Българска търсачка и начална страница

Бети Нийлс
Пленница на съдбата

Първа глава

Розовите тухли на внушителния старинен замък — представител на късната английска готика — блестяха под лъчите на късното августовско слънце, сякаш приканваха приближаващите се туристи да поспрат и се насладят на красивата гледка.
Още десетина минути и масивната врата под каменната аркада щеше да се отвори и посрещне посетителите, прекосили цял Уилтшир, за да разгледат ромбовидните прозорци с оловни рамки и черно-белите гипсови орнаменти — един свят на несмутим покой.
Но външният вид заблуждаваше — зад застиналата фасада кипеше усилен труд. Семейството, оттеглило се в крилото, което обитаваше, бе възложило организацията на следобеда на няколко души. Господин Томс — управителят на имението, дребен жилав човечец, който познаваше замъка до последната скърцаща дъска — броеше дребни пари за ресто за входните билети. В обширното фоайе вече чакаха екскурзоводите из замъка музей — госпожица Смит, високата и слаба учителка с кънтящ глас, който не позволяваше на туристите да се отклонят или разсеят; госпожа Кофин, която държеше магазина и пощата в селото; и най-после Сузана Лайтфут, чиято леля живееше в малка виличка в имението — предоставена й до края на живота в знак на благодарност за грижите, положени за една от възрастните дами в аристократичния род. Понастоящем в замъка живееха само двама от наследниците — раздразнителен стар чичо и племенницата му, на около двайсет и пет години, чийто баща бе дипломат в Америка. Но благодарение на скромния брой посетители през уикендите замъкът се поддържаше в добро състояние, докато чакаше завръщането на младото поколение.
Господин Томс се намръщи — бе забравил кочана с билетите, а след пет минути трябваше да отвори. Той се обърна към Сузана и полугласно й даде нареждания, отпращайки я притеснено с ръка. Тя познаваше замъка добре — от две години бе екскурзовод и тъй като не можеше да остави леля си за дълго, работата я задоволяваше. Вярно, парите бяха малко, но тя успяваше да ги разпредели между оскъдния си гардероб и някои дребни разточителства за леля й.
Сузана се затича по старата дъбова стълба и дългия коридор, водещ към обитаемото крило, където бе и офисът на господин Томс. Прекоси картинната галерия, която обичаше и два пъти седмично грижливо почистваше от прах, но не се спря, а отвори малка вратичка в облицованата с дърво стена и се шмугна в офиса. Грабна билетите от бюрото и забърза обратно. Бе дребничко момиче без претенции за красота, въпреки огромните ясни сиви очи и чувствените устни. Имаше хубава фигура, доста умело прикрита от карирана памучна блуза и невзрачна тъмна пола. Излъчваше почти осезаемо усещане за чистота, а блестящата й, наситеночервена коса бе стегната в разкошна опашка. Тя дръпна вратата на офиса, обърна се и замръзна на място. Сред галерията, пред един от портретите, се бе задълбочил в размисъл непознат мъж, който щом я забеляза, тръгна към нея. Беше доста висок, а посребрялата на слепоочията му коса издаваше, че е около трийсетгодишен. Излъчваше увереност, дрехите, му бяха подбрани с вкус.
Може да е влязъл преди другите, помисли Сузана. И любезно се обърна към непознатия:
— Вероятно не знаете, че тази част от замъка не е за посетители. Ако сте така любезен да ме последвате, ще ви отведа до входа, където можете да се присъедините към организираните групи…
Той спря и се втренчи в нея. Очите му бяха леденосини. Сузана издържа огледа хладнокръвно, въпреки че доста се поизчерви, особено когато чу въпроса му:
— А какво ви кара да мислите, че искам да бъда организиран?
— На вратата много ясно е написано, че гостите се развеждат в организирани групи! — гласът й бе учтив, но твърд. — Моля, последвайте ме!
— Екскурзовод ли сте?
— Да! — тя тръгна, но в края на коридора поспря, за да се увери, че непознатият я следва. Слезе по стълбите и го остави пред вратата. — Изчакайте тук. И си купете билет!
Понечи да се отдалечи, ала мъжът я хвана за лакътя.
— Да не сте местната учителка или може би дъщерята на викария?
Тя отмести ръката му и отвърна с достойнство:
— Вие сте доста груб! — и добави: — Колко жалко!
Първите посетители вече влизаха и Сузана зае обичайното си място вляво от масивната гравирана маса в центъра на фоайето. Екскурзоводите разделяха туристите на групи от шест до дванайсет души, но в края на сезона посетителите не бяха много. Още месец и щяха да затворят за зимата. Какво ли ще работи до Великден?
Колежките й вече потегляха, всяка по своя маршрут. Сузана поздрави весело туристите от своята група и ги поведе към облицованата с ламперия трапезария. Групата се състоеше от възрастна двойка, няколко младежи с транзистор и уморена млада жена с капризно бебе на ръце. Не много оптимистично — но хората си бяха платили и не трябваше да съжаляват. Сузана се усмихна на младата майка и с любов плъзна ръка по голямата маса, стаила отпечатъка на времето.
— От епохата на Елизабет — започна тя с прекрасния си звучен глас — дърворезбата е изящна и ще забележите закръглените крака на масата, наподобяващи формата на тогавашните дрехи. Дъбовият бюфет е от същия период… — последва огромната сребърна солница, сребърните кутии за сладки, двойната полица над камината, майсторски гравирания таван.
Тя застана до вратата и пропусна посетителите. Последен бе мъжът от картинната галерия. Въпреки внушителната осанка присъединяването му към групата бе убягнало от погледа й.
Когато мина покрай нея, тя го изгледа хладно. Влязоха в салона в стил «Уилям и Мери» с фотьойла от орех и бамбук и орнаментираната камина «Гибънс». Сузана обичаше този кът и би могла да се задържи дълго, но туристите не показваха особен интерес, освен че коментираха пищния чар на дамите и смешните перуки на джентълмените, надничащи от портретите по стените. Докато тя говореше, мъжът от галерията се разхождаше самостоятелно насам-натам, но без да се отдалечава прекалено, за да се наложи да го помоли да се присъедини към групата.
Доста уморително присъствие, помисли си Сузана, докато превеждаше туристите през елегантно вътрешно фоайе към балната зала.
Тук трите групи се срещаха и съществуваше възможност по-разсеяните да продължат по чужд маршрут. Точно в този момент бебето се разплака. Сузана побърза да въведе туристите в библиотеката.
— Седнете — обърна се тя към майката. — Починете си, докато говоря.
— Бихте ли го взели за малко? — прошепна бледата уморена жена и за безкрайно удивление на Сузана й подаде бебето.
То незабавно млъкна. Изгледа я с огромните си сини очи и внезапно потъна в дълбок сън. Събитието като че ли премина незабелязано. С подпряно на рамо бебе, Сузана отговаряше на въпросите за интериора, както и за впечатляващата картина, запечатала образа на прадядото на настоящия собственик.
Бегъл поглед към часовника я подсети, че изостава от разписанието и тя се огледа за майката. Подаде й бебето и се обърна да извика останалите. Непознатият от галерията я наблюдаваше с усмивка — облегнат небрежно на стената и с ръце в джобовете. Сузана се смути.
Оставаха само вътрешната стълба, спалнята и будоара. Огромното балдахинено легло със завеси от брокат впечатли всички, също както и сребърната кана върху изящна дъбова масичка. Най-после Сузана събра туристите и ги поведе надолу, като се опитваше да забрави непознатия, а във фоайето установи, че е изчезнал.
— Слава Богу! — промърмори Сузана и пожела на всички приятен ден.
Следващата група бе съвсем различна. Две внушителни дами с албуми на антики под мишница и елегантен господин в компанията на сериозната си съпруга. Чудесно бе да имаш заинтересована аудитория и въпреки че обиколката мина много приятно, на два-три пъти Сузана се улови, че мисли за непознатия от галерията. Но от него нямаше и следа.
До края на деня тя съпроводи още две групи, направи една самостоятелна обиколка да провери дали всичко е наред и преброи приходите с господин Томс. После се спусна по алеята, прекоси осеяната с гъсти храсти градина и се озова на малка полянка зад непретенциозна желязна ограда се издигаше кокетна виличка, строена, за да привлича погледите с миниатюрните си прозорчета, островърхия покрив и високите комини. Вътре обаче стаите бяха тесни и мрачни, а канализацията се нуждаеше от ремонт. Това бе нейният дом, откакто преди няколко години родителите на Сузана загинаха при автомобилна катастрофа и леля Мейбъл — току-що пенсионирала се — й предложи подслон. Сузана напусна пансиона и с това отлетяха мечтите й за университета. Неясните й планове за бъдещето рухнаха напълно след няколко месеца, когато леля й внезапно се разболя. Диагнозата бе мозъчен тумор, неподлежащ на операция. После я изписаха с инструкции да не й казват истината и тя остана на грижите на Сузана и домашния лекар.
Двете успяваха да се справят с малката пенсия и скромните доходи на Сузана, а виличката обитаваха безплатно. Туморът бавно нарастваше, но като се изключат продължителните главоболия, не създаваше проблеми. На двайсет и две години Сузана бе приела живота си без излишни емоции, благодарна, че леля й е все още на крака, доволна от дребните радости. И ако понякога съжаляваше за неосъществените си планове, с нищо не го показваше.
Сега, докато отваряше вратата, се чудеше каква работа би могла да намери, така че да не оставя леля си задълго сама. Но тревогите не бяха изписани на лицето й. Тя влезе във всекидневната — скромно, но уютно мебелирана. Разполагаха и с малка кухничка, а тесни стълби водеха към двете спални. Зад кухнята се простираше градината, където Сузана отглеждаше зеленчуци и цветя, част от които събираше в кутии и кофи и предлагаше за продан на входа на замъка. Посетителите доста често си купуваха, но сега, в края на лятото, асортиментът бе доста обеднял.
Леля й седеше с котарака Хораций в скута. Тя обърна глава и се усмихна на Сузана. Набръчканото й лице изведнъж се подмлади.
— Здравей, мила. Имаше ли много работа днес?
— Достатъчно, за да ми бъде интересно — отвърна весело Сузана и погледна масата. — Не си ли си правила чай, лельо?
— Знаеш ли, мила, станах с намерение да направя, но не успях. Чувствам се малко замаяна… Но бих пийнала…
Сузана направи чай, след което леля й задряма. Младата жена приготви вечерята, нахрани Хораций и прибра кокошките. На вечеря леля й хапна много малко и пожела да си легне веднага.
— Още ли си замаяна, лельо? Боли ли те глава? — леля й кимна и Сузана добави: — Утре ще повикам доктор Уорън. Може хапчетата да са много силни.
Остана до леглото й, докато старицата заспа, след което почисти и самата тя си легна, доста разтревожена. Вярно, че и преди леля Мейбъл бе имала такива оплаквания, но преминаваха бързо, а сега бе бледа и изглеждаше зле. Сузана дълго не можа да заспи и когато най-после се унесе, сънува леля си и — необяснимо защо — мъжът от картинната галерия.


Когато се събуди сутринта, утрото бе ясно и топло. Сузана надникна през прозореца да се наслади на дърветата зад полянката, а после си облече халата и влезе при леля си, която я посрещна с широко отворени очи. Сузана с тревога установи, че старицата все още е много бледа, но бодро я поздрави:
— Добре ли прекара нощта, лельо? Ще ти донеса чаша чай…
— Не, мила — взря се в лицето й старата жена. — Не съм добре. Не зная защо, но така ми се вие свят… — понечи да стане, но не успя и отново се плъзна в леглото. — О, мила, чувствам се толкова болна!
Сузана грижливо я настани върху възглавниците, като се опитваше да й вдъхне кураж и когато старицата внезапно потъна в сън, изтича долу при телефона — благословено модерно приспособление, инсталирано след откритието на болестта. Часът бе едва седем, но тя не се поколеба да позвъни на доктор Уорън — беше й казал да го търси по всяко време, тъй като знаеше, че Сузана е разумно момиче, което не се паникьосва лесно и няма излишно да го безпокои.
След десет минути докторът вече чукаше на вратата.
— Не е обикновен сън — заключи той, като прегледа спящата възрастна жена, — а кома. Все още в лека форма, но състоянието й не позволява да я местим. Ще можеш ли да се справиш? — изгледа той крехката фигурка пред себе си.
— Разбира се. Ако ми кажете какво да правя.
Докторът й обясни.
— Ще се обадя на сестрата да те навести по-късно — и като се поколеба, добави: — Един приятел ми е на гости за няколко дни — близък е и със семейство Давиниш от замъка — мозъчен хирург. Ще го помоля да се отбие, може да предложи нещо…
— О, моля ви! Ако изобщо е възможно да се направи нещо… Месеци наред се чувстваше така добре, че ми бе трудно да повярвам, че е болна. Уморяваше се наистина, но сега… — тя потръпна и докторът я потупа по рамото.
— Облечи се и хапни нещо. Ще намина отново след час-два.
Той удържа на думата си. Сузана тъкмо приключи домакинската работа, изми лицето на болната и нахрани недоволния Хораций, когато докторът се появи — този път с колегата си. Мъжът от картинната галерия влезе тихо и сдържано поздрави, без да даде и най-малкия знак, че вече са се срещали.
Всъщност Сузана бе така разтревожена, че не обърна особено внимание на този факт. Поведе го по стълбите и докато траеше обстойният преглед, мълчаливо изчака встрани. След това последва непознатия обратно до всекидневната, остави двамата лекари да разменят мнения и отиде в кухнята да направи кафе.
— Професор Бауърс-Бентинк смята, че най-правилното решение е да оставим леля ти тук. Няма смисъл да я пренасяме в болница. Тя е доста зле. Нищо не може да се направи, мила, и нека бъдем благодарни, че изпадна в кома и ще остане така, докато…
— Докато умре ли? — промълви Сузана.
— Да, Сузана. Повярвай ми, ако имаше и най-малката надежда да я спасим чрез хирургическа намеса, професорът щеше да оперира. Много съжалявам!
— Колко ще продължи?
— Един ден… Или няколко часа. Сестрата ще дойде да ти помага.
През цялото време професорът, изправен до прозореца, съзерцаваше тревната ивица и цветята, които деляха виличката от алеята. Чак сега се обърна.
— Искрено съжалявам, госпожице Лайтфут! Бих искал да помогна, но доктор Уорън е прав.
Гласът му звучеше така нежно, че очите й се напълниха със сълзи. Нима този спокоен, уравновесен мъж бе досадният, пронизващ я с поглед, непознат от галерията? Тя отвърна тихо, като се стараеше да овладее трепета на гласа си:
— Благодаря ви, разбирам всичко! Беше много любезно от ваша страна да дойдете — и добави: — Леля ще спи ли? Няма ли да се събуди и уплаши?
— Вече няма да се събуди — отвърна той със съчувствие.
— Ще отида за кафето! — кимна Сузана.
Седнали в тясната стая, двамата мъже се опитваха да запълват неловкото мълчание. Преди да се качат в поостарялата кола на доктор Уорън, професорът посети болната още веднъж. Сбогуваха се с уверението, че сестра Бенет ще пристигне съвсем скоро.
Сестра Бенет работеше в района от дълги години. Едрата й фигура подейства успокоително на Сузана. Тя склони глава на рамото на сестрата и поплака, а добрата жена се опита да я утеши.
— Е, скъпа, всички го очаквахме, нали? Зная, че от това не ти става по-леко, но леля ти няма да усети нищо, а нали такова е желанието на всеки смъртен? Сега ще ти направя чаша чай да се съвземеш.
Късно вечерта в съня си госпожица Лайтфут премина в отвъдното и доктор Уорън пристигна отново.
— Сестра Бенет ще остане през нощта — обърна се той към Сузана. Пациентката му бе стара приятелка и той искрено съчувстваше на племенничката й. — Аз ще уредя всичко.
Когато лекарят се върна вкъщи, съпругата му сподели съмненията си относно бъдещето на Сузана и той замислено й отвърна:
— Тя е умно момиче и мястото й е в университета. Но — съдба! Дано си намери работа, а пък виличката е малка, но хубава. Убеден съм, че и семейството от замъка ще й подаде ръка.


Почти цялото село се стече на погребението. Госпожица Лайтфут бе обичана от всички и когато Сузана се прибра в празната къща, вниманието на хората й подейства като успокоителен балсам. Бе отклонила няколко любезни покани за гостуване — така само би отложила мига, в който ще остане насаме с Хораций. Познаваше мъката от времето, когато родителите й починаха, и знаеше, че ще отмине по-бързо, ако я посрещне смело и продължи с всекидневните си занимания. Направи си вечеря, нахрани Хораций, нагледа кокошките и си легна. Поплака, преди да заспи, ала си каза, че е заради уморителния и напрегнат ден.
Отначало й бе трудно и не знаеше как да си уплътни времето, защото напоследък полагаше много грижи за леля си. Пренареди шкафовете и чекмеджетата, окопаваше градината с часове, а вечер на масата самотно размишляваше за бъдещето. Леля й бе оставила съвсем малко пари, а Сузана бе спестила едва няколко лири. Налагаше се незабавно да започне работа. В селото се говореше, че госпожица Смит си търсела помощничка в училището, а Сузана имаше добро образование — бе завършила гимназия с отлични оценки. Тази мисъл я ободри и тя си легна с надежда. Бе изминала седмица от смъртта на леля й. На сутринта ще слезе до селото и ще потърси госпожица Смит!
Стана рано и установи, че пощальонът вече е минал. Прегледа писмата и ги отдели, за да им отговори по-късно. Последното бе от замъка и доста я изненада — официално съобщение да се отбие там веднага.
Прочете го повторно — може би щяха да й предложат работа? Облече се, закуси и пое по алеята. Мина през служебния вход. Първия човек, когото срещна в облицования с каменни плочи коридор, водещ към обитаемото крило, бе господин Томс. Винаги се бяха разбирали прекрасно, но сега той я отмина забързано, почти без да поздрави, и само промърмори, че закъснява. Поведението му доста озадачи Сузана.
Когато натисна дискретно скрития звънец и прислужникът я поведе към кабинета, тя очакваше да види стария сър Уилям, но остана разочарована. Зад бюрото седеше племенницата му — малко по-възрастна от Сузана. Бяха се срещали няколко пъти и младото момиче не бе допаднало на Сузана. А сега богатата наследница й се стори още по-антипатична, тъй като невъзмутимо продължи да пише и я остави да чака в средата на стаята. Най-после госпожицата благоволи да вдигне глава. Беше безспорно красива — висока, с кестенява коса и сини очи, правилни черти и както винаги елегантна.
— О, здравей! Чичо не се чувства добре и за известно време ще го замествам. Няма да те задържам. Сигурно си чула, че след две-три седмици пристига още една учителка — помощничка на госпожица Смит. Обещахме да я настаним във виличката.
За Сузана тези думи дойдоха като гръм от ясно небе. Знаеше, че рано или късно ще се наложи да напусне малката уютна къщичка — освен ако не продължи да работи в замъка. Все пак тайничко се надяваше, че старият сър Уилям не би имал нищо против тя да заеме учителското място или поне би я оставил като екскурзовод.
— Възнамерявах да кандидатствам за това място… — започна тя, като не без усилия овладя трепета на гласа си.
— Е, вече е заето, а тук работа няма. Сър Уилям бе много разточителен, но аз възнамерявам да съкратя персонала. Ще успееш да се справиш сама, нали? — по лицето й се разля хладна усмивка. — Мисля, че неколкократно сме се издължили на леля ти и няма никаква причина да продължаваме! — тя придърпа нова папка. — Значи всичко е уредено, нали? Не зная какво ще правиш с мебелите — можеш да ги продадеш на новата учителка — но след две седмици искам виличката да е празна. Довиждане, Сузана!
Сузана не отговори. Излезе и тихо затвори вратата. Беше като лош сън, но за съжаление, бе реалност! Не, ще мисли по-късно, като се съвземе! Зашеметена, тя пое към централния вход. В картинната галерия едва не се блъсна в професор Бауърс-Бентинк. Понечи да го заобиколи, но протегнатата му ръка я спря, а очите му се взряха в изпитото й сгърчено лице.
— Е, госпожице Лайтфут, ето че отново се срещаме. Вероятно ни привлича магнит… — подхвърли той шеговито, но щом срещна изпълнените с болка и недоумение сиви очи на Сузана, попита: — Какво се е случило? Да не сте болна?
Тя не отвърна, само издърпа ръка и изтича навън — далеч от него, галерията и замъка. Трябваше да остане сама, да се успокои и подреди мислите си. За миг присъствието на професора в замъка я озадачи, но после си спомни, че старият сър Уилям не беше добре със здравето. Всъщност причината за посещението му беше без значение.
Прибра се бързо и приседна до масата в кухнята с Хораций в скута. Трябваше да се овладее. Две седмици не бяха дълъг срок, но ако разпредели правилно времето си, щяха да й стигнат. Намери молив и лист и се зае да направи списък на предстоящите задачи.
Професорът се загледа след бързо отдалечаващата се фигурка, сви рамене и се отправи към крилото, където живееха наследниците. Отвори вратата на кабинета и влезе. Момичето зад бюрото вдигна глава и се усмихна чаровно.
— Фийби, току-що срещнах дребничкото червенокосо момиче, което работи като екскурзовод. Беше пребледняло и…
— О, племенница е на онази жена, която живееше във виличката и почина преди седмица. Ще настаним във вилата новата учителка, така че се разбрах с момичето да се изнесе.
Мъжът се облегна на стената. Лицето му беше безизразно.
— О, разбирам. А тя има ли къде да отиде?
— Откъде да знам, Гай? Млада е и доколкото съм чувала, доста умна. Ще си намери нова квартира.
— Без пари и семейство? — промърмори той сякаш на себе си. — Значи си я изхвърлила?
— А какво да правя? — намръщи се Фийби. — Чичо Уилям е бил прекалено снизходителен към тези хора! Виличката ми трябва, а екскурзоводите и без това са много! Освободих и жената от пощата. Госпожица Смит ще се справи сама до лятото, а после ще видим!
— Чичо ти знае ли за промените?
— Боже мой, не! Прекалено е стар, за да управлява имението. Когато имам време, ще пиша на татко. Но нима има значение, след като е на другия край на света? — тя бутна стола си назад и ослепителната усмивка отново се появи на лицето й. — Да говорим за нещо друго, Гай! Няма ли да ме поканиш на обяд в «Хънгърфорд»?
— Страхувам се, че е невъзможно, Фийби! Следобед трябва да съм в града — той се отправи към вратата. — Дойдох да прегледам чичо ти, преди да тръгна.
— О, не говориш сериозно, нали? Толкова разчитах да останеш по-дълго… — тя стана и приближи към него.
— Мило момиче, очевидно забравяш, че така си изкарвам прехраната — той отвори вратата.
— Което изобщо не е наложително — нацупи се тя.
— Съгласен съм, но работата е животът ми!
Младата жена го целуна по бузата.
— Ще се видим ли? — попита тя.
— Разбира се, скъпа — отвърна мъжът и излезе.


Професорът се върна в дома на доктор Уорън, сбогува се, хвърли чантата си на задната седалка на своето бентли и потегли. Паркира пред портите на парка, обградил замъка, и след малко почука на вратата на виличката. Отговор не последва. Той повдигна резето и влезе.
Седнала на масата, Сузана прилежно пишеше. Списъкът бе дълъг и когато привърши, взе нов лист, за да отбележи възможностите за работа. След обстоен преглед на обявите стигна до извода, че е най-подходяща за гувернантка. Или за домашна помощница в голяма къща. Перспективите не бяха никак обнадеждаващи.
Тя вдигна очи и го видя изправен до вратата. Неясно защо й се прииска да избухне в сълзи. Вместо това, промълви сподавено:
— Моля ви, вървете си… — въпреки усилията й, две сълзи се търкулнаха по бузите й.
— Ще си тръгна, когато реша, но моля ви, не плачете! Няма смисъл!
Тя се втренчи в него и избърса сълзите. Странно, но го възприемаше като съучастник в сутрешното й неблагополучие. Както и да е, бе напълно сигурна, че точно в този миг присъствието му не й се нравеше.
Той дръпна стол и се разположи срещу нея, като опъна дългите си крака.
— Трябва да напуснете тази къща, нали?
— Да — тя седеше сковано с изправен гръб. — А сега, моля ви, вървете си. Имам много работа!
В продължение на няколко минути той не откъсна поглед от нея, но после сви рамене.
— Госпожица Давиниш ми каза, че оставате без работа. Мислех, че мога да ви помогна — сините му очи я пронизаха. — Но изглежда съм се излъгал — той се изправи. — Приятен ден, млада госпожице!
Излезе така тихо, както бе дошъл, и Сузана чу ръмженето на потеглящата кола.


Втора глава

Сузана опита да се отърси от усещането, че не особено стабилната почва под краката й пропада. Може и да не харесваше професора, но той й бе предложил помощта си, и то в такъв критичен момент, а тя го изгони като глупачка! Дори не му благодари! Потръпна, спомнила си хладния укор в очите му. А бе толкова мил, когато леля Мейбъл почина…
Професорът се върна в Лондон, прегледа неколцина пациенти, направи тежка мозъчна операция и се прибра в елегантния си дом в квартал «Белгревия», където похапна и се затвори в кабинета да прегледа пощата. Но работата не му спореше. Червеникавите коси на Сузана, обрамчили бледото й лице, непрестанно изплуваха пред очите му вместо изписаните страници. Телефонът иззвъня. Фийби, в приповдигнато настроение, успя да го разсмее. Поговориха си и той почти обеща да прекара следващия уикенд в замъка. Докато оставяше слушалката, промърмори:
— Дано Сузана вече се е изнесла!
Гласът му прозвуча тъй остро, че Хенри, дългокосместият дакел, се събуди и излезе изпод бюрото да провери какво се е случило.
На следващия ден професорът бе затрупан с работа и когато попривърши, седна в стаята на сестрите, да изпие чаша кафе. Наложи се любезно да изслуша оплакванията на главната сестра от липсата на персонал и пари, както и за закъснението на новите инструменти. Той изрази съчувствие и обеща да потърси заместничка на наскоро напусналата госпожа Уеб. Сестрата го погледна с благодарност. Професор Бауърс-Бентинк бе фин човек — винаги спокоен и невъзмутим, когато оперираше. И с изискани маниери!
— Разбира се! — възкликна професорът и както бе тръгнал към изхода, спря. — Как не се сетих по-рано? — Нед Блейк, асистентът му, който записваше последните инструкции, замръзна на място.
— Промяна в лечението ли? — попита той.
— Не, не, приятелю, не е свързано с нашия пациент. Ще продължиш, както ти казах. Ще дойда колкото мога по-рано сутринта, а ако има нещо, позвъни! — той кимна за довиждане, качи се в колата, прибра се у дома и се отправи право към кабинета. Постоя пет минути в креслото, потънал в дълбок размисъл, и взе телефона.
Гласът, който му отговори, бе доста енергичен:
— Гай, скъпо момче, колко хубаво, че се обаждаш! Ще се радвам да те видя…
Той говори няколко минути и гласът отвърна:
— Добре, скъпи, какво точно трябва да направим?
Професорът обясни.


