Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Ерик Лустбадер
Предателството на Борн



Пролог

Хеликоптерът «Чинук» се появи, вдигайки шум в кървавочервеното небе. Той се тресеше от опасните насрещни въздушни течения и се накланяше в разредения въздух. Паяжина от облаци, осветени от залязващото слънце, витаеше наоколо като дим от горящ самолет.
Мартин Линдрос се взираше напрегнато от военния хеликоптер, който го носеше към най-високите склонове на планинската верига Семиан. Макар да беше вярно, че не е участвал в полева мисия, откакто Стария го назначи за заместник-директор на ЦРУ преди четири години, той се бе постарал да не губи инстинктите си. Тренираше три пъти седмично сутрин в курса за преодоляване на препятствия за полеви агенти на ЦРУ край Куантико, а всеки четвъртък вечер в десет часа отмиваше досадата от проучването на доклади на електронното разузнаване и подписването на заповеди за действие, като прекарваше 90 минути на стрелбището, припомняйки си всяка особеност на огнестрелните оръжия — стари, настоящи и нови. Това, че си намираше работа, целеше да смекчи притеснението му, че вече не става за полева работа. Всичко обаче се промени, когато Стария одобри оперативното му предложение за Тифон.
Във вътрешността на модифицирания от ЦРУ «Чинук» се разнесе пронизителен звук. Андърс, командирът на «Скорпиън-1» — петчленния екип от първокласни оперативни агенти, го побутна и той се обърна. Надникна през прозореца към рехавите облаци и видя опустошения от вятъра северен склон на Рас Дежен. Имаше нещо откровено заплашително в тази три хиляди метрова планина — най-високата в планинската верига Семиан. Може би защото Линдрос си спомни местните вярвания: легенди за духове, древни и зли, които, както се твърдеше, живеели по високите й върхове.
Свистенето на вятъра премина в писък, сякаш планината се опитваше да се откъсне от основите си.
Време беше.
Линдрос кимна и мина отпред, където седеше пилотът, здраво привързан към седалката си. Заместник-директорът бе около 40-годишен, висок, рус, възпитаник на университета «Браун». От ЦРУ го бяха вербували по време на доктората му по чужди езици и култури в «Джорджтаун». Той притежаваше свръхостър ум и бе толкова посветен на работата си, колкото ЦРУ можеше да желае. Наведен ниско, за да надвика ужасния шум, Линдрос даде на пилота окончателните координати, които сигурността му налагаше да пази в тайна до последния възможен момент.
Мисията започна преди малко повече от три седмици. За това време той загуби двама души. Ужасна цена. Приемливи загуби, би казал Стария, и той трябваше да си наложи да мисли по този начин, ако искаше да успее. Но колко струваше човешкият живот? Това бе въпрос, който двамата с Джейсън Борн често бяха обсъждали, без да стигнат до приемлив отговор. Самият Линдрос смяташе, че има някои човешки въпроси, на които няма приемлив отговор.
Но когато агенти са на полева мисия, това е съвсем друг въпрос. «Приемливите» загуби трябваше да бъдат приети. Нямаше друг начин. Така че, да, смъртта на тези двама мъже бе приемлива, тъй като по време на мисията се бе уверил във верността на доклада, че терористична организация се е сдобила със сандък с управляеми искрови разрядници някъде из Африканския рог. Това бяха малки мощни прекъсвачи, използвани за включване и изключване на свръхвисоко напрежение, високотехнологични превключватели за защита на електронни компоненти като микровълнови тръби и медицински скенери. Използваха се и за взривяване на ядрени бомби.
Започвайки от Кейптаун, Линдрос бе проследил лъкатушещата диря, която водеше от Ботсуана, Замбия, през Уганда до Амбикуа — малко селце на земеделци, нищо повече от шепа сгради, църква и кръчма бар на фона на алпийски пасторален пейзаж на склона на Рас Дежен. Там той се бе сдобил с един такъв разрядник, който незабавно бе изпратил обратно на Стария чрез сигурен куриер.
Но тогава се случи нещо, нещо извънредно — нещо ужасяващо. В порутения бар с пръстен под, омазан със засъхнала кръв, той бе чул слух, че терористичната организация прехвърля не само управляеми искрови разрядници от Етиопия. Ако слухът бе верен, това щеше да има ужасяващи последици не само за Америка, но и за цял свят, тъй като означаваше, че терористите разполагат със средството да хвърлят планетата в убийствен кошмар.


Седем минути по-късно хеликоптерът се приземи в окото на пясъчна буря. Малкото плато бе напълно пусто. Отсреща се издигаше древна каменна стена, порта, както твърдяха местните легенди, към страховития свят на демоните, които живееха тук. Зад процеп в рушащата се стена, както Линдрос знаеше, лежеше почти вертикален път към гигантските каменни колони, които охраняваха билото на Рас Дежен.
Линдрос и мъжете от «Скорпиън-1» скочиха на земята приведени. Пилотът остана на мястото си, остави мотора включен, перките се въртяха. Мъжете носеха качулки, за да се защитят от прашните вихрушки и градушката от малки камъчета, вдигнати от вертолета, малките безжични микрофончета и слушалки, затъкнати в ушите им, улесняваха комуникацията през шума от мотора. Всеки бе въоръжен с автомат, произвеждащ 750 изстрела в минута.
Линдрос водеше останалите през грубо изсеченото плато. Срещу каменната стена се издигаше неприветлив скалист склон, в който се виждаше черен, зеещ вход на пещера. Всичко бе оцветено в сиво-кафяво, жълтеникаво, убито червено — голият пейзаж на друга планета, пътят към ада.
Андърс разположи мъжете в стандартна формация, като ги изпрати първо да проверят очевидните укрития, след което да оформят защитен периметър. Двама от тях отидоха отвъд каменната стена, за да я огледат оттам. Другите двама се насочиха към пещерата — единият застана пред входа й, а вторият влезе да се увери, че вътре е чисто.
Пронизващият вятър духаше откъм високия хълм, който се извисяваше над тях. Каменните склонове ту се снишаваха рязко, ту се издигаха над тях заплашително и мощните оголени скали изглеждаха огромни в разредения въздух. Линдрос спря край останките от лагерен огън, като раздвои вниманието си.
Андърс като добър командир изслушваше докладите на хората за оглеждания периметър. Никой не се криеше зад каменната стена. Той изслуша съсредоточено втория екип.
— Има тяло в пещерата — съобщи командирът. — Прострелян е с куршум в главата. Мъртъв като камък. Иначе е чисто.
Линдрос чу гласа на Андърс в ухото си.
— Ще започнем оттук — каза той и посочи мястото на огъня. — Единственият признак на живот в това забравено от Бога място.
Те приклекнаха. Андърс разрови въглените.
— Тук има плитка яма — командирът загреба пепелта. — Виждаш ли? Дъното е закалено с огън. Това означава, че тук не само е горял огън, но и че са го палили много пъти през последните месеци, може би година.
Линдрос кимна, давайки знак с вдигнати палци.
— Навярно сме попаднали на нужното място.
Обзе го силно притеснение. Изглеждаше все по-вероятно слухът да излезе верен. Надяваше се това да е само слух; надяваше се, че тук няма да открие нищо. Защото всеки друг изход бе немислим.
Откачи две устройства от оребрения си колан, включи ги и ги насочи към огнището. Едното бе детектор за алфа-радиация, другото гайгеров брояч. Това, което търсеше и се надяваше да не открие, бе комбинация от алфа- и гама-радиация.
Нямаше сигнали от двете устройства край огнището.
Той продължи. Използвайки огнището като отправна точка, започна да се движи в концентрични кръгове с поглед, прикован в уредите. На третата обиколка, на стотина метра от огнището, алфа-детекторът се активира.
— По дяволите — прошепна той.
— Намерихте ли нещо? — попита Андърс.
Линдрос се отдалечи и алфа-детекторът замлъкна. Гайгеровият брояч не показваше нищо. Добре, това все пак бе нещо. Един алфа-сигнал на този етап можеше да идва отвсякъде, може би дори от самата планина.
Той се върна към мястото, където детекторът бе засякъл алфа-радиация. Погледна нагоре и видя, че е на една линия с пещерата. Бавно започна да се приближава към нея. Показанията на детектора за радиация не се промениха, но на двайсетина метра от входа на пещерата показанията на уреда рязко скочиха. Линдрос спря за момент, за да избърше избилата пот по горната си устна. Бе принуден да признае, че опасенията му може би са били основателни. Но все още няма гама-лъчение, успокои се той. Това бе нещо. Той остана с тази надежда още двайсет метра, след което гайгеровият броят се включи.
О, Господи, гама-радиация, съчетана с алфа. Характеристиките, които се надяваше да не открие. Усети как струйка пот се стича по гърба му. Студена пот. Не бе изпитвал нищо подобно, откакто трябваше да извърши първото си убийство. Сблъсъкът между две тела, отчаянието и решимостта на неговото лице и на мъжа, който искаше да го убие. Самозащита.
— Светлина. — Линдрос насила процеди думата през устата си, обхванат от смъртна тревога. — Трябва да видя тялото.
Андърс кимна, даде заповеди на Брик, мъжа, който бе влязъл първи в пещерата. Брик запали ксенонова светлина и тримата се потопиха в мрака.
Нищо не смекчаваше острата минерална миризма. Над тях бе надвиснала смъртоносната тежест на скалния масив. Линдрос си спомни усещането, че почти се задушава, което изпита при първото влизане в гробниците на фараоните в дълбините на пирамидите в Кайро.
Светлият ксенонов лъч играеше по каменните стени. В тази мрачна обстановка трупът на мъжа изглеждаше съвсем не на място. Сенки пробягаха наоколо, когато Брик отмести светлината. Под ксеноновия лъч тялото изглеждаше безцветно, нечовешко — едно зомби от филм на ужасите. Позата му излъчваше безметежност, абсолютен покой, което никак не се съчетаваше с ясно очертаната дупка от куршум в центъра на челото му. Лицето му бе обърнато настрани, сякаш искаше да остане в тъмнината.
— Не е било самоубийство, това е сигурно — каза Андърс, което бе изходната точка и за разсъжденията на Линдрос. — Самоубийците търсят лесни начини — най-вече в устата. Този мъж е убит от професионалист.
— Но защо? — гласът на Линдрос бе объркан.
Командирът сви рамене:
— При тези хора може да има хиляди…
— По дяволите, връщай се обратно! — Линдрос изкрещя толкова рязко в микрофона си, че Брик, който се приближаваше към тялото, обикаляйки в кръг, отскочи назад.
— Извинявайте, сър — каза Брик. — Само исках да ви покажа още нещо.
— Използвай светлината — инструктира го Линдрос. Но той вече знаеше какво предстои. В момента, в който влязоха в пещерата, и радиационният детектор, и гайгеровият брояч започнаха да издават ужасяващо рат-тат-тат.
«Господи — помисли си той. — О, Господи!»
Тялото бе толкова слабо и младо, че сигурно беше на тийнейджър. Дали имаше семитските черти на арабин? Според него не, но бе почти невъзможно да се каже, защото…
— Света Богородице!
Тогава Андърс го видя. Тялото беше без нос. Грозната дупка изглеждаше черна от съсирената кръв, която се стичаше бавно навън, сякаш в тялото все още имаше живот. Сякаш нещо го изяждаше отвътре.
Което, помисли си Линдрос с вълна от погнуса, е точно така.
— От какво, по дяволите, може да е станало това? — каза Андърс глухо — Токсин? Вирус?
Линдрос се обърна към Брик.
— Докосна ли го? Кажи ми докосна ли тялото?
— Не, аз… — Брик бе объркан. — Заразен ли съм?
— Господин заместник-директор, моля за извинение, но в какво, по дяволите, ни забърквате? Свикнал съм да съм в неведение при тайни мисии, но това минава всички граници.
Приклекнал на едно коляно, Линдрос отвори малък метален контейнер и събра малко пръст край тялото. Запечата плътно контейнера и се изправи.
— Трябва да се измъкнем от тук. — Той гледаше право в лицето на Андърс.
— Господин Линдрос…
— Не се безпокой, Брик. С теб всичко ще бъде наред — каза той с авторитетен глас. — Стига приказки. Да вървим.
Когато стигнаха до входа на пещерата и излязоха сред опустошения, кървавочервен пейзаж, Линдрос каза в микрофона си:
— Андърс, отсега нататък ти и хората ти няма да припарвате до пещерата. Дори и само за да се изпикаете. Ясно?
Командирът се поколеба за миг, гневът му, загрижеността за хората бяха изписани на лицето му. След това той явно се примири:
— Да, сър.
Линдрос прекара следващите десет минути, претърсвайки платото с детектора за радиация и гайгеровия брояч. Трябваше да разбере как заразяването е стигнало до тук, по кой път са дошли мъжете, които са го донесли. Беше безсмислено да търсят пътя, по който са си тръгнали. Фактът, че мъжът без нос бе застрелян, му подсказа, че те са открили по най-ужасяващия начин, че има изтичане на радиация. Сигурно са намерили източника на изтичането и са го запечатали, преди да продължат опасното си пътуване. Но той е нямал късмет. След като се отдалечиха от пещерата, и алфа-, и гама-радиацията изчезнаха напълно. Нямаше и намек от следа, която да му позволи да определи посоката им.
Най-накрая той се върна от обиколката си.
— Опразнете мястото, командире.
— Чухте какво ви се казва — извика Андърс, докато крачеше бързо към чакащия хеликоптер. — Да вървим, момчета!

* * *

— Wa'i — каза Фади. — Той знае.
— Най-вероятно не. — Абуд ибн Азиз се раздвижи на мястото си до Фади. Приведени зад хълма, извисяващ се на 300 метра над платото, те служеха като авангард на отряд от двайсетина въоръжени мъже, които лежаха на каменистата земя зад тях.
— С това мога да видя всичко. Имаше изтичане.
— Защо не сме били уведомени?
Нямаше отговор. Нямаше и нужда. Те не бяха информирани от чист страх. Ако знаеше, Фади щеше да ги избие всичките — всеки един от етиопците, транспортирали стоката. Това бе цената на абсолютния страх.
Взирайки се през мощния руски военен бинокъл 12x50, Фади се огледа надясно, за да не изпусне от поглед Мартин Линдрос. Бинокълът предоставяше твърде тясно зрително поле, но това се компенсираше от подробностите, които лещите осигуряваха. Той видя, че водачът на групата, заместник-директорът на ЦРУ, използва детектор за радиация и гайгеров брояч. Този американец знаеше какво прави.
Фади, висок, широкоплещест мъж, притежаваше несъмнено харизматично излъчване. Когато говореше, всички наоколо млъкваха. Той имаше привлекателно, силно лице, беше загорял от пустинното слънце и планинския вятър. Брадата и косата му бяха дълги и къдрави, с наситеночерния цвят на беззвездна нощ. Устните му бяха плътни и големи. Когато се усмихваше, изглеждаше, че слънцето е слязло от мястото си в небесата, за да свети директно на учениците му. За Фади мисията му бе месианска по природа: да донесе надежда там, където нямаше, да избие хилядите роднини на саудитското кралство семейство, да затрие презрения им род от лицето на земята, да освободи своя народ, да раздаде поквареното богатство на деспотите, да възстанови справедливия ред в любимата си Арабия. Като начало трябваше да разкъса симбиозната връзка между саудитската кралска фамилия и американското правителство. За да стори това, трябваше да нанесе удар по Америка, да изпрати ясно послание, което да остави диря, колкото трайна, толкова и незаличима.
Това, което не биваше да прави, бе да подценява издръжливостта на болка на американците. Това бе масова грешка сред неговите съратници екстремисти, която им докара проблеми със собствените им хора; това повече от всичко друго бе причина за един живот, живян без надежда.
Фади не бе глупак. Той бе изучавал световната история. Нещо повече, той се бе учил от нея. Когато Никита Хрушчов е заявил на Америка: «Ние ще ви погребем», той е говорил от цялото си сърце и душа. Кой обаче бе погребан? Съветският съюз.
Когато неговите съратници екстремисти казваха: «Ние разполагаме с много време, за да погребем Америка», те имаха предвид безкрайния поток от млади мъже, които се присъединяваха към тях всяка година, от които можеха да набират мъченици, които да умрат в битка. Но те не мислеха за смъртта на тези млади мъже. Защо да го правят? Мъчениците ще бъдат посрещнати с отворени обятия в рая. Но какво на практика постигнаха те? Нима Америка живееше без надежда? Не. Дали тези действия тласкаха Америка към живот без надежда? Отново не. Така че какъв бе отговорът?
Фади вярваше с цялата си душа и сърце и най-вече със своя изключителен интелект, че го е открил.
Продължавайки да следи заместник-директора през бинокъла, той видя, че на него явно не му се тръгваше. Докато оглеждаше мястото, се чувстваше като граблива птица.
Арогантните американски войници се бяха качили в хеликоптера, но техният командир — разузнаването на Фади не стигаше чак до името му — не би позволил на шефа си да остане без охрана на платото. Той бе предпазлив човек. Може би носът му надушваше нещо, което очите му не можеха да видят, а може би просто се придържаше към добре усвоената дисциплина. Във всеки случай, докато двамата мъже стояха един до друг, говорейки си, Фади знаеше, че няма да има по-добра възможност.
— Действай — каза той меко към Абуд ибн Азиз, без да сваля поглед от лещите на бинокъла.
Край него Абуд ибн Азиз вдигна произведения в Съветския съюз гранатомет РПГ-7. Той бе як мъж с кръгло лице, леко кривоглед по рождение с лявото око. Бързо и сигурно постави заострения снаряд с вертикални стабилизатори в тръбата за изстрелване на ракетата. Стабилизаторите на въртящата се граната гарантираха, че ще улучи целта с голяма точност. Когато натисне спусъка, пусковото устройство ще изстреля гранатата със скорост 117 метра в секунда. Този див изблик на енергия от своя страна ще задейства системата за задвижване на ракетата в задната тръба, увеличавайки скоростта на бойната част до 294 метра в секунда.
Абуд ибн Азиз погледна с дясното си око в оптическия мерник, монтиран зад спусъка. Той видя хеликоптера «Чинук». За миг си помисли, че ще бъде жалко да загубят такава прекрасна бойна машина. Но един такъв обект на желание не беше за него. Във всеки случай всичко бе грижливо планирано от брата на Фади, чак до поредицата следи, които изкараха заместник-директора на ЦРУ от кабинета му, а след това го доведоха по лъкатушещ маршрут до Североизточна Етиопия, а после и тук, до билото на Рас Дежен.
Абуд ибн Азиз насочи гранатомета към голямата перка на хеликоптера. Сега той се сля с оръжието, с целта на групата си. Можеше да почувства абсолютната решимост на другарите си като прилив, като вълна, която щеше да се стовари върху вражеския бряг.
— Внимавай — каза Фади.
Но Абуд ибн Азиз, висококвалифициран специалист по защитни покрития, обучен от талантливия брат на Фади в съвременна военна техника, нямаше нужда от напомняне. Единственото неудобство на гранатомета бе, че след изстрела оставаше издайническа димна следа. Те веднага щяха да станат видими за врага. Това също бе взето предвид.
Той усети как Фади го докосва по рамото, което означаваше, че целта им бе на позиция. Пръстът му се сви около спусъка. Пое дълбоко въздух и издиша бавно.
След това дойде откатът, буря от свръхгорещ въздух. После гърмът от самата експлозия, струята дим, изкривените перки, издигащи се нагоре в противоположни посоки.
Гръмотевичното ехо, като тъпата болка в рамото на Абуд ибн Азиз, все още не бе отшумяло, когато хората на Фади се надигнаха като един и се втурнаха към платото, разположено на стотина метра източно от мястото, където Фади и Абуд ибн Азиз се бяха крили, откъдето се бе издигнала издайническата струя дим. Както бяха обучени, хората му откриха масиран огън, освободеният гняв на правоверните.
Al-Hamdu Lil-Allah! Слава на Аллаха! Атаката бе започнала.

* * *

Докато обясняваше на Андърс защо трябва да остане на мястото още две минути, на Линдрос му се стори сякаш някой стоварва върху главата му огромен чук. Отне му няколко мига да осъзнае, че лежи на земята и устата му е пълна с пръст. Вдигна глава. Горящи останки се въртяха шеметно в задимения въздух, не чуваше никакъв звук, усещаше само едно особено налягане върху тъпанчетата си, вътрешно свистене, сякаш ленив вятър се бе разразил в главата му. По бузите му се стичаше кръв, гореща като сълзи. Острата, задушаваща миризма на горяща гума и пластмаса изпълваше ноздрите му, но имаше и нещо друго: тежкия мирис на горяща плът.
Когато се опита да се обърне, откри, че Андърс лежи наполовина върху него. Командирът бе понесъл основната част от взрива в опит да го защити. Лицето и голото му рамо бяха обгорени и димяха. Цялата му коса бе изгоряла, оголвайки черепа. Линдрос усети гадене, когато конвулсивна тръпка измести тялото от него. Той отново почувства гадене и се изправи на колене.
След това дочу някакво бръмчене, странно приглушено, като от голямо разстояние. Обърна се и видя членовете на «Скорпиън-1» да се измъкват от останките на хеликоптера, стреляйки с полуавтоматичните си оръжия.
Един от тях падна, сразен от унищожителния картечен огън. Следващото действие на Линдрос бе инстинктивно. Той пропълзя до мъртвеца, грабна неговия автомат ХМ8 и започна да стреля.
Закалените в битка мъже от «Скорпиън-1» бяха както смели, така и добре обучени. Те знаеха кога да стрелят и кога да се прикриват. Въпреки това, когато започна кръстосаният огън, те се оказаха напълно неподготвени и един след друг ставаха мишена на противника Линдрос продължи да стреля дори и след като остана сам. Странно, но никой не стреляше по него, нито един куршум не го засегна. Установи това, когато боеприпасите му свършиха. Стоеше с димящото оръжие в ръка и гледаше враговете, които слизаха от хълма.
Те вървяха мълчаливи, слаби като обезобразения мъж в пещерата, с празни очи на хора, които са видели твърде много пролята кръв. Двама се отделиха от групата и тръгнаха към димящите останки на хеликоптера.
Линдрос трепна, когато чу изстрели. Единият от групата излетя от отворената врата на почернелия «Чинук», но миг по-късно другият мъж измъкна за яката окървавения пилот.
Мъртъв ли беше или в безсъзнание? Линдрос не можеше да разбере, защото другите го бяха заобиколили в кръг. Видя на лицата им особената светлина на фанатика, една болезнена бледост, огън, който можеше да бъде угасен само от собствената им смърт.
Той пусна безполезното си оръжие и те го хванаха, извивайки грубо ръцете му зад гърба. Мъжете вдигнаха телата от земята и ги хвърлиха в хеликоптера. След това двама други се приближиха с огнехвъргачки. С ужасяваща прецизност те започнаха да опожаряват хеликоптера с мъртвите и ранените мъже в него.
Линдрос, замаян, с кървящи повърхностни порезни рани, наблюдаваше координираните им действия. Той бе изненадан и впечатлен, а също и уплашен. Който и да бе планирал тази умна засада, който и да бе обучил този отряд, той не беше обикновен терорист. В момент, когато похитителите му се бяха разсеяли, той свали пръстена от ръката си, хвърли го на каменистия сипей и направи една крачка, за да го затисне с обувката си. Който и да го потърсеше, трябваше да знае, че е бил там и че не е убит с останалите.
Групата мъже около него се раздели и той видя към него да крачи висок, силен арабин със самоуверено, белязано от пустинята лице и големи пронизващи очи. За разлика от другите терористи, които Линдрос бе разпитвал, той носеше отпечатък на цивилизацията върху себе си.
Линдрос се взря в тъмните очи на арабина.
— Добър ден, господин Линдрос — каза водачът на терористите на арабски.
Линдрос продължи да го гледа, без да мигне.
— Мълчалив американецо, къде са ти заплахите сега? — Усмихвайки се, той добави: — Няма полза да се преструваш. Знам, че говориш арабски. — Той взе от Линдрос детектора за радиация и гайгеровия брояч. — Предполагам, че си намерил това, което търсеше. — Претърсвайки джобовете на Линдрос, той извади металния контейнер. — Ах, да. Отвори го и изсипа съдържанието между ботушите на Линдрос. — За твое съжаление истинското доказателство отдавна го няма. Сигурно би искал да научиш къде е то.
Последната фраза бе подигравка, не въпрос.
— Разузнаването ти е първокласно — каза Линдрос на безукорен арабски, което накара всички в групата да се раздвижат, освен двама мъже: самият водач и як мъж, когото Линдрос определи като втория в йерархията.
След това водачът се усмихна отново.
— Твоето също.
Мълчание.
Без предупреждение водачът удари толкова силно Линдрос през лицето, че зъбите му изтракаха.
— Името ми е Фади, избавителят, Мартин. Нали нямаш нищо против да те наричам Мартин? Така или иначе, ще се сближим през следващите няколко седмици.
— Не възнамерявам да ви казвам нищо — каза Линдрос, преминавайки на английски.
— Това, което възнамеряваш, и това, което ще направиш, са две различни неща — каза Фади на блестящ английски.
Той наклони глава и Линдрос трепна, когато му изви ръцете толкова рязко и грубо, че заплашваше да извади ставите на рамената му.
— Ти си решил да пропуснеш този рунд. — Разочарованието на Фади изглеждаше искрено. — Колко арогантно от твоя страна, колко глупаво. Но в края на краищата, ти си американец. Американците винаги са арогантни. Ех, Мартин. Наистина глупаво.
И отново му хрумна, че това не бе обикновен терорист. Фади знаеше името му. Въпреки силната пронизваща болка в ръцете Линдрос се опитваше да запази спокойното си изражение. Защо нямаше капсула цианид в устата си, маскирана в зъб, като агентите в шпионските романи? Подозираше, че рано или късно ще има крещяща нужда от такава. Въпреки това обаче трябваше да се държи колкото може.
— Да, крий се зад стереотипите си — каза той. — Обвинявате ни, че не ви разбираме, но вие ни разбирате още по-малко. Ти изобщо не ме познаваш.
— О, по този въпрос, както и за повечето неща, грешиш, Мартин. Всъщност те познавам доста добре. За известно време — как го казват американските студенти, ах, да — бях те превърнал в своя основна специалност. Антропология или реал-политика? — Той сви рамене, сякаш бяха двама колеги, които си пийваха заедно. — Въпрос на семантика.
Усмивката му стана още по-широка, след като целуна Линдрос по двете бузи.
— Така че преминаваме към втори рунд.
Когато се отдръпна, по устните му имаше кръв.
— В продължение на три седмици ти ме търсеше. Вместо това аз те открих.
Той не изтри кръвта на Линдрос, а внимателно я облиза.


Първа част

Първа глава

— Кога се появи този спомен, господин Борн? — попита доктор Съндърланд.
Джейсън Борн не можеше да седи спокойно и се разхождаше из изисканото, уютно помещение, което приличаше повече на работен кабинет в частен дом, отколкото като лекарски кабинет. Кремави стени, махагонова ламперия, великолепно бюро от тъмно дърво на птичи крака, два стола и малък диван. Стената зад бюрото на доктор Съндърланд бе запълнена с множеството му дипломи и с впечатляваща поредица от международни награди за новаторски терапевтични методи в психологията и психофармакологията, свързани с неговата специалност: паметта. Борн ги разгледа внимателно, след което погледна снимката в сребърна рамка на бюрото на лекаря.
— Как се казва? — попита Борн. — Жена ви.
— Катя — каза доктор Съндърланд след леко колебание.
Обикновено психиатрите избягват да говорят за личния си живот и за семействата си. В този случай обаче не е точно така, помисли си Борн…
Катя бе в ски екип. На главата си имаше плетена шапка с пискюл. Беше руса и много красива. Нещо в нея подсказваше, че се чувства комфортно пред фотоапарата. Тя се усмихваше в обектива, слънцето блестеше в очите й. Бръчиците около очите я правеха да изглежда особено уязвима.
Борн усети, че се просълзява. Някога би казал, че това са сълзите на Дейвид Уеб. Но двете враждуващи личности — Дейвид Уеб и Джейсън Борн, денят и нощта в душата му — най-после се бяха слели. Макар да бе вярно, че Дейвид Уеб, преподавател по лингвистика в Джорджтаунския университет, потъваше все по-дълбоко в сенките, бе толкова вярно и че Уеб бе смекчил най-параноичните и антисоциални ъгли на Борн. Борн не би могъл да живее в нормалния свят на Уеб, както и Уеб не би могъл да оцелее в жестокия, мрачен свят на Борн.
Гласът на доктор Съндърланд прекъсна мислите му.
— Моля, седнете, г-н Борн.
Борн го стори. Изпита някакво облекчение, когато откъсна поглед от снимката.
Лицето на доктор Съндърланд изразяваше искрено съчувствие.
— Проблясъците, господин Борн, са започнали след смъртта на жена ви, предполагам. Един такъв шок би…
— Не тогава, не — каза Джейсън Борн бързо. Но това бе лъжа. Късчетата спомени изплуваха отново през нощта, когато той видя Мари. Те го разбудиха — кошмарите се появяваха дори и под блясъка на лампите, които включваше.
Кръв. Кръв по ръцете му, кръв, покриваща гърдите му. Кръв по лицето на жената, която носи. Мари! Не, не беше Мари! Някоя друга, нежните извивки на шията й изглеждат още по-бледи заради стичащата се кръв. Животът й изтича покрай него, капейки по калдъръмената улица, докато бяга. Задъхва се в студената нощ. Къде е? Защо бяга? Боже мой, коя е тя?
Той бе скочил посред нощ, беше се облякъл, излязъл навън, тичайки през канадския провинциален пейзаж, докато не почувства болка отстрани. Мъртвешки бледата лунна светлина го следваше като окървавените му късчета спомени. Той не можеше да избяга нито от нея, нито от спомените си.
Сега беше в кабинета на този доктор. Той не му се доверяваше, макар че Мартин Линдрос, заместник-директорът на управлението и приятел на Борн, го насочи към него с впечатляващи препоръки. Линдрос бе взел името на Съндърланд от списък, изготвен от кабинета на директора на ЦРУ, а името на Ан Хелд в края на всяка страница потвърждаваше мнението му. Ан Хелд бе помощничката на директора, строгата му дясна ръка.
— Г-н Борн? — подкани го доктор Съндърланд.
Не че имаше значение. Той мярна лицето на Мари, бледа и бездиханна, почувства присъствието на Линдрос край себе си, докато слушаше английския с френско-канадски акцент на съдебния лекар.
— Вирусната пневмония беше много напреднала и положението беше неспасяемо. Можете да намерите утеха в това, че не е страдала. Тя заспа и повече не се събуди. — Лекарят бе отместил поглед от мъртвата жена към нейния съсипан от скръб съпруг и неговия приятел. — Да беше се върнала по-рано от тези ски.
Борн бе прехапал устни.
— Тя се грижеше за децата ни. Джейми си бе навехнал глезена при последното спускане. Алисън бе ужасно изплашена.
— Не е потърсила лекар? Глезенът сигурно е бил изкълчен или счупен.
— Вие не разбирате. Жена ми, цялото й семейство са хора, които обичат да са навън, фермери, издръжлива порода. Мари бе обучена от ранна възраст да се грижи за себе си сред природата. Тя не се страхуваше от нищо.
— Понякога — бе казал съдебният лекар — малко страх е полезен.
— Нямате право да я съдите! — бе изкрещял Борн с гняв и мъка.
— Прекарвате твърде много време с мъртвите — бе смъмрил Линдрос съдебния лекар. — Трябва да поработите върху социалните си умения.
— Извинявам се.
Борн си бе поел дъх, и обръщайки се към Линдрос, бе казал:
— Тя ми се обади, мислеше, че е просто настинка.
— Логично заключение — бе казал приятелят му. — При всяко положение мислите й са били насочени към сина и дъщеря й.
— И така, господин Борн, кога започнаха тези спомени?
Имаше далечен намек за румънски акцент в английския на доктор Съндърланд. Той бе мъж с високо и широко чело, със силна челюст и масивен нос, човек, който лесно внушаваше доверие. Носеше очила със стоманени рамки, а косата му бе сресана назад в причудлива, старомодна прическа. Той нямаше джобен компютър, не изпращаше текстови съобщения по време на сеанса. Не се занимаваше с няколко неща едновременно. Докторът носеше костюм с жилетка от плътен туид и папийонка на точки в бяло и червено.
— Така, така. — Доктор Съндърланд наклони голямата си глава и заприлича на сова. — Ще ми простите, но съм доста сигурен, че вие, как да се изразя, криете истината.
Борн настръхна.
— Крия…?
Доктор Съндърланд извади красив портфейл от крокодилска кожа, от който измъкна стодоларова банкнота. Вдигна я и каза:
— Готов съм да се обзаложа, че спомените са започнали веднага след като сте погребали жена си. Все пак този облог ще бъде невалиден, ако предпочетете да не кажете истината.
— Вие да не сте детектор на лъжата в човешки образ?
Доктор Съндърланд мъдро замълча.
— Вземете си парите — каза Борн най-накрая с въздишка. — Вие сте прав, разбира се. Спомените започнаха в деня, когато видях Мари за последен път.
— Какви бяха те?
Борн се поколеба.
— Гледах надолу към нея в погребалния дом. Сестра й и баща й вече я бяха идентифицирали и бяха взели тялото от съдебния лекар. Гледах надолу към нея — но не можех изобщо да я видя…
— Какво виждахте, господин Борн? — гласът на доктор Съндърланд бе мек и безпристрастен.
— Кръв. Видях кръв.
— И?
— Ами, всъщност нямаше кръв. Не и наистина. Това бе спомен, който изплува без предупреждение, без…
— Винаги става така, нали?
Борн кимна.
— Кръвта бе прясна, искреше, изглеждаше синкава на светлината на уличните лампи. Кръвта покриваше това лице…
— Чие лице?
— Не знам… на жена… но не беше Мари. Беше някоя друга.
— Можете ли да опишете тази жена? — попита доктор Съндърланд.
— За съжаление не мога. Не знам. И въпреки това я познавам. Знам, че я познавам.
Настъпи кратко мълчание, при което доктор Съндърланд вмъкна привидно несвързан с предишната тема въпрос.
— Кажете ми, господин Борн, коя дата сме днес?
— Нямам проблем с този вид памет.
Доктор Съндърланд наклони глава.
— Направете ми това удоволствие, моля.
— Четвъртък, трети февруари.
— Три месеца след погребението, откакто проблемът ви с паметта е започнал. Защо чакахте толкова дълго, преди да потърсите помощ?
Отново настъпи мълчание.
— Нещо стана миналата седмица — каза Борн най-накрая. — Видях… видях мой стар приятел.
Алекс Конклин, който вървеше надолу по улицата в стария град в Александрия, където беше завел Джейми и Алисън на последната екскурзия. Те тъкмо бяха излезли от една сладоледена къща — «Баскин-Робинс» — двамата носеха фунийки със сладолед, и там беше Конклин, огромният Алекс Конклин, неговият ментор, човекът зад самоличността на Джейсън Борн. Не можеше да си представи къде щеше да е без Конклин днес.
Доктор Съндърланд наведе глава.
— Не разбирам.
— Този приятел почина преди три години.
— Въпреки това вие го видяхте.
Борн кимна.
— Повиках го и когато той се обърна, държеше в ръцете си нещо… някого всъщност. Жена. Окървавена жена.
— Вашата окървавена жена.
— Да. В този момент си помислих, че полудявам.
Тогава той реши да изпрати децата при сестрата и бащата на Мари в Канада, където семейството имаше огромно ранчо. Така бе по-добре за тях, макар че Алисън и Джейми му липсваха ужасно. За тях не беше добре да са заедно сега.
Оттогава често сънуваше моментите, от които се страхуваше най-много: как се взира в бледото лице на Мари, взима вещите й от болницата, стои в тъмната стая в погребалното бюро, гледа надолу към тялото на Мари, лицето й е застинало, восъчно, гримирано така, както самата тя никога не би се гримирала. Той се навежда, протяга ръка и собственикът на погребалното бюро му предлага кърпичка, която Борн използва, за да изтрие червилото и ружа от лицето й. Той я целува, студенината на устните й преминава през него като електрически шок. Тя е мъртва, мъртва е. Това е краят, животът ми с нея свърши. С тих звук затваря капака на ковчега. Обръщайки се към собственика на погребалното бюро, казва: Промених мнението си. Не искам отворен ковчег. Не искам никой да я вижда така, особено децата.
— Въпреки това вие тръгнахте след него — настоя доктор Съндърланд. — Много странно. Като се има предвид вашата история, амнезията ви, травмата от преждевременната смърт на жена ви е отприщила някакъв особен спомен. Можете ли да се сетите по какъв начин починалият ви приятел е свързан с окървавената жена?
— Не.
Но, разбира се, това бе лъжа. Той подозираше, че преживява отново една стара мисия, на която Алекс Конклин го изпрати преди години.
Доктор Съндърланд събра пръстите си.
— Вашите проблясъци може да бъдат предизвикани от всичко, стига да е достатъчно ярко: нещо, което сте видели, помирисали, докоснали, като сън, който отново изплува. Само че за вас тези «сънища» са реални. Това са вашите спомени; те наистина са се случили. — Той взе една златна писалка. — Без съмнение травма като тази, която сте преживели, би трябвало да е начело на този списък. И след това да повярвате, че сте видели някого, за когото знаете, че е мъртъв… Не е изненадващо, че проблясъците са станали по-чести.
Това бе вярно, но със засилването на спомените психическото му състояние ставаше все по-непоносимо. Този следобед в Джорджтаун бе изпратил децата си. Той изпитваше ужас, все още изпитваше ужас.
Мари я нямаше, бе изчезнала в един кошмарен, безсмислен миг. И сега не само споменът за нея го преследваше, но и тези древни мълчаливи улици, които го гледаха злобно, улици, които знаеха нещо за него, което той дори не подозираше. Това беше неговият кошмар: ще нахлуят спомените и той ще се къпе в студена пот. Ще лежи в мрака абсолютно сигурен, че никога няма да заспи. Той неминуемо заспиваше — дълбок, почти наркотичен сън, но когато излезеше от този ад, се обръщаше, все още в хватката на съня, търсейки както винаги топлото, апетитно тяло на Мари. И мисълта отново го връхлиташе като товарен влак, който се врязва в гърдите му.
Мари е мъртва. Мъртва, отишла си завинаги.
Сухият, ритмичен звук от драскането на доктор Съндърланд в бележника извади Борн от мрачната забрава.
— Тези проблясъци от спомени буквално ме побъркват.
— Нищо чудно. Вашето желание да откриете миналото си е всеобхватно. Аз бих го нарекъл дори натрапчиво. Една мания често лишава тези, които страдат от нея, от способността да живеят нормален живот, макар че аз мразя това понятие и го използвам рядко. Във всеки случай мисля, че мога да ви помогна.
Доктор Съндърланд разпери големите си мазолести ръце.
— Позволете ми да започна, като ви обясня същността на вашия проблем. Спомените възникват, когато електрически импулси карат синапсите в мозъка да отделят невротрансмитери или, с други думи, синапсите стрелят, както казваме ние. Това създава временна памет. За да стане тя постоянна, е необходимо да се извърши процес на затвърждаване. Не искам да ви отегчавам с подробни описания. Достатъчно е да кажем, че затвърждаването изисква синтез на нови протеини, следователно отнема много часове. През това време процесът може да бъде блокиран или възпрепятстван от множество неща — сериозна травма, например безсъзнание. Това се е случило с вас. Докато сте били в безсъзнание, вашата неестествена мозъчна активност е превърнала постоянните спомени във временни. Протеините, които създават временни спомени, се разпадат много бързо. За часове или дори за минути тези временни спомени изчезват.
— Но моите спомени се появяват отново от време на време.
— Това е заради травмата — физическа, емоционална или съчетание от двете, която може много бързо да залее определени синапси с невротрансмитери, тоест да възкреси, ако се изразим така, спомени, загубени преди.
Доктор Съндърланд се усмихна.
— Казвам ви всичко това, за да ви подготвя. Идеята за пълно изтриване на паметта, макар да е по-близка от когато и да било досега, е все още елемент на научната фантастика. Все пак като приложа най-новите процедури, мога да накарам паметта ви да се възстанови напълно. Ще трябва обаче да ми дадете две седмици.
— Давам ви днешния ден, докторе.
— Препоръчвам силно…
— Днес — каза Борн по-твърдо.
Доктор Съндърланд го изгледа изучаващо, потупвайки замислено със златната си писалка долната си устна.
— При тези обстоятелства… Смятам, че мога да потисна паметта ви. Това не е същото като изтриването.
— Разбирам.
— Добре — доктор Съндърланд удари с длани колената си и се изправи. — Елате в манипулационната и аз ще направя всичко възможно, за да ви помогна. — Предупреждаващо вдигна показалец. — Предполагам, няма нужда да ви напомням, че паметта е ужасно изплъзващо се нещо.
— Няма никаква нужда — каза Борн и отново лошо предчувствие премина през него.
— Значи разбирате, че няма гаранции. Има отлични шансове моят метод да проработи, но за колко време…
Той сви рамене.
Борн кимна и последва доктор Съндърланд в съседното помещение. То бе малко по-голямо, подът бе постлан с типичния за лекарски кабинет линолеум на шарки, край стените бе наредено оборудване от неръждаема стомана, рафтове и шкафове. Единият ъгъл бе зает от малка мивка, под която се намираше червен пластмасов контейнер с етикет за опасни органични отпадъци, залепен на видно място върху него. В центъра на стаята имаше нещо като елегантен и футуристичен зъболекарски стол. Няколко подвижни манипулатора висяха от тавана и образуваха стегнат кръг около стола. Два медицински уреда с неизвестно предназначение бяха поставени върху колички с гумени колела. Стаята имаше подредения стерилен вид на операционна зала.
Борн седна на стола и изчака, докато доктор Съндърланд нагласи височината и наклона. След това докторът прикрепи осем електрода от една от подвижните колички към различни области по главата на Борн.
— Ще проведа две серии от тестове на вашите мозъчни вълни, веднъж, когато сте в съзнание, и втори път — в безсъзнание. Важно е, за да мога да оценя двете страни на мозъчната ви активност.
— И след това какво?
— Зависи от резултата — каза доктор Съндърланд. — Но лечението включва стимулирането на някои синапси в мозъка с определени сложни протеини. Виждате ли, ключът е в миниатюризацията. Това е една от моите специалности. Не можете да работите с протеини на такова миниатюрно ниво, без да сте специалист по миниатюризацията. Чували ли сте за нанотехтологията?
Борн кимна.
— Електронни компоненти с микроскопичен размер. На практика малки компютри.
— Точно така. — Очите на доктор Съндърланд блеснаха. Той изглеждаше много доволен от познанията на пациента си. — Тези сложни протеини — тези невротрансмитери — действат точно като наночастици, свързват й укрепват синапсите в областите на мозъка, към който ще ги насоча, за да блокират или да създават спомени.
Ненадейно Борн дръпна електрическите проводници, скочи и без да каже дума, излезе от кабинета. Той се затича по застлания с мрамор коридор, обувките му леко потракваха, сякаш някакво многокрако животно го преследваше. Защо ли позволяваше на някого да ровичка из мозъка му?
Двете врати за тоалетните бяха една до друга. Дръпна вратата, на която пишеше «Мъже», втурна се вътре и опря ръце на бялата порцеланова мивка. Неговото лице, пребледняло, изглеждаше призрачно в огледалото. То отразяваше плочките зад него, като тези в погребалното бюро. Той видя Мари — лежаща неподвижно, с ръце, кръстосани върху стегнатия й корем. Тя се носеше, сякаш бе на лодка, сякаш плуваше в бърза река, която я отнасяше от него.
Той притисна чело в огледалото. Изведнъж сълзите му се отприщиха и се затъркаляха по бузите му. Спомни си Мари такава, каквато беше, косата й се развяваше на вятъра, кожата на тила й бе като сатен; когато се спускаха по Снейк Ривър, нейните силни, загорели на слънцето ръце въртяха греблото в пенещата се вода, безкрайното небе на Запада се отразяваше в очите й; когато той я помоли да се ожени за него в една от гранитните зали в Джорджтаунския университет, тя бе в черна тясна рокля под кожено палто, държаха си ръцете, смееха се по пътя към университетското коледно парти. Когато изрекоха клетвите си, техните ръце, вече с пръстени, се сляха, устните им се притиснаха, сърцата им биеха като едно. Той си спомняше, когато тя роди Алисън. Два дни преди Хелоуин тя седеше на шевната машина и шиеше костюм на призрачен пират за Джейми, когато водите й изтекоха. Раждането на Алисън бе трудно и мъчително. Накрая Мари започна да кърви. Той почти я бе изгубил, притискаше я в прегръдките си, молеше я да не го оставя. Сега я бе загубил завинаги…
Той плачеше и не можеше да спре.
И тогава, като призрак, който го преследваше, непознатото окървавено лице на жената отново изплува от дълбините на паметта му, заличавайки образа на любимата му Мари. Капеше кръв. Очите й гледаха невиждащо нагоре към него. Какво искаше тя? Защо го преследваше? Той отчаяно искаше да се измъкне оттук, от тази сграда, но знаеше, че няма да може. Не и след като собственият му мозък го атакуваше.

* * *

Доктор Съндърланд търпеливо чакаше със стиснати устни в кабинета си.
— Може ли да продължим?
Борн, чиито сетива все още бяха под впечатление на окървавеното лице, си пое дъх и кимна.
— Продължавайте.
Борн седна на стола и доктор Съндърланд отново прикачи електродите. Той завъртя един ключ на уреда върху подвижната количка и започна да наглася скали, някои от тях бързо, други бавно, трети почти предпазливо.
— Не се притеснявайте — каза доктор Съндърланд внимателно. — Няма да почувствате нищо.
Борн не почувства.
Когато доктор Съндърланд прецени, той натисна друг ключ и дълъг лист хартия, като онези, използвани в ЕКГ апаратите, излезе от един процеп. Доктор Съндърланд се взираше в разпечатката на мозъчните вълни на будния Борн.
Той не отбеляза нищо на разпечатката, но кимаше сам на себе си, веждите му се движеха като светкавици. Борн не можеше да каже дали това е добър или лош знак.
— Добре тогава — каза доктор Съндърланд най-накрая. Той изключи машината, отмести количката и я замени с другата.
Взе спринцовка от таблата на нейната блестяща метална повърхност. Борн успя да забележи, че тя е пълна с прозрачна течност.
— Инжекцията няма да ви накара да изпаднете напълно в безсъзнание, само ще заспите дълбоко, за да проверим делта-вълните, бавните мозъчни вълни. — В отговор на отработеното движение на палеца на лекаря малко от течността бликна от върха на иглата. — Трябва да видя дали има някакви необичайни пробиви в структурата на делта-вълните.
Борн кимна, а когато се събуди, сякаш не бе минало никакво време.
— Как се чувствате? — попита доктор Съндърланд.
— По-добре, мисля — каза Борн.
— Добре. — Доктор Съндърланд показа на Борн разпечатка. — Както предполагах, има аномалия в модела на делта-вълните. — Ето тук, виждате ли? И тук. — Той връчи на Борн втора разпечатка. — Това е моделът на вашите делта-вълни след лечението. Аномалията е намаляла значително. Съдейки по резултата, можем да предположим, че внезапните спомени ще изчезнат напълно в течение на следващите десет или горе-долу толкова дни. Макар че трябва да ви предупредя, че е възможно нещата да се влошат през следващите четиридесет и осем часа — времето, което е необходимо, за да се адаптират синапсите ви към лечението.

* * *

Краткият зимен здрач преливаше в нощ, когато Борн напусна сградата, където бе кабинетът на лекаря — голямо, облицовано с варовик здание в гръцки стил на «Кей Стрийт». Леден вятър от Потомак, който лъхаше на фосфор и на гнило, омота полите на палтото около краката му.
Обърна се на другата страна, за да се предпази по-добре от праха и песъчинките, и видя отражението си във витрината на цветарски магазин, ярки букети цветя, изложени зад стъклото, като цветята на погребението на Мари.
Отдясно на него се отвори облицованата с месинг врата на магазина, отвътре излезе жена, прегърнала букет в ръцете си. Какъв беше ароматът, който се носеше от букета? Букет гардении, опаковани грижливо заради зимния мраз.
Сега той отново носеше в съзнанието си жената от неизвестното си минало, чувстваше кръвта й, гореща и пулсираща, върху дланите си. Тя бе по-млада, отколкото предположи, малко над двайсетте, не повече. Устните й се раздвижиха, карайки го да потръпне. Тя все още бе жива! Очите й го потърсиха. Кръвта се стичаше от полуотворената й уста. И думи, неясни, объркани. Той се опита да я чуе. Какво казваше? Опитваше ли се да му каже нещо? Коя бе тя?
При новия порив на силния вятър той се върна в мразовития вашингтонски здрач. Ужасяващият образ бе изчезнал. Дали уханието на гардениите бе извикало образа й в съзнанието му? Каква бе връзката?
Той се обърна с намерението да се върне при доктор Съндърланд, макар да бе предупреден, че известно време след лечението може да бъде измъчван от спомените си. Телефонът му иззвъня. За миг си помисли да не отговаря, но все пак отвори телефона и го приближи до ухото си.
Изненадан, чу гласа на Ан Хелд, помощничката на директора на ЦРУ. Представи си висока, слаба брюнетка на около трийсет години, с класически черти, розови устни и ледени сиви очи.
— Здравейте, господин Борн. Директорът иска да ви види. — Акцентът й бе «средноатлантически», което означаваше нещо между нейната родна Британия и новата й родина Америка.
— Нямам желание да го виждам — възрази хладно Борн.
Ан Хелд въздъхна, явно обмисляйки отговора си.
— Господин Борн, освен самия Мартин Линдрос никой не знае по-добре от мен вашите антагонистични отношения със Стария и с ЦРУ като цяло. Бог ми е свидетел, че имате достатъчно причини: те ви използваха безброй пъти като примамка и после решиха, че сте се обърнали срещу тях. Но сега наистина трябва да дойдете.
— Звучи убедително. Но нищо на света няма да ме накара да си променя мнението. Ако директорът има да ми каже нещо, може да го направи чрез Мартин.
— Той иска да говори с вас именно за Мартин Линдрос.
Борн осъзна, че стиска силно телефона. Гласът му бе леденостуден, когато каза:
— Какво за Мартин?
— Това е. Не знам. Никой, освен Стария не знае. Той се е затворил в отдел «Сигнали» още от сутринта. Дори и аз не съм го виждала. Преди три минути ми се обади и ми нареди да ви доведа.
— Какво точно каза?
— Точните му думи бяха: «Знам колко близки са Борн и Линдрос. Затова се нуждая от него.» Господин Борн, умолявам ви да дойдете. Тук е обявен код «Меса».
Код «Меса» бе терминът, използван в ЦРУ за тревога от първа степен.

* * *

Докато Борн чакаше таксито, имаше време да помисли за Мартин Линдрос.
Колко пъти през последните години бяха говорили с Мартин за неговата съкровена, често болезнена тема за загубата на паметта? Едва ли Линдрос, заместник-директорът на ЦРУ, бе подходящ за довереник. Кой бе очаквал да станат приятели с Джейсън Борн? Не и самият Борн, чиято подозрителност и параноя бяха събудени, след като Линдрос се появи в кабинета на Уеб в университетското градче преди близо три години. Разбира се, Борн осъзна тогава, че той ще се опита отново да го вербува за ЦРУ. Това не беше чак толкова странно. В края на краищата Линдрос използваше новите си правомощия, за да превърне ЦРУ в по-стегната, по-чиста организация, която да е в състояние да се справи с глобалните заплахи на радикалния, фундаменталисткия ислям.
Една такава промяна би била просто немислима преди пет годни, когато Стария управляваше ЦРУ с желязна ръка. Но сега директорът наистина бе стар — в действителност и по име. Носеха се слухове, че вече не държи здраво юздите, че е време да се пенсионира с почести, преди да бъде уволнен. На Борн му се искаше да е така, но имаше вероятност слухът да е пуснат от самия директор, за да отстрани враговете, за които знаеше, че се крият в Белтуей*. Той бе хитро старо копеле, което бе по-добре свързано с мрежата от стари момчета, върху която се крепеше Вашингтон, отколкото всеки друг, когото Борн бе срещал.
Червено-бялото такси спря, Борн се качи и даде адреса на шофьора. Настанявайки се на задната седалка, той отново потъна в мислите си.
За негова пълна изненада изобщо не стана дума за вербуване. На вечеря Борн започна да вижда Линдрос в различна светлина от времето, когато бяха заедно на мисии. Самият факт, че той променяше ЦРУ отвътре, го превърна в самотник в собствената му организация. Той се ползваше с абсолютното, безрезервно доверие на Стария, който виждаше в Линдрос нещо от своето младежко аз, но шефовете на седемте отдела се страхуваха от него, тъй като знаеха, че държи бъдещето им в ръцете си.
Линдрос имаше приятелка на име Мойра и нямаше други близки. Затова съчувстваше напълно на Борн.
— Ти нямаш минало, което да си спомняш — бе казал той на тази първа от многото вечери. — Аз нямам минало, което да си спомням…
Може би несъзнателно ги привлече един към друг това, че и двамата бяха преживели своя дълбока, незаличима травма. Чувството им за празнота породи приятелство и доверие.
Най-после, преди седмица, той си взе отпуска по здравословни причини от Джорджтаунския университет. Позвъни на Линдрос, но той не се обаждаше. Никой не можеше да му каже къде е Линдрос. На Борн му липсваше неговият внимателен, рационален анализ на все по-нерационалното му умствено състояние. И сега приятелят му бе в центъра на една мистерия, която бе накарала ЦРУ да премине в извънреден режим.

* * *

Щом получи потвърждение, че Джейсън Борн е напуснал сградата, Костин Вейнтроп — мъжът, който се наричаше доктор Съндърланд, стегнато и бързо опакова оборудването си в разделеното на части външно отделение на черен кожен куфар. От куфара извади лаптоп. Вейнтроп, експерт по миниатюризацията, която бе допълнение към специалността му върху човешката памет, го бе сглобил сам. Включи дигитална камера с висока разделителна способност в компютъра и изкара четири уголемени снимки на помещението от различни ъгли. Сравни ги с това, което виждаше пред себе си, за да се увери, че всеки предмет бе така, както го бе намерил, когато влезе в кабинета петнадесет минути преди пристигането на Борн. Когато свърши, изгаси светлините и отиде в кабинета.
Вейнтроп махна снимките, които бе поставил, и спря поглед върху жената, която бе нарекъл своя съпруга. Тя наистина бе съпругата му, неговата Катя от Прибалтика, жена му. Добре обмислената му откровеност помогна да спечели доверието на Борн. Той бе човек, който вярваше в правдоподобността. Затова използва снимката на съпругата си, а не на непозната жена. Когато създаваше една легенда — нова идентичност, той знаеше, че е важно в нея да бъдат вплетени частици от нещата, в които самият вярваш. Особено при човек с опита на Джейсън Борн. Във всеки случай снимката на Катя имаше желания ефект върху Борн. За нещастие напомни и на Вейнтроп къде бе тя и защо не може да я види. Изведнъж пръстите му се свиха в юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
Той обаче бързо се съвзе от нездравото си самосъжаление. Постави лаптопа на ъгъла на бюрото на истинския доктор Съндърланд и изкара на екрана увеличения на дигиталните снимки, които бе направил на тази стая. Както и преди, беше внимателен до педантичност, докато се увери, че всяка една подробност в кабинета е така, както я бе намерил. Не биваше да остане никаква следа от присъствието му, след като си тръгне.
Четирибандовият му мобилен телефон иззвъня и той го приближи до ухото си.
— Готово — каза Вейнтроп на румънски. Можеше да го каже и на арабски, майчиния език на неговия работодател, но бяха решили, че румънският би привлякъл по-малко внимание.
— Доволен ли си? — Това бе различен глас, някак по-дълбок, по-груб от покоряващия глас на мъжа, който го беше наел. Гласът принадлежеше на човек, който умееше да печели фанатични последователи.
— Определено. Доизгладих и усъвършенствах процедурата върху обектите за изследвания, които ми предоставихте. Всичко, за което се договорихме, е направено.
— Доказателството за това ще се прояви скоро.
В тона се долавяше подчертано нетърпение, съчетано с нотка на безпокойство.
— Имай вяра, приятелю — каза Вейнтроп и прекъсна връзката.
Той прибра лаптопа, дигиталната камера и кабела, след това облече балтона си от туид и нахлупи мека шапка.
Хвана куфарчето си в едната ръка и хвърли последен внимателен поглед наоколо. Нямаше място за грешка във високоспециализираната работа, която вършеше.
Удовлетворен, изгаси лампата и при пълен мрак се измъкна от кабинета. В коридора погледна часовника си. 16,46 ч. С три минути повече, но все пак във времевия толеранс, отпуснат от работодателя му. Беше четвъртък, 23 февруари, както бе казал Борн. В четвъртък доктор Съндърланд нямаше приемни часове.


Втора глава

На картата на града централата на ЦРУ, разположена на 23 улица, бе отбелязана като сграда на Министерството на селското стопанство. За да подсили тази илюзия, тя бе заобиколена от перфектно поддържани тревни площи, разпръснати наоколо, и с декоративни дървета, разделени от лъкатушещи пътеки, застлани с чакъл. Самата сграда бе безлична, доколкото бе възможно в един град с величествена монументална архитектура. На север граничеше с огромни здания, които приютяваха Държавния департамент и Института по медицина и хирургия към военноморските сили, а на изток с Националната академия на науките. От кабинета на директора се откриваше отрезвяваща гледка към Мемориала на ветераните от Виетнам, както и към част от блестящия, бял «Линкълн Мемориъл».
Ан Хелд не бе преувеличила. Борн трябваше да премине най-малко през три отделни пропускателни пункта, преди да получи достъп до вътрешното преддверие. Те се извършваха в достъпното за граждани фоайе, защитено от бомбени атаки и от пожар, което всъщност представляваше бункер със скрити зад декоративни мраморни плочи и колони дебели две стъпки бетонни стени, подсилени с мрежа от стоманени пръти и кевлар. Нямаше стъкло, което да се строши, а лампите и електрическите вериги бяха солидно защитени. При първата проверка трябваше да повтори кодова фраза, която се променяше три пъти дневно, при втората да мине през скенер за пръстови отпечатъци. На третата той постави дясното си око пред лещите на зловеща матовочерна машина, която засне ретината му и дигитално я сравни с предишна негова снимка. Тези допълнителни високотехнологични мерки за сигурност бяха жизненоважни, тъй като сега бе възможно да се фалшифицират пръстови отпечатъци със силиконови парчета, поставени на върховете на пръстите. Борн би трябвало да знае това, беше го правил няколко пъти.
Имаше още една проверка пред асансьора и още една — временна мярка след въвеждането на код «Меса» — пред кабинета на директора на петия етаж.
След като премина през дебелата стоманена, облицована с палисандрово дърво врата, той видя Ан Хелд. За разлика от друг път, я придружаваше блед мъж, чиито мускули играеха под сакото му.
Тя го посрещна с лека, напрегната усмивка.
— Видях директора преди малко, изглеждаше остарял с десет години.
— Не ме интересува — каза Борн. — Мартин Линдрос е единственият човек в ЦРУ, за когото ме е грижа и на когото вярвам. Къде е той?
— Той бе на мисия през последните три седмици, друго не се знае.
Ан бе облечена както винаги безукорно в черно-сив костюм на «Армани», огненочервена блуза и обувки на «Маноло Бланик» с осемсантиметрови токове.
— Но съм сигурна, че каквито и съобщения директорът да е получил днес, те са били причината за необичайното вълнение тук.
Бледият мъж ги придружи мълчаливо надолу по безкрайните коридори — умишлено объркан лабиринт, по който прекарваха посетителите всеки път по различен маршрут, — докато пристигнаха пред вратата на «светая светих» на директора. Там неговият ескорт спря, но не си тръгна. Още един признак за код «Меса», помисли си Борн, докато се усмихна леко на миниатюрното око на камерата за наблюдение.
Миг по-късно чу електрическата ключалка да се отключва дистанционно.

* * *

Директорът стоеше в отдалечения край на един кабинет, голям колкото футболно игрище. Той държеше папка в едната ръка, запалена цигара в другата, нарушавайки наложената от федералните власти забрана за пушене в сградата. Кога ли беше пропушил отново? До него стоеше друг мъж — висок, едър, с дълго навъсено лице, светла, късо подстригана коса, излъчващ смразяващо спокойствие.
— Аха, появи се най-после. — Стария се насочи към него, токовете на ръчно шитите му обувки тропаха по полирания паркет. Беше прегърбен, с приведени рамене, сякаш за да се предпази от лошото време. Когато се приближи, прожекторите отвън го осветиха и по лицето му затанцуваха сенки, спомени от минали подвизи.
Изглеждаше стар и уморен, лицето му бе набраздено от бръчки като планински пейзаж, очите му потънали в орбитите си, плътта под тях подпухнала и жълта, свещица, горяща твърде слабо. Той стисна цигарата между червеникавокафявите си устни и не подаде ръка.
Другият мъж го последва, като очевидно преднамерено вървеше със свое собствено темпо.
— Борн, това е Матю Лърнър, моят нов заместник-директор. Лърнър, Борн.
Двамата мъже си стиснаха припряно ръцете.
— Мислех, че Мартин е заместник-директор — каза Борн, озадачен.
— Сложно е. Ние… — подхвана Лърнър.
— Лърнър ще те уведоми след този разговор — прекъсна го Стария.
— Ако има нещо за уведомяване — намръщи се Борн разтревожен. — Какво става с Мартин?
Директорът се поколеба. Старата неприязън никога нямаше да изчезне. Борн знаеше това и го приемаше като даденост. Сегашната ситуация явно бе твърде неприятна, за да принуди Стария да превъзмогне онова, което се бе заклел никога да не прави: да помоли Джейсън Борн за помощ. От друга страна, директорът бе краен прагматик. Трябваше да е такъв, за да се задържи на поста си толкова дълго. Той вече бе развил имунитет към превратностите, произтичащи от трудните и често съмнителни от морална гледна точка компромиси. Просто такъв бе светът, в който той живееше. Ясно беше, че сега се нуждаеше от Борн, но това го вбесяваше.
— Мартин Линдрос е изчезнал от седем дни.
Изведнъж директорът сякаш се смали, костюмът му висеше на раменете.
Борн остана безмълвен. Нищо чудно, че Мартин не му се обади.
— Какво, по дяволите, е станало? — изведнъж почти изкрещя той.
Стария запали нова цигара от огънчето на предишната и загаси угарката в кристален пепелник. Ръката му трепереше леко.
— Мартин беше на мисия в Етиопия.
— Каква мисия? — попита Борн.
— И аз попитах същото — отговори Лърнър. — Но тога е негова собствена мисия.
— Хората на Мартин засякоха внезапно увеличаване на разговорите на определени честоти, използвани от терористите. — Директорът вдиша дълбоко дима и го изпусна с леко свистене. — Неговите анализатори са специалист и по отделянето на истината от дезинформацията, която кара антитерористичните отдели в другите агенции да се въртят в кръг и да вдигат лъжлива тревога.
Той вдигна очи към Борн. Погледите им се срещнаха.
— Той ни предостави достоверно доказателство, че разговорите са истински, че предстои атака срещу един от трите големи американски града — Вашингтон, Ню Йорк, Лос Анджелис. И още по-лошо, атаката включва ядрена бомба.
Директорът взе един пакет от бюфета наблизо и го подаде на Борн. Вътре имаше малък, продълговат метален предмет.
— Знаете ли какво е това? — попита Лърнър предизвикателно.
— Това е управляем искров разрядник. Използва се в промишлеността за включване на свръхмощни машини. — Борн го огледа отвсякъде. — Използва се и за взривяване на ядрени оръжия.
— Точно така. Особено този. — Лицето на директора помръкна, когато връчваше на Борн папка, маркирана с «ПСД» — «Предназначено само за директора». Тя съдържаше подробни описания на това устройство. — Обикновено искровите разрядници използват газове: въздух, аргон, кислород, SF6 или комбинация от тях. Този използва твърдо вещество.
— Тоест проектиран е така, че да бъде използван един-единствен път.
— Правилно. Това изключва промишлено приложение.
Борн завъртя разрядника между пръстите си.
— Единствената възможна употреба тогава би била в ядрено устройство.
— Ядрено устройство в ръцете на терористи — добави Лърнър мрачно.
Директорът взе разрядника от Борн, почуквайки го със съсухрения си показалец.
— Мартин вървеше по следата на една нелегална доставка на тези устройства, която го заведе в планините на Североизточна Етиопия, където според него те са били предадени на терористична група.
— Крайно предназначение?
— Неизвестно — каза директорът.
Борн бе дълбоко обезпокоен, но предпочете да запази чувствата си за себе си.
— Добре. Нека чуя подробностите.
— В 17,32 ч. местно време, преди шест дни, Мартин и петчленен екип на «Скорпиън-1» бяха прехвърлени с хеликоптер високо на северния склон на Рас Дежен. — Лърнър подаде лист тънка хартия. — Ето точните координати.
Директорът каза:
— Рас Дежен е най-високият връх в планинската верига Семиан. Били сте там. Нещо повече, говорите езика на местните хора.
Лърнър продължи:
— В 18,04 ч. загубихме радиоконтакт със «Скорпиън-1». В 11,06 ч. източно време наредих «Скорпиън-2» да бъде на тези координати. — Той взе листа хартия от Борн. — В 10,46 ч. източно време днес получихме съобщение от Кен Джефрис, командир на «Скорпиън-2». Екипът е намерил изгорелите останки от хеликоптера на малко плато на точните координати.
— Това е последното съобщение, което получихме от «Скорпиън-2» — каза директорът. — Оттогава нямаме нищо нито от Линдрос, нито от някой друг от групата.
— «Скорпиън-3» е разположен в Джибути и е готов да потегли — каза Лърнър, отбягвайки недоволния поглед на Стария.
Но Борн, без да обръща внимание на Лърнър, вече премисляше наум възможностите, което му помогна да потисне тревогата за съдбата на приятеля си.
— Случило се е едно от двете неща — каза той твърдо. — Или Мартин е мъртъв, или е заловен и подложен на разпит. Ясно е, че нов екип не е вариант.
— В екипите «Скорпиън» влизат едни от нашите най-добри и опитни полеви агенти, закалени в битки в Сомалия, Афганистан и Иран — посочи Лърнър — Вие ще имате нужда от огнева мощ, повярвайте ми.
— Огневата мощ на двата екипа «Скорпиън» не е успяла да се справи със ситуацията на Рас Дежен. Отивам сам или въобще не тръгвам.
Той ясно заяви позицията си, но новият заместник-директор не искаше да се съгласи.
— Там, където вие виждате «гъвкавост», Борн, организацията вижда безотговорност, неприемлива опасност за хората около вас.
— Слушайте, вие ми се обадихте. Вие ме помолихте за услуга.
— Добре, забрави за «Скорпиън-3» — каза Стария. — Знам, че работиш сам.
Лърнър затвори папката.
— В замяна ще получите данни от разузнаването, транспорт и подкрепа, от която се нуждаете.
Директорът направи една стъпка към Борн.
— Знам, че няма да пропуснеш възможността да потърсиш приятеля си.
— Напълно сте прав — Борн тръгна спокойно към вратата. — Правете каквото искате с хората под ваше командване. Що се отнася до мен, аз тръгвам след Мартин без ваша помощ.
— Чакай. — Гласът на Стария отекна в огромния кабинет. В него се долавяше нотка, напомняща свиренето на влак през тъмен и пустинен пейзаж. Тъга и цинизъм, съчетани в отровна смес. — Чакай, копеле.
Борн се обърна, без да бърза.
Директорът го гледаше с ожесточена враждебност.
— Как сте се сближили с Мартин, е проклета мистерия. — С ръце, стиснати зад гърба, той се приближи със стегната крачка към прозореца и се загледа навън към свежата морава и зад нея Мемориала на ветераните от Виетнам. Обърна се и втренчи остър поглед в Борн. — Твоята арогантност ме отвращава.
Борн срещна мълчаливо погледа му.
— Добре, действай самостоятелно — отсече директорът. Разтърсваше го едва потискан гняв. — Лърнър ще се увери, че имаш всичко, от което се нуждаеш. Но ти казвам, че за теб ще бъде много по-добре, ако се върнеш с Мартин.


Трета глава

Лърнър излезе с Борн от кабинета на директора и го поведе надолу по коридора към своя офис. Той седна зад бюрото си. Когато забеляза, че Борн е предпочел да остане прав, се облегна назад.
— Това, което ще ви кажа, не бива при никакви обстоятелства да излиза извън тази стая. Стария назначи Мартин за директор на агенция за секретни операции с кодово име «Тифон», която да се занимава изключително с противодействие на мюсюлмански екстремистки терористични групи.
Борн си спомни, че Тифон бе име от гръцката митология: страховитият стоглав баща на смъртоносната Хидра.
— Ние вече имаме антитерористичен център.
— Центърът за борба с тероризма не знае нищо за «Тифон» — каза Лърнър. — Всъщност дори и в ЦРУ за него знаят само онези, които е наложително.
— Значи «Тифон» е двойно секретна организация за тайни операции.
Лърнър кимна.
— Знам какво си мислите: че не сме имали нищо такова от операция «Тредстоун». Определени аспекти от дейността на «Тифон» са, да кажем, извънредно спорни, особено що се отнася до някои влиятелни реакционери в правителството и Конгреса.
Той присви устни.
— Ще карам направо. Линдрос изгради «Тифон» от самото начало. Първо, това не е отдел, а агенция в самата агенция. Линдрос настоя да бъде освободен от излишен правителствен контрол. Освен това агенцията по необходимост действа по целия свят. Той вече създаде екипи в Лондон, Париж, Истанбул, Саудитска Арабия и на три места на Африканския рог. Второ, намерението на Мартин бе да се инфилтрират в терористични групи, за да разрушат мрежите отвътре.
— Инфилтриране — каза Борн. Значи това имаше предвид Мартин, когато бе казал на Борн, че с изключение на директора, той е абсолютно сам в ЦРУ. — Това е Светият граал на антитероризма, но досега никоя антитерористична агенция не е успяла дори да се приближи до него.
— Тъй като за тях работят малко мюсюлмани и още по-малко арабисти. В цялото ФБР само тридесет и четирима от дванайсет хиляди владеят ограничено арабски и нито един от тях не работи в отделите, които се занимава с тероризма в границите ни. И има основание за това. Видни членове на правителството все още не са склонни да използват мюсюлмани и западни арабисти — просто им нямат доверие.
— Глупаво и недалновидно — каза Борн.
— Но тези хора ги има и Линдрос тихомълком ги вербуваше. — Лърнър се изправи. — Толкова за ориентация. Смятам следващата ви спирка да бъде самият «Тифон».

