Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Правдата, кривдата и двамата братя



Живели някога двама братя. По-големият винаги казвал истината, по-малкият пък — лъжел на поразия. Чакал големият брат му да се отучи от лъжите, чакал, па един ден не издържал и го почнал:
— Ти докога ще я караш само с кривда?! Или искаш целият ти живот да мине като една голяма лъжа?
— По-стар си от мене, братко, не върви да те уча, че животът с кривда по-леко минава.
— За кого?! — кипнал големият. — Ако всички лъжеха, светът отдавна да се е затрил!
— Тука си прав. Но имаш ли дарба — не я прахосвай! Дал Бог будали.
— Не така. Опомни се! Аз съм ти и за брат, и за баща. Не мога да гледам как се затриваш.
— Кой се затрива?! — Малкият си бръкнал в пояса и разклатил кесия като презряла круша. — А, я да те видя тебе с правдата?
Големият дълго бърникал из своя.
— Ето! — рекъл той и извадил една спаружена кесия от свински мехур. — Но сънят ми е сън и залъкът залък.
— А моят да не би да не е?! — разгневил се малкият.
Кавгата се затегнала, та даже и към бой отивало.
— Както е тръгнало, ще се препираме до утре — опомнил се големият. — Я по-добре да питаме някого. Както рече, тъй ще бъде.
— Ама, ако рече, че кривдата е по-добра от правдата, ще ти избода очите!
— Така да е — махнал с ръка големият.
Излезли на пътя. Гледат, срещу тях се задава един поп на магаре. Като ги наближил, големият брат рекъл:
— Дядо попе, изпокарахме се за пусти кривда и правда. Отсъди ти — кое е по-доброто?
— С кривда, чедо, по-лесно се поминува. Тя трябва да е по-доброто — рекъл попът и пришпорил магарето.
А малкият бръкнал, та избол очите на батя си. Тръгнал слепият, ала сам не знаел накъде. Вървял, вървял и по едно време се блъснал в нещо. Опипал го — дърво. Докато се чудел дали да легне под него, или да върви нататък, чул гласове. Уплашил се да не идат разбойници и се скрил в клоните. А гласовете ставали по-силни, докато накрая, ония дето говорели, не застанали под дървото. Слава Богу, не били разбойници, но не били и свестни хора, а дяволи. Събирали се посред нощ да си разказват дяволиите.
— Кажи сега, брате — рекъл тарторът на първия дявол, — каква я свърши вчера?
— Ами, отидох до една воденица, плюнах върху камъните и сега не могат да мелят.
— Хубаво. Не ти е отишъл денят напразно — похвалил го тарторът и се обърнал към втория дявол: — А ти, брате?
— Аз наплюх извора, в който се къпе царската щерка. Покри се с брадавици, като крастава жаба.
— Добре. Доволен съм. Щото тя така се беше възгордяла с тая нейна хубост, че не признаваше ни Бог, ни Дявол. Пада й се! Нека се гордее сега — рекъл тарторът и се обърнал към третия.
— Ами, аз видях двама братя да се карат кое е по-доброто — кривдата или правдата. Сторих се поп и им рекох, че кривдата е по-доброто. И понеже се бяха хванали на облог, по-малкият избоде очите на големия.
— Много добре! — засмял се тарторът. — Остана само ти, братко?
— Ами аз… — смотолевил последният дявол — не можах да…
— Пак ли?! — ревнали всички вкупом. — Само бой те оправя. — и го почнали.
— Бийте ме, вие! — писнал непохватният. — Ама не мислете, че сте кой знае колко големи дяволи. Щото, ако воденичарят поръси кладенчова вода от горната долина, камъните пак ще си почнат да мелят. Пък, ако се измият с водата, царската щерка и слепият ще се оправят.
Като чули, че изрича тайните им на глас, дяволите го замлатили още по-силно. В това време пропели първи петли и под дървото вече нямало никой.
Слязъл слепият полека и тръгнал по стръмното да търси горната долина. Колко дълго я търсил, никой не може да каже.
Полека-лека се научил да върви, без да пада. Но дрехите му вече били станали дрипи, а цървулите едва се крепели на вървите.