През следващите няколко дни Сузана си събра багажа. Нямаше големи ценности: няколко евтини накита от леля й, два сребърни свещника, красив чаен сервиз. Подреди ги в кашони, които госпожа Кофин обеща да пази на тавана в пощата. Новата учителка с радост се съгласи да купи обзавеждането, което бе старомодно, но добре запазено.
Като привърши с тази задача, Сузана се зае да пише до всички работодатели от обявите, които същевременно предлагаха и жилище. На някои от писмата не получи отговор, а други заявяваха категорично, че не приемат животни. Ударът бе доста тежък, но тя не възнамеряваше да остави Хораций и сама написа обява, в която предлагаше услугите си за домакинска работа, но споменаваше, че се нуждае и от стая, в която да живее с котарака.
Тъкмо влезе в пощата да я изпрати и госпожа Кофин я посрещна нетърпеливо:
— Не пускай това писмо, мила, поне ако е за търсене на работа. Имам нещо специално за теб в местния вестник! — показа й тя колоната.
Сузана покорно прочете. Търсеше се компетентен, образован човек за период от два-три месеца, който да подреди и картотекира стари семейни документи. Прилична заплата и малко апартаментче. Нямаха нищо против домашни любимци. Изискваха добри препоръки. Следваше номер на пощенска кутия.
— Е — пое дълбоко дъх Сузана, — мислиш ли, че е истина?
— Разбира се, мила! Само влез отзад в стаята и напиши писмо, за да замине със следобедната поща! — тя порови на рафта с канцеларски стоки зад гърба си. — Ето, вземи този лист — от най-високо качество е. Така ще направиш добро впечатление.
— Ами препоръки?
— Ще помолиш викария и доктор Уорън. А сега сядай и пиши!
Минаха три дни и въпреки че бе решила да не разчита много на отговора, Сузана бе разочарована. На четвъртата сутрин стана рано с намерение да изпрати своята обява, но видя, че пощальонът пуска няколко писма в кутията й. Измежду разписките за платени дребни сметки, тя изрови плик, надписан с красив почерк и печат от Марлборо.
Сузана бавно го отвори. Писмото бе кратко и съобщаваше, че молбата й е получена и тъй като препоръките й са добри, да бъде така любезна до два дни да се яви на посочения адрес за интервю. Пътните разходи се заплащат. Писмото бе подписано от Едита Манбрук — възрастна дама, ако се съди по почерка. Адресът бе: «Рамсбърн Хаус», Рамсбърн Сейнт Майкъл — селце на десетина километра от Марлборо.
След закуска Сузана посети госпожа Кофин да й съобщи добрата вест и изпрати отговора, след което се прибра, обмисляйки какво да облече. Изборът не бе голям — несъмнено сивият костюм от туид би бил подходящ. Не беше елегантен, но й придаваше сериозен вид, което вероятно би натежало в нейна полза при избора. Тя се облече, сложи сива барета, черни обувки, кожена чанта и ръкавици.
Срещата бе за два часа. Сузана хапна, нареди на Хораций да не лудува в нейно отсъствие и се качи на автобуса за Марлборо. Пристигна в селцето, осведоми се къде е имението и след десетина минути се озова пред висока желязна порта. Алеята се виеше между красиво оформени храсти и Сузана скоро застана пред разкошна просторна бяла къща с широки прозорци. Приближи до вратата под извитата арка и позвъни. Отвори й възрастна прислужница.
— Може би не трябваше да звъня тук… Но идвам във връзка с обявата за работа.
— Точно тук е, госпожице! — усмихна се жената и я покани вътре. — Ще ви покажа къде да почакате.
Сузана я последва в приятна стая с широко отворени към градината прозорци. Огледа се за миг и се отпусна на най-близкия стол. Дано лицето й не издава силната изненада! Колко глупаво от нейна страна да предполага, че ще бъде единствена кандидатка! Тя смотолеви позакъснял поздрав и крадешком огледа съперничките си. Бяха четири, очевидно добре квалифицирани.
— Не се споменава за стенография и машинопис, но мисля, че са абсолютно задължителни — подхвърли една от кандидатките.
Другите се съгласиха и Сузана усети, че я обзема отчаяние. Пътуването дотук бе само губене на време! Трябваше да изпрати обявата си във вестника преди три дни и досега вероятно щеше да получи предложение! А времето минаваше… Не, самосъжалението с нищо нямаше да й помогне!
Младите жени влизаха и излизаха една след друга, и ето че най-после дойде ред и на Сузана. Тя почука и влезе. Стаята бе просторна, уютна и разкошно мебелирана в старомоден стил. Две възрастни дами седяха край запалената камина. Под изпитателните им погледи Сузана прекоси обширното пространство, стъпвайки внимателно по дъбовия под. Щом приближи, тя тихо поздрави и зачака права. Една от дамите вдигна писмото й и го прочете:
— Сузана Лайтфут? Хубаво име! Какво знаете за подреждане и картотекиране на документи?
— Нищо… Искам да кажа, никога преди не съм го правила, но мисля, че е въпрос на обща култура и търпение. Старите книги и документи винаги са ми били интересни. Сигурна съм, че ще работя с голямо удоволствие. Но да призная, не владея стенография и машинопис.
— От вашите препоръки виждам — обади се втората дама, — че ви е било предложено място в Бристолския университет, специалност «Английска литература». Не споменавате нищо за това в писмото си — и тъй като Сузана замълча, тя добави: — Скромността е хубаво качество. Смятаме, че сте подходяща за работата. Заплатата не е висока — поне като съдим по реакциите на другите кандидатки — но затова пък ви предлагаме малко апартаментче.
— Имам котка, но е много добра — рече Сузана.
— Няма да ни пречи. А какво мислите за заплатата? — споменатата сума бе скромна, но все пак надминаваше очакванията й.
— Благодаря, госпожо Манбрук, напълно ме задоволява — отвърна бързо Сузана.
— Тогава да ви очакваме след… да речем, четири дни? Ще изпратим кола да ви доведе. Съгласна ли си, Амелия? — другата дама кимна. — А сега, ако искате да видите апартамента си, позвънете на камериерката.
Появи се същата възрастна жена, която й бе отворила. Прекосиха фоайето, поеха по дълъг коридор и излязоха през странична врата. Малкият двор бе обграден от ниски постройки — гараж с апартамент над него, складове и обор — сега празен. Спътничката й отвори ниска врата до обора и през тясно коридорче се озоваха в просторна стая. В дъното се виждаха кухненски бокс и баня. Красива викторианска камина отразяваше светлината от двата прозореца. Кокетните мебели и хубавият килим допълваха уюта.
— Колко е красиво! — възкликна Сузана и се обърна към спътничката си. — Как се казвате?
— Парсънс, госпожице. Всички живеем в това крило — на суровото й лице се появи усмивка. — Радвам се, че избраха вас, госпожице. Другите кандидатки не ми вдъхваха доверие.
— Благодаря, Парсънс. Мисля, че тук ще се чувствам добре. Ще ми покажете ли къде ще се храня?
— Господин Сноу, икономът, ще ви обясни, когато се настаните.
— Много мило. А сега трябва да тръгвам, за да си приготвя багажа. Госпожа Манбрук…
— Лейди Манбрук.
— О, не знаех! А другата дама?
— Тя е сестра на лейди Манбрук. Казва се госпожа ван Бьок. И двете са вдовици.
Сбогуваха се и Сузана пое по обратния път към селцето. Докато чакаше автобуса, мислите й се връщаха към събитията от следобеда и тя с радост си припомняше удобствата на малкия апартамент.
Приятелите й искрено се зарадваха на радостните новини. Госпожа Кофин й подари стара кошница за Хораций, доктор Уорън и жена му — красив пухен юрган, а госпожица Смит — саксия с алено мушкато. Сузана опакова и последните си вещи, изчисти виличката, сбогува се с всички и според указанията на господин Сноу в уречената сутрин зачака с неспокойния, но примирен Хораций в кошницата.
Жалко, че никой не видя малко старомодния, но изрядно поддържан даймлер, който пристигна да я вземе. Шофьорът бе възнисък пълничък мъж с прошарена коса.
— Името ми е Крофт, госпожице. Ще сложа всичко в багажника. Какво е това — котка ли? Да я оставим на задната седалка — жена му била камериерка при лейди Манбрук и както по-голямата част от персонала работели там от двайсетина години. — Дано тихият живот ви харесва, защото вечерите са доста еднообразни. Понякога идват гости, но доста рядко. Имате ли телевизор?
— Не, но имам радио, а освен това обичам да чета. Ще се чувствам прекрасно! Животът извън големия град ми допада.
Срещата с господин Сноу малко я притесняваше — но вълненията й се оказаха напразни. Вярно, че той внушаваше респект и рядко се усмихваше, но Сузана усети, че я харесва. След като багажът и Хораций бяха пренесени и тя получи ключа от жилището, помолиха я да се представи на лейди Манбрук след половин час. Успя да нахрани Хораций и той доволен се излегна на перваза до мушкатото. Сузана изпи чаша кафе, пооправи дрехите си и пое към имението.
Двете възрастни дами като че ли не се бяха местили откак ги бе оставила, само дето си бяха сменили роклите. Икономът я въведе в стаята и лейди Манбрук рече:
— Елате и седнете, госпожице Лайтфут! Сноу, моля те, донеси кафе! Ще обядваме половин час по-късно, за да може госпожица Лайтфут да разопакова багажа си.
Сноу кимна и излезе, а Сузана зачака указанията на възрастната дама.
— След кафето Сноу ще ви покаже стаята, където ще работите. Документите и дневниците са в два-три куфара на тавана — вие сама ще изберете откъде да започнете.
— Доколкото зная, някои от документите са много интересни — намеси се госпожа ван Бьок.
— Искате ли да разгледате нещо по-специално, преди да започна? Нещо лично…
— Мисля, че няма нищо секретно, а ако има, сигурна съм, че ще ме уведомите. Искам първо да ги подредите, а после да ги картотекирате. А, ето го и кафето — добави лейди Манбрук. — Ще бъдете ли така любезна да налеете, госпожице? Обядът ще бъде в един и половина. Вие, разбира се, ще ни правите компания.
Сузана благодари учтиво, изпи си кафето и се извини. Трябваше не само да се настани, но и да разходи Хораций, а следобед възнамеряваше да се запознае с находките на тавана. Сноу я чакаше във фоайето. Изкачиха централното стълбище до втория етаж, минаха през ниска врата и продължиха към третия, откъдето по тясна вита стълба поеха към тавана.
Сноу отвори с елегантен жест и я пропусна да влезе. Няколко помещения бяха свързани чрез отворени аркади и осветени от прозорци капандури. Куфарите — кожени, огромни и старомодни, стегнати с дебели ремъци — бяха във втората стая. Отвориха един и Сузана коленичи. Нямаше никакъв ред — купчини писма; огромни единични листове, вързани с канап; дневници, наблъскани един в друг. Началото щеше да бъде трудно.
— Лейди Манбрук каза, че ще ми покажете стаята, в която ще работя, но мисля, че първото подреждане е добре да бъде направено тук. Достатъчно светло и просторно е. После ще ги пренеса.
— Както кажете, госпожице. Ще наредя да ви донесат малка масичка и стол. Нуждаете ли се от нещо друго? Чака ви сериозна работа.
— И аз така мисля — отвърна бодро Сузана. — Но чувствам, че ще ми бъде интересно! — слязоха по стръмните стълби и той я въведе в голяма светла стая с широка маса, удобен стол и камина.
Когато Сузана се прибра в апартаментчето си, то й се видя доста тесничко, но затова пък — уютно. С мушкатото на прозореца и Хораций, свит на кълбо в един фотьойл, вече приличаше на дом. Тя подреди багажа, нахрани котарака и го изведе на разходка.
Обядът премина сред великолепието на просторната внушителна трапезария. Огромната дъбова маса бе застлана с бродирана бяла покривка, приборите бяха от масивно сребро. Преодоляла първоначалната си стеснителност, Сузана се включи в лекия непринуден разговор, поддържан от очарователните възрастни дами. След кафето тя се извини, надзърна да провери как е Хораций и се отправи към тавана. Задачата й бе тежка, но интересна. Отвори първия куфар…
Когато Сноу почука на вратата и влезе с подноса за чай, Сузана бе изцяло погълната от заниманията си. Младата жена вдигна глава и се извини:
— О, господин Сноу, можех да сляза долу! Но не знаех… Увлякох се!
Той хвърли поглед на грижливо подредените купчини документи, стари програми за танци, изрезки от вестници…
— Не се безпокойте, госпожице! Напълно ви разбирам. За мен не представлява никаква трудност да донеса чая. Вечерята е в осем. Дамите се оттеглят да се преоблекат след седем.
— О, но нима ще вечерям с тях?
— Точно така! Не искаха да прекъсват работата ви и затова не настояха да слезете за чая. Сутрин закусват в леглата си. Вашата закуска ще бъде сервирана във всекидневната в осем.
— Благодаря, господин Сноу.
— Ако не възразявате, бих предпочел да ме наричате Сноу, госпожице!
— Но камериерката ви нарече господин Сноу.
— Тя ми е подчинена, а вие, госпожице, сте назначена от лейди Манбрук.
— О, разбирам! — тя добави: — Ще се постарая да не ви натоварвам с допълнителна работа.
— Ако нямате нищо против, госпожице, искам да ви кажа, че е удоволствие в къщата да има млад човек.
Той се оттегли с достойнство и я остави да се наслади на миниатюрните сандвичи, топлите препечени филийки с масло и сладките кексчета.
Към седем часа куфарът бе празен, а съдържанието му подредено в стройни купчини, заемаше почти половината от пода. На другия ден щеше да сортира всеки куп по дати, като започне от вестникарските изрезки. Чакаха я още два куфара. Каталогът щеше да й отнеме няколко седмици.
Сузана слезе в стаята си, нахрани и разходи Хораций, а като се прибра, дръпна пердетата и запали камината. После влезе да се изкъпе. Дрехите й не бяха подходящи за официална вечеря, като се изключи семплата тъмнокафява рокля от фина вълна и сивата пола с бяла копринена блуза. Спря се на роклята и си рече, че още с първата заплата ще си купи подходящи дрехи за разкошната трапезария на лейди Манбрук. Положи сериозни грижи за лицето си, разреса косата си, докато заблестя като кована мед и влезе в къщата.
Посрещна я Сноу.
— Дамите ви чакат във всекидневната — каза той и я поведе.
Сузана мигновено установи, че кафявата й рокля е твърде неподходяща, но не допусна това да развали настроението й. Тя с удоволствие изпи чаша шери, като тактично се включваше в разговора. Вечерята, макар и по-дълга от обеда, бе изключително приятна. Щом привършиха, Сузана се извини, пожела лека нощ на дамите и се прибра. Хораций, свит на кълбо пред огъня, бе образец на доволна котка. Сузана също въздъхна с наслада, изпи чаша чай и си легна. В стаята бе топло, огънят пращеше успокоително и тя заспа почти веднага. Хораций се бе излегнал в краката й.


След няколко дни вече се чувстваше като у дома си. Работеше безспир, но това не й тежеше. Никой не й определи работно време, затова тя сама взе решение — от девет сутринта до обяд; след което продължаваше без почивка до седем часа. Хораций, най-хрисимата котка на света, бе щастлив от разходките и храната. Сноу редовно носеше за него останки от кухнята: вкусни пилешки кокалчета, хрущяли и риба. От съседната ферма оставяха мляко пред вратата. Животът на Сузана бе напрегнат, но приятен и нямаше много свободни мигове за песимизъм и терзания. Младата жена реши, че при подходящ случай ще помоли за половин ден почивка на седмица, за да пазарува в Марлборо.
Може и да подхождаше към работата доста непрофесионално, но напредваше. Купчините писма, пожълтели снимки и изрезки вече бяха сортирани. Някои наистина бяха твърде стари — писма със старомодни, почти калиграфски букви, сметки, разписки и фактури и множество рецепти — готварски и лечебни. Напредваше бавно, но бе търпелива и методична. Към края на първата седмица съобщи на лейди Манбрук, че всички куфари вече са празни и тъкмо се канеше да попита за свободния ден, когато госпожа ван Бьок рече:
— Нали ще ни придружиш на църква, мила? Проповедта ще бъде чудесна! — и като погледна сестра си, която се усмихна и кимна, добави: — Бихме искали да се обръщаме към теб с малкото ти име. Имаш ли нещо против?
— О, не, разбира се. Никой не ме нарича «госпожице Лайтфут»… Почти никой.
Споменът за леко подигравателния хладен глас на професор Бауърс-Бентинк, изплува в съзнанието й. Не, моментът не бе подходящ за делови разговори. Всъщност бе минала едва седмица, тя се чувстваше чудесно в малкия си апартамент и всички се държаха мило към нея. Чудеше се кога ще й платят — малкото и спестявания вече бяха на привършване. Може би лейди Манбрук възнамеряваше да й даде заплатата след приключване на работата — значи не по-рано от месец, а вероятно и повече. Е, безполезно бе да се тревожи — все щеше да намери изход!
Разходката до църквата в свежата утрин би й доставила удоволствие, но тъй като дамите я поканиха да ги придружи, Сузана се качи в старомодната красива кола.
Влязоха в препълнената църква. Фамилната пейка на дамите бе отпред и Сузана премина по пътеката редом с възрастните жени, проследена от десетки любопитни погледи. След службата я представиха на пастора и няколко видни местни жители.
На обяд Сузана направи нов опит за решаване на деловите въпроси:
— Чудех се какво всъщност е работното ми време…
Но не успя да довърши, защото лейди Манбрук любезно я прекъсна:
— Не искаме да ти се бъркаме, Сузана! Сигурна съм, че е интересно и ти доставя удоволствие. Това, което ни разказа, събуди любопитството ни. Защо не дойдеш днес на чай с някои от твоите находки — например старите тефтерчета за танци, за които спомена?
— Все още не съм ги подредила, лейди Манбрук…
— Ти си много сръчна и стриктна, затова вярвам, че ще успееш. Пием чай в четири — усмихна се тя така мило, че Сузана сподави въздишката си и прие. И въпреки че денят бе прекрасен и една по-дълга разходка би й подействала много ободряващо, тя изведе Хораций за няколко минути и после бързо се качи на тавана. Все пак трябваше да уточни свободните си часове. Реши да го стори по време на чая.
Коленичила на земята, тя грижливо подреди пожълтели от времето тефтерчета с привързани малки моливчета — повечето от тях бяха запазили отпечатъка на отминалото столетие. Тук-там плъзваше поглед по страниците, като се опитваше да си представи притежателките им, както и кадрилите, полките и валсовете, които бяха танцували в разкошните си рокли. Бе така погълната от работата, че не чу отварянето на вратата, но лекото шумолене я накара да се обърне.
Професор Бауърс-Бентинк я наблюдаваше, облегнат на стената.
— Каква приятна изненада! — възкликна той с мек кадифен глас, който не й се понрави особено.
— Изненада — да, но дали е приятна? — последва резкият й отговор.
— Не може да се каже, че ви липсва откровеност. Все пак се чувствам поласкан, че ме помните!
Все още на колене, стиснала няколко тефтерчета в ръка, тя впи поглед в него.
— Трудно би било да не ви запомни човек — подхвърли спокойно. — Твърде едър сте, а и сигурно знаете, че имате приятна външност, освен това бяхте така любезен да посетите леля Мейбъл.
— Какво изобилие от комплименти! — измърмори мъжът.
— Не, само факти — отвърна тя и внезапно на лицето й се изписа тревога. — Лейди Манбрук… да не е болна? Или госпожа ван Бьок? Затова ли сте тук? — скочи Сузана.
— И двете дами са в цветущо здраве — увери я той, а погледът му се плъзна по дрехите й. — Цялата сте в прах!
— Естествено! Задачата ми е такава — работя на пода, защото е по-удобно. Но какво ви засяга това?
— Всъщност не ме засяга. Как намерихте тази работа?
— Прочетох обявата. Тук съм от една седмица и се чувствам чудесно! — погледна го несигурно. — Неудобно ли е да ви попитам вие как се озовахте тук?
— Дойдох на чай.
— Наистина ли? — прекрасните й сиви очи се разшириха от изненада. — Какво съвпадение, че отново се срещаме!
— Нали? И нямате нищо против?
— Не, разбира се. Съдбата поднася какви ли не изненади!
— Така е — понамръщи се леко той. — Защо не приключите за днес. Почти четири часът е.
Тя изтупа полата си и го изгледа спокойно.
— Не се безпокойте. Ще се появя в съвсем приличен вид. Обикновено пия чая си тук — и учтиво добави: — Не е необходимо да нервничите.
— Нямам навик да нервнича — подхвърли той хладно. — Но с вас е трудно да се разговоря! — после излезе и притвори вратата.
Без съмнение, доста избухлив човек, заключи Сузана, събра тефтерчетата и слезе в стаята си.
Докато разресваше тежката си медночервеникава коса и се приготвяше за чая, Сузана разказа на Хораций за професора.


Трета глава

Всекидневната изглеждаше доста приветлива със запалените лампи и играещите по стените и по сребърния поднос огнени отблясъци. Дамите заемаха обичайните си места, а професорът, отпуснат в огромен фотьойл, изглеждаше като у дома си. Стар приятел или семеен лекар? Очевидно познаваше отлично двете възрастни жени.
Мъжът се изправи, щом Сузана влезе. Тя прекоси стаята и седна в по-малко кресло.
— Племенникът ни каза, че се познавате отпреди, Сузана — рече лейди Манбрук. — О, виждам, че си донесла танцовите програми! С радост ще ги разгледаме, като привършим с чая.
Сузана смотолеви неразбираем отговор. Разбира се, приликата между професора и двете дами беше очебийна — аристократичния нос, хладните сини очи под гъсти мигли. Сузана седеше сковано, отпиваше чай от изящната порцеланова чашка и опитваше миниатюрните сандвичи с краставички. Въображението й се развихри. Вероятно професорът живееше в Лондон. Къде другаде би работил човек с неговите способности? Но бе доста близък приятел с Фийби Давиниш. Прекарваха заедно уикендите и междувременно се бе отбил да поздрави лелите си.
Гласът му, прекалено и ласкателен, за да й допадне, я върна към действителността. Питаше я дали работата й харесва.
— Да, много, благодаря.
— Колко време ще ти е необходимо да се справиш?
— Не съм сигурна. Всички документи са групирани по дати, но оттук нататък ще бъде по-сложно. Писмата и изрезките се отнасят до голям брой хора — ще се наложи да ги прочета и сортирам.
— Няма защо да бързаш — намеси се госпожа ван Бьок. — Доста работи през тази седмица.
— Дори в неделя — промърмори професорът. — През седмицата ли предпочиташ да почиваш?
— Аз… — Сузана рязко си пое дъх. — Чувствам се прекрасно…
— Не се съмнявам — прекъсна я той. — Но трябва да разполагаш и със свободно време. Сигурен съм, че лелите ми не биха имали нищо против, ако заниманията ти се удължат със седмица и същевременно си почиваш.
— Мило дете, разбира се, че трябва да си починеш. Колко сме несъобразителни — лейди Манбрук изглеждаше разстроена. — Какво предлагаш, Гай?
Отговорът му бе готов — без дори да погледне към Сузана или да я попита, от което й стана малко неприятно.
— О, по ден на седмица — повечето служители и продавачи разполагат с два — и установено работно време. От девет до обяд и още четири часа от два часа до вечеря по неин избор.
Сякаш не присъствам, помисли Сузана раздразнено. Изгледа го красноречиво, но срещна хладния му взор.
— Това устройва ли те? — осведоми се той.
Изкуши се да му отвърне, че не я устройва, но лейди Манбрук изглеждаше все още притеснена от недосетливостта си и Сузана каза безизразно:
— Благодаря ви, професоре! — и язвително добави: — Колко мило от ваша страна!
— Не съм от особено милите хора — отбеляза той, — но смятам, че съм справедлив.
И доста рязък! Сузана подаде програмите на дамите.
Следващият час отлетя бързо, изпълнен с непрестанни възклицания над малките тефтерчета, навяващи спомени за отминали времена. Надрасканите инициали хвърляха възрастните дами в догадки, а някъде страничките бяха полупразни.
— Това сигурно е на Емили Уолфъртън — заяви лейди Манбрук. — Такова надменно създание! Аз винаги имах кавалери!
— Аз също! — намеси се сестра й. — А, ето я и бабата на Фийби — доста неприятно и невъздържано момиче. Винаги искаше това, което не можеше да има — тя вдигна очи към професора, безгрижно отпуснат във фотьойла. — Надявам се, Фийби не е невъздържана, нали, Гай?
— О, никога, стига да получава това, което иска!
— Предполагам, винаги го получава — замислено рече госпожа ван Бьок. — Уилям Давиниш е твърде стар, за да желае друго, освен спокойствие.
Професорът не отвърна, а смени темата:
— Сузана може би ще желае да разполага с час-два преди вечеря — погледна часовника си: — Време е да тръгвам.
— Толкова скоро ли, скъпи? — възкликна лейди Манбрук.
— Ще вечерям с Фийби — очите му се спряха на Сузана.
Тя стана, извини се тактично и се отправи към вратата. Професорът галантно я отвори — очевидно нямаше търпение да се отърве от нея. Когато се разминаваха, той тихо подметна:
— Жалко, че нямаше време да си поговорим!
Сузана замислено го погледна:
— А нима има какво да си кажем, професоре?
Усмивката му не й се понрави. Нито приглушеният кадифен глас.
— Като се изключи огнената ти коса, си като малко мишле — при това с остри отровни зъбки. Лека нощ, Сузана.
Той я наблюдаваше, докато се отдалечи и изражението му накара лейди Манбрук да подхвърли:
— Толкова мило момиче, Гай, спретнато, чисто и работливо.
Как ли би реагирала Сузана? Никое момиче, колкото и скромно да бе, не би сметнало подобна забележка за комплимент. Той сви рамене, недоволен от себе си заради странния интерес, който проявяваше към младата жена. Не му бе трудно да й уреди тази работа при лелите си — направи го от съжаление и защото смяташе, че Фийби се бе отнесла несправедливо. Все пак нямаше никаква причина да се интересува от бъдещето на Сузана. Нали й осигури няколко месеца отсрочка — докато се ориентира в желанията си? Все пак налагаше се да си изкарва прехраната, както много други!


Сузана се прибра, нахрани Хораций, запали камината и облече палтото си, като не спираше да споделя вълненията си.
— Той несъмнено е груб по характер. Мисля, че не може да ме понася — колко жалко, че отново се срещнахме!
Разходката започна по маршрут, който Хораций недвусмислено бе показал, че предпочита — по алеята стигнаха до желязната врата на оградата. Както обикновено, наоколо не се забелязваше жива душа. Котаракът весело подскачаше по тревата и тъкмо поеха по обратния път, когато иззад завоя безшумно изскочи колата на професора и рязко спря на половин метър от Хораций. Мъжът надникна през прозореца и гневно рече:
— За бога, защо се мотаете в мрака без осветление? Можех да го убия!
Сузана притискаше силно изплашения и възмутен Хораций до гърдите си.
— Това е частно имение! Как бих могла да предположа, че ще излезете зад завоя със сто и двайсет километра в час!
— Най-много с петдесет! — засмя се той. — Аз съм добър шофьор. Но нека ти бъде за урок! — и като се прибра, потегли, оставяйки я кипяща от гняв.
— Надявам се да не го срещам повече! — сподели тя с Хораций, докато малко по-късно си миеше зъбите в банята.


Втората седмица измина неусетно. Дамите бяха взели много присърце предложенията на племенника, защото всяка вечер я питаха дали не е работила по-дълго от уговореното, а в събота й напомниха, че трябва да почива — забележка, която тя посрещна с радост. Танцувалните програми бяха подредени и картотекирани и вече бе доста напреднала с вестникарските изрезки — по-сериозно, но и по-интересно занимание.
Бе получила заплатата за две седмици и въпреки неясното бъдеще, гореше от непреодолимо желание да изхарчи част от парите. Нямаше да й стигнат за рокля, но плат за пола и прежда за пуловер щяха да свършат прекрасна работа, а и щеше да спести част от парите, в случай че не успее веднага да си намери работа. Често през нощта лежеше будна, обзета от тревога пред неизвестното. Седмица преди приключване на ангажимента ще започне да следи обявите.
В събота сутринта нахрани Хораций, облече костюма от туид и се качи на автобуса за Марлборо. Намери това, което търсеше — фин зелен вълнен плат за пола и подходяща по цвят прежда за пуловер. Бе избрала сложен модел, но обичаше да плете, а така щеше да уплътни и свободното си време. Хапна скромно в тихо кафене встрани от главната улица и пое обратно.
Отпусната на фотьойла пред запалената камина, Сузана хапваше пуканки с чая, а Хораций мъркаше, сит и доволен.
— Какво удоволствие доставят дребните радости в живота! — сподели тя с котарака и облиза пръсти.
До вечеря имаше още много време. Тя почисти, разпъна плата на земята и скрои полата. Налагаше се да я ушие на ръка, но това не я безпокоеше.