* * *

Както подобава на свръхсекретна антитерористична агенция, «Тифон» бе разположена в подземието на сградата на ЦРУ. То бе променено и преоборудвано от строителна фирма, работниците на която бяха преминали през интензивни проверки още преди да им бъде позволено да хвърлят поглед върху конфиденциалното споразумение, което щеше да им гарантира двадесетгодишна присъда във федерален затвор с максимална сигурност, ако бяха достатъчно глупави или алчни да се разприказват. Средствата, отпуснати за оборудването му, бяха отделени в анекс.
На път от кабинета на директора Борн се спря за малко във владенията на Ан Хелд. Въоръжен с имената на двамата служители, които бяха подслушали разговора, изпратен от Мартин Линдрос в другия край на света по следите на транспортираните разрядници, той взе личния асансьор, който се движеше между етажа на директора и приземието.
Когато асансьорът спря, в лявата половина на вратата се активира екран с течни кристали, електронно око, което сканира блестящия черен осмоъгълник, който Ан бе прикрепила към ревера на сакото му. Той съдържаше номер, видим само за скенера. Едва тогава стоманените врати се отвориха с плъзгане.
Мартин Линдрос бе превърнал приземието в огромно пространство, пълно с мобилни компютърни терминали, всеки от които със сноп кабели, извиващи се от тавана. Сноповете бяха на релси, така че можеха да се движат заедно с компютърните терминали и със служителите, докато те се местеха от една задача на друга. В далечния край имаше поредица от заседателни зали, отделени от основното пространство с редуващи се панели от матирано стъкло и стомана.
Както подхожда на агенция, наречена на чудовище с двеста очи, помещението на «Тифон» бе пълно с монитори. Всъщност стените бяха мозайка от плоски плазмени екрани със зашеметяваща поредица от електронни образи: сателитни карти, кадри от затворени телевизионни системи на обществени места, транспортни възли като летища, автогари, железопътни гари, ъгли на улици, напречни разрези на виещи се магистрали и жп линии към предградията, перони на метрото в столици по цял свят — Борн разпозна метрата в Ню Йорк, Лондон, Париж, Москва. Хора от всякакъв вид, размери, религии, етноси вървяха, обикаляха безсмислено, стояха нерешително, безделничеха, пушеха, слизаха и се качваха от превозни средства, говореха един с друг, не си обръщаха внимание, потънали в своите айподи, пазаруваха, хапваха набързо, целуваха се, прегръщаха се, разменяха си горчиви думи, без да го осъзнават, по мобилните телефони, притиснати до ушите им, четяха имейли или гледаха порно, отпуснати, прегърбени, пияни, замаяни, избухваха боеве, неловки положения на първа среща, дебнеха се, мърмореха си сами. Един завладяващ хаос от нередактирани видеоматериали, от които анализаторите трябваше да намерят определени модели, дигитални поличби, електронни предупредителни сигнали.
Лърнър вероятно бе уведомил служителите, които се занимаваха със случая, за пристигането му, тъй като той видя изумителна млада жена, която той определи на около трийсет, да се отделя от един екран и да идва към него.
Той веднага разбра, че тя беше или е била полеви агент. Крачките й не бяха нито твърде дълги, нито твърде къси, нито твърде бързи или твърде бавни. С други думи, походката й не правеше впечатление. Тъй като индивидуалната походка бе толкова отличителна, колкото отпечатъците, това бе един от най-добрите начини да се разпознае неприятелят в тълпа от пешеходци, дори такъв, чиято маскировка в друго отношение бе първокласна.
Тя имаше лице, което беше и силно, и гордо, великолепна осанка, а големите й тъмносини очи бяха като скъпоценни камъни върху канелената мургавина на арабското й лице.
— Вие сигурно сте Сорая Мур — каза той, — старши офицерът, който отговаря за случая.
За миг усмивка озари лицето й и бързо се скри зад облак на обърканост и внезапна студенина.
— Точно така, господин Борн. Оттук.
Тя го поведе през огромното, гъмжащо от хора пространство във втората заседателна зала отляво. Отвори вратата от матирано стъкло и го погледна със същото странно любопитство. Но като се имат предвид неговите неприязнени отношения с ЦРУ, може би не беше странно в края на краищата.
Вътре до овална стъклена заседателна маса седеше млад мъж, по-млад от Сорая поне с няколко години, и работеше на лаптоп. Той бе среден на ръст, атлетичен, с руса коса и гладка кожа. Екранът беше изпълнен с нещо, което изглеждаше като изключително трудна кръстословица.
Той вдигна поглед едва когато Сорая се прокашля.
— Тим Хитнър — каза той, без да се изправи.
Когато Борн седна между двамата служители, установи, че кръстословицата, която Хитнър се опитваше да реши, всъщност бе доста сложен шифър.
— Имам малко повече от пет часа до полета ми за Лондон — каза Борн. — Искрови разрядници — кажете ми какво трябва да знам.
— Наред с ядрените материали УИР са сред най-строго контролираните предмети в света — започна Хитнър. — За да бъда точен, те са под номер 2641 в правителствения списък с контролираните стоки.
— Значи сведенията, които са развълнували Линдрос толкова силно, че той не можа да се сдържи да не тръгне сам на мисия, са се отнасяли до доставка на УИР устройства.
Хитнър отново се върна към опитите си да разбие кода, така че Сорая пое инициативата.
— Всичко започна в Южна Африка. В Кейптаун, за да бъдем точни.
— Защо Кейптаун? — попита Борн.
— По време на апартейда страната стана убежище на контрабандисти. — Сорая говореше бързо, убедително, но безспорно дистанцирано. — Сега Южна Африка е в нашия «бял списък» — за американските производители няма проблем да изнасят управляеми искрови разрядници там.
— И после те се «губят» — вметна Хитнър, без да вдигне глава от буквите на екрана.
— «Губят» е точната дума — кимна Сорая. — Контрабандистите са по-трудно унищожими и от хлебарките. Както можеш да си представиш, все още съществува мрежа от контрабандисти, които действат от Кейптаун, и са се усъвършенствали значително.
— А откъде е дошла информацията? — попита Борн.
Без да поглежда към него, Сорая му подаде компютърни разпечатки.
— Контрабандистите общуват чрез мобилни телефони. Те използват евтини апарати, които се продават във всеки квартален супермаркет с предплатени карти. Използват ги между ден и седмица, докато се сдобият с друга СИМ карта. След това ги изхвърлят и използват нов.
— Няма да повярвате, но на практика е невъзможно да бъдат проследени. — Хитнър изглеждаше крайно напрегнат. Той влагаше цялата си енергия в разбиването на кода на текста. — Но има един начин.
— Винаги има начин — каза Борн.
— Особено ако чичо ти работи в телефонната компания — ухили се Хитнър, като погледна Сорая.
Тя запази ледено спокойствие.
— Чичо Кингсли емигрира в Кейптаун преди 30 години. Каза, че Лондон бил твърде мрачен за него. Той се нуждаеше от място, което все още предлага много възможности. — Тя сви рамене. — Така или иначе, извадихме късмет. Засякохме разговор, отнасящ се точно до тази доставка. Преписът от разговора е на втория лист. Той казва на един от хората си, че товарът не може да мине по обичайните канали.
Борн забеляза, че Хитнър го гледа с любопитство.
— И това, което бе особено около тази «загубена» доставка — каза Борн, — бе, че съвпада с конкретна заплаха за Съединените щати.
— Това и фактът, че арестувахме контрабандиста — допълни Хитнър.
Борн посочи с пръст втората страница от копието.
— Дали беше разумно да го задържате? Няма ли опасност да подплашите клиента му.
Сорая поклати глава.
— Едва ли. Тези хора използват по веднъж един канал на доставка, после го сменят.
— Значи знаете кой е купил устройствата.
— Да кажем, че имаме силно подозрение. Затова самият Линдрос отиде на място.
— Чували ли сте за «Дуджа»? — попита Хитнър.
Борн се зарови в паметта си.
— «Дуджа» бяха обвинявани за поне дузина атаки в Йордания и Саудитска Арабия, последната, от които бе бомбеният атентат миналия месец, който уби 95 души в Голямата джамия в Ханакин, на 90 мили североизточно от Багдад. Спомням си, че се предполагаше, че са отговорни и за убийствата на двама членове на саудитската кралска фамилия, йорданския външен министър и шефа на службата за вътрешна сигурност в Ирак.
— Звучи невероятно, нали, че една група може да е отговорна за толкова много атаки? Но е вярно — допълни Сорая, като прибра копието. — Едно нещо свързва всички удари — саудитците. Имаше тайна бизнес среща в джамията, в която участваха високопоставени саудитски пратеници. Йорданският външен министър бе личен приятел на кралската фамилия, а шефът на иракската служба за сигурност бе явен привърженик на Съединените щати.
— Запознат съм със секретния доклад за случая — каза Борн. — Това бяха сложни, високотехнологични атаки. Повечето от тях не включваха атентатори самоубийци и нито един от организаторите не бе заловен. Кой е водачът на «Дуджа»?
Сорая постави копието в папката.
— Името му е Фади.
— Фади. Избавителят на арабски — каза Борн. — Сигурно е псевдоним.
— Истината е, че не знаем нищо друго за него, дори и истинското му име — каза Хитнър кисело.
— Но знаем някои неща — каза Борн. — От една страна, атаките на «Дуджа» са толкова добре координирани и сложни, че можем да предположим, че Фади или е получил образование на Запад, или е имал значителен контакт със западната цивилизация. От друга, отрядът е необичайно добре въоръжен със съвременни оръжия, които обикновено не са свързвани с мюсюлмански фундаменталистки терористични групировки.
Сорая кимна.
— И ние стигнахме до този извод. «Дуджа» е една от терористичните групи от ново поколение, които са обединили силите си с организираната престъпност, с наркотрафикантите от Южна Азия и Латинска Америка.
— Ако питате мен — подхвърли Хитнър, — директор Линдрос е успял да убеди Стария да одобри «Тифон» толкова бързо, защото му е казал, че нашата първа задача ще бъде да открием кой е Фади, да го изкараме от убежището му и да го ликвидираме. — Той погледна нагоре. — С всяка година «Дуджа» става по-силна и набира все по-голямо влияние сред мюсюлманските екстремисти. Нашето разузнаване сочи, че безпрецедентно много от тях се стичат при Фади.
— Досега нито една агенция не е успяла да постигне поне частичен успех в това отношение, дори и ние — каза Сорая.
— Но ние бяхме организирани едва наскоро — добави Хитнър.
— Свързахте ли се със саудитските тайни служби? — попита Борн.
Сорая се засмя горчиво.
— Един от нашите информатори се кълне, че саудитските тайни служби са по следите на «Дуджа». Саудитците отричат.
Хитнър погледна нагоре.
— Те отричат и че петролните им залежи се изчерпват.
Сорая затвори папките и ги подреди внимателно.
— Знам, че има хора, наричани хамелеони заради легендарните им умения да се дегизират. Но Фади, който и да е той, е истински хамелеон. Макар да имаме потвърдени разузнавателни данни, че не само планира атаките, но и активно участва в много от тях, нямаме негова снимка.
— Нито дори фоторобот — каза Хитнър с очевидно недоволство.
— Какво ви кара да мислите, че именно «Дуджа» са купили разрядниците от доставчика? — намръщи се Борн.
— Знаем, че той укрива важна информация. — Хитнър посочи към екрана на лаптопа си. — Намерихме този шифър в едно от копчетата на ризата му. «Дуджа» е първата позната ни терористична група, която използва шифри от толкова сложно ниво.
— Искам да го разпитам.
— Сорая отговаря за случая — каза Хитнър. — Ще трябва да попитате нея.
Сорая се поколеба само за миг. След това стана и направи жест към вратата.
— Да вървим. Тим, запиши шифъра, дай ни петнайсет минути и след това ела да ни намериш.
Хитнър погледна нагоре, примижавайки, сякаш Борн бе на силна светлина.
— За петнайсет минути няма да успея да приключа доникъде.
— Ще успееш. — Борн отвори вратата. — Или най-малкото ще го представиш така.

* * *

До килиите се стигаше по къси, стръмни стоманени стълби с отвори в тях. В рязък контраст с ярко осветената оперативна зала на «Тифон», това пространство бе малко, тясно, сякаш самата земя под Вашингтон не искаше да отстъпи нито крачка повече.
Борн я спря в долния край на стълбите.
— Обидил ли съм те по някакъв начин?
Сорая се вгледа в него изучаващо.
— Името му е Хирам Чевик — каза тя, умишлено пренебрегвайки въпроса на Борн. — На петдесет и едни години, женен, с три деца. Той е от турски произход, преместил се в Украйна, когато бил на осемнайсет години. Живял в Кейптаун през последните двайсет и три години. Притежава фирма за внос и износ. В по-голямата си част бизнесът е законен, но изглежда, че от време на време господин Чевик се занимава и с други неща. — Тя сви рамене. — Може би любовницата му си пада по диаманти, може би е заради залаганията му в интернет.
— Толкова е трудно в наше време човек да свърже двата края — съгласи се Борн.
Сорая го погледна, понечи да се засмее, но не го стори.
— Аз рядко правя нещата по книга — каза той. — Но каквото и да направя, каквото и да кажа, не подлежи на обсъждане. Ясно ли е?
За момент тя се взря дълбоко в очите му. Какво ли търсеше, зачуди се той.
— Запозната съм с методите ти — каза тя с леден тон.
Облегнат на стената в килията, Чевик пушеше цигара.
Когато видя Борн да се приближава заедно със Сорая, той издуха облак дим и каза:
— Вие спасителният отряд ли сте или инквизиторът?
Борн го разглеждаше, докато Сорая отключваше вратата на килията.
— Значи инквизиторът. — Чевик хвърли угарката и я настъпи с обувката си. — Трябва да ви кажа, че жена ми знае за залаганията ми в интернет. И за любовницата ми.
— Не съм тук, за да ви изнудвам.
Борн влезе в килията. Усещаше присъствието на Сорая, сякаш тя бе част от него. Усети и някакво изтръпване в областта на темето. Тя имаше оръжие и бе готова да го използва срещу затворника, преди ситуацията да излезе от контрол. Беше перфекционист. Борн бе доловил това нейно качество.
Чевик се отдели от стената и застана с ръце, отпуснати отстрани, с леко присвити пръсти. Той бе висок, с широки рамене на бивш ръгби играч и златисти котешки очи.
— Съдейки по отличната ви физическа форма, ще има физическо насилие.
Борн огледа килията с чувството, че знае какво означава да бъдеш затворен на такова място. Искрица от някакъв полуспомен, усещане за гадене под лъжичката.
— Това няма да ме доведе доникъде.
Думите го отърсиха от спомена.
— Това също е вярно.
Не беше самохвалство. Простите реплики му разкриха повече за Чевик, отколкото един час енергични разпити. Погледът на Борн се върна отново върху южноафриканеца.
— Как да решим тази дилема? — разпери Борн ръце. — Вие искате да излезете оттук. Аз се нуждая от информация. Толкова е просто.
Слаба усмивка пробяга по устните на Чевик.
— Ако беше толкова просто, приятелю, аз отдавна щях да съм си тръгнал.
— Казвам се Джейсън Борн. В момента говорите с мен. Аз не съм нито ваш тъмничар, нито ваш неприятел. — Борн спря. — Освен ако вие не поискате.
— Това не ме интересува особено — каза Чевик. — Чувал съм за вас.
Борн кимна към вратата.
— Разходете се с мен.
— Това не е добра идея. — Сорая застана между тях и външния свят.
Борн й направи кратък знак с ръка, на който тя умишлено не обърна внимание.
— Това е сериозно нарушение на мерките за сигурност.
— Опитах се да те предупредя — каза той. — Отдръпни се.
Тя доближи телефона си до ухото, когато той и Чевик минаха край нея. Звънеше на Тим Хитнър, не на Стария.

* * *

Макар да бе нощ, светлините от прожекторите превръщаха моравата и пътеките в сребристи оазиси сред многоръките сенки на голите дървета. Борн вървеше до Чевик. Сорая Мур ги следваше на пет крачки като предана гувернантка, на лицето й бе изписано неодобрение, а ръката й бе поставена върху прибраното в кобура оръжие.
Долу в подземията Борн бе завладян от внезапен натрапчив импулс, задействан от проблясък от спомен — една техника за разпит, която се използваше върху обекти, особено устойчиви на стандартните техники на мъчения и лишаване от усещания. Борн беше съвсем сигурен, че ако Чевик усети свежия въздух, почувства откритото пространство, след като е държан в килия, това бе най-сигурният начин да си представи какво може да спечели, ако отговори честно на въпросите на Борн. И всичко, каквото може да загуби.
— На кого продадохте УИР устройствата? — попита той.
— Вече казах на тази зад нас. Не знам. Беше само глас по телефона.
— Обичайно ли е за вас да продавате управляеми искрови разрядници по телефона? — недоверчиво попита Борн.
— За пет милиона, да.
Достоверно, но дали това беше истината?
— Мъж или жена? — каза Борн.
— Мъж.
— Акцент?
— Британски, както вече им казах.
— Можете и по-добре.
— Какво, не ми ли вярвате?
— Искам отново да си помислите, искам да си помислите по-внимателно. Не бързайте, после ми кажете какво си спомняте.
— Нищо, аз… Чевик спря в сенките на една ябълка. — Чакайте. Може би, само може би, имаше намек за някакъв акцент, нещо по-екзотично, може би източноевропейски.
— Вие сте живели доста години в Украйна, нали?
— Хванахте ме. — Чевик направи гримаса. — Бих казал, че вероятно бе славянин. Имаше някаква нотка, може би Южна Украйна. В Одеса, в северната част на черноморското крайбрежие, където прекарах известно време, диалектът е малко по-различен, както знаете.
Борн, разбира се, знаеше, но не каза нищо. В ума си той броеше минутите до момента, когато Том Хитнър ще пристигне с «декодирания» шифър.
— Все още ме лъжете — каза Борн. — Трябва да сте видели купувача, когато е взел устройствата.
— Не, не съм. Сделката бе извършена чрез тайно скривалище.
— От глас по телефона? Стига, Чевик.
— Това е истината. Той ми даде конкретно време и конкретно място. Оставих половината от доставката и се върнах след един час за половината от петте милиона. На следващия ден финализирахме сделката. Не видях никого и повярвайте ми, като ви казвам, че и не исках да виждам.
Отново правдоподобно и умно обяснение, помисли си Борн. Ако беше вярно.
— Човешките същества са любопитни по рождение.
— Може и да са — каза Чевик, кимвайки. — Но аз нямам желание да умра. Този човек… неговите хора наблюдаваха скривалището. Те щяха да ме застрелят на място. Знаете това, Борн. Тази ситуация ви е позната.
Чевик изтръска една цигара от пакета, предложи на Борн и след това самият той си взе. Запали я от кутия с кибрит, която бе почти празна, проследи погледа на Борн.
— Нямаше нищо за горене в тази дупка, така че ми позволиха да я задържа.
Ехо отекна в съзнанието на Борн, сякаш някакъв глас му говореше от голямо разстояние.
— Тогава, може би, но сега… — каза той, вземайки кибрита от Чевик.
Чевик не направи никакво движение да се противопостави, вдиша дима в дробовете си и го изпусна с меко свистене. Отвъд тревните площи се чуваше звукът на минаващи коли.
Нищо за горене в тази дупка. Тези думи подскачаха в главата на Борн.
— Кажете ми, господин Борн, били ли сте някога затварян?
Нищо за горене в тази дупка. Фразата, веднъж събудена, продължаваше да се повтаря в опит да блокира мислите и разума му.
Със сумтене Борн побутна Чевик и те продължиха да се разхождат. Борн държеше да бъдат на светло. С ъгълчето на окото си видя Тим Хитнър да бърза към тях.
— Знаете ли какво означава да ти бъде отнета свободата? — Чевик махна парченце тютюн от долната си устна. — Да изживееш целия си живот в бедност. Да бъдеш беден е като да гледаш порнографски филми: започнеш ли веднъж, няма измъкване. Виждате ли, човек се пристрастява към този живот без надежда. Не сте съгласен?
Силно главоболие измъчваше Борн, той усещаше всяка дума като удар с чук от вътрешната страна на черепа си. С изключително усилие осъзна, че Чевик просто се опитва да си възвърне контрола до известна степен. Основно правило на разпитващия бе никога да не отговаря на въпрос. Направеше ли го, губеше абсолютната си власт.
Борн се намръщи. Искаше да каже нещо, но какво беше то?
— Не се заблуждавай. Ти си в ръцете ни.
— Аз ли? — Веждите на Чевик се вдигнаха. — Аз съм нищо, посредник, това е всичко. Трябва да откриете купувача ми. Какво искате от мен?
— Знаем, че можеш да ни заведеш до купувача.
— Не, не мога. Вече ви казах…
Хитнър се приближаваше през мастиленочерни сенки и ярки светлини. Защо Хитнър бе тук? През шума в главата си Борн едва успя да си спомни. Мисълта се изплъзна като риба, след това отново се появи.
— Шифърът, Чевик. Разбихме го.
Точно навреме Хитнър се появи, подаде хартията на Борн, който почти я изпусна, толкова бе съсредоточен върху звъненето в мозъка му.
— Този беше истинска гадост — каза Хитнър леко задъхано. — Но най-накрая го разбих. Петнадесетият алгоритъм, който използвах, се оказа…
Последната част от това, което смяташе да каже, се превърна в дрезгав вик на шок и болка, когато Чевик заби горящото огънче на цигарата си в лявото око на Хитнър. В същото време той завъртя агента пред себе си, притискайки гърлото му с лявата си ръка.
— Само една крачка към мен — каза той ниско — и ще му пречупя врата.
— Ще те застрелям. — Сорая се приближаваше, ръката й с пистолета бе протегната напред, а другата бе свита под дръжката, цевта търсеше мишената и изчакваше удобна възможност. — Ти не искаш да умреш, Чевик. Помисли за жена си и трите си деца.
Борн стоеше като зашеметен.
— Мисля си за петте милиона — озъби се Чевик.
Златистите му очи проблеснаха за миг. Но той вече се отдалечаваше, като пристъпваше назад и притискаше живия щит към гърдите си.
— Няма къде да отидеш — каза Сорая с възможни най-разумен тон. — При всичките агенти, които имаме наоколо. С него, който те забавя.
— Мисля си за петте милиона. — Той продължи да се отдалечава от тях, за да излезе от светлината на натриевите лампи. Насочваше се към 23 улица, където се издигаше Националната академия на науките.
Там имаше повече хора, най-вече туристи, които щяха да попречат на преследването на агентите.
— Никога вече няма да вляза в затвора. Нито ден повече.
Нищо за горене в тази дупка. Внезапен взрив от спомени заличи тези думи: той бягаше по стар калдъръм, остър вятър със солен аромат нахлуваше в ноздрите му. Тялото в ръцете му изведнъж натежа. Той погледна надолу, за да види Мари — не, това бе окървавеното лице на непознатата жена! Кръв бликаше отвсякъде от нея, макар той да се опитваше като обезумял да я спре.
— Не бъди идиот — извика Сорая на Чевик. — Кейптаун? Никога няма да успееш да се скриеш от нас. Там или където и да е другаде.
Чевик поклати глава.
— Но виж какво сторих с него.
— Той е ранен, не е мъртъв — каза тя през стиснати зъби.
— Пусни го.
— Ако ми дадеш оръжието си — каза Чевик с иронична усмивка. — Не? Виждаш ли? Аз вече съм мъртвец във вашите очи, нали, господин Борн?
Борн бавно се отърсваше от кошмара си. Той видя Чевик да стига до 23 улица, Хитнър се запъваше в бордюра като непослушно дете.
И когато Борн се хвърли към него, Чевик бутна Хитнър към тях.
След това всичко стана много бързо. Хитнър се олюля безпомощно. Спирачките на черен джип «Хамър» изсвистяха съвсем наблизо. Зад него камион с ремарке с нови мотоциклети «Харли Дейвидсън» сви, за да избегне сблъсъка. С вой на клаксон той удари червен лексус, който се завъртя и се заби в две други коли. На Борн му се стори, че Хитнър се е спънал в бордюра, но след това струя кръв бликна от гърдите му и той се завъртя от удара на куршума.
— О, Боже! — простена Сорая.
Черният хамър беше спрял с леко отворен преден прозорец, откъдето за кратко се мярна зловещият блясък на заглушител. Сорая даде два изстрела, преди ответният огън да накара нея и Борн да търсят прикритие. Задната врата на хамъра се отвори и Чевик се вмъкна вътре. Колата потегли бързо, още преди той да затвори вратата зад себе си.
Прибирайки пистолета в кобура си, Сорая се втурна към партньора си и залюля главата му в скута си.
Ехото на изстрела отекваше в паметта на Борн, той като че ли се измъкваше от някакъв затвор, където всичко наоколо беше приглушено и неясно. Хвърли се покрай Сорая и проснатото тяло на Хитнър, втурна се по 23 улица, без да изпуска от поглед хамъра и камиона с ремаркето. Шофьорът на камиона се бе окопитил, трансмисиите дрънчаха, докато той набираше скорост. Борн се втурна към задната част на камиона, сграбчи веригата около вдигнатата рампа и се изтегли отгоре.
Мисълта му препускаше, докато се катереше на платформата, на която мотоциклетите бяха подредени в спретнати прави редици. Мъждукащият пламък в тъмнината, блясъкът на клечката: Чевик бе запалил цигара с две цели. Първо, разбира се, за да се снабди с оръжие. Втората бе да даде сигнал. Черният хамър бе чакал в готовност. Бягството на Чевик бе грижливо планирано.
От кого? И как те можеха да знаят къде ще бъде той и кога?
Сега нямаше време да търси отговори. Борн видя хамъра точно отпред. Той нито бързаше, нито лъкатушеше в трафика, шофьорът му бе сигурен, че са успели да се измъкнат.
Борн откачи от веригата последния мотоциклет и се метна на седалката. Къде са ключовете? Той запали една клечка от кибритената кутия, която Чевик му бе подхвърлил, и се наведе, за да я предпази от вятъра. Пламъкът трепна само за секунда, но Борн успя да види, че ключовете са прикрепени от долната страна на блестящия черен резервоар.
Вкара ключа и запали двигателя «Twin Cam 88 В». Той форсира мотора, измествайки тежестта си назад. Предната част на мотоциклета се вдигна, докато той се носеше към задния край на ремаркето.
Когато още летеше във въздуха, автомобилите зад камиона натиснаха спирачки, предниците им се завъртяха опасно. Борн удари настилката, наведе се напред, мотоциклетът подскочи веднъж, набирайки скорост, щом двете гуми стъпиха на пътя. В хаос от свистящи колела и разтопена гума той направи остър завой и се втурна след черния хамър.
След един дълъг, изпълнен с напрежение миг той го забеляза на претъпкания с автомобили площад, където 23 улица се пресичаше с «Конститюшън Авеню», насочвайки се на юг към «Линкълн Мемориъл».
Борн включи мотоциклета на по-висока скорост и подкара на зигзаг, врязвайки се в кръстовището, докато светофарът светеше жълто, което доведе до ново свистене на спирачки и гневни клаксони.
Той следваше хамъра, който описваше четвърт обиколка около осветения мемориал достатъчно бавно, така че Борн успя да скъси разстоянието между тях. Когато хамърът продължи към отклонението за «Арлингтън Мемориъл Бридж», той даде газ и се блъсна в задната му броня. Колата не обърна внимание на маневрата на мотоциклета, сякаш бе слон, размазващ муха. Преди Борн да успее да изостане, шофьорът натисна рязко спирачките. Тежката задна част на колата се блъсна в мотоциклета, изхвърляйки го към мантинелата, под която течаха черните води на Потомак. Насреща му летеше един фолксваген, чийто клаксон свиреше, той почти успя да довърши работата, която хамърът бе започнал. Но в последния момент Борн успя да овладее мотора, заобиколи фолксвагена и отново се вля в трафика след ускоряващия хамър.
Над главата си чу издайническо туип-туип-туип, погледна нагоре и видя тъмно насекомо с блестящи очи: хеликоптер на ЦРУ. Сорая отново бе използвала телефона си.
Сякаш бе прочела мислите му, телефонът му иззвъня и той чу плътния й глас в ухото си.
— Точно над теб съм. Има кръстовище с кръгово движение в центъра на Кълъмбия Айлънд. Увери се, че хамърът ще стигне дотам.
Той задмина един миниван.
— Оцеля ли Хитнър?
— Тим е мъртъв заради теб, кучи сине.
Хеликоптерът се приземи на островчето на кръговото движение и ужасният шум секна внезапно, когато пилотът изгаси мотора. Черният хамър продължаваше да се движи, сякаш нищо не бе станало. Борн си проби път между колите и отново се доближи до хамъра.
Той видя Сорая и двама други агенти на ЦРУ да излизат от хеликоптера с полицейски каски на главите и огнестрелни оръжия в ръцете. Зави рязко и се изравни с хамъра. Със свития си лакът разби страничното стъкло на шофьора.
— Отбий! — изкрещя той. — Отбий на кръстовището или ще те застрелям!
Втори хеликоптер се появи над Потомак, приближавайки се бързо към тяхната позиция. Подкрепление на ЦРУ.
Хамърът не даваше признаци, че намалява. Без да сваля очи от пътя, Борн се протегна назад и отвори чантата с инструменти на седалката. Пръстите му напипаха гаечен ключ. Той знаеше, че ще има само една възможност. Изчислявайки курса и скоростта, той хвърли ключа, който се блъсна в задната гума откъм страната на шофьора. Колелото мина през гаечния ключ и го изхвърли с ужасна сила към задната ходова част.
Изведнъж хамърът се разтресе, което вкара ключа още по-дълбоко в ходовата част. След това нещо се счупи, може би ос, и колата намали скоростта, въртейки се почти неконтролируемо. Повече по инерция, той се заби в бордюра до кръстовището и спря, но моторът му потракваше като часовник.
Сорая и другите агенти се разпръснаха, за да се приближат към хамъра с извадени оръжия, насочени към купето. Когато скъси достатъчно разстоянието, Сорая простреля двете предни гуми. Друг агент стори същото със задните. Хамърът щеше да остане там, докато влекач на ЦРУ не го изтегли обратно в щабквартирата за криминологични експертизи.
— Всички вън от колата! Вън от колата веднага! — изкрещя Сорая.
Когато агентите заобиколиха хамъра, Борн видя, че те носят бронежилетки. След смъртта на Хитнър Сорая не искаше да поема никакви рискове.
Те бяха на десетина метра от хамъра, когато Борн усети, че настръхва. Нещо не беше наред, но той просто недоумяваше какво. Погледна отново, всичко изглеждаше наред — целта заобиколена, приближаващите се агенти, вторият хеликоптер, кръжащ отгоре, шумът, който се засилваше все повече…
И изведнъж разбра.
Боже мой!, помисли си Борн и рязко завъртя дръжките на мотоциклета, увеличавайки скоростта. Той изкрещя на агентите, но през шума на двата хеликоптера и на собствения му мотоциклет едва ли някой щеше да го чуе. Сорая се приближаваше към вратата на шофьора, докато другите, разпръснати зад нея, бяха готови да я прикрият с кръстосан огън, ако се наложи.
Сцената се разиграваше перфектно, но не беше така.
Борн се наведе напред, докато мотоциклетът се носеше през кръстовището. Трябваше да измине още стотина метра, което щеше да го изведе отляво на хамъра. Той свали дясната си ръка от дръжката на кормилото и започна да маха като обезумял, но агентите бяха съсредоточени върху целта си.
Той форсира двигателя и дълбокото му гърлено бучене най-после надви вибриращото туип-туип-туип на кръжащия хеликоптер. Един от агентите го забеляза как ръкомаха. Той извика на другия агент, който изгледа Борн, докато той профучаваше покрай хамъра.
Сцената се разиграваше като от учебник на ЦРУ, но не беше така, защото двигателят на хамъра потракваше, охлаждайки се, докато все още работеше.
Сорая беше на по-малко от пет метра от целта, движеше се напрегнато, полуприведена. Очите й се разшириха, когато го видя, но в този момент той я сграбчи с протегнатата си дясна ръка, преметна я зад себе си върху мотоциклета. Един от агентите, който лежеше на земята, алармира втория хеликоптер, тъй като той внезапно се издигна и се отдалечи в обсипаната със звезди нощ.
Тиктакането, което Борн бе чул, не можеше да идва от машината. То идваше от бомба с дистанционно задействане.
Експлозията разкъса хамъра, превръщайки частите му в димящи шрапнели, които свистяха зад тях. Борн, който засили мотоциклета до пределна скорост, усети как ръцете на Сорая обгръщат кръста му. Той се наведе ниско над кормилото, а тя се притисна с гърдите си към гърба му, докато се нагаждаше към неговата стойка. Бучащият въздух бе нажежен като в пещ, небето стана искрящо оранжево, след което се покри с мазен черен дим. Градушка от метални късове виеше и свистеше наоколо, разораваше земята, удряше настилката на пътя, съскаше в реката, изстивайки.
Борн със Сорая, вкопчена здраво в него, ускори към светлините на величествения Вашингтон.


Четвърта глава

Джейкъб Силвър и брат му се появиха отвън около вечеря, когато дори такива градове като Вашингтон изглеждат опустели или най-малкото самотни, някаква мрачна меланхолия лишава улиците от живот. Когато двамата мъже влязоха в тихото фоайе на хотел «Конститюшън» на северния ъгъл на 20 улица и «Еф Стрийт», Томас, дежурният служител на рецепцията, напусна мястото си и побърза покрай релефните мраморни колони, по луксозните килими да ги посрещне.
Той имаше основание да бърза. Както и другите служители на рецепцията, беше получил шумоляща нова стодоларова банкнота от Лев Силвър, брата на Джейкъб Силвър, когато той се регистрира. Тези еврейски търговци на диаманти от Амстердам явно бяха заможни хора. Към двамата Силвър трябваше да се отнасят с най-голямо уважение и грижа, както подобаваше на високото им положение.
Томас, нисък мъж с потящи се ръце, който приличаше на мишка, забеляза, че лицето на Джейкъб Силвър бе зачервено и възбудено като при победа. Работата на Томас бе да предусеща нуждите на високопоставените си клиенти.
— Господин Силвър, казвам се Томас. За мен е удоволствие да се запознаем, сър — каза той. — Има ли нещо, което мога да направя за вас?
— Има, Томас — отговори Джейкъб Силвър. — Бутилка от най-доброто ви шампанско.
— И извикай пакистанеца — добави Лев Силвър, — как му беше името?
— Омар, мистър Силвър.
— О, да, Омар. Харесва ми. Нека той да донесе шампанското.
— Много добре. — Томас почти се прегъна от кръста в поклон. — Веднага, господин Силвър.
Той бързо се отдалечи, докато братята Силвър влязоха в облицованата с плюш кабина на асансьора, която ги качи безшумно на петия етаж.
— Как мина? — попита Лев Силвър.
— Перфектно — отговори Джейкъб Силвър.
В апартамента той съблече сакото и якето си и се насочи директно към банята, като запали всички светлини. Чу зад себе си във всекидневната да се включва телевизор. В банята свали пропитата си от пот риза.
В банята с розов мрамор всичко бе подготвено.
Джейкъб Силвър, гол до кръста, се наведе над мраморната мивка и махна златистите лещи. Висок, с телосложение на бивш ръгби играч, той бе в отлична форма на атлет: плосък корем, мускулести рамена, мощни крайници. Затвори пластмасовата кутия, в която внимателно постави лещите, и се погледна в огледалото. Зад отражението си той видя голяма част от апартамента в кремаво и сребристо. Чуваше ниското бръмчене на Си Ен Ен. След това каналът се превключи на «Фокс Нюз», след това на Ем Ес Ен Би Си.
— Нищо. — Наситеният теноров глас на Мута ибн Азиз прозвуча от другата стая. Мута ибн Азиз сам бе избрал псевдонима си «Лев». По никой от новинарските канали.
— Няма и да има — каза Джейкъб Силвър. — ЦРУ са изключително ефикасни в манипулирането на медиите.
Мута ибн Азиз се появи в огледалото, с едната си ръка се държеше за рамката на вратата към банята, другата бе скрита зад него. Тъмна коса и очи, класическо семитско лице, ревностна и неугасима решимост, той бе по-малкият брат на Абуд ибн Азиз.
Мута влачеше зад себе си стол, който намести срещу тоалетната чиния. Погледна се в огледалото и каза:
— Изглеждаме като голи без бради.
— Това е Америка. — Джейкъб направи рязък жест с глава. — Върви в стаята.
Останал отново сам, той последва хода на мислите на Фади. Отказа се от самоличността на Хирам Чевик в момента, в който заедно с Мута се измъкнаха от черния хамър. Мута, както бе инструктиран по-рано, бе оставил полуавтоматичния пистолет «Берета» със зловещ заглушител на предната седалка, когато се блъснаха в тротоара. Той самият имаше сигурна ръка, но никога не се е съмнявал в точната стрелба на Мута ибн Азиз.
Те изскочиха, докато хамърът потегляше, шмугнаха се зад един ъгъл, преминаха бързо през 20 улица до «Еф Стрийт» и изчезнаха като привидения в уютно осветената сграда на хотела.
Междувременно, на километър от тях, Ахмад със своя товар от експлозив С4, с който бе натъпкана предната част на купето на хамъра, вече бе станал мъченик, бе отишъл в рая. Герой за семейството си, за народа си.
Целта ти е да елиминираш възможно най-много от тях — му каза Фади, когато Ахмад доброволно пожела да стане мъченик. Всъщност имаше много доброволци, които не се различаваха особено един от друг. Всички бяха абсолютно надеждни. Фади избра Ахмад, защото му бе братовчед. Той, естествено, бе един от многото му братовчеди, но Фади дължеше на чичо си малка услуга, която върна по този начин.
Фади бръкна в устата си, извади порцелановите зъбни фасети, които използва, за да разшири челюстта на Хирам Чевик. Изми ги с вода и сапун и ги върна в куфарчето с твърди стени, което търговците използваха за транспортирането на скъпоценни камъни и бижута. Мута предвидливо го беше поставил на широкия ръб на ваната, така че всичко да е леснодостъпно: лабиринт от малки полички и отделения, напълнени с какви ли не театрални гримове, козметика за почистване, изкуствени венци, перуки, цветни контактни лещи и различни протези за носове, захапки, зъби и уши.
Изстиска разтворител върху голям памучен тампон и внимателно отстрани грима от лицето, врата и ръцете си. Естествената му, загоряла от слънцето кожа се показваше на ивици, свали цяло десетилетие от възрастта си, докато истинското лице на Фади не се появи изцяло. Кратко време, през което той бе самият себе си, ценно като скъпоценен камък, в центъра на вражеския лагер. След това той и Мута ибн Азиз щяха да изчезнат, издигайки се през облаците, към следващата им цел.
Той избърса лицето и ръцете си с хавлия, върна се във всекидневната на апартамента, където Мута гледаше «Семейство Сопрано» по Ейч Би Оу.
— Отвратен съм от това създание Кармела, жената на водача им — каза той.
— Би трябвало. Погледни голите й ръце!
Кармела стоеше на отворената врата на нейната покварена огромна къща и гледаше как поквареният и огромен съпруг влиза в покварения огромен «Кадилак Ескалейд».
— И дъщеря им прави секс преди брака. Защо Тони не я убие, както повелява законът? Убийство на честта, така че той и семейната чест да не бъдат потъпкани в калта.
В изблик на отвращение Мута ибн Азиз се приближи към телевизора и го изключи.
— Ние полагаме усилия да посветим нашите жени в мъдростта на Мохамед, на Корана, на истинската вяра, която да ги води — каза Фади. — Тази американка е неверница. Тя е едно нищо, нищожество.
На вратата се чу дискретно почукване.
— Омар — каза Мута. — Аз ще отворя.
Фади мълчаливо кимна, преди да влезе отново в банята.
Мута прекоси плюшения килим, разтвори широко вратата, за да може Омар да влезе. Той бе висок, широкоплещест мъж на не повече от 40 години, с бръсната глава, бързо появяваща се усмивка и склонност да разказва неразбираеми шеги. На рамото си беше подпрял сребърен поднос с бутилка в огромна кофа за лед, две чаши и плато от прясно нарязани плодове. Омар изпълваше вратата като Фади, помисли си той за двамата мъже, които бяха долу-горе на една височина и тегло.
— Шампанското — каза Омар, без да е нужно, и пресече стаята, за да остави товара си на стъклената масичка за коктейли. Ледът издаде звънтящ звук, когато той извади бутилката.
— Аз ще го отворя — каза Мута, грабвайки тежката бутилка с шампанско от ръцете на сервитьора.
Когато Омар подаде кожената папка със сметката, Мута извика:
— Джейкъб, шампанското е тук. Трябва да се подпишеш.
— Кажи на Омар да дойде в банята.
Омар погледна въпросително.
— Върви — усмихна се очарователно Мута ибн Азиз. — Уверявам те, че няма да те ухапе.
Мута върна бутилката в леглото й от ситно натрошен лед. Той нямаше представа колко струва шампанското и въобще не го интересуваше. Когато чу силен шум от банята, той включи отново телевизора и усили звука. Сменяше каналите, тъй като «Семейство Сопрано» бе свършил, и се спря, когато разпозна лицето на Джак Никълсън. Гласът на актьора изпълни стаята.
— Джони е тук! — изграчи Никълсън през отвора във вратата на банята, който бе направил с брадва.

* * *

Омар бе завързан за стола в банята с ръце зад гърба. Големите му кафяви влажни очи гледаха към Фади. Мястото на челюстта му със следа от удар започваше да се подува.
— Ти не си евреин — каза Омар на урду. — Ти си мюсюлманин.
Фади не му обърна внимание, погълнат от работата си, която в момента бе смъртта.
— Ти си мюсюлманин като мен — повтори Омар. За негова голяма изненада той не изглеждаше уплашен. Сякаш бе изпаднал в състояние, подобно на сън, сякаш от момента на раждането си бе очаквал тази среща. — Как можете да правите това?
— След малко ти ще се превърнеш в мъченик за каузата — каза Фади на урду, който баща му се бе постарал той да научи като дете. — Защо се оплакваш?
— Това е вашата кауза — каза Омар спокойно. — Не моята.
Той призова от дълбините на своята същност всички скрити сили, защото по природа бе плашлив човек. Сега, осъзна той, имаше публиката, за която бе мечтал.
— Ислямът е религия на мира, а вие водите ужасна, кървава война, която унищожава семейства и цели поколения.
— Американските терористи не ни дадоха избор. Те смучат от нашия петрол, но това не е достатъчно за тях. Те искат да притежават петрола ни. Така че те измислят лъжи и ги използват като оправдание, за да нахлуят в нашата земя. Американският президент твърди — разбира се, лъже, — че неговият Бог му е проговорил. Американците съживиха епохата на кръстоносците. Те са най-големите неверници в света — там, накъдето тръгнат, Европа ги следва, независимо дали с желание или неохотно. Америка е като огромна машина, която се търкаля по целия свят, прегазвайки всичко по пътя си. Ако не ги спрем, те ще ни унищожат. Те искат точно това. Гърбовете ни са притиснати до стената. Ние бяхме въвлечени в тази война на оцеляване въпреки желанието ни. Те постоянно ни отнемаха мощта и достойнството. Сега искат да окупират целия Близък изток.
— Ти говориш с ужасна, разяждаща омраза.
— Дар от американците. Пречисти се от цялата западна поквара.
— Ще ти кажа, че докато си съсредоточен върху омразата, ти си обречен. Твоята омраза те е направила сляп за всяка друга възможност, освен за тази, създадена от теб.
Тръпка от едва сдържан гняв премина през него.
— Не съм създавал нищо! Аз защитавам онова, което трябва да бъде защитено! Не можеш ли да видиш, че целият ни живот виси на косъм.
— Ти си този, който не може да види. Има друг начин!
Фади дръпна главата му назад, думите му прозвучаха саркастично.
— Ах, да, сега ти ми отвори очите, Омар. Ще се откажа от народа си, от наследството си. Ще стана като теб слуга, обслужващ упадъчните прищевки на разглезени американци, зависещ от трохите, останали на масата им.
— Виждаш само това, което искаш да видиш — каза Омар тъжно. — Само трябва да погледнеш израелския модел, за да видиш какво може да бъде направено с упорит труд и…
— Израелците имат парите и военната мощ на Америка зад себе си — изсъска Фади в лицето му. — Те имат и ядрена бомба.
— Разбира се, това е, което ти виждаш. Но самите израелци са нобелови лауреати по физика, икономика, химия, литература, печелили са отличия в квантовата механика, термодинамиката на черните дупки, теорията на струните. Израелците са създатели на «Пакард Бел», «Оракъл», «Скан Диск», «Акамай», «Меркюри Интерактив», «Чек Пойнт», «Амдокс», «Ай Си Кю».
— Говориш безсмислици — каза Фади презрително.
— За теб, да. Защото знаеш само да унищожаваш. Тези хора са създали живот за самите себе си, за децата си, за децата на децата си. Това е моделът, който трябва да следваш. Обърнете се навътре, помагайте на своите хора, образовайте ги, позволете им да направят нещо за себе си.
— Ти си луд — каза Фади в бяс. — Никога. Свършено е. Край.
Дланта му разсече въздуха. Тя държеше блестящо острие, което преряза гърлото на Омар от край до край.

* * *

След като хвърли последен поглед към маниакално ухиленото лице на Никълсън, Мута ибн Азиз влезе в гротескната баня от розов мрамор, която му приличаше на плът с одрана кожа. Омар седеше на стола, който той бе поставил до ваната. Фади, наведен над него, изучаваше лицето му, сякаш искаше да го запомни. Сандъчето с гримове бе обърнато, сигурно Омар беше го съборил, докато е ритал в смъртните си гърчове. Малки бурканчета, счупени шишенца, протези бяха пръснати из цялото помещение.
— Изглежда толкова тъжен, свлечен на стола — каза Мута.
— Той е извън тъгата — каза Фади. — Извън всички болки и удоволствия.
Мута се взря в безжизнените очи на Омар, зениците му бяха застинали и разширени в смъртта.
Фади седна на ръба на ваната. След миг колебание Мута вдигна електрическа машинка за подстригване от пода. Беше закачил огледало на стената зад ваната с вакуумни закачалки. Фади се гледаше в него, следейки всяко движение, докато другарят му започна да стриже косата му.
Когато Мута свърши, Фади се изправи. Хвърли поглед в огледалото над мивката, а след това отново към Омар. Обърна се на една страна и Мута обърна главата на Омар, така че да се вижда същата страна. После другата страна.
— Още малко тук — Фади посочи мястото, където Омар беше оплешивял.
Когато остана доволен, той се изправи и започна да си оформя носа на Омар, леката му обратна захапка, удължените му ушни миди.
Задно съблякоха униформата на Омар, чорапите и обувките му. Фади не забрави бельото му, като облече първо него. Трябваше да бъде напълно автентичен.
— La ilaha ill Allah — ухили се Мута. — Изглеждаш точно като пакистанския слуга.
Фади кимна.
— Време е.
Минавайки през апартамента, той взе таблата, която Омар бе донесъл. В коридора взе асансьора за обслужващия персонал до мазето. На екрана на ръчно видеоустройство извади схемите на хотела. Отне му по-малко от три минути, за да локализира помещението, в което се намираха електрическите панели за вентилационната и отоплителната система, електричеството и системата за пръскачките в случай на пожар. Вътре той отстрани капака на панела за пръскачките, разкачи жиците за петия етаж. Цветовият код на жиците щеше да изглежда непокътнат на всеки, който провереше, но сега кабелите бяха дадени на късо, така че пръскачките на петия етаж да не работят.
Върна се на петия етаж по същия начин, както беше дошъл. Една камериерка влезе в асансьора на втория етаж и той я заговори, имитирайки гласа на Омар. Тя слезе на четвъртия етаж, без да заподозре нещо.
Върна се в апартамента на братя Силвър и влезе в банята. От долното чекмедже на куфара си извади малък спрей и два метални контейнера с въглероден дисулфид. Изпразни единия контейнер в скута на Омар, миризмата на развалени яйца се разнесе във въздуха. Във всекидневната изпразни втория контейнер под прозореца, където падаше подгъвът на плътните завеси. След това напръска завесите с вещество, което щеше да превърне материята от трудно горима в запалима.
Връщайки се в трапезарията, каза:
— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?
— Не съм забравил нищо, Фади.
Фади се вмъкна обратно в банята и запали катализатора в скута на Омар. От него нямаше да остане и следа, нито разпознаваема кост, нито парче плът щяха да оцелеят от ужасната, пъклена жарава, която катализаторът щеше да постигне. В това време Мута запали края на завесите и те заедно напуснаха апартамента. Разделиха се почти незабавно, Мута ибн Азиз към стълбите, Фади отново към асансьора за прислугата. Две минути по-късно той излезе през страничния изход, сякаш бе Омар, излязъл да изпуши една цигара. Тридесет и четири секунди по-късно Мута се присъедини към него.
Тъкмо бяха завили от 20 улица към «Ейч Стрийт», защитени от грамадата на една от сградите на университета «Джордж Вашингтон», когато с оглушително бучене огънят изби прозореца на петия етаж и лумна в трите стаи в апартамента на братя Силвър.
Те вървяха по улицата под звуците на викове и засилващ се вой на сирени. Трептящ червен пламък се издигна в нощта, сърцераздирателната светлина на унищожение и смърт.
Фади и Мута ибн Азиз знаеха това добре.

* * *

Отдалечен както от лукса, така и от международния тероризъм, Нортийст бе изпълнен със свои собствени, вътрешни трагедии, произтичащи от бедност, вражди и липса на граждански права — отровните елементи на едно съществуване, толкова познато на Фади и Мута ибн Азиз.
Банди владееха голяма част от територията, наркотрафикът и проституцията бяха бизнесът, от който се хранеха силните, лишените от морал. Ожесточени войни за територии, престрелки от преминаващи автомобили, бушуващи пожари се случваха почти всяка нощ. Нямаше нито един патрулиращ полицай от вашингтонската полиция, който би рискувал да навлезе пеша по тези улици без въоръжено подкрепление. Това се отнасяше и за патрулните коли, в които винаги имаше по две ченгета. Понякога при особено опасни нощи или при пълнолуние — по трима или четирима.
Борн и Сорая караха през нощта по тези бедняшки улици, когато той забеляза за втори път черно камаро зад тях.
— Имаме опашка — каза той през рамо.
— Това са агенти на «Тифон» — отвърна Сорая, без да погледне назад.
— Откъде знаеш?
Сред свистенето на вятъра той чу особеното метално изщракване на автоматичен нож. След това острието опря в гърлото му.
— Отбий — каза тя в ухото му.
— Ти си полудяла. Хвърли ножа.
Тя притисна по-силно острието на ножа.
— Прави каквото ти казвам.
— Не знам какво.
Тя го блъсна в гърба.
— По дяволите! Отбий веднага!
Той послушно намали. Черното камаро се приближи, боботейки, от лявата му страна и го притисна до тротоара. Сорая наблюдаваше със задоволство, когато Борн внезапно натисна с палеца си нерва от вътрешната страна на китката й. Пръстите й се разтвориха инстинктивно и той хвана падащия автоматичен нож за дръжката, затвори го и го прибра в якето си.
Камарото стриктно следваше указанията и застана косо до бордюра точно пред него. Задната врата се отвори и един въоръжен агент изскочи оттам. Борн завъртя рязко дръжките на кормилото, двигателят на мотоциклета изрева и той зави надясно напряко през една поляна с изсъхнала трева, а после по тясна алея между две къщи.
Той чуваше викове зад себе си, блъскането на врата, гневното бучене на двигателя на камарото. Алеята обаче беше твърде тясна, за да може колата да последва мотоциклета. Можеше да се опитат да го засекат от другата страна, но той имаше решение и на това. Познаваше тази част на Вашингтон и бе готов да се обзаложи, че те не я познават.
Освен това трябваше да се справи със Сорая. Макар да й бе отнел ножа, тя можеше да използва всяка част от тялото си като оръжие. И тя го правеше с точни и ефективни движения. Забиваше ставите на пръстите си в бъбреците му, удряше го с лакът в ребрата, дори се опита да извади окото му с пръст, очевидно отмъщавайки за това, което бе станало с клетия Том Хитнър.
Борн изтърпя всички атаки с мрачен стоицизъм, опитвайки да се защити, доколкото може, докато мотоциклетът се носеше по тясната алея между мръсните стени на сградите от двете страни. Кофи за боклук и пияници в безсъзнание бяха най-честите препятствия, които му се налагаше да заобикаля.
Трима младежи се появиха в края на алеята. Двамата носеха бейзболни бухалки, които размахваха с неприкрита заплаха. Третият насочи към него евтин пистолет, когато мотоциклетът се приближи.
— Дръж се! — изкрещя той на Сорая и усещайки ръцете й да обгръщат здраво кръста му, се наклони назад, като измести рязко центъра на тежестта и същевременно форсира машината. Предното колело се отдели от земята. Мотоциклетът се втурна срещу бандитите, ревейки като лъв в атака. Чу се изстрел, но долната част на мотоциклета ги защити. Борн изтръгна бухалката от ръцете на бандита отляво, удари с нея китката на третия тийнейджър и изби оръжието.
Те стигнаха до края на алеята, той се наведе напред, връщайки обратно мотоциклета на две колела точно навреме преди един остър завой надясно, надолу по улица, осеяна с боклук и пълна с улични кучета, които се разлаяха при оглушителното преминаване на харлея.
Борн каза:
— Сега можем да оправим…
Той не успя довърши. Сорая бе притиснала със сгънатата си ръка трахеята му и оказваше смъртоносен натиск.


Пета глава

— Проклет да си, проклет да си, проклет да си! — повтаряше Сорая монотонно като екзорсист.
Борн едва я чуваше. Той бе твърде зает да остане жив. Мотоциклетът фучеше със сто километра в час надолу по улицата, по грешен път, докато всичко това се случваше. Успя да избегне един стар форд, който надуваше клаксона, а отвътре някой сипеше ругатни. Междувременно закачи странично един линкълн, паркиран на отсрещния тротоар. Мотоциклетът се удари, подскочи, оставяйки дълга неравна черта на предния калник на континентала. Трахеята на Борн, почти напълно блокирана от задушаващата хватка на Сорая, не пропускаше въздух в дробовете му. Звезди проблеснаха в периферното му зрение и за части от секундата той загуби съзнание.
Дори и тогава той забеляза, че линкълнът се раздвижва, прави остър обратен завой и започва да преследва с висока скорост мотоциклета, който го е одрал. Отпред камион се движеше с грохот към него, заел по-голямата част от улицата.
Линкълнът рязко увеличи скоростта, а когато се изравни с него, затъмнените му прозорци се смъкнаха, появи се кръгло черно лице, което гледаше намръщено и ругаеше. След това се показа изгладнялото дуло на оръжие с рязана цев.
— Т'ва да ти е за урок, копеле!
Преди кръглоликият да успее да дръпне спусъка, Сорая го ритна с левия си крак. Носът на ботуша й удари дулото на оръжието, то се отметна рязко нагоре и изстрелът се насочи към короните на дърветата, растящи край улицата. Борн се възползва от възможността, завъртя дръжките на кормилото и се понесе надолу по улицата право срещу огромния камион. Шофьорът видя самоубийствената им маневра и изпаднал в паника, завъртя остро волана, като същевременно натисна рязко и задържа спирачките. Камионът издаде виещ звук в знак на протест и се преобърна странично, препречвайки пътя.
Сорая видя смъртта да се приближава с бясна скорост, изкрещя на арабски и отпусна хватката си около врата на Борн, за да го обгърне отново през кръста.
Борн се закашля, вдишвайки живителна глътка въздух, наклони се изцяло надясно и изгаси мотора секунда преди да се врежат в камиона.
Викът на Сорая секна. Мотоциклетът падна настрани сред искри й пръски кръв от ожулената кожа на крака на Борн, докато те се плъзгаха към лудо въртящите се оси на камиона.
Борн включи двигателя, използвайки инерцията и тежестта на телата им, за да изправи отново мотоциклета.
Сорая, твърде замаяна, за да поднови незабавно атаката си, каза:
— Спри, моля те, спри веднага!
Борн не й обърна внимание. Той знаеше какво прави.

* * *

Директорът разговаряше с Матю Лърнър, който го осведомяваше за подробностите около бягството на Хирам Чевик и ужасяващото развитие на случая.
— С изключение на Хитнър — каза Лърнър, — щетите са леки. Двама агенти с порезни рани и ожулвания — единият от тях е и с мозъчно сътресение. Трети агент е изчезнал. Минимални щети на птичката на земята — той имаше предвид хеликоптера, — никакви на тази във въздуха.
— Това стана на обществено място — каза Стария. — Беше аматьорско изпълнение.
— Какво, по дяволите, си мислеше Борн, като изкара Чевик навън?
Директорът погледна към портрета на президента, който висеше на една от стените в заседателната зала. На другата пък имаше портрет на предишния директор на ЦРУ. Първо те изцеждат до капка, а после поръчват портрета ти, помисли си той с горчивина. Годините минаваха покрай него, но в някои дни — като днес например — той усещаше как всяка песъчинка в пясъчния часовник го затрупва бавно и безнадеждно. Атлант с приведени рамена.
Директорът порови в някакви документи и вдигна един лист към светлината.
— Шефът на вашингтонската полиция се обади, също и шибаното ФБР. — Той впи поглед в Лърнър. — Знаеш ли какво искаха, Матю? Искаха да знаят дали могат да помогнат. Можеш ли да си представиш? Е, аз мога. Президентът се обади да попита какво, по дяволите, става, дали сме атакувани от терористи, дали трябва да тръгва за Оз.
Това бе другото име на тайната правителствена резиденция, секретното място, от което президентът и екипът му можеха да управляват страната в случай на мащабен извънреден случай.
— Казах му, че всичко е под контрол. Сега ти задавам същия въпрос и, за Бога, по-добре е да получа отговора, който искам.
— В края на краищата се връщаме отново към Борн — каза Лърнър, докато четеше набързо приготвените бележки, които шефът на канцеларията му бе дал в последния момент преди началото на срещата. — Най-новата история на ЦРУ е изпълнена с обърквания и катастрофи, които по някакъв начин винаги са свързани с Джейсън Борн.
Неприятно ми е да ти кажа, че съм те предпазил, но цялата тази бъркотия можеше да бъде избегната, ако не бе позволил на Линдрос да тръгне. Знам, че някога е бил полеви агент, но това е било преди време. Реакциите бързо се притъпяват от административните задължения. Той трябваше да си управлява агенцията. Кой ще я ръководи, ако е мъртъв? Провалът с Чевик бе пряк резултат от това, че «Тифон» нямаше ръководител.
— Всичко, което казваш, е вярно, по дяволите. Не биваше да позволявам на Мартин да ме въвлича в тази история. Катастрофа след катастрофа край Рас Дежен. Добре, поне този път Борн няма да се измъкне от контрол.
Лърнър поклати глава.
— Дали това е достатъчно?
— Какво имаш предвид?
— Все повече си мисля, че има реална възможност Борн да е замесен в бягството на Чевик.
Веждите на Стария се сключиха.
— Имаш ли доказателство за това?
— Работя по въпроса — каза Лърнър. — Но това е толкова логично. Бягството е било планирано предварително. Хората на Чевик имаха нужда той да излезе от килията и Борн свърши това доста ефикасно. Успяхме да се убедим в неговата ефективност.
Стария удари с ръка по масата.
— Ако той стои зад бягството на Чевик, кълна се, че ще го одера жив.
— Аз ще се погрижа за Борн.
— Търпение, Матю. За момента се нуждаем от него. Трябва да върнем Мартин Линдрос и сега Борн е единствената ни надежда. Отдел «Операции» изпрати втория екип «Скорпиън» да открие първия, загубихме и двата.
— Казах ти, че с моите контакти мога да събера малък екип от наемници, бивши сътрудници на Агенцията за национална сигурност, които сега са в частния сектор.
Директорът поклати глава.
— Тази идея бе мъртва от самото начало. Никога не бих позволил на група наемници, хора, които не познавам, които не са под мое командване, да участват в такава деликатна мисия.
— Но Борн… Проклятие, ти знаеш миналото му, и сега историята се повтаря. Той прави каквото си поиска, каквото му изнася и не му пука за никой друг.
— Всичко, което каза за Борн, е вярно. Лично аз презирам този човек. Той олицетворява това, което смятам за заплаха за организация като ЦРУ. Но знам нещо друго — той е лоялен към хората, с които е свързан. Мартин е един от тях. Ако някой може да го открие и измъкне, това е Борн.
В този момент вратата се отвори и се появи Ан Хелд.
— Сър, имаме вътрешен проблем. Достъпът ми до секретна информация е отменен. Обадих се на «Електронна сигурност» и те казаха, че не е грешка.
— Точно така, Ан. Това е част от плана за реорганизация на Матю. Според него нямаш нужда от достъп до свръх-секретна информация, за да вършиш работата, която ти давам.
— Но, сър…
— Чиновническият персонал си има свое ниво на достъп до информация — каза Лърнър. — Оперативният има друго. Чисто и ясно, без двусмислици. — Той погледна към нея. — Все още ли има проблем, мис Хелд?
Ан бе бясна. Погледна към Стария, но веднага разбра, че е безсмислено да очаква помощ от него. Тя оцени мълчанието, съучастието му като предателство към една връзка, която толкова дълго и упорито бе градила. Почувства се в правото си да се защити, но знаеше, че не му е нито времето, нито мястото.
Беше готова да затвори вратата, когато куриер от отдел «Операции» се появи зад нея. Тя се обърна, взе лист хартия от него и се върна обратно.
— Току-що получихме доклад за изчезналия агент — каза тя.
През последните няколко минути директорът ставаше все по-мрачен.
— Кой е той? — рязко попита той.
— Сорая Мур — отговори Ан.
— Ето — каза Лърнър твърдо, — как да си върша работата, когато хора, върху които нямам контрол, правят каквото си искат? Това се дължи директно на Линдрос, сър. Ако ми поверите управлението на «Тифон», поне докато той или бъде намерен, или бъде потвърдено, че е мъртъв…
— Сорая е с Борн — каза Ан Хелд на шефа си, преди Лърнър да успее да продължи.
— По дяволите! — избухна директорът. — Как се е случило това?
— Изглежда никой не знае — каза Ан.
Директорът се бе изправил, лицето му бе пламнало от гняв.
— Матю, смятам, че «Тифон» се нуждае от изпълнителен директор. От този момент това си ти. Върви и веднага поеми работата.

* * *

— Спри мотоциклета — каза Сорая в ухото му.
Борн поклати глава.
— Все още сме твърде близо до…
— Веднага — Сорая опря острието на нож към гърлото му. — Сериозно ти говоря.
Борн свърна в една странична улица, качи мотоциклета на тротоара и пусна подвижната подпора. Когато двамата слязоха, той се обърна към нея и каза:
— За какво, по дяволите, бе всичко това?
В очите й блестеше зле сдържан гняв.
— Ти уби Тим, ти, кучи сине.
— Какво? Как можа дори да си помислиш…?
— Ти каза на хората на Чевик къде е той.
— Ти си полудяла.
— Така ли? Твоя беше идеята да го изведеш от затворническия блок. Опитах се да те спра, но…
— Не съм убил Хитнър.
— Тогава защо не реагира, докато стреляха по него?
Борн не й отговори, защото нямаше отговор. Спомни си момента, когато бе измъчван от звук и — той потри челото си — от омаломощаваща болка. Сорая бе права. Чевик избяга, Хитнър бе мъртъв. Как бе допуснал да се случи всичко това?
— Бягството на Чевик бе внимателно планирано, дори и по време. Но как? — казваше Сорая. — Откъде знаеха хората на Чевик къде е той? Откъде знаеха, ако ти не си им казал? — Тя поклати глава. — Трябваше да се вслушам по-внимателно в историите, че си излязъл извън всякакъв контрол. Имаше само двама души в цялото ЦРУ, които успя да заблудиш: единият е мъртъв, а другият изчезнал. Ясно е, че не може да ти се има доверие.
С известно усилие Борн успя да сложи ред в мислите си.
— Има и друга възможност.
— Трябва да си много убедителен.
— Не съм се обаждал на никого, докато бяхме долу в килиите или навън.
— Може да си дал знак с ръка и какво ли не друго.
— Права си за начина, но грешиш за помагача. Спомняш ли си, че Чевик запали клечка?
— Как бих могла да забравя? — каза тя горчиво.
— Това бе сигналът за чакащия хамър.
— Точно това е въпросът, хамърът вече чакаше. Ти знаеше, защото ти си го организирал.
— Ако аз го бях организирал, щях ли да ти кажа за него? Помисли си, Сорая! Ти се обади на Хитнър да му кажеш, че излизаме навън. Хитнър е бил този, който се е обадил на хората на Чевик.
Смехът й бе остър и ироничен.
— Какво, тогава значи един от хората на Чевик е застрелял Тим? За какъв дявол биха го сторили?
— За да прикрият напълно следите си. Ако Хитнър е мъртъв, не може да бъде заловен и да ги издаде.
Тя поклати упорито глава.
— Познавах Тим от дълго време, той не беше предател.
— Точно такива хора обикновено са предателите, Сорая!
— Млъкни!
— Може би не е бил предател по свое желание. Може би са го държали в ръцете си по някакъв начин.
— Не искам да чуя нито една дума повече срещу Тим. — Тя размаха заплашително ножа. — Просто се опитваш да спасиш собствената си кожа.
— Ти си абсолютно права, че бягството на Чевик е било планирано предварително. Но аз не знаех къде е държан Чевик — не знаех дори, че държите някого, докато ти не ми го каза десет минути преди да ме заведеш при Чевик.
Това я накара да млъкне. Тя го погледна странно, със същия поглед, който му направи впечатление, когато я видя за първи път в оперативния център на «Тифон».
— Ако съм ти враг, защо те спасих от експлозията?
Тя потръпна леко.
— Не претендирам, че имам всички отговори.
Борн сви рамене.
— Ако вече си взела решение, може би не трябва да те обърквам с истината.
Тя пое въздух, ноздрите й се разшириха.
— Не знам в какво да вярвам. Откакто дойде в «Тифон»…
Той протегна светкавично ръка и я обезоръжи. Сорая го гледаше с широко отворени очи, когато той обърна ножа и й го подаде с дръжката към нея.
— Ако ти бях враг…
Взе ножа и го плъзна обратно в неопреновата кания отзад на кръста си.
— Добре, значи не си ти врагът. Но и Тим не е. Трябва да има друго обяснение.
— Тогава ще го намерим заедно — каза той. — Аз трябва да изчистя моето име, а ти това на Хитнър.
— Дай ми дясната си ръка — каза тя на Борн.
Хвана китката му и обърна ръката му с дланта нагоре. С другата си ръка тя допря острието на ножа до върха на показалеца му.
— Не мърдай.
С умело движение тя прокара острието по кожата му и отдели малко кръгче от полупрозрачен материал, толкова тънко, че Борн не го бе усетил или забелязал.
— Готово. — Тя го държеше под колебливата светлина на уличните лампи, за да може Борн да го разгледа. — Това е известно като НСУ. Наноелектронно следящо устройство според техниците от ДАРИА. — Тя имаше предвид Агенцията за изследователски проекти в сферата на отбраната към министерството на отбраната. — Използва нанотехнология — микроскопични сървъри. Затова те засякох толкова бързо с хеликоптера.
Борн наистина беше се учудил как хеликоптерът на ЦРУ го откри толкова бързо, но предположи, че са разпознали характерната форма на хамъра. Той се замисли за момент. Сега си спомни с поразителна яснота любопитния поглед на Тим Хитнър, докато четеше копието от телефонния разговор на Чевик: ето как му бяха прикачили устройството.
— Значи са смятали да ме следят по целия път до Рас Дежен, нали! — Той погледна Сорая, която прибра устройството в малка кръгла пластмасова кутийка и зави капачето.
Тя кимна.
— Заповед на директора.
— Толкова за обещанията да действам свободно — каза Борн горчиво.
— Сега си свободен.
— Благодаря.
— Какво ще кажеш да ми върнеш услугата?
— За какво става дума?
— Позволи ми да ти помогна.
Той поклати глава.
— Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че работя сам.
Сорая го погледна, сякаш искаше да каже нещо, после промени решението си.
— Както ти самият спомена, вече си имаш сериозни проблеми със Стария. Ще се нуждаеш от вътрешен човек. Някой, на когото можеш да се довериш напълно. — Тя направи стъпка назад към мотоциклета. — Знаеш толкова сигурно, колкото това, че двамата стоим тук, че Стария ще се опита да те прецака по всякакъв начин.


Шеста глава

Ким Лъвет беше уморена. Бързаше да се прибере вкъщи при съпруга си, с когото бяха женени от шест месеца. Той бе твърде отскоро във Вашингтон и бяха твърде отскоро заедно, за да са се примирили вече с непоносимата раздяла, което се дължеше на естеството на работата на жена му.
Ким беше винаги уморена. Вашингтонският отдел за разследване на пожари нямаше нормално работно време. Затова агенти като Ким, умни, опитни и кадърни, бяха като хирурзи на бойното поле.
Ким отговори на обаждането на противопожарната служба във Вашингтон по време на кратката пауза в изтощителната къртовска работа по попълването на документите за множеството разследвания за пожари. Това бе един от малкото моменти през последните дни, когато тя си бе позволила да помисли за съпруга си — за широките му рамене, силните му ръце, голото му тяло. Унесът не продължи дълго. Тя взе оборудването си и потегли към хотел «Конститюшън».
Чу сирената, когато излезе навън. От «Върмънт Авеню» и 11 улица до североизточния ъгъл на 20 улица и «Еф Стрийт» беше не повече от седем минути. Хотелът бе заобиколен от полицейски коли и автомобили на пожарната, но огънят вече бе овладян. Водата се стичаше по фасадата от отворена рана в края на петия етаж. Колите на бърза помощ бяха си заминали, наоколо се усещаше острият, нервен мирис на пепел и пресъхващ адреналин, който бащата на Ким й бе описвал толкова добре.
Началник О'Грейди я чакаше. Тя излезе от колата, показа картата си и премина през полицейските заграждения.
— Лъвет — изсумтя О'Грейди.
Той бе едър, набит мъж с къса, но непокорна бяла коса и уши с размера и формата на дебела свинска пържола. Тъжните му воднисти очи я гледаха подозрително. Беше един от многото, които смятаха, че жени нямат място във вашингтонската противопожарна служба.
— Какво имаме тук?
— Експлозия и пожар. — О'Грейди вдигна поглед към зеещия отвор.
— Някой от нашите хора да е пострадал?
— Не е, но благодаря за вниманието. — О'Грейди избърса челото си с мръсна хартиена кърпичка. — Обаче има една жертва — вероятно обитателят на апартамента, но мога отсега да ти кажа, че от остатъците, които намерих, е невъзможно да се определи самоличността му. Освен това ченгетата казват, че един служител липсва. Голям късмет при такъв фойерверк.
— Ти предположи, че е бил гостът.
— Точно така. Пожарът беше необичайно силен и много трудно го угасихме. Затова повикахме отдела за разследване на пожари.
— Какво според теб е причинило експлозията? — попита тя.
— Е, не е бил проклетият бойлер — каза началникът кратко. Той се приближи до нея, миризмата на изгоряла гума и пепел се носеше от него на вълни. Когато отново проговори, гласът му бе тих, напрегнат. — Имаш един час, преди градската полиция да предаде всичко на тези от Вътрешна сигурност. А ти знаеш какво ще стане, когато тези момчета изпотъпчат всичко на местопрестъплението.
— Ясно — кимна Ким.
— Добре. Действай. Някакъв детектив Овъртън те чака.
Той се отдалечи със своята люлееща се, малко кривокрака походка.
Фоайето бе пълно с ченгета и пожарникари, които се въртяха наоколо. Полицаите разпитваха персонала и гостите на хотела, скупчени по ъглите като заговорнически групи. Пожарникарите мъкнеха оборудване по почернялата пътека на стълбището и мраморния под. Цареше нервност и обърканост като в блокирана мотриса на метрото в пиков час.
Ким взе асансьора и излезе в обгорелия и безлюден коридор на петия етаж. На входа на апартамента срещна Овъртън, прегърбен детектив с дълго, мрачно лице, който преглеждаше бележките си.
— Какво, по дяволите, е станало? — попита тя, след като се представи. — Някакви предположения?
— Може би имам. — Детектив Овъртън отвори бележника си. — Обитателите на този ъглов апартамент са били Джейкъб и Лев Силвър. Братя. Търговци на диаманти от Амстердам. Дошли са някъде към 7,45 ч. Знаем, защото са разговаряли за кратко с един портиер — той отгърна една страница — на име Томас. Единият Силвър е поръчал бутилка шампанско, имали са някакъв празник. След това Томас не ги е виждал. Кълне се, че не са напускали хотела.
Те влязоха в апартамента.
— Можеш ли да ми дадеш някаква информация за причината на експлозията?
— Затова съм тук.
Тя надяна латексови ръкавици и се залови за работа. Бяха минали двадесет минути, когато откри епицентъра на експлозията и продължи, разширявайки периметъра на огледа около него. Обикновено взимаше проби от килима, защото ако е бил използван катализатор, той най-вероятно е силно запалима течност на основата на въглерода като терпентин, ацетон, нафта или подобни. Два издайнически знака: течността се просмуква в килима или дори под него. Можеше да използва и това, което обикновено се наричаше парофазен анализ — съкратено от газова хроматография с парофазен анализ, — който би могъл да улови следите от газовете, отделили се при запалването на катализатора. Тъй като всеки елемент имаше уникални характеристики, анализът не само можеше да определи дали е използван катализатор, но и какъв точно.
Тук обаче огънят е бил толкова силен, че бе унищожил килима и основата. Нищо чудно, че О'Грейди и хората му толкова трудно са го угасили.
Тя проучи всяко парче метал, всяка треска дърво, парче тъкан и купчина пепел. Отвори куфарчето с принадлежностите си и подложи части от тези вещества на безброй тестове. Останалото постави внимателно в стъклени контейнери, запечата ги с непропускащи въздух запушалки и постави всеки контейнер в дунапрена, с който бе подплатено куфарчето.
— Сега мога да ти кажа със сигурност, че е използван катализатор — каза тя, като продължаваше да събира доказателства. — Няма да знам какъв точно е бил, докато не се върна в лабораторията, но съм категорична: не е използван обикновен катализатор. Тази горещина, този мащаб на разрушение…
Детектив Овъртън я прекъсна.
— Но експлозията…
— Няма следа от остатъци от експлозив — поясни тя. — Катализаторите имат точка на запалване, която често причинява експлозии. Но отново не мога да бъда сигурна, докато не направя тестове в лабораторията.
През това време тя разширяваше кръговете около центъра на експлозията.
Изведнъж приклекна и попита:
— Открихте ли защо пръскачките не са се включили?
Овъртън прелисти бележките си.
— Когато е пламнал пожарът, пръскачките са се включили на всички етажи на хотела, освен на този. Долу в мазето открихме, че някой е бърникал из системата. Трябваше да се обадя на електротехник, за да го открием, но явно е, че пръскачките на този етаж са били изключени.
— Така че цялата ситуация е била умишлена.
— Джейкъб и Лев са били евреи. Сервитьорът, който им донесъл бутилката шампанско — този, който е изчезнал, — е пакистанец. Следователно мой дълг е да предам това копеле на Вътрешна сигурност.
Тя го погледна.
— Мислиш, че този сервитьор е терорист?
Овъртън сви рамене.
— Аз бих заложил на бизнес отмъщение срещу братята Силвър, но със сигурност искам да знам, преди от Вътрешна сигурност да научат.
Ким поклати глава.
— Организацията е твърде сложна за терористична атака.
— Диамантите са вечни.
Тя се изправи.
— Нека да видим тялото.
— Тяло е силно казано за това, което намерихме.
Той заведе Ким в банята и заедно се взряха в късчетата обгорени кости, пръснати край порцелановата вана.
— Няма дори скелет — Ким внимателно огледа помещението. — Това е или Джейкъб, или Лев Силвър. Но къде е другият брат?
— Може да е станал на пепел?
— При тази горещина определено е възможно — каза тя.
— Ще ми отнеме дни, ако не и седмици, да пресея останките за пепел от човешко тяло. Но може и да не открия нищо.
Ким знаеше, че той е преровил целия апартамент, но и тя сама мина по всяко ъгълче и кътче.
Овъртън погледна нервно часовника си, когато се върнаха в банята.
— Това много дълго ли ще продължи? Нямам време.
Ким влезе във ваната, осеяна с пепел и частици обгорени кости. — Какво става между теб и тези от Вътрешна сигурност?
— Нищо, аз само… — Той сви рамене. — Пет пъти се опитвах да стана агент на Вътрешна сигурност. И петте пъти ме отхвърляха. Това е залогът ми в този случай. Ако им покажа какво мога, ще трябва да ме вземат, когато пак кандидатствам.
Ким лазеше наоколо с оборудването си.
— Тук е имало катализатор, както и в другата стая. Както виждаш, порцеланът понася силната жега по-добре от всичко останало, дори от някои метали. — Тя продължи нататък. — Тъй като са тежки, катализаторите се просмукват. Затова ги търсим в основата на килима или между пукнатините на дървения под. Тук ще потърсим в най-ниската точка на ваната. Той би се просмукал в канала.
Тя взе проби от канала, като вкарваше все по-дълбоко тампоните, които вадеше от комплекта си с принадлежности. Изведнъж се спря. Измъкна тампона, постави го в плик и го сложи настрана. След това насочи ксеноновата светлина на малко фенерче в дупката.
— Я, какво имаме тук?
Тя вкара малки клещи в канала. Миг по-късно ги извади. Захванатото между стоманените издължени краища им изглеждаше доста познато.
Детектив Овъртън се надвеси над ваната.
— Два зъба на един от братята Силвър.
Ким ги проучваше внимателно на студената ярка светлина на фенерчето.
— Може би — мръщеше се тя. — А може би не — помисли си.

