Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Джефри Дивър
Пастирът
 


Зад познатите специални служби се крие секретна анонимна агенция за охрана при извънредни обстоятелства. И там са най-добрите експерти по сигурност…
Корт е пастир — старши офицер в отдела за стратегическа защита. Безкомпромисен, отдаден на работата си, ненадминат тактик…
Хенри Лавинг е наемник. Професионален изнудвач, който напипва слабото място на жертвите и изтръгва информация с всякакви средства…
Когато полицай Кеслер изненадващо се превръща в мишена на безскрупулния престъпник, Корт поема защитата на семейството му. Но за пастира случаят не е рутинна задача — той е възможност да отмъсти на Лавинг за смъртта на близък…
Скоро ситуацията ескалира в смъртоносно състезание между защитник и наемник, в динамичен дуел между непредсказуеми мъже. А Корт трябва да реши дали да защити своите подопечени или да ги използва като стръв в името на отмъщението.



Юни 2004

Правилата на играта

Мъжът, който искаше да убие жената на седалката до мен, беше на километър зад нас. Във влажното юнско утро отстрани се редяха пасторални пейзажи — полета с тютюн и памук.
В задното огледало се отразяваше част от кола, движеща се спокойно по течението на трафика. Управляваше я мъж, който привидно не се различаваше по нищо от стотината други шофьори по наскоро ремонтираната магистрала.
— Агент Фалоу? — обади се Алиса. После — както настоявах вече цяла седмица — се поправи: — Аби?
— Да.
— Още ли е тук?
Беше забелязала, че поглеждам в огледалото.
— Да. Както и подкреплението ни — добавих за кураж.
Протежето ми следваше убиеца през две или три коли. Не беше единственият от организацията ни, ангажиран със случая.
— Добре — прошепна Алиса.
Трийсетинагодишната ми спътничка беше свидетел срещу компания, която изпълняваше мащабни поръчки за армията. От компанията твърдяха, че не са извършили нищо нередно и приветстват разследването. Преди седмица обаче се опитаха да убият Алиса и понеже бях служил в армията с един от старшите командири в Брагс, ме назначиха да я охранявам. Като началник на организацията вече се занимавам по-рядко с полева работа, но честно казано, се зарадвах да подишам чист въздух. По правило прекарвам по десет часа дневно зад бюрото в офиса ни в Александрия. А през последния месец — по дванайсет или четиринайсет, понеже координирахме охраната на петима информатори срещу голяма престъпна групировка, преди да ги предадем на «Закрила на свидетелите» за промяна на самоличността им.
Приятно ми беше да възседна отново коня, дори само за седмица.
Натиснах бутона за бързо набиране, за да поговоря с протежето си.
— Аби е — казах в хендсфрий микрофона. — Къде е той?
— Горе-долу на километър. Не бърза.
Наемникът, чиято самоличност не бяхме разкрили, пътуваше в неугледен сив «Хюндай» седан.
Движех се зад дълъг ТИР с надпис «Птицекланица Каролина». Беше празен. Управляваше го един от служителите ни. Пред него имаше кола — двойник на моята.
— Остават ни три километра до смяната — обявих. Четири гласа потвърдиха по кодираните телефони. Прекъснах връзката.
— Всичко ще е наред — казах на Алиса, без да я поглеждам.
— Аз просто… — промълви тя. — Не знам…
Замълча, а аз се взрях в огледалото за обратно виждане, сякаш мъжът, който искаше да я убие, се намираше точно зад нас.
— Действаме по план.
Попаднат ли невинни хора в ситуация, изискваща присъствието и закрилата на такива като мен, страхът най-често надделява над недоумението. Трудно приемаме мисълта, че сме смъртни.
Да опазиш хората невредими, да ги опазиш живи е работа като всички останали.
Често го напомням на протежето си и на другите в офиса, навярно дразнейки ги и с повтарянето, и с назидателния тон. Ала не спирам, защото не бива да го забравяме. Никога. Работа е — със строги процедури, които усвояваме, както хирурзите се учат как да срязват точно плътта, а летците — да задържат в небето тонове метал. Следваме техники, шлифовани и доказали се през годините.
Работа…
Вярно беше, разбира се, че и наемникът зад нас, решен да убие жената до мен, също възприема задачата си като работа. Знаех го с абсолютна сигурност. Той беше сериозен като мен, беше изучавал процедурите усърдно като мен и беше умен — и на теория, и на практика. И имаше предимство — правилата му не бяха обременени от моите задръжки: Конституцията и законите.
Все пак вярвам, че е предимство да си на страната на правдата. През всичките години в този бранш не съм изгубил нито един подопечен. Нямаше да изгубя и Алиса.
Работа, която изисква да притежаваш спокойствието на хирург и на летец.
Алиса не беше спокойна, естествено. Дишаше тежко и си придърпваше маншетите, вперила поглед в разцъфналата магнолия край пътя — пришълец в гората от кестени и хикории край раззелененото обширно поле с памук. Въртеше тревожно тънка диамантена гривна — купила я беше наскоро за рождения си ден. Взря се в гривната и в потните си длани, после ги отпусна върху тъмносинята пола. Откакто бяхме заедно, носеше само тъмни дрехи. Като камуфлаж, но не защото беше мишена на професионален убиец, а заради излишните килограми, с които се борела от пубертета. Знаех го, понеже се хранехме заедно и бях очевидец на битката. А и тя говореше често за схватката си с храната. Някои от хората, които пазим, не се нуждаят и не искат да завързваме приятелство. Други — като Алиса — държат да се сближим. Не се справям добре с тази роля заради прословутата си сдържаност, но се старая и криво-ляво успявам.
Подминахме табела. До отклонението оставаха три километра.
Работата ни изисква семпло, находчиво планиране. В тази сфера не можеш да импровизираш и макар да мразя думата «проактивен» (антоним на какво — «антиактивен»?), концепцията е жизненоважна за дейността ни. В този случай целта — да отведа Алиса непокътната при прокурора, за да даде показания — налагаше да въвлека убиеца в играта. Понеже протежето ми го следваше от часове, знаехме къде се намира и можехме да го задържим всеки момент. Ала направехме ли го, човекът, който го беше наел, щеше просто да повика друг да довърши начинанието. Предпочитах да сме в движение през деня, за да се добере Алиса до кабинета на прокурора, да даде показания и да се избави от опасността да я елиминират, тъй като вече няма да представлява интерес за наемника.
С помощта на протежето ми, бяхме съставили план да задмина ТИР-а и да застана пред него. Наемникът щеше да бъде принуден да увеличи скоростта, за да не ни изпусне от поглед, но преди да ни настигне с камиона трябваше да свърнем по отклонението. Заради острия завой и наклона, наемникът нямаше да ме забележи, но щеше да види примамката. После с Алиса щяхме да поемем по сложен маршрут към хотела в Рейли, където ни чакаше прокурорът, а примамката да поеме към сградата на съда в Шарлот — на три часа път от нас. Наемникът щеше да осъзнае измамата твърде късно. Щеше да се обади на работодателя си и той най-вероятно щеше да отмени мисията му. Ние щяхме да се задействаме, да арестуваме наемника и да се опитаме да стигнем до работодателя му.
Оставаше около миля до отклонението. Погледнах в огледалото — товарният камион беше на трийсетина крачки зад нас.
Насочих очи към Алиса — сега въртеше между пръстите си златна огърлица с аметисти. Подарък от майка й за седемнайсетия й рожден ден — вещ по-скъпа, отколкото семейството й можело да си позволи, но пък послужила като мълчалива утеха за липсата на кавалер за бала. Хората са склонни да споделят много с онези, които им спасяват живота.
Телефонът ми изжужа. Беше протежето ми.
— Да?
— Обектът напредна малко. На около стотина метра от камиона е.
— Почти стигнахме. Започваме!
Застанах зад примамката — съвсем близо. Шофираше мъж от организацията ни, пътничката му беше агент от ФБР и приличаше на Алиса. Позабавлявахме се в офиса, докато избирахме кой да изиграе моята роля. Кръглолик съм и ушите ми стърчат малко повечко, отколкото ми се иска. Имам твърда червена коса и не съм висок. В службата организираха импровизиран конкурс, за да открият най-елфоподобния колега, който да се превъплъти в моя милост.
— Ситуация? — попитах.
— Смени платната и увеличи малко скоростта.
«Неприятно му е да не ме вижда», помислих си.
— Почакай, почакай… — чух в слушалката. Напомних си да скастря протежето си да спестява ненужните възклицания — съобщенията бяха шифрирани, но все пак предаването им можеше да се регистрира. Протежето ми щеше да научи бързо урока си.
— Излизам от магистралата… Готово.
Все още с почти сто километра в час, свих по лентата за изход от магистралата, заобиколена от гъста гора. Товарният камион се движеше плътно до бронята ми.
Протежето ми докладва:
— Добре. Обектът дори не погледна към теб. Следи примамката и намали скоростта.
Спрях на светофара преди Шосе 18, после поех надясно. Камионът тръгна наляво.
— Обектът продължава по маршрута — долетя гласът на протежето ми. — Май вървим по план.
Гласът му не трепна. Аз съм доста хладнокръвен, но той ме води с една точка. Рядко се усмихва, никога не се шегува и в действителност не знам почти нищо за него, макар да работим заедно от няколко години. Ще ми се да не е толкова мрачен — не заради работата, понеже наистина е много, много добър, а просто защото бих искал да извлича повече удоволствие от свършеното. Стремежът да опазиш хората доставя удовлетворение, дори радост. Особено когато защитаваш семейства, както често се случва.
Казах му да ме държи в течение и прекъснахме връзката.
— Е — обади се Алиса. — В безопасност ли сме?
— Да — отвърнах и намалих на осемдесет при ограничение от седемдесет.
След петнайсет минути лъкатушехме по шосето към покрайнините на Рейли, където прокурорът ни очакваше за показанията.
Беше облачно и пейзажът не се беше променял десетки години — дървени къщи, бараки, каравани и автомобили в плачевно състояние, които функционираха някак си благодарение на поддръжката и късмета. Газостанция предлагаше гориво от непозната марка. Кучета хапеха мързеливо бълхите си. Жени в тесни джинси наглеждаха дечурлигата. Мъже с мършави лица и бирени кореми седяха по верандите, без да чакат нищо. Най-вероятно се дивяха на колата ни с пътници, каквито не се срещат често в подобни квартали — мъж в бяла риза, тъмен костюм и вратовръзка и руса жена с делова прическа.
Подминахме къщите и поехме по шосе между нови поля. Забелязах нацъфтелия като пуканки памук и се замислих как преди 170 години същите ниви са били покрити със същата реколта. Гражданската война и хората, за които се е водила, неизбежно изникват в съзнанието, когато си в Юга.
Телефонът ми иззвъня.
— Аби — прозвуча настойчиво гласът на протежето ми.
Раменете ми се напрегнаха.
— Напуснал е магистралата?
Не се притесних особено. Бяхме се отклонили преди повече от половин час. От убиеца сигурно ни деляха над шейсет километра.
— Не, още следва примамката. Но се случи нещо странно. Обади се по мобилния. Когато затвори, си изтри лицето. Подминах две коли и приближих до него. Стори ми се, че плаче.
Дишането ми се учести, докато обмислях вероятните причини. Един възможен обезпокоителен сценарий изпъкна най-ярко — ами ако убиецът е предположил, че ще използваме примамка, и е прибягнал до същия трик? Принудил е някого, който прилича на него — като елфа в нашата кола уловка — да ни проследи. Обаждането, регистрирано току-що от протежето ми, навярно е било между шофьора и истинския престъпник, взел за заложник съпругата или детето му.
Това обаче означаваше, че убиецът е някъде другаде и…
Пред очите ни се бялна «Форд» пикап. Излетя от алеята на запуснатата, полусрутена газостанция вляво, а предницата му — защитена от метална решетка — се блъсна в шофьорското място на колата ни и ни избута като перце през високите буренаци в плитка долина. Алиса изпищя, а аз изръмжах от болка и чух протежето ми да ме вика в слушалката. После мобилният телефон и хендсфрий устройството отлетяха в колата под напора на въздушната възглавница.
Изтъркаляхме се по двуметровия склон и се приземихме благополучно във влажното корито на плитък ручей.
О, той беше планирал съвършено нападението! Преди дори да успея да разкопчая колана и да вдигна оръжието си, халоса с чук стъклото до мен, разби го и ме зашемети с един замах. Извади глока от колана ми и го прибра в джоба си. «Извадено рамо — помислих си, — малко кръв.» Изплюх парченцата стъкло и се огледах за Алиса. И тя беше замаяна, но не изглеждаше зле пострадала. Убиецът не беше вдигнал оръжието си, стискаше само чука и аз си рекох, че ако побегне сега, Алиса има шанс да прекоси шубраците и да се спаси. Не особено голям шанс, но все пак… Трябваше обаче да действа светкавично.
— Алиса, бягай! Наляво! Ще успееш! Бързо!
Тя отвори вратата и се изтърколи навън.
Погледнах нагоре към шосето. Виждаше се само пикапът, паркиран край платното до поток, откъдето рибарите ловят жаби за стръв — досущ като дузината други камиони, които бях забелязал пътьом. Препречваше съвършено изгледа към нас откъм шосето. «Точно както аз използвах ТИР-а, за да избягам», помислих си мрачно.
Убиецът се протягаше да отвори вратата на колата. Присвих болезнено очи, благодарен, че той се бави. Така Алиса щеше да спечели време. Навигационната система щеше да покаже на хората ми точното ни местонахождение и полицията щеше да пристигне след петнайсет-двайсет минути. Алиса можеше да успее. Помолих се мислено, обръщайки се към плиткото корито на ручея, през което трябваше да побегне.
Само че тя не помръдваше.
По бузите й се стичаха сълзи. Стоеше до колата, навела глава, скръстила ръце пред окръглените си гърди. Дали бе ранена по-лошо, отколкото ми се стори?
Убиецът отвори вратата, бутна ме на земята и сръчно закопча на ръцете ми найлонови белезници. Пусна ме и аз се свлякох до щурците, пеещи в забрава сред калта с възкисел аромат.
«Белезници?», почудих се. Погледнах отново Алиса, която се беше подпряла върху колата, неспособна да срещне очите ми.
— Моля ви. — Говореше на нападателя. — Как е мама?
Не, тя не беше замаяна, не беше пострадала лошо и сега разбрах защо не бяга — защото беше безсмислено. Убиецът не преследваше нея. Преследваше мен.
Осъзнах цялата ужасна истина. Мъжът над мен се беше добрал някак си до Алиса преди седмици и я бе заплашил, че майка й ще пострада, ако откаже да съчини историята за корупция. Понеже компанията беше свързана с военна база, чийто командир познавах, престъпникът бе предположил, че ще назначат мен да я охранявам. През последната седмица беше черпил от Алиса подробни сведения за методите ни на действие. Не беше убиец, беше професионалист, нает да изтръгне информация от мен. За случая с организираната престъпна група, по който работех, естествено. Знаех новите самоличности на петимата свидетели по делото. Знаех къде ще ги настани Отделът за закрила на свидетели.
Борейки се за глътка въздух между сълзите, Алиса отрони:
— Казахте…
Наемникът обаче не й обърна никакво внимание. Погледна часовника си и се обади по телефона. На мъжа в колата уловка, предположих, когото протежето ми следваше неотлъчно на петдесет минути оттук. Не успя да се свърже. Явно бяха спрели колата веднага след като по телефона бе прозвучал трясъкът от счупеното стъкло.
Значи наемникът не разполагаше с толкова време, колкото му се искаше. Почудих се колко ли ще издържа на мъченията.
— Моля ви — прошепна Алиса отново. — Мама. Казахте, че ако направя каквото пожелаете… Моля ви… добре ли е тя?
Наемникът погледна към нея и сякаш импулсивно извади револвера от колана си и я простреля два пъти в главата.
Лицето ми се сгърчи. Жегна ме отчаяние.
Той извади омачкан найлонов плик от вътрешния си джоб, отвори го, коленичи до мен и изсипа съдържанието му на земята. Не видях какво е. Свали ми обувките и чорапите.
— Знаеш ли каква информация ми трябва? — тихо попита.
Кимнах утвърдително.
— Ще ми кажеш ли?
Успеех ли да издържа петнайсет минути, местната полиция може би щеше да пристигне, преди да умра. Поклатих отрицателно глава.
Безучастно, сякаш отговорът ми не е нито добър, нито лош, той се залови за работа.
«Дръж се петнайсет минути», окуражих се мислено.
Изпищях за пръв път след трийсет секунди. Скоро след това изкрещях пак и оттук насетне всяко издишване беше остър писък. Сълзите потекоха, а болката лумна като огън из тялото ми.
«Тринайсет минути — отброявах, — дванайсет…»
Но макар да не съм сигурен, сигурно не бяха минали повече от шест-седем минути, когато помолих пресекливо:
— Спри! Спри!
Послуша ме. А аз му казах всичко, което искаше да узнае.
Той си записа информацията и се изправи. Ключовете за пикапа се полюшваха в лявата му ръка. С дясната стискаше револвера. Насочи автоматичното оръжие към средата на челото ми и аз усетих облекчение, ужасно облекчение, че поне болката ще стихне.
Мъжът отстъпи назад, присви очи в очакване на изстрела и аз…


Септември 2010

Събота



«Целта на играта е да се нахлуе и превземе крепостта на противника или да се избие кралското семейство…»
Из инструкциите на играта «Феодал»



Глава 1

— Тежък случай, Корт.
— Давай — казах в микрофона.
Седях пред бюрото си и разговарях чрез хендсфрий устройството. Оставих старата бележка, която четях.
— Семейството е във Феърфакс. Наемникът има зелена светлина и сроковете му са кратки.
— Колко?
— Няколко дни.
— Знаеш ли кой го е наел?
— Не, синко.
Беше събота, рано сутринта. При тази професия работният ден и работната седмица са с различна продължителност. Моята започна преди няколко дни; довърших лека задача в късния следобед вчера. Днес смятах да поразчистя стари документи — мое любимо занимание — ала организацията ни изисква да бъдем винаги на разположение.
— Продължавай, Фреди.
Усетих нещо странно в тона му. Работиш ли с някого десет години — макар и от време на време — си набелязваш ориентири.
Непоклатимият агент от ФБР сега се поколеба. Накрая рече:
— Добре, Корт, всъщност…
— Какво?
— Наемникът е Хенри Лавинг… Знам, знам… Но е потвърдено.
След миг, през който чувах единствено сърцето си и шепнещата в ушите ми кръв, отговорих автоматично, макар и безсмислено:
— Той е мъртъв. Роуд Айлънд.
— Беше мъртъв. Беше обявен за мъртъв.
Взрях се в дърветата пред прозореца, полюляващи се от лекия септемврийски ветрец, а после към бюрото. Изглеждаше спретнато, но беше възтясно и евтино. Отгоре бяха разхвърляни няколко документа, всеки изискващ повече или по-малко внимание от моя страна, както и кутия, която същата сутрин «Федекс» бяха доставили в къщата на няколко пресечки от офиса ми. Беше онлайн поръчка, която очаквах с нетърпение. Планирах да разгледам съдържанието й по време на едночасовата си обедна почивка. Сега я побутнах настрани.
— Разказвай.
— Някой друг е бил в сградата в Провидънс — попълни Фреди липсващото парче от мозайката, въпреки че аз се бях досетил почти веднага — правилно, ако съдех по думите на агента — какво се е случило. Преди две години складът, където Хенри Лавинг се беше скрил, след като избяга от капана, който му бях устроил, изгоря до основи. Съдебните медици установиха с точност ДНК на трупа. Дори и тежко обгоряло, тялото запазва около десет милиона проби от безочливата дезоксирибонуклеинова киселина, която няма как да скриеш или унищожиш, така че не си струва да опитваш.
Можеш обаче впоследствие да се добереш до лаборантите и да ги принудиш да излъжат — да удостоверят, че тялото е твоето.
Лавинг беше успял да предвиди клопката. Преди да тръгне на лов за подопечните ми, бе замислил резервен план — сигурно бе отвлякъл бездомник или беглец и го беше заключил в склада, в случай че се наложи да се спасява. Идеята с лаборанта звучеше умно и не особено невероятно, имайки предвид, че Хенри Лавинг се беше шлифовал да манипулира хората да постъпват пряко волята си.
И мъжът, чиято смърт в пламъците зарадва — не би било пресилено да кажа и «ощастливи» — мнозина, изневиделица се оказа жив и здрав.
На прага се появи сянка. Беше Арън Елис — шефът на организацията ни, мъжът, на когото рапортувах директно. Рус и невероятно широкоплещест. Тънките му устни се раздалечиха. Не знаеше, че разговарям по телефона.
— Чу ли? Роуд Айлънд. Не е бил Лавинг.
— Фреди е на линия — посочих към слушалката.
— В кабинета ми в десет?
— Дадено.
Излезе пъргаво с кафявите си мокасини с пискюли в пълен дисонанс със светлосивите чорапи.
Казах на агента от ФБР, седнал в кабинета си на петнайсетина километра от мен:
— Беше Арън.
— Разбрах — отвърна Фреди. — Моят шеф уведоми твоя шеф. Аз уведомявам теб. Ще работим заедно, синко. Обади ми се, когато успееш.
— Почакай. Семейството във Феърфакс? Изпрати ли им бавачки?
— Не още. Събитията са пресни.
— Изпрати някого веднага.
— Лавинг още не е наблизо.
— Въпреки това.
— Е…
— Направи го.
— Твоя воля и прочее, и прочее.
Фреди затвори, преди да успея да отговоря.
Хенри Лавинг…
Застинах за секунда, вперил поглед през прозореца на необозначената щабквартира на организацията ми в Стария град в Александрия — натрапчиво неугледна сграда, събирателен образ на грозната архитектура от 70-те. Пред очите ми се разкриваше изглед към тревна полянка, антикварен магазин, «Старбъкс» и няколко храста край паркинг. Храстите клюмаха в различни посоки към масонския храм, сякаш посадени от герой на Дан Браун, който изпраща съобщение с помощта на растения вместо по имейл.
Очите ми се върнаха към кашончето от «Федекс» и документите върху бюрото ми.
Едната купчинка, прихваната с телбод, беше договор за наем на защитена къща край Силвър Спринг, Мериленд. Налагаше се под фалшива самоличност да спазаря по-нисък наем.
Другият документ беше заповед за освобождаване на човека, когото вчера благополучно предадох на двама строги мъже в също тъй строги костюми, чиито кабинети се намираха в Лангли, Вирджиния. Подписах заповедта и я пъхнах в кутията с надпис: «Външни».
Последния лист хартия, който четях, преди Фреди да се обади, бях донесъл неволно тук. В къщата снощи намерих игра, чиито инструкции исках да препрочета. Отворих кутията и открих този лист — съдържаше имена на гости, поканени на парти, както и списък с необходимите хранителни продукти и украса. Разсеяно пъхнах пожълтелия лист в джоба си и го открих тази сутрин. Партито се бе провело преди години. И беше последното нещо, което исках да си припомням сега.
Взрях се в списъка и пъхнах пожълтелия правоъгълник в машинката за нарязване, която го превърна в конфети.
Оставих кашончето от «Федекс» в сейфа зад бюрото — нищо особено, никакви скенери, просто ключалка с цифрова комбинация — и станах. Метнах тъмно сако върху бялата риза — обичайното ми работно облекло, дори когато работя през уикенда. Излязох от стаята си и закрачих наляво към кабинета на шефа по сивия килим в дългия коридор, нашарен със снопове лъчи, избледнели от огледалните бронирани стъкла на прозорците. В ума ми вече не се въртяха цени на пазара на имоти в Мериленд, куриерски пратки и неканени свидетелства от миналото. Съсредоточих се изцяло върху появата на Хенри Лавинг — мъжа, който преди шест години подложи на мъчения и уби моя наставник и близък приятел Аби Фалоу в долчинка до поле в Северна Каролина, докато виковете му ехтяха в ушите ми по неизключения телефон.
Седем минути викове преди милостивия изстрел, произведен не от милосърдие, а в името на професионалната ефективност.


Глава 2

Седях в един от протритите столове в кабинета на директора ни до мъж, който очевидно ме познаваше, понеже ми кимна с известна фамилиарност, когато влязох. Аз обаче не се досещах кой е, освен че е федерален прокурор. Горе-долу мой връстник — около четирийсетте, нисък, леко закръглен, с коса, нуждаеща се от подстригване. Очи на лисица.
Арън Елис забеляза погледа ми.
— Помниш Джейсън Уестърфийлд, нали? Държавен прокурор.
Не прибегнах до празнословно шикалкавене. Просто се ръкувах с него.
— Фреди ме въведе в ситуацията.
— Агент Фредерикс? — попита Уестърфийлд.
— Точно така. Каза, че имаме семейство във Феърфакс и наемник, който се нуждае от информация в близките няколко дни.
Гласът на Уестърфийлд беше звънлив и дразнещо игрив.
— И още как! Така чухме и ние. Не знаем много засега, освен че наемникът е получил нареждане да действа. Трябва да набави информацията до понеделник вечерта или ще настане апокалипсис. Нямаме представа какво, по дяволите, означава това. Извинете, съжалявам.
Аз бях облечен като прокурор преди заседание в съдебната зала, но Уестърфийлд носеше спортни дрехи. Не като за работа през уикенда, а планинарски екип — камуфлажни панталони, карирана риза и шушляково яке. Необичайно за Вашингтон, където съботата и неделята често са работни дни. Явно си падаше по излети на открито. Забелязах също, че седи приведен на ръба на стола и стиска документите с дебелите си, къси пръсти. Не нервно — не изглеждаше да се нервира лесно — ала развълнувано. Изгаряше от ентусиазъм.
Друг глас, женски, долетя иззад гърбовете ни:
— Съжалявам за закъснението.
Към нас се присъедини жена на около трийсет. Характерното кимване ми подсказа, че е асистентка на Уестърфийлд. Права руса коса до раменете. Нови или току-що излезли от химическо чистене дънки, бял пуловер под кафяво спортно сако и огърлица от забележителни кремави перли. По обеците й проблясваха също тъй впечатляващи перли и диаманти. Очилата й с тъмни рамки бяха — въпреки младостта й — трифокални. Разбрах по начина, по който извърташе леко глава, докато оглеждаше кабинета и мен. Пастирите трябва да са наясно с пазарните привички на подопечните си — помагат да ги опознаем — и аз инстинктивно отбелязах: «Шанел», «Коуч», «Картие». Богато момиче, навярно сред отличниците на випуска по право в «Йейл» или «Принстън».
— Това е помощник-прокурор Крис Тийзли. Тя се ръкува с мен и кимна на Елис.
— Тъкмо им обяснявах положението със семейство Кеслер. — Уестърфийлд се обърна към нас: — Крис ще работи с нас по случая.
— Да чуем подробностите — обадих се аз, усетил как Тийзли ароматизира дискретно въздуха с ухание на цветя.
Отвори куфарчето си със звучно изщракване и подаде папка на шефа си. Докато той я прелистваше, се вгледах в една рисунка на стената. Ъгловият кабинет на Елис не беше голям, но бе украсен със снимки и много картини: някои от галериите из моловете, някои — нарисувани от децата му. Очите ми привлече къща на хълма, изобразена доста сполучливо с водни бои.
По стените в моя кабинет висяха само списъци с телефонни номера.
— Ето как стоят нещата — обърна се Уестърфийлд към мен и Елис. — Тази сутрин ми се обадиха от офиса на Бюрото в Чарлстън, Западна Вирджиния. Накратко — щатската полиция подготвяла капан за метадонови босове и се натъкнала на отпечатъци на уличен телефон, които се оказали на Хенри Лавинг. Незнайно защо, съдебните разпореждания за издирване не били анулирани след смъртта му, тоест — след мнимата му смърт, както изглежда. Обадили се на нашите хора, които открили, че преди седмица Лавинг е долетял в Чарлстън под фалшива самоличност. Никой не знае откъде. Най-сетне тази сутрин попаднали на дирите му в мотел в Уинфийлд. Той обаче вече се бил изнесъл няколко часа по-рано — около осем и половина. Рецепционистът не знае къде.
С едно кимване Уестърфийлд даде думата на Тийзли.
— Разпорежданията за проследяване все още са валидни и агентите проверили имейлите в хотела. Един получен и един изпратен — заповедта за действие и потвърждението на Лавинг.
— Какво прави в Западна Вирджиния? — попита Елис.
Познавах Лавинг по-добре от всички в стаята.
— Обикновено работеше с партньор — отвърнах. — Явно е взел някого оттам. И оръжие. Не би летял въоръжен. Във всеки случай би отбягвал летищата край Вашингтон. Мнозина тук помнят как изглежда след… след случилото се преди няколко години. — После попитах: — Интернет адресът на подателя?
— Прекаран през прокси сървъри. Непроследим.
— Телефонни обаждания до или от стаята му в хотела? — попитах.
— Не, съвсем не.
Френският ме дразнеше. Дали Уестърфийлд се беше прибрал наскоро от групова екскурзия до Франция, или се готвеше да съди някой алжирски терорист?
— Какво точно гласи заповедта, Джейсън? — търпеливо се поинтересувах.
С едно кимване той отстъпи думата на Крис Тийзли.
— Както споменахте, просто му дават зелена светлина — подхвана тя. — Явно са уточнили подробностите в предишен разговор.
— Продължете, моля — насърчих я аз.
Жената зачете:
— Лавинг: Отг. «Кеслер». Трябват подробности, съгласно обсъденото. До полунощ в понеделник. Иначе изникват неприемливи последствия, както посочихме. След получаване на данните обектът да се елиминира. Край на цитата. Следва адрес във Феърфакс.
Неприемливи последствия… Апокалипсис.
— Звуков файл?
— Не.
Останах разочарован. Гласовият анализ говори много за човека — пол (почти винаги), национални и етнически корени, заболявания, възможно е да се извлекат и правдоподобни морфологични заключения за формата на устата и гърлото. Разполагахме поне с потвърдена самоличност на жертвата, което беше плюс.
— Кеслер е ченге във Вашингтон. Райън Кеслер, детектив — обясни Уестърфийлд.
— Отговорът на Лавинг?
— Потвърдено. Само толкова.
— Поръчителят иска «подробности» — цитира Уестърфийлд по памет — «до полунощ в понеделник». Подробности…
Помолих да видя разпечатката. Забелязах, че Тийзли се поколеба леко, после ми я подаде, понеже Уестърфийлд не реагира.
Изчетох краткия текст.
— Граматика, правопис и пунктуация — правилни. «Съгласно» е използвано на място. — Тийзли се намръщи при тази забележка. Не й обясних, че лаконичният стил е предимство. Не беше мое протеже. Продължих: — Запетайките също са където трябва — рядко явление.
Вече всички ме зяпнаха. Преди време изучавах лингвистика. И малко филология — науката за езика и анализирането на текстове.
Елис приведе врат. В колежа беше участвал в отбора по борба, но доколкото знаех, понастоящем бе изоставил спорта. Обаче все още приличаше на железен триъгълник.
— Тръгнал е в осем и половина тази сутрин. Сигурно носи оръжие и няма да се качи на самолет. И не би рискувал да го видят на някое летище тук, както отбеляза Корт. Все още е на около четири часа оттук.
— Колата му? — попитах.
— Още нищо. Бюрото изпрати екип да претърси в хотела и ресторантите наоколо.
— Този Кеслер — вметна Елис — какво знае, та поръчителят е толкова заинтересуван да го разпита?
— Нямаме представа — отговори Уестърфийлд.
— Кой точно е Кеслер? — попитах.
— Разполагам с информация — каза Тийзли.
Докато младата прокурорка ровеше из папката, аз се попитах защо Уестърфийлд е дошъл при нас. Известни сме като телохранители за извънредни обстоятелства (поне така ни нарича Арън Елис пред бюджетната комисия, което ме смущава донякъде, но очевидно се приема добре   в Конгреса на САЩ). Бюрото за дипломатическа сигурност към Държавния департамент и Сикрет Сървис охраняват американските и чуждестранните държавни глави. «Закрила на свидетелите» осигурява на добродетелните и на разкаялите се злосторници нова самоличност и ги пуска по света. Ние, от друга страна, се намесваме само в случаи, когато нуждаещият се от закрила е поставен под доказана непосредствена заплаха. Наричат ни още «телохранители по спешност».
Критериите са размити, ала предвид ограничените средства, ние поемаме предимно случаи, когато набелязаната жертва е свързана с националната сигурност (шпионинът, когото вчера предадох на джентълмените от ЦРУ, например) или общественото здравеопазване — миналата година охранявахме свидетел в дело за нелегална продажба на лекарства, отпускани само по лекарско предписание.
Положението се проясни, когато Тийзли ни представи биографията на полицая.
— Детектив Райън Кеслер, на четирийсет и две. Женен, с едно дете. Разследва финансови престъпления в района на Вашингтон, с петнайсетгодишен стаж, награден с медал… Навярно сте чували за него.
Погледнах към шефа си, който поклати отрицателно глава от името на двама ни.
— Герой е. Преди няколко години влезе в новините. Работел под прикритие и се натъкнал на кражба в закусвалня в Норт Уест. Спасил клиентите, но го ранили. Интервюираха го в публицистични предавания, а по полицейските програми на «Дискавъри Чанъл» излъчиха епизод за него.
Не гледах много телевизия. Ала положението ми се изясни. Полицай — герой, взет на прицел от наемник като Хенри Лавинг… Уестърфийлд бе съзрял възможност той самият да се прояви като герой — да води делото срещу поръчителя, навярно участник във финансова измама, разследвана от Кеслер. Дори измамата да се окажеше дребна — а нищо чудно да беше и мащабна — Уестърфийлд охотно би включил в дневния си ред човека, взел на мушка храброто вашингтонско ченге. Не го презрях заради това; във Вашингтон всичко е въпрос на лична, както и на обществена политика. Не ме интересуваше дали случаят обслужва кариерата на прокурора. Единствената ми цел беше да опазя семейство Кеслер.
Интересуваше ме също и личността на замесения наемник.
— Така — заключи Уестърфийлд. — Това е. Кеслер е пъхал нос, където не бива. Предстои да разберем къде, какво, кой, кога и защо.
— Като начало ще побързаме да въдворим Кеслерови в ареста.
— В ареста? — попитах.
— Да, сър — отговори Тийзли. — Избрахме затвора в Хенсън. Проучих го и установих, че наскоро са обновили алармените си системи. Прегледах и досиетата на всички пазачи в «приятелското» крило. Добър избор.
— Вярно е.
— Напротив — възразих.
— Нима? — възкликна Уестърфийлд.
Обясних, че задържането в изолирано крило на поправителна институция с цел осигуряване на закрила е подходящо в някои случаи, но не и в този.
— Хмм… — проточи прокурорът. — Смятахме да го придружи някой от вашите хора, non? Ефикасно е. Агент Фредерикс и вие ще го разпитате. Ще съберете доста информация. В ареста свидетелите си припомнят неща, които иначе пропускат. Съдействат повече от охотно.
— Моят опит при подобни обстоятелства не потвърждава думите ви.
— Нима?
— Приберете ли някого в ареста, външен човек не може да се добере до него. — Кимнах към Тийзли в знак на признание за усърдното й проучване и продължих: — Убеден съм, че персоналът е добре проверен. С всеки друг наемник бих се съгласил. Ала си имаме работа с Хенри Лавинг. Знам как действа той. Ако въдворим Кеслерови там, ще намери начин да се добере до охраната. Повечето са млади мъже. На мястото на Лавинг бих избрал някой с бременна съпруга — за предпочитане с първото им дете — и бих я посетил. — Тийзли примигна смутено от невъзмутимия ми тон. — После пазачът ще направи всичко, което Лавинг пожелае. А вътре семейството не разполага с път за бягство. Ще бъде като в капан.
— Като кученца — додаде Уестърфийлд, ала не толкова саркастично, колкото очаквах. Обмисляше съображенията ми.
— Освен това Кеслер е ченге. Трудно ще го убедим. Поне половин дузина са причините да не затваряме полицай в ареста.
— Къде ще ги скрием тогава? — попита Уестърфийлд.
— Не знам още. Трябва да го обмисля — отвърнах.
Уестърфийлд се взря в стената, макар да не успях да определя към коя рисунка или диплома гледа. Най-сетне каза на Тийзли:
— Дай му адреса на Кеслер.
Младата жена го записа с доста по-разбираем почерк от този на шефа си. Когато ми го подаде, ме лъхна поредната вълна парфюм.
Взех бележката и им благодарих. Често се забавлявам със състезателни игри — всякакви видове — и съм се научил да приемам скромно и великодушно победите — теория, която прилагам и в професионалния си живот. Етикеция, разбира се, но съм забелязал, че победителите печелят леко психологическо предимство, когато се срещнат пак със същия опонент.
Те станаха. Прокурорът каза:
— Добре, направете всичко възможно да откриете кой е наел Лавинг и защо.
— Това е главният ни приоритет — уверих го, макар да не беше така.
— Довиждане — Уестърфийлд и Тийзли излязоха, като прокурорът я инструктираше тихичко.
Станах и аз. Трябваше да се отбия у дома, за да взема това-онова за предстоящата задача.
— Ще докладвам от мястото на събитията — казах на Елис.
— Корт?
Спрях пред прага и го погледнах.
— Да не се пращат Кеслерови в ареста… звучи смислено, нали? Предпочиташ да ги заведеш в защитена къща и оттам да ръководиш случая?
Подкрепяше ме — ако не друго, Арън Елис винаги заставаше зад подчинените си — и щеше да се съобрази с мнението ми по въпроса. Всъщност обаче не очакваше уверения, че е тактически неиздържано да ги затворим в ареста.
Питаше следното — дали взема правилно решение като избира мен, а не някой друг, да пази семейството от Хенри Лавинг. Накратко — дали ще съм обективен, след като престъпникът е убил наставника ми, и както се оказа, е избегнал капана, който му бях устроил преди няколко години?
— Защитената къща е най-ефективният подход — отговорих на Елис, върнах се в кабинета си и извадих ключовете за чекмеджето, където държах оръжието си.


Глава 3

Много държавни агенции назовават служителите и отделите си с инициали или с акроними, ала незнайно защо, в нашата на мода са псевдонимите.
Основните телохранители в организацията си наричаме «клонинги», понеже следват подопечните си като сянка. В отдела за техническа поддръжка и комуникации работят «магьосници». Има и «чистачи» — аналитиците и тактиците, способни да забележат снайпер от километър и половина разстояние или бомба, скрита в мобилния телефон на жертвата. Колегите, отговорни за наблюдението, логично са «шпиони».
Аз съм в Отдела за стратегическа защита — най-старшия от осемте му служители. Ние обмисляме и привеждаме в действие плановете за защита на поверените ни хора. Заради мисията си носим прозвището «пастири».
Едно звено — Отделът за проучвания, най-важният според мен, няма прозвище. Пастирите не могат да си свършат работата добре без добро предварително разузнаване. Често поучавам младшите служители, че ако се постараят при предварителното проучване, ще си спестят тактическа огнева сила по-късно.
За щастие моето протеже беше най-способното в отдела.
Обадих й се.
Едно позвъняване. После от слушалката долетя гласът й:
— Дюбоа.
Обаждах се на подсигурения й срещу подслушване телефон, та затова началото беше делово.
— Клер. Изникна ситуация.
— Да?
— Лавинг е жив.
Обмисли информацията.
— Жив?… Не ми изглежда възможно.
— Но е.
— Да помислим… — заговори тя почти на себе си. — Изгорялата кола, ДНК анализът… Помня доклада. Изреждаха съвпаденията, помниш ли? — Клер Дюбоа беше по-възрастна, отколкото подсказваше момичешкият й глас, макар и не много по-възрастна. Къса кестенява коса, деликатно сърцевидно лице, навярно изваяна фигура — и аз като всеки мъж бях любопитен, но тя оставаше скрита под широките панталони, които всъщност предпочитах да носи вместо поли и рокли. Заради удобството, не за друго.
— Няма значение. В града ли си? Трябваш ми.
— Питаш дали съм отпътувала през почивните дни? Не. Плановете се промениха. Искаш ли да дойда? — попита ме с енергичния си невъзмутим глас.
Представих си как закусва, а септемврийските лъчи струят през прозореца на тихата й къща в Арлингтън, Вирджиния. Дали носеше плътна тениска или пристегнат с колан халат? Въображението ми не можеше да нарисува нито един от вариантите. Възможно беше да седи срещу млад мъж с набола брадичка, надзъртащ любопитно към нея през сведения «Вашингтон Поуст». И това оставаше загадка.
— Набелязаната жертва е във Феърфакс. Не знам подробности. Времето ни притиска.
— Разбрано. Само да уредя това-онова. — Чух трополене на клавиши, Клер пишеше по-бързо от всички на света. Промърмори по-скоро на себе си: — Госпожа Глоцки, съседите… водата… добре. След двайсет минути съм там.
Подозирах, че страда от някаква степен на хиперактивност. Ала това обикновено работеше в моя полза.
— Ще съм на път със семейството, но ще ти възлагам задачите по телефона.
Сбогувахме се. Отчетох се в транспортния отдел, че ще взема един «Нисан Армада» от просторния гараж под сградата. Подкарах по «Кинг Стрийт», после по тесните старинни улички на Стария град в Александрия и прекосих река Потомак откъм Вирджиния, недалеч от Вашингтон.
Колата не беше издайнически черна, а светлосива, прашна и поочукана. Превозните средства са съществена част от бизнеса в сферата на личната охрана и нисанът — както всичките ни останали коли — беше модифициран с бронирани стъкла и врати, пневматични гуми, подсилени амортисьори и облицован със стиропор горивен резервоар. Били — нашият специалист по автопарка — беше подсигурил скарата с «бандаж», както го наричаше той — брониран панел за защита на двигателя.
Паркирах по диагонал и влетях в къщата от кафяв камък, из която още се носеше ароматът на сутрешното кафе, което само преди час си бях сварил в специалната машина за една чаша. Опаковах набързо голяма раница. Тук, за разлика от кабинета, стените бяха осеяни със свидетелства от миналото ми — дипломи, удостоверения от допълнителни образователни курсове, благодарности от бивши работодатели и доволни клиенти, сред които Държавният департамент, ЦРУ, ФБР. Също и британските МИ5. Имаше и няколко фотографии от по-ранните ми години, заснети във Вирджиния, Охайо и Тексас.
Не знам защо бях решил да окача този миш-маш по стените. Рядко го поглеждах и никога не канех приятели тук. Преди няколко години просто си помислих, че така е редно, когато се преместиш сам в просторна къща.
Преоблякох се. Обух джинси, камуфлажно яке и черна поло блуза. Заключих, нагласих двете аларми и се върнах в колата. Поех към магистралата, като същевременно набрах номер и пъхнах хендсфрий устройството в ухото си.
След трийсет минути бях пред дома на семейството, за което трябваше да се погрижа.
Феърфакс, Вирджиния, е приятно предградие с всякакви жилища — от бунгала с по две спални и плътни редици градски къщи до разкошни десетакрови имения, отделени едно от друго от демилитаризирани зони, маркирани с бариери от дървета. Къщата на Кеслерови заемаше златната среда между тези крайности и беше разположена сред едноакров двор — наполовина тревист, наполовина засаден с дръвчета, чиито листа започваха да губят лятната си жизненост и се готвеха да пожълтеят — дървета, отбелязах си наум, които предоставяха съвършено прикритие за снайперист, ако Хенри Лавинг си бе довел подкрепление.
Направих полукръг, паркирах нисана в алеята и слязох. Не познавах лично агентите от ФБР от другата страна на улицата, ала ги бях видял на снимките, изпратени от асистента на Фреди. Приближих колата им. И те разполагаха с описанието ми, но за всеки случай държах ръцете си отпуснати край тялото, докато видят кой съм. Представихме се.
— Никой не е спирал пред къщата, откакто сме тук.
Прибрах служебната си карта.
— Регистрационни табели от други щати?
— Не сме забелязали.
По-различно от «не».
Един от агентите посочи широкото четирилентово шосе наблизо.
— Видяхме няколко вана там, големи. Намалиха, погледнаха насам и продължиха.
— На север ли отиваха? — попитах.
— Да.
— На половин пресечка оттук има училище. Днес играят футболен мач. Учебната година започна наскоро. Предполагам, че са били родители, които са се чудили накъде да свърнат за игрището.
Информацията ми изненада и двамата. Клер Дюбоа ме бе осведомила по пътя, след като я помолих да провери за събития в района.
— Но ми сигнализирайте незабавно, ако ги видите пак.
Нагоре по улицата хората косяха пооредялата трева в дворовете си или събираха с гребла първите окапали листа. Беше топъл, свеж ден. Огледах два пъти целия район. Често ме обвиняват в параноя. И навярно са прави. Ала противникът ми беше Хенри Лавинг, шлифован в изкуството да остава невидим… до последния момент, разбира се, когато заявява присъствието си натрапчиво. Спомних си отново как преди две години в Роуд Айлънд излезе въоръжен от кола, в която просто нямаше как да е бил.
Само че беше.
Наместих раницата си, върнах се до нисана и погледнах отражението си в стъклото. Понеже Райън Кеслер беше полицай, реших, че ще спечеля доверието му, ако изглеждам по-скоро като ченге под прикритие, отколкото като строг федерален агент, какъвто по-скоро съм. С небрежните дрехи, късата, пооредяла кафеникава коса и брадичка, по-малка, отколкото ми се иска, сигурно приличах на десетките делови татковци на по четирийсет, окуражаващи гръмогласно синовете или дъщерите си на футболното игрище наблизо.
Обадих се по кодирания телефон.
— Ти ли си? — попита Фреди.
— Пред Кеслерови съм.
— Забеляза ли момчетата ми?
— Да. Избрали са добро място. И видно.
— Какво да правят? Да се скрият зад глинените гномчета в ливадите? В предградията сте, синко.
— Не беше критика. Ако Лавинг е изпратил разузнавач в района, искам да разбере, че сме на линия.
— Смяташ, че някой вече се е добрал дотам?
— Вероятно. Но няма да предприеме нищо, преди да пристигне и Лавинг. Нещо повече за местонахождението или превозното му средство?
— Не.
«Къде ли е Лавинг сега?», почудих се, представяйки си магистралата от Западна Вирджиния. Разполагахме със защитена къща, много добра, в Лъри. Дали Лавинг приближаваше?
— Почакай, получавам нещо… — обади се Фреди. — Интересно. Тъкмо попита. Екипът в мотела ми изпрати подробности. Потеглил е в светъл седан. Никой не е забелязал модел, година, отличителни белези.
Хенри Лавинг активира гените на забравата. Вярно е обаче, че повечето хора са извънредно ненаблюдателни.
— Според мен му трябват поне три часа да стигне при вас — констатира Фреди. — И ще изгуби още време в подготовка, преди да нападне Кеслерови.
— Задължени ли са ти щатските полицаи във Вирджиния?
— Не, но аз съм такова мило момче, че няма да ми откажат нищо.
Понякога лукавството на Фреди ме изнервя. Но в този труден бизнес всички средства са позволени.
— Ще дадеш ли снимката му на щатската полиция? Нареди да я разпратят до всички коли между Феърфакс и Западна Вирджиния с оранжев код.
Патрулните полицаи щяха да получат съобщението на компютрите си и да се оглеждат за светли коли и шофьор, отговарящ на описанието на Лавинг. Оранжевият код означаваше, че е опасен.
— Ще го направя, но знам, че си математически факир, Корт.
— И?
— Раздели милион коли на четирийсет патрулни полицаи. Какво се получава?
— Благодаря, Фреди.
Сбогувахме се и набрах номера на Райън Кеслер.
— Ало?
Казах му кой съм, съобщих му, че съм пристигнал и след минута-две ще съм при него. Помолих го да се обади на Фреди да удостовери самоличността ми — добра мярка за сигурност, но я приложих и за да налея масло в параноята му. Знаех, че понеже Кеслер е полицай — при това награден с медал — ще ми се подчинява неохотно и исках да усети реалността на заплахата.
Тишина.
— Там ли сте, детектив Кеслер?
— Вижте, сър, казах на агент Фредерикс и на онези мъже отвън… забелязвам и вас, агент Корт… Казах им, че няма нужда.
— Все пак бих искал да поговорим. Ако не възразявате.
Не си направи труда да скрие раздразнението си.
— Само си губите времето.
— Ще ви бъда признателен — любезно отвърнах.
Държах се свръхучтиво — протоколно, както твърдят понякога. Ала спокойното, сдържано поведение често печели съдействие по-лесно от шумните заплахи, в които така или иначе не ме бива много.
— Добре, добре. Ще се обадя на агент Фредерикс.
Попитах го дали е въоръжен.
— Да. Проблем ли е? — възкликна сприхаво.
— Не. Изобщо.
Бих предпочел да не е въоръжен, но като полицай имаше право да носи оръжие, а битката да придумаш ченге да се откаже от пистолета рядко си струва усилията.
Дадох му време да поговори с Фреди, докато оглеждах дома му.
Почти всички еднофамилни къщи не са пригодени да защитават обитателите си.
Видимост, лесно проницаема конструкция, запалимост, уязвимост срещу термални сензори, ограничени маршрути за бягство. Не предлагат никакво тактическо укритие. Един-единствен куршум е достатъчен да сломи съпротивата. Гордо рекламираните пет минути за реакция от страна на охранителните компании означават просто, че престъпникът разполага с гарантиран прозорец да мародерства безнаказано. Да не говорим, че дългата диря на финансовите документи и нотариалните свидетелства за недвижими имоти и автомобили за нула време го отвежда право до прага и на най-уединения гражданин.
Подопечните ни, естествено, винаги предпочитат сигурното убежище на дома си, но аз ги извеждам от обичното домашно огнище възможно най-бързо.
При вида на паянтовата къща в колониален стил се зарекох при първа възможност да укрия другаде семейството на Райън Кеслер.
Тръгнах към входа, оглеждайки прозорците. Отвори ми Кеслер. Знаех как изглежда от служебните файлове и допълнителните проучвания. Озърнах се към безлюдното стълбище и отпуснах ръката си до тялото.
Той свали своята от кобура на хълбока.
Представих се. Ръкувахме се. Показах му служебната карта, върху която имаше моя снимка, името ми и лого на федералното правителство, включително орел като на правосъдното министерство, но с по-различен дизайн. Нашата организация не се отличава с нищо специфично. Описан съм просто като «правителствен служител».
Той огледа набързо картата и не зададе въпросите, които аз бих задал.
— Обади ли се на агент Фредерикс да ме провериш?
— Не.
Навярно се уповаваше на полицейската си интуиция да потвърди версията ми. Сигурно не му се видях много заплашителен.
Райън Кеслер беше набит мъж, широкоплещест, с черна коса. Изглеждаше състарен. Когато наведе глава — наложи се, понеже бях по-нисък и с едно стъпало по-долу — двойната му брадичка увисна. Окръглено коремче над кокалести крака и хълбоци. Мастиленочерни очи с остър поглед. По лицето му изглеждаше също толкова невъзможно да се появи усмивка, колкото по моето. Предположих, че при разпити се представя добре.
— Е, агент Корт…
— Просто Корт.
— Едно име? Като рок звезда?
В картата бяха отбелязани и два инициала, но аз използвам само Корт. На Кеслер — както на някои други — този факт явно му се стори претенциозен. Не му обясних, че става дума просто за мъдра стратегия. Основното правило в моята професия е да разкриваш пред околните — добрите, лошите и неутралните — колкото може по-малко информация за себе си. Колкото повече знаят за теб, толкова по-уязвим ставаш и по-трудно закриляш подопечните си.
— Агент Фредерикс пътува насам — казах му.
Въздъхна.
— Станало е голямо объркване. Никой няма причина да ме заплашва. Не преследвам «Джей Ейтс».
Една от най-опасните латино банди във Феърфакс.
— Все пак бих желал да вляза, ако може.
— Значи работиш в отдел за охрана?
— Точно така.
Огледа ме от главата до петите. Висок съм горе-долу метър и осемдесет и тежа около осемдесетина килограма — плюс-минус два в зависимост от естеството на работата и любимия ми сандвич през съответния месец. Не съм бил в армията, не съм се обучавал в курсовете на ФБР в Куонтико. Владея основни методи за самозащита, но не и впечатляващи бойни изкуства. Нямам татуировки. Обичам тичането и походите на открито, но маратоните и фитнесът не са ми по вкуса. От време на време правя лицеви опори и коремни преси, вдъхновен от навярно погрешната идея, че упражненията подобряват кръвообращението и ми позволяват да си поръчвам с чиста съвест повече кашкавал в сандвича. Добър стрелец съм, носех четирийсеткалибров «Глок 23» в кобур «Галко Ройъл Гард» от вътрешната страна на колана и автоматична палка «Монаднок». Райън Кеслер не ги виждаше, но така или иначе въоръжението ми щеше да му се стори твърде скромно.
— И тези там — очите му се насочиха към колата на ФБР на отсрещния тротоар — само притесняват жена ми и дъщеря ми. Май са прекалено на показ, не мислиш ли?
Учудих се, че мнението ни съвпада.
— Така е. Но те са по-скоро възпираща мярка.
— Е, пак ще повторя — съжалявам, че сте си изгубили времето. Обсъдих го с шефа си.
— Главен детектив Люис. Аз също говорих с него по пътя.
Роналд Люис от градската полиция на област Колумбия. Набит, широколик, с тъмнокафява кожа. Прям. Не го познавах лично, но бях чувал, че е успял да овладее някои от най-опасните квартали в един от най-опасните градове в страната. Беше започнал като уличен патрул и се бе издигнал до най-високите етажи в полицейското управление. Смятаха го за герой — също като Райън Кеслер.
Райън замълча, осъзнал, че и аз съм си подготвил домашното.
— Значи ти е казал, че не вижда причина да ме вземат на прицел. Сега ще те помоля да си вървиш. Съжалявам, че си пропиля времето.
— Господин Кеслер, направете ми услуга — помолих. — Нека вляза да ви запозная с положението. Десет минути.
Държах се любезно, без нито намек раздразнение. Не добавих нищо повече, не изложих аргументи, споровете пред прага се печелят трудно, опонентът може просто да се прибере и да захлопне вратата. Гледах го очаквателно. Очите ми не се отлепяха от неговите.
Той въздъхна отново. Шумно.
— Хубаво. Влез. Пет минути.
Обърна се и накуцвайки ме поведе през спретнатата къща, която миришеше на лимонов лак за дърво и на кафе. Не можах да добия кой знае какво впечатление за него и за семейството му, но вниманието ми привлече пожълтяла първа страница от «Вашингтон Поуст», окачена в дневната: «Полицай спасява героично двама по време на обир». Снимка на по-млад Райън Кеслер придружаваше статията.
По пътя за насам Клер Дюбоа — работоспособна като часовников механизъм — ми бе докладвала подробности за Райън — първата й задача. Стана дума и за спасителната му акция. Някакъв хулиган ограбил закусвалня във Вашингтон, паникьосал се и започнал да стреля. Райън имал среща с информатор и се оказал в алеята зад закусвалнята. Чул изстрелите, извадил оръжието си и влетял през задния вход — за собственика и съпругата му вече било твърде късно, но успял да спаси клиентите, а крадецът го ранил в крака, преди да побегне.
Историята завършваше любопитно — една от клиентките, Джоан, се сприятелила с него. Започнали да излизат и се оженили. Кеслер имаше дъщеря от първата си съпруга, починала от рак на яйчниците, когато момиченцето било на шест.
След като ме запозна с биографията му, Дюбоа заключи:
— Колко романтично! Спасил й е живота. Рицар в блестяща броня.
Не чета много художествена литература, но обичам историята, включително средновековната. Бих могъл да я уведомя, че броните са най-несполучливата защитна система на всички времена; хващат окото, ала с тях воинът е по-уязвим, отколкото с най-обикновен щит, шлем и плетена ризница или без нищо.
Помислих си също, че да те прострелят в крака е доста неромантичен начин да си намериш съпруга.
Докато прекосявахме тясната дневна, Райън се обади:
— Приятен съботен ден. Не предпочиташ ли да го прекараш с децата и съпругата си?
— Не съм женен. И нямам деца.
Той замълча за секунда — позната реакция. Характерна за мъжете на определена възраст от предградията, след като научат, че разговарят с бездетен четирийсетгодишен ерген.
— Да влезем тук.
Озовахме се в кухнята и нови миризми се примесиха с останалите — обилна закуска, по принцип не по вкуса ми. Беше разхвърляно, купчина чинии се издигаше в мивката. Върху облегалките на белите столове в колониален стил около светложълтата маса бяха натрупани якета и пуловери. Книжните торбички от «Сейфуей» покрай стената надвишаваха пликовете от «Хоул Фуудс» с четири към едно. Навсякъде се валяха учебници, маратонки, опаковки на дискове, рекламни брошури и списания.
— Кафе? — попита Райън, понеже му се пиеше и не искаше да се държи грубо, а само обезкуражително.
— Не, благодаря.
Наля си кафе, а аз пристъпих до прозореца и надзърнах към задния двор, който по нищо не се различаваше от хилядите наоколо. Огледах прозорците и вратите.
Забелязал проверката, Райън отпи доволно от чашата.
— Наистина, агент Корт, няма нужда да ме пазят.
— Всъщност искам да отведа теб и семейството ти в защитена къща, докато открием кой стои зад всичко това.
— Да се изнесем? — изсумтя подигравателно той.
— Най-много за няколко дни.
От горния етаж долиташе шум, но долу не виждах никого. Клер Дюбоа ме беше информирала и за семейството на Райън. Джоан Кеслер, на трийсет и девет, работила като статистик около осем години, после, след като срещнала и се омъжила за вдовеца Райън, напуснала работа, за да се грижи за заварената си дъщеря, която по онова време била на десет.
Дъщерята — Аманда — учела в общинска гимназия. Има добри оценки и участва в три извънкласни програми за напреднали — по история, английски и френски. Спомената е в гимназиалния годишник. Включва се в много доброволни инициативи.
Запитах се дали заради смъртта на майка й някои от инициативите не подпомагат болници и други здравни заведения. И играе баскетбол. Това беше моят спорт. Не ми личи. Но не е необходимо да си толкова висок. Наистина. Въпросът е да можеш да дриблираш. Здравата.
Райън се обади:
— Виж, аз работя по рутинни случаи без насилие. Никакви терористи, никаква мафия, никакви заговори. — Отпи още кафе, озърна се към вратата, добави две захарчета и ги разбърка енергично. — Агент Фредерикс каза, че на човека му трябвала информация — каквато и да е тя — до понеделник вечерта. Нямам случай с такъв срок. Всъщност сега не съм ангажиран много. През последната седмица и нещо се занимавам предимно с административни задачи в отдела. Бюджет и прочее. И толкоз. Ако смятах, че има нещо, щях да ти кажа. Но няма. Станала е грешка — повтори той.
— Миналата година пазех един човек. — Райън не ме покани да седна, но аз все пак се настаних на висока табуретка. Той остана прав. — Пет дни си играхме на котка и мишка с наемника — професионален убиец. Беше абсолютно недоразумение. Бяха дали грешно име на наемника. Но въпреки това щеше да убие моя човек. Теб не те преследва убиец, а професионален изнудвач, който изтръгва информация от жертвите. Ако си имахме работа с убиец, само ти щеше да си в опасност, независимо дали е грешка или не. Но изнудвачите… те вземат на прицел цялото семейство, всичко, което ще принуди жертвата да съдейства. Докато този осъзнае грешката си, някой от близките ти може сериозно да пострада. Или по-лошо.
Райън обмисли думите ми.
— Кой е той?
— Казва се Хенри Лавинг.
— Бивш военен? От специалните сили?
— Не. Цивилен.
— Гангстер? Организирана група?
— Не разполагаме с такава информация.
Всъщност не знаехме много за Хенри Лавинг. Освен че е роден в Северна Вирджиния, напуска дома си преди да навърши осемнайсет и не поддържа връзка с роднините си. Училищното му досие беше изчезнало. За последно го арестували, когато още бил малолетен. Седмица след като го освободили, съдията по делото му подал молба за напускане по никому неизвестни причини и напуснал района. Може и да е било съвпадение. Аз обаче не мислех така. Съдебните и полицейските досиета на Лавинг бяха изчезнали по същото време. Той прикриваше старателно миналото си и с всички сили пазеше анонимността си.
Погледнах пак през прозореца. После, след кратка съзаклятническа пауза и бегло озъртане към все още празния коридор, продължих с още по-мек тон:
— Има и друго. Нали ще си остане между нас?
Той стисна чашата с кафето, към което беше изгубил интерес.
— Досега Хенри Лавинг е успял да отвлече поне дузина жертви и да ги разпита. И това са само известните ни случаи. Отговорен е за смъртта на половин дузина невинни граждани. Убил е и е ранил сериозно няколко федерални агенти и полицаи.
Райън трепна леко.
— Аз се опитвам… организацията ни и Бюрото се опитват от години да го заловят. И ето, признавам си. Да, тук сме, за да защитим теб и семейството ти. Но ти си ни като божи дар, детективе. Носиш медал, тактически грамотен си, въоръжен.
— Е, няколко години минаха оттогава.
— Уменията никога не се забравят. Нали? Като карането на велосипед.
Райън сведе скромно очи.
— Всяка седмица се упражнявам на стрелбището.
— Виждаш ли? — В тъмните му очи настъпи промяна, проблеснаха искрици. — Моля те да ни помогнеш да го заловим. Тук обаче няма да успеем. Не и в тази къща. Твърде опасно е за теб и за семейството ти. Твърде опасно е за съседите.
Той потупа пистолета си.
— Зареден съм с глейзери.
Обезопасени куршуми. Мощни, могат да убиват, но не проникват през стени и не нараняват случайни минувачи. Наричат ги «квартални боеприпаси».
— Лавинг обаче ще стреля с М4 или в МР5. Ще стане касапница. Ще пострадат невинни.
Той обмисли думите ми. Очите му се плъзнаха по мръсните чинии, сякаш ги забелязва за пръв път.
— Какво предлагаш?
— Ти, аз и още един мой колега ще сформираме защитен отряд. Ще заведем теб и семейството ти в подсигурена къща, за да сме в по-изгодна позиция от Лавинг. Хората ми или Бюрото ще се опитат да го заловят по улиците или в убежището му, ако го открият. Но ако се добере до нас — на което е способен — ти ще си ми от полза. Избрал съм отлична защитена къща.
Говорех тихо, за да му стане ясно, че молбата ми е извън протокола.
— Изглежда и преди си имал вземане-даване с него.
— Да — признах след кратко мълчание.
Докато размишляваше, откъм коридора долетя женски глас:
— Рай, онези мъже още са там. Започвам да…
Тя се появи на прага, застина и ме изгледа с присвити кафяви очи. Веднага разпознах лицето й от снимките, които ми беше изпратила Дюбоа. Джоан Кеслер. С маратонки, джинси и тъмен пуловер с цип, от който тук-там стърчаха нишки. Имаше приятни, макар и не мили или екзотични черти. По загорялото й лице личаха бръчици от слънцето. Явно прекарваше доста време на открито в градината — досетих се по ниско изрязаните нокти, два, от които счупени. Не изглеждаше атлетична, въпреки че за разлика от съпруга си беше стройна. Дългата й, къдрава, тъмноруса коса беше вързана на опашка. Носеше очила със стилни рамки, но с дебели стъкла — спомен от някогашната й кариера. Джоан Кеслер изглеждаше като типичен статистик в транспортното министерство.
Краткотрайната уплаха, изписала се по лицето й при вида ми — очевидно не беше ме чула да влизам — се смени с абсолютно равнодушие. Не каменно, студено или гневно, а вцепенено — жена, свикнала със света на книгите, предположих, потресена от събитията.
— Това е агент Корт. Работи в министерството на правосъдието. Бодигард.
Не поправих Райън нито за работодателя, нито за служебното си положение. Поех безжизнената ръка на Джоан и й се усмихнах бегло. Очите й останаха безучастни.
— Госпожо Кеслер…
— Джоан.
— Запозната ли сте със ситуацията?
— Рай ми каза, че е станало някакво объркване. Някой решил, че го заплашват.
Погледнах към Райън, който кимна в отговор. Със спокойно изражение заобяснявах на Джоан:
— Възможно е да е грешка, да, но е факт, че са наели човек да получи информация от съпруга ви.
Лицето й се изопна.
— Смятате, че наистина ни грози опасност — прошепна.
— Да. — Разказах й какво вършат «разузнавачите» и кой е Хенри Лавинг. — Професионалист на свободна практика — обобщих.
— Нали не твърдите, че измъчва хората или нещо подобно? — тихо попита Джоан, взряна в съпруга си със зловещо безчувствени очи.
— Точно това твърдя — отвърнах аз.


