Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Агата Кристи
Приключенията на коледния пудинг

 

Първо приключение
 
I.
 
— Много съжалявам — рече мосю Еркюл Поаро.
Но го прекъснаха, не грубо, разбира се, а деликатно, с желанието да го убедят, а не да му противоречат.
— Моля, не отказвайте веднага, мосю Поаро. Става дума за сериозен проблем на една държава. Вашето сътрудничество ще бъде оценено от най-висшите кръгове.
— Много сте любезен — махна с ръка той, — но наистина не мога да се заема с онова, което искате от мен. През този сезон на годината…
Господин Джезмънд отново го прекъсна:
— Коледните празници. Празнуване на Коледа в провинцията по стар английски обичай — продължи да го уговаря.
Еркюл Поаро потрепери. Английската провинция през този сезон никак не го привличаше.
— Една хубава старовремска Коледа! — повтори въодушевено господин Джезмънд.
— Аз… не съм англичанин — промърмори Еркюл Поаро. — В моята страна Коледа е за децата, а ние празнуваме Нова година.
— О! Но Коледа в Англия е голям празник и ви уверявам, че в «Кингс Лейси» ще го видите в най-добрата му светлина. Знаете ли, това е една чудесна стара къща. Едното й крило е от четиринайсети век.
Поаро потрепери отново. Представи си стара английска къща от четиринайсети век и това го изпълни с мрачно чувство. Често му се бе случвало да страда в тези средновековни провинциални къщи. Огледа с одобрение удобния си модерен апартамент с централно отопление и най-съвременни приспособления за защита от каквито и да било течения.
— През зимата не напускам Лондон — заяви твърдо.
— Струва ми се, мосю Поаро, че не осъзнавате напълно сериозността на въпроса — рече господин Джезмънд, а сетне погледна към мъжа, с когото бе дошъл.
До момента другият посетител не бе казал нищо, освен едно учтиво и официално: «Приятно ми е.» Той седеше, втренчил поглед в идеално лъснатите си обувки, а лицето му с цвят на кафе, излъчваше дълбоко униние. Беше млад, на не повече от двайсет и три, и очевидно изживяваше някаква голяма мъка.
— Да, да — съгласи се Поаро. — Разбира се, че въпросът е сериозен. Напълно го осъзнавам. С цялото си сърце съчувствам на Негово Височество.
— Положението е изключително деликатно — продължи Джезмънд.
Поаро отмести погледа си от младежа към говорещия. Ако човек иска да опише господин Джезмънд с една дума, то тя е «дискретност». Всичко в него бе дискретно. Дрехите му бяха добре ушити, но не биеха на очи, гласът му бе приятен, изискан, но монотонен. Косата му бе светлокестенява, добре сресана и бе започнала леко да оредява. Лицето му бе бледо и сериозно. Детективът си помисли, че в живота си е срещал поне дузина като господин Джезмънд, които рано или късно използват фразата: «Положението е изключително деликатно.»
— Полицията също може да бъде дискретна — отбеляза той.
— Полиция, не! — решително поклати глава господин Джезмънд. — Ако открият… ъ-ъ-ъ… онова, което искаме, това неизбежно ще предизвика намесата на съдебните власти, а всъщност ние знаем твърде малко. Подозираме, но не знаем със сигурност.
— Съчувствам ви — рече отново Еркюл Поаро.
Ако си мислеше, че съчувствието му означава нещо за двамата му посетители, напълно грешеше. Те не се нуждаеха от съчувствие, а от помощ. Джезмънд пак започна да описва колко приятно може да бъде празнуването на Коледа в провинцията.
— Знаете ли, старите коледни обичаи започват да отмират. В днешно време хората прекарват празника в хотел. Но една истинска английска Коледа… събрало се е цялото семейство… децата и чорапите са пълни с подаръци… коледната елха… пуйката и сливовият пудинг… коледните сладки… снежният човек на двора…
Поаро го прекъсна, като заядливо рече:
— За да направите снежен човек, ви трябва сняг. А не можете да го поръчате дори и за английската Коледа.
— Днес говорих с един свой приятел от метеорологичната служба — спокойно продължи Джезмънд, — който ме осведоми, че е твърде вероятно да завали сняг по Коледа.
Не трябваше да го казва. Детективът още по-изразително потрепери.
— Сняг в провинцията! — ужаси се той. — Това е още по-отблъскващо. Една голяма, ледена, каменна стара къща!
— Съвсем не — увери го Джезмънд. — През последните десет години нещата там много се промениха. Къщата е снабдена с локално парно отопление, при това на мазут.
— В «Кингс Лейси» имат парно отопление? — попита невярващо Поаро. За пръв път той сякаш се разколеба.
Господин Джезмънд бързо се възползва от момента и продължи да го увещава:
— Да, наистина. Има и течаща топла вода. Всяка спалня е с радиатори. Уверявам ви, скъпи мосю Поаро, през зимата «Кингс Лейси» е изключително комфортен. Може дори да ви се стори, че къщата е твърде топла.
— Това е невъзможно — промърмори белгиецът.
С професионално майсторство Джезмънд направи обходен маньовър и с поверителен тон рече:
— Сигурно ще разберете ужасната дилема, пред която сме изправени.
Еркюл Поаро кимна. Проблемът наистина не беше от простите. Млад наследник на престол, единствен син на богат и важен владетел на една страна, пристига в Лондон преди няколко седмици. Страната му преживява труден период и е обхваната от размирици и недоволство. Въпреки че е напълно лоялно към баща му, който стриктно спазва старите традиции, обществото не е убедено в качествата на бъдещия владетел, защото поведението му е повлияно от Запада, а на това не се гледа с добро око.
Наскоро е обявен неговият годеж. За съпруга му е определена негова братовчедка, която въпреки образованието, получено в Кеймбридж, е твърдо решена да не позволи проникването на западното влияние в страната й. Денят на сватбата е обявен и младият принц предприема пътуване до Англия. Носи със себе си някои от прочутите семейни бижута, за да ги даде в «Картие» да поправят обкова им. Сред тях е един много ценен рубин. Той е изваден от стара огърлица и е шлифован отново от прочути бижутери. Дотук добре. Не след дълго обаче идват неприятностите. Никой не е изненадан от това, че един млад и богат бъдещ владетел се е отдал на плебейски наслади. Ако нещата приключваха дотук, не би имало никакви проблеми. На младите принцове е позволено да се забавляват по този начин. Приема се за съвсем естествено и нормално младият принц да заведе момичето, което е хванал от улицата и което му е доставило удоволствие, на Бонд Стрийт и да му купи гривна със смарагди или диамантени обици. Подобен жест е в пълно съзвучие с неотменния кадилак, подаряван от баща му на танцьорката, която му е фаворитка в момента.
Но принцът постъпил много по-недискретно. Впечатлен от вниманието на една млада дама, той й показал прочутия рубин в новия обков и проявил изключителното неблагоразумие да удовлетвори молбата й да го сложи поне за една вечер.
Резултатът бил бърз и тъжен. Дамата помолила да я извини, станала от масата и отишла да си напудри носа. Времето минавало, но тя не се връщала. Напуснала ресторанта през задната врата и сякаш се изпарила. Най-отчайващото било, че и рубинът изчезнал заедно с нея.
Това бяха фактите. Те не можеха да станат публично достояние, защото това би предизвикало ужасни последствия. Рубинът бе нещо повече от скъпоценност. Той имаше огромна историческа стойност и обстоятелствата около неговото изчезване бяха такива, че неразумното разгласяване можеше да предизвика сериозни политически проблеми.
Господин Джезмънд не бе човек, който би представил тези факти простичко. Той ги обви в много думи. Еркюл Поаро не знаеше кой точно е господин Джезмънд, но бе срещал много като него. Не бе напълно наясно дали бе свързан с вътрешното или външното министерство, или пък с някой отдел на службите за сигурност. Той действаше в името на общото благо. Рубинът трябваше да бъде намерен.
По деликатните му намеци Поаро осъзна, че от него се очаква да го открие.
— Може би ще се заема — рече уклончиво той, — но вие ми казвате твърде малко. Предположения… догадки… не е достатъчно за начало.
— Хайде сега, мосю Поаро, едва ли е над вашите възможности.
— Невинаги успявам — скромно отбеляза Поаро, но това си беше чисто лицемерие. От тона му ставаше ясно, че ако той се захване с някоя задача, тя непременно щеше да бъде решена.
— Негово височество е много млад — усмихна се господин Джезмънд. — Би било тъжно целият му живот да бъде помрачен от една неразумна младежка постъпка.
Детективът погледна мило и окуражително младежа и каза:
— Когато човек е млад, е склонен да постъпва глупаво. За обикновения младеж обаче това няма особени последствия. Добрият татко се разплаща, семейният адвокат помага да се избегнат неприятностите, а за младия човек остава поуката и всичко завършва добре. Но при вашето положение, нещата са много по-трудни наистина. Наближаващата ви сватба…
— Точно заради това — обади се за пръв път принцът. — Виждате ли, тя е много сериозна. Гледа твърде отговорно на живота. От Кеймбридж е възприела доста интересни идеи. Смята, че в страната ни трябва да се подобри образователната система, да се открият нови училища и още редица други неща, и всичко това в името на прогреса, нали разбирате, в името на демокрацията. Казва, че не бива да продължава така, както е било по времето на баща ми. Разбира се, знае, че аз ще се позабавлявам в Лондон, но не бива да има скандал. Не! Само не скандал! Рубинът е много, много прочут. Има дълга история. Много кръв се е проляла заради него. Хора са намерили смъртта си.
— Смърт — рече замислено Поаро. После вдигна глава и се обърна към господин Джезмънд: — Надявам се, че сега няма да се стигне дотам.
Джезмънд издаде странен звук, който наподобяваше кудкудякането на кокошка, готвеща се да снесе яйце, но в последния момент се е разколебала.
— Не, не наистина — заяви твърдо. — Сигурен съм, че и дума не може да става за подобно нещо.
— Не можете да бъдете сигурен — отбеляза Поаро. — Освен този, у когото сега е рубинът, може да има и други, които биха искали да го притежават, и уверявам ви, приятелю, едва ли биха се спрели пред нещо.
— Не мисля, че трябва да се впускаме в подобни разсъждения — произнесе надуто Дезмънд. — Безполезно е.
— Аз обаче, подобно на политиците, обичам да разглеждам всички възможности — усмихна се белгиецът и изведнъж му пролича, че е чужденец.
Джезмънд го погледна със съмнение, но се овладя и спокойно попита:
— Е, да смятам ли, че въпросът е уреден, мосю Поаро? Ще отидете ли в «Кингс Лейси»?
— И как ще обясня присъствието си там? — заинтересува се той.
— Струва ми се, че лесно може да се уреди — усмихна се уверено събеседникът му. — Уверявам ви, че ще изглежда напълно естествено. Ще видите, че семейство Лейси са очарователни и мили хора.
— Не ме ли мамите за парното отопление?
— Не, не наистина — отвърна господин Джезмънд с лека досада в гласа. — Уверявам ви, че там ще намерите всички удобства.
— Всички съвременни удобства. — измърмори отнесено Поаро. — Е, добре.
 

II.
 
Температурата в дългата всекидневна на «Кингс Лейси» бе двайсет градуса и Поаро се чувстваше уютно. Беше се настанил удобно до една от големите колони на прозорците и разговаряше с госпожа Лейси. Дамата се занимаваше с ръкоделие. Но не бродираше върху коприна, нито пък плетеше дантела, а правеше нещо съвсем прозаично — подшиваше кърпи за съдове. Докато работеше, говореше с много мек и мелодичен глас, който Поаро намираше за особено очарователен.
— Надявам се, че празнуването на Коледа тук ще ви хареса, мосю Поаро. Нали разбирате, събираме се само в семеен кръг. Внучката и внукът ми, един негов приятел, Бриджет, която е най-голямата ми племенница, една братовчедка Даяна и Дейвид Уелин, един стар приятел. Както виждате, семейно тържество. Но Едуина Моркомб ми каза, че точно това сте искали да видите — празнуване на Коледа по стар обичай. Една доста старовремска Коледа. Едва ли някъде може да бъде по-старовремска, отколкото у нас. Знаете ли, съпругът ми се връща напълно в миналото. Иска всичко да бъде така, както си го спомня от дванайсетгодишен, когато е идвал през ваканциите. — Тя се усмихна като че ли на себе си и продължи: — Всичко е както едно време, коледната елха, чорапите с подаръци, супата от стриди и пуйката — всъщност две пуйки, едната варена, другата печена — и сливовия пудинг с късметите — пръстена, ергенското копче и всичко останало. За съжаление не можем да сложим вътре монета от шест пенса, защото тя вече не е от сребро. Но приготвяме едновремешните десерти — сливи по елзаски и карлсбадски, бадеми, стафиди, захаросани плодове и сироп с джинджифил. Мили Боже, сякаш изброявам списък от каталог!
— От думите ви огладнях, мадам.
— Предполагам, че утре всички ще имаме проблеми с храносмилането — усмихна се госпожа Лейси. — Като че ли в днешно време не сме свикнали да ядем толкова много, нали?
Отвън се чу глъчка и висок смях. Тя погледна през прозореца и каза:
— Не знам какво правят там. Май играят на нещо. Знаете ли, винаги съм се страхувала, че младите хора ще се отегчат тук. Но се оказва точно обратното. Синът ми и дъщеря ми, както и техните приятели, имаха свои представи за празнуването на Коледа. Смятаха, че цялата тази суматоха е глупост и че е по-добре да отидат някъде на хотел и да потанцуват. Но по-младото поколение намира празнуването на Коледа по стар обичай за много привлекателно. Освен това децата са винаги гладни, нали? — внесе практична нотка тя. — Изглежда, в училище ги държат гладни. Всички знаем, че в тази възраст едно дете изяжда толкова, колкото трима здрави мъже.
Поаро се засмя, сетне леко се поклони.
— Много мило от ваша страна и от страна на съпруга ви, мадам, да ме поканите да присъствам на семейното ви празненство.
— О, много ни е приятно! — възкликна жената. — Но ако Хорас ви се стори малко намръщен, не му обръщайте внимание. Такъв си е.
Всъщност съпругът й, полковник Лейси бе казал: «Не разбирам защо тези проклети чужденци трябва да се мотаят наоколо на Коледа? Не може ли да го поканим някой друг път? Не ги понасям тези чужденци! Добре, добре, след като Едуина Моркомб настоява. Но бих искал да разбера какво общо има това с нея? Защо тя не си го вземе за Коледа?» А съпругата му бе отговорила: «Защото добре знаеш, че Едуина винаги отива в «Кларидж» за Коледа.» Съпругът й я беше изгледал изучаващо и бе попитал: «Какво си си наумила, Ем?» «Да съм си наумила ли? — бе го погледнала изненадано тя с големите си сини очи. — Разбира се, че нищо.» Полковник Лейси се бе засмял с дълбокия си дрезгав смях: «Не можеш да ме излъжеш, Ем. Когато изглеждаш най-невинна, знам, че си си наумила нещо.»
Този разговор изплува в съзнанието на госпожа Лейси и тя колебливо продължи:
— Едуина каза, че може би ще успеете да ни помогнете… Не мисля, че зная как бихте го сторили, но тя спомена, че нейни приятели преди време са останали много доволни от вас. Случаят е бил подобен. Аз… може би не знаете за какво говоря?
Поаро я погледна окуражаващо. Жената наближаваше седемдесетте, но ходеше изправена като войник. Имаше снежнобяла коса, розови бузи и сини очи. Носът й бе малко смешен, но брадичката й излъчваше решителност.
— Бих бил много щастлив, ако мога с нещо да помогна — поклони се учтиво Поаро. — Както разбирам, става дума за неразумно увлечение на едно младо момиче.
— Да — кимна тя. — Струва ми се толкова необичайно… ами, да говоря с вас за това. В крайна сметка вие сте напълно непознат човек…
— И чужденец — добави разбиращо той.
— Да, но изглежда точно поради това ми е по-лесно — каза дамата. — Така или иначе Едуина смята, че може би знаете нещо… как да се изразя… нещо полезно за младия Дезмънд Лий-Уъртли.
Поаро се възхити на гениалното хрумване на Джезмънд и простотата, с която бе използвал лейди Моркомб за целите си.
— Както разбирам, репутацията му не е твърде добра? — започна деликатно той.
— Не, наистина. Има ужасна репутация! Но това не помага, що се отнася до Сара. Струва ми се, че ако кажете на едно младо момиче, че момчето, което е харесала, има лоша репутация, това няма да помогне. А точно обратното, като че ли още повече я амбицира!
— Напълно сте права — съгласи се Поаро.
— В моите младежки години — продължи госпожа Лейси, — а това бе толкова отдавна, нас ни предупреждаваха за някои младежи. Разбира се, интересът ни към тях бе провокиран и ако някоя от нас успееше да потанцува с такъв младеж или пък да се усамоти на тъмно с него, то… — Тя се засмя. — Ето защо няма да позволя на Хорас да направи онова, което иска.
— Кажете ми какво точно ви тревожи?
— Синът ни бе убит през войната — каза домакинята. — Снаха ми почина при раждането на Сара. Ние я отгледахме. Тя винаги е живяла с нас. Може би я възпитахме неразумно… не зная. Но смятахме, че трябва да й даваме колкото може повече свобода.
— Струва ми се, че е правилно — отбеляза Поаро. — Човек не може да върви срещу духа на новото време.
— Не, нали? И аз така мисля. Но пък днешните момичета правят едни такива неща…
Той я погледна въпросително.
— Струва ми се, че всяко от тях иска да се изяви. Сара се пристрасти към онова, което те наричат висене по кафенетата. Не иска да ходи на танци или пък на срещи, както обикновено се прави, или пък да бъде представена в обществото, или каквото и да било от този род. Тя си нае две доста неприветливи стаи в Челси, надолу по реката. Облича се с онези странни дрехи, които младите харесват, и слага черни или яркозелени чорапи. От най-дебелите. Винаги съм смятала, че ужасно дразнят кожата. Да не говорим, че не се мие и не си реши косата.
— Това е съвсем естествено — рече Поаро. — Модерно е в момента. Но ще го израсте.
— Да зная — кимна госпожа Лейси. — Не бих се тревожила, ако е само това. Но виждате ли, тя се хвана с този Дезмънд Лий-Уъртли, а той наистина има ужасна репутация. Издържа се от богати момичета. Изглежда са луди по него. Бе на път да се ожени за една от дъщерите на Хоуп, но родителите й поставиха наследството й под попечителство или нещо такова. Хорас иска да постъпи по същия начин. Казва, че трябва да го направи, за да я предпази. Но аз не мисля, че идеята му е добра, мосю Поаро. Имам предвид, че те могат да избягат в Шотландия или Ирландия, или дори в Аржентина, или пък където и да е и да се оженят, а може просто да заживеят заедно, без да се женят. Струва ми се, че в повечето случаи след година или две такива двойки се развеждат. Момичето се прибира вкъщи и не след дълго се омъжва за човек, който дотогава й се е струвал ужасно скучен, и се укротява. Ако обаче има дете, струва ми се, че става много тъжно, защото според мен колкото и да е добър вторият баща, все пак не е същото. Не, мисля, че е много по-добре да се постъпи както правихме ние на тяхната възраст. Искам да кажа, че първият младеж, в когото едно момиче се влюби, винаги е неподходящ. Спомням си, че бях много увлечена по един младеж на име… как му беше името… колко странно, изобщо не мога да се сетя! Спомням си фамилията му — Тибит. Младият Тибит. Разбира се, баща ми му забрани да стъпва у дома, но той нагласяваше така нещата, че да ходим на едни и същи танцови забави. Двамата танцувахме. Понякога се измъквахме и седяхме с часове някъде. От време на време приятели ни канеха заедно на пикник. Всичко бе твърде вълнуващо, защото ни бе забранено и ние много се забавлявахме. Но тогава ние не стигахме… е, докъдето стигат днешните момичета. И така, след време младежи като Тибит се забравят. Знаете ли, когато го видях след четири години, страшно се изненадах какво съм могла да намеря в него. Стори ми се толкова скучен. Един такъв невзрачен. Дори нямаше за какво да си поговорим.
— Човек винаги смята, че неговите младежки години са най-хубавите — философски отбеляза Поаро.
— Зная. Отегчавам ли ви? Не искам да ви отегчавам. Както и да е, не желая Сара, която наистина е мило момиче, да се омъжи за Дезмънд Лий-Уъртли. Тя и Дейвид Уелин, който също е тук, винаги са били добри приятели, привързани са един към друг и двамата с Хорас се надявахме, че когато пораснат, ще се оженят. Но естествено сега тя го намира за скучен и е напълно запленена от Дезмънд.
— Не ви разбирам напълно, мадам — обади се Поаро. — Поканили сте го и той сега е тук, този Дезмънд Лий-Уъртли?
— Аз съм причината — призна си тя. — Хорас настояваше да й забраним да се вижда с него. Разбира се, по времето на Хорас бащата или настойникът щяха да отидат в къщата на младежа с камшик в ръка. Той много настояваше да не допускаме Дезмънд вкъщи. Обясних му, че тази тактика е напълно погрешна. Казах му: «Не, покани го да дойде тук. Нека прекара Коледа със семейството.» Съпругът ми, разбира се, реши, че съм луда, но аз го убедих, като му казах: «Скъпи, нека да опитаме. Нека тя да го види в домашна обстановка, в нашата къща. Ние ще се държим любезно с него, ще бъдем учтиви и може би така той ще й се стори по-малко интересен.»
— Както се казва, мадам, добър план — похвали я Поаро. — Мисля, че разсъждавате много разумно. По-разумно от съпруга ви.
— Надявам се да успее — промърмори колебливо госпожа Лейси. — Но сякаш още не дава резултат. Все пак той е тук само от два дни. — Изведнъж на бузата й се появи трапчинка. — Ще ви призная нещо, мосю Поаро. Този младеж ми допада. Не искам да кажа, че наистина го харесвам. Не и с разума си, но усещам чара му. О, да! Разбирам какво намира Сара в него. Но аз съм достатъчно възрастна и опитна и зная, че той не носи нищо добро. Въпреки че ми е забавно в компанията му. Все пак си мисля, че той има и някои добри страни — добави отнесено дамата. — Попита дали може да доведе сестра си. Тя била оперирана и била в болница. Каза, че щяло да й бъде много тъжно да остане там по празниците. Попита ни много учтиво, дали няма да ни затрудни, ако я вземе със себе си. Увери ни, че ще се грижи да й носи храната в стаята и всичко останало. Е, мисля, че е много мило от негова страна, нали, мосю Поаро?
— Показва загриженост — рече замислено Поаро, — което сякаш не му е присъщо.
— О, не знам. Може да си привързан към семейството си, а в същото време да искаш да изиграеш някое богато момиче. Знаете ли, Сара ще бъде много богата, не само от онова, което ние ще й оставим, е, разбира се, то няма да е много, защото по-голямата част от парите, както и къщата, ще наследи Колин, внукът ни. Но майка й бе много богата и когато Сара стане на двайсет и една, ще влезе във владение на цялото си наследство. Сега е на двайсет. Не, мисля, че е много мило от страна на Дезмънд да се погрижи за сестра си. Освен това той не се опита да я представи като изключително добро момиче или нещо такова. Тя е стенографка, струва ми се, и работи като секретарка в Лондон. Той удържа на думата си и наистина й носи храната в стаята. Невинаги, разбира се, но доста често. Мисля си, че все пак той има някои хубави страни. Както и да е, не желая Сара да се омъжи за него — заключи решително възрастната дама.
— От всичко, което ми казахте, разбирам, че това би било истинско нещастие — обади се детективът.
— Мислите ли, че е възможно да ни помогнете по някакъв начин? — попита дамата.
— Да, мисля, че е възможно — кимна Поаро, — но не бих искал да ви давам големи надежди. Хора като господин Дезмънд Лий-Уъртли са много умни, мадам. Не се отчайвайте, може пък да успея да направя нещо. Във всеки случай ще вложа всичко, на което съм способен, дори единствено като благодарност за любезността ви да ме поканите тук за коледните празници. — Той се поклони, сетне се огледа наоколо. — Не е лесно в днешно време да се организират коледни тържества.
— Не е, наистина — въздъхна тя. Приведе се напред и продължи: — Знаете ли, мосю Поаро, за какво мечтая? Какво бих искала да стане?
— Моля, кажете ми, мадам.
— Мечтая си за едно малко модерно бунгало. Е, може би не точно бунгало, а малка, модерна къща, построена някъде тук в парка. Лесна за поддържане, с модерна кухня и без дълги коридори. Всичко да бъде лесно и просто.
— Много практична мечта, мадам.
— За съжаление е неизпълнима — въздъхна отново дамата. — Съпругът ми обожава това място. На него му харесва да живее тук. Няма нищо против дребните неудобства и затруднения и би се чувствал зле да живее в малка модерна къща в парка!
— Значи вие се жертвате заради него?
— Не го смятам за жертва, мосю Поаро — заяви гордо госпожа Лейси. — Омъжих се за съпруга си с желанието да го направя щастлив. През всичките тези години той ми бе добър съпруг и аз бях щастлива. Желая да му отвърна със същото.
— Значи ще продължите да живеете тук — усмихна се Поаро.
— Все пак не чак толкова неудобно — усмихна се на свой ред домакинята.
— Не, не е — побърза да се съгласи той. — Точно обратното, къщата е много удобна. Парното и топлата вода в банята са голямо предимство.
— Доста пари похарчихме, за да я направим удобна за живеене. Успяхме да продадем част от земята. Моментът беше подходящ. За щастие продадената част не се вижда от къщата. От другата страна на парка е. Всъщност оттам гледката не е хубава, а и получихме доста добра цена. Ето как успяхме да направим всички възможни подобрения.
— А прислугата, мадам?
— Е, за момента тя не ми създава трудности. Разбира се, човек не може да очаква да го обслужват и да се грижат за него така, както е било едно време. Прислугата ни е приходяща, от селото. Две жени сутрин, други две готвят и мият, и други две идват вечер. Много хора желаят да работят по няколко часа на ден. За Коледа обаче имаме голям късмет. Моята скъпа госпожа Рос идва всяка Коледа. Тя е чудесна готвачка. Остаря и ни напусна преди десет години, но винаги, когато имаме нужда, идва да помага. Както и скъпият Певърил.
— Икономът ви?
— Да. Той се оттегли и живее в една малка къща близо до нас. Но е толкова привързан към дома, че настоява да ни прислужва на Коледа. Наистина, аз се ужасявам, мосю Поаро, защото той е толкова стар и така трепери, че когато го виждам да носи нещо тежко, се опасявам, че всеки момент ще го изпусне. Истинска агония е да го наблюдава човек. А и със сърцето не е добре и се боя, че се преуморява. Но ако не му позволя да дойде, той страшно ще се обиди. Постоянно пъшка, охка и сумти неодобрително от състоянието на сребърните ни прибори. За трите дни, които прекарва тук, те отново възвръщат блясъка си. Да, той е много предан — усмихна се тя. — Както виждате, готови сме да прекараме една щастлива и весела Коледа. А също и бяла — додаде, след като погледна през прозореца. — Виждате ли? Започна да вали сняг. А, ето и децата! Трябва да ви запозная с тях, мосю Поаро.
Тя го представи според етикета. Първо на Колин и Майкъл, внука й и неговия приятел, приятни възпитани момчета на около петнайсет години, единият тъмнокос, другият рус. Сетне на братовчедка им Бриджет, чернокосо момиче на тяхната възраст, което излъчваше невероятна жизненост.
— А това е внучката ми Сара — продължи представянето госпожа Лейси.
Поаро огледа с интерес Сара — привлекателно момиче с буйна рижа коса. Стори му се малко нервна и леко агресивна, но личеше, че е искрено привързана към баба си.
— А това е господин Лий-Уъртли.
Господин Лий-Уъртли носеше анорак и тесни черни джинси. Косата му бе малко дълга и май бе съмнително, че се е бръснал сутринта. Съвсем различен от него бе младежът, когото представиха като Дейвид Уелин. Изглеждаше солиден и кротък, имаше приятна усмивка и очевидно бе силно пристрастен към сапуна и водата. И накрая едно красиво момиче, което изглеждаше леко притеснено, Даяна Мидълтън.
Поднесоха чая заедно с кифлички, сандвичи и три вида кекс. Пролича, че младите ги очакват с нетърпение. Последен се появи полковник Лейси, който делово отбеляза:
— Чай, а? О, да, бих пийнал с удоволствие.
Съпругата му му подаде чаша чай, а той си взе две кифлички. Хвърли изпълнен с неприязън поглед към Дезмънд Лий-Уъртли и седна възможно най-далеч от него. Беше едър мъж с рунтави вежди и обветрено зачервено лице. Приличаше по-скоро на фермер, отколкото на господар на имението.
— Започна да вали сняг — обади се той. — Ще имаме бяла Коледа.
След чая компанията се разпръсна.
— Предполагам, че сега ще се забавляват с магнетофона — обърна се домакинята към Поаро, след като с разнежен поглед съпроводи внука си до вратата. Каза го с тон, сякаш малки деца се канеха да поиграят с любимите си оловни войничета. — Толкова са увлечени по тези технически новости, че дори се захласват.
Момчетата и Бриджет обаче решиха да се поразходят до езерото и да проверят дали ледът, който се е образувал, е достатъчно здрав, за да се пързалят.
— Надявах се, че още тази сутрин ще можем да се пързаляме — рече Колин. — Но старият Хочкинс не разрешава. Той винаги е така ужасно предпазлив.
— Ела да се разходим, Дейвид — подкани го меко Даяна Мидълтън.
Дейвид се поколеба за момент, загледан в червената коса на Сара. Тя стоеше до Дезмънд Лий-Уъртли, пъхнала ръката си в неговата и вперила очи в лицето му.
— Добре — съгласи се най-сетне Дейвид Уелин. — Хайде.
Даяна бързо го хвана под ръка и двамата тръгнаха към градината.
— Ние няма ли също да се разходим, Дезмънд? — попита Сара. — Вкъщи е толкова задушно.
— Нямам желание да ходя пеша — отсече Дезмънд. — Ще изкарам колата. Ще отидем до «Спеклид Бор» да пийнем по нещо.
Сара се поколеба, преди да отвърне:
— Нека отидем в «Маркет Ледбъри». Там е много по-забавно.
Въпреки че за нищо на света не би го признала на глас, тя изпита инстинктивно отвращение от мисълта да се появи с Дезмънд в местната кръчма. Някак си не отговаряше на традициите на «Кингс Лейси». Жените от този дом никога не посещаваха подобна кръчма. Имаше смътното усещане, че ако го направи, ще бъде предателство спрямо баба й и дядо й. Но защо пък не?
Дезмънд Лий-Уъртли би го направил. В този момент на отчаяние и колебание Сара си помисли, че той би трябвало да я разбере защо не иска. Човек не може просто така да разстрои милите старци, освен ако не е съвсем наложително. Те наистина се държаха така доброжелателно и й позволяваха да води свой живот, въпреки че ни най-малко не разбираха защо тя поиска да живее в Челси. Разбира се, всичко стана благодарение на баба й Ем. Дядо й не би го допуснал.
Сара нямаше никакви илюзии за отношението на дядо си. Поканата Дезмънд да отпразнува с тях Коледа не дойде от него, а от Ем. Както винаги тя бе чудесна.
Дезмънд отиде да докара колата си и тя отново надникна в дневната.
— Отиваме в «Маркет Ледбъри» — каза. — Мислим да пийнем по нещо там.
В гласа й се долови лека отбранителна нотка, но госпожа Лейси се направи, че не забелязва.
— Добре, скъпа. Сигурна съм, че ще прекарате приятно. Видях, че Дейвид и Даяна отидоха на разходка. Много се радвам. Мисля, че беше чудесно хрумване да поканя Даяна. Много е тъжно толкова млада да останеш вдовица — едва на двайсет и две… Надявам се скоро да се омъжи отново.
— Какво си намислила, Ем? — попита рязко Сара.
— Имам един малък план — отвърна баба й. — Мисля, че тя е много подходяща за Дейвид. Разбира се, зная, че той бе влюбен в теб, мила Сара, но ти не го харесваш и аз се убедих, че той не е твой тип. Но не ми се иска да го гледам как страда и смятам, че Даяна наистина му подхожда.
— Каква сватовница си, Ем! — възкликна внучката.
— Вярно е, но възрастните жени са си такива. Струва ми се, че Даяна е силно привързана към него. Не мислиш ли, че е подходяща партия за Дейвид?
— Не бих казала — промърмори момичето. — Мисля, че Даяна е прекалено… ами прекалено сдържана, прекалено сериозна. Според мен на Дейвид ще му е ужасно скучно с подобна съпруга.
— Е, ще видим — усмихна се госпожа Лейси. — Така или иначе ти не го искаш, нали, скъпа?
— Не, разбира се — отвърна тя, сетне бързо додаде: — Дезмънд ти харесва, нали, Ем?
— Изглежда много приятен.
— Дядо не го харесва.
— Е, едва ли можеш да очакваш това от него, нали? — отбеляза със сериозен тон възрастната дама. — Но се надявам, че когато свикне с мисълта, ще промени мнението си. Не бива да го притискаме, Сара, скъпа. Възрастните хора много трудно променят мнението си, а пък дядо ти е особено упорит.
— Изобщо не ме интересува какво мисли дядо — заяви нагло момичето. — Ще се омъжа за Дезмънд, когато аз реша.
— Така е, скъпа, така е. Но моля те, опитай се да бъдеш разумна. Знаеш, че дядо ти може да създаде много неприятности. Още не си пълнолетна. След една година ще можеш да постъпваш, както пожелаеш. Предполагам, че дотогава Хорас ще се примири.
— Ти си на моя страна, нали? — попита Сара, прегърна баба си и нежно я целуна.
— Искам да си щастлива — каза госпожа Лейси. — А, ето го и младежът! Колата е тук. Знаеш ли, харесват ми тези тесни панталони, които мъжете носят в днешно време. Изглеждат толкова елегантни… само дето подчертават острите колене.
«Да — помисли си Сара, — Дезмънд наистина има остри колене. Не го бях забелязала досега…»
— Върви, скъпа, и се забавлявай — подкани я баба й.
Остана загледана във внучката си, докато тя се качи в колата и потеглиха, сетне се сети за чуждестранния си гост и се отправи към библиотеката. Надникна вътре и видя, че Еркюл Поаро е потънал в приятна дрямка. Тя се усмихна, затвори тихо вратата, прекоси коридора и отиде в кухнята, за да обсъди с госпожа Рос приготовленията за Коледа.
 

— Хайде, красавице — рече Дезмънд. — Твоите май много се вкиснаха, че ще ходим в кръчма, а? Много са досадни!
— Изобщо не повдигнаха въпрос! — възмутено отвърна Сара, докато сядаше в колата.
— За к'во е дошъл този странен чужденец? Детектив е, нали? На кого му е притрябвал детектив тук?
— О, той не е тук професионално — обясни Сара. — Другата баба, Едуина Моркомб, ни помоли да го поканим. Мисля, че отдавна се е оттеглил от активна дейност.
— Прилича ми на стар товарен кон — отсъди Дезмънд.
— Струва ми се, че е искал да види как се празнува Коледа по стар английски обичай — рече колебливо Сара.
— Такава глупост е това празнуване! — засмя се заядливо той. — Не разбирам как го понасяш?
Момичето тръсна ядосано рижата си коса и вирна брадичката си.
— Харесва ми! — отсече обидено.
— Не може да ти харесва, маце. Хайде да се чупим утре. Да запрашим към Скарбъро или някъде другаде.
— Не мога да направя подобно нещо.
— И що не?
— О, те ще ми се обидят.
— Боже Господи! Нали не ти харесват тези детински сантиментални щуротии?
— Е, може би не много, но… — Сара замълча. Даде си сметка, че с нетърпение бе очаквала празнуването на Коледа у дома. Харесваше й всичко, но се срамуваше да го признае пред Дезмънд. Той едва ли би разбрал какво означава да се радваш на Коледа в семеен кръг. За момент й се прииска Дезмънд да не беше идвал за празника. Всъщност искаше й се той изобщо да не беше стъпвал в дома им. Беше много по-забавно да се виждат в Лондон, отколкото тук.
 

Момчетата и Бриджет се върнаха от разходката си до езерото и продължиха оживено да обсъждат възможността да се пързалят. Снегът бе започнал да вали на едри парцали и ако човек погледнеше небето, лесно би могъл да предвиди, че скоро всичко щеше да бъде затрупано.
— Ще вали цяла нощ — рече Колин. — Обзалагам се, че до сутринта ще има метър сняг.
Прогнозата му зарадва всички.
— Хайде да направим снежен човек — предложи Майкъл.
— Мили Боже! — възкликна Колин. — Не съм правил снежен човек от… ами сигурно от четиригодишен.
— Не мисля, че ще е лесно — обади се Бриджет. — Искам да кажа, че за да го направиш, трябва да знаеш как.
— Можем да го направим да прилича на мосю Поаро — предложи Колин. — Ще му сложим големи черни мустаци. Има едни в кутията с гримовете.
— Не мога да разбера как може човек като мосю Поаро да бъде детектив — каза замислено Майкъл. — Не виждам как би могъл да се дегизира.
— Така е — съгласи се Бриджет. — Не можеш да си го представиш как тича наоколо с лупа в ръка и търси улики или пък мери отпечатъци от обувки.
— Хрумна ми една идея! — възкликна Колин. — Хайде да му погодим номер!
— Какво искаш да кажеш? Какъв номер? — попита Бриджет.
— Ами, ще му организираме едно убийство.
— Страхотна идея! — зарадва се Бриджет. — Имаш предвид труп в снега… нещо такова ли?
— Да. Ще го накараме да се почувства в свои води, нали?
— Не мисля, че бих го направила — разколеба се момичето.
— При този сняг сцената ще е чудесна — продължи да я убеждава Колин. — Едно тяло и стъпки… трябва да го обмислим много внимателно. Ще вземем един от кинжалите на дядо и малко червена боя.
Те се умълчаха. Снегът продължаваше да вали и това като че ли ги окуражи. Децата продължиха възбудено да обсъждат плана си.
— Има една кутия с водни бои в старата занимания. От червената боя ще направим кръв… или трябва да е от алената?
— Според мен алената боя не е достатъчно наситена — възрази Бриджет. — Трябва да е малко по-кафява.
— Кой ще бъде трупът? — попита Майкъл.
— Аз — рече бързо Бриджет.
— О, виж какво! Искам да съм аз — разсърди се Колин.
— А, не, не! Трябва да съм аз! — настоя тя. — По-добре ще е да е момиче. По-вълнуващо е. Красива девойка лежи безжизнена в снега.
— Красива девойка! Ха-ха-ха! — присмя й се Майкъл.
— Освен това косата ми е черна — продължи Бриджет.
— И какво от това?
— Ами по-добре изпъква на белия сняг. Ще си сложа и червената пижама.
— Ако си с червената пижама, петната от кръв няма да личат — отбеляза сериозно Майкъл.
— Но така ще съм по-ефектна на снега. Пижамата ми е гарнирана с бяло, така че петната от кръв може да са там. О, ще бъде страхотно! Мислите ли, че той наистина ще се хване?
— Ще се хване, ако го подготвим добре — каза Майкъл. — По снега ще има твои следи и нечии други, които ще водят до «трупа» и обратно. Разбира се, ще са стъпки на мъж. Мосю Поаро сигурно ще иска да ги запази, така че няма да разбере дали наистина си мъртва. Нали не мислите… — Той изведнъж замълча, внезапно осенен от една мисъл. Другите се втренчиха в него. След малко продължи: — Нали не мислите, че той ще се ядоса?
— О, не мисля! — изчурулика Бриджет. — Сигурна съм. Той ще разбере, че сме го направили единствено за да го позабавляваме. Нещо като коледна шега.
— Не смятам, че трябва да го правим точно на Коледа — каза замислено Колин. — Дядо едва ли би одобрил.
— Тогава на следващия ден — предложи момичето.
— Струва ми се, че ще е по-подходящо — съгласи се Майкъл.
— Ще имаме повече време. Трябва да подготвим много неща — каза Бриджет. — Хайде да отидем да видим с какво разполагаме.
Те забързано влязоха в къщата.
 

III.
 
Вечерта всички бяха ангажирани с нещо. Донесоха големи количества бодлива зеленика и имел. Подредиха коледната елха в единия ъгъл на столовата. Всички взеха участие в украсяването й. Поставиха клонки от зелениката по картините на стената. На подходящи места във вестибюла сложиха имел.
— Нямах представа, че все още се прави нещо толкова архаично — измърмори сърдито Дезмънд.
— Тук винаги сме го правили — отвърна обидено Сара.
— Страхотно основание!
— О, Дезмънд, не ставай досаден. Според мен е забавно.
— Сара, миличка, не може да ти е забавно!
— Е, може би не много… но в известен смисъл ми харесва.
— Кой не се страхува от снега и ще отиде на службата в полунощ? — попита госпожа Лейси в дванайсет без двайсет.
— Без мен! — отсече Дезмънд. — Хайде, Сара! — Хвана я здраво за ръка и я отведе в библиотеката. — Скъпа моя, всяко нещо си има граници. Каква е тази щуротия за службата в полунощ?
— Да, прав си — кимна унило тя.
С много закачки и смях част от компанията облякоха набързо палтата си, нахлузиха ботуши и излязоха. Двете момчета, Бриджет, Дейвид и Даяна, тръгнаха през снега към църквата.
— Службата в полунощ! — изсумтя полковник Лейси. — Дори на младини не съм ходил. Глупости! Служба! Твърде религиозно. О, моля да ме извините, мосю Поаро.
— Няма нищо — махна с ръка той. — Не се притеснявайте от мен.
— Според мен утринните служби са достатъчно добри — продължи полковникът. — Една хубава служба в неделя сутринта. «Нека ангелите пеят» и всички хубави стари коледни песни. А после обратно вкъщи за коледния обяд. Нали така, Ем?
— Да, скъпи — усмихна се тя. — Така правим ние, но на младежите им харесва службата в полунощ. Много хубаво, че пожелаха да отидат.
— Сара и онзи приятел обаче не пожелаха да отидат.
— Струва ми се, че грешиш, скъпи — възрази съпругата му. — Сара искаше да отиде, но не го каза.
— Наистина не разбирам защо толкова се съобразява с мнението на онзи приятел.
— Много е млада — кротко му напомни госпожа Лейси. — Ще си лягате ли, мосю Поаро? Лека нощ. Надявам се да спите добре.
— А вие, мадам? Няма ли да си лягате вече?
— Още не — отвърна дамата. — Трябва да напълня чорапите. Зная, че всички вече са големи, но все още се радват да намерят подаръци в чорапите. Слагам вътре разни забавни неща. Какви ли не глупости. Но всички така се забавляват.
— Толкова усилия полагате, за да направите всички щастливи по Коледа. Прекланям се пред вас, мадам — поклони се Поаро, после вдигна с елегантен жест ръката й към устните си и я целуна.
— Хъм — изсумтя полковник Лейси, след като детективът излезе. — Интересен приятел. Но те харесва.
Госпожа Лейси го изгледа и каза:
— Забеляза ли, Хорас, че съм застанала под имел? — Гласът й прозвуча закачливо като на деветнайсетгодишно момиче.
 

Еркюл Поаро влезе в спалнята си. Беше голяма стая с много радиатори. Когато тръгна към леглото с балдахин, забеляза, че на възглавницата има плик. Отвори го и извади лист хартия. С разкривени главни букви на него бе написано:
 
НЕ ЯЖТЕ ОТ СЛИВОВИЯ ПУДИНГ. ЕДИН ДЕТО ВИ ЖЕЛАЕ ДОБРОТО.
 
Поаро се втренчи в бележката. Веждите му се повдигнаха и той промърмори:
— Загадъчно и много неочаквано.
 

IV.
 
