Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Правдата, кривдата и двамата братя



Живели някога двама братя. По-големият винаги казвал истината, по-малкият пък — лъжел на поразия. Чакал големият брат му да се отучи от лъжите, чакал, па един ден не издържал и го почнал:
— Ти докога ще я караш само с кривда?! Или искаш целият ти живот да мине като една голяма лъжа?
— По-стар си от мене, братко, не върви да те уча, че животът с кривда по-леко минава.
— За кого?! — кипнал големият. — Ако всички лъжеха, светът отдавна да се е затрил!
— Тука си прав. Но имаш ли дарба — не я прахосвай! Дал Бог будали.
— Не така. Опомни се! Аз съм ти и за брат, и за баща. Не мога да гледам как се затриваш.
— Кой се затрива?! — Малкият си бръкнал в пояса и разклатил кесия като презряла круша. — А, я да те видя тебе с правдата?
Големият дълго бърникал из своя.
— Ето! — рекъл той и извадил една спаружена кесия от свински мехур. — Но сънят ми е сън и залъкът залък.
— А моят да не би да не е?! — разгневил се малкият.
Кавгата се затегнала, та даже и към бой отивало.
— Както е тръгнало, ще се препираме до утре — опомнил се големият. — Я по-добре да питаме някого. Както рече, тъй ще бъде.
— Ама, ако рече, че кривдата е по-добра от правдата, ще ти избода очите!
— Така да е — махнал с ръка големият.
Излезли на пътя. Гледат, срещу тях се задава един поп на магаре. Като ги наближил, големият брат рекъл:
— Дядо попе, изпокарахме се за пусти кривда и правда. Отсъди ти — кое е по-доброто?
— С кривда, чедо, по-лесно се поминува. Тя трябва да е по-доброто — рекъл попът и пришпорил магарето.
А малкият бръкнал, та избол очите на батя си. Тръгнал слепият, ала сам не знаел накъде. Вървял, вървял и по едно време се блъснал в нещо. Опипал го — дърво. Докато се чудел дали да легне под него, или да върви нататък, чул гласове. Уплашил се да не идат разбойници и се скрил в клоните. А гласовете ставали по-силни, докато накрая, ония дето говорели, не застанали под дървото. Слава Богу, не били разбойници, но не били и свестни хора, а дяволи. Събирали се посред нощ да си разказват дяволиите.
— Кажи сега, брате — рекъл тарторът на първия дявол, — каква я свърши вчера?
— Ами, отидох до една воденица, плюнах върху камъните и сега не могат да мелят.
— Хубаво. Не ти е отишъл денят напразно — похвалил го тарторът и се обърнал към втория дявол: — А ти, брате?
— Аз наплюх извора, в който се къпе царската щерка. Покри се с брадавици, като крастава жаба.
— Добре. Доволен съм. Щото тя така се беше възгордяла с тая нейна хубост, че не признаваше ни Бог, ни Дявол. Пада й се! Нека се гордее сега — рекъл тарторът и се обърнал към третия.
— Ами, аз видях двама братя да се карат кое е по-доброто — кривдата или правдата. Сторих се поп и им рекох, че кривдата е по-доброто. И понеже се бяха хванали на облог, по-малкият избоде очите на големия.
— Много добре! — засмял се тарторът. — Остана само ти, братко?
— Ами аз… — смотолевил последният дявол — не можах да…
— Пак ли?! — ревнали всички вкупом. — Само бой те оправя. — и го почнали.
— Бийте ме, вие! — писнал непохватният. — Ама не мислете, че сте кой знае колко големи дяволи. Щото, ако воденичарят поръси кладенчова вода от горната долина, камъните пак ще си почнат да мелят. Пък, ако се измият с водата, царската щерка и слепият ще се оправят.
Като чули, че изрича тайните им на глас, дяволите го замлатили още по-силно. В това време пропели първи петли и под дървото вече нямало никой.
Слязъл слепият полека и тръгнал по стръмното да търси горната долина. Колко дълго я търсил, никой не може да каже.
Полека-лека се научил да върви, без да пада. Но дрехите му вече били станали дрипи, а цървулите едва се крепели на вървите.
Веднъж чул да бълбука вода. По звука, по звука — напипал изворче. Пил до насита и от радост натопил чак главата си. После заспал. Спал що спал… Гледа, наоколо му синеят безкрайни гори. Небето над тях едва-едва заруменява. До главата му изворче, а на един камък, наполовина потопен във водата, пърха с криле пеперуда, изрязана сякаш направо от дъгата. Гледал момъкът, гледал и от устата му се отронило:
— Брей, че хубост! Защо ли на будно светът е по-сивкав?
И тогава чул глас, който сякаш извирал с водата:
— Това не е сън. Ти виждаш.
— Какви ли чудесии не стават по сънищата! — засмял се момъкът за пръв път, откакто се случила бедата. После затворил очи и помислил, че заспива на сън. След много ли, след малко ли, ги отворил и отново видял същите безкрайни гори, а на камъка до извора стояла пак пеперудата.
