в огледалото и реши, че изглеж да чудесно, точно както искаше да изглежда, когато Том Радиган се върне. Роклята бе бяла, със съвсем малко цветни украшения
— Аз ... аз изглеждам като булка! — възкликна на глас тя.
Зад нея се чу глас:
— Наистина изглеждаш като булка, гос пожице!
Изведнъж изстина, съвсем изстина от страх Дълго не се помръдваше, а мозъкът й работеше бързо и с неочаквана яснота. Разбираше, че е изпаднала в ужасна беда и не можеше да се надява на никаква помощ — освен ако,.. Но не можеше да очаква, че те ще дойдат точно сега.
Обърна се бавно и видя Битнър, заста нал в отвора на по-голямата пещера. Позна го веднага. Лицето и името му й бяха позна ти, защото при пристигането си с дилижанса бе го видяла и бе чула да го викат по име.
Той бе мършав, висок, миришещ на прокиснало мъж, небръснат и мръсен, а муста ците му бяха изцапани покрай устата от тютюнев катран.
— Чудех се кога ли ще се появиш — каза тя. — Наистина доста се забави.
Битнър замига объркано. Очаквал бе уплаха, писъци, викове, но не и подобно спокойствие. Нито пък, че ще изглежда така Съвършената й красота го обезоръжи и не знаеше какво да направи по-нататък, защото не можеше да стои пред такава хубава жена, без да загуби самообладание. А раменете й бяха толкова бели, че той я зяпна с широко отворени очи, а устата му пресъхна от нетър пение. Същевременно, държанието й го объркваше и го караше да се ядосва.
— Вече съм тук — троснато каза той, — и предполагам, че се досещаш за какво съм дошьл
— Видях те, че търсиш следи по пътека та. Наблюдавам те от няколко дни. — Пог ледна го настойчиво. — Аз можех да те убия.
Погледна я смутен от спокойствието й и от неприятното усещане, че може би няколко дни е бил под припела на карабината й.
— Няма да ти помогне — отвърна той. — Изпуснала си възможността.
— Тъкмо правех кафе — подхвърли Гретхен. — Искаш ли да пиеш?
Всяко отлагане бе победа за нея, всяка минута на приказки увеличаваше шансовете й нещо да се случи, да сс появи някаква възможност, някаква вероятност за нещо, за каквото и да е Но каквото и да предприеме ше, то трябваше да стане от първия път: втора възможност нямаше да има.
— Ами... Може да пийна едно кафенце — съгласи се той.
Защо пък не? Да се стопли малко. Навън беше страшен студ. Той се огледа наоколо, изпитвайки отново уважение към Радиган. Чудесно местенце си беше избрал. Много кльопачка, топъл подслон, фураж за конете и дърва за огъня, е, та той можеше да изкара тук цялата зима!
Тя мина близо до него. Никога нямаше да повярва, поне преди малко, че би могла да мине толкова близо край него, но макар че тялото й тръпнеше от страх, тя мина спокойно.
— Страшно шик е — подхвърли Битнър, посочвайки роклята. — На танци ли си хо дила с нея?
— Това е официална рокля, мистър Бит нър — обясни тя. — Обличала съм я на празници в Мексико. Там бях в един манастир.
Поднесе му кафето.
— Ти — възкликна недоверчиво той, — си била в манастир?
— Защо не? — Погледна встрани от него тя. — Аз съм на седемнадесет години, мистър Битнър, макар че се съмнявате, аз съм дама.
Той се усмихна подигравателно, но съм нението му нарастваше.
— Невероятна история! И живееш с два ма мъже!
— Джон Чайлд ме отгледа. Той и жена му са единствените родители, които някога съм имала. — Забелязала бе острия нож, с който режеха месо. — А мистър Радиган се държи като истински джентълмен.
Битнър я гледаше кисело. Нещата не се развиваха, както ги бе замислил, а подходящият момент все не идваше. Междувремен но, чашка кафе можеше да му дойде съвсем добре. Примижа срещу нея, опитвайки се да прецени дали наистина е такава, каквато казва, че е или е каквато предполагаше той. Собствената му представа за нея обаче над деля и реши, че тя сигурно го лъже.
Тя разрови въглените под кафето и из вади две чаши. Ножът едва се забелязваше под края на старото палто, което бе намет нала, когато стана сутринта от леглото, и тя умишлено избягваше да се доближава до него, нежелаейки да привлича вниманието му в тази посока. Битнър бе се разположил близо до пистолета и пушката й, които при тази обстановка бяха безполезни.
Когато му подаваше кафето, той докос на ръката й и се усмихна многозначително. Гретхен се престори, че не е забелязала ни що, но в себе си потрепера от страх.
— Никой няма да дойде тук — неочак вано рече Битнър. — Ако очакваш някой да дойде, грешиш. Не сме виждали Радиган, откакто замина на север.
Значи са знаели и това?
— Той няма да изкара дълго там — продължи Битнър, — след като наблизо е Джек Бърнс Швейцареца. А дори и да остане жив, шефът ще му види сметката на връщане.
— Заминал ли е?
— Замина, разбира се. — Битнър сръбна от горещото кафе и промърмори нещо, ог леждайки пръснатите дрехи из пещерата, ка то не пропусна да хвърли поглед и към леглата. Сви вежди и продължи: — И мети сът сигурно е умрял. Не знаем какво е ста нало с него, но е останал без кон в студа и е ранен. Открихме кръв по снега, а конят му дойде в ранчото, така че тръгнахме обратно по следите на коня. От Чайлд нямаше никак ва следа, но по снега имаше кръв.
Очите му пробляснаха язвително.
— Няма смисъл да се надяваш на нещо. Никой няма да дойде да ти помогне. — Кръстоса крак връз крак. — Най-добре ще е да ме зарадваш. Една жена не може да живее сама тук и да няма мъж около себе си.
Тя напипа дръжката на ножа и го изтегли встрани. Сега бе дошъл нейния шанс, а Бит нър бе се затоплил, отпуснал и за миг не бе нащрек. Изви широкото острие и се обърна, замахвайки с почти разтворена ръка, но не успя за малко. Върхът на острието засегна бицепса му, той изпусна чашата и се прекатури назад, а острието разпра ризата му, като остави дълга, червена драскотина през корема му. Гретхен моментално разбра, че не е сполучила и че вече нямаше да има никакви отсрочки, никакви шансове да отла га, а и не се съмняваше, че след като остане при нея, колкото си поиска, той ще я убие. Длъжен бе да я убие.
Гретхен не се колеба повече - тя побягна Но по пътя грабна карабината си и се втурна във външната пещера, после се покатери наго ре по стръмнината към върха на платото. Вятърът я пронизваше, но продължи да тича. Тичаше бясно, отчаяно и чуваше зад себе си пъхтенето и залитащите стъпки на мъжа.
Но изчезна почти моментално от погле да му сред редките пинии.
Животът й сред индианците не бе минал напразно и тя бързо се хвърли на земята - между пръснатите камъни и ниски храсти и остана да лежи неподвижно, забравила, че в едната си ръка държи карабина, а в другата — нож.
Не сполучи ли и сега, той щеше да я преследва. Бе го ранила, а драскотината по ръката му можеше и да е дълбока и ако е така, той нямаше да я търси дълго, а щеше да направи нещо, за да превърже раната. И след това щеше да тръгне след нея.
Провери карабината. В цевта имаше пат рон, а в магазина имаше още три: общо четири изстрела.
Щяха да й стигнат.
Не бе чак толкова добра в стрелбата и ако той не дойдеше наблизо, вероятно няма ше да го уцели, а тя не можеше да си позволи повече пропуски.
Но миг по-късно, когато го забеляза да се движи на известно разстояние, опита първия си изстрел. Той бе предупреждение, напомня що му, че има карабина. После се скри от погледа му зад камъните и бидейки индианка, когато трябваше да мисли в подобна обста новка, тя моментално се премести. Оттегли се на по-безопасно място, далеч назад по плато то, настани се и зачака какво ще направи Битнър, но засега той бе съвсем неподвижен.
Времето напредваше и ставаше студено. С настъпването на вечерта на върха на пла тото щеше да стане пронизващо студено и ветровито, а не смееше да запали огън, нито пък можеше да намери някакво закритие или пък да се завие с нещо.
Тогава разбра, че е добре да бъдеш ин дианка, макар и само за няколко години, защото индианците знаят как да понасят несгодите, без да реват до небесата, знаят как да издържат на студ, глад и вятър. И тя щеше да издържи.
Разбра също, че роклята, в която бе облечена, бе най-неподходящата дреха за момента: тя бе бяла и съвсем лесно забеле жима на върха на платото или където и да е другаде. Но тя бе дреха за жена, рокля, която жената трябва да облече, когато очаква своя любим, единствената женска дреха, която притежаваше, и щеше да живее с нея или да умре в нея, но щеше да е облечена като истинска жена.
Гретхен си спомни за къщата под плато то и топлия огън, припомни си, как очакваше да чуе стъпките на Том Радиган, знаеше, че го обича, усещаше любовта си към него с всяка частица на тялото си, усещаше го във всеки мускул и кост и по неистовото желание на плътта си, защото когато го видеше, из питваше силен копнеж в слабините си. И бе уверена, че няма да умре сама на върха на платото, нямаше да се остави да бъде изна силена и убита от тип като Битнър. В сърцето си принадлежеше на Радиган и на него щеше да отдаде тялото си или на никого. Нямаше да пази последния куршум за себе си, а щеше да го пази за него — за Битнър и щеше да му го забие право в корема, в упор.
Никога не бе се чувствала по подобен начин, но сега бе изправена пред лицето на смъртта и всички глупости и красиви думи изчезнаха от съзнанието й. Прикриваната истина се разкри напълно, излагайки на по каз голата си тръпнеща плът и в това нямаше никаква шега. Бяха я учили как трябва да живее една дама, как трябва да се държи една дама, като всичко това бе хубаво и правилно, и вярно, и казвано по начин, по който трябва да бъде напътствано едно хубаво момиче, но тук на платото, където някакъв мъж я гони, за да я хвърли по гръб на тревата, нещата не стояха вече така. Настрана добрите обноски за салоните и баловете, настрана женските похвати при любовни закачки, защото всич ко тук бе различно и нямаше място за никак ви игри. Тя щеше да убие човек и когато той щеше да бъде мъртъв, тя нямаше да съжаля ва за това.
В живота на човек настъпват мигове, когато изисканите думи и красивите жестове нямат голяма стойност, когато има само кръв, прах, смърт, студен вятър и пушка в ръката, и тогава разбираш изведнъж, че ти си само едно животно от плът и кръв, което иска да живее, да обича и да се люби, а и да умре, когато му дойде времето.
Гретхен Чайлд усети индианското у себе си, залегнала зад камъните и храстите, полузакрита от суровия студен вятър, идващ откъм заснежените върхове; дебнеше в очакване, го това да убива, подобно на хваната в капан лъвица и почти жадна да го направи.
Само преди няколко месеца бе живяла в манастира и в почтен дом, където дамите бяха нежни, внимателни и деликатни, но тук нямаше нищо подобно. С всяка клетка на тялото си чувстваше, че просто иска да живее и че някъде там, зад заснежените планини, нейният любим идва насам, а тя желае да го посрещне като всяка любяща жена.
Нещо яростно и диво избухна в нея, зареди карабината и изчака звукът на затво ра да се разнесе, а после извика с прегракнал и див глас:
— Хайде, Битнър! Ако искаш жена, ела да ме хванеш, но ако аз не те убия, Радиган ще те убие!
Битнър, който бе на около двеста ярда, чу гласа й, понесен от вятъра, и се скри зад камъните, стреснат от него. Чу и звука на уинчестера и си помисли: „Ама тя е луда! Напълно е пощуряла!“
Но желанието да я притежава не го на пускаше и той залегна в очакване да види какво може да направи студената нощ.
Тя бе облечена леко, раменете й бяха голи в тоя вятър, а пък и роклята й не бе много дебела. В момента беше явно възбу дена, но студената нощ можеше да стори много неща, а той можеше да чака. Чакал бе толкова дълго.
Том Радиган излезе от гората северно от платото и продължи, понесен от духащия в гърба му вятър. Взря се напред, сигурен, че е чул изстрел, въпреки че вятърът свиреше в ушите му.
На няколко мили източно оттам Чарли Чейд, Лорън Пайк и Адам Старк бяха се пръснали в рядка колона между дърветата, изследвайки местността и преследвайки хо рата на Фоли. При всички обстоятелства щяха да влязат в бой до пладне на следващия ден и Радиган не се съмняваше, че Пайк, Кейд и Старк няма да си тръгнат, без да се пролее кръв в планините.
Зави предпазливо на запад, обезпокоен, че неясният звук може да е бил от изстрел. Денят си отиваше, но все още бе достатъчно светло и изведнъж му се стори, че зърна нещо бяло до ръба на платото. Два часа по-късно вече бе заобиколил платото и се изкачваше по южната страна. Тук откри следи по снега, дебнещи стъпки на конник, тръгнал на разузнаване.
Предчувстваше, че се е случило нещо лошо, обърна черния кон, който яздеше сега, и пое по склона към платото, пресичайки откритото пространство. Стигна до скалис тата стръмнина и дръпна поводите, без да му се ще да продължи към върха, където Бог знае какво щеше да завари.
За момент му се стори, че чува някакъв глас в късния следобед, но звукът изчезна и реши, че се е заблудил. Всичко изглеждаше нормално. Видя крайчеца на камъка, който бе сложил за търкаляне — стоеше си там, където го беше оставил. Дръпна се назад и седна, за да събуе ботушите си, а после сложи индианските мокасини, които обува ше винаги, когато влизаше в гора, взе кара бината си и тръгна по стръмнината.
Направил бе само една стъпка, когато чу изстрела. Гърмежът отекна ясно, а вятърът понесе ехото му между скалите. Доста силен изстрел дошъл някъде отгоре, неясно от къде точно. Не можа да определи посоката.
Протегна обутия в мокасината крак и опита скалата, после прехвърли тежестта си. Не искаше да събаря камъчета, за да не издаде по никакъв начин, че се приближава.
На върха на платото Битнър дъвчеше краищата на мустаците си и се усмихваше, брулен от вятъра. Малката глупачка бе граб нала неговата карабина, а не нейната, и той знаеше колко патрона са й останали. Ако човек иска да оцелее, той винаги трябва да знае с колко патрона разполага.
Последният път бе стреляла с третия патрон. Оставаше й един. Опитваше се да го уцели и веднъж почти успя. Той бе рискувал, като се бе показал изцяло, за да я накара да избърза. Разбра, че не е много опитна с карабината, макар че умееше да стреля. И закъсня само със секунда, пропускайки за съвсем малко, но и то стигаше. Изиграл я бе да остане само”с един куршум и реши, че трябва да рискува още веднъж, ако искаше да я притежава, а сега желаеше тази жена повече от всякога.
Борба щеше да има, но той обичаше жените да му се съпротивляват. Отхапа пар че тютюн и си представи подробностите. А те не бяха никак малко. Студеният вятър духаше, виеше във вечнозелените дървета наоколо и носеше заледен сняг около камъ ка, зад който той седеше.
Битнър завъртя с език тютюна и реши, че тя е хубава и опитна жена. Малко вероят но бе да го уцели с последния си юуршум от това разстояние, така че можеше да се при мъкне по-наблизо до нея, без да рискува много. А когато я приближи, ще трябва да й вземе карабината или да рискува и да я принуди да я изпусне.
Измъкна се от камъните и изтича до едно дърво на двайсетина фута. Нищо не се случи. Изтича още на трийсет крачки до една над виснала скала и се спря за момент. Още съвсем малко; тя бе вече близо.
Пропълзя като индианец край скалата и зърна нещо бяло до един камък. Ако това бе тя, нямаше да я изпусне. Тръгна бързо, като наблюдаваше крайчеца на роклята и в мо мента, в който излезе на откритото прост ранство, изгърмя карабина.
Усети горещото парване от куршума и отскочи назад, но забеляза, че момичето е застанало на петдесет фута в съвсем друга посока.
Ах, тая малка мръсница! Как го измами, измами го като хлапак с откъснато от рок лята й парче.
А после отпусна пушката си.
Тя го бе надхитрила, добре, но не бе улучила, пропусна от съвсем близо. Вярно, куршумът й бе го опърлил по врата и раната кървеше и щипеше, но той щеше да я...
— Битнър!
Разнесе се мъжки глас — звучеше прия телски и идваше откъм гърба му. Битнър подскочи като котка, обръщайки се едновре менно и когато се приземяваше, карабината, която всъщност бе нейна, избълва огън. За литна встрани, дъхът му секна от някакъв жесток удар, а краката му се подгънаха и той се свлече върху камъните. Тогава видя Ради ган, застанал с лице към него, като войник под командата „мирно“ по време на парад; в поза като на дуел.
Битнър вдигна уинчестера и натисна спу съка. Усети, че карабината подскочи в ръка та му, но от ритането или от нещо друго, залитна и объркан забеляза, че куршумът му вдигна прах от скалите между тях. За Бога, той... той лежеше по лице върху студения камък, а от лицето му полетяха снежинки, защото дишаше запъхтяно. Чу замиращото ехо от изстрела. Причуха му се още два изстрела; сви колене и се опита да се изправи.
На платото наоколо плисна кръв, която го разтревожи. Някой беше ударен страшно зле, някой наистина кървеше като заклано прасе, някой... всичко бе в кръв — по коле нете му и по камъка, на който бе паднал. Погледът му бе помътнял, но след като успя да се овладее, забеляза, че кръвта тече от него, от рана в корема.
Веднъж бе застрелял един мъж в корема и нещастникът се мъчи дълго, преди да умре.
Битнър се подпря на пушката като на патерица и се изправи на крака. Виждаше момичето подобно на ангел в свойта бяла рокля да тръгва от скалите към Радиган. Именно заради тази рокля бе се провалил още от самото начало: не бе очаквал да види някого в бяла рокля на подобно място и преди да свикне с мисълта за това, тя го бе порязала и избягала.
Дяволски неприятно бе да умре заради жена, която бе виждал само един-два пъти и която изобщо не искаше да си има работа с него.
Стоеше, олюлявайки се и искаше да стреля по Радиган, но повече от всичко друго му се искаше да получи куршум в черепа. Винаги бе издържал на болки, но дали щеше да успее да умре от раната в корема, без да се разплаче като дете? Онзи човек, когото бе застрелял някога, бе плакал и пищял.
Някакво ужасно клокочене се откъсна от гърлото му; вдигна карабината, но усети удара от куршума и разбра, че е спечелил.
Спечелил бе, защото умираше, отиваше си безвъзвратно.
Последното, което усети, бе че бузата му е опряна на скалата и си спомни как бе помагал на майка си да обръснат баща му, когато го убиха. „Един мъж не трябва да бъде погребан в такъв вид“, бе казала майка му. „Когато застане пред вратите на рая, трябва да бъде прилично обръснат.“
Той нямаше син, кой тогава щеше да го обръсне? Кой щеше да подготви тялото му за погребението му?
Един мъж трябва да има син.
Видя окървавената си ръка на сантимет ри от очите си, студеният вятър изсушаваше кръвта върху нея, отвори уста да каже на Радиган, че мъжът трябва да има син, а след това всичко потъна в мрак.
Гретхен бързо бе дошла при Радиган.
— Всичко наред ли е? — попита той. Зададе въпроса си, без да я поглежда, защото следеше Битнър. И двамата разбираха, че човекът умира, но Радиган не отместваше очи от Битнър нито за миг.
— Аз съм добре — каза тя, — чаках те да дойдеш.
— Съжалявам, че закъснях.
— Не си закъснял. Дойде точно на време.
Рос Уол излезе от обора и тръгна към къщата, когато едва се развиделяваше. Изтупа снега от ботушите си и влезе при поканата на Анджелина. Шапката си държеше в ръка, едрата му глава приличаше на огромна меч ка гризли под сянката на лампата.
— Мадам, мисля, ме трябва да оседлаем конете и да тръгваме оттук, още сега, сут ринта.
Анджелина Фоли усети, че нещо се пре обърна в нея.
— Какво се е случило?
— Все още нищо. Поне нищо не знам, само че Битнър не се е върнал, а щом като го няма, значи е умрял. Изгубихме още един човек и то от най-добрите.
— Това ли е всичко?
— Не — рязко отвърна той, — това не е всичко. По дяволите, има и друго.
Ако думите му досега не й бяха напра вили впечатление, сега вече наостри уши. Рос Уол никога досега не бе си позволявал да изругае в нейно присъствие.
— Има и друго. Дошли са някакви не познати, трима или четирима души. Много опасни мъже, според Гормън. Попаднал на трима от тях в гората вчера вечерта: просто седели на седлата си, държали пушките си в ръце и го наблюдавали.. Не казали нищо, просто го наблюдавали, а и той ги огледал. После Гормън се върна тук и каза, че напуска.
— Има ли още нещо?
— Да. Никога не ми е харесвало това, което прави Харви, никога не съм го обичал, нито пък ми беше ясно какво толкова нами рате с баща ви в него. Той ти създаде непри ятностите, а аз искам да те отърва от тях.
— Тия мъже — продължи той, — мисля, че чакат него. Мисля, че като се върне, те ще го застрелят, още преди да е слязъл от седлото.
И това не е всичко. В Сан Исидро е пристигнал шерифът. Нямам предвид Флин, а неговия шеф. Името му е Енрайт или нещо подобно. Дошъл е вчера с още трима по мощници и е започнал да разпитва наоколо, а конят на един от помощниците му е с дамга от Тексас.
Анджелина Фоли отиде до огъня и взе каната с кафе. Жените винаги почват да се грижат за яденето, когато настане беда. Да сготви нещо топло, да направи кафе: нямаше да бъде лошо. И това е, което трябва да прави — да приготви топло ядене за мъжа, а не да се опитва да покаже, че е много умна и как може да командва хората, все едно, че е мъж. Никъде не бе успявала да се заеме с домакинската работа.
Значи всичките им мечти да забогатеят са били напразни. Всичките самоуверени приказки на Харви, походката и жестовете му — всичко това е било без съдържание, какъвто си беше и той самият. Великите идеи на хора, които по-скоро биха откраднали, отколкото да свършат нещо полезно, макар и за един ден, и които искрено презираха работливите. Харви. ги наричаше глупаци или сеносъбирачи, но къде бе сега той?
— Можем ли да се измъкнем оттук?
За първи път забеляза надежда в очите на Уол.
— Мисля, че да. Струва ми се, че ще бъдат доволни, ако се махнем. Не можем да вземем нищо със себе си, разбира се. Само личните си вещи. Но можем да тръгнем, мадам...
— Не ме наричай „мадам“ — недоволно каза тя. — Името ми е Джелина.
Те се движеха вече край Ваш Крийк. Бяха шестима като единият от тях бе с превързан с окървавен бинт череп, а друг — със счупена ръка, стегната с превръзка през рамото. Ко нете им едва влачеха крака, а мъжете висяха унило на седлата.
Харви Торп бе се вцепенил от изтоще ние. Всичките бяха се вцепенили.
Яздили бяха дълго в студа и нямаха търпение да нападнат. Дилижансът се появи навреме, те изскочиха и го спряха, изпълнени със самоувереност от това, че са много на брой и със сигурно оръжие.
Само че човекът на капрата имаше пуш ка и не я захвърли, нито пък вдигна ръце. Първият му заряд от едри сачми разкъса лицето на един от мъжете, а вторият събори друг сред писъците му. Въпреки разлуделите се коне и бесните изстрели, той спокойно бе вдигнал пушката си и бе открил огън. От самия дилижанс започнаха да стрелят и дру ги, паднаха някои от конете, мъжете викаха и Харви Торп бе сред първите, впуснали се да бягат. На няколко мили се събраха и продължиха заедно. Това, което никой от тях не искаше да признае, бе, че хората, които наричаха сеносъбирачи, хората, които си изкарваха честно хляба, бяха подготвени за нападението им.
Какво се случи с останалите, Харви изобщо не разбра. Всичко, което разбра бе само, че някакъв човек, който седеше на капрата, не бе вдигнал ръцете си: просто бе започнал да стреля. От там нататък всичко бе кошмар, истински кошмар.
А не трябваше да бъде така. Бяха очак вали, че пушките им ще стреснат кочияша на дилижанса и пощаджията, и че те ще стоят неподвижно, докато ги обират. Бяха очаква ли, че именно така ще се развият нещата.
Харви разбра и нещо друго, усети го дълбоко в себе си, когато пушката изгърмя и видя лицето на мъжа да се покрива от кървава пелена: вътрешностите му се обър наха от страх.
Влязоха в двора на ранчото и някой извика:
— Харви! — но не бе някой от неговите хора.
Гласът го накара да се обърне и видя Радиган, застанал в двора на ранчото.
Стоеше прав, в ръцете си нямаше нищо и просто чакаше. А после Харви видя Лорън Пайк до вратата на обора, до ъгъла на оградата стоеше Чарли Кейд, а мършавият, приведен Адам Старк бе се облегнал на вратата на къщата. А малко по-далече до оградата бе Джон Чайлд. А дори и да не беше много прозорлив, пак щеше да разбере по държанието им защо са тук.
Някой зад него каза: „Отпиши ме, Хар ви“, и Харви Торп чу пушката му да пада на земята. Чу, че зад гърба му хвърлят и други пушки.
Харви погледна към Радиган и усети омразата си към него като нещо кървящо и болезнено. Макар Радиган да не бе припар- вал до дилижанса, изведнъж му се стори, като че ли той е бил човекът на капрата, който вдигна пушката. Ако той не бе се намесил, всичко щеше да бъде наред.
От обърканите мисли в главата му бавно и невъзмутимо изплува мисълта, че не може да победи, но все още може да убие Радиган. Ако останеше жив, Радиган щеше да бъде победител, но ако умреше — нямаше да представлява нищо, съвсем нищо.
— Джелина ли те пусна тук?
— Тя замина — отговори Радиган. — Тръгна с Уол и взе един товарен кон. Струва ми се, че поеха за Калифорния.
Значи и с това е свършено.
Зад гърба му се чуваше шум от замина ващи коне, напускаха го, а Радиган стоеше и чакаше. Никой не му каза да хвърли писто лета си, нито пък му предложи да се предаде.
Разбира се, че след няколко дни щяха да научат всичко за случилото се в Колорадо и щяха да почнат да го търсят. Странно, че не бе мислил за това; всичките му планове предвиждаха успех.
Е, може да го обесят! И сигурно ще го направят.
А Радиган стоеше разкрачен и го чакаше само да изтегли пистолета си и да умре.
— Да бъда проклет, ако го направя! — сърдито викна Харви. — Ти само ме чакаш да помръдна, за да можеш да ме убиеш! Ще се предам! Мислиш, че ще ме обесят, но няма да стане! Ще се измъкна! Все още мога да спечеля! Казвам ти, че...
Наистина вярваше в това, което говоре ше. Толкова много неща могат да станат при един процес, а той все още имаше приятели, все още можеше да изкара пари, ще им покаже че...
Харви Торп нямаше намерение да изтег ли пистолета си, но го направи. Усети, че ръката му се плъзва към ръкохватката, а нещо в мозъка му подсказваше, че това е лудост, че не може да спечели, но може да убие Радиган, може да...
— Не предполагах, че ще се опита в края на краищата — каза Пайк. — Мислех, че ще се признае за победен.
— Даже и койотът, когато е в капан — обади се някой от останалите, — и той хапе каквото му попадне, само за да рани или убие.
— Как го усети, Том? — попита Кейд. — Понеже го усети, затова стана толкова бързо.
— Какво да правим с него? — Обади се Джон Чайлд. — Искам да кажа, дали не е късно вече?
— Разбира се, че е късно — отговори Пайк. — Той е мъртъв.
И наистина бе мъртъв.
ГЛАВА I
Поройният дъжд спусна мрачна, металносива завеса в отиващия си следобед, а земята под копитата на коня му бе подгизнала и от днеш ния дъжд, и от предишните дъждове. Прегър бил широките си рамене под мушамата, Том Радиган си мислеше за очакващата го топла хижа и горещото кафе в нея, когато съзря изведнъж дирята през ливадата.
Пешеходецът стъпква тревата по посо ката на движението си, но конят със загребването на копитата си смачква тревата така, че тя е обърната към посоката, откъдето той идва. Това, което видя Том Радиган, бе следа от кон с ездач, спуснал се от самотните хълмове на югозапад и поел към още по-самотните хълмове отвъд ранчото му.
Взирайки се по посока на следата, изпод станалата вир вода периферия на шапката си, той не видя нищо друго, освен една диря, пресичаща високата до коляно трева в лива дата и губеща се сред хълмовете оттатък.
— Какво, по дяволите — каза на висок глас той, — ще търси някой тук в такъв ден?
Или в който и да е друг ден всъщност.
Радиган бе обезпокоен, защото живееше в свят, в който повечето неща бяха породени от някаква причина. Северно Ню-Мексико през 1870 година не бе място, където хората яздят за удоволствие, а особено в такъв пороен дъжд и в продължение на няколко дни, нито пък имаше накъде да се ходи в тази посока, освен към стръмнината зад ранчото.
Това не бе и кон без ездач, защото ски тащият се кон не се движи по права линия, нито пък със стъпката, с която бе вървял този кон.
При нормални обстоятелства Радиган нямаше да види дирята, защото това не бе обичайния му маршрут, но през последните месеци бе карал добитък в един отдалечен район, познат тук като Валве де Сан Анто нио, богата с води долина на почти двадесет мили от ранчото му.
Преди три дни бе закарал десетина гове да при стадото, което вече бе там, и бе останал достатъчно време, за да хване с капан и да убие две пуми, които бяха започ нали да нападат стадото му, а успя да заст реля и една кафява мечка. Сега в горната долина имаше повече от триста глави доби тък.
На връщане откри тази диря, която едва ли бе по-стара от един час.
Който и да бе човекът, оставил следата, той бе избрал маршрута си не случайно; безцелно скитащ се конник не би дошъл по този път, а само някой, който не иска да бъде забелязан. Имаше по-леки и по-преки пъти ща.
Стопанството на Том Радиган, известно като Р-бар, бе отдалечено, скрито зад хъл мовете, далече от всички използвани друмове. На ранчото си той работеше сам, с изключение на един ратай — метис от Делауер, който някога бил разузнавач в армията; каз ваше се Джон Чайлд.
Нито следата, нито посоката на движе ние имаха някакъв смисъл, а Том Радиган бе човек, който се смущаваше от нелогични неща.
Излизайки от клисурата, в която бе раз положена ливадата, той се загледа през дос та широкия завой на каньона Гуаделуп и нагоре към постепенно издигащата се седловина по посока на ранчото. След моментно то стихване на дъжда сградите на ранчото и дърветатд около тях се виждаха ясно, тъй като ранчото бе на почти три мили, но на около хиляда фута по-високо от мястото, където Радиган стоеше сега.
Той огледа разтревожено ранчото, а след това започна да се взира във всяка точка от околността. Пътят на непознатия ездач водеше през хълмовете на север и на запад, но повече на запад.
През целия си живот не бе имал повод да се чувства в безопасност и никога не бе се държал безразсъдно, нито пък бе рискувал ненужно. Още като момче бе понасял нас мешките на по-дръзките си приятели, че не смее да рискува, а самата мисъл да предпри еме риск, който не се изисква от обстоятел-ствата, го отвращаваше.
През живота си досега бе живял така, че предпазливостта му да е цената на оцелява нето и бидейки такъв човек, той бе оцелял. Не рискуваше, но бе погребал мнозина, ко ито бяха рискували.
Така и сега не бе склонен на риск. Язде ше бавно, като проучваше всяко кътче от местността, което може да послужи за прик ритие или заслон, и избягвайки обичайния си маршрут, сви на юг от скалистия връх по един път, който вървеше успоредно на сле дата.
Загадката с неизвестния конник го без покоеше, въпреки че докато наближаваше внимателно ранчото не видя никого. От комина се виеше тънка струя пушек, но нямаше никакво друго движение, а трябваше да има. След като приближи конюшните и оборите откъм задната им част, Радиган спря коня и внимателно обмисли положението.
Зад къщата, която бе насреща отвъд просеката, се извисяваше скалистото плато на петстотин фута над ниските постройки и заобикалящите ги дървета. В основата на платото Том Радиган бе открил най-ценното за едно ранчо — водата. И то много вода.
От цепнатините и пещерите в по-ниската стена на платото бликаха цяла дузина изво ри и се събираха в един вир в основата му, а от този вир надолу по планината струеше малко поточе, което се вливаше в рекичката Ваш на известно разстояние от ранчото. Преди водата да напусне собствения му сто пански двор, Радиган я бе отбил за да напо ява малката домашна градина, както и няколкото акра люцерна — първата засята с люцерна в околността. Напускайки градина та и люцерната, останалата вода се изцежда ше в множество вирчета, където добитъка му ходеше на водопой.
След като бе скитал и мародерствал в старите земи, тук Радиган бе попаднал на един древен индиански път, който го бе довел до това място. Нямаше никакви приз наци на живот, освен дивите животни и ня колко остриета на стрели, каквито- индианците вече не ползваха. Нямаше никак ви останки, никакви доказателства за при съствието на хора, така че Том Радиган построи на това място хижата и оборите си. По-късно докара малко стадо говеда — че тиридесет крави и два хубави бика. Доведе със себе си четири мулета и три дребни на ръст ездитни коня, които кръстоса с дивите коне, уловени по склоновете на планините на север, където всичко бе безкрайна пустош в разстояние на километри.
Именно познанията му за дивата пустош го правеха предпазлив сега. Човек, укриващ се от закона и тръгнал към някое от трите или четирите селища на бегълци, за които се говореше, че са някъде нагоре, също не би избрал този маршрут. Нищо в действията на този ездач не показваше някакъв смисъл — освен ако беше негов враг, за когото не знаеше.
Том Радиган бе висок, спокоен човек, който рядко се усмихваше, освен с бръчиците около очите си и който говореше малко, но слушаше добре. Имаше смущаващо прям поглед в моменти на опасност, а онези, кои то му се бяха изпречвали в подобни мигове, считаха този поглед за объркващ и обезку-ражаващ за неочаквани действия. Поне таки ва бяха сведенията, получени от трима души
— други двама не бяха в състояние да дадат каквато и да е информация...
Под мушамата си той носеше синя ар мейска блуза, избеляла от пране, и вълнени панталони, напъхани в испански ботуши. На препасания ниско колан носеше шестпатронен колт и достатъчно муниции.
Тръгнал от Илиноис по пътя за Тексас, Том Радиган бе един от онези мъже от Или ноис, които оставиха следа в Запада — като Дивия Бил Хикък и Дългокосия Джим Картрайт. Бидейки човек, обичащ самотата и с желание да построи нещо повече от една колиба, Радиган бе търсил точно такова мяс то, каквото бе намерил тук, а бе и достатъчно внимателен да избере местност, където няма да бъде обезпокояван от съседи.
За тия четири години на ранчото под платото стадата му се увеличиха чрез разп лод и покупки на нови животни. Не продаде нито едно от животните, с които започна, но успяваше да преживява и да си докарва пари, като ловуваше с капани и промиваше злато. Ловът бе успешен през зимата, а промитото злато не беше много, но бе почти чиста печалба, защото човек с пушка и точна ръка можеше да живее добре по горните склонове на планините Насимиентос и Сангре де Кристо.
Том Радиган бе уравновесен човек. Спо койно обмисляше нещата и никога не взема ше прибързани решения. И сега не бързаше.
Четирите години на относително спо койствие не бяха притъпили остротата на сетивата му — дори само ловът бе достатъ чен да ги запази, — нито пък го бяха напра вили по-малко бдителен. Можеше да има много причини един ездач да дойде до каньона Гуаделуп, но той не можеше да се сети за нито една, която да бъде повод за непознатия да прекоси назъбените планини на изток от каньона — освен ако е искал да се приближи, без да бъде видян... А ако е искал да не бъде видян, значи е искал да не бъде забелязан от Том Радиган или неговия единствен ратай.
Като радушен домакин, Том Радиган не можеше да си представи защо някой ще го избягва, освен ако този някой му е враг или човек, който просто е решил да му стори зло.
Прекара на седлото петнадесет минути в частично прикритие, като всичко му подсказ ваше, че е в опасност.
Дъждът бе започнал отново, но сега беше по-слаб, закрил хоризонта и обещаващ хладна вечер. Височината бе 8 700 фута, а зимата наближаваше.
Дъждът можеше да се обърне на сняг по всяко време и планината на север щеше да бъде непроходима за всякакви пътници. Пъ тят, спускащ се към селищата, беше затворен само понякога, и въпреки че беше само на долнище, всички придвижвания по него спи раха с първия обилен снеговалеж.
Радиган се намръщи, гледайки къщата, хълмовете, гората и гребена на платото.
Ако враг или случаен крадец, нуждаещ се от провизии и от свеж кон, искаше да го убие, то този крадец сигурно наблюдаваше пътеката нагоре, по която не беше дошъл. Дворът пред плевнята се виждаше само от гребена на платото и от склона зад къщата. Но приближаването му бе безопасно, докато не стигне на една-две стъпки от вратата на плевнята и то движейки се внимателно.
Конят пристъпи нетърпеливо и Том Ра диган се смъкна от седлото, като разтвори мушамата и премести колта в по-удобно положение. После останал от страната на коня, която оставяше животното между него и евентуалния стрелец на склона, заобиколи и влезе в конюшнята.
Първо се погрижи за коня. Свали седло то и юздата и изтри животното с парче зебло, като прехвърляше на ум всички възможни варианти на положението. Вероятно се дър жеше като глупак — конникът може да се е заблудил и да търси подслон.
Но от къщата не се чуваше нито звук и Джон Чайлд не се появи, както правеше обикновено. Метисът имаше навика да изле зе от къщата, да му помогне с коня и да побъбрят за станалото през деня.
Загледа се в къщата през полуотворената врата. По това време вътре трябваше да е тъмно и Джон щеше да е запалил лампата — не беше видял някога Джон да се мотае на тъмно по собствено желание.
Макар че конят на Джон си бе на яслата, а седлото му на обичайното си място. Тогава защо не беше дошъл да го посрещне и защо не бе запалил светлината?
Може да е излязъл пеша, но това не беше в стила на Джон, който никога не изминава ше пеша по-голямо разстояние от къщата до обора или до конюшнята. Може да е вътре и да е болен или ранен — единствената вероятност бе Джон да се опитва да го предупреди за нещо.
Да го предупреди за какво?
Обстановката в ранчото сега изглежда ше, че е част от поредицата факти, последвали странната следа през ливадата. Недоверчив по природа, Том Радиган бе живял винаги предпазливо и ако някой го очакваше в къщата, то той вероятно би ос тавил лампата запалена, за да изглежда об-становката съвсем нормална. И в калта около вратата имаше няколко стъпки. Разг леда отново тия стъпки.
Някой бе излизал и се бе върнал. Стъп ките от къщата бяха неизменно еднакви до четвъртата, от която личеше рязко хлъзване в калта, а следите в обратната посока бяха с по-голям разкрач. Този, който е излизал от вратата, е бил тръгнал към плевнята, обър нал се е и се е втурнал назад към къщата.
Беше много тихо. Не се чуваше нищо друго, освен шума на падащия дъжд.
В къщата нямаше какво да накара Джон Чайлд да се обърне и да се затича обратно така неочаквано; значи трябва да е било нещо отвън.
И така, в плевнята нямаше какво да изплаши Джон, нито пък за неприятеля има ше някакво прикритие на изток или на севе роизток. Имаше прикритие на югозапад към пътя, по който беше дошъл Радиган, но той не бе видял никакви следи там.
Така че оставаха две възможни места, едното бе толкова отдалечено, че бе съвсем изключено, но второто бе подходящо за този непознат ездач.
Никой не би могъл да стреля по Джон от гребена на платото, защото никой не знаеше пътя до там, освен Джон и той са мият, но един изстрел от склона зад къщата би намерил целта точно около точката, къ дето Джон се бе обърнал и бе хукнал назад.
Добре тогава, значи така е било. Някой е бил на склона зад къщата и този някой може още да е там и да чака, за да стреля по Джон или по него самия в момента, когато единият от тях се появи в открития двор. Приближавайки се от югозапад, откъдето бе дошъл, Радиган нямаше да може да бъде видян от склона, щеше отново да попадне в полезрението на евентуалния наблюдател, до момента в който не застане до вратата на плевнята. Нито пък докато не направи вто рата или третата си стъпка извън плевнята.
