Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Константин Симонов
Последно лято



Първа глава

Четиридесет и четвърта година, както и отминалата четиридесет и трета, започна под оръдейния грохот в разгара на нашето зимно настъпление. Но тогава, преди година, войната все още се водеше във вътрешността на Русия, между Волга и Дон, а сега прекрачи далече на запад в Украйна, по десния бряг на Днепър.
В края на януари окончателно бе разкъсан пръстенът на блокадата около Ленинград, през февруари в котела край Корсун-Шевченковски намериха гибелта си десет германски дивизии. През март и април германците трябваше да изоставят почти цяла Украйна — Уман, Херсон, Виница, Проскуров, Каменец-Подолск, Черновици, Николаев, Одеса. Нашите войски навлязоха в Северна Румъния, освободиха Крим и в началото на май с щурм превзеха Севастопол.
Но дори всичко това взето заедно беше само началото на ония огромни събития, които предстояха до края на тая бурна година.
Към средата на април настъплението постепенно започна да стихва. Като завършиха своите операции, фронтовете един след друг спираха на достигнатите през пролетта рубежи. А след превземането на Севастопол настъпи обща дълбока и продължителна пауза, която означаваше начало на подготовка за ново настъпление.
В съзнанието на хората задоволството от извършеното съпътствуваше предчувствието за предстоящото. И от това предчувствие, от непрекъснато растящата увереност в нашето сега вече неоспоримо военно превъзходство над германците на хората все по-често им се струваше, че наближаващото четвърто лято на войната ще бъде последно. Във всеки случай искаше им се да мислят така…
Само след като си изпитал това чувство, можеш да разбереш напълно яда и тревогата на военния, който точно в това време по силата на случайни обстоятелства внезапно е бил откъснат от кипежа на войната и се е озовал първо на операционната маса, а после в болничното легло. След злополуката с вилиса Серпилин бе попаднал в болницата със счупена ключица и леко мозъчно сътресение и сега трета седмица се лекуваше в краймосковския военен санаториум Архангелское. Беше вече краят на май, а оставаха още цели десет дена до лекарската комисия и завръщането му в армията, ако го пуснат.
Злополуката стана близо до селището Студенец, на добре известното му от четиридесет и първа година шосе, което водеше към железопътната линия. Тогава, като си проправяше път към своите откъм Могильов, с останките от дивизията той бе прекосил през нощта тая железопътна линия Кричев-Орша, а сега, три години по-късно, след зимните боеве армията му се съсредоточаваше в същите места, пред все още заетия от германците Могильов.
Серпилин бе обиколил познатите места и вече се връщаше към щаба си, когато изведнъж движещият се отпред вилис с офицера от разузнавателния отдел забоксува по банкета на пътя и закачи с колелото си дявол знае откога лежащата там мина.
Шофьорът на Серпилин рязко свърна встрани и се блъсна в едно дърво. Сега той бе дошъл в Москва, за да бъде под ръка на командуващия, и още ходеше с клюмнал нос, макар че бе действувал правилно, а се бе блъснал в дървото, понеже беше нощ и взривът го бе заслепил. Навярно още по-правилно щеше да бъде, ако не бе свърнал встрани, а бе спрял на място. Но Серпилин не му каза това, не искаше да доунищожи човека. Само си помисли: „Дали да не го сменя, като се върнем на фронта? Току-виж станал прекалено предпазлив след всичко това.“
Серпилин бе страшно ядосан от случилото се в мига, когато по пътя към болницата, още в колата, дойде на себе си. Армията без него излезе на ново направление, без него получи попълнения, без него изучаваше противниковата отбрана и се готвеше за летните боеве — а той все се лекуваше. Лявата му ръка още не се движеше добре и трябваше всеки ден да прави гимнастика с лекуващия лекар. Лечението тук бе пълно — такава бе заповедта: докато има затишие, медицината използува това!
В Архангелское цареше атмосфера на очакване и нетърпение. Всички чакаха лятото. Миналата година по същото време пак чакаха лятото, но го чакаха с тревога: дали германците няма още веднъж да се нахвърлят срещу ни?
А сега очакваха лятото с твърдата вяра, че от самото начало ще настъпваме ние.
Освен военни в санаториума се лекуваха и разни други хора. Сред тях беше познатият на Серпилин още от тридесетте години директор на уралския артилерийски завод. Неговите противотанкови оръдия с голяма начална скорост се бяха проявили добре на Курската дъга и сега започнаха да ги монтират на танковете. Както разбра Серпилин от разговора си с него, тоя човек, макар че неотдавна едва бяха успели да му спасят живота след тежка сърдечна криза, също мислеше само за едно: по-скоро да се върне на Урал, в своя завод. Всички бързаха! На всички им се струваше, че без тях не може нито на фронта, нито в тила.
На фронта непрекъснато си в своята армия — виждаш само ония, с които воюваш заедно. А тук, в санаториума, е кръстопът, има хора от различни фронтове. Серпилин дори престана да се учудва колко познати бе срещнал през тия три седмици. С един беше учил в академията, при друг бе стажувал, с трети бе служил… А тая сутрин, след закуска, като се разхождаше из Архангелския парк, изведнъж чу зад гърба си:
— Фьодор Фьодорович, ти ли си?
И като се обърна, видя своя бивш командуващ армия Батюк в топла бархетна пижама с камилски цвят и по пантофи.
Въпреки познатата бръсната глава и черните мустаци, Серпилин не можа да го познае веднага — толкова неочаквана беше срещата, а и толкова необичаен бе самият вид на Батюк с тая бархетна червеникава пижама.
Когато след боевете в Сталинград, без още да знае съдбата си, Серпилин заминаваше за Москва, извикан от Сталин, и бе дошъл да се сбогува, Батюк стоеше край своя вилис, облечен в зимна униформа — полушубка, кожен калпак и плъстени ботуши. Такъв го бе и запомнил; повече не се видяха. А сега с тая пижама и по пантофи!
— Здравей, Иван Капитонович! — каза Серпилин, като все пак се сети, че това е Батюк, и тръгна насреща му.
Може би не само Серпилин, но и Батюк забеляза паузата, която настъпи преди да се прегърнат. Но когато вече се прегърнаха, Батюк го задържа по-дълго, отколкото можеше да се очаква. Навярно искаше да покаже, че не му се сърди за миналото.
„Е, добре, щом е тъй“ — помисли Серпилин и вътрешно още веднъж поблагодари на тогавашното неблагоприятно за летене време, което бе избавило и двамата от тежки минути: Батюк бе тръгнал за Москва с влак цяло денонощие преди Серпилин да долети, за да го смени в армията.
— Знаех, че си тук — каза Батюк, като освободи Серпилин от прегръдките си. — Вчера, щом пристигнах, започнах да си уяснявам обстановката: кои са в инвалидната команда? Наминах да те видя, но сестрата ми каза: отиде да пие чай у докторката. Реших да не ти преча. Нали сега си ерген.
Серпилин премълча. Не отговори. После погледна здравото, загоряло от слънцето лице на Батюк и попита:
— А ти какво, не си ли в нашата, инвалидната?
— Опазил ме бог — каза Батюк. — След Крим получих две седмици почивка. Пратиха моята гвардейска армия в резерв на Ставката, а мене — тук. За заместник временно оставих началник-щаба Вартоломеев. Академик е като тебе. Но няма командирска жилка, тъй че едва ли ще ми подлее вода.
— И аз не съм ти подливал вода… нека сме наясно — спокойно каза Серпилин, но в гласа му имаше нотка, която изключваше по-нататъшните разговори на тая тема.
— Шегувам се и за него, и за тебе. Знам, че не си ми подливал вода — каза Батюк, — иначе нямаше да те търся. В парка има много алеи… Верни ли са сведенията ми, че не си се оженил?
— Верни са.
— А аз чакам тук моята. Авиаторите обещаха да я докарат днес от Омск.
— Отдавна ли не си я виждал?
— От началото на войната. Първо мислех сам да ида при нея, но после реших тя да долети в Москва. Синът ми е на фронта, внуци нямам.
— Къде е сега синът ти? — попита Серпилин, който помнеше, че тогава, през четиридесет и трета, синът на Батюк служеше в артилерията край Ленинград.
— Все там си е, на Карелския провлак. Втора война кара там. Все пак при нас на южните фронтове е по-весело! Днес си тук, утре си там.
— Да — неопределено каза Серпилин, като си спомни как през четиридесет и втора двамата с Батюк отстъпваха от Дон към Волга, и си помисли, че съвсем не се знае къде е било по-весело тогава — в Ленинград или там, при тях на юг. — Да… — повтори той, като помълча малко. — То се знае, сега на юг е по-весело.
Той помисли не за себе си, а за войната, но по израза на лицето му на Батюк се стори, че е помислил за себе си и за своя син, загинал на Воронежкия фронт.
— Със Захаров тогава искахме да го преместим по-близо до тебе, в нашата армия — каза Батюк. — Но не успяхме. А ако бяхме успели, можеше сега да е жив. Макар че войната е такава…
Той не завърши думите си. Двамата достатъчно добре знаеха каква е тая война и колко трудно е да отгатнеш къде човек ще оцелее и къде ще умре.
— Моят само веднъж беше леко ранен, пак там, в Ленинград. Лежа един месец — и отново в строя — каза Батюк за своя син. И без пауза попита: — Научи ли за нашите кримски боеве?
Серпилин кимна. Както всички хора, които живееха с войната, той знаеше достатъчно за кримските боеве. Освобождаването на Севастопол пред прага на четвъртото лято от войната му се струваше щастливо предзнаменование за бъдещето. Знаеше, че армията на Батюк е действувала по главното направление там, в Крим, но в първия миг на срещата, навярно поради тая бархетна пижама, бе забравил, че за тия боеве Батюк не само беше награден с орден „Суворов“ — първа степен, но и за пръв път през войната бе повишен в звание — стана генерал-полковник. Преди седмица всички вестници писаха за това.
— Двойно те поздравявам — каза той и стисна ръката на Батюк.
Батюк доволно се усмихна: след успешните действия в Крим най-после той бе достигнал онова положение на фронта, което смяташе, че отдавна заслужава.
Това, че сега командуваше гвардейска армия и имаше орден „Суворов“ — първа степен, и звание генерал-полковник, а Серпилин, който на времето след Сталинград го бе догонил по звание, си оставаше генерал-лейтенант, караше Батюк да изглежда в собствените си очи някак отново старши по отношение на Серпилин въпреки еднаквите им длъжности — командуващи армия. Между тях отново съществуваше оная дистанция, която позволяваше на Батюк без насилие над своето самолюбие да си спомня времето, когато служеха заедно и Серпилин му беше подчинен.
— Как е твоето стопанство? — попита Батюк. — Много хора ли смени, когато дойде след мене?
— Аз почти не съм сменял, войната ги смени. Едни край Харков, други на Курската дъга.
Той спомена имената на няколко старши офицери, убити или тежко ранени, които вече не се бяха върнали в армията.
— Захаров ли е още член на Военния съвет?
— Още е той — кимна Серпилин. — А началник-щаб на армията ми дадоха от Москва — някой си Бойко, беше полковник, а сега е генерал-майор.
— Какво, не го ли бива? — попита Батюк, на когото се стори, че в думите „някой си“ има неприязън.
Но Серпилин бе употребил тия думи не от неприязън, а по стар навик, останал още от царската армия.
— Напротив, бива го — каза той. — А за Пикин сигурно сам знаеш, пишеше в една от заповедите.
— Четох. Хубав номер ти е изиграл, кучият му син. Добре че ти се размина.
— Изигра ми — съгласи се Серпилин. — Макар че не вярвам да е кучи син.
— Как да не вярваш? В заповедта ясно беше казано, че е попаднал в плен с карта на обстановката.
Серпилин се намръщи. Отначало не искаше да разисква тая неприятна история, която само като по чудо бе останала без всякакви последици за самия него. Но после надмогна себе си и каза това, което бе мислил и писал в своите обяснения тогава, през март четиридесет и трета, край Харков: познава Пикин и не вярва, че след като поради грешка на летеца е кацнал със свързочния „У-2“ в разположението на германците, е могъл да се предаде в плен, без да унищожи намиращата се у него карта с обстановката. Допуска обратното: не е успял да се застреля и е попаднал в плен, защото най-напред е бързал да унищожи тая карта.
— В заповедта беше другояче. Че се е предал в плен с оперативни документи.
— Беше — съгласи се Серпилин.
— Самите германци писаха това. Оттам научихме и ние.
— Вярно, писаха — каза Серпилин. — Но може да са го писали и за дезинформация, за да объркат плановете ни. Щом са пленили началника на оперативния отдел към щаба на армията, защо да не пишат, че е носел документи? Нима и ние не сме използували подобни случаи, не сме писали такива неща?
— Всичко е възможно — каза Батюк. — А не допускаш ли, че не случайно са се заблудили? Каквото и да говорим, все пак през тридесета година е бил съкратен от кадровия състав — имало е причини за това; до самата война е бил в запаса…
— Не допускам. Толкова пъти съм го виждал в боя, че не мога да допусна.
— Така или иначе, хубав номер ти изигра — каза Батюк. — Прибързал си да го вземеш в оперативния отдел.
— Вярно, прибързах.
Минута-две след това те продължаваха да крачат един до друг в мълчание, зад което се таеше отчужденост. С внезапно бликнало раздразнение за миналото Батюк си помисли, че Серпилин продължава да има твърде високо мнение за себе си: „знам“, „виждал съм го“, „не допускам“… все „аз“ и „аз“. Продължава да се смята за по-умен от всички.
А Серпилин вървеше и мислеше за себе си и за Пикин: „Че му вярвах и продължавам да му вярвам — в това съм прав. Но че веднага щом получих армията, взех при себе си Пикин за началник на оперативния отдел — тук наистина прибързах.“ Началник-щабът беше нов, незапознат с работата, поиска да има край себе си свой човек, прояви пристрастие или по-точно слабост, за която по-късно съжаляваше. В дивизията Пикин беше на мястото си, а в оперативния отдел се обърка от мащабите, особено в неочаквано тежката обстановка край Харков. По своя вина закъсня да предаде на две дивизии заповедта за оттегляне, а после, когато връзката съвсем се загуби, сам предложи да отлети там: „лично да оправи положението.“ И Серпилин на своя глава му разреши.
После искаха да хвърлят вината върху него. А всичко мина дори без мъмрене в заповедта. Серпилин и досега не знаеше докрай защо. Разбира се, изигра роля фактът, че Захаров като член на Военния съвет писа до фронта онова, което мислеше, и както винаги не се стремеше да отгатва кой в какво настроение е там. Но само това не бе достатъчно. „Най-вероятно — Серпилин вече неведнъж бе мислил за това, — когато са докладвали най-горе, в Москва, Сталин, който съвсем неотдавна те бе издигнал за командуващ армия, не се е отметнал и не е позволил веднага да те снемат. А не ще и съмнение, че са предлагали да те снемат. Върху раменете ти лежеше голяма отговорност. Само с вярата си в Пикин не можеш я свали, а други доказателства освен вярата нямаш.“
— Помниш ли Барабанов? — изведнъж попита Батюк.
— Помня го — каза Серпилин и вдигна очи към него.
Стори му се, че във въпроса на Батюк има предизвикателство. Но не беше така: Батюк просто си бе спомнил за Барабанов като за човек, който на времето, макар и по друг начин, бе подвел и него, както Пикин бе подвел Серпилин.
— Писа ми миналото лято, след болницата, искаше прошка за цялата каша, която бе забъркал. Познаваше ме добре и се надяваше, че ще го взема обратно.
— А ти взе ли го?
— Взех го. Дойде при мене на фронта по-тих от водата, по-нисък от тревата, с чин старши лейтенант — поради опита за самоубийство му бяха отнели две звания. А сега отново е майор.
— Адютант ли ти е?
— Да. Искаше да го пратя в разузнаването, но го оставих при себе си. Свикнал бях. Повярвай, скучаех без него — чудесен адютант е.
— Сигурно — каза Серпилин. — Ако тогава не ми го беше натрапил за командир на полк, и ти нямаше да скучаеш без него, и той нямаше да стреля в себе си.
Батюк внимателно погледна Серпилин, сякаш изведнъж бе видял в него нещо забравено:
— Да, виждам, с тебе човек не може да се разбере. Мислиш, не знам вашите разговори за мене, че съм избухлив, ако някой ме ядоса, мога така да го наредя, че и сам после да съжалявам? Избухлив съм, но лесно ми минава. А ти с перо гладиш, но на човек свитки му излизат. Ако някой ти се опъне, няма прошка за него.
— Той не се опъна на мене, Иван Капитонович, а на службата — рече Серпилин със същия, познат на Батюк, опасно равен глас, който бе имал предвид Батюк, когато каза „с перо гладиш“. — Нима и сега не си съгласен, че той не можеше да командува полк?
— Можеше, не можеше! Ако не пиеше, щеше да може. Вече десет месеца капка не слага в устата си.
— Е, щом е тъй, значи, сега може поне дивизия да командува. — Серпилин се разсмя, като със смеха си смекчи смисъла на казаното.
— А ти продължаваш ли да си пийваш — попита Батюк — или вече здравето не ти позволява?
— След злополуката се въздържам. Все пак, казват, имал съм мозъчно сътресение. А преди това се придържах към старата норма. Подпиша вечер последния документ — и обърна половин чаша преди лягане.
— Силен ли беше ударът?
— Не помня. Казват, че съм летял пет-шест метра, преди да се приземя.
— Не ги обичам тия вилиси — каза Батюк. — Без тях не може, но не ги обичам. Опасен автомобил. Чувах да разправят как моят предшественик неочаквано изскочил с вилиса пред предния край на фрицовете — право срещу някаква картечница!
— Струва ми се, тук причината не е във вилиса — възрази Серпилин.
— Как да не е? — извика Батюк. — Толкова бързо се движели, че охраната не можела да ги следва. Разправят, умен човек бил, но в такива случаи проявявал нехайство. Дали веднага заден ход, но вече било късно. Дванадесет куршума в гърдите. И си отишъл, както се казва. А аз дойдох. И започнах операцията с всичките негови хора, които бяха останали. Нито един не смених… Там, и в Таврия, и в Крим, има хубав кефир. Още от гражданската съм го запомнил. Щом пристигнах в армията, веднага наредих да дават кефир и сутрин, и вечер.
Серпилин се усмихна. Спомни си как в стола на Военния съвет, каквото и да беше менюто, винаги квасеха мляко за Батюк. Той рядко пиеше спиртни напитки, само когато беше в настроение. А после пак изсърбваше своето кисело мляко.
Когато през войната Батюк почервеняваше от гняв, мнозина мислеха, че това не е просто така — причината е добре известна. А в действителност такава причина нямаше — Батюк викаше и даваше воля на нрава си поради отдавнашната и непоколебима увереност, че всичко това е в интерес на работата.
„Ех — помисли си Серпилин, — да можех да го видя на фронта: какъв е станал? Колко и как се е променил? Все по-неуместно е вече да ругаеш хората с обидни думи. И причините са по-малко, защото редът е по-голям, и хората се противопоставят по-силно от преди, защото колкото по-нататък отиваме, толкова по-малко вина и повече гордост изпитват. А в края на краищата всичко се свежда до това, че воюваме много по-добре.“
И Батюк, сякаш в отговор на мислите му, каза фактически същото:
— Когато настъпвахме в Крим, погледнеш някой път в степта и виждаш: белеят се неприбрани кости — от четиридесет и първа. Спомняш си всичко преживяно и се чудиш на хората: как все пак устояха тогава? И на себе си се чудиш: как си оживял след всичко, което стана с тебе? Гледаш тия бели кости и си мислиш: как само ругаеше тогава и тях, горкичките, и самия себе си, че тук са отстъпили, там не са удържали!… А сега ти се иска да ги възкресиш и прегърнеш, но вече ги няма… Вчера бях в Москва, обясниха ми за новото обучение: че от тая есен в училищата момчетата ще учат отделно от момичетата. Не си ли чувал?
— Има нещо такова — каза Серпилин.
Той вече бе чувал за това разделно обучение и му се струваше, че ако момчетата започнат да учат отделно от момичетата, ще бъде по-добре за донаборната подготовка, а значи, и за армията. Болката от четиридесет и първа година продължаваше да човърка паметта му: колко много такива имаше тогава, мобилизирани направо от училищната скамейка, готови да дадат живота си, но толкова необучени, толкова неопитни, че просто да те е яд на тях!
— Какво мислиш по тоя въпрос? — попита Батюк.
— Доволен съм, че са решили така.
— Да, младите… — каза Батюк. — Напатихме се с тях в началото на войната.
— А не се ли напатиха те с нас? — неочаквано за себе си попита Серпилин, който до преди малко, изглежда, мислеше като Батюк.
— Другарю генерал-полковник, време е за рентгена, ще закъснеете!
Двамата се обърнаха.
Догонващата ги медицинска сестра стоеше пред тях, смутена, че едва не е връхлетяла тичешком отгоре им, млада, едра, с розово лице и шия.
— Вярно, време е да вървя — каза Батюк, като обърна маншета на пижамата. — Връхлетя като същински танк…
Той погледна едрото й, младо тяло, което разпъваше на всички страни тясната медицинска престилка, и каза с някакво странно, едновременно добродушно и грубо недоумение:
— Гледай я каква е! И къде ще ви дяваме след войната?
Очите на медицинската сестра се наляха със сълзи. И понеже лицето й не бе успяло да се промени и на него все още си оставаше оная уплашена усмивка, с която бе спряла пред Батюк и Серпилин, тия сълзи със своята неочакваност бяха като удар в сърцето, като напомняне за това, което засягаше всички тях и за което бе по-добре да не се говори.
Кой знае, може би изведнъж бе помислила за самата себе си и за оня, когото войната ще остави за нея.
— Да вървим — каза Батюк, без да я гледа в очите.
И като тръгна, обърна се към Серпилин.
— Ако не докарат днес жена ми, след вечеря пак ще се поразходим.
Серпилин кимна.
Батюк и медицинската сестра крачеха един до друг по алеята и се отдалечаваха от него. Сега, когато ги гледаше в гръб, медицинската сестра изглеждаше още по-висока и млада до нисичкия, тежко пристъпващ Батюк.
„Наистина, какво ще ги правим след войната?“ — помисли Серпилин и си спомни, че трябва да остави десерта от обеда за внучката си. Днес снаха му има почивен ден и адютантът ще я докара заедно с внучката тук, в Архангелское, след следобедната почивка.
Като се наобядва, преди да отиде в стаята си да почива, Серпилин се спря във вестибюла на санаториума пред голямата колкото стената карта, на която с флагчета бе означена фронтовата линия. На едно място, на юг, в Румъния, тя вече бе прекрачила стотина километра извън държавната граница. През последните дни флагчетата по картата не се движеха: положението оставаше непроменено.
Засега само Ставката знаеше кога и къде ще започне нашето лятно настъпление, но ако се съди по редица признаци, намеренията за лятото бяха решителни. В майската заповед на Сталин, която Серпилин бе прочел още в болницата, имаше достатъчно ясни за военния нюанси: ставаше дума не само за очистване на цялата ни земя от врага, но и за освобождаване на братята — поляци, чехи и словаци. Достатъчно беше след това човек да погледне картата, за да разбере: казано на военен език, задачите в бъдещите настъпления се поставяха в много голяма дълбочина. А ако не бе така, Сталин едва ли би споменал за поляците, чехите и словаците.
Серпилин стоеше пред картата, за кой ли път вече оценяваше с поглед общото очертание на фронтовата линия в Западното направление и мислеше за бъдещото лято.
Германците, които продължаваха да държат в ръцете си голяма част от Белорусия, се врязваха като голям клин в нашето разположение между Полоцк на север и Ковел на юг.
Неотдавна образуваният за сметка на съседите нов фронт, в който влезе армията на Серпилин, заемаше участъка срещу Орша, Могильов и Бихов, тъкмо там, където германският клин най-дълбоко се врязваше в нас.
„Най-вероятно главните удари ще бъдат нанесени от съседните фронтове, вдясно и вляво от нас, а ние ще се озовем на спомагателното направление“ — помисли Серпилин.
Картата беше от пода до тавана и онова парченце, на което армията на Серпилин бе излязла и се бе разположила вече в негово отсъствие, изглеждаше съвсем мъничко — колкото половин кибритена клечка. Строго казано, дори командуващият армия няма право да взима със себе си в болницата и санаториума щабните работни карти. Разбира се, можеше да помоли Генералния щаб или да качи адютанта си на вилиса, да го прати в армията и да го накара да донесе оттам съответния чист картен лист, без нанесена на него обстановка… Впрочем не е голяма беда. Тоя картен лист и следващите два на изток, към Елня; както и листът на запад, обхващащ Могильов — всичко това бе запечатано трайно в паметта му от четиридесет и първа година. Дори сега Серпилин можеше със затворени очи да си спомни как изглеждаше картата, получена от слепването на тия листове, по която отначало воюваше, а после измъкваше от обкръжение останките на своята дивизия. Дори помнеше наизуст кои населени пунктове се намираха по сгъвките й, толкова силно изтрити, че надписите трудно се разчитаха.
Той мислено виждаше пред себе си тая дребномащабна карта и на нея, на втория й лист, оня участък от фронта край Могильов, на който сега без него бе излязла армията му. Когато тогава, през юли четиридесет и първа, се бяха измъкнали от Могильов, отначало тръгнаха през горите, право към Благовичи, но не можаха да си пробият път и свърнаха на североизток, към Шчекотово, Дрибен, Студенец, Татарск, движеха се точно през тоя район.
В паметта му всичко преживяно през трите военни години бе нанесено на карти. По-късно, след време, човек сигурно не ще може да си припомни войната без тия останали от нея карти.
А сега, дори когато ги няма, те все едно са пред очите ти: и ония, могильовските, и краймосковските — от четиридесет и първа, и летните — от четиридесет и втора, когато отстъпваха от Донец към Волга, и зимните — сталинградските, и пролетните — около Харков и Белгород, и новите — започнати в отбрана на Курската дъга, а после лист след лист прилепвани все по на запад и по на запад, до горното течение на Днепър.
Сега вместо тях скоро ще има други, нови, предварително отпечатани от топографското управление на Генералния щаб. Германците си бяха приготвили до Москва и по-нататък, а трябва да се предполага, че и ние сме си приготвили до Берлин. Ще видим какво и как ще нанесе животът по тия карти в хода на боевете. Това зависи от много неща, включително и от самия тебе. Отделена от съседите вдясно и вляво с разграничителните линии, по тия карти ще мине твоята полоса на живота, пътят на армията, която командуваш ти, а не някой друг… Сега източно от Могильов тая полоса е пресечена от непрекъснатата синя серпантина на германските позиции. Изтрий я с гума от картата — и готово. А в живота ще трябва доста да се потрудиш…
Серпилин изпитваше известно вълнение от това, че съдбата го бе довела точно на същите места, където бе започнал да воюва. За военния би трябвало да е все едно къде ще се разплаща с германците — стига да се разплати! Където са те изпратили, там се и разплащай! Но излиза, че съвсем не е все едно!
— Какво гледате картата, Фьодор Фьодорович? И без това няма да ви изпишем предсрочно — каза зад гърба му познат женски глас и той почувствува, че жената не отмина, а се спря зад него в очакване да се обърне.
Той се извърна от картата, погледна я и отново, за кой ли път през тия дни, си помисли, че е красива и че всичко това няма да свърши добре.
— Разрешете да доложа, Олга Ивановна — каза той, като гледаше жената в очите.
— Щом ще „долагате“, обърнете се по звание — усмихната го прекъсна тя.
— Разрешете да доложа, другарю подполковник от медицинската служба, че сега мислех не толкова за бъдещето, колкото за миналото. А за бъдещето се надявам на вашия здрав разум. Едва ли ще държите тук ненужно дълго един нужен за войната човек.
— Благодаря ви, че не отричате поне нашия здрав разум. Не от всеки болен може да се чуе такова нещо — каза жената и като погледна големия мъжки часовник на красивата си ръка, добави: — И тоя здрав разум сега подсказва, че е време да почивате.
— Слушам.
Серпилин леко наведе глава, на свой ред погледна красивата й ръка с големия мъжки часовник и рече:
— А казват, че ръцете на хирурзите били някак по-особени.
— В едната длето, а в другата чук? — попита тя без усмивка. — Колкото хирурзи, толкова и ръце. Само дето ги мием по-често и по-дълго от другите хора. С гореща вода и сапун, с четка и спирт, поради което не винаги изглеждат така, както искаме. Впрочем сега, струва ми се, не са зле — прибави тя, като погледна ръцете си с ниско изрязани нокти на дългите пръсти, и се усмихна. — Защото тук съм не толкова хирург, колкото бавачка на вас, генералите. Дори започна да ми дотяга. Ще взема да се разделя с тоя краймосковски рай и ще помоля да ме назначите за главен хирург във вашата армейска болница. Какво ще кажете за това?
— Не знам доколко е сериозно.
— Прав сте. Самата аз още не знам доколко е сериозно. Да вървим. Или още не сте видели всичко? — кимна тя към картата.
— Ей сега — каза Серпилин. — Още пет минути — и ще отида да почивам. Честна дума.
— Ще се опитам да ви повярвам. А довечера елате да пием чай. Отсега ви каня: днес вече няма да се виждаме.
— Благодаря. Но не започнах ли твърде често да ви идвам на гости?
— Както искате — каза тя след малка пауза.
— На мене много ми се иска — просто каза той.
— Тогава не подтискайте желанията си. Казват, че е вредно. — Тя се разсмя и излезе от вестибюла, а той, понеже знаеше, че ще тръгне към лечебната сграда, се приближи до прозореца и я видя как върви по алеята, навярно вече без да мисли за него. Върви с бързата си, делова крачка и поклаща от едната на другата страна красивата си глава с бяла колосана медицинска шапчица, сякаш вървешком разговаря сама със себе си, пита се или спори за нещо. И отдалече изглежда съвсем млада, още по-млада, отколкото отблизо.
Вчера между другото бе казала, че скоро ще навърши четиридесет. Значи, когато я беше видял през зимата на четиридесет и първа година, е била на тридесет и седем… Но тогава изглеждаше по-стара от сега.
Той гледа, докато жената зави зад ъгъла на сградата, и не можа веднага да престане да мисли за нея, когато се дръпна от прозореца и се върна при картата.


Втора глава

Следобед не можа да заспи.
Започна да мисли за Батюк, а после го налегнаха мисли за самия него и лежа така, загледан в тавана, до края на следобедната почивка.
Учуди го колко много се бе зарадвал Батюк при срещата им. Както изглежда, беше мислил за него по-лошо, отколкото заслужаваше? А и защо Батюк да не те посрещне с добро? Не си докладвал на началството критичните си мисли за него — нямаш такъв навик — а му помагаше с всичко, на което беше способен. И с това, как изпълняваше задълженията си на негов началник-щаб, и с това, че когато работата го налагаше, спореше с него и го придумваше да взима решения, които смяташе за правилни, и дори с това, че понякога постъпваше по свое усмотрение, в границите на възможното за началник-щаба.
А дето после го смени от длъжността командуващ армия, трябва да се сърди по-скоро на Сталин, а не на тебе.
Но и на Сталин няма защо да се сърди. Разбира се, не е много за радване, дето той изпрати Батюк за заместник-командуващ на един второстепенен фронт. Но не бива да се смята и за обида. А после, година по-късно, отново му даде армия, при това гвардейска и в хубав момент — преди да започне настъплението.
Само че защо изведнъж дойде това назначение? Като заместник-командуващ фронт не можеш да се проявиш, колкото и да си способен. Значи, все пак Сталин не е забравял Батюк. Войната продължава вече доста и хората са недостатъчно, няма голям резерв. При това напоследък само новосформираните танкови армии са шест. И няколко общовойскови. На всяка е нужен командуващ. Ако се поровиш в собствената си памет, ще си спомниш как и самият ти си се колебал: можеш ли веднага да издигнеш за командир на дивизия дори много добрия командир на полк? За полк е бил добър, а как ще се прояви в новата роля, при новите мащаби?
Много по-трудно е да се назначи командуващ армия. Понякога рискуват и издигат нов, млад човек, а друг път, напротив, решават, че старият кон няма да изкриви браздата. Все пак Батюк има зад гърба си почти две години като командуващ армия. Разбира се, всеки е с различен опит. Но той е волеви и по своему трудолюбив човек. Не се мотае без нужда в щаба, всеки ден от сутринта е сред войските, а това у нас се цени. Цени се и личната храброст, каквато Батюк има в изобилие, понякога дори й се придава изключително значение; открай време си е така у нас, в Русия. И ето че са го назначили. Отишъл е в добра, зряла, улегнала армия, с добър щаб, с бойни традиции. Отишъл е и, според думите му, продължил е да воюва, без да променя порядките, без да размества хората. А и не е толкова просто да го направиш сега: няма да ти позволят! И всичко е тръгнало в съответствие с вече обмисления план за операцията, осигурена с достатъчно сили и средства. Ако се съди по резултатите, не са сгрешили: там, в Крим, под командуването на Батюк армията се прояви добре. А как ще провериш дали е щяла да се прояви още по-добре с друг командуващ? Тъкмо затова е трудно да се правят оценки по време на война, тъкмо затова не може да се докаже окончателната им справедливост или несправедливост!
Всички натрупахме опит, всички или почти всички започнахме да воюваме по-добре. Сигурно и Батюк не прави изключение. Но колко по-добре? Ето къде е въпросът. И за него, и за тебе, и за всеки друг.
Ако без снизхождение погледнеш собствените си дела през тия петнадесет месеца, през които командуваше армия, излиза, че си воювал различно.
Прие армията в благоприятна обстановка, зад гърба ти беше опитът от сталинградските боеве и онова настроение след голямата победа, когато на хората им се струва, че и занапред планини ще повдигат.
Но след това начало, което сякаш обещаваше само хубави неща, се наложи да проведеш първата си операция при най-трудни условия. Армията ти бързо бе прехвърлена край Харков, който отново бе превзет от германците. Пак трябваше да преживяваш онова, от което вече бе отвикнал. Отначало да запушваш тридесеткилометрова дупка, а после да се оттегляш с боеве, да задържаш германците на необорудвани за отбрана рубежи. И всичко това веднага, в движение, след като едва си успял да разтовариш армията от ешелоните в мартенската кал, в снега и водата…
Обстановката беше непланирана, не достигаше ту едно, ту друго, тиловите служби се разтовариха със закъснение и веднага започнаха да се оттеглят, преди още да са се разгърнали.
Несправилият се с критичното положение командуващ фронта бе сменен, назначиха нов. На фронта пристигна представител на Ставката; след сталинградския разгром, през март край Харков германците показаха на какво още са способни. И трябваше да умреш, но да ги спреш. През това време представителят на Ставката три пъти идва при тебе. Последния път разговорът с него взе такъв обрат, че ти си помисли: ще те извади от армията. И макар да правеше всичко, каквото можеше и умееше, ако те бяха извадили, нямаше да има от какво да се оплакваш, защото отстъпваше, не можеше да изпълниш заповедта — да спреш германците. Последния път се наложи да чуеш и нещо, което бе по-добре изобщо да не чуваш: че и армията ти не е сталинградската, и самият ти не си командуващ, а… Премълча. Защото нямаше какво да отговориш.
А после все пак се закрепи на едно място, на второ, на трето… Пак не удържа, пак се оттегли още няколко километра и отново се закрепи с едната дивизия, после с другата… Закрепи се и устоя. Спря германците в такава обстановка, в каквато през четиридесет и втора сигурно нямаше да ги спреш. Спря ги, защото все пак след Сталинград и ти, и твоите хора вече не бяхте същите, както по-рано.
А след ново прехвърляне започна третото лято на войната — дългата, мъчителна пауза на Курската дъга. Толкова мъчителна, че изглеждаше, нервите няма да издържат.
Всяко зло за добро. Това, че там, край Харков германците отново бяха напомнили на какво са способни, ни караше да се готвим за бъдещето със старание, което дори излизаше извън границите на заповедите. Всички — от горе до долу — чувствуваха, че през лятото германците ще нанесат удар с всичките сили, които успеят да съберат. Никога още не бяхме изграждали толкова дълбока отбрана. Обучавахме войските без отдих, сякаш всеки ден, използуван за учения, решаваше въпроса за живота и смъртта. Всъщност така и беше.
Още преди началото на германското настъпление придадоха на армията два полка самоходни оръдия, бригада катюши и девет артилерийски полка. Сега трябваше да се учиш не как да запушваш дупки — това вече бе усвоено — а как да ръководиш целия тоя оркестър.
Крайната проверка е винаги една — боят. И въпреки цялата подготовка, въпреки увереността, че ще устоим, през първите три дни все пак отстъпихме под ударите на германците — някъде три, някъде пет, а някъде и осем километра. И чак през нощта на четвъртото денонощие най-после можахме да доложим, че германците са спрени навсякъде пред фронта на армията.
На петия ден боевете се възобновиха с предишното ожесточение. Страничният наблюдател можеше да помисли, че се повтаря все същото. Ала не беше така. Германците продължаваха да действуват съобразно заповедта, но вече бяха започнали да разбират, че е неизпълнима.
А сутринта на шестия ден Серпилин почувствува, че вече никаква сила не може да мръдне армията му от мястото й.
Той чакаше и искаше германците отново да тръгнат срещу него, да се изтощят докрай в безплодни атаки.
И когато мина утринният час, в който обикновено започваха германците, а не започнаха, когато мина още един и още един час, а те все не започваха, той изпита не облекчение, както биваше по-рано, едно време, а яд, който всъщност беше чувство на превъзходство над врага.
А после в настъпление минахме ние. И на север — при Орел, и на юг — край Белгород, и там, където се отбраняваше армията на Серпилин. По направлението, където се движеше тя, нямаше големи градове, от ония, които се помнят от всички, и тя само три пъти бе спомената в заповедите на върховния главнокомандуващ във връзка с превземането на населени пунктове, за чието съществуване радиослушателите навярно бяха научили едва сега, от тия заповеди.
Затова пък вместо големи градове армията трябваше твърде често да форсира малки и средни реки, торфени блата и наводнени ливади. Почти винаги при настъпление на широк фронт някоя от армиите напредва из някакъв подобен пущинак, като ту изостава, ту изпреварва по-щастливите си съседи и със своите действия им осигурява лаври в заповедите.
На фронта може да се случи всичко. И трябва да имаш достатъчно твърд характер, за да съзнаваш необходимостта от тоя незабележим за някои труд, който е свършила твоята армия, и да не злобееш срещу съседите. А ако си неспособен да виждаш по-далече от собствените си разграничителни линии, ако си равнодушен към онова, което става при съседите ти вдясно и вляво — пет пари не давам! — значи, съвсем не си командуващ армия, а пуяк с висше военно образование. Разбира се, понякога ти се иска да изкараш такава солова партия в общия хор, че всички да те чуят! Но на фронта сега има малко място за солисти, а диригентите са строги. И това е добре. Значи, войната е влязла в рамките си.
На човек, който е далече от войната, това понятие навярно би се сторило чудновато: дали войната е влязла, или не е влязла в своите рамки. Сякаш войната може да има някакви рамки. Но Серпилин мислеше точно така.
Мислите за предстоящото лятно настъпление го накараха да си спомни за лекарската комисия, насрочена за след десет дена. Спомни си и раздвижи ключицата: „Лекарите казват, че е зараснала добре, по-добре не може. И наистина почти не боли. Но ръката ми е все още като чужда.“
Той стана от леглото и направи няколко предпазливи движения с двете си ръце — същите, каквито правеше на лечебната гимнастика. После няколко пъти сви и разпусна левия си юмрук. Ръката още изтръпваше и в пръстите чувствуваше леки бодежи.
А общо взето, се чувствуваше много по-добре, отколкото когато го докараха тук. И главоболието бе минало, и вече не се будеше по пет пъти на нощ от твърде сходните с живота мъчителни сънища.
На фронта мислеше, както се казва, за душата си, а да мисли за тялото нямаше време. То пътуваше с вилисите, обикаляше окопите, стоеше над картите, говореше по телефона, два пъти в денонощието хапваше набързо по нещо, нощем колкото може по-дълго спеше непробуден сън и още час или два дремеше в движение, олюлявайки се напред-назад във вилиса. Изпълняваше всичко, каквото се искаше от него, без да напомня за себе си. Но затова пък тук, в Архангелское, лекарите веднага му наговориха какво ли не. Съвсем доскоро, преди злополуката, смяташе, че е напълно здрав, а от техните думи излезе, че е много болен. Не започна да спори, изпълняваше всичко, каквото му нареждаха: инжекции — инжекции, бани — бани, гимнастика, електролечение — всичко, каквото искаха от него. Щом е много болен, нека го лекуват по всички правила на изкуството!
Към лечението се отнасяше като към службата и затова по-леко понасяше разлъката с армията. Дори отложи някои срещи, за които трябваше да ходи до Москва, за да не пречат на лечението. От самото начало направи едно-единствено изключение за снаха си, която в своите почивки дни идваше заедно с внучката при него в Архангелское след следобедната почивка.
Той погледна часовника си и излезе от стаята в парка. Адютантът закъсняваше вече петнадесет минути.
„Какво ли им се е случило? Да не се е разболяла внучката?“ — помисли той и почти веднага видя своя адютант Евстигнеев, който крачеше по алеята към сградата.
Както изглежда, Евстигнеев се бе замислил нещо и видя Серпилин неочаквано за себе си, а като го видя, по лицето му се изписа уплаха.
— Какво им се е случило? — попита Серпилин.
— Ана Петровна няма да дойде… — По лицето на адютанта все още се четеше уплаха.
— Как така няма да дойде? Защо?
— Ето ви писмо.
Адютантът се приближи и подаде на Серпилин писмото, което стискаше в юмрука си.
На половинка кариран лист от тетрадка пишеше:

„Здравейте, татко! Извинете, че не дойдох. Не мога да дойда при вас. Срам ме е да ви гледам в очите. Анатолий ще ви обясни всичко.
Аня.“

— Обяснявай, щом на тебе са поръчали. — Серпилин бавно вдигна очи от писмото към продължаващия да стои пред него адютант.
Адютантът стоеше и мълчеше. По кръглото му, добро юношеско лице бяха изписани мъчение и страх от онова, което му предстоеше да каже.
— Хайде де, какво мълчиш? — нетърпеливо повиши глас Серпилин, който винаги, през целия си живот, бързаше по-скоро да научи лошото, щом и без това му предстои да го научи. — Какво са загазили?
В отговор чу нещо съвсем неочаквано и поради несъответствието с това, за което бе мислил, то му се стори съвсем глупаво.
— Ние се събрахме с Ана Петровна. Придумвах я, но тя каза, че сега не смее да ви вижда.
— За какво си я придумвал? — попита Серпилин със същия рязък тон, с който бе започнал, и чак след като попита, разбра, че Евстигнеев я е придумвал да дойдат и да му обяснят заедно, а тя не е поискала, пратила го е сам.
Адютантът продължаваше да стои с изпънати край тялото ръце; беше неудобно да разговаря повече с него така, в положение „мирно“.
— Ела да седнем на пейката — каза Серпилин. И като седнаха, добави: — Свали си фуражката.
Адютантът свали фуражката, извади носна кърпа и избърса запотеното си под фуражката чело.
— Сега обяснявай, щом са ти заръчали. Какво значи събрахме се, кога се събрахте?
Естествено това беше глупав въпрос. Какво друго можеха да значат думите „събрахме се“? Събрали са се — и толкоз. А ако Серпилин искаше да попита доколко сериозно е всичко, пак нямаше смисъл. И така си личи от лицето на адютанта.
— Вчера се събрахме — послушно отговори той, въздъхна и пак задълго замълча.
— Знам, че по начало си мълчалив — каза Серпилин. — Но все пак ще трябва да обясниш, така или иначе не очаквах от тебе подобен доклад. Влез ми в положението.
Съзнавайки глупостта на положението си, Серпилин се усмихна, но адютантът прие тая усмивка като признак на гняв и още повече се смути.
Какво да обяснява? Как двамата с всички сили се бяха борили със себе си през целите тия две седмици, след като отидоха заедно на кино и късно вечерта, когато се връщаха и се сбогуваха пред вратата й, едновременно почувствуваха, че това все едно ще се случи? Да обяснява, че не е виновен, защото вчера тя сама, първа се хвърли на врата му, примря и заплака от безсилието си да промени нещо, а после пак сама, първа започна да го целува? Да обяснява, че не е виновен, след като така или иначе си е виновен, задето е допуснал това, а го допусна, защото сам го искаше? И след дълго мълчание той каза единственото нещо, което чувствуваше в тоя миг.
— Виноват — и по навик прибави: — другарю командуващ.
— Какъв командуващ съм ти сега — каза Серпилин, — щом си ми станал роднина? — Каза така, защото познаваше жената на сина си и нищо друго не можеше да помисли.
„Обикнала е хлапето. Ако не го е обикнала, нямаше просто така да се хване с него, щеше да се сдържи.“
— Ние ще се разпишем — бързо каза адютантът. — Аз исках днес, но тя не се съгласи.
— Защо не се е съгласила? Да не чака разрешение от мене, а?
Серпилин стана и адютантът скочи подире му, изплашен, че това е краят на разговора. Докато идваше насам, той се бе страхувал много от тоя разговор, но това, че ще свърши тук, го изплаши още повече.
— Седни — каза Серпилин, бутна го на пейката със заболялата го в мишницата ръка и закрачи напред-назад.
Серпилин крачеше пред пейката, а адютантът го следеше с поглед, като въртеше наляво и надясно глава, и си спомняше лицето на Аня в оная утрин, когато тя припряно го бе накарала да стане и се облече още по тъмно, дълго преди да се е събудило момиченцето. Спомняше си думите й, че сега е нещастна, и очите й, които говореха, че въпреки тия думи все пак е щастлива. Спомни си как му пъхна в ръката това писмо и го изтика през вратата. И той отдавна бе пристигнал тук, но се яви със закъснение при Серпилин, защото все обикаляше из парка и не се решаваше да застане пред него с такова писмо. Закъсня за пръв път през цялата си служба.
А Серпилин крачеше напред-назад и мислеше не за него, а за жената на сина си. „Значи, не смее да дойде! Вместо себе си е пратила тоя…“ — Той погледна под око адютанта. Обикновено тя не постъпваше така. Обяснението е едно: навярно е написала всичко, както го е чувствувала — не смее да се покаже пред очите му, не може да направи такова нещо.
„Е, а по-нататък как ще е? Така ли ще се обясняваме с нея, посредством тоя?“ — помисли той без всякаква злоба към „тоя“, просто като за глупост, която трябваше да бъде спестена.
Всъщност той бе виждал жената на сина си само пет пъти в своя живот: два пъти в един и същ ден, през февруари миналата година, когато чакаше у дома си да го повикат при Сталин, и после, когато се върна оттам, и три пъти сега, в Архангелское, когато тя идваше при него с внучката. Между едното и другото бяха само писмата й до фронта.
Стана така, че тя дори никога не бе го наричала със собственото и бащиното му име — Фьодор Фьодорович. Тогава, през първия ден на познанството им, му говореше на „вие“ — „седнете“, „хапнете“, „полегнете си“, „починете“. А после още в първото писмо до фронта му писа: „Здравейте, татко.“ Навярно така е възпитана. Смята, че не може другояче, щом той е баща на покойния й мъж.
Писмата й идваха често, но бяха къси — страничка от тетрадка и отдолу един ред с печатни букви вместо внучката, от нейно име.
Така тая жена и детето, които той не познаваше по-рано, преди да загине синът му, заеха своето място в изпълнения му с военни дела живот. Той отговаряше през две писма на третото — по-често не можеше, пращаше й пари от заплатата си и колети — последния път през есента, по същия тоя адютант, който отиваше по друга работа в Москва.
Тъкмо тогава двамата се бяха запознали. Като се върна, адютантът му описа своето посещение, наричаше жената на сина му Ана Петровна и разказа как го е черпила с чай. Не, тогава между тях не е имало нищо. Щеше да забележи: у адютанта винаги всичко е наяве. Честен е дори до глупост, както казват някои. Затова най-много го ценеше и Серпилин — че можеше да му се доверява без колебание.
Серпилин помисли за предстоящата загуба, която едва ли щеше да е толкова чувствителна за някой друг, по-малко самотен човек. А че ще има загуба, беше от ясно по-ясно. Тя се срамува от него. И ще продължи да се срамува — такъв й е характерът. Не е дошла днес от срам, че синът му беше убит едва преди година, а тя е вече с друг. Срамува се, че му е писала на фронта „Здравейте, татко“, срамува се, че се е събрала с друг, а получава пари от неговата заплата, от бащата на убития й мъж. И сега ще се откаже от тия пари, сигурно вече е мислила по тоя въпрос.
Разбира се, той ще направи всичко възможно тя да дойде и да поприказва с него, за да не става всичко по толкова глупав начин. Но загуба все пак ще има, без това няма да мине.
И не просто загуба, а двойна загуба, защото Евстигнеев, който естествено ще се разпише с нея, на свой ред ще му стане нещо като роднина. А роднини не се държат за адютанти. Ще трябва да се откаже от него, макар и да му е трудно: свикнал е с мълчаливото му присъствие, вече втора година воюват, всеки ден са заедно.
„Какво ли толкова е намерила в него?… Много просто какво: той е млад и силен. И сигурно е нежен като теленце. Защо да не го обича? Какви ли не ги обичат. Да не е по-лош от сина ми? — помисли Серпилин с обичайния си стремеж към справедливост. — А жената втора година е без мъж. Защо втора? — поправи се той, като си спомни, че преди да загине, синът му повече от година не бе виждал жена си. — Не втора, а трета. За учудване е, че е издържала толкова дълго.“
Серпилин погледна адютанта, който продължаваше да го следи с очи, докато се разхождаше, и каза:
— Ще ти се завие свят. Направи малко място!
Като отметна ръце зад облегалката на пейката, той още веднъж изкриво погледна адютанта. Адютантът седеше и сега погледът му бе прикован към върха на ботуша. Докато стоеше прав, изглеждаше мъж. А така, седнал, без фуражка, приличаше на момченце — беше се намръщил и нацупил устни като малко дете.
— Хайде, разказвай подробно.
Адютантът още повече нацупи трепналите си устни и тихо, но твърдо каза:
— Подробно няма да разказвам, другарю командуващ.
Беше си помислил, че искат от него подробности за това, как е станало всичко между тях.
— Как така „няма“? Все пак вдовица взимаш, при това с четиригодишно дете и шест години по-възрастна от тебе. На всичко ли си готов, всичко ли премисли? Това те питам?
— Нищо не знам и дори не мисля — гласно прошепна адютантът с някакво щастливо отчаяние. — Самата тя още не ми е казала как ще бъде. Както каже, така ще е.
— „Както каже, както каже“ — измърмори Серпилин. — Значи, излиза, че жената трябва да решава всичко вместо тебе?
Искаше да добави още нещо в тоя дух, но внезапно осенилата го мисъл го накара да се спре.
— Да не ти е първата в живота, а?
— Първата е — тихо каза адютантът, вдигна очи към Серпилин и го погледна право в лицето толкова внимателно, сякаш от следващите думи на Серпилин и дори от израза на лицето му в тоя миг зависи дали това израсло почти два метра момче с офицерски пагони на раменете ще продължи да го обича и уважава, както по-рано.
„Разбира се, тя не е забравила, че е шест години по-възрастна от тебе и че като зестра ще вземеш чуждо дете, сто пъти е премислила всичко — каза си наум Серпилин, като чувствуваше върху себе си тоя поглед. — И колкото и да е страшно, все пак се е решила. Значи, повярвала е и в твоята любов, и в своята сила.“
И за още нещо помисли — за войната, за това, че вдовицата с малко дете безразсъдно се хвърля на врата на оня, който след седмица отново ще бъде на фронта, далече от нея.
А адютантът, загледан в спокойното, печално лице на Серпилин, с възобновено чувство на вина пред него помисли, че лицето на командуващия е станало такова, защото навярно си е спомнил за своя убит син.
— Днес писах на мама — каза адютантът, като продължаваше да гледа Серпилин в лицето.
„Ето ти сега и мама — помисли Серпилин със същия печален израз на лицето и кимна. Стои си тя през девет земи в десета и всеки ден чака писмо, че е жив и здрав, всеки ден се страхува от известие, че е „загинал геройски“, а сега изведнъж от едно писмо ще научи, че е и свекърва, и баба. Но за най-важната промяна все пак няма да научи от това писмо. А най-важната промяна за майката, която по времето, когато получи писмото, сигурно вече ще е станала, ще бъде не това, че синът й се жени за вдовица с дете, а това, че по тая причина ще престане да бъде адютант на командуващия армията и отново ще започне да служи в строя, по-близо до фронта, а значи и до смъртта. И нищо не си в състояние да направиш, защото не бива да го държиш повече за адютант, а той сам не ще иска да отиде в някоя тилова канцелария.“
— Виж какво, Анатолий. — Серпилин непривично за себе си се обърна към адютанта по име, като по тоя начин несъзнателно се стремеше да смекчи това, което му предстоеше да каже. — Ако имаш нужда от моята благословия, смятай, че си я получил. Нека бъде така, както ще е най-добре за двама ви. Но искам да сме наясно. Като се върнем на фронта, потърси си ново място. Още през двадесета година Ленин ни съветваше, че роднини не бива да служат в едно и също учреждение. — Той се усмихна, като и с тая усмивка смекчаваше неизбежността на казаното.
— Разбирам. Вече й казах тая сутрин — отвърна адютантът и по лицето му се виждаше, че не лъже, наистина й е казал, но се виждаше и друго: че е поразен от бързината, с която Серпилин бе взел това решение.
— Коя смяна е утре тя? — попита Серпилин за жената на сина си.
— Втора.
— Кажи й утре преди работа да дойде при мене. — Той млъкна, като си припомняше какви процедури му предстоят утре и кога ще бъдат. — Дай й вилиса, нека дойде в тринадесет часа. Сама. — И като видя тревогата по лицето на адютанта, добави: — Не се бой, няма да я обидя. В моите очи ти не си по-лош от всеки друг, а може би си и по-добър. — Каза това, като помисли не само за него и за нея, но и за покойния си син. — Тръгвай.
Адютантът скочи и сложи фуражката си.
— А дъщеря си да доведе ли при вас?
Навярно беше решил, че за нея ще е по-лесно да дойде тук с детето.
— Вече казах: сама. — На Серпилин му се искаше да види внучката, но беше съвсем неуместно тя да присъствува на утрешния разговор, може би придружен със сълзи — това не беше за нея.
Адютантът козирува и закрачи по алеята.
— Евстигнеев! — извика го Серпилин.
— Слушам ви, другарю командуващ!
— Какво става с пропуска?
— Обещаха утре да го дадат.
— Ако го дадат утре, готви се други ден да пътуваш.
— Ясно. Разрешете да напусна!
— Върви.
Адютантът отново се обърна и тръгна. А Серпилин стоеше и дълго, до завоя, гледаше след него. И по лицето му бе изписано такова объркване, че адютантът сигурно щеше да се учуди, ако видеше подобен израз по лицето на човека, който току-що толкова лесно и бързо, с две думи бе решил съдбата му.
Объркването на Серпилин засягаше самия него. Като каза на адютанта, че го смята за не по-лош от всеки друг, а може би и за по-добър, с това издаде голямата си привързаност към него.
Адютант се става по различен начин. Понякога благодарение на нечие ходатайство. А понякога неизвестно защо. По-рано Евстигнеев беше адютант на Батюк. Батюк го взе от офицерския резерв, след като изпрати своя Барабанов да „расте“ за командир на полк. И веднъж на вечеря одобрително каза за него, че отлично кара автомобил, сменя шофьора и че е син на един от покойните му съученици, с когото заедно са хранили въшките още през германската война, затова го е и взел за адютант, когато попаднал на него.
Това беше всичко, което Серпилин знаеше за Евстигнеев по времето, когато той стана негов собствен адютант.
Когато внезапно извикаха Серпилин в Москва, той освободи предишния си адютант, за да не се шляе без работа, и помоли да му намерят друга служба. А като се върна от Москва с назначението и не завари Батюк, с учудване видя представилия му се Евстигнеев. Серпилин не започна да разпитва Батюк ли не го е взел със себе си, или Евстигнеев сам е поискал да остане в армията. Ако се окаже подходящ, ще го остави, ако ли не — ще си намери друг.
От поведението му през първите дни разбра: не се престарава, за да бъде оставен на тая служба. И това беше първото, което тогава му хареса у Евстигнеев. Беше мълчалив, изпълнителен, грамотен, добре се ориентираше по карта и на местност, нито веднъж не закъсня и не се заблуди, когато го изпращаше със заповеди, винаги намираше ония, при които е изпратен, а на война това говори не само за добра ориентировка, но и за храброст. Обикновено не намират някого не защото не са можали да го намерят, а защото не са рискували да се доберат до него. Тоя винаги намираше.
А сега месец и половина, край Харков, показа, че е способен и на повече.
Денят беше тежък от сутринта до вечерта. Започна с това, че сутринта, на път за една от своите оттеглящи се дивизии, налетяха на нечии, неизвестно даже чии, объркани и отстъпващи тилови служби. Свои или чужди, трябваше да спрат, за да въведат ред: в армията няма чуждо!
Докато пристигнат в своята дивизия, попаднаха под първата бомбардировка, а после и под втора, когато от тая дивизия пътуваха към другата. А когато в края на деня се връщаха от предните позиции към своя команден пункт, озоваха се под обстрела на тежки германски оръдия, които биеха по кръстопътя. Шофьорът бе ранен в гърба от парче снаряд. И вилисът щеше да се обърне, ако Евстигнеев от задната седалка не бе успял да улови кормилото и да изправи колата. Изчакаха края на обстрела в пълната с кал канавка и мокри, кални до ушите, отново се качиха в колата. Сложиха шофьора отзад, а на кормилото седна Евстигнеев.
Изглеждаше, че всичко вече е минало, когато изведнъж от ниските облаци, право над шосето, изскочиха два месершмита и с вой прелетяха над колата. Евстигнеев натисна спирачката, стовари се цял върху Серпилин, затисна го под себе си и едва не го събори от вилиса. Серпилин дори не можа да разбере веднага, че адютантът е искал да го прикрие с тялото си. Разбра едва после, когато всичко свърши, месершмитите отново се скриха в облаците, сякаш не ги е имало, предното стъкло бе цялото напукано, а Евстигнеев бе ранен в ръката, куршумът бе заседнал в мускула. Това се разбра чак по-късно, а отначало той не каза нищо, кара колата още три километра до командния пункт. Трудно е да се каже дали те е спасил или не, когато бе скочил и те бе притиснал към седалката: знае ли някой къде ще удари куршумът? Може с това да е спасил себе си. Но е искал да спаси тебе, за себе си не е мислел.
Когато след това изпратиха Евстигнеев за една седмица в болницата, като подписваше заповедта за награда, Серпилин взе да прегледа личното му дело.
Бащата — помощник-командир на полк, убит през 1929 година на Китайско-Източната железопътна линия. Майката — машинописка. Единствен син, заминал на фронта като доброволец на осемнадесетгодишна възраст през юли четиридесет и първа. Медал „За храброст“, сержант, раняване, болница. Ускорен випуск на пехотното училище, завършил го с отличие, получил звание лейтенант — и отново на фронта.
Биографията му не беше дълга, но будеше уважение.
Все пак едва ли току-така е станал адютант на Батюк. Мина му мисълта: може би майката е познавала Батюк и му е писала, помолила го е за сина си?
Когато адютантът се върна от болницата, Серпилин му благодари от свое име и се пошегува, че цяла седмица е ходил със синини от неговите лапи. А от името на службата закачи „Звезда“ на гърдите му.
Оттогава продължаваха да служат заедно и сякаш се обичаха един друг — всеки по свой начин. И щяха да служат още, ако не бяха днешните новини.
„Да, тежко ми е да го махна. Нито веднъж не ме подведе, не злоупотреби с доверието ми, нито веднъж не се отнесе зле с някого, използувайки положението си на адютант — това също значи много! Изглежда, ще може да стане помощник-началник щаб на полк по разузнаването: достатъчно е смел за това. Сигурно вече наближава до своята. Особено ако самият той седи на кормилото. Бърза да обсъди всичко с нея. А ние също трябва да вървим на вечеря, имаме извара с кисело мляко. Всеки със своето…“
Серпилин въздъхна: животът сам против волята му откъсваше от него хората — ту един, ту друг. Дали да се върне в стаята си за оставената на масата кутия „Казбек“ и да запуши по тоя случай? Но не се върна, не наруши думата, която си бе дал — да не пуши, докато го изпишат.
По пътя към столовата настигна отиващия натам Батюк. Сутринта Батюк беше по пижама, а сега — с пълна генералска униформа.
— Ходих да посрещна жената — каза Батюк.
— Посрещна ли я?
— Дяволите да ги вземат! — Батюк сърдито махна с ръка. — Обещаха да я докарат, но не я докараха. По-добре да не бяха обещавали. Кацнали да нощуват в Куйбишев, казват, че в Москва времето било лошо. Как ще е лошо, когато нищо му няма!
Серпилин погледна нагоре. Небето беше гъсто забулено с облаци.
— Може би очакват буря?
— Каква ти буря? Сигурно жената на пилота е в Куйбишев — ето ти цялата буря. Нима това е лошо време?
Серпилин не започна да спори. Каквото и да беше времето, Батюк се е надявал днес да посрещне жена си, която не бе виждал от началото на войната. Човек може да го разбере!
— Фьодор Фьодорович — каза Батюк, като направи няколко крачки редом с него. — Когато беше при другаря Сталин, той нищо ли не каза, не те ли попита нещо за мене?
Навярно още сутринта тоя въпрос е бил на езика му.
— Мене не попита.
— А сам не каза ли нещо? — наострил слух, попита Батюк.
В отговор на прекия въпрос Серпилин трябваше да каже всичко, както си беше: когато бе попитал Сталин в коя армия е назначен, Сталин отговори, че ще заеме мястото на Батюк, и обясни защо.
Разбирайки значението, което имаше за Батюк всичко казано за него от Сталин, Серпилин повтори дума по дума онова, което бе чул тогава: че другарят Батюк твърде дълго е командувал армия и има мнение да бъде повишен, да му се даде възможност да разгърне по-широко способностите си!
Реши да не добавя, че зад думите на Сталин бе почувствувал някаква непонятна тогава за него ирония — сметна, че не е длъжен да го прави, а и защо?
— Да — умислен каза Батюк, — може би тогава е мислел да ме повиши, а после са се намерили някакви приятелчета там, горе, и са ме хързулнали… Благодаря ти, че ми каза. Ще има над какво да поразмисля. — После въздъхна и добави: — И двата пъти изобщо не ме повика при себе си: и когато ме прати за усилване на оня забравен от бога фронт, и сега, когато ме назначи в гвардейската армия.
Фактът, че Сталин, който толкова добре го познаваше от гражданската война, нито веднъж през цялата сегашна война не го бе повикал при себе си, продължаваше да тревожи Батюк, макар че той се мъчеше да си обясни всичко откъм най-добрата за себе си страна — просто с прекомерната заетост на Сталин. А при това до него крачеше човек, за когото тогава, преди година, Сталин все пак бе намерил време и го бе повикал.
— Захаров ми обясни — каза той, след като отново помълча малко, — че тогава са те извикали във връзка с писмото ти за Гринко?
— Да.
— Е, и какво?
— Каза, че ще го върнат, ако го намерят.
— Изглежда, не са го намерили.
— Бил умрял — късо отговори Серпилин.
— Да, Павел Ефимович не можа да дочака своя час — каза Батюк. — А може би съдбата му изобщо щеше да бъде друга, ако тогава при него на Далечния Изток не бе отишъл оня, нали го знаеш… — Батюк спомена едно добре известно в армията име. — Сума бели направи там!
И изведнъж без всякаква връзка с предишното каза:
— Евстигнеев е още при тебе, а? Връщам се от летището и гледам — тръгва нанякъде с вилиса. Значи, легнал си е на мястото, щом и „Звезда“ си му дал.
— „Звездата“ е за службата — каза Серпилин. — Ако не ми беше адютант, за същото нещо можеше и „Знаме“ да получи. Защо го остави тогава, защо не го взе със себе си?
Батюк поклати глава.
— Чуден човек си. Да не мислиш, че само ти си изпитвал такова нещо, когато те повикаха в Москва: знам къде отивам, а нямам представа какво ще стане! И на мене ми се сви сърцето, когато изведнъж получих заповедта: „Сдай армията и ела тук!“ Докато летях, прехвърлях всичко в паметта си. Къде в такъв момент да помъкна адютанта? Да разкарвам човека, без да знам къде и за какво. При това момъка си го бива, не е някой хаймана. Добре, че е при тебе.
„Да, добре, че е при мене — помисли си Серпилин. — Във всеки случай за нея излезе добре“ — помисли той за жената на сина си.
Искаше да използува момента и да обясни на Батюк, че сега ще трябва да се раздели с Евстигнеев, но се отказа; вече почти бяха стигнали до столовата.
— Ще се поразходим ли пак след вечеря? — попита Батюк.
— Ще се прибирам, днес доста се разхождах — изхитрува Серпилин, който помнеше, че е поканен на чай и не искаше да закъснява.
— Днес нещо ме стяга сърцето, тегли ме на чист въздух — каза Батюк. — Може би наистина времето се разваля. От една страна, все още мога с юмрук дъска да пречупя, а от друга, като си спомни човек: в световната война една рана, в гражданската — три, в тая — тежко ранен, ако се събере всичко накуп… Понякога всичко е добре, а друг път, като ме присвие, мисля си: ще издържа до последния ден на войната, до победата — и ще хвърля топа!
— Какво изведнъж те прихвана? — попита Серпилин. — Напротив, аз мисля, че победата ще направи всички ни по-здрави. Има да живеем, като свърши войната!
И като си спомни за предстоящото завръщане на фронта, помисли за Лвов, корпусния комисар, а сега генерал-лейтенант, за когото бе споменал Батюк, когато заприказва за Далечния Изток.
— Впрочем при формирането на нашия фронт за член на Военния съвет назначиха Лвов.
Батюк дори подсвирна.
— Не бях чувал тая новина! Къде ли не го пращат от място на място! За две години пет фронта смени! С нито един командуващ не може да се погоди. И все ни лук ял, ни лук мирисал. Не завиждам на вашия командуващ фронта, че ще работи с такъв член на Военния съвет.
— Не знам. Първото ми впечатление от него е добро. — Серпилин не искаше да спори с Батюк, но това беше истина. — Може би го одумват повече, отколкото е в действителност. Лошата слава е заразителна.
— А колко пъти си го виждал? — попита Батюк.
— Само веднъж.
— Добре, продължавай да го опознаваш — усмихна се Батюк.


