Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Янош Бокаи 

Пучини. Бохеми и пеперуди

 

ПЪРВА ЧАСТ
ЛУКА
 
1
 
Промъкналите се през жълтия прозорец ранни пролетни слънчеви лъчи осветяваха мрачната заседателна зала и правеха да блести окаченият на стената грамаден календар, на който с красиви, старинни цифри беше написано:
1864
Около дългата маса, покрита със зелено сукно, бяха насядали тридесетина мъже, облечени в тъмни дрехи, с високи яки. Между тях имаше и един стар свещеник с тясно лице, в расо. По средата, на централното място, седеше кметът, sindaco. Умните му, живи очи огледаха присъствуващите. Той изчака да замлъкне и последната дума, после вдигна малкия златен звънец и силно го разклати. Гласът му беше твърд,спокоен и силен.
— Откривам заседанието.Поздравявам членовете на Общинския съвет. Преди да започнем да разглеждаме въпросите от дневния ред, да станем за една минутка и да почетем с мълчание паметта на незабравимия ни приятел Микеле Пучини, когото смъртта така рано и неочаквано изтръгна от редовете ни и който донесе такава голяма слава на нашия обичан град.
 
Така стояха те една минута мълчаливи, с наведени глави и тържествени, развълнувани лица.
Кметът продължи:
— Първата точка от дневния ред е: да се определи пенсия на вдовицата на Микеле Пучини. Съгласно нашия правилник госпожа Албина може да получава само петдесет лири пенсия. Но като се имат пред вид изключителните заслуги на съпруга й, предлагам да й определим пенсия от шестдесет и пет лири.
— Правилно!
— Много! — промърмори нисък дрезгав глас.
— Малко! — отговори му друг свадлив, дребен човек с остър нос. — Госпожа Албина има седем малки деца. Аз зная какво значи това...
Кметът размаха звънеца.
— Повтарям предложението си.
Но някой отново се обади:
— А църквата какво ще й отпусне?
— Ние с града заедно плащаме заплатата на нашите диригенти, органисти и псалтове — отговори тихо свещеникът. — Така че ще поемем съответната част и от пенсията на госпожа Албина Пучини. Освен това поради изключителните обстоятелства главното църковно ръководство гласува двадесет лири месечна пожизнена лична пенсия на достойната съпруга на незабравимия ни диригент.
— Не сте ли се престарали много — подхвърли подигравателно един дебел мъж с толкова пълно и червено лице, сякаш всеки момент щеше да получи удар.
Свещеникът искаше да му възрази, но кметът го изпревари.
— Значи, съветът приема предложението ми, съгласно което... — повиши глас той.
— Приемаме!... Приемаме!...
— Прието единодушно. Впишете го в протокола — обърна се той към слабия, млад протоколчик, който накрая на масата с благоговеен поглед следеше всяка дума на кмета, а сега започна прилежно да записва..
Кметът взе чаша вода, отпи една глътка, после спокойно с непроменено, строго лице отново заговори, като огледа наблюдаващите го членове на съвета.
— Следва втората точка от дневния ред: попълване освободеното място на главен музикален директор и главен диригент.
— Този въпрос ще бъде по-труден — пошепна един от съветниците на ухото на съседа си.
— Неразрешим е — отвърна му другият.
— Тук ни задължава миналото и споменът за великия ни покойник. Всички знаем... знаем и твърдим с гордост, с гореща обич, че нашият малък град Лука с музикалната си култура може да се състезава с такива могъщи градове, със световно известните крепости на италианската музика, каквито са Милано, Рим, Венеция, Торино...
— Така е!... Така е!... — извикаха въодушевено. Някои дори изръкопляскаха.
Строгият глас на кмета омекна, трогателна нотка потрепна в него:
— И това го дължим на една-единствена фамилия: фамилията Пучини.
— Вярно!
От век и половина голямата мисия преминаваше изцяло от баща на син и няма нито един член на тази фамилия, който да не е допринесъл с нещо за славата на нашия град, достигната от предшествениците му. Досега имахме четирима Пучини, всички са известни в цялата страна. Канеха ги, примамваха ги от различни места, предлагаха им пари и слава, но те си останаха верни на града ни, служеха преди всичко на нас, като се отказаха от богатство и слава.
— Старият Джакомо Пучини получавал точно толкова заплата, колкото градският палач — прекъсна го един мъж с очила и с лице на учен, чиито думи предизвикаха бурен смях.
— Това е било отдавна: през 1740 година — каза кметът. — Но да се върнем на въпроса. Трябва да попълним, и то незабавно, достойната за големите традиции служба, осиротяла със смъртта на Микеле Пучини. Някой има ли предложение?
Настъпи раздвижване, шепот, една несигурна, колебливо вдигната ръка се отпусна веднага, когато кметът погледна към нея.
— Тогава, ако позволите, аз ще направя предложение. Трябва да призная, че много мислих. Но накрая реших, че има само едно-единствено разрешение.. естествено, възможно разрешение...
— Какво?
Кметът млъкна. Всички обърнаха очи към него, настъпи напрегната тишина.
— Достоен наследник на Микеле Пучини може да бъде само неговият син: Джакомо Пучини.
— На колко години е детето? — попита остър глас,
— На шест.
Избухна смях, викове, редът беше нарушен. Кметът напразно размахваше звънчето, глъчката не стихваше: „Лоша шега!... Смешно!... Срам!... Няма да гласуваме...“ За щастие една енергична ръка се вдигна настойчиво.
— Да чуем!... Да чуем господин директора!
— Има думата господин директорът Коли.
Веднага настъпи тишина. Стана мъж със сурово
лице и тънки устни. Докато говореше, той чукаше по масата с върха на малък молив.
— Въпреки дълбокото ми уважение към господин кмета, наистина трябва да кажа, че предложението му е неуместно, че то ще посрами града ни...
— Така е..,
— Като педагог ще кажа, че едно шестгодишно дете не може да се приеме дори и в перспектива. Бъдещето му е загадка...
— А Моцарт? — попита съветникът с очила и лице на учен.
— Моцарт е единствен. Изключението потвърждава правилото. Но впрочем не разбирам странното предложение на господин кмета, когато има друго приемливо, отлично разрешение, което ще успокои всички. Освен това то няма да засегне авторитета на фамилията Пучини. Напротив, ще й достави радост: да назначим за главен музикален директор и за църковен диригент шурея на Пучини, по-големия брат на госпожа Албина, Фортунато Маджи, който неведнъж заместваше бедния ни приятел по време на боледуването му и то така, че всички бяхме доволни от него. Това е най-целесъобразното разрешение.
— Прав е!.. Правилно! Да изберем Маджи?
— Аз предлагам Карло Анджелони! — подхвърли някой.
Но училищният директор със суровото лице почука с върха на молива си, не беше свършил. Личеше, че изпитва удоволствие от постигнатия успех.
— И така предложението ми е следното: да наберем на освободените места Фортунато Маджи, който има отлична подготовка, и е надежден, добър музикант.
— Не е Пучини!... Не е гений!... — прекъсна го с иронична усмивка съветникът с лице на учен.
— Хубавата перспектива струва повече от евтината известност! — каза съвсем тихо един млад мъж със замечтано лице, най-младият от всички съветници.
— Свършихте ли, господин директоре? — попита кметът със спокоен, металически глас.
— Свърших.
— Тогава аз ще продължа, за да кажа онова, което исках, но вие не ме изслушахте докрай, прекъснахте ме. Поради това стана недоразумение. Дори и през ум не ми е минавало да предложа шестгодишния Джакомо Пучини за главен музикален директор на нашия град. Само казах, че наследник на Микеле Пучини може да бъде единствено неговият син. Исках само да смятаме малкия Джакомо за приемник на предаваните по наследство служби във фамилията и да не попълваме окончателно освободените след смъртта на баща му места, за да не бъде прекъсната чудната верига, по-чудна от която аз не познавам в историята на музиката. Да назначим заместник дотогава, докато талантът на Джакомо Пучини се развие... Аз също предлагам Фортунато Маджи, Той ще изпълнява всичките обязаности на въпросните служби и наред с това ще учи и обучава племенника си, за да стане достоен наследник на отличния си баща. Заплатата му ще бъде същата, каквато беше на Микеле Пучини... само че ще го задължим да дава двадесет процента от нея на госпожа Албина. Това е моето предложение.
Думите на кмета бяха посрещнати с мълчание. После се чуха гласове:
— Това вече е друго!... И така е странно!...
— Протестирам! — извика съветникът с дрезгавия глас.
— Поддържам предложението си! — каза решително училищният директор.
Старият господин с нежно лице и очила поиска думата. Всички го погледнаха с уважение. Той заговори с тих, напевен, мек като кадифе глас.
— Ние сме тосканци и нашият град, древният Лука, е любимият град на Юлий Цезар. За нашия град Цезар е казал: в него хората правят всичко по-различно, отколкото в другите градове на империята. Там хората са дръзки, защото имат фантазия! Нека и днес бъдем достойни за преценката на Цезара...
— Напразно си хабите думите!... И без това няма да гласуваме!... — извика силно съветникът с червеното лице.
— Само няколко кратки минути ще подложа на изпитание търпението на съвета — продължи спокойно мъжът с лице на учен. — Зная, че всички вие познавате добре историята на красивия ни град, но въпреки това ви моля да ми позволите да проследя онази верига, за която говори господин кметът.
— Излишно е!
— Чудна е наистина тази верига. Първата й халка е Джакомо Пучини. През 1740 година той станал главен музикален директор и църковен диригент на нашия град. Той организирал първия оркестър, който бил прочут в цялата страна. Бокерини е участвувал в оркестъра!
— И Моцарт, и Хайдн са му били приятели — прекъсна го кметът.
— Да, особено Моцарт... Той е писал едновременно църковна и светска музика. И днес във всички по-големи градове често свирят и пеят неговите вълнуващи меси и очарователни кантати. Дори и оперите му имат голяма слава..,
— Така е!... Написал е четиринадесет опери!
Сега вече съветниците го слушаха мълчаливи, с напрегнато — внимание.
— Синът му Антонио Пучини не останал по-назад, напротив, в много отношения надминал баща си. Той е написал онази прекрасна опера, която ще бъде вечна гордост за нашия град: „Освобождението на Лука“. Той имал рядката чест да бъде избран за почетен член на Академия Филармоника в Болоня...
— Успоредно с многото опери е написал и отлични църковни творби — прекъсна го свещеникът.
— След него идва третият, синът на Антонио, Доменико Пучини. Всеки с право би помислил, че след двама такива колоса, третият закономерно ще снижи, ще начупи до известна степен линията. Но не. Макар и починал млад, Доменико бил достоен за прадедите си. Неговите оратории са незабравими... оперите Му са прекрасни. Великият Джовани Пучини бе написал в некролога му: Едно изключително дете ще бъде приемник и наследник на таланта на Доменико Пучини, то ще прослави италианската музика и ще достави наслада на целия свят... Чудно предсказание...
— Чудно! — каза инстинктивно младежът със замечтаното лице.
— И предсказанието почти се сбъдна. Нашият незабравим приятел Микеле, син на Доменико, за когото знаем, че е бил най-талантливият ученик на Доницети, още като младеж заслепи с таланта си своите съвременници. Той просто изливаше шедьоврите си: две опери е голям успех, голям брой чудно хубави църковни творби... Кой свиреше по-хубаво от него на органа в нашата базилика „Сан Паолино”, кой ни доставяше по-голямо удоволствие от него със свиренето си на пиано... кой направи известна в цялата страна нашата консерватория?,, а ~ И след минута тишина: — Ето това е веригата... Смятам, че сме задължени на четиримата Пучини... задължени сме на спомена за Микеле.. Бихме били неблагодарни към него..
Младежът със замечтаното лице се изчерви и заеквайки, каза:
— Моля да ме извините, че се намесвам... Аз съм философ, не разбирам от музика.... но някак си чувствувам, че този вълшебен кръг, който е започнал с-един Джакомо Пучини приблизително преди двеста години, ще се затвори именно с този, малкия Джакомо Пучини... който може би ще стане...
— Не бързайте с предсказанията, млади човече направи му остра забележка училищният директор, — вие не сте Пучини.
Кметът иззвъня.
— Моля, не влизайте в лични пререкания. Всеки има право да се изкаже. Всички сме с еднакви права. По-скоро трябва да благодарим на професор Паладини за съобщението. Поставям въпроса...
Училищният директор нервно почука с молива си:
— Искам думата!
— Заповядайте!
— Всичко, което господин професорът каза, е много хубаво. Хубаво и трогателно. Но това не променя нещата; неуместно и смешно е да назначим едно шестгодишно момченце за бъдещ главен музикален директор на града.
Кметът се засмя.
— Не е неуместно. Господин директорът греши. Дори не е толкова отдавна, може би преди около петдесет години, когато градският съвет е направил същото: официално избрал тригодишния Микеле Пучини за наследник на починалия му баща.
— Но тогава дядо му е бил още жив.
-— А сега е жив вуйчото на малкото момче, който е много добър музикант.
— Поддържам предложението си! — извика раздразнено директорът. В яда си той дори забрави да почука с молива.
— Значи, има две предложения — каза с най-голямо спокойствие кметът: моето и на господин директора. Който е за моето предложение, да вдигне ръка. — Той огледа вдигнатите ръце. — Господин секретар, пребройте ги.
— Двадесет и седем.
— Който е за предложението на господин директора, да гласува!
— Девет.
— Приема се първото предложение... протоколирайте... — И той повтори точно и подробно всичко, което беше казал вече. — Закривам заседанието.
Както след всяко продължително, принудително мълчание, настъпи оживление: „Целият град ще се смее!...“, „Директорът хубаво се провали. Видя ли лицето му?...“, „Всичко съм готов да дам за чаша вино!.. „Професорът говори хубаво...“, „Този малък Джакомо се е родил с късмет!...“ И в потъмняващия салон тук-таме блеснаха малки пламъчета, запалиха пури, лули и цигари.
Директорът се заразхожда нагоре-надолу със скръстени на гърба ръце, като повтаряше непрекъснато една и съща дума: „Скандал!... Скандал!... Скандал!...“
— Радвам се само на едно — каза съветникът с дрезгавия глас, — че Фортунато Маджи ей сега ще получи удар!
— Да идем в кръчмата... Да пием по чаша за тази
радост,,, Филипо, Едоардо, Емерико, да вървим подкани ги съветникът с пурпурночервеното лице.
— Стефано, имаш ли още от онова хубаво вино?
— Разбира се, че имам. Да тръгваме!
Съветниците излязоха на стълбището, като се сбогуваха с кмета, който се ръкува с всички. На площадката стоеше висок мургав мъж с бледо лице. Той първо се приближи към тях.
— Е? — попита развълнувано.
— Джакомо, малкият ти племенник, стана главен директор, А ти негова бавачка. Ще му переш пеленките.
— Не се шегувайте с мен! — каза Фортунато Маджи раздразнено.
Кълна се в Дева Мария!,,, Ако не вярваш, попитай кмета.
— Този сополив, глупав хлапак! — изсъска през зъби Фортунато и се хвана за парапета на стълбата, за да не падне.
 

2
 
Едно малко момченце с блестящи очи и черна коса вървеше до високия мургав мъж. То беше много живо и подвижно. Вървеше и с удоволствие подритваше с Върха на обувката си жълтите листа, покрили улицата. Защо ровиш в земята? — скара се вуйчо му. — Да не мислиш, че обувките са без пари? Не подскачай непрекъснато. Върви прилично.
— Не мога! отвърна му детето, като се смееше. — Много е приятно да подскача човек, когато времето е така хубаво.
Мургавият мъж тихо измърмори нещо под носа си.
Момчето махаше с ръка на различни страни.
— Хей Алфио!,,, Сервус, Тао! Имаш ли топчета за размяна? Джакомо изтича към едно селянче с кръгло лице, Гони се, боричка се с него, после тичешком се върна при -вуйчо си и развълнувано му каза:
— Обожавам този Тао! С никого не мога да си играя така хубаво, както с него. Той е най-добрият ми приятел!
— Мръсно селянче - изръмжа Маджи.
— Не говори така! — протестира момчето, — Тао е ангел! И ме обича, зная това!
Той бръкна в джобовете си. От единия джоб извади голямо синьо топче. Поднесе го към тънкия нос на вуйчо си.
— Виж, вуйчо Фортунато, колко е красиво! Получих го вчера от мама. Виждаш ли тези жълти резки? Прилича на тигър.
— Не ме интересуват твоите глупави топчета — скара му се мъжът.
Стигнаха пред месарницата. Разрязани наполовина свине висяха на големи куки на витрината. Усмихнато момиче стоеше на прага.
— Джакомо!
Той се спусна като стрела към него, сграбчи го за врата и започна да го целува. После тичешком се върна при вуйчо си и като се обръщаше назад, смеейки се, му махаше с ръка.
— Ти целуваш момичето на месаря, на улицата?
— Разбира се! Не знаеш ли? Джулия ми е годеница.
Едва бяха изминали няколко крачки, Джакомо отново се затича, прегърна през кръста друго момиче, по-високо с една глава от него, целуна го по врата и бързо изтича обратно.
— И това ли момиче ти е годеница?
— И това.
— Колко годеници имаш?
— Много — каза той сериозно. — Още не съм решил окончателно коя от тях ще ми бъде съпруга. Всичките са толкова мили.
За миг се замисли, после отново започна да рита листата по земята, турил двете си ръце в джобовете.
— Знаеш ли какво обичам най-много на света? Музиката, момичетата, птичките и мравките.
— Мравките ли? Какво харесваш в тях?
— Ох, чудни са, вуйчо Фортунато! С часове мога да ги наблюдавам? Винаги бързат, едни насам, други нататък, но винаги по една и съща тясна пътека... непрекъснато работят без почивка, сякаш искат да построят нещо много голямо...
— Глупости — измърмори Фортунато.
Стигнаха до старата черква „Сан Джовани“, на един слънчев площад, където напети гълъби кълвяха между облите камъни на калдъръма. Джакомо отново започна да рови из джобовете си и с щастлив израз на лицето намъкна една книжна кесийка.
— Тези са моите приятели, вуйчо Фортунато. Познават ме... Гледай!
Взе в ръка отворената кесийка, протегна я пред себе си, умело имитирайки гугукането на гълъбите. Гълъбите подхвръкнаха, кацнаха на ръката му и треперещи, протягаха шийки към кесията, кълвяха от нея и пръсналите се по земята царевични зърна. Някои накацаха по раменете и главата му.
Момченцето се смееше. Неочаквано то извика:
— Бепо, и ти ли си тук?! Бепино, ела тук!
Един куц скорец подскачаше към него, като погледаше страхливо високия мургав мъж. Джакомо извади малка тенекиена кутия от бездънните си джобове. Отвори капака и в нея мърдаха дъждовни червеи. С двете си сръчни пръстчета извади един, хвърли го на скореца, който светкавично го клъвна с човката си.
Фортунато се ядосваше:
— Каква противна мръсотия! Веднага хвърли тези червеи, защото ще те набия. Чу ли какво ти казвам?!
Джакомо изсипа всичките червеи пред весело подскачащия куц скорец, после прибра празната кутия в джоба и боязливо погледна вуйчо си.
— Искаш ли един бонбон? Само един е останал в кесийката, но ще ти го дам. Много е хубав, макар че малко лепне...
— Запази го за себе си — изръмжа Фортунато и отблъсна протегнатата малка ръка.
Джакомо бързо лапна бонбона и махна с ръка на хвръкналия скорец:
— Сервус, Бепино!... Утре пак ще дойда!...
Един до друг те се запътиха към малката странична врата на черквата. Детето оживено обясняваше:
— Този скорец го хванах в началото на лятото. Беше съвсем малък, паднал от гнездото. Беше си счупил крака. Лежеше там под дървото. Мяташе се, плачеше, цвъртеше, крещеше, викаше майка си. Една котка го дебнеше наблизо... Аз се отвращавам от котките. А ти?... Грабнах скореца, скрих го под ризата си и му духах, за да не изстине. Мама превърза крака му с парцалче, а аз^-го хранех и го държех в леглото си. Един хубав ден излетя.... но останахме приятели. Дори и сега понякога чука с човката си по прозореца ми. Остана куц бедният Бепо, но това не му пречи: и скорецът може да стои на един крак, както щъркелът. И на теб ли ти е направило впечатление?
— Бърбориш като скорец.
— Да — засмя се Джакомо, затича се и силно ритна един див кестен.
Фортунато ядосано дръпна връвта на малък звънец, но и при силния звън не се появи никой. Натисна бравата, ала вратата беше затворена. Най-после през малкия прозорец над вратата се показа главата на стар монах. Жълтата му тонзура лъсна на слънцето.
— Къде се скиташ, Джанино?! Цял час звъня!
— Сега ще дойда, господин псалт! Ще отворя веднага, Само че не виждам ключовете си. Винаги изчезват.
— Интересен човек!’,,, — засмя се Джакомо.
— Седнете на скамейката и си запалете лулата.
— Стар безделник — измърмори тихо Фортунато.
Искаш ли да ти изпея нещо? Нещо великолепно?
— Добре, да чуя.
Джакомо застана пред него с блеснали очи, разтвори крака, пое дълбоко въздух, после с пълни гърди, със звънлив чист глас, зачервен, развълнувано изпя една от ариите на Трубадур. Песента му се лееше без нито един фалшив тон. Момчето се задъха, след като завърши, едва можеше да проговори.
Фортунато изненадан, смутен, гледаше детето.
— Къде си я научил?
— Никъде. На улицата. От уличните певци. Всички пеят... — После съвсем сериозно продължи: — Великият Верди я е композирал,, И аз ще стана като него...
— Кой ти каза тази глупост?
— Мама.
Фортунато неодобрително поклати глава.
— Но гласът ти наистина е хубав. А имаш и слух,
— Мога да пея на най-различни гласове — похвали се детето: — както момичетата, жените, мъжете и старците, Слушай...
Той изпя няколко такта на висок глас, после — на нисък.
От радост Джакомо се засмя.
— Какво стана с този дърт харамия? — ядосваше се Фортунато.
От една тясна уличка на площада се зададе сладкар, целият облечен в бяло. На врата му висеше голяма табла, пълна със захаросани понички. На главата си носеше висока островърха шапка.
— Bumbolone!... Bumbolone!..., Dolci bumboloni!
Джакомо каза ласкаво:
— Да купим една хубава поничка на стария чичко монах. Навярно ще се зарадва, бедният!...
Фортунато дори не му отговори. Стана и с юмрук започна да удря по малката врата.
— — Хей, Джанино!... Заспа ли?
— Идвам! ,,, Идвам! — чу се отвътре и бравата заскърца. Ключът се обърна три пъти, вратата се отвори.
Сякаш бяха влезли в крипта — толкова хладна беше черквата. Лъхна ги тежка миризма на мухъл, събрала се от миналите векове, сънлив, предразполагащ към размисъл полумрак. Блестящите от злато статуи на светиите с неподвижен поглед гледаха пред себе си.
Малкият Джакомо се стъписа. Но вуйчо му го бутна напред:
— Насам, нагоре.
Виещата се стръмна дървена стълба скърцаше, пъшкаше под краката им. Излязоха на балкона. Старият монах смръкна от кутийката си енфие, после кихна силно.
— Кое е това момченце? — попита той, като погали детето по главата.
— Един от синовете на по-малката ми сестра.
— О, един Пучини! — възкликна старецът. — Син на маестро Микеле? Разбира се, разбира се, същото голямо чисто чело, същите светнали очи!... Знаеш ли, братле, аз още на дядо ти надувах този орган...
— Толкова ли си стар, колкото черквата? — попита го Джакомо най-невинно.
Почти толкова стар засмя се монахът, — И моите кости вече скърцат.
Седни до мен,— тук на скамейката — каза Фортунато на детето, което с отворени уста гледаше тръбите на органа.
— Приличат на тръби от оръдия — каза Джакомо.
— Но непрекъснато проповядват мир — отговори му старецът и отново смръкна енфие,
Хайде де, стига си бърборил! Седни тук до мен.
— Страх ме е!
— От какво се страхуваш?
Джакомо посочи към олтара с дебелото си малко пръстче.
— От онова око там.
— То не е истинско око.
— Но непрекъснато ме гледа.
— Седни най-после!
Хвана го за ръката и го дръпна към себе си.Момченцето погледна назад и шепнешком каза на монаха, който надуваше органа:
— Остани тук...
Фортунато започна обучението:
— Гледай тук, Джакомо: органът много прилича на пианото, само гласът му е друг, но на него така трябва да се свири, няма нищо тайнствено. А ти вече знаеш малко да свириш на пиано. — Той издърпа три лоста. — Внимавай: сега ще изсвиря един тон...
— Ох, сякаш са затворили човек в него.
— Човешки глас — измърмори монахът, като кимаше с глава.
— Сега и ти изсвири един.
— Не.
— Почакай малко — каза любезно Фортунато Маджи. Бръкна в джоба си и извади няколко дребни монети, после ги нареди върху клавишите. — И аз ще направя така, както правеше баща ти, когато ме учеше да свиря на пиано...
— За баща ми не говори! — каза малкото момче едва ли не сърдито. — Когато помисля за татко, винаги ми се плаче.
— Тези пари ще бъдат твои.
— Не ми трябват.
— С тях може да си купиш понички.
— Не ми трябват.
Фортунато Маджи ядосано прибра грошовете от клавишите.
— Упорито дете е това — каза на клисаря. — Няма да ми е лека работата с него. Но се въздържа и с фалшива любезност се обърна към детето: — Да ти изсвиря нещо, за да добиеш настроение. Искаш ли?
— Добре.
Фортунато започна да свири. Прозвучалите тонове сякаш изпълниха цялата малка черква. И светиите вече не гледаха така неподвижно пред себе си.
— Бах — прошепна Джакомо.
— Откъде знаеш? — попита го учудено вуйчо му, като престана да свири.
— От татко. И той свиреше това и ме научи, разбира се, само че на пиано. Бах е толкова могъщ, колкото небосклонът.., нали, вуйчо Фортунато?
— Еретик беше бедният — измърмори зад гърба им монахът и се прекръсти.
—Щом като си го свирил на пиано, тогава изсвири го сега и на орган — насърчи Фортунато детето.
Джакомо погледна към олтара.
—Това око да не ме гледаше постоянно...
—Е, хайде де... Какво ще ти стане?! — скара се вуйчо му. — Ще свириш ли?
Малкото момченце наведе глава, лицето му стана още по-сериозно, духна върху десетте си пръста, полузатвори очи, сложи двете си ръце върху пожълтелите клавиши и започна да свири. При първите звуци цялото му тяло се разтрепера. Започна да свири все по-енергично, по-решително, върху тъжното му лице се появи бледа усмивка. Пълните му малки пръсти едва достигаха клавишите. Джакомо свърши и погледна към светеца в олтара.
— Талантливо... несъмнено талантливо — измърмори Фортунато, — но гласът му ми харесва повече.
По набръчканото лице на стария монах потекоха сълзи, Прегърна детето и целуна рошавата му черна коса.
— — Отново един Пучини... един истински Пучини! Вече петият!... И прапрадядо му е седял тук на същата скамейка и навярно е свирил същата композиция… Това е чудо, господин псалт, истинско чудо’!... И аз вече чувам четвъртия,, всички са еднакви, еднакво прекрасни.
— Не хленчи, Джанино, и не разваляй детето — на-кара го да млъкне Фортунато Маджи. — И в къщи го развалят — майка му и сестрите, И без това вече не могат да се справят с него — такъв самоуверен немирник е станал. А що се отнася до музикалния му талант — каза той Със засегнато честолюбие, —— наследил го е не само от фамилията на баща си, а и от нас, от фамилията Маджи. Дядо му по майка беше прочут колкото пучиновци, Майка му също свири на пиано и пее великолепно, а също и аз. Фортунато Маджи!
— Разбира се, разбира се мърмореше монахът,
— За днес стига. Гладен съм, Целия си преди обед изгубих с това хлапе.
Те заслизаха надолу.
— Ох, къде са ключовете ми? — ужаси се монахът.
— Висят тук, на кръста ти. — засмя се Джакомо.
Слязоха пипнешком по стълбата. Напред вървеше Фортунато, в средата детето, отзад Джанино..
— Човек ще си счупи Главата в тази тъмница! негодуваше Маджи.
Джакомо поизостана от вуйчо си.. бързо се обърна назад към монаха и му Пошепна:
— Обичам те!
Една сбръчкана ръка погали главата му и той отново шепнешком му каза:
— Ще се върна при теб, но сам!
Щом излязоха през малката врата на площада, стана ослепително светло. Светлината сякаш ги блъсна в гърдите.
 

3
 
На ъгъла на една от тесните улици в град Лука, виа дел Поджо, срещу една малка градина се издигаше грозна, извехтяла, почти гола къща. Оградата навяваше тъга, нямаше нищо приятно и весело в нея. Само по прозорците на първия етаж имаше няколко обикновени саксии с цветя, поставени в ъглите на корнизите, за да има място за току-що опраното, простряно бельо. Тук живееше фамилията Пучини. Семейството Обитаваше четири малки стаи, по-скоро клетки, отколкото стаи. Едната беше на четирите момичета, другата — на най-голямото момиче и на по-малкото момченце, Третата беше спалнята на майката, но до нейния голям креват имаше и по-малък: креватът на Джакомо. Макар да не беше най-малкият от седемте деца (имаше две по-малки от него: Рамелде и Микеле), госпожа Албина само тогава беше истински щастлива, когато чувствуваше Джакомо до себе си. А тя обожаваше всичките си деца. Всичките бяха мили, способни, добри деца, еднакво хубави и еднакво се възхищаваха от музиката, но въпреки това понякога усещаше странното чувство, че има само едно-единствено дете, единствено „много обичано дете“ — Джакомо. Спомняше си, че никога през живота си не е била толкова щастлива,, така вълнуващо щастлива, както когато носеше това дете под сърцето си. Четвъртата стая беше по-голяма от другите, тя беше така наречената празнична стая. Мебелите й бяха стари, останали от прадедите, но макар стари и изтъркани, те бяха все още хубави. Имаше също и голямо черно пиано, до стената малък хармониум, пред прозорците писалище с извити крака, на едно място бяха събрани малки фотьойли с разнищена коприна и провиснали странични облегалки, в средата на стаята — голяма кръгла маса, с един-единствен грамаден крак като разтворена длан, а дългата стена беше заета от една картина с блестяща позлатена рамка в стил барок — портрет на възрастен мъж с продълговато лице и брада. В другите стаи имаше само кревати, скринове от меко дърво и обикновени столове, малки писалища за децата и няколко обезформени ламаринени умивалника.
В следобедните часове, когато децата бяха у дома, може би тази къща бе най-шумната в Лука. Чуваше се смях, пеене, свирене на пиано, мелодии на хармониум или и четирите деца едновременно изскачаха през прозорците за най-голяма радост на врабците по двете дървета. За щастие съпругата на шивача, който живееше над тях и когото смущаваха, също го беше дарила със седем весели деца, а навън на шумната улица и в занемарената градина улични певци, латерни, продавачи на сладолед и продавачки на плодове със сладолед“ и „хубаво грозде“ допълваха невъобразимия шум, който поглъщаше врявата, която излизаше от прозорците, както морският шум плискането на вълните в крайбрежните камъни.
Джакомо лежеше по гръб в кревата, а черните му очи замечтано гледаха тавана. От отворената нощница гордо се подаваха мускулестата му мургава шия и изпъкналият гръден кош. Човек можеше да го вземе за юноша, макар че беше само на единадесет години.
Майка му със запретнати ръкави отвори вратата. Инстинктивно тя с възхищение гледаше детето, но после. си наложи строг израз на лицето:
— Отново си останал в къщи?
— Мразя училището! — отговори й дръзко детето.
— Ще видиш, лошо ще стане. Накрая ще те изключат.
— Нека ме изключат! Така ще мога да работя в къщи онова, за което съм се родил.
— Не виждам да работиш, само се излежаваш в леглото.
— Ах, мамо, не мисли така: фантазията ми работи!... Цяла нощ сънувах чуден сън, непрекъснато мелодии звучаха в ушите ми.. а сега трябва да ги уловя, за да не избягат...
— Джакомино, синчето ми, първо трябва да учиш, и то много...
— Аз искам да уча от живота: красота, страдание, доброта, любов... — Ти пак ли переш, мамо?
— Кой да пере вместо мен? — попита го Албина с кротка усмивка.
— Аз! — извика момчето, като скочи от кревата и изтича към умивалника. Върви, майчице, аз веднага ще дойда, само да се измия.
Нежният поглед на жената поглади гърба на момчето.
— По-добре свири на пианото, упражнявай се.
— Не, днес ще ти помогна. Заедно ще изперем дрехите. И ще си говорим през това време. Искаш ли?.. С никого не мога така да разговарям, както с теб. Само ти единствена ме разбираш.
Албина се извърна на прага и му се усмихна.
— Ах ти, немирен ласкател!
Джакомо пееше и при миенето, като се плискаше с вода и триеше лицето си с двете шепи. Беше широкоплещесто, набито момче, истински малък бик. Набързо облече панталони и риза с къси ръкави.
— Вече съм тук! Нали бързо се приготвих?
Застана до коритото срещу майка си.
— Дай ми сапун и дрехи за пране.
Нахвърли се на работата: двете му ръце работеха пъргаво и сръчно. Смеейки се, той погледна майка си:
— Добър перач съм, нали?
— Ръцете ти не са за тази работа, Джакомо — каза с умиление Албина.
— И твоите ръце не Са за тази работа! — отвърна и с обич детето. Повдигна се на пръсти и поднесе устата си за целувка.
Сега, когато стояха един срещу друг, наистина се виждаше колко много си приличаха двамата. Блестящите тъмни очи, скрити малко от клепките, фино извитите устни, високите, чисти чела, гъстите, къдрави черни коси. Косата на Джакомо приличаше на тъмен шубрак, развян от вятъра. Красиви бяха и двамата — Албина беше още хубава, макар че наближаваше четиридесетте. Въпреки приликата, колко много се различаваше красотата им: хубостта на Джакомо беше блестяща, с напираща от сили младост, жизненост, самонадеяност; а на Албина — спокойната красота на доброта, нежност и отчаяние.
Джакомо извади една— мъжка риза от коритото.
— Каква е тази дреха тук? Тя не е наша.
— На кожухаря Дзабели...
— Ти и на други ли переш?... Мамо, това не бива да правиш! Аз не разрешавам!
— Нужни са ми пари, синко...
— Толкова ли сме бедни? — Блестящите очи на момчето потъмняха, когато погледна майка си с уплашен, въпросителен поглед.
Албина наведе глава и дълго не му отговори. Най-сетне тихо каза:
— Има и по-бедни от нас.
Джакомо отиде при нея, буйно я прегърна, целуна я по устата, после едно след друго по двете очи.
Отново започнаха да работят мълчаливо, продължиха да търкат машинално бельото.
След известно време момчето погледна майка си, Лицето му беше почти строго; заговори пламенно:
— Непрекъснато слушам, че прапрадядо ми, прадядо ми, дядо ми и баща ми... са били много прочути, че са се прославили много и че са написали много шедьоври.... че нашата фамилия е най-прочутата в града... Кажи ми, всичко това вярно ли е?
— Вярно е, синко...
— Тогава не разбирам защо сме бедни?
Гласът на Албина отново стана тих:
— Артистична съдба.
— Верди също ли е беден?
— И той дълго време е бил беден.... но сега е богат, така мисля.
— Виждаш ли? — лицето на Джакомо се проясни, очите му заблестяха. — И аз ще бъда богат! Ще те позлатя от главата до петите! Ще имаш каляска и дворец, хубави дрехи и бижута... всичко, което очите и устата ти пожелаят.... И никога вече няма да переш!... А сестрите и брат си ще отрупам с всичко, което пожелаят, И Иджиния и Нитети, и всичките!,,, Повярвай ми, така ще бъде!... Само почакай още малко, съвсем малко, докато изригне от мен всичко онова, което нося в себе си... — И той се заудря с двете си мокри ръце по гърдите: — Тук, в сърцето ми, в главата ми... Чувствувам го, чувам го, зная!
Джакомо се изчерви, лицето му пламтеше.
Очите на госпожа Албина се напълниха със сълзи, но в премрежения й от сълзи поглед се четеше радост.
— Голямо дете си ти, Джакомо, сладко голямо дете!
— Не ми ли вярваш?
— Как да не ти вярвам... Само че между многото само един успява...
— Аз ще бъда този един!
Позвъни се. Те се спогледаха с такъв уплашен поглед, като заварени на място влюбени.
— Скрий се бързо в леглото. Може би те търсят от училището.
Джакомо изтича. Жената изтри ръце в престилката си, посегна към косата си, за да я оправи и тръгна да отвори вратата.
— О, господин докторе!.... Чичо Черу!... Такава чест!
Един невероятно висок човек стоеше на вратата. Може би беше два метра, а може би и повече. Право отрязана рядка бяла брада окръжаваше приятно усмихнатото му лице. Върху дългия си остър нос носеше златно пенсне, а в ръката — чанта.
— Сервус, Албина... Как си?
— — Моля да ме извиниш, че съм така небрежно облечена, но…
— Зная, зная... нищо. Отдавна не съм те виждал.
— Наистина много отдавна, чичо Черу. Откакто бедният Микеле умря...,
— Кучешки е животът на лекаря — оплака се доктор Николао Черу, за когото беше невъзможно да се установи на колко е години. — Тичане от сутрин до вечер, тук те викат, там те викат, и дори не заплащат както трябва.
Албина избърза напред, за да отвори вратата на гостната стая.
— Къде е онова дете? Искам да го видя. Тук, пред вашата външна врата, срещнах директорът на училището. Каза ми, че е болно, така че реших да дойда да го видя..
— Заповядай^, насам... поведе го жената, но погледът й беше неспокоен.
Джакомо лежеше в кревата по корем, заровил лице във възглавницата, и стенеше силно.
— Поздрави чичо Черу — подкани го майка му.
— Добър ден, чичо Черу.. Ох, ох, много ме боли!
Какво те боли? Какво ти е?
— Стомахът, Така ме присвива.., Повръщах цяла нощ...
— Покажи си езика!
Джакомо бързо седна и с щастлива гримаса показа на високия човек езика си в цялата му дължина.
— Малко е бял... обложен. Очевидно разстройство на стомаха — важно кимна с глава лекарят. — Детето имаше ли температура?
— Не зная, нямаме термометър. Но ще изтичам горе до шивача ,,,
— Излишно е. И с ръка ще позная. Моята ръка е по-точна от всички термометри —. каза самодоволно доктор Черу. Като мигаше с малките си като карфици очи, той се огледа наоколо и с два пръста хвана китката на детето. Извади от джоба на жилетката голям златен часовник и заследи стрелката на секундарника.
— Да, има малко температура, така и предполагах. Дай му рициново масло. — После се обърна към детето: — Какво яде вчера?
— Пет чинии бобена яхния и една шепа сливи.
— Не трябва толкова много да лапаш — каза Николао Черу. — По-добре по-малко, но хубаво: риба, месо...
— Ние не познаваме месото — прекъсна го Джакомо с помръкнало лице.
В смущението си доктор Черу се почеса по главата.
— Значи, ти си онзи прочут човек? — попита той шеговито.
— Да, аз съм! — отговори му детето, като погледна в очите мигащия лекар.
Брадатият великан наведе глава, не издържа погледа му.
— Чувам, че си голям немирник. Каза ми директорът.
Албина веднага защити сина си.
— Джакомо не е немирник, напротив, много добро момче е. Само е буйно и невъздържано.
Доктор Черу вече беше почти на вратата, когато Джакомо бързо извика след него:
— Чичо Черу, докога трябва да остана в къщи? Ох, отново така ме боли!...
— Три-четири дни — измърмори лекарят-.
Джакомо веднага се развесели.
— Кажи, чичо Николао — попита той с хитра усмивка, — вярно ли е, че палиш пурата си от уличните лампи?
— Разбира се, че е вярно. Защо да харча пари за кибрит?
Джакомо се разсмя така, че му потекоха сълзи.
— И че на шега те наричат доктор Кедър, защото си толкова висок?
— Голям палавник си ти, Джакомино! Но както виждам, стомахът вече не те боли.
Лицето на Джакомо веднага се изкриви.
— Как да не ме боли! Така ме пресвива, сякаш, с ножове ме мушкат!
И за потвърждение изстена няколко пъти.
Лекарят му махна с ръка за сбогом и излезе, а майка му, застанала на прага, се обърна и шепнешком му каза:
— Прекрасен артист си, нахален малък проклетнико!
Щом вратата се затвори, Джакомо скочи от кревата, разсмя се силно и започна да скача като козел. Запя с цяло гърло подигравателния поздрав от „Севилския бръснар“: „Благославя, мир вам“, отправен към доктор Черу.
Но Черу още не беше си отишъл. От преддверието се върна и каза на Албина със сериозно лице:
— Бих искал да поговоря малко с теб...
Албина въпросително погледна лекаря, после отвори вратата на голямата стая.
— Заповядай, чичо Черу...
— Кой пее тук?
— Навярно Микеле си е дошъл от училище — отговори тя бързо. — Да, това е неговият глас.
Те седнаха един срещу друг на фотьойлите със започналата да се разнищва коприна. Доктор Черу гледаше картината на стената.
— Това е старият Антонио, нали?
— Да.
— Единственият Пучини, който не е умрял млад.
За миг Албина затвори очи. Болката я направи още
по-красива. Доктор Черу се намести, после се почеса по главата и започна да говори. Виждаше се, че преценява всяка своя дума. Говореше с любезен, престорен патос:
— Скъпа Албина, аз съм длъжен да се грижа за вас... най-после съм ваш близък роднина, чичо на починалия ти съпруг... Винаги ще се интересувам за вас и когато е нужно, ще ви се притека на помощ...
— Благодаря.
— Виждаш и сега дойдох при вас, макар че имам много работа. Как са другите деца? Всички ли са здрави? Колко деца имаш: шест?
— Седем.
— Разбира се, разбира се, седем. Човек старее и забравя. Най-голямата ти дъщеря... как се казваше?
— Отилия.
— Навярно вече е голямо момиче?
— Седемнадесетата година кара. Сега завършва училище.
— По-умно би било, ако отиде да работи и да носи пари в къщи. — Той се изкашля слабо, после продължи: — Разбира се, на мен ми е все едно. Повече ме интересуват момчетата. Чувам, че двамата ти сина са музикални.—
— Да, и Микеле. Хубаво свири на пиано.
— Фортунато повече обича него.
— Не, не, Джакомо е по-талантлив, сто пъти е по-талантлив — каза страстно Албина. — Представи си, той вече композира! Посвети ми една песен за рождения| ден. Чудесна!
— А освен това пее великолепно.
— О, това не е важно — махна с ръка жената. — Нали на тази възраст гласът се променя, интересно!
— Как да не е интересно! Един отличен певец днес печели повече от всички музиканти.
— Искам Джакомо да стане голям музикант като прадедите си или по-голям и от тях...
В малките наблюдателни очи на доктор Черу се долавяше подигравка към Албина.
— Малко си екзалтирана, сестрице, и ти, и детето ти.
— Възможно е да сме такива — отговори му Албина разпалено.
— Добре, добре, не исках да те обидя, скъпа моя. Само че един лекар, какъвто съм аз, вижда и в бъбреците. — Той се засмя на духовитостта си. — Вярно, за Джакомо наистина казват, че е талантливо дете. Не ценя прекалено много мнението на музикантите, защото всички са малко луди, но тези дни срещнах директора на нашата консерватория, онзи Неричи.
— Неричи е прекрасен човек!
— И той казва, върти се нещо в това дете, ще стане човек от него.
— Да, той беше тук, у нас, за да прослуша Джакомо. Остана очарован от него! Казва, че с нетърпение чака да го приеме в консерваторията.
Върху киселото лице на доктор Черу се появи усмивка.
— Но аз не исках с теб да говоря за това, скъпа моя. Само исках да ти кажа, когато имаш нужда от нещо, извести на добрия стар чичо Черу и той ще Ти бъде на разположение....
— Разбира се, само в известни граници. Защото и аз не мога да пръскам с две ръце парите. Зная, лошите езици говорят за мен, че имам много пари. За съжаление това не е вярно, далеч не е така. Имам нещичко, не отричам^ малко нещо спестено, не съм съвсем беден, но не съм и богат,.. Нали тази къща е на ваше име?
— Да, къщата е наша.
— Имате ли задължения срещу нея?
— Бях принудена да взема малък заем... нали знаеш, седем деца, дрехи, обуща, училищни такси…
— Но нали имаш хубава пенсия, църквата ти помага също, а и Фортунато..
— Той ги задържа за музикалното обучение на двете момчета.
Така, Но и шивачът плаща наем…
— Ох, бедният Табо! И той има седем деца и болнава жена. Изкърпва дрехите на децата, това е наемът му.
— Това не е хубаво, Албина. Когато човек е беден, не бива да бъде великодушен. Дори и светиите дърпат към себе си. — Той направи малка пауза, изкашля се, замисли се,( надви себе си, после бръкна в джоба, извади портфейла и с кисела усмивка каза: — Тогава ето ти петдесет лири... няма нужда да ми даваш разписка, ще ги запиша за себе си, можеш да ми вярваш...
— Чичо Черу?
Гласът на Албина се разтрепера.
Брадатият великан наплюнчи пръстите си и два пъти преброи банкнотите от по десет лири.
— Заповядай,.. Това са много пари, твърде много пари в днешно време, пести, скъпа, разпредели ги добре, за да ти стигнат за дълго време,,, А когато се свършат, обади се... Не искам за тях нищо, само малка семейна лихва... Единствената ми цел е да ви помогна, — Лицето му изведнъж стана строго: — Надявам се, че нямаш задължения?
— Имам малко. Нещо на обущаря, нещо на хлебаря, нещо на зарзаватчийката.
— Много благодаря..
Черу вдигна пръст.
— Това е лекомислие, Албина! Не бива да правим дългове, не бива. По-добре човек да гладува. Е, сервус, сестричке. Трябва да бързам. Вече пропилях много време. — Той тръгна напред, а Албина след него. На вратата се обърна още веднъж: — Да, и Карло Анджелони ми каза, че от сина ти може да стане голям пианист или голям органист, ако работи сериозно. Настоявай да се упражнява много и не му позволявай да композира, това са детински глупости, които няма да го доведат до нищо. Дръж детето по-здраво, не го оставяй да се шляе. Довиждане!
Известно време Албина остана замислена, после тръгна към стаята на Джакомо, но размисли и се върна в голямата стая. Там на масата лежаха петте банкноти. Взе парите и ги сложи в скрина. Отново тръгна и отново се върна. Усмихна се. Бързо извади една банкнота от десет лири и се затича при Джакомо.
— Какво искаше от теб този човек? Ненавиждам го заедно с косматите му уши и златното пенсне!
— Джакомо!
— Знаеш ли, мамо, аз съм като куче: усещам дали хората са добри или лоши.
— Сега обонянието ти беше лошо — каза му засмя на Албина. — Чичо Черу ми даде пари...
— Невъзможно!
— Гледай! — тя извади банкнотата от джоба си и я размаха. — А сега ще ти я дам, Джакомино, за прекрасната песен, която написа за рождения ми ден. Купи си каквото искаш. И без това никога не ти давам нищо.
Джакомо горещо прегърна майка си с две ръце и я зацелува, където достигна. Когато я пусна, очите му бяха пълни със сълзи. Засмя се, после стана сериозен, сбърчи чело и така започна да мисли на глас.
— Какво да купя с тях... Чакай малко... На стария Джанино малко енфие... отдавна исках... на Джулия цветя…
— Ах, нехранимайко! — засмя се Албина.
— После... Мамо! Мамо! Мамо!... — извика то! внезапно, очите му блестяха от щастие. — Два билета за „Танхойзер“. В събота я дават за пръв път, ще отидем заедно! Ще бъде великолепно!... — Той отново стана сериозен, лицето му се натъжи: — Ще купя билет за Иджиния... и, разбира се, за Микеле... и... и всичките ми сестри... Колко струва един билет? Скъп е... много е скъп... Две, три лири най-малко.
Джакомо наведе глава.
— Тогава и аз няма да отида.
— Идете двамата: Микеле и ти.
— Не, без тебе няма да отида. Голяма радост ще ми доставиш, ако седиш до мен.
Албина притисна детето до себе си. Взря се в тъмните очи на сина си и с очарователна усмивка шепнешком му каза:
— И за мен би било голямо удоволствие, ако можех да отида с теб... По-късно ще купим билети и на сестрите ти и на брат ти. Обещавам, добре ли е?
Той погледна с обич майка си.
— Добре.
Албина вече искаше да излезе, когато Джакомо извика яростно:
— Мразя парите! Мразя ги! Глупави и зли са. Само издигат преграда пред човека!...
Когато сложи супата в кухнята, Албина трябваше да притисне сърцето си с ръка, толкова силно биеше.
Бързо като същински поток се втурнаха децата в стаята, вдигаха шум и се смееха. Нахвърляха училищните чанти върху креватите. Първа пристигна чернооката, чипоноса Нитети, спусна се към Джакомо, целуна го силно два пъти по бузата, после увисна на врата му и като се смееха силно, двамата започнаха да се въртят все по-буйно и по-буйно, докато паднаха на земята, където след това весело започнаха да се боричкат с все по-силни викове. Още се търкаляха по пода, когато в стаята влезе красиво, високо, бледо момиче.
— Нитети... Джакомо... Полудели ли сте?... Ще скъсате дрехите си.
— Този Джакомо е такъв луд! — смееше се Нитети.
— Защото имаш най-сладкото личице в целия свят. Дори и носът ти се смее, Подлудяваш човека! — оправдаваше се Джакомо.
Отилия се наведе към Джакомо, целуна го, приглади назад увисналата на челото му черна коса, после грижливо изтупа с ръка праха от полата на Нитети.
Томаиде, Иджиния и Рамелде едновременно се втурнаха в стаята, но първо се затичаха към Джакомо, за да го целунат, а Джакомо намери за всички по някоя мила, шеговита дума. Сякаш той беше безспорният и щастливо признат господар на тази детска стая, макар че бе петият поред сред децата, само Рамелде и Микеле бяха по-малки от него.
— Пак не си ходил на училище — каза му с укор Томаиде.
Джакомо се засмя.
— Не бъди толкова строга, Диде! (Това беше гальовното име на Томаиде, Джакомо й го бе измислил.) Впрочем не си права. Дългият доктор Черу лично установи, че съм тежко болен, няколко дни не бива да ходя на училище.
— Чичо Черу ли беше тук? — учуди се Отилия.
— Да! А сега дръжте се да не паднете: даде пари на мама!
— Не е вярно! — каза Нитети.
Джакомо като някакъв малък артист с мимика и жестове разказа как бе излъгал Черу.
Всички се разсмяха.
Джакомо изведнъж се натъжи, спомни си нещо. Големите му черни очи изгледаха всички с извинителен поглед. Първо хвана ръката на Иджиния и едва след
това каза:
— Не ми се сърдете... Мама ще ме заведе да гледам „Танхойзер“... Не исках да приема, защото зная, че и вие...
— Млъкни! — прекъсна го енергично Томаиде. — Между нас ти си музикантът. Само на тебе ти се полага.
— Ти си нашата гордост! — каза с ласкава, мила усмивка Нитети, която беше голяма колкото Джакомо.
— Но винаги все аз!... — отвърна Джакомо едва ли не с разстроено лице. Той млъкна за малко, после прибави: — Един ден ще ви се отплатя за тази доброта...
— Момичета! Елате в кухнята да помогнем на мама! — извика ги Отилия.
Момичетата изтичаха, но Иджиния остана: приближи се до прозореца и замислено погледна към градината. Тя изумително приличаше на майка си и на Джакомо, особено на Джакомо, от когото беше две години по-голяма: същите замислени, тъмни очи, дълбоко в които от време на време се появяваше тъга, същата.. красиво извита чувствена уста, същото решително, високо чело, същата лъскава черна коса — красиви бяха и двамата, блестящо красиви. Когато се погледнеха, нежност се таеше в погледите им. Джакомо обичаше и петте си сестри и брата, но с Иджиния беше друго, нея. обичаше другояче, така, както майка си, с възхищение, с обожание, с някакво чудно чувство на душевна близост. Необяснима болка измъчваше и двамата, която само музиката можеше да излекува и да превърне в щастие. Да, музиката беше голямата им обща тайна, музиката, която за тях не означаваше само музика, а благоговение, страдание, щастие, любов, страст, всичко, целия живот, целия свят. Колко странно беше, че и четирите сестри и братът свиреха отлично на пиано, малкият Микеле например беше сто пъти по-прилежен от тях, от сутрин до вечер удряше по пианото с неизчерпаемо търпение, но колко по-различно звучеше този инструмент, с каква тайнствена болка, когато Джакомо или Иджиния натискаха клавишите. Очите им почти винаги бяха пълни със сълзи, когато спираха да свирят — за тях музиката беше всичко. Често Джакомо си мислеше: „Така, както обичам мама и Иджиния, никого повече няма да обичам, никого, никога, никога.
И сега с удоволствие наблюдаваше Иджиния отстрани, както гледаше през прозореца. Приближи се до нея и хвана ръката й:
— Защо си толкова тъжна?
—Не съм тъжна — отвърна Иджиния и бързо го целуна: — Само се замислих малко.
Едно бледо, слабо малко момченце, накуцвайки, влезе в стаята. Ядосано, то хвърли чантата на кревата.
Иджиния го погледна.
— Къде беше? Затворили ли те бяха?
—А защо куцаш? — попита го Джакомо.
—Я гледайте! — каза Микеле,седна на един стол и повдигна единия си крачол: целият му крак беше в кръв, покрит със сини и зелени петна.
— Падна ли?
— Не съм паднал. Имах урок по пиано. И вуйчо Фортунато отново ме рита. Когато сбърквах някой тон, все ме риташе. Вече няма да ходя!
— Възможно ли е това! — попита потресена Иджиния.
— Същото прави и с мен! — каза с искрящи очи Джакомо. — Но няма да е задълго, кълна се!
— Нечувано!
Иджиния изтича да донесе топла вода. Джакомо извика след нея:
— Не казвай на мама. Да не я уплашиш!
Когато Иджиния се върна с кана топла вода, двете момчета седяха едно до друго и си шепнеха нещо. Лицето на Микеле сияеше. Той прегърна Джакомо и го целуна..
— Е, както виждам, вече си добре — каза Иджиния мило, като коленичи пред малкото си братче. Тя потопи чиста бяла кърпа в каната и много грижливо и предпазливо изми съсирената кръв по крака.
— Боли ли те?
— Не.
Иджиния се наведе и целуна коляното на братчето си.
— Сега вече наистина не ме боли — каза Микеле с благодарна усмивка.
— Ангел си! — пошепна й Джакомо, загледан в кротките очи на Иджиния.
— Бих желала да бъда, но не съм — отговори тихо Иджиния, като стана. Тя се обърна, за да не видят момчетата сълзите й.
Следобед Албина гладеше в кухнята, децата учеха в двете тесни стаи, само Джакомо беше в голямата стая, седеше при пианото, търсеше някаква мелодия и с лявата ръка опитваше необичайно звучащи хармонии към нея, като започваше спокойно и с търпение отново и отново. Преобразеното му, сериозно детско лице приличаше на лицето на някой мъж, потънал в работа. мелодията все по-плавно се разгръщаше, получаваше смисъл, лееше се — двете му ръце гладко удряха тоновете, вече почти не трябваше да спира, да поправя тук-там, а после да започва отначало.
Джакомо не забеляза кога Иджиния се вмъкна през вратата. Предпазливо, на пръсти тя се промъкна зад него и седна на един стол. Прехласната, с широко отворена уста тя слушаше братчето си. Накрая столът изскърца, Джакомо погледна назад:
— Ти тук ли си, Иджиния?
— Ох, Джакомо, толкова е хубаво!... — каза възхитена девойката. — Нали ще разрешиш да остана? Кажи, какво свириш?
— Нощес го сънувах..
— И всичко това в главата ти ли е?И то така?
— Не, Иджиния, в сърцето ми е.
Позвъни се. Иджиния изтича да отвори вратата.
— Добър вечер, вуйчо Фортунато.
— Къде е майка ти?
— Тук, в кухнята. Да я повикам ли?
— Влез, Фортунато — чу се от кухнята.—Не се сърди, но гладя и ще ми изстине ютията.
Едрият мургав мъж влезе при Албина. Лицето му беше по-мрачно откогато и да било.
— — Искам да говоря с теб сериозно.
— Тук също може да говорим — каза Албина, като го погледна въпросително. — Заповядай, седни. Не мога да прекъсна работата си.
Фортунато Маджи запали невъзмутимо пурата си и веднага премина на въпроса.
— Искам да поговорим за двамата ти сина. Трябва да ти отворя очите, за да не се приспиваш в суетни илюзии. Най-после аз съм ти брат и настойник на двете момчета. Познавам пристрастието на майките, особено твоето.
Албина не каза нито дума, продължи да глади с Наведена глава.
— Значи... Безспорно и двете деца са талантливи... до известна степен. Но да очакваш от Джакомо някога да стане наследник на баща си, главен музикален директор на града, църковен диригент, извинявай, това е смешно.
Той почака малко, Албина го погледна, но не каза нищо.
— Трябва да ти кажа, че Джакомо напоследък почти не идва при мен на уроци по пиано, а както виждам и тук в къщи не се упражнява твърде много. Този малък сополанко се мисли за гений, че няма нужда да учи, че всичко може да изсмуче от пръстите си. Това казват и учителите му в училището: небрежен, лош характер и слаба памет..,
Албина се засмя, макар че очите й бяха пълни със сълзи.
— Защо се смееш?.-
— Така. Продължавай.
— Напразно се смееш, така е: буйно, вироглаво момче. У него няма никакво чувство за отговорност, а няма и уважение. Вече свиреше доста добре на орган и изведнъж прекъсна.
— Не е прекъснал.
Очите на Фортунато просто пронизваха, когато погледна сестра си.
— Да, чух да се говори, че тайно ходел при Карло Анджелони, моя съперник в черквата „Сан Микеле“, И това е характерно за момчето.
Албина продължи да го слуша.
— Вместо да работи сериозно и редовно да се подготвя както трябва под моето компетентно ръководство, композира глупави работи,..
— Великолепни песни!
— За майката всичко, каквото синът й прави, е великолепно. Това го знаем. Знаеш ли какво е мнението ми за това момче? От него няма да излезе нищо, ако продължава така. Или... най-много да стане певец. Защото има— прекрасен глас, безспорно. На гласа трябва да се обърне внимание, това е моят съвет. Аз с удоволствие ще уча детето — безплатно. А ти, Албина, иди при кмета и му заяви, че се отказваш от службите, запазени за Джакомо, защото талантът му се развива в друга насока. Това е честна и умна постъпка.
Албина не каза нищо. Усмихваше се и гладеше, което смути Фортунато. Той се изкашля, после продължи:
— А що се отнася до другото момче, Микеле, той може да стане добър учител по пиано, ако физически би издържал. За съжаление няма да издържи, слабо дете е...
Джакомо се втурна в кухнята. Лицето му сияеше от радост.
— Добре, че сте тук, вуйчо Фортунато! — каза той с прекалена любезност. — Получих подарък едни ноти от Бетховен. Бъдете така любезен да изсвирите нещо от тях,, много ви моля. Никой в света не свири така Бетховен като вас, вуйчо Фортунато...
— Е, е…
Суровото лице на Фортунато се отпусна. Албина учудено погледна Джакомо, но той избягна погледа й.
Подскачайки, Джакомо избърза напред, отвори широката врата на голямата стая, а Фортунато го последва бавно, с достойнство, с доволно от похвалата лице. Вратата се затвори зад тях.
Пианото звуча две-три минути, после се чу фалшив, дразнещ тон, след него страшно охкане, вик, крясък.
През едната врата се втурна Албина, а през другата шестте деца.
— Ох, кракът ми... кракът ми! Ритна ме това нещастно хлапе!
Фортунато бе застанал на един крак като щъркел и с две ръце опипваше вдигнатия си крак. Срещу него стоеше Джакомо, като разярен малък глиган, готов за нападение.
— Джакомо!... Какво си направил? — извика му ужасена Албина.
— Това, което той прави с нас.., разсипва ни от ритане, ако случайно сгрешим. Сега той изсвири фалшиво, така че аз си върнах задължението! — После със зачервено лице се обърна към Фортунато: — Това получихте заради Микеле. Ще ви дам да разберете как се бият малки деца!
— Ще ми платиш, немирнико! Ще кажа на Коли да те изхвърли от училище!
Но Джакомо беше по-силният. Сложил двете си ръце на кръста, той го гледаше в очите:
— Внимавайте какво правите! Защото аз ще отида при кмета и ще му кажа, че не давате нищо на мама и че не ме учите от ревност и злоба и че ни измъчвате... ще отида и при маестро Неричи, който ми е приятел и ще му разкажа всичко!.. „ Внимавайте!
Децата изръкопляскаха, Нитети най-много.
Фортунато Маджи измърмори нещо, накуцвайки излезе и тръшна яростно вратата зад себе си.
Албина се приближи към сина си, прегърна го и загрижено му каза:
— Джакомо, синко, това може да ти донесе голяма беда...
— Ами! — засмя се Джакомо. — Той е страхлив. Страхливци са всичките. Който е неспособен, той е и страхлив!
— Бъди по-въздържан. Така не може да се постъпва в живота... Много ще страдаш.
— Все ми е едно... — каза детето, а очите му просто искряха: — Когато някой ме ритне из засада, аз също ще го ритна! — Той погледна Микеле с ласкава усмивка: — И винаги ще защищавам слабите. Винаги!
 

4
 
Още рано сутринта те бяха на крак. Тичаха насам-натам без цел, сякаш се бяха побъркали, сто пъти попитаха майка си: „Мамо, нямаш ли нужда от нещо?“ и колкото пъти срещаха Джакомо, усмихваха му се, удряха го по гърба или го целуваха, сякаш искаха да му кажат: „Всички така се радваме, че мама теб ще заведе на опера, а не нас“. И наистина всички бяха щастливи не само заради Джакомо, а и заради майка си, която години наред не беше си позволявала никакво удоволствие, защото този изключителен ден най-после прекъсна безкрайния низ от сиви дни и сякаш прогони от жилището им, макар и само за един следобед, стипчивия дъх на окончателно настанилата се там бедност. Днес се обърка семейният ред: друг път Джакомо подреждаше, направляваше всичко. и всички, единствено само неговият глас можеше да се чуе, днес всички се вълнуваха, тичаха, говореха, пееха, само той седеше мълчалив на едно ниско малко столче и гледаше пред себе си със замечтани очи. Дори и обувки нямаше на краката си, понеже обущата му чистеше малката Рамелде с отчаяно старание, за да ги направи малко по-лъскави, което не беше лесна работа. Микеле седеше там, притиснат до Джакомо, и само го попита „Нали ще ни разкажеш всичко?“ Джакомо кимна утвърдително. Нитети танцуваше, въртеше се и в щастието си пееше една весела народна песен.
— Малко мое бръмбарче, скъпа моя, днес не пей — помоли я Джакомо с усмивка, изразяващ
а извинение. — С празни уши искам да седна в салона... да, с празни уши и с широко отворено сърце, за да мога да поема в себе си всичко, което ще получа от Вагнер...
— Казват, че музиката му е странна, нова — каза Томаиде, която се готвеше за учителка. — Иска да убие нашето „белканто“...
— — Млъкни, Диде! Млъкни!... Искам сам да си съставя мнение за нея! Моите уши и моето сърце никога не ме лъжат, повярвай ми!
По после веднага се приближи до нея бос и я целуна за извинение.
Джакомо не отиваше за пръв път на опера: беше ходил вече четири-пет пъти, двамата му тайни учители, Неричи и Анджелони, му бяха давали билети, а веднъж през антракта се беше вмъкнал без билет. Беше чул Белини, Росини, Доницети, Верди. Слушал ги беше с възхищение. Но голямото преживяване сега щеше да дойде от факта, че ще бъдат двамата с майка си, за пръв път в живота му, щеше да чуе нова музика, за Която беше слушал толкова много да спорят — гневно с възхищение.
В стаята влезе един засмян дребен човек в бяло палто и с малка чанта в ръка: бръснарят Филипо Фреско. Той имаше малка козя брадичка и къдрава коса.
Дръпна един стол към прозореца и накара Джакомо да седне на него с гръб към светлината. След това занесе още един, постави върху него— поред ножиците, гребените, четките и шишенцата си. Върза голям чаршаф на шията на Джакомо, взе един от гъстите гребени, за да среше косата на жертвата си.
— Ах, по дяволите, това е цяла джунгла! Такова нещо още не съм виждал!
Децата се засмяха, а Нитети се изкиска:
— Но недейте да режете много от нея. Аз така го обичам, с тази лъвска грива!
С голям труд най-после Джакомо беше готов. Майстор Филипо го напръска дори и с одеколон. Сега лицето на момчето сякаш се беше издължило.
— Ох, че благоухаеш!
— Нека да те помириша и аз!
— Колко красив стана!
— Знатен господин!
— Оставете ме най-после на мира! — скара им се Джакомо. — На присмех ли ме вземате?! Но веднага се усмихна и кротко им каза: — Не ми се сърдете, че съм в такова лошо настроение, но знаете ли, много съм развълнуван, в очакване... Просто не зная какво говоря!
Пристигна нов посетител: Алфонсо Табо, сприхавият, кашлещ дребен шивач, нещастният обитател на втория] етаж, със сини момчешки дрехи на ръка.
— Погледни какво ти донесох, Джакомо! — каза той гордо и щастливо. — Празничните дрехи на най-големия ми син, почти са нови. Разбира се, почистих ги основно и ги изгладих хубаво. Малко ще са ти широчки, но това не е беда. Още никой не е изпаднал от панталоните си, вярно ли е?
Децата се засмяха, само Джакомо остана сериозен]
— Благодаря, чичо Табо, но добре са и собствените ми дрехи. Не бих се чувствувал удобно в такива хубави дрехи. Те не са за мен.
Но момичетата така настоятелно го уговаряха и той най-после се предаде.|
— До мама и ти би трябвало да си хубав — каза] му Нитети и може би това бе решаващият аргумент.
Иджиния извади от скрина току-що опрана снежнобяла риза, Отилия намери лека широка вратовръзка, облякоха го и се въртяха около него Като приказни феи около царския син. Оказа се, че сакото на тринадесетгодишния син на шивача беше малко тясно в раменете за Джакомо, така се беше опънало, насмалко да се пукне. Накрая Отилия му върза вратовръзката с внимателна, търпелива майчина грижовност и Джакомо стоеше, малко смутен, вдървен, сякаш беше някой нов Джакомо, когото бяха изтръгнали от истинското му същество.
Майка им влезе в стаята. Беше облечена в дантелена черна дреха, с бродиран дълъг шал на раменете, а във високо сресаната й коса беше затъкнат блестящ гребен — всичко върху нея беше толкова хубаво, но най-хубава беше усмивката й, която правеше бледото й лице почти моминско. Децата я гледаха смаяни, никога досега не бяха виждали такава майка си.
— Мамо, прекрасна си! — каза с възхищение Джакомо, който не можеше да снеме очи от нея. — Най-хубава и най-сладка си от всички жени!
После той подскочи и изтича през вратата.
— Веднага ще се върна! — извика от преддверието.
След няколко минути се появи запъхтян: в ръцете си държеше една роза с кадифени тъмночервени листенца.
— Закичи я на гърдите си, ще ми доставиш голямо удоволствие!... Не, чакай, аз!
Дебелите му детски пръсти умело се справиха дори с иглата. Докато той забождаше розата, Албина се наведе над него и го целуна по главата. На сбогуване всичките й деца получиха по една целувка и една приказно мила усмивка.
— Отилия, пази децата. Дай им да вечерят и да си легнат рано.
— Не може ли да ви дочакаме? — попита я с тъжен глас Микеле. — Толкова хубаво би било...
— Не, легнете си да спите. Ще се върнем много късно.
— А кога ще Ни разкажете? — изхленчи Нитети.
— Утре. И без това е неделя. Всички ще бъдем в къщи. Този път няма да ходим на черква.. Господ ще ни прости. Ще ви разкажем всичко.
— Всичко, абсолютно всичко — допълни Джакомо.
Той се изпъна, с кавалерски жест подаде ръка на майка си и двамата тръгнаха като истински влюбени.
Нитети се спусна след тях за една последна целувка. Малкият Микеле ги изпрати с широко отворени очи.
— Диде, светни им със свещта — подкани Отилия сестричето си. — Стълбището е толкова тъмно!
— Взехте ли билетите?
— Имате Ли ключове?
— Носите ли бинокъла?
— Не ви ли трябва чадър?
— Глупости! Не виждаш ли, че има луна!
После се спуснаха към прозорците, заблъскаха се за място, облегнаха се върху корниза, за да ги видят и на улицата.
— Колко хубави са така заедно! — пошепна замечтано Иджиния.
Джакомо не знаеше какво да наблюдава, накъде да гледа: дали към заграденото място за оркестъра, където музикантите, разговаряйки, настройваха инструментите си, а един решителен корнист изсвири цяла мелодия, или седналите в ложите красиви момичета и жени с постоянна усмивка на лицето като някакво блестящо празнично бижу. Те седяха напред, на осмия ред — лекомисленият Джакомо беше купил билетите. Ето там е добрият Карло Анджелони, който първо с уважение се покланя на майка му, после с мила усмивка го поздравява. А оттатък седи Абате Неричи със замислено лице, до него е професор Паладини, а от първата ложа кметът също им маха приятелски, почти всички поздравяват майка му — колко странно, в къщи никой никога не им обръща внимание, дори дребните бакали, които се— кланят на всекиго, а тук, в този блестящ салон, те са първи между първите. Например онзи младеж със сините очи трети път вече се покланя към тях, но няма щастие, майка му точно тогава обръща глава. Джакомо е щастлив и горд. Участвува в тържеството като най-малък сред публиката, но не и най-последен, тържественото настроение го сгрява, лицето му се зачервява, дишането му става по-тежко, защото тук дори въздухът е друг, някак си друга е миризмата му, смесица от прах, туткал и аромат на женски дрехи, и все пак е толкова приятен, че дори и ноздрите му се разширяват, когато го диша. Гордее се и с майка си, безкрайно е горд, че въпреки непрекъснатата мизерна работа, е могла да остане толкова хубава — вижда с какво уважение я гледат отвсякъде. Дори и от ложите се| насочваха любопитни далекогледи към тях, после се усмихваха, шепнеха си, дори гледаха и него, детето — защо ли го гледат? Внезапно щастливи тръпки преминаха по тялото му, странна мисъл се появи в главата му: този театър е малко негов, в него са се изпълнявали оперите на прапрадядо му, на прадядо му, на дядо му и на баща му, в него ще представят и неговите опери, да, сигурно.
Внезапно сякаш изключиха непрекъснатото бръмчене, всичко затихна. Лампите в салона изгаснаха, само в оркестъра над разтворените бели нотни листове Светеха малки светлини, а завесата от черно кадифе, Която закриваше сцената, блестеше тайнствено. Един млад мъж с бледо лице и високо чело се изкачи на диригентския пулт, наведе се, пошепна нещо на концерт-майстора, огледа оркестъра отдясно, после отляво, вдигна и разтвори двете си ръце, почака малко, за да обхване с поглед всички и да спре и най-малкият шум, Накрая ръцете му замахнаха високо и музиката прозвуча.
— Акиле Паница — пошепна на ухото на Джакомо Майка му.
Още при първите звуци ръката му се преплете с ръката на Албина и така конвулсивно я стискаше, както в лодката уплашено малко момченце стиска ръката на майка си. Когато завесата се вдигна и се откри пещерата на Венера с вълшебната си красота, Джакомо се раздвижи и издърпа ръката си, но когато запя хорът на поклонниците, затаил дъх, отново потърси ръката на майка си.
Лицето му се обля в пот, а очите му съвсем потъмняха, когато и последният тон утихна и завесата се спусна, лампите светнаха и гръмнаха ръкоплясканията.
— Хубаво ли беше?... Хареса ли ти? — попита го Албина.
— Ох, мамо!... Това е съвсем ново... Ново и могъщо!...
Той наблюдаваше диригента, който триеше с носна кърпа лицето си: високата му твърда яка се беше смачкала от потта, а косата му падаше върху челото.
Цялата вечер той не проговори повече. На осветената от луната улица също мълчеше замислен, когато двамата се прибираха в къщи.
В стаята беше тъмно.
— Спиш ли?
— Не.
— Разкажи ми нещо за Вагнер... за този страшен Човек... Той търкаля скали, светове преобръща... Но,,, но нещо все пак му липсва: нашата италианска слънчева светлина... ритъмът на нашата италианска кръв...
Албина протегна ръка от кревата и го погали по главата.
— Спи, момчето ми.
— Не мога да заспя. Толкова прекрасно беше.., толкова поразяващо... Кога я е написал Вагнер? Нали е имал грамаден успех в цял свят?
— Не, не съвсем. В Париж са го освиркали.
— Нямат ли уши хората?! — попита възбудено Джакомо. — Как е възможно това?
— Ох, синчето ми — отвърна му тихо Албина, — толкова велики хора са се проваляли. Дори и Бетховен са подиграли, освиркали са „Травиата“.
Детето попита шепнешком:
— И татко ли се провали?
— Не... не се провали, той имаше успех... но не такъв, какъвто очакваше, на какъвто се надяваше: не можа да завладее света!...
— А толкова много заслужаваше...
— После се отчая, умори се... нямаше сили да започне отново, отново да опита... Оттегли се в черквата, при органа си, при нас.
— Слаб е бил.
— Не, Джакомо, не беше слаб, само прекалено много ни обичаше... вас и мене. Нужен ни беше сигурен къшей хляб... И аз бях виновна......
— Не го ли окуражаваше?
— Не достатъчно. Не можех да си представя живота без него... Знаеш ли, мойто момче, един сценичен автор, един световноизвестен композитор на опери трябва да се бори и да блести във всички краища на света. не може да седи винаги на едно място в къщи, в 'Лука, в тих семеен кръг.
— Така ли са правили всички Пучиновци?
— Мисля, че така. Но сега спи, Джакомо, вече е много късно.
Тя усещаше, че той не спи. Мяташе се, въртеше се. въздишаше, пъшкаше, а междувременно тихо, едва чуто, но чудно чисто изпяваше по няколко такта: хора на поклонниците, песента на вечерницата. После отново започваше да се върти и да въздиша.
— Мамо?
— Кажи.
— И аз ще пиша опери. Но аз ще -победя света, ще успея! Няма да бъда победен!
Улицата вече се оживи, заскърца първата каруца, взе да се развиделява, когато и двамата заспаха.
 

