Пиратът на кралицата от Фабиан Ленк - Детски Книги Онлайн от Napred.BG

— Темпо, темпо! — престорено строго викна Ким от носа на лодката и се заля от смях.
Леон и Юлиан натиснаха веслата. Приятелите решиха да прекарат този хубав слънчев ден от лятната ваканция при езерото. Там имаше басейн и игрище за миниголф и разбира се, лодки.
— Ако искаш, може да си сменим местата — промърмори Юлиан. Денят беше горещ и момчето недоумяваше защо трябва да се напъват толкова.
— Ким, отпусни се и се наслаждавай на гледката — обади се и Леон. — Нали сме във ваканция!
— Не искам да ви пришпорвам, момчета — засмя се отново Ким, — но онези тримата от съседния клас идват право към нас.
Юлиан и Леон се обърнаха. Към тях бързо приближаваше една лодка.
— Това са Максимилиян, Йонас и дебелият Нилс — простена Юлиан.
Славата на трите момчета хич не беше добра — където и да се появят, не минаваше без бой.
И сега тези трима техни съученици размахваха ръце и надаваха бойни викове.
— Няма да ги оставим да ни задминат, нали? — провикна се Ким и скочи. — Пусни ме да седна на мястото ти!
Ким се настани на мястото на Юлиан. Двамата с Леон натиснаха здраво веслата, но не успяха да се откъснат кой знае колко от другата лодка.
— Кого виждам? — подигравателно подвикна Нилс, когато лодките се изравниха. Разделяха ги някакви си пет метра. — Трима леваци и една заспала котка!
Приятелите му се разсмяха.
— Затваряй си устата! — ядосано просъска Ким. — Кия е три пъти по-умна от теб!
Дебелият Нилс се изправи и лодката заплашително се залюля.
— Внимавай! Току-виж си преобърнал лодката! — подигравателно подхвърли Леон.
— Не се изхвърляйте толкова, че да не потопим вашата лодка! Бас държа, че тази дърта котка не може да плува! — в гласа на Нилс прозвуча заплаха.
Ким стисна очи. Тези тримцата здраво й лазеха по нервите.
— Може да плува, представи си! Може и много други неща, дето дори и не си сънувал — не се сдържа момичето.
Нилс презрително сви устни:
— Котките мразят водата. И знаеш ли защо? Защото не могат да плуват!
— Я си гледай работата!
— Хайде да проверим! — извика Нилс и размаха юмрук. — На абордаж! Да пленим това старо корито и да хвърлим умниците във водата! В атака!
Йонас и Максимилиян обърнаха лодката така, че носът й сочеше право към лодката на нашите детективи.
— Пълен напред! — изкомандва Нилс.
— Тези побърканяци наистина ще ни блъснат — изплашено извика Юлиан. — Трябва да внимаваме за Кия.
Котката сякаш усети опасността, очите й се разшириха от страх и тя измяука жално.
— Вече прекалиха! — процеди Юлиан през зъби и грабна веслата от Ким. Другата лодка се приближаваше бързо, момчето зърна самодоволната физиономия на Нилс. Какъв глупак! Скоро ще се озове във водата. Още три метра, още два… Юлиан вдигна веслото като копие, издебна подходящия момент и удари вражеската лодка близо до носа. Лодката се разлюля, Нилс загуби равновесие, направи няколко танцови стъпки и шумно се пльосна в топлата вода на езерото. Лодката му удари лодката на приятелите, но те се държаха здраво и не им се случи нищо. След удара двете лодки отново се раздалечиха. Йонас и Максимилиян се опитваха да помогнат на Нилс да се качи в лодката, а Ким, Леон и Юлиан се отдалечиха възможно най-бързо.
— Страхотно, Юлиан! — не се сдържаха Ким и Леон.
— Благодаря — усмихнато отвърна той. — Тези се държаха доста тъпо, не ги бива за пирати.
— Така е — отвърна Ким през смях. — Но дори и знаменитости като Ан Бони в последна сметка са били залавяни.
— Сещам се и за Клаус Щьортебекер — бил обезглавен, доколкото знам — намеси се Леон.
— Да, краят на повечето пирати е бил ужасен — и Ким загреба по-бавно. До кея оставаха само няколко метра.
— Повечето, но не всички — уточни Юлиан. — Един от тях дори получил рицарско звание: Франсис Дрейк.
— Станал е благородник? Наистина ли? — очите на Леон заискриха.
Най-после стигнаха до кея и Кия първа скочи на брега.
— Да, почти съм сигурен. Но може да погледнем и в интернет. Искате ли?
Леон и Ким се съгласиха. След половин час тримата вече седяха в старата библиотека на манастира «Свети Бартоломей» и се ровеха в Интернет. По обед библиотеката беше затворена, но Юлиан имаше ключ. Той бързо откри в Интернет това, което им трябваше.
— Вижте — победоносно извика Юлиан. — Тук пише, че на 4 април 1581 г. кралица Елизабет I посветила Франсис Дрейк в рицарско звание заради многобройните му заслуги към Англия.
— Как така? — Леон сбърчи чело.
— По това време Англия и Испания си съперничели за колонии и морско господство — прочете Леон. — Испанците завладели крайбрежието на Южна Америка, ограбвали местните племена и добивали злато и сребро в мините. Английските пирати като Дрейк нападали испанските галеони, натоварени със съкровища, и ги ограбвали. Е, не без одобрението на кралицата, понеже нападенията им обезсилвали испанската флота и осигурявали поток от несметни богатства за кралския двор. Наричали Дрейк «пиратът на кралицата».
— Невероятно! — Ким беше застанала зад Юлиан и държеше Кия в ръце.
— Вижте това! — продължи Юлиан. — Най-големият му удар бил нападението над галеона «Какафуего»!
Леон се разсмя:
— Що за име?
Юлиан не отвърна веднага, а пробяга с поглед по текста:
— Корабът всъщност се казвал «Нуестра сеньора де ла Консепсион». Но понеже разполагал с много оръдия и голяма огнева мощ, почтително го наричали «Какафуего» — Бълващият огън.
Леон се наведе, изпълнен с любопитство:
— И Дрейк превзел този кораб на абордаж?
— Да, въпреки че флагманският му кораб «Златната кошута» не бил толкова добре въоръжен. Дрейк плячкосал 26 тона сребърни кюлчета, 40 кг чисто злато и 14 сандъка със сребърни монети — колкото половината от данъчните постъпления в цяла Англия по онова време! И никой не бил ранен сериозно. — Юлиан наистина беше впечатлен.
— Как е успял да го направи, когато корабът му не можел да се сравнява с «Какафуего»? — Ким учудено поклати глава.
— За съжаление тук не пише нищо по въпроса — отвърна Юлиан. Опита се да намери отговора на други страници, но не успя. Тогава детективите взеха няколко книги от лавиците на библиотеката.
— Хм, тук само се споменава, че през февруари 1579 г. Дрейк тръгнал от Африка и се отбил в пиратското убежище Арика на тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка. Скоро след това нападнал «Какафуего». — Ким се беше навела над една дебела книга. — Но как е успял все пак? Много ми се иска да разбера!
— На мен също! — присъедини се и Леон. — Щом нищо не се казва в книгите, не ни остава друго, освен…
Ким намигна:
— Темпус, разбира се!
Юлиан ги погледна недоумяващо:
— Да не би да искате да се качим на борда на пиратски кораб?
— Естествено — отвърна Леон. — Може би ще имат нужда от юнги или нещо подобно. Освен това току-що прочете, че при нападението над «Какафуего» никой не е пострадал.
— Никой не е пострадал сериозно — поправи го Юлиан. — Но това не значи, че не е било напечено.
Ким го потупа по рамото:
— Ние вече сме подготвени — каза тя през смях. — Току-що отблъснахме атаката на дебелия Нилс!
Накрая Юлиан се съгласи, въпреки че идеята не му харесваше особено. Малко по-късно тримата приятели вече отместваха тежкия библиотечен шкаф, зад който бе скрит Темпус — пълната с тайни стая на времето. За разлика от друг път, Кия не вървеше първа. Ким предположи, че умната котка знае къде отиват, а не беше голяма любителка на водата и корабите, но все пак вървеше по петите на Ким, която първа влезе в стаята без начало и край.
Темпус тънеше в синя светлина, в която се рееха разпокъсани облаци. Хиляди врати, над които блестеше цифра на година, се затръшваха с шеметна бързина. Детективите пристъпваха по пода, пулсиращ в ритъма на времето, и търсеха стаята с цифрата 1579. До ушите им достигаха странни звуци. Нямаше последователност в годините, изписани над вратите, затова единствено случайността можеше да ги отведе до правилната врата. Освен това този път светлината беше съвсем слаба и цифрите почти не се четяха. Но пък се усещаше характерна миризма!
— Усещате ли мириса на солен морски въздух? — полугласно попита Юлиан.
Той мина край няколко врати и изведнъж цифрата 1579 изплува от мъглата!
Приятелите се хванаха за ръце и концентрираха мислите си върху Арика, тъй като само така Темпус щеше да ги отведе на нужното място. След това прекрачиха през прага към следващото приключение и попаднаха в нищото.