Трета глава

Жената, у която Серпилин се канеше да пие чай, седеше сама в стаята си и го чакаше. Чайникът, покрит със салфетка, а отгоре с ушанка, бе сложен така, че да й е подръка. Освен тоя чайник, захарницата и чинийката с курабийки, на масата нямаше нищо друго. Беше сварила чая предварително, защото не обичаше да домакинствува.
Стаята, в която седеше, беше като всички други в санаториума, но тя я обичаше заради чистотата и отсъствието на излишни вещи, в които сега, по време на войната и разлъката с близките, има нещо безсмислено. Тя седеше, сложила върху масата своите толкова харесвани от Серпилин красиви ръце с дълги пръсти и ниско изрязани нокти, и си мислеше, че днес навършва четиридесет години и е добре, дето в тоя ден при нея ще дойде човек, когото тя иска да види.
Не смяташе да казва на Серпилин, че днес навършва четиридесет години, защото това можеше да отклони разговора им в друга посока, не така, както тя искаше. Току-виж, че се върнал в стаята си за бутилката коняк, сложена на масата до кутията с цигари — „за борба със съблазните“, както се шегуваше той. А на нея й се искаше днешният им разговор да бъде продължение на оня, вчерашния, след който тя, изглежда, бе започнала да разбира защо изпитва толкова силно влечение към тоя нито красив, нито млад, десет години по-възрастен от нея човек.
Познаваше Серпилин отдавна, от преди осем години, когато убитият й сега мъж ги бе запознал на гарата; и мъжът й, и Серпилин заминаваха от академията на големи маневри в Белорусия. След това още два пъти бе виждала за малко Серпилин и тогава, преди войната, го гледаше с интерес и враждебност, защото самият той се отнасяше враждебно към нейния мъж. Така й казваше мъжът й и тя му вярваше.
Но тя почти не помнеше всички тия срещи — помнеше оная, последната, вече по време на войната, през декември четиридесет и първа, когато мъжът й беше убит при излизане от обкръжение, и тя посети току-що завърналия се от болницата и отново заминаващ на фронта Серпилин, за да научи как е станало всичко.
Тая среща я накара да мисли много за Серпилин тогава, но още повече след това, година по-късно.
Когато отиде при Серпилин, той я излъга, че мъжът й е загинал геройски, макар че в действителност всичко е било другояче. Както по-късно й обясни друг човек, мъжът й не бил загинал геройски, а без документи и преоблечен бил срещнат от тях в гората и после, докато излизали заедно от обкръжението, се застрелял някъде по пътя — не можал да издържи тежестта на физическите и нравствените изпитания.
Може би тя изобщо нямаше да научи цялата истина от тоя човек, ако сама не бе го предизвикала, като каза, че преди войната Серпилин се е отнасял лошо към мъжа й и че я измъчва мисълта, дали действително всичко е било така, както й го разказал Серпилин.
Тая мисъл я измъчваше, защото тогава, при разговора със Серпилин, й се бе сторило, че той премълча нещо, направи странна пауза, преди да каже, че мъжът й е загинал геройски. Сякаш се поколеба какво да отговори.
И тогава тоя човек, който очевидно обичаше Серпилин, се обиди за него и отвърна, че напротив — Серпилин твърде добре се е отнесъл тогава към мъжа й, защото според него в тая обстановка мъжът й е заслужавал да бъде разстрелян заради страхливостта си, и ако е решавал всичко сам, без Серпилин, така е щяло и да стане.
Тя не заплака и не извика при тая жестокост, но поиска от него, щом е посмял да й каже това, да обясни подробно как е станало всичко. Той обясни, а тя разбра, че всичко е истина, мълчаливо я изслуша и само попита: „Това ли е всичко?“ — и като чу: „Да, това е“, си отиде, без да се сбогува.
Оттогава у нея бе останало чувство на вина пред Серпилин.
Веднъж дори поиска да му пише. Това беше след Сталинград, когато прочете името му сред имената на другите наградени с ордени генерали. Но после реши, че ще бъде глупаво. А преди три седмици, тук в Архангелское, видя името му в списъка на пристигналите предната вечер, и сутринта, на медицинската петминутка, го остави за себе си, макар че можеха да го наблюдават и други хирурзи. Направи така, защото искаше да опознае по-отблизо тоя занимаващ мислите й човек. Вече не мислеше да му пише, но следеше името му във вестниците и се радваше, че е жив и командува армия. За тая радост тя си имаше свои, лични причини.
Тяхната сила беше свързана със спомените за собствения й мъж. Няколко години преди войната мъжът й, когото тя бе приучила да я посвещава в служебните си работи повече, отколкото обикновено е прието у военните, й разказа за своите разправии със Серпилин, който със странна за такъв умен човек упоритост не иска да разбере, че няма защо възпитаниците на академията да се възпитават с помощта на военни примери, подчертаващи силните страни в дейността на германския генерален щаб. „Това е наш бъдещ противник и няма смисъл да разколебаваме възпитаниците с преувеличени представи за неговата сила.“
От яд към Серпилин, а може би и от ревност към неговия авторитет сред слушателите, мъжът й наприказва тогава и разни други неща, които по-късно изчезнаха от паметта й. Остана само общият им смисъл, с който тогава тя беше съгласна, защото гледаше на бъдещата война с очите на мъжа си.
Веднъж мъжът й се върна от академията късно вечерта — тя помнеше добре всичко това — и възбуден каза, че днес Серпилин го е заприказвал на четири очи и се опитал да намери с него общ език, да го обърне в своята вяра: „Трезвата преценка за силата на предполагаемия противник е залог за собствената сила“, „По-добре е да надценяваме, вместо да подценяваме“, „Ако не въоръжим нашите слушатели с достатъчно знания за противника, това значи да ги обезоръжим“ и други такива от неговия репертоар. И всичко това отвисоко, без дори да допуска мисълта, че си имам собствени схващания, че също мисля за интересите на армията. Трябваше да го скастря. Разделихме се, без да се сбогуваме.
Тя бе запомнила тоя разговор не само поради вълнението на мъжа си, но и защото седмица по-късно Серпилин бе арестуван. Тя не помисли, че нейният мъж, полковник Баранов, е могъл да напише някъде за разговора си с бригадния командир Серпилин — не го помисли тогава, не го мислеше и сега. Просто беше ужасена: току-що бяха приказвали, спорили, току-що мъжът й се ядосваше на Серпилин, възмущаваше се от него — и вече го няма…
Като научи за арестуването, мъжът й разпери ръце и каза: „Търсеше си го“ — сякаш всичко това можеше да свърши само по тоя начин.
По-късно, след време, като си спомняше това „търсеше си го“, тя доказваше сама на себе си, че мъжът й не е имал пръст в тая работа; ако е имал, не би посмял да каже пред нея тия думи.
Тя мислеше така, но Серпилин можеше да мисли другояче. А може би наистина мислеше.
Скоро всичко това остана някъде далече, защото се случи нещастие в собственото им семейство и пред това нещастие мъжът й започна да се държи така, както според нейните представи не можеше и не трябваше да се държи истинският мъж.
Тя взе по-малкия си син, замина при майка си в Саратов и вече втора година живееше и работеше там, почти привикнала със самотата, когато Баранов дойде при нея и й се примоли да се върне.
В деня на пристигането му там, в Саратов, тя по-остро от всякога почувствува колко силно я обича той. Не е лесно да съзнаваш това, щом у самата тебе по същото време е останало само чувството на съжаление на силния към слабия и привичната, но вече неносеща предишното щастие потребност от близост.
Има жени, които дори изпитват необходимост да се чувствуват по-силни от мъжете. Тя познаваше жени, за които тъкмо това беше най-важният елемент на щастието, но самата тя не спадаше към тях. Животът от позицията на по-силния я изтощаваше с безсмислието на душевното неравноправие.
А после започна финландската война и полковник Баранов замина за фронта. Три месеца воюва там, в оперативния отдел на една от армиите, а тя и децата трепереха за живота му и чакаха писма от него.
Той се върна — и не как да е, а с орден на гърдите.
Но когато след цялата обичайна за такава среща радост те останаха сами, без децата, през нощта, чак до сутринта, тая нощ се оказа ужасна, защото нервите му изневериха и от позицията на по-слабия, с която вече бе свикнал да живее край нея, задъхвайки се, той започна да говори, да говори безкрай, почти в истерика, за всичко, което бе видял на фронта.
Той се бе озовал не на Карелския провлак, където след бъркотията през първите седмици, започвайки отначало, макар и на висока цена, все пак бяха направили всичко, което се искаше. Бе се озовал на север, в Карелия, в най-злощастната от всички армии, от която по начало очакваха най-много, но която не успя да направи нищо съществено и понесе по-големи загуби от другите.
Това, че разказваше за много кръв — по-рано винаги бе слушала от него само за малко — не я учуди кой знае колко, защото работеше като хирург във военна болница и знаеше колко ранени идваха от тая война. Но бе поразена от начина, по който той преценяваше нашето неумение да воюваме, с какво самооплюване и презрение не само към другите, но и към самия себе си говореше за всичко. Тя почувствува не само силата на преживения от него душевен смут, но и собствената му слабост пред лицето на тоя смут.
Слушаше го и мълчаливо си спомняше всички ония съвсем различни неща, които й бе говорил той за бъдещата война преди една, две, три години.
Като се изприказва, останал без сили, мъжът й тихо и страшно прошепна нещо, което още няколко пъти по-късно й повтаряше в минути на откровеност, съвпадащи у него с минутите на слабост.
— Страх ме е от германците. Ако ни нападнат в сегашното ни състояние, просто не знам на какво ще ни направят!
Така беше през оная нощ. И тя помнеше това през четиридесет и първа година, когато го изпращаше на фронта. Обзета бе не само от страха на жената, майка на двамата му сина, но и от друг страх: как ще се държи той там в тая действително страшна война? Та той толкова много се боеше от нея, макар че на заминаване изглеждаше също като другите!
И ето, минаха три години от войната, а тя, загубила мъжа си, изпратила на фронта по-големия си син и сама прекарала там две от трите години, празнуваше своето четвърто десетилетие сама тук, в тая стая на санаториума, и освен синовете си, които не можеха да дойдат, защото единият беше на фронта, а другият във военното училище, искаше да види днес само един човек — Серпилин. Човекът, когото наново опозна тук, само преди двадесет дена. „Не, деветнадесет“ — пресметна тя и си спомни как първия ден той стоеше пред нея в операционната и се съвземаше от болката, след като тя свали имобилизиращата превръзка и прегледа ключицата. Той се усмихна през все още непреминалата болка, каза, че пръстите му изтръпват, и внимателно я погледна.
— Аз ви помня добре, идвахте при мене в къщи през декември четиридесет и първа.
— Да — каза тя.
— Само в първия момент се усъмних, защото сега фамилното ви име е друго. Да не сте се омъжили?
— Не — каза тя. — Винаги съм се казвала така. Когато през двадесет и втора година се омъжих за военен, не исках да разсмивам родителите си, като взема фамилното име на мъжа си. Те и двамата са от семейства на земски лекари, хора със свободни възгледи, сами се разписаха чак през тридесет и втора година, когато изведнъж им дотрябваха паспорти. И си останах с моминското име. А тогава ви се представих като Баранова, за да разберете веднага коя съм.
— Къде е синът ви? Воюва ли?
Оказа се, че той помни и онова, което му бе казала тогава за по-големия си син. Тя отговори, че сега синът й е старши лейтенант и воюва на Трети украински фронт, в противотанковата артилерия. И през цялото време нито веднъж не е раняван.
— Виждали ли сте го оттогава?
— Веднъж.
— А по-малкия?
Оказва се, че помни и за по-малкия. Тя отговори, че по-малкият е навършил седемнадесет години и е постъпил в артилерийското училище.
— Изобщо, правилно. Добре ще е краят на войната да дойде, преди да го завършат. А доколкото си спомням, самата вие служехте тогава в някоя от московските болници. Не ви ли пратиха на фронта?
— Пратиха ме. Още тогава нашата болница замина за Западния фронт. А тук, като вас, се озовах след раняване — добави тя. — После ме оставиха в санаториума.
— Къде ви раниха?
— В гърдите, в рамото и в лицето при бомбардировка на болницата.
Той се намръщи.
— Защо се мръщите?
— Не мога да свикна с мисълта, че убиват и раняват жени. Макар че е крайно време. В моята армия те са ни повече, ни по-малко… — Той не довърши думите си, погледна я в лицето и, както изглежда, чак сега забеляза ясно очертания белег над веждата, за който тя не забравяше и смяташе, че я загрозява. Това бе и целият им пръв разговор, след който имаше много други, понякога съвсем къси — когато той отиваше при нея на преглед или за лечебна гимнастика — а понякога и дълги, когато няколко пъти след вечеря се бяха разхождали заедно в парка.
Вчера, когато тя за пръв път го покани в стаята си, разговорът им започна с въпроса, който рано или късно тя все трябваше да му зададе.
— Защо тогава ме излъгахте за Баранов?
— Излъгах ли ви? — без да отрича и без да потвърждава, на свой ред попита той. А кой ви е казал истината? С кого сте говорили след мене?
— С Шмаков, вашия комисар.
— Кога сте говорили?
— През четиридесет и втора година.
— Отдавна съм загубил дирите му. — Той не добави нищо, сякаш смяташе въпроса за изчерпан.
Но тя не смяташе така и отново го попита същото: защо тогава я е излъгал?
— Какво, непременно ли искахте тогава да научите от мене истината?
В очите му проблесна нещо жестоко, каквото и по-рано от време на време се долавяше в разговорите му с нея, напомняйки, че тоя човек е способен не само да съжалява хората, но и да ги праща на смърт.
— Да, исках да науча истината, макар че се страхувах от нея. Във всеки случай лъжа не ми беше нужна.
— А на мене ми се стори, че ви е нужна. Поне за сина ви. След като сте научили от Шмаков, писахте ли на сина си как е станало всичко в действителност.
— Не, не му писах. Но му казах, когато се видяхме по-късно. Той е най-близкият ми човек и не можех да го карам да мисли различно от мене.
— Не го ли пожалихте?
— Аз го обичам, а не го жаля.
— Може и да имате право — каза той. — Жена ми тогава ме нахока, дето съм ви излъгал.
Той не каза „моята покойна жена“, но тя знаеше, че жена му е умряла. И знаеше кога. В болниците и санаториумите тия неща се научават от първия ден.
Тя никога не бе виждала покойната жена на Серпилин и сега не искаше да си представя каква е била тя, неговата жена, и как е изглеждала. Но като чу отговора на Серпилин, помисли за нея, че сигурно е била силна жена, също като него. Помисли за нея като за самата себе си, а за него като за човек, когото добре познава. Разбираше, че да оцениш докрай нравствената сила на човек като Серпилин, можеш само там, на фронта, където воюва, а не тук, където се лекува, но все пак чувствуваше в него тая сила.
Харесваше й как крачи по алеите на Архангелское с бързата си, генералска походка, в стария си син скиорски костюм, за който хем сериозно, хем на смях казваше, че на времето с него е покривал нормите за значката „Готов за труд и отбрана“. И в походката, и в жилавата му, широкоплещеста фигура се чувствуваше необикновена издръжливост, свързана у хората като него не толкова с физическото здраве, колкото със силата на духа.
Харесваше й дългото му, съвсем некрасиво, но силно и умно лице, и очите, които някъде дълбоко продължаваха да си остават печални и когато се усмихваше, и когато се сърдеше, както беше вчера, когато тя му каза, че там, на фронта, я е обземала злоба срещу тях, генералите, когато в болницата ден след ден, нощ след нощ като конвейер са продължавали да пристигат накълцани от снарядите, посинели от контузиите, обезобразени човешки тела, които с целия си вид са зовели за спасение. И така всяко настъпление…
— Нима не можете да воювате някак другояче, някак по-добре, та всичко това поне мъничко да намалее? — попита тя, като помисли в тоя миг не само за тежко ранените, които обикновено попадаха при нея като при главен хирург, но и за ония двамата, които нито веднъж досега не бяха лягали на операционна маса, за собствените си двама сина.
— Изглежда, че не можем, неспособни сме — злобно отвърна той. — И никога не ще можем да направим така, че да нямате работа — добави още по-злобно, — колкото и да се стараем. А ако мислите, че не се стараем достатъчно, че не правим всичко, на което сме способни, по-добре ме заплюйте, вместо да разговаряме. За какво ще разговаряте с мен, щом мислите така? — безпощадно каза той, а някъде дълбоко в очите му продължаваше да се чете печал.
— Не мисля така.
— Щом не мислите, недейте дрънка неща, от които и без това три години ми тежи на сърцето. И ще ми тежи до последния ден на войната. Или поне ги отбягвайте, докато позволява обстановката.
Тя се засегна не от това, че я бе прекъснал и й бе казал „недейте дрънка“, а от последните му думи — за обстановката. В тях долови незаслужен упрек, че е тук, в Архангелское, а не на фронта.
— За ваше сведение — злобно и спокойно каза тя — преди седмица бях на лекарска комисия и написах доклад: моля отново да бъда изпратена в армейска болница. Други въпроси имате ли?
— Извинете. — Той почувствува колко много я е обидил. — Може би се изразих глупаво, но и вие не ме разбрахте правилно. Как можахте да помислите, че ще отправя такъв упрек към вас, жената? Не знам кой на какво мнение е, но лично аз се смятам задължен до гроб на всяка жена, която е отишла на фронта. И бих бил щастлив, ако можеше да се мине без това. Просто исках да ви кажа, че трябва да отбягвате подобни мисли. Това е закон на войната, не бива непрекъснато да се мисли за такива неща.
— Добре — каза тя, като повярва, че той не е отстъпил, защото се бе обидила, а действително мисли така, както каза, и примирително сложи ръка върху тежко отпуснатия му на масата юмрук. — Не се обидих. Разбрах, въпросът е изчерпан… И няма защо да свивате юмруци срещу мене!
Той разтвори юмрука си и се засмя.
— Не е срещу вас. Навярно срещу войната. — И меко, с друг глас заприказва пак за същото, за което бе говорил преди това: — Ето на, казвате, че сме ги пращали на масата ви. Да, пращаме ги. Но знаете ли преди всеки бой колко много си блъскаме главите, били те умни или глупави, за да направим така, че да не попадат на масата ви! Пукната пара не струва оня, който казва думите „Да пазим хората!“ само за да разклаща въздуха! Тия думи не трябва да се казват, а да се вплитат в плана на боевете! Така е при нас, сигурно така е и при вас. Нима за добър лекар се смята оня, който най-много се вайка над болните?
После някак от само себе си заприказваха за това, защо е станала хирург. Тя каза, че сега, когато отдавна смята хирургията за свое призвание, й е трудно да си обясни как е започнало всичко.
— Бях твърде близка с родителите си, а нашият дом живееше с медицината. Сигурно е изиграла роля вярата ми в тях, в това, че тия двама най-добри хора на света имат най-добрата професия на света. А и студентите просто не излизаха от къщи. Баща ми беше от ония професори, при които можеше да се отива в дома им.
Той я прекъсна, попита живи ли са родителите й. Тя отговори, че не са, умрели един след друг през последната година преди войната. И продължаваше да говори за себе си с готовност, която учуди и самата нея.
Като започна да си спомня за двете години, прекарани на фронта, изведнъж каза:
— Нищо, че толкова много се хвалих пред вас, недейте ме мисли за човек без слабости и недостатъци. Имам и слабости, и недостатъци. Дори миналата есен, през четиридесетата година от живота си, започнах любов с един оздравяващ подполковник.
— Е, и какво стана с него, оздравя ли? — някак непонятно, по смисъл сякаш на шега, а по израза на лицето му сериозно, попита Серпилин.
— Оздравя.
— А вие? — попита той така, че тя почувствува: не, не вярва в лековатия тон, с който бе заприказвала, и разбира, че по някаква причина й е нужно да му каже това.
— Поставих точна диагноза и се излекувах — отговори тя все със същия лековат тон, от който не можеше да се избави. — Нали съм хирург, у мене всичко трябва да е просто и ясно.
— Не вярвам в това, което казвате за себе си — сърдито рече той.
И беше прав, че не повярва. Всичко това не бе минало толкова лесно и тя не бе никакъв хирург спрямо самата себе си; опита се и не можа да отреже в себе си онова чисто женско, което я тласкаше към тоя човек, от всичко останало човешко и също женско, което се съпротивляваше в нея срещу тая близост: досещаше се за духовната му нищета. Нравствена близост не можеше да има и нямаше, а физическата толкова бързо се превърна в някаква припряно повтаряна нощем безрадостна гимнастика, че беше по-лесно да се сложи край на всичко това, отколкото да се продължава. Тогава тя сама се наричаше изрод и се надсмиваше над себе си: занимавам се с решаване на душевни уравнения там, където всичко е ясно като две и две — четири.
И ето че с глупав вид на съгрешила девица, кой знае защо, разказа всичко на човека, който действително и сериозно й харесваше, който сам никога не би попитал нея, четиридесетгодишната жена, за подобно нещо. И едва ли е искал да чуе това от нея.
Но все пак, кой знае защо, тя трябваше да му го каже. Не така глупаво, но трябваше. И не защото всичко това беше толкова важно, а понеже без тоя скорошен и несполучлив опит за раздвоение на душата и тялото тя също не би била, каквато е. А той трябва да знае каква е в действителност. Иначе изобщо всичко е безсмислено.
След като той й отговори „не вярвам в това, което казвате за себе си“, двамата дълго мълчаха. После той рече:
— Това, за което ми разказахте, е било и е отминало. Или не съм ви разбрал добре?
— Правилно сте ме разбрали.
— А защо ми го разказахте? — строго попита той.
„Наистина, защо?“ — отново си помисли тя и смутена, опита да се пошегува.
— Изглежда, в такова настроение съм днес — разправям ви всичко подред, като на изповед.
— Няма нужда — каза той, — иначе, току-виж, и мене ме прихванало. Много излишни неща ще чуете тогава.
И преди да успее да му отвърне, че не се страхува от това, той стана и започна да се сбогува, оставяйки я в недоумение — какво искаше да каже: дали я заплашваше да й разправи в отговор нещо свое, или си бе спомнил нещо във връзка с нея и с мъжа й, което смяташе за по-добре да не споделя?
Сега, когато си спомни това, отново й стана неприятно и дори й се стори, че днес може да не дойде при нея.
През полуотворения прозорец изведнъж се чуха стъпките му по алеята! Тя надникна навън, но там нямаше никого. Като се ядосваше на собственото си вълнение, затвори прозореца, за да не се ослушва повече — тъкмо в мига, когато Серпилин почука на вратата.
— Извинете, че закъснях. Но седнах на една маса с генерал-полковник Батюк и едвам успях да си доям.
— Не беше ли вкусно?
— Не бих казал: извара. Но на масата обсъждахме как ще воюваме през лятото; и започна дълъг спор на тема: може ли тридесет и седем годишен човек да бъде назначен за командуващ фронт, както направиха неотдавна с един млад генерал? Не е ли твърде крехка възраст за такава длъжност? И може ли толкова млад и зелен да е усвоил всички необходими за войната науки?
— А вие как смятате, може ли?
— Смятам, че може — каза Серпилин. — Но генерал Батюк ме направи на пух и прах по всички линии. Казвам му: „Ние с тебе сме вече по на петдесет и пак не сме усвоили всички науки, които трябва да владеем.“ А той отговаря: „Може и да не сме, но имаме голям опит.“ Казвам му: „Нека си спомним гражданската война — имаше ли в нея командуващи фронтове и на тридесет години, и по-млади?“ А той отговаря: „Това е друго, тогава изобщо всички бяхме млади.“ Казвам му, че Наполеон на тридесет години е бил главнокомандуващ. А той отговаря: „Наполеон не може да ни служи за пример, ние си имаме Суворов и Кутузов, а те са побеждавали на такава и такава възраст. Изобщо, на когото годинките са му по-малко от нашите, не трябва да се издига по-високо от нас!“ Опитах дори да се позова на авторитета на другаря Сталин. Но и това не помогна. Казва ми: „Разбира се, другарят Сталин вижда по-добре, но все пак тая кандидатура му е била подсказана от някого. А той само я е утвърдил. И дай боже да не съжалява!“ Просто не можахме да стигнем до съгласие.
— Много ли се надвиквахте? — попита тя в тон със Серпилин, като се радваше, че е дошъл в добро настроение.
— Умерено. Без вреда за здравето… Ако можехме както в приключенията на барон Мюнхаузен да замразим всички наши генералски спорове тук, в Архангелское, а после, след войната, да ги размразим и да ги чуем, много любопитни неща щяхме да научим и за войната, и един за друг.
— Ако през цялата война си водехме дневници и записвахме всичко подред, интересно би било после да се прочете дори моят — каза тя.
— Не е разрешено да си водим дневници, а не разполагаме и с време — каза той. — Но въпреки това войната ще остави след себе си толкова книжа, че после и за сто години не можеш ги прочете. Бойни донесения, оперативни сводки, разузнавателни сводки, дневници на бойните действия, а освен това във всеки полк, всеки ден, ако има загуби, помощник началник-щабът пише своя поменик: с имената, със званията, с адресите на роднините, с обстоятелствата на гибелта и мястото на погребението. Във всяка рота старшината пише колко души са зачислени на доволствие, за да получи полагаемото се по щата. А колко такива старшини има в армията! И всички сядат вечер и пишат. Ами вашите медицински доклади, съпроводителни бележки и истории на заболяванията? Цялата ви книжна въртележка от бойното поле до групата на оздравяващите, през всички тия пунктове за първа медицинска помощ, медикосанитарни батальони, евакуационни болници, санитарни влакове… Сигурно само с вашите медицински книжа след войната ще може да се натъпче една четириетажна сграда.
— Защо четириетажна?
— Смятам по етаж на година. Или искате пететажна?
— По-добре четириетажна.
— И вие ще стоите там, в тая сграда, ще подреждате книжата и вече след като всичко е минало, ще пишете дисертации.
— Днес нещо сте се опълчили срещу медицината!
— Напротив. Мисля за сериозността на вашата работа, каква сила имате в ръцете си вие, лекарите. От всеки четирима ранени трима връщате при нас, в строя. Ако допуснем за миг, че от началото на войната не сте ни върнали нито един, днес вече нямаше да има с кого да воюваме! Самият аз, ако не бях попаднал в армейския хамут, сигурно щях да стана лекар като вас. А можеше и да си остана фелдшер. В началото на войната щях да получа повиквателна и по три кубчета на петлиците и щях да служа под ваше разпореждане в армейската ви болница. В коя армия бяхте?
— Четиридесет и девета.
— Да допуснем, четиридесет и девета, направление: Таруса — Кондрово — Юхнов… Така ли?
— Да. Но някак не мога да си представя вас в ролята на фелдшер — каза тя.
— Защо? Та през оная световна война бях тъкмо фелдшер, чак след Октомврийската революция ме избраха за батальонен командир. И баща ми е фелдшер. И до днес си е фелдшер, все там, където си беше преди петдесет години, в Тума, едновремешната Владимирска губерния.
— На колко години е?
— На седемдесет и седем. Може и да го видите. Правя постъпки да му издадат пропуск, за да дойде тук, да се видим. Ще пратя адютанта да го доведе. Вчера ви попитах как сте станали лекарка, а си спомних за себе си — колко много мечтаех за това. И в нашия дом витаеше медицински дух, разбира се, не професорски, както у вас, а по-скромен, селски, но затова пък правехме всичко. Например, ставало ли е нужда някога да акуширате?
— Веднъж асистирах — в пети курс по време на практиката.
— Вие сте асистирали, а аз три пъти съм акуширал — и то сполучливо. Така че ако животът ми бе тръгнал другояче, можех и до днес да работя като фелдшер там, в нашия Мешчерски край.
— А аз мислех, че сте от съвсем друг произход.
— В какъв смисъл? — В първия миг той не я разбра.
— Мислех, че сте от семейство на военен като… — искаше насила да каже „като моя мъж“, но кой знае защо, не можа и каза: — Като Баранов.
— Такъв грях поне не съм имал: да съм дворянин — разсмя се Серпилин. — Каквото не е било, не е. Дори по времето, когато ми приписваха какво ли не, не им е идвало наум такова нещо.
Така те засегнаха онова, което тя, все едно, смяташе за неизбежно. Можеше да избегне тоя въпрос, но не го направи и попита:
— Фьодор Фьодорович, какво мислехте и какво мислите за Баранов?
Той бавно вдигна очи към нея и тя разбра: не е искал да говори с нея за това, но щом сама заприказва, няма да отстъпи и ще й каже.
— Не знаех, че ви е нужно да го знаете, а и сега не съм сигурен — каза той с някакъв чужд, тежък глас и млъкна, сякаш все още очакваше, че тя ще го избави от това.
Но тя не го избави въпреки опасността, която долови в гласа му; гледаше го в очите и мълчеше. И той разбра, че ще трябва да говори.
— Имайте предвид — каза той, — че съм неспособен да се придържам към правилото: „За умрелите — или хубаво, или нищо.“ За умрелите говоря, както за живите: онова, което мисля. А за него мисля непоколебимо лошо. — Той млъкна, сякаш нямаше какво повече да добави, но вдигна очи към нея и все пак добави: — Не говоря за войната. През първите дни не само той се уплаши. Познавам и други, които отдавна са доказали, че е време да им се прости. Допускам, че ако беше останал жив, и на него щяха да простят. Не съм сигурен, но допускам. А за него мисля непоколебимо лошо, като имам предвид времето, което вие знаете.
— Мислите, че е виновен пред вас? Не вярвам!
— Не ме разбрахте добре.
— Как да не съм ви разбрала, господи! — извика тя и млъкна под тежкия му поглед.
— Олга Ивановна — каза той. — Не искам да говоря за това дори с вас. И не защото ме е страх, а понеже смятам, че дълг на тия като мене е да не си спомнят подобни неща. Само това ни липсва сега, през войната: да разказваме всичко онова, което имаме нещастието да помним! А що се отнася до вашата вяра в мъжа ви — останете си с нея. Виждам какъв човек сте и ми се иска да я споделя с вас. Макар че това няма да промени много нещата.
— Как така няма да ги промени?
— Пак не ме разбрахте добре — отново я прекъсна той. — Не е толкова важно какво се е случило с мене. И не затова ви казах, че мнението ми за Баранов е непоколебимо, а имах предвид какъв беше той през ония години, в академията — и през тридесет и шеста, и през тридесет и седма, до последния ден, в който се видяхме. Нима можеха възпитаниците да бъдат подготвяни така, както ги готвеше той, за такава война, каквато виждаме двамата с вас! Той имаше не просто дар слово. Тоя човек действително знаеше много! Но знаеше едно, а говореше друго. Глашатай на безспорни лъжи! Докъде щяхме да стигнем с всичко това, ако след финландската война, макар и със закъснение, не се бяхме опомнили?
Той стана и закрачи от единия до другия ъгъл на стаята, недоволен, че се изпусна и наприказва всичко това на тая добра, дори може би прекрасна жена, която ни най-малко не е виновна, че той не обичаше мъжа й.
— А вие още отначало ли не вярвахте, че мисли както говори? — попита тя.
— Не вярвах — без да спре, вървешком каза Серпилин и поклати глава.
— Аз тогава вярвах.
— А аз не вярвах. Имаше и такива, които искрено смятаха, че с един удар седмина могат да убият! На тях бог ще им прости. Ако са живи… Но той не можеше да вярва в това. Беше твърде умен и начетен.
Докато го наблюдаваше как мрачно се разхожда из тясната за него стая, тя бе вече почти готова да му разкаже за оня отдавнашен, страшен за нея разговор с Баранов. Веднага след финландската война.
Но се въздържа: не, тогава всичко това не беше толкова просто. И нощният й разговор с мъртвия сега човек принадлежеше само на нея. А старият спор между Серпилин и мъжа й — кой е бил прав и кой не е — отдавна бе разрешен от самата война. Мъжът й само се е преструвал, че не се страхува от тая война, а Серпилин…
„Серпилин… Какво Серпилин?…“ Тя загуби нишката на собствената си мисъл и докато гледаше Серпилин, помисли съвсем за друго: че той все пак лекичко накуцва след онова раняване през четиридесет и първа година, което е записано в историята на заболяването му.
Нито веднъж не бе забелязвала това, а сега, когато той закрачи напред-назад из стаята й, го забеляза.
— Фьодор Фьодорович…
— Какво има?
— Седнете. Щом сте дошли да пием чай, нека пием. Сигурно вече е изстинал…
Серпилин седна на масата, махна от чайника ушанката и салфетката, сам си наля чаша чай и внезапно я отмести настрана.
— Извинете, но искам да кажа още няколко думи, за да сме наясно.
— Добре, нека чуем какво още ни липсва, за да сме наясно — опита да се пошегува тя.
Той не отвърна на шегата й и лицето му остана неподвижно.
— Знам, че ви наприказвах твърде много неприятни неща. Но въпреки дълбокото ми уважение към вас, не мога да взема обратно нито една от думите си.
— Недейте — каза тя. — Вярно е, че чух от вас малко весели неща. Но не съм и очаквала весели. И не мислете, че сте направили пред мене някакви особени разкрития. До повечето от тях бях стигнала сама. Наистина, не изведнъж. И заприказвах с вас за всичко това не от женска слабост, а също, както се изразявате вие, „за да сме наясно“. Ето какво ще ви кажа „за да сме наясно“: отдавна вече си живея самичка. „Отделно дърво“, както казват топографите. Разбирате ли? И когато отместихте настрана чашата с такъв израз, сякаш ще ми кажете нещо, след което изобщо няма да можем да пием чай, прииска ми се да ви отговоря: добре де, пийте.
Те сърбаха чая и мълчаха, чувствувайки едновременно и облекчение, и умора. Сега, когато тоя разговор бе свършил, изглеждаше, че не е можел да мине другояче. Но в действителност би могъл да мине и другояче, както всеки такъв разговор, в който е достатъчно само на едно място събеседниците да не съумеят или да не посмеят да се разберат, за да тръгне всичко натам, откъдето няма връщане назад, дори с общи усилия.
— Как ви дойде наум, че съм от дворянски произход? — попита Серпилин, като допи чая си.
— У вас има нещо толкова подчертано военно, сякаш в добавка още от дете сте били възпитаван в този дух.
— „В добавка“ — усмихна се Серпилин.
— Защо се смеете?
— Помислих си: нима след почти тридесет години военна служба ми е нужна някаква добавка, за да стана още по-военен, отколкото съм? Откакто въведоха пагоните, в някои разговори долавям излишно умиление пред нашето старо руско офицерство. Не споделям това. Всякакви ги имаше. И житни класове, и плевели. За другите не знам, но аз като фелдшер се нагледах на най-различни неща… Неотдавна чух един умник да казва за командуващия фронта, където бях по-рано, че е много интелигентен човек — с което не споря, — но защо? Защото, виждате ли, е бил прапоршчик още в царската армия! Излиза, че това, дето по-късно е завършил нашата академия „Фрунзе“, дето още в мирно време е командувал дивизия и корпус в Червената армия, а през тая война — армия и фронт и е ръководил операция като сталинградската — всички тия неща още не доказват, че е интелигентен човек! А дето е бил прапоршчик в царската армия — виж, това вече е друго! И добре щеше да е, ако го бях чул от някакво лейтенантче, а го чух от човек на зряла възраст!
— Впрочем — разсмя се тя, като изведнъж промени решението си да не му казва това — от днес и аз вече съм човек на зряла възраст. Навърших точно четиридесет години.
Той я погледна така, сякаш се бе пошегувала, твърде неочаквани му се сториха думите й.
— Съвсем сериозно. Дори по тоя случай преди седмица получих две писма от синовете си. Написали са ги по-отрано, за да не закъснеят. Знаете как е с пощата. И недейте отива за вашия коняк, знам, че имате, но днес не искам. Друг път и по друг повод.
— Благодаря ви, че сте ме поканили в такъв ден — каза Серпилин, като помълча малко. — Честито.
Тя мислеше, че ей сега ще й целуне ръка, но, кой знае защо, той не го направи.
— Не вие, а аз трябва да ви благодаря, че дойдохте — каза тя. — Освен вас не исках да виждам никого днес, на никого не съм казала. Разбира се, синовете си искам да видя повече, отколкото вас, но е невъзможно. Сега ще им напиша отчет как сте ми били на гости и как съм ви черпила с чай и курабийки!
Тя реши да обърне в шега целия разговор за рождения си ден, но стана точно обратното; неочаквано за нея Серпилин попита:
— Ще пишете на синовете си, че съм ви бил на гости?
И тя разбра по лицето му, че е погледнал на същото нещо съвсем от друга страна.
— Ще им пиша — отговори тя също тъй сериозно, както бе попитал той. — Винаги им пиша за всичка важно в моя живот.
— Това и за мене е важно — каза Серпилин.
— Разбрах — каза тя. И после толкова дълго мълча, сякаш бе излязла от стаята, сякаш не беше там.
Като си спомни за по-малкия й син, който неотдавна бе постъпил във военното училище, Серпилин заприказва за това, което вече бе обсъждал днес с Батюк — въвеждането на разделено обучение за момчетата и момичетата. Попита я какво мисли: голяма ли ще бъде ползата от гледище на физическото възпитание?
— От гледище на физическото възпитание може и да е добре — каза тя, — но от всички останали гледища не ми харесва.
— Защо?
— А на вас харесва ли ви?
— Харесва ми.
— Тогава пръв кажете: защо?
Той каза, че в училищата, където ще учат само момчета, ще бъде въведен по-спартански дух, в армията след войната ще започне да идва по-закалено за военна служба поколение.
— А за какво ви е то? На всичко отгоре закалено, както се изразявате. След войната пак ли се каните да воювате? За това ли?
— „Каним се“ е силно казано, но ще трябва да се мисли и за тия неща. Такъв е нашият път.
— Е, да допуснем, че съм задала глупав въпрос, да допуснем, че още отсега сте длъжни да мислите за това. Но какво общо имат тук момичетата? С какво например са ви пречили?
— Да речем, че когато съм учил аз, не ги е имало. Още повече във фелдшерското училище.
— Добре, щом се хващате така за думите ми. Ще ви попитам другояче: с какво са ви пречили в живота жените, когато са били край вас? Пречели са ви да бъдете военен, да бъдете храбър, да изпълнявате дълга си? Или може би ви пречат сега, на фронта? Да формираме от тях отделна армия, така ли?… Не, не! — Тя забеляза, че той се усмихва. — Говоря съвсем сериозно. Ето и вие сте имали жена, много години тя е споделяла с вас всичко, каквото ви е отреждала съдбата. Нима присъствието й някога ви е пречело да станете това, което сте? А може би, напротив — помагало ви е?
— Нима това казвам аз? — Серпилин бе смаян от простотата, с която тя заприказва за покойната му жена. — Говоря за училището, за момчетата и момичетата.
— Какво, да не искате, като излезе от училището, осемнадесетгодишният момък да гледа девойките като теле — железница? Смятате, че това ще го направи по-мъжествен? Не знам за другите, но моите синове раснаха край полата на майка си и още нищо лошо не е станало. Макар че възпитанието им не се отличаваше с военна суровост. Просто умеех да им казвам четири думи: „да“, „не“, „хубаво“ и „лошо“.
Серпилин мълчеше. Мълчеше и мислеше не за разделното обучение, не и за синовете на тая жена, която все повече му харесваше, а за собствения си живот и за собствения си син, за това, за което вече неведнъж, срещайки различни хора, с горчивина си бе мислил на фронта: колко далече от истината е понякога поговорката: „Крушата не пада…“
— Защо мълчите и не спорите? — попита тя.
— Изгубих желание. Спомних си как самият аз до дванадесетгодишна възраст, преди да умре майка ми, ходех все край полата й, както се изразявате вие. Майка ми беше татарка, избягала от къщи и се покръстила, за да се омъжи за баща ми. И нямаше роднини, никого нямаше, беше лишена от всичко това — само баща ми и аз. Двамата ми по-големи братя бяха умрели, аз бях единственият й, за мене бе всичко. Как само ме глезеше! Понякога си мисля, че ме наглези за през целия ми живот, колкото успя.
Тя почувствува в думите му горчивина и нещо стаено, нежно, което навярно неведнъж през живота си е трябвало да подтиска в себе си, но то все пак е живеело в него като отзвук от рано свършилото и щастливо детство.
— От какво умря тя?
— Един бик я уби. Хвърли се да спасява мене. — Дори сега, след толкова години, лицето му потръпна, като си спомни как е станало всичко. — Цяло денонощие се мъчи, докато си отиде, бълнуваше на татарски, никой не я разбираше, само аз. Знаех от нея малко татарски, и до днес знам.
— Сигурно баща ви много я е обичал? — попита тя това, което навярно би трябвало да попита всяка жена.
Но Серпилин само мълчаливо кимна, не отговори. Какво става, какво се случи? Какво направи тая седнала пред него жена, та изведнъж го накара да говори тук, пред нея, толкова много за себе си, колкото, изглежда, цял живот на никого не бе говорил? Какъв дявол го подтикна към тая изповед и как изобщо можеш отново да разказваш на някого живота си, когато си на петдесет години? И как ли изглежда в очите й твоят живот? Какво мисли тя за него? И нужно ли е изобщо да мисли нещо за твоя живот? Откъде накъде?
Той замълча упорито, като се бореше сам със себе си. И от тая борба по лицето му се изписа жестокост, която тя веднага забеляза. Той умееше да бъде жесток към самия себе си, такъв беше и сега. Но тя не разбра това, изразът му я накара да помисли, че сега той мълчаливо упреква не себе си, а нея.
— Не се сърдете, че насред пътя ви махнах да спрете и скочих на стъпалото. Мога и да сляза… Но не ми се ще.
И в тоя миг — не по-рано, когато тя очакваше, а сега, съвсем неочаквано — той се наведе напред и целуна лежащите й върху масата ръце: първо едната, после другата. А след това се изправи, отпусна се назад върху облегалото на стола и каза:
— Не вие, а аз ви махнах да спрете. Тъй че ако някой трябва да скочи от стъпалото, това съм аз!
Беше силно казано. Може би дори твърде силно, така че нямаше какво друго да се говори.
Може да се каже, че това беше признание, че си му необходима, и в устата на такъв човек то звучеше много по-силно от евтините мъжки думи, че си хубава и че се харесваш. Тя знаеше, че все още е хубава, неведнъж бе чувала и също знаеше, че се харесва. Знаеше го и сега. Но не знаеше с каква сила е способен той да й каже, че му е необходима. И нито здравият разум, който веднага й напомни хиляди неща — за войната, за годините, за синовете — нито склонният й към ирония ум — нищо не можеше да предотврати раждането на простата и до глупост щастлива мисъл: „Ето как съдбата събира хората!“ Макар че съдбата още не ги беше събрала и можеше да не ги събере.
Тя не отвърна нищо на думите му за стъпалото, само с очите си каза, че никой никъде няма да скача, и заговори по работа. Днес — тя знаеше това от началника на санаториума — от щаба на фронта са говорили с Москва по високочестотната уредба и нетърпеливо са се интересували за здравето на Серпилин. Не е искала да му казва това, за да не го вълнува напразно но смята, че някои мерки трябва да се вземат.
— Тия дни за консултации тук ще дойде главният терапевт на армията, ще ви заведа при него, а вие се помъчете да му направите добро впечатление със здравословното състояние и вида си, за да не би после на комисията изведнъж да се заинати. Искам комисията да свърши така, както вие очаквате. Ако ви задържат, и без това мислено вече ще сте там, а не тук… На нас такива не ни трябват.
Тя се усмихна, а той помисли, че щом вече са заприказвали за лекуването му, сигурно е време да си ходи.
— Тръгвайте, наистина вече трябва да си вървите — каза тя, като срещна очакващия му поглед. Каза така, защото сега, след всичко, което си бяха казали, й оставаше само едно от двете: или това, или „останете“.


Четвърта глава

Същия ден, когато далече от фронта, в Архангелское, Серпилин и Батюк си спомниха за члена на Военния съвет на фронта генерал-лейтенант Лвов, Лвов също си спомни за Серпилин, свърза се по телефона с члена на Военния съвет на армията Захаров и го повика при себе си.
— Кога да дойда? — попита Захаров.
— Веднага! — С тона на отговора си Лвов подчерта, че въпросът е неуместен. — Колко време ви трябва за път?
— Два часа.
— Чакам ви.
Захаров нямаше защо да се чуди, че са го извикала толкова късно, без дори да го попитат може ли да тръгне веднага. Лвов си има собствено разпределение на времето — обича да работи нощем, а как постъпват другите и кога успяват да спят, не го интересува.
Захаров изруга, облече шинела си и преди да тръгне, се отби при началник-щаба Бойко.
— Ще вечеряме ли? — попита Бойко.
Според реда, установен още от Серпилин, след като свършваха работата си и подпишеха всички книжа, обикновено правеха планове за следващия ден и вечеряха заедно.
— Не мога — каза Захаров. — Притрябвал съм нещо на другаря Лвов.
— Сега ли?
— Лично, спешно! Дори попита за колко време ще стигна. Да си почувствувал днес нещо особено в щаба на фронта?
— Напротив. През целия ден само два пъти се обаждаха.
— Значи, посред нощ е открил нещо в днешния брой на нашия армейски вестник. Или уводната статия не я бива, или не са го вързали добре. Или пък му е дошла нова идея и няма сили да почака до утре… Сигурно е можел и по телефона, но е решил още веднъж да ме вдигне в тревога, да провери бойната ми готовност!… Довиждане.
— Тогава какво, ще идем ли в седемдесет и първи корпус? — попита Бойко.
— Ще тръгнем в седем, както се уговорихме. Щом станеш, позвъни по телефона да ме събудиш. А ако ме задържи повече, ще се срещнем право там, ще поспя по пътя.
Захаров въздъхна, уморено поглади кръглата си побеляла глава и излезе.
Шофьорът дремеше, облегнат на кормилото.
— Тръгваме, Николай — каза Захаров, като го побутна по рамото и седна до него. — Ако заспя, имай предвид: за час и петдесет минути трябва да сме там.
Но въпреки умората не можа да заспи.
— Другарю генерал — попита шофьорът, като забеляза, че Захаров не спи; той беше с него още от преди войната, когато Захаров служеше в Московското военно окръжие. — Не сте ли чували кога ще се върне командуващият армията?
— Кой знае. Писа, че оздравява, но последната дума ще има не той, а лекарите. Защо питаш? Просто така или войнишката партенка вече разнася някакви слухове?
— Просто така. Виждам, че скучаете без него…
Захаров наистина скучаеше без Серпилин, макар че нямаше време да скучае. Армията се попълваше с хора и техника, готвеше се за боеве и за форсиране на водни прегради. Всеки ден ту учения и тренировки, ту сборове на командния и политическия състав, ту проверки… Уж е затишие, а в действителност нито сън, нито отдих.
„Скучаете“ — това са думи! Това е най-лесното! А въпросът е и без Серпилин всичко да е наред.
„Бойко е млад, само до преди година беше полковник, а сега работи за двама: на плещите му е и това, което по-рано сам мъкнеше, и онова, което вършеше Серпилин. Разкъсва се, но се справя с работата и дори не може да се каже, че се разкъсва. Трудно му е, но не се оплаква.“ — Захаров не обичаше хората, които пъшкат при всяка трудност, за да ги видят всички, и с уважение си спомни за Бойко.
„Защо ме вика?“ — мислеше Захаров за Лвов.
Миналия път го бе извикал пак така посред нощ, заповяда да се направи в армейския вестник страница за опита на снайперското движение и цял час му обяснява как точно трябва да се направи тая страница. Обясняваше като познавач, но не можеше да се разбере: защо през нощта? И защо е извикал тебе?
Въпреки цялата важност на тая страница все пак нея нямаше да я връзва членът на Военния съвет, а оня, който отговаря за нея — редакторът. Ако човек се захваща с всичко изведнъж, може да изтърве тъкмо най-важното!
Наистина има и друга постановка на въпроса: как тъй, аз, членът на Военния съвет на фронта, се вра навсякъде, всичко сколасвам, а ти, членът на Военния съвет на армията, нямаш време?
На пръв поглед няма какво да възразиш. Но може да се възрази. Отгоре ти виждаш — или се смята, че виждаш — всичко, което съм пропуснал или не съм успял да свърша. И ако на тебе там, горе, ти хрумне да се заловиш сам с някаква дреболия, аз, разбира се, трябва да изпадна във възторг! Това е ясно! А дали самият ти там, горе, заради всички тия дреболии не си пропуснал нещо по-важно — не е моя работа да питам. Макар че напълно е възможно да е именно така. И дори само по два часа в денонощието да спиш, пак не можеш да свършиш сам всичко на тоя свят. А щом е тъй, значи, работата трябва да се дели: едно правиш сам, а друго — другите. Разбира се, ако са на мястото си. А да направиш така, че те да са на мястото си — тъкмо това е най-важното, без което, с каквито и дреболии да се захващаш, далече няма да стигнеш.
„Все пак интересно защо ме вика — още веднъж си помисли Захаров. — Може би след като се запозна с армията, е харесал някого и е решил да го вземе при себе си в Политуправлението на фронта?… Добре ще е, ако вземе Бастрюков. Изглежда, че му се хареса, една нощ два часа стоя при него да разговарят. И излезе толкова доволен, сякаш бе снесъл яйца. Ще го дам, без да ми мигне окото…“
Той дори се разсмя при мисълта какъв подарък, без сам да подозира, би му направил Лвов, ако най-после го отърве от Бастрюков.
— Защо се смеете, другарю генерал? — попита шофьорът.
— Спомних си един виц. Как фрицовете пленили началника на интендантското обслужване. Доложили на командуващия и питат: „Ще заповядате ли да го освободим?“ А командуващият казва: „Няма нужда, ние вече две години се мъчим с него, нека сега и те се помъчат…“ Сетих се за един работник. И си спомних тоя виц. Ти знаеш ли го?
— Да. Веднъж вече го разказвахте.
— А защо се смееш втори път? Значи, паметта ми вече не е същата, не трябва да се смееш, а да плачеш…
Пристигнаха в щаба на фронта и без закъснение, точно в един часа след полунощ, спряха край къщата, където се бе настанил Лвов.
Захаров свали шинела си и го хвърли върху седалката на вилиса.
— Ако спиш, покрий се.
С лявата си ръка той разтърка дясната, която бе премръзнала от вятъра, защото през целия път се бе държал за рамката на предното стъкло на вилиса, показа документите си на автоматчика, качи се по външната стълба и отвори вратата.
Зад масата, облегнат на стената и подложил дебелата си ръка под дебелата буза, спеше един дебел полковник, който отдавна служеше при Лвов едновременно за адютант и офицер за свръзка и като опашка го следваше от фронт на фронт.
„Как ли си е все така пълен при такъв неспокоен началник? Друг на негово място отдавна да е заприличал на вейка“ — помисли Захаров за спящия полковник и закачливо викна така, че полковникът подскочи на стола:
— Явявам се по заповед на генерал-лейтенанта! Моля да доложите…
Като подскочи на стола и се събуди, полковникът неохотно стана, запримига и каза с недоволен глас, че другарят Лвов е при командуващия и още не се е върнал. Каза го, наричайки своя началник не по звание или по длъжност, както е прието в армията, а именно „другарят Лвов“, като по навик влагаше в тия думи свой особен смисъл: това, че началникът му беше сега генерал-лейтенант, имаше по-малко значение от факта, че е бил и си остава „другарят Лвов“.
Полковникът постоя няколко секунди зад масата срещу Захаров и най-после, сякаш му правеше услуга, кимна към вратата:
— Влезте, почакайте там.
Захаров влезе в съседната стая, като остави вратата отворена. Да постъпи така, го накара някакво едва доловимо колебание в тона на полковника.
Той огледа стаята. Миналия път го бе приел не тук, а в съседното село, в Политуправлението на фронта: там, където изведнъж си бе спомнил за оная страница във вестника.
Стаята беше доста голяма, с гредоредни, чисти, може би дори специално измити стени. По стените нямаше нищо: нито старо, останало от стопаните, нито ново.
Единият ъгъл на стаята бе преграден от пода до тавана със завеса от съшити платнища, а в цялото останало пространство имаше само маса и стол, огнеупорна каса и още четири стола срещу масата покрай другата стена. Нищо повече.
На масата бяха сложени: голям чист бележник, дебел молив — от едната страна син, от другата червен, и калъф за очила. Нито книжа, нито карти — нищо.
Наистина масата беше канцеларска, с чекмеджета, и книжата и картите — всичко, без което не може — навярно беше там и в огнеупорната каса. Но сега когато стопанина го нямаше в стаята, не се виждаше нито едно от тия неща.
Захаров се поразходи из стаята, седна и изведнъж почувствува, че вече не е член на Военния съвет на армията, а седнал на стола край стената посетител. И сам се усмихна на това чувство.
Столът беше твърд, жълт, боядисан, канцеларски. Също както четирите други стола — останалите три край стената и ония там, от другата страна, зад масата. И масата беше съвсем същата — жълта, боядисана.
Захаров си помисли, че всичко това сигурно пътува със стопанина си — от фронт на фронт. Знаеше се, че досега Лвов никъде не се е задържал дълго.
И тая завеса на халки, съшита от шест платнища, сигурно също пътува с него. Какво има зад нея? Навярно само походно легло и един куфар.
Кой знае защо, при мисълта за Лвов му се струваше, че той е в състояние да мъкне след себе си тая канцеларска маса и столовете, но изобщо не допускаше, че може да има повече от един куфар. А и тоя куфар, и леглото бяха скрити със завеса от чуждите погледи — не дай боже да си помислят, че и той като всички хора спи на легло и държи чистото си бельо в куфар.
Стаята беше такава, че дори нямаше нужда от надпис: свършиш ли работата си — излизай. И без това не е за оставане!
Седнал на стола край стената, без дори да преметне по навик крак върху крак, Захаров си мислеше за Лвов и за това все още не съвсем ясно и за самия него впечатление, което му правеше тоя човек.
За него бе слушал предостатъчно и дори веднъж Лвов го бе извикал при себе си за петнадесет минути в Далечния Изток. Но оная среща не влиза в сметките, обстоятелствата бяха други. В същност запознанството им стана тук, на фронта, и най-вече през ония три дена, прекарани неотдавна от Лвов в тяхната армия.
Различни неща станаха през тия три дена: и понятни, и не съвсем понятни. Имаше повиквания и разговори нощем, когато току-що заспалите и неочакващи да ги повикат хора гледаха като изтървани поради безсънието и се чувствуваха виновни пред неспящото началство. Макар че навярно не работеха по-малко и не спяха повече от него през денонощието.
Само Бастрюков, който, изглежда, предварително бе разучил навиците на Лвов и благополучно си отспиваше денем — той умееше да прави това — беше свеж и бодър в среднощните часове.
Разбира се, строго казано, на фронта няма нощ. По всяко време на денонощието трябва да си нащрек. Ако действително е необходимо. Но както се стори на Захаров, Лвов обичаше да държи хората в напрежение — с нужда или без нужда. Сякаш и без него на фронта няма достатъчно напрежение!
На предната позиция Лвов много пълзеше по предния край и в различни случаи това будеше у Захаров различни чувства. В един полк Лвов не само мина по целия преден край, но допълзя и до траншеите на бойното охранение, до най-предния окоп при най-предния войник. И по-късно се оказа, че не го е направил просто така, а е имал сигнал, че по две денонощия тук не донасят топла храна, хората стоят дори без суха дажба. Сам допълзя там и в една рота се оказа, че наистина е било така. Старшината на ротата бе даден под съд. И заместникът по политическата част на полка си изпати, и заместникът по политическата част на дивизията, и самият Захаров трябваше да се черви…
Но на други места Лвов пълзеше по предния край непонятно защо. Пълзеше така, сякаш искаше да избере участък за пробив, да оцени предния край на противника. А в действителност не избираше, не оценяваше, не задаваше въпроси, които биха имали връзка с това. Просто пълзеше, мъкнейки след себе си без нужда цяла свита: от заместника по политическата част на корпуса до заместника по политическата част на полка, и ги караше да бледнеят от страх не толкова за своя, колкото за неговия живот. Пълзеше, сякаш искаше да ги уязви, че без него не са ходили там, а ето сега е дошъл той — и те трябва да отидат! А те и без него бяха ходили, когато имаше нужда.
Там, в окопите, приказваше с мнозина, понякога надълго и нашироко, особено когато германците забелязваха раздвижването и откриваха огън; сякаш с това изпитваше околните. Научи, че махорката се стрива на ситно в джобовете на войниците: няма в какво да я държат — и заповяда на тиловаците веднага да ушият кесии. А в същото време на никого не каза поне една топла човешка дума, никой не помнеше такова нещо.
Имаше и обидни за хората дреболии. И трите нощи прекара при тях, в армията, а веднъж преспа на предната позиция. Това добре. Но се оказа, че носи със себе си свит на руло дюшек, тъничък като черга, и заповядваше да слагат тоя дюшек, собствените му чаршафи и одеяло върху постланото. Това вече бе съвсем неуместно. Или се страхуваше от въшки, или мислеше, че в армията няма да намерят и да му постелят чисто бельо… И нито веднъж с никого не изпи дори глътка водка, сякаш слагаше преграда между себе си и хората. А най-важното, тоя негов Шлейов, полковникът, носеше за него не само термос, но и отделна чаша и загънати в пергамент някакви диетични кюфтета, и още нещо, пак негово, отделно. А в същото време беше способен денем по корем да допълзи до бойното охранение…
Захаров погледна часовника си — чакаше вече тридесет минути — и още веднъж огледа стаята на Лвов, която сякаш говореше, че в живота на нейния стопанин не е имало и няма да има нищо друго освен възложената му работа, и изведнъж си спомни разказа на своя съученик от Толмачевка, началника на Политуправлението на фронта Гаврилин, за жената на Лвов: оказа се, че тя, вече не съвсем млада, дори възрастна жена, работела като началник на аптеката в една от фронтовите болници и през това време няколко пъти идвала при мъжа си. От тая болница до щаба на фронта има около четиридесет километра и Гаврилин научил от други хора, че първия път жената на Лвов е дошла и си отишла със случайно срещнати по пътя автомобили. При удобен случай попитал Лвов: как е станало така? Ако неговата кола е била заета, можели са да намерят друга! А Лвов отвърнал: „Няма да създавам специални условия за жена си. Нека пътува като всички други.“ „Разбира се, намерихме изход от положението — каза Гаврилин, като се подсмиваше. — След тоя разговор — нали сърцето ми не е от камък! — започнах да й пращам собствената си кола.“ А като чу това, Захаров и тогава, и сега пак си помисли, че в тая прекалена добросъвестност на Лвов има нещо показно, обмислено, което му дава възможност от висотата на своята принципиалност безпощадно да се нахвърля върху другите хора за всяка дреболия…
— Здравейте, другарю Захаров — прозвуча гласът на Лвов зад гърба на Захаров.
Лвов влезе, затвори вратата след себе си, набързо подаде ръка на станалия от стола Захаров, мина зад масата и седна.
— Вземете стол. Ще поприказваме.
Захаров взе стол и седна до масата срещу Лвов.
— Днес си спомних, че сме се срещали с вас в Хабаровск — каза Лвов.
„Три дена беше в нашата армия и не си спомни, а сега изведнъж си е спомнил — помисли Захаров. — Няма що, преглеждал е досието ми.“
И той погледна под око към огнеупорната каса в ъгъла, сякаш досието му трябваше да е тъкмо там, в тая каса.
— Извикахте ме при вас в Хабаровск през май хиляда деветстотин тридесет и осма година — каза Захаров. — Тогава викахте мнозина от нас. Мислех, че сте забравили.
— Не, не съм забравил. Тогава въпросът за вашата съдба стоеше твърде остро.
Захаров не отговори нищо.
„Защо и за какво му е това начало на разговора? — помисли той. — Можеше и по друг начин да напомни, че се познаваме отдавна. Или иска да подчертае, че от него тогава е зависела съдбата ми? По някакво мълчаливо съгласие се стремим по-рядко да си спомняме онова, от което боли. А той, виждаш ли го, си е спомнил. Изглежда, него не го боли.“
— Искате ли чай? — попита Лвов.
— Благодаря, няма да е лошо след пътя.
— Шлейов! — силно извика Лвов с високия си, рязък глас.
И веднага в отворилата се врата се появи неговият дебел полковник с недоспалото, бяло лице.
— Трябва ни чай — каза Лвов.
Полковникът се скри, като затвори вратата след себе си.
Лвов притегли към себе си бележника, взе молива от масата, драсна в бележника синя цифра „едно“ и след нея скобка, но нищо друго не написа.
Лицето му беше слабо, триъгълно: тясна брадичка и широко чело, а над тях гъст калпак от черни, остри, къдрави коси.
Сега, когато седеше, загледан в бележника, отпуснал тежките си клепачи, и по тия клепачи, и по бръчките край очите му личеше, че е вече възрастен и уморен човек.
„Дванадесет години е по-стар от мене, но аз отдавна побелях, а той си е все чернокос. — Захаров погледна грижливо подстриганите навярно същия ден слепоочия на Лвов, които едва забележимо се бяха прошарили. — Да видим кое ще е първо.“
Лвов вдигна очи от бележника и погледна Захаров, сякаш сам още не бе решил кое ще е първо и кое — второ.
Сега, когато вдигна очи, отново изглеждаше по-млад от своите петдесет и осем години. Очите му гледаха не право в очите на Захаров, а малко по-високо, в челото. Сякаш се интересуваше не от настроението на седналия пред него човек, не от израза на лицето и очите му, а от мислите, които са скрити там, зад челото, и които трябва да се знаят.
— Черненко — каза Лвов с отсечения си глас. Без да добави нещо, той наведе очи към бележника, написа със синия молив „Черненко“ зад цифрата „едно“ и скобката и чак след това вдигна очи и попита: — Какво е мнението ви за него?
Бригаден комисар, а сега полковник, Черненко вече цели две години беше пред очите на Захаров — от деня на пристигането си в армията. През четиридесет и втора по време на отстъпление замести убития началник на политотдела, още на втория ден сам бе ранен — куршум прониза врата му — но остана в строя и по-късно още два пъти през тия две години пак оставаше в строя след нови две, наистина вече по-леки ранявания.
Захаров познаваше Черненко като петте си пръста, с всичките му качества и недостатъци — храбростта, грубостта, разпалеността, омразата му към канцеларщината, способността му с най-прости думи да подтикне хората към подвиг и неспособността му планомерно да набива в съзнанието им някоя непонятна директива.
Черненко беше неуморим в боевете, ленив в дни на затишие и имаше навик да се крие от началството на предната позиция.
Захаров смяташе, че Черненко е златен човек с големи недостатъци. Лесно е да отстраниш такъв човек, но е трудно да го замениш.
Ако пред Захаров стоеше не Лвов, а някой друг, който бе в състояние да разбере как в човека може да се съчетае всичко това — да бъде и толкова златен, и толкова труден — Захаров по свой начин би разказал всичко, което мислеше за Черненко. Но според Захаров Лвов не можеше да разбере тия неща. Затова застана нащрек и сухо отговори, че Черненко е подходящ за заеманата длъжност.
— Напълно ли? — попита Лвов.
И започна да изрежда прегрешенията на Черненко: не обръща внимание на това как се списва вестникът в армията им, не разбира неговото значение; твърде много неща прехвърля върху плещите на заместника си, дори не е ръководил сам последното съвещание на политическите работници по заповед 512 — възложил е тая работа на заместника, а самият той през това време е скитал някъде в тила на армията. С политическите донесения постъпва както му скимне — ту ги подписва, без да ги чете, ту изхвърля от тях отрицателните факти, които според него са несъществени, а в действителност са много показателни.
Докато слушаше всичко това, Захаров си помисли, че Бастрюков не си бе губил времето тогава, през нощта, когато бе прекарал два часа у Лвов: не само му е изброил прегрешенията на началника си, но е успял да го запознае и със своите чаршафи — черновите на политическите донесения, които по-късно Черненко бе съкращавал.
— За пропуските в работата е правилно, другарю генерал-лейтенант — каза Захаров, който добре знаеше, че Лвов обича да го наричат не генерал-лейтенант, а „другарю Лвов“, но не искаше да му доставя това удоволствие. — А за скитането в тила е неточно: не е скитал в тила, а със знание на Военния съвет присъствуваше на ученията, когато тренирахме хората с танкове. Сам стоеше с тях в окопите, показваше им, че не е толкова страшно… Оставам на същото мнение. За недостатъците в работата му ще поговоря с него, но, общо взето, смятам, че е подходящ за длъжността.
— Добре е, дето оставате на същото мнение — каза Лвов. — Не уважавам хората, които бързо променят мнението си. Но мнението трябва да почива не върху упоритостта, а върху факти. А от посочените факти засега оспорихме само един.
— Има и други факти, другарю генерал-лейтенант. Три ордена „Червено знаме“, три ранявания, без да напуска строя. Ако още не е станал герой на Съветския съюз, то е само защото това звание не се дава току-така на политическите работници, сам знаете. Иначе щеше да стане! Армията го е предлагала. В бойна обстановка винаги е в частите на най-опасните участъци. Фактите говорят в негова полза.
Каза всичко това, като смяташе, че Лвов, който цени личната храброст и не може да търпи страхливците, трудно ще възрази. Но Лвов възрази:
— Случва се и така, другарю Захаров, че на пръв поглед всички факти говорят в полза на човека, а той все пак не е подходящ за длъжността. И същите факти ще имат друга стойност, ако бъде преместен на друга длъжност. Помислете: не е ли по-правилно да преместим Черненко на длъжност заместник по политическата част на корпус? Хем ще е по-близо до предната линия, хем ще е по-далече от оная сфера на дейност, с която не се справя напълно. А на негово място ще издигнем друг. Или ние ще ви дадем, или ще потърсим при вас — ще намерим.
„Ще ви дадем“ — това са просто думи. А „ще потърсим при вас — ще намерим“ е друго нещо. Ясно беше и къде ще потърсим, и кого ще намерим. Ще потърсим и ще намерим Бастрюков.
Разбира се, Черненко няма да захленчи, ако бъде преместен за заместник по политическата част на корпус. И ще воюва добре, и на никого няма да се разсърди. Но, виж, Бастрюков вместо него в политотдела — за такова нещо не бива дори да се мисли!
„Тая в никакъв случай няма да я бъде! — реши Захаров. — Ще умра, но няма да позволя! Гледай го ти колко неща е успял да му наскърца!“ — спомни си той равния, скърцащ глас на Бастрюков и каза гласно:
— Другарю генерал-лейтенант, имаме двама заместник-командири на корпуси, и двамата са на мястото си. Смятам, че и началникът на политотдела на армията е на мястото си. Не виждам основания за преместване.
Като казваше това, добре разбираше, че изостря отношенията, разбираше, че ако Лвов можеше веднага да смени началника на политотдела на армията, без да се интересува за твоето мнение, ако Черненко имаше не просто недостатъци, а се бе разкрил някакъв факт, след който можеше — фрас! — и за гушата, тогава и разговорът щеше да е друг. Но засега няма такова нещо! Ако ти се бе съгласил, можеше и да бъде сменен. Но щом ти, членът на Военния съвет на армията, не само не си съгласен, а, напротив — възразяваш, горе могат да не разберат и да не подкрепят Лвов. А длъжността на Лвов не е предишната, не е такава, каквато беше някога, и той е принуден да се съобразява с това!
„Макар че, кой знае, може и на своя глава да направи всичко!“ — помисли Захаров, вперил поглед в очите на Лвов, който продължаваше да гледа над неговите очи, в челото.
— Добре, засега нека отложим тоя въпрос — каза Лвов с равен глас, сякаш не придаваше особено значение на целия разговор. — Но мисля, че после ще съжалявате.
И като повиши глас, отново викна през вратата:
— Шлейов!
На вратата се показа полковникът.
— Какво става с чая?
— Готов е. — Без да затваря вратата, Шлейов отново се скри.
Чуваше се как в съседната стая наливат чай и Захаров очакваше, че сега с тоя чай ще влезе ординарецът, но пак влезе Шлейов, като носеше две чаши с чинийки.
Влезе, остави ги на масата и излезе, затваряйки вратата след себе си.
„Лицето му е някак подпухнало, сигурно сърцето му е болно и затова е толкова пълен. А не го оставят да спи!“ — с внезапно съчувствие помисли за него Захаров.
— Пийте. — Лвов взе лъжичката от чинийката и започна да разбърква захарта в чашата.
И Захаров просто не разбра защо Лвов трябваше втори път да вика „Шлейов!“, след като веднъж вече му бе казал да донесе чай.
Може би тук редът бе такъв: без повикване да не влиза никой, дори с чая?
Вече минаваше два часа.
„Щом пием чай, значи, ще чуем още нещо“ — помисли Захаров.
Макар и на малки глътки, Лвов твърде бързо изпи своя чай, извади от джоба на брича си бяла носна кърпа, избърса с нея устните си толкова грижливо, сякаш не беше пил чай, а беше ял каша, и каза направо, без предговор:
— Вашата армия почти цял месец е без командуващ. Днес говорих по телефона с Москва и направих справка. Не се наемат да дадат точен отговор след колко дена ще се върне да заеме поста си. Зависи от медицинските показания. Това създава нетърпимо положение. Началник-щабът на армията няма достатъчно команден опит и в периода на предстоящата операция не може да бъде издигнат на длъжността командуващ армия. Събитията назряват, а не е известно кога ще се върне командуващият армията. Но дори и да успее да се върне — все така сурово продължаваше Лвов, — здравето му е разклатено още от преди войната, в началото на войната е бил тежко ранен, а сега, след злополуката, е имал мозъчно сътресение… Дори лекарите и да го върнат в строя, под въпрос е дали такъв човек с разклатено здраве ще може да командува пълноценно армията. Възниква въпросът: не е ли по-добре той да бъде използуван за друга работа?
Като каза всичко това, Лвов млъкна. Така, сякаш сам вече бе решил всичко и няма нужда да пита никого за нищо.
Ала след пауза все пак попита:
— Съгласен ли си с това?
— Не съм съгласен, другарю генерал-лейтенант — без да размисли нито секунда, отсече Захаров.
— Защо не сте съгласен и с какво по-точно? — бързо попита Лвов.
— Не съм съгласен, че е с разклатено здраве — каза Захаров и като погледна Лвов, си помисли: „Въпреки всичко, което сполетя Серпилин, за щастие той си остава толкова силен мъж, че ако стане нужда, ще направи на пихтия в ръцете си такъв като тебе. И няма да успееш да гъкнеш!“
Но, разбира се, не изрече на глас лудешката си мисъл, а добави, че неведнъж сам е бил свидетел как младите са изплезвали език от умора, а командуващият армията е продължавал да работи като машина и нищо му е нямало.
— Изглежда, сега лекарите са на друго мнение — сухо каза Лвов, — щом още не могат да съобщят кога ще го върнат в строя. А същевременно положението в армията става все по-нетърпимо.
— Не знам защо сте стигнали до такъв извод, другарю генерал-лейтенант. Като член на Военния съвет на армията ви докладвам, че през тоя период генерал Бойко се справяше нормално със задълженията си на командуващ армия. А що се отнася до мене, макар че направих някои пропуски, досега не съм чувал нито от вас, нито от някой друг, че в армията се е създало нетърпимо положение.
— Не се е „създало“, а се „създава“ — каза Лвов. — И става дума не за вашите пропуски: те са налице и трябва да ги поправите. Не прехвърляйте разговора върху себе си. Става дума за прекалено дългото отсъствие на командуващия армията. Сега това е най-важното.
— Решаването на тоя въпрос не е моя работа, другарю генерал-лейтенант. Но ако се наложи, ще кажа мнението си навсякъде, където е нужно — каза Захаров, като му даваше да разбере, че помни своите права и понеже не е съгласен с Лвов, ще направи всичко, каквото може, за да му попречи. Друг въпрос е до какъв край ще стигне тая работа, но че ще направи всичко — това е безспорно.
Каза го твърдо, но в същото време с тревога помисли, че Лвов се държи прекалено уверено. Характерът си е характер, но освен него за такава увереност трябва да имаш и основания! Може би вече е приказвал с командуващия фронта и го е придумал! Току-що се бе върнал оттам…
„А, от друга страна, защо все пак постави тоя въпрос пред мене? Значи, все пак има нужда от моето съдействие? За да катурнеш някоя скала от планината, понякога не достига само един тласък. Тласнеш я… и полита!“
Той погледна под око сложения пред Лвов бележник и видя, че там синият молив вече бе изписал цифрата „2“ със скобка след нея и думата „командуващият“ — без името, с въпросителен знак.
Лвов посегна към сложения на края на масата телефон така, сякаш искаше да се обади на някой, който веднага ще реши всичко и ще направи безсмислен по-нататъшния им разговор. Но не вдигна слушалката, промени намерението си, взе чашата и допи глътката изстинал чай.
„Сега ще ме освободи — помисли си Захаров. — Какво друго има да говорим?“
Но Лвов не го освободи.
— Като член на Военния съвет на армията изложете ми собственото си мнение за командуващия — спокойно каза Лвов, но наблегна върху думата „собственото“ така, сякаш не обещаваше да го вземе под внимание.
Захаров започна с това, че в тяхната армия Серпилин е командувал дивизия, а после е станал началник-щаб. Не забрави да спомене, че издигането му на длъжността командуващ армията е станало, след като е бил извикан в Москва, при другаря Сталин.
Лвов слушаше, без да го прекъсва, и записваше в бележника. Пишеше все със същия син молив, но сега дребно и Захаров вече не виждаше какво пише.
— Можете да не се задълбочавате в историята — за пръв и единствен път през цялото време го прекъсна Лвов, когато Захаров започна да изброява операциите, в които бе участвувала тяхната армия. — Интересува ме не ходът на действията, а вашите оценки.
Как по време на война да отделиш едното от другото — оценките от хода на действията? Но когато докладваш на началството, имаш време не колкото ти е нужно на тебе, а колкото ти дадат. И понеже знаеше, че когато се увлича, по навик излиза извън границите на военната краткост, Захаров спря и попита:
— Имам ли още пет минути?
И когато Лвов мълчаливо кимна, за тия пет минути разказа всичко хубаво, което знаеше за Серпилин; както му е редът, разправи за всичко, каквото трябваше да каже един политически работник, правейки характеристика на командира, с когото отдавна воюва рамо до рамо. Добави и онова, което не се искаше от него: че от тримата командуващи, с които е работил, Серпилин е най-силният и перспективният.
Така и завърши.
— Засега перспективата не е ясна, не знаем ще може ли и занапред да командува — каза Лвов, сякаш всичко останало не бе му направило никакво впечатление. — Това ли е всичко?
— Да.
— Няма ли какво да кажете за отрицателните му страни?
— Няма нищо, което заслужава внимание.
— Странна позиция за член на Военния съвет. Вместо да гледате командуващия армията с партийно око, остава впечатление, че напротив — гледате всичко с неговите очи и не излизате извън тия граници.
— Вярно, обикновено гледам оперативната обстановка с неговите очи — каза Захаров. — Уча се и много съм научил от него. Не отричам. А за останалото си имам собствени очи, с тях гледам.
Това беше предизвикателство, но той вече не можеше да се сдържи. Знаеше, добре знаеше, че на времето Лвов бе понижен в звание и от армейски стана корпусен комисар тъкмо защото бе потъпкал правата на командуващия, сам се бе нагърбил да решава оперативните въпроси и бе забъркал такава каша, че и до днес всички я помнят.
Ала противно на очакванията Лвов с нищо не показа, че е засегнат от думите му, само помълча около минута, стиснатият между пръстите му молив изпращя и със същия сух и спокоен тон, с който бе говорил дотогава, каза:
— Не става дума за това, че е лош, а за това, че не виждате в него нищо друго освен хубавото, а, значи, изобщо нищо не виждате. От раболепните ви думи трудно може да се направи извод в какво той действително е на висота и в какво не е. А изводът, че самият вие не сте на висотата на положението си като член на Военния съвет, вече се оформя. Във всеки случай от думите ви изобщо не дъха партийност.
— Не знам — Захаров стана — човек трудно вижда себе си! Партията ме е поставила на това място, партията ще ме свали, ако трябва.
— Ако трябва, ще ви свали — без да повиши глас, като ехо каза Лвов.
Захаров се обърна, взе стола, на който седеше дотогава, прекоси с него стаята, сложи го край стената, за да го подравни с другите, и след като с помощта на тия отмерени, спокойни движения успя да се овладее, обърна се, изпъна ръце покрай тялото си и каза:
— Разрешете да напусна!
— Вървете — рече Лвов, но преди Захаров да се обърне, добави: — Видях страницата за опита на снайперското движение. Заглавията са бледи, а иначе я оценявам като задоволителна. Планирайте войнишки отзиви.
— Планирали сме — каза Захаров, като продължаваше да стои в положение „мирно“.
— Вървете.
Слизайки по външната стълба, Захаров погледна часовника си. Вече е четири часът — най-разумно е да отиде направо в корпуса. Пътят е около два часа и половина. „Мога дори да поспя в колата, само че заспива ли се след такъв разговор?…“
Докато свикваше с тъмнината, Захаров потърси с очи колата. Но тя не беше нито пред къщата, нито вдясно, нито вляво от нея.
— Къде е колата ми? — попита Захаров автоматчика.
— Зад осмата къща вляво, другарю генерал, в уличката. Има заповед да се откарват там. Вашият шофьор вече идва тук, почака малко и пак се върна при колата.
Захаров тръгна наляво покрай дългата редица селски къщи, като ги броеше.
Всичко беше правилно. Колите трябваше да се откарват настрана. Но сега, след разговора с Лвов, дори това го ядоса.
„Небето е в облаци, в такава нощ може и тука да си стоят, никой няма да ги види отгоре…“
Нощта не беше чак толкова студена, а той бе свикнал да ходи разкопчан дори през зимата, но сега, като излезе от Лвов, почувствува, че зъбите му тракат от студ.
„Каква е тая работа? Толкова ли се изплаши, че чак треска те разтресе? — с насмешлива усмивка помисли Захаров, като се сърдеше на себе си. — Не, лъжеш! Накара те да излезеш от кожата си, но не те изплаши. С Черненко е ясно — благодарение информацията на другаря Бастрюков. А със Серпилин? Защо изведнъж се засили да сваля командуващия армията? При това почти не го е виждал! Откъде такова нетърпение? Ще трябва да пиша писмо на Фьодор Фьодорович в Архангелское. Да му дам да разбере, че не само той там, но и ние тук броим дните. И ще пратя писмото по някой от оперативния отдел. Ще се видим в корпуса, ще се посъветваме с Бойко…“
Зает с мислите си, Захаров сбърка броенето, отмина осмата къща, свърна погрешно, не намери колата, върна се назад и чу гласа на шофьора си:
— Аз съм тук, другарю генерал. Насам, надясно!
— Защо не спиш? Нали ти казах да спиш. Сега ще трябва да караш, без да си се наспал, и ще ме обърнеш някъде както Гудков обърна командуващия.
— Спах, другарю генерал. По стъпките ви разбрах, че отминахте, и се сепнах… Ще облечете ли шинела?
— Да.
Шофьорът се наведе във вътрешността на колата, извади оттам шинела и искаше да помогне на Захаров да се облече.
— Дай го. Колко пъти съм ти казвал, че не обичам това.
— Тъмно е, няма да уцелите ръкавите — усмихна се в тъмнината шофьорът.
— Наистина е тъмно — каза Захаров, като пъхаше ръцете си в ръкавите и усещаше приятна топлина. Както изглежда, Николай не бе излъгал, действително до последния момент е спал, покрит с шинела.
— Тръгваме — каза Захаров, като сядаше и замяташе полите на шинела върху колената си.
— Къде? У дома ли?
— Не, право в седемдесет и първи.
Те показаха документите си на излизане при бариерата и поеха по шосето.
Захаров седеше в колата и дълго, цял половин час мълча. После погледна под око шофьора и помисли: „Все пак нещичко трябва да е стигнало до войниците. Иначе нямаше да ме попита, като идвахме насам, скоро ли ще се върне Серпилин…“
— Разрешете да попитам, другарю генерал… — каза шофьорът, като усети погледа на Захаров.
— Какво, омръзна ли ти да мълчиш? — усмихна се Захаров. — Почакай, има да мълчиш, като се върне командуващият. При него не е, както при мене; докато си на кормилото, дума не можеш обели.
— Да, когато пътува в нашата кола, устата ми е като запечатана — каза шофьорът.
— Нищо, за тебе е полезно. И без това си твърде приказлив. Какво искаше да питаш?
— Защо днес настроението ви е лошо, другарю генерал?
— Не е лошо, а, може да се каже, отвратително — каза Захаров, — защото нощем трябва да се спи, а не ме оставят.
— Поспете сега. Има още много път.
— Ще опитам, ако не ми задаваш въпроси.
Шофьорът млъкна, а Захаров си помисли, че от една страна, не е хубаво, дето му позволява да се отпуска повече, отколкото трябва, понякога Николай се държи твърде свободно. А, от друга страна, вече колко години седи вляво от тебе на кормилото — и денем, и нощем, почти всеки ден по много часове — човек, какъвто трудно можеш да намериш, готов да направи всичко, каквото може, да жертвува всичко, на каквото е способен, дори живота си. И това не са думи, а самата истина, защото е проверено. И след току-що завършилия продължителен разговор там, в оная обърната на канцелария селска къща, сега беше много важно, че до тебе седи Николай, и двамата — всеки по свой начин — се обичате.
И сега, в тоя тежък миг, това на пръв поглед най-просто, обикновено чувство правеше Захаров някак по-силен от човека, който бе останал там в къщата и който не беше обичан не само от Захаров, но, както му се струваше, не можеше да бъде обичан и от всички други хора, защото самият той не можеше и не умееше да ги обича.
„Интересно какъв е бил през гражданската война, когато са го изпратили за комисар в оная четиринадесета Желязна бригада, която започна край Воронеж, а завърши в Полша? Нима и тогава е бил такъв, какъвто е сега? Трудно е да си го представи човек. И какво се е захванал със Серпилин? Излиза, лошо е, дето живеем в пълно съгласие с командуващия? Ами ако не мога и не искам другояче? Значи, според него вече не съм политически работник? Даде ми да разбера, че сме се „сдушили“ с командуващия. Очевидно така гледа на това. А ние не сме се „сдушили“ — сработили сме се. Но за него е безразлично. Сработили, сдушили — за него е едно и също. Трябва ли просто така да наклепам добрия човек, за да докажа партийното си око? Но и да имаше за какво, пак не бих го наклепал. Бих поставил въпроса открито и ребром. Ръката ми не би трепнала. И това ми се е случвало в живота…“
И като си спомни как точно му се е случвало в живота, Захаров с удоволствие помисли, че не е отстъпил днес. Стана нужда да се опъне — и се опъна! Нима Лвов наистина мисли, че ако се наложи, няма да се опънеш и на Серпилин? На него, члена на Военния съвет, се опъна, а на своя командуващ армия няма да се опънеш? Умен е Лвов, но не разбира добре хората! А Серпилин се лекува в санаториума и не знае какви облаци надвисват над главата му…
Захаров изведнъж си спомни оная, отдавнашната си среща с Лвов в Хабаровск и като свърза едното с другото, с неприятно чувство си помисли за тогавашната съдба на Серпилин.
„Защо ли се престараваш така? — помисли си той за Лвов. — Може би тъкмо това не ти харесва у Серпилин — биографията му?… Другарят Сталин я харесва, а ти — не?…“