Коледният обяд започна точно в два. И наистина бе много тържествен.
Огромните цепеници в широката камина весело пращяха, но пукотът им се заглушаваше от глъчката на компанията. Супата от стриди бе изядена, а след нея се бяха справили и с две огромни пуйки, и сега на масата се виждаха само оглозганите им скелети. Настъпи върховният момент — поднасянето на коледния пудинг. Старият Певърил, чиито осемдесет години караха краката и ръцете му силно да треперят, не позволи на друг да го внесе. Госпожа Лейси седеше, стиснала здраво ръце в нервно очакване. Беше сигурна, че на някоя Коледа Певърил ще падне мъртъв на пода. Имаше две възможности — или да рискува някой ден да го види как се строполява мъртъв на земята, или да не му разреши и да го обиди до такава степен, че той вероятно би предпочел да умре. Досега бе избирала първата възможност. Коледният пудинг сложен на масата върху сребърен поднос. Приличаше на огромна футболна топка. В средата му бе забодено стръкче бодлива зеленика, която се полюшваше като победен флаг. Сини и червени пламъци обгръщаха пудинга.
Госпожа Лейси бе успяла да убеди Певърил поне в едно — да постави подноса точно пред нея, така че да може да слага парчетата пудинг в чинии и да ги подава през масата. Въздъхна облекчено, когато най-сетне сладкишът се озова пред нея. Започна бързо да го разпределя по чиниите, а пламъците догаряха по порциите.
— Пожелайте си нещо, мосю Поаро — провикна се Бриджет. — Пожелайте си, преди да е угаснал пламъкът. По-бързо, бабо, по-бързо!
Най-сетне госпожа Лейси се облегна назад с въздишка на задоволство. Операция «Пудинг» завърши с успех. Пред всеки стоеше парче от сладкиша с все още проблясващи пламъчета. За момент на масата настъпи пълна тишина. Всеки си пожелаваше нещо.
Никой не забеляза странното изражение на Поаро, докато той внимателно разглеждаше парчето в чинията си. «Не яжте от сливовия пудинг.» Какво, за Бога, означаваше това зловещо предупреждение? Неговото парче с нищо не се различаваше от тези на останалите. Въздъхна, като си призна, че е объркан, а Еркюл Поаро никак не обичаше да си признава, когато е объркан, и взе вилицата и ножа.
— Малко от сиропа, мосю Поаро?
Той с удоволствие го поля със сироп.
— Пак си използвала най-хубавото ми бренди, Ем? — обади се полковникът закачливо от другия край на масата.
Жена му му намигна и невинно обясни:
— Госпожа Рос настоя да приготвим сиропа с най-доброто бренди, скъпи. Според нея от това зависи вкусът му.
— Добре, добре — закима полковникът. — Коледа е веднъж в годината, а госпожа Рос е страхотна готвачка. Страхотна жена и страхотна готвачка.
— Наистина — обади се Колин. — Пудингът си е направо жесток! Ммм! — И той с удоволствие напълни устата си.
Внимателно, с известен страх, Еркюл Поаро начена парчето си. Изяде една хапка. Имаше превъзходен вкус! Изяде още една хапка. Нещо леко проблесна в чинията му. Той го проучи с вилицата си. Бриджет, която седеше от лявата му страна, му се притече на помощ:
— Тук има нещо, мосю Поаро. Чудя се какво ли е?
Той внимателно извади малък сребърен предмет и махна полепналите стафиди.
— О! Това е ергенското копче! — възкликна Бриджет. — На мосю Поаро се падна ергенското копче!
Детективът потопи малкото сребърно копче в стъклената купичка за изплакване на ръцете, поставена до чинията му, и старателно отми парченцата пудинг.
— Много е красиво — отбеляза.
— Това означава, че ще останете ерген, мосю Поаро — поясни му услужливо Колин.
— Трябваше да се очаква — промърмори намръщено белгиецът. — Много години вече съм ерген и е твърде невероятно тепърва да променя това положение.
— О, голям залък лапни, голяма дума не казвай — обади се Майкъл. — Скоро прочетох във вестника, че един мъж на деветдесет и пет години се оженил за двайсет и две годишно момиче.
— Окуражаваш ме, млади момко — усмихна се Поаро.
Изведнъж полковник Лейси изохка, лицето му стана пурпурночервено и той закри устата си с ръка.
— За Бога, Емелийн, как си допуснала готвачката да сложи стъкло в пудинга?
— Стъкло!? — извика объркано съпругата му.
Полковникът внимателно изплю онова, което бе причина за раздразнението му.
— Можех да си счупя зъб — избоботи. — Ако го бях глътнал, щях да получа възпаление на апендикса. — Той постави стъкления предмет в купичката с вода, изплакна го и го извади. — Боже Господи! Че това е червен камък от някоя брошка! — възкликна и го вдигна високо.
— Ще позволите ли? — обади се Поаро, енергично се пресегна през съседа си и взе камъка от ръката на полковника. Внимателно го разгледа. Както бе отбелязал домакинът, камъкът бе голям, с рубинен цвят. Поаро го завъртя и светлината заигра по фасетите му.
В другия край на масата някой рязко бутна стола си, сетне отново го приближи.
— Пфу! — извика Майкъл. — Ще е невероятно, ако е истински.
— Може и да е истински. — В гласа на Бриджет прозвуча надежда.
— О, не ставай глупава, Бриджет! Рубин с такава големина би струвал хиляди лири. Нали, мосю Поаро?
— Така е — съгласи се той.
— Но не разбирам как е попаднал в пудинга? — обади се госпожа Лейси.
— Ооо! — простена Колин, дояждайки последното парченце. — Падна ми се прасето. Не е честно!
— На Колин се падна прасето! На Колин се падна прасето! — заповтаря веднага Бриджет. — Колин е голямо лакомо прасе.
— На мен се падна пръстенът — извиси се ясният глас на Даяна.
— А на мен напръстникът — изстена Бриджет.
— Бриджет ще си остане стара мома. Да, Бриджет ще си остане стара мома — закрещяха в хор двете момчета.
— На кого се паднаха парите? — попита Дейвид. — Зная, че в пудинга има истинска златна монета от десет шилинга. Госпожа Рос ми каза.
— Щастливецът съм аз — обади се гордо Дезмънд Лий-Уъртли.
Само седналите от двете страни на полковник Лейси го чуха как под нос измърмори:
— Да, безспорно си ти.
— На мен също се падна пръстен — изненада се Дейвид и погледна през масата към Даяна. — Какво съвпадение, нали?
Закачките продължиха. Никой не забеляза как съвсем небрежно, сякаш замислен за нещо друго, Поаро пусна камъка в джоба си.
След пудинга поднесоха коледни сладки и пирожки. Не след дълго по-възрастните членове на компанията се оттеглиха за следобедна почивка преди традиционния чай до осветената коледна елха. Еркюл Поаро обаче не отиде да си почине. Насочи се направо към огромната старомодна кухня.
— Мога ли да си позволя — започна сияещ той и се огледа — да поздравя готвачката за великолепната храна, на която току-що се насладих?
Настъпи моментно мълчание, след което госпожа Рос пристъпи достолепно напред, за да го посрещне. Беше едра жена, със силно тяло, която излъчваше достойнството на херцогиня. Две дребни белокоси жени стояха в дъното до умивалниците, а едно момиче с провиснали коси сновеше напред-назад между тях и кухнята. Те очевидно бяха само слуги. Госпожа Рос беше кралицата на кухнята.
— Радвам се да чуя, че ви е харесала, сър — отвърна благосклонно тя.
— Да ми е харесала! — извика Еркюл Поаро. Вдигна ръка до устните си, целуна я и изпрати целувката нагоре към тавана. — Но вие сте гений, госпожо Рос! Гений! Никога в живота си не съм вкусвал такива великолепни ястия. Супата от стриди… — той издаде красноречив звук с уста — … и пълнежа. Пълнеж от орехи в пуйката… за мен това бе невероятно изживяване.
— Странно наистина, че го казвате, сър — усмихна се мило готвачката. — Вярно, че пълнежът се прави по много специална рецепта. Даде ми я един австрийски готвач, с когото работих преди много, много години. Но всичко останало си е най-обикновена английска кухня.
— А има ли нещо по-добро? — възкликна детективът.
— Много мило от ваша страна, сър. Сигурно след като сте чужденец, бихте предпочели континенталната кухня. Аз, разбира се, мога да приготвям и такива блюда.
— Сигурен съм, госпожо Рос, че можете да приготвите всякакви блюда. Но вие владеете тайните на английската кухня, на добрата английска кухня. Не онази, която човек вкусва във второкласните хотели и ресторанти. Добрата английска кухня се цени високо от кулинарите на континента. Мисля, че не греша, но в началото на миналия век в Лондон дошла специална делегация, която да изучи тайната на английските пудинги и да я пренесе във Франция. Тогава са писали: «Нямаме подобно нещо във Франция. Струва си да отидете до Лондон само за да вкусите разнообразните и великолепни английски пудинги.» А над всички пудинги — продължи с увлечение Поаро — е коледният сливов пудинг, какъвто ядохме днес. Домашно приготвен е, нали? Не е купен?
— Да, така е, сър. Сама го направих по моя рецепта, както го правя от години. Когато дойдох, госпожа Лейси ми каза, че е поръчала пудинг от Лондон, за да ми спести труда. Но аз й заявих: «Не, мадам, много любезно от ваша страна, но няма пудинг, купен от магазин, който да се сравнява с домашно приготвения.» Имайте предвид, че готовият е направен твърде скоро — обясни вдъхновено, подобно на художник, госпожа Рос. — Добрият коледен пудинг трябва да бъде приготвен седмици преди празника, за да престои. Колкото по-дълго стои, толкова по-хубав става. Разбира се, в границите на разумното. Спомням си, че когато бях дете, всяка неделя ходехме на църква и щом чуехме молитвата, която започва с «Пробуди се, о, Господи…» знаехме, че е време да пристъпим към приготвянето на пудингите. Така си беше. В неделя чувахме молитвата и през седмицата майка ми започваше да ги приготвя. Така трябваше да стане и тук тази година. Този пудинг обаче бе направен едва преди три дни, в деня преди вашето пристигане, сър. Въпреки това аз спазих старата традиция. Всеки в къщата трябваше да дойде в кухнята, да разбърка сместа и да си пожелае нещо. Това е стар обичай, сър, и аз винаги съм го спазвала.
— Колко интересно! — прошепна заинтригувано дребният белгиец. — Колко интересно! Значи всеки дойде в кухнята?
— Да, сър. Младите господа, госпожица Бриджет и господинът от Лондон, сестра му, господин Дейвид и госпожица Даяна… всъщност госпожа Мидълтън… И всички го разбъркаха по веднъж.
— Колко пудинги приготвихте? Този единственият ли беше?
— Не, сър, направих четири. Два големи и два малки. Втория голям смятам да го поднеса на Нова година, а малките са за полковника и госпожа Лейси, когато останат сами.
— Разбирам, разбирам — кимна Поаро.
— Всъщност, сър, днес на обяд не изядохте този, който трябваше.
— Не този ли? — намръщи се той. — Как така?
— Ами, сър, имаме голяма форма-поднос за коледен пудинг. От порцелан е и е с нарисувани имел и зеленика. Обикновено я използваме на Коледа. Но се случи един крайно неприятен инцидент. Тази сутрин, когато Ани я сваляше от рафта в килера, се подхлъзна, изпусна я и тя се счупи. Е, сър, естествено не можех да го поднеса, нали? Можеше да са останали парченца от съда. Така че трябваше да поднесем другия. Онзи, предвиден за Нова година, който беше в обикновена форма. И тя е хубава, но не е така украсена като коледната. Не зная откъде ще можем да си намерим коледна форма. Вече не ги правят с такива размери. Все са едни малки. В днешно време човек не може да си купи и нормална чиния за закуска, която да побере осем-десет пържени яйца с бекон. Ах, нещата не са такива, каквито бяха!
— Не, наистина — съгласи се Поаро. — Но днес не беше така. Днес Коледа беше такава, каквато е била едно време, нали?
Госпожа Рос въздъхна и каза:
— Е, радвам се, че го казвате, сър, но помощниците ми не са както едно време. Не са добре подготвени. Днешните момичета… — Тя леко понижи глас и продължи: — Те са старателни и работят с желание, но не са обучени, сър, ако разбирате какво имам предвид.
— Времената се менят — отбеляза Еркюл Поаро. — И на мен ми става тъжно понякога.
— Знаете ли, сър, тази къща е твърде голяма за господарката и полковника. Господарката го знае. Те живеят в едната й част, а това не е същото както да се използва цялата къща. Тя като че ли се оживява само по Коледа, когато цялото семейство се събере.
— Мисля, че господин Лий-Уъртли и сестра му са тук за пръв път, нали?
— Да, сър. — В гласа на жената се долови лека резервираност. — Много приятен господин, но… ами струва ми се, че е малко странен за приятел на госпожица Сара. Поне според нашите представи. Е, в Лондон нравите са различни. Жалко, че сестра му е толкова зле. Била оперирана. Изглеждаше съвсем добре в деня, в който пристигна, но след това, когато приготвяхме пудингите, отново се почувства зле и оттогава е на легло. Според мен е станала твърде скоро след операцията. Ах, тези днешни доктори! Изписват те от болницата, преди да можеш да стъпиш здраво на краката си. Съпругата на племенника ми… — И тя се впусна в дълъг и емоционален разказ за днешното отношение в болниците според опита на нейните роднини, като коментара й не бе никак ласкателен.
Поаро търпеливо я изслуша и накрая рече:
— Искам още веднъж да ви благодаря за превъзходната храна. Ще приемете ли скромен израз на моята благодарност? — Сгъната банкнота от пет лири се озова в ръката му и той я подаде на госпожа Рос.
Тя я взе притеснено и малко превзето промълви:
— Наистина не трябваше, сър.
— Настоявам, настоявам.
— Е, много мило от ваша страна, сър. — Сега в гласа й прозвуча увереност, че наградата е напълно заслужена. — Желая ви, сър, весела Коледа и успешна Нова година.
 

V.
 
Краят на този ден беше обичаен за първия ден след Коледа. Елхата грееше. С чая поднесоха великолепен кекс. Всички го посрещнаха с одобрение, но си взеха по малко. За вечеря поднесоха студени блюда.
Поаро и възрастните домакини си легнаха рано.
— Лека нощ, мосю Поаро — каза госпожа Лейси. — Надявам се, че ви е било забавно.
— Беше прекрасен ден, мадам, прекрасен.
— Изглеждате ми много замислен.
— Мисля си за английския пудинг.
— Сигурно ви се е сторил малко тежък? — попита деликатно тя.
— Не, не. Нямам предвид гастрономичните му качества. Разсъждавам върху значението му.
— Той е традиционен — поясни дамата. — Е, лека нощ, мосю Поаро, и дано не сънувате коледни пудинги и пирожки.
— Да — промърмори си Поаро, докато се събличаше. — Този сливов пудинг наистина е проблем. Има нещо, което изобщо не разбирам. — Поклати замислено глава. — Е, ще видим.
След като направи някои приготовления, детективът си легна, но не заспа. Два часа по-късно търпението му бе възнаградено. Вратата на спалнята му се отвори много тихо. Той се усмихна. Стана точно както предполагаше. Мислено се върна към момента, в който Дезмънд Лий-Уъртли любезно му бе подал чашата с кафе. Малко по-късно Дезмънд се бе обърнал и Поаро остави чашата си на масата. Когато младежът отново го бе погледнал, той се престори, че изпива кафето. По лицето на Дезмънд се бе изписало задоволство или поне на детектива така му се бе сторило. Пищните мустаци на белгиеца бяха скрили усмивката от мисълта, че същата вечер някой друг ще се унесе в спокоен здрав сън. «Този приятен младеж Дейвид изглежда разтревожен и нещастен — каза си. — Няма да му се отрази зле, ако си поспи добре през нощта. А сега да видим какво ще се случи?»
Поаро лежеше напълно неподвижен, като се стараеше да диша равномерно и от време на време дори леко, но съвсем леко да похърква.
Някой се приближи до леглото му и се надвеси над него. Сетне, очевидно доволен от вида на дълбоко спящия детектив, той се обърна и отиде до тоалетната масичка. На светлината от малко фенерче посетителят започна да разглежда вещите на Поаро, старателно подредени на плота. Той внимателно опипа съдържанието на портфейла, после тихо отвори чекмеджетата и накрая зарови из джобовете на дрехите. Накрая посетителят се доближи до леглото и с изключителна предпазливост провря ръката си под възглавницата. След като я извади, той се поколеба за момент, очевидно, без да знае какво да предприеме по-нататък. Обиколи стаята, като надничаше зад картините, влезе в банята, а после се върна и отново застана в средата на стаята. Постоя малко, сетне издаде едва чуто възклицание на разочарование и се измъкна навън.
— Ах, колко сте разочарован! — промърмори си Поаро. — Да, наистина, колко неприятно! Как е могъл да допусне, че щом Еркюл Поаро е скрил нещо, той ще може да го намери! — Обърна се на другата страна и потъна в блажен сън.
На другата сутрин го събуди леко, но настоятелно почукване по вратата.
— Кой е? Влезте, влезте.
Вратата се отвори и на прага застана Колин. Дишаше тежко и лицето му бе зачервено. Зад него стоеше Майкъл.
— Мосю Поаро, мосю Поаро!
— Какво има? — попита той вече седнал в леглото. — Да не би да е време за сутрешния чай? О, не, това си бил ти, Колин. Какво е станало?
Момчето не му отговори веднага. Очевидно силно се бе стреснало от нещо. Всъщност от вида на нощната шапчица на Поаро бе загубил дар слово. Най-сетне се овладя и заговори:
— Мисля… Мосю Поаро, можете ли да ни помогнете? Случило се е нещо ужасно!
— Но какво?
— Бриджет! Тя е там, навън, на снега! Струва ми се… нито мърда, нито говори… О, по-добре да дойдете и да видите сам. Много ме е страх! Тя може да е мъртва!
— Какво? — Поаро отметна завивките си със замах. — Мадмоазел Бриджет мъртва?
— Мисля… мисля, че някой я е убил. Има… има и кръв… О, елате!
— Но, разбира се, разбира се. Идвам веднага.
Детективът бързо нахлузи обувките си и наметна върху пижамата си едно подплатено с кожи палто.
— Идвам веднага. Събудихте ли другите?
— Не. Не, не съм казал на никой друг, освен на вас. Реших, че така ще е по-добре. Баба и дядо още не са станали. Долу подреждат за закуска, но аз нищо не казах на Певърил. Тя… Бриджет… е от другата страна на къщата, близо до терасата и до прозореца на библиотеката.
— Разбирам. Води ме, аз ще те следвам.
Колин се извърна леко настрани, за да прикрие усмивката си, и тръгна надолу по стълбите. Излязоха навън през страничната врата. Утрото бе ясно, а слънцето още не се бе издигнало високо над хоризонта. Снегът вече бе спрял, но бе валяло цяла нощ и всичко бе затрупано с дебел бял килим. Светът изглеждаше чист и красив.
— Ей там — посочи с драматичен жест задъхано Колин. — Аз… ей там!
Сцената наистина бе драматична. На няколко метра пред тях в снега лежеше Бриджет. Беше с пижама в цикламен цвят и имаше бяла вълнена наметка на раменете си.
По наметката се виждаха алени петна. Главата й бе обърната настрани, а лицето й бе скрито под разпиляната черна коса. Едната й ръка бе под тялото, а другата лежеше отпусната върху снега със свити пръсти. От средата на едно от алените петна стърчеше дръжката на голям крив кюрдски нож, който полковник Лейси бе показал на гостите си предната вечер.
— Mon Dieu! — възкликна Поаро. — Като на театрална сцена!
От Майкъл се изтръгна сподавен вик. Колин тръсна глава сякаш, за да се окопити.
— Зная. Ъ-ъ-ъ… наистина изглежда някак нереално, нали? Виждате ли онези стъпки? Предполагам, че трябва да ги запазим.
— О, да, стъпките. Да, трябва да внимаваме да ги запазим.
— Така си и мислех — каза Колин. — Ето защо не позволих на никого да се приближи, преди вие да дойдете. Бях убеден, че знаете как трябва да постъпим.
— Първо — рече остро Еркюл Поаро, — ще проверим дали все още е жива, нали?
— Ами… да… сигурно — поколеба се Майкъл. — Но виждате ли… помислихме… искам да кажа, че не искахме…
— О, постъпили сте разумно. Чели сте детективски романи. Най-важното е нищо да не се докосва и трупът да остане така, както е. Но не можем да бъдем сигурни дали е труп, нали? В крайна сметка, въпреки че предпазливостта ви е похвална, на първо място идва хуманността. Трябва да повикаме лекар, преди да се обадим в полицията, не мислите ли?
— Но да, разбира се — смотолеви объркано Колин.
— Само си помислихме… искам да кажа… помислихме си, че ще е по-добре да извикаме вас, преди да предприемем каквото и да било — намеси се припряно Майкъл.
— Тогава и двамата ще останете тук — каза сериозно Поаро. — Аз ще обиколя от другата страна, за да не повредя отпечатъците. Толкова са ясни, толкова отчетливи, нали? Стъпки на мъж и на момиче, които водят до мястото, където тя лежи. После стъпките на мъжа се връщат обратно, но не и на момичето.
— Сигурно са стъпките на убиеца — предположи Колин с притаен дъх.
— Точно така — съгласи се детективът. — Стъпките на убиеца. Дълъг тесен крак с много странна обувка. Колко интересно! Според мен лесни за разпознаване. Да, тези стъпки ще бъдат особено важни.
В този момент от къщата излязоха Дезмънд Лий-Уъртли и Сара и се присъединиха към тях.
— Какво, за Бога, правите тук? — попита с театрален апломб младежът. — Видях ви от прозореца на спалнята си. Какво става? Господи, какво е това? Изглежда… изглежда като…
— Точно така — обади се Поаро. — Изглежда като убийство, нали?
Сара изстена, после изгледа подозрително двете момчета.
— Искате да кажете, че някой е убил момичето, как й беше името, Бриджет? — продължи да пита Дезмънд. — Че кой, по дяволите, ще иска да я убие? Невероятно!
— Има много невероятни неща — рече мъдро Поаро. — Особено преди закуска, нали? Така казва един от вашите класици. «Шест невъзможни неща преди закуска». — Сетне додаде: — Моля всички да почакате тук.
Поаро внимателно направи кръг и се приближи до Бриджет. Надвеси се над тялото й. Момчетата едва се сдържаха да не се разсмеят. Сара ги чу и тихо попита:
— Какво сте намислили вие двамата?
— Добрата стара Бриджет — прошепна Колин. — Не е ли страхотна? Не е мръднала.
— Никога не съм виждал някой да изглежда толкова мъртъв, колкото Бриджет — тихо рече Майкъл.
Еркюл Поаро се изправи и обяви:
— Ужасно! — В гласа му прозвуча нотка, която досега липсваше.
Двете момчета отново се развеселиха и извърнаха глави.
— Какво… какво ще правим сега? — попита сподавено Майкъл.
— Можем да направим едно-единствено нещо — отвърна Поаро. — Трябва да извикаме полиция. Ще се обади ли някой от вас или предпочитате аз да го сторя.
— Мисля — започна Колин. — Мисля… какво ще кажеш, Майкъл?
— Да, мисля, че играта свърши — каза Майкъл и пристъпи напред. За първи път той сякаш изглеждаше малко неуверен. — Много съжалявам. Надявам се, че няма да ни се разсърдите. Това… ъ-ъ-ъ… беше нещо като коледна шега, нали разбирате? Ние решихме… ами решихме да ви подготвим едно убийство.
— Решили сте да ми подготвите убийство? Тогава това… тогава това…
— Е просто представление — обясни Колин, — което да ви накара… ами да ви накара да се почувствате в свои води.
— Аха! Разбирам. Направихте си с мен първоаприлска шега, така ли? Но днес не е първи април, а двайсет и шести декември.
— Май не трябваше да го правим. — В гласа на Колин се усети колебание. — Но… но… нали не ни се сърдите много, мосю Поаро? Хайде, Бриджет — провикна се той. — Ставай! Сигурно вече си премръзнала до смърт.
Тя обаче не помръдна.
— Странно — обади се Поаро, — тя като че ли не те чува. — Той ги изгледа замислено и продължи: — Казвате, че било шега, а? Сигурни ли сте, че е шега?
— Но да, разбира се — промърмори неспокойно Колин. — Ние… не искахме никому да причиним зло.
— Но защо тогава мадмоазел Бриджет не става?
— Нямам представа — вдигна рамене Колин.
— Хайде, Бриджет — подкани я нетърпеливо Сара. — Стига си се правила на глупачка.
— Наистина много съжаляваме, мосю Поаро — каза Колин. — Наистина се извиняваме.
— Няма нужда да се извинявате — рече със странен тон детективът.
— Какво имате предвид? — втренчи се в него момчето, после се обърна отново към момичето и извика:
— Бриджет! Бриджет! Какво има? Защо не става? Защо продължава да лежи там?
Поаро се обърна към Дезмънд и го повика:
— Вие, господин Лий-Уъртли. Елате тук. — Когато той се приближи, Поаро му каза: — Опитайте се да напипате пулса й.
Дезмънд Лий-Уъртли се наведе над момичето и докосна китката му.
— Няма пулс… — промърмори той и се втренчи в детектива. — Ръката и е съвсем безжизнена. Боже Господи, тя наистина е мъртва!
— Да, тя е мъртва — кимна Поаро. — Някой превърна комедията в трагедия.
— Някой? Но кой?
— Има стъпки, които идват до момичето и се връщат. Отпечатъците много силно, наподобяват тези, които вие току-що направихте, господин Лий-Уъртли, идвайки по пътеката дотук.
Дезмънд Лий-Уъртли се обърна назад.
— Какво, по дяволите… Обвинявате ли ме? Мен? Вие сте луд! Защо ще искам да я убивам?
— Да, наистина, защо? Чудя се… Нека видим…
Поаро се наведе и много внимателно разтвори вкочанените пръсти на момичето.
Дезмънд шумно си пое дъх и се втренчи недоумяващо в ръката й. В дланта на мъртвото момиче имаше голям камък, приличащ на рубин.
— Това е проклетото нещо, което извадихте от пудинга! — извика той.
— Така ли? Сигурен ли сте?
— Разбира се, че съм.
Дезмънд припряно се наведе и взе камъка от ръката на Бриджет.
— Не трябваше да го правите — каза сърдито Поаро. — Не биваше да пипаме нищо.
— Но аз не съм докоснал тялото, нали? Това нещо тук обаче може да се загуби, а е доказателство. Най-важното сега е да извикаме полиция. Веднага отивам да се обадя. — Той се обърна и хукна към къщата.
Сара бавно се доближи до Поаро. Лицето й бе пребледняло.
— Не разбирам. Не разбирам — прошепна. Сетне сграбчи ръката на Поаро и попита: — Какво имахте предвид с тези отпечатъци?
— Вижте сама, мадмоазел.
Отпечатъците от стъпките, които водеха до тялото и обратно, бяха същите като тези на човека, стоял допреди малко до детектива.
— Искате да кажете… че е бил Дезмънд? Глупости!
Изведнъж бялата тишина бе пронизана от звука на форсиращ двигател. Всички се обърнаха. Видяха как една кола стремително потегля по алеята. Сара веднага я позна.
— Това е Дезмънд! Неговата кола! Той… сигурно отива лично да извика полицията, вместо да се обажда по телефона.
От къщата излезе Даяна Мидълтън и дотича до тях.
— Какво се е случило? — извика тя, останала без дъх. — Преди малко Дезмънд нахълта в къщата и каза, че Бриджет е убита. После се опита да се обади по телефона, но той не работеше. Не успя да се свърже. Каза, че сигурно са прекъснали жиците. Реши, че ще е най-добре да се качи на колата и да доведе полицията. Защо полиция?
Поаро посочи тялото.
— Бриджет? — втренчи се Даяна в него. — Но… да не е някаква шега? Дочух нещо… снощи. Помислих си, че ще ви погодят номер, мосю Поаро.
— Да — кимна той, — имали са такова намерение. А сега нека всички да влезем в къщата. Ако останем още, ще настинем, пък и нищо не можем да направим, преди господин Лий-Уъртли да се върне с полицията.
— Ама вижте — заекна Колин. — Не можем… не можем да оставим Бриджет сама.
— Няма да й помогнем, ако останем — обясни му кротко Поаро. — Хайде елате. Тъжно е наистина, голяма трагедия, но вече нищо не можем да направим, за да помогнем на мадмоазел Бриджет. Затова да влезем вътре и да се стоплим, и може би да изпием по чаша чай или кафе.
Те послушно го последваха към къщата. Певърил тъкмо се канеше да удари гонга. Дори и да му се бе сторило необичайно, че повечето от членовете на семейството са навън по това време и че под палтото си Поаро е по пижама, той с нищо не го показа. Въпреки напредналата си възраст Певърил бе все още идеалният иконом. Не забелязваше нищо, което не се искаше от него да забележи. Влязоха в столовата и седнаха. Когато пред всеки бе сложена чаша кафе, Поаро заговори:
— Налага се да ви разкажа една история. Не мога да ви съобщя всички подробности, но ще ви я опиша в общи линии. Става дума за един млад принц, който наскоро пристигнал в тази страна. Донесъл със себе си прочуто бижу, което възнамерявал да поправи и да го подари на дамата, за която ще се жени. За съжаление обаче, преди да го направи, се запознал с една много красива млада госпожица. Тази госпожица изобщо не се интересувала от принца. Вълнувало я единствено бижуто. Един ден изчезнала заедно със скъпоценното украшение, което поколения наред принадлежало на семейството на принца. Както се досещате младият човек изпаднал в много неловко положение. Скандалът трябвало да бъде избегнат на всяка цена. Било невъзможно да се обърне към полицията. Ето защо той се довери на мен, Еркюл Поаро, и ми каза: «Намерете го. Намерете прочутия рубин.» И така, младата госпожица имала приятел, а той участвал в доста съмнителни афери. Бил замесен в изнудване и в продажба на бижута в чужбина. Постъпвал винаги много умно. Полицията го подозирала, но нищо не можела да докаже. Разбрах, че този умен господин ще прекара коледните празници тук, в този дом. Било много важно красивата млада госпожица, която откраднала бижуто, да изчезне за известно време, така че никой да не може да й задава въпроси или да я преследва. Наредили така нещата, че тя също да дойде в «Кингс Лейси», като я представят за сестра на умния господин…
Сара си пое дълбоко дъх и извика:
— О, не! О, не, не тук. Не пред очите ми!
— Но е така — продължи Поаро. — И след малка инсценировка аз също бях поканен да гостувам тук за Коледа. Младата госпожица се преструва, че току-що е излязла от болница. Когато пристига тук, тя се чувства съвсем добре. Но после разбира, че аз, детективът, при това добре известен, също ще бъда в този дом. Веднага състоянието й се влошава. Скрива рубина на първото място, което й идва наум, после внезапно й става зле и тя се прибира в стаята си. Не иска да я видя, защото предполага, че несъмнено разполагам с нейна снимка и ще я позная. Колкото и да й е неприятно, тя трябва да стои по цял ден в стаята си, а брат й да й носи храната.
— Ами рубинът? — попита Майкъл.
— Мисля, че в момента, в който се споменава за моето пристигане, младата госпожица е била в кухнята заедно с всички вас. Разговаряли сте, смеели сте се, докато сте разбърквали коледните пудинги. Поставят пудингите във форми и младата госпожица скрива в една от формите рубина, но не в тази, в която е пудингът за Коледа. О, не, тя знае, че той е в специална форма. Слага рубина в другия пудинг, този, който е предназначен за Нова година. Възнамерявала е, преди да си тръгне, да го вземе със себе си. Но тук се намесва съдбата. На сутринта след Бъдни вечер се случва инцидент. Коледният пудинг в специалната форма пада на каменния под и порцелановата форма се счупва на парченца. Как да се поправи стореното? Добрата госпожа Рос го заменя с другия пудинг.
— Мили Боже! — възкликна Колин. — Искате да кажете, че на Коледа, когато дядо извади от устата си камъка, това е бил истинският рубин?
— Точно така — кимна детективът. — И можете да си представите какви чувства обземат господин Дезмънд Лий-Уъртли, когато го вижда. Какво става по-нататък? Рубинът минава от ръка на ръка. Аз го разгледах и успях незабелязано да го пусна в джоба си. Направих го съвсем небрежно, сякаш камъкът изобщо не ме вълнува. Но един човек все пак е видял какво сторих. Когато си легнах, този човек дойде да претърси стаята ми, но не откри рубина. Защо?
— Защото сте го дали на Бриджет — предположи задъхано Майкъл. — Нали така? И ето защо… но не разбирам напълно… искам да кажа… ама вижте, какво стана после?
Детективът се усмихна и продължи:
— Нека сега отидем в библиотеката и да погледнем през прозореца. Ще ви покажа нещо, което може да обясни загадката. — Той поведе групата и когато влязоха, каза: — Помислете си отново за сцената на убийството. — Той посочи през прозореца.
Изведнъж всички ахнаха. Навън на снега нямаше труп. Върху утъпкания сняг нямаше и следа от разигралата се трагедия.
— Дали не беше сън? — отнесено изрече Колин. — Да не би някой да е вдигнал тялото?
— Аха, виждате ли? «Загадката на изчезналия труп» — поклати глава Поаро, а очите му заискриха.
— Мили Боже! — извика Майкъл. — Мосю Поаро вие сте… вие не сте… О, вижте какво, той през цялото време ни будалка!
Поаро му намигна.
— Така е, деца мои, аз също ви подготвих една малка шега. Виждате ли, подочух за вашия заговор и подготвих контразаговор. А, ето и мадмоазел Бриджет. Надявам се, че не се чувствате зле след дългия престой на снега. Никога няма да си простя, ако хванете пневмония.
Момичето току-що бе влязло в стаята. Носеше дебела пола и вълнен пуловер. Весело се разсмя.
— Поръчах да ви донесат билков чай в стаята. Изпихте ли го? — попита строго Поаро.
— Една глътка ми бе достатъчна — отвърна тя. — Чувствам се отлично. Добре ли се справих, мосю Поаро? Господи, така ме боли ръката от турникета, който ме накарахте да сложа.
— Справихте се блестящо, дете мое — усмихна се той. — Блестящо! Но както виждате, присъстващите са все още в недоумение. Снощи отидох при мадмоазел Бриджет. Казах й, че знам за заговора, и я попитах дали би се съгласила да изиграе заради мен една роля. Тя се съгласи и я изпълни чудесно. Направи следите по снега с обувките на господин Лий-Уъртли.
— Но какъв е смисълът на всичко това, мосю Поаро? — попита с дрезгав глас Сара. — Какъв смисъл имаше да изпратите Дезмънд да доведе полиция? Те много ще се ядосат, когато открият, че всичко е една измама.
— Нито за миг не съм допускал, мадмоазел, че господин Лий Уъртли е отишъл да доведе полицията — поклати глава Поаро. — Той за нищо на света не иска да се замесва в убийство. Загуби самообладание. Интересуваше го единствено как да вземе рубина. Грабна го, излъга, че телефонът не работи, и скочи в колата си, престорвайки се, че отива да повика полицията. Според мен ще мине доста време, преди да го видим отново. Както научих, той има свои канали, чрез които може да напусне Англия. Има собствен самолет, нали, мадмоазел?
— Да — кимна Сара. — Мислехме… — Тя замълча.
— Искал е да тръгнете с него, нали? Е, това е един чудесен начин да изнесете някое бижу извън страната. Когато избягате с някое момиче, а сетне този факт се разгласи, едва ли биха ви заподозрели, че сте изнесли също и прочуто бижу. О, да, прикритието би било идеално.
— Не ви вярвам! — извика момичето. — Не вярвам и дума от всичко това!
— Тогава попитайте сестра му — предложи й Поаро и посочи с глава зад рамото й.
Сара рязко се обърна. На вратата стоеше момиче с платиненоруса коса. Носеше кожено палто и гледаше намръщено групата в библиотеката. Очевидно бе разгневена.
— Сестра! Друг път! — изсмя се неприятно тя. — Тази свиня не ми е никакъв брат! Духна и ме остави аз да опера пешкира! А идеята си беше негова. Той ме замеси в това! Каза, че щели да паднат много пари и че никога нямало да се стигне до съд, защото се бояли от скандал. Можех да заплаша Али, че сам ми е дал рубина. Двамата с Дез щяхме да си поделим парите в Париж. А сега тази свиня избяга! Иска ми се да го убия! — После изведнъж смени тона и продължи: — Колкото по-бързо се махна оттук… Някой може ли да ми повика такси?
— Пред вратата ви чака една кола, която ще ви закара до гарата, мадмоазел — каза Поаро.
— Мислите за всичко, а?
— За повечето неща — скромно рече той.
Но Поаро нямаше да се отърве толкова лесно. След като излезе, за да изпрати фалшивата госпожица Лий-Уъртли до колата, той се върна в библиотеката. Всички бяха все още там. Колин се обади пръв. Момчешкото му лице бе намръщено.
— Вижте какво, мосю Поаро, ами рубинът? Да не би да го оставите да се измъкне с него?
Лицето на Поаро се помрачи. Той поглади леко мустаците си, но изглеждаше притеснен.
— Ще го открия — промърмори. — Има и други начини. Ще продължа…
— Как можахте! — възнегодува Майкъл. — Да оставите тази свиня да се измъкне с рубина!
Бриджет реагира още по-рязко.
— Той пак ни будалка — извика. — Нали, мосю Поаро?
— Ще изпълним ли заключителния номер, мадмоазел? Бръкнете в левия ми джоб.
Бриджет пъхна ръка в джоба му и я извади с триумфален възглас. В ръката й искреше огромният рубин.
— Както се досещате, този, който стискахте в ръката си, беше фалшив. Купих го от Лондон за всеки случай. Нали разбирате? Не бива да има скандал. Мосю Дезмънд ще се опита да се отърве от рубина в Париж или в Белгия, или някъде другаде, където има връзки. Тогава ще открие, че камъкът е фалшив. Какво по-хубаво от това? Всичко завърши щастливо. Избегнахме скандала, принцът получава рубина си, връща се в страната си и се жени, надяваме се щастливо. Чудесен край!
— Не и за мен — промърмори тъжно Сара.
Изрече го толкова тихо, че никой, освен Поаро не я чу.
— Грешите, мадмоазел Сара — погледна я нежно той. — Вие придобихте опит, а всеки опит е ценен. Сигурен съм, че ви очаква щастие.
— Така си мислите — недоверчиво рече тя.
— Ама, мосю Поаро, я кажете, как разбрахте, че ви готвим номер? — обади се Колин все още намръщен.
— Моя работа е да зная всичко — отвърна важно той и засука мустак.
— Добре де, но не виждам как бихте могли да го научите. Да не би някой да ви го е снесъл… искам да кажа някой да ви го е съобщил?
— Не, съвсем не.
— Тогава как? Кажете ни?
Всички извикаха в хор:
— Кажете ни!
— Не, не — категоричен беше Поаро. — Ако ви кажа как съм разбрал, ще си разкрия тайните. Все едно фокусникът да ви каже как прави триковете си.
— Кажете ни, мосю Поаро! Хайде, кажете ни!
— Наистина ли искате да разкрия и последната тайна?
— Да, да, кажете ни!
— Ох, не мисля, че мога. Ще бъдете толкова разочаровани.
— Хайде, сега, мосю Поаро, кажете ни! Как разбрахте?
— Ами, знаете ли, онзи ден след чая седях на един стол в библиотеката до прозореца и си почивах. Сигурно съм задрямал, защото ме събудиха вашите гласове. Обсъждахте плана си точно под прозореца, а той беше леко открехнат.
— Това ли е всичко? — извика разочарован Колин. — Колко елементарно!
— Нали? — усмихна се Еркюл Поаро. — Виждате ли? Разочаровани сте.
— Е, във всеки случай вече знаем всичко — обади се Майкъл.
— Наистина ли? — промърмори сякаш на себе си детективът. — Аз не знам всичко. При това моята работа е да знам всичко.
Той поклати леко глава и отиде във вестибюла. Може би за двайсети път извади от джоба си зацапания лист хартия, на който бе написано:
 
Не яжте от сливовия пудинг. Един дето ви желае доброто.
 
Поаро замислено се взря в листа. Той можеше да обясни всичко, но не и това! Обидно! Кой го бе написал? Защо го бе написал? Докато не разбереше, нямаше да има и минутка покой. Изведнъж мислите му бяха прекъснати от някакъв странен скърцащ звук. Рязко погледна надолу. Момичето с увисналите коси чевръсто търкаше пода с четка. Когато го видя, то се втренчи с широко ококорени очи в листа в ръцете му.
— О, сър! О, сър! Моля, сър.
— А ти коя си, дете мое? — поинтересува се Поаро.
— Ани Бейтс, сър, моля, сър. Идвам тук, за да помагам на госпожа Рос. Не исках, сър, нямах предвид… не исках да правя онова, което не трябва. Сторих го за добро, сър. Наистина за добро.
На Поаро му просветна и той й показа листа:
— Ти ли го написа, Ани?
— Нямах нищо лошо предвид, сър. Ама наистина.
— Разбира се, Ани — усмихна й се той. — По-добре ми разкажи. Защо го написа?
— Ами заради онези двамата, сър. Господин Лий-Уъртли и сестра му. Не че тази му беше сестра. Сигурна съм. Никоя от нас не го повярва. Пък и съвсем не беше болна. Веднага го разбрахме. Помислихме си… всички си помислихме, че става нещо нередно. Ще ви го кажа направо, сър. Бях в банята й, за да сменям кърпите, и чух. Той влезе при нея и заговориха. Чух го съвсем ясно да казва: «Този детектив, този Поаро! Ще идва тук. Трябва да направим нещо. Трябва да го махнем от пътя си колкото може по-скоро.» После сниши глас и много зловещо попита: «Къде го сложи?» А тя му отговори: «В пудинга.» О, сър, сърцето ми така подскочи, че за малко да спре. Реших, че искат да ви отровят с коледния пудинг. Не знаех какво да правя! Госпожа Рос нямаше да ми обърне внимание. Сетне ми хрумна да ви напиша писмо и да ви предупредя. Тъй и сторих и го оставих на възглавницата ви, за да го откриете, когато си лягате. — Ани замълча, останала без дъх.
Той я гледа изпитателно няколко минути и най-сетне каза:
— Струва ми се, че гледаш твърде много криминални филми или може би телевизията ти е повлияла така? Но важното в случая е, че имаш добро сърце и си проявила известна съобразителност. Когато се върна в Лондон, ще ти изпратя подарък.
— О, благодаря ви, сър. Много ви благодаря.
— Какво би искала като подарък, Ани?
— Какво ли? Мога ли да си поискам каквото ми харесва?
— В рамките на разумното, да — отвърна предпазливо детективът.
— О, сър, мога ли да получа тоалетна чантичка? Истинска тоалетна чантичка като тази на сестрата на господин Лий-Уъртли, макар и да не му беше сестра?
— Да, да — кимна Поаро. — Мисля, че мога да го уредя. — Сетне промърмори на себе си: — Интересно. Скоро посетих един музей, в който се съхраняват антични предмети от Вавилон или от някой от онези древни градове. Предметите са на хиляди години и сред тях имаше тоалетни кутии. Сърцето на жената не се променя.
— Моля, сър? — попита го стреснато Ани.
— Нищо, нищо, просто разсъждавам. Ще си получиш тоалетната чантичка, мило дете.
— О, благодаря ви, сър. Много ви благодаря наистина.
Ани радостно се отдалечи. Поаро се загледа след нея. На лицето му бе изписано задоволство.
— Виж ти! — промърмори. — А сега да тръгвам. Тук вече нямам работа. — В този миг неочаквано две ръце го хванаха за раменете.
— Ако застанете под имела… — прошепна Бриджет.
Еркюл Поаро бе много доволен. Наистина се забавлява. Каза си, че е прекарал една чудесна Коледа.
 

* * *
 
Второ приключение
 
I.
 
Точен до минутата както винаги, Еркюл Поаро влезе в малката стая, където неговата отлична секретарка, госпожица Лемън, очакваше инструкциите му за деня.
На пръв поглед госпожица Лемън изглеждаше като съставена единствено от ъгли. Това удовлетворяваше чувството на Поаро за симетрия.
Не че се интересуваше от геометричното съвършенство, когато ставаше дума за жени. Точно обратното — той бе много старомоден. Имаше континентален вкус към заоблените, по-скоро чувствените форми. Харесваше жените да са жени. Харесваше да са пищни, колоритни и екзотични. Имаше една руска графиня… но това бе толкова отдавна. Лудостта на младостта!
Но на секретарката си никога не гледаше като на жена. За него тя беше по-скоро като машина, прецизен инструмент. Работоспособността й бе невероятна. Бе на четирийсет и осем години и за щастие бе лишена от въображение.
— Добро утро, госпожице Лемън.
— Добро утро, мосю Поаро.
Поаро седна и тя постави пред него сутрешната поща, старателно разпределена по групи. После се върна на мястото си и седна с бележник и молив в ръка, готова да запише всичко.
Но тази сутрин щеше да има промяна в обичайния ред. Поаро бе взел един вестник и с интерес го четеше. С големи и черни заглавия на първата му страница бе написано:
ЗАГАДКАТА НА ИСПАНСКАТА РАКЛА. ПОСЛЕДНИ РАЗКРИТИЯ.
— Сигурно сте прегледали сутрешните вестници, госпожице Лемън?
— Да, мосю Поаро. Новините от Женева не са много добри.
Той махна с ръка, за да покаже незаинтересоваността си към събитията в Женева.
— Испанска ракла — промърмори. — Можете ли да ми кажете, госпожице Лемън, какво точно представлява испанската ракла?
— Предполагам, мосю Поаро, че това е ракла, която идва от Испания.
— Много разумно предположение. Но все пак не знаете ли какво точно представлява?
— Мисля, че са от времето на кралица Елизабет I. Големи са и имат много месингови украшения. Изглеждат много красиви, когато са полирани и добре поддържани. Сестра ми си купи такава от една разпродажба. В нея съхранява спалното бельо, покривките за маса и кърпите. Красива е.
— Сигурен съм, че в дома на сестра ви всичко се поддържа изрядно — поклони се любезно Поаро.
Госпожица Лемън му обясни, че за съжаление в днешно време прислужничките сякаш никога не са чували за «усиленото търкане». Детективът се озадачи от фразата, но реши да не пита какво точно има предвид.
Той отново погледна вестника и се опита да запомни споменатите имена — майор Рич, господин и госпожа Клейтън, капитан Макларън, господин и госпожа Спенс. Тези имена нищо не му говореха и все пак зад тях се криеха човешки същества, които мразеха, обичаха, страхуваха се. Разигралата се драма нямаше нищо общо с него. А как би искал да има някакво участие! Шест човека на вечеря в стая с голяма испанска ракла до стената… шест човека… пет от тях разговарят, хапват от студената вечеря, сменят плочите на грамофона, танцуват… а шестият е мъртъв в испанската ракла…
Поаро си помисли, че милият му приятел Хейстингс много би се позабавлявал с тази история. Какви романтични полети щеше да извърши фантазията му. Какви неуместни забележки щеше да направи. «Ах, скъпи ми Хейстингс, колко ми липсваш днес… Вместо теб…» Поаро погледна към госпожица Лемън и въздъхна. Тя се досети, че шефът й не е в настроение да й диктува писма, и махна покривалото на пишещата си машина. Седеше и чакаше да настъпи удобният момент, за да се върне отново към работата си. Никак не се интересуваше от зловещата испанска ракла с трупа в нея. Поаро отново въздъхна и погледна снимката във вестника. Снимките във вестниците никога не са твърде добри, а тази определено бе съвсем неясна. Но какво лице! «Госпожа Клейтън, съпругата на убития.»
Нещо накара Поаро да сложи вестника пред госпожица Лемън.
— Погледнете! Погледнете това лице!
Тя послушно сведе очи към снимката, но не изрази никаква емоция.
— Какво мислите за нея, госпожице Лемън? Това е госпожа Клейтън.
Секретарката взе вестника, внимателно разгледа снимката и отбеляза:
— Много прилича на съпругата на един банков чиновник от Кройдънт Хийд. Бяха ми съседи.
— Интересно. Ще бъдете ли така любезна да ми разкажете историята на тази съпруга на банковия чиновник — помоли я той.
— Ами историята й не е весела, мосю Поаро.
— Така си и мислех. Моля продължете.
— Говореше се много за връзката на госпожа Адамс с един млад актьор. После господин Адамс се застреля. Но госпожа Адамс отказа да се омъжи за актьора и той се опита да се отрови. Все пак успяха да го спасят. По-късно госпожа Адамс се омъжи за един млад адвокат. Струва ми се, че отново се случиха неприятни неща, но ние вече бяхме напуснали Кройдънт Хийд и не зная подробности.
Еркюл Поаро кимна сериозно и попита:
— Беше ли красива?
— Ами… не бихте я нарекли красива… но в нея имаше нещо…
— Точно така. Кое е онова, което притежават съблазнителките? Троянската Елена, Клеопатра…
Госпожица Лемън енергично сложи лист хартия в машината.
— Никога не съм мислила за това, мосю Поаро. Струва ми се твърде глупаво. Ще е много по-добре, ако хората просто си вършат работата и не мислят за подобни неща.
Като изрази по този начин отношението си към човешките слабости и прегрешения, бързо сложи пръстите си върху клавишите на машината, очевидно нетърпелива да я оставят да продължи работата си.
— Това е вашата гледна точка — отбеляза детективът. — А в момента най-силното ви желание е да ви оставя на спокойствие да работите. Но вашата работа, госпожице Лемън, не е само да пишете писмата ми, да подреждате документите, да отговаряте на телефона… всички тези неща вършите превъзходно… но аз се нуждая от вашето съдействие, защото не се занимавам само с документи, а и с човешки същества.
— Разбира се, мосю Поаро — отвърна търпеливо секретарката. — Какво искате да направя?
— Този случай ме заинтригува. Ще се радвам, ако проучите статиите в сутрешните вестници, както и във вечерните, и ми изготвите резюме на фактите.
— Да, мосю Поаро.
Детективът се оттегли в дневната, а на лицето му заигра лукава усмивка.
— Каква ирония! — каза си. — След скъпия ми Хейстингс да се занимавам с госпожица Лемън. Какъв по-голям контраст може да си представи човек. Скъпият ми Хейстингс! Как щеше да се забавлява! Щеше да се разхожда напред-назад, да говори за случая, да му придава романтични окраски, да приема за чиста монета всяка дума, написана във вестника. А горката госпожица Лемън, онова, което я помолих да направи, съвсем няма да й достави удоволствие.
Не след дълго секретарката влезе при него и му подаде лист, изписан на машина.
— Ето информацията, която искахте, мосю Поаро. Но се боя, че не може да се смята за достоверна. Във всеки вестник има различно описание на случилото се. Не мога да гарантирам, че повече от шейсет процента от фактите са верни.
— Струва ми се, че оценката ви е твърде строга — промърмори Поаро. — Благодаря ви за усилията, госпожице Лемън.
Фактите изглеждаха невероятни, но бяха доста ясни. Майор Чарлс Рич, заможен ерген, поканил неколцина приятели на вечеря в апартамента си — господин и госпожа Клейтън, господин и госпожа Спенс и капитан Макларън. Капитанът бил стар приятел както на Рич, така и на семейство Клейтън. С младото семейство Спенс се познавали отскоро. Арнолд Клейтън работел в Министерството на финансите. Джеръми Спенс бил младши чиновник. Съобщаваха и годините на присъстващите — майор Рич на четирийсет и осем, Арнолд Клейтън на петдесет и пет, капитан Макларън на четирийсет и шест, Джеръми Спенс на трийсет и седем. За госпожа Клейтън пишеха, че «била с няколко години по-млада от съпруга си». Един-единствен от поканените не е успял да присъства на вечерята. В последния момент на Клейтън се наложило спешно да замине за Шотландия и се предполагало, че е взел влака в 8.15 от гара Кингс Крос.
Вечерята протекла нормално. Изглежда, всички са се забавлявали. Не са били много шумни, нито пък са прекалили с пиенето. Разотишли се към 11.45. Четирима от гостите си тръгнали заедно и се качили на едно такси. Пръв слязъл капитан Макларън, когото оставили пред клуба му, сетне семейство Спенс оставили Маргарет Клейтън на Кардиган Гардънс и се прибрали в къщата си в Челси.
Страшното откритие било направено на следващата сутрин от слугата на майор Рич — Уилям Бърджес. Той не живеел в къщата. Пристигнал рано, за да почисти дневната, преди да поднесе на майора сутрешния чай. Когато започнал да чисти, открил голямо петно на светлия килим, върху който стояла раклата. Сторило му се, че петното е от нещо, течащо от нея. Веднага отворил капака и надникнал вътре. С ужас видял тялото на господин Клейтън. Бил намушкан във врата.
Бърджес изскочил на улицата и повикал минаващия полицай.
Това бяха фактите по случая. Имаше и някои подробности. Полицията незабавно уведомила госпожа Клейтън, която била «напълно съсипана» от новината. За последен път видяла съпруга си около шест часа предната вечер. Прибрал се вкъщи много ядосан, защото получил съобщение от Шотландия, че трябва спешно да замине във връзка с някакво негово имущество. Настоял съпругата му да отиде на вечерята без него. После се отбил в клуба си, където заварил капитан Макларън на чашка с приятели. Обяснил му какво се е случило. Накрая, поглеждайки часовника си, казал, че ще има време да се отбие при майор Рич, за да се извини, след което да хване влака от гара Кингс Крос. От клуба се опитал да позвъни на майора по телефона, но не могъл да се свърже.
Според Уилям Бърджес господин Клейтън пристигнал в апартамента около 7.55. Майор Рич не бил в дома си, но прислужникът очаквал той да се върне всеки момент. Ето защо Бърджес предложил на Клейтън да влезе и да го почака. Гостът обяснил, че бърза за влака. Прислужникът го поканил в дневната и се върнал в кухнята, за да довърши приготовленията за вечерята. Не чул кога се е прибрал господарят му, но след около десет минути майор Рич надникнал в кухнята и му наредил да отиде да купи турски цигари, които били любимите на госпожа Спенс. Бърджес веднага излязъл. После занесъл цигарите на майора в дневната. Господин Клейтън не бил там, но прислужникът решил, че вече си е тръгнал, за да хване влака.
Разказът на майор Рич бе кратък и ясен. Когато се прибрал, не заварил Клейтън в апартамента си и дори не разбрал, че е идвал. Не намерил бележка и за пръв път чул за пътуването на Клейтън до Шотландия, когато пристигнала съпругата му и другите гости.
Вечерните вестници съобщаваха и за още два момента. Госпожа Клейтън, която била «съсипана от шока», напуснала апартамента си и отишла за известно време при приятели.
Вторият момент се отнасяше до майор Чарлс Рич. Той бе обвинен в убийството на Арнолд Клейтън и бе арестуван.
— Значи така — заключи Поаро и погледна госпожица Лемън. — Арестуването на майор Рич можеше да се очаква. Но какъв забележителен случай! Толкова забележителен! Не мислите ли?
— Според мен такива неща се случват, мосю Поаро — отвърна тя без никакво вълнение.
— О, да, наистина. Всеки ден се случват. Или почти всеки ден. Но въпреки че са трагични, обикновено са напълно обясними.
— Много неприятна история.
— Да те намушкат и да те скрият в испанска ракла, наистина не е много приятно за жертвата. Безспорно е така. Но когато казвам, че случаят е забележителен, имам предвид поведението на майор Рич.
— Има подозрение, че майор Рич и госпожа Клейтън са били много близки… — сподели с неприязън секретарката. — Само подозрение, а не доказан факт. Заради това не го включих в резюмето си.
— Постъпили сте правилно. Но тази подробност някак се набива на очи. Това ли е всичко, което имате да ми кажете?
Госпожица Лемън не реагира. Поаро въздъхна. Колко му липсваше богатото въображение на Хейстингс. Да се обсъжда някой случай с госпожица Лемън бе непосилен труд.
— Помислете за момент за майор Рич. Той е влюбен в госпожа Клейтън и това е сигурно… Иска да се отърве от съпруга й… това също е сигурно, въпреки че, ако тя също е влюбена в него и те са близки, защо е трябвало да постъпват по този начин? Вероятно са предполагали, че Клейтън няма да даде развод на съпругата си. Но не това имам предвид. Майор Рич е запасен офицер и нерядко се казва, че военните не са особено умни. Все пак възможно ли е той да е такъв глупак?
Секретарката не отговори. Очевидно според нея последният въпрос на Поаро бе риторичен.
— Е, какво мислите за всичко това? — попита я нетърпеливо детективът.
— Какво мисля аз? — втренчи се в него тя.
— Но, да! Вие!
Госпожица Лемън се опита да се съсредоточи заради натиска, който бе оказан върху нея. Тя не се отдаваше на сериозни мисловни процеси, освен ако не беше специално помолена. През по-голямата част от времето мислите й бяха заети с подробностите за безукорно подреждане на документи. Това бе единственото, което я вълнуваше.
— Ами… — започна и спря.
— Просто ми кажете какво се е случило… Какво според вас се е случило през онази вечер. Господин Клейтън седи в дневната и пише бележка. Майор Рич се връща… и после какво?
— Вижда господин Клейтън. Те… предполагам, че са се скарали и майорът го е намушкал. После, когато осъзнава какво е направил, е напъхал трупа в раклата. Сигурно гостите е трябвало да пристигнат всеки момент.
— Да, да. Пристигат гостите. А трупът е в раклата. Вечерята свършва и гостите си отиват. После…
— Ами после… предполагам, че майор Рич е отишъл да си легне и… О!
— Аха! — възкликна Поаро. — Видяхте ли! Убивате човек и го скривате в ракла. Сетне спокойно си лягате, необезпокояван от мисълта, че на сутринта прислужникът ви ще открие престъплението.
— Предполагам, че е възможно прислужникът изобщо да не погледне в раклата.
— Дори при условие, че забележи огромно петно от кръв на килима под нея?
— Може би майор Рич не е видял, че има кръв.
— А не е ли проява на небрежност от негова страна да не се заинтересува?
— Сигурно е бил разстроен — предположи секретарката.
Поаро вдигна отчаяно ръце.
Подчинената му се възползва от ситуацията и излезе бързо от стаята.
 