5
 
Беше Петдесетница. Слънцето вече се беше издигнало високо на тъмносиньото, блестящо, безоблачно тосканско небе. Врабчетата чуруликаха и се бореха весело в тъмнозелените клони на двете хилави тополи. Всичко излъчваше светлина и радост, сякаш този ден беше най-хубавият в годината.
Пъргаво и весело тичаха децата от единия до другия скрин, като дърпаха от ръцете.си панделките, кърпите, гребена, четката — пред огледалото настъпи истинска блъсканица, повдигаха се на пръсти, за да се видят през рамената едно на друго.
Деца, побързайте! Скоро ще тръгнем! — подканяше ги Албина.
Единствен Джакомо още лежеше в кревата. Както обикновено гледаше тавана със замечтани очи. Майка му не го караше да бърза, знаеше, че той ще се облече за миг и че много не държи на външността си.
Позвъни се, но след миг заудряха по вратата. Един монах с ужасено лице тъпчеше на прага.
— В къщи ли е Джакомо?
— Да, още лежи в кревата,
— Ох, света Дева Мария!
— Какво се е случило, Рафаело?
— Момчето трябва да дойде веднага с мен, негово Високопреосвещенство господин епископът заръча!... Фортунато Маджи се разболя, получи криза от жлъчка, откараха го в къщи и сега нямаме органист. А сме обявили музикална литургия, храмът ще бъде пълен, в 10 се стича народът.
Албина побледня.
— Господин епископът ли желае Джакомо да свири на литургията?
— Да, Благоволете да измъкнете това хлапе от кревата. Безбожно е, когато някой по време на Петдесетница лежи още в леглото.
— Мамо, какво се е случило? — попитаха надничащите през вратата деца.
Албина не им отговори, а изтича при Джакомо.
— Джакомо, скъпи, облечи се и тичай!... Ти трябва да свириш днес на литургията. Вуйчо ти Фортунато се е разболял и...
— В базиликата „Сан Паолино“ ли? — попита Джакомо със светнали очи, веднага скочи от кревата и започна да навлича дрехите си.
— Няма ли да се случи беда, момчето ми? Знаеш ли какво трябва да направиш?
Момчето се засмя.
— Трябва да свиря, мамо. По-хубаво от Фортунато. Това не е трудно.
Вече изскочи от стаята.
— Джакомо, косата ти!...
Но Джакомо не я чу.‘Дори и монаха заряза там, спусна се надолу по стълбата и радостно затича към базиликата.
Наистина грамадният храм на градчето беше претъпкан с хора. На първата скамейка се беше настанило цялото ръководство на града, начело с кмета. А на една от последните скамейки "седнаха с разтуптени сърца, един до друг, седмината от семейството Пучини. Албина късаше ъгъла на носната си кърпичка, скрита в молитвеника. Лицето й беше по-бяло от карарски мрамор.]
— Ще изляза от кожата си! — пошепна Нитети.
— Аз съм спокойна! — пошепна Диде.
— А аз се страхувам! — пошепна Рамелде.
— Какво ли ще свири? — размишляваше Микеле.|
— Стойте мирни! Молете се! — подкани ги бледата Иджиния със строго лице.
Беше отслужена литургия без пеене, както винаги на Петдесетница по стара традиция в базиликата ,“Сан Паолино“.
Албина затвори очи, щом като първата латинска молитва прозвуча от устата на епископа, а после се Понесе дълбокият топъл глас на органа, сякаш изпращаше от небето веднага отговор на земната молба. Решително и спокойно се носеха звуците при всяко изпълнение — пет чифта щастливи детски ръце се побутнаха под скамейката, вече и Албина се осмели да погледне, лицето й се зачерви, само Иджиния остана бледа и неподвижна. Бяха стигнали до „Кредото“. Но сега органът не отговори толкова просто и кратко, не се задоволи с обичайните тонове, а с решителен преход Премина към нова, никога нечувана, вълнуваща мелодия — в дълбочините й с бурна сила все по-широко се разгръщаше основният мотив и над него, гонещи се малки пасажи като подухнали игриви ветрове в бурята, докато накрая продължаваше тържествено, очистена, с ликуваща сила главната тема.
— Ох, Господи!... — пошепна Албина и притисна ръка към сърцето си.
В шест чифта светнали детски очи блестяха сълзи. Иджиния плачеше. Микеле изненадан поклащаше глава.
— Такава дива решителност! — мълвеше на себе си.
Цялата черква се раздвижи. Всички инстинктивно
Се обърнаха назад да погледнат към органа. Дори и общинските съветници си зашепнаха и заизвиваха глави. Кметът се наведе към ухото на седящия до него Професор Паладини.
— Какво свири Маджи? Чия меса е тази?
— Срам ме е, но не зная — отговори му професорът. — Никога не съм я слушал. Навярно е произведение на някой от нашите модерни музиканти. Малко светска и дръзка, съвсем модерна.. но е интересна и хубава: изненадващо страстна.
След литургията общинските съветници заобиколиха кмета.
— Нали беше прекрасна? — попитаха го всички почти едновременно. Доволни кимаха с глави: — Все пак може нашият стар Фортунато!
Днес се отличи! Това вече е сигурно! — каза Стефано, кръчмарят с червеното лице.
— Е, кой беше прав, господин кмете? — попита с Победоносен, саркастичен израз на лицето Бенвенуто Коли. — Жалко за прибързаното разпореждане, аз казах предварително! Но не ме послушахте.
— Възможно е да съм сбъркал — каза кметът.
Философът със замечтаните очи, Алберто Марсили се усмихна. Той каза скромно:
— Да се качим да поздравим Фортунато Маджи.
— Правилно! Да го поздравим! Заслужава! — хвана се за тези думи училищният директор.
Кметът не възрази:
— Моля, щом като искате...
И всички тръгнаха по стръмната тясна стълба. Бяха около десетина. На галерията, при органа, бяха само двама души: Рафаело, монахът с кафявото расо и едно момче със зачервено, изпотено лице и рошава коса.
— Къде е Фортунато Маджи?
— В къщи, лежи в кревата, господин кмете — отговори му Рафаело, като се кланяше. — Получи криза от жлъчката, бедният.
Съветниците не можеха да проговорят от изненада.
— Тогава кой свиреше на органа?
Джакомо пристъпи напред.
— Аз, Джакомо Пучини.
— Ти ли?
— Аз.
Отново не можаха да кажат нищо.
— А какво свиреше, момчето ми? — попита го професор Паладини.
— Моя собствена музика... моето „Кредо“, Много лоша ли беше?
Той не получи отговор. Но Алберто Марсили го погали.
— На колко години си?
— На четиринадесет.
Кметът се обърна към Бенвенуто Коли.
— Е, господин директоре, кой беше прав? — попита с тънка усмивка. Той погледна директора, почака. малко, после с по-твърд глас каза: — А вие искахте да изключите това момче от училище!
 

6
 
Целувката им продължи няколко минути, сякаш бяха забравили за времето и всичко на света.
— Обичам те! — каза Джакомо.
Очите на Джулия бяха пълни със сълзи.
— Ох, не казвай това, Джакомо, зная, че не е истина! Днес го казваш на мен, утре на друга. Ти си влюбен във всички, в жени, в момичета, в целия свят!
Джакомо погледна момичето в очите, приглади назад меката й кафява коса и като се замисли, каза:
— Да, Джулия, в целия свят,.. в това си права. Който не се възхищава от всички красоти на този свят, той не е истински мъж, не е истински артист. Понякога си мисля... сега отново ще ми се разсърдиш... трябва да опозная всички градове на света и да прегърна всички жени на света.
— Да можех да се откажа от теб!
— Знаеш ли какво е хубавото в любовта? Че е весела, че се усмихва! Не бива да се обича тъжно, Джулия. И не бива да се пропилеят най-хубавите дни. Трябва да се използува всеки миг, да се спре времето, да се улови щастието: „Хванах те, тук си“... защото и любовта е вдъхновение, чудо на редките минути... Виж, тук седим на една скамейка двамата, в прекрасната цветна градина на Тоскана, обичаме се, млади сме, изпълнени сме с мечти и надежди...
— На какво мога да се надявам аз?
— А моята любов нищо ли не е? Най-много от всички обичам теб, Джулия.
— Ще те загубя — каза момичето глухо.<
Джакомо я прегърна, долепи уста до нейната, за да не може да говори. Джулия не се защитаваше. Но След целувката приглади черната коса на Джакомо и отново започна да говори, само ръцете си остави в неговите. Толкова хубава беше, като говореше, толкова мелодичен беше гласът й!
— Джакомо, скъпи, аз зная съдбата си. Не мога да вървя в крак с тебе, малка съм за теб... аз, дъщерята на месаря в Лука.. само отдалеч ще мога да наблюдавам твоя триумфален живот...
— Толкова ли си сигурна... в моя триумфален живот?
— Сигурна съм.
Каза го искрено, с обич, очите й сияеха.
— Благодаря — каза Джакомо, наведе се върху ръцете й, после сложи глава в скута й. — Само две вярвате в мен така затрогващо, сляпо: майка ми и ти. Не, Три: и Иджиния.
Джулия се наведе над лицето на Джакомо и така се наслаждаваше на красотата му. Защото Джакомо наистина бе много красив момък:— очите му просто светеха, голямото му чело блестеше под лъскавата черна коса, устата и носът му имаха фини очертания, мургавото му лице -беше малко продълговато, жизнена радост и страдание се бяха смесили върху това сияещо
лице.
Джулия едва можеше да говори:
— Искам само едно от теб, Джакомо — каза му шепнешком, — да не ме забравиш... мисли понякога, че тук, в Лука, има някой, който мисли за теб...
Внезапно тя се наведе, сякаш падна върху Джакомо, прегърна го и страстно го целуна.
Много усилия струваше борбата на Джакомо, макар че виждаше точно пътя си, но този път изглеждаше недостижим. Освободи се от омразното училище, отърси се и от Фортунато Маджи, най-после беше свободен, напълно свободен, само едно препятствие стоеше постоянно пред него, неумолимо, непробиваема преграда от желязо: парите. И тази подла, вълшебна уличница постоянно го съблазняваше, предлагаше му се: „Тук лежа, пред теб, само трябва да посегнеш към мен и ще съм твоя“ — да, но на каква цена, с цената на мечтите, лелеяни още от детинство, с цената на отказването от предначертания път! Само трябваше да седне на скамейката на органа, кметът вече няколко пъти му предлагаше, очакваше го и целият град — това щеше да бъде най-голямата опасност, трябваше да скъса с църковната музика, с органа, за да не попаднат талантът и животът му в същата бездна, както на прадедите му. Той не искаше да бъде църковен диригент, не, наистина не, нито „главен музикален директор“ в Лука, със спокоен живот, с добра заплата, не искаше да живее във всеобща почит, в измамната топлина на локалния патриотизъм, а после да умре завинаги, да изчезне от света безследно, по установения ред и начин, не, искаше съвсем друго, очите му гледаха към далечни големи градове, блестящи от злато театри и огромни тълпи от хора. Знаеше, чувствуваше, че не бива да се поддаде на никакво изкушение и да смени безпаричието с дребни пари. Напразно кроткият, мил Анджелони му даваше да преписва ноти, напразно му намираше непрекъснато да преподава уроци по пиано у богати хора, които му заплащаха щедро, той само поклащаше глава: „Не, не, или нищо, или всичко, или мизерия, или всичките пари на света“. Трябваше да бъде силен и да вярва безгранично в себе си. И той беше силен и вярваше в себе си. Всичко можеше да бъде леко, но там беше майка му, най-сладката майка, неговата застаряваща, слабичка, превърнала се в развалина майка, там бяха сестрите и братчето му, всичките мизерствуващи поради неговата мизерия, заради неговото безумно, кралско високомерие — понякога се чувствуваше безкрайно лош и голям егоист, и все пак не биваше да се разколебае. На всичко отгоре те искаха да се пожертвуват заради него: „Слушай, Джакомо, ето тази къща тук — каза майка му, — и без това не дава никакъв доход, само ни тежи, защото трябва да се поддържа, ще я продадем и няма да имаме повече грижи. И ти ще можеш да отидеш в Болоня, за да продължиш учението си.“ — „Да, това трябва да направиш!“ — одобряваха сестрите му. — „Тази къща ще Остане наша, докато съм жив!“ — отговаряше разпалено той. Трудно беше да се бори с добротата им. Трудно беше, че наскърбяваше, обиждаше ония, които вярваха в него от детските му години: кмета, прекрасния професор Паладини, Карло Анджелони, стария си маестро по орган, професора в консерваторията, приятеля на баща си, Абате Неричи. Трябваше да им каже: „Не искам това, което ми давате, не желая добрината ви, тя ще ме убие, ще ме окове във вериги завинаги!“ Той се отказа учтиво от пазените за него длъжности, не прие предлаганите му малки доходи. Трябваше да бъде свободен, трябваше да мечтае, да се готви за бъдещето, да се образова не само като музикант, а и като Човек, който наблюдава живота, следи собствените си чувства, и посредством тях да опознае щастието и страданията на другите.
Беше смешно, че е толкова беден. Предлагаха му големи длъжности, в джоба си имаше диплома за пианист, признат органист, а нямаше пари за цигари, макар че цигари му трябваха, без тях не можеше да композира. Това беше най-големият лукс на Джакомо, но освен него имаше и други: кафето и, разбира се, любовта — не всички момичета бяха толкова скромни като’ Джулия, освен целувките трябваше и друго, понякога една роза или вечеря насаме в скрито кътче под някоя лозница, няколко чаши вино, тогава вече може да се работи и пише, тогава идва песента, без да я търсиш, излива се непринудено от сърцето. А за всичко това са нужни пари, дявол да го вземе!
„Лекомислен съм, мързелив, нехранимайко и егоист, ругаеше се често Джакомо, липсва ми достатъчно самопожертвувателност, прекалено много обичам живота, за да мога да стана голям артист.“ Но когато седнеше при пианото и го обхванеше творческата треска и успяваше да сътвори нещо ново, необичайността, странността на което изненадваше и самия него, тогава си прощаваше: да, да, така трябва да бъде, необвързан, свободен! В такъв момент с вълнението на дете събираше около себе си цялото семейство „Елате, елате, написах нещо ново!“ и с въодушевление, страст, понякога със сълзи на очи изсвирваше и изпяваше новата си композиция — веднага трябваше да разбере въздействието, което произведението му предизвикваше у слушателите. А сестрите и брат му ръкопляскаха, майка му също ръкопляскаше,.щастливо, до самозабрава — обичта, доверието, красотата, любовта направиха така пламенни тези първи мъжки години, — Микеле също ръкопляскаше, но по-слабо, малко насила. Странно момче беше този Микеле, затворен в себе си, тих, намръщен, почти неприятен. Той също беше музикант, в това беше бедата. Но не беше талантлив и красив. При Джакомо всичко блестеше, очите, косата, усмивката, челото, лъскавата мургава кожа. Микеле не можеше да блесне, при него светлината се поглъщаше. Джакомо го обичаше — обичаше го със самообвинение: заради неговия блясък брат му е така бледен, той хвърля сянка върху него. Правеше всичко възможно, за да му помогне, даваше му да преписва ноти, но напразно го препоръчваше вместо себе си за учител по пиано, никой не искаше Микеле, хората поклащаха глава, искаха Джакомо да ги учи. Какво можеше да направи?, Как да му помогне? Усещаше, че някакво чувство на малоценност взимаше връх у Микеле — понякога се питаше: дали обича брат си?
И друга беда имаше в семейството му. Веднъж завари майка си да плаче, тази, която никога не плачеше И никога не се оплакваше;.
— Какво се е случило, мамо?
Албина го погледна през сълзи и му каза с измъчено лице:
— Иджиния ще стане монахиня, ще се оттегли в Манастир.
— Иджиния?!... Но защо?
— Не зная. Говори с нея, Джакомо. Може би теб Ще послуша. Нали те обожава.
Двамата се затвориха в голямата стая.
Иджиния се усмихваше. Джакомо се разхождаше нагоре-надолу с ръце в джобовете. Той— се спря пред нея, целуна я с най-нежната усмивка.
— Иджиния... В манастир ли искаш да отидеш?
— Да, Джакомо.
— Искаш да ни оставиш тук, майка си, сестрите и братята си, мен, всички, които обичаш и които те обичат?
— Нали и ти искаш да направиш това?
Въпросът беше неочакван. Джакомо малко се смути:
— Да, но то е друго. Аз ще се върна... и ще се боря за тях, за да ги направя щастливи. А ти ще се погребеш...
Скъпи, Джакомо, да не говорим за това.
— Не се страхувай, няма да те разпитвам повече... Но повярвай ми, Иджиния, поетите са по-близо до бога, Отколкото свещениците. Те са истинските му пратеници, те са неговите вестители. Слушай мен, а не тях. Ще му служиш истински тогава, когато се наслаждаваш с очаровани очи на прекрасния му свят, защото те е създал, за да работиш ,да се надяваш, да се радваш, да страдаш, да обичаш, да изживееш пълноценно този живот, който той ти е дал, за да направиш щастливи други, да родиш деца...
Иджиния се разплака. Джакомо я погледна уплашен, мълча известно време, после предпазливо, по-тихо, но със същата страстна сила продължи:
— Не бива да захвърляш онова, което той ти е дал, не бива да отказваш да приемеш подаръците му, не бива да се отказваш от живота, дори трябва да поемеш и страданията му, защото и те са красиви, човешки.., Погледни майка ни...
— На мама си й достатъчен само ти.
— Не говори така. Мъчно ми е, когато говориш така.
Млъкнаха. После погледите им се срещнаха. Иджиния се усмихна с кротката си, щастлива усмивка. Джакомо почувствува, че претърпя поражение.
Но Нитети възнагради богато Джакомо. Тя беше повесела и по-хубава откогато и да било, а сега разцъфна истински. Беше точно на двадесет години. Човек не можеше да не се усмихне, като я гледа, толкова беше хубава.
Веднъж неочаквано Джакомо влезе в голямата стая.
— Ох, извинете!... — каза той и искаше да се върне.
Нитети седеше в скута на Алберто Марсили.
— Влез спокойно! — извика му Нитети, без да се помръдне от мястото. — От тебе не се срамуваме. — А когато Джакомо се върна, тя изчурулика: — Позволи ми да ти представя годеника си, господин философа Алберто Марсили!
Джакомо прегърна едновременно и двамата.
— Ох, ти проклетнико! — каза на Алберто. — Затова ли ме учеше толкова години безплатно, за да не пропадна на зрелостния изпит?! Нитети ти е трябвала, а не аз!
— Не закачай Алберто: той е толкова кротък, като някое момиче — защити Нитети годеника си. — Ако аз не бях го целунала първа, той никога нямаше Да посмее да ме целуне. Впрочем в началото беше влюбен само в теб, едва след това дойдох аз.
— Това не е вярно! — протестира Алберто. Замечтаният му поглед беше по-възторжен откогато и да било.
— Мама знае ли?
— Разбира се, че знае.
— А щастлива ли е?
— Страхувам се, че е желала за Нитети по-богат и по-добър годеник от мен — отговори тъжно Алберто.
— Лъжеш се — каза Джакомо. — Мама не е такава: тя цени човека, а не кесията му.
Джакомо скочи, седна при пианото и бурно, с ликуващ замах импровизира един сватбен марш.
 
Единственият източник на Джакомо за пари беше доктор Черу. Странно, но този брадат скъперник-великан напоследък прояви известно разбиране към пленника си, нещо повече, понякога развързваше и кесията си пред него, колкото и невероятно да беше. Разбира се, пресмяташе всяко чентезимо, преди да го даде на Джакомо, поучаваше го дълго на пестеливост, съветваше го да се пази от жените, които като истински магнит измъкват Парите от джоба на мъжете, а на всичко отгоре не ги оставят и да работят, но накрая пак му даваше някоя „мършава“ банкнота — „само от обич“, както казваше засмян.
Доктор Черу не беше глупав човек, не, разбира се. Той също присъствува там в базиликата „Сан Паолино" в онази паметна неделя на Петдесетница и оттогава внимателно слушаше всичко онова, което Джакомо свиреше, на заключителните концерти (в консерваторията и на случайните домашни концерти). Дори помоли племенника си Да идва понякога при него и да му свири -новите си произведения. Тогава му предлагаше вино и кафе и го черпеше със скъпи цигари. Той се променяше с всеки изминат ден. Джакомо вече започна да го обича.
Веднъж доктор Черу неочаквано му каза:
— Чувам, отказал си се от определените за теб служби.
— Да.
— Умно си постъпил.
Изненадан, Джакомо погледна лекаря: не мислеше, че той ще одобри постъпката му, по-скоро очакваше да го смъмри
— Тази година ще завършиш тукашната консерватория на Пачини. Чувам от професорите ти, че имаш отличен успех. Къде искаш да продължиш учението си?. В Болоня ли?
— В Милано.
— Правилно, много правилно.
— Бих желал да се уча при Понкиели, Бацини, Бойто... но това е само мечта ,откъде да намеря необходимите пари.
— Разбира се, разбира се...
Доктор Николао Черу почеса остриганата си глава, после погледна Джакомо с мигащите си очи и убедително каза:
— Когато един мъж, един истински мъж.., един гениален мъж реши нещо, той ще го осъществи... дори и ако трябва да гладува.
— Аз не съм се родил, за да гладувам,
— Кой се е родил да гладува? — изкиска се Черу. — По-добре е човек малко да погладува и после да се къпе в злато през целия.живот, отколкото да извърши лекомислие, а след това да гладува до смъртта си. Аз ти го казвам. А твоята физика ще издържи: здрав си като бик.
— Нямам нито един чентезимо, чичо Черу.
— Разбира се, трябва да работиш повече, много повече, отколкото досега... Малко си небрежен, чувам... че обичаш лекия, хубав живот, виното, цигарите, влюбените момичета,.. за известно време трябва да се откажеш от всичко това..
— Никога няма да се откажа!
— Ако искаш да преуспееш, трябва да се принесеш в жертва.
Джакомо вдигна рамене.
— Голям артист може да стане само онзи, който обича живота... който живее пълноценно.
— Аз по-скоро смятам, че само онзи, който посвети живота си на работата и се откаже от всичко друго може да стане голям артист. Артистът има призвание
— Това е вярно.
— И не го интересува нищо друго освен изкуството
— Това не е вярно. Артиста го интересува всичко.
Доктор Черу се засмя.
— Хитро момче си ти, Джакомо. Обичаш парите
виното, жените, но желаеш и славата да падне в скута ти. Не би било лошо.
— Не, аз не желая толкова слава, колкото да творя... да създам нещо голямо.. нещо ново, което да развълнува хората.
Черу разглеждаше Джакомо през очилата си така, сякаш преглеждаше някой свой пациент.
— На колко си години?
— Деветнадесет.
Лекарят се замисли, помълча малко.
— Кажи... ти никога ли не си мислил за опера?
От очите на Джакомо сякаш изскочиха пламъчета.
— За нищо друго не Мисля! — каза той разпалено. — Само че мисля за по-друга опера от тези, които са писани досега.
— Това е правилно! — кимна с глава Черу. — Всичко друго е глупости, не носи никакви доходи. Само театърът носи пари. Значи, искаш да отидеш в Милано. Ще помисля по този въпрос... Ще поговоря с майка ти. Вече имам една идея... Е, сервус, Джакомо. Болните ме чакат. И остави момичетата, няма да избягат, когато станеш прочут, те ще тичат по теб.
 
 
 
Гледай! Гледай! — извика весело на Микеле втурналият се в стаята Джакомо, като размахваше два билета за театър във високо вдигнатата си ръка: — Познай какво е това?
— Билети за театър, виждам ги.
— Но за какъв театър?
— Явно, билети за опера.
— Но за коя опера? За къде са?
— Не се шегувай, а кажи!
— За „Аида“. „Аида“ от Верди!,
Микеле се учуди:
— Досега са я представили само в Кайро и Милано... А може би и в Ливорно.
— Утре ще я представят и в Пиза. И ние ще бъдем там!
— И мен ли ще заведеш?
Вместо отговор Джакомо целуна братчето си.
— Откъде намери билетите?
— Даде ми ги Карло Анджелони. Истински ангел е този старец!
Джакомо веднага искаше да сподели радостта си с онези, които обичаше. Със силен вик събра семейството около себе си и със сияещо лице съобщи:
— Ще чуем „Аида“... Шедьовъра на стария маестро!... Всички казват, че е ненадминат!
Прегърна и целуна всички поред, с устрема, с темперамента, с хлапашкото си добро настроение раздвижи кръвта им, накара да се разтуптят сърцата им — всички го гледаха със зачервени лица, дори и бледата Иджиния.
Очите на Албина се помрачиха:
— Но как ще стигнете до Пиза? Тъкмо ми се свършиха парите, дори и за влака нямам пари — каза тя натъжена.
Джакомо се засмя:
— Как ли ще стигнем в Пиза? Пешком, мамо, пешком! На двата си здрави крака. Какво е това за нас! Нали, Микеле?
Сега и Микеле се засмя.
— Вие сте полудели — каза Томаиде. — Двадесет и четири километра дотам и толкова обратно.
— Дори да са и сто километра, пак ще отидем! — извика страстно Джакомо.
— През нощта ли смятате да се върнете, през тъмните гори? — попита ги ужасена Албина.
— Разбира се. Никой няма да ни изяде, може да бъдеш спокойна. Утре по ранина ще тръгнем и в другиден сутринта ще си бъдем тук, цели-целинички. Само ни дай нещо за ядене, другото остави на нас.
— А дрехите?
— Не е важно. В галерията ще се сгушим, на по следния ред. Никой няма да ни обърне внимание.
— А ако завали?... Не забравяй, че е месец април.
— Вие жените сте ужасни — каза с усмивка Джакомо. — Страхувате се от приключения, случайности, опасности, от всичко онова, което прави живота хубав и вълнуващ. Искате да се предпазите от всичко, искате да предвидите предварително всичко, което не може да се предвиди, сякаш вие тайно управлявате света.
Но шегата свърши. Изведнъж Джакомо стана сериозен и мълчалив, до вечерта не каза нито дума. Разхождаше се нагоре-надолу с ръце в джобовете, понякога се спираше пред прозореца и поглеждаше навън дърветата, после се обръщаше, сядаше с рязко движение на малкия кръгъл стол пред пианото, запалваше цигара и започваше да свири с полузатворени очи кратки откъси от оперите „Бал с маски“, „Дон Карлос“, „Силата на съдбата“.
— На колко години е сега Верди? — попита той, като се обърна назад, без да спре да свири.
— Шестдесет и четири — отговори му Томаиде, която знаеше всичко. — Беше на петдесет и осем, когато завърши „Аида“.
— Може ли на тази възраст още да се творят шедьоври? — питаше се тихо Джакомо. — Или само на тази възраст може?
.. На сутринта тръгнаха бодри, с младежко добро настроение, като се шегуваха. Бяха изпълнени с вълнение и очакване. От сияйното небе изгряващото слънце изливаше потоци весела светлина върху ухаещата земя, която беше пред прага на пролетта. Тръгнаха четирима, Нитети и годеникът й Алберто ги придружиха донякъде.
— Накъде ще вървите? Направо през хълма или шосето? Или през Бани ди Джулиано?
— Разбира се, това е най-късият път — отговори Микеле..
— Не — каза Джакомо. — Първо ще поскитаме по брега на Серкио... имаме време до довечера, а и времето е прекрасно. Знаеш ли, там има едно езеро, до морето... само веднъж съм го виждал, но не мога да го забравя.
— Езерото Масачуколи ли?
— Да.
— Много трябва да заобикаляме.
— Какво от това? Ще видим нещо хубаво, а красотата заслужава, колкото и голяма да е умората.
Нитети се засмя:
— Затова те обичам, защото си луд.
— Защо? — каза Джакомо почти ядосан. — Който обожава хубавото, луд ли е? Който има фантазия, луд ли е? Който има сърце, луд ли е? Според вас само безчувственият човек е разумен, така ли?
— Джакомо е прав — каза тихо Алберто.
— Ох, в твоите очи Джакомо винаги е прав! — разсърди се Нитети.
— Не се карайте, а останете назад и се целувайте! — изкомандува ги Джакомо. — Няма да се обръщаме, обещаваме!
— Ужасен човек си! — Но въпреки това го послушаха.
Пътят им водеше през гъста борова гора. Толкова стройни бяха извисилите се нависоко стройни стволове на дърветата, че слънчевата светлина едва можеше да пробие през тях и толкова тъмнозелени бяха иглите им, че въздухът беше като позеленял — сякаш се намираха в омагьосано зелено царство, където не беше стъпвал човешки крак. Тук-там нещо изпращяваше, трепваше, между дърветата понякога се чуваше крясък на птица, после отново настъпваше тишина.
Джакомо се спря.
— Великолепно! — каза той инстинктивно. — Музиката на тишината... Чувате ли я?... Някога ще опиша гората, тези големи дървета, тази чудна загадка Чувствувате ли този въздух? Всяко мое вдишване е сякаш сладка глътка
Не бяха вървели повече от час, когато дърветата започнаха да стават по-редки, въздухът по-светъл и неочаквано се намериха на една поляна, огряна от слънцето; а под тях се откри езеро с блестяща вода, като някакво огромно огледало, хвърлено на земята. По брега на езерото имаше разпръснати няколко малки вили с червени покриви. Безброй водни птици си играеха или търсеха риба, подхвръкваха, плаваха и се гмуркаха във водата.
Джакомо занемя. Възхитено гледаше с благоговение като човек, който никога не беше виждал нещо подобно. Инстинктивно хвана ръката на Нитети, стисна я, после привлече сестра си към себе си и я прегърна.
— Виждаш ли, тук би трябвало да живея — каза развълнуван, — в една такава малка къща с червен покрив. Не бих имал нужда от друго освен от едно пиано... една лодка, една въдица... и, разбира се, една жена, която да ме обича ужасно много. Тогава музиката би бликала от мен,.. щастието, болката, любовта... бих могъл да стана онова, за което съм се родил. Не са ли луди хората, че живеят в градове, затворени в клетки, гълтат прах и мръсотия, тичат, лутат се откъснати от природата? Ще видите, като стана прочут, ще се върна тук и няма да напусна това място до смъртта си.
— Първо стани прочут — прекъсна го иронично Микеле.
— Защо обезсърчаваш Джакомо? — каза Нитети. толкова хубаво е, когато мечтае...
— Защото самочувствието му е непоносимо.
— Самоувереността му — поправи го Алберто. — но за това има пълно право. Без самоувереност още никой никога не е сътворил нищо.
Микеле вдигна рамене. Но Джакомо го целуна.
— Не ми се сърди, Микеле. Аз не искам заради себе си да стана прочут, а заради вас. Заради мама и всички вас, да ви направя щастливи. Искам да пиша музика, защото желая да направя щастлив с нея целия свят, разбери ме: целия свят,
— Празни приказки! — ядоса се Микеле. — Ако искаш наистина да направиш щастлива бедната ни майка и семейството, приеми длъжностите, които ти предложиха, свири на орган в черквата, преподавай уроци по пиано, преписвай ноти или ходи да свириш на танцови забави и ще спечелиш пари колкото искаш... но не прахосвай времето си под предлог, че си се родил гений, понякога за алиби написваш някое кратко музикално произведение, изпълнено с дисонанси, и докато сестрите ти и брат ти работят, учат, борят се, времето ти протича в глупаво фантазиране
— Млъкни! Стига! — извика енергично друг път така кроткият Алберто. — Ти не знаеш какво говориш!
За няколко минути настъпи тишина и четиримата смутено гледаха земята, за да избягнат погледите си. После Джакомо пристъпи към Микеле и с обич му каза:
— Прав си, Микелино, напълно си прав. Само че в едно грешиш.
— Извини ме, Джакомо — заекна Микеле. — самият аз не зная какво ме прихвана.
— Да седнем на тревата и да похапнем нещо. — каза бързо Нитети с престорена веселост. — Гладна съм като вълк. И без това няма да намерим по-красиво място оттук. После двамата с Алберто ще се сбогуваме с вас и ще се върнем обратно.
Настаниха се на слънчевата поляна сред опиянените от ароматните треви кръжащи бръмбари и мухи и с голям апетит започнаха да ядат.
— Как се казва онова малко село на брега на езерото, с малките къщички с червени покриви? — попита Нитети.
— Торе дел Лаго — отговори й Джакомо. — Зная го от Карло Анджелони. Старикът е страстен ловец и идва тук на лов за диви патици. Той има и малка лодка, ужасно се гордее с нея, това го прави щастлив. Непрекъснато ме кани, на всяка цена иска да направи от мен прочут ловец. Никак не разбирах как може един музикант да бъде ловец. Сега вече започвам да разбирам... да, сега вече го разбирам.
Събраха нещата си, сбогуваха се с Нитети и Алберто, после тръгнаха към кулата, „право към наведената кула“, както каза шеговито Джакомо. Предстояха им приблизително около двадесет километра път.
— Да вървим по-бързо — подканваше Джакомо брат си, — любопитен съм да видя Пиза! Казват, че бил прекрасен, един от най-хубавите градове на Италия. Галилей го обожавал.
Всичко пленяваше Джакомо: мраморните скали на планинския склон, окъпани в розова светлина, соленият ветрец на скритото в далечината безкрайно море, сияещото синьо небе, бавно влечащите се тъмнозелени води на Арно, грамадната катедрала, построена от карарски мрамор, по снежнобелите стени на която се спускаха черни и червени черти, и до нея прочутата наведена кръгла кула, също така ослепително бяла като катедралата.
— Кой е построил тази чудна катедрала? — попита Микеле с умиление.
— За това е нужна всестранната култура на стотина — отговори му усмихнат Джакомо. — Но почакай, ако добре си спомням, през единадесетия век са започнали да строят катедралата, а кулата — през четиринадесети век е завършил Томазо Пизано.
Разглеждаха я с голям интерес, когато Джакомо внезапно извика:
— Виж какво намерих!
Той се наведе и вдигна от земята една банкнота от десет лири.
Засмян, Микеле поклати глава:
— Такова щастие можеш да имаш само ти!... Сега поне ще се върнем с влак вкъщи.
— И дума да не става! — възрази енергично Джакомо. — Не за това са ни хвърлили тези пари от небето. Знаеш ли какво ще направим сега с тях? Ще си хванем момиче, ще влезем в някоя гостилница и ще изпием заедно една бутилка кианти. Така поне ще имаме подходящо настроение за операта. — Но след това изведнъж се намръщи. — Виждаш ли колко отвратителна е съдбата. Ако преди няколко дена бях намерил тази проклета банкнота, можеше да доведем с нас мама и Иджиния.
Започваше да се свечерява, когато тръгнаха към центъра на града. Пиза беше също малък град, малко по-голям от Лука, но по-оживен и по-весел, по-оживено беше и движението. Претъпкани малки улици, шумни, смеещи се, жестикулиращи хора, едно до друго кафенета, малките кръгли маси бяха изнесени вън, на улицата, а се срещаха и момичета. За Джакомо не представляваше трудност да се запознае с тях: една усмивка, един поглед, една шеговита, любезна дума и вече седяха тримата пред едно от кафенетата и разговаряха интимно, сякаш се познаваха отдавна. Микеле се чудеше на брат си, той никога не би могъл да се държи така.
Вече трябваше да тръгват. На сбогуване момичето целуна Джакомо и той вече имаше всичко, което му беше нужно за хубаво настроение; момиче, червено вино, кафе, цигари — в целия салон нямаше по-щастлив човек от младежа с тъмни очи и мургава кожа горе на последния ред в галерията. Но сега тези тъмни очи бяха изпълнени с очакване, за него вече не съществуваше друго освен предстоящото преживяване: театър и музика заедно. Той почувствува в гърлото си да бие сърцето му, когато в салона стана тъмно и диригентът замахна с палка, давайки знак за почване. Сега седеше като вцепенен. Подпрял брада върху двете си сключени ръце, той наблюдаваше очарован, омагьосан всяко движение и всеки глас. Ужасно щеше да бъде, ако тази вечер се разочарова. Имаше странното чувство, че днес ще получи нещо изключително, много по-особено и по-хубаво от онова, което беше получил досега от Верди, че този ден ще е решителен в живота му. Когато прозвуча „Божествената Аида“, скочи, заръкопляска и извика вън от себе си: „Evviva Verdi!“ Всички от галерията, партера и ложите последваха примера му, целият салон ръкопляскаше и викаше, а долу в ложата до сцената един възрастен господин с кротко лице и побеляла брада едва видимо се поклони.
Джакомо с цялата си длан сграбчи ръката на Микеле:
— Гледай, Верди!... Там в ложата, до сцената.. Господи, щастлив съм, че можах да го видя!...
После не знаеше къде да гледа, на сцената или Верди. Но където и да погледнеше, в очите му непрекъснато блестяха сълзи.
През антракта не проговори нито дума. Една след друга палеше цигарите в салона за пушене и се разхождаше насам-натам като луд. Микеле не посмя да го смути.
Дори и след представлението Джакомо не каза нищо. Мълчаливо преминаха през града и едва когато след час стигнаха в боровата гора, Джакомо за пръв път заговори:.
— Грандиозен!... Недостижим!... Знаеш ли, че този е един нов Верди, един съвсем нов Верди.. по-голям от стария, много по-голям!... Чу ли го? Почувства ли го?
. — По-голям ли е от Вагнер?
— Не бива да се^сравняват двама гении. Само при средните има степени.
Повече не говориха. Джакомо само каза:
— ,Да се пише опера!... Това навярно е най-голямото преживяване в света!
Ужасът на тъмната гора започна да им действува. Микеле хвана под ръка Джакомо.
— Страх ме е, Джакомо, в тази тъмнина, в тази голяма тишина. По-добре говори.
Джакомо започна да пее. С топъл, дълбок глас една след друга прозвучаха ариите от „Аида“, безпогрешно, чисто, сякаш вече сто пъти ги беше пял. Пя цял час, почти без прекъсване.
— Вече не те ли е страх? — попита усмихнат брат си.
— Чудесен си! — каза му Микеле, който досега никога не беше го хвалил.
Започна да зазорява.Вече се виждаше Млечният път, размърдаха се и запиукаха птичките в гнездата, заскачаха от дърво на дърво катерички, чуваше се вече и шумът на поточетата, докато накрая между двете тъмнозелени борови стени блесна синьото небе.
В къщи Микеле си легна веднага. Той едва се държеше на крака. Но Джакомо дори не мислеше за сън, никога не беше се чувствувал толкова бодър, всеки нерв от тялото му трептеше от вълнение, в ушите му звучеше музиката на Верди.. Накрая вече не можа да се сдържи — макар че нямаше още шест часа, — седна при пианото и тихо, съвсем тихичко започна да свири, за да не събуди някого.
Едва беше взел първите акорди и вече се разтвориха вратите, ту тук, ту там, първа, разбира се, влезе майка му, наметната с голям шал, после всичките момичета така, както бяха изскочили от леглата си, в леки къси нощници, с рошави глави, но с една и съща усмивка: всички приличаха на феи, които едно и също обаяние беше направило така очарователни.
— Джакомино!...
— Ще изтичам да ти приготвя закуска! — предложи му Отилия.
— Нищо друго, само кафе. Искам да свиря. Искам да ви изсвиря „Аида“.
— Как беше?
Отговори им само с една дума, но сияещото му лице се беше преобразило:
— Незабравимо!
Майка му го попита:
— Къде е Микеле?
Отговори й Томаиде:
— Лежи в кревата. Спи като мечка.
Отилия се върна с чаша кафе, Джакомо го изпи на един дъх, мълчаливо изпуши една цигара, като поглъщаше дълбоко дима („Погледът му никога не е бил толкова очарователен“, помисли си Иджиния), после вдигна двете си ръце както диригентът и прозвуча А ида".
Наистина той беше вълшебник: можа да съживи всичко. С чудната си памет пресъздаде не само оркестъра, спомни си безпогрешно ариите, предаде съвършено дума по дума и гласа на певците, накара ги да почувствуват и играта на сцената, през това време говореше, обясняваше, придружаваше с мимики музиката, така че в малката стая в Лука оживя пизанската сцена заедно с цялата й фантастика и вълнение.
След всяко действие го питаха тихо:
— Не си ли уморен?
Той дори не им отговори. За почивка изпуши нова цигара и продължи.
Часове наред свири така, с все по-голям жар, все по-въодушевено. А когато прозвуча и последният тон, от шестте преобразени лица течаха сълзи.
Дълго време не казаха нито дума. С наведена глава и затворени очи Джакомо седеше пред затихналото пиано. После стана, приближи се до майка си, прегърна я, погледна я в очите и каза, като имитираше Радамес:
— „О, само да можех..
Всички го погледнаха въпросително.
—... наследник на Верди.
 
— Седни, запуши и разказвай — рече му Карло Анджелони с кротката си усмивка. — Чакам те от сутринта. Спа ли?
— Не съм спал — засмя се Джакомо. — Изсвирих „Аида“ на сестрите си и на мама... разбира се, само така, като любител.
— По памет ли?
— Трябваше да се освободя от вълнението, защото едва издържах. Господин професоре...
— Е?
— Аз смятам, че има такава красота, такова щастие в света, което човек не може да издържи, от което умира.
Анджелони се засмя.
— Истински пучиновски израз. Значи... „Аида“?
— Едва не ме уби.
Каза го най-обикновено, без каквато и да е поза. После с най-горещо въодушевление:
— На шестдесетгодишна възраст да можеш да се обновиш така, да се подмладиш, нов път да проправиш, да надминеш всичките си досегашни шедьоври, това наистина е невероятно!... Тук вече не пеенето е всичко, песента живее заедно с оркестъра вместо затворените музикални фрази, тук музиката тече като единствен поток, който нито за миг не те изпуска, но въпреки това „белкантото“ си остава,, в гласа на певеца звучи съвършена мелодия, още по-блестяща, по-благородна, отколкото беше досега. Какво повече може да се очаква?
— Нищо — отговори му Анджелони. — Верди няма да пише повече опери. Ще се прибере в къщи, в Ронколе, да обработва земята и да подрязва розите. Той сам каза това миналата седмица в едно от изявленията си.
— Не вярвам! — засмя се Пучини. — Музиката така струи от него, блика от върховете на пръстите му, сякаш я виждам. Музиката ще го нападне, ще го стисне за гърлото, че и да не иска, ще трябва да я напише. Той не заповядва на музиката, а тя на него. Зная, господин професоре, аз съм никой и нищо, но неотдавна... не ми се сърдете, че ще ви разкажа какво се случи с мен... имах среща с едно сладко момиче... обеща ми, че ще бъде моя и с нетърпение чаках минутата да я взема в прегръдките си... докато се обличах за срещата, изведнъж прозвуча в ушите ми отдавна търсената мелодия на последната част от „Preludio sinfonico“... Приближих се до пианото и само така прав ударих няколко тона, но в следващия миг вече бях седнал при пианото и там останах до вечерта и... край на момичето. Така ще стане и с розите на Верди. Изкуството е такава болест, от която човек умира, без да може да се излекува.
— Възможно е да си прав — каза усмихнат Анджелони. — Дано си прав, дано Верди да пише.
— Срамувам се да си призная, но не знам кой е написал либретото на „Аида“. Най-после едно хубаво либрето!
— Един налудничав, мил човек: Гисланцони. Преди това беше певец, после внезапно стана писател, а сега отвори кръчма край Милано. И той не пише вече, на него му вярвам, познавам го. Той има един великолепен израз, с който разсмя цялата страна. „Само пияните пишат, трезвите пият“.
— Той би могъл да ми напише едно хубаво либрето.
— На теб ли?... Защо? Опера ли искаш да пишеш? — попита го шеговито Карло Анджелони.
— Смейте ми се, господин професоре — каза страстно Джакомо, — да, искам да напиша опера и ще напиша, ще видите... нищо друго, само опера. Вчера в един миг ясно почувствувах, че това е моят път...
— Тежък път. Стръмен. Човек лесно може да се подхлъзне по него.
— Но е по-вълнуващ от всеки друг. Аз търся вълнението.
— Да, това зная.
Карло Анджелони стана, пристъпи към Джакомо, отстрани с ръка кичура коса от челото му и го погледна мълчаливо, с обич.
— Ще скъсам всичко, което съм написал досега! извика момъкът.
— И месата ли?
— Нея не.
— А струнния си квартет?
— И него не — измърмори Джакомо, като наведе глава.
— А „Preludio sinfonico“?... А мотетите си?... А химна „Y figli d’Italia bella“ („Синовете на хубава Италия“)?
Джакомо вече не отговаряше, а само клатеше глава.
— Е, виждаш ли, жалко би било.
Но младият музикант внезапно изправи глава, за= смя се и каза убедено:
— Въпреки това, накрая ще пиша опери. Но най-напред, разбира се, ще науча онова, което е необходимо.
— Тук вече не можем да ти помогнем, нито Абате Неричи, нито аз — каза му Анджелони с малко тъжен глас. — Може да ти помогне само Амилкаре Понкиели.
— Познавате ли го, господин професоре?
— Дали познавам Понкиели? И двамата бяхме ученици на баща ти. Заедно мечтаехме, въодушевявахме се.
— Навярно е прекрасен човек. „Джоконда“ е великолепна!
— Мил, прекрасен човек е... най-добрият колега. У него няма никаква завист. Възхищаваше се от баща ти.
Джакомо стана, отиде до прозореца и дълго време не проговори. После се обърна и тъжно каза:
— За всичко това не е нужно нищо друго освен пари. Откъде да ги взема, откъде? — После с блеснали очи се провикна: — Наесен ще бъда в Милано, в академията, при Понкиели, на всяка цена. Заклевам се, че ще го направя!
Този момък винаги очароваше Анджелони: нито в един от своите ученици той не беше откривал такава голяма самоувереност, страст, сила и такъв голям талант. А Джакомо не беше много прилежен дори и в музикалните си занимания. Мразеше контрапункта, упражненията, шаблонните задачи, избягваше всичко, което искаше да го насочи по отъпканите пътища, което го откъсваше от живота, ограничаваше свободата и самостоятелността му. И въпреки това той беше далеч напред от всички възпитаници на консерваторията в Лука. С композицията си смайваше не само кроткия Анджелони, но и всичките си професори, дори строгия Абате Неричи. Толкова дръзко ново беше всичко, което създаваше, с толкова страст бяха пропити всичките му мелодии, толкова индивидуални и толкова сигурни бяха оркестрациите му, толкова необичайно интересно беше гласоводенето и все пак толкова естествено и обикновено. „Откъде е научило всичко това дете, този небрежен ученик“, питаха се тайно професорите му и малко се срамуваха. Всичките преподаватели го обичаха, но най-много от всички Карло Анджелони, този самотен, вече побеляващ мъж обичаше своенравния и упорит, капризен и страстен, добродушен и понякога все пак толкова твърд, странен момък, у когото имаше нещо непреодолимо привлекателно, музиката на когото изразяваше всичко, което носеше в себе си. Обичаше Джакомо като син, за когото знае, че скоро ще го загуби, защото бързо ще израсне
— Знаете ли, господин професоре, каква опера ще напиша аз?...
— Предупреждавам те, че откакто си тук, вече пушиш десетата цигара.
— Нима?...
— Искаш ли чашка кафе?
— Моля.
Анджелони сложи кафеничето на огъня.
— Е, каква опера ще напишеш?
— Ще смъкна операта от рая, от Олимп, от Валхала тук на земята, ще изхвърля от нея боговете, героите, героините и вместо тях ще поставя обикновени хора, с дребните им грижи... Моята тема ще бъде гладът, зъзненето, мизерията, болестта, любовта, ревността... ще покажа на оперната сцена всички мъки и радости на нашия мизерен, дребен, окаян живот точно така, както писателите правят на прозаичната сцена (защо да не може?)... ще дам място само на човешките чувства и на нищо друго... ще пиша от сърце и за сърцето, за да развълнувам слушателите си, да ги накарам да почувствуват тази неуловимо ужасна и все пак прекрасна човешка трагедия, какъвто е животът, ще ги наредя до бедните, страдащите, преследваните... аз не искам да пожъна ръкопляскания, а сълзи... искам да поставя на музикалната сцена човечност вместо геройство, истински живот вместо измислени легенди... разбирате ли ме?
Анджелони се обърна, издуха носа си, но избърса бързо и очите си. После се изкашля един-два пъти.
— Интересно е това, което казваш — смънка той.
— Например защо да не може да се напише опера за майка ми? Не е ли по-трогателно, по-вълнуващо от всяка друга тема? Аз смятам, че и най-дребните неща могат да предизвикат голямо сценично въздействие, само да са верни.
Няколко минути той се разхожда мълчаливо из стаята.
— Трябва да се доведат в пълна хармония с музиката изпетите думи и криещите се в тях чувства, просто трябва да се сплетат в едно... и съм убеден, че така музикалната сцена ще може да предизвика по-голямо напрежение от прозаичната, защото музиката засилва въздействието на думите.
Анджелони мълчеше. С уплаха и с възхищение наблюдаваше пламналото младо лице.
— Ела, седни и. изпий кафето си, ще изстине.
Джакомо се усмихна. Сега лицето му придоби кротък израз както на майка му, а и гласът му стана тих, едва ли не умолителен.
— Мислите, че съм малко налудничав, нали? Понякога и самият аз мисля така, като наблюдавам спокойния, уравновесен живот на другите хора. Те обичат живота, а аз съм влюбен в него, с всичките мъки и красота на любовта, това е разликата между нас. Може ли да получа още една чашка кафе?
— Заповядай.
— И ето моята голяма проблема, моята неразрешима. ужасно голяма проблема.
Джакомо запали нова цигара и се загледа пред себе си.
— Аз зная, че творчеството, художественото творчество, да създадеш от нищо нещо, е единственият смисъл на живота на мъжа, единственото истинско удовлетворение, но зная и цената му: да се откажеш от всичко друго, от онези глупави малки човешки радости, които правят така хубав живота, да се откажеш завинаги от спокойствието, защото самото творчество е постоянно вълнение, мъчителна борба за съвършенство, за непостижимост, а без спокойствие няма щастие, доволство, почивка... Мозъкът, фантазията и нервната система на артиста дори и в съня му, дори когато свири и когато люби, непрекъснато работят, защото единствената му истинска любов е произведението, което трябва да сътвори. Виждал ли е някой някога жена, която да е непрекъснато бременна, да ражда непрекъснато деца до смъртта си, едно след друго, и да не знае що е живот без товар... ето такива сме ние.
— Виж Верди...
— Моля да ме извините, че ви прекъсвам, но тъкмо Верди мислех. Снощи, като го наблюдавах в ложата му с онази спокойна, кротка усмивка, скрита в бялата брада, помислих си: ако знаете, вие малки глупави същества, там долу в салона, всички вие, които му завиждате, колко много мъки, страдания, вълнения, борби крие тази спокойна усмивка!... Какво мислите, господин професоре, защо този нещастен човек иска да избяга от гнета на творчеството сега, когато сътвори най-голямото си произведение, а би могъл да напише още по-голямо, защото е по-силен откогато и да било, ако не търсеше спокойствието, онзи спокоен живот, който не е познал досега. Готов съм да се обзаложа, че в този момент мозъкът му вече работи върху онова ново произведение, с което ще победи „Аида“.
Отиде до прозореца, върна се, очите му бяха изпълнени с тъга.
— А сега идва моята проблема, изправен съм на кръстопът: творчество, вечно творчество без почивка или... живот без вълнения, но безсмислен.
— Както виждам, вече си решил,
— Не аз реших — изръмжа Джакомо, — а някакви тайнствени сили в мен!
После се засмя горчиво.
— Аз съм се родил весел хлапак, за любов, шеги, гуляи, а не за аскет и монах, обичам целувките, смеха, игрите, виното, и съм малко мързелив и небрежен, нали знаете от опит... обожавам живота, този проклет земен живот тук, лицата на красивите жени, безкрайното море, зелената сянка на гората и слънчевите езера...
Внезапно Джакомо млъкна, прекъсна фразата си като човек, който си е спомнил нещо. С усмихнати очи погледна професора си, после насочи поглед нагоре към стената, където висяха няколко пушки, а под пушките една снимка. Той посочи с пръст към нея:
— Нали това е езерото Масачуколи?
— Да.
— А това тук Торе дел Лаго?
— Откъде знаеш?
Джакомо помълча малко време.
— Бихте могли да ме научите и на още нещо, господин професоре.
— Аз вече не мога да те науча на нищо, синко.
— Можете: да ловувам!
Лицето на Анджелони стана истински щастливо:
— Сериозно ли говориш? Би ли дошъл с мен на лов? Ще ме придружиш ли до моето езеро?
— До Торе дел Лаго винаги.
— Джакомо, ако знаеш колко щастлив ще ме направиш с това!
Той му отговори сериозно:
— Защото смятам, че това е единственото избавление: природата, езерото... с пушка в ръка, непрекъснато трябва да се наблюдава... човек забравя всичко в света...... може би и музиката...
— Чакай малко — каза той, — ще ти дам един подарък... нещо, което не бих дал на никого.— И извади от едно чекмедже грамаден блок ноти: — Ето, давам ги на тебе: партитурата на „Майсторите певци“.
Джакомо притисна партитурата до гърдите си с две ръце, както годеник годеницата си. Дори не можеше да проговори от щастие. После събра сили и засмян каза:
— Но днес още няма да изневеря на Верди. Днес съм само негов.
 