През следващата седмица от професора нямаше и следа, но тя не очакваше да го види, а и никой не го споменаваше. Всекидневието й се изчерпваше с подреждане на вестникарските изрезки, шиене и кратки разходки — доста еднообразно, но тъкмо това й създаваше усещане за сигурност. В свободния си ден отново отиде до Марлборо, но изхарчи съвсем малка част от заплатата си. Бъдещето бе твърде несигурно. Оставаха й само три седмици за подреждане на писмата и дневниците. Следващата седмица трябваше да вземе решение. Надяваше се да получи добра препоръка от лейди Манбрук, която да й даде шанс сред обявите за домакинска работа в «Лейди».
Писмата се оказаха необикновено увлекателни. Съдържанието на по-голямата част се изчерпваше с описания на приеми, срещи и танцови забави с подробности за безброй тоалети, някои твърде безвкусни. Но имаше един куп, завързан с панделка, който Сузана разтвори не без колебание и после бързо прибра. Първите думи бяха «Моя любов», а четенето по-нататък й се стори равносилно на подслушване. Заедно с друг подобен куп, тя ги отнесе на лейди Манбрук, която ги прегледа и рече:
— Леля Алиша и чичо Хумбърт… преди да се оженят. Колко романтично! Добре че ми ги показа, Сузана. Ако има и други такива, събери ги в един плик и напиши отгоре «Лично!» Струва ми се, че не са предназначени за чужди очи.
— Има няколко на чужд език — като че ли е немски…
— Холандски — уточни госпожа ван Бьок. — Написани на ръка или напечатани?
— Повечето са напечатани.
— Копия на брачния договор, преди да се омъжа за милия Евърард. Боже мой, колко отдавна беше!
Двете дами се увлякоха в разговор, на който Сузана можеше да бъде само внимателен слушател — за добрите стари времена и разкошните забравени тоалети.
— Ще ни липсваш, Сузана! — каза лейди Манбрук по-късно, докато пиеха кафето. — Ти беше така старателна. Сигурна съм, че си подредила тези отегчителни документи по най-добрия начин. Имаш ли планове за бъдещето?
— Все още не, лейди Манбрук. Но до две-три седмици ще приключа с картотекирането и после…
— Дано си намериш хубава работа — пожела й госпожа ван Бьок. — Животът тук е прекалено скучен за теб.
— Тук съм много щастлива и освен това обичам природата — не след дълго Сузана се оттегли в апартаментчето си, странно обезпокоена. Стори й се, че дамите с нетърпение очакват да приключи, въпреки че не го казаха.
С Хораций в скута тя проследи обявите във вестника — няколко кръчми търсеха барманки, но тя нямаше понятие от работата, а и надали щяха да я одобрят. Барманките бяха красиви и пищни — за разлика от нея. Имаше предложение за домашна прислужница — в семейство с пет деца, трябваше да обича кучета, да бъде жизнерадостна и да помага на парализирана старица, когато се наложи. Заплатата — по споразумение. Не й бе ясно какво точно означава това, но имаше неприятното предчувствие, че не би се справила със споразумения от какъвто и да е род. Обезсърчено затвори вестника и реши през следващия уикенд да посети Агенцията за търсене на работа в Марлборо.
В края на седмицата, докато картотекираше последните танцувални програми, професорът я изненада в работната й стая.
— Все още ли се занимаваш с тях? — удиви се той и застана пред тлеещия огън, преграждайки топлия поток.
— Добър ден, професоре — рече Сузана и вдигна глава.
— Ако с поздрав бих могъл да залича недоволния ти израз — добър ден, Сузана. Почти приключваш, както виждам?
И той като че ли с нетърпение очакваше заминаването й!
— Да. Старая се да работя бързо, доколкото мога…
— Намери ли си вече работа?
— Всъщност съществуват няколко възможности… — сините му очи я пронизваха. — Е, не е сигурно, но написах три писма.
— Имаш ли пари?
Гъста червенина заля страните й.
— Но, професоре, това едва ли е ваша работа!
— Зададох ти най-обикновен въпрос, Сузана. Не виждам причина да не ми отговориш…
— Нека ви обясня! — пое дълбоко дъх Сузана. — Когато почина леля Мейбъл, бяхте много внимателен, въпреки че може да ви е професионален навик… Но няма да ви разреша да ме покровителствате! Ако не възразявате, бих желала да продължа работата си…
Присъствието му я дразнеше, но й стана още по-неприятно, когато той тихо излезе и притвори вратата зад себе си. На вечеря от него нямаше и следа.
— Колко жалко, че Гай трябваше да се върне за следобедните си консултации — отбеляза госпожа ван Бьок. — Милото момче работи прекалено много. Идват толкова много болни — Сузана я изгледа учудено и тя продължи: — С мозъчни тумори, мила. А Гай е толкова способен хирург и знае как да ги излекува… — тя внезапно се сепна. — О, скъпа, толкова съжалявам! За миг забравих, че леля ти…
— Не се безпокойте, госпожо — учтиво отвърна Сузана, — за леля ми не можеше да се направи нищо. Професор Бауърс-Бентинк я прегледа внимателно и беше много мил.
Съвсем различен от посетителя й днес следобед! Вероятно с нещо го дразнеше, защото той я предизвикваше да бъде груба.
— Не мога да повярвам, че следващата седмица скъпото момче ще стане на трийсет и пет — обади се лейди Манбрук. — Като че ли онзи ден ни бе на гости с родителите си. Жалко, че не доживяха да видят каква слава жъне в медицинските среди! А е толкова скромен! Никога не би те обидил!
Явно тази част от характера му ще остане загадка за мен, помисли Сузана. Нямаше да й се удаде възможност да я разкрие, защото и следващата седмица се изниза без никаква вест от него. А защо ли да има, възмущаваше се тя от себе си. Беше зает човек и работата му го задържаше в Лондон. А Сузана съвсем скоро приключваше с картотекирането. Бе прекалено честна, за да се мотае още няколко дни, въпреки че сериозно се изкушаваше да го стори, тъй като не бе получила нито едно предложение! Все пак устоя на изкушението, подреди прилежно последните писма и съобщи на лейди Манбрук, че е приключила.
— Толкова скоро ли, мила? Ще ти трябват ден-два да си събереш багажа. Крофт ще те откара с колата — но къде?
— При госпожа Кофин, докато се преместя на нова работа.
— О, разбира се! Сигурно имаш богат избор!
Де да беше така! Настъпи последният ден, а в пощенската кутия не се появи нищо. Сузана сложи Хораций в кошницата, сбогува се с всички и седна в колата до Крофт. Госпожа Кофин й бе изпратила окуражително писмо, в което й съобщаваше, че с радост ще й предостави стая. Но докато колата я отнасяше далеч от този рай на спокойствието, сърцето й тревожно туптеше. Вярно, бе спестила почти цялата си заплата, но нямаше да й стигне за дълго…
Госпожа Кофин я посрещна с неподправена радост.
— Не се тревожи, мила — успокои я тя, докато пиеха чай и Сузана й излагаше опасенията си за бъдещето. — Нещо ще се случи. Можеш да останеш, колкото искаш — и като я потупа по ръката, продължи: — А сега, разкажи ми за работата си. Интересно ли беше? Запозна ли се с приятни хора? — намекваше за млади мъже, разбира се.
— Не, но познай кого срещнах! Професорът, който прегледа леля Мейбъл — гласът й леко трепна. — Оказа се племенник на лейди Манбрук.
— Какво хубаво съвпадение!
— Не бих казала. Той не може да ме понася и ми задава какви ли не въпроси!
— Наистина ли? Чух от икономката в замъка, че напоследък госпожица Фийби била в твърде лошо настроение. Всички мислеха, че професорът ще се ожени за нея, а и тя самата се хвалеше. Но оня ден господин Томс ми подшушна, че я чул да казва на приятелка как не го е виждала от седмици. Не го познавам отблизо, но с мен винаги е бил много любезен, а доктор Уорън го боготвори. Сигурно не му е допаднал непоносимият характер на госпожицата.
Нима и неговият не е такъв, помисли си Сузана. Мъж, който обича да налага мнението си.
Беше й приятно да е отново в селото, въпреки че не отиде да види стария си дом. През по-голямата част от деня отговаряше на обявите, които госпожа Кофин любезно й даваше да прочете във вестниците и списанията, получени в пощата. След три дни получи две писма с категоричен отказ за домашни питомци. А да остави Хораций у госпожа Кофин бе невъзможно. Възрастната жена го харесваше, но самата тя имаше котка и старо куче, които не се погаждаха с новодошлия.
Сузана бе поела готвенето и някои други домакински задължения, за да не бъде в тежест на любезната си хазайка, а всеки следобед я заместваше и в магазина, докато възрастната жена си подремваше.
На четвъртия ден от пристигането й в магазина влезе професор Бауърс-Бентинк. Сузана тъкмо пресмяташе покупките на клиентка, когато звънчето над вратата пропя.
— Една лира и петдесет и три… — Сузана разсеяно вдигна поглед. Съзряла посетителя, тя занемя и забрави докъде беше стигнала. — О, трябва да ги пресметна отново.
Клиентката познаваше професора и учтиво го поздрави, след което подаде на Сузана банкнота от пет лири. Тя й върна рестото, постави покупките в найлонов плик, пожела й приятен ден и чак когато жената излезе, се обърна към професора.
— Добър ден. Желаете ли да купите нещо?
— Ами… не — на лицето му бе изписана едва доловима изненада. — Да не би да си наела магазина от госпожа Кофин?
— Не, но й помагам, докато съм тук.
— Значи не си намерила работа?
— Не, все още не.
— В такъв случай мога ли да се надявам, че ще превъзмогнеш неприязънта си към мен и ще изслушаш едно предложение?
— Вие също не ме харесвате! — подметна Сузана.
— Струва ми се, че не изпитвам никакви особени чувства към теб, Сузана — добри или лоши — устните му се извиха в усмивка. — А сега опитай да ме изслушаш, без да ме прекъсваш — доста надменна забележка, от която Сузана занемя.
Той побутна няколко кутии с бисквити и седна на плота. Беше висок и Сузана трябваше да вдигне глава, за да срещне погледа му.
— Моя пациентка се възстановява след операция на мозъчен тумор. Вече може да се прибере у дома си в Холандия, но се нуждае от разумна компаньонка, която да я придружава и наглежда, докато започне нормален живот. Категорично не желае медицинска сестра, а и състоянието й не изисква специални грижи, но е добре да има човек, който да стои в сянка и на когото да разчита, ако се наложи. Ти си напълно подходяща, Сузана.
— Много ясно се изразихте — промълви Сузана, преценявайки мнението му за нея. Значи бе подходяща да стои в сянка и да чака да я повикат като куче? О, как искаше да го постави на място. Ако можеше да я види поне веднъж да вечеря в «Риц», облечена в черен тюл и диаманти…
— Сузана, струва ми се, че мислите ти блуждаят — настойчиво рече той. — Слушаш ли ме?
— За колко време? — подхвърли тя рязко. — Каква ще бъде заплатата?
Той я погледна втренчено.
— Най-много няколко седмици. Заплатата е прилична — споменатата сума й се стори огромна.
— Не са ли много парите само за стоене в сянка? Дори за разумен човек, който вдъхва доверие? Какви други добродетели се изискват?
— О, съжалявам! — възкликна той с едва прикрито нетърпение. — Обясних доста непохватно. Не съм искал да те засегна.
— Не се съмнявам. Но трябва да бъдете по-внимателен, особено когато разговаряте с момиче като мен.
— Защо?
— Ами, помислете сам, професоре! Не съм красавица, нямам нито пари, нито работа, а бъдещето ми е доста мъгляво. Не искам да ми се напомня за всичко това. Много мило от ваша страна да се сетите за мен, но, за съжаление, ще откажа. Не мога да оставя Хораций.
— Ще го взема у дома — чу се да казва професор Бауърс-Бентинк, удивен от собствените си думи. — Икономката ми ще го гледа с радост.
— Наистина ли? Може да избяга…
— Зад къщата има зимна градина, където ще се разхожда до насита без никаква опасност. Поемам отговорността.
Тя се учуди, че му вярва — може и да се заяждаше, но всъщност вдъхваше доверие. Сузана бавно кимна.
— Благодаря, радвам се, че ще започна работа. Ако спестя достатъчно пари, ще завърша курс за медицински сестри или детегледачки…
— Ами Хораций?
— О, тъкмо заради него са ми нужни пари — да наема стая или малък апартамент. Ще постъпя в провинциална болница… — мъжът нетърпеливо се изправи и Сузана почувства, че интересът му рязко бе спаднал — изпълнил задачата си, вече бързаше да тръгва. — Ще ми съобщите ли кога ще започна, нямам паспорт…
— Ще получиш писмо с всички подробности. Веднага подай документи за паспорт — не, по-добре попълни формуляра и ми го изпрати — ще добавя, че е спешно.
— На какъв адрес?
— Болницата «Елиът», Лондон — после кимна за довиждане и тихо притвори вратата зад гърба си, като остави Сузана да се чуди дали не бе сънувала.
Госпожа Кофин, ликувайки, я увери, че най-после й е излязъл късметът и измъкна заявление за паспорт от запасите на пощата.
— Попълни го веднага, мила, и тичай при доктора и викария за подпис. И го изпрати още днес! — до края на деня тя не спря да прави предположения за бъдещата работодателка на Сузана. — Сигурно е много богата, или може би, някоя благородна особа, която живее в Холандия. Дано я разбираш! — и като огледа Сузана, додаде: — Ще имаш нужда от дрехи, мила.
Дори безлична фигура, оттеглена в сянка, трябваше да има приличен вид. Новата й пола бе готова, а пуловерът — изплетен до средата. Костюмът щеше да свърши работа, но се нуждаеше от няколко блузи, още един пуловер и рокля, която, ще не ще, трябваше да купи поради ограниченото време.
На другия ден тя получи писмо с името на болната — Джуфрау Джули ван Дийл, двайсет и две годишна, от Хага. Не беше омъжена, живееше с родителите си, имаше и двама братя. Следваха подробности за състоянието й и доста завоалиран намек, че за кратко може да изпада в лошо настроение и депресия, а вероятно и да демонстрира изблици на гняв.
— Като всички нас, нали? — промърмори Сузана и продължи да чете. Заплатата и условията бяха ясно обяснени. По два свободни часа на ден, седмично — един ден почивка, въпреки че по принцип трябваше да следва неотлъчно работодателката си. Доста ангажиращо задължение, но заплащането бе щедро и обещаваше добри перспективи за бъдещето.
От Марлборо Сузана си купи две блузи, фин пуловер, бельо и семпла рокля в оловносиво. През следващите два дни завърши пуловера — можеха да я повикат всеки миг. Писмото приключваше с молба да бъде готова за тръгване, затова тя опакова най-хубавите си дрехи под зоркия поглед на подозрителния Хораций и се въоръжи с търпение.
Не се наложи да чака дълго. Паспортът й пристигна бързо — вероятно професорът имаше близки приятели в паспортния отдел — а с него и кратко съобщение, че заминава след два дни. Щяха да я вземат с кола заедно с Хораций, който според уговорката, оставаше при професора, а Сузана трябваше да продължи пътешествието.
Шофьорът учтиво се представи. Казваше се Коб, беше доста едър и добросърдечен. Подреди багажа й, намести кошницата с Хораций на задната седалка и покани Сузана да се качи. Тя прегърна госпожа Кофин и седна отпред — шофьорът бе доста любезен и можеше да го поразпита за професора.
Но не успя да измъкне нито дума. Пътуването мина в непринуден разговор, а Сузана чувстваше странно вълнение и плаха надежда.
Бяха тръгнали рано и когато пристигнаха в Лондон сутрешното задръстване бе преминало, но Коб не бързаше. Бавно и спокойно се озоваха на тиха уличка близо до Харли Стрийт с просторни къщи, чиито пиринчени чукчета весело искряха. Коб плавно спря, слезе, отвори вратата и посегна за Хораций, а в това време до колата приближи симпатична добродушна жена на средна възраст, облечена в черно. Тя се усмихна на Сузана.
— Добро утро, госпожице. Аз съм госпожа Коб, икономката на професора. Ще ви направя чаша кафе, преди да тръгнете и ще ви покажа къде ще живее вашият котарак. Толкова се радвам, че го водите! Професорът има куче, но старата ми котка Флоси почина наскоро и много ми липсва — докато говореше, тя въведе Сузана в малко антре, непринудено елегантно с тапетите на райе и полирания под. — Ако нямате нищо против, заповядайте в кухнята, госпожице…
Зад витата стълба се виждаше масивна врата. Слязоха по няколко стъпала и зад следващата врата се озоваха в кухнята. Къщата бе много по-голяма, отколкото би могло да се предположи откъм улицата, защото от кухнята се отиваше към няколко малки стаички, а зад прозореца в дъното се простираше обширна градина.
— Ще живее тук с мен — обясни госпожа Коб, — но разбира се, ще броди и из къщата, а през тази врата минава на своя територия — продължиха по тясно коридорче и се озоваха в разкошна зимна градина. — Бъдете сигурна, че ще се грижа за него от сърце. Ще го пуснете ли да поогледа…
Слънцето бе затоплило зимната градина, обзаведена с шезлонги и малки масички.
— Ако искате, изпийте кафето си тук, докато малкият опознава обстановката — посъветва я госпожа Коб.
Икономката излезе припряно, а Хораций, освободен от кошницата, се разходи наоколо, като душеше зеленината и най-после се покатери на един шезлонг. Госпожа Коб влезе с подноса с кафе и радостно възкликна:
— Знаех си, че ще му хареса! Какъв красавец!
Сузана изпи кафето и тъй като предстоеше да потеглят след десетина минути, влезе да се поосвежи в банята. Съдейки по беглия оглед на къщата, професорът живееше доста комфортно, дори разкошно. Много й се искаше да надникне и в другите стаи, но устоя на изкушението. Вместо това се върна в зимната градина да се сбогува с Хораций, който бе заспал и едва-едва отвори око.
— Ще се върна — увери го тя и последва госпожа Коб обратно към колата. Чувстваше се ужасно — като човек, който миг след като е скочил в дълбок басейн, осъзнава, че не може да плува.


Четвърта глава

По време на краткото пътуване Коб се опита да я ободри.
— Жена ми се влюби в Хораций — подметна той. — Много обича котки. Сигурен съм, че ще ти напише писъмце за него.
— О, наистина ли? Много ще се радвам! Не съм сигурна колко дълго ще остана там — и добави колебливо: — Ако изобщо остана…
— Не се тревожете, госпожице! Професорът не греши. Щом е решил, че сте подходяща за работата, значи ще се справите. Ето, че пристигнахме! — и въздъхна със задоволство: — При това точно навреме!
Колата на професора плавно спираше пред красива къща на площад «Белгревия» и Коб умело паркира зад нея. Излезе, отвори вратата на Сузана и се сърдечно се сбогува с нея. Професорът приближи и поздрави — сдържано, ала не враждебно.
— Ще те представя на Джуфрау ван Дийл. Потегляте с колата й след около половин час. Коб предаде ли ти един плик?
— Да, но все още не съм го отворила.
— Добре, ще го отвориш по-късно, когато имаш време — не каза какво има в него, а я поведе към масивната врата, която тутакси се отвори от невъзмутим прислужник. Изкачиха импозантно стълбище и влязоха в стая с изглед към площада, отрупана с пищни мебели, които й се сториха претенциозни и малко потискащи. Посрещнаха ги възрастен мъж, по-млада дама, голобрад младеж и красива девойка с тъмна коса, облечена по последна мода, доста нервна и възбудена. Щом професорът влезе, тя мигновено се спусна към него и го сграбчи за ръката:
— Гай… Сигурен ли си, че съм добре? Ще дойдеш ли да ме видиш? Какво ще правя, ако се почувствам зле?
— Защо да се почувстваш зле, Джули? — отвърна мило той. — Винаги си била изключително здраво момиче, а сега, след като всичко премина, нямаш повод за тревоги. Освен това съм довел и Сузана, която ще се грижи за теб. Тя не е медицинска сестра, а само ще ти прави компания и от време на време ще ти напомня, че си в цветущо здраве.
Момичето изгледа Сузана, поглъщайки спретнатата й, но твърде далеч от последния вик на модата, външност.
— О, здравей — и кимна разсеяно, без да изслуша любезния й поздрав. Вместо това отново се обърна към професора: — Ще дойдеш скоро, нали?
— Веднага щом успея да уредя пътуването. В момента съм много зает — той прекоси стаята и се здрависа с възрастната двойка — леля и чичо на госпожицата. Преди да излезе, не пропусна да се обърне и към Сузана. Сякаш усетил смущението й, той насърчително й напомни: — Ще намериш цялата необходима информация в плика.
Не след дълго Сузана и новата й работодателка се качиха в ролс-ройса, който ги чакаше отвън. Багажът на Сузана се загуби сред многобройните чанти, кутии и куфари на госпожица ван Дийл, грижливо подредени отзад. Докато траеше сърцераздирателното сбогуване, Сузана седеше мълчаливо и чакаше. Никой не се сети да й каже довиждане. Лелята и чичото бяха без значение, но професорът спечели нова черна точка за небрежното разсеяно кимване в последния миг — като че ли за секунда си спомни, че и тя е там.
Младежът, стоял досега настрани, мушна глава през отворения прозорец на колата и заговори припряно. Сузана нямаше намерение да подслушва, а и не бе възможно, тъй като езикът й беше непознат, вероятно холандски. Джуфрау отговори също толкова нервно. Не след дълго потеглиха.
До Холандия щяха да пътуват с ферибот. След час и половина бяха в Дувър. По пътя Джуфрау ван Дийл мълчеше, потънала в мисли и сякаш не забелязваше Сузана. Тя се възползва от това, извади писмото и зачете. Съдържанието му бе подробно резюме на всичко, което й бе нужно да знае за престоя си в чужбина. Пълна информация за навиците на госпожицата, точен списък на работните и свободни часове, уговорка за седмично изплащане на заплатата, курса на валутата, името и телефона на семейния лекар, към когото да се обърне в случай на нужда.
Какво ли би могло да се случи, недоумяваше тя, но реши, че професорът се е презастраховал. Един малък параграф дори я съветваше как да се облича за вечеря и в коя банка да влага спестяванията си. Всичко бе предвидено до най-малките подробности. Тя сгъна писмото и го мушна в джоба си.
Пътуването мина спокойно. Шофьорът се грижеше за всичко и на Сузана не й оставаше нищо друго, освен да следва госпожицата на кораба. Стъпили отново на твърда земя, те отново влязоха в колата и Сузана подскочи от изненада, когато Джуфрау ван Дийл проговори:
— Това е колата на баща ми. Изпратил е Жан, шофьорът, да ме вземе. Не съм свикнала да пътувам без прислужник — и като замълча за миг, добави:
— Предполагам, знаеш, че бях сериозно болна?
— Да, професор Бауърс-Бентинк ми обясни всичко.
— Добре. Досадно е да обясняваш на хората какви са им задълженията. Гай ми каза, че не си медицинска сестра — не искам да ги виждам до края на живота си! — звучеше доста неблагодарно, но Сузана се въздържа от коментар. — Тук си, за да бъдеш полезна. Но, надявам се, без да се перчиш излишно! Съгласих се да те взема само защото професорът настояваше да имам уравновесена и благоразумна компаньонка.
Сузана понечи да отговори, но в миг се разколеба — без съмнение, новата работа нямаше да й достави удоволствие. Госпожица Ван Дийл не й допадаше, но заплатата бе добра, а и ангажиментът бе само за няколко седмици. Освен това възнамеряваше да докаже на професора, че може да се справи с пациентката му — на него несъмнено му е било известно, че е разглезена и капризна… Тъй като не последва отговор, Джуфрау ван Дийл се обърна и я изгледа:
— Едно нещо у теб ми харесва. Мълчиш и не дърдориш глупости — забележка, която Сузана посрещна с усмивка и сдържана благодарност. Но на Джуфрау й се говореше: — Разбира се, професор Бауърс-Бентинк е мой хирург, но също и стар приятел на семейството. Още не съм решила дали ще се омъжа за него. Преди време се говореше, че ще се ожени за племенницата на негов приятел от Уилтшир, но напоследък не се срещат и вероятно ще се реша…
Сузана се зачуди какво ли е мнението на професора. Момичето от Уилтшир беше Фийби — защо ли бе загубил интерес към нея? Всъщност никоя жена не би могла да му устои — той имаше приятна външност, успешна кариера и, несъмнено, живееше в разкош, ако съдеше по беглия оглед на дома му. Може би харесваше сегашния си начин на живот или криеше разбито сърце зад непроницаема фасада… Не, не й се вярваше. В крайна сметка, заключи, че, би било жалко да се ожени за Джуфрау ван Дийл — не й се струваше подходяща за негова съпруга, но може и да грешеше. Сигурно й е било много тежко да се пребори с мъчителната болест, дори с помощта на изключителните хирургически умения на професора.
— Вярвам, че ще бъдете щастливи! — импулсивната й реакция, плод на съжаление и избликнала душевна топлота, се оказа напълно излишна.
— Не се нуждая от коментарите ти! — бе острият отговор на Джуфрау. — В бъдеще ги запази за себе си!
Дано ангажиментът с госпожица ван Дийл приключи скоро, помоли се Сузана и се загледа през прозореца. Равното зелено поле се стелеше скучно, но тя си спомни, че то е само малка част от пейзажа и освен големите градове, имаше китни селца, езера и гори. Холандия бе малка страна — можеше да се обиколи за ден-два. Дано й се удаде възможност!
Скоро навлязоха в Хага — красив град със старинни сгради, които колата бързо подмина и навлезе в модерната част. На широк булевард, очертан от дървета и огромни къщи, шофьорът зави и спря пред масивна врата. Каменната площадка блестеше от чистота. Докато шофьорът помагаше на Джуфрау ван Дийл, Сузана слезе и се огледа. Къщата я разочарова — строена в началото на века, огромна, но грозна, накичена с безчет балкони, а от всеки ъгъл на стилния покрив надничаха наблюдателни кулички. Какво ли можеше да се види в този уважаван квартал?
Джуфрау ван Дийл вече се качваше по стълбите и Сузана я последва. Спряха пред тежка врата от махагон. Какво ли имаше зад нея? Отвори им мъж, който измърмори доста безизразен поздрав. Антрето бе облицовано в яркочервени тапети, накичени с препарирани еленски глави и остри саби, събуждащи неприятни асоциации. Огромен персийски килим покриваше пода. Влязоха в една от стаите — не по-малко впечатляваща от антрето, но в тъмнозелени тапети, почти изцяло скрити под картини в тежки позлатени рамки. Стаята бе претрупана с мебели — масивни и блестящо полирани.
Дамата която ги посрещна, като че ли изглеждаше смалена от импозантността им — дребничка с миловидно лице и леко стеснителна на вид. Оказа се, че е майката на Джуфрау. Тя развълнувано прегърна дъщеря си и я помоли да седне и да си почине. После се обърна към Сузана:
— Вие сигурно сте младата госпожица, която ще се грижи за дъщеря ми — говореше английски с лек акцент. — Каква утеха за мен! Никак не съм наясно какво й е позволено! Професор Бауърс-Бентинк ми обясни, но аз съм доста несхватлива за такива неща. Тогава той ви препоръча като разумно момиче, което би ме разтоварило от грижите.
Сузана стисна ръката на възрастната жена. Толкова хора я смятаха за разумна, че вече започваше да го вярва. Прислужницата влезе с поднос с кафе и Мевроу ван Дийл се зае да сервира, докато дъщеря й, отпусната апатично, отговаряше едносрично на нетърпеливите й въпроси. Двете заговориха на холандски, като се извиниха на Сузана, и тя отпиваше от кафето, докато безсмисленият словесен поток ромолеше край ушите й. Без да разбира и дума, й стана ясно, че Джуфрау ван Дийл безспорно се налага, а майка й неуверено кима.
— Джули гори от нетърпение да види приятелите си — обърна се тя разтревожено към Сузана — и да продължи да живее както преди. Професорът, може би не би одобрил…
Сузана имаше прекрасна памет и цитира онези места от писмото, които сметна за подходящи:
— Професорът изключително много държеше госпожицата да води спокоен живот поне през първите две седмици. Няколко приятели, но никакви събирания и танци. Всяка вечер да ляга рано и да почива следобед. И никога да не излиза сама — поне до първото му посещение.
— Чу ли, мила? Разбирам, че не е леко, но ще компенсираш веднага щом си в състояние. Беше толкова болна, а след седмица-две ще се възстановиш напълно!
Джуфрау ван Дийл отвърна ожесточено на холандски и се обърна към Сузана.
— Ами ако не се съглася с тези глупави превземки?
— Професорът ми нареди да му се обадя, в случай че указанията му не се спазват.
— О, така ли? — тръсна Джуфрау красивата си глава и се усмихна. — Щом милият Гай иска да оздравея бързо, ще го послушам! Но ти няма да останеш нито ден повече, отколкото е необходимо! Ще те изтърпя, защото той го желае — единствено заради това! А сега си иди в стаята и разопаковай…
— Благодаря, но първо трябва да се убедя, че наистина ще си почивате. Искате ли да ви подредя багажа?
— Не, разбира се! Имам прислужница. Не съм уморена…
— Може и да не се чувствате уморена, но току-що казахте, че ще послушате професора…
Джуфрау направи кисела гримаса, но се изправи и майка й се усмихна облекчено. Дъщерята я стрелна с недоволен поглед и мълчаливо излезе, следвана от Сузана.
В антрето ги чакаше висока кокалеста жена, която при появата на Джуфрау радостно възкликна и забързано я поведе по стълбите. На половината път до горния етаж тя поспря и махна на Сузана, която се колебаеше дали да ги последва. Прекосиха широката площадка и заедно влязоха в стаята на Джуфрау — прекрасна и огромна, достойна за филмова звезда с дебелия пухкав килим, завесите от сатен и балдахиненото легло. Сузана колебливо спря на прага.
— Стаята ти е до моята — ето, през тази врата.
Сузана прекоси обширното пространство и натисна дръжката. Не бе така просторно, но имаше всички удобства, въпреки безличния вид — като в хотелска стая. Гледката към градината много й допадна. Имаше и миниатюрна баня. Но когато се върна, въпросът на Джули я изненада:
— Харесва ли ти? Докато бях болна, там живееше сестрата — а доверителният приятелски тон само засили удивлението й. — Искам вратата да остава отворена през нощта… Може да се нуждая от нещо.
— Разбира се. А сега мога ли да ви помогна с нещо?
В другия край на стаята прислужницата грижливо сгъваше огромната купчина дрехи.
— Не, уморена съм. Ще си полегна малко — Сузана сръчно отметна пухкавата завивка на леглото под прозореца, намести възглавниците и помогна на Джуфрау да се настани.
— Да ви почета ли?
— Не, по-добре си подреди багажа. Можеш да изпиеш и чаша чай. Вечеряме в седем. Имаш ли нещо подходящо за обличане?
Сузана си припомни, че Джули ван Дийл е била много болна.
— Имам една рокля — отвърна тя спокойно. — Не съм предполагала, че ще вечерям със семейството.
— Обещах на професор Бауърс-Бентинк — отвърна заядливо Джуфрау и нетърпеливо промърмори. — О, чувствам се като завързан звяр!
— Не е така — успокои я мило Сузана, — организмът ти е удържал изключителна победа в борбата с болестта и се нуждае от грижи, докато се възстанови напълно. Ще се постарая да спазвам стриктно инструкциите на професора.
Малко по-късно, отпусната във възхитителната гореща вода, Сузана рисуваше във въображението си картина на предстоящите седмици. Нямаше да й бъде леко…
На вечеря се запозна с бащата на Джули — висок мълчалив мъж на средна възраст, който се отнасяше с уважение към нея, но остави съпругата си и дъщеря си да водят разговора. Джули не спираше да недоволства. Основна тема беше престоят й в болницата — неспомената с нито една добра дума. Фактът, че професорът с помощта на колегите си й бе спасил живота, като че ли й убягваше — вероятно е била много болна, за да осъзнае усилията и грижите, които бяха положили. Описваше надълго и нашироко отвратителната храна и наложената забрана да я посещават гости — естествено, ставаше въпрос за приятели, защото родителите й бяха допускани в болницата.
— Всичките ми приятели идваха да ме ободряват, а сестрата — този отвратителен дракон — ги отпращаше!
— Но сега си у дома, мила — успокояваше я майка й, — и това изпитание почти не ти се е отразило! — тя се усмихна на Сузана, като че ли безмълвно се извиняваше за критиката на дъщеря си. — Убедена съм, че когато Гай пристигне, ще открие голямо подобрение.
— Но преди това възнамерявам да се повеселя, мамо! — Джули хвърли подозрителен поглед към Сузана, която се престори, че не го забелязва. Заплатата й бе щедра — ясно защо!