Глава 4

— Някои «разузнавачи» подкупват, други заплашват, трети изнудват с нелицеприятна информация — уточних. — Ала мъжът, взел на мушка Райън, се е специализирал в сферата на телесното.
— Телесното — промърмори Джоан. — «Специализирал.» Звучи сякаш е лекар или адвокат.
Нищо не казах. В нашата професия търсим всевъзможни начини да си помогнем. Като в игрите върху дъска. Обичам да виждам съперника си. Научавам много от езика на тялото, изказа, начина, по който среща погледа ми, облеклото. Дори от ритъма на дишане. Трябваше да убедя Кеслерови, че съм им необходим. Решението ми се основаваше на непосредствени впечатления. Обърнах се и към двамата, макар вниманието ми да бе насочено предимно към съпругата. Подхванах равно, доразвивайки сведенията, които вече бях изложил пред Райън:
— Лавинг не си пада по техническите изобретения. Обикновено прилага шкурка и спирт върху чувствителни части от тялото. Не звучи много зле, но действа отлично.
Постарах се да не си представям снимките на тялото на наставника ми Аби Фалоу. Не успях.
— О, божичко — прошепна Джоан и присви тесните си устни.
— Основният метод на «разузнавачите» е да напипат слабото място на жертвата. Веднъж пазех един човек от Лавинг. Наемникът бе планирал да проникне с взлом в къщата му и да измъчва детето му пред него.
— Не — ахна Джоан. — Но… Аманда. Имаме дъщеря. Това е…
Очите й се застрелкаха из стаята и накрая се заковаха в мръсните чинии в мивката. Тя пристъпи енергично напред, грабна чифт жълти гумени ръкавици, сложи си ги и развъртя кранчето за топлата вода. Често се случва подопечните ни да насочват вниманието си — натрапчиво дори — към дреболии. Неща, които могат да контролират.
— Трябва да послушаме агент Корт — каза Райън. — Да напуснем за известно време къщата.
— Да напуснем?
— Да — потвърдих. — За всеки случай.
— Още сега?
— Точно така. Възможно най-бързо.
— Но къде ще отидем? В хотел? При приятели… Не сме си събрали багажа. Веднага ли тръгваме?
— Не ви трябват много вещи. Ще ви отведа в една от защитените ни къщи. Не е далеч. Приятна е. — Не уточних местонахождението й. Както винаги. Не завързвам очите на подопечните си, докато ги откарвам в защитените къщи, и те навярно се досещат къде горе-долу се намират, но никога и никому не съобщавам точния адрес. — Сега ще ви помоля да се приготвите…
— Аманда — прекъсна ме Джоан и вероятно забравила, че вече я е споменала, продължи: — Имаме дъщеря. На шестнайсет. Рай! Къде е тя? Върна ли се от училище?
Подопечните ми често развиват сякаш хиперактивност и съзнанието им скача от една мисъл към друга. Отначало предположих: забравила е, че е събота сутрин, но се оказа, че момичето посещава компютърни курсове в близкия общински колеж.
— Чух я да се прибира преди половин час — каза Райън.
Джоан се взираше в светложълтите ръкавици. Свали ги и затвори кранчето.
— Мисля си…
— Да? — насърчих я.
— Не искам да е с нас. Имам предвид Аманда. Не искам да е с нас в тази защитена къща.
— Но и нея я грози същата опасност като Райън. Както и теб… Обясних ти, че Лавинг търси слабите места.
— Не! Господи! — възкликна тя.
Явно държеше момичето да не е с тях. Спомних си, че Аманда е родно дете само на Райън, и се почудих защо нямат други. Може би се беше подложил на вазектомия по време на първия си брак или Джоан не е могла да забременее, или пък просто са решили да нямат деца. Предпочитам да науча колкото е възможно повече за хората, които охранявам, и обмислям такива подробности. Понякога се оказват от значение. Вперила поглед в съдовете, Джоан остави ръкавиците. Райън също се беше замислил.
— Правилно. Да я отведем някъде, където ще е в безопасност.
Явно се беше сетил за възможността да влезем в престрелка, за да заловим Лавинг.
— Ние ще отидем в онази къща. Но нея ще изпратим другаде. Иначе не съм съгласна.
— И ти ще придружиш Аманда — каза й Райън.
— Не — разгорещено възрази тя. — Аз оставам с теб.
— Но…
Тя го улови за ръката.
Аз отново пристъпих към прозореца и погледнах навън. Джоан забеляза какво правя, както преди малко ме беше забелязал съпругът й, и очевидната ми загриженост я притесни. Обърнах се към тях:
— На теория не възразявам, но не разполагам с достатъчно хора да отведа дъщеря ви в друга защитена къща. Можете ли да я изпратите някъде? Стига мястото да няма никаква връзка с вас или роднините ви, името й да не присъства в пътни документи и да не ползва лични кредитни карти.
Лавинг и другите професионални наемници се радват на свободен достъп до всякакви бази с данни.
— Бил — обади се ненадейно Джоан.
— Кой?
— Уилям Картър — обясни Райън. — Мой приятел. Работехме заедно в управлението. Пенсионира се преди десетина години. Може да отиде при него.
Почудих се дали Лавинг може да го проследи, понеже навремето е бил колега на Райън.
— Партньор ли ти беше? Изпълнявахте ли съвместно задачи? Кръстник ли е на Аманда?
— Не. Просто приятел. Никога не сме действали заедно. Има вила край езеро в Лаудън. Може да отидат там. Аманда го харесва. Той й е като чичо. — После повтори: — И е бивш полицай.
— Съвсем сигурен ли си, че няма как да ви свържат? Не притежавате нищо общо — рибарска лодка, кола, не сте си заемали официално пари, не сте купували собственост един от друг?
— Не. Нищо.
— Може ли да дойде до десет минути?
— Пет. Живее в съседния квартал. Смяташе да ходи на мача днес следобед, но ще промени плановете си, щом разбере за какво става дума.
Отворих чантата си и извадих лаптопа. Включих го и започнах да въвеждам команди в нов прозорец. Изчетох информацията в кодираната база данни на организацията ни. Нищо около Уилям Картър, кариерата му и личния му живот не ме притесни. После проверих момичето. Аманда Кеслер беше типичен тийнейджър, активна във «Фейсбук», «Май Спейс» и в блоговете, но за мое облекчение личната информация беше пестелива. Социалните мрежи превръщат работата ни като пастири в кошмар заради личните данни, които хората безразборно разхвърлят из интернет пространството. Забелязах също, че Аманда никога не е споменавала нищо за Уилям Картър или за вилата му в Лаудън.
Сметнах, че за Лавинг ще е невъзможно да открие връзката.
— Обади му се. Кажи му да вземе от някого кола, която не може да бъде проследена до него. — Подадох на Райън черен телефон с подвижен капак, малко по-голям от стандартна «Нокия» или «Самсунг».
— Какво е това?
— Кодиран телефон. Сигналът минава през прокси сървъри. Отсега нататък до ново нареждане ще използваш само него.
Райън огледа телефона — Джоан се взираше в апарата, сякаш е отровна змия — после набра Картър и разговаря с него.
— На път е — обяви, след като се сбогуваха.
Обмисли какво да каже, обърна се към вратата и извика:
— Аманда! Слез долу, мила. Искаме да поговорим с теб.
След миг на прага падна сянка и дъщеря им влезе в кухнята. Момичето носеше очила с червени рамки, имаше дълга, гъста, тъмна коса. Беше взела фигурата на баща си — тесни хълбоци и широки рамене. Баскетболистка.
Очите й светеха будно, и макар навярно да беше дочула нещо за агентите отвън, не изглеждаше уплашена. Огледа ме внимателно.
Джоан й каза:
— Аманда, това е агент Корт. Работи за правителството. Нещо като ФБР.
— Здравей, Аманда — спокойно поздравих.
— Здрасти.
Изглеждаше по-заинтригувана от лаптопа ми, отколкото от мен.
Да обясниш на дете, че е в опасност, си е истинско изкуство (установил съм, че момичетата понасят по-добре лошите новини от момчетата). Умея да разговарям с тях, но като цяло предпочитам да предоставя думата първо на родителите. Райън поде:
— Изникна малък проблем, Манди.
Момичето кимна. Очите й заискриха още по-бдително.
— Изглежда съм ядосал някого и момчетата от управлението и ФБР ще го арестуват. Докато успеят обаче, ние ще се изнесем оттук за малко.
— Някой, когото си заловил? — спокойно попита момичето.
— Не сме сигурни.
— Каза, че напоследък нямаш много случаи.
След кратко мълчание Райън отвърна:
— Възможно е да е отпреди. Още не знаем.
— Не знаем какво е намислил, но със сигурност е опасен — обадих се аз.
— С майка ти ще заминем с агент Корт и ще обсъдим положението. Ще се опитаме да му помогнем да открие кой стои зад всичко това.
— Ще действате под прикритие?
Райън се усмихна. Почудих се от кой ли сериал е заимствала термина.
— Не съвсем, но е по-добре да заминем. Докато помагаме на федералните, ти ще прекараш няколко дни с чичо Бил.
— О, татко! — изхленчи тя. Симпатичното й кръгло лице, осеяно тук-там с едва забележими младежки пъпки, се сбърчи разочаровано. Малко попресилен жест, стори ми се. — Не бива да пропускам часовете.
Заизрежда причините — първият тест по биология, тренировките по баскетбол, дежурството на ученическата гореща линия, комитетът за организиране на ежегодния бал. Изстреля ги като картечница, надявайки се да ни впечатли.
— Искам да кажа… просто няма как.
Деца… неуязвими, безсмъртни. И според тях самите — център на Вселената.
— Ще отсъстваш само няколко дни. Най-много. Все едно си във ваканция.
— Ваканция? О, я стига.
— Върви да си събереш багажа. Веднага.
— Веднага?
Връчих й кодиран телефон и пъхнах нейния в торбичката със защитен екран. Раздели се неохотно с него. Добавих:
— И докато не разреша, не бива да сърфираш онлайн.
— Какво?
Възможно най-тежкото лишение за един тийнейджър.
— Няма да е задълго. Но този човек сигурно знае как да проследи компютъра ти.
— Ама че гадост!
— Аманда — тихо се обади баща й.
— Съжалявам. Но интернет ми трябва. Поне «Фейсбук» и «Туитър». И всеки ден си списвам блога. Не съм пропускала…
— Не бива, докато агент Корт не ти разреши — каза Джоан. — Ще си намериш интересни занимания у чичо Бил. Ще гледаш телевизия, ще четеш, ще си играеш. Може да отидете за риба. Обичаш риболова.
— О, това е направо…
Лицето на момичето се изкриви в отрепетиран гняв.
— Ще се забавляваш. Сега върви да си събереш багажа. Бил ще пристигне всеки момент.
— Ще се забавлявам — промърмори саркастично Аманда.
Когато излезе от стаята, попитах родителите й:
— Други близки роднини в квартала?
Джоан примигна изненадано.
— О, божичко! Сестра ми. Забравих Мари. — Странно име — Мари. — От един месец е при нас. Ще трябва да я вземем.
— Навън ли е? — попитах. Не бях усетил други признаци на живот в къщата.
— Не, още спи.
— Мари е бухал — обясни Райън.
— Събудете я — казах. — Трябва да тръгваме… О, и не й позволявайте да използва мобилния си телефон.
Настойчивият ми тон смути Джоан. Тя кимна към подноса върху кухненския плот.
— Телефонът й е ей там.
Изключих го и го прибрах в подсигурения плик. Джоан излезе в коридора и се заизкачва по стълбите.
Райън отиде в дневната и започна да пъха документи в голям куфар и раница. Върху много от листовете личеше логото на градската полиция. Последвах го и продължих да разпитвам за роднини, които наемникът би могъл да използва, за да изтръгне информация. Родителите на Райън бяха починали. Брат му живееше във Вашингтон. Бащата на Джоан и втората му съпруга — първата беше починала — живеели наблизо, но били на екскурзия в Европа. Мари била единствената й сестра. Джоан не се била омъжвала преди.
— Има ли деца Джоан? — попитах.
Той се поколеба една дълга секунда.
— Не — рече накрая.
Кеслерови имаха приятели, естествено, но наемниците обикновено изнудват жертвите с кръвни роднини.
Погледнах пак към задния двор. Две къщи по-нататък един мъж бавно навиваше около лакътя си градински маркуч. Друг съсед сваляше мрежите на прозорците. Една къща наблизо изглеждаше стихнала, макар завесата да се отмести леко.
— Онази къща зад вас, по диагонала вляво? Там ли са собствениците според теб?
Райън погледна накъде соча.
— Да, видях Теди тази сутрин да отива в «Старбъкс». — После Райън се озърна към вратата да провери дали жена му е наблизо. — Знаеш ли, Корт, този свят… нашият? Джоан не се справя много добре с него. Плашат я неща, за които ние с теб дори не се замисляме. Понякога излиза от стаята, когато разговарям служебно. Ще ти бъда признателен, ако го вземеш под внимание.
— Съжалявам. Ще се постарая.
— Благодаря.
Райън се усмихна и се качи горе да си приготви багажа.
Всъщност се държах доста по-безцеремонно с чувствителната Джоан, отколкото беше необходимо, за да принудя Райън да ме помоли именно за тази услуга, която току-що приех да изпълня. Просто за да го привлека на моя страна.
Телефонът ми избръмча и в слушалката прозвуча:
— Фредерикс.
— Да, Фреди.
— Свивам в алеята, Корт. Не стреляй по мен.


Глава 5

Така и не бях разгадал причините за натрапчивото шегобийство на агента от ФБР. Навярно беше вид самозащита, както аз използвах като броня сериозното поведение. Дразнех се, но не се налагаше да живея с него като съпругата и децата му, та се стараех да не му обръщам внимание.
Казах му:
— Влез през предния вход — и затворих.
Посрещнах на вратата високия белокос агент. Клер Дюбоа, чието пъргаво съзнание често я подтикваше да стига до чудати, ала точни умозаключения, веднъж отбеляза за Фреди: «Забелязал ли си, че най-добрите агенти на ФБР приличат на телевизионни мафиотски босове, а най-добрите мафиотски босове приличат на телевизионни агенти?». Не бях, но е съвсем вярно. Солиден като колона, винаги готов за действие, петдесет и пет годишният Пол Антъни Хавиер Фредерикс беше стар кадър на Бюрото; работеше там от завършването на колежа. Влезе в къщата, придружен от по-млад агент. И двамата ме последваха в кухнята.
Специален агент Руди Гарсия наближаваше трийсетте. Спретнат и резервиран, несъмнено бивш военен. Наблюдателен, сериозен и неженен; отсъдих, че сигурно е подходящ събеседник на по бира. Ала същото бях чувал и за себе си.
— Кеслерови си събират багажа. Новини от Западна Вирджиния?
Едно свиване на раменете изчерпа въпроса. И без това не очаквах много. Неидентифицирано превозно средство, неизвестен маршрут. Лавинг беше невидим.
— Къде според теб се намира, Фреди?
— Поне на два часа и нещо от Феърфакс. Най-малко — отвърна агентът, четейки окачената на стената статия за Райън. — Помня го. Естествено.
Гарсия обикаляше приземния етаж и надзърташе през прозорците. Беше добър — внимаваше да не го видят отвън.
И да не се излага на прицел.
Джоан и Райън слязоха по стълбите. Месестите ръце на полицая стискаха два куфара. Спряха в коридора и той ги остави на пода. Влязоха в кухнята при нас и аз ги представих на агентите.
— Проваляме ви уикенда — каза Фреди. — Съжаляваме.
— Събуди ли се Мари? — попитах. — Трябва да тръгваме.
— Ще слезе след минута.
— Аманда може би ще се чувства по-добре, ако леля й я придружи във вилата в Лаудън — предложих.
Незнайно защо, след кратко колебание отговори Райън:
— По-скоро не.
Джоан се съгласи.
Радиостанцията на Фреди изпука.
— Наближава автомобил. Регистриран на името на Уилям Картър.
— Приятелят — обясних аз. — Дъщерята на Кеслерови ще замине с него.
След секунда Бил Картър застана на прага. Влезе, без да чука, прегърна силно Джоан и се ръкува топло с Райън. Беше с бяла коса, в началото на шейсетте, загорял и жилав, със сериозно лице и проницателни сиви очи. Докато се ръкувахме, ме огледа внимателно през големите си, излъскани авиаторски очила. Поздрави и Фреди и Гарсия и провери старателно личните им карти. Забелязах върха на кобур и лъскаво дуло под сакото му.
— Истина е значи — измърмори той.
— Ужасно е, Бил — каза Джоан. — Всичко е наред и изведнъж… това.
Подадох на Картър кодиран телефон и му обясних да използва само него.
— Кой те е взел на мушка? — обърна се към Райън.
— Самият дявол — сухо му отвърна той.
Аз се наех да отговоря на прагматичния въпрос на Картър — бившият полицай щеше да настоява за подробности.
— Казва се Хенри Лавинг. Бял, в средата на четирийсетте, стотина килограма, тъмнокос. Имаше белег на темето. Сигурно вече го няма. — Занатисках клавишите на лаптопа. — Ето една стара снимка. Умее да променя външния си вид, но ще добиеш известна представа.
Джоан, Райън и Картър замълчаха, взрени в добродушното лице на Хенри Лавинг. Сложете му бяла якичка и ще се превърне в министър, тъмносин костюм — и ще получите счетоводител или търговски консултант в «Мейсис». Лицето му изглеждаше невъзмутимо като моето, само малко по-пълно. Не приличаше на убиец, мъчител или похитител. Което работеше в негова полза.
— Смятаме, че владеем положението и че не знае за теб. Но бъди нащрек. Има ли безжичен интернет във вилата в Лаудън?
— Да, сър.
— Можеш ли да го спреш?
— Разбира се.
— И гледай Аманда да не конфигурира интернет връзка през телефона — добавих.
— Нима ще успее?
— Тийнейджър е — отвърнах. — Може да сглоби компютър от кухненски принадлежности.
— Да речем, че си прав. — Той погледна към Кеслерови. — Колко сте й казали?
— Почти всичко — отговори Райън. — Но без подробности.
— Дъщеря ти е дете с характер. Няма да се огъне лесно. Но ще гледам да я разсейвам.
— Благодаря, Бил.
— И когато потеглите, я дръж долу — посъветвах го. — Кажи й, че си изпуснал нещо под седалката, и я накарай да го потърси.
Може би си помисли, че прекалявам, но се съгласи.
Аманда изтрополи по стълбите, понесла възглавница в червено-бяла памучна калъфка. Явно тийнейджърите не могат да пътуват без възглавниците си, момичетата поне. Сигурно са им нещо като бронежилетки.
— Здрасти, чичо Бил!
Тя го прегърна и измери с поглед новодошлите — Фреди и Гарсия.
— Необичайно приключение, нали, скъпа? — каза Картър.
— Да.
— Най-добре да поемаме — предложи бившият полицай.
Удивих се — мускулестата, атлетична тийнейджърка беше преметнала през рамо чанта във формата на плюшено мече с глупава усмивка и цип на гърба.
Джоан улови момичето и го прегърна силно. Аманда очевидно се почувства неловко.
Райън последва примера й. И на него отвърнаха твърде сдържано.
— Хайде, хайде, поглези стареца — нежно й каза той.
— Татко… стига.
Тя отстъпи назад, но баща й задържа ръце върху раменете й.
— Обаждай ни се по всяко време. За всичко.
— Добре.
— Всичко ще е наред, миличка.
Едрият полицай отпусна ръце, очевидно разтревожен разнежването му да не притесни допълнително момичето. Усмихна се.
— Чао. — Понесла възглавницата, раницата и плюшената чантичка, Аманда изтича към колата на Картър.
Бившият полицай прегърна пак Джоан и пое дланта на Райън с две ръце.
— Ще се грижа добре за нея. Не се безпокой. Бог да ви благослови.
И си тръгна.
Райън влезе в дневната и се върна с куфара и още една раница. Беше тежка, предположих, че съдържа амуниции и навярно резервно оръжие.
Фреди се обади по радиостанцията на хората си отпред. Чухме как му отговарят:
— Картър потегли. Никой не го следи. Момичето не се виждаше.
После по стълбите заслиза някой. На прага на кухнята застана доста привлекателна жена. Примигваше, сякаш току-що се е събудила, въпреки че беше облечена елегантно и бе гримирана. Приличаше бегло на Джоан и беше шест-осем години по-млада. Беше висока, но слаба, а не жилава като сестра си.
— Това е Мари — каза Джоан.
— Я виж ти — възкликна тя. Очевидно не беше повярвала съвсем на сестра си, което веднага се потвърди: — Помислих, че се майтапиш. За бога! Искам да кажа… — Погледна към Фреди и Гарсия — Не участвахте ли в «Семейство Сопрано»?
Наля си портокалов сок и разтвори някаква билкова настойка в него. Изпи го и изкриви лице.
Агентите я наблюдаваха безизразно.
Мари имаше по-дълга и по-права коса от сестра си и беше предимно — ала не изцяло и не автентично — руса. Носеше дълга велурена пола и ефирна блуза на зелени и жълти цветя. Сребърни бижута. Без годежен пръстен. Винаги проверявам — не за да се уверя, че са свободни, разбира се, а защото семейното положение ми предоставя информация за възможностите на наемника да напипа слабо място.
През рамото й висеше модерна камера, в антрето виждах багажа й — голям куфар на колелца, тежка раница и куфарче за лаптоп, сякаш ще заминава за две седмици. Мари взе купчина писма от масата до кухненската врата. Бяха изпратени до нея, но адресът — в северозападния квартал на окръг Колумбия — беше задраскан и отгоре бе отбелязано да се препратят у Кеслерови. Дали е била принудена да се пренесе при сестра си и зет си, защото е останала без работа?
Забелязах как докато преглежда писмата, присвива леко чело; движеше лявата си ръка по-внимателно от дясната. Стори ми се, че до лакътя й през финия плат прозира превръзка. Тя взе сако от закачалката, облече го и се обърна към сестра си:
— Страхотна компания се оформя, но аз ви напускам. Тази нощ ще спя другаде.
— Как така? — възкликна Джоан. — Идваш с нас.
— Не ми изглежда много забавно. Избирам врата номер три.
— Мар, моля те… Трябва да дойдеш. Къде ще отидеш?
— Обадих се на Андрю. Ще му гостувам.
— Обади му се? — Притесних се да не би да има и друг мобилен телефон. — От домашния телефон?
— Да.
Това не ме разтревожи. Да се проследи мобилен телефон е лесна работа, но да се постави подслушвателно устройство на домашен е много трудно и дори съучастникът на Лавинг да беше успял да го стори, Мари едва ли бе издала някаква критична информация.
Тя се озърна наоколо.
— Не си намерих клетъчния. Знаете ли къде е?
— У мен.
Обясних й рисковете.
— Трябва ми — настоя тя.
Не остана доволна, когато й съобщих, че я изолирам от външния свят. Нямах повече кодирани телефони.
— Е… аз все пак заминавам.
— Недей — възрази Джоан.
— Аз…
— За жалост се налага да останеш със сестра си и зет си — обадих се аз. — Искам да тръгваме. Много се забавихме. Поемаме незабавно.
Мари махна с ръка, чиито нокти завършваха с блестящи бели полумесеци — френски маникюр го наричаха май, но може и да греша. Отговори ми, кимвайки към сестра си:
— Не искам да оставам с нея. Толкова е скучна, за бога! — После се засмя. — Шегувам се… Но наистина няма да ми стане нищо.
— Не — твърдо отсякох. — Идваш с нас и…
— Вие вървете. Ще ми заемеш хондата, ако нямаш нищо против. — Тя ме погледна. — Колата ми е в сервиза. Знаеш ли колко искат за нова горивна помпа?… Хей, какво правиш?
Гарсия изнасяше багажа към нисана «Армада». Върна се в кухнята и ми кимна, че дворът е чист. Фреди каза на Мари:
— Трябва да послушаш Корт. Тръгвате. Незабавно.
Мари ококори очи.
— Почакай, почакай… Познавам те.
Изгледа ме смръщено.
Примигнах изненадано. Бяхме ли се срещали преди?
Жената добави:
— Участваш в онова шоу: «Отдих след ада». Ти си екскурзоводът.
— Моля те, Мари — прекъсна я Джоан.
Сестра й се нацупи.
— Той е подлец. Открадна ми телефона.
В същия момент аз отново погледнах през прозореца към задния двор, мъчейки се да отгатна какво се е променило. Сега виждах нещо, което преди половин час не бях забелязал заради ъгъла, по който падаха утринните септемврийски лъчи. Повиках Райън и посочих:
— Пътека ли е това?
Лента от утъпкана трева прекосяваше двора на Кеслерови към къщата, която по-рано споменах — съседната вляво. Спомних си, че собственикът се казва Теди — мъжът, който бе излязъл да пие кафе в «Старбъкс».
— Да, към семейство Нокс. Те май са най-добрите ни приятели в квартала. Често се събираме.
Бяха утъпкали пътеката през лятото, сновейки напред-назад за барбекю, за продукти и инструменти назаем, за партита за рождени дни.
— Какво има? — попита Джоан. — Тревожа се.
— Уха! Той се наежи като таралеж! — възкликна Мари.
— Корт? — промърмори Фреди.
Кимнах, сбърчил чело.
— Мамка му! — прошепна агентът. Въздъхна и разкопча сакото си. — Гарсия!
— Прикрийте се — наредих.
Фреди и Гарсия дръпнаха завесите и щорите в дневната, трапезарията и кухнята.
Райън се напрегна и Джоан заекна, разширила очи:
— Какво става? Кажете ми!
Видях как Фреди потупа с длан приклада на глока си. Правим го, за да преориентираме мускулите и нервите си, за да сме сигурни, че знаем къде са оръжията ни. Както аз регистрирах натиска на малкия глок върху гърба ми. Засега го оставих в кобура.
Райън пристъпи към прозореца.
— Не — казах твърдо. — Върни се! Лавинг е тук.
Поведох всички към коридора без прозорци между кухнята и предното антре.
— Как е успял? — попита Фреди. — Трябваше едва да е преполовил пътя от Западна Вирджиния.
Не отговорих. Сещах се за няколко възможни обяснения, но те не засягаха целта ни в момента — да опазим подопечните си живи и бързо да напуснем района.
— Какво забелязахте, сър? — попита ме Гарсия.
— Прозорецът на къщата, накъдето води пътеката. Най-близкият. Преди десет минути щорите бяха спуснати. Сега са вдигнати около десетина сантиметра. Такъв малък процеп може да служи само за наблюдение.
— Съгледвач?
— Не — отвърнах. — Съгледвачът би избрал къщата с най-добър изглед. Онази точно зад нас или вдясно. Лавинг е предпочел лявата, понеже е забелязал пътеката и е предположил, че хората там са приятели на Кеслерови. — Обърнах се към Райън: — Те ви познават най-добре и могат да му обяснят твои ли са колата в алеята и седанът, паркиран отпред.
— Теди и Кет! — възкликна Джоан. — Искаш да кажеш, че той е при тях?
— Сигурен ли си, Корт? — попита Фреди. Стрелбата тук щеше да ни струва скъпо и вероятно да предизвика голяма бъркотия.
— Напълно… Искам подкрепление. От управлението във Феърфакс и твоите момчета, всички, които са наблизо.
— Викай ги — нареди Фреди на Гарсия, който извади мобилния си телефон от калъфа и натисна бутона за бързо набиране.
— Съжалявам, твърде странно е за моя вкус — изсмя се нервно Мари. — Екскурзоводът ни разиграва, понеже някой е отворил прозорец? Всичко добро, приятели! — Мари взе ключовете за колата от подноса на масата до нея. — Аз заминавам в града.
Запъти се към входната врата.
— Не — възпрях я твърдо. — И всички да…
Оглушителен сблъсък на улицата заглуши края на инструкциите ми.
Джоан изпищя. Мари ахна и застина пред вратата.
Аз тръгнах бързо напред, стиснах младата жена за яката на сакото, дръпнах я назад и двамата се строполихме на плочките, точно когато куршумите засвистяха през цветното стъкло на предния прозорец.


Глава 6

Вцепененото лице на Джоан се раздвижи, тя падна на колене, улови сестра си и я дръпна по-навътре в коридора, далеч от прозорците.
Младата жена бе изпуснала пликовете с писма, които се бяха разпилели като бяла локва по пода. Камерата й също беше паднала и тя се пресегна с вик към нея.
— Остави я! — възпря я Джоан.
Райън се бе снишил с извадено оръжие.
Аз оставих своето в кобура, понеже нямаше мишена, а и бързах да прибера компютъра си в чантата. Освен това, като пастир, предпочитам да оставям престрелките на хора с по-голям тактически опит.
В дневната влетяха още няколко куршума и се забиха в лампата, в снимка в рамка и в стената. Куршумите изсвистяха глухо, но шумът от раздробеното стъкло беше оглушителен.
Фреди викаше агентите си по телефона, но не получаваше отговор.
Мъртви ли бяха?
— Гарсия! — извиках. Младият агент инстинктивно беше застанал до страничните прозорци с изглед към дърветата, за да прикрива фланга. — Какво виждаш?
— Чисто е! — изкрещя той. — Стрелят само откъм входа.
Махнах на всички да се оттеглят в дъното на тъмния коридор, вмъкнах се в малката баня за гости отпред и надникнах през прозореца. Сребрист форд се беше врязал в задницата на автомобила на агентите, изблъсквайки го десетина крачки напред. Мъжете не носеха колани, ударът ги беше запратил напред и после рязко назад. И двамата бяха безжизнено отпуснати на седалките. Не успях да определя дали са живи или мъртви.
Фордът беше блокирал, но шофьорът — с колан и предпазен от въздушната възглавница, стреляше по нас през отворения прозорец. Не различавах ясно лицето му. Беше приведен и се прицелваше внимателно. Излязох от банята тъкмо когато Райън Кеслер си пое дълбоко дъх и се втурна напред, раздробявайки прозореца до входната врата с дулото на пистолета си а ла Клинт Ийстуд в мелодраматичен уестърн. Целеше се към колата.
— Не! — изкрещях и го дръпнах назад.
— Какво правиш? — извика той. — Виждам го като на длан!
— Чакай! — отвърнах възможно най-спокойно. — Гарсия, наблюдавай страничния двор!
— Да, сър.
— Фреди! Задния? — подвикнах към старшия агент в кухнята.
— Чисто засега.
Още два куршума профучаха в дневната. Мари изпищя отново.
— Отзад! Ще го обградим! Защо ми попречи да стрелям, Корт?
Мари запълзя към задната врата на кухнята. Хлипаше, шеговитостта й се бе превърнала в неподправена паника.
— Страх ме е. Господи, ужасно ме е страх!
— Върни се — наредих й и я улових за рамото да я спра.
Джоан пак беше изпаднала в ступор и се взираше мълчаливо в счупеното стъкло. Очите й сякаш не бяха на фокус. Запитах се дали няма да се наложи да я носим, както се случва понякога.
— Никой да не ходи никъде — спокойно казах. Телефонът на Фреди звънна.
— Корт! Преди пет минути някой е докладвал за двама стрелци в университета «Джордж Мейсън». Десет ранени студенти. Всички полицаи във Феърфакс пътуват натам. Опитвам се да пренасоча екип, но няма хора.
— Стрелба в колеж? Уловка е. Лавинг е алармирал… Гарсия?
— Чисто по фланговете засега.
— Добре, тръгваме! През предния вход.
— Но той е там! — извика Райън.
— Не е — отвърнах. — Съседите — семейство Нокс? Какво карат?
— Лексус и Форд. — Той надзърна бързо навън и се сниши. — Тяхната кола е! Убил ги е! О, мамка му!
— Божичко, не… не — простена Джоан, стиснала сестра си, която хлипаше, прегърнала камерата като бебе.
— В колата е Теди Нокс, а не Лавинг — казах.
— Моля? Заложник ли е? — попита Райън.
— Не, той стреля.
— Теди не би го направил. Дори Лавинг да го е принудил.
— Лавинг наистина го е принудил. Заплашил е да убие жена му, която е в къщата. Теди обаче не цели да рани някого. Стреля напосоки, за да побегнем отзад. Там ни чака Лавинг. В къщата или в храсталака. Има партньор. Сам не би предприел открито нападение. Излизаме отпред. Фреди, вие с Гарсия останете вътре и покривайте задния двор и страничния с дърветата. Райън, когато излезем, покривай поляната отсреща. Стреляй само ако видиш въоръжен човек. Всеки момент по улицата ще наизлязат съседи. Не искам невинни жертви.
Райън се поколеба, вперил поглед в предния вход. Колебаеше се дали да се подчини или не.
— Прави каквото ти казва, Рай! — възкликна Джоан. — Моля те!
— Тръгнете бързо към автомобила ми, но внимавайте да не паднете. Разбрано?
— Да не паднем? — удиви се Райън на странната ми загриженост.
Засуетяхме ли се заради навехнат глезен, обаче, рискувахме живота си.
— Ами ако Лавинг е в колата, на задната седалка? — попита Фреди.
— Не звучи логично — отговорих и се обърнах към Райън: — Страничният двор? Възможно е Лавинг да е залегнал или да пълзи. Видя снимката му. Ако си сигурен, че е той, пробвай да го раниш. Не смъртоносно. Трябва да разберем кой го е наел.
— Ще се целя в рамото или в глезена — отвърна Райън.
— Става. По-добре се цели ниско. Избягвай бедрата. Искам да го спрем, но не и да умре от кръвозагуба.
— Ясно.
Натиснах бутона, който отключваше и заключваше нисана, открехнах леко предната врата, прицелих се в шофьора на сребристия форд, спрял наполовина на паркинга, наполовина на улицата. Беше с бейзболна шапка и слънчеви очила, по бузите му се стичаха сълзи. Устните му сякаш мълвяха: «Съжалявам, съжалявам». Към ръката му с тиксо беше залепен черен пистолет. Плъзгачът беше дръпнат назад; амунициите му бяха привършили.
— Теди! — извика Джоан.
Мъжът поклати скръбно глава. Представяше си как Лавинг държи на прицел съпругата му в къщата им. Всъщност Лавинг най-вероятно я беше убил веднага щом Теди бе поел по алеята. Наемникът беше скроил добър план. На негово място и аз щях да действам така, ако бях изправен пред малък отряд около и вътре в къщата, опитващ се да отведе посред бял ден жертвата — въоръжено ченге.
Озърнах се и поведох Райън, Мари и Джоан навън. Тръгнахме към нисана, паркиран на около двайсет и пет крачки от нас.
Бях убеден, че Лавинг и подкреплението му дебнат зад къщата, но първо проверих гаража. Беше чисто. Продължихме.
Като гладен вълк Райън държеше под око далечния страничен двор, вдигнал револвера, готов да пъхне показалец в спусъка му.
Стигнахме нисана и влязохме вътре. Затворихме и заключихме вратите.
Мари още плачеше и трепереше. Джоан примигваше с ококорени очи, а Райън наблюдаваше за залегнали противници по фланговете ни.
— Коланите! — извиках. — Ще се подрусаме няколко минути.
Поех в широк кръг по двора, който Райън държеше на прицел, прекосих моравата на съседите и излязох на улицата с шейсет мили в час, изправил гръб, нащрек за пешеходци, мотоциклетисти и коли, излизащи на заден ход.
Не се изненадах, че не чувам изстрели нито от противниците ни, нито от Фреди и Гарсия. Наемникът и съучастниците му бяха разбрали, че планът се е провалил, и гледаха да се измъкнат възможно най-бързо. Ако Лавинг не беше алармирал полицията за мнимата стрелба в колежа, щяхме да разполагаме с достатъчно екипи от полицейското управление във Феърфакс, за да организираме пътни блокади, но сега това се оказваше невъзможно.
Намалих скоростта, за да не привличам внимание; не исках Лавинг да мине оттук, да размаха фалшива полицейска значка и да разпитва минувачите за сив нисан.
Райън се облегна назад и прибра револвера в кобура.
— Сигурен ли си, че беше Лавинг?
— Да. Типична за него стратегия. Несъмнено е той.
Това заключение имаше естествено следствие — Лавинг също се беше досетил — по стратегията за бягство — че аз му съпернича в играта.


Глава 7

Трийсет минути по-късно — около половин час след пладне — наблюдавах бежовата кола, която ни следеше на известно разстояние, без да изостава, докато се движехме по шосетата из многоликата област Принс Уилям. Населението включва фермери, горди индианци, хора на ръба на бедността и множество пресни емигранти.
Повечето лаборатории за метадон в Северна Вирджиния се намират именно в Принс Уилям.
Не можех да различа марката или модела на колата, но със сигурност знаех, че преди няколко километра бе свила след нас по безличната странична уличка с работнически жилища, която не водеше наникъде. Или живееш на Хевъли Лейн, или поемаш по нея да провериш дали не те следят.
Шофьорът на бежовата кола очевидно не живееше там — все още беше зад нас.
Светъл седан. Неизвестна година, марка, модел…
Предположих, че Лавинг е сменил колата. Възможно беше обаче да е в същата… за да ни изненада. Размислих, но предпочетох да не се обаждам за подкрепление, не още; не исках да привличам внимание.
Реших просто да държа под око бежовата ни сянка.
Кеслерови бяха по-спокойни, не много, но донякъде. На предната седалка Райън си играеше на следотърсач, а от истерия Мари беше превключила зловещо бързо на обичайното шегобийство и престорена свенливост. Пак ме наричаше «екскурзовод», което ме дразнеше повече от уплашените й писъци отпреди половин час. Джоан се беше оттеглила отново в себе си и се взираше с празен поглед през страничния прозорец. Запитах се дали винаги е била толкова плаха, или инцидентът преди шест години в закусвалнята, когато се е изправила срещу смъртта и е видяла да прострелват Райън и собствениците, я е променил коренно. Емоционалното й състояние навярно надхвърляше границите на нормалното, но само по себе си не беше нещо необичайно. Жертвите на наемници обикновено преминават през всички стадии на скръбта — отричане, гняв, примирение, депресия, приемане. Безучастието на Джоан беше форма на отричане.
Откакто напуснахме квартала на Кеслерови по заобиколен маршрут, Джоан проговори само два пъти. Първо отбеляза — съвсем правилно — че поне дъщеря й и Бил Картър са в безопасност, понеже се е изяснило къде са ги причаквали Лавинг и партньорът му. После заключи, че съпругата на Теди Нокс навярно също не е пострадала. Ако Лавинг я беше убил, щеше да се лиши от средство за въздействие срещу Теди, за да го изнудва да не свидетелства срещу него. Съществуваше и такава възможност. Но по-скоро Лавинг не се интересуваше какво знае Теди или какви показания би могъл да даде и беше убил съпругата му за удобство. Така смятах, но замълчах.
Райън ме помоли да се обадя на Фреди и да попитам дали съпругата на Теди е добре, но не исках да го разсейвам, ако той, Гарсия и другите агенти — стига да бяха живи и непокътнати — бяха влезли в схватка с Лавинг или го преследваха. Фреди щеше да се обади, когато има какво да ми съобщи. Обясних го на Райън и той кимна, макар да пролича, че отказът ми го подразни. Върна се към импровизираното си наблюдение.
Свърнах рязко към паркинга на «Бъргър Кинг» и спрях.
— Хей, може ли да изтичам до телефонния автомат? — стресна ме Мари.
— Не. Не слизай от колата.
— Моля? — проточи тя като тийнейджър, настояващ за разходка до мола.
— Не — повторих.
— Но нали няма да ме проследят и прочее? Наистина. Знам всичко.
— За кое? — попита сестра й.
— За подслушването. В онзи епизод на «От местопрестъплението» шпионите използваха улични телефони. «Извън мрежата.» Така казваха.
— Съжалявам, никакви телефони — намесих се.
— О, ама че си скучен. Искам адвокат! — нацупи се тя като момиченце.
Раздразни ме още повече и спрях да й обръщам внимание.
Чаках бежовата кола да ни подмине. Което не се случи. След десет минути се върнах на шосето и подкарах бързо, опитвайки се да хвана зелената вълна, за което ме възнаградиха с два-три клаксона. Както и с един среден пръст. Но не забелязах никакви бежови коли.
Хендсфрий устройството обяви, че ме търси Фреди.
Най-сетне…
— Добре ли са момчетата ти в колата пред къщата? — попитах.
— Да. Понатъртени. Трябваше да са с колани. Научиха си урока.
— Ами стрелбата в колежа?
Смятах, че е фалшива аларма, но не бях сигурен. Щях да се разтревожа, ако имаше пострадали, разбира се, но в момента се интересувах повече дали мнимите сигнали са метод, който Хенри Лавинг е добавил към репертоара си. Още нещо към папката с данни за него.
— Прав беше, синко. Прах в очите. Нищичко. Но обезвреди за час шейсет полицаи и агенти.
— Ясно. А Лавинг?
— Измъкна се. Никакви следи. Не се знае с каква кола.
— Някой да е видял нещо бежово наоколо, което после е изчезнало? Седан?
— Бежов седан? Не. Макар че поразпитахме. Едно от момчетата ми е мярнало партньора. В страничния двор с дърветата. Гарсия го покриваше. Висок, слаб, пясъчноруса коса, с тъмнозелено или камуфлажно яке.
— Оръжие?
— Черен автоматичен пистолет. Не е ясно каква марка. Побягнал бързо от горичката, след като ти тръгна.
Подминавахме гъсто населени райони, наоколо се редяха поля, къщи и позападнали търговски центрове, където бизнесът процъфтяваше единствено благодарение на банките. Намалих скоростта.
— Теди Нокс идентифицира ли Лавинг?
— Да.
Аби Фалоу отказваше да използва баналната реплика: «Само задниците се задоволяват с небрежни хипотези», но ни наби принципа в главите. Макар в Западна Вирджиния да бяха установили, че Лавинг е мъжът, взел на мушка Кеслер, не разполагахме с доказателство дали наистина той е нападателят. Досега.
— Взехме отпечатъци от тиксото, с което бяха вързани Теди и съпругата му. Частично запазени, но е той.
Усещах и виждах, че подопечните ми се взират в мен, жадни за информация.
— Семейство Нокс?
Определено не исках да съобщавам, че жената е мъртва.
— Ще се оправят и двамата, ако това питаш.
— Да.
Предадох новината на Кеслерови.
— О! — въздъхна Джоан и приведе глава. Промълви: — Благодаря.
Не ми се сториха религиозни, но явно бях сгрешил. Тя се помоли мълком.
— И? — попитах Фреди; имах предвид: «казаха ли нещо повече».
— Нищо освен описанието. Дори да ги сложим в стая с тонколони, бълващи «Металика», пак няма да посмеят да проговорят.
— Впечатлението ти? — продължих, пренебрегвайки безсмислената шегичка.
— Наистина не знаят много. Можем сигурно да разберем как е бил облечен, но защо ни е? За нищо според мен.
Осведомих се дали оръжието в ръката на Нокс ще ни отведе донякъде.
Той се засмя горчиво.
— Откраднато преди години. Следователите душиха навсякъде — във и под колата, на двора, в купчините с тор и кошовете за боклук в целия проклет квартал. И в горичката, където забелязахме партньора. Нищичко. Нула. Не разбраха дори къде са паркирали Лавинг и приятелчето му. Нито едно парченце гума. А и аз се кълнях, че ще пристигне след няколко часа. Изглупял ли съм нещо, или…?
Смятах, че имам обяснение за ранната поява на Лавинг във Феърфакс.
— Хванал е натясно служителя в мотела в Западна Вирджиния и го е принудил да ни каже, че Лавинг си е тръгнал в осем, а всъщност е потеглил в четири или пет сутринта.
— Печелиш пура, Корт. Достатъчно е било да спомене името на дъщеря му и в кое училище учи.
Лавинг си подготвяше домашните не по-малко съвестно от Клер Дюбоа. И сега, както преди години, се възхитих пряко волята си на методичността и педантизма му.
— Но светлият седан е бил наистина негов, защото са го видели и други свидетели от мотела.
— Определено. — Добави, че криминолозите от Чарлстън са претърсили внимателно стаята. — Нищо.
Погледнах назад и закриволичих по нови обиколни маршрути.
Никаква бежова кола. Нищо необикновено. Местните се занимаваха с обичайните си съботни дейности. Пътуваха към супермаркети, към ресторанти за бързо хранене за почерпка след покупките, отиваха на кино, водеха децата си на детски футболни мачове или на тренировки по таекуондо.
— Как мислиш, Фреди? На сериозно ли беше или за заблуждение? — Колебаех се какво целеше Лавинг с нападението. Наистина ли искаше да ни убие и да похити Райън и семейството му? Или отклоняваше вниманието ни? Дали стратегията му не беше друга, а аз не успявах да я разгадая?
Фреди се почуди.
— Истинско… Така ми се струва. Смятам, че искаше да проникне бързо в къщата, да похити Райън и да изчезне. Без малко да го постигне. Ако бяхме излезли отзад, както планираше, щяхме да му паднем в ръцете. Сега щяха да ни съчиняват надгробните слова, а изпод ноктите на Кеслер да стърчат бамбукови пръчици. Или по-скоро изпод ноктите на жена му… О, и да ти кажа мнението си за сестрата, синко. Такива като нея подкопават реномето на блондинките.
— Следваща стъпка?
— Да открием поръчителя.
Казах на Райън, че вероятно са го взели на прицел погрешка, но не смятах така. Хенри Лавинг не би се заблудил. Исках да разбера кой го е наел и каква толкова важна за него — или за тях — информация притежава Кеслер.
Обясних на Фреди, че ще започна да проучвам щом стигнем местоназначението, и прекъснах връзката.
В същия миг телефонът избръмча отново и аз се заслушах в номера, който аудио указателят диктуваше. Беше на федералния прокурор Джейсън Уестърфийлд. Явно беше чул новината, че неговото ченге-герой, звездата-свидетел в още несъществуващото дело, едва не е бил отвлечен след престрелка в област Феърфакс. Уестърфийлд беше последният човек на света, с когото исках да разговарям в момента. Не натиснах зеления бутон.
Забелязах, че Райън се взира в страничното огледало.
— Детектив Кеслер?
— Наричай ме Райън.
— Добре, Райън. Благодаря, че покриваше фланга ни в къщата. Участвал ли си някога в специален отряд?
— Никога. Работех на улицата. Ти си по-врял и кипял.
Беше се поусмирил, след като едва не уби съседа си. Непрекъснато се озърташе назад. Не отлепяше ръка от дръжката на револвера си, както аз стисках здраво волана.
В колата цареше унило мълчание. Сега и аз се поуспокоих; заразмишлявах над операцията, опитвах се да проникна в съзнанието на Хенри Лавинг и да разчета следващите му ходове. Отбелязах за колко кратко време бе успял да се придвижи тайно от един щат в друг, да открие доверен партньор, да маскира успешно пристигането си на местоназначението, да разузнае района, да разбере кои са най-близките съседи на жертвата и да предприеме рискована операция на светло, подавайки фалшив сигнал в полицията, за да отклони вниманието на подкреплението. Прибягна до «приятелски финт» — нападение от страна на съюзник, който действа или погрешка, или по принуда, докато истинският противник атакува от друга посока. Въпреки потенциалния риск не се бе побоял да въоръжи Теди Нокс.
Този анализ беше полезен, но — все едно оглеждах шахматна дъска след първите ходове — ми даваше само най-бегла представа за бъдещия развой на играта. Пред Лавинг се откриваха хиляди варианти.
Джоан клатеше глава, притискаше силно дамската си чанта — често явление при жертвите на наемници. Познатите вещи действат успокояващо.
— Ако не беше тук… — тихо отрони тя.
Думите й сякаш се отнасяха до цялото семейство, но тя млъкна рязко, осъзнала — както и аз — че съдържат и критика към съпруга й, който отначало бе отказал помощта. Райън не даде признаци да е забелязал.
След миг погледна към мен:
— Искам да се обадя на Аманда.
— Разбира се. Само не споменавай къде се намираме.
Извади кодирания телефон. Обясних му как работи и той набра номера. Свърза се веднага и със спокоен глас я попита как се чувства сред природата. Накрая обясни, че в къщата е възникнал дребен проблем. Каквото и да е чула по новините, всички са добре.
— Дребен проблем — повтори Мари и се изсмя цинично. — Така казал и капитанът на «Титаник».
Младата жена отвори голямата си чанта, извади купчина черно-бели фотографии и започна да ги сортира. «Добре», рекох си. Нека се занимава. Да брои крави. Да следи за извънщатски табели.
Райън подаде телефона на жена си. Джоан също омаловажи инцидента, макар по-трудно да се преструваше на безгрижна. Настана пауза, докато изслушваше дъщеря си.
— Не знам защо, скъпа. Ще разберем. Господин Корт… агент Корт ще разбере.
Заслуша се пак и се впусна в неразбираем разговор за гимназията, приятелите, ски ваканцията, планирана за коледните празници.
Завих бързо. Проверих в огледалото. Никой не ни следваше. Забелязах също как Мари трепна и за миг си помислих, че е пострадала при бягството. После обаче си спомних превръзката на ръката й. Тя си нави ръкава и я огледа.
— Добре ли си, Мари? — попитах.
— Миналата седмица си ударих ръката.
— Лошо?
Въпросът прозвуча съчувствено, но всъщност исках да разбера дали раната ще се отрази на работата ми. Наемниците са като диви животни — насочват се право към слабите. А счупването зараства след поне шест седмици.
— Не. Ортопедът твърди, че е неприятен хематом. Страхотна дума. Звучи по-секси от синина.
— Боли ли много?
— Малко. Търпи се. Но се възползвам максимално от ситуацията. — Засмя се и обясни: — Снимах в центъра на Вашингтон, а един задник говореше по телефона и ме блъсна по стълбите. Дори не се извини, представете си. Изгледа ме укоризнено, задето се пречкам в краката на хората, които бързат да вършат истинска работа.
Не се интересувах от причината за нараняването, а само от състоянието й, но Мари продължи да се възмущава на висок глас:
— Няколко дни не можех да снимам, бях много зашеметена. Трябваше да му запиша името. И да го съдя. — Гласът й замря. Погледна към мен: — Хей, господин екскурзовод? Може ли да се обадя на приятеля си? Моля те? От сърце. — Детинските нотки звъннаха отново.
— На кого?
— Мъжа, при когото исках да отида. Преди Терминатора да ми провали плановете. Бяхме си уговорили среща в шест. Ще се притесни, ако не се появя.
— Мар, не мислиш ли, че е по-добре да не звъниш? — обади се Джоан. — Андрю ще се досети. Искам да кажа, нали агент Корт ти забрани да използваш уличния автомат?
— Просто не исках да се бавим там — вметнах. — Но ако държиш да се обадиш, няма проблем. Уместно предложение. Нищо чудно да полюбопитства и да се отбие в къщата, а Лавинг вече знае адреса ви.
Подадох й кодирания си телефон.
— Само по-кратко. Не споменавай къде се намираме и какво се е случило. Ясно?
— Да.
Мари загърби лекомислената поза и по лицето й се изписа неохота. Защото разбра, предполагам, че всички ще чуем разговора. Или просто й беше неприятно да променя плановете си. Най-сетне набра номера. Надзърнах в огледалото и забелязах, че раменете й са изопнати от напрежение. След миг обаче тялото й се отпусна; прецених, че се е включил телефонният секретар на Андрю. Мари отново се превърна в тийнейджър: «Привет, аз съм… Хмм, чувствам се зле. Много искам да те видя, но няма да успея. Изникна проблем. Сериозен. Семеен. Много е важно. Налага се да отложим срещата. Ще ти се обадя при първа възможност. Желая ти хубав ден. Съжалявам».
Прекъсна връзката и ми подаде телефона. Ръката й трепереше леко. Без никаква връзка попита Джоан как планира да прекарат Деня на благодарността и двете се впуснаха в разговор, който спрях да слушам.
Потокът от коли се разреди и аз увеличих скоростта. Но понеже не ни следваше никой, надвишавах ограничението с не повече от шест мили в час. Организацията ми не използва правителствени табели — всички автомобили са регистрирани като собственост на дузина търговски корпорации или фондации — та ако някой полицай ни засечеше, щеше да ни спре и да попаднем в неудобна и рискована ситуация.
— Един въпрос? — прошепна Райън.
— Разбира се.
— В къщата бяха двама, нали? Лавинг и партньорът му?
— Вероятно. Възможно е да са били трима или повече, но той предпочита да работи с един.
— Е, мисля си… ние бяхме шестима — агентите плюс мен. Можехме да го задържим.
Беше си спомнил плана, който по-рано му споменах — да хванем Лавинг.
Изгледах го многозначително, после отново насочих очи към пътя.
— Агентите в колата? Бяха обезвредени.
— Вярно. Но…
— Обмислях атака — продължих, — но моментът не беше подходящ. Боях се да не въвлече госпожа Нокс, а и други заложници от квартала. Той винаги включва странични лица. Запазена марка.
— Предполагам — проточи бавно Райън. — Не бях се сетил.
Той отново се отдаде на съзерцание. Погледнах го. Не личеше да разбира, че го подвеждам.
Както бях научил от наставника си и както сега поучавам Дюбоа, най-важният въпрос е: «Каква е целта и как най-ефективно да я постигна?». Всичко останало няма значение. Това е законът в бизнеса, медицината, науката, академичната работа. Такъв е законът и в сферата на охраната — дейност като всяка друга. Аби казваше: «Разочарованието, накърнените чувства, отмъстителността, въодушевлението, гордостта са безпредметни».
Изчезваш. Загърбваш чувствата, желанията, самолюбието. Превръщаш се в нищо. В пара.
Част от ефективността се заключава в умението да подбереш най-добрата стратегия, за да накараш подопечните си да постъпват, както пожелаеш. Някои са по-податливи на разпореждания, други — на аргументи.
Трети се налага да мамиш.
Версията, че се нуждая от помощта на Райън Кеслер, за да заловя Хенри Лавинг, беше пълна безсмислица.
Макар и граничеща с истината — действително исках да задържа Лавинг — тя все пак беше само ход, разигран, за да спечеля Райън. Разработих тактиката след срещата с него и на базата на предоставените от Дюбоа подробности за инцидента в закусвалнята, където той се бе проявил като герой. Спасяването на клиентите и последвалата любовна история не ме интересуваха; важното беше как случаят бе повлиял на Райън. Някога деен мъж, сега лишен от възможността да работи на улицата, където се чувства в стихията си, с осакатен крак, принуден да разследва финансови престъпления предимно от бюрото и да обработва счетоводни документи. Трябваше да играя по струната, която ще досегне сърцето му — мъжествената му, каубойска страна.
Затова му отредих на думи ролята на партньор. Понеже никога не бих му позволил да я изпълни, ще си кажете, че стратегията ми е подвеждаща, дори подла. Донякъде е така.
Но: каква е целта, как най-ефективно се постига?
Трябваше да го накарам да повярва, че сам съм безсилен срещу Лавинг. Стори ми се, че съм се издал, но Райън явно се беше хванал на въдицата. Тази техника — да накараш подопечните да ти съдействат, разкривайки желанията и слабостите им — наричахме «стръв и въдица». Научих я от Аби Фалоу. Немислимо е, естествено, да прибягваме до тяхната помощ при залавянето на противника, но разликата между детектив Райън Кеслер, който ме посрещна на прага едва преди час и половина, и мъжът до мен сега беше съществена.
В същия момент усетих, че полицаят се напряга. Погледнах в огледалото за задно виждане. Бежова или бежовата кола беше отново зад нас. Движеше се с почти същата скорост — само три мили в час над ограничението.
Мари забеляза, че се озъртаме назад, вместо да следим пътя.
— Какво има? — попита, възкресила стреснатия си тон, с разширени очи и изопнат гръб.
— Една кола. Струва ми се, че ни следваше преди малко. Изчезна за известно време. Сега се появи пак.
Райън ме изгледа нетърпеливо. Време беше да реша.
Намалих скоростта, за да ни настигне бежовата кола. После се озърнах назад и твърдо наредих:
— Давай! Сега е моментът!


Глава 8

Райън Кеслер примигна.
— В гумите ли да се целя? Или в шофьора?
— Не! Не! — бързо го възпрях. Не говорех на него, а на жената, която срещна погледа ми в огледалото за задно виждане. — Мари, с камерата! Снимай номера!
Апаратът «Канон» на младата жена притежаваше впечатляващ телеобектив. Трябваше ми табелата на колата, която се намираше твърде назад, за да я видя с невъоръжено око.
— О! — Райън се отпусна назад. Изглеждаше разочарован.
Мари занатиска бутоните на камерата, извърна се и снима. Чу се характерното цъкане и бръмчене на рефлексните камери с един обектив. Почудих се дали при дигиталните камери, разпространени повсеместно днес, шумът е просто аудио ефект.
Миг по-късно Мари се взираше в екрана.
— Разчитам я.
— Добре. Изчакай малко.
Обадих се на Фреди и го помолих незабавно да проверят табелата.
Мари ми съобщи буквите и цифрите, а аз ги изрецитирах в телефона.
Райън пак се озърташе назад, стиснал револвера.
Фреди се обади пак след по-малко от шейсет секунди. Смееше се.
— Регистрирана на някой си Джими Чън. Има ресторант в Принс Уилям. Синът му шофира, разнася рекламни брошури за ресторанта. Взех му номера и говорих с хлапето. Каза, че е зад сив седан — нуждаел се от измиване, между другото — и май някой току-що го снимал, което не го зарадвало никак. Менюто им е добро, Корт. Специалитетът е пиле а ла «Генерал Цо». Съществувал ли е наистина такъв генерал?
— Благодаря, Фреди.
Прекъснах връзката и забелязах, че пътниците са впили очи в мен.
— Няма проблем. Доставка на китайска храна.
След секунда Мари се обади:
— Да поръчаме.
Откъм сестра й долетя пресеклив смях. Райън сякаш не я чу.
След като автомобилът се оказа безопасен, се поотпуснах и се съсредоточих в ритъма на движението. Обичах да шофирам. Като тийнейджър нямах кола. Но татко — адвокат в застрахователна компания, при това добър — се погрижи да се науча да шофирам сигурно и умело. Осъзнаеш ли, че повечето хора на пътя са идиоти — а заради естеството на работата си той го знаеше от личен опит — и вземеш ли необходимите мерки, пътуването се оказва доста приятен процес.
Той самият караше «Волво» и твърдеше, че е най-сигурната кола за магистрали.
Във всеки случай аз обичах да шофирам. Не бях сигурен защо. Определено не заради скоростта. Бях предпазлив шофьор. Навярно защото в колата представлявахме подвижни мишени и следователно — поне на теория — бяхме по-неуязвими. Не винаги, разбира се. Хенри Лавинг залови и уби Аби Фалоу именно при пътуване в конвой. Инцидентът с камиона на птицекланицата в Северна Каролина.
Отпъдих мисълта.
Движехме се на запад и лъкатушехме из област Феърфакс и област Принс Уилям. Подминавахме евтини молове с кулички в стил «Тюдор» с еднотипни магазини и препълнени ресторанти за бързо хранене, чиито служители отброяват нетърпеливо часовете. Край нас се редяха блестящите брони на върволици поовехтели коли, осеяни с надписи с удивителни знаци; лекарски кабинети и застрахователни агенции, тук-там по някой антикварен магазин в едноетажна петдесетгодишна сграда; оръжейни магазини, книжарници. Една-две порутени плевни. Няколко самонадеяно високи офис сгради.
Северна Вирджиния така и не е успяла да реши дали е предградие на Ню Йорк или част от Конфедерацията.
Погледнах колко е часът. Минаваше един и половина. Пътувахме почти два часа. Реших да не отиваме директно в защитената къща, а да се отбием в попътно убежище — близък мотел — за да прикрием следите си и да сменим автомобила. Често придвижвам подопечните си на етапи. Предвиждах да останем в мотела три-четири часа и после да продължим към защитената къща. Организацията ми притежава списък с дузина закътани и сигурни хотели в региона. Мотелът, който избрах, беше навярно най-добрият.
Огледах изпитателно колите по шосето и натиснах бутона за бързо набиране.
— Дюбоа.
— Кои сме в «Хилсайд»? — попитах я.
Използваме различни прикрития във всяка попътна спирка. Питам дори когато съм сигурен, че знам. Чу се тракане на клавиши и звънтене на гривна.
— Ти си Франк Робъртс, търговски директор на «Артезиън Къмпютър Дизайн». Преди осем месеца отседнахме там за два дни с Пьотър Смолиц и приятелката му — обясни Дюбоа.
Последните думи прозвучаха ледено — Дюбоа си беше изградила непоклатимо мнение за самонадеяната любовница на свидетеля.
— Робъртс, тоест ти — продължи тя — участваше в търговски преговори в Тайсънс и Рестън заедно със съдружника си от Москва. Замазахме дупката от куршум в стената, преди да се усетят.
— Това си го спомням.
Не ни нападнаха. Лудият руснак имаше скрито оръжие, което излезе наяве след сериозна консумация на също така умело прикрита водка. Оръжието със заглушител гръмна случайно и не нарани никого благодарение на мен, макар никой да не ме похвали.
— Ще се регистрираме. Ще се обадя след двайсет минути.
— Двайсет. Добре.
След няколко мили намалих, дадох мигач и свих в дългата алея пред «Хилсайд Ин». Бялата колониална сграда с фронтони и хоросанова мазилка се гушеше в средата на пет акра старателно оформена градина — геометрични морави, подрязани дървета, английски цветни лехи, все още пищно цъфнали рози. Макар да се съмнявах, че е в настроение да я оцени, надявах се гледката да разведри Джоан, която очевидно обичаше градинарството. Независимо че не одобрявах сарказма на Мари, аз наистина съм донякъде екскурзовод, понеже е в моя полза подопечните ми да не скучаят и да се чувстват доволни.
«Хилсайд Ин» беше разположен на хълм, но по-скоро в подножието, отколкото на височината, а зад него се ширеха голи поля. Вдясно имаше анемична горичка, но човек трудно би приближил, без да го забележат.
Потеглих по алеята, после свих вдясно и прекосих паркинга към задното крило на мотела, за да избегна големите прозорци на фоайето. Паркирах и наредих на всички да не слизат. Влязох през арката между двете крила със стаи отзад и тръгнах към рецепцията. На паркинга имаше двайсет и две коли. Разполагам със скенер с директна връзка към националната база данни с регистрираните превозни средства. Да сканирам обаче толкова автомобили щеше да ми отнеме много време, а и щях да събудя подозрение. Освен това през всичките години в този бранш не съм видял наемник да паркира пред мотел или защитена къща кола с издайнически табели.
Бръкнах в джоба си и измежду десетината кредитни карти, издадени на различни имена и компании, избрах тази на «Артезиън» на името на Франк Робъртс. «Артезиън» е истинска компания — е, поне е регистрирана — и притежава впечатляващ уебсайт. Решахме ли в действителност да се захванем със софтуерен дизайн, разполагахме с внушителен списък от потенциални клиенти, които ни бяха изпратили имейли. Организацията ми си е подсигурила няколко подобни мними компании и Дюбоа и колегите й се забавляват да отпечатват кратка информация за тях, включително биографии на изпълнителни директори, екзотични места за провеждане на конференции и дори рекламни кампании. Пастирите старателно запаметяват данните, за да водят правдоподобни, макар и кратки разговори по съответните теми — компютърен дизайн, авиохидравлика, месни и млечни полуфабрикати и прочее продукти и услуги. Казвали са ми, че моите изложения звучат постно, ако ли не скучно, и обезкуражават любопитството на събеседника. Което, разбира се, е целта.
Регистрирах се, не забелязах нищо необичайно в поведението на рецепциониста и пиколото и се върнах на паркинга при колата, където също нямаше нищо подозрително.
Отворих вратата откъм шофьорското място и обявих:
— Вземете си багажа.
— Нали нямаше да оставаме тук? — попита Мари.
— За малко. Ще сменим автомобила.
— Смяташ ли, че е необходимо? — осведоми се Райън.
— Просто предпазна мярка — отвърнах с най-популярната мантра в охранителния бранш.
— Има ли гореща вана? — попита Мари. — За предпочитане със симпатичен масажист на име Раул.
— Опасявам се, че не бива да излизате от стаите — обясних пак.
Погледът на Мари мълчаливо повтори коментара й за качествата ми на екскурзовод.
Въведох ги бързо в апартамента с две спални, тактически най-подходящ за защита, понеже към него нямаше снайперистки изглед. Джоан се озърна равнодушно. Сестра й изглеждаше искрено разочарована от тесния, гол апартамент. Навярно укори мислено федералното правителство, че не инвестира повече средства в името на удобствата й.
Райън заотваря вратите на баните и гардеробите като член на ударен отряд. После приближи към прозореца и предпазливо отдръпна завесата да надзърне навън към сляпата стена на конферентната зала на трийсетина крачки от него. От жеста му лъхаше предизвикателство, сякаш очакваше Лавинг да е от другата страна на стъклото.
Изглежда се разочарова да открие сив бетон вместо мишена, по която да стреля. Все пак констатира:
— Добър избор. Подходящо за защита.
Кимнах.
— О, може ли да се настаня в тази стая? — попита Мари, сочейки по-просторната.
Свих рамене. Стаите щяха да им послужат само за душ и кратка дрямка, ако пожелаят. Аз не смятах да ги използвам. Другите се съгласиха и младата жена тръгна натам.
— Телефоните не работят — обявих.
Мари забави крачка. Стори ми се, че възнамерява да си поговори надълго, нашироко и насаме с приятеля си Андрю. Но тя се нацупи ядосано и каза:
— Тогава ти ще ми поръчаш масажист, господин екскурзовод.
Намигна ми и изчезна.
Райън отпрати с раздразнен поглед снаха си и вдигна своя кодиран телефон.
— Шефът ми?
— Разбира се. Само че нито дума къде се намираме.
Кимна. Взе раницата си и влезе във втората спалня, натискайки бутоните. Захлопна вратата с крак.
И ме остави в дневната с мрачната Джоан. Тя включи телевизора и прехвърли каналите. Никъде не съобщаваха за нападението над дома й, споменаха само фалшивия сигнал за стрелбата в «Джордж Мейсън».
— Как са залъгали новинарите? — попита Джоан.
— Не знам — отвърнах.
Всъщност знаех — Арън Елис, шефът ми. Никога не беше работил като пастир. Натрупал опит в администрациите на различни федерални охранителни агенции, той взаимодействаше умело с Конгреса и беше ветеран в бюджетните битки и връзките с медиите. След смъртта на Аби Фалоу преди шест години се понесоха слухове, че аз ще поема организацията — бях негово протеже. Това обаче означаваше по-малко време за полева работа, което не ми беше присърце. Затова висшестоящите се разтърсиха и откриха Елис, ценен кадър на Лангли.
Не схващаше докрай деликатните моменти в работата на пастира, но нямаше равен, наложеше ли се да се цензурира новина, която би ни попречила. Не можеше да забрани да оповестят стрелбата в тихото предградие, но можеше да забави репортажа и да го смекчи до съобщение за неуспешен опит за взлом.
Уменията на Елис, естествено, ми се струваха загадъчни, както моите — на него, и аз така и не сполучих да разгадая фокусите му напълно. Предполагах, че част от таланта му се състои в напипване на слаби места — същото оръжие, прилагано от Хенри Лавинг. А и от мен от време на време.
Всички понякога се възползваме от него, разбира се.
Джоан се взираше с невиждащи очи в екрана, привела рамене. Нямаше грим. Носеше само часовник и годежния и сватбения си пръстен, докато Мари беше накичена с обилие от ярки бижута. Джоан разгледа счупения си нокът. Ноктите й бяха ниско изрязани, а ръцете й — зачервени. Подозирах, че градинарството се е превърнало в средоточие на живота й. Беше оформила красиво двора си, предполагам, но аз го възприемах единствено от гледна точка на възможностите за укритие и стрелкови позиции, а не естетически. Не разбирам и съм неспособен да оценя красотата на растенията.
Пристъпих към прозореца, надникнах иззад завесата към сивата стена и се обадих на Арън Елис. Докладвах му как напредваме, но не споделих къде сме и коя от трите или четирите дузини защитени къщи в района съм избрал. Тази информация се предоставяше само в краен случай. Ако колега пастир или агент от бюрото на Фреди ни осигуряваше подкрепление или — както сега — ако шофьорът ни докарваше нова кола, обявявах местонахождението ни. Но винаги гледах да осведомявам възможно най-малко хора къде се намират подопечните ни.
Доверявах се на колегите си, но не се съмнявах, че добере ли се Хенри Лавинг до шефа ми, ще се постарае с всички сили да разбере къде е жертвата му. Елис имаше чаровна съпруга — Джулия — и три деца, родени точно през четиринайсет месеца. Най-голямото беше на осем. Лавинг щеше да принуди Елис да издаде убежището на подопечните ми за не повече от десет минути.
Не бих го винил. И аз бих проговорил при такива обстоятелства. Когато постъпих в организацията, Аби Фалоу лично ми каза: «Корт, слушай. Правило номер едно, което не споменаваме пред никого, освен пред себе си: в крайна сметка подопечните ни са пратки — кокоши яйца, кристални вази, крушки. Хранителни стоки. Рискуваме живота си, за да ги опазим. Но не жертваме живота си заради тях. Не го забравяй!».
Елис ме поразпита, но усетих, че нещо друго го гложди, затова го изпреварих:
— Уестърфийлд ми звънна.
— Знам. Каза, че не си вдигнал… Или беше пропуснато обаждане?
— Не вдигнах. Реших, че не мога да го вмъкна в бъркотията, Арън. Ще успееш ли да ме спасиш от него?
— Да. — Доста анемично «да». После добави: — Просто го уведомявай от време на време какво става.
— Не може ли да уведомявам теб, а ти — него?
— Обади му се набързо. Какво толкова? — порица ме той, сякаш укорява брат си, че е забравил рождения ден на майка им.
Поомекнах и се съгласих.
— Новини за местонахождението на Лавинг? — попита Елис.
— Никакви.
— Съучастник?
— Има един. Потвърдено е. Разполагаме с грубо описание. — Докладвах за високия пясъчнорус мъж, забелязан край къщата на Кеслерови. — Само това знаем за него. Трябва да приключвам, Арън. Ще поговоря с Райън за случаите му. Искам да се заема с издирването на поръчителя, докато наемника го няма.
Щом оставих телефона, Райън ме попита дали може да се обади на дъщеря си. Разреших му. Гласът му се пооживи, тонът му се промени отчетливо, както винаги, когато разговаряме с децата си. Забелязах как в очите му просветва обич и загриженост и отклоних очи. От думите му заключих, че момичето и Бил са добре, чувстват се удобно във вилата на около петнайсетина мили северозападно от нас. Следобед планирали да ловят риба.
Джоан също взе телефона, запазвайки оптимистичната фасада пред Аманда. Обеща в понеделник да се обади в училището, за да й извинят отсъствията. Явно момичето искрено се тревожеше, че пропуска часовете и извънкласните занимания.
Аманда ми напомни какъв бях на нейната възраст. И аз обичах да ходя на училище. Харесваха ми и занятията, и изпитите. Лесно се отегчавам — и досега — и отначало училището също ми доскучаваше. Но постепенно започнах да възприемам уроците като серия от усложняващи се игри и им се посветих всеотдайно. Веднъж татко настоя да отида на служебно парти с него. Зарадвах се, че ме покани. Но му казах, че ми е зле. Когато тръгна към офиса, мама още спеше. Отметнах завивките — бях облечен — и отидох на училище. Не ми е известен друг случай ученик да се престори на болен, за да не пропусне училище. Бях на крачка да се посветя на академична работа. Само по силата на неочаквано стекли се обстоятелства попаднах в охранителния бранш.
— Искам да поговоря с Бил — прошепнах на Джоан. Тя кимна, сбогува се с дъщеря си и пожела да се чуе с Картър. Подаде ми телефона.
— Корт е.
— Здрасти. Говорих с приятел в града — каза Картър. Предположих, че някой в полицейското управление му е предал за събитията в къщата на Кеслерови. Той добави: — По модерния ми нов телефон, не се безпокой. Май сме пропуснали забавно парти.
Говореше заобиколно, понеже момичето слушаше.
— На косъм бяхме. Няма пострадали.
— Така чух и аз. Никой не знае къде е приятелят ни — вметна Картър.
— Правилно.
Той се засмя. Понякога ме корят за лаконичността или за архаичните изрази. Аз предпочитам да смятам, че съм прецизен. Освен това, навършиш ли двайсет — тогава се дипломирах в колежа — говориш, както си се научил да говориш. Безсмислено е да се мъчиш да се променяш. Не се получава. А и защо е необходимо?
— Смятаме, че не знае за вас — добавих.
— Звучи добре.
— Как пътувахте? — попитах.
— Без произшествия. Обърках посоката. Повъртях се в кръг.
Казваше ми, че е използвал обиколни маршрути.
— Добре. Не оставяй Аманда да скучае и не я допускай до телефона.
— О, бях забравил, че е счупен!
Старият детектив ми допадна.
— Благодаря.
— Пази ги, Корт.
— Непременно.
Загадъчен кикот.
— Не бих избрал работа като твоята за нищо на света.