Пета глава

След като Захаров си отиде, Лвов още около минута стоя неподвижен до масата и продължаваше да гледа право пред себе си в стената, там, където по-рано бе седял Захаров.
После извади от джоба на брича си ключа от огнеупорната каса, стана иззад масата, наведе се, отключи касата, извади оттам кочана с бланки за шифровани телеграми, отново заключи касата, прибра ключа в джоба си и седна, като се намръщи от главоболие.
Той рядко си лягаше преди пет часа сутринта. Но днес в четири часа се чувствуваше по-уморен от обикновено.
Разговорът със заинатилия се Захаров беше само завършек на дългия и тежък, осемнадесетчасов работен ден, през който той бе употребил лично за себе си само двадесет минути: десет за обед и десет за вечеря. Закуската не влиза в сметките: както винаги бе изпил двете чаши силен чай, като същевременно преглеждаше с молив в ръка новите броеве на фронтовия, армейските и дивизионните вестници.
После отиде във втори ешелон, изслуша там доклада на заместник-командуващия по тила, записа в бележника получените данни и до късна вечер обикаляше фронтовите тилови служби — проверяваше как са нещата в действителност.
Посети два артилерийски склада, после един склад за гориво, после провери как се получават необходимите материали за зареждане на самолетите в едно летище, оттам прескочи до болницата, която въпреки доклада все още не се придвижваше напред, най-после отиде на една, а накрая на друга снабдителна гара, където влаковете докарваха основната част от ония товари, без които настъплението не можеше да започне.
Всъщност според разпределението на задълженията основният контрол над всичко, което засягаше тила и снабдяването, бе възложен не на него, а на втория член на Военния съвет. Но Лвов смяташе, че той няма да се справи с това, и действуваше през неговата глава.
Навикът да смята, че почти всички работещи с него хора не са достатъчно силни за работата, на която са ги пратили, беше за него неотменна част от съзнанието за собствената му необходимост.
Ако смяташе другояче, би се чудил: защо е тук и за какво са го изпратили?
Съзнанието, че е предназначен да поправя чуждите грешки, дотолкова бе влязло в плътта и кръвта му, та още докато пътуваше към мястото на новата си служба, той вече бе твърдо убеден че хората, с които му предстои да се срещне, не са правили преди пристигането му всичко онова, което е трябвало да правят.
След днешната си обиколка в тила той се върна едновременно недоволен и доволен. Недоволството от дейността на другите будеше у него чувство на задоволство от собствената му дейност.
Не може да се каже, че снабдяването на фронта им за предстоящото настъпление вървеше зле. Но картината не изглеждаше толкова безоблачна, както в сутрешния доклад на заместник-командуващия по тила.
Въпреки графика няколко ешелона още не бяха пристигнали, на една от гарите се бяха застояли празни вагони, а на друга товарите от първа необходимост откарани на далечни коловози и се разтоварваха след по-маловажните товари.
Освен това имаше основания да се мисли, че поне два от непристигналите ешелони са задържани от някого по пътя и са препратени на съседния фронт.
За всичко това, освен вътрешните мерки, трябваше да напише три резки шифровани телеграми до Москва: до Народния комисариат по съобщенията, до Генералния щаб и до Щаба на тила.
С това се и залови сега, като сложи един до друг пред себе си бележника със записките и кочана с бланките за шифровани телеграми.
Като написа и трите телеграми, Лвов извика през вратата: „Шлейов!“ И когато полковникът със сънливото лице се появи, заповяда му да извика шифровача.
Шлейов излезе. Лвов стана от масата, за да прибере кочана с бланките за шифровани телеграми обратно в огнеупорната каса и отново седна на масата. Борейки се с умората и желанието да остави за следващия ден написването на най-важния документ, който трябваше да изпрати до Сталин, все пак реши да свърши тая работа още днес, без отлагане. Трябваше само още веднъж да обмисли всички страни на въпроса, а най-важно — яснотата и краткостта на своите аргументи.
Това, което Захаров смяташе за най-важно, докато си отиваше от Лвов и му се ядосваше, за самия Лвов съвсем не беше най-важно. И намерението му да премести началника на политотдела на армията Черненко, и желанието му да намери подкрепа на идеята си за своевременното сменяване на Серпилин — всичко това, взето заедно, беше само част от тревогите, които измъчваха Лвов пред прага на лятното настъпление.
Преди месец и половина, когато фронтът, на който Лвов твърде дълго, по-дълго, отколкото на другите фронтове беше член на Военния съвет, бе разделен на два и на двата фронта бяха назначени нови командуващи, самият Лвов бе изпратен тук, където всъщност всичко се създаваше наново.
И макар че след разделянето на оня, другия фронт, се оказаха два пъти повече сили, отколкото на тоя, Лвов ни най-малко не се съмняваше, че назначаването му на тоя второстепенен фронт е било правилно и необходимо. Както изглежда, Сталин е сметнал, че тъкмо той, Лвов, без да отстъпва пред трудностите, ще направи всичко, което е нужно за бъдещата боеспособност на новосъздадения фронт. А ако някой пречи, ще доложи без колебание, независимо кой е той.
Мисълта, че със съдбата му, какъвто и обрат да взимаше тя, винаги се разпорежда самият Сталин и никой друг, тая мисъл, която имаше основания и отдавна се бе превърнала в увереност, облекчаваше най-тежките часове в живота на Лвов. С тая увереност той без колебание посрещаше и най-тежките поръчения. След неуспехите с тая своя увереност беше готов безропотно да отиде дори в полк, ако Сталин сметне това за необходимо.
Кой знае какво би останало от тая безропотност, ако бе се усъмнил дали при решаването на съдбата му няма пръст и някой друг. Но тъкмо това Лвов не можеше да допусне и под ударите на съдбата оставаше все същия — човек, който безпощадно докладва на Сталин действителните и мними грешки и пороци на другите хора, без нито веднъж в живота си да е молил за снизхождение към самия себе си.
Разбира се, когато изведнъж го назначиха на тоя фронт, той трябваше насила да накара себе си да приеме мисълта, че това е в реда на нещата. Но навикът за насилие над себе си, над първите естествени чувства на обида и горчивина отдавна вече бе станал такава неизменна част от неговия характер, че той дори се гордееше със способността си да не се съобразява със собствените си чувства.
Лвов не беше от ония, които се противопоставят само на другите. Беше способен да се противопоставя и на себе си. И тъкмо върху това жестоко отношение към себе си градеше своето право на безпощадност към другите хора.
Когато днес каза на Захаров за Черненко: тепърва ще съжалявате! — съвсем не искаше да го сплаши. Имаше пред вид само едно — реалния ход на събитията. Въпреки храбростта си, която никой не отрича, поради своята така наречена ненавист към канцеларщината, зад която в действителност се криеха мързел и недисциплинираност, Черненко не е годен и няма да бъде годен за началник на политотдела. И това при всички случаи ще бъде доказано в близко бъдеще. И Захаров при всички случаи ще трябва да се разкае за своята упоритост и да се съгласи не с преместване, а със свалянето на Черненко, и то при обстоятелства, по-лоши от сегашните и за Черненко, и за Захаров, и за армията.
През трите дена, прекарани в армията, Лвов бе решил, че Захаров е на мястото си като член на Военния съвет, че е опитен политически работник, който прекарва доста време сред войските. Лвов не бе придал особено значение на намеците за необективното отношение на Захаров към Черненко, доловени в разговора със заместник-началника на политотдела на армията Бастрюков. Като извика при себе си Захаров, смяташе, че дори и да има нещо вярно в тия намеци, у Захаров ще се намери достатъчно здрав разум, за да реши въпроса с преместването на Черненко, и още по-лесно ще разбере, че е нередно в навечерието на настъплението армията вече четвърта седмица да е без командуващ!
За съжаление Захаров се оказа недостатъчно зрял във възгледите си за Черненко. А по въпроса за Серпилин се прояви още по-зле. През двете години съвместна работа толкова се е привързал към командуващия и е свикнал с лесния живот, който може да се живее в такива случаи, че дори във вреда на делото се стреми да запази всичко, както по-рано. Нека армията страда от отсъствието на командуващ, само да не изпратят в нея някой друг, неудобен.
С една дума, членът на Военния съвет на армията Захаров се оказа много по-лош, отколкото можеше да се допусне за него, и на Лвов не му идваше и не можеше да му дойде наум, че напротив — Захаров се е оказал много по-добър, отколкото го е смятал!
Друг човек би могъл да се озлоби от самата рязкост на отпора от страна на подчинения, в дадения случай Захаров. Но за Лвов това говореше по-скоро в полза на Захаров. Човек, способен да ти отговаря по такъв начин, навярно при други обстоятелства ще защищава също така рязко гледището си в спор с командуващия армията — а тъкмо това се иска от него. Но все пак, изглежда, той е от ония хора, които губят способност да поставят рязко въпросите, когато твърде дълго работят на едно място и започват да гледат на всичко с очите на ония, с които работят, а не със собствените си очи. За да се озове отново на мястото си, човек като Захаров трябва да бъде отделен от ония, с които е свикнал, и събран с други, с които не е свикнал. Да се създадат за него други обстоятелства — и той все още няма да бъде загубен за политическата работа.
Ако изпратеният на лечение командуващ армия все пак се върне, ще трябва да се смени членът на Военния съвет. А ако дойде нов командуващ, ще видим. Въпросът остава открит, макар и да е лошо, когато твърде много въпроси твърде дълго остават открити!
Захаров грешеше, като мислеше, че Лвов вече е съгласувал с командуващия фронта въпроса за Серпилин. Напротив, когато отиваше да говори с командуващия, Лвов предварително очакваше, че възгледите им няма да съвпаднат. Но въпреки това отиде, защото искаше да е наясно.
Той заприказва за сменяването на Серпилин с друг командуващ в оная открита и настойчива форма, в каквато бе свикнал да поставя тия въпроси, но командуващият фронта не застана на рязко отрицателна позиция, както очакваше от него Лвов. Очакваше и дори би я предпочел, защото рязко отрицателната позиция облекчаваше възможността да пренесе спора горе и да се бори там за своето гледище. Сега, а не после, когато ще бъде късно.
Командуващият парира натиска на Лвов, без да повиши глас. Вместо направо „Не!“, той уклончиво каза, че Лвов рано вдига тревога. Засега Бойко безукорно, дори свръх очакванията изпълнява задълженията на командуващия армията и това дава възможност да се почака, още веднъж да се проучат реалните срокове за връщането на Серпилин. Каза му, че са поставили армията на Серпилин в бъдещото направление на главния удар, защото тя единствена от трите армии на фронта вече има зад гърба си опит в настъпателни операции на голяма дълбочина, а другите две армии и техните командуващи още нямат такъв опит. И макар че самият той не е доволен от временното отсъствие на Серпилин в периода на подготовката за операцията, все пак това е по-малка злина в сравнение с оная, която би донесло прибързаното назначаване на нов човек в ударната армия, който още не се е сработил с щаба и не познава войските.
— Ами ако се върне не само със закъснение, но и в непълноценно физическо състояние след претърпяната злополука и мозъчното сътресение? — попита Лвов.
— Нека не ставаме лекари — възрази командуващият. — Не ние, а те носят отговорност в какво състояние изписват човека. И освен това очевидно знаят, че го изписват за фронта, а не за инвалидната команда. Ще почакаме! Не бързайте с изводите.
И разговорът им свърши без никакъв резултат!
Със своите „рано е“ и „засега“ командуващият постави Лвов в затруднение относно незабавните действия, които той просто не можеше повече да отлага. В това негово желание нямаше никакви лични мотиви. Тревожеше го същността на въпроса: в периода на подготовката за настъпление почти цял месец без командуващ е тъкмо оная армия, на която предстои да нанесе главния удар. Ами ако все пак се наложи да бъде назначен нов командуващ, и то не сега, а преди самото настъпление — тогава какво? А ако бъде назначен сега, защо трябва предварително да се мисли, че ще се окаже по-лош от Серпилин? И защо през оставащото все още напълно достатъчно време да не успее да свикне с армията и да се сработи с щаба? Каква е тая незаменимост? Незаменими хора няма! Не смениха ли него, Лвов, на оня фронт с друг човек — и сега там работи другият! Подготвя фронта за настъпление. А той, Лвов, пристигна на тоя, новообразувания фронт, и върши тук работата си. И няма защо да се забулва с мистика думата „сработване“! По време на война хората работят там, където им е заповядано.
Ако сега тоя Серпилин беше жив и здрав тук, на мястото си, сигурно нямаше да стане въпрос за него. Но щом го няма…
След разговора с командуващия Лвов мислеше за Серпилин с раздразнение, като за препятствие по пътя към оная пълна яснота, към която се стремеше. Но когато на Захаров му мина през ума, че освен всичко друго на Лвов може да не му харесва и биографията на Серпилин, не беше много далече от истината.
Не че Лвов не вярваше в Серпилин или имаше основание да мисли лошо за него като за командуващ. За това не даваше достатъчно основания нито състоянието на армията, нито личното му впечатление от единствената им среща. И в същото време от първия ден след назначаването му на тоя фронт Лвов с неясно чувство на неудоволствие винаги помнеше, че една от трите армии, озовали се в негово подчинение, се командува от човек, който преди войната в продължение на четири години е бил по лагери.
Лвов знаеше за Серпилин всичко, което трябваше да знае. Знаеше, че Серпилин е писал на Сталин, знаеше, че Сталин е харесал писмото му и че го е издигнал за командуващ армия. Знаеше и повече — онова, за което самият Серпилин само се досещаше. Когато германците хвърлиха позива, че в тяхното разположение е кацнал и се е предал в плен началникът на оперативния отдел на армията Пикин, някои вече се канеха да свалят Серпилин, който бе дал лично разрешение за тоя зле завършил полет, и бяха доложили за това на Сталин, тогава Сталин не бе се съгласил, а бе казал: „Аз му имам доверие.“
Лвов знаеше всички тия неща. И все пак не изпитваше удоволствие и от това, че Серпилин се бе озовал на неговия фронт, и от факта, че членът на Военния съвет на армията се отнася толкова безкритично тъкмо към тоя човек, а командуващият фронта го цени особено много и непрекъснато говори за неговия опит.
И макар че тъкмо сега съществуваше пълната възможност да се разделят с него по разумни, делови причини, всички като по уговорка искаха да попречат на това.
Самият Лвов беше безкомпромисен човек, затрудняваше го необходимостта да общува на фронта с хора, които са се върнали оттам, откъдето, както бе смятал по-рано, вече никога няма да се върнат. Той не можеше да се отнася с тях така, сякаш нищо не им се е случило, сякаш с нищо не са се променили, сякаш и след това са си останали същите, каквито са били по-рано.
Сегашното им служебно положение на фронта го принуждаваше със свито сърце да се примирява с факта, че някои от тях командуват десетки хиляди хора, и при това колкото повече продължава войната, с толкова по-голямо доверие се ползуват горе, наравно с другите, в чиито биографии нямаше нищо подобно.
Но там, където всичко зависеше от самия него, той никога не взимаше в пряко подчинение не само хора като Серпилин, но и изобщо никого, в чиято биография откриваше някакъв недостатък: нито такива, които сами бяха излезли от обкръжение, нито такива, които в миналото са пътували в чужбина. Искаше да е по-далече от всички тях, а и те да бъдат по-далече от него.
Обичаше яснотата, а в тях за него винаги оставаше някаква неясност.
Сталин взимаше на работа такива хора, дори им възлагаше да командуват фронтове. Ако на мястото на Сталин беше той, нямаше да ги взима. Такова беше дълбокото му убеждение — не, нямаше да ги взима! И без тях бихме изкарали войната.
Всичко, което се прави в живота, трябва да се прави праволинейно! Той смяташе, че на това го е научил самият Сталин. Ценеше това в Сталин и тъкмо там виждаше най-силната му страна като политик. А щом си праволинеен, по-добре е да не правиш изключения.
Предаността към Сталин беше най-важното нещо в съществуването на Лвов, във всичко, с което живееше и което правеше. Но може би тъкмо поради съзнанието за това, колко огромна и безкористна е собствената му преданост, той смяташе, че има право да не одобрява вътрешно някои постъпки на Сталин. И преди всичко ония, които поне мъничко нарушаваха отдавна създалата се у него представа за Сталин, за това, какъв е бил, какъв е и какъв трябва да бъде.
Фактът, че Сталин върна в армията мнозина като Серпилин, върна ги и заповяда на самите тях и на всички други да забравят всичко, което им се бе случило, се възприемаше от Лвов като някаква почти необяснима слабост на Сталин. Във всеки случай искаше му се Сталин да не бе постъпвал така.
Ако на мястото на Серпилин беше някой друг, Лвов пак щеше да се тревожи и да иска болният командуващ да бъде своевременно заменен. Но след като командуващият е човек с биографията на Серпилин, Лвов още повече бързаше да го смени и беше раздразнен от съпротивата, която срещна.
Явилият се по негова заповед шифровач взе от масата трите запълнени бланки за телеграми и въпросително погледна Лвов.
— За днес толкова — каза Лвов.
Шифровачът се обърна и излезе, като тропаше с тежките си ботуши. Тоя внезапен тропот някак изкънтя в ушите на Лвов. По него, а не по промъкналата се през замаскираните прозорци дневна светлина, той почувствува колко е късно.
Но, така или иначе, трябваше да напише писмото до Сталин днес, за да го изпрати сутринта в Москва по куриера.
Зад всички други тревоги, свързани с трудното съществуване на новообразувания фронт, стоеше една, най-важната. Колкото повече време минаваше, толкова по-голяма ставаше увереността на Лвов, че командуващият фронта още сега не се справя със задълженията си, а занапред съвсем няма да се справя с всичко, което лежи на раменете му. Твърде невзискателен, мекушав и доверчив е. Несправедливо би било да се каже, че не се занимава достатъчно с подготовката на бъдещата операция. Занимава се. Но как? Прекалено уверен е, че щом той е казал нещо, така и ще бъде направено. Твърде рядко проверява как е направено. Дори в един разговор прозвуча такава нотка: ако непрекъснато караш хората да чувствуват, че не разчиташ на съвестта им, това значи да ги лишаваш от чувството за собствено достойнство, да подкопаваш вярата им в самите тях.
Изобщо твърде много се говори за съвест и собствено достойнство, а твърде малко е конкретната, черна работа за проверяване на всичко.
Сега, в периода на подготовката, все още може да се чака и да се види кое какви резултати ще даде. Но ако продължи така и после, по време на боевете, това може да стане опасно, дори гибелно. Там няма кога да се чака!
В работата на фронтовия щаб, в апарата за свръзка, изобщо във всичко, което е свързано с управлението на войските, имаше доста слабости. И не е чудно: фронтът току-що бе сформиран. Но според Лвов командуващият се отнасяше с прекалено голяма търпимост към тия слабости. А най-важното — към хората, които бяха виновни за тях. Все не намираше сили нито да свали, нито дори да премести ония, които, според убеждението на Лвов, не биваше повече да се търпят.
Във вреда на работата не обича да разваля отношенията си? Нали и днес, когато Лвов му каза за несъответствието между доклада на заместника по тила и фактическите данни за деня — какво направи командуващият? Когато Лвов нарече заместника по тила „измамник“, спря го с жест на ръката и каза: „Е, вие наистина прекалявате, много се изсилвате.“
А после се обади по телефона на тоя свой заместник и вместо да го смъмри, каза укорително, като го наричаше по име и презиме, че не е очаквал от него такива неточности и се надява това никога да не се повтори…
Така може да се надява чак до началото на настъплението. А после ще се окаже, че са се наричали един друг по име и презиме, надявали са се един на друг, а не са набавили достатъчно боекомплекти и бензин!
Като се опитваше да си обясни тая мекушавост, тая небрежност на командуващия, която някак не съвпадаше с някои страници от по-раншния му боен опит, когато той командуваше армия и се прослави с упоритостта си в тежките отбранителни боеве, Лвов намираше частично обяснение в това, че сега командуващият не беше добре със здравето. Захарната му болест се бе влошила и сигурно поради нея се чувствуваше неуверено. Дори като обикаляше войските, качваше отзад във вилиса си една лекарка; два пъти дневно тя му правеше инжекции.
Днес Лвов направо му каза, че ако са нужни инжекции, все пак по-добре ще е да обикаля частите с някой друг. На това може да се научи дори някой от постоянно придружаващите го офицери от оперативния отдел; инжектирането на инсулин не е сложно.
Командуващият само кресна сърдито:
— Ех, в това поне не се бъркайте…
А как да не се бърка, когато има сигнали отдолу: говори се, че командуващият обикаля предната линия с лекар. Защо? Какво му се е случило? А да не говорим за останалите неща…
Да, болен е и, изглежда, затова е недостатъчно уверен в себе си и недостатъчно взискателен към другите. Тия две неща винаги са свързани.
И още нещо — също тревожно: зад гърба си тоя човек няма опит в голямо настъпление. Отбранителен опит, главно в мащабите на армия, има. А настъпателен опит няма. Тъкмо затова се е уловил толкова здраво за Серпилин и е сложил армията му по направление на главния удар. Серпилин има настъпателен опит, а самият той няма.
Иначе е човек, доказал своята храброст. Когато знаеше: нито крачка назад, иначе ще те натикат в морето! — добре решаваше трудната си, но проста задача.
А как ще настъпва сега, командувайки цял фронт? Как ден след ден ще тика напред войските при липсата на достатъчно опит и достатъчно твърдост и взискателност?
Лвов вътрешно пренасяше върху себе си всичко, което мислеше за другите, и смяташе, че твърдостта и взискателността могат да компенсират недостига на опит и знания. Но ако няма нито опит, нито взискателност — тогава?
Бъдещото настъпление го тревожеше. Фактът, че беше изпратен от Сталин на тоя новообразуван фронт го задължаваше още при първите стъпки да прояви твърдостта, която очакваха от него: да пише на Сталин, че командуващият фронта няма да се справи, че тук е нужен друг човек, по-волеви, по-взискателен.
През втората година на войната, в дните на най-тежката за него жизнена катастрофа, Лвов се опари, като взе цялата власт в свои ръце — измести опитния, но нерешителен командуващ. Тогава, до самия момент на катастрофата, Лвов бе съвсем доволен от положението, при което всъщност той командуваше сам, а забравилият своите права, нерешителен човек изпълняваше ролята на негов съветник. Но сега, когато споменът за тая катастрофа вече две години като сянка следваше Лвов по всички фронтове, на които го изпращаха, той, напротив — вече се страхуваше, че край него ще воюва недостатъчно взискателен човек, неспособен да прояви волеви качества и да доведе докрай операцията. А тъкмо такъв му се струваше командуващият фронта.
Да, беше време, когато Лвов благодарение на положението и самочувствието си можеше да се реши да измести командуващия и да вземе всичко в свои ръце. Това време в армията бе минало и няма признаци, че може да се върне. Но все пак Сталин го е изпратил тук, и, значи, продължава да се надява на него. Тревогата, че командуващият няма да се справи с фронта в бъдещото настъпление, а той Лвов, ще присъствува на всичко, след като вече е закъснял да поправи положението, го измъчваше непрекъснато през последните дни.
У него бе назряло решение да пише за това на Сталин, като едновременно постави въпроса и за все още отсъствуващия командуващ армия. Решението бе взето, но все пак той седеше сега на масата, пред него лежаха бележникът и моливът, с които трябваше да напише писмото — седеше и не можеше да застави себе си да го напише. Пречеше му мисълта за възможните последици.
Ами ако изведнъж Сталин не го разбере, ако не поиска да го разбере?
Катастрофата през четиридесет и втора година, когато отначало бе изместил командуващия фронта, а после провали операцията, беше трагедия за самия него.
Когато тя стана, той направи всичко, каквото зависеше от него, за да спаси всички, които още можеха да бъдат спасени. При това толкова малко мислеше за собствения си живот, че по-късно за него говореха като за човек, който бе търсил смъртта. Това не беше вярно. Той не търсеше смъртта, защото не мислеше нито за себе си, нито за онова, което ще стане с него после.
Катастрофата беше от такъв мащаб, че Лвов можеше да очаква за себе си всякакви последици. За него те не бяха никак страшни в сравнение с това, че не е оправдал надеждите на Сталин, че го е подвел.
И когато го свалиха от длъжност, понижиха го в чин и го изпратиха на фронта като член на Военния съвет на армия, всички тия промени в служебната му съдба бяха за него нищо в сравнение с надеждата, че Сталин все пак не го е зачеркнал, оставил го е сред ония, които можеха да потрябват.
Дадоха му служба десет пъти по-малка от предишната, но тя му бе поверена лично от Сталин. Защото след всичко случило се само Сталин можеше да реши как да постъпят с него.
Той знаеше какво очакваха от него ония, които не го обичаха и не го разбираха — очакваха, че сега ще стане по-тих от водата и по-нисък от тревата.
Но въпреки очакванията им той остана верен на себе си. И когато отиде да работи като член на Военния съвет на армия, намирайки се в най-неизгодно положение, той все пак и почти веднага писа на Сталин за нередностите, които бе видял на фронта и които бяха съществени не само за тяхната армия, но и изобщо за воденето на войната. Писа му и направи свои предложения, част от които бяха приети.
Сталин не поиска да го види след оная катастрофа. Не можеше да му прости. Но четеше всичко, което му пишеше Лвов, и когато смяташе за нужно да вземе мерки, взимаше ги. И след като в продължение на няколко месеца Лвов бе член на Военния съвет на армия, назначи го за член на Военния съвет на фронт.
И изведнъж през четиридесет и трета година на Лвов за пръв път се стори, че Сталин престава да го разбира. Във всеки случай така, както го разбираше по-рано.
По-рано, като се опираше върху доверието на Сталин, той си бе присвоил правото да не се доверява на никого. Така виждаше своята роля и сам се нагърби да я играе. Смяташе собственото си недоверие към хората за норма на политическия живот, без значение кой е насреща му, и информираше Сталин за всичко, върху което трябваше да се обърне внимание, за всичко, което можеше да събуди недоверие към един или друг човек, което изискваше повишена бдителност или усилен контрол.
Той не измисляше отрицателните факти, но в събирането им бе старателен и непреклонен, като смяташе, че сами по себе си фактите не се делят на заслужаващи и незаслужаващи внимание, защото всеки от така наречените дребни факти в определена обстановка може да добие голямо значение.
Ако хората не допускат големи, сиреч съвсем очевидни грешки, значи, допускат дребни, сиреч не съвсем очевидни. Иначе не може. И тия не съвсем очевидни грешки, които също могат да станат опасни, трябва да се търсят и намират.
Когато в началото на четиридесет и трета година стана член на Военния съвет на фронт, той побърза да пише на Сталин за грешките на командуващия фронта — първо за така наречените „дребни“.
След два месеца го отзоваха от тоя фронт и го пратиха на друг. Както научи по-късно, командуващият фронта се оплакал на Сталин и го помолил да реши кой от двамата ще остане на фронта — той или членът на Военния съвет Лвов. По всичко личи, че двамата не ще могат да работят заедно.
Почти същото се повтори на следващия фронт. Той не намери общ език с командуващия. Не за пръв път. В живота си не го намираше и с другите. Не го търсеше, а и не смяташе, че търсенето на общ език е част от работата, която му е възложена. Чисто и просто непреклонно донасяше за всички недостатъци, грешки и нарушения, които виждаше в чиято и да било дейност. Пишеше и за користни, морално нечисти постъпки на едни или други хора. Или за нещата, които смяташе за такива постъпки. И в резултат след пет месеца отново се озова на друг фронт. На тоя, третия фронт, пак не намериха общ език с новия командуващ. Поставиха едновременно въпроса пред Сталин и тоя път бяха свалени двамата.
Фронтът, който преди месец и половина бе разделен на два, беше за него четвърти подред, а тоя — пети. Но самият той си оставаше такъв, какъвто беше. Никога не отстъпваше, не се вразуми. Пишеше на Сталин всичко, което смяташе, че е длъжен да напише, независимо от последиците.
Не промени нито принципите, нито отношенията си с хората. Навсякъде и винаги живееше и работеше не заедно, а отделно от командуващите. Не се сближаваше с тях, не търсеше лесен живот. Веднага щом пристигнеше, даваше да се разбере: няма да прави отстъпки на другите, не иска и от тях.
Смяташе, че се държи така, както трябва да се държи човек, който въпреки всичко не е загубил доверието на Сталин и е длъжен да оправдава това доверие навсякъде, с цената на всичко.
Но колкото повече време минаваше, толкова повече тук, на фронта, с него ставаше нещо нередно. Той не разбираше докрай точно какво, но смяташе, че всичко това става само защото Сталин е престанал да го разбира. А защо е престанал? Защо в началото на войната, в най-тежките дни, когато нещата вървяха по-зле, несравнимо по-зле, той изглеждаше на мястото си? А сега, когато въпреки всички недостатъци нещата вървяха много по-добре, сякаш е станал по-лош, не е на мястото си! Защо? Или всичко, което правеше, което по-рано се смяташе за толкова нужно, сега пак е нужно, но вече не толкова? Защо сега все по-често оставяха без внимание едни или други негови донесения за пропуски и нередности? Кога, къде и как започна това?
Като си спомняше сега всичко, което бе станало с него през последната година и половина, той добре, дори твърде добре разбираше цялата опасност, която можеше да крие за самия него това писмо до Сталин за пожеланието да бъде сменен командуващият фронта, а също и един от тримата командуващи армии.
Понеже почти никога и на никого не бе вярвал докрай, сега изживяваше несподелена с никого трагедия, като не разбираше защо Сталин вече му вярва по-малко от преди. И наопаки — повече от всякога вярва на хората, които въпреки всичките си победи и познания във военното дело си остават сукалчета в политиката в сравнение с него, Лвов.
Защо? Какво се е променило?
Колко просто би било сега да отстъпи! Каква съблазън се крие в примирението с обстоятелствата, в които се бе озовал! Колко лесно е да намери самооправдание: щом не ми вярва — няма нужда, щом не се съобразява с мене — няма нужда.
Той помисли за това и с презрение към хората, за които подобни разсъждения са по-важни от всичко останало. Помисли, притегли към себе си бележника, сложи очилата, взе молива и с резкия си, едър почерк написа най-отгоре на листа: „За др. Сталин“.
Така му бе писал винаги — и през двадесетте, и през тридесетте години, и сега. „За др. Сталин“ — без малкото и бащиното име. Малкото и бащиното име — всичко това са по-късни навици на другите, отпосле дошлите хора. А в неговото отношение към Сталин още се бяха запазили навиците от ония, двадесетте години, когато едва започваше да работи със Сталин, беше край него и от него се учеше да работи.
„За др. Сталин“ — написа той отгоре и още веднъж повтори същото в текста.

„Др. Сталин, смятам за нужно да Ви съобщя…“



Шеста глава

Командирът на 332-ри стрелкови полк, героят на Съветския съюз подполковник Илин се връщаше в щаба си заедно с майора от оперативния отдел на армията, с когото цял ден, от сутринта, бяха пълзели по предния край на полка, успоредно с блатистата лъка на река Проня, на петдесет километра от Могильов. Петдесет, ако се смята по права линия; когато тръгнем да настъпваме, естествено ще бъдат повече…
Цял ден бяха вървели пеша, а сега се връщаха на коне. Илин бе заповядал да изпратят привечер два коня с коневод; левофланговият батальон бе разположен в гора и пътят оттам до щаба не можеше да се наблюдава.
Наистина няколко пъти в денонощието германците откриваха обезпокояващ огън с едно-две оръдия. Но след като бяха стояли цял месец в отбрана, в полка вече знаеха през кои часове и в кои квадрати стрелят най-често. А останалото е въпрос на случайност.
Времето беше облачно, но топло, прахта по пътя се бе слегнала от падналия привечер дъждец и след уморителния ден беше приятно да се прибираш в къщи, в щаба, на бърз, обязден кон. През зимата, като стана командир на полка, Илин веднага заповяда да сменят крантата, която беше на предшественика му. Щом му се полага кон, той трябва да бъде добър. А Илин обичаше и умееше да язди. Той изобщо не обичаше да не умее нещо.
От сутринта, когато му съобщиха по телефона, че в полка идва офицер от оперативния отдел при щаба на армията, Илин беше в лошо настроение. Откъдето и да дойде офицер от оперативния отдел — от корпуса или от армията — прието е да се смята, че ще ти помогне да командуваш полка. На фронта всички само това и правят — помагат един на друг. Дори когато си пречат, пак се смята, че си помагат.
Илин си имаше грях — не обичаше да му помагат. Командирът на полка и без това не е сам — има си щаб, заместници, цялата оная помощ, която му се полага по щат. А ако освен нея непрекъснато му помагат и отгоре — работата е лоша!
Така мислеше Илин, който на своите двадесет и четири години вече пети месец командуваше стрелкови полк. Мислеше не от младежка жар — след три години война не се чувствуваше млад — а просто знаеше от опит: командирът на полка не е стобор; ако сам не стоиш на краката си, с нищо не могат да те подпрат — напразни старания!
Преди седмица в полка бе станала неприятност. Смятаха ги за образцови не само в дивизията, но и в армията, и изведнъж се препънаха на равно място. Веднага в полка зачестиха проверяващите. Откъде само не идваха! Веднъж дойде дори заместник-командуващият по тила. Илин беше измъчен от тия проверки, но като видя днешния майор, зарадва се и отхвърли предварително приготвеното в себе си недоброжелателство. Тоя път от оперативния отдел на армията бе дошъл другарят на Илин от сталинградските боеве, бившият му батальонен командир Синцов. Илин бе чувал за Синцов, че като се върнал след раняването си, започнал да работи в щаба на армията, но през цялото време нито веднъж не го бе виждал в своя полк. И мислеше, че заради протезата на лявата ръка сигурно го държат само на канцеларска работа.
Оказа се, напротив, че Синцов обикаля много из частите. Но все в други дивизии. И ако не се бил разболял от жълтеница майор Заварзин, който обикновено идваше при Илин, нямаше да се срещнат и днес.
— Едно хубаво нещо поне е направил: навреме се е разболял — каза Илин за Заварзин.
— Както виждам, не го обичаш? — попита Синцов.
— Изобщо не обичам тия като вас, наблюдаващите.
— Ясно — засмя се Синцов. — Всички, които са в строя, са ангели, а всички, които са по щабовете, са вещици, само че с панталони. Нека оставим тая вечна тема. По-добре разкажи за полка: кои от познатите са тук и кои ги няма.
Тоя разговор, започнат сутринта, не бе свършил и сега, когато се връщаха в щаба на полка. Разбира се, през деня се занимаваха не само със спомени. Илин му показваше предния край на полка, а Синцов гледаше — проверяваше. Как се наблюдава предният край на противника, какво се наблюдава и как се фиксира? И как се изпълнява дадената преди две седмици строга заповед за стабилен режим на огъня и на движението в наблюдаваната от германците зона — колкото хора са се появявали вчера, толкова да бъдат и утре, по същото време и на същото място. А стрелбата да не е нито по-рядка, нито по-честа, отколкото вчера и завчера.
Тая строга заповед означаваше, че предстои настъпление. В тила се води подготовка, а предната линия трябва да живее нито по-тихо, нито по-шумно от по-рано, та германците да не забележат промените. Илин изпълняваше заповедта с цялата педантичност, на която беше способен, и още от сутринта се надяваше, че Синцов няма да открие никакви нарушения. Така и стана — затова пък им остана време за разговори на други теми: и там, в батальоните, и сега, когато вече се връщаха. Коневодът яздеше в тръс на двадесет крачки зад тях, а наоколо цареше предвечерна тишина.
Още от сутринта Илин наблюдаваше как Синцов си служи със сакатата ръка. От палеца бе останала само долната фаланга, а другите четири пръста изобщо ги нямаше. Вместо тях му бяха сложили железни, твърди, облечени в черна кожена ръкавица. Може и да не са железни, но е някак неудобно да го попиташ от какво са. С остатъка от палеца притиска вилицата към ръкавицата и яде. С него разкопчава и планшета, когато вади картата.
Сутринта Илин попита, като имаше пред вид ръката:
— А кон можеш ли да яздиш?
— Разбира се — каза Синцов.
Илин го наблюдаваше, наблюдаваше и в края на краищата забрави да мисли за това. Чак сега, когато наближиха брода, погледна Синцов — как ли ще се справи? И нищо, справи се, накара коня да премине рекичката.
„Да, изглежда че е свикнал“ — помисли си Илин за Синцов, макар че не можеше да си представи как сам би свикнал с такава чужда китка. А Синцов е свикнал, сякаш така трябва. Как иначе ще живее на фронта с такава ръка? Иначе не може.
— Свикна ли? Не ти ли пречи? — попита Илин гласно, когато преминаха рекичката. Почувствува, че сега може да го попита за това.
— Трудно е да се каже, че съм свикнал… Но не ми пречи на работата. Макар че, когато по настояване на командуването ме взеха в оперативния отдел, не ми се зарадваха много. Още първия ден влязох случайно и чух да казват: „Натресоха ни го на главата и сега има да къса картите с тая щипалка.“ Оттогава внимавам, не ги късам.
— А как е самата ви работа? Харесва ли ти?
— Друга не са ми предлагали — каза Синцов. — Цял месец се борих да не ме освободят от армията, цял месец ги придумвах да ме пуснат на фронта. След това където и да ме бяха назначили, пак щях да съм благодарен! А ти какво, да не мислиш, че оперативният отдел е току-така, може и без него? Изкомандуваш — и тръгвайте?
— Може ли някой да тръгне без вас! Без вас сега дори да поиска човек, крачка не може да направи! Благодаря ти, че ми напомни — засмя се Илин.
— Че как иначе! Щом на такава служба, трябва да доказвам, че съм нужен!
— Че сте нужни, нужни сте. Само че пита се: къде, кога и колко? А то се случва да тормозите хората и тогава, когато е съвсем излишно.
— Колкото ти заповядат, толкова ги тормозим. Да не мислиш, че е лесно да се тормози такъв като тебе? А има и по-лоши.
— Какво ми е лошото на мене? — разсмя се Илин.
— Лошото ти е, че сигурно обичаш така: заповядали са ти, изпълнил си заповедта, докладвал си. А никак не обичаш да присъствуваме и ние, докато изпълняваш заповедта. Май не обичаш и друго — без да те питаме, да докладваме, как вървят работите при тебе. Това ти е лошото. Какво хубаво има в тебе от наше гледище?
Синцов започна толкова сериозно, че Илин не можа веднага да долови иронията. Но после разбра и се засмя:
— А добри намират ли се?
— Намират се и добри — в същия тон каза Синцов. — Още неполучил заповедта, и вече гледа — къде са ония, които ще помагат, ще поддържат духа, ще оправят положението? Къде са, а ако ги няма — кога ще дойдат? Ей такъв човек е добър за тия като нас! Можем и съвет да му дадем, и оперативните си способности да приложим, и да докладваме после, че сме помогнали и сме подсигурили работата. С такъв човек и ние има какво да покажем. А с тебе? Чушки?
— Нима при вас наистина мислят така?
— Различните хора мислят различно. Ама и вие сте различни. Сред вас има такива, че ако не им дадеш патерица, ще закуцат. Ако не провериш донесенията му, ще излъже. Не е ли така?
— Би ли дошъл при мене за началник-щаб? — изведнъж попита Илин.
— Мислех, че си имаш.
— Имам. Но ти ми отговори. Ако мястото се освободи?
— С „ако“ работа не се върши — сърдито каза Синцов. — Като се освободи, тогава ще говорим.
— Тогава ще е късно. Аз ще съм тук, а ти там…
— Добре де, бих дошъл. — Синцов спря коня. — А после какво? Защо ме попита?
— Иска ми се да служим заедно.
— Да допуснем, че и на мене ми се иска. Отдавна бих напуснал оперативния отдел, но ми е неудобно да се натрапвам на хората с тая ръка. Само че не виждам смисъл в нашия разговор. Не е красиво да приказваме така, след като началник-щабът ти е жив.
— Защо да не е красиво? Да не би случайно да го пращам на смърт, а? Сам е подал рапорт, иска да напуска, от командира на дивизията знам.
— А защо иска да напуска? — попита Синцов. — Кадрови офицер, прави впечатление на разумен човек и вече е на възраст. Може би му доказваш, че си с характер?
— Нищо не му доказвам — рече Илин, — но че съм с характер, това е истина. Знаеш ли как стана тая работа: когато Туманян от полка отиде за началник-щаб на дивизията, останахме аз и тоя Насонов. Аз съм заместник по строевата част, а той — началник-щаб. Той е кадрови офицер, по звание вече подполковник, аз съм майор и съм израснал тук, в полка. Смяташе, че ще назначат него за командир на полка, а назначиха мене. Не съм му копал гроб, но щом назначиха мене, значи, аз ще командувам, а той ще се подчинява. Опитен човек, но е слабо подвижен. А на всичко отгоре си втълпи: защо Илин, а не аз? От тая мисъл всичките му други колелца престанаха да се въртят. Сега въпросът вече е решен — ще напуска. Може би ще стане заместник по тила в нашата дивизия. А ние с тебе, ако дойдеш, ще поработим с полка, ще го направим най-добър в цялата армия!
В Илин открито бликна онова младо буйно, двадесет и четири годишно, което все пак живееше в него въпреки самочувствието му на зрял човек.
Синцов се усмихна.
— Може би ако помоля да ме пратят в строя, ще ми дадат по-голяма длъжност, отколкото ми обещаваш ти? Все пак цяла година съм в оперативния отдел!
Но Илин не долови иронията и каза бързо и разпалено:
— Ако ти дадат нещо повече, отивай, ще те разбера.
— Пошегувах се. Какво ти повече! На фронта не може да се усвои всичко изведнъж: докато набираш опит в една област, губиш го в друга. Напротив, доволен съм от думите ти.
— На връщане кажи за нашия разговор на командира на дивизията. Като на близък. Нали ти е шурей.
— Отдавна беше, вече е потънало в забрава — каза Синцов.
— Е, та какво? Нали пак сте другари? И не става дума да отидеш от предната линия в тила, а обратно.
— Ако обстановката позволи, ще му кажа — обеща Синцов.
— Как е твоята… — Илин помисли за Таня и малко остана да каже „жена“, но се спря. Какво ли не става на фронта! Тогава, в Сталинград, мислеха да се оженят, а може после да е станало другояче… — Как е твоята Татяна?
— Още през март я изпратих от фронта. Роди момиче.
— Излиза, че не сте си губили времето! — неловко каза Илин и като съзнаваше, че е бил нетактичен, се изчерви.
Но Синцов дори не забеляза нетактичността на думите му. Всичко, което беше и преди заминаването на Таня, и сега, бе толкова сложно, че ако заприказваше откровено с Илин, щяха да са нужни дълги обяснения.
— А ти как си?
— Карам криво-ляво. За повече няма време — каза Илин. — Службата е такава — полк. След войната ще наваксам, за цялата война изведнъж.
Няколко минути двамата мълчаливо яздеха покрай рано и гъсто раззеленилата се гора. Пролетта беше дъждовна и топла и горският листак беше по-гъст, отколкото е обикновено по това време.
— По тия места през юли четиридесет и първа излизахме от обкръжение със Серпилин. — Синцов продължаваше да гледа края на гората. — Одеве, когато бяхме във втория ти батальон, там, дето ручеят се спуска към оврага, дори ми се стори, че тъкмо по тоя овраг вървяхме тогава към шосето за Кричев.
— Какво се чува при вас за командуващия, ще се върне ли, ще му позволи ли здравето? — попита Илин. И във въпроса му заедно с човешкото съчувствие се долавяше и нотка на онова низово, войнишко равнодушие към възможността за промени там, горе, което неволно, само по себе си се поражда и от редките срещи с голямото армейско началство, и от мащабите на дистанцията между тебе и него.
— Казват, че трябва да се върне. Досега за нищо друго не е ставало дума.
— Ако се върне, сега ще настъпва по познати места, това е добре — каза Илин, като се бореше с желанието си да попита Синцов: как мислиш, кога все пак ще започне?
Дори и да знаеше, Синцов пак не можеше да отговори на тоя въпрос: за тия неща не се приказва. А изобщо е ясно, че настъплението наближава. Илин вече много пъти си представяше как ще стане всичко. След продължителното стоене на предната линия в последния момент тяхната дивизия най-вероятно щеше да бъде сменена и изтеглена във втория ешелон. Вече бе ставало така, но Илин не искаше дори да мисли за това. Според неговия план трябваше да стане обратното: ще уплътнят фронта вдясно и вляво с други части, дивизията им ще остане на острието на пробива, а неговият полк — в първия ешелон.
— През нощта на двадесет и седми се измъкнахме от Могильов през Днепър, а на тридесети всички, които останаха живи, бяха вече тук — отново си спомни за миналото Синцов.
— Не е лошо и обратното — за три дена да стигнем оттук до Могильов — каза Илин. — Но докато се доберем до Днепър, водните прегради следват една подир друга. И всички, сякаш нарочно, имат женски имена: Проня, Бася, Фрося, Маруся.
Синцов се усмихна. Фрося и Маруся — такива реки тук нямаше, но Проня и Бася действително съществуваха и за форсирането им се отделяше доста място в предварителните планове, които оперативният отдел обмисляше от различни страни.
Двамата яздеха рамо до рамо и мислеха един за друг. Илин мислеше защо Синцов не поиска да говори за своята Татяна. Заминала си и родила. Не каза нито дума повече. Може би нещо при тях не е в ред? Мълчи, човек с характер. А и може ли без характер да се върне на фронта с тая ръка? Каза, че е изпратен в дивизията за три дена — по един за всеки полк. Трябва да го задържи тая нощ при себе си, а на сутринта да го изпрати при съседа. Като остане да нощува, ще поприказваме. Стига само пак да не се домъкне някой, както миналата седмица членът на Военния съвет на фронта.
Като си спомни за това посещение, което бе завършило с големи неприятности и за самия него, и за полка, Илин се намръщи, сякаш го болеше зъб. Беше обидно до сълзи, че тъкмо при тебе, в най-добрия полк не само в дивизията, а и в корпуса, при тебе, с твоя навик да живееш без мъмрения, в една рота всичко се бе струпало като напук: командирът на ротата беше болен, а старшината забърка голяма каша, войниците от бойното охранение останаха без храна. Позор не само за полка, а и за цялата дивизия. И трябваше да дойде чак членът на Военния съвет на фронта, за да се разбере всичко!
Илин погледна изкриво Синцов и си помисли: „Интересно дали знае?“
— Научи ли какво стана при нас?
— Научих.
— А аз мислех, че не си, щом не питаш.
— Какво има да питам? Когато при добрия командир на полк стане такава засечка, това е нещо като заблуден куршум. Защо да питам откъде и как? Нали затова е заблуден.
— По въпроса за добрия командир на полк сега има да си помислят — горчиво каза Илин. — По-рано бяха на мнение, че е добър, но могат и да го променят.
— Ако го бяха променили, нямаше да го оставят в полка. Щом са го оставили, смятат, че е добър.
— Вярваш ли — каза Илин, — когато стана тая работа, две нощи изобщо не можах да заспя. Мислех си: но как е възможно?
— Защо да не вярвам? Щом си научил, че войниците са останали без храна, редно е да не можеш да спиш. Още повече, едва ли си се тормозил сам. Сигурно и подчинените не си оставил да спят?
— Не ги оставих.
— Така си и помислих — каза Синцов. — Да не мислиш, че не те помня? Помня те.
Илин кимна. Той знаеше, че на подчинените не им е леко да служат с него, някои дори смятаха, че им е много тежко. И се гордееше, че имат такова мнение за него, считаше това похвала за своята строгост.
Думите на Синцов засегнаха самолюбието му, но му харесаха с откровеността си. Добре ще е, ако Синцов наистина дойде в полка като началник-щаб. Илин не се страхуваше от упоритите подчинени, от ония, които не се огъват лесно. Страхуваше се от другите, които се огъват. Който се огъва пред тебе, ще се огъне и пред бедата. Като стана командир на полка, Илин веднага издигна на своето място за заместник по строевата част най-упорития от батальонните командири — Чугунов. Издигна го, макар да се бе карал с него още в Сталинград, когато Чугунов беше командир на рота, защото знаеше, че пред германците е още по-упорит, отколкото пред началството.
„Интересно за какво са му дали четвъртия орден — като гледаше Синцов, помисли Илин, който винаги забелязваше кой колко ордена има. — При Сталинград дойде в батальона с два. За третия пишеше в една от заповедите — за пленен генерал. А четвъртият откъде е?“
— Кога получи Звездата?
— През зимата — каза Синцов и, кой знае защо, се засмя.
— Защо се смееш? — попита Илин.
— Така на. Даже и не светеше, а после сама падна от небето. Помниш ли, през февруари завзехме плацдарм на Слюдянка, а не можахме да го разширим?
— Помня.
— Пратиха ме в двеста и втора дивизия — смяташе се, че тя вече трети ден настъпва — да проверя лично къде е предната линия. Проверих по корем. И веднага отидох да докладвам на нашия Бойко, началник-щаба. Според моето донесение, където си бяха, там и стояха. А при него — според всички други данни — се бяха придвижили, колкото е заповядано. Известно е на кого се вярва в такива случаи — на оня, който е отскочил най-далече по картата. А не може да се провери отново. Виелица, радиостанциите не се чуват, телефонната връзка е прекъсната. Бойко ми казва: „Отстранявам ви! Не вярвам, че сте били на предния край! Ще ви дам под съд за лъжливо донесение!“ И заповядва по телефона: „Свържете ме с прокурора.“ Идва комендантът на щаба: „Елате с мене.“ Отвежда ме в караулното помещение, заповядва ми да дам нагана си и веднага ме слага под арест в ъгъла под охрана на един червеноармеец.
Седя час, два. Идва комендантът, отключва чекмеджето на масата, връща ми нагана: „Вървете.“ — „Къде?“ — „Заповядано ми е да ви дам оръжието и да ви кажа да се върнете в оперативния отдел.“ А след месец в поредния списък заедно с другите и на мене дадоха орден. Сам Бойко бе написал заповедта.
— Извинил се е с тоя орден — каза Илин.
— И аз така смятам. Не съм чувал други извинения от него.
— Излиза, че и при вас понякога е доста напечено — каза Илин. — Чувах командира на дивизията да казва за началник-щаба, че е строг.
— Строг е, когато лъжат. А изобщо е силен. Справедлив и трудолюбив. И здрав като бик. Това също има значение. И е млад. Само три години е по-възрастен от мене. Роден е през девета. На тридесет и пет години е генерал.
— Да, това е то да се издигнеш! — с някаква радостна завист каза Илин, като навярно помисли за самия себе си — кога и как ще успее да стане генерал.
Те продължаваха да яздят един до друг, кон до кон, и Синцов под око поглеждаше към Илин — дребничък, възслабичък, дългонос, здраво седнал върху своя голям червеникав жребец, за който сутринта бе казал, че го е взел от разузнавачите. Както и да му омотавали муцуната, жребецът все цвилел — не ставал за разузнаване!
Но сега на Синцов се стори, че Илин сигурно е избрал тоя кон и заради ръста си: струва му се, че е по-висок, когато го е яхнал. Продължава да страда заради ниския си ръст.
Той гледаше Илин и си мислеше, че всъщност не бяха служили чак толкова дълго заедно. Бе дошъл в батальона след болницата, на девети януари вечерта, в навечерието на настъплението, а предаде на Илин батальона след раняването си на втори февруари сутринта. Цялото им познанство продължи двадесет и пет дена. Но през тия двадесет и пет дена достатъчно добре бе опознал Илин. Особено бе запомнил един от първите им откровени разговори, когато Илин му обясняваше защо, след като е чувствувал в себе си военно призвание, не е постъпил във военно училище след прогимназията. Тъкмо тая пролет умрял баща му и той вече не можел да замине в друг град и да остави майка си и трите си по-малки сестри. Наложило се да тръгне в педагогическото училище там, в техния районен център, а вечер да припечелва допълнително за семейството. Но когато свършил и станал учител, вече бил решил след три години, като го вземат в армията, да остане завинаги в нея. И животът сам побързал да му помогне: през август тридесет и девета излязъл законът младежите да постъпват в казармата не на двадесет и две, а на деветнадесет години. Илин отишъл в армията и срещнал войната край Тираспол като старши сержант, писар в щаба на дивизията. А след това самата война не го оставяла да губи време.
В кипежа на голямата война малкият Илин бързо се издигаше все по-нагоре и по-нагоре. Като писар автоматически замести убития началник-щаб на батальона, преди още да е получил лейтенантско звание. После замести ранения Синцов като командир на батальона. И както първия път, отначало само изпълняваше длъжността, утвърдиха го по-късно; от младши лейтенант изведнъж го направиха старши, прескачайки едно забавило се повишение. На Курската дъга беше батальонен командир. В първия ден на боевете пусна германските танкове, а пехотата не пусна. Колкото и да се връщаха, колкото и да газеха танковете, той не излезе от окопите и не побягна, остана на мястото си. Когато германската пехота повторно се приближи, отново: по пехотата — огън! И така четири пъти. Докато се стъмни и от полка допълзяха със заповед: ако сте живи, оттегляйте се.
За това после писаха и в армейския, и във фронтовия вестник. Четирима души от батальона станаха герои на Съветския съюз: трима мъртви и един жив — Илин. Едновременно герой и капитан. След три месеца Туманян го взе при себе си за заместник по строевата част. А после, през зимата, остана за командир на полка вместо Туманян — майор! А след последната, майската заповед беше вече подполковник.
Напредваше бързо, но едва ли му бяха дали нещо повече, отколкото заслужаваше. Разбира се, фактът, че беше герой, изигра известна роля за издигането му. Но достатъчно ли е това на фронта? Може и да си герой, но щом си слаб като командир, само защото си герой, сега няма да те издигнат. Ако е за наказание, може да се замислят. Но да те издигнат — няма! Каква полза.
Синцов мислеше за Илин без завист. Толкова много е преживял през войната, че не му е много нито полкът, нито званието подполковник, нито Звездата на гърдите. Всичко му дадоха и правилно постъпиха. И ако на Илин му бе провървяло в нещо на фронта, то е, че е не само жив, но и нито веднъж не е раняван. Нито веднъж през цялата война не е губил време за нищо друго: освен за войната. Нито за прехвърляне на друго място, нито за престой в тила, нито за болници. Просто изкара и трите години без драскотина, не като тебе. Тфу, да не му е уроки!
Войната си продължава. И в нея хората или умират, или растат като Илин. „Макар че има и друго: войната си продължава, а хората си стоят. Тя ги мъкне след себе си, а те не искат и да знаят: с гърба напред, а с поглед назад, към миналото.“ — усмихнат помисли Синцов и изведнъж попита:
— Стана ли на двадесет и пет?
— Зависи за кого — каза Илин. — За другите, щом съм роден през деветнадесета година, значи, съм на двадесет и пет. А за себе си съм още на двадесет и четири. Искам още пет месеца да поживея млад!
Той се усмихна, но в думите му се долови нещо сериозно. Навярно сам си водеше сметка: какво е успял и какво не е. А може би ревниво си мислеше: дали в армията няма командир на полк, по-млад от него? Макар че сега сякаш нямаше. Имаше един в двеста и втора дивизия, но го убиха през зимата, в ония зимни боеве на Слюдянка.
„Честолюбив е и си знае цената. Но това не му пречи да бъде човек.“ — помисли Синцов и си спомни един случай в Сталинград, който беше на пръв поглед незначителен, но му бе разкрил много неща за Илин.
Веднъж, вече към края на боевете, когато устроиха командния си пункт в едно мазе, където по-рано е бил щабът на германска дивизия, той влезе и чу как Илин чете на глас някакъв документ от ония, които германците бяха оставили навсякъде след себе си: и по масите, и под масите. И доколкото можеше да съди Синцов, Илин четеше документа доста бързо, без да се запъва.
— Излиза, че знаеш немски? — попита Синцов. — Защо си крил досега?
— Нима това е знаене? Просто исках да видя дали мога да го прочета. Там у нас в Балашов живееха много германци от Поволжието и в педагогическото училище учех с тях. Заслушвах се в езика им…
Тия думи разкриваха целия Илин, целия му характер. Рибочкин знаеше петдесет думи и вече се нагърбваше да превежда при разпита на пленниците. А Илин — не! Знаеше много повече от Рибочкин, но нито веднъж не бе казвал. Не искаше да се черви със слабите си познания нито пред германците, нито пред своите. А насаме четеше германските документи, проверяваше какво може.
— Откакто не сме се виждали, напредна ли с немския, а? — попита Синцов, като си спомни това.
— Не толкова добре — каза Илин, — но малко по-добре, отколкото тогава, след Сталинград — Каза го доста свободно и сам се разсмя от това. — Като влезем в Германия, ще ми върши работа. Откакто съдбата отново ни събра със Завалишин, уча се от него, намираме време.
— Откъде намирате, крадете от съня си, така ли? — усмихна се Синцов.
Илин кимна. Можеше и да не го пита. Разбира се, че крадат от съня си. Откъде другаде могат да намерят време командирът на полка и заместникът му по политическата част. На тия длъжности порядъчните хора имат малко свободно време.
Като спомена за Завалишин, Илин каза, че без малко отново щели да изтеглят заместника му в седмия отдел на политуправлението на фронта, както тогава, след Сталинград. Едва се отървал.
Синцов още не знаеше тая новина за Завалишин. Тогава, след капитулацията на германците, бяха взели Завалишин за два месеца да работи с пленниците, но той бе издействувал да го върнат в строя. И стана така, че дори го повишиха. Отиде в седмия отдел като заместник по политическата част на батальон, а се върна като заместник на полк.
— Страхувах се, че ще ми го вземат — каза Илин за Завалишин като за нещо толкова свое, което не може да се отнеме на човека. — Стремя се да не проявявам слабост към никого, а към него проявявам.
Синцов вече бе забелязал, че Илин се стреми да не проявява слабост към никого. В ролята си на офицер от оперативния отдел той твърде често бе ходил при различни командири на различни части и умееше да долавя показната афектация — всички тия набързо викнати: „тъй вярно“, „ясно“, „слушам“, с които утешават слабите, ненаблюдателни началници — от оная действителна напрегнатост, която се проявява у подчинените при общуване с наистина строг и познаващ до тънкост работата си командир.
В полка на Илин не само заставаха мирно, а изпълняваха онова, което е заповядано. И не бяха свикнали нито да повтарят, нито да изслушват два пъти едни и същи заповеди. Това личеше и от поведението на самия Илин, и от поведението на подчинените му, и дори от факта, че след като бе взел дистанция от двадесет крачки, коневодът през целия път изобщо не я наруши.
„А си на двадесет и четири години…“ — помисли Синцов за Илин и изведнъж попита:
— На колко са сега сестрите ти?
— Най-голямата е на деветнадесет, средната — на седемнадесет, а най-малката — на шестнадесет. Сестрите ми са красиви. Аз съм се метнал на татко, а те на мама. Страх ме е само, че войната ще ги остави без съпрузи. След такава война не можеш омъжи и трите си сестри.
— Едва ли — каза Синцов.
— А знаеш ли на колко е сега майка ми? — каза Илин. — На четиридесет и три години. Родила ме е на деветнадесет. А на тридесет и пет остана вдовица. През четиридесет и първа, когато служех в Тираспол, ми прати писмо — искаше благословията ми да се омъжи повторно.
— Как така благословията ти? — попита Синцов.
— Ако й бях дал да разбере, че съм против, нямаше да се омъжи.
— Благослови ли я?
— Разбира се. Беше само на четиридесет. И познавах тоя човек… През май пожелах на майка ми щастие с новия мъж, а през септември, когато й писах, че сме излезли от обкръжение, получих отговор: „Благодарна съм, че поне ти си оцелял. А Фьодор Иванович загина, пратиха ми съобщение.“ През тридесет и девета, когато отивах в казармата, беше още млада и красива. Оттогава не съм я виждал. Макар че в Сталинград бяхме близо до нея. На двеста версти.
— Не си ми казвал тогава.
— Защо да се тормозя напразно? Кой щеше да ми даде тогава отпуска? Миналата седмица писах на най-голямата си сестра, тя работи в пощата: щом още няма закон да ви взимат, доброволно иди в армията, като свързочничка. Дойдеш ли на фронта, ще те омъжа. Само тук е възможно… Какво се смееш? Да не мислиш, че са малко тия, които се стремят да дойдат на фронта по тая причина? И не виждам нищо лошо, ако въпреки всичко служат честно.
— Слушай, Николай. Нима наистина все пак не си имал нищо на фронта?
— Каквото имаше, вече свърши — каза Илин. — А сега нямам и не съм имал от миналата година, когато отново започнахме да воюваме. А ти дъщеря ли искаше? Или син?
— Тя искаше дъщеря.
— Защо дъщеря?
— Не знам — сви рамене Синцов. — Не ми обясни.
— А според мене, по-добре е син — каза Илин. — И без това след войната ще останат повече жени, отколкото е нужно.
Каза го и сам се усмихна на думите си.
— По навик мислим все за войната, да има повече мъже… А като порасне дъщеря ви, всичко ще си е както преди войната…
Синцов не каза нищо, само кимна в отговор и си спомни как се сбогуваха с Таня край армейската авторемонтна работилница. Оттам след час или два трябваше да тръгне камион за Москва — за резервни части. Обещаха да я качат в кабината, но Синцов не можеше да дочака заминаването й — трябваше да изпълнява задълженията си. Тя остана там да чака камиона, а той седна във вилиса и потегли. Тя искаше дъщеря, а на него му беше все едно — каквото е, такова, стига със самата нея да не стане нещо. Тревожеше се за Таня, особено след като започна да се стяга, за да не личи, че е бременна.
Странно беше всичко това: как отначало тя за нищо на света не искаше и му се сърдеше, когато изведнъж й се стореше, че е непредпазлив. А после, след като не се бяха виждали цял месец, изведнъж спокойно каза: „Щом стана така, ще раждам!“
И когато той започна да се обвинява и да се оправдава, че не я е опазил, поклати глава: „Ама че си глупав, дори не разбираш колко съм ти благодарна за това! Искам да бъда жена като всички други… Нима не разбираш?“ И после през нощта, която успяха да прекарат заедно, защото нещата се стекоха добре — единият от двамата съседи на Синцов по землянка замина за предната линия, а вторият отиде да нощува другаде — до сутринта му шепнеше глупости: „Та аз съм нежна, добра, аз съм жена.“ Сякаш той не знаеше, че е жена и че е нежна и добра. Шепнеше му на ухото като нещо най-потайно: „Сега, след като вече знам, няма да изпия нито грам водка, няма да изпуша нито една цигара до края на живота си. Мислиш, не забелязвам, че гласът ми е пресипнал, че съм загрубяла, че мога да изпсувам?“
А после, отговаряйки на въпроса, който бе в душата му от самото начало, каза: „Ще родя, ще го отгледам и ще го оставя на мама, а аз ще се върна при тебе!“
— Ти първо го роди — каза Синцов. — Може и войната да свърши.
— Няма да свърши — каза тя. — А аз се познавам, няма да мога така: ти да си тук, а аз — там. Ако и двамата отидехме там, това вече е друго…
— Защо да говорим глупости — разсърди се той. — Как можем да отидем и двамата там? А сега ти можеш. Кой оставя кърмачето си и заминава за фронта? Това е съвсем нередно.
— Ти поне недей казва кое е редно и кое не е — рече тя.
И той разбра, че става дума за ръката му. Разбра и друго: тя е толкова уморена от войната, че би била щастлива, ако сега и той можеше да тръгне с нея. Но никога няма да каже такова нещо, а и за себе си смята, че излиза само в отпуска от фронта.
Той дълго не можа да дойде на себе си — изненадан бе от отношението й към всичко това. Сякаш изведнъж бе станало нещо, което бе обърнало всичко в нея с главата надолу. По-рано за нищо на света не искаше дете, повтаряше: „Не искам!“ Говореше неприлични неща, като си спомняше миналогодишното си пътуване до Ташкент, разправяше, че в тила сега жените са в изобилие, а мъжете се броят на пръсти — как тогава искаш да те оставя на мира! Да не мислиш, че сред нас няма такива нещастници, които мечтаят поне тук, на фронта, да се почувствуват жени? Тук поне някой ще я погледне. А там няма кой и да гледа!
Говореше за същото, за което днес бе заприказвал Илин, спомняйки си за сестрите си.
Когато през юни миналата година тя се върна след тифуса, след болницата и четиримесечния живот в тила, измършавяла и късо подстригана, и седеше, без да оставя цигарата, и говореше някак другояче в сравнение с по-рано, по-грубо, по-направо, и нарочно се насилваше, за да не покаже слабостта си, на него му се стори, че тя цялата е като незаздравяла рана, а върху раната — коричка.
Тук, на фронта, се бе нагледала на хорската мъка, беше свикнала. А там, в тила, не бе могла да гледа колко тежко живеят хората. Жал й беше за тях, ядосваше се, че не може да им помогне и затова се държеше грубо. Преди всичко с него.
Ядосваше се, че твърде рядко се виждат: ту тя не може да остане при него, ту той не може да отиде при нея. И макар че в това отношение правеше всичко, което бе по силите й, двамата живееха като в различни градове. Без да забравиш другите, на фронта не можеш да бъдеш щастлив. Дори за една нощ. На фронта, щастието винаги е късо, идва само когато си затворил очи за всичко останало, защото другите нямат и това! А през цялото останало време трябва да мислиш какво може и какво не бива да правите, ако искате да останете хора в очите на другите.
Веднъж, изплашена, че е забременяла, тя обвиняваше себе си, че това ще бъде бягство от войната и още какво ли не… И никой не можеше да я разубеди, докато сама не разбра, че се е разминало. А когато разбра, уморено и горчиво, през сълзи му шепнеше: „Сигурно тифусът ми е помогнал да не стане нищо. Толкова кекава съм станала, че сега изобщо няма да имам деца.“
Но после все пак си го спомняше и му го напомняше. Ядно му казваше: „Какво, от фронта ли искаш да ме пропъдиш?“
А на него понякога наистина му се искаше да я пропъди от фронта. За да се страхува само тя за него, а не и той за нея.
Когато той заприказваше за дете, тя сърдито го прекъсваше: „Стига! Ако не мога да родя, след войната ще си вземем от яслите.“ Или като си спомняше, че може би дъщеря му все пак ще бъде намерена, започваше да обяснява колко добра мащеха ще стане тя.
— Трябва да си имаш свое дете — възразяваше той.
— Трябва, разбира се, че трябва — изведнъж се съгласяваше тя. — Нека само свърши войната. Ще живеем някъде заедно и всяка нощ ще се стараем.
От яд към войната нарочно го дразнеше със своята грубост. Но понякога през тая грубост с такава сила проблясваше нежност, че за това той сякаш я обичаше още повече.
— Стига си пушила, престани, чуваш ли! — караше й се той, като виждаше как все свива и свива своите цигари.
— Ще ги оставя… Щом свърши войната, на другия ден ще ги оставя. Или искаш още същия ден да ги оставя?! — казваше тя, като продължаваше да смуче цигарата.
— Цялата миришеш на тютюн.
— Не ме целувай, щом ти е неприятно.
— О, не, не ми е неприятно. Но я виж на какво приличаш! Моля те, остави ги. Та ти имаш…
— Стига си изреждал болестите ми, омръзна ми! Сама знам, че съм прогнила! Зарежи ме, защо съм ти такава кекава! — сърдеше се тя. Сърдеше се и се смееше над собствените си думи и над собствената си злоба и продължаваше да смуче своите цигари.
А понякога изведнъж казваше:
— Що за мъж и жена сме ние с тебе? Така само, като приходящи…
Измъчваше я неестественото положение на жената тук, на фронта. Знаеше, че той я обикна и продължава да я обича такава, каквато я бе направила войната, но все пак искаше отново да стане просто жена: да вземе и да му роди дете — на него и на себе си. И колкото повече се отричаше от това като от нещо невъзможно, колкото повече се стремеше то да не стане, толкова повече го искаше. Навярно затова всичко се обърна наопаки само за един ден. Обърна се не защото тя бе станала по-различна, а защото изведнъж с нея все пак се бе случило това, което искаше, но което не си позволяваше. И когато се случи, тя му се подчини.
Според сметките излизаше, че е родила по-рано, отколкото очакваше. Едва е стигнала — и е родила. А може и да не е стигнала. Тревожеше го печатът на нейното писмо: „Арис“. Защо не Ташкент, а тоя Арис, преди да е стигнала Ташкент? Тревожеше го и почеркът, с който беше написано писмото, и това, че от нея вече нямаше никакви други известия.
„Може би, като се върна в щаба на армията, ще получа второто“ — помисли си той и като погледна пътя, който опасваше острия клин на гората пред тях, попита Илин:
— Май вече сме близо до твоя щаб. Не е ли там, зад дърветата?
— Откъде знаеш? Нали дойде при нас от другата страна, от дивизията?
— След като втори месец стоим на едно място — каза Синцов — и всеки ден нанасяме на картата все същата обстановка, нощем тая карта започва да ни се присънва. Затварям очи — и виждам на картата и края на гората, и щрихите на оврага зад нея, и кръгчето с кръстче — твоя щаб. Не е ли така?
— Точно така — каза Илин. — Още пет минути и пристигаме. — И изведнъж попита: — Все пак ще ми станеш ли началник-щаб, ако се освободи мястото?
Синцов учуден го погледна. След всичко, за което бе приказвал с Илин, не очакваше такъв въпрос.
— Какво се сети пак за това?
— Чух как нощем ти се присънват картите и си помислих: все пак вашата работа е по-чиста. Може и да не ти се оставя?
— Различна е нашата работа. Мога да ти обясня и по-подробно, ако не знаеш. Макар че трябва да знаеш. Все пак, така или иначе, командир на полк си!
— Прощавай, ако съм те обидил, не исках — каза Илин.
— Бог ще ти прости. Аз не се обиждам лесно.
— А твоята Татяна как щеше да погледне на това, ако беше тук? — попита Илин, като продължаваше да се чувствува неловко от нескопосния обрат на разговора със Синцов.
— Ако беше тук ли? Не знам — каза Синцов. — Тревожа се за нея. Известието, че е родила, получих бързо — на шестнадесетия ден. А оттогава вече двадесет и шест дена няма нито дума. Не е никак добре със здравето: тифусът беше тежък, за малко не умря. Преди това пък бе тежко ранена — в стомаха, и пак за малко не умря…
— Нищо — каза Илин, — ние, дребничките, сме жилави. Колко са ми килограмите — кожа и кости. А всяка сутрин по десет пъти хвърлям и ловя двупудовата гира.
— Благодаря, успокои ме… Сега всичко ми е ясно. Други въпроси нямам — разсмя се Синцов на войнишката находчивост, с която Илин без колебание даде за пример самия себе си.
— Козмин, вземете конете! — извика Илин на коневода и леко скочи на земята.