Небето беше мастиленочерно и осеяно с милиони звезди. Лек бриз гонеше облаците и те час по час закриваха бледата луна. Една чайка изпищя над главата на Леон и той потрепери. Къде попаднаха? Момчето прокара език по устните си и усети вкус на сол. Постепенно очите му привикнаха с тъмнината и се огледа наоколо. Подът под краката им леко се поклащаше. Разбраха, че се намират на кораб, по-точно на бака, откъдето нагоре, към тъмното небе, се извисяваше фокмачтата. През тази мачта Темпус ги остави на кораба и тя щеше да им служи за ориентир по обратния път към Зибентан. Леон погледна към краката си. Както винаги при техните пътувания с Темпус, бяха облечени подходящо за мястото, на което се озоваваха. Носеха широки ризи, дебели жилетки, подплатени панталони и здрави кожени ботуши. Кия ги гледаше с широко отворени очи — цялата тази работа й изглеждаше подозрителна.
От всички страни ги заобикаляше вода. На около петнайсет метра Ким забеляза тънка ивица пясък, зад която се виждаха осветените прозорци на няколко къщи.
— Дали сме на «Златната кошута»? — неволно сниши глас момичето, въпреки че на борда не се виждаше никой.
Вместо отговор Леон се запъти към рейлинга. Зад него се плискаше морето, което преливаше от черно към тъмносиво. Луната очертаваше светла пътека върху вълните. Леон погледна наляво. Галеонът беше дълъг около трийсет метра. В центъра на палубата и пред юта се издигаха още две мачти — гротмачтата и бизанмачтата. После обърна поглед в противоположната посока. Там се извисяваше бушпритът като заплашително вдигнат нагоре пръст. Чу се плисък и Леон погледна към водата. В този миг видя, че върху корпуса на кораба е изписано нещо. Сърцето му заби бързо, докато опитваше да разчете името.
— Да, «Златната кошута» е! — развълнувано потвърди той, когато се върна при приятелите си. — Само че защо няма никого?
— По-тихо! Струва ми се, че чувам гласове! — прошепна Юлиан.
Децата се ослушаха. Откъм юта наистина се чуваха приглушени гласове.
После се появи светлинка, която се понесе над палубата също като светулка.
— Двама мъже с фенер идват насам — тихо каза Ким. — Наведете се!
— Защо? — попита Юлиан.
Ким ги дръпна зад фалшборда:
— Как ще им обясниш какво правиш тук? Ще ни вземат за крадци!
Ким имаше право. Юлиан се приведе колкото можа.
Леон и Кия се сгушиха в края на малката стълба, водеща към средната палуба. С разтуптяно сърце Юлиан се осмели да погледне надолу.
Някой се засмя, прозвуча дрезгав глас и фенерът се отмести. Леон видя как мъжете седнаха на палубата с гръб към приятелите. Единият извади бутилка и отпи голяма глътка, после я подаде на мъжа до себе си. Скоро двамата изпразниха бутилката, а после се излегнаха на палубата и захъркаха.
— Тези двамата са на вахта, но май не гледат много сериозно на задълженията си.
— А къде са останалите, къде е Дрейк? — разсъждаваше на глас Юлиан. Откъм къщите на брега до ушите му достигнаха неясни звуци. Чуваха се силни гласове и смях.
— Това трябва да е кръчма. Хващам се на бас, че Дрейк и моряците са там — каза той и се наведе през рейлинга. — Вижте, на носа има лодка. Дали да не я вземем за малко?
— Идеята не е лоша, да тръгваме! — и Ким взе Кия в ръце.
Не изминаха и пет минути, и децата изтеглиха лодката на тясната ивица пясък. Тук вече имаше няколко лодки, а нагоре, към набързо струпаните дървени къщички, се виеше кална пътека. Пред някаква разкривена барака съхнеше рибарска мрежа. Отвсякъде се носеше силна миризма на риба.
Приятелите стигнаха до къщата, откъдето идваше смехът — някаква кръчмичка, над чиято врата бе закован грозен надпис «Абордажна кука». Без много колебания Ким посегна към дръжката, но в същия момент вратата се отвори и двама мъже минаха край тях, като се държаха за главите и се олюляваха.
— Тръгваме си! — крещеше единият.
— Горещо ви го препоръчвам, тъпанари такива! — прозвуча гневен глас.
Приятелите се втрещиха. В слабо осветения десен ъгъл на вратата се появи напориста млада жена с огненочервена кърпа на главата, златни обеци и угаснала цигара в ъгъла на устата. Зад нея се изправиха трима мъже със свити юмруци.
— Окрадохте гостите ми! — просъска жената и артистично изплю фаса. — Да ви няма!
Крадците се втурнаха по пътя и изчезнаха в тъмното.
Погледът на жената се спря върху децата:
— Вие пък кои сте, дребосъци?
Юлиан направи крачка напред:
— Загубихме родителите си, когато пирати нападнаха рибарското ни селце. И сега…
— Пирати? — прекъсна ги жената и се разсмя. — Срещат ли се такива тук?
Мъжете зад гърба й прихнаха.
— Така беше — повтори Юлиан. — Търсим Франсис Дрейк. Имаме нужда от работа и се надяваме да постъпим на служба при него.
Жената издърпа нова цигара иззад ухото си.
— Тъпанарите, на които разреших да напуснат живи кръчмата, са от хората на Дрейк. Може би ще има нужда от попълнение, попитайте го.
— Това твоята кръчма ли е? — полюбопитства Ким. Жената много й хареса.
— Разбира се! Аз съм Долорес и тази съборетина е моя. Хайде, влизайте!
Въздухът вътре беше плътен и тежък, сякаш можеше да се реже с нож. Миришеше на мазни манджи, ром, цигари и моряци, чиято единствена баня през живота май е била моряшкото им кръщение. Пред тезгяха се блъскаше шарена тълпа от всички краища на света — азиатци, африканци, европейци… Нисък дебеланко носеше куртка със златни копчета, явно притежание на офицер, преди да се окаже в сегашния си собственик. Друг беше с прилепнал по тялото брич, трети носеше риза с волани, която някога може и да е била бяла, но сега имаше неопределен мръсносив цвят. Повечето носеха обеци, а лицата им бяха брадясали. Почти всички имаха някакъв белег и всички бяха здраво въоръжени. Отвсякъде стърчаха саби, ножове и ками.
Мъжете пиеха, крещяха и играеха на зарове и карти.
Ким се огледа — в единия ъгъл седеше мъж, който видимо се отличаваше от останалите. Носеше снежнобяла риза, а върху нея — перфектно скроена златистокафява куртка. Червеникавата му брада бе добре поддържана, а лицето му, с невероятно сини очи и гъсти вежди, излъчваше смелост, интелигентност и достойнство. Обгръщаше го странен ореол на царственост и Ким можеше да се закълне, че това е Дрейк.
— Вървете, не хапе, доколкото ми е известно — подвикна им Долорес, докато пълнеше една кана зад тезгяха.
Приятелите се отправиха към масата на Дрейк. Капитанът оживено разговаряше с някакъв мъж. Бяха долепили глави, сякаш се бояха да не ги чуе някой.
Другият мъж беше с черна къдрава коса, тъмни очи и зигзагообразен белег на челото. Той енергично жестикулираше с ръце — явно се опитваше да убеди в нещо капитана. Когато наближиха масата, Ким чу, че мъжът с къдравата коса споменава «Какафуего».
Тя наостри уши, но в същия миг Дрейк погледна към децата и направи знак на мъжа да замълчи.
Юлиан отново пое ролята на говорител. Той вежливо помоли капитана да ги приеме на служба на кораба си.
— Вас ли? — попита Дрейк. Гласът му беше почти приятелски и вдъхваше доверие. Той изпитателно огледа децата.
— Ние сме много работливи, а котката може да лови мишки на борда — бързо добави Юлиан!
— Нямаме мишки — отвърна Дрейк. — Само плъхове. Но да опитаме, имате късмет — днес загубих двама млади мъже. Оказаха се непоправими измамници, непрекъснато лъжеха на карти, нещо, което нямам намерение да търпя на борда. Така че ще ми трябват двама юнги да мият палубата и да помагат на домакина и кока. Ще поемете тази работа.
Погледът му се спря на Ким:
— А какво ще правим с теб, момиче?
— И аз работя здраво! — не се предаде Ким.
Капитанът въздъхна дълбоко.
— Наистина е издръжлива и ще работи здраво — намесиха се Юлиан и Леон. Трябваше на всяка цена да убедят Дрейк.
Капитанът махна с ръка и се засмя:
— Е, добре, щом непременно искате да сте заедно — после изведнъж стана сериозен. — Но ви предупреждавам, че ако не се справите, ще ви хвърля в морето. Може да ни последвате, когато си тръгнем оттук, а сега ни оставете сами, имаме да си казваме нещо.
Понеже нямаше свободни маси, приятелите се упътиха към тезгяха.
«Щял да ни хвърли зад борда», помисли Ким. Не прозвуча окуражаващо, особено ако смята да го направи в открито море. Момичето потрепери.
— Говореха за кораба със съкровищата — прошепна тя. — Любопитна съм да разбера какво планират.
— Аз също — отвърна шепнешком Леон. — Но оттук не можем да ги чуем. — А после на висок глас добави: — Ох, много съм жаден!
Долорес го подкачи:
— Жаден ли си? Да ти налея чаша ром?
Мъжете, които се бяха облегнали на тезгяха, избухнаха в смях.
— Не, благодаря — отвърна Леон.
Долорес се усмихна и пусна във въздуха кръгче дим:
— Има и мляко, козе, но ще се наложи сами да издоите козата. Не е далеч, в обора е — и тя посочи малка врата, близо до масата на Дрейк.
В този момент на Ким й хрумна нещо:
— Аз ще я издоя!
Юлиан и Леон я погледнаха изненадано, а тя им намигна съзаклятнически.
— Е, желая ти успех! — изсмя се Долорес и избърса челото си с ръка. — Само че трябва да те предупредя — това не е обикновена коза!
Ким сви рамене, докато поемаше от Долорес кофата и железния фенер:
— Ще се справя!
Съдържателката отново се засмя:
— Не съм много сигурна…
Все едно, помисли Ким, и без това нямам намерение да се боря с някаква луда коза. Момичето бързо мина край Дрейк и влезе в обора. Удари я остра миризма на тор. Козата беше завързана с въже за една греда и неспокойно потропваше с малките си копитца. Рогата й бяха наистина внушителни.
Ким й заговори успокоително, докато се оглеждаше наоколо. После долепи ухо до грубо скованата дървена стена, зад която се намираха Дрейк и събеседникът му. През процеп между две дъски можеше да види какво става в царството на Долорес. Сърцето й заби по-бързо — масата на Дрейк беше точно пред очите й. Ким се заслуша и с изненада установи, че чува ясно думите на мъжете.
— Среброто от Лима? — попита Дрейк. — Сигурен ли си, Фелипе?
— Да! — изстреля бързо мъжът. — «Какафуего» всяка година плава на север край брега и товари в различни пристанища сребро, злато и скъпоценни камъни. Галеонът спира и в Каляо, а това е само на няколко километра от Лима и испанските сребърни мини. В Каляо товарят съкровищата на борда на «Какафуего», видях го с очите си!
— Да не си бил на борда? — отново попита капитанът.
— Не в буквалния смисъл. Наблюдавах «Какафуего», защото възнамерявах да го нападна, но си счупихме зъбите с него. Потопиха кораба ми, а приятелите ми загинаха. Единствено аз оцелях.
Разнесе се кашлица.
— «Какафуего» се отправя от Каляо към Панамския провлак — продължи Фелипе. — Там ще разтоварят съкровищата и ще ги транспортират по суша чак до Атлантическия бряг, а оттам ще продължат за Испания. Между другото тези дни «Какафуего» хвърля котва в Каляо.
Настъпи кратка пауза. После отново се чу гласът на Дрейк:
— Много ли е… среброто?
Фелипе се засмя тихо:
— «Какафуего» просто ще се пръсне от сребро и злато. Как мислите, сър, защо галеонът има трийсет оръдия и най-малко сто войници на борда? Този кораб е плаваща крепост!
— Няма недосегаеми кораби — каза тихо Дрейк.
— Нали не искате да кажете, че…
Този път Дрейк се засмя:
— Да кажем, че бих искал да го разгледам отблизо…
Ръцете на Ким се изпотиха. Дрейк току-що взе решение да нападне «Какафуего»!
— В такъв случай със сигурност ще ви е нужен лоцман — каза Фелипе. — В тази част Пасификът е доста непредвидим, сега е периодът на многото мъгли, а и крайбрежието е коварно.
Дрейк се изкашля, а после каза:
— Доколкото схващам, искаш ти да си този лоцман.
— Познавам много добре тези води, от години плавам по тях — самоуверено отвърна Фелипе.
— Е, добре — рече капитанът след дълга пауза. — Можеш да дойдеш с нас, но да сме наясно — ще си получиш заплатата едва в края на пътуването.
— Договорихме се! Ще ви заведа без проблеми до «Какафуего» — твърдо обеща Фелипе. — Мразя този кораб, мразя оръдията му! Имаме сметки за разчистване с него!
Чу се звук от преместване на стол:
— Това не ме интересува. Тръгваме утре — хладно отвърна Дрейк, след което разговорът замря.
Ким се подпря на стената. Този Фелипе още утре ще поведе Дрейк и пиратите към пълния със съкровища кораб. И те тримата ще са с тях! Трябва да го разкаже на Юлиан и Леон! Но преди това — да издои козата, а нямаше и най-малка представа как да го направи.
Ким предпазливо пристъпи към животното. Козата замръзна на място, след това наведе глава и се устреми към Ким. Ако не беше въжето, щеше да набоде момичето с рога.
— Мисля, че ще трябва да се откажа — заключи Ким. — И още нещо — вониш!
След това бързо излезе от обора.
Леон и Юлиан я чакаха до тезгяха, а Кия се беше свила на топка отгоре му. Долорес й хвърли насмешлив поглед, когато се приближи с празната кофа.
Ким повдигна рамене в знак на извинение:
— За съжаление не се получи!
Долорес се засмя:
— Нали ти казах. Е, в такъв случай ще пиете вода. Или ром, като всички тук.
— По-добре вода — любезно отвърна Ким и изчака Долорес да се заприказва с моряците. След това се обърна към Леон и Юлиан:
— Момчета, имам да ви казвам нещо важно.

Малко преди полунощ Дрейк заповяда на всички да тръгват. Когато напускаше «Абордажната кука» шейсетчленният екипаж се клатушкаше също като кораб по време на буря. Само стойката на Дрейк бе идеално изправена. Той беше единственият трезвен.
Но изведнъж Леон се сети нещо:
— Дано не забележат, че сме взели лодката — прошепна той на приятелите си.
Провървя им — беше тъмно, а екипажът беше на градус, така че никой нищо не забеляза. Мъжете се качиха на лодките и загребаха към кораба, като пееха с пълно гърло. След малко бяха на борда. Рязък глас прекъсна оглушителното пеене:
— Тишина, дявол да го вземе! — изрева Дрейк.
Мигновено се възцари тишина.
— Къде са вахтените? — студено попита той.
— Тук, сър! — извика тъмнокож мускулест исполин. — Тук, на бака, спят.
— Доведете ги! — разпореди капитанът и след секунди двамата мъже стояха пред него и се клатушкаха.
— Нарушихте заповедта ми, пили сте по време на вахта и така сте застрашили сигурността на кораба — гласът на Дрейк звучеше остро.
Двамата засрамено гледаха надолу.
Капитанът кимна към великана:
— Диего, знаеш какво да правиш!
— Йес, капитане, всеки ще получи по пет удара!
Приятелите с ужас видяха как двамата моряци се озоваха вързани на гротмачтата, а в ръката на Диего се изви камшик. С Дрейк шега не бива. Този мъж беше не само капитан на «Златната кошута», но и съдия, и закон на борда. Той решаваше кой ще живее и кой ще умре.
— Не зяпайте така! Двама да поемат вахтата, а останалите да изчезват в трюма. Утре ни чака напрегнат ден.
С тези думи Дрейк мина покрай румпела и се насочи към кърмата, където бяха каютата и приемната му.
— Елате, ще ви покажа къде ще спите — усмихна се на приятелите слабичко момче с фенер в ръка, не много по-голямо от тях.
Имаше жълта кърпа на главата и носеше дълги панталони и избеляло елече над тъмносиня риза. Рижата му коса стърчеше, а острият дълъг нос придаваше на лицето му мише изражение.
— Аз съм Джон — каза то, забелязало въпросителните погледи на Юлиан, Ким и Леон, — племенник на Дрейк. Чичо ми е страшилището на моретата. Понякога изглежда строг, но винаги е готов да се притече на помощ на хората си, стига те да му се подчиняват.
— Ти също ли си… пират? — учудено попита Леон.
Джон се засмя:
— Разбира се. А сега елате с мен!
Приятелите го последваха. Джон се спусна надолу по една стълба в средата на кораба. Ким взе Кия на ръце и заслиза след останалите.
— «Златната кошута» има три палуби — една горна и две долни. В момента сме на долната палуба с оръдията, под нея има още една долна палуба, наполовина под морското равнище, там са камбузът и складът с провизиите — обясни Джон.
Пред затворения люк, в светлината на фенера, който Джон държеше над главата си, приятелите видяха матовия блясък на едно оръдие върху подвижен лафет, който бе здраво застопорен. До оръдието имаше големи сандъци, пълни с муниции. Миришеше на барут и сяра.
Нещо дебело и космато се стрелна между краката им и изчезна в сянката между шпангоутите. Кия скочи от ръцете на Ким и се втурна след него.
— Котката ви е много бърза — през смях отбеляза Джон, когато над главите им се чу писък. — Ще спите тук отзад.
Бяха стигнали до задната част на оръдейната палуба. Тук въздухът беше още по-тежък. Подът под краката им се люлееше, навсякъде бяха окачени хамаци.
— Тези три хамака са свободни, може да се настаните в тях — и Джон закачи фенера на една кука, после пъргаво се залюля върху хамака си.
Ким преглътна. В това нещо ли ще легне? Хамакът имаше неопределен цвят и се изискваше голямо въображение да си представиш, че е поне мъничко чист.
— Е, не е като в четиризвезден хотел — прошепна й Юлиан. — Но по всичко изглежда, че нямаме избор. Затвори очи и си представи, че си в пухени завивки.
Това, макар и за кратко, успокои Ким и тя се покатери на хамака.
За сън и дума не можеше да става, моряците влизаха един след друг, лягаха да спят и гръмогласното им хъркане караше «Златната кошута» да потреперва.
Юлиан пръв се отпусна на хамака и не откъсваше поглед от приятелите си. Ким му намигна, а Леон само махна с ръка.
— Трябва да изляза оттук, иначе ще се задуша — тихо каза Леон.
Въпреки умората Ким и Юлиан с удоволствие се измъкнаха от хамаците и на пръсти се запромъкваха към изхода. Следваше ги Кия, която грациозно пристъпваше върху кадифените си лапи.
До оръдейната палуба достигна хладен морски въздух със солен привкус и Леон жадно вдъхна.
— Как мислите, имаме ли право да се качваме горе? — попита той тихо.
— Разбира се, че не — отвърна Юлиан. — Нали чу какво каза капитанът. Всички, с изключение на вахтените, трябва да са долу. Видяхте какво се случва, когато някой си позволи да наруши заповед на Дрейк.
Леон се замисли. Всъщност искаха да подишат чист въздух. Нищо повече. Не можеха да ги накажат за това! Разсъждавайки така, той сложи крак върху първото стъпало.
— По-добре недей! — Юлиан се опита да го спре, но беше късно. Ким последва Леон. С въздишка Юлиан също тръгна след тях.
Горе децата се свиха зад една спасителна лодка и се огледаха. Леон видя, че вахтените са се подпрели на бака и тихичко си говорят. От време на време просветваше червеникава светлинка и Леон предположи, че единият мъж пуши лула.
— Въздухът е прекрасен, нали? — прошепна Ким и загали Кия, която се сви в скута й.
Юлиан тъкмо се канеше да отвърне, когато забеляза светлинка на сушата. «Вероятно идва от кръчмичката на Долорес», помисли той. Светлината изчезна, но след малко пак се появи! Този път се задържа по-дълго, преди нощта да я погълне. Юлиан направи знак на приятелите си и после затича приведен към рейлинга. Леон и Ким го последваха, клекнаха зад купчина навити корабни въжета и се загледаха към залива. Светлината се появи отново! Нямаше съмнение — това бяха сигнали! Може би някой ги изпраща към «Златната кошута»? Но защо? И на кого? Той се изправи бързо и се наведе над рейлинга. Дъхът му секна. Един от люковете на оръдейната палуба, сравнително отдалечен от кърмата, беше отворен — там също проблесна светлина! Вероятно някой отговаря на тайнствените сигнали от сушата! Какво ли значи това?
В същия момент Юлиан усети огромна лапа върху врата си. Тя го стисна като в менгеме и той се сви от болка.

— Какво търсите тук? — попита дрезгав глас и Юлиан усети как някой го завърта като кукла на конци. Широко отворените му очи виждаха само необятните гърди на Диего. Единият вахтен бе хванал Леон и Ким, само Кия успя да избяга.
— Ох, боли! — извика Юлиан.
— Грешен отговор — хладно отвърна Диего.
— Ще ви отведем при капитана. Той ще реши какво да ви правим — каза другият мъж.
— Точно това си помислих и аз — засмя се Диего. Смехът му не вещаеше нищо добро.
Заведоха ги при Дрейк.
Малка стълба водеше от главната палуба към по-високо разположена междинна палуба на кърмата. Тук се намираше просторната каюта на Дрейк. Над покрива на каютата минаваше рейлинг, увенчан с месингов фенер, който служеше за сигнална светлина на кърмата.
Диего почука на вратата на каютата на Дрейк. Капитанът отвори с фенер в ръка.
— Предполагам, че имаш основателна причина да ме безпокоиш, боцмане.
— Капитане, хванахме новите юнги, докато се размотаваха на борда. Сигурно са искали да отмъкнат нещо.
— Не, това… — започна Ким, но Дрейк я прекъсна.
— Тихо — мрачно каза той. — Доведете ги вътре. Не обичам да говоря на вратата.
Вкараха приятелите в каютата и те ахнаха. Намираха се в изключително елегантно помещение, с истинско легло, ракла и дървена маса със свещник върху нея. На светлината се виждаха компас, пергел, астролаб и голяма карта с приливите и отливите, теченията, плитчините и очертанията на заливите в Южна и Централна Америка.
— Какво търсехте на палубата? — попита строго Дрейк.
— Искахме да подишаме чист въздух — чистосърдечно отвърна Юлиан. След това разказа какво видяха.
— Светлинни сигнали? — повтори капитанът. — Диего, виж какво става на оръдейната палуба.
Исполинът изчезна. Минаха няколко минути и приятелите нервно се спогледаха. Дрейк се държеше така, все едно ги няма — продължи да разглежда картата със сбърчено чело. Пръстът му се плъзна на север по продължение на залива.
— Каляо — мърмореше той.
След това някой почука на вратата и се появи Диего.
— Всички люкове са добре затворени — докладва той.
Дрейк хвърли изпитателен поглед към децата.
— Излъгахте значи? — сухо каза той.
— Не, сър! — бързо извика Юлиан. — Вероятно този, който е подавал сигналите от кораба, междувременно е затворил люка!
— Малкият може и да лъже, но поне не му липсва умение да разсъждава логично — каза капитанът, като подръпваше брадата си. — Не мога да докажа противното, така че този път ще ви се размине.
Приятелите с облекчение си отдъхнаха.
— Но не бързайте да се радвате — продължи Дрейк. — Ще ви държа под око! А сега изчезвайте всички!
Този път приятелите бяха почти щастливи, че могат да се върнат в хамаците си.
— Какви бяха тези сигнали? — тихо попита Юлиан.
Леон се прозина:
— Добър въпрос. Някой на борда крие нещо. Трябва да разплетем тази работа!
— Прав си — промърмори Ким. — Само че утре, момчета.
След това заспа. Кия се беше свила на корема й като кравайче.