Веднъж чул да бълбука вода. По звука, по звука — напипал изворче. Пил до насита и от радост натопил чак главата си. После заспал. Спал що спал… Гледа, наоколо му синеят безкрайни гори. Небето над тях едва-едва заруменява. До главата му изворче, а на един камък, наполовина потопен във водата, пърха с криле пеперуда, изрязана сякаш направо от дъгата. Гледал момъкът, гледал и от устата му се отронило:
— Брей, че хубост! Защо ли на будно светът е по-сивкав?
И тогава чул глас, който сякаш извирал с водата:
— Това не е сън. Ти виждаш.
— Какви ли чудесии не стават по сънищата! — засмял се момъкът за пръв път, откакто се случила бедата. После затворил очи и помислил, че заспива на сън. След много ли, след малко ли, ги отворил и отново видял същите безкрайни гори, а на камъка до извора стояла пак пеперудата.
— Ама че дълъг сън — измърморил той.
И пак чул, сякаш изпод водата:
— Това не е сън. Напълни с вода кесията си и тръгвай след мене. Чака ни работа.
Момъкът още не можел да се свести на земята ли е, или на небето, но за всеки случай извадил кесията от свински мехур. Като я напълнил, пеперудата хвръкнала и той тръгнал след нея.
Вървели напреко през гори и дерета. Чак надвечер стъпили на коларски път. Не след дълго залаяли кучета. Наближили село. В самия му край тъмнеела воденица, а на прага й седи воденичарят.
— Добра вечер — рекъл момъкът.
Воденичарят вдигнал глава — видял някакъв дрипльо със свински мехур в ръката и нищо не казал.
— Дошъл съм на помощ, а ти се досвидя и едно «добра вечер» — подхванал момъкът кротко. — Но нищо. Да оправям воденицата, че имам и друга работа.
Доста майстори се били източили, но толкова дрипав и наперен не бил идвал, та воденичарят само зинал и тръгнал след него. Едва стигнали камъните и те промлели. Стопанинът съвсем се пищисал. Хукнал нанякъде и се върнал с една кесия, досущ като кесията на малкия брат — топчеста, чак ще се пръсне. Взел я момъкът и си рекъл: «Брей, че темерутин! Думите му по-скъпи от жълтиците.»
А навън вече било нощ. В прозорците присветвали пламъчета. И на плета нещо светело. Приближил братът. Гледа — пеперудата. Тръгнал след нея. Цяла нощ не спрели. И все му се чинело, че върви по пътека — нито се спънал, нито допрял до нещо. Но дали стъпвал по земята, не се виждало. Даже месечина нямало. Светела само пеперудата.
Така и не усетил кога е задрямал. Събудил се на един мегдан. Край него — зид с порти до небето. До портите двама стражници. А зад зида — петел кукурига. Докато се поогледа, заприиждал народ — млади, стари, дрипави, нагиздени… Заприщили мегдана и все за някаква царска дъщеря приказват. По едно време се чул тропот на копита.
— Ва-арда-а! Сторете път на доктора! — викал някой оттатък тълпата. — Ва-а-арда-а-а!
Народът се люшнал и се разцепил на две. Зачаткали копита. Момъкът се запровирал — по колата, по колата, и стигнал портите.
— Ей, ти, със скъсаните цървули! — ревнал единият от стражниците. — Къде се вреш? Това не ти е хан, а царски дворец.
— Знам. Нали за това съм дошъл. Да лекувам царската щерка от…
— От главоболието! — ревнал още по-силно стражникът.
— Тя, главата сама ще й мине, като излекувам бра…
Глъчката край тях изведнъж секнала. Мълвяло се, че зад зида вече паднали няколко глави, защото изрекли името на болестта.
— Млък! Или отиваш в зандана — просъскал пазвантина в самото ухо на момъка.
— Добре де, от главоболието — съгласил се той.
А онзи го попитал, пак на ухо:
— Откъде знаеш, че не е главоболие?
— Не мога да ти кажа откъде, но знам, че тя има бра…
— Не! Не! Не искам да знам! — вдигнал ръце стражникът. — А ти се махай или те пращам в зандана.
