Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Мич Албом
Пет срещи в рая
 

Тази книга е посветена на Едуард Бейчмън, моя любим чичо, от когото получих първата си представа за небето. Всяка година на трапезата в Деня на благодарността той разказваше за една нощ в болницата, когато се събудил и видял духовете на всички свои починали близки да седят на крайчеца на леглото и да го чакат. Никога не съм забравял тази история. И никога няма да забравя чичо.
Всеки има своя представа за небето, както и повечето религии, и би трябвало да се отнасяме с уважение към нея. Изложената тук идея за рая е само предположение, а също донякъде и желание чичо ми и другите като него – хора, които са се чувствали незначителни на земята – да осъзнаят най-сетне колко важни и колко обичани са били.
Краят
Тази история е за един човек на име Еди и започва от края на житейския му път, когато той умира в слънчев ден. Може би изглежда странно да започнеш една история от края. Но всеки край е и начало. Просто не винаги го осъзнаваме.
Последните часове от живота си Еди прекара в „Руби Пиър“, увеселителен парк край голям сив океан. Там беше преминала по-голямата част от дните му. В парка имаше обичайните атракциони – дъсчена пешеходна пътека, виенско колело, блъскащи се колички, сергия за карамелени лакомства и стрелбище, в което можеше да стреляш с воден пистолет в устата на клоун. Имаше и голяма нова въртележка, наречена „Волното спускане на Фреди“, и там щеше да бъде убит Еди – при нещастен случай, за който щяха да пишат вестниците в целия щат.
Когато почина, Еди беше дундест побелял старец с къс врат, широк гръден кош, дебели ръце и избеляла татуировка на дясното рамо. Краката му бяха слаби и набраздени от изпъкнали вени, а лявото му коляно, ранено във войната, беше сковано от артрит. Движеше се с бастун. Имаше широко лице с остри и загрубели от слънцето черти, също и моряшки мустаци, а долната му устна беше леко издадена напред и го правеше да изглежда по-горд, отколкото той се чувстваше. На лявото си ухо втъкваше по една цигара, а от колана му висеше връзка ключове. Носеше обувки с гумени подметки и старо платнено кепе. Бледокафявото му униформено облекло подсказваше, че е работник, какъвто си и беше.
Работата му се състоеше в поддръжка на съоръженията, което означаваше, че трябва да се грижи за тяхната безопасност. Всеки следобед обикаляше парка и проверяваше всички атракциони, от въртележката със синджири, при която си седнал и се въртиш под наклон, до водната пързалка. Следеше за счупени седалки, разхлабени болтове, износена стомана. Понякога спираше, ококорваше очи, а минаващите край него хора си мислеха, че нещо не е в ред. Но той просто слушаше. След всички тези години Еди можеше да чуе повредата, както обясняваше, в съскането, запъването и дрънченето на съоръженията.
Петдесет минути преди да си отиде от този свят, Еди тръгна на последна обиколка из „Руби Пиър“. Мина покрай възрастна двойка.
— Привет – смънка под носа си, докосвайки кепето си.
Те учтиво му кимнаха. Клиентите го познаваха. Поне най-редовните. Виждаха го всяко лято, едно от онези лица, които свързваш с определено място. На работната си риза имаше пришита емблема, на която пишеше „Поддръжка“, а отгоре – „Еди“, и хората често казваха: „Ето го Еди Поддръжката“, макар че той не го приемаше на шега.
Случи се така, че днес беше рожденият му ден. Навършваше осемдесет и три. Миналата седмица един доктор му беше казал, че има херпес зостер. Еди дори не знаеше какво представлява това заболяване. Някога беше толкова силен, че с всяка ръка повдигаше по едно конче от въртележката. Правеше го преди много години.
— Еди!... Вземи ме, Еди!... Вземи ме!
Четиридесет минути до смъртта му. Еди се отправи към предната част на скоростното влакче. Поне веднъж седмично той управляваше всяко съоръжение, за да е сигурен, че спирачките и кормилният механизъм са в изправност. Днес беше денят на влакчето – „Влакчето на ужасите“, както го наричаха – и децата, които познаваха Еди, му подвикваха да се качат с него във вагонетката.
Децата го обичаха. Тинейджърите – не. Тинейджърите му създаваха неприятности. Еди установи, че през годините беше срещал какви ли не хлапаци от онези, дето безделничат и ти се озъбват. Но децата не бяха такива. Те го гледаха – а с изпъкналата си челюст той като че ли все се усмихваше, същи делфин – и му се доверяваха. Привличаше ги както огънят студените ръце. Прегръщаха краката му. Играеха си с ключовете му. Еди само сумтеше, винаги пестелив на думи. Мислеше си, че затова го обичат, понеже не говореше много.
Старецът потупа две момченца с бейзболни шапки с обърнати назад козирки. Те се втурнаха към вагонетката и се метнаха в нея. Еди подаде бастуна си на своя колега, който управляваше влакчето, и бавно се настани до двете момчета.
— Хайде... Тръгваме!... – изкрещя едното, а другото сложи ръката на Еди върху рамото си. Старецът спусна предпазния лост и трак–трак–трак потеглиха нагоре.
За Еди се разправяше една история. Когато бил малък и прекарвал детството си край същия този парк, веднъж се сбил на централната алея. Пет хлапета от „Питник Авеню“ били обградили брат му Джо и се канели да го набият. Еди се намирал на две пресечки разстояние, ядял сандвич под един навес. Чул брат си да крещи. Изтичал до алеята, грабнал капака на една кофа за боклук и изпратил две от момчетата в болница.
След тази случка Джо не му продумал месеци наред. Срамувал се. Джо беше по-големият, първородният син, но Еди се впуснал в боя.
— Еди, може ли пак да се возим? Моля ти се!
Оставаха му трийсет и четири минути живот. Старецът вдигна предпазния лост, даде на всяко момченце захарно петле, взе си бастуна, после закуцука към ремонтния цех да се разхлади от лятната жега. Ако знаеше, че смъртта скоро ще го споходи, можеше да отиде на друго място. Вместо това постъпи като всички нас. Залови се с еднообразните си всекидневни задачи, сякаш дните на света бяха пред него.
Един от работниците в ремонтния цех – върлинест млад мъж с кокалесто лице на име Домингес, беше застанал до мивката с разтворителите и почистваше от грес някакво колело.
— А, Еди – каза той.
— Дом – обади се Еди.
Работилницата миришеше на дървени стърготини. Помещението беше тъмно и тясно, имаше нисък таван, а по стените върху етажерки бяха наредени бургии, триони и чукове. Навсякъде бяха пръснати части от увеселителните съоръжения: компресори, двигатели, трансмисионни ремъци, крушки, горната част на пиратска глава. На едната стена бяха струпани метални кутии от кафе, пълни с пирони и винтове, а на другата – безброй качета с грес.
„За да смажеш една гъсенична верига – казваше Еди, ти трябва акъл колкото за това да измиеш чиния, не повече; единствената разлика е, че не ставаш по-чист, а по-мръсен.“ Това вършеше Еди: слагаше смазка, поправяше спирачки, затягаше болтове, проверяваше електрически табла. Много пъти си беше мечтал да напусне парка, да си намери нова работа, да си подреди друг живот. Но дойде войната. Така и не осъществи плановете си. С течение на времето косата му посивя, панталоните му станаха широки и той изпадна в състояние на отегчено примирение с факта, че е такъв, какъвто е, и такъв ще си остане винаги – човек с пясък в обувките в един свят на машинален смях и печени кренвирши на грил. Както сочеше емблемата на ризата му, Еди отговаряше за поддръжката, също като баща си, шеф на поддръжката, или както понякога го наричаха децата „шефът на въртележките в „Руби Пиър“.
Остават трийсет минути.
— Чух, че имаш рожден ден. Честито!
Еди измърмори нещо.
— Няма ли да има тържество?
Еди го погледна така, сякаш Домингес е полудял. За миг си помисли колко е странно да остаряваш на някакво място, което ухае на захарен памук.
— Нали знаеш, Еди, другата седмица съм почивка, от понеделник. Ще ходя в Мексико.
Старецът кимна, а Домингес се завъртя с танцова стъпка.
— С Тереза. Ще се събираме цялото семейство. На тър–р–ржество.
Щом забеляза, че Еди го гледа втренчено, младият мъж спря да танцува.
— Бил ли си там? – попита Домингес.
— Къде?
— В Мексико.
— На местата, където съм ходил, съм бил на кораб и с пушка.
Видя Домингес да се връща към мивката. Замисли се за момент. След това извади от джоба си няколко банкноти и отдели единствените две по двайсет долара. Подаде му ги.
— Купи на жена си нещо хубаво – рече Еди.
Домингес погледна парите, разтегна лице в широка усмивка и каза:
— Ама защо ми ги даваш?
Старецът пъхна банкнотите в ръката му. После излезе и се върна на крайбрежната пътека. Преди години в дъските на пътеката бяха изрязали малка „риболовна дупка“ и сега Еди повдигна пластмасовия капак. Изтегли изкуствено влакно, което беше потопено на осемдесет стъпки в морето. В края му все още си стоеше закачено парче пушена наденица.
— Хванахме ли нещо? – подвикна Домингес. – Кажи, че има нещо.
Еди се зачуди как може колегата му да е такъв оптимист. На тази корда никога нищо не улавяха.
— Един ден – добави Домингес – ще хванем камбала.
— Ъхъ – смънка старият, макар да знаеше, че през тази малка дупка не можеше да се измъкне такава голяма риба.
Още двайсет и шест минути. Еди тръгна към южния край на пътеката. Нямаше много клиенти. Момичето, което продаваше карамелени лакомства, се беше облегнало на щанда и дъвчеше дъвка.
Някога „Руби Пиър“ беше най-посещаваното място през лятото. Имаше слонове, фойерверки и маратон по танци. Но хората вече не ходеха в лунапарковете край брега на океана.
Еди куцукаше покрай блъскащите се колички и спря погледа си на група тинейджъри, наведени над парапета. Чудесно, продума на себе си. Точно това ми трябва.
— Махайте се оттам – извика старецът, удряйки с бастуна по парапета. – Хайде. Опасно е.
Хлапетата го погледнаха гневно. Прътите на количките издаваха пропукващи звуци, понеже през тях преминаваше електричество.
— Опасно е – повтори Еди.
Децата се спогледаха. Едното от тях, което имаше оранжев кичур в косата си, се ухили подигравателно на стареца, после се покатери на средния парапет.
— Аре, братлета, ударете ме! – извика той, като махна с ръка на малките шофьори. – Ударе...!
Еди халоса парапета с бастуна си толкова силно, че за малко не го прекърши на две.
— Марш оттук!
Тинейджърите се разбягаха.
За шефа на поддръжката се разправяше и друга история. Като войник влизал в не една битка. Бил смел. Дори спечелил медал. Но към края на службата се сбил с един от своите другари по оръжие. Така го ранили. Никой не разбрал какво се е случило с другия боец.
Никой не попита.
Деветнадесет минути преди да умре, Еди седна за последен път в стар алуминиев шезлонг. Кръстоса късите си мускулести ръце пред гърдите като плавници на тюлен. Краката му бяха почервенели от слънцето, а на лявото си коляно още имаше белези. Всъщност цялото му тяло бе осеяно с белези от разни преживелици. Пръстите му бяха изкривени под странен ъгъл вследствие на многобройните фрактури, получени при поддръжката на различните съоръжения. Няколко пъти му чупиха носа в „кръчмарски сбивания“, както им казваше той. Навремето широкото му лице може би е било хубаво, като лице на професионален боксьор, преди да е получил прекалено много крошета.
Сега Еди изглеждаше просто уморен. Редовно идваше на това място по крайбрежната пътека в „Руби Пиър“, зад въртележката „Голям заек“. През 80-те години заведението беше известно като „Мълнията“, през 70-те – като „Стоманената змиорка“, през 60-те – като „Захарната люлка“, през 50-те – като „Смях в мрака“, а преди това се казваше „Звезден прах“.
Там Еди се запозна с Маргьорит.
Всеки човек си има любима снимка в живота. За Еди тя се получи в една топла септемврийска нощ след проливен дъжд с гръмотевици, когато дъсчената пътека беше подгизнала. Маргьорит бе облечена в жълта памучна рокля и розова барета. Еди не говореше много. Толкова притеснен беше, че езикът му сякаш бе залепнал за зъбите. Танцуваха под акомпанимента на голям състав на име „Дългокракият Дилейни и неговият блатист оркестър“. Еди ѝ купи цитронада. Тя каза, че трябва да се прибира, преди родителите ѝ да се ядосат. Но когато се отдалечи, Маргьорит се обърна и му помаха.
Това беше снимката. До края на живота си, щом си помислеше за Маргьорит, в главата му изплуваше този момент – как тя му маха през рамо, тъмната ѝ коса се спуска над очите – и Еди чувстваше прилив на любов във вените си.
Същата онази нощ се прибра вкъщи и събуди по-големия си брат. Каза му, че е срещнал момичето, за което ще се ожени.
— Еди, лягай си – рече брат му, пъшкайки.
Буххх. Вълна се разби в плажа. Еди изкашля нещо, което не искаше да вижда. Изплю го.
Буххх. Преди той много мислеше за Маргьорит. Сега не чак толкова. Тя беше като рана под стар бандаж, а той бе свикнал повече с бандажа.
Буххх.
Какво ли беше херпес зостер?
Буххх.
Още шестнадесет минути.
Никоя история не е сама за себе си. Понякога историите се срещат на ъгъла, а понякога напълно се покриват, подобно камъни в река.
Преди няколко месеца краят на историята на Еди се преплете с една друга привидно невинна история. В една облачна вечер в „Руби Пиър“ пристигна млад мъж с трима свои приятели.
Младият мъж на име Ники наскоро бе станал шофьор и още не беше свикнал да носи ключодържател. Затова извади ключа от колата и го сложи в якето си, после завърза якето около кръста си.
В следващите три часа той и приятелите му се возиха на най-бързите атракциони: „Летящият сокол“, „Волното спускане на Фреди“, „Влакчето на ужасите“, „Космическият кораб“.
— Ръцете във въздуха! – извика единият.
Вдигнаха ръце във въздуха.
По-късно, когато се стъмни, те се върнаха на паркинга, изтощени и смеещи се, пиейки бира от картонени чаши. Ники бръкна в джоба на якето си. Прерови го. Изпсува.
Ключа го нямаше.
До смъртта му оставаха четиринадесет минути. Еди избърса челото си с кърпичка. Диаманти от слънчева светлина танцуваха в океана, а той бе втренчил поглед в пъргавото им трепкане. Не беше стъпвал нормално с двата си крака от войната.
Но в „Звезден прах“ Еди все още се движеше елегантно. Затвори очи и си позволи да извика спомена за песента, която ги събра. Джуди Гарланд я пееше в онзи филм. Песента се смеси с какофонията от разбиващите се вълни и врещенето на децата на въртележките.
— Накара ме да те обичам...
— Буххх.
— ...не исках, аз не ис...
— Пляяяс.
— ...да те обичам...
— Аааааа!
— ...го знаеше и...
— Ехаааа.
— ...го знаеше...
Еди почувства ръцете ѝ върху раменете си. Стисна здраво очи, за да приближи спомена.
Още дванадесет минути живот.
— Извинете.
Малко момиченце, може би осемгодишно, застана пред него, закривайки слънцето пред очите на стареца. Тя имаше руси къдрици и носеше джапанки, памучни къси панталони и лимоненозелена тениска с щампа на пате отпред. Май че се казваше Ейми, помисли си старецът. Ейми или Ани. Доста често беше идвала в парка това лято, въпреки че Еди така и не видя майка ѝ или баща ѝ.
— Извинете – повтори тя. – Нали вие сте Еди Поддръжката?
Той въздъхна.
— Просто Еди – рече.
— Еди?
— Какво?
— Можеш ли да направиш...
Тя събра длани пред гърдите си, като че ли отправяше молитва.
— Казвай бързо, че няма време.
— Можеш ли да ми направиш едно животно? Можеш ли?
Старецът погледна нагоре, сякаш се налагаше да го обмисли. После бръкна в джоба на якето си и извади оттам три жълти жички, които носеше специално за тази цел.
— Браво! – възкликна момиченцето, пляскайки с ръце.
Еди започна да усуква жичките.
— Къде са родителите ти?
— Возят се.
— Без теб?
— Малката сви рамене.
— Мама е с нейния приятел.
Еди вдигна поглед. Аха.
Завърза жичките на малки възелчета, после ги омота едно в друго. Ръцете му сега трепереха, затова му отне повече време, отколкото преди, но скоро жичките придобиха формата на глава, уши, тяло и опашка.
— Зайче? – попита детето.
Еди ѝ намигна.
— Благодаря!
Тя се завъртя и изчезна в лунапарка – мястото, където децата не усещат, че краката им се движат. Еди пак избърса челото си, после затвори очи, отпусна се в плажния шезлонг и се опита да си припомни отново старата песен.
Една чайка изкряска, прелитайки над главата му.
Как хората избират последните си думи? Дали осъзнават тяхната важност? Предопределено ли е тези думи да бъдат мъдри?
Вече на осемдесет и три, Еди беше изгубил почти всички хора, които обичаше. Някои бяха починали млади, а на други им бе даден шанс да остареят и да ги покоси болест или нещастен случай. На погребенията той слушаше как опечалените си припомнят последните думи на покойника. „Сякаш усещаше, че ще умре...“, ще каже някой.
Еди не вярваше в това. Според него, когато ти дойде времето, просто си идва и край. Преди да напуснеш този свят, можеш да кажеш нещо много умно, но може да е и нещо глупаво.
В интерес на истината, последните думи на Еди щяха да бъдат „Отдръпнете се!“.
Ето звуците, които той чуваше в последните си минути на земята. Разбиването на вълните. Далечният тътен на рок музика. Бръмчащият двигател на малък биплан, на чиято опашка се вееше реклама. И това:
— О, боже! Вижте!
Еди почувства, че очите му изскачат изпод клепките. През годините беше стигнал дотам, че научи всички шумове в „Руби Пиър“ и можеше да спи на шума все едно е приспивна песен.
Този глас не беше част от приспивната песен.
— О, боже! Вижте!
Еди се изправи. Една жена с дебели набръчкани ръце държеше пазарска чанта, сочеше с пръст и пищеше. Малка група хора я наобиколи, като погледите на всички бяха отправени в небето.
Старецът веднага я видя. На върха на въртележката „Волното спускане на Фреди“ – новото приземяване от кула – едната от кабинките се беше килнала настрани, сякаш се опитваше да изхвърли товара си. Двамата мъже и двете жени в нея се крепяха единствено от предпазния лост и отчаяно се хващаха за каквото могат.
— О, боже! – викаше дебелата жена. – Ще паднат! Някакъв глас изкрещя от радиостанцията на Еди, закачена на колана му. Еди! Еди!
Той натисна бутона.
— Виждам! Пратете охраната!
Летовници тичаха откъм плажа и сочеха, като че ли бяха тренирали за това. Погледнете нагоре! Станала е авария на онзи атракцион!
Еди грабна бастуна си и се отправи с накуцване към предпазната ограда около основата на долната платформа. Връзката с ключовете подрънкваше на бедрото му, а сърцето му биеше силно.
При „Волното спускане на Фреди“ две кабинки се спускаха от една кула, при което стомахът ти се обръщаше, а в последния момент ги спираше струя въздух под налягане. Как ли се беше освободила едната кабинка? Няколко сантиметра под горната платформа тя висеше наклонена, като че ли се беше устремила надолу, а после изведнъж бе променила решението.
Еди се доближи до вратата и затаи дъх. Дотърча Домингес и за малко не се блъсна в него.
— Чуй ме! – рече старецът, хващайки Домингес за раменете. Толкова силно го сграбчи, че мексиканецът изкриви лице в гримаса. – Чуй ме! Кой е горе?
— Уили.
— Добре. Не е трябвало да натиска аварийната спирачка. Затова кабината виси. Донеси стълбата и кажи на Уили да отслаби предпазния механизъм на лоста, за да могат онези хора да слязат. Разбра ли? Механизмът е на гърба на кабинката, затова трябва да го държиш, докато се навежда. Разбра ли? После... после двамата – двамата, не единият, ясно ли е? – двамата ги измъкнете! Единият да държи другия! Разбра ли?... Разбра ли ме?
Домингес кимна.
— После спусни проклетата кабинка, за да видим какво е станало!
Главата на Еди пулсираше. Въпреки че в техния парк не се бяха случвали сериозни инциденти, той беше чувал ужасни истории за други паркове. Веднъж в „Брайтън“ се развинтил болт на една гондола, двама души паднали и умрели. А в „Уандърленд“ някакъв мъж се опитал да пресече линията на влакчето, пропаднал и се заклещил между релсите. Пищял, а вагонетките се приближавали с пълна скорост и... на място.
Еди изтика тези истории от съзнанието си. Сега около него се бяха насъбрали хора с ръце на устата, наблюдавайки как Домингес се катери по стълбата. Еди се опита да си припомни частите на съоръжението. Двигател. Валове. Хидравлична система. Уплътнения. Кабели. Как ли се беше разхлабила кабинката? Той проследи с поглед атракциона – от четиримата изплашени на върха, надолу по пилона до основата. Двигател, Валове. Хидравлична система. Уплътнения. Кабели.
Домингес стигна до горната платформа. Направи така, както му беше наредил Еди – държеше Уили, който се наведе зад кабинката, за да освободи предпазния механизъм. Една от жените сграбчи Уили и за малко не го събори от платформата. Тълпата ахна.
— Чакай... – прошепна Еди на себе си.
Уили опита отново. Този път успя.
— Въжето... – смънка Еди.
Лостът се вдигна и тълпата въздъхна „Ааааа“. Пътниците бързо бяха изтеглени на платформата.
— Въжето се развива...
И Еди беше прав. Във вътрешността на основата на въртележката, скрито от погледи, въжето, което повдигаше кабинка № 2, през последните няколко месеца се беше трило в блокирал скрипец. Понеже беше блокирал, скрипецът постепенно бе изтънил въжето – както да белиш житно зърно – и почти го беше прерязал. Никой не го забеляза. Как можеха да забележат? Само ако се пъхнеше вътре в съоръжението, човек можеше да установи необичайната причина за аварията.
Малък предмет беше паднал през отвора и се затъкнал в скрипеца.
Ключ от кола.
— НЕ СПУСКАЙ КАБИНКАТА! – извика Еди. Махаше с ръце. – ХЕЙ! ХЕЕЕЙ! ВЪЖЕТО Е! НЕ СПУСКАЙ КАБИНКАТА! ЩЕ ПАДНЕ!
Насъбралото се множество заглуши гласа му. Хората нададоха необуздани радостни възгласи, щом Уили и Домингес свалиха и последния от кабинката. И четиримата бяха спасени. Те се прегърнаха на горната платформа.
— ДОМ! УИЛИ! – крещеше Еди. Някой го удари в кръста, като му бутна радиостанцията на земята. Еди се наведе да я вдигне. Уили отиде до таблото за управление. Сложи пръст върху зеления бутон. Еди вдигна поглед.
— НЕ, НЕ, НЕ, НЕДЕЙ! – обърна се към тълпата: – ДРЪПНЕТЕ СЕ НАЗАД!
Нещо в гласа му трябва да беше привлякло вниманието на хората. Те престанаха с радостните викове и започнаха да се разпръскват. В основата на въртележката се отвори празно място.
И Еди зърна последното лице в живота си.
Тя се беше отпуснала върху долната метална платформа, сякаш някой я беше захвърлил там, носът ѝ течеше, очите ѝ насълзени – малкото момиченце с животното, измайсторено от трите жички. Ейми? Ани?
— Мамо... мамо... мамо... – хлипаше тя почти ритмично, телцето ѝ беше вцепенено както на всяко уплашено дете. – Мамо... мамо... мамо...
Еди стрелна поглед към кабинките. Имаше ли време? Поглед към нея, поглед към количките...
Твърде късно. Кабинките се спускаха надолу – Господи, той е освободил спирачките! – и всичко му се премрежи пред погледа. Хвърли бастуна си и с мъка повлече болния си крак. Прониза го ужасна болка, която за малко не го повали на земята. Голяма крачка. Още една. Въжето на съоръжението се разви докрай и изхвръкна от хидравличната система. Кабинка №2 падаше свободно, нямаше какво да я спре. Огромен камък, падащ от скала.
В онези последни мигове Еди като че ли чуваше целия свят: далечни викове, вълни, музика, порив на вятъра, висок, пронизващ звук, който той разпозна като собствения си глас, изригващ от гърдите му. Момиченцето протегна ръце. Еди се втурна напред. Болният му крак не издържа. В полуполет той залитна към нея и се озова върху металната платформа, която скъса ризата му и разцепи плътта му точно под емблемата „Еди – поддръжка“. Почувства, че държи две ръце, две малки ръчички.
Зашеметяващ удар.
Ослепителен блясък.
И после нищо.
Днес е рожденият ден на Еди
Двадесетте години, претъпкана болница в един от най-бедните квартали на града. Бащата на Еди пуши в чакалнята заедно с другите бащи. Появява се медицинска сестра със списък в ръка. Извиква името му. Не го произнася правилно. Останалите мъже издишват пушек. Е?
Той вдига ръка.
— Честито – казва сестрата.
Той я следва по коридора към залата с новородените. Обувките му чаткат по пода.
— Изчакайте тук – нарежда му тя.
През стъклото той я вижда как проверява броя на дървените кошчета. Подминава първото – не е неговото, другото – не е неговото, още едно – не е неговото, още едно – не е неговото.
Спира. Там. Под одеялото. Малка главица със синя шапчица. Сестрата проверява отново списъка, после посочва бебето.
Бащата диша учестено, поклаща глава. За миг лицето му аха да рухне, подобно мост, който се срутва в река. Сетне се усмихва.
Неговото.
Пътуването
Еди не видя нищо в последния си миг на земята. Не видя парка, нито тълпата, нито разбитата кабинка от стъклопласт.
В разказите за живота след смъртта душата често кръжи в последните минути. Рее се над полицейските коли, спрели на местопроизшествието по магистралите, или се залепва като паяк за таваните на болничните стаи. Това са хората, които получават втори шанс и поради някаква причина заемат отново своето място в света.
Еди, изглежда, не получи втори шанс.
Къде?...
Къде?...
Къде?...
Небето имаше мътен тиквен цвят, после стана тюркоаз, после светложълто. Еди летеше с разперени ръце.
Къде?...
Кабинката падаше. Това го помнеше. Малкото момиченце – Ейми? Ани? – плачеше. Това го помнеше. Помнеше, че се спусна напред. Помнеше, че се удари в платформата. Усети двете ѝ ръчички в своите.
После какво?
Спасих ли я?
Еди виждаше случилото се отдалече, като че ли се беше случило преди години. Още по-странно беше, че не изпитваше никакви емоции през това време. Чувстваше се спокоен като дете в ръцете на майка си.
Къде?...
Небето около него отново промени цвета си – в тъмножълто, после в листно зелено, после в розово, което Еди мигом асоциира със захарен памук.
Спасих ли я?
Оживя ли?
Къде?...
...е притеснението ми?
Къде е болката ми?
Ето какво липсваше. Всички изстрадани досега рани, всички понесени болки изчезнаха като последен дъх. Не чувстваше агония. Не чувстваше тъга. Съзнанието му беше замъглено, обхванато от спокойствие и от нищо друго. Под него цветовете отново се промениха. Нещо се въртеше. Вода. Океан. Той се носеше под огромно жълто море. Сега стана тъмножълто. После сапфирено. Започна да пада към повърхността. Летеше по-бързо от всичко, което някога си бе представял, при все че в лицето го удряше силен вятър и не чувстваше страх. Съзря пясъка на златист бряг.
После се озова под водата.
Къде е притеснението ми?
Къде е болката ми?
Днес е рожденият ден на Еди
Става на пет. Неделен следобед в „Руби Пиър“. Маси за пикник са разположени по дървената крайбрежна пътека, която се издига над дългия бял плаж.
Има ванилова торта със сини свещички. Има кана с портокалов сок. Работници от парка се въртят насам – натам – клоуни, привличащи зрители, артисти от странични атракции, дресьори на животни, няколко рибари. Бащата на Еди, както обикновено, играе карти. Рожденикът си играе в краката му. По-големият му брат Джо прави лицеви опори пред група възрастни жени, които се преструват, че им е интересно, и учтиво пляскат с ръце.
Еди носи подаръка за рождения си ден – червена каубойска шапка и детски кобур. Той става и тича от група на група, насочил пистолета към тях и викайки: „Бум, бум!“
— Ела насам – повика го с жест от една пейка Мики Ший.
— Бум, бум – стреля момчето.
Мики Ший е колега на баща му, поправя съоръженията. Той е дебел, носи тиранти и непрекъснато пее ирландски песни. На Еди този чичко му мирише особено, на сироп за кашлица.
— Ела насам. Дай да те подхвърля няколко пъти за рождения ти ден – казва той. – Както правим в Ирландия.
Изведнъж Мики подхваща Еди под мишниците с големите си ръце и го вдига нагоре, после го премята и го сграбчва за краката, а момчето остава да виси надолу с главата. Каубойската му шапка пада.
— Внимателно, Мики! – вика майката на Еди. Баща му вдига поглед, ухилва се глуповато, после се връща към играта на карти.
— Опа, хванах го – възкликва Мики. – А сега по едно подхвърляне за всяка годинка.
Мики внимателно спуска рожденика към земята, докато главичката му не докосва пода.
— Едно!
Мики подхвърля отново Еди. Останалите се включват, смеейки се. Провикват се: „Две!... Три...!
С главата надолу Еди не знае кой кой е. Завива му се свят.
— Четири!... – броят гостите. – Пет!
Чичото обръща рожденика в изходно положение с главата нагоре и го пуска. Всички ръкопляскат. Еди се пресяга за шапката си, после се препъва. Изправя се, отива с клатушкане до Мики Ший и го щипва по ръката.
— Ох! Защо ме щипна, хлапе? – пита Мики. Всички се смеят. Еди се обръща и побягва, прави три стъпки и се отпуска в обятията на майка си.
— Добре ли си, миличкото ми рождениче? – лицето ѝ е на няколко сантиметра от неговото. Еди вижда тъмночервеното червило, меките ѝ пухкави бузи, къдравата ѝ кестенява коса.
— Бях надолу с главата – казва ѝ той.
— Видях – отвръща майка му.
Тя пак му слага шапката на главата. По-късно ще го разходи из лунапарка, може да го качи на слончето или ще гледат как рибарите издърпват мрежите си с вечерния улов, как рибите подскачат като лъскави мокри монети. Ще хване ръчичката му и ще му каже, че Господ се гордее с него, задето е добро момче на рождения си ден, а това ще накара света да почувства, че е застанал отново в правилно положение, с главата нагоре.
Пристигането
Еди се събуди в чаена чаша.
Тя беше част от въртележка в някакъв стар увеселителен парк – голяма чаена чаша, направена от тъмно полирано дърво с тапицирана седалка и врата, закрепена със стоманени панти. Ръцете и краката на Еди висяха от ръба на чашата. Небето продължаваше да мени цветовете си, от кафяво до тъмночервено.
Старецът инстинктивно се пресегна да вземе бастуна си. През последните години го бе държал до леглото си – някои сутрини нямаше сили да стане без него. Това го смущаваше. Преди удряше с юмрук мъжете по раменете в знак на поздрав.
Но сега бастуна го нямаше, затова старецът въздъхна и се опита да стане. За негова изненада, гърбът не го болеше. Кракът му не пулсираше. Напъна се по-силно и с лекота се прехвърли през ръба на чашата, приземявайки се тромаво на земята, където три бързи мисли минаха през ума му.
Първо, чувстваше се чудесно.
Второ, беше сам–самичък.
Трето, все още се намираше в „Руби Пиър“.
Сега обаче паркът не беше същият. Имаше брезентови палатки, празни тревни площи и съвсем малко прегради, така че се виждаше мъхестият вълнолом в океана. Атракционите бяха оцветени в пожарникарско червено и млечнобяло, нямаше патици и скитници, а при всяка въртележка имаше отделна дървена будка за билети. Чашата за чай, в която се събуди, беше част от старомодна въртележка на име „Спин–о–рама“. Табелата ѝ беше от шперплат, както и останалите ниско провесени табели, закрепени на панти върху складовете от двете страни на крайбрежната улица.
Пури „El tiempo“! Това се казва пура!
Рибена чорба –10 цента!
Качете се на „Уипър“ – сензацията на века!
Еди мигаше невярващо. Това беше „Руби Пиър“ от детството му, преди около седемдесет и пет години, само дето всичко бе ново, току–що излъскано. Ей там беше „Лупингът“, разрушен преди няколко десетилетия, а пък там – къпалните и плувните басейни, построени през петдесетте години. Ето го и първото виенско колело, боядисано в бяло и извисяващо се в небето, а отвъд него – улиците от стария му квартал и покривите на тухлените кооперации, от чиито прозорци висяха въжета с пране.
Еди се опита да извика, но вместо глас се чу дрезгаво хриптене. Оформи с устните си „Хей!“, но от гърлото му нищо не излезе.
Посегна да сграбчи ръцете и краката си. С изключение на изчезналия му глас, той се чувстваше невероятно. Походи в кръг. Скочи. Никаква болка. През последните десет години беше забравил какво е да вървиш, без да те боли, или да седиш, без да се мъчиш да наместиш удобно изкривения си напред гръб. На външен вид изглеждаше същия както тази сутрин: топчест, широкоплещест старец с кепе, шорти и кафява работна риза. Но беше гъвкав. Всъщност толкова гъвкав, че можеше да се пипне за глезените, а също и да си вдигне крака до пъпа. Проучваше тялото си като дете, очарован от новата механика, човек гума, който се разтяга.
После се затича.
Ха–ха! Тича! Повече от шестдесет години Еди не беше тичал, от войната насам, но сега тичаше. Започна с пет–шест внимателни стъпки, после увеличи скоростта, по-бързо и по-бързо, както бягаше като юноша. Тичаше по дървената пътека, покрай будката за риболовни такъми (по пет цента) и щанда за бански костюми под наем (по три цента). Мина край пързалката „Дипси Дудъл“, после по крайбрежната алея на „Руби Пиър“, по протежение на великолепни сгради в мавритански стил със заострени кули и куполи във формата на луковици. Притича покрай парижката въртележка с нейните изваяни от дърво кончета, огледала и органа на Вурлицер – всичко лъскаво и ново. Само преди час той остъргваше ръждата от частите на тази въртележка в цеха си.
Дотърча до сърцето на централната алея, където някога работеха познавачите на тегло, гледачките и танцуващите цигани. Наведе брадичката си и разпери ръце като самолет и на всеки две–три крачки току подскокваше, както правят децата, и се надяваше, че бягането ще премине в летене. Ако някой го наблюдаваше, може би щеше да му се стори смешно как този белокос работник по поддръжката си тича сам и е разперил ръце като самолет. Но у всеки мъж, независимо на колко години е, има по едно тичащо хлапе.
Еди изведнъж спря. Чу нещо. Някакъв тенекиен глас, сякаш от мегафон.
Какво ще кажете за този, дами и господа? Виждали ли сте някога толкова ужасна гледка?...
Еди стоеше край празно гише за билети на голям театър. Надписът отгоре гласеше:
Най-куриозните хора на света.
Страничната атракция на „Руби Пиър“!
Те са дебели! Те са кльощави!
Вижте Дивака!
Страничната атракция. Залата с куриозните номера. Еди си спомни как ги затвориха преди повече от петдесет години, горе–долу по времето, когато телевизията стана популярна и хората нямаха нужда от странични атракции, които да гъделичкат въображението им.
Добре разгледайте този дивак, роден с най-необикновения недъг...
Еди надникна вътре. Тук беше виждал разни странни птици. Като Джоли Джейн, която тежеше над двеста и двайсет килограма и бяха необходими двама мъже да я бутат по стълбите. Имаше сиамски близначки, които свиреха на музикални инструменти. Гълтачи на саби, жени с бради и двама братя от Индия, чиято кожа ставаше като гума, след като я разтягаха и мажеха с масла, и висеше на гроздове от крайниците им.
Като дете на Еди му дожаляваше за артистите от страничната атракция. Те бяха принудени да седят в палатки или на сцена, понякога зад решетки, а край тях минаваха посетителите, хвърляха им злобни погледи и ги сочеха с пръст. Клоун привличаше хората, като викаше и рекламираше чудаците. Неговия глас беше чул Еди.
Само ужасен обрат на съдбата би могъл да остави един човек в такова жалко състояние! Докарахме го от най-далечното кътче на земята, за да го разгледате...
Еди влезе в тъмната зала. Гласът се усили.
Тази трагична душа е изтърпяла извращение на природата...
Гласът долиташе от другата страна на сцената.
Само тук, в залата с най-куриозните номера на света, можете да видите отблизо...
Еди дръпна завесата.
Полюбувайте се на най-необи...
Гласът на клоуна се загуби. Еди отстъпи крачка назад. Не вярваше на очите си.
Сам на сцената, на стол седеше мъж на средна възраст с тесни прегърбени рамене, гол до кръста. Пъпът му хлътнал в колана. Косата му бе късо подстригана. Устните му бяха тънки, а лицето – издължено и изпито. Ако не беше една негова отличителна черта, Еди отдавна да го беше забравил.
Кожата му беше синя.
— Здравей, Едуард – рече той. – Чаках те.