Рано на следващата сутрин пронизителното изсвирване на боцмана ги изтръгна от съня — събуждането не беше от най-приятните. Всички скочиха и се втурнаха нагоре, където се скупчиха около гротмачтата. Едва-едва се развиделяваше, имаше няколко запалени фенера. Небето беше сиво и всеки момент щеше да завали. Морето и небето се сливаха и не беше ясно къде започва едното и къде свършва другото. Само на изток, където слънцето трябваше да се покаже, беше малко по-светло. Духаше остър вятър и приятелите, застанали малко встрани, се притискаха един в друг, за да се стоплят.
Дали на кораба дават нещо като закуска, питаше се Леон, докато оглеждаше моряците. Разпозна червения перчем на Джон и широкия гръб на Диего, Фелипе също беше тук. Всички гледаха към юта — явно екипажът очакваше появата на Дрейк. Никой не проронваше и дума.
Леон отново погледна на изток, към сушата. Тясната ивица пясък и кръчмата на Долорес бяха изчезнали, погълнати от мъглата, която бавно пълзеше към «Златната кошута».
Леон трепереше все по-силно. Къде се губи Дрейк? Погледът му се зарея над палубата, а после отново се насочи към десния борд. Кръчмата на Долорес не се виждаше, както и преди, но един неясен силует за кратко изплува от мъглата. Кораб! С издути платна, без ходови светлини или фенери, той напусна залива на Арика и се устреми на север.
Леон направи знак на Ким и Юлиан и след това посочи към стената от мъгла.
— Какво има? — попита Ким.
Леон преглътна. Корабът беше изчезнал! Беше повече от странно! Момчето напрегнато се взря в мъглата и съзря неясния силует на една мачта.
— Някакъв кораб отплава в открито море! — прошепна той на приятелите си.
— Видях го! — тихо отвърна Ким. — Явно не искат никой да разбере, че заминават.
Приятелите обърнаха поглед към екипажа на «Златната кошута». Но мъжете, изпълнени с очакване, гледаха към юта и изглежда никой не забеляза странния кораб. В същия момент се чу звънът на корабната камбана. Вратата на капитанската каюта се отвори и се появи безупречно облеченият Дрейк. На кръста му се полюшваше дълга сабя.
Леон погледна назад, но от тайнствения кораб нямаше и следа — беше изчезнал в мъглата. Имаше ли връзка между него и светлинните сигнали, които видяха през нощта?
Камбаната зазвъня отново и го изтръгна от мислите му. Дрейк стоеше пред екипажа, свалил черната си широкопола шапка. Всички последваха примера му и свалиха кой каквото носи на главата си. Дрейк произнесе молитвата, моряците мърмореха думите след него. Накрая капитанът се закле в живота си да служи вярно на кралицата. Всички повториха клетвата.
— Моряци, в Арика попълнихме запасите си от прясна вода, риба, месо и плодове. Освен това взехме и трима юнги — каза Дрейк и посочи към приятелите. — Те ще помагат на Перси в камбуза и ще чистят кораба.
Един възрастен мъж приятелски намигна на Леон, Юлиан и Ким и посочи с палец към гърдите си. Сигурно този слаб, леко прегърбен мъж беше кокът Перси. Левият му крак от коляното надолу липсваше, вместо него носеше протеза, всъщност дебела пръчка, закрепена на коляното.
— Сега вече сме готови да отплаваме — извика Дрейк. — Очаква ни много специална задача — капитанът направи пауза и се наслади на изпълнените с очакване погледи, отправени към него. Когато най-сетне продължи, в очите му играеше пламъче. — Ще отплаваме за Каляо — обяви Дрейк и направи знак на Фелипе да се приближи. — Знам, че тези води са опасни, затова взех Фелипе, новия ни лоцман, който добре познава тези места. Той ще ни отведе при един необикновен кораб.
В отговор Фелипе се засмя някак смутено.
— Към «Какафуего»! — извика Дрейк и посочи с ръка сивото небе.
Понесоха се радостни възгласи.
— Страхотно! — извика Джон. — Това корито е пълно със злато и сребро!
— Да, и те скоро ще бъдат наши! — въодушевено изръмжа Диего и вдигна Джон на широките си рамене.
— Ура за капитана!
Във въздуха полетяха шапки, но на Леон не му убягна, че не всички са ентусиазирани от новата задача.
Един моряк с гола глава и крив нос излезе напред и скръсти ръце пред гърдите си. Приятелите го познаха — беше единият от двамата наказани с бой с камшици.
— «Какафуего» ли, сър? Сигурен ли сте, че ще успеем да го превземем? — попита той.
С леко махване на ръка Дрейк въдвори тишина. След това хладно отвърна:
— Да не би да се съмняваш в преценката ми, Уилям?
Разнесе се смях.
Морякът погледна Дрейк право в очите:
— Сър, «Какафуего» е известен с огнестрелната си мощ. Знам, че има трийсет оръдия. Затова го наричат Пикаещият огън!
Отново последва смях.
— Бълващият огън, Уилям — поправи го Дрейк.
— Както и да е — отвърна Уилям. — Ще ни пръсне на парчета, няма да намерим злато и сребро, а само смъртта си.
Дрейк махна с ръка:
— Глупости! Ти си жалък страхливец!
Диего се ухили. Няколко души също подигравателно се засмяха.
Очите на Уилям засвяткаха яростно и той прехапа долната си устна.
— Уилям е много сприхав — прошепна Джон на приятелите. — И изглежда още не е успял да преглътне вчерашните удари.
Уилям пристъпваше нервно:
— Не ме е страх! Но намирам за пълна глупост да нападаме кораб, който ни превъзхожда многократно. Това е самоубийство, капитане! Лично аз нямам намерение да умирам. А вие?
Той огледа останалите:
— Е, какво ще кажете? Искате ли да умрете?
Разнесе се шепот. Одобрението, с което първоначално посрещнаха плана на Дрейк, вече не беше толкова категорично.
— Уилям, затваряй си устата! — изрева Дрейк.
Морякът дръзко се изсмя и извика:
— Е, какво? Искате да се понесем право към смъртта ли?
Дрейк рязко изтегли сабята си:
— Който се противопоставя на заповедите ми, е метежник — прогърмя гласът му. — А наказанието за бунт на борда е смърт!
Лицето на Уилям побеля. Мъжете, които стояха край него, се отдръпнаха.
Уилям бавно вдигна ръце:
— Е, добре, капитане, само си казах мнението!
— Затваряй си устата! — повтори Дрейк и пристъпи към него.
Уилям покорно сведе глава:
— Дадено, капитане — тихо отвърна той.
Дрейк изпитателно огледа мъжете:
— Има ли още някой, който… се страхува?
Диего изръмжа:
— Към «Какафуего»! Огън по старото корито!
Понесоха се ревове и викове и във въздуха полетяха оръжия. Изглежда Дрейк отново владееше положението.
Но Леон остана нащрек и реши да не изпуска Уилям от очи. Морякът стоеше малко встрани от останалите, близо до руля, полускрит зад гърба на капитана. Ръката му опипваше колана със сабята, а по лицето му пробяга крива усмивка.

— Вдигнете котва, опънете платната, курс на север! — изкомандва Дрейк и мъжете се раздвижиха. Приятелите се изумиха от бързината, с която моряците скочиха на вантите и се заизкачваха по реите. Четирима се втурнаха към лебедката, около която беше навито въжето на котвата, и започнаха да въртят дървения лост.
— Искате ли да се качите горе? — попита през смях Джон и посочи към върха на гротмачтата.
— Някой друг път… — отвърна бързо Юлиан.
— Е, добре, тогава вървете при Перси. До скоро! — и Джон увисна на такелажа.
След малко платната заплющяха под напора на силния южен вятър. «Златната кошута» пое пълен напред и изчезна в мъглата. Диего се беше облегнал върху румпела и на лицето му се изписа задоволство. Дрейк и Фелипе стояха на палубата пред капитанската каюта и разговаряха. Капитанът държеше голям далекоглед, а Фелипе — квадрант, за да определи с него местоположението на кораба, когато се покаже слънцето.
— Искате ли да ми помогнете? — попита дрезгав глас.
Ким, Леон и Юлиан се сепнаха, зад тях стоеше еднокракият Перси и се подсмихваше:
— Е, да, доста е напрегнато за сухоземни плъхове като вас, прав ли съм?
Приятелите кимнаха.
— Каква хубава котка — възкликна Перси и погали Кия по главата. — Да се надяваме, че на никого няма да му хрумне да я изяде.
Кия се дръпна назад и направи гърбица. Перси се засмя силно и оголи зъбите си — кучешките му зъби липсваха, но затова пък имаше два огромни резеца.
«Заек с остър език», помисли Ким, която обичаше хапливите забележки, но този път благоразумно замълча.
— Шегата настрана — каза кокът и закуцука напред. Всеки път, щом кракът му докоснеше палубата, се чуваше отчетливо почукване.
Перси ги поведе надолу към камбуза. Царството му нямаше нито един прозорец и се намираше под оръдейната палуба, а това означаваше под нивото на водата. Тук имаше множество полици с храна, маса, върху която бяха натрупани камари зелки и други зеленчуци, печка и кюнец, който минаваше през тавана и продължаваше нагоре. В един ъгъл се виждаше голям чувал с картофи. Тежката миризма на застояло направо спря дъха им. Ким запуши носа си с ръка.
Перси се засмя:
— Идва от трюма, но ще свикнете — обясни той, докато отваряше някакво чекмедже. След това им връчи по един малък нож. — Ще белите картофи, хайде, започвайте!
Самият той се зае да стъква огъня. Леон, Ким и Юлиан се захванаха за работа, а Кия се сви на кравай върху масата и внимателно наблюдаваше какво става.
— Кажи, моля те, тук не закусвате ли? — осмели се да попита Леон след малко.
Перси се обърна и погледна към него, сякаш го беше попитал дали на борда няма басейн:
— Закуска? Мога да ти предложа овесена каша или сухар.
— Предпочитам сухар — отвърна Леон.
Перси бръкна в един чувал и им хвърли по парче сухар. Взе и за себе си и го загриза със заешките си зъби:
— Повечето хора тук не придават особено значение на закуската — каза Перси едва ли не оскърбено. — Доволни са, когато получат ром, парче хляб и малко месо. Днес обаче ще им предложим за обяд и малко зеленчуци, както и картофи, разбира се.
После погледна към ниския, потъмнял от сажди таван на камбуза:
— Какво ще кажете за комбинацията филе от херинга с копър и картофи със сметана?
— Ти наистина ли можеш да готвиш добре? — учудено попита Ким.
— Разбира се — отвърна Перси. — Само че никой на борда не го оценява. С изключение на капитана. Той е единственият, който се отличава с известна култура и маниери. Свестен мъж, но не всички смятат така…
Приятелите наостриха уши:
— Какво искаш да кажеш?
Кокът седна до масата и протегна дървения си крак:
— Преди малко сами се убедихте, че не всички са на негова страна. Този Уилям например. Но има и други, които само чакат Дрейк да направи грешка. Ще е първата му и последна грешка.
Ким размишляваше, докато вадеше един картоф от чувала.
— Храбростта на Дрейк плаши някои хора тук — продължи готвачът и се почеса по прошареното теме. — Те са на мнение, че поема прекалено голям риск.
— А ти как мислиш? — попита Ким.
Перси удари с юмрук по масата, така че доматите върху нея подскочиха.
— Аз съм на негова страна! Под негово командване вече нападнахме и плячкосахме няколко испански галеона. Беше страхотно! Испанците побесняха! Този глупак дон Франсиско де Толедо дори обяви награда за главата на Дрейк!
Ким остави ножа на масата:
— Награда за главата на Дрейк? И кой е този дон не знам си кой?
— Де Толедо ли? Назначен е от испанския крал Филип II за вицекрал на Перу. Като такъв той е и командир на испанската флота в тези води и отговаря търговските кораби да стигат невредими до пристанищата…
— А вие няколко пъти се изпречихте на пътя им — подхвърли Ким.
— Какво умно дете! — извика готвачът и от задоволство потупа дървения си крак. — Добрият стар Толедо толкова се вбеси, че обеща десет килограма сребро за главата на Дрейк. С такова богатство ще си осигурен до края на живота си, даже всеки ден да се отбиваш при Долорес.
Ким се замисли. Наградата за главата на Дрейк беше кралска. Не е трудно да се предположи, че някой моряк може да прояви слабост. Дали на «Златната кошута» няма предатели? Тайнствените сигнали изглежда бяха доказателство за…
Внезапно вратата рязко се отвори и се появи Уилям. Изглеждаше възбуден, но когато видя децата, се намръщи.
— Изчезвайте! — заповяда им той.
— Но ние имаме заповед да помагаме в камбуза — отвърна Ким.
— Противоречиш ли ми? — студено попита Уилям.
Ким видя как ръката му се плъзна към сабята.
— Е, добре — бързо отвърна тя и хвърли наполовина обеления картоф в кофата. — Излизаме.
Юлиан и Леон също се надигнаха. Заедно с Кия децата напуснаха задушния камбуз и се настаниха на оръдейната палуба пред сушилното помещение, където складираха резервните платна. Сега корабът се клатушкаше значително по-силно отпреди. Очевидно вълнението се усилва.
— Какво ли е намислил Уилям? Защо настояваше да излезем? — разсъждаваше Ким.
— Добър въпрос. Този тип ми изглежда подозрителен — съгласи се и Леон.
Юлиан се облегна на един шпангоут:
— На мен също. Сякаш крие нещо. Но какво общо има с това Перси?
От камбуза се разнесоха крясъци.
— Карат се! — констатира Леон. — Да разберем защо.
И той тръгна натам. В този момент «Златната кошута» силно се разклати. Леон загуби равновесие и направо седна на пода.
— Ама че глупост! — изруга той. — Чувствам се като жалък сухоземен плъх.
След това допря ухо до вратата на камбуза, но колкото и да се напрягаше, не можа да чуе нищо. Обзе го лошо предчувствие. Вътре беше необичайно тихо. А Уилям влезе със сабята си! Дали не заплашваше стария готвач или пък…