Радиган можеше да изчака където е, докато не настане пълен мрак, което щеше да стане след не повече от половин час, или да излезе сега, рискувайки да получи кур шум.
Този, който е стрелял — ако изобщо е имало стрелба — несъмнено е искал да убие него самия, а не Джон Чайлд, или пък е искал да убие и двамата.
И все пак това бе чисто предположение. Възможно бе всичко да си е наред.
В живота му нищо не му бе дало повод да рискува. От Илиноис бе отишъл в Канзас, където бе учил военния занаят при генерал Лейн по време на кървавите битки в този граничен щат, а оттам бе стигнал до Санта Фе като спедитор в железниците, преживя вайки две жестоки нападения на индианците. В продължение на две кървави години се бе сражавал с команчите в Тексас. Тъкмо таки ва изпитания правят човек предпазлив.
Съвсем уверен бе, че го грози опасност и дори че в този момент Джон лежи вътре тежко ранен. Нямаше никаква полза Джон да се опитва да му помогне и да бъде убит, а най-сигурният начин да се помогне на Джон бе да се елиминира опасността.
Дръпна се назад в плевнята, приклекна и запали цигара. Ако човек трябваше да се скрие на склона, за това имаше дузина под ходящи места, но в никое от тях не можеше да се скрие кон.
Така че конят на стрелеца би трябвало да е скрит долу сред дърветата на по-ниския хълм и някъде на изток от ранчото. Пряко на изток от двора на ранчото нямаше никак во прикритие, но зад ъгъла на хълма имаше пръснати туфи дървета и храсти, а още по-надолу — гъста гора. Стрелецът е скрил коня си някъде надолу по склона и после се е изкатерил нагоре по ската, откъдето да може да вземе под обстрел двора.
След час щеше да стане съвсем тъмно.
След като се стъмни, нямаше да има никакъв смисъл за непознатия да чака на склона, защото оттам нямаше да вижда ни що. Така че щеше да му се наложи да се върне при коня си и да си отиде, като се откаже или изчака по-удобен случай на след ващия ден.
Дори мишката не се осланя само на една дупка, а Радиган не бе мишка. Откъм стра ната на плевнята, образуваща едната стена на обора, имаше удобна втора врата, напра вена от рязани трупи и оставена като резер вен изход. Не беше я ползвал, откакто бе направена, но сега я отвори.
Промъкна се именно през тази врата, която наблюдателят, независимо от место положението си, не можеше да види, спусна се по склона зад плевнята и навлезе между дърветата. Започна да обикаля тичешком района на ранчото, за да открие къде може да бъде скрит конят. Спря да си поеме дъх в една туфа дървета, като си помисли, че може би се държи глупаво — метисът вероятно е отишъл някъде.
Но къде? Конят му бе в конюшнята, валеше дъжд, не можеше да се сети за каква то и да е причина, поради която Чайлд би излязъл от къщата, а пък къде може да е изчезнал този странен ездач!
Ако някой наблюдаваше от склона с намерение да стреля от засада, то този някой би трябвало да държи коня си наблизо, в случай, че планът му се провали, което оста вяше четири възможни места за скриване. Първото бе едно старо речно корито, където оттичащите се от склона води бяха издълба ли дълбок ров в почвата, второто бе купчина от речни камъни, третото — един малък шубрак, а четвъртото — малка клисура в скалите на около сто фута под седловината, на която бе разположено ранчото. Тази кли сура даваше лесен достъп до склона, а оста вен под нея кон би осигурил бързо измъкване.
Дъждът здраво плющеше, а лекият вет рец подухваше листата и изтръскваше студе ните капки по врата му. Държеше дулото на пушката си надолу под мушамата, а другата си ръка бе измъкнал, за да си направи път към нова, по-удобна позиция.
Вече бе почти тъмно и онзи можеше да се върне всеки момент при коня си. За Радиган сега вече всяка стъпка бе опасна и той не направи нито едно движение, без да провери почвата.
Високо нагоре по склона се изтърколи камък.
Радиган се спусна през едно малко отк рито пространство и достигна купчината ка мъни, но там нямаше нито кон, нито следи. Нямаше много време и тъй като клисурата в скалите му се струваше най-вероятното мяс то, той се насочи натам.
Дъждът шепнеше в листата, светът бе вече в сиво и черно, забулен от дъжда и близостта на нощта.
Радиган се спря в сянката на един речен камък; под краката си усещаше пясъка на плосък скат. Навлезе между дърветата, къде то почвата бе подгизнала от вода. Капки дъжд опипваха бузите му със слепи, търсещи пръсти, а черните стволове на дърветата при личаха на желязна решетка на фона на сивите локви.
Настръхнал, с разтворени ноздри, наос трил всички сетива към вечерния мрак, ду шейки въздуха, той дебнеше, но не се чуваше никакъв звук. Продължи нататък, заобиколи скалистата издатина и видя коня.
Навел глава надолу, полузакрит от ска лата, животното чакаше.
Значи е бил прав все пак.
Прикри се плътно до един бор, като държеше тялото си така, че да се слее с тъмната сянка на ствола. Вече се бе стъмнило.
Дъждът разговаряше с листата. Не се чуваше никаква птица — птиците и зайците са достатъчно разумни да се скрият, когато вали. Конят стоеше унило под дъжда, а камъните бяха черни и влажни.
Стана студено... Той отмести ръката си от спусъка на пушката и я хвана по-нагоре. Отворът в скалата се сливаше със заобика лящия мрак така, че едвам можеше да го различи, но конят размърда крака и седлото проблесна влажно.
Чу се скърцане на ботуш, опрял до ка мък, а едно се търкулна между скалите.
Радиган внимателно вдигна цевта на уинчестера, та да я подхване с лявата си ръка. Държеше пушката на нивото на хълбока си, готов да я вдигне и да стреля бързо.
Настъпи миг на тишина, после ботушите заскърцаха върху пясъка. Някаква тъмна фи гура раздвижи сенките в отвора на скалата и малко преди човека да стигне до коня, Ради ган извика:
— Търсите ли някого?
Човекът се извъртя и сред тъмнината и дъжда към него плисна огнено свистене, ко ето се сля с гто-басовия звук на уинчестера, гръмнал почти по собствено желание миг по-късно. Усети удара на курщума уцелил дървото до него и пръснал парченца кора по лицето му.
Стреля втори път, усетил, че другият е бърз, а това бе смъртоносен изстрел. Онзи се бе обърнал и веднага стрелял. Том Ради ган видя как тялото му се свлича на пясъка, докато конят отстъпи назад, пръхтейки. Том се долепи още по-плътно до дървото и зача ка.
Не се решаваше да отиде до убития или по-скоро до изглеждащия убит човек. Зача ка, без да мърда, заслушан в шепота на падащия дъжд — друго нищо не се и чуваше.
Конят изпръхтя с ноздри, явно не харе сал миризмата на барут. Нещо като ветрец повдигна края на мушамата на Радиган.
Изстрелът беше като стрела от червен и поразяващ пламЪк. Радиган тръсна мушама та и стреля, зареди уинчестера и стреля от ново в тъмната сянка на тялото.
Отново тишина и дъжд. Беше тъмно, но очите му бяха вече привикнали и можеше да различи тялото на фона на сивия пясък.
Почака малко, ако и да бе сигурен, че човекът е мъртъв. Този път той трябваше да е мъртъв.
Кого бе убил? Какво правеше тук този мъж, далече от всяко ранчо и който и да е град? Откъде бе научил изобщо за това мяс то? За всичките четири години, откакто Радиган дойде в седловината над Ваш, тук бяха идвали не повече от половин дузина посети тели.
Човекът бе дошъл да убива, иначе не би стрелял толкова неочаквано по непознат глас в тъмнината. И това бе човек опитен в боравенето с оръжие, пристигнал по марш рут, който му е бил познат или му е бил обяснен добре.
Минутите бавно течаха, а Радиган чака ше. Често пъти този, който първи се размърдваше, първи и умираше, а Том се бе научил на търпение. След малко се чу кратка въз дишка и върхът на ботуша конвулсивно зас търга в пясъка. Човекът наистина бе мъртъв. Радиган се премести зад друго дърво. С готова за стрелба пушка.
До белеещата се длан на разперената ръка Радиган съзря влажния блясък на пис толет. Подаде се иззад дървото и пристъпи към тялото. Вързаният кон, обезпокоен от смесената миризма на барутен дим и кръв, отстъпи назад и тихо запръхтя.
— Спокойно, момчето ми. Хайде, спо койно вече.
Конят притихна, успокоен от равния глас. Радиган имаше подход към животните
— те му се доверяваха. Дори и непокорните като че ли му се опъваха само в името на репутацията си, но без голямо желание. С насочена и готова за стрелба пушка Радиган побутна тялото с върха на ботуша си и след като то не се помръдна, обърна го така, че лицето се бялна под канещото небе.
Радиган клекна до тялото и опита да намери пулса, но не усети нищо. Разтвори мушамата, драсна клечка кибрит под нея и разгледа мъртвото лице с разтворена уста и изцъклени към дъжда очи.
Млад — не повече от двайсет и една-две годишен. Тясно лице с упорита уста и тънки устни, челото — прекалено високо. Кобурът бе провесен ниско и вързан здраво.
Радиган вдигна тялото и го прехвърли през седлото, после взе пушката и пистолета, хвана юздите на коня и тръгна назад към плевнята.
Докато влизаше в двора, вратата на къ щата се отвори и Джон Чайлд излезе с фенер в ръка.
Чайлд хвана главата на мъртвеца, обър на лицето към светлината и попита:
— Познаваш ли го?
— Не, а ти?
— Не. Но нещо в него ми се струва познато.
Радиган забеляза парченцето лейкоп ласт на главата на Чайлд и сочейки го с поглед, попита:
— Удари ли те?
— Само ме опърли. Бях облякъл палто то ти. — Той погледна към Радиган в тъм ното. — Какво има, Том? Какво е станало?
— Проклет да съм, ако знам. — И Ради ган разказа за следите между хълмовете, далече от всички пътеки, подчертавайки, че човекът е дошъл с някаква цел и е използвал път, по който не може да бъде видян. — Някой ме преследва, Джон. Или тебе.
Чайлд се замисли върху казаното.
— Тебе те преследват — отговори нак рая той. — Моите врагове са мъртви. — Погледна към тялото. — Да го погреба ли утре сутринта?
— Не. Аз съм любопитен човек, Джон. Човек, който обича да знае. Ще го оставя вързан на седлото и ще пусна коня да си върви.
Настъпи миг тишина, а дъждът си вале ше; после Джон промърмори:
— По дяволите! — В гласа му имаше и учудване, и задоволство. — Аз нямаше да се сетя за това!
— Може би, просто може би това ще свърши работа. Конят може да е взет от някого или нает, но може и да е негов. Във всеки случай този кон ще се прибере вкъщи. Или може би там, където е бил хранен и държан последния път.
— Ще успееш — отвърна Чайлд. — От тебе е можело да стане добър индианец, Том.
Разглеждайки тялото, той забеляза три те дупки от куршуми.
— Жилав е бил.
— И бърз — каза Радиган. — Беше бърз и добър. Страшно добър. Два изстрела в тъмното — единият уцели дървото, зад кое то бях, а другият проби мушамата ми. Тоя човек си знаеше занаята, Джон. Това беше човек, нает да свърши работата. Просто се досещам.
— От кого?
Това бе въпросът, разбира се. Човек, който се скита, от време на време си създава врагове, но той нямаше такъв враг, който да е толкова сериозен и който ще дойде толкова далече по следите му, за да го убие. Просто нямаше никакъв смисъл в това, абсолютно никакъв.
Радиган изведнъж изруга и каза:
— Джон, ние сме едни хлапаци. Дай ми тоя фенер.
Вдигна светлината към дамгата на коня. Знакът беше „Т“ в полукръг — за такъв знак изобщо не бе чувал. После съблече сакото на мъртвия и претърси джобовете му, но там имаше само дребни пари и никакъв порт фейл, никакви писма. Все пак човекът бе дошъл отнякъде и за да дойде тук, имаше някаква причина.
— Том — Чайлд замълча за момент, а времето'си течеше и дъждът продължаваше да вали. Гласът му стана много сериозен. — Том, бъди внимателен. Който и да е искал да те убие, не е рискувал да остави някакви улики. Този тук е чист. Никакъв документ за самоличност. Не са искали да рискуват, в случай, че бъде хванат или убит.
— Не са помислили за коня.
— Не са, но конят е непознат тук. Не познаваме такова клеймо.
— Така е, но този кон е хранен и поен някъде. Това е хранен със зоб кон и се обзалагам, че тоя човек се е въртял наоколо един-два дни, докато е разучавал околността и конят му може да се върне там, където е бил хранен.
— Сутринта ли?
— Сега. Ще го пуснем сега, а сутринта ще тръгна по дирите му. — Радиган посочи към небето. — Виж, дъждът спира. Следите още ще личат.
Заведе коня до пътеката, водеща на юг, плесна го силно по задницата и остана там, докато животното се затича и тръгна в тръс надолу по пътеката с мъртвото тяло на сед лото. Гледаха след него и се вслушваха до като трополенето на копитата му не заглъхна. Обърнаха се мълчаливо и влязоха в къщата, където Том Радиган изведнъж усети, че е изморен — страшно изморен.
— Кафе. Ама да е дяволски силно.
— Какво друго?
— Боб, говеждо... Каквото има.
Чайлд остави фенера и запали петромак-
сова лампа. Радиган закачи шапката и муша мата си на дървените клинове, забити в стената, и се загледа в огъня. За такъв огън си беше мечтал от много отдавна.
Стаята беше дълга, с огромно огнище от едната страна и с нисък таван от дървени греди, който беше само на няколко инча над главата на Том Радиган. Типична стая за граничния район, но някакси по-уютна.
От доста години си беше мечтал за такъв дом. Чувстваше се липсата на женска ръка, но къщата бе строена да бъде здрава и удоб- на за години напред, така както си я беше представял Радиган по време на дългите нощи със стадата. Имаше изглед надолу към долината и бе строена за дълга и здрава защита, защото от това винаги имаше нужда в новозавладените земи, закъдето хората не проявяваха готовност да се съобразяват с изискванията на закона. Имаше и прозорци с широки и дълбоки первази, прозорци, на които някой ден щеше да има цветя... може би и здравец. В къщата имаше и вътрешна помпа за вода, удобна при обсада, разбира се, но също така удобна и за жена. Би й спестила ходене и време. Все още рядкост беше в тия райони да имаш вътрешна помпа.
— Хванах две котки — съобщи Радиган.
— Има ли отвлечен добитък?
— За цялото време четири или пет глави. Тия пуми са дошли по-късно, струва ми се. Но пумите нямат никакъв мозък. Хванах ги с един и същи капан, само го презаредих. Хванах ги на едно и също място в две пос ледователни вечери. Това не може да се случи с вълк.
Джон Чайлд, широкоплещест, мургав и със здрав кокал мъж, изглеждаше като че ли е издялан от дъб. Индианското у него бе силно подчертано, но от белия човек бе наследил старанието в работата. Сипа в чи ниите яденето, а после наля кафе.
— Сядай на масата, Том. Съвсем си съсипан.
Радиган нави ръкавите си, откривайки бялата кожа на мощните си ръце, в сравне ние с които дланите му бяха кафяви, като че ли са в ръкавици. Изми се старателно, като направи хубава пяна с домашния сапун. Из ми си лицето, бръкна с насапунен пръст в ушите си, после намокри пешкира и го про-кара зад тях, а накрая среса твърдата си червено-кафява коса. И през цялото време размишляваше, връщайки се назад във вре мето, за да намери някакъв отговор на загад ката около непознатия мъртвец и причината накарал го да дойде до ранчото във Ваш.
Отпусна се на стола прекалено изморен, за да яде. През последните няколко дни бе изминал на кон повече от сто мили — завър на говедата, прекара ги на ново пасище, изчисти кладенците, жигоса няколко телен- ца, после хвана пумите и уби кафявата мечка.
— Забравих — сети се той, — на седлото имам мечо месо.
— Няма да му стане нищо в това време.
— Ял ли си месо от пума?
— Разбира се, много пъти. — Най-вкус- ното месо. Първият път чух за това от един бял от Кит Карсън, долу към имота на Люсиен Максуел, а планинците го предпочи тат пред всичко друго.
Чайлд напълни чашата си и седна.
— Не се тъпчи само с това. Има и друго.
— Да не си направил пай?
— Не.
Радиган вдигна глава и помириса възду ха.
— Мечи стъпки?
— Мислех, че ще ги усетиш веднага. Щом не ги усети, разбрах, че си изморен. Мама правеше такива понички, когато бях малък; и когато се връщах от училище, усе щах миризмата им, дори и да ги беше пра вила преди часове.
— Дай ми малко, Джон. Ти не ставаш много за работа, но ще те държа, само за да ми правиш мечи стъпки. Не съм те виждал да бъркаш тесто.
— Имаше време, когато ме караха да правя мечи стъпки по три дни, без да спирам; пълнех цяла бака и накрая нищо не остава ше. Има хора, които биха изминали доста мили, за да си хапнат мечи стъпки.
Замълчаха, заети с храната и мислите си. Ядеше обаче само Радиган. След -няколко минути той попита:
— Ти яде ли?
— Разбира се. Бях тръгнал да нахраня стоката, когато тоя тип ме одраска. Първо си мислех да взема да го скалпирам, но той ме държеше на мушка, така че ядох... Пър вото нещо, което научих навремето, бе да спя, когато имам време, и да ям, когато има ядене.
Джон Чайлд отиде до дълбокия шкаф и донесе чиния с понички.
— Лапай, момче. Има много.
— Джон... Кой мислиш, че е бил?
— Пищовджия, съвсем сигурно. С вър зан за пръста спусък. И страшно хубава карабина. Трябва да е бил наемен убиец.
Том Радиган свали пушката си и се зае да я чисти. Докато работеше, отвреме-навреме хапваше по някоя поничка и отпиваше от кафето.
Всичко бе прекалено хубаво, за да про дължи за дълго. Притежаваше седемстотин глави говеда и няколко хубави мустанга. Пръснал бе говедата наоколо по планински те ливади с хубава трева и вода и отвреме-навреме местеше малките стада на нови пасища, където тревата бе все още висока. Зимите бяха сурови и снегът се трупаше дълбоко в повече каньони. Жестока борба бе да запази живота на добитъка, но имаше местности, където вятърът издухваше снега от тревата, а се намираха и защитени доли ни, където се събираше малко сняг. Имаше естествен прираст, а на няколко пъти купи добитък от заминаващи. Тъй като наблизо нямаше друго ранчо, а усамотените долини предпазваха животните от загубване, задача та му да се грижи за добитъка не бе трудна.
Успешно увеличаваше стоката си и след година щеше да закара първата партида на пазара. Доходите му от лова бяха достатъч ни да покриват заплатата на Чайлд и да може да слага настрана по малко, а и още от самото начало отделяше време понякога да промива злато от потоците. В тия потоци нямаше много злато, но за човек с неголеми разходи то бе достатъчно.
Ранчото на Ваш не бе случайна история. От самото начало бе решил да търси подоб- но място и когато го откри, плановете му вече бяха готови, а той бе подготвен за усилената работа, която те изискваха. Всяка стъпка, която трябваше да предприема, бе внимателно обмисляна и за себе си той бе убеден, че е избягвал каквито и да са рискове. Още когато започваше, бе наясно, че дните на свободните пасища са преброени и изоб що не правеше планове за дейности в голям мащаб като по-едрите собственици. Задово ляваше го и малко стопанство, което би се изплатило добре, а той бе решил въпроса как да стане това.
Стана на разсъмване, навлече ризата си и обу чорапите си. После разрови въглените и сложи няколко борови цепеници, за да засили огъня, после сложи вода за кафе.
След като се изми и облече, намери време да се обръсне. Твърдата му брада се поддаваше трудно на бръснача. Обикновено бе гладко избръснат с изключение на муста ците си — неговата единствена суета.
Джон Чайлд влезе в стаята.
— Оседлах ти дорестия с петното на челото. Той ще се справи добре.
— Благодаря.
— Искаш ли да дойда с тебе?
— Остани тук. Има какво да се прави, а и не искам къщата да остане без човек сега. Дръж под ръка пушките и не се отдалечавай.
— Аз съм от делауерите — засмя се Чайлд, — забрави ли това?
— Безпокои ме английското у тебе. Един делауер може да пази.
— Приготвил съм ти храна и малко от мечите стъпки.
Радиган прехвърли на рамо палтото от еленова кожа и тръгна към обора. Дорестият бе добър ездови кон, кръстоска между мор- ган и мустанг, много издръжлив и достатъч но бърз.
Той скочи на коня, а Чайлд сложи ръка върху седлото.
— Пази се. Лицето на оня, умрелия, ми напомня нещо и мисля, че беше някаква неприятност.
„Няма защо да се безпокоя“, помисли си Чайлд. Защото Радиган се справяше чудесно и в гора, и в планина, а по следите вървеше като апах. Две години бе прекарал в отрядите на тексаските рейнджъри и си бе създал добро име, пък и не бе човек, който би започнал да стреля, без да бъде предизвикан.
Следата бе достатъчно ясна, защото обилният дъждовалеж бе изтрил следите от преди престрелката, а вятърът бе изсушил калта и втвърдил следите след спирането на дъжда. Конят бе изминал в галоп известно разстояние, после бе минал в тръс и накрая бе преминал в ход. На няколко пъти се бе поколебал, като че ли несигурен накъде да върви, а после бе продължил по пътеката. Тази пътека водеше направо към дъното на каньона Гуаделуп, а след това вероятността за объркване на посоката бе малка.
Сан Исидро като град не представлява ше нищо. Три магазина, две кръчми и още една, трета кръчма, която наричаха хотел, защото понякога там даваха стаи под наем, а къщите, в по-голямата си част от кирпич, бяха пръснати. Когато Том Радиган влезе в градчето, бе малко преди пладне.
На коневръза пред кръчмата имаше че тири коня и една талига, но ио улицата нямаше никой.
Три от конете бяха жигосани със знака „РМ“ върху две черти, какъвто Радиган не бе виждал. Той завърза коня си на коневръза и влезе в кръчмата. Двама от мъжете на бара бяха непознати, третият бе помощник-шерифа Джим Флин, а четвъртият, с палто от еленова кожа, бе един трапер от Насимиентос. Казваше се Хикли.
Поздравиха се и Флин попита:
— На път ли си тръгнал, Том? Не мис лех, че ще те видя насам по това време на годината.
— Човек трябва да се поразмърда отвреме-навреме. — Радиган хвърли бърз пог лед към двамата непознати. Имаха вид на обръгнали и опитни главорези. Но защо са тук? В тая част на щата клеймото „РМ“ не се срещаше, а нямаше и свободни пасища. Трябваше да има и трети конник, но къде ли ще да е?
Помощник-шерифът Флин си правеше на ум свои собствени заключения. Някога бе съдия-изпълнител в две градчета на ското въдци, после стана шериф и помощник-шериф на други места и според него Сан Исидро бе последната му спирка. Женен вече и баща на две деца, той не искаше да си има тук никакви неприятности.
Като човек опитен в боравенето с оръ жие и познаващ чудесно работата си, той винаги се безпокоеше от Том Радиган.
Срещал бе такива мъже и преди. Като Хикък и Картрайт, разбира се; но Радиган приличаше повече на Тилгмън, Джилет или Джон Хюз. Според него той бе опасен човек, но мъж с качества, кален в много по-жестоки битки, отколкото можеха да му предложат в Сан Исидро.
Спокоен по характер, Радиган си гледа ше работата и рядко пиеше, но Флин бе наясно относно възможностите му. Вещ в работата си, той също бе наясно, че няма основателна причина Радиган да дойде в града днес. Радиган си бе купил провизии само преди две седмици, които обикновено му стигаха напълно за два месеца, а послед ната му поръчка бе за зимата, много по го ляма от друг път. Радиган не бе дошъл в града да си търси компания или да се напие. Помоицник-шерифът хвърли още един пог лед към него и реши, че това идване е свър зано с бойни намерения.
Играейки си с чашата, той прецени по ложението. Какво ли необичайно се бе слу чило? Какво можеше да е станало, та да дойде Том Радиган в градчето?
Отговорът бе очевиден. Тримата непоз нати каубои и онзи с талигата. Всички те бяха въоръжени, всичките изглеждаха жесто ки и опитни мъже; освен това бяха облечени добре, от което следваше, че са добре плате ни. Тези не бяха просто кравари, а биячи. А биячите не ги наемат за друго, освен за да се бият.
— Дилижансът трябва да идва вече — забеляза Флин.
— Няма навалица по това време на годината — обади се кръчмарят Дауни и опря яките си ръце на махагоновия плот на бара. — Хората просто избяг ват тукашните места заради първия сняг и не грешат.
— Тук става ли студено? — Попита един от непознатите.
— Тук е високо, момко — кимна Флин, загледан в чашата си. Близо една миля над морското равнище, а извън града навсякъде е по-високо. Той посочи с глава към Радиган.
— Горе при Том пък е с половин миля още по-високо. А дали е студено? Много пъти е стигало до повече от 40° под нулата, по Фаренхайт.
Вратата се отвори и влезе един едър мъж. На височина като Радиган, шест фута и два инча, той бе с около трийсет фунта по-тежък от неговите 185 фунта. Квадратната му, едра глава стърчеше над широк и як врат и мощни рамене, но въпреки тежестта си, той се движеше с лекота. Хвърли втренчен поглед към Радиган, носле отново го загледа.
— Познавам те отнякъде — каза той.
— Може би.
— Тук някъде ли живееш?
Каубоите на бара се бяха надигнали, а също и Флин.
— Възможно е — отвърна Радиган.
Новодошлият се поколеба, дали да каже още нещо, но от улицата се чу остър вик и шумотевица от копита и хамути докара дилижанса до вратата.
„Флин, помисли си Радиган, сигурно се успокои.“ Но помощник-шерифът не тръгна към вратата, докато не излязоха тримата каубои. Едрият мъж остана намръщено за мислен, после извика след последния, който излизаше:
— Кокър, изтърси снега от дрехите в талигата.
Радиган погледна през прозореца. Вале ше сняг, не много силно, но все пак валеше. Успокои се. Един хубав сняг сега можеше да затвори района за цялата зима. С първия си поглед отбеляза наличието на снега, а с втория забеляза вързания зад дилижанса кон.
Хикмън застана на вратата.
— Шерифе — извика той, — навън дока раха един убит.
Дауни излезе иззад бара. Всички излязо ха навън, освен Том Радиган. Той си напъл ни нашата отново.
Хикмън го погледна учудено.
— Не те ли интересува?
— Мене ли? — Радиган вдигна поглед към него. — Виждал съм умрели.
Изпи наведнъж чашата си и се загледа в нея, чудейки се защо изобщо се докосна до питието. В действителност не обичаше да пие; отдавна бе открил, че му трябва доста, за да почувства някакъв ефект, а когато го усетеше, резултатът не му харесваше.
Вратата се отвори и мъжете влязоха, като носеха тялото, което разположиха вър ху масата за билярд. Едрият мъж ги послед ва с лице, намръщено от учудване и гняв. Някакъв човек, очевидно коларят на дилижанса, влезе с Дауни и Флин.
— На около десет мили от града — обясняваше коларят, — стигнахме до един завой и ето ти го тоя кон върви срещу нас. Решихме, че това е работа за тебе.
Помощник-шерифът се втренчи кисело в умрелия. Защо ли не са оставили коня да си върви? Да се махне от неговия окръг?
— Някой познава ли го? — Попита той.
Никой не проговори. В настъпилата ти шина Хикмън се загледа въпросително в Радиган. Флин забеляза погледа му.
— Застреляли са го — заяви Дауни, — и според мене — рано снощи. — Флин го погледна учудено и Дауни се изчерви. — Работих с лекари през войната. Знам нещич ко за раните.
— Може да идва от къде ли не — заклю чи Флин, — след като е било вчера вечерта.
Том Радиган бе сигурен какво си мисли Флин — че непознатият мъртвец може да идва от ранчото под платото. Нямаше тол кова много места, откъдето да дойде, освен може би Хемез или Хемез Спрингс. „Помощник-шерифът Флин не е глупак“, реши Радиган.
— Всичките рани са отпред — отбеляза Радиган.
— Там трябва да се очаква да бъдат — обади се Хикмън. — Това е Вин Кейбъл.
Флин се обърна рязко назад.
— По дяволите, Хикмън — извика ядо сано той. — Какво ще прави тук Вин Кейбъл? Той е главорез, за един долар е готов да убие човек.
— От къде да знам какво е правил тук? — Сви рамене Хикмън. — Може би някой е започнал кървава разправа.
— Кейбъл сигурно досега е убил пет-шест души — рече Дауни.
— Тия хора могат да кажат — добави Хикмън. — Аз не знам колко е пречукал.
— Ти много приказваш — рязко се обър на едрият мъж към Хикмън.
— Не ти ли харесва това? — Гласът на Хикмън беше спокоен. Той разсеяно дялка ше нещо с камата си.
— Спри с това — викна към него Флин. Помощник-шерифът изглеждаше обиден ка то ловджийско куче, което го боли зъба. Усеща, че ще стане нещо неприятно, заключи Радиган, а като добър полицай, иска да го избегне.
На вратата се появи Кокър и извика към едрия мъж:
— Рос, мис Фоли е готова за тръгване.
Радиган ги последва на улицата, а Флин тръгна след тях.
Един висок младеж помагаше на момиче в сива пътна рокля да слезе от дилижанса. Тя имаше тьмнокестенява коса и, както за беляза Радиган, когато тя се обърна към него, зелени очи. Младежът придружи мо мичето до талигата и се спря там, докато Рос се приближи до тях. Той каза нещо, което накара младежа да се обърне към него обър кан и ядосан. Момичето чакаше и слушаше.
Флин като че ли най-после се реши.
— Ей, вие, да не би да решавате да останете тук?
Рос се обърна и застана с лице към него.
— Да. Наехме къщата на Хансен, докато пристигнат говедата ни, а после ще се пре местим нагоре към Ваш Крийк.
Флин искаше да каже нещо, но Радиган го прекъсна.
— Аз не мисля така — каза той.
Всички обърнаха очи към Радиган.
— И защо не? — Настоя Рос.
— Защото онзи не улучи — спокойно отвърна Радиган.
ГЛАВА II
Вятърът понесе едно сухо листо край дърве ната рамка, а някое от мулетата във впряга на дилижанса пристъпи с крак и издрънча с хамута си. Думите на Радиган увиснаха в неподвижния, студен въздух като хвърлено предизвикателство и пълно отрязване.
Мъжът, който помагаше на младата же на да се качи на талигата, се обърна към тях.
— Какво значи това? — попита той.
Зад сухото му, красиво лице се усещаше скрита жестокост, каквато Том Радиган бе срещал и у други преди. У такива хора имаше някаква раздразнителност, която мо же да доведе до неприятности и да стане причина те самите да бъдат убити или да доведе до убийството на другите.
— Казвам се Радиган. Ранчото ми се нарича Р-бар и то се намира на Ваш Крийк.
— Боя се, че не разбирате — обади се младата жена, а спокойният й, благовъзпи- тан тон като че ли просто прощаваше неве жеството на човек, който не може да знае повече. — Ние притежаваме двайсет и два парцела по протежение на Ваш Крийк.
— По протежение на Ваш Крийк — в гласа му нямаше никаква отстъпчивост, — има само едно ранчо и място само за едно. То е мое.
Тя оправи полата си разсеяно с ръка, а усмивката й замръзна на устните, устни, ко ито бяха прекалено тънки, а погледа й — прекалено хладен и преценяващ.
— Грешите, господине. Съжалявам ви, разбира се, но хора, настанили се на земя, която не им принадлежи, трябва да очакват, че ще бъдат заставени да я напуснат. Тази земя принадлежи на семейството ми от 1844 година.
— И вие сте толкова сигурна в докумен та си за собственост, че изпращате застра ховката си предварително?
Рос Уол пристъпи бързо и заплашител но напред.
— Какво значи това?
— Разбирайте го, както искате. — Рос бе опасният в момента и Радиган не го изпус каше от очи. Надзирателят бе побойник, но имаше вид на човек, който може да бъде убеден. — Хора, които изпращат платен убиец, преди да са дошли, изглежда, че ня мат голямо доверие на документа си за соб-ственост.
— Обвиняваш ли ни?
— Вин Кейбъл не е дошъл тук да се забавлява. Не е стрелял по мене за удоволс твие, а от това, което чувам, явно си е стру вал парите. По мое мнение, той е бил платената застраховка, за да няма спорове относно документите за собственост.
— Том — намеси се Флин, — дай да обмислим нещата. Все пак, ако имат нотари ален акт...
— Какъвто и акт да имат, той не си струва хартията, на която е написан. — Ра диган стана безцеремонен. — Нещо повече, в каньона Гуаделуп няма пасище, на което да се подслони и заек, а единственото пасище край Ваш Крийк е моето. Покрай тая река няма да има говеда, белязани с друг знак, освен с Р-бар.
Мършавият Хикмън, увит в мръсни еле нови кожи, стоеше облегнат на стената и слушаше със скептична усмивка.
Младата жена заговори отново:
— Аз съм Анджелина Фоли. Земята край Ваш Крийк е част от имота на баща ми и условията на акта за дарение, издаден от губернатора Армихо са ясни. Няма съмне ние, че сте направили някои подобрения вър ху земята. — Тя разтвори чантичката си. — Готова съм да заплатя за всичко, което сте построили и да купя всичките ви животни.
— Това е справедливо — каза бързо Флин. — Какво ще кажеш, Том?
— Земята е моя и ще остане моя. Ако сте имали време да проверите в Санта Фе, щяхте да знаете правното положение на всички дарения, направени от Армихо.
За първи път Рос Уол изглеждаше обър кан. Той погледна към Анджелина Фоли в очакване да продължи, защото явно ставаше въпрос за нещо, за което той нямаше отго вор.
— Нима ще се биете с жена, мистър Радиган? Мислех, че мъжете от Запада са по-галантни.
Но Радиган не бе готов на никакви отс тъпки.
— Който открива бала, той поръчва музиката — отвърна той. — Всеки — мъж или жена, който стъпи на земята ми с оръжие в ръка, ще трябва да потвърди акта си за собственост не само на приказки. А пък жена, която сяда да играе карти с мъже, се смята за мъж и не й се полага по-голямо уважение.
— Чакай сега! — обади се сърдито Флин.
— Ти нямаш никакви доказателства, че Вин Кейбъл има нещо общо с тази дама! Никак ви! А дай ги, де! Дай доказателства, чу ли?
Радиган рязко се обърна и влезе в кръч мата. Тялото на Кейбъл бе преместено от масата за билярд на друга маса в стаята отзад.
Джим Флин последва Радиган в кръчма та и се облегна на бара до него.
— Ще пийнеш ли едно, Том?
— Имам си. Благодаря.
— Много неприятно... Лошо е да си загубиш къщата, а и каква зима се е задала!
Радиган погледна сърдито към Флин, но не му отговори.
— Ако бях на твое място, щях да говоря с тия хора и да се опитам да се разберем. Стадото им вече е на път за тук.
— Какво става с тебе, Джим? Ти помощник-шериф ли си на окръга или техен адво кат? Тая земя е моя. Живял съм на нея, работил съм я, имам неоспорим акт за собственост. Да не мислиш, че ще оставя да ме изритат от земята ми с подобен блъф, а? Ти по-добре реши на чия страна си, Джим.
Лицето на Флин стана тъмночервено от гняв.
— Аз съм на страната на закона и ще го приложа! Набий си го в главата и го запом ни!
— Струва ми се — кротко се обади Хикмън, — че Радиган има по-силни доказа телства, Джим. Притежава земята от четири години, всеки знае това. Казва, че има неос порим документ. Ако бях на твое място, Джим, щях да се позамисля върху това.
Флин се ядоса от намесата на Хикмън, макар че в думите му имаше смисъл. Все пак, помисли си Флин, не можеше да се приеме, че подобни хора могат да блъфират или че такова момиче може да бъде нечестно. Тя беше от сой, забелязал бе това от пръв поглед, а той бе човек, научен да уважава почтените жени. Мисълта, че една образова на и интелигентна дама би могла да бъде замесена в нещо непочтено му бе непонятна. Нито пък, че такава голяма група хора биха дошли, без да имат редовен документ. Той, като мнозина други, изпитваше уважение към парите .и властта, а новодошлите по всичко личеше, че имат и двете.
— Такава жена не може да лъже — заяви Флин.
— Щом можеш да кажеш това, Джим — в усмивката на Радиган нямаше подигравка,
— имал си късмет с жените, с които си бил.
Вратата се отвори и Анджелина Фоли влезе с Рос и с по-младия мъж.
— Моля ви отново, мистър Радиган, да освободите имота на Ваш Крийк.
Той обърна лице към нея.
— Някой ви е подвел, мадам. Виждали ли сте някога земята, за която претендирате? Имате ли някаква представа с какво се зах ващате? Каньона Гуаделуп е на север от тук и е широк може би от половин до една миля. Дъното му е широко няколкостотин ярда и около него няма паша за животните.
На север се стеснява и понякога през зимата снегът ни затрупва за около месец, а веднъж — за цели три месеца. През лятото в тоя край доста крави са по високите ливади, но да се гледат говеда през зимата там е необходимо човек да притежава особени умения, каквито нито един каубой от равни-ните няма да научи за цял сезон. Навсякъде ще ви кажат, че човек, който се опитва да гледа говеда нреззимата на миля и половина над морското равнище, е сигурно луд.
Струва ми се, мадам, че са ви дали лош съвет да докарате тук стадото си по това време. Препоръчвам ви да поемете към най- близкия форт или резерват, където купуват говеда за индианците и да продадете живот ните си. След като прекарате зимата тук, ако все още искате земя в тоя край, може да намерите някое парче, което е още незаето.
— Моята земя е край Ваш Крийк, мис тър Радиган — отговори хладно тя. — Моля ви в присъствието на свидетели да я напус-нете. Ако не направите това, тогава, боя се, че моите хора няма да се отнесат любезно с вас, ако им пречите да работят на ранчото.
— Странно е — спокойно рече Радиган, — че идвате в студения район през късна есен, като знаете, че не сте построили никак ви сгради върху имота. Изглежда, че сте знаели за построените от мене и сте решили да ме изгоните. Вероятно знаете, че трябва да храните добитъка през зимата и въпреки това сте подкарали стадото си насам. Смя тайки да използвате моя фураж също, нали? За това ли изпратихте първо Вин Кейбъл?
Джим Флин сви вежди и погледна към Анджелина Фоли, като в погледа му за пър ви път се появи съмнение. Казаното имаше основание и всеки, който се е занимавал с добитък, щеше да се съгласи.
Тя се обърна към вратата, после поглед на назад.
— Чухте какво казах. Предупреден сте да напуснете. Когато пристигне стадото ми, ние ще отидем там.
Вратата се затръшна след тях и в кръч мата и спирката на дилижанса настъпи ти шина.
— Тук са шестима — каза Хикмън, — а със стадото сигурно има още дузина или повече. Според мен си намерил добър про тивник.
— Аз имам човек, който струва колкото дузина от тия, много провизии и повече от хиляда патрона. Щом искат да се бият, на мерили са подходящия човек — отвърна Радиган.
Гаврътна чашата си и се обърна към вратата. Време бе да тръгва обратно. Редки те снежинки бяха намаляли, но все пак прех върчаха във въздуха, а небето бе ясно и студено.
Той бе вече на вратата, но го спря гласът на Хикмън.
— Джим — кротко подхвърли траперът, — я чуй за какво си мисля. Тия хора изглеж дат доста добра тайфа. Хубави коне, хубави дрехи, добра екипировка. Чудя се защо са напуснали дома си, а? Хората, когато им е добре, обикновено не си събират багажа да се местят. Най-много се местят бедните.
Флин се извърна, необръщайки внима ние на Хикмън.
— Кейбъл е бил застрелян в гърдите — каза той, — а всеки, който може да изненада Ван Кейбъл лице в лице, заслужава похвала, но все пак съм любопитен за някои подробности.