Глава 9

Райън излезе от спалнята, понесъл принадлежностите си за бръснене. Измит, със сменена риза.
И подпийнал. «Бърбън», помислих си. Солидно количество.
Позволявам си вино и бира понякога, но от алкохола наистина изглупяваме и ставаме нехайни. Доказал съм го. Когато участвам в игра, изискваща умение, а не късмет — шах, «Арима» или Уей Чи — и не съм в настроение да се съревновавам, пийвам по чаша вино. Случайните успехи, дължащи се на рисковани, непредсказуеми ходове, вдъхновени от доброто каберне, са далеч по-малобройни от грешките, предизвикани от него.
Добавих навика на Райън да пие към списъка с фактори, с които да се съобразявам, наред със страстта към оръжията и ролята му като закрилник на семейството. Обобщих положението — въоръжено, алкохолизирано ченге с героичен комплекс; жена в шок — макар още да не го съзнава — и ядосана (също подсъзнателно) на съпруга си, задето им е навлякъл тази трагедия; вятърничава, безотговорна сестра с ниско самочувствие, която се мята между страх и нетърпимо лекомислие.
Всичките ми подопечни, естествено, си имат слабости — аз самият също — и ако странностите им влияят върху работата ми, просто ги отбелязвам и ги компенсирам; ако ли не — забравям ги и се съсредоточавам върху задачата. Пастир съм, а не родител.
Джоан също забеляза истинската причина за дискретното оттегляне на съпруга си в спалнята, но не го показа. Само ме стрелна с поглед.
Сварих кафе и си налях щедра доза в пластмасова чаша. Застанах в ъгъла и помолих Райън да поговорим на четири очи като колеги. Настанихме се, но преди да отворя уста, той ме изпревари:
— Виж, Корт. Сгреших. Искам да кажа… Джоан беше права. Без теб щяхме… дори не искам да си го помислям.
Значи все пак беше чул думите на съпругата си.
Приех благодарността с кимване и отбелязах, че подпийне ли, става приветлив и сантиментален, а не враждебен. Ако не носеше пистолет, щях да го насърча да си сипе още.
Коментарът му прозвуча силно, за да го чуе Джоан. Реших, че косвено се извинява и на нея.
— Смяташ, че са те взели на прицел погрешка, но ако не е така, искам да открием кой е наел Лавинг.
— Поръчителят — обади се Райън. — Така ги наричате, нали?
— Да.
— Отначало го взех за пълна глупост, но след случилото се в къщата… искам да кажа… не звучи логично някой да си създава толкова главоболия, ако не предполага, че знам нещо.
— Не и Хенри Лавинг — отвърнах. После обясних, че винаги се опитваме да разкрием поръчителя. — Арестуваме го и обикновено получаваме информация, която ни отвежда до наемника. Или той просто изчезва, понеже ги интересуват само парите. Задържим ли поръчителя, няма кой да му плати. И той се изпарява.
— В момента работя само по два съществени случая.
«Така ли?», изненадах се. Полицай на възраст, при това опитен, в град като Вашингтон би трябвало да е затрупан с отворени дела.
— Опиши ми ги подробно — помолих. — Ще наредя да ги проверят. Внимателно. Няма да подкопаят разследването ти.
— Сигурно съм закопчал стотина престъпници. Не, повече. Може да е отмъщение.
Поклатих глава.
— Не мисля.
— Защо?
— Първо, той не търси физическа разправа. Иска информация. А и ти си работил на улицата.
— Да.
— Колко пъти мотивът беше отмъщение? И що за хора бяха извършителите?
Райън се замисли.
— Дузина. Обикновено ревниви любовници или гангстери, разчистващи неразплатени сметки. Прав си, Корт. Не е отмъщение.
— Разкажи ми за случаите.
Обясни ми, че първият бил подправен чек, подписан от името на мъж, служител в Пентагона.
— Жертвата се казва Ерик Греъм. Цивилен анализатор.
Откраднали чековата книжка от колата му в центъра на Вашингтон. Престъпникът бил умен. Проверил баланса по сметката на Греъм, написал чек за почти цялата сума и я препратил към анонимна онлайн сметка. После поръчал златни монети. Доставили му ги в пощенска кутия, той ги взел и вероятно ги бе продал срещу пари в брой. Хитра схема за пране на пари. Престъпникът не представил лично чека никъде, прибрал само монетите от пощата.
— Горкият кучи син — додаде Райън. — Знаеш ли колко е имал в сметката? Току-що бил внесъл четирийсет хиляди.
Джоан седеше до нас, вперила поглед в пуснатия тихо телевизор. Очевидно следеше разговора ни.
— Толкова много в чекова сметка? — вметна. — Малко подозрително, не мислиш ли?
Спомних си, че е работила като статистик и лесно борави с цифри, а следователно отговаря и за семейното счетоводство. Направи ми впечатление също, че сякаш за пръв път чува за случая. Стори ми се странно, понеже от опит знаех, че съпрузите често обсъждат работата си. После обаче си припомних колко е чувствителна към грозната страна на живота; сигурно дори престъпленията, които не включват насилие, бяха забранена тема.
Райън обаче отговори, че е проверил това.
— Продал акции и внесъл парите в сметката, за да плати учебната такса на сина си в университет от Бръшляновата лига. Трябвало да ги преведе след седмица.
— Някакви следи? — попитах.
— Започнах разследването едва преди десет дни. Не бях стигнал далеч. Пощенската кутия, от която са прибрани монетите, се оказа в Ню Джърси. Мъжът, който ги взел, бил азиатец, двайсетинагодишен. Свързах се с нюаркското управление, но познай — имат по-сериозни грижи от подправени хартийки.
По целия Източен бряг именно в Нюарк срещаха най-сериозни проблеми с наркотиците и организираните банди.
— Провери ли върху какво работи? — попитах.
— Кой?
— Жертвата. Мъжът, чиято чекова книжка откраднали.
Райън се взря в дебелия килим. После каза:
— В Пентагона?
— Да.
— Не. Защо?
Забелязах, че отбранителният тон се е завърнал.
— Питах се дали е случайно престъпление или са го нарочили.
— Изглеждаше случайно. Взимаш и бягаш. Откраднали са спортна раница, малко дрехи, нищо класифицирано.
Поисках подробности, имена, телефонни номера, адреси. Той отвори голямото куфарче, пълно със стотици листове, и намери найлонова папка. Предостави ми информацията, за която помолих. Уверих го отново, че няма да изложа на опасност разследването.
— Оценявам го.
— Кой е другият съществен случай?
— Финансова измама — отвърна той.
— Като Мадоф?
— По-малка. Но принципът е същият. И ще нанесе подобна вреда. Относително казано. Мадоф съсипа живота на много богаташи. Заподозреният може да съсипе много бедни. Според мен това е по-лошо. Те нямат резервен вариант.
Обясни, че разследваният финансов консултант бил обвинен, че набелязва хора с ниски доходи, предимно в кварталите с малцинства.
— Как се казва заподозреният?
— Кларънс Браун. Пастор е.
Повдигнах вежди.
— Знам. Възможно е наистина да е духовник, но е и чудесно прикритие да спечелиш доверието на инвеститорите, особено в онази част на града. Получил е сана си по интернет.
Райън добави как с изненада установил, че мъжът има почти хиляда клиенти, и макар поотделно вложенията да са били малко, общите постъпления достигнали значителна сума.
През последните месеци неколцина клиенти се опитали да изтеглят средствата си, но Браун отлагал с различни оправдания — класическите симптоми на финансова пирамида. Клиентите се оплакали в полицията и случаят се появил върху бюрото на Райън. Той снел показания от десетина жертви и започнал да разплита нишките на схемата на Браун. Пасторът обяснил на Кеслер, че забавянето при връщането на сумите се дължи на технически проблеми и на естеството на избраната инвестиция. Не живеел охолно. Офисът му изглеждал скромно, намирал се в търговски център в югоизточен Вашингтон. Браун живеел под наем на същата улица.
— Защо — полюбопитствах — градската полиция разследва случая, при условие че става дума за финансова злоупотреба?
Райън се усмихна насила.
— Защото са дребни риби — и престъпникът, и жертвите. И ги поема незначително ченге.
Настъпи неловко мълчание.
Той пак започна да рови из претъпканото куфарче. Извади някакви документи, а аз си записах подробностите и за този случай.
— Други?
Той сви рамене.
— Както казах… затишие. Останалите случаи са маловажни. Измами с кредитни карти, кражби на самоличност. Не са замесени крупни суми. Предимно дребни престъпления. — Той извади бележник и нахвърля данните. — Нищо особено. — Сви рамене. — Това е всичко.
Аз му кимнах благодарно.
— Много полезна информация. Веднага ще пусна някого по следите.
Отнесох записките си на масата в ъгъла, включих лампата — в помещението беше тъмно заради спуснатите завеси и щори — и се обадих по телефона.
— Дюбоа.
— Клер, имам сведения за случаите на Кеслер. Искам да разбера дали е възможно някой замесен — заподозрени, свидетели, жертви, който и да е — да е наел Лавинг. Искам да проучиш всички играчи.
— Добре. Готова съм.
Дюбоа никога не използва обръщения. По-млада е от мен почти двайсет години, което я поставя някъде в зоната между «сър» и «Корт».
Издиктувах й информацията за случаите на Райън Кеслер.
— Мъжът с откраднатата чекова книжка работи в отбраната? Трудно ще е. Независимо дали са униформени, цивилни или частни изпълнители, всички мразят да говорят пред външни лица. Дори вътрешни външни лица като нас. Имаш ли връзки там?
— Не — отвърнах.
Тя замълча. По навик замяташе непрекъснато кестенявата си коса зад ушите. Представих си жеста. Кичурите никога не се задържаха дълго на едно място. Също като нея.
— Познавам един човек. Излизаше с приятелката ми. Беше чалнат. Играеше много игри. Не от твоите. И не любовни или съпружески. Разиграваше сценарии за Пентагона и ЦРУ. Сценарии за трета световна война например. И за четвърта световна война. Наистина го правят. Плашещо е, нали? Винаги съм се питала дали има и пета. Както и да е… ще му се обадя. Ще проуча и пирамидата. Аз не инвестирам. Предпочитам да спестявам под дюшека.
Преди да затворя, чух звънтене — от гривната й, естествено.
Бях сигурен, че ако има връзка, дори незабележима, между случаите на Райън Кеслер и поръчителя на Хенри Лавинг, Дюбоа ще я открие. Въпреки младостта си, тя се справяше по-добре с разследването от мен — по-умело проследяваше нишките. Не притежаваше съзнанието на непоправим играч, с което аз явно съм роден, и смъртоносната партия шах между мен и наемниците не й се удаваше по природа. Ала беше упорита като териер, умна и коварна, ако ситуацията го изискваше. Заради трескавия си темперамент и пъргавото съзнание сипеше водопади от думи, които сплашваха и смайваха събеседниците й. Или ги запленяваха. (Всъщност преди година получи предложение за женитба, след като разпитва часове наред мъж, когото ни бяха поверили за охрана. Оказа се бивш кадър на силите за борба с организираната престъпност и Клер го определи като «изначално неподходящ брачен материал».)
Преди година Барбара — личната асистентка, която деля с още един пастир — ме улови как гледам Дюбоа с нещо като усмивка — нетипично за мен изражение. Беше израз само на възторг, след като младата жена ме засипа с полезни сведения за потенциален поръчител. Тази усмивка обаче означаваше всичко за Барбара — самотна майка на петдесет и постоянен обитател на света на онлайн чифтосването. Реши, че погледът ми излъчва романтика, и по-късно ме попита защо не поканя Дюбоа на среща. (Спомена нещо на тема «пролет-есен», което ми се стори малко прекалено при тази разлика от двайсет години.)
Във всеки случай, аз, разбира се, отклоних подканата. Професионалният ми възторг от протежето ми обаче не угасна и аз не престанах да го изразявам, макар и с характерната си сдържаност.
Въведох бележките си в лаптопа, кодирах файла и го запазих.
Мари се присъедини към нас. Незнайно защо се беше преоблякла и си беше подновила грима. Около нея витаеше аромат на цветя. Изглеждаше още по-привлекателна отпреди. Интересно, но макар двете сестри да си приличаха в много отношения, само Мари бих определил като сексапилна. Отиде до кафемашината и си наля. После остави чашата и приведе глава, вперила очи във вазата с цветя върху скрина. Вдигна фотоапарата и засне дузина бързи кадъра. Отбелязах си наум да прегледам всички снимки, които е направила, откакто взех семейството под крилото си, и да се погрижа да изтрие всички, на които присъствам аз или мои колеги.
После Мари си спомни за кафето, погледна към мен и ми напълни чашата.
— Благодаря.
— Нещо допълнително?
— Не, предпочитам го чисто.
Погледна ме, сякаш иска да каже нещо, но замълча. Получих съобщение, прочетох го и изпратих отговор. Обърнах се към подопечните си.
— Новата кола е тук. Скоро потегляме.
— Тъкмо се канех да изуя обувки и да си включа някой мач — пошегува се Райън.
Поведението му се отличаваше коренно от първоначалното. Мисията, която му отредих, и алкохолът очевидно помагаха.
Станах.
— Стойте тук. — На Райън заръчах: — Не отваряй вратата никому, освен на мен.
Той кимна и си намести кобура.
Излязох навън и заобиколих крилото към паркинга зад мотела. Появи се тъмнозелен ван «Юкон». Паркира, следван от «Форд Таурус». Махнах с ръка и возилата спряха до мен. От джипа излязоха двама мъже.
Младият служител в организацията ми, Лайл Ахмад — мускулест, смугъл бивш морски пехотинец с късо подстригана коса — беше клонинг, телохранител. Запознах се с него, когато охраняваше американското посолство във Варшава, а аз бях агент в Бюрото за дипломатическа сигурност и разследване в Държавния департамент, където работех, преди да се присъединя към сегашната си организация.
Лайл Ахмад беше мълчалив, интелигентен и се славеше като полиглот — изгряваща звезда в службата.
Били — нашият отговорник по транспорта — шофираше вана. Длъгнест мъж, за чиято възраст не смеех да гадая, с рунтава коса и дълбок белег, от който само с усилие на волята можеш да отлепиш очи. Обичаше колите, камионите, мотоциклетите, всичко, задвижвано от «мъртви динозаври», както се изразяваше той — газ, бензин или дизел. Не само поддържаше флотилията ни, но съумяваше да разиграва трите или четирите дузини возила, които организацията ни притежаваше, като кубчето на Рубик — да ги подменя, да развежда персонала и подопечните насам-натам. Колекцията ни беше забележителна — след заплатите и защитените къщи транспортът беше най-голямото перо в бюджета ни. Превозните средства са като пръстови отпечатъци. Наред с клетъчните телефони и кредитните карти, колата е идеално средство за проследяване. Затова гледахме често да сменяме автомобилите.
Били кимна към нисана.
— Готова ли е да потегля?
— Да.
Разменихме си ключовете и той тръгна.
Мъжът, слязъл от тауруса, беше Руди Гарсия — младият агент от ФБР, когото Фреди доведе в дома на Кеслерови.
Ръкувах се с него, представих го на Ахмад и тримата се върнахме в мотелската стая.
Представих новодошлия на Кеслерови и на Мари, която прошепна на сестра си:
— Симпатяга е.
Нежененият Ахмад реагира с поруменяване и нищо друго. Забелязах тревогата в кимването на Райън, сякаш се притеснява появата на подкреплението да не го лиши от възможността да се пораздвижи като моя дясна ръка в залавянето на Лавинг.
В същия момент телефонът ми иззвъня. Върху екрана се изписа номер от организацията ми, но не очаквах да чуя въпросния човек.
— Хермес — поздравих.
Името беше истинско, произнасяше се обикновено без началното «Х» — и принадлежеше на техническия ни директор, отговарящ за наблюдателните, комуникационните и компютърните ни системи.
— Корт — долетя настойчивият му глас с нюанс на акцент с неизвестен произход, — и да не ти се вярва, получихме сигнал по високоговорителя, онзи, свързан с нисана «Армада». А преди петнайсет минути някой се е появил в примамката в северозападния квартал.
Сърцето ми затуптя като чук.
— Добре. Благодаря, Хермес.
Изключих телефона. Замислих се. Да или не?
После съобщих на подопечните си и на Гарсия и Ахмад, че е настъпила малка промяна в плановете.
— Оставате тук още няколко часа. Ако сте гладни, Лайл или Гарсия ще поръчат от румсървиса. Никой да не напуска помещението. Няма да се бавя.
— Какво става, Корт? — попита Райън.
Постарах се да свия небрежно рамене.
— Трябва да се срещна с някого във връзка с мисията.
Излязох бързо, без да обяснявам, че този някой е Хенри Лавинг.


Глава 10

Водят се спорове каква точно трябва да е ролята на пастира в сферата на личната охрана.
Самото прозвище е красноречиво. Аз си представям пастира не като ратай с гега, а като внушително куче. Не съм любител на тези животни, но знам, че има овчарски кучета, които пазят стадата, и други, които нападат хищниците, независимо от размера и числеността им. В коя от тези две роли трябва да се превъплъти телохранителят? Аби Фалоу казваше: «Задачата на пастира е да опази подопечните си. Това е. Другиму се пада честта да залови наемника и поръчителя му».
Аз обаче не съм съгласен с теорията му — една от малкото идеи на наставника ми, която не приемам. Смятам, че целта ни е и да приберем стадото на сигурно място, и да разкъсаме гърлата на вълците, които го заплашват. Да защитиш жертвата и да обезвредиш наемника и поръчителя според мен са неотделимо свързани задачи.
Устремен към Вашингтон с тауруса на Гарсия, разговарях по телефона с Фреди — водача на ловната дружина. Моята организация не разполага с тактически отдел. Отдавна настоявах да разкрият (дори му бях измислил прозвище — «войнството»), но Елис, така да се каже, удряше на камък в комисията; тактическите звена са учудващо скъпи. Затова разчитаме на ФБР и в някои случаи, на местните специални отряди.
След като изложих плана, с който се надявах да впримчим Лавинг, Фреди каза:
— Смяташ ли, че ще проработи, Корт? Звучи ми като Дядо Коледа в съвместна акция с феята на зъбките.
— Там ли си вече?
Офисът му се намираше на Девета улица в града и пътят му беше по-кратък.
— Дай ми двайсет минути.
— Бързай! Колко момчета имаш?
— Много, синко. Мир чрез оръжейно надмощие — отвърна той. Явно цитираше някого.
Прекъснахме връзката. Аз подкарах бързо към Вашингтон.
Хермес спомена една от уловките, с каквито често подмамваме лошите момчета. Проработват веднъж на двайсет-трийсет пъти, но няма причина да не опитваме. Всичките ни коли и повечето пастирски телефони имат вградено електронно устройство — наричаме го високоговорител — което периодично излъчва кодирано, но проследимо обаждане. Наемник с подходящо оборудване може да дешифрира номера, с който се свързват телефоните — наземна линия, чието местонахождение се открива чрез обаждане през телефонна централа.
Според Хермес Лавинг беше прихванал автоматично набиране от нисана «Армада», докато е бил паркиран пред къщата на Кеслер. Беше позвънил по наземната линия — телефон в склад в североизточен Вашингтон. Навярно бе чул съобщението, че складът вече не работи. Уловката се състоеше в следното — съобщението бях записал лично аз и всеки, притежаващ запис на гласа ми, включително Лавинг, както предполагах, щеше да си помисли, че именно там държим Кеслерови.
Предвид необходимостта информацията да бъде изтръгната от Райън до понеделник през нощта — за да се избегнат «нежелателните последствия», споменати в имейла, получен от Лавинг в Западна Вирджиния — и безпощадния стремеж на наемника да изпълнява на всяка цена поставените му задачи, реших, че той и партньорът му вероятно ще предприемат поне оглед на мястото.
Съревнованието между мен и него вече започваше на сериозно.
Често възприемам работата си от гледна точка на една своя страст (иначе, казват, съм твърде безстрастна натура) — игрите, с които не само се забавлявам, но и колекционирам. (Пратката от «Федекс», пристигнала тази сутрин, съдържаше антикварна игра, която от години търсех.) Избрах къщата в Стария град в Александрия и защото се намираше само на две пресечки от любимия ми игрален клуб в съседство с «Принс Стрийт». Членският внос е разумен и винаги се намират желаещи да поиграят шах, бридж, Го, Уей Чи, «Риск» и десетина други. Членовете са от всякакви националности, нива на образованост, възрасти, макар да преобладават мъжете. Срещат се всякакви стилове на обличане и материално състояние. Политическите пристрастия са най-разнообразни, но не са от значение.
В градската си къща държа шейсет и седем игри (имам повече — 121 — в крайбрежна къща в Мериленд), подредени по азбучен ред.
Предпочитам естествено по-сложните игри. Настоящият ми фаворит е «Арима» — съвременно изобретение, вариация на шаха, но толкова елегантна и предизвикателна, че все още никой не е поискал наградата на създателя, предложена за всеки, който успее да напише програма, за да я играе компютър. Шахът определено е добра игра и аз я харесвам. Посветени са й обаче толкова писания, изследвания и анализи, че когато се срещна с опитен играч, понякога ме гложди усещането, че ято мухлясали ексцентрични призраци движат фигурите вместо него.
Защо предпочитам игрите на дъска пред, да речем, компютърните, които несъмнено подлагат ума на подобно изпитание?
Харесва ми изкуството. Дизайнът на дъската, фигурите, картите, заровете и аксесоарите — дървени, пластмасови или от слонова кост — като пръчици, пулове и прочее. Доставя ми удоволствие фактът, че съчетават красиво и полезно, ако игрите могат да се определят като полезни.
Харесва ми също, че игрите върху дъска не са мимолетни, а осезаеми; не изчезват, щом натиснеш бутона или издърпаш щепсела от контакта.
Най-важната причина обаче е, че обичам да стоя срещу човешко същество — противника ми. През почти цялото време играя партия на живот и смърт срещу хора като Хенри Лавинг, които остават невидими и мога само да си представям съсредоточените им лица, докато обмислят стратегиите си да похитят или да убият подопечните ми. Играейки Уей Чи, Го или «Тигър и Ефрат» — много добра игра, между другото — мога да наблюдавам как съперникът ми подбира тактиката си и да виждам как реагира на ходовете ми.
Чувал съм, че дори технически гений като Бил Гейтс е страстен бриджор.
Във всеки случай игрите изострят ума и ми помагат в работата.
Също като Теорията на играта, по която се запалих, докато учех математика в колежа — просто за забавление, зареян из академичния свят, за да отложа навлизането в истинския.
Теорията на играта за пръв път е представена за обсъждане през 1940 година, макар идеята да съществува отдавна. Учените, които я формулират, анализирали игри като бриджа и покера и дори елементарни състезания като «Камък, ножица, хартия» или ези-тура не с цел да подпомогнат желаещите да печелят, а да проучат как вземаме решения. Накратко Теорията на играта изследва как участниците — и партньори, и противници — стигат до най-добрия избор, когато са изправени пред конфликт и никой не знае как ще постъпи другият.
Класически пример е Затворническата дилема, при която двама престъпници са заловени и затворени в различни килии. Полицаите им предлагат да изберат — да признаят или не. Макар двамата да не знаят какво ще предпочете другият, те са наясно — понеже полицаите са ги информирали — че е за тяхно добро да признаят; няма да ги освободят, но ще получат сравнително по-кратки присъди.
Съществува и възможност, ако не признаят, да се отърват с още по-кратка присъда (или никаква)… Този вариант обаче е по-рискован, защото може и да получат много по-дълга присъда.
Да признаят е «рационалния» избор.
Да не признаят обаче е «рационално ирационален» избор.
В реалния свят Теорията на играта е приложима в много ситуации — икономиката, политиката, психологията и военното планиране. Клиентите например понякога разбират, че е по-добре да не теглят всичките си спестявания от банка в критично положение, защото ще разпалят допълнително паниката, банката ще фалира и всички ще изгубят. От друга страна, ако са сред първите, изтеглили парите си, няма да изгубят нищо — по дяволите общото благо. Ако изтеглят бързо средствата си, рационалната ирационалност ще ги спаси индивидуално, въпреки че ще повлече вълна от желаещи да теглят и банката ще рухне.
Как това засяга работата ми на пастир?
Противници като Хенри Лавинг и мен са въвлечени във фатална игра, при която загубата на единия неизбежно означава победа за другия (в нашия случай — животът на подопечния ми). Понеже никой не знае какъв ход ще предприеме другият, аз често прилагам Теорията на играта при избора на победна стратегия. Под стратегия разбирам не цялостен подход към надпреварата, а специфичен ход като «пешка на Д7» или да свиеш ръка в юмрук на «Камък, ножица, хартия».
В случая бях решил да разиграя хода с уловката, смятайки, че Хенри Лавинг най-вероятно ще предпочете рационалния вариант — да подуши стръвта.
Теорията на играта обаче съществува заради несигурността — на дъската и в реалния живот. Може би Лавинг ще усети капана и знаейки, че аз ще го проверя, ще използва отсъствието ми, за да открие истинската защитена къща, където са Кеслерови.
Или пък ще приложи съвсем различна стратегия, за която не се досещам, но дори в този момент ме надхитрява с по-изкусни маневри?
Приближавах столицата. Обадих се отново на Клер Дюбоа.
— Трябва ми тълпа, фестивал, парад. В града. Не мисля, че имам опашка, но искам да съм сигурен. Какво ще ми предложиш?
— Тълпа. Добре… Колко голяма? На стадиона има мач, но за жалост тълпата няма да е многобройна предвид играта им този сезон… В «Сейфуей» авторка на любовни романи и моделът й за кориците раздават автографи.
Откъде знаеше, без да проверява?
— Колцина се събират за раздаване на автографи в супермаркет?
— Ще се изненадаш.
Вярно.
— Искам нещо по-голямо. И в центъра. Да речем хиляда и нагоре.
— Жалко, че не е пролет. Аз лично не си падам по цъфналите череши. Друго щеше да е, ако нещо се случваше. Но да гледам дървета? Не е за мен. Да видим, да видим…
Чух трополене на клавиши. И звънтене на гривна с медальончета.
— Няма голям избор — обади се Дюбоа. — Шествие за правата на гейовете по «Кънектикът» в Дюпон Съркъл. Литургия на открито за новопосветени. Около четиристотин. Парад на мексикано-американци в Югоизточния квартал, но вече се разотиват. О, ето. Най-значимото събитие е протестът пред Конгреса. Около две хиляди. Най-малко. Що за израз? Обратното на «най-много».
— Звучи добре.
Множеството се е събрало да протестира срещу — или да подкрепи — кандидата за Върховния съд, обясни ми Дюбоа. Смътно си спомних, че юристът — смяташе се, че ще го одобрят с разлика от един-два гласа в Сената — е консерватор и лявото крило беше мобилизирало своите на протест, докато републиканците бяха свикали поддръжниците си за подкрепа.
— Къде точно?
Чух отговора — до сградата на Сената — и прекъснах връзката. Поех натам. След пет минути, благодарение на федералната си служебна карта, кръжах между и около демонстрантите и барикадите, които биха спрели всеки, решил да ме следи. Поддръжниците на кандидата стояха от едната страна на опъната лента, противниците — от другата. Забелязах как си разменят злобни обиди и дори заплахи.
Имаше много полицаи. Спомних си как напоследък в «Поуст» четох серия статии за задълбочаващата се поляризация и все по-агресивната партизанщина в американската политика.
Телефонът ми изжужа.
— Фреди!
— Къде си?
— Опитвам се да не прегазя протестиращите срещу кандидата за Върховния съд.
— Смачкай няколко от мое име.
— Ти пристигна ли?
— На сцената сме.
— Нещо?
— Нищо засега.
— След малко съм при вас.
Измъкнах се от другия край на тълпата, уверен, че нямам опашка, и подкарах бързо към малкия гараж на север от Юниън Стейшън, който понякога използваме. За пет минути смених служебната кола на Гарсия с нова и излязох през друга врата.
Десет минути по-късно пристигнах в склада, където бяхме заложили капана.
Започваше нов тур от фаталната игра между мен и Хенри Лавинг.


Глава 11

Избрахме това място — окаян район в Североизточен Вашингтон — защото беше съвършено за устройване на засади.
Някои индустриални зони на окръг Колумбия — като тази — са потресаващо мрачни, сякаш пренесени от Детройт или Южен Чикаго. Складът, който наехме за жълти стотинки, се намираше в мочурлива, буренясала местност, пресечена от ръждясали релси (никога не бях виждал влак тук), запустели шосета и няколко миризливи канала. Нашата собственост представляваше три акра трънлива земя, осеяна с боклуци, по някое анемично дръвче и локви с цвят на гнусен тропически гущер. В центъра беше древният склад с оскъдни свидетелства за обитаемост, колкото да създава впечатление за защитена къща. В съседство имаше две порутени пристройки, където тактическите екипи можеха да причакват лошите момчета — предлагаха отлична позиция за кръстосан огън. Стените на склада бяха бронирани, а прозорците — малко на брой. Бяхме го използвали няколко пъти, но само веднъж-дваж — успешно. За последно го посетихме през януари, когато дебнах четири часа в снежната буря, отпивайки изстиващо кафе от очукана чаша, която стисках с почервенели от студ пръсти, докато наемникът най-сетне предприеме смелия си — и злополучен — ход.
Карах по задни алеи и през поля, оставайки невидим за евентуални съгледвачи в околността. Паркирах на известно разстояние от склада до другите федерални коли, извън полезрението на движещите се по близките шосета. Метнах на гръб раницата, прекосих гъсталака, минах под ръждясал мост над релсите без графити — дори бандите не проявяваха интерес към този ярък пример за градско падение. Огледах района още веднъж, не забелязах следи от вражески съгледвачи и се шмугнах през високите трънаци към мястото на действието. Един поглед към земята — счупени клонки, разровени листа и обърнати камъни — ми подсказа, че Фреди е довел поне шестима агенти (които очевидно не се притесняваха, че оставят толкова явни доказателства за присъствието си; отделих известно време да прикрия някои от най-очевидните).
Заобикаляха ме бунища, изоставени коли, ръждясали машинарии. Вдясно различавах тесен канал, пълен със зелена като жлъчка вода, осеян с боклуци и тук-там по някоя умряла катерица, намерила смъртта си навярно в опит да утоли жаждата си. За моя изненада малък катер се носеше по течението към река Потомак. Ивицата мръсна вода изчезна от полезрението ми; след минута стигнах командния пост и поздравих Фреди и хората му — шестима мъже около трийсетте, огромни и мрачни, и една по-млада, но не по-малко сериозна жена. Агентите представляваха пъстра смесица — като самия град: чернокожи, латиноамериканци, а белите съставляваха малцинство: жената и по-възрастният, обветрен агент. Хората си представят служителите на ФБР или в черни костюми и бели ризи, или в ужасяващи тактически униформи, с които приличат на войници от научнофантастичен филм. Всъщност повечето се обличат небрежно — якета, бейзболни шапки, сини джинси. В случая с жената добавете дизайнерски джинси, които, както мимоходом отбелязах, бяха възтесни. Всички носеха бронежилетки.
Каквато навлякох и аз.
Изглеждаха напрегнати, макар по лицата им да беше изписано желание за действие.
Нагласих слушалките си и тайния микрофон, а Фреди ми каза имената им; постарах се да ги запомня, понеже ако положението станеше напечено, трябваше да инструктирам всекиго поотделно. Кимнах на всички и попитах дали са забелязали нещо. Жената отвърна:
— По западния периметър премина светъл седан — сив или кафеникав. Преди пет минути — по ей това шосе. Не спря, но се движеше бавно. Около десет мили в час, струва ми се.
Сив или кафеникав би могло да означава бежов. Колата на Лавинг от Западна Вирджиния? Изразих гласно предположението си и те кимнаха.
Ниската скорост сама по себе си не беше задължително подозрителна. Много пътища в града са осеяни с дупки, асфалтът се рони и табелите липсват. Децата ги крадат за сувенири. Което обяснява бавното придвижване. Лошите условия, от друга страна, предоставяха отлично извинение на Лавинг да кара бавно, без да привлече внимание.
— Имаш ли снайперист? — попитах Фреди.
Той се подсмихна презрително:
— Снайперист? Прекаляваш с киното, Корт. Най-доброто, с което разполагаме, е «Бушмастър».
— Точността е важна, Фреди. Не размерът.
— Шегуваш ли се, Корт? Ти никога не се шегуваш.
— Карта? — попитах.
— Ето, сър — разгърна я жената.
Огледах я внимателно, макар да съзнавах, че нямаме много време. Лавинг или щеше да действа бързо, или да се откаже. Обърнах се към агентите и им обясних плана си за залавянето му, после посочих къде най-добре да се укрият и да разположат апаратурата. Фреди направи няколко предложения, които одобрих.
Погледнах към сградата — предполагаемата ни защитена къща. Няколко лампи светеха. Бяха пуснали и машината, разработена от Хермес — симпатична малка играчка, наподобяваща бавен вентилатор, чиито перки от време на време хвърлят сенки върху щорите и завесите, създавайки илюзия, че вътре някой се движи от стая в стая. Уредът излъчваше и сияние като от телевизионен екран. Можеха да се програмират и гласове, имитиращи разговор. Имаше начин дори да се избере настроението — гневно, весело, съзаклятническо — за да повярва подслушващият наемник, че жертвите му и охраната им, а не работници обитават склада.
— Как са Кеслерови? — попита Фреди.
— По-спокойни от повечето ми подопечни.
Допълних обаче, че Джоан е като зомби и ще й трябва целогодишна терапия, съпругът й пие много и е склонен да стреля по всичко, което се движи, а сестра й Мари — когато не е изпаднала в истерия — се притеснява повече за любовника си, отколкото от професионалния убиец.
— Предупредих те за сестрата, Корт. Като ти писне тази работа, защо не се замислиш да напишеш сценарий за някой филм от сорта на «Доктор Фил»?
— Отивам на позиция — отвърнах.
Той ме стрелна с очи. Погледът му съдържаше десетина послания, които инстинктивно разчетох. Фреди, с когото се бях запознал преди години при необичайни обстоятелства, беше единственият човек в света, с когото мога да си партнирам в подобни операции. Аз съм стратегът — подбирам ходовете — а той е тактикът, замислящ как да приложи решенията ми.
От гледна точка на играта аз избирам камъка… а Фреди свива ръката в юмрук.
Поех по дълго буренясало дере, граничещо с гъста горичка отдясно, с миризливия канал отпред и с треволяк и купчини машинарии отляво. В края му, под прикритието на тъжната растителност, инсталирах подслушвателно устройство — дванайсетинчов параболичен диск, представляващ свръхчувствителен микрофон — и си надянах слушалки. Насочих диска към склада, под прозореца, оставен нарочно отворен.
Зареях поглед отвъд склада и в средата на «имението» ни забелязах два цивилни автомобила върху блокчета. Седан «Шевролет» и ван «Додж», ръждясали и покрити с графити, някои от които бях изрисувал лично преди няколко години.
Вече сам и много самотен, аз се озърнах още веднъж, а по гръбнака ми пробяга тръпка от очакване и вълнение.
И страх, разбира се.
Както ми повтаряше Аби, а аз повтарям на своите протежета, в този бранш страхът е необходимост. Ако не те е страх, няма да действаш ефективно.
Минаха десет минути — дълги, безкрайни десет минути.
— Екип Едно до командния пост — пропука глас в слушалките ми. — Улових движение на север.
— Команден пост до Едно. Продължавай.
— Непознат обект се придвижва бавно. Тъмни дрехи, вероятно мъж. Сега изчезна от поглед. Намира се в квадрант осемнайсет.
— Оръжие?
— Не се вижда.
Изопнах гръб и се наведох напред да погледна в посоката, където бе забелязан обектът — отсрещния край на двора. След минута взиране в жълти и зелени трънаци, аз също мярнах движение. Човекът се прокрадваше откъм глуха улица право към склада.
— Видях го — обади се жената. — Няма оръжие. Май не е Лавинг.
— Навярно партньорът — отвърнах. — Но не е сам. Лавинг сигурно също е някъде наоколо.
Тръпка премина от врата до опашната ми кост.
И останалите докладваха какво виждат — или в повечето случаи не виждат — от съответните си позиции. Предпазливо промъкващата се към склада фигура спря.
Чух шепот:
— Екип Две. Забеляза доджа, заинтересува се от него.
Не отговорих. Щяха да ми съобщят подробностите, щом ги потвърдят. Безсмислено беше да губя време, разпитвайки професионалисти за допълнителна информация. Все едно да ги предупреждавам да действат предпазливо, когато планират залавяне на престъпник. Избърсах длани в панталоните.
— Екип Едно. Пак тръгна. Бавно.
— Екип Две. Внимание! Силно се интересува от доджа. Има ли оборудване там?
— Не — отговори Фреди. — Чисто е. Нека души. Екип Четири, виждате ли нещо? Някаква следа от Лавинг?
— Не.
— Три?
— Не.
После:
— Екип Две е. Партньорът приближава… ръце в джобовете… държи нещо. Мобилен.
Извадих бинокъла си «Алпен 10х32» и огледах района, но не го видях.
Постарах се да успокоя дишането си — плитко и учестено. Насилих се да се съсредоточа върху една от мантрите си: «Камък, ножица, хартия. Камък, ножица, хартия».
В този момент чух: «Пук».
Точно зад мен.
Застинах и бавно извърнах глава.
Вдигнал пистолета си със заглушител срещу мен, Хенри Лавинг бързо сведе очи, извил уста в бледо разочарование, че не е избегнал сухата клонка.


Глава 12

Лавинг забеляза крайчеца на бронежилетката да се подава изпод сакото ми. Вдигна оръжието си и се прицели в голия ми врат.
После бледата му лява ръка се придвижи леко, издавайки нареждания.
Изправих се. Даде ми знак да сваля радиомикрофона от едното си ухо и слушалката — от другото. И да извадя оръжието си от кобура с палец и показалец.
Подчиних се, оглеждайки го спокойно.
Посоката на фаталната ни игра вече се беше изяснила. Лавинг бе предположил, че складът е капан, и беше решил да ме нападне. Рационално решение. Което обясняваше защо е наредил на партньора си да се навърта край доджа и да не приближава до самия склад, както щеше да направи, ако Лавинг се беше поддал на уловката.
Макар и разкрил клопката, той беше поел риска. За да плени не Райън Кеслер, разбира се, а мен. А аз, след необходимата доза мъчения, да му издам къде се намират Кеслерови. Внезапно се бях превърнал в жертва.
Месестото, невзрачно лице на бизнесмен на средна възраст огледа бързо сцената и не забеляза никаква непосредствена заплаха тук, далеч от склада и от командния пост.
Осъзнах, че за пръв път стоя толкова близо до човека, измъчвал и убил моя наставник. По време на провалилия се опит за задържане в Роуд Айлънд така и не го приближих на повече от стотина крачки. Достатъчно, за да видя как присвива леко очи, натискайки спусъка, миг преди да разбере, че е попаднал в капан и жертвата му всъщност е агент под прикритие зад невидим брониран щит.
Не обелихме нито дума. Възнамеряваше да си поговорим, разбира се, но по-късно и на задната седалка на автомобила му или в друг мрачен, запуснат склад далеч оттук. Сигурно се питаше колко ли ще издържа, преди да издам къде е Райън Кеслер.
Защото Хенри Лавинг знаеше, че ще проговоря. Всеки проговаря рано или късно.
След като оставих на земята радиото и клетъчния телефон, той ми махна припряно да приближа.
Тръгнах напред, приковал очи в неговите, вдигнал ръце до нивото на раменете си, за да покажа, че не го заплашвам. Не можех да отлепя поглед. Не защото очите му изглеждаха зорки и съсредоточени — макар да бяха точно такива — а понеже бяха последното нещо, което Аби Фалоу бе видял, преди да умре. Знаех го, защото куршумът, улучил Аби в челото, беше изстрелян отблизо. Двамата сигурно бяха впили погледи един в друг. Често, преди да заспя, се опитвах да си представя — понякога часове наред — последните мигове на Аби. Той беше издал местонахождението на петимата подопечни, които охраняваше; Лавинг се беше обадил на поръчителя и другият му наемник бе успял да убие трима от тях. Аз обаче чувах всичко по телефона, защото Аби не беше прекъснал връзката. Между момента, когато прошепна адреса на обречения свидетел, и фаталния изстрел изминаха почти трийсет секунди. Какво се бе случило през това време? Какви изражения са пробягвали по лицата им?
Навярно заради това бях толкова обсебен от мисълта да заловя Хенри Лавинг — не само защото бе убил Аби Фалоу, а и защото го беше принудил да прекара последните си мигове в болка и отчаяние.
Вдигнал покорно ръце, се мъчех да отговоря на въпроса, който всеки пастир на мое място би си задал — колко ще издържа аз на мъченията?
Лавинг не си пада по техниката. Обикновено прилага шкурка и спирт по чувствителните места. Не звучи много зле, но е наистина ефикасно.
Този въпрос обаче беше само теоретичен и изникна в съзнанието ми, докато пристъпвах напред.
Защото губещият играч в момента всъщност не бях аз.
А Хенри Лавинг.
Истинската стръв този път не беше складът и възможността Райън Кеслер да е вътре. Истинската стръв бях аз.
Капанът съвсем не беше това, на което приличаше.
И моментът да хлопне беше настъпил.
Присвих очи и вдигнах ръце над раменете си — сигнал за двата екипа агенти на ФБР, които дебнеха наблизо.
Паднах ничком и зърнах за миг стъписването, изписало се по лицето на Лавинг, когато експлозиите започнаха. Бяха оглушителни. Усетих ударната вълна и горещината, докато се търкалях по земята да взема оръжието, радиото и телефона си. Мощните, дистанционно управляеми, зашеметяващи гранати продължаваха да избухват по линията, където преди петнайсет минути бях разпоредил да ги заложат прикриващите ме агенти — екипи Три и Четири. Заръчах им да ги детонират щом вдигна ръце над нивото на раменете си.
Или ако Лавинг ме простреля.
— Действайте! Действайте! — изкрещях от земята, пъхнах слушалката си в ухото и грабнах оръжието си. — Насочи се към канала!
— Екип Две! — чух гласа на Фреди. — Заловете партньора!
Агентите от трети и четвърти екип, които през цялото време стояха укрити на трийсетина крачки от мен, хукнаха след Лавинг. Последвах ги. Тичахме на зигзаг из трънаците и храстите, заобикаляйки изхвърлени гуми, перални и хладилници. Наемникът не ни поглеждаше, заложил на бързината, не се обръщаше да стреля.
Бях преценил, че Лавинг навярно ще разкрие уловката, но ще се досети, че и аз ще присъствам и ще поеме риска да ме похити. За да ме принуди да издам местонахождението на Райън Кеслер.
И накрая да ме убие.
Аз, разбира се, съм Хенри Лавинг в неговия живот.
Реших да разположа агентите край мен, да заровим наоколо експлозива, да наглася микрофона и да се обърна с гръб към посоката, от която смятах, че ще се появи. Така ставах възможно най-видима мишена. Като заподозрения в Затворническата дилема избрах рискования ход. Рационално ирационалния. Разчитах, че Лавинг няма да ме убие веднага, а ще се опита да измъкне информация за местонахождението на Кеслерови. Чудех се дали е пристигнал с онзи катер. Сигурно. Но сега тичаше в обратната посока — към голо поле. Странен избор, понеже не предлагаше никакво укритие. На петдесетина метра обаче забелязах бордюр, отвъд който имаше шосе. Там явно го чакаше кола.
Все пак щяхме да го спрем, преди да преполови пътя. Четиримата агенти, които ме пазеха, го настигаха. И аз ги догонвах. Обадих се на Фреди да му кажа, че Лавинг се е отправил към шосето, за да изпрати кола да го пресрещне.
По радиото кънтеше ехо от застъпващи се съобщения. Задъхан се устремих отново след плячката си. Чух добра новина.
— Екип Две. Заловихме партньора на Лавинг.
«И това е нещо», помислих си. Ще се сдобием с ценна информация — телефона му, криминалното му досие. Нищо чудно и да признае.
Затворническа дилема…
Тогава обаче се обади агент от екип Две:
— Претърсихме го. Няма оръжие. Невъоръжен?
О, не…
Заковах се на място, озарен от идеята. Насилих се да произнеса отчетливо съобщението до четиримата агенти пред мен.
— Екипи Три и Четири! Залегнете! Намерете веднага прикритие! Заловеният не е партньорът. Уловка е!
Свлякох се на земята като парцалена кукла. Което навярно ми спаси живота.
Точно когато се приземих в храстите, чух свистене над главата си и до мен се разлетя пръст и чакъл. След секунда проехтя пукот от далечна пушка.
— Снайперистки огън! — извиках.
— Какво? — обади се някой.
Агентите пред мен се проснаха едновременно на земята, а около тях се вдигнаха облачета от пръст и отпадъци.
Партньорът на Лавинг беше добър стрелец, но агентите успяха да се прикрият. Нищо не би ги защитило от директно попадение, но трънаците бяха високи и той не ги виждаше.
Лавинг се намираше едва на четирийсетина крачки от бордюра и колата. Агентите пробваха да стрелят по него, но щом се надигнеха, откъм партньора долитаха тройни откоси — стреляше с автоматично оръжие — и те залягаха отново.
Огледах се за мишена и не видях нищо.
Колата, изпратена от Фреди, фучеше покрай бордюра и щеше да достигне спасителното возило горе-долу едновременно с Лавинг.
Въздъхнах и натиснах «Предаване».
— Фреди, върни колата! Веднага!
— Това е единственият ни шанс, Корт!
— Не, не. Да се оттеглят! Под прицел са!
— Мамка му!… Добре.
Щеше ли да успее?
Видях как колата зави и парчета асфалт и камъчета заподскачаха край нея, когато партньорът обърна автоматичната си пушка към тях. Шофьорът отби бързо от шосето; колата изчезна от другата страна на бордюра. Чух силен трясък.
Лавинг се появи отново, скочи в колата и потегли.
Светъл седан.
Кафеникав или сив…
По радиото Фреди съобщи на Бюрото и на градските полицаи да започнат издирване.
Снайперисткият огън стихна.
Но ние бяхме нащрек и запълзяхме обратно към склада, снишени ниско до земята, за да не предоставяме удобна мишена, ако партньорът все още е на позиция.
Най-сетне, без повече изстрели, се добрахме до командния пост. Огледах мъжа, когото агентите от екип Две бяха заловили. Не хранех особени надежди, че това уплашено хлапе може да ни помогне, но все пак спазих процедурата. Примамката за отвличане на вниманието беше млад наркоман. Обясни, че някой — Лавинг според описанието — го спрял пред клуб в югоизточния квартал и го помолил да го снабди с дрога от склада. Искал да си набави хероин, но се страхувал да си го купи сам. Някакъв дилър използвал стар разнебитен додж край склада. Лавинг му дал пари в брой да купи хероин за четиристотин долара за него и за сто — за себе си. Предупредил го да внимава — «да върви бавно» — защото понякога наоколо душели ченгета.
— Ще отида в затвора, нали? — попита младежът.
Жалният тон и ококорените от уплаха очи на хлапето едва не ме разсмяха. Хрумна ми обаче, че не съм сигурен дали е извършило нещо нелегално.
Зададох му няколко въпроса, но предположил, че ще го заловим, Лавинг не му беше казал нищо, което да ни бъде от полза. Фреди го претърси за улики, но макар да не подценявам криминалистиката, в този случай единствената връзка между Лавинг и младежа бяха стодоларовите банкноти. Ако ръкостискането и предаването на парите беше оставило някакви следи, те нямаше да ни отведат до убежището на наемника.
Опитахме се да определим откъде точно беше стрелял партньорът на Лавинг. Имаше около дузина отлични високи позиции. Никой не беше забелязал просветване на дуло или повей на листа от мощното оръжие. Агентите от пострадалата кола бяха добре. Докладваха по радиото, че разпитват група работници от другата страна на бордюра, които са чули изстрелите. Единият казал, че видял човек да бяга към тъмносин седан с четири врати.
— Смятат, че е «Буик».
Натиснах: «Предаване».
— Корт е. Питай го как изглежда.
След малко:
— Висок, слаб, рус. Зелено яке.
— Да. Партньорът е.
— Никой не е запомнил номера на колата. Или други подробности.
— Благодаря — казах.
Държаха ни в течение за издирването — включително с хеликоптер на градската полиция. Лавинг обаче бе напуснал района, без да го забележат.
— Поне опитахме — обяви Фреди.
Прав беше. Но Лавинг ме беше надхитрил и неутрализирал стратегията ми. Играехме фатална игра, да, но това не означаваше, че партиите не могат да завършват с реми.
Камък-камък. Хартия-хартия…
За мен обаче ремито се равняваше на загуба.
Тръгнах към колата, с която бях пристигнал, и извадих джобен скенер от раницата си.
— Мислиш, че партньорът се е подвизавал тук? — попита Фреди.
Не отговорих — защо да правя догадки — но очевидно беше така. След петнайсет секунди открих първото проследяващо устройство в гумата на колата ми и веднага след него — второто, скрито на десетина сантиметра от първото с надеждата да спра да търся, след като го открия. Продължих, но не намерих трето. Или третото още не се беше включило.
Претърсих пак с детектор за експлозиви, но не открих бомби. А и не смятах, че е възможно. Лавинг искаше да го отведа при жертвите му, а не да ме убие.
На това щеше да му дойде по-късно редът.


Глава 13

Взех отново тауруса на Гарсия и потеглих към Стария град в Александрия. Паркирах в гаража ни до офиса.
Вашингтон е осеян с организации като нашата, с какви ли не правителствени агенции. Понякога пространството не достига — Лангли например е изключително пренаселен. За срещи в ЦРУ често ми се налага да паркирам на километър, че и повече от входа. Друг път проблемът е сигурността. Всички — от списващите Slate.com до «Мосад» и «Ал Кайда», знаят къде се намират Националната агенция за сигурност и ЦРУ. Организации като нашата обаче предпочитат да стоят възможно най-далеч от полезрението на обществеността.
Поздравих Били и му поръчах да сканира изцяло колата на Гарсия, престояла в гаража до Юниън Стейшън няколко часа, докато бях участвал в операцията в склада.
— На половината път пуснах детектора. Нищо активно. Но ще трябва да провериш по-детайлно.
Много проследяващи устройства са с часовников механизъм, който се включва часове или седмици след поставянето им. Регистрира ги само много специализирано оборудване, улавящо не радиосигнали, а миниатюрни електронни сигнали.
— И още как, Корт — каза кльощавият Били. — Ще повикам чистач.
Изглеждаше създаден за кабината на огромен ТИР.
Излязох навън и си купих пълнозърнест сандвич с печено говеждо, допълнително горчица и туршия плюс черно кафе. Върнах се в офиса. В невзрачното и негостоприемно фоайе имаше болнаво дърво, плакат на усмихнати мъж и жена, очевидно одобрени за банков заем, и черна табела с бели залепящи се букви, изписали имената на половин дузина компании, всичките фалшиви. Кимнах на двамата охранители — сериозно и дискретно въоръжени — легитимирах се с палец и око пред устройството на стената и влязох през входа. Изкачих няколко реда стълби.
Пред кабинета ми, личната ми асистентка Барбара вдигна глава и ми подаде няколко бележки със съобщения. Стройна жена на средна възраст, тя демонстративно не погледна към кафето ми — питаше се, естествено, защо не харесвам нейното, което всеки ден приготвя за целия етаж. Не го харесвах, понеже беше лошо — неизменно.
Тъмносивата й коса изглеждаше застинала като каска. Понякога си представях как я оформя с цели флакони гел.
Понеже организацията ни няма почивен ден, разполагаме с помощен персонал през цялото време, въпреки че никой не изисква от асистентите да работят повече от четирийсет часа седмично. Не бях пресмятал изрично, но ми се струваше, че Барбара е навлязла във втората четирийсетица.
— Харесвам уикендите. По-тихо е.
Освен ако не се налага да се валяш в тиня и да отбягваш куршумите на ловък снайперист.
Седнах, хапнах туршия, отхапах огромен залък от сандвича и отпих от горещото, силно и много ароматно кафе.
Обадих се на Лайл Ахмад в «Хилсайд Ин».
— Как е положението?
— Тихо. С Гарсия инспектираме през двайсетина минути.
— Обаждания? Някой от рецепцията? Нещо?
— Не — лаконично отбеляза той.
Ахмад имаше близкоизточно потекло и може би беше, а може и да не беше, мюсюлманин. За разлика от други хора в страната нито изглеждаше докачлив, нито заемаше отбранителна позиция по въпроса. Нито пък имаше защо. Огромното мнозинство мъже, опитвали се да ме убият, бяха християни, евреи или агностици.
— Подопечните?
— Справят се — увери ме той с характерния тон, подсказващ, че навярно са изгубили търпение, скучно им е и нервничат, но не иска да го признае, понеже са край него.
Дочух шум от бейзболен мач и Джоан каза на сестра си: «Е, добре. Просто се питам… Но щом смяташ, че е добра идея, разбира се…».
Напомни ми тона на мама.
— Ще пристигна за преместването в защитената къща след около четирийсет и пет минути.
— Да, сър.
Щом приключих с разговора, отхапах още два големи залъка от сандвича и се сетих за пратката от «Федекс» — антикварната игра, която бях получил и се канех да разгледам в обедната си почивка. Почудих се дали е в добро състояние, дали фигурите и картите са в пълен комплект, както продавачът обеща. Погледнах към сейфа зад бюрото си, но не го отворих.
Бях я прибрал там не защото се страхувах да не ми я откраднат. Не, просто не споделям личния си живот с никого тук, дори с най-близките си сътрудници. От съображения за сигурност, разбира се, но всъщност по-скоро понеже предпочитам да съм потаен. Несъзнателно.
Посегнах към телефона да се обадя на Дюбоа и да я питам какво е открила по случаите на Райън, но той избръмча. Номерът на шефа.
— Корт.
— Арън е. Ще дойдеш ли за малко?
Тонът често е по-красноречив от думите. Забелязах колко неспокойно прозвуча иначе безобидната молба. Очаквах да заваря в кабинета му Уестърфийлд, но се оказа друг човек. Слаб мъж, пооплешивял, в костюм и пастелносиня риза. Без вратовръзка. Погледна ме, без да ме вижда. Все едно възприемаше само какво символизирам, а не кой съм всъщност.
Ръкувахме се. Представи се като Санди Албъртс.
Елис очевидно го познаваше, но пък шефът ми познаваше почти всекиго във Вашингтон. Обясни ми:
— Санди ръководи кабинета на сенатор Лайънъл Стивънсън.
Умерен републиканец от Охайо. Спомних си, че наскоро го бях видял на корицата на «Нюзуик» или друго подобно списание.
— Всъщност не съм тук — пошегува се Албъртс с потайната природа на организацията ни. Изтъркана шега. — Ще ви запозная накратко с проблема, сър.
— Корт.
— Добре тогава. Корт. Сенаторът участва в Комисията по разузнаване.
Което обясняваше пропуска, допуснал го дотук. Тъкмо се питах.
— Следващия месец Комисията ще провежда изслушвания по вътрешни въпроси на разузнаването — Патриотичния акт, съдебни разпореждания за използване на специални разузнавателни средства. Проверяваме евентуални нарушения на гражданските права и аз провеждам проучване от името на сенатора. — Той вдигна помирително ръце. — Не намекваме, че има нещо нередно тук. Просто интервюираме възможно най-много хора от федералните служби за сигурност. Събираме информация. Вие сте най-старшият служител в организацията и искаме да ни осведомите дали сте забелязали случаи на, да речем, пропуски за изискване на съдебно разпореждане за поставяне на подслушвателни устройства на телефони или компютри в агенциите, с които си съдействате — Бюрото, Държавната агенция за сигурност, Националната служба за охрана, местните полицейски управления.
— С радост ще помогна, но… хмм, сега съм зает с по-неотложна задача.
Албъртс закима.
— Знаем какво правите тук. Сенаторът е приятел на Арън. — Стрелна с очи шефа ми. — Не искаме да възпрепятстваме отговорната ви дейност. Просто времето ни притиска.
— Защо? — попита Елис.
— Захванат ли се комисиите с някой въпрос, пресата също започва да го разнищва и ако ни изпревари, всички губим.
С това бях съгласен.
— Тук има мнозина, с които бихте могли да разговаряте — предложих.
— О, ние държим да ни информира звездата — отвърна Албъртс.
Шефът ми ме подкрепи:
— За жалост и аз споделям мнението, че трябва да почакаме случаят да приключи.
Албъртс не остана доволен, но го прие спокойно.
— Три-четири дни?
— Нещо такова, предполагам — отговорих. — Но не е сигурно. Периодът е критичен за семейството, което е под моя закрила. Ще ви осведомя веднага щом се освободя.
— Добре, разбирам — каза Албъртс. Погледна отново през мен и се усмихна безрадостно. — Благодаря ви. — Стана. Кимна на Елис и си взе куфарчето. — И наистина го мисля — че вършите страхотна работа.
След като си тръгна, попитах Елис:
— Сенаторът ти е приятел?
Елис изсумтя и сви рамене.
— Ако наричаш приятели хора, на които се молиш, значи ми е приятел. Стивънсън обикновено одобрява бюджета ми. Десничар е, но в смисъл с десни убеждения. Умен е и е склонен да изслушва и отсрещната страна. Трябват ни повече като него. В Конгреса прекаляват с крясъците. Като навсякъде.
Спомних си бурната демонстрация, на която бях станал свидетел. Двата лагера сякаш копнееха да се хванат за гушите. В този дух май беше и статията в «Нюзуик», наблягаща върху усилията на сенатор Стивънсън да насърчи междупартийната толерантност във Вашингтон.
Пожелах му мислено късмет.
Разгледах художествените произведения на децата на шефа ми. Река, в която плува огромна риба. Пурпурен самолет. Зайци.
— А Албъртс?
— Срещал съм го веднъж-дваж. Типичен професионалист на политическата сцена — участва в комитети за политически стратегии, в кампании за набиране на средства, помагал е на сенатори във финансовата комисия, оръжейната комисия, а сега и на Стивънсън в разузнавателната. — Елис се размърда в стола. — Ще разговаряш ли с него?
— С Албъртс? Предполагам.
— Налага се, Корт. Хората, които държат кесията, трябва да остават доволни… въпреки че ти не изглеждаш особено доволен.
— Не мога да свидетелствам при изслушване. Нали целта е да не съществувам?
— Албъртс е наясно. Трябват му само насоки.
— Знаеш как се превежда «насока» в този бранш, нали, Арън?
— Доносничество — отвърна шефът ми.
Точно тази дума имах предвид.


Глава 14

Върнах се в офиса си.
Барбара ме посрещна с думите:
— Кафето ти изстина. Сварих ти ново.
Ох… Благодарих й и отпих. Беше по-лошо, отколкото си го спомнях.
Натиснах бутона за бързо набиране.
— Дюбоа — изчурулика тя. — Вече си в сградата.
— За десетина минути. Можеш ли да дойдеш?
Появи се тутакси и аз се запитах доколко случаят е провалил плановете й за почивните дни.
Имаше две котки и приятел, който май беше постоянен, доколкото успявах да отсъдя от откъслечни разговори. Не живееше обаче с него. Не го познавах; не си прекарвам свободното време с колеги. Приятелят й явно охотно приемаше да гледа животните и да сменя котешката тоалетна. Понякога му съчувствах. От друга страна се чудех дали така не му е по-удобно, отколкото да съжителства с нея — навярно изтощително преживяване.
Тя седна срещу мен.
— Телефоните на подопечните. — Подадох й торбата със защитен екран, в която бях събрал нокиите, самсунгите и блекбъритата на Кеслерови, наред с отстранените им батерии.
Тя щеше да ги остави в изолираната стая в дъното на коридора, където работеше Хермес. Ако на Райън или на Джоан им потрябваше спешно телефонен номер от указателите им и нямаше друг начин да го открият, Хермес или някой от Техническия отдел щеше да влезе, да зареди телефона и да набави информацията без риск да излъчим издайнически сигнал.
— Лавинг? — попита Дюбоа.
— Забелязали са партньора му, но нямаме допълнително описание или насока, освен син седан с четири врати, може би буик. Нищо друго.
Тя вдигна вежди.
— Тъмно или светло? Син, искам да кажа. Произвеждат автомобили в двайсет и пет нюанса на зеленото, доколкото знам. Осемнайсет червени. Синьото не съм го проверявала, съжалявам, но и при него сигурно е същото. О, и на шест месеца обикновено избледняват с по един тон. Зависи…
— Тъмно.
Тя го записа във вездесъщия си бележник.
— Ето ти и това. — Подадох й найлоновия плик с проследяващите устройства.
Дюбоа вдигна плътните си тъмни вежди.
— Две. Добре. Казваше ми, че понякога слагат дори по три. В колата ти до склада?
Кимнах.
— Партньорът на Лавинг ги е поставил. Трябват ми отпечатъци. И произход.
— Ще ги проследя — отвърна тя без капчица ирония при избора на глагола.
— А сега за случаите на Райън? — попитах.
Не се наложи да поглежда записките си.
— Първо, подправеният чек. Греъм, Ерик. Четирийсет и девет. Цивилен служител в Пентагона. Ето някои подробности — работи в така наречения Вътрешен кръг. Крило Е или нещо такова, мисля. В центъра на Пентагона. Не успях да открия какво точно прави, въпреки че се идентифицирах и пуснах връзки, но засега можем да приемем, че е класифицирано и засяга разработката на оръжия.
— Как го откри?
Заетите в сферата на разработването и усъвършенстването на оръжия внимават много да не споменават занятието си.
— Прегледах резюмето му, разрешителните му, свързах някои времена и дати за срещи с оръжейни фирми. Понякога научаваш за някого повече от онова, което прикрива, отколкото от това, което казва. Събрах две и две.
Дюбоа беше истинско съкровище.
Отметна кичур коса зад ухото си и медальоните по гривната й звъннаха. Различих сребърно куче, броненосец, багета, миниатюрния сребърен принц Венцеслас, който си купи от Прага, когато изпълнявахме задача там. Тя продължи:
— Никакви инциденти с Греъм. Но изскочи нещо наистина странно. Не знам как да го тълкувам. — Впи очи в сандвича ми. — Вечеря ли е това?
Погледнах часовника си. Минаваше четири следобед.
— По-скоро обяд. Продължавай. Казваше, че си разбрала и нещо друго.
— Върнах се в детективския отдел на градската полиция за повече информация и се оказа, че Греъм е решил да прекрати разследването.
— Да го прекрати?
— Обадил се на шефа на детективите Люис в петък и съобщил, че оттегля жалбата си. Поискал да прекратят разследването.
— Причини?
— Твърди, че е заради работата му. И сигурността. Не искал публични процеси.
— Звучи странно. Какво общо има обир на чек с националната сигурност? Райън твърди, че престъпникът не е откраднал нищо секретно. Нито компютри, нито папки от службата.
— Точно така — съгласи се Дюбоа.
— Тогава защо? — учудих се аз. — Нямаше ли в такъв случай от самото начало да прецени, че не бива да подава жалба за кражбата?
— Логично е. Има и друго. Проверих закона. Той е виновен. Пише, че ако си нехаен с чековата си книжка или с подписа си, ако ги съхраняваш небрежно, банката не отговаря за сумата. Плаща застрахователната компания. Но не и без полицейски доклад.
Опитах се да проумея.
— Значи по същество той приема, че е загубил четирийсет хиляди. Отказва се.
— Ще го възмезди ли държавата? Едва ли. Опитах се да се свържа с него. Което не е лесно, повярвай ми. Давай! Яж! Видях те да поглеждаш към сандвича. Забелязвал ли си, че ако са с някого в ресторанта, хората гледат повече храната, отколкото сътрапезника си? А когато са сами, гледат повече хората, отколкото храната.
— Но Райън не спомена да са прекратили случая — обадих се. — Преди малко го обсъждахме в «Хилсайд».
— Не е знаел навярно. Асистентката му ми каза, че в четвъртък и петък не е работил в кабинета си, а по нещо административно. Следващата седмица има важно заседание за някакви отчети в управлението.
Спомних си как Райън спомена, че са му поставили вътрешна задача.
— Задраскваме ли тогава случая «Греъм» от основния си списък?
— Не. Точно обратното. Никой не зарязва четирийсет хиляди долара, освен по принуда.
Хапнах още сандвич.
— Закускообяд или обедозакуска — каза Дюбоа. — Как другояче да го наречем? — Не се шегуваше.
— Впечатленията ти от него? От Греъм.
— Притеснен, говори с недомлъвки — отвърна тя след кратък размисъл.
— Някой го притиска да прекрати разследването?
— Възможно е. Семейство Греъм не печели много. Без четиридесетте бона, хлапето му няма да отиде в Принстън. На негово място бих се борила с нокти и зъби да заловят престъпника.
Няколко сценария изникнаха в ума ми.
— Така… поръчителят подправя чека и взема парите. Изхарчва ги за нещо компрометиращо — дарение за радикална джамия, кокаин на едро, проституция, кой знае? Може би използва самоличността на Греъм. Произходът на парите е проследим. Поръчителят казва на Греъм: «Осигури ми достъп до секретни файлове или саботирай системата, върху която работиш, или ще ти съсипя живота и ще те изпратя в затвора». Греъм се съгласява. Само Райън продължава да се рови в случая. Поръчителят наема Хенри Лавинг да открие какво знае полицаят.
— Възможно е — обади се Дюбоа.
— Сега другият случай, финансовата пирамида.
Тя сведе лазурните си очи сред ореол от лъскава тъмна коса и каза:
— Пуснах схемата в «Гугъл». Поназнайвах нещичко от случая «Мадоф», разбира се, няма как да не научиш това-онова от новините. Измамникът се представя за финансов консултант и събира парите на хората, уж да ги инвестира. Прибира парите, но разпространява съобщения, че сумите се увеличават. Ако първите инвеститори си изискат капитала, крадецът им плаща с новопостъпилите вложения. Схемата работи добре, стига всички инвеститори да не поискат парите си по едно и също време. Обикновено ги разкриват, когато клиентите се изнервят и завалят искания за теглене. Тоест ако съгласно Затворническата дилема вложителите проявят рационална ирационалност.
— Заподозреният Кларънс Браун… — подхвана Дюбоа.
— Имейл пасторът.
— Не точно. Проверих онлайн църквата му и…
— Онлайн?
Нещо ново.
— Да. Няма нужда от имейл. Сваляш си и си принтираш свещеническия сан. Нова ционистка църква на братството точка ком. И ти, и аз можем да станем духовници, стига да пожелаем. Реших да проверя дали е измама и за малко да стана пастор. Е, пасторка, предполагам. Но искаха много пари и се отказах.
На гривната й висяха кръст, Давидова звезда и ислямски полумесец. Котка със силно извит гръб и вещерско гърне. Не беше лесно да разгадаеш Дюбоа.
— Продължавай, Клер.
— Мним пастор е, но това не е най-интересното. Открих, че Кларънс Браун е псевдоним. Истинското му име е Али Памук.
— Има ли досие?
— Не мисля. Нищо в стандартните бази данни. Но неколцина приятели го проверяват по-надълбоко. Особено заинтригувана съм от бизнес документацията му. Искам да свържа номера на социалната му осигуровка, адреса, телефонните му номера, данъчните декларации, поверителните картотеки.
Отбелязах думата «приятели», синоним на «детектив», липсващ в официалния жаргон на професионалните държавни служители. Но каквито и да бяха, методите на Дюбоа със сигурност съответстваха на закона. Позволено е да нарушаваш правилата, за да защитиш подопечните си — същността на работата ми. Задачата да открием поръчителя обаче изискваше да сме ченгета като всички други — да събираме доказателства и да не предоставяме на защитата вратички, през които птичката да отлитне.
— Още подробности?
— Бащата е турчин, майката — нигерийка. И двамата натурализирани. Преди няколко години приел християнството. Преди да стане пастор. Но през последните две години дарявал големи суми на джамия във Вирджиния. Не присъства в никакви списъци с подозрителни лица. Играч е. Държи малък апартамент под наем в Югоизточния квартал. Живее обаче и в «Уотъргейт». За което не говори много. Според базите данни на местната полиция през последните две години е посетил Дубай, Джеда и Йордания.
Доста различен портрет от онзи, който Райън Кеслер беше разкрил.
— Полезна информация — възнаградих я с най-щедрия си комплимент. — А по-дребните дела на Райън?
Полицаят ги смяташе за маловажни, но аз я помолих да разговаря с главен детектив Люис и да ги провери.
— О, откраднатите кредитни карти? — продължи Дюбоа. — Незначителни. Повечето жалби са оттеглени. Кражбата на самоличност е по-съществена измама, углавно престъпление от нисък разред. Третият случай е най-интересен — хлапета крали електроника онлайн. Избрали неподходяща жертва — експерт по компютърна сигурност в «Адванст Съркит Дизайн». Един от най-големите конкуренти на «Интел». Жертвата проследила престъпниците и ги предала в полицията. Измъкнали се обаче с пробация и глоби. Спретнато. Жертва на хакери си отмъщава, залавяйки ги с помощта на собствените им методи. Съвсем справедливо.
Доядох сандвича, мислейки си — някакви следи, да, но нито една ясна. Обзе ме тревога.
— Продължавай да дълбаеш.
— Взела съм си лопата.
— И двата случая.
— И мотика.
Усмихнах й се. Надявах се котегледачът да се отнася добре с нея.
Занатисках бутоните на телефона си и надрасках бележка.
— Още малко задачи. — Подадох й листа, инструктирах я накратко и добавих: — Приоритетно.
— Разбира се.
— Отивам в защитената къща при Кеслерови.
Тя стана. Поколеба се.
Погледнах я любопитно.
— Чух, че… при склада Лавинг бил на косъм да…
Обзе я рядък пристъп на мълчаливост.
Но нямаше смисъл да обсъждаме досега ми с човешката преходност. Той беше минало и каквото би могло да се случи — моята смърт или смъртта на Лавинг — не беше се случило. От сблъсъка не можеше да се извлече никаква поука. Нищо, което да ми послужи за бъдещи стратегии, никакъв опит, който да й предам.
Размишленията за миналото са безпредметни. И следователно не отвеждат до целта.
Затова просто я изгледах равнодушно.
— Заемам се веднага със задачите, Корт — каза тя.
За пръв път през всичките години, откакто работехме заедно, я чух да произнася името ми.