Подозренията на Леон се оказаха неоснователни — ето че гласът на Перси отново се разнесе и в думите му се долавяше ярост. Леон различи само отделни фрази, сред които се повтаряха «Дрейк» и «Какафуего».
«Златната кошута» отново се разлюля, но вече толкова силно, че приятелите едва успяха да се задържат на крака. Кия измяука предупредително и Леон се върна при другите. Едно буре с вода за пиене се търкулна по палубата точно срещу него. Момчето отстъпи крачка встрани и бурето с трополене се насочи към вратата на камбуза.
— По дяволите, какво става вън? — изръмжа Перси и рязко отвори вратата. — Само вие ли сте тук? Какво стоите, завържете здраво това буре, преди да е пробило дупка в борда на кораба. Можете ли изобщо да вържете приличен възел, сухоземни плъхове такива?
— Не — отвърнаха децата.
— Мда, виждам, че с вас трябва да започна от нулата — въздъхна готвачът. — А ти, Уилям, най-добре се разкарай. Както изглежда, задава се буря. Горе ще имат нужда от теб.
— Остави това на мен — изръмжа морякът и с разкрачена походка мина край приятелите, без дори да ги удостои с поглед.
Перси завърза бурето с конопено въже и направи възел:
— Това е рибарски възел — обясни той. — Запомнете как се прави. Ще ви свърши добра работа, когато ви се наложи да завържете нещо здраво за палубата.
В следващия половин час готвачът им показа още няколко възела — в това число беседков и шкотов възел. През това време «Златната кошута» се люлееше все по-силно. Един мощен тласък разтресе корпуса й.
— Това не е добре. Ще трябва да се качите горе, където сигурно имат нужда от хора. Аз не мога да помогна кой знае колко — изръмжа Перси и почука по крака си.
Ким взе Кия, котката трепереше, явно от страх. Не обичаше водата, а сега беше на пиратски кораб сред бушуващо море…
Ким разтвори жилетката си и Кия се шмугна вътре, навън остана само главата й. Очите й се разтвориха широко — два красиви смарагда, в които сега се четеше страх.
Приятелите се изкатериха по трапа и стигнаха до люка към горната палуба, който сега бе затворен. Леон тласна нагоре дървения капак и в лицето му плисна солена вода. Вятърът блъскаше вратата на рулевата рубка. Леон се изтръска също като мокро куче. Следващата мощна вълна се стовари върху палубата и я заля. Въпреки че беше пладне, беше толкова тъмно, сякаш слънцето се е скрило в морето. Оловносивото небе на места бе черно като катран. Мълнии раздираха сиво-кафяви планини от облаци. По палубата затрополиха тежки капки дъжд.
— Приберете платната! — разнесе се гласът на Дрейк. Беше застанал до Диего и двамата се опитваха да удържат руля. Моряците се носеха с плавна походка по палубата, катереха се по вантите и висваха по въжетата.
Приятелите се престрашиха да излязат на палубата, където бурята вилнееше. Високо над главите им моряците сваляха платната.
— И Джон е с тях! — извика Ким срещу вятъра.
Младият пират бе високо горе, на люлеещата се фокмачта, и достигаше реята. Заедно с още трима моряци той трескаво прибираше платното.
— Става ми лошо само като гледам — промърмори Ким и погледна към морето. То вреше и кипеше. Разпенени вълни се стоварваха върху кораба и напираха, огромни и тъмни като планини, сякаш искаха да потопят «Златната кошута».
Ураганът фучеше и запращаше срещу кораба вълна след вълна. Ето че бакът стремително полетя нагоре, корабът сякаш се насочи право към небето. Но беше просто огромна вълна, която повдигна носа. Бушпритът с току-що сваленото малко триъгълно платно приличаше на огромно копие, насочено към облаците. «Златната кошута» се заизкачва със стон по гребена на следващата вълна. Най-горе корабът се закова неподвижно и остана за миг така, на децата им се стори, че мина цяла вечност. След това се устреми бясно към бездната.
Последва ужасяващ удар и корпусът потрепери. Нещо се разцепи. Част от фалшборда се откъсна, помисли Леон. Парчета дърво летяха като снаряди над палубата. После нова вълна се сгромоляса върху бака. Пяната от разбиващите се вълни буквално закипя, а после шумно се изсипа обратно в морето през шпигатите.
— Свалете всички платна! — изрева Дрейк.
Нито едно парченце плат не трябваше да се излага на яростния напор на вятъра.
Ким усети страха на Кия. Котката мяукаше жално и мяташе главата си насам-натам. Ким се опитваше да я успокои, като нежно я галеше.
— Слизам долу — извика тя на Юлиан и Леон. — Тук и без друго не можем да помогнем.
В същия момент двама мъже им се разкрещяха. Единият бе Уилям, а на другия не знаеха името.
— Какво се пулите? — беснееше Уилям. — Слизайте долу и затваряйте люка. Корабът е събрал достатъчно вода. Има опасност да потъне.
Морякът грубо блъсна приятелите към трапа.
— Бързо към помпата! — извика трескаво той и се втурна през оръдейната палуба към кърмата.
Ким пое инициативата:
— Сигурно и ние можем да помогнем с нещо! — извика тя и се затича след моряците.
Леон и Юлиан я последваха.
Моряците се втурнаха надолу и стигнаха до склада за провизии, пълен с бурета и чували. От трюма бликаше застояла вода и се плискаше наоколо. Няколко чувала вече бяха мокри. Чу се писък на плъх.
— По дяволите, водата е половин метър! — извика Уилям. — Проклетият Дрейк! Още сутринта беше ясно, че се задава лошо време!
— Да, каква глупост! — извика другият мъж, грабна помпата и се залови за работа. Уилям се втурна да му помага.
Ким спря и направи знак на приятелите да не приближават. Те се скриха зад буретата.
— Дрейк е същински дявол! Ще убие всички ни! — просъска Уилям.
Двамата моряци като обезумели започнаха да изпомпват водата. На челото на Уилям изпъкнаха няколко вени.
— Едно ще ти кажа — продължи той през зъби. — Ако преживеем тази проклета буря и успеем да превземем «Какафуего», ще офейкам с част от среброто.
Другият се засмя:
— Да офейкаш? Дрейк няма да го допусне!
— Кой казва, че ще го питам? — отвърна Уилям. — Или че ще деля с него? А пък и може изобщо да не е жив дотогава…
— Тихо, затваряй си устата! — просъска другият. — Ако те чуе капитанът, ще заповяда да те обесят на реята.
— Ами, нищо няма да чуе — лицето на Уилям лъщеше от пот. — Прославеният капитан трябва да преведе кораба си през бурята. Е, хайде, на чия страна си?
Другият промърмори нещо, което приятелите не разбраха. И тогава Леон най-неочаквано кихна.
Уилям се обърна и видя децата:
— Откога се мотаете тук? — кресна той.
— Току-що дойдохме — бързо излъга Ким.
— Веднага изчезвайте!
Без да се бавят, приятелите тръгнаха. Близо до камбуза се спряха, за да се посъветват.
— Този Уилям замисля нещо — каза Юлиан.
— Да, повече от ясно е — съгласи се Ким. — Не бива да го изпускаме от очи.
Леон преглътна. Върхът на носа му беше позеленял:
— Да, ако преживеем бурята!
Една огромна вълна се стовари върху «Златната кошута» и я отметна настрани като коркова тапа. Корпусът скърцаше ужасяващо под напора на тежкия удар, приятелите се търкулнаха на пода. Дървената конструкция заплашително застена. От една пролука в борда започна да нахлува вода.
— Боже мой! — извика Ким. — Потъваме!

— Бързо, трябва да стигнем до фокмачтата! Така ще можем да се върнем вкъщи! — извика Юлиан. Той се изправи на крака, но не можеше да откъсне ужасен поглед от потоците вода наоколо.
— Що за глупости? — прозвуча глас. Перси се бе измъкнал от камбуза и куцукаше към тях. — Никой не потъва, поне не сега.
Той изкриви устни в нещо като усмивка и намигна:
— Е, имало малко повечко вода, какво толкова? Сега ще оправим положението.
Готвачът се наведе зад едно оръдие, напомнящо на изскубнал се от поводите кон, който се опитва да се изправи на задните си крака. Измъкна чук, пирони и дървена дъска и здраво закова пробойната. Когато и последният удар на чука заглъхна, Уилям и другият моряк прелетяха като хали край тях.
— Водата от трюма е изпомпана — извикаха те. — Ще докладваме на капитана.
— Ето, виждате ли! — гръмогласно се разсмя Перси. — Няма да се дадем толкова лесно.
Явно готвачът имаше право. Екипажът успя да се справи с бурята. След два часа морето утихна и Дрейк заповяда да вдигнат платната.
Приятелите продължиха да помагат на Перси в камбуза, а Кия отново се чувстваше добре и се отправи към оръдейната палуба на лов за плъхове.
В ранните следобедни часове се разнесе звънът на корабна камбана — време за ядене. Най-напред Ким, Леон и Юлиан прислужваха на Дрейк в салона. Капитанът бе облякъл сухи дрехи и се наслаждаваше на обяда в компанията на Фелипе. След това приятелите се върнаха в камбуза, моряците се наредиха за храна и започнаха да подават празните си паници.
През останалата част от деня детективите помагаха в ремонта на кораба. Калафатеха дупките с насмолени кълчища, кърпеха стаксела, разкъсан от бурята. Уилям им показа как да си служат с грубите конци и дебелите игли.
Леон непрекъснато си бодеше пръстите:
— Мразя тази работа! — каза той.
— И аз — отвърна му Уилям и се засмя кисело. — Но ще се наложи да я свършите.
— Какъв гадняр — отбеляза Ким, когато морякът се отдалечи.
След оскъдната вечеря от сухар и сушен грах приятелите вече можеха да си легнат в хамаците. Тази нощ сънят ги споходи бързо.
Но след няколко часа Ким се събуди — Кия се беше настанила върху корема й и не спираше да я побутва по носа. В първия момент момичето не можеше да разбере къде се намира, след това уморено се огледа. Някой беше запалил фенер, през мътните му стъкла се процеждаше треперлива светлинка и падаше върху хамаците, от които се носеше мощно хъркане.
Внезапно върху стената се появи сянка! Ким потрепери. Една фигура се запромъква право към нея. Момичето се сви в хамака и продължи да наблюдава. Сянката застина неподвижно. Мъжът държеше в ръката си нещо дълго и заострено. Може би сабя?
Нощният посетител се приближи още, светлината също се приближи, явно мъжът носеше фенера със себе си. Ким затвори очи и се престори на заспала. Почувства топлина и светлина върху лицето си. Сигурно мъжът е застанал точно над нея! Сърцето й бясно заби. Тя не издържа и отвори очи — пред нея се изпречи брадясалото лице на Уилям.
— Страх ли те е? — просъска той.
Ким не можа да промълви и дума. Вместо нея отвърна Кия — тя замахна с лапа към моряка. Уилям се дръпна назад и се вторачи в кървавата драскотина върху лявата си ръка.
— Глупаво животно, мястото ти е в тенджерата на Перси! — изкрещя той.
— Ей, какво става тук? — обади се някой. — Уилям, млъквай веднага и лягай!
— Добре де! — отвърна Уилям, след което отново се надвеси над Ким. — Предупреждавам те, малката, теб и приятелите ти! Останах с впечатление, че ме подслушвахте днес на обяд, докато изпомпвах водата. Само не си мисли, че не съм усетил!
След това Уилям изчезна.

Следващите два дни минаха без особени произшествия, Фелипе умело преведе «Златната кошута» през плитчините плътно до брега. Времето също бе благоприятно. Силен вятър духаше в платната и носеше кораба напред.
Приятелите прекарваха повечето време с Джон, който ги учеше как да се катерят по вантите. Най-въодушевен се оказа Леон, който се наслаждаваше на свежия морски вятър в лицето си. Дори Юлиан най-после преодоля страха си. Децата често бяха и в камбуза, където Перси им възлагаше различни задачи.
Правеха всичко възможно да не се срещат с Уилям, но това не беше лесно.
В края на третия ден от плаването капитанът заповяда да приберат платната и да пуснат котва. Падаше мрак и приятелите видяха как Дрейк внимателно изучава залива през прозореца на каютата си. След това заповяда екипажът да се събере. Капитанът не спираше да подръпва крайчето на брадата си. Погледите на всички бяха вперени в него. Дрейк се наслади за миг на изпълнената с очакване тишина, след което гласът му прогърмя над палубата:
— Моряци, стигнахме Каляо! В залива пред нас има няколко испански кораба.
Разнесоха се възгласи.
— Ще ги превземем и ще ги плячкосаме! — изръмжа Диего.
— «Какафуего» сред тях ли е? — извика Джон.
Дрейк вдигна ръка за тишина:
— Все още не знам — отвърна той.
В същия момент се обади Уилям:
— Видяхте ли галеоните, сър? — язвително попита той.
Дрейк попипа ослепително бялата си яка:
— Да, в залива има най-малко четири бойни кораба. Изглеждат добре въоръжени.
Уилям истерично се разсмя:
— Четири галеона! И «Какафуего» в добавка. Трябва бързо да обръщаме и да изчезваме!
От няколко места се разнесоха одобрителни възгласи.
— Не, няма да направим това! — гласът на Дрейк бе твърд и непоколебим. — Ще направим нещо, което никой не очаква!
Уилям отвори широко уста:
— Нали не искате да ги нападнем?
На устните на Дрейк заигра лукава усмивка:
— Напротив, Уилям.
Морякът преглътна, но не произнесе нито звук.
— Олеле! — възкликна Перси, който бе застанал недалеч от приятелите.
Ким, Юлиан и Леон нервно се спогледаха — възклицанието му прозвуча някак заплашително!
— Сигурно вече имаш план, чичо! — извика Джон, изпълнен с надежда.
— Естествено! — отвърна капитанът и отново привлече погледите към себе си. — Ще нападнем, но не със «Златната кошута». Ще се приближим със спасителните лодки. Ще оборудваме тендера с едно леко оръдие. След това ще се доближим с гребане и под прикритието на тъмнината ще превземем корабите един по един. Никой няма да очаква подобна дързост и в това е шансът ни, моряци!
Диего вдигна към небето свити юмруци:
— Невероятно смел план!
— Това е самоубийство! — не можа да се сдържи Уилям. — Няма да свърши добре!
Част от моряците имаха сериозни резерви. Повечето обаче подкрепяха Дрейк.
— Тръгваме, щом се стъмни! — обяви Дрейк. — Всички светлини трябва да са изгасени! Диего, ти отговаряш за подготовката на двете лодки!
— Йес, сър!
Дрейк му кимна и продължи:
— Всички да прегледат оръжията си. Джон и новите ни юнги ще увият веслата с парцали. Хайде, тръгвайте!
Приятелите се подчиниха. Джон им обясни, че веслата са по-безшумни, когато са увити с плат.
— Стар пиратски трик — тихо каза той, когато децата се заловиха за работа. — Така ще се промъкнем незабелязано.
— Означава ли това, че и ние ще участваме? — попита Юлиан.
— Разбира се! — отвърна Джон.
Скоро се стъмни. Луната се скри почти наполовина зад голям облак. Дрейк даде сигнал за нападение. Моряците се настаниха в тендера и в още една по-малка лодка. Освен Кия и Перси на кораба останаха само няколко души охрана, защото на лодките имаха нужда от всеки човек. Командир на малката лодка беше Диего, а на тендера — самият Дрейк. Капитанът седеше на носа точно зад оръдието. На гърдите си носеше броня, на кръста бе препасал сабя, а в ръка държеше зареден револвер.
Юлиан, Леон и Ким трябваше да гребат. Докато моряците вземат на абордаж вражеските кораби, приятелите трябваше да държат тендера съвсем близо до определената за нападение цел. Децата бяха доволни, че на Дрейк не му хрумна да ги вкара в самата битка. Джон, обратно, гореше от нетърпение да покаже храбростта си. Наоколо седяха въоръжени до зъби пирати, носеха алебарди, ножове, саби, брадви и мускети, готови за стрелба. Цареше пълна тишина.
Юлиан седеше до Джон и въздъхна тихо, докато двете лодки се плъзгаха почти безшумно по спокойното море. После обърна глава и погледна през рамо, пред очите му се изпречи смръщеното лице на Уилям, който гребеше. Изникнаха очертанията на първия испански кораб. На Юлиан му се зави свят — погледнат отдолу, корабът изглеждаше огромен и непобедим. Зад него блестяха светлините на Каляо.
— Страх те е, нали? — просъска Уилям. — И с право, малкия! Всички ще изпукаме! Ако не е морето, ще са оръдията на «Какафуего»!
Силен удар в гърба го накара да млъкне.
Юлиан наведе поглед. Уилям имаше право. Тази атака беше крайно рискована. И заедно с Ким и Леон той участва в нея! Пълно безумие! Но какво да правят? Да спрат да гребат? Да скочат през борда и да плуват обратно към кораба? Няма да стигнат далеч. По това време на годината морето е леденостудено. Освен това Дрейк не би го допуснал! Не, трябва послушно да продължи да гребе, докато не стигнат първия кораб. Всичко ще мине добре. Дрейк несъмнено е обмислил всичко. Или не е така?
Юлиан хвърли поглед зад гърба си и усети, че сърцето му се качва в гърлото. Почти бяха стигнали огромния кораб! Това ли е прословутият «Какафуего», или «Нуестра сеньора де ла Консепсион», както е истинското му име? Юлиан присви очи. Беше доста тъмно и не можеше ясно да различи какво пише на носа, но името бе кратко и започваше с главно «А», така че това не беше «Какафуего».
Дрейк се изправи, в ръцете си държеше абордажна кука. Той метна куката над главата си право към рейлинга на вражеския кораб. Свистенето й раздра нощната тишина. Последва удар — куката се беше закачила за палубата.
Юлиан преглътна. Дано испанците не са чули нищо. Дрейк бързо дръпна въжето — куката се заби в една от подпорите на рейлинга, а тендерът вече докосваше борда на испанския кораб. Лодката на Диего се намираше на десетина метра, в нея бяха коленичили петнайсет стрелци с мускети, готови за стрелба, и мигновено щяха да открият огън по испанския кораб, ако се наложи.
Капитанът се обърна към хората си. На лицето му играеше насмешлива усмивка. После кимна и пиратите в голямата лодка се изправиха, стиснали в ръце оръжията си.
Пръв по въжето се изкатери Дрейк. Беше ловък като невестулка, а движенията му бяха напълно безшумни. Останалите, включително и Джон, го последваха.