Първите дни отминаха поносимо. Много приятели посещаваха Джуфрау, а след основно преравяне гардеробът й бе провъзгласен за безнадеждно старомоден. Слава богу, че не проявяваше желание за нищо друго, освен да се излежава със списание в ръка и да бъбри с приятели. Сузана я принуждаваше да предприема по една кратка разходка на ден, а вечер строго спазваше ранния час на лягане. Най-тежко й бе да я накара да почине следобед, което неминуемо постигаше след буреносна дискусия, завършваща със сълзи. Но настанена под завивките с роман или списание в ръка, Джули заспиваше мигновено и Сузана разполагаше с няколко свободни часа.
Първите дни разглеждаше картата на града, така че съвсем скоро бе наясно с местонахождението си — на десет минути бърз ход от главния път между Хага и Схвенинген. Не смееше да се отдалечава. Вървеше сред прекрасни паркове; трамваи и автобуси профучаваха с гръм и трясък. В свободния ден нямаше да й е трудно да стигне до центъра на града. Чакаше го с нетърпение — след първите вечери разбра, че й е необходима още една рокля. Джуфрау ван Дийл нетактично бе отбелязала, че когато имат гости на вечеря трябва да е облечена по-подходящо.
— Дори да стоиш в сянка — подчерта тя, — не може да си облечена като продавачка!
Сузана сдържа гнева си.
— Предполагам — отбеляза тя непринудено, — че продавачките се обличат много по-добре от мен! В свободния си ден ще потърся нещо семпло, в тъмни тонове — Джули я изгледа подозрително, несигурна дали не се шегува.
— Но косата ти е толкова яркочервена! — изхленчи тя.
— Нали? Не ме убеждавайте да я боядисвам, защото няма да се съглася!
Ала преди свободния ден на Сузана Джули реши, че трябва да си купи нови дрехи.
— Идваш с мен, нали? Наистина няма какво да облека! Ще обиколим любимите ми бутици и ще обядваме някъде.
Сузана не се възпротиви — първо, не би постигнала успех, и второ, според инструкциите, които задълбочено препрочиташе всяка вечер, Джули трябваше да води нормален живот, при условие, че си почива и не се преуморява. Задача, доста трудна за изпълнение. Добре, че Джули не показваше никакви признаци на умора, нито страдаше от главоболие. Сузана всеки ден си водеше подробни записки, сигурна, че професорът ще иска детайлно описание на заниманията на пациентката си.
Джули бе доволна от покупките, а Сузана, честно казано, й завидя. Обиколиха бутиците в елегантния център на Хага. Навсякъде посрещаха Джули като стар клиент. Рокли, костюми и бални тоалети се нижеха пред очите им във великолепното си многообразие на цветове и тъкани, докато най-сетне Джули избираше дреха — при това, както забеляза Сузана, без нито веднъж да се осведоми за цената. Разглеждаха и пиеха кафе, а Сузана, скрита зад Джули и незабелязвана от никого, започна интересна игра. Представяше си кои тоалети би избрала, ако бе на нейно място.
Обядваха в ресторант «Баронът» в индийския хотел и Джули охотно се разбъбри:
— Ще взема златното ламе с розите и розовия сатен с тюла. Трябват ми поне два костюма, а копринените блузи с тях са много шик. Онзи, плетеният, от три части, бе много приятен, но цветът му… — замълча и погледна ярката й коса. — Точно за теб е, но ми се струва, че никога не би могла да си го позволиш. Сигурно пазаруваш в евтини магазини.
— Да, когато мога да си го позволя — отвърна тя, без да се разгорещява и събеседничката й занемя.
— Какво ще правиш, като си тръгнеш?
— Засега нямам представа, но работа винаги може да се намери — свързана с домакинство или малки деца…
— Гай… Професор Бауърс-Бентинк каза на майка ми, че си била приета в университет. Значи си умна.
— О, не. Бих могла най-много да защитя докторат по английски и да стана учителка.
— Но ти не приличаш на учителка! — избухна в смях Джули. — Това ли беше мечтата ти?
— Не, но все пак е начин за изкарване на прехраната.
— След като не ти се работи, защо не се омъжиш? — учудено я изгледа Джули.
— Никой не ми е предлагал брак — отвърна кротко Сузана, но под външната маска едва сдържаше гнева си. — Искате ли да потърсите нещо друго вместо онзи костюм от три части?
В последния бутик Джули откри това, което търсеше — тъкмо навреме, защото колата ги чакаше в края на булеварда. Този път лесно я убедиха да си легне рано и да вечеря в леглото. На масата Сузана остана насаме с Мевроу ван Дийл. В началото разговорът бе доста скован, но ето че Мевроу заговори за дъщеря си.
— Много я разглезихме — започна тя, сякаш се извиняваше, — но баща й отсъства толкова често, а когато се върне, е готов на всичко за нея и тя изобщо не ме слуша. И двамата й братя живеят отделно, но също я глезят — добрата жена въздъхна. — Нуждае се от съпруг… Всъщност има кандидат, но е в дипломатическия корпус и в момента е в Шанхай… или Хонконг? Прекалено далеч…
— Но нали ще се върне! — успокои я Сузана. — Искам да кажа, че непрестанно ги местят. А освен това има и отпуска…
— Джули ме помоли да не му съобщавам за нейния… недъг.
— Но това не е недъг! — възмути се Сузана. — Професор Бауърс-Бентинк отстрани тумора и сега тя е напълно здрава.
— Да — съгласи се колебливо събеседничката й, — така ни увериха. Джули е много увлечена по него.
— Е, не е ли напълно естествено? Той е спасил живота й, освен това е много привлекателен и, бих си позволила да добавя, държи се очарователно с нея. Но увлечението й няма да трае дълго… ако наистина обича онзи младеж.
— Вие сте много чувствително и умно момиче. Джули ни е любимка, но истина е, че обича да се налага. Не сте ли нещастна тук?
— Не, разбира се! Джули отбелязва забележителен напредък. Сигурна съм, че професорът ще остане много доволен.
Което не бе цялата истина — не че беше нещастна, но дните й бяха изпъстрени с многобройни ужилвания, по-често преднамерени. Когато бяха насаме, Джули се държеше дружелюбно, но щом пристигнеха приятелите й, ставаше високомерна и сякаш не я забелязваше. На Сузана не й бе леко да го понесе. Разбираше, че не бива да участва в разговора и да остане в сянка, но да я отпращат с думите «Изпарявай се, Сузана!» или «Излез, докато не ти позвъня!», бе обидно. Но родителите и прислугата я уважаваха и тя започваше да се чуди дали Джули нарочно не проявява лоши маниери.
В края на седмицата, когато в стаята си откри плик с първата заплата, се почувства значително по-добре. Освен това на следващия ден почиваше. Въоръжена с цялото си богатство, тя се качи на трамвая. Джули, заедно с родителите си, щеше да посети леля си в провинцията и Сузана прекара няколко възхитителни часа в обиколки из магазините. Сивата й рокля бе омръзнала на всички — обличаше я всяка вечер и не можеше да не забележи подигравателните искрици в очите на Джули. Бутиците не влизаха в списъка й, но големите универсални магазини я изкушаваха с красивите си тоалети. Не биваше да забравя, че все пак й трябва нещо по-непретенциозно. Най-после го откри — рокля от мек светлосив креп с дълъг ръкав и сдържано деколте, дълга до средата на прасеца. Универсален модел, който не би станал демоде за година-две. При това — на прилична цена. Сияеща от задоволство, тя влезе в едно кафене и скромно похапна.
Облече я още същата вечер и Мевроу учтиво рече:
— Каква хубава рокля, Сузана! Много ми харесва цветът.
Сузана се усмихна поласкана, но хапливото подмятане на Джули мигновено я попари:
— Всички пари ли похарчи? Защо не си купи нещо наистина шик?
Язвителната забележка я накара сериозно да се замисли защо още стои и търпи подобна грубост, неоправдана дори от неотдавнашната болест. Според професора Джули се нуждаеше от компетентен надзор, въпреки че Сузана не забелязваше никакви признаци на депресия. А само заядлив характер!
След вечеря дойдоха приятелите й и се заседяха до късно. Минаваше полунощ, когато Сузана се увери, че Джули е в леглото и се унася в сън. Тя също си легна и веднага заспа.
В първия миг не осъзна какво я събуди. Седна и се ослуша, а после скочи — Джули тихо стенеше в съня си. Когато Сузана се доближи до леглото й, тя се сепна и избухна в плач.
— Сузана, не си отивай! Сънувах… Нали не съм отново болна? Чувствам се ужасно… като че ли ще умра… Гай каза, че съм излекувана, но може би само ме залъгва…
Сузана приседна до нея и я прегърна.
— Напълно съм убедена, че професорът не би ви излъгал! Щом е казал, че сте здрава, значи е истина! Само че вечерта бе доста оживена и вие се преуморихте. Вярно, че е хубаво да се срещате с приятели, но…
— Ами ако никога повече не ги видя? Има само един човек, на когото държа, но е на хиляди километри…
— Някой ден ще се върне. Ако не се преуморявате, ще се възстановите бързо и когато го срещнете, ще бъдете по-хубава от всякога.
Сузана й наля чаша вода и й я подаде.
— Моля те, не казвай на мама!
— Добре, но ако професорът дойде, ще трябва да му кажа истината, или пък вие самата…
— Само ще ме изгледа и ще премълчи, но няма да остане доволен. Никога не знам какво мисли — и добави кисело: — Струва ми се толкова стар…
— Така ли?
— Всъщност не искам да се омъжа за него — мислех, че той ме предпочита вместо… — тя млъкна внезапно и изгледа Сузана, чието лице не издаваше ни най-малък интерес. — Е, няма значение! Нека го вземе някоя друга! Желая й късмет! Толкова много са опитвали.
— Бих казала, че е женен за работата си…
Джули се засмя гръмко.
— Знаеш ли, май нямаш много опит!
— Сигурно сте права. Искате ли да пийнете нещо топло?
— Не, но ще постоиш ли, докато заспя. Фотьойлът е много удобен.
Изпитанието не бе кратко, но най-сетне Сузана си легна и се унесе в неспокоен кратък сън, преди да настъпи време за ставане.
На закуска тя бе съвсем сама. Джули още спеше, Мевроу пиеше кафе в стаята си, а съпругът й бе излязъл рано. Тъкмо си бе наляла кафе, когато вратата се отвори и се появи Ана, прислужницата.
— Професор Бауърс-Бентинк — съобщи тя, след което той бавно влезе и приближи. Вгледа се съсредоточено в лицето на Сузана и тя не отклони очи.
— Добро утро, Сузана. Защо си толкова бледа?
Не бе най-подходящият момент за дълги обяснения и тя каза:
— Знае ли някой, че сте тук? Да потърся ли Мевроу…
— Ана ще се справи — обърна се, каза нещо на прислужницата и се отпусна на стола до масата. — Нали нямаш нищо против да ти правя компания? Отивам на семинар в Амстердам и реших, че е удобно да се отбия — и тъй като тя не пророни нито дума, той продължи: — А сега ще ми обясниш ли защо имаш толкова измъчен вид!


Пета глава

— Няма нищо особено! — окопити се най-после Сузана. — Добре съм, само че прекарах безсънна нощ.
— О, да, трябваше да се досетя… — влезлият с огромен поднос прислужник ги прекъсна — кафе, варени яйца, препечени филийки, кифли. Професорът се обслужи така непринудено, че Сузана, в желанието си да изглежда не по-малко естествена, попита:
— Често ли закусвате тук?
Той отпи от кафето и въпреки че гласът му бе сериозен, стори й се, че долавя нотки на удивление.
— Преди, когато Джули беше болна, я навестявах често. Много удобно за посещения време — преди започване на работния ден.
— О, да, разбирам. Но… Мислех, че сега сте в Англия.
— Точно така. Пътувах с нощния ферибот и се връщам довечера.
— Не ви ли се струпва твърде много работа?
— Не. Но хайде да се съсредоточим върху основното — как е Джули? — това тъй рязко прекъсване обля бузите й с гъста червенина, но дори да бе забелязал, той не се издаде. — Какво е мнението ти, Сузана?
— Е, не съм професионалист! — сопна се тя остро. — През по-голямата част от времето бе спокойна, въпреки че присъствието ми не й се нрави особено. Сигурно й е доста досадно да се мотая непрестанно из краката й. Насаме се разбираме чудесно, но… — тя замълча при спомена за дребните, но неприятни подмятания, които се бе налагало да преглъща. — Вечер, макар и след упорита борба, си лягаше рано и спеше непробудно по осем часа. Но снощи приятелите й останаха до късно и тя си легна доста превъзбудена. Събуди се цялата в сълзи, ужасена от мисълта за смъртта, трепереща от подозрения, че не сте й казали истината. Положих немалко усилия да я успокоя и стоях до леглото й, докато отново се унесе.
— И какво й каза?
— Че няма да умре и че е невъзможно да я лъжете.
— А говори ли ти за един млад мъж, който е в чужбина?
— Да. Мисля, че го обича, но не е сигурна в чувствата му. Понякога казва, че ще се омъжи… — тя замълча и се изчерви.
— Продължавай, Сузана! Трябва да знам всичко!
— Понякога казва, че ще се омъжи за вас, но като че ли се колебае, защото сте твърде…
— Стар — довърши той. — Така е. Не е тайна, че пациенти, преживели тежки операции, често смятат, че са влюбени в лекарите си. Всичко се изпарява в мига, когато осъзнаят, че са в отлично здраве и се върнат към нормален живот.
— Не ви ли поставят в неудобно положение?
— Професионален риск, при това не особено чест. Благодаря ти за помощта. А сега ми разкажи за себе си!
— За мен? О, всичко е наред.
— Предполагам, не си избегнала «малките лудости» на Джули — на моменти може да е шокиращо груба — Сузана мълчеше. — Ще издържиш ли още няколко седмици? Намери ли си приятели?
— Боже мой! — изгледа го тя удивено. — Никой от компанията на Джули не ме и поглежда! — и бързо добави: — А и защо ли?
— Защо, наистина? — той допи кафето си. — Да отидем ли да я видим? После ще се отбия при Мевроу.
— Джули спи.
— Да, зная. Искам да я видя, преди да разбере, че съм тук.
В съня си Джули бе изящно красива — порасналата след операцията коса обрамчваше поруменялото й лице. Професорът я наблюдава няколко минути, след което повдигна отпуснатата й ръка. Тя се събуди и погледът й, в началото блуждаещ и недоумяващ, светна от радост.
— Гай, о, Гай, толкова съм щастлива, че си тук! Колко дни ще останеш? Ще излезем ли довечера? Само ние двамата?
— Пътувам за Амстердам, скъпа, и реших да се отбия да те видя — усмихна се той и се наведе над леглото й. — Искам да те прегледам — съвсем набързо.
— Никога ли не мислиш за нещо друго, освен за работа? — намуси се тя. — Чувствам се идеално!
— Сузана ми каза, че изпълняваш съвсем точно предписанията ми — още седмица-две и ще си напълно във форма — огледа очните й дъна и внимателно завъртя главата й. — Някакви болки? Имаш ли апетит? Чувстваш ли отпадналост? А сънят?
Джули седеше в леглото, обгърнала колене.
— Сигурна съм, че Сузана ти е казала всичко. Движи се с мен като сянка. Добре съм. Снощи сънувах кошмар, но отмина.
— Не се тревожи! Организмът ти се справя прекрасно, но все пак му е необходимо време. Не го претоварвай! Още малко и ще те оставя на свобода за три месеца.
— Кога? Ами Сузана? Кога ще си тръгне?
— След две-три седмици — забележка, която Сузана очакваше с не по-малък трепет.
Когато по-късно срещна Мевроу, професорът вече бе заминал.
Би могъл да ми каже довиждане, помисли тъжно тя, докато мелодичният глас на Мевроу изпълваше ушите й.
— Толкова мило момче! Познаваме се отдавна — още преди да се омъжа. Когато Джули се роди, беше ученик. Обичаше да я забавлява, а тя бе трудно бебе.
И сега не се е променила, заключи Сузана.


След няколко дни пристигнаха братята на Джули. По-големият, Корнелиъс — внушителен мъж около трийсетте — бе женен, но не водеше съпругата си, която чакаше дете. Очевидно обичаше много Джули, но следеше държанието й с неодобрение. Другият много приличаше на сестра си — красавец, на когото никак не бе неприятно да бъде постоянен център на внимание. И двамата работеха във фирмата на баща си. Току-що се връщаха от Америка и Хюбърт, за разлика от брат си, гореше от нетърпение да сподели впечатленията си. Никой не се сети да ги запознае със Сузана и едва по-късно Джули подметна:
— Почти забравих — това е Сузана. Гай ми я натресе, докато оздравея.
Корнелиъс я поздрави учтиво, а Хюбърт я изгледа с интерес.
— Здравей — каза той на прекрасен английски. — Не бих приел тази работа дори за всички чаени плантации на Китай! — и изкриви лице в гримаса. Сузана се разсмя. — Какво мислиш за Холандия?
— Ами… още не съм разгледала почти нищо.
— Вързана за полата на Джули? Трябва да направим нещо по този въпрос — и като дръпна стола си по-близо, й заговори за Хага, нехаещ за изпепеляващите погледи на сестра си.
Като разбра, че на следващия ден е свободна, Хюбърт й предложи да я разведе из града. Поласкана и трогната от любезността му, Сузана веднага се съгласи, въпреки че бе решила да попълни скромния си гардероб. Би било прекрасно някой да й покаже забележителностите на старинния град — кой знае дали отново ще й се удаде случай да посети Холандия?!
Разходката премина изключително приятно — поне за Сузана, незабелязала снизходителното пренебрежение, с което Хюбърт посрещаше ентусиазираните й възклицания. Вечерта той спомена на Джули за пълното си отегчение — не от грубост, а по-скоро раздразнен.
— Никой не ти е виновен, че я покани! — тросна се Джули.
— На момичето му е скучно. Да се грижи за теб е все едно да се грижи за дявола! — сериозността му я разсмя.
— Все пак ти отбеляза едно добро дело, Хюбърт. Да се надяваме, че няма да разчита на повече съвместни развлечения!
Тревогата й бе неоснователна — денят с Хюбърт остави приятни спомени у Сузана, но и през ум не й минаваше, че може да се повтори. Той скоро заминаваше, а и тя разполагаше с един свободен ден на седмица. Освен това бе достатъчно чувствителна, за да разбере, че се отличава от обичайните компаньонки на Хюбърт както тебешир от сирене. Легна си доволна, въпреки че настроението й вероятно би се променило, ако бе научила за обаждането на професора. Тъй като бе излязла, го свързаха с Джули. Отегчена и в лошо настроение, тя представи разходката на Сузана с брат си в съвсем друга светлина. Професорът не бе глупак, и въпреки че познаваше склонността на Джули да преувеличава, му стана неприятно. Сузана бе сериозна и скромна — символ на жената опора — и въпреки че понякога имаше хаплив език, по природа бе мила, нежна и състрадателна. Какво общо имаше с Хюбърт — този егоист, който мислеше единствено за собственото си удоволствие? Поставяйки бавно слушалката, професорът се ядоса на себе си — как можеше да се дразни от мисълта, че Хюбърт е пуснал в ход чара си за съблазняване на Сузана?
— Глупаво момиче — констатира той на глас в празната стая. Забележка, която бе както несправедлива, така и невярна, а за него — и крайно необичайна.
Вечерта професорът отлетя за Англия, а два дни по-късно — за Кайро, където му предстоеше спешна операция на важен политик. Всичко мина успешно, но бе затрупан с работа и ако мислеше за Сузана, то бе съвсем епизодично. Семейният лекар на Джули го успокои, че всичко е наред и едва след три седмици му се удаде възможност да замине за Холандия.
Този период бе много тягостен за Сузана. Джули бе в отлично здраве, но Сузана бе обещала на професора да я накара да спазва режима и се бореше за спокоен и умерен живот. Неблагодарна задача, която й печелеше единствено нарастващата непоносимост и раздразнителност на пациентката.
Вече не разполагаше с нито една свободна минута. Джули се съгласяваше да легне само при условие, че Сузана й чете или поне стои в стаята — вместо да се «мотае насам-натам!». В редките случаи, когато отстояваше независимостта си и излизаше, съжаляваше стократно. Или намираше девойката, изпаднала в истерична ярост и успокоенията отнемаха остатъка от деня, или бе изчезнала с колата на някоя приятелка и нервите й се късаха, докато се прибере. Още с пристигането на професора бе решила да го помоли за връщане в Англия. Нямаше ясни планове, но с малкото спестени пари и, надяваше се, добри препоръки, щеше да си потърси работа.
Не без спорове успя да запази и свободния си ден. Ето че и Хюбърт се появи и изненадващо й предложи да посетят заедно «Панорама Месдаг». Залата бе в центъра на Хага. Уговориха се да се чакат отпред в два следобед.
Сутринта тя обходи магазините, като се застояваше главно пред витрините. След чаша кафе посети известна галерия и разгледа картините, после похапна в малко кафене и бавно се отправи към «Панорама Месдаг». Студът щипеше и пред залата нямаше жива душа. Почака десет минути и тъкмо мислеше да тръгва, когато Хюбърт се появи. Но не сам, а под ръка с красиво младо момиче, облечено в топли и модерни дрехи. Когато приближиха, стана ясно, че не е толкова млада, но е изящно гримирана, а русата й коса падаше свободно по раменете.
Хюбърт хвана Сузана за ръка и закрачи бързо.
— Сузана, това е Моник, моя стара приятелка — обърна се и се засмя на момичето. — Ще ни прави компания днес… — и започна непринуден разговор, като почти не даваше възможност на Сузана да се намеси. От време на време разменяха с Моник тихи реплики на холандски и не след дълго Сузана се почувства в ролята на излишния трети. Защо ли бе дошла? Щом влязоха, тя позабрави безпокойството си. Прекосиха няколко зали с картини на Месдаг и след тясно коридорче и две-три стъпала се озоваха пред огромна композиция във форма на кръг — Схвенинген в края на деветнайсети век — толкова жива и истинска, че на Сузана й се прииска да прескочи въжетата и да се присъедини към рибарите, кърпещи мрежи на брега на Северно море. Сузана вървеше бавно, погълната от изключителното майсторство, и едва след като обиколи половината платно, установи, че спътниците й са изчезнали. Припряно направи още един пълен кръг, но не ги откри сред редките посетители. Може би се бяха върнали в галерията с картините? Следвайки обичайния си здрав разум, тя реши да довърши обиколката, тъй като скоро заминаваше и не би имала друг случай да посети «Панорамата».
След петнайсетина минути се озова на входа и огледа улицата. Денят гаснеше и контурите на предметите започваха да се размиват. Сузана реши да изпие чаша чай и да се прибере в дома на Джули. Едва бе направила няколко крачки и срещу нея изникнаха Хюбърт и Моник.
— Сузана, Моник си спомни, че трябва да вземе нещо от аптеката. Опитахме да ти кажем, но ти бе така погълната от панорамата… — изсмя се прекалено силно и припряно продължи: — Ще пием ли чай? Наблизо има прекрасно местенце…
Сузана весело се съгласи, въпреки че не повярва нито дума. И двамата имаха виновен вид. Всъщност — какво я засягаше? Но защо я покани, след като повече от очевидно бе, че никой не се интересува от присъствието й?
Кафенето се оказа чисто, но доста скромно и с неколцина посетители. Хюбърт поръча чай и малка чинийка бисквити и като смотолеви неясно извинение, заговори полугласно с Моник. Сузана отпиваше от хладката течност. Изпълни я невероятно усещане за самота.
— Благодаря ви за разходката и чая… — понечи да стане тя, но Хюбърт протегна ръка и я задържа.
— Сузана, ти си мило момиче. Ще направиш ли нещо за мен… За нас? Аз… Ние… Можем да се виждаме само тайно. Моник е омъжена, а аз съм сгоден, но не сме щастливи. Моля те, не казвай на родителите ми… Все едно, че сме прекарали деня и вечерта двамата с теб. Те не одобряват срещите ни с Моник.
— Предполагам, че е така. Сигурно е много тежко за годеницата ти и за съпруга й. Няма да кажа нищо, но друг път не ме моли за подобна услуга, защото няма да се съглася.
И като им кимна за довиждане, излезе на улицата. Беше почти тъмно. Какво да прави още час-два? Магазините затваряха, а и не й бе удобно да влезе сама в кафене. Оставаше киното. Изгледа американски филм с дублаж на холандски — доста мъчително! — след което се отправи към най-близката спирка.
На волана, поел към дома на Джули, професорът мерна дребната забързана фигурка. Но трафикът не му позволи да спре.
Когато Сузана влезе в хола, той говореше с Мевроу и Джули. Изправи се, но преди да я поздрави, нахълта Хюбърт. Професорът кимна хладно — нямаше особено добро мнение за младежа — но Хюбърт бе като водопад.
— Дошли сте да прегледате Джули? О, изглежда ми напълно здрава! — той седна близо до Сузана. — Тъкмо паркирах колата. Със Сузана прекарахме чудесен ден — обикаляхме къде ли не, обядвахме, пихме чай, опитахме от прочутите сметанови торти в «Сауър» и поскитахме из магазините — засмя се гръмко, без причина, и погледна младата жена. — Нали беше страхотно, Сузана?
Тя не вдигна очи и тъй като чувстваше, че професорът я наблюдава, побърза да се изправи.
— О, да, разбира се!
Неочаквано се разнесе раздразненият глас на Джули.
— Ако искаш да ме прегледаш, Гай, сега е моментът. Сузана, ела с нас. После ще се преоблечеш.
Какво спасение! Дано Хюбърт не остане за вечеря!
Професорът не бързаше — прегледа пациентката си грижливо и спокойно и после подхвана разговор. На Сузана й се искаше да се измъкне, ала не й се удаде удобен случай! Звънът на телефона я накара да подскочи. Джули се обади и професорът тихо каза:
— Да почакаме отвън — и придърпа Сузана, преди тя да успее да реагира. После се облегна на парапета и се вгледа в лицето й. — Значи прекара чудесно с Хюбърт?
— Да — измънка тя, взирайки се в коридора под тях.
— Доколкото знам, не е голям любител на магазините — тонът му я караше да се чувства неловко. — Добре, че те е завел в «Сауър». Прекрасно кафене! Качихте ли се на втория етаж?
— Да, разбира се — кимна тя. — Чаят бе възхитителен.
— Въпреки че златисторозовият китайски порцелан не ми допада особено… — кадифените нотки я накараха да вдигне глава.
Чистосърдечната му усмивка я насърчи и тя се осмели да продължи с глуповато хладнокръвие:
— Според мен е много изящен…
— Сузана — гласът му бе едва доловим, но смразяваше кръвта й, — «Сауър» няма втори етаж, както и златисторозов порцелан. Да не говорим, че когато те зърнах на улицата Хюбърт не беше с теб. С кого прекара деня? И не ми губи времето с нови лъжи… О, сигурно си била на «Панорамата» — идеално място за срещи. Но защо заговорничите с Хюбърт?
Сузана за малко не се задави. Той мислеше, че тя се среща тайно с мъж… Значи, значи бе по-лош, отколкото бе предполагала досега — арогантен, нагъл и ограничен.
— Не е ваша работа! — но гласът й, въпреки усилията, леко потрепваше.
— Напротив! Аз те накарах да дойдеш тук… — той замълча, защото две сълзи се търкулнаха по бузите й. Тя се обърна с гръб и ги избърса като малко дете. Той внезапно смени тона: — Май съм разбрал погрешно? О, Хюбърт те е използвал за някой от долните си номера! Не се тревожи, мила, няма да го издам, но и няма да му позволя да ти причинява болка! — той повдигна брадичката й и се взря в лицето й. — Не ме харесваш особено, нали? Но повярвай ми, не бих ти сторил зло! Искам да си щастлива! — подаде й снежнобяла кърпичка. — Кога е следващият ти свободен ден?
— Джули ще ходи на гости на леля си другия четвъртък… заедно с майка си.
— След девет дни… — той се замисли за миг. — Ще дойда в сряда на последно посещение. Ще взема колата и ще направим обиколка из страната.
На лицето й се изписа изненада.
— Не е необходимо — започна тя притеснено — да си загубите деня, за да ме развеждате.
— О, не, за мен ще бъде удоволствие да се разходя из равнината по това време на годината. А ако се постараем, сигурен съм, че ще съумеем да не се караме за час-два!
Той се усмихна и тя занемя пред тази странна метаморфоза — суровото му лице се смекчи и доби приветливо и нежно изражение.
Може би в крайна сметка ще започна да го харесвам, помисли си тя объркана и кимна.
— За мен ще бъде удоволствие, ако сте сигурен, че няма да ви проваля свободното време.
Той помисли за обяда с колеги, който се налагаше да отложи и за вечерята, на която бе възнамерявал да покани очарователната дъщеря на стар семеен приятел, и сам се зачуди защо така слепешката бе дарил деня си на това дребничко невзрачно момиче с остър език и ярка коса. Спомни си сълзите й и се усмихна снизходително, но острият й поглед го сепна.
— Всъщност обичам да показвам втората си родина.
— Мислех, че сте англичанин.
— Така е, но леля ми се омъжи за холандец и прекарвах тук всички ваканции. Докторатът си защитих в Лайден.
На Сузана й се стори, че разговорът започва да го отегчава, но за щастие, в този миг се появи Джули и тримата слязоха в хола. Не след дълго професорът си тръгна.
През цялата вечер Сузана избягваше Хюбърт, но забеляза, че и той постъпва по същия начин. Говореше много и с подробности за работата си и за почивката, която бе решил да направи. Дали не искаше да прикрие някакви тайни планове?
Джули не спомена предполагаемото им съвместно излизане, но Сузана усещаше, че момичето знае повече, отколкото бе склонно да покаже. Присъствието на Сузана все повече я дразнеше — въпреки че на обяд неохотно си лягаше, а вечер заспиваше преди полунощ, между двете винаги тлееше прикрит конфликт. Джули се мотаеше из стаята, дремеше с часове във ваната, и тъкмо когато Сузана си бе легнала, я викаше за книга, питие или каквото и да било друго.
Сузана си налагаше да не се ядосва — оставаха й няколко дни! Вярно, че бе спестила почти цялата си заплата и бе благодарна на професора за съдействието, но нетърпението й да се върне в Англия нарастваше главоломно. Беше й мъчно за Хораций — професорът й бе казал, че се чувства отлично, но все пак… Неясното бъдеще й тегнеше като бреме — възнамеряваше отново да помоли госпожа Кофин за подслон, докато си намери нова работа.