II.
 
Строго погледнато, загадката на испанската ракла не влизаше в работата на Поаро. В момента бе ангажиран с много деликатна мисия за една от големите нефтени компании и разследваше дали неин висш служител не е замесен в съмнителни сделки. Всичко бе много тайно, важно и безспорно доходно. Случаят беше заплетен и изцяло бе погълнал вниманието на Поаро, а освен това имаше огромното преимущество, че не изискваше почти никаква физическа активност. Бе сложен и безкръвен. Престъпление от най-висша класа.
Загадката на испанската ракла бе драматична и емоционална. Както неведнъж бе споменавал пред Хейстингс, тези две неща често се надценяват, но пък бяха стихията на Хейстингс. В подобни ситуации Поаро бе проявявал голяма строгост към приятеля си. А ето, че сега се държеше почти като него, завладян от мисли за красиви жени, убийства от любов, ревност, омраза и всички останали романтични причини за убийство. Искаше да научи всичко за този случай. Копнееше да разбере що за човек е майор Рич, какъв е прислужникът му Бърджес, каква е Маргарет Клейтън (струваше му се, че вече знае), какъв е бил убитият Арнолд Клейтън (в случай на убийство характерът на жертвата винаги има особено значение) и дори какъв е верният приятел капитан Макларън и новите им познати семейство Спенс.
Но не виждаше как ще удовлетвори любопитството си.
По-късно същия ден отново се сети за случая.
Защо го заинтригува толкова много тази история? След кратко размишление той реши, че случилото се — според известните факти — е всъщност невъзможно. Да, случаят бе като Евклидова главоблъсканица.
Лесно можеше да се допусне, че двамата мъже са се скарали. Причината вероятно беше жена. Единият мъж убива другия в изблик на ярост. Да, случва се, но щеше да изглежда по-приемливо, ако съпругът бе убил любовника. И все пак любовникът убива съпруга, като го намушква с кама. Изборът на оръжието е странен. Може би майката на майор Рич е била италианка? Някъде трябваше да има нещо, което да обясни защо за оръжие на убийството е била избрана кама. Както и да е, човек трябва да приеме, че е извършено с кама (в някои вестници я наричаха «стилет»). Била е под ръка и е използвана. Тялото е било скрито в раклата. Проява на здрав разум. Убийството не е било предумишлено и след като прислужникът е щял да се върне всеки момент, а и гостите са щели да пристигнат, това е било единственото възможно решение.
Вечерята преминава, гостите се разотиват, прислужникът отдавна си е тръгнал… и майор Рич си ляга!
За да се разбере как е станало това, трябва да се види майор Рич и да се открие що за човек е онзи, който постъпва по такъв начин.
Възможно ли е да е бил обхванат от ужас от извършеното и след напрежението през вечерта, когато се е опитвал да се държи както обикновено, да е взел някакво приспивателно или успокоително, от което да е заспал дълбоко, така че се е събудил по-късно от обичайния си час? Възможно е. Или пък е случай, достоен за психиатрите, в който престъпникът е обзет от подсъзнателно чувство за вина и иска престъплението му да бъде разкрито? За да намери отговорите на тези въпроси, човек трябваше да види майор Рич. Всичко се свеждаше до…
Телефонът иззвъня. Поаро го остави да позвъни известно време, докато осъзнае, че след като му бе донесла писмата за подпис, госпожица Лемън сигурно си бе тръгнала, а Джордж вероятно беше излязъл.
Вдигна телефона.
— Мосю Поаро?
— На телефона.
— О, чудесно! — Той леко примигна, когато чу енергичния, но чаровен женски глас. — Обажда се Аби Чатъртън.
— А, лейди Чатъртън! С какво мога да ви бъда полезен?
— Елате колкото може по-бързо на един просто великолепен коктейл у дома. Не само за него обаче, а за нещо съвсем различно. Имам нужда от вас. Изключително важно е! Моля ви, моля ви, моля ви! Не ме разочаровайте! Не ми казвайте, че сте зает!
На Поаро и през ум не му мина да каже подобно нещо. Лорд Чатъртън, освен че беше пер на Англия и от време на време държеше дълга и скучна реч в Камарата на лордовете, не блестеше с нищо особено. Но съпругата му беше едно от най-искрящите бижута на онова, което Поаро наричаше le haut monde*. Всичко, което казваше или правеше, беше сензация. Беше умна, красива, оригинална и толкова енергична, че бе в състояние да изстреля ракета до Луната.
[* Le haut monde (фр.) — Висшето общество. — Б.пр.]
— Имам нужда от вас — повтори тя. — Засучете си великолепните мустаци и елате.
Не стана толкова бързо. Първо Поаро трябваше старателно да подготви тоалета си. Засука мустаците си и най-сетне тръгна.
Вратата на дома на лейди Чатъртън на Черитън Стрийт беше леко открехната и отвътре се чуваха звуци като от клетките на животните в зоопарк. Лейди Чатъртън бе в центъра на една групичка от двама посланици, един международен играч на ръгби и един нашумял американски евангелист. Когато съзря Поаро, с невероятна ловкост се измъкна от събеседниците си и застана пред него.
— Мосю Поаро, колко се радвам да ви видя! Не, не пийте от това ужасно мартини! За вас имам нещо специално. Сироп, какъвто пият шейховете на Мароко. Горе в стаята ми е. — Тя тръгна нагоре по стълбите, а Поаро я последва. Домакинята спря за малко и през рамо промърмори: — Не споменах нищо пред тези хора, защото е абсолютно необходимо никой да не разбере, че тук става нещо. Обещала съм огромна премия на слугите, за да мълчат. Все пак не искам къщата ми да бъде обсадена от репортери. Бедната жена! И без това достатъчно преживя.
Лейди Чатъртън подмина първата площадка и продължи нагоре към втория етаж.
Еркюл Поаро я следваше задъхан и объркан.
Тя спря, погледна надолу през перилата и отвори една врата.
— Ето го, Маргарет! — възкликна. — Намерих го! Ето го!
Тя победоносно отстъпи встрани, за да даде възможност на детектива да влезе. Сетне ги представи:
— Това е Маргарет Клейтън. Тя ми е много, много добра приятелка. Нали ще й помогнете? Маргарет, това е блестящият Еркюл Поаро. Ще направи всичко, което искаш. Нали, скъпи мосю Поаро?
И без да дочака съгласието му, което очевидно смяташе за сигурно (неслучайно цял живот лейди Чатъртън се държеше като глезена красавица), тя изхвърча от стаята и хукна надолу по стълбите. След миг прозвуча нетактичният й вик:
— Трябва да се върна при всички тези ужасни хора…
Жената, която седеше на един стол до прозореца, стана и се приближи до Поаро. Дори и да не му я бяха представили, той щеше да я познае — високото, много високото чело, тъмната коса, която като криле обгръщаше лицето й, раздалечените сиви очи. Носеше плътно прилепнала черна рокля с висока яка, която подчертаваше красотата на тялото и лицето й с бледия цвят на магнолия. Беше необикновено лице, не просто красиво, а като едно от онези странни и симетрични лица, които човек може да види в картините на италианските примитивисти. В нея имаше някаква средновековна красота и излъчваше странна невинност, която според детектива можеше да бъде много по-опустошителна от сладострастната предизвикателност. Заговори му с детска прямота:
— Аби каза, че ще ми помогнете…
Беше сериозна и в погледа й се четеше въпрос. Той помълча, изучавайки я внимателно. Нямаше нищо невъзпитано в поведението му. Беше по-скоро като професионалния интерес, който лекарите проявяват към нов пациент.
— Сигурна ли сте, мадам, че мога да ви помогна? — попита най-сетне.
По бузите й изби руменина.
— Не разбирам какво имате предвид?
— Какво искате да направя?
— О! — изненада се тя. — Мислех… че знаете коя съм.
— Зная коя сте. Съпругът ви бе убит, намушкан, а майор Рич е арестуван с обвинение за убийството му.
Руменината по бузите й се сгъсти.
— Майор Рич не е убил съпруга ми.
Последва светкавичният въпрос на Поаро:
— Защо не?
— Аз… моля? — заекна слисано тя.
— Объркахте се, защото не ви зададох въпроса, който всеки би задал — полицията, адвокатите… «Защо е трябвало майор Рич да убие Арнолд Клейтън?» Аз ви питам точно обратното. Защо сте сигурна, мадам, че майор Рич не го е убил?
— Защото… — замълча тя за момент — … защото познавам много добре майор Рич.
— Познавате майор Рич много добре — повтори след нея Поаро. Помълча малко, сетне остро попита:
— Колко добре?
Не можа да прецени дали тя разбра какво точно имаше предвид. Помисли си, че жената пред него е или напълно искрена, или много коварна. Сигурно много хора са си задавали същия въпрос…
— Колко добре? — повтори тя и го изгледа с недоверие. — От пет, не, от шест години.
— Нямах точно това предвид… Сигурно разбирате, мадам, че се налага да ви задам неизбежните въпроси. Може би ще ми кажете истината, но може и да ме излъжете. Понякога на жените им е нужно да лъжат. Те трябва да се защитават и лъжата им служи като оръжие. Но има трима души, пред които една жена трябва да говори истината. Пред изповедника, пред фризьора и пред частния детектив… ако му вярва. Вярвате ли ми, мадам?
Маргарет Клейтън си пое дълбоко дъх и каза:
— Да, вярвам ви. — Сетне додаде: — Налага се.
— Много добре. Какво искате от мен? Да открия кой е убил съпруга ви?
— Предполагам, че да.
— Но не е толкова важно, така ли? Тогава искате от мен да отстраня подозрението от майор Рич?
Тя бързо закима с благодарност.
— Това… само това ли?
Едва го изрекъл, Поаро осъзна, че въпросът му е бил излишен. Маргарет Клейтън бе от хората, които могат да се съсредоточат само върху едно нещо.
— А сега — неизбежното. Двамата с майора сте любовници, нали?
— Ако имате предвид, че сме в любовна връзка, грешите. Не сме.
— Но той е влюбен във вас, така ли?
— Да.
— А вие влюбена ли сте в него?
— Така мисля.
— Но не сте напълно сигурна?
— Сега вече съм.
— Значи не сте обичали съпруга си?
— Не.
— Отговаряте ми удивително простичко. Повечето жени биха се опитали надълго и нашироко да ми обяснят какви точно са чувствата им. Откога сте женени?
— От единайсет години.
— Разкажете ми за съпруга си. Какъв човек беше той?
— Трудно ми е — намръщи се тя. — Всъщност не зная що за човек бе Арнолд. Беше тих и много сдържан. Не можеше да се разбере какво мисли. Но беше много умен. Всички казваха, че бил блестящ… в работата си, искам да кажа… Той не… не зная как да се изразя… той никога не се разкриваше…
— Обичаше ли ви?
— О, да. Сигурно. Иначе не би го интересувало… — Тя рязко замлъкна.
— За другите мъже ли? Това ли искахте да кажете? Бил е ревнив?
— Сигурно — промърмори жената и продължи, сякаш усетила, че се налага да обясни. — Понякога по цели дни не отронваше и дума…
Поаро кимна замислено.
— Насилието… познавате ли го? За пръв път ли се сблъсквате с насилие?
— Насилие? — намръщи се тя, сетне се изчерви. — Да не би да имате предвид… бедното момче, което се застреля?
— Да. Това имам предвид.
— Нямах никаква представа за чувствата му… Беше ми жал за него… изглеждаше толкова срамежлив, толкова самотен. Сигурно е бил много изнервен. Имаше и двама италианци… дуелираха се… Толкова е глупаво! Така или иначе никой не пострада, слава Богу… Честно казано, нито един от двамата не значеше нещо за мен. Дори не съм им показвала някакво отношение.
— Не сте. Но вие просто сте били там! Така се случва в живота! Виждал съм го и преди. Мъжете още повече полудяват, когато жената не се интересува от тях. Но за майор Рич ви е грижа. Така че да направим това, което трябва… — Поаро замълча.
Жената седеше срещу него и го наблюдаваше.
— Нека от личностите да се прехвърлим към наистина важните неща, тоест фактите. Зная само онова, което пише във вестниците. Според тях само двама души са имали възможността да убият съпруга ви. Само двама са могли да го направят. Майор Рич и прислужникът му.
— Зная, че Чарлс не го е убил! — твърдо заяви тя.
— В такъв случай е бил прислужникът. Съгласна ли сте?
— Разбирам какво искате да кажете… — рече колебливо жената.
— Но вие сте напълно уверена?
— Струва ми се… фантастично!
— Да, съществува възможността. Без съмнение съпругът ви е отишъл в апартамента, след като трупът му бе намерен там. Ако е вярно онова, което разказа прислужникът, то майор Рич го е убил. Но ако не е вярно? Тогава прислужникът го е убил и е скрил трупа в раклата, преди да се върне господарят му. Според него сигурно е бил най-добрият начин да се отърве от тялото. На сутринта е трябвало единствено да се направи, че «забелязва петна от кръв» и да го «открие». Съмнението неизбежно ще падне върху Рич.
— Но защо ще иска да убива Арнолд?
— Наистина защо? На пръв поглед няма мотив, иначе полицията щеше да го разследва. Възможно е съпругът ви да е знаел нещо дискредитиращо за прислужника и е възнамерявал да го съобщи на майор Рич. Съпругът ви споменавал ли ви е някога нещо за онзи Бърджес?
Тя поклати глава.
— Мислите ли, че би го направил? — попита детективът. — Мислите ли, че така е станало?
— Трудно е да се каже — намръщи се госпожа Клейтън. — Вероятно не. Арнолд рядко говореше за хората. Казах ви, че беше сдържан. Не беше… никога… не е бил приказлив човек.
— Държал е всичко в себе си… Да, а сега ми кажете какво е мнението ви за Бърджес?
— Не е от хората, които човек забелязва. Доста добър прислужник. Подходящ, но му липсваше финес.
— На каква възраст е?
— Около трийсет и седем или и осем, струва ми се. По време на войната е бил в армията, но не служил като войник.
— От колко време е при майор Рич?
— Не много отдавна. Мисля, че от около година и половина.
— Да сте забелязали нещо странно в поведението му към съпруга ви?
— Не сме посещавали майора много често. Не, нищо не съм забелязала.
— Разкажете ми за онази вечер. За колко часа бяхте поканени?
— За осем и петнайсет. Вечерята започна в осем и половина.
— Що за вечери бяха тези при майор Рич?
— Ами имаше аперитиви, студен бюфет, както обикновено беше много богат. Гъши дроб и препечени филийки, пушена сьомга, понякога имаше топло блюдо с ориз. Чарлс го приготвяше по специална рецепта от Близкия изток, но го сервираше най-често през зимата. Слушахме музика. Чарлс има много хубав стереограмофон. Съпругът ми и Джок Макларън обичаха да слушат класическа музика, а ние останалите предпочитахме забавната. Семейство Спенс са чудесни танцьори. Бяха просто спокойни неофициални вечери. Чарлс е превъзходен домакин.
— А онази вечер? Като другите ли беше? Нищо необичайно ли не забелязахте? Нещо, което да не си е на мястото?
— Да не си е на мястото ли? — замисли се за миг тя. — Сега като го казахте, ми мина нещо през ума, но не… изчезна. Имаше нещо… — Отново поклати глава. — Не. Отговорът на въпроса ви е, че през онази вечер нямаше нищо необичайно. Забавлявахме се. Всички изглеждахме спокойни и щастливи. — Жената потрепери и продължи: — И като си помисля, че през цялото време…
— Не мислете — махна с ръка Поаро. — Какво знаете за работата, по която съпругът ви е трябвало да замине за Шотландия?
— Не много. Имаше някакъв спор относно продажбата на парче земя, което принадлежеше на съпруга ми. Продажбата бе придвижена, но изведнъж се появи неочаквана пречка.
— Какво точно ви каза съпругът ви?
— Влезе при мен с телеграма в ръка. Доколкото си спомням, каза следното: «Много неприятно. Трябва да хвана нощния влак за Единбург и утре рано сутринта да се видя с Джонсън… Човек си мисли, че всичко върви гладко, а се оказва обратното.» После продължи: «Да се обадя ли на Джок и да го помоля да мине да те вземе?» Аз му отвърнах: «Глупости, ще взема такси.» Сетне ме посъветва да помоля Джок или семейство Спенс да ме изпратят до вкъщи. Попитах дали трябва да му приготвя нещо за пътуването, а той ми отвърна, че е сложил някои неща в една чанта. Щял да мине през клуба, за да хапне набързо, преди да се качи на влака. И излезе… тогава го видях за последен път.
Когато изричаше тези думи, гласът й потрепери и почти заглъхна.
Поаро я наблюдаваше внимателно.
— Показа ли ви телеграмата?
— Не.
— Жалко.
— Защо?
Той не отговори на въпроса й, вместо това рязко каза:
— А сега по същество. Кои са адвокатите на майор Рич?
Тя му ги съобщи и той си записа адреса.
— Ще ми напишете ли няколко думи за препоръка пред тях? Бих искал да ми помогнат да се видя с майор Рич.
— Той… от седмица е върнат обратно в затвора.
— Естествено, такава е процедурата. Ще ми напишете ли по една бележка до капитан Макларън и до семейство Спенс? Искам да се срещна с тях и е много важно да не ми посочат веднага вратата.
Когато жената свърши с писането и стана от бюрото, Поаро рече:
— Още нещо. Ще добия собствени впечатления за капитан Макларън и семейство Спенс, но искам да зная и вашите.
— Джок е един от най-старите ни приятели. Познавам го от дете. Изглежда доста дръпнат, но всъщност е сърдечен човек. Винаги съм могла да разчитам на него. Той не е забавен и усмихнат, но има силен характер. Двамата с Арнолд често сме се осланяли на неговите преценки.
— Несъмнено и той е влюбен във вас, нали? — проблеснаха закачливо очите на детектива.
— О, да — усмихна се щастливо Маргарет. — Винаги е бил влюбен в мен. Но след толкова години е станало нещо като навик.
— А семейство Спенс?
— Забавни са и са чудесни за компания. Линда Спенс е умно момиче. На Арнолд му харесваше да разговарят. Привлекателна е.
— Приятелки ли сте?
— Ние? В известен смисъл. Не съм сигурна дали я харесвам наистина. Понякога е много злобна.
— А съпругът й?
— О, Джеръми е чудесен. Много е музикален. Разбира и от изобразително изкуство. Двамата с него често ходехме на изложби…
— Е, сега остава да се запозная с тях. — Той пое ръката й и каза: — Надявам се, мадам, няма да съжалявате, че ме помолихте да ви помогна.
— Защо трябва да съжалявам? — отвори широко очи тя.
— Човек никога не знае — отвърна двусмислено Поаро. Когато тръгна надолу по стълбите, той си промърмори: — И аз не знам… не знам.
Коктейлът бе в разгара си, но той учтиво се измъкна и излезе на улицата.
— Не — повтори си той. — Аз не зная.
Мислеше си за Маргарет Клейтън.
Детската й прямота, невинният й вид… го бяха впечатлили. Но дали бе само това? Дали не скриваха нещо друго? В средновековието е имало такива жени — жени, заради които историците все още спорят. Сети се за Мария Стюард, кралицата на Шотландия. Дали е знаела през онази нощ в Кърк О'Фийлдс за заговора? Или е била напълно невинна? Дали конспираторите нищо не са й казали? Дали е била от онези по детски наивни жени, които си казват: «Не зная» и си вярват? Усети магията на Маргарет Клейтън. Но за нея още не знаеше какво да мисли…
Жени като нея, въпреки че самите те са невинни, могат да бъдат причина за престъпление.
Жени като нея могат да замислят и да организират престъпление, без самите да го извършат.
Никога не е тяхна ръката, която забива камата…
Колкото до Маргарет Клейтън… Не! Той не можеше да прецени.
 

III.
 
Адвокатите на майор Рич не бяха особено любезни с Поаро. Той и не го очакваше.
Без направо да му го казват, му дадоха да разбере, че ще бъде в интерес на клиента им госпожа Клейтън да не проявява никакъв интерес към него.
Посещението му при тях бе по-скоро проява на лоялност. Имаше достатъчно връзки във вътрешното министерство и разузнаването, за да си уреди среща със затворника.
Инспектор Милър, който се занимаваше със случая, не беше от любимците на Поаро. Този път обаче той бе сдържан, а не враждебен.
— Не мога да губя много време с този стар дърдорко — бе споделил инспекторът със сержанта, преди да се появи детективът. — Все пак трябва да бъда учтив.
— Този път ще ви се наложи да направите доста фокуси, мосю Поаро, ако искате да докажете нещо — отбеляза развеселен инспектор Милър, когато детективът влезе. — Никой друг, освен Рич не е могъл да го направи.
— С изключение на прислужника — обади се Поаро.
— О! Ами разследвайте си го. Това е една възможност. Но няма да откриете нищо. Няма мотив.
— Не можете да бъдете напълно сигурен. Мотивите понякога са доста странни.
— Е, така или иначе, той не се е познавал с Клейтън. Има чисто минало. Пък и е напълно наред с главата. Не разбирам какво още искате?
— Искам да докажа, че Рич не е извършил престъплението.
— За да угодите на дамата, а? — подсмихна се цинично инспекторът. — Сигурно и вас е омагьосала. Бива си я, нали? Щом става дума за отмъщение, cherchez la femme. Знаете, че и тя би могла да го извърши, ако е имала възможност.
— Това не! — възмути се Поаро.
— Ще ви шокира, нали? Познавах една такава жена. Премахна няколко съпрузи, без да й мигне синьото оченце. И всеки път изглеждаше съсипана. Съдът за малко да я оправдае, ако имаше за какво да се хване… но нямаше. Доказателствата бяха железни.
— Е, приятелю, да не спорим. Просто искам да ви попитам за някои подробности около известните факти. Онова, което пишат вестниците, е новина, но невинаги е истина.
— Е, и те трябва да се позабавляват. Какво искате да знаете?
— Часът на смъртта, колкото може по-точно.
— Не мога да ви кажа с голяма точност, защото тялото беше прегледано едва на другия ден сутринта. Смята се, че смъртта е настъпила десет-тринайсет часа преди това. Тоест между седем и десет часа предната вечер. Пронизан е в югуларната вена. Смъртта е настъпила мигновено.
— А оръжието?
— Прилича на италиански стилет… много малък… остър като бръснач. Никой не го е виждал преди и никой не знае откъде се е взел. Но накрая ще разберем… Въпрос на време и търпение.
— Не би ли могло да е грабнат случайно и да е използван по време на свадата?
— Не. Прислужникът твърди, че в апартамента не е имало подобен предмет.
— Интересува ме телеграмата — продължи да пита Поаро. — Телеграмата, с която Арнолд Клейтън е бил повикан по спешност в Шотландия… Намерихте ли я?
— Не. Нямаше и следа от нея. А освен това сделката със земята си е вървяла напълно нормално.
— Тогава кой е изпратил телеграмата… Допускам, че все пак е имало телеграма?
— Трябва да е имало… Не че много вярваме на госпожа Клейтън. Но самият Клейтън е споменал на прислужника, че спешно го викат в Шотландия. Казал го е и на капитан Макларън.
— По кое време се е видял с капитан Макларън?
— Хапнали са в клуба им… нещо леко… било е около седем и петнайсет. После Клейтън е взел такси до дома на Рич и е пристигнал малко преди осем. След това… — Милър разпери широко ръцете си.
— Някой забелязал ли е нещо странно в поведението на Рич онази вечер?
— Е, нали знаете какви са хората. Щом нещо се случи, започват да си мислят колко много неща са забелязали, а съм готов да се обзаложа, че изобщо не са ги забелязали. Сега госпожа Спенс твърди, че през цялата вечер той е бил разсеян. Невинаги е отговарял смислено. Сякаш «нещо друго се въртяло в главата му». И как ли не, ако е имало труп в раклата! Чудил се е как да се отърве от него.
— А защо не се е отървал?
— Учуден съм. Сигурно е загубил самообладание. Но си е чиста лудост да го остави там до следващия ден. Още повече, че през нощта е имал прекрасна възможност. Няма портиер. Могъл е да докара колата си… да натика трупа в багажника й, той е голям, и да го изкара извън града, за да го остави някъде. Могло е някой да го види как слага трупа в колата, но апартаментите гледат към странична улица, а пък има и двор, в който може да се вкара колата. Да речем в три сутринта е имал твърде голям шанс да не го забележат. Но какво прави той? Ляга си, на другата сутрин се успива и се събужда, когато полицията вече е в апартамента му.
— Легнал си е и е спал спокойно, както би постъпил един невинен човек.
— Както искате, така си го тълкувайте. Но наистина ли го вярвате?
— Не мога да дам отговор на този въпрос, докато не се срещна с майора.
— Мислите си, че можете да познаете от пръв поглед кога един човек е невинен? Не е толкова лесно.
— Зная, че не е лесно, а и не се опитвам да докажа, че мога да го направя. Онова, което искам да реша за себе си, е дали този човек е толкова глупав, колкото излиза, че е.
 

IV.
 
Поаро не възнамеряваше да се срещне с Чарлс Рич, докато не поговори с останалите.
Започна с капитан Макларън.
Макларън бе висок, мургав и необщителен човек. Имаше грубо, но приятно лице. Бе стеснителен и разговорът вървеше трудно. Но детективът бе настоятелен.
Като посочи с пръст бележката от Маргарет, Макларън неохотно каза:
— Е, след като Маргарет иска да ви кажа всичко, което мога, разбира се, ще го направя. Въпреки че не знам какво има за разказване. Сигурно вече сте го чували. Но щом Маргарет иска… винаги съм правил онова, което тя желае… още от шестнайсетгодишната й възраст. Знаете ли, тя има особено въздействие върху хората.
— Знам — кимна Поаро и продължи: — Първо ви моля да ми отговорите напълно искрено на един въпрос. Мислите ли, че майор Рич е виновен?
— Да, мисля. Не бих го казал пред Маргарет, щом тя желае да смята, че е невинен. Но просто не виждам друго обяснение. По дяволите! Той трябва да е виновен!
— Съществуваше ли неприязън между него и господин Клейтън?
— Съвсем не. Арнолд и Чарлс бяха най-добри приятели. Ето кое прави случилото се толкова необикновено.
— Може би приятелството на майор Рич с госпожа Клейтън…
Домакинът грубо го прекъсна:
— Лъжа! Тази измислица я раздухаха вестниците… Дяволска инсинуация! Госпожа Клейтън и Рич бяха добри приятели и това е всичко. Маргарет има много приятели. И аз съм неин приятел, и то от години. При това между нас няма нищо, което да крием от света. Същото беше между Чарлс и Маргарет.
— Значи не смятате, че те са имали любовна връзка?
— Разбира се, че не — извика яростно Макларън. — Не слушайте какво говори онази лисица госпожа Спенс. Тя плещи какво ли не!
— Но може би господин Клейтън е подозирал, че има нещо между съпругата му и майор Рич?
— Трябва да ми повярвате, че няма подобно нещо! Иначе щях да го зная. Двамата с Арнолд бяхме много близки.
— Що за човек беше той? Вие сте го познавали както никой друг.
— Ами Арнолд бе кротък човек. Но беше умен, дори блестящ. Онова, което наричат първокласен финансист. Заемаше доста висок пост в Министерството на финансите.
— Да, разбрах.
— Четеше много. Колекционираше марки. И много обичаше музика. Не танцуваше и не обичаше да излиза.
— Според вас бракът им беше ли щастлив?
Капитанът не отговори веднага, сякаш подбираше думите.
— Много трудно може да се отговори на този въпрос… Да, мисля, че бяха щастливи. Той бе привързан към нея по свой начин. Сигурен съм, че тя също го обичаше. Ако ме питате дали биха се развели, ще ви кажа, че не. Е, може би нямаха много общи интереси.
Поаро кимна. Научи онова, което искаше.
— Сега ми разкажете за онази вечер. Господин Клейтън е вечерял с вас в клуба. Какво ви каза?
— Обясни ми, че трябва да замине за Шотландия. Това го бе ядосало. Всъщност ние не вечеряхме. Нямаше време. Поръчахме по един сандвич и нещо за пиене. Искам да кажа, че само той хапна, а аз пийнах. Нали след това щях да ходя на вечеря.
— Той спомена ли ви за някаква телеграма?
— Да.
— Но не ви я показа?
— Не.
— Каза ли ви, че смята да се отбие у Рич?
— Не точно. Всъщност се съмняваше, че ще има време. Каза ми: «Маргарет или ти можете да му обясните.» А сетне додаде: «Нали ще се погрижиш да я изпратиш до вкъщи?» И си тръгна. Всичко беше напълно нормално.
— Изобщо ли не е подозирал, че телеграмата е била фалшива?
— А била ли е? — стресна се капитан Макларън.
— Очевидно да.
— Колко странно… — промърмори капитанът и се замисли. Не след дълго рязко възкликна: — Но това наистина е много странно! Искам да кажа какъв е смисълът? Защо някой ще иска да го изпрати в Шотландия?
— Ето този въпрос се нуждае от отговор.
Еркюл Поаро си тръгна, оставяйки слисания капитан.
 

V.
 
Семейство Спенс живееха в малка къща в Челси. Линда Спенс посрещна Поаро с радостно въодушевление.
— Разкажете ми! Разкажете ми всичко за Маргарет! Къде е тя?
— Не ми е позволено да го съобщавам, мадам.
— Колко добре се е скрила! Маргарет е много изобретателна за такива неща. Но предполагам, че ще я призоват да даде показания на процеса. Не може да се измъкне.
Детективът я изгледа преценяващо. С нежелание установи, че тя бе привлекателна съвременна красавица (което в момента означаваше да приличаш на недохранено сираче). Не беше негов тип. Артистично разрошената й коса се развяваше около главата й. От леко зацапаното й лице го гледаха две лукави очи. Яркочервеното й червило компенсираше липсата на грим. Носеше огромен бледожълт пуловер, който висеше почти до коленете й, и тесни черни панталони.
— Каква е вашата роля в цялата тази история? — позаинтересува се тя. — Да измъкнете по някакъв начин гаджето й? Така ли? Каква илюзия!
— Значи смятате, че е виновен?
— Разбира се, че кой друг?
Той си помисли, че точно в това е въпросът. Не й отговори, а продължи да пита:
— Как ви се стори майор Рич през онази фатална вечер? Както обикновено ли или не?
Линда Спенс присви очи.
— Не, не приличаше на себе си. Беше различен.
— Колко различен?
— Ами след като току-що хладнокръвно сте намушкали човек…
— Но тогава вие не сте го знаели, нали?
— Не, разбира се, че не.
— Тогава защо решихте, че е бил различен? В какво точно се състоеше разликата?
— Ами… беше разсеян. О, не знам. Но като си мисля за онази вечер, имам чувството, че определено имаше нещо.
Поаро въздъхна и продължи да пита:
— Кой пристигна пръв?
— Ние двамата с Джим. После Джок и накрая Маргарет.
— Кога за пръв път се спомена, че господин Клейтън е заминал за Шотландия?
— Когато дойде Маргарет. Обърна се към Чарлс и каза: «Арнолд много се извинява, но трябваше спешно да замине за Единбург с нощния влак.» А той рече: «О, колко жалко.» Джок се обади: «Съжалявам, но мислех, че вече знаеш.» После поднесоха напитките.
— Майор Рич случайно да е споменал, че се е виждал с господин Клейтън същата вечер? Да е казвал, че той се е отбил на път за гарата?
— Не съм чула.
— Не е ли странно това с телеграмата?
— Какво му е странното?
— Била е фалшива. Никой от Единбург не я е изпращал.
— Значи така. Още тогава се зачудих.
— Имали сте някакво подозрение?
— Ами то просто биеше на очи.
— Какво имате предвид?
— Уважаеми господине, не се правете на невинен. Тайният любовник разкарва съпруга! Така теренът е чист за вечерта.
— Искате да кажете, че майор Рич и госпожа Клейтън са планирали да останат заедно през нощта?
— Вече сте чували за такива неща, нали? — развесели се Линда.
— И телеграмата е била изпратена от единия от тях?
— Няма да се учудя.
— Смятате, че двамата са имали любовна връзка?
— Нека кажем, че няма да се изненадам, ако е било така. Не го знам със сигурност.
— Дали господин Клейтън се е досещал?
— Арнолд бе необикновен човек, беше много саможив, ако разбирате какво имам предвид. Мисля, че е знаел. Но беше от хората, които не биха допуснали това да продължава. Повечето го смятаха за сухар, който няма чувства. Но съм напълно убедена, че съвсем не беше такъв. Странното обаче е, че щях да се изненадам по-малко, ако Арнолд бе убил Чарлс, а не обратното. Подозирах, че Арнолд е много ревнив.
— Интересно.
— Въпреки че по-вероятно ми изглежда да посегне на Маргарет. Като Отело. Знаете ли, Маргарет има особено въздействие върху мъжете.
— Тя е красива жена — отбеляза сдържано Поаро.
— Не е само това. В нея има нещо. Тя просто омагьосва мъжете и те полудяват по нея, а тя сякаш всеки път се изненадва и ги гледа с широко ококорени очи, от което те още повече се побъркват.
— Une femme fatale*.
[* Une femme fatale (фр.) — фатална жена. — Б.пр.]
— Май така се казва.
— Познавате ли я добре?
— Скъпи ми господине, та тя е една от най-добрите ми приятелки! И все пак… изобщо не бих й се доверила!
— Така ли? — кимна детективът и смени темата. Попита я за капитан Макларън.
— Джок? Старият приятел? Той е душичка. Като че ли е роден да бъде приятел на семейството. Двамата с Арнолд бяха близки. Мисля, че Арнолд споделяше с него повече, отколкото с всеки друг. А за Маргарет, разбира се, е дресираното кученце. От години е влюбен в нея.
— Господин Клейтън ревнуваше ли от него?
— Да ревнува от Джок? Що за идея! Маргарет е много привързана към Джок, но никога с нищо не е показвала нещо друго към него. Не мисля, че човек може да допусне… Не разбирам защо… Струва ми се срамно. Той е толкова добър.
Поаро отново смени темата и насочи разговора към прислужника. Освен че смяташе, че прави хубави коктейли, Линда Спенс нямаше мнение за Бърджес, защото почти не го бе забелязвала.
Но много бързо схвана накъде клони Поаро.
— Предполагам си мислите, че той също би могъл да убие Арнолд? Според мен е дяволски невероятно.
— Думите ви ме объркват, мадам. Струва ми се (въпреки че сигурно няма да се съгласите), че е дяволски невероятно не толкова, че майор Рич е убил Арнолд Клейтън, а начинът, по който го е направил.
— Имате предвид стилета? Да, наистина е нетипично. Прилича повече на случайно попаднало му под ръка оръжие. По-лесно би било да го удуши, нали?
Поаро въздъхна.
— Отново се връщаме към историята на Отело. Да, Отело… подсказахте ми една идея…
— Така ли? Каква? — В този момент се чу шум от отключване и вратата се отвори. — А, ето го Джеръми. Искате ли да говорите и с него?
Джеръми Спенс беше приятен на вид около трийсетгодишен мъж. Бе облечен стилно и излъчваше самоувереност. Госпожа Спенс се извини, че трябва да отиде в кухнята, за да види яденето, и излезе, оставяйки ги сами.
Джеръми Спенс не беше приказлив като жена си. Очевидно му бе крайно неприятно, че е замесен в подобен случай, и отговорите му сякаш нарочно не носеха никаква информация. От известно време били близки със семейство Клейтън, но с Рич не се познавали добре. Изглеждал приятен човек. Доколкото си спомнял, Рич се държал напълно естествено през въпросната вечер. Винаги е смятал, че Клейтън и Рич са добри приятели. Случаят му се струва необясним.
По време на разговора Джеръми Спенс на няколко пъти недвусмислено подсказа на Поаро, че с нетърпение очаква той да си тръгне. Държа се учтиво, но само толкова.
— Виждам, че въпросите ми не ви допадат — отбеляза детективът.
— Е, вече доста обстойно отговаряхме на полицаите. Струва ми се, че бе достатъчно. Казахме им всичко, което сме видели или чули. А сега… бих искал да го забравя.
— Напълно ви разбирам и ви съчувствам. Крайно неприятно е човек да се забърква в подобен случай. Питат те не само какво си видял или чул, а дори какво мислиш.
— По-добре е да не се мисли.
— Но това не може да се избегне. Смятате ли например, че госпожа Клейтън е замесена? Дали е планирала убийството на съпруга си заедно с Рич?
— Мили Боже! Не! — Спенс изглеждаше шокиран и объркан. — Нямах представа, че може да се допусне такова нещо.
— Съпругата ви не сподели ли с вас подобна възможност?
— О, Линда! Знаете какви са жените… все си имат зъб една на друга. Маргарет няма почитателки сред представителките на своя пол. Твърде привлекателна е. Но това предположение, че Рич и Маргарет са планирали убийството… това е невероятно!
— Подобни неща са се случвали и преди. Помислете за оръжието например. То подхожда повече на жена, отколкото на мъж.
— Искате да кажете, че полицията е стигнала до извода, че е нейно… това е невъзможно! Искам да кажа…
— Нищо не зная за това — отвърна замислено Поаро и побърза да напусне къщата.
От изражението на Спенс реши, че е предоставил на господина тема за размисъл.
 