Радиган разказа накратко историята, ка то я описа просто и без да я разкрасява от момента, в който бе забелязал дирята в ливадата. Без да иска, Флин бе възхитен. Като човек, опитен в престрелките, той чете ше между редовете. Други можеше да бъдат убити в подобна ситуация, но Радиган бе надхитрил, изпреварил противника си и над делял над него.
— Имал ли е да ти връща за нещо?
— Изобщо не съм го познавал, а името му чух от Хикмън. — Радиган замълча. — Джим, предлагам да им прегледаш докумен тите, преди да стане нещо лошо. Фалшиви са, сигурен съм, но хвърли им все пак едно око.
— Документи ли?
— Сигурно имат нотариален акт или нещо подобно. Няма да дойдат тук просто така и да искат ранчото, без да покажат нещо.
Джим Флин се почувства неудобно от това, че беше изразил готовност да нареди на човека да напусне ранчото си въз основа на твърденията на банда непознати. Трябва ше да види тия документи... Но най-лошото бе, че щеше да се наложи и да ги прочете. Чувстваше се раздразнен и в невъзможност да се измъкне. Когато пое поста си, работата му обещаваше да бъде мирна и спокойна, като само отвреме-навреме някой пиян ин-дианец да направи бели. А сега дойде това.
Когато Радиган вкара коня си в двора на ранчото, Джон Чайлд излезе от къщата с фенер в ръка. Гледаше как Радиган се смъкна с усилие от животното, а после в топлата конюшня слушаше разказа му за станалото следобед, докато Радиган сваляше юздите и седлото.
— Тая шайка е тежък случай — каза Том в заключение, — а ми се струва, че зад всичко стои онзи Харви Торп, доведения брат на момичето. Той приказваше малко, но непре-къснато се озърташе и слушаше.
— И ще докарат говеда? Ако ги хване дебелия сняг в каньона, няма да им остане нито една крава.
— Времето работи за нас... Те не позна ват тукашните места. Аз започнах с малко, постепенно увеличавах животните и повече то от тях са родени тук, като са свикнали сами да си търсят паша наоколо.
Ранчото Р-бар беше почти двайсет и осем мили на север от Сан Исидро. Наблизо имаше две индиански села с по неколцина бели мъже във всяко от тях, но те не го безпокояха. През времето, което бе прекарал на Ваш Крийк, малцина го бяха посещавали, като повечето от тях бяха преминаващи кон ници, от които нито един според него няма ше да стане водач на групата на Фоли. Повечето от тези конници, а той можеше да ги преброи на пръсти, бяха скитници, тръг нали на север по посока на Лома Койот, за да се укрият от закона.
Наясно ли бе Анджелина Фоли какво представлява околността? Че има само ка менисти планини, високи плата, закътани долини и стръмни ливади? Неговите говеда бяха пръснати наоколо заради тревата, а сега държеше повечето от тях близо до купите окосено сено, като дори тук-таме бе издигнал плетени огради, използвайки естестве ния релеф на местността, доколкото бе възможно. През онази първа зима беше постоянно на седлото, за да открие къде се задържа снега и къде вятърът го издухва от тревата. Преди да дойде на запад, той бе живял в Илиноис и знаеше нещичко за студения климат, а по време на скитническите си години бе научил още повече и от собствен опит, и от разговорите си със скотовъди в Монтана и Небраска. За да оцелеят, на но-водошлите им бяха необходими същите познания.
Чайлд потрепера от студ. По това време на вечерта вятърът по платото ставаше сту ден.
— Ако ти трябват помагачи — предложи той, — аз мога да ти намеря.
— Виж какво, Джон — каза Радиган, — ако се стигне до пушкане, не си длъжен да оставаш. Това си е моя работа и...
— О, я млъквай! Ти не можеш да се оправиш сам с тая история и дяволски добре знаеш това. А дори и да можеше, пак нямаше да те изоставя.
Той тръгна напред към къщата.
— За колко претендират?
— За двайсет и два участъка. Ще им трябват четири-пет години да ги намерят.
— А ти за колко имаш претенции? Не помня да си ми казвал.
— А аз не помня да си ме питал. Аз претендирам за два пъти по толкова и всяко парченце земя ми е необходимо. Мислех да предавам догодина и да оставя само млади те животни. Искам да ги докарам до пет- шест хиляди глави.
— Ще ти трябва трева.
— Знам къде има и то много.
В къщата Радиган се огледа с изненада. Всичко бе старателно изчистено, подът — изстърган, прозорците — измити, а съдовете блестяха.
— Да не чакаш гости, Джон?
Чайлд сви рамене с невъзмутим израз на лицето.
— Не се знае кога ще се разиграе ерге- нина. Време ти е да се ожениш.
— На мене ли? — удиви се Радиган. — Откъде ти дойде на ума тая идея? И къде ще намеря момиче, което да ме вземе? Няма да знам какво да правя с нея, освен ако не е рогата.
Радиган отиде да търси мечи стъпки и откри пълна купа с тях.
— Недей да ги пипаш! — смъмри го Чайлд. — Ще си развалиш вечерята.
— Струва ми се — каза Радиган, — че ти си тоя, дето трябва да се жени. Ставаш все по-придирчив. Трябвало е да се ожениш от давна.
— Аз бях женен едно време — изненада го Чайлд. — Ожених се за една шайенка. Отвлякох я от ютите, които я бяха пленили. Тя беше много хубава и страшно уплашена от проклетите юти, а аз говорех езика й и това я успокояваше. Една нощ отвързах два коня, грабнах момичето и офейкахме. Гониха ни повече от сто мили.
— И какво стана?
— Живяхме на север оттук. Роди ни се момченце, но то падна от кон и умря. Пак заради ютите. Бяхме на път, когато попад нахме на тях. Хванаха жена ми и направо я гръмнаха в главата. Отскубнах се с момчето, но и то умря.
— Ужас!
— Живяхме хубаво няколко години... И едно момиче отгледахме. Тя живя при нас четири-пет години, а после я пратихме в един манастир в Мексико. Тогава беше на тринай сет години.
— Тя не ти е била дъщеря, така ли?
— Не. Команчите я отвлекли от керван с фургони, където избили семейството й. Замених я за четири коня. В манастира пре кара няколко години, после живя при една заможна мексиканка и мъжа й, докато те не решиха да заминат за Испания. Тя не иска да отиде с тях.
Радиган напълни чинията си и седна на масата. Чак сега усети колко е изморен. Може би заради топлата стая след дългата езда и студа изведнъж му се доспа.
— Какво стана с нея?
Чайлд леко се прокашля и Радиган вдиг на очи към него.
— Какво ти е? — Попита Радиган. — Да не си болен?
— Не. Ами... тя е тръгнала за насам.
— Какво? — Радиган се разсъни съвсем.
— Ти луд ли си? Какво ще правим с моми чето, тъкмо когато предстои патаклама?
— А къде да отиде? Пък и когато й съобщих да тръгне, изобщо не бе ставало дума, че ще се бием. Тя е на осемнадесет години сега и според нея аз съм единственият човек, при когото може да отиде.
Радиган се изправи ядосан и обезпокоен.
— По дяволите, Джон! Как ти хрумна това? Тук не е място за момиче. И даже не ти е кръвна роднина!
— Все едно, че ми е. Пишеше ми през цялото време. Постоянно искаше да се върне тук, в планините. Мисля, че аз съм единстве ният баща, който е имала някога, макар че не ставам много за баща. Винаги е искала да се върне тук, но аз я убеждавах да си стои там. Ония хора бяха много свестни и преце ниха, че едно момиче трябва да се научи на домакинство и разни други работи.
Радиган бе извън себе си. Нямаше сми съл да упреква Джон Чайлд, но пък това момиче точно сега... Ако нещо трябваше да усложни нещата — това бе то. Двама мъже можеха де се скрият в планините, независимо от времето, като и без да влачат жена със себе си щяха да имат достатъчно грижи.
— Мислех да я заведа в Санта Фе — неохотно призна Чайлд, но тя искаше да е при мене, а пък никога не е имала наистина баща.
Радиган го погледна, после доброто му настроение се върна и той се засмя.
— Това е по-лошо от самия бой, дето ни предстои. От него можем да се измъкнем. Но какво знаем ние за жените?
Когато свършиха с вечерята, той излезе навън, като първо намали пламъка на лам пата и тръгна да обиколи ранчото. Новината означаваше, че Джон Чайлд ще трябва да отиде да посреща, а той самият да остане сам. Достатъчно опасно бе за двама, а какво оставаше за сам човек!
Изобщо не предвиждаше да позволи на момичето да пребивава тук. Това не бе място дори за индианка, да не говорим за момиче, расло в манастир. Къщата можеше да издър-жи на обсада, но не за дълго. Ако можеха да издържат известно време, щеше да бъде доб ре, но трябваше да са готови да се измъкнат, да бягат, за да оцелеят.
Целта на една битка е унищожаването на съпротивителната способност на неприя теля. А докато можеха да бъдат подвижни, те щяха да са свободни и способни да дават отпор. Останеха ли на едно място, щяха да ги унищожат.
Принципът на боя, според Радиган, бе да се напада, винаги да се напада. Нямаше значение, че щеше да бъде сам и че врагът щеше да го превъзхожда числено; той тряб ваше да бъде в постоянно нападение. Даже и по-силен противник може да бъде прину ден да се отбранява.
Точно заради това си беше направил тайни скривалйща с храна и муниции, като всяка мярка бе взета с мисълта за отстъпле ние в гората или в планините. А от следва щия ден щяха да започнат да карат добитъка в отдалечените и закътани долини.
Два дни от сутрин до вечер работиха усилено и енергично, а късните часове преди бяха посветени на по-нататъшните им планове. И тогава се появи Джим Флин.
— Имат документи — съобщи той. — Имат нотариален акт. Било е дарение от губернатора Армихо, даващо им право на собстевност върху някогашното дарение на стария Виласур.
— Той не го е притежавал, за да им го даде. Тоя акт за дарение не струва колкото хартията, на която е написан, Джим.
— Може и да е така, но ти трябва да се махнеш.
— Съдът не ми е наредил да се махам. Моят акт за собственост не е разглеждан от съда. Тия хора се опитват да блъфират. Армихо не е притежавал тази земя, нито пък щатът е имал някакви права над нея. Той не е имал право да дава земята на никого и повярвай ми, че ще им трябва много повече от това, което имат като документи, за да ме изгонят.
— Трябва да уредим тая работа — ядо сано отговори Флин. — Няма да позволя да се избиете.
— Тогава те моля да си припомниш, че аз съм във владение. Нека се обърнат към съда. Така се предявява иск, а не се наема убиец, за да премахне човекът във владение.
— Ти не знаеш дали те са направили това.
— А кой друг? — Радиган се обърна към вратата. — Влез вътре, Джим. Нека да пого ворим. Между другото — добави той, — какво ще направят, ако не се махна? Ще използват сила? Поговори с тях, Джим. По вярвай ми, те нямат никакво законно осно вание.
Флин седеше намръщен на седлото. Той не можеше да повярва, че хора като Анджелина Фоли и Харви Торп биха се опитали да пробутат иск, за който нямат законно осно вание. Убеден бе, че Радиган греши и упор ството му го дразнеше. Досега не бе имал работа с актове за собственост и съдилища. Всичко, което знаеше за закона, бе че трябва да го прилага срещу побойниците и убийци те.
Радиган се обърна.
— Джим, кажи им да направят иск в съда. Аз оставам.
— Ти си ужасно сигурен в себе си — сърдито рече Флин. — Да не би да си адво кат?
Радиган пристъпи назад към коня.
— Джим, между 1825 и 1828 година тук, в Ню Мексико е имало трима временни губернатори и единият от тях е бил Армихо. През 1837 година в Таос е избухнал бунт и тълпата бунтовници убила губернатора Перес. Армихо успял да оглави контраатаката и след като победил, се провъзгласил за губернатор.
Разправят се най-различни истории и вече не се знае каква е била истината, но някои твърдят, че той е убил много хора, включително разбунтувалия се губернатор, както и неколцина от себствените си под дръжници и приятели. Успял да подкупи правителството на Мексико и го признали за губернатор.
През 1844 година бил заменен от Лехана, но след година взел отново властта и натру пал куп пари, като спирал търговците по пътя за Санта Фе и платил високи такси за всеки фургон.
Нещо повече, той придобил по нечестен начин някои от старите дарения на земя и наградил с тях приятелите си, нещо, за което не е имал право. Предполагам, че това мо миче Фоли е попаднала на някое от тия дарения и се опитва да го използва.
Флин разбираше, че губи почва. Той можеше да се справи с някой пиян или с тръгнала за линч тълпа, а на два пъти бе влизал в престрелка с каубои, които бяха искали да се изперчат. Единственият офици ален документ, който познаваше, беше запо вед за задържане.
— А ти имаш ли документ за собственост? — Войнствено настоя Флин. — Какви права имаш? Правата на незаконно настани лия ли се?
Радиган поклати търпеливо глава.
— Джим, аз притежавам законен доку мент за цялата земя, която ми е необходима, включително и за водата, а отгоре на това съм и във владение. Моят акт за собственост може да се провери. Тия хора са решили да ме изгонят от земята, която си е моя.
— Недей да ми се сърдиш! — извика сърдито Флин. — Недей да ми се сърдиш, ако започне да хвърчи олово!
Том Радиган сложи едрите си ръце на хълбоците си.
— Няма да ти се сърдя, Джим, но те съветвам да отидеш при тях и да им наредиш да стоят далече от тоя край. Ти си помощ- ник-шериф, а тези хора нарушават закона.
Лицето на Флин потъмня от гняв.
— Не ми казвай какво да правя! Знам си работата и ще си я свърша!
— Човек да рече, че си готов да прило жиш закона срещу мене — отговори Радиган. — А аз съм единственият, който е чист пред закона.
— Не съм толкова сигурен! — Флин обърна коня си и без да погледне назад, пое надолу по пътеката към града. Предстоеше му дълъг път в тъмнината.
На две мили под ранчото над каньона на Ваш Крийк имаше огромна издатина, стърчаща напред като огромна наблюдател на кула и Том Радиган зае позиция върху нея. През деня можеше да се наблюдава надале че, а през нощта можеше да се чува добре.
Неподвижният и студен въздух, донася ше всякакъв звук от голямо разстояние.
Остави коня си вързан до една туфа трепетлики, покатери се на широкото чело на издатината и седна до грубата каменна стена, която почти го закриваше от студения вятър.
Имаше и други пътеки. Едната водеше към Насимиентос зад него и тръгваше от Рио Пуерко, но едва личеше и малцина я знаеха, освен индианците, а и беше трудно да се върви по нея. Имаше още една от изток, която водеше от Спрингс за Себола, а после през платото към една точка, точно срещу мястото, където се бе разположил. Малка бе вероятността те да знаят, за която и да е от двете пътеки.
В полунощ той предаде поста си на Джон Чайлд, а на разсъмване закуси набър зо и яхна коня.
— Тя трябва да е там — каза Чайлд. — Така, както изчислявам, трябва да пристигне с днешния дилижанс, но по-добре е да ме пуснеш да отида аз. Кълна ти се, Том, поня кога си мисля, че не си наред... Та те дори не ме познават.
— Ще те познаят. Ще те открият за нула време. Рискът си е мой, така че стой мирен и гледай, дали няма да дойде някой, докато ме няма.
— Том — колебаеше се Чайлд, — искаш ли да отида до Лома Койот? Или да изпратя хабер? Там има няколко свестни мъже, които знаят да се бият.
— Остави това. — Радиган подкара коня си и после се обърна. — Ако видиш някой от тях, разбери кои са там.
— Старк е там. — Чайлд тръгна след коня. — Нали помниш Адам Старк? Той е бил рейнджър по твое време, после убил някакъв човек в Ел Пасо и офейкал. Най-доб рата карабина, която съм виждал някога.
— Той е добър.
Сан Исидро бе утихнал под късното есенно слънце. Наближаваше пладне, кога то, яздейки, Том тръгна по улицата, и почти първия, когото видя, беше Сам Кокър. Вър заха конете на коневръза само на няколко фута един от друг, но Радиган бе спокоен. Кокър обичаше да прави скандали, но скан-далджиите рядко вдигат врява, ако няма публика.
Облечен в мръсните си еленови кожи, Хикмън седеше с крака на масата и държеше бутилка в ръка. Радиган бе забелязал, че Хикмън винаги държи бутилка, но че съдър-жанието й рядко намалява.
Стаята в сградата от непечени тухли бе дълга и ниска. Барът заемаше половината от нея и имаше само няколко маси. Мръсно и занемарено, помещението бе лишено от как вито и да е украшения, освен одрисканото от мухи огледало зад бара. Дауни бе едновре менно отговарящ за дилижанса и кръчмар. Самотен човек, с грубо лице, държал кръчми в десетина оживени миньорски градчета, той бе наясно с всичко.
— Дилижансът към един часа ли ще дойде? — Попита Радиган.
— Тъй би трябвало да бъде. — Отвърна Дауни и му плъзна бутилка с уиски. Радиган вярваше, че Дауни го харесва, доколкото изобщо можеше да харесва някого, но сигурно и въртеше добър оборот с новодошлите.
— Ще седнеш ли при мене? — Попита Хикмън и свали краката си от масата. Той погледна през Радиган към Сам Кокър, кой то се бе приближил до бара.
Радиган занесе бутилката си на масата.
— Май ще става нещо — отбеляза той.
— Така ми мирише — ухили се Хикмън. Вратата се отвори и влязоха още двама. — Онзи големият е Барбо. Обича да прави кавги. По-миналата вечер се сби с някакъв скитник и му хвърли страшен бой. Другият е Битнър.
Дауни им донесе поднос с храна, а Барбо се загледа в тях.
— И осъденият на смърт получи обилен обяд — подхвърли той.
— И магарето на пророка проговори — отвърна му Радиган.
Барбо рязко се обърна и се втренчи в него, докато Дауни тихичко се засмя, а Хик мън се ухили широко. Седналите на съседна та маса двама мъже пък откровено се разсмяха.
— Какво беше това? — Попита Барбо.
Но смехът престана и Радиган започна
да се храни, без да му обръща внимание. Барбо го изгледа, после хвърли свиреп пог лед наоколо, търсейки някакъв повод. Никой не му обръщаше внимание и след минута той се обърна отново към Радиган.
— Чудя се, дали може да се бие така. както може да яде — подхвърли той.
— Може би някой ще провери — пред ложи Кокър.
Радиган ядеше с охота, усещайки чак сега колко е бил гладен.
— Не предполагах, че съм толкова гла ден — рече той, — но Джон бе направил мечи стъпки онзи ден и от два дни не съм ял нищо друго.
— Ако ти трябват бойци — каза Хикмън,
— не е нужно да предлагаш друго. Повечето главорези ще се съгласят заради мечите стъпки, а не заради парите при тая загубена кльопачка тук. — Той напълни чашата си. — Виждал съм каубои да изминават по шестдесет-седемдесет мили, само за да си хапнат мечи стъпки.
Барбо обърна още една чаша и застана с гръб към бара. Много му се щеше да се сбие, а и не обичаше да го пренебрегват. Изпитият алкохол бе разпалил кръвта му и му даваше смелост.
Радиган не пропускаше нищо. Участвувал в не малко побоища, той забелязваше всяко движение. Усети, че Кокър се прид вижва към вратата, за да отреже пътя за отстъпление, а Битнър бе застанал зад гърба му. Барбо бе наистина як мъж, мрачен и вулгарен на вид, с неподстригана брада и космати ръце. Над късия му и дебел врат стърчеше грубовато лице със здрави челюсти.
— Ти стой настрана — прошепна Радиган на Хикмън. — Аз ще се справя сам.
Хикмън го изгледа озадачено.
— Като че ли са ти много трима — отбеляза той, а после добави: — Той се хвърля направо и удря с двете ръце. И е труден за удържане.
Барбо се готвеше да нападне. На Ради ган не му трябваше повече, за да разбере обстановката, но продължаваше да седи спо койно, загледан в чашата си и прехвърляйки на ум разположението на хората в стаята и възможностите за действие. В този момент вратата се отвори и се появи Анджелина Фоли.
Тя тръгна направо към масата на Ради ган, а той се изправи учтиво.
— Я вижте това! — Възкликна подигра вателно Барбо. — Истински джентълмен!
— Мистър Радиган? — Очите й му се сториха още по-зелени, отколкото първия път. — Чух, че сте в града и се надявах да ви видя, преди да си тръгнете. Исках да ви кажа колко съжалявам, че трябва да ви изгоним от земята. Ако бихме могли да ви заплатим за неприятностите...? Предложението ми е все още в сила.
— Грешите, мис Фоли. Някой пак ви е информирал погрешно. Аз няма да се махна.
— Моля ви! — Тя докосна ръката му, като го гледаше с широко отворени очи. — Ние сме собственици на земята и вие трябва да я напуснете. Боя се, че ако не се оттеглите, някои от моите хора ще ви заставят да се махнете. Мислех си... е, когато чух, че сте в града, имах надежда, че ще се споразумеем.
— Ще седнете ли?
Тя се поколеба за миг, после седна. Радиган също седна и междувременно чу Кокър да казва:
— Сега вече ще сервират чая.
Радиган се обърна към Дауни:
— Имаш ли чай?
— Чай ли? Чай!... Ами... разбира се, но...
— Направи чай и ни сервирай, ако обичаш. Но направи много... направи цял галон.
— Цял галон? Чай?
— Точно така.
Хикмън се облегна назад, изучавйки с любопитен поглед Радиган, но той се обърна към Анджелина:
— Вие казвахте, че...
— Искам да помислите пак... относно това да се оттеглите. И държа на думата си, че ще ви заплатим за построеното. И естес твено съжаляваме за всичко не по-малко от вас.
— Но аз не съжалявам — отвърна с усмивка Радиган. — Изобщо не съжалявам. Наистина е жалко, че сте дошли чак дотук, без да проверите и без да знаете с какво се захващате. Ако наистина искате да видите колко малко може да ползвате, просто се обърнете към съда.
— Но съдилищата са толкова далече, мистър Радиган! — възкликна с широко от ворени очи тя. — И отнемат прекалено мно го време! Наистина съжалявам, но мистър Торп и аз очакваме да пристигнат повече от три хиляди глави добитък и ако вие не се оттеглите, ще се наложи да ви изгоним.
— Знаете ли нещо за тази земя, мадам?
— Не съм я виждала, разбира се, но мистър Торп е запознат. Защо питате?
— Просто така. Ако трябва да напусна ранчото и да ви го оставя, вие няма да можете да подслоните за зимата три хиляди крави... даже да имате пълна свобода на действие и никакви неприятности, пак няма да можете. Ако зимата е мека, човек може да я изкара с хиляда глави.
Тя го загледа втренчено, разбирайки, че несъмнено е искрен, но не й се щеше да му повярва.
— Но аз научих, че тревата там е най-хубава и че има много вода.
— Всичко това е така, но не достига. Бях решил да проправя пътеки към други доли ни, където може да се държат животните, но истината е, че местността е предимно горис та, половината от нея е стръмнина и най-лесния начин да се отърва вероятно е да се оттегля и да ви оставя да опитате. Ще загубите говеда, хора и коне.
— Вие май се справяте добре. Не мога да ви повярвам, мистър Радиган.
Той кимна към мъжете на бара, усещай ки, че те го слушат.
— Преди всичко, какво ще правите с работниците си? — Сега имаше възможност да ги накара да се замислят. — Там няма работа за повече от двама-трима души — на няколкото акра, които ще получите.
— Акра ли? — възрази тя. — Става дума за мили, двайсет и две квадратни мили, ако трябва да бъдем точни.
Дауни се появи с чая.
— Наложи се да сложа два чайника — обясни той. — Досега не бях имал такава голяма поръчка.
Радиган взе по-малката кана и напълни чашите пред тях, а после спокойно извади пистолета си.
— Сипи им чай — нареди той, като посочи с дулото към тримата на бара. — Аз ще се погрижа да го изпият.
Кокър настръхна и плъзна ръката си към пистолета си, но замръзна, след като дулото на Радиган се обърна към него.
— Почвайте да пиете. И ти, Барбо.
— Проклет да съм, ако пийна!
Пистолетът на Радиган леко се наклони.
— Питахте за чай и ето, че го получихте, почвайте да пиете или ще почна да стрелям.
Хикмън се ухили широко. Слисаната Анджелина Фоли само местеше учудените си и невярващи очи от Радиган към нейните хора.
— Ако не пиете, след като преброя до три — небрежно подхвърли Радиган, — ще ви счупя ръцете.
Изправи се бързо и тръгна към тях, като не изпускаше от погледа си Анджелина и вратата.
— Аз ще те пречукам заради това! — извика Барбо.
— Може би — но едва ли ще имаш възможност. Ти искаше чай, почвай да го пиеш сега!
Кокър тресна чашата си на бара.
— Проклет да съм, ако пия от това! — кресна той и сграбчи пистолета си.
Радиган замахна с дулото отляво и от дясно и Кокър се свлече на пода, като че ли бе пуснат от високо.
— Почвайте да пиете чая — спокойно им нареди Радиган, — или ще ви натъпча на три фута под земята.
Анджелина Фоли бе побледняла от гняв.
— Чакайте! — протестира тя. — Не можете да правите такива неща!
— Не обичам да удрям жени — каза той.
Без да иска, тя се отпусна на стола.
— Вие... вие не бихте посмяли!
— Щом играете мъжки игри — отговори той, — ще играете по правилата на мъжете.
Подаде пистолета си на Хикмън.
— Барбо искаше да се бие — каза той, — ти само ми пази гърба.
Барбо постави с трясък чашата си и рязко се извърна.
— Да се биеш? — изрева той. — Искаш да се биеш с мене ли?
Радиган го удари.
Барбо се олюля, а Радиган пристъпи напред, като се пазеше от юмруците на Бар бо, и му нанесе силен ляв в корема. Барбо се хвалеше повече, отколкото да се биеше — смяташе, че е достатъчно само да каже какво би направил, и сега беше смутен от готов ността на Радиган за схватка, както и от яростната му атака. Отстъпи назад, но Ради ган не му позволи да се опомни. Два прави удара — ляв и десен попаднаха в лицето на противника му, който отчаяно наведе глава и замахна широко.
Силен десен разклати Радиган, но ранчерото избягна левия и нанесе удар в бъбре ците на Барбо. Едрият мъж изохка и се хвърли напред, опитвайки се да се вкопчи в Радиган, който го посрещна със силен десен в брадата и го накара да се спре.
Барбо впи поглед в Радиган между вдиг натите си юмруци. Боят не тръгна така, както друг път. Десният прав, който получи, беше ужасен, а Радиган изглеждаше спокоен и невъзмутим, като дори не се задъха. За първи път Барбо усети, че могат да го нату пат и самата мисъл го вбеси. Нападна без разсъдно, като махаше и с двете ръце. В продължение на няколко минути се биха здраво и Барбо принуди Радиган да отстъпи назад към средата на стаята. Битньр викаше окуражително, а Барбо си помисли, че почва да надделява. Усети, че десният му прав попадна добре и механично спря, за да оста ви Радиган да падне.
В този момент обаче Радиган го удари в устата, устната му се спука и кръвта потече по ризата му. Барбо с изненада забеляза, че Радиган стои прав пред него... Ранчерото бе издържал на най-силния му удар и бе отго ворил почти в същия миг с удар.
Барбо се активизира, но смелостта му го напускаше. Побесня от мисълта, че няма да победи. Никога досега не му се бе случвало да нанесе такъв силен десен и противникът му да не падне; но ударът му явно не бе подействал на Радиган. Той бе израсъл край лагерите на мичиганските дървари, преди да дойде на запад в Тексас и бе изкарал един добър курс по юмручен бой сред товарачите и лодкарите. През седемдесетте години на миналия век малцина бяха каубоите, които знаеха нещо за юмручния бой. Споровете си решаваха с пистолети и рядко използваха юмруци, поради което победите си Барбо бе спечелил над хора, на които юмручния бой бе съвсем непознат. За Радиган боевете с юмруци и с глава бяха начин на живот от детинство. Губил бе понякога, но повечето си боеве бе спечелил, а Барбо бе далеч от грубия занаят, с който той бе свикнал.
Барбо се втурна отново, като се опитва ше да сграбчи Радиган, но ранчерото отстъпи внезапно и загубилия равновесие Барбо залитна напред. Радиган го хвана за яката, преметна го през собствения си опънат крак и го хвърли на пода.
Барбо легна по гръб и с помътнели очи се загледа в Радиган.
После започна бавно да се изправя, а Радиган отстъпи, за да му направи място. Когато Барбо се изправи на крака, Радиган пристъпи, направи лъжливо движение и уда ри грамадния мъж в корема. Поелият много чай Барбо отстъпи, като пъшкаше и преглъ щаше, готов да повърне. Дръпна се назад и вдигна ръка да се предпази от Радиган. Це лият бе смазан, окървавен и пребит.
Радиган вдигна пистолета си и го пъхна в кобура си. Кокър седеше на пода и държе ше главата си с две ръце.
— Не търся разправии — рече Радиган, — но няма и да тръгна да бягам.
Обърна се с очи към Анджелина Фоли.
Лицето й бе побледняло, а очите й — помътнели от гняв.
— Съмнявам се, че знаете какво предс тавлява околността на Ваш Крийк — про дължи той, — но ако искате да дойдете с някого, а за това бих предложил Рос Уол, който е каубой, аз ще ви я покажа. По-голямата част от нея е на повече от 7 500 фута над морското равнище и това е най-красива та планинска местност в света. Също така е и най-суровото, най-студеното и най-снеж- ното място.
— Дилижансът идва — съобщи застана лия до прозореца Дауни.
Радиган нахлупи шапката си и излезе навън. Пръстите му бяха ожулени и изтръп нали, но иначе се чувстваше добре. Това бе първият му бой от години насам, но бе доволен, че през цялото лято бе цепил греди за плетищата и бе рязал дърва за зимата. Нищо друго не поддържа добрата форма така, както брадвата и триона.
Сети се за Торп. С него подобен бой щеше да бъде различен, защото Торп не беше Барбо и въпреки че изглеждаше светски млад мъж, той имаше яки рамене, а в сухото му и жестоко лице имаше нещо заплашител но. Освен това, когато се бяха срещнали за първи път, Том бе забелязал, че върху пръс-тите му има белези.
Зад гърба му някой затвори вратата; той се обърна и видя Анджелина Фоли, загледа на в него. Погледът й беше студен, изпълнен с любопитство и за първи път — почти възхитен.
— Щяхте ли да ме ударите? — полюбопитства тя.
През живота си никога не бе посягал на жена, но се престори, че е изненадан от въпроса й.
— Ами, разбира се — отговори той. — Когато кажа нещо, значи че ще го направя.
— Вие не сте джентълмен, мистър Ради ган!
— Никакъв джентълмен не би имал ус пех, ако си има работа с вас — отвърна с усмивка той. — Вие ще го дразните, ще му създавате празни надежди, може би дори ще се разплачете. Ще го галите, ще го лъжете и ще го мамите. Е, може да се разплачете пред мен или да ме погалите, но с другото никога няма да успеете. Опитайте се да ме измамите и аз ще ви напляскам по дупенцето.
Погледът й стана предизвикателен.
— Може да сме противници, но вие сте мъж и аз ви харесвам. Можете да ме нари чате Джелина.
— Вие сте хубава и привлекателна жена — каза той, — но в никакъв случай не мога да ви имам доверие. Преди да свърши тая история, вие ще ме намразите повече от когото и да било, но сериозно ви казвам, че е по-добре да ме послушате и да си тръгнете сега. Подобна разправия ще ви струва много и няма да получите нищо.
Тя се засмя.
— Вие имате само един човек с вас, мистър Радиган. Аз имам трийсет. Мисля, че аз ще спечеля.
Той кимна сериозно.
— Но аз имам на своя страна нещо друго. Най-опасният възможен съюзник, ка къвто може да си пожелае човек — времето. Какво ще правите с вашите животни, когато земята е затрупана от сняг, дълбок между три и шест фута и никъде няма храна за добитъка?
Дилижансът пристигна и прашния облак, който го бе следвал, го настигна и го забули, увисвайки над конете и всичко нао коло.
Радиган се загледа в коларя, който слизаше от капрата отмалял и с лице, зачервено от ледения вятър. Хикмън също бе излязъл навън, а Дауни вече отваряше вратата и помагаше на пътниците да слязат. Радиган пристъпи от крак на крак и дъските на рампата изскърцаха под тежестта му. Вдигна очи над дилижанса и погледна към далечните планини, а после от дилижанса слезе едно момиче и закачките наоколо спряха, като че ли отрязани с нож. Радиган изобщо не бе подготвен за това, което видя.
Сините й очи гледаха палаво изпод ко кетната шапчица с връзки, лицето й бе като на невинно дете, но дрехите не можеха да скрият формите на тялото й. Затаи дъх, поч ти хипнотизиран, докато тя се изкачи по стъпалата. Той усещаше, че всички на рам пата я зяпат, а също така — че това я забавлява.
Тя се обърна към Дауни и каза:
— Търся мистър Чайлд или мистър Радиган от ранчото Р-бар.
Дауни се опита да каже нещо, но не намери думи. Жените в тоя край бяха малко, а той не беше подготвен за подобна извън редна ситуация, въпреки опита си. Зяпна с отворена уста, а после тъпо посочи към Радиган.
Тя се обърна към него и го изгледа сериозно с големите си сини очи.
— Вие не сте баща ми — каза тя, — значи трябва да сте мистър Радиган.
Погледът й се спря на Джелина Фоли:
— Това съпругата ви ли е?
— Не, мадам — засмя се тихичко Ради ган, — това е моята противничка, мис Дже лина Фоли.
Тя изгледа изпитателно Джелина.
— Струва ми се, че тя е моя противничка — заключи тя. — Тя ви харесва.
— Гретхен — разбърза се Радиган, — нали така се казвате? Можете ли да яздите?
— Аз мога да яздя всякакви животни — отвърна тя, — но ще трябва да си сменя роклята. — Хвърли бърз поглед към Джели на и прошепна отчетливо: — Харесвате ли я?
Джелина се изчерви, решително подхва на полите си и се спусна към талигата, където я чакаше Битнър, за да й помогне да се качи. Потеглиха, без да погледнат назад. В себе си тя кипеше. Я виж ти! Тая... тая никаквица!
Джелина трепереше от яд. Само като си помисли човек! Ами че това момиче бе почти дете! И с такова тяло! Свикнала да бъде обграждана с внимание от мъжете, тя със завист разбра, че от момента, в който онова момиче излезе от дилижанса, те вече не я гледаха така много.
После си даде сметка, че яростта й е неразумна. Отпусна се на седалката и започ на да крои планове. Трябваше да се действа веднага и да ги изгони от местността. Няма ше какво да се чака повече. Все пак ония там бяха само двама и не можеха да стоят на пост през цялото време, след като имаха толкова много друга работа.
Намръщи се. Той бе споменал сняг. Не волно вдигна очи към облачното небе. Но това са глупости. Тук никога не става студе но, та това е Ню-Мексико. Въпреки това, оловносивото небе я подтискаше и без да знае защо, тя все повече се тревожеше. Спом ни си думите на Радиган и се замисли над това, какво точно бе имал на ум Харви Торп — защото той бе настоял да дойдат тук. Но тъй или иначе се бе наложило да напуснат Тексас, а тукашният имот бе единственият, за който можеха да претендират. И щяха да им трябват не повече от няколко дни, за да се отърват от Радиган.
Но въпреки това, докато си мислеше тези неща, тя си спомни, как спокойно, майс торски и почти без проблеми той се бе спра вел с Барбо. Рядко бе виждала мъж да се бие така добре. И Вин Кейбъл бе мъртъв — в тялото му бяха намерили четири куршума.
Нямаше да бъде толкова лесно, колкото смяташе Харви. Изведнъж усети радост, че Рос бе дошъл с тях.
Гретхен Чайлд се върна от къщата на Дауни, където се бе запознала с мисис Дау ни, закръглена, с майчински вид ирландка, и където се бе преоблякла. Сега носеше хубав костюм за езда и той разкриваше всичко, което роклята все пак прикриваше, създавай ки работа на въображението. Неспокоен, Ра диган усещаше, че едва ли би се намерило нещо, което би я направило по-малко въл нуваща, отколкото беше.
Като че ли, помисли си мрачно той, не му стигаха неприятностите с Торп и Фоли.
Помогна й да се качи на седлото, но в действителност тя нямаше нужда от помощ. От пръв поглед му стана ясно, че каквато и да е иначе, тя бе на „ти“ с ездата.
— Няма да може да останете в ранчото — предупреди я той. — Няма да бъде безо пасно.
— Аз имам доверие във вас — отвърна тя.
Той започна да обяснява забързано:
— Нямах предвид това. Започваме да се бием с ония хора заради ранчото. Мисля, че дори ще се стреля.
— Видях ръцете ви. Почнали ли сте да се биете? — Погледна го сериозно. — Аз съм силна. Мога да работя и мога да стрелям. Наистина съм силна. — Вдигна мишницата си я сгъна, за да покаже мускула си. — Само пипнете тук.
ГЛАВА III
Първо дойдоха говедата. Те се появиха при каньона на третия ден след завръщането на Радиган с Гретхен Чайлд и се приближаваха подобно на тъмен облак, подкарвани от де сетина каубои. Очевидно бяха докарани до каньона предишния ден и държани през нощта при тресавището.
Говедата идваха първи и се движеха бързо. Радиган слагаше малко фураж във временния обор, скрит между свлечените от ерозията на платото камъни, когато чу Чайлд да вика.
Чу го, че вика, разнесе се изстрел, той хвърли вилата и се втурна да тича. Застреля първото влязло в двора биче, но като се огледа, разбра, че никаква преграда не може да спре прииждащата вълна от животни. Спусна се бързо след Чайлд към къщата, тръшна вратата и спусна железния лост зад нея. Докато стигне до прозореца, дворът се бе изпълнил с говеда.
Чайлс отпусна дулото на своя уинчестер върху перваза на прозореца и погледна към Радиган.
— Хитро — каза той, — страшно хитро.
— Мислят, че няма да можем да се измък нем.
Плътно до вратата бе притиснато едно едро биче, а други бяха толкова близо до прозорците, че Радиган можеше да се пресег не и да ги почеше по гърба. Дворът на ранчото бе напълно задръстен от плътна маса животни, притиснали се едно о друго. Наляво и надясно зад тях стадото се бе пръснало безразборно, но влезлите в двора бяха принудени да стоят едно до друго от заобиколилите ги с опънати въжета каубои. Каубоите не се виждаха, прикрити зад плев нята или зад другите постройки.
— Хей, вие в къщата! — Избумтя гласът на Рос Уол. — Ако искате да излезете, хвър лете оръжието си през прозореца!
Чайлд погледна към Радиган, но той му направи знак да мълчи. Изминаха няколко минути. След като разбра какво става, Гретхен спокойно продължи с кухненската си работа и започна да слага яденето на масата, като че ли наблизо нямаше никакъв неприя тел. Все пак Радиган забеляза, че си е сложи ла ботуши за езда и топла пола — готова бе да тръгне.
Уол не знаеше за тунела, през който щяха да се спасят. Никой не знаеше за него, освен Джон Чайлд, а някой в града очевидно бе казал на Уол или на Торп, или и на двамата, че къщата на ранчото има само един изход.
А без тунела те щяха да са безпомощни, защото освен през него не можеха по друг път да се измъкнат от къщата. Докараните в двора говеда ги бяха заградили почти като каменна стена. Можеха да избият говедата, но ако направеха това и те щяха да бъдат убити, като никой нямаше да каже, че са ги убили без повод.
— Ако искате да ядете — обади се Гретхен, — всичко е готово.
— Почвай, Джон. Сядай на масата. Аз ще хапна тук, на прозореца.
— Ей, вие, там в къщата! — беше пак Уол. — Радиган, знам, че си вътре и нямаш никакъв шанс! Хвърлете оръжието си и ще ви пуснем да излезете!
Щяха да завземат къщата, но не и да я запалят по това време на годината, ако се надяваха да се настанят в нея те самите. Да се живее в планините щеше да бъде трудно, но можеха да издържат поне известно време. Застанал зад прозореца, Радиган обмисляше положението.