Седма глава

Синцов остана да вечеря и да нощува в полка и първия, когото видя, беше Иван Авдеевич, неговия сталинградски ординарец.
Иван Авдеевич външно почти не се бе променил; изобщо войната променя възрастните хора по-малко, отколкото младите. През това време само бе забогатял с още два медала и се бе отдалечил още на хиляда версти от къщи, от Александров Гай, където живееше семейството му.
— По-далече сме, но сега пощата все пак идва по-редовно — каза той, докато Синцов се миеше преди вечеря. — Тогава, при вас, не получих нито едно писмо, а сега пишат ли, пишат.
— Какво пишат?
— Все едно и също — по-скоро да победим! Бързат да свърши войната, мислят, че ние не бързаме!
— Как я карате с подполковника? — попита Синцов за Илин, като помнеше, че Иван Авдеевич не го обичаше много.
Иван Авдеевич го погледна с укор: нима сега му е времето, когато е войник, да го пита какви са били и са началниците му на фронта. Нека се уволни и се върне в къщи — тогава питай!
Но макар че го погледна с укор, все пак не отбягна отговора — щом са го попитали, отвърна:
— Твърде е самолюбив, а иначе всичко му е наред. — И като сметна за нужно да обясни отношенията си с Илин, добави: — Не съм се молил да остана при него и не съм искал да се махна. Така си я караме.
Преди да започне да се мие, Синцов бе свалил протезата от лявата си ръка и докато му поливаше, Иван Авдеевич гледаше оставената върху пъна черна ръкавица и сакатата му ръка. После попита не го ли боли, не му ли стават рани и Синцов отговори на тоя стар, предразположен към него човек така, както не би отговорил другиму: че отначало го е и боляло, и са му ставали рани, а сега вече по-малко, само през зимата чоканът измръзва.
— Ама че медицина имаме — каза Иван Авдеевич, когато Синцов започна да слага ръкавицата си. — С такава рана — и обратно на фронта!
Синцов разбра, че Иван Авдеевич каза това не за медицината, а за самия него: защо се вреш на фронта с тая ръка? Разбира се, можеше да му отговори както пред медицинската комисия — че е един вид изключение… Но Иван Авдеевич обичаше реда и не уважаваше изключенията.
— Как мислите, Иван Авдеевич — попита Синцов, като обличаше рубашката си, — дали подполковникът ще отпусне някоя манерчица по случай срещата ни?
— То се знае. Още през деня се обади да приготвим.
— Това е добре — каза Синцов. — Аз пък помислих, че сте на сух режим. Днес в батальона нямаше дори намек.
— Денем е забранил на целия полк — одобрително каза Иван Авдеевич. — Разрешава само вечер, след всичко друго…
Щабът на полка беше на обратния скат на хълма в една весела, млада и гъста борова горичка. Тук, както и навсякъде в полка, се чувствуваше оная особена чистота и ред, каквито има само когато войските за дълго преминават в отбрана.
От долчинката към горичката водеше само един автомобилен коловоз, наоколо не се виждаха никакви излишни следи. Из горичката бяха утъпкани само необходимите пътечки, а окопите край щабните землянки и палатки бяха покрити с чимове.
— Как е тук, сухо ли е? — попита Синцов, като се изкачваше заедно с Иван Авдеевич по склона над изворчето, на което бяха отишли да се измият.
— Ако се съди по мястото, би трябвало. Но е влажничко. Пролетта ли е такава, винаги ли си е така при тях, кой ги знае — каза Иван Авдеевич за Могильовския край, сякаш това беше някаква съвсем чужда за навиците и разбиранията му земя.
Къщичката на командира на полка, в която Синцов вече се беше отбил, преди да отиде на изворчето, беше врязана с едната си страна в ската на хълма, а другите три стърчаха навън. Имаше и врата, и два прозореца, като истинска къща, а гредите бяха номерирани по дюлгерски.
— Със себе си ли я мъкнете, а? — обърна се Синцов към Иван Авдеевич. — Сапьорите ли ги номерираха?
— О, не, намерихме гредите тук, наблизо в гората, когато заемахме позиция. Види се, още преди войната стопаните са разглобили къщата си и са я пренесли на ново място. А подполковникът я откри.
Синцов влезе в къщичката, а Иван Авдеевич не го последва, остана вън. Синцов знаеше тоя му навик: докато вършеше това, което са му заповядали или което влизаше в задълженията му, охотно отговаряше, ако го заприказват, и можеше да направи впечатление на словоохотлив човек. Но след като изпълнеше дълга си, веднага изчезваше или, ако нямаше къде да отиде, млъкваше, сякаш преставаше да съществува до следващата заповед.
Илин не беше в къщичката. Веднага след като пристигнаха, отиде в щаба.
Встрани от вратата, пред прозорците, имаше две маси с крака, сковани на кръст, едната по-малка, другата по-голяма, и край тях — по две пейки. На голямата маса бе сложена вечеря, покрита с вестници. Втората половина на къщичката бе отделена със стена от чистички нерендосани дъски; там имаше два застлани миндера.
„С кого живее тук, със заместника по политическата част ли?“ — помисли си Синцов за Илин. И като се обърна, видя влизащия в къщичката Завалишин, толкова много напълнял за една година, че човек просто не можеше да го познае.
— Илин сега ще дойде — каза Завалишин, след като се прегърнаха. — Позабави се, за да не излиза после пак.
— Разбирам. — Синцов гледаше Завалишин и се усмихваше, изненадан от станалата с него промяна.
От едни хора можеш да очакваш, че ще се променят, а за други ти се струва, че трябва винаги да си останат такива, каквито ги помниш. Тъкмо такъв бе останал и Завалишин в паметта на Синцов.
Но той се бе променил, и то как! Дори кръглите му очила, които по-рано изглеждаха големи върху мършавото лице, сега, върху напълнялото, сякаш се бяха смалили.
— Защо се смееш? — Завалишин се усмихна, но и усмивката му не беше предишната: по-рано, на мършавото му лице, беше бърза и плаха, а сега, на кръглото — бавна.
— Да си призная, не очаквах това, още повече от такъв неспокоен човек като тебе — каза Синцов.
— И аз не очаквах — усмихна се Завалишин. — Успокоих се след Сталинград, че победата ще бъде наша, и ето ти резултата… Миналия месец ходих в армейската болница — рече той, като престана да се усмихва. — Един казва: сърцето не работи добре. Друг казва: обмяната на веществата. Трети само глупости дърдори: трябва да ви пратим на изследвания… Загадка на природата: пак толкова ходя, пак толкова ям и спя, работя повече, не се нервирам по-малко, а ето виждаш резултата.
— Може наистина да е сърцето?
— Всичко може — каза Завалишин. — А може и самата природа така да е запланувала: половината война да ме държи мършав като некомплектувана част, а после да ме комплектува. Ония, с които живея заедно, вече престанаха да забелязват. Илин не ти ли каза как за малко не ме грабнаха от него за тинтири-минтири с фрицовете?
— Каза ми.
— А знаеш ли как се отървах? Когато подадох рапорт по команден ред, че не искам, веднага ме извикаха във фронта, право при другаря Лвов. Явих се там, раб божи, стоя пред него. „Защо отказвате да отидете в седми отдел? Разбирате ли важността на тая работа?“ — „Тъй вярно, разбирам я.“ — „Знаете ли езика?“ — „Тъй вярно, зная го.“ — „Тогава защо? Какви са ви мотивите?“ Отвръщам: „Моля да ме оставите на предната линия. Други мотиви нямам.“ В отговор той ми казва иронично: „Не е чак толкова предна, щом сте заместник по политическата част на полк!“ — „Вижте, за това хич не съм виновен — казвам. — Отидох на фронта като редник и не съм подавал молби за повишение. Ако смятате, че съм се озовал далече от предната линия, готов съм да се върна към това, от което започнах.“
— Така ли му каза?
— Дословно. Толкова ме беше яд на него, че в момента всичко ми беше все едно.
— А той?
— След всичко това чух от него само една дума: „Свободен сте.“ Завъртях се около лявото си рамо — и през вратата, та право в полка! Както научих по-късно, спасило ме е това, дето се бях ядосал. Оказва се, че той си има слабо място: обича да праща на предната линия. И смята: който трепери пред него, значи, го е страх. А аз, напротив — повиших глас! Дори после, когато идва тук и ни направи на мат и маскара, пак не ме свали. Само за проверка ме помъкна след себе си по предния край. Луд човек! Как ли досега нещо не му е откъснало главата!
Синцов слушаше Завалишин и разбираше, че се е променила не само външността му. Беше загрубял на фронта, изчезнала бе предишната му кроткост. Изчезнала бе заедно с предишната бърза и плаха усмивка, която вече бе трудно да си представиш на лицето му.
— А ако говорим откровено, защо, след като знаеш езика, не виждаш себе си като работник в седмия отдел?
Синцов зададе гласно тоя въпрос на Завалишин, но мълчаливо го задаваше и на себе си: „Защо поиска да дойдеш тук, в полка? Какво ти е лошото там, където си сега?“
— Виж какво — каза Завалишин. — Относно езика. За мене немският език е език на детството, език на наивната и добра книжка с картинки, по която мама ме учеше още преди да тръгна на училище. И макар че майка ми е рускиня, понеже живеехме двамата и през цялото детство тя ме учеше на немски език, за мене той е не само език на детството, но и език на майка ми, която по-късно умря от глад пак там, в Ленинград, защото не можах да я измъкна оттам, а не можах да я измъкна, защото вече бях на фронта, а бях на фронта, защото… Не ми е по-лесно, а ми е по-трудно да разговарям с тия сегашни германци тъкмо поради това, че знам езика им от дете. А и техният език не е за мене! Езикът, който знам от дете, за мене е съвсем друг език, на съвсем други германци… Разбира се, ако ме бяха накарали насила, щях да отида в седмия отдел. Но нямам желание. Нашата работа е да ги пленяваме. И то колкото може повече. А с по-нататъшните разговори за миналото и бъдещето им нека се занимават други! Изобщо по-далече от надстройката, по-близо до базата — тъжно се усмихна Завалишин. — Беше ли в нашия батальон?
Синцов мълчаливо кимна. И Завалишин разбра мълчанието му. Тъкмо техният батальон тогава, на Курската дъга, под командуването на Илин, бе устоял и не бе отстъпил пред танковете, а после, когато през нощта ги изведоха оттам, от целия батальон бяха останали цифром и словом деветнадесет души. А след това — още почти цяла година война…
— Да, трети батальон, трети батальон — замислен каза Завалишин. — Тогава, на Курската дъга, вече бях заместник по политическата част на полка — добави той, сякаш се оправдаваше, че е останал жив. После попита: — Видя ли капитан Харченко?
Попита за единствения човек от по-раншния им батальон, когото Синцов можеше да види сега там и наистина бе видял.
— Извинявайте, че закъснях — каза влезлият Илин, като прекъсна Завалишин. — Защо не сте на масата?
— Чакаме вашите заповеди — каза Завалишин.
— Сядайте. — Илин махна вестниците, с които бе покрита масата, и седна пръв.
На масата имаше манерка, голямо шише за вода със сипана в него тъмна течност, четири канчета, чиния с купчина нарязан на филии хляб, чиния с разкашкани едри кисели краставички, две американски консерви с кълцано месо и едно покрито с капак канче.
Щом седна, Илин веднага махна капака на канчето и погледна вътре.
— Картофите са още горещи, не са белени. Взимайте. Ще донесат кюфтета и чай. Няма да чакаме Чугунов. — Илин кимна към четвъртото канче. — Останал е в батальона. Като дойде, ще навакса. Е, хайде, всекиму според потребностите.
Той взе шишето с тъмната течност и си наля пълно канче.
— Какво си налива? — попита Синцов.
— Вместо ракия за себе си вари ошав — усмихна се Завалишин. — Сутрин яде плодовете, а вечер пие сока от специално шише. А ние с тебе как, нормално ли? — Той развинти капачката и държеше манерката готова.
— Давай нормално — каза Синцов.
Завалишин сипа водка и двамата се чукнаха с Илин.
— Добра среща — каза Илин и на един дъх изпи цялото канче с компота.
— Позволи ми да ти го представя — каза Завалишин, като изпи водката и кимна към Илин, който за мезе на компота вземаше от киселите краставички. — Командир на полка, подполковник Илин, Николай Петрович. Или просто Коля. Не пуши, не пие и не псува. Веднага след войната ще го пратим като експонат на изложба.
— На каква изложба? — усмихнат попита Синцов.
— Знам ли? Все ще има някаква. Какво иначе да го правим това чудо? Ще получи там първа награда като образцов командир на полк, ако дотогава не стане командир на дивизия.
— Вземи си картофи, че докато дърдориш, ще се свършат. — Илин побутна към Завалишин канчето с картофите.
Докато Завалишин се шегуваше с него, самият той бе успял да свърши с краставицата, обели три картофа, топна ги няколко пъти в солта и ги изяде.
— Вече съобщих по телефона, че ще нощуваш при мене, а утре ще те заведем при съседа. Командирът на дивизията го няма, в корпуса е, а началник-щабът каза „добре“ — рече Илин, като се залавяше да бели още един картоф.
— Вчера, когато започнах работа, командира на дивизията пак го нямаше — спомни си Синцов. — Само Туманян е в щаба.
— Непрекъснато учения, учения — каза Илин. — Ту учения, ту рекогносцировки. И още не са направили нашата дивизия гвардейска. Може би след тая операция ще я направят?
— След коя операция? — подразни го Синцов.
— Какво, цяло лято ли ще стоим тук? Човек не бива много-много да дърдори, но не му е забранено сам да се досеща! Поне за простите истини — че две по две е четири.
— Че две по две е четири, не му е забранено.
— Видя ли трите наши танка „БТ-7“ при позициите на първи батальон, край пътя, в блатото?
— Видях ги — каза Синцов.
— Така си и стоят там от четиридесет и първа година, горкичките, нищо няма вътре, като празни кутии са. А зелената боя все пак е останала тук-таме — забеляза ли? Видя ли и бронирания автомобил при завоя? Почти всеки ден ги виждам и такъв яд ме хваща за четиридесет и първа година! Кога най-после ще се разплатим за всичко, докрай? Ако искаш да знаеш, наблюдавах те, когато бяхме в бившия ни батальон. В целия батальон срещна само едно познато лице, така ли е?
— Да. Но след такива жестоки боеве друго не съм и очаквал. Видях Харченко — и на това съм благодарен.
— Казваш, жестоки боеве — рече Илин. — А аз не признавам тия думи. Как така „жестоки“? Боевете биват или успешни, или неуспешни. Всеки бой за един от двамата е неуспешен. Що за думи са това — жесток бой? Кой с кого е постъпил жестоко? Ние с тях или те с нас? Ако ние сме убили повече техни, значи, тоя бой е жесток за тях, ако е обратното — значи, жесток е за нас. Аз на всеки бой гледам така: повече успехи, по-малко кръв. От това и изхождам, като командувам. И още нещо се иска: да познаваш войнишкия живот отблизо, от собствен опит. Така добиваш най-ясна представа какво може и какво не може на война. Това, което ти наричаш жестоки боеве, лично аз разбирам като решителни — когато сте взели правилно решение и предварително сте се осигурили така, че действително да постигнете всичко, каквото сте решили. От такива жестоки боеве не ме е страх, те са жестоки за германците. А за нас са жестоки, когато пата-кюта, пата-кюта — и нито крачка напред; както на Слюдянка в края на тая зима. Вече нямаме сили да продължаваме настъплението, но няма и заповед за преминаване към отбрана. Най-безрадостни боеве. А на всичко отгоре сякаш напук току ти тръснат на главата неколцина като вас, тук присъствуващите, един — от дивизията, втори — от корпуса, трети — от армията. И все те тикат в гърба, проверяват всяко твое донесение. Не съм против проверките, но нека тогава за всички да е еднакво! Да не мислиш, че е достатъчно като командир на полк да кажеш за себе си: аз съм добросъвестен човек — докладвам така, както си е, и не ме интересува как докладват съседите ми! А какво значи да доложиш не както съседите си? Да допуснем, че и ти, и ония, които са вляво и вдясно от тебе, са имали малък успех — колкото да се каже. Но ти докладваш за него точно, а съседът — приблизително: при тебе противникът е загубил двадесет души, а при него — „до рота“. А какво значи „до рота“? За всичко, което е по-малко от рота, може да се смята, че е „до рота“. И излиза, че при еднаква обстановка и при еднакви действия със съседа, ако си докладвал по-близо до истината, ти си по-лош от него. И работата не е само в тебе — целият ти полк става сякаш по-лош от другите!
— Какъв изход предлагаш тогава? Какво все пак да правим ние: да ви проверяваме или да не ви проверяваме? — засмя се Синцов.
— Изходът е само един: да воюваме по-добре, та наистина да има за какво да докладваме — сърдито каза Илин. — А то как постъпват някои от нас? За собствените си загуби докладва, както си е — няма къде да ги скрие. И придвижването си посочва близо до истината — ако излъже, рано или късно ще се разбере. Значи, особено ако е претърпял неуспех, има простор за фантазията си само в едно: колко страшен е бил противникът пред него! Ако срещу него са действували два батальона от различни полкове, ще доложи, че са били два полка; ако е унищожил рота, ще каже „до батальон“. И ако повярват — значи, работата му е чиста. Навикът да се преувеличава е опасно нещо!
Бързо се свиква, а после не можеш да се отървеш от него! Добре поне, че колкото повече време минава, все по-малко вярват на такива плямпала. По-рано как беше: доложиш — и дадено. А сега искат да докажеш!
Илин се обърна към Завалишин:
— Разкажи му оня случай.
Завалишин се усмихна с бавната си усмивка.
— Тая пролет в политотдела на корпуса разгледаха едно политдонесение от полка на съседната дивизия — каза Завалишин. — Боевете, както се изразява Илин, бяха безрадостни, успехите — незначителни, а един умник бе направил политдонесение, че противникът е загубил около двеста души само убити и е избягал панически. Щом е панически, значи, вече не можеш го настигна, не можеш го накара да потвърди. Но къде са тия двеста убити? Отишли, проверили: наистина, когато овладели края на гората, заровили двадесет и девет германски трупа на предния си край. Потвърдило се. Но къде са останалите? А оня умник, когато го попитали, не се смутил. „Останалите — казва — отнесоха със себе си. Те винаги се стремят да прибират труповете!“ Че се стремят да ги прибират — вярно е, но как така хем са бягали панически, хем са носили със себе си сто и седемдесет трупа? Смехът си е смях, а авторът на донесението бе свален. Лично началникът на политотдела на армията Черненко дойде и се занима с тая работа. Такава лъжа той на никого не може да прости.
— И все още малко хора са свалени за такова нещо — каза Илин. — А то понякога подписваш донесение, в което всичко е от вярно по-вярно, и си мислиш: ама че съм тиква!
— Не те разбирам добре: ругаеш ли се, или се хвалиш? — попита Завалишин.
— Хваля се — троснато рече Илин.
— Е, щом се хвалиш, недей забравя, че не само ти си такава тиква. Има и други. И умеят да докладват съвестно не по-зле от тебе…
— Хайде, хайде — каза Илин. — И без това отдавна не си ми трил сол на главата, че изтъквам собственото си „аз“.
— Ами как иначе — каза Завалишин. — Впрочем в руския език има дори специални уловки за местоимението „аз“. Ето кажи например: как е бъдеще време първо лице единствено число от глагола „побеждать“? „Победю“? „Побежду“? Или „побежу“?… Или някак другояче? „Побегу“ — има, а „победю“ — няма. Защо? Изглежда, за да се употребява тоя глагол в множествено число. Виждаш ли, така ще е по-близо до истината.
— Кога измисли тая залъгалка? — попита Илин. — Друг път не съм я чувал от тебе.
— Днес. Като се връщах от батальона, вървях сам. Спомних си за тебе и я измислих.
— Цял ден работим, а нощем се занимаваме със самокритика — каза Илин, като кимна към Завалишин. — Смята, че за нищо не ми прощава.
На Синцов му се стори, че Илин ей сега ще разкаже на Завалишин за предложението си да го вземе за началник-щаб. Но Илин изобщо не заприказва за това, докато бяха заедно. Само попита Синцов отдавна ли не е виждал Артемиев.
— Вече половин година — каза Синцов.
— Смятах, че като ти е шурей, все пак се виждате по-често.
— Два пъти през цялото време.
— Отначало когато дойде след Кузмич в дивизията, не ми хареса — каза Илин. — Твърде формално гонеше всички, перчеше се. А после, през юни, преди Курската дъга, при него дойде жена му. Пълзеше по позициите, дърпаше шнура на оръдията — смяташе, че стреля, яздеше кон, караше вилиса, дори веднъж го обърна… На приказки уж жена, а всъщност…
— Хайде де, доизкажи се, какво се мъчиш — каза Синцов.
— Как какво! Вече деветнадесет месеца държа на думата си. Под танковете лежах и пак не изпсувах… Докато беше тук, колкото можа, подрони авторитета му в дивизията. Но после за през боевете не мога да кажа нищо лошо за него, твърдо командуваше дивизията. Самият той е грамотен, не подтиска и инициативата у командирите на полкове. Когато воюваме, не ни хаби нервите, не звъни всеки пет минути: какво, как и защо? Смятам, че това е хубаво. А като се съберем свои, винаги си спомняме за Кузмич.
Илин изведнъж започна да имитира Кузмич и извика с тънък, бърз глас:
— Браво, браво! Имаш ли вече двадесет години? Имаш!… Е, тогава върви напред без бавачка, по-бързо върви — докъдето стигнеш, довечера там ще дойда при тебе… Заповядайте, моля!
Имитираше го толкова сполучливо, че Синцов се разсмя.
— Добре си го запомнил!
— Какво има за помнене? — каза Завалишин. — Откакто се върна в армията, вече три пъти е идвал в дивизията, от тях двата пъти в нашия полк. На мястото, на което седиш сега, преди седмица седеше той, пиеше чай и ни четеше конско за оня случай, когато хората от бойното охранение бяха останали гладни. Не знам как е било с мене, но на Илин ушите бяха червени.
— И твоите бяха — каза Илин. — Толкова ти беше съвестно, че дори очилата ти се изпотиха.
— Чете ни, чете ни конско — Завалишин свали и избърса очилата си, — а после пита Илин: „Какъв си ти на първо място?“ Разбира се, Илин заявява, че на първо място е командир на полка. „Не, това е на второ място, а какъв си на първо?“ Илин мълчи. Не знае. „На първо място — казва — си войник на революцията и ако в полка ти някой старшина краде от дажбата на войниците, ти като войник на революцията трябва да чувствуваш това от три версти далечина и три сажена дълбочина. Така — казва — беше прието у нас през гражданската война. А дето си подполковник, а аз генерал-лейтенант, всичко това — казва — е второстепенна работа… Войната — казва — произвежда хората във всякакви чинове. Включително и в ангелски. Живеем си и чакаме следващото производство, а току-виж, войната — хоп! — прескача всички други чинове и веднага ти дава ангелски! А отвъден свят не съществува. И там — не можеш да поправиш греховете, които си вършил приживе. Нито мъртвия ще възкресиш, нито гладния ще нахраниш. А щом е тъй, докато си жив помни, че войната е свято нещо и на нея трябва да живееш безгрешно.“ Прочете ни тая лекция, а после се обръща към адютанта си: „Акордеона!“ Адютантът му е акордеонист и носи акордеона си във вилиса. Заповяда му да донесе акордеона и да изсвири „Раскинулось море широко“. Послуша, разчувствува се, напомни ни с това, че всички хора са смъртни, стана и без да каже нито дума, си тръгна. А ние, както виждаш, запомнихме всичко.
— А след Сталинград през цялото време само веднъж съм виждал в полка командуващия армията — каза Илин. — Миналата година, през март, когато отстъпвахме от Харков. Дойде, поиска да задържим рубежа до вечерта, през нощта щял да даде заповед за оттегляне, а дотогава — нито крачка назад.
— Даде ли заповед? — попита Синцов.
— Даде. И ние направихме, каквото бяхме обещали, и той също. Оттогава не е идвал в полка — каза Илин и сякаш заподозрял себе си в несправедливост, добави: — Пък и защо му е да се мъкне по полковете, щом обстановката е нормална? Там в щаба ти го виждаш по-често. Все пак по-близо си до него.
Синцов не отговори нищо, само вътрешно се усмихна. Няколко пъти като дежурен офицер бе докладвал на Серпилин обстановката. Четири пъти го бе придружавал, бе ходил с него във войските. Вярно, че го вижда по-често. Но че е „по-близо“… През цялата година само един неслужебен разговор, когато Таня се бе върнала след тифуса. Попита за нея и й предаде поздрав. И толкоз. Впрочем така трябва и да бъде. Иначе ще се намерят много мераклии: един, като тебе, е излизал от обкръжение заедно с командуващия, друг е лежал с него в болницата, трети е учил в академията… Неотдавна разказваха, че в щаба на тила служи някакъв стар опълченец — капитан от старата армия, през миналата война с германците бил командир на батальон, а командуващият — фелдшер в батальона. Какво да прави сега с него? Да прескача до щаба на тила, за да пият чай ли?
— По-често сме виждали при нас Захаров, члена на Военния съвет — каза Илин, като не дочака отговор от Синцов. — А още повече Черненко, началника на политотдела — десетина пъти е идвал. Обича да пътува. Пък и такава му е работата — да пътува. Ако не пътува, какво ще прави?
— Пак се заяждаш с политическите работници — каза Завалишин.
— Пак се заяждам. Ако беше отишъл в седми отдел, нямаше да имаш работа с мене, а с фрицовете.
— Защо, може пък да поразмисля къде ще ми бъде по-леко?
Илин започна да разпитва Синцов как бе станало така, че след като се бе лекувал почти цяла година, Кузмич отново попадна в тяхната армия, и при това на длъжност заместник-командуващ.
Но Синцов и сам не знаеше добре как бе станало това. В оперативния отдел се носеха слухове, че уж Кузмич бил писал на Серпилин, молел да му намери място в армията, а след това вече самият Серпилин го предложил за тая длъжност.
— Все пак старичък е за такава работа — каза Илин. — Петдесет и осем годишен.
— Да можеше някой да събере твоите и неговите години и да ги раздели на две — каза Завалишин. — Ще се получи съвсем зряла за войната възраст.
— Стига де — махна с ръка Илин. — Сериозно говоря. Ако тая длъжност е нужна, той е стар за нея. А ако е ненужна — защо са я измислили?
— Какво се залови с него? — каза Завалишин. — Нали сам казваше, когато той командуваше дивизията, че е златен старец.
— И сега не казвам, че е меден. Казвам, че е стар. Видя ли го как ставаше от пейката, когато си тръгна от нас?
— Видях го. И какво от това?
— Щом питаш „какво от това“, значи, не си го видял. А аз го видях. Та той през тия три войни целият е скърпен от парчета.
Илин каза това за Кузмич с най-голямата симпатия, на която беше способен суровият му характер. Но заедно със симпатията у него се чувствуваше и младежка непримиримост с факта, че тоя човек, който според него вече бе похабил всичките си основни сили, пак се е върнал на фронта, и то на толкова висока длъжност. Нима в цялата армия не се е намерил някой по-млад?…
— Ще свърши един ден войната. — Завалишин предварително се усмихна, като даваше да се разбере, че всичко, което ще каже по-нататък, е шега. — Рано или късно нашият Коля ще стане командуващ армия, а може и нещо повече, и веднага ще уволни в запаса всичките си подчинени, които са по-стари от него. Ще остави само по-младите.
— А не допускаш ли, че като стана командуващ армия, ще имам повече ум отколкото сега? — засмя се Илин.
— За ума ти не знам — каза Завалишин, като продължаваше да се усмихва. — Умът ти е, колкото трябва. Но че всяко по-високо звание внася своите корекции в психологията на човека — виж, това е вярно.
В тоя момент им донесоха кюфтета и чай. Донесе ги и ги сложи на масата не Иван Авдеевич, а друг войник, млад, едър, с навлечена върху униформата куртка на готвач.
— Якичък е за такава служба — забеляза Синцов, когато войникът излезе. — На такъв по ще му отива картечница на рамото!
Каза това, защото се отнасяше с хроническа враждебност към случаите, когато в щабовете около началството се въртяха охранени млади ординарци. Съвсем друго е в батальона или в ротата; там сега си ординарец, а след миг ставаш автоматчик.
— Като потрябва, ще го пратим на предната линия — каза Илин. — Защо ли го няма Чугунов? Обикновено не закъснява толкова.
Илин завъртя ръчката на телефона и започна да търси Чугунов чрез свързочниците. Нямаше го в батальона, където трябваше да бъде. Излиза, че е отишъл в другия.
— Ако не е и там, значи, е по пътя — каза Илин, без да оставя слушалката.
Но Чугунов не беше по пътя, а се оказа тъкмо в оня, другия батальон.
— Василий Алексеевич, къде изчезна? — рече Илин, когато го свързаха с Чугунов, но нещо друго, казано на другия край на жицата от Чугунов, изведнъж промени израза на лицето му. — Слушам ви — каза той. — Кога?… Изнесли ли са го?…
Той няколко пъти повтори: „Правилно“, като одобряваше някакви действия на Чугунов там, в батальона, после каза: „Останете, разрешавам“, постави слушалката и със същия променен израз на лицето погледна Синцов, сякаш чак сега го беше видял тук.
— Извинявай, забравих да го поздравя от твое име.
После се обърна към Завалишин и каза:
— Убили са Максименко.
— Кога?
— На здрачаване. Чугунов казва, че около двадесет и един часа чули изстрел, а в двадесет и един и четиридесет и пет пропълзели да го заменят и го намерили да лежи убит. Входното отвърстие е в лявото око, изходното — зад дясното ухо.
От по-нататъшния разговор Синцов разбра, че става дума за снайпера, за когото днес Илин вече му бе разказвал. През последните две седмици той не само убил няколко германци, но и забелязал в отбраната им някои подробности, които дотогава се изплъзвали от нашето внимание. Когато Синцов беше в батальона, Илин съжаляваше, че нямат възможност да разпитат самия Максименко, защото той ще дежури на своята точка, докато отидат и го сменят.
А сега тоя Максименко е убит от германски снайпер и Чугунов иска под прикритието на нощта да разположи наблюдатели отвъд предния край, та сутринта да засекат германеца от няколко точки.
Илин разправи на Завалишин всичките делови подробности, свързани с тая смърт, заради които Чугунов бе останал там, в батальона. Разправи му ги и млъкна.
Деловите въпроси бяха приключени, а смъртта остана.
И тя, тая смърт, присъствуваше сега тук, на масата, сред тримата живи, двама от които познаваха убития, а третият не го познаваше. Но не там беше работата кой го е познавал и кой не е, а другаде — в самия момент, когато са убили тоя човек.
На фронта има различни дни. Има дни, когато от многото последователни загуби хората се вцепеняват и дотолкова губят чувствителността си, че едва после, като се съвземат, постепенно започват да съзнават всичко, станало с тях, и отново си спомнят за всеки от ония, които вече ги няма.
Има дни, когато в очакване на настъплението, както и всеки път, надявайки се да загубят в него колкото може по-малко хора, предварително знаят, че мнозина неминуемо ще бъдат убити. Но въпреки това не искат и не молят да се отложи онова неизбежно, което така или иначе трябва да стане.
Но на фронта има и дни на такава тишина, когато за известно време почти у всички се връща първоначалното, нормално човешко чувство. Тогава, сякаш за пръв път чули думите „убит е човек“, хората отново започват да съзнават какво значи това: изведнъж взели, че убили човек! Било е тихо и той е бил жив, а после изведнъж са го убили и сега тоя човек, който до преди час или два е бил жив и не е искал, не е смятал да умира, трябва да бъде заровен в земята…
Сега Илин, Завалишин и Синцов не приказваха за тия неща. Но тъкмо това чувство, породено от внезапно появилата се смърт, стана причина за мълчанието край масата, което продължи цели две-три минути.
— Колко дена не сте писали смъртни актове? — попита Синцов?
— Шест дена нито един — каза Завалишин. — Ранени имаше, но не сме писали нито един смъртен акт. Не, чакай, един от домакинската рота умря от гноен апандисит. Търпял болките, не казвал, а докато го откарат — перитонит.
— И какво писахте в смъртния акт?
— Писахме: „умрял“ — каза Илин. — Щом е умрял при изпълнение на служебния си дълг в действуващата армия, пенсия пак се полага. Законът предвижда това.
„Да, все пак много хора умират на война не от самата война. Тогава и Таня можеше така от тифуса…“
Синцов отново с тревога помисли защо на писмото й имаше печат „Арис“…
В същото време Илин и Завалишин говореха, че трябва да се обадят в дивизията и още веднъж да потвърдят представянето на Максименко за орден „Отечествена война“ първа степен — поне посмъртно! А после със специален пакет да изпратят ордена до местожителството му, та военният комисариат да го предаде на семейството…
— Добре де — изведнъж се усъмни Илин, — той не беше ли от Западна Украйна, селото му май че още не е освободено, не помня добре.
— Не е от Западна — каза Завалишин, — селото му е край Каменец Подолск, освободиха го още в началото на пролетта. Вече и писмо имаше оттам, миналата седмица ми каза.
— Щом са го освободили, значи, и военният комисариат пак е на мястото си — каза Илин. — Тираспол, където започнах войната, отдавна е свободен. Виждаш ли къде са стигнали там, на юг! А тук пред нас е още цяла Белорусия!
— Не е цялата — каза Завалишин. — Смятай я половината. Половината е в германски ръце, а на другата половина има съветска власт — партизанска територия.
— Както виждам, бива си ви вас, политическите работници, за такива сметки — каза Илин. — Нима на война може да се смята, че половината от територията е половината от страната? И до днес в цяла Белорусия германците се държат с нокти и зъби за всичко най-важно, което им е нужно за войната — градове, възлови гари, магистрали! Защо да се изсилваме толкова — половин Белорусия! Сякаш ни е останало да вършим половин работа. Никой не омаловажава заслугите на партизаните. Те тука… Де да беше навсякъде, както е тука… — Илин не довърши думите си и се засмя. — Преди две седмици хванахме „език“. Преди да го предам на разузнавачите, сам поприказвах с него, за практика. Подофицер, вече не съвсем млад. И знаеш ли колко високо оценява тукашните партизани! През цялата зима и през пролетта е бил по охраната на железопътната линия между Минск и Барановичи, а после нещо се провинил — и на предната линия! И знаеш ли колко много му е харесало тук, на предната линия, след партизаните? Тишина! Толкова е хубаво, тъй спокойно, такава тишина. А там, казва, в тила е лошо — Много лошо. Всяка нощ взривове, нападения, стрелба… Изобщо, всяка нощ извънредно произшествие! А на фронта, казва, е тишина! Само че не ми провървя, трябваше по друго време и под друг храст да клекна по нужда! Разбира се, и при нас не е съвсем тихо. Преди пет дена — сигурно си чел, направихме донесение — през нощта засякохме у германците силен взрив, точно срещу нас; мостът на теснолинейката в торфените блата — капут! Кой мислиш, че е? Партизаните, няма кой друг! И къде? Съвсем близо до предната линия! Как да не им го признаеш? — повтори Илин, като даваше да се разбере, че е влязъл в спор със Завалишин съвсем не за да омаловажи заслугите на партизаните.
— Разрешете да остана!
През вратата влезе и след това я затвори след себе си един нисичък капитан с познато на Синцов лице.
— Слушам ви — каза Илин след кратка пауза.
— Казахте да ви докладвам веднага щом всичко стане ясно — рече капитанът. — Главният хирург на медико-санитарния батальон не потвърди заключението. Категорично го отхвърли! И нареди да се направят допълнителни разследвания. Останалите подробности мога да ви съобщя и утре. Отивам да спя.
— Не го ли потвърди? Я гледай! — Илин с учудване поклати глава.
— Защо, лошо ли е? — попита Завалишин.
— Напротив, толкова е хубаво, че просто не ми се вярва. — Илин погледна капитана. — Какво ти спане? Щом си дошъл, ще пиеш чай с нас. Виж, Синцов е тука, остана да вечеря.
Капитанът не отговори нищо, свали пилотката и шинела, окачи ги на един пирон и като извади от джоба си гребен, преди да се приближи до масата, среса разчорлената си рядка коса. И докато правеше всичко това, Синцов успя да се сети кой е.
Новодошлият капитан беше пълномощникът на Специалния отдел към полка, старши лейтенант Евграфов, с когото тогава, при Сталинград, Синцов се бе срещнал още през първия ден, след като прие батальона, и после често го виждаше при себе си, особено в началото.
— Какво, ще пийнеш ли по тоя случай? — попита Завалишин и посочи Синцов, когато Евграфов седна на масата.
Евграфов кимна и Завалишин му наля водка в канчето: на него повече, а на себе си и на Синцов по-малко — за втори път.
— С разрешение на командира на полка още веднъж за твое здраве — каза Завалишин и се чукна със Синцов. Евграфов кимна, чукна се и също изпразни канчето. После взе мезе и попита Синцов:
— В оперативния отдел ли сте?
— Да.
— Съобщиха ми — каза Евграфов, — че е пристигнал офицер от оперативния отдел на армията, но не можаха да ми кажат името ви.
— Излиза, че твоите хора не са си свършили докрай работата? — засмя се Завалишин.
— Защо моите хора? — каза Евграфов. — Кутуев, ординарецът, ми каза, че не сте сами. Поколебах се: дали да вляза, или не. А после реших да вляза, нали бях обещал на командира на полка веднага да му докладвам.
— Все тук, в полка ли сте? — попита Синцов.
— Че къде другаде да иде? — каза Завалишин. — Тъй си и живеем с него, както и при тебе. Нито ние му създаваме излишни главоболия, нито той на нас. Беше пълномощник, а стана старши пълномощник. За година и половина му дадоха само още една звездичка.
— Такава е нашата: преди да ни дадат нещо, пет пъти ще си помислят — каза Евграфов. — Ако ме повишаваха на общо основание, както става на предната линия, вече щях да съм подполковник. А щом съм подполковник, с такова звание трябва да ме прехвърлят в дивизията или в корпуса. Кой ще стои тогава при вас в полка?
— Защо се оплакваш? Нали свикна с нас.
— Два пъти вече съм чувал същите думи. Не от вас.
— Какво ти е — донесе хубави новини, а не си весел? — попита Завалишин.
— Как да съм весел — нали за малко щяха да осъдят човека, без да е виновен.
Евграфов въпросително погледна мълчалия през цялото време Илин, после Синцов: да разправи ли сега пред него всичко, или да остави за утре?
— Хайде, говори сега — каза Илин. — Да не се занимавам и утре с тая работа.
Евграфов още веднъж погледна Синцов и разказа история, каквато не всеки ден може да се чуе.
Един току-що пристигнал от училището лейтенант на третия ден от службата си в полка дотичал на разсъмване в санитарната рота с простреляна лява китка. Помолил бързо да го превържат и да го пуснат обратно, казвал, че иска да остане в строя. За раната си обяснил, че преди разсъмване се надигнал над бруствера на окопа и докато гледал по посока на германците, изведнъж нещо го парнало по ръката.
Отначало всичко изглеждало ясно: лявата ръка, куршумът е минал през дланта, около раната е обгорено — значи, изстрелът е в упор или почти в упор — сам се е прострелял! С думите, че иска да остане в строя, е мислел да разсее подозренията спрямо себе си, а не е знаел съществуващото правило, че при всяко подозрение за самонараняване веднага трябва да се докладва по команден ред.
Необяснимо оставаше само как е могъл да се реши на такава подлост един лейтенант, току-що завършил училището с отличие, един от ония, които по начало мечтаят колкото може по-бързо да отидат на фронта, страхуват се да не закъснеят за войната.
Откъде и как се е извъдил такъв изрод? Отговаряйки на въпросите на Евграфов, лейтенантът докрай държал на своето, плачел от обида, че не му вярват, изобщо сякаш не разбирал, че вече са го арестували, и продължавал да моли да го върнат обратно в ротата — раната, казвал, не е голяма, ще му мине на крак.
Откарали го под конвой на експертиза в медико-санитарния батальон.
Главният хирург много дълго разглеждал раната, накарал лейтенанта да повтори обясненията си как е бил ранен от германците, изслушал го, без да го прекъсва, а след това, като останал насаме с Евграфов, заявил, че смята разказа на лейтенанта за чиста истина. Стреляно е не с лично оръжие, както са написали в санитарната рота, а с винтовка, и не в упор, а отдалече, само че, както изглежда, куршумът е бил пристрелочен, с фосфор на върха, затова при входното отверстие има нещо като обгаряне, а не се виждат барутни зрънца и следи от нагар, каквито винаги се забелязват при стрелба в упор.
Казал, че вече е имал един такъв случай. Значи, не е изключен и втори. А как куршумът е попаднал тъкмо в дланта — това вече са глупостите на войната! Може от излишък на младежки сили да се е протегнал, разперил е ръце — и куршумът го е пернал в дланта. Ако потърсят, може и куршума да намерят някъде наоколо.
— Направихте ли допълнителни разследвания? — попита Илин, като изслуша всичко.
Евграфов сви рамене.
— Вече установихме, че същата нощ германците са стреляли в района на тая рота с трасиращи куршуми — това се потвърждава. Смятам, че въпросът може да бъде приключен. А и да търсим куршума, едва ли ще го намерим — не са стреляли в стая. Освен ако заповядате цялата рота да запълзи…
— Стига шеги! — сърдито каза Илин, като долови иронията в думите на Евграфов. — Щом няма нужда — няма! А ако трябваше за честта на полка — и аз бих пълзял и бих търсил!
— Естествено — каза Евграфов, — и все пак сега съм много доволен от себе си, че не повярвах.
— Ти не повярва, а аз повярвах — каза Илин. — Кой знае защо, си помислих: злото никога не идва само. Днес цял ден не ми излизаше от главата. Струваше ми се, че сам бих стрелял в челото му заради това петно върху полка!
— Какво общо има тук полкът — каза Завалишин, — щом само преди три дена е дошъл в него.
— Само преди три дена! Интересно как щеше да обясниш това в политдонесението! Когато и да е дошъл, вече е твой! Всички разбират, че още не е твой, а така или иначе, си е твой. Ако получиш попълнение и още същия ден го хвърлиш в боя, и всичко е като по мед и масло — успех, а хората останат живи и им се полагат ордени, тогава какво: ще се въздържиш ли да ги представиш за награда, а? Тия, ще кажеш, още не са мои, и два дена няма, откакто са дошли, рано е да им се дават ордени! От никого още не съм чувал такова нещо! И от тебе също.
Илин надникна в канчето на Евграфов и му сипа чай.
— Пий! Като си спомня за оня старшина, още ме засърбяват ръцете. И денем, и нощем. Не дай боже и тоя да беше излязъл такъв.
— Добре де — каза Завалишин. — Стига си се вълнувал! Каквото е било, било е! Затова пък, докато сме живи, няма да забравим как шестимата с члена на Военния съвет на фронта, с члена на Военния съвет на армията, с началника на политотдела на армията, със заместника по политическата част на дивизията, в такова, може да се каже, отбрано общество посред бял ден пълзим по корем с тебе към бойното охранение и от страх за началството само дето молитви не четем! Има какво да си спомняме!
Но Илин дори не се усмихна.
— Не споря, храбър е — сърдито каза той за Лвов. — Но тогава една германска мина щеше да е съвсем достатъчна за всички ни!
— Глупак е! — злобно отсече мълчалият дотогава Евграфов. Плоското му, широко лице, което по-рано се струваше на Синцов съвсем спокойно, се наля с кръв от напрежението, с което той се мъчеше да се сдържи. Но не се сдържа — изпусна се.
— За кого говориш? — засмя се Завалишин.
— За когото трябва. Вие тук за пръв път виждате тая храброст, а аз я видях още на Таман, когато заради него по целия пролив плуваха моряшки шапки и пилотки… Видях го как командуваше от брега до последния момент! Дявол да я вземе храбростта му, щом от цялото ни подразделение само двамина изплуваха живи с една автомобилна гума! В единия два куршума, в другия — три. Половин година си спомнях по болниците за храбростта му, докато дойде при вас.
— Никога не съм чувал това от тебе — каза Завалишин.
— Сега го чу — и по-добре го забрави!
— Ще го забравя.
Евграфов допи чая и стана, без да каже повече ни дума.
— Къде? — попита Илин.
— Отивам да спя. Уморен съм.
Евграфов облече шинела, сложи пилотката и излезе от къщичката, без да се сбогува.
— На колко е години? — обърна се Синцов към Илин.
Дотогава той бе възприемал Евграфов като възрастен човек и не се бе замислял на колко години е.
— На четиридесет и две — каза Илин.
— А откъде е, какъв е бил, преди да постъпи в армията?
— Не си ли го питал, когато беше командир на батальона? — вдигна глава Илин.
— Не.
— И аз не съм. Каквото разкаже сам за себе си — и на това сме благодарни. Ще лягаме ли? Иван Авдеевич ей сега ще вдигне масата, ще съберем две пейки за тебе, има и сламеник, и завивки…
Илич сложи до ухото си слушалката на неочаквано иззвънелия телефон.
— Илин слуша… Здравейте, другарю първи… Тук е… Нищо не правим, каним се да спим… Слушам!
— Обажда се командирът на дивизията — каза Илин, като подаваше слушалката на Синцов. — Говори, тебе търси.
— Синцов слуша.
— Настани ли се вече да нощуваш, а? — попита в слушалката гласът на Артемиев.
— Тъкмо се канехме.
— Няма да го бъде. Има заповед до сутринта да се върнеш в щаба на армията. За половин час ще се отбиеш при мене — искам да те видя — и ще продължиш нататък. Дотука ще те докара Илин. Той има и трофеен опел, и шофьор… Дай слушалката на Илин…
— Тъй вярно — рече Илин в слушалката. — Тъй вярно… Ще бъде направено…
Каза всичко това с безразличен служебен тон, но когато постави слушалката, лицето му беше обидено.
— Не постъпва хубаво.
— Защо? — попита Синцов.
— Командирът на полка те е поканил на гости, а той те измъква. Не бива така.
— Каза, че ме викат в щаба на армията.
— Тогава е друго. А защо?
— Не ми каза.
— Може да си получил повишение — хем сериозно, хем на шега каза Илин, отвори вратата и извика в тъмното: — Кутуев, бързо тук!…


Осма глава

Дивизията се бе разположила за отбрана на широк фронт. От щаба на полка до щаба на дивизията трябваше да изминат почти десет километра без светлина, защото напоследък беше строго забранено да се пътува близо до предната линия дори с маскировъчни мрежи на габаритите. Вдигнатият посред нощ, недоволен шофьор мълчеше, а Синцов седеше до него в тясното трофейно опелче кадет и мислеше за себе си. Безполезно беше да гадае защо изведнъж го бяха извикали цяло денонощие по-рано, отколкото му бе заповядано да остане в дивизията. На фронта човек не принадлежи на себе си, а в оперативния отдел — още по-малко от другаде. Мислеше не защо са го извикали, а изобщо за живота си. Всичките днешни разговори го подтикваха към това.
„Да, когато днес Илин ми предложи да му стана началник-щаб, и на мене ми се прииска. А защо? Искам да бъда по-близо до войната? А сега не воювам ли? Нима едногодишната служба в оперативния отдел вече ме е накарала да мисля така? Илин казва: „наблюдаващи“. Естествено работата не се свежда до това. Все пак най-често и преди всичко ти поставят задача да помогнеш. Но се налага да докладваш и за нередностите. Иначе не може. И това, разбира се, не е много за радване. Понякога, доказвайки чуждата лъжа, се въвираш направо в ада, а после, като я докажеш, ти дотежава. Защото знаеш: в повечето случаи докладват неточно и дори лъжат не от подлост, а поради трудността на създалото се положение. И ако смениш мястото си с оня, който не е намерил сили в себе си да изпълни докрай задачата, на когото е оставало малко, за да стигне, да допълзи, да се добере до целта, кой знае дали би съумял да го направиш по-добре и да докладваш по-вярно от него! Понякога ти се струва, че би го направил! А друг път си представяш как си влязъл в неговата кожа и се съмняваш в себе си, защото вече си свикнал с друго: идваш и си отиваш, идваш и си отиваш, имаш време да починеш от опасността, а хората си остават все там, в боя… Вървиш през зимата към предната линия, в кишата, в калта, с мокри валенки, и затъваш на всяка крачка в снега. А след продължителния обстрел снегът е целият изровен. И убитите още не са прибрани. И над главата ти, напомняйки за себе си, свирят отделни мини. Вървиш като в ада. А не отиваш бог знае къде — само до командния пункт на батальона, не по-далече!“
Синцов си спомни как след зимния бой за една височина на плацдарма отвъд река Слюдянка, когато след шестата заповед — да се превземе! — привечер все пак я превзеха, командирът на дивизията генерал-майор Тализин изпи на наблюдателния си пункт почти половин манерка и тръгна сам да събира ранените в подножието на височината:
— Елате с мене, майоре!
Имаше много ранени, те лежаха по цялото подножие на височината. И въпреки че бе изпил почти половин манерка, Тализин не вървеше като пиян — изобщо не го бе хванало — а беше само някак странен, подтиснат. Да се оправдае ли искаше вътрешно пред ранените си войници, лежащи под тая височина, съжаляваше ли ги или не знаеше какво да прави със себе си — такава мъка го бе обзела след тежкия бой, че помъкна подире си и Синцов, и своя адютант, и ординареца, и двама автоматчици. И заедно със сновящите по склоновете на височината санитари вдигаше ранените от дълбокия, мокър сняг. Понякога само помагаше, а друг път сам намираше някого встрани, мяташе го на раменете си и го мъкнеше към носилките. После изведнъж си спомни за ръката на Синцов, когато той лошо, неловко му помогна, и каза:
— Добре, добре, ти си върви. Защо тръгна с мене?
Но къде вече можеше да отидеш? И още цял час обикаляхте и прибирахте ранените. Какво ли не става на предната линия! Ако разкажеш някому, няма да ти повярва. И когато отново попадна при същия командир на дивизия, когато вече всичко беше наред, когато тръгнаха напред, далече напред, самият Синцов не можа да го познае, видя съвсем друг човек. Сякаш не само оная височина бе останала далече назад, но и човекът, който прибираше ранените, бе останал там, в подножието й…
„Да, добре ми е известно какво е предна линия — помисли Синцов, като си спомни за Тализин. — Какъвто и да стана — командир на полк или началник-щаб — има още много страх да бера до края на войната. И все пак искам да съм по-близо до нея. Щом тогава, след болницата, ме оставиха в армията, сега искам да ида докрай.“
Мислеше за това, за което вече неведнъж бе мислил на фронта. „Случва се и така: доброто прави човека, по-лош, а лошото — по-добър… Във всеки случай мене тъкмо лошото ме направи по-различен в сравнение с онова, което бях преди войната. Как ще забравя оная переправа на Днепър, когато отгоре, от брега, германците ни кълцаха с автоматите по главите като зелки със сатър? Или оня лагер с наши военнопленници, който превзехме от германците край Сталинград и в който намерих Бутусов? Той и сега е жив и воюва. И вече след лагера го разжалвали в редник, задето като командир на рота въпреки заповедите не взимал германците в плен. И го разжалвали, и го ранили, а неотдавна писа, че пак се е върнал в строя и пак командува рота. И той като мене не иска войната да свърши без него. А какво искам аз на фронта за самия себе си? Както всички, искам да бъда жив. Друго нищо особено не искам. Синцов се запита как би погледнала Татяна на стремежа му да отиде в полк, ще го одобри ли, или не? Гласно би казала: да! Но не знам какво ще си помисли. Какво иска да бъде — е едно, а доколко й стигат силите за това — съвсем друго. Човек иска много от себе си. Но не на всичко е способен. Така е с мене. Така е и с нея.“ — помисли си той за Таня с нов пристъп на тревога.
Шофьорът рязко спря: на пътя пред колата бе застанал войник с автомат, зад него се тъмнееше бариера.
— Рядко се виждаме — бяха първите думи на Артемиев, когато отведоха Синцов в селската къща, където се бе настанил командирът на дивизията. — Последния път беше преди повече от пет месеца.
— Скоро ще станат шест — каза Синцов.
— Още по-лошо. Искаш ли чай? — Артемиев кимна към масата. Там имаше термос и две чаши. — Друго не ти предлагам, знам, че вече си пил.
— И чай не искам.
— А аз ще си налея. Вечер ми се пие. Някой път дори посред нощ се събуждам и пия. — Артемиев си наля половин чаша черен чай и завинти капачката на термоса.
— Не знаеш ли за какво ме викат?
— Нямам представа, изглежда, потрябвал си им нещо. Лично вашият Перевозчиков се обади: независимо дали си свършил, или не, работата при нас, точно в шест да си там!
— Не можах да свърша. В два полка бях.
— Знаем. Я кажи какви са наблюденията ти!
Артемиев по навик притегли към себе си бележника от масата и започна да слуша Синцов. Но почти не стана нужда да си води бележки. Според Синцов в дивизията, там, където е ходил, с редки изключения, всичко е било нормално и по отношение на маскировката, и по отношение режима на огъня и движението. А за триста тридесет и втори полк — полка на Илин — изобщо нямаше забележки.
— Илин винаги се стреми да бъде пръв — каза Артемиев, като изслуша Синцов. — А след оня случай с храната — два пъти повече. Пък и какво да говорим, всички се стремим. Знаеш ли от какво се състои нашият живот на фронта?
— От какво?
— Както и всеки живот, само от две неща: от хубаво и лошо. Хубавото сега стана много повече, но и лошото все още си е доста, макар че пред началство така не се говори!
— Мене ли имаш пред вид?
— Защо не и тебе. Освен войника на фронта всички са началници. Утре ще мина по следите ти по предния край. Не е изключено да са преметнали щабния другар.
— Не мисля — каза Синцов.
— Кой знае. Все пак не си кадрови офицер и не познаваш всичките ни тънкости.
— А Илин познава ли ги? — попита Синцов.
— Познава ги, макар че не е кадрови офицер. Всичко е изучил. А ти защо се сравняваш с него? И след четиридесет години Илин ще легне в ковчега с военна униформа. Ако го уволнят преди това, все едно че жив ще го заровят! А ти воюваш, докато трае войната. Може да се смята, че вече си воювал, колкото е трябвало — сега само от тебе зависи.
— Стига, нека оставим това. — Синцов се намръщи.
Сега, след тия думи на Артемиев, стана по-трудно да говори с него за предложението на Илин. Но все пак Синцов не се спря пред тая трудност.
— Илин е прибързал — недоволен каза Артемиев, след като го изслуша. — Вярно, че Насонов подаде рапорт, но засега няма да изпълним молбата му. Когато Туманян напусна полка, и двамата можеха да претендират. Насонов — заради миналия си опит, Илин — поради перспективите за бъдещето. Спряхме се на Илин. Временно обидихме един добър офицер. Като се открие възможност — при нас или другаде, — сигурно и Насонов ще стане командир на полк. А дотогава ще ги държим заедно. И за двамата е полезно! След твоите думи съм още по-убеден в това. Тъй че извинявай.
— Напротив, ти извинявай, че подхванах тоя разговор. Ако не беше Илин…
— Ето ти на — разсмя се Артемиев, — казваш, че не можели да те преметнат! А пръв те е преметнал Илин, твоят приятел! Представил ти е желаното за действителност. А на фронта тъкмо това е най-опасната форма за отдалечаване от истината.
Той престана да се усмихва.
— Уважавам стремежа ти да се върнеш обратно в полка. Ако можех, щях да ти помогна. Но сега не съм в състояние.
„Щом не си в състояние, значи, не си.“ На Синцов му се стори, че като казваше „щях да ти помогна“, Артемиев се позапъна. Що се отнася до уважението, по принцип е така! Но не иска да го вземе в своята дивизия. Не забравя, че му е шурей, и тъкмо затова не иска.
И сякаш бързайки да потвърди догадката на Синцов, Артемиев заприказва за това, което ги свързваше:
— Ако си представим малко вероятното нещо, че както сме се разположили сега, така и ще тръгнем по картата, без да завиваме никъде, покрай своя петдесет и четвърти паралел, право пред нас най-напред е Могильов, после Минск, после Лида. А меридиана на Гродно ще пресечем на някакви си двадесет километра от града. Но, разбира се, така става само в приказките, не и на фронта. Още преди това едни ще бъдат рокирани, други ще получат нови разграничителни линии, трети ще отидат в резерв…
Той толкова настойчиво изброяваше всички тия възможности, сякаш сам искаше да избие от главата си малко вероятната, но натрапчива мисъл, че в края на краищата тяхната армия и неговата дивизия могат да излязат точно срещу Гродно.
— Защо сами да се заблуждаваме! — каза Синцов. — Каквито и да са разграничителните линии, ние с тебе все за това си мислим!
Да мислят за това, значеше да мислят за старата жена и за малкото момиченце, майката на Артемиев и дъщерята на Синцов, които бяха останали там, в Гродно. Освен всичко друго, което ги свързваше в живота, двамата имаха и тоя общ спомен. Нито Артемиев, който командуваше полк в Забайкалието, нито Синцов, който заедно с жена си беше в отпуска в Крим, не можеха да бъдат виновни, че тая стара жена с едногодишното момиченце не е успяла да замине или да избяга пешком от военното градче край Гродно, където германците се озоваха шестнадесет часа след началото на войната.
И все пак тежестта на тая вина подтискаше и двамата, както подтиска всеки здрав — телом и духом — мъж, пред чиито очи загиват безпомощни хора. Дори при пълна физическа невъзможност да помогне на другите, човекът, който случайно се е спасил при катастрофа, пак се чувствува виновен пред загиналите. Особено ако са жени и деца.
Някакво подобно чувство се бе загнездило у Артемиев и у Синцов. Макар че нито за единия, нито за другия можеше да се каже, че пазят себе си в тая война. Естествено пазеха се в границите на разумното, когато трябваше да залегнат под обстрела или да наведат глава. А иначе не се пазеха. Отначало, доколкото можеха, спираха войната, когато тя се търкаляше и искаше да прегази и тях, и милиони други хора. А сега, след като я бяха спрели, я търкаляха обратно, натам, откъдето бе започнала.
Хората свикват с неизвестността по-трудно, отколкото с всичко друго. Но и с нея се свиква. И за Артемиев, и за Синцов тригодишният навик да не знаят какво става с тая стара жена и с момиченцето се бе превърнал в част от съществуванието им на фронта. Но тая вече привична неизвестност понякога напомняше за себе си със старата болка — като заседнало в тялото парче от снаряд. Така стана и сега, когато Артемиев заприказва за Гродно.
По редица признаци и двамата разбираха, че предстоящото лятно настъпление скоро ще започне. Накъдето и да тръгне тяхната армия, в най-близките планове на войната, изглежда, е записано освобождаването на цяла Белорусия, а, значи, и на Гродно. Онова, което съвсем доскоро изглеждаше далече, се бе приближило. И неизвестността, която през тия три години бе станала навик, трябваше да свърши и да се превърне или в радост, или в мъка. И независимо дали тръпнеш, или не тръпнеш от страх, докато чакаш отговора на живота, така или иначе ще бъде едно от двете!
— Разбира се, извинявай — каза Артемиев, — но когато мисля за това, спомням си винаги за мама… Дъщеря ви съм виждал само на снимка. А с мама цял живот…
Синцов кимна.
— Разбира се, как иначе.
Той и сам не можеше да си представи добре своята дъщеря. Тогава тя беше на една година. Сега, ако е жива, е на четири. И за да я познае, ще трябва други хора да му кажат, че е тя.
— Как е Таня? — попита Артемиев. — През зимата разправяше, че очаквате дете?
— Пратих я при майка й в Ташкент. Роди дъщеря — каза Синцов, без да се задълбочава в своите тревоги.
— Честито. Тъкмо навреме! Още повече, че тук кашата скоро ще започне. Докато там си играят на „пляс-пляс ръчички“, ние ще освободим Белорусия. Току-виж, след това и аз съм се измъкнал поне за ден до Москва под някакъв предлог или без предлог. Вече нямам търпение. От ноември миналата година не съм виждал Надежда! Прескочих за двадесет и четири часа в Москва, малко преди да се срещнем тогава с тебе. И повече нищо! Онзи ден започна седмият месец, за къде сме така? Нито грях да извършиш, нито така да си седиш!
Артемиев свали портупея, разкопча яката на рубашката и като пъхна ръце в джобовете на брича, закрачи напред-назад из стаята.
— А самата тя не можа ли да те навести? — попита Синцов.
— Тя ли да не може? — усмихна се Артемиев. — Всичко може тя. Но аз не мога да я пусна тук. Категорично съм й забранил да идва. Питаш, а сигурно ти е добре известно колко щуротии направи тук това лято! И при вас там злословиха по мой адрес, и тук, в дивизията си чесаха езиците. Не съм нито сляп, нито глух, знам!
Той се разсмя и се тупна по хълбоците.
— Голям шум се вдигна! Макар че всъщност на никого нищо лошо не направи. Преметнала глупака адютант и изведнъж се появила на предния край — искала да ме погледа в бойна обстановка! Придумала артилеристите да постреля с оръдието! Яздила кон — голяма работа! И дори когато обърна вилиса, пак никой не пострада — само тя дето изхвръкна от него. Да беше друга, никой нямаше да обърне внимание на всичко това. Е, ходила, яздила, обърнала се с колата. А тя винаги се набива в очите на хората! Опасна жена! Дори когато не иска, пак се набива в очи! А още повече, когато иска! Патил съм и има да патя с нея…
Въпреки думите на Артемиев в гласа му имаше повече радост, отколкото обреченост. Самият той долови това и се разсмя.
— Не мога да си спомня за нея без удоволствие. Какво да се прави!
Цялата му енергия и жизнерадост, с които винаги се отличаваше характерът му, изведнъж изтикаха всичко друго и бликнаха от него, припомняйки на Синцов оня Пашка Артемиев, който не беше никакъв командир на дивизия, а едва се канеше от последния клас на гимназията да постъпи във военното училище и казваше за Надка Караваева да не си въобразява, че дълго ще тича след нея.
— Радвам се да те видя в добро настроение!
— Настроението ми не е лошо, прав си — каза Артемиев. — Вече шестнадесет месеца съм в дивизията. Работих и като разузнавач, и като оператор, но все пак намерих себе си тук, на командната длъжност! А това лято, преди Курската дъга, малко остана да изгърмя! И пак заради Надежда. Беше по време на затишие, дойде при мене като законна съпруга, а и разрешение имаше от такова началство, че никой нищо не можеше да каже! Но в тия работи Серпилин е лош! Не обича жени да се мотаят на фронта. Взе я на мушката и когато тя направи една, две, три щуротии, ме повика, сложи ме да седна срещу него и пита: „Кое ви е по-скъпо: жената или дивизията?“ Аз рекох да се пошегувам: „И двете са ми скъпи, другарю командуващ. Човекът си е човек.“ А той отговаря: „Така е. Но военната служба си е военна служба. И същността й е в това, че иска от нас да забравим, че човекът е човек. Понякога за късо време, а понякога за дълго. Както се разбра, обстановката в действуващата армия се отразява неблагоприятно на вашата съпруга. Ако смятате и занапред да командувате дивизия, направете така, че след четиридесет и осем часа съпругата ви да напусне границите на поверената ми армия. Можете да се мотивирате, както намерите за добре. Свободен сте!“ С него разговаряхме точно две минути. А с нея после почти двадесет часа! В резултат на това тя се върна в Москва, а аз, както виждаш, още съм в дивизията. Имам достатъчно работа. И сякаш добре се справям с нея. Само че и аз не съм забравил оня разговор, и командуващият го помни. Чувствувам, че оттогава не ме обича.
— Не знам, аз мисля, че е справедлив човек — каза Синцов.
— Може и така да е. Но по-добре разчитай на себе си, отколкото на неговата справедливост. Не знам дали ме обича, или не, но вече влязох с дивизията си в три заповеди на Върховното командуване, никой не може да ми отнеме това.
— Мисля, че никой няма и намерение да ти го отнема — каза Синцов. — Повтарям, той е справедлив човек.
— Още по-добре за него. Но сега, когато го няма, с Бойко се разбираме по-добре. Ако искаш да знаеш, аз си имам собствени затруднения като командир на тая дивизия. От четиридесет и втора година съм третият подред. А къде са предишните? И двамата са тук! Преди мене дивизията е била командувана от командуващия армията. И заместник-командуващият армията е командувал преди мене същата дивизия. От една страна, не са равнодушни към нея, и това е добре. А от друга страна, не са ли твърде много спомените как са я командували преди мене? Как е било при тях и как е при мене? И в самата дивизия има мераклии, особено когато ги скастриш за нещо, да ме сравняват с предшествениците, разбира се, не в моя полза: единият бил душа човек, при това самороден талант, а опитът на другия изобщо не можел да се сравнява с моя — не току-така е станал командуващ армия! А аз, като прочета такъв намек в очите на някого, не му прощавам.
— А не четеш ли несъществуващи неща? — попита Синцов.
— Възможно е — усмихна се Артемиев. — Но нали трябва да споделя с някого всичко това? И ето че го споделих с тебе. Не може с първия срещнат.
— А как сте с Бережной?
— Там е въпросът я — каза Артемиев. — Че се уважаваме, уважаваме се, но да се обичаме — не съм способен аз на несподелена любов. Наскоро идва генерал-лейтенант Кузмич. Докладвах, както му е редът, запознах го с обстановката, а после той ми каза: „Ти си командир на дивизията, зает човек си, не искам да ти губя времето.“ И сочи Бережной: „На Матвей Илич работата му е комисарска, все пак по-свободен е от тебе, с него ще обиколим из полковете.“ Какво можеш да му отговориш? И два дена прегърнати обикаляха полковете, по стар навик. А в края на краищата заместник-командуващият армията си заминава от дивизията, без да се отбие при командира; получавам поздрав и благодарност от него по Бережной. Сега стоя и чакам: може би командуващият армията по същия начин да посети дивизията. На мене — здрасти! — и тръгва нататък с бившия си заместник по политическата част, нали все той е бил и при тримата. Ние се сменяме, а той си остава. Поне да го бяха повишили, та да отиде на друго място!
— Ама че нервен си станал! Не знаех.
— Не сме служили заедно, затова не знаеш — каза Артемиев. — Строевата служба огъва характера на една страна, а щабната — на друга. И ето на: аз съм станал по-нервен, а ти по-спокоен. Ако си мухлясал там, в щаба, може би наистина трябва да отидеш в строя. Като започнат боевете, ще има и загуби; там горе веднага ще ви доложат къде каква дупка се е отворила. Все пак Серпилин те познава лично, издебни случай, помоли го. Само че по-добре е преди боевете, още сега… — Артемиев не довърши думите си и погледна часовника. — Хайде, върви. Наистина се разбъбрах като жена. Вече май си казахме всичко, което бива и не бива… Макар че, от друга страна, кой знае кога пак ще се видим? Като пишеш на жена си, поздрави я от мене!
— Ти също.
От старите си училищни спомени Синцов не обичаше много Надя, но какво значение можеше да има това сега?
— Таня ми разказа как тогава, през четиридесет и първа, са се срещнали с твоята Надя в Москва, в жилището й. И че я харесала.
— Ех, Ваня, Ваня! — изведнъж каза Артемиев и силно изпука с пръсти. — Трудно се живее на фронта, когато тилът ти е несигурен. Само на тебе казвам, като на брат. Никой друг не бива да знае.
— Кой друг?
— Дори Татяна…
— И това предупреждение е ненужно!
— Когато е с мене — каза Артемиев, — знам, че за нея няма по-добър и никой друг не й трябва. А когато не е с мене, не знам. И не искам да знам. А понякога, напротив — искам! Няколко пъти ми писа, настояваше като моя жена да я взема тук, на фронта, за машинописка или нещо друго! Защо й е това, ако не съм й нужен? Лошо ли й е в Москва? По-добре ли ще бъде тука? А от друга страна, мисля си: защо иска това от мене? Дали не се страхува сама от себе си: да е самотна там? А какво мога да направя, след като знам, че ако е край мене, няма да съм в състояние да воювам.
Двамата вече бяха станали, оставаше да се сбогуват.
— Ще дойда да те изпратя. — Артемиев смъкна от пирона платнището, наметна се и размърда отдолу широките си рамене, сякаш се чудеше сам на себе си. — Надвечер нещо ме разтресе. Сутринта за пръв път тая година се изкъпах в рекичката, може и да съм настинал. Чакай, телефонът звъни!
Артемиев се върна от вратата до масата и преди да вдигне слушалката, недоволен погледна часовника — беше късничко за разговори, освен ако е станало нещо…
Ала от разговора по телефона Синцов веднага разбра, че нищо не е станало.
— Още е тук. Задържах го малко при мене, за да сподели впечатленията си. Ясно, ясно! — няколко пъти повтори Артемиев. — Слушам! Разбирам! Веднага ще го пратя, щом е тъй!
Но като постави слушалката, каза на Синцов точно обратното.
— Щом е тъй, ще те задържа още пет минути. Седни! — Смъкна от раменете си платнището, сложи го до себе си на пейката и се усмихна на учудването на Синцов. — Перевозчиков беше.
— Разбрах — каза Синцов.
— Пита дали си заминал. Искаше да разбере, защото му се обадил членът на Военния съвет. Оказва се, че имат намерение да те пратят в Москва с някакво поръчение, а преди това, точно в седем сутринта трябва да си при члена на Военния съвет. Трябва да черпиш за тая новина.
Синцов сви рамене. Той знаеше, че и по-рано два-три пъти офицери от оперативния отдел бяха пращани с различни поръчения право в Москва, прескачайки щаба на фронта. Но не можеше да разбере защо сега изпращат в Москва тъкмо него. А и тревожните мисли за Таня му пречеха да се радва на пътуването.
— Могли са да намерят някой друг, който само за това мечтае.
— Винаги е така — усмихна се Артемиев. — Не изпращат ония, които като мене само за това мечтаят. — Той притегли към себе си бележника. — Почакай, ще напиша писъмце на Надежда. Ще й го предадеш на ръка в Москва и ще й разкажеш как я карам тук без нея… Прегледай вестниците. — Той побутна към Синцов папката с вестници, която стоеше на масата. — В „Звезда“ има интересни статии — за историята на руското офицерство. Аз си ги изрязвам. Вчера излезе четвъртата, сигурно още не си я виждал.
Но Синцов не започна да преглежда изрязаните от Артемиев статии за историята на руското офицерство. Сега не му беше до тях. Той изведнъж се сети, че в Москва може да опита да направи онова, което няма как да се направи тук, в действуващата армия: ще отиде в Централната поща и ще изпрати бърза телеграма с платен отговор до Ташкент, до майката на Таня. Ще разбере защо няма писма. И какъв е бил тоя печат на първото писмо: „Арис“? Какво е станало: не е могла да стигне и е родила в Арис? Или за по-бързо там, в Ташкент, е дала писмото на някой, за да го пусне в Москва, а той го е пуснал по пътя още в Арис?
Преди пет дена, след като пак не получи писмо с поредната полева поща, посред нощ той изпроси една кола и отиде във втори ешелон, в санитарния отдел, за да поприказва със Зинаида Сергеевна, лекарка и приятелка на Таня; тайно се надяваше да се успокои след разговора с нея.
Но като научи, че Синцов изобщо не е получавал друго писмо, тя се развика по адрес на Таня:
— Упорита е като магаре! Нали й казвах: с рана като нейната на друг не знам, но на нея щяха да разрешат аборт! Дори на тебе исках да кажа в никакъв случай да не й разрешаваш да го остави! Но ме достраша, че ще ме изяде после, ако научи! Не го е доносила и напълно възможно е в Арис да са я свалили от влака — всичко е възможно! — каза тя, като изобщо не смяташе да успокоява Синцов, защото самата обичаше Таня и беше дълбоко убедена, че се измъчва за нея не по-малко от Синцов.
Той се раздели с нея не успокоен, а, напротив, още по-разтревожен, тъй като чак сега бе разбрал докрай, че самата Таня предварително по-добре от всички е знаела колко много рискува.
— Пиша на Надежда — изведнъж заприказва Артемиев, като прекъсна мислите на Синцов — да се храниш и нощуваш при нея, още повече, ако останеш за по-дълго време. У нас човек може и да се изкъпе добре — има газ. А в комендантството само ще се регистрираш и ще оставиш адреса си — това е разрешено на старшия офицерски състав.
— Добре, там ще се оправя. — Синцов не искаше да се откъсва от собствените си мисли.
Той мислеше, че утре сутринта, преди да тръгне, трябва да се отбие до полевата поща — току-виж, че се е получило нещо през тия два дена. А може, като се върне днес, да намери на леглото си писмо и в него само хубави неща!
— У нея има ключове от стария ни апартамент. Ако искаш, вземи ги и прескочи там, в същност той сега е твой — отново прекъсвайки мислите му, каза Артемиев, който пишеше тъкмо за това на Надя.
Синцов кимна и си помисли за тоя апартамент: „Наш, мой, твой — сега не може да се разбере чий е тоя стар двустаен апартамент на Пироговка, в който по-рано живееха Артемиеви!“ Когато той бе започнал да ходи там, двамата с Павел учеха в седми клас, а Маша беше още съвсем малка — третокласничка… После, когато преди войната се ожениха с Маша и заминаха за Гродно, а Артемиев служеше в Чита, тоя апартамент, в който бе останала да живее само бабата, се смяташе за общ, предназначен за всеки, който се намираше в Москва. Артемиев, който се бе оженил за Надя, след войната сигурно ще живее с нея в големия й апартамент на улица „Горки“, останал от първия й мъж, от Козирьов, а старият апартамент на Пироговка…
— Ти какво, плащаш ли наема? — попита той Артемиев.
— Разбира се — каза Артемиев, като продължаваше да пише. — Войната няма да продължи цял век! Каквото и да стане, тоя апартамент ще свърши работа. Преди всичко на тебе. — Той се откъсна от писмото. — Да не мислиш, че ако майка ми е жива, няма да приеме твоята Таня, няма да те разбере? Само дано е жива!
Каза това и отново се наведе над писмото.
А Синцов помисли: „Какво пък, ще прескоча, щом има ключове и апартаментът си стои. Добре, че го има. След войната едва ли ще ме оставят в армията с тая ръка. А щом имаме тоя апартамент, ще мога да живея в Москва.“
Животът на човека, който отдавна е в армията и отдавна воюва, е някак по-сложен, но и някак по-прост от живота на всички други хора. Самите военни порядки ограничават неговите грижи за близките. Той прави за тях онова, което може и трябва да стори, но само до известна граница — отвъд нея вече нищо не може и нищо не трябва. Войната сякаш го освобождава от отговорност за онова, което изобщо не може да направи.
Но сега, когато мислите го бяха извадили от това обичайно състояние, Синцов с някакво смущение помисли, че след войната ще трябва да води съвсем различен живот от сегашния, от живота си на фронта.
— Готово. — Артемиев стана и сгъна на две няколкото листчета, които бе успял да изпише. — Слагай ги в джоба. Забавих те не пет, а дванадесет минути.
— Можеше и повече. Щом трябва да съм утре сутринта, имам достатъчно време.
— А — махна с ръка Артемиев, — и без това човек не може да напише всичко. Да донесеш отговор. А най-важното, искам да чуя от тебе как си прекарал при нея. Щом се върнеш, веднага се обади.
— Всичко ще бъде направено.
Синцов сгъна писмото още веднъж и закопча копчето на рубашката.
— Не забравяй да го преместиш в китела, като тръгнеш за Москва.
— Сигурно ще тръгна с тая рубашка — каза Синцов и си помисли, че до сутринта трябва да си пришие чиста якичка.
Артемиев отново метна върху раменете си платнището и гологлав излезе от къщата подир Синцов.
— Все пак прескочи до стария апартамент — посъветва го Артемиев, вече застанал до своя вилис, с който Синцов щеше да пътува до щаба на армията.
И при тия думи Синцов си помисли, че и за самия Павел старият апартамент е нещо като запасна позиция. Може би понякога все пак му минава мисълта, че няма да се спогоди със своята Надежда.
— Калашников — обърна се Артемиев към шофьора, — първо, не карайте бързо: нощта е тъмна, пътят минава през гората и насреща се движат камиони с боеприпаси. Второ, на излизане от гората по-бързо преминете разклонението. Нощем стрелят по него. Вчера улучиха с пряко попадение една камионетка.
Той каза това вече не на шофьора, а на Синцов и като се обърна към шофьора, попита:
— Ясно ли е?
— Тъй вярно, другарю полковник.
— Тогава тръгвайте — заповяда Артемиев.
Той не прегърна Синцов, но здраво стисна ръката му и дълго не я пускаше. Пусна я чак когато Синцов понечи да седне във вилиса. И когато вилисът вече потегли, все още стоеше и гледаше подире му…