ПЪРВИЯТ ЧОВЕК,
КОГОТО ЕДИ СРЕЩА НА НЕБЕТО
— Не се страхувай... – каза Синия, като стана бавно от стола си. – Не се страхувай...
Гласът му беше утешителен, но Еди го гледаше ококорено. Не познаваше този човек. Защо ли го виждаше сега? Приличаше на един от онези хора, които се мяркат в съня ти, а на следващата сутрин споделяш: „Няма да познаеш кого сънувах тази нощ.“
— Чувстваш се като в тяло на дете, нали?
Еди кимна.
— Така е, защото ти беше дете, когато се срещнахме. Започваш със същите преживени чувства.
Какво започвам?, помисли си Еди.
Синия повдигна брадичката си. Кожата му имаше странен цвят – на сивкава боровинка. Пръстите му бяха набръчкани. Той излезе навън. Еди го последва. На кея бе пусто. На плажа също. Цялата планета ли беше пуста?
— Я ми кажи – подзе Синия, сочейки към двугърбо дървено увеселително влакче в далечината – „Уипър“, построено през двадесетте години на XX век, преди да се въведат подвижните колела, което означаваше, че вагончетата не могат да завиват много бързо, освен ако не искаш да изхвръкнат от релсите. – „Уипър“ още ли е „най-бързото влакче на света“?
Еди погледна към старото тракащо съоръжение в лунапарка, което отдавна беше излязло от употреба. Той поклати глава в знак на отрицание.
— А, така си и знаех – рече Синия. – Нещата тук не се променят. Човек не би могъл да надзърне долу през облаците.
Тук? – помисли си Еди.
Синия се усмихна, сякаш беше чул въпроса. Сложи ръка на рамото на Еди, който почувства неусещана досега топлина. Мислите му потекоха под формата на въпроси.
Как умрях?
— Нещастен случай – отговори Синия.
Откога съм мъртъв?
— От минута. От час. От хиляда години.
Къде се намирам?
Синия сви устни, после повтори въпроса замислено. „Къде се намираш ли?“ Той се обърна и протегна ръце нагоре. В същия миг въртележките в стария „Руби Пиър“ се задвижиха: виенското колело се завъртя, количките в картинга взеха да се блъскат едни в други, влакчето „Уипър“ пое с тракане по релсите нагоре по възвишението, а кончетата на парижката въртележка се залюляха напред–назад около месинговите си оси под звуците на жизнерадостната мелодия на Вурлицеровия орган. Пред тях се простираше океанът. Небето беше с цвят на лимон.
— Ти къде мислиш, че си? – попита Синия. – В рая.
Не! Еди поклати силно глава. Не! Синия, изглежда, се забавляваше.
— Защо не? Това не може да бъде раят ли? Понеже тук си израсъл, така ли?
Устните на възрастния мъж оформиха да.
— Аха – кимна Синия. – Разбирам. Хората често омаловажават родното си място. Но раят може да се открие в най-невероятните кътчета. Раят има множество кръгове. За мен това е вторият. За теб – първият.
Той разведе Еди из парка, минавайки покрай будки за цигари, щандове за наденички и зали за фокуси, където лапнишараните губеха дребните си монети.
Раят? – помисли си Еди. Абсурд. Беше прекарал по-голямата част от съзнателния си живот в опит да се откъсне от „Руби Пиър“. Тук попадна на обикновен лунапарк, място, на което крещиш, изпотяваш се и прахосваш парите си за плюшени играчки. Съзнанието му отхвърляше мисълта, че това е някакво блажено вечно жилище.
Опита се да продума и този път отново чу как гърдите му изхрипаха. Синия се обърна.
— Гласът ти ще се оправи. Всички губят гласа си. Когато пристигнеш тук, не можеш да говориш – той се усмихна. – Това ти помага да слушаш.
— На небето ще срещнеш петима – продължи неочаквано Синия. – Всеки от нас е свързан с твоя живот по някаква причина. През годините навярно не си я осъзнавал и тъкмо затова отиваш на небето – за да вникнеш в смисъла на земния си живот.
Еди изглеждаше смутен.
— Хората си представят небето като райска градина, където могат да се носят върху облаците и безгрижно да си мързелуват край реки и планини. Но без утеха скитането ти сред небесния пейзаж е безсмислено. Най-големият дар, който Господ може да ти даде, е да осмислиш живота си, да си обясниш всичко случило се в него. Душевният мир, който винаги си търсил.
Еди се прокашля, мъчейки се да възвърне гласа си. Беше се уморил да мълчи.
— Аз съм първият ти познат на небето, Едуард. Когато умрях, петима души проясниха живота ми, а после дойдох тук, за да те чакам, да заема място в редицата от твоите пет срещи, да ти разкажа моята история, която става част и от твоята. Ще срещнеш още четирима. Някои от тях познаваш, другите вероятно не. Но всички те са пресекли житейския ти път, преди да се възнесат на небето. И са променили живота ти завинаги.
Еди с все сила се помъчи да изтръгне някакъв звук от гърдите си.
— Кой... – изхриптя най-накрая. – Кой... те...?
Синия чакаше търпеливо.
— Кой... те... уби?
Синия като че ли леко се изненада. Усмихна се на Еди.
— Ти – отговори.
Днес е рожденият ден на Еди
Навършва седем години и подаръкът му е бейзболна топка. Стиска я в едната, после и в другата си ръка, усещайки прилива на сила, който нахлува в ръцете му. Представя си, че е един от героите в страхотната му колекция от карти, може би великият питчър Уолтър Джонсън.
— Метни я насам – подвиква брат му Джо.
Двамата тичат по централната алея покрай едно
стрелбище, на което ако повалиш три зелени бутилки, печелиш кокосов орех и сламена шапка.
— Хайде, Еди – подканя го Джо, – подай я де.
Еди спира, представя си, че е на стадион. Хвърля му я. Брат му посреща удара с лакти и се навежда.
— Много силно! – провиква се Джо.
— Топката ми! – пищи Еди. – Дявол да те вземе, Джо.
Рожденикът гледа как бейзболната топка се търкаля по дъсчената пътека, удря се в един стълб и се скрива зад палатките на страничните атракции. Затичва се след нея. Джо се втурва след брат си. Приклякат.
— Виждаш ли я? – пита Еди.
— Не.
Рязък звук ги сепва. Отваря се една палатка. Еди и Джо вдигат поглед. Отвътре се показват ужасно дебела жена и мъж: без риза с рижави косми по тялото. Участници в куриозните номера.
Двете момчета се вцепеняват.
— К'во правите тука, а, сополанковци такива? – обажда се косматият мъж, хилейки се. – Белята ли си търсите?
Брадичката на Джо трепери. Разплаква се. Скача на крака и хуква да бяга, като енергично раздрусва ръце. Еди също се изправя и съзира топката си върху едно магаре за рязане на дърва. Поглежда косматия и бавно се приближава към магарето.
— Моя е – смотолевя. Грабва топката и се затичва след брат си.
— Вижте, господине – каза Еди с дрезгав глас. – Аз не съм ви убивал, ясно ли ви е? Дори не ви познавам.
Синия седна на една пейка. Усмихна се, сякаш се опитваше да предразположи гостенина да се чувства като у дома си. Еди остана прав – защитна поза.
— Ами да започна от истинското ми име – рече Синия. – Казвам се Иозеф Корвелчик, баща ми беше шивач в малко селце в Полша. В Америка дойдохме през 1894 г. Бях още малък. Най-ранният ми детски спомен е как мама ме държи в ръце край перилото на кораба, как ме люлее, а срещу нас вее вятърът на един нов свят.
Както повечето емигранти нямахме пари. Спяхме върху дюшеци в кухнята на чичо ми. Татко беше принуден да започне зле платена работа в долнопробен цех – шиеше копчета на палта. Когато бях на десет, той ме спря от училище и аз започнах работа при него.
Еди гледаше сипаничавото лице на Синия, тънките му устни, хлътването на гръдния му кош. Защо ли ми разказва това?, помисли си Еди.
— Бях раздразнително дете и шумът в цеха ми действаше много изнервящо. Твърде невръстен бях за тази работа, сред всички онези мъже, които псуваха и се оплакваха.
Щом майсторът се приближеше, татко ми прошепваше: „Гледай надолу. Не му привличай вниманието.“ Веднъж обаче се спънах и изпуснах един плик с копчета, които се разпиляха по пода. Майсторът се развика, че съм бил некадърен, безполезно дете и че трябва да напусна. Все още си спомням момента, когато татко моли майстора като просяк, а онзи се подсмихва презрително и си бърше носа с опакото на ръката. Почувствах, че стомахът ми се сгърчва от болка. После усетих нещо мокро на крака си. Сведох поглед. Майсторът посочи измокрените ми панталонки и се разсмя, а след него и останалите работници прихнаха в смях.
След случката татко не ми говореше. Смяташе, че съм го засрамил, и пред колегите му май наистина го засрамих. Но бащите са в състояние да съсипят синовете си. След тази случка в известна степен аз бях съсипан. Бях сприхаво дете, а по-късно – сприхав младеж. Най-неприятното беше, че нощем продължавах да се напикавам в леглото. Сутрин тайно носех изцапаните чаршафи до мивката и ги накисвах. Една сутрин вдигнах очи, а пред мен татко. Видя изцапаните чаршафи, а после ми хвърли гневен поглед, който никога няма да забравя, сякаш искаше да скъса кръвната нишка между двама ни.
Синия млъкна. Кожата му, като че напоена със синя течност, се надипляше на малки тлъсти гънки около колана. Еди не можеше да откъсне очи от нея.
— Не винаги се държах неуравновесено, Едуард – додаде той. – Но тогава медицината беше доста примитивна. Отидох в една аптека да си купя лекарство за нервите. Аптекарят ми даде шишенце сребърен нитрат и ми каза да го разреждам с вода и да пия всяка вечер. Сребърен нитрат. По-късно се оказа, че е отрова. Но друго нямах подръка, а след като не ми подейства, реших, че дозата, която взимам, не е достатъчна. Затова я увеличих. Изпивах по две глътки, понякога и по три без вода.
Скоро хората започнаха да ме гледат странно. Кожата ми взе да се оцветява в пепеливо. Срамувах се. Пиех още повече от сребърния нитрат, докато кожата ми от сива стана синя, страничен ефект от отровата.
Синия замълча. После каза със снишен глас:
— Изхвърлиха ме от цеха. Майсторът заяви, че съм всявал страх у другите работници. Как щях да се прехранвам без работа? Къде щях да живея?
Открих някаква пивница, мрачна дупка, където можех да се крия под шапка и палто. Веднъж в задната стаичка дойдоха пътуващи артисти. Пушеха пури. Смееха се. Единият, доста дребен човечец с дървен крак, постоянно ме наблюдаваше. Накрая се приближи.
На сутринта вече се бях съгласил да се присъединя към тях. Така започна животът ми на стока.
Еди забеляза примирения израз на лицето на своя събеседник. Често се беше питал каква е съдбата на хората от куриозните номера. Предполагаше, че зад всеки от тях се крие по една тъжна история.
— Колегите ми измисляха разни имена. Понякога бях Синия от Северния полюс, друг път – Синия от Алжир или Синия от Нова Зеландия. Никога не съм стъпвал на тези места, разбира се, но беше приятно да те приемат за екзотичен, макар и само заради табелката с името ти. Номерът беше прост. Стоях на сцената полугол, хората минаваха, а клоунът, който привличаше зрители, им говореше колко трогателен съм. Така събирах по някоя и друга монета в джоба си. Шефът веднъж ми каза, че съм „най-добрата му атракция“ в трупата, и колкото и тъжно да звучи, това ме изпълни с гордост. Бездомникът се радва и на един хвърлен камък.
Една зима дойдох в „Руби Пиър“. Тъкмо започваше страничното представление на име „Куриозните жители“. Хареса ми идеята да се установя на едно място и да избягам от живота в друсащата талига на пътуващия цирк.
Лунапаркът стана мой дом. Живеех в една стая над дюкян за наденички. Вечер играех карти с другите артисти от страничната атракция, с тенекеджиите, някой път даже и с баща ти. Сутрин рано си обличах дълга риза и увивах главата си с кърпа и така можех да се разхождам по плажа, без да стряскам хората. Не беше кой знае какво, но аз рядко имах такава свобода – той спря. Погледна Еди. – Разбираш ли защо сме тук? Това не е твоето небе, а моето.
Да вземем една история, видяна от две различни страни.
Представете си дъждовна неделна юлска сутрин в края на двадесетте години. Еди и приятелите му си подхвърлят бейзболната топка, която момчето получи миналата година за рождения си ден. Представете си как в миг топката прелита над главата на Еди и се търкулва на улицата. Еди – в светлокафяви панталони и вълнена шапка – се втурва след нея и се озовава пред някаква кола – „Форд“, модел А. Гумите ѝ изсвистяват, колата променя посоката си и на сантиметри избягва удара в момчето. Еди го побиват тръпки, въздъхва, грабва топката и побягва обратно към приятелите си. След малко играта свършва и децата изтичват до стрелбището, за да си поиграят с автомата „Ери Дигер“, в него има механизъм, подобен на щипка, който хваща малки играчки.
А сега нека проследим същата история от друг ъгъл. Един мъж е седнал зад волана на „Форд“, модел А. Взел е колата от свой приятел, за да се упражнява да шофира. Пътят е мокър от сутрешния дъжд. Изведнъж на улицата изхвърча бейзболна топка и едно момче хуква след нея. Шофьорът набива спирачки и рязко завърта волана. Колата намалява скоростта, гумите изсвистяват.
Мъжът възвръща самообладанието си някак и фордът отминава нататък. В огледалото за обратно виждане детето се е изгубило от поглед, но мъжът продължава да трепери целият при мисълта, че е бил на крачка от трагедията. От повишения адреналин пулсът му е много учестен, сърцето му е слабо и той отмалява. Вие му се свят и за миг отпуска глава напред. За малко не се блъсва в друга кола. Шофьорът на другата кола дава сигнал с клаксона, мъжът пак променя посоката на форда, като завърта волана и натиска педала на спирачките. Автомобилът се плъзва по една пресечка, после навлиза в алея. Блъсва се в паркирал камион. Чува се глух трясък. Фаровете се раздробяват. Мъжът удря главата си във волана. Челото му кърви. Той излиза от форда, вижда повредата, после се свлича на мокрия тротоар. Рамото му пулсира. Гърдите го болят. Неделна сутрин. Алеята е пуста. Той стои там незабелязан, паднал край колата. Кръвта от коронарните му артерии вече не подхранва сърцето. Минава час. Намира го полицай. Медицинският преглед установява, че е мъртъв. Причината за смъртта – инфаркт. Няма никакви роднини.
Да вземем някаква история, видяна от два различни ъгъла. В един и същи ден и час единият край на историята завършва щастливо, в лунапарка, където малкото момче в светлокафяви панталони пуска монети в автомата „Ери Дигър“, а другият завършва трагично, в градската морга, където санитар вика свой колега, за да му покаже странния син цвят на кожата на току–що докарания мъртвец.
— Разбра ли сега, хлапе? – прошепна Синия, след като свърши с разказа.
Еди потръпна.
— О, не – отрони той.
Днес е рожденият ден на Еди
Навършва осем. Седи на крайчеца на кушетка, покрита с дамаска от шотландско каре, скръстил е ядосано ръце. Майка му се е навела и завързва обувките му. Баща му е пред огледалото и си връзва вратовръзката.
— Не искам да ходя – тросва се Еди.
— Знам – казва майка му, без да вдига поглед. – Но ние трябва да отидем. Когато се случи нещастие, се налага човек да направи някои неща.
— Ама днес имам рожден ден.
Еди поглежда печално към конструктора в ъгъла на стаята, купчина метални пластини и три малки гуми. Момчето сглобяваше камион. Удава му се да сглобява. Надяваше се да го покаже на татко си на тържеството за рождения ден. Вместо това трябва да се обличат и да ходят някъде. Не е честно, мисли си той.
Брат му Джо – с вълнени панталони и папионка – влиза в стаята с бейзболна ръкавица на лявата ръка. Силно я удря с другата ръка. Криви се на Еди.
— Това са старите ми обувки – дразни го Джо. – Новите ми са по-хубави.
Еди трепва. Мрази да носи старите дрехи и обувки
на Джо.
— Стига си мърдал – казва майка му.
— Убиват ме – хленчи рожденикът.
— Я млъквай! – изкрещява баща му. Хвърля гневен поглед на Еди. Момчето притихва.
На гробището Еди едва разпознава артистите от лунапарка. Мъжете, които обикновено носят златно ламе и червени тюрбани, сега са в черни костюми като баща му. Жените май са в същите черни рокли; някои са покрили лицата си с воалетки.
Еди вижда как някакъв човек хвърля буца пръст в една дупка. Човекът казва нещо за праха на мъртвеца. Еди държи ръката на майка си и примигва срещу слънцето. Знае, че би трябвало да е тъжен, но той тайно си брои, като започва от едно и се надява, като стигне до хиляда, да се върне към рождения си ден.
Първият урок
— Моля ви, господине... – каза Еди. – Аз не знаех. Повярвайте ми... Бог ми е свидетел, не знаех.
Синия кимна.
— Нямаше как да знаеш. Беше много малък.
Еди отстъпи крачка назад. Изпъна тяло, сякаш се готвеше да влезе в схватка.
— Но сега трябва да си платя – каза възрастният мъж.
— Да си платиш?
— За греха. Нали затова съм тук? Заради справедливостта.
Синия се усмихна.
— Не, Едуард. Тук си, за да те науча на нещо. Всички, които ще срещнеш тук, имат по един урок за теб.
Еди го гледаше скептично. Продължаваше да стиска юмруци.
— Какво трябва да науча?
— Че няма нищо случайно. Че ние всички сме свързани помежду си. Че не можеш да разграничиш живота на един от живота на друг човек, както разграничаваш бриза от вятъра.
Еди поклати глава.
— Играехме си с топка. Глупаво постъпих, че изтичах на улицата. Защо заради мен трябва вие да умрете? Не е справедливо.
Синия протегна напред ръка.
— Животът и смъртта – каза той – не се ръководят от справедливостта. Ако беше така, добрите хора нямаше да умират без време – обърна дланта си нагоре и изведнъж двамата се озоваха в гробище зад малка група от опечалени. Край гроба свещеник четеше от Библията. Еди не виждаше лицата, а само гърбовете на хората с шапки, рокли и костюми.
— Това е моето погребение – поясни Синия. – Виж опечалените. С някои дори не се познавахме толкова добре, но въпреки това дойдоха. Защо? Задавал ли си си този въпрос? Защо хората се събират, когато някой почине? Защо смятат, че би трябвало да отидат на погребението му? Защото в дълбоката си същност човешкият дух съзнава, че съдбите на всички хора се преплитат. Че смъртта взима един, но пропуска друг, а в краткото време между двете основни действия на смъртта животът на хората се променя.
Казваш, че е трябвало да умреш вместо мен. Но докато аз бях на земята, вместо мен са умирали други хора. Случва се всеки ден. Когато някъде удари гръм, а ти си напуснал това място преди една минута, или катастрофира самолетът, с който е трябвало да пътуваш, но не си го взел. Когато твой колега се разболява, а ти си здрав. Мислим си, че тези неща са случайни. Но във всичко има равновесие. Един чезне, друг расте. Раждането и смъртта са част от едно цяло.
Затова ходим при новородени... – обърна се Синия към опечалените. – И на погребения.
Еди пак погледна към събралите се край гроба хора. Зачуди се дали е имал погребение. Запита се дали някой е дошъл. Видя как свещеникът чете от Библията и как опечалените свеждат глави. Това беше денят, в който Синия бе положен в земята, преди много години. Еди също беше присъствал, малко момче, не го свърташе на едно място, идея си нямаше какво търси там.
— Пак не разбирам – прошепна Еди. – Каква е ползата от вашата смърт?
— Това, че ти остана жив – отговори Синия.
— Но ние почти не се познавахме. Аз можеше да бъда и непознат.
Синия сложи ръце върху раменете на някогашното момче. Еди почувства топлота и нежност.
— Непознатите – каза Синия – са просто роднини, с които все още не си се запознал.
След тези думи Синия придърпа Еди близо до себе си. Изведнъж старецът усети как през него преминава всичко, което Синия беше изживял. Обзеха го самотата, срамът, безпокойството, сърдечният удар. Всичко се плъзна в Еди като затворено чекмедже.
— Аз си тръгвам – прошепна Синия в ухото му. – За мен този етап от рая приключи. Но ти ще се срещнеш с още хора.
— Чакайте – спря го Еди, отдръпвайки се назад. – Кажете ми само още едно нещо. Спасих ли малкото момиченце? В лунапарка. Спасих ли го?
Онзи не отговори. Еди въздъхна и отпусна рамене.
— Значи моята смърт е била напразна, също като живота ми.
— Никой живот не е напразен – отговори Синия. – Напразно е само времето, през което си мислим, че сме сами.
Той пристъпи назад към гроба и се усмихна. И в този миг кожата му се обагри в прекрасен карамелов оттенък – гладка и чиста. Еди си помисли, че това е най-хубавата кожа, която е виждал.
— Чакайте! – подвикна след него, но Синия тозчас се извиси в небето над гробището и се зарея над огромния сив океан. Под себе си Синия съзря покривите на стария „Руби Пиър“, заострените върхове на кулите, флагчетата, развяващи се на вятъра.
После изчезна.
Неделя, 15 часът
Тълпата в лунапарка стоеше притихнала край развалините от въртележката „Волното спускане на Фреди“. Възрастни жени се докосваха за врата. Майки дръпваха децата си встрани. Няколко яки мъже в тесни къси горни дрехи без ръкави се промушиха отпред, като че ли бяха длъжни да се намесят, но щом като видяха какво е положението, те също останаха безпомощни. Слънцето прежуряше, изостряйки сенките, а хората затуляха очи с ръка, сякаш поздравяваха някого.
Каква трагедия! – шепнеха. Домингес енергично разбута тълпата, лицето му беше зачервено, работната му риза плувнала в пот. Видя касапницата.
— О, не, Еди – изпъшка той, като се хвана за главата. Дойде охрана. Изтика хората назад. Но след това и служителите на реда заеха поза на безсилие, с ръце на кръста, в очакване на линейките. Като че всички – майки, бащи, деца с големи чаши сода – бяха твърде шокирани, за да гледат, и твърде шокирани, за да си тръгнат. Смъртта беше пред очите им, а от високоговорителите в парка се лееше весела мелодия.
Каква трагедия! Запищяха сирени. Пристигнаха мъже в униформи. Мястото бе оградено с жълта лента. Стрелбищата спуснаха решетките. Въртележките спряха за неопределено време. По плажа се заговори за нещастния случай в лунапарка и по залез „Руби Пиър“ беше пуст.
Днес е рожденият ден на Еди
От стаята си, дори и през затворената врата, Еди долавя миризмата на бифтека, който майка му пече със зелени чушки и сладки глави кромид лук; момчето обича този силен мирис.
— Едииии! – вика тя от кухнята. – Къде си? Всички са тук!
Той се изтъркулва от леглото и прибира книжката с комикси. Днес навършва седемнадесет. Твърде голям е за такива книжки, но все още му харесват – цветните герои като Фантома, които се сражават с лошите и спасяват света. Дал е колекцията си от комикси на своите братовчеди от Румъния, които пристигнаха в Америка преди няколко месеца. Семейството на Еди ги посрещна на пристанището и те се настаниха в стаята на двамата братя. Братовчедите не говорят английски, но обичат комикси. Така или иначе, това е претекст Еди да не изхвърля любимите си книжки.
— Ето го и рожденика – възкликва радостно майка му, щом синът ѝ влиза в стаята. Облякъл си е бяла риза, закопчана до горе, сложил си е синя вратовръзка, която пристяга мускулестия му врат. Гостите, семейството му, приятелите, работниците от лунапарка, събрали се на тържеството, го поздравяват и вдигат чаши с бира. Баща му играе карти в единия ъгъл, обвит в малък облак цигарен дим.
— Мамо, знаеш ли какво стана снощи? – подвиква Джо. – Еди се запозна с едно момиче.
— Ооо, така ли!
Рожденикът се изчервява.
— Дааа. Каза, че ще се ожени за нея.
— Затваряй си човката – скастря го брат му.
Джо не му обръща внимание.
— Да бе, влезе в стаята с ококорени очи и ми вика: „Джо, срещнах момичето, за което ще се оженя!“
Еди кипва.
— Казах ти да млъкваш!
— Как ѝ е името на девойката? – подхвърля някой.
— Ходи ли на черква?
Еди се примъква до брат си и го удря по ръката.
— Оох!
— Еди!
— Предупредих те да млъкваш!
Джо избъбря:
— И двамата танцуваха в „Звезд...
Фрас.
— Оох!
— МЛЪКВАЙ!
— Еди! Престани!
Сега дори румънските братовчеди вдигат поглед, а двамата братя се сграбчват един друг и се боричкат, разчиствайки кушетката, докато баща им оставя цигарата си и изкрещява:
— Я да престанете, че ще ви напердаша и двамата!
Задъхани, гледайки се кръвнишки, братята прекратяват боя. Някои от по-възрастните роднини се усмихват. Една от лелите прошепва:
— Явно наистина харесва момичето.
По-късно, след като са изяли приготвените по специална рецепта пържоли, а рожденикът е духнал свещичките и повечето от гостите са си отишли, майка му включва радиото. Текат новини за войната в Европа, а татко му казва, че ако положението се влоши, ще е трудно да се снабдяват с дървен материал и медни жици. Така поддържането на лунапарка ще стане почти невъзможно.
— Какви ужасни новини – отбелязва майка му. – Не са за рожден ден.
Тя върти копчето, докато малкият приемник не улавя музика – оркестър изпълнява суинг, тя се усмихва и започва да си тананика мелодията. После се приближава до Еди, който се е отпуснал на стола си и дояжда последните парченца от тортата. Майка му сваля престилката си, премята я на един стол и вдига сина си за ръцете.
— Покажи ми как танцувахте с новата си приятелка – подканя го тя.
— Уфф, мамо.
—    Хайде де.
Еди стои вцепенен, сякаш очаква екзекуцията си. Брат му се хили самодоволно. А майка му, с красивото си кръгло лице, продължава да си тананика и да пристъпва напред–назад и накрая Еди подхваща танцовата стъпка с нея.
— Тарарам там там... – приглася тя на радиото, – когато си със мен... тарарам... звездите и луната, а също и... тарам там... през юни...
Въртят се в кръг из стаята, а след малко Еди избухва в смях. Вече е по-висок от майка си с около десетина сантиметра, но въпреки това тя го завърта с лекота в ритъма на танца.
— Значи харесваш момичето, а? – промълвява тя.
Еди обърква стъпките.
— Чудесно – казва тя. – Радвам се за теб.
Доближават се до масата и майка му грабва Джо и го издърпва да стане.
— А сега потанцувайте двамата – предлага.
— Да танцувам с него?
— Мамо!
Но тя настоява, те склоняват и след миг Еди и Джо се смеят и се побутват. Хващат се за ръце и смешно и тромаво се понасят в кръг. Въртят се около масата, въртят се, майка им ги гледа с наслада, от радиото се лее водещата партия на кларнетите, румънските братовчеди пляскат с ръце, а последните струйки пара от топлите пържоли се стопяват в празничната атмосфера.