7
 
Това лято донесе много незабравими преживявания на младия Джакомо Пучини. А не очакваше, дори и не мислеше за нито едно от тях. Не вярваше, че този винаги еднакъв малък Лука може да му донесе нещо ново, нещо изключително.
Разбира се, Джакомо беше сигурен, че ще положи с блестящ успех заключителния изпит в консерваторията. Човек трябваше само да погледне лицата на професорите му, когато им представяше, изсвирваше и изпяваше някое ново свое произведение — усмихваха се, кимаха с глави, потупваха го по гърба и мълчаливо си разменяха многозначителни погледи. Дори Фортунато Маджи промени държането си.
— Гордея се с теб — каза със сладникава усмивка той. — Наистина кръвта вода не става.
Защо да му се сърди този едър, мургав човек, че нали почти като подарък получи от него службите си.
Едно-единствено възражение имаха срещу него всичките му професори в консерваторията: нечетливи, просто неразбираеми бяха нотите му, толкова нервно, бързо ги нахвърляше.
— Писането ти е ужасно: истинска драсканица! ядосваше се Неричи. — Не можеш ли малко да внимаваш за нотите си?
— Не мога, господин директоре — отговаряше му Джакомо. — По време на композирането вниманието ми е съсредоточено само в музиката, дори и не внимавам как пиша.
— Но би могъл да препишеш нотите си.
Джакомо се изчервяваше.
— Нямам пари за нотна хартия.
— А за цигари имаш?
— Без тях не бих могъл да композирам.
— А защо не ми кажеш, да те вземат дяволите!
— едва ли не гневно възкликна Неричи. — Аз защо съм тук? Нямаш ли ми доверие, кажи? — И той хвърли един голям пакет нотна хартия на масата.
Но и преписаният ръкопис не беше много по-четлив от оригинала. Джакомо страшно мразеше да преписва.
— Не съм учител по рисуване — казваше той със смях на директора си. — После, когато напиша нещо, още в същия момент престава да ме интересува. Вече мисля за следващата си композиция.
Не може да му се сърди човек, за всяко нещо имаше отговор и на всичко отговаряше открито и искрено.
В тези незабравими за Джакомо месеци сякаш цял Лука тайно се беше сговорил да поднесе такава изненада на този мил, красив момък, любимец на всички, която да му достави най-голяма радост. Шепнеха си професорите в консерваторията, шепнеха си сестрите му, шепнеха си многобройните момичета, които толкова пъти се бяха захласвали по него, шепнеха си дори и монахините, когато всеки ден се промъкваха сутрин и вечер през малката вратичка в затворената черква на бенедиктинския орден — всички знаеха „тайната“, само Джакомо нищо не подозираше.
Джакомо изцяло беше пленен от нещо, по-привлекателно от всичко друго, което познаваше досега: природата. Той, който толкова много обичаше шумните ‘приятели, веселите шеги, смеха на момичетата и който изпадаше в необясним песимизъм, само когато го „нападнеше“ музиката и го подчиняваше изцяло във властта си, Сега изведнъж откри самотата, в която си почиваше, успокояващата й красота и съвършена, безмълвна хармония. Той не подозираше, че в света съществува такава тишина като онази там край езерото, дори и пляскането на веслата, пушечните изстрели, излитането на уплашените птици не й пречи, голямата тишина веднага отново се възстановява и ленивото езеро продължава да пече гърба си на искрящата слънчева светлина. Много любими вече имаше Джакомо: майка му, Иджиния, Джулия и, разбира се, преди всичко музиката, но той знаеше, че винаги ще намери тази любов и че когато има нужда, тя ще го успокои. Вълнуваше се още от дете, вълнуваше се, когато се веселеше, вълнуваше се, когато работеше, вълнуваше се, когато обичаше, може би тъкмо това постоянно вълнение го издига над всичките му другари, а сега откри спокойствието, което е по-могъщо от всички вълнения. Чувствуваше се като смъртно болен, който неочаквано намира единствения лек за спасение.
Не оставаше на мира бедния Карло Анджелони. Почти всяка сутрин му звънеше на вратата още рано в зори и скромно питаше с надежда:
— Днес няма ли да ходим на лов, господин професоре?
— Какво смяташ, синко — мърмореше Анджелони, — че аз нямам друга работа, освен да ловувам? Започват заключителните изпити за годината, а трябва да се подготвят и юлските тържества.
И това беше вярно, абсолютно вярно, никога Анджелони не беше имал толкова много работа тъкмо за късмет на Джакомо. А колко щастлив щеше да бъде, ако седи всеки ден с него в малката лодка, с пушка на рамо. Защото го трогваше жаждата, въодушевлението и възхищението на този момък. Джакомо бе очарован от езерото и онова село с червени покриви отвъд брега, Торе дел Лаго. Всякога той молеше професора си:
— Да преминем с лодката оттатък и да го видим по-отблизо.
Със замечтани очи, едва ли не влюбено гледаше веселите малки хубави къщи. Изведнъж извика:
— Пиано! Чувате ли го?
— Да, в къщата на Венанцио има едно старо пианино, някой дрънка на него.
Но и ловната страст обхвана Джакомо. Сияеше от гордост винаги, когато улучваше някоя пъстра патешка глава.
— Скоро и в това ще ме надминеш — каза му, като поклащаше глава, Анджелони. — Отличен ловец ще излезе от теб.
Да, но сега ставаше дума за нещо съвсем друго, бедният Карло Анджелони трябваше да разучи една меса в базиликата „Сан Паолино“. Същата меса, в която се преплитаха толкова много светски тонове; в черквата на бенедиктинския орден една малка послушница я разучи и никой не разбираше по-добре смисъла на тази благоговейна и страстна музика. От тържествената зала на консерваторията и концертния салон на Лука се чуваше пропита със същата радост и болка, действуваща понякога дисонантно, дори тривиално модерна музика: тук симфония, там прелюд, по-нататък струнен квартет, тук Абате Неричи стоеше на диригентския подиум, оттатък един висок мургав човек, Фортунато Маджи, репетираше с потъналия в пот оркестър — Фортунато просто си извоюва да участвува и той в тези прочути в цялата страна музикални тържества, началото на които беше поставил един Джакомо Пучини преди сто и петдесет години. Можеше ли да предвиди някой, че след сто и петдесет години същите юлски тържества „Чечелия“ ще открият бъдещето на един нов Джакомо Пучини.
Всичко стана просто случайно, странно, съдбоносно, неподготвено, предварително никой нищо не беше мислил. През април в кабинета на кмета се събра организационен комитет. Той се състоеше от седем души: стария професор Паладини, Абате Неричи, Карло Анджелони, Акиле Паница, Фортунато Маджи, от страна на църквата архиепископът на Лука и, разбира се, кмета. Трябваше да определят програмата заедно с участвуващите в концертите на открито и в концертния салон, на операта и в черквите. Съществуваше традиция на тези тържества да бъде изпълнявана музика от синовете на Лука, по този начин да се докаже на цяла Италия каква неизчерпаема сила се крие в този малък, горд тоскански град.
Пръв имаше думата Абате Неричи, за да каже какво ново, свежо и изненадващо може да даде консерваторията „Пачини“.
— Да си призная, намирам се в най-голямо затруднение — каза така самоувереният Друг път Неричи. — Зная, че вие всички тук очаквате от мен да ви предложа разнообразна програма с колкото се може повече нови имена... а и аз самият зная, че това би било правилно. Но не мога да го направя. Съвестта на художник ми забранява. Защото имаме само един-единствен такъв възпитаник, чийто талант смайва, вълнува, наистина смущава всички ни, всички негови нови произведения са нова изненада и радост, независимо от това, дали е симфонична или камерна музика или само една обикновена малка песен... в ръцете си държа една дузина негови произведения и от нито едно не бих могъл да се откажа... останалите възпитаници дори не ги виждаме от него, толкова ослепително блести талантът на този момък. — Той млъкна, после се огледа. В кабинета настъпи дълбока тишина, очите на всички се бяха спрели очаквателно и настоятелно върху него, макар че всички знаеха за кого става дума. — Говоря за Джакомо Пучини. Нашата консерватория досега не е имала такъв талантлив възпитаник.
— Така е — прекъсна го тихо Карло Анджелони.
— Програмата на нашия концерт съставихме само от негови произведения. В открития театър бихме желали да представим неговите песни... това са модерни песни, изпълнени с любов, ликуване, жизнерадост и понякога меланхолия, сякаш всяка една от тях е страстна оперна ария. — За миг той млъкна. — Повече няма какво да кажа. Това е предложението ми.
Никой не поиска думата.
— Да, да — каза кметът, — всичко това е много -хубаво, но все пак... И на другите възпитаници би трябвало да отделим, макар и скромно място.
— На заключителния концерт ще представим и техни произведения, това е наш вътрешен въпрос. Но на тържествата сме длъжни да предложим на гостите най-хубавото.
— Освен това имаме и друго, по-голямо задължение — каза с присъщото си спокойствие професор Паладини: — Трябва да подкрепим талантливия човек, да привлечем вниманието върху него... другото е маловажно.
Всички одобриха предложението на директора, дори и Фортунато Маджи.
— Ще се подчиня — каза кметът, после се обърна^ към стария архиепископ: — А черквата какви планове има?
— Аз сега съм в още по-затруднено положение и от директора Неричи — отговори архиепископът с кротка усмивка. — Наистина чух една меса... моят приятел Карло Анджелони беше така любезен да ми я изсвири... различава се от всички меси, може би е прекалено светска... но безспорно е хубава. Искам тя да бъде изсвирена в две от черквите ни... въпреки че и тази меса е написана от Джакомо Пучини.
Вече и седмината се усмихнаха като щастливи съучастници.
Кметът почти със смях попита и Акиле Паница.
— Надявам се, че вие не искате да представите опери от Пучини?
— Напротив, господин кмете — отвърна Паница. Бих желал да възобновя две опери от Пучини: „Освобождението на Лука“ от Антонио Пучини ценната, хубава опера от бащата на Джакомо, Микеле Пучини: „Giambattista Cattini.“
Всички неволно започнаха да ръкопляскат.
Джакомо наистина се ядоса, когато узна— програмата на юлския заключителен концерт, едва повярва на ушите си. От неговите произведения фигурираше единствен незначителния струнен квартет, и на всичко отгоре този в „ре-мажор“, който той не обичаше много. Едва посмя да каже в къщи, толкова се срамуваше.
Какво се е случило? Преди непрекъснато го хвалеха, едва ли не го величаеха, а сега, в края на последната година, която беше най-важна, напълно го пренебрегнаха. Но не това бе най-тежкото, а разочарованието от хората. Такива ли са хората, толкова двулични, непостоянни? Дори и Карло Анджелони, и Абате Неричи — а той вярваше, че те го обичат с най-нежна обич и че го разбират, че обичат музиката му и я разбират напълно. А сега изведнъж застават зад Алфредо Каталани, той стана голямата примадона, три негови произведения фигурират в програмата. „Не, въпреки това няма да завиждам, упрекна се ядосан Джакомо. — Каталани безспорно е талантлив, може би по-талантлив и от мен, щом като така са преценили професорите ми, а освен това е мил и доброжелателен, винаги сме били приятели и ще останем такива. Ще му честитя и той би ми честитил, ако бях победител.“
Но въпреки това поражението го съкруши, напразно се опитваше да остане горд и силен. А и тези весели лица в къщи — никой от тях ли не разбира каква плесница получи той от съдбата? Дори майка му сякаш се е подмладила, така сияе лицето й, и Иджиния непрекъснато се усмихва с най-щастливата си усмивка, като го погледне. Комедия ли играят?
Вече познаваше лекарството. Само два лека има срещу страданието: природата и жените. Мина край месарницата, свирна три пъти и Джулия изтича по-щастлива, откогато и да било. Разходиха се в гората, излегнаха се под огромната зелена шатра на един грамаден бор... и Джакомо вече почувствува как се разлива в кръвта му спокойствие и ведрина.
Той избягваше професорите си, дори Анджелони, не отидоха и на лов заедно, нито веднъж не го покани старикът и затова му беше мъчно. Не го поканиха и на репетициите, а и той не отиде (защо да ходи?), този никакъв струнен квартет наистина не заслужаваше да си губи времето, все някак ще го изсвирят и без него. Но най-странното беше, че и в къщи не чувствуваше обичайното вълнение, с което винаги следяха всяко негово участие, макар че цялото семейство отиде на тържествата както всяка година, само че им липсваше старата тържественост, гордост, щастие и страх. По пътя разговаряха весело и се смееха, Нитети и Алберто се притискаха един до друг и така си шепнеха, сякаш този ден не се различаваше по нищо от другите, а беше само обикновен, сив делник.
Вярно е, че приятна изненада очакваше Джакомо в голямата тържествена зала. Бяха запазени девет места на първия ред за тях, а когато Абате Неричи видя майка му, избърза към нея, целуна й ръка и лично я заведе на мястото до кмета, който стана и направи дълбок поклон. Веднага стана и един побелял стар господин, съседът му също, един смъртнобледен мъж с остра черна коса, за да поздрави майка му. „Все пак голям човек е бил баща ми“, помисли си щастлив Джакомо./
Неричи му кимна да го последва в малкия салон за репетиции. Там се събираха всички участвуващи възпитаници. А когато влезе в салона, другарите му просто го нападнаха, така го прегръщаха, стискаха ръцете му с такава голяма обич, както никога досега.
— Слушайте, момчета — каза им Неричи, — всички ще се поклоните пред публиката... разбира се, само ако ви ръкопляскат.
— И аз ли трябва да се поклоня? — попита намусен Джакомо.
Отговорът на директора прозвуча почти строго:
— Разбира се.
Джакомо се върна в салона и седна до Иджиния — там се чувствуваше винаги най-спокоен. Защото за него беше мъчение да слуша всички произведения на другарите си, които не му говореха нищо, интересуваше го само симфонията на Алфредо Каталани и затова трябваше да остане докрай; с неговия струнен квартет завършваше концертът.
Настроението на заключителните концерти в края на годината бе все едно и също: прекалено силни, организирани семейни ръкопляскания, неловки поклони, вълнение и скука. Най-после настъпи раздвижване: внесоха много стативи и столове, диригентски пулт, влезе младият, бледен от вълнение оркестър и накрая диригентът, самият Алфредо Каталани се изкачи на подиума, което беше голяма изненада за Джакомо, той не вярваше, че Каталани ще посмее да дирижира.
— Завиждам му за решителността — пошепна на Иджиния. — За всички съкровища на света не бих взел в ръка диригентската палка. Изпитвам суеверен страх от нея. С лудия си темперамент бих разпръснал целия оркестър.
Сега в салона настъпи тишина, напрегнато внимание — най-после това беше музика, истинска музика, след всяка част избухваха ръкопляскания, спонтанни, искрени, без някой да ги е поръчал.
— Прекрасно! — каза Джакомо, като ръкопляскаше в самозабрава. — Неричи беше прав!...
През антракта Джакомо се втурна в малкия салон, за да поздрави Каталани. Алфредо седеше сред другарите си, зачервен, щастлив и бършеше с носната си кърпа потта от врата си. Джакомо го прегърна и с жар, сърдечно каза:
— Беше прекрасно, съвършено!... Представям си колко си щастлив.
Алфредо Каталани усмихнат му отговори:
— Благодаря ти, Джакомо... Да, щастлив съм. Сега вече може би и аз ще отида в Милано.
— И ти ли? — попита го Джакомо с малко тъжен глас. — Кой друг?
Алфредо учудено го погледна.
— Разбира се, че ти! — каза му сериозно. — Това е естествено. Не се шегувай!
Джакомо искаше да му отговори, но звънецът вече иззвъня, втурнаха се в тържествената зала, започна втората част. Беше непоносимо дълга. Накрая все пак стигнаха до последното изпълнение. „Дано свърши.по-бързо“, помисли си Джакомо. В салона настъпи слабо раздвижване, после прозвуча неговият омразен струнен квартет.
Той затвори очи и се заслуша. „Колко добре го свирят, учуди се, а после: може би не е толкова лош.“
След първата част не последва никакво ръкопляскане — защо да ръкопляскат? Добре, че така тихо, търпеливо го слушат. Последва втората, третата и накрая последната част. От цялото си произведение Джакомо обичаше само тази част. Този болезнен, тъжен, бунтовен, окъпан в сълзи откъс беше написал в безпомощното си отчаяние през онзи ден, когато узна за трагичното решение на Иджиния. Да, това вече наистина е неговата, музика, страстна борба между радостта от живота и отричането, ликуването на цигулките и дълбокия покой на виолончелото (колко хубаво свири на виолончело малкият Емилио Нети!) Не, не бива да се срамува от квартета. В него няма никаква лъжа, нищо неестествено, написа го от сърце, почти в захлас. Над дисонантно звучащите цигулки доминираше дълбокият глас на виолончелото.
Тишината продължи няколко мига, после гръмна ръкопляскане, въодушевено, почти диво ръкопляскане, някои скочиха и ръкопляскаха като хора, загубили ума си, после оттук-оттам се чуха настоятелни викове: „Пучини!... Пучини!... Пучини!..
Джакомо стана, трябваше да стане, обърна се, поклони се и веднага отново седна. Но ръкопляскането, виковете продължиха, усилиха се, горе на подиума четирите момчета също удряха с лъковете по инструментите. Погледът на Джакомо се спря на професорите в ъгъла на подиума: те също станаха на крака и ръкопляскаха. Погледът му срещна погледа на Неричи, който със заповедническо, решително движение посочи към сцената. Трябваше да се подчини.
Джакомо стоеше на сцената с наведена глава всред нестихващата буря от ръкопляскания, като човек, който смъртно се срамува от успеха си. Първо почувствува, че някакъв заговор се подготвя тук срещу него: ръкопляскането се отнася не само за струнния квартет.
Едва дочака да излезе вън на улицата, под величественото, безучастно, мълчаливо небе, дори не запали веднага цигара, с такова замайващо удоволствие вдишваше чистия, свеж въздух.
Когато се събра цялото семейство и тръгнаха бавно към къщи, Джакомо заговори:
— Кажете какво им хареса толкова на хората моят струнен квартет? Полудели ли са всички?
— Разбира се — засмя се Нитети, — ти си се родил за това... да подлудяваш хората. Едва сега ли го забелязваш?
— Навярно чествуваха прадедите чрез мен? Миналото...
— Или бъдещето — отговори му Алберто Марсили с кроткия си, тих глас: — бъдещето, надеждата, онова, което целият град чака от теб, Джакомо.
Няколко дена по-късно Джакомо отново беше „нападнат от музиката“, както обичаше да казва, тогава той винаги първо излизаше малко да се разходи из града, за да успокои изопнатите си нерви от първото вдъхновение и творческо вълнение и едва след това сядаше до пианото да композира. В такъв момент се скиташе безцелно, просто без да вижда, като сомнамбул, само ушите му работеха. С ръце в джобовете, отпуснал глава, не знаеше къде се намира, какво става наоколо, следеше само обаждащите се нови гласове в него, сякаш те го тикаха, водеха го по пътя. Внезапно се стъписа, спря, вдигна глава, учудено се огледа, сякаш се беше събудил от дълбок сън, с длани потупа ушите си, защото сякаш чуваше две музики едновременно, едната, която носеше в себе си, отвътре,-а другата отвън, се промъкваше през онзи прозорец там на улицата... да, не грешеше, това беше неговата “Preludio sinfonico”, най-любимото му произведение. Затвори очи и заслуша. Изведнъж с неудържима сила се втурна радостта — радостта и вълнението: значи, тайно му готвят подарък — тези прекрасни хора, неговите професори, приятели, затова толкова много си шепнеха и се усмихваха сестрите и брат му, затова беше така преобразено хубаво лицето на майка му през последните седмици. И с ликуваща сила се появи щастливата мисъл: „На юлските тържества ще ме свирят и мен. мене, моята музика, най-скъпите ми симфонии!“
Сега вече щастието го теглеше нататък, той тичаше натам, където никой не можеше да го смути, да го види, където можеше да бъде съвсем сам, да се отдаде, без да се срамува, изцяло на неизмеримата радост — само да бъде отворена тази малка врата от орехово дърво! Но едва що бе влязъл в черквата на бенедиктинския орден, и първият тон, който чу, беше отново Gloria, ликуващата Gloria, на неговата меса ла бемол-мажор — притисна с ръка сърцето си и заслуша очарован, защото онзи, който свиреше горе на органа, свиреше точно онова, което той чувствуваше тогава, когато я писа, — сякаш той самият седеше горе на скамейката на органа. Кой можеше така да го разбира? Като крадец се промъкна нагоре по витата стълба и предпазливо се вмъкна през вратата. Едва не извика, когато съзря финия профил на Иджиния, с полузатворени очи.
Обърна се веднага и изтича надолу по стълбата, изскочи през малката външна врата и се спусна към къщи, вече— не можеше да ходи, трябваше да тича. Но пред операта той неочаквано се спря. От двете й страни бяха поставени нови афиши. Очите му не можеха да се наситят на прочетените редове: на единия плакат стоеше Антонио Пучини: „Освобождението на Лука“,
на другия Микеле Пучини: „Giambattista Cattini“.
Това вече не можеше да се понася, трябваше да тича, нека мисли кой каквото си иска, да тича като луд, да скача по стълбите, да се втурне през вратата, да зарови глава в скута на майка си и да плаче, да ридае.
Албина мълчаливо го погали по главата — това беше единствената ръка в света, която можеше да го успокои. Последва най-нежната целувка и вече толкова пъти слушаните две гальовни думи:
— Джакомо, синко...
На другия ден вече узна всичко. По къпещите се в летните слънчеви лъчи стени на къщите големи цветни афиши съобщаваха програмата на юлските музикални тържества. Навсякъде се четеше само едно име, навсякъде неговото име. И почти всичките му досегашни произведения бяха включени — той знаеше най-добре колко са несъвършени. Това е много повече, отколкото заслужава. Сега трябва да внимава, намира се в опасност, не бива да се главозамайва, ако сега го обхване суетността, самодоволството, ако се поддаде на собствената си слава, ако изпита удоволствие от успеха, ако внезапно се промени и не остане оня приветлив, обикновен момък, какъвто беше,, тогава е безвъзвратно загубен, този успех ще го погуби! Трябва да бъде още по-любезен, по-обикновен, по-внимателен към всички, особено с малките, които посрещат болезнено успеха на другите. Задачата беше трудна... да запази обичта на всички, да задуши още в зародиш завистта, да остане скромен, безкрайно скромен, но да запази вярата в себе си, без каквато и да било самонадеяност и самолюбие. Да бъде артист, утвърден, изключителен човек и все пак да остане в голямата човешка общност, да не се откъсва от живия живот, защото само истинският човек.страдащ с другите, борещ се, може да бъде истински артист.
Джакомо се усмихна: колко е хитра съдбата! С ловката си милост го впримчи завинаги в труд, принуди го, няма спасение. Проблемата му — живот или творчество? — се разреши от само себе си. Разбира се, и двете, но творчеството изпреварва всичко друго, дори и любовта-. Сега трябва да се откаже от мързела, а това няма да бъде така лесно, защото той е вътре в кръвта му, обикна го, свикна с него: от онова безгрижно безделничество, което никога вече няма да си позволи. Сега не може да чака с весело безразличие, докато „музиката го нападне“, сега той трябва да предизвиква вдъхновението, творчеството, непрекъснато, без почивка, постоянно, през целия си живот. Тръгна по пътя си, по онзи вълшебен път на призванието, откъдето няма връщане. Няма да може да живее напълно собствения си живот, защото животът му вече не е негов — чувствуваше това. В тъмните му очи се промъкна лека тъга, тъкмо в тези най-щастливи дни. Той си каза с ирония: „Жадуваше нещо още от детските си години, сега го получи, ето го, но с цената на всичко друго на света — безгрижието, веселието и спокойствието. Завинаги ще останеш жаден, незадоволен, недоволен от себе си, защото непрекъснато ще искаш да надминеш себе си, ще искаш да постигнеш непостижимото, съвършеното — иначе не си заслужава.“
Сега, когато от сутрин до вечер можеше да слуша собствената си музика, оттеглил се в някой ъгъл на залите за репетиция, за пръв път почувствува, че това, което беше композирал досега, е нищожно.
Веднъж го забеляза Абате Неричи и в почивката дойде при него.
— Е, какво ще кажеш? — попита го мило.
— Обикновени малки лъвски нокти са тези, господин директоре — отвърна му горчиво Джакомо.
Неричи се засмя и го потупа по рамото:
— С времето тези лъвски нокти ще се излъскат. Не мога да те позная! Къде е старата ти самоувереност?...
А трябва да победи, той знаеше това. Не само заради себе си, а заради онези, които вярват в него с трогателна сляпа вяра и преди всичко заради майка си, да, заради майка си, която трябва да направи щастлива, най-щастливата жена в целия Лука. Дължи победа и на самия Лука, на този достоен малък град: тези осемдесет хиляди души тук го издигнаха за свой посланик, първенец и герой, те искат да се къпят заедно с него в блясъка на победата му, не само сега, а винаги, през целия си живот. Този умен тоскански град знаеше какво прави: сега обвързва готвещия се да бяга млад мъж завинаги, така, както прадедите му, не, по-силно от тях, сега го ангажира с лекомислено авансираното си доверие, с топлината на любовта си, за да се върне при него.
Да, трудни бяха тези дни, дни на щастие, дни на изтезание, на увереност и на съмнения.
После внезапно се случи нещо, което почти унищожи цялата му самоувереност. Един шеговит дълбок глас го спря на улицата:
— Охо, кого виждам?! Маестро Пучини! Толкова порасна, че дори вече не виждаш такъв дребен, малък човек като мене.
Пред него застана чичо му, великанът с бялата брада, доктор Николао Черу, със засмяно любезно лице.
— Хванах ли те сега! Ще дойдеш с мен веднага, няма да те пусна, ще получиш цигари, вино и кафе, колкото искаш. А освен това една великолепна изненада!
Усмихнат, Джакомо последва този потаен стар човек, за когото никога не знаеше точно какво мисли и какво иска.
— Седни на онзи широк фотьойл там, настани се в него удобно като у дома си, налей си... гледай какво ще ти дам: оригинален френски коняк, такъв още не си пил... запуши, за кафето има време, а аз ей сега ще ти донеса изненадата.
Доктор Черу отиде в съседната стая. Върна се с дебел том и го подаде на Джакомо:
— Вчера го получих от Милано — каза той. — Реквием“ от Верди.
Джакомо скочи, спусна се към чичо си, сграбчи с две ръце грамадната му космата касапска ръка и каза в щастлив екстаз:
— Благодаря... много сте мил... благодаря! По-голяма радост от тази не можехте да ми доставите!
Наля си още една чаша коняк, изпи го бързо, запали нова цигара, седна пак във фотьойла и развълнувано започна да го прелиства. Главата му се наведе напред, сякаш поглъщаше с очи нотите. Тананикаше, жестикулираше, от време на време скачаше, изтичваше към пианото, изсвирваше няколко такта, започваше да пее, после отново потъваше във фотьойла, изпи една след друга две чаши коняк, разроши косата си, продължи да тананика и жестикулира — съвсем забрави чичо си. „Господи, създателю!“, мърмореше, после просто изкрещя: „Божествено!“ Отново скочи, за да се върне при пианото, но сега остана там. С бясна сила прозвуча Dies Irae. Изсвири го два пъти. После зарови лице в шепите си, няколко минути дори не мръдна. Внезапно скочи, спусна се към масата, взе чашата и с всичка сила я удари в пода.
— Хей, полудя ли?! — протестира чичо му. — Това е кристал, немирнико!
Очите на Джакомо бяха пълни със сълзи.
— Няма по-неспособен от мен! — каза страстно той. — Бива ли аз да пиша, когато един старец твори така?!
— Нервите ти не са в ред — установи доктор Черу, който с остър поглед наблюдаваше момъка, като гладеше дългата си брада.
Джакомо препускаше нагоре-надолу из стаята. Най-после се спря пред чичо си и тихо, просто смирено каза:
— Благодаря. Това беше за мен голям урок.
После се обърна и изхвръкна през вратата.
... За щастие в къщи всички вече спяха. Защото нямаше да може да говори с никого, дори и с майка си, и с Иджиния. Трябваше да бъде сам: да изясни сам със себе си всичко. Седна в края на леглото си, в тъмнината, там размишлява до зори.
„Утре ще забраня да свирят моята меса и в двете черкви — каза си, — имам право на това, няма да ставам смешен.“ Но после пред него се появи бледото, преобразено лице на Иджиния, както седеше с полузатворени очи на скамейката при органа. Видя пред себе си и Карло Анджелони с добродушния, кротък поглед. „Не, така не мога да постъпя с тях, това би било нечестно, би било жестоко.“ Той помисли известно време. „Поуката сега е само една: трябва да пиша подобри произведения, отколкото досега, по-силни, по-задълбочени, по-вълнуващи, трябва да извлека всичко от себе си, струящото поточе у мен трябва да превърна в пълноводна река, трябва да_взема пример от Вагнер и Верди, и те не са станали изведнъж толкова могъщи, трябва да тръгна след тях, но... само по собствен път, по съвсем нов път, който сам ще проправя, със собствени сили, не искам да получа от никого нищо на-готово, по-добре онова, което композирам, да бъде лошо, но изцяло мое, както е мое всичко, което създадох досега.“ Внезапно го обхвана голямо спокойствие. „Досега се отнасях с пренебрежение към творчеството, никога не се заемах сериозно с работа, композирането за мен беше едва ли не развлечение, игра — сега обаче ще бъде съвсем друго. Дори и след титаните остават задачи, неразрешените проблеми са предостатъчно. Нова опера, отговаряща на чувствата на днешния човек... да, това ще създам аз, болезнено обикновена, човешка опера на делничното всекидневие.“ Вече беше спокоен и се усмихваше. Започна да се съблича, загледан очаровано в заруменяващото небе. Заспа мигновено.
Но на другия ден трябваше да преживее ново изпитание.
Минаваше край театъра. Там пред малката входна врата стояха няколко души, пушеха и разговаряха, явно бяха хористи и оркестранти. Навярно имаха почивка. Всички му махнаха мило, макар че не познаваше никого. После от тях се отдели онзи блед човек с буйна коса, когото вече беше виждал. Приближи се към него и му подаде ръка.
— Аз съм Акиле Паница... Кажете, Пучини, не бихте ли желали да чуете репетицията ни? Репетираме по едно действие и от двете опери.
— Бих бил щастлив...
Погледите на младите хористки се спряха на Джакомо, който бързо запали цигара, за да подтисне вълнението си. Всичко у този млад мъж с мургава кожа и къдрава коса беше привлекателно и благородно: дълбоките черни очи, високото, чисто лице, тъжната лека усмивка на красиво очертаната чувствена уста, вече украсена с тънки мустачки. Момичетата се побутваха с лакти.
Звънецът иззвъня, почивката беше свършила. „Най-после ще чуя оперите на татко и прадядо ми“, каза си Джакомо развълнуван.
Седна на последния ред в салона, където никой не можеше да го види. Сърцето му никога не беше било така лудо, както когато Паница даде знак за започване на оркестъра; най-после ще се срещне с баща си, за когото вече не си спомняше.
Разочарованието дойде съвсем неочаквано, порази го. Майка му беше разказвала, че това наивно музикално произведение, подражаващо на Белини, е великолепно! В него нямаше никаква сигурност, нищо индивидуално, никакъв бунт и страст — само безцветност, сивота, старото, овехтялото, покорно подражание, задушаването в сковани форми, затворени певчески номера, пълна накъсаност, монотонен речитатив... значи, това е моят баща, мнимият гений, от когото произхождам?! За миг тръпки полазиха по гърба му: тези няколко такта, тази пресекваща от време на време болезнена, трагична мелодия — сякаш той я беше писал! Но тази среща, това самоопознаване беше кратък проблясък в уморената, безутешна сивота. И все пак добър музикант трябва да е бил баща му, защото какви прекрасни хора са излезли от ръцете му, като Понкиели, Франкети, Анджелони и Неричи. Една поразително тъжна мисъл изникна у Джакомо: „Навярно баща ми е бил прекрасен педагог, отличен маестро, но гений наистина не е бил бедният. Затова е останал тук в Лука, защото в него не е горяла мъчителната треска, която съпровожда невъзможното и непостижимото.“
Джакомо просто почувствува облекчение, когато дойде ред на операта на прадядо му. „Кога ли е живял Антонио Пучини? — запита се той. Може би в началото или в средата на осемнадесети век“, не знаеше със сигурност. Разбира се, и тази музика беше много остаряла, но все пак бе по-добра от музиката на баща му, в нея имаше героизъм, въодушевление. И тук долови няколко такта, които го накараха да потрепери. И в нея почувствува пораженска нотка. Но това по-скоро го смути, не му достави никаква радост. „Такъв ли ще стана и аз — почтен, похвално посредствен в по-модерно издание? — попита се горчиво. — А навярно и те са вярвали в себе си, и тях ги е чествувал Лука като мен.“ Все пак на тези репетиции Джакомо имаше едно голямо преживяване: Акиле Паница. Чуваше и виждаше всичко, дори и най-малката грешка, и веднага безпощадно я поправяше, черната му палка нервно чукаше при всеки пропуск. Той следеше непрекъснато играта на певците и движението на хористите. Говореше, обясняваше, дори и пееше, когато трябваше, имитираше дори инструментите. В този човек гореше огън, който липсваше на прадедите му.
Дирижираше само по риза, разгърден и въпреки това беше облян в пот, когато дойде при него в края на репетицията.
— Е, колега, хареса ли ви? — попита го с мила усмивка. — Доволен ли сте?
— Това, което вие правите, маестро, е чудесно!... — отговори Джакомо.
— Благодаря, но мен ме интересува друго: как ви харесаха оперите?
Джакомо не отговори, не можеше да отговори. Наведе глава, сякаш и той беше виновен за това, което прадедите му бяха сътворили.
Паница почувствува какво вълнува младия Пучини.
— Вие не сте прав — каза сериозно, приятелски той. — Тези опери са ценни, хубави са. Това е голямата традиция, от която ще се роди новата италианска опера.
Джакомо погледна благодарно Паница: получи от него лечебни думи.
Когато се прибираше, някой го извика весело:
— Е, Джакомо, прав ли бях? Ще се срещнем ли в Милано?
Сега вече и Джакомо се усмихна:
— Мисля, че да. - И той прегърна Алфредо Каталани.
Джакомо обичаше този откровен, честен момък. Тогава къде е тук бедата, защо се измъчва, когато обич и любов го заобикалят от всички страни: на роднините, на приятелите, на чуждите хора; той е по-богат от когато и да било: кой има такава майка, кой има Иджиния, кой има Джулия? Ето това е най-силното лекарство срещу всяка криза и съмнение, трябва да прегърне тази голяма обич, да й се наслаждава щастливо и весело, трябва да се радва на Младостта и силите си, да вярва в победата.
От ден на ден той сякаш се променяше. В къщи не бяха го виждали такъв мил и весел, от устата му се сипеха шеги, погледът му сееше усмивки, пленяваше всички с по някоя нежна дума, а и любимата си не беше прегръщал никога така горещо. Просто принуди Анджелони малко да почива и да дойде с него на лов, защото искаше да види и тази си любов, мълчаливото езеро, което лениво се грееше на слънцето, и онова малко село с червени покриви, което го привличаше със загадъчна сила. Подмилква се на брадатия великан, докато измъкна от него една тлъста банкнота от двадесет лири и отиде в кръчмата с приятелите си да буйствува и да пие. Какво се беше случило изведнъж с него? Сам не знаеше. Двама души живееха в него още от детските му години: един тъжен и един весел, един мечтателен и един безпътен, един болен и един здрав, а сега веселият човек победи тъжния. „Защото само веселието може да победи“, разсъждаваше Джакомо.
И победи — трябваше да победи. Нали имаше осемдесет хиляди съучастници: Лука чествуваше себе си в лицето на новия Пучини. Нека се удивляват и чудят къпещият се в злато Милано, високомерният, студен Рим и самонадеяният Ливорно — този презиран малък Лука отново роди музикант, който може да се състезава с когото и да било!
Навсякъде пожъна успех: в концертната зала, в открития театър и в черквите — монахините с пламнали лица излязоха от храма след неговата меса. По улиците вече подсвиркваха неговите песни и мелодии, а момичетата отдалеч го познаваха по кафявите дрехи, изтичваха пред него и го гледаха закачливо. Но голямото му преживяване, най-голямата радост, която надмина всички други, беше щастието на майка му. Нейната целувка беше по-гореща от всички други целувки, нейната усмивка беше по-вълшебна от всички други усмивки. Момичетата не я оставяха да работи, всички работеха вместо нея, за да й дадат възможност да се наслаждава спокойно от успеха на сина си. А Микеле? Микеле беше по-мълчалив отвсякога. Скиташе се с наведена глава, поздравяваше брат си, но прекалено любезно, без бурни целувки и възторг. Джакомо направи всичко да подкупи и него с любезността си.
А какво казваха чужденците, стеклите се от големите градове за тържествената седмица туристи, изпратените тук критици и журналисти да надушат неочаквано появилият се от дълбините на неизвестността нов композитор, когото този наивен малък Лука провъзгласи за гений, какво казваха за неговата музика? Те изпаднаха в затруднение, почесваха глави. Да, да, определено заявяваха: има нещо ново, нещо необичайно; страст, сантименталност, може би и малко чувственост, а и мелодиката му е нова и странна — талант, това е безспорно, разбира се, още неоформен напълно, може би ще сложи началото на нещо ново, но е още много далеч. Само бъдещето ще покаже какво може този разглезен млад човек. Не бива да го величаят толкова още в началото!... Приблизително това казваха. Но въпреки всичко вечерта и те ръкопляскаха, единодушно аплодираха музикалните изпълнения.
Джакомо просто си отдъхна, когато седмицата измина. Трябваше да се върне в спокойствието на делничното всекидневие, не можеше да понася вече това постоянно чествуване, това непрекъснато вълнение, трябваше да се върне към обикновените малки радости, към целувките на Джулия, към дългите разходки из голямата мълчалива борова гора, към лова, към гуляите с весели приятели, към шегите, към картите. Той, който искаше да бъде певец на делничните дни, безгрижно се върна към обикновения живот. „Аз не съм се родил да ме поставят на витрина като рядък предмет, на който се чудят хората, каза на сестрите си, не мога да понасям, когато ме гледат, когато ми ръкопляскат, това ме разстройва, повече обичам да ходя по риза, с разкопчана яка, отколкото с това проклето сако, в което се потя до смърт.“
— Представи си, сестричке — сподели засмян с Нитети, поискаха вече и автограф от мен: една прекрасна, млада руса жена. Тя присъствуваше и на концертите, погледите ни няколко пъти се срещнаха. Да знаех поне коя е, а вече съм я виждал някъде...
Джакомо издържа изпита, не се провали, не посрами града и не се главозамая нито за миг. Дори и миланският Кориере де ла Сера спомена за него с няколко предпазливи похвални думи в малката си статия за музикалните тържества в Лука, поставена на втора страница. И все пак имаше една беда, на която не можеше да се помогне. Лука вече не можеше да даде нищо на Джакомо, неговият път тук свърши, не можеше да се развива по-нататък, старата родна почва се изплъзва изпод краката му, а как ще стигне на онази нова земя, където ще може да продължи пътя си.
Лука вече е минало, свършена вълшебна приказка, а онзи голям град, там далече, с примамливото обещание е само непостижим сън, неосъществима мечта. В действителност Джакомо се чувствуваше като човек, когото внезапно са изблъскали отнякъде с много обич, а сега размахва ръце и крака в безвъздушното пространство и не може да стъпи никъде.
 

8
 
Още от дете Джакомо смяташе чичо си, доктор Николао Черу, за някакъв чародей, само не знаеше зъл или добър вълшебник е? В неговите очи той винаги беше тайнствен човек. Понякога нещо го теглеше към него, понякога се страхуваше. Имаше случаи, когато се възхищаваше от него, друг път му се присмиваше. В действителност, с двуметровото си тяло, с очи на таралеж, с право подстриганата си дълга бяла брада той сякаш беше излязъл от някоя книга с приказки. Не знаеше за него нищо друго, освен че е много богат и голям скъперник, а знаеше, че е и хитър, умен, пресметлив човек, но има чувство за хумор. Когато влизаше през вратата, обезателно трябваше да се случи нещо.
Сега Джакомо му се зарадва, като го видя: ръцете му бяха пълни с пакети. Шегуваше се както винаги:
— Дойдох при вас, господин Пучини, да ви изкажа почитта си. Всичко мина хубаво, поздравявам те. Дете-чудо си, знаех си аз! Къде е майка ти?
Албина вече се появи със сияещо лице.
— Тук-съм!... Добре дошъл, чичо Черу.
Николао потупа Албина по бузата и посочи Джакомо:
— Гордееш ли се с него?
— Много!
— Бих желал да поговоря с вас на шест очи.
— Заповядайте.
Въведоха го в голямата стая.
— Хей, момче, погледни какво ти нося за награда!... Хиляда цигари, но да не ги изпушиш всичките на един път... бутилка малага, за да композираш още по-хубави произведения ,, нотна хартия, ето... едно кило кафе... Какво искаш още?... За съжаление момиче не можах да донеса, не можеше да се побере в ръцете ми.
— Момиче си имам! — засмя се Джакомо. — Вие сте ангел, чичо Черу, истински ангел! Благодаря, много благодаря!
— Но кристалната ми чаша ще платиш, разбойнико! — заплаши го с грамадния си юмрук великанът. — Записах я в тефтера си. Защото аз записвам всичко, помни това. Доктор Николао Черу е най-добрият лекар и най-добрият счетоводител на света.
И тримата се засмяха. Толкова весел и любезен още не бяха виждали стария господин.
Черу внезапно се обърна към Джакомо и сериозно, почти строго го попита:
— Да чуя за какво се готвиш?
Джакомо беше изненадан от въпроса и не можа веднага да отговори.
— Искаш ли _ да продължиш учението си? Как и къде?
— Господи...
— Не хленчи, а отговаряй! Къде ще отидеш? Защото, надявам се, не искаш и в бъдеще да лентяйствуваш тук? Достатъчно вече си губил време, достатъчно си го разточителствувал.
— Зная.
— Е? Къде искаш да отидеш?
Джакомо каза развълнувано, като че ли се обясняваше в любов.
— Бих желал в Милано...
— В Милано искам да отида, така би казал един истински мъж.
Лицето на Джакомо светна.
— Искам... да, искам! — каза убедено, силно. — В Милано искам да продължа, при Понкиели.
— Така е добре. Това вече разбирам.
Дълго се гледаха един-друг, мъчеха се да отгатнат мислите си. Джакомо събра цялата си решителност.
— Ако вие, чичо Николао, бихте ми помогнал...
— Хей, по-полека, млади човече! — спря го Черу. — Много си алчен. Но запомни, че аз винаги помагам на всички... когато заслужават. Само тогава, когато заслужават.
Джакомо подскочи и задъхан каза:
— Чичо Николао!... Ако вие направите възможно да отида в Милано, в консерваторията!...
Старикът с хитро лице поглади брадата си.
— Тогава? Тогава какво ще получа?
— Каквото искате!
— И това ще си запиша.
Албина ги слушаше мълчаливо със сключени ръце на скута, спряла топлия си поглед върху Джакомо. Тя беше щастлива и страдаше: ще отлети синът й — ще загуби сина си. Знаеше, че това е неизбежно, подготвяше се, чакаше този миг, чакаше го почти нетърпеливо, а сега, когато дойде, все пак...
Николао се обърна към нея.
— Ти, Албина, спомни си... някога заедно ходеше на училище с една маркиза Палавичини.
— Да.
— Ако си спомням добре, учеше я да пее и да свири на пиано. Тя много те обичаше.
— Бяхме приятелки. Мило момиче.
— Как й беше малкото име?
— Анджела!
— Тя е!
Старите му проницателни очи се засмяха, хвана в шепи брадата си и я поглади с удоволствие.
— А знаеш ли какво е станало с тази твоя Анджела?
Албина поклати глава.
— Тя е първата придворна дама на кралица Маргарита.
— Все още ли не можете да се досетите?! Ох, тази безпомощност! Тази недопустима несъобразителност! Винаги чакате печеният гълъб сам да падне в устата ви. Боговете са ви приятели, а през това време ще умрете от глад. — И занарежда като някой пълководец: — Слушай, Джакомо! Ти ще напишеш писмо на кралицата... Да, на кралицата, какво ме гледаш така глупаво?... Ще й пишеш кой си, кой е баща ти, кои са прадедите ти и че си беден като църковна мишка, че нямаш нито чентезимо и че искаш да отидеш в Милано, за да продължиш учението си, защото чувствуваш„в себе си призванието, отново искаш да твориш италиански опери... и че молиш кралицата да ти даде възможност за това, да ти отпусне от личната си каса стипендия за една година...
Джакомо се надигна, опита се да протестира.
— Какво подскачаш? Не мърдай, а слушай! — накара го да седне Черу. — Разбира се, ще пишеш скромно, но със самочувствие. Нито много късо, нито много дълго и по възможност така, че да може да се чете. Ще приложиш програмата на юлските тържества. А аз до утре ще набавя характеристика за теб от Неричи, Анджелони, кмета и архиепископа. Тях също ще ги приложиш към писмото. А ти, сестрице — обърна се той към Албина, — ще напишеш придружително писмо до маркиза Палавичини, ще й припомниш старото ви приятелство и ще я помолиш да предаде заявлението на сина ти на кралицата и да се заеме с уреждането на въпроса. Писмото заедно с молбата и с всичките приложения, разбира се, ще изпратите на името на маркизата, и то препоръчано. Е, какво ще кажете?! — Той погледна триумфално и се удари по челото: — Тук има ум, когато трябва! Чичо ти Николао е от стара коза яре!
Той чакаше да види въздействието от думите си. Седна и запали грамадна, скъпа пура.
— Фантастично ,,, безнадеждно... — -шепнеше Джакомо.
— Съвсем сигурно е... както, че две по две прави четири — засмя се Черу.
— Аз се надявам — каза Албина, — Анджела ме обичаше много.
— А кралицата е луда по музиката — прибави старецът.
— И ако все пак не успеем? — безпокоеше се Джакомо.
— Тогава аз съм насреща! — каза Николао и се удари по гърдите. — Есента ти ще бъдеш в Милано, можеш да бъдеш сигурен!
От очите на Джакомо бликнаха сълзи. Скочи и целуна чичо си — за първи път в живота си.
Албина попита плахо:
— А какво ще стане след една година... когато стипендията изтече?
Доктор Черу се засмя.
— Първата година да плати кралицата, за другите ще се погрижа аз в случай, че потрябва.
По обяд, когато Микеле и Нитети влязоха в стаята, намериха Джакомо при бюрото си, наведен над един снежнобял лист; така рисуваше буквите, с такова голямо старание, сякаш беше най-прилежният малък ученик.
— Какво правиш? Писмо ли пишеш? — учуди се Микеле, който никога не беше виждал брат си да проявява такова старание.
Джакомо, без да погледне, кимна с глава.
— А на кого пишеш така прилежно?
— На кралицата — измърмори Джакомо.
— Глупости!
— На нея пиша, ако искаш вярвай, ако искаш недей,
— Не ме заблуждавай! — намуси се Микеле.
Дори и Нитети се засмя, и тя сметна, че брат й се шегува.
— Доколкото познавам Джакомо, навярно пише любовно писмо на някое момиче.
— Не ми пречете, оставете ме! — скара им се Джакомо.
Нитети не можа да устои на любопитството си и на пръсти се приближи зад Джакомо.
— А колко красиво пише, ако можеше да видиш! — После смаяна каза: — Слушай, той наистина пише на кралицата!
— Полудял ли си? — попита го почти ядосан Микеле.
Джакомо не отговори, но остави писалката и се обърна към тях.
— Глупчо,.и ти смяташ, че кралицата ще ти отговори?
— Вярвам, че ще ми отговори, иначе не бих писал.
— Ще има да чакаш! — присмя му се Микеле.
Колко щастлив беше бедният Микеле, че най-после веднъж и той може да се подиграе на по-големия си брат.
Но дори и сестрите на Джакомо не знаеха какво да мислят, толкова невъзможно им изглеждаше всичко. Умната, трезва Томаиде със съмнение поклащаше глава, Отилия и Рамелде дори не смееха да се обадят, а и Нитети почти не вярваше в успеха на начинанието.. само в лазурните очи на Иджиния блестеше безмерно доверие.
— Аз зная, че ще получиш положителен отговор — пошепна тя на ухото на Джакомо.
И сега вярваха напълно в него, с непоклатима.. изпълнена с любов вяра, само майка му и Иджиния.
— Е, писа ли ти вече кралицата? — питаше всеки ден Микеле, за да ядосва Джакомо.
В началото Джакомо със смях посрещаше въпроса, но колкото минаваха дните, ставаше все по-раздразнителен. Накрая се скара на Микеле:
— Млъкни, сополанко такъв! Не виждаш ли, че страдам?!
И пред майка си избухна веднъж.
— Грозно ни измами дяволският старец! — каза огорчен. — Не биваше да пиша това писмо.
— Николао ти желаеше само доброто — отговори му тихо Албина. — Слушай, Джакомо, не са изминали още две седмици, откакто замина писмото ни. Тези работи не стават така бързо.
— Но вече е септември и скоро ще започнат приемните изпити.
Надеждата у него толкова намаля, че вече и не следеше пощата.
Тъкмо всички сядаха да обядват, само Микеле липсваше. Скоро си дойде и той, но малко странно беше лицето му, смутено и бледо.
— Две писма имаш, Джакомо — каза глухо, пресипнало и хвърли писмата в чинията му.
Погледите и на шестте жени с тревожна надежда се насочиха към Джакомо. Момъкът безпомощно въртеше писмата в ръцете си, сякаш се страхуваше да научи какво криеха. За миг затвори потъмнелите си очи, събра сили, дори се опита да се усмихне, взе един нож и предпазливо разряза края на двата плика.
Всички погледи дебнеха лицето му, гледаха го въпросително. Само усмихващата се Иджиния затвори очи и сключи лице. Но лицето на Джакомо сякаш се вцепени. Той прочете два пъти, три пъти писмата, без да каже нищо, само ръцете му трепереха, после изведнъж стана, приближи се до майка си, наведе се над нея, целуна я по челото, даде й писмата и седна обратно на мястото си.
Лицето на Албина издаде всичко само за миг. Тя потърси носната си кърпичка, изтри очи, после погледна дъщерите си, които с нетърпеливо щастие следяха думите й.
— Кралицата... — Но гласът й пресекна, отново трябваше да започне: — Церемониалмайсторът на кралицата съобщава на Джакомо... господин артиста Джакомо Пучини, че Нейно величество кралицата му дарява хиляда и двеста лири като стипендия в продължение на една година, по сто лири месечно... — Албина кимна да мълчат. Тя взе в ръце другото писмо: — От името на дирекцията на миланската консерватория Амилкаре Понкиели съобщава на господин Джакомо Пучини, че по единодушното предложение на професорското тяло на консерваторията „Пачини“ в Лука му осигурява безплатно място за следващата учебна година в случай, че успешно издържи приемния изпит на 25 септември.
Нитети първа се съвзе: „Главозамайващо!“... — извика и едва ли не събори с целувката си Джакомо от стола. После всички скочиха, викаха, ръкопляскаха, плачеха и се смееха, прегръщаха, целуваха брат си, който все още не можеше да проговори, но очите му никога не бяха светили с такъв блясък и такова щастие. Стаята се превърна в истинска лудница. Накрая и Микеле стана и целуна Джакомо.
— Честито, Джакомо — заекна той. — Не се сърди... — И избухна в плач, Микеле заплака, единственият от тях, когото още никой не беше виждал да плаче.
— Ах, Микелино!... Защо да се сърдя?... — каза му Джакомо с голяма обич и погали главата на осемнадесетгодишния си брат.
 
Семейство Пучини приличаше на разбутан мравуняк. Всички тичаха насам-натам, бързаха, шетаха. Още беше осми септември, но Джакомо искаше да замине веднага. Не искаше да губи нито ден. Милано го зовеше, не биваше да го кара да чака и те го оставиха да тръгне. Всички знаеха, че Джакомо вече не е техен. Пред него се откриваше съвсем нов живот, един по-възвишен, чуден нов живот, който го откъсва от тях завинаги, Възможно е да си спомня за тях, възможно е да ги запази в сърцето си, а може би понякога да прескочи в къщи за по една прегръдка, но той ще се откъсне от този дружен, общ живот. Все пак никой не го задържа нито с дума, дори не му намекнаха, че ще го загубят, за да не направят тежко сбогуването, да не помрачат радостта му, по-скоро му казваха обратното, с най-весело лице: „Ти ще останеш завинаги наш, където и да си, нали, Джакомино?“
Разбира се, годеникът на Нитети, милият Алберто Марсили с девическо лице, също взе участие в радостта им.
— Аз ще се грижа за Нитети, майка ти и сестрите ти, можеш да бъдеш спокоен — каза с кротката си усмивка той.
Албина тъкмо гладеше, внезапно погледна уплашено, като човек, който изведнъж си е спомнил за нещо пропуснато.
— Момчето ми — каза на Джакомо, — изтичай при чичо Николао, за да не научи от други... все пак на него го дължиш. А и колкото и да е неприятно, трябва да искаш пари от него, и то много пари, още колко неща трябва да се набавят: този е единственият ти костюм, а нямаш и зимно палто, в Милано е толкова студено през зимата... после билет за железницата... а и знаеш ли кога ще ти изпратят от Рим стипендията за първия месец, с какво ще живееш дотогава?... Да, много трябва да поискаш, двеста лири... не, поне триста, а може би и те няма да стигнат.
— Ужасявам се от просията — промърмори Джакомо.
— Да, но какво да правим?
Джакомо се реши трудно, но все пак отиде при доктор Черу. Дори стомах го заболя от вълнение, когато почука на вратата му.
— Е — попита го, като намигаше и се смееше брадатият великан, щом го видя.
— Вие сте вълшебник, чичо Николао... — започна да му благодари Джакомо и разказа всичко по ред на стареца, дори и писмата му показа, защото доктор Черу искаше да ги види със собствените си очи.
— Е, какво ти казах? Две по две е равно на четири. Не само талант е нужен за живота, приятелче, но и хитър ум: разум и пресметливост. Така че сега стана изведнъж капиталист! Какво ще правиш с толкова много пари?
Голям фехтовчик беше старецът/ тези хитри думи бяха като предварителен удар, за да отклони нападението срещу кесията си.
Джакомо се реши да поиска, колкото и да му беше трудно:
— Да, но пари трябват и за влака, а освен това не зная сигурно кога ще получа стипендията си от Рим. Имам нужда и от тъмен костюм заради приемния изпит...
— Дрехите не правят човека — прекъсна го Николао.
— Но не и парите — възрази Джакомо.
— Тук грешиш, момчето ми: парите са единственото нещо, което хората почитат еднакво във всички краища на света. Всички ги проклинат и всички ги желаят, ти също, както виждам. — Той взе хартия и молив. — Да направим сметка. Билетът за влака е реално, това ще приема. Съгласен съм, че до първи октомври трябва да живееш от нещо. Костюм и зимно палто, за такива глупости и дума не може да става. Остани скромен и кален. Ти издържаш на студ, я гледай какъв як момък си! Може би искаш да ти купя и цилиндър, и гласирани ръкавици, какво ще кажеш?! Ще ти дам сто лири, нито чентезимо повече.
Джакомо седеше с наведена глава: в него бушуваше срам и гняв. Какво не би дал, ако можеше да хвърли стоте лири в лицето на този жесток дърт лекар: „Ето ти ги, изяж ги, благодаря...“ Но помисли за Милано и се въздържа..
— Ако изпадна в затруднение в Милано, ще мога ли да поискам помощ, преди да умра от глад?
Николао се засмя.
— В краен случай, скъпи, само в краен случай!... Ти, разбира се, си въобразяваш, че ще си откриеш текуща сметка в банката на доктор Черу — и когато искаш, да теглиш хубава кръгла сума.
— Не съм си въобразил нищо — измърмори Джакомо. — Благодаря и за стоте лири... но не забравяйте да ги осчетоводите, за нищо на света!
— Имал си чувство за хумор, това не знаех. Пиши, когато умреш от глад, и аз веднага ще ти изпратя парите, Е, сервус. Ще се видим пак.
Джакомо първо се ядоса, после се разсмя. Не можеше да се сърди на този забавен дъртак. Все някак ще се нареди. При стипендията на кралицата и писмото на Понкиели всичко друго изглеждаше незначително. Ако се наложи да гладува, и това няма да е беда.
Внезапно се сети за професорите си. Обзе го вълнение, като влезе в старата консерватория. Никога не беше чукал на вратата на професорската стая така благоприлично и боязливо.
Там седяха Абате Неричи и Карло Анджелони, и двамата наведени над някакви ноти:
— Какво ново, Джакомо?
Той едва можа да проговори:
— Получих писмото на Амилкаре Понкиели. Зная, че всичко дължа на вас, на безкрайната ви доброта...
— Стига! Стига! — спря го Неричи. — Всичко дължиш на себе си, на таланта си.
— Чух, че си получил и стипендия за -една година от кралица Маргарита. — каза Анджелони. — Сто лири месечно? Наистина не е много.
— Ние имаме тук в консерваторията една ограничена каса за помощи в изключителни случаи — продължи Неричи и извади един плик от чекмеджето си. — Сумата е малка, но все пак е нещо. Приеми я от нас за добър път, но без да благодариш, защото иначе ще си я вземем обратно!... Значи, отиваш в Милано? Кога?
— В други ден тръгвам. — Той гледаше ту Анджелони, ту Неричи. — Но нали може да кажа нещо? Не зная как ще живея без обичта, с която толкова много свикнах тук, в тази сграда.
— Тебе ще те обичат навсякъде — каза му тихо Анджелони. — Ти привличаш хората не само с музиката си.
— Ще бъда щастлив и нещастен.
— Да, както всеки истински артист.
От прага Джакомо се обърна още веднъж към Анджелони. Опита се да се пошегува, за да не се разплаче.
— Предайте на онова вълшебно езеро и на малкото селце с червените покриви и на всичките диви патици, че ще се върна при тях... сигурно ще се върна!
И си излезе.
Едва след това си позволи Да погледне в плика. Двеста лири! Господи-боже!... Мъничка алчност радостно заклокочи в него. Изведнъж стъпките му станаха пъргави, дори започна да си подсвирква. Защо, когато човек има пари в джоба си, му става леко на душата? Истинска момчешка радост го обхвана... „Сега вече ще имам тъмен костюм, зимно палто, дори и мека шапка, ако ще и да се пукне Николао! Ще ги купя в Милано, там има по-хубави и по-модерни оттук.“
Парите.го сърбяха в джоба. Той купи от цветарницата шест рози с кадифени листчета и дълги дръжки, после се отби в кръчмата, за да вземе и вино. „Тази вечер ще се веселим!...“ Но после изведнъж се натъжи: „Днес за последен път ще бъдем всички заедно!“ Винаги така се случваше с него, още от детските години: веселост и тъга се сменяха непрекъснато.
Когато влезе в стаята, вече отново беше весел. Всички бяха там, въртяха се около един голям пътнически сандък. „Заповядай!... Заповядай!... Заповядай! каза с любезен поклон, като подаваше уста за целувка и поред им раздаде шестте рози — най-хубавата на майка си.
— Успя ли? — попита практичната Томаиде. — Хвана ли се на въдицата старецът?
— Ах! Дъртият, брадат сатана пази парите си така, както Фафнер съкровището на нибелунгите. — отговори й през смях Джакомо. — Чакайте ,ще ви разкажа всичко.
Насядаха около него и го слушаха с отворени уста, с блеснали от радост очи.
— Великолепно — казаха щастливо, — Поне на първо време няма да имаш грижи.
Джакомо едва сега забеляза Микеле. Стоеше до прозореца с гръб към тях и гледаше в тъмнината. „Тъкмо на него не донесох нищо“, ядоса се той.
— Момичета, работете, продължавайте да опакова— те! — подкани ги Албина. — Диде, запиши на едно листче всичко, което поставяте в сандъка!
Опаковането продължи весело, със закачки и бъбрене, всички бяха в добро, весело настроение.
Но Джакомо непрекъснато наблюдаваше Микеле, Сега той се въртеше около тях едва ли не с намръщено лице, не болка, смущение се четеше в очите му, суетеше се, сякаш не можеше да си намери място, после се върна при прозореца: застана там неподвижно като някаква статуя.
Джакомо отиде при него, прегърна го през рамо и му каза нежно:
— Какво ти е, Микелино? Защо си толкова тъжен?
Микеле не се помръдна.
— Погледни ме в очите! Говори! Искам да зная!
С две ръце той хвана главата на брат си и я обърна към себе си: сълзи блестяха в очите на Микеле.
— Какво се е случило? Говори най-после!
Думите се изтръгнаха от Микеле като охкане:
— Вземи и мен със себе си в Милано.
Погледът му молеше настоятелно.
Джакомо се поколеба само за миг, докато подтисне вълнението си.
— Разбира се, че ще дойдеш с мен! — каза със смях и удари брат си по гърба. — И за мен ще е много по-добре. Мамо! Момичета! Опаковайте нещата и на Микеле, и него ще взема.
— Безумие! — изплъзна се инстинктивно от устата на Томаиде.
— Мълчи, Диде! — спря я решително Джакомо, — Така ще стане! Така аз искам!
Сериозната Отилия ,най-възрастната от тях, която беше като тяхна майка, се намеси.
— Не, това е безумие, помисли си, Джакомо. И за тебе няма да стигнат тези дрипави сто лири!
— Помисли, сине мой... — каза му Албина тихо. — Ще гладуваш!
— Ще гладуваме заедно," нали, Микелино? — засмя се Джакомо. — Няма да ни е страх от нищо, щом сме заедно.
Той хвана Микеле през кръста и затанцува в кръг С него из стаята.
— Едва сега се радвам истински на Милано! Чудесно, няма да бъда сам!
Вече никой не посмя да се обади, толкова непреклонен беше Джакомо.
Лицето на Микеле сияеше от щастие — това беше по-важно от всичко.
Иджиния се приближи с възхитени очи до Джакомо и го целуна, после изскочи от стаята. След няколко минути се върна, кимна на Микеле и го дръпна в един ъгъл. Пъхна малък портфейл в ръката му.. (
— Вземи, Микелино... Това са спестените ми пари. Аз и без това повече няма да имам нужда от пари...
Вечерта в леглото Джакомо си каза с меланхолична усмивка: „Сега вече няма да купя нито костюм, нито зимно палто, нито мека шапка, нищо, поне направих щастлив Микеле.“
Настъпи тъжно и щастливо утро, най-тъжното и най-щастливото, последното тук, в Лука. С Джулия скиташе из дебрите на боровата гора; той говореше непрекъснато, а Джулия мълчеше.
— Исках да ти купя най-красивия подарък, но всичко ми се видя смешно, дребно, недостойно за теб. Ще ти дам сърцето си, то винаги беше твое и твое ще остане, да, Джулия, при теб ще оставя сърцето си. Не искам да те мамя, да те заблуждавам, не мога да те лъжа, мразя красивите, коварни думи. Още много жени ще обичам, познавам капризната си, необуздана кръв, но любовта, истинската ми любов ще останеш завинаги ти. Всяка моя мисъл, мелодия в музиката ми, ридаещо щастие, ликуване извираше винаги от твоята любов и от твоята любов ще извира и отсега нататък. Чрез тебе станах артист, музикант, без теб никога нямаше да стана това, което съм. Когато искам да напиша нещо голямо, чисто, вълнуващо, винаги ще мисля за теб. Защото ти ми даде това, което никой не може да ми даде: вярата в жената, в женската вярност, в женската самоотверженост. Това е моята поезия, моята философия, всяка моя творба ще отразява това, ще видиш. Ще те вградя в произведенията си, ще се познаеш в тях, ще ти издигна дузина паметници, ще те покажа, ще те подаря на целия свят, за да се наслаждават и други на любовта ти. Така ще ти се отплащам цял живот. Защото ще те запазя за себе си, ще те нося със себе си... Ти ще пееш в мен и там в Милано,.. Моя Джулия, скъпа, чиста малка моя Джулия!
Излегнаха се под огромната, спокойна сянка на най-тъмния бор. Сега вече и Джакомо мълчеше. Джулия каза само тихо, шепнешком, през сълзи:
— Когато се умориш, Джакомо, при мене винаги ще можеш да си починеш.
Перонът беше претъпкан с хора. Приятели и приятелки, цялото семейство, разбира се, заедно с Алберто, дори и Фортунато Маджи дойде да се сбогува с милия си племенник. А в средата на малката група, като топола сред дървета-джуджета, се извишаваше доктор Николао Черу с пура в устата. Но и чужди хора бяха дошли на гарата да изпратят Джакомо, млади момичета с усмихнати очи му подаваха малки букети цветя, и любезно му казваха: „Много щастие, господин Пучини!“
Но Джакомо днес беше силен — заповяда си да бъде силен. Хвана под ръка майка си и застана до нея с най-весела усмивка. Само веднъж насмалко щеше да се разчувствува, когато неочаквано видя пред себе си кроткото лице на Карло Анджелони. Но старецът само го прегърна, обърна се и се изгуби в тълпата.
Утрото беше прекрасно, небето — ведросиньо, лист по дърветата не трепваше. Очите на Джакомо шареха насам-натам, за да види и запомни добре всичко, лицата, усмивките, движенията, сякаш за последен път виждаше нещо и искаше да го отнесе със себе си, за да го запази в паметта си завинаги. Но нея все още я нямаше, нея търсеше непрекъснато, за Да я види още веднъж, да й се наслади за последен път — най-после я намери. Седеше сама на една скамейка далеч от тях, на перона, до една пъстра леха с цветя. Джулия беше също силна, искаше да бъде силна заради Джакомо. Погледите им се срещнаха, прегърнаха се. После Джулия се обърна, сякаш гледаше цветята, за да не смущава любимия си, да не го откъсва от сестрите и майка му.
Сега Джакомо гледаше майка си, това най-трогателно женско лице, върху което винаги сияеше красотата на страданието, радостта и майчината любов — инстинктивно той почувствува, че трябва да стисне ръката й. После бързо погледна Иджиния: потърси помощ от нейната усмивка, нейната тиха, окуражаваща усмивка, за да не се разнежи.
Добре, че гръмогласният бас на Николао го стресна, върна го обратно на земята.
— Да не би и ти да заминаваш за Милано? А? — подигравателно попита Микеле, съмняващият се, дърт великан, на когото веднага направи впечатление, колко е развълнуван друг път толкова спокойният, дори равнодушен момък.
— Не — отвърна му светкавично Джакомо, за да изпревари отговора на Микеле или на майка си. — Само ще ме изпрати до първата станция, за да тръгна повесело. Нали е мило от негова страна?
— Глупости! Прахосване на пари! Идиотска сантименталност!
Джакомо се засмя: отново успя да заблуди хитрия вълшебник.
Като вдигна глава, погледът му срещна нечии чужди очи.
— Гледай! — пошепна на Нитети. — Ето я русата жена, до онзи мъж. Тя е, която толкова много ми ръкопляска през лятото. Нали е хубава?
— Много е хубава.
— Познаваш ли я?
— Не, само съм я виждал. Не зная коя е.
— И те пътуват, носят чанти в ръцете си. Забавно би било, ако и тя отива в Милано.
Джакомо се засрами: веднага погледна към Джулия, но този път погледите им не се срещнаха.
Странно чувство започна да измъчва Джакомо: щеше му се да спре времето и същевременно да го ускори; да остане още дълго време или веднага да скочи в потеглящия влак, за да избяга от непоносимото мъчение на сбогуването. Непрекъснато поглеждаше към кръглия голям часовник, черната стрелка на който ту спираше, сякаш лениво задремваше, ту отново се спускаше стремително, просто гълташе минутите.
Сега всички едновременно започнаха да говорят, сякаш внезапно се сетиха, че са забравили да му кажат най-важното — просто хвърчаха от добри, по-добри съвети:
— Потърси си квартира близо до консерваторията, за да не ходиш много — съветваше го Диде.
— Не пуши толкова цигари, ще се съсипеш! — предупреждаваше Отилия.
— Увивай си шал на врата, когато духа вятър — умоляваше го майка му.
— Пазете се един-друг! — шепнеше му Иджиния.
— Да не прекаляваш с гуляите — пошегува се Нитети.
— Да не забравиш да видиш Тайната вечеря от Леонардо да Винчи в манастира на доминиканците — предупреди го Алберто.
— Работи и пести! — прогърмя великанът.
— Добре, добре, добре... — защитаваше се Джакомо смеешком, като едва си поемаше дъх. — Ще направя всичко каквото искате.
Но сега тълпата се раздвижи, пристигна задъхан, запъхтян влакът.
Джакомо целуна още веднъж майка си, после пъхна цветя в ръцете на Иджиния и й пошепна. „Дай ги на Джулия“.
— Насам, насам, бързо! — посочи с ръка Диде.
На вагона висеше голяма табела: Ливорно —< Генуа —Милано, трета класа.
Няколко подхвърлени след тях провиквания: „Бог да ви благослови!“, „Много успех!...“, „Ела си обратно!...“, „Пиши по-често!“ — и влакът потегли, тракането на колелата погълна всички гласове.
Джакомо бързо се наведе през прозореца: само една бяла кърпичка все още се развяваше в далечината, чия ли беше, кой ли я размахваше за него: майка му?, Иджиния? Джулия?
 
 
 