Той бе се подготвил за подобно извън редно положение от много отдавна, но бе очаквал неприятности от ютите. Къщата бе строил така, че да може да се отбранява, но и да може да се измъкне от нея, ако е необходимо. Тук, както и в плевнята, имаше още един изход, но изходът от къщата бе през тунел, който извеждаше до гъстия шуб рак в подножието на платото, където набли зо бяха вързани конете. Излазът не бе далече от гърба на къщата и бе малко вероятно, че някой ще провери стръмния склон в подно жието на платото. За случайния наблюдател склонът изглеждаше като хиляди други по добни склонове в подножието на хиляди други подобни плата.
Къщата не можеше да бъде нападната по никакъв начин изотзад, така че бе малко вероятно някой да реши да провери склона.
Той дочуваше гласовете им, долитащи изотвъд говедата. Фактът, че от къщата не идва никакъв отговор, явно ги безпокоеше, защото човек не може да преговаря с някого, който не иска да говори.
Гретхен донесе кафе, като старателно избягваше да се мярка пред прозореца. Радиган й се усмихна.
— Ти дойде точно, когато започнаха неприятностите. Съжалявам.
— Трябва ли да се махнем оттук?
— Да.
— Ще ни трябват одеяла и топли дрехи — реши тя. — Аз ще ги приготвя.
Загледа се след нея, докато тя се оттег ляше назад, изненадан от спокойствието, с което приемаше положението. Погледна от ново през прозореца... трябваше да се задър жат, докато се стъмни, защото вероятността да се измъкнат през деня бе по-малка... навън всичко бе спокойно. Говедата бяха наблъскани плътно в двора и закриваха вратата.
Рос Уол клекна до огъня и простря изм ръзналите си ръце към пламъците.
— Той е там, това е сигурно. Няма начин да се измъкне. Говорих с един човек в Сан Исидро, който е помагал при строежа на къщата и той се закле, че има само една врата. Такава малка къща няма нужда от друга врата.
Торп се настани до огъня и си сви цига ра.
— Трябва да го накараме да излезе от там. Ако има кльопане, може да изкара цялата зима.
Уол се озърна мрачно наоколо.
— Наистина не ни е лъгал за пашата. Ако това тук е всичко, не можем да изхраним стадото и една седмица.
— Има още.
Уол сви яките си рамене под палтото си. Колкото повече се запознаваше с обстанов ката, толкова повече ставаше недоволен, а от всичко, което можеше да види, на ранчото нямаше работа за повече от двама души и ако започнеше да вали сняг...
— По-добре да изпратя двама души да потърсят паша. Ако не намерим нищо, ще трябва да се махаме оттук.
— Съмняваш ли се в моята преценка?
Рос Уол лапна парче тютюн и го задъвка с огромните си челюсти.
— Ти каза, че тук има паша и мис Фоли ти повярва. Надявам се, че е така.
— Има.
Харви Торп се огледа бавно наоколо. Откритото пространство пред платото не изглеждаше толкова голямо сега, както му се бе сторило, когато на него нямаше живот ни и той пряко себе си почувства безпокойс тво. Отзад между хълмовете трябваше да има още паша, но къде бе тя? Очакваше, че ще заварят добре очертани пътеки, а не отк риха нищо подобно. От това, което се виж даше, изглеждаше, че няма нищо повече към ранчото Р-бар, макар че хора от Сан Исидро и други в Санта Фе му бяха, казали, че Радиган гледа няколкостотин глави на земя, която може да изхрани няколко хиляди.
— Добре — рече накрая Торп, — изпра ти двама души. — Загледа се към къщата. — От комина излиза пушек, но май огънят загасва.
— Къщата е строена добре. Не им тряб ва много огън.
Ставаше все по-студено. Рос Уол пог ледна към небето. Той бе грубоват, но здравомислещ човек, който оставаше предан на господарите си — изпълняваше единствено нарежданията на Анджелина Фоли. Служил бе на баща й, а сега и на нея, както верният оръженосец на феодала и със задоволство установяваше, че тя е много по-находчива от баща си. Баща й би останал в Тексас и би се борил докрай, макар и да нямаше никаква надежда да надделее, но Анджелина знаеше кога да избяга и какво да вземе със себе си. Тъй като от стадата й бяха крали добитък, когато потегли, тя просто подбра всичко, каквото й бе под ръка.
Лично той смяташе, че Радиган бе прав, когато ги посъветва да продадат добитъка, особено животните с подправени клейма, каквито имаха прекалено много, за да бъдат спокойни. Идеята да задържат стадото бе вероятно на Торп, но не винаги се знаеше кой е инициатора, тъй като Анджелина умееше да приписва другиму идеи, които всъщност бяха нейни.
Разбута огъня с пръчка. Нямаха много време. Трябваше да изгонят Радиган, но ако е възможно, без да убиват човек. Рос Уол не би възразил да убият някого, ако всички останали възможности са изчерпани или ко гато необходимостта го изисква, но убийст вото поражда верижна реакция, а човек като Радиган сигурно имаше много приятели.
Той не бе присъствувал, когато Радиган бе набил Барбо, но бе видял след това Барбо и по всичко личеше, че боят е бил съвсем майсторска работа, накарала Барбо да стане мълчалив и работлив, избил от главата си кавгите за дълго. Всичко, което бе забелязал у Радиган, го караше да мисли, че няма да бъде лесно да го принудят да се махне. Не вярваше като Кокър, че ще успеят с едно бързо, въоръжено нападение — онзи в къща та бе умен и знаеше да се бие.
Уол бе поразен и от поведението на Радиган — не изглеждаше да е обезпокоен от численото им превъзходство, нито пък се поколеба да приеме стълкновението, след като се стигна до него. Самият Уол бе упо рит човек и добър боец, така че разпозна у противника си същите качества, които ува-жаваше. Въпреки всичко, предстоеше му ра бота, а небето го тревожеше.
Роден във Върмонт, той бе дошъл на запад като дете, но все още пазеше спомена за утрините у дома, когато баща му отиваше до плевнята и се връщаше покрит със сняг и когато по стрехите увисваха дълги ледени шушулки. Зимите там бяха мразовити, с дъл боко пронизващ студ, а имаше години, кога то мнозина умираха от замръзване. Винаги бе мислил, че Ню-Мексико е топло и приятно място, каквото си и беше, но тук бяха на високо и леденият въздух го безпокоеше.
Всичко, което притежаваха Торп и Ан джелина, бе свързано със стадото. Зад гърба си бяха оставили само вражда и бъркотия, а крадените говеда правеха завръщането им в Тексас невъзможно. Единственият им шанс за оцеляване бе тук и трябваше час по-скоро да се захващат за работа. Макар че му се щеше да бяха продали стадото, без да рис куват.
Загледа се в здравите си и загрубели ръце, протегнати над огъня. Вече бе на чети ридесет години, немлад според мерките на хората от Големите равнини, а от двайсет години работеше за семейството на Фоли. Старият бе разбойник, макар и гениален, и през времето, когато се занимаваше със скотовъдство и безконтролно жигосване на до битъка, бе станал богат, но си бе създал неприятели, опитвайки се да се сдобие с повече земя, отколкото имаше право.
Анджелина бе по-находчива от баща си, но и по-студена. Рос Уол се тревожеше, когато мислеше за Анджелина. Тя бе прека лено невъзмутима, прекалено лукава и из ползваше хубостта си така, както някои мъже използват пистолета. А пък Харви Торп... Рос все още не бе определил отноше нието си към Харви. Стария бе се оженил за лелята на Харви, а Харви винаги бе живял при нея и в продължение на няколко години бе като сянка на Стария. После се запиля нанякъде с години, през които не се знаеше какво е правил, но когато се завърна, бе научил изкусно покера, владееше пистолета, а веднъж Рос случайно го завари да се пре облича и видя белези от куршуми по тялото му, но Харви не обясни нищо за тях.
Враждата избухна и Стария бе убит. Харви бе отвърнал незабавно. Рос и досега не знаеше какво точно бе станало, но убиецът на Стария бе застрелян от близо на собстве ната си врата, а когато синът му изтичал към къщата, Харви бе убил и него.
Схватките продължиха разпиляно ня колко години, но хората, които събра около себе си Харви, бяха по-скоро побойници, отколкото каубои и ранчото западна, тъй като отделяха време само на кървавата раз правия, в която не можеха да надделеят, а наред с това, хората на Харви извършиха и много беззакония. Настъпи време, когато враждата престана да бъде само семейна и се превърна във всеобща безредица, а в ран чото научиха, че знатните хора от околност та са започнали да формират отряд за самозащита, в случай, че повиканите вече рейнджъри не могат да се справят.
Последва бягството с поголовни кражби на добитъка, попаднал им по пътя. Рос се отвращаваше от всичко това, но самите соб ственици на някои от животните бяха съмни телни, така че той се съгласи с останалите. И ето сега бяха тук — в къщата се бе залостил един упорит човек, когото трябваше да прогонят, а за тази цел не можеха да прибяг нат до запалване на дома му.
След като стопли ръцете си, започна да си свива цигара. Докато траеха разправиите в Тексас, той бе оставил Торп да се бие и бе работил, за да запази ранчото, без достатъчно работници и пари. Докато пищовджиите се мотаеха из ранчото или се перчеха в кръч мите, кладенците се затлачваха от кал, жи вотните затъваха и умираха в мочурищата, а оградите падаха, което позволяваше на до битъка да бяга през пролуките и да се губи, без да го крадат.
От всичките ратаи, които му бяха под чинени сега, шест или седем бяха добри каубои. Останалите бяха главорези, скандал джии като Барбо и Кокър или хора като Лийч, за които подозираше, че са хладнок ръвни убийци.
Радиган бил споменал нещо, което се запечата в паметта му. Казаното му бе пре дадено or някой от ратаите. От Битн ьр по- точно. Радиган казал, че на това ранчо говедата могат да се отглеждат от няколко души, ако това бе така, той би могъл да се отърве от излишните. Размишляваше, сгу шен до огъня и се чудеше до къде може да успее, без да се сдърпат с Торп, защото именно той държеше такива типове около себе си. Искаше преди всичко да се отърве от Кокър. А след него, от онзи кавгаджия Барбо, който бе принудил двама от най-добрите му работници да напуснат.
Рос Уол се изправи.
— Отивам да огледам наоколо — рече той, без да се обръща конкретно към някого.
Торп дори не вдигна глава, докато Уол се отдалечаваше, размишлявайки върху току-що хрумналото му: би могъл да се отърве от Кокър и то така, че да си няма неприят ности с Торп. Ония в къщата умееха да стрелят добре и ако се случеше Кокър да попадне на открито, когато започне престрелката...
Анджелина Фоли се появи при каньона на разсъмване и остави талигата в подножи ето на издатината. Яхна изпратения й от Уол кон и се изкачи по пътеката. Говедата все още задръстваха плътно вратата и димът от комина се виеше нагоре към спокойното утринно небе.
Уол и Торп седнаха до нея и се загледаха към струпаните животни, от които само ня колко бяха успели да намерят вода или па ша. Повечето мучаха неспокойно.
Тя потръпна от хладния утринен въздух и погледна завистливо струйката дим, виеща се от топлата, здраво построена къща. После отклони погледа си от къщата и недоумява що го разходи околовръст.
— Харви — рече тя, — ти ми каза, че тук има паша за хиляди глави добитък.
— Той държи няколкостотин глави ня къде — отговори Торп. — Наоколо има долини. Ще ги открием.
— Проверихте ли вече?
— Засега нямаме късмет — намеси се Уол. — Изпратих двама души да огледат наоколо, но засега не са открили даже и пътека.
— Не можем ли да ги изкараме оттам? — попита тя, загледана към къщата.
— Можем — неохотно отговори Уол. — Но ще трябва да убием Радиган. А това може да вдигне повече шум, отколкото ни се иска.
— Тоя добитък иска вода — реши тя. — Разкарайте ония пред къщата. Аз ще отида там.
Радиган наблюдаваше от вътре ездачи те, които се спуснаха и разкараха говедата. Когато вече ги нямаше, Анджелина Фоли тръгна към къщата. Радиган предпазливо отвори вратата.
— Винаги се радвам на гости — посрещна я той, — слезте от коня и заповядайте вътре.
Докато тя влизаше през вратата, Рос Уол и Торп тръгнаха напред, но Радиган изстреля един куршум в земята под краката на конете.
— Вие стойте назад — извика той доста тъчно високо, за да го чуят, — не искаме да нараним когото и да било.
Той погледна към Джон Чайлд, който се премести до прозореца с уинчестер в ръка.
Тя се спря на вратата и се огледа наоко ло, изненадана от чистотата на малката, но спретната къща, от блестящите медни чай ници, пометения под и вътрешната помпа — рядкост на Запада по онова време. Къщата бе топла, приветлива и уютна. Новодошлата за миг срещна погледа на Гретхен.
Това беше момичето, което бе видяла да пристига с дилижанса и което я бе разгневи ло така силно. Сега застанало до широката камина в простичката си памучна рокличка, то изглеждаше просто като едно хубаво мо миченце.
— Ще седнете ли? — Предложи Гретхен. — Кафето е готово.
Радиган й помогна да седне с галантността на джентълмен при официална вече ря, а Гретхен поднесе на масата чаша горещо кафе и чиния с понички.
— Добре си живеете тук — обърна се Анджелина към Радиган. — Жалко, че тряб ва да напуснете.
— И на нас ни харесва тук — съгласи се той, необръщайки внимание на коментара й, — пък и свикнахме с живота тъдява.
— Не виждам много паша — забеляза тя. — Наистина бях убедена, че тук ще видя само пасища.
— Ще намерите нещо в неочаквано ко личество — увери я той. — Тук съм виждал сняг чак до стрехите на къщата. Понякога през зимата трябва да проправяме тунел до плевнята, за да можем да нахраним добитъ ка.
Тя го следеше с открито недоверие, но той продължи:
— Чудя се кой ли е могъл да ви убеди, че ще поискате да живеете тук или че ще можете да гледате стопанство. Струва ми се, че зад всичко това има нещо, което не е ясно.
— Земята е моя — каза тя, — и това е единствената причина, поради която дой дохме.
— Щом става дума за това... — Той опита кафето си, но го остави веднага. Пре калено горещо бе да го пие и затова продъл жи. — Вашият иск се основава на акта на Армихо, а той не е имал право да дарява земя на когото и да било, нито пък някога е притежавал акта за собственост на тази земя. Тя е част от първоначалния акт, издаден от краля на Испания, ратифициран по-късно от правителството на Мексико, а още по-късно — от правителството на Съединените щати.
Дълги години са я смятали за безполезна земя, прекалено отдалечена от всичко и с никакво практическо приложение, така че аз се настаних, огледах я добре и купих истин ския акт за собственост. Можехте да прове рите в Санта Фе, че притежавам законен документ за тридесет и шест участъка в ра йона. Вашият документ не струва нищо и никога не е имал стойност, а ако баща ви е дал нещо за него, то си е било чиста загуба. Съжалявам, но такива са фактите. В съда няма да имате никакъв шанс.
Тя започваше да се ядосва, но външно не показваше нищо, още повече, че изведнъж почувства някаква празнота в себе си. Не можа ли баща й поне веднъж да успее в нещо? И защо Харви не бе проверил всичко? Защо не бе разбрал, че пашата е оскъдна? Но нямаше връщане назад. Изобщо нямаше къде да се върне. Да, можеше да продаде стадото. Но добитъкът бе нейния силен аргумент, защото хора, настанили се на имот със стадо, автоматически придобиваха известно уважение. Връщане назад нямаше.
Погледна го с усмивка.
— Иска ми се да уредим всичко по мирен начин, мистър Радиган, но можете да бъдете сигурен, че случаят никога няма да стигне до съда. Той ще бъде решен тук и то веднага.
Тя бе изпила кафето си. Той рязко се изправи.
— Щом като е така, ние само си губим времето — рязко отговори той.. — Повече няма какво да обсъждаме. Давам ви един час, за да отведете добитъка си и хората от моята земя.
Анджелина не се и помръдна. Вдигна чашата си и му се усмихна лъчезарно.
— Жалко, че сме неприятели — рече тя. — Бих искала да бъдем приятели.
— Ние все още можем да станем прия тели — намеси се Гретхен. — Махнете доби тъка си, намерете си ранчо и после можете да идвате и да ни виждате.
— Казахте „ни“, така ли? Чудесно! — Анджелина се изправи. — Не знаех, че сте станали съдружник на мистър Радиган. Или —многозначително премести поглед от нея към него, — вече предявявате претенции?
Лицето на Гретхен пребледня, а после се изчерви.
— Аз нямам претенции — отвърна тя, — просто баща ми е предан на Том Радиган и се надявам, че и аз ще бъда лоялна към него.
Анджелина тръгна към вратата.
— Ще бъдете — подхвърли тя. — Не се съмнявам в това.
Излезе навън и се спря в студения въз дух, докато вътрешно кипеше. Тази — тази мъничката! После се метна на седлото. Доб ре тогава, Харви знаеше какво да прави. Но въпреки че решението й бе взето, тя продъл жаваше да си мисли за тъмните къдрици на Радиган и за тъжните му, замислени очи.
А съвсем скоро той щеше да бъде мър тъв... Убит!
Няма значение. Дадена му бе възмож ност. И друг път нямаше. Тя продължи да си повтаря това.
Харви Торп зиморничаво сви рамене и погледна раздразнено към сивото небе.
— Сигурна ли си, че няма друга врата?
— Видях, че има само една.
— Какво мислиш, Рос?
Уол се размърда на седлото.
— Можем да нападнем, но ще дадем жертви. Няма смисъл да нападаме отзад. Ако някой се спусне по онзи склон, ще го надупчат.
Торп погледна към къщата. Можеха да се промъкнат в плевнята и да стрелят но къщата през прозорците, но нямаше да бъде лесно. Радиган очевидно се бе подготвил за обсада.
— Трябва да нападнем — реши той.
— Кокър е добър стрелец — предложи Уол. — Ако можем да пратим напред Кокър и Барбо да стрелят през прозорците, на ония там ще им стане доста горещо.
— Добре — смушка коня си Торп, — хайде да почваме.
Рос Уол действуваше бързо. Говедата бяха откарани към по-ниското и четирима от мъжете останаха да ги пазят, а другите заеха позиция, откъдето да могат да стрелят по къщата. Трима души заеха плевнята, а двама влязоха в оборите, като никой още не стре ляше. Кокър бе поставен между дърветата от дясно на къщата, а Барбо — от ляво.
Анджелина се спусна по хълма, където бе огъня, и слезе от коня. Протегна ръце към пламъците, наблюдавайки Битнър, който за сега бе останал.
— Ти си го виждал. Какво мислиш за него? — Попита го тя.
Битнър я изгледа с упорития си и цини чен поглед.
— Вие не сте виждали каубойска война, мадам — каза той. — А тая тук ще си бъде баш такава. Човек не знае кога почва, нито пък как и къде ще свърши. Да, виждал съм го отблизо и при него пазарлъци няма. Тоя Радиган е като гризли. Може и да го убият, но като умира, няма да си тръгне сам. Цанили са ме да се бия, мадам, и мисля, че ще си изкарам парите.
— Там са само двама.
— Двама са. Не са много, а? Но са се укрепили и знаят как да се бият. — Разбърка огъня и хвърли малко сухи дърва. — Двама души могат да се задържат доста време, а тоя Радиган е маризчия, дето може да просне и кон.
Чу се изстрел от карабина. Стрелял бе Кокър; виждаха пушека от стрелбата над позицията му, но не можеха да видят къща та.
— Кокър — съобщи Битнър. — Той е бърз в стрелбата.
В продължение на няколко минути не се чу нищо друго и Анджелина се заслуша в заглъхващото ехо, мислейки си какво ли би могло да означава то. Някои мъже можеше да умрат — но мъже бяха умирали и преди. Дузина бяха убити, а още няколко — изчезнали или ранени в кървавата разпра, в която до скоро участваха.
Изстреляният от Кокър куршум уцели перваза на прозореца и го разцепи. Первазът положен върху каменната стена на къщата, бе от дърво. Радиган погледна към прозоре ца и зачака. Той не бързаше. Нямаше смисъл да стреля, докато някой не се открие.
Гретхен приготвяше, следвайки нареж данията му, три пакета с храна. Одеялата бяха сгънати вече, но всеки от тях щеше да вземе и по един брезент. Не се знаеше къде ще замръкнат.
Нов куршум разби стъклото и се заби в тавана. Джон Чайлд леко се наклони, а после стреля изведнъж. Барбо отскочи назад, прок линайки. На рамото му пареше, като че ли бе изгорен от огън, а по гърба си почувства струйка кръв. Това бе само одраскване, но той усети неочаквана хладина. Тия хора мо жеха да стрелят.
Откъслечната стрелба продължи през целия следобед без поражения и за двете страни. Харви Торп залегна между каменни те блокове и се загледа раздразнено в къща та. От нея не бяха долетели повече от четири изстрела... или мунициите им бяха малко, или бяха много внимателни. Барбо бе одраскан, а на Кокър един куршум отнесе тока на ботуша му. На два пъти куршуми бяха по паднали в опасна близост до Уол.
Пакетите бяха приготвени и поставени близо до вратата на тунела. Чайлд вече бе излизал през тунела и бе дал зоб на скритите коне. Изглеждаше разтревожен и остана известно време при тях. Рано или късно някой щеше да се опита да обиколи зад къщата и сигурно щеше да открие конете. Човек трудно можеше да се скрие по склона отзад и почти навсякъде би бил изцяло изложен на огъня отдолу.
Когато се стъмни, Радиган се промъкна навън и с пистолет в ръка зачака опрян о стената на къщата. Сигурен бе, че някой ще се опита да пропълзи под прозорците и да се долепи до стената, а после да стреля неочак вано през прозорците. Искаше да бъде готов. Радиган седна с гръб към стената и зачака.
Въздухът бе хладен, но вече не толкова студен като преди, а нощта като че ли става ше все по-влажна. Слаб ветрец разклати бо ровете, а в конюшнята някой от конете тропна с копито.
Той забеляза някакво слабо движение близо до стената на плевнята и ъгъла на обора. А после се появи тичешком и човекът, приведен и по чорапи. Радиган се изправи, сянката му се сливаше с тъмните, широки стрехи на къщата. Човекът се приближава ше, тичайки тихо, и успя да види Радиган, когато вече бе много късно. Дулото на пис толета описа дъга надолу и го удари зад ухото. Той падна, опита се да се надигне и Радиган го халоса отново. Сега вече онзи се смъкна на земята и остана неподвижен. Радиган извади няколко ремъка от сурова свинска кожа, каквито носи всеки каубой, за да връзва краката на телето, след като го е хванал с ласо и съборил, после свърза хубаво краката и ръцете на човека и му запуши устата с парче старо зебло.
Човекът на земята изпъшка и се опита да се размърда.
— Стой мирен — прошепна Радиган. — Няма смисъл да се мъчиш да се освободиш. Лежи спокойно и може би няма да те бия пак.
Измина цял час, през който не се случи нищо. После от плевнята се отдели втори човек, а Радиган го изчака да се приближи. Той наближаваше тичешком и вероятно пле неният го чу, защото изохка високо и се опита да извика. Приближаващият се мъж спря изведнъж и вдигна пушката си. Радиган се отпусна на коляно и когато онзи гръмна, той отвърна моментално и със същата бър- зина-се хвърли на земята, претърколвайки се. Над главата му профучаха куршуми и изп лющяха в стената и пейката до вратата.
— Ако го направиш още веднъж — каза Радиган на ранения, — ще бъдеш убит от твоите хора.
Изтече още един дълъг час; Радиган про пълзя до вратата и драсна по уговорения начин, за да му отворят.
Гретхен за миг бе при него.
— Том, Том, ранен ли си?
— Само съм гладен.
— Ти удари един — обади се Чайлд. — Видях, че го уцели.
— Има и един пленник.
Радиган седна на масата и изпи кафето си на тъмно. На масата имаше и храна, и след като я изяде, взе чаша с кафе до прозо реца и я изпи, докато дъвчеше поничка.
— Добре — накрая каза той. — Време е.
Когато стигнаха до конете, звездите бяха се скрили. Оседлаха конете само за минута- две. Чайлд завърза багажа им на седлата и после поведоха животните от склона по по сока на дърветата. След няколко минути щяха да разберат, дали ще се измъкнат, без да ги забележат.
Пътеката се виеше близо до платото; Чайлд вървеше отпред, а Радиган крачеше най-отзад. Проправяха си пътя под дървета та и се отдалечаваха от къщата. Когато из минаха четвърт миля, яхнаха конете и потеглиха.
Всички мълчаха, но пък и не им се гово реше. Зад тях бе останал топлият уют на къщата, а пред тях бяха гората, нощта и студа. Никой не бе в състояние да каже колко време ще мине, преди да могат да спят отново под покрив — ако изобщо останеха живи.
Яздеха на запад, а нямаше никаква пъ тека. Яздеха на запад в навъсения мрак на гората и само понякога съзираха звездите. Стана студено. Вятърът откъм високите вър хове шепнеше между боровете, надигаше се неспокойно, превръщайки боровите шишар ки в цигулки, виеше тъжно сред скалите и през пустошта по снагата на планината.
Том Радиган мина начело, защото само той знаеше накъде да се движат, и поведе колоната без пътека в мрака, в който всички 1 ориентири бяха изчезнали загадъчно. Раз познаваше посоката според планинския скат, а сечищата между дърветата откриваше, ка то че ли воден от някакъв тайнствен лъч.
Зад тях не се чуваше никакъв звук, като че ли преследвачите им изчакваха светлината на деня. Двамина от техните бяха тръгнали в нападение, но и двамата не се бяха върна ли, като единият сигурно бе мъртъв, а за другия не знаеха нищо. Така че сигурно наблюдаваха тихо тъмната къща, разтрево жени, несигурни и гневни.
Колко ли време щеше да им е необходи мо, за да разберат, че къщата е празна? Може би часове. А всяка минута бе спечелено пре димство. Том Радиган знаеше, че сред ту кашните хълмове ще трябва доста да го търсят, освен ако не се случеше нещо непред видено. За него бе характерно никога да не отхвърля възможността, че може да се случи нещо непредвидено.
Можеха да задържат позицията си в къщата, но ако онези бяха открили конете им, щяха изобщо да им отрежат пътя за измъкване, а за Радиган и хората му винаги бе по-добре да бъдат подвижни, отколкото да бъдат държани в отбрана. Но той не се оттегли, за да избяга; отстъпи, за да може да дочака своя час за атака. Битката вече бе започнала и времето за преговори бе отми нало. Всичко, което можеше да се направи, за да се избегне боят, бе останало в миналото. Беше убит човек...
Яздиха в продължение на около час, после излязоха от гората върху един обши рен склон, осеян с черни туфи трепетлика, и продължиха на запад, а отдясно им се чер нееше огромният купол на платото, издига що се на петстотин фута нагоре към небето.
Яздеха мълчаливо, като само вятърът им правеше компания, а прикритието на назъбените сенки на самотните борове използваха, за да оглеждат околността. Радиган се спря на място и ги изчака да го настигнат.
— Как е? — обърна се той към Гретхен.
— Добре, Том. Мога да яздя цяла нощ и цял ден, ако искаш.
— Така те искам.
Джон Чайлд мълчеше. Луната бе вече високо и звездите избледняха от по-силната й светлина. Далеч на хоризонта се виждаха облаци.
— Ще завием на север. — Радиган вдигна ръка и посочи на запад и на юг. — Виждате ли оная редица от плата? Приличат на кора би в бойна формация. Те ни сочат пътя на север. Смятам да спрем да починем някъде из дефилетата южно от връх Насимиенто.
По права линия разстоянието не бе по вече от три-четири мили, а в действителност бяха изминали двойно повече. Свиха на се вер към далечния, шеметно висок връх, кой то им служеше като ориентир, и продължиха отново без пътека, като яздеха в колона по един. Понякога навлизаха в гора, но се дви жеха предимно по обширни склонове, осея ни с туфи трепетлика и храсталаци.
Движеха се бавно, защото околността бе непозната дори и на Чайлд и Радиган. И двамата бяха минавали оттук през деня, но нощем всичко изглежда различно, а пък и не помнеха нещо, което да ги ориентира. Освен това, работата им бе съсредоточена предим но от другата страна на планината на изток от ранчото. В ляво от тях теренът се спуска ше рязко във вид на стръмен склон към долината на Рио Пуерко, но всичко това бе далеч от района на ранчото и извън местностите, където обикновено се губеха говедата им.
Нощта бе тиха. Радиган се спря на ня колко пъти, като се ослушваше да чуе няка къв звук от преследвачи, но не се чуваше нищо друго, освен вятър и само вятър.
Все още яздеха край склона, но теренът изведнъж се спусна надолу към едно дере, почти изцяло обрасло от трепетлика. По средата на подковата, образувана от трепетлики и обли камъни, видяха закътана от вятъра пещера и чуха слаб шум от капеща вода. Радиган се спря.
— Ще направим почивка и ще пийнем кафе.
Седлото на Чайлд изскърца, докато се смъкваше от коня, а Радиган слезе и подаде ръка на Гретхен. Докато тя слизаше, той усети с изненада колко силна бе ръката й.
— Уморена ли си?
— Та ние едва тръгнахме.
Макар че бе валяло, успяха да намерят сухи кори и листа под падналите клони. Под дърветата имаше и изсъхнали клони и след минута-две заигра весело пламъче. Огънят бе много малък — човек можеше да го захлупи с една мъжка шапка, но стигаше, за да си сварят кафе, а пък и нямаше опасност да го забележат, закътан между трепетлики те в падината.
Радиган пристъпи в мрака отзад и откри извора. От храстите изпърха с крило бухал и той хвана револвера си, а после се засмя. Коленичи и опита водата, преди да напълни каната за кафе. Водата бе студена и прясна.
Тънката струйка се спускаше по камъни те и се събираше в малко вирче, преди да потече надолу по склона.
Светлината от огъня трептеше по хълбо ците на конете и се отразяваше в излъсканата кожа на седлата. Високо в небето заблещу- каха звезди, а Том Радиган приклекна на пети и се загледа през огъня към Гретхен. У нея нямаше никакви признаци на умора и изглеждаше възбудена и бодра. Чайлд улови погледа му и се усмихна.
— Пак сме на път — каза той. — Чудя се дали някога ще се отървем от тази си орисия.
В пещерата бе хладно и влажно, но ка фето бе горещо и вкусно. Радиган изведнъж се почувства ободрен. Е добре, битката бе започнала и хората на Фоли нямаше да се срещнат с новаци, щом като искаха да се бият. Той бе минал през много изпитания, а пък Чайлд бе от оная порода хора, които се раждат закалени. Обикалял бе страната надлъж и нашир и бе влизал в сражения, още когато онази шайка каубои от равнините са си играли на криеница.
Светлината от огъня танцуваше със сен: ките между крехките стволове на трепетли ките. Листата нежно шушнеха, подухвани от лекия вятър, а Радиган стискаше в шепите си втора чаша кафе и мислеше за предстоящото развитие на нещата. Сети се за Анджелина
Фоли — Каква ли беше онази връзка? Доведен брат? Или нещо повече? И защо бяха дошли тук?
Наистина, тя предявяваше иск за земята, макар че той нямаше да бъде уважен от никой съд, където и да е. Но когато нещата на някого вървят добре, той рядко напуска мястото, където живее. Тя бе събрала група побойници, начело с един надзирател, който, по всичко личеше, че е свестен човек, макар и бикоглав. И така, защо е трябвало да тръгнат? Стопанство с толкова много доби тък, колкото имаха те, не можеше да закъса... освен ако те самите не са били прогонени от тяхното ранчо или пък са имали други неп риятности.
Заслужаваше си да се провери. А нямаше да има нужда от всичко това, ако помощник- шерифът Флин бе заел твърда позиция от самото начало, но сега, след като се бе започнало, никой не можеше да каже как ще завърши. Много подобни битки продължа ваха с години — като враждата между Сътън и Тейлър в Тексас, която още не бе приклю чила.
След като загаси внимателно огъня и задуши всички тлеещи въглени, той направи единственото възможно нещо за заличаване то на всякакви следи, като хвърли един стар клон и взе шепа листа, пускайки ги така, че да се посипят естествено върху земята. Всич ко това нямаше да издържи на внимателната проверка на следотърсач, но за случайния поглед, хвърлен от някого, идващ след тях, то щеше да свърши работа. Яхнаха конете и потеглиха по посока на тъмната снага на връх Насимиенто. Малко след зазоряване направиха лагер при разклонението на ре кичката Клиър Крийк зад платото Еурика.
Яздили бяха в продължение на почти 'двайсет мили, описвайки груб полукръг око ло земите на ранчото. Лагерът, им бе само на осем мили от ранчото Р-бар, но оставената от тях следа трудно можеше да се следва. В продължение на няколко мили бяха вървяли по голи скали, а Радиган бе приложил ня-колко трика, като двойна стъпка назад по следата им, следване на речните корита и други подобни, а на два пъти се бяха разде лили и направили отделни следи, като след това се срещаха на предварително уговорено място.
Разположиха лагера си в скалиста кли сура, където водата бе издълбала пещери в стените на каньона, а по-късно спаднала по-ниско, така че нивото на пещерите бе доста над водата. Направиха си бивак в една от тези пещери, защитени от храсти и дърве та.
— Мислиш ли, че ще тръгнат подире ни? Или ще седнат и ще се повеселят?
— Няма да могат да се повеселят, защо то ние ще се върнем. Ще направим всичко, каквото можем, за да им се прище да бъдат на друго място.
Радиган стана и взе карабината си.
— Аз ще застана първи на пост, Джон. И ще поогледам мъничко наоколо.
Ставаше все по-светло. Радиган взе уин- честера си и тръгна надолу през скалите към устието на клисурата. При нормални обсто ятелства нямаше да спре на подобно място, но каньонът му се стори подходящ за скри валище, а имаше вероятност, преди да е изтекла нощта, да се възползват от подсло на, предлаган от пещерата. Освен това, има ше изобилие от сухи дърва за огрев. А и малко вероятно бе да бъдат открити. Израс налите храсталаци пред издълбаната от во дата пещера я прикриваха така, че не можеше да бъде забелязана от отсрещната стена на каньона. След като се отдалечи от пещерата, тя бе трудно забележима. Ами как ли се вижда от горната част на каньона? Погледна замислено натам, но тръгна надолу по каньона, за да провери докъде може да огледа околността.
Ранчото бе на около осем мили южно оттук, а някои от животните му бяха в Пенас Неграс, местност, която също не бе далече. Познаваше всяко парченце земя в южната част на района, а също и повечето от източ ните му покрайнини. Отново си спомни как во му бяха разправяли за каньоните на север, където имало бегълци и мародерстващи ин дианци предимно от полудивите юти.
Колко ли време ще спечелят, преди оне зи да разберат, че къщата е празна? И дали са разбрали вече?
Тръгна надолу към устието на каньона, завършващо в грамада от речни камъни с големината на къща, отломки от скали, нат рупани по причудлив начин. А имаше и надвесени скали, и гъста борова гора.
Започна да оглежда с бинокъла околността на юг, изследвайки го открай докрай. Мярнаха му се няколко сърни, а веднъж — и черна мечка, но не се виждаше никакъв човек. На запад видимостта бе добра, но и там не се виждаше нищо.
Ще си починат няколко часа, а той ще реши какво да правят по-нататък. Въпреки продължителната езда, те все още бяха в обсега на ранчото, а той нямаше намерение да позволява на хората на Фоли да се разполагат на имота му. За щастие конете, които бе пуснал на пасището, не бяха далече оттук, в малката долина, служеща за обор, загра дена от стръмни скали и с изобилие на трева и вода. Радиган държеше там двайсет и два коня, повечето от тях мустанги, които сам бе обуздал. До обяд се излежаваха и спаха, а Радиган напрегнато мислеше. Винаги обмис ляше всичко обстойно, разчепкваше всяко хрумване, докато не изпипаше всяка подроб-ност, а сега му бе ясно, че поради наближа ващата зима първото нещо, което им е необходимо, е основна база, която да бъде топла, удобна и трудна за откриване.
Освен това трябваше да предприеме ня колко хода, с които да се подсигури. Не очакваше съдействие от Флин, нито пък ня каква помощ от властите в Санта Фе, макар че те щяха да признаят, че правото е на негова страна. Но той възнамеряваше да ги уведоми, за да регистрира официално случая. Предприемаше тези стъпки, само за да се предпази от всякакви законови санкции, а със самозащитата си сега щеше да се заеме сам. Нито очакваше, нито пък искаше помощ от страна на закона.
Най-после заспа и се събуди неочаквано, за да установи, че сенките вече се спускат над каньона. Огънят пращеше и се разнасяше приятен аромат на кафе. Гретхен седеше до пламъците и го наблюдаваше. Джон Чайлд все още спеше.
Радиган седна и се почеса по главата.
— Ти спа ли изобщо?
— Ще спя по-късно. Всичко е спокойно. Разходих се надолу по каньона, но не забе лязах нищо.
— С тебе човек може да отиде накрая на света — каза той. — В манастира ли научи всички тия неща?
— От чичо Джон ги научих — отвърна тя, кимвайки към Чайлд. — Той е предпаз лив като тебе.
— Това е начин на живот. А има момен ти, когато е единственият начин да оцелееш.
— Сви цигара и я запали с главня от огъня. През нощта щеше да стане студено. — Джон ми каза, че индианците са избили семейство то ти.
— Почти не помня... Пътувахме безкрай но на запад, та дори загубихме представа за времето. Поне аз нямах представа. Понякога ми се струваше, че на света има само шум от колела и свирене на вятър. Той постоянно свиреше през тревата.
С мене бяха майка ми и баща ми, а мисля, че имаше и някакъв чичо... трудно ми е да си спомня. Бях отишла за вода на рекичката с баща ми и изведнъж чухме изс трели и викове. О, как се изплаших! Татко ме накара да се скрия в някакви върбалаци и после отиде да види какво става, а аз почаках доста време и тръгнах да го търся. Тогава индианците ме видяха.
— Добре ли се държаха с тебе?
— О, да! Страшно харесваха жълтата ми коса и бяха много мили. Но миришеха осо бено, а аз се опитвах да не се разплача. После ме караха да работя, но бяха внимателни, а индианецът, който ме намери, се държеше към мен като със собствените си деца.
Радиган отиде до каньона, намери едно паднало дърво и го довлече близо до изхода на пещерата. С него щяха да поддържат огъня през цялата нощ. Покатери се по каньона и събра няколко големи цепеници, които хвърли в огъня. Залязващото слънце украси със злато силуета на планината Сан Педро, а склоновете на връх Насимиенто потънаха в тъмнорозово. Небето бе ясно.
Оседла коня си и отиде до пещерата да изпие чаша кафе.
— Няма време за губене — съобщи той.
— Искам да тръгна, преди да се стьмни.
— Бъди внимателен.
— Ще внимавам.
Отиде до коня и пъхна карабината си в калъфа на седлото. Гретхен бе излязла след него.
— Том, внимавай.
Русите й коси заблестяха като златна паяжина от случайно попаднал в тях слънчев лъч.
— Не се бой — успокои я той, дръпна юздите и потегли в лек галоп надолу по каньона.
След около час той се разположи до острия връх на почти миля от ранчото и започна да го наблюдава с бинокъл. Говеда- та бяха пръснати наоколо, а до оградата стоеше вързан кон. След малко от къщата излезе човек с пушка. Всичко друго бе спо койно.
После, когато някои от говедата се раз движиха, той забеляза бледия пламък на лагерен огън в подножието на скалистата издатина. Около него се движеха няколко тъмни фигури. Част от животните бяха стиг нали до мястото, където бе застанал и той се загледа замислено в тях. Дойде му на ум, че ако се подплашеха и побегнеха...
Мракът падна изведнъж; Радиган се спусна по склона и яздейки, тръгна между говедата. Пресече тясната долина и подкара животните на юг. Действаше бавно и пред пазливо, улеснен от студения северен вятър. Говедата се обърнаха с гръб към вятъра и потеглиха. Когато Стигна на около четвърт мили от огъня, пред него имаше поне двеста глави, вървящи в южна посока. Той изтегли рязко пистолета си. Задържа го за миг върху лъка на седлото, докато следеше тъмните туловища на тътрещите се говеда, после гръмна, издавайки едновременно див тексаски вик и пришпори коня си сред говедата. Те се разпръснаха и се впуснаха да бягат, последвани от още два изстрела и подканяни от дивите му викове.
Между подкараните от него животни и огъня имаше повече от четиристотин глави, които също се втурнаха напред.