Девета глава

— Ще го връчиш на командуващия. А освен писмото сам му дай да разбере, че го чакаме. Способен ли си на това? Мисля, че си способен — каза Захаров, като даваше писмото на Синцов. — Решихме, че ще се зарадва, като те види. Чувал съм го да казва как в тежкия час си останал с него не по служебно задължение, а по собствена воля. По същите тия места. Така ли е?
— Така е.
— Значи, ако поиска, има какво да си спомни заедно с тебе там, в санаториума. — Захаров се усмихна. — След време всички само това ще правим, ще си спомняме за войната… — И отново стана сериозен: — Оттук не можем да разберем как е със здравето. Въпросът е деликатен — хем нямаме право да бързаме, хем ни се иска да побързаме. Така че ориентирай се между едното и другото.
Захаров не каза нищо повече и изпрати Синцов при началник-щаба.
Генерал Бойко също предаде писмо за Серпилин в запечатан плик. На пипане писмото беше кратко — само едно листче.
— Ще научите в оперативния отдел сутрешната обстановка и ще я докладвате на командуващия. Разрешавам ви да вземете карта, но без обстановката. Ще докладвате по памет. Освен това за сведение на командуващия… — Бойко понижи глас, макар че в къщата нямаше никой друг освен тях двамата, и му заповяда да съобщи на Серпилин последната армейска новина, която още не беше отразена в щабните карти.
Синцов очакваше, че сега ще последва обичайното „изпълнявайте“, но Бойко мълчаливо го погледна и добави:
— Отговаряйте правдиво на въпросите на командуващия. Без преувеличения и предположения; в границите на собствената ви осведоменост.
Каза го така, сякаш предварително мъмреше Синцов. Имаше такъв навик — да наднича в бъдещето.
А след всичко това дойде пътуването до Москва, което продължи повече, отколкото мислеха отначало. И гумите се оказаха износени, и резервната беше стара; стана нужда три пъти да помпат и да лепят; после по пътя се счупи единият ресор, а най-накрая и акумулаторът отказа да работи, теглиха ги с въже, докато се запали моторът.
Синцов смяташе, че щом носи писма за командуващия, ще му дадат хубава кола, с която може да тръгне на път, без да я проверява. И се излъга. По пътя разбра от шофьора, че командирът на армейския автобатальон си е имал свои сметки: изпратил е в Москва собствения си, съвсем разкапан вилис, на който отдавна е трябвало да се сменят и гумите, и акумулаторът, и задният мост, и още нещо. И е дал на шофьора бележка до един свой приятел от фронта, сега началник на ремонтния завод в Москва. Според тая бележка, докато вилисът е в Москва, трябваше да му сменят всичко, каквото може, и да го върнат на фронта новичък. Сметнали са, че и с такъв, какъвто е сега, все някак ще стигнат до Москва: майорът от оперативния отдел не е толкова важна птица!
Разбира се, това е така, но все пак, имайки пред вид поръчението, с което пътуваше Синцов, командирът на техния армейски автобатальон беше нахалник и си правеше тройна сметка: може и да стигнат, а ако не стигнат — може и да не се оплачат, а дори да се оплачат — може да му се размине!
Синцов се тревожеше, че няма да стигнат в Москва дори към осем сутринта — часа за ставане там, в Архангелское, когато му бе заповядано да се яви при Серпилин. В края на краищата, макар и съвсем изтощени, посред нощ все пак се добраха до последния контролно-пропускателен пункт преди Москва и по молба на шофьора свърнаха в горичката край пътя и спаха три часа като заклани, в самата кола.
Затова пък влязоха в Москва заедно с ясното, слънчево утро; на Болшая Полянка миеха паважа както в мирно време; само портиерите сега до един бяха жени.
А после от Каменния мост видяха Кремъл, който се издигаше както и по-рано.
И макар че Синцов неведнъж бе чувал, че през цялата война не са позволили на германците да хвърлят нито една бомба над Кремъл, все пак видът на Кремъл, който продължаваше да се издига здрав и читав, го накара да си спомни как на Седми ноември четиридесет и първа година за последен път беше тук, в Москва; стоеше в строя на Червения площад и през все по-гъсто падащия сняг гледаше Мавзолея и Сталин, а след парада мина надолу, покрай Спаската порта, после по крайбрежната улица, по Болшая Полянка и по-нататък през Серпуховския площад към фронта, срещу настъпващите към Москва германци.
На улица „Горки“ вече не миеха, бяха свършили. Асфалтът бе доста разбит през войната, но неизсъхналата още вода го правеше да изглежда като нов.
Синцов спря вилиса на ъгъла, срещу Централната поща, и прекоси улицата.
В пощата нямаше много хора, но в тоя ранен час не всички гишета работеха и Синцов трябваше да изчака няколко души, преди да дойде неговият ред.
Седналата зад гишето мършава девойка с толкова дълга пилешка шия, че да ти е жал да я гледаш, доста време размишлява като в полусън, преди да отговори на въпроса му: за колко часа може да стигне до Ташкент бърза телеграма? После каза, че за шест часа би трябвало да стигне.
— Би трябвало да стигне или ще стигне? — попита Синцов.
Тя страдалчески сви рамене, сякаш не можеше да разбере защо той я измъчва с такива въпроси, и пак не изведнъж отговори, че сигурно ще стигне.
— А приемате ли бързи телеграми с платен отговор?
— Да.
— А за колко време ще дойде отговорът, ако дам обратния адрес тук при вас до поискване?
Девойката отново помисли и каза, че щом е до поискване, би трябвало да дойде по-бързо, отколкото ще стигне там: няма да е нужно време за доставяне на тукашния адрес.
Синцов взе от нея бланка, приближи се до масата и докато чакаше да се освободи единствената писалка, започна още веднъж да пресмята какво ще стане, ако той престои цяло денонощие в Москва, а телеграмата наистина стигне там за шест часа, свари в къщи Таня или майка й и те веднага отидат на пощата, за да му пратят отговор. Излизаше, че така отговорът им ще се получи утре сутринта или дори тая вечер. Но ако неговата телеграма не ги свари в къщи, ако Таня е още в болницата, а майка й е дневна смяна и се върне чак вечерта, излизаше, че няма да получи отговора им през това денонощие и ако работата му в Москва не се проточи, ще трябва да си замине, без да е научил нещо.
Писалката най-после се освободи и като дращеше по грапавата хартия с перото, от което пръскаше мастило, той припряно написа вече съставения мислено текст:

„Бърза телеграма съобщете здравето Централна поща до поискване ще бъда Москва денонощие целувам Ваня“

Какво друго може да се напише в бърза телеграма?…
— За колко думи ще е платеният отговор? — попита девойката, когато той подаде бланката.
— Моите колко са?
— Двадесет заедно с адреса.
— За четиридесет думи.
Девойката написа отгоре на бланката каквото трябваше, после замърда устни, дълго пресмяташе колко ще струва тая бърза телеграма и когато Синцов плати, каза:
— Отбийте се довечера, другарю майор, отговорът може да дойде и по-скоро. Все пак телеграмата е бърза.
Синцов долови в гласа й съчувствие към своята тревога, за която тя бе прочела в телеграмата, и като взимаше разписката и рестото от тънките й, сякаш детски пръсти, помисли, че девойката на гишето изговаря така провлечено думите, мисли и смята толкова бавно не защото не си е доспала, както сърдито бе помислил отначало за нея, а просто защото е слаба, не си дояжда и всичко й е трудно: и да говори, и да смята, и да седи там, на това гише.
„Сигурно купонът й е чиновнически, а и други изхранва с него…“
Той си спомни миналогодишните разкази на Таня за това, как живеят хората в Ташкент, и с нов пристъп на страх за нея помисли: „Все пак какво ли се е случило — защо не пише?“ После от телеграфната зала се запъти към междуградската телефонна служба: освен телеграмата реши да даде и покана за телефонен разговор, да ги повика в телефонната служба там, в Ташкент.
В телефонната служба имаше голяма навалица; тъкмо тук изведнъж, в един миг човек можеше да разбере колко много хора е обрекла на разлъка войната! Хората се придвижваха бавно, като се бутаха и си проправяха път, стояха край стените, седяха по столовете, по пейките, по первазите на прозорците. Едни потрепваха при всяко обаждане на дрезгавия високоговорител, който викаше за разговор в кабината, а други, които сигурно чакаха от предната нощ, спяха, притиснати един до друг.
На гишето, до което Синцов все пак успя да се добере, като изгуби за това половин час, му казаха, че линията с Ташкент сега е повредена, а ако я поправят, ще приемат нови поръчки чак след полунощ, значи, в три часа сутринта ташкентско време. Кой ще ги търси посред нощ там, в Ташкент, и ще ги вика в пощата?
Върху него напираха други хора, които си проправяха път напред. Той постоя още около минута при гишето и пое към изхода.
Големият часовник на стената показваше седем без четвърт. Синцов извади от джоба на рубашката своя часовник и премести стрелката две минути напред. По-рано носеше ръчен часовник, но сега, ако го носеше на дясната ръка, щеше да губи много време, докато с протезата закопчее каишката! А да го носи както по-рано на лявата — също бе неудобно: трябва да слага часовника над ремъка, на който се крепи протезата.
Вече беше време да тръгват за Архангелское при Серпилин. За да стигнат там, бяха достатъчни четиридесет минути, но трябва да имат резерв.
Като слагаше часовника в джоба, Синцов си спомни за писмото на Артемиев, извади го и погледна адреса: „Горки“ четири, апартамент номер шест — съвсем наблизо, срещу пощата.
На плика не беше написано фамилното име — само адресът, телефонът и другите две имена: „Надежда Алексеевна“. Той и по-рано бе гледал тоя плик, но едва сега си зададе въпроса защо не е написано фамилното име.
Сигурно когато се е омъжила за Артемиев, не е сменила предишното си име. Козирьов отдавна е загинал, но въпреки това всички помнят името му, още от Испания. И ето че не го е сменила. А Павел от самолюбие не е искал да напише върху плика чуждо фамилно име. Много просто.
Синцов отиде до автомата и набра номера от плика: реши още сутринта да съобщи макар и по телефона, че е донесъл писмо от мъжа й.
В слушалката един след друг отекваха продължителните сигнали на централата. Той преброи до десет и затвори телефона. Сигурно отсреща още спяха.


Синцов стигна до Архангелское по-бързо, отколкото мислеше. След като научи в регистратурата в коя сграда и в коя стая е генерал-лейтенант Серпилин и мина пешком през парка, още в осем без петнадесет бе там. В щаба на армията беше добре известно, че командуващият става винаги по едно и също време — точно в шест, но кой знае как е тук, в санаториума… Щом са му заповядали да се яви в осем, няма защо да се мъкне по-рано.
Синцов седна на пейката в края на алеята, разкопча полевата чанта, провери още веднъж всичко в нея, отново я закопча и помисли, че ако ще моли да го върнат обратно в строя, трябва още днес да поприказва направо с командуващия: друг такъв удобен случай няма да има.
Той погледна часовника — оставаше му да чака още десет минути, а когато сложи часовника обратно в джоба, видя, че Серпилин е излязъл на външната стълба на сградата.
Облечен в син скиорски костюм и по гуменки, Серпилин с удоволствие примижаваше на слънцето, като ту разперваше ръце встрани надолу с дланите, ту ги свиваше в юмрук и ги прибираше към раменете — навярно се радваше, че може да прави това.
После отвори очи и видя приближилия се и застанал сега на пет крачки от него Синцов.
— Я гледай — каза той почти без учудване и слезе по стълбите.
— Другарю командуващ… — Синцов рапортува както му е редът кой е и по чия заповед идва, а после започна да разкопчава ремъчето на полевата чанта, за да извади писмата.
Но Серпилин го спря.
— Чакай. Ще ми ги дадеш. Първо здравей. — Той стисна ръката му толкова силно, че Синцов го заболяха пръстите — искаше да покаже, че е оздравял. Стисна я и сам се усмихна. — Да идем и седнем на пейката. Жал ми е да ви лишавам от слънцето. Виждаш ли как грее днес? Оздравяващите са най-щастливите хора на света. На всичко се радват, дори до глупост.
Серпилин четеше писмата без очила, само дето държеше листовете по-далече от очите си. А Синцов седеше на пейката до него, гледаше го отстрани и мислеше, че сега командуващият изглежда по-млад, отколкото напоследък на фронта, и че с тоя син скиорски костюм прилича на треньор по футбол или по бокс: мършав е, но кокалът му е здрав и мускулите се чувствуват под блузата.
Серпилин прочете писмото на Бойко веднъж, а писмото на Захаров — два пъти. След втория път се намръщи и около минута размишлява. После се обърна към Синцов и попита:
— Имаш ли молив?
Синцов му подаде молив и подложи на коляното си полевата чанта, за да може командуващият да се разпише по-удобно на пликовете.
Серпилин се разписа, отбеляза деня и часа на получаването и върна на Синцов пликовете, а писмата продължаваше да държи в ръка.
— Картата у тебе ли е?
— Тъй вярно.
— Тогава да влезем в къщи, да докладваш обстановката.
„Къщата“ на командуващия беше хубава, просторна, с голям никелиран креват, гардероб с огледало и мебели в дочени калъфи. В средата на стаята имаше кръгла маса с плюшена покривка. Върху масата — купчина книги и шише с вода.
Серпилин кимна, като показваше, че картата за доклада трябва да се сложи там, взе купчината книги в сам ги отнесе на перваза на прозореца. Синцов постави шишето върху нощното шкафче до кревата и започна да сваля плюшената покривка от масата. Като се върна при масата, Серпилин направи движение, сякаш искаше да му помогне, но Синцов бързо се справи с покривката, сгъна я и я метна върху стола. Онова, което, отстрана изглеждаше трудно за сакатата му ръка, в действителност не го затрудняваше толкова много, а трудни бяха тъкмо такива дреболии, за които никой дори не мислеше — например да закопчее двете копчета на десния ръкав на рубашката си…
Синцов разгъна картата и започна да докладва обстановката, като правеше с молива само едва забележими линии, които после можеха да се изтрият с гума. Подобен доклад по чиста карта, върху която не беше отбелязан нито нашият преден край, нито предният край на противника, нито първите, нито вторите ешелони, нито командните пунктове, нито тиловите служби, нито огневите позиции, изискваше напрежение на паметта. Синцов се стремеше да бъде на висота и да не допусне нито една неточност, макар и да разбираше, че за Серпилин сега най-важни са не самите контури на огневите позиции или флагчетата на командните пунктове, а нещо съвсем друго — онова, което постепенно изникваше пред него зад всички тия подробности. Най-важното за Серпилин беше, че като се съди по определената за неговата армия тясна полоса, в която на предния край бяха разположени само две дивизии, а четири оставаха в дълбочина, можеше да се мисли, че тъкмо тук, в полосата на неговата армия, ще бъде нанесен главният фронтови удар. Ако армията му бе сложена на спомагателно направление, едва ли щяха да й дадат толкова тясна полоса и щяха да ешелонират толкова дълбоко дивизиите й.
Като си пое дъх и тоя път изобщо не докосваше картата, с върха на молива Синцов очерта във въздуха, на около тридесет километра от фронтовата линия, един кръг, който обхващаше горския масив и няколко населени пункта.
— Генерал Бойко заповяда да ви доложа, че тук, в нашата полоса, започва да пристига стрелковият корпус, който ще бъде придаден към състава на нашата армия.
— С това трябваше да започнеш! Какъв корпус? Кой му е командир? — весело попита Серпилин.
По лицето му се виждаше колко е зарадван от новината за тоя корпус: щом му дават още един корпус, значи, армията наистина ще нанася главния удар.
— Не мога да знам, другарю командуващ.
— И на това съм благодарен — все така весело каза Серпилин. — Сгъни картата и ми я остави.
Синцов сгъна картата и извади от чантата полевата книжка:
— Моля да се разпишете, другарю командуващ.
Серпилин се разписа, хвърли молива на масата и закрачи из стаята, сякаш не знаеше какво да прави сега и със самия себе си, и със застаналия пред него Синцов. После се спря и попита:
— Закусвал ли си? Само не лъжи!
И като чу, че още не е закусвал, каза, че повече не обещава, но с извара или каша от грис ще може да го нагости. А всички други въпроси — после, на пълен стомах.
— Да вървим, ще взема само пешкира, веднага след закуска имам процедура, а ти ще ме почакаш в градината, ще събереш мислите си; ще има много въпроси!
Той взе пешкира от таблата на кревата, метна го през рамо и попита:
— Имаш ли и други, странични поръчения в Москва? Не може да не са ти дали! Генерал Бойко не е такъв човек…
Синцов не успя да отговори. Вратата се отвори, в стаята влезе висока жена с бяла медицинска престилка — сигурно лекарка — и строго попита Серпилин, както началник пита подчинения си:
— Защо още не сте на закуска? Навсякъде ви търсих. Главният терапевт пристигна… Вече му казах, че веднага ще отидете при него, а вас никъде ви няма…
Чак сега тя забеляза застаналия в другия ъгъл на стаята Синцов и недоволно го погледна.
— Не видях, че имате гости.
— Това е мой офицер. Донесе ми писма и докладва обстановката. А освен всичко друго сме бойни другари, заедно излизахме от обкръжение… Запознайте се.
Серпилин започна неуверено, дори несвойствено за себе си, сякаш се стесняваше от присъствието на тая жена. Но последните думи изрече с усмивка, дори улови Синцов за рамото и го побутна към нея.
— А аз съм лекуващият лекар на вашия командуващ — каза жената. — Разбирам, че ви попречих, но той трябва да върви!… Сега най-важното за вас е главният терапевт!
Тя каза това вече не на Синцов, а на Серпилин и първа излезе от стаята. И после продължи да върви по алеята пред тях, като се обръщаше от време на време и ги подканяше да не изостават.
Докато крачеше отзад, Синцов забеляза онова, което не можеше да не забележи, гледайки я в гръб: че е добре сложена — повече здраве му кажи — и когато върви изглежда едва ли не двадесетгодишна.
„Макар че в действителност сигурно е по-възрастна от мене — помисли Синцов, като си спомни красивото, но вече не съвсем младо лице на жената. — Някъде към тридесет и пет, не по-малко…“
Серпилин измина мълчаливо първите сто крачки, а после погледна отстрана Синцов, който, както му е редът, вървеше малко по-назад от началството, подкани го с тоя поглед да се изравни с него и каза:
— Да се върнем към разговора. Имаш ли поръчения или нямаш?
Синцов отговори, че има: заповядано му е да отиде в топографското управление на Генералния щаб и да получи нови картни листове.
— Кои?
Синцов изброи буквите на листовете, които трябваше да получи, и Серпилин доволен се усмихна: всичко съвпада — картните листове, които щеше да получи Синцов, също говореха за предстоящото настъпление.
— Щом имаш поръчение — каза Серпилин, като помълча малко и направи още няколко крачки, — ще постъпим тъй: сега върви, върши работа, а утре в девет ще дойдеш тук за отговора на писмата, вече готов за път… Как мислите, Олга Ивановна, колко време ще ме задържи сега главният терапевт?
— Не мога да ви кажа, Фьодор Фьодорович — каза жената, като се обърна вървешком, но не забави крачките си. — Мисля, че не трябва да жалите времето си за главния терапевт. Колкото ви задържи, толкова — стига да имате полза.
Каза това и продължи нататък.
— Другарю командуващ, разрешете да се обърна към вас по личен въпрос — помоли Синцов, като съобрази, че само след няколко минути ще стигнат до главната сграда, а по-добре бе да приказва със Серпилин, преди той да е написал писмата до армията.
— Добре де, кажи — весело рече Серпилин, както почти всичко, което казваше тая сутрин. — Още повече, донесе хубави новини от действуващата армия в престолния град Москва; в царско време само за това са давали кръстове на куриерите!
Синцов каза, че неотдавна е ходил в сто и единадесета дивизия, в бившия си полк, при Илин, и го тегли отново да се върне в строя. През последната година е свикнал с ръката си, надява се, че и в строя няма да му пречи.
— Като се върна, ще помислим. Може да те пратим за началник-щаб на полк… — Серпилин прехвърли в ума си стъпалата, по които бе минал Синцов в службата си на фронта, и малко остана да добави: „А може и за командир“. Но се сдържа: по-добре е да обещаеш по-малко, а да направиш повече, отколкото обратното. Вместо това късо каза: — Преди началото на боевете ще бъдеш в строя. Ще изпълня тая молба. Други има ли?
— Няма, другарю командуващ.
— А утре сутринта ще ми разкажеш за нашата сто и единадесета дивизия, отдавна не съм бил в нея… За колко време стигна до Москва?
Без да се впуска в оплаквания, Синцов доложи, както си беше — за двадесет и един часа, но добави, че ще изминат обратния път по-бързо.
— Множко е — каза Серпилин, като навярно помисли за самия себе си и за предстоящото си пътуване до фронта.
Пред тях беше главната сграда, а вляво — порталът, зад който Синцов бе оставил колата.
— Утре в девет, ако времето е лошо, ще ме търсиш в стаята — каза Серпилин, — а ако е хубаво, ще се разхождам тук.
— Ясно, другарю командуващ.
Серпилин се сбогува с него, лекарката също му протегна ръка, лицето й бе станало толкова добро, сякаш той бе направил нещо хубаво за нея.
— Нека вече нито един куршум да не ви докосне!
И тръгна заедно със Серпилин към главната сграда.
Синцов просто не разбра защо тя изведнъж толкова сърдечно му бе казала това. Дали защото бе забелязала ръката и нашивките му за шест ранявания? Или по някаква друга, неизвестна причина…
Синцов имаше достатъчно работа за през целия ден. Най-напред отиде в Московското комендантство да се регистрира, да получи купони за стола и разрешение за легло в офицерското общежитие при комендантството; после трябваше да отиде с шофьора до ремонтния завод при Яузкия мост. И не просто да отиде, а със собствените си уши да чуе, че утре към осем вилисът ще бъде в движение. Остави колата там, отиде с трамвая до центъра и цял час чака в бюрото за пропуски — търсеше по телефона началника, който можеше да издаде нареждане за пропуск, а като се свърза с него, зачака да пуснат заявката. Получи пропуска, качи се горе и разбра, че разрешението за получаване на комплекта карти зависи не само от тоя началник, при когото се бе озовал, а и от друг — трябваше да чака и другия. А после се оказа, че самите карти ще получи не от тоя, а от друг отдел, който се намираше на другия край на града; докато отиде там, докато телефонира отново и чакаше новия пропуск, стана почти шест часът. Наредиха му да дойде утре към десет часа сутринта, за да вземе картите. Наистина всичко друго, каквото трябваше, вече бе направено. А и това, че ще получи картите утре, бе добре: къде да се мъкне с тях цяла вечер из Москва без кола? Ще върви като вързан за тях, без да ги изпуска от ръце.
Знаеше, че е рано, че отговорът на телеграмата не можеше да е пристигнал, но все пак отиде в Централната поща, промъкна се към гишето „До поискване“, пъхна вътре документите си за самоличност и чу, че няма никакви телеграми за И. П. Синцов.
След това още веднъж потърси по автомата жената на Артемиев. Вече три пъти я бе търсил през деня — никой не се обаждаше. Не се обадиха и сега.
„За всеки случай трябва да прескоча там, да пусна писмото в кутията, а после пак ще я потърся. Може и да е заминала някъде, кой знае… — с мимолетен интерес помисли Синцов за Надя. — Колкото и да тормозеше Павел тогава, в училище, когато всички учехме заедно, колкото и да се мъчеше животът да я откъсне от него, все пак в края на краищата се събраха. Павел дочака своето. Тогава всички бяхме по на седемнадесет-осемнадесет, а сега и тя като Павел е на тридесет и две, най-малко на тридесет и една…“
Като при удар на жива рана в остър ръб той отново си спомни за Таня — как през една от най-щастливите им нощи, след като тя, вече оздравяла от тифуса, се върна на фронта, намери го и цяла нощ не искаше да спи, смееше се и му разказваше всякакви подробности от своя живот, които по-рано просто не бе успяла да му разкаже. Между другото му разправи как се е запознала с Надя и с майка й, как в апартамента им изплашила с пистолета си един спекулант, когато той делял с майката на Надя спекулантската си захар. А за Надя казваше, че е свястна жена. Тогава той не започна да спори с нея — какви ти спорове тогава, през оная нощ. Беше в края на юни, седмици преди началото на Курската битка…
Синцов излезе от пощата и тръгна надолу по улица „Горки“, като непрекъснато вдигаше ръка към козирката на фуражката си — поздравяваше или отговаряше на поздравилите го военни, които идваха насреща му. В Москва имаше много военни, бе забелязал това още сутринта. Войната е голяма и за мнозина пътищата й от фронта към тила и от един фронт към друг минават през Москва. През целия ден Синцов чувствуваше колко голяма е тая война — и докато чакаше в бюрото за пропуски, и докато обикаляше различните управления и отдели.
Пристигналият от фронта по служба фронтови майор се чувствуваше тук, в Москва, само като прашинка от тая война. Никой не му правеше спънки в работата, напротив, отнасяха се доброжелателно към него, дори гледаха с уважение четирите му бойни ордена, двата медала, за Москва и Сталинград, и шестте нашивки за ранявания — три златни за тежките и три червени за леките. Но работата, по която бе дошъл, беше само една от многото хиляди, които минаваха всекидневно през тая военна машина, управляваща единадесет воюващи и два невоюващи фронта — Закавказкия и Далекоизточния, десетина военни окръга, транспорта, съобщенията, хиляди болници и хиляди други неизброими различни учреждения и ведомства. И това изобилие на военни по улиците на Москва беше само житейско отражение на мощта и необхватността на цялата тая военна машина.
Като стигна до долния край на улица „Горки“, Синцов я пресече и започна да се изкачва нагоре по другия тротоар. Ако се съди по номера, Надя трябваше да живее във втората голяма сграда тук, от дясната страна.
Той спря, като си спомни това добре познато място такова, каквото беше през октомври четиридесет и първа година. За последен път бе минал оттук не през октомври, а вече през ноември, в строя, на парад, и от това ветровито ноемврийско утро в паметта му бяха останали не къщите, а танковете, наредени в колона, един след друг по цялата улица „Горки“. А от шестнадесети октомври бе запомнил тъкмо къщите и разни подробности: телефонния автомат със строшени стъкла и люлеещ се шнур без слушалка, останките от обгорели книжа, изхвърлени през прозорците, закритите догоре с пясъчни чували витрини на магазините. Сега чувалите ги нямаше, витрините бяха цели, измити и зад тях се тълпяха хора.
Както се бе спрял, той забеляза как покрай него мина и бегло, с любопитство го погледна един нисичък червенокос човек с червеникав като косата му костюм и здраво стегнат възел на пъстрата вратовръзка. Синцов помисли, че са се срещали някъде, но продължаваше да стои и да гледа хората, които се тълпяха зад стъклата на магазина, когато изведнъж човекът отново изникна пред него.
— Здравейте, другарю батальонен к-к-командир! — Човекът така заекна на думата „командир“, че Синцов веднага си спомни къде е виждал тоя червенокос пелтек — в своя батальон, при Сталинград, в първия ден на зимното януарско настъпление, заедно с Люсин.
— Аз съм Гурски — каза червенокосият. — Ако не г-греша, бях във вашия б-батальон на кота сто тридесет и седем и две, к-която превзехте извън з-заповедта, както се казва, п-по собствено желание. Затова съм ви и запомнил. Не г-греша, нали?
Той протегна на Синцов покритата си с червеникави косми луничава ръка.
— Не грешите, аз съм — каза Синцов.
— Радвам се да ви видя на тоя с-свят, т-толкова зле приспособен за п-продължително с-съществуване на батальонните к-командири от п-пехотата — каза Гурски. — Изобщо се радвам, когато виждам хората за втори път. П-при моята п-професия — днес тук, утре там — това не ми се удава т-твърде често. Какво п-правите в Москва?
— Малка командировка. Утре пак се връщам на фронта.
— На к-кой, ако не е тайна?
Синцов му каза името на фронта.
— Я гледай к-къде сте се озовали! А аз през п-последните месеци се шляя из Москва. Въпреки н-незавършеното ми средно образование главният редактор ме принуди да п-пиша п-подлистници за историята на руското офицерство. М-може би сте ги чели?
— Четох първите два. Но не мислех, че сте вие, сметнах, че е някой ваш съименник от старите офицери.
— За съжаление дори сега не п-принадлежа към оф-офицерското съсловие п-поради п-пълната си негодност за военна с-служба. — Гурски посочи с пръст дебелите си марсиански очила. — П-пак съм си н-необучен волнонаемник. А п-по социален п-произход съм обущарски син, като д-другаря Сталин.
Синцов се усмихна. Естествено помнеше от биографията, че Сталин е син на обущар, но сега, след трите години война, беше някак странно да си спомниш това.
— Погрижихте ли се вече за прехраната си?
— Още не — отново се усмихна Синцов на необикновения начин, по който Гурски му говореше за най-обикновени неща.
— Им-мате ли някакви лични п-планове?
— Общо взето не. Само трябва да пусна едно писмо в кутията, ей там… — Синцов посочи с ръка сградата, пред която стояха.
— Вървете да го п-пуснете — рече Гурски, — а аз ще ви п-почакам. К-каня ви на об-бед. Както се казва, без много церемонии. Т-тет-а-тет.
Изрече всичко това кокетно, сякаш бе заел тия думи от собствените си статии за историята на руското офицерство. И Синцов пак се усмихна.
— Къде ще обядваме?
— Т-това вече е м-моя работа. Днес е м-мой ред да ви гощавам в отговор на вашата ст-талинградска трапеза.
— Не помня да сме ви гощавали.
— Вие не п-помните, а аз помня вашата к-каша с консервирано месо и д-двойната порция в-водка, която ми отстъпи заместникът по политическата част на вашия полк. К-как е той, ж-жив и здрав ли е?
— Убиха го.
— С-странно нещо. З-защо добрите хора по-често б-бързат за оня свят от н-негодниците? Добре, тръгвайте, ще ви ч-чакам тук, без да мърдам от м-мястото си.
Когато Синцов се качи на четвъртия етаж и за всеки случай позвъни на вратата, а после пусна писмото в отвора на пощенската кутия и се върна, Гурски го чакаше наистина без да е мръднал от мястото си и дори в същата поза — стоеше и мислеше нещо.
— За какво сте се замислили? — попита Синцов.
— За н-несъвършенството на тоя свят, за какво друго м-могат да мислят п-порядъчните хора, когато останат насаме със себе си? — каза Гурски без усмивка. — Елате да идем м-малко п-по-нагоре, понякога т-там ме х-хранят за същите п-пари, к-както и в другите свободни рест-торанти, само че м-малко п-по-добре.
— Няма ли да се охарчим? — Синцов си спомни, че има у себе си малко пари.
— Вие няма да се охарчите, защото ви к-каня аз, а аз н-няма да се охарча, п-понеже току-що п-получих пари, наведнъж за т-три уводни статии. П-предостатъчно са за п-половинка с прилично мезе.
— Когато работех във вестника, не обичах да пиша уводни статии — каза Синцов. — Но вашите в „Красная звезда“ си ги бива — не си поплювате.
— Благодаря — без усмивка каза Гурски, сякаш похвалата на Синцов засягаше лично него и тъкмо той е писал тия уводни статии, без да си поплюва.
Той улови Синцов за лакътя.
— Внимавайте да не ви с-сгази някоя к-кола, неп-подходяща с-смърт за фронтовак, д-дори ако п-по навик нап-пишат, че е г-геройски з-загинал. А аз об-бичам да пиша уводни статии. — Той продължаваше да държи Синцов за ръката, макар че вече бяха пресекли улицата и отново крачеха по тротоара. — Създал съм у себе си н-навика да се чувствувам б-безименен герой. А освен т-това, м-може би ви е известен изразът на М-молтке за офицерите от Генералния щаб: „Бъди, а не само изглеждай нещо.“
— Чувал съм го от нашия началник на оперативния отдел — каза Синцов. — Обича да се утешава с това.
— Сега в оп-перативния отдел ли сте? — попита Гурски и преди Синцов да е успял да отговори, кимна към ръката му: — К-къде стана т-това?
— Още там, в Сталинград, през последния ден.
— Ясно.
Те направиха мълчаливо няколко крачки и Гурски изведнъж се закова на едно място, сякаш го бе спряло нещо невидимо.
— Когато казахте за п-последния д-ден, п-помислих си за ония, които ще з-загинат в п-последния д-ден на войната. Оч-чевидно близките им ще ги оп-плакват п-повече от всички други. П-последният д-ден на войната сякаш е м-можел да мине и б-без това. Макар че в действителност т-тъкмо з-защото е п-последният ден на в-войната, в него т-трябва да з-загинат и п-последните н-няколко стотици хиляди хора. А че войната неп-пременно ще има п-последен ден, е зап-планувано от двете страни още от п-първия й ден. Въпросът е к-кога и к-къде ще е той.
— А вие как мислите, кога или поне къде?
— Логиката на п-последните събития п-подсказва, че ще е в Берлин, стига само да не ни изп-преварят с-съюзниците к-което е н-нежелателно с оглед на с-следвоенните съображения.
— Следвоенните съображения! — усмихна се Синцов. — Не е ли рано за тях?
— З-защо да е рано? К-когато следвоенните с-съображения възникват с-след войната, вече е к-късно. Те т-трябва да възникват по време на войната и да оп-пределят продължителността на п-паузата между двете войни, тая и с-следващата. А съображенията, к-които ще възникнат с-след тая война, п-преди с-следващата, ще се н-наричат вече не с-следвоенни, а п-предвоенни с-съображения. За с-съжаление от историческо г-гледище е т-тъкмо така.
— Вървете по дяволите с вашето историческо гледище!
— С-съгласен съм, но к-какво да се п-прави? Щом то си с-съществува и пет пари не д-дава? Както е к-казал Маяковски по друг повод. Да го уд-давим във в-водка, така ли? За с-съжаление не съм с-способен, дори след цял литър на д-двама. Изобщо историята е зле п-приспособена за в-веселие, както е к-казал същият Маяковски. К-казвам ви го с т-тъга, като историк по п-призвание.
Синцов си спомни как в началото Гурски бе споменал за незавършеното си средно образование и се пошегува:
— Макар и с незавършено средно?
— С-съвсем п-правилно. Образованият ч-човек се отличава от н-необразования тъкмо по това, че п-продължава да смята образованието си за н-незавършено. Н-не е ли тъй?
Синцов не отговори нищо и си помисли, че различните хора се стремят да покажат превъзходството си над тебе по различен начин: един бърза да подчертае, че благоволява да разговаря с тебе от висотата на служебното си положение, а друг полага усилия да ти втълпи, че е много умен! И най-често е така поради собственото им неразбирателство с живота: единият не е способен да върши това, което му е възложено, а на другия не дават да върши онова, за което се смята способен.
Мъдруванията на Гурски не го ядосаха и той дори с някакво съжаление погледна тоя твърде умен червенокос човек.
— Какво ме г-гледате? — Някакъв животински усет накара Гурски да трепне под неговия поглед.
— Умен човек сте вие.
— П-представете си, п-понякога дори и сам го з-забелязвам — усмихна се Гурски.
„Да, забелязваш го — помисли Синцов. Но както изглежда, другите не винаги бързат да го забележат.“
Те влязоха в ресторанта и седнаха в ъгъла на една маса, на която имаше картонче „заето“.
— Н-не обичам думата „з-заето“, в нея има някаква н-несправедливост. — Гурски обърна наопаки картончето и повика грозничката и вече не твърде млада сервитьорка: — Д-диночка, б-бъди добра, д-дай ни п-половинка и н-някакво м-мезенце по т-твое усмотрение. И п-помоли в к-кухнята Коля да сложи две парчета сланина в т-тигана.
Грозничката и не твърде млада жена се усмихна, сложи на масата пепелник и се отдалечи.
— Често ли идвате тук? — попита Синцов.
— К-когато ми п-позволи бюджетът. Н-не много често. Но в-винаги им оставям по н-нещо отгоре, за да не ме заб-бравят. Хората л-лесно забравят — каза Гурски и без пауза попита: — Кога загина вашият заместник п-по политическата част?
— Също в последния ден при Сталинград.
— А к-как?
— Обикновено, както загиват хората. Минута по-късно стана тихо. Изобщо всичко свърши. Навярно сте прав, че най-много ще оплакваме ония, които ще загинат през последния ден.
— Ако говорим от-откровено, м-можете да не ми вярвате, но още т-тогава ми се стори, че дълго н-няма да го бъде.
— Защо?
— Беше твърде п-праволинеен. К-когато човек върви на зиг-заг, к-куршумите по-рядко го улучват. Разбира се, в п-по-широк смисъл на д-думата…
Сервитьорката донесе водка и хляб. Гурски напълни чашите и без да дочака мезето, отчупи коричка от хляба, намаза я дебело с горчица и я посоли.
— Съветвам ви да п-последвате моя п-пример. Н-наздраве.
Той гаврътна чашата, без да чака Синцов.
— Ч-четохте ли статията ни за д-деня, к-когато б-бяхме при вас?
— Четох я — каза Синцов.
— Беше ли все пак близо до истината? — попита Гурски.
На Синцов не му се искаше да отговори на тоя въпрос и Гурски забеляза това.
— Х-хайде без в-виражи, излезте на п-правата.
Синцов каза, че когато са прочели кореспонденцията за себе си във вестника, при това в „Красная звезда“, естествено настроението им е било празнично. Но както изглежда, изобщо е трудно да се опише боят близо до истината. Ако в разгара на боя изведнъж се появи някакъв неуязвим човек, способен спокойно да наблюдава всичко, което става около него, навярно само той би могъл да опише всичко близо до истината. А когато сам си спомняш какъв си бил и какво си правил в боя, не вярваш на себе си: нима всичко е било така?
— Глуп-пости — каза Гурски. — Вашият н-неуязвим човек н-нищо няма да разбере от б-боя. За да разбереш н-нещо, т-трябва да си поне малко уязвим. П-прав сте, че к-кореспонденцията ни беше п-под средното равнище: п-последният ми опит за к-колективно творчество с вашия п-приятел Люсин.
Синцов почувствува: Гурски очакваше да го попита за Люсин. Но не му се искаше да пита за Люсин. Ако е жив — нека си живее. Ако е убит — мир на праха му.
— Д-другарят Люсин сега е г-голям човек, н-началник на отдел — каза Гурски, така и недочакал въпроса, и подигравателната усмивка не слизаше от лицето му. — Ако войната продължи още г-година-две, ще стане п-полковник и заместник г-главен ред-дактор.
„Дяволите да го вземат, ако ще и главен редактор да стане в който и да е вестник, и главен редактор, и генерал да стане, негова работа, само с Таня всичко да е добре“ — неочаквано си помисли Синцов. Помисли това и сам съзнаваше колко глупава е мисълта му, но все пак, кой знае защо, свързваше едното с другото, сякаш въпросът беше не в страха за живота на скъпия нему човек, а изобщо в борбата между доброто и злото и на това зло трябваше да се даде някакъв откуп за живота и здравето на Таня.
— М-мислите, че греша, като казвам г-година-две — попита Гурски, който бе изтълкувал по свой начин мълчанието на Синцов. — Смятате, че войната ще свърши п-по-рано?
— Съвсем за друго се бях замислил — каза Синцов, като с голяма мъка се откъсваше от разсъжденията си. А що се отнася до сроковете, на фронта човек винаги живее или с текущата, или с предстоящата операция — за нея си мисли, с редки изключения. Наистина неотдавна в един разговор помежду си мерихме дори с пергела докъде колко ни остава. И се оказа, че от гората, в която е разположен оперативният ни отдел, до Могильов са осемдесет километра, до Минск — двеста и петдесет, до Берлин — хиляда и двеста. Разстоянието е все още прилично при каквито и да било темпове на настъпление. Дори сега те пак са два пъти по-близо до Москва, отколкото ние до Берлин. Ако се гледа по картата.
— К-както е известно от в-военната история, по време на П-първата световна война Германия поиска п-прошка още когато войските й се намираха на френска територия.
— И това ми е известно — каза Синцов. — Но не се наемам да съдя кога ще стане. Войната ме научи да мисля конкретно: седя в оперативния отдел на армията, виждам на картата пред себе си Могильов — мисля за Могильов. А като се върна от Москва, ще стана началник-щаб на полк, ще имам пред себе си на предния край блато и гора, а в дълбочина — три височини и едно село — за тях и ще мисля…
— А з-защо сте… — започна Гурски, но млъкна.
Най-после сервитьорката идваше към тяхната масичка. Той вече няколко пъти бе поглеждал към вратата на кухнята, като нервно проточваше от яката обраслата си с червеникави косми шия, и сега сякаш се канеше да укори сервитьорката, но видя, че освен чинията с кета и нарязания на колелца лук, върху таблата й има и чиния с горещи картофи, и каза:
— К-картофи! Браво, Д-диночка! Сега виждам, че наистина ме помниш.
Изпиха още по една чашка водка и хапнаха от солената кета и картофите с масло. Синцов похвали и рибата, и картофите, защото всичко беше наистина вкусно и защото искаше да достави удоволствие на Гурски, който просто засия при вида на тия картофи.
— Разумният човек т-трябва да умее да извлича п-по-голямо удоволствие от д-дребните житейски радости — каза Гурски, като дъвчеше своя картоф и вече не за пръв път по време на разговора им сякаш отгатваше мислите на Синцов. — З-защото колкото повече са съществените мисли в г-главата му, толкова п-по-рядко изпитва г-големи радости в живота. Всичките му н-надежди са в д-дребните. Х-хайде да изпием още по една, та все п-пак да станат п-повече. А с-сега ще ви задам въпроса, от к-който ме отвлякоха к-картофите. З-защо от оп-перативния отдел на армията отивате н-началник-щаб на полк?
— По-близо до войната — каза Синцов и Гурски се задоволи с това, не продължи да го разпитва.
— К-като започнете да н-настъпвате, ще дойда при вас в п-полка. М-мисля, че ще ви н-намеря. Н-нашата редакция е добре информирана. Само трябва да завърша моята ист-тория на руското офицерство, докато н-не сте започнали да настъпвате, без да сте я д-дочели.
— Докато не я дочетем, няма да започнем — усмихна се Синцов. — Впрочем четат я с интерес. Ще има ли още много?
— На п-привършване съм. Вече стигнах от П-петър Велики до Ск-кобелев. А Руско-японската и Германската война за съжаление н-не изобилствуват с п-положителни п-примери. Интересно — каза Гурски, като помълча малко, — какво се г-говори във вашите офицерски среди за вт-тория фронт?
— Малко говорим. Омръзна ни да се занимаваме с празни работи — каза Синцов.
Гурски се усмихна.
— Въпросът кога ще бъде открит вторият фронт си има своя д-диалектика — каза той. — От една с-страна, забавянето на втория фронт ни п-принуждава всеки ден да г-губим излишни хора в б-боевете. И за тях т-това е съвсем из-згодно. А от д-друга страна, к-колкота по-рано го отк-крият, толкова п-по-големи шансове имат п-първи да влязат в Б-берлин. С-сега скоро ще го открият. С-след като тая п-пролет стигнахме до г-границите на Румъния, л-лично за м-мене това е п-почти очевидно. Те не м-могат да си позволят ние да освободим т-твърде голям къс от Европа, без да ги ч-чакаме.
— А аз понякога мисля много по-просто — каза Синцов, — дали най-после ще им стане съвестно?
— А според вас, на к-кого по-точно т-трябва да стане с-съвестно? — попита Гурски. — На Ч-чърчил ли? З-защо?
— Не знам — каза Синцов. — Но според мене някъде дълбоко в душата все пак трябва да им е съвестно.
— Е, да, м-може би на някои наистина е с-съвестно, още п-повече д-дълбоко в душата. Но ще открият втория фронт не з-защото им е с-съвестно, а з-защото им е н-необходимо.
— Да се мисли по такъв начин е най-лесно — каза Синцов. — Само че някак не ми се иска да живея така.
Каза го не за втория фронт, а за нещо далечно и страшно, което се криеше зад думите на Гурски и засягаше не само втория фронт, но и целия живот.
— Н-ние изобщо не ж-живеем п-по лично желание, а п-по необходимост — каза Гурски. — К-както ни е известно, при н-нормални обстоятелства не п-приемаме самоубийството. На п-пръв поглед работата е п-проста: щом н-не искаш да живееш, н-недей живя. А всъщност от т-тебе се иска д-друго. Не искаш да живееш, а трябва да ж-живееш. Тъй като това е обществена н-необходимост. Д-дори когато се сблъскаш с т-толкова г-груба истина, че п-просто не ти се ж-живее. Но трябва да ж-живееш.
— Вървете по дяволите! — каза Синцов. — Вие непрекъснато мислите някак наопаки, с дясната ръка ловите лявото си ухо.
— Н-не винаги, но се ст-тремя — усмихна се Гурски. — К-когато мислиш в такова н-неудобно положение, т-това те избавя от п-първите попаднали мисли и те н-навежда на п-по-съдържателни.
В тоя момент най-после им донесоха сланината. Гурски отново й се зарадва така, както преди малко на картофите — и задето я бяха донесли в самия тиган и задето току-що я бяха свалили от печката, още цвъртеше.
При тая огнедишаща сланина те бързо и неусетно изпиха цялата водка.
— К-какво, уморих ли ви с разговорите на отвлечени теми? — попита Гурски.
— Да, трудничко е за несвикналата ми бедна глава на фронтовак — каза Синцов без усмивка.
— Б-браво на батальонния к-командир, н-натри ми носа и дори н-не се усмихна. М-моята с-слабост е да се смятам за п-по-умен от събеседника! Нека м-минем на конкретни т-теми. Да ви настаня ли някъде да н-нощувате?
— Благодаря, вече се настаних в комендантството.
— П-първият въпрос отпада. Малко п-по-късно отивам на гости у една д-дама. Предп-полагам, че там ще има и д-други. М-мога да ви взема със с-себе си, ост-таналото зависи от вас.
— Нямам желание — каза Синцов. — Страх ме е, че нещо се е случило с жена ми. Пратих й бърза телеграма в Ташкент и чакам отговор.
— М-мисля, че ако п-прекарате добре вечерта в М-москва, това няма да н-навреди никак на жена ви в Т-ташкент. Още повече на т-толкова голямо разстояние. Но естествено вие п-по-добре знаете — каза Гурски и вдигна ръка. — Н-не се сърдете. П-понякога шегите ми са п-по-глупави, отколкото трябва. Г-гледайте на това като на неизбежния процент неточни попадения.
Той взе сметката от сервитьорката и се зае да плаща.
— Защо все пак и аз да не участвувам? — попита Синцов.
— С-следващият обед е от вас. Във вашия п-полк.
Гурски плати и те станаха.
Когато тръгнаха между масите към изхода, от една далечна маса, на която седяха няколко жени и мъже, цивилни и военни, стана някакъв човек и замаха на Гурски с ръце:
— Боря, ела тук.
Гурски отговори с жест, че ще се върне при тях, излезе заедно със Синцов във вестибюла на ресторанта и продължаваше да стои и да чака, докато Синцов взимаше фуражката си от гардероба.
— Е, добре. — Синцов сложи фуражката. — Благодаря ви за гощавката и за разговора на отвлечени теми.
— Не б-бъдете от-тмъстителен — каза Гурски. — В-въпреки старанието ми да б-блесна пред вас, общо взето, съм добро м-момче. Б-бъдете щастлив, д-доколкото е възможно. И за б-бога, н-нека с жена ви всичко е н-наред, н-наистина само т-това ви липсва!
Той здраво стисна ръката на Синцов, който вече на излизане през вратата почувствува с гърба си, че Гурски продължава да стои и да гледа подире му, без да бърза да се върне при очакващите го в салона на ресторанта московски познати.