ВТОРА ЧАСТ
МИЛАНО
 
1
 
Още от сутринта Джакомо се скиташе ненаситно из града, замаян от всичко онова, което беше видял, което не можеше дори да си представи. Измъкна се от къщи — Микеле още спеше, — за да бъде сам, когато се запознава и се свързва може би за цял живот с този голям, страшен град.
Ослепителното му богатство — това беше в него най-хубавото и най-страшното, то направи най-силно впечатление на Джакомо. Разбира се, катедралата на първо място със своята поразяваща красота, с готическото си достойнство внушава страх, толкова съвършена и великолепна. А и самият площад, този бръмчащ, гъмжащ светски живот, блестящите каляски по платното за коли, тротоарите, изпълнени с хора, жените с воали, криещи половината си лице, викащите вестникопродавци на всеки ъгъл, това постоянно вълнение и шум, и витрините: тук искрящи бижута, там кутии с пури и цигари в неизмеримо количество, по-нататък женски >дрехи с шлейфове и дантели — мечта! — а още по-нататък бельо, прозрачни къси ризи, розови, сини, върху гол манекен с цвят на човешко тяло, дълъг корсет в [рибена кост и прозрачни копринени чорапи на краката с часове можеш да бездействуваш тук, непрекъснато да се спираш пред някое никога невиждано чудо. Но къде е изворът на това море от пари, с които се купуват тези скъпи неща?
А Галерията, тази чудна улица, покрита със стъкло, за която вече беше слушал толкова много, за която му разказваше и Алберто. Тук витрините бяха още по-скъпи, още по-блестящи, по-богати, може би това е центърът на света, да, навярно е така. Човек тук може да поседи в дъжд и в сняг на удобните столова пред кафенетата, а колко много са кафенетата, едно до друго, и какви блестящи, всичките са великолепни с шлифованите си венециански огледала и полилеи. В дъното на едното се виждаше подиум за оркестър. Възможно е вечер да може да се слуша и музика безплатно. Бифи — прочете той повторно името на кафенето, за да го запомни добре. „Какво ще стане, ако седна тук на някой стол и си почина при чашка кафе, попита се.той. — Може ли?“ Опита, седна. Разбира се, че можеше. И сервитьорът вече донесе кафето, от което се вдигаше пара. „Ох, че това е прекрасно, за цената на едно кафе мога да седя тук и до вечерта да гледам потока на този позорно богат, високомерен и щастлив живот!“
Колко прекрасни са жените, очарователно'красиви и колко спокойно срещат погледа на човека, не извръщат глава, не, а на лицата им остава онази неизменна, мила полуусмивка, която носят върху себе си като някое неизбежно бижу.
Джакомо щеше да седи до вечерта тук, но вълнуващата жажда да се запознае с града не го остави спокоен. Наведнъж искаше да види всичко, абсолютно всичко. Беше ненаситен както винаги. Така че продължи нататък, към северния изход на Галерията. Да, насам трябваше да бъде онова, за което толкова жадуваше. за което лелееше мечти още от детинство. Излезе на правоъгълен светъл площад — след пречупената през стъкления покрив жълта светлина, блестящата светлина на свободно падащите слънчеви лъчи го: заслепи, — в средата на който имаше статуя, грамадна статуя на Леонардо да Винчи. А зад статуята — сграда с бели колони — да, това е, от двете й страни висяха големи афиши: Teatro alla Scala. Гледаше я с такава вълнуваща почит, както поклонник чудотворното свято място, където най-после е стигнал, след като си е изранил до кръв краката. Тази чудна сграда, крепостта на италианската музика, откъдето се разнася триумфалната й светлина по целия свят, това е театърът на театрите, където достигат само най-големите, Росини, Доницети, Верди, тук трябва и той да стигне, затова дойде в Милано, затова се откъсна от всичко, което обичаше. Обиколи я, разгледа я от всички страни като пълководец крепостта, която иска да превземе. Но истинското чудо се намира вътре, на сцената, в оркестъра и в салона. Върна се при афишите. Утре, петък, даваха Фра Дяволо, една от оперите на известния френски композитор Даниел Обер, утре, стига да поиска, вече може да чуе прочутия диригент, гордостта на ла Скала, Франко Фачо, може да бъде сред трите хиляди избраници, в онзи стогодишен, съхраняващ легенди салон, където са станали толкова тържества и са се разиграли толкова трагедии, където може да види и да наблюдава всичко: оркестъра, сцената, певците. Как да не иска? Изкачи се по стълбите, влезе във фоайето и там разгледа всичко най-подробно, картините и статуите, после се приближи до осветения прозорец на касата:
— Моля един билет за утре вечер... най-евтиния, какъвто има... Не, моля да ме извините, два билета. — Почти щеше да забрави Микеле.
— Два правостоящи билета в галерията за утре. Заповядайте. Всичко една лира.
„Евтино“; помисли си Джакомо, когато излизаше с току-що набавеното съкровище от театъра. Но случайно погледът му спря на друг афиш с червени букви и поразен, прочете цената на билетите: първи ред на партера 50 лири... „Значи, със стипендията на кралицата мога да купя в един месец два билета на първия ред. Ужасно!“
Вече искаше да си тръгне, но една грамадна витрина привлече погледа му: купища ноти, хиляди, ноти. С наслаждение четеше имената: Бах, Бетховен, Лист, Верди, Вагнер — и цяла армия от непознати композитори, никога нечувани имена. Отстъпи две крачки назад и погледна фирмата: Джулио Рикорди. Да, да, вече беше чувал за него, той е онзи голям издател на музикални произведения, личен представител и приятел на Верди. В Италия има всичко две такива фирми: Рикорди и Сондзоньо, двама могъщи конкуренти.
Джакомо продължи да броди в безкрайната каменна пустиня, сега вече без цел, доверявайки се на инстинкта си. Завиваше надясно, наляво, от една улица в друга, когато нещо привличаше очите му. „Какво ли е написал този французин, този Даниел Обер? — помисли си. — Нямата от Портичи и още много други опери, между които и Манон Леско.
Внезапно се спря, сякаш някаква тайнствена сила го беше спряла. Вдигна глава и погледна към другата страна на широкия булевард. На фасадата на грамадна сграда беше написано: Театър дал Верме. Загледа се развълнуван: с тази сграда вече имаше лична връзка. Тук бяха представили операта на баща му, и то не много отдавна, с голям успех, ако е вярно — пред него се появи бледото прекрасно лице на младата му майка, както седи трепереща до съпруга си — това е портата, на която са чукали всичките му прадеди, защото през тази врата минава пътят за Ла Скала, той също трябва да започне оттук.
Вече се свечеряваше. Джакомо уплашен погледна часовника си: след няколко минути ще бъде осем. Сутринта обеща на Микеле, че в осем часа ще се прибере в къщи и ще вечерят заедно. А беше и ужасно гладен, от сутринта беше изпил само едно кафе, стомахът му почти се беше слепил, просто забрави за ядене, той, който винаги имаше голям апетит. Трябваше да изтича към къщи — добре, но накъде да върви, навярно е далеч от квартирата им, беше дошъл тук накрая на света, примами го този вълшебен Милано. Джакомо страдаше от хиляди суеверия: между другото и това, че никога не искаше някой да го ориентира накъде да върви. Така че се спусна напосоки, тичешком, но едва беше направил няколко крачки, и се спря:-звуци от пиано долитаха от едно осветено помещение на партера. А колко великолепно, с дивна сила свиреше някой там: музиката също не беше лоша, какво ли свиреше? Той погледна любопитно през осветения прозорец: мургав младеж с големи мустаци седеше при едно пиано в препълнен, пъстър салон. Смеещи се момичета мъже, които ги прегръщаха, се забавляваха, насядали по канапета. Всички бяха млади и весели. Шумът от говора и смеха им понякога заглушаваше музиката. Желание и известен страх се бореха у Джакомо. Тъкмо искаше да продължи пътя си, когато погледът му с спря на осветената фирма: Аида. „Nomen est omen“ каза той със смях и влезе.
Чувствуваше се като дързък плувец, който с безумна решителност се хвърля в бурно, бучащо море. Но никой не му обърна внимание, само няколко чифта блестящи женски очи се спряха веднага на него. Потърси-място, искаше да седне, беше уморен от многото ходене, но на всяка маса седяха по няколко души. Въртеше се насам-натам сред масите, ядосваше се на безпомощността си, даваше знак на сервитьорката с мургава кожа и къса пола, която подскачаше от гост на гост, но тя не му обърна никакво внимание, когато внезапно музиката спря и пианистът с мустаци на сом стана. Джакомо щастлив седна на стола до пианото, вече едва се държеше на крака.
— Хей, младежо! — прозвуча в салона: — Какво искате вие там?!... — крясна един пълен мъж с обло лице.
— На мен ли говорите? — попита Джакомо изненадан, но въпреки това остана на мястото си.
— Разбира се, че на вас! Какво мислите вие, нещастнико, че тук на всеки, комуто скимне, може да седне при нашето пиано?!
Сега изведнъж шумът спря, всички наблюдаваха надигащия се скандал.
— Какво се церемоните толкова с него, просто трябва да се изхвърли и готово! — каза гръмогласно отзад един рошав мъж с голяма брада.
— Жалко! — засмя се със звънлив глас момичето до него.
— Трябва да се обясни на бедния — каза един момък с кротко, детско лице, който седеше до дебелия мъж. — Явно е чужденец, влязъл от улицата.
— Я млъкни! — спря го дебелият. — Не се меси в работата на големите.
— Пиетро е прав! — защити го друг брадат мъж, чиято брада беше руса, а очите светлосини. Хубаво момиче в крещящи дрехи седеше до него.
— А защо не бива аз да седя тук и да не свиря? попита Джакомо и запали цигара.
— Защото, първо, трябва да го заслужиш, приятелю — каза заплашително мъжът с мустаците на сом, който се върна при пианото. Той застана пред него като нетърпелив, мрачен палач. — За това човек трябва да бъде артист.
— Аз съм артист — подхвърли му гордо Джакомо.
— Всеки може да каже това — засмя се дебелият. — Трябва да се докаже.
— Ами че аз тъкмо това искам да направя. — И вече се обърна, за да свири. Но мъжът с мустаците на сом го хвана за рамото.
— Почакай малко! Какво си се разбързал. Първо ми отговори на няколко въпроса.
— Какво значи това? Разпит! — протестира Джакомо.
— Разпит.
— По силата на какво?
— По силата на това, че пианото е наше. Ако не искаш да отговаряш, събери си партушините и си отивай, никой няма да те задържи. Но ако искаш да останеш сред нас и да свириш, трябва да отговориш. Музикант ли си? Професионалист?
Джакомо кимна с глава.
— Студент ли си? Посещаваш ли консерваторията?
Джакомо надменно заяви:
— Извика ме Понкиели да дойда в Милано като стипендиант!
За миг настъпи тишина, всички се спогледаха. А мъжът с мустаците сам понижи гласа си с един тон:
— А написал ли си вече нещо? Имаш ли собствени произведения?
Джакомо се засмя. Запали нова цигара и погледна в очите следователя си.
— Сега аз ще ви попитам: писал ли е вече за вас Кориере дела Сера?
— Защо?
— Защото за мене вече писа.
Настъпи смайване, шепот.
— Високомерно човече си, чуваш ли! — извика дебелият, който изглеждаше, че е водачът на компанията.
— Ами ако бях се надул като тебе! — отговори му Джакомо.
Избухна смях: отговорът беше сполучлив.
— Пада ти се, Руджиеро! — извика със смях едно момиче на дебелия.
Сервитьорката с тъмната кожа се приближи до Джакомо и съвсем се наведе към лицето му.
— Ако си и толкова талантлив, колкото си хубав — голямо бъдеще ти предвещавам тук!
— Когато се срещнат черни! — каза някой гръмогласно и целият салон гръмна от смях.
— Да видим мечката! Да свири! — изкомандува кръглоликият, — Собствено произведение, разбира се.
Внезапно настъпи такава тишина, както в най-благоприлична концертна зала.
И Джакомо започна да свири със страст и жар, може би с повече настроение отвсякога. Обхвана го онова странно, приятно чувство, че свири пред прекрасна публика, която познава изкуството, пред приятели и на братя.
В началото само мустакатият застана мълчалив зад него, после на пръсти се приближи момъкът с детското лице, а по-късно и пълният мъж, докато накрая почти всички се събраха около него, момичетата и брадатите. Слушаха внимателно, с уважение.
Джакомо погледна нагоре и спря да свири.
— Това ти ли си го написал? — попита тихо дебелият.
— Аз.
— Момчета и момичета, предлагам да приемем този момък между нас. Заслужава, за нас е.
Всички заръкопляскаха, най-въодушевено жените.
Мъжете един след друг му се представиха, вече с другарска усмивка, свирепите диви лица станаха кротки. Протягаха ръце и назоваваха имената си.
— Руджиеро Леонкавало — каза пълният.
— Гулиелмо Дзуели — представи се мустакатият.
— Пиетро Маскани — смънка момъкът с детското лице, с кротка, любезна усмивка.
После се приближиха рошавите и брадати — буйният черен и русият със сините очи, и подадоха благосклонно ръцете си:
— Лодовико Томази,
— Феручо Пани,
— А ти как се казваш? — попита го единият.
— Джакомо Пучини.
Някой подсвирна.
— Ти си Син на великия Пучини, Микеле Пучини? — попита го малкият Маскани.
Джакомо го погледна благодарно: за пръв път чу за баща си такава похвала.
— Четирима предци на този щастлив момък вече са писали опери. Една от друга по-хубави — съобщи на всеослушание дебелият Леонкавало. — От Лука идваш, нали?
— Оттам.
— Слушай, приятелю, този наш бохемски клуб Аида има три вида членове: музиканти, художници и хубави момичета. Искаш ли и ти да дойдеш при нас?
Джакомо се засмя.
— Не съм ли вече?
— Охо, приятелче, това не става така лесно! — изрева рошавият Томази. — Първо трябва да те провъзгласим.
— Да се провъзгласи! — изкомандува Леонкавало.
Четирима се втурнаха към него, отдясно и отляво.
сграбчиха го, поставиха го по корем върху едно от канапетата, напразно Джакомо се съпротивяваше, риташе; така здраво го бяха хванали, че накрая дори не можеше да помръдне, и като викаха и се смееха, всички го удариха по веднъж по задника, музикантите по-слабо, художниците по-силно, а момичетата шеговито, с удоволствие.
После го пуснаха, Джакомо се изправи.
— Палачи! — каза той, като се смееше.
Леонкавало го прегърна и целуна:
— Сервус!... Всички ние тук сме братя, другари в добро и лошо, живеем и умираме един за друг. Запомни това!
— От името на момичетата аз ви провъзгласявам! скочи към него, чуруликайки, онова хубаво малко създание с вирнат нос, което седеше до художника с русата брада. Настани се свойски в прегръдките на Джакомо, обви врата му и го целуна по устата. После с очарователна усмивка каза, като впи блестящия си поглед в очите му: — Харесваш ми, хубав си... Хубав си и мил! Ще станем добри приятели, нали?
— Не се шегувай, Пепина! — изхленчи бедният Па-ни. — Пак кокетничиш!... Върни се обратно, веднага!
— Млъкни, противна четко!... — отвърна му момичето. — Какво ми заповядваш? Ще правя това, което ми доставя удоволствие, няма да искам от теб разрешение? — Но въпреки това стана от скута на Джакомо и с танцови стъпки се върна при Пани, за да се настани в неговия скут и да продължи да се целува с него. Оттам се обади на Джакомо: — Не се страхувай от него, той е добро момче, само лае, но не хапе!
— И това момиче не е толкова лошо, колкото изглежда! — промърмори вече помирилият се Пани.
Джакомо скочи и силно удари по масата.
— Ей сега ще умра, ако не ми дадете да ям.От
сутринта не съм турял нито хапка в устата си.
— Познавам това чувство — засмя се Пиетро Маскани с детското лице.
Сервитьорката-негърка попита засмяна, като показваше блестящите си бели зъби:
— Какво да ви донеса, господин артист? Какво ще кажете за три пържени яйца?
— Най-малко шест яйца... И нещо за пиене... Едно Валполичело!
— Този добре започва —засмя се Дзуели.
— Охо, почакайте малко!— обади се един човек с валчест корем, червено лице, в бяла престилка, иззад тезгяха, в дъното при стената. — Ще платите ли, господине,-или ще консумирате на кредит?
— Само на кредит? — отговори Джакомо, без да му трепне окото.
— Господин Леонкавало — попита недоверчиво човекът с престилката, Николо Нети, нещастният собственик на кафенето „Аида“. — Мога ли да давам на кредит на този гост?
— На този спокойно — отговори му Леонкавало, като се засмя. — Давайте му толкова, колкото може да поеме. На моя отговорност.
Тъмнокожата Кончита вече донесе пържените яйца с божественото вино. Трима седяха около масата: Леонкавало, Маскани и той. Джакомо за миг излапа пържените яйца, после напълни една широка чаша и на един дъх я изпи. Почерпи и двамата си нови приятели, по тоскански обичай, за да скрепят съюза си.
Никога в живота си Джакомо още не се беше чувствувал така свободен и щастлив, изпълнен с ведрост, спокойствие и смях. Беше попаднал в ново семейство, весело, свободно, семейство без задръжки, чувствуваше се, сякаш е бил винаги сред тях. Съвсем забрави бедния Микеле.
Едно черно като въглен момиче с гримирано лице и червени устни, с ръце на кръста ходеше между масите. Минавайки край Джакомо, то закачи рамото му.
— И при мене може да откриеш текуща сметка, ако искаш — пошепна закачливо на ухото му. Пресегна се през рамото му за цигара и се наведе към горящата цигара на Джакомо, за да запали. Дори изпи и чашата на Пучини и така продължи да се разхожда, като пееше и полюляваше бедрата си.
— Това е Киара — обясни му Леонкавало. — Артистка по свой начин, толкова голяма, колкото нас тримата заедно!
— Кажи, Пучини — попита го малкият Маскани (едва сега Джакомо видя колко привлекателно красив е този момък с гладко детско лице и открит поглед), — кажи: богат ли си?
Джакомо се засмя:
— Беден съм като църковна мишка. А ти?
— А аз като котка.
— Сервус.
— Сервус, да пием за това!
И двамата се целунаха.
— Кончита!... Къде си? — извика Леонкавало, — Още едно шише вино, по-бързо! Ще изсъхнем тук!
Малката негърка хвръкна.
— Погледни този хлапак — Леонкавало посочи с дебелия си пръст Маскани. — Едва се е излюпил от яйцето и вече прекрасно пиука. Пиетро, покажи на баткото какво можеш. Изсвири оная серенада...
Отново шумът беше невъобразим, но щом Маскани седна при пианото, настъпи тишина, макар че цялата компания беше пияна.
Пучини смаян, очарован, слушаше Маскани.
— Чудесно! — каза възхитен на Леонкавало. — Този огън, замах, ритъм!
— Да, това дете много може — промърмори Леонкавало. — Само че е малко неуверен.
Когато Маскани със зачервено лице отново седна при тях, Джакомо му се усмихна с най-милата си усмивка и топло му каза:
— Беше великолепно! Очарователно.... Поздравявам те!
— Наистина ли е хубава?
— Кажи... на колко си години, Пиетро?
— Осемнадесет... ще ги навърша.
Избухна силен смях. Леонкавало също се засмя.
— Бедното момче се срамува, че е дете, което се закопчава още отзад и иска да се представи за по-стар. Дори и брада не му е покарала, напразно се маже с помада за покарване на брада.
— Не му вярвай нито дума! — протестира Пиетро. — Руджиеро е пиян.
— А девизът на клуба Аида е: „Брадати таланти!“ Погледни тези двама Фафнер и Фазолт: биха могли да дадат и на тебе назаем от брадите си.
Джакомо инстинктивно пипна мустаците си: вече имаше съвсем хубави малки мустаци, почти колкото на Леонкавало.
— А ти на колко години си? — попита пълният.
— На двадесет и две.
— И аз съм на толкова.
— Сервус.
Отново пиха. И тримата вече бяха пияни.
— Къде си роден? — Джакомо продължи да разпитва Леонкавало.
— Погледни ме! — Леонкавало гордо изпъчи гърди. — Къде може да съм роден с този гръден кош? Разбира се, в Неапол, в кратера на Везувий, изплю ме като лава, затова са толкова горещи кръвта и музиката ми!
Всички се засмяха: юнак е този Руджиеро. „Прекалено самоуверен, помисли си Джакомо, а освен това е и умен!“
— Аз съм от Ливорно — каза малкият Маскани, без да го питат.
— Кажете ми — продължи да се интересува Джакомо. — онзи момък с мустаците на сом, който искаше да ме изхвърли  как се казва... Да, Дзуели: талантлив ли е?
Леонкавало се почеса по главата.
— Ами... как да кажа: подготвен, добър музикант е, разбира от професията си... но нещо му липсва: индивидуалност, новаторство и творческа треска.
— Изглежда намръщен.
— Не е намръщен, само се преструва на такъв, за да има авторитет: по-скоро е много добър момък.
— А онези буйни художници? Талантливи ли са?
— Дявол ги знае! Прекрасни другари са, това е важното.
Леонкавало помълча една минута, после посочи Маскани:
— Да не си въобразиш, че това момченце с кротко лице не може да брои до пет: голям харамия е той, ще го видиш, много нещо знае. Така върти жените, че на човек му доставя удоволствие да го гледа... Тези глупави художници биха могли да се поучат от него.
Пиетро се засмя.
— Винаги ли така добре живеете тук? — попита го Джакомо.
Леонкавало направи кисела гримаса.
— Добре ли живеем?... Не. Това не може да се каже. Весело живеем, весело гладуваме. Днес теб те чествувахме и с теб смаяхме стария Николо, затова беше толкова щедър. Много добър човек е и ни има доверие бедният, но въпреки това си пази кесията, не се страхувай за него.
— А плащате ли му понякога?
— Когато имаме пари, плащаме — отговори сериозно малкият Пиетро, — това е въпрос на чест. Чуй един съвет, Пучини: друг път пий пунш, добър е, евтин и силен, с него човек бързо се напива. Струва всичко четиридесет чентезими. Ние всички пием пунш.
—А тези хубави момичета... — размишляваше Джакомо. — Какво търсят при вас, щом като сте толкова бедни?
Защото и те ни имат доверие и защото ни обичат: таланта ни, младостта ни, доброто ни настроение. — Леонкавало духна пушека пред себе си. — Разбира се, бедничките от време на време изчезват, когато вече не могат да понасят заедно с нас глада и успеят да си хванат някоя тлъста златна рибка. Но винаги, рано или късно, се връщат, отровили сме ги вече, не могат да живеят без нас. Те са нашите физически меценати.
— Тези всичките ли... — попита смутен Джакомо: — как да кажа, са такива разпуснати?
- Не всички — засмя се Леонкавало. — Но всичките имат сърца, ако искаш вярвай, ако искаш недей.
Шумът беше толкова голям, че дори не чуваха гласовете си, трябваше да млъкнат за малко. Дзуели с мустаците на сом също седна при тях, привлече го виното. Джакомо замислено ги наблюдаваше.
— Кажете — попита ги той — каква е мечтата ви, какво искате да пишете?
— Разбира се, опера! — каза гръмогласно Леонкавало.
— Разбира се, опера !— извика Маскани.
— Разбира се, опера! — измърмори Дзуели.
— А ти? — попита го Пиетро: — Ти какво искаш да пишеш?
— Разбира се, опера! — засмя се Пучини.
Една закръглена дребна жена се търкулна през вратата на кухнята: Николо Нети, съпругът й, я буташе с двете си ръце към тяхната маса. Тази жена беше толкова дебела, толкова голям корем имаше, сякаш щеше да роди три близначета. Всичко лъщеше върху нея: носът й, лицето, брадата, но най-много лъщяха двете й ръце, сякаш от тях капеше мас и олио, не смогна да ги изтрие със смутено старание в престилката си със съмнителен цвят, дори и веселите й черни очи лъщяха. това я правеше много мила.
— Виж този нов гостенин, Тереза — каза и шеговито Николо Нети, — той е най-новият ни храненик. Трябва да бъдем по-внимателни към него, защото апетитът му е огромен, а и гърлото му е пресъхнало, попива като гъба.
— Добре дошъл! — приятелски поздрави жената Джакомо, като му подаде пухкавата си, мазна ръка на готвачка, която беше толкова плъзгава, че едва ли не се плъзна от ръката на Пучини. — Чувствувайте се при нас както у дома си.
За да спази благоприличието, поседя между тях няколко минути и изпи една чашка вино.
— Гответе се!. Тръгваме! Стига за днес! — извика силно Николо. — Ако някой случайно иска да плаща, няма никаква пречка, може!
Намериха се няколко души, които отидоха при него и пуснаха в шепата му няколко мършави лири: „Приспадни ги от сметката ми, Николо.“ Кръчмарят старателно записваше в една книга.
Сега бяха навън, на прохладната улица, мъже и момичета, през отворената врата на кръчмата пушекът излизаше на кълба след тях.
— Хванете се един за друг! Ще нарушим малко тишината! — изкомандува в пиянско настроение Леонкавало.
Наловиха се в една верига осем души: Дзуели, Леонкавало, Маскани, Киара, Пучини, Пепина, Пани, Томази и като по даден знак започнаха да реват колкото им глас държи: „О, санта Лучия...“. Така вървяха, като се клатеха и пееха, подкрепяйки се един друг, по средата на улицата — Джакомо изпитваше удоволствие от топлината, която се излъчваше от двете момичета до него. Пееха неуморно, буйно, диво, като все повече се разгорещяваха, улицата гърмеше от тях. Изведнъж от тъмнината изскочи един висок полицай в униформа.
— Какъв е този шум, пияни немирници?!.. : — извика тъй яростно. — Тишина, но веднага, иначе ще закарам цялата банда в полицията!
— Затвори си муцуната, фанте такова — каза гордо малкият Пиетро, който изскочи от редицата.
Веднага се възцари тишина.
— Легитимирай се, проклетнико!
Полицаят вече беше посегнал към Пиетро, но грамадният юмрук на Томази се стовари върху ръката му, а отзад Киара го хвана за шинела и го дръпна назад.
— Разпръсвайте се! — изкомандува Леонкавало и всички затичаха в различни посоки, кой където свари. За сбогуване един сръчен крак спъна хукналия да ги гони полицай, така че той падна на земята, дори се претърколи веднъж.
Джакомо се спусна да тича, от една тъмна улица зави в друга, докато се задъха. Скри се зад една входна врата и оттам чуваше отдалечаващите се гласове, полицейските свирки, викащи се на помощ. Накрая предпазливо се измъкна от скривалището си. Едва беше направил няколко крачки, когато пред него изскочи някой от една врата:
— Стой! Кой си?!
Джакомо трепна. Последва момчешки смях.
— Изплаших ли те?... Аз съм: Пиетро... Пиетро Маскани. Великолепна шега, нали?
— Беше малко опасна, нали?
— Ах, ние вече сме свикнали! Това е нищо, имаме голяма практика в такива дребни шеги — засмя се щастлив малкият Пиетро с хрисимото лице. — Най-многото да ни затворят за по един ден. Но паричката глоба, ужас! Тя е непоносима: истински удар.
— При вас винаги ли е така? — заинтересува се Джакомо. — Всеки ден ли пиете, гуляете, буйствувате?
— Не! — отговори му сериозно Пиетро. — Нямаме толкова пари, пък и как си го представяш? Всичките живеем само с изкуството си, въпреки външното ни лекомислие. Но от време на време си почиваме, отдаваме се на малко лудории, любов, та след това работата да върви още по-добре.
Говореше като някой възрастен. Учуден, Джакомо го слушаше.
— Къде живееш?
— На виколо „Сан Карло“.
— Ще те придружа. Съгласен ли си?
— Сам и без това не бих могъл да се прибера в къщи.
Вървяха мълчаливо един до друг. И двамата чувствуваха взаимна симпатия, чувствуваха, че започват да се обичат.
— Къде обядваш?
— Засега още никъде — отговори му Джакомо, — едва вчера пристигнах в Милано.
— Да обядваме заедно! Зная една отлична кръчма на виа „Спадари“ Екселсиор. Всеки ден в един часа ще ме намериш там.
— Скъпо ли е там?
Маскани се засмя.
— Ще видиш.
Пристигнаха. Разделиха се като приятели.
Вече зазоряваше, когато Джакомо се изкачи по проклетата малка стълба до стаята им, в тавана на сградата. Пред вратата свали обущата си, за да не събуди хазяите и бедния Микеле.
Но въпреки това Микеле се събуди и със сънено, начумерено лице се подпря на лакти в леглото:
— Къде скиташ до разсъмване? — попита го ядосан. — От седем часа те чакам. Вече мислех, че си се загубил.
— Не се сърди, Микелино — отвърна му Джакомо виновно и кротко. — Малко се пообърках... Ще ти разкажа утре сутрин.
— Невъзможен си! Добре започваш!
— Тихо! — изкрещя един мъжки глас от съседната стая и хазяинът гневно почука с юмрук по стената.
Случайно попаднаха тук, в тази тясна, малка таванска стая, веднага след пристигането си, както бяха тръгнали от гарата към площада пред катедралата. Искаха да пресекат една улица на тесния пасаж виколо Сан Карло, когато търсещите им— очи се спряха на бялата бележка, залепена на входната врата: Дава се под наем хубаво мебелирана стая с пиано на солидни, почтени студенти. Разбира се, решителната дума беше пианото.
Стаята беше уютна, светла и извънредно чиста. Много мебели нямаше в нея — два кревата, един скрин, три стола, умивалник, малка желязна печка, — но там беше пианиното и до него едно грамадно бюро от орехово дърво, то наистина беше хубаво. А единственият прозорец с единични стъкла гледаше към покривите на къщите.
Една семейна двойка на средна възраст им отвори вратата, с недоверчиви очи ги огледаха от главата до петите, едва ли не ги помирисаха. Косматите гърди на мъжа с грубото лице се виждаха изпод разкопчаната риза под отворената пощенска куртка. Жената беше прецъфтяло, отпуснато, мрачно създание, с невзрачно уморено лице. Странното беше, че в това безжизнено, тъпо лице само двете очи живееха с младежка, ненаситна жизненост.
На Джакомо му хареса стаята, но хазяите го отблъскваха. С нетърпеливата си, жадна природа вече искаше да се настани, за да се наслади после от всички красоти на Милано. Погледна Микеле, той му кимна, личеше, че стаята и на него хареса.
— Моля, какъв е наемът? — попита Джакомо.
— Тридесет лири на месец, разбира се, в предплата — отговори му пощенецът.
— Много — каза Микеле.
— По-евтина стая от тази няма в целия Милано.
— И пианото, за него се плаща отделно — предупреди го жената, — Само десет лири, и това е просто без пари.
— Но след десет часа пианото не може да се ползува — повдигна заплашително пръст мъжът. — Вечер в десет часа си лягаме и не понасяме никакъв шум до сутринта. Искаме да спим, нали разбирате?
— След десет часа трябва да гасите и лампата — допълни думите на съпруга си жената.
„Недружелюбни, намусени, строги хора, помисли си [ Джакомо, но стаята е хубава и на хубаво място“. Той погледна въпросително брат си: Микеле вдигна рамене.
— Добре, ще наемем стаята — реши Джакомо.
— Добре, но първо трябва да знаем кои сте вие — каза пощенският служител, — не може да приемем когото и да било в къщата си. Откъде идвате?
— От Лука.
— Студенти ли сте?
— Музиканти сме, Аз ще посещавам консерваторията.
— Това е хубаво — каза жената и на умореното й, тъмно лице сега за пръв път се появи слаба усмивка. — Ние обичаме музиката.
— А от какво ще живеете, господа, ако може да попитам, —. заразпитва ги пощенецът. — От кого ще получавате парите?
Джакомо едва се сдържа. С рязко движение бръкна в джоба си и подаде на пощенеца писмото за стипендията.
— От кралицата, както виждате.
— Моля да ме извините, това е вече друго... — заекна зяпнал мъжът и с инстинктивно движение закопча ризата на косматите си гърди. — Виж, Мадлена, такова нещо още не си виждала!
Жената плесна с ръце като човек, който не вярва на очите си.
Сега вече се представиха с дружелюбно ръкостискане:
— Едоардо Мерканти.
— Мадалена Мерканти.
— Джакомо Пучини.
— Микеле Пучини.
— Ще ви кажа нещо, господин артисте, — каза любезно Едоардо. — Да опростим работата с тази стипендия от Рим, за да не си губите времето. Аз съм пощенец, както виждате. Попълнете пълномощното на мое име, за да получавам аз парите, когато вие случайно не сте в къщи.
— Не, това не е нужно, разносвачът все някак ще ме намери.
Едоардо се усъмни:
— Не е ли все едно? Вие и без това ще ми плащате четиридесетте лири. Или не?
— Разбира се, че ще ви ги плащам.
— Тогава?... Не— е ли по-умно, ако аз веднага ги приспадна от стоте и ви дам останалите шестдесет?
Напразно се ядоса Джакомо, трябваше да се смее на тази голяма алчност.
— Все ми е едно, получавайте ги, приспадайте, правете каквото искате.
Вече смяташе, че са свършили, когато Мадалена се намеси:
— Трябва да ви запозная с домашния ред, господа, за да знаете какво може да правите и да не стане по-късно някакво недоразумение. Значи, след десет часа трябва да царува пълна тъмнина, тишина и спокойствие.
— Това вече чухме веднъж — каза нервно Джакомо.
— В стаята не е позволено да готвите..,
— Тогава, къде да готвим? Какво ще ядем? — уплаши се Микеле.
— Не зная, това е ваша работа. Има и студено ядене на света, а има и гостилници. Но не съм съгласна да съсипете прекрасните ми мебели, да се просмучат с миризма на лук и да бъдат опръскани с горещо олио. Дори и политурата ще се напука от него, зная си аз.
— Има ли още нещо? — попита я Джакомо хапливо.
— Не може да палите печката — строго държа за това.
— А защо не? Защо не може да палим?
— Защото печката пуши и ние не искаме да се задушим. Жарта също може да падне, и край на пода ми.
— А аз как да свиря с вдървени пръсти? Как да се упражнявам, да композирам в студена стая? Не, моля, с това не съм съгласен!
— Вижте, скъпи господин артисте, няма смисъл да приказваме повече — каза госпожа Мадалена със сладникава усмивка. — Такива студенти и без това нямат пари за топливо.. А когато много ви е студено, ще дойдете за малко при нас, в нашата хубаво отоплена стая, да се постоплите Винаги ще ни бъде приятно.
— Мило... благодаря — измърмори Джакомо. — Надявам се, нямате повече условия?
— Още само едно-единствено, което е естествено в такъв почтен дом: не може да водите тук жени, нито нощем, нито през деня.
Джакомо се обърна и погледна през прозореца, а Микеле отговори вместо него:
— Разбира се, че няма да водим.
Джакомо се обърна.
— Надявам се, че може да се пуши? — попита той ядосан. — Защото, ако и това не е позволено, веднага си тръгвам.
— Това е позволено — каза Едоардо благосклонно и с ръка изтри носа си. — И аз самият пуша лула.
Платиха двадесет лири за първите петнадесет дни от месеца, но пощенската семейна двойка все още не се помръдваше.
— Покажете ни, господин артисте, какво можете — помоли го жената с жадни очи. — Изсвирете ни нещо хубаво, нещо прекрасно...
— Кого обичате най-много?
— Росини!
— А какво от Росини?
— Марша от— Крадливата сврака.
Джакомо запали цигара и седна пред пианото. Когато прозвуча веселият марш, широка усмивка се появи на двете мрачни лица.
— Браво!... — каза жената. Толкова хубаво свирите, господин артисте!
И двамата доволни излязоха от стаята.
А лицето на Микеле беше кисело.
— Не прави такива горчиви гримаси, Микелино, — каза му весело Джакомо. — Ще им покажем на тези глупаци кои сме! Ще ги надхитрим, не се плаши. Ще спазваме разпорежданията за тишина през нощта, но за другото ще има да вземат: ще готвим и палим, и,,,
— Да не искаш да водиш жени?! — прекъсна го уплашено Микеле.
Джакомо се засмя. После се приближи до брат си, който все още намръщено гледаше пред себе си, хвана го под мишниците с две ръце и го разтърси като празен чувал.
— Събуди се, човече, пей, скачай от радост: в Милано сме!
— Добре, добре — измърмори Микеле, без да се усмихне. — Но как ще преживеем тук?
— Не зная — отговори му Джакомо и вдигна рамене.
Още същата вечер написа весело писмо на майка си, похвали се:
„... живеем в чиста, хубава малка стая... бюрото ни е прекрасно, изработено е от орехово дърво, истинско украшение... А утре вечер вече ще стоим в галерията на Скала, ще слушаме операта „Фра Дяволо“ от Обер: ще пее прочутият тенор Наудин... Щастливи сме..
— Слушай, Микеле — обърна се той към брат си. — На мама винаги трябва да пишем, само хубави неща. Внимавай много за това!
Третият ден беше богат ден, неизмеримо, незабравимо богат, пълен с прекрасни преживявания. Макар че започна плачевно: Микеле се сърдеше, сериозно се сърдеше за снощното закъснение. Стана, изми се, не каза нито дума и вече искаше да излезе.
— Сърдиш ли ми се, Микелино? — попита го мило Джакомо. — Ела да си поговорим.
За миг помисли да му разкаже всичко, от начало до край, откровено, както брат на брата, как завладя двадесет съвсем чужди хора, как спечели двама великолепни приятели, онзи пълен Руджиеро и малкия Пиетро, да му опише цялата кръчма Аида заедно с бохемския й чар, със сладките й малки женички, с брадатите художници, с чернокожата сервитьорка и валчестата Тереза — колко трогателно мила беше, когато бършеше в престилката ръцете си, от които капеше олио! Нещо повече, нямаше да премълчи и сблъскването с полицая, нека се посмее веднъж и Микеле — само че Микеле не би се смял, би поклатил възмутено глава и лицето му ще стане още по-мрачно и по-огорчено. Ако сега седеше тук на края на кревата майка му или Нитети, или дори святата малка Иджиния, как биха се смели заедно с него, как биха разбрали всяка негова дума!
Така че трябваше да лъже, друго не му оставаше:
— Разхождах се, из града, разбира се, накрая се заблудих и тъкмо тичах към къщи, за да бъда тук в осем часа, когато се сблъсках с двама приятели и те ме взеха със себе си, не можах да се отърва от тях. Съжалявам, Микеле, но... А, ти какво прави цял ден?
— Разглеждах катедралата и музея— на двореца Сфорца.
— Харесаха ли ти?
— Да.
— Все пак кое беше най-хубавото, което видя в Милано?
— Катедралата, разбира се. Защо! Според теб, кое е най-хубавото?
— Жените! — каза му Джакомо весело. Той се надяваше, че с тези си думи ще развесели брат си. Но нито един мускул не трепна по лицето на Микеле. Какво обядва, какво яде? — попита го Джакомо с угризение на съвестта.
— Не много — отговори му хапливо Микеле. — Само една минестраграса, гъста супа от зарзават. Защото благодарение на твоето внимание останах без вечеря.
— Нищо, Микелино, днес ще бъдеш възнаграден: днес наистина ще вечеряме заедно — каза с привидна веселост Джакомо.
— Вече не се ловя на твоята въдица, може да ми казваш, каквото си искаш! — измърмори Микеле.
Джакомо бързо бръкна в джоба си и извади от там билетите за опера.
— Вземи, за теб ги купих: тази вечер ще отидем в Скала. А след това ще вечеряме заедно. Радваш ли се?
Най-после лицето на Микеле се проясни.
— Как да не се радвам! Благодаря ти, Джакомо.
Мирът между тях се възстанови.
Джакомо също стана от леглото, изми— се и се облече. Докато се миеше, запита брат си:
— Разгледа ли вече Галерията?
— Не.
— Аз ще ти я покажа, ако ме почакаш още една минута. Ще отидем там да закусим.
„Интересно колко съм бодър, а спах толкова малко, чудеше се Джакомо, дори виното не ме хвана“. Така беше винаги, още от детските му години: вълнението не му даваше мира.
Докато Джакомо се обличаше, Микеле старателно чистеше, метеше, бършеше, дори и леглата оправи. „Все пак добре, че го взех със себе си, помисли си Джакомо: какво ли щеше да бъде тук без него! Добър момък е този Микеле, само за съжаление няма настроение...“ След като върза вратовръзката си, погледна надолу, в дълбочината, безкрайното множество покриви, огрени от жълтата есенна слънчева светлина.
Хванати за ръка, те слязоха тичешком по стълбата. Отидоха право в Галерията и седнаха пред Бифи да закусят — толкова удобно, нехайно се разположиха там, като двама богати безделници, които нямат друга работа освен да се наслаждават на този блестящ живот, който течеше пред тях като пълноводна река.
Най-после езикът на Микеле се развърза. Говореше мило, откровено, от сърце:
— Не се страхувай, Джакомо, няма постоянно да ти бъда в тежест, няма да увисна на врата ти. Зная, че нашите пътища рано или късно ще се разделят, различна е природата ни, други са целите ни: ти искаш да станеш прочут, а аз искам да печеля пари — ти гониш мечтите, а аз търся действителността. Вчера цял ден си блъсках главата върху това... какво ще стане с нас, когато се свършат спестените ни парички, как мога да се добера до някакъв малък доход, с който да преживявам. Дадох обявление в един вестник... страшно скъпо струваше.., че преподавам уроци по пеене и пиано и че преписвам евтино ноти. Може би ще има някакъв резултат.
— Добър момък си! — каза му Джакомо с най-искрено учудване.
— В края на краищата не мога да чакам да ми падне от небето...
— Погледни онази очарователна жена там[...
— Остави жените! — ядоса се Микеле. — Тебе друго не те интересува.
— Тук грешиш, Микелино — засмя се Джакомо, — много грешиш. Жените са важни: те носят в себе си моята музика... Това ти никога няма да разбереш!
— Не, няма да разбера.
Известно време мълчаха. После Джакомо хвана ръката на Микеле:
— Каквото и да стане, ние ще се обичаме и ще останем заедно.
. Погледнаха се и се усмихнаха. Микеле го попита:
— Кажи, ти въобще ли не мислиш за приемния изпит? Остават ти всичко четири дена. Никак ли не се страхуваш и няма ли да се готвиш за него?
Изненадан, Джакомо погледна брат си.
— Да се страхувам ли? Да се готвя? Защо? Или струвам нещо, или не струвам, тогава и без това ще бъде напразно, по дяволите! По-скоро нямам търпение да се запозная с Понкиели и Бацини и те да ме опознаят.
Микеле стана. Джакомо остана още. Сбогуваха се.
— Довечера ще се срещнем горе на галерията в Скала.
— На Олимп! — засмя се Джакомо и весело махна на брат си.
Младият човек гледаше унесено, за нищо не мислеше, само се наслаждаваше. Изведнъж се изплаши, погледна часовника си: „Господи, след няколко минути вече ще бъде един часът, как мина времето, дори не забелязах!“ Скочи и затича към улица Спадари [(Пиетро му беше обяснил как може да отиде там) през площада на катедралата по виа Торино и се озова пред Екселсиор. Първият човек, когото видя, беше Маскани. Седеше зад гледащия към улицата дълъг прозорец, до една малка четвъртита маса, покрита с бяла покривка и украсена със саксия цветя, и прилежно загребваше супа с лъжицата. Когато забеляза Джакомо, скочи и избърза да го посрещне.
— Колко мило от твоя страна, че още първия ден дойде — каза с детската си усмивка. — Ще видиш какво отлично място е това, никъде на земята няма подобно, сериозно ти казвам. Почакай, веднага ще те представя на Джиджи... Господин Ненини, моля, може ли за един момент...
Един висок плешив мъж с умно лице и усмихващи се очи се приближи до тях. Беше около петдесетгодишен, а може би и по-млад.
— Заповядайте, господин Маскани?
— Този е мой приятел, Джакомо Пучини. Композитор като мен, беден като мен, честен като мен... с това казах всичко за него. А този тук е нашият Джиджи. известният Джиджи Ненини, приятел, благодетел, ангел-пазител на всички поети и композитори. Познавам само един по-добър човек от него — съпругата му Луиджия.
Ръкуваха се сърдечно.
— Чувствувайте се добре у нас — каза му простодушно Джиджи Ненини. — Какво да ви донеса, господин артист? Една хубава гъста минестра, а после спагети със сос... Бива ли? Да ги донеса ли?
— Много ще е... за кесията ми — уплаши се Джакомо.
— Ах!... — засмя се Джиджи и погледна Маскани. Извади от джоба си един лист, написан на машина, и го подаде на Пучини. — Първо, благоволете да прочетете, за да знаете какво да правите.
С тези думи той се отдалечи.
— Какво е това? — попита Джакомо.
— Прочети го! — подкани го весело Пиетро.
„Плешивият етруск“, прочете Джакомо. „Домашен вестник на Екселсиор. Главен редактор и отговорен издател: Джиджи Ненини. Сътрудници: всички постоянни гости. Златни истини: „Който заплати обяда си, когато никой не иска това от него, е луд, идиот или кретен... Но, слава богу, винаги се срещат и идиоти по света!“... „Ако не си поет или артист, ако си само лаком гражданин, махай се веднага оттук!“... После следваше едно стихотворение:
Ако си много ял – и платиш,
и най-хубавото ядене вреди: човече, не се разсипвай!
Джакомо се засмя.
— Луд ли е този човек?
— Не — отговори му най-сериозно Пиетро, — този човек е с добро сърце и обожава артистите. Казват, че и той самият се готвел за музикант, но трябвало да се откаже от учението поради мизерията си. Не могъл най-вече да понася глада. После неочаквано умрял един богат негов роднина, който му оставил цялото си имущество. Тогава отворил тази гостилница с единствената цел: да подпомага бедните артисти, за да не се случи с тях онова, което се случило някога с него. Имай пред вид, че понякога и Верди идва тук, разбира се, и той не плаща, за да не наруши правилника. Но при всички случаи по пощата изпраща сто лири анонимно на Ненини.
— Прекрасно! — извика възхитен Джакомо.
Трябваше да млъкнат, защото Джиджи вече донесе яденето и доведе съпругата си. Представи й новия им гост.
— Това е господин артистът Джакомо Пучини, който ни оказва чест, като се задоволява със скромната ни кухня. И за него са валидни нашите правила!
Луиджия беше красива, сериозна жена, достойна другарка на Джиджи. Само очите й непрекъснато се усмихваха. Пучини я обикна още от пръв поглед.
— И вие ли ще посещавате консерваторията? — попита го жената.
— Да, бих желал да стана композитор, за да пиша опери — отговори й Пучини.
— Ние ще ви помогнем да постигнете това — каза му скромно Луиджия. Тя се обърна и изчезна обратно в кухнята.
„Колко по-друг е тук въздухът, атмосферата от онази мила, лудешка кръчма Аида: скромно, чисто, тихо, но въпреки това е и весело, само че е по-друго“, помисли си Джакомо, докато мълчаливо сърбаше супата, и с наблюдателни очи оглеждаше салона. Каква любезност, спретнатост, ред, снежнобели покривки, по
няколко стръка цветя на всяка маса, а около масите седяха повече самотни мъже с очила, рошави, но всички бяха млади, с дебели книги или ноти в ръце, в тях се ровеха със сериозни до смърт лица или вдъхновени се бяха навели над някакъв лист хартия, като дъвчеха напрегнато молива. Едва се виждаше по някоя жена и те бяха сериозни, тихи — такива, каквито са в къщи Диде или Отилия. Тук-там по двама-трима приятели спореха разгорещени, но с тих глас, почти допрели едно до друго челата си.
— Кажи, кои са тези?
— Повечето от тях са поети, журналисти, музиканти, начинаещи и мизерствуващи, които се приютяват тук под крилото на Джиджи, за да напълнят стомасите си и стоплят вкочанясалите си крайници: да работят необезпокоявани върху творбите си. Не зная какво би станало с тях без Екселсиор.
— Ти познаваш ли всички?
— Повечето — отговори му Маскани, който днес сякаш беше съвсем друг човек, не вчерашният малък-, шегобиец Пиетро от лудешката суматоха в Аида. Колко сериозен е погледът му и колко умна, обмислена е всяка негова дума. — Но тук дори не се поздравяваме, уважаваме спокойствието на другия. Когато имаме работа с някого, сядаме на масата му и веднага, щом свършим, ставаме. Има и такива гости, които изцяло прекарват времето си тук, сутрин седнат при масата и остават до вечерта. Да ти призная, понякога и с мен се случва; седна при прозореца и гледам улицата, наблюдавам живота...
— Няма по-хубаво и по-вълнуващо нещо — одобряваше Пучини, — и аз правя същото.
Малкият Пиетро се огледа.
— Виждате ли там на третата маса онзи пълен, брадат, замечтан човек? Това е Джузепе Джакоза, талантлив млад поет. Скоро излезе от печат първото му томче стихове.
— Да, чух вече за него, дори четох едно-две негови стихотворения във вестниците.
— Той е най-милият човек на света. А до него, на съседната маса, с ноти в ръце, онзи с козята брада, е Борели, музикантът. Аз много не го обичам, нито него лично, нито музиката му.
— А я ми кажи онзи пълният, с когото нощес гуляхме. Леонкавало... навярно е оригинален човек.
— Повече от оригинален: той е извънредно талантлив! Съзнателен, решителен, упорит, когато трябва. И ти ще го опознаеш... Но музиката му е великолепна, това трябва да се признае. А на всичко отгоре е умен, има дарба и за писане.
— Не идва ли тук?
— Рядко. Където той не е император, не ходи с удоволствие.
— А нашите приятели художниците: Пани? Томази?
— Не, кракът им дори не стъпва тук — засмя се Пиетро, — за тях това място е прекалено сериозно, прекалено солидно, недостатъчно забавно и разнообразно. Ако видят тези кани за вода по масите, ще се разболеят. Знаеш ли, те непрекъснато вършат лудории, не са като нас музикантите и поетите, които само от време на време подлудяваме.
Уморени от продължителния разговор, и двамата се загледаха в улицата. Джакомо пушеше цигара след цигара.
— Колко цигари изпушваш на ден? — попита го Маскани.
— Не зная, много. Смятам, че ако имах пари, бих изпушил и сто.
— Наистина ли си толкова беден? С какво живееш?
— Получавам сто лири стипендия от кралицата. Но ние сме двама с по-малкия ми брат, доведох и него в Милано.
— Тогава аз съм по-богат от тебе — засмя се горчиво Пиетро. — И аз получавам сто лири от богатия барон де Ландези, но поне сам живея с тези мършави банкноти... Знаеш ли кои са истинските меценати, Джакомо? Джиджи Ненини и онзи обикновен дребничък Николо Нети. Те ни дават и сърцето си заедно с парите. Само майка ми беше такава безкористна, добра към мене.
— И ти ли обожаваш майка си, Пиетро?
Маскани кимна утвърдително. Погледнаха се, сълзи блестяха дълбоко в очите им. Но Пиетро не обичаше разнежването. Той беше на седемнадесет години: искаше да бъде мъж. Съзнателно промени темата на разговора.
— Чудно преживяване имах преди няколко дена. Случайно попаднах на театър... получих безплатен билет от един приятел журналист. И гледах една артистка!... Слушай, Пучини! Никога не съм виждал по-очарователна артистка! — Лицето му пламна: — Незабравима!... Съвършена!... Самата тя беше простотата, болката, животът... В нея има нещо потресаващо, трогващо, нещо дълбоко човешко. А при това е и млада, може би няма още двадесет години.... но навярно вече много е страдала... Казва се Елеонора Дузе... Играе просто, естествено, само очите й издават чувствата й... Какъв поглед!... Чак в съня ме преследва, не мога да се освободя от него.... а дори не е красива, тя е нещо повече... и ръцете й са прекрасни, самата е чиста хармония...
— Слушай, Пиетро, ти си влюбен в Дузе!
— След няколко дена Милано ще се побърка по тази жена!
— Не предполагах, че си захласнат толкова! — учуди се Пучини.
— Не съм по романтиката, но се възхищавам от хубавото, от артистичното.
. — Защо? Според тебе романтиката досадна ли е?
— Стига вече сме оплаквали тая глупава и фалшива романтика, истинският живот трябва решително да се покаже на сцената със своя жесток реализъм, дори и в оперите.
— Правилно, аз също съм привърженик на това — каза убедено Пучини, — животът трябва да се покаже на сцената без всякакъв фалш, със своите мъки, но и с радостите си. Защото няма малка радост и няма човек на света, у когото да няма малко романтика, лиризъм, любов, поезия... само трябва да се разкъса старата украса от онази прекалено натруфена и захаросана, до втръсване наивна романтика, за да я на-правим жизнена, истинска и човешка. Да, човек трябва да бъде решителен, сурово решителен, не бива да се плаши и от най-страшната истина, но не бива и да изопачава, преднамерено да избягва онова, което облекчава малкия животец на преследвания дребен човек: любовта, поезията, възхищението, романтиката, сърдечността. Ако не беше тази наркоза, даваща убежище на човека в живота, всички биха се обесили на
най-близкото дърво. Убеден съм, че без сърце и поезия няма художествено творение, не е имало и никога няма да има.
— Не си съвсем прав.
Но Пучини беше толкова разгорещен, че не остави Пиетро да проговори.
— А това, което ми разказа за Елеонора Дузе, не е ли само поезия и романтика?
— Ти смесваш лиризма с романтиката...
— Би ли могъл да кажеш къде е точната им граница? И отричам, че действителността не търпи отпадналата от живота романтика. Знаеш ли, Пиетро, съвършен малък мошенико, че тази серенада, която ми изсвири и изпя вчера, е не само най-страстният, но и най-романтичният лиризъм, който въобще съм чувал?!
— По време на композирането й мислех тъкмо за Дузе, за нещастната Сантуца, която нашият талантлив сицилиански селянин, Джовани Верга, нарисува с такава чудна сила и реализъм във великолепното си произведение Кавалерия Рустикана. Знаеш ли, в театъра имах чувството, че тази поразителна драма е написана за мен, за моя темперамент, че по нея трябва да композирам опера. Цяла нощ се въртях, мятах се в леглото, просто музиката бушуваше в мен.
— А защо не поискаш пиесата от Верга?
— Не се подигравай, Пучини! — каза ядосан Маскани. — Ако се изправя пред Верга с това проклето детско лице, ще ме изгони веднага и ще насъска кучетата си по мен.
Джакомо се засмя, но после каза сериозно:
— Ако седнеш до пианото и му изсвириш нещо, няма да те изгони, убеден съм!
Лицето на Маскани доби страдалчески вид, единият край на устата му се изкриви.
— Би ли ми казал как да отида в Палермо? С плуване или пеша? Защото никога в живота си няма да имам толкова пари, за да замина с влак или кораб.
— Напиши му писмо, ще ти отговори. Джовани Верга е великолепен човек. — После с хитра усмивка прибави: — А може би и онази малка артистка, Елеонора Дузе, на драго сърце би ти помогнала.
Продължиха да спорят все на една и съща тема: за музикалната драма, за операта, за този музикален жанр, който според критиците вече агонизира, не може да се възкреси, окончателно е изчерпан, на който двама ненадминати гения са сложили точка: Верди и Вагнер. Белкантото принадлежи на миналото и никой не може да подражава, да продължи да развива по-нататък оркестровия лайтмотивен и философски оперен стил на Вагнер.
— Не е вярно! Не е вярно! — извика страстно Пучини. — Белкантото, носещата се от устата на певците мелодия ще живее вечно, това го знае и Вагнер, но в нова, по-сложна форма, сливайки се в оркестъра с непрекъснато леещата се музика.
— И операта ще живее! — вдъхновено извика Маскани. — Ние ще създадем нова опера! Реалистична драма, която да отразява живота.
— Обикновена опера на малките хора, малките радости и мъките — каза Пучини.
Може би тук, в кръчмата на артистите на Джиджи Ненини, двамата страстни младежи произнесоха за пръв път думата, която изразяваше новото музикално понятие: verismo. И тук през този септемврийски следобед беше сключен съюз за дружба за цял живот между Пучини и Маскани.
Вече се свечеряваше, когато се сбогуваха, малко уморени от продължителния спор, но с чувство на задоволство, че са станали по-богати душевно.
Джакомо не бързаше много, имаше още доста време. Мина през осветената Галерия, но не посмя да погледне магазините, за да не подмамят погледа му хубаво и привлекателно наредените витрини. Още отдалеч видя обляната в светлина Скала, напиращата тълпа към двете врати, натрупалите се каляски пред входа с нетърпеливо чаткащи с копита запенени коне, кочияши, облечени в ливреи, дами в бели кожи и господа с цилиндри, излегнати върху копринени възглавници, едрия портиер с бяла брада и с подобен на жезъл бастун в ръка, който пазеше главния вход като свети Петър, и съперничеше на генералите и папагалите с пъстрата си униформа, с пурпурно-кадифената шапка... изпънат отдаваше чест, покорно се кланяше, с ръка, облечена в ръкавица, помагаше на крехките дами да слязат, докато протягаше другата си ръка за бакшиш към господата с цилиндри ,а после се провикваше с командирския си глас: „По-нататък....“ „Каква комедия! — смееше се Джакомо: този оперен пълководец само за една вечер печели повече от най-талантливия млад музикант за цял месец — само трябва да се унижи пред хората и парите вече текат към него“.
Джакомо трудно намери входа към галерията: беше някъде отзад, в най-тъмния ъгъл на театъра, мизерна малка лампа само мигаше над него, и този вход не се пазеше от никакъв пазач. Устремилите се към Олимп се вмъкваха в този малък вход както тайните последователи на някоя секта в престъпното им светилище, повечето по двама, хванати под ръка, със съгласувани стъпки изтичваха нагоре по безкрайната, криволичеща, тъмна каменна стълба. Джакомо им завиждаше.
Най-после се изкачи до входа, но преди да влезе, спря го една женска малка ръка: „Моля билета!“ За миг погледите им се срещнаха. „Колко е хубава и мила, и колко млада, как весело само блестят очите й“ — помисли си Джакомо. Влезлите тичаха към парапета с кадифения корниз на мястото за правостоящи, но Джакомо остана назад, до стената зад скромната разпоредителка с дантелена престилка, и оттук се вижда прекрасно всичко, поне няма да го блъскат и да смачкат червата му. Преди всичко потърси с очи Микеле: той, разбира се, стоеше в най-предната редица, до самия парапет, сякаш над дълбока пропаст, с -големи усилия се беше наместил там. Погледите им се срещнаха, кимнаха си и се поздравиха, но Микеле неодобрително поклати глава: какво ли не му харесва?
Смаян, Джакомо погледна надолу: ложите и партерът бяха изпълнени с дами във вечерни тоалети, разголени, с открити напудрени рамене и гърди; ослепително блестяха бижутата, перли и диаманти на шиите, на китките, дори и върху гребените в косата — това беше ослепителна и предизвикателна витрина на злато, скъпоценни камъни, и женски тела, сладострастен, хладен басейн на знатните хора, а до жените седяха мъже в елегантни фракове, бели пикени жилетки, ръкавици от гласе, бели вратовръзки-пеперуди, блестящи лачени обувки — ах, какъв парад на маймуни! — а това вече продължава от сто години и винаги едни и същи седят там в ложите с огледала, каква разлика между ония долу и тези горе: там скучаещи лакомници, тук вярващи, обожаващи, там преситени, тук жадуващи, там търсещо правото си богатство, тук търпеливата беднотия, там гладко изгладените черни униформи, тук пъстрите, смачкани, изтъркани, пропити с пот дрехи. Сто петдесет и пет ложи, преброи бързо ложите на шестте етажа, и тези сто и петдесет ложи от сто години насам ги владеят едни и същи сто петдесет и пет милански патрициански фамилии — Джакомо— беше чул някога това от майка си — защото по онова време Ла Скала бе построена с техни пари, за да откупят ложите за вечни времена, завинаги, така, както някой строи замък за себе си и наследниците си, където чужд човек не може да стъпи. Джакомо знаеше, че те имат и ключове за ложите, както за жилищата си, и че зад откритите ложи има скрити затворени малки салони, целите в коприна, където тези избраници си правят посещения или когато им омръзне операта, лягат на канапето, пушат цигари или изкарват по един сън. Злите езици казват, че когато представили тук „Тристан и Изолда“, всичките сто и петдесет и пет ложи едновременно се опразнили. Разказват, че няма и такава миланска фамилия, която да е продала ложата си, дори съвсем да е фалирала и продала цялото си имущество. Само когато измре цялата фамилия, без да остави наследник, само тогава се освобождава някоя ложа. Джакомо забеляза, че почти на всички ложи има и гербове, които показват цветовете на фамилиите-собственици.
Но гледката е великолепна, това е безспорно. По корнизите на всички ложи има грамадни букети от бледорозови карамфили, всички еднакви по форма. А тези ложи са като осветени отвътре малки пещери или заливи. Грамадни бели колони пазят сцената и невидимия оркестър, а от тавана виси блестящ кристален полилей със светлината на небесната дъга, която изведнъж започва да бледнее, отслабва, все повече отслабва, както бавно затварящите се очи на умиращ, докато най-после се стъмни съвсем. Но нахалните малки светлини на пещерите все още продължаваха да горят, а може би блестяха само голите снежнобели гърди във внезапната тъмнина, помисли си развеселен Джакомо и пое дълбоко въздух, за да вдъхне благоуханието на добре гледаните женски тела. Вече свърши увертюрата и завесата се вдигна — каква приятна, хубава музика! Но достойният стар Обер не го интересуваше много, предпочиташе да наблюдава сцената, да се любува на декорите, следеше играта, а не пеенето: да, тук всичко е съвършено, оркестърът, тенорът, движението на статистите; огромна творческа работа и усилие се крие зад тази съвършена хармония, за да бъде илюзията пълна. Но тази игрива, весела музика не дразнеше нито сърцето му, нито чувствата, наивното действие на сцената не приковаваше вниманието — Обер е виновен, че нещо друго привлече вниманието на Джакомо: една мека ръка, която случайно се допря до ръката му, едно рамо, което също така случайно закачи неговото, само дяволският дърт французин -е виновен, че чувствителната артистична ръка на Джакомо се подчини на. някаква непреодолима, магнитна сила и предпазливо обхвана тънкия кръст на долепилото се до него момиче. Те стояха отзад до стената, притиснати един до друг, в най-тъмното.
— Искате ли един бинокъл? — пошепна му мелодично малката разпоредителка в престилка. Джакомо по шепота й чувствуваше как бие сърцето и. — Няма да ви струва нищо, ще ви го дам безплатно:
— За какво ми е? — пошепна й Джакомо. — Нали и без него виждам.
Сега вече нещо привлече и главата му и устата му се долепи върху една благоуханна малка уста.
През първия антракт Микеле попита брат си:
— Какво ти е впечатлението? Харесва ли ти?
-— Великолепна е! — отговори Джакомо въодушевено.
— Толкова много ли ти харесва? — учуди се Микеле. — Аз мислех, че ще скучаеш. Сякаш малко е поостаряла, макар че музиката й е хубава.
Джакомо се опомни:
— Имам пред вид, че диригентът е съвършен. А и тенорът е великолепен.
Едва довършваше втората цигара и вече иззвъняха. Микеле изтича
— Бързам, за да бъда напред. Ела и ти с мен — подкани той брат си.
— Ще смукна още един-два пъти.
Дочака да угасят светлината, после се върна на старото си място, а сръчната му ръка намери веднага малката разпоредителка.
— Ела и друг път — пошепна му с потрепващ глас момичето. — Не трябва да купуваш билет, винаги ще те пускам.
— Чудесна си! Как се казваш?
— Анета.
— Ще вечеряш ли с мен?
Някой изшътка. Бяха принудени отново да се целуват.
През втория антракт Джакомо потърси Микеле и като направи сериозно, загрижено лице, му каза:
— Ужасно много съжалявам, Микелино, но пак не мога да вечерям с теб.
— Знаех си аз. Можех да се закълна в това! — ядосваше се Микеле.
— Имам важен разговор след театъра.
— Представям си.
— Става дума да си набавя безплатна карта за Скала, за постоянно.
— Вярно ли? — учуди се Микеле и изпитателно погледна Джакомо.
Гласът на Джакомо никога не е бил по-невинен и откровен.
— Вярно е, разбира се! И се надявам, че ще успея... Сигурно ще успея.
Целият театър вече се беше изпразнил, когато, хванати под ръка, двамата изтичаха по безкрайната стълба. Потърсиха една отдалечена кръчма и седнаха един до друг в най-тъмния ъгъл.
— А ти кой си? — попита го Анета, спирайки върху него възхитения си влюбен поглед.
— Композитор, музикант... Може би някога и аз ще бъда у дома си в Скала. Името ми е Джакомо Пучини... но за съжаление не живея сам...
Момичето се наведе до ухото му, едва можеше да се разбере, толкова тихо пошепна:
— Аз живея съвсем сама...
... Когато късно вечерта се прибра в къщи в малката таванска стая и си легна в тъмното, усмихнат си каза: „Завладях вече половината Скала, спечелих първата атака... макар че не тъкмо с музиката си..
 

2
 
Пучини никога не е бил по-спокоен и весел, както през това слънчево септемврийско утро. Около него се намираха само мили, познати лица, само братя: Маскани, Леонкавало, Дзуели, ето го и Алфредо Каталани, с обич, щастливо си махнаха с ръка. „Двамата представляваме малкия Лука!“ — помисли си младежът с гордост, а и онзи с козята брада, Борели, когото бе видял в Екселсиор, е тук. От всички области на Италия се бяха събрали в този древен салон, всички градове бяха представени с най-достойните си синове, само двата вечни съперника, Рим и Болоня, ревниво държаха в къщи младите си дарования — в собствените си консерватории: те не бяха склонни да се поклонят пред Милано, не признаваха надмощието му. Върху тези още полудетски лица бе легнала една и съща стигма, една и съща кротка мъка, предателските следи на изключителната наслада от музиката — няма опиянение по света, което да оставя такава следа в очите и лицата.
Но същата стигма се забелязваше и по застаряващите лица на мъжете, насядали около дългата маса. Джакомо ги наблюдаваше внимателно: онзи уморен стар господин в средата навярно е Антонио Бацини, а мургавият мъж от дясната му страна, със сияещото лице и вдъхновен поглед — колко е млад още! — Амилкаре Понкиели, кой друг би могъл да бъде? Лицето му личеше сред другите лица така, както се откроява картината на някой голям художник сред останалите бледи платна. Да, този човек го привличаше с тайнствена сила още от детските му години. С удоволствие и възхищение го гледаше: бе точно такъв, какъвто си го представяше, не, по-скоро такъв, какъвто винаги го е познавал. Погледите им непрекъснато се срещаха.
„Тук е нещо като състезанието на Майсторите певци в Нюрнберг — усмихна се Пучини, — дали има между тях и някой Бекмесер и дали ще се срещне сред тях Щолцинг Валтер?“ Липсваше всякаква формалност, високомерие, привидна строгост, беше по-скоро приятелско събиране, отколкото приемен изпит, някои от професорите дори запушиха, той също
можеше спокойно да запали цигара, стига да поискаше, никой не би му забранил.
Бацини почука по масата — всички очи се устремиха към него. Той не стана от стола, говореше тихо, малко със задъхване, трудно, с най-естествения, най-искрения глас на света:
— Поздравявам ви, млади приятели-артисти. Едни от вас дойдоха сами, други ние повикахме, за да развием по-нататък таланта ви, за който вече сте дали блестящо доказателство на друго място, в отличните консерватории на нашите по-малки градове. Гледайте на нас като на приятели, по-възрастни и по-опитни братя, готови винаги да ви помогнат. Тук всички служим на една-единствена цел: на чистото изкуство. Моят приятел Амилкаре Понкиели ще изложи подробно какво очакваме, на какво се надяваме от вас. Но първо ще прочетем имената ви, за да се запознаем лично.
При тези думи той подаде един лист хартия на най-младия професор Саладино. Той също седнал прочете списъка бавно, по азбучен ред.
— На когото прочета името, моля да стане.
Започна с Борели и свърши с Дзуели. Професорите внимателно разгледаха всекиго, но на Джакомо се стори, че когато стигнаха до Маскани, направиха по-голяма-пауза, отколкото при другите, очите им с още по-голям интерес и обич се обърнаха към усмихнатото детско лице на Пиетро. А когато неговото име прозвуча, топлият поглед на Понкиели сякаш го погали. После пошепна нещо на Бацини, който благосклонно кимна с глава.
Сега Понкиели се обърна към тях. Той също говореше тихо, но гласът му се разгорещи, сякаш треска го разпали.
— Вие сте избрали най-трудната специалност, приятели, най-трудната и най-хубавата: да композирате, да творите музика, което значи, че не само искате да служите на музиката, а и да създавате нова музика. Това е най-голямата цел, която един артист може да си постави, защото само артистът творец, композиторът, ще развие по-нататък музиката, която издигнаха едва ли не до небесата Бах и Бетховен, Моцарт и Доницети: великани, които просто плашат хората със съвършенството си. И все пак трябва да се опитате да ги надминете самоуверено и самокритично, нагърбвайки се с най-прекрасното и най-тежкото бреме, великолепното бреме на творчеството, на мъчителното съзиждане. Вие всички ще се опитате да направите невъзможното, както приказният витяз, който убива змейовете и побеждава боговете. А за тази борба ние ще се опитаме да ви въоръжим с вълшебни оръжия, но тези оръжия са победоносни само в ръцете на доблестните герои. С най-голяма чест и смирение трябва да се впускате в борбата, ако наистина искате да станете артисти. Истинският артист винаги е. недоволен от себе си и никога не изпада в малодушие, а отново и отново се впуска в нов щурм... моля, никога не забравяйте това. — Той запали цигара и се огледа. — Трябва да призная, че никога досега не са се явявали толкова млади артисти при нас по специалността композиция, а трябва да призная, че и никога досега не сме приемали студенти с такава голяма надежда, с каквато днес приемаме вас. Сякаш се случи чудо, сякаш изведнъж се появиха нови таланти от небитието. И ние със задоволство и с надежда гледаме на вашата работа: може би най-после ще открием между вас онзи творчески артист, когото години наред напразно очакваме и търсим. Защото няма по-голямо щастие за един артист от това, да открие онзи талант, за когото знае и чувствува, че е много по-добър от него. Това е нашето професорско смирение, а вашето смирение да бъде смирението на труда. Славата не идва даром, приятели мои, дори и най-талантливият упорито трябва да поработи за нея, прилежно, с постоянство, едва ли не с монашеско себеотрицание! Зная, че ще има такива, на които ще омръзнат многото предмети, смятани за излишни — теория на музиката, хармония, контрапункт, музикални форми, оркестрация, история на музиката, естетика на музиката, -ще си кажат: за какво ни е всичко това, да върви по дяволите, напразно губене на време, остаряла схоластика, само ни откъсва от истинската работа, от композирането, и биха желали вече да работят върху сонатите си, симфониите, оперите... зная по себе си, така мислех и аз, така се бунтувах на времето. Разбира се, ние ще ви кажем: пишете, композирайте, каквото искате, никаква пречка за това няма, ние не искаме да спъваме работата ви, а, обратно, искаме да ви помогнем, да я ускорим, като ви помагаме във всяко отношение. Гледайте на нас като на приятели, съучастници, които ще се съюзят с вас за постигането на една обща велика цел. — Той запали нова цигара. — Нека кажа още нещо: не гледайте на този изпит тук в стария смисъл на думата, защото вие всички вече сте положили изпит на друго място, по-скоро приемете го като проверка. Защото каквото и да излезе от тази проверка, вие сега вече сте студенти в консерватория, ние ще решим от днешната проверка кои да бъдат петимата млади артисти, които ще получават безплатни места.... защото за съжаление имаме само пет такива места. Зная, че може би ще мизерствувате и гладувате... не губете ентусиазма си, решителността, ние също мизерствувахме някога, почти всички... може би и това страдание е нужно, за да се калим в борбата, за голямата борба на творчеството. — Понкиели млъкна за миг. — В тази урна се намират задачите за решаване: по едно късо мелодично построение, което трябва да бъде развито в дадена тоналност, според вашето желание и във вашия индивидуален стил. Времето е достатъчно, не трябва да бързате, никой няма да ви притеснява. Всички ще бъдете поотделно в малки стаички, където има само нотна хартия и пиано. Разбира се, може да пушите, а може да поръчате да ви донесат и кафе, и вино, ако желаете.... Само още една дума: молим да ни имате доверие. Мога да ви гарантирам:-за нас нищо друго няма значение освен талантът.
Изтеглиха темите и се отправиха към стаичките. „Наистина приличат на калугерски килии“, каза си Пучини, макар тогава още да не знаеше, че сградата на консерваторията някога е била манастир.
Погледна задачата си, изпя я два-три пъти наум и се засмя. Затвори очи, помисли за майка си и „музиката вече го нападна“, може би с още по-голяма сила от преди. Запали цигара, изсвири няколко тона на пианото и вече започна да пише с приятна лекота нотите. Ръцете му едва можеха да следват леещата се мелодия...
 
В къщи го чакаше Микеле.
— Успешно ли мина? — попита го развълнуван.
— Беше великолепно! — отговори му Джакомо. — Понкиели е прекрасен човек!
— Питам те — намръщи се Микеле, — как издържа изпита?
Джакомо вдигна рамене. Учуден, той каза.
— Изпитът ли?... Ами, разбира се, че го издържах. Защо, ти какво мислеше?
Вечерта седна да пише. Писа на майка си:„... Трябваше да доразвия една мелодия в ре-мажор, беше проста малка задача, смятам, че добре я реших — кажи на милия маестро Анджелони. Резултата от изпита ще науча едва след една седмица, но не се безпокойте: сигурно ще ме приемат на безплатно място. И не се страхувай за нас, не гладуваме..
 
Работата започна — сериозна мъжка работа, самопожертвувателна, упорита работа, както ги помоли за това Понкиели. Дори и Микеле" беше доволен от брат си. Джакомо определи строг режим на работа и го спазваше с точност до минута. Сутрин ставаше в осем и половина часа и когато нямаше лекции в консерваторията, до десет и половина непрекъснато се упражняваше на пианото. Едва тогава сядаше да закусва, после излизаше да поскита, отбиваше се за малко в Екселсиор, за да се види с Пиетро или да хапне нещо, но няколко минути след един часа отново вече беше в къщи и до пет часа се упражняваше в контрапункт или се ровеше в класическата музикална литература, после отново изтичваше да изгълта три чинии супа заедно с грамадно парче кашкавал благодарение на добрата воля на Джиджи Ненини — имаше много голям апетит, който не зависеше от него. После като някакъв шкембелия, високомерен банкер сядаше в Галерията да изпие чашка кафе, запалваше пура и замечтан наблюдаваше богатството, пъстротата на нижещия се пред него живот, вълнуващата красота на жените, закачливия блясък в очите им. В осем часа се опитваше да се вмъкне в Олимп, в галерията на Скала, което не винаги беше лесно, защото на тържествените представления местеха и Анета насам-натам, при входа на номерираните места, в галерията или при ложите на шестия етаж, и дори винаги я дочакваше след представлението, пренебрегна и бедната Анета заради работата — бързо изтичваше
в къщи, за да учи малко на мъждукащата петролна лампа и накрая прочиташе няколко страници от някой роман, за да успокои нервите си и да спи по-добре. Но колкото и да беше предпазлив, с какъвто и слаб пламък да гореше лампата, гръмогласният глас на хитрия, зъл Едоардо скоро изреваваше от съседната стая: „Веднага изгасете!“. Джакомо мразеше тази семейна двойка пощенци, грубото лице на мъжа и жадните очи на жената.
Дори и в бохемското свърталище, в Аида, много рядко отиваше, най-често в събота вечер, макар че обичаше тази лудешка малка кръчма, обожаваше всички там — кротките, брадати художници-великани, келнерката с негърското лице, закачливата кокетна Пепина, дори и Леонкавало и Дзуели, дивата музика, безгрижното опиянение, глупавите шеги, веселото кикотене, безсрамните страстни целувки, свободното буйство на младежта. Да, бедният Джакомо научи нещо, което беше по-трудно от всичко, на което никога не смяташе, че е способен: научи се да се лишава. Не само заради работата си, а и заради безпаричието. Прекрасният Джиджи Ненини и достойният Николо Нети щяха да го кредитират до безкрайност, още не му бяха поискали пари, дори не бяха му намекнали, но той не искаше да злоупотребява с доверието им: кога ще им плати този бързо нарастващ дълг? Джакомо изпращаше отчаяни писма на жестокия дърт вълшебник, на Николао Черу: „Ще умра от глад, моля за пари!“, но той му даваше парите грош по грош, както се дава морфин на умиращия болен. Изпращаше най-много двадесет-тридесет лири. Веднъж изпрати и една картичка: „Първо твори, после искай пари!“
Бедата беше там, че малкото им спестени пари вече свършиха, а и Микеле не печелеше почти нищо, имаше само един ученик, Джакомо също не можеше да му вземе от консерваторията ноти за преписване, защото ги получаваха мизерствуващите студенти. Лицето на бедния Микеле от ден на ден ставаше все по-отчаяно.
Разбира се, имаше и изключителни дни, които не преминаваха по предписаната програма. Професорите му го задържаха и след часовете си, занимаваха го отделно, понякога до късна вечер, изпитваха го и го учеха, караха го да им свири най-новите си произведения, казваха му бележките си, а и те самите сядаха до пианото, за да му покажат нагледно своите идеи. Веднъж, когато Бацини при свиренето случайно докосна коляното му, Джакомо изведнъж дръпна крака си, сякаш се бранеше от нещо.
— Какво ви стана, Пучини? Защо се дръпнахте? — учуди се Бацини. — Толкова ли сте чувствителен?
— Детски спомени, господин професоре — засмя се Джакомо. — Вуйчо ми ме риташе по краката винаги, когато сбърквах някой тон. Изглежда, че все още нося в себе си тази уплаха.
Бацини и Понкиели — Джакомо -чувствуваше, че всичко дължи на тях:въодушевлението,трескавия плам. Прекрасно беше не онова, на което го учеха, а как го учеха: с обич, разбиране, всеотдайност и едва ли не с бащинска самопожертвувателност, не изискваха от него да се подчинява, не го сковаваха в класическите рамки, не го насочваха по леки, утъпкани пътища, обратно: революция очакваха от него, насърчаваха го към бунт.
— Истинският гений говори винаги на свой език, не подражава на никого, дори на боговете, а създава съвсем нови творби, такива, които се раждат от него, които са само негови. — Това му каза Амилкаре Понкиели, чиито опери бяха пожънали световен успех, на когото всички ръкопляскаха, само той не си ръкопляскаше.
Разговаряха, спореха с него като с равностоен колега, артист, изслушваха музиката му търпеливо, внимателно, после му свиреха собствените си произведения, Понкиели на пиано, Бацини понякога и на цигулка — Пучини не беше чувал още някой така да свири на цигулка.
— По време на композирането не забравяй, че цигулката е най-нежният инструмент в оркестъра — каза му тихо старият господин.
Джакомо запомняше повечето от тези съвети, за да мисли с удоволствие дни наред върху тях.
Вече получи две задачи от професорите си. Бацини го помоли за една оперна увертюра. И двамата го прегърнаха, когато им донесе -първото оркестрово произведение, композирано в Милано. Меланхолия.
През това време Пучини преживя и малко вълнение — да, малко пребледня, макар че след това се смя. Обявиха резултатите от приемния изпит. В консерваторията приеха всичките шестнадесет души, но само дванадесет по специалността композиране. После прочетоха по азбучен ред имената на петимата студенти, на които професорското тяло беше определило петте безплатни места.
Настъпи слабо раздвижване, безпокойство, само трима души запазиха веселото си настроение, безсъмнената си самоувереност: Пучини, Маскани и Леонкавало. Щастливи, те чакаха да чуят имената си, смятаха го за естествено.
Най-младият професор четеше имената от малка бележка бавно, подчертано, като правеше пауза след всяко име.
— Луиджи Борели...
Това изненада Джакомо. И все пак сигурно може нещо този дребен човек с козята брада?
— Алфредо Каталани...
Зарадва му се. Добър момък е Алфредо, винаги го е обичал. Дори е и талантлив по свой начин, само е малко консервативен, това му е лошото.
— Руджиеро Леонкавало...
Естествено всички го очакваха.
— Пиетро Маскани...
Това беше още по-естествено. А сега пребледня Джакомо: вече имаше само едно място, а и Дзуели беше още назад. Сърцето му затуптя силно, дишането му спря.
— Джакомо Пучини.
Едва сега посмя да вдигне глава. Погледът му срещна усмихнатите очи на Понкиели.
На стълбата чу дълбокия, отчаян глас на Дзуели: „Така поне по-скоро ще пукна от глад. Такъв ми е късметът: аз съм най-нещастният човек на света!“ Джакомо искаше да отиде при него, но някой го хвана за ръката. Беше Каталани, лицето му сияеше:
— Толкова съм щастлив, Джакомо! Всичко можеш да искаш от мен.
— Лука надмина всички големи градове! — засмя се Пучини.
— Къде бих могъл да говоря по-дълго с теб? — попи та го Каталани. — Искам да ти издам една голяма тайна.
— В Екселсиор ще ме намериш винаги между пет и пет и половина.
Какво ли може да иска Алфредо? Каква ли е тази сензационна тайна?
Ако Джакомо беше видял и чул професорите си, когато преглеждаха нотите, написани на изпита, дори за миг нямаше да пребледнее.
— Тази убийствена страст! — извика инстинктивно Понкиели.
— На кого са нотите? — попита го Бацини.
— На Пучини. Да ти кажа ли. Антонио, такава музика още не съм виждал. Този момък сграбчва човек за сърцето. А воденето на мелодията му, колко е странно. колко индивидуално! Този темперамент, тази музикална фразеология, родена само за писане на опери...
— Що се отнася до темперамент, и в това дете има — Бацини посочи с пръст нотите пред себе си. — И то не е за изхвърляне! Гореща музика, а колко е прекрасна ритмиката й! Човек дори не можеше да предположи, че този малък Маскани!...
Иманярите, попаднали на съкровището, с щастливо вълнение седнаха до пианото и изсвириха един на друг работите на Пучини и Маскани.
— Виждаш ли, затова заслужава човек да е професор! — каза Понкиели със сияещи очи.
И за Леонкавало веднага се споразумяха. Но за попълването на останалите две свободни места спориха дълго.
И други вълнения, преживявания, радости и болки имаше Пучини през тези толкова съдбоносни за него дни. Сякаш мръсната, пресметлива съдба предумишлено му поднасяше най-ликуващото щастие и най-жестокото вълнение, за да изстрада и узрее напълно за художествено творчество, което извира от мъката и вдъхновението. По това време Джакомо седна да пише Capriccio sinfonico, — което може би никога нямаше да се роди, ако съдбата не го удряше жестоко и галеше всеки ден. А без Capriccio sinfonico нямаше да се роди и операта Бохеми.
За пръв път в Милано.на Джакомо се случи да слуша седнал оперно представление, макар и на Олимп, на един от последните редове. Но Пиетро седеше до него. Тази незабравима вечер впрочем той дължеше на любезността на Пиетро. Малкият Маскани беше получил два билета от един свой приятел журналист, който се хранеше в Екселсиор. Играеха Кармен от Бизе с прекрасната госпожица Донадио в ролята на Кармен, а Франко Фачо дирижираше. Пучини и Маскани изпаднаха в истинска треска от тази музика, по-страстна, по-колоритна от която не бяха слушали никога. Бяха очаровани от нея. А и самата драма беше по-обикновена и по-човечна от всички онези, които досега бяха гледали на сцената. След въведението на четвъртото действие заедно с другите „луди“ на Олимп ръкопляскаха дотогава, докато Франко Фачо не я повтори. А последното действие дълбоко ги развълнува. и измъчи. Лицата им бяха червени, когато станаха от местата си.
Разбира се, не можеше веднага да се приберат в къщи. Не можеше да си легнат в леглото, да спят, трябваше да се освободят от това вълнение, да изстудят по някакъв начин кръвта си. При мъждивата светлина на една улична лампа преброиха парите си: събрани заедно, тъкмо стигаха за една бутилка кианти, за по-хапване нямаше. Отбиха се в една празна кръчма и едва що. бяха седнали до масата, започнаха оживен разговор. Един друг се прекъсваха.
— Това е новият път, по него трябва да се върви, той трябва да се задълбочи.
— Това е истинската сцена, истинската драма!
— Пленява и доставя удоволствие на човека.
— Нито един човек не се прозяваше в салона.
— А каква ритмика!... Каква колоритна, вълнуваща музика!
— Най-после това, което чакам: опера на чувствата, на човешките емоции!
— А колко живи са образите: Дон Хозе, Кармен, Микаела!...
— В нея се разголва дори душата.
— Всеки ход е премислен и логичен.
Вече на масата се мъдреше бутилката, изплетена със слама. Виното още повече ги разпали.
— А чу ли колко е испанска? Няма испански композитор, който да напише по-испанска музика от тази. В нея е предаден целият испански музикален фолклор.
— И при това, колко френска си остава по елегантност, по дързост, по лиризъм... помисли за второто действие, за арията на цветето.
— А как само засилва вълнението, напрежението!
Едновременно у тях се появи една и съща ужасяваща, светотатствена мисъл:
— Слушай — каза Маскани смутено, несигурно, — този великолепен французин е по-прекрасен и от нашия Верди, и от немския Вагнер.
— Не, не, Пиетро — отговори му унило Пучини. — Да не ги сравняваме. — Впрочем не си прав: мелодичната инвенция на Верди е много по-богата, а Вагнер е по-могъщ от него. Но не това е интересното. „Кармен“ ме вълнува, защото е първата веристична, близка до живота музикална драма, която съм гледал и слушал досега.
— Трябва да бъде още по-реалистична.
— Още по-човешка, така смятам.
Пиха, задъхани запалиха цигари. Малко се поуспокоиха.
— Кой е този Бизе? — попита Пучини. — Какво друго е написал?
— Тъкмо днес разказваше за него старият Бацини в часовете по цигулка...
— Ти и на цигулка ли се учиш да свириш? — прекъсна го учуден Джакомо.
— Да, обичам да свиря на цигулка — усмихна се Пиетро. — Но знаеш ли какво обичам най-много: да дирижирам. Искам да стана диригент... разбира се, само така, между другото.
— Посещаваш ли и курса по диригентство?
Маскани кимна с глава.
— Лудо дете си — засмя се Пучини, — пъхаш си носа навсякъде.
— А ти свириш на пиано и орган, нещо повече, пишеш и стихове. Не е ли все едно?
— А какво ти разказа Бацини за Бизе?
— Жорж Бизе... артистът с най-трагичната съдба в света. На осемнадесетгодишна възраст спечелва голямата римска музикална награда, всички го чествуват, ръкопляскат му. Очакват невъзможното от него.
А оперите му се провалят една след друга, между тях имало и великолепни, например Ловци на бисери. Обявили го за чудак, захвърлят го, погребват го. Само един човек непоколебимо му остава верен, приятелят му писателят Алфонс Доде...
— Прекрасен човек! Познавам го! — промърмори Пучини.
— Доде го помолил да напише акомпанимент на неговата драма Арлезианката. И Бизе изведнъж възкръснал, написал най-очарователната музикална поезия. Успехът отново е огромен. Възвръща се самоувереността му и написва „Кармен“.
— Представям си какъв голям успех е имал!
— Провалил се. Освиркали го.
— Невъзможно.
— Бизе се разболял от фиаското, от разочарованието. Публиката освиркала шедьовъра на живота му, критиката го смачкала по най-позорен начин. Бил на тридесет и седем години. Не искал да живее повече.
— Умрял ли е?
— Не. Съдбата го поизмъчила още. Алфонс Доде и останалите му приятели настояли да бъде повторена операта Кармен. Бизе лежал болен в къщи, не могъл да отиде на представлението. А когато приятелите му занесли новината за успеха, хванал се за сърцето и умрял.
Те наведоха глави, не посмяха да се погледнат.
— Зверове! Убили го! — възмутен извика Джакомо.
Продължиха да пият.
— Такава ще бъде и нашата съдба, ще видиш — засмя се горчиво Маскани. — Глупаците и завистниците ще провалят нашите шедьоври.
— Мълчи! — спря го Джакомо. — Не предизвиквай дявола! Аз съм суеверен. Впрочем не е правило човек да се проваля с шедьоврите си.
— Не е ли правило? Почти е правило. Да ти изброя ли най-големите провали на опери? Белини с Норма, Бизе с Кармен, Верди с Травиата, Вагнер с Танхойзер... Искаш ли още?
Очите на Пучини станаха по-черни от нощта.
— Най-ужасното е — каза той съвсем тихо, загледан в пушека от цигарата си, — когато човек след борба през целия си живот най-после създава шедьовър, но не доживява успеха му. — Замълча, после продължи: — Не, има и нещо по-ужасно: когато човек не написва никога шедьовъра си или... или... не може да го завърши.
После отново говориха за Кармен, замаяни и щастливи. Вече бяха на улицата, а огънят на въодушевлението все още гореше в тях.
— Как великолепно дирижираше Франко Фачо! — удивляваше се Пиетро.
— Прекрасна е тази Донадио! — възхищаваше се Джакомо.
Музиката на Бизе придружи Джакомо дори и в съня му: сънува страшни, объркани сънища; гонещи се една-друга картини се сменяваха пред очите му, но зад гърба му, сякаш зад някаква дебела театрална завеса. гърмеше непрекъснато тази лееща се, пламенна музика — не можеше да се освободи от нея. Тежката ръка на Микеле го измъкна от вълшебството.
— Ти докога искаш да спиш? — попита го намръщен. — Минава десет. И пощенският раздавач беше тук.
— Донесе ли нещо?
Джакомо с един замах седна в леглото. Вече беше съвършено буден.
— Донесе четири писма. Разбира се, и четирите са за теб — каза огорчено Микеле. — Ето ги! — И му хвърли писмата.
Джакомо жадно ги грабна. Разгледа ги, направи движение, сякаш искаше да отвори едното, но после размисли, скочи от леглото и постави и четирите писма в кафявото си сако, преметнато на стола.
— Няма ли да ги прочетеш? — учуди се Микеле.
— По-късно, когато се приготвя — засмя се Джакомо. — Искам на спокойствие да изпитам голямата радост.
Микеле се ядоса:
— Може би и мене ме интересува какво пише мама. Не мислиш ли? Или смяташ, че в къщи вече са ме забравили? — промърмори отчаяно.
— Прав си. Извинявай — каза кротко Джакомо. Той се засрами и съжали Микеле. Извади писмото на майка си, отвори го и набързо го прочете. — Мама хиляди пъти те целува. Ще изпрати и колет с малко ядене. Иначе всичко в къщи е в ред.
Микеле не каза нито дума. Излезе от стаята и затръшна вратата.
Джакомо със светкавична бързина се изми и облече, като през цялото време— си тананикаше тържествения марш от Кармен. Дори и бедният Микеле не
можа да развали хубавото му настроение. Стомахът му стържеше, беше ужасно гладен.
Спусна се към Галерията, пред Бифи се отпусна в един мек сламен фотьойл, поръча си закуска, после с нетърпението на някой лакомник извади писмата, за да погълне всяка тяхна дума, да им се наслади.
От пръв поглед позна почерците: четири жени му пишеха, четири изключителни създания, четирите, които обичаше най-много на света, чиято обич и любов формираха цялото му същество от детството.
Отдавна вече беше поръчал закуската, пара се вдигаше от кафето, писмото на майка му беше в ръцете му, първо малко да се порадва на писаното, а после отново да го прочете бавно, за да изпита по-дълго време удоволствие и да си представи гласа и, погледа, лицето, усмивката, сякаш седи тук срещу него* сами двамата — когато изведнъж се пипна по джоба: „Нямам нито чентезимо, с какво ще платя закуската?“ —
Но в следващия миг усмивката му се възвърна: — „Това да е бедата, в краен случай ще оставя часовника си на келнера, ще му кажа, че съм забравил портфейла си в къщи“ — и с пълно спокойствие, с несмутимо добро настроение потъна в четене на първото писмо:
„... толкова много се гордеем с теб, Джакомо... вчера беше у нас скъпият Карло Анджелони и ни прочете писмото на Понкиели, че ти си най-добрият студент на консерваторията и си му цялата надежда и радост. Плакахме и се смяхме... Нали си купи зимно палто, сине мой?...“
„Това писмо трябва да прочета още веднъж, прави ме толкова щастлив, другите писма ще почакат.“
Колебаеше се кое да отвори второ. Спря се на писмото на Джулия. Съдържаше всичко четири думи—но какви четири думи! „... Винаги съм с теб, Джакомо.“
Това е скромната, целомъдрена Джулия. Смята, че толкова може да си позволи. Не прави словоизлияния, не се оплаква, не иска да му бъде в тежест. Просто го прегръща по своя мил, безмълвен начин.
Писмото на Иджиния остави последно, първо отвори писмото на Нитети. Да, това беше Нитети, палавата, весела, влюбена Нитети. Дори и думите й се смеят и закачат.
„... В сряда идущата седмица ще бъде сватбата ми: възнесението ми в рая! А ако и ти беше сред нас, Джакомо!... Алберто е ангел... толкова трогателен, като ме погледне, просто ме поглъща с очи, но въпреки това аз ще го задуша с целувките си!...“
„От нас тя се е родила да бъде щастлива, цялата е смях, още от малко дете. Все пак може би най-много дължа на нея. Ако не беше край мен Нитети с веселото си дребничко лице, щях да изпадна безнадеждно в меланхолия, която винаги ме е заобикаляла.“
Писмото на Иджиния не посмя да отвори веднага. Замислен гледаше буквите на плика: колко са красиви и чисти! Някакъв необясним страх обхвана Джакомо: голяма радост или голяма тъга се крие в плика, чувствуваше го, първо трябваше да събере сили. „Глупости, да видим какво пише, всяко нейно писмо е необикновено хубаво. Тя винаги е била най-близо до мен и ме разбира най-добре от всичките ми сестри и брат, а и музиката ми само тя разбира истински! — От плика изпадна малка бележка, трябваше да се наведе да я вдигне: една банкнота от двадесет лири. — Тази чудна малка Иджиния, която всичко предусеща, първо заплаща закуската ми и едва тогава ми съобщава...“ Потресен четеше:
„Джакомо, скъпи, в четвъртък идущата седмица ще ме ръкоположат за монахиня и ще се оттегля завинаги във Вичепелаговския манастир. Не ме съжалявай и не тъжи: аз ще бъда най-щастливото създание на света, да, повярвай ми. Усмихвай се, когато мислиш за мен, така, както и аз винаги усмихната мисля за теб. Ти беше най-голямото щастие в моя кратък, малък светски живот — това го знаеш, нали? Сега аз ще умра за света и за тебе също, Джакомино, но ти няма да умреш за мен: очите и сърцето ми ще те придружават, къде то и да си. Това е последното ми писмо, не мога да ти пиша повече, но ти може да ми пишеш от време на време, игуменката — Матер Хиачинта, ми разреши. Ще се откажа и от името си: вече няма да бъда Иджиния Пучини, ще стана Мария Енрикета, на това име ми пиши. Аз ще уча сестрите на музика, а ще се грижа и за цветята. Първо ще им изсвиря твоята меса. На теб ти изпращам последната си целувка, Джакомино, с гореща обич...“
Главата му се замая, всичко се обърка в него, дори и не виждаше от бликналите сълзи.
— Моля един коняк! — каза на застаналия пред него келнер.
Все пак ще го направи, може да го направи, може да напусне този вълнуващо прекрасен свят — защо ли го прави? Джакомо винаги се надяваше, че в последния миг Иджиния ще се откаже, ще се опомни, ще послуша думите му, нали винаги така хубаво се разбираха един-друг, а сега завинаги затваря вратата на живота зад себе си, тя, която е толкова хубава, неземно хубава, в която със също такава страстна сила, както в него блика музиката, която тъкмо неговата музика, прекалено пропита с любов, я завладяваше най-силно! Непонятно! Ужасно! Губеше завинаги онзи човек, когото след майка си обича най-много. Не, с това не може така просто да се помири, Иджиния греши, ако смята, че той ще каже благочестиво „амин“ на това самоубийство! Вторият коняк му възвърна самоувереността.. Вече мислеше спокойно, самонадеяно, едва ли не весело. Къде ли се намира този Вичепелаговски манастир? Близо до Лука, недалеч от онова вълшебно езеро, в края на голямата борова гора, с която го свързват толкова много спомени. Познава и Матер Хиачинта, как да не я познава, тя е онази мила стара монахиня със строго лице, която няколко пъти го беше молила понякога да посещава манастира, да им свири на органа църковни песни и да подготви хора за музикалните литургии. Сега ще й напише, че с удоволствие ще се отзовава на молбата й винаги, когато посещава Лука. Ще има свободен достъп в манастира независимо дали това й харесва. Скъпа малка Иджиния, бледа малка моя монахиньо, Мария Енрикета, не ме познаваш ти мен, ако смяташ, че ще се откажа от твоята прелестна обич.
Самообвинението внезапно го нападна с убийствена сила. „В края на краищата всички страдат заради моя мръсен хедонизъм. Аз седя тук в Галерията с кръстосани крака, наливам се със скъп коняк, оставям се да ме ободряват и галят всички, приемам всичко от всички, докато те в къщи работят, трудят се скромно и мълчаливо, с ниско наведени глави се отказват от живота, майка ми пере, глади, кърпи чорапи. Отилия готви и чисти, Диде преподава в едно частно училище за няколко жалки лири, Рамелде постъпила на работа в едно състоятелно семейство като икономка, разбирай под тази дума слугиня, Иджиния ще се оттегли в манастир. Джулия мълчаливо страда, Микеле при мен търпи лишения, гладува, отказва се от всичко, понася моето нахално предимство и от ден на ден става по-мършав, по-мрачен, по-отчаян — и всичко това е заради мен, за моето спокойствие, за бъдещото ми преуспяване, да, те, без да се оплакват, се отказват заради мен от живота, докато аз вечер плувам в шумното опиянение на Скала, търкалям се с леконравни момичета, пиянствувам в Аида, напивам се с пунш, правя скандали по улиците и се тъпча безплатно при Джиджи... Не, така не може да продължава повече, ще сложа край на този празен живот, и то веднага, няма да приемам повече нищо от никого, няма да бъда храненик, длъжник на никого, дори и на кралицата: срамно, отвратително е това, което правя.“
Втурна се като луд към консерваторията. Без да почука, нахълта в стаята на Понкиели. За щастие той беше сам.
— Господин професоре!... Господин професоре! — извика възбудено.
— Какво се е случило, Пучини?
— Няма да живея така по-нататък!... Отвратих се от себе си. Приемам от всички и не давам в замяна на никого нищо... Ще се върна в къщи, в Лука, ще постъпя на служба...
— Вие ще останете тук, разбрахте ли?... — заповяда му Понкиели с твърд глас. — Ще останете тук и ще работите, това е вашето задължение, нищо друго,
Ще завършите Capriccio sinfonico докрай — първите му две части са блестящи... после ще напишете първата си опера, защото, ако искате да знаете, вие сте роден да пишете опери. И стига с тези истерии! Задушете в музика дивия си темперамент!
Пучини с покорно, безмълвно учудване погледна Понкиели. Буйният му глас се смени с някакво безкрайно кротко спокойствие. Искаше да каже нещо, но Понкиели направи нетърпеливо" движение:
— А сега се приберете у дома— и композирайте. В такъв момент, когато човек е измъчен, музиката му се удава повече. А утре сутринта елате тук да ми покажете какво сте написал и тогава ще поработим заедно целия преди обед.
Даде му знак да си върви. Джакомо се подчини мълчаливо.
 