Верен на обещанието си, професорът пристигна в сряда. Както обикновено влезе, докато тя закусваше, и вежливо я поздрави. Хапнаха заедно между подхвърлени откъслечни реплики — най-вече за Джули. Сузана отговаряше кратко, защото й се стори, че е неспокоен. После се качиха до стаята на Джули. Тя пиеше сутрешния си чай и четеше писма, но когато влязоха, скочи от леглото и обви ръце около врата му.
— Много по-добре изглеждаш — отбеляза той. — Чудя се защо!
— Той се връща! — размаха тя възбудено едно писмо. — Евърт — спомняш ли си го?
— Разбира се. Ти не позволи на никой да му съобщи, че имаш мозъчен тумор…
— Да, но той пише, че ако е знаел, никога не би заминал. Откъде ли е научил? — недоумяваше тя.
— Аз му писах — заяви невъзмутимо професорът. — Може и да си забравила, но не си ме карала да ти обещавам, че няма да го сторя. След операцията всяка седмица му съобщавах най-важното. Посъветвах го да не се връща, докато не оздравееш напълно. Което вече е факт. Кога пристига?
— Гай, о, Гай… след два дни! Мислех, че никога вече няма да го видя и всичко останало ми бе безразлично. По едно време дори смятах да се омъжа за теб.
Новината бе посрещната невъзмутимо.
— Е, този вариант вече не е актуален. Пък и не съм убеден, че бих се съгласил, въпреки че си невероятно красива и очарователна! А сега — край на шегите! Да те прегледам за последен път!
Сузана присъстваше като безмълвна сянка, но слушаше с интерес. Щастието на Джули я радваше, но на сърцето й бе тежко — защо нещо подобно не се случеше и с нея? Колко прекрасно би било да се появи мъж, който да я завърти във вихъра на любовта, да се омъжи за нея и смъкне от крехките й плещи всички тревоги?! Потънала в мечти, тя дойде на себе си, едва когато професорът произнесе името й за трети път.
— Ако нямаш нищо против, донеси хапчетата на Джули. Трябва да ги сменя.
Тя се изчерви и отиде в банята да ги потърси. Отново й се стори, че нервничи — вероятно присъствието й го дразнеше. Нищо чудно да оттегли поканата си! Вероятно предложението му бе продиктувано от стремеж да я успокои — какво ли не казват хората в тежки моменти — без да мислят! Когато влезе с шишенцата, Джули попита:
— Кога си тръгва Сузана? Вече не се нуждая от помощта й. А щом Евърт пристигне…
Професорът дори не я погледна.
— Той пристига след два дни… Значи Сузана може да си тръгне вдругиден. Ще поговоря с майка ти.
— О, ти наистина си чудесен! — прегърна го отново Джули. — Ще станеш прекрасен съпруг, но не виждам момиче, което да те заслужава! — и се обърна към Сузана: — Тук не ти беше много весело, нали? Ще се радваш да си отидеш у дома и да се позабавляваш…
Сузана кимна с усмивка. Половината от света нямаше представа как живеят останалите, но не бе сега моментът да осведомява Джули. Професорът я потупа по рамото.
— Бъди добро момиче, Джули! Ако се нуждаеш от нещо, знаеш къде да ме намериш. Сузана, ела с мен! — в коридора й каза: — Утре в девет сутринта. Ще разполагаме с целия ден.
— Аз… Всъщност мислех, че… трябва да си приготвя багажа и да огледам разписанията…
— Багажът ще ти отнеме половин час, дори по-малко — не е прекалено обемист, нали? — тя потъна в пронизващия му поглед, който сякаш искаше да я погълне. — Освен това ще пътуваш с мен. Запазил съм ти място на ферибота за Харуич.
— Но откъде знаехте, че си тръгвам?
— Не бе трудно да се досетя. Евърт пристига, Джули е вече във форма, а ти по всяка вероятност би искала да се прибереш в Англия — освен ако нямаш други планове?
— Не — поклати глава тя. — Мислех да отида при госпожа Кофин, като пътем взема Хораций, ако не възразявате.
— Ще обсъдим това утре — погледът му се плъзна по сакото и полата от туид. — Имаш ли зимно палто? Може да ни се прииска да се поразходим, а навън е доста студено.
— Да, имам — изчерви се тя силно.
— Добре. До утре! — той кимна и прекоси антрето на път за хола.
Сузана въздъхна облекчено — пътуването вече не бе сред проблемите й. Но радостта й бе помрачена от забележките му за дрехите й.
— Лесно му е на него! — измърмори тя, докато изкачваше стълбите, — с бентли и костюми «Савил Роу»!
След миг с неохота призна, че не бе коректна — нали, в крайна сметка, си бе погрижил за пътуването й!


Шеста глава

Изправена пред огледалото на тоалетката, Сузана се бе втренчила в отражението си. Което никак не й харесваше. Кафеникавото палто, изглеждало добре преди няколко години, сега бе доста избеляло. Кафявата рокля под него с нищо не подобряваше вида й. Тревистозеленото шалче я освежаваше, но независимо от студа реши да не си взема шапката — отново в кафяво и очевидно избирана не по модата, а от съображения за практичност. Поне ръкавиците и чантата бяха прилични. О, защо прие тази покана?! Вече бе много късно да откаже, а и той почти не й бе дал възможност да го стори. Може би в този миг и той съжаляваше за екстравагантното си предложение!
Неговите мисли не бяха толкова крайни, но докато се провираше с колата през Хага, се чудеше на импулсивността си. Не бяха говорили нито веднъж като приятели, но опитът му подсказваше, че или би мълчала стеснително, или — още по-зле — би бъбрила досадно. И въпреки това искаше да я опознае. Имаше красиви очи. Той повдигна чукчето на вратата.
Сузана слезе по стълбите, външно спокойна. Беше се отбила при Джули, която както си похапваше с апетит в леглото, нетактично й подметна, че кафявият цвят никак не й отива.
— Трябва да се обличаш в зелено или синьо-зелено — отбеляза тя небрежно. — Или, естествено, в черно — с тази коса. Все пак не ми се вярва Гай да те заведе там, където има вероятност да срещне познати!
Сузана занемя. Измъкна се от стаята и постоя няколко минути в коридора, но не се успокои и заслиза по стълбите, пребледняла от потискан гняв и унижение. Приближи до професора и го поздрави със задавен глас. За малко да се обърне и избяга, но той каза точно това, което трябваше:
— Денят е студен и мрачен, а косата ти грее като весел слънчев лъч — усмивката му бе така топла, че тя усети как устните й се извиват в усмивка и внезапно мисълта за кафявото палто изчезна в облаците.
Сред елегантния лукс на лимузината на Сузана й бе наредено да извади картата. Той бавно започна да изброява дългия списък на местностите, които влизаха в плана им, а тя проследи маршрута.
— И всичко това за един ден? — възкликна Сузана.
— Холандия е малка страна, а ние разполагаме с осем-девет часа — той отново й се усмихна и тя почувства, че пътешествието ще бъде приятно — въпреки всички съмнения.
На няколко километра от Хага професорът отби по второкласен път през Оудеватер, където спря да й разкаже за везните на вещиците. Тя с възхищение установи, че той е интересен и забавен компаньон. В Утрехт я разведе из града с колата и й показа всички забележителности.
Поеха по друг път, разсичащ областта Велюве. Караше бавно, за да й даде възможност да се наслади на гъстите гори, после зави на север към Васен, където спряха на кафе в ресторант с пищен и ефектен интериор — съвсем близо до замъка Каненбурх, датиращ от четиринайсети век. Над чашата ароматно кафе професорът увлекателно й разказа историята на замъка.
— Колко жалко, че е затворен. Но ако искаш, можем да се разходим из парка.
— О, с най-голямо удоволствие! — съгласи се Сузана и излезе от ресторанта във весело настроение. Искаше й се да литне и ако на него не му бе приятно, значи бе изключителен актьор.
Спряха в Снек, за да й покаже отрупаното с яхти пристанище и старинния шлюз с двете кули. На Сузана й се искаше да вдъхне по-дълбоко от романтичната атмосфера, но професорът я подкани да побърза. Тесните пътища, насекли осеяната с красиви езера равнина, ги отведоха в Бестерцваг, където спряха за обяд. Менюто бе разкошно: пушена змиорка върху препечен хляб, печен фазан с червено зеле и тънки като цигарена хартия палачинки със сироп. Докато пиеха кафето, професорът каза:
— Преполовихме пътя. Ще стигнем до морския бряг през равнината — пътищата са спокойни, а гледките — прекрасни. Няма да влизаме в Харлем, а ще завием на юг към река Вехт. Може би ще започне да се здрачава, но все пак ще я зърнеш. А после ще се качим на магистралата, тъй като вече ще е тъмно.
— Но ние обиколихме почти цяла Холандия!
— Така ти се струва. Толкова малки селца и потайни местенца чакат да бъдат открити!
Времето бе благосклонно, въпреки че мрачният следобед ги предупреждаваше за ранния здрач. Пътуваха на изток покрай брега. Професорът се оказа прав — проблясващото море и малките китни селца представляваха очарователна гледка. Щом наближиха покрайнините на Харлем, свиха към вътрешността. Не след дълго се озоваха на тесен път, който лъкатушеше покрай бистра река. Бреговете й бяха осеяни с дървета и красиви къщи. Огромните им високи прозорци сякаш канеха Сузана да влезе.
— Сигурно е чудесно да живееш тук — промълви Сузана с нескрит копнеж. — Но вие, разбира се, имате дом в Англия.
Той леко се усмихна и кимна.
Спряха да пийнат кафе и когато излязоха, острите пориви на студения вятър ги пронизаха. Мракът се спускаше и на Сузана й стана тъжно — всяка минута от този омагьосан ден й се струваше прекрасна. Невероятно, но компанията на професора й бе допаднала неимоверно. Той бе толкова мил — въпреки все още стаеното подозрение, че се опитва да компенсира дребните подигравки и капризи на Джули.
Скоро наближиха Хага. Предстоеше й подреждане на скромния й багаж. Професорът се бе умълчал и тя се зарея в догадки относно непосредственото си бъдеще. Гласът му я върна към действителността.
— Да вечеряме в Лайдсендам — рано е да се прибираме.
— О, да… но не съм облечена за вечеря… А може да срещнете някой познат.
— Мило момиче, не разбирам за какво говориш. Сигурно ще срещна, но какво общо има това с вечерята?
— Помислих, че може да се срамувате от мен — отвърна тя припряно, с безизразен глас. — Имам доста опърпан вид.
Гласът му, необичайно тих, проби мрака в колата.
— Сигурно имаш много лошо мнение за мен, Сузана.
— О, не, не е така, само че… — замълча за миг, преди да му каже думите на Джули.
Той довърши вместо нея.
— Ааа, Джули, в един от лошите си изблици, е насадила тази мисъл в главата ти, нали? И ти й повярва?
— Не е точно така! — бързаше да му обясни, защото усети надигащия се гняв. — Само не исках да ви притеснявам. Не мисля, че бихте обърнали внимание на дрехите ми, но ако все пак срещнете някой познат, той може… да остане изненадан. Не го обясних много добре и съжалявам, че ви ядосах, но всъщност е истина. Не исках да се почувствате неудобно. Беше такъв прекрасен ден…
— И точно затова сега няма да го проваляме! Ще вечеряме най-спокойно и ще обсъдим плановете ти. Освен това повярвай ми, имаш съвсем приличен вид — за Джули «опърпан» е, когато облечеш някоя дреха за втори път! Доста екзотично правило, нали?
Ресторантът бе великолепен и когато остана по кафявата рокля, Сузана стрелна професора с упрек. Той се престори, че не забелязва. Оберкелнерът ги съпроводи до масата с уважение, достойно за тоалет висша мода и диаманти. Залата бе почти пълна и професорът наистина кимна на няколко души, но никой не се вторачи в Сузана. Може би, в крайна сметка, роклята й не бе толкова лоша…
Той я попита какво ще пие, направи поръчката и както бе задълбочена в менюто, я огледа. Роклята й наистина бе ужасна — някой трябваше да я посъветва да носи зелено, синьо или сиво — но не можа да не признае, че обикновеното й личице, поруменяло от вълнение и вероятно — стеснение, излъчваше известен чар. Очите й несъмнено бяха прекрасни, както и необичайната коса с цвят на опушена мед. Беше добра компаньонка…
Тя вдигна поглед и той й се усмихна, като се осведоми за предпочитанията й.
— Доста похапнахме на обяд — поколеба се тя, без да знае, че той отдавна е решил да я нахрани добре. Не бе любител на половинчатите работи и въпреки че донякъде съжаляваше за спонтанната си покана, държеше да спазва стриктно плана си.
Но сега, за своя най-голяма изненада, откри, че присъствието й му доставя удоволствие.
— Та това бе преди часове! — отвърна той. — Тук правят много хубава сьомга в сос от раци — да я опитаме ли? Също и каша от пиле с хайвер… А защо да не вземем и шампанско — нали празнуваме за здравето на Джули?
Сузана се съгласи, облекчена, че не трябва сама да решава.
— Пих веднъж шампанско — вметна тя наивно — на рождения ден на мама…
— И кога бе това? — поинтересува се любезно той и след като изслуша някои спомени от детството й, я върна към настоящето: — Какво мислиш да правиш, като се върнеш в Англия? — въпрос, задаван не за пръв път и тя му припомни решението си за госпожа Кофин. — А няма ли при кого да отседнеш в Лондон? Защо не оставиш Хораций при госпожа Коб, докато решиш какво да предприемеш?
Шампанското оказваше традиционния си ефект. За момента животът проблясваше зад розови очила.
— Ами — започна тя предпазливо, — би било много по-лесно, нали? Да посетя няколко бюра по труда… Но не владея стенография, нямам секретарски умения. Може би работа на рецепция в лекарски или зъболекарски кабинет… Всъщност всичко, което би ми позволило да взема Хораций — той си припомни, че вече на два пъти й бе помагал. Защо й предлагаше за трети? Не знаеше дали да си отдъхне облекчено, или не, когато чу думите й — точно премерени, но неистина. — Имам приятели в Лондон. Ще може ли Хораций да остане у вас само за една нощ — докато ги открия? Като че ли не е разумно веднага да заминавам за Уилтшир — бих могла да си намеря работа до ден-два…
Говореше с убеждение, очевидно предизвикано от желанието да не му бъде излишна в тежест. Сигурно щеше да намери някое местенце в Лондон, където да се подслони с Хораций. Щом пристигнеха, дори да бе вечерта, щеше да му благодари и да потърси евтин хотел. Не й се мислеше как на другия ден ще обикаля из Лондон с кошницата в ръце и ще търси работа. Е, ако усилията й се окажеха безплодни, винаги можеше да се качи на влака… Дълбоката й въздишка доста го учуди.
Професорът бе търпелив и умен човек и веднага смени темата. Тя така неспокойно и жадно захапа въдицата, че не остана никакво съмнение относно истинността на твърденията й. Е, в Лондон ще му мисли! Но защо, защо? За бога, нима имаше поне една причина да се интересува от бъдещето й? Не беше без пукната пара, а и сама го увери, че не е проблем да намери работа. Умна, с добро образование, тя умееше да се грижи за себе си. Защо се тревожеше толкова за нея?
До края на вечерята, която премина в приятна атмосфера, не споменаха нищо повече за това. От къщата на ван Дийл ги деляха няколко минути и професорът се отби за половин час да поговори с Джули и майка й. Сузана се извини и отиде да си приготви багажа. Никой не се опита да я спре. Професорът кимна и й подхвърли да бъде готова сутринта, като измърмори някакъв общоприет отговор на благодарностите й за чудесния ден. Може и да не му бе харесало, колкото тя си мислеше — понякога бе напълно непроницаем. Легна си леко разстроена, въпреки че причината й бе непонятна.
На сутринта той пристигна в уречения час и почти не губиха време за сбогуване. Господин ван Дийл бе вече в офиса си, но съпругата му благодари на Сузана, целуна я и пъхна малък пакет в ръцете й.
— Ти бе толкова мила — промълви тя.
Джули слезе по халат, целуна професора и безразлично подаде ръка на Сузана.
— Е, забавлявай се, където и да отидеш! Трябва да побързам — Евърт пристига утре!
— Желая ви много щастие! — каза Сузана и влезе в колата, а професорът намести куфара й в багажника.


Пътешествието премина без инциденти — професорът шофираше спокойно, но и всичко бе предварително уредено. Наближиха Лондон, обгърнати от пелената на ранния гъст мрак.
— Бихте ли ме оставили ли на гара «Чаринг Крос»… — промълви тя.
— По това време? — прекъсна я той. — Не, разбира се! И дума да не става, че ще скиташ из Лондон съвсем сама! Най-добре е да преспиш у дома през нощта. Сутринта ще отидеш при приятелката си, а после ще вземеш и Хораций.
— Не е необходимо… — започна Сузана с твърд, според нея, глас.
— Да не спорим!
Очевидно нищо не би променило мнението му.
— Както кажете, професоре! — отвърна тя тъй смирено, че той не се сдържа и се разсмя от сърце.
Скоро пристигнаха в уютната къща. Докато се опомни, Сузана вече заемаше място около овалната маса в елегантната трапезария точно срещу професора и опитваше от превъзходните специалитети, които госпожа Коб бе подредила като с магическа пръчка. Щом привършиха, я заведоха в кухнята да види Хораций. Изглеждаше охранен и доволен, но като я видя, се зарадва. Без съмнение, живееше при прекрасни условия. Мина й през ум как ли ще реагира на доста по-скромната перспектива, която го очакваше? Професорът се бе оттеглил в кабинета си и Сузана обясни на госпожа Коб как на сутринта ще посети приятелката си — вече така жива във въображението й, че изглеждаше като истинска.
— После ще се върна за Хораций — вероятно следобед…
— Не се безпокойте, госпожице! Професорът няма да е тук, но ни предупреди да ви чакаме.
Пожелаха си «лека нощ» и Сузана се отправи към стаята, която й бяха посочили още с пристигането. Докато се изкачваше по стълбите в колебание дали да почука на кабинета, вратата му се отвори неочаквано рязко.
— Лягаш ли си? Лека нощ! Утре ще изляза рано и ще се върна късно вечерта. Ела за Хораций, когато ти е удобно. Казах на Коб да ви закара с багажа до приятелката ти. Само му съобщи приблизителен час.
— О, няма нужда! — възпротиви се тя, но категоричното «Да не спорим!» я принуди да промълви: — Сърдечно благодаря за пътуването! Довиждане, професоре!
Той излезе в коридора и се подпря на парапета, вдигнал глава към нея.
— Доста често си казваме «довиждане», нали? — и додаде нетърпеливо: — Обади ми се, ако се нуждаеш от помощ. Разполагаш ли с достатъчно пари, докато си намериш работа?
— Да, благодаря — в Лондон животът бе много по-скъп, отколкото в малкото селце. Тя отблъсна неприятната мисъл и бодро допълни: — Мога да остана у приятелката ми…
Погледът му проблесна предизвикателно, но тъкмо понечи да каже нещо и открехнатата врата зад гърба му се полюшна. В следния миг в краката му легна дакел.
— Не съм те запознал с Хенри — ела да го поздравиш.
Тя приближи и приклекна да погали малкото куче.
— Здравей и довиждане, Хенри! — потърка Сузана коприненото ухо. После се изправи и подаде ръка на професора: — Довиждане, професоре.
Той пое дланта й и като се наведе, целуна младата жена по устните. Беше й се случвало и преди — макар и не много често — обикновени целувки, които не означаваха нищо. Но тази бе по-различна. В съзнанието й проблесна мисълта, че той е по-възрастен, светски мъж, вероятно с богат опит. Би било прекрасно да я целуват така всеки ден! Е, налагаше се да се задоволи с този единствен път за цял живот! Смотолеви объркано «лека нощ» и изтича нагоре, без да се обърне, като си повтаряше, че твърде много неща у него не й харесват. В този миг не бе в състояние да назове нито едно, но по-късно щеше да си припомни!
На сутринта момиче с приятна външност й донесе чая, каза й, че закуската ще бъде готова след половин час и я предупреди, че навън ще вали сняг.
— Съвсем навреме — подхвърли весело Сузана, — нали наближава Коледа!
Долу пред стълбите я посрещна Коб, поздрави я бодро и се осведоми как е прекарала нощта.
— Разбрах, че ще посетите приятелката си, госпожице. Имам поръчение, щом се върнете за Хораций, да ви закарам, където пожелаете.
Тя му благодари мило, но тази мисъл я тревожеше и по време на богатата закуска, и докато се обличаше за излизане.
Сега бе моментът щастливата съдба да й се усмихне и подаде ръка. Междувременно възнамеряваше да проследи колоните за работа в пресата. Въоръжена с няколко вестника, тя се отправи към Риджънт Стрийт, където в странична уличка откри малко кафене. Разгърна вестниците до димящата чаша й се зачете.
Съдбата бе решила да бъде милостива — погледът й спря върху спешна обява — търсеха млада образована жена за помощничка в детски ясли до Тотнъм Корт Роуд. Титулярката бе болна. Следваше адрес.
Тя попита момчето в кафенето как да стигне до указаното място, изслуша внимателно обясненията и след като му благодари, се отправи към автобусната спирка. Кондукторът я предупреди къде да слезе. Феликс Роуд бе тясна уличка сред плетеница от подобни, скупчени между станцията на метрото и болницата. Яслите се помещаваха във висока тухлена сграда, нуждаеща се от боядисване, а съседните постройки бяха дори още по-жалки. Но под спуснатите завеси прозорците блестяха от чистота, а и движението не бе натоварено. Сузана изкачи стълбите и позвъни.
През вратата долитаха детски гласчета. Някой пееше игриви мелодийки. Отвори й жена на средна възраст — добродушна и с майчинско излъчване.
— С какво мога да ви бъда полезна?
— Прочетох обявата ви — започна Сузана, но преди да успее да продължи, я поканиха вътре. — Може би мястото е вече заето?
— Уилис — протегна ръка по-възрастната жена. — Аз съм собственичката.
— Сузана Лайтфут.
Двете сърдечно си стиснаха ръцете.
— Не, не е заето. Идваха няколко момичета, но им се стори много тежко. Не им допадна и предложението да живеят тук — тя отвори една от вратите в коридора и добави: — Елате, ще ви обясня — седнаха една срещу друга пред малка масичка в почти празната стая. — През последната седмица останах без две от помощничките си. Едната се разболя, а другата се омъжи. Имаме трийсет деца до тригодишна възраст. Повечето от майките работят в болницата и музея за играчки по-надолу. Водят ги в осем сутрин и ги вземат в шест вечер. Работата е тежка и заплатата не е голяма… Не сме държавно заведение… — тя спомена сумата и Сузана реши, че с повече спестяване ще успее да се справи. — В приземния етаж има малка гарсониера, където ще живеете. Неделя и повечето съботни следобеди ще ви бъдат свободни. Тук не е лошо, тихо е, въпреки че сградата е стара. Аз живея на последния етаж, но искам да ви предупредя, че не обичам да ме безпокоят, когато си почивам — погледът й се плъзна по лицето на Сузана. — Имате ли препоръки? — Сузана й ги подаде — писмата на лейди Манбрук, господин ван Дийл и селския викарий. Госпожа Уилис ги прочете внимателно. — Работили ли сте досега като учителка?
— Не, завърших гимназия с отличие и ми предложиха място в университета. Не можах да се възползвам, защото леля ми, с която живеех, се разболя.
— Обикновено проверявам препоръките, но сега съм в крайна нужда. Ще дойдете ли да живеете тук? За един месец, пробно.
— С удоволствие. Имам котарак — може ли да го взема?
— Защо не, ако не прави бели? Елате да ви разведа.
Излязоха през входната врата и слязоха по няколко стъпала под нивото на улицата. Озоваха се пред една врата и жената извади от джоба си ключ. Стаята бе доста тъмна и усойна, но чиста, а в ъгъла до вратата за тоалетната й банята имаше малка газова печка. Мебелите бяха малко и евтини, но завесите в светли тонове грееха жизнерадостно.
— Не се плаща наем — каза госпожа Уилис. — Можете да донесете и каквито пожелаете лични вещи.
— Нямам мебели. Работата ще ми хареса, госпожо Уилис, и ако не възразявате, мога да се пренеса още днес. За час-два ще подредя и ще напазарувам, а утре рано сутрин започвам.
— Нима сте изпаднали в такова отчаяно положение?
— Всъщност да. Ще бъда стриктна.
— Да се надяваме, че ще издържите. Нямаме ваканции като в училищата. Затваряме само на Коледа и Великден, но майките работят до последния миг и някой трябва да наглежда децата. Имате ли планове за Коледа?
— Не, госпожо.
— Добре. Мисля да замина при сестра си в Нортхолт за два дни. Имате ли нещо против да останете тук сама?
— Не, разбира се.
— Двете съседски къщи са наети от малки фирми за складове, но отсреща и по-надолу живеят хора — тя й подаде ключа. — После ще ви покажа цялата къща. Сега много бързам.
Е, вече имам работа и квартира, мислеше си Сузана по обратния път. Не идеални, но по-добре от нищо. И тъй като перспективата да получава заплата всяка седмица бе вече реалност, реши да изхарчи част от спестяванията си за скромен запас хранителни продукти.
Не бе лесно да убеди Коб, че е по-добре да си тръгне с таксито, с което предвидливо пристигна.
— Не зная какво ще каже професорът — колебаеше се той угрижено. — Наредено ми е да ви закарам до дома на приятелката ви…
— Но той не е знаел, както и самата аз, че тя ще ми наеме такси, с което да се върна и прибера Хораций и багажа. Ето, чака ме отвън. Ще бъдете ли така любезен да му обясните? И да му съобщите, че съм си намерила хубава работа с приятна квартира? — тя сърдечно стисна ръката му. — Толкова съм ви задължена на двамата с госпожа Коб! Предайте благодарностите ми на професора. Аз ще му напиша писмо.
Коб се видя принуден да отстъпи и ето че Сузана бе отново в стаичката на приземния етаж. Реши да направи списък на необходимите покупки, а Хораций — доволен от присъствието й, но не особено възхитен от обстановката — се бе сгушил красноречиво пред студената газова печка.
Трябваше да се стопли — Сузана пусна монета от петдесет пенса в процепа на газовия автомат и изтича до съседните магазини. В ранния следобед нямаше много посетители. Тя купи консерви супа, мляко, хляб и храна за Хораций и тичешком се прибра. С дръпнати пердета и запалени лампи стаята не изглеждаше толкова зле. Нахрани Хораций и си направи чаша чай, напълни грейката с гореща вода и я мушна в леглото. После излезе и се качи по стълбите.
Този път входната врата бе отворена и майките, дошли за децата си, влизаха и излизаха. Госпожа Уилис изпрати и последния си възпитаник, пожела «лека нощ» на едно умърлушено момиче, което също си тръгваше и несъмнено бе учителка, и поведе Сузана из къщата. Четири просторни стаи на първия етаж бяха предоставени на децата, но сега, поради намаления персонал, се използваха само две.
— Утре ще разделим децата на по-малки групи — по десет — дванайсет. Сутринта играят и заучават стихчета и песнички, а след като обядват, лягат да починат за час и двете с Мелани се редувате да ги наглеждате. Така през ден ще разполагаш с малко свободно време за пазар. Затваряме в пет часа, въпреки че много често някое дете остава до шест, ако майка му е възпрепятствана — докато й обясняваше, госпожа Уилис не спираше обиколката, отваряше врата след врата и й посочваше мястото на всеки предмет. Всичко блестеше от чистота — от малките мивки в тоалетната, до дългата ниска маса със столчета, където обядваха палавниците. — Двете с Мелани се храните с децата, но ще се редувате да пиете чай. Сутрин започваме в осем. Преди това трябва да закусите — бяха направили пълен кръг и се озоваха пред входа. — Предупредих те съвсем откровено, че работата е тежка, така че ако не можеш да се справиш, само ми кажи.
Чудесно бе отново да разполага с Хораций за слушател. Докато си приготвяше вечерята, Сузана сподели с него опасенията и плановете си. Контрастът между новия им дом и удобната й спалня у ван Дийл бе жесток, но времето и парите лекуваха. Междувременно, увери го тя, щяха да си създадат желания уют. Хораций бе хрисим и умен котарак и бързо установи границите на владението си, а после кротко се сви на стария вълнен шал пред печката.
Поне водата в бойлера бе гореща. Сузана вечеря, направи списък с необходимите продукти и си легна в приятно затоплената стая. За нейна голяма изненада последните й мисли бяха насочени към професора. Стана й тъжно — защо ли?
Той също мислеше за нея, но без тъга. От Коб не получи никаква информация за местонахождението й, но не можеше да го вини. Начинът, по който си бе тръгнала, го безпокоеше. Като че ли искаше да скрие следите си. Трябваше да я задържи, докато се убеди, че работата, която си е намерила, наистина е добра! Веждите му се свъсиха — момичето се вмъкваше прекалено надълбоко в напрегнатия му живот! Каква глупост да се тревожи за нея — нали красноречиво му бе дала да разбере, че сама може да се грижи за себе си! Но натрапчивата идея не го напускаше — изпитваше непреодолимо желание да телефонира на лелите си и на госпожа Кофин с молба да му съобщят местонахождението й, ако го научат.
Сузана стана рано, закуси и оправи стаята, погрижи се за Хораций и при пристигането на първото дете чакаше във фоайето. След това я завъртя такъв вихър, че нямаше време да мисли. Повечето деца бяха кротки, но се нуждаеха от забавления, а по-големите — от лесноразбираеми уроци. Обядът бе пълна какофония, но слава Богу, щом приключи, децата бяха готови за почивка. Сузана се съгласи да дежури, докато Мелани излезе. Тя пък остана много доволна, че има кой да я замести и я изчака да отскочи за миг при Хораций. Меланхолична девойка, тя, също като Сузана бе принудена да работи. С децата се държеше мило. Живееше с майка си, вдовица, в другия край на улицата и имаше приятел, който искаше да се оженят.
— Проблемът обаче е мама — сподели Мелани.
— Тя не го харесва и не е съгласна да живеем у дома, така че се налага да изчакаме, докато намерим малък апартамент.
Сузана я изслуша със съчувствие. После приседна да наглежда спящите деца. Денят се проточи безкраен, но на следващия й бе по-леко. Бе неин ред да излезе през обедната почивка и тя се разходи из магазините да напазарува за Коледа, която вече чукаше на вратата. Откри библиотеката и си избра две книги.
Прибра се, поигра с Хораций и отново започна да разучава песнички с десетината си възпитаници.
Почти не бе виждала госпожа Уилис, но когато на втория ден се разминаха във фоайето, тя спря и я попита как се справя и дали в стаята й е достатъчно топло.
Сузана отвърна бодро, че всичко е наред. Тази нощ заспа трудно. Дори компанията на Хораций не можеше да надделее мъчителната самота.
На Бъдни вечер децата имаха забава и дойдоха да ги вземат малко по-късно. Останали сами, трите учителки събраха чашите и картонените чинии, изчистиха, пожелаха си весели празници и се разотидоха в различни посоки. Над смълчаната къща се спускаше здрач и въпреки че радиото свиреше, Сузана сякаш се задушаваше в тягостната тишина. Беше си купила пиле от кулинарния магазин, кифли с кренвирши, няколко парчета баница с месо и елхови клонки. Реши на сутринта да отиде на църква, а на следващия ден да се разходи из парка.
Изяде парче баница, нагости Хораций с допълнителна консерва сардини и седна в поразклатения фотьойл с книга в ръка.
Не бе от хленчещите госпожици, но когато празниците отминаха, Сузана си легна с радостната мисъл, че на следната утрин отново е на работа. След църквата на Коледа бе разделила пилето с Хораций, а после слуша радио. Дългата разходка в Грийн Парк й помогна да вземе важно решение: ще остане шест месеца при госпожа Уилис, а после ще кандидатства в курс за медицински сестри в лондонска болница. Искаше й се да го направи по-скоро, но трябваше да събере пари, за да наеме самостоятелна квартира заради Хораций. Ако живее икономично и спестява всяко пени, би успяла да се справи със сестринската стипендия. През целия път пресмяташе наум и премисляше разни варианти, но резултатите се получаваха доста мъгляви, защото мислите й често се връщаха към професор Бауърс-Бентинк.
— Не мога да си обясня защо — тросна се тя на Хораций. — Та той премина като кораб, проблясващ в нощта.
Сутринта децата пристигнаха и работата я погълна. Повечето бяха уморени или неразположени от погълнатите сладкиши и непрестанно хленчеха и повръщаха — ден — кошмар на безконечно чистене. На другия ден постепенно влязоха в релси и полека-лека еднообразното всекидневие се завъртя. Малък проблясък донесе Нова година, но само за един ден. Сузана свикна и вече не се впечатляваше от дребните проблеми, предизвикани от болни или настинали деца.
Беше минал повече от месец, когато госпожа Уилис реши да извежда децата на разходка два пъти седмично. Сузана и Мелани посрещнаха идеята с ентусиазъм — щеше да се запълни голяма част от сутринта и освен това глътка чист въздух би ги освежила. Гимназистка, привлечена заради джобните пари, се съгласи да им помага и първата експедиция мина успешно. Децата бяха послушни и въпреки че студът щипеше не на шега, денят бе ясен и промяната им се отрази добре.
Хладното сухо време се задържа и утринните разходки станаха неизменна част от седмичния режим. Веднъж, когато дългата жива нишка, предвождана от Мелани, лъкатушеше по обратния път, професор Бауърс-Бентинк се оказа спрял на светофара. Той мерна Сузана с едно дете, увиснало на врата й, и друго, стиснало я за ръката, внимателно да пристъпя в края на редицата.
Загубил обичайната си уравновесеност, той възкликна, после въздъхна дълбоко, но припреният клаксон на задната кола го извади от вцепенението. Беше зелено и клатушкащият се крокодил от деца вече изчезваше в насрещната улица. Не можа да отбие веднага, но скоро успя да обърне, спря на един паркинг и се отправи към редицата магазини.
Няколко въпроса най-после доведоха до желания резултат. «О, да — каза старата дама от супермаркета, — съвсем наблизо има детска ясла. Искаш да изпратиш малките там ли? Няма да сбъркаш, ако избереш госпожа Уилис. Гледа децата, докато майките са на работа, а дори и след това — тя замълча да размисли и почеса глава с молива: — Да, на Феликс Роуд. Близо до болницата».
Професорът й благодари с подкупващ чар и се качи в бентлито. Откри улицата без затруднения и спря пред къщата. Телефонира на асистента си и отново седна в колата, в плен на рояк мисли. Но когато вратата се отвори и Сузана заслиза по стълбите, той изскочи и спокойно я последва.
Беше неин ред да използва свободния час. Когато чукчето на вратата отекна, тъкмо хранеше Хораций. Тя отвори и като гръм от ясно небе пред нея застана професорът.