ВТОРИЯТ ЧОВЕК,
КОГОТО ЕДИ СРЕЩА НА НЕБЕТО
Еди почувства как краката му докосват земята. Небето отново се променяше – от кобалтовосиньо в тъмносиво, а сега Еди бе заобиколен от паднали дървета и почернели отломки. Той се сграбчи за ръцете, раменете, бедрата и прасците. Чувстваше се по-силен, отколкото преди, но когато се опита да докосне пръстите на краката си, вече не можеше. Гъвкавостта му беше изчезнала. Нямаше го вече детското усещане за лекота. Всяко мускулче по него беше изопнато като струна на пиано.
Огледа безжизнения терен наоколо. На един хълм наблизо имаше рухнала каруца и гниещи животински кости. Еди почувства как горещ вятър го блъсва в лицето. Небето избухна в пламтящо жълто.
И той отново побягна.
Сега бягаше различно, с тежките, отмерени стъпки на войник. Чу гръм или нещо подобно, експлозии и взривяващи се бомби и инстинктивно се просна на земята, стовари се по корем и започна да пълзи на лакти. Небето се разцепи и се заизлива дъжд – мътен, кафеникав порой. Еди сниши глава и запълзя в калта, плюейки мръсната вода, която се събираше край устните му.
Най-накрая почувства как главата му се търка в нещо твърдо. Погледна нагоре и видя пушка, забита в земята, с шлем отгоре ѝ и няколко поименни лични знака, закачени на синджирче, които висяха от приклада. Като мигаше през дъжда, докосна с пръсти плочките, след това обезумял се отдръпна назад в пореста стена от жилави пръчки, висящи от внушително баняново дърво. Гмурна се в мрака им. Придърпа колене и се сви. Опита се да затаи дъх. Страхът го беше намерил дори на небето.
Името върху плочките бе неговото.
Младите мъже ходят на война. Понякога защото трябва, понякога защото искат. Но винаги чувстват, че от тях се очаква да ходят на война. За това свидетелстват многобройните тъжни истории, които разказват как през вековете вдигането на оръжие се е взимало за смелост, а полагането му – за страхливост.
Когато страната му влезе във войната, Еди се събуди рано една дъждовна сутрин, избръсна се, среса косата си назад и се записа в армията. Другите се биеха. И той щеше да се бие.
Майка му не искаше той да отива. Щом научи новината, баща му запали цигара и бавно изпусна пушека.
— Кога? – бе всичко, което попита.
Тъй като никога не беше стрелял с истинска пушка, Еди започна да тренира на стрелбището в „Руби Пиър“. Плащаш пет цента и машината забръмчава, а ти натискаш спусъка и изстрелваш метални сачми към рисунки на животни от джунглата – лъв или жираф. Еди ходеше всяка вечер, след като дръпнеше ръчните спирачки на минивлакчето „Лил Фолкс“. В „Руби Пиър“ пуснаха няколко нови, по-малки атракциона, защото скоростните влакчета бяха станали твърде скъпи след депресията. Точно такова беше и минивлакчето – вагонетките не стигаха по-високо от бедрото на възрастен човек.
Преди да се запише в армията, Еди беше работил, за да спестява за инженерно образование. Това бе целта му – искаше да строи разни неща, въпреки че брат му Джо все казваше: „Стига бе, Еди, не си достатъчно умен за тая работа.“
Щом започна войната, бизнесът в лунапарка замря. Тогава повечето клиенти на Еди бяха сами жени с деца, защото бащите им бяха заминали на фронта. Понякога децата го караха да ги вдига на раменете си и когато той се съгласеше, виждаше тъжните усмивки на майките: предполагаше, че се радваха, че вдига децата, но не беше подходящият човек. Скоро, мислеше си той, щеше да се присъедини към онези мъже и животът му, преминаващ в смазване на релси и дърпане на ръчни спирачки, щеше да свърши. Войната беше зов към неговото мъжество. Може би и той щеше да липсва на някого.
Една от онези последни вечери Еди бе наведен над пушката на стрелбището и стреляше, силно концентриран. Бум! Бум! Опитваше се да си представи как наистина стреля по врага. Бум! Дали вражеските бойци щяха да издават звук, когато ги застрелваше? Бум! Или просто щяха да се свличат, както лъвовете и жирафите?
Бум! Бум!
— Упражняваш се да убиваш, а?
Мики Ший стоеше зад Еди. Косата му беше с цвета на френски ванилов сладолед, мокра от пот, а лицето му бе зачервено от погълнатия алкохол. Еди сви рамене и поднови стрелбата. Бум! Още един удар. Бум! Още един.
— Хм... – изсумтя Мики.
На Еди му се искаше Мики да се махне и да го остави да работи над целта си. Чувстваше стария пияница зад • себе си. Чуваше тежкото му дишане, като велосипедна гума, когато се помпа.
Еди продължаваше да стреля. Внезапно усети болезнено вкопчване в рамото си.
— Слушай, момче – гласът на Мики ръмжеше ниско. – Войната не е игра. Ако трябва да се стреля, стреляш, чуваш ли? Без чувство за вина. Без колебание. Стреляш и стреляш и не мислиш кого или защо застрелваш и убиваш, чуваш ли ме? Искаш ли пак да си у дома, просто стреляш и не мислиш.
Стисна го още по-силно.
— Точно докато мислиш, те убиват.
Еди се обърна и се втренчи в пияния. Мики силно го плесна по бузата, а Еди инстинктивно вдигна юмрук, за да отвърне. Но Мики се оригна и залитна назад. След това погледна към Еди с напиращи в очите сълзи. Машината спря да бръмчи. Петте му цента бяха свършили. Младите мъже ходят на война, понякога защото трябва, понякога защото искат. Няколко дни по-късно той си стегна войнишка сухарна торба и напусна парка.
Дъждът спря. Еди, треперещ и мокър под баняна, изпусна дълга, тежка въздишка. Разтвори висящите клони и видя пушката и шлема, все още стърчащи от земята. Спомни си защо войниците ги оставят по този начин: така се отбелязваха гробовете на загиналите.
Изпълзя навън. В далечината под малък хребет имаше руини от село – бомбардирано и изгорено, останали бяха само отломки. За миг Еди се взря с леко отворена уста, а очите му обхванаха гледката по-ясно. Тогава го стегна болка в гърдите, също като човек, който току–що е научил лоши новини. Това място. Познаваше го. Бе го преследвало в сънищата.
— Вариола – изведнъж каза някакъв глас.
Еди се завъртя.
— Вариола. Тиф. Тетанус. Жълта треска.
Идваше отгоре – някъде от дървото.
— Така и не разбрах какво всъщност е жълта треска. По дяволите. Така и не срещнах някой болен от нея.
Гласът беше силен, леко провлачен по южняшки, с дрезгави нотки като на човек, който е викал с часове.
— Слагаха ми какви ли не ваксини за всички тия болести, но намерих смъртта си тук, здрав като бик.
Дървото се разклати. Някакъв дребен плод падна пред Еди.
— Обичаш ли ябълки? – попита гласът.
Еди се изправи и прочисти гърлото си.
— Слезте долу – каза той.
— Качи се горе – обади се гласът.
И Еди се покатери на дървото, близо до върха, а то бе високо като административна сграда. Краката му обкрачиха голям клон, а земята отдолу изглеждаше на разстояние колкото едно дълго падане. През по-малките клони и гъстите листа Еди различаваше сенчестата фигура на седнал човек във военна униформа, облегнат на ствола. Лицето му бе покрито с нещо черно, подобно на въглен. Очите му излъчваха червен блясък като дребни крушки.
Еди преглътна силно.
— Капитане? – прошепна той. – Вие ли сте?
Бяха служили заедно в армията. Капитанът беше командващият офицер на Еди. Биха се във Филипините и се разделиха там. Еди никога повече не го видя. Беше чул, че е умрял в сражение.
Появи се струйка цигарен дим.
— Обясниха ли ти правилата, войниче?
Еди сведе поглед. Видя земята отдолу, но знаеше, че не може да падне.
— Аз съм мъртъв – рече той.
— Това си го разбрал, прекрасно.
— И вие сте мъртъв.
— И това си разбрал.
— А вие сте... вторият ми човек?
Капитанът вдигна цигарата си. Усмихна се, сякаш казваше: Ще повярваш ли, че тук, на небето, също се пуши?
След това дръпна силно от цигарата и изпусна бяло облаче пушек.
— Бас държа, че ме очакваше, нали?
Еди научи много неща през войната. Научи се да се вози върху танк. Научи се да се бръсне със студена вода в шлема си. Научи се да бъде внимателен, когато стреля от стрелково гнездо, за да не удари дърво и да не се рани с отклонил се шрапнел.
Научи се да пуши. Да марширува. Да преминава по въжен мост, докато носи наведнъж шинел, радиостанция, карабина, противогаз, триножник за картечница, раница и няколко патрондаша на рамо. Научи се да пие най-лошото кафе, което някога бе опитвал.
Научи няколко думи на няколко чужди езика. Научи се да плюе на голямо разстояние. Видя нервната възбуда на войниците след първа преживяна битка, когато се потупват и се усмихват, сякаш е свършило – „Вече можем да се прибираме у дома!“; научи и за потискащото униние на втората битка, когато войникът осъзнава, че боевете не спират с една битка – след това има още и още.
Научи се да свири през зъби. Да спи на камениста земя. Научи, че крастата представлява сърбящи малки червейчета, които дълбаят кожата ти, особено ако си носил едни и същи кирливи дрехи цяла седмица. Научи, че човешките кости наистина изглеждат бели, когато изскочат от кожата.
Научи се да се моли бързо. Научи в кой джоб да държи писмата от семейството си и от Маргьорит, в случай че го намерят убит. Разбра, че понякога седиш до другаря си в землянка и шепнеш, че си гладен, а в следващия момент се чува леко просвистяване, другарят ти се свлича и забравяш за глада.
Докато едната година преля във втора, а втората – в трета, научи, че дори силните мускулести мъже повръщат върху обувките си малко преди транспортният самолет да ги стовари и че дори офицерите говорят насън в нощта преди битка.
Научи как се залавя пленник, макар че никога не се научи как да попадне в пленничество. Тогава една нощ на някакъв филипински остров взводът му се озова под тежък обстрел, разпръснаха се да се крият, небето бе осветено, Еди чу един от другарите си да плаче като дете и му кресна:,,Няма ли да млъкнеш?“, сетне осъзна, че онзи плаче, защото вражески войник стои над него, опрял пушка на главата му. Еди почувства нещо студено на врата си, зад него също имаше враг.
Капитанът загаси цигарата си. Беше по-възрастен от бойците във взвода – професионален войник, дългурест, с наперена походка и издадена напред брадичка и приличаше на един филмов актьор от онова време. Повечето войници доста го харесваха, макар че имаше сприхав нрав и навика да крещи непосредствено пред лицето ти, така че можеше да видиш зъбите му, вече пожълтели от тютюна. Все пак капитанът винаги обещаваше, че „няма да изостави никого“, без значение какво се случва, а това утешаваше мъжете.
— Капитане – пак каза Еди, все още слисан.
— Кажи.
— Сър.
— Няма нужда. Но много благодаря.
— Минаха... Изглеждате...
— Както последния път, когато ме видя? – той се ухили, после плю от клона на дървото. Видя обърканото изражение на Еди. – Прав си. Няма причина да плюеш тук, горе. Не се и разболяваш. Дъхът ти си е все същият. А кльопачката е невероятна.
Кльопачката? Еди нищо не разбираше.
— Капитане, вижте. Има някаква грешка. Все още не знам защо съм тук. Животът ми не струваше, разбирате ли? Работех по поддръжката. С години живях в един и същи апартамент. Грижех се за въртележки, виенски колела, скоростни влакчета, тъпи малки космически ракети. Нищо, с което да се гордея. Просто се носех по течението. Искам да кажа... – Еди преглътна. – Какво правя тук?
Капитанът го погледна с онези светещи червени очи, а Еди се въздържа да зададе другия въпрос, който се въртеше в главата му след срещата му със Синия: и капитана ли бе убил?
— Знаеш ли, чудех се – поде капитанът, като потърка брадичката си. – Хората от нашето поделение... поддържахте ли връзка? Уиингъм? Мортън? Смити? Виждал ли си ги след това тия момчета?
Еди си спомни имената. Истината беше, че не бяха поддържали връзка. Войната можеше да свързва мъжете като магнит, но също така можеше и да ги отблъсва. Нещата, които виждаха, нещата, които правеха. Понякога те просто искаха да забравят.
— Да ви кажа честно, сър, всички се разпръснахме – той сви рамене. – Съжалявам.
Капитанът кимна, сякаш бе очаквал този отговор.
— А ти? Ти се върна в увеселителния парк, където всички си обещахме да отидем, ако се измъкнем живи? Безплатно возене за ветераните от фронта. Две момичета с едно момче в Тунела на любовта. Нали така каза тогава?
Еди почти се усмихна. Така бе казал. Това бяха обещали и другарите му. Но когато войната свърши, никой не дойде.
— Да, върнах се – рече Еди.
— И?
— И... така и не се махнах. Опитвах се. Правех си планове... Но този проклет крак. Не знам. Нищо не се получи.
Еди сви рамене. Капитанът внимателно гледаше лицето му. Очите му се стесниха. Понижи глас.
— Още ли жонглираш?
„Върви! Върви бе! ВЪРВИ БЕ!“
Вражеските войници им крещяха и ги мушкаха с щиковете. Водеха Еди, Смити, Мортън, Рабоцо и капитана с ръце зад тила надолу по стръмен хълм. Снаряди от минохвъргачки избухваха край тях. Еди видя как една фигура притичва през дърветата, после пада под дъжд от куршуми.
Опитваше се да запечатва картини в ума си, докато маршируваха в мрака – колиби, пътища, каквото можеше да различи, защото знаеше, че тази информация може да е безценна при бягство. Самолет избръмча в далечината и изпълни Еди с внезапно, сковаващо отчаяние. Това е вътрешното изтезание на всеки пленен войник – късото разстояние между свободата и пленничеството. Само да можеше да скочи и да сграбчи крилото на онзи самолет, щеше да отлети от този абсурд.
Вместо това той и другарите му бяха със завързани китки и глезени. Хвърлиха ги в бамбукова барака. Затворът бе вдигнат на колове над калната земя и те останаха там дни, седмици, месеци, принудени да спят на чували от зебло, пълни със слама. Глинена делва им служеше за тоалетна. Нощно време стражите пропълзяваха под колибата и слушаха разговорите им. С времето говореха все по-малко и по-малко.
Отслабнаха и изнемощяха. Ребрата им започнаха да се броят – дори и на Рабоцо, който преди да влезе в армията, беше здравеняк. Храната им се състоеше от оризови топки, пълни със сол, а веднъж дневно им даваха някакъв кафеникав бульон, в който плуваше трева. Една нощ Еди извади умрял стършел от паницата си. Нямаше криле. Другите спряха да ядат.
Враговете, изглежда, не бяха сигурни какво да правят с тях. Вечер влизаха с щикове и размахваха остриетата им пред носовете на американците, като крещяха на своя език и чакаха отговор. Никога не постигаха ефект.
Бяха само четирима, доколкото можеше да прецени Еди, а капитанът предполагаше, че и те се бяха отклонили от по-голямо поделение и както често се случва в истинската война, я караха ден за ден. Лицата им бяха мършави и изпити, косата им сплъстена на тъмни фъндъци. Единият изглеждаше твърде млад, за да е войник. Друг имаше най-кривите зъби, които Еди някога бе виждал. Капитанът ги наричаше Луд едно, Луд две, Луд три и Луд четири.
— Не искам да знаем имената им – каза той. – И не искам те да знаят нашите.
Мъжете свикват с пленничеството – някои по-добре от други. Мортън, кльощав, приказлив младеж от Чикаго, се размърдваше неспокойно, когато чуеше шумове отвън, потъркваше брадичка и мънкаше: „Ох, по дяволите, ох, по дяволите, ох, по дяволите...“, докато другите не му кажеха да млъкне. Смити, син на пожарникар от Бруклин, повечето време бе тих, но, изглежда, често преглъщаше нещо, понеже адамовата му ябълка мърдаше нагоре–надолу. По-късно Еди научи, че той дъвче езика си. Рабоцо, младото червенокосо хлапе от Портланд, Орегон, докато беше буден, имаше безразлично изражение, но нощно време често се будеше с викове: „Не мен! Не мен!“
Еди най-често избухваше. Стискаше юмрук и го удряше в дланта си часове наред, с побелели кокалчета, като нервния бейзболист, какъвто беше като младеж. Нощем сънуваше, че пак е в лунапарка, на въртележката „Дарби Хорс“, където петима клиенти се гонят в кръг, докато не звънне камбаната. Той гонеше другарите си или брат си, или Маргьорит. Но след това сънят се обръщаше и четиримата Луди бяха възседнали близките понита, мушкаха го и му се надсмиваха.
Годините в парка, прекарани в чакане – да свърши возенето, вълните да се отдръпнат, баща му да му проговори, – бяха научили Еди на изкуството да търпи. Но сега той искаше да излезе и искаше мъст. Скърцаше със зъби и удряше дланта си и мислеше за всичките сбивания, в които бе участвал в стария си квартал, за случая, когато бе изпратил две хлапета в болница посредством капак от кофа за боклук. Представяше си какво щеше да направи на ония стражи, ако нямаха оръжия.
Една сутрин затворниците бяха събудени с крясъците и проблясващите щикове на четиримата Луди. Те ги изправиха, вързаха ги и ги смъкнаха в някаква шахта. Нямаше светлина. Земята беше студена. Имаше кирки, лопати и метални кофи.
— Това е каменовъглена мина, мамка му – изсъска Мортън.
От този ден нататък Еди и другарите му бяха принуждавани да остъргват въглища от стените, за да подпомагат всенародните вражески усилия за спечелване на войната. Едни копаеха, други стържеха, трети носеха парчета шисти и градяха триъгълници, за да крепят тавана. Имаше и други затворници – чужденци, които не знаеха английски и гледаха Еди с празни очи. Говоренето беше забранено. Даваха им по една чаша вода на няколко часа. До края на деня лицата на затворниците ставаха безнадеждно черни, а вратовете и раменете им пулсираха от навеждането.
През първите няколко месеца на пленничеството Еди заспиваше със снимката на Маргьорит в шлема си, подпрян пред него. Не беше много по молитвите, но все пак се молеше, като измисляше думите и броеше всяка вечер, прошепвайки: „Господи, ще ти дам тези шест дни, ако ти ми дадеш шест дни с нея... Ще ти дам тези девет дни, ако получа девет дни с нея... Ще ти дам тези шестнадесет дни, ако получа шестнадесет дни с нея...“
На четвъртия месец се случи нещо. Рабоцо получи грозен кожен обрив и остра диария. Не можеше да хапне и залък. През нощта се потеше в кирливите си дрехи, докато подгизнаха. Нямаше чисти дрехи, които да му дадат, затова спеше гол върху зеблото, а капитанът метна чувала си върху него вместо одеяло.
На другия ден долу в мината Рабоцо едва се държеше на крака. Четиримата Луди не показваха капка жалост. Когато се бавеше, го мушкаха с пръчки, за да продължава да стърже.
— Оставете го – изръмжа Еди.
Луд две, най-бруталният от пленилите ги врагове, блъсна Еди с приклада на пушката си. Той се строполи от силната болка, която го прониза между лопатките. Рабоцо остърга още няколко шисти, след това рухна. Луд две му изкряска да става.
— Болен е! – викна Еди, докато с мъка се изправяше на крака.
Луд две го тръшна отново.
— Млъквай, Еди – прошепна Мортън – За твое добро.
Луд две се наведе над Рабоцо. Вдигна клепачите му. Рабоцо изстена. Луд две разтегли усмивка и изгука, сякаш гледаше бебе. Той продължи: „Аууу“, и се разсмя. Смееше се, поглеждайки към всички пленници, срещна погледите им и се увери, че го наблюдават. След това извади пистолета си, заби го в ухото на Рабоцо и го застреля в главата.
Еди почувства как тялото му се съдира на две. Очите му се замъглиха и мозъкът му се вцепени. Ехото от изстрела висеше във въздуха, докато лицето на Рабоцо лежеше в увеличаваща се локва кръв. Мортън сложи ръцете си на устата. Капитанът сведе поглед. Никой не помръдваше.
Луд две срита чернилка върху тялото на мъртвия, след това изгледа Еди кръвнишки и се изплю в краката му. Изкрещя нещо на Луд три и Луд четири, които изглеждаха зашеметени колкото затворниците. За момент Луд три поклати глава и измънка нещо, сякаш произнасяше молитва. Клепачите му се снишиха, а устните му се движеха много бързо. Но Луд две размаха пушката и отново изкрещя и Луд три и Луд четири бавно повдигнаха тялото на Рабоцо за краката и го повлякоха по пода на мината. След него оставаше мокра диря кръв, която в мрака изглеждаше като разсипано масло. Пуснаха го до една стена, близо до някакъв търнокоп.
След тази случка Еди спря да се моли. Спря да брои дните. Той и капитанът говореха само за бягство, преди да ги е сполетяла същата участ. Капитанът смяташе, че всеобщите усилия на врага били безнадеждни, затова се нуждаели от всеки полужив затворник, за да стърже въглища. Всеки ден в мината телата все повече намаляваха. Нощем Еди чуваше бомбардировки; сякаш се приближаваха. Ако положението се влошеше твърде много, смяташе капитанът, враговете щяха да побягнат, да разрушат всичко. Беше мярнал окопи, изровени зад затворническата барака, и големи варели петрол, разположени нагоре по стръмния хълм.
— Петролът е за изгаряне на доказателствата – шепнеше капитанът. – Копаят гробовете ни.
Три седмици по-късно в дрезгавата светлина на луната Луд три беше на караул в ареста. Държеше два големи камъка, почти с размерите на тухли, с които се опитваше да жонглира в скучните часове. Постоянно ги изпускаше, вдигаше ги, хвърляше ги високо и пак ги изпускаше. Еди, покрит с черна пепел, погледна нагоре, раздразнен от тропота. Опитваше се да спи. Но този път се надигна бавно. Погледът му се изчисти. Почувства, че нервите му се изопват.
— Капитане – отрони. – Готови ли сте за действие?
Капитанът вдигна глава.
— Какво си намислил?
— Ония камъни – кимна Еди към стражаря.
— Е? – попита капитанът.
— Мога да жонглирам – прошепна Еди.
Капитанът го изгледа.
— Какво?
Но Еди вече викаше на стражаря:
— Хей! Ти! Не го правиш правилно.
Направи кръгово движение с длани.
— Ето така. Направи го така. Дай.
Протегна ръце.
— Мога да жонглирам. Дай.
Луд три го погледна предпазливо. Еди усещаше, че от всички стражари имаше най-голям шанс да успее точно с този. От време на време Луд три задигаше за затворниците парчета хляб и им ги хвърляше през малката дупка на бараката, която служеше за прозорец. Еди пак направи кръговото движение и се усмихна. Луд три се приближи, спря се, върна се за щика си, след това търкулна двата камъка към Еди.
— Ей така – каза Еди и започна да жонглира с лекота. Беше се научил още на седемгодишна възраст от италиански цирков артист, който жонглираше с шест чинии наведнъж. Еди бе прекарал безброй часове в упражнения на дъсчената крайбрежна пътека: с камъчета, гумени топки, всичко, което можеше да намери. Не беше трудно. Повечето хлапета на кея можеха да жонглират.
Но сега усилено въртеше двата камъка, жонглираше все по-бързо и впечатляваше стражаря. Тогава спря, протегна ги и каза:
— Дай ми още един.
Луд три изсумтя.
— Три камъка, разбираш ли? – Еди вдигна три пръста. – Три.
Мортън и Смити вече седяха. Капитанът се приближаваше.
— Какво става тук? – измънка Смити.
— Ако мога да взема още един камък... – отвърна му Еди.
Луд три отвори бамбуковата врата и направи това, което Еди очакваше: извика другите. Луд едно се появи с едър камък, а Луд две влезе след него. Луд три тикна камъка към Еди и извика нещо. После пристъпи назад, ухили се на другите и им направи знак да седнат, сякаш им казваше: „Гледайте сега.“
Еди подхвърляше камъните в ритмична последователност. Бяха големи колкото дланта му. Запя карнавална мелодийка: „Тра–лала, тралала–ла–лааааа...“ Стражите се разсмяха. Капитанът се разсмя. Смееха се насила, с което печелеха време.
— Елате на–сам – изпя Еди, като се преструваше, че думите са част от мелодията. Мортън и Смити внимателно се примъкнаха по-близо, като симулираха интерес.
Стражарите се забавляваха от развлекателния номер. Стойката им се отпусна. Еди се опита да затаи дишането си. Само още малко. Хвърли единия камък високо във въздуха, след това пожонглира с другите два, после улови третия, а после повтори.
— Ааа – възкликна Луд три.
— Харесва ли ти? – подхвърли Еди.
Сега жонглираше по-бързо. Продължаваше да хвърля единия камък нависоко и да гледа очите на враговете, докато го следват във въздуха. Запя: „Тра–лала, тра–ла–ла–лааааа...“, после: „Щом до три аз преброя“, и после: „Тралала, тралала...“, и после: „Капитане, този вляяяво...“
Луд две се намръщи подозрително, но Еди се усмихна по начина, по който се усмихваха жонгльорите в „Пиър Руби“, когато губеха публиката.
— Гледкай тук, гледкай тук, гледкай тук – изгука Еди. – Най-великото шоу на земята, приятелче!
Еди увеличи скоростта, след това започна да брои: – Раз... два...
След това хвърли един камък много по-високо, отколкото преди. Лудите го гледаха как се издига.
— Сега! – викна Еди. Посред жонглирането грабна камък и като добър бейзболен питчър силно го шибна в лицето на Луд две и счупи носа му. Еди улови втория камък и го прати с лявата ръка право в брадичката на Луд едно, който падна назад, а в това време капитанът се хвърли срещу него и грабна щика му. Луд три, замръзнал за миг, посегна към пистолета си и обезумяло започна да стреля, докато Мортън и Смити се бореха с краката му. Вратата се отвори с трясък и Луд четири изтича вътре, а Еди хвърли последния камък по него. Не улучи главата му на сантиметри, но докато онзи беше наведен, капитанът, който причакваше до стената, мушна щика в гръдния кош на Луд четири така силно, че и двамата се претърколиха през вратата. В прилив на сили от адреналина Еди скочи върху Луд две и заудря лицето му по-силно, отколкото бе удрял когото и да е у дома на „Питкин Авеню“. Грабна свободен камък и го блъсна в черепа му, и пак, и пак, докато не погледна ръцете си и не видя отвратителна морава лепкава маса, която, осъзна той, представляваше смес от кръв, кожа и въглищна пепел. След това чу изстрел и хвана главата на убития, размазвайки слузта по слепоочията му. Вдигна поглед и видя Смити с вражески пистолет в ръка. Тялото на Луд две се отпусна. Гърдите му кървяха.
— За Рабоцо – смотолеви Смити.
За няколко минути и четиримата стражари бяха мъртви.
Затворниците, слаби, босоноги и покрити с кръв, сега бягаха към стръмния хълм. Еди бе очаквал стрелба, още стражари, с които да се бият, но нямаше никого. Другите колиби бяха празни. Всъщност целият лагер бе празен. Еди се чудеше колко ли време са прекарали в лагера само с четиримата Луди.
— Останалите вероятно са избягали, когато са чули бомбите – прошепна капитанът. – Ние сме последни.
Варелите с петрол бяха разположени на първата тераса на хълма. На по-малко от сто ярда  се намираше входът на каменовъглената мина. Наблизо имаше колиба с провизии и Мортън провери дали е празна, след което изтича вътре. Излезе, носейки в ръце гранати, пушки и две примитивни на вид огнепръскачки.
— Да ги изгорим – рече той.
Днес е рожденият ден на Еди
На тортата пише: „Късмет! Бий се здравата!“, а отстрани по глазирания с ванилов крем ръб някой е добавил думите: „Върни се у дома скоро“, със сини букви със завъртулки, но двете о-та на „скоро“ са се прещипали и поразмазали и думата доста прилича на „синко“ , или „Върни се у дома, синко“.
Майката на Еди вече е изпрала и изгладила дрехите, които той ще носи на следващия ден. Сложила ги е на закачалка на дръжката на вратата на шкафа в стаята му и е поставила единствения му чифт официални обувки под тях.
Еди е в кухнята и си играе с малките си румънски братовчеди, като ръцете му са зад гърба, а те се опитват да удрят корема му с юмручета. Едното дете сочи през кухненския прозорец към френската въртележка, осветена за вечерните посетители.
— Кончета! – възкликва детето.
Предната врата се отваря и Еди чува глас, който кара сърцето му да подскача дори сега. Чуди се дали това не е слабост, която не бива да взема със себе си на фронта.
— Здрасти, Еди – казва Маргьорит.
И ето я, стои на кухненската врата, изглежда прекрасно, а Еди чувства онова познато гъделичкане в гърдите. Тя изтръсква малко дъждовна вода от косата си и се усмихва. В ръце държи малка кутийка.
— Донесох ти нещо. За рождения ти ден и... и за заминаването ти.
Усмихва се отново. Толкова силно желае да я прегърне, че ще се пръсне, мисли си. Не се интересува какво има в кутийката. Иска единствено да си спомня как тя му я подава. Както винаги, когато е с Маргьорит, на Еди най-много му се иска да спре времето.
— Това е страхотно – казва той.
Тя се засмива.
— Още не си го отворил.
— Слушай – той се приближава, – ти...
— Еди! – вика някой от другата стая. – Ела да духнеш свещичките.
— Даа! Гладни сме!
— Ох, Сал, тихо!
— Ама гладни сме.
Има торта, бира, мляко, пури и тост за успех на Еди. В един момент майка му се разплаква и прегръща другия си син – Джо, който остава в Щатите поради плоските си стъпала.
По-късно вечерта Еди се разхожда с Маргьорит по крайбрежния булевард. Той знае името на всеки продавач на билети и на храна и всички те му пожелават късмет. На някои от по-възрастните жени им се насълзяват очите и Еди се сеща, че и те имат синове, които вече са заминали.
С Маргьорит си купуват бонбони с вкус на карамел, меласа и горски плодове. Вадят бонбоните от малкото бяло пликче, като закачливо се боричкат с пръсти. На стрелбището за един цент Еди надява изкуствена ръка и стрелата преминава край „Слаба работа“, „Безобиден“ и „Средна работа“ чак до „Страшен си!“
— Наистина си силен – казва Маргьорит.
— Направо страшен – поправя я Еди и стяга мускул.
В края на вечерта двамата стоят на дъсчената крайбрежна пътека, както са виждали по филмите – хванати за ръце, подпрени на парапета. Долу на пясъка някакъв стар клошар е запалил малък огън от пръчки и скъсани хавлии и се е сгушил до него, настанил се за през нощта.
— Не е нужно да ме молиш да те чакам – изведнъж споделя Маргьорит.
Еди преглъща.
— Така ли?
Тя поклаща глава. Еди се усмихва. Спасен от въпрос, заседнал в гърлото му цяла вечер, той се чувства така, сякаш ласо току–що е изскочило от сърцето му и е впримчило раменете ѝ, придръпвайки я по-близо, правейки я своя. В този момент той я обича повече, отколкото е мислел, че е в състояние да обича някого.
Дъждовна капка пада на челото му. После още една. Той поглежда нагоре към струпващите се облаци.
— Хей, Страшен?– подхвърля Маргьорит. Усмихва се, но след това лицето ѝ унива и тя мига с навлажнени очи, макар че Еди не е сигурен дали това са дъждовни капки или сълзи.
— Гледай да не те убият – казва тя.
Освободеният войник често е разярен. Изгубените дни и нощи, преживените мъчения и унижението – всичко това изисква жестоко отмъщение, разчистване на сметките.
Затова когато Мортън, награбил откраднати оръжия, предложи на останалите да ги изгорят, те дадоха бързо, макар и лишено от логика съгласие. Обзети от новото чувство за контрол, мъжете се разпръснаха заедно с вражеското снаряжение: Смити – към входа на минната шахта, Мортън и Еди – към варелите с петрол. Капитанът отиде да търси превозно средство.
— Пет минути, после пак тук! – изкрещя той. – Бомбардировките започват скоро и трябва да се махаме. Ясно? Пет минути!
И точно толкова им отне да унищожат това, което им служеше за дом почти половин година. Смити пусна гранатите надолу по шахтата и избяга. Еди и Мортън изтърколиха два варела сред групата колиби, разбиха ги, после един след друг насочиха дюзите на новопридобитите огнехвъргачки и гледаха как колибите се възпламеняват.
— Горете! – извика Мортън.
— Горете! – извика Еди.
Отдолу минната шахта избухна. Черен пушек се заиздига от входа. Смити, свършил със задачата си, дотича до мястото на срещата. Мортън изрита варела си в една колиба и освободи въже от буен пламък.
Еди погледа, усмихна се презрително, след това се придвижи по пътеката до последната колиба. Тя бе по-голяма, повече приличаше на хамбар, а той вдигна оръжието си. „Свърши се,“ каза си той. „Свърши.“ Всички тези седмици и месеци в ръцете на онези копелета, онези животни, стражарите, с развалени зъби и кокалести лица, и умрелите стършели в супата им. Не знаеше какво ще им се случи след това, но не можеше да е по-лошо от онова, което бяха понесли с другарите си.
Еди натисна спусъка. Лум! Огънят се издигна бързо. Бамбукът бе сух и за една минута стените на хамбара се разтапяха в оранжеви и жълти пламъци. В далечината Еди чу бръмчене на мотор – капитанът, надяваше се той, беше открил нещо, с което да избягат, – а после изведнъж от небесата долетяха първите звуци от бомбардирането, шума, който бяха чували всяка нощ. Сега бе още по-близо и Еди осъзна, че който и да беше, щеше да види пламъците. Можеха да бъдат спасени. Можеше да се прибере у дома! Обърна се към горящия хамбар и...
Какво беше това?
Той примигна.
Какво беше това?
Нещо излетя от вратата. Еди се опита да го разпознае. Жегата беше силна и той прикри очи със свободната си ръка. Не можеше да бъде сигурен, но си помисли, че току–що е видял дребна фигура да тича в опожарената къща.
— Хей! – викна Еди, като пристъпи напред и сниши оръжието. – ХЕЙ!
Покривът на хамбара започна да се разпада и разпръсна искри и пламъци. Еди отскочи назад. Очите му се навлажниха. Може би е била сянка.
— ЕДИ! БЪРЗО!
Мортън вървеше нагоре по пътеката и махаше на другаря си да дойде. Очите на Еди пареха. Дишаше трудно. Посочи и извика:
— Май вътре има някой!
Мортън сложи ръка на ухо.
— Какво?
— Някой... там... вътре!
Мортън поклати глава. Не чуваше. Еди се обърна и бе почти сигурен, че я вижда пак, там, пълзяща в горящия хамбар, дребна фигура като на дете. Вече повече от две години не бе виждал нищо освен големи мъже и тъмният силует го накара внезапно да си помисли за малките си братовчеди вкъщи, и за минижелезницата „Лил Фолкс“, която управляваше, и за скоростните влакчета, и за хлапетата на плажа, и за Маргьорит и снимката ѝ, и за всичко, за което бе затворил съзнанието си толкова много месеци.
— ХЕИ! ИЗЛЕЗ! – викна той, като пусна огнехвъргачката и се приближи още повече. – НЯМА ДА СТРЕ...
Една ръка го сграбчи за рамото и го дръпна назад. Еди се обърна със стиснати юмруци. Беше Мортън, който викаше:
— ЕДИ! Трябва да вървим БЪРЗО!
Еди поклати глава.
— Не, не, чакай, чакай, чакай, мисля, че има някой там вът...
— Няма никой там вътре! БЪРЗО!
Еди бе отчаян. Пак се обърна към хамбара. Мортън отново го сграбчи. Този път Еди се завъртя, метна се яростно и го удари в гърдите. Мортън падна на колене. Главата на Еди пулсираше. Лицето му се изкриви от гняв. Отново се обърна към пламъците с почти затворени очи. Ето там. То ли беше? Търкаля се зад една от стените? Ето там?
Пристъпи напред, убеден, че нещо невинно изгаря пред очите му. После останалата част от покрива се срути с тътен и разпръсна искри като от електричество, които се посипаха на главата му.
В този миг цялата война се повдигна у него като жлъчка. Гадеше му се от пленничеството, гадеше му се от убийствата, гадеше му се от кръвта и калта, които засъхваха по слепоочията му, гадеше му се от бомбардировките и горенето и безсмислието на всичко това. В този момент просто искаше да спаси нещо, частичка от Рабоцо, частичка от себе си, просто нещо, и с олюляване влезе в пламтящите развалини, обзет от безумното убеждение, че във всяка черна сянка има по една душа. В небето бучаха самолети, а наоколо барабаняха изстрели от автоматите им.
Еди се движеше като в транс. Спря до горяща локва петрол, а дрехите му се запалиха отзад. Жълт пламък се движеше нагоре по прасеца и бедрото му. Вдигна ръце и извика.
— ЩЕ ТИ ПОМОГНА! ИЗЛЕЗ! НЯМА ДА СТРЕ...
Пронизителна болка раздра крака на Еди. Той изкрещя дълго, тежко проклятие и после рухна на земята. Кръв шуртеше под коляното му. Буботеха самолетни мотори. Небесата пламнаха в синкави светкавици.
Той лежеше там, кървящ и горящ, очите му – затворени срещу пърлещата жега, и за първи път през живота си се почувства готов да умре. После някой го дръпна назад, търкулна го в пръстта, изгасяйки пламъците, а той бе твърде зашеметен и слаб, за да се съпротивлява; търкаляше се като чувал с картофи. Скоро се озова в превозно средство, а другите бяха край него и му казваха да се държи, да се държи. Гърбът му беше обгорял, коляното му – сковано, а той бе замаян и уморен, адски уморен.
Капитанът кимна бавно, докато си спомняше онези последни моменти.
— Имаш ли някакъв спомен как се измъкна от там? – попита той.
— Не – отговори Еди.
— Отне два дни. Ти постоянно изпадаше в безсъзнание. Загуби много кръв.
— Оцеляхме – каза Еди.
— Мммдаа – капитанът проточи думата и прекъсна с въздишка. – Оня куршум добре те подреди.
Всъщност така и не извадиха куршума напълно. Той беше прерязал няколко нерва и сухожилия, бе ударил кост и я счупил по дължина. Направиха му две операции. Нито една от тях не помогна напълно. Лекарите казаха, че ще куца и вероятно с възрастта куцането ще се влоши, докато деформираните кости се израждат. „Най-доброто, което можахме да направим“, го бяха уверили. Дали беше така? Кой можеше да каже? Еди беше сигурен единствено в това, че се бе събудил в медицинска военна част и животът му никога вече нямаше да е същият. Край на тичането. Край на танцуването. Още по-лошо – край и на начина, по който чувстваше нещата. Оттегли се. Всичко изглеждаше глупаво или безсмислено. Войната бе пропълзяла вътре в Еди, в крака и в душата му. Той научи много неща като войник. Върна се друг човек.
— Ти знаеше ли – попита капитанът, – че съм трето поколение военен?
Еди сви рамене.
— Да. Можех да стрелям с пистолет от шестгодишен. Сутрин баща ми проверяваше леглото ми, всъщност скачаше на чаршафите четвърт час. На вечеря винаги отговарях с „Тъй вярно, сър“ и „Съвсем не, сър“.
Преди да се запиша да служа, само изпълнявах заповеди. Следващото, което научих, бе да ги издавам аз.
В мирно време беше друго. Имаше много новобранци всезнайковци. Но след това започна войната и новите бойци се вляха в редовете на армията – млади мъже като теб – и всички ми отдаваха чест и искаха да им казвам какво да правят. Виждах страха в очите им. Така се държаха, сякаш аз знам нещо повече за войната. Мислеха, че мога да ги запазя живи. И ти си го мислеше, нали?
Еди трябваше да признае, че е било така.
Капитанът посегна назад и се потърка по врата.
— Нямаше как, разбира се. И аз изпълнявах собствените си заповеди. Но ако не бях в състояние да ви задържа живи, мислех, че поне мога да ви задържа заедно. В разгара на една голяма война търсиш дребна идея, в която да вярваш. Намериш ли я, държиш я, както войник държи разпятието, докато се моли в стрелковото гнездо.
За мен тази малка идея беше онова, което ви казвах на вас, момчета, всеки ден. Никой не е изоставен.
Еди кимна.
— Това означаваше много – рече той.
Капитанът го погледна право в очите.
— Надявам се.
Посегна към вътрешния си джоб, извади още една цигара и запали.
— Защо го казваш? – попита Еди.
Капитанът изпусна дим, след това направи движение с върха на цигарата към крака на Еди.
— Защото аз стрелях по теб – отвърна той.
Еди погледна към крака си, който се клатеше от клона на дървото. Белезите от операциите се бяха върнали. Болката също. Почувства как нещо в него прелива – нещо, което не бе чувствал, откакто умря, всъщност не го беше чувствал от доста години: бушуващ, надигащ се прилив на гняв и жажда да нарани някого. Очите му се стесниха и той погледна капитана, който бе отправил безучастен взор към него, сякаш знаеше какво ще последва. Остави цигарата да падне от пръстите му.
— Давай – прошепна.
Еди изкрещя, нанесе удар като перка на хеликоптер, двамата мъже паднаха от клона на дървото и се свлякоха през клони и висящи пръчки, като се бореха през цялото падане до долу.
— Защо? Ти, копеле! Ти, копеле! ЗАЩО?
Сега се биеха на калната земя. Еди възседна гърдите на капитана и го заудря с юмруци в лицето. Хвана го за яката, разтърси го и заблъска черепа му в калта. Капитанът не мигна. Вместо това при всеки удар обръщаше ту едната, ту другата си страна и позволяваше на Еди да изкара яда си. Накрая сграбчи Еди с една ръка и с лек удар го отхвърли настрани.
— Защото – обясни той спокойно, натиснал с лакът гърдите на Еди – щяхме да те загубим в оня пожар. Щеше да умреш. А не ти беше време.
Еди пъхтеше тежко.
— Не ми беше... време?
Капитанът продължи:
— Беше обхванат от единствената идея да влезеш в онази колиба. За малко не повали Мортън, когато той се опита да те спре. Имахме минутка да се измъкнем и... по дяволите, колко силен беше... твърде як, за да те преборим.
Еди почувства последен прилив на гняв и отново сграбчи капитана за яката. Придърпа го близо. Видя зъбите му, пожълтели от тютюна.
— Кракът... мииии! – кипна Еди. – Животът ми!
— Аз ти отнех крака – рече кротко капитанът, – за да ти спася живота.
Еди го пусна и падна назад изтощен. Ръцете го боляха. Виеше му се свят. Толкова много години бе преследван от онзи едничък момент, онази едничка грешка, когато целият му живот се промени.
— Никого нямаше в онази колиба. Какво си мислех? Ако не вляза там... – гласът му се сниши до шепот. – Защо просто не умрях?
— Никой не бива да бъде изоставен, нали помниш? – подхвърли капитанът. – Това, което ти се случи, съм го виждал и преди. Войник стига до определена точка и после не е в състояние да продължи нататък. Понякога посред нощ. Боецът просто се претъркулва от палатката си и тръгва бос, полугол, сякаш се прибира у дома, сякаш живее зад ъгъла.
Понякога посред битка. Човекът пуска оръжието си и очите му стават празни. Изтощен е. Не може да се бие повече. Обикновено го застрелват.
При теб се случи така – рухна пред пожара около минута преди да сме приключили с това място. Не можех да те оставя да изгориш жив. Прецених, че една рана в крака би зараснала. Измъкнахме те и другите те отведоха в лазарета.
Дишането на Еди плющеше в гърдите му като чук. Главата му беше нацапана с кал и листа. Отне му минута, за да възприеме последните думи на капитана.
— Другите? – каза Еди. – Какво имаш предвид под „другите“?
Капитанът се изправи. Изтърси клонка от крака си.
— След това виждал ли си ме? – попита той.
Еди не го беше виждал. Пренесоха го със самолет във военната болница и накрая заради недъга му го освободиха и го изпратиха у дома в Америка. Бе чул, месеци по-късно, че капитанът не бил оцелял, но разбра, че става дума за следваща битка с друга част. Накрая пристигна писмо заедно с медал, но Еди го прибра, без да го отвори. Месеците след войната бяха печални и мрачни. Той забрави подробностите и нямаше желание да ги сглоби. След известно време промени адреса си.
— Както ти казах – рече капитанът. – Тетанус? Жълта треска? Всички онези куршуми? Просто огромна загуба на време.
Капитанът кимна в посоката зад Еди и Еди се обърна да погледне.
Изведнъж пред погледа му вече не се разкриваха голите хълмове, а нощта на бягството им, замъглената луна, прииждащите самолети, пламналите колиби. Капитанът управляваше превозното средство, а вътре бяха Смити, Мортън и Еди. Еди лежеше на задната седалка, обгорял, ранен, в полусъзнание, докато Мортън връзваше турникет около коляното му. Приближаваха обстрела. Черното небе проблясваше на всеки няколко секунди, сякаш слънцето се скриваше и показваше. Камионетката кривна, щом стигна върха на един хълм, след това спря.
Имаше импровизирана порта от дърво и тел, но понеже от двете страни на хълма наклонът беше твърде стръмен, не можеха да я заобиколят. Капитанът грабна една пушка и изскочи. Стреля по катинара и с усилено бутане отвори портата. Направи знак на Мортън да поеме управлението, след това посочи очите си като знак, че ще провери пътя, който се виеше напред, в гъстак дървета. Изтича бързо, колкото му позволяваха босите крака, около петдесет ярда след завоя на пътя.
Пътят беше чист. Той махна на хората си. Самолет избръмча над него и той вдигна очи, за да види чий е. Точно в този миг, докато гледаше към небето, се чу тихо щракване под десния му крак.
Сухопътната мина експлодира на секундата като изригващ пламък от ядрото на земята. Запокити капитана на двадесет стъпки над земята и го пръсна на парченца. Една огнена бучка кости, хрущяли и стотици парчета обгорено месо, някои от които прелетяха над калната земя и се приземиха върху баняновите дървета.
Вторият урок
— О, Боже – възкликна Еди, като затвори очи, а главата му клюмна назад. – О, господи. Господи! Нямах никаква представа, сър. Ужасно. Чудовищно!
Капитанът кимна и извърна поглед настрани. Хълмовете пак оголяха, осеяни с животински кости, строшената каруца и тлеещите останки от селото. Еди осъзна, че това е гробът на капитана. Без погребение. Без ковчег. Само раздробен скелет и кална земя.
— Чакал си ме тук през цялото това време? – прошепна Еди.
— Времето не е такова, каквото си го представяш – каза капитанът и седна до него. – Смъртта ли? Не е краят. Ние си мислим, че е краят. Но това, което се случва на земята, е само началото.
Еди изглеждаше объркан.
— Нещо като в Библията, като онази история с Адам и Ева – добави капитанът. – Първата вечер на Адам на земята, нали? Когато ляга да спи. Мисли, че всичко е свършило, нали така? Очите му се затварят и той си мисли, че напуска този свят. Само че не го напуска. Събужда се на следващата сутрин и пред очите му един чисто нов свят, в който продължава да живее, но има и нещо друго. Има своето „вчера“.
Капитанът се ухили.
— Така ги виждам аз нещата, това получаваме тук, войниче. Ето какво е небето. Започваш да проумяваш всички свои вчерашни дни. – Извади пластмасовата си кутия цигари и я потупа с пръст. – Следиш ли мисълта ми? Никога не съм бил много добър в преподаването.
Еди наблюдаваше капитана съсредоточено. Винаги го бе мислел за доста по-възрастен. Но сега, когато част от въглищната пепел бе избърсана от лицето му, Еди забеляза ситните бръчици по кожата му и гъстата му тъмна коса. Трябва да е бил на не повече от тридесетина години.
— Тук си, откакто загина – обади се Еди, – но това е два пъти повече, отколкото си живял.
Капитанът кимна.
— Чаках те.
Еди сведе поглед.
— Така каза и Синия.
— И той те чакаше. Той бе част от живота ти, част от смисъла и от начина ти на живот, част от историята, която ти трябваше да узнаеш, но той ти го е изяснил и сега е в друг кръг на небето, а след малко и аз ще се преместя. Затова слушай внимателно. Ето какво трябва да научиш от мен.
Еди почувства как гърбът му се изправя.
— Саможертва – каза капитанът. – Ти направи саможертва. Аз също. Всички се жертваме. Но ти го приемаше с гняв. Постоянно мислеше за това, което изгуби. Не проумя, че саможертвата е част от живота. Така би трябвало да бъде. Не бива да съжаляваш, а да се стремиш към нея. Малки жертви. Големи жертви. Майката работи, за да може синът ѝ да ходи на училище. Дъщерята се премества в родния си дом, за да се грижи за болния си баща. Мъжът отива на война...
Спря за момент и обърна поглед към облачното сиво небе.
— Знаеш ли, Рабоцо не умря напразно. Той се жертва за страната си и семейството му го осъзнаваше, а малкият му брат продължи в битката като добър войник и велик мъж, защото това го вдъхновяваше.
И аз не умрях напразно. Онази нощ всички можехме да попаднем на мината. Тогава и четиримата щяхме да загинем.
Еди поклати глава.
— Но ти... – той понижи глас. – Ти изгуби живота си.
Капитанът изцъка с език.
— В това е въпросът. Когато жертваш нещо ценно, понякога не го губиш. Просто го предаваш другиму.
Капитанът отиде до шлема, пушката и личните опознавателни знаци – символичния гроб, – все още стърчащи над земята. Той взе шлема и знаците под мишница, след това дръпна пушката от калта и я хвърли като копие. Тя така и не падна. Просто се понесе в небето и изчезна. Капитанът се обърна.
— Добре, стрелях по теб – каза той – и ти изгуби нещо, но спечели друго. Просто още не си осъзнал. Аз също спечелих.
— Какво?
— Трябваше да изпълня обещанието си. Не те изоставих.
Той протегна длан.
— Прощаваш ли ми за крака?
Еди помисли за миг. Помисли за горчивината след раняването, за яда от всичко загърбено. После помисли за нещата, от които капитанът се бе отказал, и се почувства засрамен. Подаде ръка. Капитанът я стисна силно.
— Ето това чаках.
Внезапно гъстите клони на баняна окапаха и със съскане се стопиха в земята. Нови, здрави клони изникнаха и се разпериха, покрити с гъсти, жилави листа и обилни плодове.
Капитанът хвърли само бегъл поглед нагоре, сякаш го бе очаквал. След това с отворените си длани избърса останалата пепел от лицето си.
— Капитане? – каза Еди.
— Да?
— Защо тук? Можеш да ме чакаш на всяко друго място, нали? Така каза Синия. Защо ме чакаш точно тук?
Капитанът се усмихна.
— Защото загинах в битка. Бях убит при тези хълмове. Напуснах света, като не познавах почти нищо друго, освен войната – военни приказки, военни планове, военно семейство. Щеше ми се да видя как е изглеждал светът без война. Преди да започнем да се избиваме един друг.
Еди се огледа.
— Но това си е война.
— За теб. Но ние гледаме с различни очи – рече капитанът. – Ти виждаш едно, аз – друго.
Вдигна ръка и тлеещият пейзаж се преобрази. Отломките се стопиха, пораснаха дървета и се разлистиха, от калта поникна тучна зелена трева. Навъсените облаци се отдръпнаха като завеси и откриха сапфирено небе. Лека, бяла мъгла се появи над върховете на дърветата, а слънце в прасковен цвят увисна ослепително над хоризонта отразявано от искрящите океани, които обкръжаваха острова. Това бе неопетнена и недокосната красота.
Еди погледна към стария си командващ офицер, чието лице беше чисто, а униформата му изведнъж се изглади.
— Това виждам аз – каза капитанът, като вдигна ръце.
Той застана мирно за момент, обхващайки с поглед всичко наоколо.
— Между другото, вече не пуша. Това също го виждаше само ти – подсмихна се. – Защо ми е да пуша на небето?
Той тръгна да си ходи.
— Чакай! – викна Еди. – Трябва да узная нещо. Смъртта ми. В парка. Спасих ли онова момиченце? Почувствах ръцете ѝ, но не мога да си спомня...
Капитанът се обърна и Еди преглътна думите си, смутен от факта, че дори пита, след като видя ужасния начин, по който капитанът бе загинал.
— Просто ми се ще да знам, това е всичко – смотолеви той.
Капитанът се почеса зад ухото. Погледна към Еди със съчувствие.
— Не мога да ти кажа, войниче.
Еди сведе глава.
— Но някой друг ще ми каже.
Той хвърли шлема и етикетите.
— Твои са.
Еди погледна надолу. От вътрешната страна на шлема бе втъкната измачкана снимка на жена, която накара сърцето на Еди отново да го заболи. Когато вдигна очи, капитанът беше изчезнал.
Понеделник, 7,30 часът
На сутринта след нещастния случай Домингес дойде в цеха рано и пропусна обичайната кифла и безалкохолно за закуска. Лунапаркът бе затворен, но така или иначе той влезе и пусна водата над мивката. Сложи ръце под струята с мисълта, че ще почисти някои части от съоръженията. После спря водата и се отказа от тази идея. Сякаш бе два пъти по-тихо, отколкото преди малко.
— Какво става?
Уили бе застанал на вратата на магазина. Носеше жилетка без ръкави и провиснали дънки. Държеше вестник. Заглавието гласеше: „Трагедия в увеселителен парк“.
— Не спах добре – каза Домингес.
— Даа – Уили се стовари в един метален стол. – И аз. Завъртя се наполовина на стола, насочил празен поглед към вестника.
— Кога мислиш, че ще ни позволят да отворим?
Домингес сви рамене.
— Питай полицията.
Поседяха мълчешком, като сменяха позите си, сякаш се редуваха. Домингес въздъхна. Уили бръкна в джоба на ризата си и извади една дъвка. Беше понеделник. Сутрин. Чакаха стареца да влезе и да сложи началото на работния ден.