* * *

Боядисаната в маслиненозелено къща в самия край на 7 улица не се различаваше особено от съседите си — неприветлива, овехтяла, нуждаеща се от нова веранда. Дясната част от къщата все още се държеше, но останалата бе унищожена от пожар преди много време. Протърканата веранда в момента се обитаваше от група тийнейджъри, които слушаха силно хип-хоп от очукан касетофон. Осветяваше ги трепкащата светлина на развалената улична лампа.
Младежите пристъпиха като един напред, когато мотоциклетът спря на тротоара пред къщата, но Борн им даде знак да останат на място, докато той и Сорая слизаха от мотора.
Борн, без да обръща внимание на скъсания десен крачол и на кръвта, която се стичаше през него, махна с юмрук на най-високия от младежите. — Как вървят нещата, Тайрон?
— Вървят — каза Тайрон. — Знаеш как е.
— Това е Сорая Мур.
Тайрон погледна Сорая с големите си черни очи.
— Дерон ще побеснее. Никой не бива да идва тук, освен теб.
— Това е моя работа — каза Борн. — Аз ще се оправя с Дерон.
В това време входната врата на къщата се отвори. Висок, слаб, привлекателен мъж с кожа с цвят на светло какао излезе на входа.
— Джейсън, какво, по дяволите, става? — намръщен, Дерон се приближаваше към тях. Беше облечен в джинси и карирана работна риза с навити до лакътя ръкави. Изглежда, не усещаше студа. — Знаеш правилата. Самият ти и баща ми сте ги определили. Никой, освен теб не идва тук.
Борн застана между Дерон и Сорая.
— След около два часа трябва да хвана полета си за Лондон — каза Борн тихо. — Имам проблеми. Нуждая се от нейната помощ толкова, колкото и от твоята.
Дерон се приближи с дълги провлачени крачки. Сега той бе достатъчно близо до Сорая, за да види тя пистолета в ръката му. И то не какъв да е, а «Магнум 357».
Когато тя несъзнателно понечи да отстъпи назад, Дерон произнесе с изискан британски акцент:
— Ах, кой е тук? Приятел или враг, кажи ми, друже: кой е победител, Йорк или Уорик? Но защо ли питам — туй тяло изпосечено, тез кърви, таз слабост, туй заглъхващо сърце ми казват, че след малко ще предам останките си тленни на пръстта, а на врага — честта от тази битка!
Сорая отговори:
— Виж кой е! Боят свършил е, така че и враг да е, бъди човечен с него!
— Виждам, че познаваш Шекспир — каза Дерон.
— Хенри VI, трета глава, една от любимите ми книги в училище.
— Но дали битката наистина е свършила?
— Покажи му устройството — каза Борн.
Сорая му подаде малката овална кутия.
Дерон прибра магнума в колана на джинсите си и протегна деликатната си ръка с дълги пръсти на хирург или на джебчия, за да отвори кутията.
— О! — очите му светнаха, когато измъкна предавателя, за да го разгледа.
— Най-новото проследяващо устройство на ЦРУ — каза Борн. — Тя махна това малко дяволско нещо от мен.
— По проект на ДАРПА — каза Дерон. Той почти премлясна от удоволствие. Нищо не можеше да го впечатли повече от някоя нова технология.

* * *

Дерон не беше нито хирург, нито джебчия, информира Борн Сорая, когато го последваха в маслиненозелената къща. Той бе един от най-добрите фалшификатори в света. Картините на Вермеер бяха неговата специалност. Той боравеше много умело със светлината, но всъщност можеше да възпроизведе на практика всичко и често го правеше за астрономически суми. Всеки от клиентите му казваше, че работата му си струва цената. Той се гордееше с това, че клиентите му са доволни.
Дерон ги въведе в антрето и затвори входната врата зад тях. Неочакван кънтящ звук стресна Сорая. Това не беше обикновена врата, макар че не изглеждаше по-особено отвън. От вътрешната страна метална обшивка отразяваше топлата светлина на лампите.
Сорая се огледа удивена. Стояха пред вита дъбова стълба, отляво имаше коридор. Вдясно беше голяма всекидневна. Полираният дървен под бе застлан със скъпи персийски килими, по стените висяха великолепни шедьоври на изобразителното изкуство — Рембранд, Вермеер, Ван Гог, Моне, Дега, много други. Разбира се, това са фалшификати, нали? Тя се вгледа в тях отблизо и макар да не беше специалист, си помисли, че всички са брилянтни. Беше сигурна, че ако ги види в музей или на търг, няма да се усъмни в тяхната автентичност. Тя се взря по-внимателно. Освен ако някои наистина не са оригинали.
Обръщайки се, видя, че Дерон бе притиснал Борн в топла прегръдка.
— Нямах възможност да ти благодаря за това, че дойде на погребението — каза Борн. — Това означаваше много за мен. Знам колко си зает.
— Скъпи приятелю, в живота има неща, които са по-важни от бизнеса — каза Дерон с тъжна усмивка, — без значение колко неотложен или печеливш е той. — След това отстрани леко Борн. — Първо трябва да се погрижим за крака ти. Нагоре по стълбите, първата врата вдясно. Знаеш какво да правиш. Измий се. Горе има и нови дрехи за теб. — Той се ухили. — При Дерон всичко е първо качество.
Сорая последва Дерон по един коридор с жълти плочки, през голяма кухня, в помещение, което някога е било едновременно умивалня и килер. Тук имаше високи до кръста шкафове с поцинковани плотове, върху които бяха струпани компютри, купчини от неизвестни електронни уреди и какво ли не още.
— Знам какво му е нужно — каза Дерон, сякаш Сорая не беше там. Той започна методично да отваря вратите и чекмеджетата на шкафовете, като вадеше някакви неща оттам.
Сорая гледаше смаяна през рамото му безбройните носове, уши и зъби. Протегна се и взе един нос, като го завъртя в ръката си.
— Не се притеснявай — каза Дерон. — Направени са от латекс и порцелан.
Той вдигна нещо, което изглеждаше като част от зъбен мост.
— Като истински са, нали? — Той й посочи един резец. — Всъщност няма особена разлика между тази протеза и истинските коронки, освен тук отвътре. Истинската коронка има малка вдлъбнатина, за да пасне върху изпиления зъб. А тази е просто порцеланова фасета, която се поставя върху нормален зъб.
Сорая не можа да се сдържи и сложи латексовия нос, което накара Дерон да се разсмее. Той порови в друго чекмедже и й подаде много по-малък нос, който й пасна по-добре, когато го закрепи с малко театрално лепило.
— Разбира се, при нужда трябва да използваш друг вид лепило и, естествено, грим, за да прикриеш ръбовете на протезата.
— Ами, ако се изпотиш или… да речем, трябва да плуваш?
— Това не е грим на Шанел — каза Дерон през смях. — Веднъж нанесеш ли го, ще можеш да го отстраниш със специален разтворител.
Борн се върна, когато Сорая сваляше фалшивия нос. Раната на крака му бе почистена и превързана, а той облечен в нови панталони и риза.
— Сорая, трябва да поговорим.
Тя го последва в кухнята. Застанаха срещу огромния фризер до стената, която бе най-отдалечена от лабораторията на Дерон.
— Приятно ли си прекарахте с Дерон, докато ме нямаше?
— Питаш дали се е опитал да изкопчи информация от мен?
— Имаш предвид дали съм го помолил да изкопчи информация от теб.
— Точно така.
— Всъщност не съм.
— Не се е опитвал.
Последва пауза.
— Трудно ми е да започна. — Борн изучаваше лицето й. — Ти и Тим близки ли бяхте?
Тя обърна глава настрани и прехапа устни.
— Какво те интересува? За теб той е предател.
— Сорая, изслушай ме, или е бил Тим Хитнър, или аз. Знам, че не съм аз.
Изражението й бе преднамерено враждебно.
— Кажи ми тогава защо изведе Чевик навън?
— Исках да усети вкуса на свободата, от която бе лишен.
— Това ли е? Не ти вярвам.
Борн се намръщи. Той не за пръв път след смъртта на Мари се замисли дали преживяната травма не бе изкривила по някакъв начин преценките му.
— Мисля си, че е вярно.
— Забрави дали ти вярвам или не — каза рязко тя. — Как според теб ще реагира Стария?
— Какво значение има? Стария мрази хора като мен, които според него застрашават останалите.
Тя се загледа в ботушите си и поклати глава. Пое въздух и го изпусна.
— Аз номинирах Тим за «Тифон», сега той е мъртъв.
Борн не реагира. Той беше боец, какво очакваше тя?
Сълзи и съжаления? Не, но дали една малка проява на емоция щеше да нарани самочувствието му? Тя си спомни за скорошната смърт на жена му и се почувства засрамена.
Сорая прочисти гърлото си, но остана объркана.
— Ние бяхме съученици. Той бе едно от момчетата, на които момичетата се подиграваха.
— Но не и ти?
— Аз не бях като другите момичета. За мен той бе сладък и уязвим. Изпитах нещо. — Тя сви рамене. — Той обичаше да говори за детството си, бе израснал в провинцията, в Небраска. Сякаш слушах разкази за друга държава.
— Той не беше подходящ за «Тифон» — каза Борн направо.
— Той не беше подходящ за полеви агент, това е истина — каза тя също толкова директно.
Борн пъхна ръце в джобовете си.
— И докъде ще ни доведе всичко това?
Тя трепна, сякаш я беше убол с върха на автоматичния й нож.
— Всичко това?
— Спасихме си взаимно живота, ти се опита да ме убиеш два пъти. Изводът е, че не си вярваме.
Очите й, големи и пълни със сълзи, се впиха в неговите.
— Аз ти дадох проследяващото устройство, ти ме доведе тук при Дерон. Какво е твоето определение за доверие?
— Ти направи снимки на Чевик, докато бе задържан — каза Борн.
Тя кимна, очаквайки продължението. Какво щеше да поиска от нея? Какво искаше тя от него? Тя знаеше, разбира се, но бе твърде болезнено да го признае пред себе си.
— Добре, обади се на «Тифон». Накарай ги да качат снимките на твоя телефон. — Той започна да крачи по коридора, а тя го следваше стъпка след стъпка — След това да качат шифъра, който Хитнър взе от Чевик.
— Забравяш, че всичко в ЦРУ все още е блокирано. Това включва и трансфера на данни.
— Можеш да ми намериш това, което искам, Сорая. Вярвам в теб.
Любопитство се мярна отново в очите й, после изчезна, сякаш никога не го е имало. Тя вече се опитваше да се свърже с «Тифон», когато влязоха в работното помещение на Дерон — Г-образно пространство, отделено от старата кухня и килера. Студиото бе на горния етаж, там, където имаше най-много светлина. А самият Дерон, надвесен над една работна маса, изучаваше проследяващото устройство.
Никой в «Тифон» освен директора му нямаше право да изпраща класифицирана информация по време на блокирането на централата заради извънредна ситуация. Сорая знаеше, че ще трябва да потърси някъде другаде, за да получи това, от което Борн се нуждаеше.
Тя чу гласа на Ан Хелд.
— Слушай, Ан, нужна ми е помощта ти.
— Наистина ли? Дори не искаш да ми кажеш къде си.
— Това няма значение. Не съм в опасност.
— Добре, това е донякъде успокоително. Защо устройството престана да предава?
— Не знам. — Сорая внимаваше гласът й да не трепне. — Може да е дефектно.
— След като си все още с Борн, не е трудно да разбереш.
— Ти си луда. Не съм толкова близка с него.
— Но все пак се нуждаеш от услуга. Казвай.
Настъпи мълчание.
— Защо никога не ме молиш за нещо лесно?
— Мога да помоля други хора за такива неща.
— И това е вярно. Ако ме хванат…
— Ан, смятам, че имаме следа към Чевик, но имаме нужда от информация.
— Добре — каза Ан. — Но в замяна ще трябва да разбереш какво се е случило с проследяващото устройство. Ще трябва да обясня на Стария нещо, което да го задоволи. Той е решил, че ще хвърчат глави, и искам да съм сигурна, че няма да е моята.
Сорая се замисли, но не успя да предложи друг вариант. Тя просто ще трябва да даде на Ан някакво по-достоверно обяснение. — Добре. Смятам, че мога да измисля нещо.
— Между другото, Сорая, що се отнася до новия заместник-директор на управлението, на твое място бих си пазила гърба. Той не е настроен добре нито към Линдрос, нито към «Тифон».
— Благодаря, Ан. Много благодаря.

* * *

— Готово — каза Сорая. — Данните са качени успешно.
Борн взе нейния телефон, даде го на Дерон, който се откъсна от играчката си, за да включи телефона в компютъра и да качи файловете.
Лицето на Чевик се появи на един от многото монитори.
— Разполагайте се.
Дерон се задълбочи отново в проучването на устройството.
Борн седна на един стол и дълго време разглеждаше снимките. Усещаше присъствието на Сорая, надвесена над лявото му рамо. В него изплува — какво? — призракът на някакъв спомен. Разтри слепоочията си, опитвайки се да върне спомена, но проблясъкът изчезна в мрака. Обзе го лека тревога, но снимките с лицето на Чевик отново погълнаха вниманието му.
Нещо в него го смущаваше — не някоя отделна черта, а цялостното изражение преминаваше през паметта му като сянка, но веднага му се изплъзваше. Борн увеличаваше една след друга частите от лицето на Чевик — уста, нос, вежди, слепоочия, уши. Но това само натика живия спомен още по-дълбоко в непознатите дълбини на съзнанието му. Стигна и до очите — златистите очи. Имаше нещо в лявото око. Увеличи образа и видя полумесец от светлина във външния край на ириса му. Увеличи го повече, но резолюцията го подведе и образът се замъгли. Намали го отново, докато светлият полумесец се проясни. Той бе наистина миниатюрен. Можеше да не означава нищо — просто отражение на осветлението в килията. Но защо бе в ъгъла на ириса му? Ако беше отражение, светлината щеше да е по-близо до центъра на окото, където очните ябълки са най-изпъкнали и следователно е най-вероятно да уловят светлината. Беше в края, където…
Борн се усмихна на мислите си.
Телефонът на Сорая иззвъня. Тя проведе кратък разговор, след което каза:
— Предварителните данни на криминолозите сочат, че хамърът е бил натъпкан с С4.
Той се обърна.
— Затова не реагираха.
— Чевик и хората му са били атентатори самоубийци.
— А може би не. — Той се обърна към снимката и посочи миниатюрния светъл полумесец. — Виждаш ли това? Това е отражение от ръба на контактна леща, която се е повдигнала леко над повърхността на ириса и е уловила светлината. Сега погледни към зеницата. Забележи малкото петънце от златистото, което е навлязло в дъгата на зеницата отляво. Това е възможно само ако Чевик е носил цветни лещи.
Борн я погледна изпитателно.
— Защо Чевик ще се дегизира, освен ако не е бил Чевик?
Той очакваше отговора й.
— Сорая?
— Мисля.
— Дегизировката, внимателното планиране, умишлената бомбена атака.
— В джунглата — каза тя — само хамелеон може да забележи друг хамелеон.
— Да — каза Борн, взирайки се в снимката. — Мисля, че това пред нас е Фади.
Отново пауза, този път по-кратка. Мозъкът й работеше трескаво.
— Значи е вероятно «Чевик» да не е умрял при взрива — изрече тя най-сетне.
— Дори много вероятно. — Борн се замисли. — Той едва ли е имал много време да се измъкне от хамъра. Не беше пред погледа ми само докато подкарвах мотоциклета. Това означава преди пресечката на 23-та и «Конститюшън».
— Може би го е чакала друга кола.
— Провери, но честно казано, съмнявам се — каза Борн. Сега той разбра защо Фади е използвал лесно разпознаваемия хамър. За да бъде проследен и в края на краищата обграден от агенти на ЦРУ. За да нанесе максимални поражения. — Няма начин да е предвидил къде точно трябва да се измъкне.
Сорая кимна.
— Ще го проследя от точката, когато Фади се качи в хамъра. — Тя вече звънеше на «Тифон». — Ще изпратя веднага двата екипа, които да проверят. — Тя даде инструкции, изслуша мрачно това, което й говореха, след което прекъсна връзката. — Джейсън, трябва да ти кажа, че има все по-големи вътрешни разногласия. Директорът е страхотно разгневен заради провала с Чевик. И обвинява теб.
— Естествено — Борн поклати глава. — Ако не беше Мартин, аз нямаше да имам нищо общо с управлението или с «Тифон». Но той е мой приятел — вярваше ми, бореше се за мен, когато агенцията ми беше вдигнала мерника. Аз няма да го изоставя. Но се кълна, че това ще бъде последната ми мисия за ЦРУ.

* * *

За Мартин Линдрос сенките се стопиха в облаци, отразяващи се в спокойните води на езерото. Имаше смътно усещане за болка, каквото човек изпитва на стола на зъболекаря, когато му лекуват зъб с упойка. Далечната болка не го смути. Той бе твърде съсредоточен върху това да измъкне пъстървата, закачена на края на въдицата му. Нави влакното, вдигна високо пръчката, която се изви като дъга, след това нави още. Както го беше учил баща му. Това бе начин да омаломощи рибата, дори и най-силната. С дисциплина и търпение всяка риба, хваната на въдицата, може да бъде измъкната.
Сенките се трупаха над него, закривайки слънцето. Засилващият се хлад го накара да се концентрира още повече върху рибата.
Бащата на Линдрос бе го научил и на много други неща. Мъж с безброй таланти, Оскар Линдрос бе основател на «Волтлайн», най-добрата частна охранителна фирма в света. Клиенти на «Волтлайн» бяха огромни концерни, чийто бизнес често отвеждаше служителите им в опасни части на света. Оскар Линдрос или някой от хората му, лично обучени от него, бяха винаги на място, за да ги защитят.
Линдрос се наведе от лодката, за да види проблясващата с всички цветове на дъгата сребриста кожа на пъстървата. Тази беше голяма. По-голяма от всяка друга, която бе хващал досега. Тя се мяташе, но Линдрос успя да разгледа триъгълната й глава, костеливата зяпаща уста. Той вдигна пръчката и пъстървата излезе наполовина от водата, опръсквайки го с капчици вода.
Още отрано Мартин Линдрос бе развил интерес към шпионажа. Излишно е да се споменава, че това желание поласка баща му. И така, Оскар Линдрос се постара да научи сина си на всичко, което знаеше за нелегалната дейност. Най-важното сред тези умения беше как да оцелее, ако бъде заловен или измъчван. Всичко е в ума, казваше Оскар Линдрос на сина си. Трябва да обучиш ума си да се изолира от външния свят. Трябва да го научиш да изолира онези части на мозъка, които предават болката. За да го сториш, трябва да си представиш конкретно време и място, трябва да направиш това място истинско — толкова истинско, че да го усещаш с петте си сетива. Трябва да отидеш там и да останеш, докато отмине. В противен случай или ще се пречупиш, или ще полудееш.
Това бе мястото, където се намираше Мартин Линдрос, откакто бе пленен от «Дуджа», доведен тук, където тялото му сега лежеше потръпващо и кървящо.
Линдрос най-сетне успя да извади пъстървата от езерото. Тя пляскаше и дишаше с отворена уста на дъното на лодката, окото й се взираше в него, докато постепенно посивя. Той се наведе и откачи куката от твърдия хрущял около устата на пъстървата. Колко риба беше извадил, откакто бе излязъл с лодката? Не можеше да каже, тъй като рибите не се задържаха дълго след това. Те не му трябваха, след като веднъж ги бе хванал.
Той нагласи стръвта и метна въдицата в езерото. Трябваше да продължи да го прави, да продължи да лови риба. В противен случай болката, неясен облак на хоризонта, щеше да го връхлети с яростта на ураган.

* * *

Седнал в бизнес класата на нощния полет за Лондон, Борн постави табелката «Моля, не ме безпокойте», извади джобната игрална конзола «Сони PSP3», която Дерон му даде, с увеличена памет и екран със свръхвисока разделителна способност. Твърдият диск бе наблъскан с куп нови екстри, измислени от Дерон. Той може и да си изкарваше парите с фалшифициране на произведения на изкуството, но истинската му любов бе да измисля нови миниатюрни устройства. Оттам идваше и интересът му към проследяващото устройство, което сега Борн държеше скрито на сигурно място в куфарчето си.
Дерон бе осигурил на Борн три различни паспорта, освен собствения му дипломатически паспорт от ЦРУ. На всяка от снимките, които Дерон бе направил, Борн изглеждаше съвсем различен. Той носеше със себе си грим, цветни лещи и какво ли не още заедно с един от пистолетите от ново поколение на Дерон, направен от пластмаса с гумено покритие. Според Дерон облечените с кевлар гумени куршуми могат да повалят и слон, ако го улучат на точното място.
Борн извади снимката на «Хирам Чевик» — Фади. Колко ли други самоличности е приемал този специалист в дегизирането през годините? Камери за наблюдение и затворени телевизионни системи на обществени места сигурно са записвали образа му, но той без съмнение е изглеждал различен всеки път. Борн поиска от Сорая да провери всички налични записи или снимки от обществените места точно преди и след атаките на «Дуджа», да сравни лицата, заснети на тях, с тази снимка на Чевик, макар да не хранеше особени надежди, че тя ще открие нещо. През годините самият той бе сниман от камери за наблюдение, но това не го притесняваше, тъй като хамелеонът изглежда различно всеки път. Никой не би могъл да забележи някакви прилики, той бе абсолютно сигурен в това. Така бе и с Фади, Хамелеона.
Той дълго се взираше в лицето, но скоро умората надделя и той заспа…
… Мари върви към него покрай големи акациеви дървета по калдъръмена улица. Във въздуха се носи остър солен аромат като от бурно море. Влажен бриз повдига косата от ушите й и я развява като знаме.
Той й говори: Можеш да ми намериш това, което искам. Вярвам в теб.
В очите й има страх, но и смелост, и решителност. Тя ще направи каквото той иска въпреки опасността. Сигурен е. Кимва й за довиждане и тя изчезва…
Той се намира на същата улица с високите акации. Спуска се, носейки се във въздуха като с парашут. Тича по някакъв плаж през нощта. Отляво се ниже черна линия от павилиони. Той носи… нещо в ръцете си. Не, не нещо. Някого. Навсякъде кръв, вените му пулсират. Бледо лице, затворени очи, едната буза лежи на ръката му. Той тича по плажа, ужасно беззащитен. Нарушил е споразумението със самия себе си и заради това всички те ще умрат: той, фигурата в ръцете му… младата жена, потопена в кръв. Тя му казва нещо, но той не чува думите й. Тичащи стъпки зад него и мисълта, ясна като луната, носеща се ниско в небето: Предадени сме…

* * *

Когато Матю Лърнър влезе в секретарската стая пред кабинета на директора, Ан Хелд се забави, преди да вдигне поглед. Тя не работеше върху нищо особено. Всъщност нищо, което да изисква вниманието й, но беше важно Лърнър да си мисли така. В частни разговори Ан сравняваше секретарското помещение пред кабинета на Стария с крепостен ров около кулата на замък, а тя бе хищникът с дълги зъби, който плуваше в него.
Когато сметна, че Лърнър е чакал достатъчно дълго, тя вдигна поглед, усмихвайки се студено.
— Казахте, че директорът иска да ме види.
— Всъщност аз исках да ви видя. — Ан се изправи, прокарвайки ръце по бедрата си, за да изглади всяка гънка, която може да се е появила, докато е седяла. Нейният съвършен маникюр хвърляше перлени отблясъци. — Искате ли да изпием по кафе? — каза тя, докато прекосяваше стаята.
Лърнър свъси вежди.
— Мислех, че вие, британците, обичате чай.
Тя задържа вратата отворена, за да мине той.
— Само едно от многото погрешни мнения, които имате за мен.
В облицования с метал асансьор, който отиваше надолу към столовата на ЦРУ, се възцари мълчание. Ан гледаше право напред, докато Лърнър без съмнение се опитваше да разбере за какво е всичко това.
Столовата не приличаше на никоя друга в правителствените учреждения. Атмосферата бе приглушена, подовете застлани с дебели килими в «президентско синьо». Стените бяха бели, пейките и столовете облицовани с червена кожа. Таванът бе изолиран с акустични плоскости, които заглушаваха всички звуци и по-специално гласове. Сервитьори с жилетки се носеха уверено и безшумно по широките пътеки между масите. Накратко, заведението напомняше по-скоро клуб за джентълмени, отколкото ведомствена столова.
Управителят веднага забеляза Ан и заведе двамата до кръглата ъглова маса на директора, заобиколена почти отвсякъде от пейки с високи облегалки. Кафето им бе сервирано и Ан и Лърнър бяха оставени дискретно сами.
Лърнър разбърка захарта в кафето си.
— Е, за какво става дума?
Тя отпи глътка от черното кафе, прокара течността през устата си, сякаш бе хубаво вино, след което, удовлетворена, преглътна и остави чашата си.
— Пийте, Матю. Това е етиопско кафе. Силно и гъсто.
— Още едно правило, което въведох, мис Хелд. Не се обръщаме един към друг на малки имена.
— Проблемът с някои силни кафета — каза тя, без да му обърне внимание — е, че могат да бъдат доста киселинни. Твърде много киселина ще обърне силата срещу самата нея, обърквайки цялата храносмилателна система. Дори може да прогори дупка в стомаха. Когато това стане, кафето трябва да бъде изхвърлено.
Той се облегна назад.
Какво означава това?
Той знаеше, че тя не говори за кафето.
Тя си позволи очите й да се спрат на лицето му за момент.
— Вие откога сте назначен за заместник-директор, отпреди шест месеца? Промяната е трудна за всички. Но има някои правила, които не могат…
— Преминете към същината.
Тя отпи още една глътка кафе.
— Не е добър тон, Матю, да злословите за Мартин Линдрос.
— Така ли? И какво го прави толкова специален?
— Ако бяхте на този пост по-дълго, нямаше да има нужда да питате.
— Защо говорим за Линдрос? Той по всяка вероятност е мъртъв.
— Не знаем това — каза Ан кратко.
— Всъщност ние не говорим за работата на Линдрос, нали, мис Хелд?
Тя неволно се изчерви.
— Нямахте основание да намалите нивото ми на достъп.
— Заблуждавате се, че постът ви позволява много, вие сте само обслужващ персонал.
— Аз съм дясната ръка на директора. Ако той се нуждае от сведения, аз му ги предоставям.
— Прехвърлям О'Райли от отдел «Операции». Отсега нататък той ще отговаря за всички сведения, от които Стария се нуждае. — Лърнър въздъхна. — Виждам изражението на лицето ви. Не приемайте тези промени лично. Това е стандартна оперативна процедура. Освен това ако към вас има особено отношение, другият обслужващ персонал ще започне да негодува. Негодуванието поражда недоверие, а това е нещо, което не можем да толерираме.
Той отмести чашата си.
— Дали вярвате или не, мис Хелд, но ЦРУ е умираща институция. Тя е такава от години. Това, от което се нуждае най-много, е клизма. Това съм аз.
— Мартин Линдрос отговаряше за реформирането на ЦРУ — каза тя с леден глас.
Линдрос е слабото място на Стария. Неговият начин не е правилният. Моят е. — Той се усмихна, докато се изправяше. — О, и още нещо. Не си позволявайте никога да ме заблуждавате отново. Обслужващият персонал не трябва да губи времето на заместник-директора с кафе и лични мнения.

* * *

На «Върмънт Авеню», в лабораторията в централата на Отдела за разследване на пожари, Ким Лъвет правеше най-важния от тестовете си. Тя прехвърляше твърдите вещества, които бе събрала в апартамента на петия етаж на хотел «Конститюшън», от плътно затворените епруветки в апарата за газова хроматография. Тъй като всички известни катализатори са силно запалими течни въглеводороди, газовете, които съединенията отделяха, често можеха да се запазят часове по-късно. Целта бе да се уловят газовете, излъчвани от твърдия материал, който е бил пропит с катализатора: късчета обгоряло дърво, нишки от основата на килима, които тя бе издърпала със зъболекарски инструмент. След това тя щеше да направи хроматографски анализ на всеки от газовете въз основа на техните индивидуални точки на кипене. Така щеше да определи вида на катализатора.
Ким вкарваше дълги игли в капака на всеки контейнер, изтегляше газовете, които се бяха отделили над твърдия материал, инжектираше ги в цилиндъра на газовия хроматограф, без да имат досег с въздуха. След като се увери, че настройките са наред, натисна ключа, който щеше да започне процеса на разделяне и анализ.
Водеше си бележки за датата, времето и номера на пробата, когато чу вратата на лабораторията да се отваря шумно и видя детектив Овъртън да влиза. Той бе облечен в сив балтон и носеше две картонени чаши с кафе. Остави едната пред нея и тя му благодари.
Той изглеждаше по-навъсен от преди.
— Нещо ново?
Ким отпи от чашата и се наслади на сладкото парене на кафето в устата и гърлото си.
— Ще знаем след малко какъв катализатор е използван.
— Какво ще ми помогне това?
— Мислех, че предаваш случая на Вътрешна сигурност?
— Гадни копелета. Двама агенти дойдоха в кабинета на капитана ми тази сутрин и изискаха бележките ми — каза детектив Овъртън. — Не че не го очаквах. Направих две копия, тъй като смятам да реша случая и да им натрия носовете.
Прозвуча сигнал.
— Готово. — Ким се обърна към апарата. — Резултатите са готови. Тя погледна данните от хроматограмата. — Въглероден дисулфид. — Интересно. Обикновено не откриваме точно този катализатор в случаи на палежи.
— Тогава защо е бил избран тъкмо този?
— Предполагам, защото развива по-висока температура и има експлозивна граница с 50 процента по-висока от други катализатори. Спомни си, че намерих катализатор на две места — в банята и под прозорците. Това ме заинтригува и сега знам защо. Хроматограмата ми даде два отделни резултата. Това, което е използвано в банята, е въглероден дисулфид. Но на другото място, във всекидневната, близо до прозорците, намерих друго съединение, по-сложно и необичайно.
— Какво например?
— Не е експлозив. Нещо по-интересно. Трябва да проверя още някои неща, но открих, че това е въглеродно съединение, което противодейства на веществата, забавящи огъня. Това обяснява как завесите са се запалили и защо експлозията е разбила прозорците. Като се има предвид захранването на пламъците с кислород и изваждането от строя на пръскачките, на практика са били гарантирани максимални щети за минимално време.
— Затова не открихме нищо, нито скелет или комплект зъби, за да идентифицираме със сигурност тялото. — Той потърка наболата си брада. — Тези, които са го подготвили, са помислили за всичко, нали?
— Може би не за всичко. Ким вдигна двата порцеланови зъба, които бе извадила от канала на ваната. Тя ги бе почистила от пепелта, така че те блестяха с цвят на слонова кост.
— Опитваме се да намерим чрез нашите канали в Амстердам дали Джейкъб или Лев Силвър са имали мостове. Така поне ще успеем да идентифицираме със сигурност тялото.
— Ами въпросът е — каза Ким, — че аз съвсем не съм сигурна дали това е мост.
Овъртън го грабна от ръката й, огледа го под силната лампа. Доколкото той можеше да види, нямаше нищо необичайно.
— Какво друго би могло да бъде?
— Трябва да се обадя на една приятелка. Може би тя ще може да ни каже.
— Така ли? С какво се занимава?
Ким го погледна.
— Тя е таен агент.

* * *

Борн пропътува от Лондон до Адис Абеба и от Адис Абеба до Джибути. Той си почина съвсем малко, спа още по-малко. Бе твърде зает да чете разузнавателните доклади за известните етапи от придвижването на Линдрос, които Сорая му бе дала. За съжаление в много от тях липсваха подробности. Нищо чудно. Линдрос преследваше най-смъртоносната група терористи в света. Комуникации от всякакъв вид биха били изключително трудни и биха го изложили на опасност.
Когато не запаметяваше данните, Борн преглеждаше видеоинформацията, която Ан Хелд бе качила на мобилния телефон на Сорая и която сега бе прехвърлена в конзолата, по-точно опитите на Тим Хитнър да разбие шифъра, който служителите на «Тифон» бяха открили у «Чевик». Но сега Борн трябваше да обмисли въпроса за самия шифър: дали това бе автентично послание на «Дуджа», или бе фалшиво, умишлено поставено по някаква причина, за да го открият и декодират от «Тифон»? Объркващ лабиринт от двойни игри се разкриваше пред него. Отсега нататък всяка стъпка, която предприемаше, беше изпълнена с ужасен риск. Една-единствена погрешна хипотеза можеше да го повлече като плаващи пясъци.
Борн осъзна, че е изправен пред интелигентен противник с изключителна воля, човек, който можеше да съперничи на неговия стар враг Карлос.
Той затвори очи за момент и образът на Мари веднага изплува пред него. Тя бе неговата опора, която му помогна да премине през мъките на миналото. Но Мари си бе отишла. С всеки изминал ден споменът за нея избледняваше. Той се опитваше да го задържи, но самоличността на Борн бе неумолима, нямате да му позволи да изпадне в сантименталност, съжаление или отчаяние. Всички тези емоции живееха в него, но те бяха сенки, притиснати до стената от изключителната концентрация на Борн и непреклонната нужда да реши смъртоносните пъзели, с които никой друг не би могъл да се справи. Той съзнаваше извора на тази своя способност, знаеше го още преди дори доктор Съндърланд да го обобщи толкова стегнато: той бе тласкан от изгарящата нужда да разкрие загадката кой е.

* * *

В Джибути го очакваше хеликоптер на ЦРУ. Той изтича по влажната писта под навъсеното небе, изпълнено с тъмни облаци, срещу завихрящия се вятър, и се качи в него. Бе утрото на третия ден, откакто бе потеглил от Вашингтон. Чувстваше крайниците си стегнати, мускулите си напрегнати. Беше готов за действие и не мислеше за едночасовия полет до Рас Дежен.
Закуската бе сервирана на метална табла и той порови в нея, докато хеликоптерът излиташе. Не усещаше вкуса на храната и не забелязваше нищо наоколо, беше се потопил изцяло в мислите си. За хиляден път прекарваше през съзнанието си шифъра на Фади, но гледаше на него като на нещо цяло, тъй като не бе стигнал доникъде, следвайки алгоритъма, който Тим Хитнър бе избрал. Ако Фади наистина бе вербувал Хитнър, а Борн не можеше да измисли никакво друго логично обяснение — Хитнър е нямал за цел наистина да разбие шифъра. Затова Борн поиска шифъра и работата на Хитнър. Ако установеше, че работата на Хитнър е била мнима, щеше да има доказателство за вината му. Но, разбира се, това нямаше да отговори на въпроса дали шифърът съдържа истинска информация или дезинформация, предназначена да обърка и подведе «Тифон».
За съжаление той не се бе приближил до решаването на алгоритъма на шифъра или поне до това да разбере дали Хитнър е бил на прав път. Прекара две безсънни нощи, изпълнени не със сънища, а с откъси от спомени. Беше разочарован, че лечението на доктор Съндърланд е имало толкова краткотраен ефект, но не можеше да каже, че лекарят не го бе предупредил. Далеч по-лошо бе предчувствието за предстояща беда. Всички късчета от спомени се въртяха около високите дървета, соления дъх на водата, отчаяното бягство през пясъка. Отчаяно не само за него, но и за някой друг. Той бе нарушил едно от основните си правила и сега щеше да си плати. Нещо бе отприщило тези вериги от откъслечни спомени и той силно подозираше, че това бе ключът към разбирането какво се бе случило с него преди това. Беше кошмарно да нямаш или да имаш в най-добрия случай ограничен достъп до миналото си. Животът му бе бял лист, всеки ден бе като деня, в който се бе родил. Беше му отказано знание, важно знание. Как можеше да започне да се опознава, когато миналото му му бе отнето?
Хеликоптерът, кръжейки под тънкия облачен слой, се насочи на северозапад към планинската верига Семиан. След като приключи закуската, Борн облече парашутисткия костюм за екстремни условия и специално направените ботуши с удебелени подметки, подсилени с метални остриета, които да му осигурят допълнителна устойчивост на заледения и каменист терен.
Докато гледаше през кръглия прозорец, отново го обзеха спомени, този път свързани с приятеля му Мартин Линдрос. Той срещна Линдрос, когато старият му наставник Алекс Конклин бе намерен убит. Линдрос бе този, който застана зад Борн, когато Стария го обяви за международно издирване. Оттогава Линдрос беше негова вярна подкрепа в ЦРУ. Каквото и да е станало с Линдрос — жив или мъртъв — Борн бе решен да го върне у дома.

* * *

Час по-късно той пристигна на северния склон на Рас Дежен. Ослепителната слънчева светлина изостряше сенките върху планинския склон. В море от къдрави облаци, в топлите въздушни течения, около върха се рееха лешояди.
Борн стоеше зад дясното рамо на Дейвис, когато младият пилот му посочи долу останките от двата хеликоптера «Чинук», посипани с пресен сняг, набразден от черни ивици разкъсан метал, гигантска консерва, разкъсана от зъл великан.
— Пораженията са като от ракети земя-въздух — каза Дейвис.
Значи Сорая беше права. Този вид боеприпаси бяха скъпи, висока цена, която само един съюз с организираната престъпност би могъл да плати. Борн се вгледа по-отблизо, когато приближиха мястото.
— Но има разлика. Този отляво…
— Това е хеликоптерът, носил «Скорпиън-1».
— Погледни витлата. Този е бил улучен при излитане. Вторият е ударил земята с голяма сила. Вероятно е бил ударен, докато се е приземявал.
Дейвис кимна.
— Ясно. Врагът е добре въоръжен. Необичайно за такъв район.
Борн беше на същото мнение.
Той взе бинокъла и нареди на Дейвис да кръжи наоколо. В момента, в който нагласи мястото на фокус, той бе обзет от силно чувство за нещо познато. Той е идвал в тази част на Рас Дежен, беше сигурен в това. Но кога? И защо? Знаеше например къде да търси за криещи се врагове. Насочвайки пилота, той огледа всяко ъгълче и пукнатина, всяка сянка около мястото за приземяване.
Той знаеше и че Рас Дежен, най-високият връх в планинската верига Семиан, се намира на територията на амхарите — една от деветте етнически общности в Етиопия. Хората от този етнос съставляваха тридесет процента от населението на Етиопия. Амхарският бе официален език в Етиопия. Всъщност след арабския той бе най-разпространеният семитски език в света.
Борн познаваше амхарските планински племена. Никое от тях нямаше средствата — финансови или технически, — за да нанесе поражения от такъв мащаб.
— Който и да е бил, не е тук сега. Приземи се.
Дейвис приземи хеликоптера северно от отломките. Той се плъзна малко настрани по леда, засипан с пресен сняг, но пилотът го овладя. В момента, в който стъпиха на твърда земя, той връчи на Борн сателитен телефон «Турая». Той бе малко по-голям от нормален мобилен телефон, но бе единственият, който можеше да работи в този планински терен, където нямаше нормален GSM сигнал.
— Остани тук — каза Борн, когато пилотът започна да разкопчава коланите. — Чакай ме, каквото и да стане. Ще се обаждам на всеки два часа. Ако минат шест часа без сигнал от мен, отлитай.
— Не мога да направя това, сър. Никога не съм изоставял човек.
— Този път е различно. — Борн хвана рамото му. — При никакви обстоятелства не тръгвай след мен, ясно?
Дейвис изглеждаше недоволен.
— Да, сър.
Борн взе автомата и отвори вратата на хеликоптера. Леденостуден въздух нахлу в машината.
— Покривай входа на онази пещера. Ако нещо непознато за теб помръдне или се появи, стреляй. По-късно ще задаваме въпроси.
Борн скочи. Беше ужасно студено. Високите места на Рас Дежен не бяха приятни през зимата. Снегът бе толкова сух, че неспирният вятър го отвяваше и трупаше високи дюни, подобни на сахарските. На други места платото бе оголено, разкривайки ивици от изсъхнала трева и неравномерно разположени камъни като прогнили зъби на старец.
Макар да бе огледал всичко от въздуха, Борн се приближи предпазливо до останките от двата хеликоптера. Мислеше си за пещерата. Оттам можеха да дойдат добри новини — ранени оцелели от някоя от катастрофите — или лоши новини — членове на групата, която бе елиминирала двата екипа «Скорпиън».
Когато се изравни с хеликоптерите, той видя тела вътре — нищо повече от овъглени скелети, кичури обгорена коса. Той овладя подтика си да огледа останките за някаква следа от Линдрос. Първо трябваше да бъде обезопасено мястото.
Той стигна до пещерата безпрепятствено. Вятърът, който се плъзгаше между пролуките в скалите, издаваше зловещ, остър вой, сякаш измъчваха някого. Отворът на пещерата го гледаше злобно, предизвиквайки го да влезе. За миг се спря срещу смразяващия каменен склон, поемайки си дълбоко въздух. След това скочи и се претърколи в тъмнината.
Включи мощно фенерче и насочи лъча към нишите и ъглите, където някой можеше да се крие. Нишите бяха празни. Изправи се на крака, направи една крачка, след което, с разширени ноздри, внезапно спря.
Веднъж в Египет негов местен информатор го прекара през подземен лабиринт. Тогава той долови странен мирис — едновременно сладък и остър, нещо, което не беше усещал досега. Когато попита, водачът му включи фенер с батерии за десетина секунди и Борн видя телата, опънатата тъмна кожа, съхнеща, в очакване да бъде погребана.
— Това, което подушваш — каза водачът му, след като изгаси фенера — е човешка плът, след като всички телесни течности са изчезнали.
Точно такъв мирис се носеше сега в пещерата, прорязана в северния склон на Рас Дежен. Изсъхнала човешка плът и нещо друго: отвратителната воня на разложение, натрупала се в задната част на пещерата като блатен таз.
Опипвайки пътя си със силния светлинен лъч, той продължи напред. Изпод краката му се разнесе остър, хрущящ звук. Насочи лъча и видя, че подът е осеян с кости — животински, птичи, приличащи на човешки. Той продължи, докато не забеляза нещо да се подава от основата на скалата. Тяло в седнало положение, с гръб, опрян на задната стена.
Приклякайки, той застана на едно ниво с главата. Или това, което бе останало от нея. В центъра на лицето зееше дупка, която разпространяваше отровата си навън като вулкан, изхвърлящ лава, заличавайки първо носа, после очите и бузите, сваляйки кожата, изяждайки плътта отдолу. Сега дори части от скулите — самите кости, бяха разядени и осеяни с белези от същата сила, която бе разяла по-меките човешки тъкани.
Борн, чието сърце блъскаше силно в гърдите, едва сдържаше дъха си. Той бе виждал по-рано този вид гангрена. Имаше само едно нещо, което я причиняваше: радиация.
Това отговаряше на много въпроси: какво бе накарало Мартин Линдрос толкова внезапно, толкова решително да тръгне на мисия, защо районът беше толкова важен, че бе охраняван с ракети земя-въздух и само Бог знае още какво. Сърцето му подскочи. Всеки от «Скорпиън-1» и «Скорпиън-2» — включително Мартин, е трябвало да бъде убит, за да бъде защитена ужасната тайна. Някой прехвърляше нещо повече от управляеми искрови разрядници по този маршрут. Някой притежаваше уранова руда. От това бе умрял този човек: радиационно отравяне заради изтичане от контейнера с уран, който бе пренасял. Сама по себе си жълтата уранова руда не означаваше нищо: тя бе евтина, сравнително лесна за добиване и не можеше да бъде пречистена до обогатен уран извън съоръжение с размерите на площад със страни от половин миля, висок четири етажа, плюс неограничени средства.
Но урановата руда не би оставила такава радиационна следа. Не, това, с което «Дуджа» се бяха сдобили някак, бе уранов диоксид, само на една стъпка от високообогатения уран, годен за производството на оръжия. Въпросът, който си задаваше сега, беше същият, който вероятно бе накарал Линдрос толкова необмислено да се изложи на риск: какво би правила терористична група с уранов диоксид и управляеми искрови разрядници — освен ако нямаше някъде съоръжение с персонала и възможностите за производство на ядрени бомби.
Което можеше да означава само едно: «Дуджа» бе по-необикновена организация, отколкото «Тифон» смяташе. Тя бе в центъра на тайна международна ядрена мрежа. Една такава мрежа бе разбита през 2004 г., когато пакистанският учен Абдул Кадир Хан призна, че е продал ядрени технологии на Иран, Северна Корея и Либия. Сега ужасяващият призрак отново се бе появил.
Замаян от това разкритие, Борн се изправи и се измъкна заднишком от пещерата. Той се обърна, пое няколко пъти дълбоко въздух, макар вятърът да прорязваше дробовете му, и потрепери. Давайки на Дейвис сигнал за отбой, той се върна на мястото на катастрофата. Не можеше да спре да мисли. Заплахата за Америка, която «Тифон» беше засякъл, бе не само реална, тя бе с мащабите и последиците, които бяха абсолютно опустошителни. Той си спомни за искровите разрядници за еднократна употреба — основната следа в разследването на Мартин, и разбра, че ако не спре Фади, срещу голям американски град ще бъде извършена ядрена атака.


Седма глава

Ан Хелд успя да хване Сорая в момента, в който тя се появи обратно в централата на ЦРУ.
— В дамската тоалетна — каза тя шепнешком. — Сега.
Веднъж влезли в дамската тоалетна във фоайето, Ан провери кабинките една по една, за да се увери, че са сами.
— Ето моята част от сделката — започна Сорая. — НСУ, наноелектронното следящо устройство, влезе в контакт с огън и това унищожи половина от електрическите вериги.
— Е, това е информация, която ще заинтригува Стария — каза Ан. — Вдигнал е мерника на Борн — не само той, ами и Лърнър.
— Заради случилото се с Чевик. — Сорая се намръщи. — Но каква е ролята на Лърнър?
— Затова те повиках — каза Ан рязко. — Докато ти беше с Борн, Лърнър направи удар.
— Моля?
— Успя да убеди Стария да го назначи за директор на «Тифон».
— Боже мили! — възкликна Сорая. — Сякаш нещата не са достатъчно зле и без това.
— Имам чувството, че все още не си видяла всичко. Той е твърдо решен да реорганизира изцяло ЦРУ и сега, когато се докопа до «Тифон», ще промени драстично нещата и там.
Някой понечи да влезе, но Ан парира опита.
— Има наводнение — каза тя авторитетно. — Пробвайте на горния етаж.
Когато отново останаха сами, тя продължи:
— Лърнър ще преследва всеки, на когото няма доверие. И заради връзката ти с Борн мога да се обзаложа, че ти ще си начело в списъка. — Тя отиде към вратата. — Горе главата, сладур.

* * *

Борн седна, хванал главата си с ръце, опитвайки се да измисли начин да се измъкне от този все по-страшен кошмар. Проблемът беше, че нямаше достатъчно информация. Не му оставаше друго, освен да продължи, да се опита да открие Линдрос или — ако приятелят му бе вече мъртъв — да продължи мисията му, да разкрие Фади и «Дуджа» и да осуети плановете им, преди да са изпълнили заплахата си.
Най-накрая се изправи. След като разгледа отвън хеликоптерите, подмина този, който бе по-близко до пещерата, и се качи в хеликоптера, който бе докарал Линдрос.
Вътре гледката беше сюрреалистична, като от картина на Дали: пластмаса, разтопена на локви, метал, споен с метал. Обгорено до неузнаваемост. Интересно. На тази височина нямаше достатъчно кислород, за да се поддържа дълго време буен огън — определено не толкова дълго, че да причини подобни щети. Огънят трябва да е дошъл от друг източник — огнехвъргачка.
Борн си представи лицето на Хирам Чевик. Зад това нападение стоеше Фади. Модерните оръжия, прецизната координация на атаките, отличната тактика, за да бъдат ликвидирани два опитни полеви екипа на ЦРУ: всички улики сочеха към него.
Но друг въпрос го гризеше — защо Фади позволи да бъде заловен от ЦРУ? Дойдоха му наум няколко отговора. Най-вероятният беше, че изпраща послание на управлението: мислите, че ме държите на мушка, но не знаете с кого си имате работа. До известна степен Борн бе наясно, че Фади е прав: наистина не знаеха почти нищо за него. Но точно тази проява на самохвалство от страна на терориста евентуално би осигурила на Борн подходяща възможност за действие. Успехът му като агент винаги се бе дължал на способността му да разгадава намеренията на хората. Опитът го беше научил, че това е невъзможно с човек, който остава в сенките. Сега обаче Фади бе излязъл на светло пред погледа на Борн. Беше показал лицето си. За пръв път Борн разполагаше със следа — макар и груба и неточна, — от която да започне преследването.
Пак се съсредоточи върху вътрешността на хеликоптера. Преброи четири скелета. Това беше важно — значи двама мъже липсваха. Възможно ли е да са живи? Дали Мартин не бе сред тях?
Екипите «Скорпиън» на ЦРУ се ръководеха по военен образец. Всички в тях носеха лични знаци, които ги идентифицираха като членове на специална военна част, която всъщност не съществуваше. Възможно най-бързо той събра четирите метални табелки. Почисти снега, пепелта и саждите, за да прочете имената, които бе запомнил от разузнавателната информация, получена от «Тифон». Мартин не беше сред тях! Пилотът Джейми Коуел също липсваше.
При огледа на лобното място на «Скорпиън-2» откри шест скелета: на петчленния специален екип и пилота. Съдейки по пръснатите навсякъде кости, беше логично да предположи, че нито един от тях не е бил в оперативна готовност, когато хеликоптерът се е разбил. Били са лесни мишени. Борн порови да намери личните им знаци.
Изведнъж в сенките на вътрешността долови неясно движение, последвано от проблясване на очи, една глава се извъртя. Борн бръкна в дупката под пулта за управление. Преряза го остра болка в ръката, нещо се втурна към него и го блъсна назад.
Стъпил на крака, Борн последва фигурата извън останките от хеликоптера и я подгони, като през цялото време махаше към Дейвис да не стреля. Зърна кървавия полукръг от отпечатъци от зъби на опаката страна на ръката си едва когато фигурата се шмугна зад ниската каменна стена на североизточната страна на склона.
Борн скочи във въздуха, покатери се върху стената, огледа се за миг и се метна на гърба на фигурата.
Двамата се изтъркаляха, но Борн го стискаше здраво за косата и го дръпна рязко, за да види лицето му. Оказа се момче на не повече от единайсет години.
— Кой си ти? — попита Борн на местния амхарски диалект. — Какво правиш тук?
Момчето се изплю в лицето му, одра го, опитвайки се да избяга. Борн държеше здраво кръстосаните му китки зад гърба и го принуди да седне на завет край стената, далеч от виещия вятър. Момчето беше слабо като щека, костите му прозираха през бузите, рамената и бедрата.
— Кога яде за последен път?
Нямаше отговор. Поне хлапакът не го заплю отново, но може би защото устата му бе толкова суха, колкото снега, хрущящ под краката им. Със свободната си ръка Борн откачи манерка, отвори я със зъбите си.
— Искам да те пусна. Не искам да те нараня. Искаш ли малко вода?
Момчето отвори уста широко като пиленце в гнездо.
— Тогава трябва да ми обещаеш, че ще отговориш на въпросите ми. Така честно ли е?
Момчето погледна към него за момент с черните си очи, след това кимна.
Борн пусна китките му и онзи посегна към манерката, отвори я и отпи от водата на големи, конвулсивни глътки.
През това време Борн се погрижи да натрупа сняг от двете им страни, за да не губят топлина. Взе манерката.
— Първи въпрос: знаеш ли какво е станало тук?
Момчето поклати глава.
— Трябва да си видял да проблясват оръжия, облаци дим да се носят над планината.
Кратко колебание.
— Видях ги, да. — Имаше тънък глас като на момиче.
— И, естествено, ти стана любопитно и дойде да видиш, нали?
Момчето погледна настрани, прехапа устни.
Така не ставаше. Борн знаеше, че трябва да намери друг начин да го накара да му се довери.
— Името ми е Джейсън. Ти как се казваш?
Отново това колебание.
— Алем.
— Алем, знаеш ли какво е да загубиш близък? Човек, на когото много държиш?
— Защо питаш? — изгледа го подозрително Алем.
— Защото аз загубих някого. Най-добрия ми приятел. Затова съм тук. Той беше в един от изгорелите хеликоптери. Трябва да знам дали си го виждал или дали знаеш какво е станало с него.
Алем вече клатеше глава.
— Името му е Мартин Линдрос. Чувал ли си някой да говори за него?
Алем прехапа отново устната си, която започна да трепери леко, но не от студ, помисли си Борн. Той поклати глава.
Борн се протегна надолу, загреба сняг и наложи ухапаната си ръка. Забеляза, че очите на момчето следят всяко негово движение.
— По-големият ми брат умря преди шест месеца — каза Алем след известно време.
Борн продължи да рови снега. Най-добре беше да се държи непринудено.
— Какво стана с него?
Алем придърпа коленете си към гърдите, кръстоса ръце върху тях.
— Беше затрупан от свлачище, което осакати баща ми.
— Съжалявам — каза Борн и наистина беше така. — Слушай, за моя приятел. Ами ако е жив? Искаш ли той да умре?
Алем прокарваше пръстите си между парчетата лед в основата на стената.
— Ти ще ме биеш — промърмори.
— Защо да го правя?
— Аз взех нещо. — Той посочи с глава мястото на катастрофата. — От там.
— Алем, всичко, което искам, е да намеря приятеля си.
Без да вдига очи, Алем извади пръстен. Борн го взе и го вдигна на слънчевата светлина. Разпозна щита с отворена книга — герба на университета «Браун».
— Това е пръстенът на моя приятел. — Внимателно той го върна на Алем. — Ще ми покажеш ли къде го намери?
Алем го отведе зад стената, изгазиха в снега до едно място на няколкостотин метра от катастрофата. Той коленичи, Борн коленичи с него.
— Тук ли?
— Беше в снега, полузаровен — кимна Алем.
— Сякаш е бил хвърлен на земята нарочно — довърши Борн изречението му. — И ти си го намерил.
— Аз бях тук с баща ми. — Китките на Алем почиваха върху кокалестите му коленца. — Търсехме останки, които да използваме.
— Какво намери баща ти? — попита Борн, но Алем само сви рамене. — Ще ме заведеш ли при него?
Детето гледаше пръстена в мръсната си длан. Обви го с пръсти и го върна в джоба си. После вдигна очи към Борн.
— Няма да му казвам — каза Борн спокойно. — Обещавам.
Алем кимна и двамата се изправиха. Дейвис имаше аптечка и Борн проми и превърза раната на ръката си. След това момчето го поведе надолу по малката, гола алпийска поляна, по стръмна пътека, която се виеше покрай заледения каменист склон на Рас Дежен.

* * *

Ан не се шегуваше, че Лърнър се е настървил. Сорая излезе от асансьора на етажа, където се намираха офисите на «Тифон», и видя насреща си двама намръщени агенти, които я чакаха. Знаеше, че за да бъдат изобщо тук, трябва да имат пропуск, издаден от «Тифон». Лоши новини, които ставаха все по-лоши с всяка секунда.
— Директорът иска да говори с вас — каза този вляво.
— Трябва да дойдете с нас — додаде другият вдясно.
Тя използва най-обаятелния си глас, в който трептяха нотки на лек флирт.
— Нека първо се поосвежа, момчета?
— Заповедта на директора не търпи отлагане — каза този отляво, по-високият.
Стоици, евнуси или и двете. Сорая сви рамене и тръгна с тях. Всъщност нямаше какво друго да прави. Докато вървеше по коридорите между двете живи колони, се опита да не се тревожи. Най-доброто, което можеше да направи, бе да остане спокойна, докато другите наоколо изтърват нервите си. Лърнър без съмнение щеше да се опита да я предизвика, щеше да направи всичко възможно, за да я притисне до стената. Вече бе чувала истории за него, а той беше в ЦРУ от колко… от шест месеца. Навярно го бяха информирали, че тя негодува срещу него, и сега сигурно щеше да се опита да й въздейства.
В края на коридора тя се изправи пред ъгловия кабинет. По-високият агент почука отривисто върху вратата с мазолестите си кокалчета. След това отвори и й направи път да мине. Но двамата с двойника му не си тръгваха. Последваха я в кабинета, затвориха вратата и отстъпиха до стената, сякаш да я подпрат с мускулестите си рамене.
Сърцето на Сорая подскочи. За отрицателно време Лърнър бе окупирал кабинета на Линдрос, пращайки всичките му лични спомени кой знае къде. Снимките бяха свалени на земята и обърнати към стената, сякаш вече бяха в изгнание.
Временно назначеният директор седеше зад бюрото на Линдрос и прелистваше бледозелена папка с доклад за текущата работа, като същевременно отговаряше на обажданията за Линдрос, сякаш бяха за него. Те наистина са за него, припомни си Сорая и това я потисна. Тя искаше Линдрос да се върне, молеше се Борн да го открие и да го върне обратно жив. Каква друга надежда й оставаше?
— А, госпожа Мур. — Лърнър остави телефона. — Радвам се, че се върнахте при нас. — Той се усмихна, но не й предложи да седне. Беше от тези хора, забеляза тя, за които светът е просто купчина кутии — всичките един и същи размер, — в които можеш да напъхаш всичко и всеки, да намериш спретнато местенце на всяко нещо. Така се заблуждаваше, че би могъл да контролира хаоса на действителността.
— Утешавах майката и сестрата на Тим Хитнър в Мериленд.
— Има определени процедури — каза Лърнър твърдо. — Те съществуват с основание. Или това не се отнася за вас?
— Тим беше мой приятел.
— Вероятно вие предполагате, че ЦРУ не е в състояние да свърши това.
— Аз познавам семейството му. Беше по-добре аз да им го съобщя. За тях така бе по-лесно.
— Като ги излъжете, че Хитнър е бил герой, вместо да признаете, че се прояви като пълен некадърник и позволи да бъде използван от врага?
Сорая отчаяно се опитваше да запази самообладание. Мразеше се, задето изпитваше страх от този човек.
— Тим не бе оперативен агент. — Веднага осъзна тактическата си грешка.
Лърнър взе доклада.
— И все пак вашият писмен доклад твърди, че Хитнър е бил въвлечен в мисия директно от Джейсън Борн.
— Тим работеше върху декодирането на шифъра, намерен у Чевик — човекът, който сега е известен като Фади. Борн искаше да използва този факт, за да го накара да говори.
Лицето на Лърнър се изопна като кожа на барабан. Очите му й заприличаха на дупки от куршуми — черни, смъртоносни, готови да изригнат. Иначе той й изглеждаше съвсем обикновен. Можеше да бъде продавач на обувки, чиновник на средна възраст. Което, предположи тя, всъщност бе идеята. Един добър полеви агент трябва да бъде забравен почти веднага, след като бъде видян.
— Нека да говорим направо, госпожо Мур — вие защитавате ли Джейсън Борн?
— Борн разкри самоличността на Фади. Той ни даде отправна точка за…
— Любопитното е, че е разкрил тази така наречена самоличност, след като Хитнър бе убит… след като позволи на Чевик да избяга.
Сорая не можа да повярва на ушите си.
— Твърдите, че Чевик не е Фади?
— Твърдя, че всичко, с което разполагате, са уверенията на агент, който не подлежи на контрол и на чиято дума съвсем не може да се разчита. Дяволски опасно е да позволите на личните ви чувства да повлияят на професионалната ви оценка.
— Сигурна съм, че това не…
— От кого получихте разрешение за тази малка разходка до семейството на Хитнър?
Сорая се опита да запази самообладание въпреки внезапната смяна на темата.
— Нямаше от кого да получа разрешение.
— Сега вече има. — С рязък жест той затвори папката с доклада. — Нека ви посъветвам нещо, госпожо Мур. Не се отклонявайте от правилата отново. Ясно ли е?
— Напълно — отговори тя кратко.
— Съмнявам се. Виждате ли, вие не бяхте тук през последните няколко дни, затова пропуснахте важна среща на служителите. Искате ли да чуете най-важното от нея?
— Нямам търпение — каза тя през зъби.
— Казано съвсем накратко — продължи Лърнър мило, — аз променям мисията на «Тифон».
— Моля?
— Виждате ли, госпожо Мур, това, от което агенцията се нуждае, са повече действия. Няма ни най-малко значение какво мислят или чувстват ислямските екстремисти. Те искат смъртта ни. Така че излизаме и им сритваме задниците в Червено море. Толкова е просто.
— Сър, ако разрешите да отбележа, в тази война няма нищо просто. Тя не е като други…
— Сега сте наясно с нещата, госпожо Мур — прекъсна я Лърнър остро.
Стомахът на Сорая се сви. Това сякаш не беше истина. Цялото планиране на Линдрос, цялата им съвместна упорита работа бе на път да отиде по дяволите. Къде е Линдрос, когато се нуждаят най-много от него? Дали поне е жив? Трябваше да вярва, че е жив. Но за момента това чудовище определяше правилата. Добре поне, че разпитът приключи.
Опрян на бюрото, Лърнър сключи пръстите си.
— Чудя се — подхвана той, като за пореден път рязко смени посоката на разговора — дали бихте могла да ми разясните един въпрос. — Клатеше папката с доклада нагоре-надолу. — Как, по дяволите, успяхте да прецакате нещата така мащабно?
Тя стоеше, изопната като струна, въпреки гнева, който бушуваше в нея. Значи Лърнър я накара да повярва, че разпитът е приключил. А всъщност чак сега започваше. Тя разбра, че той тепърва ще стигне до истинската причина, поради която я беше извикал.
— Позволихте на Борн да изведе Хирам Чевик от килията. Бяхте там, когато Чевик избяга. Вие наредихте на хеликоптерите да се включат в мисията. — Той пусна папката върху плота. — Има ли нещо, което да съм схванал погрешно дотук?
Сорая си помисли за момент да запази мълчание, но не искаше да му достави такова удоволствие.
— Не.
— Вие бяхте агентът, който отговаряше за Чевик.
— Да, аз бях — изправи рамене тя.
— Това са основания за уволнение, госпожо Мур, не е ли така?
— Не бих могла да знам.
— Точно това е проблемът. Вие би трябвало да знаете. Точно както би трябвало да сте знаела, че не биваше да пускате Чевик от килията му.
Без значение какво казваше тя, той намираше начин да го обърне срещу нея.
— Прощавайте, но аз получих недвусмислена заповед да помогна на Борн по всякакъв начин.
Лърнър се вгледа в нея за един дълъг момент. След това направи почти доброжелателен жест.
— Защо, по дяволите, стоите права?
Сорая седна срещу него.
— Бих казал, че по въпросите за Борн — очите му се впиха в нейните — явно сте нещо като експерт.
— Не бих казала.
— Според досието ви сте работила с него в Одеса.
— Предполагам, че това ви дава основания да мислите, че познавам Джейсън Борн по-добре от повечето агенти.
Лърнър се облегна назад.
— Вие, госпожо Мур, сигурно сте далеч от мисълта, че сте научила всичко, което трябва да се знае в този занаят.
— Така е, сър, далеч съм от тази мисъл.
— Тогава разчитам, че ще се сработим, че ще бъдете толкова лоялна към мен, колкото бяхте към Мартин Линдрос.
— Защо говорите, сякаш Линдрос е мъртъв?
Лърнър не й обърна внимание.
— В този случай обаче съм длъжен да реагирам. Вие сте била главният агент, отговарял за Чевик, така че провалът е ваша отговорност. Следователно нямам избор, освен да поискам оставката ви.
Сърцето на Сорая подскочи в гърлото й.
— Оставка ли? — едва успя да изрече тя.
Лърнър, чиито очи бяха като свредели, каза:
— Една оставка би изглеждала по-добре в досието ви. Дори вие би трябвало да сте в състояние да разберете това.
Сорая стана рязко. Той си бе играл с нея жестоко и умело, което я разгневи повече от всичко друго. Тя мразеше този човек и искаше той да го знае. В противен случай нямаше да остане нищо от самоуважението й.
— Кой, по дяволите, сте вие, та да идвате тук и да важничите?
— Това е, приключихме, госпожо Мур. Разчистете си нещата. Уволнена сте.


Осма глава

Толкова дълго вървяха по тясната, коварно покрита със сняг пътека, по която Алем го водеше надолу, че Борн вече се съмняваше, че някога ще стигнат. Изведнъж обаче тя все пак свърши, отдалечи се от зашеметяващия планински склон и изведе към алпийска ливада, многократно по-голяма от тази, на която бяха свалени двата хеликоптера. По-голямата част от нея обаче бе разчистена от снега.
Селото бе по-скоро сбирщина от порутени миниатюрни постройки. Вместо улици имаше пътеки от утъпкана пръст. Стадо кафяви кози вдигнаха удължените си муцуни, щом чуха стъпките им, но очевидно разпознаха Алем и продължиха да дъвчат вяло сухата кафява трева. Някъде в далечината изцвилиха коне, когато миризмата на двамата мъже стигна до тях.
— Къде е баща ти? — каза Борн.
— В кръчмата, както обикновено. — Алем го погледна. — Но аз няма да те заведа там. Ще отидеш сам. Дано да не разбере, че съм ровил из останките.
— Аз ти обещах, Алем — кимна Борн.
— Не е нужно дори да знае, че си ме срещал.
— Как да го позная?
— По крака — левият му крак е по-тънък и видимо по-къс от десния. Казва се Заим.
Борн тъкмо се канеше да тръгва, когато Алем постави пръстена на Линдрос в ръката му.
— Ти си го намерил, Алем…
— Но принадлежи на приятеля ти — каза момчето. — Ако ти го върна, може би той няма да е мъртъв.