Ким, Леон и Юлиан се спогледаха изплашено.
— Дано всичко мине добре! — прошепна момичето.
— Да, доста откачен план — отвърна Леон и посочи греблата. — Дано поне избегнем крайностите.
Погледнаха нагоре. Облаците се бяха разнесли и луната светеше. Прегърбени черни сенки пробягваха към разкошния ют, където внезапно се появи светлина. Приятелите затаиха дъх — това сигурно са вахтените!
Чуха се силни викове, подрънкване на оръжия и сподавени гласове. После се разнесе шум от счупено стъкло и светлината угасна.
Отново настъпи тишина. Студен вятър подгони малки облачета към бледата луна. Минутите течаха, но нищо не се случваше.
— Претърсват кораба за съкровища — предположи Юлиан.
Най-после край рейлинга отново се появиха хора. Някой им махна и Ким разпозна Дрейк. Спуснаха надолу няколко сандъка, завързани с въжета. Приятелите ги поеха, трябваше много да внимават, за да не загубят равновесие и да паднат във водата. Леон не можа да се сдържи и повдигна капака на един сандък — догоре беше пълен с дукати.
Тихо подсвирване го накара да вдигне поглед към испанския кораб. Сега спускаха въжена стълба и преди Леон да успее да се запита каквото и да било, се разрази истински ад. Над водата заплющяха куршуми, някой пронизително извика.
Разнесоха се команди. Дрейк даваше кратки и точни указания. Първите моряци бързо се спуснаха по въжените стълби и скочиха в тендера. Отново прозвуча залп от мускети.
Леон изплашено погледна към лодката на Диего. Никой не отвърна на изстрела. За момчето не беше трудно да отгатне причината — ако хората на Диего открият огън, куршумите им щяха да уцелят моряците от екипажа, които се катереха по рейлинга. Отново отекнаха гърмежи, този път от бака. Пръсна вода и във въздуха се разхвърчаха трески — уцелиха тендера.
В същия момент в лодката скочи Джон. Очите му искряха.
— По-бързо, по-бързо, по-бързо! — пришпорваше той пиратите, които се спускаха в тендера и падаха буквално един върху друг.
Чуха се ругатни. Последен се върна Дрейк. Не беше сам. Водеше пред себе си някакъв мъж, който сипеше по негов адрес ругатни на испански.
— Какво ще го правим тоя? — просъска Уилям. — И без това скоро ще потънем.
— Затваряй си устата! — скастри го капитанът. — Вземаме този сеньор за заложник. Да се надяваме, че след това вече няма да стрелят по нас.
Той опря сабя до гърлото на испанеца, а мъжът го изгледа яростно, но разбра какво се очаква от него. Изкрещя няколко думи към кораба и мускетите замлъкнаха.
— Нали ви казах! — със задоволство каза Дрейк. — А сега на веслата. Да изчезваме, преди да са размислили!
— Къде е «Какафуего»? — попита Джон.
— Няма и следа от него — мрачно отвърна Дрейк и се настани зад оръдието.
Междувременно испанецът продължи да залива Дрейк с ругатни. Капитанът не му обърна никакво внимание, но за всеки случай заповяда да му завържат ръцете и краката.
Моряците натиснаха веслата и тендерът, и лодката на Диего набраха скорост. Леон, Ким и Юлиан гребяха като обезумели. Планът на Дрейк успя отчасти. Разкриха ги и сега трябваше бързо да напуснат залива.
— Голям късмет, че достопочтеният испанец е с нас! — промълви Джон и отривисто се засмя.
Юлиан обаче не бе спокоен. Погледна през рамо към носа, където седеше Дрейк, искаше да разбере дали са излезли в открито море, където ги чака «Златната кошута».
Но не видя «Златната кошута», а нещо, което смрази кръвта в жилите му. Един добре осветен тумбест галеон се носеше към тях, за да им пресече пътя.
— Внимание, моряци! — изкрещя Дрейк. — Противникът е пред нас, дясно на борд. Приберете веслата. Готови за бой!
— Те… те няма… да ни нападнат… нали? — запелтечи Джон. — Нали заложникът е с нас!
— Напротив, ще ни нападнат, или поне така изглежда! — наля масло в огъня Уилям. — Пет пари не дават за живота на сеньора! Сега ще си платим за сляпото послушание!
Пиратите напрегнаха мускули.
— Не стреляйте, преди да дам команда! — заповяда Дрейк. — Все още сме много далеч.
Големият платноход забави ход и започна да завива.
— О, боже, испанецът ни отрязва пътя! Люковете на оръдията са отворени, виждам как всеки момент ще открият огън по нас! — ужасено извика Джон, сви ръце пред гърдите си и започна да се моли.
— Целете се в люковете и се постарайте да извадите от строя оръдията!
Всички мускети незабавно откриха огън. Облак дим обгърна тендера. От лодката на Диего също се разнесе залп към галеона.
Отговорът на бойния кораб не се забави — бордовите оръдия изстреляха мощен залп към двете малки лодки. Разнесе се тътен като при гръмотевична буря. Наоколо засвистяха куршуми. Облени от морска пяна, лодките заплашително се разклатиха, но като по чудо останаха невредими.
— Не бързайте да се радвате, отново зареждат оръдията! — каза Уилям.
Дрейк не отвърна, само се приведе над малкото оръдие на бака.
— Ще даде ответен залп — глухо обясни Леон. — Но какво може да направи с тази играчка?
— Много неща — отвърна Джон. — Само трябва добре да се прицели. В барутния погреб например…
— Но как ще разбере капитанът къде се намира барутният погреб?
— Виждаше ли димоотвода на бака? — тихо попита Джон.
— Да.
Джон многозначително ги изгледа.
— Той със сигурност е свързан с камбуза. А щом камбузът е в предната част на галеона, барутният погреб със сигурност е отзад, на кърмата — заради опасността от пожар в камбуза. Освен това…
Той не можа да продължи. Оръдието на тендера излая. Снарядът се понесе със свистене над притихналото нощно море и се заби в галеона малко по-надолу от бизанмачтата. Разнесе се ужасен пукот — снарядът беше пробил борда. Последва силен взрив. Ютът се разцепи и от него изригнаха пламъци. От детонацията бизанмачтата се откъсна и падна върху горната палуба, посипаха се парчета дърво и части от такелажа. Галеонът рязко се наклони.
От лодката на Дрейк се чуха радостни възгласи.
— Страхотен изстрел! — измърмори някой. — Да живее капитанът!
Приятелите видяха как от кораба започнаха да спускат спасителни лодки. Огънят на кърмата бързо се разрасна. Последваха няколко по-слаби взрива.
— На веслата! — заповяда Дрейк. — Няма време за губене. Със сигурност ще изпратят нов галеон по петите ни!
Приятелите се подчиниха като в транс. Гребяха с всичка сила. Мускулите ги боляха, дъхът им секна.
Напълно изтощени, най-после доплаваха до «Златната кошута». Дрейк заповяда да развържат испанеца и да го оставят в една от лодките. Макар и вече свободен, мъжът продължи да сипе проклятия към Дрейк.
«Златната кошута» вдигна платна и отплава от залива на Каляо. Корабът се насочи към открито море.
Ким, Леон и Юлиан не получиха други разпореждания и се отправиха към хамаците си на оръдейната палуба. Там ги чакаше Кия. Децата радостно я прегърнаха. Котката ги погледна с укор и сърдито измяука.
— Мисля, че иска да се върне вкъщи. Корабите просто не са за нея — каза Ким.
— Любопитен съм как Дрейк щеше да ограби «Какафуего» — отвърна Леон.
Юлиан замислено погледна приятелите си:
— Хора, дойде ми нещо наум, когато преди малко взехме за заложник испанския капитан…
— И какво е то?
Юлиан не успя да отвърне, защото се чу изсвирването на Диего. Значи екипажът трябва да се събере на палубата.
— Изглежда испанците са загубили следите ни и са се отказали от преследването. А ние се сдобихме с тлъста плячка! — започна капитанът. — Разбира се, всеки ще получи своя дял!
Разнесоха се радостни възгласи.
— Колко са дукатите, капитане?
— Още не съм ги броил — отвърна Дрейк. — Но по всичко изглежда, че си е струвало, моряци!
— Трябваше да вземем този испанец с нас и да го продадем като роб! — промърмори някой. — Кой беше той? Капитанът?
— Не знам името му, но ми даде да разбера, че е капитанът — отвърна Дрейк. — Какъв срам, че испанците стрелят по собствените си хора!
Уилям излезе напред с ръце, скръстени пред гърдите.
— Какво стана с «Какафуего», капитане, обещавахте ни и него?
Дрейк му хвърли предизвикателен поглед:
— Ще превземем и него, когато му дойде времето.
— Значи преди малко рискувахме живота си заради някакъв незначителен търговски кораб — отбеляза Уилям. — «Какафуего» вероятно изобщо не е тук. Вие ни излъгахте, капитане!
Сред екипажа се понесе ропот.
— «Какафуего» вероятно е напуснал Каляо съвсем скоро — обади се Фелипе. — Отправил се е към Панама, но ние ще го настигнем. «Златната кошута» е много по-бърза от тромавия «Какафуего».
Моряците започнаха да спорят.
Дрейк изчака малко, после вдигна ръка. Всички млъкнаха.
— Ще преследваме «Какафуего» и ще го пипнем, моряци! — обеща той. — Но преди това трябва да отпразнуваме днешния си успех. Раздайте ром на всички и не се скъпете!
Недоверието на екипажа напълно се стопи, когато на бака отвориха буренце с ром и алкохолът започна да се лее.
— Дрейк изобщо не се хвана на нападките на Уилям — забеляза Ким, когато приятелите се прибраха долу. Облегнати на рейлинга, те гледаха към морето.
— Да, той не му обърна внимание и остави фактите сами да говорят — отвърна Леон. — Само че трябва да внимава с него и да не го подценява. А ти, Юлиан, какво искаше да ни кажеш преди малко?
Юлиан се увери, че никой не ги подслушва. След това отвърна тихо:
— Две неща ме изненадаха. Първо, испанският заложник знаеше кой го е отвлякъл. Докато ругаеше Дрейк, той многократно спомена името му. Чух го добре. Само че, преди това Дрейк каза, че не познава испанеца. Тогава откъде испанският капитан знае, че си има работа с Дрейк? И второ, как така галеонът, който ни обстрелваше, се оказа готов за стрелба?
Ким ахна изненадано:
— Смяташ, че е било клопка?
Юлиан кимна:
— Да, и всичко това със сигурност има някаква връзка със светлинните сигнали. Страхувам се, че градушката от куршуми отпреди малко няма да е последната неприятна изненада!