ТРЕТИЯТ ЧОВЕК,
КОГОТО ЕДИ СРЕЩА НА НЕБЕТО
Внезапен порив на вятъра повдигна Еди и той се завъртя като джобен часовник в края на верижка. Обгърна го пушечен взрив, всмуквайки тялото му в поток от цветове. Небето сякаш се приближаваше към него и след малко Еди почувства как то докосва кожата му подобно нежно одеяло. После небето се отдръпна бързо и избухна в нефритен цвят. Появиха се звезди, милиони звезди, досущ като сол, поръсена върху зеленикавата небесна шир.
Еди примигваше. Сега се беше озовал в планина. В най-необикновената планина – безкрайна планинска верига със заснежени върхове, назъбени канари и стръмни пурпурни склонове. В равнината между два хребета имаше голямо черно езеро. Някаква луна се отразяваше във водите му.
Под билото Еди забеляза трепкаща цветна светлина, която се променяше ритмично, на няколко секунди. Тръгна по посока на светлината и осъзна, че гази до глезените в сняг. Вдигна левия си крак и силно го тръсна. Снежинките паднаха, блещукащи със златисто сияние. Докосна ги, а те не бяха нито студени, нито топли.
Къде ли съм?, запита се Еди. Още веднъж провери тялото си, като се опипа по раменете, по гърдите, по стомаха. Мускулите на ръцете му бяха стегнати, но торсът – по-отпуснат и по-мек. Поколеба се, после стисна лявото си коляно. То пулсираше от болка и Еди трепна. Надяваше се, че след като се раздели с капитана, болката ще отшуми. Вместо това, изглежда, че се превръщаше в същия човек, какъвто беше на земята, с белези от рани, с тлъстини и всичко останало. Защо на небето трябваше да изживееш отново собственото си разлагане?
Той пое по тясното било към трепкащите светлинки. Този пейзаж – застинал и притихнал – беше поразителен и в по-голяма степен отговаряше на представата му за рая. За момент се зачуди дали по някакъв начин не беше приключил с всичко, дали капитанът не грешеше, може би Еди нямаше да се среща с други хора. Мина през снега покрай скална издатина и стигна до обширната равнина, откъдето идваха светлините. Примигна – този път не вярваше на очите си.
Сред снежното поле се издигаше самотна сграда във формата на фургон от неръждаема стомана и с червен покрив. На една табела над покрива мигаше надпис: „ХРАНА“.
Крайпътен ресторант.
Еди често беше посещавал такива заведения. Те всички изглеждаха еднакви – сепарета с високи облегалки, лъскав тезгях, редица от малки прозорчета на лицевата страна, през които клиентите отвън изглеждаха като пътници във влак. Еди забеляза някакви лица през онези прозорчета – хора, които си говореха и жестикулираха. По снежната пътека стигна до вратата с двойно стъкло. Надникна вътре.
Вдясно седеше възрастна двойка. Ядяха пай и не го забелязаха. Други клиенти седяха на въртящи се столове на мраморния тезгях или в сепаретата. Бяха оставили палтата си на закачалки. Като че бяха от различни десетилетия: Еди забеляза една жена с рокля с висока яка от 30-те години, а един младеж с дълга коса имаше на ръката си татуировка от 60-те. Повечето от редовните посетители бяха ранени. Чернокож мъж в работна куртка беше без ръка. Съвсем младо момиче имаше дълбока рана на лицето си. Никой не вдигна поглед, когато Еди почука на прозореца. Той видя готвачи с бели хартиени шапки, а на тезгяха порции, от които се виеше пара, чакаха да бъдат сервирани – храна в най-сочните цветове: тъмночервени сосове, жълти кремове. Еди обходи с поглед всички сепарета чак до последното в десния ъгъл. Замръзна.
Видя нещо невероятно.
— Не – чу се да прошепва. Обърна се. Пое дълбоко въздух. Сърцето му биеше силно. Завъртя се с лице към вратата и погледна пак, после задумка бясно по стъклото. – Не! – извика. – Не! Не! – думкаше, докато за малко не счупи стъклото. – Не! – продължи да вика и накрая от гърлото му излезе желаната дума, дума, която не бе произнасял десетки години. Изкрещя – толкова силно я изкрещя, че главата му взе да пулсира. Но човекът в сепарето остана наведен напред, разсеян, едната му ръка на масата, а в другата – цигара, така и не вдигна поглед, независимо от това, че Еди го викаше многократно, отново и отново: – Татко! Татко! Татко!
Днес е рожденият ден на Еди
В мрачния и стерилен коридор на военната болница майката на Еди отваря бялата кутия и пренарежда свещичките върху тортата, така че да са симетрично разположени – дванадесет от едната страна и дванадесет от другата. Останалите – бащата на Еди, Джо, Маргьорит, Мики Ший – стоят около нея и гледат.
— Някой има ли кибрит? – прошепва тя.
Потупват джобовете си. Мики измъква кутийка кибрит от якето си, като изпуска две цигари на земята. Майката на Еди запалва свещичките. Асансьорът избръмчава в коридора.
— Хайде да се качваме – подканя ги тя.
Докато се движат, пламъчетата потрепват. Групата влиза в стаята на Еди, припявайки тихо. „Честит рожден ден, честит рожден...“
Войникът на съседното легло се събужда с вик:
— КАКВО СТАВА, ПО ДЯВОЛИТЕ?
Осъзнава къде се намира и смутен се отпуска назад в леглото.
Внезапно прекъснатата песен сякаш е твърде непосилна да я подхванат отново и само майката на Еди успява да продължи с неуверен самотен глас.
— Честит рожден, Е–ди... – после по-бързо, – честитрожденден.
Синът ѝ се подпира на възглавницата. Раните му от изгаряния са превързани. Кракът му е в гипс. Край леглото има две патерици. Той поглежда лицата на посетителите и го завладява желание да избяга.
Джо се прокашля.
— Хей, много добре изглеждаш – отбелязва той.
Другите бързо се съгласяват с него. Добре. Да. Много добре.
— Майка ти ти носи торта – промълвява Маргьорит.
Майката му пристъпва крачка напред, като че ли е неин ред. Поднася му картонената кутия. –
— Благодаря ти, мамо – смънква рожденикът.
Тя се оглежда.
— Къде да я оставим?
Мики грабва един стол. Джо разчиства малка масичка. Маргьорит премества патериците на Еди. Единствено баща му не помръдва. Стои до стената в дъното на стаята с преметнато на ръка яке и гледа втренчено крака на сина си, гипсиран от бедрото до глезена.
Еди среща погледа му. Баща му свежда глава и прокарва ръка по подпрозоречната дъска. Еди стяга и последното си мускулче и се опитва с пределна твърдост на волята да сдържи сълзите си.
Всички родители травмират децата си. Неизбежно е. Младостта, подобно на чистото стъкло, поема отпечатъците на тези, които я пипат. Някои родители зацапват, други напукват, а трети напълно разбиват детството на наследниците си на малки, назъбени парченца и поправянето е невъзможно.
Травмата, която бащата на Еди му нанесе, в началото беше пренебрежението. Докато беше бебе, баща му рядко го взимаше на ръце, а като дете най-често го сграбчваше за ръката – повече с раздразнение, отколкото с любов. Нежност получаваше от майка си; баща му беше там заради дисциплината.
Всяка събота татко му го водеше на кея. Еди излизаше от къщи, а в главата му кръжаха въртележки и облачета захарен памук, но след около час баща му намираше някой познат и го молеше: „Наглеждай хлапето вместо мен, става ли?“ Докато баща му се върнеше, обикновено късно следобед, често пиян, Еди прекарваше времето, поверен на някой акробат или дресьор на животни.
Въпреки това като малък, седнал на парапет или клекнал по къси панталони върху кутии с инструменти в ремонтния цех, той чакаше безброй часове на крайбрежната алея баща му да му обърне внимание. Често казваше: „Мога да помогна! Мога да помогна!“, но единственото, което му даваха да свърши, беше да пълзи под виенското колело сутрин, преди да е отворил паркът, за да събира монетите, паднали от джобовете на клиентите предишната вечер.
Поне четири вечери в седмицата баща му играеше карти. На масата имаше пари, бутилки, цигари и правила. Правилото за Еди беше просто: не безпокой. Веднъж той се опита да застане близо до баща си и да погледне картите му, но мъжът остави цигарата, изтрещя като мълния и удари Еди през лицето с опакото на ръката си. „Престани да ми дишаш във врата,“ сопна се той. Еди избухна в сълзи. Майка му го дръпна и го гушна, хвърляйки гневен поглед на съпруга си. Еди никога повече не се доближи толкова.
През вечерите, когато не му беше провървяло на карти, бутилките бяха изпразнени, а майка му вече бе заспала, баща му изливаше гръмовния си гняв в стаята на Еди и Джо. Ровеше в оскъдните играчки и ги запращаше по стената. След това караше синовете си да лежат по корем на матрака, а той сваляше колана си и ги удряше, като крещеше, че пилеели парите му за боклуци. Еди се молеше майка му да се събуди, но дори това да се случеше, баща му я предупреждаваше да „не се меси“. Видеше ли я в коридора, стискаща пеньоара си, така безпомощна, положението ставаше още по-лошо.
Ръцете върху чашата на детството му тогава бяха твърди, закоравели и червени от гняв, а в невръстните си години понесе много удари и бой. Това беше втората травма – след онази вследствие на пренебрежението. Травмата от насилието. Стигна се дотам, че по тропането на стъпките, приближаващи по коридора, Еди можеше да познае колко бой ще отнесе.
През цялото време въпреки всичко Еди тайно се възхищаваше на своя старец. Синовете се възхищават на бащите си дори при най-лошото им държание. Преди да се посвети на Бог или на жена, едно момче се посвещава на баща си, колкото и глупаво да е, дори да няма обяснение.
А понякога, сякаш за да разпали отново почти изгасналите въглени в жарта, бащата на Еди оставяше малка цепнатина от гордост да пропука фасадата на незаинтересоваността си. На бейзболното игрище до училищния двор на 14 авеню баща му стоеше зад оградата и гледаше как синът му играе. Ако Еди запратеше топката извън игрището, баща му кимваше и момчето тозчас се втурваше по базите. Друг път, когато момчето се прибереше след улично сбиване, баща му забелязваше ожулените му кокалчета или сцепената му устна. Питаше: „Какво стана с другия?“, а Еди отвръщаше, че му е дал добре да разбере. Тогава също срещаше одобрението на баща си. Когато Еди нападаше хлапетата, които досаждаха на брат му – „хулиганите“, както ги наричаше майка му, – Джо се засрамваше и се скриваше в стаята си, но бащата заявяваше: „Не му обръщай внимание. Ти си по-силният. Закриляй брат си. Не позволявай на никого да го пипне.“
След като влезе в прогимназията, Еди заживя с летния график на баща си. Ставаше преди изгрев и работеше в парка до мръкване. В началото управляваше по-простите атракциони, като маневрираше с ръчните спирачки и плавно спираше вагонетките. В следващите години работеше в ремонтния цех. Баща му го пробваше със задачи по поддръжката. Даваше му счупено кормило и казваше: „Оправи го.“ Посочваше заплетена верига и казваше: „Оправи я.“ Донасяше ръждясал калник и малко шкурка и казваше: „Оправи го.“ И всеки път, след като изпълнеше задачата, Еди занасяше частта на баща си с думите: „Поправих го.“
Вечер се събираха на масата, майка му – пухкава и потна, готвеше край печката, брат му Джо бъбреше непрекъснато, косата и кожата му миришеха на морска вода. Джо бе станал добър плувец и през лятото работеше в басейна на „Руби Пиър“. Джо разправяше за всички, които бе видял там, за банските им, за парите им. Баща им не се впечатляваше. Веднъж Еди дочу как той споделя нещо с майка им за Джо: „Освен да плува, оня няма сила за нищо друго“, казваше той.
Все пак Еди завиждаше на брат си как изглежда вечер – толкова почернял и чист. Ноктите на Еди, също като на баща му, бяха изцапани с грес и вечер на масата той ги чоплеше и се опитваше да махне мръсотията. Веднъж хвана татко си да го гледа. Старият се ухили.
— Май си имал тежък ден – подхвърли той и показа мръсните нокти на собствените си пръсти, преди да ги обвие около чаша бира.
До този момент – вече едър юноша – Еди само кимаше в отговор. Без да съзнава, той се беше отказал от думите или физическата близост. Всичко трябваше да се преживее вътрешно. От теб се очакваше да го знаеш, това е всичко. Никаква нежност. Травмата е нанесена.
И една вечер окончателно спряха да си говорят. Случи се след войната, когато изписаха Еди от болницата. Бяха махнали гипса от крака му, а той се беше върнал в семейното жилище на „Бийчууд Авеню“. Баща му беше пил в близката кръчма, прибра се късно и завари Еди заспал на дивана. Мракът на сраженията бе оставил своя отпечатък у младия мъж. Стоеше си вкъщи. Рядко говореше, дори на Маргьорит. Прекарваше часове наред втренчен навън през прозореца, наблюдаваше въртележката и потъркваше болното си коляно. Майка му шепнеше че „просто има нужда от време“, но баща му с всеки изминал ден се дразнеше все повече и повече. Той не разбираше депресията. За него тя беше израз на слабост.
— Стани – викна той, заваляйки думите, – стани и си намери работа.
Еди се размърда. Баща му викна отново.
— Стани... и си намери работа!
Старият залиташе, но се приближи до Еди и го бутна.
— Стани и си намери работа! Стани и си намери работа! Стани... и си... НАМЕРИ СИ РАБОТА!
Еди се надигна на лакти.
— Стани и си намери работа! Стани и си...
— ПРЕСТАНИ! – кресна Еди и се изправи на крака, без да обръща внимание на силната болка в коляното. Гледаше баща си свирепо, лицето му на сантиметри от него. Усещаше зловонния дъх на алкохол и цигари.
Старият погледна крака на Еди. Гласът му се сниши до ръмжене.
— Виждаш ли? Не си... толкова... ранен.
Олюля се назад, за да нанесе удар с юмрук, но Еди инстинктивно сграбчи ръката на баща си по средата на замаха. Очите на мъжа се разшириха. За пръв път синът му се беше защитил, за пръв път бе направил нещо, различно от това да си изтърпи боя, сякаш го заслужава. Баща му погледна свития си юмрук, близо до целта, ноздрите му се разширяваха и свиваха, а зъбите му скърцаха, той залитна назад и с рязко дръпване освободи ръката си. Пулеше се срещу сина си с очите на човек, който гледа как се отдалечава влак.
Повече не му продума.
Това бе последният отпечатък върху чашата на Еди. Мълчание. То витаеше през останалите години. Баща му мълчеше, когато Еди се премести в собствен апартамент; мълчеше, когато Еди стана таксиметров шофьор; мълчеше на сватбата му; мълчеше, когато Еди идваше да види майка си. Тя молеше и плачеше. Молеше съпруга си да промени решението си, да забрави, но баща му само процеждаше през зъби това, което казваше на останалите, които го умоляваха за същото: „Момчето ми посегна.“ И с това разговорът приключваше.
Всички родители травмират децата си. Това бе животът им заедно. Пренебрежение. Насилие. Мълчание. И сега, някъде след смъртта, Еди се свлече до стена от неръждаема стомана, падна в снежна пряспа, отново наранен от отхвърлянето на човека, за чиято любов, почти необяснимо, той все още жадуваше, човека, който го пренебрегваше дори в рая. Баща му. Травмата е нанесена.
— Не се ядосвай – чу се женски глас. – Не може да те чуе.
Еди рязко вдигна глава. Пред него в снега стоеше стара жена. Лицето ѝ беше изпито, с хлътнали страни, розово червило и здраво стегната назад бяла коса, на места толкова рядка, че под нея прозираше розовият скалп. Имаше тесни очи и носеше очила с тънка метална рамка.
Еди не си я спомняше. Дрехите ѝ бяха от преди неговото време – рокля от коприна и шифон, горната ѝ част наподобяваше лигавниче, имаше бели мъниста по краищата и кадифена панделка точно под врата. На полата се мъдреше тока с изкуствен диамант, а отстрани – клипси и телени копчета. Стоеше в елегантна поза и държеше слънчобран с две ръце. Еди предположи, че е била богата.
— Не винаги – каза тя и се ухили така, сякаш му беше прочела мислите. – Бях отгледана почти както теб – в предградията, бях принудена да напусна училище на четиринадесет години. Работех. Сестрите ми също. Всяко петаче носехме вкъщи на семейството...
Еди я прекъсна. Не искаше да слуша още една история.
— Защо баща ми не може да ме чуе? – попита той.
Тя се усмихна.
— Защото духът му – здрав и читав – е част от моята вечност. Той не е тук наистина. Ти си тук.
— Защо баща ми трябва да е здрав и читав заради вас?
Тя помълча.
— Ела – каза тя.
Изведнъж се озоваха в подножието на планината. Светлината от крайпътния ресторант сега беше само петънце, като звезда, която е паднала в цепнатина.
— Красиво, нали? – каза старицата. Еди проследи погледа ѝ. Имаше нещо познато в нея, сякаш бе виждал нейна снимка някъде.
— Вие ли сте... третият ми човек?
— Да – отвърна тя.
Еди се почеса по главата. Коя беше тази жена? При срещите със Синия и капитана той поне имаше някакъв спомен за мястото им в живота си. Защо непозната? Защо сега? Някога Еди се беше надявал, че смъртта ще го събере с тези, които си бяха отишли преди него. Бе ходил на толкова много погребения, бе лъскал черните си официални обувки, бе намирал шапката си, бе заставал в гробището със същия отчайващ въпрос: „Защо те си отидоха, а аз съм още тук?“ Майка му. Брат му. Лелите и чичовците му. Приятелят му Ноел. Маргьорит. „Един ден – казваше свещеникът, – всички ще се съберем в Царството Небесно.“
Тогава къде бяха те, ако това беше раят? Еди разглеждаше непознатата старица. Чувстваше се по-сам от всякога
— Мога ли да видя Земята? – прошепна той.
Тя поклати глава в знак на отрицание.
— Мога ли да говоря с Бог?
— Винаги можеш да говориш с Бог.
Той се поколеба, преди да зададе следващия въпрос.
— Мога ли да се върна?
Тя го погледна изкосо.
— Да се върнеш?
— Да, да се върна – потвърди Еди. – В живота си. В онзи последен ден. Има ли нещо, което мога да направя? Мога ли да обещая да бъда добър? Мога ли да обещая да ходя редовно на църква? Да направя нещо?
— Защо? – изглежда ѝ беше забавно.
— Защо? – повтори Еди. Той силно замахна по снега, от който не лъхаше студ, с ръка, която не усещаше влага. – Защо? Защото в това място не виждам никакъв смисъл. Защото не се чувствам като ангел, ако така би трябвало да се чувствам. Защото не мисля, че съм разбрал пялата тази история. Дори не си спомням собствената си смърт. Не си спомням инцидента. Спомням си единствено онези две малки ръце – малкото момиченце, което се опитвах да спася, разбирате ли? Дърпах я настрани и трябва да съм я уловил за ръцете и тогава съм...
Той сви рамене.
— Умрял? – старицата продължи думите му с усмивка. – Починал? Издъхнал? Отишъл при Създателя?
— Умрял – каза той и въздъхна. – И друго не помня. А после вие, другите, всичко това. Не се ли предполага, че когато умреш, намираш покой?
— Човек намира покой, когато го постигне вътре в себе си – рече старицата.
— Нее – поклати глава Еди. – Не е така.
Запита се дали да ѝ каже за тревожността му всеки ден след войната, за кошмарите, за неспособността да се развълнува за каквото и да било, за дните, в които ходеше до доковете сам и гледаше как събират рибата с мрежи, смутен, защото виждаше себе си в онези безпомощни, пляскащи същества, хванати в капан, неспособни да избягат.
Не ѝ разказа. Вместо това рече:
— Не се обиждайте, госпожо, но аз дори не ви познавам.
— Но аз те познавам – промълви тя.
Еди въздъхна.
— Така ли? Откъде ме познавате?
— Ами – отвърна старата жена, – ако отделиш минута време...
Тогава тя седна, макар че нямаше на какво. Просто се отпусна във въздуха и кръстоса крака по женски, като гърбът ѝ остана изправен. Дългата пола спретнато се надипли около нея. Повея ветрец и Еди усети слаб аромат на парфюм.
— Както споменах, като момиче работех. Бях сервитьорка в едно заведение на име „Морско конче“. Беше близо до океана, където ти израсна. Може би си го спомняш?
Тя кимна към крайпътния ресторант и на Еди всичко му се изясни. Разбира се. Същото заведение. Закусваше там. Викаха му „Мазна лъжица“. Бяха го разрушили от години.
— Вие? – каза Еди, почти със смях. – Вие сте била сервитьорка в Кончето?
— Точно така – потвърди тя с гордост. – На пристанищните работници сервирах кафе, а на докерите – раци и бекон.
Бях привлекателно момиче в онези години. Отказвах много предложения за женитба. Сестрите ми все мърмореха: „Как може да си толкова претенциозна? Намери си мъж, преди да е станало прекалено късно.“
Една сутрин на вратата се появи най-изтънченият джентълмен, когото бях виждала. Носеше костюм на бели райета и бомбе. Тъмната му коса беше спретнато подстригана, а мустакът му прикриваше неугасваща усмивка. Кимна, когато го обслужих, а аз се опитвах да не се заглеждам. Но докато говореше с колегата си, чух силния му уверен смях. На два пъти забелязах, че гледа към мен. Когато плати сметката си, каза, че името му е Емил, и попита дали може да се отбие да ме види. В същия миг разбрах, че повече няма да се налага сестрите ми да ме подтикват към решителната стъпка.
Периодът на ухажването мина много забавно. Емил беше заможен. Водеше ме на места, на които никога не бях ходила, купуваше ми дрехи, за които не бях си и мечтала, плащаше храна, която никога не бях опитвала в бедния си тих живот. Емил бе спечелил състоянието си бързо, от инвестиции в дървен материал и стомана. Той беше прахосник, любител на рисковете – дойдеше ли му някоя идея, стигаше до крайности. Предполагам затова се влюби в момиче като мен. Ненавиждаше родените в охолство и му доставяше голямо удоволствие да върши неща, които „изтънчените хора“ никога не биха направили.
Едно от тях беше да посещава морски курорти. Обичаше атракциите, солената храна, циганите и гледачките, познавачите на тегло и гмуркачките. А и двамата обичахме морето. Един ден, докато седяхме на пясъка, а приливът нежно галеше нозете ни, той поиска ръката ми.
Не бях на себе си от радост. Казах „да“. Емил се закле, че скоро ще построи курортен парк само за мен, за да улови щастието на този миг – да останем млади завинаги – старицата се усмихна. – Емил спази обещанието си. Няколко години по-късно сключи сделка с една железопътна компания, която търсеше начин да увеличи съботно–неделните пътувания. Нали знаеш, че точно така са построени повечето увеселителни паркове.
Еди кимна. Знаеше. Повечето хора не знаеха. Мислеха си, че увеселителните паркове са сътворени от елфи и изградени от захарни бастунчета. Всъщност те бяха удобна бизнес възможност за железопътните компании, които ги издигаха на крайните спирки по направленията, така че тези, които ежедневно пътуват за работа, да имат повод да пътуват и в събота и неделя. Знаете ли къде работя?, питаше Еди. В края на линията. Там работя.
— С дървения материал и стоманата, които вече притежаваше – продължи старицата, – Емил построи най-прекрасното място, масивен кей. След това се появиха вълшебните атракции – надбягвания, въртележки, разходки с лодки, малки влакчета. Имаше и въртележка, внесена от Франция, и виенско колело от едно от международните изложения в Германия. Имаше кули и спирали и хиляди блестящи лампи, толкова ярки в нощта, че човек можеше да види парка от палубата на кораб в океана.
Емил нае стотици работници – градски работници, пътуващи артисти и чужденци. Доведе и животни, и акробати, и клоуни. Входът беше построен последен и бе наистина величествен. Всички казваха така. След като го завършиха, той ме заведе там с кърпа на очите. Щом махна кърпата, го видях – старицата се дръпна крачка назад. Гледаше Еди любопитно, сякаш бе разочарована.
— Входът? – възкликна тя. – Не го ли помниш? Никога ли не си се питал защо така се нарича паркът? Мястото, където си работил? Мястото, където е работил баща ти? – Тя едва докосна гърдите си с пръстите в бели ръкавици. След това леко се поклони, сякаш официално се представяше.
— Аз – каза тя – съм Руби.
Днес е рожденият ден на Еди
Става на трийсет и три. Събужда се с разтърсване и едва си поема дъх. Гъстата му черна коса е сплъстена от пот. Усилено мига в мрака и отчаяно се опитва да види ръката си, кокалчетата си, каквото и да е, което да му покаже, че топ е там, в апартамента над пекарната, а не пак на война, в селото, в пожара. Този сън. Ще престане ли някога?
Малко преди четири сутринта е. Няма смисъл пак да заспива. Изчаква дишането му да се успокои, след това бавно се измъква от леглото, като се опитва да не събуди жена си. Първо стъпва с десния си крак, по навик, като избягва неминуемото схващане на левия. Започва всяка сутрин по един и същи начин. Една стъпка и едно накуцване.
В банята поглежда зачервените си очи и плиска вода на лицето си. Сънят винаги е един и същ: Еди се лута в пламъците на Филипините през последната си военна нощ. Колибите в селото са погълнати от огъня и се чува неспирен, тънък, писклив звук. Нещо невидимо удря краката на Еди, той замахва към него, но не уцелва, после пак замахва и пак не уцелва. Пламъците се засилват, ръмжат като мотор, после Смити се появява и вика на Еди, вика му: „Хайде! Хайде!“ Еди се опитва да каже нещо, но когато отваря уста, тънкото пискане излиза от гърлото му. След това нещо улавя краката му и го дърпа под калната земя.
И след това се събужда. Потен. Задъхан. Винаги същото. Най-лошото не е безсънието. Най-лошото е цялостният мрак, който сънят оставя след него, сива мъгла, която засенчва деня. Дори щастливите му моменти сякаш са заградени – като дупки, пробити в твърд лед.
Облича се тихо и слиза по стълбите. Таксито е паркирано зад ъгъла, на обичайното място, и Еди избърсва влагата от предното стъкло. Никога не говори на Маргьорит за мрака. Тя гали косата му и пита: „Какво ти е?“, а той отговаря: „Нищо, просто съм капнал“ и спира дотам. Как може да обясни това униние, когато се предполага, че тя трябва да го прави щастлив? Истината е, че и той самият не може да си го обясни. Знае само, че нещо е застанало пред него и е препречило пътя му, а с времето той се е отказал от всичко, отказал се е от инженерното образование, отказал се е от идеята да пътува. Той седна насред живота си. И остана там.
Тази вечер, когато Еди се връща от работа, паркира таксито на ъгъла. Бавно се качва по стълбите. От апартамента му се чува музика – позната песен.
Накара ме да те обичам.
Аз не исках,
аз не исках...
Отваря вратата и вижда торта на масата и малък бял пакет, завързан с панделка.
— Скъпи? – вика Маргьорит от спалнята. – Ти ли си?
Вдига белия пакет. Карамел. От кея.
— Честит рожден ден... – влиза Маргьорит и пее с мекия си приятен глас. Красива е, носи басмената рокля, която Еди харесва, направила си е прическа и си е сложила червило. Еди чувства нуждата да вдиша – като че не заслужава такъв момент. Бори се с мрака в себе си. „Остави ме на мира. Остави ме да почувствам истински този миг.“
Маргьорит допява песента и го целува по устните.
— Искаш ли да се борим за карамела?
Той понечва да я целуне отново. Някой похлопва на вратата.
— Еди! Там ли си? Еди!
Господин Нейтънсън, пекарят, живее в апартамента на приземния етаж: зад магазина. Той има телефон. Когато Еди отваря вратата, пекарят стои на вратата по халат. Изглежда загрижен.
— Еди – казва той. – Слез долу. Търсят те по телефона. Май нещо е станало с баща ти.
— Аз съм Руби.
Изведнъж Еди проумя защо жената му изглеждаше позната. Беше виждал нейна фотография някъде в задната стаичка на ремонтния цех между старите наръчници и документи от времето на първия собственик на парка.
— Старият вход... – каза Еди.
Тя кимна в знак на задоволство. Първият вход на „Руби Пиър“ беше нещо като забележителност – огромна арка с колони и купол, построена върху исторически френски храм. Точно под купола, под който минаваха всички посетители, имаше портрет на красива жена. На тази жена. На Руби.
— Но първият вход отдавна е разрушен – каза Еди. – Имало е голям... – той спря.
— Пожар – довърши думите му старицата. – Да. Много голям пожар. – Брадичката ѝ увисна и жената погледна надолу през очилата, като че ли четеше нещо в скута си. – Беше Денят на независимостта, 4 юли, празник. Емил обичаше празниците. „Хубави дни за бизнеса“, казваше. Ако му вървеше в Деня на независимостта, значи щеше да му върви през цялото лято. Затова пусна фойерверки. Нае духов оркестър. Даже нае допълнителен персонал, главно общи работници, само за тази събота и неделя.
Но в нощта преди празника нещо се случи. Беше топло, дори след залез слънце, и няколко от общите работници предпочетоха да спят на открито зад бараките. Запалиха огън в метален варел, за да си изпекат храната. Цяла вечер пируваха. Взеха някои от по-малките фойерверки и ги запалиха. Духна вятър. Искрите се разхвърчаха... – тя поклати глава. – Другото стана бързо. Огънят се разпростря до централната алея, до щандовете с храна и клетките на животните. Работниците избягаха. Докато дойде някой до вкъщи да ни събуди, „Руби Пиър“ беше в пламъци. От прозореца не видяхме ужасните огнени езици. Чухме тропот на конски копита и парни двигатели. Хората бяха на улицата. Помолих Емил да не ходи, нямаше смисъл. Той, разбира се, отиде. Отиде при бушуващия огън, опита се да спаси труда си през годините, излезе извън кожата си, а след като се запали входът, където бяха името и снимката ми, той изобщо не беше на себе си. Хвърляше кофи с вода и в миг една колона се срути отгоре му – старицата събра върховете на пръстите си и ги доближи до устните си. – За една нощ животът ни се промени завинаги. Емил обичаше рисковете и беше направил минимална застраховка на парка. Изгуби състоянието си. Великолепният му подарък се срина със земята. В отчаянието си той продаде овъгления парцел на бизнесмен от Пенсилвания за доста по-малка сума от реалната му цена. Новият собственик запази името на парка и след известно време отново го отвори. Но вече не беше наш. Емил рухна и телом, и духом. Проходи чак след три години. Преместихме се в малко апартаментче извън града, където заживяхме мирно и тихо. Аз се грижех за ранения си съпруг и тайно ми се искаше само едно.