* * *


Беше време за ядене. Пак. Можеш да се ограничаваш от всичко друго, бе казал Оскар Линдрос на сина си, но не можеш да откажеш да ядеш. Трябва да си пазиш силите. Разбира се, похитителите ти биха могли да те оставят да умреш от глад, но само ако искат да те убият, а случаят явно не беше такъв. Биха могли да поставят опиати в храната ти — което и бяха направили, след като изтезанията на Мартин Линдрос не дадоха резултат. Нямаше полза — нито от това, нито от притъпяването на сетивата му. Той капсулова разсъдъка си. Баща му се беше погрижил за това. Тиопенталнатрият например му оплете езика, но пак не каза нещо, което да им е полезно. Всичко, което искаха да знаят, бе заключено в трезора на ума му, недостъпно за тях.
Идваха по график, така че през повечето време беше сам. Хранеха го редовно, макар че понякога пазачите плюеха в чинията му. Единият отказваше да го измие, когато се изцапа. Щом вонята стана непоносима, донесоха някакъв маркуч. Леденостудената струя го събори на земята, блъсна го в каменната стена. Остана да лежи там с часове, кръв и вода се смесваха в розови вадички, а той седеше край спокойното езеро и ловеше пъстърва след пъстърва.
Но това беше преди седмици — или поне на него му се струваше така. Сега бе по-добре. Осигуриха му дори лекар, който заши най-лошите прорезни рани, превърза го, даде му антибиотици за треската, която бушуваше в тялото му.
Сега можеше да се отдалечава от езерото за все по-дълги и по-дълги периоди от време. Имаше време да се огледа наоколо, осъзна, че се намира в пещера. Съдейки по студа и воя на вятъра във входа на пещерата, явно беше нависоко, вероятно все още някъде на Рас Дежен. Не бе виждал Фади лично, но от време на време се появяваше неговият заместник, когото чу да наричат Абуд ибн Азиз. Този мъж го разпитваше най-често, след като Фади не успя да го пречупи през първите дни от неговото пленничество.
Линдрос познаваше типажи като Абуд ибн Азиз — варварин по природа, този човек бе чужд на цивилизацията. И винаги щеше да бъде. Чувстваше се добре в девствената пустиня, където бе роден и израсъл. Това Линдрос успя да разбере по арабския му диалект — Абуд ибн Азиз беше бедуин. Неговите разбирания за добро и зло бяха категорично черно-бели, без нюанси. В това отношение той бе точно като Оскар Линдрос.
На Абуд ибн Азиз, изглежда, му доставяше удоволствие да разговаря с пленника. Може би го привличаше неговата безпомощност. Може би се заблуждаваше, че ако разговарят достатъчно дълго, Линдрос би могъл да види в него приятел; че може да се задейства стокхолмският синдром и Линдрос да започне да се идентифицира с похитителя си. А може пък просто да играеше «доброто ченге», защото именно той подсушаваше с кърпа Линдрос след атаките с маркуча, той го преобличаше, когато Линдрос бе твърде слаб или не бе в състояние да го направи сам.
Линдрос обаче не се поддаваше на изкушението да протегне ръка от изолацията си, да се сприятели. Никога не се бе сприятелявал с лекота. Беше установил, че е далеч по-лесно да си самотник. Всъщност баща му го насърчаваше в това отношение. Да си самотник е предимство, ако искаш да си шпионин, казваше той. Тази особеност на характера му бе отбелязана и в личното досие на Линдрос, когато премина през изтощителната, продължила цял месец процедура по проучването му, въведена от садистичните специалисти психолози на ЦРУ точно преди приемането му в агенцията.
В момента той знаеше много добре какво иска Абуд ибн Азиз от него. Но донякъде му беше странно, че терористът търси информация за мисията, която ЦРУ бе организирала преди години срещу Хамид ибн Ашеф. Какво общо имаше Хамид ибн Ашеф с Абуд ибн Азиз?
Те искаха повече от него, разбира се. Много повече. Но въпреки очевидната праволинейност на Абуд ибн Азиз Линдрос бе забелязал с интерес, че разпитът за мисията на ЦРУ срещу Хамид ибн Ашеф се водеше само когато Абуд бе насаме с него.
От това той заключи, че точно тези въпроси са нещо лично, което няма нищо общо с причината за отвличането му.
— Как се чувстваш днес?
Абуд ибн Азиз стоеше пред него. Бе донесъл две еднакви чинии с храна. Постави едната в ръцете на Линдрос. Линдрос знаеше какво пише в Корана за храната. Всяка храна попадаше в една от двете категории — харам или халал, забранена или позволена. Храната тук, разбира се, беше само от позволената.
— Страхувам се, че днес няма кафе — каза Абуд. — Но фурмите и изварата са хубави.
Фурмите бяха малко сухи отвътре, а изварата имаше странен вкус. Това бяха подробности, но за човек като Линдрос те имаха значение. Фурмите бяха изсъхнали, а изварата бе започнала да прокисва и нямаше кафе. Явно доставките бяха спрели. Защо?
И двамата ядяха с дясната ръка, зъбите им се оголваха, щом ги впиваха в тъмната месеста част на фурмите. Умът на Линдрос препускаше бясно.
— Как е времето? — попита той най-накрая.
— Студено и постоянният вятър го прави още по-студено. — Абуд потрепери. — Идва нов студен фронт.
Линдрос знаеше, че Абуд ибн Азиз е свикнал на 40-градусови температури, пясък в храната, нажеженото бяло сияние на слънцето, благословения покой на хладната, обсипана със звезди нощ. Този непрекъснат суров студ и височината бяха непоносими за него. Костите и дробовете му сигурно протестираха като на старец. Линдрос го гледаше как прехвърли своята полуавтоматична пушка «Ругер» в лявата си ръка.
— Сигурно да си тук е болезнено за теб. — Въпросът на Линдрос не бе просто закачка.
Абуд сви рамене и пак потрепери.
— Не само пустинята ти липсва. — Линдрос остави настрана чинията си. Почти непрекъснатите побои в продължение на седмици бяха убили напълно апетита му. — Липса ти светът на дедите ти, нали?
— Западната цивилизация е мерзко нещо — каза Абуд. — Нейното влияние върху нашето общество е като силно заразна болест, която трябва да бъде изкоренена.
— Страхуваш се от западната цивилизация, защото не я разбираш.
Абуд изплю костилка от фурма, бяла като бебешко дупе.
— Бих казал същото за вас, американците.
— И няма да сгрешиш — кимна Линдрос. — Но докъде ще стигнем така?
— До края — вашия или нашия.

* * *

Борн разгледа вътрешността на кръчмата. Отвътре изглеждаше до голяма степен както и отвън. Стените бяха от камък и дърво, измазани с глина. Подът беше от пресован животински тор. Миришеше на ферментирало, както от алкохола, така и от хората. Огън, разпалван с тор, пукаше в каменното огнище, излъчвайки както топлина, така и специфичен мирис. Вътре имаше неколцина амхари, всички замаяни от опиум в различна степен. В противен случай появата на Борн на вратата би предизвикала не само вяло раздвижване. В момента обаче мъжете едва се помръднаха.
Той отиде към бара, оставяйки следи от сняг и парченца лед зад себе си. Поръча си бира, която за щастие се оказа в бутилка. Докато пиеше от слабата, странно солена течност, огледа мястото. Всъщност нямаше какво толкова да се види. Просто правоъгълна стая с пръснати груби маси и столове без облегалка, които приличаха повече на табуретки. Въпреки това той запечата всичко това в паметта си, като направи нещо като карта на мястото в главата си, в случай че се появеше опасност и се наложеше да се измъква бързо. Не след дълго забеляза мъжа с осакатения крак. Заим седеше сам в ъгъла, с бутилка евтин алкохол в едната ръка и мръсна чаша в другата. Беше навъсен, типичен планинец с обгоряло от слънцето грубовато лице. Погледна едва-едва към Борн, когато той се приближи до масата му.
Борн пъхна крак зад един от краката на табуретката, изтегли я и седна срещу бащата на Алем.
— Разкарай се, проклет турист — промърмори Заим.
— Не съм турист — отговори Борн на същия диалект.
Бащата на Алем се облещи, обърна глава и плю на пода.
— Въпреки това сигурно искаш нещо. Никой не смее да се изкачи на Рас Дежен през зимата.
Борн отпи дълга глътка от бирата си.
— Прав си, разбира се. — Забелязал, че бутилката на Заим е почти празна, той каза: — Какво пиеш?
— Прах — отговори бащата на Алем. — Това е единственото нещо за пиене тук. Прах и пепел.
Борн стана и му донесе нова бутилка, постави я върху масата. Когато посегна да напълни чашата, Заим спря ръката му.
— Няма да има време — промърмори тихо. — Не и ако си довел врага си със себе си.
— Не знаех, че имам враг. — Нямаше смисъл да казва на този човек истината.
— Идваш от Мястото на смъртта, нали? — Заим се взираше упорито в Борн с воднистите си очи. — Покатерил си се в металните скелети на птиците на войната, ровил си из костите на воините, погребани вътре. Не си прави труда да отричаш. Всеки, който го стори, събира врагове така, както труп привлича мухи. — Той замахна със свободната си ръка. Мазолестите му длани и пръсти бяха покрити с мръсотия, която бе толкова дълбоко проникнала в кожата му, че никога не би могъл да я измие. — Мога да го подуша по теб.
— В момента не знам кой е този враг.
Заим се ухили, показвайки много тъмни дупки между оределите си зъби. Дъхът му вонеше отвратително.
— Тогава сигурно съм ценен за теб. По-ценен вероятно от бутилка алкохол.
— Враговете ми се крият и наблюдават Мястото на смъртта?
— Колко си готов да дадеш — каза Заим, — за да ти покажа лицето на врага ти?
Борн плъзна пари по масата.
Заим ги взе с отработено движение на изкривените си пръсти.
— Врагът ти наблюдава Мястото денем и нощем. То е като паяжина, разбираш ли? Той иска да види какви насекоми привлича.
— Защо го интересува?
Заим сви рамене.
— Не го интересува особено.
— Значи някого друг го интересува.
Заим се наклони към него.
— Ние сме пионки, разбираш ли? Пионки по рождение. За какво друго ставаме? Как иначе можем да оцелеем? — Той отново вдигна рамене. — Не можеш обаче да държиш лошото настрана дълго време. Рано или късно скръбта идва, и то под такава форма, че най-много да те заболи.
Борн си помисли за сина на Заим, погребан жив под свлачище. Но той не можеше да каже нищо, беше обещал на Алем.
— Търся мой приятел — каза той меко. — Той е докаран на Рас Дежен с първата птица на войната. Тялото му не е на Мястото на смъртта. Затова мисля, че е жив. Какво знаеш за това?
— Аз? Аз не знам нищо. Освен разни подочути неща. — Заим почеса брадата си с изкривени мръсни нокти. — Но може би има някой, които може да помогне.
— Ще ме заведеш ли при него?
Заим се ухили.
— Това зависи изцяло от теб.
Борн побутна още една пачка банкноти през мръсната маса. Заим я взе, изсумтя, прибра я.
— От друга страна — каза той, — не можем да направим нищо, докато врагът ти бди. — Той сви устни замислено. — Окото на твоя враг се е разположило нашироко връз лявото ти рамо. Бих казал, че е редови войник, не висш военен.
— Вече си вътре — кимна към джоба с прибраните пари Борн.
Бащата на Алем сви рамене.
— Тази история не ме засяга. Аз познавам този човек. Познавам хората му. Нищо лошо няма да ми се случи заради това, че говоря с теб.
— Искам да го разкараш — каза Борн. — Искам окото да заспи.
— Разбира се, че искаш. — Заим потърка брадичката си. — Всичко може да бъде уредено, дори и такова трудно желание.
Борн плъзна още пари и Заим кимна, очевидно доволен поне за момента. Борн го оприличи на ротативка в игрална зала — нямаше да спре да гълта пари, докато Борн не си тръгне.
— Изчакай точно три минути — ни повече, ни по-малко, — след това ме последвай през предната врата. — Заим стана. — Върви сто крачки по главната улица, свърни наляво в пресечката, след това хвани първата вдясно. Разбира се, не мога да рискувам да ме видят, че ти помагам. Във всеки случай ти се доверявам, че ще знаеш какво да направиш. След това си тръгваш, без да се връщаш по същия път. Аз ще те намеря.

* * *

— Има съобщение за теб — каза Питър Маркс, когато Сорая се върна в «Тифон», за да разчисти нещата си.
— Ти го поеми, Пит — каза тя мрачно. — Мен ме изритват оттук.
— Какво, по дяволите, става?
— Новият ни директор реши така.
— Той ще унищожи всичко, в което Линдрос се опитваше да превърне «Тифон».
— Явно това е идеята.
Когато тя понечи да се обърне, той я хвана за ръката и я завъртя. Беше млад мъж, набит, с дълбоко хлътнали очи, коса с цвят на пшеница и носов изговор.
— Сорая, искам да ти кажа от мое име — всъщност от името на всички ни, сигурен съм, — че никой не те обвинява за станалото с Тим. Понякога се случват гадости. В този бизнес, за нещастие, това е факт.
Сорая пое дъх, изпусна го бавно.
— Благодаря, Пит. Оценявам го.
— Предположих, че ще обвиняваш себе си, задето си позволила на Борн да действа толкова грубо.
Тя замълча за момент, несигурна в чувствата си.
— Не беше виновен Борн, нито пък аз. Просто се случи, Пит. Това е всичко.
— Сигурно, добре. Имах предвид само, ти знаеш, че Борн е поредният външен човек, наложен ни от Стария. Като този кучи син Лърнър. Ако ме питаш, Стария губи контрол.
— Това вече не е моя грижа — каза Сорая, като се насочи към кабинета си.
— Но това съобщение…
— Стига, Пит. Оправяй се.
— Пише, че е спешно. — Той й го подаде. — От Ким Лъвет е.

* * *

След като Заим си тръгна, Борн отиде в тоалетната, която вонеше като в зоологическа градина. Обади се на Дейвис по сателитния телефон.
— Имам нови данни, че мястото се наблюдава. Така че бъди нащрек.
— Ти също — каза Дейвис. — Приближава атмосферен фронт.
— Знам. Това ще се отрази ли върху стратегията ни за измъкване?
— Не се безпокой — увери го Дейвис. — Това е моя грижа.
Борн излезе от мръсната дупка и плати сметката си на бара. Междувременно използва случая да се огледа за «окото на врага», както Заим го нарече, и веднага разбра, че е амхар. Изобщо не си направи труда да сведе поглед. Зяпаше Борн с неприкрита враждебност. В края на краищата това бе негова територия. Беше самоуверен, тъй като се намираше на своя родна земя, и при нормални обстоятелства така и би трябвало да бъде.
Борн, който бе започнал да отброява наум три минути от момента, в който Заим бе излязъл, прецени, че е време да тръгва. Избра си маршрут директно покрай Окото. Със задоволство видя как мускулите на мъжа се напрегнаха, щом го доближи. Лявата му ръка тръгна към десния хълбок. Но каквото и оръжие да имаше там, бе извън полезрението на Борн. Тогава Борн разбра какво трябва да направи.
Излезе от бара. Докато мълчаливо отброяваше стоте крачки, усети, че Окото го следва. Ускори ход, така че да накара и преследвача да се забърза, за да не го изтърве. Стигна до ъгъла, зави рязко наляво и се озова в тясна уличка. Почти веднага видя следващата пресечка вдясно и свърна по нея с бързо темпо.
Беше направил само две крачки, когато се обърна, притиснат до ледената стена, и изчака, докато Окото се появи. Борн го сграбчи, блъсна го към ъгъла на сградата, така че зъбите му изтракаха. Удар по страничната част на главата го повали в безсъзнание.
Миг по-късно Заим се втурна в уличката.
— Бързо! Има още двама, които не бях предвидил.
Той отведе Борн до най-близката пресечка и зави наляво. Почти веднага се озоваха в покрайнините на селото. Снежната покривка бе дебела, кората й крехка. Заим имаше трудности с ориентирането, особено при скоростта, с която се движеха. Скоро стигнаха до порутена пристройка, зад която имаше три коня.
— Как си с язденето без седло? — попита амхарът.
— Ще се справя.
Борн постави ръка на муцуната на сивия кон, погледна го в окото, след това се метна на гърба му. Накланяйки се, сграбчи Заим над лакътя и му помогна да яхне кафявия. Двамата препуснаха в лек галоп срещу вятъра.
Духаше все по-силно. Не беше нужно Борн да е местен, за да разбере, че от северозапад приближава буря, съчетана с острото предчувствие за предстоящ сериозен снеговалеж. Дейвис щеше да има сериозни проблеми да измъкне хеликоптера. Трябваше да го направи, помисли си Борн, тъй като нямаше друг начин да се махнат бързо от планината.
Заим се бе насочил напряко към дърветата, но поглеждайки назад, Борн видя, че вече е късно. Ездачите, без съмнение двамата амхари, за които Заим се тревожеше, се носеха след тях, скъсявайки дистанцията.
След като набързо прецени ситуацията, Борн разбра, че амхарите ще са ги настигнали, преди те да успеят да се скрият в гората. Приведе се напред и пришпори животното с всички сили. Сивият кон дръпна напред и се понесе още по-бързо към гората. Заим направи същото със своя кон.
На половината път Борн осъзна, че няма да успеят. Притисна колене към хълбоците на животното и го насочи надясно. Без да забавя ход, започна да завива и преди преследвачите им да успеят да реагират, вече галопираше право към тях.
Двамата се разделиха, както и бе предвидил. Наклонен надясно, той протегна левия си крак и нанесе ритник. Ботушът му с дебела подметка се заби в гърдите на единия амхар и го свали от коня. По това време другият бе имал време да завие и бе извадил пистолет — стар, но смъртоносен деветмилиметров «Макаров», който вече бе насочен към Борн.
Прозвуча изстрел, който изхвърли амхара от покритото му с одеяло седло. Борн се обърна и видя Заим да се появява с пистолет в ръката. Той размаха свободната си ръка и двамата препуснаха към еловата горичка, която се виждаше в гората.
Щом стъпиха между дърветата, проехтя изстрел и над главите им се посипаха елови клонки. Амхарът, когото Борн бе свалил от коня, го бе яхнал отново и идваше след тях.
Заим водеше, като се провираше между еловите дървета. Бе станало значително по-студено и по-влажно. Дори и тук, в прикритието на гората, леденият вятър минаваше през тях, събаряйки от време на време сняг от по-горните клони. Борн усещаше как преследвачът му диша във врата, но продължаваше да следва кафявия кон.
Теренът започна да става по-стръмен — отначало се издигна плавно, после по-рязко. Конете наведоха глави с пръхтене, сякаш за да усещат по-добре скритите от снега и заледени камъни.
Борн чу как зад гърба му нещо изпука и пришпори още по-бързо коня си. Щеше му се да попита Заим къде отиват и колко още им остава, но се опасяваше да не би гласът му да издаде местоположението им в лабиринта на гората. Докато си мислеше това, зърна пролука през дърветата, след това силния отблясък на ледена повърхност. Бяха стигнали до река, която се виеше покрай ливадите.
В този момент той чу изстрел и миг по-късно конят на Заим се срина под него. Амхарът се преметна и падна на земята. В последния момент Борн успя да се протегне и да го издърпа зад себе си.
Наближаваха брега на замръзналата река. Изтрещя поредният изстрел.
— Пистолетът ти! — извика Борн.
— Загубих го при падането.
— Ще ни отстрелят като патици.
Борн пусна Заим на земята, след това се смъкна от гърба на коня. Плесна го по задницата и животното се втурна през гората почти успоредно на реката.
— Ами сега? — попита Заим и посочи сакатия си крак. — Няма да мога да се справя.
— Да вървим. — Борн го сграбчи за дрехата и двамата се изтъркаляха по наклона към реката.
— Какво правиш? — Заим се беше облещил от страх.
Борн го сграбчи и почти го отлепи от земята миг преди да се ударят в леда. Инерцията на двете тела ги завъртя и те се плъзнаха по гладката повърхност, като Борн успяваше да контролира движенията им с шпорите на ботушите си. Набраха скорост по естествения наклон на реката.
Той взимаше умело завоите, но почти не можеше да контролира скоростта.
При следващия завой Заим издаде нечленоразделен вик. Секунда по-късно Борн разбра защо. На по-малко от километър напред по реката се спускаше отвесен водопад, сега замръзнал като на снимка.
— Колко е високо? — извика Борн през воя на вятъра в лицето му.
— Твърде високо — простена Заим в ужас. — О, твърде, твърде високо!


Девета глава

Борн се опита да свърне вляво или вдясно, но не успя. Носеше се по издълбан в леда коловоз и не можеше да излезе от него. Така или иначе, вече бе твърде късно. Наближаваха набраздената горна част на водопада и той направи единственото, което му хрумна: насочи се към средата на реката, където водата бе най-дълбока, а ледът най-тънък.
Врязаха се във водопада със скорост, която, съчетана с тежестта на двамата, разби тънката ледена кора, образувана над течащата вода. Гмурнаха се във водопада и започнаха да потъват, ледената вода преряза дъха им, вкочани телата им, като започна от крайниците.
Докато падаше, основната грижа на Борн беше да не загуби ориентация. Объркаше ли посоките, щеше или да премръзне до смърт, или да се удави, преди да е успял да разбие леда в основата на водопада. Имаше и още един проблем. Ако допуснеше да се отдалечи от основата твърде много, ледът щеше бързо да се удебели в слой, който той вероятно нямаше да може да разбие.
Светлина и сянка, синьо-черно, сиво и млечнобяло се завъртяха пред очите му, щом бушуващата вода го погълна. Рамото му се блъсна в оголена скала. Вълна от болка премина през тялото му като токов удар и когато летежът му внезапно секна, той започна да търси светлината в хаоса от мрак. Но светлина нямаше! Зави му се свят, не си чувстваше ръцете. Сърцето му се бореше да се справи както с физическата болка, така и с липсата на кислород.
Той размаха ръце. Изведнъж видя срещу себе си тялото на Заим и като го дръпна встрани, видя бледа светлина да проблясва зад него — така се ориентира в посоките. Заим като че беше в безсъзнание. Кръв се стичаше от едната страна на главата му и Борн предположи, че той също се е ударил в скала.
С една ръка около тялото на Заим, Борн със силни тласъци на краката се насочи към повърхността. Главата му се блъсна в леда по-скоро, отколкото очакваше. Твърдата повърхност не поддаде.
Главата му пулсираше, а струйките кръв от раната на Заим размътваха водата и му пречеха да вижда. Той заби нокти в леда, но не успя да намери опора. Плъзна се отдолу, търсейки пукнатина в ледената стена, която би могъл да използва. Но ледът бе по-дебел, отколкото си бе представял, че може да бъде в основата на водопада. Дробовете му горяха, а главоболието, причинено от липсата на кислород, бе станало почти непоносимо. Може би Заим вече бе мъртъв. Той самият навярно също нямаше да издържи много повече, ако не успееше да си пробие път нагоре.
Силен водовъртеж ги сграбчи, заплашвайки да ги прати на сигурна смърт в тъмнината, където леденият блок бе най-дебел. Докато се бореше, пръстите му се захванаха за нещо — не беше точно пролука, а по-скоро гънка, получена от натиска в леда. Успя да забележи, че в единия й край прониква повече светлина, и концентрира усилията си именно там. Но юмруците му, вкочанени и несръчни, не бяха от полза.
Оставаше му само една възможност. Пусна Заим, гмурна се надолу в мрака, докато не почувства дъното на реката. Завъртя се, сви крака и се изстреля нагоре по права линия. Главата му се блъсна в гънката, чу се пукот, след това ледът се взриви и той усети как дробовете му се изпълват с благодатен въздух. Вдиша дълбоко веднъж, два, три пъти. И веднага се гмурна обратно. Заим не беше там, където го беше оставил. Силният водовъртеж го бе подхванал и го отнасяше към мрака надолу.
Борн ритна, борейки се с течението, протегна се с цялата си дължина и сграбчи Заим за глезена. Бавно и сигурно го задърпа обратно към светлината, извади го през нащърбената дупка в леда и го стовари на замръзналия бряг на реката, след което на свой ред се измъкна от водата.
Оказаха се източно от водопада, край ивица от гъстата елова гора, която продължаваше на североизток.
За момент Борн приклекна в сенките на дърветата, за да си поеме дъх. Повече време не можеше да отдели. Провери жизнените показатели на Заим — пулс, дишане, зеници. Беше жив. Огледа раната на главата му и установи, че е повърхностна. Явно Заим имаше твърда глава.
Проблемът на Борн сега, освен да спре кръвта от раната на Заим, бе да го изсуши, така че да не замръзне до смърт. Самият Борн бе отчасти защитен от специалния си парашутистки костюм, макар сега да забеляза, че на няколко места платът бе лошо раздран. Водата вече замръзваше по кожата му. Откопча костюма си за момент, откъсна ивица от ризата си и пристегна раната на Заим. После преметна мъжа, който все още бе в безсъзнание, през здравото си рамо и се запрепъва по хлъзгавия бряг към гората. Усещаше как студът бавно се просмуква в лактите и рамото му, където горният слой на екипа му беше раздран.
Заим му тежеше все повече, но Борн продължаваше, като държеше посока север-североизток, отдалечавайки се от реката. Връхлетя го неясен спомен — проблясък, подобен на този, който бе имал, когато за първи път се приземи на Рас Дежен, само че този път по-детайлен. Ако беше прав, на няколко мили от тях би трябвало да има друго село — по-голямо от това, в което откри Заим.
Изведнъж се закова на място, чул познат звук: пръхтенето на кон. След като внимателно подпря Заим на дънера на едно дърво, се насочи предпазливо към звука. На около петстотин метра напред попадна на малка поляна. Там стоеше сивият кон и ровеше с муцуната си под снега, търсейки нещо за ядене. Очевидно бе следвал коритото на реката и бе стигнал до тази ивица открито пространство: Борн се нуждаеше точно от него, за да се спасят двамата със Заим.
Тъкмо се канеше да излезе на поляната, когато жребецът вдигна глава и ноздрите му се разшириха. Какво беше подушил? Вятърът бе донесъл мирис на опасност.
Борн разбра и мълчаливо благодари на животното. Като се изтегли обратно сред елите, тръгна да се придвижва в кръг наляво. Държеше поляната под око, като същевременно внимаваше вятърът да е винаги срещу него. Бе изминал около четвърт от обиколката, когато мярна цветно петно и след това леко движение. Като се насочи предпазливо към мястото, различи амхара, когото бе свалил от коня. Явно именно той бе довел сивия жребец тук, за да подмами Борн и Заим, в случай че бяха оцелели след падането във водопада.
Борн се приведе и атакува светкавично откъм страната, откъдето онзи нямаше видимост. Амхарът падна със сумтене, освободи лявата си ръка, докато Борн го налагаше с юмруци, и измъкна извит нож. Острието се стрелна към откритата странична част от тялото на Борн, точно над бъбрека: Борн се претърколи и избегна удара. Същевременно сключи глезените си около врата на амхара. Завъртя се светкавично и му пречупи шийните прешлени.
Като се изправи, взе от трупа ножа с канията и 9-милиметровия «Макаров». След това изтича на поляната и отведе сивия жребец към мястото, където лежеше Заим. Прехвърляйки другаря си върху здравия гръб на коня и след като на свой ред се метна отгоре му, пое между елите надолу под склона, за да открие близкото село.

* * *

Когато Сорая Мур влезе в лабораторията на Отдела за разследване на пожари, Ким Лъвет все още обсъждаше доказателствата с детектив Овъртън.
След като ги представи един на друг, Ким премина направо към същността, запознавайки Сорая с развитието на техния случай до момента. След това й подаде двата порцеланови зъба.
— Намерих ги в канала на ваната в апартамента — каза тя. — На пръв поглед прилича на зъбен мост, но лично аз не смятам така.
Сорая, като разгледа кухините във вътрешността на зъбите, осъзна, че е виждала нещо много подобно в лабораторията на Дерон. По-внимателният оглед показа висококачествена изработка, дело на специалист. Безспорно това бе част от арсенала на хамелеон от световна класа. Затова тя нямаше съмнения какво държи и на кого принадлежи то. Тъкмо си мислеше, че е приключила с цялата история, когато Лърнър я изрита от «Тифон», но сега вече знаеше истината. А навярно е била наясно през цялото време. Не беше приключила с Фади. Съвсем не.
— Права си — каза Сорая. — Това е протеза.
— Протеза ли? — повтори детектив Овъртън. — Не разбирам.
— Обвивка, която се поставя не върху негоден, а върху съвсем здрав зъб. Целта й е да промени формата на устата и очертанията на бузите.
Тя си я пъхна в устата. Макар да бе твърде голяма за нея, протезата промени формата на устата и устните й дотолкова, че Ким и детектив Овъртън останаха изумени.
— Което означава, че онези ваши Джейкъб Силвър и брат му са използвали псевдоними — додаде тя, след като изплю зъбите. Обръщайки се към Ким, продължи: — Имаш ли нещо против да ги взема назаем?
— Става. Но ще трябва да го отбележа някъде.
— Нещо не ми се връзва — поклати глава детектив Овъртън.
— Напротив, има логика, стига да познавате всички факти. — Сорая им разказа за инцидента край централата на ЦРУ. — Мъжът, който се представяше за предприемач от Кейптаун на име Хирам Чевик, всъщност е саудитец, който се подвизава под името Фади — лидер на терористична организация с връзки на високо ниво, които явно му осигуряват големи пари. Нямаме представа как е истинското му име. Хамърът го взе и след няколко пресечки той изчезна. — Тя вдигна протезата: — Сега знаем къде е отишъл.
Ким се замисли над думите на Сорая.
— Тогава останките, които намерихме, не са и на брат му.
— Силно се съмнявам. Огънят ми прилича на начин да се отклони вниманието ни, докато той се измъкне от Вашингтон. Извън страната всъщност. — Сорая отиде към съдинката, където Ким бе поставила костите, намерени във ваната. — Според мен това е всичко, което е останало от Омар, сервитьора пакистанец.
— Исусе Христе! — възкликна Овъртън и си помисли: «Най-после някакъв напредък.» — Тогава кой от братята Силвър е бил Фади?
— Джейкъб, без съмнение — обърна се към него Сорая. — В апартамента се е регистрирал Лев. Фади е бил в Кейптаун, а след това бе задържан от нас.
Овъртън бе обнадежден. Най-малкото, късметът най-сетне му се усмихна. Направо улучи десетката с тези двете. Много скоро щеше да има достатъчно информация, която да предостави на Вътрешна сигурност. С един удар щеше да стане най-новият им член и най-новият им герой.
Сорая се обърна отново към Ким.
— Какво друго открихте?
— Почти нищо. Само катализатора. — Ким вдигна тесте компютърни разпечатки: — Въглероден дисулфид. Не помня кога за последен път съм попадала на него. Подпалвачите обикновено използват ацетон, керосин… такива вещества, леснодостъпни. — Тя сви рамене. — От друга страна, в този случай използването на въглероден дисулфид ми се струва логично. Той е по-опасен от останалите заради ниската си температура на запалване и вероятността от експлозия, щом бъде подпален. Фади е искал прозорците да се разбият, така че пламъците да могат да бъдат захранвани от допълнителния кислород. Но трябва да си истински професионалист, за да знаеш какво съединение да използваш, без да се самовзривиш.
Сорая погледна към разпечатката, която Ким й бе дала.
— Фади е точно такъв. Откъде може да се сдобие човек с това вещество?
— Трябва да имаш достъп до завод или до някои от доставчиците им — каза Ким. — Използва се при производството на целулоза, въглероден тетрахлорид и други органични серни съединения.
— Мога ли да използвам компютъра ти?
— Заповядай — каза Ким.
Сорая седна на работното място на Ким и влезе в интернет. Потърси в «Гугъл» въглероден дисулфид.
— Целулозата се използва при производството на изкуствена коприна и целофан — зачете на глас тя от екрана. — Въглеродният тетрахлорид е ключова съставка в пожарогасителите и хладилниците, макар по-късно да е изоставен заради токсичността си. Дитиокарбаматът, ксантатът се използват във флотацията при преработката на минерали. Използва се и за производството на метам-натрий-репарат за борба с вредителите в почвата.
— Едно е сигурно — каза Ким. — Не се продава в кварталния магазин. Ще са ви нужни повече усилия, за да се снабдите с него.
— И това предполага познаване на съединението и неговите особености — кимна Сорая. Тя нахвърли бързо няколко бележки в джобния си компютър и стана. — Добре, аз тръгвам.
— Имаш ли нещо против да те придружа? — попита инспектор Овъртън. — Без теб работата по случая изобщо не напредваше.
— Не мисля. — Погледът на Сорая се плъзна към Ким. — Смятах да ти кажа още като дойдох. Уволнена съм.
— Моля? — Ким бе потресена. — Защо?
— Новият директор не можа да оцени склонността ми към неподчинение. Смятам, че се опитва да наложи авторитета си. И днес реши да изхвърли мен.
Ким се приближи и я прегърна с разбиране.
— Ако мога да направя нещо…
Сорая се усмихна.
— Знам на кого да се обадя. Благодаря.
Тя бе твърде заета, за да забележи сянката на недоволство, което помрачи лицето на детектив Овъртън. Той нямаше да позволи да му бъде попречено — не и когато бе толкова близко до целта.

* * *

По времето, когато Борн и Заим стигнаха до селото, бе започнало да вали сняг. То бе там, сгушено в тясна долина като топка в свита длан, точно както си го спомняше Борн. Облаците, ниски и тежки, правеха пространството между планината и небето да изглежда малко и незначително, сякаш щеше да бъде смачкано в сблъсъка между титани. Камбанарията на църквата привлече погледа на Борн и той се отправи натам.
Заим се раздвижи и простена. Преди известно време той бе дошъл в съзнание и Борн го свали от коня точно навреме, за да го остави да повърне изобилно сред свистящите ели. Борн бе накарал другаря си да хапне малко сняг, за да не се обезводни. Заим беше замаян и слаб, но разбра всичко, когато Борн му разказа какво се е случило. Тяхната цел, по неговите думи, беше да стигнат до някакъв лагер точно до селото, което си спомняше Борн.
Ето че вече бяха в селото. Макар Борн по разбираеми причини да нямаше търпение да се свърже с човека, който според Заим щеше да го отведе до Линдрос, дрехите на Заим вече бяха втвърдени от лед и ако не се затоплеше скоро, щяха да се смъкнат заедно кожата му, щом направи опит да ги свали.
Когато стигнаха околностите на лагера, сивият кон, който Борн бе пришпорвал в галоп през високите до колената снежни преспи, беше на края на силите си. Трима амхари изникнаха сякаш от нищото, размахвайки закривени ножове като този, който Борн бе отнел от мъжа, чийто врат бе счупил.
Борн не се изненада. Не допускаше, че лагерът няма да има охрана. Остана спокоен на седлото на задъхващия се и пръхтящ сив кон, докато амхарите сваляха Заим на земята. Щом го разпознаха, един от тях се втурна към шатра в центъра на лагера. Две минути по-късно се върна — по всичко личеше — с вожда на племето.
— Какво е станало с теб, Заим? — попита амхарът.
— Той ми спаси живота — промърмори Заим.
— Както и той — моя — рече Борн, като се смъкна от коня.
— Бяхме нападнати по пътя насам.
Дори вождът да бе останал изненадан, че Борн говори амхарски, не даде да се разбере по никакъв начин.
— Като всички западняци ти си довел враговете със себе си.
— Донякъде си прав, но не съвсем — потръпна Борн. — Бяхме нападнати от трима бойци амхари.
— Знаеш кой им плаща — каза Заим със слаб глас.
Вождът кимна.
— Отведете ги на топло в моята шатра. Ще разпалваме огъня постепенно.

* * *

Абуд ибн Азиз стоеше, взрян в мрачното небе край северния склон на Рас Дежен, ослушвайки се да долови звук на перки, прорязващи редкия въздух.
Къде е Фади? Хеликоптерът му закъсняваше. Абуд ибн Азиз бе наблюдавал времето цяла сутрин. Заради приближаващия се атмосферен фронт той знаеше, че пилотът ще има съвсем малко време, за да се приземи.
Всъщност това, срещу което той мълчаливо се бунтуваше, не беше нито студът, нито редкият въздух. Вбесяваше го преди всичко фактът, че изобщо са тук. Планът. Той знаеше кой стои зад него. Само един човек можеше да измисли такава рискована, опасна схема: братът на Фади — Карим ал Джамил. Макар Фади да беше лицето на «Дуджа», Абуд ибн Азиз единствен от множеството последователи на Фади знаеше, че Карим ал Джамил е сърцето на организацията. Той беше гросмайсторът, търпеливият паяк, който плетеше многобройни мрежи в бъдещето. При мисълта за това какво е способен да планира Карим ал Джамил, Абуд ибн Азизда усети как му призлява. Като Фади и Карим ал Джамил, самият той бе учил на Запад. Познаваше историята, политиката и икономиката на страните извън арабския свят. Това бе достатъчно, поне в очите на Фади и Карим ал Джамил, за да го поставят по-нагоре в йерархията.
Проблемът на Абуд ибн Азиз беше, че не се доверяваше напълно на Карим ал Джамил. От една страна, той бе самотник. От друга, доколкото му бе известно, Карим ал Джамил разговаряше само с Фади. Това, че може би нещата съвсем не стояха така, мисълта, че той може би знаеше по-малко, отколкото подозираше, за Карим ал Джамил, го караше да се чувства още по-неспокоен.
Това бе неговото предубеждение спрямо Карим ал Джамил — че той, заместникът на Фади, неговият най-близък другар, бе изключен от вътрешния кръг на «Дуджа». Това му се струваше крайно несправедливо и макар той да бе напълно верен на Фади, все пак се дразнеше, че го държат настрани. Естествено, разбираше, че кръвта вода не става — всеки, роден в номадско племе, би го разбрал. Но Фади и Карим ал Джамил не бяха чистокръвни араби. Майка им бе англичанка. Двамата бяха родени в Лондон, след като баща им бе преместил седалището на компанията си там от Саудитска Арабия.
Абуд ибн Азиз бе измъчван от няколко въпроса, на които дълбоко в себе си не искаше да отговори. Защо Абу Сариф Хамид ибн Ашеф ал Уахиб е напуснал Саудитска Арабия? Защо е харесал друговерка? Защо е задълбочил грешката си, като се е оженил за нея? Абуд ибн Азиз не можеше да намери абсолютно никаква причина един саудитец да стори такова нещо. Така че всъщност нито Фади, нито Карим ал Джамил бяха деца на пустинята като него. Те бяха израсли на Запад, бяха учили в непрестанно пулсиращия Лондон. Какво знаеха те за дълбоката тишина, за суровата красота, за чистите аромати на пустинята? Пустинята, където величието и мъдростта на Аллах можеха да бъдат открити във всяко нещо.
Фади, както подобава на по-голям брат, пазеше Карим ал Джамил. Това поне бе нещо, което Абуд ибн Азиз можеше да разбере. Самият той се отнасяше по същия начин с по-младите си братя. Но в случая с Карим ал Джамил от известно време се питаше към какви мрачни води насочва той «Дуджа». Би ли искал Абуд ибн Азиз да отиде там? Безропотно би толкова път, защото бе верен на Фади. Именно Фади го въвлече във войната, която бяха принудени да водят след нахлуването на Запада в техните земи. Фади бе човекът, който го изпрати да се обучава в Европа — период от живота на Абуд ибн Азиз, който той презираше, макар да отчиташе ползите от него. Опознаеш ли врага си, му бе казвал Фади много пъти, ще можеш да го разгромиш.
Той дължеше на Фади всичко. И бе готов да го последва навсякъде. От друга страна, не беше глух, ням и сляп. И ако някога в бъдеще, когато натрупаше повече информация, почувстваше, че Карим ал Джамил води «Дуджа», а следователно и Фади, към пропаст, щеше да надигне глас, независимо от последиците.
Остър, сух вятър обрули бузата му. Бръмченето на перките на хеликоптера достигна до него, сякаш изплувало от далечен сън. Беше време да се отърси от замаята си. Погледна нагоре и усети по бузите и миглите си първите снежинки.
На тъмносивия фон на небето се открои черна точка, която бързо се увеличаваше. Вдигнал ръце над главата си, той се отдалечи от площадката. Три минути по-късно хеликоптерът се бе приземил. Вратата се отвори и Мута ибн Азиз скочи на снега.
Абуд ибн Азиз очакваше след него да се появи и Фади, но брат му се запъти към него сам.
— Добре ли мина? — Той прегърна брат си вдървено, формално.
— Точно както беше планирано — каза Мута.
За известно време животът на двама им бе белязан от един спор. Като пукнатина, причинена от земетресение, разногласието помежду им ги беше отдалечило повече, отколкото всеки от тях бе готов да признае. Зейнаха гнойни язви, които сега, години по-късно, се бяха превърнали в шлака, в твърда и набръчкана като коричка на суха рана повърхност.
Мута се взря във вятъра.
— Братко, къде е Фади?
Абуд не успя да сдържи желанието си да му покаже, че стои по-високо в йерархията от него.
— Има си друга работа.
Мута се намръщи. Горчива жлъч — твърде познат вкус — изпълни устата му. Винаги става така. Абуд използва властта си, за да ме държи далеч от Фади и Карим ал Джамил — центровете на нашата вселена. Затова се държи все едно ми е шеф. Затова ме закле да пазя нашата тайна. Той е по-големият ми брат. Как да се изправя срещу него? Той стисна зъби. Както винаги ще трябва да му се подчинявам във всичко.
Мута потрепери от студ и се скри от вятъра, като застана на завет при една скала.
— Кажи ми, братко, какво става тук?
— Борн пристигна в Рас Дежен тази сутрин. Напредва.
— Значи трябва да преместим Линдрос на безопасно място — кимна Мута ибн Азиз.
— Вече е сторено — ледено отвърна Абуд.
Мута, чието сърце бе изпълнено с жлъч, кимна.
— Малко остана. До няколко дни Джейсън Борн вече няма да ни е нужен. — Той се усмихна сдържано. — Както Фади каза, отмъщението е сладко. Колко приятно ще му стане да види Джейсън Борн мъртъв!

* * *

Шатрата на вожда бе учудващо просторна и удобна, особено за жилище, което можеше да се пренася, ако се наложи. Подът бе застлан със застъпващи се черги. Кожи висяха по стените и така помагаха да се запази топлината на огъня, подхранван с изсушен тор.
Борн, увит в грубо вълнено одеяло, седеше с кръстосани крака край огъня, докато хората на вожда бавно и внимателно сваляха дрехите на Заим. Когато приключиха, увиха и него с одеяло и го сложиха да седне до Борн. Сетне им сервираха чаши с горещ, силен чай, от които излизаше пара.
Други мъже се погрижиха за раната на Заим, почистиха я, поставиха лапа от билки и отново я превързаха. През това време вождът седеше до Борн. Беше дребен човечец, единственото хубаво в него бяха черните му очи, които горяха като факли на лъскавото му, бронзово лице. Тялото му беше слабо и жилаво, но Борн нямаше да допусне да бъде заблуден. Този мъж вероятно притежаваше множество умения — както отбранителни, така и нападателни, — за да опази себе си и хората си живи.
— Името ми е Кабур — каза вождът. — Заим ми каза, че твоето е Борн. — Той го произнесе насечено.
Борн кимна.
— Дойдох в Рас Дежен да намеря приятеля си. Той пристигна с една от летящите птици, дето ги свалиха преди близо седмица. Знаеш ли нещо за това?
— Знам. — Ръката на Кабур се вдигна към гърдите му, където имаше сребриста плочка. Беше личният знак на пилота. — Той вече не се нуждае от това.
Сърцето на Борн подскочи.
— Мъртъв ли е?
— Почти.
— А моят приятел?
— Отведоха го заедно с този мъж.
Вождът предложи на Борн дървена паница яхния с много подправки, в която бе топнат комат безквасен хляб. Докато Борн загребваше с хляба като с лъжица, Кабур стана.
— Нямаме нищо общо, ти разбираш. Макар че както се убеди, някои са взимали пари от тях в замяна на услуги. — Той поклати глава. — Но това е лошо, това обвързва и има хора, които платиха твърде висока цена.
Борн засити глада си и остави паницата настрана.
— Кои са тези «те»?
— Изненадан съм — кил на глава Кабур. — Очаквах да знаеш за тях далеч повече от мен. Те идват при нас отвъд Аденския залив. От Йемен, мисля. Но не са йеменци, не. Един бог знае откъде точно набират членовете си. Някои са египтяни, други саудитци, има и афганистанци.
— А водачът им?
— А, Фади. Той е саудитец. Свирепите черни очи на вожда бяха станали непроницаема. — Всички ние, до последния човек, се страхуваме от Фади.
— Защо?
— Защо? Защото е силен, защото е по-жесток, отколкото можеш да си представиш. Защото носи смърт в дланта на ръката си.
Борн си помисли за доставките с уран.
— Виждали сте доказателство за смъртта, която носи.
— Със собствените си очи — кимна вождът. Един от синовете на Заим…
— Момчето в пещерата?
Кабур се обърна към Заим, в чиито очи се виждаше море от болка.
— Непокорен син, който не се вслушваше в съветите. Сега не можем да го докоснем, не можем дори да го погребем.
— Аз бих могъл — каза Борн. Сега той разбра защо Алем се криеше в хеликоптера, който бе по-близо до пещерата: искаше да бъде близо до брат си. — Мога да го погреба там, близо до върха.
Вождът запази мълчание. Но очите на Заим бяха влажни, когато отново срещнаха очите на Борн.
— Това би било истинска благословия — за него, за мен, за семейството ми.
— Ще бъде сторено, кълна се — каза Борн. Той се обърна към Кабур. — Ще ми помогнеш ли да намеря приятеля си?
Вождът се поколеба за момент, поглеждайки към Заим. Най-накрая той въздъхна.
— Дали откриването на приятеля ти ще засегне Фади?
— Да — каза Борн. — Ще го засегне много лошо.
— Това, за което ни молиш, е много трудно пътуване. Но заради моя приятел, заради връзката му с теб, заради твоето обещание към него честта ме задължава да изпълня молбата ти.
Той вдигна дясната си ръка и един човек донесе нещо, подобно на наргиле.
— Ще пушим заедно, за да подпечатаме споразумението, което сключихме.

* * *

Сорая възнамеряваше да се прибере у дома, но някак си изведнъж установи, че кара из Нортийст. Едва когато зави по 7 улица, осъзна защо идва тук. След още един завой пристигна пред къщата на Дерон.
За момент остана седнала, вслушана в шума на мотора. Пет-шест здравеняци от бандата стояха на площадката пред къщата отляво, но макар да я наблюдаваха зорко, не направиха никакъв опит да я спрат, когато тя слезе от колата и тръгна по стълбите към входната врата на Дерон.
Почука няколко пъти на вратата. Почака, след това почука пак. Нямаше отговор. Чу някой да се приближава и се обърна, очаквайки да види Дерон. Вместо това се сблъска с висок, слаб младеж.
— Здрасти, госпожо Агент, аз съм Тайрон. Каква работа имаш тука?
— Знаеш ли къде е Дерон?
Тайрон запази неутрално изражение.
— Вместо с него би могла да поговориш с мен, госпожо А.
— Бих могла, Тайрон — отвърна тя предпазливо, — стига да можеш да ми обясниш за какво се използва въглеродния дисулфид.
— Ха, вземаш ме за безполезно негро, а?
— Честно да ти кажа, нямам никаква представа какъв си.
— Ела с мене — рече й той с все същото безстрастно изражение.
Сорая кимна. Инстинктивно усещаше, че поколебае ли се, последиците за нея ще са доста неприятни.
Двамата тръгнаха, завиха надясно, подминаха площадката, където бандата се беше събрала като ято гарвани.
— Дерон отпраши с баща си. Няма да го има няколко дни.
— Не ме лъжеш, нали?
— Честно ти редя. Е, да ти разправям ли за мен? За майка ми, наркоманката? Или пък за тате, дето е в затвора? За сестра ми, дето вместо да ходи да зубри, гледа бебе? Или за по-големия ми брат, дето бачка супермизерно като ватман в метрото? Тия драми, направо да ти скъсат сърцето, трябва да си ги чувала, та какво да ти ги раздувам пак.
— Това е твоят живот — каза Сорая, — което означава, че е по-различен от всяка друга история, която съм чувала.
Тайрон изсумтя, но по погледа му успя да познае, че е поласкан.
— Може да съм расъл на улицата, ама съм роден с пипе на инженер. Да те светна ли що? — Той сви рамене и посочи в далечината. — Ей там, по «Флорида Авеню» вдигат адски висока сграда, зверски туч. И ги дебна, все гледам да видя как става хавата, кое как що…?
Сорая срещна погледа му за секунда.
— Ще ти прозвучи ли твърде глупаво, ако ти кажа, че има начини да се възползваш от ума си.
— Приказвай за себе си. — На лицето му се плъзна бавна усмивка — изражение, което подхождаше на значително по-възрастен човек. — Тука ми е затворът на мене, малката.
Сорая помисли да му отговори, но прецени, че му е достатъчно засега.
— Ще тръгвам.
Тайрон стисна устни.
— Хубаво, ама да ти кажа. За колата, дето те проследи дотук.
— Кажи ми, че се майтапиш — закова се на място Сорая.
Той завъртя глава и я погледна, както кобра се взира надолу към плячката си.
— Да пукна, честно.
Сорая беше бясна на себе си. Допусна собствените й мисли дотолкова да я обвият в мъгла, че изобщо не й хрумна, че някой може да я следи. Пропусна да провери, а уж й беше втора природа. Очевидно уволнението й от онова копеле Лърнър я бе разстроило повече, отколкото си даваше сметка. Сега трябваше да плати цената заради липсата си на бдителност.
— Тайрон, задължена съм ти.
— Нали Дерон ми плаща баш за това — сви рамене той. — Да плащаш на някой да те пази си е кинти, ама верни хора хич не се намират лесно.
Тя го погледна така, все едно го виждаше за първи път.
— Къде е? Кой ме следи?
Продължиха нататък.
— Отсреща, на ъгъла с Осма. Далече е, та шофьорът да вижда добре какви ги вършиш. — Той сви рамене. — Моите хора ще се погрижат.
— Недей, Тайрон, Оценявам предложението ти. — Тя го погледна сериозно. — Но аз го доведох. Значи е моя грижа.
— Окей, както кажеш. — Той спря и застана срещу нея за момент. Гледаше я също толкова сериозно, с мрачна решителност. — Ама имай предвид, че трябва да стане, преди да се е светнал за Дерон. Че после жална му майка, няма кой да го спаси. Даже ти.
— Веднага ще се погрижа. — Тя наведе глава, внезапно притеснена. — Благодаря.
Тайрон кимна и се отправи обратно към хората си. Сорая си пое дълбоко въздух и продължи надолу към ъгъла с Осма улица, където детектив Овъртън седеше в колата си и си драскаше нещо върху лист хартия.
Тя почука по стъклото. Той погледна нагоре и бързо натъпка листа в джоба на ризата си.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — кресна му тя, щом прозорецът се отвори.
— Искам да се уверя, че няма да пострадаш — прибра химикала си Овъртън. — Кварталът е кофти.
— Мога да се грижа за себе си, много ти благодаря.
— Слушай, знам, че си по следите на нещо — нещо важно. От Вътрешна сигурност си нямат идея за какво става въпрос. Тази информация ми е важна.
Тя погледна надолу към него.
— Важно е да си тръгнеш. Веднага.
Изведнъж лицето му се превърна в каменна маска.
— Искам да разбирам всичко, до което си стигнала, веднага щом го научиш.
Сорая почувства как бузите й пламват от гняв.
— В противен случай?
Той изненадващо отвори вратата и я блъсна в корема. Тя се свлече на колене, задъхвайки се.
Детектив Овъртън бавно излезе от колата и се изправи над нея.
— Не се занасяй с мен, госпожичке. По-стар съм от теб. И не го карам по правилата. Повечето от номерата вече съм ги забравил, а ти може и никога да не ги научиш.
Сорая затвори очи за момент, за да му покаже, че се опитва да възстанови както дъха, така и самообладанието си. Междувременно лявата й ръка бе измъкнала малък пистолет от кобура на кръста й и тя го насочи към Овъртън.
— Зареден е. От толкова близо куршумът най-вероятно ще те разкъса на две. — Тя си пое дълбоко въздух, после още веднъж. Ръката, с която държеше оръжието, бе стабилна. — Изчезвай. Веднага.
Той бавно отстъпи назад и седна зад волана, без да сваля очи от нея. Извади цигара, постави я между бледите си устни, запали я с мудно движение и дръпна.
— Разбрах.
Гласът му бе равен. Цялата злост бе събрана в погледа му. Затвори вратата с трясък. Проследи я как се изправя на крака, после запали двигателя и потегли. В огледалата за обратно виждане я видя да държи насочен пистолета към задното му стъкло, докато колата не изчезна в трафика.
След като я изгуби от поглед, детектив Овъртън извади мобилния си телефон и натисна бутон за бързо набиране. След малко чу гласа на Матю Лърнър.
— Бяхте прав, господин Лърнър. Сорая Мур продължава да души наоколо и, честно казано, току-що се превърна в явна опасност.

* * *

Кабур ги насочи към селската църква, чиято кула бе упътила Борн до селото. Тя, като всички други в страната, беше етиопски православен храм. Над трийсет и шест милиона души изповядваха тази древна религия и това я правеше най-голямата източноправославна църква в света. Всъщност това бе единствената предколониална християнска църква в тази част на Африка.
По едно време, докато вървяха в бледите сенки на сградата, Борн си помисли, че Кабур го прави на глупак. Може би не само разяденият от радиацията син на Заим, но и самият вожд работеше за Фади и сега го водеше в капан. Той извади пистолета «Макаров». Сенките и ивиците светлина се разтвориха и видя фигура, която му кимна мълчаливо.
— Това е отец Михрет — прошепна Заим. — Познавам го.
Заим, макар все още да не се бе възстановил от нараняването, бе настоял да дойде. Сега той бе свързан с Борн. Те си бяха спасили взаимно живота.
— Синове мои — посрещна ги кротко отец Михрет, — страхувам се, че идвате твърде късно.
— Търся пилота — каза Борн. — Моля ви, заведете ме при него. — Докато бързаха през църквата, додаде: — Жив ли е все още?
— Едва се държи. — Свещеникът бе висок и слаб като вейка. Имаше големи очи и съсухрен вид, досущ аскет. — Направихме каквото бе по силите ни за него.
— Как се озова при вас, отче? — попита Заим.
— Намериха го пастири в покрайнините на селото, в една елова горичка край реката. Дойдоха да ми кажат и по моя заръка го пренесоха тук, но се страхувам, че не успяхме да му помогнем много.
— Мога да повикам хеликоптер — каза Борн. — Ще уредя да го пренесат в болница.
Отец Михрет поклати глава.
— Вратът и гръбначният му стълб са натрошени. Няма начин да му бъде поставена шина. Не би преживял още едно преместване.
Пилотът, Джейми Коуел, лежеше в кревата на отец Михрет. За него се грижеха две жени — едната мажеше с мехлем повърхностните наранявания по кожата му, другата изстискваше капки вода от парче плат в полуотворените му устни. В очите на Коуел нещо трепна, когато Борн застана на линията на погледа му.
— Може ли да говори? — попита той свещеника, извърнал лице от ранения.
— Почти не — отвърна отчето. — И при най-незначителното движение болката е мъчителна.
Борн застана над леглото, така че лицето му да е точно на линията на погледа на Коуел.
— Дойдох да те отведа у дома, Джейми. Разбра ли ме?
Устните на Коуел се раздвижиха, мек съскащ звук излезе измежду тях.
— Виж, ще говоря направо — продължи Борн. — Трябва да намеря Мартин Линдрос. Вие двамата сте единствените оцелели. Жив ли е Линдрос?
Борн трябваше да се наведе така, че ухото му почти да докосне устните на Коуел.
— Беше… когато… го видях… последно. — Гласът на Коуел беше като пясък, плъзгащ се по дюна.
Сърцето на Борн се сви. Зловонието, което бълваше от тялото, бе непоносимо. Свещеникът бе прав: смъртта вече беше проникнала в стаята.
— Джейми, много е важно. Знаеш ли къде е Линдрос?
Борн се наведе и пак го блъсна същото зловоние.
— Три километра… запад-югозапад… през… реката. — Коуел се потеше от усилието и от болката. — Лагер… защитен.
Борн понечи да се отдръпне, но стържещият шепот на Коуел го спря. Гърдите на нещастника се задвижиха нагоре-надолу с неестествена бързина, започнаха да потръпват, сякаш вече преуморените му мускули бяха обхванати от спазми. Очите на Коуел се затвориха, сълзи се стичаха под клепачите.
— Спокойно — каза Борн. — Почини си сега.
— Не! О, Господи!
Коуел се облещи и когато погледът му попадна върху Борн, сякаш тъмната бездна се бе приближила.
— Този човек… водачът.
— Фади — подсказа му Борн.
— Измъчва… измъчва Линдрос.
Стомахът на Борн се превърна в топка лед.
— Линдрос държи ли се? Коуел! Коуел, можеш ли да ми отговориш?
— Той е отвъд всички въпроси сега. — Отец Михрет пристъпи, постави ръката си върху плувналото в пот чело на Коуел. — Бог му даде благословията си и го избави от мъките му.

* * *

Канеха се да го местят. Мартин Линдрос го разбра, понеже чуваше Абуд ибн Азиз да издава множество заповеди с лаещ глас, организирайки транспортирането им от пещерата. Долови тропот на ботуши, дрънчене на оръжия, сумтене на мъже, вдигащи тежки товари. След това и тракащия двигател на камион, който се приближаваше към отвора на пещерата.
Секунда по-късно самият Абуд ибн Азиз дойде, за да му завърже очите.
— Не се притеснявай — успокои го, приклекнал край Линдрос.
— Нямам и намерение — отвърна пленникът с дрезгав глас, който едва разпозна като своя собствен.
— Сега е моментът да ми кажеш каквото знаеш за атентата срещу Хамид ибн Ашеф — рече Абуд ибн Азиз, докато въртеше в ръцете си черна качулка без дупки за очите.
— Казах ти вече много пъти — не знам нищо. Ти обаче не ми вярваш.
— Така е. — Постави качулката на главата му. — Не ти вярвам.
След това неочаквано ръката му за кратко се озова на рамото на Линдрос.
Това пък какво е, зачуди се Линдрос — проява на съчувствие? Стори му се странно и някак необяснимо. Погледна на случилото се така, както възприемаше всичко напоследък — беше издигнал между себе си и света невидимо бронирано стъкло. И наблюдаваше през него. След престоя във вътрешния изолатор на сърцето си живееше в замаяно състояние, сякаш не можеше напълно да насели тялото си. Нещата, които това тяло правеше — ядене, спане, ходене по нужда, сегиз-тогиз разходки и дори някоя и друга дума, разменена с Абуд ибн Азиз, — сякаш се случваха на друг човек. Направо не му се вярваше, че е бил пленен. Отстранеността от собственото му тяло, като неизбежна последица от затварянето му със седмици в този умствен изолатор, му се струваше като неясен сън. Все едно щеше да прекара остатъка от дните си в този затвор — живуркащ, но истински жив.
Някой го дръпна грубо и го изправи на крака и той се почувства като герой от многократно повтарял се сън. Защо го местеха толкова припряно? Да не би някой да бе открил местоположението му? Не му се вярваше да е ЦРУ. От откъслечните разговори, които успя да дочуе, разбра, че «Дуджа» са елиминирали и втория хеликоптер със спасителния екип, изпратен да го търси. Не, имаше само един човек с нужните познания, упоритост и умения да се изкачи невредим чак до върха на Рас Дежен. Джейсън Борн! Джейсън бе дошъл да го намери и да го върне у дома!

* * *

Матю Лърнър седеше в «Златната гъска». Макар да се намираше в Китайския квартал, ресторантчето фигурираше в много от пътеводителите на Вашингтон, тоест беше посещавано редовно от туристи и отбягвано от местните, включително от членовете на особената тайна Лърнърова задруга от шпиони и правителствени агенти. Това, разбира се, го устройваше идеално. Разполагаше с поне пет-шест явки около Вашингтон, определяйки на случаен принцип местата на разговорите си с информатори и с други хора, чиито услуги намираше за полезни.
Заведението, мрачно и опушено, миришеше на сусамово олио, подправки и врящото съдържание на фритюрник, от който периодично се вадеха яйчени рулца и хапки панирано пиле.
Беше си поръчал китайска бира и пиеше направо от бутилката, защото мазните петна по чашите му се струваха доста гнусни. В интерес на истината, би предпочел едно джони с черен етикет — но не му беше сега времето. Не и на тази среща.
Мобилният му телефон изписука и като отвори капака, видя съобщение: «ПРЕЗ ЗАДНАТА ВРАТА НА СЕДМА УЛИЦА. ПЕТ МИНУТИ.»
Изтри го, прибра си телефона и се върна към бирата си. Допи бутилката, хвърли няколко банкноти на масата, взе си палтото и отиде отзад в мъжката тоалетна. Разбира се, беше запознат с разположението на ресторанта — не само на този, но и на всичките си други места за срещи. Пусна една вода, сви надясно от мъжката тоалетна, премина през кухня, обвита в пара, покрай крещящи китайци и гневно цвърчащ над открити пламъци огромен железен тиган.
Отвори задната врата и се измъкна на Седма улица. Новичкият форд бе, доколкото е възможно, ненатрапчив, при положение че във Вашингтон всички държавни агенции бяха задължени да купуват за транспортните си нужди само американски коли. Като се огледа бързо в двете посоки, отвори задната врата и скочи вътре. Фордът потегли.
— Франк — поздрави Лърнър, докато се настаняваше на седалката.
— Здравейте, господин Лърнър — каза шофьорът. — Как вървят нещата?
— Вървят — бе суховатият отговор. — Както обикновено.
— Ясно — кимна Франк. Беше набит мъж с бичи врат, който приличаше на човек, трениращ до откат във фитнес залата.
— Как е министърът днес?
— Сещате се. — Франк щракна с пръсти. — Как беше думата?
— Гневен? Побеснял? Готов да убие човек?
Франк му хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.
— Нещо такова.
Минаха по «Джордж Мейсън Мемориъл Бридж», завиха на югоизток към булевард «Вашингтон Мемориъл». Всичко във Вашингтон, отбеляза си наум Лърнър, изглежда, съдържаше думата «мемориален» в названието си. Отношения от типа «аз на тебе — ти на мене» в най-пошлия им вид. Точно от такива простотии се вбесяваше министърът.
Издължената лимузина го чакаше край товарния терминал на вашингтонското летище, нейният гигантски двигател мъркаше като самолет, готов да излети. Когато Франк спря форда, Лърнър излезе и се прехвърли в другата кола, както бе правил толкова много пъти през последните години.
Вътре колата нямаше аналог — освен може би президентския самолет «Еър Форс 1». При нужда, като в случая, прозорците се скриваха зад панели от полирано дърво. Орехово бюро, уникален свръхмодерен комуникационен център, плюшен диван, който ставаше и на легло, двойка еднакви плюшени въртящи се столове, малък хладилник — това допълваше картината.
Зад бюрото седеше изискан мъж на около седемдесет години с ореол от ниско подстригана сребриста коса; пръстите му бягаха по клавиатурата на лаптоп. Големите му, леко изпъкнали очи бяха точно толкова будни и съсредоточени, колкото и в младостта му — категорично опровержение на хлътналите му бузи, бледата плът и увисналата гуша.
— Господин министър — каза Лърнър със смесица от силен респект и страхопочитание.
— Седни, Матю. — Овладеният тексаски акцент на министъра на отбраната Холидей издаваше човек, роден и отрасъл в градските джунгли на Далас. — Ще ти обърна внимание след миг.
Когато Лърнър зае един от столовете, лимузината потегли. Бъд Холидей се изнервяше, когато останеше за по-дълго на едно място. Лърнър бе впечатлен най-много от това, че Холидей се беше издигнал съвсем сам, израсъл далеч от нефтените находища, благодарение на които се бяха утвърдили доста от познайниците на Лърнър. Министърът беше натрупал милионите си по старомодния начин, което го правеше независим. Той не бе задължен никому, дори и на президента. Сделките, които бе подкрепил от името на своите избиратели и на самия себе си, бяха толкова умни и политически ловки, че неизменно бяха увеличавали влиянието му, като същевременно много рядко бе оставал задължен към някого от колегите си.
Приключвайки работата си, министър Холидей вдигна глава, опита се да се усмихне, но не успя съвсем. Единственото доказателство за микроинфаркта, който бе прекарал преди десетина години, бе левият ъгъл на устата му, който невинаги функционираше, както той би искал.
— Дотук добре, Матю. Когато дойде при мен с новината, че директорът ти е предложил поста, просто не можех да повярвам на късмета си. По един или друг начин се опитвам да получа контрол върху ЦРУ по втория начин от няколко години. Директорът е динозавър, последното останало «старо момче», което все още е на служба. Но сега вече е наистина стар и остарява с всяка минута. Чух слухове, че е започнал да изтървава юздите. Искам да нанеса удар сега, когато е обкръжен от всички страни. Няма да го нападам публично. Има други динозаври, макар и пенсионирани, които все още имат голямо влияние в политическите среди. Затова ви наех двамата с Мюлер. Трябва да стоя на разстояние. Да мога да направя правдоподобно опровержение, когато бъдат извадени кирливите ризи.
Преди всичко основното е, че той трябва да си отиде. Агенцията му се нуждае от внимателно прочистване. Те винаги са били водещи в т.нар. проучване на хората — така обикновено наричат шпионирането. Пентагонът, който е под мой контрол, и Агенцията за национална сигурност, която Пентагонът контролира, винаги са били на заден план. Ние отговаряме за сателитите, за подслушването, подготвяйки бойното поле, както Лутър Лавал, моята силна дясна ръка в Пентагона, обича да казва.
Но тъй като в момента сме във война, аз твърдо вярвам, че Пентагонът трябва да поеме контрола и върху проучването на хората. Искам да контролирам цялото разузнаване, така че да станем по-ефикасна машина за ликвидирането на всяка проклета терористична мрежа и клетка, която работи за нашето унищожение в и извън нашите граници.
Лърнър гледаше министъра в лицето, макар дългогодишната им и тясна връзка да бе такава, че той можеше да предвиди какво предстои. Всеки друг би бил доволен от напредъка му, но не и Холидей. Лърнър се стегна вътрешно, защото знаеше, че получи ли комплимент от министъра, ще последва искане за нещо почти невъзможно. Не че на Холидей му пукаше. Той бе отрасъл в суровата земя на Линдън Джонсън — жилав кучи син.
— Какво точно имате предвид?
Холидей го стрелна с очи.
— Сега, след като ти лично потвърди подозренията ми, че в ЦРУ е пълно с араби и мюсюлмани, първата ти работа, след като махнем директора, ще е да ги прочистиш.
— Кого по-точно? — попита Лърнър. — Имате ли списък?
— Списък ли? Хич не ми трябва никакъв списък. Когато казвам прочистване, имам предвид тотално. До крак.
Лърнър едва се сдържа да не трепне.
— Ще отнеме известно време, господин министър. Независимо дали ви харесва или не, живеем във времена на религиозна толерантност.
— Не ми се слушат простотии, Матю. Това ме гложди вече десет години… нали знаеш кое?
— Да, сър — религиозната толерантност.
— Дяволски си прав. Ние сме във война с проклетите мюсюлмани. Аз няма да позволя някакъв си арабин да подкопава нашите служби за сигурност отвътре, разбра ли ме?
— Да, сър.
Водеха този разговор не за пръв път, макар Лърнър да се съмняваше, че министърът би го признал.
— Като говорихме за проблеми, се сещам за Ан Хелд.
Лърнър знаеше, че истинското шоу тепърва започва. Това дотук беше само прелюдията.
— Какво за нея?
Министърът измъкна кафява папка от бюрото и я хвърли в ръцете на Лърнър, който я прелисти набързо. После вдигна поглед.
— Точна така, приятелю — кимна Холидей. — Ан Хелд е започнала свое собствено разследване за миналото ти.
— Тази кучка. Мислех, че съм я озаптил.
— Тя е изключително умна, Матю, и също толкова вярна на директора. Което означава, че никога няма да допусне да се изкачиш в йерархията на ЦРУ. Сега тя е явна заплаха за нас. Факт.
— Не мога просто да я ликвидирам. Дори да се постарая да прилича на обир или на инцидент…
— Забрави. Евентуален инцидент би бил разследван толкова щателно, че ръцете ти ще бъдат вързани до второ пришествие. — Холидей опря в устните си писалка, така че капачето й да щракне. — Затова ти предлагам да намериш начин да я отстраниш — но да бъде максимално унизителен и болезнен за нея и за него. Още едно унижение по веригата. Лишен от вярната си дясна ръка, директорът ще бъде още по-уязвим. Звездата ти ще изгрее дори по-бързо, а динозавърът ще се гътне. Аз ще се погрижа за това.


Десета глава

Щом прекосиха замръзналата река, насочвайки се на юг-югоизток, тъмната сянка на стръмния планински склон ги застигна. Борн и Заим бяха придружавани от трима от бойците на Кабур, които познаваха терена по-добре от Заим.
За Борн бе трудно да пътува в голяма — по неговите разбирания — група. Той разчиташе на незабележимото придвижване и дискретността. И едното, и другото бяха изключително трудни при сегашните обстоятелства. Все пак, докато се движеха пъргаво, Борн трябваше да признае, че хората на Кабур бяха мълчаливи и концентрирани върху мисията си, която бе да заведат него и Заим живи до лагера на Фади.
След като се издигаше плавно над източния бряг на реката, теренът вървя равен известно време, което означаваше, че са се изкачили на гористо плато. Планината надвисна дори още по-заплашително: почти отвесна стена, — висока трийсет метра, която постепенно преминаваше в масивна скална козирка.
Обилният доскоро сняг бе намалял до лек снеговалеж, който не възпрепятстваше придвижването им. Изминаха първите два километра и половина без инциденти. По едно време човек на Кабур им даде знак да спрат и прати другаря си на разузнаване. Те чакаха, приведени сред шумолящите ели, докато снегът продължаваше да вали върху тях. Ужасяваща тишина се бе възцарила наоколо с началото на бурята, сякаш масивната козирка бе изсмукала всякакъв звук от планинския склон.
Амхарът се върна, давайки знак, че всичко отпред е чисто, и те продължиха, стъпвайки тежко през снега, наострили очи и уши. Когато наближиха козирката, пътят стана едновременно по-каменист и по-гъсто залесен. За Борн бе абсолютно логично Фади да е построил лагера си някъде на по-високо.
След още половин километър водачът на групата на Кабур нареди отново да спрат и пак изпрати един от спътниците си на разузнаване. Този път онзи се забави по-дълго, а щом се върна, шепнешком проведе разгорещен разговор с водача си. Човекът на Кабур се отдели и се приближи до Борн и Заим.
— Имаме потвърждение за враг пред нас — двама са, източно.
— Вероятно сме близо до лагера им — предположи Борн.
— Това не са часови. Просто претърсват гората и идват насам. — Командирът се намръщи. — Чудя се дали не са разбрали някак за нас.
— Няма как да узнаем — каза Заим. — Така или иначе, трябва да ги убием.
Командирът се намръщи още повече.
— Това са хора на Фади. Ще има последствия.
— Забрави — сряза го Борн. — Двамата със Заим ще продължим сами.
— Ти какво, за страхливец ли ме мислиш? — Командирът поклати глава. — Нашата задача е да ви отведем в лагера на Фади. Което и ще сторим.
Той даде знак на хората си и те се отдалечиха на изток.
— Тримата ще продължим по първоначалния курс. Нека братята ми си свършат работата.
Сега те се катереха не на шега, планината се протягаше нагоре, сякаш се опитваше да достигне масивната козирка. За момента бе спряло да вали и слънцето надзърна иззад пролука в движещите се облаци.
Изведнъж отекна хаотична канонада от изстрели. Тримата спряха, приведени между дърветата. Чу се втора канонада, после всичко утихна.
— Трябва да побързаме — каза водачът и те се изправиха, за да продължат на изток-югоизток.
След секунди чуха да пее птичка. Малко по-късно двамата бойци се присъединиха към тях. Единият бе ранен, но не тежко. Продължиха в мрачна, стегната група, водени от разузнавача.
Почти веднага след това наклонът започна да намалява, дърветата оредяха. Когато разузнавачът падна на колене, изглеждаше сякаш се е спънал в камък или корен. После кръв плисна върху снега, когато вторият боец бе прострелян в главата. Останалите от групата се прикриха. Не са подготвени, помисли си Борн, тъй като изстрелите дойдоха от запад. Двамата разузнавачи от изток бяха примамка, част от скрита обграждаща маневра от изток и от запад. Сега Борн разбра още нещо за Фади. Той бе готов да жертва двама от хората си, за да устрои засада на цялата група.
Чуха се още изстрели, истинска канонада, така че бе невъзможно да се определи колко от хората на Фади бяха срещу тях. Борн се отдели от Заим и водача, които отвръщаха на огъня иззад прикритията си. Насочвайки се надясно, той се изкачи по стръмен склон, достатъчно неравен, за да намери опора в снега за краката и ръцете си. Съзнаваше, че допусна грешка, като позволи на хората на Кабур да дойдат — самият той не желаеше дори помощта на Заим, — но обичаите не му позволиха да откаже тези дарове.
Достигна едно високо място и излази до далечния му край, където скалите рязко се снижаваха. От удобната си позиция видя четирима мъже. Бяха въоръжени с пушки и пистолети. Дори и от това разстояние не бе възможно да бъдат объркани с амхари. Те бяха част от терористичната група на Фади.
Проблемът сега беше какво да прави. Въоръжен само с пистолети, Борн беше в неизгодна позиция при голямо разстояние спрямо враг с пушка. Единственият начин да бъде ефективен бе да се приближи. Планът криеше своите рискове, но това беше неизбежно.
Борн се приближи към тях изотзад. Много скоро осъзна, че обикновена атака в гръб нямаше да свърши работа. Терористите се бяха погрижили някой да им пази гърба. Мъжът седеше на една скала, която бе почистил от снега. В ръцете му имаше немски 7,62-милиметров снайпер «Маузер SP66» с прецизен телескопичен мерник «Цайс-Диавари». Всички тези подробности бяха от жизненоважно значение за следващото действие на Борн. Макар маузерът да беше великолепно оръжие за поразяване на цел на голямо разстояние, той бе с тежка цев и се зареждаше ръчно. Не беше добро оръжие, ако трябва да стреляш с него бързо.
Той пропълзя на петдесетина крачки от мъжа и извади закривения нож, който бе отнел от амхара. Изскачайки иззад прикритието си, се изправи в цял ръст пред терориста, който скочи от скалата, осигурявайки максимално голяма мишена на Борн. Маузерът се насочи към Борн, но той хвърли ножа, който разсече въздуха със свистене. Острието се вряза в тялото на терориста точно под гръдната кост и потъна до дръжката. Извитото острие се плъзна през тъкани и органи. Още преди терористът да падне на снега, той почна да се дави в собствената си кръв.
Борн изтегли ножа си, изправяйки се над тялото, избърса острието в снега, плъзна го в канията му. След това взе маузера и отиде да търси прикритие.
Чуваше изстрели на кратки и дълги откоси, сякаш морзов код, който уведомяваше за смъртта на сражаващите се. Той се втурна към позицията на терористите, но те бяха започнали да се местят. Хвърли маузера, изтегли пистолета «Макаров».
Като излезе на хребета, видя точно под себе си водача на групата, проснат на снега сред локва кръв. После, докато се придвижваше сантиметър по сантиметър, пред погледа му изскочиха двама терористи. Простреля единия в сърцето откъм гърба. Вторият се обърна и стреля в отговор. Борн се хвърли зад една скала.
Последваха нови изстрели, откоси, буря от звуци, отразени от козирката, които отекнаха в ушите на Борн. Той се изправи на колене, в камъка до него изтрещяха три изстрела, от които се вдигнаха искри.
Направи лъжливо движение надясно, привличайки нови изстрели, след това се плъзна по корем наляво, докато рамото на един от терористите не се появи в полезрението му. Борн стреля два пъти, чу се стенание от болка. Той се престори, че се изправя, придвижвайки се напред, и когато терористът се показа, пистолетът «Макаров» бе насочен точно към него. Борн го застреля между очите.
Продължи, като търсеше третия терорист. Откри го, свит на снега, едната му ръка притискаше корема. Очите му проблеснаха, когато видя Борн, странна сянка на усмивка пробяга през лицето му. След това от устата му в последен спазъм изригна кръв и очите му потъмняха.
Борн се затича. На няма и стотина метра откри Заим. Амхарът бе на колене, прострелян два пъти в гърдите. Очите му бяха пълни с болка.
— Остави ме — успя да пророни, щом Борн се приближи.
— Свършено е с мен.
— Заим…
— Върви. Намери приятеля си. Върни го у дома.
— Не мога да те оставя.
Заим с усилие наподоби усмивка.
— Ти все още не разбираш. Не съжалявам. С твоя помощ синът ми ще бъде погребан. Това е всичко, което искам.
С дълга, предсмъртна въздишка той падна на една страна и не помръдна повече.
Борн се приближи и коленичейки, затвори очите му. След това продължи към лагера на Фади. Петнайсет минути по-късно, докато се движеше между все по-гъстите ели, го видя: палатки във военен ред, разположени на просторна поляна, която явно е била прочистена специално, съдейки по изровените пънове.
Като приклекна зад ствола на едно дърво, Борн се зае да проучи лагера: девет палатки, три огнища за готвене, тоалетна. Проблемът беше, че не се виждаха хора. Мястото изглеждаше изоставено.
Той се изправи и тръгна по периферията, разузнавайки обстановката. Още щом напусна убежището на надвисналите клони, в снега край него се забиха куршуми. Успя да зърне поне пет-шест мъже.
Борн се втурна да бяга.