— Ама че дълъг сън — измърморил той.
И пак чул, сякаш изпод водата:
— Това не е сън. Напълни с вода кесията си и тръгвай след мене. Чака ни работа.
Момъкът още не можел да се свести на земята ли е, или на небето, но за всеки случай извадил кесията от свински мехур. Като я напълнил, пеперудата хвръкнала и той тръгнал след нея.
Вървели напреко през гори и дерета. Чак надвечер стъпили на коларски път. Не след дълго залаяли кучета. Наближили село. В самия му край тъмнеела воденица, а на прага й седи воденичарят.
— Добра вечер — рекъл момъкът.
Воденичарят вдигнал глава — видял някакъв дрипльо със свински мехур в ръката и нищо не казал.
— Дошъл съм на помощ, а ти се досвидя и едно «добра вечер» — подхванал момъкът кротко. — Но нищо. Да оправям воденицата, че имам и друга работа.
Доста майстори се били източили, но толкова дрипав и наперен не бил идвал, та воденичарят само зинал и тръгнал след него. Едва стигнали камъните и те промлели. Стопанинът съвсем се пищисал. Хукнал нанякъде и се върнал с една кесия, досущ като кесията на малкия брат — топчеста, чак ще се пръсне. Взел я момъкът и си рекъл: «Брей, че темерутин! Думите му по-скъпи от жълтиците.»
А навън вече било нощ. В прозорците присветвали пламъчета. И на плета нещо светело. Приближил братът. Гледа — пеперудата. Тръгнал след нея. Цяла нощ не спрели. И все му се чинело, че върви по пътека — нито се спънал, нито допрял до нещо. Но дали стъпвал по земята, не се виждало. Даже месечина нямало. Светела само пеперудата.
Така и не усетил кога е задрямал. Събудил се на един мегдан. Край него — зид с порти до небето. До портите двама стражници. А зад зида — петел кукурига. Докато се поогледа, заприиждал народ — млади, стари, дрипави, нагиздени… Заприщили мегдана и все за някаква царска дъщеря приказват. По едно време се чул тропот на копита.
— Ва-арда-а! Сторете път на доктора! — викал някой оттатък тълпата. — Ва-а-арда-а-а!
Народът се люшнал и се разцепил на две. Зачаткали копита. Момъкът се запровирал — по колата, по колата, и стигнал портите.
— Ей, ти, със скъсаните цървули! — ревнал единият от стражниците. — Къде се вреш? Това не ти е хан, а царски дворец.
— Знам. Нали за това съм дошъл. Да лекувам царската щерка от…
— От главоболието! — ревнал още по-силно стражникът.
— Тя, главата сама ще й мине, като излекувам бра…
Глъчката край тях изведнъж секнала. Мълвяло се, че зад зида вече паднали няколко глави, защото изрекли името на болестта.
— Млък! Или отиваш в зандана — просъскал пазвантина в самото ухо на момъка.
— Добре де, от главоболието — съгласил се той.
А онзи го попитал, пак на ухо:
— Откъде знаеш, че не е главоболие?
— Не мога да ти кажа откъде, но знам, че тя има бра…
— Не! Не! Не искам да знам! — вдигнал ръце стражникът. — А ти се махай или те пращам в зандана.
— Как в зандана?! Знаеш ли колко път съм бил, за да я излекувам от брад… — викнал момъкът, но не можал да довърши, защото му затиснали устата и го бутнали зад портите.
А там един още по-главен стражник му рекъл:
— Понеже нашият цар е милостив, сега, дрипльо, ще гниеш в тъмница. А ако назовеш името на болестта, увисваш на бесилката.
— Но няма да съм сам. Ти ще си вторият. А онзи, който чуе името от тебе, ще е трети… И така ще се навържем, че да не остане въже в царството. Я по-добре да се спогодим.
— Какво предлагаш? — наострил уши стражникът.
— Предлагам това — и братът извадил кесията на воденичаря.
Очите на стражника станали дваж по-големи. Пресегнал към жълтиците едната си ръка, а с другата махнал към портата и рекъл:
— Добре. Върви си. И не си ме виждал!
— Слушай, друже! Не съм бил тоя път, за да си поприказвам с теб и да се върна. Намери ми господарски дрехи, качи ме в докторска кола и торбата ще е твоя.
— Да си сложа главата в торбата?! — възкликнал стражникът и се дръпнал уплашен.
— Всяко имане си има цена. Но излекувам ли брадавиците…
— Край! Загинах… — пребледнял главният стражник и се хванал за главата.
— Не си загинал. Аз само знам, че знаеш болестта. Но вече нямаш избор.
Не минал час и пред вратите на двореца спряла кола. Стражникът измерил от главата до петите поредния доктор — сърма, сърма, злато, сърма, сърма, хоп — скъсани цървули. Ръката му вече вадела сабята. А докторът най-спокойно се навел и прошепнал:
— Царската дъщеря има брадавици.
Стражникът примигал, примигал, па се озърнал и прибрал сабята. Въвел момъка в тъмна стая. Хлопнал вратата след него и си рекъл: «Без друго ще се мре. Пък може да я излекува?» А братът си помислил: «Надхитри ме!» Седнал на пода и зачакал да разбере какво ще го правят. Момински глас го извадил от мрачните мисли.