Тя замълча.
— Какво? – попита Еди.
— Искаше ми се той да не беше строил онзи парк.
Старата жена седеше мълчешком. Еди хвърли изучаващ поглед на безбрежното нефритово небе. Помисли си колко пъти му се бе искало същото – човекът, построил „Руби Пиър“, да си беше вложил парите в друго начинание.
— Съжалявам за съпруга ви – отрони Еди, най-вече защото не знаеше какво друго да каже.
Жената се усмихна.
— Благодаря ти. Но ние живяхме доста години след онези пламъци. Отгледахме три деца. Емил беше болнав, все влизаше и излизаше от болницата. Когато ме остави вдовица, бях на около петдесет. Виждаш ли лицето ми, бръчките? – тя дръпна бузите си нагоре. – Изстрадала съм всяка една от тях.
Еди смръщи чело.
— Не разбирам. Срещали ли сме се някога? Идвали ли сте на кея?
— Не – отговори тя. – Не желаех повече да го виждам. Децата ми ходеха там, а също и техните деца и внуци. Но аз не. За мен щастието беше възможно най-далече от океана – в онзи оживен ресторант, когато дните ми минаваха скромно и когато Емил ме ухажваше.
Еди разтърка слепоочията си. Щом издишаше, от устата му излизаше пара.
— Но защо съм тук? – попита той. – Искам да кажа, вашата история, пожарът, всичко това се е случило преди да се родя.
— Нещата, които са се случили преди да се родиш, оказват влияние върху живота ти – рече тя. – Хората, живели преди теб, също ти въздействат. Непрекъснато попадаме на разни места, които не биха съществували, ако не са хората преди нас. Работните ни места, където прекарваме толкова много време – често си мислим, че всичко започва с нашето пристигане. Не е така. – Старицата скръсти ръце. – Ако не беше Емил, аз нямаше да се омъжа. Без нашия брак нямаше да го има лунапарка. Ако паркът не съществуваше, ти нямаше да отидеш там на работа.
Еди се почеса по главата.
— Значи сте тук, за да ми говорите за работата.
— Не – рече Руби, снижавайки глас. – Тук съм, за да ти кажа защо почина баща ти.
На телефона беше майка му. Баща му се строполи същия следобед в източния край на дъсчената крайбрежна пътека близо до въртележката ракета. Имаше много силна треска.
— Еди, страх ме е – рече майка му с треперещ глас. Каза му, че една вечер в началото на седмицата баща му се е прибрал вкъщи призори мокър до кости. Едната му обувка я нямало. Каза, че миришел на солена вода. Еди беше сигурен, че е дъхал и на алкохол. – Кашляше – сподели майка му. – Състоянието му се влоши. Трябваше веднага да извикаме доктор... – за миг се умълча.
Този ден отишъл на работа болен, добави тя, с колана за инструментите и с чука – както винаги, – но вечерта отказал да се храни, а в леглото бухал, дишал с хриптене и се изпотявал. На сутринта бил още по-зле. А следобед припаднал.
— Докторът каза, че е пневмония. Ох, трябваше да направя нещо. Трябваше да направя нещо...
— Какво си могла да направиш? – прекъсна я Еди. Ядоса се, че майка му поема отговорността върху себе си. Виновен си беше алкохолизираният му баща. Чу я да плаче на телефона.
Бащата на Еди казваше, че толкова години е живял край океан, че мирише на океанска вода. Сега, далеч от онзи океан, в болничното легло тялото му взе да съхне като изхвърлена на брега риба. Появиха се усложнения. Получи силно възпаление на белите дробове. От задоволително състоянието му стана стабилно, а от стабилно – критично. Приятелите му първо казваха: „След един ден си е вкъщи“, а после: „След една седмица си е вкъщи.“ Докато отсъстваше баща му, Еди помагаше в парка. Работеше вечер, след като свършеше с таксито, смазваше гъсеничните вериги, пробваше спирачките, проверяваше спирачните ръчки, дори поправяше в ремонтния цех счупени части от въртележките.
Всъщност пазеше мястото на баща си. Собствениците оцениха усилията му и му платиха половината от заплатата на баща му. Еди даде парите на майка си. Тя ходеше всеки ден в болницата и прекарваше там повечето нощи. Еди и Маргьорит чистеха апартамента ѝ и пазаруваха.
Когато Еди беше юноша, ако се оплачеше или му доскучееше в парка, баща му се сопваше: „Какво? Тоя занаят не те ли задоволява?“ А по-късно, когато предложи на сина си да започне постоянна работа в парка, след като завърши училище, Еди без малко да се разсмее. Баща му отново рече: „Какво? Тоя занаят не те ли задоволява?“
Преди да замине на война, веднъж Еди спомена, че ще се ожени за Маргьорит и ще стане инженер, а баща му възкликна: „Какво? Тоя занаят не те ли задоволява?“
И сега въпреки всичко той беше тук, на кея, и вършеше работата на баща си.
Най-накрая по настояване на майка си една вечер Еди отиде в болницата. Влезе бавно в стаята. Баща му, който от години отказваше да му говори, сега нямаше сила дори да се опита. Гледаше го със сънен поглед. След като се напрегна да намери поне две–три думи, Еди стори единственото, което му дойде на ума: протегна ръце и показа на баща си изцапаните си с грес пръсти.
„Не бери грижа, малкия“, успокояваха го работниците в парка. „Твоят старец ще се оправи. Няма по-печен от него.“
Родителите рядко напускат децата си, затова децата напускат тях. Продължават напред. Преместват се. Моментите, които се свързват с родителите – майчино одобрение, бащино кимване, – се покриват с моментите на собствените им постижения. Не след дълго, когато кожата провисва, а сърцето губи от силата си, децата разбират; историите им и всичките им постижения; сядат върху историите на майките и бащите си, камъни върху камъни, в реката на живота си.
Щом дойде вестта за кончината на баща му – „замина“, съобщи му медицинската сестра, като че ли той беше отишъл да купи мляко, – Еди бе обзет от най-празния гняв, онзи, който кръжи в собствената си клетка. Като повечето синове на работници, Еди си беше представял, че баща му ще умре героично – в противовес на обикновения си живот. В пиянското вцепенение край плажа нямаше нищо героично.
На другия ден отиде в апартамента на родителите си, влезе в спалнята им и отвори всички чекмеджета, сякаш се надяваше да намери частица от баща си. Попадна на монети, игла за вратовръзка, малко шише ябълкова ракия, ластичета, сметки за електричество, химикалки и запалка с щампа на сирена. Накрая откри тесте карти. Сложи го в джоба си.
Погребението беше скромно и кратко. В следващите седмици майката на Еди беше замаяна. Говореше със съпруга си, сякаш все още бе при нея. Викаше му да намали радиото. Готвеше за двама. Слагаше две възглавници на леглото, макар да използваше само едната.
Една вечер синът ѝ я видя да нарежда чинии на плота.
— Дай да ти помогна – каза той.
— Не, не – отвърна тя, – татко ти ще ги прибере.
Еди постави ръка на рамото ѝ.
— Мамо – прошепна тихо той, – татко си отиде.
— Къде е отишъл?
На другата сутрин Еди отиде при диспечера в таксиметровата компания и му каза, че напуска. След две седмици с Маргьорит се преместиха в кооперацията, където Еди беше израснал – „Бийчууд Авеню“, апартамент 6, където коридорите бяха тесни, кухненският прозорец гледаше към въртележката, а Еди постъпи на работа в парка, за да може да е близо да майка си. Зае позиция, за която се беше подготвял лято след лято – служител по поддръжката в „Руби Пиър“. Никога не го сподели – нито с жена си, нито с майка си, нито с когото и да било, – но той прокле баща си, задето беше умрял и го бе вкарал в капана на живота, от който Еди отчаяно се опитваше да избяга. Живот, който, както чу старецът да се шегува от гроба, очевидно сега го задоволяваше.
Днес е рожденият ден на Еди
На трийсет и седем е. Закуската му изстива.
— Виждаш ли някъде сол? – Еди пита Ноел.
Ноел, дъвчейки хапка наденица, се изхлузва от сепарето, навежда се към друга маса и грабва една солница.
— Ето – смотолевя той. – Честит рожден ден.
Еди силно я разклаща.
— Толкова ли е трудно да има сол на масата?
— Ти к'во, на мениджър ли ми се пра'иш? – подхвърля приятелят му.
Еди свива рамене. Утрото е вече топло и влажно. Това е редовната им седмична закуска заедно, в събота сутринта, преди в парка да стане лудница. Ноел работи в цех за химическо чистене. Еди му съдейства да сключи договор за униформите на работниците по поддръжката в „Руби Пиър“.
— К'во ше кажеш за тоя хубавец? – пита Ноел. В ръцете си държи списание „Лайф”, а на отворената страница има снимка на млад политик. – Как може да се кандидатира за президент? Та той е хлапе!
Еди свива рамене.
— Той е горе–долу на нашата възраст.
— Майтапиш ли се? – възкликва Ноел. Повдига едната си вежда. – Аз си мислех, че трябва да си по-възрастен за президент.
— Ние сме си възрастни – избъбря Еди.
Ноел затваря списанието. Снишава глас.
— Абе чу ли какво е станало в „Брайтън”?
Еди кимва. Отпива от кафето си. Беше чул. В увеселителен парк. На гондолата. Нещо щракнало. Майка и син изхвърчават от височина шестдесет стъпки и загиват.
— Познаваш ли някой там? – пита Ноел.
Еди слага езика си между зъбите. От време на време чува подобни истории за нещастни случаи в увеселителни паркове и потръпва, като че ли току–що покрай ухото му е прелетяла оса. Всеки ден се тревожи да не се случи нещо под негово наблюдение и в „Руби Пиър“.
— Не – отговаря той. – Нямам познати в „Брайтън”.
Той втренчва поглед през прозореца в тълпата от летовници, която идва откъм железопътната гара. Те носят хавлиени кърпи, плажни чадъри, плетени кошници със сандвичи, увити в хартия. Някои дори са си купили последния хит на лятото: сгъваеми столове, направени от олекотен алуминий.
Минава възрастен мъж с панамена шапка и с пура в устата.
— Виж го оня – казва Еди. – Ей сега ще хвърли пурата на пътеката.
— И к'во от това? – казва Ноел.
— Пурата пада в пролуките, после почва да гори. Подушваш химикала, с който покриват дървото. Веднага почва да пуши. Вчера хванах едно дете, не беше на повече от четири, аха да лапне някакъв фас.
Ноел криви устни.
— И?
Еди се извръща настрани.
— И нищо. Хората трябва да са по-внимателни, това е.
Ноел тъпче в устата си парче наденица, набодена на вилицата.
— Ще ме скъсаш от смях. Винаги ли си толкова забавен на рождения си ден?
Еди не отговаря. Старият мрак се е разположил до него. Вече е свикнал с него и му прави място, както прави място на възрастен пътник в претъпкан автобус.
Мисли си за задачите на работата днес. Счупено огледало в залата с кривите огледала. Нови брони на блъскащите се колички. Лепило, напомня си, трябва да се поръча още лепило. Мисли си за онези нещастници в „Брайтън”. Чуди се кой е шеф на поддръжката там.
— В колко свършваш днес? – пита Ноел.
Еди въздъхва.
— Днес ще има работа. Лято е. Неделя. Знаеш как е. Ноел повдига едната си вежда.
— До шест ще можем да поправим въртележката с кончетата.
Еди си мисли за Маргьорит. Винаги си мисли за Маргьорит, когато Ноел споменава въртележката с кончетата.
— Хайде де. Днес имаш рожден ден – добавя приятелят му.
Еди мушка яйцето с вилицата си, вече твърде студено, за да го яде.
— Добре – казва той.
Третият урок
— Толкова зле ли беше в лунапарка? – попита старата жена.
— Изборът не беше мой – отвърна Еди, въздъхвайки. – Майка ми се нуждаеше от помощ. Едно нещо водеше след себе си друго. Годините минаваха. Аз така и не заминах никъде. Никога не съм живял на друго място. Никога не съм печелил пари. Знаеш как става – свикваш с нещо, хората разчитат на теб, един ден се събуждаш и не можеш да кажеш дали е вторник или четвъртък. Вършиш едни и същи досадни неща, ти си „човекът от поддръжката“, точно като...
— Баща си?
Еди не каза нищо.
— Той се държеше грубо с теб, нали? – попита старицата.
Еди сведе поглед.
— Да. И какво от това?
— Може би и ти си бил груб с него.
— Едва ли. Знаеш ли какво стана последния път, когато той говори с мен?
— Последния път, когато се опита да те удари.
Еди я стрелна с поглед.
— И знаеш ли какво е последното нещо, което ми каза? „Намери си работа“ – какъв баща, а?
Старицата стисна устни.
— Ти започна да работиш след това. Взе се в ръце.
Еди усети тътнещ прилив на яд.
— Виж какво – сопна се той, – ти не познаваше баща ми.
— Така е – изправи се старицата. – Но знам нещо, което ти не знаеш. И е време да ти го покажа.
Руби насочи чадъра си към земята и с върха му нарисува кръг в снега. Когато Еди погледна в кръга, очите му сякаш излязоха от орбитите си и поеха по свой собствен път, в една дълбока дупка и в друго време. Образите станаха по-ясни. Беше преди години, в стария апартамент. Еди можеше да вижда отпред и отзад, отгоре и отдолу.
Ето какво видя:
Видя майка си, която седеше на масата в кухнята и изглеждаше разтревожена. Видя Мики Ший, който седеше срещу нея. Мики имаше ужасен вид. Целият беше подгизнал и непрекъснато разтриваше лицето си от челото надолу към носа. Той зарида. Майката на Еди му донесе чаша вода. Направи му знак с ръка да почака, отиде в спалнята и затвори вратата. Свали си обувките и пеньоара. Пресегна се за блуза и пола.
Еди можеше да види всички стаи, но не можеше да чуе какво си говорят двамата, долавяше само неясен шум. В кухнята съзря Мики, който не обърна внимание на чашата с вода, а извади от джоба си плоска бутилка и взе да пие шумно. Тогава той бавно се изправи и се заклатушка към спалнята. Отвори вратата.
Еди зърна майка си, полуоблечена, да се обръща изненадана. Мики едва се държеше на краката си. Тя се наметна с един халат. Мики се приближи. Тя инстинктивно вдигна ръка да се защити. Мики спря само за миг, после хвана вдигнатата ѝ ръка, сграбчи тялото ѝ и я притисна към стената. Нахвърли се върху нея и обви с ръка кръста ѝ. Тя се извиваше в ръцете му, викаше и блъскаше, докато все още държеше халата си. Той беше по-едър и по-силен, зарови небръснатото си лице в шията ѝ, по която се стичаха сълзите ѝ.
Тогава входната врата се отвори и там застана баща му, мокър от дъжда, а от колана му висеше чук. Той се втурна към спалнята и видя Мики да сграбчва жена му. Баща му изкрещя. Вдигна чука. Мики изпъна ръце над главата си и хукна към вратата, като избута баща му встрани. Майка му плачеше, гърдите ѝ се надигаха от плача, а лицето ѝ бе обляно в сълзи. Съпругът ѝ я хвана за раменете и силно я разтърси. Халатът ѝ падна. И двамата крещяха. После баща му си тръгна, като строши една лампа с чука си, докато излизаше. Слезе по стълбите и се изгуби в дъждовната нощ.
— Какво беше това? – крещеше Еди и не вярваше на очите си. – Какво, по дяволите, беше това?
Старата жена не отвърна. Пристъпи към заснежения кръг и нарисува още един. Еди се опита да не поглежда надолу, но не можа да се сдържи. Отново пропадна в друго време и стана свидетел на нова случка.
Видя дъждовна буря в най-отдалечения край на „Руби Пиър“ – наричаха го „северната точка“, – тесен кей, който се простираше далече навътре в океана. Небето беше сивкавочерно. Валеше като из ведро. Мики Ший се приближи, залитайки, до края на кея. Строполи се на земята, а стомахът му се издигаше и хлътваше навътре. Остана да лежи там за миг, с лице към мрачното небе, после се изтърколи под дървената ограда. Падна в морето.
Бащата на Еди се появи малко по-късно, крачеше напред–назад, а чукът все още беше в ръката му. Той се хвана за перилото и се вгледа във водата. Заради силния вятър дъждът падаше под наклон. Дрехите му бяха подгизнали и коженият му колан за инструменти беше почти почернял от водата. Забеляза нещо сред вълните. Спря, издърпа колана си, захвърли едната си обувка и се опита да събуе и другата, отказа се, мушна се под перилото и цопна тромаво в разпенения океан.
Мики подскачаше в непреклонното движение на вълните, в полусъзнание, а от устата му се стичаше пенлива жълта течност. Бащата на Еди доплува до него, като крещеше, а вятърът отнасяше думите му. Сграбчи Мики. Тогава той се завъртя. Бащата на Еди се обърна. Гръмотевици продираха небето, а дъждът ги обливаше. Двамата пляскаха и размахваха ръце в разярените води.
Мики кашляше силно, когато бащата на Еди хвана ръката му и я преметна през рамото си. Той потъна от тежестта, после отново изплува над водата и допря тялото си до това на Мики, като се насочваше към брега. Той риташе. Движеха се напред. Една вълна ги тласна назад. После отново напред. Океанът гърмеше и трещеше, но бащата на Еди беше здраво заклещен под ръката на Мики, риташе с крака и мигаше яростно, за да вижда пред себе си.
Те хванаха гребена на една вълна и изведнъж се приближиха до сами брега. Мики стенеше и дишаше тежко. Бащата на Еди изплю морска вода. Сякаш това щеше да трае вечно, дъждът валеше, бялата пяна ги удряше в лицата, двамата мъже пъшкаха и бутаха ръцете си. Най-накрая една висока извита вълна ги повдигна и ги стовари на пясъка. Бащата на Еди се измъкна изпод тялото на Мики, успя да сложи ръцете си под неговите и така да го изтегли и да го спаси от разбиващите се вълни. Когато вълните се отдръпнаха, с последни сили той издърпа Мики напред, после се свлече на брега с отворена уста, която се пълнеше с мокър пясък.
Погледът на Еди се насочи към собственото му тяло. Чувстваше се изморен и изтощен, като че ли самият той е бил онази вечер в океана. Главата му щеше да се пръсне. Сякаш нищо от това, което си мислеше, че знае за баща си, вече не беше същото.
— Какво правеше той? – прошепна той.
— Спасяваше приятел – отвърна Руби.
Еди се втренчи в нея.
— Що за приятел! Ако аз знаех какво е направил, щях да оставя пияното му туловище да се удави.
— На баща ти му се въртеше същата мисъл в главата – каза старицата. – Той тръгна след Мики с идеята да го нарани, може би дори да го убие. Но накрая се отказа.
Той познаваше Мики. Знаеше недостатъците му. Знаеше, че той пие и че преценката му не е трезва.
Години по-рано, когато баща ти търсеше работа, именно Мики отиде при собственика на лунапарка и гарантира за него. А щом ти се роди, пак Мики зае на родителите ти малкото пари, които имаше, за да им помогне да изхранят още едно гърло. Баща ти много държеше на старите приятелства...
— Чакайте малко, госпожо – прекъсна я Еди. – Видяхте ли какво правеше този негодник с майка ми?
— Видях – отвърна тъжно старицата. – Беше грешка. Но нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.
Мики го уволниха онзи следобед. Беше прекалено пиян, за да остане буден, и бе проспал още една смяна. Тогава шефовете му го уволниха. Той прие новината, както приемаше всяка лоша новина – наливаше се още повече, а докато стигна при майка ти, вече се бе нафиркал до козирката с уиски. Молеше за помощ. Искаше да се върне на работа. Баща ти работеше до късно. Майка ти щеше да го заведе при него.
Мики беше груб, но не беше лош. В онзи момент той бе отчаян, не виждаше смисъл в живота си и ѝ се нахвърли от самота и безнадеждност. Действаше импулсивно. Под влиянието на алкохола. Баща ти също действаше по този начин и докато първоначалният му инстинкт беше да убива, накрая инстинктът му го накара да спаси човешки живот.
Тя скръсти ръце върху дръжката на чадъра си.
— Ето така се разболя баща ти. Той лежа там на брега часове наред, подгизнал и изтощен, преди да събере сили да се добере до дома си. Баща ти не беше вече млад. Минал бе петдесетте.
— Беше на петдесет и шест – уточни безизразно Еди.
— На петдесет и шест – повтори старата жена. – Тялото му беше отслабнало, океанът го бе направил уязвим, разболя са от пневмония и след известно време почина.
— Заради Мики? – попита Еди.
— Заради своята преданост – отвърна му старицата.
— Хората не умират заради предаността си.
— Така ли? – усмихна се тя. – Религия? Правителство? Не сме ли предани на такива неща, понякога до смърт?
Еди вдигна рамене.
— По-добре е – добави старата жена – да сме предани един към друг.
След това двамата останаха дълго в снежната планинска долина. Поне на Еди му се стори дълго. Вече нямаше представа за дълготрайността на нещата.
— Какво стана с Мики Ший? – попита Еди.
— Умря в самота няколко години по-късно – отвърна старицата. – Пропи се до смърт. Така и не си прости за това, което се бе случило.
— Но моят старец – каза Еди, докато търкаше челото си, – той нищо не спомена.
— Той никога не говореше за онази нощ, нито с майка ти, нито с някого другиго. Срамуваше се заради нея, заради Мики, заради себе си. В болницата спря да говори изобщо. Тишината беше неговото бягство, но тя рядко е убежище. Мислите му все още го преследваха.
Една нощ дишането му отслабна, очите му се затвориха и не можеха да го събудят. Лекарите казаха, че бил изпаднал в кома.
Еди си спомняше онази нощ. Още едно обаждане на господин Нейтънсън. Още едно почукване на вратата му.
— След това майка ти стоеше до леглото му. Денем и нощем. Шепнеше си тихичко, сякаш се молеше: „Трябваше да направя нещо. Трябваше да направя нещо...“
Накрая една вечер, по настояване на лекарите, тя си отиде вкъщи да поспи. Рано на следващата сутрин една сестра намери баща ти провесен наполовина през прозореца.
— Чакай – прекъсна я Еди. Очите му се разшириха. – През прозореца?
Руби кимна.
— По някое време през нощта баща ти се събуди. Стана от леглото, прекоси стаята, олюлявайки се, и намери сили да отвори прозореца. Извика името на майка ти с малкото глас, който му бе останал, после твоето и това на брат ти Джо. Извика по име и Мики. В онзи момент сърцето му сякаш се отърсваше от цялата вина и съжаление. Може би е чувствал приближаването на смъртта. Може би просто е знаел, че всички вие сте някъде там, по улиците под прозореца му. Той се наведе над перваза. Нощта беше хладна. Вятърът и влагата му дойдоха твърде много в неговото състояние. Почина, преди да се съмне.
Сестрите, които го намериха, го издърпаха и го сложиха в леглото му. Те се страхуваха за работата си, така че никога не обелиха и дума за случая. Според официалната версия той беше умрял в съня си.
Еди се отдръпна озадачен. Мислеше за този последен образ. Баща му, здравият ветеран от войната, се е опитал да изпълзи през прозореца. Къде е отивал? Какво си е мислел? Кое беше по-лошо: животът или смъртта да остане без обяснение?
— Откъде знаеш всичко това? – обърна се Еди към жената.
Руби въздъхна.
— Баща ти нямаше достатъчно пари за самостоятелна стая в болницата. Както и човекът от другата страна на завесата.
Тук тя спря за момент.
— Емил. Съпругът ми.
Еди вдигна поглед. Отметна глава назад, сякаш току–що беше решил някаква загадка.
— Тогава значи си виждала баща ми.
— Да.
— И майка ми.
— Чувах шепота ѝ в дългите самотни нощи. Никога не сме разговаряли. Но след смъртта на баща ти разпитах за семейството ти. Когато разбрах къде е работел, ме прониза пареща болка, все едно бях загубила свой близък. Паркът, който носеше моето име. Почувствах прокълнатата му сянка и отново пожелах никога да не е бил построяван. Това желание ме преследваше и на небето, дори докато те очаквах.
Еди гледаше объркан.
— Ресторантът ли? – продължи старицата и посочи към малката светлинка в планината. – Той е там, защото исках да се върна назад в младините си, когато животът ми беше простичък, но сигурен. И ми се щеше всички, които някога са страдали в „Руби Пиър“ – при всеки нещастен случай, при всеки пожар, при всяко сбиване, подхлъзване и падане, – да бъдат защитени и да са в безопасност. За тях исках това, което исках за моя Емил – да бъдат на топло, добре нахранени, в прегръдката на уютно местенце, далече от океана.
Руби стоеше права, Еди също. Смъртта на баща му не излизаше от ума му.
— Аз го мразех – рече тихо Еди.
Старата жена кимна.
— Когато бях дете, той се държеше ужасно с мен. А като пораснах, стана още по-лошо.
Руби пристъпи към него.
— Едуард – каза нежно тя. За първи път го наричаше по име. – Запомни едно нещо от мен. Да задържаш гнева си е като отрова. Той те яде отвътре. Мислим си, че омразата е оръжие, насочено срещу човека, който ни е наранил. Само че тя е с изкривено острие. И вредата причиняваме не другиму, а на себе си. Прости, Едуард. Прости. Спомняш ли си лекотата, която почувства, когато дойде за първи път на небето?
Еди си я спомняше. Къде е болката ми?
— Това е, защото никой не се ражда изпълнен с гняв. И когато умрем, душата се освобождава от него. Но сега, тук, за да продължиш напред, трябва да разбереш защо си изпитвал гняв и защо вече нямаш нужда от него.
Тя докосна ръката му.
— Трябва да простиш на баща си.
Еди мислеше за годините след погребението на баща си. Как никога нищо не постигна, как никога не отиде някъде. През цялото това време Еди си беше представял определен живот – „ако бе станало, ако...“, – как щеше да се стече животът му, да не бяха смъртта на баща му и последвалият срив на майка му. През годините той превъзнасяше този въображаем живот и смяташе баща си за отговорен за всичките си загуби: загубата на свобода, загубата на кариера, загубата на надежда. Никога не се измъкна от мръсната изморителна работа, която му бе завещал баща му.
— Когато той почина – каза Еди, – част от мен си отиде заедно с него. Беше ми много трудно след това.
Руби поклати глава.
— Баща ти не е причината ти да останеш в парка.
Еди я погледна:
— Тогава коя е причината?
Тя оправи полата си. Нагласи очилата си. Тръгна да се отдалечава.
— Има още двама души, с които трябва да се срещнеш – рече старицата. Еди се опита да извика, да я спре, но студен вятър почти изтръгна гласа от гърлото му. После всичко потъна в мрак.
Руби си беше отишла. Той отново беше на върха на планината, пред хижата, и стоеше отвън на снега.
Дълго стоя там, сам в тишината, преди да осъзнае, че старата жена няма да се върне. Тогава се обърна към вратата и леко я бутна. Чу дрънчене на сребърни прибори и подреждане на чинии. Долови ухание на прясно сготвена храна – хляб, месо, подправки. Духовете на хората, които бяха загинали на кея, бяха навсякъде около него, заети един с друг, разговаряха, ядяха и пиеха.
Еди се приближи неуверено, но съзнаваше защо е тук. Обърна се надясно, към сепарето в ъгъла, където седеше духът на баща му и пушеше пура. Полазиха го тръпки. Помисли си за стареца, който виси от онзи болничен прозорец и умира сам в нощта.
— Татко? – прошепна Еди.
Баща му не можеше да го чуе. Еди се приближи.
— Татко? Вече знам какво се е случило.
Той почувства заседнала буца в гърлото си. Падна на колене до сепарето. Баща му беше толкова близо, че Еди можеше да види бакенбардите на лицето му и разръфания край на пурата. Видя торбичките под уморените му очи, прегърбения нос, острите кокалчета на пръстите и широките рамене на един работник. Погледна собствените си ръце и осъзна, че земното му тяло вече е по-старо от това на баща му. Беше го надживял във всяко отношение.
— Аз ти се сърдех, татко. Мразех те.
Еди усети как очите му се пълнят със сълзи и почувства как гърдите му се разтърсват. Нещо го преизпълваше и той избухна:
— Ти ме удряше. Гонеше ме навън. Тогава не разбирах. И все още не разбирам. Защо го правеше? Защо? – Еди често си поемаше въздух, дълго и болезнено. – Не знаех, разбра ли? Не познавах живота ти, не знаех какво се е случило. Не те познавах. Но ти си ми баща. Вече мога да го забравя, нали? Нали? Можем ли да го забравим? – Гласът му потреперваше, докато стана съвсем писклив и стенещ, все едно не беше негов: – Нали? Чуваш ли ме? – крещеше той. После повтори по-тихо: – Чуваш ли ме? Татко?
Еди се приближи още повече. Видя изцапаните с масло ръце на баща си, който изрече думите шепнешком:
— Въпросът е уреден.
Еди се блъсна в масата, после се свлече на пода. Когато погледна нагоре, видя Руби. Пред очите му стоеше Руби, млада и красива. Тя надникна, отвори вратата и се издигна в нефритовото небе.
Четвъртък, 11 часът
Кой щеше да плати за погребението на Еди? Той нямаше никакви близки. Не беше оставил указания. Тялото му остана в градската морга, както и дрехите и личните му вещи, работната риза, чорапите и обувките му, лененият каскет, венчалната халка, цигарите и такъмите за чистене на лулата – всички чакаха някой да ги потърси.
Накрая господин Бълок, собственикът на парка, пое разноските с парите, които беше спестил от вече невалидния фиш за заплатата на Еди. Ковчегът представляваше обикновена дървена кутия. Избраха църквата по местонахождението ѝ – беше най-близо до парка, тъй като повечето присъстващи трябваше да се връщат обратно на работа.
Малко преди да започне службата, пасторът помоли Домингес, който носеше тъмносиньо спортно сако и старите си черни дънки, да отиде в канцеларията му.
— Бихте ли споделили някои от характерните качества на покойника? – попита пасторът. – Разбрах, че сте били колеги,
Домингес преглътна. Не се чувстваше много комфортно в присъствието на свещеници. Той скръсти ръце, сякаш обмисляше какво ще каже, и промълви толкова тихо, колкото смяташе, че трябва да се говори в подобна ситуация:
— Еди – каза накрая той – наистина обичаше съпругата си.
Пусна ръцете си, след което бързо добави:
— Аз, разбира се, никога не съм я виждал.