* * *

— Тук горе! Насам! Бързо!
Вдигна глава и видя Алем да надзърта над издадения ръб на покрита със сняг канара. Борн намери опора и се прехвърли върху скалния перваз. Алем се плъзна назад по скалата до Борн, който лежеше по корем и гледаше как хората на Фади се разпръсват, за да го търсят.
Борн последва Алем и когато двамата се отдалечиха достатъчно, за да се изправят на крака, Алем каза:
— Преместиха приятеля ти. Има пещери под скалната козирка. Там го отведоха.
— Какво правиш тук? — попита Борн, когато тръгнаха да се катерят.
— Къде е баща ми? Защо не е с теб?
— Съжалявам, Алем. Убиха го.
Борн протегна ръка към момчето, но Алем се отдръпна, затворил се в себе си.
— Не се даде лесно, ако това има някакво значение. — Борн приклекна до Алем. — Сега почива в мир. Обещах да погреба брат ти.
— Можеш ли да го направиш?
— Така мисля. Да — кимна Борн.
Тъмните очи на Алем бродеха по лицето на Борн. След това той кимна и мълчаливо продължиха изкачването си. Беше заваляло пак — плътна бяла завеса, която ги изолираше от останалата част на света. Освен това приглушаваше всички звуци, което бе и добре, и лошо за тях — щеше да прикрие звуците от тяхното придвижване, но наред с това те самите трудно биха доловили приближаването на преследвачите си.
Въпреки това Алем го водеше смело и уверено, без да се препъва. Вървяха в улей, който прорязваше диагонално изпъкналата част на козирката. След няма и четвърт час стигнаха билото и се изкатериха по неравната повърхност.
— Има процепи, които стигат до пещерите долу — каза Алем. — Много пъти сме играли на криеница тук с брат ми. Знам по кой процеп можем да стигнем до приятеля ти.
Дори през снега Борн можеше да види, че по козирката има хлътвания, които подсказваха наличие на вертикални процепи.
Като се наведе над един от тях, Борн разчисти натрупания сняг и погледна надолу. Не можа да види до дъното, но пропастта бе поне неколкостотин метра дълбока.
— Враговете ти наблюдаваха Мястото — прекъсна мислите му Алем.
— Баща ти ми го каза.
Алем кимна. Явно не остана изненадан.
— Приятелят ти беше преместен от лагера, за да не можеш да го намериш.
Борн седна, взирайки се в момчето.
— Дори да е така, защо реши да ми го кажеш сега?
— Те убиха баща ми. Сега си мисля, че винаги са възнамерявали да го направят. Какво ги интересуваме ние, какво ги е грижа колко от нас ще бъдат убити или осакатени — важното е да получат каквото искат. Но те ме увериха, че ще бъде в безопасност и защитен, а аз бях достатъчно глупав, за да им повярвам. Така че сега да вървят по дяволите. Ще ти помогна да спасиш приятеля си.
Борн не каза нищо, не помръдна.
— Знам, че трябва да се докажа пред теб, така че ще сляза пръв в процепа. Ако е капан, ако подозренията ти са верни, ако подозират, че се опитваш да проникнеш оттук, ще застрелят мен. А ти ще бъдеш в безопасност.
— Без значение какво си направил, Алем, аз не искам да пострадаш.
Объркване пробяга по лицето на младежа. Очевидно за пръв път чужд човек се интересуваше от благополучието му.
— Аз не те лъжа, терористите не знаят за тези процепи.
— Има и други начини да докажеш лоялността си към мен и към твоя баща — каза след миг колебание Борн и като бръкна в джоба си, извади малък осмоъгълен предмет от тъмносив каучук и пластмаса, в центъра на който имаше два бутона — един черен и един червен. Подаде го на Алем.
— Трябва да се върнеш обратно надолу по козирката — каза му. — Несъмнено ще се натъкнеш на хората на Фади. Щом ги видиш, натисни черния бутон. После, щом приближиш на около сто метра, натисни червения и хвърли устройството с все сили. Разбра ли всичко?
Момчето погледна осмоъгълния предмет.
— Това експлозив ли е?
— Да, както знаеш.
— Можеш да разчиташ на мен — обеща тържествено Алем.
— Добре. Няма да предприема нищо, докато не чуя експлозията. След това ще сляза в процепа.
— Експлозията ще привлече вниманието им. — Алем се изправи, готов да тръгва. — На две трети от пътя надолу процепът се разклонява. Хвани десния ръкав. Щом стигнеш края, поеми пак надясно. Ще се окажеш на петдесетина метра от мястото, където държат приятеля ти.
Борн изпрати с поглед момчето, докато се изкатери по горната част на козирката и изчезна в снежния вихър. После отиде откъм южната страна и веднага се обади на Дейвис по сателитния телефон.
— Позицията ти е разкрита — каза му. — Имаше ли някакво раздвижване? Каквото и да било?
— Тихо е като в гроб — отвърна пилотът. — Имаш ли представа кога приблизително ще пристигнете? От северозапад се оформя адски атмосферен фронт.
— И аз така чух. Слушай, трябва да се махнеш оттам. Минах покрай една алпийска ливада на тринайсет-четиринайсет километра северозападно от сегашната ти позиция. Тръгни нататък. Но първо искам да погребеш тялото в пещерата. Няма да успееш да изкопаеш дупка в земята, така че използвай камъни. Направи паметник от камъни. Кажи молитва. А, да, и още едно нещо — използвай защитния костюм за радиация, който видях в кабината.
Борн се върна към задачата си. Нямаше друг избор, освен да приеме, че сега Алем му казва истината. И все пак трябваше да вземе предпазни мерки, в случай че момчето допусне грешка. Вместо да чака детонацията, както бе казал на Алем, веднага се спусна в процепа. В този момент момчето може би даваше гранатата на някои от хората на Фади. Най-малкото Борн нямаше да бъде там, където Алем си мислеше, че ще е.
* * *
Борн се спускаше в скалния комин, като се опираше на колене, глезени и лакти. Единствено натискът на крайниците му го спираше да не полети надолу в бездната и да се стовари на каменния под долу.
Точно както Алем бе казал, на около две трети от пътя процепът се разклоняваше. Борн се замисли за момент, опитвайки се да предвиди непредвидимото. Или трябваше да повярва на Алем, или не — нещата бяха толкова прости. Но, разбира се, на практика съвсем не беше толкова просто. Когато става дума за човешки мотиви и подбуди, нищо не беше просто.
Борн пое по дясното отклонение. Не след дълго пътят се стесни леко, така че на места той едва се промъкваше. На едно място се наложи да се завърти на 45 градуса, за да провре раменете си. Накрая се озова в пещерата. С пистолет в ръка, той се огледа в двете посоки. Нямаше терористи, скрити в засада. Но от пода се издигаше висок метър и половина сталагмит.
Борн го изрита и го откърти малко над основата. Като стисна парчето със свободната си ръка, се насочи надясно в пещерата. Не след дълго пътят зави наляво. Борн забави крачка, после се приведе ниско. Надзърна зад ъгъла и видя един терорист, застанал на пост с полуавтоматична пушка «Ругер», опряна в бедрото. Борн чакаше, дишайки бавно и дълбоко. Онзи се раздвижи и Борн видя Мартин Линдрос. Вързан и със запушена уста, той бе опрян върху някаква раница. Сърцето на Борн заби силно в гърдите му. Мартин е жив!
Нямаше време да прецени напълно състоянието на приятеля си, защото в този момент ехо от взрив рикошира в пещерата. Алем бе доказал лоялността си, бе хвърлил гранатата на Дерон, както беше обещал.
Терористът отново се раздвижи, закривайки Линдрос от погледа на Борн. Сега забеляза още двама терористи — дойдоха да се съвещават с първия, който междувременно бе извадил мобилен телефон и говореше припряно нещо на арабски, явно търсейки решение какво да правят. Значи Фади бе оставил трима мъже да пазят затворника му. Това беше важна информация.
След като взеха решение, тримата мъже се разпръснаха в триъгълна отбранителна формация. Единият остана на място, край отвора на пещерата, другите двама се подредиха зад Линдрос, близо до мястото, където Борн стоеше приведен.
Борн прибра пистолета «Макаров». Не можеше да си позволи да използва огнестрелно оръжие. Шумът сигурно щеше да докара всички останали терористи на бегом в пещерата. Изправи се, застанал стабилно на краката си. Стиснал сталагмита в едната си ръка, с другата изтегли ножа с извито острие. Хвърли го с премерен жест и той се заби до дръжката в гърба на задния пазач, който бе обърнат наляво. Когато другият се завъртя, Борн хвърли сталагмита като копие и прониза терориста в гърлото. Онзи направи няколко трескави движения с ръце към врата си, докато падаше. След това се срина върху другаря си.
Третият вече се бе обърнал, насочвайки своя «Ругер» към Борн, който веднага вдигна ръце и тръгна към него.
Терористът му каза да спре на арабски.
Но Борн вече се беше втурнал в спринт. В следващия миг вече беше при ококорения от изненада мъж и избутваше дулото на ругера настрана. Фрасна го с длан в носа, при което се разхвърча кръв и парчета хрущяли. Следващият удар на Борн беше по ключицата на мъжа, която също стана на парчета. Терористът се свлече на колене, олюлявайки се. Борн изби оръжието от ръцете му и го фрасна с приклада в слепоочието. Онзи падна тежко и повече не помръдна.
Борн вече вървеше към Линдрос и в следващия миг преряза въжетата, които връзваха ръката и глезена му. Изправи приятеля си на крака и махна превръзката от устата му.
— Беше лесно — каза той. — Добре ли си?
Линдрос кимна.
— Окей. Да изчезваме оттук.
Докато побутваше Линдрос обратно по пътя, по който бе дошъл, Борн отвърза китките му. Лицето на Мартин бе подпухнало и бледо, най-явните следи от мъченията му. На какви мъки на тялото и ума го беше подложил Фади? Борн неведнъж бе изтезаван и знаеше, че някои хора издържат повече от други.
Заобиколиха отчупения сталагмит и стигнаха до процепа.
— Ще трябва да се катерим — каза му Борн. — Това е единственият път навън.
— Ще се справя.
— Не се притеснявай, аз ще ти помагам.
Понечи да тръгва, но Линдрос го хвана за ръката.
— Джейсън, нито за миг не загубих надежда. Знаех, че ще ме намериш. Задължен съм ти и не знам дали някога ще мога да ти се отплатя напълно.
Борн го стисна за ръката.
— Трябва да вървим. Следвай ме.
Изкачването отне повече време от спускането. От една страна, катеренето бе много по-трудно и уморително. От друга, проблемът бе Линдрос. На няколко пъти Борн трябваше да спира, да се връща метър или два, за да помогне на приятеля си да премине през някое особено трудно място в пукнатината. А за да преминат през една от теснините, буквално се наложи да извлачи Линдрос.
Но най-после, след мъчителни трийсет минути, излязоха на козирката. Докато Мартин възстановяваше дишането си, Борн се изправи, за да прецени какво време ги очаква. Вятърът бе променил посоката си. Сега духаше от юг, но слабо. От небето падаше лек снежец. Древните демони на Рас Дежен бяха милостиви този път. Фронтът се беше отклонил.
Борн изправи Линдрос на крака и двамата започнаха мъчителното си пътуване към чакащия хеликоптер.


Единайсета глава

Ан Хелд живееше в двуетажна тухлена сграда на един хвърлей от Дъмбъртън Оукс в Джорджтаун. Зданието имаше черни кепенци, тъмносив покрив и спретнат жив плет отпред. Къщата бе собственост на покойната й сестра. Двамата със съпруга й Питър бяха загинали преди три години, когато техният малък самолет се бе разбил поради гъста мъгла, докато пътуваха към Мартас Винярд. Ан наследи къщата, която иначе никога нямаше да може да си позволи.
Обикновено, прибирайки се късно нощем от ЦРУ, тя не усещаше липсата на Любовника си. Първо, директорът винаги й намираше предостатъчно работа в службата. По принцип той си беше работохолик, а откакто жена му го напусна преди две години, нямаше абсолютно никаква причина да си тръгва от офиса. И второ, щом се прибереше у дома, Ан все си намираше какво да довърши, докато накрая вземеше таблетка сънотворно, пъхаше се под завивката и изгасяше нощната лампа.
Все пак имаше и по-различни нощи — като тази, когато не можеше да спре да мисли за Любовника си. Липсваше й миризмата на тялото му, усещането за мускулестите му ръце и крака, движението на стегнатия му корем, опрян в нейния, невероятното усещане, когато се любеха. Празнотата в нея, причинена от неговото отсъствие, бе като физическа болка. Единственият лек за тази болка беше още повече работа или мъртвешки сън с помощта на хапчета.
Нейният Любовник. Той си имаше име, разбира се. Както и хиляди нежни названия, с които го бе наричала през годините. Но в ума й, в мечтите й той си оставаше нейният Любовник. Запознаха се в Лондон, на парти в посолството — посланикът на някоя си държава празнуваше седемдесет и петия си рожден ден и бе поканил всичките си познати, близки и далечни, около шестстотин човека, сред които и Ан. Тогава тя работеше за директора на МИ-6 — стар и доверен приятел на директора на ЦРУ.
Внезапно се почувства зашеметена и малко уплашена. Зашеметена от близостта с него, уплашена от силното въздействие, който й оказа той. Тогава тя беше на двайсетина години, имаше известен опит с противоположния пол, но той бе само с незрели момчета. А нейният Любовник бе мъж. Сега той й липсваше до болка, която усещаше като възел в гърдите си.
Гърлото й бе пресъхнало. Опря се на вратата и тръгна към кухнята. Прекоси антрето и влезе в библиотеката, от едната страна на която бе коридорът към кухнята. Тя не бе направила повече от три или четири крачки в стаята, когато замръзна на място.
Нищо не беше така, както го беше оставила. Гледката я изтръгна от емоционалната дупка, в която беше попаднала. Без да сваля очи от стаята, отвори ръчната си чанта и извади своята «Берета 84». Тя бе добър стрелец. Упражняваше се два пъти месечно на стрелбището на ЦРУ. Не че си падаше много по огнестрелни оръжия, но обучението бе задължително за целия персонал.
Така въоръжена, се огледа по-внимателно наоколо. Не приличаше на набег на крадци, които са проникнали в дома й и са го ограбили. Тук бе пипано прецизно и внимателно. Всъщност, ако нямаше толкова силна памет, може би изобщо нямаше да забележи промените — повечето бяха наистина съвсем, съвсем дребни. Книжата по бюрото й не бяха точно толкова спретнато подредени, колкото преди, старомодният хромиран телбод беше малко по-накриво, отколкото го беше оставила, цветните й моливи бяха леко разбъркани, а книгите по лавиците не бяха подравнени със същата педантичност.
Първото, което стори, бе да обиколи всички стаи и помещения, за да се убеди, че е сама. След това провери всички врати и прозорци. Нито един не беше разбит или повреден по някакъв начин. Което означаваше, че някой или е имал ключове, или е преодолял ключалката. Второто изглеждаше много по-вероятно.
След това се върна в библиотеката и бавно и методично проучи всеки предмет. За нея бе важно да придобие представа за човека, проникнал в дома й. Докато се местеше от лавица на лавица, си представяше как той я дебне, ровичка, тършува из най-интимните й тайни.
В известен смисъл, предвид работата й, подобно нещо като че ли бе неизбежно да се случи. Но това, че го осъзнаваше, не смекчи ужаса, който изпита от нахлуването в личния й свят. Разбира се, бе добре защитена. И бе точно толкова изключително предпазлива тук, колкото и в офиса. Който и да е бил, не е намерил нищо ценно, в това тя беше сигурна. Тормозеше я самият факт, че се е случило. Бяха я нападнали. Защо? Кой? Въпроси, на които не можеше да си отговори веднага.
Май ще пропусна водата, рече си. Вместо това си сипа силно малцово уиски и като отпиваше пътьом от него, се качи в спалнята си. Седна на леглото и изрита обувките си. Но адреналинът, който все още бушуваше в тялото й, нямаше да й позволи да се отпусне. Стана, отиде до скрина и остави стъклената чаша. Застанала пред огледалото, разкопча блузата си, метна я настрана. Отиде в дрешника, избута един ред с други блузи, за да стигне до свободната закачалка. Протегна се и се сепна насред движението. Сърцето й заби като механичен чук и тя почувства как й се повдига.
На хромираната пръчка за закачалките се полюшваше миниатюрна примка. Пъхнати в нея, сякаш притегнати през врата, висяха чифт нейни бикини.

* * *

— Разпитваха какво знам. Искаха да разберат защо ги преследвам. — Мартин Линдрос седеше в самолета, облегнат назад на седалката, очите му бяха полузатворени. — Сам съм си виновен. Засекли са ме в Замбия. Този, който ме разпитваше, ми каза. Нямах представа.
— Няма смисъл да се самоизмъчваш — успокои го Борн.
— Не си свикнал с полевата работа.
— Нямам извинение — поклати глава Линдрос.
— Мартин — подхвана той внимателно, — какво е станало с гласа ти?
— Сигурно съм крещял с дни — трепна Линдрос. — Не помня. — Опита се да се отърси от спомена. — Така и не разбрах какво е ставало.
Приятелят му все още бе в шок след спасяването му, Борн бе наясно с това. Линдрос на два пъти го попита какво е станало с пилота, Джейми Коуел, сякаш не беше чул Борн първия път или не бе в състояние да асимилира новината. Борн предпочете да не му казва за втория хеликоптер: щеше да има време за това по-късно.
Толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време, че не успяха да си кажат почти нищо. Щом излетяха от Рас Дежен, Дейвис се свърза с летището «Амбули» в Джибути и поиска помощта на лекар на ЦРУ. Линдрос прекара друсащия полет, проснат на носилка, като ту се събуждаше, ту се унасяше в накъсан сън. Борн никога не го беше виждал толкова слаб, лицето му беше изпито и сиво. Брадата променяше лицето му по странен начин: изглеждаше като някой от похитителите си.

* * *

Дейвис, който бе отличен пилот, едва бе успял да вдигне хеликоптера във въздуха, като го прокара през иглено ухо: пролука в бушуващия вятър по периферията на фронта. Той умело се бе впуснал във въздушния процеп покрай планинския силует, устремен към ясното време. Бяха поставили Линдрос да легне, беше пребледнял, с кислородна маска, здраво закрепена на лицето му.
По време на рискования полет Борн се бе опитал да не мисли за опустошеното разядено до неузнаваемост лице на брата на Алем. Де да можеше да погребе сам момчето. Но се бе оказало невъзможно, така че направи каквото можа. Представяйки си каменната пирамида, натрупана от Дейвис, бе изрекъл наум молитва за мъртвия, както бе сторил преди месеци над гроба на Мари.

* * *

В Джибути лекарят на ЦРУ бе скочил в хеликоптера в момента, в който докоснаха земята. Беше млад мъж със строго изражение и преждевременно посребрена коса. След обстоен преглед, продължил близо час, двамата с Борн бяха слезли от хеликоптера, за да поговорят.
— Определено е бил сериозно малтретиран — бе мнението на доктора. — Натъртвания, контузии, пукнато ребро. И, разбира се, дехидратация. Добрата новина е, че няма признаци за вътрешен кръвоизлив. Влях му физиологичен разтвор и антибиотични капки, така че през следващия час не може да бъде местен. Измийте се, хапнете нещо, най-добре белтъчна храна.
Той се бе усмихнал на Борн едва забележимо.
— Физически ще се възстанови. Това, което не мога да определя, е какво му е сторено в умствено и емоционално отношение. Официално становище ще мога да дам едва щом се върнем във Вашингтон, но междувременно можете да направите нещо за него. Ангажирайте ума му, доколкото ви е възможно, по време на обратното пътуване. Разбирам, че двамата сте добри приятели. Поговорете си за миналите времена, вижте дали ще можете да придобиете представа за евентуални настъпили промени.

* * *

— Кой те разпитваше? — обърна се Борн към Линдрос, докато седяха един до друг в самолета на ЦРУ.
Преди да отговори, приятелят му затвори очи.
— Водачът им, Фади.
— Значи самият Фади е бил на Рас Дежен.
— Да. — Лека тръпка премина през Линдрос като повей на вятър. — Тази пратка бе твърде важна, за да я оставят в ръцете на някой по-нисшестоящ.
— Значи си знаел още преди да те заловят.
— Разбрах, че е уран, да. Разполагах с детектори за радиация. — Погледът на Линдрос се плъзна навън към виещия мрак зад прозореца на самолета. — Първо помислих, че «Дуджа» иска да се сдобие с УИР устройства. Но всъщност нямаше логика. Така де, защо биха се нуждаели от управляеми искрови разрядници, освен ако… — Тялото му бе разтърсено от поредния слаб спазъм. — Трябва да приемем, че си имат всичко необходимо, Джейсън. Не само разрядниците, ами и цялата технология за обогатяване на уран. Трябва да приемем, че създават ядрена бомба.
— Това бе и моето заключение.
— И тук не става дума за детска играчка, която ще гръмне като фишек. Това е сериозно, достатъчно мощно оръжие, което може да опустоши голям град, да облъчи цяла област. За Бога, говорим за живота на милиони хора!
Линдрос бе прав. В Джибути Борн се бе обадил на Стария, докато лекарят преценяваше състоянието на Линдрос. Осведоми го за положението и най-вече какво бяха открили за заплахата на «Дуджа» и за вероятността тя да се осъществи. Засега обаче единственото, което можеше да направи, бе да се опита да прецени психическото състояние на приятеля си. — Разкажи ми за пленничеството си.
— Няма какво толкова да ти разказвам, наистина. По-голямата част от времето бях с качулка на главата. Вярваш или не, изпитвах ужас, когато я махаха, защото тогава започваха разпитите на Фади.
Борн усещаше, че върви по тънък лед. Но трябваше да разбере истината, дори и да не му харесаше това, което ще чуе.
— Беше ли наясно, че си от ЦРУ?
— Не.
— Ти каза ли му?
— Казах му, че съм от АНС, и той ми повярва. Нямаше причина да не го направи. Тези хора не правят разлика между американските шпионски служби.
— Искаше ли информация за разположението на служители на АНС или за цели на мисии?
Линдрос поклати глава.
— Както казах, интересуваше го само как съм го проследил и какво точно знам.
Борн се поколеба за момент.
— И получи ли информация по този въпрос?
— Знам какво целиш, Джейсън. Бях убеден, че ако се пречупя, ще ме убие.
Борн реши, че за момента е достатъчно. Дишането на Линдрос се бе учестило, студена пот избиваше по челото му. Лекарят го беше предупредил, че ако отиде твърде далече, ако прибърза, Линдрос може да реагира.
— Да повикам ли лекар?
— Дай ми една минута — поклати глава Линдрос. — Ще се оправя.
Борн отиде отзад в кухненското помещение на самолета и приготви нещо за хапване за двама им. Нямаше стюарди на борда, само лекарят, един пилот на ЦРУ и един въоръжен втори пилот. Връщайки се на мястото си, подаде чинията на своя приятел и седна, като сложи другата пред себе си. Известно време яде мълчаливо! Не след дълго установи, че Линдрос се е успокоил достатъчно, за да започне да се храни.
— Кажи ми какво ново, докато ме нямаше.
— Ще ми се да имах добри новини. Всъщност твоите хора заловиха онзи търговец от Кейптаун, дето продаде управляемите искрови разрядници на «Дуджа».
— Хирам Чевик, да.
Борн извади компютърната конзола, показа на монитора снимката на Хирам Чевик, за да я види Линдрос.
— Той ли е?
— Не — каза Линдрос. — Защо?
— Това е човекът, заловен в Кейптаун и прехвърлен във Вашингтон. Той избяга, но преди това един от неговите хора простреля Тим Хитнър.
— По дяволите. Хитнър бе добър човек. — Линдрос докосна монитора — Тогава кой е това?
— Мисля, че е Фади.
Линдрос не беше убеден.
— Значи сме го хванали и сме го изтървали?
— Страхувам се, че да. От друга страна, за пръв път попадаме на снимка, за която има подозрения, че е на Фади.
— Дай да видя. — Линдрос се взря пак и след доста подробно вглеждане възкликна: — Боже, това наистина е Фади!
— Сигурен ли си?
— Той беше там, когато ни свалиха — кимна Линдрос. — Тук е доста гримиран, но разпознавам формата на лицето му. И тези очи. — Той кимна пак. — Да, Фади е.
— Можеш ли да ми нарисуваш негов портрет?
Линдрос се съгласи и Борн му донесе подложка с листа и шепа моливи, които успя да набави от втория пилот.
Когато Мартин се залови за работа, Борн реши да подхване друга тема.
— Мартин, струва ми се, че има още нещо, което искаш да ми кажеш.
Линдрос вдигна глава от рисунката.
— Вероятно няма значение, но… — Той поклати глава. — Когато бях насаме с един от другите, които ме разпитваха… казва се Абуд ибн Азиз и, между другото, е дясната ръка на Фади… та той често споменаваше едно име — Хамид ибн Ашеф.
— Не го познавам.
— Наистина ли? Ако не се лъжа, мярнах името му в досието ти.
— Ами тогава сигурно е било покрай някоя от мисиите, организирани от Алекс Конклин. Но и да съм участвал, не си спомням.
— Просто се питах защо Абуд ибн Азиз разпитваше точно за тази мисия. Сигурно никога няма да разбера. — Линдрос отпи голяма глътка вода. Следваше нарежданията на лекаря да си почива и да поема течности. — Джейсън, може би все още не съм напълно адекватен, но вече излизам от шока. Знам, че шефовете ще ме подложат на един куп тестове, за да определят моята пригодност.
— Ще се върнеш на служба, Мартин.
— Надявам се съзнаваш, че ще играеш важна роля във взимането на това решение. В края на краищата, ти ме познаваш най-добре. ЦРУ би трябвало да се ръководи от твоето мнение.
Борн не можа да сдържи усмивката си.
— Това би било сериозна промяна.
Линдрос си пое дълбоко дъх, издиша, при което леко простена от болка.
— Независимо от всичко това, искам да ми обещаеш нещо.
Борн се вгледа в помръкналото му лице, за да открие някакъв знак за онова, което шефовете му — знаеше го — щяха да търсят: дали са му промили мозъка, дали е превърнат в бомба със закъснител, в човешко оръжие, което да бъде използвано срещу ЦРУ. Тази мисъл не даваше мира на Борн, докато търсеше приятеля си. Кое би било по-лошо, питаше се — да намери приятеля си мъртъв или да установи, че е бил превърнат във враг?
— Строгата организация на «Дуджа», която е почти като бизнес структура, непрекъснатите доставки на модерни оръжия, това, че Фади очевидно е получил образование на Запад — съвкупността от всички тези фактори прави групировката различна от всяка друга терористична мрежа, срещу която сме се изправяли досега — продължи Линдрос. — Изграждането на завод за обогатяване на уран е изключително скъпо начинание. Кой разполага с толкова пари? Предполагам, че е престъпен картел. Пари от маковите насаждения в Афганистан или Колумбия. Затвори това кранче — хората с парите, и ще лишиш «Дуджа» от възможността да обогатява уран, да получи още нови оръжия. Няма по-сигурен начин да бъдат върнати в изходна позиция. — Снижи глас. — В Ботсуана, струва ми се, попаднах на следа към парите на «Дуджа», която води към Одеса. Разполагам с едно име: Лермонтов. Едор Владович Лермонтов. Разузнавателните данни, които събрах в Уганда, сочат, че базата на Лермонтов е там.
Очите му блестяха, старото вълнение се връщаше.
— Помисли, Джейсън! Досега единственият реален начин да унищожим една ислямска терористична мрежа бе да проникнем в структурите й. Една тактика, която е толкова трудна, че досега така и не се увенча с успех. За първи път имаме друг вариант. Реални средства, за да унищожим най-смъртоносната терористична мрежа в света отвън навътре.
Мога да се погрижа това да стане. Но що се отнася до човека с парите, не се доверявам на никого така, както вярвам на теб. Трябва да стигнеш до Одеса възможно най-скоро, да проследиш Лермонтов и да го унищожиш.

* * *

Каменната къща бе построена преди повече от сто години. Оттогава тя бе имала предостатъчно време да се впише удобно в хълмовете на Вирджиния. Имаше капандури, покрит с каменни плочи покрив, висока стена около имота, охранявана от железни порти, които се отваряха електронно. Съседи твърдяха, че имотът е собственост на възрастен писател отшелник, който, ако някой си направеше труда да погледне копие от нотариалния акт в сградата на общината на петдесетина километра от там, бе купил сградата преди двайсет и две години за сумата от 240 000 долара, след като местните власти закрили дома за душевноболни, който се намирал там. Твърдеше се, че въпросният писател бил параноик. Защо иначе по стената му би вървял ток? Защо двойката жилести и непрекъснато гладни добермани биха скитали из имота, душейки и ръмжейки заплашително?
Всъщност имотът бе собственост на ЦРУ. Агенти ветерани, които бяха наясно, го бяха кръстили Студеният дом, защото там бе мястото, където ЦРУ провеждаше официалните си разпити. Те се шегуваха мрачно за него, тъй като самото му съществуване ги изпълваше със страх. Това бе мястото, където бяха откарани Борн и Линдрос в едно безрадостно зимно утро след пристигането им на летище «Дълес» във Вашингтон.

* * *

— Поставете главата си там. Точно така.
Агентът на ЦРУ допря ръката си на тила на Линдрос, както малко преди това бе сторил с Джейсън Борн.
— Гледайте направо, моля — продължи агентът, — и се опитайте да не мигате.
— Правил съм го хиляди пъти промърмори Линдрос.
Агентът не му обърна внимание, включи четящото ретинално устройство и се вторачи в разпечатката, докато сканираше централната част на дясното око на Линдрос. Правейки снимката, четецът автоматично сравняваше модела на ретината с този на файла. Съвпадението бе пълно.
— Добре дошли, господин заместник-директор. — Агентът се ухили и протегна ръка. — Имате разрешение да влезете в Студения дом. Втората врата вляво. Господин Борн, вие сте за третата врата вдясно.
Той кимна към асансьора, който беше инсталиран, когато ЦРУ купи имота. Тъй като го контролираше дистанционно, вратите бяха отворени и кабината ги чакаше търпеливо. В блестящата стоманена кабина нямаше нужда от цифри или бутони, които да бъдат натискани. Този асансьор отиваше единствено до приземието, където лабиринтът от неприветливи бетонни коридори, стаи без прозорци и мистериозни лаборатории, пълни с истински легион от медицински експерти и специалисти по психология, чакаше като средновековна зала на ужасите.
Всеки в ЦРУ се страхуваше да бъде отведен в Студения дом, защото това означаваше, че нещо се е прецакало ужасно. Това бе временният дом на дезертьори, двойни агенти, некомпетентни и предатели.
След това никой вече не чуваше за тези хора; съдбата им бе източник на безкрайни зловещи слухове в агенцията.
Борн и Линдрос стигнаха до приземието и излязоха в коридора, който миришеше слабо на почистващ препарат и киселина. Те застанаха, гледайки се един друг за момент. Стиснаха си ръцете като гладиатори, на които им предстои да излязат на кървавата арена, и се разделиха.

* * *

В стаята зад третата врата вдясно Борн седеше на тапициран с кожа метален стол, завинтен към бетонния под. Дългите флуоресцентни тръби на лампите над главата му, покрити със стоманена решетка, жужаха като конска муха срещу стъкло на прозорец. Имаше тоалетна чиния от неръждаема стомана в един ъгъл, подобно на тези в затвора, и малка мивка. Иначе стаята бе гола, с изключение на огледало на една от стените, през което той можеше да бъде наблюдаван от онези, на които бе възложено да го разпитат.
От два часа той чакаше само в компанията на гневното жужене на лампите. След това внезапно вратата се отвори. Един агент влезе в стаята, седна от другата страна на масата. Той извади малък касетофон и го включи, отвори папка върху масата и разпитът му започна.
— Разкажете ми всички подробности, които си спомняте, за станалото от момента, в който сте пристигнали на северния склон на Рас Дежен, до момента, когато излетяхте с обекта на борда.
Докато Борн говореше, разпитващият не изпускаше нито за миг от поглед лицето му. Той бе мъж на средна възраст, средно висок, с високо извито чело и тънка, оредяваща коса. Имаше вдадена навътре брадичка, но очите му бяха като на лисица. Нито веднъж не погледна Борн директно, но го проучваше с ъгълчетата на очите си, сякаш по този начин можеше да проникне в главата му или поне да го изплаши.
— Какво беше състоянието на обекта, когато го намерихте?
Разпитващият искаше Борн да повтори това, което вече беше казал. Това беше стандартна процедура, начин да се отсеят лъжите от истината. Ако разпитваният лъжеше, историята му щеше да се промени рано или късно.
— Той бе вързан и със запушена уста. Изглеждаше много слаб, сякаш похитителите му бяха давали минимално количество храна.
— Вероятно е имал сериозни трудности да се изкачи обратно до хеликоптера.
— Началото беше най-трудно за него. Мислех, че ще се наложи да го нося. Мускулите му бяха отслабнали, а издръжливостта му бе на практика нулева. Дадох му две протеинови блокчета и това помогна. В рамките на един час вървеше по-стабилно.
— Какво беше първото нещо, което каза? — поинтересува се разпитващият с фалшива благост.
Борн знаеше, че колкото по-случаен изглежда задаваният въпрос, толкова по-важен е той за разпитващия.
— Ще сторя каквото трябва.
Разпитващият поклати глава.
— Имам предвид, когато ви видя за първи път. Когато махнахте превръзката на устата му.
— Попитах го дали е добре.
Разпитващият погледна тавана, сякаш бе отегчен.
— И какво точно каза той?
Борн запази каменното си изражение.
— Кимна. Не каза нищо.
Разпитващият изглеждаше озадачен, сигурен знак, че се опитва да подведе Борн.
— Защо? Близко е до ума след седмица в плен да кажеш все нещо.
— Беше опасно. Колкото по-малко говорехме в момента, толкова по-добре. Той го знаеше.
Разпитващият отново го погледна с крайчеца на очите си.
— Така че първите му думи към вас бяха…
— Казах му, че трябва да се изкачим по процепа в скалата, за да се измъкнем, и той каза: «Ще сторя каквото трябва».
Разпитващият явно не беше убеден.
— Добре, да оставим това. Според вас какво бе умственото му състояние по това време?
— Изглеждаше наред. Облекчен. Искаше да се махне от там.
— Не е бил дезориентиран, не е показвал признаци, че му се губят моменти? Не е ли казал нещо странно, не на място?
— Не — нито едно от тези неща.
— Изглеждате много уверен в себе си, господин Борн. Вие самият нямате ли проблем с паметта?
Борн знаеше, че се опитват да му поставят капан, и се успокои вътрешно. Това бе последното средство, когато всички други начини да се опровергае една история са се изчерпали.
— Само що се касае до събития от миналото ми. Спомените ми от вчера, от миналата седмица или миналия месец са кристално ясни.
— Дали мозъкът на субекта е бил промит, дали той е преминал към врага? — попита след секундно колебание разпитващият.
— Човекът в отсрещната стая е Мартин Линдрос — такъв, какъвто винаги е бил. По време на обратния полет говорихме за неща, известни само на него и на мен.
— Можете ли да бъдете по-конкретен?
— Той потвърди самоличността на терориста Фади. Нарисува ми негов портрет — това е огромен пробив за нас. Дотогава Фади бе загадка. Мартин ми даде и името на дясната ръка на Фади — Абуд ибн Азиз.
Разпитващият му зададе още десетина въпроса, много от които се повтаряха, но бяха формулирани по друг начин. Борн търпеливо отговори на всички. Нищо не можеше да смути спокойствието му.
Разпитът свърши така внезапно, както бе започнал. Без да даде знак или обяснение, разпитващият изключи касетофона, взе го заедно с бележките си и напусна стаята.
Борн бе оставен да чака, само по едно време се появи друг агент, по-млад, за да донесе табла с храна. Той излезе, без да каже нито дума.
Часовникът на Борн показваше малко след шест вечерта — един цял ден, прекаран в разпити. Вратата най-после се отвори пак.
Борн, който мислеше, че е подготвен за всичко, остана много изненадан да види на прага директора, който втренчи немигащ поглед в него. По лицето на Стария Борн разчете противоречиви емоции. В края на краищата, му бе струвало много да дойде и сега това, което бе дошъл да каже, беше заседнало в гърлото му като рибена кост.
— Ти изпълни обещанието си — рече най-накрая. — Доведе Мартин у дома.
— Мартин ми е приятел. Не можех да го изоставя.
— Знаеш, Борн, не е тайна, че бих предпочел никога да не съм те срещал. — Стария поклати глава. — Но истината е, че си ми пълна загадка.
— И за самия себе си съм загадка.
Директорът примигна няколко пъти. След това се завъртя на пети и излезе, като остави вратата отворена. Борн предположи, че е свободен да си върви. И че това важи и за Мартин. Само това имаше значение. Мартин бе преминал през изтощителна серия от физически и психологически тестове. И двамата бяха преживели изпитанията в Студения дом.

* * *

Матю Лърнър, седнал на стола на директора на агенцията с кодово наименование «Тифон», зад директорското бюро на «Тифон», разбра, че нещо не е наред, в момента, в който чу ръкоплясканията. Извърна глава от компютъра, където разработваше нова система за каталогизиране на електронните файлове на «Тифон».
Изправи се, прекоси кабинета на директора и отвори вратата. Там бе посрещнат от Мартин Линдрос, заобиколен от служители на «Тифон», които се усмихваха, смееха, стискаха ентусиазирано ръката му и го аплодираха насърчително.
Лърнър едва можа да повярва на очите си. «Ето, идва Цезар», помисли си той горчиво. «Защо директорът не сметна за необходимо да ми каже, че се е върнал?» Със смесица от неприязън и завист той гледаше «блудния» шеф на «Тифон» да се приближава бавно, триумфално към него. «Защо си тук? Защо не си мъртъв?»
С немалко усилие той изобрази усмивка на лицето си и протегна ръка.
— Всички славят завърналия се герой.
Линдрос отвърна на усмивката със същата облечена в стомана ирония.
— Благодаря, задето ми пазеше мястото, Матю.
Мина покрай Лърнър и влезе в кабинета си. Там, застанал неподвижно, се огледа.
— Какво, нима не сте пребоядисали? — Когато Лърнър го последва вътре, той добави: — Преди да се качиш горе, бих искал да получа кратък устен доклад за състоянието на нещата.
Лърнър направи, каквото поискаха от него, докато се захвана с неприятната задача да си събере личните вещи.
— Бих бил благодарен да намеря кабинета такъв, какъвто го оставих, Матю — рече Линдрос, след като го изслуша.
Лърнър се взря в него за частица от секундата, след което внимателно върна по местата им всички снимки, гравюри и спомени, които беше махнал с надеждата да не ги види никога повече. Като добър командир той знаеше кога да напусне бойното поле. Това определено беше началото на нова война.

* * *

Три минути след като Лърнър бе напуснал офисите на «Тифон», телефонът на Линдрос иззвъня. Беше Стария.
— Обзалагам се, че се чувстваш добре зад това бюро.
— Нямаш си представа колко — каза Линдрос.
— Добре дошъл у дома, Мартин. И ти го казвам съвсем искрено. Потвърждението за намеренията на «Дуджа», което си получил, е безценно…
— Да, сър. Вече изготвих поетапен план как да им попречим.
— Браво — каза директорът. — Събери екипа си и се заеми с мисията, Мартин. Докато кризата не приключи, твоята мисия е мисия на цялото ЦРУ. От този момент имаш неограничен достъп до всички ресурси на ЦРУ.
— Ще го сторя, сър.
— Разчитам на теб, Мартин — каза директорът. — Ще можеш да ми представиш първия си доклад на вечеря днес. Точно в осем.
— С нетърпение, сър.
Директорът прочисти гърлото си.
— А сега какво предлагаш за Борн?
— Не разбирам, сър.
— Не си играй игрички с мен, Мартин. Този човек е заплаха, и двамата го знаем.
— Той ме върна у дома, сър. Съмнявам се, че някой друг можеше да се справи.
Стария пренебрегна думите на Линдрос.
— Ние сме в разгара на национална криза от безпрецедентен мащаб и сериозност. Последното, от което се нуждаем, е агент, който не подлежи на контрол. Искам да се отървеш от него.
Линдрос се размърда в стола си, взря се през прозореца към сребърните капки на студения дъжд. Той си отбеляза наум да провери дали полетът на Борн няма да има закъснение.
— Ще се нуждая от официално разрешение за това — каза след продължително мълчание.
— О, не, не, нищо подобно. Така или иначе, този човек има девет живота. — Директорът замълча за момент. — Знам, че вие двамата имате някаква връзка, но тя е нездравословна. Повярвай ми, знам го. Припомни си, че погребахме Алекс Конклин преди три години. За всеки е опасно да се приближава твърде близко до него.
— Но, сър…
— Ако това ще помогне, смятай го за последно изпитание за лоялност, Мартин. Твоето оставане в «Тифон» зависи от това. Не е нужно да ти напомням, че има някой, който ти диша във врата. От този момент трябва да прекъснеш всички връзки с Джейсън Борн. Той няма да получава информация — абсолютно никаква, от твоя кабинет или от друго място в сградата. Ясно ли е?
— Да, сър. — Линдрос прекъсна разговора.
Носейки безжичния телефон, той се изправи и застана до прозореца, опря бузата си в стъклото, усещайки студените струйки. Болките, които все още усещаше чак до мозъка на костите си, заедно с едно главоболие, което бе пропуснал да спомене пред лекарите на ЦРУ и което никога не изчезваше напълно, бяха живо напомняне за това, което се беше случило с него, колко дълго бе неговото пътуване дотук.
Набирайки един номер, той опря слушалката до ухото си.
— Полетът на Борн навреме ли е? — Кимна при отговора. — Добре. Той е на летището във Вашингтон? Видяхте ли го? Отлично, прибирайте се. Точно така. — Той прекъсна връзката. Каквото и да се случваше тук, Борн бе на път за Одеса.
Връщайки се на бюрото, той включи интеркома, каза на секретаря си да свика незабавен телефонен конферентен разговор с всички агенти на «Тифон» в чужбина. Когато това бе сторено, той включи говорителя в заседателната зала, където беше свикал спешна среща на целия персонал на «Тифон» във Вашингтон. Там той им разказа подробностите, които знаеше за заплахата, след това изложи плана си. Разделяйки хората си на екипи от по четирима души, разпредели задачите, чието изпълнение, както им каза, трябваше да започне незабавно.
— От този момент всички други мисии са замразени — каза им той. — Да се открие и да се спре «Дуджа» е нашият пръв и единствен приоритет. Докато това не бъде направено, всички отпуски са отменени. Свиквайте с този режим, момчета. Преминаваме на извънреден денонощен график.
След като се убеди, че заповедите му се изпълняват както иска, излезе и се запъти към апартамента на Сорая, за да поправи това, което Матю Лърнър бе прецакал с нея. В колата той отвори четирибандовия си мобилен телефон, набра номер в Одеса. Когато познатият мъжки глас отговори, той каза:
— Готово. Борн ще пристигне утре следобед в 16,40 ч. местно време от Мюнхен. — Той премина на червено, след което зави надясно. Жилищната сграда на Сорая бе на три пресечки оттам. — Ще го следиш отблизо, както говорихме… Не, искам просто да се уверя, че не си решил да направиш някакви промени в плана междувременно. Добре тогава. Той ще стигне до павилиона, защото смята, че там е щабът на Лермонтов. Преди да успее да открие истината, ти ще го убиеш.


Втора част

Дванайсета глава

В Одеса има павилион, един от многото на плажа на брега на Черно море. Той е очукан, сив като водата, която се блъска в брега. Борн разбива ключалката на страничната врата на павилиона и се вмъква вътре. Къде е човекът, когото носи? Той не си спомня, но забелязва, че ръцете му са изцапани с кръв. Край него витае усещането за насилствена смърт. Какво се е случило, недоумява той. Няма време, няма време! Някъде тиктака часовник. Трябва да продължи.
Павилионът, който би трябвало да е изпълнен с живот, е тих като гробница. В задната му част има остъклена кухня, ярко осветена от флуоресцентни лампи. Той вижда движение през стъклото и приведен, се промъква между касите с бира и сода, подредени една върху друга като колони в катедрала. Вижда силуета на мъжа, когото е изпратен да убие, но той е успял да го заблуди и да се измъкне.
Това няма да помогне.
Вече е близо до мишената си, когато движение отляво го кара да се обърне. Към него от сенките изплува жена. Мари! Какво прави тя в Одеса? Как е разбрала къде е той?
— Скъпи — казва тя. — Ела с мен, махни се от тук.
— Мари — паника стяга гърдите му. — Защо си тук? Твърде опасно е.
— Опасно беше да се омъжа за теб, скъпи, но това не ме спря.
Разнася се висок пронизителен звук и отеква в празното пространство вътре в него.
— Но сега си мъртва.
— Мъртва ли? Да, предполагам, че съм. — Гримаса за миг изкривява красивото й лице. — Защо не беше там, скъпи? Защо не защити мен и децата? Щях да съм жива сега, ако не беше в другия край на света, ако не беше с нея.
— С нея? — Сърцето на Борн блъска като механичен чук и паниката му нараства все повече.
— Можеш да излъжеш всеки, освен мен, скъпи.
— Какво имаш предвид?
— Виж ръцете си.
Той се взира надолу към кръвта, засъхваща в гънките на дланите му.
— Чия е тази кръв?
Търси отговор и поглежда нагоре. Но Мари си е отишла. Останала е само ярката светлина, заливаща пода като кръв от рана.
— Мари — вика той тихо. — Не ме изоставяй.

* * *

Мартин Линдрос и похитителите му пътуваха от дълго време. Отначало го качиха на хеликоптер, а после го прехвърлиха на малък самолет, който спря поне веднъж за презареждане. Той не беше сигурен, тъй като или бе заспал, или му бяха дали приспивателно. Не че имаше значение. Знаеше, че е напуснал Рас Дежен, напуснал е Североизточна Етиопия, напуснал е Африка изобщо.
Джейсън? Какво ли е станало с Джейсън? Жив ли е или мъртъв? Ясно бе, че Джейсън не е успял да го открие навреме. Той не можеше да допусне възможността Джейсън да е мъртъв. Не би повярвал дори ако самият Фади му бе казал. Познаваше Борн твърде добре. Той винаги имаше начин да разрови прясно изкопаната пръст и да се измъкне от гроба си. Джейсън бе жив, Линдрос беше сигурен.
Но той размишляваше дали и това има значение. Дали Джейсън подозира, че Карим ал Джамил е заел мястото на Линдрос? Ако е бил заблуден, дори да е оцелял при спасителната мисия на Рас Дежен, той е изоставил търсенето. Но друга, дори още по-зловеща възможност го накара да плувне в студена пот. Какво, ако Джейсън е намерил Карим ал Джамил и го е завел в централата на ЦРУ? Господи, какво планираше Фади?
Самолетът навлезе в зона на турбуленции. За да се закрепи, той се облегна на студената извита преграда, разделяща самолета. Опипа превръзката, която покриваше половината му лице. Под нея се намираше дупката, където е било дясното му око. Беше му станало навик. Главата му пулсираше от неописуема болка. Имаше чувството, сякаш окото му е в пламъци — само че то вече не беше негово. То принадлежеше на брата на Фади, Карим ал Джамил ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб. Първоначално тази мисъл предизвикваше гадене у него. Повръщаше често и обилно, като наркоман в абстиненция. Сега се чувстваше силно потиснат.
Оскверняването на тялото му, отнемането на негов орган, докато бе още жив, бе ужас, от който никога нямаше да се възстанови. На няколко пъти, когато беше извън сребристото езеро, където ловеше пъстърва, мисълта да се самоубие му минаваше през ума, но всъщност той никога не я бе обмислял сериозно. Самоубийството бе начин за измъкване на страхливеца.
Освен това той много искаше да живее, дори и само за да отмъсти на Фади и Карим ал Джамил.

* * *

Борн се събуди и потръпна. Огледа се наоколо. Беше загубил ориентация за миг. Къде се намираше? Видя бюро, нощно шкафче, дръпнати завеси, през които не влизаше светлина. Безлични мебели, тежки и протрити. Хотелска стая. Къде?
Измъкна се от леглото, мина по пъстрия килим и дръпна дебелите завеси. Внезапен блясък заля лицето и гърдите му. Той примига под острите снопчета слънчева светлина, златни на фона на тъмносивата вода. Черно море. Той беше в Одеса.
Дали бе сънувал Одеса, или си беше спомнил Одеса?
Обърна се, умът му все още бе изпълнен със съня спомен. Мари в Одеса? Невъзможно! Тогава какво правеше тя в откъслеците от неговите спомени за…
Одеса!
Градът беше виновен за раждането на спомена му. Той е бил тук преди това. Бе изпратен да убие… някого. Кого? Нямаше представа.
Той седна отново на леглото и потърка очите си. Все още чуваше гласа на Мари.
Щях да съм жива сега, ако не беше в другия край на света, ако не беше с нея. Не обвинително. Тъжно.
Какво значение имаше къде е той и какво прави? Той не е бил с нея. Мари му се беше обадила по телефона. Тя мислеше, че само е настинала, нищо сериозно. След това дойде второто обаждане, което го накара да изпадне в лудост от мъка. И вина.
Той трябваше да бъде там, за да защити семейството си, също както трябваше да бъде там, за да защити първото си семейство. Историята се повтаряше, ако не точно, поне трагично близко. По ирония това място, толкова далеч от мястото на трагедията, го беше приближило до самия ръб на черната дупка, която зееше в него. Вглеждайки се в нея, той почувства онова старо, непреодолимо отчаяние, надигащо се в него — нуждата да накаже себе си или да накаже някого другиго.
Той се почувства ужасно самотен. За него това бе дълбоко обезпокоително състояние, сякаш бе излязъл от тялото си, както човек прави в съня си. Само че това не беше сън. Той бе буден. Не за първи път се чудеше дали преценките му не са изкривени от сегашния хаос в емоциите му. Той не можеше да намери друго логично обяснение за някои странности: за това, че е извел «Хирам Чевик» от килията му в ЦРУ, че се е събудил тук и не знае къде е. Мислеше си дали смъртта на Мари не бе довела до пълно раздвояване на личността му, дали тънките нишки, които свързваха неговите многобройни идентичности, не бяха прекъснати. С други думи, чудеше се дали не полудява.
Телефонът му иззвъня. Беше Сорая.
— Джейсън, къде си?
— В Одеса — каза той глухо. Устата му сякаш беше пълна с памук.
Тя замълча, шокирана. След това попита:
— Какво, по дяволите, правиш там?
— Линдрос ме изпрати тук. Вървя по една следа, която той ми даде. Той смята, че човек, на име Лермонтов, финансира «Дуджа». Едор Владович Лермонтов. Престъпен картел — наркотици най-вероятно. Говори ли ти нещо това име?
— Не. Но ще проверя в базата данни на ЦРУ. — Тя му разказа накратко за инцидента в хотел «Конститюшън». — Най-странното е, че е бил използван много необичаен катализатор — въглероден дисулфид. Според моята приятелка тя никога не се е сблъсквала с него преди това.
— За какво се използва той?
— Главно в производството на целулоза, карбонови влакна, всякакви видове серни съединения. Използва се и като препарат за борба с вредители, и като флотационен агент при преработката на минерали. В миналото е бил използван и в хладилници и пожарогасители. Според нея е бил използван заради ниската си точка на запалване.
— Което го превръща в експлозив — допълни Борн, докато гледаше към един петролен танкер, идващ празен от Истанбул.
— Много ефикасен при това. Отнесе целия апартамент. Истинска огнена буря. Ние извадихме късмет с протезите, които са се запазили в канала на ваната. Не е останало нищо друго, което би могло да представлява ценност, нищо от тялото за идентификация.
— Изглежда, че късметът на Фади е на път да отиде в канала — каза Борн с мрачен хумор.
— Следата към Лермонтов ме интересува — засмя се Сорая, — защото си спомних за старите хладилници и пожарогасители, които бяха забранени в САЩ, но вероятно не и на други места като Източна Европа, Украйна, Одеса.
— Това е идея, която си струва да бъде проследена — каза Борн, прекъсвайки връзката.

* * *

Макар и след полунощ, Мартин Линдрос бе на компютърния си терминал и вкарваше информация. ЦРУ все още беше в режим «Меса». Имаше криза, всички отпуски бяха отменени. Сънят бе лукс, който никой не можеше да си позволи.
На вратата леко се почука и Сорая провря глава, като го погледна въпросително. Той й махна и тя затвори вратата зад себе си. Седна пред бюрото му и постави нещо върху него.
— Какво е това? — каза Линдрос.
— Това е протеза. Моя приятелка — специалист по палежи в Отдела за разследване на пожари, ми се обади, защото открила нещо в апартамента на братя Силвър в «Конститюшън», което не можеше да обясни. Това. Използва се за изключително сложни маскировки.
Той взе протезата.
— Да. Джейсън ми показа веднъж нещо такова. Целта му е да промени външния вид.
Сорая кимна.
— Има достатъчно доказателства да заключим, че Джейкъб Силвър всъщност е бил Фади, че «брат» му е бил друг терорист, че те са предизвикали пожара.
— Не откриха ли тяло в апартамента? Не беше ли на един от братята Силвър?
— И да, и не. Най-вероятно е тялото да е на един пакистански сервитьор. Там никога не е имало «братя Силвър».
— Хитро — Линдрос се замисли, докато въртеше протезата между пръстите си. — Но засега няма особена полза за нас.
— Напротив. Сорая я взе обратно. — Ще видя какво мога да намеря за това кой я е произвел.
Линдрос бе потънал в мислите си.
— Борн ми се обади преди по-малко от час — продължи Сорая.
— Така ли?
— Искаше да изровя каквото мога за наркобарон на име Едор Владович Лермонтов.
Линдрос подпря лактите си на бюрото, събирайки пръстите си. Това бе ситуация, която можеше бързо да излезе от контрол, ако той го допуснеше. С неутрален глас той каза:
— И какво откри?
— Все още нищо. Исках първо да ти покажа протезата.
— Добре си направила.
— Благодаря, шефе. — Тя се изправи. — Сега ми предстоят часове усилено ровене.
— Забрави проучването. Аз не успях да намеря нищо за този кучи син. Който и да е той, е сигурно защитен. Точно типът, който «Дуджа» би използвала за финансиране. — Линдрос вече се беше обърнал към екрана на компютъра си. — Искам да хванеш следващия самолет за Одеса. Искам да помогнеш на Борн.
Сорая явно се изненада.
— На него няма да му хареса.
— От него не се и иска да му хареса — каза Линдрос кратко.
Когато Сорая протегна ръка да вземе протезата, Линдрос я грабна от бюрото.
— Аз ще се погрижа за това.
— Сър, ако позволите да отбележа, вие си имате достатъчно работа в момента.
Линдрос се вгледа внимателно в лицето й.
— Сорая, искам аз да ти кажа това. Имахме къртица в «Тифон».
Той забеляза как тя затаи дъх. Отвори едно чекмедже и извади тънко досие, което бе подготвил.
Сорая го взе и отгърна корицата. Зачете и усети как горещи сълзи опариха очите й. Беше Том Хитнър. Борн беше прав в края на краищата. Хитнър бе работил за «Дуджа»
Тя погледна към Линдрос.
— Защо?
Той сви рамене.
— За пари. Всичко е вътре. Електронната следа, която води до сметка на Кайманите. Хитнър бе роден в голяма бедност, нали? Баща му дълго време е бил в лечебно заведение, което застраховката му не можеше да покрие. Всеки си има слабости, Сорая. Дори и най-добрият ти приятел.
Той си прибра досието.
— Забрави за Хитнър, той е минало. Имаш много работа. Искам те в Одеса възможно най-скоро.
Когато вратата се затвори, Линдрос продължи да гледа след нея, сякаш я виждаше как се отдалечава. Да, наистина — помисли си той. — В Одеса ще бъдеш убита, преди да откриеш кой е направил тази протеза.


Тринайсета глава

Борн се регистрира в хотел «Самара» — гигантска, по-скоро тромава сграда край пристанището срещу пътническия терминал, откъдето фериботи идваха и отпътуваха по график. Лъскавият хотел бе издигнат на масивния пристан след последното му идване тук. Изглеждаше му не на място, като костюм «Долче и Габана» върху бездомник.
Обръснат, изкъпан и облечен, той се спусна в огромното безлюдно фоайе, натруфено като старомодна празнична шапка от деветнайсети век. Всъщност всичко в хотела напомняше за началото на деветнайсети век — от масивните протрити кадифени мебели до тапетите с флорални мотиви по стените.
Той закуси сред червендалести бизнесмени в слънчевата трапезария, която гледаше към пристанището. Миришеше на прегорено олио и бира. Когато сервитьорът му донесе сметката, той каза:
— По това време на годината къде може да отиде човек, за да си прекара добре?
Борн говореше на руски. Макар това да беше Украйна, руският бе официалният език в Одеса.
— «Ибиса» е затворена — каза сервитьорът, — както и всички клубове в Аркадия. — Аркадия бе кварталът с плажовете, които през лятото бяха пълни с младежи, богати рускини и туристи, тръгнали на лов. — Зависи. Какво предпочитате — момче или момиче?
— Нито едното, нито другото — каза Борн. Той докосна с върха на пръста си носа, поемайки шумно въздух.
— А, този бизнес работи целогодишно — каза сервитьорът. Той беше слаб мъж, прегърбен, преждевременно остарял. — Колко ви трябва?
— Повече, отколкото можеш да ми набавиш. Аз съм в бизнеса с продажбите на едро.
— Това е съвсем друга история — каза сервитьорът предпазливо.
— Ето ти всичко, което трябва да знаеш. — Борн побутна пачка долари.
Без колебание сервитьорът грабна банкнотите.
— Знаете ли пазара «Привоз»?
— Ще го намеря.
— Редицата с яйцата, третият щанд от източния му край. Кажете на Евгений Фьодорович, че искате кафяви яйца, само кафяви.

* * *

«Самара», като всичко в стара Одеса, бе построен в неокласически стил, което означаваше, че имитира френската архитектура. Това едва ли бе изненадващо, като се има предвид, че един от основателите на Одеса, херцог Дьо Ришельо, бе и главният градски архитект и дизайнер през единайсетте години, докато е бил губернатор на Одеса в началото на деветнайсети век. Руският поет Александър Пушкин, живял в изгнание тук, е казал, че може да усети аромата на Европа в магазините и кафенетата на Одеса.
На сенчестата улица «Приморская», от двете страни на която растяха липи, студен, влажен въздух посрещна Борн, който биеше в лицето му и зачерви кожата му. Ниски облаци висяха навътре в морето, плътни и тъмни и изливаха леден дъжд върху настръхналата повърхност на вълните.
Соленият дъх от морето събуди спомена с неподозирана жестокост. Нощ в Одеса, кръв по ръцете му, живот, който виси на косъм, отчаяно търсене на мишената, което го отвежда до павилиона, където я беше открил.
Той поглежда към сушата, към терасираните хълмове, заобикалящи пристанището с форма на ятаган. Направи справка с картата, която му бе дал престарелият портиер на хотела, и скочи в един трамвай, който бе намалил скоростта си и щеше да го заведе до жп гарата на Италианския булевард.
Пазарът «Привоз» за селскостопански продукти, на един хвърлей място от гарата, бе колосално сборище на живи животни и продукти под гофриран тенекиен покрив. Щандовете бяха поставени зад високи до кръста бетонни блокове, които накараха Борн да си спомни за антитерористичните блокади във Вашингтон. Временни бараки с подвижни легла заобикаляха пазара. Селяни идваха от близо и далеч и тези, които трябваше да пътуват на по-голямо разстояние, нощуваха тук.
На пазара цареше хаос от звуци, миризми, викове на различни езици — лош руски, украински, румънски, еврейски, грузински, арменски и турски. Миризмите на сирене се смесваха с тези на прясно месо, зеленчуци, пикантни подправки и оскубани птици. Борн видя огромни като страничен защитник забрадени жени с наядени от молци пуловери зад сергиите в Турския ред. За непосветения пазарът представляваше абсолютно объркващо струпване на щандове, върху които орди от яки купувачи облягаха внушителните си кореми.
След като попита за посоката няколко души, Борн се запъти през гълчавата и неразборията към редицата с яйцата. Насочи се към третия щанд от източния край, пред който имаше много хора, както навсякъде. Червендалеста жена и як мъж, вероятно Евгений Фьодорович, бяха заети с продажбата на яйцата. Той изчака опашката от страната на мъжа и когато му дойде редът, каза:
— Вие ли сте Евгений Фьодорович?
Мъжът му хвърли кос поглед.
— А защо се интересувате?
— Търся кафяви яйца, само кафяви. Казаха ми да дойда тук и да попитам за Евгений Фьодорович.
Евгений Фьодорович изсумтя, наведе се и каза нещо на жената до него. Тя кимна, без да прекъсне отработения ритъм на пакетиране на яйцата и прибиране на парите в огромните джобове на избелялата й рокля.
— Оттук — каза Евгений, сочейки с глава. Той извади овехтяло сако, излезе иззад бетонната бариера и поведе Борн към източната страна на пазара. Те прекосиха улица «Среднефонтанская» и навлязоха в площад «Куликово поле». Небето бе станало бяло, сякаш гигантски облак бе паднал отгоре и бе покрил града. Светлината, равномерна и без сенки, бе мечтата за всеки фотограф. Тя разкриваше всичко.
— Както виждаш, площадът е много съветски, много грозен, ретро, но не в добрия смисъл — каза Евгений Фьодорович иронично. — Той обаче служи, за да ни напомня за миналото — за глада и кланетата.
Мъжът продължи да върви, докато стигнаха до десетметрова статуя.
— Моето любимо място за правене на бизнес: в краката на Ленин. В старите дни комунистите организираха митинги тук. — Отпуснатите му рамене се повдигнаха и отново се приведоха. — Какво по-добро място, а? Сега Ленин ме гледа отгоре като проклет светец покровител, който, вярвам, е бил запратен в най-дълбоката огнена дупка на ада.
Очите му отново се присвиха. Миришеше така, както миришат бебетата, на пресечено мляко и захар. Имаше дебели вежди под ореол от кафява коса, която се къдреше навсякъде като използвана тел за почистване на съдове.
— Значи искаш кафяви яйца.
— Голямо количество — каза Борн. — И постоянна доставка.
— Така ли? — Евгений приседна на варовиковия пиедестал на статуята на Ленин и извади черна турска цигара. Запали с бавен, почти религиозен ритуал, вдишвайки дълбоко дима в дробовете си. След това я хвана като хипи, което се наслаждава на цигара със силна мексиканска марихуана. — Откъде да знам, че не си от Интерпол? — каза той, изпускайки въздух с меко свистене. — Или си агент под прикритие на ССУ?
Той имаше предвид Службата за сигурност на Украйна.
— Защото ти казвам, че не съм.
Евгений се засмя.
— Знаеш ли какво е ироничното в този град? Той е на брега на Черно море, но винаги е страдал от недостиг на питейна вода. Това всъщност не би било особено интересно, освен заради факта, че по този начин Одеса е получила името си. В императорския двор на Екатерина се говорело на френски и някакъв шегобиец предложил тя да нарече града Одеса, защото звучи като assez d'eau, произнесено наобратно. Достатъчно вода, нали? Такава шибана шега си направиха французите с нас.
— Ако сме свършили с урока по история — каза Борн, — бих искал да се срещна с Лермонтов.
Евгений погледна към него през острия дим.
— С кого?
— С Едор Владович Лермонтов. Той държи търговията тук.
Евгений се изправи, очите му гледаха някъде покрай Борн. Той го поведе покрай паметника.
Без да обръща глава, Борн видя с периферното си зрение мъж, който разхождаше голям доберман. Дългата тясна глава на кучето се въртеше, жълтите му очи се взираха в Евгений, сякаш можеше да усети страха му.
Когато стигнаха до другата страна на статуята на Ленин, Евгений каза:
— Сега докъде бяхме стигнали?
— Лермонтов — каза Борн. — Шефът ти.
— Твърдиш, че той е шефът ми?
— Ако работиш за някой друг, кажи ми сега — каза Борн кратко. — Аз искам да правя бизнес с Лермонтов.
Той усети как другият мъж се промъква зад него, но не помръдна, не даде никакъв признак пред Евгений Фьодорович, докато студеното дуло на пистолет не опря в главата му зад дясното ухо.
— Запознай се с Богдан Илич.
Евгений Фьодорович пристъпи напред и разкопча палтото на Борн.
— Сега ще разберем истината — товарищ.
С минимално усилие пръстите му измъкнаха портфейла и паспорта от вътрешния джоб. Той отстъпи назад и отвори първо паспорта.
— Молдовец, така ли? Илиас Вода. — Той се взря в снимката. — Да, добре, това си ти. — Бързо отгърна една страница. — Идваш право от Букурещ.
— Хората, които представлявам, са румънци — каза Борн.
Борн гледаше как Евгений Фьодорович рови с лапата си из портфейла, преглеждайки трите различни вида документи, включително шофьорската книжка и разрешителното за внос-износ. Това, последното, бе отлично хрумване, помисли си Борн. Трябваше да благодари на Дерон, когато се върне.
Най-накрая Евгений му върна портфейла и паспорта. Без да изпуска Борн от поглед, той извади сателитен телефон и набра местен номер.
— Нов бизнес — каза той лаконично. — Илиас Вода, твърди, че представлява румънски интереси. — Той за момент отдалечи телефона от ухото си, за да попита Борн: — Колко?
— Лермонтов ли е?
— Колко? — попита Евгений мрачно.
— Сто килограма сега.
Евгений се взря в него с възторг.
— Два пъти повече идния месец, ако всичко върви добре.
Евгений се отдалечи малко, обърна се с гръб към Борн, докато говореше по телефона. След малко се върна. Телефонът вече бе прибран в джоба му.
Друго движение на главата му накара Богдан Илич да махне пистолета от главата на Борн, да го прибере под дългото палто, което се увиваше около глезените му. Той бе дебеловрат мъж с много тъмна коса, която бе намазана с брилянтин от дясно на ляво на скалпа му по начин, който смътно напомняше любимата прическа на Хитлер. Очите му бяха като ахати, проблясващи мрачно на дъното на кладенец.
— Утре вечер.
Борн се вгледа в него. Той искаше да се заеме незабавно със задачата, времето бе от жизнена важност. Всеки ден, всеки час приближаваха Фади и хората му все по-близко до момента, когато щяха да активират ядреното оръжие. Но видя върху лицето на Евгений студеното изражение на опитен професионалист. Не беше разумно да се опитва да се срещне с Лермонтов по-скоро. Бяха го подложили на тест и Борн знаеше, че Лермонтов иска време, за да го наблюдава, преди да се види с него. Да протестира би било повече от дръзко. Това щеше да бъде възприето като слабост.
— Дай ми време и място — каза Борн.
— След вечеря. Бъди готов. Някой ще позвъни в стаята ти. Хотел «Самара», нали?
Сервитьорът, който му беше дал името на Евгений, помисли си Борн.
— Тогава няма нужда да ти давам номера на стаята ми.
— Наистина няма.
Евгений Фьодорович протегна ръка. Когато Борн я хвана, той каза:
— Господин Вода, желая ви успех във вашето начинание. — Той не отпусна веднага здравата си хватка около ръката на Борн. — Сега вие сте на наша територия и сте или наш приятел, или враг. Моля ви да помните това, преди да се опитате да се свържете с някого по някакъв начин по някаква причина, освен ако не сте враг. Няма да има втори шанс. — Жълтите му зъби се показаха, когато устните му се разтвориха в ехидна усмивка. — За такова предателство никога няма да напуснете Одеса жив, мога да ви гарантирам това.


Четиринайсета глава

Мартин Линдрос с досиета в ръка вървеше към кабинета на Стария за спешно свикан брифинг, когато телефонът му иззвъня. Беше Ан Хелд.
— Добър ден, господин Линдрос. Има промяна в плана. Моля да се срещнете с директора долу, в тунела.
— Благодаря ти, Ан.
Линдрос прекъсна връзката с натискане на бутона. Тунелът бе подземен паркинг, където се прибираха и поддържаха служебните коли и където обслужващ персонал по одобрен от ЦРУ списък идваше и си отиваше под наблюдението на въоръжени агенти, носещи бронежилетки.
Той взе асансьора надолу до Тунела, където показа идентификационната си карта на дежурния агент. Мястото всъщност бе огромен подсилен стоманен бункер, защитен както срещу бомби, така и срещу пожари. Имаше само една рампа, която водеше до улицата, но можеше да бъде отцепена незабавно от двата края. Бронираният линкълн на Стария стоеше запален на площадката, задната му врата беше отворена. Линдрос се наведе, за да влезе, и седна до директора на луксозните кожени седалки. Вратата се затвори, без той да я докосва. Въоръженият шофьор му кимна, след което междинният прозорец се плъзна нагоре, изолирайки пътниците в обширното задно отделение. Прозорците в задната част бяха специално оцветени, така че никой не можеше да надникне вътре.
— Донесе ли двете досиета?
— Да, сър. — Линдрос кимна, като му подаде папките.
— Това беше добра работа, Мартин. — Стария направи недоволна физиономия. — Извикаха ме от ПОТУС. — ПОТУС беше съкратеното название на «президента на Съединените щати», което служителите на силите за сигурност във Вашингтон предпочитаха. — Съдейки по кризите, в които се намираме — вътрешна и външна, — въпросът е колко неприятен ще бъде този разговор.