— Простете ме, че го казвам, мосю Поаро, но не виждам как бихте могли да ми помогнете.
Детективът не отговори. Замислено наблюдаваше мъжа, обвинен в убийството на приятеля си Арнолд Клейтън.
Внимателно изучаваше здравата челюст и издълженото му лице. Мъжът бе мургав, строен и мускулест. Приличаше на хрътка. От лицето му не се разбираше нищо. Посрещна посетителя си без следа от учтивост.
— Напълно разбирам, че госпожа Клейтън ви е изпратила при мен с най-добри намерения. Но, честно казано, мисля че е постъпила неразумно. Неразумно и за двама ни.
— Имате предвид?
Рич нервно погледна през рамото си. Пазачът беше на предвиденото в инструкцията разстояние. Рич понижи глас и продължи:
— Трябва да намерят мотив за нелепото си обвинение. Опитват се да докажат, че… между госпожа Клейтън и мен е имало връзка. Това, както сигурно госпожа Клейтън вече ви е казала, е пълна лъжа. Ние сме приятели и нищо повече. Но безспорно е препоръчително тя да не прави никакви постъпки в моя полза.
Поаро не обърна внимание на последното, а се хвана за един израз:
— Казахте «нелепо обвинение», но знаете, че нещата не стоят така.
— Не съм убил Арнолд Клейтън!
— Тогава го наречете «фалшиво» или «невярно», но не и «нелепо». Точно обратното — то е много правдоподобно. Сигурно добре го разбирате.
— Мога единствено да ви кажа, че на мен ми звучи като фантастика.
— Няма да имате никаква полза, ако продължавате да го твърдите. Ето защо ние трябва да измислим нещо по-полезно.
— Имам адвокати. Както научих, те са ангажирали един от най-известните адвокати по криминални дела, за да ме защитава. Не мога да приема думата «ние», която току-що използвахте.
Поаро неочаквано се усмихна и възкликна:
— А! Доста ме засрамихте! Много добре, тръгвам си. Исках само да ви видя и го направих. Вече се запознах с кариерата ви. Завършили сте Военната школа с отличие. После сте отишли в Академията и така нататък, и така нататък. Вече имам мнение за вас. Вие не сте глупак.
— И какво общо има това?
— Много! Невъзможно е човек с вашите способности да извърши убийство по начина, по който е извършено това. Вие сте невинен. А сега ми разкажете за прислужника си Бърджес.
— Бърджес?
— Да. Ако вие не сте убили Клейтън, Бърджес трябва да го е направил. Заключението е неизбежно. Но защо? Трябва да има отговор на този въпрос. Вие сте единственият човек, който го познава достатъчно добре, за да се досети. Защо, майор Рич, защо?
— Нямам представа. Просто не мога да допусна това. Аз също разсъждавах за тази възможност. Да, Бърджес е имал възможността — единственият човек, освен мен. Проблемът е, че не мога да го повярвам. Той изобщо не отговаря на представата ми за убиец.
— Какво мислят адвокатите ви?
Устните на Рич се изкривиха в нещо като тъжна усмивка.
— Адвокатите ми непрекъснато ме питат и се опитват да ми внушат, че през целия си живот съм изпадал в моменти на умопомрачение, през които не съм знаел какво върша.
— Лошо — констатира Поаро. — Е, може би ще открием, че Бърджес е този, който е страдал от умопомрачения. Все пак това е една възможност. А сега за оръжието. Сигурно са ви го показали и са ви попитали дали е ваше?
— Не е мое. Никога не съм го виждал преди.
— Очевидно не е ваше. Но напълно ли сте убеден, че никога не сте го виждали?
— Да. — За миг той леко се поколеба и додаде: — Прилича на играчка с богата украса… Имам чувството, че съм го виждал в нечия къща.
— Може би в гостната на някоя дама? Може би у госпожа Клейтън?
— Разбира се, че не!
Последните му думи бяха изречени толкова високо, че пазачът се обърна.
— Добре. Разбира се, че не… Няма нужда да викате. Но някъде някога вие сте виждали нещо подобно. А? Прав ли съм?
— Не мисля… В някой антикварен магазин… може би…
— Твърде възможно — отбеляза детективът и стана. — Сега си тръгвам.
— А сега — промърмори Еркюл Поаро — при Бърджес. Най-сетне при Бърджес.
Беше научил по нещо за хората, замесени в този случай. Както от думите им един за друг, така и от самите тях. Но никой не му беше дал информация за Бърджес. Нямаше дори и намек за това що за човек е той.
Когато видя прислужника, разбра защо.
Той го чакаше в апартамента на майор Рич, предупреден от капитан Макларън по телефона за пристигането на детектива.
— Аз съм Еркюл Поаро.
— Да, сър, очаквах ви.
Бърджес отвори широко вратата и Поаро влезе. Вестибюлът бе малък и квадратен. Една врата вляво бе отворена и очевидно водеше в дневната. Бърджес взе от Поаро шапката и палтото му и го последва в дневната.
— А! — възкликна детективът и огледа наоколо. — Значи тук се е случило?
— Да, сър.
Лицето на прислужника беше много бледо и слабо. Раменете и лактите му странно стърчаха. Гласът му беше монотонен и говореше с акцент, по който Поаро не можа да познае откъде е. Предположи, че може би е от източния бряг. Стори му се малко нервен. Но така или иначе в него нямаше нищо забележително. Човек трудно можеше да си го представи да се разбърза. А дали беше способен да извърши убийство?
Бледосините му очи гледаха несигурно, което често неправилно се тълкуваше от господарите му като израз на лукавост. И все пак един лъжец не може да те гледа право в очите, без да трепне.
— Какво ще стане с апартамента? — попита Поаро.
— Аз все още работя тук, сър. Майор Рич се погрижи за плащането, за да го поддържам, докато… докато… — Смутено отмести поглед.
— Докато… — повтори след него Поаро, сетне делово каза: — Трябва да призная, че майор Рич ще бъде изправен пред съда. Вероятно делото ще се гледа след три месеца.
Бърджес поклати глава, но по-скоро от объркване, а не в знак на несъгласие.
— Струва ми се невъзможно — промърмори.
— Че майор Рич е убиец?
— Цялата работа. Тази ракла… — Погледът му се спря върху нея.
— А, значи тази е прочутата ракла?
Беше огромна, от тъмно полирано дърво, обкована с месинг, и имаше старинна ключалка.
— Красива е — възхити се детективът.
Беше сложена до стената под прозореца, до модерен шкаф за плочи. От другата й страна имаше врата, която в момента бе открехната. Вратата частично бе закрита от голям, богато изрисуван кожен параван.
— Вратата води към спалнята на майор Рич — поясни прислужникът.
Поаро кимна и огледа стаята. От другата страна на ниски масички бяха поставени два стереограмофона. От тях излизаха кабели, приличащи на змии. Имаше фотьойли и една голяма маса. По стените висяха няколко японски рисунки. Всичко беше красиво и удобно, но не и луксозно. Поаро отново погледна към Уилям Бърджес.
— Сигурно е било голям шок за вас, когато сте открили трупа? — попита предпазливо.
— О, да, така беше, сър. Никога няма да го забравя. — И прислужникът започна да му разказва. Думите се лееха от устата му. Сигурно си мислеше, че ако често разказва историята, тя ще се изтрие от съзнанието му.
— Подреждах стаята, сър. Почиствах. Чаши и така нататък. Наведох се, за да вдигна две маслинки, паднали на пода… и тогава го видях… на килима, едно ръждиво тъмно петно. Килимът сега го няма. Дадох го на почистване. Полицията си свърши работата с него. Та си помислих какво ли ще да е това. Почти на шега си казах: «Може пък да е кръв! От какво ли е станало? Какво ли се е счупило?» Сетне забелязах, че нещо е текло от раклата… там долу има малък процеп. Все още нищо не подозирах, но се зачудих от какво ли е. И повдигнах капака. Ето така. — Той показа как точно го е направил. — И тогава го видях… тяло на мъж, обърнат на една страна… сякаш е заспал. А отвратителният нож или кама стърчеше от врата му. Никога няма да го забравя… никога! Докато съм жив! Шокът… не го очаквах, нали разбирате… — Той си пое дълбоко дъх. — Пуснах капака и хукнах навън. Потърсих някой полицай. За щастие намерих един точно зад ъгъла.
Поаро го погледна замислено. Ако играеше, правеше го много добре. Но се опасяваше, че не беше представление. Просто нещата се бяха случили така.
— Не си ли помислихте първо да събудите майор Рич? — попита той.
— И през ум не ми мина, сър. Бях изпаднал в такъв шок. Аз… аз… просто исках да се махна от стаята… — преглътна и продължи: — … и… да потърся помощ.
Поаро кимна.
— Осъзнахте ли, че в раклата е господин Клейтън?
— Сигурно е трябвало, сър, но знаете ли, според мен не съм го разбрал веднага. Едва когато се върнах с полицая, възкликнах: «Та това е господин Клейтън!» «Кой е господин Клейтън?» позаинтересува се полицаят, а аз отвърнах: «Беше тук снощи.»
— О! Снощи… — повтори думите му Поаро. — Спомняте ли си в колко точно дойде господин Клейтън?
— Не точно до минутата. Но според мен беше някъде около осем без петнайсет…
— Познавахте ли го добре?
— Двамата с госпожа Клейтън бяха чести гости през последната година и половина, откакто работя тук.
— Както обикновено ли изглеждаше?
— Така ми се стори. Беше малко задъхан, но предположих, че е бързал. Трябваше да хваща влак, или поне така ми каза.
— Сигурно е носел чанта със себе си, след като е заминавал за Шотландия?
— Не, сър. Вероятно я е оставил долу в таксито.
— Беше ли разочарован, когато разбра, че майорът го няма?
— Не забелязах. Само каза, че ще му напише бележка. Влезе тук и отиде до бюрото, а аз се върнах обратно в кухнята. Бях малко изостанал с едно от блюдата. Кухнята е в края на коридора и от там не се чува много добре какво става тук. Не съм чул кога той е излязъл или господарят се е върнал. Но не съм и очаквал да ги чуя.
— Какво стана после?
— Майор Рич ме извика. Беше застанал на вратата тук. Каза, че е забравил за турските цигари на госпожа Спенс и спешно ме изпрати да ги купя. Така и направих. Когато се върнах, сложих ги ето на тази маса. Разбира се, помислих си, че господин Клейтън вече си е тръгнал, за да хване влака.
— Никой друг ли не е идвал, докато майор Рич се върне, а вие сте били в кухнята?
— Не, сър. Никой.
— Откъде сте сигурен?
— Как би могъл, сър? Трябва да позвъни.
Поаро поклати глава и си повтори наум: «Как би могъл?»
Семейство Спенс, Макларън, а вече знаеше, че и госпожа Клейтън, биха могли да дадат отговор за всяка минута от действията си през онази вечер. Макларън е бил с познати в клуба, а семейство Спенс са пийнали по чашка с приятели, преди да тръгнат. Маргарет Клейтън е говорила с приятелка по телефона точно по това време. Всъщност той не мислеше за тях като за възможни извършители на престъплението. Имаше много по-подходящи начини да се убие Арнолд Клейтън, отколкото да го проследят до апартамента, където има прислужник, а домакинът ще се върне всеки момент. Не. За сетен път надеждата, че е бил някой «мистериозен непознат», осени Поаро. Някой от уж безупречното минало на Клейтън го е разпознал на улицата и го е проследил до апартамента. Нападнал го е с ножа, сложил е трупа в раклата и е изчезнал. Каква мелодрама! Нито беше логично, нито пък беше възможно! Просто беше в духа на романтичните исторически приказки и много подхождаше на испанската ракла.
Той прекоси стаята и отиде до раклата. Вдигна капака й. Отвори се лесно и безшумно.
— Погрижих се да бъде почистена, сър — обади се Бърджес.
Детективът се надвеси над нея. Изведнъж леко възкликна и се наведе още по-ниско. Опипа с пръсти стените й.
— Тези дупки… на задната страна и тази на страничната… изглеждат така, сякаш са направени съвсем наскоро.
— Дупки ли, сър? — Прислужникът също се надвеси, за да погледне. — Нищо не мога да кажа за тях. Никога не съм ги виждал.
— Не личат много добре. Но така или иначе ги има. Според вас защо са направени?
— Наистина не зная, сър. Може би някоя животинка… искам да кажа някой бръмбар или нещо такова. Може би от онези, които разяждат дървото?
— Дървояд ли? — промърмори Поаро. — Чудя се. — Той пристъпи навътре в стаята. — Когато влязохте тук с цигарите, имаше ли нещо, което да ви се стори различно? Каквото и да е? Разместени столове или маса, или каквото и да било?
— Странно е, че го казвате, сър… Като го споменахте, се сетих, че имаше. Този параван, който е сложен така, за да не става течение от вратата на спалнята, беше преместен малко по-вляво.
— Ето така ли? — Поаро го премести малко настрани.
— Още малко… Така.
Параванът вече закриваше почти половината от раклата. Но погледнато отстрани, раклата почти не се виждаше.
— Защо мислите, че е бил разместен?
— Аз не мисля, сър.
«Още един като госпожица Лемън!» — рече си детективът.
— Предполагам, че по този начин пътят към спалнята е по-свободен — додаде колебливо Бърджес. — Ако дамите са искали да оставят наметките си…
— Може би. Но причината би могла да бъде друга. — Бърджес го погледна въпросително, а Поаро продължи: — Сега параванът скрива не само раклата, но и килимът под нея. Ако майор Рич е убил господин Клейтън, кръвта е започнала да изтича през цепнатините по дъното на раклата. Някой е могъл да я забележи, така както вие сте я видели на следващата сутрин. Ето защо параванът е бил преместен.
— Никога не бих се сетил, сър.
— Какво е осветлението в това помещение, силно или слабо?
— Ще ви покажа, сър.
Прислужникът бързо спусна завесите и светна няколко лампи. Те грееха с мека, но слаба светлина, на която едва ли можеше да се чете. Поаро вдигна очи към полилея на тавана.
— Не беше включен, сър. Много рядко се използва.
Поаро огледа отново стаята.
— Не мисля, че бихте могли да забележите кървави петна, сър. Не е достатъчно светло — продължи прислужникът.
— Май сте прав. Е, кога е бил преместен параванът?
Бърджес потрепери.
— Ужасно е, като си помисли човек… такъв добър господин като майор Рич да извърши подобно нещо!
— Значи не се съмнявате, че го е направил? Защо го е сторил, Бърджес?
— Ами… участвал е във войната. Може и да е бил ранен в главата, нали? Казват, че последствията могат да се проявят по-късно. Изведнъж хората стават странни и не знаят какво вършат. И най-често се случва, че посягат на най-близкия и най-скъп човек. Мислите ли, че е могло да бъде така?
Поаро го изгледа и въздъхна. Сетне извърна глава настрани и рече:
— Не, не е било така.
Ловко като фокусник пъхна една шумяща банкнота в ръката на Бърджес.
— О, благодаря ви, сър, но наистина аз не…
— Вие ми помогнахте. Показахте ми тази стая. Показахте ми какво има в нея. Показахте ми какво е станало тук през онази вечер. Невъзможното невинаги е невъзможно! Запомнете го! Казах, че има само две възможности, но сбърках. Има и трета възможност. — Той отново огледа стаята и леко потрепери. — Дръпнете завесите. Нека влязат светлина и въздух. Тази стая се нуждае от тях. Трябва да се проветри. Струва ми се, че ще мине доста време, преди да се прочисти от онова, което я е заразило… натрапчивият спомен за омраза.
Бърджес остана с отворена уста, докато подаваше шапката и палтото на Поаро. Изглеждаше объркан. Детективът, който винаги се забавляваше, когато правеше неясни изявления, се усмихна и с енергична крачка слезе на улицата.
Когато Поаро се прибра вкъщи, се обади по телефона на инспектор Милър.
— Какво е станало с чантата на Клейтън? Съпругата му спомена, че си е приготвил багаж.
— Беше в клуба. Оставил я при портиера. После сигурно я е забравил и е тръгнал без нея.
— Какво имаше вътре?
— Каквото може да се очаква. Пижама, чиста риза, тоалетни принадлежности.
— Много предвидливо.
— Какво очаквахте, че ще открием в чантата?
Поаро не обърна внимание на въпроса му и продължи:
— За стилета. Предлагам ви да намерите жената, която чисти у семейство Спенс. Разберете дали е виждала някога подобен нож в къщата им.
— Семейство Спенс? — подсвирна Милър. — Значи по тази линия работите? Показахме стилета на семейството. Не го разпознаха.
— Попитайте ги отново.
— Да не би да искате да кажете…
— А после ме уведомете какво са отговорили…
— Не смятам, че ще откриете доказателства за онова, което ви се върти в главата.
— Прочетете «Отело», Милър. Помислете за персонажите в пиесата. Ние пропуснахме един от тях. — Поаро затвори.
Сетне набра телефона на лейди Чатъртън. Даваше заето.
Опита отново малко по-късно. Безуспешно. Повика Джордж, прислужника си, и му нареди да продължи да звъни, докато се свърже. Знаеше, че лейди Чатъртън е непоправима бъбривка.
Настани се в един стол, внимателно се освободи от лачените си обувки, раздвижи пръстите на краката си и се изтегна назад.
— Остарях — отбеляза Еркюл Поаро. — Лесно се уморявам…
Сетне лицето му се проясни и той продължи да си мърмори:
— Но клетките… те още функционират. Бавно, но функционират… Да… «Отело». Кой ми го спомена? А да, госпожа Спенс. Чантата… Параванът… Тялото като на заспал човек. Умно убийство. Предумишлено, планирано… Мисля дори, че е доставило удоволствие.
Джордж обяви, че лейди Чатъртън е на телефона.
— Поаро ви се обажда, мадам. Мога ли да говоря с гостенката ви?
— Но, разбира се! О, мосю Поаро, успяхте ли да свършите нещо чудесно?
— Още не — отвърна той. — Но върви.
След малко се чу гласът на Маргарет, спокоен и нежен.
— Мадам, когато ви попитах дали сте забелязали нещо не на място през онази вечер, вие се намръщихте, сякаш се сетихте… сетне то ви се изплъзна. Възможно ли е да се е отнасяло до положението на паравана?
— Параванът? Но да, разбира се! Не беше на обичайното си място.
— Танцувахте ли през онази вечер?
— Да, малко.
— С кого танцувахте най-често?
— С Джеръми Спенс. Той е великолепен танцьор. Чарлс е добър, но не е толкова ефектен. Танцуваше най-често с Линда, но от време на време се сменяхме. Джок Макларън изобщо не стана. Той се грижеше за плочите, подбираше ги и ги подреждаше.
— По-късно слушахте класическа музика, нали?
— Да.
Последва пауза. После Маргарет попита:
— Мосю Поаро. Защо са всички тези въпроси? Имате ли… Има ли надежда?
— Понякога разбирате ли, мадам, какви чувства изпитват хората около вас?
— Аз… мисля, че да — отвърна изненадано тя.
— А аз мисля, че не. Мисля, че изобщо нямате представа. Според мен това е трагедията на вашия живот. Но трагедията е за другите, не за вас. Днес някой ми спомена за Отело. Попитах ви дали съпругът ви е бил ревнив и вие ми отвърнахте, че сигурно е бил. Но го казахте твърде небрежно. Подобно на Дездемона, която не е осъзнавала опасността. Тя също е познавала ревността, но не я е разбирала, защото никога не й се е случвало да я изпита. Струва ми се, че изобщо не е осъзнавала какво представлява силната страст. Обичала е съпруга си, но с романтичния трепет към почитания герой. Обичала е и Касио, но с невинна приятелска обич… Мисля, че поради липсата на страст тя е побърквала мъжете… Разбирате ли какво ви говоря, мадам?
Последва пауза. Сетне в гласа на Маргарет се усети студенина и леко объркване:
— Не… Наистина не разбирам за какво говорите…
Поаро въздъхна и съвсем делово рече:
— Тази вечер ще ви посетя.
Инспектор Милър не беше лесен за убеждаване. Но Еркюл Поаро също не се предаваше лесно. И не се отказваше, докато не постигне своето. Инспектор Милър възропта, но се предаде.
— … въпреки че не схващам какво общо има лейди Чатъртън…
— Всъщност нищо. Тя дава подслон на една приятелка и това е всичко.
— Ами тези Спенс? Как се сетихте за тях?
— Че стилетът е техен? Бе просто предположение. Джеръми Спенс спомена нещо, което ме наведе на тази мисъл. Допусках, че е принадлежал на Маргарет Клейтън, а той бе твърдо убеден, че не е неин. — Поаро замълча, а след миг с любопитство попита: — Какво ви казаха?
— Признаха си, че приличал много на една тяхна декоративна кама. Преди няколко седмици обаче изчезнала, но те не обърнали внимание и напълно забравили за нея. Предполагам, че Рич я е задигнал.
— Господин Джеръми Спенс обича да играе на сигурно — отбеляза Поаро и тихичко си промърмори: — Преди няколко седмици… О, да. Подготовката е започнала много отдавна.
— А? Какво казахте?
— Пристигнахме — каза детективът на шофьора на таксито, когато двамата с инспектора стигнаха до къщата на лейди Чатъртън на Черитън Стрийт. Поаро плати.
Маргарет Клейтън беше горе в стаята. Лицето й се напрегна, когато видя Милър.
— Не знаех…
— Не знаехте кой ще е приятелят, за когото ви предупредих, че ще доведа?
— Инспектор Милър не е мой приятел.
— Зависи дали искате справедливостта да възтържествува или не, госпожо Клейтън. Съпругът ви беше убит…
— А сега трябва да поговорим кой го е убил — намеси се бързо Поаро. — Можем ли да седнем, мадам?
Жената бавно седна на стол с висока облегалка с лице към двамата мъже.
— Моля ви да ме изслушате внимателно — започна Поаро. — Мисля, че вече знам какво се е случило през онази фатална вечер в апартамента на майор Рич… Всички ние започнахме с една погрешна презумпция — че само двама души са имали възможността да сложат трупа в раклата, тоест майор Рич или Уилям Бърджес. Но сгрешихме. През онази вечер в апартамента е имало и трети човек, който също е имал чудесна възможност да го направи.
— И кой е бил той? — попита скептично Милър. — Момчето от асансьора?
— Не. Арнолд Клейтън.
— Какво? Да скрие собственото си мъртво тяло? Вие сте луд!
— Естествено, че не мъртвото си тяло. А живото. Казано по-просто, той сам се е скрил в раклата. Историята познава доста такива случаи. Много мъже са искали да се убедят в добродетелността на съпругите си. Сетих се за това в момента, в който видях дупчиците в раклата, пробити наскоро. Защо? За да има достатъчно въздух в нея. Защо параванът е бил преместен от обичайното си място онази вечер? За да се скрие раклата от хората в стаята. За да може скритият в нея човек от време на време да вдига капака и да се разкършва, и, разбира се, да чува по-добре какво става.
— Но защо? — почуди се Маргарет с широко отворени очи. — Защо Арнолд е искал да се скрие в раклата?
— Вие ли питате, мадам? Съпругът ви е бил ревнив. Освен това е бил и необщителен. Както се изрази госпожа Спенс, бил е прекалено сдържан. Ревността му се е засилвала. Измъчвала го е. Били ли сте любовница на Рич или не? Не е знаел, а е искал да разбере. И така се появява телеграмата от Шотландия. Тя никога не е била изпращана и никой не я е виждал. Багажът за пътуването е опакован и уж случайно забравен в клуба. Отива в апартамента на Рич по време, по което със сигурност е знаел, че няма да е там. Казва на прислужника, че ще напише бележка. Щом остава сам, пробива дупчиците в раклата, премества паравана и се скрива в нея. Вечерта той ще научи истината. Може би съпругата му ще остане, след като другите си отидат. Може би ще си тръгне с тях, но по-късно ще се върне. Тази нощ отчаяният съпруг, обсебен от ревността, ще разбере истината…
— Нали не искате да кажете, че той сам се е намушкал? — избоботи недоверчиво Милър. — Глупости!
— О, не! Някой друг го е намушкал. Някой, който е знаел, че той е там. Било е убийство. Внимателно обмислено и преднамерено убийство. Помислете за персонажите в «Отело». Мислете за Яго. Някой подличко трови съзнанието на Арнолд Клейтън. Намеци, подозрения… Честният Яго, верният приятел, мъжът, на когото винаги сте вярвали. И Арнолд Клейтън му е вярвал. Допуснал е да засилят ревността му, да я превърнат в мания. Дали идеята Арнолд да се скрие в раклата е лично негова? Може би е или по-вероятно така си е мислел. Всичко е планирано. Стилетът, тайно откраднат няколко седмици по-рано, е готов. Настъпва вечерта. Светлините са приглушени, грамофонът свири, две двойки танцуват. Единият гост се занимава със смяната на плочите. Намира се близо до испанската ракла и паравана. Да се скрие зад паравана, да вдигне капака и да нанесе удара… Дръзко, но много просто!
— Клейтън щеше да извика!
— Не и ако е бил упоен — обясни Поаро. — Според прислужника тялото е лежало така, сякаш мъжът е спял. Клейтън наистина е спял. Бил е упоен от единствения човек, който е могъл да го направи. Човекът, с когото е пийнал в клуба.
— Джок? — Гласът на жената се извиси като на изненадано дете. — Джок? Не и милият стар Джок! Че аз го познавам откакто се помня! Защо, за Бога, би…
Поаро се обърна към нея:
— Защо двама италианци се дуелират? Защо един младеж се застрелва? Джок Макларън е затворен човек. Вероятно се е обрекъл да бъде верен приятел на двамата със съпруга ви, но се появява майор Рич. Дошло му е много! Заслепен от омраза и страст, той планира перфектно убийство. Двойно убийство, защото е сигурно, че Рич ще бъде обявен за виновен. Така отстранява и Рич, и съпруга ви от пътя си. Убеден е, че най-сетне вие ще му обърнете внимание. Вероятно, мадам, щяхте да го направите… Нали?
Тя се бе втренчила в него, а в погледа й се четеше ужас… Несъзнателно промълви:
— Вероятно… аз… не зная…
Изведнъж инспектор Милър решително се намеси:
— Всичко това е много интересно, Поаро, но е само хипотеза, нищо повече. Нямате никакви доказателства. Може да няма и частица истина.
— Истина е.
— Но нямате доказателства. Няма за какво да се хванем.
— Грешите. Струва ми се, че ако го разкажете на Макларън, той ще си признае. Искам да кажа, ако ясно му дадете да разбере, че госпожа Клейтън знае… — Той замълча и след малко добави: — Защото щом го разбере, ще осъзнае, че е загубил… Перфектното убийство е било напразно.
 

* * *
 
Трето приключение
 
Лили Маргрейв свали с нервен жест ръкавиците и ги сложи на коляното си. После вдигна очи към седналия на един голям стол срещу нея човек.
Беше чувала за мосю Еркюл Поаро, известния детектив, но за пръв път го виждаше.
Смешният му, почти нелеп вид я разочарова. Възможно ли беше този смешен малък човек с яйцевидна глава и огромни мустаци наистина да върши онези невероятни неща, които му се приписваха? В момента заниманието му й се стори прекалено детинско. Подреждаше малки цветни дървени кубчета едно върху друго и изглежда бе много по-заинтригуван от тях, отколкото от историята, която тя му разказваше.
Но когато тя замълча, той рязко вдигна глава и я погледна.
— Моля ви, мадмоазел, продължете. Слушам ви. Уверявам ви, че наистина ви слушам много внимателно.
Сетне отново се зае да подрежда малките кубчета едно върху друго. Момичето продължи да разказва. Беше тъжна история, наситена с насилие и страх, но гласът й беше спокоен и безизразен, а монологът й бе лишен дори от сянка на хуманност.
Най-сетне тя завърши.
— Надявам се — добави нетърпеливо, — че разказах всичко доволно ясно.
Поаро закима енергично, после бутна с ръка дървените кубчета и те се разпиляха по масата. Облегна се назад на стола си, събра върховете на пръстите си и с поглед вперен в тавана, изложи кратко резюме на разказа й.
— Сър Рубън Астуел е бил убит преди десет дни. Онзи ден, в сряда, племенникът му Чарлс Левърсън е бил арестуван от полицията, фактите срещу него, доколкото вие сте запозната, са следните — моля поправете ме, ако греша, мадмоазел — сър Рубън седял до късно в своята светая светих, тоест високата стая. Господин Левърсън се прибрал късно, като си отключил със свой ключ. Икономът, чиято стая е точно под високата стая, го е чул да се кара с чичо си. Кавгата завършила с внезапен удар като от хвърлен стол и сподавен вик. Икономът се разтревожил и решил да стане, за да види какво става. Но няколко секунди по-късно чул господин Левърсън да излиза от стаята, подсвирквайки си весело. Ето защо се разколебал и останал в леглото. На другата сутрин една от прислужничките открила сър Рубън мъртъв до бюрото му. Бил е ударен отзад по главата с нещо тежко. Както разбирам, икономът не е съобщил веднага на полицията какво е чул. Мисля, че е нормално, мадмоазел, а?
Внезапният въпрос накара Лили Маргрейв да подскочи.
— Моля? — заекна тя.
— В подобни неща човек търси хуманност, не мислите ли? — попита малкият човек. — Така както ми разказахте историята, възхитително сбито, представихте участниците в разигралата се трагедия като машини… кукли. Що се отнася до мен обаче, аз винаги търся човешката страна. Питам се този иконом… как казахте, че му е името?
— Казва се Парсънс.
— Та този Парсънс притежава качествата на хората от неговата класа и много твърдо ще се противопостави на полицията. Ще им разкаже колкото може по-малко и най-вече няма да спомене и дума за нещо, което би хвърлило сянка на съмнение върху членовете на семейството. Ще твърди упорито, че убийството е дело на някой разбойник или крадец. Да, лоялността на прислужниците е интересен обект на изследване. — Той се усмихна и продължи: — Междувременно всеки от семейството и прислугата е разказал каквото знае, господин Левърсън също. Той е обяснил, че се е прибрал късно и веднага си е легнал, без да се види с чичо си.
— Така каза.
— И никой не се усъмнил в думите му — промърмори Поаро, — с изключение на Парсънс, разбира се. После пристига инспектор от Скотланд Ярд, казахте инспектор Милър, нали? Познавам го. Срещали сме се един-два пъти. Той е от хората, за които се казва, че ровят до дупка. Да, познавам го. И проницателният инспектор Милър забелязва онова, което местният полицай не е доловил — че Парсънс е неспокоен и знае нещо, което не е споделил. И така той го притиска. По това време вече е ясно, че през онази вечер никой не е влизал с взлом в къщата и че убиецът трябва да се търси сред обитателите на дома. Парсънс е нещастен и уплашен, но чувства силно облекчение, когато изтръгват тайната от него. Направил е всичко, което е зависело от него да се избегне скандалът, но все пак има граници. Инспектор Милър изслушва разказа на Парсънс, задава един-два въпроса и прави някои проучвания. Версията, която си изгражда, е убедителна… много убедителна. По ръба на бюрото във високата стая са намерени отпечатъци от окървавени пръсти, и то на Чарлс Левърсън. Камериерката споменала на инспектора, че на сутринта след убийството водата в легена на господин Левърсън е била кървава. Той й обяснил, че се бил порязал. И наистина имал раничка на пръста си, но съвсем малка. Яката на официалната му риза била изпрана, но по ръкавите на сакото му са намерени следи от кръв. Нуждаел се е от пари, а ако сър Рубън умре, той ще наследи всичко. О, да, случаят изглежда напълно ясен, мадмоазел. — Той замълча и не след дълго продължи: — И все пак днес вие идвате при мен.
Лили Маргрейв повдигна нежните си рамене.
— Както ви казах, мосю Поаро, изпрати ме лейди Астуел.
— Значи не бихте дошли по собствено желание, а? — Малкият мъж я погледна закачливо, но момичето мълчеше. — Не отговорихте на въпроса ми.
Лили Маргрейв приглади ръкавиците си и каза:
— За мен е трудно, мосю Поаро. Лоялна съм към лейди Астуел. Въпреки че строго погледнато, съм й платена компаньонка, тя се отнася с мен по-скоро като с дъщеря или с племенница. Държи се изключително мило и каквито и да са грешките й, не бих си позволила да критикувам действията й или… да ви разубеждавам да се заемете с този случай.
— Невъзможно е Еркюл Поаро да бъде разубеден. Просто е невъзможно — заяви весело той. — Както разбирам, според вас на лейди Астуел й е влязла някаква муха в главата. Хайде сега, нали съм прав?
— Ако трябва да си кажа мнението…
— Моля, мадмоазел.
— Мисля, че цялата работа е пълна глупост.
— Така ви се струва, а?
— Не искам да казвам нищо против лейди Астуел…
— Разбирам ви — промърмори любезно Поаро. — Напълно ви разбирам.
— Тя наистина е много добра и е изключително мила, но не е… как да се изразя… не е образована жена. Сигурно знаете, че преди да се омъжи за сър Рубън, е била актриса. Подвластна е на всякакви предразсъдъци и суеверия. Когато реши нещо, не се вслушва в чуждо мнение. Инспекторът не беше много тактичен с нея и това я разяри. Според нея е пълна идиотщина да се подозира господин Левърсън и че подобна глупава и непростима грешка е напълно в стила на полицията. Тя е убедена, че милият Чарлс не е виновен.
— Но тя няма основание да мисли така, нали?
— Абсолютно никакво.
— Виж ти! Наистина ли?
— Казах й, че няма смисъл да идвам при вас просто за да ви кажа мнението й и няма нищо, за което да се хванете.
— Наистина ли сте й го казали? Интересно.
Той огледа внимателно Лили Маргрейв и обърна внимание на спретнатия й черен костюм, едва забелязващата се бяла ивица от блуза по врата й и кокетната малка черна шапка. Оцени елегантността й, красивото й лице с леко вирната брадичка и тъмносините й очи с дълги ресници. Неусетно отношението му към нея се промени. Заинтригува го не толкова случаят, за който му говореше, а самото момиче, седнало срещу него.
— Предполагам, мадмоазел, че лейди Астуел има лека склонност към истерия и неуравновесеност?
Лили Маргрейв закима енергично.
— Много точно я описахте. Както вече ви споменах тя е много мила, но с нея е невъзможно да се спори. Тя не мисли логично.
— Може би тя подозира някой друг — предположи Поаро. — Някой, за който изглежда абсурдно.
— Точно така е! — извика Лили. — Силно ненавижда секретаря на сър Рубън, бедния човек. Убедена е, че той го е направил, и то при положение, че недвусмислено бе доказано, че Оуен Трефусис не може да го е извършил.
— А има ли причини да мисли така?
— Разбира се, че не! Твърди, че е интуиция. — В гласа й прозвуча раздразнение.
— Както разбирам, мадмоазел — усмихна се Поаро, — вие не вярвате в интуицията.
— Според мен е пълна глупост — отвърна тя.
Детективът се облегна назад на стола си и промърмори:
— Жени. Мислят си, че интуицията е специалният им дар от Бога и всеки път им сочи истината, а всъщност в девет от десет случая ги подвежда.
— Зная, но нали ви казах каква е лейди Астуел. Просто не може да се спори с нея.
— Значи вие, мадмоазел, умно и дискретно момиче, идвате при мен, както ви е наредено, и ме информирате за създалата се ситуация.
Нещо в тона му накара момичето да вдигне рязко очи и да го погледне.
— Осъзнавам, че времето ви е много ценно — смотолеви извинително Лили.
— Ласкаете ме, мадмоазел, но сте права. В момента наистина имам много ангажименти.
— Боях се, че ще е така — рече момичето и стана. — Ще кажа на лейди Астуел…
Но Поаро не стана, а напротив, остана облегнат спокойно на стола си и се взря в момичето.
— Бързате да си отидете ли, мадмоазел? Моля ви, поседнете за момент.
Видя как лицето й порозовя, а сетне пребледня. Тя бавно и с нежелание отново седна.
— Мадмоазел е бърза и решителна — отбеляза той.
— Трябва да проявите търпеливост към един стар човек като мен, който бавно взема решения. Неправилно ме разбрахте, мадмоазел. Не казах, че няма да посетя лейди Астуел.
— Значи ще дойдете? — Гласът й беше безизразен. Не гледаше в Поаро, а беше свела очи към пода. Ето защо не забеляза любопитството, с което той я оглеждаше.
— Кажете на лейди Астуел, че съм изцяло на нейно разположение. Следобед ще дойда в «Мон Репо», нали така се казваше имението. — Той стана. Момичето също.
— Аз… ще й съобщя. Много мило от ваша страна, че ще дойдете, мосю Поаро. Боя се обаче, че усилията ви ще отидат на вятъра.
— Твърде вероятно, но… кой знае?
Той учтиво я изпрати до вратата, после се върна в дневната. Беше намръщен и дълбоко умислен. Един-два пъти поклати глава, после отвори вратата и повика прислужника си:
— Любезни ми Джордж, моля те, подготви ми една малка пътна чанта. Днес следобед заминавам за провинцията.
— Добре, сър — отвърна Джордж.
Той изглеждаше като типичен англичанин. Висок, мъртвешки блед и сдържан.
— Младите момичета са много интересен феномен, Джордж — отбеляза Поаро, настани се в удобното си кресло и запали една от тънките си цигари. — Особено когато са умни. Да помолиш някого да свърши нещо и в същото време да му внушиш да не го прави, е деликатна операция. Изисква се финес. Тя е много пряма… О, много пряма! Но, любезни ми Джордж, Еркюл Поаро притежава изключителен ум.
— Чувал съм ви да го казвате, сър.
— Не секретаря има тя наум — промърмори детективът. — Обвинението на лейди Астуел не я тревожи. Просто не иска никой да рови повече. Аз, любезни ми Джордж, ще отида да поровя и да разбутам гнездото! Там се е разиграла някаква драма, човешка драма, и това ме вълнува. Момичето беше искрено, но не докрай. Чудя се… чудя се какво ли ще открия…
Последва вълнуваща пауза, нарушена от извинителния глас на Джордж:
— Да ви приготвя ли официални костюми, сър?
Поаро го погледна тъжно.
— Винаги се концентрираш върху собствената си работа. Обръщаш внимание единствено на нея. Твърде добър си за мен, Джордж.
 