Откъм огъня се чуха диви крясъци и изстрели, които заглъхнаха под носещата се маса от тела. Обхванатите от паника живот ни прегазиха огъня и се понесоха надолу по каньона. Откъм къщата се чу вик и затръшване на врата, а после тролот на копита. Том Радиган обърна жребеца си назад към доли ната и се изгуби в сянката на дърветата; после заобиколи тресавището и пое по пътя за Себола, който пресичаше платото по по сока на струпаните на куп къщи на селото.
Сред кучешки лай пред една от къщите в покрайнините, когато вратата се отвори, той извика:
— Педро, аз съм Радиган.
Вратата се затвори, а после чу нечии боси крака да се приближават към него.
— Какво искате, сеньор?
— Онзи черен кон! Аз ще оставя моя тук.
— Елате!
Педро го поведе към оградените коне и хвърли ласото на черния жребец. Радиган прехвърли седлото от своя кон и каза:
— По-добре е да го скриеш. Ония не са добри хора.
— Имате ли нужда от помощ, сеньор Том?
— Не, нямам нужда от помощ.
— Има кой да ви помогне. В Лома Койот има няколко души. Ще ви свършат работа. Ако искате, ще отида до там и ще ви ги доведа.
— Засега няма нужда.
Пое на юг и на сутринта спря да си почине близо до Сан Исидро. Когато се събуди час по-късно, слънцето бе вече висо ко. Оседла наново коня и се спусна към града.
Дауни метеше рампата пред спирката на дилижанса. Изправи се бавно и каза:
— Загазил си, Том. Чух, че са те изгони ли.
— Така ли? — Радиган завърза коня на коневръза и се протегна. Искаше му се да се изкъпе и да се обръсне, а и да хапне нещо. Изведнъж усети остър глад. — Избягах, за щото не исках да ме държат заклещен на място.
Флин се приближи към сградата и спря, когато видя Радиган. Помощник-шерифът го изгледа внимателно, а после попита:
— Заминаваш ли?
— Моят дом е тук.
— Съветвам те да заминеш. Взеха ти къщата, което значи, че няма какво да те задържа тук.
— Значи вече си се решил?
— За к’во говориш?
— Че си избрал на чия страна да бъдеш.
Лицето на Флин изрази объркване, а после помрачня.
— Аз ти казах. Ако забъркаш нещо, ще те затворя.
Радиган измери внимателно с поглед Флин.
— Не се и опитвай, Джим. Имаш жена и деца. Ти и не искаш разправии, защото те е страх, че ще загубиш всичко това. Но в деня, в който се опиташ да ме задържиш, ти ще си го загубил.
Джим Флин стисна зъби и пристъпи неспокойно от крак на крак. После погледна Радиган в очите и усети, че се вдървява от страх.
Радиган не се шегуваше.
— Не ме принуждавай, Том — каза той, но усещаше, че ако се опита да арестува Радиган, щеше да бъде убит.
— Денят, в който се опиташ да ме арес туваш без причина, Джим — рязко отвърна Радиган, — ще бъде последния ти ден в живота. Аз съм в правото си тук, а ти си този, който се върти като ветропоказател. Ще се обърна към по-горна инстанция от твоята, Джим.
— Какво значи това?
— Писах и до губернатора, и до шерифа. Уведомих ги за положението тук. Моите документи за собственост са регистрирани в Санта Фе и ако ти не изгониш хората на Фоли, а се намесиш по някакъв друг начин, ставаш съучастник в престъпление.
Джим Флин изведнъж загуби дар слово. Ако Радиган бе писал до шерифа и губерна тора, и ако той бе в правото си, тогава заемания от него пост не струваше и пукната пара. Същевременно усети силно нежелание да се бие с човека, който е убил Вин Кейбъл.
В същото време писмото му даваше въз можност да се измъкне и той веднага изрази съгласие.
— Добре, ще почакам. Ще чакам, докато ми се обади шерифът, а после ще предприе ма мерки и ако се наложи, ще те задържа. Том Радиган не му отговори. Разбираше какво му е на Джим и му съчувстваше. Както го бе казал сър Френсин Бейкън: „Който има жена и деца, е поверил съдбата си на прови-дението, защото те са пречка за велики начи нания“.
Е, поне карат човек да се замисли.
Радиган влезе в кръчмата и взе предло жената му от Дауни чаша с уиски.
— Искаш ли закуска?
— Разбира се.
— Вярно ли е, че си убил един от тях?
— Мисля, че да.
— Значи си го направил. Те ще дойдат тази сутрин, Том. Някои от тях.
— Ще мисля за това след закуска.
Не бе писал никакви писма, но сега се зае да пише. Написа писмата, за които спо мена на Флин. Написа и трето, до един капитан на рейнджърите в Тексас, с молба да направи проверка за хората и добитъка на Фоли и Торп.
Пиеше вече втора чаша кафе, когато Флин блъсна вратата. Той тръгна направо към масата на Радиган.
— Нали искаш да се биеш с хората на Фоли?
— Идват ли вече?
— Идват, четири или пет души.
— Благодаря ти, Джим — кимна с глава той. Надигайки се от стола, чу тропота на конски копита, а като погледна през прозо реца, видя конниците, общо пет души, да завързват конете си на гредата.
— Късно е! — Извика ядосано Флин. — По дяволите, закъсня!
— И без това исках още кафе — отвърна той и седна отново.
Флин се обърна рязко към него.
— Можеш да излезеш през задната вра та! Бързо!
— Тук ми харесва.
Флин го зяпна втренчено, после се опита да каже нещо. Отвори уста, после я затвори и тръгна към тезгяха.
— Сипи ми едно — изръмжа той на кръчмаря.
Радиган вдигна каната и си сипа още кафе. После се облегна назад и спокойно се загледа към вратата.
На рампата се чуха стъпки и някой се изсмя.
После вратата се отвори широко.
ГЛАВА IV
Тримата каубои, които влязоха първи, му бяха непознати, но другите бяха Барбо и Битнър.
Те се подпряха на бара, като се смееха и говореха високо, но явно не знаеха, че той е тук. Смъртта на един от другарите им явно не бе ги опечалила кой знае колко. Радиган не се помръдна, продължаваше да седи и да ги наблюдава.
Пътуването му до Сан Исидро бе нало жително. Искаше да се разбере най-сетне с Флин и да напише писмата, макар и безпо-лезни, до губернатора и до шерифа на окръ га. Каквото и да се случеше, положението му трябваше да бъде гарантирано от закона. Не очакваше никаква помощ и резултат на пис мата, но по този начин уведомяваше власти те за това, което се върши тук, както и че не получава никакво съдействие от Флин. Пос-ле всичко щеше да зависи от самия него, но те щяха да са уведомени за положението и за това, че му се налага да предприеме нещо, за да защити собствеността си.
Флин остана на бара, но каубоите като че ли не го забелязваха. Барбо бе отново възвърнал предишната си агресивност, а Битнър бе както винаги мълчалив и мрачен, но Радиган усещаше, че той е много по-опасен от Барбо.
Радиган бе седнал в полутъмната част на стаята и от бара чертите на лицето му бяха неразличими. Докато той съобразяваше то ва, единият от каубоите погледна към него, отвърна очи, а после се загледа отново, явно усетил нещо заплашително в мълчаливия посетител. След малко той зашепна на ухото на стоящия до него и всички се обърнаха. Веселият брътвеж на бара стихна изведнъж. Флин се изправи и се обърна бавно към тях, а Битнър неочаквано го запита с нехаен тон:
— Ти на чия страна си?
— Аз съм на страната на закона. Не искам никакви разправии.
Барбо се изсмя.
Том Радиган не бе помръднал. Пресегна се бавно към поставената върху масата до чашата с кафе кесия и започна да свива цигара. Изчакваше да види какво ще направи Флин, но ако се започнеше, първо трябваше да убие Битнър... Битнър бе най-опасният от всички, но и тримата непознати каубои изг-леждаха здрави и опитни мъже.
— Момчета, изпийте си пиенето и да ви няма — настоя решително Флин. — Ако направите нещо^в града, ще си имате работа с мене.
— Но той уби един от нашите.
— Може да е така, но чухте какво ви казах.
— А на нас хич не ни пука — заяви Барбо. — Можеш да се чупиш оттук, шефе, или, ако искаш, стой настрана. За нас е все едно.
— Аз ще стоя тук. Само посмейте да направите нещо и ще ви заключа.
— Ще ни арестуваш ли? — Запита подигравателно Барбо.
— Ще ви арестувам — отвърна Флин. — Е, Барбо, ще се биеш ли?
Барбо се колебаеше. Той боравеше доб ре с оръжието, но пък и Флин не бе станал помощник-шериф по случайност. Така че Барбо не бе уверен, дали си струва да рискува. Освен това му бе наредено да не влиза в разправии, докато е в града.
Флин се приближи към Барбо.
— Казах ти нещо, Барбо. Изпий си ча шата, ако искаш, и се махай от града, но тук няма да се задяваш с никого!
Барбо продължаваше да се двоуми, но се намеси Битнър:
— Остави, Барб. Ще дойде и нашето време!
Барбо сви рамене, обърна се към бара и Дауни напълни чашата му. Радиган бе сле дил с интерес Дауни. Дясната му ръка бе скрита под бара и Радиган се досещаше, че там има пистолет. Радиган взе каната и си сипа кафе.
Изпаднал бе в трудно положение. Извън града щеше да стане лесна плячка. Въпреки че бе помощник-шериф на окръга, Флин на практика бе казал точно това. Той щеше да поддържа спокойствието в града, но извън него, всеки трябваше да се оправя сам.
Но черният кон бе с непозната за тях дамга и те сигурно подозираха, че конят му е някъде другаде. Радиган предполагаше, че те ще излязат навън, ще завардят и двата пътя, извеждащи от града, и ще го дебнат, а здравият разум му подсказваше, че е глупаво да тегли от тестето, което ще му наредят. Стоеше замислен и чакаше.
Дауни излезе иззад бара и дойде при него.
— Искаш ли още кафе, Том?
— Да, ако обичаш.
Сигурно щяха да го дебнат северно от града, по пътя за ранчото, но вероятно щяха да пратят някого и на пътя, водещ на югоза пад. На около миля извън града имаше мяс то, където скалите се спускаха чак до пътя, а малко преди това място една почти невиди ма пътечка се отклоняваше от главния път, тръгваше нагоре между скалите, после пра веше остър завой и се виеше все по-нагоре към връх Пахарито, от отсамната страна на който имаше проход през дългия хребет над долината на Сан Исидро.
В случай, че смогнеше да се измъкне от града и да стигне до пътечката — ако изобщо го оставеха да напусне града — той можеше и да успее, защото логично бе да го чакат при мястото, където скалите се спускаха до пътя.
Допуши цигарата си и допи останалото кафе, а после мъжете излязоха от кръчмата и той остана сам.
— Благодаря ти, Джим — каза той.
— Недей да ми благодариш. Просто не искам никакви разправии.
— Добре.
Радиган стана, отиде до бара и плати на Дауни, който пусна парите в чекмеджето на масата, без да ги погледне.
— Пази се, Том. Те ще те чакат.
Радиган погледна през прозореца. Коне те им ги нямаше, но някакъв човек се мота еше по отсрещната страна на улицата.
— И Господ да се съжали над нещаст ните моряци в една подобна нощ! — усмих нат каза Радиган.
— Ти ще се оправиш, Том — каза Дауни,
— само, че тия искат да те пречукат.
— Ще ми приготвиш ли нещо за кльопа- не, а? Може да се скрия в планината за няколко дни.
— На онова момиче нали нищо му няма?
— Попита Дауни.
— Не. Тя е кораво момиче, Пат. Ще дойдем насам, когато си разчистим сметки те.
Облече палтото си, докато Дауни довър шваше приготвянето на бохчата с храна. Радиган прехвърли на ум всички сгради на долу по улицата. От дясно на пътя имаше четири, а от ляво — три; отзад имаше разп ръснати къщи, улички дворове с плевни и конюшни. Къщата на Хансен се падаше от ляво, но далече от пътя. Изведнъж му хрум на нещо.
— Довиждане. — Излезе навън и внима телно затвори вратата зад себе си. Пресече тротоара, като че ли си тръгваше от кръчма та, после се обърна, скочи бързо на седлото и сви рязко край нея.
Действията му бяха бързи и неочаквани.
Наблюдателят отсреща бе неподготвен за всичко това, но веднага се втурна през ули цата. Преди да може да завие край кръчмата, Радиган я заобиколи отзад, пресече улицата и се скри зад първата сграда оттатък. Спусна се по пресъхналото корито, мина под дърве тата и подкара коня по мекия пясък, за да не вдига шум. А после пое направо към къщата на Хансен.
Голямата, глинена къща с веранда на горния етаж бе построена сред високи топо ли, а зад нея имаше обори и конюшня. Слънцето бе вече високо, а Радиган слезе и ззе юздите, уверен, че конят е непознат тук и се надяваше, че едва ли някой го е виждал. Мина пред къщата и върза коня в храстите под тополите зад къщата.
Отвътре се чуваше стара любовна песен, изпълнявана от приятно сопрано. Той се заслуша за момент, а после похлопа на вра тата. Лек ветрец раздвижи тополите и листа та им тихичко зашумоляха. Песента секна и отвътре се чуха стъпки. Той пристъпи от крак на крак и дъските на пода проскърцаха под тежестта му, а вратата се отвори широко.
Анджелина Фоли бе съвсем искрено из ненадана. Той свали шапката си.
— Как сте, мис Джелина? Приемате ли гости?
Тя се поколеба за миг, после отстъпи назад.
— Заповядайте. Вие ме изненадахте.
— Някои от вашите хора май са се настроили за бой — подхвърли небрежно той, — та си помислих, че е по-добре да ги оставя да се успокоят. — Усмихна се и добави: — И реших, че може би е дошло времето да се опознаем по-добре.
— Смятате ли, че искам да се опознаем по-добре?
— А не искате ли?
— Не съм убедена. — Тя му посочи дивана. — Доста дръзко е от ваша страна да идвате тук.
— Можете ли да измислите по-подходя- що място? — Възкликна той и се разположи на дивана. От мястото си можеше да наблю дава добре водещата към ранчото пътека. — Ако на човек му се налага да чака, защо да не го направи някъде, където може да си поговори с едно хубаво момиче?
Тя чакаше, а той се огледа наоколо. Просторната стара къща бе прохладна, уют- на и тиха, но и доста неща бяха променени. На прозорците сега имаше завеси, а бяха докарали и пиано. От колко ли време не бе виждал пиано на друго място, освен в кръчма?
— Вие пеете много хубаво. Можете ли да свирите?
— Разбира се.
— Ще посвирите ли малко?
— Мистър Радиган, ако сте дошли при мен по някаква работа, моля ви, кажете. Нямам намерение да ви свиря, а считам, че е нахално от ваша страна да предлагате това.
— Тук толкова рядко слушаме музика — обясни той, като се престори, че не забелязва очевидното й нетърпение. — Особено стари италиански народни песни.
— Чували ли сте тази песен? — Изнена дата й бе пълна.
— Тук има всякакви хора — отвърна той.
— Сред мъжете на Запада ще намерите мно зина, които знаят и други неща, освен за кравите и състоянието на пашата. — Замълча, а после добави: — Мис Джелина, аз съм любопитен човек. Защо дойдохте тук?
— Заради земята, която притежавам — студено отговори тя. — Каква друга причина може да има?
Той сви рамене, обръщайки шапката си в ръце.
— Просто си мислех. Обикновено човек, който има стадо като вашето и стопанството му върви добре, не напуска мястото, където живее. Чудя се защо сте тръгнали и защо работниците ви разбират повече от пушки, отколкото от крави.
Анджелина Фоли погледна към вратата. Единствената й компания тук бе готвачката мексиканка, но започна да обмисля бързо как да привлече вниманието на ратаите си. Радиган хитро бе се досетил, че едва ли някой ще помисли да го търси тук, а освен това, всичко казано от него й даваше осно вание за все по-голямо безпокойство. Той не бе обикновен кравар или говедар.
— Аз писах до губернатора — съобщи той.
Тя се вцепени.
— Какво сте направили?
— Писах до губернатора — повтори той.
— В Санта Фе ме познават, а и исках да знаят какво става тук.
Тя бе изплашена, но сега изведнъж усе ти, че ги грози истинска опасност. За подобно нещо изобщо не бяха и помислили. Когато се стягаха да тръгнат на запад от Тексас, Харви я бе убеждавал, че не само имат права над земята, но и че човекът, който се е настанил на нея, ще бъде премах нат, още преди да пристигнат. От доста време подозираше, че Харви има нещо друго на ум, че има някаква идея, за да тръгне към ранчото в Ню-Мексико, но не бе настоявала много да разбере защо.
Тръгването им бе наложително. Баща й бе управлявал зле ранчото, пропилял бе пре калено много пари и бе се замесил в безна деждни кавги. Благодарение на нейната енергичност и благоразумие, както и на Харви, зарязаха безкрайната вражда и тръгнаха за Ню-Мексико. Никой нямаше да си спомня с добро за тях в Тексас, но благодарение на Рос Уол докараха благополучно стадото след дългия и скучен преход, оставяйки на зад всички преследвачи — повечето мъртви.
Но ако започнеха сега да проверяват в Тексас, последиците щяха да бъдат неизбеж ни.
Тя начаса се досети, че той не трябва да разбере за страховете й, а също, че или трябва да бъде спечелен по някакъв начин, или да бъде убит. Или още по-добре, да изчезне. Ако той просто изчезнеше, щеше да има период на изчакване, за да видят, дали ще се появи отново, а дотогава те щяха да са се окончателно установили на ранчото и щяха да са си създали приятелства.
— Много е жалко, че между нас има недоразумения. — Тя стана и отиде до про зореца, но докато говореше, обмисляше трескаво, търсейки какъвто и да е начин за възможно излизане от положението. — Ти си силен човек, Том — додаде тя.
— Просто каубой.
— Не, ти си нещо много повече. Как искам да се бяхме срещнали при други обс тоятелства. Жена в моето положение, която трябва да върти едно ранчо като мъж, не среща често мъже, които да я заинтересуват.
Тя си даваше сметка, че това са не само приказки от нейна страна. Всяка изречена дума бе вярна. Обърна се неочаквано и се загледа в него, установявайки за първи път, че изводът от собствените й думи е верен: разбра, че той бе мъжът, с когото е трябвало да се срещне отдавна.
Бе хубав мъж. И несъмнено смел. По нищо не приличаше на Харви, който никога не се изясняваше докрай и постоянно се опитваше да спечели пари, без да работи.
Приближи се към него. Той погледна над рамото й и забеляза, че улицата все още е пуста.
— Том, какво искаш от живота? Искам да кажа, какво искаш да постигнеш?
— Искам да направя ранчото доходно? Ти нямаш представа каква работа е това. Имам предвид, че идваш от равнинен щат, където трудностите също са големи, но знаеш как да се справиш с тях, както знаех и аз, преди да дойда насам, тук обаче човек трябва да се учи наново, да усвоява нови похвати. Аз съм предпазлив, ето защо поч нах с малко животни и работих страшно много, за да оцелеят. Когато вече се научих как да се справям, бях отгледал в продълже ние на две зими едно малко стадо и едва тогава можах да се поотпусна.
— Толкова ли е трудно?
— Дори по-лошо! Заповядай да видиш сама, ако искаш. — Махна презрително с ръка. — Твоите хора сигурно си мислят, че са спечелили, но ние напуснахме ранчото, защото не искахме да ни държат в обкръже ние и не се тревожим, защото знаем какво ще стане през зимата. Ти ще загубиш стадото си, ще загубиш всичко, което имаш. Ратаите ти ще те напуснат, защото са свикнали да не работят много, с изключение на Уол и може би неколцина други. Разбира се — добави той, — може и да имаш късмет. Зимата може да е мека.
Думите му прозвучаха искрено, което я обезпокои. Стадото бе всичко, което прите жаваше, и ако го загубеха, нямаше да им остане нищо.
Усещайки, че е разколебана, той добави:
— Виждала ли си скоро онази долина? Говедата ти бяха там само няколко дни и тревата почти се свърши. Пашата е недоста тъчна за толкова много крави.
Той бе човекът, от когото трябва да се отърват, защото след като веднъж го няма, едва ли щяха да бъдат затруднени от Джон Чайлд и онова момиче. Момичето можеха да премахнат впоследстве, а Чайлд вероятно щеше да изчезне с нея или пък щяха да го проследят и да го убият.
Но как да се справят с Радиган? Оплак ването му до властите я плашеше, защото за такова нещо изобщо не бяха помислили и то можеше да ги унищожи. Но ако той изчезне ше, все едно, че се е оттеглил по собствено желание, всичко щеше да бъде много просто. Цялата история щеше да затихне и присвоя ването на ранчото щеше да бъде свършен факт, който Харви и тя можеха да уредят веднъж завинаги с едно отиване до Санта Фе. Харви умееше да се държи изтънчено и предразполагащо, а тя бе наясно, как реагират повечето мъже в присъствието на една хубава жена. Радиган нямаше да стои повече на пътя им.
— Непременно ли трябва да се бием? — Настоя тя. — Искам да кажа, трябва ли да бъдем неприятели?
Приближи се до него.
— Том, наистина съжалявам. Не можем ли да приключим с всичко това? Трябва да разбереш какво ми е. Все пак, баща ми остави на мен тази земя и тя е всичко, което имам.
— Съжалявам.
Тя вдигна широко отворените си очи към него и леко разтвори устните си.
— Том, моля те! Не трябва да бъдем врагове!
Той я погледна снизходително и тя из веднъж разбра, че й се присмива. Не направи никакъв опит да я прегърне, макар че пока ната бе налице, нито пък се отдръпна от нея. Погледна я в очите и тихо промълви:
— Ние не трябва да бъдем врагове. Не искам да бъде така, но в такъв случай защо не се откажеш от цялата история и не си заминеш?
Тя побесня. Яростта й припламна зло за миг, но после се овладя и се усмихна язви телно.
— Не! Аз не мога да направя такова нещо. Това би било почти предателство. По отношение на баща ми, имам предвид.
Обърна му гръб и отиде до прозореца. Той надникна край нея и видя, че улицата все още е пуста. Изведнъж усети, че тя също наблюдава улицата, което означаваше, че или очаква някого, или пък се надява някой да се появи.
Ясно й бе, че трябва да печели време, че трябва да намери начин да го задържи, до като дойде някой. Знаеше вече, че друг изход няма: той трябва да бъде убит. Или да бъде убит тук, или да го проследят, докато успеят да го убият някъде другаде.
Всичките й съмнения и колебания бяха изчезнали напълно. Истината я порази. Едно бе да приеме убийството на непознат натрап ник, но съвсем друго — да заповяда да убият човек, когото познава и с когото е разгова ряла. Но нямаше никакво желание да изчак ва и да премисля отново. Ако искаше да притежава ранчото, Том Радиган трябваше да бъде убит. Всичко бе толкова просто.
Баща й бе нерешителния. Той ги замеси в кавгите, но винаги се колебаеше, прекалено муден или прекалено приказлив. Тя не въз намеряваше да прави подобни грешки. Земята бе нейна и без нея тя не представляваше нищо и не притежаваше нищо. Слагайки ръка на земята тя можеше да укрие крадени те говеда надалече в трудно достъпните до лини, където според Рос Уол Радиган държи добитъка си, а ако ги откриеха там, щяха да се престорят на изненадани, а и нямаше да има никакви доказателства.
Радиган взе шапката си.
— Аз ще си тръгвам. — Ставаше все по-неспокоен. Човек не може да отгатне как во в даден момент би направила една жена, а хората й можеха да се появят всеки миг, защото вече сигурно са се отказали от пре търсването на града. Може би щеше да успее да стигне до пътеката, без да го видят.
Тя отчаяно се опитваше да измисли с какво да го задържи, но той се отправи към вратата и излезе на верандата. Докато той излизаше, тя забеляза, че Барбо е застанал с пистолет в ръка близо до верандата, пресег на се бързо и сграбчи с две ръце ръката на Радиган в момента, в който пистолета на Барбо се насочи към него. Стисна отчаяно ръката му, страхувайки се, че ще изтегли пистолета си и той залитна в момента на изстрела на Барбо.
Куршумът се заби в рамката на вратата, на сантиметри от Радиган, а той се пресегна с лявата си ръка и изтегли колта, извъртя се и стреля точно когато Барбо гръмна повтор- но.
Страхувайки се да не засегне Анджелина и ужасен, че не уцели от първия път, Барбо този път бе още по-неточен. А куршумът на Радиган попадна в него и го отхвърли наст рани. Радиган се отскубна, блъсна Анджели- на и скочи от верандата.
Улучен в рамото, Барбо бе изпуснал пистолета си. Опитваше се да го вдигне с лявата ръка, когато Радиган стреля отново. Стрелял бе в тялото на Барбо, но куршумът попадна под ъгъл в тежката тока и отскочи настрани, секвайки дъха на Барбо и отваряй ки голяма рана над китката му. Радиган заобиколи къщата и побягна към коня си.
Откъм къщата изтрещя карабина и той се хвърли към храсталака и падна на ръце в мига, в който втори куршум окастри клон ките над него. Претърколи се през рамо, като зърна за момент застаналата на верандата Анджелина, заета със затвора на карабината. След като се претърколи, той отново попад на на ръце и крака и се хвърли с плонж към храсталака. Дръпна се рязко, за да промени посоката на движението си и стигна до коня. Животното се бе стреснало и измина цяла минута, докато успее да стъпи на стремето и да се метне на седлото. Още един изстрел от карабина удари в храстите зад него и чу, че някой тича. После конят се понесе по посока на пътя за Сан Исидро, но след миг, когато се изкачи на една височинка, забеляза дузина конници да препускат ветрилообразно меж ду него и пътя.
Нямаше надежда да ги изпревари. Вдиг на коня на задните му крака и се отправи с всички сили на изток.
Докато минаваше покрай ранчото, се чу още един изстрел от карабина. А право пред него, преграждайки пътя му на североизток, се издигаше огромна каменна стена, скална маса извисяваща се на хиляда и петстотин фута височина. Той знаеше, че самите скали не са толкова високи, но все пак да се катери по тях бе безнадеждно. Между скалите има ше много извивки, но му бе ясно, че през тях няма никакъв път.
Черният кон бе бърз и препускаше с всички сили, но той не бе хранен със зоб като неговите коне и не бе ясно колко може да издържи. Пръснатите във ветрило конници зад него се събраха на куп с изключение на двама, които продължиха да яздят в източна посока, вероятно за да пресекат всякакъв опит да се измъкне на юг и евентуално да го отрежат на изток.
Пред него една огромна издатина на стръмния склон като че ли се протягаше напред към равното, за да му попречи да избяга. Ако ездачите, които продължиха на изток, не попаднеха на някое дефиле, те щяха да опишат дъга, която щеше да стигне до издатината и тогава щяха да го отрежат напълно. Спомняше си, че зад нея като че ли се намираше устието на каньона Хондо, оси гуряващ свободен достъп до хълмовете на север. Ако стигнеше пръв до онова място със скалите, може би щеше да се измъкне, а ако не успееше, тогава трябваше да се бие при тиснат до стената, докато му се свършат патроните и го обградят напълно. А тогава можеше само да се надява, че ще убие някои от тях преди самия той да бъде убит.
Смушка коня с шпорите и го насочи към мястото със скалите. Вятърът брулеше лице то му, а шапката му се килна назад и увисна на врата му, задържана от каишката. Конят бе цял в пяна, но препускаше леко и без да намалява скоростта. Зад него се разнасяха откъслечни изстрели, но шанса да бъде улу чен при тази скорост бе минимален.
Не се извръщаше назад, но погледът му непрекъснато следеше конниците, които пре пускаха съвсем наблизо отзад и в дясно от него. От ляво все повече наближаваше ка менната стена на планината. Черният кон тичаше като подплашен заек, опъваше глава напред, прескачайки храстите, като че ли усещаше, че смъртта е съвсем близо отзад.
Край него изсвири куршум в такава бли зост, че той се стресна и тръсна глава, като че ли пропъждаше настървена пчела. Място то със скалите изникна отпред, краката на коня стъпваха вече по пясък, а студеният вятър пронизваше през ризата на Радиган. Конниците от дясно вече скъсяваха ъгъла, след няколко минути той щеше да разбере, дали е успял.
И тогава наистина разбра. Щяха да го засекат точно там. Сигурно щяха да го нас тигнат там.
В този момент той изтегли пистолета си. Стисна колта и стреля бързо в коня на най- близкия ездач. Даде още три бързи изстрела и изведнъж конят изцвили и намали за миг скоростта си. Не беше го уцелил, просто куршумът бе минал смущаващо близо, но изплашеният кон намали ход, яздещият от-зад конник връхлетя върху него и в настъпилото объркване на сблъскалите се коне Радиган профуча като вятър край скалите.
Пред него се разкри каньона Хондо, широк около миля в устието, но бързо стес няващ се към един процеп в скалите. Единс твените пътеки, които му бяха известни, завършваха сляпо в горната част на каньона, но може би имаше някакъв шанс наляво или към каньона на запад. Подкара коня нагоре по каньона, после забеляза цепнатина в сте ната отдясно и сбута коня към стръмния скат. Животното се хвърли отчаяно напред, а после, почти стигнало върха, се спъна и почти се свлече. Радиган скочи от седлото и хвана юздите, катерейки се към върха. Зад него изтрещя изстрел и куршумът пръсна парченца от скалата на сантиметри от него. Жегнат от камъчетата, конят се втурна нап ред и успяха да се изкачат.
Радиган измъкна уинчестера от калъфа, залегна зад един паднал дънер и стреля бър зо към напиращите отдолу коне. Някой из вика, а той зареди и стреля отново с максимална бързина по скупчилите се хора и животни.
Един от конете падна, като зарита с крака, а ездачите се разпръснаха, за да се прикрият. Следващият му изстрел се заби в пясъка под краката на един от тях, а друг се свлече от седлото. Човекът падна, ботушът му се закачи на стремето, а конят му побягна, влачейки го за крака.
Радиган изпълзя назад и се изправи бав- но. Въпреки студа, той бе плувнал в пот, а конят бе покрит с пяна и трепереше. Радиган хвана юздите и се промъкна към дърветата Вече бе малко след пладне.
Поведе коня, без да се спира, знаейки, че те първо ще хванат повлеклия ездача си кон, а после ще се опитат да открият път за нагоре. Сигурно ще предположат, че вече го няма, но не ще бъдат убедени и това ще ги забави. Може би, макар че не вярваше много в това, ще спрат да го преследват. Улучил бе един човек и един кон, а може би и двама души. А влаченият от коня човек, ако още бе жив, нямаше да бъде в състояние да се бие.
За един ден бе свършил добра работа. Отстранил бе с доста късмет трима или четирима от тях.
Вдясно от него имаше огромна скала, приличаща на огромен кораб. Стъпвайки по гладките скали, той не оставяше никакви забележими следи и се движеше упорито напред. След това възседна коня.
Тази местност му бе сравнително непоз ната, макар че Джон Чайлд му бе споменал, че високо в планините се намира изворът Охо дел Осо. Ако имаше късмет, можеше да го намери.
След по-малко от половин час той наис тина го намери. Напълни манерката си и напои коня, после го разтри с шепа трева. След него не се виждаха никакви следи, а сред скалите не можеше да се вдига прах, по който да го забележат, но независимо от това, той бе длъжен да действа така, като че ли го преследват. Планините на север се извисяваха нависоко, а на запад от него имаше стръмни канари и каньони, които отрязваха пътя му. Единственият изход бе на изток или на североизток; ако тръгнеше на североизток, можеше да свие към скривали щето, където го чакаха Джон Чайлд и Гретхен.
Далеч оттук, може би на двайсет или двайсет и пет мили на изток, бе каньона на Рио Гранде, а каньоните на Фрихоле и Па- харито Крийк сочеха посоката на голямата река.
Продължи на север; местността ставаше все по-висока и все по-сурова, а вятърът още по-силен. Наоколо бе пустош и тишина. На няколко пъти подплаши сърни, а веднъж срещна и гризли. Мечката се изправи на задните си крака, за да го вижда по-добре, и го наблюдаваше от около стотина ярда, до-като той отмина.
Зареди наново пистолета си — не може ше да си спомни друг път да е забравял толкова дълго да зареди оръжието, след като е стрелял. Това се бе превърнало в автоматична реакция, но този път не бе имал време. Следобедът се изнизваше към планините и от скритите каньони се прокрадваха любо питни сенки, надничащи към него изпод ви соките дървета. Студените пръсти на пронизващия вятър го заопипваха; той поту па коня и тихичко му заговори, а чернушкото размърда уши в отговор.
Стана студено, много студено, а единст веният път водеше нагоре през още по-сту дените местности сред високите върхове и през самотните, обрулени от вятъра плата, където никой не би тръгнал по собствено желание. Сгуши се на седлото; конят се вла чеше мудно, като живителната топлинка чезнеше от мускулите му.
Спря се под самото, ударено от гръмо тевица борово дърво. Но не се задържа, а продължи да върви, като отвръщаше на опъ ващия се кон с още по-силни подръпвания на юздата. Следваше очертанията на хълмо вете и вървеше упорито на север. Запрехвърчаха снежинки.
Пред него се откри величествена панора ма от назъбени планини и покрити от мрак каньони, от съсипвани от гръмотевици гори и от посивели, избледнели стволове на отдавна умрели дървета. Гледката бе странно тържествена и величествена под ниските си ви облаци. По-високите ридове и върхове чезнеха в ниските облаци, а пред него се бе опънал, гол и необещаващ нищо хубаво, широкият шелф, по който бе тръгнал.
Измъкна от седлото овчия си кожух и се загърна с него. Той беше с висока цепка отзад, така че да може да го облича когато язди, но сега не бе на седлото, а крачеше с широка стъпка по огромния гръб на плани ната. Вдясно се спускаше каньон, вероятно на стотици футове надолу към потока на дъното му. Радиган продължаваше да върви, търсейки напред място, където да се подсло ни за през нощта.
От покритите с лед върхове изпълзя мра ка и настана вечер. Том все още се препъва ше, конят се влачеше след него и когато най-после стигна до подходящо за почивка място, то се оказа, че е само едно кътче
129
между скалите и дърветата, но предлагаше закрила от вятъра.
Там, където два огромни камъка се съ бираха под остър ъгъл, той си стъкна огън и срещу него си направи навес от вечнозелени клони, така че челата на камъните да отра зяват топлината от огъня към навеса. Изви клоните на живите дървета и направи груб навес за коня, където щеше да достига част от топлината. Паднали дървета имаше пове че от достатъчно и той запали силен огън, за да затопли камъните, после занесе седлото и вещите си под навеса.
Взе шепа вечнозелени иглички и изтри коня, събра сняг, за да го разтопи и си направи кафе, предпочитайки да запази во дата в манерката. Стана съвсем студено. Разгъна пакета, приготвен от Дауни в кръч мата, и на шията на коня закачи торбата със зоб, която бе носил зад седлото.
Носеше със себе си брезент и две одеяла, които разгъна върху легло, направено от клони. Седна под навеса и се нахрани, после пи кафе, мислейки си за Джон Чайлд и Гретхен. Дали са ги открили? Не му се вяр ваше да е така.
Започна да вали сняг. Това не бяха оби чайните снежинки, представляваха безспир но сипещи се фини, ледени частици. Някъде из гората зави вълк и конят затропа неспо койно с крака. Радиган му заговори успоко ително и протегна ръце към неспокойните пламъци. Отвреме-навреме хвърляше в тях по някой клон, но бе много студено; вятърът се промъкваше край камъните и се нахвърляше на огъня, разбърквайки го с раздразне ни пръсти.
Леденият сняг почукваше по камъните и сухите клонки или се сипеше с шепот върху боровете. Тук бе много високо, може 8 500 фута. Накрая Радиган изпи още една чаша кафе, примесено с уиски и пропълзя върху леглото.
През нощта изпълзя на два пъти, пот ръпвайки от студ, за да съживи огъня, а последния път, вече почти на разсъмване бе толкова студено, че той остана буден и свит до огъня. Доведе коня по-наблизо и пораз- рови жарта. Снегът бе затрупал плътно всич ко наоколо и бе скрил всякакви следи, оставени от него. Поне засега. Ако дойдеха чак дотук, щеше да им бъде съвсем лесно да го проследят.
Денят настъпваше неохотно; Радиган нахлузи ботушите си и се разшета, като си направи кафе и стопли вода за коня. Хапна малко студено говеждо месо, пийна кафе и накрая, след като затопли одеялото над огъ ня, сложи седлото и събра завивките си.
Тръгна в студената, бяла светлина на ранното утро през свят, в който всичко бе се променило през нощта. Чернушкото бе до бър планински кон и пристъпваше внимател но, като нямаше доверие на снега. Измина, според негови изчисления, около шест мили, стремейки се да язди на север, докато тере нът го отклоняваше повече на изток, после изведнъж отмина дърветата и се спря, загле дан във величествената падина сред хълмо-вете.
131
Пред него лежаха останките на величес твен и огромен вулкански кратер. В основата си долината бе на поне петстотин фута под точката, в която стоеше с коня си, и бе заобиколена от туфи .смърч и трепетлика, отстъпващи място на по-гъста гора, приме сена с групи борове. През лятото долината сигурно се превръщаше в огромна ливада, а поглеждайки в далечината, той прецени, че тя е най-малко двайсет мили или почти тол кова дълга. Площта на земята в кратера сигурно бе повече от сто и петдесет квадрат ни мили.
Конят сигурно също бе изненадан като него и размърда уши при вида на опъналата се пред тях шир. Това несъмнено бе същата долина, за която индианците отдавна разп равяха.
Заобиколи и откри път надолу към дъ ното, а когато стигна до него, тръгна през снега. Близо до скалите той се бе натрупал на преспи, но на по-голямата част,от повър хността слоят бе тънък. Радиган разрови снега и откри, че тревата под него е гъста, с дълго стебло и добра за сено. Докато се оглеждаше наоколо, конят започна да пасе.
Радиган изведнъж си даде сметка, че това е мястото, което бе търсил. Тук би могъл да отглежда много добитък, а тлъста та трева щеше да осигури по-добра паша, отколкото тревата в по-ниските прерии. Ня маше съмнение, че ранчото му е разположе но само на няколко мили на запад и е в непосредствена близост до тази местност. В ниското течеше малка рекичка, така че водата не бе проблем. Изведнъж му стана ясно, че тук е мястото, където ще докара говедата си, ако разпрата се влоши.
Стигна до долината, където държеше заграден табуна коне, и улови свеж кон. Джон Чайлд бе идвал тук, след като бе паднал снега и Радиган тръгна по следите към скривалището им, където стигна във вечерните часове на третия ден откакто бе ги оставил. Той бе вече съвсем близо, когато чу щракането на затвор и замръзна на място.
— Всичко е наред! — Извика той. — Аз съм!
— Виждам, че си ти. — Беше Кокър. Той пристъпи на пътеката с широка усмивка. — Заповядай. Имаш гости.
За миг Радиган понечи да извие и да побегне, но нямаше никакъв шанс. Съвсем натясно бе между стените на каньона, на фона на пресния сняг всичко се виждаше съвсем ясно, а и знаеше, че Кокър не би се отказал от възможността да го убие.
Ръцете му бяха изтръпнали от студ, инак щеше да се опита да изтегли пистолета. Мушна дясната си ръка под мишницата, за да стопли пръстите си. Имаше време все още. А имаше и шанс. Докато все още имаше пистолет, имаше и шанс.
Те стояха до пещерата. Разпозна едрото тяло на Рос Уол, както и това на дебелия каубой на име Джонс, когото бе виждал в кръчмата в Сан Исидро, когато Флин го изгони. Хванат бе съвсем натясно.
Джон Чайлд бе там, седнал до стената с вързани на гърба ръце. И Гретхен бе там, но ръцете й бяха свободни и готвеше.
— Надявах се, че няма да се върнеш — обади се Чайлд.
— Горе е студено. — Спусна се вдървено от коня. — Вали сняг.
— Радиган — гласът на Рос Уол бе рязък. — Ти си скрил фураж някъде. Искаме да знаем къде е.
— Съжалявам.
— Рос — намеси се ухилено Кокър, — дай ми го на мене. Аз ще го накарам да проговори.
Радиган го измери с поглед.
— От мене няма да научиш нищо — заяви той. — Няма да изкопчиш нищо.
Уол отстрани Кокър с нетърпелив жест.