Когато на следващата сутрин започна да се развиделява, Дрейк, както обикновено, даде знак молитвата да започне. Докато си мърмореше текста, Ким погледна към небето. Гледката беше впечатляваща. Виолетови облаци се бяха навързали в редица и плавно се носеха един след друг. От изток се процеждаше червена светлина, ставаше все по-ярка и накрая се разля над цялата крайбрежна ивица. Денят обещаваше да е прекрасен.
— Моряци! — изрева капитанът, когато молитвата и клетвата за вярност към кралицата бяха казани. — Както вече знаете, целта ни е «Какафуего». Знаете също така, че корабът разполага с много оръдия. От това следва, че ние първи трябва да видим испанците и едва след това — те нас.
Той огледа един по един пиратите. После извади изпод снежнобялата си риза тежка златна верижка и я вдигна високо, така че всички да я видят.
— Който пръв види «Какафуего», ще получи тази верижка! — извика капитанът.
Всички го гледаха с широко отворени очи. През редиците се понесе шепот.
— Струва си да сте нащрек, моряци! — каза в заключение Дрейк. — А сега — на работа!
Капитанът изпрати екипажа на вантите. Само Перси тръгна надолу и накуцвайки, влезе в камбуза. Диего пое руля, а Дрейк и Фелипе се върнаха на юта.
Ким, Юлиан и Леон помагаха при опъването на стаксела. Високо над главите им работеха останалите моряци и на фока, грота и бизанмачтата се издуваха все повече платна, които плющяха на вятъра. «Златната кошута» бързо набра скорост.
— Страхотно е! — възторжено извика Леон, застанал в най-предната част на кораба. Слънцето нежно галеше лицето му, върху устните си усети вкус на сол и в този момент се почувства като истински моряк, дори и като пират.
— Обзалагам се, че гледката пред Джон е още по-красива — засмя се Ким.
Леон се обърна:
— Не го виждам.
В този момент чу гласа му, погледна нагоре и онемя.
Джон му махаше от наблюдателницата.
— Качете се горе! — извика той и им махна от дървената платформа на върха на мачтата.
Юлиан попипа челото си. За нищо на света няма да се изкатери там, усмихна се на Леон и Ким и любезно заяви:
— Само след вас!
Леон се замисли за момент:
— Може би някой друг път!
— Дори и Кия няма да се изкатери там — отбеляза Ким.
Египетската котка предпочете да се настани на по-сигурно място и пое надолу към трюма. Ким помисли, че ще я намерят в камбуза при Перси.
— Елате, момчета, сигурно готвачът и без това ни търси!
След няколко минути седяха в люлеещото се царство на Перси и отново белеха картофи. Кия се настани в скута на Ким и лениво премигваше. Ловът на плъхове през изминалата нощ се оказа изтощителен.
Перси се въртеше край печката и боботеше:
— Помолих Уилям да хвърли няколко пъти въдицата, надявам се да хване малко риба, а това ще разнообрази менюто ни. Освен това днес всеки ще получи по една ябълка. Капитанът ми обясни, че в ябълките има витамини, а витамините помагат срещу скорбут — усмихна се готвачът и показа към дупките в устата си, където преди много години са се намирали кучешките му зъби. — Жалко, че не съм знаел това по-рано…
«Хуморът му е доста странен», помисли си Ким.
— Ще подправя рибата с малко лимонов сок — каза Перси, взе един поизсъхнал лимон и внимателно го заразглежда. — Въпросът е дали оттук изобщо ще излезе нещо. Е, мога също…
Силен крясък го накара да замълчи.
— Идва от горната палуба! — извика готвачът. — Да се качим горе!
Втурнаха се нагоре и дори Кия се присъедини към тях.
Повечето моряци от екипажа вече се бяха събрали около гротмачтата. Дрейк и Фелипе също бяха тук. Единствен Диего не беше напуснал поста си на руля.
— Видях го, видях го! — крещеше Джон и подскачаше като гумена топка насам-натам по палубата. — Това е «Какафуего»!
— Къде? — със затаен дъх попита Дрейк.
— Ляво на борд и напред! — извика Джон. От напрежение бузите му се бяха зачервили.
— Направете път, моряци! — заповяда капитанът на скупчилите се наоколо мъже. След това бързо отиде до бака и насочи далекогледа в посоката, която сочеше Джон.
Измина половин минута, която се стори на всички като вечност. Джон напрегнато гризеше долната си устна. Капитанът махна на Фелипе да се приближи и му подаде далекогледа.
— Той е, няма съмнение! — бързо извика лоцманът. — И доколкото мога да преценя, наистина е по-бавен от нас.
От палубата се разнесе ликуване.
— Верижката е моя! — надвика шума Джон.
Чичо му тръгна към него с отмерена крачка и извади верижката. Настъпи тържествена тишина. Дрейк меко се усмихна, след това сложи верижката на врата на племенника си.
Джон сияеше, а екипажът го аплодираше.
Но ето че капитанът вдигна ръка и отново се възцари тишина:
— Да не бързаме да се радваме — открито каза Дрейк. — Най-тежката част от задачата е пред нас.
Той направи многозначителна пауза, която Уилям използва, за да попита:
— Сър, няма да нападнем веднага, нали?
Капитанът погледна към моряците с присвити очи:
— Напротив! — отвърна невъзмутимо той.
— Но… но «Какафуего» ще ни прати на дъното! — запелтечи Уилям, загубил ума и дума. — Нямаме никакъв шанс, капитане, още по-малко през деня!
— Ако командир беше страхливец като теб, щеше да си прав — хладно отвърна Дрейк.
Уилям стисна юмруци. След това бързо се прекръсти:
— Това е лудост, пълна лудост! Ще сме мъртви много преди дори и една-единствена наша сабя да се е докоснала до «Какафуего».
Последва неловко мълчание. Дори Джон се замисли. Приятелите нервно се спогледаха.
— Никой няма да умре — каза капитанът. — Имам план и той ще се изпълни безпогрешно, ако всеки точно изпълни задачата, която му възложа.
Сред екипажа настъпи оживление.
— Ще вземем съкровищата на «Какафуего», обещавам ви — продължи Дрейк. — Всички ще се върнете богати в любимата ни Англия! Всички!
Думите на Дрейк отекваха като камшични удари по палубата. Той направи крачка към Уилям и мъжете застанаха толкова близо един до друг, че носовете им почти се допряха.
— Какво става, Уилям? Ще изпълняваш ли заповедите ми или да заповядам да те хвърлят зад борда?
Уилям сведе поглед:
— Йес, сър, ще ги изпълнявам — промърмори той.
— По-силно, Уилям, не чух какво каза! — настоя капитанът.
С приведени рамене Уилям повтори изречението високо и ясно.
— Горещо ти го препоръчвам — просъска Дрейк, преди да се отдръпне. — Всички да заемат местата си. Курс към «Какафуего». Очаквайте следващите ми заповеди!
Приятелите не получиха никакви разпореждания, но не се върнаха в камбуза, а изтичаха на носа на кораба.
— Какво ли е намислил Дрейк? — попита Юлиан.
— Бързо ще разберем — отвърна Ким, докато галеше Кия по главата. — И тогава ще получим отговор на въпроса, който си зададохме в началото на това приключение.
— Дано този път не се натъкнем на клопка — каза Юлиан.
Леон сложи ръка пред очите си. Далеч напред се мержелееше малка черна точка, сигурно е «Какафуего»! Какво ли не би дал за един приличен далекоглед…
— Ще ми се да знам какво е намислил Уилям — замислено каза Леон.
— Пълна бойна готовност! — отекна над палубата командата на Дрейк.
— Елате, ще погледаме малко! — извика Ким и се втурна напред.
На оръдейната палуба настъпи оживление. Моряците приготвяха фитилите, шомполите и барута и оглеждаха оръдията. Капитанът сам следеше изпълнението на работата.
— Люковете на оръдията остават затворени! — извика той на Уилям, който понечи да отвори един от тях. — Никой не трябва да разбере какво сме намислили!
След това се наведе към друг моряк:
— Пригответе горящи стрели. Ако се наложи, ще подпалим платната, та да им стане наистина горещо. Така «Какафуего» няма да може да маневрира.
— Йес, сър!
Дрейк се втурна към горната палуба, а приятелите го последваха.
— Фелипе, поеми руля! Диего, ела тук! — прозвуча следващата команда.
Диего предаде руля на Фелипе и въпросително погледна към капитана.
— Погрижи се на мачтата да се вее испанско знаме — разпореди се Дрейк. — Освен това отговаряш лично пред мен на палубата да има бъчви с вода. В случай, че испанците се опитат да ни подпалят.
— Йес, капитане! — отвърна Диего и засия. — Да развеем испанско знаме! Добра идея!
Леон изду бузи. Очертаваше се да стане напечено. Освен това очевидно бе, че на борда има предател. И той би могъл, предположи Леон, да изиграе решаваща роля в тази опасна игра.
Децата видяха как Джон се изкатери на гротмачтата и закачи флага над наблюдателния пост. Моряците извлякоха бъчви, пълни с вода и пясък, и ги наредиха до мачтите.
Приятелите отново погледнаха към бака, черната точка бе станала по-голяма. «Златната кошута» стремително догонваше «Какафуего».
Юлиан имаше лошо предчувствие. Дано да не се стигне до истинска схватка. Помисли къде ли биха могли да се скрият, когато започне сражението. Всичко тук е от дърво и няма нищо, което да спре металните снаряди. Успокои се, че Дрейк не е толкова глупав, че да влезе в открита схватка с «Какафуего». Капитанът очевидно има нещо наум, но какво ли?
След около петнайсетина минути испанският кораб вече се виждаше добре. Внушителният галеон беше доста тромав и бавен, деляха ги някакви си петстотин метра.
Дрейк заповяда «Златната кошута» да държи курс отляво на «Какафуего».
Юлиан имаше чувството, че корабът им направо лети към «Какафуего», толкова бързо се носеха. Погледна към капитана и видя на устните му лукава усмивка.
— По-бавно, хора! — извика Дрейк.
Диего не можеше да повярва на ушите си:
— По-бавно ли казахте, сър? Да приберем ли платната?
— Не, не пипайте платната. Хвърлете плаваща котва. Напълнете бъчви с пясък и ги провесете през кърмата.
Заповедта беше изпълнена начаса и «Златната кошута» значително забави ход. Дрейк забеляза учудването, изписано по лицата на децата, и ги посвети в плана си:
— Предполагам, че испанците вече са ни забелязали. Видели са кораб с испански флаг и издути платна, който обаче се движи учудващо бавно. Това ще ги накара да си помислят, че имаме проблем и се намираме в затруднение. И едва ли ще предположат, че веднага ще ги нападнем.
Приятелите отново погледнаха към «Какафуего» и с учудване видяха, че моряците му свиха платната. Както изглежда, галеонът изчаква «Златната кошута», която пъпли към него. Напрежението на палубата на пиратския кораб нарасна.
— Спуснете тендера във водата ляво на борд. Двайсет стрелци да заемат позиция в него. Тендерът остава там и чака! — заповяда Дрейк.
Ким беше впечатлена:
— Испанците не могат да видят тендера и пиратите, които са скрити зад «Златната кошута».
Сърцето на Юлиан биеше все по-силно. Двайсет стрелци! «Още малко и ще замирише на барут», помисли той.
Двайсет въоръжени до зъби мъже се спуснаха в тендера. В очите им се четеше решителност. Междувременно «Златната кошута» продължи да пълзи към «Какафуего». Двата кораба вече бяха толкова близо, че хората можеха да се чуват. Юлиан с облекчение видя, че люковете на «Какафуего» са затворени. Най-вероятно на бойните постове няма никого.
— Срежете въжето на помощната котва! — тихо заповяда Дрейк.
Освободена от тежестта, «Златната кошута» набра скорост, смени курса и неочаквано се плъзна към десния борд на «Какафуего». Тендерът остана скрит зад левия й борд.
— Отворете люковете на оръдията! — изкрещя Дрейк.
На юта на «Какафуего» се появиха хора, които ръкомахаха трескаво и крещяха.
— Предайте се или ще ви потопим! — изрева Фелипе на испански. От «Какафуего» го заляха с порой от думи.
— Какво казаха? — попита Дрейк.
— Няма да се предадат — отвърна Фелипе.
В подкрепа на това на горната палуба се появиха стрелци, въоръжени с мускети, и се прицелиха в «Златната кошута».
— Олеле! — простена Ким.
Заедно с Кия, Леон и Юлиан тя се скри зад две грамадни бъчви, пълни с пясък.