3
 
В таванската стая на пасаж „Сан Карло“ вече живееха трима, въпреки протестите на пощенската семейна двойка. Джакомо, така да се каже, взе от улицата втория си съквартирант, Чеко. Този Чеко му беше далечен роднина, едва го беше виждал няколко пъти, но в него имаше нещо безценно: постоянното му добро настроение. Непрекъснато се смееше, каквото и да му кажеше човек. Всичко в него се смееше, очите му, устата, носът, смееше се, когато гладуваше, смееше се, когато мръзнеше, смееше се винаги, смееше се и тогава, когато всеки друг би крещял от болка. И тази му вечна веселост заразяваше всички наоколо — Чеко успя да разсмее дори Микеле. А на Джакомо това му трябваше, тъкмо сега му трябваше, добро настроение, сякаш от небето беше паднал този засмян малък Чеко.
Срещна го на улицата.
— Охо, Джакомо!... Вече дори не ме познаваш?
И на един дъх му разказа всичко, разбира се, с най* усмихнато лице: че мизерствува,, гладува, че посещава художествено училище и че няма дори квартира. Че спи по входовете и че се мие на кладенците.
— Не бих ли могъл да се прибера и аз в твоето леговище? — попита той с надежда. — Знаеш, сега сред зима вече е страшно студено.
Джакомо се позамисли, после го хвана под ръка:
— Ела!
Отначало Микеле и пощенците гледаха накриво Чеко, но веселостта му победи и тях. Скоро той стана любимец на цялата къща.
— Вие тук си живеете като господари! — каза той със сияещи очи, когато видя стаята им. Вечер си постилаше едно одеяло на пода между двата кревата и веднага заспиваше, спеше като мечка, дори не се помръдваше до сутринта.
Стремеше се да заслужи това, което получаваше. Метеше стаята, оправяше креватите, измиваше и изтриваше всичко, бършеше дори пепелника и чистеше обущата им, колкото и да протестираха, и никога не искаше нищо. Отиваше и при госпожа Мадалена да й помогне, да я подкупи, в което явно успяваше.
— Колко е топло тук при вас! — каза първата сутрин възхитен, на което те се засмяха, защото от няколко седмици вече ужасно мръзнеха. Джакомо едва можеше да свири на пианото с вкочанясалите си пръсти.
Чеко беше ненадминат майстор, можеше дори да готви, и то колко хубаво! Тъкмо бяха получили от майка си малък колет, чист зехтин, една торбичка шарен боб и парче колбас, а неочаквано почука и раздавачът с два записа едновременно, и това беше чудо, паднало от небето — единия, този за петдесет лири, го изпращаше дъртият вълшебник (какво се беше случило с Николао, че изведнъж стана толкова щедър?), върху другия запис нямаше изпращач, кой ли беше изпратил тази грамадна сума, тази тлъста банкнота от сто лири: Карло Анджелони или може би Джулия?
С щастливи, жадни очи огледаха вълшебния колет. Чеко подскочи от радост и като генерал изкомандува:
— Ти, Джакомо, ще изтичаш и ще купиш една бутилка кианти, за да не помисли свинята, че куче я е яло... а ти, Микеле, ще донесеш тридесет килограма дърва, за да напаля хубаво тази мизерна желязна печка и да сготвя на нея царски обяд!
— Полудял ли си? — спря го разтревожен Микеле. — Тук не е позволено да се готви, не е позволено да се пали печка, дори не е позволено да се внасят дърва, защото Мадалена следи, проклето място е това!
— Вие сте глупави! — засмя се Чеко. — Ще ги надхитря аз, оставете на мен! — С двете си ръце ги прегърна и им пошепна нещо.
И тримата се засмяха.
— Чудесно! — каза Джакомо. — Ти си гений, Чеко!
Чеко застана пред затворената врата между двете стаи и изкрещя така, за да чуят и оттатък всяка негова дума;
— Бързо!.. Бързайте!... Бързо този сандък!... Какво се бавите! Хвърлете тези неща в него, бързо!... Накрая ще‘закъснеем за влака...
— За къде се готвите? — чу се зад вратата любопитният глас на Едоардо.
— Ще си отидем в къщи за Коледа. Днес получихме пари по пощата — отговори му високо Джакомо.
След пет минути и тримата изхвръкнаха от стаята. Отзад се мъкнеше, прегърбен, запъхтян, с големия сандък Чеко, като човек, който носи безбожно голям товар.
— Можехте да ми помогнете. Ще се изкривя! — пъшкайки, се оплакваше той.
Мадалена и Едоардо дебнеха пред вратата им.
— Добър път! — промърмори -Едоардо.
— Щастливи празници! — пожела му Джакомо.
Те се спряха пред входната врата и се хванаха за корема, като се превиваха от смях. После купиха виното, напазаруваха и плодове: портокали, банани, фурми, и бавно се разходиха до мазето на един търговец на дърва, там напълниха празния сандък и отново го занесоха в къщи. Сега не трябваше да се преструват, наистина бяха запъхтени, макар че тримата носеха сандъка.
Щом приближиха стаята си, Чеко почна да вика:
— Нали ви казах, ленивци?! Разтакавате се, докато закъсняхме, дяволите да го вземат!
Като див звяр от дупката си изскочи Едоардо от вратата.
— Какво стана, върнахте ли се? — попита ги глупаво.
— Под носа ни тръгна влакът — оплака му се Микеле.
— А кога ще пътувате? — попита ги Мадалена, която също изскочи от бърлогата си.
— Не зная... може би утре — отговори й без настроение Джакомо. — Макар че, да си призная откровено, вече ми мина желанието...
С тези думи те влязоха в стаята си с мрачни лица. Разбира се, тихо и предпазливо залостиха отвътре”вратата.
Чеко само с очи ги дирижираше.
Джакомо вече седна до пианото...
— Concerto grandioso! — извика силно, за да го чуят в другата стая.
— Va bene! — одобриха оттам. Тези намръщени хора обичаха музиката, това беше единствената им добра черта.
Прозвуча увертюрата на Крадливата сврака с гръмка сила, която поглъщаше шума. Джакомо дори запя, като отпусна баритона си.
През това време Микеле с настървение пъхаше дървата в отвора на печката, а Чеко с голямо майсторство пържеше колбаса и боба в пукащия, цвърчащ зехтин, но не се страхуваха от нищо — безспирното гърмене на Крадливата сврака поглъщаше всякакъв друг шум.
Пощенците дори ръкопляскаха и възхитено викаха, настояваха:
— Бис!... Бис!... Повтори!... Повтори!...
Джакомо не остави да го молят — повтори веселия марш на Росини от началото до края.
— Grazie! — извикаха благодарни и отново изръкопляскаха.
Чеко, като се заливаше от смях, даде знак, че е достатъчно, вечерята е готова*
Бързо сложиха яденето. Седнаха^, около масата, с такива хищнически очи, като гладни вълци.
— В целия свят няма такъв боб и такъв зехтин, както в нашия Лука! — възхищаваше се Джакомо.
— А няма и такъв готвач като мен в целия свят — потупа се по гърдите Чеко със сияещо лице.
— Ще те назнача за главен готвач! — пошегува се и Микеле.
— Хитър момък си! — Джакомо похвали Чеко и силно го удари по гърба.
Ядоха, пиха и се смяха.
За пръв път, откакто бяха в Милано, наистина се нахраниха до насита.
Докато Джакомо завърши Capriccio sinfonico, съвсем се запролети. Сега за пръв път почувствува, че е създал нещо значително. Въпреки това не беше доволен от себе си, напротив, малко разочарован, надяваше се на повече, но този му труд все пак беше по-добър от всички, написани досега, той изразяваше нещо от онова, което носеше в себе си от рождение, От оная песимистична меланхолия и очарователно ликуване, от противоречивите чувства, които се преплитаха и бореха в него. Написа това произведение в треска, в истинска треска, просто в безсъзнание, изолирал се от външния свят, задълбочил се в себе си и издебнал извиращите от сърцето тонове — това беше наистина и инспирация, вдъхновение, тази музика не беше композирана от мозъка му, получил я е готова отнякъде, той е бил само стенограф, записал е диктуваното. Работеше като самобичуващ се аскет с жестоко търпение, занемари всичко: кореспонденция, сестри, приятели, отказа се дори и от любовта; той, който беше убеден, че музиката се ражда от милувките и въздишките на жените. Извън работата всичко друго стана смешно, незначително, толкова безинтересно, толкова второстепенно; вълнението от работата беше най-голямото вълнение, което животът въобще можеше да предложи. Цялото му тяло беше като брулено от вятъра бурно море, бунтуваха се нервите му, трепереха ръцете му, само главата му беше спокойна,болезнено спокойна, тиха, разумна, чиста, подчиняваше му се като добре смазана машина. Понякога забравяше дори да яде, не забелязваше нищо около себе си. Не виждаше колко много потъмня отново Микеле, вече не посещаваше и часовете в консерваторията, което никой не изискваше от него, избягваше и Скала, всяка чужда музика — чиято и да била — само щеше да го смущава, живееше само с цигарите си: сто цигари на ден!
Само веселото лице на Чеко понякога се мяркаше в зареяния му някъде далеч поглед: постоянното добро настроение на Чеко му беше нужно към оная външна тишина и спокойствие, които изискваше работата му за успокояване на вътрешното вълнение. Прекрасен момък беше Чеко, олицетворение на обич, благодарност, услужливост, дори и мисълта му дебнеше: тичаше за цигари, за кафе, за ядене, за напитки, слагаше ги безмълвно до Джакомо, но никога не го смущаваше с нито една дума. Микеле не разбираше това, макар че и той беше музикант. Непрекъснато смущаваше Джакомо, заговаряше го, мърмореше, вдигаше шум, разбира се, винаги в най-лошия момент, а когато на брат му най-после омръзваше и той удряше по масата и му се скарваше да пази тишина, Микеле ужасно се обиждаше. Ядосан изхвръкваше и така тръшваше вратата зад себе си, че гърмеше цялата къща. Труден, нещастен човек беше Микеле. но иначе бе добър момък. Ето например и тогава, когато изведнъж Джакомо се обърна и с ликуващо лице заяви: „Готов съм! Завърших го!“, само Чеко щастливо увисна на врата му и затанцува с него в кръг из стаята, по лицето на Микеле дори един мускул не трепна. Само _каза: „Най-после го свърши! Поздравявам те!“
Чеко не знаеше къде да се дене от радост. Извади изпод единия креват грижливо скрити картини и накичи стените с тях: само голи жени с футуристични бедра, колко весела стана веднага стаята с тях! На* края с триумфално лице. закачи над кревата на Джакомо една карикатура: Джакомо седнал до пианото със замечтани очи, с разрошена коса, с две запалени цигари в двата края на устата, с две голи жени на двете колене. Върху едната бе написано Melanconia — тъжна, мършава и посърнала, а върху другата — Gioia — весела, кокетка, нагла, с големи гърди, напращели от здраве.
— Великолепно! — провикна се засмян Джакомо. — Колко си талантлив, Чеко!
Дори и сега лицето на Микеле не се промени.
... Изпълнен с прекрасно чувство, лек като перце, Джакомо се втурна към консерваторията с голям пакет под мишница. Този път скромно почука на вратата и едва ли не покорно каза на Понкиели:
— Донесох Capriccio sinfonico, напълно преработено, готово. Заповядайте. И кротко постави нотите на масата.
Понкиели просто се нахвърли върху нотите. Наведе се над тях и се унесе. Останаха заедно до зори.
 
Най-после настъпи денят на годишния акт. От десетилетия насам той беше голямо събитие в Милано, всички авторитетни музикални критици на големите вестници идваха да подушат да не би тъкмо сега да се появи от мрака на неизвестността утрешният гений, който да открие нови перспективи пред музикалната поезия и когото от години напразно дебнеха с надежда в сърцето, а той не се появяваше. Разбира се, тези критици като Джовани Поца, Карло Берзецио, Филипо Филипи — не бяха толкова безкористни любители, като например Понкиели и Бацини, не, наистина не, но бяха толкова по-високомерни и само добрият бог би могъл да каже откъде са взели музикалното си всезнание. Друга беше целта им: не искаха да изостанат — с пъргавите си малки писалки те искаха да открият непобедимия герой на утрешния ден, та след това, като се залепят за него, цял живот да се осветяват от неговата светлина, те, безцветните, и да казват: ето аз го открих, моя е заслугата! Но там беше и цялото артистично общество на Милано: признати музиканти, известни писатели, театрални директори, музикални издатели, чествувани диригенти, певци, драматични артисти. Всички очакваха с надежда или ревност утрешния герой.
На този акт-концерт Джакомо Пучини не седеше с такова безгрижно равнодушие, както на времето между Иджиния и майка си в Лука, битката тук вече се водеше за друго, а не за продължаване на следването, тук вече ставаше дума за пробиване на фронта, за победа, за слава, това беше първата стъпка към крайната цел, към операта — поне така му каза Амилкаре Понкиели, най-прекрасният човек. Ами ако Понкиели се е излъгал, ако пристрастната обич го е заслепила?...
Не трябваше дълго да се измъчва. След първата част гръмнаха ръкоплясканията и след всяка част музиката все повече се харесваше, докато накрая след болезнено прозвучалия последен акорд истинска буря от аплодисменти приветствува Capriccio ^sinfonico— хората наскачаха от местата си и ръкопляскаха със зачервени лица. Пучини трябваше много пъти да се поклони пред публиката — във вечния си кафяв костюм, но това никак не го смути.
Във фоайето го прегърнаха поред приятелите му: Маскани, Каталани, Леонкавало, Дзуели — той не почувствува никаква завист у нито един от тях, — после двамата брадати художници, Пани и Томази, го потупаха по рамото, кротките им детски очи просто сияеха, те бяха довели със себе си и Пепина, която го разцелува, накрая лудият малък Чеко скочи на врата му, като плачеше и се смееше — само Микеле не беше дошъл, той не вярваше в успеха на брат си, дори му го каза открито. Двамата му големи приятели, Бацини и Понкиели, едва можаха да си пробият път през чествуващата го тълпа, за да стиснат десницата му.
— Това е само интродукция към началото, Пучини — каза му почти строго Понкиели, — не забравяй!
— И да не се главозамаеш от този успех — каза му с мърморещия си дълбок глас Бацини. — Успехът е най-развратната лека жена на света: предлага се с най-сладка усмивка, за да може на другия ден вече да изневери..
Един непознат мъж пристъпи към Пучини. Бацини и Понкиели го поздравиха приятелски. Беше красавец със сериозно лице.
— Поздравявам ви. Беше великолепно. Завладя ме напълно — каза той сърдечно. — Аз съм Франко Фачо, диригент на Скала. Бих желал да поговоря с вас. Ще ви отнема само няколко минути.
Всичко се завъртя около Джакомо.
— Заповядайте.
— Реших — каза Фачо — наесен, на тържествения ни концерт за откриване на сезона, да представя вашата симфония.
— В Скала ли?
— Аз лично бих желал да я дирижирам. Това музикално произведение съдържа повече от това, което чухме днес. Моля да ми дадете партитурата и преди всичко съгласието си. Понеже този наш концерт е благотворителен, не можем да ви платим хонорар. Но смятам, че няма да загубите, ако дебютирате в Скала. Джакомо едва можа да проговори.
— Благодаря — каза той. — Утре партитурата ще бъде при вас.
С това обещание разговорът свърши.
Тази нощ Джакомо и Чеко гуляха, естествено в А ида. Приятелите посрещнаха Пучини със свещи, цялата малка кръчма просто гърмеше. Чеко също имаше огромен успех още при първото му появяване. С непостижимото си добро настроение завладя всички. А после, когато изигра един негърски танц с Кончита, приеха го в клуба на бохемите по съответния ред.
На другия ден преди обед Джакомо изтича в Галерията, седна пред Бифи, поръча си кафе и помоли да му донесат всички вестници. С жадни очи внимателно ги прегледа от първата до последната страница, но не намери онова, което търсеше. Разочарова се и се огорчи. Какви вестници са, че дори не споменават за вчерашния концерт, макар че там бяха критиците, някой му ги показа, всички бяха там, чуха музиката му, бяха свидетели на изключителния му успех — защо го слушаха тогава?... Защо ли? Пучини още не познаваше тези господа — прекалено предпазливи, самонадеяни мъже. Предпочитат да почакат малко, отколкото да избързат и да изложат безпогрешността си. А колко хубаво щеше да бъде да постави една хвалебствена критика в плик и да я изпрати в къщи, на майка си.
Но си спомни за Франко-Фачо, Скала и отново стана весел — не весел,, думата е неподходяща: ликуващо щастлив! Помоли да му донесат една пощенска картичка и писа на майка си:
...победих с новата си симфония... наесен ще бъде изпълнена в Скала, представи си... Кажи на Анджелони и на чичо Черу. Старецът да изпрати пари. Обеща ми. През лятото ще си дойда...
Скала се намираше само на няколко крачки, за минута стигна там. Разбира се, и партитурата носеше със себе си. Влезе през малката врата, входа за артистите, никой не го задържа. Намери стаята на Франко Фачо. Дано е тук! Беше там. Прие го сериозно и любезно, не каза нито една излишна дума, и сега говореше с най-естествения глас в света.
— Благодаря, Пучини — каза простодушно той. — През лятото ще я разуча. На двадесети септември ще започнем репетициите. Естествено бихме се радвали да видим и вас, дори разчитаме на помощта ви.
И му подаде ръка. При ръкуването му каза:
— Кажете, Пучини: за опера още никога ли не сте мислил?
— За опера ли?...
— Да. Защото имам чувството, че вашата музика е по-скоро драматична, отколкото епична. Е, сбогом, Пучини, и довиждане!
Когато Джакомо отново се намери на улицата, пред малката входна врата, едва тогава се сети за Понкиели: на него дължеше всичко!... И се спусна към консерваторията. Колко странно и колко трогателно: трима прекрасни артисти си го предаваха от ръка на ръка, и то с най-чиста безкористност, пазеха го да не се загуби, да върви все по-нагоре — Карло Анджелони го пое пръв, той разпали Мъчителната, ощастливяваща страст, а когато вече се чувствуваше слаб, предаде го по-нататък в по-твърди ръце, в сигурните, силни ръце на Амилкаре Понкиели, за да му покаже той по-нататък, пътя, като грижлив, строг баща. А сега този чуден Понкиели разтваря пред него най-вълшебната входна врата, вратата на Скала, която се пази от хиляда змея и просто го тиква през нея в широко отворените ръце на Франко Фачо. Какъв щастлив момък е той всъщност, друг не може да оцени благоволението на боговете! Кой е имал такава майка, такива сестри, такива приятели, професори, като него; кой е имал такава Джулия, такъв вълшебник като чичо Николао Черу; кого цени родният му град така, цветната градина на Тоскана, Лука, кого са хранели и поили две кръчми в Милано, на кого е била меценатка самата италианска кралица и чие произведение е било изпълнено в Скала, първата опера в света, на двадесет и три годишна възраст?! Да, от рождението си се е движил сред чудеса, а дори не е забелязвал тези чудеса, просто ги е приемал с такова естествено безразличие, с такова княжеско равнодушие, сякаш по рождение е имал право на тях! Такъв човек е той.
Застана пред Понкиели.
— Дойдох да ви благодаря...
— Спрете, веднага!... В противен случай ще ви изгоня! — скара му се Понкиели. — Ние трябва да благодарим на вас, момчето ми, че възвърнахте кредита на този стар институт.
— Вестниците дори не ми обърнаха внимание...
— Вестниците!... — засмя се подигравателно Понкиели. — Вестниците ли? Ние пишем за себе си, а не за критиците: за себе си и за милионите, за целия свят! — После продължи със съвсем друг тон: — Седнете, запушете. Ще направя едно хубаво кафе, да си поговорим малко. Какви са бъдещите ви планове?
— През лятото ще си отида в Лука.
— А после?
— На двадесети септември ще бъда отново тук, за да взема участие в -репетициите на Скала и да продължа учението си...
— Учението ли?... При кого?
Пучини се учуди.
— Разбира се, при вас, господин професоре. Тук, в консерваторията.
— При мене ли?... В консерваторията?... — засмя се Понкиели. — Само че трудността ще дойде оттам, скъпи приятелю Пучини, че ние няма да ви запишем.
Сега Джакомо се изненада.
— Не мога ли да разчитам на безплатното място през идущата година?
— Не можете да разчитате. През идущата година мястото е нужно на друг.
— Тогава ще изгубя и стипендията на кралицата, когато свърши годината — каза машинално Пучини. — Не мога да искам да бъде подновена.
Гласът на Понкиели изведнъж стана твърд:
— Вие не искайте нищо от никого! Нито от кралицата, нито от друг! Стъпете на краката си, живейте със собствените си сили... от музиката... от оперите си.
— От оперите ми ли?!
— Да, от оперите си... от оперите си, които ще напишете, които изисквам от вас! — Гласът му стана твърд като кремък. — Вашият талант не е за нищо друго освен за писане на опери!
— Ами симфонията ми не е ли хубава!
— Симфонията ви? Великолепна оперна музика, щом като искате да знаете. Опера без текст. Затова запали публиката, затова ще бъде изпълнена в Скала, затова ще я подготви Франко Фачо.
Пучини направо се слиса, дума не можеше да продума. Мълчаливо пушеше цигара след цигара. Сновеше като луд нагоре-надолу из стаята. Накрая се спря пред Понкиели и кротко, тихо, едва ли не с умолителен глас каза като малко момче на баща си:
— А откъде да взема либрето?
— Аз ще ви набавя едно — каза решително Понкиели. — Ще говоря с Ариго Бойто или с Гисланцони... ще видя с кого. Но ще имате либрето, бъдете спокоен. А дотогава винаги мислете за опера. Измислете си някаква въображаема приказка и към нея композирайте музика, арии, хор и увертюра, и всичко, което трябва... някога аз направих същото. — Сега Понкиели се развълнува, гласът му се разгорещи. — Възможно е така наречената инструментална музика, симфоничната музика, да е истинската, но операта, музикалната драма е най-вълнуващият жанр, който се е родил за нашия италиански темперамент. Сега обаче от две страни ни нападнаха, заплашват нашата хегемония, която Росини, Белини, Доницети и Верди извоюваха със световно известните си победи: немците ни нападат с техния непобедим Зигфрид, Рихард Вагнер, размахващ свещения меч и повалящ боговете в праха, а французите изкараха едновременно цяла армия срещу нас, рафинирано ловки, прекрасни бойци на модернизираната романтична опера, като Халеви, Тома, Гуно, вашият любимец Бизе, Делиб.... Сен-Санс и Масне, това е страшна армия, а нашият герой Верди мълчи, прибра ножа в ножницата, докато малцината негови жалки, безсилни наследници Бойто, Бацини, Франкети и аз не можем да удържим на този убийствен щурм, по-големи юнаци са нужни на крепостта, такива като вас, Джакомо Пучини.
Дъхът на Пучини спря. Заеквайки, шепнешком той каза:
— Още много трябва да науча дотогава...
— Какво искате да учите и от кого искате да учите, бихте ли могли да ми кажете?!... Може би от мен?... Вашата оркестрация е по-модерна, по-дръзка, по-колоритна, отколкото нашите, вашите цигулки звучат по-нежно и от цигулките на Бацини, вашите драми са по-силни от нашите, а вашата страст е по-мъчителна, по-вълнуваща от чиято и да било на света. Вие трябва да творите, а не да учите.
Мълчаливо се погледнаха. Очите на Пучини блестяха мрачно.
— Ако аз бих могъл да вярвам така в себе си...
— А само тогава ще победите, ако повярвате в себе си.
Сега гласът на Понкиели стана тих и кротък, едва ли не подкупващо кротък:
— Няма по-голямо удоволствие, няма по-голямо вълнение, няма по-голяма мъка от писането на опера. Тук все още човек може да търси жанра, не върви и не може да върви по утъпкани пътища, след като Вагнер обърна всичко наопаки, тук трябва да се твори нещо ново, съвсем ново, нещо, което няма нищо общо с досега написаните опери, в противен случай ще загине жанрът. Сега за вас съм като някой стар консуматор на хашиш, който иска да накара младия си приятел да свикне с това ужасно удоволствие, което убива човека. Виждате ли, аз вече прехвърлих четиридесетте и все още със същата треска сядам да пиша последната си опера
— Защо да бъде последна?
— Защото е последна, зная. Аз съм смъртно болен, да, зная го... но да не говорим за това. Само да имам време да я напиша! Сядам със същата надежда, както винаги, при всяка моя опера: може би сега най-после ще успея!... Денонощно ме преследва и измъчва тази проклета Марион Делорм...
— Марион Делорм ли?...
— Да, новата ми опера: съпровожда ме дори и в съня, не мога да спя, не мога да се освободя от нея нито за минута. Вече не ме интересува нищо друго в живота: Марион Делорм... и вашето бъдеще, Пучини.
Джакомо го слушаше потресен. Искаше да каже нещо, но не можеше да произнесе нито дума.
Но Понкиели вече се усмихна. Продължи с по-весел тон:
— Либрето ли?... Почакайте, сега ми хрумна нещо: приблизително преди двадесет години старият Бацини написа една чудна опера, казваше се Турандот. Бацини беше сигурен, че ще има успех, но се провали. Често обича да казва, че Турандот, кръвожадната китайска императорска дъщеря, го е убила. Гоци написал тази китайска приказка, а Шилер я драматизирал. Драмата е вълнуващо интересна и просто жадува за музика. Смятам, че лошото при Бацини беше това, че към китайския сюжет написа италианска музика. Някога помислете за тази Турандот, когато търсите подходяща тема за опера.
— Не искам да засегна господин професор Бацини.
— Да, но по-късно, когато и Антонио вече няма да е жив...
До смъртта си Пучини запази спомена за този разговор.
 

4
 
През цялото лято Джакомо не можа да се върне в къщи. Просто защото нямаше пари. Двата ценни предмета — наследеният от баща му сребърен джобен часовник и иглата за вратовръзка, получена от майка му при завършване на гимназията — лежаха в заложната къща, но това все още не беше толкова страшно. Имаше по-голяма беда. Той не можеше да замине от Милано, преди да изплати все повече набъбващите дългове към двамата добри кръчмари, на Джиджи Ненини и Николо Нети, макар че те дори не бяха му намекнали за това, напротив, трогнати му честитиха, когато узнаха, че през есента Скала ще изпълни симфонията му. Но това беше Въпрос на чест. Колко ли може да са дълговете му? Джакомо нямаше представа, а и не смееше да попита. Всичко това не беше достатъчно. Най-неочаквано нова тежест се стовари върху раменете му.
Микеле няколко пъти вече му спомена с важно, мрачно лице, че иска да говори с него, но винаги предстоеше нещо: композирането, годишният концерт и Джакомо с едни и същи думи се отърваваше от него: „Нямам време, Микелино, не се сърди, по-късно“. Сега наистина.имаше време, не можеше да му откаже.
— Е, какво ново? За какво искаш да говориш с мен? — попита го весело.
— За много неща.
Тъжно и заплашително прозвучаха думите му.
— Казвай!
— Аз скоро ще замина...
— Къде отиваш?
— В Америка.
— Шегуваш ли се?
Микеле нямаше вид, че се шегува.
— Сериозно ти говоря. Ще се изселя в Южна Америка, в Буенос Айрес.
Джакомо не можеше да повярва на ушите си.
— Ще се изселиш ли?... Окончателно?
— Окончателно, да. Не мога да понасям тази мизерия. Стига съм гладувал и мръзнал вече заради теб.
— Заради мен ли?
— Най-после и аз искам да се порадвам на живота.
Някаква ужасна болка стисна Джакомо.
— Разкажи ми, моля ти се, всичко подробно. Трябва да зная.
— Там живее един наш вуйчо, по-млад брат на мама. Собственик на кафени плантации, много богат човек. Ще отида при него.
— Мама знае ли? ,
— Не знае. Не бива и да узнае. Когато вече пусна корени там и спечеля малко пари, за да мога да я подпомогна, ще й призная. И пред сестрите мълчи, да не се изпуснеш да им кажеш!
— Да ги лъжа ли?
— Лъжи ги!
Джакомо погледна брат си с обич и безпокойство.
— Обмислил ли си добре всичко?...
— Ах, моля ти се, остави ме — каза нервно Микеле, — не ме разчувствувай. Положението ми няма да е по-лошо, отколкото тук при теб. Там няма да живея като изпъдено куче, от което никой не се интересува.
— Толкова лошо ли се държа с тебе?
— Никак не се държеше с мен: нито лошо, нито добре. Ти изобщо не се интересуваш от никого, единствено само от себе си.
— Такова ли мнение имаш за мен?
— Да. А там може би и на мен ще повярват, че разбирам малко от музика, макар че не съм гений като теб.
— Подиграваш ли се?... Искаш да ме обидиш?
— Не. Само ти казвам истината. Нищо чудно, ако съм малко зъл. Омръзна ми винаги да бъда само твоя сянка. Сега ще стана самостоятелен. Това е всичко.
Джакомо се измъчваше.
— Какво съм ти направил?
— Какво ли? — Гласът на Микеле прозвуча страстно. — Кажи искрено, Джакомо: помисли ли поне веднъж какво правя аз, какви са желанията ми, с какво се занимавам, от какво живея, какво ям? Дори не знаеше, че живея, дори не ме забелязваше. С голямо благоволение ми разреши да спя тук, при теб, и искаше от мен да ходя на пръсти, за да не преча на епохалната ти творческа работа...
— Отново започваш!...
—.... но не споделяше нищо с мен, нито мислите си, нито плановете си, нито забавленията си...
— Делях с теб всичко... — каза тихо Джакомо.
— Така ли? Сериозно ли говориш? Заведе ли ме поне веднъж със себе си на театър, на гуляй, при любовниците си, в луксозния Бифи, в Екселсиор, в долната кръчма Аида? За една година ме заведе единствено в Скала и тогава ме остави там така, че си легнах с празен стомах.
— Защо не ми каза?
— На теб! Дори нямаше и да ме чуеш. Разбира се, веднага пое онзи налудничав Чеко, водеше го навсякъде със себе си!
Сега Джакомо го попита много сериозно:
— Защо не дойде на моя концерт?
— Защото вече ми омръзна от рождението си непрекъснато да ти ръкопляскам.
— Виждаш ли, Чеко беше там. А после го заведох със себе си, за да отпразнуваме заедно триумфа ми.
— Триумфа ти?! — засмя се подигравателно Микеле.
— Да, триумфа ми, Микеле — отговори спокойно, решително Джакомо. — Излязох пръв в най-прочутата консерватория в страната. А световно известната Скала ще изпълни моето произведение в един от тържествените си концерти през есента. Това все пак е нещо.
— Какво ще ти заплати Скала?
— Това не е най-важното.
— А, ако мога да зная, кое музикално издателство откупи произведението ти?... Виждаш ли!... Защото това би било реално, това е триумф. От когото очакват нещо, на него му дават и пари, а не го потупват само по рамото.
— Ще пиша опера...
— Хайде де! — засмя се Микеле. — Нова илюзия!... Утре ще кажеш, че след една година ще надминеш и Верди.
Обезсърчен, Джакомо каза:
— Ти никога не си вярвал в мен...
— Само не се поддадох на капризите ти, на въздушните ти кули, както всички останали в семейството ни. А на мен, нищо и никаквия, ми плащат честно, макар че не се хваля с това, влагат парите си, защото ми вярват: ще ми изпратят пари, билет за кораба и входна виза.
Сърцето на Джакомо се сви.
— Наистина ли искаш да емигрираш, Микеле?
— Смяташ, че се шегувам ли?
— От какво ще живееш там?
— Не от милостиня, не се страхувай. Ще давам уроци по пиано и по пеене, скъпо и прескъпо. Чичо ни Марчело Маджи пише, че там мога да направя състояние с уроци по музика. Само ние, италианците, имаме художествен кредит в Южна Америка. Още не съм тръгнал на път и вече имам толкова много ученици, че не мога да поема всичките!
— Кога ще тръгнеш?
— Скоро.
Джакомо искаше да каже на Микеле колко много го обича, колко му е мъчно, че ще го загуби — да не мисли, че е самодоволен егоист, а само занесен и разсеян. Дори щеше да поиска извинение от брат си, но не посмя. Каза само с искрено съчувствие:
—— Всичко ли искаш да оставиш тук: семейство, родина?
— Остави, моля ти се, романтиката настрана, казах ти вече!
— Няма ли да бъдеш нещастен в чуждата страна?
— Да не би тук да съм щастлив?
Джакомо наведе глава. Говореше сякаш сам на себе си:
— Въобще може ли да се промени почвата? Ще загубиш всичко, с което си се сраснал досега, а себе си ще носиш навсякъде. Човек не може да се освободи от мъката си, от проблемите, където и да отиде, те няма да го оставят, не може да се спаси от тях. Ще чувствуваш ужасна носталгия по родината... едновременно напускаш две родини: Италия и Европа. Отиваш в чужд свят... възможно е да е по-богат, но е съвсем друг, не е като нашият. Виждаш, аз вече страдам, че от една година не съм виждал Лука, мама, сестрите ни. Страхувам се за теб, Микелино.
— Сега изведнъж започна да се безпокоиш за мен? — засмя се горчиво Микеле.
— Ако би имал още малко търпение...
— Да ти кажа ли какъв ще бъде краят? И ти ще дойдеш след мен, тичайки на четири крака, когато най-после поумнееш и ти се отворят очите, разочарован от химерните мечти.
— Аз няма да напусна родината си никога. Италианец съм до последната си капка кръв. За мен онова малко езеро при Лука струва повече от всички чудеса на света.
— Добре, ще видим. Познавам този твой, страстен самоизмамващ романтизъм... познавам и големите ти приказки. — Микеле се заразхожда из стаята, после със сух делови тон продължи: — Трябва да ти завещая нещо... зная, че няма да се зарадваш: дълговете си.
— Дълговете ли?!
— Заповядай, ето ти списъка с имената и адресите — и той подаде на изтръпналия Джакомо един лист: — 860 лири за цяла година, дори не са и много. Какво гледаш? Какво се чудиш? Може би трябваше да умра от глад?... Аз не получавах издръжка от кралицата и от Николао Черу, не съм получил нито чентезимо от никого: нито от теб, нито от друг.
— Но все пак — заекна Джакомо, — какво общо имам аз с твоите дългове?
Лицето на Микеле пламна от гняв.
— Ще ти кажа още нещо, Джакомо, и с това ще свърша. Ако ми беше дал всички ония пари, които с небрежно безразличие просто си изпушил, сега не бих имал нито една лира дълг, а може би нямаше да бъда принуден да емигрирам.
Както обикновено Микеле му обърна гръб, изтича и тръшна след себе си вратата.
Джакомо стисна главата си с две ръце и се загледа пред себе си, изпълнен с болка и самообвинение.
Това беше третата причина, може би най-тежката от всички, за да не може да си отиде в къщи, в Лука. Не само заради дълговете на Микеле, а защото щеше да го издаде. Явно щеше да направи впечатление на всички, че се връща без брат си — не можеше да обясни защо го е оставил в Милано. Така той фалшифицираше подписа на Микеле в писмата до майка си или просто пишеше накрая: „Микеле е добре — и той ви целува всички“.
А колко го измъчваше носталгията по родния град. Какво не би дал само да можеше да се озове неочаквано в старото, овехтяло жилище, където във всеки ъгъл го чакаше някой спомен, ако можеше да прегърне майка си, сестрите по-горещо откогато и да било в живота си, ако можеше да изтича към месарницата и да изсвири онази стара мелодия и с Джулия под ръка да поздрави старата си приятелка, мълчаливата, тъмна борова гора, ако можеше да застане отново като малко момче пред Карло Анджелони и да му каже с шеговита усмивка: „Да отидем ли, господин професоре, на лов за диви патици при езерото Масачуколи и да преминем с лодката на отсрещния бряг, при селцето с червени покриви, Торе дел Лаго?“ И какво не би дал, ако можеше отново да седне на скамейката пред органа в базиликата „Сан Паолино“, там, където беше седял като момче и пожънал първия си успех на Петдесетница, или ако можеше развълнуван да се спусне презглава към Вичепелаговския манастир, да поиска разрешение от игуменката Хиачинта да види сестра Мария Енрикета, прекрасната си малка сестра, хубавата Иджиния. Сега трябваше да се откаже от всичко това, защото нямаше пари, защото беше беден. Идваше му да крещи от огорчение! А всички го очакваха в къщи, най-вече майка му и Джулия, с трепетна надежда и терзание — не можеха да си представят защо не си идва, какво го задържа, какво се е случило с него там, в онзи тайнствен голям град, защо, заради кого им изневери. Ужасно!
Беше ужасно и това горещо, задушно лято тук в опустелия Милано, в Бергамо, в Ормея, във Вакало, в Монтекатини и в Портофино Вета, по улиците рядко се виждаха хора, а пред кафенетата на Галерия дремеха или гонеха мухите безработните келнери. Дори и Амилкаре Понкиели не беше в Милано, почиваше някъде в околността, във вилата си с розова градина или по-скоро не почиваше, а работеше върху голямата си опера Марион Делорм — и с него не можеше да говори, и от него не можеше да почерпи сила и вяра.
Дори Чеко си замина и като че ли заедно с него и веселието отлетя от тази проклета малка таванска стая. Само футуристичните му актове висяха на стените с високо вдигнати безсрамни крака, но сякаш и те тъгуваха, увиснаха гърдите им, изкривиха се краищата на устата им.
Но колко сърдечно се сбогува с него този мил, малък Чеко, не както собственият му брат Микеле! Смеещите му се очи плуваха в сълзи, а в ръката си стискаше един грамаден молив, който приличаше на бастунче.
— Купих ти го за спомен, Джакомо — каза с престорено весел глас, — за да си спомняш винаги за мен,когато пишеш с него... да мислиш за мен и да се смееш. Не тъжи, ще се върна, дори да ме изгониш и тогава ще пропълзя обратно към теб, защото аз съм такъв, знаеш, като скитащо куче: погалиш го, тръгва по стъпките ти и никога вече не се отделя от теб. От мен няма да се отървеш до края на живота си... защото никой не е бил толкова добър с мен, както беше ти...
— Върви по дяволите!
Вече отивам.
И те се целунаха като истински братя.
Остана Пиетро: Пиетро Маскани. И той изпадна в беда. С всеки изминат ден настроението му се разваляше, вече съвсем изгуби момчешката си усмивка. Веднъж, както седяха в Екселсиор, огорчено каза:
— Тази мърша, барон Ландези, спря стипендията ми. Писа ми, че се е разочаровал от мен, цяла година не съм бил написал нищо. — Той сърбаше супата апатично, с отпусната глава, за да избягва погледа на Джакомо. — Ще напусна Милано... Милано и всичко друго: композирането, операта...
Пиетро!
—... Ще се откажа от всичките си мечти, нямам друг избор, повече не мога да понасям! Сключих договор като диригент в Чериньола. Щастие е, че успях. Ще дирижирам стари оперети...
— Пиетро, това е самоубийство! Не бива да правиш това.
— Погледни ме, Джакомо: за една година в Милано отслабнах десет килограма. А тогава все още имах стипендия.
— Заклевам ти се, Пиетро, че пред никого не стои такова блестящо бъдеще, както пред теб! — каза разпалено, въодушевено Пучини. — Очарователна е музиката ти...
— Благодаря ти, Джакомо. Ти ми беше единственият приятел в Милано...
— Ами!
—... и те моля, не забравяй малкия провинциален диригент.
— Подписа ли вече договора?
— Да. Ще получавам двеста и петдесет лири месечно... хубава заплата. Гладен няма да умра, това е сигурно. Дори получих и аванс. С него изплатих дълговете си на Ненини и Нети.
Той посочи към търкалящия се на стола домашен вестник, към Плешивия етруск. И двамата не можаха да не се засмеят на статията: „Потресаваща тъжна новина. Един от прочутите ни постоянни гости, нашият приятел Пиетро Маскани, се е побъркал: бедният, изплатил целия си дълг до последното чентезимо. Състоянието му е безнадеждно.“
Някой откъм улицата почука на прозореца: Алфредо Каталани им се усмихваше с най-хубавата си усмивка:
— Е, най-после ви хванах! — каза им той. -— Търся ви от няколко седмици!
Приятно беше да се чуе безгрижният му, весел глас. Те обичаха Каталани — мил, приличен момък, а освен това безспорно беше и талантлив.
— На тебе, Джакомо, — продължи мило и весело — ти нося много поздрави и целувки от Лука. Миналата седмица си бях в къщи само за няколко дена. Говорих и с майка ти, разказах й всичко: много се гордее с теб.
— Как е мама? — попита Джакомо с пресипнал от болка глас.
— Малко е поотслабнала, но не се оплака, добре е. Всички са добре, сестрите ти също.
— Не видя ли Анджелони?
— Разбира се, че го видях: и той ти изпраща много поздрави. Много е остарял бедният.
За миг Джакомо се почувствува в Лука: видя майка си, видя Анджелони, видя Джулия, видя ги толкова ясно, сякаш стояха пред него.
— А защо се върна в този ад? — попита го Пиетро.
— Имам репетиции. Вече започват във вторник — отвърна му Каталани.
— Заради какви репетиции се върна?
— Не сте ли чели във вестника? Репетициите на моята опера. Тъкмо затова искам да говоря с вас. Искам да ви помоля, да идвате и вие понякога на репетициите.
Пучини и Маскани се спогледаха. Не можеха да проговорят от изненада.
— Опера ли си написал?
— Не знаете ли?
— Къде ще я представят?
— В театър дал Верме.
— В театър дал Верме, там, където и Верди дебютира в началото на октомври.
— Как я нарече?
— Лорелай. Баладата на Хайне ми даде идеята.
— В колко действия?
— Три. Опера, запълваща цялата вечер.
— Кой написа либретото?
— Засега е тайна — засмя се Каталани. — Аз също работих много върху него.
Пучини погледна Пиетро: беше бял като стената.
— Не забравяй, Пиетро — каза толкова бързо, сякаш хвърляше спасителен пояс на някой давещ се, — че Алфредо вече е тридесетгодишен, а ти си само на двадесет.
Но Алфредо Каталани явно не забеляза вълнението на двамата си приятели. В голямото щастие и гордост нито виждаше, нито чуваше нещо. Малко надменно каза:
— И в Скала с удоволствие щяха да представят
Но по-голямата беда се случи едва на другия ден. Едоардо застана на полуотворената врата с пристигащия на всяко първо число пощенски запис в ръка.
— Това тук какво значи? попита мрачно той и с дебелия си пръст посочи края на записа. — Тук в графата „Частни съобщения“ е написано: последната част от стипендията.
— Явно значи — отговори му раздразнено Пучини, — че повече няма да получавам стипендия от Рим.
— Тогава няма да имате и квартира. Трябва да се изнесете — изгърмя пощенецът.
Зад рамото на Едоардо блясна злорадият поглед на Мадалена..
Така Пучини вече нямаше и квартира. Цял ден се скита, докато най-после, капнал от умора, намери една тъжна малка стая в покрайнините на града, близо до Porta Nuova, на пиаца Бекариа, в къщата с номер 13. Една любезна възрастна семейна двойка му даде под наем стаята. Те не поставиха никакви условия и жената беше над шестдесет години. Тук въздухът беше толкова морално-еснафски, че Джакомо не посмя да окачи на. стените безсрамните картини на Чеко. Пианото беше също лошо, безобразно лошо.
 
Фееричната светлина изведнъж започна да избледнява, да отслабва, както бавно затварящите се очи на умиращ и накрая съвсем потъмня. Не се промени нищо, всичко си остана все така прекрасно, букетите от розови карамфили и днес се търкалят по кадифените парапети на ложите, осветените пещери са изпълнени с фракове, вечерни дрехи, голи снежнобели рамене и Джакомо и сега чувствува носещото се благоухание на грижливо гледаните женски тела — не, нищо не се е променило тук, само оркестърът изчезна от дълбочината, за да се появи на сцената, и той, Джакомо Пучини слезе от Олимп тук в партера, непосредствено до сцената, в ложата, запазена за композиторите — какво ли ще си помисли сега горе невярната малка Анета, като го види там долу?
— Помолих ви, Пучини, да облечете тъмни дрехи — пошепна на ухото му един упрекващ глас.
Какво да му отговори? Предпочете да не отговори нищо. Или да каже, че тези кафено-кафяви дрехи са единствените му откакто е свършил гимназия? Какво ли ще кажат за това онези дами и господа, които обръщат към него любопитните си бинокли, навярно ще се възмутят или ще го сметнат за някакъв капризен особняк, или, че не се съобразява с благоприличието и традициите. Да го смятат за какъвто искат, все му е едно! Едва ли не се гордее с тези кафяви дрехи, чувствува ги като униформа, униформа на мизерията, която се полага на артиста от векове насам, по стара традиция.
Пучини не е смутен, не се вълнува, дори сърцето му не бие ускорено, само чувствува някаква тържественост, потресен е. Не е щастлив, не е горд,, по-скоро трогнат и тъжен. Тъжен, че тук в салона няма никой, който да чувствува като него, кръвта на когото да бие като неговата, който бледен, със свито сърце да очаква триумфа или провала му; не е тук майка му, не е тук любимата му, не са тук сестрите му, приятелите, не е тук дори Карло Анджелони, а и Пиетро. Седи сам, изоставен, самотен. Радостта така е само полурадост, славата — полуслава. Не е вярно, не е вярно! Тук до него седи Амилкаре Понкиели, който е повече от маестрото му, повече от брат, повече от приятеля му: със своята безкористност, с окуражаващата вяра, с непоколебимото си доверие може би е повече и от баща, тук е и старият Бацини с уморената си усмивка, от последните редове сияе кръглото лице на Леонкавало, а горе на Олимп стискат пръсти двамата брадати гиганти Томази и Пани заедно с прехапалата устни малка Пепина, дори и Джиджи Ненини е тук с лъскавата като луна плешива глава — как ще е сам, тук има толкова братя, повече отколкото е смятал, всичките млади хора в галерията дойдоха тази вечер да ръкопляскат на съвременника си в кафяви дрехи, който мизерствуваше и се надяваше заедно с тях, за да провъзгласят нов герой, герой на собственото си поколение, който с музиката на новото време сега нахълта в Скала, в страхливо пазената от старите знаменитости крепост. Джакомо вече започна да се усмихва: чувствуваше как по тялото му отново се разлива топлина.
Чуха се слаби ръкопляскания, ръкопляскания на любезност: Франко Фачо се качи на диригентския подиум.
Той самият беше олицетворение на спокойствие. Усмихнат махна на оркестъра, наведе се към концертмайстора и му пошепна нещо, огледа армията си, тези въодушевени войници, които го погледнаха с такова напрегнато внимание, както истинските войници своя капитан, когато чакат заповед за щурм, вдигна и разтвори двете си ръце, после даде знак.
Пучини изпитваше възторженото чувство, че този прекрасен диригент и този съвършен оркестър така ще интерпретират всяка. негова мисъл, чувство, както по време на композирането в таванската си стая беше мечтал. Ето сега стои тук съблечен, гол пред три хиляди човека, издава им най-съкровените си тайни, бурната си страст, мъчителната си меланхолия, любовните си възхищения, дори и малките вълнения: съдете ме, такъв съм, не съм виновен за това, лошо ли е или хубаво, не зная, но пея със собствен глас и пея за собствения си живот, всичко, което ви давам, е съвсем ново, не съм заимствувал от никого нищо, всички тонове съм черпил, изтръгвал от себе си с най-жестока откровеност.
В залата царува голяма тишина, никой не се помръдва. След първата част започнаха да ръкопляскат, но Франко Фачо решително ги спира. Само изтрива челото си и двете му заповядващи ръце отново се размахват.
След последната част с бурна сила избухнаха ръкоплясканията, като отдавна дебнещ, връхлетял ураган, който сега си отмъщава, че са го спирали, че не са му позволявали да се разрази. Франко Фачо не смогва да се покланя, после дава знак на оркестрантите, те всички стават, но публиката иска друго, съвсем друго. Пучини чува името си от различни места и особено от високия Олимп ръкоплясканията не искат да спрат, не отслабват, Франко Фачо поглежда към него, дава му знак в ложата, Джакомо става, покланя се само за миг, но това все едно е масло в огъня, сега вече името му звучи в хор. Франко Фачо настоятелно му дава знак. „Върви! Върви!“ — казва му Понкиели и го изблъсква от ложата. Джакомо изтичва, преминава през желязната врата, здравата ръка на дежурния го изблъсква на сцената, но той се стъписва, слисва се от ослепителната светлина, а може би и от неизмеримо подивялата публика, не се помръдва от страничните кулиси, там отзад се покланя, докато Франко Фачо не слиза за него и го отвежда на сцената. Ръкоплясканията гърмят, бушуват, цигуларите от оркестъра чукат с лъковете по гърба на цигулките си. Пучини непрекъснато се кланя, накрая вече различава и отделните лица в салона, очите му срещат един блестящ поглед в средата на третия ред, сега вече се покланя само на него.
Тежката кадифена завеса се спуща зад тях, остават сами, отделени от публиката, вече отдалеч се чуват отслабващите ръкопляскания.
— Благодаря ви за съвършеното изпълнение, маестро, — казва трогнат Пучини на Франко Фачо.
— Поздравявам ви за прекрасното произведение, маестро — казва усмихнат Франко Фачо.
Те разтърсват взаимно ръце.
— Гордея се с теб! — казва в ложата Амилкаре Понкиели.
Когато тръгва по тъмните улици към Аида, изведнъж се сеща: „Да, това беше онази руса жена с блестящи очи на третия ред, чийто поглед веднъж вече срещна на перона на гарата, когато се сбогуваше с Лука и тръгваше за Милано.
След прекарания нощен гуляй на другия ден към обяд Пучини, малко уморен, седеше на обичайния фотьойл пред Бифи. Ниският, дребен, подвижен келнер, който вече го познаваше, без поръчка му донесе кафе и постави един вестник до чашката: беше известното списание за критика Персеверанца.
— Заповядайте да прочетете това — посочи една от статиите.
Погледът на Пучини първо падна върху заглавието: „Концерт на симфонията на нов композитор в Скала“, после потърси в края на статията от две колони името на автора: Филипо Филипи — авторитетният, известен музикален критик. С жадни очи поглъщаше всяка дума:
Музиката на Пучини е истинска симфонична музика. Смела и темпераментна. Индивидуална музика и с единен стил. Дори най-големите наши живи композитори не притежават тези толкова високи добродетели, както Пучини в своята Capriccio Sinfonico. Това Capriccio в същност е едно allegro fuocoso (пламенно алегро) между по-тихи и прекрасни вариации, най-голямото качество на което според мен е замахът, единният стил и колоритността. Младият композитор не се колебае, не се лута, мелодиите му се носят смело, музикалните му мисли са ясни, трогателни, безкрайно въздействуващи, разнообразни и интересно хармонирани. Главната тема е силна, дръзка, дори сурова, но винаги завладяваща. Повторенията са остроумни. Хармонирането и духовитостта на басите подчертават ефектните финали. В средната част се разгръща чудно красива господствуваща мисъл, която непрекъснато е нова и се повтаря с нарастващо въздействие. Capriccio Sinfonico предизвика голямо въодушевление, като най-хубавото произведение от изпълнените нови произведения през тази година.“
Джакомо беше щастлив, не вярваше на очите си, едва дишаше. Помоли да му донесат плик, адресира го до майка си, написа само две думи накрая на вестника: „Прочети!... Прочети!...“ постави го в плика и изтича с него до пощата.
 

5
 
Още се излежаваше в леглото, когато почукаха на вратата му. Старата хазайка държеше едно писмо в ръце.:
— Донесе го пратеник —каза тя.
— Пратеник ли? — такова нещо още не беше се случвало с него. Кой ли му пишеше? С разтреперани пръсти разкъса плика. Писмото се състоеше само от няколко
думи: „Елате веднага.Чакам ви в консерваторията — Амилкаре Понкиели“. За какво ли го вика Понкиели? Загадка.
Набързо се облече и едва ли не тичаше по улицата към консерваторията — ужасно далече беше от квартирата му, да я вземат дяволите!
— Тук съм!... Заповядайте! — яви се той запъхтян.
— Сега наистина ще ви заповядам, Пучини — каза усмихнат Понкиели. — И се надявам, че ще се подчините. — Той посочи един брой на вестник Стампа, една статия, означена с червен молив: — Четете.
Джакомо прочете: „Издателството за музикални произведения „Сондзоньо“ обявява конкурс за едноактна опера. Спечелилият конкурса ще получи 2000 лири награда. Награденото произведение ще бъде представено веднага в Театър дал Верме. Срок на представянето на произведението 1 март 1883 година. Фирмата „Сондзоньо“ получава опция за издаване и разпространение на наградената опера и на оперите, похвалени от журито“.
— Е? — попита го Понкиели.
— От небето са ви паднали тези две хиляди лири. Само трябва да се наведете и ще бъдат ваши.
— Първи март!... По-малко от пет месеца...
— Верди за колко време е написал Аида?
— А нямам и либрето.
— Ще имаш.
Понкиели се приближи към един стенен шкаф и извади от^него две широки чаши и една бутилка Lacrima Christi. Напълни чашите и се чукна с Пучини.
— Наздраве!... Ти сега веднага ще дойдеш с мен в розовата ми градина, в Каприно Бергамаско...
— Нямам нито стотинка...
— Ще намерим лек и на това. Ще дойдеш с мен в провинциалната ми вила и ще останеш там, докато се налага. Ще се запознаеш с интересни хора, между другото с най-милия стар бохем, Антонио Гисланцони, близък приятел на Верди, автор на либретото на Аида, фантастичен майстор на всичко — композитор, поет, романист, новелист, изкуствовед, либретист, певец и кръчмар. Старият господин знае лекарство за всяка болка, ще помогне и на теб. Обзалагам се, че след няколко дена ще се върнеш в Милано с либрето под мишница Влакът тръгва от централната гара в един и половина часа. В един и четвърт ще се срещнем във фоайето.
— Но...
— Никакво „но“. Заповядвам ти. Подчинявай се. Довиждане.
Пучини изтича в къщи, поиска назаем от хазайката си една малка пътна чанта — срам го беше да отиде без никакъв багаж, дори и пред Понкиели щеше да му бъде неудобно, — хвърли в нея нощницата си и четката за зъби и тръгна за централната гара: тя поне беше близо до квартирата му.
Още във влака се почувствува щастлив. Откакто пристигна в Милано, дори за минута не беше напускал града, а сега през прозореца на вагона се наслаждаваше на природата като на някоя изоставена и отново обикната любовница, на чиято красота не може да се насити. Пожълтелите стърнища, поръждавелите гори, натежалите от плод диви круши, малките къщи, покрити със сини глицинии, пасящите крави и тичащите кучета — всичко това плени Пучини, сякаш го виждаше за пръв път в живота си.
На гарата ги чакаше двуколка. В нея беше впрегнат бял кон със сламена шапка, само двете дълги, любопитни уши на животното се подаваха през изрязаните дупки на голямата шапка. Когато слязоха от колата пред вилата с розовата градина, кучетата поздравиха с лай стопанина си, ближеха ръцете му, дърпаха палтото му, скачаха върху него, слагаха краката си върху гърдите му.
— Тези са най-верните ми приятели — каза Понкиели с горчива усмивка.
Пучини очарован вдишваше във вечерния здрач тежкото и сладникаво благоухание на розите. „Тук и аз бих могъл да работя“, помисли си той.
— Ще хапнем малко, после ще отидем при Гисланцони — каза му Понкиели. — Можеш ли да пиеш?
— Мога.
— Това е добре.
Наистина Гисланцони беше странен човек, много по-странен, по-оригинален, отколкото си го представяше Джакомо. В началото дори не помисли, че това е той. Беше застанал със запретнати ръкави и престилка пред тезгяха на механата-градина до грамадни бъчви и старателно размерваше червено като кръв вино.
— Сервус, Тонио — поздрави го Понкиели, но старият Гисланцони не му обърна внимание, промърмори „сервус“ и със същото старание продължи да мери виното: половин литър Soare, един литър valpolicella... — Доведох ти някого: ще му се зарадваш.
— Познавам го — каза с безразличен тон Гисланцони за най-голяма изненада на Пучини, но дори и не го погледна. — Хей, Доменико, къде си? — извика на един момък. — Мери по-нататък вместо мен виното, дойдоха ми гости, но да не се напиеш, безбожни мошенико!... На нас ни донеси от онова двадесетгодишното... и По-бързо мърдай краката си, какво зяпаш?!
Седнаха до една маса, покрита с покривка на червени точки, под грамадно маслиново дърво. Червеното като кръв вино вече беше на масата им в тумбесто шише с тънка шия.
Гисланцони се обърна към Пучини.
— Обичаш ли виното, братко?
— Обичам го.
— Тогава ще постигнеш нещо.
Той беше очарователен в своята естественост. Пучини вече обичаше този странен стар човек.
— Чух симфонията ти: не е лоша — продължи едва ли не равнодушно. — Тонът ти е индивидуален и пълнокръвен. И с Джузепе говорих за теб: и на него се харесваш.
— На Верди ли?
— Да.
Сърцето на Пучини едва не изскочи през гърлото.
— И той ли чу моята симфония? — попита Джакомо.
— Разбира се, че я чу. Онези трима луди, Понкиели, Бацини и Франко Фачо, вдигнаха такъв шум около тебе, че полюбопитствувахме да те видим.
— Да минем на въпроса, докато сме още трезви — каза сериозно Понкиели. — Този момък има нужда от либрето, но бързо. Ще пише едноактна опера за конкурса на Сондзоньо.
Гисланцони се засмя.
— Аз ще пиша вече само за себе си либрето, ако въобще пиша някога. На шестдесетгодишна възраст човек трябва да остави писалката и да се наслаждава тихо и мирно на живота. Хубаво ли е виното?
— Превъзходно.
— Ариго Бойто не е ли тук? — попита Понкиели.
— Не, вече се прибра в Милано. И той работи върху собствената си опера. Безнадежден е. Нощес ще мисля. Все нещо ще измисля, не се отчайвай. А сега да пием.
Нито една дума не се каза повече за неговото либрето. Но Пучини се чувствуваше прекрасно.
На другия ден Понкиели посетиха двама негови колеги професори: Саладино и Доминичези. И двамата бяха учили Пучини. Но Саладино повече държеше за таланта на Пиетро Маскани, от него очакваше новата опера, не от Пучини, когото впрочем и той ценеше.
Чудното беше това, че Пучини можеше да говори, да спори и да се шегува също така пристрастно с тези трима побелели мъже, както с младежите на неговата възраст. Не изпитваше никакво стеснение от тях, а срещаше разбирателство: разбирателството на артиста, на музикалното вдъхновение. Понякога едва ли не чувствуваше, че тези трима известни в цялата страна мъже го смятат за пръв между тях.
Не можеше да се насити на розите.
— Може ли да си откъсна от тях?
— За какво са ти? — попита го Понкиели.
— Бих желал да изпратя няколко в Лука.
— Ето вземи градинската ножица. Откъсни си колкото искаш. Пази само пъпките.
Джакомо откъсна седем рози, поотделно ги постави в пликове и написа само името си на едно малко листче. Колко много ще се зарадват всички: майка му, Джулия и сестрите, дори малката Мария Енрикета за миг ще бъде щастлива в нямото си уединение, във Вичепелаговския манастир.
Чувствуваше се виновен пред Джулия. Откакто срещна на концерта в Скала възхитения поглед на онази тъмноруса красавица, мислеше само за нея, не можеше да помисли за друга жена, дори и за Джулия. За пръв път от две години насам спеше в хубаво меко легло. С удоволствие се изтегна върху гладкия дюшек. С наслада вдишваше лавандуловия аромат от прясно изпраната, хладка калъфка на възглавницата и упойващия дъх на ябълките, наредени върху стария гардероб.
И в това голямо блаженство мислеше за непознатата руса жена.
Засмян и трогнат, Понкиели наблюдаваше вълчия апетит на този двадесет и четири годишен момък. Неизмеримо количество месо, яйца, плодове и мляко за миг изчезнаха в бездънния стомах на Джакомо Пучини. Слабото му лице се закръгли. „Колко е гладувал бедният!“ — помисли си Амилкаре Понкиели едва ли не засрамен.
На третия ден сутринта старият Гисланцони извика през оградата:
— Елате! Ще се разходим до Леко.
Едва по пътя, като се спря, за да си поеме дъх, им каза:
— Тук в Леко живее един поет, Фердинандо Фонтана, талантливо, налудничаво дете... но нали всички поети са луди... той има едно либрето: интересна история, само че малко фантастична.
— Тогава не е за мен — каза без настроение Пучини, — аз търся либрето, свързано с живота.
— Ти още не знаеш какво търсиш — прекъсна го Гисланцони. — В твоята музика има много лиризъм и фантазия както в либретото на Фонтана.
— Как се казва пиесата? — попита го Понкиели.
— Вилиси (Духове). Ето, пристигнахме. Ей, Фердинандо, къде си?... Вържи това зло овчарско куче, че ще ни съдере панталоните!
Един млад мъж с безкрайно любезно лице, усмихващи се очи и големи мустаци им отвори външната врата.
— Каква чест! — каза той щастливо.
— Сега ще можеш да пласираш либретото си — каза му Гисланцони. — Този хлапак тук, Джакомо Пучини, иска да пише опера бедният.
— Ах, Пучини! — извика въодушевен Фердинандо Фонтана и подаде едновременно и двете си ръце. — Очарован съм от Capriccio Sinfonico. Просто ме измъчи, толкова е прекрасна.
Този човек спечели Пучини. Още никой не беше го посрещал толкова любезно, с такова възхищение.
— А либретото ми... Ще го видите — продължи Фонтана с неотслабващ жар, — сякаш специално за вас е писано! Защото аз ви познавам по-добре от който и да било друг чрез музиката ви. Но и моето либрето не е за изхвърляне: не е мухлясал, скучен шаблон, а...
— Стига! — прекъсна го решително Гисланцони. — Това е най-противната му мания: постоянно се хвали, влюбен е в себе си! — И се обърна към Фонтана: — Донеси това либрето, дай го на Пучини и да говорим за друго.
Когато предаде ръкописа на Пучини, Фонтана с щастлива усмивка му каза:
— Ако искате, вярвайте, ако искате, не вярвайте, миналата нощ въздъхнах в съня си и си помислих: „Дано Джакомо Пучини напише опера по моето либрето!“
— Нали ти казах, че е луд?! — засмя се Гисланцони.
Още същия ден Пучини прочете либретото. Наистина не знаеше какво да мисли за него. Беше талантлива творба, несъмнено на писател, на поет, при това и интересна, но фантастична приказка, легенда със символичен смисъл, просто в противовес на онова, което той си представяше за „новата опера“, за отговарящата на живота модерна музикална драма. И на всичко отгоре стара немска легенда — поне да беше италианска! — разиграваше се в мистичната Шварцвалд, заселена с душите на мъртвите. „Духовете“ бяха отмъстителни феи, неспокойните души на прелъстени, измамени и изоставени жени, които няма да намерят покой, докато не докарат смъртта на неверните си любими.
Пучини се замисли: „Колко много ужас, фантастика, смърт и колко много наивност! Това не е обикновен сюжет, в никакъв случай. По-скоро скок назад, в отдавна отживяла времето си романтика, отколкото решителен напредък в реализма, изобразяващ живота. Какво да прави? Да се отрече от себе си? Да опровергае артистичното си верую още с първото сценично произведение?... А колко жалко, с какво удоволствие би работил заедно с този симпатичен, талантлив млад поет!“
Вечерта каза без настроение на Понкиели:
— За съжаление не мога да го използувам. Не е написано за мен.
— Помисли си добре, момчето ми — прекъсна го Понкиели. — Никъде в света няма да получиш напълно готово либрето. А и срокът е кратък, не забравяй това, няма време за търсене. Важното е, че е произведение на поет, въпреки че не е тъкмо за теб. — После се засмя. — Все пак не бих посмял решително да твърдя това: защото от началото до края се говори за любов, а това е твоята специалност.
— Подигравате ли ми се, господин професоре?
Понкиели намръщен отговори:
— Не. Всеки тон от твоята музика говори само за любов и смърт. Тук, в това либрето, ще получиш и двете.
— Да го приема ли?
Аз на твое място бих го приел. Нямаш друг избор.
Така се случи, че на другия ден преди обяд Джакомо Пучини договорира либретото на Фердинандо Фонтана. Младият поет беше извън себе си от радост.
— Ще видиш, ще завладеем света с него! — каза въодушевено той.
Засега бих желал да спечеля конкурса на Сондзоньо — отвърна Пучини със скромна усмивка.
— Тези две хиляди лири вече са в джоба ти, може да се почерпиш спокойно — прекъсна го Фонтана. — Тук става дума съвсем за друго, за сто пъти по-голям залог. Ще ти пошепна нещо. В това либрето има и една хитрост: жените ще ликуват от него. Духовете ще отмъстят на непостоянните мъже, това ще ги очарова, ще подскачат от радост. Ние ще бъдем кавалерите на жените!
Пучини се засмя — не можеше да не се засмее пред толкова голямото детско въодушевление и самонадеяност. Вече започна да се радва, че сключи съюз с този любезен, налудничав момък.
Фонтана не се оставяше да бъде прекъсван, думите просто се лееха от устата му:
— Впрочем Вилиси ще ти бъде и като талисман. Същата тема е разработил Рихард Вагнер в първата си опера, която не е представена.
— Добър талисман, няма що — засмя се Пучини. — Но това сега чувам за пръв път. Не е ли Риенци първата му опера?.
— Не. Риенци е третата му опера, но тя първа е била представена.
Този ден беше съдбоносен в живота на Пучини, но не само заради Вилиси. В Леко се създаваше и една друга опера: Марион Делорм, новата опера на Понкиели. Пучини помоли любимия си професор да му изсвири първото действие на новата си опера — само първото действие беше готово.
— Никой не е чул нито един тон от нея — каза Понкиели, — но на тебе ще я изсвиря... Може би ще ти помогне в работата. Поучи се от моите грешки. — Той замълча, за да събере сили. — И ако случайно умра, преди да съм свършил операта, довърши я ти вместо мен, това е желанието ми.
Цял час той свири, пя и обяснява. У Пучини се появи странното и покъртително чувство, че слуша собствената си опера. Никоя друга музика не му беше така близка. „Но защо мисли непрекъснато за смъртта този четиридесет и осем годишен, жизнен мъж?“
На другия ден сутринта, след четири незабравими дни, Понкиели се пошегува с думите:
— Не искам да те видя, Джакомо, докато не свършиш операта си.
 