Седма глава

Той влезе устремно и Сузана отстъпи крачка-две, но масата я възпря. Няколко секунди младата жена не можа да издаде нито звук. Шокът и някакво друго чувство, което не успя да определи, я стискаха за гърлото и поздравът й изсвистя почти неразбираем.
Професорът не отговори и това още повече я смути. Студените му сини очи я пронизваха. Сякаш измина цяла вечност, преди да отмести поглед.
— Нали щеше да ми пишеш! — гласът му бе тих и нежен, но гневът бушуваше в гърдите му.
— А-аз, да, наистина мислех да го сторя, но после реших, че е малко глупаво… — той вдигна вежди и тя забързано продължи: — Нали сте много зает, непрестанно пътувате насам-натам, и то с такива сериозни задачи. Сигурно имате безчет приятели. Не ми се вярваше да се срещнем отново… Нямаше никакъв смисъл да… — гласът й заглъхна, когато младата жена срещна изпепеляващия поглед на професора.
— Ясно! — сряза я той. — Защо трябва да ме лъжеш, Сузана?
— Съжалявам! — изчерви се тя силно. — Не исках да ви бъда в тежест. И без това направихте толкова много за мен, всъщност — необяснимо защо.
— Необяснимо е и за мен!
Доста объркващ отговор! Тя учтиво продължи:
— Ще седнете ли? Трябва да се върна при децата след около половин час.
Той се отпусна на дървения стол, който заплашително изскърца. Мъжът подметна сякаш между другото:
— Тук ли живееш? А другите учителки?
— Госпожа Уилис, собственичката, има хубав апартамент на последния етаж. Мелани живее в края на улицата с майка си.
— Тук ли ще работиш цял живот?
— О, не. Само шест месеца, а после ще постъпя в курс за медицински сестри.
— Защо не по-скоро?
— Заради Хораций ми е необходима самостоятелна стая извън болницата — тя седеше на крайчеца на дивана, с ръце, стиснати в скута. — Обмислих всичко. Обичам децата, но учителската професия не ми е по сърце.
— Значи бъдещето ти е решено!
— Да. Как ме открихте?
— Преди малко те видях да пресичаш улицата с рояк деца. Чаках на светофара и не можах да отбия. Но любопитството победи — той леко притвори очи и я изгледа през полуспуснати клепачи. — Самотна ли си, Сузана? Къде прекара Коледа?
— Не, прекалено съм заета, за да бъда самотна — отвърна тя твърде бързо с наведени очи. — На Коледа бях тук.
— Сама ли?
— Не, с Хораций — говореше предизвикателно, тъй като въпросите му я караха да се чувства неловко. — Наистина съм щастлива.
— Радвам се да го чуя! — изправи се той и всичко наоколо сякаш се смали. Устните му се извиха в усмивка. — Искаш ли да си тръгвам?
— Да. Имам много работа.
— Не за първи път го чувам! — припомни й той. — Както и не за първи път идвам да ти предложа помощта си, но изглежда отново съм се излъгал — извърна се с ръка на дръжката на вратата: — Приятелката беше измислена, нали, Сузана?
— Да.
Той кимна, отвори вратата и миг след като се качи в колата, потегли. Без да помръдне, Сузана напрягаше слух да улови почти безшумното бръмчене на двигателя.
— Не съм убедена, че ще го видя отново — уведоми тя Хораций. — Изрекох много глупости, нали? Дори не му благодарих, че е дошъл да ме види… За което изобщо не бе длъжен! Мислех, че не го харесвам, но се оказа точно обратното — дори когато е ядосан и целият се вледенява и мълчи! — без никакви видими причини тя избухна в плач. Когато се върна при Мелани, се престори на настинала, за да обясни подутите си очи и зачервения нос.


Дните се точеха кошмарно бавно. Не че бяха еднообразни, защото измежду трийсетте дечица винаги се намираше някой изобретател, но нали трябваше да се забавляват, да се учат да броят и разпознават буквите, а също и как да се хранят, да бъдат успокоявани и поддържани чисти! В края на деня Сузана бе смъртно уморена, но с неохота се прибираше в стаята. Въпреки че не се издаде пред професора, тя страдаше от самотата. Успокояващото присъствие на Хораций не й бе достатъчно — копнееше да си поговори с някого. За предпочитане с професора, призна тя за свое най-голямо удивление. Може и да не изпитваха особено силна взаимна симпатия, но дори когато си пъхаше носа в личните й дела, бе изключително добронамерен и й вдъхваше кураж. А щом искаше, бе незаменим компаньон!
— Въпреки че не го харесвам! — потвърди тя пред Хораций с прекалено висок глас и за кой ли път?
След няколко седмици, към средата на снежния февруари, съдбата отново махна с пръчицата. Тази сутрин не изведоха децата поради лошото време. Седнали на малките си масички, те рисуваха и моделираха с пластилин, разделени на две групи между Мелани и Сузана, докато госпожа Уилис наглеждаше приготовлението на обяда в кухнята. Сузана чистеше парче пластилин от бузите на престарал се малчуган, когато изведнъж вдигна малкото си носле и сбърчи вежди. Като че ли се носеше едва доловим мирис на изгоряло, но не на храна, а по-остър — сякаш горяха дрехи. Мелани бе в съседната стая. Сузана бутна открехнатата врата и я повика. Внезапно миризмата нахлу в ноздрите й с неподозирана сила. Нещо плахо изскърца и тя изкрещя. Мелани влезе в стаята, леко смръщена.
— Не трябва да се държиш така пред децата — започна тя. — Някой загаря обяда…
— Ще отида да проверя. Моля те, наглеждай ги!
— Втурна се навън, без да дочака отговор. Притвори тихо вратата зад гърба си и се ослуша. От кухнята зад стълбите долитаха гласове. Но зловещото припукване идваше отгоре. Затича се по стълбите и видя кълбо черен дим да се измъква изпод една врата на горната площадка — тази, която водеше към апартамента на госпожа Уилис! Беше заключена. Сузана ужасена се спусна надолу, нахлу в кухнята — но не намери никого. Госпожа Уилис и готвачката бяха в задната стаичка при приборите и съдовете.
— Апартаментът ви гори, госпожо Уилис! — извика Сузана и изхвърча като обезумяла към заниманията. Мелани подреждаше децата за обяд.
— Не задавай въпроси — горе има пожар! Облечи децата и бързо ги изведи!
Мелани бе добро момиче, но с не особено бързи реакции.
— Пожар ли? — зяпна тя. — Стори ми се, че нещо гори в кухнята…
— О, побързай! — извика Сузана, загубила търпение и изплашена до смърт. Отвори малката стаичка, която децата ползваха за съблекалня, измъкна палта, шапки и шалове и започна безразборно да навлича малчуганите. Усети, че Мелани се е вкопчила в ръката й и крещи, че трябва незабавно да излязат заради пожара, но само я побутна и продължи да облича децата.
— Разбира се, че има пожар! — сопна й се тя. — Но ако излязат така, децата ще умрат от студ! За Бога, измъквай ги по-бързо!
Госпожа Уилис и готвачката вече бяха при тях, избутваха малчуганите в коридора и ги извеждаха навън.
— Обадих се на пожарната! — извика госпожа Уилис. — Пребройте децата! — облак задушен горещ въздух блъвна от стълбището и тя се закашля. Тъкмо извеждаха последното дете, когато малко момченце се обърна и тичешком се шмугна обратно. Димът бе вече много гъст и тънки огнени езици облизваха горната площадка. Сузана сграбчи някакъв вълнен шал, усука го около лицето си и се хвърли сред изригващите пушеци. Детето бе в по-далечната стая, все още незавоювана от дима и ровеше като обезумяло в кашон с играчки. Били Рийвс — дребничък и недохранен, неразделен от мърлявото мече, което всеки ден влачеше със себе си. Разумът й крещеше, че е лудост да се задържа и минута вътре, но тя все пак сметна, че откриването на любимеца би отнело по-малко време, отколкото да разубеди непоколебимия Били. Вече бе натрупала не малко опит.
Пришпорена от отчаяните писъци на детето и ужаса, че няма да успеят, тя разпиля играчките, измъкна мечето, сграбчи щастливия малчуган и изтича в коридора. Стълбите пламтяха като огромен факел, но огънят все още не бе обхванал долния етаж. Най-страшен бе димът. Тя притисна ръка към устата на Били и полетя към вратата точно в мига, когато дървеният таван започна да се руши. Пламтяща греда им пресече пътя, но младата жена я блъсна със свободната си ръка, без да обръща внимание на болката, която я преряза. Задъхана, Сузана едва се изтърколи през вратата и бутна момченцето в ръцете на госпожа Уилис.
— Хораций! — изкрещя тя в следния миг неясно на кого и изтрополи по стълбите към сутерена. Натъпка го в кошницата и с последни сили се измъкна. Беше се събрала многобройна тълпа, а успокояващите звуци на пожарникарската сирена приближаваха. Пристигнаха полицейска кола и линейка.
Нито едно дете не бе ранено, но всички трепереха, премръзнали и ужасени. Качиха ги в линейката, а след малко пристигна и втора, която взе останалите заедно с Мелани. Госпожа Уилис отказа да тръгне и Сузана, трепереща от студ и от усилващата се болка в ръката, остана при нея. Горката жена, обикновено така жизнерадостна и самоуверена, сега бе на косъм от припадъка.
— Апартаментът ми! — вкопчи се тя в Сузана. — Трудът на целия ми живот…
— Нали децата са живи и здрави! — прегърна я Сузана. — Ще получите застраховката и ще купите друга къща. Децата се нуждаят от вас!
Госпожа Уилис издуха нос и избърса сълзите.
— Права си! Не е настъпил краят на света! Имам и много приятели — тя забеляза, че Сузана трепери и видя ръката й. — Но ти си ранена! Трябва веднага да отидеш в болницата! Така смело се вмъкна след Били! Беше мое задължение…
— Аз бях по-близо.
— Нека ви заведа в болницата, госпожице — полицейският инспектор я потупа по рамото. — Ръката ви трябва да се превърже. Нямате повече работа тук. И вие, госпожо. Собственичката ли сте? Нима искате да умрете от студ? Ще ви откараме у ваши приятели, докато бъркотията се пооправи.
— В края на улицата — качи се госпожа Уилис до Сузана. — Ами ти, Сузана? Има ли къде да отидеш след болницата?
Кошницата с Хораций бе в скута й. Главата му уплашено се притискаше в оплетката и Сузана го погали.
— О, да, не се безпокойте! — отвърна тя бодро. Бедната жена си имаше достатъчно грижи.
Приемната бе пълна. Настаниха я на един стол и казаха, че скоро ще я повикат. Минутите отминаваха. Една след друга бяха обслужени две пътни катастрофи. Сузана използва времето за равносметка — беше останала без пари и дрехи, само с притихналия в кошницата Хораций. Вероятно съществуваше някое местенце, където да пренощува — Армията на Спасението или полицията… Изсмя се безмълвно и притвори очи.


Професорът, повикан на консултация за тежка мозъчна травма, се връщаше в лекарския кабинет, и в миг я забеляза. Младата жена изглеждаше зле. Миришеше ужасно на дим, косата й бе пълна със сажди, дрехите й бяха целите в петна, а ръкавът на пуловера — разкъсан и овъглен. Изгорената й ръка несъзнателно бе притисната към гърдите, а другата бе вкопчена в кошницата с Хораций. Професорът едва се сдържа да не избухне, и прошепна нещо на асистента.
— Струва ми се, че е от пожара в детската ясла. Децата минаха на преглед — за щастие, всички са невредими!
— Кога се е случило?
— О, преди около час.
Професорът тихо изруга и младият хирург го изгледа учудено. Професор Бауърс-Бентинк нямаше навик да губи самообладание и рядко повишаваше тон — особено пред пациент. Имаше репутация на блестящ професионалист и уравновесен човек.
— Познавам младата дама — каза той. — Искам да я отнесете в манипулационната. Веднага, ако обичате.


В полусън, но здраво стиснала кошницата, тя усети как санитарят я прехвърля на стол-количка и коридорите забягаха пред размътения й поглед. В тясната манипулационна сваляха конци, сменяха превръзки и почистваха по-незначителни рани. Младият хирург се засуети — нали професорът лично му бе поверил момичето? Предложи й да остави кошницата отвън, но Сузана я притисна към тялото си и дори се опита да стане. Хирургът недоумяваше как да постъпи.
Сузана не го изпускаше от поглед — всеки миг можеше да й изтръгне Хораций, а той бе всичко, останало й на този свят. Две големи сълзи се търкулнаха по изцапаните й бузи.
Професорът влезе с куп медикаменти, изсипа всичко в ръцете на помощника си и като извади чисто бяла кърпичка, избърса лицето на младата жена.
— О, вие ли сте! — изстена Сузана.
Той пое кошницата и я остави на пода.
— Аз самият! Не се безпокой за Хораций, никой няма да го вземе! Искам да превържа ръката ти, преди да те заведа при госпожа Коб.
Сузана избърса сълзите и каза:
— Не! — и понеже прозвуча твърде грубо, добави: — Благодаря много, но ще се справя сама.
Професорът не си даде труд да влиза в спор. Повика помощника си и започна да почиства и превързва раната. Заболя я силно, въпреки че той бе много внимателен.
— Мислех, че сте мозъчен хирург — някой трябваше да наруши мълчанието.
— О, разбира се, но все пак мога да окажа и първа помощ — младият лекар обидено изсумтя. Професорът привърши и рече с тон, който не търпеше възражения. — Почакай ме тук, Сузана! Идвам след десет минути!
Болката в ръката затихваше и единственото желание на Сузана бе да я оставят да се наспи на спокойствие. Тя задряма. След малко се сепна и видя професора да приближава със санитар и количка. Без да обръща ни най-малко внимание на възраженията й, той отново изчезна. След дълги обиколки по коридори и асансьори, я изведоха през странична врата. Бентлито я чакаше. Професорът внимателно я настани на предната седалка, остави Хораций отзад, благодари на помощниците си и потегли.
— Мириша ужасно! — посъвзе се Сузана, отдъхнала си от болката и с дробове, освободени от дима. — Къде ме водите?
— Обратно у дома. Госпожа Коб ще се грижи за теб. Утре ще решиш какво да предприемеш. Сега имаш нужда от здрав сън.
Гласът му прозвуча доста припряно и тя замълча. Идеята не бе лоша. Щом пристигнаха, професорът я предаде в ръцете на госпожа Коб, която връчи котарака на съпруга си и я поведе по стълбите.
— Една хубава гореща вана — занарежда тя успокоително, — а после нещо вкусно с чая и… право в леглото.
— Чай ли? Не знам колко е часът…
— Мило дете, изтощена си до краен предел. Професорът ми каза, че си пострадала при пожар — какъв ужас! — добрата жена й помогна да си свали дрехите. — Ще се опитам да направя каквото мога с полата и пуловера ти, но едва ли ще можеш да ги носиш отново. Та ти нямаш никакви дрехи! Спасиха ли нещо?
— Не зная — обади се Сузана от ваната със задавен глас.
Госпожа Коб усети, че едва се сдържа да не избухне в сълзи и бързо додаде:
— Е, няма значение. Сега ще ти измия косата.
Скоро след това, настанена в леглото след лека закуска и чаша горещ чай, Сузана се сви на кълбо и заспа. Леглото бе меко и топло, а вероятно и стаята бе уютна и прекрасна, но тя не успя да я огледа — толкова бе изтощена. Професорът се прибра след около час и икономката го поведе по стълбите.
— Сам ще се уверите, че младата дама е много добре. Беше съсипана от умора и, моля за извинение, сър, ужасно мръсна.
Двамата стояха и я наблюдаваха. Сузана бе потънала в дълбок сън.
— В болницата говореха, че се върнала сред пламъците да измъкне едно дете, изтичало да си вземе мечето.
— О, Боже мой! — възкликна госпожа Коб. — Горката, как не си е загубила ума!
— За щастие! — отвърна професорът. — Вярвам, че госпожица Лайтфут винаги ще си остане така разумна!
Тръгнаха надолу, но пред кабинета професорът спря и каза:
— Ще вечерям навън, госпожо Коб. Не ме чакайте — нека Коб заключи, ако не съм се върнал до единайсет — очакваше го отдавна поет ангажимент, който не можеше да отложи.
Веднага щом прецени, че моментът е подходящ, професорът се извини и си тръгна. Прибра се точно когато Коб започваше вечерната си обиколка.
— Отивам в кабинета. Ще помолиш ли госпожата да надникне в стаята на госпожица Лайтфут, преди да си легне?
После седна зад бюрото — няколко писма чакаха отговор, а имаше и материали за прочит. Беше почти един часът, когато се изправи и пое по стълбите.


Сузана, освежена от съня, се надигна и се огледа. Под меките отблясъци на нощната лампа с розов абажур стаята й се стори възхитителна. Мебелите бяха от клен, а завесите и покривката за легло — от тежка розова дамаска с копринени нишки. Докато погледът й бавно обхождаше стаята, тя усети не само болката в ръката, но и силен глад. Изящният часовник на високия скрин показваше дванайсет и половина. Сигурно всички спяха. Сузана отново се отпусна на леглото и затвори очи, но сънят не идваше. Вместо това я навести картината на пожара — плъзналите по стълбите пламъци, скованият я ужас, докато ровеха за мечето — представата бе така ярка, че сякаш усети миризмата на дим.
Стрелките на часовника се отместиха до един часа. Още шест часа самота — каква безкрайна нощ! Стисна очи и се опита да не мисли за препечени филийки с масло и топло какао с мляко. Но рязко повдигна клепачи, дочула шума от отварянето на вратата. Професорът. Всеки друг би запитал глупаво: «Будна ли си?».
— Гладна ли си? — бе неговият въпрос и тя почувства огромно облекчение. Той доближи до леглото и се взря в лицето й, а тя бавно кимна.
— Не трябва ли да спите?
— Наложи се да присъствам на много скучна вечеря — приседна той до нея. — После имах малко писмена работа и огладнях. Какво ще кажеш за сандвичи и нещо за пиене — какао, чай, мляко?
— Какао, благодаря.
— Голям майстор съм на сандвичите — продължи той за нейна изненада. — Дай ми само десет минутки!
Върна се много бързо с огромна табла, върху която бяха наредени две големи чаши какао и препълнена чиния със сандвичи. Остави я на нощното шкафче и й подаде една от чашите. Тя отпи малко, а мъжът й поднесе сандвич.
— Пиле — отбеляза той и избра друг за себе си, а после дръпна един стол и седна. — Напълно ли си будна?
— Да — рече тя с пълна уста.
— Добре. Слушай тогава. Утре ще останеш тук — не можеш да търсиш работа, докато ръката ти не оздравее. А през това време ще обмислиш с какво искаш да се занимаваш. Ако решиш да се обучаваш за медицинска сестра, ще се постарая да ти помогна. Макар да не съм убеден, че е особено подходящо за теб.
— Мислите ли, че ще стана по-добра учителка? В малко училище…
— Трябва да се обсъди сериозно — отвърна той уклончиво. — Струва ми се, че е най-добре да заминеш за няколко дни при лелите ми — в крайна сметка става въпрос за бъдещето ти. Не е необходимо да започваш нещо безперспективно.
— Но аз… Не мога да замина там — пое тя друг сандвич.
— Защо? Те толкова ще ти се зарадват! Можеш да им бъдеш от полза — ще им размотаваш преждата и ще им търсиш очилата.
— Много сте мил, но не мога да се натрапвам — нито на тях, нито на вас! Толкова съжалявам, че все на вас се случва да ме измъквате от критични ситуации! — беше изяла сандвича и той отново й подаде чашата, която бе пресушена до дъно.
— Боли ли те ръката?
— Да, малко, но сега вече е по-добре — понечи да си вземе трети сандвич, но ръката й полека се отпусна. — Ужасно ми се спи… — професорът изгледа със задоволство празната чаша и младата жена промърмори: — Сложили сте нещо в какаото, нали?
— Естествено, нали трябва да спиш? Лека нощ, Сузана.
Тя затвори очи, измънка нещо и потъна в дълбок сън. Той вдигна таблата и стана, без да откъсва поглед от нея. Лицето й бе все още бледо, но блестящата измита коса го озаряваше. Изглеждаше много по-добре, отколкото в болницата. И въпреки това в обикновеното й личице нямаше нищо, с което да привлече вниманието на един мъж. Той сви рамене и свали таблата в кухнята. После си легна.