Десета глава

Когато Синцов се раздели с Гурски и още веднъж се отби в пощата, на гишето „До поискване“ седеше друга девойка, но отговорът беше същият: няма телеграма. Не оставаше друго, освен да върви да спи в общежитието при комендантството.
На излизане от пощата, за да е с чиста съвест, пак се обади на Надя и още след първия сигнал чу:
— Ало!
— Надежда Алексеевна?
— Ти ли си, Ваня! — припряно каза женски глас.
— Аз съм.
— Току-що се върнах и прочетох писмото. Павел пише, че ще се отбиеш. Веднага тръгвай. Къде си?
— Не съм много далече.
— Ще дойдеш, нали? — тревожно повтори Надя, сякаш се страхуваше, че може и да не отиде.
— Веднага идвам.
— Знаеш ли адреса? Ама нали си донесъл писмото! По-бързо тръгвай.
Когато се качи на четвъртия етаж, вратата на апартамента беше полуотворена. Въпреки това позвъни.
— Влизай, влизай — чу се женски глас от дъното на апартамента. — В кухнята съм, ей сега…
Надя излезе да го посрещне с метнат през рамо кухненски пешкир и като се повдигна на пръсти, го разцелува по роднински. После го помъкна за ръка от полутъмното антре към столовата, където лампата вече бе запалена, и го заразглежда.
— Я гледай какъв си станал! Майор…
Преброи с очи нашивките за раняванията.
— Колко са много?!
И като плъзна поглед по кожената ръкавица, попита:
— Боли ли?
— Общо взето, не.
Надя стоеше и продължаваше да гледа Синцов сякаш някъде отдалече, като го сравняваше — сегашния — с оня, когото бе видяла за последен път на абитуриентската вечер.
Той също стоеше и я гледаше. Таня казваше за нея, че е красавица. Може и така да е. Тогава, в училище, и Надя, и натрапчивата й красота му се струваха някак нахални. А сега в очите й имаше смущение, неизвестно защо. Може би не знаеше какво да прави сега с него, макар че самата тя настояваше по-скоро да дойде.
Той искаше да й каже, че ще постои малко и ще си ходи, но тя пак го помъкна за ръка, сега към масата.
— Нека седнем, да видим какво ще правим. Бях започнала да ти приготвям вечеря, но не успях. Откъде се обади?
— От пощата.
— Кога се връщаш?
— Утре сутринта.
— Тогава веднага ще ти приготвя вечерята, а докато вечеряме, ще поговорим. После ще се изкъпеш след пътя и ще легнеш да спиш. Ще ти постеля тук, на дивана. През нощта ще напиша писмо, а утре ще закусим и ще тръгнеш. Съгласен ли си? Павел пише, ако искаш, да ти дам ключа от стария апартамент. Но според мене това са глупости. Да нощуваш самичък там, в празния апартамент… Наистина преди месец го чистих, мих дори пода, но все едно. Няма какво да правиш там. Нали съм права?
— Права си.
— Значи, разбрахме се?
— Не. — Той й обясни, че вече се е настанил в общежитието при комендантството; утре сутринта шофьорът ще го търси там.
Изглежда, Надя се огорчи, че той няма да остане да нощува. Може би искаше после той да разкаже на Павел как по роднински го е посрещнала. Но не каза нищо. Само предложи:
— Поне се изкъпи. До коменданския час има време.
Той помисли малко и кимна:
— Благодаря.
Наистина, защо да бърза за комендантството? Какво интересно има там? Жалко само, че остави във вилиса вързопчето с чистото бельо, изтривалката и сапуна. Мислеше по обратния път, ако времето е топло, да се окъпе в някоя рекичка.
— Ти ще се изкъпеш, а аз ще сложа масата — каза Надя.
— Слушай — каза Синцов, като малко неуверено се обърна към нея на „ти“. — Не може ли да направим другояче? Ще поседим, ще поприказваме, после ще се изкъпя, а чак след това ще хапнем. Да си кажа право, скоро обядвах.
— Както искаш — каза Надя. — За мене е още по-добре! Веднага ще започна да те разпитвам.
Тя седна така, че да го гледа право в очите, и сложи двете си ръце отпред на масата. Синцов чак сега забеляза как е облечена. В черна вълнена рокля с дълги до китките ръкави и затворена яка, изпод която се виждаше още една, тесничка бяла якичка.
„Като монахиня“ — кой знае защо я съжали той в тоя миг.
Тя започна да го разпитва как е било всичко, когато оная нощ се е видял с Павел там, на фронта.
Разпитваше го толкова подробно, че накрая той се усмихна.
— Ей богу, не помня кое от нещата му къде стои, пък и беше нощ и мислех за друго. Къща като къща!
— А как смяташ, дали си е намерил някоя?
— Какво имаш предвид? — насмешливо попита Синцов.
— Не говори с мене като с глупачка.
— А как да говоря? Нима когато ме попита, очакваше, че ще кажа „да“?
— Не, не очаквах. Вярно. Но все пак? Сигурно е трудно без това?
— Сигурно. — Той си помисли, че понякога е трудно, но в повечето случаи на човек не му е до това. Не само на думи, а защото наистина не му остават сили за нищо друго освен за войната.
— Струва ми се, че бих могла да го разбера, но все пак ужасно щях да се ядосвам! — каза Надя и, изглежда, говореше истината: само при мисълта за това лицето й стана злобно.
— Какво толкова има да разбираш? Според мене засега няма нищо.
— А нима аз искам да мисля за това? — с внезапна сила каза тя. — Не искам, но мисля. Толкова отвратително съм устроена! — И като помълча малко, попита с друг, тих глас: — А предпоследния път кога го видя?
— Почти толкова отдавна, колкото и ти, през ноември.
— Но поне по телефона не разговаряте ли?
— Два пъти през цялото време, когато бях оперативен дежурен.
— Само два пъти? — В гласа й имаше такова учудване, сякаш дотогава бе мислила, че те с Павел не правят нищо друго, освен да разговарят по телефона.
— Изглежда, че все пак не можеш да си представиш добре реалната обстановка, в която работи командирът на дивизията и изобщо всички ние, грешните — не можа да сдържи насмешката си той.
— Аз ли съм виновна, че не мога да си я представя? — с предизвикателство каза тя. — Аз исках!… Той не поиска. Знаеш ли това? Казал ли ти е?
И макар че Синцов кимна, като й даваше да разбере, че вече знае всичко, тя пак започна да му разказва колко упорит и странен човек е Павел — не разбира, че там, на фронта, тя не би му донесла нищо друго освен щастие, а всичко останало е глупост.
По гласа й личеше, че е отстъпила, но не се е примирила.
— Нима когато човек е щастлив, воюва по-зле? — изведнъж попита тя. — Ти по-добре знаеш!
Това беше пряк въпрос, а как да му отговориш? Да й кажеш: ти не бива да бъдеш на фронта с Павел! А Таня с мене — може. Ти не умееш да се държиш там, не умееш и няма да се научиш! А Таня умее. Как да й кажеш това в очите? Как да се нагърбиш с такава смелост — да съдиш другиго за живота му и при това да даваш за пример собствения си живот?…
— Защо мълчиш? — попита Надя. — Мислиш как да се измъкнеш, та и мене да не обидиш, и Павел да не изложиш?
— Точно така. За това мисля.
— И какво измисли?
— Нищо. Вие живеете заедно, вие се и оправяйте.
— Смел човек си ти! — Надя го погледна, сякаш й бе казал нещо необикновено. — Другите се страхуват да разговарят така с мене.
— А аз, кой знае защо, не се изплаших. Извинявай.
— Напротив, обичам, когато не се страхуват от мене. Свикнала съм мъжете да въртят опашки пред мене още при първото ми желание. Внимавай, ако и занапред си толкова храбър, може да се влюбя в тебе.
Тя за миг се усмихна на собствените си думи като на нещо, което не може да стане само защото тя самата сега не допуска такава възможност, и отново попита за Павел:
— Разкажи ми как го видя предпоследния път.
Синцов сви рамене.
— Та това беше отдавна, почти преди половин година, и то съвсем за малко.
— А аз още по-отдавна не съм го виждала. И не за малко — никак. Няма значение, че е за малко, разкажи все пак как беше.
Синцов разказа. Как са го изпратили при командира на дивизията, за да му предаде един плик със заповед за предислокация. Пликът трябвало да се връчи лично на командира на дивизията. Но Артемиев го нямало в щаба на дивизията: още сутринта бил отишъл на занятия в един от своите полкове.
— Какви занятия? — попита Надя.
— Как какви? В дадения случай бяха получили попълнение и го обучаваха да настъпва зад огневи вал.
— Какво значи зад огневи вал? — отново попита Надя.
— Зад огневи вал значи: водят огън с няколко батареи и настъпват така, че пехотата да върви на двеста-двеста и петдесет метра зад избухващите снаряди, без да изостава.
— А на учение как стрелят, с халосни ли?
— Защо с халосни? С обикновени, бойни.
— Ами ако изведнъж нещо… Ако някой снаряд падне по-близо?
— Ще убие хора. Но не трябва да става така. Тъкмо върху това е построено всичко.
— Е, добре — намръщи се Надя. — А как го видя ти?
— Видях го на полето. Вървеше във веригата, заедно с войниците. Тръгнах след тях и когато ги настигнах, дадох му плика. Тъкмо тогава свириха отбой.
— А какъв беше той?
Синцов се разсмя.
— Преди всичко изкалян. Падналият сняг се бе стопил, настъпваха в кал до ушите. Как изглеждаше ли? Беше с комбинезон, целият опръскан с кал. Аз се приближих, представих му се, той се обърна, избърса се с носната кърпа. После изми ръцете си от манерката, преди да вземе плика. Сигурно по време на занятията се беше спънал някъде и бе паднал на ръцете си.
— А той какво ти каза?
— Взе плика, разписа се и каза: „Свободен сте.“
— Само това ли?
— Докато се разписваше на плика, попита за Таня — дали е жива и здрава.
— А не ти ли каза, че е идвал при мене в Москва?
— Както изглежда, не успя. Едва сега чух това от него. А тогава обстановката беше такава: щом си предал плика — продължавай нататък, към следващата дивизия!
— И нищо повече?
— Нищо.
— Омръзнах ли ти с моите въпроси?
— Да, малко.
— В това отношение ние, жените, сме по-глупави от вас, мъжете. На вас ви е достатъчно да знаете, че сме живи и здрави. А на нас, ако обичаме човека, това не ни стига. Искаме да си представим всичко: как изглежда, как става, как ляга, как седи, как върви, какъв е изразът на лицето му, когато си спомня за нас. Затова ви и разпитваме така глупаво. Да не мислиш, че твоята Таня е друга? Същата е! Толкова се зарадвах за вас, като прочетох в писмото на Павел, че вече си имате дъщеря! Тогава, през оная зима, Таня много ми хареса. Изключително!
Тя се приближи до бюфета край стената, дръпна едно чекмедже и повика Синцов.
— Ела, виж. Сигурно никога не си виждал такава прелест.
Синцов се приближи, без да разбира защо го вика. А като разбра, не знаеше какво да каже. Пък и тя не му даваше думата. Продължаваше да говори, без да спира нито за миг:
— Сега всичко това е за дъщеря ти. Когато през четиридесета година се омъжих за Козирьов и чаках дете, той помоли едни негови другари, които летяха в чужбина, да донесат пелени. Оттогава всичко си стои тук. На седмия месец аз…
Тя направи рязко движение с ръка — обясни какво й се е случило.
— Не обичам тая дума… Лекарите казаха: понеже преди това съм правила няколко аборта подред… Може и така да е, само не съм сигурна, че заслужавам такова наказание…
Тя се усмихна.
— А и защо всъщност? Добра бях, жал ми беше за вас, мъжете. Сама обичах да се забравям от щастие, и вас не карах да помните нищо. А излиза, че бог наказва за това. Според мене несправедливо… Дай ми адреса и още утре ще пратя всичко.
— Благодаря. Засега не бива. Да не си навлечем някоя беда! — мрачно каза Синцов, без да я гледа.
Тя затваряше чекмеджето и от изненада силно притисна пръстите си.
— Каква беда? — попита тя, като лапна притиснатите пръсти, а изразът на лицето й беше такъв, сякаш е готова да заплаче — от болката или от това, което бе чула.
— Вече втори месец нямам никакви известия — каза Синцов. — Нищо не разбирам и се страхувам.
Той не искаше да говори нито за Таня, нито за детето, нито за своите тревоги. Но сега трябваше да каже. Това чекмедже, пълно вече пета година с подредените в него пелени, само по себе си беше нещастие. И го накара да помисли за нещастие.
— А защо Павел не ми е писал? — Надя продължаваше да държи пръстите в устата си.
— Той не знае.
— Как така не знае?
— Защо да знае, след като самият аз още нищо не знам.
— Колко коравосърдечни сте всички! — Надя най-после извади пръстите от устата си. — Чакай, ще ида на чешмата! Ти мислиш, че само се кривя, а я виж какво е…
Тя протегна ръка и Синцов видя, че наистина силно е притиснала пръстите си: през ноктите минаваше синьо-червена ивица.
— Веднага се връщам.
Тя излезе, а той слушаше как шурти пуснатата докрай чешма, и си мислеше, че изобщо жените повече издържат на болка, така са създадени: „По-силни са от нас в това отношение.“
Надя се върна, като размахваше ръката си във въздуха.
— Така ми се пада. Бог ме наказа за глупостта. На вас, мъжете, винаги всичко ви е изписано на лицето. Веднага щом дойде, трябваше да се сетя, че не можеш място да си намериш.
Синцов каза за изпратената до Ташкент бърза телеграма. Надя кимна.
— Може наистина отговорът да дойде утре сутринта. А ако няма нищо, докато заминеш, ще я получа вместо тебе и още същия ден ще ти съобщя на фронта.
— Как ще ми съобщиш?
— Ще намеря как, това си е моя работа.
Каза го с такава увереност, сякаш добре знаеше как ще го направи. По военната връзка ли? От Надя всичко може да се очаква!
И макар че не искаше да се чувствува задължен към нея, той повярва, че тя ще го направи. В думите й имаше нещо, което го караше да мисли така.
— Промени ли намерението си, ще останеш ли да нощуваш? — попита Надя.
Той поклати глава.
— Тогава къпи се и ще вечеряме. Какво искаш, вана или душ?
— По-добре душ. Само ще ти изцапам ваната.
— Отивам да запаля газта. — Надя излезе и се бави доста дълго. Той чуваше как хлопаше вратата, пускаше водата, а после отиде някъде във вътрешността на апартамента, отваряше и затваряше нещо. Апартаментът беше голям. След това се върна и каза: — Оставих ти там бельо. Съвсем чисто е, сама го прах за Павел, доказвах му колко добра жена съм и че трябва да ме вземе на фронта. А той не ме взе. Облечи го, ако ти стане. Я гледай колко си израснал. — В погледа й имаше нещо типично женско, макар че сега то не се отнасяше до него.
После, когато той беше вече при вратата, неуверено го попита:
— Да ти помогна, ако има нужда?
Той се обърна, отначало не разбра, но като видя очите й, разбра. Ставаше дума за ръката му.
— Благодаря. — Той се разсмя. — Вече свикнах с нея. Всичко правя. Само на роял не мога да свиря.
Без да бърза, той се изкъпа, облече бельото на Павел — оказа се, че му е по мярка, беше само малко късичко — сложи на ръката си протезата, облече рубашката, среса се. Оставаше да се запаше. Бе окачил колана с портупея и кобура на закачалката в антрето: не искаше да го взима със себе си в банята. Трябваше да излезе в антрето, но му беше неудобно, защото преди няколко минути там бе започнал някакъв още не съвсем понятен за него скандал. Някой бе дошъл в апартамента, вдигаше врява в антрето и Надя му отговаряше отначало тихо, а сега все по-силно.
— Остави ме на мира, върви си! Колко пъти ти обяснявах да се обаждаш по телефона, преди да дойдеш. Ама че нахалство!
— При тебе трябва да се идва само така — отвръщаше силен мъжки глас.
— Веднага си тръгвай, чуваш ли? — Надя се сдържаше, но въпреки това гласът й се чуваше. — Откъде ли се изтресе на главата ми?
— Нали ти казах — отговори мъжкият глас. — Върнахме се от пътуването по-рано, отколкото мислехме. И право при тебе. А ти…
— Върви си.
— Защо?
— После ще приказваме. Върви си.
— Първо отговори: кой е при тебе? — Мъжкият глас стана настойчив. — Въобразяваш си, че съм сляп, а аз не съм!
Синцов чу това и помисли за фуражката и портупея си. Не знаеше кое е по-лошо: да остане в банята и по неволя да слуша всичко през вратата или да излезе в антрето.
— Върви си! Не искам да приказвам с тебе!
— Изобщо или сега?
— Сега. И изобщо! Ще си отидеш ли най-после?
Синцов вдигна кукичката на вратата и излезе. Лампата в антрето светеше; до широко отворената външна врата, облегната на стената и сложила ръце зад гърба, стоеше Надя и по лицето й се четеше непресторена ярост.
На другия край на антрето, до вратата за столовата, опрял ръце в страничните дъски на рамката и заел позата на човек, който се чувствува тук като у дома си, стоеше млад мъж в цивилни дрехи, със закопчан догоре шлифер и някак странно оцветени, сякаш изрусени коси.
Лицето му се стори познато на Синцов, но всичко по-нататък стана толкова бързо, че той не успя да се замисли къде е виждал тоя човек.
— Ето го най-после и явяването на Христос пред народа! — с пиянски глас каза младежът, като видя Синцов. — Сега поне всичко е ясно.
— Ясно или не, върви си! Махай се, чуваш ли! — извика Надя и лицето й трепна.
Както изглежда, тя не искаше Синцов да излезе. Но сега вече бе късно.
— Нужна ли ти е моята помощ? — попита Синцов, като се обърна към Надя и разбираше, че се е озовал в положение, от което няма нито един напълно разумен изход.
— Какво, за пазвантин ли си го наела? — попита младежът зад гърба на Синцов.
Надя не отвърна веднага. Отначало хвърли умолителен поглед зад гърба на Синцов, сякаш се надяваше, че все още могат да я послушат.
— Направи, каквото искаш, Ваня, само нека си отиде. Вече ми омръзна да го моля!
Синцов се обърна и тръгна към младежа с познатото лице, който продължаваше да стои до вратата в същата поза и учуден гледаше Надя, сякаш не можеше да повярва, че е казала тия думи.
— По-добре послушайте и си вървете!
Като всеки нормален човек Синцов нямаше представа какво трябва да се говори в такива случаи, но знаеше: независимо от всичко сега тоя момък трябва да си отиде.
— А вие по-добре не се приближавайте — каза младежът, като гледаше право в очите приближаващия се Синцов, и бързо и дръзко го удари с все сила по лицето.
Синцов разбра, че ще го ударят, но не успя навреме да улови ръката. Улови я чак след удара и като вложи в това цялата си сила и тежест, отмести младежа от вратата и с хрущене изви ръката му зад гърба.
Младежът опита да се извърне, замахна с лявата ръка, дори закачи протезата на Синцов, но с дясната си ръка Синцов още по-силно изви ръката му зад гърба. Момъкът изохка и разбра в какво положение се намира.
— Пусни ме!
— Ще те измъкна през вратата и ще те пусна — каза Синцов. — Върви спокойно, иначе ще те заболи!
Той забеляза, че когато момъкът изохка, Надя за малко не се спусна към него, но се сдържа и отново се облегна на стената. Само каза тихо, през зъби:
— Да не му счупиш ръката.
— Нищо няма да му счупя. Само нека върви спокойно.
Младежът не каза повече ни дума нито на Синцов, нито на Надя, мълчаливо прекрачи прага, направи още две крачки по площадката на стълбището и се спря.
Синцов пусна ръката му и без да мръдне, продължаваше да стои зад гърба му. Кой знае защо, му беше неудобно да се върне в апартамента и веднага да тръшне вратата след себе си.
Младежът размърда ръката зад гърба си, сякаш искаше да види дали е здрава, после я отпусна надолу, направи още крачка и се обърна към Синцов. По лицето му се четеше не злоба, а учудване: не бе мислил, че ще се справят с него по такъв начин. Може би затова бе нанесъл и удара — видял бе протезата. Ако е така — значи, е мръсник! А може би просто защото беше пил.
Няколко секунди младежът стоя пред Синцов, като продължаваше да се чуди или се мъчеше да го запомни, и заслиза по стълбите.
Когато Синцов влезе в апартамента, Надя продължаваше да стои все там, до стената.
— Така — каза Синцов, като не знаеше какво да каже, и попипа лицето си с ръка. От носа му течеше кръв.
— Съблечи се — каза Надя, като се откъсна от стената и тръгна към него. — Рубашката ти е накапана с кръв. Ще я изпера, че после няма да излезе.
Той не започна да спори и смъкна рубашката през главата си.
— Веднага ще я изпера — повтори Надя. — А ти постой в столовата. Вдигни нагоре главата си, по-бързо ще ти мине.
Той отиде в столовата и седна. Извади от брича си носна кърпа, избърса кръвта и продължаваше да седи, вдигнал нагоре глава, като мислеше за момъка, който му бе разкървавил носа. Пиян или трезвен, но все пак беше ясно, че в отсъствието на Павел той има свои права в тая къща. Дано само Надя не започне да обяснява, да го увърта! Поне това да му спести…
— Как е? — попита Надя като влизаше.
— Май че спря.
Синцов стана от креслото и погледна масата, подредена за двама души по всички правила. На нея имаше и водка, и салам, и още нещо за хапване, и дори неизвестно откъде взети пресни краставици.
— Нека рубашката постои там, да изсъхне — каза Надя. — Седни така на масата. Силно ли те удари?
— Дори не усетих. Носът ми е слаб. Винаги е било така, още в детския дом. Малко да ме закачат по носа — и съм готов. Дори отказвах да се бия до разкървавяване, смятах го неизгодно за себе си — засмя се Синцов на неочаквано изплувалите детски спомени.
— Колко е разюздан! Нали? — каза Надя. — И винаги е така, когато си пийне! — Каза го като за човек, когото Синцов би трябвало да познава и преди тая среща. — Може изведнъж да довтаса отнякъде, без да се е обадил предварително. И изобщо се държи така, че човек всичко може да си помисли! Дори несъществуващи неща.
— Хайде по-добре недей обяснява, а?… — каза Синцов и в гласа му имаше нещо, което я накара да млъкне.
— Взимай си сам и яж, не зная какво ти харесва повече. — Надя сипваше в чашите водка. И докато Синцов си взимаше мезе, тя се разсмя.
— Защо се смееш?
— Изплаших се, че ще му счупиш ръката. А изобщо е смешно! Сигурно сега вече няма да мога да го гледам без смях, като го срещна. Само това липсваше — да му счупиш ръката! Щеше да стане една история! — каза тя така, сякаш ръката на тоя човек за нищо на света не биваше да се чупи и Синцов трябваше да разбира това.
Синцов пак се опита да си спомни къде е виждал тоя човек, но не можа. А не искаше да пита.
— Няма да те лъжа — каза Надя, — по-рано, преди Павел, се познавахме с него. Той още не може да забрави това.
— Нали те помолих да не обясняваш — повтори Синцов.
— Добре, няма. Нима ще кажеш на Павел, нима ще направиш тая глупост?
— Не се вълнувай, няма да му кажа. И без тебе той си има там достатъчно грижи.
— Точно така — без мене. А ако бях с него, това тук нямаше да го има. Да не мислиш, че искам да е така? Да не мислиш, че когато Павел е с мене, имам нужда от някой друг? А щом го няма, ето какво става…
Изглежда, тоя път беше по-искрена, обясни както си беше в действителност, без да го усуква. И Синцов не я прекъсна.
— Да, ето какво става… — замислена каза Надя, като помълча малко, улови с пръсти чашата, но не я вдигна, повъртя я и я остави на мястото й. — А искам да отида при него на фронта, готова съм да тръгна още утре.
— Извинявай, моля ти се — каза Синцов, — но от думите ти излиза така: или Павел трябва да те мъкне подире си, или ти тук, в Москва, нямаш друг изход освен всичко това…
— Да, така излиза. Излиза, че няма друг изход. А какви са другите изходи? В театрите има различни изходи: главен, запасен, пожарен и не знам още какви. А в живота от всяко положение има само един изход. Не умея да живея сама, това е всичко! Другите не си го признават, а аз признавам. Само в това е разликата. И с тебе да ме беше срещнала съдбата в друго време, и на тебе сигурно щях да хвърля око. А за Павел е по-добре да не му казваш нищо. И да му кажеш, ще го лъжа отчаяно, до последната възможност. Ще се кълна, ще давам честна дума, не знам просто какво ще измислям, защото се страхувам да остана без него. А се страхувам, защото го обичам. Ако искаш да знаеш, дори когато бях жена на Козирьов, пак не забравях Павел. Съдбата ме бе обрекла на него. Такава, каквато съм — на него, какъвто е. И вие, мъжете, трябва да разбирате тия неща…
Синцов слушаше и си мислеше, че за нея понятието „вие, мъжете“ е едновременно и любимо, и враждебно. За нея и той е част от това понятие, и той е мъж — ако не сега, в друго време, както сама се бе изразила. И приказките, че трябва да я разбере, могат да отведат твърде далече…
Той вдигна чашата:
— Без да се задълбочаваме в другите неща, нека пием за Павел.
— Само ако вярваш, че го обичам. Ако не вярваш, по-добре да не пием!
Синцов нищо не отговори. Мълчаливо изпразни чашата. Всичко това са думи. Обича, не обича! Нека сами се оправят. „Пашка също не е малък. Да е жив и здрав там, на фронта. И да е по-далече от всичко това поне докато свърши войната!“
— Благодаря ти, че все пак пи за него с мене — прочувствено каза Надя. Тя също изпи до дъно чашата си и веднага отново я напълни. — А сега аз ще пия за твоята Таня! Толкова много й желая доброто, че предпочитам с мене да стане някакво нещастие вместо с нея! Готова съм на това. Искрено ти казвам!
Синцов се намръщи. „Да допуснем, че е искрено, но все пак в думите ти има нещо, което хората не трябва да си казват дори ако в същия миг им се струва, че говорят искрено.“
— Не бива да говориш така — гласно каза той. — Войната ме е направила суеверен.
Той изпразни чашата си, тя също. И след това с любопитство попита:
— Нима наистина войната те е направила суеверен?
— Как да ти кажа? Хем е така, хем не е, нито риба, нито рак. Има нещо във войната, което тласка хората към суеверие.
— А аз не съм суеверна. Когато загина Козирьов, нямах никакви предчувствия. Напротив, когато го изпращах на фронта, мислех, че на другите може, а на него нищо няма да му се случи.
Синцов вдигна очи от чинията и погледна Надя. На времето в Сталинград, като разправяше на Павел как е започнал войната, бе му разправил и всички подробности около гибелта на Козирьов. Но дали Павел й е разказвал това? Може и да не е…
Синцов внимателно наблюдаваше Надя, а тя гледаше към стената и замислена търкаляше по покривката топче от хляб. После каза с равен глас:
— Разкажи ми всичко подробно, как беше, как се застреля. Непрекъснато ми се иска да те питам и все не мога да се реша. А сега се реших.
„Значи, все пак й е казал, засърбял го е езикът! — с неудоволствие помисли Синцов за Артемиев. — Макар че защо да не каже на жената, с която живее. Настъпил е подходящ момент и го е казал.“
Тя го молеше да й разкаже подробно, а на него му се струваше, че тъкмо това не е нужно: къде и как се е застрелял Козирьов и как е изглеждал после? Застрелял се е — и толкоз. Колкото по-малко се разказва за такива неща, толкова по-добре.
Синцов й разправи как са намерили Козирьов там, в гората край Бобруйск, как той ги помислил за германци и стрелял в тях, а после стрелял в себе си, но не се впусна в никакви други подробности. Не каза и за собственото си раняване. „Сигурно вече знае за тая глупост от Павел, а ако не знае, няма защо да я научава.“
Надя мълчеше. После каза, като продължаваше да гледа в стената:
— За едно само бях виновна пред него: когато се оженихме, аз го обичах по-малко, отколкото искаше той. За нищо друго не бях виновна. И го чаках да се върне от фронта, така че ако наистина човек може да бъде спасен с очакване, както твърдят в стиховете, щях да го спася. Но това са глупости! — глухо добави тя.
И като откъсна най-после очи от стената, хвърли към Синцов мрачен, влажен поглед.
„Наистина са глупости“ — мислено повтори той с непримиримостта на човек, който бе прекарал три години на фронта и знаеше цената на злото, ако това действително беше зло, а не само разговори за него.
Но Надя не долови промяната в настроението му и продължаваше, вече съвсем неуместно, да говори със същия мрачен тон, който сега му се струваше фалшив.
— Като освободят ония места, ще ида да търся гроба му. Няма да се успокоя, докато не го намеря. Единственият дълг, който ми е останал. Нищо друго не му дължа. Но това съм длъжна да направя.
— А нима тогава не ти съобщиха къде е погребан?
— Не. Съобщиха ми по телефона за смъртта му и ми казаха, че е решено да го погребат в Москва, че вече са натоварили ковчега на камион, дали са придружители и пътуват насам. А те излязоха такива мръсници, че не го докараха, зарязали са го по пътя. Но аз ще ги намеря!
— Защо мръсници? Защо говориш така? — каза Синцов. — Може би просто са загинали по пътя, заедно с камиона при някоя бомбардировка. Сигурно нямаш и представа какво ставаше тогава по шосетата. Хората може би са загинали, а ти ги наричаш мръсници. Защо?
Сега всичко, което казваше тя, го дразнеше и му се искаше да й противоречи. По-лошите неща сякаш бе изслушал спокойно: и дето изневерява на Павел, и дето смята това за неизбежно. Слушаше и не спореше: дявол да ви вземе, оправяйте се сами! А ето че сега, когато заприказва за своя отдавна загинал Козирьов, изведнъж го подразни фалшът в думите й. Досрамя го за нея пред тоя загинал човек и пред всички, които бяха загинали тогава и изобщо през ония времена.
„Мръсници, не докараха ковчега“, „Ще ги намеря аз…“! Гледай я за какво мисли, като си спомня ония времена!
— Рубашката ми дали не изсъхна?
— Сега ще видя. — Надя излезе от стаята и се върна с рубашката. — Можеш да я облечеш.
Но преди да я даде в ръцете му, я задържа. И посочвайки с пръст нашивките за раняванията, попита:
— Павел ми каза, че Козирьов те е ранил, когато сте искали да го спасите. Вярно ли е?
Синцов кимна и улови рубашката, но Надя още я държеше.
— Когато, без да му мисля, ти казах за тия нашивки, после почувствувах, че съм постъпила глупаво: едната от тях е заради него, нали?
„Никак глупаво не постъпи тогава — помисли Синцов. — А виж, сега говориш глупости, нещо се преструваш.“
— Той е могъл да те убие — замислено каза Надя.
— Хайде да сменим темата! — Синцов взе рубашката си. — Всичко е могло да стане! А може, напротив — да ме е спасил? Откъде знаеш? Ако не бях отишъл в болница, тъкмо през това време биха могли да ме убият! Ако на фронта започнеш да умуваш защо, заради кого и как, кой е жив и кой е умрял, ще се побъркаш.
Докато казваше това, той облече рубашката, отиде в антрето за колана и портупея и се върна обратно.
— А понякога си мисля за тия нашивки: по-добре да не ги бяха въвеждали, та и на въпроси да не отговаря човек, и сам по-малко да си спомня. Какво хубаво има в това?
— Виждам, че вече си тръгваш — каза Надя, разколебана от тона му. — Но все пак, както обичат да казват сега, ние с тебе сме руски хора. Нека изпием още по чашка на прощаване. За добър път.
— Може ли да не е добър! По-далече от фронта няма да ме отведе! — засмя се Синцов. — Само утре да не завали. Тогава през последните петдесет километра няма да има нищо добро, а само мъки.
Той напълни двете чаши и набоде с вилицата по-дебело парче салам. Чукнаха се и пиха.
— Обади ми се по телефона утре сутринта, ако не получиш телеграмата.
— Добре — каза Синцов. — Ако не я получа, ще ти се обадя. — И изведнъж си спомни: — А какво стана с писмото ти до Павел?
— Няма да му пиша.
— Как така?
— Нямам настроение. Като го видиш, разкажи му за мене.
— Може да не го видя веднага.
— Нищо, той ще те намери. Нали знае, че си бил у дома. Ще те намери, не бой се — повтори Надя и на Синцов му стана неприятно от чувството й за власт над човека, за когото говореше. — Ако седна сега да му пиша, само ще се измъчвам как по-добре да го излъжа за себе си, та да си живее спокойно, да не се вълнува. И пред тебе ще ми е неудобно, че ще носиш такова писмо. А иначе каквото поискаш, това му кажи. Твоя работа.
„Да, дръзка си ти — помисли Синцов дори с някакво учудване от решителността на тая жена да стовари всичко — и истината, и лъжата — върху неговите рамене. — И дръзка, и пресметлива едновременно! Почти е сигурна: няма да кажа на мъжа й нищо, което не бива да знае. И е права. Наистина няма да му кажа.“
— Обади се за телеграмата. И да я получиш, и да не я получиш, пак се обади — каза Надя. — Ако е след десет, обади ми се на работа.
Тя откъсна ъгълчето на оставения върху масата вестник, написа на него телефонния номер и го подаде на Синцов.
— Учуден си, че работя?
— Не, защо? — На Синцов му стана неудобно, че наистина се е учудил от това.
— Нищо, не си първият. Аз отдавна вече работя.
— Какво работиш?
Надя се разсмя.
— Трудно е да се отговори. Нещо като вълшебната тояжка от приказките. В театъра работя — добави сериозно тя. — Отговарях за гардеробната, бях администраторка, преписвах ролите на машина. Вършех всичко, каквото искаха от мене. Мъжът ми е убит, майка ми е евакуирана, а аз съм обществено животно. В началото на войната отидох там с неудоволствие, а после свикнах. Напоследък станах помощник-режисьор.
— Какво значи това? — Синцов не познаваше добре театралните работи.
— Помощник-режисьорът ръководи представлението. Нима не те учудва, че всички артисти винаги навреме излизат и си отиват от сцената, а зад нея навреме се стреля, навреме бучи морето, навреме лаят кучетата… Всичко правя аз!
Щом Надя започна да разказва за театъра, Синцов веднага си спомни кой беше изхвърленият от него момък, за когото тя говореше така, сякаш не можеше да не го познава.
Да, разбира се, той познаваше тоя човек от няколкото роли в киното още преди войната и сега, по време на войната. Във всеки случай беше много добър артист, Синцов го харесваше. А странните, сякаш изрусени коси, които му попречиха да го познае веднага, сигурно бяха боядисани за снимките в някой нов филм.
„Хубава щях да я забъркам, ако му бях счупил ръката“ — със закъсняла тревога помисли Синцов. Помисли го без злоба, защото въпреки доброто си отношение към Артемиев, не можеше да му съчувствува докрай.
„Каквото си търсеше, това и намери.“ Но веднага, оправдавайки Павел, помисли: „А какво да прави, щом я обича?“
И си спомни лицето на артиста, когато стоеше на вратата и гледаше Надя.
„Може пък и този да я обича?“
— Значи Павел не е намерил време да ти каже, че работя? — попита Надя.
— Не, не ми е казвал.
— Защото за него това не е важно! Той и на фронта се смееше, когато му казвах, че ще отида при него като машинописка. Но напразно. Щях да върша и всичко друго, което му е нужно — тя се усмихна, — и отлична машинописка щях да бъда. Имам златни ръце. Истина ти казвам! Ако стане нещо, все ще мога да си изкарам прехраната. — Тя отново се усмихна и кимна към масата за хранене. — Макар че, разбира се, това не е от моя купон и от моята заплата. Но не е и с парите, които ми праща той. Останки от миналото охолство. По стар навик, като на Козирьова, всеки месец ми отпускат продукти по нормирани цени. И от предишната поликлиника още не са ме отписали. Помагам с храна на мама и на други роднини, а и лекарства им набавям, когато са болни. Павел го е яд, че не съм си сменила името. Напразно. Когато се омъжих за него, някои не одобряваха това, смятаха, че трябва да поживея като вдовица. Но не се и разсърдиха толкова, че да ме лишат от земните блага. Все още се ползувам от едно-друго. Хубав ли беше саламът?
— Не беше лош.
— Виждаш ли колко е добре. Иначе щеше да има само парче солена селда или най-много винегрет.
— И с него щяхме да минем.
— То се знае, че щяхме. Ако ме лишат, няма да се обеся. Но мама и роднините страшно ще ми се разсърдят. Добре. Хайде да се сбогуваме. Може ли да те целуна за довиждане след всички тия произшествия? Господ да те пази от беди, както казват нашите театрални бабички…
И като доби сериозен, дори трагичен израз на лицето, тя прекръсти Синцов.
Като слизаше по стълбите, той усещаше как Надя още стои там, горе, в тишината, до отворената врата. В цялото сбогуване имаше нещо, което отново го настрои срещу нея. Изпрати го така, сякаш бе запалила за него свещ в черквата, без сама да вярва в това.
„Сега поповете пак си живеят добре, пак търгуват със свещи“ — вече на улицата си помисли той с враждебността на хлапак, отрасъл в детски дом.


Единадесета глава

Господ не опази Синцов от беди.
Той стана в пет часа сутринта и пеша отиде от общежитието при комендантството до пощата, като смяташе, че ще успее да се върне, преди шофьорът да е пристигнал с ремонтирания вилис.
На гишето „До поискване“ подаде документите си на заспалата, с глава върху масата, девойка. Не оная, която беше отначало, когато идва вчера през деня, не и другата, която беше последния път, когато се отби вече късно вечерта, след като се раздели с Надя, а нова, трета. Тя с мъка се събуди, взе документите му и започна да прехвърля купчината писма и телеграми. Прехвърли я цялата от начало до край, замижа, разтърка очи и започна отново да я прехвърля. Втория път намери. Оказа се, че последната телеграма в купчината беше за него. Все пак той постигна своето, дочака бедата си!
Той стоеше пред гишето, отново и отново препрочиташе телеграмата, докато някой не го побутна по рамото:
— Дръпнете се от гишето, другарю военен.
Синцов се отмести и още два пъти препрочете телеграмата: не защото не я разбираше — всичко беше от ясно по-ясно! — а понеже не беше в състояние да свикне с това, че тя съществува.
В телеграмата след адреса пишеше:

„Раждането преждевременно Верочка седмия ден умря писмата получихме Таня двадесет и шести излезе болницата двадесет и осми отлетя за армията забрани да пиша искаше да каже сама Овсяникова.“

Той се дръпна от гишето, потърси с очи къде да седне, отпусна се върху пейката и започна да мисли какво трябва да прави сега, след тая телеграма.
„Верочка седмия ден умря…“ Веднъж през зимата, след като бе започнала да мисли за своето заминаване, Таня попита как се е казвала покойната му майка. Не каза защо пита, но, значи, още тогава е решила: ако е момиче, ще го кръсти на майка му. И го е сторила. Както се оказва, само за да си спомня, че Верочка е умряла на седмия ден. Колко ли дълго ще си спомня това — година, две или пет, или докато роди друго дете, ако изобщо роди? На тоя въпрос сега никой не може да отговори. Тя също.
Да, не задълго бяха кръстили дъщеря си Верочка. Станало бе тъкмо онова, от което той се страхуваше. Не е могла да пристигне. Родила е момиченцето там, в Арис, някъде в края на първата седмица на април, а седмица по-късно го е погребала. А самата тя се е изписала от болницата цели петдесет дена след раждането. Значи, положението й е било тежко. И е могла да умре.
Тогава, през пролетта на четиридесет и трета, когато се разболя от тифус, тя беше с единия крак в гроба и оживя само по чудо — както по-късно със смях му каза: „Благодарение на молитвите ти!“ А сега, щом цели петдесет дена е била в болница, положението и е било толкова тежко, че не е искала нито да лъже, нито да му пише истината, защото и без това никой не би го пуснал от фронта при нея.
Той я обичаше такава, каквато беше — мъничка, слабичка, лекичка като дете. Такава, че преди да забременее, можеше на шега да я вдигне на ръце. Той изпитваше и страст, и нежност към тялото й — тъкмо такова, а не някакво друго. Но сега си спомни за него с уплаха — и за лекотата, и за мършавостта му, защото всичко това криеше опасност за нея. И макар в телеграмата да пише, че е излязла от болницата, друг въпрос е как е излязла и в какво състояние се намира. Решила е да не съобщава за смъртта на детето, да му каже сама. И не е съобщила. Решила е, че достатъчно е стояла в болницата, и се е изписала. И не само се е изписала, ами е отлетяла за фронта с първия самолет, който й е попаднал.
А защо е родила в Арис? Защо преждевременно? Защо?… Някой я е бутнал, без да иска — и готово! Трудно ли е да я бутне? Или се е подхлъзнала, паднала е някъде от стъпалото на вагона.
Побиха го тръпки, като си представи как е могло да стане всичко. А може да е нямало нищо подобно, просто не е била в състояние да роди. И занапред няма да бъде. А за самата нея това е още по-страшно, отколкото ако бе паднала.
Двадесет и осми беше завчера. Значи, докато той е пътувал насам, тя вече е излетяла от Ташкент. Сигурно е успяла да се качи на някой от самолетите, прехвърляни за фронта. И предишния път така пристигна от Ташкент в Сталинград.
Добре е, че са получили писмата му. Поради военната цензура човек не може да каже нищо направо, но той все пак й бе дал да разбере къде са прехвърлили тяхната армия. Писа й: „Живея точно срещу мястото, откъдето идвахме, когато те срещнах за пръв път.“ Цензурата едва ли е задраскала това. А Таня и без да гледа картата, можеше да разбере, че сега са срещу Могильов. Разполагайки с документи за връщане в своята част, останалото можеше да уточни по пътя.
Естествено тя е имала възможност да остане там, в Ташкент. След несполучливото раждане и петдесетте дена в болница щяха да й дадат отпуска по болест. И майка й сигурно я е придумвала. Но, значи, не е успяла. Ако детето беше оживяло, би останала. А щом детето го няма, не е поискала.
Може би сега дори не се и радва, че е останала жива. Макар че за самия него тая мисъл беше глупава: независимо дали ще имат дете, или няма да имат, за него това не беше ни най-малко свързано с живота и смъртта й.
„Как ли ще се развият нещата сега между нас?“ — помисли той. И си спомни как почти преди година тя се бе върнала след тифуса в армията и преди да се яви в своя санитарен отдел, късно вечерта пристигна право при него, прашна от главата до петите, слезе от колата, с която бе пътувала. И когато той отиде да докладва на началника на оперативния отдел полковник Перевозчиков, че от болницата е пристигнала жена му и ще остане до сутринта при него в землянката, Перевозчиков недоволен каза: „До сутринта разрешавам. Но не мога да ви обещая, че ще ви помогна да карате семеен живот тук, в оперативния отдел.“
„А кой може да обещае такова нещо по време на война? Кой и на кого? Никой на никого“ — помисли Синцов вече не за това, което беше преди година, а за това, как ще бъде сега, когато отново се озоват заедно на фронта. И кой знае защо, си я представяше остригана, както миналата година след тифуса, макар че сега не би могло да е така. Защо да е остригана? Наистина веднъж тя му каза, че когато жените се мятат и по време на родилните болки скубят цели кичури от главата си, обикновено ги подстригват, подкъсяват им косата. „Но аз няма да позволя — каза тя. — Толкова трудно ми порасна!“ — „Как тъй няма да позволиш?“ — „Ще ги надхитря. Няма да охна, докато не родя.“
Да, сега всичко това беше минало…
На стената до изхода на пощата бе окачен вчерашният информационен бюлетин: германците водят разузнаване с бой край Тираспол, потопили сме във финския залив тяхна подводница, партизански отряд, действуващ в Могильовска област, е унищожил три германски автомобила, а някакви насила повикани в германската армия французи от Лотарингия — Жозеф Б. и Пиер В. — са преминали на наша страна, хвалеха ни и ругаеха германците…
Синцов бе видял тоя бюлетин още предния ден, но той продължаваше да си стои, защото новите вестници още не бяха излезли. И макар че между душевното състояние, с което го гледаше вчера и днес, имаше огромна разлика, бюлетинът си оставаше същият. И войната беше същата. Само общите усилия на милиони хора можеха да променят нещо в нея. А собствената ти мъка не променяше нищо!…
Само едно беше неясно: защо тъкмо на Таня трябваше да се случи всичко това? На оня свят ли ще получи отплата? Някои смятат, че вярващите хора по-лесно мислят за смъртта. Не се знае дали е така, или не, но е сигурно, че няма бог!
Като все още не беше в състояние да мисли за нищо друго, той стигна до комендантството, видя спрелия наблизо вилис, здрависа се с шофьора, попита го дали всичко е наред, чу в отговор, че бензинът е достатъчно, взе шинела и платнището, които бе оставил в общежитието, седна в колата и пое към Архангелское при Серпилин.
Беше толкова дълбоко замислен, че дори не забеляза как по пътя заваля дъжд; шофьорът спря колата и започна да опъва гюрука.
Чак в Архангелское, крачейки по мократа алея под глухия шум на преставащия дъжд, Синцов окончателно се окопити, за да се яви пред началството като истински военен — освободен от собствените си чувства и способен да изпълнява чуждите заповеди.
Серпилин чакаше Синцов в стаята си и беше в прекрасно настроение, което не го напущаше още от вчера.
Не може да се каже кое вчера бе подействувало повече на главния терапевт: откровеността, с която Серпилин му обясни защо трябва по-бързо да се върне на фронта, историята на заболяването с приложените към нея анализи, които Баранова показа на главния терапевт, или самият медицински преглед, след който главният терапевт потупа Серпилин по голото рамо с тежката си червена ръка и с весело учудване каза: „Ама сте здравеняк.“ В крайна сметка всичко излезе от добре по-добре. Главният терапевт нареди комисията да се ускори с цели три дена и на сбогуване кимна към Баранова:
— Другарите се страхуват, гледат да оставят болните си поне седмица повече, а тя, напротив — мисли само как да ви натири по-бързо на фронта! Имате късмет, че ви се е паднал такъв лекуващ лекар!
Каза го на шега, без да подозира колко е прав. Наистина Серпилин имаше късмет! Колкото и да е странно, тъкмо тук, при главния терапевт той окончателно разбра, че тя го обича — когато почувствува колко силно желае същото, което желаеше и той.
А вечерта тя поиска да остане при нея и той остана — и разбра, че й е добре и ще й бъде добре с него.
И днес цяла сутрин се намираше в онова, навярно дори смешно отстрани, нескрито щастливо състояние, което с особена сила изпитват възрастните, неразглезени от живота хора.
Когато Синцов почука и влезе, Серпилин изглеждаше вече не като човек, който се лекува в санаториум, а беше както обикновено с рубашка, само че без пистолет на колана.
— Не можах да се поразходя: дъждът ми попречи — каза той. — Готов ли си за път? Получи ли картите?
Синцов отговори, че и той, и колата са готови, но ще получи картите чак след десет часа.
Серпилин погледна часовника си.
— Да започнем с писмата. — Той взе от масата два плика и ги подаде на Синцов. — Ако пристигнеш през нощта, недей да будиш никого. Съобщи на оперативния дежурен, че си се върнал, а сутринта се яви и при Захаров, и при Бойко. Ако проявят любопитство, можеш да им съобщиш личните си впечатления.
Серпилин каза „можеш“, но Синцов почувствува по тона му, че тъкмо това иска.
— Там, в писмата, им пиша, че след пет дена ще бъда в армията. Както виждаш, тая сутрин се облякох; разбрахме се да прескоча до Генералния щаб, да им се обадя. А следобед ще се съблека, ще походя пак с болничните дрехи. Тук се отнасят с подозрение към ония от нас, които обличат униформата, преди да са ги изписали: имало е случаи на бягство.
Серпилин с удоволствие размърда рамене, по войнишки пъхна палци под колана, оправи гънките на рубашката и седна до масата.
— Имам личен разговор с тебе. Седни, Иван Петрович.
Синцов седна. Серпилин отдавна не се бе обръщал към него така — от деня, когато след болницата го бе извикал в армията и го бе взел в оперативния отдел.
— Ти си ми нужен — каза Серпилин, като помълча малко, сякаш за последен път претегляше думите си.
Синцов чакаше да чуе какво ще последва: добре, щом му е нужен. Но все пак за какво?
— Вчера, когато беше тук, обещах да изпълня молбата ти — да те върна в строя. А след като си отиде, помислих: защо да не ти предложа друго, щом и без това напускаш сегашното си място? Докато се лекувах тук, жената на моя син се омъжи за Евстигнеев, втори брак. Сдобих се с роднина, но оставам без адютант. Като се върнем на фронта, ще го освободя. А вчера си спомних за тебе — нали ми беше адютант, когато излизахме от обкръжение. И реших пак да те взема. Нужно е твоето съгласие. За да сме наясно, ще ти кажа: нямам навик да превръщам адютанта си в ординарец, както правят някои. А сега, ако имаш въпроси, нека ги чуем.
В действителност той не очакваше въпроси; струваше му се, че Синцов ще бъде доволен да служи при него. С хода на войната у Серпилин растеше увереността, че подчинените обичат да служат под негово командуване, с изключение на ония, които самият той смяташе негодни за служба. И навикът да смята така постепенно се бе превърнал в убеждение, донякъде самодоволно, но самият той не забелязваше това.
Синцов никак не бе подготвен за предложението да стане адютант на Серпилин. Но думите „ти си ми нужен“ не му даваха право да отговори отрицателно на човека, без чиято помощ изобщо нямаше да се върне в армията. Не можеше да каже „не“, а за останалото ще има още време да помисли.
— Ако смятате, че съм подходящ, въпроси нямам.
— Тогава благодаря. — От тоя миг Серпилин смяташе въпроса за решен, но си спомни вчерашната молба на Синцов и за да е с чиста съвест, добави: — Ако се почувствуваш зле в тая роля, ела и ми кажи. Няма да те задържам. Ще те освободя, след като си намеря друг.
„След като си намеря друг… Ако съм добър за тебе, изобщо няма да си търсиш друг. А ако самият аз смятам, че няма да съм добър за тебе, защо да се съгласявам?“ — помисли Синцов. Не беше редно да отговори: „Ще поживеем, ще видим“, а не му се искаше да отговори друго.
Той все още беше в плен на някакво странно равнодушие. С толкова силна тревога продължаваше да мисли за Таня, че всичко останало се бе оттеглило някъде на заден план и за известно време бе престанало да му се струва важно.
— Добре тогава! — Серпилин прие мълчанието му като решение да му стане адютант и да не мисли за нищо друго. — Готви се да изпълняваш новите си задължения. А дотогава ще продължиш да работиш в оперативния отдел. Как е при вас, какво мислят за бъдещето?
— При нас в оперативния отдел, другарю командуващ, още не е получена заповед „Мислете!“, и не мислим, още повече за бъдещето. — Синцов за пръв път през цялото време се усмихна.
— Не го усуквай. — Серпилин също се усмихна. — Нека смятаме, както винаги: никой друг освен Ставката не знае кога и какво ще започне. И ние със Захаров и с Бойко не знаем. Аз питам: кога вие лично смятате да настъпвате, другари офицери от оперативния отдел? Какво мислят при вас за това младотурците?
Серпилин на шега наричаше младотурци ония буйни млади оператори, които в разговорите помежду си планираха всичко по свой начин и вътрешно се смятаха за способни — поне колкото командуващия армията, ако не и повече.
— Защо мълчиш? Докладвай. На никого няма да кажа.
— При нас в оперативния отдел мнозинството е на мнение, че ще започнем към средата на юни.
— А по-точно?
— За по-точно не сме единодушни.
— Но сте единодушни, че ще е към средата на юни?
— Да. Дори упреквахме нашия метеоролог, че дава лоши прогнози за валежите към средата на юни.
— А при вас в оперативния отдел не допускат ли мисълта, че и това лято, както на Курската дъга, германецът пръв ще започне да настъпва?
— Не мислят така. Нито една разузнавателна сводка не дава основания за това. Всичко, което беше срещу нас и по фронта, и в дълбочина, си стои така, без изменения.
Серпилин погледна часовника си.
— Имаме още десет минути. Разкажи поне накратко как живее нашата сто и единадесета дивизия?
Синцов започна да разказва за дивизията, как живее и кого е видял там. Когато стигна до Илин, Серпилин поклати глава, сякаш се чудеше сам на себе си:
— Отдавна не съм виждал Илин. От Курската дъга, когато го направиха герой. Не, видях го веднъж и след това, през зимата, когато бях събрал командирите на полкове. Сега на фронта има ред, всекиму своето — каза Серпилин с неочаквани за Синцов нотки в гласа. — Твърде голямо стопанство имам в ръцете си. И ми се иска както по-рано да стигна до командира на полк, но не винаги мога. Та къде, казваш, е щабът на Илин?
— В гората, три километра южно от Селишче.
Серпилин смръщи чело и се замисли. После каза:
— Щом е тъй, по десния му фланг минава големият овраг, близо до шосето за Кричев. През нощта срещу тридесети юли се събирахме в тоя овраг, а после пълзяхме към шосето. Така ли е?
— Така е — каза Синцов.
— Сега ли си спомни?
— Не, там. Щом го видях, веднага си спомних.
— Спомнил си си, а на мене не разказваш.
— Всичко не може да се разкаже, другарю командуващ. Там на всяка крачка човек си спомня ту едно, ту друго…
— Да, вярно е, че на всяка крачка — замислен каза Серпилин.
И сигурно понеже си спомни за четиридесет и първа година, състоянието на весела възбуда, в което беше цяла сутрин, го напусна и той забеляза посърналото лице на Синцов.
— Нещо си тъжен? Вчера беше по-весел.
Ако Серпилин бе забелязал това по-рано, Синцов щеше да го избави от изповедта, щеше да намери сили да каже, че всичко е нормално. Но споменът за оврага, където оная нощ бяха лежали стаени на няколко крачки един от друг — Серпилин, той и Таня — накара Синцов да каже какво се е случило.
— Виж ти какво нещастие ви е сполетяло. А аз дори не попитах, не се сетих… Срамно е пред такава жена като нея… Казваш, че е отлетяла обратно за армията? — отново попита Серпилин.
— Така пише в телеграмата.
— Да — каза Серпилин. — Ако беше родила, нямаше да я пусна да припари фронта. Но щом е тъй, разбира се, човек може да я разбере. — И като поклати глава, повтори: — Как така дори не те попитах за нея! Толкова ли ми се е размътил мозъкът при удара, та съм загубил паметта си? Лекарите уж са на друго мнение, казват, че напротив — щастливо съм се отървал.
Той стана иззад масата и за пръв път през цялото време спря поглед върху ръката на Синцов с черната ръкавица.
Синцов помисли, че Серпилин ей сега ще каже нещо за ръката му. Но той каза съвсем друго. Постоя, помълча малко и попита:
— Доколкото си спомням, разправяше, че рано си останал сирак, в детски дом си израсъл? Така ли е? Правилно ли казвам?
— Правилно, другарю командуващ…
— Какво му е правилното? — неочаквано за Синцов възрази Серпилин. — Напротив, неправилно е, когато човек от малък расте без баща и майка. А колко много такива ще има сега, след войната… — И също така неочаквано, изведнъж каза за себе си: — А аз вече навърших петдесет. И жив баща имам. Чакам го да дойде днес. Пратих Евстигнеев в Рязанска област да го доведе. Извадих му пропуск, за да го пуснат в Москва… А ти тръгвай. Скоро ще се видим.
При портала на санаториума до своя вилис Синцов видя друг — познатия вилис на Серпилин и познатия му шофьор Гудков, с когото командуващият бе претърпял злополуката. Синцов не мислеше, че след всичко това Серпилин ще остави шофьора при себе си. Оказва се, че го е оставил.
Шофьорите разговаряха, а по площадката, на която бяха спрели вилисите, сложил ръце зад гърба, крачеше напред-назад Толя Евстигнеев, адютантът на Серпилин.
— Здравей, Толя! — викна му Синцов.
В оперативния отдел всички го наричаха Толя — и заради младостта му, и заради доброто си отношение към него, защото, като идваше в оперативния отдел с различни поръчения на командуващия, Евстигнеев никога не се стремеше да подчертае адютантското си положение.
— Тъкмо вас чаках да се върнете от командуващия — каза Евстигнеев.
Синцов помисли, че Евстигнеев се досеща за какво е разговарял с него Серпилин, и иска да научи как е свършил тоя разговор. Но Евстигнеев се интересуваше за друго: какво ново има там, в щаба на армията.
Синцов на свой ред искаше да попита Евстигнеев какво точно представлява неговата адютантска служба. Едно е отдалече, а съвсем друго отблизо. Но се сдържа. Неудобно е да разпитваш човека за такива неща, щом още изпълнява задълженията си. Вместо това, като погледна опръскания с кал вилис с прикачени на него туби за бензин, попита:
— Научих, че си ходил за бащата на командуващия. Докара ли го?
— Не. — Евстигнеев не пожела да се впуска в подробности. — Ще отида да докладвам.
Те се сбогуваха и докато се качваше във вилиса и гледаше подир Евстигнеев, Синцов се почувствува без вина виновен пред него. Макар че и да не се беше съгласил да заеме мястото му, с нищо нямаше да му помогне. Щом Серпилин е решил да смени адютанта си, при всички случаи ще го смени.
— Пак се кани да вали — каза шофьорът, като погледна небето. — А при дъжд не може да се кара особено бързо.
— Вали или не, заповядано е да бъдем там утре сутринта, преди да са станали началниците. И трябва да имаме поне два часа в резерв. Значи, към четири сутринта. Така си правете сметката — каза Синцов.
И изведнъж, когато колата вече потегли, помисли не за това, за което бе мислил цяла сутрин, не за това, което бе станало, а за това, че все пак най-страшното не бе станало: Таня е жива! И ако го е изпреварила, утре през деня или вечерта ще я види там, на фронта. Просто ще я види, както се виждат хората, не след цяла година или чак след войната, а още утре! Ще може да се приближи и да я докосне — нея… живата…


Дванадесета глава

В един часа по обед Серпилин трябваше да се яви пред лекарската комисия, а заминаването си в армията предварително бе насрочил за другата сутрин.
Като получи донесеното от Синцов писмо, за по-голяма сигурност в допълнение към вилиса Бойко изпрати от Москва един додж-3/4 с шофьор и техник лейтенант от армейския автобатальон.
Макар че вчера, без много да му мисли, Серпилин бе казал на тоя техник лейтенант, че напразно са пристигнали, и без тях би стигнал, все пак бяха постъпили правилно. Командуващият армията не бива да пътува с една кола, рискувайки да се забави по пътя заради някаква повреда. И възможностите вече не са като по-рано, и времето е скъпо както никога.
В деня преди заминаването се бяха струпали отложени или сами по себе си изостанали работи.
Следобед трябваше да дойде жената на Генадий Николаевич Пикин, която Серпилин никога по-рано не бе виждал и не искаше особено да вижда, но тя му бе изпратила две писма — и беше принуден да се съгласи.
Изобщо излизаше, че днес за него е някакъв женски ден. Следобед — Пикина, а сега, сутринта, му предстоеше да се срещне с жената на сина си. Тя два пъти бе изпращала при него внучката, а самата упорито повтаряше: „Срам ме е да ви гледам.“ Но вчера, когато до заминаването остана съвсем малко време, той нареди на Евстигнеев да й предаде: или да дойде, или вече не иска да знае за нея. Няма какво толкова да приказват, но трябва да се видят. „И нека не се страхува — няма да я изям!“
Докато я чакаше да дойде, той се разхождаше по алеята, по която тя непременно трябваше да мине, след като влезе през главния вход. Беше сигурен, че тоя път ще дойде.
Той я видя още отдалече, в края на алеята. Тя вървеше така, сякаш се страхуваше да се срещне с него, макар че бе дошла тъкмо за това. Но като го видя, забърза насреща му, а последните няколко крачки измина не ходом, а тичешком и зарови лице на гърдите му.
— Извинете ме! — изпъшка тя.
Поради силата на обзелото я напрежение тоя шепот отекна като вик.
Серпилин поглади с ръка сламените й, твърди, обгорени по краищата от къдренето коси и без да мисли, каза първите думи, които му дойдоха наум:
— Стига си плакала! Каква вина имаш пред мене? А умрелия вече не можеш да върнеш, значи и пред него не си виновна.
Жената на сина му се откъсна от Серпилин, избърса с ръка разплаканите си очи, в които от плач вече нямаше и сълзи — навярно бе ревала и в къщи, и по пътя — и стоеше сега пред него като виновно момиченце, безпомощно подсмърчаше и по войнишки бе изпънала ръце покрай тялото си.
Стоеше стройна, слаба, с изпъкнали изпод плетената блузка ключици, измъчена, бледна, с изхапани широки устни и със сини кръгове под очите от сълзите или от безсънието, или от всичко заедно.
— На какво си заприличала? — изтърва се Серпилин. — Защо си се изоставила така? Стремиш се да му докажеш, че си шест години по-възрастна от него?
— Да не мислите, че съм скрила това? От самото начало му го доказвах.
— Колкото и да си му го доказвала, изглежда, че не си го доказала — усмихна се на избухливостта й Серпилин. — Красива жена си, имаш всичко, каквото трябва. Човек може да те сложи там при входа вместо оная, гипсовата с веслото, ще бъдеш дори по-хубава от нея. Той трябва да ти се любува, а ти я виж на какво си заприличала!
— Сега не мисля за това — каза тя хем учудена, хем обидена.
— Как няма да мислиш, щом се омъжваш за него? Тъкмо за това трябва да мислиш. За какво друго? Да отидем вътре, да поприказваме. Защо стоим тук?
— По-добре тук да седнем. — Без да дочака Серпилин, тя първа уморено се отпусна на пейката.
— Да не би да бързаш? — попита Серпилин, като сядаше на другия край на пейката.
За негово учудване тя кимна.
— И къде бързаш?
— Отиваме да се разпишем в гражданското. Той настоя да се разпишем днес.
— И правилно е постъпил. Утре на разсъмване тръгваме на път. Какво друго си очаквала от него?
— Исках преди това да поприказвам с вас.
— Отдавна би могла.
— Не можех… по-рано. — Тя прехапа устната си. — Срам ме беше от вас, защото сама се хвърлих на врата му. Той за нищо не е виновен пред вас. Вината е само моя.
— Я слушай, Аня. — Въпреки изхапаните устни и сенките под очите в тоя миг на пълна душевна саможертва лицето й пак се струваше прекрасно на Серпилин. — Не се обиждай, ако те попитам нещо.
— Питайте, каквото искате — каза тя с все същата готовност за саможертва.
— Когато се омъжи за моя Вадим, беше ли имала някого преди това?
Тя се изчерви и го погледна в очите.
— Не… — И изведнъж собствената й догадка я накара да извика: — Той не би могъл да ви каже това за мене!
— Нищо не ми е казвал. Сам те питам — рече Серпилин, уверен след това избухване, че тя му е казала и ще му казва истината. — А през времето, докато срещна Анатолий, пак ли никого не си имала?
Тя нищо не отговори, само очите й се напълниха със сълзи и сърдито ги избърса с длан.
— Ето, виждаш ли. Вадим ти е бил първият в живота. Анатолий — вторият. А доколкото разбрах, ти за него си изобщо първата. Какво говориш? За каква своя вина? Та ти си истинска войнишка жена, за каквато само може да се мечтае. Ако имах втори син, изобщо нямаше да търся по-добра за него. И твоят Анатолий може да смята, че е роден с късмет.
Серпилин каза всичко това, като искаше да я издигне в собствените й очи, без дори да помисли, че тъкмо тия думи ще я разплачат.
Той я гледаше, чакаше кога ще спре да плаче и мислеше за себе си, че сигурно толкова горещо е доказвал правотата й, защото това бе самооправдание и за самия него, за човека, който на петдесетгодишна възраст, след дълъг и добре изживян живот с добра жена, изведнъж е разбрал, че трудно може да живее сам и една година и половина след смъртта й не само е готов да обича друга жена, но и не може да си представи как би съществувал без нея.
В това, което ставаше между плачещата с облекчение на пейката до него Аня и нейния двадесетгодишен Анатолий и между двама вече не съвсем млади хора — между него и Баранова — въпреки разликата имаше и сходство. И сходството беше, че на хората не им се живее в самота, че не умеят и не искат да правят това, макар някога да се преструват пред другите или пред самите себе си, че умеят и искат…
— Как върви работата? — попита Серпилин, когато Аня се наплака и спря.
— Все така. Момичетата са добри, свикнахме една с друга. Уважават ме… Още през зимата ви писах, че ме направиха бригадирка…
Тя помълча малко, като мислеше какво друго би могла да му разкаже, после въздъхна:
— Миналата седмица една получи съобщение за брат си от Крим: безследно изчезнал. Да бяха отстъпвали: като по-рано, а те са настъпвали, как тогава — безследно изчезнал?
Трябваше много време, за да й обясни защо и при настъпление хората изчезват безследно. А и нужни ли й бяха сега тия обяснения?
Серпилин не отговори и попита:
— А какво шиете?
— Както по-рано — рубашки-рубашчици.
„Да, рубашки-рубашчици — помисли Серпилин в тон с думите й, в които прозвуча нещо песенно-печално. — По-рано ги шиеха с отворени яки, а сега със затворени… С тях воюват, с тях лежат и в земята. И ония, за чиято смърт са получени съобщения, и ония, за които още пишат: „Безследно изчезнал“…“
— Сега вече не мога да получавам пари от заплатата ви — каза Аня. — От първи ще спрете да ми пращате.
— Сама ли мисли за това или заедно с Анатолий?
— Сама. Защо, не съм ли права?
— Може и да си права, но само наполовина. Съгласен съм, че раменете на старши лейтенант Евстигнеев са широки, но все пак не виждам причини да прехвърлям върху тях грижите за прехраната на собствената си внучка. За тебе нека се грижи старши лейтенант Евстигнеев, а за нея ще позволиш на мене.
— Ами ако той иска да я осинови? — попита Аня дори с някакво предизвикателство.
— Желанието му е понятно, щом те обича. Но разумът подсказва да оставите внучката на моя издръжка. Почакайте с това, докато свърши войната.
Тя каза „благодаря“ само с устни, беззвучно.
Думите „докато свърши войната“ й прозвучаха като напомняне, че хората са смъртни и може би е рано старши лейтенант Евстигнеев да осиновява момиченцето, след като има още да воюва. Тя правеше усилия да се сдържи, но любовта и страхът така напираха в нея, че все пак избликнаха навън:
— Само не го пращайте на друга служба. Ако може. Нека и занапред да е при вас. — И отново повтори: — Ако може!
„Че може, може — помисли Серпилин. — Но някак не бива. Все пак реши се, заприказва за това! Сигурно всичко останало са обсъдили предварително двамата. А това — не! Нагърбила се е сама.“
— Само недейте му казва, че съм ви молила! — каза тя, потвърждавайки догадката на Серпилин.
— Той вече не може да ми бъде адютант — каза Серпилин. — Неудобно е и не бива заради нас двамата. А никой няма намерение да го праща на смърт. След две седмици ще ти пише къде е, какъв е и колко е доволен от живота си.
Жената на сина му въздъхна. Мислено Серпилин все още я наричаше така. Въздъхна, поклати глава, сякаш сама си бе отговорила на някакъв въпрос, вдигна очи към Серпилин и каза:
— Трябва да вървя, иначе няма да успеем днес.
— Ами годеникът ти къде е? — попита Серпилин, като ставаше. — Сигурно те чака при колата? Ще те изпратя дотам.
— Не, в гражданското е. Стои на опашката.
— Каква опашка може да има сега там? — попита Серпилин, като крачеше до нея по алеята.
— Нали всичко е заедно на една опашка — обясни тя.
И Серпилин си спомни, че гражданското отделение не е само за женитби и раждания, а и за разводи и смърт… Главното сега, през войната, е смъртта. Удостоверения за еднократна помощ. Удостоверения за пенсия. Да, разбира се, там има много хора. И като помисли, че не е чак толкова весело да сключваш брак в тая обща опашка, каза:
— Утре, като минавам през Москва, ще се отбия да се чукнем за ваше здраве. Конякът е от мене, а ти изпържи картофите с лук. Тук няма да закусвам, разчитам на тебе. Ще се намери ли нещо?
— Ще се намери. Имам и консерви. Кога ще дойдете?
— А ти кога се връщаш от нощна смяна?
Тя се изчерви.
— Днес ме освободиха. Няма да ходя. Смених се с една приятелка, после аз ще работя вместо нея.
— Ще дойда точно в девет. — Серпилин помисли, че днес е последната им нощ с Евстигнеев, а не се знае кога ще бъде следващата, и добави: — Кажи на Анатолий да не идва тук за мене. Нека прати колата точно в осем и половина направо при мене, а той да ме чака при тебе. Ясно ли е?
— Добре.
— Я слушай — спомни си Серпилин, когато вече наближаваха портала. — Имам една молба към тебе.
— Каква? — с готовност попита тя. Зарадва се, че той все още може да има някаква молба към нея.
— Анатолий обясни ли ти за баща ми?
— Каза ми.
— Сега излиза, че баща ми вече няма да ме завари. Нека се настани при тебе, ако дойде.
— Знам. Анатолий ме предупреди.
— Грижи се за него няколко дена, доколкото ти позволява работата. Все пак не е млад. На седемдесет и седем е.
— Добре. Анатолий ми каза. Всичко ще направя.
— Е, а ако има нужда, мисля, че съседката ще ти помогне. Как я карате с нея?
— Криво-ляво — каза тя не веднага, като се позапъна.
— Какво има? Не се ли разбирате, а?
— Не, разбираме се. — Както изглежда, не й се искаше да каже това, което й предстоеше да каже. — Разбираме се, когато не пие.
— Как тъй „когато не пие“? — Серпилин не можеше да направи връзка между едното и другото: между спомена за съседката, Маря Александровна, каквато я бе видял, когато дойде да погребе жена си, и мисълта, че е почнала да пие. — Как така изведнъж и откъде има пари?
Жената на сина му сви рамене.
— През ден работи на евакуационния пункт, дежури по двадесет и четири часа. А следващите двадесет и четири часа си е в къщи. Не винаги, разбира се, но пие. Разменя хляб, продава една след друга вещите си.
— Отдавна ли е така?
— Откакто тая есен синът й замина на фронта.
Серпилин знаеше, че Гриша, синът на съседката, бе заминал на фронта. Не само знаеше, но и беше готов да му помогне да замине. Но не стана нужда. Новият командир на гвардейската дивизия, която по-рано бе под командуването на баща му, направи всичко сам. Удовлетвори молбата му и зачисли момчето в музикантския взвод. Тогава Гриша писа на Серпилин, че в музикантския взвод е само по щат, а в действителност го взимат в дивизионното разузнаване. Обещаваше да му пише пак, но вече не му писа. Както изглежда, краткотрайната му привързаност към Серпилин тук, в Москва, е отстъпила сега там, на фронта, пред други, по-силни. Така трябва и да бъде. Още повече, ако е попаднал сред добри хора. А защо сред лоши? Разбира се, че е сред добри. А излиза, че останала сама, майката е тръгнала по лош път. Кой би могъл да допусне такова нещо?
— Ще поприказвам с нея утре сутринта — каза Серпилин.
— Няма да можете. Днес на обед застъпва на дежурство за двадесет и четири часа. Вече няма как да се срещнете.
„Какво да направя? Как да повлияя на жената? — помисли Серпилин. — Да й пиша? Да я накарам да се засрами? Да я заплаша, че ще съобщя на сина й? Но кому би позволило сърцето да пише на момъка в армията, че майка му пие от мъка, задето мъжът й е загинал, а синът й е на фронта?“
— Поне я наглеждай — неуверено каза Серпилин.
— Да не мислите, че не го правя? И до работата й ходих в почивния си ден, казах им да й повлияят някак. Но как да я удържа, когато през ден си е в къщи, а аз всеки ден съм на работа?
— Аха, и друго има — спомни си Серпилин. — Там в гардероба бях оставил материал за ботуши и плат за шинел…
— Стоят си, наръсих ги с нафталин — каза Аня.
— Дай ги на баща ми, като дойде, Анатолий казва, че там били останали без дрехи.
Аня мълчаливо кимна.
— Хайде, до утре — каза Серпилин, когато стигнаха до портала.
Жената на сина му се спря, сякаш чакаше от него да й каже още нещо, преди да тръгне за гражданското. Но вече нямаше какво.
Тя замина, а той се върна в стаята, седна до масата и сложи пред себе си извадения от полевата чанта бележник. Ако баща му дойде, трябваше да му остави писмо. Но какво да пише след толкова години раздяла?
Серпилин никога не бе чувствувал особена близост към баща си. Баща му беше груб и весел човек, на младини способен да се пали и отчайва. Когато взел майка му, накарал я да се кръсти и доколкото умеел, я защищавал и от одумки, и от чуждата грубост. А самият той можеше и да я заплаши, и да вдигне ръка срещу нея, макар че Серпилин не помнеше нито веднъж да я е ударил, когато тя умря, тъгуваше и пиеше, но не мина дори година — и се ожени. При това се ожени така, че в къщата не остана и помен от майка му. Така веднага се бе поставила новата млада жена Паня — Пелагея Степановна, която и зад гърба, и в очите наричаше заварения си син татарин. Не защото приличаше на татарин, а защото с това прозвище искаше да го отдели от себе си и своите три, родени една след друга дъщери. Но той и без това се чувствуваше чужд в новото семейство и упорито я наричаше не майка, а леля Паня, а после, вече като възрастен — Пелагея Степановна. Тя беше трудолюбива и стисната жена, не жалеше нито себе си, нито другите и измерваше всичко в живота с това, дали нещо ще влезе в къщи, или ще излезе. Без да пречи на баща му да показва пред хората своето отчаяние, тя тихомълком го подчини на себе си, макар да се преструваше, че той продължава да живее по своя воля.
Серпилин бе загубил всякаква душевна връзка, с родителския дом още преди Първата световна война, когато замина от Тума в Рязан, във фелдшерското училище. Поради смъртта на майка му неговото детство бе засенчено от нещо печално и черно и Серпилин си спомняше за него така, сякаш при затъмнение гледаше слънцето през опушено със сажди стъкло. От детството бе останал само споменът за майка му — като за вечно доброто начало — и острият усет към всяка несправедливост, а целият му останал характер се оформи по-късно, в германската и в гражданската война.
В родителския дом Серпилин се появи чак след много години, през двадесет и трета, на път от Царицин, където бе сдал полка си, за Москва — на курсовете за усъвършенствуване на командния състав. Беше зима и той влезе в къщи с цялата красота на тогавашната униформа, с будьоновка-богатирка и шинел с червени ревери, с три нашивки на полкови командир на левия ръкав — звезда и четири куба.
По онова време баща му живееше добре. Познаваше фелдшерската си работа и разбираше какви изгоди може да даде тя на ловкия човек в селски район. Имаше къща и стопанство край нея, овощна и зеленчукова градина, пчелин. Най-голямата дъщеря беше сгодена за кооператор. Живееха охолно и искаха да живеят още по-охолно. И ако се съдеше по разговорите между баща му и мащехата, за нищо друго не мислеха. След като с учудване научи от Серпилин колко малка заплата получава въпреки нашивките си, баща му дори попита не смята ли да се демобилизира и отново да стане фелдшер. И когато Серпилин отвърна, че няма такова намерение, неодобрително му каза:
— Ти по-добре знаеш…
Като научи, че синът му се е оженил за вдовицата на един свой другар и при това я е взел с дете, също не одобри постъпката му.
— Млад си още, би могъл да си вземеш жена без опашка.
След дългогодишната раздяла живяха заедно три дена, без да се разберат и да си завидят един на друг.
Следващия път се видяха след нови тринадесет години, през тридесет и шеста. Тогава вече Серпилин не дойде по собствена воля, извикала го бе мащехата. Беше писала за баща му, че се е разболял „и добре би било, Федя, да дойдете при него“. Пишеше му на „вие“. А сигурно си бе спомнила за него, защото във вестниците бяха отпечатани списъците на командния състав, получил воински звания. Тогава той вече служеше в Москва, преподаваше в академията и му бяха дали звание бригаден командир.
Той взе отпуска и замина. Сам. Без жена си Валентина Егоровна. Смяташе, че това пътуване няма да я зарадва.
Баща му действително боледуваше, но нямаше намерение да предава богу дух, и когато Серпилин пристигна, вече сновеше с валенки из къщи, канеше се да тръгне на работа. Тогава беше вече почти седемдесетгодишен, но още не мислеше за пенсия.
Както изглежда, баща му се бе поддал на придумванията на мащехата: да опипа почвата за бъдещето — ще започне ли синът да му помага? Възрастта му позволяваше да заприказва за това. Трите им дъщери се бяха омъжили и сега живееха отделно. Двете тук, в Тума, едната за кооператора, втората за директора на училището, а третата за железничар, на друго място. Съдейки по намеците на мащехата, Серпилин разбра: дъщерите не са склонни да помагат. Или защото знаят, че засега родителите им живеят в охолство, или не са възпитани така.
Без да му мисли много, Серпилин обеща да праща всеки месец малка сума от заплатата си.
— Недей бърза, посъветвай се с жена си — отговори на това баща му.
И пак не успяха да се разберат. Познавайки своята Пелагея Степановна, баща му не разбираше как човек може да направи такова нещо, без да се е посъветвал. А Серпилин познаваше своята жена и смяташе, че няма какво да пита.
След като започна да праща пари, от Тума редовно взеха да се получават роднински писма, които потвърждаваха получаването на сумите и съобщаваха домашни новини. Тия писма не го накараха да чувствува по-голяма близост към роднините, пък и кореспонденцията не продължи много…
После, през четиридесет и трета година, в първото си писмо след шестгодишно прекъсване, бащата обясни на Серпилин, че тогава не е писал на Валентина Егоровна, за да не разчопля мъката й; с приказки не се помага.
Вярно, че с приказки не се помага, но би могъл да направи друго, да я повика: ела, поживей при нас. Но дори и да му бе дошло наум такова нещо, Пелагея Степановна нямаше да разреши.
Бащата писа на Серпилин през четиридесет и трета година, през март, след като бе прочел във вестника за награждаването на генералите с ордени „Кутузов“ за Сталинград.
Адресирано до Народния комисариат на отбраната, бащиното писмо по околен път, през Москва, стигна до Серпилин чак през май, вече на Централния фронт. В писмото имаше поздрави до жената и сина му. Серпилин отговори, че и двамата не са на тоя свят, и нареди началникът на финансовата служба на армията да изпраща на бащиния адрес част от заплатата му.
Тогава не бе му дошла мисълта да се срещне с баща си. Тя се породи неотдавна, когато вече тук, в Архангелское, получи препратеното от фронта бащино писмо, от което научи, че е пристигнало съобщение за смъртта на втория зет. Спомни си как самият той неотдавна за малко не бе заминал за оня свят, спомни си, че баща му кара вече седемдесет и осмата година, издействува му пропуск за идване в Москва и изпрати Евстигнеев да го докара с вилиса.
Но въпреки очакванията баща му не пристигна с Евстигнеев. Трудно бе да се разбере защо е постъпил така. Евстигнеев не можа да обясни; вечерта старецът казал, че на другата сутрин тръгва, а сутринта, когато станало време за тръгване, заявил, че не се чувствува добре и му е нужно време да се приготви; ще дойде по-късно сам, с влака, през Рязан.
От думите на Евстигнеев личеше, че за военно време старците не живеели зле. Вечерта го нахранили с пържени яйца и сланина, а сутринта му налели чай с мляко: имали коза.
— Как мислиш, защо все пак не тръгна? — разпитваше Серпилин, но Евстигнеев само свиваше рамене. Или не разбираше, или не искаше да говори.
„Добре де, нека дойде, както иска, няма да пращам втори път куриери — помисли Серпилин. — Стига му и това, че веднъж пратих вилиса да го вземе. И вилиса, и шофьора, и адютанта. Да, разбира се, сега възможностите ни нараснаха и ги използуваме различно. Понякога и лошо!“
Ала мислейки така, той нямаше предвид себе си: смяташе, че е имал право да изпрати вилиса за баща си на неговата възраст.
„Трябва да пишеш на баща си, защото и той вече е стар, и ти не си съвсем млад; пък и всички хора са смъртни.“ Но просто не можа да измисли какво да му пише; вместо това си спомни, че не бива да забравя да остави на Аня приготвените за баща му пари…
На вратата на стаята се появи болногледачката:
— Другарю генерал, търси ви една жена.
Серпилин едва бе успял да стане от масата, когато вратата зад болногледачката се отвори и като побутна внимателно мършавата бабичка, с думите: „Фьодор Фьодорович, великодушно извинете, това съм аз, Пикина“, в стаята влезе пълна възрастна жена със закръглено добро лице.
Серпилин се здрависа, покани я да седне и прибра бележника от масата.
— Извинете, за бога, попречих ви!
— Никак не сте ми попречили. Само че след половин час трябва да вървя на лекарска комисия. А ако бяхте дошли следобед, както се уговорихме, щях да имам време.
— Нищо, нищо — каза тя, като бързо и радостно се усмихваше. — Няма да ви забавя. Случайно намерих кола, докара ме дотук. Извинявайте!
Като я гледаше, Серпилин си спомни как Пикин понякога казваше за нейните писма: „Моята глупачка ми пише.“ Може наистина да е глупава, но сигурно е добра. Добротата бе не само изписана върху пълното й, някога красиво лице. Доброта имаше в спокойните движения, с които оправяше метнатия върху раменете топъл шал, и в ръцете й, дебели и пухкави, с добри меки възглавнички на пръстите. И леко прошарената й коса бе сресана отзад в голям, спокоен кок.
„А, виж, брилянтовите обици на ушите и са сигурно от глупост — помисли Серпилин. — Защо ли, идвайки при мене, се е пременила с обиците си?“
— Много се радвам да ви видя, Фьодор Фьодорович — каза Пикина, след като няколко пъти дълбоко бе въздъхнала, но не от скръб, а за да си поеме дъх. — Веднага ви познах. Генадий Николаевич ми бе изпратил една снимка, на която сте заедно. Но сега изглеждате по-добре. И някак по-млад. Как сте със здравето? Напълно ли се оправихте след злополуката?
Оказа се, че тя знаеше по какъв повод той е тук.
— Оправих се — каза Серпилин. — Лекарите ще ме прегледат още веднъж — и на фронта!
Тя сметна това за намек и се разбърза.
— Няма да ви забавя, не се тревожете — и като извади от чантата си един плик, побутна го върху масата с пухкавата си ръка с възглавнички на пръстите. — С голяма благодарност ви връщам сумата, която ми бяхте пратили след всичко станало. Обстоятелствата ми позволиха да я оставя непокътната, но не се решавах да ви я изпратя обратно, за да не ме разберете погрешно. Чаках случай лично да ви поблагодаря за проявеното милосърдие.
— Какво милосърдие! — сърдито каза Серпилин, без да взима оставения на масата плик. — Направих така, както смятах, че ще бъде най-добре, мислех, че ще ви потрябват. Нима нямате никаква нужда от пари, та не сте могли да ги похарчите?
— Сега ще ви обясня всичко.
Тя сключи пред себе си, с дланите навътре, своите пълни ръце, сякаш се канеше да обяснява всичко това на дете. Серпилин едва забележимо се усмихна, но тя не забеляза, лицето й беше сериозно.
— Както знаете, през двадесет и пета година Генадий Николаевич трябваше да се демобилизира от армията заради брат ми Сергей Петрович.
Серпилин непрекъснато се мъчеше да си спомни как се казваше тя. Пикин му бе казвал, но той беше забравил. Сега си спомни. Казваше се Надежда Петровна.
— В живота Сергей Петрович беше богат за онова време човек, имаше голяма фирма. Сам беше и инженер, и предприемач, тогава се смяташе, че това е в духа на времето. Но после се оказа…
Тя млъкна, като търсеше подходящ израз, а Серпилин механически се замисли върху казаните от нея странни думи — „в живота“. „В живота, в живота, какво можеше да значи това — в живота?“
— След изземването на ценностите, когато поради отказа си да ги предаде доброволно Сергей Петрович бе интерниран в Соловки, това, както знаете, даде отражение и върху нашата съдба с Генадий Николаевич; той трябваше да мине на цивилна служба, като счетоводител.
— Знам. Обяснявал ми е.
— Естествено аз не можех да оставя брат си без никакви грижи, ходих при него и в Соловки, и в Томск, където бе заточен. Там, в Сибир, той остави светския живот и прие духовен сан. А преди войната бе ръкоположен във воронежката епархия и напусна Воронеж вече под бомбите по настояване на духовните си ръководители.
„Ето, значи, къде е било братлето й през лятото на четиридесет и втора! — помисли си Серпилин. — Съвсем близо до нас, грешните, по същите места. Разликата е само там, че по настояване на духовните си ръководители е напуснал тия места под бомбите, а ние, грешните, по настояване на своите ръководители стояхме под бомбите и не ги напуснахме до последна възможност.“
Да, Пикин не бе му казвал, че шуреят му е станал архиерей или дори митрополит. Срамувал се е или го е било страх, че Бережной ще му се подиграва.
— В живота брат ми беше Сергей, а след като прие сана — Никодим — каза Пикина така, сякаш, като чуеше това име, Серпилин веднага трябваше да разбере кой е брат й.
Той наистина помнеше това име от вестниците. Тоя Никодим беше или член на комисията за разследване на фашистките злодейства и подписваше нейните документи, или подписът му стоеше под призивите за участие на вярващите в събирането на средства за танкове и самолети за Червената армия.
— Откакто се премести в Москва, аз се грижа за домакинството му. Какво ти домакинство! — Пикина разпери ръце, сякаш с тоя жест поясняваше: какво домакинство може да има един духовник. — Но не става нужда да мисля за насъщния. Пък и — след известно колебание добави тя — все още пазя едно-друго от майка ни. В началото на войната пожертвувах две нейни колиета и една брошка. Но все пак оставих нещичко и за черни дни.
С едва забележимо движение на ръката тя посочи обиците на ушите си.
„Ето защо си ги сложила — помисли Серпилин. — За да ми докажеш, че нямаш нужда от нищо.“
Междувременно със същата ръка, с която преди това бе показала обиците, Пикина деликатно побутна плика на масата.
— Добре, щом нямате нужда, нямате.
Серпилин взе плика и го пъхна в оставената на масата полева чанта, като реши да добави тия неочаквани пари към ония, които смяташе да даде на баща си.
— Нищо ново ли не знаете за Генадий Николаевич? — попита Пикина, която отдавна изчакваше възможността да зададе тоя най-важен за нея въпрос, но не искаше да пристъпва към него, преди да е разрешила вълнуващото я неудобство с парите.
— За съжаление не знам — каза Серпилин. — Не ни дават такива сведения. А може би и сами не разполагат с тях.
Той наистина не знаеше нищо за Пикин. Съвсем нищо. През есента миналата година, когато историята с Пикин остана без последици, след Курската дъга и получените за нея нови награди, Серпилин изпрати писмена молба до интендантското управление: какви права за получаване на еднократна помощ и пенсия имат жените на пленените генерали?
Буквално в навечерието на пленяването си Пикин бе получил генералско звание, но в разгара на боевете просто не бе успял да облече новата си униформа и в съобщенията на германците мина като полковник. А по нашите интендански документи вече се водеше като генерал.
Отговорът пристигна твърде бързо. Интендантското управление съобщаваше, че семействата на пленените генерали могат да получат пенсия и еднократна помощ, само когато за тия генерали има данни, че не са предатели.
Трябваше да се откаже от мисълта, че жената на Пикин ще получи пенсия. И сега нямаше защо да й разказва всичко това.
— Остава ни да вярваме в доброто здраве на Генадий Николаевич — че ще издържи, докато е в плен. Още повече краят на войната сега не е далече. А че се държи там както трябва, лично аз не се съмнявам — добави Серпилин най-важното, което смяташе, че трябва да й каже.
— Та какви съмнения може да има? — каза тя тихо и просто, като за най-обикновено нещо, в което никой не можеше изобщо да се съмнява. — Само здравето да не му изневери. Нали преди войната започна да страда от диабет!
— Не съм забелязал — каза Серпилин, като помисли, че сигурно Пикин не се е издавал, не е бил от ония, които се оплакват от здравето си.
— И от друго се страхувам — въздъхна Пикина. — Пишат, че нашите съюзници бомбардирали Германия, бомбардировките били ужасни! Дано не пострада някак! Нали хвърлят всичко това, където им попадне. Опитах се да разбера нещо за съдбата му чрез Червения кръст. Попаднах при самата Пешкова Екатерина Павловна. Приятна, възпитана жена. Но ми каза, че Червеният кръст не знае абсолютно нищо. Оказва се, че на времето не сме подписали някаква си там взаимна конвенция и сега нищо не можем да научаваме за пленниците. Англичаните и американците могат, а ние не можем.
Серпилин едва не подскочи от учудване. Да, разбира се, той знаеше и дори добре помнеше от оная световна война, че имаше Червен кръст и чрез него получаваха сведения за пленниците, дори пращаха колети на пленените офицери. Но изобщо не му идваше наум да отнесе всичко това към войната, която се водеше сега: „Какъв Червен кръст? Какво общо има той с тая война срещу фашистите? Какви конвенции? Каква взаимност?“
Просто беше невъзможно да си представи, че между нас и фашистите сега би могла да действува някаква конвенция за Червения кръст, по която да се научи какво става там с пленения мъж на тая седяща пред него жена — жив ли е или мъртъв и при какви условия се намира.
Мисълта за това бе дотолкова несъвместима с всичко, което ставаше на фронта през тия три години, че му се струваше нелепа.
— А Пешкова е много приятна жена — повтори Пикина. — Познавате ли я?
— Не я познавам.
— Самата тя се отнесе много внимателно към мене. И секретарят й беше много внимателен. Всички там, в Червения кръст, бяха толкова внимателни… Наистина отидох при тях с писмо от брат си — добави тя.
„Да — помисли си Серпилин — наистина незнайни са пътищата ти, господи! Мъжът й, комунистът, е някъде във фашистки плен, а тя отива в Червения кръст с писмо от своя брат, който е бил непман, десет години е живял в Соловки, а сега е архиерей или митрополит, и там, в Червения кръст, я посрещат с особено внимание, защото има писмо от брат си.“
Създалото се у Серпилин още от гражданската война непримиримо отношение към черквата беше за него толкова естествено чувство, че той никога през живота си не се бе съмнявал в своята правота. Но колкото и да е странно, с идването на тая добродушна дебелана животът изведнъж обърна към него някаква нова своя страна и разкри някакъв нов, малко понятен, но реално съществуващ свят на други хора, които имаха други надежди за бъдещето и навярно други възгледи за миналото в сравнение с него.
Той мълчеше, обзет от неочаквани за себе си мисли, а жената на Пикин разбра мълчанието му по свой начин — че разговорът е завършил и трябва да си върви.
— Сигурно вече е време да тръгвате. — Тя стана.
Той също стана и погледна часовника си.
— Ще вървим полекичка заедно по алеята до портала — и времето ще мине. Нека смятаме, че следващия път ще се видим след войната всички заедно, с Генадий Николаевич.
— Дано само не се влоши диабетът му! Веднъж преди войната вече имаше криза, стана нужда да правим инжекции… А там сигурно това е невъзможно…
„Какви ти инжекции там!“ — помисли Серпилин, но нищо не каза.
— Утре ли се връщате на фронта? — попита тя, когато излязоха навън.
Той кимна.
— Ако вярвахте, щях да ви окача талисман от Стария Атон. Молих Генадий Николаевич, когато заминаваше, а той отказа — рече тя толкова горчиво, сякаш тъкмо това бе причината за всичко, което бе станало по-късно.
Серпилин не намери какво да отговори. Той никога не бе разбирал как поне малко образованите хора могат да вярват в бога. Знаеше, че има и такива, но не можеше да си представи как е възможно. А жената, която крачеше до него, сигурно не можеше да си представи обратното — как е възможно човек да не вярва в бога.
„И тя е Русия, както и аз, както и всички други“ — изведнъж помисли той, като си спомни как на Курската дъга погребваха геройски загинал на артилерийските си позиции под самите танкове четиридесет и пет годишен капитан, дошъл от запаса, а след погребението му доложиха, че заедно с всички документи на покойника в отдел кадри е предадено кръстче с верижка, което са намерили на шията му, и не можеше да се разбере дали и по-рано е криел, че вярва, или е започнал да вярва по време на войната. Пък и нямаше време да се мисли за това. Тогава, като научи, че са свалили кръстчето от покойника, Серпилин дори нахока оня, който му докладваше:
— С каквото е умрял, с него трябваше да го погребете!
Разсърди се така, сякаш с покойника бе извършена несправедливост. А може би наистина си беше така?
— Откъде научихте, че съм тук, ако не е тайна? — попита Серпилин.
— Една от нашите енориашки спомена за вас.
„Сигурно някоя тукашна болногледачка, от Архангелское, а може и медицинска сестра“ — помисли Серпилин, но не започна да разпитва.
— Останаха малко черкви — каза Пикина. — Просто ми се плаче от жал, като гледам колко много хора чакат всеки ден като на някаква опашка, ако искат убитият воин да не бъде просто записан в поменика, а да му отслужат отделна панихида!
— Ясно. Щом има война, има и панихиди — каза Серпилин.
Тя вървеше с него по алеята и продължаваше да му разказва колко много са станали богомолците: че сега, като си идват от фронта, дори военните понякога се отбиват в черквата, макар все още рядко. Тя казваше всичко това така, сякаш Серпилин непременно трябваше да й съчувствува, че вярващите са станали повече.
Серпилин ни най-малко не споделяше чувствата й, но зад наивността, с която приказваше тая добра и глуповата жена, се криеше твърдо убеждение. Тя говореше с него така, сякаш той отива на фронта да защищава не съветската власт, а нейната православна черква, и той чувствуваше, че сега за нея това няма никаква разлика, изглежда й почти едно и също.
Когато стигнаха до самия портал, тя вдигна очи към Серпилин и каза с дълбока въздишка:
— Моят Генадий Николаевич до тридесет и пет годишна възраст вярваше, само не ходеше на черква, когато служеше в Червената армия. А после, докато учеше за счетоводител във вечерния икономически институт, престана да вярва. Но нима можехме да се разделим заради това… Как ли е сега там? С това си лягам, с това и ставам.
И гледайки лицето й, добило старчески, нещастен вид, Серпилин със сигурност помисли: „Не само си ляга и става, но се и моли мъжът й отново да прегърне вярата, та с нейна помощ да се спаси там, зад стените на фашисткия ад. Какво пък, нека се моли. Още повече, щом дава пари и за танкове. С молитви едва ли, но със силата на оръжието ще го спасим.“
Той си спомни за своите грижи — че ще бъде добре, ако за настъплението получи механизиран корпус, наведе се и целуна добрата пълна ръка на жената.
— Заедно с вас вярвам, че ще се върне.
Целуна ръката, вдигна очи и видя край портала кола, а до нея Баранова.
— Няма да ги носиш в аптеката, а право в операционната и ги предай на старшата хирургическа сестра — казваше тя на някого в колата.
После видя Серпилин и се приближи — висока, с удобна, ушита по фигурата й рубашка и със също такива удобни хромови ботуши с малки токчета.
— Ходих в Москва да получа анестезиращи средства, за да не изчезнат под носа ми!
Серпилин запозна жените. Баранова късо каза на Пикина, че е чувала от Фьодор Фьодорович много хубави неща за мъжа й, вдигна ръка до пилотката си и тръгна към лечебната сграда.
И чак като се отдалечи на двадесет крачки, се обърна и извика на Серпилин:
— Внимавайте да не закъснеете за комисията!
Тя беше вече далече, а Серпилин отведе Пикина до емката, която я бе докарала и както се оказа, чакаше тук.
Зад кормилото на емката седеше възрастен човек с грубовато лице, с импрегниран шлифер и дочена фуражка.
„Може би и той е енориаш — усмихна се Серпилин, като отваряше пред Пикина вратата на колата. — А може брат й да си има и собствена емка, кой ги знае сега.“
Когато колата потегли, Пикина му махна с ръка през стъклото, а той се обърна и тръгна — наистина не биваше да закъснява.