— Как в зандана?! Знаеш ли колко път съм бил, за да я излекувам от брад… — викнал момъкът, но не можал да довърши, защото му затиснали устата и го бутнали зад портите.
А там един още по-главен стражник му рекъл:
— Понеже нашият цар е милостив, сега, дрипльо, ще гниеш в тъмница. А ако назовеш името на болестта, увисваш на бесилката.
— Но няма да съм сам. Ти ще си вторият. А онзи, който чуе името от тебе, ще е трети… И така ще се навържем, че да не остане въже в царството. Я по-добре да се спогодим.
— Какво предлагаш? — наострил уши стражникът.
— Предлагам това — и братът извадил кесията на воденичаря.
Очите на стражника станали дваж по-големи. Пресегнал към жълтиците едната си ръка, а с другата махнал към портата и рекъл:
— Добре. Върви си. И не си ме виждал!
— Слушай, друже! Не съм бил тоя път, за да си поприказвам с теб и да се върна. Намери ми господарски дрехи, качи ме в докторска кола и торбата ще е твоя.
— Да си сложа главата в торбата?! — възкликнал стражникът и се дръпнал уплашен.
— Всяко имане си има цена. Но излекувам ли брадавиците…
— Край! Загинах… — пребледнял главният стражник и се хванал за главата.
— Не си загинал. Аз само знам, че знаеш болестта. Но вече нямаш избор.
Не минал час и пред вратите на двореца спряла кола. Стражникът измерил от главата до петите поредния доктор — сърма, сърма, злато, сърма, сърма, хоп — скъсани цървули. Ръката му вече вадела сабята. А докторът най-спокойно се навел и прошепнал:
— Царската дъщеря има брадавици.
Стражникът примигал, примигал, па се озърнал и прибрал сабята. Въвел момъка в тъмна стая. Хлопнал вратата след него и си рекъл: «Без друго ще се мре. Пък може да я излекува?» А братът си помислил: «Надхитри ме!» Седнал на пода и зачакал да разбере какво ще го правят. Момински глас го извадил от мрачните мисли.
— А-а, приличам повече на жаба, отколкото на царска дъщеря!
— Не се отчайвай — рекъл момъкът съвсем тихо, за да не я уплаши.
— Но кой си?!
— Брат по неволя. Дошъл съм да те отърва. Но знай, девойко, че нищо не е само наше. И най-голямото богатство, и здравето, и красотата са дарове. И да ги пазим, а не да ги въртим кат' бич, ни повелява скромността. Най-верният им страж е тя.
— Да-а… Мислих, мислих в тъмнината за себе си, за красотата. Триж прав си, братко. Но кажи как погледите на тълпата да понеса след красотата? Урок е, знам, това за мене, но не по сили — страшно бреме. И все едно била съм просяк, отшелник, скитник, бито куче, във тези дни откак се случи.
— Урокът свърши, сестро мила. Владея чудодейна сила. Ще върна прежния ти лик, но не забравяй нито миг, че беше скитник, просяк, куче и на какво те то научи…
Така си говорели в тъмното, сякаш четели по книга. Пред вратата стражникът треперел за кожата си. А оттатък портите една беззъба бабка фъфлела на скитника до нея:
— Тоя тофтоф ше пафи пофеше от пшешишния. Тано има шъшмет момишето, ше и аш пяф шушафиша шато нея, а шега на…
— А дано я излекува — рекъл скитникът и се прекръстил три пъти, — че и ние да се наядем като хората.
В това време загърмели топове.
— Пошке и фойна ли ше пошна?! — мърморела бабката и се кръстела ситно-ситно.
А царският глашатай забил барабана и викнал:
— По случай оздравяването на дъщеря му, Негово величество царят опрощава всички дългове и отменя смъртната казън. Да живее царят!
— Да живее царят! Да живее… — се носело от всички страни.
— Шмъшна шашън… шмъшна шашън. Та шифее, та шифее… — повтаряла бабката уплашено.
А скитникът извадил от една дупка в шапката си лъжица и започнал да я търка в ръкава.