* * *

Както се оказа, срещата наистина бе много неприятна. От една страна, Стария бе извикан не в Овалния кабинет, а във Военната зала, три етажа под земята. От друга страна, президентът не беше сам. Там имаше шест души, наредени около кръглата маса в центъра на укрепеното с бетон помещение. То се осветяваше единствено от огромни екрани на четирите стени, които показваха зашеметяваща поредица от сменящи се кадри от военни бази, разузнавателни авиомисии, дигитални военни симулации.
Стария познаваше някои от шестимата срещу него. Президентът го представи на останалите. От ляво на дясно групата започваше с Лутър Лавал, шефа на военното разузнаване, едър, непривлекателен мъж с набръчкано чело и рядка стърчаща металносива коса. От лявата си страна президентът представи Джон Мюлер, високопоставен представител на Министерството на вътрешната сигурност, тип с проницателни очи, чието абсолютно спокойствие подсказваше на директора колко опасен е той. Човекът отляво на него не се нуждаеше от представяне. Това бе Бъд Холидей, министърът на отбраната. След това идваше самият президент, слаб, подвижен мъж, с открито лице и остър ум. Отляво на него бе съветникът по националната сигурност, с тъмна коса, обли рамена, неспокойни и блестящи очи, както Стария винаги си мислеше, на голям гризач. Последният човек отдясно бе мъж с очила на име Гундарсън, който работеше в Международната комисия по ядрена енергия.
— Сега, когато всички сме се събрали — започна президентът без обичайния протоколен увод, — нека да преминем по същество. — Очите му се спряха върху директора. — Ние сме в разгара на криза с безпрецедентни размери. Всички сме уведомени за ситуацията, но тъй като нещата много бързо се променят, ще ни запознаеш с последните събития, нали, Кърт?
Стария кимна, отваряйки досието на «Дуджа».
— Завръщането на заместник-директора Линдрос ни предостави допълнителни разузнавателни данни за движението на «Дуджа», както и значително укрепи морала в агенцията. Сега имаме потвърждение, че базата на «Дуджа» е в планинската верига Семиан в Североизточна Етиопия, че те транспортират уран, както и управляеми искрови разрядници, които се използват за задействането на ядрено устройство. Анализирайки последните телефонни разговори на «Дуджа», ние сме на път да локализираме мястото, където според нас те обогатяват уран.
— Отлично — каза Лавал. — Веднага щом потвърдите действителните координати, ще наредим прецизен въздушен удар, който ще върне кучите синове обратно на нулата.
— Г-н директор — каза Гундарсън, — до каква степен сме сигурни, че «Дуджа» е в състояние да обогатява уран? В края на краищата се изисква не само специална технология, но и съоръжение, снабдено наред с другото с хиляди центрофуги, за да се обогати уранът до степен, необходима дори за едно–единствено ядрено оръжие.
— Не сме сигурни — каза директорът хрипкаво, — но сега имаме личните свидетелства както на заместник-директора Линдрос, така и на агента, който го доведе у дома, че «Дуджа» прехвърля уран и искрови разрядници.
— Това добре — каза Лавал — но всички ние знаем, че жълтият уранов концентрат се среща в големи количества и не е скъп. Има дълъг, дълъг път до обогатяването му до ниво, годно за оръжие.
— Съгласен съм. Проблемът е, че характеристиките на остатъчната радиация ни карат да смятаме, че «Дуджа» прехвърля прахообразен уранов диоксид — каза директорът. — За разлика от жълтия концентрат, урановият диоксид е само на една стъпка от оръжейния уран. Той може да бъде превърнат в метал във всяка прилична лаборатория. Затова трябва да се отнасяме изключително сериозно към всичко, което «Дуджа» планира.
— Ако всичко това не е дезинформация — каза Лавал упорито. Той бе човек, който често използваше неоспоримата си власт, за да вбеси някого. Нещо по-лошо, той явно се наслаждаваше на това.
Гундарсън прочисти гърлото си надуто.
— Съгласен съм с директора. Идеята за терористична мрежа, която притежава уранов диоксид, е плашеща. Когато се отнася до пряка заплаха от ядрено оръжие, не можем да си позволим да я отхвърлим като дезинформация. Той бръкна в куфарчето, поставено до него, извади сноп документи, които раздаде на всички. — Едно ядрено устройство, независимо дали е т.нар. мръсна бомба или не, има определен размер, спецификации и неизменни компоненти. Позволих си да изготвя списък, заедно с подробни рисунки, които показват размера, спецификациите и евентуалните маркери за засичане. Бих предложил тези документи да се разпространят до всички органи на реда във всички големи градове в Америка.
Президентът кимна.
— Кърт, искам ти да координираш разпространяването им.
— Веднага, сър — каза директорът.
— Само един момент, г-н директор — каза Лавал. — Искам да се върна към другия агент, който споменахте. Това вероятно е Джейсън Борн. Агентът, замесен в провала с избягалия терорист. Той беше този, които изкара вашия затворник от килията му без нужното разрешение, нали?
— Това е изцяло вътрешен въпрос, г-н Лавал.
— Смятам, че поне в тази стая необходимостта от откровеност надделява над всякакви вътрешни вражди — каза шефът на военното разузнаване. — Честно казано, аз се съмнявам дали може да се вярва на каквото и да е, което е казал Борн.
— Вие сте имали проблеми с него по-рано, нали, г-н директор? — Въпросът бе отправен от министър Холидей.
Директорът изглеждаше уморен, но мозъкът му работеше на пълни обороти. Той разбра, че моментът, който бе чакал, е настъпил. Беше подложен на внимателно координирана атака.
— Какво имате предвид?
Холидей се усмихна леко.
— При цялото ми уважение, г-н директор, смея да твърдя, че този човек е пречка за вашата агенция, за правителството, за всички нас. Той е позволил на важен заподозрян да избяга от ареста на ЦРУ и е изложил на опасност живота на стотици невинни граждани. Предполагам, че ще трябва да се погрижите за него, колкото по-скоро, толкова по-добре.
Директорът отхвърли думите на министъра с махване на ръката.
— Можем ли да се върнем към належащия въпрос, г-н президент? «Дуджа».
— Министър Холидей е прав — настоя Лавал. — Ние сме във война с «Дуджа». Не можем да си позволим да изпуснем някой от техните хора. Тъй като случаят е точно такъв, любезно ви молим да ни кажете какви стъпки ще предприеме вашата агенция срещу Джейсън Борн.
— Позицията на г-н Лавал е обоснована — каза министър Холидей с най-добрата си тексаска имитация на Линдън Джонсън. — Този публичен провал на «Арлингтън Мемориъл Бридж» е удар срещу всички нас и морален подтик за врага ни, когато най-малко можем да си го позволим. Като се има предвид и смъртта на един от вашите… — той събра пръстите си, — как му беше името?
— Тимъти Хитнър — уведоми го директорът.
— Точно така, Хитнър — продължи министърът, сякаш потвърждаваше отговора на директора. — При цялото ми уважение, г-н директор, на ваше място бих бил много по-загрижен за вътрешната сигурност.
Това бе моментът, който директорът очакваше. Той отвори по-тънкото от двете досиета, които Мартин Линдрос му предаде в тунела.
— Всъщност ние тъкмо приключихме вътрешното разследване по въпросите, които вие току-що повдигнахте, г-н министър. Това е нашето неоспоримо заключение.
Той побутна най-горния лист по повърхността на масата, а Холидей предпазливо го пое.
— Докато министърът на отбраната чете, аз ще обобщя заключенията за останалите. — Директорът сплете пръсти, наведе се напред като преподавател, който се обръща към своите студенти. — Разкрихме, че сме имали къртица в ЦРУ. Името му? Тимъти Хитнър. На него се обадила Сорая Мур, за да го информира, че затворникът е изведен от килията си. А той се е обадил на съучастниците на задържания, за да стане възможно бягството му. За негово нещастие един изстрел, предназначен за г-ца Мур, е улучил него.
Директорът местеше погледа си от лице на лице във Военната зала.
— Както казах, нашата вътрешна сигурност е под контрол. Сега можем да съсредоточим цялото си внимание към това, което е необходимо: да бъде спряна «Дуджа», а членовете й да бъдат изправени пред съда.
Погледът му се спря върху министъра на отбраната и се задържа по-дълго. Той стоеше зад атаката, директорът бе сигурен. Беше предупреден, че Холидей и Лавал искат да навлязат в една сфера, традиционно контролирана от ЦРУ, и затова бе съчинил слуховете за самия себе си през последните шест месеца при срещи на Капитолия, по време на обеди и вечери както с колеги, така и с врагове, той положи големи усилия, за да имитира пристъпи на колебание, депресия, моментна дезориентация. Целта му бе да създаде впечатление, че напредналата му възраст си казва думата, че вече не е същият човек. Че той най-накрая е уязвим за политическа атака.
В отговор, както той се бе надявал, заговорниците най-после бяха излезли на светло. Притесняваше го обаче защо президентът не се намеси, за да прекрати атаката срещу него? Дали не се преструваше твърде добре? Дали заговорниците бяха убедили президента, че той не е достатъчно компетентен, за да остане на директорския пост?

* * *

Телефонът иззвъня 12 минути след полунощ. Борн вдигна слушалката, чу мъжки глас, който му каза да отиде на ъгъла на три пресечки от хотела. Имаше достатъчно време, за да се подготви. Той грабна палтото си и излезе навън.
Нощта беше мека, със слаб бриз. Малки облачета се носеха пред луната, която бе в третата си четвъртина. Луната беше много красива: много бяла, много ясна, сякаш гледана през телескоп.
Той застана на ъгъла с отпуснати ръце. След срещата си с Евгений той посвети цялото си време да разглежда забележителностите. Обикаляше с часове, което му даде възможност да разбере кой го следи, колко са, колко често се сменят. Запомни лицата им, можеше да ги разпознае в тълпа от сто или хиляда души, ако беше необходимо. Имаше и предостатъчно време, за да наблюдава методологията им, както и навиците им. Можеше да имитира всеки от тях, ако беше нужно. С променено лице можеше да се превърне в един от тях. Но това щеше да отнеме време, а времето бе ограничено. Притесняваше го само, че в някои моменти, когато беше сигурен, че преследвачите му не са наоколо — или се сменяха, или за развлечение, за да минава времето, той им се изплъзваше, — изострените му животински инстинкти му подсказваха, че е наблюдаван от някой друг. Някой от охранителите на Лермонтов? Той не знаеше, тъй като никога не беше успял да го зърне.
Зад него се чу гърленото ръмжене на дизелов двигател. Той не се обърна. С ужасно скърцане една маршрутка спря пред него. Вратата се отвори отвътре и той се качи.
Озова се срещу ахатовите очи на Богдан Илич. Знаеше, че е по-добре да не го пита къде отиват.
Маршрутката ги остави в началото на Френския булевард. Те минаха по калдъръма, под извисяващите се акациеви дървета, които толкова добре си спомняше. И в края на калдъръмената улица се появи крайната станция на кабинков лифт, който отиваше надолу към плажа. Той е идвал тук преди, сигурен беше.
Богдан тръгна към станцията. Борн щеше да го последва, когато някакво шесто чувство го накара да се обърне. Той забеляза, че техният шофьор не си беше тръгнал. Седеше отпуснат на седалката, с мобилен телефон, опрян на бузата му. Очите му се озъртаха наляво и надясно, но нито веднъж не се спряха на Борн или Богдан.
Ярко оцветените двуместни гондоли на кабинковия лифт като в увеселителен парк висяха на скърцащ стоманен кабел. Кабелът бе опънат високо над дърветата и гъстите храсти, през които криволичеха тесни пътеки и стръмни стъпала, преди да излязат на плажа «Отрада». В разгара на лятото плажът бе пълен със загорели любители на морето и слънцето, но по това време на годината, когато духащият по брега вятър раздвижваше влажния пясък, беше почти пуст. Борн надникна през металния парапет и видя едър кафеникав боксер, който лудуваше в бледозелената пяна, докато господарят му — слаб мъж с широкопола шапка, с ръце, пъхнати в огромните джобове на твърде широкото му палто — следваше кучето по брега. Взрив от хаотична руска поп песен избухна от две дрънчащи тонколони, след това внезапно спря.
— Обърни се. Ръцете на нивото на раменете.
Борн изпълни нареждането на Богдан. Усети как големите ръце на мъжа го претърсват за оръжие или микрофон, с който би могъл да запише сделката и да устрои капан на Лермонтов. Богдан изсумтя, отдръпна се и с безучастен вид запали цигара.
Докато влизаха в станцията на лифта, отвън спря черна кола. От нея излязоха четирима мъже. Бизнесмени, облечени в евтини източноевропейски костюми. Освен това явно не се чувстваха удобно в дрехите си. Те се оглеждаха, протягаха се и се прозяваха и поглеждаха към Борн. Още една тръпка, предизвикана от усещането за позната ситуация, премина през Борн. Това също се беше случвало преди.
Един от бизнесмените извади дигитален фотоапарат и започна да прави снимки. Избухна смях, примесен с мъжки закачки.
Докато бизнесмените се шегуваха и се правеха на туристи, Борн и Богдан чакаха яркожълтата гондола да приближи до бетонната станция. Борн стоеше с гръб към групичката мъже.
— Богдан Илич, следят ни.
— Разбира се, че ни следят. Само съм изненадан, че го споменаваш.
— Защо?
— Ти за глупак ли ме взимаш? — Богдан извади маузер и го насочи към Борн. — Това са твои хора. Беше предупреден. Няма втори шанс. Ето я гондолата. Качвай се, товарищ. Щом стигнем до горичката, ще те убия.

* * *

Директорът пристигна в библиотеката точно в 17,33 часа. Там го намери и Лърнър. Библиотеката беше голямо квадратно помещение с високи тавани. В нея обаче нямаше никакви книги. Нито един том. Всички данни, история, коментари, стратегия, тактика, с една дума, събраната мъдрост на бившите и настоящите директори и служители на ЦРУ, бяха прехвърлени в дигитален формат и качени на огромните свързани хард дискове на специален сървър. Шестнайсет компютъра бяха разположени по периферията на помещението.
Стария бе влязъл във файловете за Абу Сариф Хамид ибн Ашеф ал Уахиб, мисията, организирана от Алекс Конклин, единствената, която, доколкото знаеше директорът, Борн не бе успял да изпълни. Хамид бе собственик на международен холдинг, пречистващ петрол, произвеждащ химикали, желязо, мед, сребро, стомана и други подобни. Компанията «Интегрейтид Въртикал Текнолоджис» беше базирана в Лондон, където саудитецът емигрирал, когато се оженил за втори път за британка от висшето общество на име Холи Каргил, която му беше родила двама синове и една дъщеря.
ЦРУ и по-специално Конклин бяха обявили Хамид ибн Ашеф за мишена. Конклин бе изпратил Борн да го ликвидира. Борн го застигнал в Одеса, прострелял саудитеца, но не успял да го убие. С огромната мрежа от помощници, която имаше на разположение, Хамид ибн Ашеф бе изчезнал и Борн едва бе успял да се измъкне жив от Одеса.
Лърнър се покашля и Стария се обърна.
— А, Матю, седни.
Лърнър издърпа един стол и седна на него.
— Ровите в стари рани, сър?
— Случаят Хамид ибн Ашеф? Опитвах се да разбера какво е станало със семейството му. Дали старецът е жив или е мъртъв? Ако е жив, къде е? Скоро след като ударът в Одеса се провали, неговият по-малък син пое управлението на компанията. Известно време след това по-големият син Абу Гази Надир ал Джамух също изчезна, вероятно за да се грижи за Хамид ибн Ашеф.
— А дъщерята? — попита Лърнър.
— Сара ибн Ашеф. Тя е най-малката от децата. Със светско мислене като майка си, доколкото знаем. По очевидни причини никога не сме й отделяли специално внимание.
Лърнър се премести малко напред.
— Има ли причина да проучвате семейството сега?
— Една несигурна следа, която не мога да избия от ума си. Това е единственият провал на Борн и в светлината на скорошните събития често занимава мислите ми тези дни. — Той се облегна на стола и замислено се загледа някъде напред. — Казах на Линдрос да прекъсне всички връзки с Борн.
— Това е мъдро решение, сър.
— Наистина ли? — Директорът го погледна мрачно. — Според мен допуснах грешка. И искам ти да я поправиш. Мартин работи денонощно, за да мобилизира хората от «Тифон» да открият Фади. Ти имаш друга мисия. Искам да намериш Борн и да го ликвидираш.
— Сър?
— Не ми се прави на срамежлив — каза остро директорът. — Гледах те как растеш в йерархията на ЦРУ. Знам колко ефективен си на мисия. Ти вече си изпълнявал мокри поръчки. Нещо по-важно, в състояние си да изтръгнеш сведения и от камък.
Лърнър не възрази, което беше своего рода съгласие. Мълчанието му не означаваше, че умът му не работи на бързи обороти. Значи това е истинската причина, заради която ме повиши помисли си той. — Стария не се интересува от реорганизирането на ЦРУ. Той иска моите специални умения. Търси външен човек да свърши тръсната работа, за която той не може да се довери на някои от своите хора.
— Да продължим тогава. — Стария размаха показалеца си. — До гуша ми е дошло от това нагло копеле. Той си има собствени приоритети от момента, в който дойде за първи път при нас. Понякога си мисля, че ние работим за него. Видя ли как изведе Чевик от килията? Обзалагам се, че е имал свои причини, но никога няма да разберем за тях. Също както не знаем нищо за това, което е станало в Одеса.
Лърнър беше стъписан. Той се чудеше дали не е подценил Стария.
— Сигурно нямате предвид, че Борн никога не е представял пълен доклад.
Директорът изглеждаше обиден.
— Разбира се, че докладва, както всички други. Но той твърдеше, че не помни нищо — абсолютно нищичко. Мартин му повярва, но не и аз.
— Само кажете. Мога да измъкна истината от него, сър.
— Не се заблуждавай, Лърнър. Борн ще се самоубие, преди да ни даде някакви сведения.
— От практиката съм научил, че всеки може да бъде пречупен.
— Не и Борн. Повярвай ми. Не, искам го мъртъв. Това ще е достатъчно, за да си изплатиш дълга към мен.
— Да, сър.
— Нито дума на никого, включително на Мартин. Той е спасявал Борн от екзекуция повече пъти, отколкото мога да преброя. Не и този път, по дяволите. Той каза, че е прекъснал връзките си с Борн. Сега отивай да го намериш.
— Разбирам. — Лърнър пъргаво се изправи.
Директорът вдигна глава.
— И, Матю, казвам ти го за твое добро. Не се връщай без добра новина.
Лърнър срещна погледа му, без да трепне.
— И когато го направя?
Стария разпознаваше предизвикателството по-добре от всеки друг. Той се облегна, събра пръстите си, допирайки възглавничките им сякаш в дълбоко съзерцание.
— Може да не получиш онова, което искаш — каза той. — Но може би ще получиш онова, от което се нуждаеш.

* * *

Борн се качи в тясната кабина и Богдан го последва плътно зад него. Гондолата напусна станцията и излезе над стръмно спускащата се варовикова скала.
— Предположих, че това са твои хора — каза Борн.
— Не ме разсмивай.
— Аз съм сам тук, Богдан Илич. Искам само да сключа сделка с Лермонтов.
Очите на двамата мъже се срещнаха. В тях се четеше враждебност, толкова силна, че се усещаше дори физически. Вълненото палто на Богдан миришеше на плесен и цигарен дим. Яката и реверите му бяха поръсени с пърхот.
Кабелът простена, когато стоманените колела над гондолата го изпънаха. В последния момент четиримата мъже скочиха в следващите две гондоли. Те продължаваха да вдигат много шум, сякаш бяха пияни.
— Няма да оцелееш, ако паднеш от тази височина — отбеляза Богдан равнодушно. — Едва ли някой би оцелял.
Борн наблюдаваше мъжете зад тях.
Морето беше неспокойно. Танкери се движеха тромаво из пристанището, а фериботите, които приличаха на чайки, стояха неподвижни. Навътре в морето лунната светлина хвърляше отблясъци върху вълните.
Боксерът на плажа не спираше да лудува. Докато тичаше по сивия пясък, той вдигна глава. Квадратната му муцуна бе опръскана с пяна, по него висяха водорасли. Той излая веднъж и получи заповед да млъкне от господаря си, който вървеше отстрани, докато се скриха под един дървен кей, чиито зеленикави подпори скърцаха от прилива. Отляво се издигаше лабиринт от дървени греди, които укрепваха брега, подкопан от морето. По-нататък имаше редица тъмни павилиони, барчета и ресторанти, които обслужваха летните тълпи. Надолу по леката извивка на плажа, може би на километър на юг, беше яхтклубът, чиито светлини напомняха малко село.
Четиримата мъже от лифта също бяха пристигнали на брега.
— Нещо трябва да се направи — каза Богдан.
Борн вече знаеше, че това е още едно изпитание. Погледна натам и видя, че мъжете са изчезнали. Но той знаеше също, че те все още са на плажа. Може би бяха зад дървеното скеле, което подпираше част от склона, или в един от павилионите.
Той протегна ръка.
— Дай ми маузера и ще тръгна след тях.
— Да не си въобразяваш, че ще ти поверя пистолет? Или пък ще ти повярвам, че наистина ще ги застреляш? — Богдан се изплю. — Ако ще има гонитба, ще го направим двамата.
— Бил съм тук преди, знам пътя. Просто ме следвай — подкани го Борн.
Те прекосиха пясъка, движейки се диагонално по-далеч от прибоя. Той се вмъкна в лабиринта, взе една летва, удари я в гредата, за да прецени здравината й. Погледна към Богдан, за да види дали спътникът му няма да протестира, но той само сви рамене. В края на краищата той държеше маузера.
Те се движеха в сенките на лабиринта, като се навеждаха на места, за да не ударят главите си в ниските греди.
— Колко близо сме до срещата ни с Лермонтов? — прошепна Борн.
Богдан се подсмихна. Подозрението не го напускаше.
Борн имаше усещането, че е бил в една от лодките, закотвени в яхтеното пристанище. Отново насочи вниманието си към сенките. Той знаеше, че там, в първия от павилионите, е бил и по-рано.
Те продължиха да се промъкват, Борн на една стъпка пред Богдан. Лунната светлина, отразяваща се в пясъка, протягаше бледи пръсти в този тайнствен свят на четвъртити греди, масивни подпори и свръзки. Борн вече знаеше, че вървят успоредно с кея, много близо до павилиона.
С периферното си зрение забеляза неясно движение. Той не смени посоката, не обърна глава, само погледът му се изостри. Отначало не видя нищо, освен объркана мрежа от сенки. Но после мярна дъга, която не пасваше на архитектурните елементи — извивка, която можеше да бъде само сянка на човек. Един, двама, трима. Той ги локализира. Мъжете ги очакваха, разположени идеално в паяжината от сенки.
Те знаеха, че се е запътил натам, сякаш четяха мислите му. Но как? Губеше ли разум? Изглежда, спомените го караха да прави погрешни стъпки, които водеха до грешки и опасност.
Какво би могъл да стори сега? Той се спря, за да отстъпи назад, но веднага усети отстрани дулото на Богдан, който го караше да продължи напред. Дали Богдан беше замесен? Дали украинецът бе част от заговора, който целеше да го вкара в клопка?
Изведнъж Борн се втурна наляво, към плажа. Докато тичаше, хвърли летвата към главата на Богдан, който я избягна лесно, но забави изстрела си и това позволи на Борн да се скрие зад една греда секунда преди куршум от маузера да натроши един от ъглите й.
Борн направи лъжлива маневра надясно, втурна се наляво, правейки по-дълги крачки с десния си крак, после с левия, за да попречи на Богдан да предвиди ритъма му. Още един изстрел, този път далеч от целта.
Трети изстрел направи неравна дупка в палтото му, развиващо се при тичането. Най-сетне той стигна първата колона на кея и се потопи в сенките.

* * *

Богдан Илич се задъхваше, преследвайки мъжа, който се наричаше Илиас Вода. Устните му бяха оголили зъбите, стиснати от усилието да тича по пясъка, който ставаше все по-мокър с приближаването му до кея. Обувките му бяха натъпкани с пясък, полите на палтото му също бяха целите в пясък.
Водата беше ледена. Не му се влизаше по-надълбоко, но изведнъж зърна плячката си и продължи напред. Водата стигна до коленете му, след това се блъсна в бедрата му. Приливът идваше и това значително забавяше придвижването му. Трябваше да полага големи усилия, за да…
Внезапен остър шум отляво го накара да се обърне. Но противната вода, просмукала се в дългото до глезените му вълнено палто, го забавяше, а надигащата се приливна вълна наруши равновесието му. Той се спъна и в момента, когато вече не можеше да контролира тялото си, осъзна защо Вода се бе втурнал насам. Целта му бе умишлено да го примами във водата, където палтото му би ограничавало движенията му.
От устата му се посипаха проклятия, но секнаха рязко, сякаш бе прехапал езика си. В лунната светлина видя тримата бизнесмени с извадени оръжия да тичат с всички сили към него.
Когато се опита да побегне, първият мъж се прицели и стреля.

* * *

Борн забеляза мъжете още преди Богдан. Той беше до украинеца, когато първият изстрел отчупи парче от най-близката колона. Богдан се обръщаше към него, когато се подхлъзна. Борн го издърпа и го завъртя така, че да застане между него и въоръжените мъже.
И вторият от тях се прицели и стреля. Куршумът се вряза в лявото рамо на Богдан, като тласна тялото му назад и наляво. Борн беше готов, беше застанал в стойката на състезател по бойни изкуства: краката разтворени, коленете леко присвити, тялото му отпуснато и следователно готово за следващото движение. Той издърпа тялото на Богдан, държейки го като щит. Тримата мъже вече бяха доста близо, почти на самия бряг, разпръснати в триъгълник. Борн ги виждаше много ясно под студената лунна светлина.
Още един куршум уцели украинеца в корема и той се преви почти на две. Борн го изтегли нагоре и насочи маузера на Богдан със собствената му ръка. Дръпна спусъка, поставил показалеца си върху този на Богдан. Мъжът отдясно, който бе най-близо до него, се преви и падна с главата напред. Трети куршум улучи Богдан в бедрото, но дотогава Борн бе дал нов изстрел. Мъжът в средата политна назад, с разперени встрани ръце.
Борн издърпа Богдан надясно. Още два куршума изсвистяха на сантиметри от главата на украинеца. Борн даде още един изстрел, но не улучи. Третият мъж се приближи на зигзаг, стреляйки, но навлязъл в по-силните вълни край брега, трудно запазваше равновесие. Това му пречеше да се прицели. Борн го застреля между очите.
В решителния финален сблъсък Борн усети леко движение и видя как Богдан изтегли втори пистолет, пристегнат под палтото му. Той бе загубил първия във водата, черна и набраздена със следи от собствената му кръв. Борн нанесе удар с ръба на ръката си, пистолетът излетя от ръката на украинеца и изчезна в неспокойното море.
Мъжът се протегна и със силата на обречения сключи ръце около врата на Борн. Идваща вълна повали Борн на колене. Докато Богдан се опитваше слепешком да намери гръкляна му, той заби пръсти в раната му. Богдан нададе ужасен вик и главата му се отметна назад.
Борн се изправи, олюлявайки се, и нанесе последен удар, който повали Богдан. Главата му се блъсна в една колона и от устата му бликна кръв.
Той погледна към Борн за миг. Устните му се извиха в лека усмивка.
— Лермонтов — каза той.
Сега нищо не нарушаваше тишината на брега, освен вълните, блъскащи се в колоните. Само боксерът изведнъж нададе скимтящ лай, сякаш бе в беда.
Откъм притихналия Богдан се разнесе бълбукащ смях.
— Какво, по дяволите, е толкова смешно, Богдан Илич?
— Лермонтов. — Гласът на украинеца бе слаб, тих като въздух, изпускан от балон. Очите му се подбелваха, но той все още се опитваше да каже това последно нещо. — Лермонтов не съществува.
Борн отпусна тялото във водата и усети как някой се приближава бързо към него, излизайки от сенките. Той се обърна рязко наляво. Четвъртият мъж!
Твърде късно. Почувства тъпа болка отстрани, след това бликна нещо топло. Нападателят му завъртя ножа. Той блъсна мъжа с двете си ръце и ножът, забит отстрани в тялото му, изхвърли струя кръв.
— Знаеш ли, той беше прав — каза мъжът. — Лермонтов е призрак, който ние призовахме, за да тръгнеш след нас.
— Защо?
Нападателят му излезе напред. Лунната светлина, проникваща между дъските на кея, откри едно странно познато лице.
— Ти не ме разпознаваш, Борн — ухили се той с дива злоба.
Но Борн го позна, като си спомни лицето, което Мартин Линдрос му бе нарисувал.
— Фади — произнесе той.


Петнайсета глава

— Дълго време чаках този момент — каза Фади. Той държеше пистолет «Макаров» в едната ръка и кървав извит нож в другата. — Дълго време, за да те погледна отново в очите.
Борн почувства приливната вълна да приижда и да се изтегля отново покрай бедрата му. Той държеше лявата си ръка притисната силно отстрани към тялото си в опит да спре кръвта.
— Дълго време, за да си отмъстя.
— Да си отмъстиш — повтори Борн. В устата си усещаше метален вкус и изведнъж изпита изгаряща жажда. — За какво?
— Не се прави, че не знаеш. Това не се забравя.
Прииждащите приливни вълни ставаха все по-силни и носеха със себе си все повече водорасли. Без да сваля очи от Фади, Борн потопи дясната си ръка във водата и загреба шепа от плаващите треволяци. Мълниеносно запокити мократа топка право в лицето на Фади. Фади стреля на сляпо почти в същия миг, когато водораслите облепиха лицето му.
Борн се опита да се измъкне, но приливът, който беше негов съюзник срещу Богдан и хората на Фади, сега го предаде. Силна вълна го блъсна косо. Той се препъна, прониза го болка, лявата му ръка, която притискаше раната, се отпусна и кръвта бликна отново.
Фади вече се беше окопитил. Държеше пистолета насочен към Борн и се приближаваше с бързи скокове през вълните, размахвайки ножа с извитото острие, с който очевидно смяташе да разсече Борн.
Борн се опита да се изправи, но още една вълна го блъсна силно в гърба.
В този момент той чу гърлено животинско ръмжене. Кафявият боксер бе скочил във водата и се блъскаше с мускулестото си тяло във Фади. Стъписан, Фади падна във водата, боксерът връхлетя отгоре му, щракайки с челюсти, притискайки го с предните си лапи.
— Ела, ела!
Борн чу шепнещ глас от мрака под кея. След това усети ръка, тънка, но силна, да го подхваща, избутвайки го наляво по една ветровита, потънала в сенките пътека между обраслите с мъх колони, навън към лунната светлина.
— Трябва да се върна обратно и… — изпъшка той.
— Не сега. — Макар и шептящ, гласът звучеше твърдо. Беше стройният мъж с широкополата шапка, когото бе видял на плажа — собственикът на боксера. Мъжът подсвирна и кучето се върна при тях, порейки водата.
И тогава Борн чу виенето на сирени, привлечени от многократните изстрели. Някой от близкия яхтклуб сигурно бе повикал милицията.
Той нямаше друг избор, освен да продължи напред, опрял се на ръката, която го подкрепяше, въпреки яростната болка, засилваща се с всяка стъпка, и чувството, сякаш някой върти острието на ножа в тялото му. И с всеки удар на сърцето той губеше все повече кръв.

* * *

Когато Фади, давейки се и плюейки, се показа на повърхността, първото нещо, което видя със зачервените си очи, бе Абуд ибн Азиз, наведен през ниския борд на лодка, движеща се без светлини. Лодката, леко наклонена настрани, бе използвала бриза откъм морето, за да се приближи максимално до брега.
Абуд ибн Азиз протегна силна, загоряла от слънцето ръка. На лицето му се четеше загриженост. Щом Фади се изкачи на борда, Абуд ибн Азиз извика. Спътникът му, който вече беше застанал на кърмата, завъртя платното и насочи платноходката навътре в морето.
Точно навреме. Когато се завъртяха, Фади успя да проумее причината за загрижеността на Абуд ибн Азиз. Три милиционерски катера завиваха покрай носа на север и бързаха към кея.
— Ще се насочим към яхтклуба — каза Абуд ибн Азиз в ухото на Фади. — Докато се приближат достатъчно, за да огледат района, ще сме пуснали безопасно котва.
Той не спомена за тримата мъже с Фади. Сякаш те не са били тук, сякаш изобщо не ги е имало. Те бяха мъртви.
— Борн? — попита той.
— Ранен, но все още жив.
— Колко тежко?
Фади легна по гръб, като избърса кръвта по лицето си. Това проклето куче го беше нахапало на три места, включително по десния бицепс, който сега го измъчваше с пареща болка. Очите му блестяха като на вълк на лунната светлина.
— Достатъчно тежко може би, за да свърши осакатен като баща ми.
— Справедлива съдба.
Светлините от яхтклуба се приближаваха бързо.
— Къде са документите?
Абуд ибн Азиз му връчи пакет, увит във водоустойчива мушама.
Фади взе пакета, обърна се настрани и се изплю във водата.
— Но дали това наистина е справедливо отмъщение? — Той завъртя глава, докато отговаряше на собствения си въпрос. — Не мисля така, не. Все още не.

* * *

— Оттук, оттук! — каза настоятелният глас в ухото на Борн. — Не се отпускай сега, не е далеч.
Не е далеч, помисли си той. След като всеки три стъпки, които правеше, му се струваха повече от километър. Задъхваше се и усещаше краката си като каменни колони. Все по-трудно ги движеше. Вълни от изтощение го заливаха и от време на време той губеше равновесие. Първия път изненада спътника си и падна по лице във водата. След това спътникът му не позволи това да се повтори.
Борн се опита да вдигне глава, за да види къде са и накъде го водят. Затрудняваше го движението във водата. Преследваше го мисълта, че познава своя придружител, че между тях има особена връзка, и това бе завладяло изцяло съзнанието му, без да може да разбере кой е този човек. Някой от миналото му. Някой…
— Кой си ти? — изпъшка той.
— Върви сега! — настоя шепнещият глас. — Трябва да продължим. Милицията е по петите ни.
Изведнъж видя светлини, танцуващи във водата. Той примигна. Не, не във водата, а върху водата. Размазаните отражения на електрически светлини по вълните. Някъде в мозъка му нещо просветна и той се досети, че това е яхтклубът.
Но неговият странно познат придружител го накара да завият, преди да стигнат до северния край на мрежата от вълноломи, пристани и дървени алеи. С огромно усилие те вървяха, залитайки във вълните на прибоя. Веднъж Борн падна на колене. Разгневен, понечи да се изправи сам, но придружителят му го накара да остане на място. Той усети как нещо меко се увива около тялото му толкова стегнато, че дъхът му почти секна. Отново и отново, докато загуби представа. Натискът си свърши работата. Той спря кървенето, но в момента, в който се изправи на крака и двамата продължиха косо към пясъка, се появи малко кърваво петно, което нарастваше бавно, просмуквайки се в превръзката. Все пак той нямаше да остави кървава следа на сушата. Който и да бе придружителят му, той беше не само смел, но и умен.
Боксерът, огромен кафяв мъжкар с великолепна, излъчваща благородство глава, ги следваше неотлъчно. Те минаха покрай редицата от павилиони. В края на плажа се извисяваше гола скала, мълчалива и мрачна. Точно пред тях се изпречи висок до гърдите дървен навес, боядисан в тъмнозелено, затворен и заключен с катинар, където бяха складирани плажни чадъри.
Боксерът издаде кратко, остро скимтене и задницата му започна да трепери.
— Бързо сега! Бързо!
Полуприведени, те продължиха напред. Откъм водата се чу боботенето на мощни двигатели на лодки и изведнъж плажът отдясно на тях се освети от острата светлина на прожектори от милиционерските катери. Лъчите шареха по плажа и се плъзнаха и към тях. Още миг и ще бъдат открити.
Те се строполиха зад навеса за чадъри, наведоха се и се притиснаха към него. Светлините се появиха, шарейки по пясъка. В един напрегнат миг малкият навес попадна под лъчите на прожекторите. След това светлините продължиха нататък.
От милиционерските катери се чуха викове и Борн успя да види, че друга милиционерска част навлизаше в яхтклуба. Мъжете носеха стоманени каски и защитни жилетки. Те бяха въоръжени с полуавтоматични пушки.
Спътникът му го дръпна настоятелно и те се втурнаха към основата на скалата. Борн се почувства гол и уязвим, докато пресичаха горната част на плажа. Знаеше, че няма сили да защити себе си, какво остава за двама им.
От ненадеен тласък в гърба той изгуби равновесие. Падна по лице в пясъка, спътникът му се просна до него, други снопове светлина се раздвижиха в нощта, перпендикулярно на търсещите светлини от морето. Няколко милиционери от яхтклуба претърсваха плажа с електрически фенери. Лъчите преминаха на двайсетина сантиметра край двете тела. С периферното си зрение Борн улови движение. Група милиционери скачаха от кейовете на пясъка. Те се насочваха към тях.
Действайки по мълчалив сигнал от спътника си, Борн изпълзя в сянката на голата скала, където кучето, легнало, ги очакваше. Той се обърна и видя, че спътникът му бе свалил палтото си и замиташе с полите му следите, които бяха оставили в пясъка.
Изправи се, дишайки тежко, олюлявайки се като борец, който е изиграл няколко рунда срещу превъзхождащ го противник.
Видя спътника си на колене, грабнал дебели железни пръчки, които явно бяха решетка на канализацията. Врявата се засили. Милицията се приближаваше.
Той се наведе, за да помогне, и заедно измъкнаха решетката. Някой вече беше махнал болтовете.
Спътникът му го бутна вътре и го последва, а боксерът подскачаше развълнувано наоколо. Докато мъжът се провираше, за да влезе вътре, широкополата му шапка падна. Той се обърна да я вземе и лунната светлина освети лицето му.
Борн си пое рязко въздух, от което изпита адска болка.
— Ти!
Мъжът, който го беше спасил, чиито маниери му бяха толкова познати, изобщо не беше мъж.
Беше Сорая Мур.


Шестнайсета глава

В 18,46 ч. електронният органайзер на Ан Хелд започна да вибрира. Това бе личният й органайзер, подарък от нейния Любовник, а не този, даден й от ЦРУ. Черната му повърхност бе топла от външната страна на бедрото й, където го беше закачила. На екрана се появи следното съобщение, сякаш изписано от някакъв дух:

«ДВАЙСЕТ МИНУТИ. НЕГОВИЯТ АПАРТАМЕНТ.»

Сърцето й заби по-бързо, кръвта й запя, защото съобщението бе от нейния Любовник. Любовникът й се беше върнал.
Тя каза на Стария, че има час при гинеколога си, което я накара да се засмее вътрешно. Във всеки случай той се хвана. Централата бе като спешно отделение в болницата: всички те работеха нонстоп, дори и след като централният компютър на ЦРУ бе заразен с вирус.
Тя излезе от сградата, спря такси, взе го за шест пресечки до «Дюпон Съркъл». Оттам тръгна пеша. Високото безоблачно небе носеше режещ вятър, който засилваше студа. Ан вървеше с ръце в джобовете и чувстваше топлина отвътре въпреки времето.
Апартаментът бе на 20 улица, в четириетажна сграда от XIX век в колониален стил, проектирана от Станфорд Уайт. Тя мина през стъклената врата с дървена рамка. Прекоси облицован с ламперия вестибюл, който водеше през центъра на сградата. Той завършваше със задна стъклена врата, която гледаше към тясно пространство между сградите, използвано като частен паркинг.
Ан се спря пред редицата пощенски кутии, пръстите й минаха през вертикално разположената месингова вратичка, на която бе изписано: АП.401, МАРТИН ЛИНДРОС.
Качи се на четвъртия етаж и се спря пред кремавата врата, докосвайки с ръка дебелото дърво. Стори й се, че може да долови неуловима вибрация, сякаш в апартамента, толкова дълго празен, трептеше нов живот. Тялото на Любовника й, топло и притегателно, обитаваше стаите зад вратата, изпълвайки ги с енергия и с някаква топлина, като слънчева светлина през стъкло.
В съзнанието й се мярна мигът на последната им раздяла. Споменът предизвика същата болка, остра като дъх в мразовита нощ, която прониза гърдите й, наранявайки отново сърцето й. И все пак този път болката бе различна, защото тогава тя беше сигурна, че няма да го види поне девет месеца. Всъщност днес щяха да станат точно единайсет. Не беше само въпрос на време, което само по себе си бе достатъчно тягостно, но и мисълта за промените, които щяха да настъпят.
Разбира се, тя бе скрила този страх в най-далечния ъгъл на съзнанието си, но сега, пред вратата на апартамента, тя разбра, че той е бил бреме, което е носела като нежелано дете през всичките тези месеци.
Ан се наведе напред, притисна чело към боядисаното дърво и си припомни раздялата им.
Изглеждаш толкова притеснена — бе казал той. — Помолих те да не се тревожиш.
Как бих могла да не се тревожа? — бе отвърнала тя. — Това никога не е правено по-рано.
Винаги съм се смятал за нещо като пионер. Той се бе усмихнал окуражаващо. След това, виждайки, че това не помага, я беше взел в прегръдките си. — Изключителните времена изискват изключителни мерки. Кой по-добре от теб може да разбере това.
Да, да, разбира се. — Тя бе потръпнала. — Но въпреки това не мога да спра да се питам какво ще стане с нас от… другата страна.
Защо нещо трябва да се промени?
Тя се бе отдръпнала от него само колкото да може да го погледне в очите.
 Знаеш защо — беше прошепнала тя.
Не, не знам. Аз ще бъда същият, същият вътрешно. Трябва да ми вярваш, Ан.
Сега двамата бяха от другата страна. Това бе мигът на истината, когато щеше да разбере какво се е променило в него през тези единайсет месеца. Тя му вярваше, но въпреки това страхът, с който бе живяла, сега я обзе цялата. Беше готова да пристъпи във великото неизвестно. Това беше безпрецедентно и тя изпитваше панически ужас, че ще го открие толкова променен, че той вече няма да бъде нейният Любовник.
Възмутена от себе си, тя завъртя месинговата дръжка на вратата и я отвори. Беше отключено заради нея. Влезе в антрето и се почувства като хиндуист, сякаш пътят й беше предопределен от дълго време, сякаш бе в хватката на съдба, която бе по-силна от нея, по-силна дори и от него. Отдавна бе пренебрегнала патриархалното възпитание, което родителите й натрапваха. Трябваше да благодари за това на Любовника си. Беше изминала сама част от пътя, това бе вярно, но нейното бунтарство бе безразсъдно. Той го бе култивирал, превръщайки го в насочен лъч. Тя нямаше от какво да се страхува.
Тъкмо се канеше да го повика, когато чу гласа му с монотонната напевност, която бе опознала толкова добре, да се носи към нея, сякаш по свое въздушно течение. Тя го намери в спалнята на един от килимите на Линдрос, защото той, разбира се, не можеше да си носи собствен.
Стоеше на колене, бос, главата му бе покрита с бяла кърпа, тялото му приведено така, че челото му опираше в килима. Той бе обърнат към Мека и се молеше.
Ан застана неподвижно, сякаш всяко движение щеше да го смути, докато арабският течеше покрай нея като нежен дъжд. Тя владееше отлично езика — включително и много диалекти, което привлече интереса му към нея, когато се срещнаха за първи път.
Най-после молитвата приключи. Той се изправи, видя я и се усмихна с лицето на Мартин Линдрос.
— Знам какво искаш да видиш първо — каза той меко на арабски, сваляйки ризата си през главата.
— Да, покажи ми всичко — отговори тя на същия език.
Това бе тялото, което тя познаваше толкова добре. Очите й се спряха на корема му, на гърдите му. Вървейки нагоре, те срещнаха очите му — неговото променено дясно око с новата му ретина. Лицето на Мартин Линдрос, допълнено с дясната ретина на Линдрос. Тя бе предоставила снимките, скенерите на ретината, които направиха възможна трансформацията. Сега тя изучваше лицето, както не можеше да го направи в службата при двата случая, когато той бе минал край нея на отиване и връщане от кабинета на Стария. Тогава те се поздравиха с кратко кимване, разменяйки си по едно «здравей», както би направила с истинския Мартин Линдрос.
Ан беше смаяна. Лицето бе съвършено. Доктор Андърски бе свършил отлична работа. Беше обещал пълна трансформация и го беше постигнал.
Той вдигна ръце към лицето си и се засмя меко, докато докосваше синините, ожулените места и белезите си. Беше много доволен от себе си.
— Както виждаш, «грубото отношение» на «похитителите» ми към мен целеше да прикрие евентуални малки следи, оставени от скалпела на Андърски.
— Джамил — прошепна тя.
Името му бе Карим ал Джамил ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб. Карим ал Джамил означаваше Карим Хубавия. Той позволяваше на Ан да го нарича Джамил, защото това й доставяше такова удоволствие. Никой друг дори не би си помислил да го нарече така, да не говорим да се осмели да го изрече.
Без да сваля очи от лицето му, тя се освободи от палтото и сакото си, разкопча ризата си, свали ципа на полата. Също така умишлено бавно разкопча сутиена си и смъкна бикините. Стоеше на високи токчета, леко лъскави чорапи, дантелен колан за жартиери, сърцето й трепна, като видя как очите му я изпиват.
Пристъпи извън мекия куп от дрехи и тръгна към него.
— Липсваше ми — каза той.
Тя се отпусна в прегръдките му, намествайки голото си тяло спрямо неговото, стенейки гърлено, докато гърдите й се притискаха към гръдта му. Прокара дланите на ръцете си по изпъкналите му мускули, връхчетата на пръстите й проследяваха малките издутини и вдлъбнатини, които бе запомнила от първата нощ, която прекараха заедно в Лондон. Това продължи дълго. Той не я припираше, знаейки, че тя бе като слепец, който искаше да се увери, че е навлязъл в позната територия.
— Кажи ми какво стана. Как се чувстваше?
Карим ал Джамил затвори очи.
— В продължение на шест седмици беше ужасно болезнено. Най-големият страх на доктор Андърски бе от инфекция, докато заздравеят присадената кожа и мускули. Никой не можеше да ме вижда, освен него и екипа му. Те носеха гумени ръкавици, маски върху устите и носовете си. Тъпчеха ме с какви ли не антибиотици.
След смяната на ретината не можех да си отворя дясното око в продължение на много дни. Топка памук бе поставена върху спуснатия ми клепач, а върху нея имаше превръзка. Не биваше да се движа през първия ден, движенията ми бяха силно ограничени десет дни след това. Не можех да спя и ми даваха приспивателни: Загубих представа за времето. Каквото и да ми инжектираха във вените, болката не стихваше. Тя беше като второ сърце, което биеше заедно с моето. Лицето ми сякаш гореше. В дясното ми око беше забит шиш, който не можех да махна. Така се чувствах.
Тя вече се катереше по него като по дърво. Ръцете му се спуснаха надолу, за да поемат задните й части. Той я опря в стената и я притисна към нея, краката й го обгръщаха здраво, подпрени на хълбоците му. Разкопча опипом колана и свали панталоните си. Беше твърд до болка. Тя извика, когато той я ухапа, извика отново, когато тазът му се раздвижи, изтласквайки се нагоре.

* * *

В кухнята Ан, гола и приятно настръхнала, наливаше шампанско в две кристални чаши. Тя пусна по една ягода във всяка, наблюдавайки мехурчетата, които се пенеха под бледата зимна светлина. Кухнята бе в западната част на сградата и прозорците й гледаха към вътрешен двор.
Тя му подаде едната чаша.
— Все още мога да видя майка ти в цвета на кожата ти.
— Слава на Аллах. Без нейната английска кръв никога нямаше да мога да мина за Мартин Линдрос. Неговият прапрадядо е дошъл от град в Корнуол, на петдесетина километра от семейното имение на майка ми.
Ан се засмя.
— Това се казва ирония на съдбата.
Струваше й се, че след като толкова дълго бе лишена от усещането за плътта му, ръцете й сега можеха да го галят цяла вечност. Остави чашата си на гранитната маса, прегърна го и го избута игриво назад до прозореца.
— Не мога да повярвам, че сме тук заедно. Не мога да повярвам, че си в безопасност.
Карим ал Джамил я целуна по челото.
— А ти се съмняваше в плана ми.
— Знаеш, че имах съмнения и страхове. Изглеждаше ми толкова безразсъден, толкова трудно осъществим.
— Всичко е въпрос на възприятие. Трябва да мислиш за него като за часовник. Един часовник изпълнява проста функция, измервайки секундите и минутите. И когато удари кръгъл час, той бие. Просто, но надеждно. Това е, защото в него има безброй грижливо измислени части, изгладени и полирани, така че когато са приведени в действие, те се зацепват една за друга перфектно.
В този момент той видя погледа й да се измества зад него. Ужас се мярна в очите й.
Той се обърна и погледна през прозореца към паркинга между сградите. Два американски автомобила последен модел стояха един до друг, обърнати в противоположната посока. Обърнатата на север кола работеше на празен ход. Прозорците на двамата шофьори бяха свалени. Беше ясно, че двамата мъже си говорят.
— Какво е това?
— Двете коли — прошепна тя. — Това е полицейско подреждане.
— Или двама шофьори, които си говорят.
— Не, има нещо…
Ан рязко прекъсна изречението си. Един от мъжете се беше навел през прозореца достатъчно, за да може да го познае.
— Това е Матю Лърнър. По дяволите! — Тя потрепера. — Нямах възможност да ги кажа, но той проникна в къщата ми и остави клуп в гардероба ми, в който бяха пристегнати чифт мои бикини.
— Дали подозира нещо?
— Не. Той би отишъл при директора дори и при най-малкото съмнение. Явно иска да ме отстрани. Подозирам, че целта му е да заеме необезпокояван мястото на Стария.
Долу на паркинга двамата мъже бяха приключили с разговора. Лърнър потегли, оставяйки другия мъж зад волана на автомобила. Той не включи двигателя, а се пресегна да запали цигара.
Карим ал Джамил каза:
— Ясно е, че те е проследил. Убежището ни е разкрито.
— Той се обърна с гръб към прозореца. — Обличай се. Имаме работа.

* * *

В момента, в който платноходката стигна до яхтклуба, милиционерите скочиха на борда й и започнаха да се суетят. Капитанът и спътниците му, включително Абуд ибн Азиз, изглеждаха твърде уплашени, представяйки документите си за самоличност на досадния лейтенант. Тогава той се обърна към Фади.
Без да каже и дума, без да изглежда ни най-малко уплашен, Фади подаде документите, които Абуд ибн Азиз му беше дал. Те го идентифицираха като генерал-майор Виктор Романченко от контраразузнавателната служба ССУ, Заповедите, прикачени към документите, бяха подписани от генерал-полковник Игор П. Смешко, шеф на ССУ.
На Фади му стана забавно, като видя как това привлече вниманието на този самонадеян лейтенант. Цялата кръв се отдръпна от лицето му. Това бе мигновена трансформация: господарят бе станал слуга.
— Тук съм, за да проследя един убиец, важен беглец от правосъдието — каза Фади, прибирайки своите изкусно подправени документи. — Онези четирима мъже бяха убити от него, така че сам разбирате колко опасен и професионален убиец е той.
— Аз съм лейтенант Кове. Ние сме изцяло на ваше разположение, господин генерал.
Фади изкара набързо лейтенанта и хората му от лодката.
— Искам да ви предупредя — каза той през рамо. — Лично ще разстрелям всеки, който убие беглеца. Уведомете всичките си хора. Този престъпник е мой.

* * *

Детектив Бил Овъртън седеше в колата си и пушеше. Беше спокоен и по-щастлив, отколкото от една година насам. Нелегалната работа, която вършеше за Лърнър, бе благодат. Лърнър му обеща, че когато приключи, ще има поста във Вътрешна сигурност, за който толкова отчаяно копнееше. Овъртън знаеше, че Лърнър не говореше празни приказки. Той бе човек с голямо, макар и прикрито влияние. Казваше, каквото мислеше, и мислеше, каквото казваше. Трябваше само да изпълнява заповедите на Лърнър, без да пита защо и по каква причина. За него това бе лесно. Той не даваше и пукната пара какво планира Лърнър.
Интересуваше го само, че той държи билета му за Вътрешна сигурност.
Овъртън размишляваше, пушейки. Вътрешна сигурност означаваше всичко за него. Какво друго му оставаше? Жена, към която бе безразличен, майка с Алцхаймер, бивша съпруга, която мразеше, и две деца, която бяха отровени от нея да го презират. Като изключим работата, за него нямаше нищо ценно.
Което, както бе предположил, бе най-добрият вариант, ако работиш в органите на реда.
Докато пушеше и разсъждаваше, той не бе забравил задължението си. Оглеждаше обстановката на всеки 15 секунди по часовник. Бе застанал така, че имаше гледка към фоайето на сградата през стъклената задна врата чак до предния вход. Това бе прекрасно разположение, което той използваше максимално.
Той видя Ан Хелд да излиза от асансьора. Тя се обърна и прекоси фоайето към задната врата. Бързаше, на лицето й бе изписано мрачно изражение на загриженост. Той я наблюдаваше, докато тя се измъкна през задната врата. Изглеждаше, сякаш е плакала. Когато се приближи, видя, че лицето й бе зачервено и подпухнало. Какво бе станало с нея?
Не че му пукаше. Неговата задача бе да я проследи, където и да отива, като същевременно я уплаши — да закачи странично колата й, бърза атака на някоя пуста улица. Нещо, което нямаше да забрави скоро, му бе казал Лърнър. Коравосърдечно копеле, помисли си Овъртън. Той му се възхищаваше заради това.
Когато Ан мина край него, той излезе от колата си, хвърли цигарата си и с ръце в джобовете на палтото си я последва на безопасно разстояние. Между сградите беше безлюдно. Бяха само жената и той. Не би могъл да я загуби.
Тя сви на ъгъла към «Масачузетс Авеню» и Овъртън забърза, за да не му се изплъзне.
Точно тогава усети удар отстрани, толкова силен, че загуби равновесие. Главата му се блъсна в тухлената стена на съседната сграда. Видя звезди посред бял ден. Дори и така, инстинктът му го накара да посегне към служебния пистолет. Но последва удар по дясната му китка и ръката му провисна безжизнено. Кръв се стичаше по лицето му. Едното му ухо бе почти откъснато. Той се обърна, видя фигура на мъж, който се бе надвесил над него. На ръце и колене се опита да стигне до пистолета си. Но силен ритник в ребрата му го обърна като костенурка в праха.
— Какво… какво?
Секунда по-късно нападателят му насочваше към него пистолет със заглушител.
— Не. — Той се взря в безжалостното лице на убиеца си. Почувства се засрамен, че не се притеснява да моли за милост. — Не, моля ви.
Звук изпълни ушите му, сякаш главата му бе потопена във вода. За околните звукът бе мек като дискретно покашляне. За него бе достатъчно силен, за да го накара да повярва, че светът се разпада. След това куршумът проникна в мозъка му и наоколо се разля ужасна, всепоглъщаща тишина.

* * *

— Проблемът сега е — каза Сорая, докато двамата с Борн нагласяха решетката на мястото й — как да те заведем на лекар.
Чуваха виковете на милиционерите откъм плажа. Бяха пристигнали нови служители. Може би милиционерските катери бяха закотвени в яхтклуба, така че екипажите им да могат да се присъединят към издирването. Мощни светлини претърсваха района, виждаха ги през решетката. На оскъдната светлина Сорая за пръв път разгледа раната му.
— Дълбока е, но не изглежда замърсена каза тя. — Ножът не е засегнал важен орган. Иначе нямаше да можеш да се движиш. — Въпросът, който я измъчваше и на който не можеше да си отговори, бе колко кръв беше изгубил той и следователно до каква степен бе засегната издръжливостта му. От друга страна, тя го беше виждала да дава всичко от себе си в продължение на ден и половина, при положение, че в рамото му имаше куршум.
— Беше Фади — каза той.
— Какво? Той е тук?
— Фади ме наръга. Боксерът…
— Олександър.
Чул името си, боксерът наостри уши.
— Ти насъска кучето срещу Фади.
Бяха сами, изолирани във вражеска обстановка, помисли си Сорая. Не стига плажът, пълен с украински милиционери, ами и Фади е по петите им.
— Какво прави Фади тук?
— Спомена нещо за отмъщение. Не знам точно какво имаше предвид. Не ми повярва, като му казах, че не си спомням.
Борн беше пребледнял и се потеше. Но тя беше ставала свидетел на дълбочината на неговата вътрешна сила, на решимостта му не само да оцелее, но и да успее на всяка цена. Тя черпеше сила от него. Водени само от тънката ивица бледа лунна светлина, която постепенно чезнеше, те бързаха, препъвайки се в тунела.
Въздухът бе прашен. Миришеше на мъртва змийска кожа. Всичко наоколо скрибуцаше и стенеше, сякаш измъчени духове се опитваха да привлекат внимание. Набита пръст бе запълнила пролуките, където пясъчникът беше отчасти раздробен или се беше разцепил под смазващата тежест отгоре. Масивни, грубо изработени греди, подсилени с желязо, черни от пръстта, тук-там нашарени с тъмночервена утайка, се издигаха на равни интервали, завинтени за напречни подпори и издатини в стената. Тунелите миришеха на гнило и разложено, сякаш земята, по която вървяха, умираше бавно.
Стомахът на Сорая се сви болезнено. Какво бе открила милицията? Какво бе забравила тя? Боже мой, дано да не е пропуснала нещо важно. Одеса бе мястото, където бе извършила най-кошмарната си грешка и тази мисъл я преследваше ден и нощ. Сега съдбата събра нея и Борн отново тук. Тя бе длъжна и решена да поправи стореното от нея.
Олександър вървеше пред тях, опрял муцуна в земята. Борн го следваше, без да се оплаква. Цялото му тяло сякаш гореше. Той трябваше да се припомни наученото, да поддържа бавни дълбоки вдишвания, дори да му се струваше изключително болезнено. Беше предположил, че Сорая е намерила изход към канализационната система на града, но тук не се усещаше нито вонята, нито влагата, които биха подсказали близостта до такава система. Освен това се спускаха под голям наклон. Тогава той си спомни, че голяма част от Одеса е изградена върху пластове пясъчник, в резултат от което се бе появила необятна мрежа от катакомби. По време на Втората световна война партизаните използвали катакомбите като база за атаки срещу настъпващите германски и румънски армии.
Сорая беше дошла подготвена и сега включи мощна ксенонова лампа на батерии, закачена на китката й. Борн не се почувства по-спокоен. Катакомбите бяха много стари. Нещо повече — бяха в много лошо състояние, отчаяно се нуждаеха от укрепване. На места бяха принудени да се катерят по срутени камъни и отломки, което забавяше значително напредъка им.
Някъде отзад чуха стържещ звук от удар на метал в метал, сякаш бе задействано огромно ръждясало колело. Заковаха се на място и се извърнаха.
— Намериха решетката — прошепна Сорая. Нямаше начин да върнем болтовете по местата им. Милиционерите са в тунела.

* * *

— Той е ченге. — Карим ал Джамил държеше отворения портфейл на Овъртън. — Детектив от вашингтонската полиция.
Ан закара колата на Овъртън до стената на сградата, където лежеше тялото му. Избелелите тухли бяха потъмнели от кръвта му.
— Ясно е, че е работел за Лърнър — каза Ан. — Може би именно той е проникнал в къщата ми. — Тя разглеждаше грубата му конска физиономия. — Готова съм да се обзаложа, че е бил той.
— Въпросът сега е колко души работят за Матю Лърнър — изправи се Карим ал Джамил.
Той кимна на Ан да отвори багажника. Наведе се и със сумтене вдигна Овъртън.
— Наблягал е на поничките и хамбургерите.
— Като всички американци — каза Ан, докато той хвърляше тялото в багажника и затваряше капака. Тя се измъкна иззад волана и отиде до стената, където бе окачен навит градински маркуч. Завъртя крана и насочи водната струя към стената, за да измие кръвта на Овъртън. Не чувстваше угризения заради смъртта му. Напротив, сега сякаш в гърдите й беше затуптяло второ сърце, изпълнено с омраза към западното общество, към покварата и егоизма на богатите, на привилегированите, на знаменитостите, които бяха толкова увлечени в своето самовъзпроизвеждане, че бяха глухи, неми и слепи за болките и нуждите на отчаяните и пренебрегваните по света. Това чувство навярно винаги е било живо в нея. Майка й, в края на краищата, бе започнала кариерата си като модел, след което беше станала редактор на «Таун & Кънтри»; баща й произхождаше от богато и аристократично семейство. Нищо чудно, че Ан бе принудена да води живот, пълен с шофьори, икономи, лични асистенти, частни самолети, ски ваканции в Шамони, партита в Ибиса… всичко в границите, определени от бодигардовете, наети от родителите й. Около нея непрекъснато беше пълно с хора, готови да правят за нея онова, което би трябвало да прави сама. Всичко бе толкова изкуствено, толкова откъснато от реалността. Живот като затвор, от който тя нямаше търпение да избяга. Нейното подчертано бунтарство бе начинът да изрази тази омраза. Но беше нужен Джамил, за да накара мозъка й да разбере какво й казват чувствата. Дрехите, които носеше — скъпи дизайнерски тоалети, — бяха част от прикритието й. Под тях кожата я сърбеше, сякаш я бяха налазили мравки. През нощта се събличаше възможно най-бързо и никога не поглеждаше към дрехите си, докато не дойдеше време да ги надене отново на сутринта.
С тези мисли, бушуващи в главата й, тя се върна обратно в колата. Карим ал Джамил се вмъкна до нея. Тя потегли уверено по «Масачузетс Авеню».
— Накъде? — попита го.
— Ти трябва да се връщаш в ЦРУ.
— Ти също — погледна го в очите тя. — Джамил, когато ме вербува, аз не бях идеалист, който копнее да започне война срещу неравенството и несправедливостта. Знам, че в началото си бил с такова впечатление, така е. Едва ли си осъзнавал, че мога да разсъждавам и сама. Надявам се, че сега го разбираш.
— Явно не го вярваш.
— Ортодоксалният ислям не признава жената. Мъже като теб са принуждавани да вярват, че една жена трябва да покрива главата и лицето си. Че не бива да получава образование, да мисли самостоятелно. Аллах да е на помощ на една жена, която започне да се възприема за независима личност.
— Аз не съм възпитан по този начин.
— Благодари на майка си за това, Джамил. Наистина. Тя бе тази, която те спаси от убеждението, че е нормално да убиеш с камъни една жена заради въображаем грях.
— Грехът на прелюбодеянието не е въображаем.
— Той е запазена територия за мъжете.
Той мълчеше, тя се засмя. Но това беше тъжен смях, обагрен с разочарование и разбити илюзии, извиращи от сърцевината на нейната същност.
— Дели ни нещо повече от един континент, Джамил. Чудно ли е тогава, че аз съм ужасена, когато двамата сме разделени?
Карим ал Джамил я погледна замислено. По някаква причина не можеше да й се разсърди.
— Не за пръв път водим този разговор.
— И няма да е последният.
— И въпреки това твърдиш, че ме обичаш.
— Защото наистина е така.
— Въпреки греховете, които ми приписваш.
— Не става въпрос за грехове, Джамил. Всички ние имаме слабости, дори ти.
— Ти си опасна — каза той и наистина го мислеше.
— Единствената разлика между мен и вашите ислямски жени е — сви рамене Ан, — че аз осъзнавам силата в мен.
— Точно това те прави опасна.
— Само по отношение на строго определените правила.
За момент настъпи мълчание. Никой досега не се бе осмелявал да тласне Карим ал Джамил толкова далеч. Но нямаше проблем. Тя никога не го бе занимавала с глупости като повечето хора, които се навъртаха около него, за да се сдобият с частица от влиянието и силата му. Понякога изпитваше желание да проникне в мозъка му, тъй като той никога не й казваше доброволно какво мисли. Този човек беше загадка, което отчасти я беше привлякло към него. Мъжете обикновено са толкова прозрачни. Но не и Джамил.
След известно време тя постави леко ръка върху неговата.
— Виждаш ли колко много прилича това на брак? За добро или за зло, ние сме заедно. До края.
Той се взря в нея за момент.
— Карай на североизток. Към Осма улица, между «Ел Стрийт» и «Вирджиния Авеню».

* * *

Фади би бил щастлив да пусне един куршум в главата на лейтенант Кове, но това би довело до усложнения, които той не можеше да си позволи. Вместо това се задоволи да изиграе ролята си докрай.
Нямаше да му е трудно — той бе роден актьор. Майка му, разпознала таланта му с безпогрешен майчински инстинкт, го бе записала в Кралската театрална академия, когато бе седемгодишен. До деветата си година той бе завършен актьор, което се оказа полезно, когато прие радикалния ислям. Да набира последователи — да печели сърцата и умовете на бедните, потиснатите, отритнатите, отчаяните, бе по същество въпрос на харизма. Фади разбираше какво е да си успешен лидер: без значение каква е философията ти, всичко, за което трябваше да се тревожиш, беше как по-добре да я продадеш. Не че Фади беше циник. Просто той бе усвоил важния урок за манипулирането на пазара.
Тези мисли предизвикаха лека усмивка върху пълните му устни, докато следваше подскачащите милиционерски светлини.
— Тези катакомби са дълги две хиляди километра — каза лейтенант Кове, опитвайки се да бъде полезен. — Мрежата се простира от тук чак до село Нерубайское, на половин час път с кола.
— Вероятно не всички тунели са проходими. — Фади се бе спуснал между напуканите и изгнили дървени греди, стени, които бяха деформирани притеснително на места, разклонения, блокирани от паднали останки.
— Не — каза лейтенант Кове. — Те стигат до музея в Нерубайское, но сред тези, които са се осмелили да се спуснат тук на свой риск, процентът на мъртвите и изчезналите е изключително висок.
Фади почувства нарастващия страх на тримата милиционери. Лейтенант Кове ги бе избрал да ги придружават. Фади осъзна, че Кове продължава да говори, за да заглуши собствената си нервност.
Всеки друг би се заразил от тревогата на околните, но Фади не бе способен да изпитва страх. Той подхождаше към новите и рисковани ситуации със стоманената самоувереност на алпинист. Възможността за провал никога не му идваше наум. И то не защото не ценеше живота си. Не и защото не се страхуваше от смъртта. За да се чувства жив, му бе необходимо да предизвиква себе си до краен предел.
— След като казвате, че този човек е ранен, значи не може да стигне далеч — каза лейтенант Кове. Не беше съвсем ясно дали думите му са предназначени за Фади или за нервните милиционери. — Имам известен опит на това място. Толкова близо до водата катакомбите са особено податливи на срутвания и пропадания. Трябва да се оглеждаме за влага. На места водата се просмуква толкова силно, че подкопава пода. Там е особено опасно, защото се получава нещо като плаващи пясъци. Човек може да бъде завлечен надолу за по-малко от минута.
Лейтенантът внезапно млъкна. Всички членове на групата бяха притаили дъх. Мъжът, който вървеше начело, стоеше полуобърнат към тях. Той им направи знак, че е чул нещо отпред. Те чакаха, обливайки се в пот.
След малко се чу същият мек стържещ звук — като простъргване на кожа върху камък. Дали бе от ток на ботуш?
Изражението на лейтенанта се беше променило. Сега приличаше на ловно куче, надушило плячката си. Той кимна и те мълчаливо продължиха напред.

* * *

Ан караше колата на детектив Овъртън през все по-бедни квартали, пресичайки кръстовища с изгорели светофари и мръсни, надраскани улични знаци. Сега беше тъмно, бледият зимен здрач падаше върху пътя, върху равните редици от къщи, празни улици, музеи и паметници. Това бе друг град на друга планета, но тук всичко бе до болка познато на Карим ал Джамил — тук той се чувстваше комфортно.
Движеха се по Осма улица до момента, когато Карим посочи голяма бетонна сграда, на която все още стоеше избеляла табела: Автосервиз «Ем енд Ен Бодиуърк». По указание на Карим Ан сви към напукана циментова площадка и спря пред металните врати.
Той излезе от колата. Докато вървяха по площадката, Джамил се оглеждаше внимателно. Изпочупените улични лампи хвърляха дълбоки сенки. Само фаровете на автомобилите, които летяха от «Ел Стрийт» на север към «Вирджиния Авеню» на юг осветяваха на пресекулки пейзажа.
Имаше само две-три коли, паркирани на пресечката, никоя от тях не беше близо до мястото, където стояха те. Тротоарите бяха празни, прозорците на къщите — тъмни и пусти.
Джамил се пресегна към една пукнатина в асфалта и извади ключ, с който отключи огромния кофар. После избута вратата и направи знак на Ан.
Тя запали двигателя. Когато се изравни с него, свали прозореца.
— Последна възможност — каза той. — Ако искаш, можеш да си тръгнеш.
Ан не каза нищо, не помръдна.
Той потърси очите й на пресекливата светлина на минаващите коли. След това й махна да дойде в изоставения сервиз.
— Действай тогава. Да се хващаме за работа.