— А-а, приличам повече на жаба, отколкото на царска дъщеря!
— Не се отчайвай — рекъл момъкът съвсем тихо, за да не я уплаши.
— Но кой си?!
— Брат по неволя. Дошъл съм да те отърва. Но знай, девойко, че нищо не е само наше. И най-голямото богатство, и здравето, и красотата са дарове. И да ги пазим, а не да ги въртим кат' бич, ни повелява скромността. Най-верният им страж е тя.
— Да-а… Мислих, мислих в тъмнината за себе си, за красотата. Триж прав си, братко. Но кажи как погледите на тълпата да понеса след красотата? Урок е, знам, това за мене, но не по сили — страшно бреме. И все едно била съм просяк, отшелник, скитник, бито куче, във тези дни откак се случи.
— Урокът свърши, сестро мила. Владея чудодейна сила. Ще върна прежния ти лик, но не забравяй нито миг, че беше скитник, просяк, куче и на какво те то научи…
Така си говорели в тъмното, сякаш четели по книга. Пред вратата стражникът треперел за кожата си. А оттатък портите една беззъба бабка фъфлела на скитника до нея:
— Тоя тофтоф ше пафи пофеше от пшешишния. Тано има шъшмет момишето, ше и аш пяф шушафиша шато нея, а шега на…
— А дано я излекува — рекъл скитникът и се прекръстил три пъти, — че и ние да се наядем като хората.
В това време загърмели топове.
— Пошке и фойна ли ше пошна?! — мърморела бабката и се кръстела ситно-ситно.
А царският глашатай забил барабана и викнал:
— По случай оздравяването на дъщеря му, Негово величество царят опрощава всички дългове и отменя смъртната казън. Да живее царят!
— Да живее царят! Да живее… — се носело от всички страни.
— Шмъшна шашън… шмъшна шашън. Та шифее, та шифее… — повтаряла бабката уплашено.
А скитникът извадил от една дупка в шапката си лъжица и започнал да я търка в ръкава.
Дълго се точили тържествата в двореца и пред него. А когато утихнали и по мегдана се въргаляли само въглени и оглозгани кокали, от портите излязла царската кола. В нея седял момъкът. Само че бил тъй пременен, та мязал повече на царски син, отколкото на селянин. Зад колата се точел керван от двайсет и шест магарета и трийсет конника вардяни. Когато стигнали в селото и спрели пред къщата, малкият брат тъкмо чакал двама търговци и кроял как да ги излъже. Като чул тропот, излязъл навън, ухилил се до уши, разперил ръце… Но вместо търговците, гледа — брат си. И той го гледа! Завтекъл се малкият, прегърнал батя си, все едно нищо не е било, а очите му в кервана.
— Е, братко — рекъл големият като останали сами, — сега вече сме заможни и няма нужда да лъжеш.
— Но как спечели тая стока?!
— Ако ти кажа, обещай ми, че няма да ламтиш за още!
— Добре де, казвай!
И големият разказал какво му се случило, след като ослепял. Още докато слушал, малкият вече бил решил, че ще отиде при дървото. Стъмнило се. В прозорците замъждукали пламъчета. А когато и последното угаснало, една сянка се запромъквала край плетищата. Това бил малкият брат. Тъкмо се покатерил на дървото и пристигнали дяволите.
— Още една лоша новина — започнал тарторът. — Царската дъщеря подари наметката си на една беззъба просякиня.
— Знам — казал един от дяволите. — Аз бях там и подшушнах на дрипльото до мен да я открадне, но той рече: «Махни се, Сатана!» — и аз си тръгнах.
— Само ти си издал нашите тайни! — обърнал се тарторът към онзи, дето все не можел да направи дяволия. — Откакто те бихме, светът го удари на добрини.
— Какво говориш! — възнегодувал набеденият. — Може и да съм некадърен, обаче съм си дявол. Навярно някой е подслушвал. Това дърво е с толкоз гъста шума, че като нищо може да се скрие.
— Прав си — съгласил се тарторът. — Виж! Покачи се!
— Не той! — скочил един от дяволите. И продължил вече от клоните: — Какъвто си е кьопав, наместо дяволия, ще направи магария. Я! Тук наистина се крие някой. Звяр ли е — с късмет е, но човек ако е…
Ето как се погубил малкият брат. А дяволите така и не разбрали, че са затрили най-големия мошеник и се чудели защо светът тръгнал към още по-добро.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Правдата, кривдата и двамата братя - Онлайн приказки от Napred.BG
0 (0)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

dewapoker

domino online

poker88

poker online Terbaik Indonesia

judi poker online

Are you in need of quick access to cash? Get UCredit.sg licensed moneylender Fast Cash Loan in Singapore to sort out any emergency now.

perfectbody waist trainer uk

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!