Глава 15

Взех колата на Гарсия, която Били беше диагностицирал като здравословно чиста от разузнавателни средства, и я насочих пак към магистралата. Предприех няколко странни, но законни, маневри за смяна на маршрута и когато се убедих, че никой не ме следи, се върнах пак на магистралата и поех към «Хилсайд Ин».
Малко след шест следобед паркирах зад мотела на почти същото място като преди, на няколко автомобила от вана «Юкон».
Погледнах на север и сред леката мъгла различих далечни силуети на жилищни квартали. Взирах се навярно към две или три хиляди души… миниатюрна част от населението на областта и още по-малка — на региона. В ума ми неволно изникна мисълта — както обикновено, когато изпълнявах задача — че наемникът е някъде там. Но къде точно?
Колко близо?
На трийсет мили оттук, потънал в подобни размишления за местонахождението на жертвите си и моето?
Или пък съвсем наблизо, на миля или по-малко, узнал къде се намираме и подготвил ясна стратегия как да избие пастирите и да похити Райън Кеслер?
На път към апартамента позвъних на Ахмад да го предупредя, че пристигам. Не използваме тайни почуквания, макар идеята да не изглежда безсмислена. Той ми отвори и аз си налях чаша черно кафе. Миризма на мотелска кухня — предимно лук и чесън — насищаше въздуха. Две чинии, едната чиста, другата употребявана, стояха върху подноса до мивката.
— Скоро потегляме към защитената къща.
Всички ме гледаха очаквателно и аз се сетих при колко загадъчни обстоятелства бях тръгнал. Но придържайки се към правилото за предоставяне само на неизбежна информация, не обясних къде съм бил, а само им казах да приберат всичко, което са извадили от куфарите, когато пристигнахме.
Мари и Джоан се заеха със задачата, а аз дръпнах Райън настрани. Веднага разбрах, че се е почерпил пак, но не изглеждаше по-пиян от преди.
— Открихме нещо за случая «Греъм». Оттеглил е жалбата.
— Какво е направил? — изненада се полицаят. — Не звучи логично. Сигурен ли си?
Потвърдих.
Той продължи:
— Когато разговаряхме за пръв път, Греъм беше бесен… Кибритлия е, повярвай ми. Как щял да плати таксата за обучение на сина си? Бъдещето на момчето му било съсипано. Мечтите му били погребани. Крещеше ми как на всяка цена трябва да заловя престъпника. И сега се е отказал?
— Кога говорихте за последно?
— Във вторник май.
— Значи нещо съществено се е случило между онзи ден и вчера.
— Тогава е оттеглил жалбата?
— Да.
— Цял ден обикалях по заседания. За онези счетоводни глупости. — Поразсъди малко и продължи: — Значи този случай може да се окаже разковничето.
— Така мисля. Нещо, на което си попаднал по време на разследването, може да ни разкрие кой го е взел на прицел.
Той въздъхна и каза отбранително:
— Трудно се събира информация за такива хора. От Пентагона, имам предвид. Не разговарят с дребните риби.
Подозирах, че няма да остане очарован от следващото ми разкритие — важен факт за другия му случай, който не беше успял да разбули.
— За финансовата пирамида.
— Да?
— Кларънс Браун е фалшиво име. Всъщност се казва Али Памук.
Обясних му какво е разбрала Клер Дюбоа и добавих, че продължава да го проучва. Дори да се беше смутил, че федерален служител е разкрил повече информация от него, Райън не го показа. По-скоро изглеждаше объркан от посоката, в която се бе отклонило разследването.
— Законна смяна на името?
— Още не знаем. И така… навежда ли те нещо на мисълта, че си узнал факти, които да събудят нечий интерес?
Той сведе глава и погледна над рамото ми. Почудих се към какво. Съпругата му, снаха му, въоръжената охрана? Скритата му бутилка «Уайлд Търки» или «Мейкърс Марк»?
— Съжалявам, Корт. Не. Нищо не ми хрумва. Ще продължа да се ровя. Да го обмислям.
Погледнах часовника си. Исках да ги отведа в защитената къща. Излязох и се запътих към рецепцията, повтаряйки си наум кой съм.
Франк Робъртс. Компанията ми се нарича «Артезиън». Преуспяваме в сферата на софтуерния дизайн.
Усмихнах се на мъжа зад бюрото и казах:
— Ще тръгваме. Искам да уредя сметката.
— Разбира се, господин Робъртс — каза човекът, а аз му протегнах кредитна карта.
Той се засуети като типичен чиновник, когато положението не се развива точно по установената процедура.
— Наред ли е всичко?
Тоест — защо си заминавате след три-четири часа?
— О, прекрасно! Както винаги. Стаите ни трябваха за делова среща. Приключихме бързо и ще заведа компанията да се повесели в града.
— Разбира се, разбира се. Не ви е лесно. Налага се да работите в събота.
— Е, фирмата плаща. Включително и забавлението, така че…
Прегледах сметката и забелязах, че някой е поръчал бутилка вино с храната. Кеслер, естествено, никой друг не пиеше. Подразних се. Разходите за алкохол винаги са костелив орех за осчетоводяване. А и нали носеше цял минибар в раницата си?
Благодарих на мъжа и се върнах в апартамента.
Руди Гарсия отвори вратата, аз надникнах вътре и забелязах Мари да разговаря усмихнато със сестра си. Намръщих се съсредоточено. Жените не бяха в общата дневна, а в спалнята отстрани, но аз ги виждах в огледалото.
— Прибрахте ли Мари и Кеслерови в спалнята, когато пристигна румсървисът? — попитах.
— Разбира се — отговори Гарсия.
— Отворена ли беше вратата? Към онази спалня?
Той се обърна.
— Хмм… не знам. Просто гледах да не се виждат.
— И отраженията им? — сбърчих чело.
Агентът се взря в огледалото.
— Аз… о, мамка му!
— Странно ли се държа пиколото?
— Сега се сещам, че беше доста нервен.
Затворих вратата зад себе си и посочих на Ахмад прозорците към задния двор, а на Гарсия — към предния. Те безмълвно извадиха оръжията си и заеха отбранителни позиции. Изключих всички лампи в стаята.
Извиках на Джоан и Мари:
— Изгасете лампите в спалнята. Веднага!
След миг в помещението настана мрак.
Джоан се появи на прага.
— Какво става? — попита разтревожено.
— Мисля, че Лавинг ни е открил и пътува към нас.
Или по-вероятно, помислих си, вече е тук.


Глава 16

В съзнанието ми се включи нещо, което се задейства понякога, когато играя срещу умел съперник.
Инстинктът ми подсказа стратегията му с точност. Обикновено се получава при игри като шаха, предоставящи отлична информация. Отлична информация означава, че предишните ходове на противника — стратегиите му — са ти известни. И двамата играчи виждат всички ходове от самото начало. (За разлика, да речем, от Затворническата дилема, която е игра с оскъдна информация, понеже затворник номер едно не знае какво ще избере затворник номер две.)
Незнайно защо, от време на време всички предишни ходове на противника се подреждат в съзнанието ми съвършено ясно — като на картина — и аз разбирам какво ще предприеме.
Сега парченцата от мозайката, подредили се в ума ми, бяха огледалните образи на подопечните ми, разтревоженият мъж на рецепцията и нервното пиколо.
Макар да не знаех всички подробности, бях почти сигурен, че Лавинг се е представил за полицай и е изпратил факсове и имейли до десетина хотела и мотела в региона — навярно онези, които е сметнал за подходящи убежища. Приложил е снимка на Райън Кеслер, набеждавайки го за беглец. Оставил е телефон за връзка, но е предупредил мениджърите да не предприемат никакви своеволни действия, в случай че забележат заподозрения. Мениджърите са показали снимката на персонала. При доставянето на храната в апартамента ни пиколото е мярнало Райън в огледалото и вероятно е видяло проклетия «Колт» на хълбока му.
Мениджърът не се суетеше от недоволство, задето нарушавам процедурата и си тръгвам прекалено бързо, а защото мислеше, че аз и двете жени сме заложници на Райън Кеслер и на съучастника му — як, мрачен и очевидно опасен.
Най-важният въпрос в момента беше кога точно мениджърът се е обадил на Лавинг. Преди десет минути? Тогава щяхме да се измъкнем, без проблем. Преди час? Лавинг вече беше близо.
— Чисто е — рапортуваха колегите ми, всеки със специфичния си акцент.
Обадих се на Фреди, Вдигна веднага.
— Корт!
— Имаме ситуация.
— Току-що приключихме с една. В склада.
— Лавинг е на път към нас. «Хилсайд Ин».
Изстрелях адреса.
— Добре. Дръжте се. Свиквам хората си. И местните от Принс Уилям.
— Пробвай. Но се обзалагам, че е подал фалшив сигнал като във Феърфакс.
— Да. Ясно.
— Съсредоточи се върху своите хора. Докарай ги бързо.
Пренебрегнах уплашените погледи на подопечните ми, които си събираха трескаво вещите. Махнах обаче на Райън Кеслер да си прибере револвера. След толкова алкохол нищо чудно да улучи съпругата си или мен, или себе си? Благодарих богу, че оръжието му е револвер, тоест — с тежък спусък. Той ме погледна и сви демонстративно рамене: «Нали това беше целта? Да примамим Лавинг тук и да го заловим». Нали така му бях казал?
Стръв и въдица…
Прибра неохотно револвера в кобура.
Фреди отново се появи на линия.
— Кавалерията потегли. На около двайсет-трийсет минути път е. Ще се отбраняваш активно? Или ще се окопаеш?
— Не знам още. Свържи ме през някоя от обществените ти линии с рецепцията на мотела. И не прикривай номера. Искам служителят да види ясно, че се обаждам от Бюрото или от правосъдното министерство.
— Да… Изчакай… Губя те, обади се пак. Не ме бива с техническите глупости.
Докато хората в стаята събираха якета и куфари, а колегите ми сновяха като по книга между прозорците и вратите и сигнализираха, че не забелязват заплаха, аз чаках напрегнато, вслушан в прищракването по линията.
Най-сетне чух звън.
— «Хилсайд Ин». Мога ли да ви помогна?
Мъжът, с когото говорих преди малко. Оставаше да се надявам, че няма да познае гласа ми.
— Да, сър. Аз съм специален агент Хю Джонстън — подхванах енергично. — Обаждам се по сигнала за заподозрения в мотела ви.
— Тъкмо се канех да позвъня пак. Готвят се да тръгват!
Значи бях прав.
— Заложникът слезе долу — господин Робъртс — продължи мъжът. — Изглеждаше доста измъчен. И друг път е идвал, компанията му използва мотела ни понякога. Плати. Преструваше се, че всичко е наред, но е странно — задържаха се едва четири-пет часа.
— Координирам спасителната операция — казах му. — С кой агент говорихте преди това?
— Специален агент Джонатан Корт.
Стомахът ми се сви леко от извратеното чувство за хумор на Лавинг, ако изобщо беше чувство за хумор. Джонатан беше неговото презиме.
— И кога точно му се обадихте? — попитах.
— Преди около четирийсет и пет минути, веднага след като Бени видя похитителя, когато занесе храната. Въоръжен е, но това, предполагам, го знаете. Трябва да действате бързо, ще тръгнат всеки момент.
— Добре. Слушайте сега — казах със сериозен тон. — Този човек обичайно оставя някого след себе си да спре преследвачите. Разбирате ли ме? Искам да се постараете да задържите всички по стаите им за час, час и нещо. Не искам невинни да попаднат под кръстосан огън.
— Ясно… разбира се. Ще се постарая. Божичко.
Прекъснах връзката и потърках замислено чело. Лавинг беше разбрал, че сме тук преди четирийсет и пет минути. За да се срещне с партньора си, да изостави колата, с която избяга от капана, и да я смени с друга, му е трябвало време.
Но не много.
Камък, ножица, хартия.
Активна отбрана или окопаване?
Размислих бързо.
— Така! Тръгваме! Веднага!
— Все още чисто — докладва Гарсия, надзъртайки през прозореца.
Ахмад повтори като ехо думите му.
Райън докуцука до мен, присвил зачервените си от алкохола очи.
— Хайде, Корт, ще го пипнем. Ще успеем! Четирима сме, за бога! Срещу един!
— Двама — поправи го Джоан. — Партньорът му. Може да има и още.
Райън все едно не я чу и продължи да настоява:
— Нали се обади за подкрепление! В изгодна позиция сме. Той няма представа, че знаем за него. Ще влезе в клопката. Подложи го на кръстосан огън.
— Не — отвърнах. — Задачата ми е да ви изведа оттук.
— До гуша ми дойде да бягам. Писна ми! Мамка му, Корт! Заведи Джоан и Мари в защитената къща. Аз оставам. И той.
Погледна към Ахмад, който носеше два пистолета.
— Не импровизираме, Райън. Твърде много невинни.
— Винаги има невинни, Корт. Винаги се намират оправдания да не постъпиш както трябва.
— Райън! — прекъсна го Джоан. — Моля те! Страх ме е.
— Нито времето, нито мястото е подходящо за въоръжена схватка — спокойно обясних. — Не е разумно да нападаме сега.
Тоест защитената къща е по-подходяща.
— Скъпи — примоли се Джоан, — недей да спориш.
С лице, върху което се изписа неподправено раздразнение, граничещо с отвращение, Райън грабна вещите си.
— Мамка му!
Погледнах над рамото на Ахмад към двора на мотела. Притесняваха ме дузините черни прозорци отвъд градината и паркинга. Трябваше да излезем от апартамента, да свърнем наляво и да извървим петдесетина крачки срещу въпросните прозорци, докато се доберем до алеята, отвеждаща зад сградата, където беше паркиран ванът «Юкон».
Огледах прозорците на стаите срещу нас. Не се отваряха, но всеки наемник владее техниката на двата куршума за стрелба през прозорец — първият, насочен далеч от мишената и към небето или земята, за да счупи стъклото, без жертвата да разбере, че е на прицел, а след това — изстрел в целта.
Все пак се налагаше да поемем риска. Знаех, че ванът е безопасен — системата му за сигурност подаваше сигнал на дистанционното в джоба ми дори само да дъхнат върху бронята. Реших да се разделим. Така Лавинг и партньорът му — добър стрелец, както знаех от личен опит — не можеха да улучат всички охранители едновременно.
— Тръгваме към колата зад сградата. На три групи. Гарсия, ти си с Мари. Ахмад — с Джоан. Райън е с мен. — Нарисувах във въздуха полукръг с отвора наляво и обясних: — Гарсия, ти си пръв. През вратата, по тротоара наляво. Спираш до алеята към паркинга и ни прикриваш. Ахмад, после си ти. Стигаш паркинга и чакаш там. Прикриваш тила.
— Разбрано.
— Ние тръгваме след това и прикриваме оттеглянето ти до паркинга — казах на Гарсия.
С разтреперана красива брадичка, Мари изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Насмешливостта й беше изчезнала безследно. В много отношения тя бе дете в женско тяло.
— Ще запаля колата в движение. Скачате вътре и си слагате коланите. Добре. Да вървим.
Гарсия и Мари тръгнаха бавно по тротоара, а приведен пред прага, аз следях за опасност. Не виждах нищо. Телефонът ми изжужа.
— Фреди.
— Само за протокола: той опита същото — фалшиви сигнали. В Принс Уилям са получили десет съобщения за нападение. Точно както предположи.
Не бях предположил. Разучавах стратегията на Лавинг.
— Но момчетата ми са на път. След петнайсет минути са там.
— Ние тръгваме. Разбрал е, че сме тук преди четирийсет и пет минути. Сигурно е близо. Не мога да говоря.
Гарсия и Мари се бяха укрили зад една колона, агентът оглеждаше черните прозорци, оцъклени злобно срещу нас. И покривите.
Ахмад потегли втори с мрачната Джоан, която, притиснала отново дамската си чанта към гърдите, теглеше куфара си на колелца. Подминаха Гарсия и свиха вляво по алеята към паркинга.
Гарсия ми махна.
— Да вървим — прошепнах на Райън.
Разстоянието ми изглеждаше необятно.
Бях близо до Райън и знаех, че Лавинг няма да рискува да го убие, за да ме отстрани, въпреки снайперистките умения на партньора си. Но нищо чудно да ни бяха изпреварили, да опитат да обезвредят Гарсия и Ахмад и да отмъкнат Райън.
Присъединихме се обаче благополучно към Гарсия, и докато аз покривах прозорците, които ме притесняваха, агентът и Мари поеха към задния паркинг. Щом стигнаха беше ред на мен и на Райън. Стиснал пистолета в една ръка и дистанционното в другата, аз натиснах стартовия бутон на вана. Не очаквах експлозия, но все пак изпитах облекчение, когато взрив не последва. Втурнахме се напред и се натоварихме бързо в автомобила. Закопчахме коланите и заключихме вратите.
Никакви изстрели, никакви опити за отвличане на вниманието — викове или сблъсъци.
Бързо, за десет секунди, излязох от паркинга и заобиколих отзад дясното крило на мотела в посоката, откъдето бяхме пристигнали. Свих в главната алея — стотина метра виещ се асфалтов път, отвеждащ до магистралата. Опитах се да пресметна с максимална точност времето, за да преценя вероятността Лавинг да е наблизо.
Гневях се на себе си. Повечето пастири използват двуетапен транспорт, за да отведат подопечните си до убежището. Смисълът е ясен — да организираш бягството, да се убедиш, че никой не те е проследил, да смениш колите. Осъзнах обаче, че моята стратегия е предизвикала обратен ефект. Лавинг ни беше разкрил, защото отседнахме в сграда със свободен достъп. Ако бяхме поели направо, щяхме да стигнем необезпокоявани в защитената къща.
Често си представям, че съм наемник, за да предвидя ходовете на противника. Запитах се дали Лавинг от своя страна не се е поставил на мое място, съставяйки списък с хотели, подходящи за временно убежище.
Но колкото — толкова. Намирахме се в брониран автомобил, подопечните ми бяха невредими. Никаква следа от Лавинг. Вероятно му бе отнело повече време да стигне дотук, отколкото мислех.
Напредвахме по алеята.
Виждах магистралата на осемдесетина метра напред, на шейсет, на петдесет.
О, как копнеех да съм на това шосе. «Хилсайд Ин» осигуряваше добро убежище и апартаментът беше подходящ за отбрана. Но живите плетове и дърветата пред сградата предоставяха добро укритие, езерцата ограничаваха маршрутите за бягство, а виещата се алея беше живописна, но в здрача се шофираше трудно без фарове.
Беше, накратко, идеално място за засада.
Четирийсет метра от магистралата.
Преминах през гърбицата, без да намалявам.
Трийсет метра.
Накрая алеята прекосяваше плътен двуметров жив плет, разделящ магистралата от двора на мотела. Погледнах напред и видях ван «Нисан», изчакващ да свие наляво към мотела откъм далечното платно. Шофьорът беше жена, до нея различих дете с колан. Нищо необичайно.
В същия миг обаче ударих спирачките.
— Какво има? — попита Райън.
— Защо не завива? — реторично попитах.
Жената изчакваше твърде дълго отсрещното движение, за да свие по алеята към мотела. В предното й стъкло виждах отражението на мигача на колата срещу нея, която свиваше надясно и следователно беше с предимство.
Но тя не тръгваше.
В този момент различих силует на мъж сред гъстите чемшири. Нещо просветна в ръката му. Ето защо Лавинг бе спрял на шосето — забелязал бе как потегляме от мотела и беше наредил на партньора си да слезе и да ни заобиколи.
Щеше ли да ми стигне времето да се измъкна, преди той да се прицели и да стреля?
Натиснах педала за газта до долу. Но щом подскочихме напред, черният «Додж Авенджър» на Хенри Лавинг потегли плавно и блокира входа на алеята.
Безкраен момент. Тишина в колата, тишина отвън. После партньорът, скрит някъде в храстите, откри огън, а сред пушилка и свистене на гуми колата на Лавинг се устреми към нас.


Глава 17

Дадох трескаво на заден ход — завоят щеше да отнеме твърде много време — и натиснах здраво педала за газта.
Чух кънтене по страничната броня на колата — партньорът продължаваше да стреля по нас откъм храсталака. Но аз бях потеглил точно когато е натискал спусъка и куршумът уцели метала, а не гумите. Което беше добре; пневматичните гуми са внушителни, но не са неуязвими.
Още един удар по стоманата. Прокънтя силно. Свистящи рикошети и искри има само в киното. Куршумът е парче олово, летящо със скорост деветстотин метра в секунда. Чува се оглушителен трясък, когато уцели колата, и обикновено остава на място и не отскача.
— Прикриващ огън — наредих. — Дръжте партньора долу. Но само видими врагове или неутрални мишени. Не стреляйте на сляпо. Всички останали — залегнете!
Райън беше най-отзад — в колата имаше три реда седалки — а Гарсия и жените бяха точно зад мен.
— Гарсия, левия фланг!
— Ясно.
Той свали прозореца няколко сантиметра и започна да стреля отмерено. Правилникът ни забранява да използваме оръжие, ако няма ясна мишена и съществува опасност да пострадат невинни. Гарсия се целеше към мястото, където партньорът бе заел позиция, но само по дърветата или към земята, за да го задържи снишен, но да не рани случаен човек.
Колата на Лавинг ни преследваше и шофирайки все още на заден ход, викнах на седналия до мен Ахмад да я вземе на мушка. Трудна задача заради виещата се алея и дърветата от двете й страни. Завивах рязко, но пречех на колегата си да се прицели.
Още един куршум откъм страната на партньора уцели бронята на нашия «Юкон». С разширени очи Мари изпищя пронизително и закри уста с ръка. Райън се опитваше да отвори страничния прозорец, който бе запечатан. Беше извадил револвера си, но поне държеше показалеца си извън гнездото на спусъка.
Ванът ни подскачаше на заден ход и вдигаше плътен облак прах.
Извърнах глава за секунда, за да погледна през предното стъкло. Видях как колата на Лавинг ни настига бързо, лъкатушейки, за да избегне изстрелите на Ахмад. Обърнах се отново към задното стъкло, в посоката, накъдето се движехме.
— Лавинг забавя — обяви Ахмад със спокоен глас.
— Гарсия, стреляй!
Агентът от ФБР се приведе над Джоан, която, сякаш онемяла от страх, притискаше дамската си чанта към гърдите. Гарсия свали стъклото.
— Нямам ясна мишена.
— Аз ще го направя! — изръмжа Райън. — Аз ще пипна копелето!
Джоан се оживи.
— Не, скъпи, моля те! Пил си.
— По дяволите! Пиян съм по-добър от всички тези, взети заедно.
Наклони се напред. Но гърбицата ни спаси от конфликта, отблъсквайки го назад. За щастие оръжието му не гръмна.
Гарсия се наведе напред и започна да изстрелва тройни откоси с автоматичния си пистолет.
Не разбрах дали улучи. А и сега не ме беше грижа; движех се с вана с шейсет и пет километра в час на заден ход, предавките пищяха, тресяхме се върху гърбиците и тъпчехме храстите.
В задницата на колата се заби куршум — в бронята или в калника. Един отскочи от предното стъкло. То не се счупи — беше подсилено, но не бронирано и аз благодарих богу, че ударът не е директен, макар да изглеждаше логично — Лавинг не би рискувал да убие Райън.
После, на десетина метра от мотела, се откри права отсечка.
— И двамата! — извиках на Гарсия и Ахмад. — След пет секунди ще имате ясна мишена. Целете се в предния капак на доджа. По двигателя.
— Не! По предното стъкло! — изкрещя Райън.
Аз не казах нищо, не обясних, че при такава ситуация рационалният ход е да се стреля по жизненоважните части на колата; огромен късмет се изисква да улучиш шофьора.
Щом се изравнихме обаче, Лавинг угаси фаровете и сви надясно. Доджът изфуча зад храстите до завоя и изчезна към моравата.
— Няма мишена — спокойно констатира Ахмад.
Аз не забавих. Продължавах на заден ход, потните ми длани стискаха волана толкова силно, че китките ми се вдървиха.
— Гарсия, обади се на Фредерикс. Уведоми го.
— Да, сър.
Той запозна Фреди с положението, после прекъсна връзката и зае отново отбранителна позиция, почти полегнал върху Джоан. Мари хлипаше, сгушена в ъгъла.
— Дръжте се, внимавайте за оръжията! — Подскочих върху поредната гърбица с осемдесет километра в час, все още на заден ход. Влетяхме в двора на мотела и аз продължих към задното крило. Стрелнах с поглед фоайето, където паникьосаният рецепционист говореше по телефона.
— Къде е? — извиках. — Къде е Лавинг?
— Не се вижда — отговори Ахмад.
Предавките виеха, а подът беше прегрял. Задният ход не е предвиден за такива скорости.
— В края на алеята сме! — предупредих. — Голяма гърбица! Пръстите — извън спусъка, и се дръжте!
Без да намаляваме, се килнахме над издатината и се шмугнахме през тясната пролука, през която трите ни екипа преминаха пеша преди десет минути. Премазах редицата ниски храсти и профучах през циментовата площадка до паркинга, разпилявайки шарените градински мебели по асфалта. Стъклените маси се счупиха с трясък. Насочих колата наляво и ударих спирачки. Едва си поемах дъх, раменете ме боляха.
Успоредно на мотела от отсрещната страна на паркинга имаше двуметрова ограда с колове, граничеща отляво с по-ниска тухлена стена. Надясно беше алеята, от която преди малко бяхме потеглили, а отвъд нея — малка горичка.
— Не, не, не — стенеше Мари. — В капан сме. Какво ще правим? О, боже!
— Всичко ще е наред — успокои я Джоан.
— Толкова съм уплашена!
— Наблюдавай алеята, пътя и дърветата — казах на Ахмад и кимнах в посоката, от която дойдохме, и към малката горичка.
— Гарсия, тухлената стена!
— Да, сър.
— Сянка в алеята — докладва Ахмад. — Някой идва. Изглежда с кола.
— Сега! — извика Райън. — Пресрещнете го! Всеки миг ще се появи. Смята, че още се движим. Натисни газта, Корт!
Не му обърнах внимание.
Ахмад беше свалил още по-надолу стъклото си и държеше на мушка алеята.
— Какво ще правиш? — Колкото и да е странно, не Райън, а съпругата му зададе настойчивия въпрос.
И на нея не отговорих.
— Сянката приближава — обади се Ахмад.
Погледнах натам. Някаква кола следваше бавно маршрута, по който току-що прелетяхме бясно. Движеше се предпазливо.
— Той е — каза Райън. — Фаровете са изгасени. Пресрещнете го! Пресрещнете го!
— Гарсия, тухлената стена! Не я изпускай от поглед!
— Да, сър.
— Забрави проклетата стена! Минава по пътеката между двете сгради — изръмжа Райън. — Виждате го!
— Не идва оттам — казах. — Лавинг е принудил някого да се движи бавно към нас. Точно като във Феърфакс. С партньора му са се разделили, за да ни нападнат по фланговете — откъм тухлената стена и от дърветата. Ахмад, уцели гумата на колата, за да я спреш. После следи алеята и дърветата отвъд. Гарсия — стената.
И двамата потвърдиха, че са разбрали нареждането. Белезникавата броня на колата изплува бавно пред погледите ни.
Ахмад простреля гумата и веднага вдигна цевта, взрян зад возилото.
— Не виждам ясно, но мисля, че сред дърветата има някого. Сам е.
— Тухлена стена — обади се Гарсия. — Колата е на Лавинг. Обграждат ни.
— Прикриващ огън! — извиках. — В двете посоки! Внимавайте за невинни.
И двамата откриха огън, принуждавайки Лавинг да отстъпи. Партньорът също се стопи между стволовете.
— Пак ще опитат — каза Мари, все още разплакана. — В капан сме!
Вече знаеха, че сме готови да ги посрещнем. Включих на първа скорост и насочих колата право към оградата с коловете.
— Какво правиш? — ахна Мари. — Не! Ще се заклещим!
Нагласих вана точно срещу дървената колона, бутнах я леко с бронята и тя рухна заедно с ограждението. Минах по него и потеглих през полето от другата страна.
— Дръжте на мушка пролуката в оградата. Малко вероятно е, но може да пробват далечни изстрели. Не отвръщайте на огъня, ако не сте сигурни, че са те. Сигурно вече са се събрали зяпачи.
Спусках се бавно по хълма към редица дървета. Колкото и да е странно, не друг, а Джоан Кеслер проумя положението:
— Планирал си маршрута за бягство. Прерязал си коловете донякъде, за да минеш през тях, ако се наложи. Кога?
— Преди няколко години.
Избирам временните убежища според възможностите за бягство и сигурността, която предлагат, и нощем усърдно се трудя в околностите им. Хората от «Хилсайд Ин» така и не разкриха посегателството върху оградата.
— Нищо не виждам — обади се Райън. — Все още.
Заизкачвахме се бавно по влажния от росата хълм, после през меката пръст и стърнищата на наскоро ожъната нива. Напредвахме като пешеходци, но постоянствахме.
— Все още никой — каза Ахмад.
Наредих да продължават да държат на прицел разрушената ограда, макар да знаех, че Лавинг ще разбере от пръв поглед, че седанът му няма да успее да ни настигне по този терен.
И ще вземе единственото рационално решение — да се оттегли възможно най-далеч.


Глава 18

Половин час по-късно пътувахме пак по магистралата към защитената къща.
Минаваше седем вечерта и аз карах бързо по сложен и непредсказуем маршрут предимно на север през областите Лаудън и Феърфакс.
На задната седалка Райън Кеслер ровеше с мрачно лице из платнената си чанта. За амуниции? За алкохол? Джоан се взираше мълчаливо през прозореца. Мари — най-сетне поуспокоена — се разсейваше с компютъра си. Преодоляваше постепенно истерията, но все още не бе започнала да се обръща към мен с насмешливото «господин екскурзовод».
Подопечните изпадат в ужас, разбира се. Чувстват се дезориентирани. Губят трезвия си разсъдък. Държа колегите от организацията да ми съдействат стопроцентово. Подопечните ми? Доволен съм, ако покриват 75 — 80 на сто и изпълняват молбите ми сравнително експедитивно и интелигентно. Голяма част от работата ми се състои в поправяне на неизбежни грешки и минимализиране на по-разрушителните слабости и привички на подопечните ми.
Нелоша житейска философия, струва ми се.
Всъщност бях свидетел на типична извадка за поведението на закриляните. От опит знаех, че ступорът на Джоан е по-притеснителен от избухливостта на съпруга й и детинското бръщолевене и истерията на сестра й. Хора като нея често губят самообладание неочаквано и внезапно, обикновено в най-неподходящия момент.
Погледнах в огледалото за задно виждане и очите ми срещнаха нейните — безизразни и разфокусирани — преди да ги отклоним едновременно.
След като се уверих, че нямаме опашка — Лавинг би могъл да ни открие само по чиста случайност — набрах номера на Елис.
— Моля? — отговори дълбокият глас.
— Арън.
— Корт — започна шефът ми, — Фредерикс ми се обади от «Хилсайд Ин». Каза, че си добре. Реших, че си в движение, и затова не звъннах.
— Благодаря. — Това бе сред най-добрите му качества на ръководител на организацията. Нямаше усет за полева работа, но разбираше методите ни и нагаждаше своите задачи към нашите. Продължих: — Още не съм говорил с Фреди. Има ли пострадали там?
— Не, но е голяма бъркотия. Намерили са много олово — от четирийсет-петдесет изстрела. Два куршума са уцелили стаи с гости. Няма как да го потуля.
— Какво ще кажеш на журналистите?
— Лавинг ни е осветил пред пресата, колкото и да не ти се вярва. Ще подхванем нишката на историята във факса му — че се носят слухове за отвличане, в което е замесена голяма престъпна групировка. Ще извадя Лошия Хектор. Нямам друг избор.
Хектор Карансо е незначителен колумбийски наркотрафикант, който фигурира като обвиняем в углавно престъпление в няколко съдебни разпореждания за издирване, издадени в САЩ и в различни латиноамерикански държави. Заповедите за задържане предоставят мъгляво описание и биография, но до една съдържат предупреждение, че е опасен и трябва да се издирва под дърво и камък. Обикновено се появявал изневиделица.
Освен това Хектор Карансо е пълна измислица. В случай на престрелка като тази край «Хилсайд Ин», при обстоятелства, които налагат да не огласяваме истината, нарочваме за инцидента сеньор Хектор и «неизвестни засега наркогрупировки или други престъпни организации». След като заловяхме поръчителя по случая с Райън, няколко дни по-късно Елис щеше да обяви нещо от сорта: «Опа, сгрешихме — истинският престъпник всъщност е еди-кой си». Но Лошия Хектор щеше да позанимае пресата няколко дни.
— Пътуваме към убежището.
— Добре. Отивайте и стойте там. — Кратко мълчание. Знаех какво се кани да каже. С пълно право. — Всички искаме да го пипнем, Корт. Но искам да не мърдаш от къщата. Край на опитите за залавяне на Лавинг.
Мислеше си за Роуд Айлънд.
— Само при склада действахме нападателно. Случилото се в «Хилсайд Ин» беше чиста самозащита. Опитвахме се да избягаме.
— Разбирам… Но нищо чудно да изникне проблем, че си използвал временно убежище. Защо не отиде направо в защитената къща?
Питаше се, предполагам, дали подсъзнателно — или навярно съвсем съзнателно — не съм пробвал да привлека Лавинг към нас. Искаше да чуе причина. Но въпреки че ми беше шеф, не възнамерявах да отговоря.
Той го усети и продължи:
— Не подлагам решението ти на съмнение. Просто ти казвам, че някой може да повдигне въпроса.
— Ако изобщо предприема нещо, ще бъде само за да помогна на Клер да проследи поръчителя.
— Добре — измърмори той. Съботата на Елис беше тежка и той бе прибрал кадифената ръкавица. — Не си се обадил на Уестърфийлд. Обеща.
— Непременно. Беше напечено.
Което, макар и истина, прозвуча като оправдание. Прекъснахме и аз запрехвърлях номерата в указателя, за да открия Уестърфийлд. Но по високоговорителя прозвуча името на Фреди.
Натиснах «приеми» и попитах:
— Откри ли нещо в «Хилсайд»?
— Никаква следа — отвърна Фреди. — Изчезнал е. Бързо. Като Худини. Или джобните на децата ми. Вдън земя.
— Арън каза, че няма пострадали.
— Точно така. Хората са поразтърсени. Е, и? Животът винаги те разтърсва. Не е зле от време на време да се постреснеш. Арън удържа ли пресата? Гъмжи от репортери.
— Ще се постарае.
Фреди добави, че заложничката, която Лавинг бе принудил да убеди съпруга си да кара след нас за отвличане на вниманието, е невредима.
— Не че има значение, но заяви, че не може да опише похитителите. Съпругът й също е покосен от амнезия.
— Някаква насока накъде е тръгнал Лавинг?
— Не.
— При нас ли е доджът им?
— Да. Претърсихме го. Оставили са го на петдесет метра западно от мотела, където са скрили резервния превоз. Изоставеният е чист. А новите? Момчетата и момичетата ни не намериха никакви следи от гуми. А са добри… И косъмче няма да пропуснат.
— Значи Лавинг наистина е изпратил факс със снимка на Райън?
— Да.
— От чие име? Бюрото?
— Федералният отдел за данъчно разследване.
Едва не се усмихнах. Подмолно. Също като нашия «Артезиън». Лавинг си го биваше.
— Пишело е обичайното — предположих. — Не се опитвайте да действате, просто се обадете, ако го видите? И стационарен телефон?
— Предплатен мобилен.
— Понастоящем деактивиран? — Фреди не си направи труда да потвърди. — Какъв е входящият номер на факса?
— Изпратен е от компютър през шведски прокси сървър.
Естествено.
— Как е избрал «Хилсайд» и е изпратил там факса? — почуди се Фреди.
— Смятам, че е хвърлял мрежа. Разпратил е факсове до десетина вероятни убежища. Обзалагам се, че стоят на видно място в хотелските фоайета из района.
— Господи! — възкликна много тихо Фреди. Сигурно се опасяваше да не прозвучи богохулно. Знаех, че ходи на църква поне веднъж седмично. — Това момче си струва парите. Какво толкова важно е узнал Кеслер, по дяволите?
С Клер щяхме да открием през следващите няколко часа, надявах се.
Фреди привлече вниманието ми с думите:
— Познаваш ли някой си Санди Албъртс?
— Обади ли ти се?
— Дойде в кабинета ми. Работи за сенатор от Охайо или Индиана. Стивънсън.
— Знам кой е. Охайо. Какво иска Албъртс?
— Просто разпитва. За подслушвателни устройства, Патриотичния акт и прочее, и прочее. Името ти се появи в разговора. Все ведри, хубави неща. Но както казах, името ти се появи. Интересно.
«Интересно», помислих си мрачно.
— И?
— Няма «и». Казах му, че съм зает и трябва да тръгвам.
— Благодаря — промърморих.
— За какво?
— Не съм сигурен.
Когато приключихме, обмислих посещението на Албъртс при Фреди. Позвъних на Клер Дюбоа. Не вдигна. Навярно жонглираше с няколко обаждания. Оставих на телефонния секретар нареждания за още едно проучване.
После реших, че вече няма как да отлагам неизбежното. Открих телефонния номер на Уестърфийлд в указателя.
Отговори на второто позвъняване. Разочаровах се. Надявах се да се свържа с гласовата поща.
— Корт — каза той без помен от превзетия френски, — слушай, трябва да поговорим. Но сега съм при главния прокурор.
Прекарваше съботната вечер в кабинета на главния прокурор… и прие обаждането ми.
— Ще ти позвъня, щом приключим. На този номер ли?
— Да.
— Имаш ли друг?
— Не.
Щрак.
Свих в странично шосе и спрях. Мари ахна и вдигна уплашено очи; състоянието й все още клонеше към тийнейджърската, истерична страна. Джоан излезе от будната си кома, колкото да й каже:
— Всичко е наред. Всичко е наред.
— Защо спряхме? — попита младата жена, сякаш всеки момент щеше да избухне.
— Просто проверявам колата — отговорих. — Улучиха ни тук-там.
Райън се заозърта към тъмното шосе като ловец за плячка.
Ахмад слезе и дойде при мен, за да огледаме внимателно автомобила. Не беше пострадал лошо от куршумите и стремглавото бягство. Изглеждаше в по-добра форма от гърба ми.
Докато проверявахме гумите, вдигнах очи и забелязах как Джоан — все още на задната седалка — поглежда часовника си и се обажда по телефона. На Аманда. Чувах разговора през отворената врата. Явно всичко беше наред. Джоан пак ме погледна, приведе глава и продължи да говори. Стараеше се да откликва оживено, докато дъщеря й очевидно я заливаше с подробности за деня сред природата.
Деца и родители.
За миг спомените отново нахлуха в съзнанието ми; сред тях се мержелееха и детски лица. Нежелани спомени. Отпъдих ги. Понякога ми се удава много добре. Тази нощ обаче те се стопиха по-бавно от обикновено.
Влязох отново в колата и когато вратата се хлопна, Райън се извърна стреснато и стисна оръжието си. Напрегнах се, но той се съвзе и се отпусна.
За бога, всички ли искаше да изпозастреля?
Тъкмо потеглих и телефонът ми изжужа. Аудиосистемата за идентификация на обажданията издиктува номер на правосъдното министерство. Пръстът ми се поколеба над бутона «приемане».
Не го натиснах. Включи се телефонният секретар и аз върнах колата на главния път.


Глава 19

Още тъмни, виещи се пътища.
Зад нас нямаше никого, освен ако не караше без фарове, което беше възможно, благодарение на новите системи за нощно виждане. Но начинът, по който се движех — бързо, после бавно, с резки спирания, остри завои по шосета, познати ми като на длан, но едва ли известни на Лавинг — ме убеди, че никой не ни следи.
След четирийсет минути свърнах за кратко по Шосе 7, после по «Джорджтаун Пайк» и накрая по «Ривър Бенд Роуд». Заобиколих центъра на Грейт Фолс и поех по заплетени пътища и улички, по които дори навигационната система се ориентираше трудно.
Накрая, след като прекосих гъста горичка, където не забелязахме повече от три къщи — три много големи къщи — се озовахме пред убежището. Ограда с колове, висока над два метра, а по-навътре — телена мрежа над метър и осемдесет — отделяха двора от шосето.
Зад огражденията имаше къща със седем спални, две външни постройки — едната служеше като бункер, два големи гаража, както и плевня със сеновал. Имението включваше близо десет акра хълмисти поля, граничещи с река Потомак и по-точно — с теснината с бързеите, където наистина има каскада от водопади, макар «Грейт Фолс» да звучи твърде пресилено; «скромни, но живописни» би било по-уместно описание.
Имението беше истинско попадение. Понастоящем всички държавни служби харчат пестеливо. През 90-те къщата била резиденция на китайски дипломати, място за отдих от посолството в центъра на града. Била също, както ФБР узнало, сборен пункт, където тайната полиция на КНР се срещала с доносници и агенти, събиращи информация от частни предприемачи и нисшестоящи държавни служители и заснемащи кадри от Националната агенция за сигурност, ЦРУ и прочее неназовими свърталища в Лангли, Тайсънс и Сентървил. Голяма част от дейността й се състояла в кражба на търговска собственост, а не на отбранителни тайни. Но все пак била политически осъдителна, а и нелегална.
Заловили китайците и след деликатни преговори постигнали споразумение дипломатите и мнимите бизнесмени да напуснат страната без съдебен процес, а в замяна правителството да получи къщата… и някои други, неразкрити облаги. Няколко агенции използвали имението като убежище, докато преди осем години Аби го отвоювал за нас.
Голямата кафява къща от деветнайсти век беше оборудвана с всички модерни системи за сигурност, които можехме да си позволим. Което не означава непременно смайващи високи технологии, както си представят някои. По оградата имаше сензори, но те можеха да уловят само хора, невежи по отношение на сензорите и огражденията. Не наблюдавахме цялото имение, макар по ключовите подходи (не задължително очевидните) да имаше сензори за натиск, заровени в земята. Цялото място, естествено, беше щедро осеяно с видеокамери, някои видими, други — не. Същата сутрин бях активирал един от така наречените ни «зрители» да започне наблюдение на къщата. Зрителите ни обитават мрачни стаи в Западна Вирджиния, следят непрекъснато телевизионни екрани и макар да не го признават, слушат силна, дори оглушителна музика. Възможно е, понеже камерите ни нямат микрофони. Твърде скъпо е. Някой ден ще можем да си позволим и двете и зрителите ще сменят саундтрака. Засега обаче се задоволяват с нямо кино на екрана и «Деф Лепард» в слушалките.
Обадих се на нашия зрител и той отговори веднага.
— Тук сме — казах, въпреки че знаеше, понеже ни следеше от пет минути.
Докладва ми, че е тихо. Не забелязвал нищо подозрително.
— Къде са сърните?
— Където трябва.
Благодарение на работата, а и на някои други аспекти от живота си, съм научил много за дивите животни — какво плаши сърните и побратимите им например и защо. Съветвам зрителите — и протежетата си — винаги да следят за промени в поведението на животните, издаващи нежелано присъствие. Всъщност на професионални конференции съм изнасял и лекции по темата. Преди година побягнал язовец спаси живота на един от подопечните ми, предупреждавайки ни за наближаването на наемния убиец.
— Никакви странности и в трафика наоколо — докладва носово зрителят.
Не го познавах лично, но бях добил известно впечатление. Домът му в планините на Западна Вирджиния, акцентът и страстта по хевиметъла все пак говорят нещо, нали?
Благодарих му и набрах кода за предната порта, която се разтвори широко и почти невидима, но внушителна резачка за гуми потъна в земята. Минахме през оградата и продължихме по виещата се алея дълга стотина крачки. Гарсия и Ахмад се озъртаха предпазливо, както и Мари и все още напрегнатият Райън Кеслер, който според мен беше пийнал крадешком глътка-две. Джоан се взираше през прозореца, все едно разлистваше старо списание в лекарска чакалня.
Паркирах и слязохме. Отворих панела до предната врата — която наподобяваше дърво, но беше от подсилена стомана — и занатисках клавишите под малкия екран. Програмата потвърди, че сензорите й за движение, звук и температура не са доловили никакво присъствие в къщата (регистрира биещо човешко сърце, но не би се притеснила, ако речен плъх души вътре за храна или нагревателят за водата се включи). Отключих и пристъпих вътре, после временно изключих алармата; щеше да се активира отново, щом влезем, а вратата да се заключи автоматично, въпреки че имаше бутон за извънредни ситуации, позволяващ на всекиго да я отвори отвътре в случай на пожар или на взлом. Същото се отнасяше и до повечето прозорци, които иначе се открехваха само петнайсетина сантиметра.
Включих лампите и отоплението — температурата беше спаднала — и задействах охранителните видеоекрани, двойници на онези в Западна Вирджиния. После задействах кодирания компютърен сървър. Проверих дали защитените стационарни линии работят. Накрая се уверих, че и генераторите са в режим на готовност; щяха да заработят автоматично, ако някой прережеше главната жица за електричеството.
Разведох набързо подопечните из душния приземен етаж.
— О, чудесно! — възкликна Мари, вперила поглед в няколко стари фотографии в червеникавокафяво по стената, пренебрегвайки рафтовете с книги и списания и — да, кутиите с игри, макар да не бях ги донесъл аз. Взрян в доволното изражение на Мари, се опитах да си припомня кога съм охранявал някого, способен толкова бързо да забрави, че преди час е участвал в престрелка. Никога, реших.
Обясних къде са храната, напитките, телевизорите. Като пиколо. Заведох Кеслерови в стаята им на същия етаж в дъното и Мари до нейната в съседство. Младата жена изглеждаше впечатлена.
— Изкупваш прегрешенията си, господин екскурзовод — каза тя.
Предложи ми бакшиш от един долар — на шега, предполагам. Не знаех как да отговоря и се направих, че не забелязвам странния жест.
Ахмад, Гарсия и аз щяхме да спим на смени, двама щяха да дежурят непрекъснато. Пастирите използваха тясно помещение на приземния етаж между предната врата и спалните на подопечните.
Познавах отлично околността и къщата, а Ахмад, който идваше за пръв път, беше разучил разположението. На няколко пъти го бях изпитвал — последният беше преди месец — и знаех, че е подготвен добре. Заръчах му да запознае и Гарсия и разясних на агента от ФБР как действат системата за комуникация и сейфът за оръжие. Казах му комбинацията на ключалката. Вътре нямаше кой знае какво — няколко Н&К и М4 «Бушмастър», пригодени за автоматична стрелба, револвери с поясен ремък и зашеметяващи гранати като онези, които използвахме при засадата край склада.
След като настаних подопечните си в сигурната им крепост, влязох в дневната, която ми служеше за кабинет. Седнах пред старото дъбово бюро и включих лаптопа. Заредих и батерията на телефона си. Аби ни напомняше, че в охранителния бранш има множество важни правила, но начело в списъка е: «Не пропускай възможността да заредиш батериите и да използваш тоалетната».
Изпълних първата част и преминах към втората, качвайки се в една от спалните горе. Измих си лицето и ръцете с най-горещата вода, която можех да изтърпя, и разгледах охлузванията и синините от преследването на Лавинг край склада. Нищо сериозно, въпреки че гърбът ме болеше ужасно от бясното бягство с колата в «Хилсайд Ин».
Обиколих къщата, проверих сензорите и се уверих, че софтуерът и системите за връзка работят безотказно. Чувствах се като инженер.
Охранителната дейност изисква много умения; няма как, понеже лошите момчета познават всички играчки… и очевидно разполагат с неограничен бюджет да си ги набавят.
Аз обаче, както навярно си спомняте, предпочитам да играя на живо, а не пред компютъра, и — логично — високите технологии не са ми стихия. Въпреки това се старая и ние да се снабдяваме с най-модерното оборудване — детектори на експлозиви колкото компютърна мишка (на каквато всъщност приличат), карбонови детектори за неметални оръжия, аудиосензори, предупреждаващи за щракването на патрона в гнездото на автоматично оръжие или на ударника на револвер, микрофони, сглобяващи разговори от вибрации от другата страна на стената, заглушители на сигнали, навигационни заглушители, които изпращат преследвача в задънена улица.
В джоба на ризата или на панталона винаги нося видеокамера, дегизирана като химикалка. Свързана е със софтуер, чиито алгоритми ме предупреждават, че езикът на тялото на човека, който приближава, разкрива агресивни намерения. Използвам го и за да заснемам минувачите, когато транспортирам подопечни, за да проверявам дали някои лица се повтарят на различни места.
Друга «химикалка» всъщност е безжичен детектор на подслушвателни устройства.
Притежаваме дори и така наречените «пощенски кутии» — куб с трийсетсантиметрови стени, който се разгъва спонтанно при детонация и «изстрелва» кевлар или метална мрежа — като рицарска броня — нагоре, за да улавя шрапнели и да предпазва от ударната вълна.
Понякога устройствата проработват, друг път — не. Но правим всичко възможно да сме с предимство пред противника, както казваше Аби Фалоу. Дори незначително, предимството обикновено се оказва достатъчно.
Върнах се при компютъра си и свалих няколкото писма, които Дюбоа ми беше изпратила. Пишех отговори, когато усетих присъствие. Вдигнах поглед и видях Кеслерови в кухнята. Чух да се отварят шкафове, вратата на хладилника се захлопна. Кухнята и дневната бяха разделени от бар, който обаче бе зареден само с безалкохолни напитки. Вътре снабдителят ни обикновено оставя и по някоя бутилка бира и вино. Не можем да пием по време на работа, разбира се, но се стараем да задоволяваме вкусовете на подопечните, и по-важното — да не им даваме поводи да се оплакват.
Райън изкуцука до бара и добави кока-кола в чаша, наполовина пълна с кехлибарена течност. Джоан си наля «Сиера Мист».
— Искаш ли да ти досипя нещо? — попита я Райън.
Тя поклати глава.
Той сви рамене — «както желаеш».
Надникна към дневната и забеляза, че ги гледам. Обърна се и пак се оттегли в спалнята.
Аз се съсредоточих отново в компютъра, преглеждайки кодираните съобщения от Дюбоа.
Докладваше за няколко задачи, които й бях поставил през деня, и ме уверяваше, че очаква още подробности, за двата главни случая на Райън. И аз предприех допълнително проучване. Включих се в подсигурената търсачка, която използваме, пренасочвайки запитванията през азиатски прокси сървър.
Информацията се появи веднага. Не търсех класифицирани данни, а извадки от обществените медии. За половин час прегледах стотици статии — новинарски истории и редакционни материали. Накрая си изградих представа за обекта на проучването.
Сенатор за втори мандат, Лайънъл Стивънсън беше републиканец от Охайо. Преди това бил конгресмен и прокурор в Кливланд. Поддържал умерена линия и го уважавали и от двете страни на залата, както и в Белия дом. Четири години бил член на Правната комисия, а понастоящем участвал в Разузнавателната. Сформирал коалиция, за да набере достатъчно гласове за кандидата за Върховния съд. Цитираха мнението на един политик относно усилията на Стивънсън: «Трудно извоюва подкрепа. Днес във Вашингтон сякаш всеки мрази всекиго».
Прекаляват с крясъците в Конгреса. Навсякъде прекаляват с крясъците.
Често посещавал болници за ветерани и училища в родния си щат и около Вашингтон. Участвал в социалния живот на столицата и го забелязвали в компанията на по-млади жени — макар за разлика от някои негови колеги това да не представлявало проблем, понеже не бил женен. Поддържали го политически комисии, лобисти и организации за набиране на фондове за политически кампании, които не престъпвали закона. Представяха го като един от символите на така нареченото Ново републиканско движение, което благодарение на умерената си линия надделяваше над демократите и независимите, и се предполагаше, че ще спечели със солидно мнозинство предстоящите щатски и федерални избори.
Най-съществен обаче ми се стори откъс от речта му, произнесена в обществен колеж в Северна Вирджиния. Страстен поборник на буквата на закона, Стивънсън бе казал: «Правителството не е над закона. Не е над народа. Във Вашингтон — както и във всеки щат — има хора, които смятат, че е позволено да се нарушават правилата в името на по-значимото добро. Но няма по-велико добро от правилото на закона. И политиците, прокурорите и полицията, които остават слепи за волята на народа, не струват повече от банкови обирджии и убийци».
Репортерът уточняваше, че бъдещите гласоподаватели възнаградили Стивънсън с бурни аплодисменти. Други статии констатираха, че тази философия му коствала гласове сред републиканците у дома и му спечелила враждебността на някои съпартийци в Конгреса. От прочетеното заключих, че организира предстоящите изслушвания в Комисията по темата за разузнавателните средства, подтикван от идейни убеждения, а не от амбиция да печели гласове.
Продължих да преглеждам обширните материали, записвайки си по нещо.
Чувствах се в свои води, но въпреки това завидях на Клер Дюбоа за вещината, с която извършва проучвания. Това обаче не бих го възложил на нея.
Вдигнах поглед и видях Джоан, спряла се на прага между кухнята и дневната. Стоеше облегната на рамката на вратата, а симпатичното й лице изглеждаше малко по-оживено от преди. Запазих информацията в кодиран файл и зададох командата за задействане на защитения с парола скрийнсейвър.
Взрях се за миг в шахматните фигури, появяващи се и изчезващи върху монитора, замислен за данните, които бях научил за Стивънсън. После станах и тръгнах към вратата, кимвайки на Джоан.
Вътре защитената къща беше изненадващо уютна. Повечето жени, които охранявахме, се влюбваха в нея. Някои мъже — също. Когато те преследва наемник, за да те похити или убие, инстинктът за свиване на гнездо се разраства бързо като балон с хелий по «Холмарк». Веднъж подопечните ми дори бяха разместили мебелите в дневната. Друг път, за мой ужас, едно семейство бе разменило пердетата в две стаи, излагайки се, естествено, на показ пред прозорците.
Тази къща ми беше любима заради удобствата, които предоставяше — не в личен, а в професионален план: подопечните ми се чувстваха по-спокойни и улесняваха живота ми.
Джоан взе дистанционното.
— Може ли? — попита.
— Разбира се.
Пусна телевизора, навярно за да види дали сме влезли в новините. Присъствахме, макар и анонимно. «Престрелка, в която е замесена престъпна групировка», обяви репортерът за случилото се край «Хилсайд Ин». След тази новина последваха предвиждания за шансовете на «Ориълс» в плейофите, съобщение за самоубийствен бомбен атентат в Израел, изказване на кандидата за Върховния съд, настояващ демонстрациите пред Капитолия — и на поддръжниците, и на противниците му — да протичат миролюбиво; опонентите се плюели и се замеряли с бутилки. Аз му благодарих мълком, задето ми помогна да прикрия следите си по пътя към засадата.
Джоан седеше, вперила поглед в екрана, и стискаше здраво содата си. Пръстите й се отпуснаха, колкото да отметне зад ухото си кичур права руса коса. Дамската й чанта все още висеше провесена през рамото.
Утехата на познатото…
Изневиделица тя ме погледна и сякаш продължаваше започната тема, каза:
— Изнервен е. Райън. Много изнервен. Чувства се виновен, задето ни причини това. Но не знае как да овладява угризенията. Ядосва се. Не го приемай лично.
Може би имаше предвид язвителната забележка, че е по-добър стрелец от мен и колегите ми.
Или намекът, че сме страхливци, които не смеят да атакуват Лавинг.
— Разбирам — отвърнах.
— Така и не се възстанови напълно от стрелбата в закусвалнята. Не от раната. Куцането вече почти не му прави впечатление. А психически. Повлия му зле. Възлагат му писмени задачи. А той обичаше да работи на улицата. Като баща си в Балтимор. След като го прехвърлиха във «Финансови престъпления», баща му сякаш започна да го подценява.
Спомних си, че двамата родители на Райън са починали, и се запитах какви ли са били отношенията им към края. Моят баща почина млад; винаги ще съжалявам, че бях твърде зает, за да присъствам на последния му рожден ден.
Също както той не успя да присъства на първия рожден ден на сина ми.
Джоан продължи:
— Върши си работата, но не от сърце. А сега пък го натовариха с тази административна задача… — Тя замълча. — Знаят, че пие. Смята, че го прикрива. Не успява. Не може.
Замислих се колко трудно бих се отказал от работата си и от фаталните игри срещу хора като Хенри Лавинг.
Не го споделих с Джоан, разбира се. Винаги трябва да внимавам да не разкривам много пред подопечните си. Непрофесионално е. Може да издадат информацията — ако наемникът ги залови или в разговор в пресата. И по друга причина. Подопечните и пастирите им са заедно за кратко. Това е непоклатимо правило. По-добре е да не се сближават, да сведат до минимум риска от наранени чувства. Затова Аби Фалоу ни съветваше да ги наричаме само и единствено «подопечните ми».
«Нека останат анонимни, Корт. Това е двуизмерен бизнес. Все едно си изрязан от картон. Така трябва да гледаш и на тях. Научавай само толкова, колкото да ги опазиш живи. Не използвай имената им. Не разглеждай снимки на децата им, не ги питай как се чувстват, освен ако не са летели куршуми и се налага да повикаш лекар.»
По ирония на съдбата обаче подопечните обичат да разговарят с пастирите. И да споделят. И още как! Полъхът на смъртта развързва езиците им. Сякаш са пред изповедник. Грешили са — и кой не е, естествено — и искат да потушат угризенията, признавайки простъпките. По-важното обаче е, че пастирът не представлява заплаха. Той се задържа в живота им двайсет и четири часа, четирийсет и осем или най-много няколко седмици. После си отива и няма как да разкрие тайните пред приятелите и любовниците им.
Затова аз слушам и кимам, без да ги насърчавам излишно и без да вземам страна. Действам пресметливо, разбира се. Колкото повече зависят от мен и ми се доверяват, толкова по-безапелационно и по-експедитивно изпълняват нарежданията ми.
Джоан погледна към компютъра ми, макар да бях обърнал екрана така, че да не го вижда. Попита:
— На кой от случаите на Райън си се спрял?
— Сътрудничката ми ги проверява в момента.
— В девет вечерта в събота?
Кимнах.
— Райън не обсъжда често работата си с мен. На пръв поглед изглежда лесно да се прецени кой е… как го наричате… поръчителят?
— Така е, да. Искаш да кажеш, че за да наемеш някого като Хенри Лавинг, сигурно доста е заложено на карта?
— Да.
— Правилно. Но понякога не е толкова логично. В много случаи поръчителят се оказва истинска изненада.
Мари се появи, наля си чаша вино и дойде при нас.
— Как е стаята? — попитах.
— Пълна е с Марта Стюарт, господин екскурзовод. Стари рисунки на коне. Тонове коне. С кльощави крака. Питам се така ли са изглеждали по онова време? Сякаш всеки момент ще се строполят.
Джоан се усмихна на констатацията в стил Клер Дюбоа.
Мари попита:
— Как да се свържа с интернет? Трябва да си проверя имейла.
— Опасявам се, че не бива.
— О, стига шпионски сценарии! Умолявам те. От сърце.
В очите й просветна престорена детинска свенливост. И разбира се, присви обаятелно устни.
— Съжалявам.
— Защо не?
— Възможно е Лавинг да знае имейл адреса ти. Ако четеш или изпращаш съобщения, ще съпостави времето с рутъра и сървър трафика в района.
— Корт, в четирите посоки ли се оглеждаш, когато пресичаш улицата?
— Мар — смъмри я Джоан. — Стига.
— О, моооля те…
— Трябва да сме предпазливи — отвърнах. Забелязах как кимна сериозно и попитах: — Какво има?
— Щом не мога да си поръчам масажист тук, някой ми дължи масаж… Е, господин екскурзовод, предлагаш ли такива услуги? — Явно съм я изгледал с недоумение. — Не се шегуваш много, нали?
— Мари — прекъсна я строго сестра й, — престани.
— Сериозно — обърна се Мари към мен. — Наистина искам да напиша няколко писма. Трябва да изпратя няколко фотоса за изложба.
— Ако е важно, ще ги кодирам, ще ги изпратя до централния ни отдел и оттам ще ги пренасочат през прокси сървъри в Азия и Европа.
— Шегуваш ли се?
— Не.
— Значи и други ще прочетат писмата?
— Да, трима или четирима. И аз.
— В такъв случай ще избера вълнуващата алтернатива да… си легна.
Тя се обърна и изчезна в тъмния коридор.
Джоан я проследи с поглед. Стройните хълбоци на Мари се поклащаха под тънката пола, докато се отдалечаваше с плавна, почти съблазнителна походка.
— Какво взима? — попитах.
Джоан се поколеба.
— «Уелбутрин».
— Нещо друго?
— По някой «Ативан» може би. Или по два-три.
— И?
— Нищо друго, което се отпуска с рецепта. Няма медицинска застраховка и преглеждам сметките й за лекарства. Защото аз ги плащам… Как разбра?
— По езика, поведението. Научих, че е била в болница. Два пъти, нали?
Джоан се изсмя предпазливо.
— И това ли знаеш?
— Сътрудничката ми провери всичко съществено. Опити за самоубийство, доколкото разбрах от медицинското досие?
Джоан кимна.
— Лекарят го определи по-скоро като жест, отколкото като истински опит. Приятелят й я заряза. Дори не й беше сериозен приятел. Излизаха от шест месеца, но тя беше готова да заживее с него, да му роди деца. Навярно си усещал този порив.
Гласът й замря. Тя ме изгледа, сякаш по-скоро не познавам този порив. Райън сигурно й беше казал, че не съм женен и нямам деца.
— Бележка, леко превишена доза — продължи Джоан. — Втория път — същото. Малко по-зле. Друг мъж. Иска ми се да се посвещава на терапията със същата страст, както на любовниците.
Погледнах към коридора, потупах се по ръката и тихо попитах:
— Андрю ли я нарани?
Клепачите на Джоан трепнаха.
— Добър си… — поклати глава. — Честно казано, не знам. Удрял я е. Преди. Веднъж влезе в болницата заради него. Тя твърдеше, че е случайност. Типично за жертвите на насилие. Или поемат вината. Този път историята за мъжа, който я е блъснал, звучеше много убедително. Но не знам…
— А препратената поща? Скъса с Андрю и дойде при вас?
Джоан улови отражението си в старото поолющено огледало и отвърна очи.
— Точно така. Андрю притежава много положителни качества. Надарен е, красив е, смята и сестра ми за талантлива. Или поне така й говори. Но е и ревнив и властен. Убеди я да напусне работа и да се пренесе при него. Живяха заедно няколко месеца. През цялото време й се гневеше, но когато го напусна, се ядоса още повече. Слава богу, че сме наблизо, имаше при кого да отиде.
Рожденото име на Мари беше Мери и тя не го бе променила официално. Дюбоа ми бе докладвала още, че според архивите на местната полиция през юношеските си години е била издирвана неколкократно и била оправдана по обвинение в притежание на наркотици и кражба. Оказало се, че момчетата, с които се движела, са я принудили да участва. Опитали се да я натопят, за да поеме вината.
Не споменах всичко това обаче, защото не засягаше нито работата ми, нито разговора с Джоан.
— Подготвяш си домашните значи?
— За работата? Да.
След секунда Джоан, която явно не се шегуваше по-често от мен, ми се усмихна бегло:
— Какво разбра за мен?
Подвоумих се как да отговоря. Разследването на Дюбоа бе разкрило напълно незабележителен живот. Била съвестна ученичка и студентка, а после — статистик и домакиня. Участвала в родителския комитет в училището на Аманда. Единствените отклонения от съвсем обичайните четири десетилетия рутина бяха пътешествие в чужбина преди колежа — връхната точка на младините й, предположих — и сериозна катастрофа преди години, от която се бе възстановявала няколко месеца.
— Открих, че ти си човекът, за когото няма причини да се безпокоя.
Усмивката се стопи. Джоан ме погледна в очите.
— От теб ще излезе добър политик, Корт. Лека нощ.


Глава 20

В единайсет, след като обиколих къщата, излязох навън, настаних се сред купчина шума и заоглеждах околността с монокуляр за нощно виждане «Ксеноник Сюпървижън». Много са скъпи, но са най-добрите на пазара. Организацията разполагаше само с три и по-рано през деня бях изискал последния свободен.
Тази задача обикновено се полага на клонингите, но аз съм на мнение, че и пастирите трябва понякога да си поизцапат ръцете. Философията на Аби, разбира се — убеждение, ще кажете, което го уби.
Следях за нещо необичайно. Усещах раменете си вдървени от напрежение. Дишах тежко. Зарецитирах наум: «камък, ножица, хартия… камък, ножица, хартия».
Хипнотизиран от водопада лунни сенки от бавно влачещите се по небето облаци, започнах да се поотпускам. След четирийсет минути се запътих към къщата с вкочанени пръсти и треперещи от студа мускули.
В пастирската спалня разкопчах кобура «Ройъл Гард» и извадих шише «Дро-Из» от раницата. Втрих гела в кожата с естествен цвят, потъмняла като любима бейзболна ръкавица. Гладката страна прилягаше съвършено до тялото ми, а твърдата оставаше навън. Всъщност кожата не се нуждаеше от грижи — бързината за изтегляне на оръжието беше приемлива — но заниманието ме успокояваше.
Приключих, посетих банята и се стоварих върху старото неравно легло. Щорите бяха спуснати, естествено, въпреки че вероятността някой стрелец да изскочи измежду редицата красиви величествени дъбове и да изпразни пълнител в стаята беше нищожна.
Прозорецът обаче беше леко открехнат и долавях повеите на вятъра и по-тихото ромолене на реката по водоскоците на половин миля оттук.
Щастливец съм, понеже мога да заспивам почти навсякъде като по даден знак. Което, знам, е много рядко явление в моята професия. Не е изненадващо, че подопечните ми страдат от безсъние. Усещах, че скоро ще се унеса, но се наслаждавах на възможността да полежа — с дрехите, но без обувки — взрян в тавана. Помислих си: «Кой ли е живял в тази къща?».
Беше построена около 1850 година. Предполагах, че е била ферма, а по полетата са растели овес, царевица, пшеница — буйно, не като днешните дизайнерски ниви. Представих си как семейство от деветнайсети век вечеря картофи и спаначена салата.
Макар понастоящем в имението да бяха засадени над десет хиляди дървета, познавах тогавашния пейзаж от снимките на Матю Брейди и други фотографи. По времето на Гражданската война повечето сегашни гори в Северна Вирджиния са били просторни поля.
Грейт Фолс попаднал рано в ръцете на Федералната армия. Тук не са се водили значими битки, въпреки че през декември 1861-ва четири хиляди войници се срещнали за кратко на мястото, където днешното Шосе 7 пресича Джорджтаун Пайк. Загинали петдесет, а двеста били ранени. Федералните войски се поздравили с победата, но всъщност силите на Конфедерацията не намирали смисъл да отстояват територия, където не срещат особена подкрепа, и просто се оттеглили.
Грейт Фолс бил районът с най-разнообразни предпочитания в цяла Вирджиния. Привърженици на Конфедерацията и на Съюза често живеели в съседство. Тук «брат срещу брата» не звучало като клише.
Знам го от книгите по история — и в тази област притежавам диплома — макар да съм научил много за световните конфликти и от игрите. Харесвам игри, които пресъздават известни битки. Почти всички са американски. Европейците предпочитат икономическите и социалните игри, а азиатците — абстрактните. Американците обаче обичат битките. В колекцията си пазя «Битката за Балдж», «Гетисбърг», «Битката за Великобритания», «Обсадата на Сталинград», «Рим».
Част от познатите ми от игралните клубове ги смятат за проява на неуважение и ги отбягват. Аз обаче споделям противоположното мнение — че отдаваме почит на загиналите в служба на родината, спомняйки си за тях по всички възможни начини.
Освен това кой би отрекъл колко привлекателна е възможността да пренапишеш миналото? Веднъж победих японците в игра, базирана върху Пърл Харбър. В моя свят Тихоокеанската кампания никога не се е случвала.
Мислите ми непрекъснато кръжаха около хората, живели тук, когато къщата е била нова. Сигурно са били голямо семейство — по онова време многобройната челяд е била правило. Седемте спални са приютявали и децата, и родителите, а защо не и техните родители.
Тази представа винаги ми е допадала — различни поколения, събрани в един дом.
Образ от миналото — Пеги, майка й и баща й.
Осъзнах, че на външен вид, и заради ексцентричния си характер, Мари ми напомня за Пеги. Като изключим, разбира се, тъмната страна на сестрата на Джоан, избухливостта и нестабилния й темперамент.
Господин екскурзовод…
Веднъж Пеги ме нарече «лошо момче», но след като в «Макдоналдс» ни бяха дали порция големи картофки вместо стандартни и аз казах: «Да се измъкваме тихомълком».
Не исках повече спомени.
Протегнах се. Усетих болката в прасците и ставите от преследването на Хенри Лавинг край склада и в гърба от бягството от хотела. Насилих се да изиграя наум няколко хода от китайската игра Уей Чи срещу невидим съперник. Средство, което често прилагам с успех за прогонване на нежелани мисли.
После реших, че е време да заспивам, и се обърнах настрани. След две минути бях заспал.