ЧЕТВЪРТИЯТ ЧОВЕК,
КОГОТО ЕДИ СРЕЩА НА НЕБЕТО
Еди примигна и се озова в малка кръгла стая. Планините бяха изчезнали, както и нефритовото небе. Нисък таван, измазан с хоросан, почти опираше в главата му. Стаята беше кафява – обикновена като каюта – и празна, имаше само дървен стол и овално огледало на стената.
Еди застана пред огледалото. Не хвърляше никакво отражение. Мярна само срещуположната стена на стаята, която изведнъж се разшири и на нея се появи редица от врати. Еди се обърна.
След това се прокашля.
Звукът го сепна, като че ли идваше от друг човек. Пак се изкашля, силно боботещо кашляне, сякаш органите в гърдите му имаха нужда от пренареждане.
Кога беше започнало това? – помисли си Еди. Докосна кожата си, която от срещата му с Руби бе остаряла. Сега беше по-тънка и по-суха. Торсът му, който по време на срещата му с капитана бе стегнат като опъната гума, сега беше провиснал – повяхването на старите хора.
Ще се срещнеш с още двама души, беше му рекла Руби. А после какво? В долната част на гърба си усещаше тъпа болка. Болният му крак се схващаше. Разбра какво става – така ставаше във всеки нов кръг на небето. Той се разпадаше.
Приближи се до една от вратите и я отвори. Изведнъж излезе навън, в двора на къща, която никога не беше виждал, в страна, която не разпозна, насред сватбено тържество, както изглеждаше. Гости със сребърни чинии изпълваха моравата. В единия край се извисяваше арка, обкичена с червени цветя и брезови клонки, а в другия се намираше вратата, през която Еди беше влязъл. Младата и хубава булка бе в центъра на събралото се множество и сваляше фуркет от русата си коса. Младоженецът беше върлинест. Бе в черно сватбено сако и носеше сабя, а на дръжката на сабята – пръстен. Наведе сабята към булката и гостите нададоха радостни възгласи, когато той изтегли пръстена. Еди чу гласовете им, но те говореха на чужд език. Немски? Шведски?
Отново се изкашля. Всички вдигнаха погледи. Като че се усмихваха и Еди се стресна от усмивките им. Бързо изтича назад към вратата, през която беше влязъл, смятайки да се върне в кръглата стая. Вместо това попадна на друга сватба, този път на закрито, в голяма зала, където хората имаха вид на испанци, а булката бе вплела оранжеви цветове в косата си. Танцуваше ту с един, ту с друг партньор, като всеки гост ѝ даваше малка кесийка с монети.
Еди пак се изкашля – не можеше да се сдържи, – а щом няколко от гостите му хвърлиха поглед, той излезе от вратата и отново попадна на сватбена церемония, някъде в Африка, предположи старецът. Гостите изливаха вино на земята, а младоженците се държаха за ръка и прескачаха метла. После пак премина през вратата и се натъкна на китайско тържество, на което пред гостите бяха запалени фишеци, после друга врата и нова сватба – може би френска?, – където младоженците пиеха от една чаша с две дръжки.
Докога ще продължава?, запита се Еди. На нито едно тържество не разбра как гостите са попаднали там, нямаше коли, автобуси, нито вагони или коне. За заминаване, изглежда, изобщо не ставаше дума. Гостите се въртяха насам–натам и Еди биваше погълнат като един от тях, усмихваха му се, но не му продумваха, точно като на малкото сватби, на които беше ходил на земята. Така му харесваше. Според него на сватбите има доста смущаващи моменти, когато например двойките трябва да се включат в танците или пък да се даде едно рамо при вдигането на булката на стол. В такива моменти кракът му сякаш гореше и той се чувстваше така, като че ли хората го виждат от другия край на залата.
По тази причина Еди избягваше да посещава сватбени тържества, а когато ходеше, често стоеше на паркинга и пушеше, изчаквайки да мине времето. Така или иначе, от доста време не го бяха канили на сватба. Едва в последните години от живота си, когато някои от синовете на колегите му порастваха и си взимаха булки, на Еди му се налагаше да изважда избелелия си костюм от гардероба и да слага ризата си, която го боцкаше по дебелия врат. Тогава счупените някога кости на крака му се разкривяваха. Артритът завладяваше коляното му. Старецът силно куцаше и поради това не го включваха в масовите сцени като танците или запалването на свещите. Отнасяха се с него като към „старец“. Седеше си сам отстрани и никой не искаше нищо от него, освен да се усмихне, когато фотографът отиде до масата му.
Тук, както си беше в работните дрехи, Еди се местеше от една сватба на друга, от едно тържество на друго, от един език, торта, музика на друг език, торта и музика. Еднообразието не изненада Еди. Винаги беше смятал, че сватбите по света не се различават кой знае колко. Не разбираше обаче какво общо има той с това.
Прекрачи прага още веднъж и се озова, както изглеждаше, в италианско село. На хълмовете имаше лозя и къщи от шуплест варовик. Повечето от мъжете бяха с гъсти черни, влажни коси, сресани назад, а жените бяха с тъмни очи и остри черти. Еди си намери място срещу една стена и наблюдаваше как булката и младоженецът разрязват на две някаква цепеница с помощта на трион с две дръжки. Засвириха музиканти – флейтисти, цигулари и китаристи – и гостите се впуснаха да танцуват тарантела в буен лудешки ритъм. Еди се отдръпна леко назад. Хвърли поглед чак до края на множеството.
Една шаферка с дълга бледолилава рокля и сламена шапка се движеше сред гостите с кошница захаросани бадеми. Отдалече изглеждаше на около двайсет.
Per l'amaro e il dolce? – казваше тя, поднасяйки бадемите. – Per l'amaro e il dolce?... Per l'amaro e il dolce?...
Чул гласа ѝ, Еди целият потръпна. Започна да се изпотява. Нещо му подсказваше да бяга, но друго нещо заковаваше краката му на място. Тя се приближи към него. Погледна го изпод периферията на шапката, увенчана с изкуствени цветя.
Per l'amaro e il dolce? – рече тя, като се усмихна и му предложи бадемите. – За горчиво и сладко?
Тъмната ѝ коса падаше върху едното ѝ око и сърцето на Еди аха да се пръсне. Бавно разтвори устните си и дълбоко от гърлото му бавно се надигна звук, но устните му се притвориха и оформиха първата буква на единственото име, което го караше да се чувства по този начин. Падна на колене.
— Маргьорит... – прошепна.
— За горчиво и сладко? – рече тя.
Днес е рожденият ден на Еди
Двамата с брат си седят в ремонтния цех.
— Това е най-новият модел – казва гордо Джо, държейки в ръце една бормашина.
Джо е с карирано спортно сако и черно–бели обувки. Според Еди брат му изглежда твърде шикозно – а това означава показен и фалшив, – но сега Джо работи като търговец в една фирма за хардуер, а Еди от години носи едни и същи работни дрехи, така че какво разбира той?
— Да, да, за теб е, заповядай – казва Джо. – Машината работи с това акумулаторче.
Еди държи между пръстите си малкото приспособление, което се нарича никел–кадмиев акумулатор. Не е за вярване.
— Включи я – подканя го Джо, подавайки му бормашината.
Еди натиска спусъка. Тя изгърмява шумно.
— Хубава е, нали? – вика Джо.
Същата сутрин той беше казал на брат си каква заплата получава – три пъти по-висока от тази на Еди. После Джо го поздрави за повишението – шеф на поддръжката в „Руби Пиър“, старата длъжност на баща му. На Еди му се щеше да отговори: „Щом толкова ти харесва, защо не дойдеш на моето място, а аз ще ида на твоето?“ Но не го каза. Еди никога не споделяше онова, което силно го вълнува.
— Ехо! Има ли някой вътре?
Маргьорит е на вратата, стиснала в ръка тесте оранжеви билети. Както винаги, Еди хвърля поглед на лицето ѝ, на мургавата ѝ кожа, на очите ѝ с цвят на кафе. Това лято тя е започнала работа в будката за билети и носи официалната униформа на „Руби Пиър“: бяла риза, червена жилетка, черни панталони, червена барета, а името и е изписано на значка под яката. Еди се ядосва, че жена му носи такава униформа – особено пред нафукания му брат.
— Покажи ѝ бормашината – казва Джо. Обръща се към Маргьорит: – Работи с акумулатор.
Еди натиска спусъка. Жена му си запушва ушите.
— По-шумна е от твоето хъркане – казва тя.
— Опаа! – вика Джо, смеейки се. – А така! Добре те подреди!
Еди свежда поглед глуповато, после вижда, че жена му се усмихва.
— Можеш ли да излезеш за малко? – пита тя.
Еди прави жест с бормашината.
— Имам работа.
— За една секунда де.
Еди бавно се изправя, сетне излиза след нея. Слънцето го удря в лицето.
— ЧЕ–СТИТ РОЖ–ДЕН ДЕН, ГОСПО–ДИН Е–ДИ! – група деца извиква в хор.
— Благодаря – смотолевя Еди.
Маргьорит им нарежда:
— Хайде, дечица, наредете свещите на тортата!
Децата се втурват към ваниловата торта, разположена на близката сгъваема маса. Маргьорит се навежда към Еди и прошепва:
— Обещах им, че ще ги духнеш наведнъж:, всичките трийсет и осем.
Еди се засмива. Гледа как жена му организира групата. Както винаги в присъствието на Маргьорит и децата, Еди е в приповдигнато настроение – тя лесно общува с тях, но не ги понася особено и това потиска Еди.
Един доктор каза, че е много нервна. Друг заяви, че е чакала прекалено дълго, че е трябвало да роди на двайсет и пет. С времето двамата съпрузи изчерпиха средствата си за доктори. Това беше положението.
Вече почти от година насам тя предлага да си осиновят дете. Отиде в библиотеката. Донесе вкъщи документи. Еди каза, че вече са твърде стари за деца. Тя възрази: „Какво значи твърде стари за едно дете?”
Той ѝ отговори, че ще помисли по въпроса.
— И така – казва тя сега край тортата. – Хайде, господин Еди! Духни ги всичките. О, чакай, чакай... – жена му рови в чантата си и изважда фотоапарат, модерен уред с разни бутончета и с кръгла лампа, наречена светкавица. – Чарлийн ми го даде да се снимаме. „Полароид“.
Маргьорит ги нарежда за снимката – Еди над тортата, децата се притискат около него, любувайки се на трийсет и осемте пламъчета. Едно от тях смушква рожденика и казва:
— Да ги духнеш всичките, чуваш ли?
Еди поглежда към тортата. Глазурата се е развалила. По нея има безброй отпечатъци от малки пръстчета.
— Добре – отговаря Еди, гледайки към съпругата си.
Еди гледаше втренчено младата Маргьорит.
— Това не си ти – прошепна той.
Тя сведе кошницата с бадемите. Усмихна се тъжно. Зад тях танцуваха тарантела, а слънцето гаснеше зад ивица от бели облаци.
— Това не си ти – повтори.
Танцуващите викаха „Ухууу!“. Удряха дайрета. Тя подаде ръка. Еди се пресегна да я поеме бързо, инстинктивно, сякаш сграбчваше падащ предмет. Пръстите им се срещнаха и той изпита непознато досега усещане, като че ли върху плътта му се образуваше нова плът, нежна, топла и малко гъделичкаща. Тя коленичи до него.
— Това не си ти – рече пак Еди.
— Напротив, аз съм – промълви Маргьорит.
— Ухууу!
— Не си ти, не, не си ти, не – мънкаше той, отпускайки глава на рамото ѝ, а сетне зарида, за пръв път откак се пресели в отвъдното.
Тяхната сватба беше на Бъдни вечер на втория етаж в един слабо осветен китайски ресторант на име „Сами Хонгс“. Собственикът Сами се съгласи да го преотстъпи за тази вечер, като си направи сметка, че без друго нямаше да има много клиенти. Еди събра парите, които му бяха останали от армията, и ги даде за тържеството – печено пиле, китайски зеленчуци, портвайн и акордеонист. Столовете от тържеството на втория етаж бяха нужни за празничната трапеза, затова след церемонията келнерите помолиха гостите да станат и отнесоха столовете на първия етаж. Акордеонистът седна на една табуретка. След години Маргьорит се шегуваше, че на сватбата са липсвали единствено талони за бинго.
След като вечерята свърши, а младоженците получиха малки подаръци, вдигнаха последна наздравица и музикантът прибра акордеона си в куфара. Еди и Маргьорит излязоха през главния вход. Ръмеше хладен дъждец, но младоженците се прибраха вкъщи пеша. Под сватбената рокля Маргьорит си беше облякла дебел розов пуловер. Еди беше с бялото си сако, а под него ризата го боцкаше по врата. Държаха се за ръце. Вървяха през кръговете от светлина, които хвърляха уличните лампи. Всичко около тях бе потънало в тишина.
Казва се „да намериш“ любовта, като че ли тя е скрита зад скала. Но любовта има много форми и никога не е еднаква за мъжете и жените. Хората намират определена любов. Еди също откри определена любов с Маргьорит, споделена любов, дълбока, но спокойна преди всичко, незаменима – съзнаваше той. След като съпругата му почина, дните му започнаха да се нижат вяло и еднообразно. Приспа сърцето си.
Ето я отново, млада като в деня на сватбата им.
— Ела с мен – рече тя.
Еди се опита да се изправи, но болният му крак се огъна. Тя го повдигна без усилия.
— Кракът ти – отрони Маргьорит, поглеждайки нежно изчезналия белег. После вдигна поглед и докосна кичурите коса над ушите му. – Побелял си – добави, усмихвайки се.
Еди не можеше да обели дума. Само гледаше ококорено, друго не беше в състояние да стори. Жена му изглеждаше точно както я помнеше – по-красива всъщност, тъй като последният му спомен бе свързан с една възрастна, страдаща жена. Стоеше до нея притихнал, докато тя не притвори тъмните си очи и не рече закачливо:
— Еди – почти изхихика, – толкова ли бързо забрави как изглеждам?
Старецът преглътна.
— Никога не съм го забравял.
Докосна го леко по лицето и топлината се разля по тялото му.
Посочи с жест към селото и танцуващите гости.
— Навсякъде сватби – възкликна радостно Маргьорит. – Такъв беше изборът ми. Зад всяка врата по едно сватбено тържество. Този ритуал не се променя – младоженецът вдига булото, булката приема пръстена, в очите им виждаш бъдещите възможности, по целия свят е еднакво. Двамата искрено вярват, че любовта и бракът им ще са най-щастливите и успешни на света – тя се усмихна. – Смяташ ли, че и при нас беше така? Еди не знаеше как да отговори.
— При нас имаше акордеонист – рече.
Те напуснаха тържеството и се отправиха по една чакълеста пътека. Музиката стихна до далечен звуков фон. На Еди му се щеше да ѝ разкаже всичко, което е видял, всичко, което му се е случило. Искаше да я разпита за всяка дреболия, както и за всяко важно нещо. Силно се развълнува, обземаше го желание ту да започне, ту да спре. Нямаше идея откъде да подхване.
— И при теб ли се получи същото? – попита накрая. – И ти ли се срещна с петима човека?
Тя кимна.
— С петима различни – допълни Еди.
Тя отново кимна.
— И те ти обясниха всичко? А ти какво разбра?
Жена му се усмихна.
— Всичко разбрах – тя докосна брадичката си. – След това те чаках.
Той погледна изучаващо очите ѝ. Усмивката ѝ. Запита се дали са изпитвали едно и също, докато са се чакали?
— Какво узна... за мен? Искам да кажа, какво узна след като... – все още му беше трудно да го изрече. – След като почина.
Тя свали сламената си шапка и отстрани гъстите къдрици от челото си.
— Ами докато бяхме заедно, знам какво се случи... – сви устни. – А сега разбрах защо се е случило... – тя пое ръцете му в своите. – Също така знам... че много ме обичаше.
Той почувства разтапяща топлина.
— Не ми е известно как си отиде от земята – добави тя.
Еди се замисли за момент.
— И аз не съм сигурен – каза той. – Имаше едно момиче, малко момиче, стоеше край онази въртележка и изведнъж я връхлетя опасност.
Маргьорит ококори очи. Изглеждаше толкова млада. Да разкаже на жена си за деня, в който загина, на Еди му се стори по-трудно, отколкото очакваше.
— Има едни атракциони, нови, разбираш ли, не като едно време – сега се движат със сто мили в час. Значи на тази кула се спускат две кабинки, а хидравликата ги спира, бавно ги приземява, но нещо е срязало въжето, кабинката се е охлабила, още не мога да си представя как е станало, но кабинката падна, понеже аз им наредих да освободят предпазния механизъм и да я спуснат – искам да кажа, на Дом му наредих, момчето, дето работи с мен, грешката не беше негова, аз му казах така да направи, а после се опитах да го спра, но той не ме чуваше, а онова момиченце си седеше там и аз се опитах да я грабна. Да я спася. Почувствах ръчичките ѝ и после...
Той замълча. Тя наклони глава и го подкани да продължи. Еди отрони тежка въздишка.
— Откакто съм тук, не съм говорил толкова много – сподели той.
Маргьорит кимна и се усмихна нежно, а щом зърна усмивката ѝ, очите на Еди се навлажниха и той усети прилив на тъга и изведнъж, просто ей така, вече нищо нямаше значение, нито смъртта му, нито лунапаркът, нито събралите се хора при инцидента. Защо говореше за това? Какво правеше? С жена си ли беше наистина? Подобно на потулена мъка, която в миг изскача на повърхността и сграбчва сърцето, стари емоции нападнаха душата му, устните му затрепериха и той хлътна във водовъртежа на всичко онова, което беше изгубил. Гледаше съпругата си, покойната си съпруга, младата си съпруга, съпругата, която му липсваше, единствената си съпруга и повече не искаше да гледа.
— О, боже, Маргьорит – прошепна той. – Толкова съжалявам, толкова съжалявам. Не можеш да си представиш колко съжалявам, не можеш, не, не можеш.
Отпусна глава в ръцете си и някак си го изрече. Това, което изричаме всички.
— Много ми липсваше.
Днес е рожденият ден на Еди
На хиподрума е претъпкано от летовници. Жените носят сламени шапки, а мъжете пушат пури. Еди и Ноел си тръгват рано от работа, за да заложат в „Дейли Дабъл“ на числото 39 – на колкото години става днес Еди. Седят на столове със сгъваеми седалки. В краката им има картонени чаши от бира сред килим от захвърлени билети.
По-рано същия ден Еди спечели първото надбягване. Беше вложил половината от печалбата във второто надбягване и стана победител и в него – за първи път му се случваше такова нещо. Получи двеста и девет долара. След като изгуби два пъти на по-малки залагания, той заложи остатъка от парите си на един кон, за да спечели на шестото надбягване, а проявявайки желязна логика, с Ноел стигнаха до извода, че рожденикът е дошъл почти без пари, така че какво лошо има в това да си иде вкъщи по същия начин?
— Само си помисли, ако спечелиш – подхвърля сега Ноел. – Всичките пари ще са за детето.
Камбанката бие. Конете се впускат в бяг. В далечината се скупчват заедно, в галона цветните им гриви се сливат. Конят на Еди е номер 8, казва се Джърси Финч и не е лош избор, но това, което Ноел току–що спомена за детето – Еди и Маргьорит имат намерение да си осиновят дете, – го изпълва с вина. Можеха да използват парите. Защо постъпи така?
Публиката се изправя на крака. Конете се приближават към финала. Джърси Финч се засилва още повече. Възгласите се смесват с тропота на копита. Ноел крещи. Еди стиска своя билет. По-нервен е, отколкото му се иска. Кожата му настръхва. Един кон изпреварва останалите.
Джърси Финч!
Сега Еди има почти осемстотин долара.
— Трябва да звънна вкъщи – казва той.
— Ще провалиш победата – отвръща му Ноел.
— Какви ги говориш?
— Кажеш ли на някого, и късметът ти отлита.
— Ти си луд.
— Не се обаждай.
— Ще и се обадя. Да я зарадвам.
— Това няма да я зарадва.
Рожденикът докуцуква до една телефонна кабина и пуска монета. Маргьорит вдига. Еди ѝ съобщава новината. Ноел е прав. Тя не се радва. Казва му да се прибира. Той ѝ отговаря да спре да му нарежда какво да прави.
— Ще имаме дете – скастря го тя. – Не можеш да продължаваш така.
Еди затваря телефона. Усеща парене зад ушите. Връща се при Ноел, който яде фъстъци до парапета.
— Да позная ли – подхвърля Ноел.
Отиват до гишето и си избират друг кон. Еди вади парите от джоба си. Хем не му се иска да залага повече, хем иска да спечели два пъти повече пари и да се прибере вкъщи, да ги хвърли на леглото и да каже на жена си: „Ето, купи каквото намериш за добре.“
Ноел го гледа как пъха банкнотите през прозорчето. Повдига едната си вежда.
— Знам, знам – казва Еди.
Онова, което не знае, е, че понеже Маргьорит няма как да му се обади, е решила да отиде с колата до хиподрума и да го намери. Криво ѝ е, задето му е крещяла на рождения му ден, и иска да се извини. Иска той да спре. От предишни вечери и е известно, че Ноел ще настоява да останат, докато затворят хиподрума – Ноел си е такъв. И понеже хиподрумът е само на десет минути път, тя грабва чантата си и тръгва по „Оушън Паркуей“ с техния „Неш Рамблър”, закупен на старо. На „Лестър Стрийт“ завива вдясно. Слънцето се е прибрало и небето се променя. Повечето коли се движат в обратната посока. Тя се приближава до надлеза на „Лестър Стрийт“, през който хората навремето минаваха, за да стигнат до хиподрума, докато собствениците на хиподрума не платиха на градската управа да постави светофар, след което надлезът, общо взето, се обезлюди.
Но тази вечер там напълно е пусто. На надлеза стоят двама тинейджъри, които не искат да бъдат открити. Преди няколко часа служители от магазин за алкохол бяха подгонили двете седемнадесет годишни момчета за кражба на пет стека цигари и три шишета уиски „Олд Харпърс“. След като са пресушили бутилките и са изпушили част от цигарите, сега ги е налегнала скука и люлеят празните шишета през парапета.
— Да я пусна ли? – пита едното момче.
— Пусни я – подкокоросва го другото.
Първото момче пуска бутилката, а двамата се скриват зад металния парапет и наблюдават. Бутилката за малко не улучва една кола и се раздробява на шосето.
— Уаааа! – вика второто момче. – Видя ли к'во стана!
— Аре сега пусни твойта, братле!
Второто момче се изправя, поднася бутилката над улицата, избира си дясното платно с по-малко коли. Движи напред–назад бутилката, опитвайки се да избере подходящия момент и тя да падне между превозните средства, сякаш се занимава с някакво изкуство.
Пръстите му се отпускат. Той се усмихва.
На четиридесет стъпки под тях Маргьорит изобщо не си и помисля да вдигне поглед, изобщо не си представя, че на този надлез би могло да се случи нещо, не си мисли за нищо друго, освен за това как ще изкара Еди от онзи хиподрум, докато му е останал още някой и друг долар. Чуди се в кой сектор да го търси и в този миг бутилка от уиски „Олд Харпърс“ разбива предното стъкло на колата и на хиляди хвърчащи парченца. Колата се блъсва в бетонната мантинела на платното. Тялото и отскача като кукла, удряйки се във вратата, в таблото и в предното стъкло. Черният ѝ дроб се разкъсва, ръката ѝ се счупва и толкова силно удря главата си, че изгубва връзка със звуците на вечерта. Не чува свистенето на автомобилните гуми. Не чува клаксоните. Не чува топуркането на маратонки по стълбите, сетне по „Лестър Стрийт“ и изгубването им във вечерта.
Любовта, подобно на дъжда, може да подхранва отгоре, напоявайки влюбените с обилна радост. Понякога обаче под въздействието на гневната жар на живота любовта съхне на повърхността и трябва да подхранва двойката изотдолу, като се опира на корените си и единствено чрез тях поддържа жизнеността си.
След инцидента на „Лестър Стрийт“ Маргьорит отиде в болница. Беше прикована към леглото почти шест месеца. Полека–лека раненият ѝ черен дроб се възстанови, но разходите и забавянето попречиха на Еди и Маргьорит да си осиновят дете. Детето, което очакваха, го взе някой друг. Неизречената вина не се уталожи – просто се местеше като сянка ту към него, ту към нея. Дълго време Маргьорит остана безмълвна. Еди потъна в работата си. Сянката се настаняваше на масата и те се хранеха в нейно присъствие, сред самотното подрънкване на вилици и чинии. Говореха си само за незначителни неща. Водата на тяхната любов се бе потулила под корените. Еди никога повече не отиде да залага на конни надбягвания. Срещите му с Ноел постепенно секнаха, тъй като и двамата чувстваха напрежение, когато си говореха сутрин на закуската.
Някакъв увеселителен парк в Калифорния пусна релси от цилиндрична стомана, които се огъваха под остър ъгъл – нещо непостижимо при дървото, – и изведнъж влакчетата, вече почти забравени, пак станаха популярни. Господин Бълок, собственикът на парка, беше поръчал влакче със стоманени релси за „Руби Пиър“, а Еди ръководеше строежа. Караше се на работниците, следеше всяко тяхно движение. Нямаше вяра на такова бързо чудо. Ъгъл от шестдесет градуса? Беше сигурен, че някой ще се нарани. Във всеки случай, това го разсея.
Заведението „Звезден прах“ бе разрушено. Както и въртележката „Цип“. И „Тунелът на любовта“, който днешните деца намираха за твърде старомоден. След няколко години построиха ново съоръжение – „Улеят“, и за изненада на Еди, то се радваше на огромен интерес. Плъзваш се в лодка по един дървен улей, по който тече вода, и накрая цамбурваш в голям басейн. Еди не можеше да си обясни защо хората толкова обичаха да се мокрят, когато океанът беше на триста ярда от тях. Но така или иначе, той поддържаше и пързалката, като работеше без обувки във водата, и се грижеше лодките да не излязат от релсите.
След известно време двамата съпрузи отново започнаха да си говорят и една вечер Еди заговори дори за осиновяването. Маргьорит разтърка челото си и рече:
— Вече сме много стари.
Еди отвърна:
— Какво значи твърде стари за едно дете?
Годините се нижеха. Дете така и не дойде в дома им, а през това време раните им бавно зараснаха. Дружбата им нарасна и запълни празното място, което пазеха за третия член на семейството. Сутрин тя му приготвяше препечена филийка и кафе, той я караше до цеха за химическо чистене, после се връщаше в парка. Понякога следобед тя свършваше работа по-рано и двамата се разхождаха по крайбрежната пътека, придружаваше го в обиколките му из парка, качваше се на въртележката с кончетата или на боядисаните в жълто мидени черупки, докато Еди проверяваше роторите и въжетата и даваше ухо на бръмченето на двигателите.
Една юлска вечер се разхождаха край океана, ядейки пуканки, босите им крака потъваха в мокрия пясък. Огледаха се и осъзнаха, че са най-възрастните на плажа.
Маргьорит каза нещо за новите бански костюми бикини, които носят младите момичета, и как тя никога няма да има дързостта да си сложи такъв. Еди отвърна, че момичета имат късмет, защото ако Маргьорит си облече такъв бански костюм, мъжете няма да погледнат никоя друга. И макар че тогава Маргьорит беше на около 45, бедрата ѝ се бяха удебелили и около очите ѝ се бе образувала мрежа от бръчици, тя искрено благодари на съпруга си и хвърли поглед на орловия нос и широката му челюст. Водата на тяхната любов отново се сипеше отгоре и ги мокреше обилно като морето, което плискаше краката им.
Три години по-късно една вечер тя овалваше в галета пилешки котлети в кухнята на апартамента, в който живееха толкова отдавна, дълги години след като майката на Еди беше починала. Маргьорит каза, че апартаментът ѝ напомня за времето, когато са били деца, и че обича да гледа от прозореца стария парижки карусел. Изведнъж, без никакво предупреждение, пръстите на дясната ѝ ръка се разтвориха непокорно. Разпериха се. Не се свиха. Котлетът се изхлузи от дланта ѝ. Падна в мивката. Ръката ѝ пулсираше. Дишането ѝ се учести. Тя втренчи поглед за момент в тази ръка с блокирали пръсти, която, изглежда, принадлежеше на някого другиго, на някого, който е сграбчил голям невидим буркан.
После ѝ се зави свят.
— Еди? – извика Маргьорит, но когато той дойде, тя беше припаднала на пода.
Установиха, че има тумор в мозъка и състоянието ѝ щеше да се влошава както при повечето болни. Имаше възможност за лечение, което правеше болестта сравнително по-лека – падаща на кичури коса; сутрини, прекарани при шумните облъчващи апарати, и вечери, прекарани в повръщане в болничните тоалетни.
В последните дни, когато ракът окончателно превзе организма ѝ, докторите само казваха: „Почивай си. Не се тревожи.“ Щом ги запиташе нещо, те кимаха съчувствено, сякаш това беше вид лекарство, подавано по малко с капкомер. Маргьорит разбираше, че това е техният начин да бъдат мили в безпомощни ситуации, а когато един от лекарите ѝ предложи „да си уреди нещата“, тя помоли да я изпишат от болницата. По-скоро настоя, отколкото помоли.
Еди ѝ помогна да се качи по стълбите и закачи палтото ѝ, а тя огледа апартамента. Изяви желание да сготви нещо, но той я накара да седне и стопли вода за чай. Предишния ден беше купил агнешки пържоли и вечерта постъпи нетактично, като покани на вечеря няколко приятели и колеги, които поздравяваха Маргьорит с думи като: „О, я виж кой се е върнал!“, сякаш бяха на посрещане, а не на изпращане.
Хапнаха пюре полуфабрикат, а за десерт – бонбони лакта. Когато Маргьорит изпи втората си чаша вино, Еди взе бутилката и ѝ наля трета.
След два дни тя се събуди с писък. Той я закара до болницата в тишината преди зазоряване. Разменяха си кратки изречения, кой доктор ще е на смяна, на кого би трябвало да се обади Еди. И въпреки че жена му беше на седалката до него, той я чувстваше навсякъде, в предното стъкло, в педала на газта, в мигането на очите си, в прочистването на гърлото си. Всяко негово движение имаше за цел да я задържи до себе си.
Тя беше на четиридесет и седем.
— В теб ли е книжката? – попита го тя.
— Книжката... – рече той безучастно.
Тя пое дълбоко въздух и затвори очи, а щом отново продума, гласът ѝ беше по-тънък – като че ли вдишването ѝ бе струвало скъпо.
— Книжката за здравната застраховка – обясни жена му с дрезгав глас.
— Да, да – отговори бързо той. – В мен е.
Спряха на паркинга. Еди изключи двигателя. В миг стана много тихо и спокойно. Той чуваше и най-малкия звук, скърцането на тялото му върху кожената седалка, щракването на дръжката на вратата, прилива на въздух отвън, краката си върху тротоара, дрънченето на ключовете.
Отвори нейната врата и ѝ помогна да слезе. Беше свила рамене като премръзнало дете. Косата ѝ падаше върху лицето. Подсмъркна и вдигна очи към хоризонта. Направи знак на Еди и кимна към далечния връх на голяма бяла въртележка с червени кабинки, които се клатеха като украса на дърво.
— Виждаш ли го оттук? – попита Маргьорит.
— Виенското колело ли? – рече той.
Тя отмести поглед.
— Апартамента ни.
Тъй като на небето Еди не беше спал, имаше чувството, че не е прекарал повече от няколко часа с всеки от хората, с които се срещна. А и откъде знаеше, след като там нямаше ден и нощ, спане и събуждане, изгреви и залези, храна и графици?
Когато беше с Маргьорит, искаше единствено време – повече и повече време – и го получаваше, нощи и дни и пак нощи. Влизаха през вратите на различните сватби и си говореха за всичко, което той пожелаеше. На една шведска церемония Еди ѝ разказа за брат си Джо, който беше починал преди десет години от инфаркт, месец след като влезе в ново съдружие във Флорида. На руската сватба тя го попита дали е запазил стария апартамент и той ѝ отвърна, че го е запазил, а тя каза, че се радва. На една сватба на открито в някакво ливанско село той ѝ разправи какво му се беше случило тук на небето, а тя го слушаше и в същото време сякаш знаеше всичко. Еди ѝ разказа за Синия и за неговата история, защо едни умират, а други живеят, сподели ѝ за капитана и за неговите думи за саможертвата. Щом спомена за баща си, Маргьорит си спомни многобройните вечери, когато Еди се гневеше на стария, объркан от мълчанието му. Каза ѝ, че нещата са му се изяснили. Тя повдигна вежди, разтвори устни и Еди усети прилив на старо топло чувство, което от години му беше липсвало, простичкото действие да прави жена си щастлива.
Една вечер Еди ѝ разказа за промените в „Руби Пиър“. За това как са съборили старите въртележки, как от стрелбището сега се носеше рок музика, как влакчетата вече лъкатушат, а вагончетата висят надолу от линиите, как „мрачните“ тунели, в които едно време имаше фигури на индианци, боядисани в ярки цветове, сега бяха пълни с видеоекрани, все едно през цялото време гледаш телевизия.
Каза ѝ новите им имена. Нямаше вече „Мечки“ или „Бръмбари“. Сега ги кръщаваха „Фъртуна“, „Топ Гън“, „Вихър“.
— Странно звучат, нали? – попита Еди.
— Звучи като нечие друго лято, не нашето – замислено потвърди тя.
Еди осъзна, че тъкмо такова усещане имаше от години.
— Трябваше да започна работа някъде другаде – рече ѝ. – Съжалявам, че не сторих нищо, за да се измъкнем оттам. Татко. Кракът ми. След войната все се чувствах като некадърник.
Той видя как през лицето ѝ преминава тъга.
— Какво се е случило през войната? – попита жена му.
Никога не ѝ беше споделял всичко. Нещата се подразбираха. По негово време войниците изпълняваха дълга си и не говореха за него, щом се върнеха вкъщи. Помисли си за мъжете, които беше убил. Помисли си за стражарите. Помисли си за кръвта по ръцете си. Запита се дали ще му бъде простено.
— Животът ми се обърка – отрони.
— Не е така – възрази жена му.
— Така е – промълви той, а тя не рече нищо повече.
Понякога двамата лежаха заедно там, горе на небето. Но не спяха. „На земята, каза Маргьорит, когато спиш, понякога сънуваш своето небе и тези сънища помагат за неговото съграждане.“ Но сега нямаше причина за подобни сънища.
Вместо това Еди я прегръщаше през рамо, заравяше глава в косата ѝ и дишаше дълбоко и бавно. Веднъж запита жена си дали Господ знаеше, че той е на небето. Тя се усмихна и отговори:
— Разбира се.
Макар и Еди понякога да признаваше, че в някои моменти от живота си се е криел от Бога, а през останалото време е смятал, че Бог не го забелязва.
Четвъртият урок
След дълги разговори Маргьорит въведе съпруга си през друга врата. Върнаха се в малката кръгла стая. Тя седна на стол и скръсти ръце. Обърна се към огледалото и Еди видя отражението ѝ. Нейното, своето не видя.
— Булката чака тук – каза тя, прокарвайки ръка през косата си, вперила поглед в образа си, но сякаш мислите ѝ се рееха другаде. – В този момент тя мисли за това, което ще предприеме. Мисли за човека, когото си е избрала. И когото ще обича. Това е такъв прекрасен момент, Еди – обърна се към него. – Трябваше да живееш без любов дълги години, нали?
Еди не отвърна.
— Ти смяташе, че любовта ти беше отнета, че те напуснах твърде рано.
Той бавно приклекна. Пред него се разстилаше бледолилавата ѝ рокля.
— Ти наистина си отиде рано – каза той.
— Беше ми сърдит.
— Не.
Очите ѝ заискряха.
— Добре де. Сърдит ти бях.
— Имаше причина това да се случи – рече Маргьорит.
— Каква? – недоумяваше той. – Как може да се намери причина? Ти почина. Беше на четиридесет и седем. Най-прекрасният човек, когото познавах, отиде си и загуби всичко. Аз също загубих всичко. Загубих единствената жена, която съм обичал.
Тя пое ръцете му.
— Ти не изгуби нищо. Права съм, като го казвам. А ти ме обичаше, така или иначе. Изгубената любов не престава да съществува, Еди. Просто преминава в друга форма, това е. Де можеш да зърнеш усмивката на своята любима, да ѝ носиш храна, да разрошиш косата ѝ или да я заведеш на танци. Но когато тези сетива отслабнат, други се усилват. Споменът. Споменът се превръща в твой партньор. Ти го подхранваш. Държиш го до себе си. Танцуваш с него. Животът трябва да свърши, любовта не бива.
Еди се замисли за годините след кончината на жена си. Все едно надникваше през жив плет. Съзнаваше, че има живот в отвъдното, макар и да бе сигурен, че няма да се пресели в него.
— Никога не пожелах друга жена – рече тихо Еди.
— Знам.
— Още бях влюбен в теб.
— Знам – кимна тя. – Усещах го.
— Тук? – почуди се Еди.
— Дори тук – отвърна Маргьорит с усмивка. – Ето виж колко силна може да бъде изгубената любов.
Тя се изправи и отвори една врата, а Еди гледаше ококорено, докато влизаше през нея. Стаята беше слабо осветена, имаше сгъваеми столове, а в ъгъла седеше акордеонист.
— Тази стая я пазех за последно – обясни тя.
Протегна ръце. Той се приближи до нея, пренебрегвайки крака си, пренебрегвайки всички неприятни спомени за танци, музика и сватби, като осъзна, че те бяха породени от самотата му.
— Това го няма в бинго картите – прошепна Маргьорит, обвивайки ръце около рамене му.
Той се ухили и я прегърна през кръста.
— Мога ли да те попитам нещо? – каза Еди.
— Да.
— Защо изглеждаш както в деня, когато се оженихме?
— Струваше ми се, че така повече ще ти харесам.
— Той се замисли за момент.
— Можеш ли да промениш външния си вид?
— Да го променя? – Маргьорит се развесели. – Как?
— Както в края.
Тя свали ръцете си от раменете му.
— В края не бях хубава.
Еди поклати глава в знак на отрицание.
— Би ли могла?
Тя се замисли, а после пак го прегърна. Акордеонистът засвири познатата мелодия. Тя тананикаше на ухото му и двамата се понесоха в танц, бавно, в познатия ритъм, който един съпруг споделя единствено със съпругата си.
Накара ме да те обичам.
Аз не исках,
аз не исках...
Накара ме да те обичам
и го знаеше,
винаги си го знаела...
Щом я погледна, тя отново беше на четиридесет и седем, мрежата от бръчици около очите ѝ, изтънялата коса, увисналата брадичка. Тя се усмихна, усмихна се и той. Маргьорит беше красива както винаги. Еди затвори очи и за пръв път изрече онова, което чувстваше от мига, в който я срещна на небето:
— Не искам да продължавам. Искам да остана тук.
Когато отвори очи, ръцете му още обгръщаха очертанията ѝ, но тя си бе отишла, както и всичко останало.
Петък, 15:15 часът
Домингес натисна копчето на асансьора и вратата се затвори с грохот. Зад външното прозорче имаше друго. Кабинката тръгна рязко нагоре и през зацапаното стъкло Домингес гледаше как фоайето изчезва.
— Не мога да повярвам, че този асансьор още работи – рече той. – Сигурно е от миналия век.
Мъжът до него, адвокат по недвижимо имущество, кимна леко, проявявайки куртоазно внимание. Свали си шапката – беше задушно и той се потеше – и наблюдаваше как цифрите светват една след друга на таблото. Това беше третата му среща за деня. Още една и ще си отиде вкъщи да вечеря.
— Еди не притежаваше кой знае какво – каза Домингес.
— Да – рече мъжът, изтривайки челото си с носна кърпа. – Значи няма да се бавим.
Асансьорът спря, вратата се отвори шумно и двамата се отправиха към 6Б. В коридора все още имаше от онези черно–бели плочки от 60-те години и миришеше на готвено – на чесън и на пържени картофи. Полицейският инспектор им беше дал ключа и срок да го върнат. Следващата сряда. Апартаментът да се опразни за новия наемател.
— Оо... – възкликна Домингес, след като отвори вратата и влезе в кухнята.
Доста подредено за един старец – мивката беше чиста. Плотовете на шкафовете – обърсани от прахта. „Бог ми е свидетел, помисли си Домингес, моят апартамент никога не е изглеждал толкова чист.“
— Някакви финансови документи? – попита мъжът. – Банкови извлечения? Бижута?
Домингес си представи Еди накичен с бижута и се разсмя. Съзнаваше колко му липсваше старецът, колко необичайно беше без него в парка, без да подвиква заповеди, без да бди над всичко като орлица. Дори не бяха почистили шкафчето му. На никого сърце не му даваше. Просто оставиха нещата му непокътнати в цеха, сякаш утре щеше да се върне.
— Де да знам. Там проверихте ли?
— В шкафа ли?
— Да. Веднъж съм идвал у тях, нали разбирате. Познавах Еди само в работата.
Домингес се наведе над масата и надзърна през кухненския прозорец. Видя старата въртележка. Погледна часовника си. Говорехме си само за работа, помисли си.
Адвокатът отвори най-горното чекмедже на шкафа в спалнята. Дръпна настрани спретнато сгънатите един в друг чорапи и подредените бели гащета. Под тях беше втъкната стара кутия с кожена подвързия, изглежда, че имаше важни неща вътре. Отвори я, надявайки се бързо да открие каквото търсеше. Смръщи вежди. Нищо важно. Никакви банкови извлечения. Нито застрахователни полици. Само една черна вратовръзка, меню от китайски ресторант, старо тесте карти, писмо с военен медал и избеляла снимка на мъж край торта, заобиколен от деца.
— Това ли търсихте? – подвикна Домингес от другата стая.
Появи се с купчина пликове, които намери в чекмеджето в кухнята, някои от местната банка, някои от Дружеството на ветераните. Адвокатът ги прегледа набързо и без да вдигне поглед, каза:
— Това е достатъчно.
Извади едно от банковите извлечения и изчисли наум баланса. После, както често се случваше при подобни посещения, той почувства задоволство от собствените си акции, облигации и пенсионни осигуровки. Това наистина надминаваше всичко – да умреш като този стар работник, който не притежава нищо освен една спретната кухня.