Джакомо придърпа малката маса до пресипналото, разстроено пианино, разтвори пред себе си либретото на Фонтана, постави на масата куп нотна хартия и хвърли върху хартията приличния на бастун грамаден молив, който получи подарък от Чеко. Ту изсвирваше по няколко тона, ту нотираше, така се навеждаше надясно, наляво, от пианото към масата, от масата към пианото както махалото на стенен часовник. Задачата беше толкова проста: да работи от сутрин до вечер или по-скоро от вечер до сутрин — там е истината, да издебне в голямата тишина на нощта обаждащите се звуци, когато всички други спят, — да работи непрекъснато, с най-голямо внимание, всеотдайност, жар. Работата вървеше великолепно, спореше му сега, когато имаше пред себе си и либрето, когато виждаше сцената, когато можеше да следва стъпките на героите си — можеше да нахълта в сърцата им и да изтръгне оттам любовта им, болката и страха от смъртта. Той се чувствуваше като у дома си, като човек, който най-после може да се движи в света, създаден за него.
Но още на втория ден се случи беда. Почукаха на вратата му. Старата хазайка със стафидено лице застана на прага.
— Какво си представяте вие, младежо — каза тя с плачлив глас, — че тук денонощно може да удряте пианото непрекъснато?! — Човек може да полудее! Ние сме изтощени, болни, стари хора, имаме нужда от почивка, тишина и спокойствие. Бедният ми добър съпруг вече получи нервен припадък, не можа да понесе този безкраен шум.
— За какво е пианото? Плащам отделно за него.
— То е, за да изсвири човек от време на време на него някой приятен валс, половин час, да кажем най-много един час, и, разбира се, през деня, за да не смущава никого.
Пучини се ядосваше. Какво да прави? Как да си помогне? Без пиано, на гола маса не може да композира, това е големият му недостатък, а и нощите така са му необходими! Сега е обвързан с тази проклета стая за цял месец, трябваше да заплати наема предварително, ще пропилее, ще загуби тридесет дена, когато времето не чака. Дори и не можеше да помисли да си отиде в къщи, в Лука. Всичките си неща беше дал в заложна къща и нямаше нито стотинка. Кой ще му дойде на помощ?
На вратата се почука силно. Пак ли?
— Моля! — изкрещя.
 На вратата стоеше старият вълшебник: грамаден, снежнобял, с широката си усмивка.
— Чичо Николао! — извика Пучини. Спусна се към него и едва не го разцелува.
— Дойдох да видя какво става с теб — каза весело старикът и огледа стаята. — Мръсна малка стая имаш. Но моливът ти е хубав, наистина е достоен за теб. Пушекът може да се реже, дяволите да го вземат!
Всичко видя, забеляза от пръв поглед.
— Как е мама?
— Добре е. Пари, разбира се, нямаш, и без това го зная. Кажи, колко може да е часът?
Така се смееше, че и коремът му се тресеше.
— Бях сигурен: заложил си и часовника си. Бъди така любезен да ми дадеш бележката от заложната къща. Отдавна ли не си ял? Гладен ли си?
— Не се подигравай на мизерията ми!
Доктор Черу стана сериозен:
— Смятах, че си по-умен. Бих ти навредил, ако започна да те оплаквам. Ужасите могат да се понасят само в добро настроение. Хубаво е да научиш това.
Джакомо изненадан погледна брадатия старец.
— Ще се науча.
Старикът седна, запали лула, разкрачи двата си грамадни крака.
— А Микеле къде е? И него ли заложи?
— Микеле се изсели в Южна Америка — призна Джакомо след моментно колебание.
— Добре е направил. Ти извърши голяма глупост, че го взе със себе си.
— Бедният, не можа да издържи повече глада! Но мама не бива да знае това.
— Няма да й кажа, бъди спокоен. — Доктор Черу изпускаше прекрасни колелца от пушек във въздуха. С удоволствие наблюдаваше как хвърчат. — Това е единственото ми фокусничество, което мога да правя както преди — каза той, като се засмя. Погали подстриганата си четвъртита брада. Слушай, Джакомо. Ще отидем заедно да обядваме в Кова. Там готвят най-хубаво в целия свят. Може да ядеш толкова, колкото побереш. После ще чуем вдал Верме операта на твоя приятел Каталани.
— Аз съвсем забравих за него! — извика Пучини. — Да, вчера беше премиерата!
— Билетите са тук, в джоба ми. След театъра искам да се повеселя. Иска ми се да видя хубави момичета. Това ще бъде твоя грижа, поверявам се на теб. Навярно познаваш някаква щура, приятна малка бохемска дупка, където има и хубаво вино...
— Това оставете на мен — засмя се Джакомо. — Няма ли да е беда, ако е малко дива?
— Колкото е по-дива, толкова по-добре. Накрая ще спим тук при теб: ти, разбира се, ще спиш на пода. А утре преди обяд — за да окаже по-голямо въздействие, направи малка пауза: —... утре преди обяд ще си заминем за Лука.
— Чичо Николао!.— Джакомо скочи и се хвърли на врата на стария вълшебник.
— Ще те заведа в Лука, там да напишеш операта си и да спечелиш с нея наградата на Сондзоньо.
— Откъде знаете?
— Всичко зная за теб! — усмихна се триумфално старият магьосник. — Понкиели писал на Анджело-ни. — Той посочи с пръст вратата между двете стаи: — А тези тук какви са?
Пучини му разказа за всичките си несгоди.
— “Извикай ги да дойдат тук.
Както стояха пред Николао, двамата дребни старци изглеждаха като извадени от кутия играчки.
— Бих желал да говоря с вас от името на моя доверител маестро Джакомо Пучини — каза хитрият брадат старец решително и строго. — Аз съм доктор Николао Черу. Господин Пучини ще оттегли оплакването си и е склонен за двадесет и четири часа да се премести, ако му върнете обратно незаконно взетия предварително наем за месец октомври. В противен случай...
— Ще му го върнем! — извика бързо ужасената стара жена и бързо донесе четиридесетте лири. — Само да си излезе, колкото се може по-скоро!
— Виждаш ли, така трябва да се прави, непохватнико! — каза мъдрият Николао, след като двамата старци излязоха.
— Магьосник сте вие, винаги съм го казвал! — засмя се Джакомо, който с удоволствие мушна в джоба си четирите банкноти.
Обядът беше великолепен, а операта хубава. Но Пучини напразно се опитваше да се въодушеви. Музиката на Алфредо Каталани не му предложи нищо вълнуващо, изключително, ново. Беше отлично домашно упражнение, личеше само прилежанието и културата в нея, нищо друго. А и действието на сцената беше мудно. На Пучини му беше трудно да ръкопляска и да поздрави приятеля си, който бледен като призрак стоеше до контрольорите на билети.
„В Аида ли да заведа Николао? — размишляваше Джакомо. — Смея ли, или не смея?... Защо да не смея!“
— Пристигнахме!... Благоволете да се наведете, стълбата е стръмна.
Още с влизането си Николао пожъна бурен, небивал успех. При появяването на вратата на двуметровата му фигура с глава като карфица и ъгловата брада успоредно с Джакомо настъпи гробна тишина, после цялата компания наскача и с пиянско кискане му заръкопляска в луд възторг.
— Къде намери тази мила, стара катерица? — попита Пучини, смеейки се, малката Пепина.
— Това е Вотан! — викна Дзуели щастливо: — Завържете му едното око и ще видите, че е той!
И наистина двамата брадати художници-гиганти Томази и Пани, Фафнер и Фазолт, изглеждаха като джуджета пред него, като Миме и Алберих.
Леонкавало се смееше така, че сълзи потекоха от очите му.
— Това е Николао, прочутият вълшебник! — представи Пучини доктор Черу на пияните. — А иначе е чичо ми!
— Пет литра пунш на цялата компания! — изгърмя Николао, като заглуши всичко и всички и с това спечели битката. Личеше по стареца, че се чувствува добре и в такава компания и знае как да се държи, за да стане бързо господар на положението в такива свърталища. Разположи се между тези млади артисти и весели момичета, сякаш от вечни времена е седял сред тях, като равен по ум и възраст другар и приятел. Пучини му се учудваше. Какъв непохватен, уплашен беше той тук, когато на времето за пръв път се отби в Аида.
Тъмнокожата Кончита с искрящи очи и блестящи зъби, с танцови стъпки бегом донесе питието.
— Ще станеш ли.член на клуба на бохемите, уважаеми стар магьоснико? — застана пред него със заплашителен израз на лицето Томази. — Предупреждавам те, че нас не ни интересува възрастта, почитаме само таланта и красотата.
Да, те безпощадно удряха доктор Николао Черу, сякаш беше на двадесет години. После вече не му обръщаха внимание, той вече принадлежеше към тях. Киара с червените устни седна на коленете на Николао: седеше там като някое малко черно птиче на извития клон на старо дърво.
Доктор Черу беше изненадан колко сериозно говореха от време на време тези младежи, с особено настроение.
— Ти ще кандидатствуваш ли, Джакомо? — попита Руджиеро Леонкавало.
— Разбира се, че ще кандидатствувам! — отговори му с блеснали очи Пучини. — Пиша музика по либретото на Фердинандо Фонтана. А ти, Руджиеро?
— Аз не — измърмори Леонкавало.
— Щом като Джакомо кандидатствува, аз няма да участвувам — прекъсна го тъжно Дзуели. — Няма да ставам за смях на хората.
— Това не бива да правиш, Гулиелмо! — каза разпалено, приятелски Пучини. — Ако ти не вземеш участие в конкурса, аз също няма да представя моята опера, заклевам ти се!. . Твоята опера е великолепна! Длъжен си да кандидатствуваш.
През това време Пепина постави червен шлем от хартия на главата на веселия великан. На връщане вкъщи Николао също постигна голям успех: изгаси всичките газови лампи по пътя и се протегна през един прозорец, за да почеше голата глава на спящ мъж.
— В живота си не съм се веселил толкова добре! — каза, смеейки се, в къщи, в тъмнината.
 
Препускащият влак гълташе все повече километрите и неописуема беше радостта на Пучини, че с всяка изминала минута все повече се приближава към Лука. Щастлив се люлееше на меката възглавница във второкласното купе — за пръв път пътуваше "във втора класа — под ритъма на шума на колелата тихи мелодии се гонеха в главата му и едва не си притисна носа на прозореца, както прави любопитното дете, за да не изпусне нещо. Преминаха вече Специя, Пиетразанта... лъчите на залязващото слънце осветяваха склоновете на мраморната планина в розово... ето го Виареджо, вече блесна гладката като огледало вода на Масачуколи, а там тъмнее мрачно зелено онази голяма потайна борова гора — Джакомо не го сдържаше на едно място, цял беше в тръпка, — сега влакът мина по моста Серкио и се показа малката гара с цветя: Лука. Пристигна, в къщи си е. Така прехласнато гледаше улиците, къщите, сякаш ги виждаше за пръв път, и беше толкова щастлив, когато някой му извика: „Сервус, Джакомо!“ Макар че не знаеше кой беше, не го позна, но така му махна, сякаш беше най-добрият му приятел. Галеше главите на минаващите край него деца, почесваше и ушите на кучетата — дори и кучетата тук са други. Минаха покрай общината, после край Консерваторията и накрая край операта, крачка по крачка се приближаваха към виа „Поджо“, сърцето на Пучини започна да бие все по-бързо, а краката му изведнъж отмаляха. Но когато прекрачиха добре познатия вход, Джакомо се спусна по стълбата, като прескачаше през две стъпала, втурна се през отворената врата на жилището, влезе в кухнята и мълчаливо прегърна майка си. С притиснати лица двамата стояха безмълвно един до друг, почувствували горещата влага на бликналите сълзи.
— Колко си отслабнал, Джакомо! Много ли гладуваше?
Дойдоха и сестрите му, хубави, мили, Отилия, Диде, Рамелде, задушаваха го с целувките си, издърпваха го от ръцете си, сякаш го ревнуваха една от друга, плачеха и се смееха, не можеха да му се нарадват.
— Тичай за Нитети и Алберто! — каза Албина на Диде и Диде веднага изтича.
Нитети се втурна като ураган в стаята и със сладък писък се хвърли на врата на брат си, после смеейки се, го погледна с блеснали очи:
— Колко красив си станал, Джакомо! Колко си възмъжал! — каза тя с очарователен глас: — Ти си най-красивият мъж на света!
Луда е тази Нитети, също такава луда и мила, също такава весела, каквато е била винаги. Но Алберто, бедният, колко е бледен този момък!
Най-после се настаниха в голямата стая. Така го наобиколиха, клекнали около него, както децата разказвача на приказки. Джакомо чувствуваше как спокойствието се разлива в кръвта му като балсам и го обхваща сладостно блаженство.
Николао, самотният стар вълшебник, мълчаливо ги наблюдаваше: свали очилата си, избърса ги, защото внезапно се замъглиха, и високо се изсекна. После се приближи до Албина, потупа я по рамото и пусна една банкнота от сто лири в джоба на престилката й.
Шестимата говореха едновременно, шест въпроса хвърчаха в едно и също време към него, едва успяваше да им отговори.
— Разкажи ни за Capriccio simfonico!... Нали Скала гърмеше?... Навярно онзи Понкиели е великолепен човек!... Каква беше стаята ти?... В къщи ли се хранехте?... Имаше ли приятели?... Кой е този Пиетро Маскани, за когото толкова много писа?... Как се запозна с Франко Фачо?... Представям си, колко хубаво е дирижирал!... Гисланцони разказва ли за Верди?... За какво се говори в операта ти?... Хубаво ли е либретото?... Кой е Фонтана?... Докога ще останеш при нас?... Защо не доведе със себе си Микеле?...
Бяха ненаситни, искаха да узнаят веднага всичко.
Най-странен беше въпросът на Нитети:
— Откъде взе фрак, в който си се поклонил в Скала?
Джакомо се засмя:
— В този прекрасен кафяв костюм благодарих за ръкоплясканията.
— Боже, господи! — възкликна Албина. — Бедни ми синко!... Дори и зимно палто не си купил. Ужасно си мръзнал.
— Да, малко мръзнах... но не на открито. В неотопляваната ни стая това беше най-лошото: ръцете ми се вкочанясваха, дори не можех да свиря на пианото. Нищо, всичко премина, не е интересно... Знаете ли нещо за Иджиния?
Отилия му отговори, тъжно и глухо:
— Не... не знаем нищо за нея.
— Аз ще я посетя... утре или в други ден.
— Полудял ли си? — каза разсъдливата Томаиде. — Как си представяш? Няма да те пуснат да припариш в манастира.
— Остави това на мен, Диде! — усмихна се Джакомо. — Аз също съм вълшебник както чичо Николао, от него съм наследил магьосничеството. За мен няма невъзможни неща, повярвай ми, общоприетите правила, забрани, прегради не са валидни за мен. Животът ми не е бил толкова прост!
— Нали ще ни изсвириш Capriccio sinfonico? — попита го Алберто.*
— Не — каза решително Пучини. — Няма да изсвиря нито един тон. С всичките си чувства, с всичките си нерви вече съм обвързан с новия си труд, с операта ми Вилиси. Нищо друго не ме интересува. Симфонията ми само би ме смутила. Артистът е най-лошата майка на света: след като роди произведението си, то повече не го интересува, жадува за нова бременност, отново мечтае, очаква и мисли само за бъдещото дете. Поне аз съм такъв.
Едва тогава дойде наум на Нитети онова, което пошепна на ухото на Джакомо: „... но още никой не знае. Ти ще бъдеш кръстникът...“ Джакомо целуна Нитети с нежна, кротка обич.
Всички изръкопляскаха от радост, когато им каза, че ще остане сред тях, докато завърши операта си. Тук при тях ще я композира.
Очите на Джакомо се спряха на майка му: едва сега забеляза колко се е състарила. Не само че беше побеляла, но много отслабнала, чертите й се бяха изострили. Кожата и беше побледняла, дори и блясъкът на очите й вече не е старият. Болеше го да си признае, че неговата прекрасна млада майка се беше превърнала в уморена, сломена, стара жена.
Попита Отилия, като я дръпна в един ъгъл:
— Мама да не е болна?
— Не. Никога не се оплаква от нищо.
— Изглежда ми много измъчена.
— Ти й липсваше.
И наистина на вечерята майка му сякаш се беше подмладила: очите й придобиха пак блясъка си.
Дълго още весело разговаряха при чашка вино, темите не се свършваха. Джакомо караше сестрите си да се смеят и плачат едновременно.
Диде заяви сериозно, без всякаква шега:
— Ти си животът, Джакомо. Когато замина, този дом замря, а сега, когато се върна, отново възкръсна.
Сега Джакомо каза сериозно:
— Аз няма да ви бъда весел компаньон. Давам си още три дни отпуск, защото имам някои работи за уреждане. Но след три дена Ще свърши за мен всичко: ще остане само работата ми, работата ми и нищо друго. Ще живея по-монашески живот и от бедната Иджиния. Чичо Николао ще се грижи за цигари, кафе и вино...
— Необходимо ли е това за творчеството ти? — попита го Томина.
— Необходимо е. И не ми се сърдете, ако съм нервен, намръщен, ако не отговарям на въпросите ви и не се храня с вас: артистът, когато работи, забравя всичко, така да се каже, преминава в друг свят, дори и в съня си живее, не забелязва какво става около него. Да, малко се побърква, докато създаде новото си произведение. Не бива да му се сърди човек на бедния. — Той направи малка пауза, запали цигара. — После ще ви помоля за още нещо. Зная, че ще направите голяма жертва. Разрешете ми да работя нощно време. Работата върви най-добре в нощната тишина, тогава чувам ясно бликащите в мен тонове. Недейте смята, моля ви, че това е шега, чудачество или прищявка. Значи, вечер в десет часа ще сядам да работя и ще работя до зори...
— Пази се, ще се разболееш! — въздъхна майка му<
— Аз съм от желязо, не се страхувай за мен!... Ще работя до зори, ще се разходя малко, ще закуся и ще си легна, ще спя, докато мога.
— А кога ще обядваш?
— Няма да обядвам. Но винаги ще вечерям с вас. Имам още една молба и тя е последната: не се ровете в нотите ми, в ръкописа и не подреждайте след мен. Оставете всичко разхвърляно по пианото и масата така, както съм го оставил, това е моят ред. И никой да не е посмял да се докосне до грамадния жълт молив, защото той е моят вълшебник амулет-молив.
— Суеверен ли си? — попита го Рамелде.
— Да, страшно съм суеверен.
— Направо си луд! — засмя се Диде.
— Очарователен си! — усмихна се Нитети.
Вкараха най-мекия креват в голямата стая, до пианото. Джакомо Пучини още никога в живота си не беше спал толкова спокойно, кротко и щастливо. Просто чувствуваше. по тялото си прегръщащите го ръце на близките му същества, които го приспиваха.
Каква великолепна закуска: кафето вкусно, липовият мед ароматичен — такива не познава Милано! Когато излезе от къщи под безоблачното синьо небе, беше толкова безгрижен и бодър, както през годините на детството. Само веднъж подсвирна пред месарницата и Джулия се намери при него с тръпнещо тяло, с очарователното си лице и със сияещ щастлив поглед. Колко е хубаво това момиче, по-красиво отвсякога!
Тичаха към боровата гора като жадни скитници към изворната вода. Да, тук той се чувствуваше наистина у дома: в прегръдките на Джулия, в скута на Джулия. Това беше голямото спокойствие, голямата почивка. След една дълбока въздишка Джулия му пошепна:
— Ако не беше такъв прочут!... Щях да мога да те запазя за себе си.
Всички други непрекъснато говореха за произведенията му, таланта, бъдещето му, но на Джулия не трябваше нищо друго, единствено само той. Това беше трогателното в нея.
Вторият ден беше посветен на Карло Анджелони. Още в зори Джакомо застана пред прага на стаята му — без да почука, на пръсти се вмъкна при него — и му каза със сияещо лице:
— Ще отидем ли на лов за диви патици, господин професоре?
Старият господин се засмя, не каза нито дума, откачи две пушки и една чанта с патрони от окачалката за оръжия, сложи на главата ловната си шапка с перо и каза:
— Да вървим, проклетнико! Накара ме доста да те чакам.
Езерото беше по-красиво откогато и да било. Сякаш за последен път се грееше на късните есенни слънчеви лъчи. А малкото село оттатък с къщите си с червени покриви беше още по-привлекателно. Колко сигурна беше ръката на Джакомо — толкова сигурна никога не е била: улучи пет диви патици, без да пропусне. Ще има печено в къщи.
Третият ден беше най-уморителният, най-вълнуващият от всички. Почти два часа вървя пешком, докато стигне до Вичепелаговския манастир. С най-безпристрастния, най-естествения глас на света каза на матер Хиачинта:
— Най-после мога да удовлетворя почетната ви молба, като изсвиря нещо на скъпите сестри...
След няколко минути застана пред Иджиния, която, забравяйки всички манастирски правила, се хвърли на врата му и се разплака — да, малката Иджиния забрави за миг, че е сестра. Мария Енрикета: беше само сестра и нищо друго. Майка Хиачинта се прокашля неодобрително, останалите монахини наведоха очи.
Колко сладка и хубава беше Мария Енрикета в монашеските си дрехи — като някой девствен малък пингвин върху студен леден блок.
Пучини седна до грамадния хармониум, който приличаше на орган, и тъкмо се замисли каква църковна песен да им изсвири, когато за най-голяма негова изненада добрата стара Матер Хиачинта му каза:
— Не бихте ли изсвирили Capriccio Sinfonico... Да зарадваме Мария Енрикета.
Така че все пак трябваше да изсвири произведението си, което беше решил да не свири, и то на хармониум, което не беше съвсем лека задача. Сестрите го слушаха при гробна тишина, но когато свиреше апасионатата, оттук-оттам се чуха тежки въздишки.
Очите на Мария Енрикета бяха пълни със сълзи.
— Джакомино... — повече не можа да каже.
Една млада монахиня с тъмни очи отвори външната врата на манастира, за да излезе Пучини.
— Кога ще дойдете пак? — попита го шепнешком.
Така той свърши всичко, изпълни всички свои задължения към външния свят, събра всичките си вземания, сега вече можеше да се уедини, да се откъсне от всичко и от всички, да дойде непрекъснато продължаващото месеци наред несъзнателно вълшебство, когато действителният живот изглежда само като далечен, мъгляв транс, можеше да се задълбочи в себе си, с най-жесток самоанализ да погледне в сърцето си и да изтръгне оттам всички подсъзнателни, непознати чувства, страдания, радости, не само собствените си чувства, а на всеки човек, където и да било по света. Труд и творчество: всеотдайност и самопожертвувателност. Безпощадно самоизмъчване и най-прекрасна еуфория. Кой е тогава животът, истинският живот, животът на мъжа? Безгрижната свободна любов, веселото опияняване от алкохола, приятелската шега, ловът на диви патици, майчината усмивка, любезността, красотата и обичта на братята и сестрите или тази аскетска работа, откъсвайки се от всичко и живеейки заедно с всичко, сливането с вечността? Кое е по-истинското?
Както седеше по време на вечерята сред тях, сред любимите си, с преобразено, отслабнало, разхубавено лице, с усмивка и поглед, отправен в далечината, Алберто Марсили си спомни инстинктивно за автопортрета на Дюрер. Обикновено Джакомо беше мълчалив, сериозен, замислен, понякога весел, шумен, закачлив, ту не ядеше нищо, ту изяждаше всичко в чинията си с апетита на юноша. Сто цигари, един литър кафе, един литър червено вино, това беше дневният му „фураж“, както той самият го наричаше. „Как може да издържа“, питаха се жените ужасени. И почти не спеше, към пет часа оставяше работата, два часа скиташе, никой не знаеше къде, и рано следобед вече отново се появяваше свеж, отпочинал, сякаш беше спал осемдесет часа. В такива моменти майстореше, дялкаше нещо със сръчните си ръце, поправяше щорите на прозорците, закрепваше клатещите се крака на столовете, поставяше нови фитили в лампите — интересуваше го всичко, което беше свързано със сръчността, техниката, това беше една от почивките му. После с най-благоговейна грижливост подостряше грамадния „свещен молив“, вечния подарък на Чеко, плесна дори веднъж по ръката Диде, когато искаше да го докосне. Често се случваше по време на вечерята внезапно да скочи, да отиде в стаята си, да удари няколко тона на пианото, да запише нещо на нотната хартия, после отново се връщаше с извинителна усмивка. През деня никога не композираше, най-много поправяше ръкописа си.
Джакомо мислеше, че всички в къщата спят, единствен той е буден заедно с работата си. Не, в това той грешеше, много грешеше. Четири чифта будни женски уши, четири женски сърца следяха музиката му, следяха струящите тонове, там седяха четирите в креватите си, в тъмнината, мълчаливи, очаровани, развълнувани, мечтаейки заедно с него. Дори и Нитети тайно се помоли да остане веднъж при тях да спи, жадуваше за преживяването, което сестрите й изпитваха, от което тя беше лишена. Дори и старият Черу прекара заедно с тях буден една нощ: в грамаден фотьойл дремеше с наострени уши — до сутринта хубавата му, гледана брада стана рошава, толкова много я беше чорлил през нощта.
Никъде в света не можеше да работи Джакомо така, както тук, в родната къща, близо до майка си, сред сестрите си, на това приятелско пиано, където някога беше композирал.първите малки песни, където два чифта строги очи го следяха непрекъснато от висящите на стената портрети, на баща му и на прадядо му Антонио. Въпреки това работата му не винаги вървеше леко. Понякога прекъсваше по няколко дена, при някой финал, квартет, тъкмо при онези части, където, надминавайки себе си, искаше да сътвори нещо изключително. Имаше такива сцени, които преписваше по пет пъти, имаше дни, когато не беше доволен от нищо, проклинаше себе си, бездарността си, но още повече проклинаше онзи нещастен Фердинандо Фонтана, вятърничавия поет, който с прекалената си фантазия смесваше действителността с мистицизма, забравил всяка логика и най-елементарните закони на сцената. „Негодник!“ — измърмори той и с рязко движение зачерта балета, балета на мъртвите — какво мисли този луд, че мъртвите, ситнейки на пръсти, правейки пируети, показват прелъстителните си бедра в изпънато трико на развратниците с бинокли и фракове?!
Пучини се надпреварваше с времето — това беше първото му голямо състезание с него. Дните галопираха неудържимо на календара със злорадна скорост, искаха да го прегазят, искаха да го погребат. Ставаше все по-нервен: „Няма да съм готов навреме!....Животно е този Фонтана!...“ Ужасното му либрето от ден на ден ставаше по-ужасно, зачертаваше, поправяше, после опомняйки се, написа накрая на нотите: scusi, извинете!
Веднъж Томина кротко и боязливо го попита:
— Не трябва ли да се препише партитурата ти, преди да я предадеш?
— Не трябва, няма време за това — отговори й намръщен.
— Ние с удоволствие ще ти помогнем — предложи му Отилия.
— Не можете да ми помогнете — каза сега вече по-любезно Джакомо. — Артистът е прокълнат човек, на когото никой не може да помогне, който винаги е оставен сам на себе си.
Броеше седмиците, дните, часовете, работеше вече и през деня, едва спеше по малко. Сядаше с тях на вечеря, но само докосваше яденето и вече не проговорваше нито дума. Беше бледен, отслабна, а в очите му понякога се появяваше ужас.
— Бедата е — казваше с разстроено лице, — че съм страшно бавен работник.
Бедната му майка, как страдаше!... Трябваше да види това, но Джакомо вече не виждаше нищо, само операта си..
Веднъж го обхвана истерия: изтича при Джулия, зарови лице в скута й и започна да плаче. После работи непрекъснато двадесет и четири часа, великолепно, бързо, без каквато и да било умора и нервност.
Отново старият вълшебник му помогна.
— Трябва да победиш, Джакомо — каза му със спокойната си шеговита усмивка, — защото ти си се родил да побеждаваш. Само неврастенията си трябва да обуздаеш, да я удавиш.
Но накрая неспокойствието му се предаде и на близките около него, у майка му, сестрите и зет му. Вече започваше втората половина на февруари, а Джакомо нито веднъж не им каза, че наближава минутата, когато ще завърши произведението си. Обратно, с уплашено лице ги питаше:
— Нали годината е високосна? Февруари има двадесет и девет дни?
— Разбира се — казваше учудена винаги съобразителната Томина, — 1884 се дели на четири — което успокояваше малко Джакомо. -
Музиката му увличаше всички, нейното ехо звучеше в ушите на майка му, на сестрите му, на Николао и на Алберто като най-чудната музика в света; чието болезнено вълшебство ги пленяваше, нито за миг не можеха да се освободят от нея, но за съжаление и те се заразиха от неговата нервност — с изключение на Николао.
На двадесет и пети февруари по време на вечерята Джакомо изохка:
— Няма да съм готов навреме!
— Какво от това?! — каза с мъдро спокойствие старият вълшебник. — Важното е да напишеш операта си, другото е второстепенно.
Джакомо с благодарност погледна умните му, мигащи очи.
Но след това се случи нещо, което насмалко щеше да провали всичко.
Диде надзърна предпазливо при него, едва посмя да го попита:
— Джакомо, скъпи, не се сърди, че те смущава, но вуйчо Фортунато Маджи е тук, иска да те види за миг...
— Изхвърлете го! Изхвърлете го! — извика Пучини извън себе си. — Ще погуби щастието ми! Сатаната го изпраща тук!
Да, не им беше леко на бедните с този налудничав човек, който с една-единствена дума караше да блесне или да потъмнее всичко около него.
— Това е първото му раждане — успокояваше ги доктор Николао Черу. — По-късно ще върви по-лесно,
Дори и веселата Нитети се уплаши:
— Смяташ ли, че Джакомо ще спечели наградата? - попита съпруга си.
— Сигурен съм — отвърна й Алберто. — Тук въпросът е само дали ще бъде готов навреме с операта си. Вече дебнеха зад вратата, готови за помощ, може би тъкмо сега ще извика: „Свърших я! Тичам!“, тъй като вече оставаха само няколко часа до конкурса. Всички се измъчваха, изтезаваха се, чупеха безпомощно ръце.
Едва на двадесет и девети сутринта прозвуча най-после спасителната, ликуваща дума: „Свърших я!“
— Тичай колкото можеш! — поощряваше го Отилия. — Все още може да хванеш влака!
Джакомо грижливо събра нотните листове, спусна се към майка си, прегърна я горещо и извика:
— Това се отнася за всички ви!
Момичетата нахвърляха в чантата най-необходимите му вещи и го изблъскаха навън. Джакомо се спусна надолу по стълбата, но след половин минута се появи отново с разстроено лице:
— Оставих тук молива си! — извика отчаяно.
Когато изтича на перона, влакът тъкмо беше излязъл от гарата. Той видя изчезващата червена лампа на последния вагон,
— Край! — каза задъхан и затвори очи, за да понесе болката. — Това дължа на онзи дяволски Фортунато Маджи!
После безсилен, равнодушен, уморен, се върна обратно в града. Ароматният пролетен въздух погъделичка носа му. Вече се усмихваше. „Съдбата е искала така, мърмореше си: поне ще се сбогувам както трябва с Джулия и Анджелони. И ще завлека стария Николао, без това нямах достатъчно пари в джоба си.“ И получи повече от очакваното: добродушният стар вълшебник тикна в шепата му две тлъсти стотарки. А на другия ден с гърмящия си бас извика след влака му:
— Върни се победител!
 
— Много съжалявам, господине, не мога да я приема — каза един важен, отвратителен дребен човек, надутият секретар на прочутата фирма Сондзоньо. — Не мога да приема повече произведения за оперния ни конкурс Teatro Illustrato. Днес е втори март, ако добре съм осведомен, срокът за предаване изтече на първи март. Защо не сте побързали?
Джакомо Пучини. кипна:
— Какво сте вие? — извика той: бюрократи или артисти?! Аз идвам отдалеч с влак и влакът ми закъсня. Искам да говоря с господин Сондзоньо!
Такава сила и решителност имаше в този младеж с тъмни очи, че секретарят се сви и прие партитурата.
— Не казвайте на никого — заекна уплашен. — Неправилно е... може да ме накажат.
Пучини мушна ръце в джобовете, вдигна яката си — откъм швейцарските снежни върхове— подухваше студен пролетен въздух, — и така се скита безгрижно, с весела усмивка и радост в сърцето по миланските улици. С каква борба, с каква прекрасна мъжка работа бяха изпълнени последните пет месеца! Почти беше загубил всичко и накрая все пак победи. Гордееше се преди всичко с физиката си. „Наистина съм от желязо, мислеше си той, само да нямах нерви! Мозъкът ми винаги е спокоен, тялото силно, само нервите ми изневеряват. Неврастении съм, Черу е прав.“
Странно беше отношението му към произведението Вилиси. В известни моменти м.у се струваше, че е позорно, друг път, че е прекрасно. Не беше доволен от началото, но втората част обичаше. Странно, получи истинското вдъхновение, когато времето се свършваше и се "отчая. Последната ария на операта, голямата ария за тенор, бе най-хубавата — нея просто написа в безсъзнание. И сега нея си подсвиркваше: да. тя е хубава, тя наистина е хубава. Ако един голям тенор, да кажем Д’Андраде, бия изпял!... Щастлив беше, че може да пише опера. Прав е Понкиели. Той е роден само да композира опера!
Изведнъж видя ясно пред себе си майка си и сестрите, Николао и Алберто, как му прислужваха, глезеха, помагаха, как заедно с него се вълнуваха, измъчваха: на тях дължеше, че можа да напише първото си сценично произведение. Отново той беше центърът, отново той беше онзи, на когото другите се подчиняват. И с каква радост го правеха, с колко безкористна обич, с каква самопожертвувателност. От рождението си приема всичко от тях,и ги тиранизира — това е истината.
„Две хиляди лири! — внезапно му мина през ума. Две хиляди лири ще получи победителят от конкурса на Сондзоньо, на Teatro Illustrato. Колко много пари! Истинско малко богатство. С тях ще изплати всичките си дългове, а каквото остане, ще изпрати на майка си. В джоба си вече чувствуваше двете големи тлъсти банкноти, живителната им топлина пареше пръстите му. На първи април ще обявят резултатите от Конкурса, може би веднага ще получи парите. Най-после ще настъпи край на бедността, мизерията, глада, на ужасното мръзнене от студ, на кафявите дрехи, на униженията, край завинаги — и ще може да помогне на онези, които обича, ще осъществи надеждите им, това е най-хубавото от всичко“.“ На първо време се радваше на двете стотарки, които му даде Николао на сбогуване. „Колко сляпо вярва в него този стар особняк, както и Анджелони, както и Понкиели — без него, без неговата бащинска помощ — пари, ум, хитрост и окуражаване — никога нямаше да стигне дотук. Прекрасен човек е старикът въпреки всичките му странности!“
Той се спря пред един магазин за мъжки дрехи. Купи си една мека шапка от заешки косъм — това беше първият му лукс в живота. Купи си и две ризи: тъкмо навреме. После се разходи до Понкиели да му съобщи, че е изпълнил заповедта: написа операта. Но Понкиели беше болен — портиерът на консерваторията му разказа, — останал в Каприно Бергамаско от лятото, нито веднъж не бил идвал в Милано.
— Има писмо за вас, господин Пучини! — каза портиерът и му подаде един дълъг плик.
Слисан, Джакомо гледаше марката с щраус: А р-ж е н т и н а, Буенос Айрес, подател: -Микеле Пучини. Той седна на една скамейка, така прочете писмото с широко отворени очи:
... Във всяко отношение съм много добре, имам пари, хубаво, удобно жилище, уважават ме, обичат ме, имам богати ученици, вече дадох и концерт (прилагам няколко критики във вестниците, ето и аз съм нещо!)... Само с климата трудно може да се свикне... На Коледа горещината беше четиридесет градуса, свещите на елхата се стопиха... цял ден се потя, като град тече от мен потта, едва мога да пиша, защото и от ръцете ми капе вода... Такива силни дъждове валят, че реките по улиците отвличат и конете... Операта е прекрасна, не е по-лоша от нашата, в нея има място за две хиляди души... а и представленията са добри, играят италиански трупи... Това е единственото развлечение тук... Ела и ти, Джакомо, остави онази глупава, безцелна мизерия, откажи се от безнадеждните си мечти... Тук човек поне добре се храни, толкова много месо и плодове има, че можеш да ядеш, колкото побере стомахът ти... Аз ще те въведа в знатна компания, ще печелиш много пари, повярвай ми... На мама можеш да разкажеш всичко, не трябва вече да криеш...“
Джакомо седна на терасата на едно кафене, помоли да му донесат хартия и писалка и веднага отговори на Микеле:
... Ако имаш излишни пари, не забравяй мама и сестрите ни... а си помисли и за това, Микеле, че изплатих вместо теб дълговете ти... Аз все още мизерствувам, но това няма да продължи много... Написах една опера...
Писмото на Микеле малко смути Джакомо, сам не знаеше защо. Развали голямото му, безгрижно, хубаво настроение.
Сега би трябвало нещо да яде — от сутринта не беше ял, — после трябва да потърси квартира, почтено, хубаво жилище. Трябва да живее на открито, простор-по място, сред птици, сред дървета, близо до голям парк, където някога е живял Гьоте, а и недалеч от центъра на града. Така стигна до via Solferino. Красива, широка улица, засадена с дървета. Отново номер 13. Нищо, това ще бъде числото на щастието му. Стаята беше приветлива, гледаше към улицата и имаше отделен вход. Жилището беше великолепно в сравнение с предишните. А и пианото изглеждаше прилично. Наемателят на целия апартамент беше търговец, вдовец, тих човек. Наемът беше петдесет лири. Много, твърде много, все едно, заслужаваше. Важното беше, че можеше да свири на пианото денонощно, не смущаваше с това никого, а и него никой не го смущаваше.
Извади малкото си неща — навярно заради прекрасната му нова шапка се държа така почтено хазаинът. Появи се грамадният молив, появиха се и рисунките на Чеко, веднага окачи всичките по стените, за да направят стаята по-весела, по-топла, по-уютна.
Пучини едва дочака да отиде „в къщи“, в Аида. Отдалече чу пианото: свири Дзуели, позна енергичното му уверено свирене. Колко мъжествена е музиката му!
Посрещнаха го с овации. Заобиколиха го, прегръщаха го до задушаване. Бяха само луди братя, само мили приятели! Брадите на Томази и Пани бяха безмилостно разрошени. Цялата стара компания — липсваха само двама: Леонкавало и Пепина и, разбира се, малкият Пиетро.
— Къде е Руджиеро? — попита Пучини.
— Отнякъде се добра до пари, порасна му работата. Замина с приятелката си в едно малко швейцарско село край границата да композира опера.
— А ти, Гулиелмо? — обърна се към Дзуели. — Предаде ли операта си за конкурса?
— Предадох я, защото ти настоя, но е безнадеждно — измърмори Дзуели. — А ти, Джакомо?
— И аз я предадох. Почти не искаха да я приемат.
И му разказа всичко, до най-малката подробност; тичането, мъките си.
— Изсвири я!... Изсвири я! — викнаха в хор и го накараха да седне до пианото.
— Два литра пунш! — поръча високо Пани.
Пучини едва сега забеляза, че малката Пепина липсва.
— Кажи, Феручо, — обърна се към Пани, — къде остави Пепина?
— Заряза ме — отговори му мрачно най-кроткият великан. — Омръзна й на бедната мизерията с мен. Намери си някакъв богат мъж.
— Ще се върне, не се плаши — успокои го Кончита, която вече донесе пунша. — Пепина не може да живее без тебе.
— Започвай де! — извика Томази на Пучини.
Наобиколиха го мълчаливо.
Потресени слушаха тази необичайно звучаща, болезнена, любовна, завладяваща музика, която попълзя по нервите им. предизвика тръпки по гърбовете им и сълзи в очите. Пучини свиреше на пианото, пееше, обясняваше и играеше като най-съвършения артист. Когато изпя голямата ария за тенор, ръкопляскаха му и настояха да я повтори. Три пъти трябваше да я повтаря. След финала се хвърлиха на шията му, прегръщаха го и плачеха.
— Двете хиляди лири са вече в джоба ти! — каза очарован Дзуели. — Такава музика още не съм слушал! А аз какво животно съм, оставих се да ме продумаш... ще ми се смеят, че съм взел участие в конкурса.
 
Осем души седяха около дългата маса, покрита със зелено сукно, в богатата, прочута тържествена заседателна зала, осем плешиви, немощни мъже с очила, а на централното място самият стар Сондзоньо, щастливият, световно известен собственик на издателството за музикални произведения. Тези осем души бяха журито на оперния конкурс Teatro Illustrato. Трудно беше да бъдат подбрани. Трябваше да^внимават нито един от тях. да не принадлежи към приятелския кръг на конкурентното издателство, омразния Джулио Рикорди, значи, да не принадлежи нито към Джузепе Верди, Амилкаре Понкиели, Ариго Бойто и Антонио Бацини и да няма никакви връзки с енергичната, млада госпожа Лука, довереница и импресарио на Рихард Вагнер. Колко безгрижен и спокоен щеше да бъде животът на Сондзоньо, ако ги нямаше-на света този Джулио Рикорди с орлови очи и смелата госпожа Лука! Верди е на единия, Вагнер на другия, какво му оставаше на него, на бедния Сондзоньо? Следователно трябваше да намери онзи приказен герой, големия музикант на новото време, който да влезе в битка с двамата непобедими титана и да ги победи. Тази цел преследваше този конкурс, носещ името на Teatro Illustrato, което господин Сондзоньо изрази в смислената си реч при откриването на заседанието.
Добре обмислена работа беше този Teatro Illustrato, умна, делова хватка. Ореолът на меценат блестеше около хитрото чело на Сондзоньо, че нали ^ хвърля две хиляди лири само така, като подарък на някой млад музикант за едноактната му опера, като на всичко отгоре поема и задължението да я представи. И за всичко това не искаше нищо, само разбиращата се от само себе си дреболия, че той ще бъде [ издателят и разпространителят на тази опера — разбирай под това: агентът и събирачът на тантиемите — в целия свят. Това е естествено! Сондзоньо си осигурява тези права не само върху операта-победителка, а и върху всички произведения, взели участие в конкурса, които журито намери достойни за похвала.
Някой би могъл да попита защо Сондзоньо търси ‘ само едноактни опери, защо не използува примамливата сила на парите си за триактни опери? Защо не? Измислил го беше така, за да бъде конкурсът по-лек, по-привлекателен, да вземат участие в него по-младите музиканти, та всички риби, независимо дали са малки или големи, да се хванат в мрежата му. А между големия улов риби рано или късно ще намери онази дългоочаквана златна рибка. Маестро Сондзоньо добре беше обмислил всичко: нека да го последва Джулио Рикорди!
Никой не твърдеше, че този музикален конкурс teatro Illustrato стана световноизвестен, но широката публика, вестниците и критиката все пак развълнувано следяха всяка година резултата от него и композиторът на операта-победителка изведнъж ставаше прочут в цялата страна.
Следователно тези осем всезнаещи съдии, от които нито един никога не стана велик, щяха да направят щастлив и велик някого.
— Погледнете тия драсканици! — извика възмутен един от съдиите, като ядосано посочи с пръст към лежащата пред него разтворена партитура. — Възмутително! И дори не го е срам да напише накрая на нотите: scusi! Тези днешни млади титани мислят, че всичко им е позволено. Нямат капка уважение към нас.
Другарите му погледнаха неясните ноти:
— Възмутително!... Възмутително! — оплакаха се в хор.
— А струва ли поне нещо? — попита Сондзоньо.
— Можеш да си представиш!... — отговори му презрително съдията със засегнато самочувствие. — Какъвто му е почеркът, такава ще е музиката: объркана какофония... дилетантско писукане.
После разгледаха по ред другите представени произведения, преценяваха, умуваха и спореха върху тях.
— Жалко, че конкурсът е анонимен — мърмореше една стара лисица. — Ако човек знаеше кой какво е написал, би било по-лесно да си състави мнение.
—— Не, така е по-честно — каза с изпъчени гърди маестро Сондзоньо, ревниво гордеещ се с доброто име на фирмата.
— А и по-вълнуващо! — прибави един член на журито със самодоволно лице. — Нашите опитни остри очи ще открият таланта и под шапка-невидимка. Ние сме като златотърсачите: от нашите ръце няма да се изплъзне нито едно златно зрънце, може да си спокоен за това!
Спориха дълги часове, до късно вечерта. Вълнуващи бяха тези минути. Кръгът все повече се стесняваше: на всеки половин час отпадаше някой от състезателите. Бяха останали вече само шестима — другите бяха окончателно отстранени: отпаднаха, загубиха. Сега вече се нахвърлиха върху останалите. Разчленяваха ги, сравняваха ги, мереха, изследваха с лупи и шестимата.
— И шестимата са много талантливи — мърмореше между тях най-старият. — Тази година производството е добро!
По лицето на Сондзоньо се изписа задоволство.
— Радвам се!... Радвам се! — мърмореше доволно той. — Но сега определете кое е най-доброто, кое произведение е победител?
Това не беше лесна задача. Измина още половин час, докато се споразумеят: от шестте намерени за добри опери, все пак две се открояваха. Но коя от двете е по-добра, не можаха да решат. Накрая мъдрият Сондзоньо сложи край на безкрайните излишни приказки, на спора, като нареди да гласуват тайно. Едната получи пет гласа, а другата — три. Конкурсът беше решен. ,
“Сега последва най-вълнуващият момент, отварянето на плика с имената на участвуващите — дори и най-старите лисици се развълнуваха, наведоха се напред и Наостриха уши.
Но Сондзоньо поиска думата:
— Бих искал да решим окончателно всички въпроси, преди да узнаем имената на участниците — каза след разумно обмисляне, както някой княз, преди да утвърди закон. — Така че предлагам: тази година да има двама победители, тоест да осигурим представянето и на операта, получила три гласа, дори и да не е в дал Верме. Наградата от две хиляди лири, разбира се, ще получи само най-добрата опера, но да дадем морално удовлетворение и на наредилата се на второ място.
— Не би ли могло да се дадат малко пари и на нея като поощрение? — опита се да каже онзи член от журито, който докрай се бори за пренебрегнатата опера.
— Не! — отказа решително Сондзоньо. — Доста много жертви правя за изкуството. Моята щедрост също има граници. Значи, разбрахме се, нали? Първа награда и две хиляди лири на едната, първа награда, но само признание на другата. И четири похвали на онези, чиито произведения са също талантливи, макар че са по-слаби от спечелилите наградата. Така че ще разтворим всичко шест плика. И тези шест опери стават собственост на фирмата Сондзоньо. Правилно ли е?
Последва общо одобрение. Вече едва чакаха да чуят имената на победителите.
Най-младият член на журито тържествено разкъса плика:
— Първа награда и две хиляди лири печели произведението, взело участие в конкурса с мото Изкуството и гладът са неразделни приятели. — За по-голям ефект направи малка пауза. — Операта, спечелила конкурса, е: „Феята на Севера“, авторът е Гулиелмо Дзуели.
Последва шум и мърморене:
— Съвсем непознат...
— Нищо: толкова по-добре!... Това е хубаво, интересно... — каза зачервилият се Сондзоньо. — А другата?... Но не чети мотото, само името.
— Луиджи Борели.
— За този съм чул нещо — измърмори Сондзоньо без настроение.
Имената на четиримата похвалени изслушаха със скука, като се прозяваха. Познаваха ги добре, всяка година се явяваха на конкурса, отново и отново се опитваха, бяха безнадеждни музиканти бедните. Между тях беше и оня, който вече три пъти получаваше похвала.
 
На другия ден миланските вестници обявиха с грамадни букви:
ПОБЕДИТЕЛЯТ НА „TEATRO ILLUSTRATO“: ГУЛИЕЛМО ДЗУЕЛИ
— — Така се срамувам, Джакомо, чувствувам се като.мокро куче!... Не ми се сърди... Не съм виновен, че тези хора са глухи и глупави!
Дзуели го каза с такава трогателна откровеност, че Пучини хвана ръката му силно, горещо я стисна. Двамата седяха на една скамейка в големия парк зад двореца на Сфорца. Наистина не личеше, че Дзуели се радва, с тъжно клюмнала черна глава, изглеждаше по-съкрушен от самия Пучини.
— Единствената ми радост, единственото успокоение, Гулиелмо, е, че ти спечели конкурса с прекрасната си опера — каза тихо Джакомо, — ти, беднякът брат... ти, артистът брат...
Дълго мълчаха. С върха на обущата си подритваха камъчетата.
— Дори няма нужда да го казвам — започна отново Дзуели пресипнало, — че парите ми са твои: заедно гладувахме, заедно ще гуляем. Днес ще се напием така, че ще се търкаляме по земята. Искаш ли?
Пучини въздъхна:
 — Не са важни парите, повярвай ми... Унижението, срамът, разклатената вяра в себе си... Какво ще кажат в къщи, в Лука, сестрите ми, майка ми?... Това е ужасното, виждаш ли, толкова трудно е да го понесеш,
— Моят срам ще бъде по-голям — измърмори Дзуели. — Целият град ще ми се смее. Дори и в Аида ще ме осмеят... Не смея да се покажа пред очите на хората.
Те останаха заедно през целия ден, отидоха във фирмата Сондзоньо, Дзуели получи парите, Пучини си поиска обратно партитурата, после продължиха да скитат до мръкване, накрая, когато вече съвсем се стъмни, машинално тръгнаха към Аида. И двамата трябваше да съберат сили, когато блъснаха вратата на кръчмата. Цялата публика стана на крака, така им изръкопляскаха, като викаха имената и на Пучини, и Дзуели. Колко голяма обич и такт имаше в тези груби, разпуснати хора с недодялана външност, които се отнасяха с подигравка към обществените норми, в тези мечтаещи бъдещи артисти и момичета с изписани лица, сред наркозата от парите на пунша и леката любов. Всички знаеха какво преживяват Дзуели и Пучини и боязливо внимаваха да не ги обидят, да досегнат с пръст болезнените им рани. Не се възхищаваха, не изказваха съчувствието си, заедно чествуваха и двамата, сякаш бяха победили наравно в конкурса, весело, безпристрастно, другарски се шегуваха с тях като най-добри лекари с тежко болни.
— Яхърът Аида е непобедим! — извика щастлив Николо Нети със зачервено лице. — Да живее Пучини! Да живее Дзуели!
Може би това беше единственото кътче в света, което можа да им възвърне спокойствието, усмивката, блясъка в очите им и да ги освободи от онова мъчително неудобно чувство, от онзи непоносим срам, който ги измъчваше през целия ден. Сред толкова естествени хора и те станаха естествени.
Без да го молят, Дзуели седна до пианото и започна да свири Северната фея, но не триумфално, надменно, с позиране, а обикновено, естествено, скромно, както винаги. След половин час стана и накара Пучини да седне на стола до пианото. Едва що беше започнал Джакомо да свири Вилиси, входната врата се отвори и в малката дупка влязоха петима добре облечени мъже с авторитетна външност, съвсем необичайна за това заведение.
Пучини дори не ги забеляза, не погледна назад, с такава жар свиреше, пееше, но очите на другите се обърнаха към „чужденците“ с интерес и подозрение, а Николо Нети изскочи иззад тезгяха и с голямо старание скромно избърса мраморната плоча на една от масите.
Внезапно Дзуели стана от мястото си и с почит се поклони пред един от мъжете, който усмихнат, любезно му отговори на поздрава. Така предадоха нататък един на друг името: „Понкиели!... Понкиели!..Но те познаха и другия, мъжа с черната коса и бледо, вдъхновено лице: „Акиле Паница!...“ И третият, сериозен, строг мъж им се стори познат, но не можеха да се сетят кой е.
И тези нехаещи за нищо хора изведнъж се стегнаха, в очите им се появи обич и уважение — единственото уважение, което те познаваха: уважението към артиста. Почувствуваха какво става тук: по-силният, по-възрастният брат дойде при попадналия в беда по-млад брат, за да му помогне. Ах, ако тази добре облечена компания беше от високомерни, празни еснафи, отдавна щяха да изхвърлят от Аида и петимата — може би и Нети щеше да им помогне!
Всички виждаха и чуваха всичко, само Джакомо Пучини свиреше и пееше унесено, вдълбочено, глух и сляп за всичко: искаше да изтръгне от себе си цялата болка и мъка. Тъкмо беше започнал голямата ария за тенора — и приятният му глас се носеше пламенно, със страст.
— Наистина е чудесен! — каза мъжът със строгото лице.
— Чудесен е!... Великолепен! — кимаха с глави трогнати другите двама непознати.
— Животни!... Говеда!... — засмя се Паница.
— Казах ли ви?! — усмихна се Понкиели. — Кога сте чули за последен път такава оперна музика?
А когато прозвучаха и последните акорди на финала, Пучини стана, обърна се. и погледът му срещна очите на Понкиели. Едва не извика от радост, после се спусна към него като малко момченце към баща си. Искаше да му каже нещо, но Понкиели го изпревари:
— Поздравявам те, Джакомо!... По-хубава е, отколкото очаквах.
Сега Пучини забеляза и Акиле Паница. Но и Паница го изпревари.
— Сега поне зная как трябва да дирижирам операта ви.
— Да, тази опера в най-скоро време трябва да бъде представена — каза мъжът със строго лице, докато му подаваше ръка: — Ариго Бойто.
Двамата непознати мъже също станаха и се представиха на Пучини.
— Аз съм Вимеркати. Вярно е, че не съм музикант, но обичам музиката. Позволете ми и аз да ви поздравя. Операта е прекрасна.
— Аз също не съм професионален музикант — каза скромно петият мъж. — Но произхождам от семейство на музиканти: прадядо ми, Никола Сала, е бил добър приятел на вашия прадядо Антонио Пучини. Много ще ви бъда задължен и ще бъде голяма чест за мен, маестро, ако утре вечер в осем часа дойдете в къщи на една приятелска среща и донесете партитурата на операта си. Бих искал и моите приятели да чуят вашата опера.
— Благодаря, но аз... —-опита се Пучини да се извини.
— И аз ще бъда там — бързо го прекъсна Понкиели,
— И аз — каза Бойто.
— И аз — каза Паница.
Не можеше да откаже, трябваше да приеме поканата на Марко Сала.
Какъв прекрасен човек беше този Амилкаре Понкиели: не забрави и за другия си ученик, за Дзуели, помисли и за неговата чувствителност. Седна на масата, поздрави го топло за успеха му и продължително разговаря с него. А той беше болен, тежко болен, вече от месеци насам. Но сутринта, когато взе в ръце вестниците и прочете за изумителния резултат от оперния конкурс на Teatro Illustrato, забрави, че е болен, скочи от кревата и с първия влак пристигна в Милано, за да събере, да повика на помощ най-добрите си приятели. Единствената му мисъл беше: да помогне — колкото се може по-бързо — на най-любимия, най-талантливия и най-чувствителния си ученик, на Джакомо Пучини, преди още да го е съкрушил първият му неуспех.
Пучини наистина възвърна доверието в себе си, макар и само за няколко часа. Може би Понкиели е пристрастен към него, но операта се хареса и на деликатния Ариго Бойто, който се ползуваше със славата на най-строг критик. А какво ли означаваше загадъчният, обещаващ израз на Акиле Паница: „Сега поне зная как трябва да дирижирам вашата опера.“ Може да е било само лоша шега.
Да, тук сред приятелите, другарите, доброжелателите се освободи от онова отчаяно объркване, от онази безутешна тъга, която като задушлив облак се спусна над него и го притискаше, но след като остана сам, отново го нападна безнадеждността. В къщи, в стаята си, още същия ден през нощта написа писмо на Микеле в Буенос Айрес:...Мисля, че все пак ще те послушам и ще дойда и аз в Южна Америка...
Утрото беше великолепно: врабчетата чуруликаха весело в разлистилите се дървета, синевината на безоблачното небе беше по-спокойна откогато и да било, глъчката от крясъците на гонещите се деца се чуваше от улицата. Нахлулото добро-настроение през прозореца внезапно изгони тъгата на Джакомо — едва не се възмути от себе си, когато по време на бръсненето внезапно започна да си подсвирква и когато видя в огледалото усмихнатото си лице. „Интересна вечер ще бъде у Марко Сала — помисли си инстинктивно, — с кои ли хора ще се запозная и дали ще поискат да им изсвиря отново тази нещастна Вилиси?“ Сега наистина се ядоса на кафявия си костюм, така мразеше вече тази постоянна дреха, свидетелствуваща за неуспеха му, както каторжникът райетата на затворническите дрехи. Премени се с новата риза, купи към нея една лека копринена вратовръзка, върза я на пеперуда, в средата й затъкна скромната малка златна игла, на главата си сложи хубавата мека шапка от заешки косъм, още веднъж се погледна в огледалото: „И така съм добре, все ми е едно, ако не им харесам, съжалявам!“
 
Спря пред един от най-хубавите дворци на Милано. Краката му просто потънаха във виненочервения кадифен килим, постлан по мраморната стълба нагоре, а очите му едва свикнаха с ослепителния разкош, когато влезе в грамадния салон, плаващ в светлината на полилеите: да, това са онези красиви, винаги усмихващи се жени и изискано облечени кавалери, които толкова пъти вече беше виждал в ложите на Скала, украсени с букети от карамфили, това е онзи далечен свят, за който никога не е жадувал. А какви съкровища бяха събрани тук: позлатени столове, ориенталски килими, по стените бледосини копринени тапети и чудни картини, а в средата на салона отворен голям, черен роял с блестящо бели клавиши, готов за свирене. Пучини се стъписа на прага, искаше да избяга, но към него вече избърза с протегнати ръце домакинът, Марко Сала, в обикновен сив костюм и с любезна усмивка го представи едновременно на всички: „Това е нашият мил млад маестро Джакомо Пучини.“ Внезапно у Пучини се появи онова налудничаво, странно чувство, че днес тук той е центърът, че тук той е най-знатният човек от всички, може би и най-богатият в изтърканите си кафяви дрехи и че множеството блестящи очи се обръщат към него с любопитство и надежда, защото очакват от него нещо ново, изключително, което само той може да им даде. Изведнъж изчезна цялото му пристрастие, смущението, нещо повече, за пръв път в живота си почувствува някаква,малка високомерна гордост. Усмихваше се, разговаряше, движеше се свободно като в къщи. Накъдето и да погледнеше, виждаше само приятели: освен петимата вчерашни гости на Аида присъствуваха Франко Фачо и милият стар Антонио Бацини, на тях се зарадва особено много, и завеяният му другар-либретист, на когото дължи тези проклети Вилиси, Фердинандо Фонтана, също в изтъркани, смачкани дрехи, а там в един от ъглите... наистина това е тя, сега най-после ще узнае името й.
— Коя е онази прекрасна, руса жена там? — попита той Марко Сала, домакина.
— Ако добре съм осведомен, тя ви е землянка, и тя е родена в Лука: Елвира Бонтури. Голяма обожателка на музиката. Чакайте, ей сега ще ви я представя..
За пръв път Пучини се смути — онзи Джакомо Пучини, който никога не се беше смущавал пред жена. Мълчаливо, с възторг гледаше тези сериозни, дълбоки очи, които спокойно издържаха погледа му. Жената също мълчеше, говореше само усмивката й.
— Нали ще седнете близо до мен, за да ви виждам, когато свиря — каза й тихо Пучини, преди да го отведе Марко Сала.
— Вижте, Пучини — обясняваше му домакинът, — онзи възрастен господин там, с грижливо подстриганата брада, е Джулио Рикорди, собственик на световно известното музикално издателство, който впрочем е и отличен музикант: интимен приятел на Верди. Да ви призная откровено, на първо място заради него устроих тази вечер. Рикорди е много любопитен да чуе вашата опера, той лично ми каза.
На пръв поглед този възрастен господин с умно лице се хареса на Пучини: от очите му се излъчваше спокойствие и доброжелателство.
Марко Сала плесна с ръце:
— Моля нашият приятел Фердинандо Фонтана с няколко думи да ни разкаже съдържанието на операта, за да можем по-лесно да следим музиката на маестро Джакомо Пучини.
Фердинандо Фонтана с удоволствие започна да разказва, докато се разпали съвсем. Разказваше по-подробно, отколкото трябваше. През това време Пучини потърси с поглед Елвира Бонтури, за да й напомни молбата си. Жената каза нещо на съседа си, стана от мястото си и седна в един фотьойл до рояла. Сега вече Пучини се чувствуваше съвсем като в къщи и спокоен, сякаш седеше в Аида сред приятелите си. Свиреше само за тази жена, забрави другите си слушатели, дори и Рикорди.
Той почувствува веднага, че се свърза с публиката, че напрегнато следят музиката му. Свиреше така, както беше свикнал, междувременно и пееше и с по някоя подхвърлена дума обясняваше действието, играта на сцената. Нито веднъж не го прекъснаха с ръкопляскане, дори след голямата ария за тенора не плеснаха нито едни длани. Колкото пъти вдигна очи от рояла, погледът му срещаше дълбокия, сияещ поглед на госпожа Бонтури. Прозвуча последният акорд: свърши. И сега не избухна самозабравено, бурно ръкопляскане, както горе на Олимп или долу в Аида. Хората тук бяха добре възпитани, дисциплинирани, можеха да се владеят, благоприлично подтискаха въодушевлението си. Ръкопляскаха любезно, но внимаваха дланите им да не удрят прекалено силно.
Понкиели беше единственият, който не спази благоприличието. На всеослушание каза пред цялото събрано общество:
— Тази опера провалиха на конкурса хората на Сондзоньо! Невероятно!
Думите на Понкиели бяха последвани от подигравателен смях, по-скоро това издаде успеха, отколкото скъперническото ръкопляскане. Мнозина заобиколиха Пучини, с изискани думи го поздравиха дами в дантелени рокли и господа в смокинги. Но Вимеркати, когото познаваше едва от вчера, с вдъхновеното лице, развълнуван му каза:
— Музиката ви е чудна: сърцераздирателна!
Понкиели също дойде за миг при него.
— Аз си тръгвам вече, синко, уморен съм. Заминавам си в къщи, в Каприно Бергамаско.
— Благодаря ви, че...
Но Понкиели вече беше се отдалечил.
Камериери с къси копринени панталони и ръкавици поднесоха на грамадни сребърни табли закуски и високи чаши с шампанско на гостите. Пучини беше гладен и жаден, сериозно се зае с тях. Шампанското му се хареса, беше отлично, за пръв път в живота си пиеше такова питие. Когато най-после се освободи от кръга на поздравяващите го, напразно потърси с неспокойни очи непознатата си приятелка, Елвира Бонтури. Жената вече си беше отишла.
Сега симпатичният, брадат Джулио Рикорди се приближи до него с любезна усмивка:
—. Поздравявам ви — каза, като му стисна ръката. — Бих се радвал, ако някога ме посетите в канцеларията.
Обърна се и той си отиде. За половин час се разотидоха всички тези добре възпитани хора, които винаги знаеха точно кое е благоприлично. Останаха само неколцина: Бойто, Паница, Вимеркати, Фонтана. Пучини тъкмо се канеше да се сбогува, когато Ариго Бойто му каза:
— Да минем в малкия кабинет, там по-удобно можем да поговорим.
Влязоха и петимата заедно с домакина, разположиха се в големите кожени фотьойли. Камериерите след тях донесоха шампанско за най-голямо удоволствие на Пучини.
— Ако е позволено да ви посъветвам — започна Бойто сериозно, — трябва малко да преработите операта, поне аз така чувствувам. Действието е дълго, трябва да го разделите на две действия. В края на първото може да се напише финал, а между двете действия интермецо.
— Точно така го почувствувах и аз — кимна Паница.
— Нашата опера само заради конкурса стана едноактна — каза Пучини. — При композирането често чувствувах, че не мога Да се побера в едно действие. Помислих и за интермецо, но трябваше да се откажа от него.
— Радвам се, че еднакво мислим — каза Ариго Бойто. После се обърна към Паница: — Вие нали ще представите операта вдал Верме? Може ли да разчита на това Пучини?
Паница се усмихна:
— По-скоро аз ще попитам Пучини: мога ли да разчитам на операта му? Може ли да я обявим?
Пучини не вярваше на ушите си, помисли, че сънува.
— Най-голямото щастие.. — заекна той и изпи една чаша шампанско.
— Е, какво ти казах?! — засмя се Фонтана.
— Има още един въпрос, и то много сериозен — предупреди ги Вимеркати, деловият човек. — Поема ли театърът преписването на партитурата за оркестър и изготвянето на различните извлечения?
— Не — поклати обраслата си с буйна черна коса глава Паница, — подобен ангажимент театърът не може да поеме, нямаме предвидени суми, а не е имало и такъв прецедент.
— Какво може да струва всичко това? — попита го Марко Сала.
— Четиристотин и петдесет лири — отговори му Паница.
Пучини уплашен погледна Паница.
— Фердинандо! — обърна се със строгото си лице Бойто към Фонтана. — Това е ваша работа. Вие сте енергичен, сръчен човек: съберете парите от приятелите на Пучини.
— Всички мои приятели са бедни дяволи — каза Пучини с тъжна усмивка.
— Възможно е да грешите — каза весело Вимеркати със загадъчна усмивка. — Моля, Фонтана, вземете хартия и молив. Да започнем събирането. Аз предлагам шестдесет лири.
— Аз петдесет — каза Ариго Бойто.
— Аз също петдесет — каза Марко Сала. — Но се погрижих предварително, помислих, че ще има нужда от пари, и сега при мене има повече. Брат ми даде двадесет лири, моят приятел Мелци обеща сто! А една прекрасна жена, която беше истински пленена от вашата музика, но която не иска да си каже името, остави петдесет лири при мен.
— Аз имам един прекрасен чичо, доктор Николао Черу — каза трогнато Пучини, — и него може да запишеш, Фердинандо, най-малко с петдесет лири. — И колко прави всичко?
— Триста и осемдесет — заяви Фонтана.
— Хубава сума! — засмя се Бойто.
— Това са вашите бедни приятели! — пошегува се Марко Сала.
— Благодаря...
Но те не го оставиха да благодари.
— По-скоро да се чукнем и да се прибираме в къщи — вдигна чашата Ариго Бойто. — Уморих се.
...В къщи отново написа писмо. Този път не в Аржентина на Микеле, а в Лука на майка си:
... Театър дал Верме прие малката ми опера... Обединиха се такива хора като Ариго Бойто, Марко Сала и още мнозина, за да съберат разходите за преписването на нотите... Бих могъл повече да пиша на милата си добра майчица, но много съм зает, нямам време за нищо... Как си, бедна моя майчице? Все още ли не си добре?... — Радвай се заедно с мен. Целувам те.
 
Репетициите бяха чудно преживяване за Пучини. Оркестърът бе съвършен. Акиле Паница четеше всяка негова мисъл. Певците бяха великолепни, особено д’Андраде. Само в сценичната игра Пучини намираше понякога нещо да коригира. Странно, колко много се интересуваше музикантът Пучини от играта на артистите.
Не можеше да не се намеси. Постановчикът го спря с шеговит сарказъм:
— Един-единствен излишен, свадлив човек присъствува на репетициите в театъра: самият автор.
Сякаш се беше сбъднал сън, сякаш още като дете беше сънувал всичко това: и неговата опера играят в същия Театър дал Верме, където някога са представяли оперите на баща му, дядо му и прадядо му, и дирижира същият Паница, на когото още в Лука се възхищаваше, и пее същият д’Андраде, на когото толкова много беше вече ръкопляскал! И въпреки това Пучини не можеше истински да се радва, не беше щастлив: никой от онези, които обича истински, няма да бъде на премиерата на Вилиси: майка му беше тежко болна, сестрите се грижеха за нея, не можеха да дойдат. Дори Николао се отказа. Пиетро Маскани се мъчеше в провинцията. Анджелони беше болен... Понкиели също боледуваше... всички бяха болни! Той писа на Иджиния:...Постоянно мисля за мама, непрекъснато я виждам пред себе си... Когато всеки друг би ликувал, би бил щастлив Джакомо Пучини отново бе обзет от неизбежната болест, винаги отново връщащата се меланхолия. Макар че вярваше в успеха си!
 