— Стига вече, Радиган. С нищо не мога да ти помогна. Може би ако проговориш, ще успея да ги задържа, но ще ти кажа, че имаме заповед да те хвърлим в някой от каньоните на север оттук, където никой няма да те намери.
— Имахме гостенин — обади се Чайлд.
— Млъкни! — Обърна се Кокър рязко назад.
Гретхен усети, че Радиган трябва да на учи за какво става дума. Тя вдигна глава от огъня:
— Той каза, че ще се върне.
Кокър се обърна ядосано към нея:
— И ти! Затваряй си устата!
Рос Уол погледна към Кокър.
— Стига вече — нареди той. — Не гово ри така с дама.
— Тя не е дама — тросна се Кокър. — Тя е...
Гретхен грабна една главня от огъня и завря горещия й край в лицето на Кокър. Той отскочи назад, но не бе достатъчно бърз и дървото засегна устата му. Той залитна и падна, като викаше от болка и стискаше опарените си устни.
— Аз ще ви сготвя — каза Гретхен на Уол и се изправи, — защото сте гладни, но няма да понеса обиди от такива като тоя.
Кокър стенеше и държеше устата си. Уол само го изгледа.
— Продължавай да готвиш — нареди й
той.
Тя се върна до огъня и закрепи тендже рата върху камъните в огъня. После рече:
— Човекът се казва Лорън Пайк. Каза, че той и Чарли Кейд са в Лома Койот.
В погледа на Уол пролича неочакван интерес.
— Лорън Пайк ли каза? Рейнджъра?
— По-рано беше рейнджър — обясни Радиган. — По мое време. Напусна войската, за да уреди някакъв семеен спор.
— Какво правят тук?
— Те са мои приятели. Казах ти, че и аз съм бил рейнджър. Всъщност аз писах онзи ден на рейнджърите в Таскоса.
Радиган забеляза, че новината не бе при- ятна на Рос Уол. Надзирателят отиде до изхода на пещерата, където все още стоеше конят на Радиган. Остана там в продължение на няколко минути, загледан към потъмня ващия каньон, а Радиган го следеше с пог лед, докато Кокър стенеше и проклинаше в дъното на пещерата, хванал с две ръце главата си.
Уол знаеше много добре, че мнозина от рейнджърите държат един на друг при вся какви обстоятелства, а често, след като са напуснали службата си, отиват да помагат на приятелите си и мисълта за това не го радваше. А на всичко отгоре Лорън Пайк бе известен човек, опитен стрелец и бе много активен в преследването на крадци на доби тък. Нещо повече, той бе братовчед на Банингс, с когото хората на Фоли враждуваха. Дали ги е проследил?
— Кой е Кейд? — попита той.
— Мой приятел. Бяхме заедно година или две. Ако той не ме намери тук жив и здрав, страшно ще се ядоса.
— Какво са двама души? — обади се дебелият каубой.
— Всеки един от двамата може да ти одере кожата и да я закачи на вратата на плевнята, без дори да му трепне окото — обясни му Радиган.
Колкото повече Рос Уол обмисляше по ложението, толкова по-малко му харесваше то. Достатъчно грижи си бе имал, докато работеше за Анджелина Фоли, но откакто онзи хитрец Харви Торп се върна, вече не можеха да я удържат и бедите следваха една след друга. Малко знаеше за правото й върху земята тук, освен че баща й винаги е твърдял, че притежава ранчо в Ню Мексико.
Снегът щеше да създаде истински проб лем за изхранването на животните, а ако не откриеха фуража, скътан от Радиган за теж ките месеци, щяха да загубят много говеда. Всъщност, така или иначе щяха да загубят животни. А сега и това.
Ако онези мъже се върнеха, щеше да се наложи да ги убият и тях, защото те щяха да задават въпроси, каквито не трябваше да задават. А и щяха да знаят прекалено много. Може би вече знаят нещо.
— Те знаят ли, че се бием? — попита той Чайлд.
— За какво мислиш, че сме си говорили?
Трябваше да се досети. Все пак, имаше още време, докато се върнат, а той бе чувал за Лома Койот. А ако отдели четири-пет души и ги изпрати дотам, за да убият двама та? Но къде щеше да свърши всичко? Когато някой се опита да разреши проблемите си чрез убийство, след него винаги идваше дру го убийство. Изруга тихо, загледан в настъп ващата нощ, разбирайки, че ще трябва да се изправи срещу Торп, а подобна мисъл никак не му харесваше.
Уол бе получил заповед. Да открие Том Радиган и да се отърве от него. Да се отърве така, че никога да не бъде намерен. И всичко това бе ясно, но ако се намесеха хора като Пайк и Кейд, изчезването на Радиган лесно можеше да доведе до ново кръвопролитие. Как може при подобни обстоятелства човек да се грижи за стопанство? Гледаше мрачно надолу към каньона. В такъв случай може ли изобщо някой да се занимава успешно с ранчото си в тоя край? Радиган бе казал, че знае какво да прави, но Рос Уол бе чувал и други да се хвалят много.
Гретхен поднесе първата чиния с ядене на Радиган, а втората на Джон Чайлд, поставяйки я на пода и после спокойно развърза ръцете му.
Чайлд разтри ръцете си, поглеждайки към Радиган, който седеше спокойно. Дебе лият каубой ги наблюдаваше с карабина върху коленете си. Рос Уол се обърна, влезе в пещерата, взе храната, като благодари тихо и се загледа мрачно в нея, преди да започне да яде. Радиган бе обезоръжен, но оръжието му като че ли нарочно бяха оставили набли зо, за да се изкуши и да посегне към него. Съдейки по държането на Кокър преди мал ко, а и по поведението на останалите, Ради ган реши, че смъртта му е предопределена и действително хората на Фоли нямаха друг изход. Движеше се много внимателно, така, че да могат да виждат ръцете му постоянно, а докато се хранеше, мислеше напрегнато за всички възможни варианти, търсейки най- удобния начин да се измъкне.
Засега резултатът от схватката бе в него ва полза, но всичко си беше чист късмет и той бе напълно наясно, че е така. Стрелял бе по конете с единствената надежда, че все пак ще уцели нещо, а това, че куршумите му попаднаха там, където трябваше, бе най-чис та проба късмет.
Флин бе го измъкнал от затрудненото положение в Сан Исидро, а схватката в пла нините и последвалия сняг му помогнаха да се изплъзне съвсем невредим. Не хранеше никакви илюзии относно това, какъв може ше да бъде изходът от подобна битка, ако всичко друго бе се развило по обичаен начин.
От север духаше студен вятър.
— Ако вятърът се задържи, ще натрупа преспи и ще можете спокойно да отведете говедата си оттук.
Уол го погледна намръщено, без да му отговори. Иди че вярвай на говедар, който си мисли за такива работи!
Радиган свърши с яденето, сипа си още кафе и започна да си свива цигара. Искаше ръцете му да са свободни, а също и тези на Чайлд, така че реши да поддържа у Уол състоянието му на замисленост и безпокойс тво.
— Слушай, Рос — разговорчиво започна той, — защо не пуснете стадото да си върви? А и вие, момчета, защо не се махнете оттук? Не можете да спечелите битката, а ако ни убиете, как ще откриете фуража? Повярвай ми, че може да го търсите колкото си искате, но няма да го откриете, освен ако не извадите страшен късмет, а пък знаеш, както и аз, че шансовете ви са много малки.
Замълча и докато поднасяше цигарата към устните си, хвърли поглед към най-близкия пистолет, но разбра, че е много далече. Но каубоят на име Кокър бе наблизо. Той не ядеше, а мажеше с някаква мас изгорените си и подути устни. Ако можеше да се при мъкне до Кокър, да го сграбчи и да се пресегне до пистолета му, може би щеше да успее. Но вероятността бе много малка.
— От мен да знаеш, че Лорън Пайк и Чарли Кейд ще се върнат, а Кейд ми е много задължен. Също и Пайк. И няма да се оста вят да им направят клопка. Ще дойдат, за да се бият истински и ще бъдат добре запасени.
Освен това, Рос, горе в Лома Койот са се събрали десетина от най-големите разбой ници на страната и само като им кажат, че тук има говеда, които могат да приберат, веднага ще тръгнат след Лорън Пайк.
Чувал ли си някога за Адам Старк? Той е най-добрата пушка по тия места. От Тенеси чак до Тексас, а и къде ли не. Та и Адам е в Лома Койот и гори от нетърпение да се намеси. Питай Джон Чайлд — той му е близък приятел — от кога чака да го извика ме. Прецени сам. Тия момчета познават местността, знаят как да се оправят с говедата и можеш спокойно да се обзаложиш, че каквото оцелее през зимата, напролет ще бъде отвлечено.
И знаеш ли какво, Рос? Всички тия дамги не ми изглеждат редовни, а си мисля как ли ще изглеждат, ако човек одере някое от би четата и провери дамгата от вътрешната страна на кожата. Чудя се каква ли дамга ще се покаже.
— Млъкни! — ядосано се обърна Рос Уол. — Дяволски много говориш!
— Аз ще му затворя устата — намеси се Кокър. — Само ми кажи и аз ще му затворя устата! — Думите му излизаха с фъфлене от подпухналите устни. — Ще го убия!
Огънят припукваше, а отвън снегът не спираше да вали. Сега вече нямаше смисъл да се опитва да бяга, защото лесно щяха да го проследят, освен ако не вземеше добър аванс, та снега да затрупа следите му. Не му оставаше нищо друго, освен да чака; и той се настани удобно. Умееше да чака, а както често бе казвал Джон Чайлд, бе по-търпелив и от индианец. Е, сега щеше да покаже дали може да чака. Още повече, че в главата му се оформяше неясна идея как да се справи с положението.
Светлината от огъня блещукаше по ли цата им и се отразяваше в дулата на пушките и катарамите, а снегът отвън падаше меко в безмълвната тишина. Тъмнината под изда дената скала приличаше на черна стена, на шарена от бавно падащия сняг. Рос Уол гледаше навъсено в огъня, а Радиган бе за-белязал тази негова привичка и бе я запом нил. Когато някой продължително гледа в огъня, той обикновено не може да види нищо в тъмнината, поне за известно време. А това не беше ли достатъчно?
Ако досега не бяха открили скрития фу раж, малко вероятно бе да го намерят, кога то снегът затрупа проходите. Той знаеше къде се образуват преспи, както и кои пътеки оставаха незатрупани. Прекараните четири години на ранчото го бяха научили да об мисля борбата с природните стихии така, както добрият генерал изготвя стратегията си по време на война. Такава бе цената на оцеляването.
Но понякога първият сняг не се задър жаше, стопяван от промяната на времето, което можеше да се случи и сега, като дори едно кратко затопляне можеше да отвори проходите, макар и не за дълго.
Дебелакът бе се облегнал на стената, положил бе глава на седлото си и тихо похъркваше. Кокър мрачно наблюдаваше Гретхен, без да се обажда, а наоколо бе пълен мрак, като се изключеше светлината от огъня. Радиган разрови с пръчка въглени те, загледан в разгарящите се пламъци и мислейки за това, че на Уол е било наредено да го намери и да го ликвидира, от което Уол явно не беше във възторг. Едрият надзирател бе каубой и вероятно би убил човек по време на бой, но той иначе не бе убиец.
Всякакъв опит за бягство при сегашната обстановка можеше да завърши само със смъртта на някого в затвореното простран ство на пещерата, тъй като всеки можеше да бъде убит от случаен куршум. А също и от рикошет. Гретхен бе подложена на подобна опасност, както и другите, а може би и повече, имайки предвид силната омраза, която Кокър явно изпитваше към нея.
Снегът продължаваше да трупа и Ради ган знаеше, че ако това продължи през цяла та нощ, щеше Да стане извънредно трудно, ако не и невъзможно, да се излезе от каньона. А при три гърла в повече запасите им от храна щяха да намалеят значително.
През отвора на пещерата нахлу внезапен порив на вятъра й пламъците затанцуваха. Близо до торбата със зоб за конете попадна отхвръкнала искра и Чайлд се пресегна да я загаси. Но бе закъснял.
Рос Уол се надигна, отиде до отвора на пещерата и погледна навън, а после се върна обратно, като на лицето му бе изписано безпокойство.
— Колко дълбок може да стане снега в тия каньони?
— Тук ли? — сви рамене Радиган. — Ако вали както сега и прибавим наветия от вятъ ра сняг, може да достигне до осем, до десет фута дълбочина, може и много по-малко. Но често стига и до двайсет фута в каньоните през зимата. А и винаги съществува опасност от лавини откъм върховете.
Усети, че тялото му отмалява и се облег на на стената, но умората не бе стигнала до мозъка мy, а знаеше, че каквото и да стане, трябва да бъде нащрек. Но ако Чайлд бе буден... Обърна се към индианеца и му по каза със знаци, че трябва да си почине. Чайлд кимна с глава и Радиган се разположи по- удобно, отбелязвайки междувременно къде е оръжието...
В пещерата бе студено, въпреки огъня, защото скалата отгоре не бе достатъчно ви сока и макар че мястото бе отчасти защитено от дървета и храсти, вятърът безпрепятстве но достигаше до нея. Сгушен под одеялото, Радиган спеше на пресекулки, като се събуж даше отвреме-навреме и се заслушваше в надигащия се вятър, в пращенето на огъня или в шума на счупените пръчки, с които Джон Чайлд поддържаше пламъците. Без да е нужно да се договарят на глас, те бяха поели задължението да поддържат огъня, на което никой не бе възразил, но и двамата знаеха, че го правят не защото искаха да услужат, а само за да имат свобода на дви жение, която можеше да им потрябва след време.
Рос Уол не спеше. Седеше, загледан в пламъците или се изправяше и се разтъпкваше напред-назад. Радиган разбираше трево гата му, тъй като докараните почти три хиляди говеда през последните няколко дни бяха хранени лошо и почти бяха готови да побягнат. Освен това, при говедата сега ня маше човек, на когото можеше да се разчита достатъчно. Можеше, ако са защитени от вятъра, да са останали близо до стените на каньона по време на бурята, но можеше и да се разпръснат отново.
Радиган погледна към неподвижното тя ло на Гретхен, която се бе свила на кълбо до него. Само тя не бе заспивала. Гледаше го с широко отворените си сини очи и докато го наблюдаваше, премести нещо под завивките, а после му показа за миг дулото на пистолет и го скри под одеялото.
Пистолет.
Започна да мисли напрегнато. Не може ше да разбере как е успяла да го прибере, но още веднъж се убеди, че Гретхен през цялото време е мислила как да помогне. Пистолетът трябваше да премине в негови ръце, но това трябваше да стане в подходящ момент и на подходящо място. Засега по-безопасно бе оръжието да остане при нея, тъй като бе по-малко вероятно да я претърсят.
Разбра, че е невъзможно да заспи отно во, защото след като се разсъни, усещаше лъхащият от пода на пещерата студ, който бе толкова силен, че не му позволяваше да се унесе. Отхвърли одеялото и облече овчия кожух.
— Поспи още малко, Джон — каза той.
— Аз ще наглеждам огъня.
Кокър го следеше изпод натежалите си клепани. Устните му бяха в ужасно състоя ние — подпухнали и с огромни мехури на местата, където го бе докачила главнята. Той не смееше да помръдне мускулите на лицето си, а когато с неволно движение правеше някаква гримаса, лицето му се сгърчваше от болка и той изпъшкваше.
Запасът от дърва намаляваше, така че Радиган си сложи ръкавиците и се отправи към края на надвесилата се скала, нагазвайки в снега. Зад себе си чу рязко движение и щракване от затвора на пистолет, но спокой но започна да чупи клони от изсъхналите дънери, които бе довлякъл за огрев.
Ето това, помисли си той, бе един от начините да успее. При положение, че еди ният е заспал, а другият се обърнеше с гръб към пещерата — имаше шанс. Сети се също, че може да побегне през снега, даже и без пистолет. В скривалището на платото зад ранчото имаше карабина и три пистолета, а в скривалището близо до долината Сан Ан тонио бе оставил втора карабина и една ловджийска пушка. И на двете места имаше храна.
Ако и това да бе начинът да успее, не можеше да тръгне сам. Вярваше, че Рос Уол ще възпрепятства всякакво посегателство върху Гретхен, но какво щеше да стане в случай, че Уол я оставеше сама с Кокър и другия? Кокър бе изпълнен с омраза и един ствено присъствието на Уол го възпираше.
За първи път започна да мисли сериозно за това, как да избяга. До този момент бе се нуждаел от почивка, искал бе да научи пове че за положението, в което са изпаднали, но вече бе сигурен, че часът, в който трябваше да избягат, е дошъл. Сигурен бе, че на Уол му е било наредено да ги убие, и макар че той отлагаше това, в един момент можеше просто да си тръгне и да ги остави на Кокър. Взе наръч дърва, но не много, и го отнесе до огъня.
Скоро щеше да се развидели, а снегът още валеше. Малко вероятно бе да стигнат до конете и никакъв шанс да намерят храна. Трябва да се осланят на вероятността да стигнат до най-близкото скривалище, но в такъв сняг човек може да се движи по-бързо със снегоходки, отколкото с кон.
Снегоходки.
Един мъж трябва да може да си направи снегоходки. Преди година един индианец му бе показал как се правят. Не за бързо прид вижване, а снегоходки, които понетиогат да задържат човек върху снега.
Отначало щеше да е наложително да се движат бързо, което означаваше, че трябва да излязат от каньона, в който бяха сега. Загледа се надолу но него, като изучаваше внимателно стените и дърветата. Снегът тук сигурно бе поне четири фута дълбок, а на места и повече. Поривите на вятъра набиваха сняг в каньона и той се задържаше там на преспи. Когато дойдеше време да потеглят, движението им трябваше да бъде бързо. Бързо и решително.
Радиган влезе вътре и се настани близо до огнището. Протегна ръце към огъня, но докато ги движеше, с лявата си ръка, обър ната с дланта надолу, направи леко движе ние към земята, после направи същото движение, само че с дясната си ръка и пов тори отново с лявата. За случайния наблю дател той като че ли просто опъваше ръце, за да си навие ръкавите, но Радиган знаеше, че Джон Чайлд е разбрал знака на индиан ците за думата „ходя“.
Миг по-късно вдигна китката си нагоре и нави малко ръкава си, а докато правеше това, успя да покаже три изправени пръста.
Седналият от другата страна на огъня Чайлд имаше вид на полузаспал. Радиган погледна към Гретхен, която го наблюдава ше и когато срещна очите й, тя кимна леко, показвайки, че го е разбрала. Не бе очаквал, че тя знае да разговаря със знаци, но вероят но Джон Чайлд би научил едно дете точно на това, а и всяко дете би искало да го знае.
Рос Уол стана неочаквано и се упъти към края на скалата.
— Тоя сняг няма да спре — каза той, — а нямаме достатъчно кльопане, за да изкара ме, докато виелицата свърши.
Обърна се към Радиган:
— Колко е оттук до ранчото?
— Може да има осем мили, почти право на юг.
— Става по-студено, а нямаме достатъч но кльопане, за да изкараме деня. Можем всички да измрем тук.
— Така е. И ако почакаш още малко, снегът ще стане толкова дълбок, че няма да можеш да излезеш. Всъщност, ти и сега може да не стигнеш.
— Осем мили не са много — сопна му се Кокър. — Аз мога да ги измина на ръце.
Радиган не му обърна внимание и заго вори на Уол:
— На места ще се натрупа сняг до по-ниските клони на дърветата; понякога стига до осем фута. Вярвай ми, че няма да мине много време и ако няма вятър, цялата окол ност ще бъде затрупана.
„Няма да мине много време“, помисли си той, „но все още може да се мине някакси“. Мислеше си за пътеките и знаеше, че ако им се удаде възможност да избягат, щяха да тръгнат по някоя от тях в началото, а после веднага щяха да навлезнат в гората и да си направят снегоходки.
— Аз ще тръгвам — реши неочаквано Уол. — Имам най-добрия кон и имам шанс да се промъкна.
Кокър гледаше към Гретхен с мрачно задоволство в очите си. Командването щеше да бъде негово. Или скоро щеше да може да го поеме. След това щеше да убие Чайлд и Радиган. Радиган като че ли почти четеше мислите му, а от начина, по който Уол извърна очи от тях, можеше да се разбере, че и той си мисли за същото.
— Ще ви кажа още нещо, което вие, момчета, не сте знаели за тукашните места, но ще научите страшно бързо — обади се Радиган. — Тия кончета, с които гоните кравите в Тексас, не вършат никаква работа при такъв сняг. Тук ви трябват коне с муску ли и здрав кокал, като конете в Монтана.
— Ще се оправим. — Уол събра такъмите си и изскочи навън в снега.
Когато се върна, той водеше коня си; застана под козирката на скалата, докато очистваше снега и постави одеялото, а после сложи седлото. Радиган критично го наблю-даваше. Уол не се сети да затопли мундщука и конят се съпротивляваше, докато Уол най- накрая сложи юздата с помощта на Кокър.
— Трябваше да затоплиш мундщука — обади се Радиган, а Уол се обърна ядосано.
— Ти говориш дяволски много! — из бухна той. — Има и други хора, които са се занимавали с добитък, освен тебе.
— Но някои хора нищо не научават — отговори с усмивка Радиган.
За миг си помисли, че Уол ще го удари. Огромният надзирател пристъпи сърдито напред, а Радиган само го наблюдаваше с усмивка. Уол го изгледа, а после рязко се обърна.
— Знаеш ли какво, Рос — каза Радиган, — ако работехме заедно, щяхме да се погаждаме съвсем добре.
Уол не му отвърна нищо, нито пък го погледна, а Радиган тихо добави:
— Мисля си, как ли ще се погледнеш в огледалото? ЧуДя се, дали ще можеш да спиш спокойно?
Уол спря да стяга амуницията за момент и застана абсолютно неподвижен. Когато след малко Радиган мярна лицето му, то бе побледняло, но той не погледна към никого от тях. Просто яхна коня и каза:
— Кокър, ти и Гормън оставате тук. Аз ще ви изпратя веднага нещо за кльопане, а някои от момчетата ще ви направят пъртина, за да можете да се измъкнете. Погрижете се за пленниците.
— Разбира се — отвърна усмихнат Ко кър. — Аз ще се погрижа за тях. Харви ми каза съвсем точно как да се погрижа за тях.
Без нито дума повече, Рос Уол тръгна през снега. Край стената на каньона имаше тясна издатина, по която можеше да се спус не надолу на известно разстояние, а по-ната тък се откриваше равно място, където снегът не би трябвало да бъде много дълбок. Но преди да измине около стотина ярда, той разбра, че е загазил.
Конят стъпи встрани от издатината и затъна до корем в снега, а после пропадна още по-дълбоко. Животното зарита безпо мощно с крака и си проби път към откритото пространство, като скачаше и се хвърляше напред. Рос Уол опъваше юздите и гледаше намръщено на юг към суровата и непривет лива местност, по-голямата част от която бе покрита с гъста гора, и за първи път усети страх.
Беше студено. В пещерата не бе усетил колко студено всъщност беше. Вятърът бе стихнал, но по коня вече имаше скреж и той отново разбра, че Радиган е бил прав. Конят му бе лек и бърз, чудесен кон за подкарване на крави, но явно му липсваше мощ да се пребори с дълбоките преспи. Студът хапеше злобно, а снегът продължаваше да вали.
Човек можеше и да си умре в тоя край.
Назад нямаше да се върне. Нямаше же лание да види това, което щеше да се случи в пещерата. Торп бе пожелал то да се случи, а може би и Анджелина Фоли го искаше, но той не бе главорез, не бе убиец. Колкото до Кокър, нямаше да бърза да праща хора за него. Нека да поживее сам известно време. Щеше да му е от полза, а и имаше достатъчно храна за няколко дни за двама души, ако бяха пестеливи.
Изведнъж зад себе си чу изстрел. Звукът му бе тих. Бе много далече, но бе изстрел от пистолет. Кокър не си губеше времето.
ГЛАВА V
Кокър просто се обърна и стреля. Ала се обърна твърде бързо и стреля прекалено припряно, а куршумът мина през мястото, на което преди малко бе стоял Радиган.
Радиган бе постъпил съвсем наивно. Той очакваше Кокър да се разприказва, понеже Кокър бе от тази категория хора. Обикнове но имаше навика да се поизфука, преди да убие някого, но сега просто бе се извъртял и стрелял, пускайки бързо куршума с изненадваща точност, като се има предвид обръща нето му.
Само че тъй като огънят бе отслабнал, Радиган бе приклекнал, за да го разпали, и куршумът бе профучал съвсем наблизо над главата му.
Но докато Кокър се извърташе и стре ляше, Радиган се хвърли напред и като сграбчи подадения му от Гретхен пистолет, се претърколи и гръмна.
И не улучи.
Стреля в упор, но тъй като се движеше, допусна същата грешка, направена от Ко кър, стреляйки твърде припряно. Но вторият му изстрел бе по-бърз; куршумът разкъса гърлото на Кокър и преминавайки нагоре и навън, излезе малко над ухото на убиеца.
Кокър бе прекалено самоуверен и ня майки търпение да накара Гретхен да страда заради подутите му изгорени устни, обърнал се бе и бе стрелял, а след малко вече умираше прав, от устата му бликаше струйка кръв и на лицето му бе изписано недоумение, като че ли не можеше да схване какво се бе слу-чило.
Машинално стреля втори път и куршу мът се заби в огъня, пръскайки искри, но после пистолетът се изплъзна от пръстите му. Опита се да проговори, втренчил в Радиган очи, изпълнени с нарастващ страх, раз бирайки в последния миг на ужас, че умира. После коленете му се подгънаха и падна по лице, с крака в снега пред входа и с глава към огъня, а Радиган се извърна с готов за стрелба пистолет и видя проснатия на пода Гормън, облян в кръвта, капеща от пукнатия му череп, където го бе халосал с цепеница Чайлд.
Силно пребледняла, Гретхен се отвърна рязко от убития на входа на пещерата и каза:
— Ще трябва да хапнем нещо топло. — Замълча, а после като че ли се стегна. — Аз трябва да...
Радиган я хвана в момента, в който бе започнала да пада, а тя се притисна до него, опитвайки се да се съвземе.
— Извинявай — продума тя. — Ще се оправя.
Чайлд вдигна една от карабините.
— Мислиш ли, че Уол е чул изстрелите?
— Чул ги е, но няма да се върне.
Чайлд излезе на откритото, хвана Кокър за краката и го извлече навън върху снега, където го остави да лежи по лице. После се върна обратно и започна старателно да съ бира вещите им, приготвяйки ги за тръгва нето.
Радиган кимна към Гормън.
— Оставете му нещо за кльопане. Ние скоро ще бъдем в скривалището, а той не ни е направил нищо лошо.
Радиган се приближи до тялото на Ко кър, смъкна патронташа му и извади патро ните от гнездата им. Гретхен бе му дала неговия собствен пистолет, така че сега опаса колана си и сложи оръжието в кобура, след като го зареди. Намери уинчестера си, про вери цевта и магазина на карабината, а после взе камата си и тръгна към дърветата. Там отряза първо четири клона, после отиде до следващото дърво и отряза още два. Всич ките бяха тънки, дълги по около седем фута и приличаха на камшици. Затопли ги над огъня, след като отстрани по-късите клонче та с игличките. Сетне ги загря в достатъчна степен, взе един от клоните и го заизвива внимателно, като огъна камшичния край и го свърза в груб овал със собствената му начална част.
Върху овала изплете мрежа с каишки от сурова кожа, като ги кръстоса напред и на зад, а Джон Чайлд започна да прави втората снегоходка. Когато Гретхен приготви ядене то, нахраниха се мълчаливо, а после се заеха отново с работата си. В този момент Гормън дойде на себе си.
Той отвори очи и се опули към тавана, после седна изведнъж, хващайки с две ръце внезапно заболялата го глава. Огледа се тъпо наоколо.
Погледът му попадна върху тялото на Кокър, после бързо се огледа за Уол, който бе тръгнал, когато той бе полузаспал. Нак рая погледът му се спря върху Радиган.
— Ако се опиташ да направиш нещо, ще отидеш при приятеля си навън. Стой мирно и ние ще ти оставим достатъчно кльонане за няколко дни. Дървата ще ти стигнат даже и за седмици, а ако тръгнеш оттук, значи си луд.
Гормън кимна към Кокър.
— Аз не харесвах тоя тип.
— Добре — рязко отговори Радиган. — Стой настрана и няма да се разправяме с тебе, но ако се намесиш, ще последваш Ко кър.
Гормън не отговори, а легна и се обърна с лице към стената.
Когато тръгнаха, вече бе следобед. Ра диган тръгна отпред и се насочи с бърза стъпка на юг. Молеше се само снегоходките да издържат до скривалището с храната, разположено на платото близо до ранчото.
Наложи спокоен ход. Има някои особе ности, които човек трябва да знае за студа, като на първо място това, че не трябва да се изпотява, защото когато изпотеният човек намали ход или спре, потта замръзва от вътрешната страна на дрехите и образува тънка корица от лед близо до кожата. След това, ако той не намери бързо подслон, всичко е въпрос на време.
Знаеше също, че не трябва да се облича много дебело, а да носи свободно падащи дрехи, та да се образува топла въздушна възглавница между тях и тялото. На ескимосите, както и на северните индианци тези особености бяха известни от отколешни вре мена. Човек може да издържи при каквито и да е условия, ако използва здравия си разум и знае какво да прави.
Много студено бе, но нямаше вятър. Бяха на повече от осем хиляди фута, а при тази ниска температура и липса на вятър звукът се чува от огромно разстояние. Ала Радиган знаеше, че е дошло времето да на паднат, ако изобщо щяха да нападат. Студът бе най-голямото им предимство, защото бя ха свикнали с него, а той се съмняваше, че някой от хората на Фоли и Торп има подобен опит.
Някъде под тях и на изток Рос Уол сигурно си пробиваше път към ранчото през дълбокия сняг, вероятно вече започвайки да разбира някои неща, за които Радиган му бе говорил. Неговото леко конче нямаше да може да издържи в дълбокия сняг с такъв тежък мъж на гърба си и Уол щеше да е щастлив, ако след час не се наложеше да тръгне пеша, може би и вече съвсем без кон.
При хубаво време той можеше да вземе десетината мили за два часа, но сега трябва ше да избира места, където вятърът е изду хал снега от земята и имаше вероятността да се е отклонил на мили от пътя си. Щеше да е късметлия, ако успееше да стигне до вечер та. Радиган произнесе мисълта си на глас.
— Той ще е късметлия, ако изобщо стигне — мрачно се обади Чайлд.
Продължаваха да вървят. Напредваха бавно, но след като мускулите им се загряха, движенията им станаха по-леки, а Радиган правеше чести почивки, за да съхранят силите си. Познаваше местността добре и се придържаше близо до високите хребети, къ дето се вървеше по-леко, а посоката им бе неотклонно към платото зад ранчото.
Вятърът се засили и задуха безмилостно, виеше отчаяно като сирена сред високите борове или ниско стенеше между заледените храсти и чудноватите скални образувания. Небето се превърна в тъмносива, безмълвна, безкрайна шир; те се спуснаха от хребета към разположената в по-ниското гъста гора, а виелицата се усили.
Колко ли бяха изминали? Пет, шест ми ли? Дните бяха къси и часът на смрачаването приближаваше; бяха пътували най-малко три часа.
— Става лошо, Том, — Джон Чайлд пробиваше пъртината, но спря рязко и се обърна назад. — Започва да духа по-силно.
— Няма смисъл да се съсипваме — каза Радиган. — Ще намерим някое местенце и ще се окопаем.
Продължиха отново.
Вятърът пронизваше лицата им, които се втвърдиха от студа и бяха толкова прет ръпнали, че им бе трудно да говорят, а свистенето им пречеше и да чуват.
Джон Чайлд неочаквано свърна пак към дърветата и се спря до един огромен повален дънер. Изкоренен от силен вятър или от нещо друго, огромният смърч бе паднал на земята, а по стърчащите му във въздуха корени висяха огромни буци пръст. Корени те и пръстта се изправяха като яка стена с диаметър от седем-осем фута.
Без да говорят, Радиган и Джон Чайлд навлязоха в гората и се заеха да правят с ножовете си навес, обърнат с лице към коре ните. Навесът покриха плътно с клони от смърч, а вътре направиха легло от гъсто натрупани клончета. Радиган нареди някол ко дебели пъна един до друг върху снега близо до плетеницата от корени, за да нап рави огнище, а после запали огън, чиято топлина можеше да се отразява от корените навътре под навеса.
— Не можехме ли да продължим? — попита Гретхен. — Искам да кажа, че ни остават само няколко мили.
— И там щяхме да спим на студено, но щяхме да се изморим повече. Когато се дви жиш в студ, никога не стигай до изтощение. Само изтощените хора замръзват, повярвай ми. Ако всички, които вървят в сняг и студ, имат предвид това, няма да има толкова замръзнали. Просто си намери някакъв зас лон, или си направи такъв, свий се на кълбо и се наспи.
— Но ако заспиш, няма ли да замръзнеш?
— Няма, освен ако не си вече изтощена. Ако цялата телесна температура е изчезнала, изразходвана от дългото ходене, тогава ще замръзнеш, така че спирай често. Спал съм много пъти на открито, когато температура та е била 40-50 градуса под нулата по Фаренхайт.
Заслонът се намираше в малка падина, а продължаващият сняг ги затопли допълни телно, покривайки клоните от смърч с дебе ло покривало. Вятърът шибаше край ъгъла на заслона, поради което направиха допъл нителна преграда от смърчови клони срещу вятъра.
Сгушиха се около огъня и пиха парещо кафе, като дъвчеха пастърма. На никого не му се говореше. Извън заслона вятърът вие ше и вдигаше сняг във въздуха и когато свършиха с кафето, вече се бе превърнал във фъртуна. Бяха се подслонили тъкмо навре ме.
Анджелина Фоли стоеше до прозореца на къщата в ранчото на Радиган и гледаше надолу по пътеката. Беше изплашена и усе щаше хлад. Но този хлад бе вътре в нея, а не отвън, защото стаята бе топла и уютна. Това й усещане бе причинено от страх и ярост, каквито не бе си представяла, че е възможно да изпита.
Харви Торп седеше на масата зад нея, а срещу него бе седнал Рос Уол. Едрият над зирател бе дошъл само преди няколко мину ти и бе подпрял изтощеното си лице на масата. Лутал се бе през по-голямата част от нощта, а конят му бе умрял — строполи се от изтощение след многочасовата борба с дълбокия сняг, а за Уол бе чист късмет да намери една туфа дървета и храсти, в оскъдната закрила на които успя да запали огън. Влязъл бе в ранчото, залитайки и падайки. Как бе преживял виелицата през предишната нощ, само той си знаеше, но не можеше да осмисли как въобще бе се добрал дотук. За щастие, едва ли е бил на повече от две мили от ранчото, когато намери укритието, но за да стигне до ранчото от пещерата, сигурно бе изминал два пъти повече от нормалното разстояние.
— Значи е мъртъв. — Джелина усети задоволството в гласа на Харви и неизвестно защо, то я подразни.
Тя се извърна с лице към тях:
— Ще повярвам, че е мъртъв, само ако го видя, че е мъртъв.
— Недей да бъдеш глупава. — Вдигна очи Харви към нея, а бледосините му очи бяха станали почти бели от отражението на прозореца. — Кокър искаше да го убие и му се удаде възможност.
Той се изправи и отиде до прозореца.
— От тебе, Рос, се иска само да се занимаваш с ранчото — да се грижиш за говедата и всичко друго. Ще ти оставя на разположение четирима души.
Рос вдигна глава.
— А останалите?
— Аз ще имам грижата за тях. Не виж даш нищо и не знаеш нищо.
Рос прехвърли на ум идеята, обмисляйки я с неохота. Повече разяснения не му тряб ваха, а трябваше да се досети, познавайки Торп и хората около него.
— Времето не е подходящо — търпеливо рече той. — Няма да стане, Харви.
Торп се усмихна. Стори му се, че трябва да обясни. Мушна палци в джобовете на жилетката си.
— Рос, ти нямаш въображение. Това е най-отдалеченото ранчо в околността, но тук се събират десетки пътища, идващи от север, стари индиански пътеки, по които никой не пътува, пътеки, водещи направо към Денвър, Лийдвил и дузина други градове. Разбери, че е идеално! Бърз набег до някой от градовете или до някое миньорско селище, където то варят златото, после — обратно насам по заобиколен път, като използваме пътеките, които знаем. Още като го видях, разбрах, че това е то, узаконено ранчо без съседи набли зо, с лесен достъп до местата, където има злато, удобно за отмъкване, ако се наложи.
— Няма да стане — настоя Рос. — Ако това, което казва мис Фоли, е истина, във всеки случай ще направят проверка.
Торп сви рамене.
— Повярвай ми, че всичко е свършен факт вече и никой няма да седне да ни създава неприятности. Радиган ще е изчез нал, а ние си кротуваме — честни скотовъд ци, които си плащат данъците и не нарушават спокойствието. Тук ще се държим благоприлично и ще видиш, че никой няма да се съмнява в нас.
— Не!
Разнесе се гласът на Анджелина и два мата се обърнаха. Торп се опита да заговори, но тя го прекъсна.
— Не, Харви, няма да направим това.
— Да не искаш да отидеш да работиш в кръчма? — Мазно попита той. — Или да отвориш ресторант? Това е всичко, което ни остава.
Тя замълча. Докато валеше сняг през последните дни, стадото бе се пръснало и животните бяха се изпогубили, като без съм нение много от тях бяха загинали, точно както бе я предупредил Радиган — той се оказа толкова прав, че тя го намрази заради това.
Намрази го, а сега намрази и Харви, защото вече разбра как са я подвели; не че бe се противила на всичко извършено досега, влючително кражбата на говедата и подгот вяното убийство на считания за незаконно настанил се на ранчото, което смятаха, че им принадлежи, а защото вече й стана ясно, че Харви от началото е замислял нещо свое, като се е съгласил с нея, само за да изпълни собствените си планове, докарвайки я до положение на безизходица.
Много пъти бе подозирала какво е вър шил Харви Торп през годините, когато го нямаше, но сега вече бе сигурна. Но имаше ли избор? Пък и дали това нямаше да се окаже успешно? Вярно бе, че има пари в миньорските лагери на Колорадо и Невада, а също и че ранчото бе относително безопас но убежище. Всеки, приближаващ се към ранчото, можеше да бъде забелязан отдале ко, преди да стигне до тях. Да, можеше и да стане.
А обирите на дилижансите и на товарите със злато бяха по-бързи, по-лесни и едва ли по-рисковани от стопанисването на едно ранчо.
Радиган бе мъртъв. Мразила го бе и бе се страхувала от него, но сега, след като той бе мъртъв, тя изпитваше странна празнота, имаше усещането, че е загубила нещо.
Чувството й бе непознато и я тревожеше, защото никога досега не бе се замисляла за някого, а в случая с Радиган, тя бе първата, която реши да го убие. Но сега, когато той бе мъртъв, тя се чувстваше несигурна и без помощна, като че ли нещо скъпо си бе отиш ло от живота й.
Стоеше до прозореца, заслушана в раз говора на мъжете зад нея, като усещаше нежеланието на Уол и си спомни, че често бе казвала на Харви да бъдат внимателни с Рос, защото имаше неща, на които той не би се решил. Сега бе вече убедена във верността на това повече от всякога, макар че той не каза нищо, а ако го оставеха да работи почтено, като се грижи за добитъка, можеше да стои настрана и да си мълчи.
Ами самата тя? През последните някол ко дни юздите някакси й се изплъзваха от ръцете, преминавайки в тези на Харви. Той бе поел водачеството така безшумно и лов ко, че тя се обърка, защото досега го бе подценявала, убедена, че ще изпълнява на режданията й и ще я слуша. Сега знаеше, че е сгрешила и мисълта за това не й даваше мира. Нещо трябваше да се направи!
Но пък, защо ли трябваше?
Защо да не скръсти ръце и да го остави да извършва обирите, а когато се убеди, че е натрупал достатъчно, да намери някого, който да го убие по нейна поръчка. А после Сан Франсиско, Ню Йорк, Париж, Виена — и много пари.
Така щеше да бъде свободна. Ако ги хванеха, всичко си е било негова работа. Нищо не е знаела... ами, занимавала се е само с ранчото... Уол е надзиравал работата, а виж те, другите, с какво са се занимавали... Тя, разбира се, не е могла да нарежда на Харви Торп. Да, би могло да стане, но само по този начин.