Когато в 4.55 влакът спря на гара Абътс Крос, от него слезе наконтеният Еркюл Поаро. Мустаците му бяха така обилно намазани, че почти се бяха втвърдили. Той предаде билета си и мина през бариерата. Посрещна го един висок шофьор.
— Мосю Поаро?
Малкият мъж примигна насреща му и каза:
— Аз съм.
— Оттук, сър, ако обичате. — И той отвори вратата на големия ролс-ройс.
Къщата се намираше само на три минути от гарата. Шофьорът отново му отвори вратата и Поаро слезе. На входната врата вече го очакваше икономът.
Детективът хвърли преценяващ поглед на фасадата на сградата, преди да мине през отворената врата. Беше голяма солидна къща, облицована с червени тухли. Нямаше претенции за красота, но излъчваше удобство.
Поаро влезе във вестибюла. Икономът учтиво взе шлифера и шапката му и с типичния почтителен глас, характерен само за най-добрите прислужници, произнесе:
— Нейно благородие ви очаква, сър.
Поаро го последва нагоре по постланите с мека пътека стълби. Без съмнение това беше Парсънс. Отлично обученият иконом, с лице напълно лишено от емоции. Когато стигнаха площадката, той зави надясно и тръгна по коридора. Мина през една врата и влезе в нещо като малка чакалня, в която имаше други две врати. Отвори лявата и обяви:
— Мосю Поаро.
Стаята не беше голяма, но беше наблъскана с мебели и всякакви джунджурии. Една жена, облечена в черно, стана от канапето и бързо пристъпи към госта.
— Мосю Поаро — посрещна го тя с протегнати ръце. Тя бързо огледа наконтения мъж. Спря за минута, изчаквайки поклона на малкия човек и тихо промърмореното «мадам», и като освободи ръката си от неговата възкликна: — Вярвам в малките мъже! Те са умни!
— Струва ми се, че инспектор Милър е висок — рече Поаро.
— Той е един самомнителен идиот — заяви лейди Астуел. — Седнете тук до мен, мосю Поаро. — Тя му посочи канапето и продължи: — Лили направи всичко възможно да ме убеди да не ви викам. Но ако не знаех какво върша, напразно съм живяла толкова дълго.
— Рядко достижение — каза той и се настани удобно.
Лейди Астуел също седна, като се намести между възглавниците и се обърна с лице към него.
— Лили е мило момиче, но си мисли, че всичко знае, а както сочи опитът ми, често пъти тези хора грешат. Аз не съм умна, мосю Поаро. Знам го, но се оказвам права там, където по-умните от мен грешат. Вярвам в интуицията си. Сега искате ли да ви кажа кой е убиецът или не? Една жена знае, мосю Поаро.
— Госпожица Маргрейв знае ли го?
— Тя какво ви каза? — попита рязко лейди Астуел.
— Съобщи ми фактите по случая.
— Фактите? Но, разбира се, те са изцяло срещу Чарлс. Уверявам ви, мосю Поаро, той не го е направил. Знам, че не е! — Тя се надвеси застрашително над Поаро, което бе доста смущаващо.
— Напълно ли сте сигурна, лейди Астуел?
— Трефусис уби съпруга ми, мосю Поаро. Убедена съм!
— Защо?
— Защо го е убил или защо съм убедена? Казвам ви, че го зная! Имам интуиция за тези неща. Щом съм си изградила мнение, придържам се към него.
— Господин Трефусис облагодетелстван ли е по някакъв начин от смъртта на сър Рубън.
— Той не му остави и пени — отвърна бързо жената. — Това показва, че скъпият ми Рубън нито го е харесвал, нито му се е доверявал.
— Отдавна ли работи за сър Рубън?
— Близо девет години.
— Твърде дълъг период в служба на един човек — отбеляза меко Поаро. — Да, господин Трефусис сигурно добре е познавал работодателя си.
Лейди Астуел се втренчи в него.
— Накъде клоните? Не виждам каква връзка има.
— Следвах една моя идея — поясни гостът. — Може би не много интересна, но оригинална. Става дума за качествата на прислугата.
Лейди Астуел продължи да го гледа втренчено.
— Вие сте много умен, нали? — промърмори колебливо. — Всички така казват.
Еркюл Поаро се засмя.
— Може би скоро вие ще ме удостоите с този комплимент, мадам. Но нека се върнем към мотива. Разкажете ми сега за обитателите на къщата, за хората, които са били тук в деня на трагедията.
— Чарлс.
— Разбрах, че той е племенник на съпруга ви, а не ваш.
— Да, Чарлс е единственият син на сестрата на Рубън. Тя се омъжи за сравнително богат човек, но се разори — нали знаете в града стават такива неща — той не го преживя, тя също. Чарлс дойде да живее при нас. Тогава беше на двайсет и три и щеше да стане адвокат. Но когато се случи нещастието, Рубън го взе при себе си в кантората.
— Господин Чарлс усърден ли е?
— Харесвам, когато един мъж схваща бързо — кимна одобрително лейди Астуел. — Не, в това беше проблемът. Чарлс не бе усърден. Постоянно се караше с чичо си за това и онова. Не че бедният Рубън беше с лесен характер. Нееднократно съм му казвала, че е забравил какво е да си млад. На младини, мосю Поаро, той беше съвсем различен. — Тя въздъхна тежко, очевидно обзета от спомени.
— Промените са неизбежни, мадам — отбеляза дълбокомислено Поаро. — Такъв е животът.
— И все пак той никога не е бил груб с мен. Искам да кажа, че ако му се случваше, след това много съжаляваше. Бедният Рубън.
— Значи е бил с труден характер, а?
— Можех да се справя с него — заяви лейди Астуел с тон на звероукротителка. — Но понякога се получаваше неприятно, когато губеше самообладание с прислугата. Има начин човек да се справи с тях, но Рубън не умееше.
— Какво е завещанието на сър Рубън?
— Половината на мен, половината на Чарлс — отвърна веднага дамата. — Адвокатите не го казват толкова простичко, но всъщност се свежда до това.
Детективът кимна и продължи:
— Разбирам. А сега, лейди Астуел, моля, опишете ми хората, които живеят в дома ви. Освен вас и племенникът на сър Рубън, господин Чарлс Левърсън, тук са също секретарят, господин Оуен Трефусис и госпожица Лили Маргрейв. Разкажете ми за младата дама.
— Искате да научите нещо за Лили?
— Да. Тя отдавна ли работи при вас?
— Около година. Знаете ли, имала съм много секретарки, които са изпълнявали ролята и на компаньонки. Но по един или друг начин всички те ми лазеха по нервите. Лили е различна. Тя е тактична, разумна, а и изглежда много добре. Приятно ми е около мен да има момиче с красиво лице, мосю Поаро. Аз съм странен човек. От пръв поглед харесвам някого или го намразвам. Щом я видях, си казах: «Става!»
— Приятели ли ви я препоръчаха, лейди Астуел?
— Мисля, че отговори на обявата ми. Да, така беше.
— Познавате ли някого от семейството й? Знаете ли откъде е?
— Мисля, че родителите й са в Индия. Почти нищо не зная за тях, но веднага се вижда, че Лили е дама, нали, мосю Поаро?
— О, да, да.
— Аз самата не съм дама — продължи лейди Астуел. — Зная си го, пък и слугите също, но не съм злонамерена. Мога да различа доброто, когато го видя. Никой не е бил по-добър с мен от Лили. Гледам на нея като на своя дъщеря, мосю Поаро. Наистина.
Той протегна ръка и размести един-два предмета, стоящи на масата до него.
— Сър Рубън споделяше ли това ваше чувство? — попита.
Погледът му обхождаше предметите в стаята, но несъмнено забеляза паузата, която направи дамата, преди да отговори:
— При мъжете е различно. Разбира се, те… те се разбираха чудесно.
— Благодаря ви, мадам — поклони се Поаро и се усмихна под мустак. — Това ли бяха хората в къщата през онази вечер? Ако изключим прислугата.
— О, тук беше и Виктор.
— Виктор?
— Да. Братът на съпруга ми. Той бе и негов партньор.
— С вас ли живее?
— Не. Току-що бе пристигнал. Последните няколко години прекара в Западна Африка.
— Западна Африка — повтори след нея Поаро. Вече бе разбрал, че лейди Астуел може да се разприказва, ако й бъде дадена възможност.
— Казват, че била прекрасна страна, но ми се струва, че е от онези места, които имат много лошо влияние върху мъжете. Започват да пият твърде много и стават невъздържани. Никой от семейство Астуел няма добър характер, а откакто се върна от Африка, Виктор се държи отвратително. На два пъти много ме уплаши.
— Чудя се дали е уплашил госпожица Маргрейв? — промърмори Поаро.
— Лили? О, не мисля, че често я вижда.
Детективът си записа нещо в един миниатюрен бележник, сетне постави молива в държателя му и го прибра в джоба си.
— Благодаря ви, лейди Астуел. Ако ми позволите, сега ще разпитам Парсънс.
— Искате ли да го извикам тук? — Дамата посегна към звънеца.
Поаро бързо я спря:
— Не, не. Недейте! Аз ще сляза при него.
— Ако смятате, че е по-добре…
Лейди Астуел очевидно бе разочарована, че няма да присъства на предстоящия разговор. Поаро стана потаен.
— Много е важно — съзаклятнически каза той и впечатли още по-силно лейди Астуел.
Намери Парсънс в кухнята. Лъскаше сребърните прибори. Детективът започна разговора със смешния си поклон:
— Трябва да ви се представя. Аз съм частен детектив.
— Да, сър. Досетих се. — Тонът му бе почтителен, но резервиран.
— Лейди Астуел ме нае — продължи Поаро. — Не е удовлетворена. Съвсем не е.
— Чувал съм нееднократно нейно благородие да го споменава — обясни икономът.
— Май ви казвам неща, които вече знаете — рече Поаро. — Нека не губим повече време в излишни приказки. Бъдете така добър да ме заведете в стаята си и да ми разкажете какво точно сте чули в нощта на убийството.
Стаята на иконома бе на приземния етаж, до помещението на слугите. На прозорците имаше решетки, а в единия й край се намираше помещението за ценности. Парсънс посочи тясното си легло и каза:
— Прибрах се, сър, в единайсет часа. Госпожица Маргрейв вече си бе легнала, а лейди Астуел беше при сър Рубън във високата стая.
— Лейди е била при сър Рубън? Моля, продължете.
— Високата стая, сър, е точно над тази. Ако хората вътре говорят, човек може да чуе гласовете им, но, разбира се, не може да разбере какво си говорят. Заспал съм сигурно около единайсет и половина. Беше точно дванайсет, когато ме събуди шумът от затръшването на входната врата и разбрах, че господин Левърсън се е прибрал. Чух стъпки над главата си и малко по-късно гласа на господин Левърсън. Говореше на сър Рубън. Стори ми се, сър, че господин Левърсън бе… не бих искал да кажа пиян, по-скоро малко шумен и недискретен. Крещеше на чичо си. Долових някоя и друга дума, но недостатъчно, за да разбера за какво става дума. Последва остър вик и шум от силен удар. — Парсънс замълча, сетне повтори последните си думи: — Силен удар. — Гласът му прозвуча развълнувано.
— Ако не греша, в повечето романи се споменава за глух удар — промърмори Поаро.
— Може би, сър — отговори сериозно Парсънс. — Аз чух силен удар.
— Моля за извинение — поклони се детективът.
— Няма нищо, сър. След удара в тишината съвсем ясно чух гласа на господин Левърсън да казва: «Боже мили! Боже мили!» Само това, сър.
От първоначалното си въздържане да разкаже какво знае Парсънс сега беше преминал в другата крайност — изпитваше истинска наслада подробно да обяснява всичко. Очевидно се мислеше за голям разказвач. Детективът го поощряваше.
— Mon Dieu — промърмори той. — Сигурно сте изпитали голямо притеснение!
— Наистина, сър — кимна икономът. — Така е, сър. Не че тогава го възприех по този начин. Но все пак реших, че нещо може би не е наред, и си помислих дали да не се кача и да видя какво става. Станах, за да светна лампата, и се спънах в един стол. Излязох навън, като минах през помещението за прислугата. Отворих вратата, която води към коридора, където са задните стълби, и докато стоях там и се чудех дали да се кача, чух гласа на господин Левърсън. Весело и радушно той каза: «Слава Богу, никой не се нарани. Лека нощ.» После го чух да тръгва по горния коридор към стаята си. Подсвиркваше си. Разбира се, върнах се веднага в стаята си и си легнах. Реших, че просто са съборили нещо и това е всичко. Питам ви, сър, трябваше ли да си помисля, че сър Рубън е бил убит, след като чух господин Левърсън да му пожелава лека нощ?
— Сигурен ли сте, че гласът беше на господин Левърсън?
Парсънс погледна със съжаление малкия белгиец и на Поаро му стана съвършено ясно, че основателно или не, икономът бе напълно убеден в правотата си по този въпрос.
— Има ли още нещо, което желаете да ме питате, сър?
— Последен въпрос. Харесвате ли господин Левърсън?
— Моля… моля, сър? — заекна Парсънс.
— Въпросът ми е съвсем прост. Харесвате ли господин Левърсън?
Първоначалното слисване на Парсънс се беше превърнало в объркване.
— Общото мнение на прислугата, сър… — започна, но замълча.
— Несъмнено можете да ми отговорите и така — поощри го Поаро.
— Мнението, сър, е, че господин Левърсън е щедър млад господин, но не е, ако ми позволите да се изразя така, сър, особено интелигентен.
— Виж ти! — възкликна Поаро. — Знаете ли, Парсънс, без да съм го виждал, моето мнение за него е същото.
— Наистина ли, сър?
— Какво е мнението ви… моля да ме извините… какво е мнението на прислугата за секретаря?
— Той е много тих и търпелив господин, сър. Старае се да не създава неприятности.
— Наистина — промърмори Поаро.
Икономът се изкашля и рече:
— Нейно благородие, сър, е склонна да проявява известна прибързаност в оценките си.
— Значи мнението на прислугата е, че господин Левърсън е извършил престъплението, така ли?
— Никой от нас не желае да повярва, че е той — заяви Парсънс. — Ние… ами… сър, казано направо, ние не смятаме, че той е способен да го извърши.
— Но по характер е избухлив, нали?
Парсънс се приближи до Поаро и каза:
— Ако ме попитате, сър, кой в къщата има най-избухлив характер…
Детективът го спря с ръка.
— Но аз не ви питам това — рече меко. — Въпросът ми е кой има най-лек характер?
Парсънс се втренчи в него с отворена уста.
Поаро не загуби повече време с него. С любезен лек поклон — той винаги се държеше любезно — излезе от стаята и се отправи към големия квадратен вестибюл на «Мон Репо». За малко остана там замислен, наклонил глава на една страна. После чу лек шум, рязко се обърна и с безшумни стъпки тръгна към една от вратите.
Застана на прага и погледна в стаята. Малко помещение, обзаведено като библиотека. Зад голямо бюро в далечния край на стаята седеше слаб, блед младеж и пишеше. Имаше издължена брадичка и носеше пенсне.
Поаро го наблюдава няколко минути и сетне с театрално покашляне наруши тишината:
— Кхъм!
Младежът спря да пише и обърна глава. Не изглеждаше стреснат, но когато съзря Поаро, на лицето му се изписа смущение.
Детективът пристъпи в стаята и леко му се поклони.
— Имам честта да говоря с господин Трефусис, нали? Казвам се Поаро, Еркюл Поаро. Може би сте чували за мен.
— О… ъъъ… да, разбира се — промърмори младежът.
Поаро го наблюдаваше внимателно.
Оуен Трефусис беше на около трийсет и три години и детективът осъзна защо никой не беше склонен да приеме насериозно обвинението на лейди Астуел. Младежът изглеждаше превзет, сериозен и обезоръжаващо кротък, от хората, с които можеш непрекъснато да се подиграваш, без да се страхуваш, че ще се защитава.
— Да, лейди Астуел ви нае — кимна той. — Беше ми споменала, че ще го направи. Мога ли с нещо да ви бъда полезен?
Той беше учтив, без да бъде сервилен. Поаро се настани на един стол и любезно каза:
— Лейди Астуел сподели ли с вас какви са подозренията й?
Оуен Трефусис леко се усмихна.
— Доколкото зная, тя подозира мен. Абсурдно е, но е факт. Не ми е казала една добра дума след смъртта на сър Рубън, а когато минавам покрай нея, се отдръпва до стената.
Държеше се съвсем естествено, а гласът му звучеше повече развеселено, отколкото неприязнено. Поаро кимна разбиращо.
— Между нас казано, тя ми спомена същото. Не спорих с нея. Имам си правило никога да не споря с дами като нея. Разбирате, че е просто загуба на време.
— Да, напълно.
— Казвам й: «Да, мадам… Разбира се, мадам… Точно така, мадам…» Тези думи не означават нищо, но успокояват. Правя свое разследване, защото въпреки че изглежда почти невъзможно друг, освен господин Левърсън да е извършил престъплението, е… невъзможното невинаги е толкова невъзможно.
— Напълно разбирам позицията ви — кимна секретарят. — Приемете уверението ми, че съм изцяло на вашите услуги.
— Bon — кимна Поаро. — Значи двамата се разбираме. Сега ми разкажете за случилото се през онази вечер. По-добре започнете от вечерята.
— Както вече несъмнено знаете, Левърсън не беше на вечерята — започна секретарят. — Имаше сериозни противоречия с чичо си и често вечеряше в клуба за голф. В резултат на което сър Рубън изпадаше в много лошо настроение.
— Не е бил любезен, така ли, мосю? — деликатно подметна Поаро.
— О! Той беше като татарин! — засмя се Трефусис. — Не бих могъл да работя за него цели девет години, без да познавам слабостите му. Беше с невероятно труден характер, мосю Поаро. Понякога изпадаше в детинска ярост и обиждаше всеки, който се изпречи пред очите му. С времето свикнах. Научих се да не обръщам внимание на думите му. Всъщност не беше зъл, но понякога се държеше глупаво и предизвикателно. Разковничето беше да не му отговаряш.
— В това отношение другите как постъпваха?
— Лейди Астуел се забавляваше от хубавата кавга — вдигна рамене той. — Изобщо не се страхуваше от сър Рубън и му се противопоставяше. Той си получаваше заслуженото. После винаги се сдобряваха. Сър Рубън бе наистина много привързан към нея.
— През онази нощ караха ли се?
Секретарят го изгледа изкосо, поколеба се около минута и отвърна:
— Мисля, че да. Какво ви накара да ме попитате?
— Просто една идея.
— Не зная със сигурност — обясни секретарят, — но ми се струва, че си бяха подготвили почва за добър скандал.
Поаро смени темата:
— Кой друг беше на вечерята?
— Госпожица Маргрейв, господин Виктор Астуел и аз.
— Какво стана после?
— Отидохме в дневната. Сър Рубън не дойде с нас. Десет минути по-късно той се върна и се нахвърли върху мен заради някаква глупост в едно писмо. Качих се с него във високата стая, за да оправя писмата. Малко след това дойде господин Виктор Астуел и каза, че иска да говори с брат си, така че аз слязох долу и се присъединих към двете дами. След около четвърт час чух яростния звън на звънеца на сър Рубън. Влезе Парсънс и ми съобщи, че веднага трябва да се кача при сър Рубън. На вратата се сблъсках с господин Виктор Астуел. Той едва не ме събори. Очевидно нещо силно го бе разстроило. Има много невъздържан нрав. Мина покрай мен, сякаш не ме видя.
— Сър Рубън коментира ли случая?
— Каза: «Виктор е обезумял! Някой ден, като се ядоса, ще посегне!»
— Виж ти! — възкликна Поаро. — Разбрахте ли за какво е било недоразумението?
— Не, не разбрах.
Детективът много бавно обърна глава към секретаря и внимателно го изгледа. Последните думи бяха изречени твърде бързо. Остана с впечатлението, че Трефусис можеше да му каже още, но не пожела. Но Поаро не се задълбочи в тази насока.
— А после? Продължете, моля.
— Работих със сър Рубън около час и половина. В единайсет влезе лейди Астуел и сър Рубън ми каза, че мога да си лягам.
— А вие легнахте ли си?
— Да.
— Имате ли представа колко време е останала при него?
— Съвсем не. Спалнята й е на първия етаж, а моята е на втория, така че не мога да я чуя, когато си ляга.
— Разбирам. — Поаро кимна, сетне скочи на крака.
— А сега, мосю, заведете ме във високата стая.
Той последва секретаря нагоре по широкото стълбище до първата площадка. Тръгнаха по дългия коридор, минаха през закритата със завеса врата, която водеше към задното стълбище за прислугата, и продължиха напред, докато стигнаха пред една врата. Влязоха във високата стая и се озоваха на местопрестъплението.
Беше странно помещение, два пъти по-високо от останалите, с площ около трийсет квадратни метра. Стените бяха украсени със саби и копия, а по масите бяха наредени разнообразни екзотични предмети. В далечния ъгъл, до прозорец, който приличаше на голяма амбразура, беше разположено масивно бюро. Поаро се насочи право към него.
— Тук ли беше намерен сър Рубън?
Трефусис кимна.
— Както разбрах, бил е ударен отзад по главата?
Секретарят отново кимна и поясни:
— Престъплението е било извършено с един от тези криваци, принадлежали на някакво дивашко племе. Изключително тежък е. Смъртта сигурно е настъпила мигновено.
— Това засилва предположението, че престъплението не е било предумишлено. Бурен скандал и грабване на първото попаднало под ръка оръжие.
— Да, не е в полза на бедния Левърсън.
— А как беше намерена жертвата? Паднала върху бюрото?
— Не, беше се свлякъл на земята.
— А! Странно! — изненада се Поаро.
— Защо да е странно? — попита секретарят.
— Заради това петно от кръв, приятелю — посочи Поаро едно петно с неправилна форма върху полираната повърхност на бюрото.
— Сигурно е покапала тук — предположи Трефусис. — Или пък се е появило по-късно, когато изнесоха тялото.
— Много вероятно, много вероятно — закима малкият човек. — Само една врата ли води към тази стая?
— Тук има стълбище.
Трефусис дръпна една кадифена завеса в дъното на стаята. Показа се врата, зад която имаше тясна вита стълба, водеща нагоре.
— Къщата е строена от един астроном. Тази стълба е водела към кула, където е бил монтиран телескоп. Сър Рубън преустрои помещението в спалня и когато му се случваше да работи до късно, оставаше да спи там.
Поаро пъргаво изкачи стълбите. Озова се в скромно обзаведена кръгла стая с походно легло, един стол и маса. Той се увери, че няма друг изход, и слезе долу при Трефусис.
— Чухте ли господин Левърсън да се прибира? — попита.
— По това време съм спял дълбоко — поклати глава секретарят.
Поаро кимна и внимателно огледа стаята.
— Добре — рече накрая. — Не мисля, че тук има какво още да се види, освен може би… Ще бъдете ли така добър да спуснете завесите.
Трефусис послушно дръпна тежките черни завеси на прозореца в далечния край на стаята. Поаро запали полилея, една голяма алабастрова топка, висяща от тавана.
— Лампата на бюрото беше ли запалена? — попита той.
Вместо отговор секретарят включи настолната лампа със зелен абажур. Поаро загаси полилея, после пак го включи.
— Добре. Аз приключих тук.
— Вечерята е в седем и половина — осведоми го секретарят.
— Благодаря ви, господин Трефусис, за вашата любезност.
— Няма защо.
Поаро тръгна замислен по коридора към стаята, определена за него. Безценният Джордж вече беше там и подреждаше вещите на господаря си.
— Драги ми Джордж, на вечерята се надявам да се срещна с един господин, който силно ме заинтригува. Един мъж, който наскоро се е завърнал от тропиците. Казват, че придобил тропически темперамент. Един мъж, за когото Парсънс се опитва да ми разкаже, а Лили Маргрейв изобщо не го споменава. Сър Рубън също е бил с характер. Представи си, че човек като него се сблъска с някого, чийто характер е по-лош и от собствения му. Какво би станало? Ще изхвърчи перушина!
— Ще хвърчи перушина, това е точният израз, сър. Пък и не смятам, че винаги се получава така.
— Така ли?
— Да, сър. Леля ми Джемайма, сър, имаше невероятно остър език и безмилостно се подиграваше на сестра си, която живееше с нея. Държеше се отвратително, просто я съсипваше. Но ако някой си позволеше да й се противопостави, тя ставаше съвсем различна. Държеше се нормално. Просто не можеше да понася хрисимите.
— Ха! Искаш да кажеш, че…
Джордж извинително се покашля и деликатно попита:
— Мога ли да направя нещо… ъъъ… за да ви помогна, сър?
— Разбира се — отвърна веднага Поаро. — Опитай се да разбереш какъв цвят е била вечерната рокля на госпожица Лили Маргрейв, която е носила въпросната вечер, и коя камериерка я обслужва.
Джордж прие поръчението с обичайната си непроницаемост.
— Да, сър, ще ви го съобщя утре сутринта.
Поаро стана и се загледа в огъня в камината.
— Ти си ми много полезен, Джордж — промърмори. — Знаеш ли, никога няма да забравя леля ти Джемайма.
Така и не се видя вечерта с Виктор Астуел. Той се обади по телефона, за да предупреди, че ще остане в Лондон.
— Той се грижи за бизнеса на покойния ви съпруг, нали? — попита Поаро.
— Виктор е съдружник — поясни лейди Астуел. — Замина за Африка заради едни минни концесии. Нали бяха мини, Лили?
— Да, лейди Астуел.
— Струва ми се бяха златни мини или медни, или пък калаени? Ти трябва да знаеш, Лили, постоянно разпитваше Рубън за тях. О, моля те, внимавай, скъпа, ще събориш вазата!
— Тук е ужасно топло от камината — промълви момичето. — Да… да, ще отворя малко прозореца.
— Щом искаш, скъпа — отвърна равнодушно дамата.
Поаро наблюдава момичето, докато то прекоси стаята и отвори прозореца. Остана до него минута-две, вдишвайки дълбоко студения нощен въздух. Когато се върна и седна на мястото си, той любезно я попита:
— Значи мадмоазел се интересува от мини?
— О, не, всъщност не — отвърна тя с безразличие. — Чувала съм сър Рубън да говори за тях, но истината е, че нищо не разбирам.
— Значи се прикриваш много добре — пошегува се лейди Астуел. — Бедният Рубън бе убеден, че имаш някакви скрити подбуди, за да задаваш всичките тези въпроси.
Очите на детектива не се отместиха от огъня, който той съсредоточено гледаше, но въпреки това не пропусна да забележи зачервеното от смущение лице на Лили Маргрейв. Той тактично смени темата на разговора. Когато настъпи моментът за лягане, каза на домакинята:
— Мога ли да разменя няколко думи с вас, мадам?
Лили Маргрейв дискретно ги остави. Лейди Астуел го погледна въпросително.
— Вие бяхте последният човек, който е видял сър Рубън жив онази нощ, нали?
Тя кимна. От очите й потекоха сълзи и тя бързо ги попи с черна кърпичка.
— О, моля ви, не се разстройвайте. Моля ви.
— Опитвам се, мосю Поаро, но не мога.
— Колко глупаво от моя страна да ви разстройвам така!
— Не, не, продължете. Какво искахте да ми кажете?
— Струва ми се, че е било около единайсет, когато сте се качили във високата стая и сър Рубън е освободил господин Трефусис. Така ли е?
— Сигурно е било по това време.
— Колко дълго останахте при него?
— Беше дванайсет без четвърт, когато се прибрах в спалнята си. Щом влязох, погледнах часовника си.
— Лейди Астуел, ще ми кажете ли за какво разговаряхте със съпруга си?
Тя се отпусна на канапето и се разрида неудържимо.
— Ние… се… ска… ска… скарахме — изхлипа.
— За какво? — съчувствено попита Поаро.
— За… за много неща. Започна от Лили. Напоследък Рубън не я харесваше. Нямаше причини, но твърдеше, че я заварил да рови из документите му. Искаше да я изгони, но аз се възпротивих. Тя е мило момиче и не бих допуснала да го направи. Той започна да ми крещи, а аз не понасям подобно поведение и му казах точно какво мисля за него. Всъщност, мосю Поаро, наистина не исках да стане така. Той заяви, че ме извадил от тинята, за да се ожени за мен и че… но какво значение има това сега. Никога няма да си го простя. Нали знаете как е, мосю Поаро. Винаги съм смятала, че един хубав скандал прочиства въздуха. Но как можех да знам, че същата нощ някой ще го убие. Бедният стар Рубън!
Поаро я изслуша търпеливо и рече:
— Причиних ви страдание. Моля да ме извините. Нека сега станем по-делови… По-практични, по-точни. Все още ли държите на мнението си, че Трефусис е убил съпруга ви?
Лейди Астуел се окопити и с достойнство заяви:
— Интуицията на една жена, мосю Поаро, никога не лъже.
— Права сте, права сте — съгласи се той, — но кога го е извършил?
— Кога ли? След като съм излязла от стаята, разбира се!
— Напуснали сте сър Рубън в дванайсет без четвърт. В дванайсет без пет се е прибрал господин Левърсън. Твърдите, че за тези десет минути секретарят е дошъл от спалнята си и го е убил, така ли?
— Напълно възможно.
— Много неща са възможни — отбеляза Поаро. — Убийството е могло да бъде извършено в тези десет минути. О, да! Но било ли е?
— Той, разбира се, твърди, че си е бил легнал и е заспал дълбоко. Но кой знае дали е вярно?
— Никой не го е видял около високата стая — напомни й Поаро.
— По това време вече всички са спели — обяви победоносно лейди Астуел. — И естествено никой не е могъл да го види.
— Чудя се — промърмори Поаро и след кратка пауза каза: — Добре, лейди Астуел. А сега ви желая лека нощ.
Джордж остави подноса със сутрешното кафе на нощното шкафче на господаря си.
— През въпросната вечер госпожица Маргрейв, сър, е носила рокля от светлозелен шифон.
— Благодаря ти, Джордж. Много ми помогна.
— За госпожица Маргрейв се грижи третата камериерка, сър. Казва се Гладис.
— Благодаря ти, Джордж. Ти си истинско съкровище.
— Съвсем не, сър.
— Хубава сутрин — отбеляза Поаро, поглеждайки през прозореца. — Едва ли някой ще стане толкова рано. Мисля, драги ми Джордж, че ако сега отидем във високата стая, за да проведем един малък експеримент, никой няма да ни обезпокои.
— Ще имате ли нужда от мен, сър?
— Експериментът няма да бъде болезнен — успокои го детективът.
Когато влязоха във високата стая, завесите все още бяха спуснати. Джордж понечи да ги дръпне, но Поаро го възпря:
— Ще оставим стаята така както беше. Само включи настолната лампа.
Прислужникът се подчини.
— А сега, драги Джордж, седни на този стол. Настани се така, че все едно пишеш. Много добре. Аз ще грабна един кривак, ще се прокрадна зад тебе и ще те ударя отзад по главата.
— Добре, сър.
— Но когато те ударя, спри да пишеш. Нали разбираш, че не мога да те ударя със същата сила, с която убиецът е ударил сър Рубън. Но трябва да се опитаме да възстановим как е станало. Удрям те по главата и ти се свличаш ето така. Ръцете са отпуснати, а тялото е свито. Позволи ми да те наглася. Но не стягай мускулите. — Поаро отчаяно въздъхна и каза: — Възхитително се справяш с гладенето на панталоните, Джордж, но въображението ти никак не е възхитително. Стани и ме остави да ти покажа. — Той седна зад бюрото. — Аз пиша, съсредоточено пиша нещо. Ти се прокрадваш зад мен и ме удряш по главата с кривака. Прас! Изпускам писалката и падам напред, но не много напред, защото столът е нисък, а бюрото — високо, а отгоре на всичко ръката ми ме подпира. Моля те, Джордж, бъди така добър да отидеш обратно до вратата. Застани там и ми кажи какво виждаш.
Прислужникът се покашля.
— Да, Джордж?
— Виждам ви, сър, как седите зад бюрото.
— Седя зад бюрото?
— Малко трудно се вижда — обясни Джордж. — Далече е, сър, а и лампата не хвърля силна светлина. Ще ми позволите ли да запаля полилея, сър?
Той посегна към ключа.
— Недей! — спря го рязко Поаро. — Така е добре. Тук съм аз, наведен над бюрото. Там до вратата стоиш ти. Приближи се, Джордж, и сложи ръка на рамото ми.
Джордж се подчини.
— Разтърси ме леко, Джордж. Така.
Поаро се наклони и някак неестествено се свлече на земята.
— Свлякох се — отбеляза. — Да, добре го направихме. Сега остана нещо много важно.
— Така ли, сър? — попита прислужникът.
— Да, но е наложително добре да закусим. — Той се разсмя на шегата си. — Стомахът, Джордж, не бива да се пренебрегва.
Джордж запази неодобрително мълчание. Подсмивайки се весело, Поаро слезе по стълбите. Беше доволен как се нареждаха нещата. След закуска се запозна с Гладис, третата камериерка. Беше много любопитен какво ще му разкаже за убийството. Очевидно тя симпатизираше на Чарлс, въпреки че не се съмняваше във вината му.
— Бедният господин! Напоследък не беше на себе си.
— Двамата с госпожица Маргрейв сигурно добре се разбираха — предположи Поаро. — Те са единствените млади хора в къщата.
Гладис поклати глава.
— Госпожица Лили беше много сдържана. Не искаше да има вземане-даване с него и ясно му го показа.
— Той харесваше ли я?
— Ами закачаше я. Но нямаше нищо лошо, сър. Обаче господин Виктор Астуел, той много е хлътнал по госпожицата. — Тя се изкикоти.
— Така ли?
Гладис се изкикоти отново и продължи:
— Веднага се лепна за нея. Ама госпожица Лили наистина е като лилия, нали, сър? Една такава стройна с разкошна руса коса.
— Трябва да носи официални рокли в зелено — промърмори Поаро. — Има един нюанс на зеленото…
— Тя има такава, сър — откликна веднага камериерката. — Разбира се, не може да я носи сега, след като е в траур, но беше с нея през онази вечер, когато убиха сър Рубън.
— Сигурно е светлозелена, а не тъмнозелена — предположи детективът.
— Светлозелена е, сър. Ако почакате една минутка, ще ви я покажа. Госпожица Лили току-що излезе да разходи кучетата.
Поаро кимна. Беше му известно. Всъщност едва след като видя, че Лили излиза, отиде да потърси камериерката. Гладис забързано излезе и след няколко минути се върна със зелената вечерна рокля. Носеше я на закачалка.
— Великолепна е! — възкликна той с вдигнати от възхищение ръце. — Позволете ми да я погледна на светлината.
Взе роклята от Гладис, обърна се с гръб към нея и забърза към прозореца. Надвеси се над нея, после я преметна през ръката си.
— Съвършена е! — заяви. — Възхитителна! Хиляди благодарности, че ми я показахте.
— За нищо, сър — рече Гладис. — Всички знаем, че французите се интересуват от роклите на дамите.
— Много сте мила — промърмори Поаро.
Той я проследи с поглед, докато тя излезе с роклята. После погледна към ръцете си и се усмихна. В дясната си ръка държеше ножичка за нокти, а в лявата — малко парченце зелен шифон.
— А сега — промърмори, — нека се направим на герои.
Върна се в стаята си и повика Джордж.
— На тоалетката ще намериш златна игла за вратовръзка.
— Да, сър.
— На полицата над умивалника има карболов разтвор. Моля те, потопи иглата в него.
Джордж изпълни молбата му. Отдавна бе престанал да се чуди на странностите на господаря си.
— Направих го, сър.
— Много добре. Сега ела тук. Забоди внимателно иглата в пръста ми.
— Извинете, сър, да не би искате да ви убода?
— Но, разбира се, правилно се досети. Разбираш ли, трябва да се появи кръв, но не много.
Джордж хвана показалеца на господаря си. Поаро затвори очи и извърна глава. Прислужникът рязко забоде иглата в пръста му. Поаро изохка.
— Благодаря ти, Джордж. Достатъчно.
Той извади малкото парченце зелен шифон от джоба си и го омота около пръста си.
— Тази операция ще даде фантастични резултати — отбеляза, вперил очи в плата. — Не си ли любопитен, Джордж? Удивително!
Прислужникът дискретно бе извърнал поглед и гледаше през прозореца.
— Извинете ме, сър, но един господин току-що пристигна с голяма кола.
— Аха! — възкликна Поаро и рязко скочи на крака. — Тайнственият Виктор Астуел. Слизам долу да се запозная с него.
Поаро го чу, преди да го види. От вестибюла се носеше гръмогласен глас:
— Внимавай какво вършиш, идиот проклет! В кашона има стъкло! По дяволите, Парсънс, махай се от пътя. Сложи го долу, глупак такъв!
Поаро пъргаво слезе по стълбите. Виктор Астуел беше едър мъж. Детективът любезно му се поклони.
— Кой, по дяволите, сте вие? — избоботи той.
Поаро отново се поклони и се представи:
— Казвам се Еркюл Поаро.
— Господи! — възкликна Виктор Астуел. — Значи все пак Нанси ви е наела! — Той сложи ръка на рамото на Поаро и силно го разтърси. Сетне го огледа от главата до петите и рече: — Значи вие сте онзи, за когото се вдига толкова много шум. Съжалявам за това дето казах преди малко. Моят шофьор е магаре, а Парсънс ми действа на нервите, глупав стар идиот! — Замълча, но след миг малко извинително добави: — Не понасям глупаците! Но по всичко изглежда, че вие съвсем не сте глупак, мосю Поаро, а? — разсмя се гръмогласно.
— Онези, които са го допускали, са правили голяма грешка — отвърна с равен глас Поаро.
— Така ли? Е, след като Нанси ви е докарала тук… влязла й е някаква муха за секретаря. Пълна глупост. Трефусис е безобиден като мляко. Струва ми се, че и пие само мляко. Този приятел е въздържател. Май ще си загубите времето, а?
— Времето не е загубено, когато човек има възможността да наблюдава човешката природа — рече спокойно Поаро.
— Човешката природа ли? — Виктор Астуел се втренчи в него, сетне се стовари на един стол. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо?
— Да, можете да ми разкажете за какво сте се скарали с брат си онази вечер.
Виктор Астуел поклати глава и остро каза:
— Няма нищо общо със случая.
— Човек никога не може да бъде сигурен — отбеляза детективът.
— Няма нищо общо с Чарлс Левърсън.
— Лейди Астуел смята, че Чарлс няма нищо общо с убийството.
— О, Нанси!
— Парсънс смята, че е господин Чарлс Левърсън, но не го е видял. Спомнете си, че никой не го е видял.
— Много е просто. Рубън беше ядосан доста на младия Чарлс, бих казал не без основание. После се опита да се разправя и с мен. Казах му няколко семейни истини и това така го ядоса, че реших да застана зад гърба на момчето. Смятах да се срещна с него онази вечер и да му обясня как стоят нещата. Когато се прибрах в стаята си, не си легнах веднага, а седнах да изпуша една цигара, като оставих вратата открехната. Стаята ми е на втория етаж, мосю Поаро, до тази на Чарлс.
— Моля да ме извините, че ви прекъсвам, но стаята на господин Трефусис е на същия етаж, нали?
— Да, след моята — кимна Астуел.
— До стълбите ли?
— Не, от другата страна.
На лицето на Поаро се изписа странна усмивка, но другият не забеляза и продължи:
— Както ви казах, чаках Чарлс. Чух затръшването на входната врата около дванайсет без пет, но близо десет минути Чарлс не се появи. Когато го видях да се качва по стълбите, разбрах, че няма смисъл да го закачам тази вечер. — Той многозначително вдигна рамене.
— Разбирам — промърмори Поаро.
— Бедният глупак, не можеше да върви по права линия. Беше много блед. Тогава си го обясних със състоянието му. Разбира се, сега осъзнавам, че току-що е бил извършил убийство.
— Нищо ли не чухте от високата стая? — попита го бързо Поаро.
— Не, но не забравяйте, че стаята ми е в другия край на къщата. Стените са дебели и дори някой да стреля в онази стая, едва ли бих чул.
Детективът кимна.
— Попитах го дали има нужда да му помогна да си легне — продължи Астуел. — Но той каза, че ще се оправи, влезе в стаята си и затръшна вратата. Аз се съблякох и си легнах.
Поаро замислено се бе загледал в килима. Най-сетне се обади:
— Надявам се разбирате, господин Астуел, че вашите показания са много важни?
— Да, но… какво имате предвид?
— Твърдението ви, че от затръшването на външната врата до появата на Левърсън горе са минали десет минути. Защото според него, както научих, той се е прибрал веднага в стаята си и си е легнал. Има и още нещо. Признавам, че обвинението на лейди Астуел към секретаря звучи нелепо, но до момента нищо не доказва, че е невъзможно. Вашите показания обаче му създават алиби.
— Как така?
— Лейди Астуел твърди, че е напуснала високата стая в дванайсет без четвърт, а секретарят е отишъл да си легне в единайсет часа. Единственото време, през което е могъл да извърши престъплението, е било между дванайсет без четвърт и завръщането на Чарлс Левърсън. Както споменахте току-що, вратата на стаята ви е била открехната и секретарят не би могъл да излезе от стаята си, без да го видите.
— Така е — съгласи се Виктор Астуел.
— Има ли друго стълбище?
— Не, за да стигне до високата стая, той трябва да мине покрай вратата ми, а аз съм напълно сигурен, че не съм го видял. Пък и, мосю Поаро, както току-що ви обясних, този човек е хрисим като монах, уверявам ви.
— Да, да — кимна Поаро. — Разбирам го. — Замълча и след минута размисъл продължи: — Няма ли все пак да ми кажете причината за кавгата ви със сър Рубън?
Лицето на събеседника му придоби тъмночервен цвят.
— Нищо няма да ви кажа!
Детективът вдигна очи към тавана и промърмори:
— Мога да проявя дискретност, щом е намесена дама.
Виктор Астуел скочи на крака и извика:
— Как, по дяволите… какво искате да кажете?
— Мислех си за госпожица Лили Маргрейв.
Виктор Астуел се поколеба минута-две, после лицето му възвърна нормалния си цвят и той отново седна.
— Твърде сте умен, мосю Поаро. Да, скарахме се заради Лили. Рубън се беше настроил срещу нея. Беше открил нещо, фалшиви препоръки или нещо такова. Казах му, че не вярвам и дума от това. После отиде по-далеч, отколкото имаше право. Спомена, че крадяла и нощем излизала от къщата, за да се среща с някого. Мили Боже! Върнах си му го! Казах му, че по-велики мъже от него са били убивани за по-дребни обвинения. Това го накара да млъкне. Рубън се страхуваше малко от мен, когато се разгневях.
— Не се изненадвам — обади се тихичко Поаро.
— Непрекъснато мисля за Лили Маргрейв — продължи Виктор, но вече с друг тон. — Всичко ми харесва в нея.
Поаро замълча. Беше се втренчил пред себе се, потънал в размисъл. Изведнъж рязко се сепна и каза:
— Мисля, че трябва да се поразходя. В селото нали има хотел?
— Два — отвърна Виктор Астуел. — «Голф хотел» и «Майтър» до гарата.
— Благодаря ви — поклони се детективът. — Трябва непременно да се поразходя.
«Голф хотел», както показва и името му, бе разположен до игрището, почти до сградата на клуба. Поаро първо се спря там по време на своята разходка, от която, както твърдеше, се нуждае толкова много. Малкият човек си имаше свой начин да върши нещата. Три минути след като влезе в хотела, вече говореше почти приятелски с управителката госпожица Лангдън.
— Безкрайно съжалявам, че ви причинявам това неудобство, мадмоазел, но виждате ли, аз съм детектив — започна той.
Винаги бе предпочитал непринудеността и в този случай методът му веднага даде резултат.
— Детектив! — възкликна тя и го изгледа със съмнение.
— Не съм от Скотланд Ярд — увери я Поаро. — Всъщност, както може би сте забелязали, не съм англичанин. Не. Провеждам частно издирване относно смъртта на сър Рубън Астуел.
— Не думайте! — ококори в очакване очи госпожица Лангдън.
— Точно така — засия той. — Само на дискретен човек като вас мога да доверя този факт. Струва ми се, мадмоазел, че можете да ми помогнете. Бихте ли ме осведомили дали в нощта на убийството при вас е бил отседнал господин, който е отсъствал същата вечер, но се е върнал около дванайсет и половина?
Очите на жената щяха да изхвръкнат.
— Да не би… — заекна тя.
— Убиецът да е бил при вас? Не! Но имам основание да смятам, че ваш гост се е разходил през онази нощ до «Мон Репо» и ако е така, той може да е видял нещо, на което да не е придал значение, но което би било много полезно за мен.
Управителката енергично закима с глава, сякаш бе напълно в течение на детективското разследване.
— Напълно ви разбирам. Нека си помисля. Кой беше отседнал тогава тук?
Тя се намръщи, очевидно припомняйки си наум имената, като от време на време разлистваше книгата и следеше редовете с пръст.
— Капитан Суон, господин Елкинс, майор Блайнт, старият господин Бенсън. Не, сър, мисля, че никой от тях не е излизал през онази вечер.
— Вие щяхте да го забележите, нали?
— Ами да, сър. Виждате ли, не е много обичайно. Искам да кажа, че господата излизат, за да вечерят, но след вечеря не излизат, защото… ами то тук няма къде да се ходи.
Забавленията в село Абътс Крос се свеждаха до голф и нищо друго, освен голф.
— Така е — съгласи се Поаро. — Значи според вас, мадмоазел, никой от гостите ви не е излизал през онази вечер?
— Капитан Ингланд и съпругата му бяха навън на вечеря.
Поаро поклати глава.
— Не това имам предвид. Ще проверя в другия хотел. Казва се «Майтър», нали?
— О, да, «Майтър» — нацупи устни госпожица Лангдън. — Разбира се, всеки, който е отседнал там, може да е излизал през нощта.
В тона й се долавяше пренебрежение. Поаро тактично се оттегли.
Десет минути по-късно той разигра същата сцена, този път с госпожица Коул, безцеремонната управителка на «Майтър». Хотелът не бе така претенциозен като другия и се намираше близо до гарата.
— Имаше един господин, който закъсня през онази нощ. Доколкото си спомням, върна се около дванайсет и половина. Беше му нещо като навик да се разхожда нощно време. Нека си помисля как се казваше. В момента не се сещам.
Тя придърпа към себе си голямата регистрационна книга и започна да прелиства страниците.
— Деветнайсети, двайсети, двайсет и първи, двайсет и втори. А, ето! Нейлър. Капитан Хъмфри Нейлър.
— Отсядал ли е тук и преди? Познавате ли го добре?
— Преди две седмици дойде за пръв път. Спомням си, че излезе вечерта.
— Дошъл е да играе голф, така ли?
— Предполагам — каза госпожица Коул. — Повечето господа идват за това.
— Така е — кимна Поаро. — Е, мадмоазел, безкрайно съм ви благодарен и ви желая приятен ден.
Той се върна умален в имението. На няколко пъти извади нещо от джоба си и го разгледа.
— Трябва да го направя — промърмори, — и то при първа възможност.
Щом влезе в къщата, веднага потърси Парсънс, за да разбере къде е госпожица Маргрейв. Той му каза, че тя е в малкия кабинет и се занимава с кореспонденцията на лейди Астуел. Поаро сякаш се зарадва на получената информация.
Намери без затруднение малкия кабинет. Лили Маргрейв седеше на бюрото до прозореца и пишеше. В стаята нямаше никой друг. Поаро внимателно затвори вратата зад себе си и се приближи до момичето.
— Мога ли да ви отнема няколко минути, мадмоазел? Ще бъдете ли така любезна?
— Разбира се.
Тя бутна настрани писмата и обърна глава към него.
— Какво мога да направя за вас?
— Разбрах, мадмоазел, че в нощта на трагедията, когато лейди Астуел е отишла при съпруга си, вие сте се прибрали в стаята си и сте си легнали. Така ли е?
Момичето кимна.
— Случайно да сте слизали отново долу?
Тя поклати отрицателно глава.
— Струва ми се, мадмоазел, казахте ми, че вечерта не сте ходили до високата стая.
— Не си спомням да съм ви го казвала, но това е истина. Тогава не съм ходила там.
— Странно — промърмори той и повдигна вежди.
— Какво искате да кажете?
— Много странно — промърмори отново Еркюл Поаро. — А как тогава ще обясните това?
Той извади от джоба си малко парченце зелен шифон, по което имаше петна, и го показа на момичето.
Изражението на лицето й не се промени, но по-скоро почувства, отколкото чу, че тя малко по-рязко си пое дъх.
— Не ви разбирам, мосю Поаро.
— Научих, че в онази вечер сте носили зелена рокля от шифон. Това… — потупа парченцето плат в ръката си — … е било откъснато от нея.
— И сте го намерили във високата стая? — попита рязко момичето. — Къде точно?
Еркюл Поаро впери очи в тавана.
— Нека приемем за момента… само във високата стая.
За пръв път в погледа на Лили проблесна страх. Тя понечи да заговори, но се спря. Поаро видя как малките й бели ръце силно стискат ръба на бюрото. Най-сетне тя измънка:
— Чудя се дали все пак не съм влизала във високата стая онази вечер. Имам предвид преди вечеря. Не, не мисля. Почти съм сигурна, че не съм. Ако това парченце е било във високата стая през цялото време, струва ми се твърде невероятно, че полицията не го е намерила.
— Полицията не забелязва онова, което забелязва Еркюл Поаро — рече назидателно детективът.
— Може би съм се отбила там за минутка преди вечеря — предположи Лили Маргрейв. — А може да е било предната вечер. Тогава бях със същата рокля. Да, почти съм сигурна, че е било предната вечер.
— Не мисля — каза безизразно Поаро.
— Защо?
Той не й отговори, а само бавно поклати глава.
— Какво искате да кажете? — прошепна тя.
Беше се привела напред, втренчена в него, а лицето й напълно бе изгубило цвета си.
— Не забелязвате ли, мадмоазел, че на парченцето има петна? Няма никакво съмнение, че са от кръв.
— Имате предвид…
— Имам предвид, мадмоазел, че сте били във високата стая, след като престъплението е било извършено, а не преди това. Мисля, че ще направите най-добре да ми разкажете цялата истина. Ще си спестите доста неприятности.
Той стана, изпъчи се и обвинително посочи момичето с пръст.
— Как разбрахте? — простена Лили.
— Няма значение, мадмоазел. Еркюл Поаро знае! Знам всичко за капитан Хъмфри Нейлър, както и че сте излезли да се срещнете с него през онази нощ.
Изведнъж Лили захлупи лице върху ръцете си и избухна в сълзи. Поаро тутакси смени поведението си.
— Хайде, хайде, мила моя — започна да я успокоява, потупвайки я по рамото. — Не се разстройвайте. Не можете да измамите Еркюл Поаро. Щом го осъзнаете, ще дойде краят на всичките ви неприятности. А сега ще ми разкажете цялата история, нали? Ще я разкажете ли на татко Поаро?
— Не е това, което си мислите. Не е, наистина. Хъмфри, моят брат, не се е докосвал до него.
— Вашият брат? — изненада се той. — Я виж какво било! Е, ако искате да не бъде заподозрян, трябва да ми разкажете всичко, без да криете нищо.
Лили вдигна глава и отметна косата си назад. Не след дълго заговори тихо, но ясно.
— Ще ви кажа истината, мосю Поаро. Сега вече виждам, че е абсурдно да не го направя. Истинското ми име е Лили Нейлър, а Хъмфри е единственият ми брат. Преди няколко години, когато беше в Африка, той откри златна мина или по-скоро бих казала, че откри признаци, които сочеха наличие на злато. Не мога да ви го кажа точно, защото не разбирам техническите подробности, но става дума за това. Изглеждаше вероятно мината да е голяма и Хъмфри се върна, за да се обърне към сър Рубън Астуел с надеждата да го заинтересува. Дори и сега не съм наясно каква е истината, но предполагам, че сър Рубън е изпратил експерт, за да проучи, защото впоследствие съобщи на брат ми, че докладът на експерта е бил неблагоприятен и че Хъмфри е направил голяма грешка. Брат ми се върна в Африка с една експедиция и му загубих следите. Предполагаше се, че той и експедицията са изчезнали. Малко по-късно бе образувана компания, която да експлоатира златните находища «Мпала». Неочаквано брат ми се завърна в Англия. Стигна до извода, че тези златни находища са същите, които той е открил. Сър Рубън Астуел явно нямаше нищо общо с тази компания и изглежда бяха открили друго място със злато. Но брат ми не повярва. Беше убеден, че сър Рубън го е измамил. Започна да става все по-настоятелен и невъздържан. Двамата с него сме сами на този свят, мосю Поаро, и след като се наложи сама да се издържам, реших да започна работа тук, в тази къща, и да се опитам да открия дали има някаква връзка между сър Рубън и златните находища «Мпала». По очевидни причини скрих истинското си име и ще си призная честно, че използвах подправени препоръки. За работата тук се явиха много кандидатки. Повечето от тях имаха по-добра квалификация от моята, така че… е, мосю Поаро, написах едно чудесно писмо от името на херцогинята на Пъртшир, за която знаех, че е заминала за Америка. Помислих си, че мнението на една херцогиня би оказало особено въздействие върху лейди Астуел, и се оказах права. Тя нае мен. Оттогава изпълнявам ролята на отвратителния персонаж — шпионин. Доскоро безуспешно. Сър Рубън не беше от хората, които лесно разкриват служебните си тайни, но когато Виктор Астуел се върна от Африка, се оказа, че е по-непредпазлив в приказките си. Започнах да се убеждавам, че в крайна сметка Хъмфри не е сбъркал. Около две седмици преди убийството дойде брат ми. Аз се измъквах тайно късно вечер, за да се срещам с него. Разказвах му каквото съм научила от Виктор Астуел и той много се въодушевяваше. Уверяваше ме, че съм на прав път. Но после нещата се объркаха. Сигурно някой ме е видял как излизам нощно време и е докладвал на сър Рубън. Той стана подозрителен и започна да проучва препоръките ми. Скоро открил, че са подправени. Кризата настъпи в деня на убийството. Според мен подозираше, че целта ми е бижутата на жена му. Каквито и да са били подозренията му, нямаше никакво намерение да позволи да остана в «Мон Репо». Съгласи се обаче да не ме съди заради препоръките. Лейди Астуел бе изцяло на моя страна и яростно се противопостави на сър Рубън.
Тя замълча. Лицето на Поаро бе придобило сериозно изражение.
— А сега, мадмоазел, стигаме до нощта на убийството.
Лили шумно преглътна и кимна.
— Ще започна с това, мосю Поаро, че брат ми дойде тук в селото и аз трябваше да се измъкна, и да се срещна с него. Качих се в стаята си, както казах, но не си легнах. Изчаках, докато всички в къщата заспят, слязох по стълбите и излязох през страничната врата. Срещнах се с Хъмфри и набързо му разказах какво се е случило. Казах му, че съм убедена, че документите, които търси, са в сейфа на сър Рубън във високата стая. Уговорихме се като последна отчаяна стъпка да се опитаме да ги вземем през нощта. Трябваше да се върна и да проверя дали пътят е чист. Когато влязох през страничната врата, чух часовникът на църквата да удря дванайсет. Бях стигнала до средата на стълбището, водещо към високата стая, когато чух силен удар и нещо да пада, а някой извика: «Боже мили!» След минута вратата на стаята се отвори и от там излезе Чарлс Левърсън. Видях съвсем ясно лицето му на лунната светлина.
Там, където се намирах обаче, беше тъмно и той изобщо не ме забеляза. Постоя за момент олюлявайки се. Изглеждаше смутен. Стори ми се, че се ослушва. После с известно усилие изглежда се овладя, отвори вратата на високата стая и извика нещо в смисъл, че никой не се е наранил. Гласът му беше доста безгрижен, но по лицето му личеше, че се преструва. Изчака още една минута, сетне бавно се качи по стълбите нагоре и се скри от погледа ми. Постоях още малко, после се промъкнах във високата стая. Обзе ме чувството, че се е случило нещо ужасно. Полилеят не беше запален, но настолната лампа светеше. На нейната светлина видях, че сър Рубън лежи на пода до бюрото. Не зная как успях да го направя, но събрах сили да отида до него и да коленича. Веднага разбрах, че е мъртъв, и то отскоро. Беше ударен по главата отзад. Докоснах ръката му. Беше все още топла. Беше ужасно, мосю Поаро, ужасно! Тя потрепери при спомена.
— А после? — подкани я Поаро, наблюдавайки я с интерес.
— Да, мосю Поаро — кимна Лили Маргрейв, — зная какво си мислите. Защо не съм вдигнала тревога? Защо не съм събудила цялата къща? Зная, че трябваше да го направя, но докато стоях на колене до тялото, си помислих за скандала ми със сър Рубън, за излизанията ми за срещите с Хъмфри и за това, че на следващата сутрин щях да бъда изгонена от къщата. Осъзнах, че ако го направя, последиците може да са фатални за мен. Щяха да решат, че съм пуснала Хъмфри във високата стая и той го е убил за отмъщение. Никой нямаше да ми повярва, че съм видяла Чарлс Левърсън да напуска високата стая. Беше ужасно, мосю Поаро! Стоях там на колене и мислех, и мислех, и колкото повече мислех, толкова по-голяма паника ме обземаше. Изведнъж забелязах, че ключовете на сър Рубън са се изхлузили от джоба му, когато е паднал. Сред тях беше и ключът от сейфа. Комбинацията вече я знаех, защото веднъж лейди Астуел я беше казала достатъчно високо и аз я бях чула. Отидох до сейфа, мосю Поаро, отключих го и затършувах из документите, които намерих вътре. Най-накрая намерих онова, което търсех. Хъмфри се оказа напълно прав. Сър Рубън стоеше зад златните находища «Мпала» и съвсем съзнателно бе измамил брат ми. Но така нещата съвсем се влошиха. Това представляваше чудесен мотив Хъмфри да е извършил убийството. Върнах обратно документа в сейфа, оставих ключа на вратата му и се прибрах направо в стаята си. На сутринта се престорих на изненадана и шокирана като всички останали, когато камериерката откри трупа. — Тя замълча и погледна тъжно към Поаро. — Вярвате ми, нали, мосю Поаро? О, кажете, че ми вярвате!
— Вярвам ви, мадмоазел — успокои я той. — Обяснихте ми неща, които ме смущаваха. Бяхте абсолютно убедена, че Чарлс Левърсън е извършил престъплението, но в същото време много упорито се опитвахте да ме накарате да не идвам в имението.
Лили кимна и честно си призна:
— Боях се от вас. Лейди Астуел не можеше да знае, така както аз, че Чарлс е виновен. А не можех нищо да й кажа. Силно се надявах, че вие ще откажете да се заемете със случая.
— Може би точно очевидното ви безпокойство ме накараха да приема — рече сухо детективът.
Тя го погледна, а устните й леко потрепериха.
— А сега, мосю Поаро, какво… какво… възнамерявате да правите?
— Що се отнася до вас, мадмоазел, нищо. Вярвам на разказа ви и го приемам. Следващата ми стъпка ще бъде да се върна в Лондон и да се срещна с инспектор Милър.
— И после? — попита Лили.
— После ще видим.
Когато излезе от малкия кабинет, той отново погледна парченцето зелен шифон, по което имаше петна.
— Впечатляваща е изобретателността на Еркюл Поаро — промърмори самодоволно.
 

Инспектор Милър не харесваше много Поаро. Не принадлежеше към онази малка групичка инспектори от Скотланд Ярд, които винаги се радваха на малкия белгиец. Според Милър Поаро бе доста надценяван. В конкретния случай той се чувстваше напълно сигурен в себе си и посрещна частния детектив с присъщото му чувство за хумор.
— Наела ви е лейди Астуел, така ли? Е, ще ви кажа, че това е излишно.
— Значи нямате никакви колебания по случая?
Милър примигна и отвърна:
— Никога не съм имал по-ясен случай. Хванахме убиеца едва ли не на местопрестъплението.
— Господин Левърсън даде ли показания?
— По-добре да си беше държал устата затворена — рече инспекторът. — Непрекъснато повтаря, че се е качил направо в стаята си и изобщо не е ходил при чичо си. Такава лъжа.
— Да, наистина противоречи на доказателствата — промърмори Поаро. — Как ви се струва младият Левърсън?
— Надут млад глупак.
— Слаб характер, а?
Инспекторът кимна.
— Трудно би си помислил, че човек като него би… как да се изразя… би имал смелостта да извърши подобно престъпление — рече Поаро.
— Като се замисля, май сте прав — съгласи се инспекторът. — Но да ви кажа, много пъти съм се сблъсквал с подобни неща. Ако притиснеш един слаб и отчаян млад човек в ъгъла, напоиш го с достатъчно количество алкохол, бързо можеш да го превърнеш в звяр. Един слаб човек, притиснат в ъгъла, е много по-опасен от силния.
— Истина е. Да, вярно е.
— Разбира се, това за вас няма значение, мосю Поаро — продължи важно Милър. — Вие си получавате хонорара, но за да го заслужите, все пак трябва да се направите, че провеждате разследване, за да удовлетворите нейно благородие. Напълно ви разбирам.
— Колко дълбоко вниквате в нещата — усмихна се Поаро и си тръгна.
Предстоеше му посещение при адвокатите, представящи Чарлс Левърсън. Господин Мейхю беше слаб, сух човек, от който се излъчваше предпазливост. Прие доста хладно Поаро. Белгиецът обаче си имаше свой начин да внуши доверие. След десет минути двамата много любезно разговаряха.
— Ще разберете, че в случая действам единствено в полза на господин Левърсън. Такова е желанието на лейди Астуел. Тя е убедена, че той е невинен.
— Да, да, разбирам — кимна Мейхю унило.
Поаро присви леко очи и продължи:
— Може би не придавате особено значение на мнението на лейди Астуел?
— Утре може да е напълно убедена точно в обратното, че е виновен — отвърна сухо адвокатът.
— Е, интуицията й, разбира се, не почива на доказателства — съгласи се Поаро — и според фактите по случая нещата изглеждат много зле за бедния младеж.
— Жалко, че в полицията е излъгал. Нищо добро няма да му донесе упоритото повтаряне на тази лъжа.
— А пред вас какво казва?
— Не си променя думите. Повтаря едно и също като папагал.
— Значи ето кое руши доверието ви в него — промърмори Поаро. — Е, не го отричайте! — Той бързо вдигна ръка, за да възпре адвоката. — Съвършено ясно го виждам. Дълбоко в себе си вие вярвате, че той е виновен. Но послушайте сега мен, Еркюл Поаро. Ще ви представя една версия. Младежът се прибира вкъщи, изпил е един коктейл, после още един и още един, а също без съмнение и няколко уискита със сода. Изпълнен е с, как го наричате вие, пиянска смелост. Обхванат от това настроение, той влиза в къщата, използвайки своя ключ, и с несигурни стъпки се качва към високата стая. Надниква през вратата и в приглушената светлина вижда чичо си, наведен над бюрото. Както вече ни стана ясно, господин Левърсън е изпълнен с пиянски кураж. Влиза вътре и открито казва на чичо си какво точно мисли за него. Обижда го, унижава го, но чичото не отговаря. А колкото повече си мълчи, толкова повече се възпламенява младежът. Той продължава да го обижда, като повтаря едно и също, но все по-високо и по-високо. Най-сетне обаче продължителното мълчание на чичо му му прави впечатление и той се замисля. Приближава се до него и слага ръка на рамото му. Тогава изведнъж чичо му се накланя и се свлича на пода. Господин Левърсън веднага изтрезнява. Столът пада с трясък. Той се навежда над сър Рубън. Осъзнава какво се е случило. Поглежда ръката си. По пръстите му има нещо топло и червено. Тогава изпада в паника. Би дал всичко, за да върне назад вика си на изненада, изтръгнал се от устата му и проехтял из цялата къща. Напълно механично вдига стола, после се измъква навън, застава на прага на стаята и се ослушва. Струва му се, че е чул някакъв шум и той несъзнателно решава да се престори, че говори с чичо си през отворената врата. Шумът не се повтаря. Решава, че е сбъркал. Сега навсякъде е тихо. Измъква се от стаята и се прибира в своята. Изведнъж му хрумва, че ще бъде много по-добре, ако се преструва, че изобщо не се е виждал с чичо си през нощта. И така той разказва тази версия. Спомнете си, че в началото Парсънс изобщо не споменава какво е чул. Когато обаче го прави, за господин Левърсън е твърде късно да смени показанията си. Държи глупаво и упорито на думите си. Кажете ми, мосю, не е ли възможна подобна версия?
— Да — съгласи се адвокатът. — Допускам, че е възможно да се е случило така, както го разказахте.
Поаро стана и каза:
— Вие имате право да се виждате с господин Левърсън. Разкажете му моята версия и го попитайте дали не е вярна.
Той излезе от кантората на адвоката и махна на едно такси.
— Харли Стрийт, три-четири-осем — нареди на шофьора.
Заминаването на Поаро за Лондон изненада лейди Астуел, защото малкият човек не й беше съобщил какво възнамерява да прави. Когато след двайсет и четири часово отсъствие той се завърна, Парсънс го уведоми, че лейди Астуел иска незабавно да се види с него. Поаро намери дамата в будоара й. Беше се излегнала на един диван. Главата й почиваше върху много възглавници. Нейно благородие изглеждаше болна и съсипана много повече от деня, в който той пристигна.
— Значи се върнахте, мосю Поаро?
— Върнах се, мадам.
— Ходили сте в Лондон?
Поаро кимна.
— Не ми казахте, че ще ходите — остро изрече тя.
— Хиляди извинения, мадам, сбърках. Трябваше да ви кажа.Следващият път*…
— Ще постъпите по абсолютно същия начин — демонстрира чувството си за хумор дамата. — Първо си свършвате работата, а после съобщавате на хората. Май това е вашето мото?
— Струва ми се, че е и мото на мадам? — намигна й той.
— Е, от време на време — призна дамата. — За какво ходихте в Лондон, мосю Поаро? Предполагам, че вече можете да ми кажете?
— Имах разговор с добрия инспектор Милър и с великолепния господин Мейхю.
Лейди Астуел се взря в лицето му, за да разбере какво точно се крие зад тези определения.
— И сега мислите… — изрече бавно.
Поаро я гледаше спокойно.
— Мисля, че има вероятност Чарлс Левърсън да е невинен.
— Ах! — Лейди Астуел се надигна толкова рязко, че две възглавници паднаха на пода. — Значи съм била права! Права съм!
— Казах само, че има вероятност, мадам, това е всичко.
Нещо в тона му я стресна и тя го погледна изпитателно.
— Мога ли с нещо да помогна?
— Да, можете да ми кажете защо подозирате Оуен Трефусис.
— Вече ви казах, че просто го знам.
— За съжаление това не ми е достатъчно — обясни сухо Поаро. — Опитайте се да си припомните всичко за онази фатална вечер, мадам. Спомнете си всяка подробност, всяка дребна случка. Какво сте забелязали за секретаря? Аз, Еркюл Поаро, съм убеден, че трябва да е имало нещо.
Тя поклати глава.
— Но аз почти не му обърнах внимание тогава. Изобщо не мислех за него.
— Умът ви е бил зает с нещо друго?
— Да.
— С враждебността на съпруга ви към госпожица Лили Маргрейв?
— Да. Изглежда, всичко знаете, мосю Поаро.
— Аз знам всичко — заяви надуто малкият човек.
— Обичам Лили, мосю Поаро. Сам сте се убедили в това. Рубън започна да ми говори, че имала фалшиви препоръки. Не казвам, че не ни е излъгала. Напротив, излъгала ни е. Но едно време аз съм правила къде-къде по-лоши неща от нея. Трябваше да използвам всякакви трикове, за да се справя с театралните режисьори. Навремето нямаше нещо, което да не мога да напиша, да направя или да кажа само и само, за да успея. Лили искаше тази работа и приложи какви ли не хитрости, които не бяха съвсем… е, нали разбирате? Мъжете понякога постъпват много глупаво, когато стане дума за подобно нещо. Рубън вдигна такава врява, сякаш тя е висш банков чиновник, офейкал с милиони. Онази вечер бях силно разтревожена, защото въпреки че обикновено съумявах да се справя с Рубън, понякога той можеше да бъде ужасно упорит. Така че нямах време да наблюдавам разни секретари, пък и едва ли някой забелязва господин Трефусис. Той просто си е там и това е.
— Обърнах внимание на тази способност на господин Трефусис — отбеляза Поаро. — Не е личност, която изпъква, която впечатлява.
— Не, не е като Виктор — съгласи се лейди Астуел.
— Бих казал, че господин Виктор Астуел е доста експлозивен.
— Какво чудесно определение за него! — възкликна домакинята. — Той постоянно експлодира, като онези, как се казваха, фойерверки.
— Малко е темпераментен, нали? — предположи Поаро.
— О, истински дявол е, когато се разгневи, но да ви кажа право, аз не се боя от него. Прилича на куче, дето лае, но не хапе.
Поаро погледна към тавана и тихо попита:
— Значи нищо не можете да ми кажете за секретаря през онази вечер?
— Уверявам ви, мосю Поаро, зная. Това е интуиция. Женската интуиция…
— Женската интуиция няма да окачи човек на бесилото — продължи изречението й Поаро. — В случая става дума за обратното. Няма да спаси един човек от бесилото. Лейди Астуел, ако вие искрено вярвате, че господин Левърсън е невинен и подозренията ви към секретаря са мотивирани, ще се съгласите ли да проведем един малък експеримент?
— Какъв експеримент? — попита недоверчиво тя.
— Ще позволите ли да бъдете хипнотизирана?
— Защо?
Той се наведе към нея.
— Ако ви кажа, мадам, че интуицията ви се основава на факти, които са останали в подсъзнанието ви, вероятно ще проявите съмнение. Мога единствено да ви уверя, че предлаганият от мен експеримент може да се окаже от изключителна важност за нещастния младеж Чарлс Левърсън. Нали няма да откажете?
— Кой ще ме хипнотизира? — позаинтересува се лейди Астуел. — Вие ли?
— Точно в този момент, ако не греша, тук пристига един мой приятел. Чувам шум на кола отвън.
— Кой е той?
— Доктор Казале от Харли Стрийт.
— Той… наред ли е? — попита колебливо тя.
— Не е шарлатанин, мадам, ако това имате предвид. Напълно спокойно можете да се оставите в неговите ръце.
— Е — въздъхна лейди Астуел, — мисля, че е глупост, но щом искате, нека да опитаме. Така никой няма да каже, че по някакъв начин съм ви попречила.
— Хиляди благодарности, мадам.
Поаро забързано излезе от стаята. След няколко минути се върна, придружен от един весел кръглолик дребен човек с очила, който съвсем не отговаряше на представата на лейди Астуел за хипнотизатор. Поаро ги представи.
— Е, как ще започнем? — усмихна се тя.
— Съвсем простичко, лейди Астуел, съвсем простичко — отвърна дребният лекар. — Облегнете се назад, ето така. Не бива да се притеснявате.
— Изобщо не се притеснявам — сряза го тя. — Ще ми се да видя този, който би ме хипнотизирал против волята ми.
Доктор Казале се усмихна широко и развеселен каза:
— Да, но ако се съгласите, няма да бъде против волята ви, нали? Така. Бихте ли изгасили онази лампа, мосю Поаро? Опитайте се да заспите, лейди Астуел. — Той се премести по-близо до нея и продължи: — Става късно. На вас ви се доспива… чувствате се сънена… много сънена… клепачите ви натежават, затварят се… затварят се… затварят се. Скоро ще заспите… — гласът му ставаше все по-тих и монотонен.
Най-сетне той се наведе напред и внимателно повдигна десния й клепач. После се обърна към Поаро и доволно кимна.
— Всичко е наред — прошепна. — Да продължавам ли?
— Моля ви.
Изведнъж лекарят заговори с остър и авторитетен тон:
— Вие спите, лейди Астуел, но ме чувате и можете да отговаряте на въпросите ми.
Без да се помръдне и да отвори очи, тя отговори с нисък приглушен глас:
— Чувам ви. Мога да отговарям на въпросите ви.
— Лейди Астуел, искам да се върнете към онази вечер, в която съпругът ви бе убит. Помните ли я?
— Да.
— Вие сте на масата и вечеряте. Опишете ми какво видяхте и какво почувствахте?
Жената се размърда неспокойно.
— Аз съм объркана и нещастна. Тревожа се за Лили.
— Това го знаем. Кажете ни какво видяхте?
— Виктор изяде всичките солени бадеми. Колко е лаком! Утре ще кажа на Парсънс да не слага бадеми от неговата страна на масата.
— Продължете, лейди Астуел.
— Рубън е в много лошо настроение. Не мисля, че е само заради Лили. Май има нещо, свързано с бизнеса му. Виктор го гледа по странен начин.
— Разкажете ни за господин Трефусис, лейди Астуел?
— Левият ръкавел на ризата му е изцапан. Слага твърде много помада на косата си. Как ми се иска мъжете да не си слагаха такива неща! Постоянно цапат калъфите на креслата в гостната.
Казале погледна Поаро. Той направи леко движение с главата си.
— Вечерята завърши. Пиете кафе. Опишете ми сцената.
— Тази вечер кафето е добро. Невинаги е така. Готвачката е доста немарлива с кафето. Лили продължава да гледа през прозореца, а аз не разбирам защо? Сега Рубън влиза в стаята. Изпаднал е в едно от отвратителните си настроения. Избухва и започва да сипе обиди по бедния господин Трефусис. Той посяга към един нож за писма. Онзи големия, с острие като бръснач. Диша тежко. Кокалчетата на пръстите му са напълно побелели. Така силно го притисна към масата, че острието му се изкриви. Държи го така, както би държал кама, ако е решил да намушка някого. Сега двамата излизат заедно. Лили е облякла зелената вечерна рокля. Изглежда толкова красива в зелено. Точно като лилия. Трябва да наредя другата седмица да изперат калъфите.
— Почакайте минутка, лейди Астуел — рече лекарят и се обърна към Поаро: — Мисля, че се добрахме — промърмори. — Това движение с ножа за писма. То я е накарало да заподозре секретаря.
— Нека сега отидем във високата стая — обади се Поаро.
Лекарят кимна и продължи да задава въпросите си, този път с по-висок и решителен тон:
— Късно е. Вие сте във високата стая със съпруга си. Между двама ви избухва ужасен скандал, нали?
Жената отново се размърда неспокойно.
— Да… ужасен… ужасен… Казахме си отвратителни неща. И двамата.
— Сега това няма значение. Вие ясно виждате стаята, завесите са спуснати, лампите са запалени.
— Полилеят не е. Свети само настолната лампа.
— Сега излизате от стаята и пожелавате лека нощ на съпруга си.
— Не, бях твърде ядосана.
— Виждате го за последен път. Много скоро той ще бъде убит. Знаете ли кой го уби, лейди Астуел?
— Да, господин Трефусис.
— Защо мислите така?
— Заради издутината… издутината на завесата.
— Имало е издутина на завесата?
— Да.
— Видяхте ли я?
— Да. Почти я докоснах.
— Имаше ли скрит човек там? Господин Трефусис ли беше?
— Да.
— Откъде знаете?
За пръв път монотонният глас на лейди Астуел се поколеба и тя сякаш загуби увереност:
— Аз… аз… заради ножа за писма.
Поаро и лекарят се спогледаха.
— Не ви разбирам, лейди Астуел? Казвате, че е имало издутина на завесата. Някой се е скрил там, но не сте видели кой, така ли?
— Не.
— Помислили сте си, че е бил господин Трефусис заради начина, по който е държал ножа за писма?
— Да.
— Но господин Трефусис вече си е легнал, нали?
— Да… да… така е. Отиде си в стаята.
— Значи не е могъл да бъде зад завесата, нали?
— Не… не, разбира се, че не. Той не беше там.
— Когато сте влезли при съпруга си, той ви е пожелал лека нощ и е излязъл, нали?
— Да.
— И повече не сте го виждали?
— Не.
Тя се раздвижи и изведнъж започна да се мята и да стене.
— Събужда се — заяви лекарят. — Е, струва ми се, че измъкнахме всичко, което можахме.
Поаро кимна, а лекарят се надвеси над лейди Астуел и тихо зашепна:
— Вие се събуждате. Вие се събуждате. След минута ще отворите очи.
Двамата мъже изчакаха и най-сетне лейди Астуел се изправи на канапето. Втренчи се в тях.
— Да не би да съм задрямала?
— Да, нещо такова — усмихна й се лекарят.
— Някакъв фокус ли ми приложихте? — попита недоверчиво тя.
— Надявам се, че не се чувствате зле?
Лейди Астуел се прозя и каза:
— Чувствам се уморена, напълно изцедена.
Лекарят стана.
— Ще поръчам да ви донесат кафе. Ще ви оставим да си починете.
— Аз… казах ли нещо? — попита дамата, когато те вече бяха стигнали до вратата.
— Нищо толкова важно, мадам — усмихна й се Поаро. — Съобщихте ни, че калъфите на креслата в гостната имат нужда от почистване.
— Така е. Едва ли беше нужно да ме хипнотизирате, за да ме накарате да ви кажа — засмя се весело тя. — Нещо друго?
— Спомняте ли си дали през онази вечер господин Трефусис е пипал нож за разрязване на писма?
— Не си спомням. Може и да го е направил.
— Издутина в завесата говори ли ви нещо?
Лейди Астуел се намръщи и бавно изрече:
— Като че ли си спомням… не, отиде си. И все пак…
— Не се разстройвайте, лейди Астуел — успокои я бързо Поаро. — Няма никакво значение. Никакво.
Двамата мъже отидоха в стаята на Поаро.
— Е, струва ми се, че това обяснява нещата доста ясно — започна Казале. — Няма съмнение, че когато сър Рубън е започнал да крещи на секретаря, той е грабнал ножа за писма и сигурно с голямо усилие на волята си е успял да се овладее да не го намушка. Съзнанието на лейди Астуел е било изцяло завладяно от проблема с Лили Маргрейв, но подсъзнателно е забелязала реакцията на секретаря и я е изтълкувала неправилно. Така се е породило твърдото й убеждение, че Трефусис е убил сър Рубън. Сега стигаме до издутината в завесата. Това е интересно. От онова, което ми разказахте за високата стая, разбрах, че бюрото е точно до прозореца. На него има завеси, нали?
— Да, приятелю, черни плюшени завеси.
— А има ли достатъчно място някой да се скрие зад завесата?
— Мисля, че да.
— Значи това е една възможност — рече бавно лекарят. — Може някой да се е скрил там, но ако е така, едва ли е бил секретарят, след като и двамата са го видели да излиза от стаята. Не е Виктор Астуел, защото Трефусис го е срещнал в коридора, а не е могла да бъде и Лили Маргрейв. Освен това този човек трябва да се е скрил там, преди сър Рубън да влезе във високата стая. Вие ми описахте доста подробно разположението на стаите. Възможно ли е да е бил капитан Нейлър? Възможно ли е той да се е скрил там?
— Твърде е възможно — призна Поаро. — Той е вечерял в хотела, но е трудно да се определи точно кога е излязъл. Върнал се е около дванайсет и половина.
— Тогава може и той да е бил — отбеляза лекарят.
— Ако е така, той е извършил престъплението. Имал е мотив, пък е имал и оръжие подръка. Май не сте удовлетворен от тази възможност, а?
— Имам други идеи — каза уклончиво детективът. — Кажете ми сега, докторе, ако допуснем, макар и за минута, че лейди Астуел е извършила престъплението, възможно ли е да скрие този факт в състояние на хипноза?
Лекарят подсвирна.
— Ето накъде биете! Лейди Астуел е престъпникът, а? Възможно е, разбира се. До този момент не си го бях помислил. Била е последният човек при него, след това никой не го е видял жив. Колкото до въпроса ви, склонен съм да отговоря отрицателно. В момента на хипнотизирането лейди Астуел трябваше да контролира умственото си състояние много добре, за да не спомене нищо за участието си в престъплението. Щеше да отговаря искрено на въпросите ми, но по този пункт щеше да мълчи. И все пак не очаквах да бъде толкова категорична за вината на секретаря.
— Разбирам — кимна Поаро. — Но не съм казал, че смятам лейди Астуел за престъпник. Беше само предположение, нищо повече.
— Интересен случай — обади се отново лекарят след минута-две. — Ако допуснем, че Чарлс Левърсън е невинен, появяват се толкова много възможности. Хъмфри Нейлър, лейди Астуел, дори Лили Маргрейв.
— Има още един, когото забравихте — каза тихо Поаро. — Виктор Астуел. Според показанията му е седял в стаята си с открехната врата и е чакал завръщането на Чарлс Левърсън. Но нали разбирате, че това го твърди само той.
— Той май е сприхав, а? — попита лекарят. — Споменахте ми нещо такова.
— Така е — съгласи се Поаро.
Лекарят се изправи и отбеляза:
— Е, трябва да се връщам в града. Ще ме държите в течение, нали?
След като лекарят си тръгна, Поаро позвъни за Джордж.
— Чаша билков чай, Джордж. Напрегнат съм.
— Разбира се, сър. Веднага ще ви го приготвя.
Десет минути по-късно той поднесе на господаря си димяща чаша. Поаро с удоволствие вдъхна уханните пари. Отпи и започна да разсъждава на глас:
— Различните животни се ловят по различен начин. За да хванеш лисица, тичаш дълго след кучетата. Крещиш, бягаш. Всичко е въпрос на скорост. Аз самият не съм хващал елен, но зная, че за да го уловиш, дебнеш с часове. Приятелят ми Хейстингс ми разказа един такъв случай. Тук обаче, драги ми Джордж, не можем да приложим нито единия, нито другия начин. Нека да поразмислим за домашната котка. Дълги тягостни часове тя прекарва в наблюдение на мишата дупка. Изобщо не помръдва, не хаби никаква енергия, но… не си отива. — Той въздъхна и остави празната чаша в чинийката. — Бях ти казал да ми приготвиш неща за няколко дни. Утре, драги Джордж, отиваме в Лондон, за да си вземем необходимото за две седмици.
— Много добре, сър. — Както обикновено прислужникът не изрази никаква емоция.
 