— Огън! — изрева Дрейк, докато куршумите свистяха край палубата. — Целете се в люковете на оръдията! Но не много ниско, за да не потопим коритото! Поздравете ги с един бордови залп.
Разнесе се силен грохот и корабът потрепери. От всички оръдия на десния борд се посипаха снаряди и ожесточено удариха борда на «Какафуего» над ватерлинията. Затворените люкове бяха изпотрошени, а оръдията зад тях — извадени от строя. В този момент в атаката се включи и екипажът на тендера. Във въздуха заблестяха саби и се понесоха викове.
Приятелите наблюдаваха иззад бъчвите и видяха суматохата, която настана на «Какафуего».
— Предайте се! — още веднъж изрева Фелипе, но нищо подобно не последва.
— Щом не разбират от дума — извика Дрейк, без да обръща внимание на испанския мускетен огън, — целете се във фокмачтата им!
Последва нов оръдеен изстрел. Предната мачта на «Какафуего» се пречупи и се стовари върху бака. Посипаха се отломки. Над палубата се понесе лютива миризма.
— Към борда на «Какафуего»! На абордаж!
Веднага след това двата кораба се сблъскаха с грохот и англичаните нападнаха испанския кораб. Предвождаше ги Дрейк със сабя в ръка. От противоположната страна настъпваха мъжете от тендера. Екипажът на «Какафуего» се оказа в капан и трябваше да се предаде. Приятелите се надвесиха над рейлинга и погледнаха към осеяната с дървени отломки горна палуба на «Какафуего».
Дрейк бе застанал в широк разкрач на руля на испанския кораб и на лицето му се виждаше доволна усмивка — хората му държаха в шах екипажа на «Какафуего».
В същия момент Диего побутна напред един мъж в елегантна униформа:
— Това трябва да е капитанът, сър! — гордо отбеляза той.
Испанецът, висок мъж с дълги мустаци, беше стиснал краищата на белия си кител със златни копчета и ги опъваше надолу. Едновременно с това хвърляше гневни погледи към Дрейк:
— Вие сигурно сте Дрейк — каза на добър английски мъжът. Изговори името му така, сякаш става въпрос за заразна болест.
Дрейк усмихнато се поклони:
— На вашите услуги. С кого имам честта?
— Хуан де Антонио — отвърна испанецът и вдигна гордо брадичка. — Това нападение ще ви излезе скъпо!
— Не, на вас ще ви излезе скъпо — поправи го Дрейк. — Моряци, претърсете всички палуби. Бързо!
— Йес, сър! — чу се рев в отговор и пиратите се разделиха на две, първата група остана на горната палуба, за да пази испанците, а втората изчезна в трюма на кораба.
Приятелите също се изкатериха на палубата на «Какафуего», но застанаха малко встрани.
— За това ще ви обесят на реята, Дрейк! — просъска Хуан де Антонио.
Дрейк запази спокойствие:
— Преди това обаче трябва да ме хванат.
— И какво сте намислили? Да убиете всички, да потопите кораба и да офейкате с плячката?
— Аз не съм убиец — отвърна Дрейк. — Ще освободя екипажа и няма да докосна кораба ви. Разбира се, ще заповядам да отсекат бизанмачтата. Само с гротмачтата няма да имате шанс да ни настигнете. Диего!
— Йес, сър!
— Отсечете бизанмачтата! След това унищожете здравите оръдия.
Лицето на Диего засия:
— С удоволствие, сър.
Дрейк отново се обърна към испанеца:
— А вие ще бъдете наш гост известно време. За по-сигурно, така да се каже. Никой няма да се осмели да ни нападне, докато сте на борда на моя кораб.
— Не е зле — прошепна Леон към приятелите си. Откъм кърмата се разнесоха удари от брадва. Явно Диего се е захванал за работа. — Вече можем да се връщаме вкъщи, най-после разбрахме как Дрейк е успял да превземе «Какафуего».
— Да, планът беше безумно смел. «Златната кошута» изигра умиращия лебед, а испанците се хванаха. При това от главата на никого не падна дори косъм. — Ким наистина бе удивена.
Юлиан поклати глава:
— Не съм сигурен, че е време да се връщаме. Да не забравяме предателя. Имам смътното усещане, че това приключение не е завършило. Какво ще кажете за тайнствените сигнали? Все още нямаме отговор. Освен това Уилям обяви, че не иска да дели с никого.
— Да — отвърна Леон. — Имаш…
Шепотът му беше заглушен от ликуващи викове долу. След това пиратите отново се втурнаха на горната палуба, водени от Уилям.
— Злато, навсякъде има злато! — крещеше той, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.
След него вървеше Джон. По бузите му бяха избили червени петна.
На опашката куцукаше Перси и сочеше към устата си:
— Ще си направя нови зъби, момчета, със златото от «Какафуего». Никой у дома няма да ми повярва!
— Донесете златото тук! — заповяда Дрейк.
След по-малко от десет минути бизанмачтата на «Какафуего» бе в морето. През следващите два часа съкровището премина на борда на «Златната кошута». Равносметката беше 14 сандъка със сребърни монети, 80 фунта злато и 620 сребърни кюлчета. Дрейк заповяда да донесат сандъците насред палубата и да ги отворят един по един. Приятелите и пиратите онемяха. Съкровището блестеше пред тях под лъчите на слънцето. Най-много се оказаха монетите, големи и малки, украсени с ликове на крале и кралици. Продълговатите сребърни кюлчета матово проблясваха. В останалите сандъци имаше украшения — обеци, гривни, пръстени и амулети. Най-голям интерес имаше към сандъците със злато. Някои пирати не можеха да прикрият алчните си погледи, в които се четеше неистово желание отново да отворят капака на сандъка и отново да хвърлят поглед към това великолепие. Други, като Перси, блажено въздишаха.
Приятелите също се оказаха запленени от магията на съкровището. Само Кия беше равнодушна към гледката и предпочете да си играе с едно дебело корабно въже.
Екипажът празнуваше в чест на Дрейк, тъй като за всеки бе ясно, че с това невероятно богатство няма да има никакви грижи до края на живота си.
Хуан де Антонио наблюдаваше плячкосването на кораба и скърцаше със зъби. Пиратите унищожиха оръдията, които бяха устояли на атаката. Оставиха испанските моряци на кораба им, като преди това ги обезоръжиха. А испанския капитан Хуан де Антонио отведоха на «Златната кошута» и завързаха на оръдейната палуба.
«Златната кошута» опъна платна и бързо се отдалечи от «Какафуего», който остана да се клатушка насред морето като тлъста патица с подрязани крила.
— Надявам се, че «Какафуего» няма да потъне, въпреки множеството удари, които понесе — каза Юлиан на Джон.
— Не, не — отвърна младият пират. — Всички попадения бяха над ватерлинията, а сега морето е спокойно. Пък и корабът има още една мачта. Така че ако испанците усърдно поработят с платната, скоро ще стигнат до брега. Нищо няма да им се случи.
— Ти по-добре знаеш — отвърна Юлиан и погледна към Джон, който се изкатери като катеричка на наблюдателния пункт.
На горната палуба настроението беше отлично. Пиратите си подхвърляха шеги и се смееха. Дрейк и Фелипе бяха на юта, а Диего пое руля.
Приятелите продължаваха да са нащрек. Седнаха на бака, за да се посъветват.
— Уилям се готви да открадне плячката, но в такъв случай ще има нужда от помощници — каза Ким, докато си играеше с Кия. Момичето търкаляше по палубата един лимон, а Кия със скок се мяташе върху него. Не можеше да се очаква да носи обратно лимона на Ким, все пак не е куче. Котката си играеше с лимона, подмяташе го насам-натам, а Ким се опитваше да я накара да се върне при нея.
— Имаш право, но това означава, че няма да мине без размирици — каза Юлиан. — А, вижте, ето го и самия Уилям!
Морякът хвърли във водата една въдица и след малко към него се приближи Перси.
— Сигурно иска да види как кълве рибата. Само че е избързал — каза Леон и подръпна ухото си.
Уилям хвърли поглед през рамо, сякаш искаше да се увери, че никой не го наблюдава. После започна да уговаря нещо Перси. Готвачът енергично кимаше и няколко пъти също нервно се огледа, но не видя тримата приятели.
— Как мислите, дали Уилям и Перси са в комбина? — попита Юлиан, но не можеше да си представи подобно нещо.
Леон сви рамене:
— Не е много за вярване. Но ми се струва, че се мъти нещо, мога да се закълна в това.
— Трябва да си отваряме очите, момчета — намеси се Ким, после се пресегна бързо и се опита да грабне лимона, но Кия я изпревари.
Наближаваше вечерта, предвещавана от невероятно красив залез. Купестите облаци над хоризонта пламтяха във всички нюанси на пурпурното. На места през пролуките им надничаха последните слънчеви лъчи, обагрени в огненочервено и оранжево. Над «Златната кошута» започна бавно да пада мрак.
На борда на пиратския кораб свиха платната и запалиха фенерите. Дрейк събра екипажа на кърмата и след молитвата извика:
— Петкратна доза ром за всички! Днешният ден трябва да се отпразнува. Перси, отвори бъчвите и не се стискай!
Разнесоха се смях и радостни възгласи. Някой гръмна с мускет. Моряците не спираха да сипят похвали за капитана си. Уилям също участваше във всеобщия хор, както приятелите сами се убедиха. След това ги изпратиха долу в камбуза, за да помагат на Перси в раздаването на рома.
Помагаше им и Джон, който си наля една чашка:
— Има ужасен вкус — викна той и започна да се клатушка.
Перси гръмко се разсмя:
— Пийни си още, малкият. Ще ти хареса и докато се усетиш, вече ще си пиян.
— Не, благодаря, няма нужда — бързо отвърна Джон.
Перси сложи в ръцете на приятелите една чиния с прясно уловена риба и обичайните картофи.
— Занесете това на капитана. А ти, Джон, донеси още едно буренце.
Приятелите с усмивка минаха край пируващите на палубата и стигнаха до каютата на капитана, където прислужваха на Дрейк, Фелипе и Диего.
— Не забравяйте испанския ни гост — каза капитанът, когато децата си тръгваха. — Надявам се нищо да не му липсва.
— Йес, капитане! — извика Леон.
— Подмазвач такъв — засмя се Ким, когато вратата се затвори зад тях.
— За разлика от теб, аз знам как да се държа на борда — отвърна през смях Леон.
— Какво ще правим сега? — попита Юлиан. — Не ми се връща във вонящия камбуз.
— Е, тук също не е особено приятно — каза Ким и погледна към шумните моряци.
В този момент Кия измяука и това бе едно от онези мяукания, с които обикновено искаше да им привлече вниманието. Котката ги изгледа с умните си очи и тръгна напред с високо вдигната опашка.
— Тръгваме след нея, нали? — каза Юлиан.
— Разбира се — отвърна Ким и се затича след Кия.
Котката заподскача надолу по трапа, водещ към оръдейната палуба. Но за учудване на приятелите не тръгна към камбуза, а остана на оръдейната палуба. Обърна се към кърмата и се запромъква към центъра на кораба. Внезапно спря и се плъзна към лафета на едно оръдие дясно на борд. Ким я последва. Леон и Юлиан се шмугнаха зад лафета на друго оръдие.
Ким въпросително изгледа котката. Кия беше насочила напред уши. Сега и Ким долови тихи гласове, идващи някъде отпред — там, където висяха хамаците и където бе завързан испанският капитан. Изглежда, той разговаряше с някого. Но с кого? Или може би си говори сам?
Ким се заслуша, но не долови нищо от думите. Направи знак на приятелите си и посочи напред. Леон и Юлиан кимнаха. След това се плъзнаха към съседното оръдие. Ким напрегна слух. Да, няма съмнение, че единият е испанецът, както нямаше съмнение, че другият е Перси! За какво ли си говорят двамата? Сърцето на Ким заби по-силно.
Тя надзърна над дулото на оръдието. Перси бе седнал пред завързания испанец. Може би му е донесъл нещо за ядене? Само че наоколо не се виждаха нито чинии, нито чаши!
Ето че нещо премина от ръцете на единия в ръцете на другия — Хуан де Антонио беше извадил от куртката си малко сгънато листче и го пъхна в ръката на Перси.
Готвачът хвана дървения си крак и започна да го върти. Ким ококори очи. Перси отвинти една капачка на края на дървения крак и тайнственото послание изчезна вътре. След това завинти отново капачката, все едно че завинтва капачка на бутилка — и съобщението се озова на сигурно място. После готвачът бързо се надигна, а приятелите се скриха зад оръдията.
Чук, чук, чук…
Готвачът вървеше към тях.
Ким прехапа устни. Ако Перси ги открие, въпросите му няма да са от най-приятните. Трябваше да вземат храна за испанеца — така поне щяха да имат разумно обяснение какво търсят тук. Но беше късно.
Чук, чук, чук…
Ким се сниши още повече. Усети миризма на желязо и барут. Кия се сгуши до нея, сякаш искаше да й каже, че нищо лошо няма да се случи.
Чук, чук, чук…
В този момент Перси трябваше да мине точно покрай тях. Ким затвори очи. В главата й напираха рояк мисли и не й даваха покой. Перси ли е съучастникът на Уилям? Има ли и други съучастници? Каква е ролята на испанския капитан?
Тежките стъпки на готвача отекнаха съвсем близо. После звукът им затихна. Ким отвори очи. Перси отмина и тя си пое дълбоко дъх. След малко тримата приятели се преместиха в предната част на оръдейната палуба, където нямаше кой да им пречи.
— Видяхте ли това, което видях аз? — попита Ким със затаен дъх.
— Разбира се — отвърна Юлиан. — Трябва да благодарим на Кия. Тя ни показа тази следа.
— Да — отвърна Ким и погали Кия под муцунката. Котката доволно замърка. — Какво умно животно. Никога нямаше да ми хрумне, че Перси води двойна игра.
— Нито пък на мен — отвърна Леон. — Много ми се ще да знам какво пише на листчето! Само че едва ли някога ще разберем. Скривалището е гениално!
Юлиан сбърчи чело:
— Прав си, но ми се струва, че все пак имаме шанс.
Леон изненадано го погледна:
— Какво си намислил?
— При нормални обстоятелства Перси едва ли ще ни разреши да погледнем в скривалището в крака му. Но ако е пиян и спи…
Ким енергично поклати глава:
— Доста е опасно.
Юлиан се засмя:
— Има известен риск, разбира се. Но ако се уверим, че е достатъчно пиян…
Съмненията на приятелите бързо се разсеяха. Готвачът пируваше заедно с всички. Но не само това — той отговаряше и за всички блага, беше господар не само на камбуза, но и на склада. Така че не пропускаше да дегустира всяка бъчва ром, която се изнася на горната палуба. Резултатът беше, че първи започна да се клатушка като пробит кораб по време на буря и не спираше да крещи моряшки песни, докато сновеше между горната палуба и камбуза.
На зазоряване Перси най-после заспа след поредната дегустация, без да може да изкачи трапа.
Строполи се върху един стол в камбуза, подпря глава на стената и така захърка, че капаците на тенджерите заподскачаха.
Приятелите не го изпускаха от очи и стояха на няколко крачки от него. Перси бе изпружил напред дървения си крак и трябваше само да отвъртят капачката.
— Хайде! — прошепна Юлиан. — Сега е моментът.
— Сигурен ли си? — също шепнешком попита Ким.
— Разбира се — отвърна момчето и седна на дъските пред Перси. Гласът му леко потреперваше.

Момичето поклати глава:
— Какво означава това?
Юлиан мълчеше и мислеше. Леон също се замисли. При всеки код буквите се пренареждат с помощта на някакво правило. Какво ли правило е използвано тук?
Дървеният крак се разтресе и Леон едва не падна. Сърцето му заби бързо, но готвачът само леко се раздвижи и отново опъна крак. Леон пое дълбоко въздух и се взря в безсмислената на пръв поглед поредица от букви. Забеляза, че най-често се среща буквата «б». Преброи, че е използвана осем пъти. Коя буква се използва най-често в обикновените изречения? Може би «а»? Леон присви очи. Изглежда логично, да, това със сигурност е «а». Ако заместим навсякъде «б» с «а», тогава…
Леон не откъсваше поглед от писмото. Имаше идея! От напрежение се разтрепери, очите му горяха, а устните му безшумно произнасяха думи. Внезапно погледна към Ким и Юлиан:
— Открих кода! — прошепна той. — Да, мисля, че го открих!
Юлиан и Ким не можеха да откъснат очи от него.
— В този шифър всяка буква трябва да се замени с буквата, която е преди нея в азбуката — обяви Леон. «Б» става «а», «в» става «б», «г» става «в» и така нататък. — След това със запъване той прочете на приятелите си: — «Намокри барута. Дфдт е плътно зад вас. Дрейк не трябва да избяга».
Ким одобрително потупа Леон по рамото:
— За нищо на света нямаше да се досетя.
— Аз също — каза Юлиан. — Но какво означава Дфдт?
Леон сбърчи чело:
— Нямам представа…
В този момент Ким щракна с пръсти:
— Това са инициали, момчета. Инициалите на испанския вицекрал дон Франсиско де Толедо. Мъжът, който е обявил награда за главата на Дрейк.
Леон кимна:
— Точно така, нали Перси сам ни го разказа! Готвачът е в комбина с испанците и трябва да намокри барута, така «Златната кошута» няма да може да се отбранява. В такъв случай Перси е подавал светлинните сигнали! Умът ми не го побира! Изобщо не предполагах, че може да е той. Изглежда, че несправедливо подозирахме Уилям.
— Това, което повече ме притеснява, е, че испанците очевидно са по петите ни. Нали се казва, че вицекралят е плътно зад нас — додаде Ким.
Юлиан внимателно сгъна листчето:
— Имам усещането, че «Какафуего» е само примамка. Този дон Франсиско вероятно е предполагал, че Дрейк иска да нападне кораба със съкровищата. Така че залага примамка, Дрейк се хваща и съвсем скоро вицекралят ще щракне капана.
В този момент «Златната кошута» бе напълно безпомощна — нямаше нито кой да я защити, нито кой да опъне платната, за да избягат. Екипажът беше мъртвопиян. При тази мисъл Юлиан усети как по гърба му се стича студена пот. Но може би Дрейк все още е трезвен! Сетиха се и за Джон. Най-напред трябваше да предупредят капитана.
— Хайде, да вървим! — надигна се Юлиан.
Ким стоеше до вратата на камбуза и се канеше да излезе. Но в този момент Перси опъна крак и тя се спъна в него. При падането събори една тенджера от печката, която се търколи по пода и изтопурка шумно.
Готвачът подскочи от стола и сграбчи Ким за ръката:
— Какво става тук? — изломоти той с надебелял език.
Ким се усмихна:
— Всичко е наред, продължавай да спиш.
Опита да се освободи от желязната му хватка, но не успя.
Перси погледна към пода и съзря писмото и капачката. Свирепо изгледа децата и за миг изтрезня. Измъкна ножа от колана си и го допря до гърлото на Ким:
— Ако някой от вас мръдне, на малката й се пише лошо — изръмжа той. След това, без да изпуска Ким, се затътри към вратата и погледна навън.
— Фелипе! — прокънтя над палубата дрезгавият му глас.
Приятелите изплашено се спогледаха.
Фелипе? Лоцманът, който ги доведе при «Какафуего»? Сега вече пъзелът се нарежда…
След една-две минути Фелипе влетя в камбуза.
— Децата намериха писмото — мрачно каза Перси. Изглеждаше напълно трезвен. — Какво да правим с тях? Да ги хвърлим през борда?
Фелипе поклати глава:
— Не, не, твърде рисковано е. Някой може да забележи. Ще ги завържем. И когато дон Франсиско потопи «Златната кошута», тогава… — той не довърши изречението си, само ехидно се усмихна.
— Значи и ти си от хората на вицекраля! — разярено извика Ким.
— Ако продължаваш да крещиш, не само ще те завържа, но и ще ти запуша устата — заплаши я готвачът.
Ким заби поглед в пода. Бореше се със сълзите си. Заради една глупава случайност всичко отиде по дяволите! И сега висяха тук заедно с ужасния Перси и коварния Фелипе.
— Да, наистина, имаш право, аз съм човек на дон Франсиско — безцеремонно потвърди Фелипе, докато с Перси връзваха приятелите. Тъй като готвачът продължаваше да държи ножа, опрян в гърлото на Ким, те дори и не направиха опит да се съпротивляват.
— Задачата ми беше да подмамя проклетия Дрейк — продължи Фелипе. — Разбрахме, че се намира в Арика, и дон Франсиско ми постави задача да спечеля доверието му. Знаехме колко алчен е този английски пират, така че му обрисувах «Какафуего» в най-примамливи краски и му предложих да го заведа при него.
— А преди това ме привлече за каузата — не можа да се сдържи да не изтъкне значението си готвачът.
Фелипе му хвърли мрачен поглед. Очевидно намираше думите му за неуместни.
— Да, така беше. Дълго време се намирахме край Арика и ни трябваше още един човек в екипажа. Перси беше въодушевен от наградата за главата на Дрейк.
— Част от наградата — поправи го готвачът.
— Дрънкаш твърде много — скастри го Фелипе.
— Перси, ти ли подаде светлинните сигнали от кораба в нощта, преди да отплаваме? — попита Леон.
Готвачът кимна:
— Да! Съобщих на нашите хора в кръчмата, че Дрейк клъвна. И щом се развидели, един кораб се отправи на път, за да отнесе новината на дон Франсиско.
«Корабът без светлини в мъглата!» — помисли Юлиан. Да, този кораб отпътува подозрително бързо.
— Само че първата клопка, която заложихте в Каляо, не успя — Юлиан го каза с известно задоволство.
— Да, за съжаление — отвърна Фелипе. — Удаде ми се да примамя Дрейк, въпреки че «Какафуего» беше на хвърлей по на север. Не искахме да поемаме излишен риск и направихме така, че да остане извън линията на обстрел. Щом Дрейк се озова в залива, решихме да му отрежем пътя за отстъпление. Но той уцели барутния погреб на нашия галеон и успя да избяга.
— Значи затова испанският капитан, когото Дрейк отвлече на тендера, знаеше името му — каза Юлиан. — Испанците в Каляо са били предупредени.
Фелипе самодоволно се засмя:
— Разбира се. Това се отнася и за Хуан де Антонио, капитанът на «Какафуего». Как мислите, защо съпротивата срещу Дрейк беше толкова слаба? Но сега вицекралят е оглавил преследването и сме съвсем близо до целта.
— Така е — завърши готвачът. — Все пак ще е по-добре да затворим дръзките ви уста. А след това ще напуснем «Златната кошута». Нямам желание да съм на борда, когато започне обстрелът. Вече се радвам на наградата за главата на Дрейк. Далеч по-голяма е от дела ми от плячката на «Какафуего»!
— Преди това трябва да вземем нашия капитан Хуан де Антонио — подсети го Фелипе.
— Имаш право. Не ви казвам довиждане, защото няма да се видим повече — злорадо се засмя Перси, докато с Фелипе напускаха камбуза. Вратата се затръшна и всичко потъна в мрак.