Неделя



Играчите невинаги се редуват при задвижването на армиите. Колода бойни карти определя кой е на ход и коя бойна единица може да се активира и да напада. Никой не знае чий ще е следващият ход, докато не бъде обърната най-горната карта от колодата. Така последователността на инициативата остава загадка.
От инструкциите за играта «Майстори на битката»


Глава 21

Бездействие.
Не е проблем за пастирите — свикнали сме. Като пилотите на самолет, чието време е 99 процента рутина. Осъзнаваме го и — макар да се подготвяме за редките моменти на действие за избягване на бедствия — разбираме, че професионалният ни живот ще премине в очакване. Поне в идеалния случай.
Но за подопечните часовете в защитената къща често се превръщат в кошмар. Изтръгнати са от ежедневните дейности и се налага да убиват времето на места, които, макар и уютни, ги лишават от възможността да работят, да се грижат за домовете си, да се виждат с приятели. Малко телефонни обаждания, никакви имейли… Дори телевизията не им доставя удоволствие — програмите им припомнят за света отвъд клетката им, избледняващи образи на съществованието, които може би никога вече няма да видят и чиито фриволни предавания — и драматични, и комични — сякаш вземат на подбив трагедията, която те изживяват.
Бездействие…
Едно от последствията е влечението към забравата на съня; няма нужда да стават рано.
В девет и половина сутринта в неделя седях пред бюрото в дневната, когато чух да се хлопва врата и дъсченият под заскърца под нечии стъпки. Райън и Джоан пожелаха «добро утро» на Лайл Ахмад. Побъбриха малко. Той им обясни как да си сварят кафе и къде е закуската.
Аз изпратих още няколко имейла, станах и се протегнах.
Нощта премина спокойно и новият «зрител» в Западна Вирджиния ми съобщи с по-дълбок глас — макар и с носов акцент като колегата си — че в околността не се наблюдава нищо съмнително. Посред нощ по пътя преминала кола, но се движела по маршрут, логичен за местен, завръщащ се от вечеря в Тайсънс Корнър или Вашингтон. Във всеки случай навигационната система измерила скоростта му и той не забавил повече от километър-два в час, което според алгоритмите ни го задраскваше от списъка със заплахи.
Влязох в кухнята при Кеслерови.
— Добре ли спахте? — попитах ги след обичайната размяна на поздрави.
— Достатъчно добре — със замътен поглед отвърна Райън.
Ходеше бавно — заради накуцването и навярно заради махмурлука. Носеше джинси и пурпурна риза; коремът му се издуваше над токата на колана. Не беше оставил оръжието си. И Джоан беше в джинси и черна тениска под риза с флорални мотиви. Огледа червилото си — единствения й грим — в малко кръгло огледалце и го прибра в дамската си чанта.
Райън каза, че по-рано разговарял надълго и нашироко с Аманда и смятал, че при дъщеря му и при Картър всичко е спокойно. Вчерашният риболов харесал на момичето, за вечеря съседите ги поканили на барбекю.
И аз се бях обадил на Бил Картър сутринта.
— Каза ми, че не е забелязал нищо подозрително — обясних на Кеслерови. — Но дъщеря ви още се притеснявала, че утре ще пропусне училището, мача и някаква доброволна дейност.
— Горещата линия за ученици — вметна Райън. — На практика тя отговаря за нея.
Бях научил доста за момичето и не се изненадах.
— Да се надяваме, че няма да се наложи да отсъства — обади се Джоан.
Неделята едва започваше. Успеехме ли да заловим поръчителя, преди вечеря животът на Кеслерови щеше да потече отново в що-годе нормално русло.
— Какво ще правим днес? — попита Райън и погледна навън.
В гаража му бях забелязал стикове за голф и предположих, че пропуска да оползотвори слънчевия ден на игрището.
— Просто си почивайте — отговорих и си спомних как веднъж в самолета за Флорида, откъдето трябваше да поемем поредния си подопечен, Клер Дюбоа отбеляза: «Пилотите все повтарят: «Настанете се удобно в седалките и се наслаждавайте на полета». Че какъв избор имаме? Да правим стойки на глава между редовете? Да отворим прозореца и да храним птиците?».
Кеслерови също нямаха избор. Знаех, че следващите ми инструкции — да стоят вътре — няма да им харесат.
— Вътре? — измърмори Райън, надзъртайки през пролука между завесите към огрените от слънцето листа, започнали вече да жълтеят. Въздъхна и намаза с масло едно миникексче.
Бездействие…
Телефонът ми иззвъня. Погледнах екрана.
— Извинете.
Върнах се в дневната и натиснах зеления бутон.
— Клер.
— Имам информация.
— Давай!
Младежкият й глас подхвана ентусиазирано:
— Електронните устройства за проследяване? Интересно! Произведени са от «Мансфийлд Индъстри». Малкият е с обхват шестстотин ярда, големият — с хиляда. Звучи внушително, но са по-стари модели. Новите — като онези, които използваме ние — използват навигационна система и сателит и можеш да ги следиш от кабинета си. Твоите са евтини. Тоест — използват ги полицейските управления.
Определено интересно.
— А фабричните номера…
— … съвпадат с устройствата на градската полиция.
— Серийните номера? — попитах.
— Няма — отвърна Клер. — Така че не знаем точния източник.
— Отпечатъци или други следи по тях?
— Не.
Размислих. Подопечен — полицай, и апаратура от управлението, в което работи?
Още едно парченце от мозайката.
— Греъм? — попитах.
Служителят на министерството на отбраната с откраднатата чекова книжка, който изненадващо оттеглил обвиненията.
Жизнерадостната нотка изчезна от гласа й.
— Така… За него.
Не звучеше добре.
— Какво?
— Май ще ми трябва помощ.
— Да?
— Дребен проблем…
Определение, чиято логика и досега не проумявам.
— Постигнах някакъв напредък. Открих, че шефът на детективите…
— Люис.
— Да. На главен детектив Люис се обадил някой «могъщ». Цитирам, макар да нямам представа какво означава. Звучи като описание на лошо момче във филмов сценарий, на най-злия герой. Както и да е… тази могъща персона наредила на Люис да се погрижи да прекратят разследването.
— Някой от Пентагона?
— Не знам. После открих няколко цифри. Греъм изкарва по деветдесет и две хиляди годишно. Съпругата му — петдесет и три. Ипотеката им възлиза на шестстотин хиляди. Двете им дъщери учат в колеж. Имат и син — Стюарт. Момичетата са в «Уилям и Мери» и «Васар». Общо таксата им е около шейсет хиляди годишно. Настанени са в хубав пансион навярно. Искам да кажа… моите уважения към «Уилямсбърг» и «Пафкипси», но… Бил ли си в някой от тях?
— Не. — След кратък размисъл добавих: — Значи ще преглътнат трудно кражбата на четирийсет хиляди.
— Много трудно. Спомних си как завърших «Дюк». Родителите ми пестяха всяка стотинка, за да платят образованието ми. Само нещо наистина пагубно би ги накарало да се откажат и да ме обрекат на кариера зад някой щанд.
— Спомена за проблем.
Дребен…
— Всъщност…
— Клер?
Дюбоа беше странна птица — с пъргав ум и чудновати констатации — но и тя като мен притежаваше състезателен дух и трудно признаваше пораженията, особено ако е сгрешила, както усещах, че се е случило сега.
— Хрумна ми следното — че заради разрешителното си Греъм ще трябва да се яви на детектор на лъжата.
Всички държавни служители с разрешителни за ползване на секретни данни се подлагат на детектора през известно време. Някои организации разполагат със собствен полиграфист, но Министерството на отбраната обикновено разчита на ФБР.
— Обадих се на приятел в Бюрото, за да разбера. По график Греъм бил записан за миналата седмица, но се обадил в главния офис и казал, че се е разболял и ще си остане у дома. Не те разпитват, ако вземаш лекарства. Отложили го за следващия месец.
— Проверила си присъствените списъци в Пентагона.
— Точно така. Греъм не си е останал у дома онзи ден. И никой не е забелязал да му е зле. Излъгал е, за да избегне детектора.
— Добра логика. Продължавай.
— Очевидно някой от администрацията му е казал за мен. Греъм е разбрал името ми. Обади ми се. Не беше доволен.
Съгласих се, че това не е най-доброто стечение на обстоятелствата. Бих предпочел Греъм да остане в неведение за разследването ни. Но все още недоумявах защо Дюбоа е толкова притеснена. И тя ми обясни:
— Реших, че щом така или иначе ме е разкрил, няма да е зле да го разпитам защо е оттеглил жалбата. Той се оказа… хмм… несговорчив. Държеше се обидно. Нарече ме «млада госпожице», което никак не ми харесва.
Не се усъмних.
— Каза ми… хмм… къде да си сложа съдебното пълномощно.
— Пълномощно? То пък откъде се взе?
— Това е част от проблема. Заплаших го, че ще му връча призовка за разпит.
— За какво?
Не виждах как в този сценарий ще се появи призовка.
— Измислих си го. Разярих се от начина, по който ми говореше. Заплаших го, че ако не отговори на въпросите ми, ще се обърна към съда, ще взема пълномощно и ще го разпитам принудително.
Замълчах. Време беше за урок.
— Клер, блъфиране и заплаха не са синоними. При заплахата разполагаш със скрита карта. При блъфа — не. Ние заплашваме. Не блъфираме.
— Май блъфирах, да…
— Добре — прекъснах я. — Къде е той сега?
— Обади се от домашния си телефон. Феърфакс. Съжалявам. Сега няма да ни съдейства.
Млада госпожица…
— Знаеш ли какво? Да се срещнем в «Хаят» в Тайсънс. След половин час.
— Добре.
След като приключихме, приближих до масата в дневната, където Райън Кеслер преглеждаше документи. Казах му за проследяващите устройства, които партньорът на Лавинг беше пъхнал в гумите ми.
— Били са от управлението? — изненада се Райън.
— Не сме установили източника. Но са със същите фабрични номера като онези на градската полиция.
— Всъщност никога не ги използваме — каза Райън. — На теория са прекрасни, но не стават за опашка. Приемниците се развалят, сигналите се преплитат. Слагаме ги предимно в чанти с повече пари в брой, ако се страхуваме да не ги изгубим. Предлагат ги обаче и почти всички компании, които продават охранителна апаратура.
— Възможно ли е някой в управлението да следи случаите с Греъм и Кларънс Браун? Или някой от по-незначителните?
— Вътрешен човек да работи с Лавинг? Невъзможно. Не го правим. Полицаите не постъпват така един с друг.
Нищо не казах, но си помислих: «Хората са готови да постъпят всякак с всекиго — стига да натиснеш точния лост».
Върнах се при компютъра си и понеже не исках Райън да чуе молбата ми, написах имейл на Дюбоа, добавяйки поредната задача към набъбващия списък. Тя потвърди, че го е получила.
Гарсия и Ахмад се редуваха да дежурят. Съобщих им, че ще изляза за малко по работа, свързана с разкриването на поръчителя. Тръгнах към пристроения гараж и отворих вратата. Вътре имаше «Хонда Акорд», регистрирана на името на въображаем жител на Арлингтън, Вирджиния. Били я беше модифицирал тук-там — пневматични гуми, по-голяма мощност и по-стабилна броня — но без да прекалява. Запалих двигателя и потеглих през тунела от огрени от слънцето листа и клони.
Намирах се на десетина минути от защитената къща, когато телефонът иззвъня. Познах номера на Уестърфийлд. Бях забравил, че обещах на Арън да държа прокурора в течение.
Отговорих.
Не биваше.


Глава 22

— Корт, чуваме те по високоговорителя. С Крис Тийзли.
— Добре.
— Говорих с главния прокурор и той се съгласи да преместим Кеслерови в затвор във Вашингтон.
Само защото не му се обадих? Стори ми се малко прекалено.
— Разбирам. Защо?
Крис Тийзли се намеси:
— Хмм… агент Корт?
— Просто Корт — поправих я. С парите от Конгреса Аби беше създал организация, а не бюро или агенция.
— Добре — продължи тя. — Проверих ви.
Звучеше притеснено. Бях два пъти по-възрастен от нея.
Съсредоточих се върху шофирането и наблюдението за опашка, което пастирите правят автоматично през цялото време. Дори когато пазаруват в супермаркета. Не очаквах обаче да ме следят, а и не виждах нищо.
— Да?
— Рутинна процедура в такива случаи — бързо добави тя. За да не си помисля, че ме разследват официално. — Открих нещо — операцията ви в Нюпорт, Роуд Айлънд. Преди две години.
Така значи.
— Целият доклад по случая е при мен.
Непрекъснато изчакваше, сякаш да ми даде възможност да потвърдя или да отрека. Аз мълчах.
— С двама сътрудници от организацията ви сте охранявали няколко свидетели от същия мъж, замесен и в този случай — Хенри Лавинг.
Отново пауза. Почудих се дали Уестърфийлд я изпитва, както аз подлагам на изпит Дюбоа, Ахмад и другите си протежета. Лесно е да проучваш. Трудно е да насочиш информацията към някого и да дръпнеш спусъка.
Тийзли очевидно не стреляше достатъчно бързо. Шефът й пое инициативата.
— Корт, нека ти прочета нещо: установено е, че при изпълнение на задачата за охрана на Ковалски агент Корт…
Отделът за вътрешни разследвания към правосъдното министерство явно също беше объркал длъжността ми. Малцина знаят какво представлява организацията ни.
— … е изложил на опасност двамата свидетели под негова закрила заради конфликт на интереси. Въпреки че половин дузина професионалисти от областта на личната охрана от три държавни агенции са настоявали, че стандартната процедура изисква свидетелите да бъдат укрити във федералния затвор в Провидънс, Роуд Айлънд, агент Корт предпочел да отведе свидетелите първо в мотел и после да ги прехвърли в защитена къща в околностите на Нюпорт, Роуд Айлънд.
— Запознат съм с доклада — прекъснах го рязко.
Той обаче не спря да чете:
— В резултат Хенри Джонатан Лавинг, нает да похити и да извлече информация от свидетелите, ранява местен полицай и случаен минувач и едва не отвлича един от гореспоменатите свидетели. По време на разследването излиза наяве фактът, че Лавинг е човекът, убил началника на агент Корт — Ейбрахам Фалоу, директор на… Заличено е… И личен приятел на агент Корт. Заключението на следователите е, че агент Корт, движен от желание за лична мъст, решава да не отведе свидетелите във федералния затвор, а в обществено достъпна сграда с пълното съзнание, че Лавинг ще се опита да ги похити. Той използва свидетелите като примамка, за да залови и убие Лавинг. Потвърждава го и фактът, че свидетелите са осъдени престъпници и следователно агент Корт не е страдал от скрупули да ги изложи на опасност. Само поради благоприятно стечение на обстоятелствата свидетелите оцеляват и процесът продължава по график — заключи Уестърфийлд.
— Благоприятно стечение на обстоятелствата — повторих тихо.
Явление, в което никак не вярвам.
— Е?
Питах се какво очаква да отговоря. Не си направих труда да му обясня, че затворът в Провидънс е по-опасен и от най-опасните квартали в града, а това е красноречив довод. Протежето ми по онова време беше научило, че Хенри Лавинг е работил с поне двама души в затвора. Що се отнася до подопечните ми, да, те бяха престъпници. Но пастирите не съдят морала на хората под своя закрила. Единственото им съществено качество е биещото им сърце. Работата ни е да го опазим непокътнато.
Но тогава не се оправдах пред шефа си, несъмнено не възнамерявах да обяснявам нищо и на Уестърфийлд и на младата му асистентка.
— Сега е същото, Корт. Мотел в Провидънс — «Хилсайд Ин». Защитена къща там — защитена къща тук. От възстановката излиза, че когато Лавинг се е появил в «Хилсайд Ин», ти си можел да избягаш веднага, но си изчакал зад сградата. Атакувал си го, докато подопечните са били в колата при теб.
«Хората, които обясняват, са слаби, Корт. Пастирът не може да е слаб. Може да греши, но не може да е слаб».
Думи на Аби, разбира се. Осъзнах, че Уестърфийлд сигурно е притеснен; нито веднъж не премина на френски. Изпреварих бавен «Приус».
— Оказва се, че капанът в Роуд Айлънд не е проработил, и лисицата ти се появява отново. И ти отново тръгваш на лов, използвайки за примамка Кеслерови. А сега разбирам от Арън, че е замесен терористичен елемент.
— Какво?
— Али Памук под псевдоним Кларънс Браун.
— Не сме открили никаква терористична следа. Баща му е турчин, а той е дарил пари на джамия във Вирджиния. Поиграл си е със самоличността си. Засега знаем само това. Разследваме.
— Не е изключено обаче терористична групировка да се опитва да похити Кеслер, за да разбере какво знае и кой друг участва в разследването му.
— Както казах, Джейсън, нямаме такава информация.
— Виж, Корт, оценявам факта, че измъкна Кеслерови от две напечени ситуации. Талантлив си… и късметлия. Но не бива да рискуваме третия път Лавинг да извади по-голям късмет.
Късмет…
— Възможно е Кеслер да е единственият ключ към сериозна терористична заплаха. Не можем да го излагаме на риск, както правиш ти. Имам картбланш от главния прокурор. Искам Кеслерови и сестрата на съпругата да бъдат въдворени под ключ незабавно. В затвора «Хансен», както говорихме преди. Вече съм се свързал с тях.
Представих си го как поглежда Тийзли с изражение: «Ето така се действа».
— Искам да говоря с шефа си.
— Решението е на главния прокурор.
Шефът на всички.
Установих, че карам с петнайсет километра в час по-бързо от ограничението. Поотпуснах педала за газта.
Уестърфийлд продължи вразумително:
— Ако беше просто незаконно присвояване или организирана престъпност, нямаше да се тревожа толкова. Но изникна терористичен елемент, не бива да грешим. Трябва да положим всички усилия да идентифицираме заплахата. И да не предоставяме вратички за ответни удари.
При цялото прекарано време в системата, така и не успях да свикна с жаргона й.
— Искам ги в «Хансен» възможно най-скоро. Ако държиш да преследваш Лавинг, няма проблем. Ако искаш да разкриеш поръчителя, добре. Просто няма да използваш моя свидетел за сиренце в капана.
Неговият свидетел… Известното ченге — герой. Уестърфийлд продължи:
— Поръчвам брониран ван.
— Не.
— Ще се обадя на Арън и ще разбера къде са.
— Той не знае.
— Какво?
— Не съм му казал.
Само неизбежна информация…
— Е, това…
Уестърфийлд недоумяваше, макар да не схващах защо. Едва ли хората в неговата организация си споделяха всичко.
— Надявам се да не се хванем за гърлата, Корт. Mon Dieu… ще стане неприятно.
О, френският! Най-после.
След малко се обадих:
— Ето с какво съм съгласен. Ще се обадя на Арън. Ако той потвърди, че главният прокурор е наредил да ги изпратим в килията — оставих думата да увисне във въздуха — ще уредя наш транспорт да ги откара в «Хансен». Но ще те предупредя… Полицай? Вътре? Райън няма да подскочи от щастие. Не знам доколко ще ни съдейства, ако го вкараме там.
— Остави това на мен, Корт. Трябва да действаме незабавно. Да разчитам ли на теб?
Тоест — щеше да се обади на Арън след десет минути, за да се увери, че следвам указанията му.
— Да.
— Благодаря. Работим за доброто на страната.
Не разбрах дали тези думи са отправени към мен, към Тийзли или към някаква невидима аудитория.
Прекъснах връзката, изчаках няколко минути и без да си правя труда да се обаждам на Арън за потвърждение, набрах Били да поискам брониран ван.


Глава 23

Хотелите са подходящо място за срещи в нашия бранш. Те никога не затварят и дори да не си регистриран, никой не ти обръща внимание, ако седиш тихо във фоайето в делови костюм и се преструваш, че надничаш над компютъра си, сякаш очакваш бизнес партньор.
Точно това правех в момента.
В единайсет преди обяд Клер Дюбоа влезе в «Хаят». Носеше черен костюм с панталони, различни от вчерашните. Забелязах, че разликата е в тъканта. Отдолу беше с тънък тъмночервен пуловер. Когато седна, долових аромат на жасмин. Очите й бяха зачервени. Предположих, че не е спала много. По лицето й бе изписана тревога и в миг си помислих, че е изникнала непредвидена ситуация. Но тя просто промълви дрезгаво:
— Чух, че Били е поръчал брониран транспорт за придвижване от защитената къща до затвор във Вашингтон. Стори ми се твърде потаен. Непроницаем. Не знам защо, но мисля, че не греша. Тръгнах към него, а той пое в обратната посока.
По този дълъг начин Дюбоа задаваше един съвсем лаконичен въпрос.
— Най-напред… — посочих фоайето, прибрах си лаптопа и се отправихме към кафенето «Старбъкс».
Не беше любимото ми кафе. Но съдържаше кофеин, от който определено се нуждаех. Взехме си две чаши, а Клер си избра и зеленчуков сандвич. Върнахме се във фоайето. Съобщих й, че Уестърфийлд се е обаждал, но спестих случая в Роуд Айлънд и разследването. Предполагах, че Дюбоа знае за него, понеже не беше тайна, стига да си достатъчно търпелив да поразровиш, както беше направила Крис Тийзли. Но беше излишно да обсъждам темата с протежета и колеги.
Казах на Дюбоа, че главният прокурор е наредил Кеслерови и Мари да бъдат преместени в затвор, и тя примигна, сякаш Вашингтон е решил да се обособи в автономна област.
— Но той няма право! Ние отговаряме за подопечните!
— Но той отговаря за неприкосновените права на народа. И за кариерата си. — Предпочетох да не вмъквам думата «фарисейство» в забележката си. — Във всеки случай това не ни е приоритет сега. Трябва да открием кой е наел Лавинг. Кажи ми докъде стигна с проучването.
— Все още работя по справката, която ми поръча с имейла, и ситуацията с проследяващите устройства и полицейското управление.
Понеже й бях поставил задачата едва преди половин час, не останах изненадан или разочарован, че още няма резултати.
— Ето данните за телефонните обаждания, които поиска.
Подаде ми папка. Изчетох я бързо, но старателно. Отговорът оправдаваше очакванията ми.
После Дюбоа ми подаде втора папка — за финансовата пирамида. Беше пълна с резюмета и документи. Прегледах ги, а тя обобщи:
— Кларънс Браун, или Али Памук. Детектив Кеслер не е стигнал далеч с разследването.
— Каза ми. Бил зает е друго.
— И никой в правосъдното министерство или в службите не се е заинтересувал особено.
— Бедни жертви от малцинствата, за които никой няма да се застъпи шумно. Само Ал Шарптън. Офисът му е в Югоизточния квартал, но е с краткосрочен наем. Всички мебели също са под наем. Има секретарка и двама асистенти. И тримата не са завършили колеж. Просто вони. Ако си финансов консултант, не би трябвало да залагаш на долнокачественото. Гледах онзи филм — «Цялото президентско войнство»…
— Има и книга.
— Нима? Е, в него…
— Знам историята.
— За да разберат какво става, репортерите проследяват парите. Сетих се и последвах примера им.
— Добре.
— Имам познати в министерствата на финансите и на външните работи. И един адвокат, който се занимава с международни банкови договори. — Познаваше, изглежда, половината от населението под трийсет в окръг Колумбия. — Откакто швейцарците се стреснаха — случаят с Ю Би Ес преди няколко години — и се разприказваха, не е толкова трудно да събереш информация. Но процедурата е ужасно сложна. — Извади лист хартия от папката си и ми показа подробна диаграма с нейния почерк. — Открих един човек в европейския Интерпол и в МИ6 в Англия. Работеха отрано, до късно или денонощно… не знам. С две думи, парите на инвеститорите отиват от Вашингтон в Джорджтаун — ха, интересно! — сега ми хрумна… От Джорджтаун на Кайманите. Оттам заминават за Лондон, Марсилия, Женева и Атина. После? Познай къде!
Бащата на Памук беше турчин и заложих на Истанбул или Анкара.
Но верният отговор беше по-любопитен:
— Рияд.
Повечето атентатори от 11 септември произхождаха от Саудитска Арабия. Уестърфийлдовата терористична следа, която ми се стори твърде преувеличена, изглеждаше все по-вероятна.
— Британска офшорна компания. А оттам поемат към други компании в Близкия изток, но — как се получава така? — не са регистрирани там, а в Америка, Франция, Австрия, Швейцария, Англия, Китай, Япония и Сингапур. До една са офшорни. До една. Получават парите и те изчезват.
Отпих от горчивото кафе. Обобщих:
— Значи не връщат парите на инвеститорите, защото ги използват за финансиране на терористични операции на «Хизбула», талибаните, «Хамас», «Ал Кайда».
— Така ми се струва.
Умна идея — чрез финансова пирамида да печелиш средства за тероризъм. И ако излезеше вярно, постигаше двоен ефект. Парите, които Памук събираше, служеха не само за организиране на терористични операции, но и предизвикваха вторични последствия — съсипваха живота на хората от Запада, вложили спестяванията си при него.
— Къде сме сега?
— Саудитците не сътрудничат охотно. Нищо чудно. Външно, ФБР и Интерпол проучват кой точно получава парите.
Предположих, че Памук е избран за представително лице заради познанствата си в квартала и защото симпатизира на фундаменталистите. Почудих се дали той или някой от Близкия изток е наел Хенри Лавинг.
— Някаква информация кога ще разберат нещо? — попитах.
— Надяват се да е до утре.
Надяват се…
— А сега за Греъм… — подхванах.
Тя смръщи чело.
— Съжалявам.
Заплашваме. Не блъфираме…
Свих рамене. Беше научила този урок. Въпросът беше как да действаме оттук нататък.
Допих си кафето. Казах с менторския си тон:
— В този бранш…
— Да.
— Понякога се налага да правим неща, които ни подлагат на изпитание. Довеждат ни до крайност.
Тя се смълча. Необичайно за нея. Но ме гледаше в очите и кимаше леко.
— Сега е такъв момент. Но не влиза в професионалните ни задължения. Не мога да ти заповядам да участваш.
Дюбоа докосна единственото закопчано копче на сакото си. Несъзнателно, предположих. В колана й беше пъхнат пистолет като моя — компактен глок. Бях преглеждал резултатите й. Стреляше добре. Спомних си я на стрелбището — със съсредоточен, напрегнат поглед под жълтите стъкла на очилата и къса, тъмна коса, щръкнала комично над пристегнатите заглушители. Винаги групираше куршумите плътно по мишена на петдесет и пет метра.
Мислеше си сигурно: «Възможна терористична връзка? Или организирана групировка от Ню Джърси? Дори конспирация в Министерството на отбраната? Ще има ли престрелка?».
Прочисти гърло.
— Каквото е необходимо, Корт.
Измерих я с поглед. Спокойните сини очи, стиснатите устни, равномерното дишане. Реших, че е готова за задачата.
— Да вървим.


Глава 24

— Господин Греъм?
Легитимирах се, а мъжът погледна картата ми, сякаш цял ден е очаквал срещата. Сигурно беше точно така.
Ерик Греъм беше на около петдесет, късо подстриган, едър, но не пълен. Носеше джинси и пуловер и не беше се бръснал от петък сутринта преди работа.
Изгледа ме безучастно, а Дюбоа — със зле прикрито презрение, щом чу името й.
— Няма какво да обсъждаме, агент Корт. Случаят е оттеглен. Наистина не разбирам защо федералното правителство се меси.
— Не идвам за това, сър… Може ли да влезем за минута? Важно е.
— Не разбирам…
— Няма да се бавим.
Придадох си мрачен вид.
Той сви рамене и ни махна да влезем. Упъти ни към дневната, чиито стени бяха осеяни със снимки, дипломи, удостоверения и медали от научните и спортните му занимания отпреди трийсет години.
— Както й обясних — ледено подхвана Греъм, — работата ми е много деликатна. Кражбата на парите е неприятен инцидент, но като цяло в името на националната сигурност реших да не настоявам за криминално разследване. — Усмихна се бегло и неискрено. — Защо да товарим градската полиция? Имат си по-важни задачи от нехайни компютърни специалисти, забравили чековете си, където не трябва.
Настанихме се около кръгла масичка за кафе със стъклен плот, под който бяха наредени снимки от спортните успехи на Греъм — колежански футбол и тенис. По стените имаше и семейни фотографии — от ваканции, училищни тържества, празници. На няколко видях сина му — явно онзи, чието бъдещо образование бе поставено на карта. Забелязах и две снимки на дъщерите, също от колежа. Бяха близначки. Повечето фотографии бяха на Греъм с очевидно богати делови сътрудници и с един-двама политици.
В къщата не се чуваха други обитатели, въпреки че на масата в трапезарията бяха оставени две полупразни чаши с кафе около разгърнатия неделен брой на «Вашингтон Поуст», а от радиото почти недоловимо долиташе публицистично радиопредаване. Подът горе изскърца. Затвори се врата. Беше изпратил жените и децата в планините при вида на нахлуващите мародери.
— Съжалявам за детектив Келер.
— Кеслер.
— Че си е създал главоболия. Стори ми се симпатичен човек. Разбрах — поредният невиждащ поглед към Дюбоа, — че някакъв професионален убиец или нещо подобно го преследва заради нещо.
Интересна формулировка.
— Съжалявам. Но случаят с мен няма нищо общо. Смятате, че крадецът на чека иска да го убие? Не звучи никак смислено.
Вдигнах ръце.
— Както казах, не сме дошли за това. Тук сме…
Замлъкнах и погледнах Дюбоа.
Тя пое дълбоко дъх. Сведе очи.
— Тук съм, за да се извиня, господин Греъм.
— Да… какво?
— Когато менторът ми — започна тя, вперила очи в мен — разбра какво съм казала и как съм провела разговора с вас…
— Разговор? — иронично я прекъсна Греъм.
— … ме укори, че не съм се държала професионално.
— Меко казано.
Просто наблюдавах, не се намесвах, а се обърнах и заразглеждах стаята.
Греъм се подсмихваше самодоволно, че не се опитвам да защитя сътрудничката си. Следеше с поглед Дюбоа. Тя заобяснява:
— Разполагаме с анализиращ софтуер. Компютрите ни обработиха ситуацията и на първо място в списъка излезе сценарият, че са нарочили детектив Кеслер, защото е научил нещо за вашия случай с чека. Представи се вариант, че някой — навярно заплаха за сигурността на страната — е откраднал чека и е използвал парите за нещо, което би могло да ви компрометира. После ви е шантажирал или да издадете тайна информация, или да саботирате някой от проектите за Пентагона, върху които работете. Сценарият изглеждаше достоверен.
— Само че не е — отсече той.
Дюбоа кимна и продължи:
— Сравнително отскоро съм в тази организация. Не знам дали сте работили и на друго място освен във федералното правителство.
— За малко бях в публичния сектор.
— И аз — каза тя. — Работех като консултант по сигурността в голяма софтуерна компания. Не мога да я назова, но изникна тежък проблем с пиратството. Десетки, стотици милиони долари бяха поставени на карта. Занимавате се с компютри, знаете какво означава сорскод.
— Разбира се — избели леко очи той.
Слушах ги, а пръстите ми блуждаеха по бутоните на телефона ми.
— Оказа се, че от конкурентна фирма са изнудвали служител да издаде важни части от сорскодовете ни. Успях да го проследя. Съзрях прилики между тази ситуация и вашия случай. И я приех присърце.
— Казах ти, че няма проблем. Ти не спря да упорстваш.
— Да, знам. Бях прекалено вторачена.
— Или заслепена.
— Заслепена — съгласи се Дюбоа.
— Усетила си вкуса на успеха в другата компания и ти се е приискало да го опиташ пак.
— Аз… може би сте прав.
— Амбициозно момиченце значи, а?
Тя замълча.
— Но за да жънеш, трябва да си посял.
— Да, сър. Не бях посяла.
— Щом е така, няма жито.
— Правилно.
— Никаква реколта. — Той се усмихна сладникаво-снизходително. — Ще ти дам два съвета. Първият е професионален — компютрите не са всесилни. Насочват те в определена посока, но трябва да използваш симпатичното си мозъче, за да решиш накъде да тръгнеш после. Какво те води нататък?
— Ами…
— Житейският опит. Най-важното нещо на света. Не се бутилира, не се купува.
— Да, сър. А вторият съвет?
— Да проявяваш уважение към околните. Млада си, напориста. Но за да стигнеш бързо по-далеч, не бива да забравяш къде ти е мястото в цялостната картина.
— Вярно е. Понякога забравям къде ми е мястото.
Погледнах Греъм:
— Можем ли да бъдем полезни с още нещо?
— С твоята млада госпожица постигнахме съгласие. Не смятам, че трябва да задълбочаваме проблема.
— Много мило.
— Внимавай с поведението — обърна се Греъм към протежето ми.
Възцари се мълчание, преди Дюбоа да кимне бавно. Страните й поаленяха.
— Учителят ми в седми клас веднъж каза същото. Той, разбира се…
— Благодаря за отделеното време, господин Греъм — прекъснах я бързо. — И за великодушието. Сега ви оставяме на спокойствие.
Излязохме и се качихме в хондата. Потеглихме, докато самодоволният Ерик Греъм затваряше вратата.
— Полезна работа — казах на Дюбоа.
Най-ласкавата ми похвала. Днес обаче не я разведри. Тя кимна мрачно.
— Знам колко трудно беше.
— Да.
Лаконичният отговор означаваше, че Дюбоа е много разстроена. Не можех да я виня. Предполагам, че би предпочела рискована тактическа операция срещу въоръжен противник пред унижението, което току-що изтърпя.
Но се налагаше да го направи. Не намирах логично обяснение защо Греъм е оттеглил жалбата за откраднатия чек, а фактът, че «някой силен на деня» се е обадил в полицейското управление да провери дали разследването наистина е прекратено, задълбочаваше съмнението, че Райън Кеслер е взет на мушка именно заради този случай. На всяка цена трябваше да разбера какво става с Греъм, дори да се наложи протежето ми да страда.
Симпатично мозъче…
Да се унижи пред арогантен шовинист като Ерик Греъм беше горчиво преживяване за Клер Дюбоа, още повече че тя бе десетки пъти по-способна от него. Но си припомних какво ми казваше Аби Фалоу: «Да опазваш хората живи е работа като всички останали. Питаш се: «Каква е целта и какъв е най-ефективният начин да я постигна?». Ако трябва да молиш, молиш. Ако трябва да раболепничиш — раболепничиш. Ако трябва да блъскаш глави, надяваш месинговите ръкавици. Плачеш дори, щом се налага. Пастирът не съществува извън контекста на мисията си».
Така че бях длъжен да включа Дюбоа в играта — да моли за прошка, докато аз се преструвам, че пиша съобщение по телефона. Отчитах как реагира Греъм, когато Дюбоа му съобщи хипотезата ни, че го изнудват. Наблюдавах жестовете, очите му, езика на тялото му, думите му. Огледах се и из стаята за нещо полезно. И смятах, че съм го открил.
Извадих химикалката с видеокамера от джоба си и я подадох на Клер Дюбоа.
— Заснех около дузина фотографии от стените на Греъм. Прехвърлих ги към нашия сървър. Искам лицев анализ на всички. Пусни всички получени данни, плюс фактите по случая, в ОРК.
Този компютър спомена Дюбоа по време на мнимото покаяние, разиграно пред Греъм. Официалното наименование на внушителната програма, приютена в масивните сървъри на техническия ни магьосник Хермес, е «Определител на роднински и други корелации». Но ние използваме съкращението ОРК, подчертавайки още по-красноречиво връзката със злите създания от романите на Толкин. Хрумна ми след дълга серия пред дъската на «Властелина на пръстените» — много добра игра впрочем.
В сърцевината на ОРК е залегнал елегантен алгоритъм — математикът в мен остана дълбоко впечатлен — и ако в уликите, които бях събрал, съществуваше някаква логика, ОРК щеше да я открие.
Дюбоа взе химикалката и изпрати съдържанието й в стратосферата. Впери очи през прозореца. Запитах се за колко време съм я изгубил.
Запитах се също дали случилото се е променило непоправимо взаимоотношенията ни.
Пътувахме в мълчание до «Хаят», където беше оставила колата си. Чух телефона ми да звъни. Още беше у нея. Подаде ми го с думите: «Имаш съобщение».
— Прочети го.
— От транспортния отдел е.
— Давай.
Тя въздъхна.
— «Бронираният ван напусна убежището преди петнайсет минути. Вече се движи към затвора».


Глава 25

Небето притъмняваше, когато паркирах пред защитената къща в Грейт Фолс.
Слязох от колата и се протегнах. Вятърът навяваше вихрушки от листа около мен.
Сред пасторалния пейзаж — дърветата, храстите, хълмистите поля с буйни треви — се чувствах като у дома. На младини прекарвах времето си в класни стаи и университетски аудитории, а после професиите и личният ми живот изискваха да се задържам в офиси и защитени жилища, но винаги намирах начин да изляза сред природата, понякога за часове, друг път — по цели дни.
Озърнах се завистливо към пътеките, водещи до Потомак или към гъстите гори отвъд реката, после сведох очи към новото съобщение от Били за бронирания ван, движещ се към вашингтонския затвор. Почудих се дали Джейсън Уестърфийлд и асистентката му ще са там да го посрещнат. И си отговорих — разбира се.
Изкачих стълбите и набрах кода. Вратата на къщата се отвори плавно.
Кимнах на Мари и Джоан, седнали до разклатената масичка за карти, върху която бяха подредени чаши с чай и бисквити.
Не бих изпратил Кеслерови в затвора за нищо на света, особено в сграда със средна степен на охрана в столицата. Положението не беше се променило, откакто бях се отказал да ги заключим в ареста, и ако Уестърфийлд смяташе, че използвам подопечните си като примамка, това си беше негов проблем, а не мой. Ванът беше празен. Помолих Били да го изпрати по заобиколен — и много дълъг — маршрут от друга защитена къща само за да задържа Уестърфийлд далеч от себе си.
Знаех, че ако прокурорът надигне голям вой, Арън Елис може да ме уволни. Но не и преди да приключа със задачата. Освен това шефът ми не знаеше къде съм и щеше да му отнеме време да ме открие. А и не би могъл, без да рискува някой външен да разбере местонахождението на Кеслерови. Което не би направил.
С удивление установих, че сестрите са си избрали игра от полиците в дневната. Табла. Играта, при която хвърляш зарове и движиш пулове с цел да извадиш първи своите, е на близо пет хиляди години. Вариант на табла са играли в Месопотамия, а римската «Дванайсет линии» е била е буквално същите правила като днешната.
Оставих сестрите да се състезават спокойно и поздравих Ахмад, който, застанал до задната врата, наблюдаваше двора. Увери ме, че всичко е тихо. Обадих се на зрителя в Западна Вирджиния. Докладва, че не е забелязал признаци за следотърсачи отвън.
Сърните, язовците и другите животни не се държали непривично.
Стойката на Ахмад излъчваше очакване — рамене, извити под ъгъл спрямо хълбоците. Очите му изучаваха прозорците, което влизаше в задълженията му, но същевременно отбягваха моите.
— Чух, че си поръчал транспорт за ареста «Хансен» — отбеляза.
— Така е.
Кимна, разбираемо объркан. Хората, които трябваше да са във вана, се намираха на трийсетина крачки от нас.
— Ще пристигне всеки момент.
— Обаждал ли ти се е някой за вана?
— Чух по радиостанцията.
Обясних му маневрата си.
— Няма да пострадаш. Ще заявиш, че си бил в неведение.
Младият ми колега кимна любопитно, но аз замълчах. И аз като Аби Фалоу не забравям отговорността да обучавам протежетата си в тънкостите на занаята — има много за усвояване. Но този път реших да не се разпростирам, понеже се надявах никога да не попада в такава ситуация.
Той обяви само:
— Добър избор, сър. Затворът не е подходящ за сегашното положение.
— Къде е Райън?
— Работи в стаята си. Върху счетоводния проект май.
Долових, че из долния етаж се носи нов аромат, явно от парфюм или шампоан.
Стъписа ме усещането за домашен уют, повтарящо се във всяка защитена къща, където отвеждах подопечните си. Контрастът винаги ме шокира — почти ежедневната рутина, антитеза на причината, поради която мъжете и жените са тук.
Както се случваше понякога, спокойната атмосфера ме настрои сантиментално. Спомените отново се надигнаха, но този път не ги отпъдих толкова бързо. Спомних си как миналия петък след работа похапвах сандвич, преди да се запътя към игралния си клуб нагоре по улицата. Открих списъка за партито, който с Пеги бяхме организирали преди години. Взирах се в него, изгубил всякакъв апетит. Усетих натрапчивия горчив мирис на картон, хартия и мастило, долитащ откъм десетките кутии с игри край стената. Къщата ми се стори непоносимо стерилна. Зарекох се да си купя ароматни свещи или да последвам примера на хората, които си продават домовете — слагат канела да ври на котлона.
Или пекат курабийки. Нещо, което създава уют.
Все едно щях да го направя.
Сестрите приключиха играта и Джоан се върна в стаята си. Мари ми се усмихна и включи компютъра си.
— Кой спечели? — попитах.
— Джо. Непобедима е. Във всичко. Наистина.
Щом е била статистик, Джоан навярно притежаваше математическа дарба, а следователно и дарба за игри — поне за онези, където ролята на късмета е минимална. Знаех, че умението да боравя с цифри и аналитичната мисъл помагат и на мен.
Добър съм на табла и съм наясно, че главната стратегия е експедитивността — да се придвижваш бързо и нападателно по дъската. Не се ли получи, задържаш темпото, опитвайки се да създаваш препятствия в противниковото поле. Макар и не толкова сложна като шаха, таблата е интересна игра. С удоволствие бих наблюдавал как играе Джоан. Любопитството ми обаче беше чисто теоретично. През всичките години на пастирското поприще никога не съм играл с подопечен, въпреки че понякога съм се изкушавал.
Мари посочи компютъра си.
— Кажи ми какво мислиш?
— За кое? — попитах.
— Ела тук, господин екскурзовод. Погледни.
Махна ми да седна и написа няколко команди. Появи се лого: «Глобъл Софтуер Иновейшънс». Чувал бях за тях, но не си спомнях откъде. След миг програмата се зареди. Очевидно служеше за обработка и архивиране на снимки — появиха се папки с фотографиите на Мари.
Пръстите й се поколебаха над клавишите. Отначало си помислих, че още не е свикнала със софтуера, но причината за двоуменето се оказа друга. В очите й блесна тъга.
— Аманда ми даде програмата — каза. — Много се забавлявахме, докато я инсталирахме… Мъчно ми е за нея. Сигурно е ужасена.
Взрях се в очите на Мари, вторачени невиждащо в логото върху екрана.
— Тя е по-силна от повечето ми възрастни подопечни. Ще се справи.
Не го казвах, за да й вдъхна увереност; беше истина. Мари издиша тихо.
— Джо я смята за по-силна от мен. — Вдигна очи към мен. — По правило никога не приемам мнението на сестра ми, но за това е права.
После Мари сякаш отпъди сериозните мисли и две снимки се появиха на екрана една до друга.
— Не мога да преценя коя е по-хубава — засмя се тя, погледна ме и потупа стола до себе си. — Няма проблем, не хапя.
Поколебах се и седнах. Установих, че тя — логично — а не Джоан е източникът на приятния аромат. И както забелязах и вчера, беше умело гримирана. Беше си изгладила нов тоалет — фина пола и широка копринена блуза. Любопитно. Подопечните по принцип пренебрегват облеклото, когато животът им е в опасност, а и ако Мари беше наистина вятърничава, каквато изглеждаше, и човек на изкуството, както твърдеше, би трябвало по-скоро да е небрежна към външния си вид. Или да предпочита дънките и пуловерите.
Тя се приведе към мен. Усетих допира на ръката й и полъха на сладкия аромат. Явно съм се отместил леко, понеже тя пак се засмя.
Обзе ме раздразнение. Но я послушах и погледнах към екрана.
— Помниш ли изложбата, за която ти споменах? Ще изпратя една от тези двете. Вторник е крайният срок. Как ти се струват?
— Аз… какво точно те интересува? Коя ми харесва повече?
Изглеждаха ми почти еднакви, макар едната да беше по-стилизирана. Изобразяваха двама сурови мъже в костюми — бизнесмени или политици — потънали в оживен разговор в сянката на правителствена сграда в центъра на Вашингтон.
— Кои са?
— Не знам. Няма значение. Миналата седмица се разхождах край Трезора и ги забелязах. Изглеждат могъщи, богати. Но не ти ли напомнят малко и на момченца? В училищния двор? Преди четирийсет години щяха да се посдърпат.
Отначало не ми направи впечатление, но после усетих, че е права.
— Темата е конфликтът — обясни ми тя.
— Не намирам особена разлика.
— Лявата е по-концентрирана. Акцентът е върху мъжете. Но гледната точка и композицията са приглушени. Дясната е по-стилизирана. Вижда се повече от Трезора. Забелязваш ли как слънчевите лъчи прорязват стъклата до тях? Естетически стои по-добре… Е?
— Коя ми харесва?
— Това е въпросът, господин екскурзовод.
Внезапно се почувствах неловко, сякаш ме изпитват по предмет, който не съм изучавал. Не знаех коя ми допада повече. Обикновено разглеждах предимно разузнавателни снимки или кадри от местопрестъпления. При които естетиката няма значение. Най-сетне посочих лявата.
— Ето тази.
— Защо?
Не подозирах, че трябва да обоснова избора си.
— Не знам. Просто ми харесва повече.
— Хайде, хайде… постарай се.
— Наистина не знам. И двете са хубави. — Погледнах към коридора. — Трябва да говоря със зет ти.
— Е, Корт. Разведри ме! Провали ми уикенда. Отказа да си масажист. Длъжник си ми.
Потиснах отново раздразнението си и се вгледах в снимките. Внезапно ме осени идея.
— Харесвам я, защото винаги трябва да си задаваме въпроса «Какво целя?». Каза, че темата е конфликтът. Лявата го показва по-добре. По-фокусирана е.
— Въпреки че не е толкова артистична?
— Не разбирам както точно означава артистичен, но…
Да.
Мари вдигна очаквателно длан. Неохотно последвах примера й и тя ме плесна възторжено по ръката.
— И аз мисля така!
Мари докосна клавиатурата. Софтуерът тутакси сви снимките колкото нокът и тя ги изпрати обратно в папката. После ги пусна на плавен режим и те отново изпълниха екрана; задържаха се няколко секунди, почерняваха и се появяваше следващата.
Не притежавам никакви артистични заложби, но винаги оценявам доброто техническо изпълнение. Снимките й изглеждаха фокусирани и отлично композирани. Най-много обаче ми допадна тематиката. Натюрморти или абстракции не биха ме заинтригували, но Мари се беше специализирала върху портрети и явно успяваше да улови отлично състоянието на хората, макар че щом работеше с модерна дигитална камера, сигурно избираше измежду стотина кадри на един и същи обект. Забелязах кои са командните клавиши и спрях няколко снимки. Мари се приведе още по-наблизо.
Работници, майки и деца, бизнесмени, родители, полицаи, атлети… Нямаше обща тема, но всичките бяха уловени в момент на изблик на чувства. Гняв, любов, тревога, гордост.
— Добри са. Талантлива си.
— Ако постоянстваш, все ще постигнеш нещо. Хей, искаш ли да видиш кого пазиш?
Намръщих се.
Тя занатиска клавишите и се появи нова папка. Едва след миг осъзнах какво има предвид и какво виждам. Семейни албуми на Мари, Джоан и навярно техните родители и други близки. Мари съобщаваше имена и разказваше истории.
Чух гласа на Аби: «Научаваш само най-необходимото, за да ги опазиш живи. Не използваш имената им, не разглеждаш снимки на децата им, не ги питаш как се чувстват, освен ако не трябва да повикаш лекар след престрелка».
— Трябва да говоря с Райън — казах.
— Не се бой от няколко семейни снимки, Корт. Не са на твои роднини. Аз трябва да се плаша.
Появи се снимка на стегнат, ниско подстриган мъж в панталони с цвят каки и риза с къси ръкави. Мари натисна «пауза».
— Полковникът. Баща ни… и да, хората го наричаха Полковника. С главно «П». Подполковник всъщност. Дребна риба.
Мъжът обаче несъмнено изглеждаше внушително. Мари сниши глас.
— Не казвай на Фройд, но Джо смяташе да се омъжи за него. Е, вместо него получи Райън. Татко беше войник до мозъка на костите си, силен, мълчалив, дистанциран, не се смееше… Ха! Също като теб, Корт… Е, шегувам се, знаеш.
Не обърнах внимание на коментара и продължих да разглеждам снимките. На много от тях Мари беше сама, а Джоан с баща им.
— Тя му беше любимката. Джо. Отлична атлетка, отлична ученичка. Не особено забавна, бих казала… Татко я водеше на футболните й мачове и на състезанията по атлетика. Опита и с мен, не твърдя, че не е. Но аз не ставах за спортни дейности. Бях пълен провал. Татко никога не ми го е натяквал. «О, сестра ти е съвършена», и прочее. Нищо подобно. Но така го усещах. Затова кривнах в противоположната посока. Бях дивачката. Безотговорна с главно «Б». Бягах от училище. На седемнайсет или осемнайсет ме задържаха един-два пъти. Наркотици, дребни кражби.
Благодарение на приятелите, спомних си. Но замълчах.
— Не ми пукаше. Промъкнах се някак в общинския колеж… Джо завърши втора или трета по успех в класа. Учи политически науки, за малко да постъпи в армията като татко, но той я разубеди. Всъщност мисля, че щеше да й се удава. Инструктор по строева подготовка например. Имаш ли братя и сестри, Корт?
— Не.
— Нямаш и деца? Щастливец!
На една снимка Джоан изглеждаше много отслабнала и изпита.
— Болна ли е тук?
— Катастрофа.
Дюбоа ми беше споменала. Мари се озърна.
— Много тежка. Изгубила контрол на заледен път. Претърпя много операции. Затова не може да има деца, но никога не го обсъждаме.
Е, отговорихме на въпроса за детето. Осъзнах и другата притегателна сила на ченгето герой — освен че й бе спасил живота, Райън има и дъщеря.
Снимките се заредиха отново и аз насочих очи към тях. Някои бяха кафеникави, на по цял век; други — черно-бели; трети бяха яркоцветни — от шейсетте и седемдесетте. Имаше и много нови, директно дигитални.
Най-сетне реших, че съм видял достатъчно.
— Трябва да се залавям за работа — казах.
— Разбира се.
— Хубави снимки.
— Благодаря — официално додаде тя, навярно вземайки тона ми на подбив.
Господин екскурзовод…
Тръгнах по коридора да намеря Райън и да му съобщя какво е разкрила Дюбоа по случаите му, но телефонът ми изжужа. Съобщение. Сметнах, че е от Уестърфийлд или от Елис — за да не рискуват да препратя страхливо обаждането им към телефонния секретар. Оказа се обаче от Дюбоа. Зарадвах се, че сигурно е довършила разследването от шпионажа ми в дома на Греъм. Или се е върнала към бъбривата си същност и ми е простила за изпитанието, на което я бях подложил.
Съобщението обаче беше кратко и по съвсем друга тема: «Проблем… Хермес има бот, който следи уебсайтовете. Сигнализирал е включване. Изпратено е преди петнайсет минути. Ето интернет адреса».
Забързах към дневната, включих компютъра си и преписах уеб адреса.
Сайтът беше блог, списван от някого с прозвище СасиКат222. Очаквах нещо за Кларънс Браун — така де, Али Памук — или за Ерик Греъм, или дори за самия Райън Кеслер — информация, която Лавинг би могъл да използва. Прегледах набързо страницата. Постингите бяха типични за блог — съдържаха повече ежедневна информация, отколкото е необходимо. Някои бяха хумористични — провалена среща в мола в скучната събота, музикална рецензия за слаб рок концерт — а други отрезвяващи: статия за пренаселените класни стаи, призив за участие в образователна кампания за СПИН, първи коментар за самоубийството на тийнейджърка, позната на блогъра от доброволческата работа в училищна програма за превенция на автоагресията.
Застинах при вида на последното съобщение. Със свито сърце грабнах телефона си и набрах Дюбоа.
— СасиКат… е Аманда Кеслер, нали?
Спомнях си, че участва в поддържането на гореща телефонна линия в гимназията.
— Точно така. Тя е.
Момичето явно си беше помислило, че е безопасно да пише под псевдоним и от чужд компютър.
— Хермес казва, че е изпратено преди час от неприкрит Ай Пи адрес. Открил за две минути, че компютърът се намира в частен дом в област Лаудън.
— Къщата на Бил Картър?
— Съседната.
Щом ние имахме бот, Лавинг също имаше. Ще провери имената на собствениците в района и ще открие Бил Картър. Ще разбере, че градската му къща във Феърфакс е на пет минути път от Кеслерови. И ще се досети, че съм скрил момичето във вилата му.
Върху екрана на телефона ми светна името на Уестърфийлд. Сигурно беше открил, че ванът е празен. После телефонът изжужа отново — мога да прехвърлям четири обаждания едновременно. Номерът на шефа ми.
Пренебрегнах и двамата.
— Отивам у Картър. На по-малко от половин час път оттук е. Обади се на Фреди и му поръчай да изпрати няколко тактически екипа там. Знаеш адреса, нали?
— Да.
Изключих всички обаждания и прибрах телефона. Запознах накратко Ахмад е положението, пъхнах лаптопа и резервни амуниции в раницата си и излязох през страничния вход, натискайки бутона за бързо избиране на Бил Картър. Скочих на предната седалка на хондата и поех бързо по алеята. Телефонът на Картър иззвъня три пъти и включи гласовата поща.


Глава 26

Вдигни… моля те, вдигни.
Дали Картър беше мъртъв, а момичето — в ръцете на Лавинг?
Следващата стъпка на Лавинг щеше да е да се обади на ФБР от кодиран телефон и да поиска да чуе Райън Кеслер, за да го информира, че дъщеря му е заложник, и да изиска информацията, за която са го наели.
Когато обаждането се осъществеше, аз трябваше да взема решението да го свържа с Кеслер и да се опитам да договоря освобождаването на Аманда.
Или не. И да подпиша смъртната присъда на момичето.
Натиснах «повторно избиране».
Пиу… Електронният глас настоя: «Моля, оставете съобщение».
Не…
Прекъснах връзката и натиснах педала за газта. Двигателят изръмжа и вдигна седемдесет — възможно най-високата скорост, с която можех да се движа по Шосе 7 и провинциалните пътища, следващи коритото на река Потомак. Беше около три следобед. В топлата неделя всички бяха тръгнали на пикник, да поиграят голф или да се разходят на чист въздух и затрудняваха придвижването. Не се обадих в полицейските управления в Лаудън и Феърфакс да ми осигурят безпрепятствено преминаване, защото не исках някой, който проверява или подслушва системата, да разбере, че карам хонда. Молех се обаче патрулите да не ме спрат.
Отново пробвах да се обадя на Бил Картър.
Едно иззвъняване, второ…
Най-сетне:
— Ало?
Въздъхнах облекчено.
— Корт е. Лавинг пътува към вас.
— Добре — реагира веднага Картър. — Какво да направя?
— Първо, носиш ли оръжието си?
— Старият ми револвер. Смити, трийсет и осми калибър. Да, сър. И дванайсетица над камината.
— Вземай я. Двуцевка, помпа, автоматик?
— Ловна.
Колкото — толкова.
— Зареди я, натъпчи резервни амуниции в джобовете си.
— Трябват ми ръцете. Прекъсвам за малко. — Дочух кухо дрънчене на метал. — Готово.
— Къде е Аманда?
— Събира такъмите. След половин час щяхме да ходим за риба.
— Трябва да излезете от къщата.
— Тя ще се разтревожи.
— Няма друг начин.
— Как е станало?
— Изпратила е нещо от компютъра на приятелката си.
— По дяволите. Отидохме за обяд. Момичетата изчезнаха за малко. Трябваше да се сетя.
Чух стъпки. Той каза на Аманда, че е изникнал проблем и тръгват незабавно. Тя отвърна:
— Защо си взел пушката, чичо Бил?
Гласът й замря. Картър се постара да я окуражи, не чух обвинения. Добре. Моментът не беше подходящ.
— Хубаво, Корт. Сега?
Погледнах към навигационната система, после отново към шосето и обясних:
— Имам сателитна снимка на имота ти от «Ъртуоч». Не е много ясна, но виждам път, в който се влива алеята ти. Това е единственият достъп, нали?
— Ако не броим езерото.
— Да си забелязвал някакви коли по пътя?
— Манди, няма страшно. Всичко ще е наред… Коли, казваш? Преди малко, когато затварях капаците на кофите за смет, та да не влизат миещи мечки, мина една.
— Необичайно ли ти се стори?
— Наоколо е доста пусто, но от време на време минава по някой автомобил. Не забави и го забравих.
— Описание?
— Истината е, че по-скоро го чух, но не го видях. Къде да отидем?
— Не тръгвай с колата. Изобщо не я доближавай. Отидете на някое място с добра видимост и прикритие. — Рискувах още един поглед към сателитната снимка. — Май има малко сечище в… североизточната част на имота, близо до пътя.
— Да, малка полянка. От другата страна е опасана с дървета. Там ще отидем. Нависоко е.
— Добре. Имаш ли камуфлаж?
— Якета за риболов. Тъмнозелени.
— Става. Превключи телефона на вибрация.
Чух подрънкване на ципове.
— Как е, чичо Бил?
— Добре.
Момичето не звучеше паникьосано. Олекна ми. Продължих:
— Лавинг е въоръжен, партньорът му също. С пясъчноруса коса е, може би със зелено яке. Строен. Но не се доверявай никому. Така… действайте. Ще бъда там след петнайсет минути. Бюрото също е на път.
— Ами съседите?
— Лавинг знае къде сте. Не му трябват. Тръгвайте към поляната. Затварям, за да не се разсейвам.
Исках да се съсредоточа върху шофирането. Помислих си, че ако Лавинг наистина е проследил блога й, сигурно е много доволен от откритието. Търсиш ли слабо място, детето на жертвата е отлично попадение.


Глава 27

Трийсет и три минути след като потеглих от защитената къща, паркирах хондата в храсталаците пред езерния имот на Картър и слязох. Задействах тихата аларма.
Извадих горскозеленото яке от раницата си — носех две, другото беше черно — и си го облякох. Метнах раницата през рамо и тръгнах бързо по пътя, изучавайки земята. Различих следи, свидетелстващи, че наскоро тук е спирала кола и после е продължила. Стъпки в меката почва сочеха натам, където според картата трябваше да се намира къщата — на тристатина метра сред гората.
Налагаше се да предположа, че Лавинг е тук.
Оглеждайки земята, преценявах кой е най-логичният му маршрут. Прескочих ниска каменна стена, издигната да възпира само най-глупавите или нервни животни, и бързо поех по следите на Лавинг, които за мнозина биха останали невидими. Не и за мен обаче — благодарение на хобито, на което бях посветил години.
В началото на двадесетте живеех в Остин, Тексас, и подготвях поредната си дипломна работа. Винаги съм обичал излетите сред природата, и за да се разтушвам от заседналия живот в университета, се бях записал в клуба по ориентиране. Спортът, възникнал в Швеция, е състезание, при което се използва специална карта и компас, за да се прекоси непозната местност. Участниците спират на специално обозначени места, за да им заверят — електронно или ръчно — контролната карта. Първият достигнал «двойния кръг» — края на маршрута в картата — е победител.
Влюбих се в този спорт — все още се състезавам. Разведряваше ме истински след дългите часове в аудиториите, пред компютъра или над заплетени текстове.
На една конференция в Остин се запознах с колега — състезател по ориентиране, агент в Администрацията за борба с наркотиците. Беше професионален следотърсач — дебнеше предимно нелегални имигранти и наркопласьори. Той ме запали по темата. Професионалните следотърсачи не участват в състезания, както при ориентирането, но Граничният патрул и Агенцията по сигурност редовно организират тренировъчни курсове и той уреди да посетя няколко.
Следотърсачеството ми се стори като огромна игра на открито, при която аз съм основната фигура. Допадна ми от пръв поглед, и когато не участвах в състезания по ориентиране, излизах сред природата и тренирах, следейки диви животни и туристи в блажено неведение, че някой върви по стъпките им. Дори припечелвах по нещичко от Агенцията за сигурност по време на тренировъчните им занимания в почивните дни — преструвах се на наркомуле и се опитвах да избягам от агентите. Справях се чудесно, понеже знаех техниките как да откривам и същевременно да прикривам следи.
На няколко пъти това умение ми помогна и в пастирския занаят.
И сега използвах усвоените техники, оглеждайки внимателно земята и клоните, за да се ориентирам откъде е минал Лавинг. Дирите бяха трудно различими — обърната наопаки клонка, разместени камъчета или еленски тор, листа, където не би трябвало да има листа.
Опитът в следотърсачеството ме беше научил, че теренът предопределя маршрута на «плячката» в деветдесет процента от случаите — сподиряш я, следвайки чисто и просто най-лесната пътека. Хенри Лавинг обаче беше друг случай. Избираше привидно безсмислени посоки — не толкова директни и по-трудни.
Прозрях обаче логиката на стратегията му, когато разбрах, че често спира и се отклонява вляво и вдясно, вероятно оглеждайки се за опашка.
Рационална ирационалност…
Разгадал стремежа му да подбира високи, тежки трасета и да спира, за да посрещне евентуална атака, ускорих ход, понеже той едва ли очакваше някой да разкрие точния му маршрут през гъстата гора. Пътеката му се виеше през туфи папрат, плътни килими от клек и бръшлян, калини и храсти с неизвестно за мен родословие.
И аз спирах от време на време да се ослушам. Кучетата се ориентират първо с обоняние, после със слух и накрая — със зрение. Хората действат в обратен ред, но слухът отново заема второто място. Винаги се вслушвайте внимателно. Плячката издава звуци при бягство, а хищникът — когато се готви да нападне (хората по принцип са най-шумни точно преди кулминацията; при другите животни е обратното). Отначало може би ще ви се стори, че почукване и шумолене се чуват отвсякъде, но не след дълго ще се научите да различавате ехото, да преценявате разстоянията и да различавате местонахождението на източника на звуците.
След няколко секунди долових слаби пропуквания пред мен. Дали бяха от клонки, удрящи се една в друга под напора на усилващия се вятър, или ги издаваше сърна? Или пък бяха стъпки на мъж, решил да похити шестнайсетгодишно момиче?
После, на стотина метра, близо до водата зърнах силуета на вилата на Картър. Огледах се внимателно. Никакво движение. Само листа, шумолящи на бриза.
Приближих.
Спрях и се озърнах отново.
Бях на стотина крачки от къщата, когато видях Лавинг.
Да, несъмнено беше той. Различих за секунда лицето му. Носеше същите дрехи или подобни на онези, с които бе облечен предния ден, когато се срещнахме край склада. Не държеше оръжието си; с две ръце отместваше храстите и клоните на дърветата възможно най-тихо. Надявах се да го застигна по пътя, където щеше да е по-непредпазлив, отколкото в къщата, в която щеше да е нащрек за опасност. Несъмнено си беше подготвил домашното и знаеше, че Бил Картър е бивше ченге, вероятно въоръжено.
Лавинг извади оръжието си и дръпна леко плъзгача, за да се увери, че е заредено.
И аз извадих револвера си и тръгнах след него.
Неволно се запитах — какво ли би си помислил Уестърфийлд или някой друг, ако ни наблюдаваше? Нима задачата ми не беше възможно най-бързо да отведа на сигурно място подопечните си, скрити на триста метра оттук?
Защо тогава дебнех наемника?
«Някои овчарски кучета подкарват стадото по поляните, а други го пазят и атакуват хищниците, независимо от големината и броя им…»
Съжалявам, Аби. Аз съм и двете. Не мога да го преодолея.
Скъсих разстоянието, размишлявайки как да действам по-нататък. По пътя се бях обадил на Фреди и знаех, че насам тихомълком се придвижват агенти и полицаи, а местните патрули организират блокади по шосетата. Екипът на Фреди навярно се намираше на двайсетина минути оттук.
Местността не беше подходяща за тактически сблъсък очи в очи и макар да идентифицирах безспорно Лавинг, не разполагах с ясна мишена. Наемникът ту излизаше на светло, ту се вмъкваше сред сенките. Пропуснех ли целта, рискувах много.
И къде беше партньорът му?
Продължих напред. Влезеше ли в къщата, за около десетина минути щеше да претърси стаите и да открие, че заложничката му я няма и не е скрита на очевидно място.
Приближавах, все още добре прикрит и почти безшумно.
Той провери гаража. Колата на Картър беше вътре. Шмугна се сред храстите между гаража и къщата. Тръгна приведен покрай ниската сива ограда, свързваща двете постройки. Зеленината беше висока и гъста. Трудно различавах силуета на Лавинг, но долавях посоката. После се заковах сепнато на място. Ако наемникът продължеше още петнайсетина крачки натам, накъдето вървеше, щеше да излезе на открита полянка. И да се превърне в отлична, осветена гърбом мишена.
Вдигнах оръжието си и го насочих натам. Деляха ни около осемдесетина крачки. Не особено голямо разстояние за мощно оръжие четирийсети калибър. Въпреки късата цев няколко изстрела навярно щяха да го убият. Припомних си инструкциите. Три куршума високо, три — ниско. Придвижваш се встрани от мястото, където противникът е забелязал припламването на дулото, и се подготвяш отново за стрелба. Броиш всеки изстрел.
Лавинг продължаваше напред. Десет крачки до просеката между растителността. Осем… шест…
Внезапно усетих как сърцето ми ускорява ритъм, а дланите ми овлажняват от студена пот.
Хенри Лавинг беше пред мен, след малко щях да го видя ясно…
Две мисли ме споходиха — правилата ни повеляват при нападение да изискаме врага да се предаде, освен в случай на неизбежна заплаха. Правилото важи за всички престъпници, дори да са въоръжени и да възнамеряват да използват писъците на шестнайсетгодишно момиче, за да принудят баща му да проговори.
Дори за онези, измъчвали и убили добър човек като Аби Фалоу.
Втората ми мисъл обаче беше — три високо, три ниско, отстъпваш, подготвяш се пак за стрелба.
Подложих лявата си ръка под дясната, прицелих се стабилно и успокоих дишането си.
След четири крачки сянката на Хенри Лавинг щеше да излезе от храстите и да ми предостави отлична мишена. Наближи полянката, но се сниши, все още скрит зад гъстите трънаци.
«Изправи се — молех се. — Изправи се, по дяволите!» Заля ме необичайна вълна от гняв, докато присвивах очи към тъмния му силует от другата страна на храсталака.
«Хайде! — казах си. — Рискувай! Изпразни целия пълнител и презареди»… Издишах бавно. Сега! Заех позиция за стрелба, наклоних се напред и занатисках плавно спусъка.
Почувствах се способен да накарам куршумите да улучат целта.
Спусъкът се плъзна почти докрай, преди да въздъхна безшумно и да сваля оръжието.
Стъписа ме последната ми мисъл — «да накарам куршумите».
Стрелбата е физика и химия, зрение и стабилни мускули, подбор на стратегически правилна позиция, наличие на ясна мишена. Желанието не играе никаква роля. Нито емоциите.
Бях пастир. Не можех да си позволя ирационалност.
Ако бях стрелял и не го улучех или само го ранях, той щеше да разбере къде съм. По мои изчисления партньорът се намираше на около петдесетина метра зад мен и дебнеше да вземе на прицел мен. Или пък чувайки изстрела, Бил Картър и Аманда щяха да напуснат укритието си, за да проверят какво става.
Разтревожен, че без малко не станах жертва на емоциите, огледах земята пред мен, за да се уверя дали мога да продължа безшумно, и закрачих отново напред.
Все още приведен зад растенията, Лавинг се промъкна до портата и я побутна леко да не би да проскърца. Видях го да изважда нещо от джоба си. Очевидно смаза пантите. После, все още полускрит, се вмъкна в двора и тръгна, предпазливо снишен, към къщата.
Размислих и най-сетне избрах стратегията си.
Обърнах се и тръгнах към поляната, където чакаха Бил Картър и Аманда.
Едно от най-трудните решения, които някога съм вземал.
Но целта ми беше ясна. Безсмислено беше сам да се опитвам да заловя Лавинг в къщата. Тактически издържана операция изискваше поне още двама, а в идеалния случай — още четирима. Най-полезният ми ход бе да открия подопечните си и да ги отведа. Разполагахме с десет минути, докато Лавинг огледа къщата. Трябваше да предоставя залавянето му на Фреди и на екипа му.
Ориентирах се и се върнах по стъпките си, после свих вляво към укритието на момичето и «чичо» му. Полянката се намираше на около триста метра в срещуположния край на имота. Долових обаче дъх на борове и забелязах, че пред мен се стеле иглолистна гора с килим от иглички по земята и смолисти клонки, които не се прекършват звучно под краката. Из такава местност придвижването е бързо и почти безшумно.
Ето защо, когато пристъпих сред дърветата, партньорът на Лавинг ме нападна в гръб. Така и не усетих приближаването му, а само допира на дулото.
— Пусни оръжието. Вдигни ръце — прошепна дрезгаво той.