— Рос — започна тя, — щом премине бурята, вземи двама души и се опитайте да пресметнете какво ни е останало. После ще започнем да увеличаваме стадото.
След като Рос Уол излезе, тя отиде до масата и седна. Харви дъвчеше пурата си и й се усмихваше. Чувстваше се добре, защото най-после бе спечелил след дълго чакане и прекланяне пред волята й. От тук нататък той щеше да ръководи и самото усещане го радваше. Освен това виждаше, че Анджели- на е наясно относно смяната на ръководст вото.
— На пети, следващия месец — съобщи той, — ще има товар със злато от Лийдвил за Денвър. Но няма да стигне до там.
Куршумът се заби в масата между тях и се чу звън на счупено стъкло. Тя се втренчи в дълбоката дупка в масата, издълбана от куршума, изненадана от неочакваната му поява.
Вторият куршум натроши лампата и пръсна пламъци из стаята, но Торп реагира светкавично, като задуши огъня с одеяло, преди да се запали нещо.
Приклекнаха в тъмното един до друг, изплашени и задъхани от миризмата на пу шека, разлятата газ и опърленото вълнено одеяло.
— Много си умен — злобно рече Анджелина, — ама много си умен! Той е все още жив, Харви, а ти пак се провали. Радиган е жив!
Харви Торп не отговори. Клечеше в тъм нината и усещаше, как го залива вълна от сляп и безразсъден бяс. Искаше му се да изскочи навън, да убива, да осакатява и да троши. Но врагът бе далече, някъде навън, неуловим в мрака.
— Не може да бъде! — извика той. — Това е някой друг! Просто не може да бъде!
— Ама плановете ти, Харви, са толкова съвършени. Толкова изпипани. Не знам как постигаш всичко това.
— Млъкни! — Гласът му нисък и зъл, никога не бе го чувала да звучи по такъв убийствен начин. — Той е мъртъв, казвам ти. Сигурно е метисът или някой друг.
Свита в тъмнината в очакване на нови изстрели, тя се опита да прецени ясно собс твеното си положение. За първи път осъзна ваше, че изпитва силна неприязън към Харви Торп. Досега не я бе съзнавала, отчасти поради положението на всеки един от двама та, тъй като ранчото бе завещано на нея, добитъкът бе на нейно име, всичко бе нейно и не чувстваше никакви задължения към него, бидейки много по-състоятелна. Но преместването им бе предложено и вдъхновява но от него. Ходът бе й се сторил уместен, а и бе подготвена да го направи, но сега раз бираше, ме е била играчка в ръцете му, а след като стадото бе погубено или най-малкото бе сериозно засегнато от бурята, местата им се размениха. За всичко това бе мислила и преди, но сега се чудеше какъв да бъде следващият й ход. Знаеше, че Рос Уол е верен единствено на нея. А също, че финансите им са в окаяно положение. Може би щеше да бъде по-добре, ако след отстраняването на надвисналата сега заплаха, се подчинява на Харви, докато той се сдобие със златото, а после да му го отнеме. Уверена бе, че върху нея изобщо нямаше да падне подозрение за съучастие в обирите на дилижансите, а дори да се усъмнеха, тя така или иначе нямаше да има пряко участие в обирите.
Продължаваха да чакат в мрака. Харви седна с гръб към яката стена на къщата, откъдето бяха дошли изстрелите, сви си ци гара в тъмното и запуши.
— Той не може да направи нищо — обади се най-после Харви. — Не може да живее постоянно на студа — виж в какво състояние беше Рос; а ние можем да го обградим и да не го пускаме да избяга, докато го хванем.
— Ами ако знае за индианските пътеки, за които говориш?
— Повечето от тях са затрупани сега.
— А това няма ли да ти попречи да се измъкнеш след обирите?
Той помълча в продължение на няколко минути, а после раздразнено отвърна:
— Не. Ще вземем необходимите мерки.
Спомни си, че Харви Торп е човек, който внимателно обмисля всичко, но не понася възражения. Той не обичаше да му казват, че може би греши, а бе също така оптимист относно замислите си: очакваше, че шансът ще бъде на негова страна. Чувала бе, че всички престъпници мислят така — малцина от тях са склонни да оценят реално силата на противниците си.
И все пак той можеше да успее, поне за известно време. Тя се изправи и отиде в съседната стая, откъдето донесе одеяло, ко ето закачи на прозореца, а после запали свещта, която бе намерила в една кутия в кухнята. Помете счупените стъкла и ги изх върли навън заедно с натрошената лампа.
Когато се върна във всекидневната, Хар ви го нямаше. Замисли се отново за Том Радиган.
Наистина ли бе мъртъв? Колкото повече мислеше за него, толкова по-малко вярваше, че е умрял. Той бе изкусен боец, рядко из пускаше удобния случай и независимо от твърденията на Уол, че е мъртъв, тя не бе убедена в това. Кокър не бе човекът, който може да убие Том Радиган.
В продължение на няколко дни не се случи нищо. Слънцето се показа и стопи снега по откритите места, а Рос Уол работе ше неуморно, установи загубите и когато й ги съобщи, оказа се, че не са толкова големи, колкото п ьрвоначално бе очаквала да бъдат. Наистина бяха загубили няколкостотин гла-ви, но те бяха предимно по-слаби животни, които така или иначе едва ли щяха да пре живеят подобна зима. Ако лошото време се бе задържало, можеше да загубят и цялото стадо, но сега вече тази опасност беше отми нала.
Малкото конници, които ѝ остави Харви, не можеха да свършат много работа, тъй като им пречеше натрупаният в проходите сняг, а и пътеките бяха непроходими. Тя знаеше колко трудно е да се претърси всяко кътче на планината, тъй като по-голямата част от живота си бе прекарала на запад. А в подобна неравна, разхвърляна и гориста местност, то бе практически невъзможно. Познавала бе каубои, работили с години по планинските пасища и открили неочаквано каньони, за които изобщо не са знаели, че съществуват. Но Радиган държеше говедата си някъде наблизо и там трябваше да има фураж.
Харви бе зает със своите планове. Разде лил бе остатъка от хората си на три групи, по шест души всяка и им бе възложил отделни задачи. И трите групи трябваше да нападнат едновременно, а после всяка от тях трябваше да се измъкне бързо от района. Районът им на действие бе далеч на север, но там имаше поне две ферми, откъдето можеха да вземат свежи коне и самите собственици на които бяха разбойници. Разузнавайки на север, откриха, че пътеките са проходими дотам, докъдето стигнаха, и имаше голяма вероятност да успеят да направят обирите и да се измъкнат преди следващия снеговалеж.
Уол бе работил само с четирима каубои и дойде при Джелина, когато тя се готвеше да излезе на езда.
— Уверявам ви, мис Джелина — каза той, — че обиколихме сума места наоколо, но не открихме нито едно от неговите животни, нито пък едничка купа сено.
— Може би сте търсили само около ранчото — предположи тя. — Сигурно те са в някоя долина или плато.
— Обикаляхме на запад и на юг — отговори той, — но ще опитаме и на изток, и на север, оттатък реката.
Тя затягаше колана на седлото.
— Рос, има ли някакви следи? От хора, имам предвид.
Той се колебаеше.
— Разбирам какво имате предвид — отговори след малко той, — но не се решавах да ви кажа. Битнър откри следите на човека, който е стрелял по къщата.
Тя се извърна към него в очакване. Но и преди да й каже, знаеше отговора му.
— Съвсем сигурно е, че е бил Радиган. Той е бил на оня хълм, южно от къщата, макар че не мога да разбера как се е добрал дотам, без да го забележим. Открихме сле дите му, а аз ги познавам, и после го проследихме до скривалището му сред хълмовете, на няколко мили на запад. Страшно хубаво местенце; и имат много храна.
— „Имат“ ли каза?
— Да, мадам. Трима бяха. Радиган, Джон Чайлд и момичето.
Значи Кокър все пак се бе провалил? Ами Гормън?
Неочаквано усети, че се радва. Искаше й се Радиган да е жив. Но заради това ли се радваше? Или бе доволна, че Харви не е успял?
— Рос — каза тя, — ти ми каза, че си открил паша на платото оттатък. Искам да прегледаш какво е останало от стадото и да подбереш около петстотин глави от най-хубавата стока. И искам да пребродиш наоко ло, да намериш най-добрата трева и да ги закараш там.
Той я погледна и тя бе уверена, че е разбрал точно какво има предвид.
— Може и да не успеем да ги спасим всичките — допълни тя, — но искам да запазя достатъчно, за да започнем отново — някъде другаде.
— Дадено. — Пристъпи от крак на крак и като извади кесията си, започна да свива цигара. — Да разбирам ли, че не трябва да говоря за това?
— Не, никакви приказки. Просто го нап рави.
— А онзи Флин — рече Уол. — Харви не трябва да го подценява толкова много. Той не е глупак.
— Харви е глупакът. — За първи път показваше чувствата сй. — Радиган ще го победи. Харви е прекалено неразумен.
— Аз почвам с говедата — каза Уол. — Можете да разчитате на мене.
В това бе сигурна. Загледа се в широкия му гръб, докато той се отдалечаваше, и се запита на кого ли друг можеше да размита, ако не на него. Но докато той се отдалечава ше, помисли си дали няма да е по-добре, ако разчита само на себе си, прикривайки чувст вата си. Може би все още имаше изход от положението. Ако Радиган и Харви се изби еха един другиго, тогава тя щеше да диктува нещата.
А носле се появи Гормън. Конят му бе изнемощял, лицето му отслабнало и бледо, а очите му — трескави. Когато той пристиг на, тя бе сама на ранчото и първа чу разказа му. Разказа й кратко и точно за смъртта на Кокър и добави:
— Намерих една сърна в дълбокия сняг и я убих. През последните три-четири дни съм ял само безсолно месо, но и то не беше много.
След като се нахрани и пи кафе, той запали цигара.
— Мадам, трябва да ви кажа нещо. Тоя Радиган! Хич не се разтревожи. Ни най-малко, казвам ви. Никога не съм срещал човек, който да приема нещата така спокойно и мисля, че има защо. Мисля, че те знаеха точно къде отиват, а според мен са отишли до Лома Койот за помощ.
После Гормън й съобщи това, което тя бе чула от Рос. За хората в Лома Койот, за Лорън Пайк, Чарли Кейд и Адам Старк.
Том Радиган се измъкна от завивките и разрови малкото останали живи въглени в огнището. Върху тях сложи няколко парчета кора и смолисти борови трески, които бе нацепил предишната вечер. Разпали бързо огъня, треперейки от студ, а после се пъхна обратно под одеялата. Озърна се наоколо и видя, че Гретхен му се смее в леглото си.
— Студено е! — каза той, оправдавайки се.
— Естествено! Но ако можеше да се видиш, как скачаш като щурец върху гореща ламарина.
— Утре сутринта — намръщено реши той, — ти ще запалиш огъня.
— Готово! Само че ще си сложа подпал ките близо до леглото, така че да го запаля с едно протягане на ръка.
— Който пали огън по тоя начин — рече той, — сигурно краде овце.
Зачакаха, наблюдавайки как гладният огън изплези червени езици и започна да милва студените дърва. Те се разгоряха и запращяха, затопляйки пещерата на плато то.
Всъщност, разстоянието оттук до само то ранчо не бе повече от миля, а пещерата, в която се бяха настанили, бе една от многото в горната част на платото, подпиращо ран-чото, но се намираха на северозападната страна и в пещерата можеше да се влезе само отгоре, ако човек знаеше как. Настанили се бяха в отдавна подготвеното от Радиган малко помещение, което бе продължение на друга, много по-голяма зала.
Той просто бе довършил започнатото от някой, който бе живял тук преди много го дини, защото във външната пещера бе отк рил изкуствено издълбано корито, където се стичаше вода, и бе намерил една ръждясала алебарда, както и част от предница на броня.
Тук някога в миналото някой изгубил се авантюрист, вероятно от армията на Коронадо , е намерил последно убежище от ин дианците. И по всичко личеше, че е живял на това място дълго, може би години. Откъснат от своите и преследван от индианците, веро ятно е избягал далече в пустошта, докато накрая, смъртно изплашен, е открил това място и е останал тук. След години посте пенно го е превърнал в състояние на крепост и жилище.
Издълбал лавици в каменните стени, а във външната стена пробил прозорци или по-скоро амбразури, позволяващи да се наб людават подстъпите към пещерата. И тук е живял.
Попадайки на мястото съвсем случайно, Радиган веднага бе оценил достойнствата му като убежище и таен склад, в случай, че бъде нападнат от ютите, и го бе обзавел със съдо ве, провизии и муниции, а с годините бе натрупал огромен запас от дърва за огрев. Използваният от предишния обитател димо- отвод бе подобрил с комин над грубата камина и пушекът излизаше на върха на платото между корените, а след това между клоните на един чепат стар кедър, които го разсейваха така, че едва се забелязваше дори от няколко ярда.
От всичките складове за припаси, изгра дени от Радиган, този бе първият и най-зареденият.
Огънят се разгоря и затопли пещерата, а Радиган скочи от леглото и бързо се обле че. Чайлд го последва.
— Как е пътеката на север? — неочаква но попита Радиган. — Мислиш ли, че може да се стигне до Лома Койот?
— Кога искаш да тръгна?
— Не ти, а аз ще тръгна. — Радиган се приближи до издълбания дълбок прозорец и надникна навън. До пещерата се стигаше по лъкатушеща стръмна пътечка, по която едва-едва можеше да се изкачи кон, а отдолу не личеше, че е възможно човек да се изкачи върху платото. От прозореца можеше да се наблюдава по-голямата част от стръмнина та, спускаща се надолу. — Ти стой тук, а аз ще тръгна — каза Радиган.
— Но момчетата ме познават — запротестира Чайлд.
— Пайк познава мене. Познава ме и Чайлд. С другите мога да се запозная. А пък и ие върви да остана тук сам с Гретхен.
— Страх ли те е?
— Мене ли да ме е страх? — Радиган я погледна изненадан, а после се засмя. — Не, мене не ме е страх, а тебе трябва да те е страх. Не се знае какво може да се случи, ако останем сами.
— Нищо няма да се случи — отговори тя, — освен ако не го поискам аз.
Радиган я измери с поглед.
— Е, може да е така, ама може и да не е. Не ме предизвиквай.
Отиде във външната пещера, където бя ха конете, и ги нахрани. Хвърли поглед към сеното — нямаше кой знае колко, но зоб имаше в изобилие и сигурно щяха да изкарат с това, което бе останало. Несъмнено храна имаше достатъчно. А с мунициите можеха да проведат още веднъж битката при Гетисбърг .
Оседла коня и се върна за одеялото и дисагите. Гретхен бе станала и сложила ка фето да ври. Седнаха около огъня.
— Време е да се нагледат говедата, дето са до пътя за Сан Антонио — забеляза Чайлд. — Аз мога да свърша тая работа.
Радиган вдигна очи към Гретхен.
— Това значи да останеш сама тук. Мо жеш ли да се оправиш?
— Мога. — Тя сложи още едно парче говеждо в чинията му. — Няма страшно, но ако някой се появи, ще го държа на разсто-яние.
— Снегът се е стопил по стръмното — обади се Чайлд, — та като тръгнем, няма да оставим следи, така че не се бой. Не ми се вярва, да намерят пътя за насам.
Радиган изведе коня на открито пред пещерата и тръгна назад към Гретхен. Тя му подаде последния пакет с храна и той го пусна в дисагите.
— Бъди внимателен — заръча му тя.
Обърна се и я загледа. Въпреки студа и неудобствата през последните дни, тя успя ваше някакси да бъде привлекателна, а като срещна погледа й, почувства, че е истински загрижена за него.
— И ти внимавай — каза той, — и да не излизаш от пещерата, освен ако искаш да се качиш на платото, а там стой далече от стръмното. И в никакъв случай недей да готвиш нощем.
— Ти ми каза за това. Нощем миризмата на готвено се усеща надалече.
— Точно така. Миризмата на изгорели дърва не е опасна, защото може и да идва от техния огън, но ако им замирише на готвено, ще станат страшно любопитни.
— Няма да готвя нощем.
Той възседна коня. Пръстите й се задър жаха върху ръката му.
— Бъди внимателен — повтори тя.
Погледна я отново и се изненада от сълзите в очите й. Обърна бързо очи настра ни. Сега пък защо плаче? Човек не може да ги разбере тия жени, нито й беше роднина, нито пък... Подкара коня полека по площад ката пред пещЬрата и после се спусна по стръмното. Имаше кал, но животното щеше да се справи. По едно време се спря и се ослуша, но не чу никакъв звук.
Стигна до подножието, огледа се наоко ло, а после смушка коня през откритото пространство и навлезе в гората. Можеше да бъде забелязан в продължение на не повече от две минути. Щом се намери под прикри тието на боровете, извърна се на седлото и се загледа към преминаващия през просеката Джон Чайлд. После двамата зачакаха непод вижно, озъртайки се за известно време на всички посоки. Накрая, Чайлд каза:
— Май че успяхме.
Радиган кимна с глава. Обърна неохотно коня си и се отправи между дърветата. Не беше редно да оставят момичето само по този начин дни наред, а и то сигурно се страхуваше. Макар че по-смела жена досега не бе срещал... Нито веднъж не бе се опла кала досега, нито пък се бе случвало да откаже да изпълни задълженията си. В студ и сняг, навсякъде бе издържала, независимо от работата и пътя.
Разделиха се, където пътеката на Ваш Крийк се среща с широкия път на Вале Сан Антонио.
Облечен в дебело палто от бизонска кожа, Джон Чайлд изглеждаше два пъти по-голям от обикновено. Дръпна поводите. Топлият му дъх, образуваше тънка струйка в неподвижния, студен въздух.
— Бъди внимателен, Том — викна Чайлд. — Тия юначаги не са много друже любни.
— Добре.
— Особено внимавай за Джек Бърнс Швейцареца. Знаят го като главорез чак в Канзас. Много е надут.
— Така ли? — засмя се Радиган. — Щом като Лорън Пайк е там, той сигурно вече не е жив. — Оправи поводите си. — Лорън не обича никак някой да му се перчи. Той са мият е доста избухлив понякога.
Радиган избра разклонението на Серо Джаросито в северна посока. Източно от него имаше един извор, до който се стигаше след шест мили. Може би и седем. После три или четири мили до рекичката Лома Крийк и около шест или седем мили на север до Лом Койот. Както и да ги смята човек, почти осемнадесет мили езда в сту да. Пет или шест часа, ако имаше късмет, а не можеше да се каже колко часа, ако късмета му изневереше.
Яздеше хубав сив кон на петна, тежък 1 200 фунта, привикнал да върви в сняг и по заледени пътеки.
Вятърът духаше на север, небето бе тъм носиво и обещаваше сняг, но Радиган не държеше обещаното да бъде изпълнено. След бурята никой не бе минавал по пътека та и на места снегът бе образувал твърда корица. Към пладне, когато трябваше да е оставил зад себе си десет мили, не вярваше да е изминал повече от шест, защото на няколко пъти бе се отклонявал от пътя, за да заобикаля преспи сняг, а веднъж попадна сред гъсто израснал жив плет, от който се измъкна след повече от миля и му бяха нужни още две мили, за да открие пътеката. Когато я откри, изруга, а конят изрази съгласието си, като заклати глава от възмущение.
Напои го на извора, а когато се добра до Койот Крийк, водата бе замръзнала на няколко места, което затрудни преминаване то, тъй като ледът не бе достатъчно дебел, за да го издържи. Лицето на Радиган се вкочаняса, а ръцете му изтръпнаха от духа щия по каньона от север студен вятър.
Излезе от каньона привечер, прекоси крайречния лъг и навлезе в градчето.
Безлюдна и студена в отиващия си ден, тясната улица бе тиха като първия ден от сътворението на света. Светеше само в „До ма на скитника“ и отсреща в „Юта“. Единс твената друга светлина, която мъждукаше бе тази зад оцапания от мухи прозорец на една гостилничка.
Лома Койот не бе град като другите, но тъй като градовете се развиват, може би и той някога щеше да стане град. Това бе междинна спирка за скитници, убежище за търсени от закона и за хора, на които им бе припарило под краката на друго място. В Лома Койот нямаше нищо достойно за отбелязване, а няколкото миньори, работе щи на забутаните обекти в близките плани ни, показваха повече умение без никакви инструменти на ореховия тезгях в кръчмата „Юта“.
Жителите му рядко надминаваха трий сет души, от които само три или четири бяха жени. Веднъж населението му изненадващо стана за една нощ петдесет и шест души, но то бе заради набезите на ютрте, които нака раха сондьорите и ловците да побягнат от планините и да потърсят съмнителната зак рила на Лома Койот.
Те бяха мълчаливи хора, привикнали на самота, а съчетанието от многото гости и огромните количества от характерното за Лома Койот уиски, доведе до резултати, които някакси не бяха трудни за предвижда не. До сутринта на втория ден жителите бяха намалели до петдесет и трима, а три трупа останаха да лежат в една празна барака в очакване на пролетното затопляне, за да бъдат погребани.
До сутринта на шестия ден населението бе почти като преди, защото новодошлите един по един решиха, че ютите са далеч по-безопасни от жителите и уискито на Лома Койот.
Накрая на улицата имаше огромна, про ветрива стара постройка, която не можеше да бъде друго, освен обор, а провесеният отвън фенер осветяваше почти нечетливия надпис, указващ, че заведението е конюшня срещу заплащане.
В предната част на сградата имаше тъм на стаичка, в която нажежената до червено печка бе единственото осветление.
От тъмното се чу нечий глас:
— Сеното е бол и заповедай. Ако ше го зобиш, четири бита отгоре.
— Това са много пари.
— Ако щеш, ама ако бръкнеш у сандъка с кукуруза с кирливи пръсти, без да ти кажем, ше умреш от студ, щото ше ти отворим дупка на корема с пушкалото.
Старецът излезе от „канцеларията“, но сейки ловна пушка с рязана цев и вдигна нагоре фенера, взирайки се в Радиган.
— Човек не мо’е все да е нащрек, те това все го повтарам. Не мо’еш да си ’раниш кончето туканка, ама кой иска зоб, май м’ое да си плати, щото сигур бега от нещо.
— Аз не бягам от нищо, старче. Търся един приятел. Името му е Лорьн Пайк.
— Не съм го чувал. Немам акъл за имена. Мислим, че имената не важат много тъдева. Некои си менат името кога си сменат адреса, а па повечето тъдева са го сменвали бол.
— Аз имам ранчо на юг оттук. Името ми е Радиган.
Той отново се взря в Радиган.
— Мо’е да имаш ранчо, а мо’е и да немаш, па даже да го имаш, нема да е за дълго. Така думат некои.
— То е мое и ще бъде мое след една година и след десет години. — Радиган свали седлото от коня. — А ако ми създадеш неприятности, ще се върна и ще ти изгоря бълхите около мръсните ти уши.
Старецът се дръпна назад.
— Е, к’ъв е тоя език сега? Не ти ли зимам кончето? Не рекох ли да си земеш зоб? А? — После хитро присви очи. — Ама Джон Чайлд не ти ли е ратай?
— Чайлд работи при мене.
— Добре. Ш’ти изчистим кончето и ше му дам да ’апне зоб. А ако търсиш некой от новите, мо’еш да видиш в „Юта“ или в „Скитника“. Повечето там ’дат. Само ше ти кажем да бегаш оттука. Спи у купа сено, ако мо’еш, ама стой надалеко. Джек Швейцареца е много лют днеска.
Том Радиган отиде до вратата, наведе глава срещу вятъра и тръгна към гостилнич- ката. Отвори вратата и влезе, последван от няколко снежинки. Зад тезгяха стоеше едра жена с грубо лице, която побутна чаша с кафе към него.
— Можеш да ядеш — каза тя, — но ако търсиш нещо друго — няма. Поне тая вечер, във всеки случай.
— Аз искам да ям.
Тя го изгледа.
— Да, виждам, че си гладен. Но мисля, че след час ще ти дойдат други мисли. До тогава ще се стоплиш и ще поискаш нещо друго. На мъжа му е необходимо известно време, за да стопли мускулите сиГ Имам три момичета, едното е шестнайсет, а другите са по на деветнайсет, а аз мога да свърша повече работа и от трите — а и по-добре.
— Аз предпочитам една дебела пържо ла.
— Ще получиш мечо месо и ще ти хареса. От бурята насам не сме получавали никакво говеждо. Мъжете го карат от юг, но сега пътеките са непроходими.
Радиган се хранеше мълчаливо, докато едрата жена продължаваше да говори, като явно не чуваше откъслечните му забележки, нито пък се интересуваше дали следи рукна лия от устата й поток от думи.
Когато се нахрани, Радиган хвърли на тезгяха един долар, а тя му върна три монети по двайсет и пет цента. Той изпи последната си глътка горещо кафе, стана и се изгуби в студа навън.
— Недей да ми се правиш на много важен! — Викна тя след него. — Пак ще дойдеш!
Той пресече улицата, следвайки утъпка- ния път към кръчмата „Юта“.
Тезгяхът бе дълъг не повече от десет фута и скован от грубо обработени талпи, а мъжът зад него бе почти толкова висок, колкото тезгяхът бе дълъг. Там стояха об легнати двама души, а неколцина други се дяха на масите наоколо. Когато той влезе, те вдигнаха очи и след като видяха непознат човек, се втренчиха в него.
— Едно уиски — каза той, — или подо бието на уиски, което сервирате.
Огромният мъж се наведе над тезгяха.
— Не ти ли харесва нашето пиене? Тога ва можеш и без него.
— Дай ми едно. Не знам дали ще ми хареса или не.
— Трябва да решиш дали ти харесва, иначе няма да получиш нищо.
— Добре, де! Харесва ми. — Радиган огледа останалите. Те го зяпаха мрачно и той съобщи: — Ако тия господа харесват уиски то, аз черпя.
Огромният барман се обърна отново.
— Виж какво, страннико. Ти отново подлагаш под съмнение питието ми. Не ми харесва това.
— Видяхте ли? — усмихна се Радиган към останалите. — Той самият каза, че не му харесва.
Огромният барман ядосано го прекъсна:
— Не казах такова нещо. Исках да ка жа...
— Опитва се да се измъкне — прекъсна го Радиган. — Е, сини една чаша и ще видя дали ще ми хареса.
Огромният човек го зяпна за миг, а после отиде зад бара и му наля една чаша. Никой друг не се помръдна.
— Предложението си остава в сила — подкани ги Радиган.
Никой не се помръдна.
— Видя ли? Никой не го харесва.
Опита напитката. За момент помисли, че гърлото му се е запалило после се отдръпна назад и погледна чашата.
— Едно буре речна вода, две щипки тютюн за дъвчене, един калъп сапун, за да прави мехурчета, две унции стрихйин и може и три галона алкохол. Оцветява се всичко с дървено масло и това е цялата рецепта. Ни що чудно, че никой не го пие.
Вкуси го отново.
— Обзалагам се, че си започнал да го продаваш на ютите. Нищо чудно, че толкова често хващат бойните пътеки.
— Ти си търсиш белята — предупреди го барманът.
— Не. И не искам никакви разправии. А сега измъкни дамаджаната, дето е под бара и ще пийна едно свестно питие.
Барманът измърмори мрачно и се пре сегна под бара. Останалите скочиха незабав но и се присъединиха към Радиган.
След като чашите бяха наредени и на пълнени, Радиган каза:
— Аз съм Радиган от ранчото Р-бар. Сигурно познавате дамгата. Яли сте говеждо с тоя знак.
Един от мъжете, кръглолик и с кисел вид, погледна уискито в чашата си и я гав- рътна наполовина, а после попита:
— Да не ни обвиняваш в кражба на добитък?
— Просто установявам фактите — отго вори Радиган. — А аз не съм човек, на който му се свиди говеждото понякога, макар че защо си губите времето с моето малко стадо, след като има почти три хиляди глави, на които мястото не е там, в оня район.
— Каниш ли ни?
— Казвам ви. Каквото правите си е ваша работа, само знайте, че ония не са ми прия тели. Всъщност в момента съм точно зает с първокласна каубойска война.
Вратата зад тях се отвори и сред порива на студения вятър влезе строен рус мъж. Той бе висок, жилав, а лицето му бе тясно, с правилни вежди над големите, дълбоко вдлъбнати очи. Облечен бе в къс овчи кожух, откриващ свободно пистолета му, а кръг лият калпак от боброва кожа бе плътно нахлупен на малката му глава.
В същия миг се чу тропот от конски копита по улицата и Радиган погледна през прозореца. В тясно осветеното пространство видя Харви Торп, заобиколен от неговите хора.
Радиган допи машата си и облече палто то си. Новодошлият го наблюдаваше.
— Не те познавам — рече той. — Аз съм Джек Швейцареца.
— Името ми е Уил Хафтоуейт — отго вори усмихнато Радиган. — И ти трябва да направиш това.
— Какво? — погледна въпросително Джек Швейцареца.
— Ще трябва да почакаш — обясни Радиган. Аз говорих за каубойска война: ето я отвън.
Джек Швейцареца погледна над рамото му. Групата конници отвън слизаха от коне те.
— Това не е каубойска война. Това е Боб Харви и ако той иска да те види, аз ще те задържа.
— Остави го на мира — обади се огром ният барман иззад бара. — Ние,никого не задържаме тук, за когото и да е.
— Я, виж какво...
Задната врата се затвори тихо и Джек Швейцареца рязко се извърна. Радиган бе изчезнал.
ГЛАВА VI
Студеният вятър духаше откъм планината и Радиган се спря на заледените стъпала отзад, заслушан в шумовете отвътре. Дочуваше шум от говор, но не можеше да различи думите; изчака само докато чу да се отваря предната врата, а после се спусна бързо по добре отъпканата пътека край клозета на двора и продължи към обора.
Спря се там, като се криеше в сянката край стената и обмисляше бързо обстанов ката. В градчето имаше само няколко сгра ди, които щяха да претърсят веднага, така че бе немислимо да се скрие в която и да е от тях.
Не можеше да си обясни похвата на Торп и хората му, тъй като бе невъзможно да знаят, че е дошъл тук. Можеше да търсят Пайк и Кейд, но това бе малко вероятно, след като с тях не бяха имали никакви разп равии досега. Следователно, логично бе да се приеме, че има някаква друга причина, за да дойдат тук и че пристигането им точно по това време бе чиста случайност.
А Торп водеше със себе си най-малко дванайсет конника, а може би и повече.
Джек Швейцареца го бе нарекъл Боб Харви. Грешка ли бе това? Или друго име, което е използвал Торп? Радиган си припом ни собственото си първо впечатление, че Торп е опасен човек, когото бе виждал някъ де, преди да се срещнат тук. А Боб Харви? Повтори името на ум, но то не му напомни за нищо.
Нямаше нужда да стои повече тук. Зао биколи ъгъла на обора, като замръзналият сняг скриптеше под краката му, докато ми наваше под стрехите. Зад обора, може би на около трийсет ярда бе коритото на рекичка та. Тръгна натам с бързи стъпки, като избяг ваше сянката му да се вижда върху снега, а когато стигна до тъмното, спря да си поеме дъх и се ослуша.
Някой затръшна задната врата. Дали го търсеха вече? Сигурен бе, че ако някой е тръгнал да го търси, то това е Джек Швей цареца: останалите, каквито и да бяха, не биха нарушили спокойствието си.
Дръпна се назад в храстите до рекичката, после тръгна покрай заледените камъни. Ка рабината му бе останала в багажа на седлото в конюшнята, но да тръгне сега за нея, щеше да бъде гибелно.
Видя откъм обора да се разгъва верига от мъже, които тръгнаха от къща на къща. Явно не им бе дошло на ум, че може да е останал навън в студената нощ, но скоро щяха да се сетят. Изминаха само няколко минути, когато се разнесе нечий глас. Беше Торп.
— Добре! Нямаме време за това! Вли зайте вътре! Ще го хванем когато се върнем!
Откъде ще се връщат?
Видя ги да свърват обратно в безпоря дък, после да яхват конете и да напускат града в плътна редица, скупчени като че ли заради студа.
Ако някой тръгне на път в подобна нощ, налага му се да бърза, а те сигурно бяха тръгнали надалече.
Когато се върна обратно в кръчмата, никой не каза нищо, а барманът измъкна този път хубавата дамаджана изпод бара и му сипа в чашата.
— За сметка на заведението — съобщи той.
— Навън е студено — забеляза Радиган.
— Особено — обади се Джек Швейцаре ца, — ако си замръзнал от страх.
Радиган изпи спокойно питието си. Пос ле се обърна бавно и се загледа в Джек Швейцареца. Гледаше го настойчиво в про-дължение на цяла минута, а наоколо всички мълчаха. Огънят пращеше, а в тумбестата печка изтрополя дърво. Някой от мъжете размърда крака и си наля чашата догоре, като в стаята се чуваше отчетливо бълбука- нето на уискито.
— Да — спокойно каза Радиган, — зам ръзнал съм от дългия път, а ония навън бяха повече, отколкото ми се искаше да бъдат. Сигурно бяха цяла дузина.
— Е, и? — Джек Швейцареца седеше облегнат назад и се усмихваше.
— Ти си сам.
Джек Швейцареца се стресна. Всичко друго бе очаквал, но не и подобна реакция и за момент не знаеше какво да направи, раз бирайки веднага, че не може да изтегли пис толета си и че най-лекото движение от негова страна ще бъде сметнато като намерение да стреля. Ако здравенякът на бара умееше да стреля добре, Джек Швейцареца нямаше ни какви шансове. А той не бе готов да умира.
Седеше съвсем неподвижно в продълже ние на цяла минута, като се чудеше, дали ще може да се помръдне така, както се бе изтег нал, без да получи парче топло олово в червата си.
Радиган разбираше напълно как се чув ства Джек Швейцареца, но не бързаше да го освободи от неприятното положение.
— Предупреждавам те — каза той, — че ако някога изобщо посегнеш към пистолета, аз ще те убия.
Устата на Джек Швейцареца бе пресъхна ла и той усещаше, че пулсът му бие учестено. Страшно му се искаше да се размърда, тялото му започна да се схваща, но вече бе напълно сигурен, че здравенякът не се шегува.
Радиган го следеше с хладен поглед, но на устата му играеше лека усмивка. Не иска ше да го убива, но знаеше, че ако стане необходимо, нямаше изобщо да се поколе бае, нито пък да съжалява след това. Не искаше да се перчи, но му бе известно, че понякога дори агресивният човек би се поко-лебал, преди да нападне друг, не по-малко опасен от него самия мъж.
— Ти нарече онзи човек Боб Харви. Не съм чувал такова име.
— Жалко за тебе.
— Не за мене. Той е такъв пъзльо, че си наема убийци.
— Боб Харви ли? — Изсмя се Джек Швейцареца. — Имаш грешка. Боб сам си върши работата.
— Беше наел Вин Кейбъл, за да ме убие.
По очите на Джек Швейцареца си про лича, че знае за случая, а Радиган бе вече убеден, че той може да е всякакъв, но едва ли би се стрелял с някого по недоразумение.
— Ти да не си Радиган? — В гласа му прозвуча недоверие.
— Аз съм Радиган.
Знаеше, че историята за пречукването на Вин Кейбъл вече е известна по всички места, където се събираха мъжете от Запада, защо то подобни случки бързо стигнаха от лагер ните огньове до масите за игра на карти из цялата страна. А подобни истории бяха клю ката особено в градчета като тукашното, където се слушаха с огромен интерес от самотните мъже, чийто живот бе свързан с оръжието.
Вратата се отвори и в стаята влязоха трима души. Първият бе висок, широкоплещест мъж с кафяви мустаци и стигаща до раменете му коса. Вторият бе по-нисък, с широко лице и квадратно телосложение, ходеше силно изправен, имаше зъл израз, но чертите на лицето му бяха някакси странно красиви. Третият бе най-висок, с много тесни заоблени рамене, а над дългия му врат се извисяваше малка глава, от която стърчеше подобен на клюн огромен нос.
— Здравейте момчета — каза Радиган, без да отмества очи от Джек Швейцареца. — Продавам билети за бал. Искате ли да си изберете партньори?
— Щом като ти ще се биеш, Том — Лорън Пайк бе схванал положението ведна га, — ние вече си настройваме цигулките.
Чарли Кейд и Адам Старк минаха край Радиган по посока на тезгяха и се облегнаха о него, без да свалят очи от Джек Швейцареца.
— Ти наистина ли казваш на това бой? — меко попита Пайк, посочвайки към Джек.
— Това е супата. Основното ястие ще бъде сервирано, когато Харви Тори или Боб Харви, или както там иска да се нарича, се появи на пътя.
Джек Швейцареца се вдървяваше. Усе щаше, че скоро ще се размърда и се радваше, че трябва да мисли само за единия от заста налите пред него извънредно опасни мъже.
Радиган се приближи бавно към масата.
— Ръцете ти не са вързани, Джек — разговорчиво каза той, — а ми се струва, че спомена нещо относно Харви — искаше да ме задържиш, докато той дойде. Ще опиташ ли?
Джек Швейцареца гледаше нагоре, с очи приковани в гърдите на Радиган. Ако се опи таше да измъкне пистолета, дали нямаше да закачи масата? Дали да не отскочи от масата и да насочи пистолета, преди да умре?
— Ти като че ли си се заклещил — подхвърли Радиган. — Стани от стола. Ще имаш равни шансове с мен. Само стани съвсем спокойно и недей да правиш никакви неочаквани движения.
Джек Швейцареца не можеше да повярва на ушите си. Даваха му шанс. Измъкна се бавно от стола встрани, изправи се и вдигна очи към Радиган, а Радиган го удари.
Джек Швейцареца изобщо не го видя да замахва Не очакваше да получи удар и още не бе се изправил Ударът попадна в челюст та му, в главата му пламнаха искри и в следващия момент се намери на пода, а черепът му звънтеше. В устата си усети неоп ределен вкус, опита се да се изправи, но една яка ръка го сграбчи зад врата за протритата яка и го тласна с такава сила в стената отзад, че една бутилка се прекатури от бара. Почувства нетърпима болка от удара в стената, опита се да събере в една точка очите си и посегна за пистолета.
През живота си никога не беше се бил с юмруци. Смяташе, че оръжието на джентъл мена е пистолета и винаги бе се осланял на него. Силен удар попадна в устата му и усети вкус на кръв. Изправи се със залитане по стената, но жесток удар в корема му отне дъха и го прегъна на две, а последвалият удар с коляно разби носа му.
— Швейцарецо Джек — Радиган говоре ше без злоба, — аз дойдох тук никому поз нат, по мои си работи, а ти реши да се намесиш.
— Сега — продължи Радиган, — пред лагам ти да изкараш зимата тук или да заминеш на север. Но недей да тръгваш на юг оттук, защото ако те видя на юг от Лома Койот и на запад от Санта Фе, ще сметна, че търсиш мене.
Обърна се и отиде на бара.
— Трябват ми няколко сръчни мъже — обърна се той към Лорън, — които не се стесняват да извадят оръжието си.
Гретхен прекара първия ден в почиства не на пещерата, проверявайки редовно пъте ката и през този първи ден изобщо не готви, само си направи кафе, след като хапна пас търма и консервирани домати. Признаваше си, ме се страхува.
На втория ден вятърът духаше силно на запад, далече от ранчото, а тя извади малко сушени ябълки и изпече три пудинга. Бе решила вече да направи тържество, когато се върнат, и започна да се подготвя.
Но не знаеше, че Битнър, разузнавайки надалече за кравите на Радиган, бе свил дълбоко на запад, за разлика от друг път, като бе тръгнал в тази посока за последен път, преди да поемат по планините на изток от Ваш Крийк. И когато се връщаше обрат- но, той усети миризмата на пресно изпечен сладкиш.
Невъзможно е, знаеше, че е невъзможно, но миризмата му бе позната и стомахът му се сви в отговор. Дръпна поводите и обърна коня си по посока на вятъра, опитвайки се да долови отново миризмата, но не усети нищо. Точно когато реши, че всичко е било плод на въображението му или на желанията му, замириса отново.
В продължение на цял час пресичаше посоката на вятъра напред-назад, като се опитваше да проследи странния аромат, но нямаше късмет, макар че наистина усети мирис на няколко пъти, а по това време вече бе наближил ранчото с няколко мили.