* * *

— Чувам ги — прошепна Сорая. — Но все още не мога да видя фенерите им. Това е добър знак.
— Фади знае, че съм ранен — каза Борн. — Той знае, че не мога да ги изпреваря.
— Но за мен не знае.
— Какво точно смяташ да правиш?
Тя погали кафявата козина на Олександър и той подуши коляното й. Бяха стигнали до разклонение, където проходимият тунел се разделяше на две. Без колебание тя ги поведе в лявото разклонение.
— Как ме намери?
— Така както бих проследила всяка мишена.
Значи явно бе усещал именно присъствието на Сорая.
— Освен това — продължи тя аз познавам този град отвън и отвътре.
— Тоест?
— Когато ти пристигна, аз бях резидент тук.
— Когато пристигнах…?
Внезапно в ума му се настани късче спомен.
… Мари идва към него на място с големи акации и калдъръмени улици. Във въздуха се носи остър солен аромат като от бурно море. Влажен бриз повдига косата от ушите й и я развява зад нея като знаме.
Той й говори:
— Можеш да ми намериш това, което искам. Вярвам в теб.
В очите й има страх, но и смелост, и решителност.
— Ще се върна скоро — казва тя. — Няма да те изоставя…
Борн залитна от удара на спомена. Акациите, калдъръмената улица: това бе входът към станцията на лифта. Лицето, гласът… не с Мари говореше той. Това беше…
— Сорая!
Тя го сграбчи, страхувайки се, че е загубил толкова много кръв, че не може да продължи.
— Ти си била! Когато бях в Одеса преди години… бях с теб!
— Аз бях резидентът. Ти не искаше да имаш нищо общо с мен, но в края на краищата нямаше избор. Този, който ни даваше сведенията, от когото се нуждаеше, за да стигнеш до мишената си, бе мой информатор.
— Спомням си, че говорих с теб под акациевите дървета на Френския булевард. Защо съм бил тук? Какво, по дяволите, стана? Това ме побърква.
— Аз ще запълня празнините.
Той се препъна. Със силна ръка тя го издърпа нагоре.
— Защо не ми каза, че сме работили заедно, когато за първи път влязох в оперативния център на «Тифон»?
— Исках да…
— Това изражение на лицето ти…
— Почти стигнахме.
— Къде?
— До мястото, където ти и аз се криехме преди.
Бяха изминали около хиляда метра по лявото разклонение. Обстановката изглеждаше доста зле. Пропукани греди, просмукала се в дълбочина вода. Самият тунел сякаш издаваше ужасен стенещ звук, сякаш някакви сили заплашваха да го разкъсат.
Борн видя, че тя го води към дупка в лявата стена. Не беше точно изход, а нещо като ниша, изровена от постоянно просмукващата се вода. Почти веднага попаднаха на срутени отломки, които запълваха пространството почти догоре.
Той гледаше как Сорая се катери по купчината и се промушва с пълзене в тясната пролука, останала между отломките и тавана. Борн я последва; всяка стъпка, всяко посягане напред му причиняваше нова пронизваща болка отстрани. Докато успее да се прехвърли от другата страна на купчината, цялото му тяло започна да пулсира с ритъма на сърцето му.
Сорая продължи напред, докато стигнаха в нещо като помещение. Вътре имаше скована дървена платформа вместо легло, отгоре бе метнато тънко одеяло. На отсрещната стена бе скована допотопна етажерка с три рафта, на които се виждаха няколко бутилки с вода и консерви.
— От последния път са — обясни Сорая, докато му помагаше да се настани на нара.
— Не мога да остана тук — запротестира Борн.
— Разбира се, че можеш. Нямаме антибиотици, а ти се нуждаеш от пълен курс на лечение — колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще отида да взема каквото е нужно от лекарката на ЦРУ. Познавам я и й имам доверие.
— Не очаквай от мен просто да си лежа тук.
— Олександър ще остане с теб. — Тя погали боксера по лъскавата муцуна. — Той ще те пази с цената на собствения си живот, нали, миличък?
Кучето явно разбра, дойде и седна край Борн, тънкият розов край на езика му се показваше между предните му зъби.
— Това е лудост. — Борн прехвърли крака си отстрани на импровизираното легло. — Ще отидем заедно.
Сорая го погледна за момент.
— Добре. Да вървим.
Той се оттласна от дъските, изправи се на крака. Или поне се опита, коленете му се подгънаха още щом се пусна от нара. Сорая го хвана и го сложи обратно на леглото.
— Да оставим тази идея, а? — Тя погали разсеяно Олександър между триъгълните уши. — Ще се върна при разклонението. Трябва да хвана десния тунел, за да стигна до докторката. Но ще вдигна достатъчно шум, за да ме последват, като ги заблудя да мислят, че сме двамата. Така ще ги отклоня от теб.
— Твърде опасно е.
Тя изчака за момент.
— Някакви други идеи?
Той поклати глава.
— Добре. Няма да се бавя много, обещавам. Няма да те изоставя.
— Сорая?
Тя се изправи срещу него в профил, готова да върви.
— Защо не ми каза?
Тя се поколеба за част от секундата.
— Предположих, че ще е по-добре, ако не си спомняш колко лошо се издъних.
Той я изпрати с поглед, думите й ехтяха в главата му.

* * *

Труден петнайсетминутен преход ги изведе на кръстопът.
— Попаднахме на ключово разклонение — каза лейтенант Кове, докато светлините на фенерчетата им проучваха началото на двата тунела.
Фади не обичаше колебанието. За него нерешителността бе знак за слабост.
— Значи трябва да се опитаме да разберем накъде е тръгнал. — Очите му пронизаха милиционера. — Ти си специалистът, ти ми кажи.
В присъствието на Фади бе почти невъзможно да не се съгласиш или да не реагираш.
— Надясно. Натам бих тръгнал аз, ако бях в неговото положение.
— Много добре — каза Фади.
Те влязоха в десния тунел. И тогава чуха отново същия звук, като стържене на кожа по камък, този път по-отчетлив, повтарящ се на равни интервали. Нямаше никакво съмнение — това бяха стъпки, които отекваха в тунела. Доближаваха се до плячката си.
С мрачна решимост Кове призова хората си да побързат.
— Бързо. Всеки момент ще го настигнем.
— Един момент.
Бяха спрени от студения, авторитетен глас.
— Господин генерал?
Фади помисли за момент.
— Дайте ми едното фенерче. Вие продължете натам. Аз ще видя къде ще ме изведе лявото разклонение.
— Господин генерал, не мисля, че това е разумно. Както ви казах…
— Няма нужда да ми повтаряте — прекъсна го Фади. — Имаме си работа с изключително умен престъпник. Звуците може да са маневра, опит да ни отклонят от следата. Със сигурност след като е изгубил толкова много кръв, ще можете да го настигнете в дясното разклонение. Но аз не мога да не проверя и другата възможност.
Без да каже и дума повече, той взе фенерчето, което му предложи един от хората на Кове, и като се върна няколко стъпки назад до кръстопътя, пое по левия тунел. Миг по-късно вече стискаше в ръка ножа със закривено острие.


Седемнайсета глава

Карим ал Джамил, с дебела гумена престилка и тежки работни ръкавици, дръпна връвта и моторната резачка заработи.
— Цели десет години обмисляхме и планирахме нашата цел — да взривим ядрено устройство в голям американски град. — Използваше чудовищния шум за заглушаване. Не че се притесняваше да не го подслушват, но подготовката не му позволяваше да се отклони от строгите мерки за сигурност.
Приближи се до трупа на детектив Овъртън, проснат на поцинкована маса в мрачната, пуста вътрешност на автосервиза. Три червеникави флуоресцентни лампи пращяха над главите им.
— Но за да си гарантираме максимални шансове за успех — каза Ан Хелд, — трябваше Джейсън Борн да потвърди версията ни, когато ти се превърна в Мартин Линдрос. Разбира се, той никога нямаше да се съгласи да го направи доброволно, така че трябваше да намерим начин да го манипулираме и използваме. Откакто получих достъп до досието на Борн, успяхме да проучим единствената му слабост — спомените му, — както и многото му силни страни — лоялност, упоритост, изключителна интелигентност, параноичен ум.
Ан също носеше престилка и ръкавици. В едната си ръка стисна чук, в другата — длето с широко острие. Докато Карим ал Джамил се захвана със стъпалата и краката на детектив Овъртън, тя постави длетото в гънката от вътрешната страна на левия лакът, нанесе бърз, точен удар с чука върху длетото. В сервиза отново кипеше дейност, както в щастливите дни на разцвета му.
— Но какво отключи достъпа ви до слабото място на Борн? — попита тя.
Той й се усмихна накриво, без да откъсва поглед от зловещото си занимание.
— Проучването ми върху хора, страдащи от амнезия, ми даде отговора: те реагират най-силно на емоционални ситуации. Трябваше да осигурим на Борн ударно преживяване — нещо, което да разтърси паметта му.
— Това ли направи, когато ти казах, че жена му е починала внезапно?
Карим ал Джамил вдигна ръка, за да избърше кръвта, пръснала по лицето му.
— Както казваме ние, бедуините, животът е по волята на Аллаха. Борн бе обладан от такава мъка, че проблемите с паметта му заплашваха да го унищожат. Така че ти заповядах да му намериш лекарство.
— Сега разбирам. — От тялото изригна струйка газ и тя извърна глава за момент. — Естествено, човекът, който трябваше да му го даде, беше приятелят му Мартин Линдрос. И аз дадох на Линдрос името и адреса на доктор Алън Съндърланд.
— Но на практика той се обади на нас — продължи Карим. — Ние записахме на Борн час в четвъртък, когато Съндърланд и екипът му отсъстваха. И изпратихме нашия доктор Костин Вейнтроп, който се представи за Съндърланд.
— Брилянтно, скъпи! — Очите на Ан блестяха от възхищение.
Хвърляха разфасованите части в голяма овална вана от галванизирана стомана. Карим ал Джамил наглеждаше Ан, но тя нито потрепна, нито пребледня от това, което правеше. Вършеше си работата прагматично и това едновременно го зарадва и изненада. За едно беше права: беше я подценил. Наистина не бе очаквал, че една жена може да демонстрира мъжки качества. Имаше наблюдения върху сестра си, която бе кротка и покорна. Сара беше добро момиче, гордостта на всички вкъщи. Семейната чест се крепеше на крехкото й тяло. Не заслужаваше да умре млада. Заедно с нея в гроба потъна и семейната чест и сега единственият път към реабилитация бе отмъщението.
В културата на баща му жените бяха държани настрани от всички мъжки дела. Разбира се, майката на Карим ал Джамил бе изключение. Но тя не бе приела исляма. За учудване на Карим ал Джамил, баща му така и не се погрижи за това, нито я принуди да го направи. Изглежда, неговата светска съпруга му носеше огромна радост, макар да му бе спечелила ужасно много врагове сред имамите и правоверните. Още по-учудващото за Карим беше, че това явно също не интересуваше баща му. Майка му скърбеше по изгубената им дъщеря, а той, изнемощелият старец, обгърнат ден след ден от нейната мъка, също бе принуден да скърби.
— Какво точно направи Вейнтроп на Борн? — попита Ан.
Докато разкъсваше успешно една колянна връзка, Карим отговори:
— Вейнтроп е непризнат гений в областта на загубата на паметта. Точно с него се консултирах по отношение на амнезията на Борн. Той използва инжектирането на определени химически обработени протеини, които създаде, за да стимулира определени синапси в части от мозъка на Борн, фино променяйки тяхната структура и функция. Стимулирането действа като травма, която, както разкриха изследванията на Вейнтроп, може да променя спомените. Протеиновата инжекция на Вейнтроп може да засегне определени синапси, тоест да създаде нови спомени. Всеки отделен спомен може да бъде задействан в главата на Борн от определени външни стимули.
— Бих нарекла това промиване на мозъка — каза Ан.
— По същество да — кимна Карим. — Но в една изцяло нова сфера, която не включва физическо насилие, седмици на лишаване от усещания и непрекъснати мъчения.
Овалната вана бе почти пълна. Карим даде знак на Ан. Двамата оставиха инструментите си върху гърдите на детектив Овъртън — от него не бе останало почти нищо друго, освен гърдите и главата.
— Дай ми някакъв пример — каза тя.
Вдигнаха ваната за големите дръжки и я преместиха върху големия канал, който някога е бил използван за нелегално изхвърляне на използваното моторно масло.
— Видът на Хирам Чевик предизвика «допълнителен» спомен в Борн — тактиката да се покаже на затворник свободата, която е загубил, с цел да бъде подтикнат да проговори. В противен случай никога не би извел Фади навън от килиите. Стореното от него постигна едновременно две неща: позволи на Фади да избяга и спечели на Борн подозрението на собствената му организация.
Те наклониха ваната и обърнаха съдържанието й, което изчезна в канала.
— Имах чувството, че един-единствен «допълнителен» спомен няма да е достатъчен, за да въздейства на Борн — каза Карим, — така че накарах Вейнтроп да прибави и елемент на физически дискомфорт — омаломощаващо главоболие всеки път, когато бъде задействан такъв «допълнителен» спомен.
— Дотук е ясно — каза Ан, докато носеха ваната обратно към масата. — Но не беше ли прекалено опасно Фади да позволи да бъде заловен в Кейптаун?
— Всичко, което планирам и правя, е по дефиниция опасно. Ние сме във война за сърцата, умовете и бъдещето на нашия народ. Рискът никога не е твърде голям. Що се отнася до Фади, първо, той се представяше за търговец на оръжие на име Хирам Чевик. Второ, знаеше, че сме уредили Борн да го измъкне, без да го осъзнава.
— Ами ако процедурата на доктор Вейнтроп не беше проработила или имаше някакви проблеми?
— Е, тогава имаме теб, скъпа. Щях да ти дам инструкции и брат ми пак щеше да бъде спасен. — Той включи моторната резачка и довърши остатъците, които също отидоха в канала. — За щастие никога не ни се наложи да прибегнем до тази част от плана.
— Предполагахме, че Сорая Мур ще се обади на директора, за да изясни искането на Борн да освободи Фади — каза Ан. — Вместо това тя позвъни на Тим Хитнър и му определи среща отвън на поляната. Каза къде точно ще бъде Фади. Тъй като следях всичките й разговори, ти успя да задействаш останалата част от плана за бягство.
Карим взе туба бензин, отви капачката, изля една трета от съдържанието й в канала.
— Аллах дори ни даде перфектната изкупителна жертва: Хитнър.
Развъртя резервоара на колата и сипа вътре още малко от бензина. Никой криминолог нямаше да може да открие каквито и да е следи. Карим заотстъпва към задния вход, като оставяше след себе си струя от запалителната течност.
Двамата застанаха до мивката, свалиха си ръкавиците и измиха кръвта от ръцете и лицата си. След това развързаха престилките си и ги хвърлиха на пода.
— Но въпросът с Лърнър чака да бъде разрешен — рече Ан, вече на вратата.
Карим ал Джамил кимна.
— Ще трябва да си пазиш гърба, докато реша как да се справя с него. Няма да стане като при Овъртън.
Той запали клечка кибрит и я пусна в краката си. Синият пламък изригна със свистене и се втурна стремително към колата.
Ан отвори вратата и те излязоха в тъмното гето.

* * *

Малко преди автосервизът да избухне в пламъци, Тайрон забеляза мъжа и жената. Сви се до една каменна стена, скрита под сенките на стар дъб, който простираше чворестите си клони като куполообразно гнездо на горгона Медуза. Носеше черен суичър с качулка, вдигната на главата. Висеше наоколо и чакаше Ди Джей Танк да му донесе ръкавици, защото, проклятие, си беше студено.
Тъкмо си духаше на ръцете, когато колата спря пред порутената сграда на сервиза. Той наблюдаваше мястото от месеци, защото се надяваше, че е изоставено, и искаше да го използва като база за хората си. Но преди шест седмици му бяха казали, че вътре кипи някаква дейност — късно през нощта, когато всеки законен бизнес е затворен, — та той бе взел със себе си Ди Джей Танк, за да огледат.
Вътре наистина имаше хора. Двама брадати мъже. Още по-интересното беше, че трети брадат мъж бе поставен на пост отвън. Когато онзи се извърна, Тайрон видя съвсем ясно проблясването на пистолет на кръста му. Знаеше кои ходят с такива бради: бяха или ортодоксални евреи, или арабски екстремисти.
Когато двамата с Ди Джей Танк се промъкнаха да надникнат през един мръсен прозорец, видяха мъжете да разтоварват кутии, инструменти и някакви уреди. Макар електричеството да бе пуснато, беше ясно, че не се планират никакви ремонти. Когато мъжете си тръгнаха, заключиха предната врата с огромен кофар — опитното око на Тайрон веднага разбра, че е неразбиваем.
От друга страна към близката алея отзад водеше задна врата — надали някой знаеше за нея. Тайрон обаче я знаеше. Това все пак беше неговата територия и едва ли имаше нещо, за което да не знае или да не може да получи информация за съвсем кратко време.
След като мъжете си тръгнаха, Тайрон разби ключалката на задната врата и двамата влязоха. Какво откриха? Бъркотия от инструменти, които не му подсказаха нищо за мъжете и техните намерения. Но кутиите — това беше съвсем друго нещо. Провери ги една по една: тринитротолуен, пентрит, въглероден дисулфид, октоген. Разбира се, знаеше какво е Ти Ен Ти, но за другите не беше и чувал. Звънна на Дерон, който му обясни. С изключение на въглеродния дисулфид, всички се оказаха мощни експлозиви. Пентритът се използваше като сърцевина за детонатори. Октогенът бе допълнен с полимер експлозив, твърд като С4. За разлика от Ти Ен Ти, той не реагираше на движение или вибрация.
Разкритията му тази нощ заседнаха в мозъка му и смутиха съня му като ревящо бебе. Тайрон искаше да разбере какво казва това бебе, затова постави под наблюдение сервиза и ето че бдителността му бе възнаградена.
Виж ти: труп върху поцинкованата маса в центъра на помещението. Мъж и жена в престилки и работни ръкавици, които разрязват проклетото нещо, сякаш разфасоват животински труп. Гледай с какво се занимавали някои хора! Тайрон поклати глава, докато двамата с Ди Джей Танк надзъртаха през мръсното стъкло на страничния прозорец. И тогава почувства как нещо го сграбчва отзад за тила — разпозна физиономията на човека, проснат на масата! Беше мъжът, който беше следил мис А. преди два дни; тя му обеща да се погрижи.
Тайрон следеше движенията на мъжа и жената, но след шока от разпознаването те не означаваха нищо за него. Реши да свърши нещо полезно и запамети лицата им. Помисли си, че мис А. ще остане доста заинтересувана от заниманията на тези двамата.
Малко по-късно нощта избухна, той почувства силна топлина на страните си, пламъци изригнаха от сградата.
Огънят, по-точно казано пожарищата, не бяха непознати за Тайрон, така че не можеше да каже, че е шокиран — по-скоро бе натъжен. Край с възможността да използва автосервиза. Но тогава през главата му мина една мисъл и той прошепна нещо на Ди Джей Танк.
Когато се промъкнаха вътре първия път, намериха всякакви експлозиви в огромни количества. Ако химикалите бяха още там, експлозията би помела цялата сграда, включително него и Ди Джей Танк.
Сега се запита — ако експлозивите не са били вътре, къде, по дяволите, са?

* * *

Министърът на отбраната «Бъд» Холидей нямаше определени часове за хранене през деня или през нощта. Но освен ако не беше извикан при президента за политическо съвещание или за да провери настроенията в Сената, освен ако не обсъждаше нещо с вицепрезидента или Съвета на началник-щабовете, той се хранеше в лимузината си. С изключение на някои определени места, където трябваше да спира по необходимост, лимузината, като акула, никога не почиваше, а продължаваше да се носи по улиците и булевардите на Вашингтон необезпокоявана.
Матю Лърнър се радваше на определени привилегии в компанията на министъра, не на последно място да се храни с Бъд, както щеше да стори тази вечер. Във външния свят зад затъмнените стъкла бе рано за вечеря. Но това беше светът на министъра — беше точно време за вечеря.
След кратка молитва започнаха да се хранят. Менюто беше в стил тексаско барбекю — огромни телешки ребра, лъскави червени зърна печен боб с парченца лютиви чушлета в него и пържени картофи. Всичко това прокарваха с бира «Шайнър Блонд», гордостта, както би казал Бъд, на Форт Уорт, Тексас.
Приключвайки за нула време, министърът избърса ръцете и устата си, грабна още една бутилка бира и се облегна назад.
— Значи, директорът те нае да му бъдеш личен наемен убиец.
— Така изглежда — каза Лърнър.
Бузите на министъра бяха зачервени и лъщяха като гланцирани.
— Какво мислиш за това?
— Никога не се отказвам нито от работа, нито от предизвикателства.
Бъд хвърли поглед надолу към листа хартия, който Лърнър му беше подал, когато се качи в лимузината. Вече го беше прочел, разбира се. Сега го направи за ефект — нещо, в което бе много добър.
— Струваше ми известни усилия, но открих Борн. Лицето му се появи в камерите на международното летище «Кенеди». — Бъд вдигна поглед, изсмука парченце телешко измежду кътниците си. — Тази задача ще те отведе в Одеса. Това е доста далеч от централата на ЦРУ.
Лърнър разбра какво има предвид министърът — че това ще го отдалечи от основната му мисия, поставена от Бъд.
— Не съм убеден — каза той. — Правя това за Стария и той ми дължи голяма услуга. Той ще го знае и аз ще го знам. Мога да се възползвам от това.
— А какво за Хелд?
— Поверил съм я на някого, на когото се доверявам. — Лърнър отопи гъстия лютив сос с парче хляб. — Упорит кучи син е. Ще трябва да го убиеш, ако искаш да се откаже.

* * *

Борн отново сънуваше. Само че този път знаеше, че не е сън. Преживяваше отново късче спомен, поредната част от пъзела, който постепенно се подреждаше.
В мръсна уличка в Одеса Сорая коленичи над него. Той чува горчивото съжаление в гласа й.
— Това копеле Тарик ибн Саид ме е заблуждавал от самото начало — казва тя. — Той е синът на Хамид ибн Ашеф, Надир ал Джамух. Той ми даде информация, която ни вкара в тази клопка. Джейсън, издъних се.
Борн се изправя. Хамид ибн Ашеф. Той трябваше да открие мишената си, да го застреля. Заповеди от Конклин.
— Знаеш ли къде е сега Хамид ибн Ашеф?
— Да, и този път сведенията са истински — казва Сорая. — Той е на плажа «Отрада».

* * *

Олександър се размърда и побутна Борн по бедрото с тъпата си черна муцуна. Борн, прогонвайки спомена, си опита да се концентрира върху настоящето. Вероятно бе заспал, макар да бе възнамерявал да остане буден. Олександър беше стоял нащрек вместо него.
Подпрян на нара в тясната подземна килия, Борн огледа злокобния мрак. Козината на врата на боксера настръхна. Някой идваше!
Без да обръща внимание на вълната от болка, Борн прехвърли краката си отстрани на леглото. Беше твърде рано за Сорая да се връща. Опрян на стената, той се изправи, застана неподвижен за момент, почувствал топлото мускулесто тяло на Олександър до себе си. Все още беше слаб, но вместо да си пропилее безцелно времето, го запълни с енергизираща медитация и дълбоко дишане. Макар да бе загубил доста кръв и силите му да бяха намалели, все още беше в състояние да контролира тялото си.
Светлината бе все още слаба, но сега можеше да потвърди, че не идва от лампа. Поклащаше се нагоре-надолу, което означаваше, че някой я държи в ръка и приближава към него по тунела.
Олександър, чиято козина стърчеше право нагоре, се облиза в очакване. Борн го погали между ушите, както бе виждал да прави Сорая. Коя е тя всъщност, запита се той. Какво бе означавала за него? Начинът, по който трепна, когато го видя да влиза за пръв път в «Тифон», навремето му се беше сторил странен, но сега нещата се изясняваха. Явно бе очаквала той да я помни, да помни времето, което са прекарали заедно. Какво бяха направили? Защо е била изтеглена от мисия?
Светлината вече не беше безформена. Той нямаше повече време да мисли върху разпокъсания си спомен. Трябваше да действа. Но щом се размърда, му се зави свят и той залитна. Коленете му се подкосиха и той сграбчи каменната стена. Светлината стана по-ярка и той не можеше да стори нищо.

* * *

Фади се движеше по лявото разклонение, наострил слух да долови и най-слабия звук. Всеки път, когато чуеше нещо, насочваше светлината в съответната посока. Виждаше само плъхове с червени очи, които се разбягваха, поклащайки опашки. Глождеше го неприятното остро усещане за недовършена работа. Мисълта за баща му — неговия изключителен, здрав, силен баща, който се беше превърнал в лигава черупка, привързана за инвалиден стол, втренчен в една сива вечност — го изгаряше като огън. Борн беше виновен — Борн и онази жена. Баща му е бил на косъм от смъртта. Фади не хранеше никакви илюзии по отношение на Джейсън Борн. Този човек беше магьосник — променяше вида си, материализираше се сякаш от нищото, изчезваше мистериозно. Всъщност именно Борн го вдъхнови да разчита толкова на собствените си промени на самоличността.
Фокусът на живота му се измести в момента, в който куршумът, изстрелян от Борн, се заби в гръбначния стълб на баща му. Резултатът бе необратима парализа. Оттам нататък травмата бе довела до апоплектичен удар и бе отнела на баща му способността да говори или мисли свързано.
Фади пое по пътя на своята радикална философия. По отношение на сподвижниците му на пръв поглед нищо не се бе променило. Но дълбоко в себе си той знаеше, че не е съвсем така. След инцидента с баща му Фади имаше лични приоритети, а именно да подложи Джейсън Борн и Сорая Мур на възможно най-големите мъки, преди да ги убие. Бързата смърт не беше вариант за тях. Той го знаеше, знаеше го и брат му. Съдбата на баща им, който беше жив труп, ги бе сближила така, както нищо друго не би могло.
Двамата станаха един мозък в две тела; една мисъл, посветена на отмъщението. И така, напрегнаха целия си изумителен умствен капацитет за постигането на тази цел.
Фади, чието рождено име бе Абу Гази Надир ал Джамух ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб, премина покрай дупка отляво в тунела. Пред него светлината освети разклонения наляво и надясно. Влезе няколко крачки навътре във всяко от тях, без да намери знак за нечие присъствие.
Решил, че в края на краищата е сгрешил, той се върна и пое към разклонението. Сега бързаше, за да настигне лейтенант Кове и хората му. Не можеше да пропусне екзекуцията. Винаги имаше възможност в разгара на битката изричните му заповеди Борн да бъде оставен жив да бъдат забравени.
Тъкмо беше подминал дупката в тунела, когато спря. Обърна се и проучи тъмнината с фенера си. Не видя нищо необичайно, но реши да провери все пак. Съвсем скоро стигна до срутването. Видя изкривените стени, големите пукнатини в камъка, скърцащите дървени греди. Цареше пълен хаос, без съмнение мястото бе опасно.
Насочвайки лъча светлина над отломките, той видя, че има малка дупка при тавана на помещението. Тъкмо мислеше дали е достатъчно широко, за да може човек да се промъкне през нея, когато чу престрелка, която ехтеше в катакомбите.
«Открили са го!», помисли си. Завъртя се на пети и излезе в главния тунел, насочвайки се към разклонението в луд бяг.


Осемнайсета глава

Сорая, която се носеше по тунела, почувства край нея да свистят парчета камък, отчупени от рикошети. Един се заби в рамото й и тя едва се сдържа да не извика. Успя да го извади тичешком и го хвърли така, че преследвачите й да го видят. Беше решена да защити Борн, за да изкупи вината си за ужасната грешка в преценките, която бе допуснала предишния път, когато бяха в Одеса.
Изключила фенера си, вървеше само по памет, което съвсем не бе идеалният начин да се ориентира в тези катакомби. Тя обаче знаеше, че няма избор. Броеше крачките си. По нейни сметки, колкото и груби да бяха, бе на пет километра от разклонението. Още два километра до най-близкия изход към къщата на доктор Павлина.
Но първо трябваше да мине три завоя, още едно разклонение. Тя чу нещо. Секунда по-късно катакомбите зад нея бяха осветени за кратко, макар и слабо. Някой вървеше по следите й! Възползвайки се от преимуществото на светлината, за да се ориентира, тя се хвърли в един тунел отдясно. Тъмнина, звуците от преследване за момента заглъхнаха.
После носът на дясната й обувка удари нещо. Тя залитна и се просна напред на ръце и колене. Почувства как земята се издига неравномерно точно пред нея, и сърцето й подскочи. Това можеше да означава само, че има ново срутване. Но колко голямо? Налагаше се да рискува и да включи светлината, дори само за секунда или две.
Това и направи, тръгна да се катери, за да продължи напред. Вече не чуваше звуци от преследване. Бе напълно възможно да е заблудила милицията, но не можеше да разчита на това.
Продължи. Мина през втория завой наляво, след това третия. На около километър напред, тя знаеше, беше второто разклонение. След това щеше да е в безопасност.

* * *

Фади откри, че милиционерите не само са зърнали Борн, но и са стреляли по него. Без да иска разрешение от Кове, нанесе на виновния милиционер ужасен удар, който почти спука черепа му. Кове стоеше със зачервено лице и хапеше устни. Той не каза нищо дори когато Фади им нареди да продължат. Няколкостотин метра по-нататък Фади забеляза парче камък, блестящо от кръв под светлините на фенерчетата. Той го взе, сви юмрука си около него и бе окуражен.
Но сега, толкова далеч в катакомбите, той знаеше, че преследването в група няма смисъл.
— Колкото по-дълго остане той в катакомбите — каза на Кове, толкова по-голям е шансът да ни заблуди. Раздели хората си, нека да се разпръснат по един, като в гора на вражеска територия.
Вече усещаше, че хората на Кове все повече се изнервят, че заразата на страха се прехвърля и върху техния командир. Трябваше да ги накара да се раздвижат веднага, иначе никога нямаше да го направят.
Приближи се до Кове и прошепна в ухото на лейтенанта:
— Губим време. Дай заповедта сега или аз ще го направя.
Кове трепна, сякаш се бе допрял до оголена жица. Той отстъпи крачка назад, облиза устни. За момент изглеждаше като хипнотизиран от Фади. След това, след кратко потреперване, се обърна към хората си и им нареди да се разпръснат, по един човек в тунел или разклонение.

* * *

Сорая усети разклонението пред нея. Полъх на свеж въздух обърса бузата й като милувка на любим: изходът. Тъмнината бе зад нея. Беше много влажно. Тя можеше да усети плесента, тъй като подземните води разяждаха почвата и дървото, разлагаха ги малко по малко. Тя рискува да включи още веднъж за кратко светлината. Не обърна внимание на влажните стени, тъй като видя, че кръстопътят е на по-малко от двайсет метра право напред. Тук трябваше да поеме по лявото разклонение.
В този момент лъч светлина се появи в тунела зад нея. Тя рязко изгаси своя фенер. Пулсът биеше в слепоочията й, сърцето й препускаше. Дали нейният преследвач бе видял светлината пред себе си и бе разбрал, че е тя? Макар че трябваше да продължи, тя не можеше да позволи доктор Павлина да бъде разкрита. Лекарката бе агент на ЦРУ под дълбоко прикритие.
Сорая стоеше неподвижно, обърната с лице натам, откъдето бе дошла. Светлината я нямаше. Не, появи се отново, слаб проблясък в катранения мрак, по-ясен сега. Някой наистина приближаваше.
Бавно тя започна да отстъпва заднешком, отдалечавайки се от преследвача, като предпазливо се придвижваше към кръстовището, без да сваля очи от подскачащия лъч светлина. Без да спира, трескаво мислеше какво да прави. След това бе твърде късно.
Задният й крак пропадна в меката пръст. Тя се опита да изнесе тежестта си напред, но разпадащият се под я всмука назад и надолу. Размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, но не успя. Вече бе потънала в калта до нивото на бедрата. Започна да се бори.
Ярка светлина внезапно направи тунела видим. Едно черно петно се превърна в позната фигура: украински милиционер, който изглеждаше внушителен в тясното пространство.
Той я видя, облещи очи и измъкна пистолета си.

* * *

Точно в 22,45 ч, компютърът на Карим ал Джамил зазвъня меко, припомняйки му, че вторият от двата ежедневни брифинга с директора е след 15 минути. Това не го интересуваше толкова, колкото мистериозното изчезване на Матю Лърнър. Пита Стария, но копелето каза само, че Лърнър е на задача. Това би могло да означава всичко. Като отличен стратег Карим ал Джамил мразеше недовършените неща, какъвто бе случаят с Матю Лърнър. Дори Ан не знаеше къде е той, което бе странно само по себе си. Би трябвало тя лично да е направила резервации за пътуването на Лърнър. Стария се бе захванал с нещо. Карим ал Джамил не можеше да отхвърли възможността внезапното изчезване на Лърнър да има нещо общо с Ан. Той трябваше да разбере какво става възможно най-скоро. Това означаваше да говори направо с директора.
Мониторът отново зазвъня, за да му каже, че е време да върви. Той грабна преводите на най-новите разговори на «Дуджа», които екипът на «Тифон» бе изготвил, взе още два документа на излизане от офиса си. Прочете ги по пътя към кабинета на директора.
Ан го чакаше, седнала зад бюрото си в обичайната си делова поза. Очите й просветнаха за една десета от секундата, когато той се появи.
— Той те очаква — каза след това тя.
Карим ал Джамил кимна, мина покрай нея. Тя го пусна в огромния кабинет, отваряйки вратата с натискане на един бутон. Директорът бе на телефона, но махна на Карим ал Джамил да влезе.
— Точно така. Всички служители да останат в максимална готовност.
Изглежда, говореше с шефа на отдел «Операции».
— Директорът на Международната агенция по атомна енергия е бил уведомен вчера сутринта. — Заслуша за момент гласа от другия край на линията, после продължи: — Техните служители са мобилизирани и временно са под наша егида. Да. Главният проблем сега е да попречим на тези от Вътрешна сигурност да прецакат нещата. Не, наложили сме пълно информационно затъмнение за всичко това. Последното, от което се нуждаем, е медиите да всеят паника сред цивилното население. — Той кимна. — Добре. Дръж ме в течение, без значение през деня или нощта.
Затвори и направи жест към Карим ал Джамил да седне.
— Какво имаш за мен?
— Пробив най-после. — Карим ал Джамил му подаде единия лист, които бе взел на излизане от кабинета си. — Има необичайно раздвижване, което носи почерка на «Дуджа», Йемен.
Директорът кимна, докато проучваше сведенията.
— По-конкретно Шабуах, на юг, както виждам.
— Шабуах е планински район, слабо населен — каза Карим ал Джамил. — Идеален за изграждането на секретен ядрен обект.
— Съгласен съм — каза Стария. — Да пратим екипи «Скорпиън» там възможно най-скоро. Но този път искам сухопътна подкрепа. — Той сграбчи телефона. — Има два батальона морски пехотинци, разположени в Джибути. Ще ги накарам да изпратят една рота, която да се координира с нашите хора. — Очите му блестяха. — Добра работа, Мартин. Твоите хора може би ни предоставиха средствата, за да ликвидираме още в зародиш този кошмар.
— Благодаря ви, сър.
Карим ал Джамил се усмихна. Стария щеше да е прав, ако сведенията не бяха дезинформация, която неговите хора от «Дуджа» бяха излъчили в ефира. Макар пустошта в Шабуах да беше отлично скривалище, което той и брат му някога да бяха обмисляли, истинското разположение на подземното ядрено съоръжение на «Дуджа» всъщност съвсем не бе близо до Южен Йемен.

* * *

Сорая извади късмет в едно отношение, макар първоначално да не го осъзна: металните жилки в стените на катакомбите не позволяваха на милиционера да се свърже с останалите от групата му. Той бе сам.
Възвърнала си самообладанието, тя престана да се движи. Борбата й постигна само това, че тялото й потъна още по-дълбоко в калната дупка на пода на катакомбите. Вече беше до ханша в кал, а украинският милиционер бавно се приближаваше към нея.
Едва когато го видя пред себе си, тя осъзна колко изплашен беше той. Може да е загубил брат или дъщеря в катакомбите, кой знае? Във всеки случай бе очевидно, че е съвсем наясно с многобройните опасности, които дебнат зад всеки ъгъл на тунелите. И ето че сега я виждаше там, където си бе представял самия себе си още от момента, когато му наредиха да влезе в катакомбите.
— За бога, моля ви, помогнете ми!
Милиционерът дойде до ръба на дупката и насочи лъча светлина над нея. Едната й ръка беше отпред, другата — зад гърба й.
— Коя сте вие? Какво правите тук?
— Туристка съм. Загубих се тук долу. — Тя се разрида. — Страх ме е. Страх ме е, че ще потъна.
— Туристка, как не. Казаха ми коя сте. — Той поклати глава. — За вас и за приятеля ви е твърде късно. И двамата сте затънали твърде дълбоко. — Извади пистолета си и го насочи към нея. — Така или иначе, и двамата ще умрете тази нощ.
— Не бъди толкова сигурен — каза Сорая и го простреля в сърцето със своя «Валтер Р99 Компакт».
Очите на милиционера се облещиха и той падна назад като картонена мишена на стрелбище. Изпусна фенера, който издрънча в пода и угасна.
— По дяволите — изруга тя тихо.
Тя прибра пистолета обратно в кобура, който висеше през раменете й. Успя да го изтегли в секундата, в която възстанови равновесието си и го държа зад гърба си, докато милиционерът се приближаваше. Сега първата й задача бе да се добере до крака му. Наклони горната част на тялото си в калта, опитвайки се да се наведе хоризонтално. Тази маневра целеше да я приближи до целта й.
— Не потъвай — помисли си тя. — По дяволите, не потъвай!
Отпусна крака, използва силата на горната половина на тялото си, за да се придвижи съвсем бавно, ръцете й протегнати максимално пред нея. Усещаше как калта я засмуква, вкопчена в краката и бедрата й. Тя се пребори с нова вълна от паника, концентрира се върху придвижването сантиметър по сантиметър. В тъмнината бе още по-трудно. Веднъж или два пъти си помисли, че е свършено с нея, че вече е мъртва.
След това пръстите й напипаха гума: подметка на ботуш! Успя да се протегне още мъничко напред и да сграбчи милиционера за крака. Пое дълбоко въздух, дръпна с всичка сила. Тя не помръдна, но успя да издърпа тялото му към себе си. Краката му увиснаха в дупката. И дотам — едрото му тяло не помръдна нито сантиметър повече.
Точно от това се нуждаеше. Използва тялото му като импровизирана рампа и бавно, но сигурно се изтегли нагоре по краката му, докато успя да се хване за широкия му колан с две ръце. Така бавно се измъкна изцяло от калната дупка.
За момент остана да лежи върху него, заслушана в блъскането на сърцето си, в дъха си, който влизаше и излизаше със свистене от дробовете й. След малко се претърколи върху влажния под на катакомбите и се изправи на крака.
Както и бе предположила, фенерът му бе фатално счупен. Дано поне нейният все още работеше. Слаб лъч проблесна, после изгасна, после пак се появи. Сега, когато имаше по-добра опора, успя да претърколи полицая в дупката. Опита се да зарие с пръст и отломки изтеклата от него кръв.
Понеже знаеше, че батериите на фенерчето са на привършване, се втурна в лявото разклонение и се насочи към изхода, който бе най-близко до дома на доктор Павлина.

* * *

При второто спиране за зареждане някой се качи на борда на самолета, превозващ Мартин Линдрос. Човекът седна до Линдрос и каза нещо на бедуинския диалект, на който говореше Абуд ибн Азиз.
— Ти не си Абуд ибн Азиз — каза Линдрос и завъртя глава като слепец. Той все още носеше черната платнена качулка.
— Не, не съм. Аз съм брат му — Мута ибн Азиз.
— И ти ли си толкова добър в осакатяването на човешки същества, колкото брат ти?
— Оставям такива неща на него. — В тона на Мута ибн Азиз имаше острота.
Линдрос, чийто слух се бе изострил заради отнетото му зрение, чу нотката. Помисли си, че би могъл да използва емоцията зад нея.
— Твоите ръце са чисти, предполагам. — Чувстваше как другият го изучаваше, сякаш току-що беше видял неизвестен вид бозайник.
— Съвестта ми е чиста.
Линдрос сви рамене.
— Това, че лъжеш, за мен е без значение.
Мута ибн Азиз го удари през лицето.
Линдрос усети вкуса на собствената си кръв. Почуди се дали е възможно устната му да се подуе повече.
— Виждам, че имаш повече общи черти с брат си, отколкото явно смяташ — избоботи той.
— Двамата с брат ми сме много различни.
След това настъпи неловко мълчание. Линдрос осъзна, че Мута бе разкрил нещо, за което съжаляваше. Зачуди се какъв ли спор разделя Абуд и Мута и дали има начин да го използва.
— Прекарах няколко седмици с Абуд ибн Азиз — каза Линдрос. — Той ме измъчваше и след като не постигна резултат, се опита да ми стане приятел.
— Ха!
— Това бе и моят отговор — каза Линдрос. — Всичко, което искаше, бе да разбере какво знам за стрелбата срещу Хамид ибн Ашеф.
Чу как тялото на Мута се премества, усети го да приближава. Когато заговори отново, гласът му едва се чуваше през бръмченето на двигателите.
— Защо се интересуваше от това? Не ти ли каза?
— Би било глупаво от негова страна. — Вътрешната антена на Линдрос бе насочена към случилото се току-що. Споменаването на инцидента с Хамид ибн Ашеф явно бе от изключително значение за двамата братя. Защо? — Абуд ибн Азиз каза много неща, но нито едно от тях не беше глупаво.
— Не, той не е глупав. — Гласът на Мута стана твърд като стомана. — Но дали е лъжец и измамник, това е друг въпрос.

* * *

Карим ал Джамил ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб, човекът, който през последните четирийсет и осем часа се представяше за Мартин Линдрос, беше на път да получи достъп до главния сървър на ЦРУ, където се съхраняваха всички секретни данни. Проблемът беше, че не знаеше кода за достъп, който би му отключил вратата. Истинският Мартин Линдрос не бе издал кода си за достъп. Това не беше изненадващо. Но той беше намерил алтернатива, която бе колкото елегантна, толкова и ефикасна. Да се опита да проникне в централния сървър на ЦРУ би било безсмислено. Хора по-талантливи от него в компютърните науки се бяха опитвали и се бяха провалили. Защитата на ЦРУ, известна като «Сентинел», бе прочута с непробиваемостта си.
Проблемът сега беше как да проникне в защитен компютър, за който нямаше код за достъп. Знаеше, че ако успее да изключи централния сървър на ЦРУ, техническият персонал щеше да даде нов код за достъп на всеки, включително на него. Единственият начин да го стори беше да вкара компютърен вирус в системата. Тъй като това не можеше да бъде направено отвън заради «Сентинел», трябваше да бъде сторено отвътре.
Затова се нуждаеше от абсолютно сигурен начин да вкара компютърен вирус в сградата на ЦРУ. Беше твърде опасно за него или за Ан да го внесат вътре нелегално. Същевременно имаше прекалено много предпазни мерки, за да го направят по друг начин. Не. Вирусът не би могъл да бъде вкаран в сградата дори от агент на ЦРУ. Това беше проблемът, върху който двамата с Фади месеци наред си бяха блъскали главите.
И ето какво бяха измислили: шифърът на копчето, което агентите на ЦРУ бяха намерили на ризата на Фади, въобще не беше шифър, което обясняваше защо Тим Хитнър не бе стигнал доникъде в опитите си да го разбие. Това беше подробна инструкция как да бъде пресъздаден вирусът, използвайки обикновен компютърен двоичен код — верига от базови команди, която работи на заден план, напълно невидима. Веднъж пресъздаден на компютър на ЦРУ, вирусът атакуваше операционната система — в този случай «Юникс», като повреждаше нейните базови команди. Това щеше да причини огромно объркване и да блокира за по-малко от шест минути компютърните терминали на ЦРУ.
В инструкциите имаше предпазна мярка, така че дори и по някаква щастлива случайност Хитнър да беше разбрал, че това не е шифър, той нямаше да може по невнимание да задейства веригата от команди — защото те бяха в обърнат ред.
Той отвори файла, върху който Хитнър бе работил, написа двоичния код наобратно, запази го на друг файл. След това излезе от операционната система «Юникс» и стартира компютърния език С++. Копирайки поредицата от инструкции, той получи стъпките, от които се нуждаеше, за да създаде вируса в С++.
Карим ал Джамил, като гледаше вируса, трябваше само да натисне един бутон, за да го активира. За части от секундата той щеше да се промъкне в оперативната система — не просто в основните канали, но и в страничните и пресечните. С други думи, щеше да затрудни, а след това да обърка потоците от информация, които влизаха и излизаха от централния сървър на ЦРУ, като по този начин заобиколи изцяло «Сентинел». Това можеше да бъде направено само от компютър в мрежата вътре в ЦРУ, тъй като «Сентинел» би обезвредил всяка външна атака, без значение колко умела е тя, още в зародиш.
Първо обаче имаше още един проблем, който изискваше вниманието му. На друг екран той отвори един личен файл, започна да му прикачва поредица от данни, включително шифъра, който използваше, за да създаде вируса.
Като свърши, принтира файла, постави листата в една папка на ЦРУ и я заключи в едно чекмедже. С едно докосване на върха на пръста си изчисти екрана, изкара програмата, която търпеливо очакваше раждането си. С лека въздишка на удовлетворение натисна клавиша.
Вирусът беше активиран.


Деветнайсета глава

Абуд ибн Азиз, сам с вълните и с все по-мрачните си мисли, бе първият, който видя Фади да се появява от дупката, където беше стояла решетката. Бяха минали повече от три часа, откакто той и групата милиционери бяха влезли вътре. Съдейки по изражението на лицето и езика на тялото на лидера си, той разбра веднага, че не са открили Борн. Това беше много лошо за него, защото беше много лошо за Фади. После милиционерите се измъкнаха със залитане, опитвайки се да си поемат дъх.
Абуд ибн Азиз чу жаловития глас на лейтенант Кове.
— Загубих един човек при тази операция.
— Аз загубих много повече, лейтенант — озъби се Фади.
— Вашият човек не успя да задържи моя обект. Той бе убит заради своята некомпетентност — справедливо наказание, бих казал. Вместо да ми хленчите, би трябвало да се поучите от този инцидент. Вашите хора не са достатъчно твърди, съвсем не.
Преди Кове да може да отговори, Фади се завъртя на пети, закрачи по плажа към кея, на който бе привързана платноходката.
— Да тръгваме — отсече той, когато се качи на борда.
Той бе в такова лошо настроение, че около него сякаш прехвърчаха искри. В този момент беше най-опасен, както Абуд ибн Азиз знаеше по-добре от всеки, с изключение може би на Карим ал Джамил. Точно за Карим ал Джамил той трябваше да поговори сега с водача си.
Изчака, докато отплуваха, платната се опънаха. Постепенно оставиха милиционерите зад гърба си, докато платноходката се носеше през черноморската нощ на път към едно пристанище, където Абуд ибн Азиз бе уредил кола да ги закара на летището. Той седеше с Фади в предната част на лодката, далеч от двучленния екипаж. Фади му предложи храна и вода. Известно време ядяха заедно. Чуваше се само шумът на водата, която носът на лодката пореше, и случайният писък на корабна сирена, печален като плач на изгубено дете.
— Докато те нямаше, получих обезпокоително обаждане от доктор Сенарз — каза Абуд ибн Азиз. — По негово мнение доктор Вейнтроп вече е готов за финалните процедури за довършване на ядреното устройство, макар Вейнтроп да го отрича.
— Доктор Вейнтроп се бави умишлено — каза Фади.
Абуд ибн Азиз кимна.
— Така твърди доктор Сенарз и аз съм склонен да му вярвам. Той е ядрен физик, в края на краищата. Така или иначе, това няма да е първият път, когато сме си имали проблем с Вейнтроп.
Фади помисли за момент.
— Добре. Обади се на брат ти. Нека да вземе Катя Вейнтроп и да я доведе в Мирам Шах, където ще се срещнем с него. Мисля, че щом доктор Вейнтроп види какво можем да сторим на жена му, ще стане отново сговорчив.
Абуд ибн Азиз погледна многозначително часовника си.
— Последният полет е излетял преди часове. Следващият няма да е по-рано от тази вечер.
Фади седеше сковано, взорът му бе неподвижен. Отново съзнанието му се бе върнало назад във времето, когато баща му бе прострелян — Абуд ибн Азиз беше сигурен. Той чувстваше огромна вина за инцидента. Много пъти Абуд ибн Азиз се бе опитвал да посъветва своя водач и приятел да пази ума и енергията си за настоящето. Но ситуацията бе усложнена от дълбоката болка заради едно предателство, едно убийство. Майката на Фади никога не му прости смъртта на единствената си дъщеря. Майката на Абуд ибн Азиз никога не би поставила такъв ужасен товар върху него — но тя беше мюсюлманка, докато майката на Фади бе християнка. В това беше разликата. Самият той се беше срещал със Сара ибн Ашеф безброй пъти, но никога не се беше замислял за нея до онази нощ в Одеса. Фади, от друга страна, бе наполовина англичанин. Кой би могъл да проумее какво мислеше или чувстваше към сестра си, или защо?
Абуд ибн Азиз почувства мускулите на корема му да се стягат. Той облиза устните си и започна речта, която бе упражнявал.
— Фади, този план на Карим ал Джамил започна да ме тревожи.
Фади все още не казваше нищо, погледът му бе неподвижен. Дали въобще бе чул думите на Абуд ибн Азиз? Абуд ибн Азиз трябваше да приеме, че ги е чул.
— Първо, секретността — продължи той. — Задавам ти въпроси, ти отказваш да отговориш. Опитвам се да проверя мерките за сигурност, но ти и брат ми ми пречите. Второ, планът е изключително опасен. Ако ни попречат, цялата мрежа на «Дуджа» ще бъде заплашена, основният ни източник на финансиране — разкрит.
— Защо ми казваш това сега? — Фади не беше помръднал, не бе свалил взора си от миналото. Говореше като призрак и Абуд ибн Азиз потрепери.
— Мисля си го от самото начало. Но сега разкрих самоличността на жената, с която Карим ал Джамил се вижда.
— Любовницата му — каза Фади. — Какво за нея?
— Баща ти си взе неверница за любовница, Фади. Тя му стана жена.
Главата на Фади се завъртя. Тъмните му очи бяха като на мангуста, втренчена в кобра.
— Отиваш твърде далеч, Абуд ибн Азиз. Сега говориш за майка ми.
Абуд ибн Азиз не можа да се сдържи и потрепери пак.
— Говоря за исляма и за християнството. Фади, приятелю, ние живеем с християнската окупация на нашите страни, която е заплаха за начина ни на живот. Това е битка, която сме обещали да водим и да спечелим. На карта е заложена нашата културна идентичност, самата ни същност. Сега Карим ал Джамил спи с неверница, хвърля семето си в нея, доверява й се, кой знае какво още. Ако това се разбере от нашите хора, би могло да събуди гняв, те биха могли да поискат смъртта й.
Лицето на Фади помръкна.
— Това, което чувам от устата ти, заплаха ли е?
— Как можа да си помислиш такова нещо? Никога не бих го направил.
Фади се изправи и застана разкрачен, коляното му опираше отстрани в парапета, погледна надолу към заместника си.
— Значи ти душиш наоколо, шпионираш брат ми. А сега ми го казваш и ме заплашваш.
— Приятелю, искам само да те защитя от влиянието на безбожницата. Аз съм наясно, макар че другите не го знаят, че този план бе измислен от Карим ал Джамил. Брат ти общува с врага. Знам, защото самият ти ме изпрати в крепостта на врага. Знам колко много изкушения и поквара предлага западната култура. От миризмата им ми се повдига. Но има други, за които това може би не е така.
— Брат ми?
— Може би, Фади. Аз самият не мога да кажа, тъй като между него и мен има непреодолима стена.
Фади вдигна заплашително юмруци.
— А, ето че истината излиза наяве. Ти недоволстваш, че си държан в неведение, макар това да е желанието на брат ми. — Накланяйки се напред, той нанесе силен удар в лицето на заместника си. — Знам за какво е всичко това. Искаш да се издигнеш над другите. Ти копнееш за знание, защото знанието е сила, а повече сила е това, към което се стремиш.
Абуд ибн Азиз, треперейки отвътре, не помръдна, не се осмели да вдигне ръка към пламналото си лице. Той знаеше твърде добре, че Фади е напълно в състояние да го изрита през борда, да го остави да се удави без ни най-малко съжаление. Той обаче бе поел по определен път. Ако не стигнеше до края, никога нямаше да си прости.
— Фади, ако ти покажа шепа пясък, какво ще видиш?
— Сега ми задаваш гатанки?
— Аз виждам света. Виждам ръката на Аллах. — Абуд ибн Азиз продължи по-бързо: — Това е арабинът в мен. Аз съм роден и израсъл в пустинята. В чистата и великолепна пустиня. Двамата с Карим ал Джамил сте родени и израсли в западен метрополис. Да, трябва да познаваш врага си, за да го разгромиш, както правилно си ми казвал. Но, Фади, отговори ми на този въпрос: какво става, когато започваш да се идентифицираш с врага си? Не е ли възможно ти да станеш врагът?
Фади се люлееше на пети и стъпала. Той бе на път да избухне окончателно.
— Осмеляваш се да намекваш…
— Нищо не намеквам, Фади. Повярвай ми. Това е въпрос на доверие, на вяра. Ако не ми се доверяваш, ако нямаш вяра в мен, отпрати ме още сега. Ще си тръгна, без да кажа нито дума повече. Но ние сме се познавали през целия ни живот. Аз дължа всичко на теб. Както ти се стремиш да защитиш Карим ал Джамил, така и моето желание е да те защитя от всички опасности, вътре и извън «Дуджа».
— Тогава тази твоя мания те е побъркала.
— Не е изключено. — Абуд ибн Азиз седна, както бе седял преди, без да се навежда или да трепери, което сигурно би накарало Фади да го ритне във водата. — Казвам само, че самоналожената изолация на Карим ал Джамил го превърна в сила сама за себе си. Не можеш да спориш по този въпрос. Може би това е единствено в твоя полза, както и двамата смятате. Но аз мисля, че връзката ви има един сериозен недостатък. Вие се храните един от друг. Няма посредник, няма трета страна, която да осигурява баланс. — Абуд ибн Азиз рискува да се изправи на краката си, бавно и внимателно. — Нека ти дам един пример. Моля те да се запиташ дали твоите мотиви и мотивите на Карим ал Джамил са чисти? Ти знаеш отговора: не са. Те са помрачени, изопачени от натрапчивото ви желание за мъст. Казвам ти, че ти и Карим ал Джамил трябва да забравите Джейсън Борн, трябва да забравите какво е станало с баща ви. Той бе велик човек, няма съмнение. Но неговите дни са отминали. Вашите са изгрели. Такъв е животът. Да се застане на пътя му е чиста арогантност. Рискуваш да бъдеш отнесен. Бъдещето трябва да е във фокуса, не миналото. Трябва да мислиш за твоите хора сега. Ти си нашият баща, нашият защитник, нашият спасител. Без теб ние сме прах във вятъра, ние сме нищо. Ти си нашата звезда. Но само ако мотивите ти отново станат чисти.
Дълго време след това нито един от двамата не издаде никакъв звук. За себе си Абуд ибн Азиз чувстваше, че огромна тежест се бе смъкнала от раменете му. Вярваше в аргументите си, във всяка дума от тях. Ако това трябваше да бъде краят му — така да бъде. Той щеше да умре, знаейки, че е изпълнил дълга си към своя водач и приятел.
Фади обаче вече не гледаше към него, не виждаше морето или светлините на Одеса, блещукащи в мрака. Взорът му отново бе обърнат навътре, същността му се бе насочила към дълбините, където, Абуд ибн Азиз подозираше — не, надяваше се с целия си ум, дори и на Карим ал Джамил не бе позволено да проникне.

* * *

С блокирането на всички компютри в ЦРУ адът се бе отприщил в централата. Всеки наличен служител на отдел «Сигнали и кодове» получи заповед да работи върху проблема с компютърния вирус. Една трета от тях бяха изключили «Сентинел» — защитната програма на ЦРУ — от мрежата, за да проведат серия от тестове: Останалите агенти използваха софтуер за откриване и унищожаване на вируси, за да минат по всяка вена и артерия от вътрешната мрежа на ЦРУ. Този софтуер, създаден от ДАРПА специално за управлението, използваше сложен евристичен алгоритъм, тоест се нагаждаше към решаването на отделните проблеми. Той се променяше, постепенно се адаптираше в зависимост от това с какъв вид вирус се сблъсква.
Сградите бяха напълно блокирани — никой не можеше да влиза или да излиза. Около полирана дървена маса в звукоизолираната овална заседателна зала срещу кабинета на Стария седяха девет мъже. Срещу всяко място имаше компютър и бутилки студена вода. Мъжът отляво на директора, шефът на отдел «Сигнали и кодове», бе непрекъснато осведомяван за напредъка на своите трескаво работещи легиони.
Актуализираните сведения, които се появяваха на неговия монитор, биваха прочиствани, тоест направени разбираеми за неспециалистите в залата. Едва тогава излизаха на един от шестте плоски екрани, прикрепени към матовочерните, покрити с филц стени.
— Нищо не бива да излиза извън тази стая — каза директорът. Днес той чувстваше цялата тежест на своите шейсет и осем години. — Каквото става днес тук, си остава тук. — Годините го притискаха, сякаш носеше товара на Атлас на раменете си. Един ден, той знаеше, те щяха да пречупят гръбнака му. Но не и днес! Не и днес, по дяволите!
— Защитите на системата не са разбити — каза директорът на «Сигнали и кодове». — Той продължаваше да проучва суровите данни, които минаваха на монитора пред него. — Този вирус, изглежда, не е дошъл отвън. Тестовете на «Сентинел» са завършени. Защитата си върши работата, точно както е програмирана. Тя не е разбита. Повтарям, не е разбита.
— Тогава какво, по дяволите, стана? — излая директорът. Той вече благодареше на късмета си за това, че министърът на отбраната никога нямаше да научи нищо за тази пълна катастрофа.
Директорът на «Сигнали и кодове» вдигна лъскавата си плешива глава.
— Доколкото можем да преценим на този етап, сме били атакувани отвътре.
— Отвътре? — възкликна недоверчиво Карим ал Джамил. Той седеше от дясната страна на Стария. — Нима твърдите, че имаме предател вътре в ЦРУ?
— Така изглежда — каза Роб Бат, шефът на отдел «Операции» — най-влиятелният от седмината шефове на отдели.
— Роб, искам да проучиш това възможно най-скоро — каза Стария. — Потвърди го или ни увери, че сме чисти.
— Аз мога да се заема — каза Карим и веднага съжали.
Змийският поглед на Роб Бат се беше обърнал в негова посока.
— Нямаш ли си достатъчно работа, Мартин? — каза той меко.
Директорът прочисти гърлото си.
— Мартин, имам нужда ти да концентрираш всичките си усилия върху това да спрем «Дуджа». — Последното нещо, от което се нуждаем сега, помисли си той кисело, бе вътрешна война. Обърна се към директора на «Сигнали и кодове». — Трябва да знам ориентировъчно кога компютрите ще бъдат възстановени.
— Може да отнеме един ден или повече.
— Не става — каза рязко Стария. — Нужно ми е някакво решение, така че отново да заработим до два часа.
Директорът на «Сигнали и кодове» почеса плешивата си глава.
— Можем да превключим на поддържащата мрежа. Но това ще изисква да раздадем нови кодове за достъп на всички в сгра…
— Направи го! — каза директорът остро. Той удари по масата с длан. — Добре, господа. Всички знаем какво трябва да правим. Нека да се измъкнем от тази кофти ситуация, преди да се е размирисала!

* * *

Борн, периодично губейки съзнание, отново бе посетен от събития от миналото му, които го преследваха от смъртта на Мари насам.
Той е в Одеса, тича. Нощ е, студеният солен вятър, който нахлува откъм Черно море, забавя движението му по калдъръмената улица. Тя е в ръцете му — младата жена, чиято кръв изтичаше светкавично. Той вижда раната, пробита от куршум, знае, че тя умира. В момента, в който той си го мисли, очите й се отварят. Те са избледнели, зениците са разширени от болка. Тя се опитва да го види в тъмнината, докато животът й си отива.
Той не може да стори нищо, нищо, освен да я отнесе от площада, където е простреляна. Устата й помръдва. Тя не може да издаде звук. Притиска ухо до отворената й уста, но само се изцапва с кръв.
Гласът й, крехък като стъкло, отеква в тъпанчетата му, но това, което чува, е звукът на морето, което приижда и се отдръпва. Дъхът й секва. Всичко, което остава, е неравномерният ритъм на ботушите му върху калдъръма…
Той залита, пада. Пълзи, докато гърбът му не опира в мръсна тухлена стена. Не може да я пусне. Коя е тя? Гледа надолу към нея, опитва се да се концентрира. Ако можеше да я върне към живота, ако можеше да я попита коя е. Можех да я спася, мисли си той отчаяно.
И сега, за миг, той държи Мари в ръцете си. Кръвта я няма, но животът не се е върнал. Мари е мъртва. Можех да я спася, мисли си той отчаяно.
Той се събужда, облян в сълзи за изгубената си любов, за изгубения си живот.
— Трябваше да те спася!
Изведнъж разбира защо фрагментът от спомена му го е върнал към момента на смъртта на Мари.
Това, което го парализира, е вина. Вина, че не е бил там, за да спаси Мари. Следователно е имал шанс да спаси окървавената жена, но не го е сторил.

* * *

— Мартин, само една дума.
Карим ал Джамил се обърна и видя, че Роб Бат го гледа. Директорът на отдел «Операции» не бе напуснал като всички останали заседателната зала. Сега в затъмненото помещение останаха само той и Карим.
Карим го гледаше с умишлено неутрално изражение.
— Както ти самият каза, Роб, имам много работа за вършене.
Бат имаше ръце като сатъри. Дланите бяха неестествено тъмни, сякаш бяха постоянно изцапани с кръв. Сега той ги разпери. Това обичайно бе помирителен жест, но в тази демонстрация на сурова животинска сила имаше нещо неясно заплашително, сякаш той бе доминиращият мъжки в стадото и се подготвяше за атака.
— Направи ми това удоволствие. Ще отнеме само минута.
Карим се върна, седна на масата срещу него. Бат бе от хората, които с мъка понасят да са затворени в офис. Носеше костюма си, сякаш платът отвътре беше осеян с иглички. Неговото сурово, дълбоко набраздено, загоряло от слънцето лице можеше да е резултат както от каране на ски в Гщад, така и от убийства в афганистанските планини. Карим намираше всичко това за любопитно. Самият той прекара толкова време в изискани шивашки ателиета, докато го нагласят в елегантни западни дрехи, че костюмът му от «Севил Роу» му прилягаше като бурнус.
Сключи пръсти и извика на лицето си нещо като усмивка.
— Какво мога да направя за теб, Роб?
— Честно казано, малко съм разтревожен. — Бат очевидно не се притесняваше да кара направо, но може би приказките не бяха силната му страна.
Карим, чийто пулс се бе ускорил, запази учтивия си тон.
— В какъв смисъл?
— Е, ти преживя доста труден период. Честно казано, мнението ми беше, че няма да е зле да си вземеш няколко седмици отпуска — да си отпочинеш, да те прегледат и други лекари.
— Психиатри, имаш предвид.
Бат продължи, сякаш не го бе чул.
— Но директорът беше на друго мнение. Според него работата ти била твърде ценна — особено в тази криза. — Устните му се разтеглиха в нещо, което при друг би могло да мине за усмивка. — Но ти току-що изяви желание да се включиш в моето разследване за това кой, по дяволите, е качил вируса. — Тези змийски очи, черни като вулканична лава, пронизаха Карим. — Никога досега не си навлизал в моя територия. Всъщност имахме споразумение да не се пречкаме един на друг.
Карим не каза нищо. Ами ако това изявление бе клопка? Ако Линдрос и Бат никога не са сключвали такова споразумение?
— Бих искал да знам защо наруши уговорката ни — каза Бат. — Бих искал да знам защо, в сегашното ти положение, би искал да поемеш дори още повече работа. — Гласът му се сниши и същевременно потече по-бавен, като изстуден мед. Ако беше животно, сега щеше да е тръгнал да обикаля около Карим в изчакване на сгоден момент.
— Извини ме. Просто исках да помогна, затова предложих. Нямаше…
Главата на Бат се наклони напред толкова рязко, че Карим едва потисна порива си да се отдръпне.
— Виждаш ли, Мартин, загрижен съм за теб. — Устните на Бат, и без това тънки, бяха стиснати в безкръвни линии. — Но за разлика от нашия несравним ръководител, който те обича като син, който ти прощава всичко, моята загриженост е по-скоро като на по-възрастен брат към по-млад.
Бат отпусна на масата между тях огромните си като сопи ръце, раздалечени една от друга.
— Ти живя с врага, Мартин. Врагът се опитваше да те прецака. Аз го знам и ти го знаеш. Знаеш ли откъде го знам? Знаеш ли?
— Сигурен съм, че резултатите от тестовете ми…
— Майната им на резултатите — прекъсна го Бат. — Резултатите от тестовете са за учени, каквито ти и аз със сигурност не сме. Тези момчета продължават да обсъждат и анализират резултатите и няма да се разберат до второ пришествие. Ние бяхме принудени да приемем мнението на Джейсън Борн — човек, меко казано, нестабилен и по-точно — заплаха за правилата и дисциплината на ЦРУ. Но единствен той те познава толкова добре. Каква ирония, не мислиш ли? — Той наклони глава. — Защо, по дяволите, поддържаш връзка с него?
— Хвърли един поглед върху досието му — каза Карим. — Борн е по-ценен за мен — за нас, — отколкото цял куп от вашите агенти.
Аз да пея оди за възхвала на Джейсън Борн — ето това се казва ирония, помисли си той.
Бат продължи, все едно не го е чул.
— Разбери, Мартин, това, което ме тревожи, е поведението ти. В някои отношения всичко е наред — държиш се така, както си се държал винаги. Но в някои по-скрити и неуловими аспекти… — Той поклати глава. — Добре, нека просто кажем, че нещо не ми се връзва. На всички е ясно, че винаги си бил доста саможив. «Това е супер за нас», казват шефовете на другите отдели. Не и аз. Аз те познавам. Ти си резервоар за идеи. Ти нямаш нужда от празните приказки и клюките, които се разменят в тези коридори и минават за приятелство.
Карим се запита дали не е дошъл моментът — възможност, която той, разбира се, бе предвидил в своя план, — когато някой от колегите на Линдрос ще стане подозрителен. Все пак бе преценил подобна вероятност като малка, тъй като престоят му в ЦРУ беше въпрос на броени дни. Пък и както спомена и самият Бат, Линдрос винаги е бил особняк и самотник. Въпреки минималния шанс обаче ето че дойде моментът, когато бе изправен пред решението как да неутрализира един шеф на отдел.
— Ако си забелязал нещо нестабилно в поведението ми, съм сигурен, че то се дължи на стреса от сегашната ситуация. Ако наистина ме бива в нещо, то е да отделям различните етапи на живота си. Уверявам те, че миналото не е проблем.
За момент настъпи мълчание. Карим имаше усещането, че към него се приближава свиреп звяр; вече бе толкова близо, че можеше да усети миризмата на мускус.
— Тогава приключихме, Мартин — кимна Бат. Изправи се, протегна ръка. — Доволен съм, че си поговорихме от сърце.
Когато Карим излезе, бе благодарен, че е оставил убедително доказателство за самоличността на «предателя», иначе зъбите на Бат сигурно щяха да се впият в неговия врат…

* * *

— Здравей, Олександър. Добро момче.
Сорая, с тежка чанта, прехвърлена през рамо, се върна в скривалището, където бе оставила Борн с ужасяващото убеждение, че ще го открие мъртъв. В светлината на бензиновата лампа тя намери Борн жив, но в безсъзнание от загубата на кръв. Боксерът седеше неподвижно до него. Неговите влажни кафяви очи я потърсиха, сякаш молеше за помощ.
— Не се тревожи — каза тя едновременно и на Борн, и на кучето. — Сега съм тук.
Тя извади от чантата купчината дреболии, които бе получила от доктор Павлина: пластмасови банки, пълни с различни течности. Докосна челото на Борн, за да се увери, че няма температура, повтори си наум указанията, дадени от доктор Павлина.
Разкъса найлонова опаковка, извади игла и я вкара във вена на лявата му ръка. Постави абокат и нагласи в отвора му края на тръбичката, водеща до първата банка с течност, в която имаше разтвор с два широкоспектърни антибиотика. После махна прогизналата от кръв импровизирана превръзка, проми раната обилно със стерилен физиологичен разтвор. Лекарката я бе предупредила, че антисептичното вещество само ще забави оздравяването.
След това, като приближи лампата, огледа мястото за чужди тела — конци, парченца плат и подобни. Не откри нищо, за нейно голямо облекчение. Но имаше малко мъртва тъкан по ръбовете, която трябваше да изреже с хирургически ножици.
Стиснала тънката, извита игла за дръжката, тя проби кожата и изтегли найлоновия конец през нея. Много внимателно събра двата края на раната и пристегна по начина, показан й от доктор Павлина. Увери се, че не е притиснала прекалено плътно краищата, понеже това би увеличило риска от инфекции. Когато свърши, върза последния шев и отряза остатъка от найлоновия конец. Най-накрая постави стерилен тампон върху произведението си и го уви с бинт няколко пъти, за да фиксира тампона на място.
Дотогава банката с антибиотиците вече бе изтекла; тя я откачи и включи абоката към банка с хидратиращи и хранителни течности.
След по-малко от час Борн вече спеше нормално. Още час по-късно започна да се съвзема.
Отвори очи. Тя му се усмихна.
— Знаеш ли къде си?
— Ти се върна — прошепна той.
— Обещах ти, нали?
— Фади?
— Не знам. Убих един милиционер, но не видях други хора. Мисля, че всички са се отказали.
Очите му се затвориха за момент.
— Аз си спомних, Сорая. Спомних си.
— Почивай сега, ще говорим по-късно — поклати глава тя.
— Не. — На лицето му бе изписано изражение на мрачна концентрация. — Трябва да говорим. Сега.
Какво ставаше с него? Още със събуждането се чувстваше различно, сякаш умът му бе освободен от някакъв недъг. Сякаш се бе измъкнал от бездънна пропаст, в която е съжителствал с неясни гласове и натрапчиви импулси. Пулсиращата болка си бе отишла, както и повтарящите се фрази. Съвършено ясно помнеше какво му беше казал доктор Съндърланд за това как възникват спомените, как някаква неестествена мозъчна активност, предизвикана от травма или извънредни обстоятелства, би могла да засегне тяхното създаване и възкресяване.
— За пръв път осъзнавам каква глупост съм сторил, помисляйки си изобщо да изведа Чевик от килиите на «Тифон» — каза той. — Имаше и други странни неща. За момент ослепяваща болка ме парализира, докато Фади бягаше.
— Когато Тим бе застрелян.
— Да. — Той се опита да седне, трепна от болка.
Сорая се приближи към него.
— Недей.
Вече беше невъзможно да го спре.
— Помогни ми да се изправя.
— Джейсън…
— Просто го направи.
Тя го обгърна с ръце и го издърпа нагоре, докато гърбът му опря в стената.
— Тази странни импулси ме вкараха в опасни ситуации — продължи той. — И при всички положения водеха до поведение, което бе в полза на Фади.
— Вероятно е съвпадение — каза тя.
Усмивката му бе почти болезнена.
— Сорая, ако животът ме е научил на нещо, това е, че съвпадението често е признак за заговор.
— Говориш като истински параноик — засмя се меко тя.
— Мога да те уверя, че именно параноята ме е запазила жив. — Борн се размърда. — Ами ако наистина съм попаднал на нещо?
— На какво например? — попита тя, кръстосала ръце пред гърдите си.
— Да започнем от там — че причините за тези съвпадения, както ги наричаш, се коренят в заговор. Както казах, всичките ми действия носеха значителна изгода на Фади.
— Продължавай.
— Тези главоболия, повтарящите се фрази… всичко това започна след прегледа ми при онзи доктор Съндърланд, експерта по паметта, който Мартин ми препоръча.
Сорая се намръщи. Изведнъж установи, че в думите на Борн няма нищо смешно.
— Защо отиде при него?
— Тези откъслечни спомени за първото ми идване в Одеса направо ме побъркваха. Всъщност тогава дори не знаех, че това е Одеса, да не говорим, че съм бил там.
— Но как би могъл един спомен да е част от конспирацията, която описваш?
— Не знам.
— Струва ми се абсурдно. — Сорая осъзна, че се опитва да намери контрааргументи.
Борн махна с ръка.
— Да оставим това настрана. Когато връщах Мартин у дома, той ми каза, че трябва да дойда тук — на всяка цена — и да открия мъж на име Лермонтов. Представи ми го като банкер на «Дуджа». Аргументите му бяха, че ако се справя с Лермонтов, парите на «Дуджа» ще секнат.
— Добра логика — кимна Сорая.
— Сигурно би било така, ако Лермонтов съществуваше. Но той не съществува. — Изражението на Борн бе непроницаемо. — Не само това, но Фади знаеше за Лермонтов. Той знаеше, че Лермонтов е измислица!
— Така ли?
Борн се оттласна от стената, изправи се точно пред Сорая.
— Е, как е възможно Фади да е знаел за Лермонтов?
— Забравяш, че Линдрос е бил разпитван от «Дуджа». Може би са го захранили с дезинформация.
— Това би било вариант, ако са знаели, че ще бъде спасен.
Сорая помисли за момент.
— Това за Лермонтов ме интересува. Линдрос ми спомена и на мен за него. Той е причината аз да съм тук. Но защо? Защо ни прати и двамата тук?
— За да гоним един призрак — каза Борн. — Преследването на Лермонтов бе просто уловка. Фади ни очакваше. Той знаеше, че идваме. Беше подготвен да ме убие — всъщност, доколкото мога да преценя, изпитваше необходимост да ме убие. Видях го в очите му, чух го в гласа му. Явно е чакал от дълго време да ме хване.
Сорая изглеждаше потресена.
— И още нещо — продължи Борн. — В самолета на връщане Мартин каза, че тези, които са го разпитвали, са питали много пъти за една мисия, чиято мишена е бил Хамид ибн Ашеф. Моя мисия. Той попита дали си я спомням.
— Джейсън, защо Линдрос е искал да научи за мисия, организирана от Алекс Конклин?
— Ти знаеш защо — каза Борн. — Фади и Мартин са свързани по някакъв начин.
— Моля?
— Както и доктор Съндърланд. — Имаше необорима логика в неговата теория. — Лечението на Съндърланд ми стори нещо, нещо, което ме накара да допускам грешки във важни моменти.
— Как е възможно това?
— Една от техниките за промиване на мозъка е да се използва цвят, звук, ключова дума или фраза, за да се предизвика определена реакция в субекта в по-късен момент.
Нищо за горене в тази дупка — тази фраза се беше въртяла в главата на Борн до побъркване.
Борн я каза на Сорая.
— Фади я използва. Тези думи отключваха главоболието. Фади знаеше задействащата фраза, която доктор Съндърланд бе поставил в моя мозък.
Мисията в Одеса за убийството на Хамид ибн Ашеф е ключът, Сорая. Всичко сочи към нея. — Кожата му бе сива, внезапно й се стори изтощен. — Заговорът е налице. Но каква е целта му?
— Няма начин да разберем как те са принудили Линдрос да им помогне.
— Не са. Познавам Мартин по-добре от всеки друг. Той не би могъл да бъде заставен да стане предател.
— Какво друго обяснение има?
— Ако човекът, когото спасих от «Дуджа» и върнах в ЦРУ, ако човекът, за когото гарантирах, всъщност не е Мартин Линдрос?
— Окей, стига. — Вдигна ръце с дланите навън. — Току-що прекоси границата, която дели параноята от тежката психоза.
Той не й обърна внимание.
— Ако човекът, когото върнах у дома и който понастоящем ръководи «Тифон», е измамник?
— Джейсън, това е невъзможно. Той изглежда като Линдрос, говори като Линдрос. За Бога, той премина през сканирането на ретината.
— Скенерът на ретината може да бъде измамен. Вярно, не е лесно да се направи — изисква имплантиране на ретина или на цяло око. Но ако този измамник си е направил труда да промени лицето си, имплантиране на ретина би било лесна работа.
Сорая поклати глава.
— Имаш ли представа какви последици би имало това, за което говориш? Един измамник в централата на ЦРУ, който контролира над хиляда агенти по цял свят. Казвам ти го пак — невъзможно е, чиста лудост.
— Точно затова е проработило. Ти, аз, всеки в «Тифон» и в ЦРУ — всички ние сме били манипулирани, подведени. Това, в края на краищата, е бил планът. Докато ние сме търчали насам-натам по света, Фади е бил свободен да прехвърля нелегално свои хора в САЩ, да транспортира ядреното съоръжение — на части, без съмнение — до мястото, където смятат да го взривят.
— Това, което казваш, е чудовищно. — Сорая бе зашеметена, шокирана. — Никой няма да ти повярва. Главата ми дори не може да го побере. — Тя седна на ръба на нара. — Виж, ти загуби много кръв. Изтощен си, не разсъждаваш ясно. Трябва да поспиш и после…
— Има един сигурен начин да се уверим дали този Мартин Линдрос, когото върнах обратно, е истински или е измамник — продължи Борн, без да обръща внимание на думите й. — Трябва да намеря истинския Мартин Линдрос. Ако съм прав, значи той е все още жив. Измамникът има нужда от него жив. — Той започна: да се измъква от леглото. — Ние трябва да…
Внезапно зашеметен, той бе принуден да спре; нещо сякаш го блъсна назад към стената. Сорая го сложи да легне. Клепачите му натежаха от умора.
— Каквото и да решим да предприемем, точно сега имаш нужда от почивка. И двамата сме изтощени, а ти трябва да се лекуваш.
Секунда по-късно сънят го завладя. Сорая се просна на пода край нара. Тя разпери ръце, Олександър се сгуши до гърдите й. Беше изпълнена с тревога и лошо предчувствие. Ами ако Борн беше прав? Последствията от една такава схема биха били ужасяващи, немислими. Тази мисъл завладя съзнанието й изцяло.
— О, Олександър — прошепна. — Какво да правим?
Боксерът вдигна муцуната си към нея, облиза лицето й.
Тя затвори очи, започна да диша по-дълбоко. Постепенно, усещайки успокояващото равномерно туптене на сърцето на Олександър, тя се предаде на съня.