Събуди се рано. Предстоеше му операция, а следобед имаше свободен прием. Преди да излезе, отиде в кухнята и проведе десетминутен разговор с госпожа Коб.
— Оставете на мен, сър — увери го тя. — Ще отскоча до «Дародс» и ще се погрижа за всичко, от което се нуждае младата дама. Десети номер, ако не ме лъже окото — много е фина.
— Разчитам на вас, госпожо Коб. Но, моля ви, не купувайте нищо в кафяво или сиво…
— Само в пастелносиньо или зелено, сър — той тръгна, а Коб завари съпругата си в кухнята да прави списък. — Запомни ми думата — подчерта тя, — без все още да го съзнава, той си е загубил ума по нея! А тя много му подхожда — ще му стане прекрасна съпруга. Колко хубаво ще бъде из къщата да тичат деца!
— Не избързваш ли малко с фантазиите? — приседна до нея Коб.
— Може и така да е, но запомни ми думата…
А засега тя приготви богата закуска за Сузана, настани младата жена върху възглавниците и я посъветва да не става веднага.
— След малко ще ви донеса дрехи, госпожице, и ще ви помогна да се изкъпете. Не трябва да си мокрите ръката. Професорът остави хапчета — да ги вземате, ако ви боли — и като се усмихна широко, добави: — А сега отивам да видя какво ще открия за вас.
— Нямам никакви пари — промълви Сузана.
— Не се безпокойте! Ще получите компенсация от застраховката.
Преди Сузана да успее да зададе нови въпроси, госпожа Коб бе изчезнала. Сузана се отпусна на леглото и отново задряма.
Когато отвори очи, госпожа Коб стоеше изправена до леглото й с малка табличка с чаша, кафеник, захар и сметана.
— Е, хубаво си поспахте! А сега, докато ви показвам покупките, може да си изпиете кафето — на лицето й грейна щастлива усмивка и тя остави пакетите на леглото. — Десети номер — проверих. Както казах и на професора сутринта — толкова сте слабичка! — Сузана, потънала в огромната й нощница, усети изпитателния поглед с леки отсенки на добросърдечна завист. Какво ли не бе купила! Копринено бельо с дантели в убити бледи тонове, по което Сузана само си бе позволявала да се прехласва пред витрините. Пола от туид в преливащо синьо-зелено и подходящ пуловер; две копринени блузи слонова кост и дебело вълнено палто в един нюанс по-тъмно от полата. Също и обувки, чифт чехли и ватиран халат. Сузана само местеше поглед, изпълнен с възхищение.
— Не мога да ги приема — въздъхна тя със съжаление. — Нямам нито пени, а и никога не съм носила такива дрехи. Дори да имах пари, надали щяха да ми стигнат…
— Не затормозявайте хубавата си главица, госпожице. Професорът нареди да ви издокарам. Заминавате при лелите му, докато се поотърсите от този кошмар. Той каза «Хародс», а работата тук ми харесва и не мога да я рискувам, като не го послушам — тя срещна въпросителния поглед на Сузана и добави: — Не че не е най-любезният човек на света, но когато поръча нещо, думата му на две не става, ако разбирате какво искам да кажа.
— Да — почти изстена Сузана, — но не мога да приема дрехи от човек, когото почти не познавам!
— Но не можеш и да останеш вечно в леглото, нали, мила? Нито пък да си тръгнеш оттук така, както майка те е родила… Дрехите ти са неизползваеми, въпреки прането и изкърпването, а не знам дали си забелязала, че си загубила и една от обувките.
— Наистина ли? Чудя се от кого ли мога да науча нещо за вещите ми?
— Бих оставила това на професора — посъветва я госпожа Коб.
Време бе да стане. Изкъпа се, а после се облече с любезната помощ на милата госпожа. Всичко й бе по мярка — дори обувките — и когато госпожа Коб я накара да седне пред тройното огледало, разреса косите й и ги върза със синя панделка, Сузана затаи дъх.
— Дрехите променят човека, нали?
— Разбира се, госпожице, а цветът толкова много подхожда на косата ви! Коб ще ви поднесе обяда долу, ако пожелаете да слезете.
Сузана си похапна под загрижения бащински поглед на Коб, а после седна в дневната, заобиколена от Хенри и Хораций. Коб й поднесе чая, а после пусна телевизора за новините в шест.


Професорът се върна след половин час и влезе така тихо, че тя не го усети. Хенри обаче изприпка да го посрещне и я накара да се обърне. Мъжът я поздрави доста сдържано, което я смути и тя отвърна срамежливо, а после се впусна в благодарности, като все повече се объркваше, докато той най-накрая я спря.
— Няма нищо, Сузана. Радвам се да видя, че се възстановяваш. Лелите ми с радост ще те приемат за няколко дни. Коб ще те откара утре.
Тази смразяваща реч, придружена от факта, че не бе забелязал новия й тоалет, я принуди да се ограничи с любезни формални обноски, които даже в собствените й очи изглеждаха неестествени. Седеше като на тръни и се напрягаше да измисли учтива фраза, с която да напусне стаята — беше й пределно ясно, че въпреки подслона и дрехите, които така великодушно й бе предложил, професорът не копнееше за компанията й. Но когато подхвърли, че е изморена и би желала да си легне, той, без да я изпуска от поглед, някак сдържано й предложи да вечерят заедно — надявал се, че няма да се спречкат за час-два. Което я притесни.
— Нямам намерение да подхващам кавги, още повече че бяхте толкова мил с мен, професоре! Но трябва да ви кажа, че много ме затруднихте, докато се опитвах да ви благодаря.
— Така ли? — усмихна се лукаво той. — Как се чувстваш в новите дрехи?
Тя едва се сдържа да не отприщи водопада възторжени хвалебствия.
— Прекрасни са, благодаря! Ще ви се издължа, когато започна работа.
Той разсеяно се съгласи и стана да й донесе нещо за пиене. Тъкмо бе седнал и Коб влезе да съобщи, че го търсят по телефона. Когато се върна след няколко минути, й каза, че се налага спешно да излезе и сигурно няма да се върне за вечеря.
— И така, довиждане, Сузана. Помолих домашния лекар на лелите ми да се грижи за ръката ти. Помисли си за бъдещето.
Тя го изгледа втренчено. Как, за Бога, би могла да си намери работа, или дори да започне да си търси, без нито пени в джоба?! Нямаше пари за пощенска марка, да не говорим за пътуване за интервю. Внезапно й се прииска да му се хвърли на врата и да сподели болката си, но вместо това остана прикована на стола с изправен вдървен гръб.
Изведнъж професорът се приближи, наведе се и впи устни в нейните така необуздано, че й отне дъха. След което излезе.
— Добре — въздъхна тя, все още загубила дар слово, — добре, ами после? — отговорът, изникнал изневиделица, я зашемети. Нямаше да има «после» — той не я харесваше, смяташе я за досадница, която за негово най-голямо нещастие, винаги се озоваваше на прага му. И още по-лошо — разбра, че е влюбена! — не мога да си обясня защо! — сподели тя с Хенри и Хораций, тъй като други слушатели липсваха. — Той е отегчителен, раздразнителен и избухлив и вероятно едва ме понася!
Един хубав плач щеше да я успокои, но в този миг влезе Коб и й съобщи, че вечерята е сервирана. Така тя се озова в трапезарията и запреглъща през сълзи вкусната храна. Щом привърши, се извини, че е уморена и се отправи към стаята си.
— Кога тръгваме утре? — обърна се тя към Коб.
— Трябва да пристигнем за обяд, госпожице. Ако потеглим към десет часа, ще разполагаме с предостатъчно време.
Сузана си легна, а мислите й се зареяха в бъдещето. Единствената перспектива бе да си намери домакинска работа — винаги се предлагаше по нещо. Засега вариантът «медицинска сестра» отпадаше — нали трябваше да спести пари за квартира! Лейди Манбрук бе много мила, но не можеше да й досажда безкрайно. И без това бе достатъчно задължена на професора. Искаше да замине колкото се може по-скоро.
Далеч от очите, далеч от сърцето, каза си тя и избухна в сълзи при мисълта, че вече няма да го види. Странно, но това я тревожеше много по-силно от неясното й бъдеще.


Осма глава

На следната утрин професорът тръгна за работа, много преди Сузана да слезе в трапезарията. Тя изяде закуската, прибра Хораций в кошницата и седна в колата до Коб.
Пътешествието премина в мълчание, накъсано от забележките на Сузана за времето, състоянието на пътя и отличните готварски умения на госпожа Коб. Шофьорът не подхващаше никаква тема, а само кимаше.
Сузана се замисли. Не й се вярваше отново да види професора. Беше се сбогувал, без да изрази надежда или желание за нова среща. Това дълбоко я разстройваше, но тя реши да не се оставя в плен на мрачни мисли. Жестоката съдба я бе запокитила на пътя му, а вроденото милосърдие не му позволи да я изостави. Въпреки това й се струваше, че вече му е омръзнало да я среща на всяка крачка. Още с пристигането си у лейди Манбрук, ще позвъни на госпожа Кофин и ще я помоли да я повика с писмо — счупена ръка, грип, разширени вени? — мислеше тя трескаво. Всичко, заради което госпожа Кофин би могла да се нуждае от помощ! А после целта й ще бъде да замине — някъде много далеч, където не би могла да го срещне отново… Когато пристигнаха в «Рамсбърн Хаус» планът бе напълно оформен. Сбогува се сърдечно с Коб и спокойно, без излишни притеснения, поздрави двете мили дами.
Лейди Манбрук и госпожа ван Бьок я посрещнаха топло, възхитиха се от хладнокръвието й по време на пожара, проявиха съчувствие за изгорената й ръка и изразиха надежда, че ще остане по-дълго.
— Нали носите и котарака? Ще се чувства ли добре в къщата? Избрахме ви стая с балкон, където да се разхожда.
Парсънс я отведе в прекрасна стая на втория етаж с изглед към градината.
— Колко се радвам да ви видя отново, госпожице! — възкликна тя. — Толкова съжаляваме за ръката ви! На дамите им бе много мъчно — тя изпъна безупречно застланото легло, остави сака й на нисък скрин до гардероба и излезе.
Сузана си свали палтото и огледа стаята, докато Хораций извършваше свое собствено разследване. След малко той избра най-удобния фотьойл, сви се на кълбо и заспа. Сузана слезе да изпие чашка шери с любезните домакини.
И на следващия ден не й се отдаде случай да телефонира на госпожа Кофин. Би било по-просто да слезе до селото и да позвъни оттам, но нямаше никакви пари. Не разполагаше и с нищо за продан…
Животът в «Рамсбърн Хаус» бе приятен и спокоен — безметежно, безгрижно съществуване, от което пребледнелите изпити бузи на Сузана бързо поруменяха, ръката й зарасна, дори косата и като че ли заблестя по-ярко, но всичко това не можеше да продължава вечно. След два дни тя реши да помоли лейди Манбрук за малък заем. Но преди това й се искаше да се свърже с госпожа Кофин — тя несъмнено щеше да й помогне!
За професора седмицата бе наситена с много напрежение, което вероятно бе причина за леката му избухливост и миговете на дълбок размисъл. Госпожа Коб, от чийто зорък поглед не убягваше нищо, поклати глава със задоволство и подчерта пред съпруга си: «Казах ли ти?».
На което той й отвърна, че има богата фантазия, тъй като професорът не бе направил и най-малкия намек, че възнамерява да се срещне с госпожица Лайтфут.


Всъщност това бе самата истина, въпреки че много често, макар и неохотно, мислите му се връщаха към нея. Миловидното й личице често изплуваше пред очите му — сякаш бе оставила зад себе си нещо, което напомняше за присъствието й. Не му бе леко да се сдържи и да не позвъни на лелите си — но реши да изчака две седмици, а през това време да й потърси работа. Не че бе длъжен, но като си я представяше как започва борбата от самото начало, му ставаше някак тежко. Какво ли би могъл да направи? Вероятно накрая Хораций ще бъде настанен при госпожа Коб, а Сузана — в другия край на страната. Идеята не му допадна и той се намръщи. Бюрото му бе затрупано с документи, но той не ги поглеждаше, потънал в мисли. Почукването на вратата го разсея. Появи се Коб, но преди да успее да каже и дума, бе избутан встрани от Фийби. Тя се вмъкна тичешком и се хвърли на врата му.
— Гай, скъпи, не съм те виждала от векове! Дойдох в града да напазарувам и си помислих защо не излезем… да ме заведеш на вечеря? — и като изви рязко глава към Коб, добави: — Казаха ми, че си зает, но не се съмнявам, че винаги можеш да отделиш малко време за мен, нали?
— Всичко е наред, Коб — професорът бе станал, за да предложи стол на гостенката си. — Каква изненада, Фийби! За съжаление, не съм в състояние да изляза с теб. Чакат ме куп задачи, които не търпят отлагане.
— О, Гай! — нацупи се чаровно тя. — Бях сигурна, че ще хапнем някъде! — но разсеяният му поглед я накара бързо да смени тактиката. — Е, както и да е — поне ще ти разкажа новините. Чичо се държи, но съм убедена, че ще се зарадва, ако го посетиш. Надявам се в скоро време да се отбиеш за уикенда. Направих доста промени. Старият Томс не ги одобрява, но кой се интересува от мнението му? Ще му намеря млад заместник — само се чудя как да се отърва от него! Което ми напомни… По телевизията видях пожар в детска ясла и онова червенокосо момиче, което изхвърлих, бе там. Май никак не й върви! — и тъй като професорът мълчеше, Фийби измърмори: — Каква повлекана!
Професорът се облегна и мушна ръце в джобовете.
— Наистина изглеждаше много зле. Току-що се бе хвърлила в пламъците, за да спаси едно дете. Ръката й бе обгоряла. Срещнах я в болницата, където чакаше за превръзка.
— Значи си я видял? — подметна бързо Фийби. — Колко интересно!
— Не интересно, а вълнуващо, ако предпочиташ… или изключително — той се престори, че не забелязва пронизващия й поглед. — В момента е при лейди Манбрук, докато се възстанови напълно — гласът му бе много тих, но тонът му я накара да се намръщи.
Тя язвително подхвърли:
— Много си се загрижил за нея — едно най-обикновено селско момиче!
— Много специално момиче, Фийби — заключи той със застинало изражение. — А сега, моля да ме извиниш, чака ме работа.
Тя скочи на крака и отвори вратата. Мъжът стана да я изпрати. Около минута тя го гледаше, без да помръдне, а после разцъфна в усмивка.
— Е, надявам се скоро да оздравее и да си намери подходяща работа. Предполагам, че срещата ви — така неочаквана — ти е подействала като шок. Колко романтично — да се хвърли обратно в огъня заради детето! Нищо чудно, че я намираш за толкова специална… — въпреки усмивката очите й блестяха студено. Но не направи опит да го целуне, а само подаде ръка и весело се сбогува: — Не забравяй, че чичо Уилям те чака! Засега, довиждане.
Професорът спря такси и след като изпрати гостенката, се върна в кабинета с намерение да работи. Когато по-късно Коб му сервираше супата, той разсеяно спомена:
— През уикенда няма да бъда тук. Ще посетя лейди Манбрук.
Информация, която Коб незабавно сподели с жена си.


В събота сутрин професорът потегли с колата под прихлупеното февруарско небе и поривите на свирещия вятър. Възнамеряваше да обядва по пътя, защото си спомни, че в ранните следобедни часове лелите му си подремват и Сузана вероятно ще бъде сама. Нямаше представа защо гори от нетърпение да я види — вероятно изпитваше угризения заради грубостта на Фийби и се чувстваше длъжен да й помогне.
Отвори му Сноу. Лелите си почивали, но госпожица Лайтфут била в дневната.
— Ще отида сам — каза професорът и отвори вратата.
Сузана седеше пред огъня с Хораций на коленете, а главата й гъмжеше от идеи и планове — напълно безплодни при липсата на пари. Шумът я накара да се обърне и щом го видя, тя нетактично изрече това, което най-много й тежеше.
— Ще ми дадете ли една лира на заем?
Дори да остана изненадан, професорът не го показа. Устните му леко се свиха, но гласът му остана сериозен.
— Разбира се — порови в джоба и й подаде две монети. — Струва ми се, че две лири са за предпочитане — в случай, че загубиш едната.
— Ще ви ги върна веднага щом започна работа! — усмивката му я накара да се изчерви. — Нямате представа какво е да си без пукната пара — не можеш да телефонираш, да изпратиш писмо…
— Вината е моя — трябваше да се досетя. Моля да ме извиниш!
— О, не ви виня! Направихте толкова много за мен! Сигурно ви досаждам с непрестанните си молби…
— Не ми досаждаш, Сузана — седна той срещу нея. — Напротив, ти дори ми липсваше…
В гърдите й бликна вулкан от любов, който заплашваше да я изпепели, но лицето й остана безизразно.
— Е, сигурно както би ви липсвал болен зъб!
Той се разсмя.
— Добре ли си тук? Виждам, че ръката ти оздравява. Потърпи още малко. Ще се опитам да ти уредя сестрински курс в болница, с възможност да живееш извън нея.
— Много мило от ваша страна, но ще си потърся работа в провинцията. Иска ми се да замина за Шотландия или Йоркшир. На стотици километри.
Той не очакваше отказа й. Разочарованието, което изпита при тези неочаквани новини, го озадачи.
— Доста дълго пътуване за Хораций — бе единствената му реакция.
— Да, но щом заминем веднъж, поне ще се задържим.
— Значи искаш да започнеш отначало? Нов живот с нови приятели? — гласът му не издаваше чувствата.
— Да, о, да! — кимна тя. — Нямате представа колко силно го желая!
Професорът я изгледа изпитателно. Не беше красавица, но притежаваше чар, който липсваше на повечето от познатите му, и нежност, маскирана от непоколебима независимост. И най-красивите очи, които бе виждал. Досега не бе изпитвал неудовлетвореност от живота, но усещаше, че отношението му се променя — без Сузана щеше да се чувства самотен. Това, което предполагаше, че е обикновена човешка загриженост за едно самотно момиче, очевидно се бе превърнало в много по-дълбоко чувство, което не му се искаше да назове, докато не бъде напълно сигурен. А вероятно не би имало и смисъл, тъй като думите й бяха произнесени с твърда решимост — плановете й и желанието да замине не включваха нови срещи с него.
Професорът бе търпелив човек, но обичаше да действа според желанията си. Той бързо взе решение.
— Е, мисля, че Йорк ще бъде много подходящ. Познаваш ли го? — и започна словоохотливо да й разказва за този край, без никакви конкретни намеци. Не след дълго се появиха и двете дами и всички заедно пиха чай.
Докато се приготвяше в стаята си за вечеря, Сузана си каза, че професорът очевидно не проявява специален интерес към нея, а само учтиво внимание. Вероятно и посещението му не бе изключение, а обичаен жест на внимание към лелите му. За нея всяка среща бе истинско щастие, но тъкмо заради това трябваше да замине — сега, преди да се е появил отново с предложение за работа. На стотици километри животът й би бил много по-лесен! Честно казано — не й се вярваше, но все пак имаше логика.
Вечерта премина в приятна атмосфера. Възрастните дами говориха за изкуство и за ремонта на църквата, а професорът проявяваше учтив интерес, като скришом наблюдаваше Сузана, а мислите му се рееха в съвсем друга посока. Докато пиеха кафето, той, сякаш съвсем между другото, я покани да го придружи до неговата къща на следващата сутрин.
— Трябва да погледна покрива на обора — обясни мъжът. — Ще бъде приятна разходка, нищо че е февруари.
Би било твърде странно да откаже. Тя се съгласи без видимо въодушевление и попита къде се намира.
— Мислех, че живеете в Лондон?
— Да, така е, но къщата, в която съм се родил, е в Грейт Чизбърн, точно до гората Севърнейк. Мисля, че ще ти хареса.
Би харесала всяка съборетина, стига той да е живял в нея!
Потеглиха след закуска. Професорът демонстрира завиден апетит, като непрестанно бъбреше за какво ли не — с изключение на най-важния въпрос. Сузана, в плен на мислите си, едва се справи с бърканите яйца и шарлотата, преглътнати с помощта на няколко чаши кафе. От време на време любезно вмъкваше по някоя реплика. Само очакването на предстоящите няколко часа в неговата компания я бе довело до състояние на еуфория, която засилваше разсеяността й.
Времето бе приятно, а и движението не бе натоварено. Професорът караше бързо, в Марлборо намали, а после отби по черен път и потънаха в гъста гора. Постепенно между дърветата започна да просветлява и скоро се озоваха в Грейт Чизбърн, малко селце. От двете страни на широката главна улица се извисяваха красиви стари сгради. Професорът зави през една отворена порта и спря пред хубава къща от червени тухли със старинен двукрил покрив, пронизан от високи грациозни комини. Дори в мрачния февруарски ден тя се кипреше, очарователна между групичките дървета, подпрели я отзад, и спретнатата зелена полянка, обточена с цветни лехи.
Когато наближиха входната врата, тя се отвори от дребна пълна жена с побеляла коса и тъмни очи. Той я прегърна и целуна, а после се обърна към Сузана.
— Това е Труди, старата ми дойка. Живее тук и се грижи за мен, когато наминавам.
Сузана се ръкува с усещането, че я подлагат на щателен, но не и недоброжелателен оглед.
— Кафето ви чака — каза Труди. — Ще ви покажа къде да си оставите палтото, госпожице, а вие, господин Гай, бъдете така добър и закачете вашето в шкафа.
Сузана бе отведена до добре подредена стая за дрехи, след което двете жени се върнаха във фоайето. Професорът, подпрян на мраморна масичка със златен обков, си подсвиркваше с ръце в джобовете. Беше топло и приятно. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, а в центъра на полирания под бе разстлан дебел персийски килим. Върху масичката, заобиколена от високи столове с тръстикови облегалки, имаше красива ваза със зюмбюли. Приятна гледка, въпреки че най-голямо удоволствие й доставяше присъствието на професора.
Влязоха в просторна стая с нисък таван и огромна камина. Шкафовете от тъмен полиран до блясък дъб бяха прекрасно съчетани с удобните фотьойли и дивани. Меките кадифени постелки в убити тонове хармонираха с пердетата на райета. По стените стилни аплици с цвят на слонова кост се редуваха с красиви картини в скъпи рамки — повечето портрети. Надяваше се по-късно да й се удаде възможност да ги разгледа.
Пиха кафе пред бумтящия огън в компанията на изтегналото се помежду им куче и професорът отново не позволи разговорът да се отклони от баналната тематика. Може и да бе за добро, помисли си Сузана, иначе би могла да изпусне нещо, за което после да съжалява. Но и така й бе много приятно… Всъщност откри, че присъствието на професора я кара да забрави всичко друго — липсата на пари и дрехи, несигурното бъдеще. Да, ще се наслаждава на всяка минута от този ден, без да се поддава на мрачни мисли!
Той сервира питиетата от старинния дъбов бюфет, а не след дълго Труди ги покани на обяд. Дълга маса «Стюарт» с красиви флорални инкрустации, елегантни столове от епохата на Уилям и Мери, тъмночервени завеси и изящно пано дърворезба на плодове и цветя, над камината допълваха интериора в трапезарията.
— Прилича на дърворезба от Гринлинг Гибънс — кимна Сузана към паното.
— Надявам се, след като самият той я е изработил — усмихна се събеседникът й. — Ела да видим какво ни е приготвила Труди!
Труди, освен дойка, бе и невероятна готвачка. Поднесе им превъзходно суфле със сирене, последвано от пържола и пудинг с бъбреци, стриди и гъби с гарнитура от варени картофи и брюкселско зеле. За десерт — пудинг от хляб и масло — известен като «амброзия».
— Вярвам, че идвате тук при всяка възможност! — подхвърли Сузана, докато наливаше кафето.
— Естествено! — беше я наблюдавал със задоволство как с апетит поглъща отличната храна. — Когато се оженя, ще идвам всеки уикенд — това е моят дом и искам децата ми да израснат тук.
— Ще се ожените ли, професоре? — чувстваше леко замаяна от виното.
— Разбира се. Искаш ли да ти покажа градината преди здрачаване?
Чудесен начин да я постави на мястото й, нали?
Тя си облече палтото и двамата излязоха. Дори в средата на зимата гледката бе възхитителна — тесни пътечки, криволичещи между дървета, декоративни храсти и лехи с цветя, които през лятото щяха да искрят с пъстри пламъци. В дъното на една алея се белееше екзотичен терариум.
— Харесва ли ти? — попита мъжът.
— Божествено е! — призна тя. — Не разбирам как е възможно да живеете далеч оттук.
— Пътувам почти всеки уикенд. Разстоянието не е голямо.
Тя гореше от любопитство да го попита какви са плановете му след женитбата — да пътува всеки ден или да се прибира в края на седмицата. Той като че ли прочете мислите й.
— Несъмнено жена ми и децата ще разделят времето си между града и селото.
— Да, но когато тръгнат на училище… — започна тя сериозно.
— Е, тогава аз ще правя компромиси — усмихна й се той. — В дъното има малко езеро — искаш ли да го видиш?
Не й позволяваше да се намесва в личния му живот — дори само мисълта, че бе опитала, я накара да се изчерви.
— О, с удоволствие — отвърна тя. — Колко е голяма градината?
— Около четири акра. По-нататък има малка зеленчукова и овощна градина — съвсем неочаквано, той я хвана за ръката. — Има и обор с две поостарели магарета.
— О, прекрасно! Ще ги яздят ли децата… Когато ви се родят?
— Разбира се! Лелите ми не те ли отегчават, Сузана?
— Да ме отегчават? Не, за бога! Много е хубаво да се отърсиш от всекидневните грижи. Сега, като имам пари, ще отида до Марлборо да се поровя из обявите за работа.
Той рязко спря, като все още я държеше за ръката.
— Чудех се дали не можеш да останеш още малко в «Рамсбърн Хаус»? Имам нещо предвид за теб.
Няма що — страхотно предложение! Но не би могла да приеме! Не, трябваше да замине на всяка цена! По-далеч!
— Благодаря, но наистина съм решила да замина!
— Защо?
— Ами-и… — побледня тя. — Имам нужда от промяна.
— Друга е причината — промълви той, — но не искаш да ми я кажеш, нали?
Не, всъщност да… ако нямате нищо против.
Той кимна и пое по пътеката.
— Ще надникнем ли при магаретата?
— Да, с удоволствие. Кой се грижи за тях?
— Племенникът на Труди. Тя е родена в селото и повечето от роднините й са се грижили за нас. Никога не се е омъжвала, но има три сестри и доста племенници.
Магаретата ги посрещнаха с радостно пръхтене. Милите животни бяха доста стари, но добре гледани. Професорът надникна в един сандък и извади няколко моркова.
— Това са Джо и Джозефин — обиколиха оранжерията с прасковите и крушите, опрели клони в червените тухли. — Расте тук откак се помня — посочи той огромната лоза. — И дава превъзходно грозде — зеленчуците бяха подредени като на изложба — лехи с карфиол, праз лук, брюкселско зеле и дълги редове разсад, грижливо покрити. Професорът не бързаше, а спираше навсякъде и грижливо опипваше и разглеждаше, което доста я учуди — сякаш не бе изморен от тежките операции и прегледи!
— Не сте ли уморен? — попита тя. — Напрегнатата седмица в болницата, а тук, вместо да си починете…
— Знаеш ли, това е истинският ми живот! Обичам професията си, но по душа съм селянин. Смятам, че имам страхотен късмет да притежавам най-доброто от двата свята.
Поразходиха се още малко и той разгледа покрива на плевнята, а после се прибраха през задната врата. Здрачът вече припадаше и лампите в коридора бяха запалени. Тъкмо й помагаше да си свали палтото и Труди се появи откъм кухнята с табла на ръце.
— Кифлички, господин Гай — подхвърли тя, — и пресен шоколадов кейк. А също и от сандвичите, които обичате.
Отново седнала пред огъня, Сузана не можеше да измисли по-приятен начин за прекарване на зимния следобед, освен в компанията на професора, похапвайки ароматни кифлички. Взираше се в пламъците, сякаш правеше заклинания — толкова силно й се искаше да остане тук завинаги и от цялото си сърце завиждаше на бъдещата щастлива избраница. Отпуснат на фотьойла, с кучето, сгушено в краката му, професорът изглеждаше по-добре от всякога под игривите златисти отблясъци. Тя си припомни първата им среща и хладния поглед… Мъжът вдигна очи, но сега те не бяха студени, а смущаващи и Сузана сведе клепачи.
— Време е да потегляме обратно. Лелите ще ни чакат за вечеря — каза той сякаш между другото.
Сузана стана със смътното предчувствие, че в последния миг се бе отказал от това, което бе възнамерявал да изрече.
— О, беше ми толкова приятно! Много благодаря, че ме поканихте.
Той се приближи до вратата и бавно я отвори.
— Ще намина пак съвсем скоро. Обещах на Фийби да посетя сър Уилям. Стори ми се доста загрижена за него. Всъщност, тя се поинтересува и за теб.
— Наистина ли? — възкликна учудено Сузана и затърси подходящ отговор. — Много мило от нейна страна.
— Хм, може би — промърмори професорът и я последва във фоайето.
Почти веднага след вечеря той стана и помоли Сузана да го изпрати до колата. Тя си помисли, че това сигурно е последната им среща — нали възнамеряваше да замине, при това съвсем скоро!
На вратата той я обърна с лице към себе си и като я придържаше за раменете, каза:
— Следващия път ще вземем окончателно решение — повече никакви временни ангажименти! Ще измислим нещо постоянно.
После се наведе и я целуна. Преди Сузана да се опомни, вече бе изчезнал.
Целувката му я развълнува дълбоко и тя дълго не можа да си спомни думите му. Едва към полунощ й мина през ум. «Нещо постоянно», й бе казал той, но вероятно ставаше въпрос за място, където щеше да го вижда, а с това бе решила да приключи веднъж завинаги. Нали спомена за сестринските курсове — несъмнено в неговата болница, където думата му тежеше — но точно този вариант бе напълно изключен! Нощта се точеше бавно, а Сузана не можеше да заспи, потънала в мисли.
Но съдбата отново се намеси и терзанията й се оказаха напразни. На следващия ден, докато дамите подремваха след обяда, Сузана седеше в дневната и пишеше обява до местния седмичник. Вече можеше да си го позволи, защото сутринта, като слезе по стълбите, Сноу й подаде плик с петдесет лири — оставен от професора! — и малка, набързо надраскана бележка: «… само докато започнеш работа; после ще ми ги върнеш…».
Не й бе удобно да ги приеме, но парите бяха разковничето към успеха — даваха й свобода на действие.
Тъкмо преписваше обявата в още един екземпляр, когато Сноу влезе безшумно.
— Госпожица Давиниш пристигна на посещение. Обясних й, че дамите почиват, но тя каза, че идва при вас.
— При мен ли? — подскочи от изумление Сузана. Може би искаше да й предложи работа… или виличката се бе освободила и можеше да се върне да живее там… Не, всъщност не можеше! Бе прекалено близо до професора. — Благодаря, Сноу. Ще я поканиш ли да влезе? Нали лейди Манбрук не би имала нищо против?
— Разбира се, че не, госпожице, те се познават отлично.
Фийби Давиниш влезе с вид на човек, който се чувства у дома си. Поспря на вратата и впи поглед в Сузана, изправена неуверено до масата. После заговори:
— Здравей! Минавах оттук и реших да се отбия — тя седна и разкопча коженото си палто. — Сигурно се чудиш защо?
— Да, интересно ми е.
На лицето на Фийби цъфна широка усмивка.
— Гай… професор Бауърс-Бентинк посети ли те през този уикенд?
— Не специално мен. Дойде на гости на лелите си.
— О, разбирам защо ми спомена за посещението си! — продължи Фийби лукаво. — Много е загрижен за теб. Убеден е, че заслужаваш хубава постоянна работа… — тя замълча, за да проследи реакцията на Сузана и се усмихна.
— Да, той ми каза да остана още малко тук, тъй като имал нещо предвид…
Фийби продължи да бъбри:
— А спомена ли ти, че ще се женим? — нова пауза, през която тя със злорадство наблюдаваше пребледнялата Сузана. — Виждам, че не е. Е, разбирам го — ти наистина излагаш чувствата си на показ, а той не обича да наранява хората.
В съзнанието на Сузана се прокрадна мисълта, че това изобщо не бе в стила на професора — вярно, че беше мил, но също и доста безкомпромисен, когато искаше да се наложи. Тя не отрони нито дума, а само седеше и слушаше Фийби, която изглеждаше така добронамерена.
— Знаеш ли, мина ни страхотна идея — и без това ще имаме нужда от повече прислуга. Предложих на Гай да те наемем като помощник-секретарка — да отговаряш на телефона, да записваш за прегледи, да помагаш из къщата. Ще разполагаш със собствена стая и заплата…
Значи това бе постоянната работа, за която й бе намекнал, помисли си Сузана. Надали би могъл да измисли нещо по-неподходящо! Искаше й се да изкрещи от ярост и отчаяние и да запрати нещо по жената срещу себе си. Вместо това отвърна спокойно.
— Много мило от ваша страна, госпожице. Но предложението ви е неочаквано, а и плановете ми са доста по-различни…
— О, и какви по-точно?
Гласът й звучеше приятелски — всичко се движеше като по ноти. Темата бе изместена към отказа на Сузана — тя не бе от момичетата, които биха се издали, че са влюбени! По-скоро би поставила цяла Англия между себе си и любимия!
— Мисля да замина — и то скоро.
— Е, решението ти не е лошо, въпреки че Гай без съмнение ще иска да ти помогне по всякакъв начин. Например с пари.
Сузана си помисли за петдесетте лири.
— Ще се справя.
— Обади ни се, ако имаш нужда от нещо — Фийби започна да си закопчава палтото. — Гай винаги е готов да помогне, когато някой изпадне в беда.
Тя се изправи и Сузана я последва, като остави Хораций на пода. Втренчен във Фийби, той стоеше като хипнотизиран — без да помръдва. Но в миг се спусна и се вкопчи в палтото й, като злобно я одра по крака и разкъса чорапите й. Фийби изпищя и замахна, но той вече предвидливо се бе оттеглил под масата.
— Проклет звяр! Съсипа ми чорапите, а вероятно и палтото! — и като изгледа Сузана, процеди: — Той е опасен! Трябва да се убие! Скъпо ще ми платиш!
След което се втурна навън, профуча покрай недоумяващия Сноу и затръшна вратата зад гърба си.
— Какво се случи, госпожице? — обърна се той към Сузана.
— Хораций я одра, Сноу — наведе се тя и вдигна котарака, който изглеждаше хрисим и безобиден. — Трябвало да го убием.
Строгото лице на Сноу едва забележимо се отпусна.
— Такова мило животно не съм срещал, госпожице. Много възпитана котка, ако питате мен.
Останала сама, Сузана се отпусна на стола с Хораций на колене.
— Не те обвинявам, Хораций — прошепна тя. — Ако имах нокти, щях да постъпя като теб!
Той се сгуши, мъркайки приглушено, и не помръдна, дори когато усети топлите сълзи, капещи по главата му.