«Страхотно, няма що», помисли Юлиан. Устата му бе пресъхнала, ставите го боляха, въпреки че въжетата бяха така завързани, че кръвта все пак можеше да се движи. Всеки момент «Златната кошута» щеше да бъде нападната.
Под вратата на камбуза се процеждаше тънка ивица светлина и благодарение на това Юлиан успя да различи в тъмното неясните силуети на Леон и Ким. Какво ли не би дал да може да си поговори с тях.
В този момент видя очертанията на нещо кръгло до крака на масата. Кофата с картофените обелки, помисли той и въздъхна. През последните дни често им се налагаше да белят картофи.
Да белят картофи… Юлиан усети как сърцето му заби по-бързо. Ножът за белене на картофи. Дали някой от тези ножове не е в кофата? Мозъкът му трескаво заработи. Да, беше почти сигурно, че неговият нож остана в кофата. Така му беше подръка и не губеше време да го търси. Ако може да се приближи до кофата и да вземе ножа, ще пререже въжетата. Кофата бе на около два метра от него.
Юлиан се обърна на една страна. След това се заизвива като змия и започна да се доближава до кофата. Достигна я и леко я ритна със завързаните си крака. Тя падна с трополене и Юлиан се изплаши, че Перси или Фелипе може да чуят шума.
Но не, успокои се самичък, те в момента имаха съвсем други грижи. Може би вече не са на кораба. Юлиан внимателно се вгледа в купчината обелки на пода. Нещо проблясваше на светлинката изпод вратата — ножът! По челото му изби пот. Трябва да вземе ножа! Но как? Ръцете му са завързани на гърба. Завъртя се и се приближи до купа с обелки. Сега обаче не можеше да види нищо и ръцете му безуспешно опипваха наоколо. Колко тъпо!
В този момент се разнесе мяукане и момчето усети върху крака си меката козина на Кия. Последва още едно мяукане.
Кия, помисли си Юлиан, изпълнен с надежда. Дали няма да му помогне? Дочу слаб шум и усети върху пръстите си хладината на метал. Ножът! Кия му го донесе.
Юлиан успя да хване ножа с ръце и без да обръща внимание на болката, продължи да се извива. Най-после успя да направи така, че острието се оказа между китките му и въжето. Истински късмет, че въжето не бе много стегнато. Започна да го реже и стенеше от напрежение.
Неочаквано усети докосване на нещо хладно и меко. Нослето на Кия! Опитваше се да прегризе въжето. Изминаха няколко мъчителни минути. Най-после усилията му се увенчаха с успех — с едно последно енергично усилие Юлиан успя да среже въжетата. Бързо махна тапата от устата си. След това сряза въжето на краката си и освободи Ким и Леон. Накрая прегърна Кия.
— Страхотна си! — гласът му бе дрезгав, гърлото му бе пресъхнало и Юлиан гребна вода от бъчвата и жадно започна да пие.
Приятелите последваха примера му.
— Но без теб щяхме да сме загубени — не пропусна да каже Леон.
Юлиан махна с ръка:
— Да предупредим и останалите! — извика той и блъсна вратата на камбуза. Тримата се втурнаха към кърмата на «Златната кошута» и започнаха да будят моряците, които спяха в хамаците си. След това минаха през оръжейната палуба и излязоха на горната. Слънцето току-що беше изгряло и небето се къпеше в огненочервени отблясъци. Но нямаха време да се наслаждават на гледката. Втурнаха се към каютата на Дрейк. Капитанът се занимаваше с утринния си тоалет и в първия момент реагира неприветливо на яростното тропане по вратата.
Приятелите накратко го информираха за случилото се. Освен това видяха с огромно облекчение, че за разлика от моряците си Дрейк имаше отпочинал вид и не беше махмурлия.
— Перси и Фелипе? — промърмори той. — Проклети предатели! Диего, къде си?
Великанът пристъпи с несигурна походка:
— Йес, сър?
— Всички на палубата! — изрева Дрейк.
— Йес, сър, но моля, не толкова силно. Главата ми… — отвърна Диего с изкривено лице.
— Ако не внимаваш, скоро може да останеш без нея! — отвърна Дрейк, докато си закопчаваше куртката.
Със залитане моряците се изсипаха на палубата. Уилям също бе тук, както и Джон, който се втурна към приятелите с полузатворени очи.
— Какво се е случило? — попита той.
Дрейк информира моряците за предателството и за предстоящото нападение.
— Леле-мале! — Джон успя да каже само това и в този момент изглеждаше дребен и безпомощен.
Екипажът напълно се обърка — малко оставаше да изпаднат в паника.
— Вдигнете всички платна! Хайде, живо! — кресна Дрейк. — Останалите — на бойни позиции! Някой да отиде на наблюдателния пост! Искам бързо да ми докладвате дали проклетият дон Франсиско де Толедо се приближава.
— Аз ще го направя! — извика Леон, без много да мисли.
Капитанът го погледна:
— Ти?
Леон повдигна рамене:
— Йес, сър!
— Е, добре, бързо горе! И вземи далекогледа!
Леон вече се катереше, а далекогледът висеше на шията му. Само след няколко метра съжаляваше за решението си, но нямаше връщане назад. Най-после момчето стигна до малката платформа горе и се покачи на наблюдателния пост. Заповяда си да не гледа надолу, после погледна към морето. Дъхът му спря. Голям боен кораб се приближаваше бързо! Треперейки, Леон погледна през далекогледа. «Златната кошута» силно се поклащаше насам-натам.
Леон насочи далекогледа към морето и изведнъж бойният кораб буквално се изпречи пред носа му. Момчето преглътна. Люковете на оръдейната палуба бяха отворени.
Няма съмнение, че галеонът се готви да нападне и целта на нападението му е «Златната кошута».
— Кораб в бойна готовност дясно на борд! — извика Леон, колкото му глас държи. Погледна надолу и видя, че Дрейк му маха с ръка, сякаш му дава знак да слезе.
Леон се подчини. Сега вече трябва да погледне надолу. Зави му се свят, но успя да се овладее и да се справи с опасното спускане.
Екипажът не щадеше силите си, но барутът беше мокър и нямаше как да се отбраняват. Освен това не можеха да вдигнат толкова бързо платната. Неприятелският кораб приближаваше бързо с издути платна и вече се виждаше добре от юта.
— Побързайте! — извика Дрейк.
Но командата му не постигна особен успех — за всички на «Златната кошута» беше ясно, че шансовете не са на тяхна страна.
— Ще ни настигнат, преди да успеем да вдигнем платната — ужасено извика Диего. — Какво да правим, капитане?
Дрейк не отвърна. Подръпваше края на брадата си и приятелите видяха, че усилено размишлява.
— Какво ще заповядате, капитане? — отново попита Диего. Гласът му прозвуча унило.
Дрейк стисна здраво дръжката на сабята си, сякаш така можеше да предотврати атаката.
В същия момент на палубата се втурна Джон:
— Намерих едно буре със сух барут. Перси не го е видял — възбудено извика той.
Дрейк го погали по главата:
— Много добре, Джон. Само че едно буре няма да ни помогне. Те вече свиха платната и са готови за стрелба. Това е краят…
— Може пък и едно буре да свърши работа — промълви Ким. Беше я осенила страхотна идея.
Дрейк озадачено я погледна.
В същия момент се разнесе ужасен трясък — нападателите изстреляха първия бордови залп.
Някои снаряди изплющяха във водата, но други пометоха рейлинга на бака и отнесоха част от носа на галеона. Чуха се викове, настана паника.
— Тендерът! — извика Ким. — Ще сложим бурето с барут в тендера. След това ще насочим лодката срещу нападателите и ще го взривим. Това ще отклони дон Франсиско от целта му!
Лицето на Дрейк засия:
— Хубав план! Във вените ти тече пиратска кръв! — каза той, след това даде нужните разпореждания.
Със светкавична бързина спуснаха тендера с бурето във водата. Дрейк грабна един пистолет и се прицели в него. В този момент оръдията на нападателите изтрещяха за втори път. Изглежда, че бяха насочени към тендера, защото изпревариха намерението на Дрейк. Много от снарядите уцелиха тендера. Чу се силен трясък и бурето полетя към небето сред ярки пламъци. Тендерът не потъна веднага, а се изпречи като огнена стена между испанците и англичаните. Горящите му отломки се посипаха върху палубата на испанския кораб и тя избухна в пламъци. Гъст пушек се издигна от лодката и закри видимостта между двата кораба.
Дрейк погледна нагоре към гротмачтата.
— Вдигнете всички платна! — извика Диего, който наблюдаваше капитана.
— Много добре, много добре! — промърмори Дрейк. — Да изчезваме оттук!
Вятърът наду платната и «Златната кошута» бързо се понесе напред.
— Ще успеем, ще успеем! — радостно изкрещя Юлиан, когато видя, че разстоянието между тях и нападателите зад димната завеса се увеличава. — Дон Франсиско не вижда нищо!
— Освен това екипажът му трябва да гаси пожара. А и те вече събраха платната, за да ни нападнат — извика Леон. — Докато отново ги опънат, ние ще сме през девет морета и океана…
Дрейк одобрително потупа Ким, Леон и Юлиан по раменете:
— При това с невероятното съкровище на «Какафуего», което ще отнесем в Англия. И това е преди всичко благодарение на вас. Полага ви се голям дял от плячката!

След като Христофор Колумб открил Америка за европейците, испански конкистадори завладели земите на инките, ацтеките и маите и ги обявили за испански владения. От началото на 16 в. испански галеони започнали да пренасят към Испания несметни богатства, заграбени от местните племена, както и злато и сребро, добивани от мините в Мексико и Перу. Благодарение на това Испания се превърнала в могъща империя и първа морска сила. Големите европейски държави не можели да се примирят с това. В борбата си с испанското морско господство те често използвали и пиратите. Пиратите, които нападали и ограбвали чужди кораби с тайното съгласие на своя крал, се наричали капери. Франсис Дрейк се смята за най-великия капер на английската кралица Елизабет I.
Франсис Дрейк е роден през 1545 г. в семейството на фермер в Кроундейл, Англия. Бил най-голямото от дванайсет деца. Баща му бил образован човек и научил сина си да чете и пише. Едва на дванайсет години Дрейк се качил на търговски кораб като юнга. Капитан на кораба, на който служел Дрейк, бил далечен роднина на семейството. Той толкова харесал момчето, че му завещал кораба си. Така на около 20-годишна възраст Франсис Дрейк станал капитан и притежавал собствен кораб.
Известно време той извършвал търговски курсове между Англия и Холандия, но когато Испания, най-голямата морска сила по това време, забранила търговските връзки между двете страни, Дрейк бил принуден да продаде кораба си и да започне да работи за своя братовчед Джон Хоукинс.
Двамата с него плавали до островите Зелени нос, откъдето товарели роби и ги превозвали до Централна Америка, за да ги продадат. Но Испания забранила други търговци, освен испанци, да търгуват с роби и преследвала жестоко всеки натрапник. Дрейк и Хоукинс обаче не се отказали и при една от техните експедиции към Америка корабите им, натоварени с роби, били нападнати от испанците. В битката оцелели само два от английските кораби. Англичаните отправили официално искане към испанския крал да им възстанови загубените кораби. Естествено, испанският крал отказал. Тогава Дрейк обявил, че сам ще възстанови нанесените му щети и ще вземе от испанската корона всичко, което му се полага. Така било поставено началото на пиратската му кариера.
След 1570 г. Дрейк предприел няколко плавания до Карибите и нападал испански кораби, натоварени със злато и сребро. Дрейк бързо се прочул като опасен и неуловим пират. По това време той качил на кораба един бивш африкански роб, за когото се знае, че се казвал Диего. Диего бързо спечелил доверието на Дрейк и станал негова дясна ръка. Той го придружавал в повечето от плаванията му. През 1575 г. към екипажа на прочутия пират се присъединил и неговият племенник Джон, който по това време бил почти дете.
През 1577 г. английската кралица Елизабет I възложила на Дрейк тайна мисия — да изследва южната част на Тихия океан и да потърси Южния континент (днешна Австралия). Дрейк тръгнал от английското пристанище Плимут с пет кораба, един от които бил «Златната кошута», и със 115 души екипаж.
През пролетта на 1578 г. Дрейк достигнал бреговете на Бразилия и се отправил на юг, покрай източните брегове на Южна Америка. Дрейк достигнал до най-южната част на континента и направил своето най-голямо откритие — най-широкия проток на Земята, отделящ остров Огнена земя от Антарктида. В негова чест днес той носи името Проток на Дрейк.
Дрейк се отправил на запад покрай източното крайбрежие на Америка. Намерението му било да потърси проток през Америка, който свързва Тихия с Атлантическия океан, да мине по него и да се върне у дома в Англия. По пътя си плячкосвал испански кораби. През 1579 г. нападнал испанския галеон «Какафуего». Това било едно от най-дръзките му нападения.
Най-вероятно Дрейк наистина си е послужил с хитрост при превземането на този тежковъоръжен кораб, натоварен със скъпоценности. Възможно е да е симулирал, че собственият му кораб е изпаднал в беда, и така да е успял да обезвреди нищо неподозиращия екипаж на «Какафуего». Факт е, че при нападението няма нито един ранен моряк. Използването на «Какафуего» като примамка за залавянето на ненавистния за испанците Дрейк е плод на фантазията на автора на тази книга, но е истина, че испанският вицекрал обявил голяма награда за главата на пирата.
След успешното нападение над «Какафуего» Дрейк продължил на север и достигнал полуостров Калифорния и териториите на днешна Канада. Не успял да открие проток през Америка, през който да се върне в Атлантическия океан, и затова се насочил на запад през Тихия океан, после заобиколил Африка при нос Добра надежда и се завърнал в Англия с богат товар от съкровища, плодове, животни и пленници. Сред товара на борда имало и картофи. Това били първите картофи, пренесени в Европа.
Така Дрейк втори след Магелан осъществил околосветско плаване и станал първият европеец, видял западните брегове на Канада.
На 4.04.1581 г. лично кралица Елизабет се качила на борда на «Златната кошута» и посветила Дрейк в рицарско звание. Оттогава той станал Сър Франсис Дрейк, но испанците го нарекли Ел Драк (Драконът).
През 1587 г. Дрейк се прославил с дръзкото си нападение на пристанището в Кадис, където испанците били съсредоточили множество кораби в подготовка за нападение над Англия. През следващата, 1588 г., Дрейк е един от адмиралите, командвали английския флот при разгрома на испанската Непобедима армада. В битката Дрейк използвал запалителни кораби, които се врязали сред испанската флотилия и я принудили да излезе в открито море по време на силна буря. След този удар Испания никога повече не успяла да възвърне морската си мощ.
През 1596 г. Дрейк поел към Новия свят начело на флотилия от двадесет и два кораба, но през зимата на 1598 г. се разболял тежко от дизентерия и умрял на борда на кораба си на 28 януари. Погребан е по морски обичай в морето.
Още приживе Дрейк се превърнал в легенда. Неговите съвременници разказват, че адмиралът бил много религиозен, смел и решителен мъж. Грижел се за екипажа си, но и изисквал от моряците пълно подчинение.
Днес на входа на пристанището в Плимут огромна статуя на Сър Франсис Дрейк продължава да напомня за известния мореплавател и смел пътешественик.

Българска търсачка и начална страница

Фабиан Ленк
Пиратът на кралицата

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Българска търсачка и начална страница

Фабиан Ленк Пиратът на кралицата

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Фабиан Ленк
Пиратът на кралицата