Двайсета глава

Матю Лърнър и Джон Мюлер се бяха запознали преди десет години случайно в един публичен дом в Банкок. Двамата мъже имаха много общо помежду си, освен ходенето по курви, пиенето и убиването. Както и Лърнър, Мюлер бе самотник, самороден гений в тактическите операции и стратегическите анализи. В момента, в който се срещнаха, те разпознаха нещо един в друг, което ги привлече, макар Лърнър да бе от ЦРУ, а Мюлер от АНС.
Лърнър, който вървеше към терминала на летището в Одеса, приближавайки се към мишената си, си мислеше за Джон Мюлер и за всичко, което Мюлер го бе научил. Точно тогава телефонът му иззвъня. Беше Уелър от вашингтонската полиция, където Лърнър имаше много сътрудници.
— Какво става? — попита Лърнър, щом разпозна гласа на сержанта.
— Реших, че би искал да знаеш. Овъртън е изчезнал.
Лърнър спря, подхвърлян от потока пристигащи и заминаващи пътници.
— Какво?
— Не се е явил за смяната си. Нито си вдига телефона. Не се е прибирал у дома. Потънал е вдън земя, Мат.
Мозъкът на Лърнър заработи трескаво, мярна двама минаващи милиционери. Те спряха за момент да поговорят със свой колега, който приближаваше отсреща, след това продължиха — погледите им бяха бдителни.
След продължителното мълчание Уелър рискува да каже още нещо.
— Овъртън работеше по твой случай, нали?
— Това беше преди известно време — каза Лърнър. Това, което Овъртън правеше за него, не бе работа на Уелър. — Хей, благодаря ти за сведенията.
— За това ми плашат — каза Уелър, преди да затвори слушалката.
Лърнър се вкопчи в дипломатическото си куфарче и продължи към терминала. Инстинктът му подсказваше, че Овъртън не просто е изчезнал той бе мъртъв. Въпросът, който си задаваше, е как Ан Хелд го е убила. Защото знаеше с категоричност — както че се намираше на терминала на одеското летище, — че именно Хелд стои зад смъртта на Овъртън.
Сега трябваше да обмисли вероятността да е подценил сериозно кучката. Ясно бе, че не се е уплашила от проникването на Овъртън в дома й. Както и че е решила да отвърне на удара. Лошото беше, че той е толкова далеч. Би му доставило удоволствие да премери сили с нея. Но за момента преследваше по-едра риба.
Извади телефона си и набра номер във Вашингтон, който не бе включен в телефонния му указател. Почака малко, докато обаждането премине през обичайните мерки за сигурност. След това чу познат глас:
— Здравей, Мат.
— Здрасти, Джон. Имам интересна задача за теб.
Джон Мюлер се засмя.
— При теб всички задачи са интересни, Мат.
Така си беше. Накратко Лърнър описа Ан Хелд, осведоми Мюлер за развитието на ситуацията досега.
— Усложненията те хванаха неподготвен, а?
— Подцених я — призна Лърнър. Двамата с Джон нямаха тайни един от друг. — Не прави същата грешка.
— Разбрано. Ще се погрижа за нея.
— Наистина го имай предвид, Джон. Тя е опасна кучка. Разполага с ресурси, за които дори не подозирам. Никога не съм си представял, че е способна да отстрани Овъртън. Но не прави нищо, преди да говориш с министъра. Играта си е негова, решението дали да действаме или не — също.

* * *

Доктор Павлина го чакаше точно зад линията на гишетата на служба «Митници и имиграция». Лърнър не се бе замислял, но по името й би трябвало да е разбрал, че е жена. Сега тя бе резидентът на ЦРУ в Одеса. Жена. Лърнър си отбеляза наум да направи нещо по въпроса, когато се върне обратно във Вашингтон.
Доктор Павлина бе привлекателна жена, висока, едрогърда, внушителна, гъстата й тъмна коса бе посребряла, макар по лицето й да не личеше да е на повече от четирийсет години.
Прекосиха терминала и излязоха навън в следобеда, който се оказа по-горещ, отколкото си бе представял. За пръв път идваше в Одеса. Беше очаквал по-скоро московско време, каквото на няколко пъти му се бе налагало да изтърпи с мъка.
— Вие сте късметлия, господин Лърнър — каза доктор Павлина, докато прекосяваха улицата към паркинга. — Попаднах на този Борн, когото търсите. Не директно, но разбрах, че е ранен. Наръган е с нож отстрани на торса. Не са засегнати важни органи, но раната е доста дълбока. Загубил е много кръв.
— Откъде знаете всичко това, щом не сте влязла в директен контакт с него?
— За щастие, той не е сам, а с човек от нашите. Сорая Мур. Позвъни на вратата ми снощи. Борн бил зле и не могъл да я придружи, така ми каза. Дадох й антибиотици, медицински конци и такива неща.
— Къде са двамата сега?
— Не ми каза и аз не питах. Стандартна процедура.
— Жалко — каза Лърнър и наистина съжаляваше. Интересно, какво, по дяволите, прави Сорая тук? Как е разбрала къде е Борн, освен ако Мартин Линдрос не я е изпратил? Но защо би го сторил? Всички знаеха, че Борн работи сам. Задачата нямаше смисъл. Лърнър би предпочел да се обади на Линдрос и да го пита за решението му, но, разбира се, не можеше. Пътуването му до тук беше тайна и това бе ясно обяснено на доктор Павлина, когато Стария й бе позвънил.
Те спряха пред нова сребриста шкода «Октавия RS» — малка, но спретната спортна кола. Доктор Павлина я отключи и двамата се качиха.
— Лично директорът ми нареди да ви окажа цялата помощ, която бих могла да организирам. — Доктор Павлина тръгна да напуска паркинга, като на изхода плати талона за престой. — Има някои новини. Изглежда, милицията издирва Борн за убийството на четирима души.
— Това означава, че е принуден да се измъкне от Одеса възможно най-бързо и безшумно.
— На негово място бих го направила. — Тя изчака пролука в трафика и потегли.
Опитното око на Лърнър оглеждаше всичко наоколо.
— Градът е относително голям. Сигурен съм, че има много начини за измъкване.
— Естествено — кимна доктор Павлина. — Но той ще може да използва много малко от тях. Например на летището има засилено наблюдение. Този вариант отпада.
— Не бъдете толкова сигурна. Този човек е дяволски добър хамелеон.
Доктор Павлина мина в лявото платно и ускори.
— Забравяте, че е ранен доста зле. Милицията също е научила някак си за това. Би било твърде рисковано.
— Тогава какво остава? — попита Лърнър. — Влак, кола?
— Нито едно от двете. Железопътната система няма да го изведе от Украйна, а шофирането ще отнеме твърде много време и ще носи твърде много рискове — милиционерски блокади и подобни.
— Значи остава вариантът по море.
Доктор Павлина кимна.
— Има пътнически ферибот от Одеса за Истанбул, но само веднъж седмично. Борн ще трябва да се крие четири дни, преди следващият да отплува. — Тя помисли за момент, докато увеличаваше още скоростта. — Основният източник на доходи за Одеса е търговията. По няколко пъти на ден от пристанището тръгват товарни и железопътни фериботи с различни дестинации: България, Грузия, Турция, Кипър, Египет. Мерките за сигурност са относително хлабави. Според мен това е най-добрият вариант за него.
— Тогава по-добре ни откарайте първо там — каза Лърнър — или със сигурност ще го изтървем.

* * *

Евгений Фьодорович влезе устремено в пазара за селскостопански продукти «Привоз». Той се запъти директно към щандовете за яйца, без да спре на обичайните си места, за да попуши и да побъбри с приятелчетата си. Тази сутрин нямаше време за тях, нямаше време за нищо друго, освен да се измъкне от Одеса.
Магда, съсобственичката на павилиона, вече бе там. Яйцата се произвеждаха в личното й стопанство. Парите осигуряваше той.
— Идвал ли е някой да пита за мен? — попита я, щом заобиколи зад щанда.
Тя вадеше яйцата от кошовете, разделяйки ги по цвят и размер.
— Не, тихо е като в гробище.
— Защо използва тази фраза?
Нещо в тона му я накара да спре работата си и да го погледне.
— Евгений Фьодорович, станало ли е нещо?
— Нищо. — Той бе зает да събира личните си вещи.
— Хм. Изглеждаш сякаш си видял слънцето посред нощ. — Тя опря юмруци на широките си хълбоци. — И накъде си се запътил? Днес е сряда, ще бъдем затрупани с работа от сутринта до залез-слънце.
— Трябва да реша един бизнес въпрос — каза той бързо.
Тя му препречи пътя.
— Хич не си и помисляй да ме зарежеш просто така. Имаме споразумение.
— Извикай брат си да ти помага.
— Брат ми е идиот — изпъчи гърди Магда.
— Значи е идеален за тази работа.
Той я избута грубо от пътя си, докато лицето й все още се наливаше с кръв. Обръщайки гръб на цялата сцена, закрачи бързо, без да обръща внимание на нейните възмутени крясъци и на погледите на съседните продавачи.
Тази сутрин на път за пазара го застигна смразяващата новина, че Богдан Илич е бил застрелян, докато водел молдовеца Илиас Вода в клопката, поставена му от терориста Фади. На Евгений бяха платили добре, за да бъде примамката, която да доведе мишената — в този случай Вода — до мястото на срещата. Докато не бе получил обаждане тази сутрин от приятелите си в милицията, Евгений Фьодорович нямаше представа какво иска Фади от Илиас Вода, нито пък че ще се стигне до няколко убийства. Сега Богдан Илич бе мъртъв, заедно с трима от хората на Фади, и което бе най-лошото, един милиционер.
Евгений знаеше, че ако се стигне до арести, той ще е първият в списъка. Той бе последният човек в Одеса, който би могъл да издържи подробно разследване. Начинът му на живот — самият му живот — зависеше от това да е анонимен, да се крие в сенките. Излезеше ли на светло — край с него.
Затова сега бягаше, затова трябваше незабавно да прекъсне връзките с миналото си и да се премести, до възможност извън Украйна. Разбира се, първата му мисъл беше Истанбул. Човекът, който го бе наел за тази благодатна работа, беше в Истанбул. Тъй като Евгений бе единственият измъкнал се жив от това фиаско, може би онзи щеше да му даде работа. Да отиде при някой от сегашните си доставчици на дрога бе изключено. Сега цялата верига бе в опасност. Най-добре да прекрати отношения с тях и да започне наново. В списъка на Евгений Истанбул бе по-гостоприемно място от много други, за които можеше да се сети, особено по-близките.
Той бързаше през тълпите от хора, които бяха започнали да задръстват изходите. Косъмчетата по тила му го подбутваха да ускорява крачка — сякаш вече бе на мушката на неизвестен убиец.
Тъкмо минаваше покрай редица кафези, в които пилетата се щураха, сякаш вече бяха загубили главите си, когато мярна двама милиционери да си пробиват път през минувачите. Нямаше нужда да разпитва защо са там.
Аха да се скрие, когато измежду два кафеза изскочи една жена. Вече на ръба на паниката, Евгений неволно отстъпи назад, пръстите му се свиха около дръжката на пистолета.
— Милицията е тук, устроили са клопка — каза жената.
В нея имаше арабско излъчване, но това би могло да означава всичко. В жилите на половината от познатите му течеше и арабска кръв.
Тя направи настоятелен жест.
— Ела с мен. Мога да те измъкна от тук.
— Разсмиваш ме. Сигурно работиш за ССУ.
Той тръгна да се отдалечава от нея, в обратна посока на двамата милиционери, които бе видял.
— Те те чакат там — поклати глава Сорая.
— Не ти вярвам — продължи той.
Тя тръгна с него, като си пробиваше път през плътния поток от хора, докато успя да го изпревари. Изведнъж се закова на място и му направи знак с глава. Евгений усети как коремът му се свива на топка.
— Казах ти, че е капан, Евгений Фьодорович.
— Откъде знаеш името ми? Откъде знаеш, че милицията ме издирва?
— Моля те. Няма време. — Тя го дръпна за ръкава. — Оттук, бързо! Това е единствената ти надежда да се измъкнеш от тях.
Той кимна. Какво друго му оставаше? Тя го отведе обратно при кафезите с пилета, след това се шмугна между тях. Беше толкова тясно, че се наложи да се придвижват странично. Но пък редиците кафези, които се извисяваха едно ниво над главите им, ги правеха невидими за милиционерите, плъпнали из пазара.
Накрая се озоваха на улицата и пресякоха с бърз ход. Той забеляза, че се насочват към стара, очукана шкода.
— Моля те, седни отзад — каза му тя рязко, като се плъзна зад волана.
Обзет от сляпа паника, Евгений Фьодорович я послуша, качи се на задната седалка и затръшна вратата, а колата потегли. Тогава той осъзна, че някой седи неподвижно до него.
— Илиас Вода! — Гласът му прозвуча слабо.
— Този път яко си загазил. — Борн му взе пистолета и ножа.
— Какво? — Евгений Фьодорович, в шок от това, че е останал невъоръжен, успя дори в това си състояние да види колко пребледнял и измъчен изглежда Вода.
— В този град ти си тотално прецакан, товарищ — обърна се към него Борн.

* * *

Дерон често бе казвал, че понякога Тайрон е упорит като куче с кокал. В главата му идваха някакви идеи и той не можеше — или не искаше — да ги забрави, докато проблемът не бъде разрешен. Точно това стана, когато видя двамата души да насичат тялото, след това да изгарят автосервиза. Той проследи неизбежното развитие на нещата като най-заклетия фен на «Мюзик Айдъл». Пожарната дойде, след това и ченгетата. Но нищо не бе останало вътре в бетонната сграда, освен пепел и въглени. Нещо повече, това бе североизточен Вашингтон, което означаваше, че на никого наистина не му пукаше. До един час полицаите се бяха отказали и с колективен израз на облекчение си бяха плюли на петите и бяха отпрашили към безопасните «бели» квартали на града.
Но Тайрон знаеше какво бе станало. Не че някой го бе попитал. Не че той би им казал нещо, ако си бяха направили труда да говорят с него. Всъщност той не каза дори на Дерон, който току-що се бе завърнал от Флорида.
В неговия свят отнемаш ножа на противника си, след което го размазваш от бой, задето е проявил неуважение към теб или към сестра ти, или към гаджето ти, без значение. Така че на десет-единайсет години вече си си спечелил известно уважение, което нараства рязко, щом твоят покровител ти шитне евтин пистолет с увита в тиксо дръжка и заличени серийни номера.
Тогава, разбира се, ти трябва да го използваш, тъй като не искаш да бъдеш единственият смотаняк, с когото никой няма да ще да движи, или по-лошо — когото смятат за малоумен. Не е чак толкова трудно всъщност, защото нали вече си натрупал известен опит с компютърни екшън игри, така че знаеш какво е да гръмнеш някого в главата. И наистина, оказа се, че и на практика не е много по-различно. Само дето трябва да бъдеш предпазлив след това, да не би убийството да сложи край на кариерата ти.
И все пак вътре в него имаше нещо, някакво дразнещо чувство, че нещата биха могли да бъдат и по-различни. Това чувство тлееше и у Дерон, разбира се, който бе роден и отрасъл в квартала. Но той имаше нормална майка и баща, който го беше обичал, Тайрон не можеше съвсем да го разбере, камо ли да го изрази, но по някакъв начин подозираше, че тези неща имат значение. Защото Дерон бе отишъл да получи образование в света на белите и всички в квартала — включително Тайрон — веднага го бяха намразили заради смелостта му. Но когато той се върна, му простиха всичко, защото видяха, че не ги е изоставил, както се бяха опасявали. Заради това те го обичаха още повече и се навъртаха наоколо, за да го защитават.
Сега Тайрон, седейки под дървото срещу изгорелите останки от автосервиза, бе изправен едновременно пред рухването на мечтата си да превърне това място в своя база, и пред потискащата мисъл, че в края на краищата тази мечта не е била това, което е искал. Той се взираше в пустата, почерняла стена на овъглената сграда и тя му напомняше донякъде за собствения му живот.
Извади телефона си. Нямаше номера на мис А. Как да се свърже с нея, как да я уведоми, че има… как го беше нарекъл Дерон… да, разузнавателни данни за нея? Той и само той. Само да можеше да се срещне с нея, да повървят пак заедно. Той се застави да повярва, че това е всичко, което иска от нея. Все още не можеше да се изправи пред истината.
Позвъни на 411. Единственият включен в указателя номер на ЦРУ беше на т.нар. Служба за връзки с обществеността. Тайрон знаеше, че това не е сериозно, но въпреки това го набра. Още веднъж животът бе отказал да му даде право на избор.
— Да, моля, какво обичате? — попита делово младежкият глас на бял мъж.
— Опитвам се да намеря един агент, с когото говорих преди два дни — каза Тайрон, изведнъж почувствал смущение от акцента си от гетото.
— Името на агента?
— Сорая Мур.
— Изчакайте един момент, моля.
Тайрон чу някакво прещракване и изведнъж го обзе параноя. Стана от мястото си и тръгна надолу по улицата.
— Сър? Бихте ли ми дали името и телефона си, моля?
Параноята го обхвана с пълна сила. Ускори крачка, сякаш така би могъл да избегне разпита.
— Искам само да поговоря…
— Ако ми дадете името и номера си, ще се постарая агент Мур да получи съобщението ви.
В този момент Тайрон се почувства притиснат от всички страни в един свят, който му бе съвсем непознат.
— Само й кажете, че знам нещо за оня, дето й се беше лепнал.
— Извинете, сър, не ви разбрах — какво точно знаете?
Тайрон усети, че допусна да използват собственото му невежество като оръжие и той бе безсилен срещу това. По дефиниция неговият свят бе скрит от останалия, по-голям свят. Някога той се гордееше с това. Сега изведнъж разбра, че е слабост.
Той повтори казаното и затвори. Отвратен, хвърли телефона в канала, отбелязвайки си наум да накара Ди Джей Танк да му донесе нов апарат. Старият току-що беше станал твърде напечен.

* * *

— Кой си ти наистина? — попита Евгений Фьодорович вяло.
— Какво значение има? — каза Борн.
— Предполагам, че няма — Евгений гледаше през прозореца, докато минаваха през града. Всеки път, когато виждаше милиционерска кола или милиционер, мускулите му се стягаха. — Ти дори не си молдовец, нали?
— Аверът ти, Богдан Илич, се опита да ме убие. — Борн, вторачен внимателно в лицето на другия, каза: — Изглеждаш изненадан.
— Днес — отвърна Евгений Фьодорович — нищо не може да ме изненада.
— Кой те нае? — попита Борн остро.
Евгений извърна глава.
— Не очакваш да ти кажа, нали?
— Саудитецът ли беше — Фади?
— Не познавам никакъв Фади.
— Но познаваше Едор Владовйч Лермонтов — измисления наркобарон.
— Всъщност никога не съм ти казвал, че го познавам. — Евгений Фьодорович се огледа. Съдейки по слънцето, явно се бяха насочили на югозапад. — Къде отиваме?
— На гробищата.
Евгени остана равнодушен.
— Значи е време да си кажа молитвите.
— Непременно.
Сорая караше уверено и бързо, но без да превишава разрешената скорост. Последното, от което се нуждаеха, бе да привлекат вниманието на някоя патрулка на пътната милиция. Постепенно оставиха зад гърба си градската част на Одеса и навлязоха сред редици огромни фабрики, складове и разпределителни станции.
След известно време линията на заводите прекъсваше за около три–четири километра. В празнината бе изникнало село, магазините и къщите в него изглеждаха миниатюрни и неуместни на фона на гигантските структури от двете му страни. В края на селото Сорая свърна по странична уличка, край която растяха дървета — някои естествени, други наскоро посадени от хората.
Олександър ги чакаше в предния двор на своя собственик и треньор — приятел на Сорая, — който в момента не се виждаше никъде. Боксерът вдигна глава, когато очуканата шкода сви в уличката. Дачата зад него бе средна по големина, построена в плитка долчинка, защитена околовръст от гъста ограда от ели и кипариси.
Когато Сорая спря, Олександър се изправи и се затича да ги посрещне. Той излая за поздрав, като видя Сорая да се показва от колата.
— Господи, какъв огромен звяр — възкликна тихо Евгений Фьодорович.
Борн му се усмихна.
— Добре дошъл на гробищата. — Той сграбчи украинеца за яката и го измъкна от задната седалка на двора.
Олександър, видял непознато лице, наостри уши, седна и изръмжа ниско и гърлено, оголил зъби.
— Нека ти представя твоя екзекутор. — Борн бутна Евгений към кучето.
Украинецът изглеждаше зашеметен.
— Кучето?
— Олександър наръфа лицето на Фади. И оттогава не е ял.
Евгений Фьодорович потръпна и затвори очи.
— Всичко, което искам, е да се махна оттук.
— Не е ли така с всички ни? — каза Борн и наистина го мислеше. — Просто ми кажи кой те нае.
Евгений Фьодорович избърса запотеното си лице.
— Той ще ме убие, сигурен съм.
Борн протегна ръка към боксера.
— Най-малкото, с него ще имаш по-голям шанс да оцелееш.
В този момент, както го бяха планирали, Сорая даде на Олександър знак с ръка. Изведнъж кучето скочи напред, носейки се директно към Евгений, който нададе висок, почти комичен писък.
В последния момент Борн се протегна и сграбчи животното за каишката. Движението му струваше повече, отколкото бе очаквал, и изпрати вълни от болка от раната отстрани на тялото му. Съумя да не даде външен израз на страданието си. Въпреки това видя очите на Сорая да четат по лицето му, сякаш бе отворена книга.
— Евгений Фьодорович — каза Борн, възстановил равновесието си, — както току-що можахте ясно да видите, Олександър е голям и силен. Ръцете ми се изморяват. Имате пет секунди, преди да го пусна.
Евгений, чийто мозък бе блокирал от ужас, взе решение след три секунди.
— Добре, дръжте това куче далеч от мен.
Борн тръгна към него, влачен от дърпащия се Олександър. Той видя очите на Евгений да се отварят достатъчно широко, така че се видя цялото им бяло.
— Кой ви нае, Евгений Фьодорович?
— Човек на име Несим Хатун. — Украинецът не сваляше поглед от боксера. — Той работи в Истанбул — квартал «Султанахмет».
— Къде в «Султанахмет»?
Евгений се сви по-далеч от Олександър, на който Борн бе позволил да се вдигне на задните си крака. Така изправен, беше висок колкото украинеца.
— Не знам — проплака Евгений. — Кълна се. Казах ви всичко.
В момента, в който Борн пусна каишката на Олександър, боксерът изхвърча напред като стрела от обтегнат лък. Евгений Фьодорович изпищя. Бе повален на земята, а отпред на панталоните му изби петно.
Секунда по-късно Олександър седеше на гърдите му и го ближеше по лицето.

* * *

— Що се отнася до товарните пристанища, вариантите са, общо взето, два — каза доктор Павлина. — Одеса или Иличовск, който се намира на около седем километра югозападно.
— Какво е вашето предположение? — попита Матю Лърнър. Те бяха в нейната кола и пътуваха към северния край на Одеса, където бяха разположени корабостроителниците.
— Одеса, разбира се, е по-близо, но милицията сигурно го наблюдава. Иличовск изглежда привлекателен вариант просто защото е далеч от центъра на преследването. Сигурно ще има по-слабо милиционерско присъствие, ако въобще има някакво. Освен това пристанището е по-голямо и по-натоварено, фериботите отпътуват по-редовно.
— Иличовск тогава.
Тя се престрои, готова да направи завой, така че да могат да се насочат на юг.
— Единственият проблем за тях ще бъдат милиционерските блокади.

* * *

Изоставила главния път, Сорая караше по задни улички, дори по алеи, през които шкодата можеше да се промъкне.
— Дори и така — каза Борн — не бих изключил вероятността да попаднем на блокада по пътя за Иличовск.
Оставиха Евгений Фьодорович в предния двор на приятеля на Сорая, охраняван засега от Олександър. След три часа, когато освобождаването му щеше да бъде без значение за тях, приятелят на Сорая щеше да го пусне.
— Как се чувстваш? — Сорая караше по тесни улички със складове, наредени от двете страни. Виждаха портала и плаващите кранове на пристанището в Иличовск, които се извисяваха като вратове на динозаври. По този маршрут беше по-бавно, но и по-сигурно, отколкото по главния път.
— Добре съм — отвърна той, но тя можеше да усети, че лъже. Лицето му все още бе бледо, белязано от болка, дишането му беше накъсано, по-плитко от нормалното.
— Радвам се да го чуя — каза тя със силна ирония. — Тъй като независимо дали ти харесва или не, ние ще стигнем до онази блокада след около три минути.
Той погледна напред. Имаше няколко спрени коли и камиони, които чакаха на опашка, за да минат през пролука между две бронирани милиционерски коли, паркирани перпендикулярно на улицата. Двама милиционери в снаряжение за спецакции разпитваха пътуващите в колите, надничаха в багажниците им и проверяваха товарните отделения на камионите и надничаха под каросериите. Бяха сериозни, работеха бавно, методично, старателно. Беше ясно, че не оставят нищо на случайността.
Сорая поклати глава.
— Не можем да се измъкнем от тук, няма друг път, който да хвана. Водата ни е отдясно, главната магистрала отляво. — Тя погледна в страничното си огледало към колоната от превозни средства, образувала се зад нея. Имаше още една милиционерска кола. — Не мога дори да обърна, без да рискувам да ме спрат.
— Време е за план Б — каза Борн мрачно. — Ти наблюдавай ченгетата зад нас. Аз ще държа под око тези отпред.

* * *

Валерий Петровия, който току-що бе пуснал една вода срещу каменната стена на една страда, се връщаше на поста си. Двамата с партньора му бяха изпратени да се уверят, че нито едно превозно средство на опашката пред блокадата няма да се опита да направи обратен завой. Той си мислеше с известно отвращение за тази мизерна задача, тревожеше се, че са му я дали, тъй като бе ядосал сержанта си, защото — което си беше факт — го биеше на зарове и на карти и всеки път му измъкваше по 600 рубли. Освен това беше вярно, че сержантът наистина беше отмъстително копеле. Ето, като се замисли човек какво стори с бедния Михаил Арканович, задето клетият Михаил погрешка му беше изял пирогите — отвратителни между другото, по думите на самия Михаил Арканович, силно вкиснат от цялата история.
Валерий Петрович обмисляше различни начини как да поправи нещата, които се скапваха все повече и повече, когато видя някой да се измъква от една очукана шкода на седем коли от началото на опашката. С разпалено любопитство Валерий Петрович тръгна покрай фасадите на складовете, без да изпуска от очи фигурата. Тъкмо различи, че човекът е мъж, когато онзи се вмъкна в зарината с боклуци уличка между две сгради. Като хвърли поглед напред-назад, Валерий Петрович осъзна, че никой друг не е забелязал мъжа.
За частица от секундата се поколеба дали да не използва радиостанцията си и да уведоми партньора си за подозрителната фигура. Още толкова време му отне, докато осъзнае, че това е билетът му да си възвърне благоразположението на сержанта. Стигнал до този извод, той със сигурност нямаше да пропусне възможността да се изплъзне измежду пръстите му, като позволи на някой друг да залови подозрителния тип, който беше много вероятно да се окаже търсеният беглец. Валерий нямаше намерение да се превърне в следващия Михаил Арканович, така че, извадил пистолет, облизвайки устните си като вълк, който се готви да разкъса неподозиращата плячка, продължи с бърза крачка, изпълнен с нетърпение.

* * *

Като се огледа набързо зад линията на складовете, Борн вече бе измислил най-добрия маршрут да заобиколи блокадата. При нормални обстоятелства това не би било проблем. Трудността беше, че сега обстоятелствата съвсем не бяха нормални. Разбира се, той бе раняван и по-рано на мисии — всъщност много пъти. Но рядко толкова сериозно. След пътуването с колата до дома на дресьора на кучето той почувства, че го втриса. Сега усети студени вълни да минават през тялото му. Челото му бе горещо, устата му — суха. Нуждаеше се не само от почивка, но и от още антибиотици — пълен курс, — за да се възстанови напълно от слабостта, причинена му от раната с нож.
Почивката, разбира се, бе немислима. Набавянето на антибиотици беше проблематично. Ако не се налагаше спешно да се измъкне от Одеса, би могъл да отиде при лекаря на ЦРУ. Но това също бе немислимо за момента.
Сега се намираше в откритото пространство зад складовете. Широк павиран път водеше до редицата товарни докове. Тук-там бяха пръснати хладилни камиони и машини с ремаркета. Те или бяха паркирани край доковете, или изтеглени от далечната страна на пътя, където стояха, очаквайки завръщането на шофьорите си.
Докато се придвижваше към района отляво, успореден на блокадата от другата страна на сградите, той мина покрай два вилкови мотокара, трябваше да заобиколи още няколко, натоварени с големи контейнери, които бяха прехвърляни от един товарен док на друг.
Забеляза преследвача си — милиционер — като отражение в единия от мотокарите. Без да намали крачка, се изкатери с мъка на един от товарните докове, премина между две купчини кашони във вътрешността на един склад. Забеляза, че всички мъже носят табелки на пристанищни служители.
Стигна до съблекалнята. Смяната вече беше започнала и в облицованото с плочки помещение нямаше никого. Борн мина покрай редиците с шкафчета, като дърпаше произволни ключалки. Третото гардеробче му даде това, което търсеше: униформа на служител по поддръжката. Той я облече, през цялото време обливан от парещи вълни от болка, извиращи от раната в тялото му. Претърси униформата щателно, но не откри табелка с име. Знаеше как да реши този проблем. На излизане закачи един мъж, който влизаше в съблекалнята, и смотолеви някакво извинение. Докато бързаше обратно към товарния док, си сложи табелката, с която се беше сдобил на разминаване.
Огледа се, но не откри никаква следа от преследвача си. Тръгна покрай празните стоманени кабини на камионите, разтоварени на бетонните докове, където всяка клетка, варел или контейнер бяха проверявани за митическа декларация или фактура за товара.
— Стой! — се чу глас зад него. — Спри на място! — Той видя милиционера зад волана на един от празните мотокари. Милиционерът запали двигателя и се насочи право към него.
Макар че мотокарът не беше бърз, Борн бе в неизгодно положение. Той беше блокиран в относително тясно пространство, граничещо от едната страна с паркираните камиони, а от другата с ивица бетонни сгради с вид на бункери, където се помещаваха офисите на компаниите, собственици на складовете.
За момента всички наоколо бяха съсредоточени върху ангажиментите си; работата им беше твърде натоварена, за да забележат своенравния мотокар и неговата жертва, но това можеше да се промени всеки момент.
Борн се обърна и хукна. С всяка крачка мотокарът се приближаваше все повече към него не защото се движеше бързо, а защото Борн изпитваше парализираща болка. Той избегна мотокара веднъж, два пъти, върховете на вилките изпуснаха дъжд от искри, когато се остъргаха в една бетонна стена.
Наближаваше края на товарните докове, които бяха най-близко до блокадата. Видя огромен камион с ремарке, паркиран край последната платформа. Единственият шанс на Борн беше да се затича директно към страничната част на кабината и да се шмугне под нея в последния момент. Той би могъл да го стори, но едва ли не в последния момент претоварените мускули на левия му крак поддадоха от болка.
Борн залитна, блъсна се странично в кабината. Миг по-късно краищата на вилките пробиха боядисаната стомана от двете му страни и го приковаваха на място. Той се опита да се мушне отдолу, но не успя. Беше хванат здраво между двете вилки.
Опита се да се окопити, да забрави за болката, толкова омаломощаваща, че блокираше всичките му мисли. После милиционерът натисна газта и мотокарът тръгна напред. Остриетата се забиха още по-дълбоко в страничната част на кабината. Още секунда и Борн щеше да бъде смазан между мотокара и камиона.


Двайсет и първа глава

Борн изпусна въздуха си и се извърна. Същевременно притисна ръцете си към хоризонталните вилки, повдигна горната част на тялото си, после краката си над нивото на остриетата. Стъпи с разтворени крака върху металния праг отпред на кабината и се прехвърли върху предния капак.
Милиционерът включи мотокара на заден в опит да събори Борн, но вилките бяха пробили кабината и сега нещо там ги държеше здраво.
Видял удобна възможност, Борн се хвърли към пролуката. Милиционерът изтегли пистолета си, прицели се, но преди да успее да дръпне спусъка, Борн го изрита, носът на обувката му закачи лицето на милиционера и му счупи челюстта.
Борн грабна пистолета и нанесе още един удар в слънчевия сплит на мъжа, при което онзи се преви одве. Борн се обърна, скочи на земята и усети как отляво го пронизва остра болка.
Щом успя да се окопити, прескочи блокадата и се втурна през малка горичка, като за нула време излезе от другата й страна. Докато стигне до пътя, на няколко километра извън милиционерския обръч, беше задъхан и изтощен. Но там го посрещна очуканата шкода с отворени врати, вътре седеше Сорая и го гледаше с притеснение. Тя не го изпускаше от очи, докато той влезе вътре и затръшна вратата след себе си. Сорая включи на скорост и шкодата подскочи напред.
— Добре ли си? — попита го, докато очите й се местеха от него към пътя пред тях. — Какво, по дяволите, стана?
— Трябваше да премина към план В. А след това и към план Г.
— Нямаше такива варианти.
Борн се облегна назад.
— Именно.

* * *

С пристигането си в Иличовск, в чието небе започваха да се събират мрачни облаци, Лърнър пожела да отидат на кея при фериботите.
— Искам да проверя първия заминаващ ферибот, защото той се е насочил натам.
— Не ми се вярва. — Доктор Павлина управляваше колата през страничните улици към пристанището с увереността на човек, който го е правил много пъти преди това. — Пристанището си има поликлиника. Повярвайте ми, Борн има нужда от грижи, каквито би могъл да получи само в болница.
На Лърнър, който никога не бе получавал заповед от жена, не му се понрави идеята да приеме предложението на доктор Павлина. Всъщност не му се нравеше и това тя да го вози. Но за момента беше оправдано. Това обаче не означаваше, че нейната компетентност не го беше хвърлила в мрачно настроение.
Иличовск представляваше огромен градски пейзаж от ниски, равни, грозни сгради, огромни складове и силози, хладилни складове, терминали за контейнери и чудовищно високи кранове «Такраф», носещи се из пристанището. На запад риболовни траулери стояха закотвени за разтоварване или за ремонт. Пристанището беше построено като дъга около естествен залив на Черно море. Състоеше се от седем комплекса за обработване на товари. Пет от тях бяха специализирани в области като стомана и чугун, тропически масла, дървесина, зеленчуци и течни масла. Един бе огромен силоз за зърно. Седмият бе за фериботи и «ро-ро» съдове*. Ро-ро бе съкращение от «roll on-roll off» което означаваше, че в централното пространство се помещаваха огромни контейнери от железопътни композиции и от влекачи, които бяха докарвани на ферибота и трупани във вътрешността му. Над това пространство бе отделението, което приютяваше пътниците, капитана и голяма част от екипажа. Основният недостатък в дизайна на ферибота бе неговата нестабилност. Два-три сантиметра вода в товарното отделение бяха достатъчни, за да започне да се клати и да потъне. Въпреки това никой друг морски съд не изпълняваше функциите му толкова ефективно, така че ро-ро съдовете продължаваха да бъдат използвани в цяла Азия и Близкия изток.
Поликлиниката се намираше някъде по средата между терминали 3 и 6. Тя бе в обикновена триетажна страда със строго утилитарни линии. Доктор Павлина паркира колата отстрани на поликлиниката и изгаси двигателя.
Тя се обърна към Лърнър.
— Ще отида сама. Така охраната няма да ми задава въпроси.
Когато посегна да отвори вратата, Лърнър я сграбчи за ръката.
— Мисля, че би било по-добре, ако дойда с вас.
Тя погледна надолу към ръката му за секунда, преди да каже:
— Усложнявате нещата. Нека аз се заема с това. Познавам хората тук.
Лърнър затегна хватката си и усмивката му разкри набор от много едри зъби.
— Щом познавате хората, докторе, значи охраната няма да ни задава въпроси, нали?
Тя му хвърли дълъг изпитателен поглед, сякаш го виждаше за първи път.
— Има ли проблем?
— Не и от моя страна.
Доктор Павлина измъкна ръката си от хватката му.
— Защото ако е така, би трябвало да го решим сега. Ние сме на мисия…
— Знам точно къде сме, докторе.
— … където недоразуменията и неразбирателствата могат да доведат до фатални грешки.
Лърнър излезе от колата, насочи се към предния вход на поликлиниката. Секунда по-късно той чу обувките на доктор Павлина да хрущят по чакъла, преди тя да го настигне на макадамовата настилка.
— Вие може да сте изпратен от директора, но аз съм резидентът тук.
— Засега — каза той небрежно.
— Това заплаха ли е? — Доктор Павлина не се поколеба. Мъже от един или друг тип се бяха опитвали да я сплашат още откакто бе малко момиче. Тя беше понесла удари, преди да се научи как да се бори със своя арсенал от оръжия.
— Вие сте под мое командване. Би трябвало да разбирате това.
Той спря за момент пред вратата.
— Разбирам, че ще имам проблеми с вас, докато съм тук.
— Лърнър, били ли сте женен?
— Женен и разведен. Щастливо.
— Защо ли не съм изненадана. — Когато тя се опита да мине покрай него, той отново я сграбчи.
Вие не харесвате много жените, нали? — каза доктор Павлина.
— Не и онези, които се мислят за мъже.
Като й показа ясно мнението си, той дръпна ръка.
Тя отвори вратата, но за момент препречи пътя му с тялото си.
— За Бога, дръжте си устата затворена, иначе ще застрашите прикритието ми. — Тя се дръпна настрана. — Дори недодялан човек като вас може да го разбере.

* * *

Под претекст, че иска да докладва за последните новини около мисията, Карим ал Джамил си издейства покана за закуска със Стария. Не че нямаше нови данни, но мисията бе тъпотия, така че и всичко, което той имаше да каже за нея, беше тъпотия. От друга страна, му доставяше удоволствие да сервира тъпотии на директора за закуска. Той обаче имаше да обмисля свои собствени разузнавателни данни. Спомените, имплантирани от доктор Вейнтроп, бяха довели Борн до мястото на засадата. Някак си обаче Борн се бе възстановил достатъчно, за да застреля четирима души и да се измъкне от Фади. Но не и преди Фади да го рани с нож отстрани. Дали Борн беше жив или мъртъв? Ако на Карим ал Джамил бе позволено да залага, той щеше да заложи на това, че е жив.
Но сега, когато той стигна до най-високия етаж на централата на ЦРУ, той принуди ума си да се върне към ролята на Мартин Линдрос.
Дори по време на криза Стария се хранеше там, където винаги го бе правил.
— Да бъде прикован на едно и също бюро, гледайки в един и същи монитор всеки ден, е достатъчно, за да се побърка човек — каза той, когато Карим ал Джамил седна срещу него. Етажът бе разделен на две. Западното крило бе заето от първокласен гимнастически салон и плувен басейн с олимпийски размери. Източното крило, където бяха сега, отделено със стена от другото, приютяваше помещения, до които нямаше достъп никой друг, освен Стария.
Там беше стаята, в която седмината шефове на дирекции бяха канени от време на време. Тя приличаше на оранжерия, с дебел теракотен под и високо ниво на влажност, за да се чувстват добре голямото разнообразие от тропически растения и орхидеи. Кой се грижеше за тях, бе обект на много спекулации и причудливи легенди. Основният проблем беше, че никой не знаеше кой обитава — ако въобще някой обитаваше — десетте или дванайсетте заключени помещения в източното крило, забранени за посещения.
Това, разбира се, беше първото посещение на Карим ал Джамил в Джербилския обръч, както го наричаха вътре в ЦРУ. Защо ли? Защото директорът държеше три джербила в разположени една до друга клетки. Във всяка клетка имаше по един джербил, привързан за колело, на което той се въртеше до безкрайност, подобно на агентите на ЦРУ.
Малцината директори на отдели, които бяха говорили на закуска със Стария, твърдяха, че той намира за успокояващо да наблюдава действията на джербилите, нещо като да гледа риба в аквариум. Сред агентите обаче имаше хипотеза, че директорът перверзно обича да си спомня, че като древногръцкия Сизиф работата на ЦРУ е без почести и без край.
— От друга страна — казваше Стария сега, — самата работа може да побърка човек.
Масата бе спретната с колосана бяла покривка, два комплекта от китайски костен порцелан, кошничка с кроасани и кифлички, две кани, едната със силно, прясно сварено кафе, другата с чай «Ърл Грей», любимия на Стария.
Карим ал Джамил си сипа черно кафе, отпи. Директорът харесваше чая си с мляко и захар. Нямаше признаци за сервитьор, но метална количка стоеше край масата, а съдържанието й се поддържаше топло за хранещите се.
Като извади документите, Карим ал Джамил каза:
— Да започна ли с доклада сега или да изчакам Лърнър?
— Лърнър няма да се присъедини към нас — каза директорът загадъчно.
— Екипите «Скорпиън» са на три четвърти от пътя до тяхната дестинация в района Шабуах, Южен Йемен — започна Карим ал Джамил. — Морските пехотинци бяха изпратени от Джибути. — Той хвърли поглед към часовника си. — Преди около двайсет минути те бяха на място в Шабуах, в очакване на заповеди от командирите на нашите екипи «Скорпиън».
— Отлично. — Директорът си наля втора чаша чай, разбърка вътре сметана и захар. — Докъде стигнахме с локализирането на конкретното место на предаванията?
— Наредих на два отделни екипа от «Тифон» да направят разбор на различни пакети от данни. В момента сме сигурни, че съоръжението на «Дуджа» е някъде в радиус до 50 мили.
Директорът гледаше към клетките на тичащите джербили.
— Не можем ли да го засечем по-точно?
— Главният проблем са планините. Те объркват и отразяват сигналите. Но работим върху това.
Стария кимна отсъстващо.
— Сър, ако мога да попитам, за какво мислите?
За момент изглеждаше, че по-възрастният мъж не е чул. После главата на директора се завъртя, проницателните му очи срещнаха тези на Карим ал Джамил.
— Не знам, но чувствам, че пропускам нещо… нещо важно.
Карим ал Джамил продължи да диша равномерно, на лицето му се изписа изражение на внимателна загриженост.
— Има ли нещо, с което мога да ви помогна, сър? Може би Лърнър…
— Никога не сме говорили за това, че той зае поста ми в «Тифон».
— Теб те нямаше. «Тифон» беше без ръководител.
— И вие поставихте външен човек на свободното място?
Директорът остави чашата си с грубо дрънчене.
— Съмняваш се в преценките ми, а, Мартин?
— Разбира се, че не. — Бъди внимателен, помисли си Карим ал Джамил. — Но беше изключително странно да го видя в моя стол, като се върнах.
Стария се намръщи.
— Да, мога да си представя.
— И сега, в разгара на тази огромна криза, той не може да бъде открит никъде.
— Вземи си за ядене, Мартин — каза директорът. — Аз съм гладен.
Карим ал Джамил отвори количката за храна, извади две чинии с пържени яйца и бекон. Той положи големи усилия, за да не повърне. Така и не можа да свикне със свински продукти или, в този случай, с яйца, пържени в масло. Когато постави една чиния пред директора, той каза:
— Ако има все още известно недоверие след моите изпитания, аз, естествено, разбирам.
— Не е това — каза Стария, отново прекалено остро.
Карим ал Джамил постави собствената си чиния на масата.
— Тогава какво е? Аз бих бил благодарен да разбера. Тези мистериозни случки с Матю Лърнър ме карат да се чувствам, сякаш съм изолиран.
— Виждайки колко много означава това за теб, Мартин, ще ти направя едно предложение.
Стария направи пауза, за да сдъвче една хапка бекон и яйца, преглътна и избърса лъщящите си устни в имитация на джентълменски маниери.
Карим ал Джамил почти почувства съжаление към истинския Мартин, който е трябвало да търпи подобно обидно поведение. И те наричат нас варвари.
— Знам, че имаш много задачи в момента — продължи най-после директорът. — Но ако би могъл да намериш начин да направиш някои дискретни проучвания за мен…
— За кого или какво?
Директорът си отряза парче от яйцата, постави спретнато отгоре една трета от парче бекон.
— В последно време до мен достигна чрез някои скрити канали, че имам вътрешен враг.
— След всичките тези години — отбеляза Карим ал Джамил — сигурно сте си създали някои врагове.
— Разбира се, че съм. Но един е специален. Трябва да те предупредя да бъдеш крайно предпазлив. Той е изключително влиятелен.
— Надявам се, че не е президентът — пошегува се Карим ал Джамил.
— Но, но си доста близо. — Стария бе напълно сериозен.
— Министърът на отбраната Ървин Рейнълд Холидей, известен като Бъд за всеки, който му целува задника. Аз много се съмнявам, че той контактува с хора, които имат изобщо някакво сходство с истински приятели.
— Че кой има истински приятели в този град!
Директорът се подсмихна разсеяно.
— Така си е. — Той натъпка вилицата с храна в устата си, прехвърли я в едната си буза, за да продължи да говори. — Но двамата с теб, Мартин, сме приятели. Близки при това. Така че това малко споразумение е между нас.
— Можете да разчитате на мен, сър.
— Знам, че мога, Мартин. Най-доброто нещо, което съм направил през последното десетилетие, е да ти помогна да се изкачиш на върха на йерархията в ЦРУ.
— Оценявам това, че ми вярвате, сър.
Директорът не даде признак, че е чул забележката на другия.
— След като Холидей и верния му питбул Лавал се опитаха да ме атакуват от засада във Военната зала, направих някои проучвания и това, което открих, беше, че двамата тихомълком създават паралелни разузнавателни структури. Те навлизат в наша територия.
— Което означава, че трябва да ги спрем.
Стария притвори очи.
— Да, така е, Мартин. И за съжаление те предприемат публичната си атака във възможно най-лошия момент: когато «Дуджа» планира голямо нападение.
— Може би е умишлено, сър.
Директорът си помисли за атаката във Военната зала. Нямаше съмнение, че Холидей и Лавал се опитват да го злепоставят през президента. Той отново си помисли за президента, който седеше и наблюдаваше атаката и гарирането. Дали той вече бе на страната на министъра? Дали искаше ЦРУ да бъде поставено под контрола на Пентагона? Той потръпна при мисълта военни да контролират разузнаването. Не можеше да се предвиди какви правомощия щяха да получат Лавал и Холидей с новопридобитата си власт. Това бе основателна причина за разпределение на властта между Пентагона и ЦРУ. Без нея полицейската държава бе просто на една крачка разстояние.
— Какво търсите?
— Кирливи ризи. — Директорът преглътна. — Колкото повече, толкова по-весело.
Карим ал Джамил кимна.
— Ще имам нужда от някого.
— Който кажеш. Само посочи името.
— Ан Хелд.
Директорът бе слисан.
— Моята Ан Хелд? — Той поклати глава. — Избери си друг.
— Вие казахте да бъде дискретно. Не мога да използвам агент. Или Ан, или нищо.
Директорът се вгледа в него, сякаш се опитваше да разбере дали блъфира. Очевидно не успя.
— Добре — отстъпи той.
— Сега ми разкажете за Матю Лърнър.
Стария го погледна в очите.
— Става дума за Борн.
Последва дълъг, неловък момент, през който всичко, което можеше да се чуе, бе бръмченето на колелата, задвижвани от дванайсет крачета на джербили.
— Какво общо има Джейсън Борн с Матю Лърнър? — попита спокойно Карим ал Джамил.
Директорът остави вилицата и ножа си.
— Знам какво означава Борн за теб, Мартин. Ти имаш специална, макар и необяснима връзка с него. Но няма какво да се лъжем — той наистина трови ЦРУ по най-безобразен начин. Затова изпратих Матю Лърнър да го ликвидира.
За секунда Карим ал Джамил не можеше да повярва на ушите си. Директорът бе изпратил убиец да ликвидира Борн? Да отнеме на него и на брат му удовлетворението от едно дълго чакано и щателно планирано отмъщение? Не. Това нямаше да стане.
Убийственият гняв, който баща му наричаше Пустинен вятър, завладя сърцето му, разпали го, накара го да запламти, докато не се превърна в наточено острие. Единственият външен белег на това бурно вътрешно вълнение бе мимолетно разширяване на ноздрите, което неговият събеседник, зает с приборите си за хранене, пропусна да забележи.
Карим ал Джамил отряза хапка от яйцата и проследи с поглед как жълтъците се разтичат. Едно от тях имаше кърваво петно на гладката си повърхност.
— Взели сте радикално решение — каза той, щом почувства, че е овладял напълно емоциите си. — Нали ви казах, че нещата с него са под контрол.
— Замислих се и реших, че не е достатъчно.
— Трябваше да ми кажете.
— Ти само щеше да се опиташ да ме разубедиш — побърза да каже директорът. — Личеше си, че е доволен от това как добре се е справил с една сложна ситуация. — Сега е твърде късно. Не можеш да го спреш, Мартин, така че дори не се опитвай. — Той избърса устните си. — Доброто на групата е по-важно от желанията на отделния човек. Знаеш го не по-зле от всеки друг.
Карим ал Джамил се замисли над изключителната опасност, която водеше след себе си решението на директора. Освен че бе заплаха за тяхното лично отмъщение, присъствието на Лърнър в Одеса бе извънреден фактор, който той и Фади не бяха взели предвид. Промененият сценарий заплашваше изпълнението на плана. Той бе научил от Фади по кодиран канал, който вървеше успоредно с комуникациите на ЦРУ, че е ранил Борн. Ако не вземеха мерки, Лърнър би могъл да разбере това. Той, естествено, би се заинтересувал да открие самоличността на човека, сторил това. Ако пък установеше, че Борн вече е мъртъв, щеше да поиска да разбере кой е неговият убиец. И в двата случая това би довело до опасни усложнения.
— А взехте ли предвид възможността Борн да убие Лърнър? — рече Карим ал Джамил, като се дръпна от масата.
— Изпратих Лърнър заради репутацията му. — Стария вдигна чашата си, установи, че чаят е изстинал, и я остави обратно. — Вече няма мъже като него. Той е роден убиец.
Също като Борн, помисли си Карим ал Джамил с горчивина, която го изгаряше като киселина.

* * *

Сорая забеляза капките прясна кръв по седалката на колата.
— Явно си разкъсал някой шев — каза му. — Няма да минеш без незабавна медицинска помощ.
— Забрави — отсече Борн. — И двамата трябва да се измъкнем от тук. Милиционерският кордон около нас само ще се затяга. — Той погледна към пристанището. — Пък и откъде ще получа медицинска помощ тук?
— На пристанището има поликлиника.
Сорая прекоси Иличовск и паркира пред триетажна сграда до новичка шкода октавия. Тя видя как той потрепери на излизане от колата.
— По-добре да използваме страничния вход.
— Охраната не е проблем — успокои я той.
Като отвори хастара на палтото си, той извади малък пакет във вакуумирана опаковка. Разкъса го и извади тесте документи за самоличност. Прегледа ги набързо, макар че докато летеше насам, бе запомнил всички документи, които Дерон бе фалшифицирал за него.
— Казвам се Микола Петрович Таз. Генерал-лейтенант от Департамента за защита на националната държавност и борба с тероризма към ССУ. — Той се приближи към нея, хвана я за ръка. — Его какъв е сценарият: ти си моя затворничка, чеченска терористка.
— Добре, тогава ще си сложа поне кърпата на главата — каза Сорая.
— Никой дори няма да те погледне, камо ли да ти задава въпроси. Ще бъдат уплашени до смърт от теб.
Той отвори вратата, блъсна я грубо пред себе си. Почти веднага дежурният извика един охранител.
Борн извади документите си от ДЗНД.
— Генерал-лейтенант Туз. Ранен съм с нож и се нуждая от лекар. — Той видя очите на охранителя да се плъзгат към Сорая. — Тя е мой затворник. Чеченска терористка камикадзе.
Охранителят, с побледняло лице, кимна.
— Оттук, господин генерал.
Той каза нещо по радиостанцията си и ги преведе през няколко коридора, в гола стая за прегледи, типична за спешно отделение на болница.
— Свързах се с управителя на поликлиниката. — Той посочи към масата за прегледи. — Настанявайте се, господин генерал. — Очевидно нервен както от състоянието на Борн, така и от присъствието на Сорая, той извади пистолета си и го насочи към нея. — Застани там, така че генерал-лейтенантът да те вижда.
Борн пусна ръката на Сорая с почти недоловимо кимване. Тя отиде в ъгъла на стаята, седна на един стол с метални крака, а охранителят се опитваше да я държи под око, без да я гледа открито.

* * *

— Генерал-лейтенант от ССУ — каза управителят на поликлиниката иззад бюрото си. — Не може да е вашият човек.
— Ние ще решим това — каза Матю Лърнър на сносен руски.
Доктор Павлина му хвърли зъл поглед, преди да се обърне към управителя.
— Казахте, че има рана от нож.
— Така ме уведомиха — кимна управителят.
Доктор Павлина се изправи.
— Тогава смятам, че трябва да го видя.
— Двамата ще отидем — каза Лърнър. Той стоеше до вратата и от цялото му същество струеше на вълни невидима енергия. Приличаше на състезателен кон на старта.
— Не ми се струва разумно. — Доктор Павлина го каза преднамерено, специално за Лърнър.
— Съгласен съм. — Управителят се изправи, излезе иззад бюрото си. — Защото ако този пациент наистина е този, за когото се представя, аз ще го отнеса за нарушаване на протокола.
— Въпреки това — каза Лърнър — настоявам да придружа докторката.
— Ще ме принудите да извикам охраната — не отстъпи управителят. — Генерал-лейтенантът не ви знае какви сте и какво търсите тук. Всъщност той е в правото си да нареди да ви задържат или дори да ви застрелят. Не искам подобни инциденти в моята болница.
— Остани тук — каза доктор Павлина. — Ще ти се обадя веднага щом разбера самоличността му.

* * *

Лърнър не каза нищо, когато доктор Павлина и управителят излязоха от кабинета, но нямаше никакво намерение да стои безучастно, докато докторката поема инициативата. Тя нямаше представа защо той е в Одеса, защо преследва Борн. Той не се беше усъмнил нито за миг, че пациентът с прободната рана е точно Джейсън Борн. Генерал-лейтенант от ССУ с рана от нож в хълбока? Как пък не!
Нямаше да допусне доктор Павлина да прецака нещата. Първото, което тя щеше да каже на Борн, беше, че Лърнър е изпратен от Вашингтон по дирите му. Това щеше веднага да задейства предупредителен сигнал в главата на Джейсън. И преди Лърнър да стигне до него, щеше да се изпари без следа. И този път щеше да е далеч по-трудно да го открие.
За момента проблемът му беше, че нямаше представа къде е приет пациентът. Излезе в коридора, спря първия служител на болницата, когото срещна, и го попита къде лекуват генерал=лейтенанта. Младата жена го упъти. Той й благодари и закрачи толкова съсредоточен, че не забеляза как тя грабва слушалката на вътрешния телефон от стената, за да се свърже с управителя.

* * *

— Добър ден, генерале. Аз съм доктор Павлина — каза тя, щом влезе в амбулаторията. После додаде към управителя: — Не е нашият човек.
Борн, седнал на масата за прегледи, не видя в очите й нищо, което да му подскаже, че тя лъже, но засече погледа й към Сорая.
— Стойте далеч от пленничката ми, докторе — предупреди я. — Тя е опасна.
— Моля, легнете, генерале. — Борн я послуша и доктор Павлина надяна хирургически ръкавици, разряза окървавената му риза и започна да маха кървавата превръзка.
— Тя ли ви рани?
— Да — каза Борн.
Тя палпира около раната, за да прецени интензивността на болката.
— Този, който ви е зашил, е свършил първокласна работа. — Тя го погледна в очите. — За съжаление сте се движили прекалено активно. Има отворен участък, който трябва да зашия отново.
Управителят отключи един шкаф с лекарства. Тя взе кутия от втората лавица, отброи 14 таблетки, уви ги в твърда хартия.
— Вземете. Два пъти дневно по една таблетка в продължение на седмица. Това е силен широкоспектърен антибиотик, който ще ви предпази от инфекция. Моля ви да ги изпиете всичките.
Борн прибра пакетчето.
Доктор Павлина постави на масата шишенце риванол, марля, игла и медицински конец. Напълни една спринцовка.
— Какво е това? — поинтересува се Борн.
— Упойка. — Тя вкара иглата и натисна буталото на спринцовката. Погледът й отново се стрелна към очите на Борн. — Не се притеснявайте, генерале, това е само местна упойка. Ще тушира болката, без по никакъв начин да засегне вашите физически или умствени способности.
Когато тя започна процедурата, телефонът на стената иззвъня дискретно. Управителят вдигна, послуша за момент.
— Добре, разбрах. Благодаря ви, сестра. — Върна слушалката на мястото й.
— Доктор Павлина — каза той, — изглежда, вашият приятел не е могъл да сдържи нетърпението си. Идва насам. — Той отиде към вратата. — Аз ще се погрижа за него.
— Какъв приятел? — попита Борн.
— Няма защо да се притеснявате, генерале — каза доктор Павлина. И му хвърли още един многозначителен поглед.
— Ваш приятел от централата.

* * *

На път към амбулаторията, където бе приет пациентът, Лърнър премина през три подобни стаи, като надникна във всяка от тях. Установил, че са еднакви, запомни разположението на мебелите вътре: маса за прегледи, столове, шкафове, мивка и т.н. Доколкото познаваше Борн, се съмняваше, че ще има повече от една възможност да му пръсне черепа.
Извади своя «Глок» и нави заглушителя в края на дулото. Би предпочел да не го използва, тъй като той намаляваше както обсега, така и точността на изстрела. Но в тази обстановка нямаше друг избор. Ако искаше да изпълни мисията си и да напусне сградата жив, трябваше да убие Борн по най-бързия начин. От момента, в който директорът му възложи тази задача, той знаеше, че няма смисъл да се опитва да изтръгне с мъчения сведения от Борн. Най-добрият начин да го елиминира беше да го убие възможно най-бързо, без да му дава възможност за ответен удар.
В този момент управителят се появи иззад ъгъла, на лицето му бе изписано неодобрение.
— Извинете, но уговорката ни бе да останете в моя кабинет, докато не ви се обадят. Трябва да ви помоля да се върнете…
Куршумът мина през заглушителя и го улучи в лявото слепоочие, запращайки го на пода в бездиханна купчина. Лърнър го хвана отзад за колана, изтегли го в една от празните амбулатории и го скри зад вратата.
Без да му мисли повече, се върна в коридора и измина останалата част от пътя до целта си без други инциденти. Застанал пред затворената врата, настрои мисълта си за предстоящото и се потопи в покоя, предхождащ убийството. Стисна дръжката на вратата със свободната си ръка и бавно я натисна. Цялото му същество бе готово за смъртоносния изстрел.
Пусна дръжката, ритна вратата и като прекрачи прага, стреля три пъти в тялото, проснато на масата за прегледи.


Двайсет и втора глава

На Лърнър му отне секунда, докато осъзнае какво виждат очите му. Различи рулата бинт на масата за прегледи и понечи да се обърне.
Но това забавяне между осъзнаване и реакция бе достатъчно, за да позволи на Борн, който стоеше отстрани, да вкара спринцовката с упойка във врата му. Лърнър обаче не се даваше. Той имаше телосложението на бик и решимостта на прокълнат. Като пречупи иглата, преди Борн да успее да вкара пълната доза, той блъсна тялото си в неговото.
Борн му нанесе два удара. Междувременно Лърнър произведе изстрел, който прониза охранителя в гърдите.
— Какво правиш? — изкрещя доктор Павлина. — Нали каза…
Лърнър заби лакът в кървавата рана на Борн и застреля лекарката в главата. Тялото й политна назад в ръцете на Сорая.
Борн падна на колене, болката отслабваше всеки негов мускул, изгаряше всяко нервно окончание. Щом Лърнър го сграбчи за врата, Сорая се надигна, грабна стола, на който седеше, и го метна към главата му. Смъртоносната хватка около гърлото на Борн се отпусна и Лърнър залитна назад, като продължи да стреля безразборно. Сорая видя пистолета на охранителя в другия край на стаята и се поколеба за момент дали да не се втурне да го вземе, но Лърнър, възстановил се неочаквано бързо, осуети плановете й.
Вместо това тя се втурна към Борн, изправи го на крака и го измъкна от стаята. В стената до лакътя й се забиха куршуми, чието свистене бе притъпено от заглушител, Сорая и Борн се втурнаха надолу по коридора, завиха зад ъгъла и се озоваха при страничния вход.
Вече навън, тя къде блъсна, къде натъпка Борн на предната дясна седалка на разбитата шкода, плъзна се зад волана, запали двигателя и като включи на задна, даде мръсна газ, при което колата изхвърча сред фонтан от чакъл.

* * *

Опирайки се на масата за прегледи, Лърнър се изправи, като едва се държеше на крака. Тръсна глава в опит да проясни мислите си, но уви. Протегна ръка и издърпа иглата на спринцовката, която продължаваше да стърчи от врата му. Какво, по дяволите, му инжектира Борн?
Постоя за момент, клатушкайки се като неопитен моряк в бурно море. Вкопчи се в плота, за да се стабилизира. Замаяно отиде към мивката и наплиска лицето си със студена вода. Единственият резултат беше, че гледката пред очите му се размаза още повече. Установи, че му е трудно да диша.
Като приплъзна ръката си по плота, напипа стъклено шишенце с гумена запушалка от онези, през които минават иглите. Взе го и го вдигна на нивото на очите си. Отне му известно време, докато фокусира ситния надпис. «Мидазолам» — това пишеше. Краткотрайна упойка, причиняваща междинно състояние на нечувствителност към болката, без да се губи съзнание. Разбрал това, той вече знаеше как да противостои на въздействието на лекарството.
Претърси шкафовете, докато намери шишенце с епинефрин, основната съставка на адреналина. Открил и спринцовките, напълни една, пръсна малко от течността през върха на иглата, за да обезвъздуши контейнера, след което си я инжектира.
Това прекрати ефекта от мидазолама. Вече не се чувстваше като опакован в памук, мисълта му се избистри. Можеше отново да диша. Коленичи над тялото на мъртвата доктор Павлина и измъкна връзката й с ключове.
Минути по-късно, намерил пътя към страничния вход, излезе от поликлиниката. Докато се приближаваше до колата на доктор Павлина, видя в чакъла следи от гумите на друга кола, която явно е била паркирана в съседство. Шофьорът бе бързал и по настилката се виждаха пресни дири. Лърнър се вмъкна в шкодата. Следите водеха към кея, където спираха фериботите.
Осведомен подробно за разположението на Иличовск от доктор Павлина, Лърнър знаеше накъде точно се е запътил Борн. Отпред видя да товарят огромен кораб. Примижа. Как му беше името? «Иркутск».
Той се ухили свирепо. Изглежда, в края на краищата щеше да има втори шанс да застреля Борн.

* * *

Капитанът на кораба «Иркутск» бе крайно доволен да приюти генерал-лейтенант М. П. Туз от Департамента за защита на националната държавност и неговата асистентка. Всъщност дори им даде самостоятелна каюта за високопоставени гости с прозорци и собствена баня. Стените бяха бели, извити по релефа на кораба. Дюшемето бе протрито. Легло, малко бюро, два стола, врата, зад която бе скътан тесен гардероб, банята.
Като смъкна палтото си, Борн седна на леглото.
— Добре ли си? — попита той Сорая.
— Легни. — Тя хвърли своето палто на единия стол, извади извита игла и конец. — Чака ме работа.
Борн с благодарност се подчини. Цялото му тяло гореше. С умението на професионален садист, Лърнър бе нанесъл удара отстрани, така че да причини максимално силна болка. Борн изпъшка, щом тя започна да зашива раната.
— Лърнър наистина те е подредил добре — каза Сорая, без да вдига глава. — Какво прави той тук? И какво иска от теб, по дяволите?
Борн се взря в ниския таван. Вече беше свикнал от ЦРУ да го предават и да се опитват да го ликвидират, беше се научил да не обръща внимание на обмислената бруталност на агенцията. Но дълбоко в себе си не можеше да проумее как е възможно да съществува такова двуличие. Директорът не се колебаеше да го използва, когато нямаше избор, но отношението му към Борн бе неотменно враждебно.
— Лърнър е личният питбул на Стария — каза Борн. — Мога само да предполагам, че е бил изпратен със заповед да ме ликвидира.
— Как можеш да го кажеш толкова спокойно? — погледна го Сорая.
Борн трепна, щом иглата проникна в плътта му, Сорая изтегли конеца.
— За да преценя ситуацията, трябва да съм спокоен.
— Но собствената ти агенция…
— Сорая, разбери, никога не съм считал ЦРУ за «моята» агенция. Вкараха ме вътре чрез един екип за свръхсекретни операции. Тогава работех директно с човека, който ме обучаваше, не със Стария или с когото и да било друг в ЦРУ. Същото се отнася и за Мартин. Но според строгите правила на управлението аз съм отцепник, човек, на когото не може да се има доверие.
Тя го остави за момент, за да отиде до банята. Секунди по-късно се върна с кърпа, напоена с гореща вода. Притисна я върху прясно зашитата рана и я задържа така, в очакване кървенето да спре.
— Джейсън, погледни ме. Защо не ме поглеждаш?
— Защото, когато те погледна — подхвана той, взрян в красивите й големи очи, — не виждам теб, а Мари.
Сорая помръкна и седна на ръба на леглото.
— Толкова ли си приличаме?
Той пак се зае да проучва тавана на каютата.
— Напротив. Ти не приличаш по нищо на нея.
— Защо тогава…?
Плътният глас на сирената на кораба изпълни каютата. Миг по-късно те почувстваха лек тласък, след това корабът леко се разтърси. Отплуваха от пристанището на път през Черно море за Истанбул.
— Мисля, че ми дължиш обяснение — каза тя меко.
— Двамата с теб… имам предвид, преди…?
— Не. Никога не бих го поискала от теб.
— А аз? Аз искал ли съм го от теб?
— О, Джейсън, все едно не се познаваш.
— Не би трябвало и да извеждам Фади от килията му. Не би трябвало да се оставя да ме вкарат в капан на плажа. — Погледът му се плъзна към нейното лице, на което бе изписано търпеливо очакване. — Да ти се губят моменти е само по себе си достатъчно неприятно. — Спомените му бяха натрошени на миниатюрни парченца — помнеше себе си… и още някой. — Но да имаш спомени, които те подвеждат…
— Как така? В какъв смисъл?
— Доктор Съндъряанд вкара протеини в мозъчните ми синапси. — Борн се опита да седне, като махна с ръка, за да й покаже, че може и сам. — Съндърланд и Фади са комбина. Тази процедура влизаше в плана на Фади.
— Джейсън, вече говорихме — това е лудост. От една страна, как Фади би могъл да знае, че ще се нуждаеш от специалист по паметта? От друга, как би могъл да предвиди при кого точно ще отидеш?
— Много уместни въпроси. За нещастие, не знам отговорите. Но помисли си: Фади имаше достатъчно информация за ЦРУ, за да знае кой е Линдрос. Той знаеше за «Тифон». Информацията му бе толкова мащабна, толкова подробна, че му позволи да създаде измамник, който заблуди всички, дори и мен, дори и сложното устройство за сканиране на ретината на ЦРУ.
— И той ли участва в заговора? В заговора на Фади?
— Може би ме смяташ за параноик. Но вече започвам да вярвам, че всички тези инциденти — лечението на Съндърланд, отвличането и заменянето на Мартин, отмъщението на Фади срещу мен — са свързани и са елементи от брилянтно измислен и изпълнен заговор за унищожаването ми, заедно с цялото ЦРУ.
— Но как да сме сигурни, че си прав? Как бихме могли да намерим някаква логика във всички тези неща?
Той се вгледа в Сорая за момент.
— Трябва да се върнем към самото начало — към първото ми и