Във вестибюла до закачалката стоеше Баранова. Стоеше и оправяше косата си пред огледалото.
През това време тя би могла да се качи по стълбите до втория етаж. Значи, чакаше го тук, искаше да му каже нещо.
Когато той влезе, тя се извърна от огледалото, бързо тръгна насреща му, спря се пред него и го улови за ръката, без да обръща никакво внимание на санитарката, която стоеше зад преградката на гардероба и ги гледаше.
Тя държеше ръката на Серпилин и стоеше толкова близо, че той виждаше отгоре, почти до лицето си, вдигнатите й към него очи, леко порозовелите сега бузите, устните и брадичката й.
— Много искам — каза тя, както му се стори, твърде високо с ясния си, чист глас, така че се чу в целия вестибюл, — много искам да те изпишат и да ти разрешат утре да пътуваш, всичко да стане точно така, както желаеш. Много искам…
И силно му стисна ръката, сякаш и с това искаше да му покаже, че всичко е истина.
— Върви, идвам веднага след тебе…


Тринадесета глава

Баранова не бързаше да облича дотягащата й през деня военна униформа и крачеше от единия до другия ъгъл по гуменки на бос крак, с фланелката и трикотажните гащета, с които всяка сутрин правеше гимнастика в стаята си.
Беше седем сутринта. Серпилин току-що си бе отишъл, за да стегне багажа си, защото в осем и половина заминаваше за фронта, а тя преди това, към осем, трябваше да отиде в лечебната сграда на петминутка.
Когато Серпилин си тръгваше, тя го прегърна на сбогуване, погледна синия му скиорски костюм и се разсмя:
— Ние с тебе сме като двама ветерани! Гледах те сега и дори си спомних как на времето играех баскетбол в женския сборен отбор на окръга.
Както трябваше да се очаква, Серпилин отговори, че той действително е ветеран, стар е вече, а тя е още млада.
Умен човек беше, а все не можеше да скъса с глупавата тема за старостта. Още не можеше да повярва, че с него й е наистина хубаво. Хубаво като на млада с млад или като на възрастна с възрастен — както искаш го кажи, но най-важното е, че й е хубаво.
— За какво си ми, ако не ми е хубаво с тебе? Сам помисли! — казала му бе тя днес на разсъмване.
И му бе казала истината. Макар цял живот да бе смятала, че това не е най-важното, все пак без това нямаше да съществува и най-важното.
„Върви се оправяй сега кое е най-важното и кое не е“ — помисли тя леко и щастливо, като се радваше на съзнанието за собствената си красота, видяна през неговите очи. Сякаш преди две седмици или месец не знаеше как изглежда! Прекрасно знаеше и преди месец, а се радваше сега.
— Ако не изпитвахме влечение един към друг — каза му тя тая сутрин, — нима щеше да ми разкажеш всичко, което ми разказа за себе си? Щях ли и аз така на един дъх да изприказвам всичко, че сега да се чудя какво да измисля! Всичко си припомням и все не виждам какво друго бих могла да ти разкажа.
Щастието я правеше весела, искаше й се да се шегува и дори да върши лудории, и няколко пъти през тия дни забелязваше как по лицето му се изписва учудване.
Тя веднага изтърсваше всичко, което й идваше наум, а той обикновено говореше, след като предварително бе решил за себе си всичките „да“ и „не“. И това значеше, че двамата ще трябва да свикват с навика си да мислят и говорят по различен начин.
Само че къде и кога ще свикнат с това, че са различни хора и имат различни навици…
Той й предложи да се омъжи за него. Тя отговори, че ако след няколко дена той замине за фронта и остане там до края на войната, а тя също замине и се озове на фронта на съвсем друго място, отиването им в гражданското няма да е нужно на никого — нито на него, нито на нея. Той не е новобранец, а тя не е госпожица, с която за всеки случай трябва да се бракосъчетае, преди да отиде в казармата. Друго е, ако отидат на фронта заедно, и макар че всеки семеен живот на фронта е несправедливост в очите на ония, на които това не може дори да се присъни, все пак хората по-малко се ядосват, когато на фронта началството живее със законната си жена.
Тогава той нищо не каза, нищо не й отговори.
Отговори й на другата вечер. Каза, че е мислил над думите й и не може да се съгласи с нея. Тя трябва сама да разбира колко много той иска да бъдат заедно, но никога не е смятал, че това е възможно за него. Напротив, смята, че в армията изобщо не бива да има такива неща. Ако на всички, които имат възможност, даваха къси отпуски за свиждане със семействата, това би било по-малко вредно за службата.
— На теория е така — каза тя. — Но на практика не е.
— На практика не е — съгласи се той.
— Нима след като вече ме познаваш, можеш да мислиш, че не бих съумяла да живея при тебе там, на фронта, без да ти преча?
— Аз не говоря за тебе, а за себе си.
— Какво значи за себе си?
Той започна да й обяснява какво значи това: че на плещите му е цяла армия и че от всяка негова грешка или пропуск ще зависи животът на хората или успехът на боя. Че както на всеки човек, и неговите сили са ограничени и трябва да ги посвещава на войната, без да мисли на фронта за нищо друго, включително и за нейната безопасност…
— За безопасността си мога да се грижа и сама, но нека бъде така! Няма да дойда! — прекъсвайки го, каза тя със спокойна горчивина.
Той вдигна очи така, сякаш бе прочела присъдата му.
— Какво ме гледаш? — Тя се ядоса, че не я е разбрал. — Какво толкова лошо съм ти казала? Няма да дойда при тебе на фронта, няма да живеем под един покрив. Ще заживеем под един покрив, когато свърши войната. А сега ще отида на фронта в друга, не в твоята армия и ще ти пиша писма. Понякога дълги, а ти можеш да ми отговаряш с къси, но всеки път.
Той целуна ръцете й и попита:
— Все пак защо не искаш…
— Защото е глупаво да ходим в гражданското, сякаш не си вярваме. За какво ни е, преди да сме се събрали?
Колкото и да е странно, бяха минали само четири дена и четири нощи, откакто той за пръв път бе останал при нея или откакто тя за пръв път го бе оставила при себе си. В края на краищата не е толкова важно как стана това. Важното е, че стана и че двамата го искаха и направиха така, както искаха.
Три от тия четири нощи бяха заедно, а една й бе открадната от дежурството по санаториум. И сутринта се срещнаха така, сякаш дълго са били разделени.
Да, ще бъде много трудно; макар и с много дълги писма — пак ще е трудно.
Всичко, за което бяха приказвали през тия дни и нощи — и легнали в леглото, и седнали един срещу друг на масата, и при срещите по алеите за столовата или за лечебната сграда, откъслечно, случайно и преднамерено — всичко се бе сляло сега в едно дълго взаимно обяснение: — какъв е всеки от тях поотделно? Защо двамата — всеки поотделно — изпитват такава нужда един от друг?
Тя с усмивка си спомни как отначало се объркваха, защото ту на единия, ту на другия изглеждаше странно да говори на „ти“.
— При отношенията, които се създадоха сега между мене и тебе… — каза той оная първа сутрин, когато се събуди при нея.
Тая фраза й се стори глуповата и тя го прекъсна:
— Кога „сега“? Отношенията не започват и не свършват с това. И колкото и да е смешно, понякога хората минават и без него. Слава богу, ние с вас не минахме. И аз се радвам. Но каква връзка има тук „сега“? Сега е така. А по-рано как е било?
Тогава той й каза „ти“, а тя му отговори „вие“. И се усмихна, като се защищаваше от разговора, за който не беше готова. Миг преди това самата тя бе помислила, че сега иска да отиде заедно с него на фронта, и думата „сега“, която не бе казала, а той бе казал на глас, всъщност беше нейна собствена дума.
Но той, спрян тогава от нейната насмешка, на другия ден все пак се доизказа, предложи й да се омъжи за него.
Оказва се, че тъкмо това е искал да каже, започвайки с глуповатата фраза за „отношенията, които са се създали сега“.
Почти всичко, за което разговаряха през тия дни, или изхождаше от войната, или засягаше войната.
Тя познаваше войната. Хирургът, направил около хиляда операции, не може да не я познава. Но веднъж тя каза, че той сигурно много пъти по-добре от нея познава войнишкия живот.
Отначало той кимна, а после, сякаш сам не се съгласи със себе си, каза:
— Изобщо как да не го познавам, щом през август вече ще имам тридесет години служба. Че го познавам, познавам го. Но сега много по-рядко виждам със собствените си очи как живее войникът на фронта. Армия е това, не е нито дивизия, нито полк. За колко време виждам войника преди атаката, в която той или ще остане жив, или ще умре, или ще се озове ранен на твоята маса? За минута-две. От наблюдателния пункт с бинокъла или перископа. Виждам: стоят в окопите, започват да излизат при сигнала, тичат, падат, скриват се в дима след артилерийската подготовка. Преди боевете, когато правим рекогносцировки, пълзим по корем по предния край, избираме място за пробив. Разбира се, тогава виждам войниците и по-често, и по-отблизо, отколкото по друго време. Поприказваш с един, с втори, с трети… Спреш се, а ако е нужно, останеш за малко, постоиш, войниците добре чувствуват разликата между оня, който наистина иска да ги разпита — да разбере настроението им, мнението им за местността и противника, и оня, който прави това, за да се покаже. А в разгара на боевете съвремената война оставя на командуващия армия малко възможности за непосредствено общуване с войниците. Ако има суматоха, обкръжение, онова, което преживявахме по-рано — друго е, разбира се, тогава и сами понякога изпаднахме в положението на войника или младшия командир. А сега, когато войната, както се казва, влезе в рамките си…
Изразът „в рамките си“ тогава й се бе сторил странен и дори безчовечен, сякаш войната е нещо, което може да влезе или да излезе от рамки. Но начинът, по който той отговори на баналните думи за доброто познаване на войнишкия живот, я накара отново да помисли за своята все повече усилваща се любов към него; той беше по-задълбочен, отколкото й изглеждаше отначало.
— А знаеш ли — каза той, като помълча малко — какво е най-важно да чуе войникът преди новото настъпление, когато във втория ти ешелон е разположена отпочинала дивизия и той вече разбира за какво е там, не знае само деня на започването. Как мислиш, в какво войникът вижда грижа за него, какви думи чака от тебе? Че сме приготвили много артилерия за настъплението — и тежка, и самоходна, и гвардейски миномети! Че при нас ще дойдат и танкове. И че като тръгнем, ще ни поддържа щурмова авиация! Най-важното е щурмовата авиация. Войникът вярва най-много в щурмовата авиация. Говориш му за всичко, което ще бъде зад гърба му, защото преди настъпление за него това е въпрос на живот и смърт — много или малко ще има зад гърба си… А още по-важно от думите ти е сам да чуе как нощем боботят танкове или да види как тежката артилерия заема закрити позиции в гората. Тук има постоянна диалектика: според правилата, за запазване на тайната войникът не трябва да вижда и чува всичко това, а за настроението му, напротив — трябва. — Той помълча малко. — С ножче за острене на моливи не можеш да направиш операция… Макар да съм чел във вестниците, че и това се е налагало. Така сме и ние: ако нямаме инструмент, какви хирурзи ще бъдем? Макар че и на нас се е налагало…
Веднъж, вече отдавна, преди две седмици, когато неочаквано се отби в стаята му, тя го завари с книга в ръце. На масата имаше цяла купчина други книги с пъхнати хартийки между страниците.
— Не четете ли твърде много, Фьодор Фьодорович? — попита тя тогава.
— А нима има хора, които четат, твърде много? — Той свали очилата си и я погледна. — Срещал съм такива, които четат твърде малко. Но да четат твърде много… Не ви разбирам. Изглежда, нещо не ми е съвсем ясно.
— Говоря конкретно за вас тук, сега, в санаториума.
— Конкретно — лакомя се. Много съм изпуснал. Поради липса на време и предостатъчно работа.
— А какво четете? — попита тя. — Какво ви е най-нужно сега?
— Какво ми е нужно? На военния в моето положение е нужно почти всичко. От метеорология до психология. По-лесно е да се каже какво не е нужно. Разбира се, като идеал. А на практика… — Той остави пред нея книгата със сива оръфана подвързия. — Сега например дочитам някой си Сикорски. Чували ли сте за него?
— Конструктор на самолети?
— Не, генерал. Воювал е с нас през полската война, а после е бил председател на първото емигрантско полско правителство в Лондон. А после, когато у нас започнаха да формират полски части, е идвал тук да преговаря. А после паднал със самолет над Гибралтар. Казват, че са го погубили англичаните, защото уж твърде много ни е съчувствувал. Допускам такава възможност.
На нея някак не й се искаше да допусне такава отвратителна възможност, още повече по време на войната, която заедно с англичаните водехме срещу германците. Но не каза нищо. Сигурно той знае по-добре, щом го казва.
— През тридесет и четвърта година, когато е бил в оставка, написал книгата „Бъдещата война“. Ей тая. Когато са в оставка, генералите обичат да пишат книги. Може би и ние, като излезем в оставка, ще започнем — усмихна се той. — Книгата не е глупава, дори е умна. Преди десет години е писал в нея, че бъдещата война няма да прилича на войната от четиринадесета година, защото са се появили нови фактори: болшевизмът и неговият антитезис — фашизмът. И затова в тая война стълкновението на нациите ще добие политико-социален характер, на което ние с вас вече четвърта година сме свидетели… Има и много други неща — той прелисти и затвори книгата, — вече направо по нашата специалност. За възраждането на маньовъра, за темповете на настъпление, за действията на механизираните войски… Между другото пише, че за Полша сближаването с Германия ще бъде не политическа грешка, а самоубийство. Интересно е да се види как оттам, от миналото, хората мислят за войната, която се води пред очите ти… Тук, в Архангелское, имате хубава библиотека! Дори чудесна. Не можех да си представя, че са се запазили толкова неща?
После на няколко пъти тя си спомня тая маса с книги, зад която седеше той като силно изгладнял човек, поръчал наведнъж много повече, отколкото може да изяде. По-рано винаги бе смятала за себе си, че чете много, а сега, след като го срещна, не й се струваше така.
Тя си призна това и той се усмихна.
— Нищо, ти си десет години по-млада от мене. Ще ме изпревариш. След войната ще четем: аз една книга — ти две, аз две — ти три.
— А какво мислиш да правиш след войната? — попита тя.
— Как какво? Ще служа до пределната възраст. Сигурно ще я определим след войната. Колкото и да е обидно, армията няма право да старее.
— Добре, но все пак лично ти какво искаш за себе си след войната?
— Веднъж бившият ми командуващ Батюк ме упрекваше: у тебе, казва, има две души в едно тяло — едната е строева, а другата щабна. Близко е до истината, макар че не виждам в това никаква беда. Щабната душа иска след войната да получи катедрата по оперативно изкуство в Генералщабната академия, а строевата възнамерява да командува окръг, ако й дадат. Впрочем, къде изчезна Батюк — и той, и жена му? Вие лекарите, знаете всичко — и каквото трябва, и каквото не трябва.
— Тоя път не знам — каза тя. — Знам само, че завчера го извикаха в Москва, върна се, изписа се и замина.
— Сигурно е получил назначение. Интересно къде са го пратили сега?…
Днес на разсъмване, като се събудиха, тя внезапно му каза:
— Познавам вашия началник на армейската санитарна служба.
— Генерал Нефедов ли?
— Сега е генерал, а беше професор — патологоанатом. Четеше ни в трети курс. И още тогава всичко го смятахме за възрастен.
— Та той си е възрастен, връстник ми е — усмихна се Серпилин.
— Това не се отнася за тебе — разсмя се тя и попита: — А ако имаме дете, тогава какво? Мислил ли си?
— Не съм.
— А трябваше. Аз съм напълно способна на това, само че сама още не знам дали искам, или не. Струва ми се, че все пак не искам. Късно е.
Той мълчеше.
Тя не виждаше добре лицето му в полумрака и й се стори, че самата мисъл за възможността да има дъщеря или син му изглежда странна.
„Наистина би било странно“ — помисли тя не за себе си, не и за него, а за големите си синове; помисли така и се усмихна.
— Какво има? — попита той.
— Възрастните хора трябва по-малко да говорят за страстите си, макар че понякога им се иска. Сигурно е смешно човек да ни гледа отстрана.
— А на кого му е притрябвало да ни гледа?
— Може би на никого. — Тя продължаваше да го дразни. — Но можеш ли да забраниш някому. Хората не са слепи. Гледат. А моят живот тук е изложен на показ. Вчера сутринта съседката направо ме попита: „Какво имаш с него? Сериозно ли е?“
— А ти какво й отговори?
— Казах й: „И то как?“ Защо да отричам? На моите години е някак съвсем смешно. Не намираш ли?
— Няма какво да се крие. Но и с никого не искам да приказвам за това.
— Та аз не съм приказвала. Просто й отговорих: „Да.“ Но още не съм мислила как ще пиша на синовете си, те са вече големи.
— Недей да измисляш. Пиши им, че съм ти предложил да се омъжиш за мене, а ти си отговорила, че ще решиш след войната. Друго нищо не им пиши.
— Няма да мога. Щом ще им пиша, трябва да им кажа цялата истина. Само че как да го направя, как да намеря смелост?
Наистина, как да намериш смелост да пишеш това на синовете си? Единият е на фронта, другият скоро ще отиде на фронта, а ти тук, без тях, се чувствуваш щастлива… Как можеш да им пишеш такова нещо? Па макар и наистина да е така, макар нищо да не губят…
„Не, не е вярно. Тъкмо това не е вярно. Губят! Макар и защото вече няма да се страхуваш само за тях, няма да се страхуваш само за техния живот. Душата ти е все същата — една, но вече не е за двама, а за трима. Ето защо е нужно да намериш смелост, за да им пишеш.“
— Да дойда ли да ти подредя куфара? — попита тя. — На тия като вас обикновено ги подреждат или жените, или адютантите, или ординарците. Обикновено не умеете самички.
— Аз съм изключение. Умея. Като дойдеш, ще бъда готов. По-добре да поседнем десетина минути преди тръгване.
Като остана сама, тя отвори широко прозореца. През него нахлу студен вятър и тя се замисли как той ще пътува за фронта. Няма ли да го раздруса много вилисът — отвикнал е, а това са петстотин километра, има и отклонения…
Тя се обличаше, застанала пред отворения прозорец, а в главата й се нижеха откъслечни мисли за него и за нея.
Трябва да го помоли да не връща в библиотеката книгата на Сикорски, която й бе показал, и още една книга, за която й бе споменал — за горите в Мешчерския край между Рязан и Владимир, където се бе родил и израсъл… И докато трае петминутката, медицинската сестра трябва да му приготви аптечка за из пътя…
Тя още закопчаваше рубашката си, а на вратата вече почука съседката, с която всяка сутрин заедно отиваха към лечебната сграда.
— Може ли да вляза?
— Влез.
Влезе рентгеноложката Розалия Павловна — слабичка, дребничка, с очила, с побелели боядисани коси, които, кой знае защо, бе оставила да растат, макар че по-рано, когато беше късо подстригана, й отиваше повече.
Розалия Павловна, която въпреки годините й всички наричаха Розочка, без бащиното име, се грижеше за външността си, правеше си маникюр и играеше гимнастика, а сега дори бе започнала да си пуска косата, но въпреки това, като я гледаше човек, струваше му се, че изобщо не мисли за вида си — толкова нескопосно изглеждаше, особено във военната униформа.
— Е, как е? — попита Розочка.
— Хайде за разнообразие да помълчим.
— Защо си толкова груба?
— Не съм груба, а неприказлива. Да вървим, че ще закъснеем.
Побутна лекичко съседката си и я пусна да мине напред.
Младичката девойка-болногледачка, която идваше насреща им по алеята, я поздрави с такъв израз на лицето, сякаш и тя знаеше нещо. А може би само й се стори така: гузен негонен бяга!
Като срещна болногледачката, тя се усмихна при мисълта как и тая, и другите болногледачки наричаха нея и съседката й: нея — младата докторка, а Розочка — старата, макар че Розочка не беше много по-стара, само седем години.
— Какво се смееш? — попита Розочка.
— Нищо — каза тя и си помисли: „След седем години и аз ще бъда на четиридесет и седем като Розочка, и аз ще бъда старата докторка… Не, аз няма да бъда… И изобщо какво ще бъде след седем години? Нима човек може да си представи сега какво ще бъде след седем години?“
И тя още веднъж тревожно си спомни за своите големи синове…


Четиринадесета глава

Над бельото и кожухчето без ръкави Серпилин сложи пакета с книги, които Евстигнеев бе взел от Москва по негова поръчка, заключи куфара и погледна часовника си — просто да те хване яд, толкова бързо се приготви. Седем и четиринадесет. В осем и тридесет — на път. А тя ще дойде най-много десет минути преди това. Няма да може по-рано. Тая тяхна петминутка само се нарича така.
Той огледа стаята — дали не е забравил нещо, видя върху перваза на прозореца изпитата почти наполовина бутилка коняк, натика по-здраво тапата, отново отвори куфара и сложи вътре бутилката.
От коняка бе пил вечерта — отпусна се по случай неочакваното появяване на Шмаков. Оказа се, че Шмаков вече няколко дена е бил на лечение тук, наблизо в санаториума. Но чак предната вечер научил и се домъкнал с патериците, малко преди часа за лягане.
Седяха час и половина край коняка и си спомняха как беше всичко тогава, през четиридесет и първа, когато Шмаков бе изпратен за комисар в полка.
След раняването си Шмаков се бе върнал в катедрата по икономика при Московския университет. Беше си останал прекрасен човек, както по-рано. Само краката му ги няма — почти целите, до бедрата, и това го измъчва: чоканите го болят, не му дават мира. Направили са му операция, заплашват го с втора.
Шмаков цитираше по памет данни за военния потенциал на германците, взети от американски източници — с какво са започнали и какво им остава, излизаше, че въпреки всички американски и английски бомбардировки равнището на военната им продукция по много показатели все още не спадаше, а по някои дори растеше. Но това са последни усилия. Потенциалните им възможности са на границата.
Като слушаше тия думи, Серпилин с уважение си спомни как още тогава, през лятото на четиридесет и първа, излизайки от обкръжение, неговият комисар казваше, че германците прекалено се изсилват, бързат да налапат повече, отколкото могат. И виждаше в това страх от дългата война, за каквато няма да имат достатъчно потенциал.
Сега, след толкова време, никак не е трудно да се извлече корен от това уравнение, но през четиридесет и първа трябваше да имаш добра глава на раменете си, та при непосилно трудните обстоятелства да продължаваш да мислиш, а не просто да стенеш от мъка.
И за всичко това ставаше дума не в Архангелское на чаша коняк, а в гората, когато гризяха намокрения с вода последен сухар, край канавката на пътя, по който цяла нощ с грохот минаваше германската техника.
„Да, това беше комисар! — помисли Серпилин, като гледаше Шмаков, който седеше срещу него, облегнал патериците си на масата. — Наистина ми провървя тогава!“
— Сега съм почти на същото място, откъдето започнахме да воюваме с тебе.
— Войната се проточи, германците не си направиха добре сметките — каза Шмаков.
— И за нас не може да се каже, че преди войната сме пресмятали добре всичко.
— Така е — съгласи се Шмаков. — С една поправка: те пресмятат войната от деня, който сами са си избрали, в който са решили, че са готови. А нашите сметки са принудителни, нямахме намерение да ги започваме от двадесет и втори юни. Надявахме се, че всичко ще започне през четиридесет и втора и дори през четиридесет и трета…
— Тъкмо то е лошото.
— Е, това вече е друг въпрос. Моята работа е да смятам. И колкото повече време минава, толкова по-очевидно е, че германците не са си направили добре сметките.
— Общо взето, те не са лоши счетоводители — каза Серпилин. — Но може би ония от тях, чиито сметки са били по-близо до истината, на времето не са получили думата за доклад? — Той погледна Шмаков и доля коняк в чашата му. — Да пием, Сергей Николаевич.
Целият умен разговор за германското военно счетоводство изведнъж му омръзна, защото на земята имаше и други неща за пресмятане — собствените гробове на собствена земя. Засега все още на собствена. Само на юг бяха завзели няколко румънски околии, всичко останало засега е на собствена земя. А до тая есен трябва да направят така, че вече да не са на нея.
Шмаков си спомни как в първия им откровен разговор там, в Могильов, Серпилин му бе казал: „Ех, Сергей Николаевич, братко мой во Христе и в полковия хамут…“ — спомни си и се разсмя:
— Тогава помислих, че си семинарист. А излезе, че си фелдшер!
Отново го увлякоха спомените, но Серпилин не го подкрепи и отклони разговора в друга посока. Страхуваше се, че Шмаков изведнъж ще заприказва за Баранов. А сега не му се искаше да засяга тая тема.
Той изпрати Шмаков след часа за лягане и закъсня малко за Баранова. Каза й, че го е забавил един боен другар.
Тя не го упрекна, само вдигна очи към него, сякаш очакваше да й обясни още нещо. Но той не започна да обяснява, а на разсъмване това стана причина за първото им спречкване; оказа се, че тя има такива изисквания към него, с каквито той не бе свикнал.
— Защо не ми каза, че при тебе е бил Шмаков? — попита тя. — Първо, глупаво е: ние тук и без това знаем всичко. Но да допуснем, че не знаех. Още по-лошо. Та това не е просто твоя работа — Шмаков. Сигурно сте приказвали с него и сте си спомняли нещо важно за тебе. А то е важно и за мене.
— За тебе нито сме приказвали, нито сме си спомняли.
Тя огорчена въздъхна.
— Та нима само това ме интересува? Изобщо не съм мислила, че можеш да заприказваш с него за мене. Напротив, след като знаех, че е в стаята ти, бях сигурна, че човек като тебе няма да заприказва за мене.
— Правилно. Хич не ми се искаше да приказвам с него за тебе, дори нарочно отклоних разговора така, че да не стане дума.
— Виждаш ли! И все пак не разбираш колко важно е за мене всичко това!
— Кое?
— Всичко. И защо не ти се е приказвало с него за мене, и за какво си приказвал, и какво сте си спомняли, и защо дойде при мене толкова чужд и тъжен, сякаш дълго си стоял и си гледал зеещ гроб. И не можа веднага да се отърсиш от това, макар че се мъчеше, видях аз… Как мога да не знам нещо за тебе? Аз не умея да разпитвам дали са топли чорапите ти, какво си ял и пил — може и да е лошо, но не умея! А за какво си мислил, защо дойде при мене някак друг… Как мога да не знам това? Помисли сам! Ние трябва да знаем един за друг или всичко, или нищо. А щом е нищо, тогава изобщо нищо не е нужно. Поне на мене.
В отговор той се пошегува:
— Виноват, ще се поправя.
И остана доволен, че тя се усмихна и вече не заприказва за същото.
Да, има навици, с които не можеш изведнъж да се пребориш. Той и без това се чудеше на себе си колко много неща е имало в живота му, за които му се бе струвало, че никога и на никого няма да каже! А през тия няколко дена взе и ги каза. Изглежда, никой не знае предварително за себе си какво може и какво изобщо не може да разкаже на една жена.
Той също не знаеше.
Но сега от тоя утринен разговор излизаше, че тя има нужда да знае за тебе толкова, колкото знаеш самият ти. Той не бе свикнал на толкова голяма близост и се чудеше: как ли ще бъде занапред?
Обикновено в мислите си той гледаше да избягва сравненията между сегашното и миналото — живота си с Валентина Егоровна. Но сега помисли за това. Оня, миналият живот, беше правдив и от двете страни. Не можеше и да бъде друг с жена като Валентина Егоровна. Но тогавашната правдивост беше друга, не като тая, която сега искаха от него. По-рано той бе давал правдив отчет за постъпките и решенията си, но бе свикнал да обмисля сам решенията. Както се казва, „съобщаваше изводите“. А как и защо е стигнал до тях — оставяше за себе си. И ако имаше някакво несъгласие между тях, обикновено мълчаха.
Сега от него очакваха да дава отчет вече не за постъпките, а за мислите и чувствата си. Зад това, ако се вникне по-дълбоко в нещата, стоеше желанието да мислят и решават заедно. Но как тъй — да решават заедно? Ето на кое животът наистина не бе го научил!
И в стремежа да защити навиците си, които тая жена искаше да наруши, той си спомни: нали сам, без нея беше решил, че не бива да отиват заедно на фронта! А после си помисли: не, не е вярно, че без нея! И когато решаваше, и когато й го казваше, непрекъснато чувствуваше как тя в борба със себе си му дава възможност да вземе това решение.
Не можеше да си представи, че след време тя ще го упрекне: „Ти защо реши така тогава?“ Дори да каже нещо, то ще бъде: „Ние сгрешихме, не биваше да решаваме така“. Други думи от такава като нея не могат да се очакват.
Той помисли за двамата й сина и за това, как тя ще им пише за него. Какво могат да почувствуват, като получат писмото й, тия двама неизвестни нему хора — старши лейтенантът и курсантът от артилерийското училище? Какво ще бъде после тяхното отношение към майка им? Той знаеше, че в армията тия неща се преживяват по-тежко от където и да било, и се чувствуваше виновен пред синовете й.
Всичко сякаш е правилно: те са там, където трябва да бъдат, и правят, каквото трябва да правят. Баща им — добър или лош — три години вече не е жив. Майката също е минала през фронта и пак ще отиде там. И ако на своите четиридесет години продължава да иска за себе си женско щастие, то няма да е крадено от никого… Всичко е така. Но непонятното чувство на вина пред синовете й пак си остава, а мисълта за тях е неделима от мисълта за жената, която той обича и която обича него.
По-големият воюва вече трета година, а курсът в училищата е ускорен — ще има достатъчно война и за по-малкия. Те могат да не се върнат от фронта, единият или двамата, и тогава животът на майка им така ще се промени, нищичко няма да остане от тоя живот.
Дали затова тя не е съгласна да се омъжи сега? Иска първо да посрещне синовете си от фронта, а чак после да решава собствената си съдба. Но тогава защо не му го каза? Или това е нещо, което дори тя няма сили да каже?
А защо все пак се съгласи да се омъжи, ако отидат заедно на фронта? Защото иска да бъде при него. Страхува се не само за синовете си.
Простата догадка, че тя се страхува и за неговия живот, за пръв път му дойде наум. Двамата нито веднъж не бяха приказвали и, както му се струваше, не бяха мислили за това. Поне той не бе мислил. На фронта с всекиго всичко може да се случи, но сега не е нито четиридесет и първа, нито четиридесет и втора година — може да се смята, че един командуващ армия няма как да бъде убит.
„Трябва да се тревожи не за мене, а за тях.“
— Другарю командуващ, разрешете да остана!
Вратата беше отворена и там стоеше Евстигнеев.
Серпилин учуден погледна него, после часовника си — точно осем.
— Какво, не ти ли предадоха заповедта? Защо идваш?
— Докарах баща ви.
— Къде е?
— Там, във вилиса. Да го доведа ли?
— Сам ще го посрещна. Кога и как е пристигнал?
— С влака от Рязан вчера в двадесет и три часа, право в квартирата на Ана Петровна. Не се решихме да ви безпокоим, беше и уморен.
— А къде го настанихте?
— Сложихме го на кревата в стаята.
„Да, развалил ви е последната нощ преди раздялата“ — помисли Серпилин, като слагаше фуражката си.
Вилисът бе спрял наблизо, зад ъгъла на сградата.
Баща му още не беше слязъл, седеше на предната седалка до шофьора и обърнат към него, нещо го разпитваше.
Когато Серпилин се приближи, до него достигна част от въпрос:
— Добре де, а който, да речем, няма жена, на кого пращат заплатата му?
— Здравей — каза Серпилин, като се приближи до вилиса откъм страната, където седеше баща му.
Без да се обърне, сякаш не бе чул, баща му сложи ръка до ухото си. И чак след това се обърна към сина си и започна да слиза от вилиса.
Серпилин улови баща си под ръка, като му помагаше да слезе, после свали фуражката, целуна го три пъти и усети миризмата на махорка с оная особена сила, с която я чувствува човек, наскоро оставил цигарите.
Баща му по старчески се просълзи, което по-рано не му се случваше, и изрече първите думи — „ето че се видяхме“ — с непознат, треперещ глас. Но веднага се съвзе и добави със своя, познатия:
— Генерал си станал, Федка! И четох, и чувах, а не вярвам на очите си — ще трябва да свикна.
Нарочно каза „Федка“ — не защото го наричаше така, а защото искаше въпреки генералското звание на сина си да го нарече така пред шофьора и адютанта: за тях е генерал, а за мене си е просто Федка.
У Серпилин изплува някакъв далечен и неясен спомен за майка му и нейната безропотна, покорна любов към баща му. Все пак тогава в него е имало нещо, което е накарало майка му без колебание да се омъжи за него.
И до днес в баща му все още имаше слаб отблясък от онова нещо — буйно и властно — макар че бе явно остарял.
— Да влезем вътре. — Серпилин улови баща си под ръка и погледна отстрана, отгоре надолу, леко потреперващата му глава с избеляла стара фуражка с черна артилерийска околожка без звезда. Баща му, облечен в омазнена войнишка ватенка, висяща като чувал на някога широките, а сега превити от годините рамене, му се стори по-нисък, отколкото го помнеше, а може да си е бил и такъв.
— Другарю генерал. — Евстигнеев спря Серпилин. — Какво ще заповядате сега?
— Какво ще заповядам ли? — Серпилин се извърна от баща си към Евстигнеев и се замисли.
Вече беше късно да отлага пътуването. Беше съобщил в армията и бе заповядал от двадесет и два часа на границата на тиловия и район да го чака пост. А и едва ли там ще е само постът, навярно ще дойде да го посрещне или Бойко, или Захаров.
— Всичко си остава както преди. С тая разлика, че ще тръгнем малко по-късно.
Серпилин погледна Евстигнеев и си помисли: „Все пак златен момък си ти. Не си изпратил баща ми сам с шофьора, а от уважение към него и към мене си пропилял най-скъпоценния си последен час.“
Той се усмихна, като си спомни младостта и цената, каквато има тоя час, и реши да го върне на Евстигнеев.
— Върви помогни на Аня да приготви закуската и веднага прати вилиса да ни вземе.
— Закуската е готова — честно каза Евстигнеев.
— Прави, както ти заповядвам — каза Серпилин и влезе вътре под ръка с баща си.
— Защо и ние не тръгнем с него? — попита баща му.
Но Серпилин, който знаеше, че сега Баранова ще дойде при него в присъствието на баща му и той, така или иначе, ще я види, каза, без да го усуква:
— Ще дойдат тук да се сбогуват с мене. Докато се сбогуваме, колата ще се върне — и ще тръгнем.
Когато влязоха в стаята, преди да седне, баща му внимателно я огледа и като забеляза това, Серпилин на свой ред сякаш наново я видя вече не със своите, а с бащините си очи.
Стаята беше просторна, дори твърде просторна за сам човек, и подредена с хубави мебели в бели калъфи.
Серпилин очакваше, че след като толкова внимателно бе огледал стаята, баща му ще каже нещо за нея. Но той не каза нищо, не пожела да каже. Окачи на никелираната закачалка край вратата артилерийската си фуражка и седна до масата.
— Няма ли да свалиш ватенката?
— Нищо, от топло не се умира. Настинах във влака: ту единия прозорец отворят, ту другия. Пазя се!
— Защо не тръгна с колата? Нали затова я пратих.
— Защо ще я пращаш за мене? По-добре сам да беше дошъл, щяхме да те посрещнем. Не съм вече на ония години, та като я пратиш вечерта, на сутринта да тръгна.
— Бих дошъл, но лекуващите лекари нямаше да ме пуснат.
— Тебе лекарите, а мене Панка — каза баща му, поизсили се, като нарече така своята Пелагея Степановна в нейно отсъствие. В противоречие със смисъла на казаното с това умалително име искаше да покаже, че не се страхува чак толкова от нея. — Докато се приготвя, едно-друго, пък и шофьорът ти баш пред очите й като се поднесе в калта пред къщи, малко остана да обърне колата. И нея я достраша за мене. Придума ме да тръгна с влака. А освен това… — Баща му искаше да обясни още нещо, поради което не е тръгнал веднага, но не довърши думите си, отказа се. — А за пропуска благодаря: отдавна не бяхме виждали Москва, още от тридесета година — каза той за себе си в множествено число. — Не можеше ли да извадиш пропуск за двама?
— Не помислих за това — каза Серпилин.
В действителност беше мислил, но не пожела баща му да дойде при него заедно с мащехата.
— Значи, решил си, че и сам, без бабичката ще стигна, ще ми позволи здравето — рече баща му с нотка на самодоволство. — Панка казва, че съм почнал да отпадам, но аз съм си още здрав. А тя остаря, не е, каквато беше, току вземе, та се разболее — добави той с такъв тон, че не можеше да се разбере дали му е жал за нея, или се радва, че макар и по-млада, първа тя е започнала да боледува, а не той.
Серпилин гледаше баща си и мислеше, че той все пак се е променил по-малко, отколкото можеше да се очаква за тия осем години, три от които бяха военни. Лицето на баща му беше все още силно и здраво, с виолетова старческа руменина по силно опънатите скули, само около очите целият е в бръчки, но очите са същите — мънички, синички, острички, без да са изгубили блясъка си.
И гласът му беше същият, познатият — тъничко тенорче, без старческа дрезгавост.
— Още ли пееш? — попита Серпилин, като си спомни как и на младини, и вече в напреднала възраст, след като си пийне, баща му пееше със звънкия си и волен, тъничък тенор най-различни песни — и стари селски, и черковни, и весели войнишки, изпитвайки особено удоволствие, когато съвсем неочаквано преминаваше от една към друга.
— Само за песни е сега — каза баща му.
Серпилин помисли, като се ядосваше на себе си: „Наистина, намерих какво да го питам!“ Но както се оказа, баща му имаше пред вид друго.
— Сега не само чистият, но и денатурираният спирт е запечатан в аптеката. Цял ден приемам болни, а ми дават ей такова шишенце!
Той показа с два пръста какво е шишенцето.
— Тъй че, колкото и да ти се иска, за себе си не можеш да оставиш — не сме пропили съвестта си. А водката не е за моята уста лъжица. Няма от какво и да я варя. Какви ти песни на сухо гърло!
И изведнъж подзе високо и силно, без нито една фалшива нота:
P
„Спаси, господи, люди твоя
и благослови достояние твое.
Победы на супротивные даруя…“
P$
Подзе и млъкна.
— Като ни дарите победата, ще ви попея, където искате — ако искате, от клироса, ако искате, на събрание. Кога все пак ще ни дарите победата, а? — попита баща му с внезапен шепот като за нещо тайно, на което също така тайно трябваше да отговори Серпилин.
— Като се пръснат враговете, ще ви я дарим — отвърна Серпилин със запомнените от детинство думи на църковната песен.
— Добре ще е поне от идната пролет — каза баща му. — Иначе пак ще трябва да орем с кравите и жените.
Серпилин си спомни думите на баща си за сухото гърло, отвори куфара и извади наченатата бутилка коняк.
— Искаш ли да пийнем?
— А нещо за мезенце има ли? — попита баща му.
— Няма. Ще хапнем там, като пристигнем.
— Там и ще пийнем.
Серпилин сложи бутилката обратно в куфара и отново седна до масата.
— Разпита ли адютанта за нашия живот! — попита баща му.
— Каза ми, каквото е видял и чул.
— Нищо не е чул! Хапна, поспа, отново хапна и си замина. Да беше послушал колкото мене как вият жените…
И баща му започна да разказва кога и как в къщата им едно след друго пристигнали съобщенията за смъртта на тримата зетьове.
Първото съобщение изобщо не било съобщение, а просто писмо от най-малката дъщеря, която се бе омъжила за железничар и от тридесет и девета година живееше с него в Лвов. Бил убит през втория ден на войната, когато изкарвал локомотиви от депото. Тя била пуснала картичката си по пътя, в Тарнопол, докато бягала с децата от германците. Но, както изглежда, не е могла да избяга: през цялата война не получили други писма от нея.
— Тарнопол беше освободен още през март.
— Четох — каза баща му. — А писма няма. Може да са я завлекли някъде в Германия. Във вестниците пише, че много хора са завлекли!
И продължи да разказва с безизразен, равен глас, като човек, който отдавна е свикнал и се е уморил да мисли за всичко това.
Най-голямата дъщеря, жената на кооператора, получила съобщение, че мъжът й, старшина, е безследно изчезнал. Била отбелязана само полевата поща, но не могли да разчетат коя и откъде.
— Някъде в Русия, а Русия е голяма — каза баща му с внезапно бликнала горчивина. — Пристигна точно на страстна събота. Отговявахме със сълзи и отново зачакахме: може и да се намери — с един от нашата улица стана такова нещо.
Средната дъщеря, омъжена за директора на училището, получила съобщението миналата година през септември, и в писмото се казвало всичко: и къде, и как е загинал старшият политически ръководител, и къде е паметникът над братската могила — край чифлика Юриевка, на десет километра от гара Комаричи.
Като чу това, Серпилин си помисли, че ако е на десет километра южно от Комаричи, било е в полосата на неговата армия и може би мъжът на доведената му сестра е служил в нея. Но сега нямаше смисъл да разпитва къде е тоя чифлик — южно или северно от Комаричи. Каква полза сега от такъв въпрос?
Вместо това попита дали вдовицата е ходила там, на гроба.
— Ето на, личи си, че не познаваш добре нашия живот — каза баща му. — За ходене ли е сега!
Серпилин не отговори. О, той познаваше живота — и то доста добре. Знаеше, че още не е дошло време да се ходи по гробовете. За собствения си син също знае къде и как е погребан, бяха му изпратили дори схема на мястото, втора година стои в папката. Но не е ходил — нямаше възможност. А жените понякога правят невъзможното. Затова и попита.
— От едната няма никакви известия, другата ден и нощ ми циври на главата, а третата живее на двадесет версти, в совхоза, но затова пък като дойде и започне… — Баща му махна с ръка. — А Пелагея дере гърло и за трите. Добре само, че няма много време. На младини каква нужда имаше от бога: боядисани яйца и да си почеше езика с жените в черквата. А сега стана набожна.
За себе си и за собствената си мъка баща му не каза нищо. Скри тая мъка под печалната насмешка над женските сълзи. И в тая грубост към другите, съчетана със забравяне на самия себе си, имаше някаква сила и гордост, които въпреки отдавнашното им взаимно отчуждаване сега изведнъж сближиха Серпилин с баща му.
Независимо от всичко, което бе станало между него и баща му, сега за Серпилин той също беше Русия — измъчена до крайност, отрудена и продължаваща да се труди с последни сили, търпеливо очакваща от своите синове само едно: рано или късно, но така, както трябва, да свършат тая проклета война с пълна победа.
— А ти как си? — попита Серпилин. — Анатолий ми каза, че от началото на войната пак си започнал да работиш.
— Не от началото. Отначало още умувах. Все пак, седемдесет и пета година карах. А после, когато през първата зима започнаха да взимат де що видят мъж, реших се и започнах да лекувам…
— Тежко ли ти е?
— Защо, да не мислиш, че ще ми е по-леко да лежа на печката и да вия като вълк? А ако питаш за самата работа — с празен стомах хората по-малко боледуват. Само травми или нещо кожно… Другото е малко. Виж, циреи много има, от изтощение — спомни си той. — А ако болестта е такава, че се лекува само с хляб и масло, какво можеш да помогнеш? Може ли ветеринарят без сено да вдигне на крака гладната крава? Въпреки годините си с работата се справям. Лекувам. Ръката ми не трепва, когато режа някой цирей или флегмон. Ако има нужда, и зъб мога да извадя… Ти имаш ли нужда?
Серпилин се усмихна, а баща му забеляза при тая усмивка стоманените мостове на предните му зъби и попита:
— Къде са ти ги правили?
— Вече ме няма там, където са ми ги правили.
— Сега дори в Рязан да отидеш, едва ли ще ти поставят такива мостове! Техниците казват, че нямат никакви материали, нищичко не им е останало…
— Как са внуците?
— Рядко виждам най-големия, работи с майка си в совхоза. Чака повиквателна. Вече е седемнадесетгодишен. А по-малките живеят при нас… Миналата година картофите бяха добри — имаше и за посев, и още ни се намират два чувала. Млякото от козата стига, за да боядиса чая в бяло. По-добре сме от мнозина други, няма да лъжа. А и от училището тая година се погрижиха. Супата е нищо и никаква, но дават по една чиния на децата. За ония, които тепърва ще живеят, съветската власт все пак се грижи по-добре, отколкото за нас, дето ни е време да мрем.
В първия момент Серпилин не разбра, после се досети: „Сигурно намеква за пенсията.“
И попита:
— Колко ти е пенсията?
Баща му се усмихна:
— Ако я смяташ в пари, голяма е, може да се живее. Но по сегашните пазарни цени стига за два самуна хляб и малко отгоре. Види се, след войната твоята пенсия все пак ще е по-голяма от моята.
— Още не съм мислил. Първо нека доживеем.
— Войната ще свърши, ще доживееш — каза баща му. — Я виж колко сте сега генералите: която и заповед да прочетеш във вестника — по десет генерала. Едни генерали в съдействие с други генерали… Кой да знае, че ще станеш генерал. И званието по-рано се смяташе за царско, пък и не веднага стигна до него… Прекъсване имаше.
— Имаше прекъсване, вярно е — каза Серпилин.
— Когато миналата година прочетох във вестника, че си генерал и са ти дали орден, две седмици показвах вестника на всеки, който дойде от цялата околност. И в районния изпълком ходих с него. Веднага, без всякакви въртели, ми дадоха желязо да си поправя покрива. Но как така изведнъж те прибраха и те пуснаха? — неочаквано попита баща му.
Серпилин не поиска да отговори на тоя въпрос, защото сам се учудваше не от факта, че го бяха прибрали, а че го бяха пуснали. И просто нищо не отвърна.
— Далече ли беше? — попита баща му.
— Почти се виждаше Америка.
— Скъпо нещо — каза баща му, — само отиването дотам колко струва на държавата. А после и връщането…
И не можеше да разбере дали сериозно е помислил за тия разходи на държавата, или се е пошегувал по стар навик.
— Я ми кажи ти, нали си генерал — каза баща му след известно мълчание. — Виждал ли си с очите си другаря Сталин?
— Виждал съм го.
— Как изглежда? Като на портретите ли е? Или, казват, бил сипаничав, с белези от шарка?
— Има малко.
— Но пък е умен човек, може да се каже, най-умният от всички… — каза баща му така, сякаш сегашните му представи, че Сталин е най-умният от всички, влизаха в противоречие с нещо, което бе мислил за него от по-рано. — Така ли е?
— Така е. А защо питаш? Според мене, от само себе си се разбира.
— Войната излезе много тежка — каза баща му. — Кой да я знае, че ще бъде такава… Аз карам седемдесет и седмата, най-малкият внук — деветата. А бащите къде са?
При тия думи на вратата се почука и Серпилин, който вече бе разбрал, че това е Баранова, и бе станал да я посрещне, извика:
— Влезте.
Баранова широко отвори вратата, готова да каже нещо, но като видя седналия гърбом към нея старец, се спря — разбра, че това е бащата на Серпилин, който вече не трябваше да пристигне и все пак бе пристигнал.
Разбра и каза нещо съвсем друго:
— Другарю генерал, донесох ви аптечка за из пътя. Мислех да я оставя направо във вилиса, но него го няма…
Бащата бързо, с любопитство се обърна към нея, а Серпилин й отговори така, сякаш баща му изобщо не беше тук:
— Благодаря ти за аптечката. А все пак ние с тебе трябва да си поприказваме.
И като улови Баранова под ръка, той се обърна към баща си:
— Почакай малко, сега ще се върна.
Те излязоха навън и се спряха зад ъгъла, в началото на дългата алея, която водеше към жълтеещата се в далечината главна сграда.
— Баща ти ли е? — попита тя.
Той кимна.
— Така си и помислих. Защо не ме запозна с него?
— Не исках да губя време. И без това нямаме много. Като се върна, ще му обясня. Непременно ще ме попита.
— Сигурно. Огледа ме цялата — от главата до петите. Другояче си го представях — каза тя и Серпилин почувствува, че баща му не й е харесал. — Кога ще тръгнеш при това положение?
— Веднага щом се върне колата.
— Няма ли да поостанеш заради него?
— Сега вече не мога.
— Вземи си аптечката.
Тя все още държеше под мишница тая аптечка, а сега му я даде. И неговите ръце се оказаха заети, а нейните — свободни. Тя го прегърна и попита:
— Как ще живееш сега без мене? Непрекъсната мислех това за себе си, а сега изведнъж го помислих за тебе.
С крайчеца на окото Серпилин забеляза: някой мина наблизо. И тя видя, че той бе забелязал това.
— Нищо — каза тя. — Както ми писа синът: „По-далече от фронта няма да ме пратят, по-малко от взвод няма да ми дадат.“ В краен случай ще кажат или ще напишат, че докторката се е хванала с един добър човек. А аз ще потвърдя: наистина съм се хванала. Да потвърдя ли?
И го спря, не му позволи да отговори:
— Мълчи! Аз се шегувам. Просто още не мога да си представя как ще живея без тебе. Току-виж, че съм ревнала — казват, имало и такъв начин за изливане на чувствата. А да говорим — няма какво. Всичко сме си казали.
Тя погледна покрай него, сякаш изведнъж си бе спомнила нещо, свали от ръката си големия мъжки часовник и му го подаде:
— Вземи.
Той знаеше от нея, че тоя часовник е спомен от баща й и вече няколко години го е носила, без да го сваля, но тъкмо това не му позволяваше да възрази. Мълчаливо взе часовника и го сложи на ръката си. А после свали своя и нерешително й го подаде, като го държеше за разкопчаната каишка. Тя се усмихна и за миг затвори очи, като му даваше да разбере, че е очаквала тъкмо това от него, че тъкмо така е трябвало да направи; после взе часовника и го пусна в джоба на бялата си престилка.
— Довиждане, скъпи… Какво друго да ти кажа?
Тя няколко пъти го целуна.
— А сега трябва да вървя на визитация. Ти влез вътре.
— Защо?
Не му се искаше да влиза. Напротив, искаше тя да тръгне към главната сграда по дългата алея и още дълго да гледа подир нея.
— Влез, влез. Нали аз изпращам тебе, а не ти мене. Влез.
Тя отново силно го целуна, отскубна се от него и повтори още веднъж, строго:
— Влез.
Той почувствува колко й е тежко, обърна се и тръгна. Влезе в стаята, без да обръща внимание на баща си, приближи се до прозореца и загледа подир нея, чувствувайки се виновен, сякаш тя му бе забранила, а той все пак скришом прави това.
Тя вървеше по алеята, сега вече далече, с облечена върху рубашката бяла колосана престилка, която на смях наричаше своя парадна униформа.
Алеята беше дълга и той гледа подир нея още доста време.
После се обърна към баща си.
— Коя е тая? — попита баща му.
— Лекуващата лекарка.
— Тя ли не те пусна да дойдеш при мене?
— Тя — каза Серпилин. — Като свърши войната ще се оженя за нея.
— А тя съгласна ли е?
— Съгласна е.
— Ясно.
И в това бащино „ясно“ имаше едва доловима насмешка: „Разбира се, че е съгласна. Как няма да е съгласна, щом си генерал?“
— Бива си я жената — каза баща му, като помълча малко. — Но все пак, прощавай, ти си вече похабен. Не е ли млада за тебе?
— Не е — каза Серпилин с увереност, за която беше благодарен на нея.
— Ясно — повтори баща му с нов, друг тон в сравнение с по-раншния, като сега навярно бе помислил не за сина си, а за себе си и своето семейство. „Щом ще се жени, значи, всичко ще бъде нейно.“
Серпилин почувствува тая загриженост, зад която стоеше дългият съвместен живот с алчната и хитра жена, и си спомни за парите, които трябваше да даде на баща си; и ония, които бе приготвил сам, и ония, които вчера бе донесла Пикина. Разкопча полевата чанта, извади от нея двата плика и ги сложи пред баща си.
— Ето ти пари. Има за всички, сам виж на кого колко ще дадеш. Не забравяй и Антонина и сина й — за всеки случай каза той за сестра си, която живееше отделно от бащата. — Осем хиляди са.
Баща му взе пликовете, подвоуми се дали да преброи парите, но не започна да ги брои, а разкопча ватенката си и дълго ги прибираше там, под нея, в различни джобове — и вляво, и вдясно.
— Благодаря. Смятай, че си ги дал на внуците. Ние с Пелагея и тъй ще поминем. Много не ни трябва.
„А бе дали ви трябва, или не ви трябва…“ — Серпилин си спомни откъслека от бащината му фраза при вилиса: „Добре де, а който няма жена, на кого пращат заплатата му?…“
— Сега ще им купя подаръци от пазарището — каза баща му. — Като ме изпращаше, Пелагея ми рече: „Добре ще е да намериш някакво платче…“
— Но откъде мога да имам платове? — Серпилин не успя да сдържи внезапния си изблик на враждебност. — За тебе съм приготвил материал за ботуши и сукно за шинел, ще ушиете от него зимни дрехи на децата. У Аня съм ги оставил. Ще ги вземеш от нея. Вече й казах да ти ги даде.
— Нищо не е споменавала — изплашен и сърдит каза баща му.
И Серпилин отново си помисли за дългия му живот с Пелагея Степановна.
„Друг беше на младини. Всякакви неща ставаха, но беше друг. Колко много може да направи лошата жена през дългия си живот с човека… Макар че защо да е лоша? За мене е лоша, а за него може и да е добра.“
— Нищо не е направила с тях, не е такава — каза той за Аня, като продължаваше да мисли за мащехата. — Просто е забравила да ти каже.
— Как така ще забрави?
Серпилин не отговори, спомни си за днешната нощ и за това, че съседката я няма, дежурна е, и, както казваше Аня, сега заключва стаите си, като излиза… Значи, сложили са баща му на кревата, момиченцето — на дивана, а те самите са могли да отидат единствено в кухнята през тая последна нощ.
„Но това изобщо не му минава през главата — помисли той за баща си. — А, виж, дето е забравила да му каже за кожата и гьона…“
— Истина ли казват, че са се разписали? — попита баща му.
— Истина.
— Значи, разписали са се…
В думите на баща му пак имаше угриженост, може би непонятна и за самия него. Сигурно още не бе успял да премисли как ще бъде: хубаво или лошо за него и неговото семейство. От една страна, щом са се разписали, значи, жената отпада, нека сега за нея мисли старши лейтенантът. А от друга страна… Кой знае какво е от друга страна.
Серпилин чу как навън колата направи завой и спря.
— Дойдоха да ни вземат — каза той на баща си.
И като видя на масата донесената от Баранова картонена кутия с аптечката, побутна я към баща си.
— Вземи я за твоята здравна служба. Нали казваш, че лекарствата не стигали, тук сигурно има много нещо.
— Другарю генерал!…
На вратата стоеше шофьорът.
— Взимай куфара, тръгваме!