Глава 28

Партньорът натисна дулото по-силно към гръбнака ми, а аз см помислих: «Това ли е чул Аби Фалоу, преди Лавинг да се заеме с него?»
Вдигни ръце…
И аз щях да умра.
Но не веднага.
Защото и аз като наставника си бях ценен. Почудих се дали и Лавинг не ми е устроил капан. Може би не е искал да използва момичето като разменна монета, а да залови мен и да ме принуди да издам местонахождението на детектива, за да си спести трудностите около уведомяването на Райън, че държи дъщеря му като заложник.
При нашия капан аз бях стръвта; този път стръвта беше Аманда.
— Казах ти. Оръжието. Хвърли го — чух пак грубия шепот на партньора.
Послушах го. Никой не може да се завърти по-бързо от куршум.
Колко ли щях да издържа?
Шкурка и спирт…
Споменът за Пеги и момчетата — Джеръми и Сам — се надигна отново.
После гласът зад мен изхриптя:
— Почакай.
Интересно. Сякаш говореше на себе си.
После попита миролюбиво:
— О, ти ли си това, Корт?
Ръцете ми се разтрепериха и аз се извърнах бавно. Пред мен стоеше Бил Картър, насочил пушката дванайсети калибър право към гърдите ми. Не беше извадил пръста си от предпазителя. Аманда беше зад него и ме гледаше ококорено.
Задишах тежко. Толкова тежко, че ребрата ме заболяха.
Картър свали пушката.
— Не сте отишли на полянката — промълвих.
— Не, стори ми се твърде далеч. А и ти май не си се разбързал да ни прибереш.
«Вярно», помислих си.
Аманда се взираше в мен с предпазлив, но спокоен поглед. Очите на баща й, несъмнено. Още носеше на рамо плюшената чантичка — мече.
Озърнах се наоколо. Мястото не осигуряваше добра защита — намирахме се в ниското. Исках да се върнем в колата и да потеглим възможно най-бързо.
Прикрихме се между дърветата.
— Той е в къщата. Всеки момент ще разбере, че не сте там.
Махнах надясно към шосето.
— Колата ми е пред каменната ограда. На двестатина метра. Да вървим. Хайде, Аманда. Всичко ще е наред.
Не изглеждаше да има нужда от окуражаване. Стори ми се, че й се иска да хукне по следите на Лавинг.
Характер…
Поведох ги по склона на долчинката към шосето. Движехме се бавно. Зави ми се свят да се озъртам настрани и назад. Хиляди мозайки от сенки и зеленина приемаха формата и позата на нападател.
Никоя обаче не се втурна към нас, превръщайки се във въоръжен мъж.
Двайсет метра, трийсет, петдесет.
Внезапно Аманда ахна. Вдигнали оръжия, с Картър се свлякохме на колене. Дръпнах момичето долу, взрян в посоката, накъдето гледаше.
Сърната изскочи от храсталаците, от които похапваше, впила в нас недоумяващи, предпазливи очи. Още две застанаха до нея. Картър взе камък и понечи да го хвърли, за да ги подплаши — навярно за да заблуди Лавинг, че животните вдигат шум. Аз обаче поклатих глава, предпочитайки тишината.
Понякога може сам да се надхитриш.
Огледах земята, не открих следи партньорът да е минавал по пътеката, която бях избрал, и продължихме напред. Сърните се заеха наново с обяда си в храстите.
Нови звуци край нас.
Животни? Лавинг? Партньорът?
Пред нас изникна гола поляна. От отсрещния й край ни деляха петдесетина крачки. Щяхме да изгубим твърде много време да я заобиколим. Махнах им да я прекосим.
Озърнах се назад, когато стигнахме целта. На разстояние горе-долу колкото футболно игрище мярнах къщата.
И видях Хенри Лавинг да пристъпва в предния двор. Той погледна към нас и застина.
После бръкна в джоба си за радио или мобилен телефон.
— Забеляза ни! Бързо!
Махнах към шосето и тримата хукнахме натам.
— Бил, наблюдавай тила. Ако го видиш, цели се ниско. Тича снишен.
«По-добре лека рана в краката и глезените, отколкото пропуск над главата», казваше Аби.
— Ясно!
— Хайде, Аманда — прошепнах. — Ще се справим.
Приведени и задъхани, тичахме през оредяващите храсталаци, без да пазим тишина. Всеки момент очаквах да чуя откъм гърбовете ни гърмеж и почти едновременното свистене на куршуми. Но Лавинг и партньорът му не откриваха стрелба. Аманда не им трябваше мъртва. Разменната монета трябва да е в сравнително добро здравословно състояние.
Най-сетне наближихме задъхани шосето. На петдесетина метра, от другата страна на каменната ограда, чакаше колата ми. Хукнахме през ниските храсти.
Картър погледна назад.
— Май го виждам. Качвайте се в колата. Аз ще ви прикривам.
— Не.
След още няколко крачки ги дръпнах долу под прикритието на паднало дърво, достатъчно старо да е приютявало на младини войниците на Съюза и на Конфедерацията, запътили се на юг след кръвопролитието при Антиетам — най-смъртоносната битка от времето на Гражданската война.
Бях сигурен, че Лавинг е зад нас, недалеч — навярно на шейсет-седемдесет метра. И той се беше снишил зад някое дърво до оградата.
— Ще се придвижим до колата — казах на Картър. — Аз ще бъда зад вас. Ще я запаля дистанционно. Когато се включи двигателят, изстреляй и двата пълнителя в гората от другата страна на шосето. Цели се високо. Презареди още два. Бързо. После двамата с Аманда прескачате оградата. Аманда, седни отзад и залегни. Бил, подкарай двайсетина крачки напред, спри и покривай гората с пушката. Аз ще дойда след минута.
— Там е партньорът?
— Да.
Той не попита откъде знам, а и аз не бях склонен да обяснявам, че просто звучи логично.
Погледнах лицата им — потни и осеяни с парченца шума.
— Готови?
Кимнаха.
Натиснах бутона за включване и двигателят оживя. Ауспусите на колите ни са със специални заглушители, но пред стартера сме безпомощни.
Картър не се поколеба. В мига щом колата запали, се прехвърли през оградата и изстреля два шумни откоса. Презареди, стреля пак и пак презареди, докато аз изстрелях шест куршума в посоката, където се криеше Лавинг. Картър сграбчи Аманда за ръката и двамата хукнаха към колата.
На фона на свистящите гуми аз се прехвърлих през каменната ограда и залегнах във високата трева край шосето. Проснат ничком, насочих оръжието си отново към Лавинг.
По гръбнака ми пролазиха тръпки. Лавинг щеше да си помисли, че съм в колата, но партньорът навярно беше забелязал уловката и нищо чудно да ме бе взел на мушка сред ниските плевели.
Хайде… хайде…
Най-сетне Лавинг се показа.
Прескочи оградата и се прицели в колата.
Храстите и оградата частично го скриваха, но все пак го виждах достатъчно. Понечих да стрелям, но Картър удари спирачките — както го бях помолил — и Лавинг предугади стратегията ми. Не ме виждаше, но разбра какво става. Извърна се рязко и се прехвърли от другата страна на оградата. Изпразних целия пълнител. От оградата се разлетяха каменни отломки, от земята се надигнаха облаци пръст. Лавинг изчезна. Не разбрах дали съм го улучил.
Докато презареждах, зърнах движение сред листата отвъд шосето — сигурно беше партньорът — и тичайки към колата, изстрелях няколко куршума към укритието му. Скочих на шофьорското място, а Картър се прехвърли до мен.
Натиснах рязко педала за газта и поехме бързо напред.
Картър се озърна назад.
— Да, ето го партньора. Излиза от гората. Лавинг се присъедини към него. Вече са на шосето. Струва ми се, че е ранен. Май се олюлява.
След няколко минути взех на скорост завоя и намалих.
Картър се засмя и посочи нагоре:
— Момчетата ти са там горе.
Над главите ни прелетя хеликоптер и бързо се сниши към къщата на Картър. След миг поток от черни автомобили спря в отсрещното платно и ми препречи пътя.
Пътниците им приближиха с извадени оръжия, предпазливо. Протегнах служебната си карта през прозореца.
Млад агент, прикриван от други двама, надзърна в колата и махна на агентите в колите край него да продължават към къщата.
— Как сте, сър? Всички ли са добре? — огледа ни агентът.
— Да. Тук ли е агент Фредерикс?
— На пет минути зад нас е.
— Кажете на колегите си, че са двама. Лавинг и съучастник. Въоръжени. Лавинг може би е ранен. Не знам къде са скрили колата си.
— Ще проверим, сър.
— По-рано разгледах картата и от другата страна на езерото видях десетина къщи и няколко лесни маршрута към междущатската магистрала. Смятам, че ще се опитат да прекосят езерото с лодка и после да откраднат кола.
— Ще изпратя екип там — отвърна агентът.
— Ще ме свържеш ли с пилота на хеликоптера? Ще му опиша имота.
— Хеликоптер ли?
— Тактическото ви подкрепление — посочих небето.
Той ме изгледа объркано.
— Но, сър, ние не сме включвали хеликоптер в операцията.


Глава 29

Бил Картър седеше безмълвно до мен, а в огледалото виждах как на задната седалка Аманда се взира през стъклото в облачното следобедно небе. Намирахме се на десет мили от крайезерната вила на Картър.
Не мислех за случилото се край къщата на Картър, а се борех с упорит спомен. Пътувахме с Пеги и момчетата, когато забелязах тежка катастрофа на шосето пред нас. Спрях да проверя дали мога да помогна на младите пътни полицаи, които, макар и потресени, понасяха стоически гледката. Казват, че майките съумяват по-добре от бащите да запазват хладнокръвие при инциденти, кръв и рани. Не и Пеги. Тя се премести на задната седалка при момчетата и ги притисна към себе си. Привидно за да отклони вниманието им от преобърнатите коли и осакатените, все още непокрити тела, но всъщност криеше не само техните, но и своето лице. (Съпругата ми и Мари си приличаха и в това отношение — рязкото лашкане между нехаен оптимизъм и дълбоко безпокойство.)
Сами и Джеръми успяха да надзърнат към катастрофата, въпреки прегръдката на майка си. Джер — по-големият — се ужаси и започна неудържимо да плаче. Сам обаче каза: «Татко, онзи мъж, дето е легнал там, няма ръка. Как яде сладолед?». Не трагедия, а мистерия.
Младите посрещат непредсказуемо травмите.
Сега лицето на Сам — спокойно и любопитно — се отразяваше в изражението на Аманда.
— Добре ли си, слънчице? — попитах и сам се изненадах от гальовното обръщение.
Тя се обърна към мен, кимна и огледа беретата на Картър на седалката до нея.
Натиснах бутона за бързо избиране и се свързах с Фреди.
— Здрасти — поздрави той.
— Там ли си?
— Хубаво местенце. Като се пенсионирам, ще размисля дали да не се преместя тук.
Не бях оценил удобствата на лятната къща на Картър.
— Нещо?
— Изчезнали са.
— С хеликоптера?
— Сигурно.
— Не — казах, — знам как са избягали. Питам дали си го проучил.
— Не. Засега. Още проверяваме. Неколцина умници докладвали, че съвсем ниско прелита хеликоптер. Решили, че ще се разбие. Обаждали са се и в полицията. Никой…
— Не е видял нищо?
— Интересен въпрос, синко. Оглеждали са се, но чули само шум; и видели единствено листа и прахоляк. Приземил се е в просека между дърветата, широка около трийсетина крачки. Пилота явно си го бива.
— Не само пилотът. И оборудването. Скъпо… Намери ли колата?
— Открадната преди месеци. Сменен номер. Надявахме се да открием отпечатъци от партньора, но не открихме нищичко.
— Съседите?
— Добре са.
Предадох на Картър и на Аманда вестта за приятелите им и отново насочих вниманието си към Фреди.
— Ще кажа на Клер да проследи хеликоптера.
Организацията ни често превозва по въздух подопечните си из страната, а понякога и в чужбина, затова поддържаме контакти и с Федералната авиация, и с частните чартърни компании. Фактът, че хеликоптерът е бил малък — тоест пригоден за кратки разстояния и следователно отлетял някъде отблизо — щеше донякъде да улесни Дюбоа да открие наемателя.
— Някой е ранен. Натъкнахме се на кръв — продължи Фреди.
— Къде?
— Край шосето. По оградата и по храстите. И по пътеката.
— Лавинг е. Уцелих го. Но се движеше. Колко кръв?
— Не много. Открихме и отпечатъци — негови и на партньора.
— Клер ще провери лечебниците.
— Безценно момиче си имаш, Корт.
Пак шегички.
— Слушай, Корт…
— Уестърфийлд — прекъснах го.
— Гласът ли ме издаде, синко? — попита Фреди.
— Та какво той?
— Непрекъснато се обажда. На мен. На всички. Какво си направил?
— Иска да прибере подопечните ми в килия. Греши, но нямах време за спорове, та затова…
Опитах се да измисля подходящ евфемизъм.
— … Рискува работата си, като прецака главния прокурор на Съединените щати и изнерви половината федерално правителство?
— Лавинг има твърде много познати във Вашингтон. Не можех да рискувам.
— Не ми пука. Твоя воля, Корт. На мен не ми гори под краката.
— Обади се, ако откриеш някакви улики. Претърси и в къщата на Картър.
— Непременно.
Прекъснах връзката. И тутакси на екрана се появи номерът на шефа ми. Както и Уестърфийлдовият. Отклоних и двете обаждания и набрах Дюбоа. Обясних й какво се е случило и й съобщих за хеликоптера.
— Намери го, ако има начин.
— Добре.
Тя си записа подробностите. После й казах:
— Лавинг е ранен.
— Така му се полага — заяви необичайно сдържано младата жена.
— Искам да пробваш да откриеш кой лекар ще потърси.
Законът изисква медицинският персонал да докладва в полицията за пострадали от огнестрелно оръжие. Бандите и членовете на престъпни групировки разполагат с лекари, медицински сестри и дори ветеринари на повикване, които обработват раните им и удобно забравят да позвънят на 911. Знаехме имената на неколцина и редовно ги проверявахме (без да ги арестуваме, понеже са безценни ориентири за проследяване на наемници и престъпници).
Лавинг, естествено, нямаше да прибегне до тяхната помощ. Предупредих Дюбоа и добавих:
— Ще отиде при някого, за когото не знаем. Прегледай всичките му досиета. Адресите, на които е пребивавал, телефонните обаждания, всичко. И публичните регистри.
Щеше да пусне в действие и ОРК, разбира се, и други програми за обработка на данни.
— Ще видя какво ще открия — отвърна тя. — И Корт?
Пак името ми.
— Да?
— Онези неща от къщата на Греъм. Още ги проверявам.
— Добре.
Тя замълча отново.
— Размислих — продължи. — Нямаше друг начин да получим информация от него. Трябваше да го направя. Не ми хареса, не ми харесва и сега. Но беше умно. Ще го запомня.
— Нямаше друг начин — повторих.
Сбогувахме се. Половин час пътувахме в мълчание. Картър ме помоли да включа радиото, но аз отказах:
— Ако нямаш нищо против. Пречи ми да се концентрирам.
— О, разбира се.
Улових погледа на Аманда в огледалото.
— Заради мен ли се случи? — попита тя. — Заради блога?
— Да. Свързал е псевдонима с истинското ти име чрез някой социален сайт. Проследил е включването до съседите на Бил и после е открил неговата къща.
Тя затвори очи.
— Съжалявам. Аз… сметнах, че не бива да използвам моя компютър. Не знаех, че може да ни проследи. Използвах псевдоним.
Беше умно момиче. Сигурно се е досещала за опасността, но подтиквана от нехайството и порива на младостта, бе прибързала или пък просто беше решила да рискува. Най-вероятно и двете.
Аманда добави:
— Просто ми е много тъжно за Сюзън, онова момиче от гимназията.
— Което се самоуби? — попита.
— Точно така. Катастрофирала, но карала бързо и глупаво, все едно пет пари не дава дали ще живее или не. Това си е самоубийство. Така ни казаха психолозите. Исках да пиша за случая, за да узнаят всички, че да проявяваш безразсъдство, е все едно да се нагълташ с хапчета или да се обесиш.
Осени ме любопитна идея — това младо момиче се стремеше да се грижи за другите. И то посвоему беше пастир. Почудих се дали ако имах дъщеря, тя щеше да прилича на Аманда. Бих се гордял с нея. Несъмнено.
Но и тази мисъл, както доста други днес, излетя към кошчето за отпадъци.
— Да ме убие ли искаше? — попита Аманда с монотонен глас на човек, който не вярва, че е възможно да умре.
Картър се размърда и се накани да я окуражи. Аз обаче вече знаех, че тя не се нуждае от успокоение.
— Не, искаше да те похити и да принуди баща ти да му каже нещо.
— Какво?
— Не сме открили.
Тя замълча и се взря през прозореца.
Някои наемници си налагат стандарти. Не нараняват деца и жени например. Разчитат на психически и професионален натиск или на заплахи за финансовата стабилност и личния престиж на жертвата. Не приемат всякакви задачи и не са склонни да стигат до крайности, за да набавят необходимата информация. Преценяват мишената и използват минимална принуда, за да се сдобият с данните, заради които са наети. На другия полюс са наемници като Хенри Лавинг. Те прилагат всички необходими според тях средства.
Колкото и да е странно, аз уважавам повече втората група. Те се придържат стриктно към стандартите си, както и аз. Начертават целта си я постигат по възможно най-ефикасния начин. Затова са по-предсказуеми.
— Побърка ли се Джоан? — попита Аманда.
— Не съвсем — отговорих.
— Сигурен ли си?
Уместен въпрос.
— Добре де, не е на себе си. Но е на сигурно място с баща ти и леля ти.
— Ясно… Съжалявам, чичо Бил. Забърках голяма каша.
Не се поколеба да поеме отговорност за случилото се. За разлика от мнозина възрастни.
— Всичко ще бъде наред.
Забавих, дадох мигач и завих. Аманда се намръщи, впила очи в ниската каменна сграда, към която приближавахме.
— Аз… За наказание ли ме пращаш тук? — попита бързо. — Искам да кажа…
Усмихнах се неволно.
— Не, не, просто с Бил ще пренощувате на сигурно място.
Поех към портала на федералния затвор с максимална степен на охрана в Северна Вирджиния.


Глава 30

— Какво става? Къде се изгуби?
Гласът на шефа ми изгромоли настойчиво в слушалките. Раздразнението и гневът — и всички останали емоции — винаги звучаха приглушено, филтрирани през китайската пластмаса и метал, но настроението му пролича безпогрешно.
— Лавинг беше открил местонахождението на дъщерята на Кеслер. Тя е в безопасност. Лавинг е ранен.
— Колко тежко? — попита Елис.
— Не знаем. Не е изгубил много кръв… Арън, отведоха го с хеликоптер.
— Какво?!
— Клер ще го проследи, ако успее. Да си чувал за наемник с хеликоптер на повикване?
Замислено мълчание.
— Не, никога.
— Означава, че поръчителят е богат или има професионален достъп до хеликоптери, които се наемат без излишни формалности.
— Какво планираш?
— Прибрах дъщерята под ключ. На сигурно място. Вписана е като Джейн Доу — свидетел в наркопроцес. Ако Лавинг има вътрешен човек, едва ли ще обърне внимание. Наредих на надзирателя да забрани всички външни обаждания. Още проучваме двата главни случая на Кеслер, за да открием поръчителя. Клер проверява лекарите извън системата, които могат да закърпят Лавинг.
— Слушай, Корт. Правя всичко възможно… — подхвана Елис.
— По въпроса с Уестърфийлд.
Причината за лошото настроение на шефа, разбира се.
— С Уестърфийлд. Защо просто не си направи оглушки? Защо го излъга за ареста във Вашингтон?
— Ако си бях направил оглушки, Арън, щеше да се опита да ме открие. Не мога да си позволя да ме арестуват по време на операция. Не и когато е замесен Хенри Лавинг.
— Може да те уволни — каза Елис.
— Смятах, че досега ще сме открили поръчителя. Или Лавинг ще е в чувал за трупове. Ако се беше изправил край вилата на Картър в Лаудън, както се бях надявал, случаят щеше да е приключил.
— Но не е.
— Не. Моля те, задръж го далеч от мен само тази нощ, Арън. Кажи му, че изпълняваме деликатна операция.
— Да открием Лавинг?
— Не. Така ще налееш масло в огъня. Кажи му, че имаме следа към поръчителя и терористичната връзка се потвърждава.
— Наистина ли?
Логичен въпрос, имайки предвид колко подмолно изпълнявах задачата си досега.
— Да, някакви пари отиват в Близкия изток. Една част изтича към Саудитска Арабия през дузина офшорни компании.
— Интересно.
— На Уестърфийлд ще му хареса. Хубаво федерално дело в короната му.
— Корона?
— Перла в короната… Клер проверява материала, който открих в къщата на Греъм — човека от Пентагона с подправения чек. Напредваме. Но няма да предам Кеслерови. Измий си ръцете с мен. Няма проблем. Но Кеслерови остават при мен.
Елис въздъхна.
— Ще се постарая.
Прекъснах връзката и поех обратно към убежището в Грейт Фолс. Бях се обадил на Ахмад да го уведомя за случилото се и научих, че в къщата всичко е спокойно, въпреки че Джоан и съпругът й се били посдърпали. За някаква дреболия. Както винаги при кавгите на подопечните. Говорих с Райън, който изглеждаше трезвен. Съобщих му за инцидента във вилата на Бил Картър и го успокоих, че Бил и Аманда са невредими и под федерална опека. Сбогувах се, преди разтревожената Джоан да вземе телефона.
Наближаваше шест следобед. Налягаше ме умора.
Високоговорителят обяви, че ме търси Дюбоа.
— Аз съм. Казвай.
— Няколко неща. Първо, хеликоптерът… Забелязах, че жените никога не го наричат «вертолет». Говорих с шестима — трима мъже и три жени. Нито една жена не каза «вертолет».
Дюбоа бе възвърнала склонността си към странични наблюдения. Беше се възстановила напълно от изживяното у Греъм унижение.
— Няма приложен летателен план. Мислех си какво ли може да означава това. Предполагам, че не е държавен хеликоптер — пожарникарски или полицейски…
— Не звучи вероятно.
— Тоест не е нает. Компаниите за хеликоптери под наем спазват строго изискването за летателен план. Иначе рискуват да си изгубят разрешителните. Значи птицата е частна собственост.
— Птица?
— Никой не го нарече така. Аз си го измислих.
— Банкер като Памук би могъл да притежава хеликоптер. Или да работи за богат клиент.
— По въпроса с Греъм. ОРК даде резултати.
— Е, това се казва скорост.
— Настояваше да побързам. Имам адреси.
— Някой в района?
— Да. Дюпон Съркъл.
Един от вариантите. Обмислях и Грийнуич Вилидж и Фелс Пойнт в Балтимор, но щяха да ме затруднят, понеже исках да отида лично.
— Изпрати ми ги на имейл. Добра работа.
— Още проверявам лекарите. Търся по специалност. Къде, мислиш, си улучил Лавинг?
— Не съм сигурен.
— Ако си уцелил кост, ще ме улесниш.
— Как?
— Навярно ще се опита да намери ортопед. Ще стесним кръга, имам предвид. Не можеш ли да си спомниш?
— Не.
— О! — Явно се притесни. — Предпочитах да се спра на специалист. Мъчех се да се сетя за други. Уши, нос, гърло?
— Е, не знам къде съм го ранил.
— Добре. Ще продължавам.
Прекъснах връзката. След секунда информацията по случая Греъм се прехвърли на телефона ми. Изчетох я бързо и отбих от платното. Въведох един от адресите в навигационната си система, натиснах «начало на маршрута» и покорно последвах командите на електронния женски глас.


Глава 31

Стигнах Дюпон Съркъл, някогашен дом на фабрики за обработка на памук, на воден канал и на известна кланица, а понастоящем — сред най-модерните квартали на столицата.
Навигационната система, чийто звук ужасяващо наподобяваше гласа на Крис Тийзли — асистентката на Уестърфийлд — ме отведе пред витрина на Кънектикът Авеню. Беше магазин за употребявани дискове, а персоналът се състоеше от няколко мудни консултанти. Клиентите бяха предимно около двайсетте, плюс неколцина раздърпани, брадясали любители на музиката на моя възраст. Приближих до младежа зад касата, идентифицирах се и извадих снимка на азиатеца, прибрал златните монети в Ню Джърси — заподозрения в случая с подправения чек на Греъм.
Момчето заяви, че не знае нищо. Разпитах още четири-пет души. Никой не беше чувал нито за фалшиви чекове, нито за азиатеца.
Най-сетне се озърнах за последно наоколо и отворих входната врата, на която висеше старомодна камбанка. Огледах се и се запътих към съседното кафене. Дюпон Съркъл разчита на шика, а кафене «Кафе`» го въплъщаваше в пълна степен. Подсказваше го както ударението, така и табелката с надпис «25 долара за сто грама» върху кутиите с тъмни зърна. Поръчах си черно колумбийско кафе — най-евтиното в менюто с екзотични отвари, нито една от които не бих нарекъл кафе, колкото и да са вкусни.
В ума ми изплува неканен образ отпреди няколко години — как Пеги поръчва любимото си мокачино. Така и не разбрах какво всъщност представлява. Но си спомних как сърцевидното й лице се привежда към чашата с нетърпеливо предвкусване. Веднъж ми каза, че обича да пазарува хранителни стоки, понеже й е приятно да наблюдава как хората избират любимите си лакомства.
— Животът е тежък — каза тя. — Дребните неща ни помагат да оцелеем.
«Колко вярно», помислих си тогава. А сега знам колко е вярно от личен опит.
Отпих от кафето, оставих вдигащата пара чаша и започнах да пиша съобщение за напредъка ми по случая «Греъм». Чух проскърцване — входната врата. Взрян в екрана на телефона, усетих, че над мен надвисва сянка. Вдигнах очи към лицето на мъж в началото на двайсетте — бял, симпатичен, строен, в джинси и омачкана риза на райета.
— Да?
— Работя в музикалния магазин, където беше току-що.
Не казах нищо и той повтори:
— Работя там.
— Как се казваш?
— Стю. — Огледа ме внимателно. — Разпитваше нещо. В магазина?
Произнасяше изреченията въпросително. Втренчих се в него. Той сведе припряно очи.
— Какво искаш? — попитах накрая.
— Разпитваше за Джими Сун? Познавам го.
— Знаеш ли къде е сега? Трябва да го открия.
— Агент от ФБР ли си?
— Къде е Джими? Знаеш ли?
Колебание.
— Не. Не знам.
— Седни — посочих масата.
Той се настани и опря китки. Понякога разговарям с хора, заели подобна позиция, но по принуда — понеже ръцете им са в белезници.
— Откъде познаваш Джими? — попитах строго.
— Отбива се в магазина. Обича музиката. Защо го търсиш тук? В магазина?
— Проследих го по кредитната карта. Пазарува там.
— О, да.
— В сериозна беда е. Ще му помогнем, ако успеем да го открием.
— Мислех… искам да кажа… чух за някакъв проблем. С чек.
— Подправен чек.
— Но жалбата е оттеглена. Сигурен съм. Не може да е в беда.
Той вдигна ръце и се усмихна бегло. Аз не отвърнах на усмивката.
— Полицейското управление във Вашингтон е прекратило случая.
— Ами…
— Но престъпленията са под юрисдикцията на различни институции. На географски принцип, да речем. Ако например си мамил хора от различни райони, си подсъден в петдесетте щата. Отделни процеси във всеки. Юрисдикцията обаче може да е държавна. Убийството на федерален агент е и федерално, и щатско престъпление.
— О!
— Този Джими Сун е откраднал чекова книжка във Вашингтон. Местната полиция може да реши да прекрати случая. Но той е прал пари чрез интернет.
— Прал е пари?
— Купил златни монети и ги продал срещу пари в брой. Нарича се пране на пари.
— Така ли?
— Да. А това е в моята юрисдикция. Извършено е сериозно федерално престъпление. И Стю, ако имаш информация за Джими Сун, съветвам те да ми я съобщиш. Да се лъже федерален агент също е престъпно. Прикриването на заподозрени или възпрепятстването на силите на реда се наказва. Тежко.
— Но щом никой не е пострадал и жертвата не иска разследване… Искам да кажа… какъв е проблемът?
— Желанията на жертвата нямат значение.
— Не разбирам…
— Е, Стю, да речем, че съм те убил. — Той примигна. — Ти си мъртъв. Нямаш никакви желания. Така ли е?
— Е, да.
— Но все пак е извършено престъпление. Или да речем, че съм гангстер. Открадвам ти колата, но ти се страхуваш от мен и не искаш да докладваш в полицията. Много свидетели обаче са ме видели. Полицаите могат да ме арестуват. Ти няма да свидетелстваш, но другите ще дадат показания. И аз ще отида в затвора.
— Не го знаех.
— Нося заповед за задържане на Сун — потупах джоба си.
— Така ли?
— Заснели са го видеокамерите пред пощенските кутии, откъдето е взел златните монети, купени с парите от подправения чек.
— Но…
— Откъде познаваш Джими? Бъди честен, Стю.
Младият мъж отново сведе глава.
— Той ми е партньор. Любовник.
— Разбирам. С теб ли живее?
— Не. Родителите му са много консервативни. Подозират, но не знаят със сигурност.
— Ще му направиш услуга, ако го посъветваш да се предаде. Агенцията за вътрешна сигурност вече му е изготвила досие.
— Вътрешна сигурност?
— Антитерористичната служба.
— Терористична? — ужаси се Стю.
— Изглежда Сун е откраднал парите под давлението на севернокорейското правителство, за да изнудва жертвата — Ерик Греъм. Той работи за Пентагона.
— О, за бога! Не, не…
— Забелязвал ли си нещо, което подкрепя тези подозрения?
— Не, разбира се. Той е страхотно момче. Мило. Семейството му е от Южна Корея.
Усмихнах се.
— Е, терористите понякога са изключително чаровни. Много шпиони от севера действат около Сеул.
— Той не е терорист — прошепна Стю.
— Е, това ще решат прокурорите и съдът. Моята работа е да го задържа. Без да го нараня, надявам се. Но…
— О, боже!
Наклоних се напред.
— Хора като него обикновено са опасни. В района действа специален екип. Чакаха знак да нахлуят в магазина, ако го бях открил там. Сега се насочват по други следи. — Погледнах смръщено часовника си. — Преди двайсет минути се чух с втория екип. Смятат, че са го намерили. ФБР е издало разрешение да бъде заловен жив или мъртъв, ако не се предаде незабавно.
Младият мъж ахна.
Огледах бледото му, изпито лице.
— Ако държиш на него, трябва да ни помогнеш. Окаже ли съпротива, може да умре. Тактическите ни екипи са обучени да предотвратяват самоубийствени атентати и прочее животозастрашаващи прояви.
Стю се разплака. Огромни сълзи се застичаха по страните му.
— Аз измислих всичко — призна пресекливо, — а не Джими. Той просто ми помогна. Господи, обади им се — на хората от ФБР. Кажи им, че не е опасен.
Намръщих се.
— Трябва да ми обясниш по-подробно.
— Аз откраднах чековата книжка. Аз разкрих онлайн сметката. Аз, а не Джими. Той само прибра монетите от пощенската кутия.
— Опасявам се, че не разбирам.
Стю избърса лице.
— Човекът, чийто чек е откраднат?
— Ерик Греъм.
— Той… Той ми е баща.
— Значи ти си Стю Греъм!
Той кимна.
— Не мога да повярвам колко глупаво съм постъпил. Аз… О, как се прецаках! Моля те, обади им се!
— След като ми обясниш всичко.
— Толкова е безумно!
— Разкажи ми, Стю. Колкото по-бързо узная истината, толкова по-добре за Джими.
Той попи очите си.
— Татко е… доста упорит. Откакто се помня, настоява да уча в неговия университет — «Принстън». Бил е популярен, първенец на випуска. Държеше да последвам примера му. Но аз не исках. Мястото ми е тук. — Махна с ръка, сочейки явно Дюпон Съркъл. — Тук се чувствам добре. Обичам Джими, приятелите ни. Не ставам за Бръшляновата лига. Но татко не искаше и да чуе.
— Какво общо има това с подправения чек?
— Аз съм проклет страхливец. — Той грабна още една салфетка и си издуха носа. — Не събрах сили да му призная, че не искам да се връщам в колежа тази есен. Страхувам се от него. Мама също. Всички се страхуват от него. Той все повтаря: «Няма да си третата ми дъщеря, нали?». Накара ме да тренирам ръгби. Седемдесет килограма съм! Аз и ръгби? Но той не ме оставяше на мира. «Бъди мъж. Следвай стъпките ми!» Не събрах сили да кажа «не».
— И подправи чека, за да не може да плати таксата?
— Жалко, нали?
— Накарал си Джими да вземе златните монети, които си купил?
Стю кимна.
— Нищо лошо не е направил. Кълна се. Просто ми помогна. Семейството му живее в Ню Джърси. Затова решихме да поръчаме монетите там, а не във Вашингтон.
— А баща ти разбра и оттегли жалбата?
Той кимна.
— О, разбра, и още как!
Представих си какъв пожар е избухнал.
— Какво направи с парите?
— Не беше заради тях.
— Ясно, но искам да ми отговориш.
— Задържахме малко. Останалите дарихме на фонд за научни изследвания за СПИН и на «Амнести Интернешънъл». Омразно ми е, че татко си изкарва прехраната, създавайки оръжия. Това работи в Пентагона. Толкова е горд. Самодоволен. Исках парите му да послужат за нещо добро.
— Дай ми името на някой в «Амнести», който да потвърди думите ти.
Стю прехвърли указателя на блекбърито си и ми продиктува име и номер.
— Чу ли? — попитах.
Той примигна отново и сбърчи чело.
— Не говоря на теб — обясних.
— Обаждам се — каза в слушалките Клер Дюбоа.
Обърнах се към Стю:
— Ще почакаме малко.
Младежът отпусна рамене и си издуха пак носа. Озърна се наоколо и се засмя тихо.
— Идваме често тук. С Джими.
Замълчах.
— Знаеш ли какво ми каза завчера?
— Какво?
— Всички свързват Корея с чая. Като Китай и Япония. Но през деветнайсети век последният корейски император Сунджон обичал западната култура и винаги сервирал кафе в двореца. С баща му пийвали кафе и обсъждали световните дела. Мълвата се разнесла и поданиците също започнали да пият кафе. По примера на императора. В Корея пият повече кафе, отколкото във всички останали азиатски държави. Има дори термин за проститутките в кафенетата — наричат ги «дабанг» момичета.
Той млъкна. Рядко бях виждал по-нещастен човек от него.
Сълзите шурнаха отново.
— Моля те — простена. — Обади се на ФБР. Кажи им, че Джими не е опасен!
После чух гласа на Дюбоа:
— Корт. Проверих. Дарили са на «Амнести Интернешънъл» трийсет и една хиляди.
— Добре. Кажи на екипите да се оттеглят.
— Какво? — попита тя.
— Ще ти се обадя след минута.
Прекъснах връзката.
При други обстоятелства бих поизмъчил малко Стю, но не бях забравил арогантността на Греъм и колко обидно се бе държал с Дюбоа.
— Няма смисъл да се ровим повече — казах. — Засега ще преустановя разследването, стига да няма рецидиви.
— Не, сър. Не! Обещавам.
Станах и се запътих към вратата. Обърнах се.
— Догодина баща ти може пак да събере пари. Или да вземе заем, за да плати таксата ти. Просто любопитствам. Как ще постъпиш тогава?
Младежът ме погледна със зачервени очи. Стисна челюсти.
— Ще му кажа да върви по дяволите.
Повярвах му. Не се сдържах и отговорих:
— Добре.
Излязох от кафенето.
Е, вече бях разбулил мистерията около единия случай на Райън Кеслер. Обадих се на Дюбоа.
— Прав беше — каза тя.
Теорията ми хрумна в дневната на Ерик Греъм, след като огледах интериора и снимките и проследих реакцията му, когато Дюбоа изложи идеята си защо е бил нает Лавинг. Реших, че отчасти е искрен и никой не го изнудва. По стената висяха снимки на млад мъж — сина му, предположих — с негов връстник от азиатско потекло, който силно напомняше заподозрения на кадрите от охранителната камера пред пощенската кутия. Както винаги, Дюбоа проучи подробно информацията от фотографиите, които заснех, докато се преструвах, че пиша съобщение. С помощта на ОРК провери номера на кредитни карти, лицеви профили, постинги в социални мрежи и блогове, училищни архиви, искове за застраховка, телефонни обаждания, десетки други бази с данни.
Джеймс Сун нямаше досие, беше активен поборник за правата на хомосексуалистите, студент в «Джордж Вашингтон», жител на Дюпон Съркъл.
Научих, че Стю работи почасово в музикалния магазин на Дюпон Съркъл.
Бях забелязал, че арогантният Ерик Греъм е превърнал дневната си в светилище на «Принстън», и реших, че между бащата и сина сигурно зее пропаст. Но трябваше да потвърдя теорията си и затова дойдох тук.
— Може ли да попитам нещо? — обади се любопитно Дюбоа. — Ти заплашваше с твоята съдебна заповед, а аз блъфирах с моята?
«Добре», помислих си. Протежето ми вече си беше възвърнало формата.
— Мнимата ми заповед се отнасяше за Джими. Той не беше в кафенето да разобличи блъфа ми. Твоята щеше да е за самия Греъм. Ако беше поискал да му я покажеш, какво щеше да правиш?
— О. Хартията покрива камъка.
Макар да държах в тайна личния си живот дори от нея, Дюбоа знаеше, че съм страстен поклонник на игрите.
— Умно — отвърнах й. Наистина го мислех.
— Значи се връщаме към идеята, че случаят «Памук» е причината да вземат Райън на мушка.
— Точно така.
— Аз… чакай! — Гласът й прозвуча напрегнато. — Тъкмо получих имейл. Информация за лекар, който може да е прегледал Лавинг.
— Да?
— Чета… Братовчед му е.
След като Лавинг уби Аби Фалоу, проучихме биографията му и се опитахме да открием роднини. Той беше роден във Вирджиния, но нямаше близки на по-малко от стотина мили от столицата. Родителите му бяха починали. Имаше една сестра, с която поддържаше връзка, но и тя бе загинала при инцидент преди няколко години.
Знаех и за братовчеда.
— Онзи, дето е учил в Нюйоркския медицински университет, нали?
— Да. Но е получил разрешително да практикува тук и преди две години се е преместил във Фолс Чърч. Лекар е в болница «Арлингтън» — обясни Дюбоа. — Сега преглеждам телефонните разпечатки… Половин час след като Лавинг е бил ранен край къщата на Картър, са се обадили на стационарния телефон на братовчеда. Блокиран номер. Разговорът е продължил три минути.
— Що за човек е?
— Неженен, на трийсет и две. Няма полицейско досие. Само няколко пътни нарушения. Казва се Франк Лавинг. Работил е в спешна помощ, сега е специалист по вътрешни болести. Завършил е Медицинския университет в Ню Йорк с висок успех.
Продиктува ми адреса.
Благодарих й, запалих хондата, въведох адреса в навигационната система и се влях в потока от автомобили. Обадих се на Фреди и му съобщих, че съм елиминирал подправения чек на Греъм като следа към поръчителя. И по-важното — че навярно съм открил къде са оказали медицинска помощ на Лавинг.
— Мислиш ли, че още е там?
— Ще си тръгне възможно най-бързо. Но да приемем, че е там. Придвижи се бавно и тихо с няколко малки тактически екипа.
— Ще ги свикам незабавно.
— И Фреди…
— Не уведомявай Уестърфийлд — довърши агентът.
— Точно така — казах.
— Няма проблем. Кучи син е, съгласен съм с теб. От друга страна, асистентката му си я бива.
— Ако си падаш по перли — обадих се.
— Добро включване, синко — изхихика Фреди. — Тази задача разкрива непозната страна у теб.


Глава 32

Франк Лавинг изглеждаше по-млад от възрастта, която Дюбоа ми бе съобщила. Беше подстриган ниско, висок и в по-добра физическа форма от повечето медици на своите години.
Беше и много нервен. Разбираемо, като се има предвид, че престъпният му братовчед го бе посетил, последван от половин дузина агенти на ФБР, претърсили всяко кътче на дома му.
Живееше в луксозна къща в Арлингтън — просторно имение с колони и первази в стил рококо, изработени предварително и монтирани експедитивно за няколко седмици. По стените вместо платна със застреляни фазани, Венери или средновековни натюрморти, съвсем неуместно висяха спортни плакати. Предимно на «Редскинс». Как иначе?
В кухнята видях окървавени хавлиени кърпи и купчини бели и оранжеви стерилни опаковки от марли, инструменти и спринцовки за еднократна употреба. Върху плота беше оставена бутилка «Бетадин», оранжев кръг от дезинфектант личеше върху бледия мрамор, Франк се бе опитал безуспешно да го изтърка.
— Наистина не знам къде е — каза той. — Честно.
Тактическият екип на Фреди беше проверил къщата и се бе разпръснал отвън да разпита съседите дали са забелязали Лавинг или колата му.
Помолих лекаря да отидем в просторната дневна, погледнах го право в очите и казах:
— Искам да ви уведомя, докторе, че преди час братовчед ви възнамеряваше да похити и да подложи на мъчения шестнайсетгодишно момиче, за да изтръгне информация от баща му.
Той разшири очи, очевидно искрено ужасен от думите ми. Прошепна:
— Знаехме, че е беглец. Искам да кажа… изумих се, че е жив. Трябваше да се обадя веднага щом тръгна, но… не посмях.
— Защо?
— Той ме плаши.
— Докторе — подхванах аз; охранявал съм неколцина от гилдията и знам, че титлата отваря железни врати, когато си имаш работа с медици, — наистина ни е необходима помощ.
Мъжът сбърчи чело и си заопипва часовника.
— Не знам къде е. Честно. Моля ви. Трябва да ми повярвате.
— Шестнайсетгодишно момиче — повторих бавно и се втренчих в убягващите му очи.
Той отпусна рамене.
— Какво искате да ви кажа?
— Първо, колко тежко е ранен?
— Куршумът е улучил корема, петнайсет сантиметра над лявата бедрена кост. Влязъл е и е излязъл. Обгорих няколко малки вени, почистих и заших. О, и в бедрото му се беше забила дребна каменна отломка. Отстраних я, обгорих съдовете и също заших раната. Вие ли го простреляхте?
— Да.
— За да спасите момичето.
Кимнах.
— Добре ли е тя?
— Физически, да. — Почаках думите да подействат. — Трябва да го открия. Ще ни ориентирате ли някак? Колата му?
— Не паркира отпред. Сигурен съм. Дойде пеш. Вижте, чух по новините за престрелката. Не знаех, че е той. Каза, че го ограбили и ранили в Югоизточния квартал. Ако знаех…
Разбрах, че лъже, но измислиците звучаха като типични импровизации за оправдание пред служител на реда, а не като съзаклятнически опит за заблуда. Единственото, което исках, бе да се съсредоточи върху посещението.
— Какво друго каза? Помислете си. Каквото и да е. Всичко е важно.
Лекарят се намръщи.
— Е… сещам се за нещо. Настоя за лека упойка по време на процедурата. Не искаше да губи концентрация. Но нямах газ. Имах само «Пропофол». С краткотрайно действие — използват го за колоноскопии. Не беше напълно упоен, но все пак… Правех обичайното в такива случаи — бърборех, за да му отвличам вниманието. Като с останалите пациенти. Той спомена нещо, което не ми направи впечатление тогава. Че не му е приятно от презастрояването в Лаудън. Реших, че се е отбил в къщата на родителите си. Край Ашбърн. Може да е отседнал там.
Знаех за къщата. Когато Лавинг уби Аби, разбрахме къде е отрасъл. Но къщата беше продадена преди години. Не я държахме под око. Обясних го на лекаря, но той отвърна:
— Е, не е точно продадена.
Намръщих се и поисках по-подробна информация.
— Технически погледнато е сменила собственика си. Хенри и сестра му — наследниците — продадоха къщата евтино, но купувачът се съгласи да им предостави достъп срещу наем за… двайсет години или нещо подобно. Сестрата на Хенри беше болна — нелечимо — и аз предположих, че той иска да се отърве от имота, но и да осигури дом за Марджъри до края на дните й.
Единственият близък роднина на Хенри Лавинг беше сестра му, няколко години по-голяма от него. Страдаше от рак, но бе загинала при инцидент с лодка. Приятелят й, управлявал моторницата пиян по река Ококуан, се беше споминал скоро след нея. Подозирах намеса на Лавинг — младият мъж също се беше удавил, само че във ваната си. Съдебните медици установиха симптоми на удавник, борил се да оцелее във водата два-три часа.
Не помнех къде се намира къщата. Франк Лавинг откри адреса и ми го записа.
— Взел ли е болкоуспокояващи? — попитах.
— Не пожела да му дам «Демерол» или «Викодин».
Да, Лавинг предпочиташе болката пред замъгленото съзнание.
— Предложих му няколко спринцовки, заредени с лидокаин. За местно приложение. — Франк сведе очи към едрите си длани. — Помня го като малък. Не нападаше децата, не беше побойник. Точно обратното. Беше тих, любезен. Непрекъснато наблюдаваше.
— Наблюдаваше какво?
— Всичко. Мълчеше и просто гледаше. Беше умен. Много. Любимият му предмет беше историята.
Една от специалностите ми. Научих нещо ново за Лавинг.
— Фреди?
Агентът се появи на прага.
— Имаме следа. Да отведем няколко екипа в Ашбърн.
Откъснах от бележника си листа с адреса, който Франк ми беше продиктувал. Подадох го на Фреди. Вече го бях запомнил.


Глава 33

Хората предпочитат да отбягват миналото.
Естествено е, предполагам. Когато претегляме думите и делата си, онова, за което съжаляваме, навярно е по-незначително от чудесните спомени, но изпъква по-ярко като жарава, отказваща пряко волята ни да изтлее.
Без миналото обаче моята професия не би съществувала. Дали заради стореното добро, извело ги в полезрението на наемниците, както в случая с Райън Кеслер, или заради кървавата предистория на професионалните убийци, те попадат в обсега ми вследствие на извършеното преди месеци или години.
В момента обаче, движейки се възможно най-бързо по притъмнелите хлъзгави пътища към Лаудън, аз размишлявах върху миналото по друга причина. Двайсет минути ме деляха от миналото на човека, взел на мушка подопечните ми, минало, което би могло да ни помогне да открием сегашното му местонахождение.
Миналото на мъжа, измъчвал и убил наставника ми.
С нетърпение очаквах да върна лентата и да науча възможно най-много за него.
Информацията от братовчед му — че продажбата на семейната къща по същество е сделка със скрити клаузи — означаваше навярно, че вътре може би са останали ценности, осветляващи фамилната история десетилетия назад. Ще намеря ли снимки на Лавинг като малък? Или детските му играчки?
Припомних си отново една от първите задачи, които бях поставил на Дюбоа преди сблъсъка с Лавинг на Роуд Айлънд. Протежето ми трябваше да научи възможно най-много за сестрата на Лавинг — Марджъри. Дюбоа се зае със задачата с присъщата си изтощителна енергия и написа биография на жената, споделила тийнейджърските си години с брат си, преди той да стане престъпник и да прекъсне връзката със семейството. Бях убеден — погрешно, както се оказа — че подробностите за живота на сестра му може да ни отведат при него. Дюбоа разбра за борбата й с рака, за привидното възстановяване и последвалото влошаване и накрая за трагичната й смърт в река Ококуан, приток Чезапийк.
Нищо полезно за преследването на Лавинг, но с удоволствие изчетох бележките на Дюбоа за единствения човек, с когото Лавинг бе поддържал искрена и постоянна връзка.
Исках да науча повече и се надявах старата къща да ми помогне.
Нищо чудно, разбира се, родителите на Лавинг да бяха изтрили всякаква следа от присъствието му, след като са узнали за престъпленията му. Ако имах дете като него, щях ли да постъпя така?
Обади се Клер Дюбоа. Беше събрала допълнителна информация за къщата. Еднофамилната осемдесетгодишна постройка с двор около осем декара се намираше в околностите на Ашбърн — просторен район между летище «Дълес» и Лийсбърг, осеян с еднофамилни къщи, никнещи все по-нагъсто заради преместването на вашингтонските служители все по-далеч от града.
От близо година и половина в къщата на Лавинг не живеел никой, но собственикът изпращал от време на време хора за неотложни ремонти и поддръжка на градината. Собственикът заявил, че не се е чувал с Лавинг от години.
— Очевидно не си ползвала само «Гугъл» — похвалих Дюбоа.
— Интересно. Собственикът ми се стори гузен, въпреки че не е направил нищо незаконно. Изпитваш ли угризения, езикът ти се развързва.
Десет минути по-късно забавих по виещия се асфалтов път без улично осветление и сверих номерата. Паркирах сред гъст храсталак на петдесетина метра от къщата. В околността имаше шест-седем къщи, всичките на известно разстояние от шосето. По земята около мен се валяха боклуци, а парче от заден мигач свидетелстваше за коварните завои и лошата видимост.
Извадих мобилния си телефон и се обадих на Фреди.
— Взе ли съдебната заповед? — попитах.
Поспорихме дали ще ни потрябва, но при подобни операции е най-добре, на първо място, споровете да се избягват, а ако откриехме полезни улики в къщата, не исках да предоставям на някой обигран адвокат възможността да ги анулира.
— Да.
— Къде си?
— На петнайсетина минути. Може и по-малко. Ти?
— Тъкмо пристигнах.
— За бога, Корт, колата ти няма червена лампа! Ще се убиеш, ако караш така.
— Исках да побързам. Смятах, че може да го открия тук.
— Но сгреши.
— Да. Гледам към къщата. Тъмно е. Никакво движение. Но в гората наоколо има поне петдесет добри позиции за стрелба. Носите ли термални радари?
— Разбира се, но щом е гора, сърните ще ги активират. А Бамби няма снайпери.
— Влизам тихо — казах, без да отлепям очи от къщата.
Прекъснах връзката и слязох от колата. Извадих бронежилетката от багажника, закопчах я и си облякох черното яке. Вдъхнах хладния есенен въздух и застанах между два дъба с широки стволове. Мъгла пълзеше около къщата, отдалечена на двестатина крачки от шосето. Чувах скрибуцането на щурците, оцелели след края на летните дни. И квакането на жаби. Над мен тихо пърхаха прилепи.
Не съм суеверен и не вярвам, че можем да усетим духовете на мъртвите. Но не отричам, че понякога сетивата се изострят, мисли и спомени за нещо преживяно подклаждат прозрения, които наподобяват шесто чувство. Не предусещах заплаха, но нещо ме подтикна да извадя незабавно оръжието си, да застана нащрек и да не се отпускам. Едва не си прищипах сухожилието на врата, когато се извърнах и различих силуета на мъж. Прицелих се с пръст върху спусъка на глока. Задъхан се облегнах на твърдия, грапав ствол на дървото. Едва след секунда филизите, преобразили се в наемен убиец, се разделиха на вятъра и после бавно се сближиха отново.
Мъжки силует, но само силует.
Което не означаваше, че тревогата ми е безпричинна. Нищо чудно Лавинг наистина да се крие някъде тук.
Обърнах се пак към къщата. Двуетажното имение с фронтони беше боядисано в тъмнокафяво. Майсторът на собственика владееше добре градинарството и зле — дърводелството и бояджийството. Парапетите и стълбите бяха разкривени, а три бежови капака висяха пред прозорците на последните си панти. Боята на фасадата се лющеше. На предната веранда, заела протежението на целия първи етаж, имаше люлка, закрепена за горните греди само на един синджир.
Озърнах се пак. Никакъв признак за човешко присъствие. Вгледах се пак във верандата и се запитах дали като малък Лавинг се е люлеел тук през летните или есенните вечери. И с кого? Отвъд порутените колове на оградата в задния двор забелязах ниви. Дали е гонил зайци там? Носеха се слухове, че на младини измъчвал животни. Не им вярвах. Нищо не подсказваше, че Лавинг е садист и извлича удоволствие от физическата болка, която причинява; знаех, че когато поставя шишенцето спирт и шкурката до човека, от когото трябва да изтръгне информация, основната му мисъл повтаря моята — «каква е целта и как най-ефикасно да я постигна».
Взрях се в тъмните прозорци, два, от които бяха пробити от куршуми. Обезлюдени къщи като тази по правило привличат вниманието на местните деца. Знаех го от къщата в Удбридж, където живяхме с Пеги. На две преки от нея имаше изоставено викторианско имение и всички деца от квартала се опитваха да се вмъкнат в опасната постройка. Ходих в градския съвет да изискам да укрепят оградата. След известно протакане го направиха.
За пореден път се запитах дали Кеслерови или Лавинг събуждат спомените. Отпъдих ги и се зарекох да не се разсейвам повече.
Чух приближаващи коли, но не видях светлини. Обадих се на Фреди да му съобщя къде съм. След няколко минути той и тактическото подкрепление се присъединиха към мен.
— Открихте ли нещо у братовчеда? — попитах.
Агентът оглеждаше периметъра. Същото правеха и колегите му, покривайки различни посоки.
— Няколко капки кръв на паркинга на петдесетина крачки от къщата. Нищо друго. Никакви следи от гуми. Нищо. Ти какво очакваше?
Вярно. Лавинг не би оставил дири, отвеждащи към леговището му.
— Искам да действаме — казах и посочих къщата.
Обърнах се към агентите от тактическия екип и прошепнах:
— Откакто съм тук, не съм забелязал признаци за човешко присъствие. Лавинг може и да не помни какво е казал пред братовчед си и да дойде да отдъхне или да си прибере вещите. — Изгледах ги сериозно. — Възможно е обаче да го е казал нарочно, за да стигне до нашите уши. И да е устроил капан. Помнете, че има и партньор.
Очите им напрегнато изучаваха земята, дърветата, черните прозорци на къщата.
Разделихме се на три групи. С Фреди поехме начело.


Глава 34

Наясно със стрелковите умения на партньора, не поемахме излишни рискове. Озъртахме се секунда-две за изгодни позиции и залягахме по земята или се снишавахме зад дърветата.
За пет минути стигнахме къщата и организирахме тактически влизането. Не съм вещ в тази сфера, а и бях най-леко въоръженият в групата. Решихме да остана отвън на верандата и да наблюдавам фланговете, докато останалите проверят къщата. Друг агент щеше да прави същото до задната врата.
Фреди махна на един от колегите си. Огромният мъж огледа входа и с един-единствен ритник го отвори широко, извиквайки задължителното:
— ФБР със заповед за обиск!
Агентите нахлуха вътре през предния и задния вход. Засияха снопове светлина от фенерите, но аз се съсредоточих върху двора отпред и отстрани, снишен максимално, за да не предоставям мишена, ако сред дърветата е скрит снайперист. Огледах с монокуляра за нощно виждане, но не забелязах и следа от стрелци.
Най-сетне Фреди подаде глава през предната врата.
— Чисто е.
— Следи от скорошно присъствие?
— Да. Храна и напитки с неизтекъл срок на годност. Навит будилник. За пет сутринта. Ранна птица. Сменени чаршафи. Дрехи, които не изглеждат стари. С размера на Лавинг.
Значи беше отсядал тук.
Влязох и спуснах всички щори и завеси. Включих лампите. Застоялият въздух миришеше на кедрово дърво и плесен. На прага застана агент; докладва, че е проверил за следи от превозни средства, но алеята и мястото за паркиране били посипани с чакъл и нямало следи от гуми.
— Какво търсим? — попита друг агент.
Фреди кимна с глава към мен.
— Бележки от кредитни карти, кореспонденция, компютри, хард дискове, сметки… всичко с името на Хенри Лавинг или на друго име. Използва много чужди самоличности.
Съмнявах се, че ще открием нещо за краткосрочните му планове — беше твърде умен да оставя очевидни улики, но дори педантичен играч като него понякога греши.
Теорията на играта взема предвид този факт. Случва се например играчът да предприеме неумишлен ход — посяга, да речем за офицера, но неволно премества коня. Пуснеш ли фигурата, ходът се смята за направен, въпреки че последствията са непредвидени и гибелни.
Не намерихме обаче почти нищо полезно.
Но аз все пак открих миналото на Хенри Лавинг.
Цялото. Буквално. Нито той, нито семейството му го бяха заличили.
Навсякъде из къщата имаше снимки, картички в рамки, грамоти от състезания, спечелени по фестивали и карнавали, фотографии от семейни ваканции. На полицата над камината и по рафтовете вместо книги бяха наредени сувенири — керамични животни, пепелници, шапки, свещници.
А в дневната се натъкнах на изобилие от папки с изрезки — трийсет, дори четирийсет. Прегледах ги набързо, но най-новата беше отпреди пет години и съдържаше само една статия за Лавинг от «Вашингтон Поуст» — същата, която пазех в кабинета си всъщност. За убийството на Аби Фалоу и жената, която охраняваше. Лавинг ли я беше изрязал? И защо? Сметнах, че е въпрос на професионализъм — проверка как властите провеждат разследването.
Прегледах албумите със снимки на младия Хенри, сестра му и родителите му. Направи ми впечатление колко сериозен, съсредоточен и сякаш отвлечен в мисли изглежда. На няколко снимки обаче малкият Хенри се усмихваше. На една-две беше с момиче, сигурно на среща, макар да нямаше физически контакт помежду им.
На младини Хенри бе тренирал стрелба с лък и лека атлетика. Нямаше снимки със съотборници. Явно предпочиташе самотните занимания.
Върнах се още по-назад във времето. Разгърнах един лист и се взрях в него. Под парченце пожълтяло тиксо имаше кичур кафява коса. Прочетох старателния надпис отдолу. Косата беше на Хенри, когато навършил годинка. Пресегнах се към нея. После отдръпнах ръка, чул, че Фреди влиза в стаята.
— Какво мислиш, Корт? — попита той. — Нещо полезно? Изглеждаш, сякаш си открил тайника на Бърни Мадоф.
Поклатих глава.
— Нищо не подсказва следващия му ход. Но всичко сочи към него.
— Помага ли това?
— Не веднага. Но в крайна сметка… надявам се. Само че материалът е много. Ще го съберем и ще го отнесем. Носите ли пликове за улики?
— В колите са.
В този момент забелязах нещо на отсрещната стена — рафт с дузина кутии. Взех едната. Вътре имаше купчина фотографии. Сигурно ги бяха прибрали временно тук, докато ги подредят в албуми. В единия край на рафта с изненада забелязах правоъгълно петно без слой прах. Последната кутия от обувки беше преместена — днес или дори преди час.
Дали Лавинг се е върнал тук след посещението при братовчед си, за да отнесе кутията?
Какво ли е съдържала?
Дали е разкривала нещо от миналото му, което е искал да опази в тайна?
Или е имала сантиментална стойност?
Споделих откритието си с Фреди, който не се заинтригува особено. Прерових останалите кутии. И те не разкриваха нищо полезно за момента, но криминалистите щяха да ги прегледат за неизвестни летни къщи и роднини.
— Корт? — обади се Фреди.
Явно губеше търпение.
— Добре — отвърнах.
— Открих нещо — подвикна един агент откъм коридора, който водеше към кухнята в задното крило.
С Фреди отидохме при него.
— Прилича на касови бележки, сър.
Върху пода до кухненската маса лежеше купчина пликове, завързани с ластик.
— Сигурно ги е изпуснал, без да ги забележи. Неволен ход…
Агентът ги вдигна, но застина. Те помръднаха леко нагоре и спряха.
— Мамка му — измърмори той и тримата се вторачихме в тънката корда, която изчезваше през дупка в пода.
Фреди грабна радиостанцията си.
— Напуснете къщата! Бомба! Бомба!
Откъм сутерена се чу трясък — по-слаб, отколкото очаквах — и по храстите и дърветата отвън пробягаха сенки, когато искрите лумнаха през прозорците долу.
В стаята се възцари злокобна тишина. За миг си помислих, че бомбата е засякла и разполагам с достатъчно време да събера албумите и кутиите от обувки.
Но тъкмо пристъпих към съкровищницата на миналото на Хенри Лавинг, когато вратата на сутерена излетя навън и водовъртеж от оранжеви и червени пламъци заля коридора, а лумналият долу огън заизскача през всяка пролука и цепнатина между дъските на първия етаж.


Глава 35

Взривното устройство беше направено сигурно от граната или малък пластичен експлозив, прикрепен към газова бутилка. Усещах отчетливия остър мирис на пламтящо гориво. За секунди огънят плъзна по стените и обхвана килимите. Затворих с ритник вратата към сутерена, но пламъците и топлината я разтвориха отново и огънят се заизвива навън и нагоре.
— Фреди, има ли някой долу? — извиках.
— Не. Провериха сутерена и се качиха горе.
Тръгнах пак към дневната. Всеки път обаче, щом направех няколко крачки през пушека, огнените езици лумваха с нова сила и се налагаше да отстъпя, за да не остана без вежди или без кожа. Огледах се за вода или пожарогасител или дори одеяло, с което да се предпазя и да се добера до албумите и кутиите и да спася колкото мога.
Предполагах, че Фреди не е толкова убеден в ползата от тях, но знаеше, че тук аз съм експертът — в сферата на стратегическата, а не на тактическата борба с професионалните убийци — и ми помагаше да запушваме с мебели пролуките и да хвърляме одеяла над пламъците, излитащи през дъсчения под. Не си въобразявах, че ще потушим огъня; в крайна сметка той щеше да победи, но поне можехме да го възпрем известно време, докато вземем уликите.
Битката продължи три-четири минути, но жегата и заслепяващият пушек ни сломиха. Едва не повърнах от изпаренията и пепелта. Зави ми се свят, но знаех, че припадна ли, съм обречен на смърт. Оттеглихме се, полузадушени, със сълзящи очи. Огнените езици вече поглъщаха дневната и кухнята. Счупихме страничния прозорец и се изтъркаляхме на земята. Другите агенти бяха заели позиции наблизо и покриваха дърветата — логичното място, където снайперист би причаквал в засада бегълците — да не би пожарът да се окаже диверсия.
Но никой не откри стрелба. Не се изненадах. Знаех, че Лавинг е изчезнал отдавна.
— Докладвайте! — извика Фреди.
Колегите му рапортуваха как са. Всички бяха налице. Един беше пообгорял леко, а друг се бе порязал, когато счупил прозореца, за да полее сутерена с вода от маркуча в двора — безплоден опит, разбира се. Никой обаче не бе пострадал сериозно.
Единствената жертва беше миналото на Хенри Лавинг.
Потърках смъдящите си очи, питайки се дали наистина не бяхме попаднали в капан.
Останах жив, но бях загубил категорично този кръг от играта помежду ни.
Ножиците срязват хартията…
Огънят бучеше толкова силно, че чухме сирените на пожарните коли едва когато пристигнаха пред къщата.
— Кутия от обувки със снимки. Унищожи всичко друго. Защо я спаси? Какво съдържа? — недоумяваше Фреди.
Добър въпрос. Въпрос, върху който щях със сигурност да размишлявам в малките часове. Снимки на сестра му? Или на двамата заедно. Място, което обича да посещава? Фотографии на дървена къщурка в гората или край езеро, където планира да се оттегли? Не отговорих на Фреди. Съзерцавах мълчаливо огненото торнадо, поглъщащо семейната къща. Върнах се в колата да се обадя в убежището в Грейт Фолс и да проверя как са подопечните ми.
Не стигнах обаче много далеч.
Два черни вана с искрящи червени и сини светлини върху капаците удариха спирачки, от тях слезе малък ескорт и се запъти право към мен.
Затворих за миг очи, осъзнал кой го предвожда. Джейсън Уестърфийлд и Крис Тийзли, асистентката му, навярно sans* перли. Носеше закопчано догоре яке; не виждах огърлици.
[* Без (фр.). — Б.пр.]
В появата им всъщност нямаше нищо странно. Хрумна ми, че Уестърфийлд, естествено, е узнал за къщата и е предположил, че ще съм тук, защото акцията не беше тайна — нали поискахме разрешително за обиск от федерален прокурор. Уестърфийлд се бе отправил тутакси насам да открие човека, който го беше излъгал, изпращайки му празен брониран ван.
Надявах се, че ще се задоволи да ме скастри на всеослушание, но той беше намислил друго. Погледна към застаналия наблизо Фреди и обяви с по-висок глас от необходимото:
— Арестувайте го. Незабавно.


Глава 36

Агентът от ФБР не понечи да ми закопчае белезници и аз си помислих, че прокурорът го каза по-скоро заради ефекта, отколкото за да ме види наистина с оковани ръце. Но не бях сигурен.
Погледнах към групата, слязла от втората кола. И те носеха униформи на ФБР и също биха могли да ме арестуват, но се подчиняваха на Фреди, по-старши от тях и технически погледнато — техен шеф.
Фреди пристъпи между нас като рефер.
— Джейсън…
Кимна на агентите, които придружаваха прокурора.
— Искам да го арестуваш. Искам друг да поеме задачата му — каза Уестърфийлд.
Не можех да преценя какво обвинение би могъл да ми повдигне. Използването на брониран ван без пътници не е федерално престъпление.
— Излъга служител на Федералния съд. Това е обвинението.
Не бях сигурен, че съм го извършил. Не помнех какво точно му бях казал. Което не означаваше, че няма основание да ме задържи, дори ако в крайна сметка обвиненията не се докажат. И преди ми се беше случвало.
Уестърфийлд погледна към мен.
— Искам Кеслерови да се преместят в града, близо до мен. Искам лично да разпитам Райън Кеслер. Незабавно.
— Не съм съгласен — отвърнах.
— Ще ги поема аз или препоръчан от Арън Елис човек. Прехвърляш ми ги и ми осигуряваш среща с Райън и ще оттегля обвиненията.
— Не съм съгласен — повторих.
Фреди си въртеше главата като на тенис мач.
— Агент Корт, отдавна сме в бранша и не ни отива да играем игрички — каза Уестърфийлд.
— Затворът не е добър избор, Джейсън. Ти настояваше. Нямах алтернатива. Основната ми цел е да опазя подопечните си живи.
— Интересно… Останах с впечатление, че основната ти цел е да улучиш с харпуна белия си кит. Агент Фредерикс? Да видя белезниците, s'il vous plait*?
[* Моля; ако обичате (фр.). — Б.пр.]
Фреди, който работеше по-скоро за Уестърфийлд, отколкото за мен, изглежда клонеше на моя страна.
— Изпълнява си задачата, Джейсън — обади се той. — Семейството е непокътнато.
— Но забелязвам, че е тук, а не при тях… И на всичкото отгоре Лавинг се е измъкнал.
Той махна към пламтящата сграда.
Вярно беше, макар да не бях очаквал да сваря Лавинг тук. Интересуваха ме повече разковничетата към личния му живот — сега, разбира се, превърнати в пепел и въглени.
Уестърфийлд погледна към старшия агент от ФБР.
— Ще го арестуваш ли?
— Вероятно не.
Отвратена въздишка. Прокурорът се обърна към мен.
— Корт, ти дори изпусна следите на поръчителя.
Аз преместих очи от къщата към него.
— Какво имаш предвид? Елиминирахме Греъм. Сега се концентрираме върху Али Памук.
— Не е и той. Ти твърдеше, че е терорист.
— Твърдях, че е възможно, понеже повечето фондове се насочваха към Близкия изток. Сътрудничката ми все още проучва в какво е замесен.
— Госпожица Дюбоа.
— Точно така. — Почудих се откъде е узнал за нея. И — още по-любопитно — откъде знае как произнася името си. — Сгрешил си, Корт. Губиш си времето с Памук. Ние проведохме собствено разследване. И открихме поръчителя.
— Кой е? — попита Фреди.
Аз сбърчих чело, но замълчах. Уестърфийлд се обърна към Тийзли.
— Крис, ще разкажеш ли на Корт и на агент Фредерикс какво разкрихме?
— Детектив Кеслер е бил включен във вътрешна административна дейност в полицейското управление.
— Нещо относно бюджета, счетоводството — вметнах.
— Знаел си значи? — отбеляза с известно задоволство Уестърфийлд.
— Райън спомена, да.
— Не ти ли се стори възможна следа?
— Към Лавинг и поръчителя? Не.
Уестърфийлд погледна отново към Тийзли.
— Преди година — продължи тя — възникнали проблеми с разходите на полицейското управление. Ненавременни разплащания. Нищо особено на пръв поглед. Но шефът на бюджета уведомил полицейския началник, а той сметнал за необходимо да назначи някого — някой от отдела за финансови престъпления — да прегледа счетоводните книги и да провери какво става.
— Изглеждало дребна работа — допълни Уестърфийлд — но всъщност… Кажи му, Тийзли.
— Всъщност — поде Тийзли — издавали чекове за десетки хиляди долари, но парите влизали в сметките на други отдели. От години било така.
— Твърдиш, че е нарочно? — Намръщих се. — План за отклоняване на средства от бюджета на полицията?
— Точно така — отвърна Уестърфийлд.
— И който стои зад него — намеси се Фреди, — някой висшестоящ в полицията или от градския съвет, се е изплашил, понеже Кеслер има опит в разследването на финансови престъпления. И е стеснявал кръга.
Погледнах разсеяно към пламналата къща и разсъдих:
— Някой на висок пост в местното правителство — някой с достатъчно власт, за да има достъп до полицейските хеликоптери. Клер не успя да открие летателен план или график. — Сбърчих чело и поклатих глава. — Тя дори се питаше дали не са отвели Лавинг и партньора му с правителствен хеликоптер, но аз настоявах, че е частен. Не й поръчах да провери полицейските регистри. Поемам вината.
Уестърфийлд не се усмихна злорадо, но последното ми изречение очевидно му допадна.
— Някой от управлението, който има достъп до оборудване — казах на Фреди.
— Какво оборудване? — попита Уестърфийлд.
Агентът от ФБР отговори:
— Партньорът на Лавинг се опита да постави проследяващи устройства в колата на Корт. Вашингтонската полиция използва същия модел.
Уестърфийлд хареса и това и стрелна с очи Тийзли в безмълвен въпрос защо е пропуснала въпросното полезно парченце от мозайката.
Аз наклоних глава и се намръщих замислено.
— Какво? — попита Уестърфийлд.
— Просто Кеслер спомена на няколко пъти началника на детективите Люис. Интересувал се от напредъка на Райън. Силно. Тогава не обърнах внимание, но защо отговорникът на детективите ще се занимава със счетоводни проблеми, засягащи всички отдели? Транспорт, комуникации, криминални… Всички.
Явно допринесох сериозно за новия случай на Уестърфийлд.
— Добър въпрос.
— Люис… — проточи замислено Фреди — винаги съм се чудил. Носеха се някакви слухове за миналото му.
— За какво? — прекъсна го припряно Уестърфийлд.
— Не знам. Просто слухове.
Прокурорът се обърна към мен:
— Корт, виж, толкова се увлече в гонитбата на Лавинг, че съвсем изпусна края на поръчителя.
Гонитби и изпуснати краища. Надявах се да не смесва толкова безжалостно метафорите пред съдебните заседатели.
— И предостави възможност на Люис или който стои зад всичко това да унищожи уликите и да се добере до други свидетели. Наистина мисля, че е време друг да поеме случая.
Помълчахме малко, пукането и пращенето на гинещата къща и виковете на пожарникарите озвучаваха мислите ни. Лъчите на фенерите подскачаха по листата наоколо.
— Джейсън? Може ли да поговорим? — обадих се най-сетне.
Пристъпихме встрани с приведени глави и се отдалечихме на десетина крачки от останалите.
Уестърфийлд погледна към пламъците.
— Намери ли нещо полезно тук?
— Нищо. Закъсняхме.
— Пострада ли някой?
— Не. — Отбелязах наум, че едва сега се сети да попита. После, взрян в искрите, устремени към тъмния облак пушек, продължих: — Спомена улики, които Люис може да унищожи.
Кимване.
— Ами ако ти кажа, че всичко е у Кеслер. Цялата информация, разпечатките, паметните записки, счетоводните книги.
— В убежището?
— Да.
Възторжени искрици проблеснаха в очите му.
Сниших още повече глас:
— Добре, Джейсън, как ти звучи следното — ще призная, че малко съм се вторачил в залавянето на Лавинг и съм пренебрегнал поръчителя… Финансов скандал със столични мащаби? Уместна причина поръчителят да ангажира Лавинг. Нищо чудно да са замесени много хора по върховете.
— Продължавай. — Очакваше да чуе предложението ми.
— Какво ще кажеш да ти изпратя копия на всички документи, които са у Райън Кеслер. Тази вечер, още щом се върна в убежището. Но запазвам задачата по опазването на свидетелите. Аз отговарям за Кеслерови и местонахождението им.
— Искам да го разпитам.
Поколебах се.
— По кодиран телефон. Не лично.
Прокурорът задъвка устната си.
— Ще има последствия — каза. — Ти ме излъга безочливо.
— Ще го отложим за по-късно. След като закопчаем Лавинг и вкараме в затвора Люис. Или човекът от полицейското управление или от общината, който стои зад всичко това.
Кимване. Равностойно на ръкостискане.
Уестърфийлд, Тийзли и другите агенти се прибраха в черните ванове и потеглиха, а Фреди ми хвърли кос поглед.
Обадих се в защитената къща и помолих Руди Гарсия да ми докладва.
— Всичко е наред, сър — отвърна той. — Току-що говорих със Западна Вирджиния. Чисто е. Поръчаха ми да ви предам, че сърните са там, където им е мястото. Казаха, че знаете какво означава.
— Добре. Как са подопечните?
— Като в сапунена опера — сниши глас агентът.
Типично за работата ни.
— Мъжът и жената пак се счепкаха. За нещо налудничаво. Не си струваше. Мари искаше да ме снима. Портретни снимки. Отказах й, а тя се нацупи. Бива си я иначе. — Последното изречение прозвуча като едва доловим шепот. Гарсия продължи: — Добре че беше мачът. Балтимор. Райън си намери занимание. Вкъщи подкрепяме «Ориълс». А вие, сър?
— Съжалявам. Аз симпатизирам на «Атланта».
Комерсиалните спортове не ми допадат особено, но през дългите часове в хотелски стаи и защитени къщи съм изгледал много срещи и се интересувам от бейзбол. Харесват ми стратегиите, които играчите прилагат, футболът не ми допада толкова.
— Синът ми е само на шест — продължи агентът, — но казал на съпругата ми, че Бригам прецакал мача, понеже не го бива с бухалката. Странно, но ние с Райън коментирахме същото.
— Синът ти е само на шест? Това ли иска да тренира? — попитах.
— Май футбол.
Казах му, че ще се върна възможно най-скоро в убежището, прекъснах връзката и се обадих на Клер Дюбоа.