ПЕТИЯТ ЧОВЕК,
КОГОТО ЕДИ СРЕЩА НА НЕБЕТО
Бяло. Сега всичко беше бяло. Нямаше земя, нито небе, нито хоризонт между тях. Само чисто и тихо бяло, безшумно като най-обилния сняг, който вали в най-спокойния изгрев.
Еди виждаше само бяло. Чуваше единствено тежкото си дишане и ехото от него. Издиша и чу по-силно издишване. Вдиша, а ехото повтори вдишването.
Старецът стисна очи. Тишината е много неприятна, когато знаеш, че нищо не може да я наруши, а Еди го знаеше. Маргьорит си бе отишла. Искаше я до себе си отчаяно, още една минута, половин минута, още пет секунди, но нямаше начин да я докосне, да я извика или дори да погледа снимката ѝ. Чувстваше, че сякаш е пропаднал и се е сгърчил на дъното. В душата му беше пусто. Не усещаше никакви пориви. Висеше отпуснат и безжизнен в празнотата, като че закачен на кука, напълно изцеден. Може би висеше там ден или месец. Може би цял век.
Дочу слаб, но натрапчив шум и в този миг Еди се размърда, повдигайки с мъка клепачите си. Вече беше минал през четири кръга на небето, бе срещнал четирима души и докато всеки от тях бе обгърнат от тайнственост при появяването си, Еди усети, че е попаднал на нещо съвсем различно.
Шумът пак долетя, този път по-високо, а старецът стисна юмруци, воден от вродения си инстинкт за защита, и откри, че в дясната си ръка стиска бастун. Ръцете му бяха покрити с кафяви петънца. Ноктите му бяха малки и жълтеникави. Имаше червеникав обрив на босите си крака – херпес зостер, – появил се в последните му седмици на земята. Извърна поглед от скоротечното си разлагане. Според човешките представи тялото му беше на ръба на своя свършек.
Сега звукът отново се появи, пронизителен екот от прекъслечни викове, а след тях – затишие. В живота Еди беше чувал тези звуци в кошмарите си и потръпна от спомена: селото, пожарът, Смити и хрипкавото простенване, което всъщност излезе от гърлото, когато се опита да проговори.
Стисна зъби, като че ли това щеше да го спре, но той продължи като неизключена аларма, докато Еди не извика в задушаващата белота:
— Какво е това? Какво искате?
Отведнъж звукът изпадна във фон и се появи друг звук, неумолимо буботене – звук от течаща река, – а белотата се смали до слънчево петно, отразяващо се в блещукащите води. Под нозете на стареца се появи земя. Бастунът му се опря в нещо твърдо. Намираше се на някаква дига, където слаб ветрец подухваше в лицето му, а от мъглата по кожата му бляскаха капчици влага. Сведе поглед и край реката съзря източника на тези натрапчиви писъци. Краката му се подкосиха от облекчение, подобно човек, който открива, стискайки бейзболна бухалка в ръка, че в дома му няма крадци. Шумът – врещенето, свиркането, думкането – представляваше какофония от детски гласове, хиляди деца си играеха, цамбуркайки в реката и кикотейки се невинно.
Това ли съм сънувал?, помисли си старецът. През цялото време? Защо? Огледа телцата им, някои скачаха, други пляскаха в реката, трети носеха кофички с вода, а имаше и такива, които се търкаляха във високата трева. Еди забеляза у тях известно спокойствие, нямаше го обичайното за децата боричкане. Забеляза и друго. Липсваха възрастни. Дори и младежи. Всички бяха малки. Кожата им с цвят на тъмно дърво. Изглежда, че сами се наглеждаха.
А сетне голям речен камък привлече вниманието на Еди. Слабо малко момиченце седеше на камъка, встрани от другите, и гледаше в посока към Еди. Направи му знак с двете ръце, като му махна да се приближи. Той се поколеба. Тя се усмихна. Момичето отново помаха и кимна, като че му казваше: Да, да, ти.
Еди си помагаше с бастуна по нанадолнището. Подхлъзна се, болният му крак се огъна, краката му се подкосиха. Но преди да падне на земята, той почувства внезапен порив на вятъра, който го удари откъм гърба и го изправи на крака и ето го пред малкото момиченце, все едно, че беше там през цялото време.
Днес е рожденият ден на Еди
Навършва петдесет и една. Първият му рожден ден без Маргьорит. Приготвя си кафе в картонена чаша и яде две препечени филийки, намазани с маргарин. В годините след инцидента при надлеза с жена му Еди пренебрегваше рождените си дни с думите: „Притрябвало ми е да си припомням този ден!“
Маргьорит настояваше той да празнува. Канеше приятели. Винаги купуваше плик с карамелени бонбони и го връзваше с панделка.
— Не можеш да зачеркнеш рождения си ден – казваше тя.
Сега, когато нея я няма, Еди се опитва да зачеркне този ден. В лунапарка той се качва на влакчето, превързва се с предпазния ремък, на високо, самотен, подобно планински катерач. Вечер гледа телевизия вкъщи. Ляга си рано. Никаква торта. Никакви гости. Когато се чувстваш като обикновен човек, не ти е трудно да постъпваш по същия начин, а дните на Еди се обагриха в цвета на бледото отдръпване.
Сряда, навършва шестдесет Отива в цеха рано. Отваря кафяв плик, в който е увил обяда си, и измъква наденицата от сандвича. Прикрепя я за върха на една кукичка, сетне пуска кордата в риболовната дупка. Гледа как плува. Постепенно изчезва, погълната от водата.
Събота, навършва шестдесет и осем. Изсипва хапчетата си върху плота. Звъни телефонът. Обажда се брат му Джо от Флорида. Честити му рождения ден. Разказва му за внука си. За новото дружество. Еди отронва „ахъ“ поне петдесет пъти.
Понеделник, навършва седемдесет и пет. Слага си очилата и проверява отчетите за дежурствата. Забелязва, че предишната нощ някой е пропуснал смяната си и спирачката на „Въртящия се червей“ не е изпробвана. Въздъхва и взима от стената една табелка – „Съоръжението временно е спряно за проверка”, – а след това я отнася до входа на „Въртящия се червей“, където сам се захваща да провери спирачния механизъм.
Вторник, навършва осемдесет и две. Пред входа на лунапарка спира такси. Той се плъзва вътре и сяда на предната седалка, дръпвайки бастуна след себе си.
— Повечето хора обичат да се возят отзад – подхвърля шофьорът.
— Нещо против? – пита Еди.
Онзи вдига рамене.
— Нее. Нищо.
Еди гледа право напред. Не че е като да шофира. А откакто му отнеха книжката поради възрастта преди две години, той не е сядал зад волана.
Таксито го откарва до гробището. Отива на гроба на майка си, на брат си, а на гроба на баща си постоява само няколко секунди. Както обикновено, най-накрая посещава гроба на жена си. Навежда се, подпрян на бастуна, гледа надгробния камък и си мисли за много неща. Карамел. Мисли си за карамел. Сега карамелът би му извадил зъбите, но пак би си хапнал, стига да е заедно с нея.
Последният урок
Изглежда, малкото момиченце беше азиатче, може би пет–шест годишно, с хубав жълтокафяв тен. Косата ѝ беше лилава, с малко плоско носле, пълни устни, които весело покриваха редките ѝ зъби. Имаше също изключително красиви очи, черни като кожа на тюлен, с малки бели точици за зеници. Тя се усмихваше и пляскаше радостно с ръце, докато Еди не се приближи стъпка напред, и тогава тя се представи.
— Тала – произнесе името си с длани пред гърдите.
— Тала – повтори Еди.
Тя се засмя, като че ли беше започнала някаква игра.
Посочи бродираната си блуза, падаща свободна на раменцата ѝ, мокра от речната вода.
— Баро – каза.
— Баро.
Докосна червения плат, обвит около тялото и краката ѝ.
— Сайя.
— Сайя.
После дойде ред на обувките ѝ с дървени подметки –„бакя“, – после проблясващите мидички около краката ѝ – „капис“, – после изтъкана от бамбук рогозка – „баниг“, простряна пред нея. Даде знак на Еди да седне на рогозката. Тя също седна, кръстосвайки краката си по турски.
Като че ли никое от останалите деца не ги забелязваше. Те се пръскаха с вода, търкаляха се и събираха камъчета от дъното на реката. Еди видя как едно момченце търка с камък тялото на друго, по гърба, по ръцете.
— Миене – рече малката. – Както правеха нашите ини.
— Ини? – запита Еди.
Тя погледна изучаващо лицето му.
— Майките ни – поясни Тала.
През живота си старецът беше чувал много детски гласове, но в гласа на това момиченце той не долови и следа от недоверие към възрастните. Зачуди се дали децата си бяха избрали този оазис край реката или, имайки предвид кратките им спомени, някой ги е настанил сред този спокоен пейзаж.
Тя посочи джоба на ризата му. Еди сведе поглед. Жичките, от които правеше животни.
— Тези ли? – попита той. Извади ги и ги усука, както правеше в лунапарка. Тя се изправи на коленца, за да наблюдава майсторенето. Ръцете му потрепериха. – Виждаш ли? Това е... – Последно усукване. – ...куче.
Тя го взе и се усмихна – Еди беше виждал тази усмивка хиляди пъти.
— Харесва ли ти? – попита я.
— Изгаряш ме – каза тя.
Еди почувства как брадичката му се стегна.
— Какво каза?
— Изгаряш ме. Подпалваш ме.
Гласът ѝ беше равен, като на дете, което рецитира урок.
— Моята ина казва да чакам в нипа. Моята ина казва да се скрия.
Еди сниши глас, произнасяше думите бавно и натъртено.
— От какво... се криеш, момиченце?
Тя пипна кученцето, а после го топна във водата.
— Съндалонг – отвърна тя.
— Съндалонг?
Тала вдигна поглед.
— Войник.
Думата като че преряза с нож езика на Еди. В главата му изплуваха образи. Войници. Експлозии. Мортън. Смити. Капитанът. Огнепръскачки.
— Тала... – прошепна старецът.
— Тала – повтори тя, усмихвайки се при изговора на собственото си име.
— Защо си тук на небето?
Остави животното на земята.
— Изгаряш ме. Подпалваш ме.
На Еди му припари на очите. Главата му започна да пулсира. Задъха се.
— Ти беше във Филипините... сянката... в онази колиба...
— Нипата. Ина каза да вляза в нея, там безопасно. Да я чакам. После голям шум. Голям огън. Ти ме изгаряш – тя сви тесните си рамене. – Не безопасно.
Еди преглътна. Ръцете му трепереха. Вгледа се в дълбоките ѝ черни очи и се опита да се усмихне, сякаш усмивката му беше лекарството, от което имаше нужда момиченцето. Тя отвърна на усмивката му, но от това той просто рухна. Лицето му се изкриви, щом го затули в шепите си. Раменете и белите му дробове поддадоха. Мракът, който го преследваше зловещо през всички тези години, най-сетне му се разкри. Не беше плод на въображението му, а от плът и кръв, това детенце, това прекрасно момиченце, беше го убил, беше го изгорил, заслужаваше всички кошмари, които го бяха измъчвали. Действително бе видял нещо! Онази сянка в пламъците! Смъртта бе на една ръка разстояние от него! Собствената му горяща ръка! В пръстите му рукна поток от сълзи, а душата му сякаш пропадна.
Зарида, а от гърлото му се изтръгна вой, който гласът му досега не бе издавал, вой, идещ от най-дълбокото на стомаха му, вой, който разпени реката и раздвижи мъгливия въздух на рая. Тялото му се сгърчи, а главата му се тресеше бясно, докато воят не отстъпи място на молитвен шепот, изречен в изблик на задъхано признание:
— Аз те убих, АЗ ТЕ УБИХ – после отрони: – Прости ми, о, Боже, прости ми. Какво направих... КАКВО НАПРАВИХ?...
Плачеше и плачеше, докато плачът не го изцеди и Еди не потрепери. Почувства леко разтърсване, олюля се напред–назад. Беше коленичил на рогозката пред тъмнокосото момиче, което си играеше край реката с животното, измайсторено от жички.
След известно време, когато силната болка стихна, Еди усети потупване по рамото. Вдигна поглед и видя Тала да му подава камък.
— Измий ме – рече тя. Нагази във водата и се обърна с гръб към Еди. После съблече бродираната си блуза през главата.
Той се отдръпна назад. По кожата ѝ имаше ужасни изгаряния. Телцето и тесните ѝ рамене бяха черни, обгорели и изприщени. Щом се обърна, красивото невинно лице бе осеяно с гротескни рани. Устните ѝ увиснали. Само едното ѝ око беше отворено. Тук–там липсваха кичури коса върху обгорения ѝ скалп, сега покрит с твърди струпеи.
— Измий ме – повтори Тала, подавайки му камъка. Еди се дотътри в реката. Взе камъка. Пръстите му трепереха.
— Не знам как... – смотолеви той едва чуто. – Никога не съм имал деца...
Тя вдигна очернената си ръка, Еди я хвана нежно и бавно я разтърка с камъка, докато раните не започнаха да избледняват. Разтърка по-силно – раните изчезнаха. Старецът я търкаше все по-бързо и по-бързо и накрая опърлената кожа се свлече съвсем, а на нейно място се появи здрава. После той обърна камъка и натри кокалестото ѝ гръбче, тесните ѝ рамене, тила и накрая бузите, челото и кожата зад ушите.
Тя се облегна на него. Склони глава върху ключицата му и притвори очи, сякаш потъваше в дрямка. Еди очерта нежно с пръст клепките ѝ. Стори същото и с повехналите ѝ устни, с хваналите коричка рани на главата ѝ, докато от корените не израсна лилава коса и пред него пак стоеше личицето, което първоначално бе видял.
Щом отвори очи, зениците ѝ проблясваха като малки фарове.
— Аз съм пет – прошепна тя.
Еди пусна камъка и го побиха тръпки. Рече задъхано:
— Пет... На пет години ли си?
Тя поклати глава в знак на отрицание. Вдигна пет пръстчета. После ги тикна към гърдите на Еди, сякаш му казваше петият ти човек – аз съм петият ти човек.
Повея лек ветрец. Сълза се търкулна по лицето на възрастния мъж. Тала я огледа, също като дете, изучаващо бръмбар в тревата. После попита:
— Защо тъжен?
— Защо съм тъжен ли? – промълви той. – Тук ли?
Тя посочи надолу.
— Там.
Еди изхлипа, последен вопъл – гърдите му бяха празни. Беше преодолял всички бариери. Вече не ѝ говореше като възрастен на дете. Каза ѝ онова, което винаги беше казвал – на Маргьорит, на Руби, на капитана, на Синия и най-вече на себе си.
— Бях тъжен, защото нищо не направих с живота си. Аз бях един неудачник. Нищо не постигнах. Животът ми се обърка. Имах чувството, че не би трябвало да съм там.
Тала извади кученцето от водата.
— Трябвало е да си там – възрази тя.
— Къде? В „Руби Пиър“ ли?
Момичето кимна.
— Да поправям въртележки? С това се изчерпваше съществуването ми – дълбоко въздъхна. – Защо?
Детето наклони глава – беше очевидно.
— Децата – рече тя. – Ти ги предпазваш. Правиш добро за мен – развъртя кученцето в ризата му. – Там трябвало да бъдеш – докосна пришитата емблема на ризата му, леко се изсмя и добави две думи: – Еди Под–дръж–ката.
Старецът се отпусна в препускащата вода. Камъните на историите му сега бяха около него, под повърхността, допирайки се един в друг. Почувства, че целият се разтапя, разтваря се и че не му остава още дълго. Осъзна, че каквото и да му се случи след петимата, които срещна на небето, сега беше моментът да разбере.
— Тала? – прошепна Еди.
— Тя вдигна очи.
— А малкото момиче в парка? Знаеш ли нещо за нея?
— Тала гледаше втренчено върховете на пръстите си.
Кимна утвърдително.
— Спасих ли я? Издърпах ли я оттам?
— Малката поклати глава.
— Нямало издърпване.
Еди го полазиха тръпки. Главата му клюмна. Ето го значи. Края на историята му.
— Тикаш – каза Тала.
Той вдигна глава.
— Тикам?
— Тикаш краката ѝ. Няма издърпване. Тикаш. Но онова нещо пада. Спасяваш нея.
Еди затвори очи, не можеше да повярва.
— Но аз почувствах ръцете ѝ. Само това си спомням. Не съм могъл да я изтикам. Чувствах ръцете ѝ.
Тала се усмихна и загреба вода, после сложи малките си мокри пръсти в шепите на Еди. Старецът мигом осъзна, че е държал и преди тези ръчички.
— Не нейни ръце – каза тя. – Мои ръце. Аз довеждам теб на небето. Спасявам теб.
След тези думи реката бързо погълна кръста, гърдите и раменете на Еди. Преди да си поеме дъх, детската глъч изчезна и той се гмурна в силно, но тихо течение. Пръстите му все още бяха сплетени в нейните, но душата му се отдели от тялото, месото от костите, а с това си отиде цялата болка и умора, които винаги беше усещал в себе си, всички белези, всички рани, всички лоши спомени.
Сега той не представляваше нищо. Листо във водата, а тя го теглеше леко и двамата минаваха през мрак и светлина, през отсенки на синьото, бежовото, зеленото и черното и той осъзна, че по целия път всички тези цветове бяха емоциите в живота му. Тя го преведе през разбиващите се вълни на голям сив океан и Еди се озова сред ярка светлина, а отдолу се разкри невъобразима сцена:
Лунапарк с хиляди хора, мъже и жени, бащи и майки и деца – пълно бе с деца, – деца от миналото и от настоящето, все още неродени, едно до друго, ръка за ръка, с шапки и къси панталони, изпълнили крайбрежната пътека, въртележките и дървените платформи, седяха върху раменете си, всяко в скута на друго. Те бяха там или щяха да бъдат там заради простите обикновени неща, които Еди беше вършил в живота си, нещастните случаи, които бе предотвратил, съоръженията, които бе поддържал в изправност, незабележимите обрати на съдбата, на които беше повлиявал всекидневно. Макар и да не отваряха уста, Еди чуваше гласовете им, повече гласове, отколкото можеше да си представи, и го обзе непознат до този момент покой. Тала вече не го държеше за ръката и той се рееше над пясъка и над крайбрежната пътека, над върховете на палатките, кулите на централната алея, носеше се към голямото бяло виенско колело, където в една леко поклащаща се кабинка седеше жена в жълта рокля – съпругата му Маргьорит, която го чакаше с разтворени ръце. Протегна се към нея, видя я да се усмихва, а гласовете им се сляха в една–единствена дума, изречена от Господ:
У дома.