Когато почти се здрачи, той се отказа. Глупаво беше. Сигурно печеха нещо на ранчо то, а дори Радиган да бе се заврял в някоя дупка наблизо, те едва ли щяха да си пекат пудинги или торти. Макар че, като си помис ли, се сети, че при завземането на ранчото бяха намерили няколко понички в една тенджера.
Обора беше превърнат в спално помеще ние и когато той влезе, в него имаше няколко души. Няколко минути по-късно тръгна към къщата, за да докладва на Рос Уол, който говореше в момента с Анджелина Фоли.
Когато отвори вратата, очакваше да го блъсне вълна от прясно печено тесто, но нямаше нищо такова. Ноздрите му не поду шиха никаква друга миризма, освен тази на горящи дърва и прясно кафе.
Битнър бе предпазлив човек и след ми нута просто съобщи какво е видял и открил — нищо друго, освен пустош. Запази мириз мата на печено тесто за себе си. Все пак сигурно беше от въображението му.
Говедата бяха зле. Опасли бяха тревата, която бяха открили, до корен, а не бяха свикнали да разравят снега, за да могат да пасат, а и не умееха да се дЬижат в подобни условия. Забеляза, че Уол явно е разтревожен, а лицето на мис Фоли — увиснало и ядосано.
И тогава пристигна човек от Лома Ко- йот с новината, че Радиган е бил забелязан там, а Гормън му съобщи, докато пушеха:
— Видях следи на изток оттук и мога да се закълна, че бяха от стъпките на дорестия кон, дето го язди метисът.
— Пресни ли бяха?
— От вчера или от завчера. И ако е заминал, все още не се е върнал. Търсих други следи назад и напред край рекичката. Не е пресичал обратно.
„Ами ако, помисли си Битнър, имат скривалище близо до ранчото? И ако и два мата мъже са заминали? Тогава момичето ще да е само там.“
Момичето — само.
Тя беше истинска жена, тая малката. Бит нър присви тесните си очи и се замисли. Не беше женкар, но когато един мъж не е бил с жена от месеци, почва да става чувствителен.
Битнър излезе на разсъмване и тръгна на запад по една неясна пътека, като платото се извисяваше от дясната му страна, а в главата му се въртеше единствената мисъл, как да открие откъде се разнасяше миризмата на печено тесто. Не че момичето не бе в съзна нието му, а образът й, подобно на пагубен бръшлян бе впил пипалцата си в мислите му, ровейки ги със спомена за тялото, високия бюст и походката й.
По дяволите! Това се казва жена! И да живее с двама мъже като ония! Никое почте но момиче не би си и помислило. Разправя, че Чайлд й бил баща! Хм, метисът не може да е осиновил такова русо момиче просто така — без нищо. Битнър знаеше какви неп риятности можеше да си навлече мъж, кой го се погаври с жена тук, в Запада. Знаеше, го, но не искаше да мисли. Известно му бе, че един мъж може да краде крави, да извърши убийство и дори да открадне кон и пак да му се размине, но да се погаври с жена, и то с почтена жена... Най-малкото, което щеше да го постигне, беше да го обесят.
Знаеше всички тия неща, но момичето не излизаше от мислите му. Стоеше си там, като репей в конска опашка и нищо не можеше да го отстрани по какъвто и да е начин.
Яздеше бавно около склона, заобикаля ше откъм запад и продължаваше да мисли. Ако имаха скривалище близо до ранчото, най-вероятно бе то да е някъде около плато то. То се извиваше високо горе, на стотици футове над него, но никой не можеше да види какво има на върха, а и никой не би и помислил да погледне нататък.
А що се отнася до Радиган, той беше потаен човек. Торп трябваше да оцени по-внимателно противника си, преди да тръгне срещу него; а Битнър не бе глупак и забеляз ваше много неща, които Торп не бе взел предвид. Имаше голяма вероятност той да не се върне изобщо от пътуването си и ако това се случеше, тая госпожица Фоли беше доста хубавичка... и за нея щеше да бъде добре. Тя много се големееше и много обичаше да заповядва, което не му допадаше. Битнър отхапа голямо парче тютюн и го оваля с език. Да я зарадват, това й трябваше на нея, но в сравнение с момичето на Чайлд, тя не представляваше нищо. Нищо чудно, че Радиган не лапна по тая госпожица Фоли. Бътнър бе установил това, защото бе видял блясъка в очите й, когато тя хукна след него. Даваше си вид че му е неприятел, но ако Радиган бе показал и най-малък интерес, тя бе готова.
Неясната пътека, стара като света, се виеше близо до платото, но се отклоняваше нанякъде от стената. Битньр дръпна поводи те и изплю парченце от сдъвкания тютюн върху остатъците от една снежна пряспа. Помириса въздуха, търсейки миризма на готвено, но не усети нищо друго, освен при ятния, свеж дъх на борова гора. Седеше на седлото и чакаше търпеливо, защото умееше да чака.
Продължи да търси през целия ден, а когато се прибра вечерта, не каза нищо, освен, че е обикалял. И той, и конят му бяха изморени, а Уол не го попита нищо, доверя вайки му се като на добър работник.
Битнър прекара буден половината от нощта, мислейки си за Гретхен Чайлд и прехвърляйки през ума си с търпението на опитен ловец всички възможни подходи към върха. Сети се, че никой не бе проучвал платото, а сигурно никой не бе и го обикалял — доста дълго трябваше да се язди. Но той реши да го направи. Все пак, може би щеше да се наложи да остане за дълго тук и щеше да бъде хубаво да опознае района. Уви се плътно в износените си одеяла и заспа, а далеч на север малка колона от конници се спря край пътя, където щяха да лагеруват, като целта им вече не бе далеч.
Харви Торп бе в добро настроение. Как во като изпуснаха Радиган? Сега той се кри еше и по-късно щяха да го убият или да го прогонят. Още няколко мили езда и щеше да им се удаде да направят удара: от Лийдвил му бяха съобщили, че дилижансът може би ще кара седемдесет хиляди в злато. Много по-доходно, отколкото да гледаш крави.
Разбира се, той щеше да получи само една трета, но засега бе достатъчно. А с лесно спечелените пари можеше да направи доста неща: през ръцете му бяха минали много пари и знаеше как да ги развърти.
Радиган бе капнал. Продължителната езда след всичките преходи го бе изтощила. Остана в Лома Койот, за да изчака времето да се оправи и да се възстанови. Не се безпокоеше, защото Джон Чайлд трябва да бе се върнал вече в скривалището на платото.
Бедата бе, че Джон Чайлд лежеше в безсъзнание край пътеката на дванайсет ми ли източно от ранчото, където го бе хвърлил конят му, подплашен от внезапно излетели от храстите птици. Чайлд също бе се изто щил и бе полузаспал на седлото, а сега лежеше на студа вече от цял час. А конят му бе продължил в бавен ход още две мили нататък.
Гретхен се събуди на третата сутрин, откакто бе сама, с неясно чувство на безпо койство. Облече се набързо, приближи се до прозореца и надникна навън. Не можа да види нищо. Полезрението бе по-добро от един от вътрешните прозорци, който бе, как то и другият, прикриван от една цепнатина в скалата, така че тя се върна в пещерата и погледна навън. И видя един конник.
Той не преминаваше случайно, търсеше следи и разглеждаше почвата внимателно като апах. Израснала при индианци, Гретхен знаеше кога един мъж търси следи и е близо до това. което иска да открие. Наблю даваше го като хипнотизирана от страх. Но първата й мисъл бе за Джон Чайлд и Ради ган Какво щеше да стане, ако те се върнеха и той ги видеше пръв?
Върна се в пещерата и нахрани конете. Взе един пистолет и го запаса на кръста си, после си избра карабина. Умееше да стреля добре и ако имаше късмет... Не бе имало случай да убие някого, но този мъж предс тавляваше заплаха за хората, които обича ше. След като приготви всичко, отиде до входа и погледна надолу. От онзи нямаше никаква следа.
Радиган й бе показал един камък, който можеше да отърколи надолу. Можеше и да не убие човек с него, но щеше да го затрудни доста и да го накара да си помисли, преди да се опита да тръгне за втори път нагоре по стръмнината. Наблегна камъка и той се раз клати под тежестта й. Да, ще може да го търкулне. Провери през прозорците, но мъжът бе изчезнал. Изплаши се още повече, защото след като го бе изгубила от поглед, можеше да се случи какво ли не. А най-лошото бе, че Радиган и баща й трябваше да се върнат всеки момент.
Погледна отново надолу и го видя да се промъква между дърветата далече надолу по стръмнината. Дали пък не е успял да открие никакви следи? Или е усетил, че го наблюдават? Може би ще изчака, докато се стъмни и после да се покатери?
Денят си отиваше бавно и тя продължи с приготовленията си за тържеството, което си беше обещала, че ще направи за тяхното завръщане. В малкото си багаж бе сложила и една много хубава рокля. Тя бе подходяща за тържеството и тя я извади, като се надяваше, че ако я закачи да виси, гънките й ще се изправят. Закачи я и я огледа внимателно, после отиде до прозореца. От непознатия нямаше никаква следа.
Взе карабината и се изкачи на върха на платото, като се промъкна към ръба и внима ваше да не бъде забелязана Той бе там, на път обратно към ранчото и бе вече доста далеч. Но това не значеше, че няма да се върне.
Гретхен никога не бе се смятала за смела, но в същото време не мислеше, че й липсва и смелост. Като дете знаеше, че индианците я имат за храбра. Но разбираше, че да си смел не е така просто. Всеки може да бъде смел в позната обстановка, но пос тавете същия човек на непознато място, сред непознати хора и го подложете на непривич ни изпитания, тогава може да се окаже, че той не е толкова смел. Мнозина, които се страхуват от високо, могат да тръгнат без колебание под дЪжд от куршуми, а мъж, който би се качил на див и опасен за живота му кон, може да се поколебае, дали да се втурне в огъня, за да спаси живота на някого. Човек обикновено е храбър в обстановка, в която възможните рискове са му познати, а това, за което мислеше тя сега, не бе, по нейна преценка, въпрос на смелост или липса на смелост. Нещо трябваше да бъде направено и тя реши да изпълни дълга си.
Ако онзи мъж се върнеше, трябваше да го издебне и да го убие. Не можеше да рискува и да го остави да се скрие в очакване на Радиган и на баща й.
Измина няколко мили по обратната страна на платото, като се взираше в сгъстя ващия се мрак, надничаше под дърветата и оглеждаше голите хълмове, надявайки се, че те ще се върнат. Върна се в пещерата и стъкми малък огън, за да си направи кафе, но си даваше сметка, че се страхува.
В пещерата бе много тъмно. Единстве ният успокоителен шум се чуваше откъм широката й част, където конете хрупаха зърното в яслите.
Взе малко слама от купчината до конете и я разпръсна пред входа, като се надяваше, че ако някой стъпи върху нея, шумът може да я събуди. По-навътре сложи няколко ка мъчета, които човек можеше да подритне и те да изтрополят по пода на пещерата. Но беше изплашена и лежа дълго време будна, ослушвайки се в тъмнината.
Събуди се внезапно на разсъмване, чув ствайки, че се е успала. Дълго лежа напълно неподвижна, наострила уши към най-тихите шумове, но не чу нищо. Скочи бързо на крака, грабна карабината и отиде първо до прозорците, а после към входа на пещерата. Нямаше нищо, никъде не се виждаше никой. Вероятно се държеше глупаво, човекът може да е загубил нещо или... Но знаеше, че не е така. Знаеше, че онзи мъж търсеше нея, търсеше тях.
Направи си кафе, хапна от говеждата пастърма и малко студен царевичен хляб, като ставаше често, за да поглежда навън, но не забеляза нищо. Даде на конете малко сено, защото бе почти на привършване, а зърното бе ценно.
Роклята й беше се изправила изненадва що добре и на нея й се прииска да я облече. Решила бе да я облече, когато пристигнат, и бе убедена, че скоро ще се появят. Провери отново прозорците и входа, но не видя нищо. Взе карабината и се качи на върха на плато то, промъкна се до ръба, но и оттам не забеляза нищо. Отиде към другия край и се загледа в околността на север, откъдето или Радиган, или баща й трябваше да дойдат, но и там със същия резултат. За момент й се стори, че вижда нещо, но не последва никак во движение, така че се отказа и се върна долу.
Ами ако никога не се върнат? Ами ако и двамата са попаднали на засада и са били убити? Ами ако пак трябва да остане сираче, без да има при кого да отиде, без дом и без пари?
Тръсна глава, отхвърляйки подобна въз можност, после влезе в пещерата и станала решителна изведнъж, облече роклята. Раз вълнувано се заоглежда в малкото огледал це, но не можеше да се види изцяло. Предишната вечер бе вдигнала косата си нагоре, но сега я разпусна и я среса.
След като се среса, както бе решила, погледна се в огледалото и реши, че изглеж да чудесно, точно както искаше да изглежда, когато Том Радиган се върне. Роклята бе бяла, със съвсем малко цветни украшения
— Аз ... аз изглеждам като булка! — възкликна на глас тя.
Зад нея се чу глас:
— Наистина изглеждаш като булка, гос пожице!
Изведнъж изстина, съвсем изстина от страх Дълго не се помръдваше, а мозъкът й работеше бързо и с неочаквана яснота. Разбираше, че е изпаднала в ужасна беда и не можеше да се надява на никаква помощ — освен ако,.. Но не можеше да очаква, че те ще дойдат точно сега.
Обърна се бавно и видя Битнър, заста нал в отвора на по-голямата пещера. Позна го веднага. Лицето и името му й бяха позна ти, защото при пристигането си с дилижанса бе го видяла и бе чула да го викат по име.
Той бе мършав, висок, миришещ на прокиснало мъж, небръснат и мръсен, а муста ците му бяха изцапани покрай устата от тютюнев катран.
— Чудех се кога ли ще се появиш — каза тя. — Наистина доста се забави.
Битнър замига объркано. Очаквал бе уплаха, писъци, викове, но не и подобно спокойствие. Нито пък, че ще изглежда така Съвършената й красота го обезоръжи и не знаеше какво да направи по-нататък, защото не можеше да стои пред такава хубава жена, без да загуби самообладание. А раменете й бяха толкова бели, че той я зяпна с широко отворени очи, а устата му пресъхна от нетър пение. Същевременно, държанието й го объркваше и го караше да се ядосва.
— Вече съм тук — троснато каза той, — и предполагам, че се досещаш за какво съм дошьл
— Видях те, че търсиш следи по пътека та. Наблюдавам те от няколко дни. — Пог ледна го настойчиво. — Аз можех да те убия.
Погледна я смутен от спокойствието й и от неприятното усещане, че може би няколко дни е бил под припела на карабината й.
— Няма да ти помогне — отвърна той. — Изпуснала си възможността.
— Тъкмо правех кафе — подхвърли Гретхен. — Искаш ли да пиеш?
Всяко отлагане бе победа за нея, всяка минута на приказки увеличаваше шансовете й нещо да се случи, да сс появи някаква възможност, някаква вероятност за нещо, за каквото и да е Но каквото и да предприеме ше, то трябваше да стане от първия път: втора възможност нямаше да има.
— Ами... Може да пийна едно кафенце — съгласи се той.
Защо пък не? Да се стопли малко. Навън беше страшен студ. Той се огледа наоколо, изпитвайки отново уважение към Радиган. Чудесно местенце си беше избрал. Много кльопачка, топъл подслон, фураж за конете и дърва за огъня, е, та той можеше да изкара тук цялата зима!
Тя мина близо до него. Никога нямаше да повярва, поне преди малко, че би могла да мине толкова близо край него, но макар че тялото й тръпнеше от страх, тя мина спокойно.
— Страшно шик е — подхвърли Битнър, посочвайки роклята. — На танци ли си хо дила с нея?
— Това е официална рокля, мистър Бит нър — обясни тя. — Обличала съм я на празници в Мексико. Там бях в един манастир.
Поднесе му кафето.
— Ти — възкликна недоверчиво той, — си била в манастир?
— Защо не? — Погледна встрани от него тя. — Аз съм на седемнадесет години, мистър Битнър, макар че се съмнявате, аз съм дама.
Той се усмихна подигравателно, но съм нението му нарастваше.
— Невероятна история! И живееш с два ма мъже!
— Джон Чайлд ме отгледа. Той и жена му са единствените родители, които някога съм имала. — Забелязала бе острия нож, с който режеха месо. — А мистър Радиган се държи като истински джентълмен.
Битнър я гледаше кисело. Нещата не се развиваха, както ги бе замислил, а подходящият момент все не идваше. Междувремен но, чашка кафе можеше да му дойде съвсем добре. Примижа срещу нея, опитвайки се да прецени дали наистина е такава, каквато казва, че е или е каквато предполагаше той. Собствената му представа за нея обаче над деля и реши, че тя сигурно го лъже.
Тя разрови въглените под кафето и из вади две чаши. Ножът едва се забелязваше под края на старото палто, което бе намет нала, когато стана сутринта от леглото, и тя умишлено избягваше да се доближава до него, нежелаейки да привлича вниманието му в тази посока. Битнър бе се разположил близо до пистолета и пушката й, които при тази обстановка бяха безполезни.
Когато му подаваше кафето, той докос на ръката й и се усмихна многозначително. Гретхен се престори, че не е забелязала ни що, но в себе си потрепера от страх.
— Никой няма да дойде тук — неочак вано рече Битнър. — Ако очакваш някой да дойде, грешиш. Не сме виждали Радиган, откакто замина на север.
Значи са знаели и това?
— Той няма да изкара дълго там — продължи Битнър, — след като наблизо е Джек Бърнс Швейцареца. А дори и да остане жив, шефът ще му види сметката на връщане.
— Заминал ли е?
— Замина, разбира се. — Битнър сръбна от горещото кафе и промърмори нещо, ог леждайки пръснатите дрехи из пещерата, ка то не пропусна да хвърли поглед и към леглата. Сви вежди и продължи: — И мети сът сигурно е умрял. Не знаем какво е ста нало с него, но е останал без кон в студа и е ранен. Открихме кръв по снега, а конят му дойде в ранчото, така че тръгнахме обратно по следите на коня. От Чайлд нямаше никак ва следа, но по снега имаше кръв.
Очите му пробляснаха язвително.
— Няма смисъл да се надяваш на нещо. Никой няма да дойде да ти помогне. — Кръстоса крак връз крак. — Най-добре ще е да ме зарадваш. Една жена не може да живее сама тук и да няма мъж около себе си.
Тя напипа дръжката на ножа и го изтегли встрани. Сега бе дошъл нейния шанс, а Бит нър бе се затоплил, отпуснал и за миг не бе нащрек. Изви широкото острие и се обърна, замахвайки с почти разтворена ръка, но не успя за малко. Върхът на острието засегна бицепса му, той изпусна чашата и се прекатури назад, а острието разпра ризата му, като остави дълга, червена драскотина през корема му. Гретхен моментално разбра, че не е сполучила и че вече нямаше да има никакви отсрочки, никакви шансове да отла га, а и не се съмняваше, че след като остане при нея, колкото си поиска, той ще я убие. Длъжен бе да я убие.
Гретхен не се колеба повече - тя побягна Но по пътя грабна карабината си и се втурна във външната пещера, после се покатери наго ре по стръмнината към върха на платото. Вятърът я пронизваше, но продължи да тича. Тичаше бясно, отчаяно и чуваше зад себе си пъхтенето и залитащите стъпки на мъжа.
Но изчезна почти моментално от погле да му сред редките пинии.
Животът й сред индианците не бе минал напразно и тя бързо се хвърли на земята - между пръснатите камъни и ниски храсти и остана да лежи неподвижно, забравила, че в едната си ръка държи карабина, а в другата — нож.
Не сполучи ли и сега, той щеше да я преследва. Бе го ранила, а драскотината по ръката му можеше и да е дълбока и ако е така, той нямаше да я търси дълго, а щеше да направи нещо, за да превърже раната. И след това щеше да тръгне след нея.
Провери карабината. В цевта имаше пат рон, а в магазина имаше още три: общо четири изстрела.
Щяха да й стигнат.
Не бе чак толкова добра в стрелбата и ако той не дойдеше наблизо, вероятно няма ше да го уцели, а тя не можеше да си позволи повече пропуски.
Но миг по-късно, когато го забеляза да се движи на известно разстояние, опита първия си изстрел. Той бе предупреждение, напомня що му, че има карабина. После се скри от погледа му зад камъните и бидейки индианка, когато трябваше да мисли в подобна обста новка, тя моментално се премести. Оттегли се на по-безопасно място, далеч назад по плато то, настани се и зачака какво ще направи Битнър, но засега той бе съвсем неподвижен.
Времето напредваше и ставаше студено. С настъпването на вечерта на върха на пла тото щеше да стане пронизващо студено и ветровито, а не смееше да запали огън, нито пък можеше да намери някакво закритие или пък да се завие с нещо.
Тогава разбра, че е добре да бъдеш ин дианка, макар и само за няколко години, защото индианците знаят как да понасят несгодите, без да реват до небесата, знаят как да издържат на студ, глад и вятър. И тя щеше да издържи.
Разбра също, че роклята, в която бе облечена, бе най-неподходящата дреха за момента: тя бе бяла и съвсем лесно забеле жима на върха на платото или където и да е другаде. Но тя бе дреха за жена, рокля, която жената трябва да облече, когато очаква своя любим, единствената женска дреха, която притежаваше, и щеше да живее с нея или да умре в нея, но щеше да е облечена като истинска жена.
Гретхен си спомни за къщата под плато то и топлия огън, припомни си, как очакваше да чуе стъпките на Том Радиган, знаеше, че го обича, усещаше любовта си към него с всяка частица на тялото си, усещаше го във всеки мускул и кост и по неистовото желание на плътта си, защото когато го видеше, из питваше силен копнеж в слабините си. И бе уверена, че няма да умре сама на върха на платото, нямаше да се остави да бъде изна силена и убита от тип като Битнър. В сърцето си принадлежеше на Радиган и на него щеше да отдаде тялото си или на никого. Нямаше да пази последния куршум за себе си, а щеше да го пази за него — за Битнър и щеше да му го забие право в корема, в упор.
Никога не бе се чувствала по подобен начин, но сега бе изправена пред лицето на смъртта и всички глупости и красиви думи изчезнаха от съзнанието й. Прикриваната истина се разкри напълно, излагайки на по каз голата си тръпнеща плът и в това нямаше никаква шега. Бяха я учили как трябва да живее една дама, как трябва да се държи една дама, като всичко това бе хубаво и правилно, и вярно, и казвано по начин, по който трябва да бъде напътствано едно хубаво момиче, но тук на платото, където някакъв мъж я гони, за да я хвърли по гръб на тревата, нещата не стояха вече така. Настрана добрите обноски за салоните и баловете, настрана женските похвати при любовни закачки, защото всич ко тук бе различно и нямаше място за никак ви игри. Тя щеше да убие човек и когато той щеше да бъде мъртъв, тя нямаше да съжаля ва за това.
В живота на човек настъпват мигове, когато изисканите думи и красивите жестове нямат голяма стойност, когато има само кръв, прах, смърт, студен вятър и пушка в ръката, и тогава разбираш изведнъж, че ти си само едно животно от плът и кръв, което иска да живее, да обича и да се люби, а и да умре, когато му дойде времето.
Гретхен Чайлд усети индианското у себе си, залегнала зад камъните и храстите, полузакрита от суровия студен вятър, идващ откъм заснежените върхове; дебнеше в очакване, го това да убива, подобно на хваната в капан лъвица и почти жадна да го направи.
Само преди няколко месеца бе живяла в манастира и в почтен дом, където дамите бяха нежни, внимателни и деликатни, но тук нямаше нищо подобно. С всяка клетка на тялото си чувстваше, че просто иска да живее и че някъде там, зад заснежените планини, нейният любим идва насам, а тя желае да го посрещне като всяка любяща жена.
Нещо яростно и диво избухна в нея, зареди карабината и изчака звукът на затво ра да се разнесе, а после извика с прегракнал и див глас:
— Хайде, Битнър! Ако искаш жена, ела да ме хванеш, но ако аз не те убия, Радиган ще те убие!
Битнър, който бе на около двеста ярда, чу гласа й, понесен от вятъра, и се скри зад камъните, стреснат от него. Чу и звука на уинчестера и си помисли: „Ама тя е луда! Напълно е пощуряла!“
Но желанието да я притежава не го на пускаше и той залегна в очакване да види какво може да направи студената нощ.
Тя бе облечена леко, раменете й бяха голи в тоя вятър, а пък и роклята й не бе много дебела. В момента беше явно възбу дена, но студената нощ можеше да стори много неща, а той можеше да чака. Чакал бе толкова дълго.
Том Радиган излезе от гората северно от платото и продължи, понесен от духащия в гърба му вятър. Взря се напред, сигурен, че е чул изстрел, въпреки че вятърът свиреше в ушите му.
На няколко мили източно оттам Чарли Чейд, Лорън Пайк и Адам Старк бяха се пръснали в рядка колона между дърветата, изследвайки местността и преследвайки хо рата на Фоли. При всички обстоятелства щяха да влязат в бой до пладне на следващия ден и Радиган не се съмняваше, че Пайк, Кейд и Старк няма да си тръгнат, без да се пролее кръв в планините.
Зави предпазливо на запад, обезпокоен, че неясният звук може да е бил от изстрел. Денят си отиваше, но все още бе достатъчно светло и изведнъж му се стори, че зърна нещо бяло до ръба на платото. Два часа по-късно вече бе заобиколил платото и се изкачваше по южната страна. Тук откри следи по снега, дебнещи стъпки на конник, тръгнал на разузнаване.
Предчувстваше, че се е случило нещо лошо, обърна черния кон, който яздеше сега, и пое по склона към платото, пресичайки откритото пространство. Стигна до скалис тата стръмнина и дръпна поводите, без да му се ще да продължи към върха, където Бог знае какво щеше да завари.
За момент му се стори, че чува някакъв глас в късния следобед, но звукът изчезна и реши, че се е заблудил. Всичко изглеждаше нормално. Видя крайчеца на камъка, който бе сложил за търкаляне — стоеше си там, където го беше оставил. Дръпна се назад и седна, за да събуе ботушите си, а после сложи индианските мокасини, които обува ше винаги, когато влизаше в гора, взе кара бината си и тръгна по стръмнината.
Направил бе само една стъпка, когато чу изстрела. Гърмежът отекна ясно, а вятърът понесе ехото му между скалите. Доста силен изстрел дошъл някъде отгоре, неясно от къде точно. Не можа да определи посоката.
Протегна обутия в мокасината крак и опита скалата, после прехвърли тежестта си. Не искаше да събаря камъчета, за да не издаде по никакъв начин, че се приближава.
На върха на платото Битнър дъвчеше краищата на мустаците си и се усмихваше, брулен от вятъра. Малката глупачка бе граб нала неговата карабина, а не нейната, и той знаеше колко патрона са й останали. Ако човек иска да оцелее, той винаги трябва да знае с колко патрона разполага.
Последният път бе стреляла с третия патрон. Оставаше й един. Опитваше се да го уцели и веднъж почти успя. Той бе рискувал, като се бе показал изцяло, за да я накара да избърза. Разбра, че не е много опитна с карабината, макар че умееше да стреля. И закъсня само със секунда, пропускайки за съвсем малко, но и то стигаше. Изиграл я бе да остане само”с един куршум и реши, че трябва да рискува още веднъж, ако искаше да я притежава, а сега желаеше тази жена повече от всякога.
Борба щеше да има, но той обичаше жените да му се съпротивляват. Отхапа пар че тютюн и си представи подробностите. А те не бяха никак малко. Студеният вятър духаше, виеше във вечнозелените дървета наоколо и носеше заледен сняг около камъ ка, зад който той седеше.
Битнър завъртя с език тютюна и реши, че тя е хубава и опитна жена. Малко вероят но бе да го уцели с последния си юуршум от това разстояние, така че можеше да се при мъкне по-наблизо до нея, без да рискува много. А когато я приближи, ще трябва да й вземе карабината или да рискува и да я принуди да я изпусне.
Измъкна се от камъните и изтича до едно дърво на двайсетина фута. Нищо не се случи. Изтича още на трийсет крачки до една над виснала скала и се спря за момент. Още съвсем малко; тя бе вече близо.
Пропълзя като индианец край скалата и зърна нещо бяло до един камък. Ако това бе тя, нямаше да я изпусне. Тръгна бързо, като наблюдаваше крайчеца на роклята и в мо мента, в който излезе на откритото прост ранство, изгърмя карабина.
Усети горещото парване от куршума и отскочи назад, но забеляза, че момичето е застанало на петдесет фута в съвсем друга посока.
Ах, тая малка мръсница! Как го измами, измами го като хлапак с откъснато от рок лята й парче.
А после отпусна пушката си.
Тя го бе надхитрила, добре, но не бе улучила, пропусна от съвсем близо. Вярно, куршумът й бе го опърлил по врата и раната кървеше и щипеше, но той щеше да я...
— Битнър!
Разнесе се мъжки глас — звучеше прия телски и идваше откъм гърба му. Битнър подскочи като котка, обръщайки се едновре менно и когато се приземяваше, карабината, която всъщност бе нейна, избълва огън. За литна встрани, дъхът му секна от някакъв жесток удар, а краката му се подгънаха и той се свлече върху камъните. Тогава видя Ради ган, застанал с лице към него, като войник под командата „мирно“ по време на парад; в поза като на дуел.
Битнър вдигна уинчестера и натисна спу съка. Усети, че карабината подскочи в ръка та му, но от ритането или от нещо друго, залитна и объркан забеляза, че куршумът му вдигна прах от скалите между тях. За Бога, той... той лежеше по лице върху студения камък, а от лицето му полетяха снежинки, защото дишаше запъхтяно. Чу замиращото ехо от изстрела. Причуха му се още два изстрела; сви колене и се опита да се изправи.
На платото наоколо плисна кръв, която го разтревожи. Някой беше ударен страшно зле, някой наистина кървеше като заклано прасе, някой... всичко бе в кръв — по коле нете му и по камъка, на който бе паднал. Погледът му бе помътнял, но след като успя да се овладее, забеляза, че кръвта тече от него, от рана в корема.
Веднъж бе застрелял един мъж в корема и нещастникът се мъчи дълго, преди да умре.
Битнър се подпря на пушката като на патерица и се изправи на крака. Виждаше момичето подобно на ангел в свойта бяла рокля да тръгва от скалите към Радиган. Именно заради тази рокля бе се провалил още от самото начало: не бе очаквал да види някого в бяла рокля на подобно място и преди да свикне с мисълта за това, тя го бе порязала и избягала.
Дяволски неприятно бе да умре заради жена, която бе виждал само един-два пъти и която изобщо не искаше да си има работа с него.
Стоеше, олюлявайки се и искаше да стреля по Радиган, но повече от всичко друго му се искаше да получи куршум в черепа. Винаги бе издържал на болки, но дали щеше да успее да умре от раната в корема, без да се разплаче като дете? Онзи човек, когото бе застрелял някога, бе плакал и пищял.
Някакво ужасно клокочене се откъсна от гърлото му; вдигна карабината, но усети удара от куршума и разбра, че е спечелил.
Спечелил бе, защото умираше, отиваше си безвъзвратно.
Последното, което усети, бе че бузата му е опряна на скалата и си спомни как бе помагал на майка си да обръснат баща му, когато го убиха. „Един мъж не трябва да бъде погребан в такъв вид“, бе казала майка му. „Когато застане пред вратите на рая, трябва да бъде прилично обръснат.“
Той нямаше син, кой тогава щеше да го обръсне? Кой щеше да подготви тялото му за погребението му?
Един мъж трябва да има син.
Видя окървавената си ръка на сантимет ри от очите си, студеният вятър изсушаваше кръвта върху нея, отвори уста да каже на Радиган, че мъжът трябва да има син, а след това всичко потъна в мрак.
Гретхен бързо бе дошла при Радиган.
— Всичко наред ли е? — попита той. Зададе въпроса си, без да я поглежда, защото следеше Битнър. И двамата разбираха, че човекът умира, но Радиган не отместваше очи от Битнър нито за миг.
— Аз съм добре — каза тя, — чаках те да дойдеш.
— Съжалявам, че закъснях.
— Не си закъснял. Дойде точно на време.
Рос Уол излезе от обора и тръгна към къщата, когато едва се развиделяваше. Изтупа снега от ботушите си и влезе при поканата на Анджелина. Шапката си държеше в ръка, едрата му глава приличаше на огромна меч ка гризли под сянката на лампата.
— Мадам, мисля, ме трябва да оседлаем конете и да тръгваме оттук, още сега, сут ринта.
Анджелина Фоли усети, че нещо се пре обърна в нея.
— Какво се е случило?
— Все още нищо. Поне нищо не знам, само че Битнър не се е върнал, а щом като го няма, значи е умрял. Изгубихме още един човек и то от най-добрите.
— Това ли е всичко?
— Не — рязко отвърна той, — това не е всичко. По дяволите, има и друго.
Ако думите му досега не й бяха напра вили впечатление, сега вече наостри уши. Рос Уол никога досега не бе си позволявал да изругае в нейно присъствие.
— Има и друго. Дошли са някакви не познати, трима или четирима души. Много опасни мъже, според Гормън. Попаднал на трима от тях в гората вчера вечерта: просто седели на седлата си, държали пушките си в ръце и го наблюдавали.. Не казали нищо, просто го наблюдавали, а и той ги огледал. После Гормън се върна тук и каза, че напуска.
— Има ли още нещо?
— Да. Никога не ми е харесвало това, което прави Харви, никога не съм го обичал, нито пък ми беше ясно какво толкова нами рате с баща ви в него. Той ти създаде непри ятностите, а аз искам да те отърва от тях.
— Тия мъже — продължи той, — мисля, че чакат него. Мисля, че като се върне, те ще го застрелят, още преди да е слязъл от седлото.
И това не е всичко. В Сан Исидро е пристигнал шерифът. Нямам предвид Флин, а неговия шеф. Името му е Енрайт или нещо подобно. Дошъл е вчера с още трима по мощници и е започнал да разпитва наоколо, а конят на един от помощниците му е с дамга от Тексас.
Анджелина Фоли отиде до огъня и взе каната с кафе. Жените винаги почват да се грижат за яденето, когато настане беда. Да сготви нещо топло, да направи кафе: нямаше да бъде лошо. И това е, което трябва да прави — да приготви топло ядене за мъжа, а не да се опитва да покаже, че е много умна и как може да командва хората, все едно, че е мъж. Никъде не бе успявала да се заеме с домакинската работа.
Значи всичките им мечти да забогатеят са били напразни. Всичките самоуверени приказки на Харви, походката и жестовете му — всичко това е било без съдържание, какъвто си беше и той самият. Великите идеи на хора, които по-скоро биха откраднали, отколкото да свършат нещо полезно, макар и за един ден, и които искрено презираха работливите. Харви. ги наричаше глупаци или сеносъбирачи, но къде бе сега той?
— Можем ли да се измъкнем оттук?
За първи път забеляза надежда в очите на Уол.
— Мисля, че да. Струва ми се, че ще бъдат доволни, ако се махнем. Не можем да вземем нищо със себе си, разбира се. Само личните си вещи. Но можем да тръгнем, мадам...
— Не ме наричай „мадам“ — недоволно каза тя. — Името ми е Джелина.
Те се движеха вече край Ваш Крийк. Бяха шестима като единият от тях бе с превързан с окървавен бинт череп, а друг — със счупена ръка, стегната с превръзка през рамото. Ко нете им едва влачеха крака, а мъжете висяха унило на седлата.
Харви Торп бе се вцепенил от изтоще ние. Всичките бяха се вцепенили.
Яздили бяха дълго в студа и нямаха търпение да нападнат. Дилижансът се появи навреме, те изскочиха и го спряха, изпълнени със самоувереност от това, че са много на брой и със сигурно оръжие.
Само че човекът на капрата имаше пуш ка и не я захвърли, нито пък вдигна ръце. Първият му заряд от едри сачми разкъса лицето на един от мъжете, а вторият събори друг сред писъците му. Въпреки разлуделите се коне и бесните изстрели, той спокойно бе вдигнал пушката си и бе открил огън. От самия дилижанс започнаха да стрелят и дру ги, паднаха някои от конете, мъжете викаха и Харви Торп бе сред първите, впуснали се да бягат. На няколко мили се събраха и продължиха заедно. Това, което никой от тях не искаше да признае, бе, че хората, които наричаха сеносъбирачи, хората, които си изкарваха честно хляба, бяха подготвени за нападението им.
Какво се случи с останалите, Харви изобщо не разбра. Всичко, което разбра бе само, че някакъв човек, който седеше на капрата, не бе вдигнал ръцете си: просто бе започнал да стреля. От там нататък всичко бе кошмар, истински кошмар.
А не трябваше да бъде така. Бяха очак вали, че пушките им ще стреснат кочияша на дилижанса и пощаджията, и че те ще стоят неподвижно, докато ги обират. Бяха очаква ли, че именно така ще се развият нещата.
Харви разбра и нещо друго, усети го дълбоко в себе си, когато пушката изгърмя и видя лицето на мъжа да се покрива от кървава пелена: вътрешностите му се обър наха от страх.
Влязоха в двора на ранчото и някой извика:
— Харви! — но не бе някой от неговите хора.
Гласът го накара да се обърне и видя Радиган, застанал в двора на ранчото.
Стоеше прав, в ръцете си нямаше нищо и просто чакаше. А после Харви видя Лорън Пайк до вратата на обора, до ъгъла на оградата стоеше Чарли Кейд, а мършавият, приведен Адам Старк бе се облегнал на вратата на къщата. А малко по-далече до оградата бе Джон Чайлд. А дори и да не беше много прозорлив, пак щеше да разбере по държанието им защо са тук.
Някой зад него каза: „Отпиши ме, Хар ви“, и Харви Торп чу пушката му да пада на земята. Чу, че зад гърба му хвърлят и други пушки.
Харви погледна към Радиган и усети омразата си към него като нещо кървящо и болезнено. Макар Радиган да не бе припар- вал до дилижанса, изведнъж му се стори, като че ли той е бил човекът на капрата, който вдигна пушката. Ако той не бе се намесил, всичко щеше да бъде наред.
От обърканите мисли в главата му бавно и невъзмутимо изплува мисълта, че не може да победи, но все още може да убие Радиган. Ако останеше жив, Радиган щеше да бъде победител, но ако умреше — нямаше да представлява нищо, съвсем нищо.
— Джелина ли те пусна тук?
— Тя замина — отговори Радиган. — Тръгна с Уол и взе един товарен кон. Струва ми се, че поеха за Калифорния.
Значи и с това е свършено.
Зад гърба му се чуваше шум от замина ващи коне, напускаха го, а Радиган стоеше и чакаше. Никой не му каза да хвърли писто лета си, нито пък му предложи да се предаде.
Разбира се, че след няколко дни щяха да научат всичко за случилото се в Колорадо и щяха да почнат да го търсят. Странно, че не бе мислил за това; всичките му планове предвиждаха успех.
Е, може да го обесят! И сигурно ще го направят.
А Радиган стоеше разкрачен и го чакаше само да изтегли пистолета си и да умре.
— Да бъда проклет, ако го направя! — сърдито викна Харви. — Ти само ме чакаш да помръдна, за да можеш да ме убиеш! Ще се предам! Мислиш, че ще ме обесят, но няма да стане! Ще се измъкна! Все още мога да спечеля! Казвам ти, че...
Наистина вярваше в това, което говоре ше. Толкова много неща могат да станат при един процес, а той все още имаше приятели, все още можеше да изкара пари, ще им покаже че...
Харви Торп нямаше намерение да изтег ли пистолета си, но го направи. Усети, че ръката му се плъзва към ръкохватката, а нещо в мозъка му подсказваше, че това е лудост, че не може да спечели, но може да убие Радиган, може да...
— Не предполагах, че ще се опита в края на краищата — каза Пайк. — Мислех, че ще се признае за победен.
— Даже и койотът, когато е в капан — обади се някой от останалите, — и той хапе каквото му попадне, само за да рани или убие.
— Как го усети, Том? — попита Кейд. — Понеже го усети, затова стана толкова бързо.
— Какво да правим с него? — Обади се Джон Чайлд. — Искам да кажа, дали не е късно вече?
— Разбира се, че е късно — отговори Пайк. — Той е мъртъв.
И наистина бе мъртъв.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