Глава 37

Къщата беше малка, но добре поддържана.
С красива градина. Не знаех имената им, но на бледата светлина на градинските лампи цветните храсти изглеждаха пищно — в бургундско и синьо, старателно подрязани и навярно многогодишни. Джоан Кеслер сигурно би ги оценила.
Когато живеехме в Удбридж, Пеги се опита да отглежда цветя. Не сполучи.
Паркирах на улицата и излязох от колата. Усетих как гръбнакът ми изпуква. Мирисът на пушек ме сподиряше като шлейф. В колата се бях преоблякъл в чисти джинси и пуловер, но не се бях къпал, разбира се, и кожата ми излъчваше остра миризма.
Застанах пред вратата и почуках. Симпатична блондинка на около трийсет я открехна леко и ме изгледа предпазливо през дебелата верига. Разпознах я от проучването на Клер.
Показах й служебната си карта и тя ме попита — все още недоверчиво — с какво може да ми помогне.
— Ще ми отворите ли?
— Какво има? Случило ли се е нещо?
— Моля ви.
Тя ме пусна да вляза. Истинска детска къща — играчки, чаши, пластилинени фигурки, дрехи — а тя беше бременна в петия-шестия месец.
— Черил, нали?
Тя кимна енергично.
— Не смятаме, че има повод за безпокойство… — Думите ми, разбира се, веднага я разтревожиха. Очите й се разшириха. — Опасявам се, че сме изгубили връзка със съпруга ви.
— О, божичко, не! Ранен ли е?
— Моля ви — прекъснах я окуражително, — няма причина да смятаме, че е пострадал. Но радиостанцията му не се включва.
По лицето й се застичаха сълзи. Черил се задъха, наведе се механично и започна да събира детските пижамки и други дрехи, нахвърляни на пода. Явно бях прекъснал подготовка за пране.
— Знаем, че разузнава наркосделка, но диспечерът в щабквартирата не беше сигурен къде точно се намира. Имате ли представа къде е? Споменал ли ви е нещо?
— Да, да.
— Къде е?
Тя ми каза местонахождението. После добави:
— Но защо не успявате да се свържете? Какво се е случило?
— Не знам — отвърнах сериозно. — Но наблизо имаме мобилен команден пост. Почакайте. Ще им изпратя съобщение.
Сведох очи към телефона си, занатисках бутоните и изпратих написаното. Усещах напрежението, което излъчваше, клатейки се напред-назад, вперила поглед в телефона.
— Моля ви…
Вдигнах глава и се усмихнах.
— Там е. Добре е. Радиостанцията се е повредила. Доставчиците ни ще му занесат нова.
— О, слава богу!
Сълзите продължиха още малко.
— Съжалявам за безпокойството.
— Не, не. Наистина е добре, нали?
— Да — повторих. — Съжалявам, че ви стреснах. О, направете ми услуга…
— Да, непременно.
— Той провежда наблюдателна акция. Не бива да му се обаждате до сутринта.
— Разбира се. Сега съм толкова спокойна. Нямам думи. Такова облекчение изпитвам… — заповтаря маниакално тя, триейки сълзите.
Излязох навън и се върнах при колата. Чакълът хрущеше под краката ми, край мен витаеше миризма на пушек.
При игрите ми допада и това, че ти позволяват да се въплътиш в някой друг. В класическата немска игра «Сатанински заселници» например, чийто автор е знаменитият Клаус Тьойбер, играчите са именно заселници на митичен остров. За да победят, трябва да развиват ресурсите си по-успешно и по-бързо от противника. В «Агрикола» — друга немска игра — играчът разполага с четиринайсет хода да стане най-преуспелия фермер сред партньорите си. Американските игри, които включват повече битки от европейските, ви предоставят възможност да се превърнете в генерал или в адмирал.
Понякога работата ми изисква също да играя роли. Обикновено преобразяването ми допада, особено ако е успешно и ми помага да опазя подопечните си, както при представлението, което бях изнесъл пред Стю Греъм по-рано същия ден. Понякога обаче измислиците ме карат да се чувствам омерзен.
Като този път.
Неотложността на представлението не намаляваше вероятността просълзеното лице на жената, изпълнено с ужас от наученото, да ме преследва дълго.


Глава 38

Малко след десет през нощта се върнах в защитената къща в Грейт Фолс и извърших ритуала с кодовете, за да спусна «подвижния мост».
В двора забелязах нова кола с включен двигател. Шофираше млад сътрудник от организацията ни.
Той ме забеляза, изключи мотора и излезе. Спретнатият афроамериканец на около трийсет кимна и приближи до мен пред стълбите към верандата. Забелязах как носът му трепна, когато застана до мен, и осъзнах, че съм привикнал е миризмата на изгоряло. Вече не я усещах.
— Здрасти, Джеф.
— Здравей, Корт. Добре ли си?
— Да.
Погледнах към колата, на чиято предна седалка различих друг млад мъж с кръгла, късо подстригана глава и очи, които ме изучиха набързо и продължиха да оглеждат околността.
— Изчакахме отвън, както нареди.
Джеф бе взел специален агент Тони Бар на половината път между къщата му и убежището, място, което с Фреди бяхме договорили предварително. Понеже примирието между мен и Уестърфийлд беше твърде крехко, реших да не съобщавам на никого извън организацията ми адреса на защитената къща. Страхувах се прокурорът да не го открие и да пристигне лично да разпита новата звезда в процеса срещу престъпната финансова схема в полицейското управление.
А и по принцип не обичам да предоставям каквато и да било информация.
— Проверихте ли го?
Намесен ли е Лавинг, трябва да се вземат всички предохранителни мерки. Джеф обаче обясни, че момчетата на Фреди са ни изпратили снимка на Бар и лицевият анализ потвърдил самоличността на агента.
— Впечатление?
— Дисциплиниран, концентриран, тактически подготвен. Не говори много.
Фреди оценяваше високо Бар.
— Бъдете нащрек. И двамата.
— Разбира се, Корт.
Приближих входа, натиснах бутоните на аларменото устройство и отворих.
Останах доволен, че Кеслерови не са наблизо. Нито Мари. Ахмад и Гарсия обаче бяха; знаеха, че е пристигнала кола от щабквартирата, но не и защо.
— Искам да поговорим — казах на Гарсия.
— Да, сър.
Наредих на Ахмад да огледа периметъра и той веднага излезе навън.
— Чух се с агент Фредерикс по пътя — подхванах.
— Да, сър, искам да кажа… Корт.
— Освобождава те.
Той замълча. Застиналото му изражение беше равностойно на стъписано ахване.
— Съжалявам, сър. Не разбирам.
— Преди половин час се видях с жена ти. В къщата ти.
Челюстта му увисна леко.
— Ти си?…
— Когато се обадих, ти каза, че си говорил с нея. За сина ви и за мача — така разбрах. И отидох да я посетя.
Осъзна накъде бия. Бях им забранил да водят лични разговори от защитената къща. Каквито и да било.
— Аз… Тя е бременна. Проверявам я от време на време. Бяха три минути, не повече. Използвах кодирания телефон.
— Казах й, че трябва да те открия, понеже нещо не е наред. От нея научих, че си в Грейт Фолс. До Харпър Роуд.
Не споменах ужаса и стъписването, изписали се по лицето й, когато се легитимирах и й съобщих, че съпругът й е в неизвестност.
Кръглото му лице сякаш подпухна. Той почервеня и заби очи в пода.
— Аз… изплъзна ми се… О, мамка му! Тя просто попита дали съм в Югоизточния или на друго опасно място. Споменах само, че съм като на хотел в Грейт Фолс… Иисусе, дали Лавинг ме е подслушал?
— Не.
По пътя за убежището бях помолил Хермес да проучи сигнала около къщата на Гарсия. Ако Лавинг слухтеше, устройството все още щеше да е там, за да събира информация. Нямаше данни да е поставял нещо наблизо. Реално погледнато, той навярно нямаше представа кой е Гарсия и каква задача изпълнява, нито пък къде е съпругата му. Но не в това беше въпросът.
— Тя?…
— Агент Фредерикс нареди да я приберат и да я преместят на сигурно място с децата. Ще те изпратя при тях. И двамата ще бъдете изолирани, докато случаят приключи.
Кимна нещастно.
— Съжалявам, сър… Не знам какво да кажа. Неопитен съм в охранителния бранш.
Прав беше, разбира се. Но простъпката му нямаше нищо общо със задълженията на пастира или клонинга. Той просто наруши дадената му заповед. А тя беше съвсем елементарна.
— Не искам да ме уволнят, сър. Обичам професията си.
— Разбирам, Руди. Засега само те отстраняваме от случая. Няма да те порицая писмено. Какво ще стане с кариерата ти, ще реши агент Фредерикс. Сега си събери нещата. Сътрудникът ми отвън ще те отведе при жена ти и децата.
— Да, сър. Благодаря за търпението, сър.
Той не разбираше, че щедростта ми е предизвикана от съвсем егоистични подбуди. Не можех да си позволя недоволни бивши подчинени — дори да са под ключ — които знаят местонахождението на подопечните ми. Поне докато не приключех случая. След това ми беше все едно дали ще го уволнят или не. Бих препоръчал на Фреди да го отстрани.
Ефективност. Рационална стратегия.
След миг Джоан влетя в коридора. Тръгна към мен. Примигна от миризмата и при вида на поопърлената ми кожа. Изстреля като картечница:
— Аманда? Как е тя?
Райън също се появи с вдигнати вежди.
Бях им се обадил от колата, разбира се, да им разкажа за успешното бягство от вилата на Картър. Обясних им, че и Бил, и Аманда са добре. Родителите обаче винаги се нуждаят от подробности и успокояване. Обясних им, че съм прибрал момичето под ключ.
— Исках да я чуя. Пробвах телефона, но не работи.
— Засега не искам никой да разговаря с нея. За да остане местонахождението й в тайна.
— Защо да не бива да говори с мен?
— Може да спомене къде е.
— Защо не бива да научаваме? — попита Райън.
— Лавинг знае какъв натиск може да окаже върху теб чрез нея. Не искам в ефира да се чува и намек за местонахождението й. Знаем, че е на сигурно място. Картър е с нея и двамата са под строга охрана.
— Мислех, че не искаш да използваш килия — обади се Джоан.
Отбелязах колко бързо усвоява жаргона ни.
— По принцип не предпочитам. Но обстоятелствата се промениха — добавих. — Тя изглежда се справя по-добре от Картър. Той беше прав, когато каза, че Аманда притежава силен характер.
Райън пиеше кафе. Не надушвах алкохол.
— Елиминирахме случая «Греъм» — обясних им.
— Какво откри?
Съобщих им, че синът на Греъм е подправил чека.
— Защото не искал да се връща в колежа.
Джоан поклати глава, удивена може би от порядките в семейството, породили необходимостта от подобна тактика.
Масажирайки ранения си крак, Райън отбеляза:
— Повечето деца просто се отказват да учат. Не нарушават закона. Престъплението си е престъпление, дори жалбата да е оттеглена. Аз пак мога да осъдя момчето.
След кратко колебание попитах:
— Познаваш ли Греъм?
— Да.
— Как го намираш?
— Досадник. — Кеслер очевидно схвана накъде бия и кимна. — Не обвинявам момчето, че е действало на своя глава. Май по-добре да прекратя случая.
— Кой се е обадил в управлението на Райън да оказва натиск? — почуди се гласно Джоан.
Някой могъщ…
— Сигурно някой от шефовете на Греъм в Пентагона. Няма значение на този етап. Не ни засяга.
Без да поглежда към мен, Руди Гарсия излезе. Застанах до вратата и проследих как се качва в колата и махва на Тони Бар да слиза. Представих мълчаливия, мрачен агент на подопечните си и на Лайл Ахмад, който — след като му кимнах — го извика настрани и му описа процедурите, които следваме в убежището. Агентът схващаше бързо и аз се зарадвах, че Фреди ми го е пратил.
— Райън — обадих се, — ще те помоля за услуга.
— Разбира се. Каква?
— Всички папки по административната задача, с която се занимаваш?
— Ммм… имаш предвид счетоводната каша.
Той махна с ръка към масата в дневната, покрита с папки от полицейското управление.
— Точно така. Искам да изпратим копия на един прокурор.
— Да не би да смяташ, че някой преследва Райън заради тях? Открил е нещо незаконно, нещо в управлението?
— Не — отвърнах.
— Тогава?… — удиви се Джоан.
Замислих се как най-добре да опиша стратегията си спрямо Уестърфийлд и в крайна сметка ми хрумна следното:
— Искам да подхвърля кокал на едно куче.


Глава 39

Макар и несъзнателно, Джоан и съпругът й сбърчиха едновременно чела.
По принцип не споделям стратегиите си с подопечните. Но сега сметнах за по-благоразумно да ги въведа в ситуацията.
Обясних им, че когато по-рано разговарях с Клер Дюбоа за проследяващите устройства — точно преди да се срещнем в «Хаят» — наистина обмислих възможността административната задача на Райън да е причината да го преследват.
— Помолих сътрудничката си да проучи въпроса, да провери главен детектив Люис, самия началник на управлението, хората в бюджетната комисия. Дори неколцина от градския съвет.
Дюбоа обаче не откри никакви улики за злоупотреби. Бе разговаряла с дузина служители и администратори в управлението, въоръжена с химикалка и калкулатор. Откритието на Уестърфийлд и Тийзли — движението на парите от една сметка към друга — не бе събудило подозрение у нея.
— Правилно — потвърди намръщено Райън. — Да, известни суми попаднали в погрешни сметки, но си останали там, докато не се усетили и не ги прехвърлили обратно. Затова ме включиха — не да разследвам, а да предложа по-добри процедури за придвижване на средства между отделите.
— Е, прокурорът е съзрял възможност за шумен процес срещу политическата корупция. Не го предупредих, че каузата е изгубена. По-скоро го поощрих.
Не споменах, че Фреди разбра и ми съдейства.
Не знам. Носеха се слухове…
— Не работите ли заедно? — попита Джоан.
Добър въпрос, а отговорът беше — не винаги.
— Ще му изпратя всичко необходимо, няма проблем — сви рамене Райън.
— Всичко. Но първо най-заплетеното.
Той се усмихна.
— Уестърфийлд пожела да разговаря с теб. Кажи му истината, но го остави сам да я тълкува.
— И й придай загадъчност — предложи Райън.
— Чудесно. Спомни си книгите за конспирации, които си изчел.
Джоан се повъртя още малко наоколо, привела неловко рамене. Разбирах, че иска да се обади на Аманда. Но не можех да й позволя. Не исках никой освен доверениците ми в ареста в Лаудън да узнава къде са момичето и Картър. Джоан обаче не настоя отново, пожела ми лека нощ и пое по коридора.
Забелязах компютъра на Мари върху канапето. Явно и тя си беше легнала. Внезапно почувствах колко необичайно притихнало е убежището без младата жена. Каквито и недостатъци да имаше, тя оживотворяваше атмосферата както никой друг подопечен.
Господин екскурзовод…
Райън донесе всички папки в дневната, където седях и четях имейли. Започна да ги подрежда на спретнати купчинки върху бюрото.
— Ето предястието — обяви услужливо.
Непроницаемостта и враждебността от първата ни среща бяха изчезнали безследно.
— Може ли един личен въпрос, Корт?
При тези думи обикновено заставам нащрек, но незнайно защо, сега отвърнах:
— Разбира се.
— Как стана бавачка на пораснали деца? Чакай, обидно ли звучи?
— На мен — не.
— Добре — засмя се той. — Как започна? Личен телохранител ли беше преди това или?…
— Краткият отговор е, че ме арестуваха.
Удивен поглед.
— Е, това изисква обяснение. — Райън закуцука към кухнята и подвикна: — Кафе?
— Да.
Донесе ми голяма чаша. Помнеше, че го пия черно.
— И така? — попита, продължавайки да разлиства документите си.
Разказах му как бях започнал да тренирам ориентиране в университета в Остин и как се заинтригувах от професионалното следотърсачество.
Райън се намръщи и аз обясних.
— Като индианците? — попита той.
— Точно така. И една седмица бях в Сан Антонио за състезание по ориентиране. Беше дълго, цял ден. Преминах контролния пункт по средата на трасето и реших да продължа по различен маршрут до следващия. Понеже понякога най-прекият маршрут отнема повече време. Прекосявах гъст храсталак и ми се стори, че чувам плач. Проверих и открих семейство. Очевидно бяха нелегални емигранти, прекосили Рио Гранде. Помислих си, че има ранен, и приближих.
— Говориш ли испански?
— Помага в Тексас.
И в настоящата ми професия.
— Сигурно.
— Бях облечен в състезателна униформа — нещо като анорак — и те не ме взеха за полицай. Попитах ги какво има. Отвърнаха, че някакви мъже ги преследвали. Откраднали портфейла на бащата — всичките му спестявания — и се опитали да изнасилят дъщерята. Бащата отнел пушката на единия, но мъжете още били по петите им. Носех си мобилния. Предложих им да позвъня за помощ. Те се стреснаха и ме помолиха да не се обаждам.
— Защото са нелегални.
— И защото нападателите били от нашите момчета. Граничен патрул.
— О!
— Семейството успяло да побегне, но преследвачите приближаваха. Виждах четирима или петима по трасето. Следотърсачеството е двуетапно — търсиш дири и залавяш човека, който ги е оставил. Полицаите правеха точно това — идваха да заловят семейството. Знаех какво ще стане, ако ги открият. Намираха се на половин миля от нас.
— Нас. Подразбирам накъде биеш.
— Можех да ги оставя. Но щяха да ги убият. Поведох ги в кръг, прикривайки следите възможно най-добре. Играехме си на котка и мишка, но в крайна сметка избягахме. След три часа стигнахме Сан Антонио. Заведох ги в църковен приют.
Бях на двайсет и три и по-голямата част от живота си бях прекарал в учене. Този следобед се оказа най-вълнуващото ми изживяване.
— Спомена, че те арестували. Не съм убеден, че си нарушил закона. Ами ако не си знаел, че са нелегални? Просто си помагал на някакви хора да избягат от злосторници.
— Не обясних, че един полицай беше изпреварил групата през близкото дере. Можехме да се измъкнем само на колела. Страхувах се бащата да не застреля полицая и взех пушката, промъкнах се зад него и му откраднах джипа и оръжието.
— Това си е за арест — констатира Райън.
— След като оставих семейството в един църковен приют, хвърлих пушката в езерото, а джипа паркирах пред супермаркет. Взех такси и се върнах на състезанието.
— Как те разкриха?
— Проверка на талоните — обясних. — Процедура за безопасност в ориентирането. Съдиите сравняват началните талони с контролните карти на финала. Ако някой не пристигне, изпращат да го търсят. Граничните полицаи забелязали контролните флагчета — в оранжево и бяло са, лесно се виждат — и разбрали за състезанието. На другия ден се появиха в университета. Арестуваха ме и случаят бе поверен на агент от ФБР, командирован в Остин от Вашингтон. Агент Фредерикс. Човекът, с когото работя сега. Оказа се, че Фреди е в Тексас да разследва случаи с гранични полицаи, ограбващи и насилващи нелегални емигранти. Вместо в подсъдим се превърнах в свидетел. Помогнах да издадат четири присъди.
— А нелегалните?
Усмихнах му се.
— Някак си забравих къде съм ги завел.
— Браво на теб.
— Написах една-две дипломни работи и започнах да преподавам. Но онзи ден така и не ми излизаше от ума. След няколко години се обадих на агент Фредерикс и той ме свърза с Бюрото за дипломатическа сигурност към Държавния департамент във Вашингтон. Работих при тях няколко години. Пазех хората в нашите посолства и чужденците в Щатите. После реших, че не ми се пътува толкова, и кандидатствах в организацията, в която съм сега.
Райън подреди материалите, които да изпратя на Уестърфийлд. Бяха около двеста листа, осеяни с цифри и напълно непонятни за мен диаграми.
— Отлично — похвалих го.
— Още един въпрос, Корт?
— Разбира се.
— На колко подопечни си разказвал тази история?
Отговорих честно:
— На нито един.
Той се ухили.
— Колко от историята е истина?
— От игла до конец — отвърнах.


Понеделник


Помнете, че тази игра включва и отбрана, и нападение, и не се колебайте да защитавате териториите, които заемате.
Из инструкциите за играта «Риск»


Глава 40

Клер Дюбоа се обади точно преди девет сутринта. Информацията й беше осветляваща. И обезкуражаваща.
Записах си данните и отидох в кухнята, където масата с жълта памучна покривка бе осеяна с остатъци от закуска — понички, топено сирене, конфитюр. Двамата ми подопечни пиеха кафе. Джоан седеше пред лаптоп и се взираше съсредоточено в екрана. Кимна ми набързо за поздрав, но веднага насочи пак вниманието си към компютъра.
— Къде е Мари? — попитах.
— Още спи — отговори Райън.
— Току-що се чух с Клер — казах мрачно. — Не е другият ти случай.
— Пирамидата на Кларънс Браун… искам да кажа Памук? — попита детективът.
— Поръчителят не е той.
— Не е възможно — смая се Райън.
— И аз така си помислих. Но не е финансова измама. Бизнесът на Памук е легален.
— Ами фалшивите компании, фалшивото име… как така е легален?
— Сменил си е името законно. И всичките му транзакции са надлежно документирани. Някои компании са офшорни, но това невинаги е зле. Половината корпорации на нюйоркската фондова борса са такива. Памук е финансово стабилен. Счетоводните му книги са изрядни. Всичко се връзва.
— Ами хората, които си искат парите? — попита Райън. — А Памук отлага.
— Платил е на една част. До няколко дни ще плати и на останалите. Получихме информация от отдела за икономически престъпления на Интерпол. Свързали са се с бюрата си в Лондон, Ню Йорк и на Кайманите. Проучили са компанията под лупа.
Райън се засмя горчиво.
— От няколко седмици моля международните момчета да поговорят с мен. Френските дори не благоволиха да ми върнат обаждането. Както и колегите им в Джорджтаун. Явно сте по-влиятелни от обикновените детективи.
Спомних си колко мрачно описа Райън статута си в управлението.
Дребни риби…
Джоан вдигна глава да демонстрира бегъл интерес, но бързо се съсредоточи върху компютъра. Почудих се какво я занимава. Нямаше интернет връзка, значи разглеждаше файлове от хард диска.
— Ето какво става. Памук изпраща парите на инвеститорите си в Близкия изток през дузина офшорни корпорации, регистрирани в Америка, Европа и Азия.
— Точно така. За да финансира терористични операции.
— Не. Инвестира в ценни книжа и дългове. Процедира така, понеже е искрено убеден, че арабските компании са солиден начин да се печелят пари, но американците инвестират с неохота в тях. Патриотизъм. А и някои акционери там няма да останат много доволни, че съдружниците им вечерят с бира и свинско и ходят на църква в неделя. Затова използва офшорните компании. Ако поровиш достатъчно надълбоко, всички подробности излизат наяве.
Райън въздъхна.
— Ако някой поиска парите си предсрочно, процедурата е по-дълга, отколкото при американски фонд заради многото корпорации и законодателството отвъд океана. Отнема време, но е напълно законно. Никой не е ограбен. Всъщност тази година възвръщаемостта на инвестициите е с четири процента по-висока от «Стандарт & Пауър».
— Няма престъпление, няма нужда от наемник.
— Точно така.
— По дяволите! — измърмори той. — Задънена улица.
Положението се затягаше. Един от най-добрите наемни убийци в бранша преследваше Райън Кеслер. Не заради двата му съществени случая. И не заради административната му работа.
Теорията на играта взема под внимание и известното, и неизвестното в уравнението. Не се знае на коя страна ще се търкулне зарът, коя карта е следващата в тестето, каква стратегия ще избере противникът при следващия си ход.
Треперещата ръка понякога вдига погрешната фигура. Винаги обаче знаеш кой е противникът и каква цел преследва.
Тази игра обаче беше различна. Аз не познавах противника, а само фигурата върху дъската — офицер или топ — Хенри Лавинг.
Не знаех дори правилата на играта.
Бридж ли играехме, «Арима», табла, «Го»? «Играта на живота»? Покер?
Неизвестни, само неизвестни.
Райън Кеслер разтърка ранения си крак и се вгледа в картината над камината — поредната порция дебели коне върху тънки крака.
— Сигурно все пак е някой от дребните случаи. Не ми изглеждаше вероятно, но явно е така. Кражбата на самоличност или кредитните карти?
Глас зад гърбовете ни се обади решително:
— Не, не са те — каза Джоан.
С Райън се обърнахме към нея.
— Имам отговор — промълви тя, вдигна очи от компютърния екран и махна презрително към него.
— Лавинг не преследва Райън… А сестра ми. Проклетата ми сестра.


Глава 41

Райън се намръщи.
— Мари? Не е възможно, фамилията й не е Кеслер.
Джоан погледна към мен.
— Пишело ли е някъде: «Заловете Райън Кеслер»? В онзи имейл.
— В заповедта за действие? Не. Но се споменаваше «Кеслер» и вашият адрес.
— Където живее Мари — контрира Джоан.
Поразмислих.
— Вярно е. Но защо смяташ, че е тя?
Джоан кимна към компютъра на сестра си.
— Мари го остави тук снощи.
Спомних си, че го бях видял, когато се върнах от дома на Гарсия.
— Питах се дали Андрю не стои зад това. Исках да проверя дали някой от старите й имейли не потвърждава идеята ми.
Съпругът й погледна към мен.
— Андрю. Възможно ли е?
— Не — отвърнах. — Проучихме го. Помолих сътрудничката си веднага щом чух да споменавате името му. В колата в събота. Помните ли, че позволих на Мари да му се обади? За да разбера телефонния му номер. Клер го провери. Чист е — от наша гледна точка. Има няколко обвинения за нанасяне на побой и за домашно насилие. Няколко ограничителни мерки. Но няма връзка с Хенри Лавинг.
— Не говоря за Андрю — прекъсна ме Джоан. — Открих нещо друго. Вижте.
Тя обърна компютъра към нас. Зърнах логото на «Глобал Софтуер Иновейшънс» върху екрана, с чиято помощ Джоан отвори папката. Появиха се няколко нови снимки на сестра й — серията в центъра на Вашингтон, включително двете, между които й помогнах да избере. Джоан увеличи друг кадър — бях го виждал, но без да му обърна внимание. Двама мъже, потънали в сериозен разговор в кафене на открито някъде около мола. Единият изглежда наближаваше шейсетте, а другият бе с двайсетина години по-млад. Фонът беше замъглен — навярно преднамерено извън фокус — и напрегнатите лица на мъжете привличаха погледа.
— Забелязвате ли нещо необичайно? — попита Джоан.
Разгледах внимателно снимката. Възрастният мъж предаваше нещо в ръката на по-младия. Невъзможно бе да се определи какво. Но приличаше на флашка за компютър. Попитах Джоан това ли има предвид.
— Да — отвърна тя.
— И? — полюбопитства Райън.
— Не разпознавате ли стария? — ядосано възкликна Джоан.
— Не — признах. — Трябва ли?
Райън поклати глава.
— Мартин Аленде. Миналата седмица го даваха по новините.
Бил колумбийски дипломат, заподозрян, че пере пари на «Ал Кайда» чрез банките в родината си.
Налагаше се да й се доверя. Помнех само смътно репортажа.
Джоан добави, че според журналистите нямало начин да му повдигнат обвинения, понеже органите на реда не открили директна връзка с терористи или офшорни банки.
— Мари го е заснела със свръзката му — по-младия — гневеше се Джоан. Ръцете й трепереха от ярост. — Затова я преследват. За да й вземат камерата, компютъра, да разберат дали е извадила копия и колко снимки е направила. Притесняват се някой от отделите за национална сигурност — ЦРУ, ФБР, «Интелиджънс Асесмънт» — да не разкрие с кого е Аленде. Помните ли мъжа, който се блъснал в Мари и я съборил? Обзалагам се, че е искал да претършува дамската й чанта, да открие адреса й.
Вгледах се в снимката. Пресегнах се, пъхнах кабел в компютъра и я прехвърлих на телефона си, написах инструкции за Дюбоа и изпратих имейла през телефона.
Джоан изопна гръб. Неотменното й безучастно изражение се бе изпарило. Беше разярена, лицето й пламтеше, очите искряха.
— Моята невинна сестричка си е напъхала носа, където не трябва… Използва ли си изобщо проклетия мозък? Обмислила ли е изобщо последствията, преди да започне да снима безразборно хората?
Почудих се дали преживява очаквания срив. От събота сутринта чувствата й бушуваха под повърхността. Експлозията беше неизбежна. Бях го наблюдавал неведнъж.
— Ще разберем — кимнах към телефона.
— Тя никога не мисли за последствията… И кой опира пешкира? Ние! Едва не убиха дъщеря ни заради нея. Аз я приютих. Няма ненаказано добро, нали? Но всъщност не я исках в къщата ни. През целия ми живот не е имало по-лош месец. Все за светостта на изкуството приказва, а не може да си плати дори храната. Откакто се премести при нас, с Райън се хванахме за гушите. Нечуван кошмар!
— Джо… — прекъсна я съпругът й.
— Трябваше да я оставя да се върне при Андрю — отсече тя. — Те са си лика-прилика. Нека й набие малко разум в главата!
Сепна ни острият писък на алармата. Райън се пресегна към оръжието си. Аз също. Макар да разпознах звука — не беше взлом, а сигналът за отваряне на входа при критични ситуации. Някой отвътре се опитваше да излезе.
Ахмад се появи незабавно, стиснал черен «Бушмастър» М4 със скъсен приклад, с пръст пред предпазителя на спусъка. С револвер в ръка, Тони Бар го следваше по петите.
Аз вдигнах ръка.
— О, не! — възкликна Джоан и с разширени очи се взря през прозореца към страничната веранда, където стоеше Мари, вперила поглед в нея. По-малката сестра беше чула всяка тежка дума, изречена по неин адрес. Разкривеното й от болка лице остана още миг взряно в Джоан. После Мари се обърна, изтича надолу по стълбите и се втурна през ливадата към гората.
— Не, моля те! Мари! Не! — скочи Джоан.
— Остани тук — наредих строго.
Заповядах на Ахмад и Бар да пазят подопечните и изтичах навън, прибирайки пистолета си в кобура.


Глава 42

Мъжът от Агенцията за сигурност, с когото се бях сприятелил в Тексас, ми беше казал, че е добре да прозреш целта на човека, когото преследваш.
Някои просто искат да избягат на място, където няма да ги откриеш. Където и да било, по какъвто и да е начин.
Техните дири се улавят най-трудно.
Най-лесно се откриват онези, запътили се в известна или логична посока.
Смятах, че Мари е от тях. Трябваше все пак да намеря пътеката, по която се движи, понеже се колебаех между няколко варианта. Важно беше да стигна преди нея. Спрях в края на гората и се вгледах в плетеницата от дървета, клони и листа. Повечето зеленина беше окастрена, за да разкрива по-широк кръгозор с оглед на сигурността на къщата. Отвъд разчистения периметър обаче районът беше непроницаем.
Забелязах преобърнати клони и листа, разместени камъчета и после няколко отпечатъка от стилни обувки. Затичах.
След стотина метра се отказах да търся следите й. Не беше необходимо, защото я чувах как профучава шумно из храсталака. Чувах и друго — засилващо се бучене, потвърждаващо теорията ми накъде се е устремила.
След няколко минути излязох на открита поляна и я видях. Бях наваксал разстоянието благодарение на умението да се придвижвам бързо из гората, но тя все още беше на стотина крачки пред мен.
Погледна назад, видя ме и спря.
Като пастир съм преследвал мнозина, докато спрат да бягат. Обикновено понеже са изчерпали възможните маршрути, бензина или физическата си сила.
Понякога спират просто защото са стигнали целта.
Мари се намираше на ръба на скалиста урва над източника на шума — река Потомак. Жената, опитала на два пъти да се самоубие, се взираше към водата, струяща над камъните долу. Коритото на реката беше на не повече от четирийсетина крачки, но бе осеяно със скали, а течението беше бързо и дълбоко. Отлична възможност за човек, решен да сложи край на живота си. Пристъпих бавно към нея. Не исках да я стресна.
Тя седна и ме изгледа с безизразно, зачервено лице. И се плъзна надолу.
Ахнах и се втурнах напред.
Но в същия миг забелязах главата й и разбрах, че се е спуснала на скална площадка под ръба на урвата. Седеше неподвижно върху издатината над заоблените речни камъни и бързите води.
Продължих бавно напред. Забелязах няколко души на другия бряг на реката — туристи, разхождащи се по пътеката отсреща, граничеща с Чесапийк и канала Охайо, който тръгва от Джорджтаун и стига чак до Къмбърланд, Мериленд.
Надзърнах над ръба към разпенената кафявосивкава вода и лъскавите скали. Вдясно Мари седеше, кръстосала крака като следовник на йога.
— Мари…
Тя стискаше фотоапарата си. Приближих се още малко и се постарах да забележи колко бавно и спокойно напредвам към нея. Спрях на двайсетина крачки от върха на скалата и също седнах, отчасти за да не ме възприема като заплаха, а и защото по принцип не съм голям привърженик на височините. Тя ме погледна и се съсредоточи отново върху своя «Канон». Вдигна го и засне няколко панорамни кадъра, после насочи обектива към зъберите отдолу. После, незнайно защо, го обърна към лицето си — подпухнало и влажно от сълзите.
Чух щракването на камерата въпреки бученето на водите.
— Мари?
Тя не отговори. Продължи да снима. Накрая се обърна към мен и щракна още веднъж. Аз не реагирах и тя се облегна на скалата.
Взрях се в уплашените й очи. Канеше ли се да сложи край на живота си?
— Мари, искам да се върнеш в къщата.
— Тук е красиво… Най-сетне изпитах удоволствие от екскурзията.
— Моля те.
— Как ли ще изглежда заснето?
Сестрите си бяха разменили зловещо ролите. Сега Джоан се държеше емоционално, почти истерично. Мари — точно обратното — беше спокойна, равнодушна.
Твърде равнодушна.
— Как ти се струва? — продължи тя. — Серия фотоси на човек, падащ в реката. Докога ли ще снима апаратът? Може да го включа на автоматик. Но батерията ще се изтощи бързо. Колко ще издържи според теб?
— Мари, ела горе.
— Кратко. Но чипът ще запази кадрите… Трудно се пробива в галериите. Трудно се продава. Но се обзалагам, че такава изложба ще пожъне небивал успех. Ще ме изстреля на гребена на вълната.
Задачата ми е да пазя подопечните си от всичко, включително от собствените им саморазрушителни пориви. Което често е най-трудната част. В екстремния свят, съставляващ работното ми място, самоубийствените импулси не са нещо необичайно. Никой от подопечните ми не е стигал до крайност, но познавам пастири, изгубили хората си по този начин. Случва се обикновено при по-дълги операции, когато дните на самота бавно се проточат в месеци и подопечните започнат все по-често да се сепват при най-невинни звуци, напомнящи им приближаващите стъпки на убиеца.
Още по-подмолно действа собствената им логика, която ги убеждава, че с предишния им живот е свършено, че семейството и приятелите им ще ги изоставят и ги очаква безрадостно бъдеще. И ще ги преследват до края. Смъртта им изглежда благоприятен изход.
В случая с Мари се сблъсквахме с утежняващи обстоятелства — саморазрушителната й природа. Изборът на агресивни приятели, нехайното отношение към насъщните детайли от ежедневието, търсенето на мъже, които да й бъдат опора, но които всъщност се възползваха от нея и се отегчаваха, когато първите искри на привличането изтлееха и артистичността и чарът й избледнееха.
Тя погледна към реката.
Аз станах предпазливо и приближих, после седнах отново.
— Не се бой, не съм обучен да спасявам хора от бездните. Всъщност ужасно се страхувам от височини.
Изражението й говореше: «Спести ми шегичките, господин екскурзовод».
Прецени разстоянието помежду ни и явно реши, че няма да й попреча да скочи във водата с един скок. Вдигна фотоапарата и продължи да снима. И двамата мълчахме. Аз наруших пръв ембаргото.
— Каквото и да говори сестра ти, не сме сигурни, че е заради твоите снимки.
— Фотоси. Наричаме ги фотоси.
— Чакам допълнителна информация.
— Но звучи смислено, нали? Снимам хора, които искат да останат анонимни. Пъхам си носа в чуждите работи — добави тя горчиво.
— Възможно е.
Не исках да я заблуждавам.
— Изненадана съм, че не ти е хрумнало, Корт. Ти обмисляш всичко.
— И аз съм изненадан — отвърнах искрено.
Прекратихме разследването за Мари, щом изключихме Андрю като евентуален поръчител.
Тя продължи да снима.
— Искам да кажа нещо — обадих се. — Важно е.
— При тези обстоятелства — усмихна се мрачно тя — маловажното не се приема, нали?
— Най-трудно ми е да обясня на подопечните си, че няма значение дали ги преследват по тяхна вина. А в много случаи ги пазя именно защото са извършили нещо лошо. Какво са сторили, обаче, е несъществено. Подопечният ми има право на закрила, за да остане жив. Престъплението се плаща в съда. Моралните простъпки се възмездяват по един или друг начин. Това не е моя работа. Аз съм длъжен да ви опазя живота, за да продължите да живеете, независимо какво ви очаква — затвор или спокойно пенсиониране.
— Ами моята воля, Корт?
Повдигнах вежди.
— Ако не искам да остана жива? Кой ме чака? При кого да се върна? — Кимна към къщата. — При семейството си. Двамина, на които им е все едно дали съм жива или мъртва.
— Грешиш, Мари. Щом аз съм на сцената, значи всички преживявате най-тежките си времена. Хората изричат ужасни думи, когато са под охрана. Но не ги мислят. Говори страхът. Безизходицата.
Минаха няколко минути. Наблюдавах реката. Навярно дузина пъти бях водил тук подопечни и бях обхождал целия периметър, оглеждайки го за нападателни и защитни позиции, бях определял къде да разчистят дърветата и къде да посадят нови. Но при целия ми интерес към ориентирането и разходките сред природата, никога не бях намирал време да се порадвам на пейзажа. Забелязах я да разтрива ръката си.
— Защо те нарани Андрю?
Тя сведе глава.
— Не повярва на историята с грубия бизнесмен, а?
— Не.
— Как се досети?
— Натрупал съм опит.
Очаквах да се затвори в себе си, но останах изненадан. Тя отговори почти незабавно:
— Въпросът е: «В какво се провиних?». — Странен смях. Невесел и злокобно спокоен. — И знаеш ли, Корт, най-страшното е, че не мога да си спомня. Сигурно не съм сготвила подходящата вечеря или пък съм сготвила подходящата, но по неправилен начин. Или съм пийнала повечко вино пред приятелите му. Не знам. Помня само как ме сграбчи… улови ме за ръката и я изви. Сухожилието изхрущя. — Тя стисна ставата. — Плаках почти цяла нощ. Не заради болката. А защото си мислех как някои си изкълчват лактите, докато карат ски или сърф с любимите си хора. Но не и аз. Не… Не. На мен ми се е случило, понеже човекът, когото обичам, е поискал да ме нарани. — Взря се в обектива и продължи: — Но животът е въпрос на компромиси, нали? Искам да кажа… кой получава сто процента? На мен се пада вълнението, енергията, страстта. На други жени — скуката и пияниците. — Не погледна към защитената къща. — Предпочитам тръпката и по някоя синина от време на време. — Ефирен смях звънна между тънките й розови устни. — Политически некоректно ли ти звучи? Но е така. Поне съм честна.
Поразмислих една секунда. Дълга секунда и дълбок размисъл. Прекрачих ръба на скалата и седнах до нея. Тя не понечи да се отмести. Беше тясно и краката ни се опираха плътно. Не ми беше приятно да съм там и трябва да призная, че физическата близост ме успокояваше.
Колко да й кажа? Заложих на качеството и подхванах:
— Ожених се веднага след като се дипломирах.
— Джоан каза, че сега си сам. Чудех се дали някога си бил женен. Отнасяше се с Аманда като баща или чичо. Имаше ли деца?
Отново се поколебах и накрая кимнах, но изражението ми ясно подсказваше, че не смятам да говоря за това. Мари усети, че е престъпила границата. Понечи да каже нещо, но замълча. Аз продължих бързо:
— След няколко години брак изникна проблем. С мъж от миналото на съпругата ми.
Мари навярно забеляза, че не казах «бившата ми съпруга», от което явно извлече някакви изводи. Беше по-умна, отколкото издаваше външния й вид. Сбърчи съчувствено чело, но аз не откликнах.
— Бяха работили заедно. — Отново се поколебах. — И двамата били свободни. Излезли няколко пъти… прекарали една-две нощи заедно. — Мари се поразвесели от деликатния ми евфемизъм. — Случило се няколко години, преди да се срещнем с Пеги.
— Проблем с темперамента? Като Андрю?
— Не. Най-милият човек на света. Запознахме се.
— Така ли?
— Бяха колеги.
Виждаха се от време на време. Двамата стажуваха в една и съща болница. Но не го обясних на Мари.
— Разделили се. След това срещна мен. Но след няколко години той се появи пак. Просто се обади да я чуе, да я покани на кафе или на по питие в името на доброто старо време. Скоро обаче започна да се обажда по-често. Оставяше съобщения. Отначало невинни. После малко по-агресивни, когато тя спря да му отговаря. Накрая започна да звъни на мен. И да идва вкъщи. Обади се дори… — Замълчах за минута и продължих: — После дойде ред на сериозното дебнене.
Припомних си онези дни. Лицето на Пеги, лицата на момчетата — съвсем малки, но прозорливи и интуитивни като всички деца. И уплашени.
— Едва след време осъзнах какъв е проблемът — казах на Мари. — Не беше той. А съпругата ми. Тя се отнасяше с него като към нормално човешко същество. Учтиво, ведро, отстъпчиво. Както заслужава мъжът, с когото беше излизала навремето — обаятелен и забавен. Но това беше минало. Той вече не беше нормално човешко същество. А нещо съвсем различно. Не можеш да се сприятелиш с акула или с бясно куче, Мари. Навличаш си само неприятности. Андрю е опасен по друг начин, но това няма значение. Всичко, което не ни носи добро, е опасно като Хенри Лавинг.
Усетих как ме улавя за ръка. Въпреки леките дрехи дланта й беше изненадващо топла в хладното утро.
— Може ли да попитам как приключи историята?
Свих рамене, взрян над водите.
— Накрая се обърнахме към полицията.
И двамата застинахме неподвижно. След една дълга минута Мари се обърна, прегърна ме и двамата се притиснахме един към друг. Целуна ме — първо нежно, след това по-страстно и отчаяно. После се усмихна, отдръпна се леко и пъхна ръцете ми под сакото си, върху гърдите си. Усетих дантеления сутиен. Тя се притисна по-плътно към мен и ме целуна отново, по-игриво този път. Езикът й имаше вкус на карамфил или на канела.
Накрая се облегна назад и обгърна с две ръце дланта ми.
— Джо казва, че си падам по лоши момчета. И това е проблем. Андрю е лошо момче. — Погледна ме и ми се стори, че очите й се разискриха не заради облака, преминал под бледото слънце. — Ти също, Корт. И ти си лошо момче. Но според мен си добро лошо момче.
Сетих се как наскоро си спомних, че Пеги ме бе описала по подобен начин.
— Да се връщаме.
— Не искаш ли да поостанем да се порадваме на гледката?
— Първо дългът — усмихнах се.
Станах, подадох й ръка да се изправи и поехме към къщата.
— Вземаш ли си понякога отпуска, Корт?
— От време на време.
— И как я прекарваш?
— Обичам игрите.
Отговорът ми явно й се стори много забавен.


Глава 43

Върнахме се в къщата, набрах кода и вратата се отключи.
Вътре ни посрещнаха няколко мрачни погледа, вторачени в нас. С побеляло лице и зяпнала уста Джоан тръгна към сестра си и бързо я прегърна.
— Съжалявам — прошепна тя, докосна колебливо ръцете на Мари и отстъпи назад.
Мари я изгледа безизразно — нито прие, нито отхвърли извинението.
— Мар, виж, бях побесняла… От тревога… за Аманда.
Младата жена сви рамене, отиде до компютъра си и го взе. Седна на канапето и се съсредоточи върху екрана. Напоследък наблюдавах често това явление — в крайпътните мотели и убежищата, подопечните ми се оттегляха в киберсветовете си.
— Моля те… — продължи Джоан. — Кажи нещо.
— Ще се изнеса, щом излезем от затвора — със злокобно тих глас отвърна Мари и продължи да разглежда файловете със снимки.
Фотоси. Наричаме ги фотоси…
Джоан сведе глава, понечи да отговори, но не успя да намери точните думи.
В този момент моят компютър избръмча. Оттеглих се в дневната. Беше имейл от Клер Дюбоа и съдържаше, надявах се, резултата от проучването, за което я бях помолил, след като Джоан ни съобщи за колумбийския дипломат.
Бях подготвен за част от информацията. За останалата — не толкова.
Принтирах документите и се върнах при останалите. Лицето ми явно ме издаде, понеже забелязах, че обвинението и разкаянието — в различни степени на искреност — възцарили се в стаята, се превърнаха в напрегнато очакване.
Изчетох отново петте страници. После погледнах към подопечните си.
— Не е Мари. Тя няма нищо общо с Лавинг.
— Просто ми хрумна… заради Аленде — въздъхна Джоан.
— Сътрудничката ми е разговаряла с няколко души, ангажирани с разследването. Познават мъжа на снимката. Той е син на любовницата на Аленде. Не е замесен в никакви нелегални операции, флашката е съдържала само музикални файлове. Дори да са забелязали, че Мари ги снима, нямат интерес да наемат Лавинг да изтръгва информация от нея. Телефоните и пътническите му досиета са чисти.
Джоан поклати глава. Може би се канеше да каже нещо. Не знам. Изчетох за трети път останалите документи, изпратени от Дюбоа. За да съм напълно сигурен.
После отпуснах ръка.
— Сътрудничката ми откри нещо друго — обявих.
— Какво? — попита Райън, масажирайки разсеяно ранения си крак.
— Отговорът защо е нает Хенри Лавинг.
Погледнах към Джоан.
Тя застина. Впери очи в листовете в ръката ми, сякаш идентифицира трупа на любим човек.
С тих, мрачен глас, съвсем различен от тона й през последните дни, Джоан каза:
— Няма проблем, Корт. Проверено е.
Мари се втренчи в сестра си. Райън изучаваше лицето на Джоан — поруменяло, със стиснати устни.
— Какво имаш предвид? — попита я той.
Отговорих му аз.
— Хенри Лавинг преследва съпругата ти, не теб.


Глава 44

— Какво? — засмя се той.
Последва една безкрайна минута, през която никой не проговори, никой не помръдна. Чуваха се само вятърът и потракването на машината за лед в хладилника.
Клатейки глава, Джоан пристъпи към прозореца. Гледах хладните й очи и загадката постепенно се разбулваше.
— Какво искаш да кажеш, Корт? — обади се Мари. — Какво общо има с това Джо?
Не отговорих.
— Джо! — възкликна Мари. — Джо! Кажи нещо. Какво говори той?
— Е? — подтикнах я строго.
Трябваха ми отговори. И то веднага.
С хладен, нетрепващ глас тя повтори:
— Казах ти, Корт. Проверено е. Няма проблем. Забрави.
— Проверено? — измърмори Райън.
Тя не му обърна внимание и продължи:
— Не смяташ ли, че първо помислих за това? Още щом чух за наемника, още на секундата се обадих. Десетина души го провериха. Не откриха нищо. Нищичко.
— Хенри Лавинг работи за хора, които се стараят да са много, много трудно откриваеми.
— А хората, за които говоря, също са много, много добри — спокойно отвърна Джоан.
— Какво става, Джо? — объркано се обади Райън.
— Защо не ми каза? — попитах я. По лицето й се изписа отвращение. — Защо? — настоях.
— Не ми е позволено да ти давам обяснения — сурово отвърна тя.
— Ще отговори ли някой на проклетия ми въпрос? — възкликна Райън.
Ведростта му се бе изпарила напълно.
— Скъпи… Райън, много съжалявам. Но не мога. Твърде сложно е.
— Улесни го. Без глупости. Кажи ми.
— Може ли да видя информацията? — попита Джоан.
Подадох й листовете. Първата й реакция беше професионална. Присви очи и прегледа разпечатките, до една озаглавени «Строго секретно» — клише, но така или иначе най-високата степен на документална защита, която американското правителство използва.
Кимна.
— Как сте получили достъп до тези сървъри? — Поклати глава. — Няма значение… няма значение… — Въздъхна. — От самото начало знаех, че ще се стигне дотук.
— Изглежда някой от миналото на Джоан е наел Лавинг — обясних на сестра й и на съпруга й.
— Някой приятел ли? — попита Мари, сигурно повлияна от разговора ни преди малко върху скалите.
Погледнах към Джоан, за да й дам възможност да отговори. Усетих обаче, че е готова да се предаде. Никакви сълзи — това всъщност бе едно от разковничетата към разкриването на истината. Подопечните ми по правило се разплакват по няколко пъти, особено след нападение. Не и Джоан. Сега осъзнах, че изражението и поведението й през предишните дни — ступорът, безучастният поглед — не издават закриляна домакиня с отвращение към насилието, попаднала в ужасна необяснима ситуация. Тя не реагираше емоционално заради подготовката си или заради природата си. Или и двете.
— Говори за работата ми — каза Джоан на сестра си и на съпруга си.
— Работата ти? — прекъсна я Мари. — Сметките в Министерството на транспорта?
— Не. Наистина работех за правителството. Но в друга организация. — Тя ме погледна и се намръщи. — Знам как си се досетил. Споменах «Интелиджънс Асесмънт», нали? Не мога да повярвам, че ми се изплъзна от устата. Бях ядосана. Чувствата ме сломиха. Сметнах, че няма да обърнеш внимание.
— Но обърнах.
«Боят се някой от службите за сигурност — ЦРУ, ФБР, «Интелиджънс Асесмънт» — да не разпознае човека, с когото е Аленде…»
«Интелиджънс Асесмънт» е малка федерална агенция с огромни компютри и щабквартира в Стърлинг, Вирджиния. Целта й е да изготвя списъци с имена, лица, физически характеристики и лични предпочитания на лица, които застрашават националната сигурност, и да анализира горепосочените данни. Ако някой се е питал откъде произтича увереността на ЦРУ или на военните, че някой брадат трийсетгодишен кабулец е невинен, а неговият сиамски близнак — в очите на западняка — на пресечка от нас е член на «Ал Кайда», отговорът е — «Интелиджънс Асесмънт».
Само най-тесните кръгове на държавната сигурност обаче подозират за съществуването на агенцията. Не я споменават в новините. Джоан не би могла да знае за нея, камо ли за възможността да идентифицира човека на снимките до Аленде, освен ако нямаше тайна връзка с високите оперативни нива на държавните служби за сигурност.
Така се породиха съмненията ми. Кодираното ми послание до Дюбоа, след като Джоан откри снимката в компютъра на сестра си, съдържаше молба не само да анализира фотографиите чрез системата ОРК, но и да провери дали през последните дванайсет часа някой е изискал от «Интелиджънс Асесмънт» проучване на Аленде и събеседника му. И ако е така, възможно ли е този някой да е Джоан Кеслер.
По-рано Дюбоа, естествено, беше прегледала биографията на Джоан — научното й и професионално развитие, както и случая с катастрофата. Но ако съпругата на Райън знаеше за съществуването на «Интелиджънс Асесмънт», публичната информация за нея навярно беше прикритие, а данните за истинската й кариера се пазеха в класифицирани архиви.
«Подготвяш си значи домашните?… И какво откри за мен?»
Нищо чудно, че ме беше попитала.
Дюбоа докладва, че тази сутрин някой с разрешително за достъп до строго секретна информация беше подал молба до «Интелиджънс Асесмънт» за идентифициране на двама мъже от снимка, препратена от неизвестен район. Анализът се извършваше в момента.
Разкриването на истинската биография на Джоан обаче се оказало по-фина работа. В имейла Дюбоа обясняваше колко са й помогнали връзките на Арън Елис в Лангли и Форт Мийд.
— Но ти работеше… нали идвах там? Обядвахме заедно. Поне шест пъти. После ходехме в Националната галерия. И аз те изпращах до офиса. Бюрото за анализ на магистралите. На Двайсет и втора улица. Бил съм там!
— Скъпи… — Обръщението прозвуча безпомощно. — Това… това беше прикритие.
— За ЦРУ ли работеше? — попита Райън. — Или нещо такова?
— Нещо подобно.
Сега Мари изглеждаше вбесена. Ведростта й се беше стопила.
— Но ти не ни обясняваш нищо, Джо!
Със стоически тон, сякаш говори пред комисия в Конгреса, Джоан каза:
— Организацията ми изпълняваше проекти по вътрешна сигурност.
— И по-точно? — Райън отчаяно се мъчеше да съпостави информацията с всичко, което Джоан му бе разказвала за живота си.
Кое е вярно и кое — не? Доколко го е лъгала? Сигурно изреждаше мислено места и хора, които беше споменавала. Дали в историите имаше истина, която би оправдала съществуването на семейството им, защото именно то бе поставено на карта сега?
От своя страна Джоан навярно обмисляше точно какво и колко може да му каже. На теория отговорът беше — «николко». Британците се позовават на Закона за държавната тайна, който забранява на държавните служители да обсъждат дейността си, докато работят за определени правителствени структури. При нас действат укази с подобен дух, макар да нямаме специален закон. Джоан вече бе извършила федерално престъпление с разкритията си в уютната дневна на убежището. Отидеше ли по-далеч, нарушенията щяха да станат още по-сериозни.
Райън Кеслер обаче не беше глупак. Изкарваше прехраната си, разследвайки престъпления, за да прати провинилите се в затвора. Частиците от мозайката се подреждаха — бавно, разбира се, и откъслечно, но той се догаждаше накъде отива разговорът. Попита шепнешком:
— Когато се срещнахме, си участвала в операция. Спомена за някакъв приятел, с когото сте се разделили. От време на време му се обаждаше. Късно вечер. Но той не ти беше приятел, нали? А колега?
— Да. Казвах, че ми е бивш приятел, но това беше част от прикритието — отвърна Джоан с приведени рамене. Изповедна поза. — Трябваше да се преструваме на бивши любовници. Оперативни разпореждания.
— Нищо не разбирам, Джо — намеси се сестра й. — Говориш все едно си била в армията. Като татко.
Смехът на Джоан ме изненада.
— Татко… интересно, че го споменаваш. Той ми помогна да постъпя в организацията. Веднага след колежа.
— Но нали пътешества из Европа?
— Не, Мар. Пощенските картички бяха фалшиви. Бях в тренировъчен център в Щатите. Не мога да разкрия повече.
Както често се случва в този бранш, осъзнах, че Джоан говори на другиго с посредничеството на трето лице. Така изглежда по-лесно. Джоан се чувстваше по-спокойна да признае пред сестра си, отколкото пред съпруга — човека, към когото всъщност се обръщаше. Опитът ме е научил, че когато мамим, за нас дълбочината на простъпката зависи не от същността на лъжата, а от човека, когото заблуждаваме.
— Проекти ли, Джо? — намеси се Райън. — Проекти в областта на националната сигурност?
Тя най-сетне се обърна към него и го погледна в очите.
— Извършвахме оценка на риска. — Пое дълбоко дъх. Знаех, че след малко ще чуем пълната истина. Тя добави с едва доловим глас: — И елиминирахме рисковете.
— Ти и партньорът ти?
— Партньорите ми — поправи го тя. — Действах осем години. Работех с различни партньори.
— За бога, Джо! — възкликна Мари. — Обясни ми простичко какво имаш предвид! Оценка на риска, елиминиране на риска?
— Мари, сестра ти е убивала хора — с равен глас отвърна Райън.


Глава 45

— Райън, що за лудост! Глупости! Не е възможно. Джо, кажи ни. Какво всъщност работеше?
Но беше истина.
Служебната биография на Джоан беше, разбира се, много добре прикрита. Дюбоа не бе намерила нищо конкретно за задълженията на Джоан и на колегите й. Но мисията им се проясняваше от това, което все пак бе успяла да разбули — финансирането на организацията (щедро и прокарвано по неясни канали от несъществуващи държавни агенции) и юрисдикцията й (само в Съединените щати — отдаване на офиси под наем и пътнически разрешителни). Историята й също беше красноречива. Организацията бе създадена две седмици след първите взривове в Кулите в началото на 90-те, а бюджетът и служителите й бяха удвоени след атентатите в африканските посолства и утроени след атаката срещу ескадрения миноносец «Коул».
След Единайсети септември бюджетът бе удесеторен.
Истинският ключ към тайната обаче бе фактът, че в архивите Дюбоа бе открила неподписани съдебни анализи от държавни прокурори, дискутиращи надълго и нашироко стандартите за законосъобразни убийства във всички щати и във Вашингтон. И общи разпореждания кога смъртта да се докладва пред прокурор и кога — не. Имаше и паметни записки за стотици експертизи от съдебни лекари и медицински лица из цялата страна.
Джоан и колегите й са били длъжни да инсценират убийствата така, че да изглеждат като самоубийства, инциденти, изолирани случаи на насилие и самозащита.
Спомних си какво ми каза Райън при първия ни разговор в къщата им в събота сутринта.
«Виж, Корт… този свят… моят и твоят? Джоан не го приема добре. Плашат я неща, за които ние с теб дори не се замисляме…»
— Вършила ли си го… наистина? — прошепна Райън.
— Не. — Джоан поклати глава и пое дълбоко дъх. Понечи да продължи, но думите заседнаха в гърлото й. После се съвзе. — Работехме в екип по двама. Като поддръжка на трети. Той беше… активният участник. Но присъствах на операциите. Давах заповедта за действие.
— Джо! — ахна сестра й. — Не е възможно. Не мога да повярвам.
— Вярно е, Мар. Присъствах. Десетина пъти. Бях там.
Абсолютно мълчание. Райън изглеждаше парализиран. Мари пристъпи към сестра си и я улови за ръката.
— Няма страшно, всичко е наред. Не си го искала. Принудили са те. Знам как е… Бизнесът и правителството… И друг път съм ти го казвала. Принуждават те. Да вършиш неща против волята си.
Джоан наблюдаваше как Мари я гали с длан.
— Не, Мари, исках го. И татко го искаше, и аз. Да бъда патриот, да допринасям за добруването на нацията.
— Десетина пъти? Повече? — прекъсна я Райън.
— За пет години участвах в двайсет и две операции.
— Убила си двайсет и двама души?
— Някои задачи бяха срещу групи, други — за залавяне на лица за разпит.
— О, божичко! — измърмори Райън. — Божичко! — След кратко мълчание попита: — Продължи ли, след като се запознахме?
— Не. Действах още година, но не участвах в операции. Отказах. Настояваха. Но аз отказах.
Предположих, че са настоявали, защото е била добра.
Тя се обърна към мен:
— Наистина, Корт, хората от организацията ми провериха всичко. Няма връзка между задачите ми и Хенри Лавинг. Напуснах преди шест години. Безсмислено е да ме вземат на мушка сега.
Райън Кеслер се взираше през прозореца и по напрегнатата му усмивка отсъдих, че е стигнал до извода, който бях направил преди десетина минути.
— В операция ли участваше, когато те срещнах? — попита съпругата си.
Джоан преглътна с поруменяло лице.
— Казах ти, че се водех активна още година, но…
— Не, искам да кажа в деня, когато те срещнах, Джо. — Тя замълча и той додаде: — Господи! В закусвалнята. Изпълнявала си задача.
Предполагах, че собственикът и съпругата му са били ядро на терористична група. Джоан и партньорът й са получили заповед да ги отстранят. Влезли са в закусвалнята, преценили са, че теренът е чист, и са се обадили на изпълнителя, престорил се на крадец за пред видеокамерата. Планът явно е бил той да избяга, а Джоан и партньорът да дадат показания пред полицията, описвайки случая като грабеж със злополучен край.
Само че детектив Райън Кеслер беше чул изстрелите и се бе втурнал в закусвалнята.
Герой…
— Не ме простреля бандит от Югоизточния значи… а проклетият ви професионален убиец.
В гласа на Джоан се прокраднаха чувства:
— Десет пъти проверих полицейския график! Не трябваше да има никого наблизо.
— Ти ли отговаряше за операцията?
Тя въздъхна. Разбираше, също като мен, какво ще последва.
— Аз, да.
— И ти даде заповедта за… как го наричате… елиминирането?
— Не го наричаме така, но да, аз я дадох.
— И пак ти му нареди да стреля по мен?
Джоан понечи да отговори, но гласът й пресекна.
— Трябваше да измъкнем колегата си от там. Използвах код. Да рани леко невинен. Не бихме го сторили, ако ти не беше въоръжен. Но ти се появи изневиделица…
Чу се трясък и аз подскочих. Мари се бе изправила рязко, събаряйки чаша с кафе, която се разби на парчета върху пода. Мари пристъпи напред и се втренчи в лицето на сестра си. Джоан сведе поглед.
— Нахвърляш ми се, задето съм си избрала неподходящ приятел! — разфуча се Мари. — Наговаряш куп ужасни неща за мен. Наричаш ме безотговорна. А ти… — давеше се младата жена от гняв. — Ти си убивала хора!
Джоан не отговори. Само извърна очи. Забелязах, че кокалчетата на свитите й в юмруци ръце са побелели. Мари се завъртя и изтича по коридора към спалнята си.
Райън поклати глава и каза на Джоан:
— Аз не съм те спасил. Не съм спасил никого.
— Аз… о, скъпи! Милион пъти се опитвах да ти обясня. Аз…
— Значи си излизала с мен от съчувствие. От угризения на съвестта.
— Не! Излизах с теб, защото исках да се променя. Исках истински живот, нормален живот. Исках теб. Ти беше добър човек. Постъпваше правилно. Вече не можех да понасям работата си.
Тя протегна ръка към него. Той се отдръпна. Влезе в кухнята, грабна бутилката с уиски, престояла недокосната цял ден, и изчезна в коридора.
Вратата към спалнята се затвори. Очаквах да чуя хлопване, но всъщност се ориентирах по причернелия процеп светлина. Бравата изщрака едва доловимо.