Епилог

Три дни след злополуката „Руби Пиър“ пак отвори врати. Новината за смъртта на Еди не слезе от вестниците цяла седмица, а после беше изместена от новини за други смъртни случаи.
Въртележката „Волното спускане на Фреди“ бе спряна за този сезон, но следващата година пак я пуснаха с ново име – „Лудешко спускане“. За тинейджърите тя беше символ на смелост и привличаше много клиенти, а собствениците бяха доволни.
Апартамента на Еди, в който беше израснал, дадоха под наем, а наемателят сложи матово стъкло на кухненския прозорец и закри гледката към стария увеселителен парк. Домингес, който склони да поеме задълженията на стареца, сложи малкото вещи на своя приятел в един куфар в ремонтния цех заедно с няколко предмета със сантиментална стойност, в това число фотографии на най-стария вход на „Руби Пиър“.
Щом се прибра вкъщи, Ники, младежът, чийто ключ беше срязал въжето, си извади нов ключ, а след четири месеца продаде колата си. Често идваше в „Руби Пиър“, където се хвалеше пред своите приятели, че паркът е кръстен на прабаба му.
Сезоните идваха и си отиваха. А когато учениците излязоха във ваканция и дните станаха по-дълги, тълпи от посетители прииждаха отново в лунапарка край големия сив океан. Лятото пристига, духът е приповдигнат, а брегът приканва с песента на вълните, хората се струпват около въртележките, виенските колела, разхладителните напитки и захарния памук.
Редици от посетители се виеха в „Руби Пиър“ – също като редицата, извила се на едно друго място: петима души заедно с петте избрани спомена чакаха малко момиченце на име Ейми или Ани, чакаха го да порасне, да обича, да остарее и да умре, а накрая да открие отговорите на своите въпроси – защо е живяла, какъв е бил смисълът на живота ѝ. И в тази редица сега беше застанал мустакат старец с платнено кепе и с орлов нос, който чакаше в един ресторант на име „Звезден прах“, за да сподели своето късче от тайната на небето – че хората са взаимосвързани, всеки оказва влияние върху живота на другите и че светът е пълен с истории, които са част от едно цяло.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Пет срещи в рая от Мич Албом - Книги онлайн от Napred.BG
0 (0)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

dewapoker

domino online

poker88

poker online Terbaik Indonesia

judi poker online

Are you in need of quick access to cash? Get UCredit.sg licensed moneylender Fast Cash Loan in Singapore to sort out any emergency now.

perfectbody waist trainer uk

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!