Но успехът му надмина всяко очакване. На 31 май 1884 година на премиерата публиката горещо аплодира автора в кафявия костюм, Джакомо Пучини. Той не беше така сам, както смяташе: там бяха новите му приятели: Ариго Бойто, Елвира Бонтури, Джулио Рикорди и — все пак там беше и Пиетро Маскани с усмихнатото си, мило детско лице. Въпреки всичко дойде в Милано, преминал през всички трудности, за да присъствува на премиерата на Джакомо!
Успехът беше бурен — щастието накрая все пак се усмихна на Пучини.
— Искам да телеграфирам на мама — каза той развълнуван на Фердинандо Фонтана, който плуваше в радост също като него, — но в джоба си имам само четиридесет чентезими. Имаш ли у себе си пари?
— В сравнение с теб съм милионер — засмя се Фонтана, — има цяла една лира. Ето давам ти я!
Пучини се спусна към пощата и подаде телеграма;
Successo clamaroso — superate speranze — diciotto chiamate — ripetuto tre volte finale primo.
Бурен успех — надмина всичките ми надежди — осемнадесет пъти ме извикаха на сцената — три пъти повториха първия финал.
— Какво ви дължа? — попита Пучини.
— Една лира и четиридесет — каза пощенската чиновничка.
— Има господ! — въздъхна дълбоко Джакомо.
Такъв весел и щастлив още никога през живота си не се беше събуждал. Пучини искаше да изгълта минутите, така бясно бързаше: толкова беше любопитен да види вестниците, критиката. В девет часа си определиха среща с Фонтана пред Бифи, а преди това трябваше да прескочи и до заложната къща. Едва се обръсна и изми лицето си. Вгледан в огледалото, се попита с щастлива усмивка на дете: „Кажи, Джакомо, наистина ли ти стоиш тук? Ти и аз, ние двамата едно ли сме? Ти ли си оня Джакомо Пучини, на когото операта пожъна такъв голям успех?“
С тези думи той изтича към заложната къща, Галерията, Бифи. Фердинандо Фонтана седеше там пред кафенето, заровил се в море от вестници.
— Фантастично!... Чети!...
Пучини просто издърпваше вестниците от ръцете на приятеля си и поглъщаше думите. Цялата преса ликуваше, цялата преса се смееше на тъпотата; на фирмата Сондзоньо:
... Господин Сондзоньо, големият рибар, изхвърли от мрежата си много трудно хванатата златна рибка...“, „... Журито отказало дори и доброжелателната, поощряващата похвала на тази опера, която безсъмнено е била най-добрата от участвуващите в конкурса опери — пишеше Грамола, авторитетният критик на в. Кориере дела Сера. В статията си на две колони, нашироко хвалеше „смелия“ млад автор, Джакомо Пучини: — Без колебание мога да кажа, че цялата втора част на операта е истински бисер... Вилиси разкрива изключително богатата музикална фантазия на Пучини, родена да създава мелодии... Откровеността на музиката на младия маестро от Лука се прокрадва в сърцето на слушателя... Творбата му е толкова елегантна и завършена, че в нея въобще не се чувствува начинаещият, по-скоро схващаме, че е равностоен на Бизе или на Масне... Воденето на мелодията у Пучини е пленително, красиво... Особено много ми хареса свежото обаяние и оригиналността на любовния дует, финала на първото действие и интермецото.. Интересно е да се наблюдава с каква сигурна ръка и по какъв индивидуален начин Пучини изгражда операта, без да отхвърля или отрича художествените ръководни принципи на старите велики майстори... Екстазът на публиката и нестихващото ръкопляскане живо доказват колко е необходим този нов художествен метод, с който Пучини на върха на своето вдъхновение излива в музика преизобилната си фантазия... Накратко казано: искрено вярваме, че Пучини може да е онзи композитор, когото толкова отдавна вече чака Италия.
Пучини вече пушеше десетата цигара. Не каза нито дума. Очите му бяха пълни със сълзи.
Но какво ли пише неговият откривател, Филипо Филипи в Перзеверанца? Жадно зачете:
Пучини е начело! Неговата опера Вилиси е чудесна! Публиката ръкопляска докрай на цялото представление, от първия до последния тон... Бедното жури! Може би дори не са погледнали произведението на Пучини, а са го захвърлили в ъгъла като някакъв парцал без стойност...
А какво пише приятелят му Марко Сала в „Италия“?:
... По наше мнение операта на Пучини е ценен малък шедьовър от начало до край. На хоризонта изгрява ярка звезда, голяма слава, голям композитор...
Това писаха и други вестници: римските, торинските, ливорнските, неаполитанските, болонските, всички без изключение.
Дали знаеше Пучини каква дълбока благодарност дължи на журито на Театро илустрато?
В къщи го очакваше телеграма:
Поздравявам ви — Моля посетете ме колкото се може по-скоро — Джулио Рикорди.
Вярно, той съвсем беше забравил за Джулио Рикорди. А преди няколко месеца му беше обещал, че скоро ще го посети.
Сърцето му се разтуптя, когато секретарят го покани в стаята на „големия“ Рикорди. Но щом видя стария господин с кроткото лице, освободи се от смущението. Сега Джулио Рикорди му се видя още по-симпатичен от първия път. Мелодичният му глас беше естествен— и непосредствен.
— Преди всичко ви поздравявам за извънредния успех — каза усмихнат Рикорди. — Такава единодушна, отлична преса още не съм срещал в живота си.
— Аз смятам за прекалени тези безброй похвали — отговори му Пучини с най-искрена скромност. — Тази къса опера е далеч от онова, което наистина бих желал да напиша.
Рикорди погледна младия музикант с интерес, с обич.
— Да, аз също очаквам много повече от вас — каза той просто. — Но може би ще ви интересува това писмо тук./, тъкмо сега го получих, прочетете го. Надявам се, ще ви е полезно за по-нататъшната работа.
Пучини взе писмото, внимателно го прочете, макар че не знаеше кой го беше написал:
... Пучини следва модерни тенденции, което е повече от естествено, а във воденето на мелодията не се придържа нито към старите, нито към новите форми. Все пак на мен ми се струва, че в музиката му доминира симфоничният елемент. Това не е погрешно, но трябва да се подхожда внимателно. Операта си е опера, а симфонията — симфония. Не вярвам, че е хубаво, когато човек измисля някоя симфонична троха само за да разиграе с нея оркестъра.
Джузепе Верди
— Благодаря... ще изпълня всяка дума на Верди — каза със скромна усмивка Пучини. — И от сърце му благодаря, че толкова се грижи за мен...
Подхванаха делови разговор. Но Джулио Рикорди първо поиска съгласието на Пучини син му Тито Рикорди да вземе участие в разговорите. Този младеж с умно лице не беше симпатичен на Пучини: дръзкото, едва ли не упорито, бръснато лице, с изпъкнали скули, ] волева брада, студени, малко неподвижни очи — сякаш беше пълна противоположност на баща си. Макар че и този Тито Рикорди се отнесе много внимателно, любезно към Пучини, нещо повече, не спираше да хвали Вилиси. Въпреки това на Джакомо не се. хареса: Джулио го привличаше, Тито го отблъскваше.
За кратко време се споразумяха — договорът беше предварително приготвен, само трябваше да го подпишат. Според него Рикорди получаваха правото за разпространението на Вилиси в страната и в чужбина и опция за разпространение и издаване на бъдещите произведения на Джакомо Пучини. При подписването на договора Рикорди трябваше да брои хиляда лири аванс на Пучини, освен това от първи юни да плаща по триста лири месечно. Този аванс ще бъде приспаднат от постъпилите някога авторски тантиеми.
— Добре ли е? — попита го Джулио Рикорди.
Пучини кимна с глава. Не можеше да говори.
— Бъдете така добър да го подпишете — каза Тито Рикорди. — Тези две разписки също...
Той позвъни. Нареди на секретаря да донесе парите от касата: една банкнота от хиляда лири (Пучини още не беше виждал такава банкнота!) и три банкноти по сто лири.
На Пучини му се виеше свят, когато слизаше по стълбата. Извади хилядарката, опипа я, огледа я, обърна я, после и се представи с детска шега: „Аз съм композиторът Джакомо Пучини, ваше величество Пари!... Щастлив съм, че най-после се запознахме. Ще ми бъде приятно и друг път!..На улицата непрекъснато хващаше джоба си, пипаше уплашен хилядарката, дали не е изчезнала.
Доста късно вечерта отиде в Аида, за да бъдат там всички постоянни гости. Дори не обърна внимание На ликуващото ръкопляскане, с което го посрещнаха. Отиде направо при тезгяха пред Николо Нети. Дебелата Тереза също изтича, когато чу шумните приветствия, като триеше мазните си ръце в престилката.
— Дайте тук тази дяволска сметка! — извика Пучини с бохемски хубаво настроение. Бръкна в джоба си, извади хилядарката и под носа на Николо я хвърли на тезгяха. — Плащам, Николо!... Плащам, Тереза!...
Въздействието беше огромно.
— Господи, създателю! — запремира Тереза.
— Не е ли фалшива тази банкнота? — изгърмя с подземния си бас Томази. — Внимавай, Николо, не се оставяй да те измами...
Но Нети беше вече разтворил голямата книга, смяташе, събираше, изваждаше, а после с трогателен глас каза, като протегна треперещата си ръка към хилядарката...
— Кръгло триста и седем лири...
Изминаха няколко минути, докато събере парите, които трябваше да му върне.
— Орвието на всички! — изкомандува Джакомо Пучини.
Някой влезе през вратата, спусна се право към него и силно го притисна до себе си. Помисли, че е Маскани. Беше Дзуели.
— Виждаш ли, Джакомо — каза му той с братска обич, — сега вече и аз съм щастлив!
На разсъмване Пучини се прибра в къщи,— като се \ държеше малко несигурно на крака. Беше изпълнен с радост, надежди и добро настроение. Една телеграма лежеше на масата му: беше подадена в Лука. Навярно го поздравяваха от къщи — това ще бъде най-милото поздравление! Жадно я разтвори. Изтръпна, като я прочете:
Ела веднага — мама е много зле. Отилия.
Замина с първия влак. На гарата в Лука не го посрещна никой. Тичайки, измина пътя до виа дел Поджо. Изкачи стълбата на пръсти, тихо се вмъкна в къщи и едва посмя да натисне бравата на вратата в стаята на майка си. Там лежеше майка му с хубавото си бяло лице, със затворени очи, спокойно, чуваше се само затрудненото й, прекъслечно дишане. Сестрите му стояха около кревата й. Иджиния беше също там в дрехи на монахиня.
Безшумно Джакомо се отпусна върху ръцете на майка си. Едва чу какво каза, Албина по-скоро издъха думите, отколкото да ги произнесе:
— Джакомо, сине мой... толкова съм щастлива... направи ме неизмеримо щастлива...
Въздъхна, потрепера и се отпусна.
Иджиния се молеше гласно.
Джакомо лежеше върху ръцете на мъртвата си майка и горчиво плачеше. „Колко силни са сестрите ми, помисли си, и колко слаб съм аз!“
Една нежна малка ръка го повдигна, една нежна малка уста го целуна, приличаше на ръката на майка му, приличаше на устата на майка му: беше Иджиния.
— Ела, Джакомо...
Джакомо се хвърли в прегръдките й и задушавайки се от сълзи, каза:
— Каквото и да ми донесе животът, каквато и слава, какъвто и успех, без нея не мога да бъда истински щастлив, истински доволен никога...
 

6
 
В броя на Газета музикале ди Милано от 8 юни 1884 година на видно място беше отпечатано с едри, тлъсти букви следното съобщение:
Музикалното издателство Джулио Рикорди и Син Милано — Рим — Неапол — Флоренция — Лондон — Париж съобщава, че фирмата има изключителното право да представя, издава и превежда на всички езици и във всички страни играната с огромен успех в миланския Театър дал Верме опера ВИЛИСИ — музика — Джакомо Пучини, либрето — Фердинандо Фонтана. Фирмата съобщава също, че възлага на маестро Джакомо Пучини да напише нова опера по либрето на Фердинандо Фонтана.
Това съобщение събуди огромен интерес не само в Милано, а и в цялата страна, защото Газета музикале беше официалното, специализирано музикално списание. То се оказа добра реклама — Рикорди бяха делови хора. С всеки изминат ден успехът на Вилиси [растеше и съвсем скоро Рикорди можа да заяви, че театрите в Торино, Неапол и Венеция също ще представят операта на Джакомо Пучини. Цял Милано говореше за Вилиси и за появилият се изневиделица неизвестен млад автор — това беше „голямата тема“ както в мръсните кръчми, така и в блестящите големи салони. Величаеха Пучини, ругаеха го, както обикновено става в такива моменти, но всички говореха само за него, а това беше важното.
— Най-после нещо ново! — възхищаваха се привържениците му. — Това е съвременна музика на любовта, на сърцето и откровеността... колко вълнуващи, страстни са мелодиите му... колко интересна и нова е хармонизацията му... колко оригинално, индивидуално води
мелодията!
— Търсене на евтини ефекти! — ругаеха го неприятелите му. — Безобразно ходене по нервите... разводняване на оперната музика за угода на галерията... префинена, изкуствена музика... не плод на чувствата, а на сексуалността!
И във вестниците критиците продължаваха да спорят за Пучини. Един от римските вестници писа, че в „симфоничната опера“ на Пучини се чувствува „проклетото влияние“ на немския приятел Антонио Бацини.
Всички обърнаха очи към Торино, където вече се репетираше Вилиси. Торинската опера Театър Реджо беше една от най-добрите, а торинската публика се ползуваше с изключителна слава. Този втори, по-строг изпит щеше да произнесе окончателната присъда над „новата оперна музика“ на Пучини.
По съвета на Джулио Рикорди Пучини замина за Торино, за да участвува в репетициите и да остане и на премиерата.
— Хубаво е, когато авторът присъствува на премиерата — каза му мъдрият Рикорди, — публиката обича това.
Пучини предпочиташе да замине сам, но не можеше да се освободи от плаващия в щастие негов съавтор Фердинандо Фонтана. Фонтана се възгордя много след бурния успех на Вилиси, ходеше така гордо и самодоволно, с такова преобразено лице, сякаш на него се дължеше лъвската част от успеха.
— Не знаеш какво щастие е за теб, че ме срещна! — повтаряше непрекъснато на Пучини. — Кой щеше да ти напише такова великолепно либрето?!
Пучини се смееше на този налудничав Фонтана, който по начало беше добър момък, но понякога му се ядосваше, дори започна малко да му дотяга.
— Разбери — казваше му в такъв момент, за да накара побъркалият се от самолюбие негов приятел да се опомни, — въпреки безобразното ти либрето операта ми постигна триумфален успех!
Така че за Торино той замина заедно с Фонтана, като пътува във втора класа, за което се погрижи Джулио Рикорди. А в Торино благодарение на театъра отседна в първокласен хотел, в стая с баня: за пръв път в живота си. („Изминах дълъг път от „виколо Сан-Карло“ — помисли си той.) Но все още имаше само един костюм, онзи неизменен кафяв костюм.
Колкото по-горделив стана Фонтана, толкова скромен си остана Пучини. „Трябва да умееш да понасяш успеха, непрекъснато си повтаряше той: понякога може би това е по-трудно, отколкото да се преживее фиаското“. Винаги мислеше за скромността на Верди.
Но колкото и да се стараеше да бъде сдържан, Пучини все пак се скара с всички в торинския театър: на първо място с равнодушния, студенокръвен диригент маестро Болцони. (Колко различни бяха Паница и Болцони!) Той изпадна в отчаяние: оркестърът беше безцветен, тенорът суров, хорът безсилен, акустиката безобразна — от всичко беше недоволен.
Веднъж Болцони загуби търпение.
— Моля, да не ни пречите — каза той нервно на Пучини; — оставете ни да работим!
— Аз не ви преча — отговори му гневно Пучини. — Само търся по-съвършеното, както всеки истински артист.
Пучини очакваше фиаско, Фонтана успех. Фонтана излезе прав: Вилиси пожъна успех и в Торино. Дори и във Венеция, във великолепния, с традиция Театър Фениче, изключително добре беше посрещната от взискателната, изискана публика от цял свят. За половин година Джакомо Пучини победи три пъти едно след друго.
Значи, всичко беше в ред — и все пак Пучини чувствуваше, че не всичко е точно както трябва. Прекалено бързите и големите успехи като че ли го тласнаха в безвъздушно пространство.
Приятелите му започнаха да го уважават, но и да му завиждат, не го удряха вече по гърба, не го посрещаха щастливо усмихнати. Те първи поздравяваха. Джиджи Ненини и Николо Нети ставаха иззад тезгяха и му се покланяха, когато влизаше в кръчмата им. Пучини се смущаваше и от това, че плаща в брой, не яде и не пие на кредит като другите. Имаха по-друго отношение към него. Въпреки желанието си, той излезе от един кръг, който обожаваше: от кръга на безнадеждно гладуващите и мечтаещите дребни бохеми. Изскочи напред и се отдалечи от тях, макар че все още ги чувствуваше като свои братя както по-преди. Понякога се ядосваше на успеха си. Често се питаше: „Спечелих ли, или изгубих?“
Все още беше беден, макар и не толкова, колкото преди, сега винаги имаше малко пари в джоба си — не се налагаше да композира с празен стомах и в неотоплена стая. При уреждането на сметката си с Рикорди за първото шестмесечие дълбоко се разочарова. Получи шест хиляди и триста лири. Не се и надяваше на повече. А от тези шест хиляди и триста лири бяха приспаднати първият му аванс от хиляда лири и изплащаните му всеки месец досега шест пъти по триста лири: или всичко две хиляди и осемстотин, така че получи само три хиляди и петстотин лири. Срещу тях ( бяха задълженията му... Не беше изплатил дори погребението на майка си, а и доктор Николао Черу, старият вълшебник-счетоводител, в едно шеговито писмо поиска всичките си подаяния, разбира се, с лихва върху лихвите! „Световно известни, пребогаТи мой маестро! — пишеше шеговито, саркастично, < време е вече да си спомниш за нещастния, стар чичо!... Той беше приложил сметката: 6888 лири!... В отговор Пучини му изпрати сметката на Рикорди, без да прибави нито дума към нея. А и сестрите му все още мизерствуват, това трябваше да знае доктор Николао, може да почака още малко, няма да умре от глад, Бедната малка Нитети тъкмо сега му беше написала мило, възторжено писмо: „Станах майка, Джакомино, и аз създадох нещо трайно... Роди ми се син!“ Изпрати й двеста лири, тя повече ги заслужаваше, онзи мил, непрактичен Алберто Марсили, кабинетният учен, не печелеше нито чентезимо. „Ако бедната ми майка знаеше — помисли си недоволен Джакомо, — че все още нямам зимно палто и че все още този кафяв костюм е единственият ми... Изглежда, с него ще умра!“
 
Пучини не умря в кафявите си дрехи, скоро си направи тъмносив костюм, който изглеждаше почти черен, за премиерата в Неапол, за да бъде по-авторитетна външността му. Отиването до Неапол през пролетта на 1885 година беше първото му по-голямо пътуване.
Неапол го очарова преди всичко с пристанището си, със старите къщи, гледащи към залива, където на всеки прозорец съхнеха дрехи, които приличаха на цветни парцали, с шумната, весела глъчка по виа Рома, с везувското вино, с петстотингодишната кръчма „Марио Бифулко“, където се отбиваха всички артисти на света.
Представлението беше отлично, особено певицата, госпожица Торезела. Този път Пучини очакваше сигурен успех. Но вечерта не започна особено добре. През първия половин час не се чу— нито едно ръкопляскане в салона, ариите, посрещнати с възторг в Милано и станали вече известни, неаполитанската публика изслуша с най-голямо безразличие, дори винаги повтаряното досега интермецо прозвуча неефектно — Пучини тъкмо се готвеше да избяга през малката врата, когато внезапно, след любовната ария на госпожица Торезела, с бурна сила гръмна ръкопляскане: арията трябваше да бъде повторена. „Да, най-после! — отдъхна Пучини и доволен се върна зад кулисите да дочака края на представлението. След спускането на завесата последваха отново силни ръкопляскания. Госпожица Торезела се покланяше непрекъснато. Накрая му даде знак: излязоха заедно пред завесата. Но щом той се появи, силни свиркания, крясъци смениха ръкопляскането: „... Вън, нахалнико!... Махай се!..
— Какво е това? — попита изтръпнал Пучини зад [кулисите.
— Морският вятър, маестро!... Нашият неаполитански вятър! — отговори му, смеейки се, тенорът.
Тъжен, Пучини се прибра в стаята си, в хотела, не знаеше къде да се скрие от срам. „Тези проклети черни дрехи направиха това — мърмореше суеверно: изневерих на кафявите си дрехи, на щастието. Така ми се пада!“
Така сега вече Пучини знаеше какво е фиаско: кали се за в бъдеще. Тъкмо навреме дойде неуспехът: голям беше вече успехът, малко опасен за младия автор.
Напразно Джулио Рикорди му обясняваше, че неаполитанския скандал е организиран от платените хора на фирмата Сондзоньо. Пучини поклати глава и усмихнат каза:
— Операта трябваше да бъде по-хубава... това ми е поуката.
 
Те седяха един срещу друг на една маса в Екселсиор, с наведени глави, със святкащи очи, като настръхнали, готови за бой млади петли.
— Човече, разбери най-после — извика Пучини, — аз искам живот, а не глупави приказки със страхотии!
—Ти нямаш понятие от поезия! — гневно му отвръщаше Фонтана. — Ако искаш да знаеш, тези „глупави страхотии“ ги е измислил поетът на поетите, Алфред дьо Мюсе.
— Зная само, че което си преписал от него, е безобразно! Не мога да композирам музика по него дори да се разкъсам на парчета.
— За тебе нищо не е добро: не харесваше и Вилиси.
— Напиши ми друго либрето.
— Няма да напиша!
Пучини наистина беше отчаян. Новото либрето на Фонтана Едгар беше много лошо. Слабо и детски наивно. Така наречената символична драма, разбирай под това безсмислена глупост, която един поет-дилетант беше забъркал от един шедьовър. Две жени се бореха да спечелят героя — кръвожадната Тиграна и вярната Фиделия (защо не веднага Фиделио, свободно по Бехтовен?!), в същност те си подхвърлят бедния нещастен Едгар като топка, на когото накрая това му омръзва и той умира. През цялото трето действие героят е на смъртно легло в средата на сцената — докато около него умрат всички (старият Рикорди отбелязва това с горчив хумор) — двете му любими, второстепенните действуващи лица, хорът, балетният състав, диригентът, суфльорът, издателят, и преди всичко двамата автори. Но Пучини не можа да се засмее на шегата на Джулио Рикорди. Той му се молеше да го спаси от Фонтана.
— Не мога да го направя, скъпи Пучини — ядосан клатеше глава старият господин. — Предупредих ви да внимавате с Фонтана, но вие непрекъснато повтаряхте, че верността ви задължава, че не може да бъдете неблагодарен към един ваш приятел, с когото заедно сте постигнали първия успех.
— Да, казах, но...
— Дори настояхте в съобщението си за втората ви опера да поставя името на Фонтана, което за съжаление направих. Сега не мога да опровергавам сам себе си, нито да стана за смях, моля ви да ме разберете^
— Разбирам всичко — въздъхна Пучини, — но не искам да се проваля заради един луд. Публиката, критиката очакват от мен нещо голямо, по-голямо от Вилиси, а и реномето на Скала ме задължава... Не искам да се проваля, не бива да разочаровам публиката, това трябва да разберете, скъпи, добър Рикорди.
— Ще се опитам да поговоря с Фонтана.
Но с Фердинандо Фонтана не успя да се разбере, напразно Рикорди му предложи пари, той упорито държеше за договорните права: договорът беше в джоба му. Нямаше какво да се прави, трябваше да преглътне горчивия хап, да композира Едгар без всякаква вяра и въодушевление.
Колко по-друго беше, когато на времето композира Вилиси, с каква дива разгорещеност, с какво вдъхновение! За пет месеца. А сега повече от година се занимава с този нещастен Едгар и още нито едно действие не е готово. Вярно е, че Вилиси написа в къщи, в Лука, на старото малко пиано, заобиколен от грижовна обич, там край него бяха майка му и сестрите му, Джулия и Анджелони, техните чувства бяха свързани с неговите; окуражаваха го, караха го, принуждаваха го да работи, едва ли не заедно с него писаха операта, а сега тук седеше без другар, сам в една чужда стая, никой не страда и не се радва заедно с него. Не можеше да работи сам, без обич.
Само един ден имаше вдъхновение: когато композираше траурния марш на Едгар. Тогава мислеше за майка си, за смъртта й. За един ден нахвърли първото действие и премина към третото заради траурния марш, да се настрои за по-нататъшна работа: Да, успя, това е хубаво: сега за пръв път, откакто се зае с композирането на Едгар, беше доволен от себе си.
Понякога, когато се изморяваше от продължителната работа и мисли, отиваше в Театър дал Верме, където продължаваха да представят Вилиси, макар и рядко. И почти винаги там намираше жената, която търсеше: госпожа Елвира Бонтури. Тя винаги беше сама и в очите й блестяха сълзи, когато се спускаше завесата.
През антракта Джакомо отиде при нея.
— Госпожо, кажете не ви ли омръзна? — попита я усмихнат той.
— Не — отговори му Елвира сериозно, — такава музика не може да омръзне. Вашата опера ме развълнува изцяло.
Звънецът предупреди за започване на спектакъла.
— Не бихте ли пропуснали операта на Пучини заради самия Пучини? — попита я Джакомо, а върху лицето му беше изписана надеждата. — Бихме могли да седнем в салона да поговорим малко... несмущавани...
Елвира не остави да я молят.
— Ако ми обещаете, че ще ми разкажете за новата си опера...
Седнаха един до друг на два малки тапицирани с коприна фотьойли.
Пучини запуши, за да прикрие вълнението си.
— Работите ли вече върху нея?
— Никак не ми върви — призна с най-откровен тон Пучини. — Либретото ми е лошо, а няма и нищо, което да ме вдъхновява. — Живея сам... без другар, самичък...
Той очакваше отговор, но не получи И двамата мълчаха. После неусетно се изплъзна от него:
— Нещастен съм.
Елвира го погледна с тъжните си, големи очи и много тихо каза:
— Аз също.
У Пучини се появи малка надежда.
— Бих желал да ви изсвиря новата си опера — каза й едва ли не боязливо. — Ако я чуете, бих получил сили за по-нататъшната работа... Ще дойдете ли?.. Ще го направите, нали?
Пучини чуваше ударите на сърцето си. С наведена глава чакаше отговора на жената, не смееше да я погледне.
— Кога няма да ви преча?...
 
Приятелите му не можеха да познаят Джакомо Пучини. Този разпуснат, невъздържан мъж с капризно настроение съвсем се промени: изведнъж стана търпелив, тих и кротък. Не седеше по терасите на кафенетата, не посещаваше нощните кръчми, не се показваше и в Екселсиор, изостави дори някогашните си приятели-бохеми. Тази промяна забеляза и Джулио Рикорди. Направи му впечатление, че този по-сериозен Пучини иска все повече аванс от него.
— За какво ви са толкова много пари?
Пучини се усмихна. Каза само:
— Трябват ми.
Чудно приятелство възникна между стария Джулио Рикорди и младия Джакомо Пучини. Взаимно си допадаха, по-скоро: възхищаваха се един от друг. Талантът на Пучини омагьосваше Рикорди, а така също и човечното му отношение. А Пучини с учудване наблюдаваше Джулио Рикорди, който беше едновременно великолепен музикант, отличен делови човек и най-добър приятел. Беше внимателен, умен, решителен, възторжен, но в същото време разумно предпазлив и винаги можеше да запази хладнокръвие, дори и при най-тежките обстоятелства: от него човек можеше да научи много, твърде много. Пучини вече имаше мнозина възрастни приятели: кроткия Карло Анджелони, умния, своенравен Николао Черу, възторжения, пламенен Амилкаре Понкиели — всички те бяха като бащи на отрасналия без баща Джакомо, — но в лицето на Джулио Рикорди той получи всичко заедно: обичта на Анджелони, практичния ум на Черу, поощрението на Понкиели. Винаги и за всичко се обръщаше към него:.когато му трябваха пари, когато имаше нужда от съвет, когато трябваше да бъде успокоен. Вярваше напълно в доброжелателството и преценките му. Той му беше не издател, а по-скоро бащински приятел. Джулио Рикорди вложи доста много пари в този все още само безкрайно талантлив начинаещ младеж, повече пари, отколкото за когото и да било друг и направи това, не защото искаше да спечели някога цяло състояние, от него, а защото го интересуваше, вълнуваше съдбата на — младия артист с буйна кръв, изтъкан от противоречия, вървящ по свои, нови пътища.
Пучини го наричаше шеговито „Сор Джули“. А зад това шеговито име се криеше обич, уважение и възторг. В същото време синът му Тито Рикорди, който се ползуваше с репутацията на безупречен делови човек, наричаше подигравателно „савойския херцог“, с което искаше да осмее самодоволството и високомерието му. „Големият“ Рикорди беше самата скромност, а „малкият“ самата надменност!
Пучини знаеше от приятелите си, че Джулио Рикорди е отличен музикант, но дори и насън не можеше да си представи, че е такъв прекрасен талант. Рикорди под псевдонима „Бургмайн“ пишеше очарователни музикални миниатюри в дързък, модерен стил, които приличаха на онези чудни модерни, импресионистични малки шедьоври, композирани от най-младия френски композитор Клод Дебюси. Никоя друга музика не интересуваше така много Пучини и не му беше толкова близка, както музиката на по-младия с четири години от него Дебюси.
Но не само Джулио Рикорди обичаше Пучини, от него се възхищаваха всички служители на фирмата „Рикорди“, от портиера и машинописката до двамата могъщи директори, господата Карло Клаузети и Торна-ги. Пучини привличаше хората. „Това е най-милият. най-скромният човек в целия Милано“, казваха за него мнозина. И все пак, когато се разнесе новината, че миланската Скала ще представи операта му Едгар, Пучини вече имаше много неприятели.
 
— Не те ли смущава плачът на детето? — попита го Елвира.
— Няма по-хубава музика от тази — отговори и Джакомо откъм пианото.
В салоните и кръчмите на Милано избухна като пожар най-новата клюка, която с еднаква жажда се погълна от дамите във вечерни деколтирани дрехи и малките феи с разкривени токове: красивата Елвира Бонтури напуснала богатия си съпруг и заедно с петгодишната си дъщеричка се пренесла при бедния като църковна мишка млад композитор Джакомо Пучини. Ето ви скандал, ето ви романтика! Милано пламна в треска. „Да живее любовта!“ — ръкопляскаха в кръчмите. „Възмутителна безнравственост!“ — негодуваха в салоните.
Клюката беше вярна: Елвира Бонтури наистина напусна съпруга си и се пренесе да живее при Пучини. Но всичко това не стана така просто и гладко. Много борба и мъка предшествуваха решението на Елвира. Малко жени като нея са се борили по-решително и по-честно за любовта си. Тя не криеше и не лъжеше. Застана пред съпруга си, за когото родителите и я бяха принудили да се омъжи преди шест години на деветнадесетгодишна възраст, когото никога не бе обичала, и му каза спокойно, като го гледаше право в очите:
— Моля ти се, да се разведем... обичам друг мъж. Не мога да живея без него.
Отговорът беше изненадващ:
— Няма да се разведа, вземи си бележка. Ще останеш моя съпруга независимо от това, дали искаш.
Елвира продължи да се бори.
— Няма— да остана при теб, ще напусна дома ти.
— Прави, каквото искаш — каза й студено Бонтури, — но аз няма да ти дам развод, никога, докато съм жив.
— Ще взема със себе си и малката Фоска...
— Вземи я, щом като искаш. Но няма да се разведа, каквото и да правиш.
Страшно упорит беше този огорчен човек.
Елвира се премести при по-малката си сестра, при Ида, заедно с дъщеричката си. Щом като узна това, Пучини веднага отиде да ги вземе и ги заведе в стаята си на пиаца Монфорте.
— Не искам да ти тежа — оправдаваше се Елвира. — Не искам да увисна на шията ти.
— Мълчи, скъпа, мълчи! — прекъсна я Джакомо. — Тук има само един въпрос: ще разделиш ли с удоволствие моята мизерия, моите борби?
— С голямо удоволствие! — каза Елвира със сияещо лице.
— Вярваш ли ми достатъчно?
— Джакомо!... Но не искам да ти тежа, не искам да преча на творческата ти работа.
— Ти улесняваш работата ми, Елвира, не разбираш ли? От твоята любов ще напиша шедьовъра си!
— А детето ми?... Ще ти досажда, ще плаче...
— Малката Фоска е вече мое момиче. Една усмивка повече в живота ми: не ме лишавай от нея!
Възхитителен беше Джакомо, но и Елвира беше същата.
— Никога не ще мога да ти бъда съпруга.. „
— Вече си ми съпруга, скъпа моя.
— Какво ще кажат.хората?
— Не ме интересува! — засмя се Джакомо.
Купи малко бяло желязно креватче на Фоска, която наистина така нежно обичаше, сякаш беше негово дете. Носеше й шоколад, фурми и захаросани кестени.
— Какво има в левия ми джоб? — питаше я закачливо усмихнат.
— Babbo! — викаше момиченцето щастливо и с двете си чевръсти ръчички изваждаше от джоба на Пучини постоянните лакомства.
Да, малката Фоска, прекрасната малка Фоска обожаваше своя Babbo. Вчерашният самотен, огорчен Джакомо Пучини сега вече се грееше от любовта на две очарователни същества.
Някакво прекрасно чувство се роди в Пучини: стана глава на семейство, съзнавайки отговорността, която носеше за обичаните от него същества, за чийто живот трябва да внимава, да работи и се бори. Този живот беше съвсем друг, по-прекрасен и по-смислен. Но бяха бедни, много бедни; Елвира с една-единствена дреха беше избягала от съпруга си и с единствена дреха беше отнесла и детето си. А не искаше, не смееше да се върне в къщата на мъжа си, за да поиска от него останалите й там неща. Дори му хвърли и бижутата си. Елвира беше горда: не искаше да вижда съпруга си, не искаше повече нищо от него. Искаше да забрави досегашния си живот.
Да, Пучини знаеше: Елвира е влюбена, Елвира е щастлива. Но знаеше и това, че бедността е горчива, онзи, който веднъж е бил богат, трудно може да свикне с бедността. Хубавите дрехи, удобството, широкото разкошно жилище, сръчната прислуга, елегантните приеми, обществото, веселите приятелки и ухажващите приятели, блестящите вечери, танците, каляската, театърът... няма ли всичко това да липсва на Елвира, която беше свикнала на такъв живот?
Елвира се усмихваше:
— Само ти си ми нужен: ти и твоята музика, Джакомо, нищо друго.
Да, Елвира е истински човек. През цялата година не се оплака нито веднъж. Заедно с нещастието си забрави, че някога е била богата. Елвира не би се сменила с никого — за нищо на света.
Колко очарователна беше, когато сподели с Джакомо:
— В къщи, в Лука, още като момиче, бях влюбена в теб. Непрекъснато мечтаех за теб. Ходех на църква само за да слушам твоята меса.
Винаги умееше да каже нещо мило.
Така можеше да се работи — можеше, ако не беше толкова умопомрачително глупаво либретото на Фонтана.
Загуби година с този безнадежден Едгар!
Елвира го успокояваше:
— Завърши я бързо. После напиши моята опера. Ще пишеш шедьоври, ще видиш.
Пучини я послуша: бързо се освободи от Едгар. Показа я на Рикорди, представи я в Скала, на Франко Фачо. Но този път Фачо не бързаше да представи новото произведение на Пучини. Винаги намираше някакъв претекст да отложи: или той беше болен, или великолепният тенор Де Негри се бе разболял тежко. Пучини трябваше да чака две години, а през това време, кажи-речи, той не печелеше нищо. Вилиси все още тук-там вървеше, представиха я и в Бреша и Верона със задоволителен успех, но от това не можеше да се живее с години.
От любовта малката им стая блестеше, а от мизерията ставаше мрачна. Елвира стоеше до дървеното корито — както майка му някога — и переше, непрекъснато переше необходимите дрехи.
Всички компании отхвърлиха Пучини и Елвира: за знатните бяха прекалено бедни, за бедните — прекалено знатни. Не ги канеха никъде, вратите грижливо се затваряха пред тях.
Двама души непоколебимо не ги изоставиха, двама прекрасни мъже: Джулио Рикорди и Вимеркати. Идваха при тях, посещаваха ги. Старият Джулио Рикорди дълбоко се кланяше на Елвира и целуваше ръката й. А Вимеркати с най-очарователна любезност канеше и тримата почти всяка седмица на обяд в Кова, в най-елегантния ресторант. А къде остана Понкиели, какво стана с Ариго Бойто и къде изчезна безследно най-добрият му приятел Пиетро Маскани?
Сутринта, тъкмо бяха закусили, Джакомо преглеждаше вестниците, когато Елвира ужасена видя, че се хвана за челото и се отпусна на масата.
— Скъпи, какво се е случило?!
Със сълзи на очи Пучини посочи вестника:
Амилкаре Понкиели внезапно починал.
— Той ми каза... чувствуваше го!... Дали е завършил операта си?
— Защо плаче babbo? — попита малката Фоска. — Пучини взе на колене момиченцето, притисна към себе си мекото му топло тяло и през сълзи се засмя.
— Виж какво пише във вестника — посочи му Елвира: — Ариго Бойто, световноизвестният композитор на Мефистофел, написа либрето на Верди по Фалстаф на Шекспир.
— Чудесно!... Виждаш ли, това е артистично смирение, това е нашето братство.
Един час по-късно пощальонът донесе писмо от Пиетро Маскани. Беше тъжно писмо — молба/оплакване, отчаяние: „Спаси ме, Джакомо, не мога повече да понасям, ще умра тук в Чериньола!... Ти, който сега си толкова могъщ и богат, направи всичко възможно да се върна в Милано... намери ми каквато и да е малка служба... може би в оркестъра на дал Верме... тук неизбежно ще се погубя... Само на теб се надявам!...“
Джакомо се зарадва на това писмо, макар че се разсмя (той могъщ и богат!), но поне ще имат един приятел на тяхната възраст, няма да бъдат толкова самотни. Изтича при Акиле Паница и го моли дотогава, докато той прие Маскани за контрабасист, после се спусна при Рикорди за аванс от сто лири и ги изпрати на Пиетро с телеграма: Служба има — пари изпратих — ела веднага.
Получи и друго писмо от Лука: нежно, мило писмо. Сестрите му пишеха всички заедно — с изключение на Иджиния, — поздравяваха го най-горещо, най-сърдечно, че е намерил другарка в живота, че вече не е сам, целуваха и Елвира, със „сестринска обич“ и чакаха с нетърпение да се запознаят с нея;... „Навярно е прекрасно създание, щом като ти, Джакомо, си я избрал. Джулия също те поздравява, пишеха на края на писмото: щастлива е, че ти си щастлив. Накрая много мило ги канеха да прекарат заедно коледните празници, все някак ще намерят място и за тях.“ Макар че се бяха размножили в тясното, малко жилище. И четирите се бяха омъжили, а имаха вече и деца — Джакомо се засмя скрито, дори не знаеше кой на коя е съпруг и кое дете на коя е: Алберто, Енрико, Рафаело, Карло... трудно беше всичко да запомни. Колко трогателно мила е последната фраза: „Дълго вече те чака старото малко пиано, а и ние жадуваме за музиката ти. Да не забравим: какво става с новата ти опера?
Внезапно неудържима носталгия завладя Пучини: да напусне Милано и тази клетка, наричана стая, да остави тук всичко и да се прибере в Лука, в къщи, с Елвира и Фоска, да, при старото пиано и там да напише първата си истинска опера. Там би успял!
— Кажи, Елвира — попита я той, — какво ще кажеш, ако заминем за Лука? От смъртта на майка ми не съм бил у дома.
Елвира се усмихна, хубавите й големи очи засияха, станаха по-блестящи и му пошепна:
— Скъпи, не може сега... сега не бива да пътувам. Трябва да почакаме, докато се появи на бял свят детето ни.
— Елвира!...
Пучини скочи, спусна се към пианото и изсвири един ликуващ химн, който се роди в същия миг.
Целуна поред Елвира и Фоска, плачеше и се смееше, не знаеше какво да прави, накрая излезе тичешком, поиска пари от Сор Джули и се върна в къщи, натоварен с пакети, беше купил дори и шампанско. Както тичаше по улиците, непрекъснато си повтаряше две думи: „Ще стана баща! Ще стана баща!...“
 
Наближаваше Коледа. За Пучини този празник винаги беше двоен, защото се беше родил преди Коледа, на 22 декември. „Вече съм на двадесет и девет години, каза си уплашен, и не съм създал почти нищо.“
Този коледен празник обещаваше да бъде особено весел. Малката Фоска се вълнуваше, любопитствуваше, трябваше да я заведат за един ден при Ида, по-малката сестра на Елвира, за да могат тайно да украсят малката коледна елха. Подаръците бяха много: Джулио Рикорди и Вимеркати изпратиха играчки и кукли на момиченцето.
Не бяха сами на Бъдни вечер. Най-после пристигна Пиетро Маскани. А и той не беше вече сам: доведе съпругата си, мила и красива жена. Така станаха петима, на елхата пламнаха свещичките. Фоска крещеше, подскачаше от радост, когато се почука. Пучини стана да види кой идва: пред вратата стоеше Микеле.
Колко беше остарял Микеле! Колко— тъжен беше! Неловко поздравяваше, виждаше се, че е изненадан, не знаеше какво да каже, не можеше да си намери място.
Смеейки се, Джакомо реши да го раздвижи, да го развесели малко:
— Това вече е изненада, Микелино! Такава неочаквана радост!... Омръзна ли ти Америка?
— Не — отговори тъпо Микеле, — по-скоро исках и теб да отведа със себе си.
— Откажи се от това, братко! — засмя се Джакомо. — Ще отидеш ли в къщи, в Лука?
— Не зная... Какво ще търся в Лука?
Дори и Микеле не можа да развали коледната им радост. Джакомо имаше странно чувство. Тук в стаята беше единственият му брат: Пиетро — не Микеле.
И Микеле отново изчезна. Идва само още два пъти у тях, после промърмори нещо, че трябва да замине за Генуа, и повече не се обади. Не писа и писмо. След няколко месеца Джакомо започна да се безпокои, изпрати писмо в Буенос Айрес, но писмото се завърна неотворено. Върху плика бяха написани две думи: адресантът починал.
 
— Сор Джули, донесох ви една чудна опера: само талант, само вдъхновение, цялата е огън!
— Кога я написахте? — попита го изненадан Рикорди.
— Не съм я писал аз — засмя се Пучини, — но е по-хубава, отколкото, ако бях я написал аз!... Произведение е на Пиетро Маскани. Мога да кажа спокойно, истински малък шедьовър! Либретото е написано по „Кавалерия рустикана“ на Джовани Верга: вълнуваща, интересна, истинска драма.
— Добре, остави я, ще я прегледам — каза без настроение Рикорди. — Предпочитам да чуя нещо за собствените ви планове. Върху какво работите след Едгар? Мислихте ли върху новата си опера? Надявам се, че завинаги сте скъсал с Фонтана?
— С него, да — успокои го Пучини. — Това ми беше урок за цял живот. Рихард Вагнер е бил прав, когато сам си е писал либретата.
— Защо не последвате неговия пример? Доколкото зная, вие сте и поет?
— Не, не — поклати глава Пучини. — Либретото да пише друг. Прекрасният Вагнер е дълъг на някои места, защото му е жал да съкрати собствените си стихове. С чуждите либрета човек е много по-смел, много по-обективен, по-разумен.
— Това е вярно — засмя се Рикорди.
— Сцената не търпи философствуване, а изисква пулсиращо, бързо, обаятелно, никога неспиращо действие.
— И това е вярно — кимна с глава Рикорди. — Значи, каква ще бъде следващата ви опера?
— Имам две идеи, още не съм решил.
— Разкажете ми ги, може би ще ви помогна.
— Бих желал да напиша опера за Буда.
— За кого?!
— За Буда... много ме интересува.
— Това го казвате вие — ядоса се Рикорди, — който осъжда Вагнер, че има кураж да философствува в опера? Как мислите да пишете опера за Буда, без да философствувате?
Пучини премигна разкаяно.
— Все пак Парсифал е недостижима, прекрасна творба — измънка той. — Сега прочетох партитурата й. Това беше най-голямото ми преживяване в живота.
— Парсифал е единствена: никога няма да има друга такава! — каза решително Джулио Рикорди. — Аз не искам Вагнерова опера от вас, а Пучинова. Тъкмо това е интересното у вас, Джакомо, че се осмелявате да пеете със собствен глас, никога нищо не вземате от другиго. Затова ви обичам.
Пучини се засрами.
— Буда умря — каза той, като се засмя. — Благодаря ви, че ми помогнахте. Сега избрах, зная какво да правя.
— Какво?
— Ще помоля да ми напишат либрето по романа на абат Прево.
— Да не би по „Манон“?! — ужаси се Джулио Рикорди.
— Защо не? Прекрасен сюжет за опера.
— Съгласен съм. Но тъкмо защото е прекрасен, вече няколко пъти писаха музика по нея... световно известни музиканти като Халеви, Обер и Масне. В облаците ли летите, млади момко?! Не знаете ли, че Манон на Жюл Масне днес е операта, постигнала най-голям успех в света?
— Какво от това? — каза Пучини, като вдигна рамене. — Масне е един, аз съм друг. Ще се опитам да го победя: ще се опитам да напиша по-истинска, по-човечна опера от него. И по-интересна. В моите жили тече кръв, а не вода!
Рикорди се засмя.
— Да, имате самочувствие, Джакомо!... А кой да бъде либретистът?
— Марко Прага, отличен млад драматург. Вчера гледахме новата му комедия, „La moglie ideale“ („Идеалната съпруга“) с Елеонора Дузе в главната роля... беше великолепна!
— Идеята не е лоша: Марко Прага е способен човек.
— Вече говорих с него. С удоволствие би ми написал Манон заедно с приятеля си Доменико Олива... разбира се, само ако вие одобрите нашия план.
Джулио Рикорди се позамисли.
— Дръзко начинание, но нямам нищо против, съгласен съм, аз обичам борбата. Ще сключа договор с Прага и Олива. Но започвате работа, щом получите първото действие.
Пучини беше щастлив. Ако зависеше от него, още същия ден би започнал първото действие.
След няколко дена едва не се скара с Рикорди, „Сор Джули“ го извика. Върна му партитурата на Селска чест.
— Талантлива работа — каза старият господин, — но не може да ме убеди, не е в моя стил. Не обичам веризма.
— Значи?
— Не ме интересува.
Пучини напразно се бори като лъв, напразно доказва въодушевено, че операта на Маскани е великолепна и действена, Джулио Рикорди остана непреклонен.
„Сега как ще се явя пред Пиетро, какво ще му кажа, замисли се Пучини, може би ще помисли, че не съм се застъпил достатъчно.“
— Знаех — каза обезсърчено Маскани, когато Джакомо му разказа за неуспеха си.
—. Не се ядосвай! — окуражи го Пучини. — Представи операта си на конкурса на Сондзоньо, сигурно ти ще бъдеш победителят тази година на Театро Илустрато. После, смеейки се, му каза: — Мен Сондзоньо ме тласна към Рикорди, теб Рикорди ще те тикне към Сондзоньо, за да му се реваншира.
Този ден беше за Джакомо Пучини по-важен, отколкото деня на най-вълнуващата му премиера: роди му се син. Здраво, прекрасно момченце, наистина дете на любовта, роди му го жената, която обичаше най-много на света.
Беше щастлив. Но имаше и горчивини, просто неразрешими проблеми. Беднотията сега му тежеше още повече, стаята вече стана непоносимо тясна, а Милано още по-чужд.
Не можеше да работи, просто не можеше. Елвира беше права, когато от време на време му напомняше:
— Не удряй пианото, ще събудиш малкото — или: — Ще се задушим от пушека, не пуши вече толкова!
Разбира се, че беше права. Но как можеше да работи, без да свири на пиано и без да пуши?! А сега наистина работата потръгна великолепно: беше готов с първото действие на Манон — колко по-различна беше тази музика от музиката на Едгар! Макар че не беше доволен от либретото, много спори с Марко Прага и Доменико Олива, дори се скара на няколко пъти с тях, повече време му отне поправката на либретото, отколкото самото композиране. А сега не можеше да продължи започнатата работа — стана роб на семейството си, на Елвира, на Фоска и на малкия Тонио, когото нарече на прадядо си: Антонио Пучини.
Горчиво се оплака на Вимеркати, който често им се обаждаше и не можеше да се насити на музиката на Манон: толкова беше въодушевен и възхитен.
— Не мога да работя в града... Милано ме задушава, трябва да избягам оттук... В Лука, но и там няма да е добре, толкова много хора живеем заедно... по-скоро край Лука, в Торе дел Лаго... Познавате ли го? Там се е сгушило малко село с къщици с червени покриви сред голяма борова гора, на брега на езерото Масачуколи... там има една къща с най-малко две стаи, Каза ди Венанцио, дори има и пиано...
виждаш ли, там бих могъл да работя така, както трябва... Ако искаш вярвай, ако искаш недей, но тази къща ме привлича още от дете, зове ме.
Още същия ден Вимеркати отиде при Джулио Рикорди и дълго преговаря с него.
 
Най-после на 21 април 1889 година след продължителни и вълнуващи репетиции Миланската Скала представи Едгар. Франко Фачо дирижираше, а Де Негри изпълняваше главната роля. Никой не вярваше, че ще има успех, нито Пучини, нито Фачо, нито Рикорди, единствен само побърканият Фонтана. И отново той излезе прав. Двадесет и четири пъти извикаха автора на сцената, нещо повече, две части повториха: публиката искаше да чуе два пъти вълнуващия траурен марш и голямата ария на тенора. Но критиката беше лоша. Мнозина от критиците и сега признаха изключителния талант на Джакомо Пучини, но остро разкритикуваха Фердинандо Фонтана: такова глупаво либрето още не бяха чували! На Пучини му беше мъчно само за едно: този, който го беше открил, най-големият му почитател, Филипо Филипи, се отнесе към него най-жестоко в Персеверанца. Никога не е имало по-голямо противоречие между мнението на публиката и критиците. Никога не съм виждал по-снизходителна публика, пишеше със сух сарказъм един.от критиците. Джулио Рикорди само каза: „Това глупаво либрето щеше да провали дори и Верди, и Вагнер.“ Значи, провалих се? В края на краищата дори и Пучини го почувствува: друго очакваха от него, повече от това, много, много повече.
Сломен напусна театъра. Но въпреки това в този ден Пучини изживя най-голямата радост. Вимеркати го хвана под ръка и усмихнат му каза:
— Джакомо, Торе дел Лаго те чака. Наехме ти къщата Венанцио, за да напишеш там Манон.
 
 
 

ТРЕТА ЧАСТ
Торе Дел Лаго
 
1
 
Целият Лука с обич и вълнение чакаше да се върне най-милият му син, Джакомо Пучини. Новината Се разнесе като мълния из целия град: Джакомо ще си дойде у дома. Отвратил се от Милано, обръща гръб на богатството, на блясъка, ще се задоволи с нас, с този тих малък град, ще се върне там, откъдето тръгна, откъдето произхожда. Мечтае да бъде във „вълшебната градина на Тоскана“, в подножието на големите борови гори, в овощните градини, сред ливадите, ухаещи на цветя, на брега на най-мълчаливото езеро, в Торе дел Лаго, където през тихите нощи може би се чува и бученето на Тиренското море. Джакомо Пучини не изневери на родната си земя, колкото и прочут да стана през това време.
За гордеещия се с миналото си Лука нямаше по-прочут човек в целия свят от Джакомо Пучини. В Лука отдавна вече бяха представили Вилиси с шумен успех и продължаваха често да я представят. Лука се гордее, уважава всеки истински талант: и стария Карло Анджелони. и младия Алфредо Каталани, но Джакомо е нещо друго: той е нещо като последният бегач в победоносна щафета, който скъсва с гърдите си лентата. Той представлява Лука, Пучини е техен, не го дават на другиго, дори и на Милано. Тук всички познават и обичат Джакомо, този пламенен, сърдечен мургав мъж, който пише „нова музика“ — защото и това знаят за него. Още от детските му години го обичат и наблюдават, винаги са мислили за него, че ще стане прочут. В него е изключителен не само талантът; а по-скоро скромността и привлекателността му. Той е приятел на всички, на най-големите и на най-малките: на кмета, на Анджелони, на Неричи, на професор Паладини, дори и на маркиз Карло Джинори, но в същото време най-довереният му приятел от детските години е Тао, селското момче с кръгло лице, Франческо Фанели, с прякора „Чеко“, мизерствуващият малък художник Алфредо Казели, скромният дрогерист Рафаело, старият клисар Емилио, просякът с един крак: всички обикновени хора го уважават повече от знатните. С верността си запази всичките си приятели, не загуби нито един от тях.
Защо го обичаха така, с такова изключително възхищение? Защото всичко у него привличаше: простотата, неговата естественост, тъгата, дори и гласът му, погледът, красотата. Никога не беше казал никому надменна, високомерна, обидна дума. Държеше се така, че никой да не почувствува превъзходството му. Остана онзи искрен приятел, весел другар, онзи близък брат, какъвто беше като дете. Обичаше шегите и заедно преживените тревоги, виното, любовта, лова — само едно не можеше да понася високомерието, надменността. Беше кротък като момиче, целомъдрено тих, срамежлив като малко момче, но можеше да се бори за истината до крайност, храбро, страстно, безпощадно, когато потрябваше. Въставаше срещу насилието, защищаваше слабия, експлоатирания и не жертвуваше свободата си за нищо на света. Нямаше никакви изисквания и все пак фантазията му желаеше всичко. Със сто лири можеше да преживее с още двама, а можеше да похарчи и сто хиляди лири сам за един месец. Можеше да се опази от суетността, завладяваща и най-големите, но успехът го правеше щастлив. Гонеше от себе си ласкателите и лакеите. Необуздаността, безмерното възхищение бяха неговата философия. Винаги вярваше в себе си, но никога не се главозамайваше. Всяко ново произведение започваше с вълнение и смирение, сякаш беше първото му произведение. Стремеше се да запази простотата, детската си вяра, за да не го промени, да не го поквари успехът. Затова го обичаше Лука.
 
— Къде ще отидем, babbo?
— Ще отидем във вълшебната градина, Фоска, ще видиш, колко хубаво ще бъде: по старите дървета в гората скачат катерички, едри рибки плуват в сгряното от слънцето езеро...
На дървената скамейка в третокласното купе седяха четиримата, шестгодишното момиченце и няколкомесечното бебе. Носеха всичко две чанти. Но бяха щастливи. Пучини непрекъснато обясняваше: знаеше по някоя увлекателна история за всеки малък хълм, за всяка отделна скала, за всяка бързотечна рекичка.
— Гледайте, там е морето! — извика развълнувано, когато влакът им излезе от тунела.
Знаеше, че Лука го чака. Допускаше, че го чака с отворени обятия. Но очакванията му бяха надминати.
На перона на малката гара се беше струпала многобройна тълпа. А когато слязоха от влака, всички извикаха в хор: „Evviva il nostro Giacomo!“ И върху тях заваля дъжд от цветя. Начело на тълпата беше старият кмет, той прегърна Пучини и го целуна по двете страни. После целуна ръка на Елвира, която не смогваше да поема протегнатите към нея цветя.
Навсякъде се виждаше по някое познато лице: Ди-де, Отилия, Рамелде... Николао... Казели, Тао и Чеко!...
— Чеко, Чеко, ела тук!...
Едва можаха да си проправят път към изхода: ласкави, милващи ръце посягаха към тях.
Той настани Елвира и двете деца в колата с Отилия. А сам тръгна пеша за града под ръка с Диде и Рамелде, за Да се полюбува на всяка къща. Така вървяха в крак, притиснати един до друг.
— Къде е Нитети? — попита уплашен Пучини, който едва сега забеляза, че я няма на посрещането.
— Не можа да дойде — отговори му смутено Томина.
— Какво й е: болна ли е?
— По-късно, Джакомо...
— Не, веднага искам да зная. Говорете!
— Алберто почина — каза тихо Диде.
Джакомо се спря. Зави му се свят.
— А чака дете, бедната...
— Но е щастлива, че ще те види отново.
Толкова невероятно беше: винаги веселата, засмяна, щастлива Нитети да страда... малката Нитети вдовица... „В нея ще видиш моята весела същност, без моята тъга“, разказваше за нея на Елвира във влака. А сега Нитети беше тъжна, по-тъжна от него. Внезапно видя пред себе си Алберто Марсили, този тих и кротък като момиче човек. У него имаше винаги нещо затрогващо. Сега разбра какво е било това: годежът му със смъртта.
Но Джакомо трябва да бъде егоист: нищо не бива да помрачи радостта на днешния ден.
— Бедната Нитети... Къде е?
— Живее отделно с двете си деца...
— Заведете ме при нея. Искам да я видя.
Нитети се разплака: конвулсивно обви двете си ръце около врата на Джакомо, не искаше да го пусне. Но Джакомо почувствува, че с тъжните сълзи се смесиха и радостни. Нитети плачеше и се смееше едновременно, като му призна с очарователна откровеност:
— Така страдам, Джакомино!... Толкова съм щастлива, Джакомино!...
На Пучини му олекна. Нитети остана за него Нитети, такава мила и толкова луда, каквато е била винаги.
Вече весело можеше да говори с Диде и Рамелде.
— Как ще се поберем всички в четирите стаички?
— Лесно — отговори му Томина. — Ние не живеем вече в къщи, в родната къща. Само Отилия ще бъде с вас, със съпруга и детето си.
Наистина беше великолепно изживяване, да седне отново до старото пианино и там да създаде второто действие на Манон под строгите очи на гледащия го от стената Антонио Пучини с голямата брада. И все пак съвсем друго беше оттогава, когато композираше Вилиси и четири жени от сутрин до вечер, затаили дъх, следяха всяка нова негова мелодия, без да смутят поне веднъж работата му. Сега не можеше да композира нощем, не биваше: вдясно беше Елвира с двете деца, вляво Отилия и съпругът й с четиригодишното им момченце. Макар че и сега му бяха нужни нощите, защото само през мечтателната тишина на нощта можеше напълно да се вглъби в себе си — да навлезе в решителната битка и с Манон също така, както на времето с Вилиси. Може би битката сега беше още по-решителна: трябваше да поправи грешката, допусната при Едгар.
Едгар беше за него добър урок, без да му костува прекалено много. От него научи, че либретото на операта е почти толкова важно, колкото и самата музика. Никога повече няма да щади авторите на либретата, няма да им прости нито една грешка, няма да се проваля заради тях, не, няма да направи това. Драмата на Манон Леско е истинска драма, няма да позволи да я развалят, да намалят стойността й. Безспорно Марко Прага и Доменико Олива са сто пъти по-рутинирани, по-умни, от бедния, нещастен Фердинандо Фонтана, но не са истински писатели, по-скоро занаятчии. Тази драма има много по-богато съдържание, отколкото те са успели да вземат от нея: по-високомерно, по-хубаво настроение и по-жестока мъка. Двете първи действия в общи линии са приемливи, но последните две са неизползуваеми. Това е така, Пучини го чувствува, познава сцената, пред него просто оживяват отделните сцени, точно вижда играта на артистите, усеща напрежението им, ефекта, стойността на произнесените думи — вече не може да бъде излъган с натъкмени, разводнени либрета. Повече от десет пъти връща готовото либрето на двамата именити писатели, правеше непрекъснато възражения, молеше, протестираше, настояваше, все по-разгорещено и по-разгорещено, горчиво се оплака на Джулио Рикорди, поиска помощ от него: с тия двама глухи не може по-нататък да работи. А трябва да победи Манон на Масне, и либретото й, не само музиката й! Но Марко Прага, чествуваният, преуспяващ театрален автор, се обижда жестоко,, не е съгласен да понася повече досадливостта и „изтезанията“ на винаги недоволния от всички Джакомо Пучини (макар че обича Пучини и му е приятел и привърженик), по-скоро предпочита да се откаже от по-нататъшното сътрудничество. По-търпеливият Доменико Олива, поетът, създателят на стиховете, все още владее нервите си за борбата с Пучини, но впоследствие и той се уморява, губи настроение и накрая и той се оттегля. Пучини остава сам с готовото наполовина либрето. Но веднага намира друг, млад момък, Луиджи Илика, който истински го очарова с таланта си, с идеите си, с темперамента и със светкавично бързата си работа. Също такъв въодушевен и страстен мъж, какъвто е Пучини.
Джулио Рикорди не е съгласен да приеме Илика, но Пучини държи за този забавен младеж, който „така бълва идеите си, както огнестрелно оръдие гранатите“. Накрая „Сор Джули“ е принуден да се съгласи да приеме Илика, но при условие, че ще вземе за съавтор Джузепе Джакоза, кроткия, нежен поет. Мъдрият, стар Рикорди знае какво прави. Поставя до дивия, необуздан, буен Илика като гръмоотвод деликатния, търпелив, пълен, спокоен, брадат Джакоза. Новата двойка започва много добре! (Дали тогава Рикорди е предполагал колко шедьовъра ще напишат тези двама прекрасни мъже с Пучини?!) Но „изтезанията“ на Пучини, постоянното му недоволство и Илика не можа да понесе с експанзивната си натура. Всяка седмица се скарваше с Пучини, но Джакоза с гълъбовата душа и Рикорди успяваха да ги помирят, което не беше толкова трудно, защото Пучини и Илика, макар че постоянно се караха, бяха приятели и взаимно се обожаваха. Те имаха една обща страст: да ловуват. „Все пак ще дойда с тебе на лов — каза ядосан Илика, — но се заклевам, нито една дума повече няма да ти напиша!“ И дойде, а след това писа. През нощта се скара с Пучини, нарече го какво ли не, закле се във всички светии, че никога вече няма да прекрачи прага му, а на сутринта се появи усмихнат с преписано действие в ръка, изпълнил всички искания на Пучини. Такъв беше Илика. Прекрасен човек!
Накрая нервите на бедния Джакоза не можаха да издържат. Той не беше така бърз, както Илика и от всичко страдаше: беше истински поет. И той се отказа окончателно, а също и Илика, който беше солидарен със съавтора си. Така четиримата либретисти се оттеглиха от полесражението — Пучини остана отново сам.
В отчаянието си той потърси отново „Сор Джули“. Помоли могъщия Джулио Рикорди, през тапицираната врата на когото беше трудно да се влезе, лично той да оформи окончателния вариант на Манон Леско. И колкото и да е невероятно, Рикорди отстъпи пред молбата на Пучини, изостави предприятието, семейството си, всичко, напусна Милано и замина в Канобио, за да— изпълни желанието му, да преработи Манон. Джулио Рикорди нямаше да направи това за никой друг на света, само за Пучини, за този млад музикант, който все още не беше пожънал истински успех. Наистина с какво безсъмнено доверие гледаше Рикорди на бъдещето на Джакомо Пучини — дори и провалът на Едгар не разклати доверието му. И спокойният Рикорди — който беше едновременно издател, композитор, поет и драматург — постигна онова, което не успяха да направят четиримата призвани, отлични писатели: да оформят в драма Манон, предназначена по начало за весела опера. Това искаше Пучини.
Джакомо Пучини беше благодарен само две седмици. После взе либретото и сам преработи последните две действия: дори и стиховете поправи. И все пак не беше доволен.
Много трудно Пучини завърши второто действие на Манон Леско в Лука, но за да композира двете последни действия, му беше необходимо пълно спокойствие. Защо трябва да чака, а не замине веднага за Торе дел Лаго. Ако Пучини беше видял всеотдайната, изпълнена с любов работа, с която приятелите му се опитваха да направят красива, приятна и уютна занемарената стара къща Венанцио, нямаше да се ядосва, че едва през юли ще може да се пренесе в Торе дел Лаго, а сега беше едва април. Цели четири месеца: вечност!
Той получи писмо от Вакало, спасително писмо. Пишеше му Руджиеро Леонкавало. В това малко швейцарско село, сред крайграничните планини, дебелият му приятел работи върху първата си опера Палячо. Той сам пише и либретото си, какъв умен момък! „Ела, тук, Джакомо — викаше го — тук ще можеш да работиш, няма да те смущава нищо. Хубаво ще е да бъдем отново заедно! Вече избрах и квартира за вас, точно срещу нашата. Ела, ела, ела!“
Джакомо послуша Леонкавало, „Сор Джули“ също одобри плана и изпрати дори пари за пътуването. Щеше да тръгне веднага със семейството си, но нещо го задържаше. Приятелят му Пиетро Маскани спечели конкурса на Сондзоньо с „Кавалерия Рустикана (Селска чест). А прекрасната му опера, всеки такт на която познаваше добре, на 17 май ще бъде представена в Рим в Театър Костанци. Трябва да бъде там, това беше приятелско задължение и удоволствие. Никога Пучини не беше виждал по-голям успех: пет пъти повториха Интермецото, очарованата публика просто буйствуваше. Той не беше имал още такъв успех, дори приблизително такъв. Но не чувствуваше никаква завист, по-скоро успехът на приятеля му го правеше щастлив. Малко се и гордееше: той насърчи и помогна на Пиетро, без него тази опера никога нямаше да се роди. Ето мъдрият Джулио Рикорди с опитното око отхвърли този несравним малък шедьовър, а той, Пучини, разбра стойността й. Плачейки, те се прегърнаха, Пиетро и той сякаш бяха братя. Този изключителен успех на Маскани не лиши Пучини от желанието за по-нататъшна работа, а, напротив, въодушеви го. „Сега идваме ние, младите, мислеше си Джакомо: Маскани, Леонкавало и аз!“
Имаше още два дена до заминаването им. Много нещо трябваше да свърши дотогава в Лука. Посети Карло Анджелони — колко много беше остарял бедният за няколко години! Но обичта и любезността му не се бяха променили. „Никога вече няма да ловуваме заедно, Джакомо — каза с кротка усмивка старецът. — Ще ти подаря най-добрата си пушка. Заповядай. Поне ще си спомняш за мен...“ Приятни бяха на Джакомо и шеговитите, сурови думи на неуморимия стар Николао Черу: „Никога нямаше да повярвам, че си се родил за бавачка. И това не е лоша професия, но все пак по-добре би било да композираш. Бих желал вече да видя и някакви пари от тебе.“ Джакомо успокои чичо си, че ще му заплати всичко в най-скоро време, дори двойно!... Дълго време стоя пред месарницата. Нови, непознати лица виждаше вътре. Попита един минувач. Джулия и баща й се бяха преселили във Верона, там отворили първокласен месарски магазин. Омъжила ли се е? Не. „Може би така е по-добре“, промърмори си Джакомо.
Накрая трябваше да направи още едно посещение, най-милото от всички, но за там взе със себе си и Елвира. Не влязоха в манастира, а само извикаха сестра Мария Енрикета. Иджиния изтича и така страстно се хвърли на врата на Джакомо, сякаш никога не е била монахиня. Неизказано красива беше, неизказано трогателна. Тя целуна и Елвира с най-гореща обич. „Внимавай, скъпа, за моя Джакомино... той е най-прекрасният човек в целия свят!“
Елвира беше очарована от Иджиния. „Същата, какъвто си ти. Поразително прилича на тебе!...“ Да, Елвира обикна всичките сестри на Джакомо, една от друга бяха по-мили с нея. Целият Лука, всички бяха такива към нея. Тук пред нея се отвориха всички врати, не както в Милано, тук не искаха от нея брачно свидетелство. Тя беше любимата на Джакомо Пучини, по-голямо достойнство от това не съществуваше в Лука. Елвира искрено съжаляваше, че ще замине оттук — Джакомо обаче едва чакаше да се качи на влака: всяка капка кръв у него жадуваше за работа.
Нови, непознати места, извисяващи се до небето планини със снежни хребети, шумни водопади се нижеха пред прозореца на влака — очите на Пучини поглъщаха всичко. — „Гледайте, колко е хубаво!“ — викаше непрекъснато, въодушевено, като някое дете. Веднъж каза на Елвира: „Колко е прекрасна тази земя. Трябва да се опознае изцяло, всяко нейно кътче!“
Руджиеро Леонкавало ги чакаше на гарата с най-широката си усмивка. Малко церемониално поздрави Елвира. Но им устрои приятна шега при посрещането. Двете къщи, където живееха, се намираха една срещу друга. И над двете се развяваха грамадни знамена. На едното знаме беше изобразен шут с шапка с дрънкалки Палячо, а на другото голяма черна ръка: на италиански manone, тоест Манон. Много се смяха на сполучливото хрумване на Леонкавало.
Но жилището не беше много удобно: три малки помещения, едно над друго. На партера се намираше кухнята, на първия етаж стаята на Джакомо с пианото, над него стаята на Елвира и децата. И една вита, опасна дървена стълба. Нищо, беше евтино, не можеше да бъде по-добро. „Впрочем, няма значение, повтаряше си Пучини, само едно е важно: Манон Леско.“ Да, Пучини работеше като луд, от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, не виждаше и не чуваше нищо около себе си, творческата треска го беше съвсем опиянила. Но бедната Елвира трябваше да пазарува, да готви, да чисти, да пере, да шие, да кърми, а наред с това и да играе с бедната малка Фоска, която тук скучаеше до смърт — не, наистина, не беше леко на Елвира, дори не можеше да се покаже навън от къщи, цял ден само работеше, напразно местността беше красива, тя не можеше Да й се радва. А освен това и пианото се чуваше в спалнята, децата плачеха, не можеха да спят. Пучини монтира трети тих педал на пианото, но и това не помогна много. Тук сред снежните планини беше ужасно студено, а нямаха топли дрехи. Може да се каже дори: нямаха никакви дрехи. Например малката Фоска имаше само една рокличка, която като се замърси и майка й я изпере, трябваше да лежи в кревата, докато изсъхне и бъде изгладена.
— Babbo, — хленчеше момиченцето, — кога ще си отидем в къщи при онова хубаво езеро, за което ми разказа?
— Тогава, моето момиче — отговори й Пучини, — когато ви изсвиря на пианото нещо толкова хубаво, че и тримата да се разплачете, а аз да пея нещо прекрасно, тогава на другия ден сутринта ще си заминем у дома.
Сега вече Фоска всяка сутрин го питаше:
— Babbo, кога ще ни пееш?
Но Фоска и Елвира трябваше да чакат дълго. Пучини, обхванат от дива творческа треска, започна да композира веднага последното действие, вече носеше музиката му готова в себе си, просто само трябваше да я нотира, прескочи сценично много деликатната „депортираща“ картина, либретото на която и без това трябваше да претърпи известна промяна. Реши да остане във Вакало, докато завърши последното действие, и накрая, в Торе дел Лаго, да напише проблематичната трета картина. Но макар че беше готово в него, това четвърто действие доста го измъчи. Никога музиката не беше го „нападала“ с такава страстна сила, както сега. От сърцето му бликаше огорчението на Des Grieux, смъртният вик на Манон — само един артист, опиянен от любов, може да пресъздаде така любовта, щастието и мъките. За една-единствена нощ написа интермецото, както и големия любовен дует в четвърто действие. Сутринта беше уморен до смърт, под очите му имаше дълбоки, тъмни кръгове, но тези очи сияеха от щастие.
— Елвира!... Елвира!... — каза й щастлив, извън
себе си: — с тази музика трябва да победя!... С тази мушка ще победя!
Елвира развълнувана слушаше чудната музика която се беше родила от любовта им. Джакомо надмина очакванията й. Нямаше по-щастлива жена в целия свят от Елвира тук, във Вакало, в тясната мансардна стаичка, в една-единствена рокля, затънала в работа: не би се сменила с никого. Вече не се оплакваше нито за миг — и самата усмиряваше децата си през нощта:
— Шт, тихо... babbo работи!
— Да, това бяха щастливи нощи, прекрасни нощи на вдъхновен, усилен труд. Но Пучини преживяваше и тъжни нощи. Все още се бореше с текста, вплиташе съвършени рими, алтерации, дисонанси в стиховете на двамата поети по призвание, Олива и Джакоза. Търсеше съвършеното в— музиката, в текста — най-пълната им хармония. Не се щадеше. Всеки нерв беше напрегнат. С това четвърто действие трябва да победи Манон на Масне!
Пучини се връща и в миналото, посяга към младежките си произведения. В ушите му звучи неговата меса ла бемол-мажор: от Agnus Dei се ражда Мадригалът на Манон — той вижда пред себе си Иджиния, която с бледо, преобразено лице свири в Лука на стария орган в църквата на бенедиктинския орден преди тринадесет години.
Пучини се радва, че Леонкавало е близо до него — не разбира защо Елвира не обича този мил, талантлив човек. Обичаше Маскани, но Леонкавало не. „Не ти е искрен приятел“, повтаряше му тя постоянно. Елвира греши. Че нали Руджиеро му помага, безкористно, с обич. Преглежда цялото либрето и му дава много умни, разумни съвети. Леонкавало чувствува сцената, както самият той, по-добре от онези несръчни писатели. Те не приемат например това, че Жеронт просто предава Манон в ръцете на стария развратник. Това е неприятно, глупаво. Леонкавало е прав — Пучини веднага разбира и веднага поправя картината. Така Леонкавало става седмият съавтор на либретото на Манон Леско.
Но те познават само текста на оперите си, а не музиката им. Защото не искат да смутят с чужда музика вдъхновението един на друг. Все пак в глухата тишина на нощта понякога през отворените прозорци до Леонкавало достига Манон, а до Пучини — Палячо — Руджиеро също работи през нощта — в такъв момент оставят работата и се любуват взаимно на музиката си.
А на сутринта, след като са работили цяла нощ, преди да си легнат, с удоволствие правят заедно разходки из чудните гори, като разговарят и се шегуват.
— Слушай, Джакомо — каза му веднъж Леонкавало по време на една такава разходка, — при мен има едно великолепно либрето: „Бохеми“, написали го по романа на французина Мюрже... тъкмо за тебе е; за твоя особен лиризъм, аз не мога да го използувам, въобще не ме интересува. Палячо ме е погълнал изцяло. Ще ти дам Бохеми.
— Благодаря, не искам — засмя се Пучини. — И аз съм в същото състояние: цялото ми същество е погълнато от Манон, не мога да се занимавам с друго.
Повече не говориха за това.
...Дойде така жадно очакваната от всички нощ. Вечерта, когато малката Фоска си лягаше да спи, Пучини с тайнствено лице й пошепна на ухото:
— Слушай добре утре сутрин: може би ще чуеш нещо хубаво, а може би babbo и ще пее.*.
През тази юлска нощ и Елвира не легна в леглото. Остана будна с Джакомо, мълчалива, в един ъгъл. Сълзите й течаха. Изведнъж към зори Пучини започна да пее и прозвуча предсмъртният вик на Манон.
Там застана и малката Фоска по нощница, със сияещо лице.
— Babbo!... Babbo!...— извика тя. — Беше прекрасно!... Нали ще си отидем в къщи, във вълшебната ни градина?!
Пучини не можа да проговори, а грабна момиченцето и го разцелува. След това, смеейки се, каза, но очите му бяха пълни със сълзи:
— Да, Фоска, ще си заминем в къщи, в нашата вълшебна градина! — После прегърна горещо Елвира.
 