Очевидно постоянното присъствие на Еркюл Поаро в «Мон Репо» смущаваше много хора. Виктор Астуел изрази недоволство пред снаха си:
— Нямам нищо против, Нанси, но ти не знаеш що за хора са тези. Тук си е намерил удобно местенце да преживява и както изглежда се готви да остане едва ли не месец. Да не говорим, че му плащаш кой знае колко много на ден.
Лейди Астуел твърдо му отговори, че може сама, без чужда намеса да се грижи за работите си.
Лили Маргрейв отчаяно се опитваше да прикрие притеснението си. Отначало реши, че Поаро й вярва, но сега вече не беше сигурна.
Той не само дебнеше като котка. На петия ден от пребиваването си в имението донесе на вечерята тампон и албум за отпечатъци. Като метод за взимане на отпечатъци на хората в дома приспособлението изглеждаше много глупаво, но вероятно все пак не толкова, щом никой не си позволи да откаже. Едва след като малкият човек се оттегли, за да си легне, Виктор Астуел заяви:
— Нали виждаш какво следва от това, Нанси? Той преследва някой от нас!
— Не говори глупости, Виктор!
— Ами тогава какво означаваше този негов албум?
— Мосю Поаро знае какво върши — отвърна убедено лейди Астуел и многозначително погледна към Оуен Трефусис.
Скоро след това Поаро си поигра да вземе отпечатъците от обувките на всички върху хартиени листове. На другата сутрин, влизайки с котешки стъпки в библиотеката, детективът стресна Оуен Трефусис, който падна от стола си, сякаш бе застрелян.
— Моля да ме извините, мосю Поаро — смотолеви объркано, — но доста ни изнервихте.
— Така ли? Защо? — попита невинно малкият човек.
— Ще си призная, мислех си, че обвиненията срещу Чарлс Левърсън са неоспорими. Очевидно вие не смятате така.
Поаро се бе загледал през прозореца. Изведнъж рязко се обърна към секретаря:
— Ще ви кажа нещо, мосю Трефусис, съвсем поверително.
— Да?
Поаро изглежда не бързаше да започне. Поколеба се известно време. Изведнъж заговори толкова гръмогласно, сякаш някой блъскаше по врата. За човек, който споделяше нещо поверително, говореше твърде високо. Гласът му заглушаваше стъпките навън във вестибюла.
— Ще ви го кажа поверително, господин Трефусис. Има нови факти. Те ще докажат, че когато Чарлс Левърсън е влязъл във високата стая онази вечер, сър Рубън вече е бил мъртъв.
Секретарят се втренчи в него.
— Но какви факти? Защо досега не сме чули за тях?
— Ще чуете — промърмори тайнствено детективът. — Междувременно само ние двамата ще го знаем.
Той пъргаво излезе от стаята и почти се сблъска с Виктор Астуел във вестибюла.
— Сега ли се прибирате, мосю?
Астуел кимна и задъхано каза:
— Навън е отвратително. Студено и ветровито.
— О, значи днес няма да се разхождам. Аз съм като котките. Обичам да седя до огъня и да ми е топло.
 

— Става, Джордж — рече Поаро на верния си прислужник вечерта, като потриваше ръце. — Хванаха се на въдицата! Трудно е да се играе ролята на котка, Джордж, да се чака, но се отплаща. Да, чудесно се отплаща. Утре ще направим нещо друго.
На следващия ден се наложи Трефусис да отиде до града. Тръгна със същия влак, както Виктор Астуел. В момента, в който напуснаха къщата, Поаро сякаш бе обзет от треска.
— Хайде, Джордж, на работа! Ако камериерката се доближи до тези стаи, трябва да намериш начин да я задържиш. Опитай се да й говориш приятни неща и да я забавиш.
Първо влезе в стаята на секретаря и започна внимателно да претърсва. Не остана нито един шкаф, нито едно чекмедже неизследвано. После набързо прибра всичко на място и заяви, че е приключил. Джордж, който пазеше на вратата, се покашля многозначително.
— Ако ме извините, сър…
— Да, драги ми Джордж?
— Обувките, сър. Двата чифта кафяви обувки бяха на втория рафт, а лачените бяха на рафта под тях. Объркахте им местата, когато ги подреждахте.
— Великолепно! — извика Поаро с вдигнати ръце. — Но нека не се тревожим за това. Уверявам те, Джордж, че не е от значение. Мосю Трефусис никога няма да забележи такава подробност.
— Както кажете, сър.
— В задълженията ти влиза да забелязваш разни неща — окуражи го Поаро, като сложи ръка на рамото му. — Това определено говори в твоя полза.
Прислужникът не отговори и когато малко по-късно същата операция бе повторена в стаята на Виктор Астуел, той изобщо не коментира факта, че бельото му не беше поставено в чекмеджето така, както бе намерено. Последващите събития показаха, че прислужникът е бил прав, а Поаро не. Същата вечер Виктор Астуел нахълта разярен в дневната.
— Виж какво, проклет малък белгиец, защо си тършувал из стаята ми? Какво си си мислел, че ще намериш в нея? Няма повече да го търпя! Чувате ли! Така се случва, когато човек е пуснал в къщата си един дребен шпионин да души.
Поаро разпери ръце и красноречиво започна да му обяснява. Извини му се хиляди, милиони пъти. Бил толкова несръчен, непохватен и сега се чувствал много объркан. Позволил си е недопустима волност. Накрая ядосаният господин бе принуден да се примири, но продължи да ръмжи.
По-късно вечерта, докато отпиваше от билковия чай, Поаро сподели с Джордж:
— Върви, драги ми Джордж, върви.
 

— Петък е щастливият ми ден — отбеляза замислено Еркюл Поаро.
— Да, сър.
— Нали не си суеверен, драги ми Джордж?
— Предпочитам да не съм тринайсети на масата, сър, и не минавам под стълба. Но за петъците не знам нищо.
— Добре, защото, виждаш ли, днес ще организираме нашето Ватерло.
— Наистина ли, сър?
— Толкова си ентусиазиран, а не ме питаш какво смятам да правим?
— И какво е то, сър?
— Днес, Джордж, ще направя последно претърсване на високата стая.
След закуска Поаро, с разрешението на лейди Астуел, отиде на сцената на убийството. Тази сутрин прислугата го видя как занича тук и там, изследва сантиметър по сантиметър черните плюшени завеси, качва се на стол, за да разгледа рамките на картините по стените. Пръв първи път лейди Астуел изрази безпокойство.
— Трябва да го призная — рече тя. — Започна да ми действа на нервите. Наумил си е нещо, но не зная какво. А от начина, по който пълзи по пода и души като куче, ме втриса. Бих искала да знам какво търси? Лили, скъпа, би ли се качила горе да видиш какво е намислил сега. Не, все пак по-добре остани при мен.
— Да отида аз, лейди Астуел? — предложи услугите си секретарят и стана от бюрото.
— Ако обичате, господин Трефусис.
Оуен Трефусис излезе и се качи по стълбите до високата стая. Когато влезе, си помисли, че стаята е празна, защото нямаше и следа от Еркюл Поаро. Тъкмо се канеше да слезе отново долу, когато дочу лек звук. Едва тогава съзря малкия мъж на витата стълба, която водеше към спалнята горе.
Беше на четири крака. В лявата си ръка държеше малка джобна лупа и с нея оглеждаше нещо по подпорите на перилата ниско до пътеката.
Поаро изведнъж възкликна и прибра лупата в джоба си. После се изправи на крака, държейки нещо между палеца и показалеца си. Точно в този момент видя секретаря.
— А Господин Трефусис! Не съм ви чул да влизате.
Сега детективът изглеждаше съвършено различно. На лицето му бе изписан триумф. Трефусис се втренчи изненадано в него.
— Какво става, мосю Поаро? Изглеждате много доволен.
Малкият мъж тежко изпухтя.
— Да, наистина. Най-сетне намерих онова, което търся от самота начало. Тук между палеца и показалеца си държа нещо, което е достатъчно да се предяви обвинение на убиеца.
— Значи не е бил Чарлс Левърсън? — повдигна вежди секретарят.
— Не е бил Чарлс Левърсън — рече Поаро. — Въпреки че подозирах кой е убиецът, не бях сигурен. Сега вече всичко е ясно. — Той слезе от витата стълба и потупа секретаря по рамото. Налага се веднага да замина за Лондон. Моля обяснете на лейди Астуел. Предайте й молбата ми всички да бъдат във високата стая тази вечер в девет. Аз ще дойда и ще разкрия истината. Толкова съм доволен. — И като затанцува някакъв смешен танц, той напусна стаята. Трефусис остана да гледа след него с неразбиращ поглед.
Няколко минути по-късно Поаро се появи в библиотеката и попита дали някой може да му услужи с малка картонена кутийка.
— За съжаление не разполагам с такава — обясни той. — А има нещо от изключителна важност, което трябва да прибера.
От едно от чекмеджетата на бюрото Трефусис извади малка кутийка и Поаро засия от благодарност.
Забърза нагоре по стълбите. На площадката го чакаше Джордж и Поаро му връчи кутийката.
— Тук има нещо изключително важно — каза високо той. — Постави я, драги ми Джордж, във второто чекмедже на тоалетната масичка, до кутийката с перлените ми копчета за ръкавели.
— Да, сър.
— Внимавай да не я повредиш. Вътре съм прибрал нещо, което ще качи на бесилото престъпника.
— Наистина ли, сър?
Поаро забърза надолу по стълбите, взе си шапката и подтичвайки, напусна имението.
Завръщането му не бе така впечатляващо. Верният Джордж, изпълнявайки нарежданията му, му отвори страничната врата.
— Всички ли са във високата стая? — позаинтересува се Поаро.
— Да, сър.
Двамата си промърмориха нещо, сетне детективът заизкачва триумфално, като победител, стълбите и влезе в стаята, в която бе извършено убийство преди по-малко от месец. Огледа стаята. Бяха се събрали всички — лейди Астуел, Виктор Астуел, Лили Маргрейв, секретарят и икономът Парсънс. Последният притеснено ходеше напред-назад до вратата.
— Джордж ми каза, че ще имате нужда от мен тук, сър — обади се Парсънс, когато Поаро се появи. — Не зная дали е така, сър?
— Точно така — увери го Поаро. — Моля ви, останете.
Поаро пристъпи в средата на стаята и бавно заговори:
— Случаят бе много интересен. Интересен е, защото всеки би могъл да убие сър Рубън Астуел. Кой последен е бил при него в онази нощ? Лейди Астуел. Кой е имал яростен спор с него? Отново лейди Астуел.
— Какви ги говорите? — извика тя. — Не разбирам, аз…
— Но някой друг също се е скарал със сър Рубън — продължи детективът, без да й обърне внимание. — Някой друг е бил при него същата вечер и го е вбесил. Да предположим, че лейди Астуел е оставила съпруга си жив в дванайсет без четвърт. В такъв случай остават десет минути преди завръщането на господин Чарлс Левърсън. Десет минути, през които е възможно някой от втория етаж да се прокрадне тук и да свърши пъкленото си дело, след което отново да се прибере в стаята си.
Виктор Астуел скочи на крака и извика:
— Какво, по дяволите… — Но замълча, треперейки от ярост.
— В изблик на ярост, господин Астуел, веднъж вече сте убили човек в Западна Африка.
— Не го вярвам! — изпищя Лили Маргрейв. Пристъпи напред, стиснала ръцете си една в друга. На бузите й се бяха появили две ярки червени петна. — Не го вярвам! — повтори и се приближи до Виктор Астуел.
— Вярно е, Лили — избоботи той, — но този господин тук не знае някои неща. Човекът, когото убих, беше шаман, който беше убил петнайсет деца. Мисля, че постъпих правилно.
Лили се приближи до Поаро и отчаяно каза:
— Мосю Поаро, грешите. Само защото някой има по-труден характер, само защото понякога избухва и говори каквото му дойде наум, не означава, че е убиец. Зная… зная, уверявам ви, че господин Астуел не е способен на такова нещо.
Поаро я изгледа, а на лицето му се бе появила загадъчна усмивка. После хвана ръката й и нежно я потупа.
— Виждате ли, мадмоазел, вие също се ръководите от интуицията си. Значи вярвате на господин Астуел, нали?
— Той е добър човек — каза тихо Лили. — И е честен. Той няма нищо общо с тайните интриги със златните находища «Мпала». Той е добър и аз… обещах да се омъжа за него.
Виктор Астуел се приближи до нея и хвана ръката й.
— Заклевам се пред Бога, мосю Поаро, не съм убил брат си!
— Зная — усмихна се Поаро и отново огледа присъстващите в стаята. — Чуйте ме, приятели. В състояние на хипноза лейди Астуел спомена, че в онази нощ е видяла издутина на завесата.
Очите на всички се впериха в прозореца.
— Искате да кажете, че крадец се е скрил тук! — възкликна Виктор Астуел. — Какво чудесно разрешение на случая!
— Но не е бил зад тази завеса — охлади ентусиазма му Поаро. Обърна се и им посочи завесата, която закриваше входа към витата стълба. — Сър Рубън е използвал спалнята в нощта преди убийството. Закусил е в леглото и е повикал господин Трефусис, за да му даде някои нареждания. Не зная какво е оставил в спалнята господин Трефусис, но съм убеден, че е оставил нещо. Когато е пожелал лека нощ на сър Рубън и лейди Астуел, той си е спомнил за това и е изтичал горе, за да си го вземе. Не мисля, че някой от двамата го е забелязал, защото вече са били започнали кавгата си. Скандалът е бил в разгара, когато той отново е слязъл долу. Нещата, които са си говорили, са били толкова лични, че той се е почувствал в много неудобно положение. Станало му е ясно, че са мислели, че си е излязъл. От страх да не предизвика гнева на сър Рубън, той решил да остане там, където е, и да се измъкне по-късно. Скрил се е зад завесата, а лейди Астуел, напускайки стаята, подсъзнателно забелязва издутината на завесата. Когато тя излиза, Трефусис се опитва да се прокрадне незабелязано, но сър Рубън внезапно обърнал глава и го видял. Той бил в отвратително настроение и се нахвърлил яростно върху секретаря си. Обвинил го, че нарочно е подслушвал. Дами и господа, аз изучавам човешката психика. В този случай през цялото време не търсех мъж или жена с избухлив нрав, нито пък злонамерен човек. Куче, което лае, не хапе. Не, търсех човек с благ нрав, който е търпелив и уравновесен, който девет години е бил в ролята на онеправдания. Голямо натоварване е да понасяш това положение цели девет години. Негодувание, което бавно се е натрупвало. Цели девет години сър Рубън се е подигравал и е тероризирал своя секретар. И цели девет години този човек безмълвно го е понасял. Но идва денят, в който чашата на търпението прелива. Нещо се скъсва. Така се е случило онази нощ. Сър Рубън отново е седнал зад бюрото си, но секретарят, вместо да се обърне и кротко и послушно да тръгне към вратата, грабва тежкия дървен кривак и удря мъжа, който го е тероризирал толкова често. — Поаро се обърна към Трефусис, който сякаш се бе вкаменил, втренчен в него. — Алибито ви беше съвсем простичко. Господин Астуел е смятал, че сте в стаята си, но никой не ви е видял да се прибирате. Тъкмо сте се опитвали да се измъкнете от високата стая, след като сте ударили сър Рубън, когато сте чули някакъв шум и бързо отново сте се скрили зад завесата. Били сте там, когато Чарлс Левърсън е нахълтал в стаята, били сте там и когато Лили Маргрейв е влязла. Измъкнали сте се едва когато цялата къща е утихнала. Отричате ли го?
— Аз… аз никога… — заекна Трефусис.
— Е, хайде да привършим с този случай. В продължение на две седмици разигравам комедия тук. Бавно затягах примката около вас. Отпечатъците от пръсти, отпечатъците от стъпки, претърсването на стаите с нарочно разместените вещи — всичко това го направих, за да ви внуша ужас. Лежали сте буден нощно време и сте се чудели, изпълнен със страх. Дали сте оставили отпечатъци от пръсти в стаята или пък отпечатък от стъпка някъде? Отново и отново сте премисляли случилото се през онази вечер, прехвърляйки в паметта си какво точно сте направили и дали не сте забравили нещо. Ето как ви доведох до състояние, в което допуснахте грешка. Днес, когато намерих нещо при стълбите, където сте се крили през онази нощ, видях страх в очите ви. Сетне отново разиграх комедия с малката кутийка. Поверих я на Джордж и излязох. — Поаро се обърна към вратата и извика: — Джордж!
— Тук съм, сър — обади се прислужникът и пристъпи напред.
— Ще ни кажете ли какво ви бях наредил?
— Трябваше да се скрия в гардероба във вашата стая, сър, като преди това поставя картонената кутийка там, където ми бяхте казали. В три и половина днес следобед господин Трефусис влезе в стаята ви. Отиде направо до тоалетната масичка и извади от чекмеджето въпросната кутийка.
— А в нея имаше една обикновена карфица. Аз винаги казвам истината. Тази сутрин наистина я намерих до витата стълба. Както казва една ваша поговорка, ако намериш сутринта карфица, ще ти върви през целия ден. И наистина ми провървя. Намерих убиеца! — Той се обърна към секретаря и продължи: — Виждате ли? Сам паднахте в капана.
Изведнъж Трефусис се разрида. Потъна в креслото и закри лицето си с ръце.
— Бях като луд! — изхлипа той. — Бях като луд! Но, о, Господи, не можех повече да понасям подигравките и тормоза му! От години го мразя!
— Знаех си! — извика лейди Астуел. Пристъпи бързо напред. На лицето й бе изписан нескрит триумф. — Знаех, че той го е направил!
— Бяхте права — кимна Поаро. — Човек може да назовава нещата по различен начин, но фактите са едни. Интуицията ви, лейди Астуел, се оказа вярна. Поздравявам ви!
 

* * *
 
Четвърто приключение
 
Еркюл Поаро отиде на вечеря с един свой приятел, Хенри Бонингтън, в ресторант «Галънт Индевър» на Кингс Роуд в Челси.
Бонингтън много обичаше този ресторант. Харесваше му спокойната атмосфера, харесваше му кухнята, която според него беше «проста», но «английска», а «не като онези там измишльотини». Обичаше да разказва на хората, с които вечеряше, на кое място е имал навик да сяда Огъстъс Джон и да показва къде точно в книгата за посетители бяха записани имената на известни актьори.
Моли, симпатичната сервитьорка, се зарадва на господин Бонингтън като на стар приятел. Тя се гордееше, че помни предпочитанията на клиентите си.
— Добър вечер, сър — поздрави го тя, когато двамата с Поаро се настаниха на ъгловата маса. — Днес имате късмет. Предлагаме пълнена пуйка с орехи. Любимата ви, нали? А и сиренето «Стилтън» е чудесно! Първо супа ли ще вземете или риба?
Бонингтън обърна специално внимание на този момент. Докато Поаро изучаваше менюто, той предупредително му каза:
— Никакви френски деликатеси! Проста, но добре приготвена английска храна!
— Приятелю, няма нищо по-добро — махна с ръка Еркюл Поаро. — Оставям се изцяло във ваши ръце.
— Така! Ммм… — вглъби се господин Бонингтън в избора на блюдата.
След като решиха този сложен проблем и се договориха по въпроса за виното, Бонингтън се облегна назад с въздишка и разгъна салфетката си. Моли се беше отдалечила.
— Добро момиче — рече одобрително той. — Някога беше голяма красавица. Художниците я рисуваха. Разбира от кулинария, а това е къде-къде по-важно. Като правило жените са много небрежни по отношение на храната. Често пъти, когато една жена излезе с мъж, когото харесва, не забелязва какво яде. Поръчва първото, което види.
— Това е ужасно. — поклати глава Поаро.
— Мъжете не са така. И слава Богу! — рече самодоволно Бонингтън.
— Никога ли? — попита детективът, а очите му заблестяха.
— Е, може би когато са млади — замисли се приятелят му. — Младоци! Днешните младежи са едни такива. Липсва им хъс! Липсва им енергия! — После разсеяно добави: — Аз нямам нужда от тях, а и те от мен. Може би са прави, но ако ги слушаш как говорят помежду си, ще решиш, че всеки над шейсет години няма право да живее. И като ги гледаш как се държат, ще се зачудиш дали някои от тях не са помогнали на по-възрастните си роднини да напуснат този свят.
— Възможно е да го правят — рече Еркюл Поаро.
— Трябва да призная, че имаш странен начин на мислене, Поаро. Цялата тази полицейска работа май ти е разрушила идеалите.
— Все пак — усмихна се белгиецът, — ще бъде интересно да се направи списък на нещастните случаи с хора над шейсет години. Уверявам те, че тогава много любопитни мисли биха се родили в главата ти.
— Проблемът ти е, че постоянно търсиш престъплението, вместо да чакаш то да дойде при теб.
— Извинявам се — примигна Поаро, — че говоря за онова, което вие наричате служебни въпроси. Разкажи ми за себе си, приятелю. Как си? Как я караш?
— Пълна каша! — отвърна Бонингтън. — Това е проблемът на света днес. Твърде много каши и твърде много префинен език. Префиненият език помага да се прикрие кашата. Точно както сосът с много подправки прикрива развалената риба. Предпочитам прясно филе от сьомга без никакъв сос.
В този момент Моли му поднесе рибата и той изръмжа одобрително:
— Знаеш точно как я обичам, моето момиче!
— Е, доста редовно ни посещавате, нали, сър? Би трябвало да съм научила какво ви харесва.
— Дали хората винаги поръчват едно и също? — обади се Поаро. — Понякога не променят ли?
— Не и господата, сър. На дамите им се случва, но господата винаги поръчват едно и също.
— Какво ти казах? — изръмжа Бонингтън. — Жените проявяват принципно неправилно отношение към храната! — Той огледа ресторанта. — Странно нещо е светът. Виждаш ли онзи стар човек с брада в ъгъла? Моли ще ти каже, че е тук всеки вторник и четвъртък вечер. Идва вече близо десет години. Станал е нещо като забележителност на заведението. И въпреки това никой не знае името му, нито къде живее, нито пък с какво се занимава. Като се замисли човек, май не е нормално.
Когато сервитьорката донесе порциите с пуешко, той каза:
— Виждам, че Старото татенце все още идва тук?
— Така си е, сър. Идва във вторниците и четвъртъците. Това са неговите дни. Но миналата седмица пристигна в понеделник. Много се изненадах. Реших, че съм объркала дните и че сигурно е вторник, а не съм разбрала. Но той дойде и на другата вечер. Понеделникът се оказа нещо като извънреден.
— Интересно отклонение от навиците — промърмори Поаро. — Чудя се каква ли е била причината?
— Ами, сър, ако питате мен, мисля, че беше разстроен или разтревожен.
— Какво ви накара да си го помислите? Поведението му?
— Не, сър, не точно поведението му. Беше много тих, както обикновено. Никога не казва нещо повече от «добър вечер», когато пристига, и «довиждане», когато си тръгва. Не. Беше поръчката му.
— Поръчката му?
— Май ще ми се изсмеете, господа — изчерви се Моли. — Но когато един човек се храни тук в продължение на десет години, научаваш какво обича и какво не. Не понасяше мазно или пък къпинов пай. Никога не съм го виждала да поръчва гъста супа. Онзи понеделник обаче той поръча гъста доматена супа, бифтек и къпинов пай! Сякаш изобщо не се интересуваше какво поръчва!
— Знаете ли, намирам това за необикновено интересно — обади се Поаро.
Моли го погледна с благодарност и ги остави.
— Е, Поаро — намигна му Хенри Бонингтън. — Хайде да чуем умозаключенията ти. В най-добрия ти стил.
— Бих предпочел да чуя първо твоите.
— Искаш да изиграя Уотсън, а? Е, добре. Старият приятел е отишъл на лекар и той му е препоръчал диета.
— Гъста доматена супа, бифтек и къпинов пай? Не мога да си представя, че някой лекар би предписал подобно меню.
— Не го вярваш, а? Докторите могат всичко да ти предпишат!
— Това ли е единственото заключение, което ти идва наум?
— Добре де. Ако говорим сериозно, смятам, че има само едно възможно обяснение — рече Хенри Бонингтън. — Нашият непознат приятел е бил под въздействието на силно душевно терзание. Бил е толкова отнесен, че изобщо не е обърнал внимание какво поръчва или яде. — Той замълча за минута, сетне продължи: — Сега ще ми кажеш, че знаеш какво точно му се е въртяло в главата. Може би, че се е канел да извърши убийство. — И той се засмя на собственото си предположение.
Еркюл Поаро обаче не се засмя, а обясни, че е силно разтревожен. Англичанинът пък каза, че той сигурно вече има някакви догадки какво може да се е случило. Поаро го увери, че може би са само негови фантазии.
 

Три седмици по-късно Еркюл Поаро и Бонингтън се срещнаха отново. Този път в метрото.
Кимнаха си, като се полюшваха, хванали се на съседни дръжки. После на Пикадили Съркъс вагонът почти се изпразни и те успяха да седнат в предната му част. Тихо местенце, защото бяха далеч от вратата и покрай тях никой не се качваше, нито пък слизаше.
— Така е по-добре — отбеляза Бонингтън. — Човешката раса е егоистично настроена. Няма да минат навътре, независимо колко много ги молиш!
— Какво очакваш? — вдигна рамене Еркюл Поаро. — Животът е толкова несигурен.
— Така си е. Днес те има, утре те няма — рече тъжно Бонингтън. — Като стана дума за това, помниш ли онзи приятел, когото забелязахме в ресторанта? Няма да се изненадам, ако се е пренесъл в по-добрия свят. Не се е мяркал от цяла седмица. Моли е много разстроена.
Поаро се изправи на седалката. Зелените му очи заблестяха.
— Наистина ли? Наистина ли?
— Помниш ли, предположих, че е ходил на лекар и той му е препоръчал да спазва диета? Това за диетата си е чиста глупост, разбира се, но нищо чудно да се е консултирал с лекар за здравето си и онова, което лекарят му е казал, здравата да го е разтърсило. Така може да се обясни защо не е обърнал внимание какво точно поръчва. Съвсем вероятно е онова, което го е разтърсило, да го е отнесло от този свят много по-бързо, отколкото би станало, ако не го е знаел. Лекарите трябва да внимават какво говорят на пациентите си.
— Обикновено са много внимателни — рече замислено Поаро.
— Тук е моята спирка — каза Бонингтън. — Довиждане. Предполагам, че никога няма да узнаем кой е бил онзи приятел. Няма да научим и как се е казвал. Странен свят! — И той слезе забързано.
Еркюл Поаро седеше смръщен и сякаш съвсем не мислеше, че светът е толкова странен.
Върна се вкъщи и даде някои нареждания на верния си прислужник Джордж.
Еркюл Поаро прокара пръст надолу по списъка с имена. Беше справка за смъртни случаи в един район. Изведнъж спря пръста си.
— Хенри Гаскойн. Шейсет и девет. Ще проверя първо него.
 

По-късно същия ден Поаро седеше в кабинета на доктор Макандрю, близо до Кингс Роуд. Макандрю беше висок риж шотландец с интелигентно лице.
— Гаскойн? Да, вярно е. Ексцентрична личност. Живееше в една от онези стари запуснати къщи, които ще събарят, за да разчистят място за строеж на нови модерни блокове. Не съм го лекувал преди, но го бях виждал наоколо и знаех кой е. Първи вдигнаха тревога млекарите. Бутилките с мляко си оставали недокоснати навън. Накрая съседите повикали полиция. Разбили вратата и го намерили. Паднал надолу по стълбите и си счупил врата. Бил облечен в стар халат, привързан с износен дълъг колан. Лесно е могъл да се спъне в него.
— Разбирам — кимна Поаро. — Много лесно може да се случи. Нещастен случай.
— Да.
— Имал ли е роднини?
— Има племенник. Посещаваше чичо си веднъж месечно. Лоримър. Казва се Лоримър. Медик е. Живее в Уимбълдън.
— Беше ли разстроен от смъртта на чичо си?
— Не мога да кажа, че беше. Имам предвид, че беше привързан към чичо си, но всъщност не са били твърде близки.
— Колко време е бил мъртъв, преди да го намерят?
— А! Ето че започваме да си говорим за официални неща — усмихна се Макандрю. — Не по-малко от четирийсет и осем часа и не повече от седемдесет и два. Беше намерен във вторник, на шести. Всъщност успяхме да разберем още неща. Намериха писмо в джоба на халата му. Беше писано на трети и пуснато следобед в Уимбълдън. Вероятно е пристигнало вечерта около девет и половина. Това показва, че смъртта е настъпила след девет и половина на трети. Съдържанието на стомаха му, отчитайки процесите на храносмилане, го потвърждават. Хранил се е два часа преди смъртта си. Огледах тялото на шести сутринта и състоянието му отговаряше на настъпила преди шейсет часа смърт, тоест около десет вечерта на трети.
— Да, всичко изглежда напълно съвпада. Кажете ми, кой последен го е видял жив?
— Видели са го на улицата около седем вечерта същия ден, четвъртък, трети. В седем и половина е вечерял в «Галънт Индевър». Изглежда, всеки четвъртък е ходил там. Знаете ли, бил е художник, но ужасно посредствен.
— Имал ли е други роднини, освен племенника си?
— Имал е брат-близнак. Цялата история е много любопитна. От години не са се виждали. Изглежда, другият брат, Антъни Гаскойн, се е оженил за много богата жена и се е отказал от изкуството. Заради това двамата са се скарали. Мисля, че оттогава не са се виждали. Но колкото и странно да изглежда, починали са в един и същи ден. Другият брат е починал в три следобед на трети. Веднъж съм се сблъсквал с подобен случай — двама близнаци умряха в един и същи ден, и то в различни части на света. Може би е чисто съвпадение.
— Съпругата на брата жива ли е?
— Не, починала е преди няколко години.
— Къде е живял Антъни Гаскойн?
— Имал е къща в Кингстън Хил. От доктор Лоримър разбрах, че е живеел уединено.
Еркюл Поаро кимна замислено.
Шотландецът го изгледа с любопитство и попита:
— Какво се върти в главата ви, мосю Поаро? Отговорих на въпросите ви, както изисква дългът ми, след като ми показахте препоръката. Но не разбирам защо е всичко това?
— Казахте, че е обикновен нещастен случай — рече бавно детективът. — В главата ми се върти нещо също толкова обикновено — блъсване.
Доктор Макандрю се стресна и промърмори:
— С други думи, убийство! Имате ли основание за подобно подозрение?
— Не, просто си мисля.
— Но все трябва да има нещо… — настоя лекарят.
Поаро не отговори и Макандрю продължи:
— Ако подозирате племенника му, Лоримър, искам веднага да ви кажа, че се целите погрешно. Онази вечер Лоримър е играл бридж в Уимбълдън от осем и половина до полунощ. Разбра се на предварителното следствие.
— Сигурно е било проверено — промърмори Поаро. — Полицията обикновено много внимава в подобни случаи.
— Да не би да знаете нещо срещу него? — попита лекарят.
— Не съм знаел за съществуването му, докато не го споменахте.
— Значи подозирате някой друг?
— Не, не. Съвсем не е така. В случая става дума за навиците на човека. Те са много важни. А покойният господин Гаскойн е нарушил навиците си. Разбирате ли, нещо не е наред.
— Наистина не разбирам.
— Проблемът е, че има твърде много сос върху развалената риба — промърмори Поаро.
— Моля?
— Сигурно ви се струва, че трябва да ме затворите в лудница, Monsieur le Docteur — усмихна му се Еркюл Поаро. — Но аз не съм душевноболен, а просто човек, който обича реда и методичността и когато се натъкне на факти, които не са на мястото си, се тревожи. Моля да ме извините, че ви отнех от времето.
Той стана, лекарят също.
— Знаете ли, съвсем честно ви казвам, че не виждам нищо съмнително в смъртта на Хенри Гаскойн — каза Макандрю. — Аз смятам, че е паднал, а вие смятате, че някой го е блъснал. Е, ще видим.
— Да, ще видим — въздъхна детективът. — Някой добре се е потрудил.
— Значи сте убеден…
— Аз съм упорит човек — разпери ръце белгиецът. — Имам си една идея, но нищо в нейна подкрепа. Между другото, Хенри Гаскойн имал ли е изкуствени зъби?
— Не, собствените му зъби бяха добре запазени. Много похвално на неговата възраст.
— Добре се е грижел за тях. А бели ли бяха? Лъщяха ли?
— Да, обърнах им специално внимание. С възрастта зъбите пожълтяват, но неговите бяха в отлично състояние.
— Не бяха ли с променен цвят?
— Не, мисля, че не е бил пушач, ако това имате предвид.
— Нямах точно това предвид. Просто… една догадка… която вероятно няма да се потвърди. Довиждане, доктор Макандрю, и благодаря за любезността ви.
Поаро се ръкува с лекаря и си тръгна.
— А сега за догадката… — промърмори си той.
В ресторант «Галънт Индевър» Поаро се настани на същата маса, на която преди време бяха седели с Бонингтън. Момичето, което дойде да го обслужи, не беше Моли. Каза му, че Моли била в отпуска.
Беше едва седем вечерта и още нямаше много хора. Ето защо той не срещна трудност да заговори момичето за господин Гаскойн.
— Да, идваше тук от години — рече момичето. — Но никоя от нас, сервитьорките, не знаеше името му. Видяхме във вестника неговата снимка по повод на предварителното следствие. «Виж, казах аз на Моли. Ако пък това не е Старото татенце!» Така си го наричахме.
— Хранел се е тук вечерта, в която е починал, нали?
— Да, четвъртък, трети. Всеки четвъртък вечеряше тук. А и вторник също, беше точен като часовник.
— Предполагам, че не си спомняш какво е поръчал за вечеря?
— Нека си помисля. Да, поиска чорба, бифтек или пък беше агнешко… не, бифтек, сирене и къпинов пай. И като се сетя, че после се е прибрал вкъщи и е паднал по онези стълби. Казват, че се е спънал в някакъв износен колан. Дрехите му бяха ужасни, старомодни и измачкани, сякаш сложени просто ей така. Но имаше излъчване, като че ли беше някой важен. О, тук си имаме какви ли не чудновати клиенти.
Тя се отдалечи.
Еркюл Поаро се захвана с рибата си, а зелените му очи проблеснаха.
— Странно как умните хора пропускат подробностите — каза си. — Бонингтън ще се изненада.
Снабден с препоръки от високо място, той не се затрудни да накара местният следовател да му обърне внимание.
— Странна птица беше този Гаскойн — рече следователят. — Самотен и ексцентричен тип. Май смъртта му предизвиква необикновен интерес, а?
Той се загледа с любопитство в посетителя си. Като подбираше думите си внимателно, Поаро заговори:
— Има някои обстоятелства, мосю, които налагат разследване на този случай.
— Е, с какво мога да ви помогна?
— Доколкото зная, във ваша власт е да наредите съхраняването или унищожаването на документите по дадени случаи, нали? Струва ми се, че в джоба на халата на Хенри Гаскойн е било намерено писмо.
— Да.
— Писмо от племенника му, доктор Джордж Лоримър?
— Точно така. Писмото бе показано по време на предварителното следствие, за да се уточни времето на смъртта.
— И то беше потвърдено от медицинската експертиза?
— Да.
— Писмото пази ли се още?
Поаро очакваше с видимо нетърпение отговора. Когато чу, че се пази, въздъхна с облекчение.
Донесоха му го и той внимателно го разгледа. Беше написано с писалка, с леко нечетлив почерк и гласеше:
 
Скъпи чичо Хенри,
Със съжаление трябва да ти съобщя, че не постигнах успех с чичо Антъни. Не прояви никакво желание да го посетиш и остави без отговор молбата ти да забравите миналото. Той е много болен и от време на време изпада в безсъзнание. Предполагам, че краят му е твърде близък. Почти не те помни.
Съжалявам, че не успях, но те уверявам, че направих всичко, което зависеше от мен.
Твой любящ племенник,
Джордж Лоримър
 
Писмото беше от трети ноември. Поаро погледна пощенския печат на плика — 16.30, 3 ноември.
— Всичко му е наред, нали? — промърмори си Поаро.
Следващото място, което посети, беше Кингстън Хил. След малки затруднения, преодолени с любезна настоятелност, той успя да поговори с Амелия Хил, готвачка и прислужничка на Антъни Гаскойн.
В началото госпожа Хил беше недоверчива и резервирана, но очарователният странен чужденец можеше да умилостиви и камък. Тя постепенно се отпусна.
Като много други жени преди нея започна да излага проблемите си пред толкова симпатичния слушател.
От четиринайсет години тя се грижела за домакинството на господин Гаскойн — една нелека задача наистина! Много прислужнички биха се отказали от натоварването, което тя е трябвало да понася. Нямало защо да се отрича, господарят бил много ексцентричен. Удивително стиснат, пестенето на пари му било нещо като мания, а всъщност бил много богат. Но госпожа Хил му служела вярно и се съобразявала с неговите странности, и естествено очаквала да получи малко обезщетение. Но не! Нищо подобно! В завещанието му, което било много старо, той оставил всичките пари на съпругата си, а ако тя починела преди него — всичко на брат си Хенри. Завещанието било направено преди много, много години. Не било честно! Поаро умело я отклони от основната й тема — неблагодарност към верен служител. Какво безсърдечие! Никой не можел да обвини госпожа Хил, че се чувства наранена и ощетена. Говорело се дори, че починалият отказал да се срещне с брат си. Госпожа Хил сигурно го знаела.
— Доктор Лоримър за това ли дойде да говори с него? — попита госпожа Хил. — Знаех, че е нещо за брат му, не си мислех, че иска да се помирят. Бяха се скарали много отдавна.
— Разбрах, че господин Гаскойн твърдо отказал — отбеляза Поаро.
— Така си беше — кимна тя. — «Хенри, попита отнесено той, какво за него? Не съм го виждал от години и не желая да го виждам. Скандалджия е Хенри.» Точно така се изрази.
Разговорът отново се върна към извършената спрямо госпожа Хил несправедливост и проявеното неразбиране от страна на адвоката на господин Гаскойн.
С известни усилия Поаро успя да си тръгне, без да прекъсва неучтиво разговора.
 

И така, малко след обичайното време за вечеря той пристигна в «Елмкрест», Дорсет Роуд, Уимбълдън — дома на доктор Джордж Лоримър.
Лекарят си беше вкъщи. Поканиха Поаро в кабинета му и не след дълго там влезе и самият лекар. Очевидно току-що ставаше от масата.
— Не съм пациент, докторе — обясни му Еркюл Поаро. — Идването ми тук може би е малко нахално, но аз съм стар човек и вярвам в прямите и ясни отношения. Не използвам увъртанията на адвокатите.
Думите му със сигурност предизвикаха интереса на Лоримър. Той бе гладко избръснат, среден на ръст мъж. Косата му бе кестенява, но ресниците на очите му бяха почти бели и правеха очите му безцветни и някак безжизнени. Изглеждаше решителен. Очевидно не беше лишен от чувство за хумор.
— Адвокатите ли? — повдигна вежди той. — Не ги понасям! Възбудихте любопитството ми, уважаеми господине. Моля седнете.
Поаро се настани на един стол. Извади визитната си картичка и я подаде на лекаря.
Ресниците на Джордж Лоримър потрепнаха. Детективът се наведе напред и поверително каза:
— Много от моите клиенти са дами.
— Естествено — усмихна се доктор Джордж Лоримър и му намигна.
— Да, да, както се изразихте, напълно естествено е — съгласи се Поаро. — Жените не се доверяват на полицията. Предпочитат частните детективи. Не желаят неприятностите им да стават публично достояние. Неотдавна при мен дойде една възрастна жена. Чувстваше се много нещастна, защото преди години се скарала със съпруга си. А този неин съпруг се оказа вашият чичо, господин Гаскойн.
Лицето на Джордж Лоримър стана пурпурночервено.
— Чичо ми? Глупости! Съпругата му почина преди много години.
— Не на този ви чичо, господин Антъни Гаскойн, а на другия — Хенри Гаскойн.
— Чичо Хенри? Но той не беше женен!
— О, да, бил е — излъга безсрамно Еркюл Поаро. — Няма никакво съмнение. Дамата ми показа брачното свидетелство.
— Но това е лъжа! — извика лекарят. Лицето му бе станало тъмночервено. — Не го вярвам! Вие сте нагъл лъжец!
— Лошо се получава така, нали? — изгледа го Поаро. — Извършили сте убийство за нищо.
— Убийство? — Гласът на Лоримър потрепери. В очите му се появи ужас.
— Между другото виждам, че отново сте яли къпинов пай — отбеляза детективът. — Твърде неразумен навик. Смята се, че къпините са пълни с витамини, но в определени ситуации могат да се окажат смъртоносни. В този случай ми се струва, че ще помогнат да се окачи примката на врата на един човек. На вашия врат, доктор Лоримър.
 