Петнадесета глава

Вече девет часа без прекъсване вилисът и пътуващият след него додж подскачаха по дупките и неравностите на Варшавското шосе.
Малоярославец, Медии и Юхнов останаха назад, но до Кричев, където трябваше да свърнат по своя армейски път, оставаха още почти двеста километра.
Сивият, студен за началото на юни, но сух ден позволяваше да се движат по график, със средна скорост четиридесет километра, макар че шосето въпреки цялото старание на пътно-паважните работници беше толкова разбито от войната, че дори тая скорост трудно се поддържаше.
Евстигнеев, който бе сменил дремещия сега на задната седалка шофьор, се мъчеше да прави невъзможното: да кара по-внимателно колата, без да намалява скоростта. Но въпреки това тя скачаше като козел по разбитите участъци по пътя. Заспалият преди час Серпилин толкова рязко подскачаше нагоре и надолу, че Евстигнеев непрекъснато се страхуваше да не би от главата на командуващия да хвръкне новата генералска фуражка, купена вчера за него от Военторг в Москва.
„Все пак здрав е“ — помисли Евстигнеев, като погледна под око Серпилин, който продължаваше и насън здраво да се държи с ръка за рамката на предното стъкло.
И си спомни как завчера, когато още не се знаеше дали ще го изпишат, лекарката Олга Ивановна го причака сам, без Серпилин, и строго каза да пътуват по-внимателно с генерала. Обясни му, че след претърпяната злополука продължителното друсане във вилиса не може да доведе до нищо добро.
— В никакъв случай недейте отива по-далече от Рославл, починете, в краен случай излъжете, че колата се е повредила!
„Сигурно си въобразява, че и с нас той е такъв, какъвто е с нея. Опитай се да го излъжеш, когато вече се е измъкнал от Москва и не мисли за нищо друго освен за пристигането си в армията! Има заповед каквото и да стане, днес да сме там. През цялото време разреши да спрем само веднъж за пет минути — да долеем бензин в резервоара. А пихме чай от термоса и похапнахме един след друг в движение. Непрекъснато някой е на кормилото. И на вилиса, и там, отзад, на доджа…“
Евстигнеев отново погледна продължаващия да спи Серпилин и си спомни как тая сутрин бяха закусили и се сбогуваха там, в квартирата на Аня.
Като пристигна и влезе в квартирата, Серпилин веднага по роднински разцелува и Аня, и него — честити им. Целуна няколко пъти по косите и момиченцето, като го вдигна от пода: личеше, че му е мъчно да се раздели с малката.
Но щом пусна момиченцето на пода, веднага каза:
— За гощавка и сбогуване имаме тридесет минути. В десет тръгваме!
И макар след това вече да не бързаше и да не напомняше, всичко ставаше по часовник.
Серпилин седеше на масата до баща си така, сякаш вече са си казали всичко, каквото е имало да си кажат. Разговаряше само с момиченцето и с Аня. Дори забрани на Аня да отнесе в кухнята мръсните чинии: „Стой тука, после ще разтребваш.“
А когато Аня му каза: „Не се тревожете за нас, докато сте на фронта: вие, военните, и без това си имате много грижи“ — изведнъж попита: „Колко рубашки уши тая година?“
Аня каза, че не ги е броила.
Тогава той протегна през масата дългата си ръка, погали я по главата и каза: „Ти не си ги броила, но ние някога ще ги преброим. Да не мислиш, че военни са само ония, които носят пагони на раменете? Не. Военни са всички, които носят войната на раменете си“. Каза го така, сякаш се чувствуваше виновен за нещо пред нея. От очите й дори бликнаха сълзи…
А бащата на генерала продължаваше да си седи и да мълчи. Както вчера, разглеждаше стаята: какво има в нея? А може би просто му беше скучно, че разговарят не с него, а с Аня. После каза: „Ще остана при вас три дена и ще си замина.“ И започна да разпитва как може да стигне до голямото московско пазарище при гара Салтиковка, за което му бяха разправяли в Рязан. Оказа се, че прасето са заклали още през зимата и той е донесъл останалата сланина. Иска да продаде тая сланина и да купи платове.
„Добре, щом си я донесъл! Продавай и купувай, но защо говориш за това пред генерала? — с укор мислеше Евстигнеев. — Почакай да тръгне за фронта. Като останеш с Аня, тя ще ти обясни как да стигнеш до тая Салтиковка…“
Той бе намразил бащата на генерала предварително, още преди да го види, защото заради това пътуване трябваше да се раздели с Аня за два дена и една нощ. А дните и нощите бяха броени; сега до края на войната никой не може да им даде нищо повече.
Отначало той не даваше воля на своята омраза; дори се засрами, когато пристигна в Тума и научи, че всичките дъщери на старците са вдовици, а тримата внука — сираци.
Но когато на сутринта старецът изведнъж отказа да пътува, омразата към него избухна у Евстигнеев с нова сила.
Щом не тръгна, значи, не го влечеше толкова много към сина му. Излизаше, че е могъл и да не идва за него, да му изпрати пропуска по пощата.
Когато старецът се появи снощи, това също не беше за радване. Макар че двамата с Аня изобщо не го показаха и приказваха с него, колкото поиска, приготвиха му да се измие и го почакаха, докато се измие, а после го сложиха на своето легло… Направиха всичко, както трябваше да се направи, от уважение.
Но, разбира се, дожаля им за самите тях. За последните им часове. А сега още от сутринта старецът заприказва за прасето и платовете.
Генералът нищо не отвърна, но на Евстигнеев се стори, че и той не хареса това. Дори за миг му дожаля за генерала, че има такъв баща.
Закуската свърши по-рано от предвиденото.
Генералът стана от масата и каза на внучката си:
— Ела навън да разгледаме колата ми.
— Вече съм я виждала — каза внучката.
Но генералът обясни:
— Имам и друга, по-голяма, която не си виждала.
И като улови баща си под ръка, помъкна и него със себе си.
— Ела с нас, нека хората се сбогуват.
— И ние идваме — засрами се Аня, но генералът я прекъсна:
— Ще излезем, ще се поразходим, ще поприказваме там, а вие не бързайте, сбогувайте се, колкото трябва. Можем да тръгнем и в десет и петнадесет. Сухо е, ще наваксаме по пътя.
И излезе заедно с баща си и момиченцето, като подари на него и на Аня тия последни петнадесет минути, на които те вече не се надяваха. Изглежда, предварително бе решил така.
„За друго не знам, но в тоя случай постъпи добре“ — помисли Евстигнеев за Серпилин, като си спомни просълзените очи на Аня и последния й въпрос: „А може би все пак ще те остави при себе си…“
Спомни си, спря колата пред бариерата на прелеза и като се извърна, погледна Серпилин.
Оказа се, че Серпилин вече не спеше — беше се събудил при спирането и също гледаше към Евстигнеев. И когато очите им се срещнаха, Евстигнеев отново си помисли онова, което неведнъж бе казвал на Аня: „Няма да ме остави…“
В случая той не е нито добър, нито лош, а просто ще постъпи, както е решил. И, значи, трябва да помолиш да те прати или в щаба на някой полк, или в някой батальон, и колкото по-скоро помолиш, толкова повече ще продължи да те уважава.
— Какво има, роднино — усмихна се Серпилин. — За какво мислеше, докато спях?
— За себе си, за своя рапорт, другарю командуващ.
— Щом е за рапорта, значи, не си мислил за себе си, а за мене. В такъв случай все пак по-лесно е човек да напише на рапорта „съгласен“, отколкото сам да се разпорежда. Благодаря ти. Колко път минахме, докато спях?
— Отминахме разклона за Людиново. След малко вдясно е разклонът за Спас-Деменск. До Рославл има още деветдесет и пет километра. Това е гара Ерши.
Бабичка с черен железничарски шинел вдигна бариерата.
— Засега сме по графика — каза Серпилин. — Денят е облачен. Ако грееше слънце, земята все пак щеше да изглежда по-весела.
И като погледна небето веднага след прелеза се извърна от Евстигнеев и замълча.
Сега, по пътя за фронт той имаше такова чувство, сякаш единият живот бе свършил, без да е успял да започне, а другият отново е започнал, без да е успял да свърши. И оня, предишният живот, прекъснат за късо време от всичко, което стана в Москва, отново напомняше за себе си: че тъкмо той е единственият живот, който ще води сега до края на войната.
За него Варшавското шосе беше път на спомените. Всичко, покрай което минаваха днес до Юхнов или отвъд Юхнов, беше, така или иначе, свързано с нещо от зимата на четиридесет и първа и четиридесет и втора година.
Отминаха Подолск, където шиха маскировъчни халати за неговата дивизия…
Отминаха Крести, където той бе приел дивизията в последните дни на германското настъпление към Москва…
Отминаха гара Воскресенска, която бе превзел през третия ден на настъплението; оттогава тя си беше все в развалини…
Отминаха Юхнов, в чието превземане също бе участвувал, и разклона вляво отвъд Юхнов, за районния център Грачи, до който бе стигнала дивизията му и по неговия план, с дълбок обход, почти без загуби го бе превзела. Но със закъснение и не така, както бе заповядано отначало; и затова го свалиха от дивизията, макар че ония, които го свалиха, разбираха, че е прав.
Сега за такова нещо нямаше да го свалят. Напротив, можеше дори благодарност да получи в заповедта за умелия маньовър. Но тогава го свалиха.
Искаше му се дори да спре малко при тоя разклон за Грачи, но не спря. Много вода бе изтекла от зимата на четиридесет и втора…
Серпилин чу как отзад, на седалката, шофьорът се размърда и се изкашля в полусън и без да се обръща, попита:
— Как е, Гудков, наспахте ли се?
Евстигнеев бе получил заповед да смени шофьора, за да може той да си почине преди последния, най-тежкия участък от пътя.
— Наспах се, другарю командуващ — каза Гудков, като сподавяше прозявката си. — Ще заповядате ли да сменя старши лейтенанта?
— Засега няма нужда, след Рославл ще го смените. Почивайте. Ако ви се пуши, пушете, докато не сте на кормилото.
— Слушам, другарю генерал! — весело се обади Гудков.
Той добре знаеше, че колкото и часове без прекъсване да пътува на кормилото със Серпилин, няма никаква надежда не само да запуши, но и да отвори уста: докато шофьорът е на кормилото, генералът не му продумва. С изключение на командите — накъде да завие.
— Нямах възможност да ви питам — каза Серпилин — как прекарахте времето си в Москва? Видяхте ли се с роднините?
Край Москва, в Митишчи, живееше по-голямата сестра на Гудков.
— Четири пъти се видяхме, другарю командуващ. Два пъти нощувах у тях. Наприказвахме се за през цялата война.
— Как са те?
— За тия времена не са зле, другарю командуващ. И сестрата, и зетят работят — той в Митишчинския завод, а тя на гарата, имат два работнически купона. Той получава обед в завода. Казва, че през зимата обедите били по-добри, а сега наистина са по-слабички. Добавката, която имали от личното стопанство, не им стигнала до лятото.
— А защо са само двамата? Деца нямат ли?
— Как да нямат? Имат. Само че не ги храни баща им, а са в действуващата армия — сами получават там пълна дажба.
— Къде са?
— Дъщерята е в пътната служба, регулировчица, а сина го взели в зенитната артилерия.
— Провървяло му е в зенитната, ще остане жив — каза Евстигнеев и веднага млъкна, спомни си, че Серпилин не обича, когато човекът на кормилото се разсейва.
— А сестра ти и зет ти колко получават с купоните? Стига ли им?
— Как да ви кажа, другарю командуващ. С двата работнически купона им се събира по кило и двеста грама хляб. Хлябът им стига. А за останалото не може да се каже, че са добре. Ако даваха всичко така, както пише в купоните… А те заменят едно с друго: ту дадат яйца на прах вместо месо, ту картофи вместо булгур, ту бонбони вместо захар. Да е парче захар, ще го разчупиш — и за сутринта, и за вечерта ще има, а бонбона какво да го правиш? И после, как и кога да получават всичко? Той е в производството, тя е на гарата, неговите купони са прикрепени към един магазин, нейните — към друг. И тук се чака, и там се чака… А ако не отидеш веднага щом съобщят, че са получили нещо, пак рискуваш: получили са, а току-виж, свършило се. Значи, купоните изгарят…
Гудков не довърши думите си — навярно реши, че няма нужда от тая панихида, и прибави с друг, бодър глас:
— Но все пак, така или иначе, хората си живеят и не се оплакват. И при това смятат: войната сега няма да продължи дълго.
„Че си живеят, живеят си — помисли Серпилин, — и се оплакват толкова рядко, че шапка трябва да им сваляме. И ако ти, генералът, не ядеш на фронта по цели дни, то е само защото нямаше време да си спомниш за това. Живееш, освободен от мисълта с какво да натъпчеш корема си. И правилно: твърде много неща лежат на плещите ти, за да мислиш и за това. А все пак, като си спомниш как живеят хората в тила, става ти някак неудобно пред тях…“
Гудков изведнъж прихна зад гърба му.
— Някакъв виц ли си спомнихте, а?
— Точно така, виц, другарю командуващ. Спомних си как зетят разказваше за един колет. В Тамбов живее сестра му, вдовица, купонът й е чиновнически. Два месеца сушил той сухари за нея. Но как да ги изпрати? За да пратиш колет, трябва да имаш талон. А талони дават само на военнослужещите и не всеки би го отстъпил току-така. Та отначало с жена си те сушили сухари, а после още цял месец събирали бутилки. За девет празни бутилки в магазина дават половинка водка. Събрали бутилки, взели половинката, разменили я срещу талон с един войник от железопътната охрана и с тоя талон изпратили сухарите. Ама че играчка — да се смееш ли, да плачеш ли!
След разказа на Гудков за тия сухари, изпратени на вдовицата, Серпилин, кой знае защо, изведнъж си представи как неговата собствена, отдавна умряла майка живее без него и без баща му, захвърлена някъде в дълбокия тил… Ако беше жива, сега щеше да е на седемдесет и една години. Спомни си как в детинството му тя готвеше от време на време за него и за баща му татарската гозба баур-тарак — опечен в булото ситно нарязан овнешки чер дроб с лук и яйца. Готвеше, но, кой знае защо, не ядеше с тях, а обичаше да седи наблизо и да гледа как се хранят двамата с баща му…
— Рославл — съобщи Евстигнеев.
Серпилин бе запомнил Рославл като приветливо зелено градче. На деветия ден от войната техният ешелон спря тук на гарата и още никому не идваше на ум, че им остава да пътуват само до Могильов…
Колата се заизкачва нагоре по разбития калдъръм. Главната улица на Рославл беше неузнаваема: двете стари черкви край пътя бяха разрушени. Едната бе цялата надупчена от снаряди, а камбанарията на другата се бе превърнала в купчина разтрошени тухли: така в основите й бе паднала бомба.
От двете страни на улицата всичко дървено бе изгоряло; сред пущинака стърчаха полуразрушени каменни къщи — обитаеми и необитаеми, с дупки, на бърза ръка запушени с тухли, взети от другите развалини.
Бяха оцелели само дърветата, но и те бяха по-малко, отколкото по-рано — бяха ги отрязали за дърва.
Серпилин искаше да спрат тук, в Рославл — да се разтъпчат. Но се отказа. По-добре да направят това, когато излязат от града. Все пак по-весело ще бъде.
Щом отминаха Рославл, видяха отпред опашката на колона студебейкъри, които теглеха 122-милиметрови оръдия. През седемте километра до прелеза на железопътната линия все изпреварваха тая колона, на пак не успяха да я изпреварят.
Студебейкърите бяха нови, оръдията също. По всичко личеше, че към фронта отива артилерийска дивизия за пробив — или новосформирана, или получила нова материална част.
Бяха се разтоварили там, в Рославл, а нататък се придвижваха сами.
Серпилин веднага съобрази: артилерията се движеше по такъв график, че германците да не я засекат от въздуха. Както изглежда, разтоварили са се още миналата нощ, разсредоточили са се, чакали са един ден и са продължили нататък с такава сметка, че да наближат прифронтовата полоса по тъмно, през нощта да стигнат на местоназначението си, а до сутринта да изчезнат в гората — сякаш нищо не е имало!
Отпред се показа прелезът, покрай който също към фронта, към Кричев пълзеше дълъг влак с маскирани танкове „Т-34“ върху платформите. Колата на Серпилин спря до движещия се в челото на артилерийската колона вилис. Край бариерата стояха слезлите от вилиса артилеристи — двама подполковници и един майор.
Като видяха пристигналия генерал, те козируваха отдалеч, но не се приближиха.
И той не ги повика — сдържа се от съблазънта да ги попита кои са, къде отиват и в чие разпореждане ще бъдат, още повече, че не бяха длъжни да му отговорят — дори напротив. А всъщност нямаше смисъл да ги пита: щом са се разтоварили в Рославл и отиват към Кричев, значи постъпват в разпореждане на техния фронт: а към кои пунктове отиват — това не бива да интересува пътуващия генерал, макар и да е командуващ армия. Напоследък редът в това отношение е почти образцов.
Като поседя в колата, той все пак излезе да се разтъпче, но тръгна към обратната страна, а не натам, където стояха офицерите. От дългия път го наболяваше главата, но се чувствуваше по-добре, отколкото бе очаквал. И това го радваше: наистина са го излекували, времето не е загубено.
Интересно кой ще го посрещне там, при разклона на пътя, отвъд Кричев, и какви новини ще му съобщи? Искаше му се да бъде Захаров. Случва се командуващият армия и членът на Военния съвет и по-дълго да живеят един до друг на фронта, без да си допадат. Чувал е и за такива случаи. А те със Захаров изобщо не се мъчиха да си допадат, всичко стана само по себе си.
Когато Серпилин се върна при вилиса, Гудков и Евстигнеев вече бяха сменили местата си: Гудков седеше на кормилото, а Евстигнеев — отзад.
Край бариерата, като тракаха по релсите и набиваха траверсите в насипа, се нижеха последните платформи с танкове.
Първите два-три километра след прелеза изминаха бързо и отново започнаха да се влачат като костенурки — постоянно слизаха на банкета, изпреварвайки още един артилерийски полк със студебейкъри. Неговата материална част вече бе влизала в боя. По каросериите на камионите, по лафетите и щитовете на оръдията имаше драскотини, вдлъбнатини, следи от снарядни парчета.
Като изпревариха и тоя полк, отново пътуваха свободно около петнадесет километра, само от време на време намаляваха скоростта при разминаване с насрещните коли, и чак вечерта настигнаха колона тежки 203-милиметрови гаубици с гъсенична тяга. Те заемаха почти цялата ширина на пътя и Гудков доста се поизпоти, докато ги изпреварваше една след друга в тъмното.
„Всичко е по графика — отново помисли Серпилин. — Пуснали са гаубиците напред, на известен интервал, за да не стават задръствания.“
Радостта, която изпитваше, изпреварвайки артилеристите, беше по-силна от яда, че се бавят по пътя. Към техния фронт се движеше такава сила, каквато не винаги можеш да получиш!
Гудков най-после изпревари челото на колоната и като се измъкна на свобода, свали пилотката и избърса потта си; през последните десетина километра бе видял доста зор — докато изпреварваше, левите колела бяха на банкета, всеки миг можеше да полети в канавката.
„Смело кара!“ — с удоволствие помисли Серпилин и окончателно реши, че няма да сменя Гудков.
Преди да стигнат до Кричев, трябваше да изпреварят през нощта тиловите служби на някакво друго стопанство — танково, като се съди по броя на бензовозите.
„Стопанство“ не е военна, а по-скоро селска дума и по-рано не се използуваше във военния език, но през войната някак незабелязано се наложи. Отначало бе възникнала като средство за маскировка — за да не наричат номерата им нито полковете, нито дивизиите, нито армиите — стопанството на еди-кой си… по име, и толкоз: стопанството… А после постепенно стана от военна по-военна, необходима дума. Отговаряше на същността на нещата.
Наистина, как другояче да наречеш всичко, което е в ръцете ти на фронта, независимо дали си голям или малък началник? Всичко, което е нужно не само за войната, но и за хората на война — всичко е при тебе. И с което воюват, и с което се придвижват, и с което копаят земята, и с което хранят и поят хората, мият ги и превързват раните им — всичко трябва да бъде при тебе, в твоето стопанство. Всичко. От боекомплекта до индивидуалния пакет в джоба на шинела.
А ако нещо липсва или не достига, значи, лош стопанин си.
Отвъд Кричев, на втория километър, при разклона на пътя вдясно, им замигаха с фенерче. Сигурно не бяха първите, на които мигаха — така или иначе, чакат вече трети час!
„Ето го и моето стопанство“ — помисли Серпилин и при светлината на фенерчето, което продължаваше да гори в ръцете на регулировчика, видя слизащия от вилиса Захаров. Все пак посрещна го Захаров.
— Началник-щабът отиде следобед в щаба на фронта — каза Захаров, след като внимателно прегърна Серпилин, защото си спомняше за счупената ключица. — Началникът на оперативния отдел работи. А ние, членовете на Военния съвет, както смятат някои, винаги имаме свободно време — където искаме, там ходим!
— Стига си се клепал — каза Серпилин. — Знам колко свободно време имаш!
Дори при светлината на фенерчето Захаров изглеждаше уморен.
— Много ли сте заети?
— Право да си кажа, работа има, колкото щеш. Особено през последната седмица — обясни Захаров и кимна към застаналия наблизо подполковник. — Ето, за всеки случай взех със себе си Прокудин. Ако искаш, по пътя операторът ще ти докладва цялата обстановка, каквато беше в осемнадесет часа.
— Ще я видим там на картата, ще изтрая — каза Серпилин, като се ръкуваше с Прокудин.
Той се озърна — може да има още някой, с когото не се е ръкувал, и попита за своя заместник:
— Иван Василиевич не дойде ли?
— Искаше, но го накарах да остане, почти му заповядах — каза Захаров. — Нещо не е добре.
— Да не би да се е отворила пак раната? — с тревога попита Серпилин.
— Не, просто се разболя от ангина. Какъвто е, утре отново ще бъде на крак. Тръгваме ли?
— Тръгваме!
— А как?
— Както искаш.
— Тогава ще седна отзад при тебе.
— Само да не изхвръкнеш от задната седалка? Доколкото си спомням, пътят…
— Отдавна не си бил тук. Сега пътят ни е по-хубав от Варшавското шосе. Поработихме.
— Разрешавате ли да се преместя във вашата кола, другарю член на Военния съвет? — запита Евстигнеев.
— Върви. Сигурно там, в Москва, си се затъжил за фронта? Нищо, сега пък има да пътуваме!
Евстигнеев не отговори, замълча! Знаеше, че вече няма да пътуват заедно.
Захаров и Серпилин седнаха във вилиса и през първите няколко минути мълчаха — всеки свикваше с присъствието на другия. Напред се движеше колата със заместник-началника на оперативния отдел Прокудин.
— Пътят наистина не е лош — забеляза Серпилин.
— След седем километра ще свърнем по нашия, армейския. Това все още е фронтовият. Но и нашият май не е по-лош… Бойко отиде в щаба на фронта при началник-щаба. А утре сутринта викат и нас с тебе при новия командуващ фронта. Ще отидем да се представим.
Захаров, кой знае защо, се усмихна. Серпилин не разбра защо. Порази го новината, че е назначен нов командуващ фронта.
— А кого са назначили?
— Нима не знаеш, не ти ли казаха в Москва?
— Не знам.
— Генерал-полковник Батюк. Пристигна вчера и прие фронта.
— А къде е… — подзе Серпилин, като имаше предвид предишния командуващ фронта.
— Засега не знаем. А знаем само, че утре с тебе отиваме да се запознаем с новия командуващ — генерал-полковник Батюк. Какво ли не става на тоя свят!
„Ето, значи, къде изчезна изведнъж от санаториума! — помисли Серпилин. — И тъй, Батюк…“


Шестнадесета глава

Новият командуващ фронта генерал-полковник Батюк очакваше идването на Серпилин, когото не бе виждал откакто пое командуването на фронта.
Със Серпилин трябваше да дойде и членът на Военния съвет на армията Захаров. Него Батюк не бе виждал от Сталинград, сбогува се с него, когато го извикаха в Москва, без да му обясняват причините, и по-късно се помъчи да разбере дали тогава Захаров е знаел нещо, или наистина не е знаел. Искаше да провери дали не е сбъркал, като го е смятал за откровен човек. Оказа се, че не е сбъркал.
„Серпилин има късмет, че е с такъв член на Военния съвет!“ — помисли Батюк, като си спомни за първия член на Военния съвет на фронта Лвов, на когото току-що се бе обаждал по телефона.
Адютантът на Лвов отговори, че другарят Лвов си е легнал в шест часа сутринта и още спи. Дори не попита, както на негово място би направил всеки друг: не трябва ли да го събуди? Спи — и толкоз! Изглежда, смята, че не бива да го буди дори когато се обажда командуващият. След като не чу тоя привичен за ухото въпрос, Батюк сам каза: „Не го буди. Като стане, кажи му, че съм се обаждал.“ И постави слушалката.
Той изобщо нямаше намерение да буди Лвов. Напротив: като повика при себе си Серпилин и Захаров в девет сутринта, почти сигурно знаеше, че по това време Лвов ще спи. Но сметна за нужно да му се обади, за да може после да му каже: „Командуващият армията и членът на Военния съвет дойдоха да се представят, исках да ги приема заедно с вас, но ми дожаля да ви будя.“ С Лвов трябваше да си отваря очите. И сам се бе срещал с него преди войната, и от други хора бе чувал доста неща, та още като пътуваше насам, предварително бе решил: понеже за пръв път командува фронт, още от самото начало да не позволява на Лвов да му се качи на главата; ако веднага не го отучиш, ще се провалиш. От друга страна, разбира се, и Лвов не бива да има повод да те упреква, че не държиш сметка за него и така нататък. Лвов не е Захаров. Случвало се е със Захаров и тон да повишиш, и да му кажеш, и да чуеш излишни думи от него, но после все пак стигаш до нещо. И тогава — край! Захаров няма да докладва зад гърба ти колко си лош. А за тоя казват, че обича да пише. И защо да не пише? Гледай го кога си ляга! Цяла нощ може да си пише!
Батюк не бе разпитвал нито в Москва, нито тук защо е освободен неговият предшественик. Смяташе го за излишно. Щом са назначили тебе — работата ти е да приемеш стопанството и да воюваш. А защо са го снели — нека мисли оня, когото са снели. На времето, когато свалиха тебе, ти си блъскаше главата. Сега не е твой ред.
Така смяташе той. Но все пак в главата му се въртяха различни мисли: тях не можеш да спреш. Ясно беше, че предшественикът му не е свален за грешки по оперативните въпроси. Предложеният от него план за операцията е утвърден от Ставката без особени изменения и продължава да се смята за правилен. Вече след като пристигна тук, Батюк почувствува, че дошлият заедно е него представител на Генералния щаб не само не очаква да бъдат направени промени в плана, а макар и деликатно, му дава да разбере, че най-добре ще е, ако новият командуващ фронта не предлага на Ставката нищо ново.
Не, предшественикът му не е пострадал заради оперативни грешки. Смята се, че е освободен по болест, но когато сдаваше фронта, не изглеждаше болен. Запознаваше те с обстановката, без да бърза, спокойно. Заминавайки, дори не трепна, прояви твърдост.
Батюк си мислеше с уважение за тая твърдост, макар че сам би постъпил другояче: щом е освободен по болест, щеше да отиде в болницата — и толкоз! Нека здравите запознават с работата оня, който ще дойде!
Той дори не си спомняше друг такъв случай, както с предшественика му. И ако Лвов няма пръст в тая работа, тогава изобщо е трудно да се разбере нещо.
Но колкото и да се впускаше в догадки за своя предшественик и за Лвов, това не беше най-важното в мислите на Батюк. По-силна от всичко беше непосредствената радост от назначаването му. То можеше да се обясни само с едно: че другарят Сталин е оценил действията му на юг и е променил предишното си несправедливо отношение. И най-важното в мислите на Батюк през първите два дена, прекарани в новата за него роля на командуващ фронт, беше онова предстоящо, за което отсега нататък той носи тук главната отговорност.
В мащабите на цялата операция, с чийто замисъл сега той бе запознат, на неговия фронт се падаше второстепенна роля и за изпълняването й съответно се отпускаха по-скромни сили, отколкото на съседите, но все пак навикът на командуващ армия е тъкмо навик да командуваш армия, а фронтът си е фронт! Какъвто и да е опитът ти от войната, колкото и да си мислил досега, че можеш да командуваш и фронт, все пак веднъж назначен, не си в състояние за един ден да усвоиш всичко! Ръцете ти станаха много по-дълги и трябва да свикнеш да ги движиш? А плановете за предстоящите действия са утвърдени преди тебе. И може би чуждата глава не е била по-лоша от твоята, но все пак трудно е да вникнеш в готовата чужда мисъл. Намекват ти, че е късно да се променят нещата! А ти се иска да промениш едно-друго.
Завчера, след докладите на началник-щаба и началниците на отделните родове войски, Батюк се усъмни: защо участъкът за пробив е избран на десния фланг, където още преди Днепър трябва да се форсират три реки, а не на левия, където все пак има една река по-малко — още през зимата сме я преминали и държим плацдарм на отсрещния бряг.
Щом зададе тоя въпрос, веднага на няколко гласа започнаха да го убеждават, че нищо не трябва да се променя, че тук наистина има една река повече, но затова пък нашият бряг е господствуващ — и местността се наблюдава, и артилерията по-лесно ще сломи противниковата отбрана — с една дума, избрали са за пробив такъв добър участък, какъвто няма и не може да има! А представителят на Генералния щаб напомни, че всичко това вече е утвърдено. Макар и самият Батюк да знаеше, че сега всяко принципиално изменение ще трябва отново да се внася в Ставката.
Предната сутрин, като отложи срещата си със Серпилин и Захаров с един ден, Батюк отиде в левофланговата армия: искаше да види със собствените си очи плацдарма, който го бе заинтересувал. Ако наистина е неудобен, да го изхвърли от главата си! А ако са сгрешили, докато не е късно, да докладва в Ставката за необходимите изменения.
На Батюк му се искаше с пристигането му на фронта в плана за предстоящата операция да бъдат внесени подобрения. Ала вчера, като се прехвърли на оня плацдарм и провери всичко на място, реши: няма смисъл да упорствува повече — господствуващите над самия плацдарм височини бяха в ръцете на противника; местността не обещаваше нищо добро.
Батюк беше доволен, че отиде там вчера и сложи край на съмненията си. А и за Серпилин е по-добре: той бе получил още един ден, за да се запознае с обстановката, и сега с него може да се разговаря окончателно — пробивът, както е решено, ще бъде в полосата на неговата армия.
Наистина вчера Лвов му развали настроението. В двадесет и три часа Батюк подписа след началник-щаба обобщеното донесение до Генералния щаб и то отиде за подпис при Лвов. Офицерът, който отиде при Лвов, се върна и без да каже нито дума, остави донесението на масата пред командуващия. Батюк погледна най-напред офицера, после донесението и дълго мълча. Донесението бе подписано от Лвов. Но освен подписа в текста имаше поправки и задраскани места с червен молив. Или Лвов се бе поставил така от по-рано, или искаше да приучи на това него, Батюк, или изобщо не можеше да се разбере какво мисли: как така — да задрасква текста на донесението след подписа на командуващия? Ако не си съгласен с нещо, ела или се обади по телефона, докажи, че трябва да се направят поправки, най-после откажи да се подпишеш, пиши, че си на особено мнение, щом искаш да се инатиш… Но да драскаш донесението с червен молив — след командуващия? Къде и кога е виждано такова нещо?…
Батюк почервеня, но се сдържа и само каза:
— Остави ме сам.
И когато офицерът излезе, още веднъж погледна поправките на Лвов. В тях нямаше нищо особено — не бе харесал изложението, на две места го бе поправил, а освен това бе зачеркнал втората половина на един пасаж: беше сметнал, че е излишна. Изобщо беше го редактирал с червения си молив.
Как да постъпи? Като помисли няколко минути, Батюк заповяда да изпратят донесението в такъв вид, позвъни на Лвов и го помоли да дойде, когато се освободи.
Лвов се освободи чак след един час. Разговорът беше къс. Лвов каза, че не вижда повод за спорове. Ако по принцип не е бил съгласен, щял е да го върне без подпис и да каже защо. Но не е сметнал за нужно да се обясняват по повод на тия три фрази, едната от които е излишна, а другите две не са достатъчно добре формулирани: икономисвал е своето и чуждото време. Оправил ги е и се е подписал.
Батюк му отговори, че няма намерение да се мери по грамотност с Лвов, ако въпросът е да се пишат статии, но щом става дума за оперативни документи, знае, научил се е как да ги пише. И е свикнал след подписа на командуващия никой да не поправя в тях нито една дума без съгласието на командуващия. Така е прието по всички фронтове. И техният фронт няма да прави изключение. Нека другарят генерал-лейтенант Лвов помни това занапред.
Лвов стана и излезе. Но Батюк нито тогава, нито сега не съжаляваше за думите си. Рано или късно щяха да влязат в конфликт заради тоя червен молив, и по-добре е рано…
Още първия ден, когато Батюк чу по телефона от Бойко, че Серпилин е вече на път, радостно каза на Лвов: „Сега всички командуващи армии са по местата си.“ Но Лвов се намръщи, сякаш в супата му бе влязла муха, и процеди: „Ако се връща напълно здрав, добре, но ако не се е излекувал съвсем…“
— Дори да не е съвсем, пак се радвам, че идва — каза Батюк. — Като дойде, ще се доизлекува на чист въздух.
И като забеляза как Лвов отново се намръщи, попита:
— С какво не ви харесва той?
— С нищо. Просто искам да видя на тая длъжност напълно здрав човек.
— Преди пет дена се видяхме в Архангелское. Още тогава беше почти здрав, ако не го гледаш оттук, а отблизо. — Батюк подразни Лвов, като очакваше, че той ще започне да спори.
Но Лвов не започна. Не смяташе за възможно да изостря тая тема, след като Сталин бе взел под внимание първата точка от писмото — за командуващия фронта — но не бе подкрепил втората — за Серпилин — и недоволен му бе казал по високочестотната уредба:
— Не се ли претоварвате много, другарю Лвов? Всички при вас са болни: и единият болен, и другият болен. Само вие сте здрав. Помислете за собственото си здраве. И не ни учете на бдителност. Ако стане нужда, лекарите ще ни кажат кое, как и на чие здраве се е отразило. Не пишете повече за това. Омръзна ми.
Батюк не знаеше тия подробности и с учудване чу как в отговор на думите му за здравето на Серпилин Лвов каза: „Толкова по-добре“ — макар че лицето му и в тоя миг изглеждаше така, сякаш мислеше: „Толкова по-зле…“
— Какво има, Барабанов? — попита Батюк адютанта, който с появяването си прекъсна мислите му за Лвов.
— Другарю командуващ, шофьорът иска разрешение да смени двете полуоси. Докарали са нови. Ще ходите ли някъде до един час?
— Нека ги смени. Няма да ходя. — Батюк погледна Барабанов. — След малко ще дойде генерал-лейтенант Серпилин. Твоят приятел. В Архангелское си спомняхме за тебе.
— Вече ми казахте — мрачно рече Барабанов.
— А сега пак си спомних как той пострада тогава, заради твоята глупост. Забави се, за да превземе вашето идиотско възвишение, и не завари жена си жива.
— Защо ми припомняте това, другарю командуващ? — все така мрачно попита Барабанов.
— За да не помниш лошото. Не само ти си патил заради него, а и той заради тебе. Нали те знам какъв си злопаметен, дявол да те вземе!
— Злопаметен съм, когато не съм виновен — каза Барабанов. — За колко души да поръчам обед?
— За николко. — Батюк погледна часовника си. — Като свърша с тях, ще поработя с началник-щаба, а после ще видя кога ще обядвам… Върви да ги посрещнеш — добави той, като чу гласове през отворения прозорец.
Барабанов изскочи през вратата, а Батюк стана от масата, бързо закрачи напред-назад из стаята и размърда рамене, като с удоволствие си мислеше, че все още е силен, здрав и неуморим. Срещата със старите бойни другари в новата за него и за тях роля го радваше.
Посрещайки влезлите, Батюк стисна първо ръката на Серпилин — пръв влезе той — а Захаров прегърна с думите:
— С твоя командуващ преди пет дена пихме кефир, а с тебе, така или иначе, не сме се виждали почти половин година.
После се обърна към Серпилин и го разгледа от главата до петите.
— Съвсем добре изглеждаш!
— Не само изглеждам, но и се чувствувам добре, другарю командващ.
— Тъкмо това ни е нужно! Че тук един другар се страхуваше да не те изпишат болен. А ти гледай какъв си! По-здрав, отколкото беше. Да не си се оженил през това време?
— Още не съм.
— Обаждах се на Лвов — обърна се Батюк към Захаров, — исках да ви приема заедно с него. Но за съжаление спи. Късно си ляга. А твоят как е — кимна Батюк към Захаров, като сега вече питаше Серпилин, — сутрин до късно ли спи?
— За друго да, но за това не могат да ме обвинят — усмихна се Захаров.
— Значи, не си се разхайтил след мене — каза Батюк. — По-лошо от това няма: единият вече е станал, а другият още върти телефоните. Никога заедно!
Той махна с ръка, като сложи край на тая тема, и покани Серпилин и Захаров на работната си маса.
— Докладвайте решението си. Как мислите да нанесете удара? Да започнем с това.
Серпилин разгъна своята карта върху оная, която лежеше на масата, и започна да докладва предварителното решение, над което бе работил щабът на армията. В общи линии то бе останало така, както го бе подготвил Бойко преди завръщането на Серпилин.
Когато Серпилин свърши, Батюк зададе няколко въпроса за подробностите и попита:
— Как оценявате участъка, който ви е определен за пробив? Действително ли е най-добър в цялата полоса на фронта?
— Не се наемам да отговоря за цялата полоса на фронта — каза Серпилин. — Смятаме, че в полосата на нашата армия е избран правилно. Но имаме допълнително предложение. Ще разрешите ли да доложа?
Това допълнително предложение бе възникнало у Серпилин вчера, когато оглеждаше участъка за пробив на крайния си десен фланг, при стика със съседната армия. Идеята беше проста, но самата армия не можеше да я осъществи, можеше единствено фронтът. Целият участък на бъдещия пробив с ширина дванадесет километра обхващаше десния фланг на армията на Серпилин и свършваше на север, точно до разграничителната линия със съседната армия, която в бъдещата операция щеше да играе спомагателна роля.
Тя трябваше отначало да се отбранява на широк фронт, а после, когато противникът започне да отстъпва под нашите удари, да го преследва.
Отвъд разграничителната линия, пред съседа, в дълбочина на германското разположение имаше верига от малки височинки, според Серпилин много неудобни за нас. Ако всичко остане непроменено, веднага след пробива десният фланг на армията ще трябва или да настъпва няколко километра под фланговия огън на германците от тия височинки, или в движение да се разгръща и да ги превзема, забавяйки темпото.
Предложението на Серпилин беше разграничителната линия със съседа да се измести още два километра на север, тъй че десният фланг на пробива още от самото начало да обхваща тия височинки, да не ги оставя отвън, а да ги загребва вътре.
Предния ден Серпилин бе обсъдил всичко това заедно с Бойко и артилеристите, бе го планирал на чернова, тая сутрин запозна Захаров с работата и като идваше насам, помнейки характера на Батюк, смяташе: колкото по-рано докладваме, толкова по-добре, нека командуващият фронта от самото начало се почувствува приобщен към тая идея.
Батюк го изслуша внимателно, не го прекъсваше с въпроси, както обичаше да прави по-рано. После мълчаливо постоя вече не над картата на Серпилин, а над своята, на която бе нанесен предният край на съседната армия, и бързо оцени изгодите, които обещаваше всичко. Схвана същността на работата по-бързо, отколкото едно време. Това направи впечатление на Серпилин.
— Изкушението е голямо — каза Батюк, като се откъсна от картата. — Поработете днес над тоя вариант, а утре аз ще видя на местността и ще реша. Ще изслушам и съображенията на съседа вдясно. Така или иначе, искаш да нахлуеш в неговата полоса, да му отнемеш два километра. Ами ако изведнъж заяви: „Пратете ми поне част от силите, които придавате на Серпилин, и аз сам ще нанеса удар вдясно от тия височини.“ Тогава какво? — Батюк се усмихна. — Разбира се, с такова нещо няма да се съгласим, няма да се бием с отворени юмруци, но трябва да чуем съображенията на съседа. И той не воюва от вчера.
— Ако разрешите, преди да започна работа, сам ще отскоча до него — предложи Серпилин. — Ще споделя това, което ви докладвах, ще огледаме заедно участъка. Нали досега наблюденията са само мои — от моите наблюдателни пунктове, без разрешение не съм влизал в чуждата полоса.
— Това може — каза Батюк и се замисли за минута.
Предложението на Серпилин му се струваше толкова разумно, че като гледаше картата, се чудеше как не е възникнало по-рано. За тебе е друго — току-що си дошъл, не можеш изведнъж да се ориентираш във всичко. А как не е хрумнало на предшественика му? Все пак мислил е от края на април! Правилно е избрал направлението на удара, а разграничителната линия между двете армии му е попречила да го измести малко вдясно, както подсказваше местността. Понякога все още мислим за тия разграничителни линии като за нещо неизменно. А трябва да я изместиш — и готово.
Мисълта, че ще внесе във фронтовото си решение тая корекция, от една страна, значителна, а, от друга, все пак не с такива мащаби, че всичко отново да се утвърждава в Ставката, подобри настроението на Батюк.
— Други предложения във връзка с това имаш ли? — попита той Серпилин.
— Нямам.
— Добре — каза Батюк, — а аз рекох, че щом ти даваме още два километра вдясно, ще поискаш да ти ги вземем отляво. Имай пред вид; за сметка на съседа вдясно не разширявам, а за сметка на съседа вляво няма да скъсявам полосата на армията. Цялата добавка е за твоя сметка.
— За такова нещо не молим, Иван Капитонович — каза Захаров. — И при новите два километра пак си оставаме богати.
— Да, сега може да се воюва — каза Батюк. — И наистина ще сте богати, не може и сравнение да става с онова, което имахме някога с вас. — Той се усмихна. — Още повече, щом нанасяте главния удар, ограбваме във ваша полза и десния, и левия съсед. Левият — криво-ляво, десния — съвсем. Вече ми се оплака!
Батюк вдигна телефонната слушалка и нареди да го свържат с командуващия армия, при когото искаше да отиде Серпилин.
— Сам ще му кажа, че отиваш.
И по думите, и по лицето му Серпилин разбра, че Батюк твърдо е решил да приеме предложението им. А щом е тъй, иска от самото начало да вземе всичко в свои ръце. Затова сам се и обажда.
— Здравей, Николай Семьонович — каза Батюк, когато го свързаха. — Сега ще изпратя при тебе съседа ти отляво да сподели съображенията си и да изслуша твоите… Къде?… А ти сега къде си?… А!… — Батюк метна поглед към картата. — Тогава ще тръгне право натам. Чакай го… Кога ли? — Батюк погледна часовника си. — Сега е девет и четиридесет и пет. До единадесет и тридесет ще стигне… Имаш ли нещо да ми казваш? След като се срещнете, обади ми се. Всичко хубаво…
Като слушаше това, Серпилин вътрешно се усмихна.
„Сам реши всичко — и къде ще отида, и кога ще тръгна, и за колко ще стигна. Дори не помисли да ме попита, макар че съм командуващ армия. Войната го е направила по-умен, но не е променила характера му.“
— Той е точно там, където ти трябва — в левофланговата дивизия, триста и пета, командният й пункт е в горичката южно от Дятково. — Батюк постави слушалката. — Не ви каня на обед. Рано е — и вие нямате време за губене, а аз имам работа. Утре ще обядваме у вас в корпуса или в дивизията, ако ни нахраните. Ще дойда още сутринта, към девет.
— Разрешете… — Серпилин се надигна, като помисли, че разговорът е свършил и трябва да се разделят.
Но Батюк го спря.
— Чакай. Точно в десет трябва да отида при началник-щаба да работим; имаме още дванадесет минути да поприказваме на свободни теми.
„Виж ти — помисли Серпилин. — По-рано нямаше такъв навик. В интерес или във вреда на работата смяташе, че всички трябва да идват и да мъкнат всичко при него, щом той е първият. Това е ново!“
— Вчера бях при съседа ви отляво, трих му сол на главата — каза Батюк. — А знаете ли защо? Минах по тиловите му служби — навсякъде блестят медали! Колкото по-далече от войната, толкова повече! А когато строих хората в два от полковете му, гледам, в целия строй нито войниците, нито сержантите имат награди. На двадесет души — една! Поразпитах ги: оказа се, повече от половината отдавна воюват! А известно е защо нямат награди: на повечето са им попречили болниците! Наградата не може да настигне в болницата дори всеки офицер, какво остава за войниците! Но… — Батюк изведнъж, може би незабелязано и за самия себе си, така повиши глас на това „но“, че Серпилин разбра как вчера е нахокал съседа отляво. — Но нали тук време е имало! Втори месец вече стоим тук? Себе си май не са забравили, изписали са цели планини със заповеди за награждаване! А войникът мълчи, не може да закрие слънцето! Къде ще си спомниш за неговата награда! — Батюк погледна Серпилин и все още под влияние на вчерашната възбуда каза високо, заплашително: — Утре ще мина по твоите полкове… Внимавай! Ако и при тебе е същото — пред всички ще те посрамя!
— Може и при нас да има пропуски — спокойно каза Серпилин, като си помисли, че има, сигурно има. — Ще ги поправяме.
Батюк сърдито го погледна, но си спомни, че Серпилин току-що се е върнал в армията.
— Твоята е друга. Ти сам идваш от болницата — миролюбиво каза Батюк, вместо да повиши глас, както се канеше. — Но ти си бил през цялото време — обърна се той към Захаров, — ти ще отговаряш. Ако картината е както у съседа, ще ядеш калай! И внимавай: след моето предупреждение недей да ми замазваш очите — които са с медали, в първата редица! Няма да ме излъжеш!
— Не сте прав, Иван Капитонович — каза Захаров.
— Не знам дали съм прав, или не съм, но те предупреждавам.
— А аз ви казвам, че не сте прав, Иван Капитонович — повтори Захаров, като в границите на допустимото, но все пак достатъчно забележимо за Батюк повиши глас.
— Ти сега по-малко приказвай, повече слушай — каза Батюк.
Може би съвсем неволно се бе изпуснал да каже „сега“. Просто си е спомнил как по-рано, в армията, по време на споровете им Захаров неведнъж бе настоявал, държал на своето. Думата „сега“ значеше, че сега това не може да става, защото сега положението им е съвсем различно от по-раншното. И все пак не трябваше да казва тая дума! Батюк почувствува това по настъпилото в стаята мълчание и по лицето на Серпилин. Разбира се, той можеше и да скрие неодобрението си. Но не го скри, не пожела.
— Ама и тебе си те бива — обърна се Батюк към Серпилин, като заприказва за нещо, за което не смяташе да приказва днес, само за да сложи край по някакъв начин на това мълчание. — Преглеждах списъка на ръководните кадри и току гледам кого си избрал за заместник! Генерал Кузмич! Хубав заместник си намерил, не си могъл да си избереш някой по-млад и по-грамотен. Да не мислиш, че щом за него не може да се намери място на фронта, трябва да го вземеш при себе си?
— Нищо, той няма да ни пречи — каза Серпилин.
— Щом заради възрастта му го направиха генерал-лейтенант, да бяха го пратили да командува суворовско училище! Работа тъкмо за него. И останките от здравето си щеше да запази там! А той отново се е домъкнал на фронта — и то за беля пак при мене.
— На практика си е при мене — не се сдържа Серпилин.
— Той е при тебе, а ти си при мене.
Серпилин искаше да каже, че независимо от различните им мнения за Кузмич, все пак заместник-командуващият не играе особена роля в армията, но навреме си спомни, че съвсем доскоро самият Батюк заемаше такава длъжност, само че във фронтови мащаб, и, току-виж, приел това като намек по свой адрес.
— Как е със здравето? Държи ли се поне на краката си? — попита Батюк, като омекна от мълчанието на Серпилин, защото при неговия характер мълчанието най-често можеше да се приеме като знак на съгласие.
— Чувствува се добре — каза Серпилин. — Освен другите задължения възложихме му да наблюдава оперативната маскировка. Самият той лети, гледа отгоре как виждат всичко германците, забелязва ли се нещо при нас, някакви нарушения. Вече има дванадесет летателни часа. Вчера беше на доклад.
— Само това му липсваше — и да лети! Кажи му утре да не се крие, искам да го видя в натура, как изглежда сега. — Батюк стана.
Ако можеше да надвие своя характер, сега сигурно би казал на Захаров: „Не се обиждай, Константин Прокофиевич, не бях прав одеве…“ Но той не можеше да надвие характера си и затова на сбогуване само стисна малко по-силно ръката на Захаров, а на Серпилин, каза:
— Мисля, че след като се обадих на съседа ти, той няма да възразява…
Беше време и Батюк да тръгва. За да пресече улицата, която отделяше неговата къща от къщата на началник-щаба, той можеше да излезе веднага заедно със Серпилин и Захаров, ала остана още малко; не искаше да изглежда така, сякаш е излязъл да изпрати подчинените си. Изобщо Батюк не беше особено голям привърженик на чинопочитанието, но след като пое командуването на фронта, непрекъснато помнеше новото си положение.
Той се позабави малко и сякаш нарочно телефонът върху масата иззвъня.
— Първи слуша. — Батюк вдигна слушалката.
— Здравейте, обажда се Лвов. Търсили сте ме?
— Да. Серпилин дойде да се представи. Исках да го приема заедно с вас…
— Къде е той? При вас ли е?
— Вече си тръгна. — Батюк беше доволен, че Лвов му се обади сам, преглътнал е вчерашното.
— Имате ли да ми казвате нещо друго? — попита Лвов.
— Засега не.
— Аз съм си в къщи. — Лвов пръв постави слушалката.
„Все пак малко спи — помисли Батюк за Лвов, — легнал си е в шест, сега е едва десет…“
Батюк сложи фуражката, вече бе съвсем готов да излезе, но телефонът отново иззвъня. Тоя път се обаждаше началник-щабът на фронта.
— Иван Капитонович, десет и пет е. Какво ще заповядате? Може би аз да дойда при вас?
— Сам идвам. — Батюк постави слушалката.
„Десет и пет е! Още един мъж с характер, напомня ми да не закъснявам. Всички наоколо са с характери…“
Той помисли за Серпилин, че и неговият характер не е от лесните, но поне вече му е известен. Знаеш какво можеш и какво не можеш да очакваш от него. Можеш да очакваш стремеж да наложи своето мнение, но не можеш да очакваш лъжа. И хубаво е, че в направлението на главния удар имаш човек, чийто характер ти е толкова добре известен.
Батюк се радваше, че утре ще посети своята бивша армия. Радваше го, че тъкмо тя щеше да нанесе главния удар в това първо настъпление, което той организираше като командуващ фронт. Батюк я бе формирал, беше започнал с нея в най-трудното време и във всичко, което ще извърши сега тя, има частичка и от неговите заслуги, не само сегашните, но и миналите: те също не могат да се изличат от историята.


— Какво ще правим? — обърна се Серпилин към Захаров, когато излязоха от Батюк и тръгнаха по улицата към очакващите ги зад ъгъла коли. — Ако отидем направо в Дятково — Серпилин отвори планшета и погледна картата, — пътят ни е най-много петдесет минути, с толеранс — един час. А имаме на разположение час и половина. Да тръгнем, да изберем по пътя някое местенце, да седнем под боровете и да обсъдим едно-друго. Има какво.
— Съгласен съм — каза Захаров. — Но няма да дойда с тебе при съседа. Защо да се въртя около вас? Ще използувам времето, за да прескоча до началника на Политуправлението на фронта, това наистина ми е нужно. До разклона ще вървим заедно, ще постоим там, а после ти надясно, аз наляво. Съгласен ли си?
— Хайде сега в моята — каза Серпилин, когато се приближиха до спрелите в сянката на къщите вилиси, насам бяха пътували във вилиса на Захаров.
Захаров седна отзад и вилисът потегли. Другият ги следваше.
Докато пътуваха, приказваха за това, за което смятаха, че е възможно да приказват пред Гудков — шофьора на Серпилин. Пред него можеше да се говори на всички теми освен на ония, за които не биваше пред никого.
— Забравих, исках да те питам още докато идвахме насам: защо тръгна без адютанта? Освободи ли го вече? — попита Захаров за Евстигнеев.
— Разделихме се тая сутрин. Отиде в сто и единадесета дивизия. Вместо него взимам Синцов.
— Това е добре — каза Захаров, — стига да не те смущава ръката му.
— Не ме смущава. Не го взимам за носач. Впрочем оказва се, че с тая ръка той може да кара дори кола.
— Евстигнеев тежко ли го изживява?
— Аз го изживявам вместо него. Я си представи, че го убият! Снаха ми за втори път вдовица, внучката ми за втори път сираче… Но какво да се прави?
— Дано има късмет — каза Захаров. — Трябва да се надяваме, че загубите няма да са като по-рано. И сутринта, като идвахме насам, и сега по обратния път нито веднъж още не сме погледнали към небето. А помниш ли как беше? Колко пъти през това време щяхме да скачаме от колите…
Отдясно към пътя се спускаше борова горичка; отпред се виждаше разклонът, при който трябваше да се разделят.
— Завийте настрана, Гудков! — заповяда Серпилин. — Тук е сухо.
Колата свърна встрани от пътя и спря. Серпилин и Захаров тръгнаха към горичката.
— Другарю командуващ, да ви дам ли платнищата? — извика подире им Гудков.
Серпилин се озърна:
— Страх ме е: ще легна и ще заспя. Не съм си отспал днес… Добре, дайте ги.
Гудков им донесе две платнища и ги постла под една ела. Серпилин се излегна, като се опря на лакътя си, а Захаров не последва примера му, седна на един посивял от дъждовете, стар, но още здрав пън, усмихна се и се престори, че е хванал и измъква от водата риба. Направи го толкова естествено, че Серпилин също се усмихна.
— Вече не помня кога за последен път съм ловил риба — каза Захаров. — Ето какво прави войната с хората. Върна ни направо в каменния век — бием рибата с гранати, както пещерните хора — с камъни.
Той с удоволствие заприказва на отвлечена тема, защото се досещаше какво ще го пита сега Серпилин и не му беше приятно.
— Когато получих писмото ти в Архангелское — каза Серпилин, — помислих: обстановката налага колкото може по-скоро да се върна. А сега виждам, че не само обстановката го е налагала — струпали са се облаци над главата ми, а може би още стоят.
— Какво приказваш, какви облаци?
Серпилин погледна Захаров и беше сигурен, че той хитрува, макар и с добри намерения. Понякога е и такъв.
— Въпреки че не е от приказливите, вчера Григорий Герасимович Бойко все пак намери за нужно да ми каже, че преди десет дена Лвов го е повикал и цял час го е разпитвал какъв съм и в какво състояние са здравето и духът ми.
— Какво, като го е попитал. Такава му е работата — да познава кадрите. Аз например нямаше да отдам голямо значение на това.
— Ти нямаше, а Бойко му е отдал и е постъпил правилно. И намери за нужно да ми каже, пак постъпи правилно. А днес се разбра, че както изглежда, командуващият фронта, е обяснявал все на същия тоя Лвов, че още съм способен да командувам армията, не съм се запътил за оня свят. Сега и твоето писмо разбирам другояче. Не си могъл да го напишеш в писмото, съгласен съм. Но защо, като пристигнах, не ми каза всичко, което знаеш?
„Ех, Фьодор Фьодорович, твърде много искаш от мене! — помисли Захаров, като гледаше Серпилин и си спомняше разговора с Лвов. — Твърде много неща трябва да ти кажа, ако започна всичко подред. А твоята работа е да се готвиш за настъплението, след две-три седмици ще поведеш сто хиляди души в боя. Не му е времето сега да се отвличаме от всичко това и да се занимаваме със спомени за другаря Лвов и за облаците над главата ти.“
Помисли така, но гласно само попита:
— Вярваш ли ми?
— Извинявай, но въпросът е глупав.
— Извинен си. Но щом е глупав, ще ти кажа с две думи: и да е имало облаци над главата ти, вече ги няма. А целият ни живот е там. — Той махна с ръка към предната линия. — И не виждам нищо хубаво, дето Бойко дори от най-добри подбуди е споделил с тебе тая мръсотия. По-добре да беше споделил всичко с мене. По-далече нямаше да отиде.
— Защо да играем на криеница?
— Когато трябва да се върши работа, аз не играя на криеница — каза Захаров. — Когато нещо е свършило, не се връщам към него. И ако някой не ме обича, но въпреки цялото си желание нищо не може да ми стори, това ме развеселява! Искам и с тебе да е така!
— Добре. Като свършим операцията и останем живи, пак ще поприказваме.
— А още по-добре след Берлин — усмихна се Захаров.
Серпилин нищо не отговори, стана от платнището и се ослуша в тишината; някъде далече-далече пълзеше танк или гъсеничен трактор.
— Все пак лятото настъпи в пълния смисъл на думата — каза Серпилин и като имаше пред вид войната, добави: — Смятай, четвъртото е вече…
Гудков се приближи, взе платнищата и ги понесе към колата.
— Как ти се стори Батюк? — попита Захаров.
Серпилин не отговори веднага, спомни си не само днешния разговор с Батюк, а и оня, първия, в Архангелское, който го бе накарал да почувствува в Батюк нещо ново, непознато по-рано, появило се по време на войната и заедно с войната.
— Мисля, че сега му е трудно. Но се стреми да бъде на висотата на новото си положение.
— Все пак невъздържан човек е — каза Захаров. — Страх ме е да не се провали, ако нещата не тръгнат добре.
— Ще поживеем, ще видим. Още повече, че и от нас зависи как ще тръгне всичко.
Серпилин замина пръв, а Захаров стоя още около минута при своя вилис, без да се качва в него, и продължаваше да гледа след Серпилин.
„Сега мисълта за Лвов просто не му излиза от главата! Ядоса се, че не съм го посветил във всички подробности. А защо да го посвещавам? Виж, стария си приятел, началника на Политуправлението на фронта, трябва да посветя в своя разговор с Лвов! И сам да разбера: какво мога да очаквам занапред, щом съм приел огъня върху себе си… Няма ли твърде високо мнение за собствената си личност другарят Лвов? Сигурно смята, че след като вече не той е главен там, в Москва, в Политуправлението на Реввоенсъвета, всички политически работници в цялата армия вече не са същите! Без него всички са започнали да работят по-лошо! Всичко сега не е така, както е било при него!“
Може би мисълта му не беше съвсем справедлива по отношение на Лвов, но Захаров беше твърде засегнат от него. Не само от недоверието към себе си, но и от недоверието към Серпилин, към човека, за когото той, старият армейски политработник, лично отговаряше и бе готов да отговаря до края на войната! Захаров възприемаше обидата на Серпилин като част от личната си обида; но в негодуванието му срещу Лвов имаше още нещо, извънредно важно, по-дълбоко от личната обида: Лвов бе замислил всичко това съвсем не навреме и не на място! Не за това мислят, не това очакват, не това искат хората сега, когато се готвят за настъпление. Не то ги занимава. Не за него умират и не за него остават да живеят!
„И ние двамата също!“ — помисли Захаров за себе си и за Серпилин.
Толкова го доядя, че дори се поколеба дали сега да отиде при началника на Политуправлението на фронта да приказва за всичко това, или да остави за друг път, да се върне право в армията, където и без Лвов има сума ти работа.
Но надви себе си, реши, че все пак трябва да отиде и да разкаже, и седна във вилиса. Колата направи завой, като се пързаляше по склона и набиваше в земята младата трева.
„Влажно е още по това време на годината. Добре ще е, ако до началото на настъплението изсъхне както трябва“ — помисли Захаров, гледайки следите от колелата.


Захаров беше прав. Загрижеността на Лвов за здравословното състояние на Серпилин наистина не излизаше от главата на командуващия армията. И все пак до късно вечерта той изобщо нямаше време да мисли за това.
Срещата със съседа заедно с пътя натам и обратно му отне почти пет часа. Отначало съседът се пошегува с известна доза горчивина, нарече го „агресор“. „Най-напред ми заграбиха цял корпус, за да го дадат на тебе, а сега предявяваш и териториални претенции!“ Но после се съгласи, че изместването на разграничителната линия между армиите им е целесъобразно, и обеща да докладва в такъв дух на командуващия фронта.
Серпилин се върна по средата на деня и веднага се залови на работа заедно с Бойко, като мимоходом извикваше всички, които му бяха нужни, а те не бяха малко. Щом полосата за настъпление на армията се разширява два километра надясно, това засяга почти всички. Но особено много поправки се внасяха в артилерийското и инженерното обезпечаване на операцията. Планираха се и нови сектори за огън, и нови колонни пътища за движение на войските, и нови переправи. Както й всички работещи с него, Серпилин искаше утре при посещението на командуващия фронта да покаже колко далече е отишла работата им. Да го убеди, че макар и да поглъщат много труд, тия корекции няма да забавят подготовката и няма да се отразят върху сроковете за готовност на армията за настъпление.
Още вчера, споделяйки хрумналото му предложение, Серпилин почувствува, че за Бойко то не бе толкова изненадващо. А днес, докато цял ден и цяла вечер работиха заедно, окончателно се убеди, че началник-щабът и по-рано е мислил за това — различните му предложения имаха твърде завършен вид. Бойко беше умен човек, но колкото и да си умен, едно са мислите, които току-що са ти дошли в главата, а съвсем друго — ония, които отдавна се въртят в нея.
— Слушай, Григорий Герасимович — каза Серпилин, когато свършиха работа, освободиха всички и останаха сами. — Струва ми се, че вчера нищо ново не съм измислил. Ти и преди мене си имал тоя план в главата си?
— Така е.
— А защо не си докладвал?
— Мислех да докладвам, след като видите целия преден край със собствените си очи. А вие се върнахте и сам започнахте с това.
— Да допуснем, че е тъй. А защо все пак не каза, че идеята ми не е нова за тебе? Страхувал си се да не ме настъпиш по мазола? Напразно! Вече втора година се познаваме.
— Въпросът е да се роди идеята. А в чия глава е назряла, не е толкова важно. — В думите на Бойко се долавяше оная скромност, надвиваща гордостта, без която няма истински щабен работник.
Сам изпълнявал ролята на началник-щаб, Серпилин знаеше: на фронта в крайна сметка всички идеи се подвеждат под един знаменател: „Командуващият реши…“, „Според замисъла на командуващия…“ А колко и чии мисли и усилия са вложени в тоя замисъл — върви после се оправяй. Всеки път е различно! И сами не винаги помним това. Дори в заповедите на Върховното главно командуване съвсем отскоро започнаха да споменават началник-щабовете след командуващите. А дотогава сякаш не съществуваха…
Разговорът с Бойко завърши тъкмо с тия негови думи — „не е толкова важно“. Без да добави нищо повече, той се сбогува и си отиде.
А Серпилин взе със себе си полковник Гушчин — армейски разузнавач — и късно вечерта замина за шестдесет и втори корпус, в чиято полоса, в участъка на бъдещия пробив, вече имаше добре оборудван армейски наблюдателен пункт. Намерението му беше да се върне преди идването на Батюк, да пренощува близо до предната линия, в полка, и на разсъмване да понаблюдава още веднъж как изглежда всичко там, на предния край — и в пет сутринта, и в шест, и в седем. Да понаблюдава и помисли. А между другото и да поприказва. Когато пристигаш без свита, тия разговори дават повече, уясняваш си по-добре не само истинското настроение на войниците, но и личното им мнение за противника, създало се на триста метра, на разстояние човешки глас от него.
Серпилин пътуваше и разговорът с Бойко не излизаше от главата му. Защо Бойко, у когото се бе породила същата идея, не я е предложил на фронта по-рано, докато изпълняваше твоите задължения?
Най-простият отговор бе — не е искал да рискува, могли са да му натрият носа!
Но след като го познава, човек би могъл да допусне друго: страхувал се е да рискува не заради себе си, а заради идеята. Ако нещо е отхвърлено веднъж, иди че го прокарвай втори път! Може и да е искал да прокара идеята като лично своя, но се е въздържал, запазил я е, за да я осъществят с общи усилия.
Като приближи в тъмното ръка към очите си, Серпилин погледна подарения му от Баранова часовник и си помисли, че след няколко минути ще станат две денонощия, откакто отново е в армията. Докато пътуваше от Москва, тревожеше се за себе си — не за духа, а за тялото си: как ще издържи, няма ли, след като е отвикнал, да се уморява повече от обикновено. И ето вече две денонощия, през които спа по четири часа и работи почти по двадесет, а нищо не го боли, не го присвива, не го човърка, не напомня за себе си — нито главата, нито ключицата, нито старите рани. И умора няма, напротив — чувствува, че планини може да повдигне!
Той си спомни думите на Баранова, че нейното съществуване на тоя свят трябва да му помага, а не да му пречи на фронта.
Сигурно е така. Само че колкото и да искаше да я види, щом е война, трябва да има и разстояние. Той се опита да си я представи някъде тук, до него, досегаема не само в мислите. И не можа. За нея нямаше място тук.
Серпилин се полуобърна на седалката и малко остана по навик да извика: „Евстигнеев“ — макар и да знаеше, че там, отзад, във вилиса седи вече не Евстигнеев, а Синцов.
— Какво правиш, не спиш ли?
— Не спя, другарю командуващ.
— Забравих да те питам днес — срещна ли се е жена си?
— Не, изглежда, че още не е пристигнала в армията, пътува…
— Като пристигне, докладвай ми.
— Слушам, другарю командуващ.
— Може да й намерим по-лека длъжност, ако здравето й още не е укрепнало. Ние, мъжете, сме много в армията, а такива жени като твоята…
Серпилин не довърши думите си: с внезапно чувство на топлота си спомни как тогава, в обкръжението, след смъртта на Зайчиков вървеше, облегнат на нейното рамо.
— На разсъмване от наблюдателния пункт ще видиш оня брод на река Проня, където минахме през нощта на първи срещу втори август четиридесет и първа година. Дните бяха сухи и имаше малко вода. Сега е много повече. Ще гледаме заедно — искам да проверя каква е зрителната ти памет.
Гудков намали скоростта.
— Правилно — обърна се към него Серпилин. — Сега е завоят. Тоя път няма да го отминете както вчера!


Седемнадесета глава

Синцов получи отпуск за свиждане с жена си, когато вече изобщо не се надяваше — в самото навечерие на настъплението.
Двамата със Серпилин се връщаха една вечер от обиколка из войските. Ръмеше дъждец. След като си тръгнаха от предната линия, през целия път Серпилин не каза нито дума. Седеше отпред и мислеше; и незабелязано за себе си Синцов задряма на задната седалка на вилиса, като се държеше със здравата ръка за подпората на гюрука. Двете седмици необичайна адютантска служба го бяха изморили повече, отколкото очакваше. Той и насън съзнаваше, че продължават да пътуват, и нещо объркано, откъслечно се носеше в мислите му заедно с пътя.
— Как е жена ти? Нима още не е пристигнала? — чу се от предната седалка гласът на Серпилин.
— Пристигна — каза Синцов, като трепна и се събуди.
— Кога? Доколкото помня, преди седмица те питах.
— Пристигна на другия ден.
— Дълго е пътувала. Нали казваше, че е обещала да дойде със самолет.
Синцов трябваше да обясни, че Таня не е успяла да отлети от Ташкент със самолет. Отишла с влак до Москва, после до Смоленск, после с пътуващи насам автомобили до щаба на фронта, а оттам в армията.
— Длъжен си да докладваш, че жена ти е пристигнала.
— Не ви беше до това, другарю командуващ.
— Видяхте ли се поне през тия дни?
Излишен въпрос. Всеки ден, от сутрин до вечер, Синцов беше неотлъчно при него, а и нощем не би си позволил да отиде някъде, без да докладва. Но кой знае, може би Серпилин бе помислил другояче.
— Още не — каза Синцов. — Само по телефона.
— А къде е сега тя?
— Както и по-рано, в евакуационното отделение. Обикаля болниците, готви се за приемане на ранените.
— Може и да обикаля, но все се връща някъде да нощува? Щом ми донесеш бюлетина за времето, вземи резервния вилис и върви да я видиш. После наистина няма да има време. Разрешавам ти да отсъствуваш точно до девет.
Последният бюлетин за времето трябваше да бъде донесен в двадесет и три часа. Значи, отпускът му е цели десет часа!
Но макар и слисан от тая щедрост, Синцов все пак напомни.
— Утре в пет и тридесет смятахте да ходите във войските.
— Какво смятам, то си е моя работа — каза Серпилин. — Ако се наложи да отида, ще отида и без тебе.
Когато в двадесет и три часа Синцов донесе бюлетина за времето, изпъна се пред Серпилин и попита: — „Разрешавате ли да тръгна?“ — Серпилин вдигна очи от картата, няколко секунди мълчаливо го гледа така, сякаш изведнъж му бе завидял, и без да каже нещо, махна с ръка — освободи го.
Синцов седна във вече готовия вилис и тръгна.
Пътят не беше дълъг. Преди три дена санитарният отдел на армията заедно с другите отдели на щаба на тила се бе преместил там, където по-рано беше щабът на армията. Синцов знаеше не само къде да отиде, но и къде да търси Таня. Санитарният отдел се бе настанил в селото, в най-близките до гората къщи — по-рано там, недалеч от заровения в края на гората свързочен възел, живееха свързочниците.
Беше му известно къде е Таня, но до тая нощ просто не знаеше кога ще може да я види.
Отначало чрез своя началник тя се бе обадила на дежурния в оперативния отдел, бе му предала, че е пристигнала. Два дена след това — по-рано нямаше как — като се върна през нощта от предната линия, Синцов й се обади там, в санитарния отдел, чакаше, притиснал слушалката до ухото си, докато отидат да я събудят и я доведат на телефона, и се страхуваше някой да не ги прекъсне, да не заеме линията. После тя му изпрати бележка по един човек. Пишеше, че както изглежда, няма да я пуснат там, където е сега той, и че разбира колко е трудно за него да се измъкне, за да я види…
Когато жената разбира, че си готов да изтичаш през минно поле — само да можеш да я видиш, но не си в състояние да го направиш, защото не ти позволява службата, на фронта съзнанието за това е вече половин щастие. А когато все пак си успял да отидеш при нея, при тая жена, и броиш оставащите до срещата минути, какво по-голямо щастие можеш да искаш?
Колкото и да бе мислил по-рано Синцов за преживяната от Таня беда, колкото да се страхуваше от външните и вътрешните промени, които биха могли да станат с нея, сега всичко това излетя от главата му и той отиваше при нея съвсем щастлив.
Смяташе, че ще изминат тия петнадесет километра за тридесет минути, в краен случай за четиридесет. Но пътуваха цял час. На едно място чакаха, докато преминат танкове, на друго трябваше да обикалят, защото на тоя участък още от предната нощ бяха въвели еднопосочно движение към фронта. Той знаеше това, но зает от мислите си, забрави да предупреди шофьора.
Като стигна до Аверовка, бившето щабно село, и остави вилиса при бариерата — щабът на тила също бе поставил тук своя бариера — Синцов се запъти към третата къща от края. Тук, в самата къща или в пристройката, живееше сега Таня, ако съдеше по бележката й.
Помисли си: „Къде ли да нахълтам?“ Но му провървя. От тъмното, от външната стълба го извика женски глас.
— Синцов, ти ли си?
— Аз съм — обади се Синцов, като се взираше в тъмнината.
На стъпалата на външната стълба седеше Зинаида Сергеевна или просто Зинаида, с която Таня винаги се стремеше да живее заедно, макар и в кочина, но да са заедно, защото ценеше мъжкия й другарски характер и готовността, ако потрябва, да й помогне, да си излезе без всякакви приказки.
— Веднага те видях — каза Зинаида. — Дълъг си, не може да те сбърка човек. Седни да запалим…
Синцов седна до нея и в тъмното стисна коравата й широка мъжка ръка.
— Къде е Таня? — попита той, като вече разбираше, че Таня не е тук; иначе Зинаида нямаше да му каже: „Седни да запалим.“ И тревожно помисли: да не би за проклетия тъкмо днес да е останала да нощува в болницата…
— Тука е — каза Зинаида. — Дежурна е по отдел. В двадесет и четири ще я сменят и ще дойде.
— Вече е двадесет и четири.
— Ще почакаш. Ти откога я караш да чака.
Зинаида отдавна бе свикнала и с Таня, и със Синцов, и с това, че трябва да им помага с отсъствието си. Към Синцов се обръщаше на „ти“ и приказваше с него покровителствено, като по-възрастна, а беше по-млада от него.
— Вече не пушиш или нямаш тютюн?
— Имам. — Синцов извади от планшета цигара и запуши.
Преди да му даде да запали, Зинаида смукна