Странни хора живееха в Торе дел Лаго, в онези къщи с червени покриви край брега на мълчаливото езеро. Особено през лятото. Весели момци бяха всички; с лула в устата, шегобийци с накривена шапка на глава, пушка на рамо, пунш в стомаха — истински бохеми: художници, скулптори, музиканти, поети. Тук прекарваха лятото сред обикновените бедни селяни и рибари, в братска дружба. Обща любов и страст ги свързваха: езерото, горите, риболова, лова, изкуството — всички видове изкуство: музиката, поезията, живописта. Всички се кълняха, че езерото Масачуколи е земен рай, че на света няма по-съвършена красота от тази на Торе дел Лаго; светлината на залязващото слънце обагря в розово мраморните планински склонове, облаците, езерото — цялата местност заприличва на някакъв стар китайски акварел, невероятен, нежен.
Колко много стари приятели имаше тук! Феручо Пани, двамата братя Томази (Лодовико и Анджолино), Чеко (истинското му име беше Франческо Фанели), Алфредо Казели, дрогеристът от Лука, старият Карло Паладини, някогашният му професор, Леополдо Муньоне, световно известният диригент, Рафаело Франческини, най-милият му зет, съпругът на Отилия и накрая, избухливият по природа Луиджи Илика, един от пострадалите от Манон Леско, който смее да нарича „свещеното“ езеро „проклета локва“. И още много други, всичките въодушевени привърженици на музиката на Пучини и близки приятели на човека Пучини. Можеше ли Пучини да си представи това в теснолинейното влакче, което с пухтене, задъхвайки се, го носеше в юлския вечерен здрач с щастливото му малко семейство към блестящото Торе дел Лаго!... Той дори Не знаеше дали ще има някой познат в това малко селце край брега на езерото, а в същност всички му бяха приятели, от собственика на езерото, маркиз Карло Джинори, до страшния бракониер на езерото и горите, дърваря Джовани Манфреди, главатар на прочутата „Черна банда“. Разбира се, Манфреди още не беше приел Пучини за приятел, при него не ставаше така лесно, музиката, операта не му импонираха, за него само едно нещо имаше значение: пушката. Той с недоверие попита Феручо Пани:
— Маестро Пучини знае ли да ловува?
— Не зная.
— Тогава не е човек!
Но въпреки това и той работеше с тях, когато строяха триумфалната арка при гарата.
— Бързайте, дяволите да ви вземат, проклети ленивци! — подтикваше ги тичащият насам-натам Чеко: — Ей сега ще пристигне влакът, вече виждам пушека му.
Момчета, момичета, наредете се... и викайте като чакали!
Това посрещане беше съвсем различно от онова, в Лука преди няколко месеца; весело подхвърляха шеги, но въпреки това го посрещнаха също така топло, а може би и по-сърдечно. Когато с големи мъки, пъхтейки, влакът се домъкна на гарата, почти едновременно същият въодушевен вик посрещна и тук Пучини:
— Evviva il sor Giacomo!... Evviva il nostro sor Giacomo!... Evviva la nostra signora Elvira!
Започнаха да хвърлят цветя, като пороен дъжд се сипеха върху тях рози и карамфили. После всички разцелуваха поред Джакомо, Елвира, Фоска, която пляскаше с ръчички и подскачаше от радост, дори и малкият Тонио получи няколко предпазливи целувки.
— Поете, излез напред! — извика Чеко.
Напред излезе Джовани Граняни, провъзгласен за поет по този случай, и издекламира поздравителната си ода:
Целият народ на Торе,
Излезе, маестро, да те посрещне,
Да те приветства тук най-сетне,
И да извика към тебе:
„Сърцата ни са твои!“...
И така нататък. Гръмко „да живее“ награди поета.
И тримата се засмяха, когато преминаха под триумфалната арка, извънредно любезна беше тази бохемска компания.
Пучини носеше на рамо три пушки — наследените от Анджелони ловни пушки. Джовани Манфреди си проби път до Пучини и го потупа по рамото с грамадната си лапа,
— Виждам, че все пак вие сте човек на място! — каза доволно той.
— А ти кой си? — попита го усмихнат Пучини.
— Бракониер и дървар! — отговори му Манфреди гордо. — И бих желал да ви стана придворен ловец, рибар и градинар. Не искам да ми плащате друго освен по малко тютюн, пиенето и по някое парче от печеното.
— Приемам! — каза Пучини, като стисна ръката му. — Назначавам те за мой главен придворен ловец!
Още същата вечер Пучини даде ново име на Манфреди: нарече го на шега Лапоне, тоест лапландец, заради снежнобелите му клепачи и сплескания нос. И този Лапоне стана най-добрият приятел на Пучини в Торе дел Лаго. Единственият човек в света, на когото винаги разрешаваше всичко, единственият човек, който никога не го нервираше, каквото и да правеше. А Лапоне не разбираше от музика, тя не го интересуваше, но обожаваше човека Пучини, с такава вярност и възхищение гледаше със светлосините си очи стопанина, като най-вярното ловно куче. Те станаха другари, съучастници, заедно ходеха на лов, за риба, винаги на забранени места и умираха един за друг.
Елвира беше очарована от всичко. От посрещането, от обичта, с която ги ограждаха, от градината, от цветята, от езерото — наистина от всичко. Прекрасно беше след продължителното усамотение във Вакало сега да живеят сред толкова приятели. Макар че и тази къща не беше много луксозна; имаше всичко две стаи, но те бяха просторни, големи, прозорците им гледаха към градината и езерото, към планините на Лука, покрити с гори; на партера беше стаята с пианото (пианино Фьорстер с прекрасен тон, сега купено като подарък на Джакомо от приятелите му) и добре обзаведена кухня с килер, богато натъпкан с вино и продукти, а на етажа просторна спалня с удобни кревати. Мебелите бяха малко, няколко стола и няколко скрина. Но около къщата имаше съвсем нова ограда, боядисана зелено, а в голямата градина борове, трева и цветя, на брега на езерото малко пристанище с лодка с две лопати — какво друго им трябваше още? Истинско богатство! У тях постъпи на работа и едно приятно селско момиче, шестнадесетгодишната Луиза, весело, усмихнато създание, което помагаше на Елвира да готви, пере, чисти, идваше у тях през делничните дни. Там беше и Лапоне, само трябваше да му подсвирнат и вече дотичваше и вършеше цялата по-трудна работа; сечеше дърва, пренасяше, поливаше, дори нямаше нужда да му се казва, знаеше какво трябва да прави, не искаше никога нищо освен тютюн и вино. Наистина беше рай!
И Фоска щастливо тичаше из градината: „Това е нашата хубава вълшебна градина!“ — провикваше се непрекъснато момиченцето, дори и малкият Тонио не се разплака нито веднъж, макар че пътува половин ден, сякаш беше почувствувал на какво сигурно място е тук.
Още първата вечер връхлетяха приятелите. Дойдоха един след друг, без покана, сякаш бяха дошли при брат, с по шише кианти или колбас под мишница. Седнаха, ядоха, пиха и играха на карти — Пучини беше щастлив, че най-после можеше да поиграе на карти, да се пошегува, да побуйствува колкото си иска, най-после да намери отново другия човек в себе си, когото остави в кръчмата Аида. Дълбоко се развълнува, че старите му приятели дойдоха след него и тук,, в Торе дел Лаго. Така тук беше всичко: Елвира, любовта, семейството, сериозната работа и играта, гуляенето и движението, спортът, ловуването, гребането с лодка, риболовът, разходките. Тук няма да го нападне никога меланхолията, за това се грижи Чеко със засмяното лице. Чеко му донесе и най-хубавия подарък: един грамаден молив, подобен на тояга, още по-красив от първия, тъкмо навреме, защото от стария беше останало само парченце колкото заешка опашка — откъде, по дяволите, Чеко купува тези прекрасни моливи?
Двамата братя Томази му донесоха две лули. Феручо Пани една елегантна въдица, направена от бамбук, Алфредо Казели шише одеколон, прекрасният Леополдо Муньоне — когото Джакомо още същата нощ за общо удоволствие заради заекването му нарече маестро Пополдо — един пакет фина нотна хартия, зет му Рафаело олио от Лука в една петлитрова бутилка, накрая Карло Джинори един грамаден букет рози на Елвира, с което достави небивала радост и на Джакомо.
— Свободно можеш да ходиш на лов и да хващащ риба в езерото — каза му той любезно, — само спазвай забраните, не слушай този разбойник Лапоне, за да не те хване горският. Внимавай, ловът нощем е забранен!
— Само нощно време може да се ловува истински — промърмори хитро Лапоне.
Накрая пристигна и Илика, но той не донесе нищо, не се и занимава с Джакомо, само се ръкува с него:
— Не си въобразявай, че съм дошъл при тебе — каза му равнодушно, студено, — нямам никаква работа с теб, само исках да поздравя госпожа Елвира.
С тези думи той седна да играе на карти, спечели парите на цялата компания, изпи всичкото останало вино — беше по-ловък от всякога.
— Как попаднахте всички тук? — попита Пучини приятелите си.
— Дойдохме по покана на нашия приятел Джинори — отговори му Лодовико Томази, — това е малко летовище за артисти, художници, поети, музиканти... живеем в тези селски къщурки с червени покриви, пръснати сред гората.
— Великолепно! — въодушеви се Джакомо. — Значи, винаги ще бъдем заедно.
Елвира незабелязано изчезна: качи се в спалнята, сложи Фоска да спи и самата тя си легна, беше много уморена. Да, малко се чуваше горе в спалнята шумът на пианото. Но колко прекрасно беше в полусън да изслуша отново четвъртото действие на Манон!
Муньоне помоли Пучини да им изсвири нещо от Манон. Захвърлиха веднага картите, всички млъкнаха, настаниха се кой където намери, запалиха лулите. Столовете бяха малко, повечето от тях седнаха на пода, Чеко седна върху перваза на прозореца. Маркиз Джинори седеше на пода, а бракониерът Лапоне в широкия фотьойл, като на трон. Пучини седна до пианиното, удари няколко тона. Възхитен извика:
—-Колко мек е тонът му!...Великолепно пиано!
Удоволствие е да се свири на него!... -Откъде го намерихте?... Ако имах такова пиано!...
— Пианото е твое — призна му срамежливо Алфредо Казели. — Купихме ти го подарък... като аванс за Манон Леско.
— Но то струва цяло състояние! Истински „Аугуст Фьорстер“!... Полудели ли сте?!
— Свири и не говори много! — скара му се Пополдо.
Джакомо даде знак на зет си.
— Рафаело!... Ти сменяй цигарите в устата ми.
— Аз ще правя това! — каза Луиджи Илика. Той беше най-развълнуваният между тях.
И така прозвуча последното действие на Манон Леско, още по-хубаво, по-човешко, по-болезнено, отколкото във Вакало — мекият баритон на Пучини се разнесе далеч в нощта.
Слушаха го развълнувани.
А в градината на пръсти се промъкнаха селските момичета и момци, малките рибари, градинари, дървари, слуги, насядаха на тревата под отворения прозорец в безмълвната тишина. Музиката на Пучини ги привличаше както светлината привлича нощните пеперуди.
Накрая прозвуча предсмъртният вик на Манон: в стаята настъпи глуха тишина — отвън, под прозореца. се разнесе бурно, ликуващо ръкопляскане. Изненадан, Пучини погледна към градината: цялото село беше седнало под прозореца му.
Илика пръв го целуна.
— Чудно!... — само успя да каже.
Същото повтори и Муньоне.
После поред го целунаха всички, със сълзи на очи, дори и Лапоне, дърварят с белите клепки.
— Къде искаш да я представиш? — попита го Муньоне.
— При тебе, в Рим — отговори му Пучини. — Искам ти да я дирижираш.
— Знаеш ли — каза пресипнало Луиджи Илика, — ако имаш нужда някога от мен, винаги с удоволствие ще ти бъда на разположение. Виждам, Джакомо, ти имаше право, аз съм животно. Моля да ме извиниш...
Такъв беше Илика: най-свадливият, но и най-добрият приятел.
Небето беше започнало да розовее, когато се разотидоха по домовете си. Пучини беше щастлив като малко момче, когато си легна.
Така беше почти всяка вечер. Приятелите идваха непрекъснато, сядаха, играеха карти, пиеха, вдигаха шум. Пучини никога не ги пъдеше.
— Няма ли да свърши лошо, Джакомо? — безпокоеше се Елвира. — Не те оставят да работиш. Все пак Манон е най-важното от всичко.
Пучини се усмихваше.
— Напротив, скъпа моя — обясняваше на Елвира, — подпомагат ме в работата. Дори и не ги чувам, когато работя, само чувствувам обичта им. А и не съм сам в глухата, пуста нощ. Те вдигат шум, аз работя. И преди беше така, в кръчмата Аида, в адски шум музиката се раждаше в мен.
Елвира не го разбра и не повярва. Сериозно се безпокоеше. Джакомо е голямо дете: обожава приятелите си и се жертвува заради тях. Тя самата обичаше тишината и реда, спокойния живот, разпределен по часовник. През нощта човек спи, а през деня работи, а не обратно. Точно в десет часа вечерта се качваше в стаята си независимо от това, дали имаше, или нямаше гости....
По по-късно се успокои. Липсващото трето действие с чудна скорост се пишеше, въпреки постоянните гости. Невероятно, но беше така. А в самотните вечери на Пучини често ги смущаваше и друго. Потънал в мисли, седеше до пианото, когато стъклото издрънча: някой от градината хвърляше камъчета по прозореца. Беше Лапоне:
— Ей, елате бързо, дивите патици са тук!
— Сега нямам време, работя. Махай се, по дяволите!
— Работата може да почака, а кокошките ще отлетят. Хайде, елате!
И Пучини отиде: заряза Манон заради Лапоне и дивите патици.
Лапоне гребеше тихо, предпазливо, за да не плиска водата, а Джакомо, легнал по корем, с вдигната на рамо пушка на носа на лодката дебнеше дивите патици. Трябваше да внимават, за да не ги забележат горските, пазачите и жандармите край езерото. Изстрелите изтрещяха, плячката беше готова, по в тъмното от всички страни се появиха лодки, „стой!“ — крещяха заплашителни гласове, цялата сръчност и хитрост на Лапоне бяха нужни, за да се измъкнат със здрава кожа и се скрият в затъмнената къща. Веднъж получиха истински залп, един куршум облиза рамото на Пучини — приключението беше вълнуващо, но Джакомо обожаваше опасността и вълнението. Четири пъти едно след друго беше изправян пред съда във Виареджо, два пъти за бракониерство и два пъти за нарушаване на нощната тишина и насилие срещу властта — бедният, добър съдия се обливаше в кървава пот, за да оправдае маестро Пучини, срещу когото тези глупави жандарми отправяха фалшиви обвинения.
Но Манон Леско беше напълно готова, до последния акорд, и Пучини замина с партитурата ^за Милано. При Рикорди. при „Сор Джули“, развълнуван чакаше да чуе какво ще каже старият господин за новата му опера. Той вярваше сляпо в преценката на Джулио Рикорди. Трябваше да чака четири дена — изтезанието беше голямо.
— Е? — попита го развълнувано.
— Това е, което очаквах от тебе — каза старият господин разчувствуван. — Прекрасно произведение! Съвършено! А и като либретист издържа изпита отлично. Драмата е вълнуваща.
Джакомо беше щастлив. Попита любопитно:
— А имате ли вече някакъв план за опери, Сор Джули? Къде желаете да я представите?
— В Торино.
Пучини погледна ужасен Рикорди.
— В Торино ли?... Защо не в Милано, в Рим? Разбирам. „. Значи, все пак Манон Леско не е съвършена?... Дотам ли стигнах, че не ме искат в Милано и Рим?... Да отида в провинцията като второстепенните композитори.
Рикорди се засмя и поклати глава.
— Ужасен човек си! Първо, Торино не е провинция, а Театър Реджо е отличен театър. Там дирижира най-опитният стар диригент: Томе. Искам той да подготви Манон Леско, той ще изтръгне цялата й красота, в това можеш да бъдеш спокоен.
— Томе ли? — попита го Джакомо. — Защо не Муньоне? Все пак той е най-големият!
— Томе е толкова голям, колкото Муньоне — каза твърдо Рикорди.
Пучини не беше доволен, въпреки че се съгласи с решението на Рикорди. Вече нямаше търпение: ето, Палячо, операта на Леонкавало, беше представена от Скала през април, и то с какъв голям успех! Двамата му приятели, другари, Маскани и Леонкавало, пожънаха вече триумфален успех, а той изостана зад тях, това е жестоката истина.
 
Забележителен месец беше за музикалната история февруари на 1893 година. В Торино на първи февруари представиха първата голяма опера на Джакомо Пучини, Манон Леско, а осем дена по-късно на 9 февруари прозвуча в Милано последната опера на Верди, Фалстаф.
Старият Томе застана на диригентския пулт, а Пучини на режисьорския стол — нямаше нужда от режисьор, той сам щеше да ръководи репетициите. Взаимно се любуваха на работата си. Ту Томе спираше оркестъра, за да изглади още нещо, ту Пучини отправяше бележки към сцената, за да усъвършенствува играта на певците. А певците бяха отлични, не можеше и да се сънува по-добра от прекрасната Манон — Чезира Ферани!
— Никога не съм виждал такъв сугестивен режисьор — каза Томе на Пучини. По-късно го попита: — Да, не зная кой е написал това великолепно либрето? Чие име да напечатаме на програмата?
Пучини се засмя.
— Моля, вземете хартия и молив и пишете, аз ще ви диктувам — каза той: — Либретото на Манон Леско написаха само седем души: Марко Прага, Доменико Олива, Луиджи Илика, Джузепе Джакоза, Джулио Рикорди, Руджиеро Леонкавало и Джакомо Пучини,
— Шегувате ли се?
— Не, съвсем сериозно ви говоря.
— Значи, в крайна сметка вие сам сте го написал?
— В крайна сметка, да.
— Тогава името на кого да поставим на програмата?
— На никого. Това ще бъде операта без либретист. Има още една особеност: четирите действия написах на четири различни места. Първото в Милано, второто в Лука, четвъртото във Вакало, третото в Торе дел Лаго. В такъв объркан ред.
Пучини вярваше в успеха. Но все пак забрани на Елвира, на сестрите си, на близките си приятели и на всички ония, които обичаше, да присъствуват на премиерата. По-лесно е да понеса сам провала, срама, вие ще дойдете тогава, когато успехът вече е сигурен — писа им той.
Така единствен Пиетро Маскани присъствува на тази забележителна премиера. Джакомо и Пиетро се разцелуваха с щастливи, облени в сълзи лица, със същото братско чувство, както на времето на премиерата на Селска чест.
Какво се случи в Торино, в Театър Реджо на първи февруари 1893 година? Трудно би могло да се разкаже. Статистиката отбелязва само толкова: накрая на представлението Джакомо Пучини беше извикан от публиката четиридесет пъти. А бедният Пучини се чувствуваше неудобно в съвсем новия си фрак... Ще цитирам две известни критики — едната е написана от най-авторитетния критик, прочутия Джовани Поца — те казват повече от всичко друго, написано по това време.
Преди няколко минути прозвуча неизразимо болезненият последен вик на Манон. Едва беше спусната завесата и Пучини се оттегли с артистите в тъмнината на сцената от светлината на авансцената, където въодушевената, огромна публика го беше извикала безброй пъти, с такова въодушевление, че радостните викове се превърнаха в крясъци... бяха затихнали вече последните звуци от сърцераздирателния епилог на тази страстна човешка драма, и аз стоя все още тук напълно смутен, потресен, като човек, когото операта с бурна сила понесе със себе си и което е още по-важно: трогна ме до сълзи. Заедно с мен плачеше цялата публика, нещо повече, с мен плачеха и толкова въздържаните колеги-критици: признаха, че са плакали...
Ето няколко извадки от критиката в три колони в Кориере дела сера:
... Успехът беше блестящ, въодушевената, сякаш полудяла публика с непрестанни бурни ръкопляскания чествува победоносния автор на Манон Леско... Джакомо Пучини е направил грамаден скок от Едгар до -Манон... Спокойно мога да кажа, че Манон Леско е класическа опера... Страстни италиански мелодии се надпреварват в нея... Пучини е истински италиански талант.. Представлението беше прекрасно: оркестърът на стария диригент Томе, Манон на Чезира Ферани, Des Grieux на Кремонини...
След представлението Пучини изпрати цял куп телеграми в Лука и Торе дел Лаго: Елате веднага — в други ден банкет.
Разбира се, всички се спуснаха към Торино: Елвира, сестрите, приятелите.
Пучини беше страшно смутен. С разстроено лице каза на Елвира:
— Ще има тържествен банкет в хотел Европа. Целият Торино ще ме чествува. Всички видни хора от града ще дойдат; кметът, критиците, артистите. Пошепнаха ми, че ще ме поздравят. Какво мислиш, скъпа, трябва ли да отговоря?
— Безусловно.
— Но аз не обичам да произнасям речи.
— Говори спокойно — насърчи го Елвира, — навярно очакват това от тебе.
Пучини се намръщи. Заразхожда се нагоре-надолу с наведена глава, неутешим. Изведнъж лицето му светна, хрумна му спасителна идея.
— Вече зная какво ще направя. Ще напиша речта си и ще я закрепя върху ръкава си. Когато се запъна, оттам тайно ще чета.
Вечерта на банкета бяха произнесени тържествени, хвалебствени речи. После започнаха да викат от всички страни: „Да чуем Пучини... Да чуем Пучини!...“
Пучини стана. Бледен огледа всички. Погледна ръкавела си. Накрая заговори:
— Благодаря!... Благодаря на всички.
Това беше единствената реч, която произнесе в живота си.
 

2
 
От Торино Пучини замина за Милано, за да разкаже на Джулио Рикорди всичките си преживелици и да попита стария господин, какво мисли по-нататък за съдбата на Манон Леско. Ще победи ли Манон на Масне, ще завладее ли и чуждестранните сцени и може ли да разчита най-после на малко пари освен моралния успех? Малкият Пиетро Маскани вече е прочут — не му завиждаше, наистина, най-малко на него, заслужава — Селска чест я играят в цял свят, както и Палячо, преди няколко дена се срещна с него във Виареджо, на погребението на бедния виолонист, Иполито Рагианти, толкова елегантен и фин беше Пиетро, че той не можа да се сдържи да не се засмее. На Джакомо не му е мъчно за това, той не мечтае за дрехи, не е роден за знатен човек, иска да остане такъв, какъвто беше от рождението си. Истинският мъж никога не се променя, независимо от това, дали е в низините, или се е издигнал, не променя кожата си, остава винаги непосредствен като дете. Но в сърцето си жадуваше за световен успех; в мечтите си винаги се надяваше, че музиката му ще завладее и чуждите сцени. Истинско щастие би било, да композира за всички: за англичани, руси, французи, немци, за всички в света така, както направиха това великите Росини и Верди. Досега два пъти беше представен в чужбина, но завърши с позорен провал: в Хамбург един-единствен път играха Вилиси, а в Мадрид два пъти играха Едгар. Дали тази Манон Леско най-после ще пожъне успех в чужбина?
По пътя на една витрина видя велосипед „Хумберт“. Отдавна мечтаеше за велосипед, не само заради спорта, а защото се страхуваше да не напълнее — не малко килограми беше натрупал. След продължително пазарене най-после получи велосипеда за деветстотин лири, на изплащане по осемдесет лири на месец. Лекомислие беше от негова страна да даде толкова пари, но въпреки това се радваше на покупката.
„Сор Джули“ седеше в изящния си кабинет сред цял куп телеграми, писма и вестници, които едва се бяха събрали върху бюрото му.
— Поздравявам те, Джакомо — каза той със светнало лице, — успехът ти е главозамайващ! Стотици телеграми, само поздравления, проява на интерес от всички краища на света. Пет германски града се интересуват, Москва, Прага и Будапеща я искат... А пресата!... Сякаш си омагьосал журналистите. Крещят в хор, че ти си наследникът на Верди.
— Глупости. Аз не съм наследник на никого.
— Пишат, че ти си безспорно първият. Написал си музиката на епохата, музиката на генерацията...
— По-полека. по-полека! — помоли Пучини, като се " засмя: — По-снизходително! Не мога да понеса наведнъж толкова много.
— Ти си композиторът на любовта!
— Това е вярно, това приемам.
— Значи, ти си героят на деня.
— И този ден ще мине — каза Пучини, — и всичко ще остане, както* е било.
Джулио Рикорди стана сериозен. Трогнат, учуден погледна този човек, на когото едва ли не цялата страна ръкопляскаше и който с унило лице седеше пред него, почти тъжен и също така обикновен, скромен, както когато за пръв път го посети. Рикорди познаваше вече много артисти:-още при първия малък успех ставаха горди, надменни, самодоволни, говореха с друг тон, тази самоувереност ги правеше непоносими, отнемаше им ума.
— Тъкмо затова искам да говоря с тебе, Джакомо — каза Рикорди сериозно, с обич, както баща говори с обичан син: — Ти стигна там, за където беше тръгнал, постигна целта си: изкачи се на върха. Стана пръв между първите. Алпинистите казват: трудно е да се изкачи човек на върха, уморително е, но все пак е много по-лесно, отколкото да остане горе, на сигурни крака, спокойно, без виене на свят. Казваш, и този ден ще мине. Единствено от тебе зависи. Ако се успокоиш, главозамаеш, наслаждаваш на успеха, ако угаснат у тебе творческата треска, артистичният фанатизъм, стремежът към съвършенство, ако ти омръзне самоизмъчването, търсенето, убийствената, самопожертвувателна работа, ако си доволен от себе си, тогава си прав, и този ден ще мине, всичко ще остане по старому, ще се сгромолясаш надолу от планинския връх, ще те изпреварят други, по-борчески, по-силни, по-възторжени и ти вече няма да бъдеш пръв. Днес всички ръкопляскат, викат осанна, само не и аз. Защото очаквам от теб още повече. За мене това е само началото, първата решителна крачка към пречистването, към осъществяването. Познавам еднакво добре артистичните ти и човешки слабости. Не те изоставих след провала на Едгар, не загубих доверие в тебе, а сега не се прекланям пред тебе, както всички други. Манон Леско е великолепна, но все още не е твоят шедьовър.
— Зная.
— А знаеш ли и това, че никога не те е заплашвала по-голяма опасност, отколкото днес. Ако не можеш да се издигнеш по-нагоре с една степен, ако не удвоиш успеха си, ако се главозамаеш от ръкоплясканията, от ласкателствата, от парите, ще дойде краят ти, Джакомо.
— Ако аз бях такъв прекрасен човек, Сор Джули, какъвто сте вие, не бих се страхувал — каза потресен Пучини.
— По-добър си от мене... трябва да бъдеш по-добър!
Момчешки мил, боязлив беше въпросът му:
— Толкова голям ли е успехът на „Манон Леско“?
— Надминава всяка представа.
— Ще победя ли Масне? — попита го с подкупваща усмивка.
— Надявам се.
— Сериозно ли казвате, Сор Джули, че станах пръв сред младите? %
— Най-сериозно.
— Вярвате ли, че ще стигна и в чужбина?
— Ето ги телеграмите, прочети ги, те самите говорят.
Притеснен, Пучини срамежливо попита:
— Не се сърдете, но... и аз съм обикновен човек: не съм ли вече беден?
— Богат си, Джакомо. Тази е другата опасност. Стана толкова богат, че и аз ще забогатея от тебе.
— Все пак това не е лошо — каза откровено Пучини, — след тридесет и пет годишна беднотия. Малко късно дойде.
Старият господин донесе една бутилка златисто вино с изключителен вкус. Чукнаха се и пийнаха.
— А къде ще играят Манон Леско?
— Във всички наши опери: в Миланската Скала, в римската Констанци, във венецианската Фениче, в брешаската Гранде, в генуезката Карло Феличе, в Ливорно, Неапол, Палермо, Болоня, Флоренция и където искаш още. Трябва да внимаваш представленията да бъдат безупречни, това е много важно.
— А в чужбина? Къде ще представят за пръв път „Манон Леско“?
— Мисля, че в Будапеща. Прекрасният Артур Никиш е там, и тенорът е Пероти. А сега аз да ти задам няколко въпроса: коя ще бъде следващата ти опера?
Пучини му отговори без колебание:
— Бих желал да ми напишат либрето от „Lupa“ („Вълчицата“) на Верга. Чувствувам, че този сюжет е за мен. Ако вие, Сор Джули, бихте ми дали малко пари, веднага ще замина за Сицилия, при Джовани Верга, да уговоря с него работата.
— А кой би написал либрето?
— Луиджи Илика. Никой друг, само той. По-талантлив от него няма!
— Съжалявам — каза без настроение Рикорди. — Аз държа за Джакоза. Без поет няма либрето.
— Аз обичам и Джакоза. Да бъдат Илика и Джакоза.
— Съгласен съм.
Получи пари, много пари, Рикорди просто му ги на-тика в ръцете.
После поскита малко по миланските улици, а когато се умори, отиде в Галерията и седна пред Бифи в същия фотьойл, изплетен от тръстика, където винаги седеше, в кафявия си костюм — и тогава, когато дори нямаше нито едно чентезимо в джоба си. И сега му сервира същият пъргав, дребничък келнер. Когато видя Пучини, лицето му светна.
— Поздравявам ви, маестро!... Ей сега ще донеса двойното кафе и двойния коняк.
Джакомо се замисли. Какво чудно състезание: трима тръгнаха заедно под грижливата ръка на Понкиели и Бацини, с еднаква надежда: Леонкавало, Маскани и той. Известно време той беше безспорно първият между тях. С Вилиси ги изпревари много. После Маскани изскочи начело със Селска чест. След това дойде Палячо, Леонкавало изглеждаше вече победител. И накрая все пак той, Пучини, отново стана първият с Манон Леско. Дали ще остане винаги пръв? Какво ще бъде по-нататък.
 
Накупи много неща. Първо влезе в голямата тютюнева будка на площада пред катедралата. Заразглежда с такива жадни очи висококачествените хавански пури и египетските цигари в тенекиени кутии, както изгладняло просяче сладкишите в сладкарницата. Можеше да си купи всичко, дори и целия магазин! После купи една скъпа кожена чанта, за да събере в нея подаръците: лекото като пяна бельо на Елвира, кукли на Фоска, малък кораб на Тонио. Какво прекрасно чувство е човек да доставя радост!
Внезапно си спомни нещо. Изтича в пощата и подаде един запис на доктор Николао Черу. Изпрати му седем хиляди лири. На гърба на записа написа: „С безкрайна благодарност!“ Наистина беше благодарен на брадатия стар вълшебник, трогнат си помисли: „Какво щеше да стане с мене без Николао!“ Подаде и четири записа на четирите си сестри — на Иджиния за съжаление не можеше да изпрати нищо. Дали Иджиния е прочела вестниците, знае ли какво чудо се е случило с него?
Имаше слънчево, хубаво настроение. Спря се пред една грамадна витрина, пред която се бяха събрали много хора: зяпаха, сякаш виждаха някакво чудо. На витрината имаше прекрасен автомобил. Очите и на Пучини се отвориха широко. Кола, която се движи сама, гениално изобретение. Хубаво би било да я купи! Бързо продължи нататък, за да не се поддаде на изкушението. „Достатъчен ми е велосипедът“, помисли си и щастливо си спомни за колелото.
— Джакомо!... Джакомо!... — извика някой след него.
Луиджи Илика. Зарадваха се на неочакваната среща.
— Имам два билета тази вечер за Театър Филодраматичи. Сара Бернар, голямата френска трагичка, ще играе в Тоска, прочутата драма на Викториен Сарду. Ще дойдеш ли с мен?
— С удоволствие. Вечерта ми е свободна. — После се усмихна на Илика. — Споразумях се с Рикорди, ти и Джакоза да напишете новото ми либрето.
— Много хубаво: поне така отново ще се караме малко.
Бяха очаровани от Сара Бернар. И от Тоска.
— Прекрасен оперен сюжет — каза замислен Илика. — Не смяташ ли?
— Затова не съм и помислил — промърмори Пучини. — Възможно е, но аз вече избрах Вълчицата. Утре заминавам при Верга.
Пучини трудно се разбра с Верга. Загуби три дена, докато накрая Джовани Верга отстъпи и се съгласи да се направи опера от неговата Вълчица. Споразумяха се до най-малките подробности: как да се осъществява сътрудничеството помежду им, как да се разделят тантиемите, само договор не подписаха — това е работа на Рикорди.
В Месина Пучини се качи щастлив на кораба, от Сицилия през Неапол и Ливорно ще се завърне в къщи, в Торе дел Лаго. Още от Месина телеграфира на Илика, че всичко е наред, да дойде веднага, за да започнат заедно работа. Нямаше търпение, едва чакаше отново да започне работа, радваше се, че този път така бързо можа да реши: най-трудното е винаги изборът на подходящ сюжет, написването на либретото е вече борба на артиста, а самото композиране — удоволствие.
Хубава пролетна привечер. Слънцето се спусна в морето, обагряйки в червено развълнуваната водна шир, а около тъмния корпус на грамадния кораб се гонеха игриви делфини. Гонгът удари за вечеря. Прекрасна беше трапезарията, плаваща в светлина, с малките си маси. Пучини беше гладен, жаден, щастлив, доволен от всичко, такова спокойствие цареше у него, както никога досега, нямаше никакви грижи, никакви проблеми. Когато седна до масата си, всички очи се обърнаха към него, всички му се усмихваха. А младежът, седнал до пианото, започна да свири майсторски, тихо интермецото от Манон Леско. Спътниците му ръкопляскаха. Пучини се усмихна смутено. „Жалко, че съм сам тук, колко хубаво щеше да бъде да си пийнем заедно с някого.“ Капитанът на кораба с любезно лице и сини очи, сякаш беше отгатнал мислите му, приближи до масата му и любезно го попита:
— Смущавам ли ви, маестро?
— Как ще ме смущавате, капитане. Тъкмо се ядосвах, че седя сам на масата като прокълнат.
Чукнаха се, разговориха се, Пучини хвалеше пианиста, благодари му за любезното внимание.
— Погледнете, маестро, онази жена с интересно лице — обърна му внимание капитанът, — която седи сама до масата в ъгъла.
— Интересна жена, наистина.
— Знаете ли, коя е? Маркиза Блоидин Гравина. Доведената дъщеря на Рихард Вагнер, от първия брак на Козима Вагнер, когато е била съпруга на Ханс Бюлов.
Пучини мълчаливо слушаше. Дочака да донесат кафето, изпи го бързо, стана и отиде при пианото. Пошепна нещо на младия пианист, той скочи веднага и му отстъпи мястото си. Пучини започна да свири Танхойзер, хора на поклонниците. Колко пъти го беше свирил като дете.
Когато се върна на масата си, капитанът го хвана под ръка и го заведе при госпожа Гравина:
— Маркизата би желала да се запознае с вас.
Жената го посрещна с мила усмивка.
— Благодаря ви, Пучини, за трогателното внимание. Моля, седнете... Разказаха ми, че сте голям почитател на втория ми баща: просто с възхищение говорите за него.
— Танхойзер беше първото голямо музикално преживяване в живота ми.
— А сега аз изплаках двете си очи от вашата Манон, няма и една седмица. Потресаващо хубава е!
— Първият ми истински опит — отклони похвалата Пучини.
— Кажете, откъде идвате?
— Идвам от Сицилия: бях при Джовани Верга.
— Какво търсите вие при Верга?
— Искам да композирам Вълчицата му...
Маркиза Гравини погледна ужасена Пучини.
— Сериозно ли говорите? Не ме плашете!... Това не е вашата лира, това е кървава сицилианска реалистична драма: процесия, свещеници, кръст... Страшно опасна и сложна! Не се захващайте с нея за нищо на света!
... Още на кораба Джакомо Пучини телеграфира на бедния Джовани Верга: Отказвам се от Вълчицата — моля да ме извините — Пучини.
Илика вече беше пристигнал в Торе дел Лаго и развълнуван чакаше Пучини.
— Кога ще започнем работа? — попита го жадно: — Вече приготвих схемата на „нашата вълчица“.
— Твоята вълчица умря. Убих звяра — каза мрачно Пучини. — Верга не е за мен, това разбрах на кораба.
Луиджи Илика насмалко щеше да припадне.
— Отново започваш с глупавите си шеги? — изкрещя извън себе си той. — Потърси си друг автор на текста. Аз вече няма да се хвана на твоята въдица, ти си полудял. Връщам се в Милано. Сервус.
Скараха се жестоко, наговориха си какво ли не, къщата кънтеше от крясъците им — двете деца плачеха. Бедната Елвира напрегна всички сили, за да задържи разгневения Илика.
По време на вечерята все още не си говореха. След вечеря Пучини попита Илика:
— Искаш ли да чуеш музика, която още не си чувал?
— Не искам нищо — промърмори Илика.
Пучини седна до пианото. Илика слушаше с широко отворени очи. Едва можа да сдържи възхищението си.
— Кога си я писал? Каква е тази музика?
— Написах я по случай смъртта на един добър мой приятел в Бреша, преди пет години, за една-единствена нощ — отговори му тихо Пучини. — Нарича се Хризантеми. Не е пиеса за пиано, а квартет. Сега го издава Рикорди. Никога не съм писал музика по-спонтанно, по-бързо. — Пучини се усмихна. — А знаеш ли защо го композирах толкова бързо? Защото нямаше нужда от либретист.
Вече се засмяха и двамата.
Музиката примами съседите: Пани, Томази и Чеко.
Пучини изплака пред тях мъката си: няма либрето. Ще полудее.
— Кажи, Джакомо — попита го Пани, — защо не напишеш нашата опера: Кръчмата Аида, Екселсиор, нас, Пепина?— Нашия волен, бохемски живот? Нашата младост?
— Весела опера ли да напиша?
— Не зная точно дали е весела опера? — промърмори под носа си Лодовико Томази. — По-скоро я чувствувам като драма.
— Секретарят на Толстой, французинът Анри Мюрже, написал една прекрасна книга за живота на бохемите — прекъсна го Илика.
— Къде съм слушал вече за тази книга? — замисли се Джакомо. — Спомних си! Леонкавало ми я препоръча във Вакало.
— Ако има тема за тебе, това е тя! — насърчи го Илика.
— Да, да — каза със съмнение Пучини: — Само че аз никога не съм бил в Париж, не познавам романтиката на Монмартр и Латинския квартал.
— Аз я познавам — каза Илика. — Гладуващите малки художници, поети и гризетки в Милано са същите, каквито са и в Париж. А тях ти познаваш най-добре в света.
— Така прекрасно би било — замоли се Чеко, — ако напишеш опера за бедността, младостта и любовта!
— Това само ти можеш да направиш! — добави Пани.
Пучини се замисли: после вдигна глава.
— Ще я напиша!... Ще я напишем!... — извика той възторжено: — Ще опиша в „Бохеми“ собствения ни живот... за да ви увековеча!... — После се обърна към Илика: — Луиджи, утре ще започнем!... Телеграфирай на Джакоза да дойде веднага!... Благодаря ви, момчета,.. Златни сте!
Новината наистина запали цялата артистична компания в Торе дел Лаго: Джакомо ще пише опера за нас! Само така говореха за бъдещото произведение на Пучини: нашата опера. Дебнеха под прозореца му, за да доловят някой тон. Но засега пианото все още беше нямо. Само виковете на Пучини и Илика нарушаваха нощната тишина. Добрият, кротък поет Джузепе Джакоза седеше между тях като ужасено момиче.
Илика знаеше как да накаже Джакомо.
— Ела. ще те науча да караш велосипед! — викаше го всяка сутрин, а Пучини се ловеше на въдицата. Той беше решил да кара колело. Качваше се на него, Илика отзад държеше седлото, тичаше известно време с него, после оставяше Пучини сам, който се обръщаше в първия трап. Това повтори няколко пъти. Илика се смееше, а Пучини ругаеше.
Накрая това омръзна на Пучини.
— Няма да се качвам повече на тази глупава машина — каза ядосан. — Предпочитам да си купя автомобил.
— Не се надувай!
— Ще видиш.
Но първо Джакомо си отмъсти на злорадия Илика.
— Ела да ловим риба — каза му с невинно лице.
Седнаха в лодката по панталони и риза. В средата
на езерото хвърлиха въдицата. Илика наблюдаваше тапата, съвсем се беше навел от лодката.
— Не зная какво ти харесва в тая проклета локва — мърмореше той.
— Какво каза?
— Че това не е езеро, а локва.
Пучини светкавично хвана Илика за краката и го обърна от лодката.
— Ще ти дам аз на тебе една локва!
Илика гълташе вода, кихаше и крещеше:
— Ти си полудял...
А Пучини най-спокойно започна да гребе, за да не може Илика да се хване за края на лодката.
— Сервус, Луиджи! — извика му, смеейки се: либретистите ще станат с един по-малко!
Пучини не даде сухи дрехи на Илика — Луиджи облече сутрешния пеньоар на Елвира, докато изсуши дрехите си: изглеждаше като някоя висока, слаба стара жена. Пучини се смя до сълзи.
Елвира беше права, когато, клатейки глава, каза: Джакомо няма да поумнее никога, прилича на разюздан хлапак. Да, това беше вярно. Но беше вярно също, че на другия ден той отново стана сериозен, прекалено сериозен, може би най-сериозният човек в света.
— Чу ли?... Каталани умрял.
— Алфредо ли е умрял?!... — извика Пучини с изкривено от болка лице: — Невъзможно!... Че той беше въплъщение на живота, на здравето!... Откъде знаеш?
— Чух от Кастели — отговори му Муньоне. — Бедният Каталани... беше талантлив човек. Дирижирах двете му опери, хубави бяха и двете.
— А какъв мил и добър приятел беше. Не такъв див и невъзможен, какъвто съм аз. Един болезнен спомен е свързан с него. Когато чух прекрасната Лорелай, му завидях. Писах в къщи на мама, че е незначително произведение. А Каталани никога не завиждаше. Обичаше ме, помагаше ми, нещо повече, отстрани се от пътя ми. Да си отиде човек така внезапно!... А нямаше още четиридесет години.
— Беше тридесет и девет годишен.
— Преследва ме смъртта! За няколко седмици Каталани е третият ми приятел, когото загубих. Умря Карло Анджелони, най-милият ми професор... навярно го познаваш... той ме учеше да свиря на орган и да композирам, когато бях още дете. Той даде за пръв път пушка в ръцете ми и ме доведе тук, в Торе дел Ла го. После умря един мой чичо, странен човек, за когото не знаех никога какво ми желае — доброто или злото. С неговите пари израснах и неговите пари ме измъчваха. Веднъж го обожавах, друг път го мразех. Наричах го вълшебник. Представи си: беше висок два метра и гасеше уличните лампи в Милано. Мислех, че никога няма да умре. Кажи, ти разбираш ли смъртта? Аз никога не съм я разбирал. Днес си още жив, а утре те няма...
Той беше неутешим. Извика на Елвира:
— Ще отида в Лука!... Не ме чакай за обяд.
 
Секретарката на кмета се изчерви до уши от радост, когато разбра кой е пред нея.
— Заповядайте, седнете. Веднага ще съобщя.
Кметът също не беше вече старият, възрастен sindaco. „За двадесет-тридесет години целият град ще се смени, помисли си огорчено Пучини. От старите кой ли е жив още?“
Новият кмет беше интелигентен, сериозен мъж. Виждаше се, че и той се зарадва да се запознае с Пучини.
— Отдавна вече чакам тази среща — каза любезно той. — С какво мога да ви услужа, маестро?
— Искам да ви благодаря, господин кмете — каза Пучини просто, — че издигнахте паметник на баща ми. Паметникът е великолепен, благодаря. Но не ми се сърдете, ако обърна внимание на градския съвет, че още двама музиканти от Лука заслужават паметници: Карло Анджелони и Алфредо Каталани.
— Благодаря ви за съвета.
— Разноските по издигането на паметника на Карло Анджелони искам да поема аз. И би било прекрасно и достойно за неговата величина, ако паметникът бъде издигнат на главния площад.
Кметът се усмихна.
— Това нещо не мога да направя, маестро, дори заради вас.
— Защо?
— Защото главният площад трябва да остане свободен за друг паметник, за това съветът взе решение. Там ще бъде издигнат вашият паметник, Джакомо Пучини.
 
— Е, нямаш ли желание да попътуваш? — попита го Джулио Рикорди. — Няма да е лошо да се разходиш малко по света, публиката обича да вижда автора. Ти не пътуваш достатъчно, дори и тук в Италия. Вече пет пъти пожъна успех Манон Леско: в Милано, Рим, Лука, Болоня и Неапол. Защо не присъствува на нито една от тези премиери?
— Не обичам да ме чествуват — промърмори Пучини.
— Това е свързано с професията — поучи го Сор Джули. — Впрочем не е важно чествуването. Ще помогнеш на репетициите, при разучаването, ще осигуриш добро представление. И най-важното, ще придобиеш опит.
— Какъв опит ще придобия в Будапеща?
— -Голям, много голям. Погледни, тук е писмото на Артур Никиш, тъкмо днес го получих от Дрезден...
— Никиш не е ли в Будапеща?
— Да. Само че бил в Дрезден преди будапещенските репетиции, за да види тамошната Манон Леско. Пише, че в Дрезден е пожънала огромен успех, също както в Хамбург.
— И там ли са я представили?
— Там я представиха за първи път в чужбина. Един такъв успех в чужбина означава пет нови премиери. Това е нещо като пожар. Погледни този отчет от Торино. Двадесет и четири представления, едно след друго. Главозамайващо! Е? Ще заминеш ли за Будапеща?
— Не зная още... Пишем либретото на Бохеми с Илика и Джакоза: това е по-важно от всичко. Едва не се убиваме един-друг. Стигаме до бой.
— Няма да е лошо да се откъснеш за малко от работата, малко развлечение, почивка...
— Не зная езици... това ме нервира, ядосва ме, а се и срамувам. Не зная нито дума от нито един чужд език. А освен това не съм човек от обществото, не обичам да водя Светски разговори, нямам никаква рутина. Ще разочаровам хората.
— Не ме е страх от това — засмя се Рикорди.
Пучини се разхождаше нагоре-надолу. Боязливо поглеждаше към Рикорди.
— Може ли да попитам нещо, Сор Джули?
— Моля. Какво има?
— Бих желал да попитам, мога ли да получа една много голяма сума?
— За какво ти е?
— Не мога да се науча да карам велосипед... трябва да купя автомобил.
 
Цялото население на Торе дел Лаго заобиколи Ланчиата. Гледаха я като някакво чудо: такова нещо не бяха виждали тук. Разглеждаха я отдясно, отляво, пропълзяваха под нея, опипваха я, натискаха клаксона й: — Да я вземат дяволите! — каза Лапоне и премигна силно.
Двете деца Фоска и Тонио бяха извън себе си от радост. Седемгодишният Тонио не можеше да се откъсне от колата: когато някой я пипнеше, протестираше, крещеше. Всичките деца в Торе дел Лаго помолиха да ги качат в нея. И Пучини вози поред всички деца, всички селски момичета, изпитваше удоволствие от веселите им, уплашени писъци. Но самият той се радваше най-много на колата, просто сияеше от щастие.
— Това е кола на цялото Торе дел Лаго, еднакво на всички! — казваше весело.
Бедният Джорджо, доведеният от Милано млад шофьор, имаше достатъчно работа. Но и Лапоне работеше упорито. Намери дъски и колове — господ знае откъде ги беше откраднал — и построи зад къщата приличен, хубав гараж.
Колкото несръчен беше Пучини на колелото, толкова сръчен се оказа на автомобила. Само за няколко дена се научи да кормува и след две седмици положи изпита пред полицията във Виареджо. Стана страстен шофьор. Караше все по-бързо и по-бързо — страшно беше да го гледа човек. Здраво държеше в ръце кормилото, макар че в устата си имаше винаги цигара.
— Пази се, скъпи — спираше го Елвира, — ще си счупиш врата. Защо трябва да летиш така?
— Препускането е адско удоволствие! — въодушевяваше се Пучини.
Колата беше великолепна, по-хубава от всичко. За няколко минути се отзоваваше в Лука, можеше да прегърне сестрите си, а когато си спомнеше за Иджиния, пристигаше пред вратата на манастира. Монахините познаваха гласа на неговия клаксон, тичаха да го посрещнат: „Нали ще ни посвирите, маестро?“ Джакомо беше единственият светски мъж, който имаше свободен достъп във Вичепелаговския манастир. Можеше да отиде заедно с Елвира да чуе някоя опера в който и да било близък град: Лука, Пиза, Ливорно, Специя или дори във Флоренция или Генуа и към полунощ отново да си бъде в къщи. Или когато след продължителна работа добиваше настроение малко да побуйствува, да потанцува, да полудува, да се полюбува на усмивките на млади жени, за по-малко от десет минути пристигаше в казиното във Виареджо. А когато имаше нужда от Сор Джули, от неговото мнение, съвет, помощ, за пет часа пристигаше в Милано или Канобио. Напразно се опитваха да избягат от него двамата „венециански харамии“ Илика и Джакоза, спускаше се след тях, хващаше ги за ухото и отново ги довеждаше. Но понякога се случваше безцелно да препуска с Ланчиата, пътувайки цяла нощ, за да оттърси от нервите си най-непоносимото вълнение, трескавата възбуда от работата.
Всички обожаваха колата на Сор Джакомо, само Лапоне страшно я мразеше.
— Ей, маестро Пучини — питаше стопанина си, — какво ще стане с патиците, докога ще ни чакат бедните мърши? Внимавайте, защото пушките ще ръждясат!
Лапоне беше прав, Джакомо изневери на лова, не оставаше време за него. А ловът е по-вълнуващ и по-хубав от всичко, това го знаеше и Пучини.
Веднъж, като мигаше с белите си клепки, този хитър Лапоне му каза нещо, което заинтригува Пучини.
— Щом като искате на всяка цена да се занимавате с машина, защо не си купите водна машина, с която може да се ловува, аз и такова нещо съм виждал, чувате ли?
Пучини изчезна някъде. А след три дни се появи с ново чудо: грамадна червена моторна лодка — за да се помирят с Лапоне. Така сега можеха да ловуват отново заедно в „забраненото“, понякога тримата с Илика, нека ги хванат сега карабинерите, ако могат. П Лапоне трябваше да работи отново от сутрин до вечер, за да построи пристан за моторницата.
Джакомо Пучини пръскаше щедро парите, наслаждаваше се на великолепието като ненаситно дете.
— Тридесет и пет години бях беден, сега ще си отмъстя на беднотията! — каза той на Елвира с тъжна усмивка.
— Внимавай, ангеле мой, да не се главозамаеш.
Не, нямаше такава опасност: Пучини не се главозамая. Остана обикновен и непосредствен, такъв, какъвто винаги е бил, не премина към богатите, остана при бедните, само че грабеше от врага и плячката разделяше между приятелите си, Чеко, Пани, Тао, Лапоне. Той не им изневери, остана изцяло техен. Сега композира опера за романтиката на бедността и с нея ще си набави ново богатство. Ще покаже, че и като богат е по-способен, отколкото родилите се богати, а парите, които все още презира, харчи с повече фантазия.
Съдбата се шегуваше с Пучини: или не му даваше нищо, или го отрупваше с всичко. Той опозна двете страни на живота: гладът и изобилието. Беше беден като църковна мишка и изведнъж стана много богат, без какъвто и да е преход. Приличаше на човек, намерил се в равнината от най-високия планински връх, или от ледените полета, попаднал в тропика: знаеше какво има най-долу, знаеше и какво има най-горе, но не знаеше какво има по средата; знаеше какво е леденостудено, знаеше какво е горещо, но не знаеше и не искаше да знае какво е да живееш в хлад. Мразеше „златната среда“. Ядеше сух боб и пиеше вода с него или хайвер с френско шампанско. Приятелите му бяха просяци и крале. Живееше под наем в една стая или в приказна вила — в буржоазно жилище никога не беше живял.
Ако някой беше видял Джакомо Пучини до пианото с разтворена риза, с ботуши, с къси ловни панталони, с бомбе на главата (това беше най-новата му суеверна шега), сигурно нямаше да потвърди това, което се говореше за него в салоните на Милано и Рим, че е „първият космополит, къпещ се в любов“, изтънчен, прекалено културен, разглезен от жените мъж. Той по-скоро беше Джакомо от Лука, който в кревата си топлеше скореца със счупения крак и на когото най-добрият приятел беше селското момче Тао.
Но той отлично знаеше да пръска парите. Автомобилът и моторната лодка бяха само началото. Нае под наем жилище и в Милано на виа Джузепе Верди 4, обзаведе го разкошно, купи великолепно пиано, донесе от Лука портрета на брадатия си прадядо, Антонио Пучини, и го окачи над пианото. Купи си също нова вила в Киатри, в Апенините, на хиляда и триста метра височина срещу Торе дел Лаго. Разбира се, мебелира и нея блестящо, тук също трябваше да купи пиано и всичко необходимо. Изгледът от вилата наистина беше прекрасен. Виждаха се боровите гори, долината на езерото, в далечината и морето, но имаше един недостатък, че не можеше лесно да се отиде дотам с никакво превозно средство, трудно беше дори и пеша да се върви.
— Тъкмо това е хубавото — обясняваше разгорещено Джакомо на отчаяната Елвира, — тук вече никой няма да ме смущава в работата, няма да ме безпокоят любопитните курортисти от Виареджо и събирачите на автографи. Тук няма да се изкачат.
— Но и аз не мога да се изкача! — въздишаше Елвира.
— Ще видиш колко приятно прохладно ще бъде тук през лятото. Няма да страдаш от горещините, както долу в долината.
— Знаеш, че астмата ми не понася редкия въздух...
Но всичко беше напразно. Този път Джакомо остана непоколебим, докато друг път винаги отстъпваше на молбите на Елвира. Настояваше цялото семейство да се пренесе в Киатри през лятото. И децата плачеха, обичаха Торе дел Лаго, езерото, лодката, къпането и многото малки приятели, вече познаваха цялото село. Но дори те не можаха да трогнат сърцето на Пучини.
Трябваше да останат там до късно есента. Дори за един ден Пучини не пусна никого да слезе в долината. Елвира не го разбираше. И той самият не можеше да работи тук, Илика и Джакоза го оставиха, нямаше никакво развлечение, нито ловеше риба, нито ходеше на лов, не се разхождаше с автомобила, нито с моторницата, не играеше карти, нямаше танци, нито един негов приятел не дойде горе, цял ден играеше с децата и поправяше либретото на Бохеми, но нито веднъж не седна до пианото, правеше си бастуни от лешниково дърво за разходка или береше ягоди в гората и въпреки това винаги беше в добро настроение, може би повесел, по-спокоен, откогато и да било. Близките му просто не можеха да го познаят. А проклето място беше Киатри, сред тайнствена гора, влажно, неприветливо, място за стари бухали, а нощем за призраци, които в бели ефирни дрехи танцуват наоколо, планинските пастири го уверяваха, че са ги виждали и Джакомо се престори, че им вярва.
За това пострада бедният Кариняни. Кариняни беше близък приятел на Пучини още от детинство. Въпреки че беше добър музикант, може да се каже, той посвети целия си живот да прави клавирни извлечения на неговите опери, и то великолепни извлечения. Беше болнав, слаб, изхабен човек, едва държеше душата между зъбите си, лицето му беше хлътнало, а брадата стърчеше тъжно. Пристигна подир пладне в Торе дел Лаго, оттам го бяха изпратили в Киатри — той не знаеше колко труден е пътят и че едва в полунощ ще стигне до върха на планината. Задъхан пълзеше от скала на скала в бялото си леко наметало...
Пучини работеше на бюрото си. Беше полунощ, гората бучеше, луната ту се скриваше, ту се появяваше иззад облаците. Изведнъж— се чу ужасен гробовен глас, сякаш идваше изпод земята: „Джакомо!...“ Пучини вдигна глава, по гърба му полазиха тръпки: отвън стоеше призрак — брадатата глава на смъртта в бяла пелерина — на жълтата лунна светлина под прозореца му. Пучини събра всичката си решителност, изскочи през прозореца на партера и хвана призрака за брадата. „Ох!... Ох!... Пусни ми брадата, полудял ли си?!“ — изписка Кариняни. Застанаха един срещу друг: Кариняни ядосан, Пучини развеселен. Седна на една скала и се разсмя силно.
 
Най-после в средата на октомври Пучини заяви, че ще се върнат в къщи, в Торе дел Лаго. Малкият керван потегли към долината. Настроението на Елвира не беше много хубаво, сърдеше се на Джакомо, че поради детския си каприз ги беше откъснал за цели три месеца от света. А това не беше детски каприз, Пучини имаше нужда от тези три месеца, от това безкрайно голямо спокойствие: нервите му си почиваха, За да се подготви за нова голяма битка, за ново творчество.
 
При работата върху първото действие между тримата все още имаше мир. Спореха доста, особено Пучини и Илика, дори на няколко пъти се скараха, но не „смъртно“, кроткият Джакоза се намесваше навреме и ги помиряваше. Щастливи, прекрасни дни, когато се роди във фантазията им трогателната фигура на Мими. При окончателното оформяне на някой нежен стих сълзи блясваха в очите им. Джузепе Джакоза беше истински поет, сега показа, че е такъв. През тези незабравими седмици приятелството между тримата се задълбочи, превърна се в истинско братство.
Но с третото действие настъпи краят на голямата хармония. Още при избора на мястото на действието станаха големи спорове. Илика, драматичният писател, доказваше настойчиво, че е абсолютно невъзможно едно оперно действие да се изиграе на открита улица, сред шумна, вълнуваща се празнична тълпа, постоянното движение, шумът на статистите ще отвлече вниманието на публиката от главните действуващи лица, от истинското действие. В общи линии Джакоза беше съгласен с Илика: според него беше опасно романтичното настроение на първото действие да се наруши така дръзко, да се премине от сърцераздирателен лиризъм едва ли не към тривиална бурлеска.
— Не бива да се модернизира! — противеше се Илика.
— Трябва да се запази поезията на първото действие — каза кротко Джакоза.
Но Пучини настояваше за терасата на Кафе Момюс, за улицата.
— Вие нямате представа от сцена, от силата на противодействията! — ядосваше се Пучини. — Тази тривиална бурлеска е само фон на поезията, за да бъде тя още по-трогателна.
За миг той нахвърли върху хартия провикванията на предлагащи стоката си улични продавачи: „Портокали! Кестени! Карамели! Цветя! Сладкиши! Сметана! Врабчета! Кокосово мляко! Фурми! Сливи! Дрънкулки! Ето играчките на Парпиньол!“
— Полудя ли този човек?! — изръмжа Илика.
А по време на вечерята попита Елвира:
— Госпожо, кажете как можете да живеете с такъв нещастен побъркан, какъвто е съпругът ви?
Но на другия ден сутринта продължиха с въодушевление действието оттам, където през нощта го бяха оставили, скарани, огорчени.
Вече от няколко месеца се измъчваха и бореха така. Илика имаше време, беше ерген, чувствуваше се великолепно в Торе дел Лаго, но бедният Джакоза с нетърпение чакаше да види съпругата и децата си.
След това дойде трагичната нощ, когато се скараха „за цял живот“. Започна така, Илика открито заяви:
— Трябва да се изхвърли това идиотско второ действие! Излишно е, не му е тук мястото! Ще попречи на хода на драмата!
— Разваля настроението! — прибави Джакоза.
— Бездарници! — изкрещя Пучини извън себе си и изтича навън.
Чуха бръмченето на автомобила му. Напразно го чакаха, не се върна. Никой не знаеше къде изчезна.
 
Пучини малко се развълнува, когато през прозореца на спалното купе видя край железопътния насип водите на Дунав и кондукторът надникна в купето и извика: „Следва Будапеща!“
На гарата го чакаха трима усмихнати мъже. Представиха му се поред:
— Никиш... Пероти... Кеймейнди..,
Та това беше прекрасно, двама от тях говореха великолепно италиански. Веднага обикна Кеймейнди, когато разбра, че е художник.
Хотел „Унгария“ беше хубав. А гледката, която се откриваше от стаята му, великолепна: виждаха се хълмовете на Буда, мостът Ланц и Дворецът... Приличаше съвсем на Флоренция. А какво голямо внимание му оказаха: на масата имаше грамаден букет червени рози, много и различни кутии цигари, кафе в термус, токайско вино и коняк. Чувствуваше се съвсем като в къщи.
— Така ли хубаво ме познавате вие тук? — попита той, смеейки се.
— Малко закъсняхте, маестро — каза му Артур Никиш. — Досега десет пъти представихме Манон Леско. Премиерата се състоя на 17 март.
— Вие ли я дирижирахте?
— Аз.
— Харесва ли ви моята опера?
— Успехът й е много голям.
— Кога ще я чуя?
— Утре. — И любезно добави: — А след представлението, разбира се, ще има банкет, в Липотварошкото казино.
— Ох, само това не!... Мразя банкетите: не съм светски човек. А на всичко отгоре съм ням, не мога да говоря. За мен е мъчение, когато ме гледат, чествуват. Обичам само компанията на близки приятели: малките механи, изби.
Беше толкова обикновен и непосредствен. Артур Никиш вече обикна Пучини.
На другата сутрин Пучини седна на слънчевата.алея за разходка край дунавския бряг. Такова оживление, такова гъмжило, такова весело множество беше виждал само в Неапол, по виа Рома. толкова красиви, облечени с вкус жени беше срещал само в Рим. Очарователен беше пулсът, жизнеността на този град.
Но най-много го изненада операта.
— Рядко съм седял в по-приятен, по-хубав театрален салон — каза очарован. — Има точно необходимата големина и акустиката е великолепна. Жалко, че сте я построили на улицата, редом с другите сгради. Защо? Кой е рисувал тези прекрасни фрески? Нямат подобни на себе си!
— Карой Лоц.
Пучини критикуваше, открито изказа мнението си за всичко, като артист на.артист, не пощади никого и не направи комплимент на никого само заради самия комплимент. След представлението в гримьорната на Никиш анализира цялото представление.
— Благодаря, маестро, вашата работа е великолепна... може би тук-там с косъм бих ускорил темпото. Според моята представа първото действие трябва да продължи 37 минути, второто 42, третото 23 и четвъртото 18...
— Благодаря, ще си отбележа.
— Гласът на госпожа Абрани е съблазнително красив, а и като артистка е отлична. Единственият й малък недостатък е, че е прекалено мила, прекалено лека, не е достатъчно драматична. Пероти е голям артист, жалко, че не е по-млад... аз търся пълна илюзия и на оперната сцена...
Пучини издържа на мъките на банкета, без да проговори нито дума. Другите вечери прекара в малки кръчми, най-често в избата Дрекслер, на прочутата маса на мушкатите, сред художниците. Набързо се сприятели с тях, ненапразно винаги чувствуваше най-близки художниците. Само да не го затрудняваха толкова тези унгарски имена: Пал Синей Мерше, Бейла Ивани Грюнвалд, Берталан Карловски. На масата на художниците той беше очарован от вечно цъфтящото цвете мушкато.
Пучини имаше и музикални изживявания. В кафенето Будапеща чу Марци Банда, най-прочутия унгарски циганин. Слуша го до сутринта, замечтан, пред чаша вино.
Прав беше Сор Джули. Трябва да пътува, да събира преживявания, да опознае света. Сега се роди желанието у него. Ще пътува непрекъснато — когато не работи, ще пътува. Тук в Будапеща получи онази известна „скитнишка неврастения“ (той сам я нарече така), от която не се освободи до края на живота си.
Пучини охарактеризира Будапеща така: слаба цигара, силно вино, задушевни приятели, очарователни жени. Обикна Будапеща... От прозореца на потеглящия влак искрено обеща на новите си приятели: „Ще дойда отново!... Обещавам!“
А какво каза Будапеща за Джакомо Пучини? Критиката го посрещна хладно, сдържано. Прав беше Пожеф Кеслер, прочутият критик на Немзет, когато саркастично отбеляза: „Някои от моите другари-журналисти още не знаят харесва ли им произведението на Пучини, защото Едуард Ханслик все още не е писал за него.“ Кой беше този Ханслик? „Злият дух на епохата“, както тогава го наричаха, виенски професор и критик, отчаян, яростен противник на Рихард Вагнер. Пожеф Кеслер имаше право: будапещенските музикални критици — почитатели на изключенията — с едното си ухо винаги следяха Виена, какво ще кажат двамата безпогрешни професори Ханслик и Калбек...
А публиката? Партерът признателно ръкопляскаше, младежите от галерията буйствуваха, както навсякъде досега. Навсякъде галерията направи Пучини голям, сякаш чувствуваше, че и самият той някога е принадлежал към нея. Модерният, дързък, вървящ по нови пътища Пучини (тези бяха повтарящите се определения при появата му) беше композитор на младежта. Стремящото се нагоре поколение, което се възпитаваше вече от музиката на Вагнер, застана зад Пучини. „Вагнер е поразяващ, а Пучини покъртителен“, казваха в галерията.
Досега любителите на музиката в Будапеща бяха разделени на две враждебни партии: Верди или Вагнер: белканто или симфонична оперна музика. Който обичаше Верди, отричаше Вагнер, който обичаше Вагнер, отхвърляше Верди — бяха толкова слепи и глухи. Консервативните, възрастните се кълняха във Верди, а модерните, образованите, стремящите се към новото, но за съжаление и снобите, не искаха да чуят за другиго освен за Вагнер. И тогава се появи неизвестен, беден момък, този Джакомо Пучини, с неговия романтичен, импресионистичен веризъм, и посмя да заговори на собствен език, посмя да пее от сърце — той, който смяташе за недостижимо големи както Верди, така и Вагнер.
 
Още отдалеч се чуваше клаксонът на автомобила. В Торе дел Лаго всички познаваха гласа му. Фоска и Тонио се спуснаха да го посрещнат.
— Babbo!... Babbo!...
Едва можа да ги откъсне от врата си.
Появи се и Елвира. Малко сърдито попита:
— Къде изчезна, Джакомо?
— Бях в Будапеща — каза с най-обикновен глас, с най-невинна усмивка той.
— Изчезна, без да кажеш нито дума. Можеше поне да пишеш.
Елвира беше права — Джакомо виновно наведе глава.
Изтича в пощата, подаде две телеграми на Илика и Джакоза:
Мими ви вика, елате веднага — изпращам кола — с разкаяние и обич — Джакомо.
И те пристигнаха веднага, разбира се, дойдоха, без да става и дума за сърдене.
— Значи, сега отново ще започнат мъченията — каза Джакомо със страдалческа усмивка.
— Но ако отново започнеш с капризите си, кълна се, че ще те оставим завинаги! — Илика заплаши Пучини.
Още първия ден се хванаха за косите, крещяха така, че цялата къща гърмеше от тях — децата не можеха да спят. Така продължаваше без прекъсване месеци наред: скарваха се, помиряваха се. Изчезваха, връщаха се. Една и съща любов сгряваше и тримата. Обожаваха се един-друг, обожаваха Мими.
През лятото, в големите горещини, се оттеглиха в Киатри — този път само тримата. Лапоне им готвеше. Когато се чувствуваха уморени, ходеха на лов, в гората имаше много елени. При такъв лов Пучини написа една от най-хубавите си песни, химна Диана. Самият той я изпя с очарователна пламенност, с чаша в ръка, по време на приготовляването на печеното в горското им свърталище. През есента отново се върнаха в Торе дел Лаго, защото все пак тук Пучини се чувствуваше най-добре.
— Това е моят духовен фонтан — казваше често с възторга на омагьосан човек: — Това е селото, което винаги ме очаква с усмивка.
Само още два пъти трябваше да прекъснат работата си. Веднъж цялото семейство отиде в Лука на сватба: Нитети встъпваше в брак с втория си съпруг Масимо дел Карло, един мил, весел, разумен момък и, разбира се, Джакомо беше единият свидетел. Как сияеше Нитети и колко хубава беше все още с чипото си носле; беше се променила съвсем малко, макар че имаше вече две големи деца. Пучини едва посмя да пресметне годините й: Нитети беше с една година по-голяма от него. „Плодовита фамилия сме, това е вярно, помисли си, имам вече единадесет племенници.“ Старите гладни години бяха отдавна забравени за цялата фамилия Пучини — и четирите момичета „Джакомино“ беше позлатил, нямаше по-добър брат от него.
Един прекрасен ден им пристигна гост: колата на Маскани спря пред вратата на вилата — Пиетро също беше запазил милото си детско лице, макар че беше нагазил дълбоко в тридесетте години. Със същата радост се прегърнаха, както винаги. Заедно отидоха да ловят риба и заедно написаха едно шеговито писмо на общия им приятел Чезаре Ричони. Странно писмо: написаха до края смесено редовете, единият ред Пучини, другият Маскани.
— Ще може да прочете поне всеки втори ред — пошегува се Джакомо, защото почеркът му все още не беше се подобрил от Вилиси, най-нервният, най-обърканият почерк в света. У Маскани обаче всичко беше в ред, почеркът, дрехите, маниерите му, всичко.
Но Маскани си замина и тримата отново седнаха да работят: сега вече нямаше милост! Няма да спрат до последната сцена, дори и да умрат. Имаха само още един-единствен голям спор, избиране на мястото на третото действие. Двамата драматурзи настояваха действието да се разиграе в кръчма, в покрайнините на града, страхуваха се от откритата улица, от Barriere d’Enfer в зори, от адската бариера, от събирачите на градската такса, от устатите продавачки на пазара. Пучини сто пъти им повтори една и съща фраза:
— Аз търся винаги пулса на живота, истинския живот, заедно с всичките му гримаси и тривиалност.
И другите двама винаги се убеждаваха, че Пучини има право.
Но с времето споровете, разправиите стихнаха. И тримата бяха грабнати, фанатизирани от обикновената малка човешка драма, възникнала от радостите и страданията на тяхната младост, да, тя истински ги потресе. Чувствуваха някак си, че пишат произведение, макар и със скромни средства, което няма равно на себе си. Може би тъкмо това беше чудното в него: тази простота, смирената скромност, която звучеше от всяка дума.
Джакоза призна на Елвира.
— Вашият съпруг, госпожо, е много голям писател-драматург. Поет с небивал театрален усет. Много нещо научих от него.
Странно беше написването на последните две действия. Блясваха сълзи в очите ту на един, ту на друг —... Мюзета донася маншона... Мими поглежда Рудолф: „Нали ти го донесе?...“ „Да!...“ — казва бързо Мюзета... — И тримата се разплакаха едновременно.
Най-после стигнаха до вълшебната дума: „Завеса“. Последна завеса!
— Най-после утре ще мога да си замина в къщи! — Въздъхна Илика.
— По дяволите, ще си заминеш! — разочарова го Пучини. — Едва сега започва истинската работа. Ще прегледаме отначало докрай цялата пиеса, най-критично, ще преценим всяка отделна дума. Това е само първата схема.
И всичко започна отначало: спорът, работата, разправиите, и помиряването. Имаше действия, които четири-пет пъти писаха отново. Но накрая пред тях лежеше Бохеми, готова, безпогрешна — резултат на двегодишен труд. Усмихват се, мълчат.
— Благодаря ви — каза просто Пучини и целуна двамата си приятели.
— За всичките си досегашни писания не съм изразходвал толкова много хартия, колкото само за това либрето — промърмори Джакоза.
— Къртовски труд! — изпъшка Илика.
Работата беше много тежка, но си заслужаваше труда. Така трябва да се работи: с най-голямо себеотрицание и с най-голяма добросъвестност. Не бива заради удобство, бързане или вежливост да се приемат недобре обмислени разрешения. Сега спокойно можеше да композира, нищо не можеше да го смути, да му пречи, да го тревожи. Не трябваше да се измъчва с невъзможно либрето. Можеше да насочи всичките си сили, внимание, нерви към музиката. Но и музиката трябва да бъде също така проста, естествена, както текстът. Трябва да се вплете в думите.
Трудно беше цели две години да живее без музика — истинско наказание, страдание. Но той строго си беше забранил да мисли за музика, дори да запамети само една-единствена мелодия, докато либретото не бъде готово. Прогонваше от себе си музиката, когато ненадейно го нападнеше. Две години беше само писател.
Сега истинско удоволствие беше да седне до пианото, пред нотната хартия — върху която лежеше дебелият молив на Чеко, — и да извика музиката, да се отдаде с пълно вдъхновение на творчество. Отначало му беше странно да работи сам, така беше обикнал, свикнал с Джакоза и Илика. Беше съвсем сам в тъмната нощ. Елвира си лягаше точно в десет часа, самата беше олицетворение на ред. — „До един артист-бохем е хубаво да има една порядъчна жена“, казваше си често.
Пучини едва не се притесни, когато запали по две дебели свещи от двете страни на пианиното Фьорстер и седна на малкия, въртящ се стол,, за да може да се обръща наляво към бюрото си, когато иска да напише нещо на нотната хартия. Първите тонове бяха най-трудните: да намери основния тон, с който в лирично-трагично настроение да изтъче цялата драма. Затвори очи: така ясно, като живи видя пред себе си Мими, Рудолф, Мюзета, Марсел, Колин, Шонар, сякаш седяха тук пред него, сякаш му бяха близки приятели. Познаваше усмивката им, гласа им, погледа, обичаше ги страстно. Беше влюбен в Мими в истинския смисъл на думата. Любуваше й се, усещаше дъха й. И както седеше така, със затворени очи, следейки бликащите от сърцето му звуци, изведнъж с настоятелна сила прозвуча в него третата част на Capriccio Sinfonico. Отново се върна към юношеските си години, спомни си първата любов, която сега пееше в него с непроменима сила, с непроменена страст. Сега пише опера за младежта, за мизерията, трябваше да се почувствува отново млад, като мизерствуващ юноша. Първите шестнадесет такта на Бохеми взе от Capriccio Sinfonico почти без промяна — та нали Понкиели още тогава му каза: това не е симфония, момчето ми, а истинска опера.
 
Запролетяваше, отново беше март, изведнъж земята замириса на теменужки, а дърветата разтвориха първите си пъпки. Пучини работеше при отворен прозорец, за да може да вижда блестящото езеро на лунна светлина. И отново дойдоха приятелите му, най-доброжелателните му слушатели, вмъкнаха се в градината, настаниха се под прозореца му, за да погълнат бликащата от стаята с пиано любовна музика. Пучини чувствуваше, че тук с него е целият негов кротък, мил народ на Ла го: художници, рибари, поети, дървари, каруцари, селяни, един граф-пазител, един бракониер, един маркиз, един каменоделец, и жени, и момичета — цялата влюбена младеж на селото. Неведнъж се случваше на другия ден след композирането вече да пеят в селото най-новата му ария. Но там под прозореца никой не помръдваше, не се чуваше нито един глас, и никога не ръкопляскаха, за да не го смутят. Удивително беше това приятелско съчувствие, вдъхновяваше го, подтикваше го към работа.
А когато беше напълно готов с някоя сцена, тихо казваше през прозореца: „Елате вътре,.елате на чашка вино... ще ви я изсвиря, ще ви я изпея...“