— Виждаш ли, приятелю, основата на предположението ти беше погрешна — каза радостно Еркюл Поаро, настанил се на масата срещу приятеля си. Махна с ръка и продължи: — Когато един човек е под въздействието на силно душевно напрежение, той не прави неща, които никога не е вършил. Просто следва пътя на най-малкото съпротивление. Един разстроен човек може да слезе на вечеря по пижама, без изобщо да забележи. Но пижамата ще си е неговата, а не чужда. Един мъж, който не обича гъста супа, бифтек и къпинов пай, изведнъж си ги поръчва за вечеря. Ти каза, че го е направил, защото си е мислел за нещо друго. Но аз казвам, че човек, който е разстроен от нещо, автоматично ще поръча онова, което винаги е поръчвал. И така, какво друго обяснение би могло да има? Аз просто не можах да измисля разумно обяснение. Това ме разтревожи! Нещо не беше наред с този нещастен случай. Нещо не съвпадаше! Аз съм методичен човек и обичам нещата да са си на място. Вечерята, поръчана от господин Гаскойн, ме притесни. По-късно ти ми съобщи, че той е изчезнал. За пръв път от много години пропуснал вторниците и четвъртъците. Това никак не ми хареса. В главата ми се роди странна хипотеза. Ако бях прав, то мъжът трябваше да е мъртъв. Направих някои проучвания. Той наистина се оказа мъртъв. При това несъмнено от нещастен случай. С други думи, развалената риба бе покрита с твърде много сос! Видели са го на Кингс Роуд в седем часа вечерта. Вечерял в ресторанта в седем и трийсет — два часа преди да умре. Всичко съвпадаше — съдържанието на стомаха му, писмото… твърде много сос! Изобщо не можеш да видиш къде е рибата! Писмото написал един любящ племенник, който има идеално алиби за времето на смъртта. А смъртта е настъпила много просто — паднал по стълбите. Обикновен нещастен случай? Или обикновено убийство? Всички смятат, че е първото. Отгоре на всичко любещият племенник се оказва единственият жив роднина. Той ще наследи… Но има ли нещо за наследяване? Чичото е беден като църковна мишка. Той обаче има брат, който се е оженил за богата жена. Живее в голяма къща на Кингстън Хил и вероятно е наследил всичките пари на богатата си съпруга. Виждаш ли каква е последователността. Богатата съпруга оставя парите на Антъни, той ги оставя на Хенри, а от Хенри те отиват у Джордж. Каква верига!
— Всичко това звучи много интересно — обади се Бонингтън, — но е само на теория. Какво направи?
— Веднъж разбереш ли, винаги ще измислиш как да постъпиш. Хенри е починал два часа след вечеря. На предварителното следствие са се интересували единствено от това. Да предположим обаче, че не е било вечеря, а обяд. Антъни Гаскойн е на смъртно легло, но Джордж няма полза от смъртта му. Хенри ще наследи парите му, а той може да живее с години. Значи Хенри също трябва да умре. Колкото по-скоро, толкова по-добре, но смъртта му трябва да настъпи след тази на Антъни, а в същото време Джордж трябва да има алиби. Навикът на Хенри да вечеря в ресторанта два пъти в седмицата, подсказал на Джордж идеята за алиби. Той е предпазлив човек и първо експериментира плана си. Преоблича се като чичо си и един понеделник се появява в ресторанта. Всичко минава гладко. В ресторанта го възприемат като чичо му. И той е доволен. Остава му да изчака последните часове на чичо си Антъни. Моментът настъпва. Следобед на втори ноември той му пише писмо, но слага дата трети. Идва в града на трети следобед, отива при чичо си и привежда плана си в действие. Блъска го и старецът се изтъркулва по стълбите. Джордж намира писмото, което му е написал, и го слага в джоба на халата му. В седем и трийсет влиза в ресторанта, дегизиран като чичо си. Всички остават с впечатление, че безсъмнено това е господин Хенри Гаскойн и че в седем и трийсет той все още е жив. В тоалетната се освобождава от дегизировката си и с пълна скорост потегля към Уимбълдън, за да играе бридж. Перфектно алиби.
— Но пощенското клеймо на писмото? — възропта господин Бонингтън.
— О, това е било много просто. Клеймото беше размазано. Защо? Защото е било променено от втори на трети ноември. Никой не би го забелязал, освен ако специално не го търси. И накрая, къпините.
— Къпините ли?
— Ами да. Както се пее в една ваша песен за къпиновия пай. Разбираш ли, в крайна сметка Джордж не е бил толкова добър актьор. Спомняш ли си актьора, който си почернил лицето, за да играе Отело. Тук имаме точно същото. Джордж е изглеждал като чичо си, вървял е като него, говорил е като него, имал е брадата и веждите му, но е забравил да се храни като него. Поръчал е онова, което той е обичал. Къпините оцветяват зъбите. Но зъбите на чичо му не са били оцветени, а пък Хенри Гаскойн е ял къпинов пай в ресторанта онази вечер. В стомаха му обаче не са намерени къпини. Тази сутрин се поинтересувах за това. А освен това Джордж е направил глупостта да запази брадата и останалата дегизировка. О! Тръгнеш ли да търсиш доказателства, винаги можеш да ги намериш. Отбих се при Джордж и му разказах всичко. Разказът ми го смаза. Между другото, отново ядеше къпинов пай. Алчен човек, пък и много се грижи за храната си. Е, алчността ще го качи на бесилото, освен ако не съм допуснал изключително голяма грешка.
Сервитьорката им донесе две порции къпинов пай.
— Върни ги! — нареди й господин Бонингтън. — Знае ли човек какво може да стане. Донеси ни по един прост ябълков пай.
 
* * *
 
Пето приключение
 
Еркюл Поаро погледна изучаващо къщата. Погледът му се плъзна за момент по заобикалящите я сгради, магазините, голямата фабрика отдясно и блоковете с евтини апартаменти отсреща.
После погледът му се върна отново на «Нортуей Хаус». Реликва от минали времена, времена, в които нямаше ограничения за площта, времена на спокойствие, когато зелени поля са ограждали тази показно пищна сграда. Сега бе по-скоро анахронизъм, занемарен и забравен в трескавото ежедневие на модерен Лондон, и вече никой не можеше да каже къде точно се намира.
Освен това много малко бяха хората, които биха могли да кажат на кого принадлежи, въпреки че името на собственика беше сред тези на най-богатите в света. Но парите можеха както да купуват популярност, така и да я скриват. Бенедикт Фарли, ексцентричният милионер, не парадираше с резиденцията си. Самият той рядко се явяваше на публични места и хората почти не го виждаха. От време на време присъстваше на заседания на някой управителен съвет. Слабата му фигура, орловият нос и стържещият глас лесно се разпознаваха сред събралите се директори. За него се носеха легенди. Говореше се, че е проклет, в същото време изключително щедър, както и за някои негови лични странности — като например кърпеният му халат, за който се смяташе, че е от двайсет и осем години, неизменното му меню от зелева супа и хайвер и омразата му към котки. Всички тези неща бяха публична тайна.
Еркюл Поаро също ги знаеше. Но познанията му за човека, когото се канеше да посети, се свеждаха само до това. Писмото, което носеше в джоба на палтото си, също не му бе много от полза.
След като разгледа мълчаливо минута-две този меланхоличен символ на отминали години, той се изкачи по стълбите към входната врата и натисна звънеца. Погледна елегантния си ръчен часовник, с който най-сетне бе заменил любимеца си — един голям старомоден джобен часовник. Да, беше точно девет и половина. Както обикновено Еркюл Поаро бе точен до минута.
След необходимия интервал от време вратата се отвори. Един чудесен екземпляр на вида иконом застана на прага, фигурата му се очерта на фона на осветен вестибюл.
— Господин Бенедикт Фарли? — попита детективът.
Безразличният поглед на иконома го обходи от главата до петите. Нямаше нищо обидно, но пък беше ефективно. «До най-малката подробност» — помисли си Поаро с разбиране.
— Имате ли уговорена среща, сър? — попита любезно икономът.
— Да.
— Името ви, сър?
— Мосю Еркюл Поаро.
Икономът се поклони и се отдръпна.
Еркюл Поаро влезе в къщата, а икономът затвори вратата след него.
Имаше обаче още една формалност, преди сръчните му ръце да поемат шапката и бастуна на посетителя.
— Извинете ме, сър. Наредено ми е да попитам за писмото.
Поаро извади от джоба си сгънатото писмо и го подаде на иконома. Той му хвърли бегъл поглед и му го върна с поклон. Детективът го прибра отново в джоба си. Съдържанието му беше кратко.
 
Нортуей Хаус
Мосю Еркюл Поаро
Уважаеми господине,
Господин Бенедикт Фарли би искал да се посъветва с вас. Ако ви е удобно, ще се радва да го посетите на горепосочения адрес утре (четвъртък) в 9.30 вечерта.
Искрено ваш
Хюго Корнуорти (Секретар)
P.S. Моля, носете това писмо с вас.
 
С обигран жест икономът взе шапката, бастунчето и палтото на Поаро и каза:
— Моля, качете се горе в кабинета на господин Корнуорти.
Той го поведе нагоре по широкото стълбище. Поаро го последва, като преценяващо оглеждаше многобройните предмети на изкуството. Неговият вкус все пак си оставаше този на дребен буржоа.
На първия етаж икономът почука на една врата.
Веждите на Еркюл Поаро леко се повдигнаха. Беше първата проява на дисхармония, на която се натъкваше в този дом. Съвършеният иконом никога не чука на вратата, а без съмнение този беше такъв.
Може би това беше, така да се каже, една от проявите на ексцентричността на милионера.
Отвътре се чу глас, който каза нещо и икономът отвори вратата. Той обяви (а на Поаро отново му се стори, че става нещо необичайно):
— Господинът, когото очаквате, сър.
Поаро влезе в стаята. Беше огромно помещение с оскъдна мебелировка, която сочеше деловото му предназначение. Имаше стелажи с много книги, справочници, две кресла и импозантно бюро, на което се виждаха прилежно подредени документи. Ъглите на стаята тънеха в сумрак, защото единствената светлина идваше от настолна лампа със зелен абажур, поставена на малка масичка до едно от креслата. Беше нагласена така, че да осветява този, който се приближава от вратата. Еркюл Поаро примигна леко, като си даде сметка, че крушката е най-малко сто и петдесет вата. В едното кресло се бе разположил слаб човек, загърнат в закърпен халат — Бенедикт Фарли. Вратът му беше изпънат, а носът му стърчеше като клюн на птица. Кичур от бяла коса, подобно на този на какаду, стърчеше над челото му. Очите му блестяха зад очила с дебели стъкла. Той се втренчи подозрително в посетителя си.
— Хъм — обади се най-сетне, а гласът му прозвуча рязко и грубо с характерната дрезгава нотка. — Значи вие сте Еркюл Поаро, а?
— На вашите услуги — поклони се любезно гостът, сложил ръка върху креслото.
— Седнете, седнете — подкани го сприхаво старецът.
Поаро седна и светлината на лампата го огря целия. Зад нея другият го изучаваше внимателно.
— А как да разбера, че наистина сте Еркюл Поаро, а? — попита раздразнено старецът. — Кажете ми, де?
Детективът отново извади писмото от джоба си и му го подаде.
— Да — отбеляза злобно милионерът. — Това е. Това е писмото, което накарах Корнуорти да напише. — Той го сгъна и му го върна. — Значи вие сте този човек, а?
— Уверявам ви, няма никаква измама — махна с ръка посетителят.
Изведнъж Бенедикт Фарли се изкиска:
— Така казва и фокусникът, преди да извади златната рибка от шапката си! Знаете ли, тези думи са част от номера.
Поаро не отговори.
— Мислите си, че съм подозрителен стар човек, а? — обади се отново Фарли. — Такъв съм. Не се доверявай на никого! Това е моето мото. Когато си богат, на никого не можеш да имаш доверие. Не, не, не можеш!
— Искали сте да се посъветвате с мен — напомни му любезно Поаро.
Старецът кимна:
— Повикай си експерт, цената няма значение. Както сте забелязали, мосю Поаро, не съм ви питал за хонорара ви. И няма да го направя. Ще ми изпратите сметката по-късно. Няма да се пазаря. Проклетите глупаци от бакалията си мислят, че могат да ми искат два шилинга и девет пенса за яйцата, когато на пазара са по два и седем! Измамници! Но мен не могат да измамят. Професионалистът обаче е нещо друго. Той си струва парите. Аз самият съм такъв и си го знам.
Еркюл Поаро мълчеше. Слушаше внимателно, с глава леко наклонена настрани.
Въпреки че запази невъзмутим израз на лицето си, той изпита разочарование. Все още не можеше да определи защо. До този момент Бенедикт Фарли му изглеждаше истински, тоест отговаряше на популярната представа за милионера. И все пак Поаро беше разочарован.
«Този човек е шарлатанин — помисли си той с нотка на отвращение. — Нищо друго, освен шарлатанин.»
Познаваше и други милионери, които също бяха ексцентрични, но при тях той усещаше някаква сила, някаква вътрешна енергия, която предизвикваше уважението му. Ако бяха облечени в износен закърпен халат, то би било просто защото обичат да носят такъв халат. Но халатът на Бенедикт Фарли беше, или поне така се стори на Поаро, като театрален костюм. А и самият човек се държеше някак театрално. У него се затвърждаваше убеждението, че всяка дума, която този човек изговаря, цели да го впечатли. Той отново спокойно повтори:
— Искали сте да се посъветвате с мен, господин Фарли?
Изведнъж поведението на милионера се промени. Той се надвеси напред. Заговори бавно, а гласът му заприлича на грачене.
— Да, да… Искам да чуя какво ще ми кажете… какво мислите… Повикай си професионалист! Така правя аз! Най-добрият доктор… най-добрият детектив… То е нещо и за двамата.
— Не ви разбирам, мосю — промърмори Поаро.
— Естествено! — сряза го Фарли. — Още не съм започнал да ви разказвам. — Той се наведе още малко напред и въпросът му проехтя като изстрел: — Какво знаете за сънищата, мосю Поаро?
Веждите на малкия човек се повдигнаха. Съвсем не беше очаквал подобен въпрос.
— По тази тема, господин Фарли, бих ви препоръчал книгата на Наполеон «Книга за сънищата» или пък най-известния психолог от Харли Стрийт.
— Опитах и двете… — отвърна тъжно Бенедикт Фарли.
Последва пауза. Не след дълго милионерът заговори първо шепнешком, а сетне гласът му започна постепенно да се извисява.
— Един и същи сън… нощ след нощ. Плаша се, казвам ви, плаша се… Винаги е един и същ. Седя си в стаята, която е съседна на тази. Седя си на бюрото и пиша. Там има стенен часовник. Аз го поглеждам, за да видя колко е часът… точно три и двайсет и осем минути. Разбирате ли, часът е винаги един и същ. И когато видя колко е часът, мосю Поаро, знам, че трябва да го направя. Не искам да го направя… съпротивлявам се… но трябва… — Последните му думи прозвучаха като пронизителен писък.
— И какво трябва да направите? — попита спокойно детективът.
— В три и двайсет и осем аз отварям второто чекмедже отдясно на бюрото ми, изваждам револвера, който държа там, зареждам го и отивам до прозореца. И тогава… тогава…
— Да?
— Тогава се застрелвам… — прошепна Бенедикт Фарли.
Настъпи тишина. Не след дълго Поаро я наруши:
— Това ли е сънят ви?
— Да.
— Всяка нощ?
— Да.
— Какво става, след като се застреляте?
— Събуждам се.
Поаро кимна замислено и рече:
— Интересно. Държите ли револвер в това конкретно чекмедже?
— Да.
— Защо?
— Винаги съм имал револвер. Добре е да е подръка.
— Подръка за какво?
— Човек с моето положение винаги трябва да е нащрек. Богатите имат неприятели — обясни с раздразнение Фарли.
Поаро не продължи да го разпитва на тази тема. След кратко мълчание попита:
— Защо ме повикахте?
— Ще ви кажа. Първо се консултирах с лекар. Всъщност, за да бъда точен, с трима.
— И?
— Първият ми каза, че било въпрос на диета. Беше стар човек. Вторият беше млад, представител на модерната школа. Обясни ми, че ставало дума за някаква случка от детството ми, която била станала точно в този час — три и двайсет и осем. Според него толкова упорито съм се старал да я изтрия от съзнанието си, че в крайна сметка съм я отъждествил със собственото си унищожение. Така казва той.
— А третият лекар? — поинтересува се Поаро.
Гласът на Бенедикт Фарли затрепери от ярост:
— Още един младок. Той пък има абсурдна хипотеза! Набива ми в главата, че съм бил изморен от живота, че животът ми бил толкова непоносим, та съм искал сам да му сложа край! Но за да съм осъзнаел този факт, трябвало да си призная, че съм бил некадърник. Ето защо, когато съм буден, отказвам да приема истината. Когато обаче спя, всички задръжки падат и аз правя онова, което наистина искам да направя. Да сложа край на живота си.
— Според него, без да осъзнавате, вие искате да извършите самоубийство?
— Но това е невъзможно! — извика пискливо Бенедикт Фарли. — Невъзможно! Аз съм щастлив! Имам всичко, което пожелая! Всичко, което може да се купи с пари! Глупости! Изобщо не мога да допусна подобна мисъл!
Поаро го гледаше с интерес. Може би нещо в треперенето на ръцете и в пискливия му глас го предупреди, че отричането е прекалено яростно. Това настоятелно отричане беше твърде подозрително. Той се задоволи само да попита:
— И каква е моята роля, мосю?
Бенедикт Фарли изведнъж се успокои. Потропа с костеливите си пръсти по масичката до него.
— Има и друга възможност. И ако е допустима, то вие сте човекът, който ми трябва. Известен сте, имали сте стотици случаи — фантастични, невероятни случаи! Ако изобщо някой може да ми помогне, това сте вие!
— Да ви помогна в какво?
Фарли прошепна:
— Ами ако някой иска да ме убие… Може ли да го направи по този начин? Може ли да ме накара да сънувам този сън нощ подир нощ?
— Имате предвид чрез хипноза?
— Да.
Еркюл Поаро се замисли.
— Предполагам, че е възможно — рече най-сетне. — Все пак този въпрос е по-скоро за лекар.
— Нямате ли подобен случай в практиката си?
— Не, не такъв.
— Разбирате ли какво ви казвам? Принуден съм да сънувам един и същи сън, нощ след нощ, нощ след нощ… и сетне… един ден ми идва до гуша и… аз го извършвам. Извършвам това, което съм сънувал толкова пъти — самоубивам се!
Поаро бавно поклати глава.
— Смятате, че е възможно ли? — попита старецът.
— Възможно! — Детективът отново поклати глава. — Не бих използвал тази дума.
— Но мислите, че е малко вероятно?
— Много малко вероятно.
— И лекарят каза същото — промърмори Бенедикт Фарли. После изведнъж гласът му отново се извиси и стана писклив. — Но защо сънувам този сън? Защо? Защо?
Еркюл Поаро повдигна рамене.
— Сигурен ли сте, че никога не сте се сблъсквали във вашата практика с подобен случай? — попита рязко милионерът.
— Никога.
— Ето това исках да зная.
Поаро деликатно прочисти гърлото си и каза:
— Ще ми позволите ли един въпрос?
— Какъв? Какъв? Питайте каквото искате.
— Кого подозирате, че иска да ви убие?
— Никого. Съвсем никого! — отсече Фарли.
— Но подобна мисъл ви е минала през ума? — настоя Поаро.
— Искам да знам… дали съществува такава възможност.
— Въз основа на опита си мога да ви отговоря с не. Между другото, подлагали ли сте се някога на хипноза?
— Разбира се, че не! Да не мислите, че бих се поддал на подобна глупост?
— Тогава според мен подозренията ви определено са неоснователни.
— Но сънят, глупако, сънят!
— Сънят ви безспорно е забележителен — отвърна замислено Поаро. Той замълча, сетне продължи: — Бих искал да видя мястото, на което се разиграва тази драма — масата, стенния часовник, револвера.
— Разбира се, ще ви заведа оттатък.
Като хвана полите на халата си, старецът понечи да стане от креслото, но изведнъж, сякаш някаква мисъл го осени, и той отново се облегна назад.
— Не! — отсече. — Там няма какво да видите. Казах ви всичко, което трябваше.
— Но бих искал сам да видя…
— Няма нужда! — ядоса се Фарли. — Казахте ми мнението си. И това е!
— Както желаете — вдигна рамене Поаро и стана. — Съжалявам, господин Фарли, че не можах да ви бъда полезен.
Бенедикт Фарли се беше втренчил в празното пространство пред себе си.
— Не искам никакви фокуси! — изръмжа. — Казах ви фактите. Вие не можахте да ги обясните. С това въпросът приключи. Изпратете ми сметката за хонорара ви.
— Няма да забравя — рече сухо детективът и тръгна към вратата.
— Чакайте малко — повика го милионерът. — Писмото… върнете ми го.
— Писмото от секретаря ви?
— Да.
Поаро повдигна вежди. Пъхна ръка в джоба си, извади един сгънат лист и му го подаде. Старецът го погледна, сетне го сложи на масичката до себе си и кимна.
Детективът отново тръгна към вратата. Беше слисан. Прехвърляше в ума си току-що чутото. Въпреки напрегнатото мислене отново го завладя натрапчиво чувство, че нещо не е наред. И това нещо беше свързано с него, а не с Бенедикт Фарли.
Сложи ръка на дръжката на вратата и изведнъж му просветна. Той, Еркюл Поаро, беше сбъркал! Обърна се и отново пристъпи навътре в стаята.
— Хиляди извинения! Замислен върху проблема ви, съм направил една глупост. Писмото, което ви дадох… По погрешка съм извадил писмото, което беше в десния ми джоб, вместо вашето, което беше в левия…
— Какво ми говорите? За какво става дума?
— Писмото, което ви дадох току-що… то е от пералнята, извиняват ми се за якичките. — Поаро се усмихна извинително и бръкна в левия си джоб. — Ето вашето писмо.
Бенедикт Фарли го грабна и измърмори:
— Защо, по дяволите, не внимавате какво вършите?
Детективът си прибра кореспонденцията от пералнята, любезно се извини още веднъж и напусна стаята.
За миг се спря на площадката отвън. Беше доста обширна. Точно пред него имаше тежък дъбов бюфет с голяма маса отпред. На масата бяха разпръснати списания. Отстрани имаше две кресла с масичка помежду им, върху която стоеше ваза с цветя. Напомни му за чакалня пред зъболекарски кабинет.
Икономът го чакаше долу във вестибюла, за да го изпрати.
— Да ви повикам ли такси, сър?
— Не, благодаря. Нощта е чудесна и ще се поразходя.
Еркюл Поаро остана известно време на тротоара, докато изчакваше да минат колите и да пресече натоварената улица.
«Не, нищо не разбирам — каза си намръщено. — Просто няма смисъл. Жалко, че трябва да си го призная, но аз, Еркюл Поаро, съм напълно объркан.»
 

Това признание можеше да се нарече първо действие на драмата. Второто бе следващата седмица. Започна с телефонно обаждане на доктор Джон Стилингфлийт.
Той заговори с удивителна липса на учтивост:
— Ти ли си, Поаро, старо магаре? Тук е Стилингфлийт.
— Да, приятелю. Какво има?
— Обаждам ти се от «Нортуей Хаус», къщата на Бенедикт Фарли.
— Така ли? Как е господин Фарли?
— Фарли е мъртъв. Застрелял се е днес следобед. — Последва пауза и накрая се чу приглушеното «да» на Поаро. — Забелязвам, че не си безумно изненадан. Да не би да знаеш нещо?
— Защо мислиш така?
— Е, не е брилянтна дедукция, нито телепатия, нито нещо подобно. Намерихме писмо от Фарли, с което ти е определил среща преди седмица.
— Разбирам.
— Тук си имаме един опърничав инспектор. Знаеш ли, човек трябва да внимава, когато някой от тези милионери си пръска черепа. Та инспекторът се чуди дали не можеш да хвърлиш светлина върху случая. Ако е така, може би ще е добре да дойдеш.
— Идвам веднага.
— Чудесно, стари приятелю. Забъркал се е в някаква мръсничка история, а?
Детективът само повтори, че веднага идва.
— Не искаш да издаваш тайни по телефона, а? Напълно си прав. Чакаме те.
Четвърт час по-късно Поаро седеше в библиотеката, дълга стая с нисък таван на приземния етаж от задната страна на «Нортуей Хаус». В помещението имаше пет души. Инспектор Барнет, доктор Стилингфлийт, госпожа Фарли, вдовицата на милионера, Джоана Фарли, единствената му дъщеря, и Хюго Корнуорти, личният му секретар.
Инспектор Барнет приличаше на военен. Лицето му беше безизразно. Доктор Стилингфлийт, чийто професионални маниери бяха съвършено различни от начина му на говорене по телефона, бе висок млад човек на около трийсет с продълговато лице. Госпожа Фарли, очевидно много по-млада от съпруга си, бе красива тъмнокоса жена. Устните й бяха стиснати, а черните й очи с нищо не издаваха какво изживява. Изглежда се владееше добре. Джоана Фарли имаше руса коса, а лицето й бе изпъстрено с лунички. Профилът й ясно показваше, че го е наследила от баща си. Очите й излъчваха интелигентност и закачливост. Хюго Корнуорти бе красив младеж, много спретнато облечен. Изглеждаше умен и делови.
След разменените поздрави и представяния кратко и ясно Поаро разказа за посещението си и за споделеното от Бенедикт Фарли. Не можеше да се оплаче, че не е предизвикал интерес.
— Това е най-необикновената история, която някога съм чувал! — възкликна инспекторът. — Сън, а? Вие знаете ли нещо, госпожо Фарли?
Тя кимна и каза:
— Споменавал ми е за него. Този сън много го разстройваше. Аз… казах му, че е от лошо храносмилане. Сигурно знаете, че се хранеше по странен начин. Предложих му да повикаме доктор Стилингфлийт.
— Не се е обръщал към мен — поклати глава младият лекар. — От разказа на мосю Поаро разбирам, че е ходил на Харли Стрийт.
— Бих искал да чуя мнението ви по този въпрос, докторе — обърна се към него Поаро. — Господин Фарли каза, че се е консултирал с трима специалисти. Какво мислите за версиите, които са му предложили?
Стилингфлийт се намръщи.
— Трудно е да се каже. Трябва да имате предвид, че онова, което ви е казал, не отговаря точно на думите на лекарите. По-скоро е било негова интерпретация.
— Искате да кажете, че той не е разбрал терминологията?
— Не точно. Имам предвид, че те му обясняват, като използват професионални термини, а той не разбира напълно смисъла им и после предава казаното със свои думи.
— Значи онова, което е споделил с мен, всъщност не отговаря изцяло на казаното от лекарите.
— Да, нещата се свеждат до това. Просто не всичко е схванал правилно, ако разбирате какво имам предвид.
Поаро кимна замислено и попита:
— Знае ли се при кои лекари е ходил?
Госпожа Фарли поклати глава, а Джоана Фарли отбеляза:
— Никой от нас не е имал и най-малката представа, че се е консултирал с лекари.
— На вас споменавал ли ви е за съня си? — попита я Поаро.
Момичето поклати глава.
— А на вас, господин Корнуорти?
— Не, нищо не ми е казвал. Продиктува ми писмото до вас, но нямах представа защо иска да се съветва с вас. Помислих си, че вероятно е свързано с някои служебни въпроси.
— Какви са конкретните факти около смъртта на господин Фарли? — продължи да пита Поаро.
Инспектор Барнет погледна въпросително първо госпожа Фарли, после доктор Стилингфлийт и пое ролята на говорител:
— Господин Фарли имал навика да работи всеки следобед в стаята си на първия етаж. Разбрах, че е предстояла някаква много сериозна сделка за сливане…
Той погледна към Хюго Корнуорти, който каза:
— «Консолидейтид Коучлайнс».
— Във връзка с това — продължи инспектор Барнет — господин Фарли се съгласил да даде интервю на двама журналисти от пресата. Той много рядко правел подобно нещо, както разбрах — веднъж на пет години. Двамата репортери, единият от «Асошиейтед Нюзгруп», а другият от «Амалгъмейтид Пресшийт», са пристигнали в три и четвърт, както е било уговорено. Чакали са на първия етаж пред вратата на кабинета на господин Фарли. Обикновено хората, които са имали уговорена среща, са чакали там. В три и двайсет пристигнал куриер от кантората на «Консолидейтид Коучлайнс», който носел спешни документи. Влязъл в кабинета на господин Фарли, за да ги предаде. Господин Фарли го придружил до вратата, откъдето разговарял с двамата репортери. Казал: «Съжалявам, господа, че ви накарах да чакате, но имам много спешна работа. Ще се постарая да свърша бързо.» Двамата господа, Адамс и Стодарт, го уверили, че ще го изчакат, докато се освободи. Той се прибрал в кабинета си, затворил вратата и… повече никой не го видял жив.
— Продължете — подкани го детективът.
— Малко след четири господин Корнуорти излязъл от своя кабинет, който е в съседство с кабинета на господин Фарли, и се изненадал, когато видял, че репортерите още чакат. Трябвало господин Фарли да подпише някои писма и им казал, че ще е по-добре лично да му напомни, че двамата репортери все още го чакат. Влязъл в кабинета на шефа си. Изненадал се, че не видял господин Фарли, и си помислил, че стаята е празна. После съзрял стърчащ ботуш зад бюрото, което е поставено точно пред прозореца. Бързо прекосил стаята и отишъл до бюрото. Зад него открил господин Фарли, който лежал мъртъв с револвер до него. Господин Корнуорти веднага излязъл от кабинета и наредил на иконома да се обади на доктор Стилингфлийт, които пък посъветвал секретаря да уведоми полицията.
— Някой чул ли е изстрела? — попита Поаро.
— Не. Шумът от уличното движение е много силен, а и прозорецът е бил отворен. На фона на клаксоните и бръмченето на камионите би било твърде невероятно някой изобщо да го чуе.
Детективът кимна замислено и зададе следващия си въпрос:
— По кое време се смята, че е настъпила смъртта?
— Огледах трупа веднага щом дойдох — обади се Стилингфлийт. — Тоест в четири и трийсет и две. Господин Фарли бе мъртъв поне от един час.
Лицето на Поаро придоби много сериозно изражение.
— Значи е възможно смъртта да е настъпила по времето, когато той ми спомена, тоест в три часа и двайсет и осем минути.
— Напълно възможно — съгласи се лекарят.
— По револвера има ли отпечатъци от пръсти?
— Да, неговите.
— А самият револвер какъв е?
— Този, който е държал във второто чекмедже отдясно на бюрото си, точно както ви е казал — намеси се инспекторът. — Госпожа Фарли го идентифицира. Освен това трябва да знаете, че кабинетът има само една врата, тази, която води към площадката на първия етаж. Двамата репортери са седели точно срещу вратата и се заклеха, че никой не е влизал в кабинета от момента, в който господин Фарли е говорил с тях, до появата на господин Корнуорти малко след четири часа.
— Значи има всички основания да се предположи, че господин Фарли се е самоубил.
Инспектор Барнет се усмихна.
— Нямаше да има никакви съмнения, ако не беше едно обстоятелство.
— Кое е то?
— Писмото, адресирано до вас.
На свой ред Поаро се усмихна.
— Разбирам. Щом е намесен Еркюл Поаро, веднага изниква подозрение за убийство.
— Точно така — рече сухо инспекторът. — Но след като ни обяснихте всичко…
— Един момент — прекъсна го Поаро и се обърна към госпожа Фарли. — Съпругът ви някога бил ли е хипнотизиран?
— Никога.
— Изучавал ли е някога хипноза? Интересувал ли се е от този въпрос?
— Мисля, че не — поклати тя глава. После изведнъж сякаш самообладанието й я напусна и тя простена: — Този отвратителен сън! Толкова необичайно! Да го сънува… нощ след нощ… и накрая… е бил заловен в капана на смъртта!
Поаро си спомни как Бенедикт Фарли му беше казал: «И аз правя онова, което наистина искам да направя. Да сложа край на живота си.»
— Минавала ли ви е мисълта, че съпругът ви може да посегне на живота си? — попита той.
— Не… но… понякога беше много странен…
— Татко никога не би се самоубил! — прозвуча ясният и леко ядосан глас на Джоана Фарли. — Твърде много се пазеше.
— Знаете ли, госпожице Фарли — намеси се доктор Стилингфлийт, — хората, които говорят за самоубийство, най-често не го правят. Ето защо понякога самоубийствата изглеждат безпричинни.
— Ще ми позволите ли да разгледам стаята, в която се е разиграла трагедията? — попита Поаро и стана.
— Разбира се. Доктор Стилингфлийт…
Лекарят го придружи до горе.
Кабинетът на Бенедикт Фарли бе много по-голям от съседния на секретаря му. Беше луксозно обзаведен с дълбоки кожени кресла, дебел килим и великолепно огромно бюро.
Поаро заобиколи бюрото и застана там, където на килима под прозореца се очертаваше тъмно петно. Той отново се сети за думите на милионера: «В три и двайсет и осем аз отварям второто чекмедже отдясно на бюрото ми, изваждам револвера, който държа там, зареждам го и отивам до прозореца. И тогава… тогава… тогава се застрелвам…» Поклати глава и попита:
— Прозорецът така ли беше отворен?
— Да, но никой не би могъл да влезе.
Поаро се надвеси и надникна навън. Нямаше парапет, нито пък водосточни тръби наблизо. И котка не би могла да се промъкне. Отсреща се извисяваше голата стена на фабриката. Изглеждаше като мъртва, без никакви прозорци.
— Странно е, че богат човек като него си е избрал такава стая, без никакъв изглед за личния си кабинет — подметна лекарят. — Сякаш гледаш към стената на затвор.
— Да — съгласи се детективът, изправи се и се втренчи в грамадата от дебели тухли. — Мисля, че тази стена е от значение.
— Искаш да кажеш психологически? — изгледа го с любопитство Стилингфлийт.
Поаро обиколи бюрото и съвсем небрежно, или поне така изглеждаше отстрани, взе едни сгъваеми клещи. Натисна дръжките и езичетата изскочиха веднага. Много внимателно той вдигна с тях една изгоряла клечка кибрит, паднала на няколко крачки от едното кресло и я пренесе до кошчето за боклук.
— Когато спреш да си играеш с тези неща… — започна раздразнено Стилингфлийт.
— Гениално изобретение — промърмори Поаро и внимателно постави клещите на бюрото. После попита: — Къде са били съпругата му и дъщеря му по това време.
— Госпожа Фарли си е почивала в стаята си на горния етаж. Госпожица Фарли е рисувала в студиото си на тавана.
Поаро потропа с пръсти по бюрото и каза:
— Бих искал да се срещна с госпожица Фарли. Би ли я помолил да дойде тук за малко.
— Щом искаш.
Стилингфлийт го изгледа с любопитство и излезе от кабинета. След няколко минути вратата се отвори и влезе Джоана Фарли.
— Нали нямате нищо против, мадмоазел, да ви задам няколко въпроса?
Тя го изгледа хладно и отвърна:
— Моля, питайте каквото искате.
— Знаехте ли, че баща ви държи револвер в бюрото си.
— Не.
— Къде бяхте вие и майка ви, тоест мащехата ви, нали?
— Да, Луиз е втората съпруга на баща ми. Тя е само с осем години по-голяма от мен. Искахте да ме попитате…
— Къде сте били двете в четвъртък миналата седмица? По-точно в четвъртък вечерта?
— В четвъртък? — замисли се тя. — Трябва да се сетя. О, да, бяхме на театър. Гледахме «Малкото куче се смее».
— Баща ви не предложи ли да ви придружи?
— Той никога не ходеше на театър.
— Обикновено с какво се занимаваше вечер?
— Седеше тук и четеше.
— Май не е бил много общителен човек?
Момичето го погледна право в очите и каза:
— Баща ми имаше удивително неприятен характер. Никой, който живее с него, не би могъл да го обича.
— Това е много откровено изявление, мадмоазел.
— Пестя ви времето, мосю Поаро. Осъзнавам какво целите. Мащехата ми се омъжи за баща ми заради парите. Аз живея тук, защото нямам средства да живея другаде. Има един човек, за когото искам да се омъжа. Той е беден и баща ми се погрижи да загуби работата си. Виждате ли, искаше да се омъжа за богаташ, а това е толкова лесно, след като съм му единствената наследница.
— Значи състоянието на баща ви се наследява от вас?
— Да. На Луиз остави четвърт милион, освободени от данъци. Изплащат се и някои други суми, но всичко друго остава за мен. — Изведнъж тя се усмихна. — Както виждате, мосю Поаро, имала съм причина да желая смъртта на баща си.
— Виждам, мадмоазел, че сте наследили ума на баща си.
— Татко беше умен… — изрече замислено тя. — Човек можеше да го почувства… излъчваше сила… власт… но всичко се обърна на лошо… и не остана никаква хуманност…
— Господи! Какъв съм идиот! — възкликна Поаро.
— Има ли още нещо? — попита Джоана Фарли и се отправи към вратата.
— Още два въпроса. Тези клещи тук — повдигна ги той, — винаги ли са стояли на бюрото?
— Да. Татко вдигаше разни неща с тях. Не обичаше да се навежда.
— Последен въпрос. Зрението на баща ви добро ли беше?
Тя се втренчи в него.
— О, не. Почти не виждаше, искам да кажа, че не виждаше без очила. Още от дете е имал проблеми с очите.
— Но с очилата?
— Е, разбира се, с тях виждаше добре.
— Можеше ли да чете вестник или дребен шрифт?
— О, да.
— Това е всичко, мадмоазел.
Тя излезе от стаята, а след нея детективът промърмори:
— Бях толкова глупав! През цялото време е било тук, под носа ми. И защото е било толкова близо, не го забелязах.
Още веднъж се наведе навън през прозореца. Долу, в тесния проход между къщата и фабриката, той видя малък тъмен предмет. Кимна със задоволство и слезе при другите.
Те все още бяха в библиотеката. Поаро се обърна към секретаря:
— Искам да ми разкажете подробно, господин Корнуорти, точните обстоятелства, при които господин Фарли ви нареди да ме повикате. Кога ви продиктува писмото?
— В сряда следобед в пет и половина, доколкото си спомням.
— Получихте ли специални нареждания за изпращането му?
— Нареди ми аз лично да го пусна.
— Така ли направихте?
— Да.
— Даде ли специални нареждания на иконома по повод на моето посещение?
— Да. Каза ми да предам на Холмс (така се казва икономът), че в девет и половина ще дойде един господин. Той трябва да го попита как се казва и да поиска да види писмото.
— Много странни предпазни мерки, не мислите ли?
Корнуорти вдигна рамене и предпазливо отговори:
— Господин Фарли беше доста странен човек.
— Други нареждания?
— Да. Нареди ми да си взема свободна вечер.
— И вие взехте ли си?
— Да, веднага след вечеря отидох на кино.
— Кога се върнахте?
— Около единайсет и четвърт.
— Видяхте ли се с господин Фарли отново същата вечер?
— Не.
— Нищо ли не ви спомена по този въпрос на другата сутрин?
— Не.
Поаро замълча за момент, после продължи:
— Когато пристигнах, не бях приет в кабинета на господин Фарли.
— Не. Нареди ми да предам на Холмс да ви покани в моя кабинет.
— И защо? Знаете ли?
Корнуорти поклати глава.
— Никога не разсъждавам върху заповедите на господин Фарли — отбеляза сухо той. — Ако го бях попитал, щях само да го ядосам.
— Обикновено кани ли посетителите в кабинета си?
— Да, но невинаги. Понякога се среща с тях в моя кабинет.
— Има ли конкретна причина за това?
Хюго Корнуорти се поколеба, преди да отговори:
— Не… мисля, че не… всъщност никога не съм се замислял.
Поаро се обърна към госпожа Фарли и попита:
— Ще ми позволите ли да позвъня за иконома?
— Разбира се, мосю Поаро.
Холмс се появи начаса.
— Позвънихте, мадам.
С жест тя посочи Поаро и икономът учтиво се поклони.
— Да, сър?
— Какви бяха нарежданията към вас, Холмс, за четвъртък вечерта, когато аз бях поканен тук?
Холмс прочисти гърлото си и каза:
— След вечеря господин Корнуорти ми съобщи, че господин Фарли очаква в девет и половина някой си господин Еркюл Поаро. Трябваше да попитам за името на господина и да се уверя в думите му, като погледна някакво писмо. После да го заведа в кабинета на господин Корнуорти.
— Беше ли ви наредено да почукате на вратата?
По лицето на иконома се появи сянка на неприязън.
— Това бе една от заповедите на господин Фарли. Трябваше винаги да чукам, когато въвеждам посетители. Имам предвид делови посетители — додаде.
— А, това ме изненадва! Беше ли ви наредено нещо друго относно моето посещение?
— Не, сър. Когато господин Корнуорти ми предаде онова, което аз току-що повторих пред вас, той излезе.
— Колко беше часът?
— Девет без десет, сър.
— Видяхте ли господин Фарли след това?
— Да, сър, както обикновено в девет часа му качих чаша топла вода.
— Той в кой кабинет беше? В неговия или на господин Корнуорти?
— В своя, сър.
— Забелязахте ли нещо необикновено в кабинета?
— Необикновено? Не, сър.
— Къде бяха госпожа и госпожица Фарли?
— Те бяха на театър, сър.
— Благодаря ви, Холмс. Това е всичко.
Холмс се поклони и напусна библиотеката. Поаро се обърна към вдовицата на милионера:
— Още един въпрос, госпожо Фарли. Зрението на съпруга ви беше ли добро?
— Не. Не и без очила.
— Бил е много късоглед?
— О, да, беше напълно безпомощен без очилата си.
— Много очила ли е имал?
— Да.
— Аха! — възкликна Поаро и се наведе напред. — Мисля, че с това случаят приключи…
В стаята настъпи тишина. Всички бяха вперили очи в малкия човек, който се бе настанил удобно и засукваше мустаците си. На лицето на инспектора се бе изписало объркване, доктор Стилингфлийт се бе намръщил, Корнуорти зяпаше с неразбиране, госпожа Фарли го гледаше с недоверие, а Джоана Фарли — с нетърпение.
Мълчанието наруши госпожа Фарли.
— Не разбирам, мосю Поаро — каза раздразнено тя. — Този сън…
— Да, този сън е бил много важен — съгласи се Поаро.
Дамата потрепери и продължи:
— До този момент никога не съм вярвала в свръхестественото… но сега… да го сънуваш нощ подир нощ…
— Това е невероятно! — възкликна лекарят. — Необикновено! Ако не ми го казваше ти, Поаро, и ако не беше излязло от устата на този дърт… — Той се покашля смутено и като възстанови професионалния си маниер на говорене, продължи: — Моля да ме извините, госпожо Фарли. Ако самият господин Фарли сам не беше разказал тази история…
— Точно така — усмихна се Поаро, а очите му, допреди малко полузатворени, изведнъж се отвориха. В тях проблясваха, зелени искрици. — Ако Бенедикт Фарли не беше ми разказал… — Той замълча за минута, докато оглеждаше недоумяващите лица на присъстващите. — Знаете ли, онази вечер се случиха някои неща, които не съумявах да си обясня. Първо, защо трябваше да показвам писмото, с което ме канят?
— За да ви идентифицират — предположи Корнуорти.
— Не, не, млади човече. Тази мисъл е твърде нелепа. Трябва да е имало много по-сериозна причина. Защото господин Фарли не само поиска да види писмото, но настоя да му го оставя. Освен това той не го е унищожил. Днес следобед е било намерено сред документите. Защо го е запазил?
— Искал е, ако нещо се случи с него — проехтя гласът на Джоана Фарли, — фактите относно странния му сън да станат известни.
Детективът кимна одобрително.
— Много сте съобразителна, мадмоазел. Сигурно това е била причината да запази писмото. Когато господин Фарли умре, историята със странния му сън да бъде разгласена. Този сън е бил много важен. Жизненоважен, мадмоазел! Сега стигаме до втория момент. След като изслушах разказа му, помолих господин Фарли да ми покаже бюрото си и револвера. Той понечи да стане и да удовлетвори молбата ми, но изведнъж отказа. Защо ми отказа?
Този път никой не му предложи отговор.
— Ще задам въпроса си по друг начин. Какво е имало в съседния кабинет, което той не е искал да видя?
Отново мълчание.
— Да, трудно е да се даде отговор. И все пак е имало някаква причина. Някаква много важна причина, поради която господин Фарли ме прие в кабинета на секретаря си и категорично отказа да ме заведе в своя. В онази стая е имало нещо, което той не е можел да допусне да видя. И така стигаме до третото необяснимо нещо, което се случи през онази вечер. Точно когато си тръгвах, господин Фарли ме помоли да му върна писмото, което ми е пратил. По невнимание му подадох писмото от пералнята. Той го погледна и го сложи на масичката до себе си. На вратата обаче аз се досетих за грешката си и разменихме писмата. Когато напуснах къщата… трябва да си призная… се почувствах напълно объркан. Цялата работа и особено последната случка ми се сториха много странни. — Той вдигна глава и започна да мести погледа си от човек на човек. — Не разбирате ли?
— Ама, Поаро, наистина не разбирам какво общо има твоята пералня — обади се в типичния си стил доктор Стилингфлийт.
— Моята пералня е изключително важна — рече детективът. — Онази глупава жена, която работи там и съсипва якичките ми, за пръв път в живота си бе полезна на някого. Сигурно вече разбирате, то е очевидно. Господин Фарли погледна писмото, а един-единствен поглед би бил достатъчен, за да разбере, че не е неговото, и все пак той не го разбра. Защо? Защото не виждаше добре!
— Не беше ли с очила? — обади се рязко инспектор Барнет.
— Да, носеше очила — усмихна се Еркюл Поаро. — Ето защо е толкова интересно. — Той се наклони напред и продължи: — Сънят на господин Фарли е бил много важен. Разбирате ли, сънувал е, че се самоубива. Малко по-късно той го прави. Тоест бил е сам в кабинета си и е намерен с револвера до него, никой не е влизал или излизал от стаята по времето, в което той се е застрелял. Какво означава това? Означава, че сигурно е самоубийство, нали?
— Да — обади се с категоричен тон Стилингфлийт.
Еркюл Поаро поклати глава и съчувствено каза:
— Точно обратното. Било е убийство! Едно необикновено и хитро замислено убийство. — Той потропа с пръсти по масата, а зелените му очи заблестяха. — Защо господин Фарли не ме заведе в кабинета си през онази вечер? Какво имаше там, което аз не биваше да видя? Мисля, приятели, че е бил самият Бенедикт Фарли! — Поаро се усмихна на недоумяващите лица. — Да, да, не говоря глупости. Защо господин Фарли, с когото разговарях, не можа да различи двете съвършено различни писма? Защото имаше съвсем нормално зрение, а носеше много силни очила. Такива очила биха превърнали нормално виждащ човек практически в слепец. Нали така, докторе?
— Така е… разбира се — промърмори той.
— Защо през цялото време, докато разговарях с господин Фарли, имах чувството, че пред мен седи измамник, актьор, който изпълнява някаква роля? Помислете върху обстановката. Полутъмна стая, настолна лампа със зелен абажур, която е обърната така, че да заслепява човека срещу нея, а в същото време напълно да скрива домакина в креслото зад нея. Какво видях аз? Прочутият кърпен халат, орловия нос (изкуствен), бял перчем над челото, дебели стъкла на очилата, които скриваха очите. Всъщност какво е доказателството, че господин Фарли наистина е сънувал този сън? Само историята, която ми беше разказана, и показанията на госпожа Фарли. Има ли доказателство, че Бенедикт Фарли е държал в бюрото си револвер? Отново единствено историята, която ми беше разказана и думите на госпожа Фарли го потвърждават. Двама души са измислили и осъществили тази измама — госпожа Фарли и Хюго Корнуорти. Той е написал писмото до мен, дал е нарежданията на иконома, отишъл е уж на кино, но се е върнал почти веднага, като си е отключил със свой ключ, влязъл е в кабинета си, дегизирал се е и е изиграл ролята на Бенедикт Фарли. И така стигаме до днес следобед. Най-сетне се появява възможността, която господин Корнуорти е чакал. На площадката има двама свидетели, които ще се закълнат, че никой не е влизал, нито пък е излизал от кабинета на Бенедикт Фарли. Корнуорти изчаква, докато движението по улицата стане много оживено и шумно. Надвесва се през прозореца и с помощта на сгъваемите клещи, които е отмъкнал от бюрото на шефа си, задържа един предмет до прозореца на кабинета. Бенедикт Фарли се доближава. Корнуорти отпуска клещите и когато Фарли се надвесва навън, изчаква да минат тежки камиони и го застрелва с револвер. Помните, че отсрещната стена е без прозорци и не може да има свидетели на престъплението. Корнуорти изчаква половин час, взима няколко писма, скрива клещите и револвера между тях, излиза на площадката и влиза в кабинета на шефа си. Връща обратно клещите на мястото им, слага револвера до тялото на убития, като не забравя да притисне пръста му до спусъка, и излиза навън, за да съобщи новината за «самоубийството» на господин Фарли. Прави така, че писмото до мен да бъде намерено. Знае, че ще ме извикат и аз ще разкажа историята, която съм чул от устата на самия господин Фарли — за необикновения му «сън» и натрапчивия му импулс да се застреля. Няколко доверчиви люде ще обсъдят хипотезата, че вероятно е бил хипнотизиран, но основният резултат ще бъде един — да се потвърди, че без съмнение ръката, която е държала револвера, е била на Бенедикт Фарли.
Погледът на Еркюл Поаро се спря върху лицето на вдовицата. Със задоволство забеляза изписаното отчаяние… пребледняването… страха…
— И след време бленуваната цел щеше да бъде по-стигната — завърши спокойно той. — Четвърт милион и две сърца, които бият едно за друго…
 

Доктор Стилингфлийт и Еркюл Поаро вървяха по улицата, покрай «Нортуей Хаус». От дясната им страна се извисяваше високата стена на фабриката. Над тях отляво бяха прозорците на кабинетите на Бенедикт Фарли и Хюго Корнуорти. Поаро се спря и вдигна от земята малък предмет — черно парцалено коте.
— Voila! — рече той. — Ето какво е държал Корнуорти с клещите и го е доближил до прозореца на Фарли. Нали си спомняш, че той е мразел котките? Естествено веднага е отишъл до прозореца.
— Защо, по дяволите, след като го е изпуснал, Корнуорти не е слязъл да си го прибере?
— Как би могъл? Ако го направи, би предизвикал подозрение. В крайна сметка какво би си помислил всеки, когато това се намери? Че някое дете си е играло с него и го е изпуснало.
— Да — въздъхна Стилингфлийт. — Така би си помислил всеки обикновен човек. Но не и добрият стар Поаро! Знаеш ли, магаре такова, до последния момент си мислех, че ни приказваш някаква тайнствена психарска история за «внушено» убийство. Бас държа, че и онези двамата са си мислели същото! Ужасно семейство са тези Фарли. Господи, как се разпищя! Корнуорти можеше и да се измъкне, ако тя не се беше опитала да повреди красивото ти личице с ноктите си! Навреме успях да я махна от тебе! — Той замълча за малко, сетне продължи: — Момичето обаче ми хареса. Една такава с характер, пък и умна. Сигурно ще ме вземат за зестрогонец, ако започна да я свалям…
— Закъснял си, приятелю — усмихна му се Поаро. — Мястото вече е заето. Смъртта на баща й отвори пътя й към щастието.
— Ако погледнем от друга страна на нещата, тя също е имала сериозен мотив да се отърве от гадните си родители.
— Мотивът и възможността не са достатъчни — отбеляза поучително детективът. — Нужен е и характер на престъпник.
— Чудя се, Поаро, дали ти би могъл да извършиш убийство? Бас държа, че би се измъкнал. Но май ще е твърде лесно за теб… искам да кажа, че сам ще се откажеш, просто защото няма да е спортсменско.
— Типично английски начин на мислене — отвърна Поаро.
 