Дълго се точили тържествата в двореца и пред него. А когато утихнали и по мегдана се въргаляли само въглени и оглозгани кокали, от портите излязла царската кола. В нея седял момъкът. Само че бил тъй пременен, та мязал повече на царски син, отколкото на селянин. Зад колата се точел керван от двайсет и шест магарета и трийсет конника вардяни. Когато стигнали в селото и спрели пред къщата, малкият брат тъкмо чакал двама търговци и кроял как да ги излъже. Като чул тропот, излязъл навън, ухилил се до уши, разперил ръце… Но вместо търговците, гледа — брат си. И той го гледа! Завтекъл се малкият, прегърнал батя си, все едно нищо не е било, а очите му в кервана.
— Е, братко — рекъл големият като останали сами, — сега вече сме заможни и няма нужда да лъжеш.
— Но как спечели тая стока?!
— Ако ти кажа, обещай ми, че няма да ламтиш за още!
— Добре де, казвай!
И големият разказал какво му се случило, след като ослепял. Още докато слушал, малкият вече бил решил, че ще отиде при дървото. Стъмнило се. В прозорците замъждукали пламъчета. А когато и последното угаснало, една сянка се запромъквала край плетищата. Това бил малкият брат. Тъкмо се покатерил на дървото и пристигнали дяволите.
— Още една лоша новина — започнал тарторът. — Царската дъщеря подари наметката си на една беззъба просякиня.
— Знам — казал един от дяволите. — Аз бях там и подшушнах на дрипльото до мен да я открадне, но той рече: «Махни се, Сатана!» — и аз си тръгнах.
— Само ти си издал нашите тайни! — обърнал се тарторът към онзи, дето все не можел да направи дяволия. — Откакто те бихме, светът го удари на добрини.
— Какво говориш! — възнегодувал набеденият. — Може и да съм некадърен, обаче съм си дявол. Навярно някой е подслушвал. Това дърво е с толкоз гъста шума, че като нищо може да се скрие.
— Прав си — съгласил се тарторът. — Виж! Покачи се!
— Не той! — скочил един от дяволите. И продължил вече от клоните: — Какъвто си е кьопав, наместо дяволия, ще направи магария. Я! Тук наистина се крие някой. Звяр ли е — с късмет е, но човек ако е…
Ето как се погубил малкият брат. А дяволите така и не разбрали, че са затрили най-големия мошеник и се чудели защо светът тръгнал към още по-добро.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Правдата, кривдата и двамата братя - Онлайн приказки от Napred.BG
0 (0)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

ทีมเจ้าบุญทุ่ม บาร์เซโลน่า คือทีมที่มีไสตล์การเล่นแบบ Tiki-taka ยากที่จะมีใครเหมือนหรือทำตามได้เนียนตาแบบนี้ ก็คือการเล่นบอลสั้นบวกกับการเคลื่อนที่ไปกับบอลจึงทำให้คนดูได้ตื่นตา ตื่นใจในการรับชม ซึ่งหากมองกลับมาที่ไทยคงต้องนึกถึงยุคของซิโก้ ที่หากได้ ดูบอลสด แต่ละนัดของทีมชาติไทยในยุคนั้นแล้วล่ะก้อ ต้องยอมรับว่าอารมณ์คล้ายๆดูบาร์ซ่ายังไงยังงั้นเลย บาร์ซ่านั้นก็จะมีตัวชูโรงตัวหลักอย่าง messi อิเนียสต้า ซัวเรส ซึ่งหลังจากขาดเนมาร์ไปก็ยังมีเดมเบเล่ที่ยังทดแทนกันได้อย่างลงตัว เหมือนเอาจอยมาต่อคอนโทรลด้วยมือ

Untuk kamu para penggemar permainan poker online segeralah mendaftar di http://arenakiu.com/ situs judi terpercaya dengan kualitas nomor satu.

judi online adalah permainan paling banyak diminati saat ini. Memilih agen judi online terpercaya adalah hal yang sangat penting. http://ahliqq99.co/ adalah salah satu situs yang bisa menjadi pilihan terbaik anda!

Situs Poker Online

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!