Девета глава

Сузана остави Хораций да дреме пред огъня и с бърза крачка пое към селото да пусне писмата. Влезе в универсалния магазин, където госпожа Мадокс обсъждаше с клиентка качествата на бекона и се отправи към ъгъла с вестниците и списанията. Тъкмо взе сутрешния брой на местното издание и погледът й спря върху таблото, закачено на стената над книжния щанд. Беше отрупано с дребни картончета: тийнейджъри търсеха работа, продаваха се котенца; уреждаха се запознанства; и нещо, което Сузана усети, че е специално за нея — написано с черно мастило и подчертано:

«Търси се млада здрава жена за оказване на помощ при пренасяне на семейство в Йорк. ВЕДНАГА. Временна работа, докато бавачката оздравее. Да се грижи за две малки деца и едно бебе.»

Следваше телефон и адрес в Ейвбъри.
Нямаше време за губене. Тичешком прекоси улицата и бързо се вмъкна в телефонната кабина — за да установи, че няма дребни монети. Десет скъпоценни минути отлетяха, но най-после се свърза с госпожа Кофин, която търпеливо я изслуша, а после запази мълчание толкова дълго, че Сузана започна да потропва от нетърпение.
— Добре, скъпа — каза тя накрая с мекия си провинциален акцент, — ако получиш тази работа, ще взема Хораций. Е, за не повече от седмица-две.
Сузана въздъхна с облекчение, благодари горещо на старата си приятелка и набра номера от обявата. Жената, която се обади, бе смутена и объркана и на въпроса й дали мястото е заето, се гмурна в безконечен неразбираем монолог за бебето, което било болно, двете деца, отмъкнали току-що изпечения кейк и носачите, които пристигали на сутринта. Сузана изчакваше пауза.
— Мога ли да дойда да ви видя? Ако нямате друга кандидатка, може да ви бъда от помощ.
— Кога ще ви бъде удобно?
— Не знам разписанието на автобусите — взря се тя в църковния часовник, — намирам се в Рамсбърн Сейнт Майкъл…
— Ще изпратя градинаря да ви вземе. Откъде точно?


Съсухреният възрастен човечец в джипа бе мълчалив, но не и недружелюбен. Малко след като излезе от селцето, той отби по изровен път и не след дълго се озоваха пред голяма несиметрична къща. Прозорците зееха оголени без пердета, а вратата бе открехната — дори в такъв студен ден. Един огромен контейнер бе почти пълен с останки от счупени мебели и боклук. Някой отвътре чукаше като луд.
Сузана слезе, благодари на шофьора и похлопа на отворената врата. Далечен глас я помоли да влезе и тя се запровира между купчини кашони, обърнати столове и грижливо пакетирани картини. В претъпканата с покъщнина кухня бе много уютно и топло. Две малки деца закусваха на масата, възрастна жена миеше зеленчуци на мивката, а притежателката на гласа седеше до печката с бебе на ръце.
— Извинете ме за бъркотията. Местим се — поясни тя, макар да не бе необходимо. — Разбира се, бавачката се разболя от шарка точно когато най-много се нуждаем от нея! Издръжлива ли сте? Децата са ужасни. Имате ли препоръки? Наблизо ли живеете? Не си спомням да съм ви виждала. А, да, казвам се Мередит. Съпругът ми е вече в Йорк, където купихме къща, но не може да дойде да ми помогне. Дори не знае за бавачката!
Нямаше нужда да отговаря — Сузана само вдигна намазаната с масло филия от земята и търпеливо зачака. Когато госпожа Мередит спря да си поеме дъх, тя се обади:
— Казвам се Сузана Лайтфут. Живеех в околностите на Марлборо с леля ми, която почина неотдавна. Търся временна работа — докато взема решение какво ще правя по-нататък.
— Кога можете да започнете? Предупреждавам ви, че ще ви е доста тежко — бавачката ще отсъства две седмици, а аз не умея да се справям с децата — тя внезапно се усмихна. — Заплащането е добро и включва и обратните пътни разходи.
Беше хубава жена, несвикнала да се справя сама с житейските проблеми. Уговориха се Сузана да дойде в деня преди заминаването и тя остави телефона на госпожа Кофин. Колкото по-малко знаеше лейди Манбрук, толкова по-добре. Не й се искаше да лъже добрата мила старица, но какво друго би могла да стори, за да изчезне безследно? Важното бе да замине незабавно и да избегне нова среща с професора — тази мисъл бе завладяла съзнанието й, докато старият градинар я връщаше обратно с джипа.
По време на вечерята в «Рамсбърн Хаус» Сузана обясни, че се налага да замине веднага, за да се грижи за стара приятелка. Гласът й потрепваше неуверено, но дамите го отдадоха на загрижеността й за приятелката и тъй като и двете недовиждаха, не съзряха вината, изписана на лицето й.
На сутринта тя се сбогува мило и заедно с Хораций и оскъдния си багаж, се качи в автобуса. Никой не разбра — а и не я попита — къде отива. Знаеха, че идва от съседно село, но никога не се бяха поинтересували за името му. Автобусът бе полупразен и тя не забеляза познати лица. Колкото повече се приближаваше до госпожа Кофин, увереността й нарастваше.
— Ще остане не повече от два дни — съобщи тя на госпожа Кофин, докато й плащаше поисканата от нея възможно най-скромна сума за пребиваването си.
— Ще платя и за храната на Хораций. Госпожа Мередит каза, че ще ме ангажира най-много за две седмици, ако нямате нищо против.
— Бог да те благослови, мила, разбира се, че нямам нищо против, както и кучето, въпреки че не съм така сигурна за моя Тигър — тя се засмя непринудено и излезе да обслужи клиент, докато Сузана настаняваше Хораций близо до огъня. Никак не й се искаше да се разделят отново — през последния месец и половина непрестанно му се налагаше да сменя жилището си и погледът му като че ли бе изпълнен с укор. — Не се безпокой, мила! — насърчи я госпожа Кофин. — Ще го държа под око, а като се върнеш, ще видиш, че внезапно ще ти потръгне.
Сузана я прегърна.
— Не давайте на никого новия ми адрес! — помоли тя.
— А нима има кой да се интересува?
— Не, няма — втренчи се тя в обувките си.
Старият градинар дойде да я вземе от Марлборо и освен забележката, че къщата е в страхотен безпорядък и не е възможно да тръгнат скоро, добави:
— Госпожата не може да се справи без бавачката и децата са полудели.
Не особено окуражаващо начало, помисли Сузана, но когато си притиснат, нямаш право на избор. Щеше да бъде постоянно заета и така би могла да забрави по-бързо професора — задача, с която не можеше да се справи досега.


В къщата цареше пълен хаос — госпожа Мередит бе наела две жени от селото да събират багажа, а готвачката тъпчеше тенджери и тигани в дървени сандъци и неспирно мърмореше, че ще напусне още с пристигането в Йорк. Носачите работеха с пълна пара, сякаш не забелязваха околните, и с отривисти подвиквания товареха тежкия багаж в огромен фургон. Госпожа Мередит се суетеше из спалнята и се чудеше какво да облече. Когато видя Сузана, на лицето й разцъфна широка усмивка.
— Колко хубаво, че вече сте тук! Ще успеете ли да хванете децата и да им облечете връхните дрехи? И да преобуете бебето? Готвачката ще ни направи чай преди тръгване. Мъжете казват, че ще стигнем преди шест…
— Йорк не е ли на около триста и петдесет километра? — Сузана си представи как двата фургона и колата на госпожа Мередит хвърчат по магистралата със сто километра в час. Но дори и в този случай не биха могли да успеят преди полунощ!
Госпожа Мередит се разсмя.
— О, ще преспим по пътя. Мъжът ми е запазил стаи в мотела в Крик, а утре ще продължим за Йорк, където вероятно ще стигнем рано следобед и той ще ни посрещне — тя се обърна, хванала закачалка със светлосив костюм с панталон. — Удобно за пътуване, нали? Ще карам комбито. Готвачката ще седне до мен, а ти с децата — отзад.
Когато отпусна уморено глава на възглавницата, целият ден се заниза пред очите на Сузана като на филмова лента. Успяха да потеглят като по чудо — фургоните се заклатушкаха напред, а госпожа Мередит се втурна из къщата да провери няма ли нещо забравено. Оказа се добра шофьорка и скоро изпревариха фургоните. Обядваха в крайпътно хотелче. Сузана, непрестанно на тръни, следеше дали децата се хранят, водеше ги напред-назад до тоалетната, нахрани и преобу бебето и между другото похапна набързо. Бебето спеше непробудно цели часове, което й позволяваше да забавлява по-големите, отегчени до полуда от пътуването. Най-после стигнаха в мотела. Стаите бяха много удобни. Сузана настани бебето в креватче до леглото, отвори междинната врата към стаята на децата и заспа като след изнурителен работен ден.
Пътуването завърши без произшествия — точно по план. Пристигнаха малко преди времето за чая. Къщата, току-що ремонтирана, просторна и много приятна на вид, се намираше в околностите на Йорк — някогашно фермерско владение, оградено с няколко акра земя. От прозорците струеше светлината на запалените лампи и господин Мередит излезе да ги посрещне — много експедитивен мъж, както се стори на Сузана, защото едно момиче веднага внесе чая, а мебелите за детската стая бяха разтоварени и подредени с невероятна бързина. Сузана изкъпа и сложи децата в леглата, после им занесе вечерята и се зае с бебето. Господин Мередит й благодари за помощта, която бе оказала на жена му. Беше мил човек, преуспяващ в живота и очевидно обожаваше жена си. Сигурно бе прекрасно да имаш до себе си мъж, който да трепери над всяко твое желание, помисли Сузана сънено и в съзнанието й неизбежно се мярна професорът.
Възнамеряваше да обмисли бъдещето си, докато работи у семейство Мередит, но се оказа, че не й остава време. Децата бяха гальовни, изобретателни и изключително пакостливи. Изчезваха по десетина пъти на ден и се криеха в мазето или в огромните шкафове, биеха се като малки кученца и пищяха пронизително. За щастие, бебето бе едно от най-спокойните създания на света. Но въпреки това ангажиментите й бяха безкрайни и тя не разполагаше със свободни минути да надникне в обърканата си душа. Вечер, след последното хранене на бебето в десет, семейството я канеше да слезе в трапезарията за малък аперитив и вечеря. Тя хапваше набързо и едва се добираше до леглото, прекалено уморена да размишлява за каквото и да било. Освен за професора — а не бе ли това загуба на време? — ядосваше се тя. По-добре да обмисли бъдещето си! В този миг неизбежно заспиваше.


Професорът се завърна от пътешествие до Близкия изток, където направи сложна операция на сина на арабски шейх. Грабна натрупалите се писма, размени няколко думи с Коб и влезе в кабинета. Коб го последва с поръчаното уиски и уверението на съпругата си, че вечерята ще бъде готова след не повече от петнайсет минути, след което безшумно се оттегли. Професорът набързо прегледа пощата: имаше писмо от лейди Манбрук — позна го по калиграфския почерк — но преди да го отвори, посегна към бележника с ангажиментите. Предстоеше му частен прием на пациенти сутринта, а следобед бе зает в клиниката. Въздъхна, а мислите му се насочиха към Сузана — копнееше да я види. Тя бе обсебила сърцето и съзнанието му и той с усилие на волята потисна желанието да се качи в колата и потегли към «Рамсбърн Хаус». Отвори писмото — поне знаеше къде е…
Ако някой го наблюдаваше отстрани, никога не би се догадил за унищожителната буря, която се развилия в душата му. Лицето му запази обичайното си спокойно изражение, само устните се свиха в ъглите, а мускулът на бузата му потрепна. Бе се заблуждавал — Сузана бе изчезнала, както долавяше по деликатното съжаление, изразено от леля му по повод внезапното й отпътуване. Препрочете писмото, поседя, потънал в дълбок размисъл, и вдигна телефона. Секретарката му, госпожица Лонг, би трябвало вече да си е тръгнала — затова й позвъни в къщи.
— Двама пациенти сутринта, сър, а след обяд — операция.
— Ще се справя, но ако няма нещо спешно, отменете всичко за следващите два дни. Налага се спешно да замина.
— Добре, сър. Два дни ще ви бъдат ли достатъчни?
— Не съм сигурен. Ще ви държа в течение.
Коб почука на вратата да го покани на вечеря.
— Коб — започна професорът, — госпожица Лайтфут е изчезнала. Възнамерявам да отпътувам за Грейт Чизбърн утре вечер и да остана няколко дни. Ще ми опаковаш ли багажа?
— Разбира се, сър. Изчезнала ли, казвате? — по гласа му се познаваше, че е шокиран. — Такава приятна, уравновесена млада дама. Госпожа Коб много ще се разтревожи…
Професорът се усмихна мрачно.
— Кажете й да не се безпокои прекалено. Решил съм да открия госпожица Лайтфут на всяка цена!
Следващият ден бе дълъг и уморителен — с всеотдайност професорът се посвети на деликатната задача по отстраняване на кръвоизлив от мозъка на болен, после прегледа частните си пациенти и обиколи лежащите в клиниката. Даде няколко консултации и привечер се прибра у дома.
— Вечерята е сервирана, сър — посрещна го на вратата преданият Коб. — Сакът ви е готов. Има ли нещо друго?
Професорът се съблече и уморено се протегна.
— Не, Коб, само ми телефонирай, ако има новини. Ще бъда в Грейт Чизбърн. Ако съм излязъл, остави съобщение на Труди.
След като си взе душ и похапна набързо, професорът потегли с бентлито. Пристигна късно, но Труди бе предупредена и го посрещна на вратата, загърната в червен вълнен халат.
— Приготвила съм кафе и сандвичи, господин Гай — каза тя и загрижено плъзна поглед по умореното му лице. — Но вие сте изтощен! Какво има? Изглеждахте така щастлив с онази симпатична млада дама…
— Симпатичната млада дама избяга, Труди. Трябва да я открия!
— Разбира се, че ще я намерите! — наля кафето Труди. — Хващам се на бас, че не го е сторила току-така. Все съм виждала влюбени момичета, но… Е, сигурна съм, че ще успеете!
— Да, Труди. Утре ще посетя лейди Манбрук да разбера какво се е случило.
— Но първо трябва да се наспите, ако искате да сте бодър!


Лелите му го посрещнаха с радост. Бяха малко разсеяни, но това им бе обичайно състояние. След немалко заобикалки се разбра, че Сузана, заедно с Хораций, е заминала да се грижи за своя приятелка.
— Не ни каза какво точно се е случило, но изглежда е било много спешно, защото милото дете си тръгна веднага след като се върна от селото, нали, скъпа? — обърна се лейди Манбрук към сестра си. — Непосредствено след посещението на Фийби Давиниш — ние не я видяхме, но Сноу каза, че дошла специално при Сузана, а като си тръгвала, била в особено настроение.
Като за начало — доста добре! Той постоя още малко, побъбри с възрастните дами и си тръгна. Докато обядваше, в него се затвърди убеждението, че Фийби е била несъмнената причина за внезапното бягство на Сузана.
Върна се в Рамсбърн Сейнт Майкъл и паркира колата пред универсалния магазин. Госпожа Мадокс бе зад щанда и за щастие си спомни за Сузана.
— Каква прекрасна червена коса — започна тя, — въпреки че изглеждаше доста угрижена. Имах неколцина клиенти, но тя се отправи към ъгъла с вестниците и обявите. Докато вдигна поглед, вече бе прекосила улицата и телефонираше от кабината. Не след дълго пристигна старият градинар на госпожа Мередит и я взе с колата.
— Тя носеше ли кошница с котка?
Госпожа Мадокс го изгледа учудено.
— О, не носеше нищо. Но не я видях да се връща…
— А къде живее госпожа Мередит?
Последва доста проницателен и подозрителен оглед.
— Всъщност, сър, не мисля, че съм длъжна да ви кажа, тъй като изобщо не е моя работа.
Когато обстоятелствата го налагаха, професорът умееше да бъде чаровен.
— Племенник съм на лейди Манбрук и приятел на госпожица Лайтфут. Трябва да я видя колкото може по-скоро…
— Е, щом е така… Госпожа Мередит замина да живее на север. Почакайте, имам адреса й някъде. Тръгнаха преди около седмица, а каква бъркотия било с преместването… разправяха хората. Господинът бил възпрепятстван да дойде, а госпожата е мила, но винаги разсеяна, а децата са най-непослушните, които съм виждала — и бебето! Бавачката им се разболя от шарка и госпожата имаше нужда от помощ. О, ето го! Трябва да препращам всички писма на служебния адрес на господин Мередит…
Професорът си бе наложил да слуша търпеливо, но не издържа. Благодари любезно на словоохотливата госпожа и излезе. Несъмнено госпожа Кофин бе брънка от веригата. С влизането му в малкото й магазинче, лицето й застина в такова виновно изражение, че той въздъхна облекчено.
— О, колко се радвам да ви видя, сър — възкликна тя развълнувано, — как… Хм, сигурно търсите доктор Уорън — той съвсем скоро ще приключи обиколката на пациентите…
— Идвам при вас, госпожо. Ще ми отделите ли пет минути?
Тя усърдно огледа улицата — нагоре и надолу.
— Ами — и, сега е най-натовареният ми час… — но улови погледа му — мъжът се усмихваше и не бе възможно да го върне. — Заповядайте отзад в стаичката — покани го неохотно.
В претъпканата с мебели стая гореше огън, пред който се излежаваше старо куче, от едната му страна дебнеше голяма черна котка, а от другата — Хораций с извит на дъга гръб.
Професорът го почеса зад ухото.
— Здрасти, стари приятелю! — Хораций видимо се оживи. — Е, добре, ще те взема, ще се радваме да ни гостуваш отново.
— О, дошли сте за котарака на Сузана! — въздъхна облекчено госпожа Кофин. — Когато замина, бе така притеснена! Не знаеше колко дълго ще остане, а Хораций и моят Тигър никак не се погаждат! Само че нямаше друг изход.
— Много мило от ваша страна, госпожо! — отвърна учтиво професорът. — Ако ми дадете адреса й, ще съобщя на Сузана, че Хораций е отново у дома.
— Имах го някъде… Нали ми изпрати картичка миналата седмица. Ето, в околностите на Йорк. Трябваше да й пиша как е Хораций, но може би вие ще го сторите вместо мен? — тя го погледна и с изненада заключи, че през последните няколко минути се бе подмладил… Или така й се струваше без очила?
— Разбира се, госпожо, не се безпокойте! Още тази вечер ще го отведа в Лондон.
— Тъй дълъг път! — възкликна госпожа Кофин, която не обичаше да пътува и извади кошницата на Хораций. — Ще й предадете сърдечни поздрави, нали? Толкова мило момиче, никога не хленчи, а бе така тъжна…
— Значи трябва да я открия и развеселя! — отсече професорът и се сбогува с добрата жена.
Върна се при Труди, хапна набързо, нахрани Хораций и телефонира на асистента си — за да научи, че току-що било докарано момиче с тежки мозъчни увреждания след катастрофа и предстояла незабавна операция.
— Иначе всичко е наред — добави помощникът.
— Тръгвам веднага — заяви професорът, като се опита да прикрие нетърпението си. После обясни на Труди, че има спешен случай, който не търпи отлагане. — Но искам да ти кажа, че открих Сузана. Веднага щом се освободя, ще отида да я взема от Йорк.
— Не знаете ли причината за заминаването й?
— Не — поклати глава той. — Макар да съм почти сигурен, че се досещам. Ще ти се обадя, Труди! — прегърна я той.
Когато пристигна в Лондон, бе почти единайсет. Връчи Хораций на Коб, каза му, че ще бъде в болницата, в случай че някой го търси, увери го, че Сузана е добре и потегли към спешното отделение. Тежката операция отне почти цялата нощ, и призори, доволен от работата си, се прибра у дома и заспа мигновено.
Когато по-късно отиде в болницата, установи, че детето е много по-добре. Нямаше други неотложни задачи.
— Утре рано заминавам за Йорк — каза той на асистента си, — оставих адреса на госпожа Лонг, а ако се наложи, можеш да ме потърсиш на телефона в колата. Ако всичко мине добре, ще се върна вдругиден вечерта.
И като изтласка Сузана от съзнанието си, той работи без почивка през целия ден. Едва вечерта, когато се прибра уморен, си позволи да я допусне обратно в мислите си.
— Не можем да продължаваме така, нали? — обърна се той към верния Хенри, който помаха с опашка в знак на съгласие. Професорът се наведе и го погали. — Хайде, ще те взема с мен до Йорк. Несъмнено ще се нуждая от всички възможни подкрепления.


На следната утрин двамата потеглиха много рано. Беше студен, мрачен ден, но пътищата бяха сухи и бентлито гълташе километрите неусетно. След няколко часа спряха на бензиностанция, а после продължиха в почти непрогледен мрак под оловносивите облаци, притиснали земята. Запръска ситен дъждец, но скоро спря и когато наближиха Йорк, небето се проясни.
— Добро предзнаменование, Хенри — подхвърли професорът на малкото кученце, свило се до него на седалката.
Не се отби към центъра, а продължи по страничен път и следвайки описанието на местен жител, намери къщата без затруднения — някога собственост на фермери, а сега превърната в удобно жилище сред красива градина. Паркира на алеята пред входа, дръпна старомодния звънец и търпеливо зачака.
— Госпожа Мередит вкъщи ли е? — попита той строгата възрастна жена, която отвори масивната врата. — Искам да говоря с нея.
— Тук е. За кого да съобщя, сър?
— Бауърс-Бентинк.
Тя го въведе в малка полумебелирана стая, куп кашони покриваха една от стените. Нетърпението му нарастваше и той с облекчение посрещна шума от отварящата се врата.
Ръкува се с госпожа Мередит и се извини, че я е обезпокоил.
— Научих, че госпожица Лайтфут работи при вас. Много бих искал да я видя.
Госпожа Мередит, колкото и да бе разсеяна, имаше набито око. Мъжът пред нея не бе от онези, които демонстрират чувствата си, но си личеше, че едва се владее.
— Разбира се, тя е тук. Имате късмет, че дойдохте днес, защото утре бавачката се връща и Сузана си заминава. Играе навън с децата, но всеки момент ще се приберат. Отдалеч ли идвате?
— От Лондон — и добави след кратко колебание: — Бих искал да я отведа още днес, ще бъде ли възможно?
— Не виждам никаква пречка — усмихна му се тя, долавяйки витаещите във въздуха емоции. — Ще се облека и ще ги пресрещна да взема децата, а вие си поговорете — тя тръгна към вратата, но внезапно спря. — Сузана бе чудесна — не знам как щях да се справя без нея, а децата така я обикнаха! — прекосиха къщата и излязоха през задния вход. Внезапно професорът забави ход и пое дълбоко дъх — неговата Сузана бе там, насред полето. Играеше на топка с две дечица. Те викаха, пищяха и се гонеха около нея, затова, едва когато професорът и госпожа Мередит съвсем наближиха, Сузана ги чу и вдигна глава.
Тялото й се вцепени, а топката се изплъзна между дланите й. По лицето й запълзя буйна червенина, но в следния миг пребледня като платно. С полуотворени устни, тя не можеше да откъсне поглед от мъжа.
— Как стигна дотук?
— С колата. Здравей, Сузана! — той спря съвсем близо до нея и хвана ръцете й. Нито той, нито тя забелязаха госпожа Мередит, която поведе децата към къщата.
— Как ме откри? — прошепна тя.
— Не беше много трудно, скъпа моя. Косата ти е необикновена, хората я забелязват. Какво ти каза Фийби, та те накара да избягаш?
Тя леко се отдръпна, но настойчивата му нежна милувка я принуди да вдигне очи и тя прочете в неговите непоколебимост.
— Ами… Каза, че двамата ще се ожените и че ти ме съжаляваш, и се чувстваш длъжен да ми помогнеш, и че съм ти в тежест… — очите й се напълниха със сълзи.
— О, скъпа моя, скъпа моя! — гласът му бе пропит с дълбока искрена нежност. — А ти, разбира се, й повярва!
— Всъщност не ми се искаше, но ти като че ли наистина не ме харесваше…
— Моя единствена любов, аз не само те харесвам, но съм влюбен в теб! Още от първия миг, когато те срещнах — но трябва да призная, че го осъзнах много по-късно, въпреки силното желание да те спася от неприятностите, които изникваха около теб! Като започнем с Фийби. Но ти отказа помощта ми съвсем категорично, нали? И тогава завладя сърцето и съзнанието ми.
— Но ти не ми каза нищо! — гласът й прозвуча остро.
Мъжът се засмя.
— Не се сърди, скъпа! Няколко пъти се опитах, но ти се прибираше в черупката си и започваше да говориш за времето. Това вече няма да се повтори! Ще омъжиш ли за мен, Сузана? Искам отговора веднага, така че не подхващай спор!
— Аз никога… — започна тя, но блясъкът в очи му я възпря. — О, Гай, разбира се, че ще се омъжа за теб! Съжалявам, че избягах, но толкова много те обичам, а помислих, че ти си безразличен към мен…
Професорът най-после пусна ръцете й и тя потъна в прегръдките му.
— А това, мила, е нещо, което трябва да залича от съзнанието ти!
Целувката започна бавно, но след миг прерасна в страстен вихър. На Сузана не й стигна дъх да проговори, а само да откликне с не по-малка страст.
Слънцето се бе скрило и ръмеше лек дъждец. Сузана сякаш витаеше из небесните висини. А що се отнася до професора — този изключително наблюдателен човек — той дори не забелязваше. Бе се сбъднало най-съкровеното му желание!
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.