* * *
 
Шесто приключение
 
I.
 
Двамата мъже завиха покрай ъгъла на алеята, засадена с храсти.
— Е, стигнахме — каза Реймънд Уест. — Ето я!
Хорас Байндлър със задоволство си пое дълбоко дъх.
— Но, приятелю, тя е чудесна! — възкликна той. Гласът му изтъня почти до фалцет, а сетне стихна в благоговейно страхопочитание. — Невероятна е! Неземна! Една от най-добрите от този период.
— Знаех си, че ще ти хареса — отбеляза самодоволно Реймънд Уест.
— Да ми хареса ли? Скъпи приятелю… — Думите замряха на устните на Хорас. Той свали капачето на обектива на фотоапарата си и се зае да го нагласи. — Това ще бъде една от перлите в колекцията ми — заяви щастливо. — Не мислиш ли, че е много забавно да имаш колекция от архитектурни уродливости? Идеята ми хрумна една вечер преди седем години в банята. Последният ми шедьовър бе «Кампо Санто» в Генуа, но смятам, че тази тук я превъзхожда. Как се казва?
— Нямам представа — отвърна Реймънд.
— Предполагам, че си има име все пак?
— Сигурно, но тук никой не я нарича по друг начин, освен «Щуротията на Грийншоу».
— Грийншоу ли е бил човекът, който я е построил?
— Да. През хиляда осемстотин и шейсета или седемдесета, там някъде. Типичен пример за бързо преуспяване по онова време. Босоного момче, което натрупва огромно състояние. Има две мнения на местните хора защо той е построил тази къща. Едното е, че е помпозна изява на богатството му, а другото, че я е направил, за да впечатли кредиторите си. Ако е било второто, опитът му е бил неуспешен. Банкрутирал е. Ето защо тук наричаме къщата «Щуротията на Грийншоу».
Фотоапаратът на Хорас започна да щрака.
— Така — рече той със задоволство. — Напомни ми да ти покажа номер 310 от колекцията си. Една невероятна полица над камина, в италиански стил. — Той погледна към къщата и додаде: — Не мога да схвана как този Грийншоу е успял да измисли подобно нещо.
— Не му е било много трудно — обясни Реймънд. — Сигурно е посетил някои от дворците по Лоара. Онези с кулите. После за съжаление изглежда е пътувал из Ориента. Непогрешимо се усеща влиянието на Тадж Махал. На мен ми допада крилото в мавритански стил и намекът за венециански дворец.
— Чудя се как изобщо е намерил архитект, който да осъществи идеите му.
— Предполагам, че не му е било трудно — повдигна рамене Реймънд. — Вероятно архитектът си е осигурил добри доходи до края на живота си, докато бедният стар Грийншоу е банкрутирал.
— Може ли да я погледнем от другата страна? — попита Хорас. — Или ще навлезем в частната собственост?
— Вече сме навлезли — отвърна спътникът му, — но мисля, че няма значение.
Той тръгна към ъгъла на къщата и Хорас го последва.
— Но кой живее тук сега? Сираци или туристи? Не може да бъде училище. Няма двор за игра, нито пък игрища.
— О, една Грийншоу все още живее тук — рече Реймънд. — Навремето старият е успял да запази къщата и синът му я е наследил. Бил е саможив човек и скъперник и е ползвал само малка част от къщата. Почти не харчел пари, може би никога не е имал достатъчно, за да харчи. Сега тук живее дъщеря му. Една много ексцентрична стара дама.
Докато обясняваше, Реймънд мислено се поздрави, че се бе сетил за тази къща и бе зарадвал толкова много госта си. Тези литературни критици постоянно твърдяха, че много си падат по уикенди в провинцията, но в повечето случаи, когато се окажеха там, тя им се струваше изключително скучна. Той отново се поздрави за идеята си да покаже на Хорас Байндлър «Щуротията на Грийншоу», за да може да попълни колекцията си от архитектурни уродливости.
Завиха покрай ъгъла на къщата и излязоха на една неподдържана морава. От едната й страна имаше голям изкуствен алпинеум. Над него се бе надвесила една жена. Когато я забеляза, Хорас хвана ръката на Реймънд и възкликна:
— Драги мой, виждаш ли с какво е облечена? С рокля с щамповани клонки. Точно като камериерка. Тогава, когато имаше камериерки. Един от най-приятните ми спомени от детството е пребиваването ми в една къща в провинцията. Сутрин идваше да ме буди истинска камериерка, облечена с щампована рокля и с боне на главата. Да, приятелю, наистина носеше боне с ленти. Така или иначе си беше истинска камериерка и ми носеше огромна месингова кана с гореща вода. Какви вълнуващи дни бяха!
Жената с щампованата рокля се бе изправила и се бе обърнала към тях. В ръка държеше градинарска лопатка. Изглеждаше много впечатляващо. Несресани кичури от стоманеносивата й коса безразборно падаха по раменете й, а на главата си имаше сламена шапка, която много приличаше на онези, които слагат по празниците на конете в Италия. Шарената й рокля стигаше почти до глезените. Имаше обветрено, не много чисто лице, а проницателните й очи ги огледаха преценяващо.
— Трябва да ви се извиня, че навлязохме в собствеността ви, госпожице Грийншоу — рече Реймънд Уест и пристъпи към нея. — Но господин Хорас Байндлър, който ми е гост… — Хорас се поклони и свали шапка — … е много заинтересуван в… ъ-ъ-ъ… старата история на… ъ-ъ-ъ… красиви сгради.
Реймънд Уест говореше с маниера на известен писател, който знае, че е знаменитост и може да си позволи неща, които другите не могат.
Госпожица Грийншоу обърна глава към помпозното творение зад себе си.
— Наистина е хубава къща — рече одобрително. — Построил я е дядо ми. Разбира се, много преди да се родя. Казват, че желаел да смае местните хора.
— Осмелявам се да кажа, че го е постигнал, мадам — обади се Хорас Байндлър.
— Господин Байндлър е известен литературен критик — представи го Реймънд Уест.
Жената очевидно не благоговееше пред литературните критици и никак не се впечатли.
— Гледам на къщата като на паметник на гениалността на дядо ми — обясни тя. — Разни глупаци идват тук и ме питат защо не я продам и не отида да живея в апартамент. Какво ще правя аз в апартамент? Това е моят дом. Винаги съм живяла тук. — Замълча, очевидно пренесена в миналото. — Бяхме три. Лора се омъжи за помощника на енорийския свещеник. Татко не й даде никаква зестра, защото според него божиите служители трябвало да бъдат безкористни. Умря при раждане, бебето също. Нети избяга с учителя ни по езда. Татко, разбира се, я лиши от наследство. Красавец беше Хари Флечър, но не беше добър човек. Не мисля, че Нети е била щастлива с него, така или иначе не живя дълго. Роди им се син. Пише ми от време на време, но той не е Грийншоу. Аз съм последната от рода. — Тя гордо изправи рамене и нагласи сламената си шапка. После се обърна и остро каза: — Да, госпожо Кресуел, какво има?
От къщата към тях се приближаваше жена, която до госпожица Грийншоу изглеждаше абсурдно различна. Госпожа Кресуел имаше великолепна прическа, а косата й бе боядисана в синкаво. Буклите и къдрите й бяха старателно събрани в кок. Приличаше на френска маркиза, която се готви да отиде на бал. Бе на средна възраст и облеклото й контрастираше с прическата. Роклята, с която бе облечена, би трябвало да бъде от естествена черна коприна, но всъщност бе от изкуствен плат. Въпреки че не беше едра жена, бюстът й беше впечатляващ. Когато заговори, гласът й прозвуча неестествено дълбоко. Дикцията й бе странна. Усещаше се леко колебание при изговаряне на буквата «Х», а в края на думите силно си поемаше дъх, което навяваше на мисълта, че в далечния период на нейната младост е имала проблеми с произнасянето на думите.
— Рибата, мадам — рече тя. — Треската. Още не е пристигнала. Помолих Алфред да отиде до селото, за да я донесе, но той отказа да го направи.
Малко неочаквано госпожица Грийншоу високо се разсмя.
— Отказал е, така ли?
— Алфред, мадам, се държа много непочтително.
Госпожица Грийншоу сложи два изцапани пръста на устните си и пронизително изсвири. Сетне извика:
— Алфред! Алфред, ела тук!
В отговор на шумното повикване зад ъгъла се появи млад човек. В ръката си държеше лопата. Имаше чисто красиво лице и когато се приближи до групичката, хвърли заканителен поглед към госпожа Кресуел.
— Трябвам ли ви, госпожице? — попита.
— Да, Алфред. Чух, че си отказал да идеш до селото за рибата. Така ли е?
— Ще отида, ако вие искате, госпожице — отвърна с враждебен тон той. — Само трябва да ми кажете.
— Искам да отидеш. Искам рибата за вечеря.
— Добре, госпожице. Веднага отивам.
Той хвърли дързък поглед на госпожа Кресуел, която се изчерви и измърмори под нос:
— Ама наистина е нетърпим!
— Сега като се замисля — обади се госпожица Грийншоу, — май имахме нужда точно от двама непознати посетители, нали, госпожо Кресуел?
— Съжалявам, мадам… — слиса се тя.
— Нали знаеш за какво — изгледа я госпожица Грийншоу. — Облагодетелстваните от завещанието не могат да бъдат свидетели. — Тя се обърна към Реймънд Уест и попита: — Нали така?
— Съвсем вярно — отговори той.
— Дотолкова познавам законите. Пък и вие двамата сте сериозни мъже. — Тя хвърли лопатката в кошницата с градинарски принадлежности и продължи: — Имате ли нещо против да дойдете с мен в библиотеката?
— С удоволствие — отвърна възторжено Хорас.
Тя ги поведе към къщата. Минаха през един от френските прозорци, прекосиха огромна дневна с по-износени тапети от златист брокат и калъфи върху мебелите, после просторен сумрачен вестибюл, а сетне тръгнаха нагоре по широко стълбище. Влязоха в една стая на първия етаж.
— Библиотеката на дядо ми — обяви тя.
Хорас огледа помещението с интерес. От негова гледна точка то бе пълно с всякакви уродливи вещи. Глави на сфинксове стърчаха от най-неподходящите места на мебелите. Имаше огромна бронзова статуя на Пол и Вирджиния. Той реши, че са те, и впечатляващ стенен часовник с класически мотиви, който закопня да снима.
— Тук има много книги — отбеляза домакинята.
Реймънд вече ги разглеждаше. От онова, което можа да види, нямаше книга, която да представлява интерес, нито пък изглеждаше, че е четена някога. Бяха комплекти от поредиците на класиците, които преди деветдесет години бяха доставяни на едро на всеки господин, пожелал да се обзаведе с библиотека. Имаше и стари романи, но също нямаше признаци да са четени.
Госпожица Грийншоу започна да тършува из чекмеджетата на огромното бюро. Накрая извади папка с документи.
— Завещанието ми — обясни тя. — Трябва да оставя парите си на някого. Казват, че така било правилно. Ако умра, без да съм направила завещание, синът на онзи ездач ще ги прибере. Красавец беше Хари Флечър, но голям мошеник. Не виждам защо неговият син трябва да наследи тази къща. Не! — продължи тя, сякаш отговаряше на някакви въображаеми опоненти. — Вече реших! Оставям всичко на Кресуел.
— Вашата домашна помощница?
— Да. Дори съм й го казала. Написвам завещание, като й оставям всичко, което притежавам, и така няма нужда да й плащам заплата. Спестявам си разходи, а пък така и тя има стимул. Няма да ме зареже, когато си пожелае, без да ме предупреди. Малко е префърцунена и надменна, нали? Но баща й беше водопроводчик и няма за какво да си придава толкова важност.
Докато говореше, тя разтвори папката. Взе една перодръжка, потопи я в мастилницата и се подписа — Катрин Дороти Грийншоу.
— Ето, видяхте, че се подписах, и сега е ваш ред да направите същото. Така става валидно.
Тя подаде перодръжката на Реймънд Уест. Той се поколеба за момент, защото неочаквано изпита неприятно чувство от това, което се искаше от него. После бързо надраска добре известния си подпис, за който ежедневно получаваше най-малко шест молби.
Хорас пое перодръжката от него и добави ситно изписания си подпис.
— Добре — рече госпожица Грийншоу.
Отиде до един шкаф за книги, обърна се и ги изгледа с подозрение, сетне отвори стъклената му врата, извади една книга и пъхна в нея сгънатия документ.
— Имам си местенца, в които си пазя нещата — отбеляза.
— «Тайната на лейди Одли» — обади се Реймънд Уест, зърнал заглавието на книгата, докато тя я прибираше.
Жената високо се изсмя.
— Навремето е била бестселър. Не като вашите книги, а?
Тя изведнъж закачливо сръга Реймънд в ребрата. Той се изненада преди всичко от това, че тя знаеше за неговите книги. Въпреки че вече беше име в литературата, едва ли можеше да се каже, че е автор на бестселъри. С възрастта книгите му бяха станали малко по-умерени, въпреки че продължаваха да разказват за мръсната страна на живота.
— Чудя се дали не бих могъл да снимам този часовник? — попита задъхано Хорас.
— Разбира се — отвърна домакинята. — Мисля, че е купен от парижкото изложение.
— Твърде вероятно — промърмори Хорас, докато снимаше.
— След смъртта на дядо ми тази стая не е използвана много — каза тя. — Бюрото му е пълно с неговите дневници. Мисля, че са много интересни. Зрението ми обаче е слабо и не мога да ги чета. Ще ми се да ги публикувам, но предполагам, че преди това сериозно ще трябва да се преработят.
— Можете да наемете някого да го направи — предложи й Реймънд Уест.
— Наистина ли? Знаете ли, идеята ви е добра. Ще си помисля.
Реймънд Уест погледна часовника си и каза:
— Не бива да злоупотребяваме повече с гостоприемството ви.
— Радвам се, че се запознахме — усмихна се любезно госпожица Грийншоу. — Взех ви за полицай, когато ви чух да идвате откъм ъгъла на къщата.
— Защо точно полицай? — попита Хорас, който никога не се свенеше да задава въпроси.
Отговорът й бе съвсем неочакван.
— Ако искаш да научиш колко е часът, попитай полицай — изрецитира тя и след този пример на викторианска съобразителност сръга Хорас в ребрата и се засмя.
— Следобедът беше чудесен — въздъхна Хорас, докато вървяха към дома на приятеля му. — В тази къща наистина има всичко. Единственото нещо, от което се нуждае библиотеката, е труп. Тези криминални романи за убийство в библиотеката… сигурен съм, че авторите са имали точно такава библиотека предвид.
— Ако искаш да обсъждаш въпроса за убийствата, трябва да си поговориш с леля ми Джейн.
— Леля ти Джейн? Да не би да имаш предвид госпожица Марпъл? — Той изглеждаше слисан. Чаровната дама от доброто старо време, на която го представиха предната вечер, му се струваше последният човек, който би могъл да има нещо с убийство.
— О, да — увери го Реймънд. — Убийствата са нейната стихия.
— Колко интригуващо, приятелю! Какво точно имаш предвид?
— Просто искам да кажа, че някои извършват убийства, други се замесват в тях, на трети пък им ги натрапват. Леля ми Джейн спада към третата категория.
— Шегуваш се.
— Съвсем не. Можеш да се обърнеш към бившия комисар на Скотланд Ярд, към много началници на полицейски участъци и един-двама редови инспектори от криминалния отдел на полицията.
Хорас възбудено възкликна, че този ден изненадите нямат край. По време на чая, на който присъстваха Джоун Уест, съпругата на Реймънд, Лу Оксли, нейната племенница, и възрастната госпожица Марпъл, те им разказаха до най-малки подробности за срещата с госпожица Грийншоу.
— Но ми се струва, че в цялата работа има нещо злокобно — рече Хорас. — Онова създание, което прилича на френска маркиза, домашната помощница… след като вече знае, че господарката й е направила завещание в нейна полза, може спокойно да й сложи арсеник в чая.
— Кажи ни, лельо Джейн — подкани я Реймънд, — ще има ли убийство? Ти какво мислиш?
— Мисля, че не бива да се шегуваш много с тези неща, Реймънд — отвърна строго тя, докато навиваше кълбо с прежда. — Напълно е възможно да се сложи арсеник в чая. Лесно може да се набави. Вероятно дори вече го имат в бараката с градинските инструменти под формата на препарат против плевели.
— Но, скъпа лельо — обади се с любов Джоун Уест, — няма ли да е прекалено очевидно?
— Все пак си мисля, че е добре човек да направи завещание — отбеляза Реймънд. — Предполагам, че бедната старица няма какво друго да остави, освен отвратителната си къща, а кой ли би я поискал?
— Някоя филмова компания — предположи Хорас — или пък ще я вземат за хотел или болница.
— Сигурно си мислят, че ще я купят на безценица — продължи Реймънд.
Госпожица Марпъл поклати глава.
— Знаеш ли, скъпи Реймънд, не мога да се съглася с теб. Имам предвид за парите. Дядото очевидно е бил изключително разточителен. От хората, които лесно печелят пари, но не успяват да ги запазят. Може и да се е разорил, както казваш, но едва ли е било чак банкрут, защото в противен случай синът му не би могъл да запази къщата. А синът му, както често се случва, е имал съвършено различен характер от баща си. Бил е скъперник. Пестял е всяко пени. Бих казала, че вероятно е спестил прилична сума пари. Изглежда, тази госпожица Грийншоу прилича на него, тоест мрази да харчи. Да, струва ми се, че е много вероятно да има сериозна сума пари, скрита някъде.
— Чудя се… — обади се Джоун Уест. — Ти какво ще кажеш, Лу?
Всички погледнаха към Лу, която седеше мълчаливо до камината.
Тя беше племенница на Джоун Уест. Както сама се беше изразила, наскоро бракът й се бе провалил и тя остана с две малки деца и почти никакви средства, с които да ги издържа.
— Ако тази госпожица Грийншоу наистина иска някой да прегледа дневниците и да подготви книга за публикуване… — продължи Джоун.
— Но това е идея! — възкликна Реймънд.
— Мога да върша такава работа, пък и би ми допаднало — каза тихичко Лу.
— Ще й пиша — обеща Реймънд.
— Чудя се какво ли е имала предвид старата дама с тази забележка за полицая? — промърмори замислено госпожица Марпъл.
— О, беше просто шега.
— Напомня ми — поклати глава госпожица Марпъл, — да, много ми напомня за господин Нейсмит.
— Кой е господин Нейсмит? — полюбопитства Реймънд.
— Отглеждаше пчели и много добре се справяше с гатанките в неделния вестник. Много обичаше да създава на хората погрешна представа за себе си. Но понякога си навличаше неприятности.
За момент всички се умълчаха, очевидно размишлявайки за господин Нейсмит, но понеже им се стори, че няма никакви прилики между него и госпожица Грийншоу, решиха, че може би скъпата леля Джейн бе малко отвеяна заради напредналата си възраст.
 

II.
 
Хорас Байндлър се върна в Лондон без повече допълнения към колекцията си от архитектурни уродливости, а Реймънд Уест написа писмо на госпожица Грийншоу, в което й съобщаваше, че познава една жена на име Луиза Оксли, която би могла компетентно да свърши работата по дневниците. Минаха няколко дни и пристигна отговор. Беше написан със старомоден ситен почерк. Госпожица Грийншоу го уведомяваше, че с нетърпение очаква да се възползва от услугите на госпожа Оксли, и предлагаше да се срещне с нея. Госпожа Оксли трябваше да я посети в къщата.
Лу пристигна точно навреме, двете се договориха за условията на заплащане, които бяха твърде щедри, и тя започна работа на следващия ден.
— Безкрайно съм ти благодарна — каза младата жена на Реймънд. — Чудесно ме устройва. Мога да водя децата на училище, след това да ходя в «Щуротията на Грийншоу» и на връщане да ги прибирам. Колко чудесно се нареди всичко! Ще се постарая да се отплатя на старата дама с работата си.
Вечерта след първия си работен ден тя сподели впечатленията си:
— Почти не видях домашната помощница. В единайсет и половина ми донесе кафе и бисквити. Устата й беше нацупена и почти не ми проговори. Струва ми се, че никак не одобрява присъствието ми там. Изглежда, че между нея и градинаря Алфред съществува голяма вражда. Той е местен младеж и, бих казала, доста мързелив. Двамата не си говорят. В типичния си авторитетен стил госпожица Грийншоу ми каза: «Доколкото си спомням, винаги е имало непоносимост между градинарите и прислугата. Така е било и по времето на дядо ми. Тогава в градината са работили трима мъже и едно момче, а в къщата — осем прислужнички, но винаги е имало търкания.»
На другия ден Лу се върна с нова информация.
— Представяте ли си — каза, — тази сутрин ме накараха да се обадя по телефона на племенника.
— На племенника на госпожица Грийншоу?
— Да. Изглежда е актьор. Играе в една трупа, която това лято изнася представления в Боръм он Сий. Обадих се в театъра и оставих съобщение за него, че утре е канен на обяд. Странно наистина. Старата дама не искаше домашната помощница да научи. Струва ми се, че госпожа Кресуел е направила нещо, което я е ядосало.
— Утре следва ново развитие на вълнуващия сериал — промърмори Реймънд.
— Прилича точно на сериал, нали? Сдобряване с племенника, кръвта вода не става… ще бъде направено ново завещание, а старото ще бъде унищожено.
— Лельо Джейн, защо си толкова сериозна?
— Така ли, скъпа? Научи ли нещо ново за полицая?
Лу я погледна объркано:
— Нищо не зная за полицай.
— Забележката, която е направила, скъпа, сигурно има някакъв смисъл.
На другия ден Лу отиде на работа в много добро настроение. Мина през отворената входна врата — вратите и прозорците на къщата винаги стояха отворени. Изглежда, госпожица Грийншоу не се страхуваше от крадци и вероятно беше права, защото повечето вещи в дома тежаха почти тонове, а нямаха толкова голяма стойност.
На алеята Лу мина покрай Алфред. Забеляза, че стои облегнат на едно дърво и пуши, но когато я зърна, веднага грабна греблото и започна старателно да събира листа. «Глупав младеж — помисли си тя, — но красив.» Чертите му й напомняха на някого. Докато прекосяваше просторния вестибюл, запътила се към стълбището, погледът й се спря на големия портрет на Натаниъл Грийншоу, окачен над камината. Портретът излъчваше викторианския просперитет на собственика, настанил се в голямо кресло, а ръцете му лежаха върху тежък златен ланец, който стигаше до скута му. Тя се взря в лицето му. Масивна челюст, рунтави вежди и пищни черни мустаци.
Мина й през ума, че Натаниъл Грийншоу сигурно е бил красавец на младини. Вероятно е изглеждал като Алфред…
Качи се в библиотеката, затвори вратата зад себе си, махна капака на пишещата машина и извади дневниците от страничното чекмедже на бюрото. През отворения прозорец мерна шарената щампована рокля на госпожица Грийншоу. Беше се навела до алпинеума и усърдно плевеше. Последните два дни бе валяло и очевидно плевелите се бяха възползвали. Лу бе градско момиче и реши, че ако някога има градина, никога няма да направи алпинеум, който да се нуждае от ръчно плевене. После се зае с работата си.
Когато в единайсет и половина госпожа Кресуел влезе в библиотеката с подноса за кафе, личеше, че е в много лошо настроение. Стовари с трясък подноса на масата и загледана в празното пространство, отбеляза:
— Ще си имаме компания за обяд, а в къщата няма нищо за ядене! И как трябва да постъпя, бих искала да знам? А от Алфред няма и следа.
— Той събираше листата покрай алеята, когато дойдох — рече Лу.
— Сигурно. Блага и лека работа.
Жената напусна стаята и затръшна вратата след себе си. Лу се усмихна. Зачуди се какъв ли щеше да е племенникът?
Изпи кафето си и отново се върна към работата си. Така я завладяваше, че времето летеше неусетно. Когато Натаниъл Грийншоу е започнал да си води дневник, очевидно се е поддал на удоволствието да бъде искрен. Опитвайки се да разчете един пасаж, в който той разказваше за очарованието на една сервитьорка от съседното село, Лу осъзна, че ще трябва да го редактира много сериозно.
Докато разсъждаваше, от градината се чу силен вик. Тя скочи и хукна към отворения прозорец. Госпожица Грийншоу се опитваше да се добере до къщата. Ръцете й бяха притиснати към гърлото, а между тях стърчеше нещо с пера накрая. Лу веднага с ужас разбра, че това е стрела.
Главата на госпожица Грийншоу с нахлупената сламена шапка увисна върху гърдите й. Изглежда забеляза Лу и с немощен глас изрече:
— Прониза ме… той ме прониза… със стрела… повикай помощ…
Лу се втурна към вратата. Натисна дръжката, но вратата не се отвори. Тя я задърпа, но й трябваше само миг, за да се досети, че е заключена отвън. Изтича обратно към прозореца.
— Заключена съм!
Госпожица Грийншоу сега беше с гръб към нея и се олюляваше. Беше се обърнала към прозореца на стаята на домашната помощница. Лу я чу да простенва:
— Извикай полиция… телефона…
После, залитайки като пияна, тя се скри от погледа на Лу. Очевидно бе влязла през френския прозорец на дневната. Минута по-късно Лу чу силен трясък от счупен порцелан, тежко тупване и после настъпи тишина. Опита се да си представи какво е станало долу. Госпожица Грийншоу сигурно се беше спънала в една малка масичка, на която имаше сервиз за чай от севърски порцелан.
Лу отчаяно заудря по вратата и закрещя. Отвън до прозореца нямаше нито водосточна тръба, нито виещо се растение, по които да се опита да се спусне.
Уморена от блъскането по вратата, тя се върна до прозореца. В далечния край на къщата, от прозореца на стаята й, домашната помощница подаде глава.
— Елате и ме отключете, госпожо Оксли — провикна се тя.
— Аз също съм заключена — извика Лу.
— О, боже! Ужасно! Обадих се на полицията. Тук в стаята имам дериват, но не разбирам, госпожо Оксли, защо сме заключени. Изобщо не съм чула завъртането на ключа. А вие?
— Не, не съм. Нищо не съм чула. О, боже, какво ще правим? Може би Алфред ще ни чуе! — И с цяло гърло Лу закрещя: — Алфред! Алфред!
— Отишъл е на обяд! Колко е часът?
Лу погледна часовника си и отвърна:
— Дванайсет и двайсет и пет.
— Не бива да ходи на обяд преди дванайсет и половина, но винаги когато може, се измъква по-рано.
— Мислите ли… мислите ли…
Лу искаше да попита: «Мислите ли, че е мъртва?», но думите заседнаха на гърлото й.
Не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Тя седна на перваза на прозореца. Стори й се, че измина цяла вечност, преди един флегматичен полицай с наметало да се появи зад ъгъла на къщата. Тя се надвеси над прозореца. Той вдигна глава към нея и заслони очите си с ръка. Когато заговори, в гласа му се долови недоволство:
— Какво става тук?
От прозорците си двете с госпожа Кресуел го заляха с водопад от думи.
Полицаят извади бележник и молив.
— Значи вие, дами, сте изтичали горе и сами сте се заключили, така ли? Как се казвате, моля?
— Не! Някой друг ни е заключил. Елате и ни пуснете!
— Всяко нещо с времето си — каза назидателно полицаят и изчезна през френския прозорец долу.
Отново времето й се стори безкрайно. Лу чу шум от приближаваща се кола и не след дълго, всъщност след три минути, първо госпожа Кресуел, а после и тя бяха освободени от един полицейски сержант, който изглеждаше много по-енергичен от първия полицай.
— Госпожица Грийншоу? — гласът на Лу замря. — Какво… какво се е случило?
Сержантът прочисти гърлото си и отвърна:
— Съжалявам, че трябва да ви съобщя, мадам, онова, което току-що съобщих на госпожа Кресуел. Госпожица Грийншоу е мъртва.
— Убита! — обади се домашната помощница. — Това си е то. Убийство!
— Може да е било нещастен, случай — рече колебливо сержантът. — Някакви хлапета да са си играли с лъкове и стрели. — Отново се чу шум от приближаваща кола и той каза: — Това сигурно е лекарят. — И тръгна надолу по стълбите.
Но не беше лекарят. Когато двете жени също слязоха долу, един млад човек колебливо пристъпи през входната врата и спря. Огледа се объркано. Сетне заговори с приятен глас, който се стори познат на Лу. Може би леко наподобяваше на гласа на госпожица Грийншоу.
— Извинете ме, дали… ъ-ъ-ъ… госпожица Грийншоу живее тук?
— Бихте ли ми казали името си? — приближи се към него сержантът.
— Флечър — отвърна младежът. — Нат Флечър. — Всъщност аз съм племенникът на госпожица Грийншоу.
— Ами… сър… съжалявам… сигурен съм…
— Случило ли се е нещо? — попита Нат Флечър.
— Случи се… нещастен случай… леля ви е била простреляна със стрела… засегнала е югуларната вена…
Госпожа Кресуел истерично запелтечи. Нямаше и следа от обичайната й превзетост.
— Леля ви е б-била у-убита, ето 'акво се е с-случи'о! Леля ви е била убита!
 

III.
 
Инспектор Уелч придърпа един стол по-близо до масата и бавно започна да оглежда четиримата души в стаята. Беше вечерта на същия ден. Преди да отиде в имението, се беше отбил в дома на семейство Уест, за да изслуша още веднъж показанията на Лу Оксли.
— Сигурна ли сте, че това бяха точните думи: «Простреля ме… той ме простреля… със стрела… повикай помощ…»
Лу кимна.
— По кое време стана?
— Погледнах часовника си минута или две по-късно. Беше дванайсет и двайсет и пет.
— Часовникът ви точен ли е?
— Погледнах и стенния часовник.
Инспекторът се обърна към Реймънд Уест:
— Разбрах, сър, че преди около седмица двамата с господин Хорас Байндлър сте били свидетели на завещанието на госпожица Грийншоу?
Реймънд разказа накратко за следобедната визита, която двамата с Хорас Байндлър направиха в «Щуротията на Грийншоу».
— Вашите показания може да се окажат важни — заяви Уелч.
— Госпожица Грийншоу ви е казала, че завещанието й е в полза на госпожа Кресуел, домашната помощница, и че заради това не й плаща заплата, така ли?
— Да, точно така ни каза.
— Според вас домашната помощница наистина ли е знаела?
— Несъмнено. В мое присъствие госпожица Грийншоу заяви, че облагодетелстваните от завещанието не могат да бъдат свидетели и госпожа Кресуел ясно разбра за какво става въпрос. Освен това госпожица Грийншоу ми каза, че са се договорили с нея.
— Значи госпожа Кресуел е имала причини да е заинтересувана от смъртта на господарката си. В нейния случай мотивът е съвършено ясен и смея да твърдя, че тя би била главният ни заподозрян, ако не беше заключена като госпожа Оксли в стаята си и ако не бяха предсмъртните думи на госпожица Грийншоу, че я е прострелял мъж…
— Наистина ли е била заключена?
— О, да. Сержант Кейли е отключил вратата. Старинна ключалка с голям ключ. Бил е в ключалката и няма как да бъде завъртян отвътре. Не, съвсем определено госпожа Кресуел е била заключена в стаята си и не е могла да излезе. Не е имало лъкове и стрели в стаята й, а и по госпожа Грийншоу не е било стреляно от прозорец. Ъгълът не го допуска. Не, госпожа Кресуел е извън подозрение! — Той замълча, но не след дълго продължи: — Според вас обичала ли е да се шегува?
От ъгъла, в който се бе настанила, госпожица Марпъл рязко вдигна глава и попита:
— Значи в крайна сметка завещанието не е било в полза на госпожа Кресуел?
Инспектор Уелч я изгледа изненадано.
— Много умно предположение, мадам. Не. Тя не е посочена като наследник.
— Също като господин Нейсмит — поклати глава госпожица Марпъл.
— Госпожица Грийншоу е казала на госпожа Кресуел, че ще й остави всичко, и така се е изхитрила да не й плаща заплата. А всъщност е оставила парите си на някой друг. Без съмнение е била изключително доволна от себе си. Сигурно много се е забавлявала, когато е скрила завещанието в онази книга.
— Имахме късмет, че госпожа Оксли можа да ни каже за него и къде да го намерим — обясни инспекторът. — Иначе дълго щяхме да го търсим.
— Викторианско чувство за хумор — промърмори Реймънд Уест.
— В крайна сметка е оставила парите на племенника си, така ли? — обади се Лу.
— Не — поклати глава инспекторът. — Не ги е завещала на Нат Флечър. Тук се разказва една такава история… Нов съм по тези места и дочувам само клюки, но, изглежда, някога госпожица Грийншоу и сестра й са се влюбили в младия и красив учител по езда. Сестра й го е спечелила. Не, не е оставила парите на племенника си… — Той замълча и потърка брадичката си. — Завещала ги е на Алфред.
— Алфред? Градинарят? — възкликна изненадано Джоун.
— Да, госпожо Уест. Алфред Полък.
— Но защо? — удиви се Лу.
Госпожица Марпъл се покашля и промърмори:
— Струва ми се, въпреки че може би греша, че е имало… това, което наричаме семейни причини.
— Може и така да се кажа — съгласи се инспекторът. — Изглежда, в селото е публична тайна, че Томас Полък, дядото на Алфред, е бил извънбрачно дете на господин Грийншоу.
— Но, разбира се! — възкликна Лу. — Приликата! Забелязах я тази сутрин.
Тя си спомни, че след като мина покрай Алфред и влезе в къщата, погледна към портрета на стария Грийншоу.
— Смея да кажа — обади се отново госпожица Марпъл, — че вероятно тя е решила, че Алфред Полък ще се гордее с къщата, дори може да пожелае да заживее в нея, докато племенникът й със сигурност ще я продаде в момента, в който я наследи. Той е актьор, нали? В коя пиеса играе в момента?
«Най-сигурният начин да се отклониш от темата е да се намеси някоя стара дама» — помисли си инспектор Уелч, но на глас официално отвърна:
— Струва ми се, мадам, че този сезон играят пиесите на Джеймс Бари.
— Бари — повтори замислено госпожица Марпъл.
— «Онова, което знае всяка жена» — поясни инспекторът и се изчерви. — Така се казва пиесата. Не ходя често на театър, но съпругата ми я гледа миналата седмица. Сподели, че била доста добра.
— Някои от пиесите на Бари са очарователни — изрази мнението си госпожица Марпъл, — но трябва да кажа, че когато ходих с един мой стар приятел, генерал Истърли, да гледам «Малката Мери» от Бари… — Тя тъжно поклати глава. — Никой от нас не знаеше накъде да гледа от смущение.
Инспекторът очевидно не беше гледал тази пиеса и на лицето му се изписа смущение. Госпожица Марпъл обясни:
— Когато бях момиче, инспекторе, никой никога не споменаваше думата корем.
Инспекторът още повече се смути. Госпожица Марпъл започна да си мърмори под нос заглавия на пиеси: — «Възхитителният Кричтън». Прекрасна! «Мери Роуз». Чаровна. Спомням си, че плаках. «Улица «Куолити»» не ми хареса. После имаше една… «Целувка за Пепеляшка». О, разбира се…
Инспектор Уелч нямаше време за театрални дискусии. Отново се върна към събитието, за което беше дошъл:
— Въпросът е дали Алфред Полък е знаел, че старата дама е направила завещание в негова полза? Дали му е казала? — Той се замисли и додаде: — Виждате ли… има един клуб за стрелба с лък в Боръм Ловъл и Алфред Полък е негов член. Много е добър в стрелбата с лък.
— Тогава случаят не е ли напълно ясен? — попита Реймънд Уест. — Напълно съответства със заключването на двете жени. Той е знаел къде са били.
Инспекторът го погледна и меланхолично отбеляза:
— Той има алиби.
— Винаги съм смятал, че алибитата са определено подозрителни.
— Може би, сър — поклати глава инспекторът, — но говорите като писател.
— Аз не пиша криминални романи — рече бързо Реймънд Уест, ужасен дори от мисълта за подобно нещо.
— Лесно е да се каже, че алибитата са подозрителни — продължи инспекторът. — За съжаление обаче ние работим с факти. — Той въздъхна: — Имаме трима заподозрени. Трима души, които са били много близо до мястото на престъплението. Но колкото и странно да изглежда, никой от тримата не би могъл да го извърши. Вече ви обясних за домашната помощница. Племенникът Нат Флечър в момента, в който госпожица Грийншоу е била застреляна, е бил на няколко километра на една бензиностанция, където е заредил и се е осведомил за пътя до имението. Що се отнася до Алфред Полък, шест човека ще се закълнат, че е влязъл в клуба в дванайсет и двайсет и е останал там около час, като си е поръчал обичайния обяд — хляб, сирене и бира.
— Той умишлено си е изградил алиби — обади се с надежда Реймънд Уест.
— Може би — съгласи се инспектор Уелч, — но дори да е така, то е достоверно.
За известно време настана тишина. После Реймънд обърна глава към госпожица Марпъл, която седеше замислена, с изправен гръб.
— От теб зависи, лельо Джейн — каза той. — Инспекторът е объркан, сержантът е объркан, аз съм объркан, Джоун е объркана, Лу е объркана, но ти, лельо Джейн, не си! На теб всичко ти е кристално ясно. Прав ли съм?
— Не бих се изразила така, скъпи — отвърна тя. — Не ми е кристално ясно. Убийството не е игра, скъпи ми Реймънд. Не допускам, че бедната госпожица Грийншоу е искала да умре, а убийството е било изключително брутално. Много добре планирано и хладнокръвно изпълнено. С това не бива да се правят шеги!
— Съжалявам — смотолеви Реймънд. — Не съм толкова коравосърдечен, колкото ти се струва. Човек се опитва да говори за тези неща лековато, за да… ами, за да избяга от ужаса.
— Виждам, че това е съвременната тенденция — усмихна се госпожица Марпъл. — Всички тези войни и анекдотите за погребенията. Да, може би бях малко неразумна, когато допуснах, че си коравосърдечен.
— Но ние не я познавахме добре — обади се Джоун.
— Вярно е — съгласи се госпожица Марпъл. — Ти, мила Джоун, изобщо не си я познавала. Аз също. Реймънд има някои впечатления за нея само от разговора им онзи следобед. Лу я познава от два дни.
— Хайде, лельо Джейн — примоли й се Реймънд, — кажи ни какво мислиш? Нали нямате нищо против, инспекторе.
— Съвсем не — отвърна любезно той.
— Е, скъпи мои, изглежда, че имаме трима души, които са имали, или по-скоро допускаме, че са имали мотив да убият старата дама. Разполагаме обаче с три много простички причини защо нито един от тях не е могъл да го извърши. Домашната помощница не е могла да го направи, защото е била заключена в стаята си и защото госпожица Грийншоу е казала, че мъж я е прострелял. Градинарят не би могъл да го направи, защото по време на убийството е бил в клуба. Племенникът също не би могъл да го направи, защото по време на убийството е бил далеч от имението на една бензиностанция.
— Много точно го представихте, мадам — похвали я инспекторът.
— И след като изглежда твърде невероятно извършителят да е бил външен човек, е, докъде стигаме?
— Точно това иска да узнае и инспекторът — обади се Реймънд Уест.
— Често се случва човек да разглежда нещата от погрешен ъгъл — каза почти извинително госпожица Марпъл. — Ако не можем да променим действията или мястото на тези трима души, не бихме ли могли тогава да променим времето на убийството?
— Имаш предвид, че моят часовник и този на стената не са били верни? — попита Лу.
— Не, мила — успокои я тя. — Не това имам предвид. Просто казвам, че убийството не е станало по времето, което вие мислите.
— Но аз го видях — възкликна Лу.
— Е, чудех се, скъпа, дали някой не се е постарал ти непременно да го видиш. Знаеш ли, питах се дали това не е била истинската причина да те наемат на работа?
— Какво искаш да кажеш, лельо Джейн?
— Ами струва ми се странно. Госпожица Грийншоу не обичала да харчи пари и въпреки това те наема и съвсем доброволно се съгласява с условията, които ти предлагаш. Струва ми се, че е трябвало да бъдеш в библиотеката на първия етаж и да гледаш през прозореца, така че да станеш ключов свидетел. Нужен е бил някой непредубеден човек, за да докаже точното време и място на убийството.
— Да не би да смяташ, че госпожица Грийншоу е възнамерявала да бъде убита? — попита смаяно Лу.
— Мила моя, ти не познаваше госпожица Грийншоу. Има ли причина, поради която можеш да смяташ, че тази жена, която си видяла, отивайки в къщата, е същата госпожица Грийншоу, с която Реймънд се е срещнал преди няколко дни? О, да, зная — махна тя с ръка, за да спре протеста на Лу, — носила е странната старомодна щампована рокля и смешната си сламена шапка. Косата й е била несресана. Отговаряла е напълно на описанието, което Реймънд й направи миналата седмица. Но тези две жени са били почти на една възраст, височина и размери. Имам предвид домашната помощница и госпожица Грийншоу.
— Но домашната помощница е дебела! — възкликна Лу. — И има огромен бюст.
Госпожица Марпъл се прокашля.
— Но, мила моя, в днешно време съм виждала… ъ-ъ-ъ… разни такива неща, изложени по витрините по много неделикатен начин. За всеки е много лесно да… да си купи бюст… от всякакъв размер.
— Какво се опитваш да ни кажеш? — попита Реймънд.
— Само си мисля, скъпи, че през тези два-три дни, в които Лу работи там, една жена би могла да изпълни ролята и на двете. Ти самата спомена, Лу, че рядко си виждала домашната помощница, освен сутрин, когато ти носи кафе. В театъра човек вижда как артистите сменят персонажите само за няколко минути. Сигурна съм, че подобна промяна би могла много лесно да се осъществи. Тази прическа на маркиза би могла да бъде просто перука, която се сваля и слага.
— Лельо Джейн! Да не би да искаш да кажеш, че госпожица Грийншоу е била мъртва още преди да започна работа там?
— Мъртва — не. По-скоро е била упоена. Много лесна задача за безскрупулна жена като домашната помощница. После се е договорила с теб. Помолила те е да се обадиш на племенника и да го поканиш да дойде на обяд в точно определен час. Единственият човек, който би могъл да знае, че тази госпожица Грийншоу не е истинската госпожица Грийншоу, е Алфред. И ако си спомняш през двата дни, в които работи там, валя и госпожица Грийншоу си е стояла вътре. Алфред не стъпва в къщата поради враждата между него и домашната помощница. А онази сутрин той е бил на алеята, докато госпожица Грийншоу е работила до алпинеума. Бих искала да погледна този алпинеум.
— Искаш да кажеш, че госпожа Кресуел е убила госпожица Грийншоу?
— Мисля, че след като ти е донесла кафето, жената те е заключила в стаята, пренесла е упоената госпожица Грийншоу в дневната, преоблякла се е като стопанката на дома и е излязла да поработи до алпинеума, но на такова място, че да можеш да я забележиш от прозореца. Когато настъпва моментът, изпищява и клатушкайки се влиза в къщата, като държи до врата си парче от стрела с пера, сякаш е пронизана в гърлото. Извиква за помощ и много ясно успява да каже: «Той ме прониза», така че да свали всякакво подозрение от домашната помощница. Обръща се и към прозореца на стаята на домашната помощница, сякаш я е видяла там. Когато влиза в дневната, обръща масата с порцелановия сервиз и бързо изтичва нагоре по стълбите. Слага си синята перука, минути по-късно подава глава през прозореца на стаята си и ти съобщава, че също е заключена.
— Но тя наистина беше заключена — рече недоумяващо Лу.
— Зная. Точно тук се намесва полицаят.
— Кой полицай?
— Правилно, кой полицай? Чудя се, инспекторе, дали бихте ми казали кога пристигнахте на местопрестъплението?
Инспекторът изглеждаше слисан.
— В дванайсет и двайсет и девет получихме телефонно обаждане от госпожа Кресуел, домашната помощница на госпожица Грийншоу. Съобщи ни, че господарката й е била простреляна. Двамата със сержант Кейли веднага тръгнахме с кола и пристигнахме в къщата в дванайсет и трийсет пет. Намерихме госпожица Грийншоу мъртва, а двете жени бяха заключени в стаите си.
— Ето, виждаш ли, мила — обърна се госпожица Марпъл към Лу. — Полицаят, когото си видяла, не е бил истински полицай. После ти изобщо не си се сетила за него. Обикновено така става. Една униформа в повече не прави впечатление.
— Но кой… защо?
— Кой… ами ако са играли «Целувка за Пепеляшка», полицаят е главният герой в тази пиеса. Нат Флечър е трябвало само да вземе костюма, с който играе на сцената. Отбил се е на бензиностанцията и се е постарал да обърне специално внимание на часа — дванайсет и двайсет пет. После бързо е потеглил, скрил е колата си зад ъгъла, облякъл е полицейската униформа и е изиграл ролята си.
— Но защо? Защо?
— Някой е трябвало да заключи вратата на стаята на домашната помощница отвън и някой е трябвало да промуши гърлото на госпожица Грийншоу със стрела. Лесно можеш да прободеш човек със стрела и да изглежда така, сякаш е изстреляна. Но за това трябва сила.
— Значи двамата са го замислили?
— О, да, сигурна съм. Майка и син.
— Но сестрата на госпожица Грийншоу е починала отдавна.
— Да, но не се съмнявам, че господин Флечър се е оженил отново. Както разбирам, бил е такъв човек. Според мен детето също е починало и така нареченият племенник е син на втората му съпруга и съвсем не й е роднина. Тази жена е получила мястото като домашна помощница и е започнала да шпионира. По-късно синът й е написал писмо до госпожица Грийншоу, представяйки се за племенника й, и е предложил да я посети. Може би е написал някоя шега за това, че ще дойде в полицейска униформа или пък я е поканил да отиде да види представлението. Струва ми се обаче, че тя е заподозряла нещо и е отказала да се срещне с него. Ако не направи завещание, той би се оказал неин наследник. Но след като прави завещание в полза на домашната помощница, пътят им е бил открит. Поне така са смятали.
— Но защо са използвали стрела? — попита Джоун. — Връзката е толкова косвена.
— Съвсем не, скъпа. Алфред е член на клуб по стрелба с лък. Той е трябвало да бъде обвинен, фактът, че е влязъл в клуба в дванайсет и двайсет, е бил много неудобен за тях. Той винаги е отивал да обядва малко по-рано от разрешеното му време и те са смятали да се възползват от това… — Тя поклати глава. — Всичко изглежда толкова неправилно… от морална гледна точка искам да кажа. Несправедливо е животът на Алфред да бъде спасен от мързела му.
Инспекторът прочисти гърлото си и смотолеви:
— Е, мадам, разсъжденията ви бяха много интересни. Аз, разбира се, ще трябва да разследвам…
 

IV.
 
Госпожица Марпъл и Реймънд Уест стояха до алпинеума и гледаха надолу към кошницата с повехнали цветя.
Госпожица Марпъл промърмори:
— Игловръх, камбанки, потайниче, напръстник… да, тук е доказателството, от което се нуждаех. Този, който е плевил тук вчера сутринта, не е разбирал от градинарство. Наред с плевелите е скубал и цветята. Сега съм сигурна, че съм права. Благодаря ти, скъпи Реймънд, че ме доведе тук. Исках сама да разгледам мястото.
Двамата с Реймънд погледнаха към грозните стени на «Щуротията на Грийншоу».
Някой се покашля зад тях и те се обърнаха. Един красив младеж също гледаше към къщата.
— Ужасно голяма сграда — каза той. — Твърде голяма по днешните представи. Или поне така казват. Аз не разбирам. Ако обаче спечеля много пари от залагания, бих искал да си построя такава къща. — Той лъчезарно им се усмихна. — Предполагам, че сега вече мога да кажа, че тази къща е била построена от моя прапрадядо — заяви Алфред Полък. — Хубава си е къщата, нищо, че й казват «Щуротията на Грийншоу».
 
 
 
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Приключенията на коледния пудинг от Агата Кристи - Книги Онлайн от Napred.BG
0 (0)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

dewapoker

domino online

poker88

poker online Terbaik Indonesia

judi poker online

Are you in need of quick access to cash? Get UCredit.sg licensed moneylender Fast Cash Loan in Singapore to sort out any emergency now.

perfectbody waist trainer uk

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!