Глава 46

Останах в дневната сам с Джоан.
Преглеждах строго секретните документи, които Дюбоа ми беше изпратила. Голяма част от текста беше редактирана; изтрито бе името на организацията й — далеч по-тайна дори от моята. Не беше премахната обаче снимка на Джоан отпреди осем или десет години. И името й в агенцията — Лили Хоторн. Жената на снимката приличаше много на жената до мен. Симпатична, но не красива, сериозна, стройна.
Резервирана и с безизразно лице.
Осъзнах колко много загадки от предишните дни вече са разрешени. Отчаяната решимост на Джоан да отпрати Аманда на друго място, опасявайки се да не отвлекат или да наранят момичето заради нея. Загрижеността й за съседите във Феърфакс, семейство Нокс — тревога, която навремето ми се бе сторила прекалена с оглед на ситуацията. Джоан всъщност бе ужасена да не би да се окаже виновник за смъртта на съпругата на Теди. Спомних си и колко настойчиво ме разпитваше заради кой от случаите на Райън са наели Лавинг. И тършуването из компютъра на Мари с надеждата да открие улика, че не тя, а сестра й е причината.
Подкрепяше също така действията ми в тактическите ситуации, молейки и дори принуждавайки съпруга си да се съобразява с решенията ми — защото като професионалист разбираше, че са правилни.
— Открил ли си нещо повече? — равнодушно попита тя и погледна към документите, които не разкриваха нищо конкретно за работата й.
— Че си участвала в проекта «Сикъл». Сътрудничката ми е добра, но не успя да открие друго. Архивите ви са доста непристъпни. А активните файлове — ако групата още действа… — Тя замълча. — Няма информация дали още действа.
Макар англицизирана, думата «сикъл» наподобява фермерско сечиво, всъщност произхожда от наименованието, което израелските сили за сигурност използват за убийство — «сикул мемукад» на иврит, което означава «целенасочено отстраняване».
— Сътрудничката ми откри, че и преди са те преследвали.
— Корт, всички от «Сикъл» сме обект на преследване. Заради дейността ни. Не сме провеждали обаче операции. Само разузнаване. Докладът е отпреди пет години. — След кратко мълчание Джоан продължи: — Да, сигурна съм, че имам врагове. Но няма никакви улики, че разполагам с необходима за някого информация — нищо не предполага наемането на човек като Хенри Лавинг.
Миналото…
— Поддържала си връзка с хората си? Как?
Бях проверявал обажданията им.
— Имам друг телефон — отговори тя. — Непроследим е. Повярвай ми. Наистина непроследим.
— От него ли изпрати снимките от компютъра на Мари?
Очите й се стрелнаха към дамската й чанта, където навярно се криеше кодираното й чудо на техниката. Сега разбрах защо не се разделяше с чантата.
— Изпратих ги, да. Всичко минава кодирано през половин дузина прокси сървъри. В ефира на тукашния интернет трафик не са се надигнали дори най-миниатюрни вълнички. Системата се е погрижила за това.
Останах с впечатление, че въпреки преживяния шок, задето е разкрита, сега Джоан е по-спокойна, по-умиротворена. Дълго беше живяла в лъжа. От плещите й поне бе паднало бремето на измамата. Знаех също, че в операции като «Сикъл» се включват само хора, на които подобна дейност им е поне донякъде в кръвта. Тя несъмнено бе изпълнявала достойно ролята на съпруга и майка, но не бях склонен да повярвам на клетвите й, че е готова да загърби потайното си «аз». Знаех как бих се почувствал аз, ако се наложи да изоставя сегашната си работа. Нещо у мен би загинало.
— Твърдиш, че няма никаква причина. Но моята задача е да опазя теб и семейството ти. Искам да знам какво точно са проучвали колегите ти.
— Всички операции, по които съм работила, са приключили. Обектите са или екстрадирани, или нулирани — отвърна тя, употребявайки причастие, което бях чувал понякога от подопечни в същия бранш. И «Мосад» го използваше. Харесваше им лаконичният термин, който смятаха за американска заемка.
Нулиран…
— Единствената задача, при която действащо лице остана невредимо, е последната. В закусвалнята. Беше приятел на собствениците. Второстепенен играч. Свръзка и куриер… Снехме го от отчет преди години.
— Разкажи ми за него.
— Съпрузите събираха и продаваха разузнавателна информация за ядрени оръжия. Въпросният мъж ги беше свързал с няколко компании, работещи за държавата, и с хора на полезни постове — учени. Беше им доставил няколко папки с документи и компютърен софтуер. Това е всичко. Когато ги нулирахме, се паникьоса и ни даде всички имена. Наблюдавахме го години наред. После го извадихме от списъка.
— Име?
— Не мога, Корт.
— Наблюдавали ли са го вчера и днес?
— Да. Нищо не го свързва с Лавинг.
Обмислих наученото. И отъняващите нишки, които да ни отведат до поръчителя, наел Хенри Лавинг. Излязох сам на задната оградена веранда на къщата и помахах на Тони Бар и Лайл Ахмад да дойдат.
— Имаме ситуация.
Разказах им за Джоан. Обясних им, че е работила като контролен служител, както ги наричахме в нашата организация, и е оглавявала малоброен тактически екип. За разлика от нас обаче не е закриляла, а е отнемала живот.
Лайл Ахмад прие новината спокойно, както очаквах. Все едно му бях съобщил, че акциите на фондовата борса са се понижили с няколко пункта или че бейзболен отбор е изостанал в резултата в третата четвърт. ФБР агентът на Фреди реагира другояче. Лицето на Тони Бар поруменя от гняв.
— Не ни е казала? — прошепна.
Несъмнено беше свикнал с лъжите на заподозрените. Но този път го мамеше човек, когото закриляше с цената на собствения си живот.
Повиках ги обаче не да обсъждаме греховете на подопечните, а да обмислим как новата информация променя стратегията ни.
— Тя е категорична, че не преследват нея. Но аз смятам, че засега трябва да приемем обратното и да предположим, че поръчителят разполага с огромни суми и с подкрепата на съществени чуждестранни фактори.
Припомних им хеликоптера, появил се край вилата на Картър до Потомак.
— Значи е възможно да използват хеликоптер и за нападение, не само за превоз — констатира Ахмад.
— Не бих се изненадал — отвърнах.
— Трябва да се свържем с местния контрол на въздушния трафик — предложи Бар.
— Добра идея. Трябва да увеличим външния патрул на шейсет процента. И да сме непрекъснато нащрек. Лайл, започни обиколка на периметъра.
Той набра кода и излезе.
С Бар се върнахме в къщата. Джоан беше в дневната и се взираше към затворената врата на спалнята в дъното на коридора.
— Директорът на групата ти? — казах й. — В която си работила преди?
— Да?
— Искам да разговарям с него.
Тя кимна сдържано. Разбираше, че е безполезно да спори. И беше права.
Извади телефона си от дамската чанта. Остави го върху бюрото ми, натисна «високоговорител» и бутона за бързо набиране. Макар днешните кодирани телефони да не звучат като факсове, стори ми се, че долавям жужене и прищракване, преди от черната кутийка пред нас да долети глас:
— Уилямс.
— Аз съм — каза Джоан. Настъпи пауза — явно докато електрониката анализира гласа й. — На високоговорител сме.
— Ясно — измърмори Уилямс — Изчерпателно.
Тоест — разкрили сме положението.
— Да, сър.
Представих се и обясних, че отговарям за охраната на Кеслерови.
Уилямс, с неизвестното собствено име, отвърна:
— Знаех си, че е въпрос на време. Някой си играе със сървърите ни.
Несъмнено бях ядосан от укритата информация за предишната й кариера, но си припомних мантрата за целта и ефективните ходове за постигането й. Моментът за обвинения не беше настъпил. Задачата ми сега бе да опазя Кеслерови и да открия поръчителя, наел Лавинг. Затова казах:
— Трябват ми всички данни за мъжа, замесен в последния случай на Джоан.
От другата страна настана мълчание — явно реакция на молбата ми. Или пък защото за него Джоан беше Лили Хоторн.
— Никакви улики не сочат, че е въвлечен. Или някой друг, с когото Джоан е контактувала. Наблюдаваме ситуацията от самото начало.
— Въпреки това искам името.
— Не мога.
— Разбираш, надявам се, че изпълнявам операция. И тя включва самостоятелна оценка на риска. Не мога да се опирам на голи думи.
— А моята работа изисква да си държа езика зад зъбите.
— Знам — проточих бавно.
И оставих заплашителния ми тон да нажежи атмосферата.
Уилямс въздъхна.
— Казва се Аслан Цагаев. Чеченски мюсюлманин. Натурализиран.
— Наблюдавате го. Къде е?
— В момента? У дома си в Александрия.
— С какво се занимава?
— Притежава половин дузина магазини за килими. Един ресторант. Хората ми провериха всичко, Корт. Наистина всичко. Телефони, банкови сметки, пътнически документи, акции, инвестиции, семейство, братя и сестри, сътрудници. Нищо. Абсолютно чист е.
— Чеченски мюсюлманин. Ходи ли в Близкия изток?
— Да. По работа. Купува килими. Но не сме му вързали навигатор около врата. Съпрузите, с които си имаше вземане-даване тук, бяха пакистанци, не араби. Никакви съмнителни обаждания през последните две седмици. Офисът му работи по график. За бога, Корт, и ние го приемаме на сериозно. Знаем какво вършим.
— Възможно ли е да е под дълбоко прикритие, в летаргия?
— Шест години? Не действат така. — Каза го самоуверено. — А и агентите под дълбоко прикритие не работят на доброволни начала в джорджтаунския ислямски младежки център. Дори не припарват до места, започващи с «Ис». По-скоро щеше да пече сладки за презвитериански благотворителни разпродажби.
— Други възможни лица?
— Няма.
Сигурно защото бяха мъртви.
— Искам името на аналитика ти, който отговаря за Цагаев.
— Корт, какво знае Лили… какво знае Джоан, което би могло да го заинтригува след толкова години?
Отговорът ми се струваше съвсем очевиден.
— Знае къде да открие теб, нали?


Глава 47

След като приключихме с разговора, Джоан впери очи към коридора към затворената врата на спалнята, зад която съпругът й несъмнено кипеше от гняв.
Тръгна напред, но спря и се върна на канапето.
Обадих се на аналитика на Уилямс. Директорът му бе разрешил да ме информира — само по проблеми, свързани със сигурността на Джоан Кеслер, разбира се, а не за убийствата — и аз си записах адресите, телефонните номера, имената на съдружниците и компаниите на Аслан Цагаев. Аналитикът подкрепи твърденията на Джоан и Уилямс, добавяйки, че нито той, нито изпратеният на място в събота сутринта офицер по сигурността са открили връзка между Цагаев и Лавинг.
Аз си помислих, че Цагаев, естествено, не би водил уличаващи разговори по тези телефони. Дали се бяха сетили за предплатените карти? Дори те не бяха всесилни да проучат всичко до дъно, но все пак това бяха основни похвати в занаята.
Благодарих, обадих се на Дюбоа и я въведох в положението.
— Остави другите задачи и се посвети на биографията на Цагаев. Искам всичко.
— Размер на обувките и предпочитано бельо?
— Семейство, служители, семействата на служителите, пътнически документи. Съсредоточи се върху последните няколко дни, после по-назад. Търси връзка с Лавинг, всякаква.
След това я помолих да ме прехвърли към Арън Елис. Докладвах му накратко и той се изкашля учудено.
— Джоан?
— Така изглежда. Случаите на Райън така или иначе не ни доведоха доникъде. От миналото й е останало едно действащо лице. Ще го проверим.
— Но Уестърфийлд се обади. Изгаряше от ентусиазъм за полицейския скандал. Каза, че и ти споделяш мнението му, че затова преследват Райън. Някакъв началник в управлението или висш служител в градския съвет бил наел Лавинг.
— Иска ми се да продължава да мисли така, Арън.
Кратко мълчание.
— Корт… твърдиш, че и полицейският скандал е измама?
— Не е измама. Беше възможна хипотеза.
— Беше.
— Точно така.
— Но когато я подсказа на Уестърфийлд, вече знаеше, че не е?
— Арън, просто го дръж далеч от мен още малко.
— Ще се постарая.
Накрая се обадих на Фреди да му съобщя за Джоан. Шеговитата фасада се стопи.
— Защо проклетата кучка не ни е казала? Нямала си е представа, че цялата проклета суматоха може да е заради това, че е била убиец?
— Не мисля, че обичат да използват тази дума.
— Е, и?
— Този Уилямс…
— Само за протокола — изръмжа Фреди, — не е чак такъв умник, за какъвто се смята. Или му се иска да бъде. Знаем за него и за братлетата… и сестричките му от бандата му «Сикъл». Мислехме, че по-скоро кроят мръсни номерца. Но всъщност да простреляш някого в главата си е най-мръсния номер, нали? Как действаш?
— Клер подготвя домашните. — Поразмислих. — Ще ми трябва съдебна заповед. Тя ще ти посочи подробностите. Кой и къде.
— Добре, непременно. — После попита: — Каква му е играта на Цагаев според теб?
— Не знам. Уилямс каза, че агентите под дълбоко прикритие не действат така. Но ако действа, значи действа.
— Е, това става за цитат, Корт.
— Помисли си. Уилямс го е извадил от списъка преди пет-шест години. Не го наблюдават. Няма проблем да наеме Лавинг, за да изтръгне каквато си пожелае информация от Джоан. Звучи ми като доста успешно шпионско ядро. На пръв поглед не се набива в очи, но само с толкова разполагаме.
— Теорията ми за втория по бързина…
— Втория… какво? — попитах.
— Знаеш ли колко бърз трябва да си, за да надбягаш мечка, Корт?
Гледах как Джоан се взира през прозореца.
— Колко?
— Малко по-бърз от спътника си. — Фреди почака. Аз обаче не отговорих и той продължи: — Искам да кажа, че не е необходимо Цагаев да е съвършеният заподозрян. А просто достатъчно правдоподобен.
— Ще кажа на Клер да те уведоми какво е научила.


Глава 48

Двайсет минути по-късно Клер Дюбоа ми се обади с информация за Аслан Цагаев. Постави навярно нов рекорд по експедитивност.
— Изпратих всичко на Фреди — обясни ми. — Ще се погрижи за съдебните заповеди незабавно.
— Добре. Докладвай.
— Роден е край Грозни, на двайсет и две идва тук да учи в Американския университет. Пише дипломна работа по информационни технологии в Мерилендския университет и се връща във Вашингтон. Започва да се навърта в радикална джамия в родния ни град — Александрия. Скъсва с тях — явно не е достатъчно религиозен. Бива го обаче в предприемачеството. Решава, че може да намери пазар благодарение на връзките си в научните среди, посолствата и изпълнителите на държавни поръчки — да продава търговски тайни.
— Защо се е измъкнал с извънсъдебно споразумение?
— Технически погледнато е извършвал индустриален шпионаж. Нарушавал е закона, но много умно. Не е откраднал нищо, накърняващо директно националната сигурност. Пакистанските съпрузи, отстранени от Джоан и партньора й? Те събирали информация от Цагаев и други в името на нещо по-полезно. Имам предвид нещо полезно в опасния смисъл на думата. Научих много за контейнерите с ядрено гориво. И центрофугите. Обогатяването е любопитен процес.
Всичко за двайсет минути.
Преди да подхване лекцията по физика, я прекъснах:
— Значи Цагаев е съдействал на органите на властта и е изживял американската мечта?
— Оженил се, родили му се две деца и загърбил изцяло предишния си живот.
Понастоящем такива примери не са рядкост, мислех си, вгледан в Джоан.
— Но през последните няколко години е станал по-набожен, макар да посещава със семейството си по-умерена джамия. И явно води светски живот. Притежава магазини за килими и ресторант. Децата му учат в добри частни училища. Пътува отвъд океана. Най-често до Турция. Заради килимите, предполагам. И до Саудитска Арабия и Йордания.
— Включен ли е в някакви списъци?
— Не, нито в нашите, нито в британските. Няма го и в пакистанските, индийските, йорданските, саудитските и израелските бази с данни.
Привидно невинен. Да. Но аз все още харесвах идеята си за спящо ядро.
Дюбоа продължи с останалата информация, която ми беше необходима — за регистрация на оръжие (никаква, понеже е бил подсъдим и не може да притежава оръжие), наказателни процеси (никакви), пътнотранспортни нарушения (едно — преждевременно пресичане на бялата лента преди завой вдясно), уличаващи публикации в социалните интернет мрежи (никакви), коли, ипотеки, медицинско досие, необичайни покупки на продукти, пътнически документи и финансово състояние на магазините за килими и ресторанта.
Знаех, че хората на Уилямс са му дали зелена светлина, но аз все още не бях убеден в невинността му.
Прекъснах връзката. Джоан ме погледна. Беше чула всичко.
— Смяташ, че е Цагаев?
— Не знам. Проучваме.
— Изглеждаше толкова незначителен. Не виждам как е възможно да е той.
Седна на канапето до мен. Аз се облегнах назад. Лъхна ме миризма на стара тапицерия.
— Благодаря — каза след миг тя.
Вдигнах вежди.
— За Мари. Не беше длъжен да я търсиш. Не ти влиза в работата.
— Напротив. Не е ефективно подопечните ти да са разделени. Твърде рисковано е.
Тя ме изгледа многозначително.
— Рисковано е за нея, нали?
Сниших глас, макар да знаех, че Мари не може да ни чуе.
— Покатери се върху скалите над реката. Но не мисля, че възнамеряваше да скочи.
— Но не си сигурен.
— Не. Не съм. Уязвима е. Но не е безнадеждно изгубена.
— Като мен.
Не отговорих. Какво да кажа? Задачата ми се състоеше в опазването на физическото «аз» на подопечните ми, а тяхната — да се грижат за душите и сърцата си.
— Знаеш ли коя е най-голямата ми грешка, Корт? Въобразих си, че мога да имам всичко. Да работя за Уилямс и после да създам семейство, сякаш миналото не съществува. — Кимна към спалнята. — Когато поех екипите, смятах нормалния живот за нещо недопустимо. — Въздъхна. — Преди време една от операциите ми се провали. Простреляха ме. Тежко.
— Официално се води катастрофа.
Джоан вече не се изненадваше от информацията и предположенията ми.
— Пластичните хирурзи се погрижиха да прилича на нараняване от пътен инцидент. — Безрадостна усмивка. — Мислят за всичко. — Присви устни. — Но приключих с възможността да имам деца.
— Разбирам. Съжалявам.
Поклати глава, чудейки се сигурно как би реагирал Райън, ако узнае.
— След това посещавах терапевт. Не страдах. Приемах случилото се като знак, че трябва да продължа със «Сикъл». Но после срещнах Райън и дъщеря му. Осъзнах какво съм пропуснала. И го пожелах. Глупава постъпка. Първо, не биваше да постъпвам в организацията или да остана в нея и да се заблуждавам, че мога да бъда съпруга и майка. — Бледа усмивка. — Учудвам се, че ме разкриха след цели шест години. Няма как да имаме и двете, Корт. И ти го знаеш. Разликата е, че ти си искрен. Дори не си опитвал.
Неволно сведох очи. Джоан добави:
— Или си опитвал, но не се е получило… Съжалявам. Не беше редно.
Не реагирах. Олекна ми, когато долових жуженето на телефона.
— Трябва да вдигна.
— Разбира се.
Натиснах зеления бутон.
— Фреди? Какво става?
— Нещо хубаво, Корт. Теорията за мечката проработи. Прав беше. Слушай: преди петнайсет минути засякохме сигнал от мобилен телефон, регистриран на брата на служител в «Анандейл Карпет» — компанията на Цагаев. Кутийките ни анализираха гласовете и на двамата събеседници. Имаме запис на гласа на Цагаев отпреди време; резултатът беше положителен, както очаквахме. Не очаквахме обаче, че приятелчето, с което разговаря, ще се окаже твой познайник. Хенри Лавинг. — Застинах, приведен над бюрото. — Прекарахме го през три компютъра и го тествахме с четири предишни записа на Лавинг. Няма съмнение, че е той.
— Какво казаха?
— Очевиден код. Цагаев попита как върви поръчката. Лавинг отговори: «Закъснява малко. Затвориха фабриката в Лаудън, Уайтс Фери. Сделката пропадна».
«Аманда», помислих си.
— Цагаев напомни на Лавинг, че изобщо не е бил съгласен с начинанието. Лавинг отвърна, че така или иначе няма значение, той също се е отказал. После добави, че търси други варианти във Вирджиния. След няколко часа щели да поговорят пак. Препоръча му да вземе нещата, които обсъдили по-рано. За всеки случай.
— Някаква информация за местонахождението?
— Не, стана много бързо. И двамата си извадиха батериите веднага след това. Но следим навигатора на Цагаев. Качи се в колата пет минути след края на разговора. Изпратил съм хора в същата посока.
— Ще вземе нещо — замислих се. — Какво?
— Ще разберем.
Обмислих информацията.
— Значи се е отказал да използва Аманда. — Джоан се обърна към мен при тези думи. Аз продължих да говоря на Фреди: — Какво означава обаче «други варианти във Вирджиния»?
— Може би, че Лавинг и партньорът му са взели на прицел други приятели или роднини на Джоан. Или сега издирва сестрата. Възможно е да не знае, че е при теб. Ще те уведомя, когато го видим.
Прекъснах връзката.
— Цагаев е — казах на Джоан. — Разговарял е с Лавинг. Положителни резултати от гласовия анализ.
По лицето й се мярна смайване — мимолетна реакция на потвърждението, че наистина тя е причина за случващото се. В очите й обаче блесна надежда, защото вече разполагахме със солидна следа.
— Местонахождение?
— Фреди го е поставил под наблюдение. И техническо, и полево. Засега чакаме.
В смеха й прозвънтя цинизъм и сякаш капчица съжаление.
— Чакаме. Взела съм си пая в тази сфера. И ти също, предполагам… Спомена Аманда?
— Лавинг се е отказал да я търси. Набелязал е друго слабо място. Не знаем кого или какво.
Джоан се втренчи в стара снимка на стената — семейство в облекло от деветнайсети век.
Десет безкрайни минути по-късно телефонът иззвъня отново.
— Казвай, Фреди! — подтикнах го настойчиво, станах и се оттеглих в трапезарията.
— Чуй това, Корт. — В гласа му прозвуча изненадващо въодушевление. — Възелът се разплита. Проследихме Цагаев до склад в Спрингфийлд. Влезе вътре и взе някакви оръжия.
Сърцето ми бумтеше.
— Няма право да докосва оръжие. Съден е.
— Точно така, синко. Почакай. — След кратка пауза Фреди се обади: — Тръгнал е, хората ми са по петите му.
— Накъде?
— На север.
— Сам ли е? Или?
— Искаш да кажеш, с Лавинг?
— Искам да кажа сам ли е или…
— Педантичен, както винаги.
— Фреди!
— Не, сам-самичък е. Как мислиш? Твой ред е.
Обмислих стратегията си и бързо казах:
— Продължете след него и ме уведомете веднага щом смени посоката. След три минути потеглям.


Глава 49

Как би постъпил противникът ми?
В момента не мислех за Хенри Лавинг, а за Аслан Цагаев. Беше взел оръжия. Беше предприел неочакваното, но целенасочено пътуване след разговор с Лавинг. Какво означаваше това, какво планираше Цагаев?
Движех се на юг по Шосе 7 към същия жилищен и търговски център — «Тайсънс Корнър» — накъдето сякаш се бе запътил и Цагаев от обратната посока.
Противникът ми… какво ще предприеме?
В Теорията на играта последователите на статистика от осемнайсети век Томас Бейс приемат, че светът е съставен от променливо познание и при определянето на вероятността на дадено събитие — в случая какво възнамерява Цагаев — човек трябва непрекъснато да пренастройва предвижданията си спрямо новата информация. Шансът съперникът да предпочете камък например, вместо ножица или хартия, се променя от първоначалните 33,3 процента, ако научите, че страда от проблем с мускулите, който затруднява свиването на ръката в юмрук.
В случая с Цагаев обаче разполагах с твърде малко информация, за да стесня хипотезите си за ходовете му и да ги предотвратя с рационална стратегия. Той, разбира се, знаеше каква информация може да му предостави Джоан Кеслер, както и самоличността на другите поръчители, ако не работеше сам. Знаеше също така къде е Хенри Лавинг и как да го открие.
Да продължим да го следим, да го арестуваме или да поставим под наблюдение служителите му?
Префучах на червено, благодарен, че местните полицаи са заети другаде. Включих хендсфрий устройството и набрах Фреди.
— Да, Корт? Да?
— Къде е той?
— Шосе 7, движи се на север. На около пет минути от «Тайсънс».
И аз бях на Шосе 7. Пътувах в южна посока. Намирах се на около пет минути от «Тайсънс».
— На половин миля зад него сме — добави Фреди. — Той е съвестен гражданин. Спира на жълто, дава предимство на пешеходци.
Значи да остане незабележим за чеченеца беше по-важно, отколкото да закара оръжията възможно най-бързо там, накъдето се е запътил. Нова информация, макар и не особено полезна.
— Екипи? — попитах.
— Два. Следваме го от разстояние. Разчитаме на навигатора.
— Говорил ли е по телефона?
— Не сме улавяли нищо, откакто преди четирийсет минути се сбогува с Лавинг.
— Прихващате ли телефоните на всичките му служители и роднините им?
— Хей, Корт, знаеш ли? Не сме новобранци!
Не му припомних, че на никого в организацията на Уилямс или в Бюрото не бе хрумнало да вземе под внимание членовете на семействата, докато аз не го предложих.
— Добре — каза Фреди. — Той продължава в същата посока. И ни отвежда право в ръцете на Лавинг.
Така ли беше наистина?
Непълна информация…
— Нещо ме тревожи — обадих се.
— Сигурно си ужасна компания на мач, Корт. Непоправим песимист си. Ходил ли си някога на мач?
— Не мисля, че отива при Лавинг.
— Защо не?
— Повечето поръчители държат на дистанция наемниците си. По-безопасно е.
— Той доставя оръжията.
— Лавинг не се нуждае от допълнителни боеприпаси. Има си достатъчно. Както и партньорът му — посочих.
— Какво смяташ тогава?
— Искам да заловим Цагаев, не да го следваме — реших.
— Защо?
Теорията на играта не ми помагаше в случая. Казах му истината:
— Догадка.
За миг се възцари тишина. После Фреди я наруши:
— Но ако не го спрем бързо, той ще се обади да предупреди Лавинг или другите поръчители. И те ще изчезнат. Колите ни вонят на федерална служба. Ще ни забележи.
Прав беше.
— Каква е колата на Цагаев? — попитах.
— Сребристо беемве 74.
Продиктува ми табелата.
— Къде точно се намира сега?
— Влиза в «Тайсънс». Подминава деловия район и свива в Холи Лейн. Май тръгва към магистралата.
— Ако се добере до нея, няма начин да го спрете, преди да изпрати съобщение на Лавинг. Ще ви види, че наближавате.
Аз също стигнах «Тайсънс». Увеличих скоростта и поех по улица, която минаваше над Холи Лейн. Спрях, слязох от колата и се престорих, че оглеждам зеленчуците на крайпътна сергия, оглеждайки шосето, по което се движеше Цагаев.
— Ще ти се обадя по-късно, Фреди.
След миг сребристото беемве се появи. След две минути щеше да мине под мен и да свие към магистрала «Дълес». Присвих очи и сверих номера — Вирджиния услужливо изисква и предни, и задни табели. Зърнах брадатото, сериозно лице на Цагаев. Той беше — Фреди ми бе изпратил снимката му по телефона. Изглежда пътуваше сам.
Не се славя като привърженик на спонтанните, да не говорим за прибързаните решения, но всеки играч понякога осъзнава, че е назрял моментът за смел ход. Обърнах се и хукнах през глава.


Глава 50

— Тиквена бомба. Корт… Имаш чувство за хумор, каквото и да говорят. — Фреди подритна размазано оранжево парче. — Просто го изразяваш по различен начин от другите.
Под моста две коли на ФБР блокираха оплесканото возило на Цагаев с пооранжевяло, но непокътнато предно стъкло; в Мюнхен произвеждат стабилни машини.
Понеже традиционното арестуване отпадна като вариант — за да не предупреди Цагаев Лавинг — реших да го спра, докато минава под мен. Купих зряла тиква от крайпътната сергия и я пуснах право върху предното стъкло на беемвето на Цагаев. После се спуснах по склона с изваден револвер и му наредих да излезе от колата. Той беше зашеметен, но невредим. Бърза проверка на телефона му показа, че не се е обаждал и не е изпращал съобщения през последните пет минути.
Бях почти сигурен, че нито Лавинг, нито партньорът му са някъде наоколо, но все пак попитах Фреди:
— Забелязаха ли хората ти някой да се чупи, след като Цагаев не успя да свие по магистралата?
— Да се чупи, казваш… Като зеленчук, паднал отвисоко. Но май нямаш точно това предвид.
Вдигнах нетърпеливо вежди.
— Не. Беше сам.
С леко доловим акцент Цагаев се обади:
— Кой си ти? Защо ми го причини? Виж ми колата! Съсипана е!
Жалбите му не ме заинтригуваха. Краката ме боляха от спринта край шосето със зрялата ми, дванайсеткилограмова граната.
Друг агент бе претърсил багажника на беемвето, преценявайки мащабите на оръжейната пратка.
— Нищо забележително — докладва той. — Разглобени М4 от Русия с магически изчезнали серийни номера. И няколко берети 9000 с номера. Откраднати. Каква изненада! Много патрони. Нищо избухливо.
Той прехвърли товара в багажника на автомобила на Фреди.
— Искам адвокат.
Отново не обърнах внимание на Цагаев и казах на Фреди:
— Къде можем да си поговорим?
Вашингтон и районът наоколо приютяват десетки полицейски организации и служби за сигурност, някои публични и известни на ЦРУ, други — донякъде анонимни като нашата, трети толкова анонимни, че не съществуват. Като агенцията на Уилямс. Но всички те си приличат по едно — трябват им помещения, в които да функционират. Много от най-секретните се помещават в небостъргачите и по-ниските им събратя във и около «Тайсънс», където се намирахме сега. Районът е презастроен и службите сключват добри сделки за наем. Спестяват средства на данъкоплатците.
Освен това тук има заведения «Старбъкс», «Клайдс» и «Аригато Суши»; дори шпионите похапват в ресторанти за бързо хранене като всички нас.
Фреди се позамисли и се обърна, кимайки към безлична бяла офис сграда от другата страна на магистралата само на двестатина метра от нас.
— Удобно е — казах. — Имаш ли качулка?
Агентът извади една.
— Не! Не! — запротестира Цагаев. — Не можете! Аз съм гражданин!
Нахлузих качулката върху главата му и го побутнах внимателно на задната седалка в колата на Фреди. Друг агент се настани до него.
— Можеш ли да дишаш?
— Мамка ти! — изкрещя Цагаев. — Мамка ти! Нямаш право! Искам си адвоката. Незабавно!
— Може да диша — заявих на Фреди.
След половин час минах през пропуска на сградата, която Фреди беше посочил. Оказа се, че там се помещава една от сравнително популярните федерални организации. Заради което, както ми обясниха агентите от ФБР, Цагаев бе преведен през задния вход.
Слязох долу да посрещна стройна жена на около четирийсет с къса, тъмна коса и проницателни очи. Носеше черен костюм, а през рамото й висеше тежка черна чанта. Работеше в нашата организация и ни помагаше при необичайни ситуации като сегашната. Казваше се Робърта Санторо, макар в службата да я наричаха просто Бърт.
Поздравих я. Тя отговори лаконично, както винаги. Попитах я:
— Готова ли си?
Кимване.
Влязохме в конферентна зала, където Аслан Цагаев седеше на един стол с вързани зад гърба китки. Видеокамера върху триножник бе насочена срещу лицето му. Червената лампичка светеше. Той ни изгледа презрително.
— Едва не ме уби!
— Използвах тиква — уточних. — Не е смъртоносна.
— Да, но ако беше пробила предното стъкло, можеше да ме убие! — отсече той. — Защо нямам адвокат?
Бърт пристъпи към далечния край на масата и седна. Положи ръце в скута си с безучастно изражение. Не я представих на Цагаев, тя също не показа документ за самоличност. Той я погледна, после се обърна отново към мен. Озърна се пак към нея и каза:
— Нямате право да правите това. Знам как са попаднали оръжията в багажника ми. Вие сте ги подхвърлили.
Теорията на играта не взема под внимание характера на противника. Има дори игра, при която се приема, че всеки може да заеме мястото му. Но за мен възможността да наблюдавам човека от отсрещната страна на дъската означава много. Понякога през обедната почивка или след работа се отбивам в игралния си клуб в Стария град и ако не се чувствам в добра форма, просто сядам и гледам как играят другите. Изучавам жестовете им, очите, начина, по който държат картите, хвърлят зара или движат фигурите. Не се опитвам да съзра издайнически знаци — те са или очевидни при неумелите играчи, или невидими при талантливите — но ми е интересно как действат и как реагират, какво им допада и какво — не.
Наблюдавам как приемат победите и загубите. Откривам треперещи ръце.
Сега огледах внимателно противника си, сякаш стоим един срещу друг край шахматна дъска. Цагаев беше кръглолик, с двойна брадичка, закрита доста сполучливо от брадата, и щръкнала коса, която не успяваше да реши дали е сива или тъмносива. От Дюбоа бях научил, че е едва на четирийсет и три. Главата му беше голяма, цветът на кожата — анемичен. Нервно сключваше и отпускаше ръце през няколко секунди. Разбирах го по подрънкваното на белезниците зад гърба му. Носеше дебел златен ланец и амулет със странна икона. Бях почти сигурен, че е цар Александър II, известен ми от лекциите по история като умерен реформатор — по абсолютни държавнически стандарти — управлявал Русия в средата на деветнайсети век. Все пак беше любопитно, че чеченец е избрал да носи образа му.
Дрехите на Цагаев бяха скъпи, по-скъпи, отколкото аз можех да си позволя и отколкото бих желал да си позволявам. Костюмът му бе ушит от лъскава синя коприна с цвят на небе от фантастична детска книжка. Обувките му от змийска кожа лъщяха на светлината на ярката лампа на тавана. Потта му вонеше отблъскващо — острата му телесна миризма се примесваше с дъх на чесън.
Наведох се напред. Не съм едър, вярно. Но през годините като пастир съм научил нещо интересно. Хората се боят от теб повече, ако не притежаваш внушителна физика. Навярно смятат, че би съсипал живота им по-непоправимо от здравеняк с оловна бухалка. Цагаев, двайсет и пет килограма по-тежък от мен, се отдръпна назад.
— Искам да знам с кого работиш.
— Не съм лош човек. — Цагаев ме изгледа изучаващо.
В игри като тази жалбите за неоснователно преследване на етническа основа са често срещана стратегия. Но те са ножица, а ножицата винаги губи от хартията.
— Няма да обсъждаме това. С кого работиш?
Той се ядоса и омекналото изражение отпреди минута се изпари.
— С никого! Не замислям заговори, взривяване на самолети и самоубийствени атентати в метрото…
Погледнах към Бърт. Никакъв отклик. Цагаев забеляза и по лицето му се изписа обезсърчение.
— Известен ни е един от хората, с които работиш — продължих аз. — Преди малко разговаря с него от телефона на роднина на твой служител.
Цагаев ме погледна отвратено и измърмори под нос:
— Не бях аз, а подставено лице! Често го правите.
Пренебрегнах втръсналите ми възражения и казах:
— Виж, Аслан, налага се да приемем, че си къртица и застрашаваш националната сигурност. Предвид провинението ти преди шест години и връзката с пакистанските съпрузи.
— Убити от вас! Не бях виновен! Признах само за да спрат да ме преследват. Или да ме убият.
— Искаме да знаем кой още е замесен — прекъснах го спокойно.
— Замесен в какво?
— Разбери ме, Аслан, не съм следовател. Просто ти задавам въпросите, които ще ти зададат на разпита. Не се опитвам да те измамя. Не е стратегия. Обяснявам ти всичко.
— Това също може да е стратегия — усмихна се лукаво той.
— Досегашният ти живот е приключил. Ще заведем дело срещу теб. Оръжията, връзката с Хенри Лавинг, фактът, че искаш да изтръгнеш информация от Джоан Кеслер.
Усмивката на чеченеца поизбледня, когато чу колко знам.
Бърт продължи да наблюдава равнодушно. Очите на Цагаев се стрелнаха към нея.
— Коя е приятелката ти? — попита ме той. — Защо мълчи?
— С кого работиш?
— Работя в магазините си за килими и в ресторанта си. Защо ме арестувахте? Подхвърлихте оръжия в багажника ми и се опитахте да ме убиете с бомба. Доста неприятности ще си имате. Имам право на адвокат.
— Записахме телефонния ти разговор.
— Фалшификат, както казах. Дойде ми до гуша. Много сте скучен, сър.
Въздъхнах.
Погледнах към Бърт. Тя вдигна леко показалец.
Сбърчих чело и след миг кимнах. Отблъснах стола назад и станах.
Бърт насочи очи към камерата.
Аз пристъпих към нея и я изключих, извадих щепсела от контакта, навих кабела и се запътих към вратата, стиснал камерата под мишница.
Цагаев не каза нищо, но ококори очи. Явно се питаше защо отнасям видеокамерата. Какво не исках да запечатам за поколенията?
Отворих вратата, а Бърт се изправи и застана зад Цагаев. Спусна щорите на еднопосочното огледало. Впери поглед в окованите в белезници ръце на Цагаев, после го отклони към скута му. По лицето й се изписа известно доволство. После се настани до него и извади от джоба на сакото си пластмасов несесер с размерите на тефтерче. Беше яркочервено, сякаш предупреждаваше, че съдържимото е опасно.
Дръпна шумно ципа и Цагаев ахна.
Аз излязох и оставих вратата да се захлопне сама зад гърба ми.


Глава 51

— Чакай! — изкрещя затворникът. Лицето му беше поаленяло. — Моля те, бъди търпелив! Много съм объркан. Карам си по шосето и изведнъж — бум! — ето ме тук и животът ми виси на косъм. Разбираш, нали? Сигурен съм, че разбираш!
Обърнах се точно преди вратата да се затвори. Пъхнах крак в процепа да я спра. Погледнах назад. Цагаев се взираше в червения несесер. Бърт ме изгледа безучастно.
— Шикалкавиш — казах на Цагаев.
— Не, не! Няма да ти губя времето. — Лицето му посърна. — Моля те…
Върнах се в стаята, оставих камерата до вратата и се облегнах на масата.
— Ако ни съдействаш, ще се погрижа никой да не безпокои семейството ти, освен за разпит, стига да не са извършили нищо престъпно.
— Не, невинни са!
— Няма да бъдат подложени на репресии. Ще уредя да ги преместят другаде. Ще закрилям и теб по време на процеса и ако ни окажеш пълно съдействие, ще препоръчам на ФБР и на прокурора да го имат предвид като смекчаващо вината обстоятелство.
— Можеш ли да защитиш семейството ми? — прошепна той. — От Хенри Лавинг?
— Да — твърдо отговорих. — Ще пазя и теб от него.
Последва дълга минута на размисъл. Погледнах амулета на Цагаев — Александър II с внушителния му мустак. Макар и смятан за либерален управник, освободител на крепостниците, революционерите го убили.
— Добре, добре. Съгласен съм — отпусна Цагаев рамене.
Седнах отново, а Бърт се премести в края на масата.
Организацията ни не извлича информация с помощта на изтезания. Не използваме дори заплахи. По две причини. Първо, понеже е незаконно — все пак живеем в законова държава. Второ, проучихме въпроса и открихме, че като цяло мъченията са неефективен метод, защото обработката на всички данни, изтръгнати силом, и пресяването на истината обикновено отнемат повече време, отколкото при прилагането на по-меки средства за разпит. Още повече че изтезанията са приложими при малцина субекти.
Бърт Санторо не беше нашият щатен велик инквизитор, а офис мениджър на щабквартирата ни в Стария град, жената, която преглеждаше счетоводния ни баланс, разходите и целия бюджет и ни поръчваше мебели и компютри. Не участваше в операции. С четири деца и прекрасен съпруг, Бърт не се отличаваше по нищо от хилядите държавни служители във Вашингтон. Но притежаваше студена красота и изпълняваше съвършено ролята на непроницаем агент, който с наслада изтръгва нокти и поставя електроди на разпитваните.
— Коя е тя? — прошепна ми Цагаев. Обърна се към нея: — Защо не казвате нищо?
Бърт, зареяна в други мисли — за закъснелия ми финансов отчет навярно — го смълча с поглед.
— Аслан? — обадих се аз.
Той стрелна за последно с очи червения несесер, който съдържаше само гримове, въздъхна и издрънча с белезници, отпускайки рамене и ръце.
— Сигурно сте решили, че участвам в заговор, в зверски план за унищожение на неверниците. Каква глупост! Не, не. Планът ми засяга бизнеса. Виждате ли, станал съм американец до мозъка на костите си! Вълнува ме само всемогъщият долар!
Той очевидно се загрижи, че тефтерът ми е затворен.
— Моля те, това е историята ми. Води си бележки.
Всяка сричка се записваше, разбира се, от скрита аудио- и видеосистема — камерата «Сони» до вратата придаваше по-скоро драматичен ефект. Все пак сметнах за по-разумно да не му напомням, че го записваме тайно, и отворих тефтера.
— Преди години, да, познавах съпрузите от закусвалнята, убитото семейство… семейството, което загина. Не ги уважавах. Не ме интересуваше каузата им. Но ме интересуваха парите, които ми плащаха. А сумите не бяха незначителни. Чел си архивите, нали? Знаеш. След смъртта им скърбях, да, но само заради пресъхналия източник на средства. После заживях като сравнително преуспял човек. Но нима успехът не е убягваща мишена? Сблъсках се с проблеми, финансови. Заради икономиката. Кому са нужни килими, щом не може да си плати ипотеката? Кой посещава уютни ресторанти, след като може да накупи полуфабрикати за вечеря на децата? Как да увелича приходите си? Каква услуга да предложа на клиента? Какво ценно да продам? Накрая ми хрумна. Ами ако науча повече за операцията, довела до смъртта на пакистанците преди шест години? Ще заинтересувам ли някого? Спомних си жената, която контролираше операцията — Джоан Кеслер. Дори да се беше оттеглила, сигурно разполагаше с ценна информация или пък можеше да ме насочи към хора, които разполагат. Обадих се тук-там, поговорих дискретно с мой познат в Дамаск. Разбрах, че подобна информация наистина привлича интерес. Многомилионен интерес. Тамошен човек ми даде името на Хенри Лавинг.
Това значи беше отговорът. Досещах се за част от него — че са взели Джоан на прицел, защото разполага с информация за тайните държавни служби. Подозирах терористичен и шпионски мотив, оказа се просто бизнес. Нищо чудно, предвид предприемаческия уклон на Цагаев.
— Колко плащаш на Лавинг?
— Един милион долара. Половината предварително, останалото, когато се сдобием с информация от Джоан.
— Ако отмениш задачата?
— Пак трябва да платя всичко.
— Къде е Лавинг сега? — попитах.
— Не знам, кълна се! Само веднъж се срещнахме — миналата седмица в Западна Вирджиния.
— Защо там?
Цагаев сви рамене.
— Далеч от центъра на събитията. Страхуваше се да не го разпознаят, ако кацне на «Дълес».
— Продължавай.
— Дадох му предплатата. Не обича преводи. — Безрадостен смях. — Още по-малко чекове.
— И оттогава не си го виждал?
— Да. Изпращаме си съобщения или говорим по телефона. Каза ми код, който да използвам. За строителни сделки и прочее.
— Какъв номер набираш?
Цагаев ми го продиктува и аз веднага разбрах, че е пренасочваща услуга. Невъзможна за проследяване. Регионалният код беше карибски.
— Хеликоптерът? Твой ли е?
— На един от партньорите ми в ресторанта.
— Какво щеше да правиш с оръжията?
— Даде ми ги за самозащита. Но по телефона ме инструктира да се освободя от тях. Сигурно се е разтревожил охраната на Джоан да не ги открие. — Цагаев задъвка устни, вторачен в червения несесер с гримове. — Не знаех колко е опасен Лавинг, кълна се. Ако можех да изтръгна информацията от тази жена, оперативната агентка, по някакъв друг начин, нямаше да се обърна към него. Не знаех, че ще реши да я изнудва чрез дъщерята, кълна се в Бог.
Помнех, че каза нещо подобно и на записа, който Фреди ми бе изпратил да прослушам.
— Кой друг работи с него? Партньори? — попитах.
— Бивш военен. Видях го веднъж. Висок, тъмноруса коса. Носи зелено яке. Не знам името.
— Някой друг?
— Не, поне доколкото знам.
— Връщам се след малко.
Излязох от стаята, оставяйки Цагаев да се взира тревожно в Бърт.
Намерих Фреди, който констатира:
— Чеченецът пее като Бритни.
— Това е добре. Работи соло и сам е измислил идеята. Сирийците може и да са купувачи, но той е потърсил тях, а не те — него. Сигурно дори не знаят коя е Джоан.
След задържането на Аслан Цагаев единствената заплаха за Кеслерови бяха Лавинг и партньорът му, но и те щяха да отпаднат, щом разберат, че поръчителят им е в ареста. Щяха да избягат.
— Какво възнамеряваш? — попита агентът. Колебаех се между две стратегии.
След кратък размисъл реших, че всъщност нямам избор.


Глава 52

Отново очакване.
В четири следобед се намирахме в безлюдна пустош до парка около бойното поле на Първата битка за Манасас или — ако сте северняк — на Първата битка за Бул Рън.
Недалеч от мястото, където Томас Джонатан Джаксън си проправил храбро път през гъсталака — и през куршумите — и си спечелил името Стоунуол.
Чакахме в застиналия облачен ден.
«Най-опасното време, казваше ми Аби, а по-късно аз повтарях думите му пред протежетата си, е чакането. Защото ако си пастир, значи си умен. А острите умове се нуждаят от стимули — напрежение, скорост, загадки, кубчета на Рубик. Чакането притъпява ума. Но не бива да си позволяваме да се отпускаме, защото наемникът никога не чака. Защо ли? Защото с всички сили се стреми да се добере до нас».
Взимах присърце този урок. Още повече че Лавинг обичаше да се появява изневиделица. Но от това очакването не ставаше по-лесно. Огледах района. Въпреки кратките срокове Фреди бе успял да сформира четири екипа от специални оперативни агенти, да ги докара с хеликоптер на мястото на засадата, но не много близо, за да не привлича вниманието на Лавинг. Пристигнахме половин час по-рано и оставихме колите на паркинга пред мола на стотина метра оттук. После си проправихме път през обраслите с храсти и папрат поляни. Из небето се стрелкаха птици, скакалците се разлитаха стреснато изпод краката ни.
Разположихме се тихо до бойното поле — удивително малко за сцена на касапницата отпреди 150 години — на поляната и в горичката около запустелия паркинг, където Цагаев и Лавинг си бяха уговорили среща. Паркингът се намираше до порутен склад или малка фабрика. Аз, Фреди и тактическите агенти носехме специални съобщителни устройства с микрофони и почти невидими слушалки, способни да доловят и най-тихия шепот. Наричаха се «Майкро Майк» и всяко струваше по две хиляди долара.
Докато заемахме позиции обаче, никой не говореше. Оперативните екипи бяха съставени от шлифовани професионалисти.
В далечния край на паркинга бе паркирана колата на Цагаев, а на шофьорското място тъмнееше мъжки силует. Чеченецът се паникьоса, когато му казах, че трябва да се обади на Лавинг, да прекрати задачата му и да си уговори среща тук, за да му плати остатъка от сумата.
Не смятах обаче да го излагам на опасност. Не смеех да рискувам да го убият — и от хуманни съображения, естествено, но основно защото той щеше да свидетелства при евентуален процес срещу Лавинг. Харесваше ми също идеята да го предам жив на Уестърфийлд, за да се спася от унищожителния му гняв. Цагаев не стоеше зад терористична акция, достойна за заглавна вестникарска страница, но все пак щеше да запуши устата на отмъстителния служител на Темида, който скоро щеше да остане без сочния си корупционен скандал в градската полиция.
И съответно в колата не седеше Аслан Цагаев, нито някой от тактическите ни агенти, а Омар — робот с човешка глава и торс с няколко механизма, позволяващи му доста добре да имитира движенията и жестовете на живо същество. Благодарение на системата за програмиране Омар успешно изпълняваше различни роли — на отегчен, на пиян и — най-често използваната — на нервен и припрян мъж. Чертите му не бяха съвършени като на анимиран Дисни герой, но в колата и по тъмно той обикновено успяваше да заблуди стрелците. Омар — и Омарина (брюнетка или блондинка с правдоподобни форми) — функционираше в три варианта: бял, чернокож и латиноамерикански.
— Няма чеченски модели, синко — обяви Фреди.
Най-доброто у Омар беше, че не е просто примамка. Около робота витаеха ултравиолетови и микровълнови лъчи. Когато Лавинг и партньорът му заемеха позиция — вероятно на известно разстояние — и изстреляха обичайните тройни откоси към главата му — празна и евтино заменима — компютърът незабавно щеше да проследи траекторията, скоростта и координатите и посредством специални устройства върху китките да ни съобщи местоположението на стрелеца с точност до три крачки.
Дали Лавинг щеше да захапе стръвта?
Вярвах, че ще се появи. В «Тайсънс» Цагаев се свърза с него. Бях го инструктирал предварително да каже на наемника, че иска да прекрати операцията, да му плати остатъка и двамата да се разделят мирно и тихо. Слушах разговора и ми се стори, че долавям разочарование в гласа на Лавинг. Почудих се дали е израз на неохота да прекрати играта с мен.
Но навярно проектирах собствените си чувства върху него.
Накарах Цагаев да попита нехайно дали някой друг, освен Лавинг знае кой го е наел. Лавинг го увери, че би било непрофесионално да разкрива поръчителя си.
Подучих, разбира се, Цагаев, да зададе този привидно невинен въпрос със съвсем конкретна цел — за да заподозре Лавинг, че Цагаев ще се опита да го убие и да си спести останалата сума.
И така, бях готов да се обзаложа, че Лавинг ще дойде, за да елиминира мъжа, способен да го идентифицира и да го уличи в престъпна дейност.
Прав ли бях?
С Лавинг няма как да бъдеш сигурен.
Според затворническата дилема затворник 1 не може да е сигурен дали затворник 2 ще откаже да признае. Или банковият вложител не може да е убеден, че всички други вложители ще устоят на изкушението и няма да изтеглят спестяванията си.
Но макар икономистите и математиците да не го признават, в сърцевината на Теорията на играта всъщност е случайността. Не вярвам в късмета, но вярвам в обстоятелствата. На Роуд Айлънд те не бяха в моя полза. Този път обаче може би щяха да са благосклонни към мен.
Чувахме бученето на колите по шосето, насекомите, кучешки лай, весели детски викове по полето, където през лятото на 1861-ва един срещу друг се изправили над трийсет и пет хиляди мъже и пет хиляди паднали ранени или мъртви. Прикривах се зад могъщи дървета, които по онова време още не са били дори семена.
Срещата бе уговорена за пет без четвърт. Лавинг закъсняваше вече няколко минути.
В далечината светъл автомобил сви бързо по пътя, водещ към запуснатия паркинг, около който се бяхме разположили — стандартна тактическа маневра не за избягване на преследвачи, а за проверка дали те следят. Дадеш ли мигач, че завиваш, опашката ще реагира. Ако профучиш на завоя, взрян в огледалото за задно виждане, лесно преценяваш дали водачът зад теб кара по петите ти, независимо дали ще реши да не те последва. Бързата маневра подсказваше, че автомобилът сигурно е на Лавинг.
Шосето се намираше извън полезрението на част от тактическите агенти и командирът им — лейтенантът на Фреди — предупреди всички за новодошлите. Усетих как тялото ми се напряга при спомена за Лавинг по-рано, край склада, където му бяхме устроили капан. Пресегнах се назад към глока. Просто инстинкт — обграден бях от хора, далеч по-вещи в такива операции. Привел глава, наблюдавах светлата кола.
Наемникът ли беше? Пътят не водеше към бойното поле, всъщност не водеше никъде. Нищо чудно да се окажеха деца, дошли да пушат трева, да пият или да се целуват. Или пристрастен изследовател на Гражданската война, решил да огледа историческата местност от този ъгъл. Освен това в Манасас не липсваха и метадонови лаборатории. Може би се подготвяше наркосделка.
Преди да стигне паркинга, където стоеше колата на Цагаев, новото возило отби в храсталака.
После по слушалката в ухото ми долетя шепот:
— Екип Три. Двама мъже излизат от автомобила. Цивилно облечени. Единият е въоръжен. Пистолет. Напредват към паркинга през храстите.
Лавинг и партньорът му. Надявах се да дойдат и двамата.
— Разбрано. Всички екипи да останат на позиция. Никакво движение, никакъв звук. Снайперист едно, можеш ли да се прицелиш в колата?
— Не.
— Разбрано.
Замислих се за миг дали партньорът не е протеже на Лавинг, както аз — на Аби, а Клер Дюбоа — мое. Дали Лавинг го запознава с правилата на играта, както поучаваха мен и както на свой ред ги представям аз? Отначало идеята ми се стори налудничава, но после се запитах: «Защо не». Нали всеки занаят изисква шлифоване?
— Екип Две. Обектите са на западния периметър на паркинга. Оглеждат колата на Цагаев.
— Раздвижете главата на Омар, но не с очи към тях — чух Фреди да шепне.
— Разбрано.
Роботът погледна на една страна. Сведе глава. Отговорникът за машината явно притежаваше артистични заложби.
— Обектите оглеждат паркинга. Разделят се и заобикалят колата от двете страни. Вече и двамата са въоръжени. Автоматични пистолети.
— Прието.
Значи не възнамеряваха да стрелят отдалеч, а да се приближат и да го изненадат откъм гърба. Един куршум и проблемът е разрешен.
Или пък не смятаха да го убиват. Може би партньорът щеше да прикрива Лавинг, докато вземе парите. Да си стиснат ръцете и да се сбогуват.
Дишах тежко, удържайки се с усилия на волята да не надничам към тях, а да стоя снишен между храстите. Внезапно по гръбнака ми пробягаха тръпки. Озърнах се бързо назад, макар да знаех, че Лавинг не би могъл да ме изненада от тази посока заради разположението на тактическите агенти.
Видях само храсти и дръвчета.
— До командира на тактическата операция. Имаме цел. И двамата заподозрени са в удобни позиции.
— Имате зелена светлина — каза Фреди.
— Разбрано. Зелена светлина. По моя заповед, екипи Три и Едно, зашеметяващи гранати… после атакуваме по фланговете и откъм тила… Задръжте! Задръжте!
Питах се как ли са комуникирали взводовете, разгръщали се за атака на същото място през юли 1861 година.
— Сега! Напред! Напред!
Сред серия експлозии и отблясъци тактическите агенти се втурнаха напред.
По ръката ми пробягаха тръпки — лявата, не онази, с която стрелям — щом се надигнах да изляза от укритието. Вдъхнах жадно. Осъзнах, че съм сдържал дъха си повече от трийсет секунди.
Екипите се разгърнаха с викове точно според инструкциите:
— ФБР. ФБР. На земята! Ръцете горе! Ръцете горе!
— Двамата… — подхвана някой по радиостанцията.
— Екип Три и команден отряд. Съберете се тук. Незабавно.
Какво ставаше?
— Не разбирам…
— Мамка му!
Сърцето ми се сви — размяната не реплики очевидно не подсказваше успешна мисия.
Станах и веднага си изясних положението. Изводът ми се оказа верен. Двамата мъже, дебнещи край Омар, размахваха полицейски значки. Бяха, разбира се, детективи от Принс Уилям, пристигнали да проучат информация за наркосделка или викове за помощ, за каквито Лавинг несъмнено бе сигнализирал веднага след разговора с Цагаев.
Обаждане за отвличане на вниманието, докато подготви бягството си.


Глава 53

Говорех с Клер Дюбоа.
— Лавинг е побягнал. Може би шофира, но по-скоро иска да напусне бързо района. Провери всички резервации за полети. Искам имената на всички, купили самолетен билет за днес, след като Лавинг се чу по телефона с Цагаев — около три часа. Може би от «Дълес», Националното или Международното летище «Балтимор-Вашингтон»; но все пак мисля, че ще ги отбягва, понеже подозира, че Цагаев го е издал.
— Влаковете? — попита Дюбоа.
— Фреди е разпоредил да се оглеждат за него на Юниън Стейшън. Но се обзалагам, че ще предпочете по-бърз транспорт.
— Веднага се заемам.
Цагаев нямаше представа накъде ще поеме Лавинг. Добави само, че полетът до Чарлстън, Западна Вирджиния, му е отнел около пет часа, което означаваше, че е тръгнал някъде от Западния бряг или от Мексико, Карибите и Канада.
Тактическите екипи събираха приспособленията си. Разпитахме местните полицаи, но не научихме нищо изненадващо — сигналът бил подаден анонимно и от непроследим телефон.
— Човекът каза, че видял някой да продава «армейски оръжия» от багажник. Какво да направим? Как ни стреснахте, момчета! Гранати? Очите ми станаха на нищо, казвам ви. Ще се оплача на командира, да знаете.
Осъзнах колко умно бе подбрал престъплението Лавинг. Ако беше сигнализирал за наркосделка или за женски викове за помощ, както си помислих отначало, щяха да изпратят стандартна патрулна кола с униформени полицаи. При продажба на оръжия обаче детективите бяха цивилни. Помислихме ги за Лавинг и партньора му и изгубихме повече време.
— Как е разбрал, че Цагаев е пропял? — попита Фреди.
— Много години в проклетия бизнес.
Агентът вдигна вежди.
— Чувство за хумор плюс ругатня, синко?
След десет минути Дюбоа се обади отново.
— Пет минути след като Лавинг и Цагаев са се сбогували, мъж на име Ричард Хил е купил електронен билет за Сиатъл от Филаделфия. Първият възможен полет.
— Защо смяташ, че е Лавинг? Не ни е известно да използва такъв псевдоним.
— Е, най-вече защото Ричард Хил е покойник. Две години след смъртта му някой си е извадил шофьорска книжка с удостоверението му за раждане.
— Призоваване на призраци.
Популярна техника за придобиване на фалшива самоличност.
— Точно така. Знаем обаче със сигурност, понеже авиолиниите записват обажданията. Взех записа. Гласовите данни съвпадат.
— Кога излита?
— След по-малко от три часа.
— Един билет?
Мислех си за пясъчнорусия партньор.
— Не, два. И другият е с фалшиво име. Също на покойник.
Казах й, че по-късно ще се обадя пак, и помахах на Фреди да дойде при мен.
— Твоето момиче е по-бързо от моето — изсумтя той. — Да знаеш, че може да ти я отмъкна, Корт.
Той позвъни във филаделфийския клон на Бюрото и ги запозна с положението. Приключи с разговора и се обърна към мен:
— След двайсет минути ще са на мястото.
— Дискретно, Фреди. Обади им се пак и им кажи да действат тихомълком. Да са невидими до последната минута.
— Ще бъдат дискретни.
Вдигнах вежди.
— Ще им се обадя пак. — Той ми се ухили широко. Рядко явление. — Ще се присъединиш ли към ловната дружинка?
Спомних си Роуд Айлънд. И Аби. Идеята да присъствам на ареста на Лавинг ме изкушаваше. Как само исках да отида… Но отвърнах:
— Ще предоставя честта на вас. Аз ще се върна в убежището да наглеждам подопечните си.
— Защо? Случаят е приключен, Корт?
— Вярно, Фреди. Но те все още се нуждаят от закрила.
— Единственият поръчител е в затвора, а наемникът си е плюл на петите. От кого ще ги закриляш?
— От тях самите.


Глава 54

Атмосферата в къщата в Грейт Фолс подсказваше, че съм отговорил правилно на Фреди.
Сестрите ме посрещнаха с караница. Бяха се счепкали здраво и дори появата ми, евентуално с жизненоважна информация по случая, не ги усмири. Райън не се виждаше никакъв.
— Не бях на себе си — плесна се по хълбоците Джоан. — Не ти ли е хрумвало? Всички казват неща, които не мислят, когато са разтревожени. Хайде! Как така ще се изнасяш?
— Вече съм го уредила.
— Не и при Андрю — възрази Джоан.
— Той се е променил.
— О, стига, Мар… Мъжете като него не се променят. Обещават, цитират наръчници по приложна психология. Но не се променят.
— Не искам да го обсъждаме.
— Той те вкара в болницата!
— Край! — отсече Мари и махна с ръка.
И двете се обърнаха към мен.
— Искам да поговорим — казах им. — Да ви разкажа какво стана.
Джоан хвърли още един поглед на сестра си — и тъжен, и притеснен — и се отпусна върху канапето.
— Къде е Райън? — попитах.
— Тук — отговори той от прага на дневната.
Пиеше кафе, макар да подозирах, че го е смесил с уиски. Не надушвах алкохол обаче. Той заобиколи Мари и съпругата си и седна на стол в ъгъла на стаята. Прикова очи в мен, сякаш не забелязва жените.
Извиках Ахмад и Тони Бар и се обърнах към всички:
— Заловихме поръчителя, а Лавинг се готви за бягство. Потвърдихме, че е Цагаев. Не е терористична заплаха, поне не директно. — На Джоан обясних: — Възнамерявал да изтръгне информация от теб и да я продаде.
Райън Кеслер замълча; дори не погледна към съпругата си.
— Значи всичко свърши — заключи Мари. След малко добави: — Искам да се прибера у дома… В къщата им, за да си събера багажа.
— Съжалявам, не още — отвърнах. — Още не сме задържали Лавинг и партньора. Деветдесет и девет процента съм сигурен, че всичко ще е наред, но искам да останете тук до края.
Очаквах Мари да възрази раздразнено, както на сестра си, или поне да ме вземе на подбив с познатото «господин екскурзовод», но тя ме огледа с поомекнало лице.
— Както сметнеш за добре.
Почудих се как да тълкувам сговорчивото й настроение.
И закачливата усмивка.
— Аманда? — попита Джоан.
— Може да дойде при нас. С Бил Картър. Вече му се обадих и един от пазачите в затвора ги откарва до уреченото място. Ще отида лично да ги взема и да ги докарам тук.
Очите на Джоан светнаха при мисълта за срещата с момичето, но тутакси помътняха — хрумна й, предполагам, че или тя, или съпругът й ще трябва да обсъдят сериозно с Аманда някогашната кариера на втората й майка.
Оттеглих се в ъгъла с бюрото и седнах във въртящия се стол, който изскърца уютно. Фреди ми докладва, че хеликоптерът с тактическия екип от Бюрото се е приземил на филаделфийското летище и агентите заемат позиции в гаража и около терминала. Ако Лавинг не превишаваше разрешената скорост — бях убеден, че ще спазва правилата — щеше да пристигне на летището след около деветдесет минути.
После се обадих на Арън Елис и го запознах с развитието на случая.
— Предполагам, че е ред на поздравленията — каза той. Тонът му подразни слуха ми. — Корт? — напрегнато продължи Арън.
— Да?
— Сенатор Стивънсън.
— Да?
— Позвъни ми.
— Директно? Не чрез Санди Албъртс?
— Точно така. Пита за теб.
— Почакай… — станах, затворих вратата към дневната и седнах отново. Поех дълбоко дъх. Още един. Накрая: — Давай, Арън.
— Задаваше ми въпроси, чиито отговори не знам. — Елис замълча. — Искам истината, Корт. Взел ли те е Стивънсън на мушка?
Повече не можех да отлагам.
— Да.
— И по-точно? — мрачно каза Елис.
Обмислих обяснението и най-сетне уточних:
— След като убиха Аби, изгарях от желание да заловя Лавинг. Но той действа извън системата по-добре от всеки друг. Затова се постарах да вкарам името му в няколко списъка.
— И?
— Не само за издирвани лица. Включих го в списък за подслушване със съдебно разрешение.
— Ти го включи? — Елис почти шепнеше. — Искаш да кажеш без съдия.
— Да. Сам влязох в компютърната система. Ако бях чакал да изискам заповед след залавянето му, щеше да е твърде късно. Виж, не исках да събирам доказателства, Арън. Не целях да използвам информацията на процеса. А да го намеря.
— Господи! На срещата с Уестърфийлд в събота? Той каза, че са прихванали нареждането за действие при легално прослушване. Благодарение на теб?
На моето нелегално разпоредено подслушване.
— Да.
— Значи Албъртс дойде в кабинета ми да опипа почвата?
— Предполагам.
Прикрил бях добре следите си, но обзет от сляпо желание да заловя Лавинг, сигурно бях оставил ориентири за стореното.
— Албъртс и Стивънсън явно търсят случаи на подправени съдебни заповеди и нещо ги е насочило към мен. Албъртс се е обаждал и на Фреди. Конкретно за мен. — Чух проскърцване. Представих си как шефът ми се поклаща в стола си. Широките му рамене закриваха кожената облегалка. — Стивънсън няма да вземе под внимание, че Кеслерови щяха да са мъртви, ако не бях включил Лавинг в списъка за подслушване. Четох за него. Поставя идеологията над всичко. Не организира изслушването в комисията, за да го преизберат, за пред пресата или за да подсили партията си. Искрено вярва в закона и реда. А подслушването без съдебно разпореждане е престъпление.
Както и разбира се, подправянето на съдебни заповеди.
Спомних си какъв смут изпитах от прочетеното за Стивънсън, защото осъзнах, че той е възможно най-лошият враг — могъщ мъж с дълбоки убеждения, че отстоява правдата. Особено когато противникът му е кривнал толкова очевидно от нея.
Смути ме също и фактът, че неволно търся скандал или нещо, петнящо личния живот на Стивънсън, нещо, което да охлади ентусиазма му да ме уличи — не, и аз понякога не устоявам на изкушението да използвам слабите места на опонента. Но не бях открил нищо. Обичаше да излиза с млади жени, но нали беше ерген? Кампаниите му финансираше един от най-големите консервативни комитети за политическа активност във Вашингтон. Но зад всички политически кампании стои една или друга група за политическа активност; неговата просто изглеждаше по-цветуща от много други. Дори адютантът му — Санди Албъртс — се бе погрижил да прекъсне всички връзки с лобистки фирми, преди да заработи за Стивънсън.
Никакво слабо място, с което да го заплаша.
И нямаше какво да му предложа, за да ме забрави. Аз олицетворявах онова, което искаше да уличи — правителствен агент от тайна служба, който своеволничи с държавните закони.
— Какво ти каза Стивънсън? — попитах.
— Попита ме дали всички престъпници, които си заловил през изминалата година, са били съдени.
За да разбере дали са осъдени на базата на нелегални процедури.
— Направих го само за Лавинг. Няма други.
— Очевидно му е все едно.
Определено. И едно-единствено престъпление си е престъпление.
— Ако не му предам документацията по случаите ти — продължи Арън, — той ще я изиска по съдебен ред. И ще те призове пред комисията.
Което означаваше край на кариерата ми като пастир. И навярно начало на много злепоставящ процес, след който можех да се озова и в затвора.
— Толкова сме близо до Лавинг — казах, изопнал рамене. — Моля те. Постарай се да удържиш Стивънсън…
Шефът ми, обикновено спокоен като мен, сега ме прекъсна припряно:
— Дойде ми до гуша да те прикривам, Корт.
— Знам. Ще съдействам напълно на Стивънсън. Щом Лавинг се озове зад решетките. Ще приема всички последствия.
— Сещаш се, че поставяш цялата организация в неловко положение, нали? Не можем да си позволим публична шумотевица, Корт.
— Знам. Да.
— Ще отлагам още ден-два, ако мога. Но ако ми представят съдебна заповед, съм безпомощен.
— Разбирам. Благодаря, Арън.
Натиснах бутона за изключване и се облегнах назад. Разтърках очи, чувствах се изтощен до краен предел. Щях ли да оцелея след тази каша? Дори да избегнех затвора, с кариерата ми беше свършено. В ума ми изплуваха някогашни случаи и подопечни.
Клер Дюбоа.
И Аби Фалоу.
После обаче си напомних, че каквото и да предстои, задачата да опазя Кеслерови още не е приключила. Все още не бяхме арестували Лавинг и партньора му. И все още не бяхме оформили доказателствата срещу поръчителя. Щях лично да се погрижа да са непоклатими, неуязвими срещу всякакви евентуални обвинения за подправени съдебни искове.
Открих преписа от показанията на Аслан Цагаев и се зачетох.

«Животът ми тук течеше сравнително успешно. Но успехът е убягваща мишена, нали? Налегнаха ме проблеми, финансови. Икономиката? Кому са нужни килими, ако не може да си плаща ипотеката? Кой вечеря в уютни ресторанти, ако може да нахрани децата си с купища полуфабрикати? Как да увелича доходите си? Каква услуга бих могъл да предложа? Притежавам ли нещо ценно за продан? Тогава ми хрумна. Ами ако науча повече за операцията, довела до смъртта на пакистанците преди шест години? Дали ще ми платят добре? Спомних си жената, която контролираше операцията — Джоан Кеслер. Дори да се беше оттеглила, тя сигурно можеше да ми предостави безценна информация или да ме насочи към хора, които да го направят.
Обадих се тук-там. Дискретни телефонни разговори с мой познат в Дамаск. Разбрах, че наистина има интерес към данни от този род. Мултимилионен интерес. Там ми препоръчаха Лавинг».

Облегнах се назад. Звучеше жалко. И нещо повече — глупаво. Защо да рискува доживотен затвор за пари? Любопитен мотив за човек, комуто не липсваха средства и имаше семейство, което оттук нататък щеше да вижда само иззад решетки или бронирано стъкло. Бих го разбрал, ако беше истински терорист или ако го шантажираха…
Хрумна ми идея, от която стомахът ми се присви. Наведох се бързо напред и препрочетох част от показанията.
«Спомних си жената, която контролираше операцията — Джоан Кеслер…»
О, не…
Грабнах радиостанцията и се обадих на Лайл Ахмад.
— Веднага. Трябваш ми.
Младият клонинг се появи след секунда със спокойно лице и бдителен поглед.
— Да, сър?
— Затвори вратата. Къде са подопечните?
Той захлопна дебелата дъбова врата и пристъпи към бюрото.
— Райън е в дневната в задното крило. Чете. Преструва се, че чете. Пил е. Джоан е в спалнята. Мари е пред компютъра. В стаята си.
— А Бар?
— Обхожда задния периметър.
Сниших глас.
— Или е предател, или подставено лице.
Очите на Ахмад останаха безизразни. Несъмнено бе разтревожен не по-малко от мен, но — отново като мен — приемаше ситуацията хладнокръвно. Както го бях учил.
— Добре.
Обясних му логиката си.
— Когато ви обяснявах за работата на Джоан в «Сикъл», я описах като контрольор на операциите.
— Помня.
— Но терминът се използва само в нашата организация. Джоан се нарече «отговорник» на ударни екипи. Цагаев обаче я описва като «контрольор».
Ахмад кимаше.
— Откъде знае термина?
— Точно така. Единственият начин е някой от нас да му е казал.
— Бар.
— И — добавих — Цагаев спомена името на Джоан. Дори да е замесена в убийството на пакистанските съпрузи, откъде е научил името й? Уилямс и хората от «Сикъл» сигурно са го пазили в тайна. Лавинг се е добрал до някого в системата и е научил, че Фреди изпраща Тони Бар в убежището.
— После е изнудил Бар да го информира.
Хрумна ми и друга зловеща възможност.
— Или той не е Бар, а подставено лице.
— А истинският Бар е мъртъв.
Злощастно, но логично заключение.
— Бар — или който и да е — се е обадил на Лавинг да му съобщи подозренията ни, че Джоан е мишената, а Цагаев — поръчителят.
Лавинг бе осъзнал, че му се предоставя съвършена възможност за заблуда. Беше открил Цагаев и го бе принудил да изиграе ролята на поръчител — навярно използвайки семейството му като средство за натиск. Запознал го бе с всички подробности около операцията — хеликоптера например — и му бе наредил да ни убеди, че наистина Джоан е на прицел. Осъществил бе уличаващите го обаждания, след залавянето чеченецът направи «самопризнания». И отклони вниманието ни от Лавинг и истинския поръчител.
— Но ако е така — посочи младият ми колега, — защо Бар не е предприел нищо, освен да информира Лавинг? Би могъл да му каже къде е убежището. Или да ни застреля всички в гръб.
Прав беше.
— Не знам. Трябва да науча повече. Но засега ще приемем, че между нас има враг. Събери всички подопечни в дневната и остани при тях. Обади се в ареста и предай съобщение на Бил Картър. Кажи му, че още не мога да ги взема с Аманда. Искам да се върнат обратно, докато разбера какво става.
— Да, сър.
Лайл Ахмад тръгна към вратата.
Взрях се в преписа на показанията.
Оперативен контрольор…
Как да потвърдя теорията си? Преди да бъде допуснат в убежището, пръстовите отпечатъци и лицевите параметри на Бар бяха проверени на скенер. Следователно той или беше истинският Тони Бар, или някой бе проникнал в кодираните сървъри на правосъдното министерство — служител на ФБР навярно или човек от друга федерална агенция за сигурност. Включих се в базата данни за личния състав на Бюрото, въведох необходимите пароли и проверих профила на Бар. Снимката беше същата, отличителните белези и възрастта — също. Пръстовите му отпечатъци, по които Джеф бе потвърдил самоличността му, също бяха приложени. Всичко навеждаше на мисълта, че мъжът в защитената къща е Тони Бар.
Отворих нов прозорец и започнах да издирвам информация за Тони Бар в социалните мрежи, въвеждайки името му и съответните демографски данни.
Светът на «Гугъл»…
След три минути потвърдих, че наистина си имаме работа с подставено лице. Истинският Тони Бар приличаше съвсем бегло на мъжа, който сега обхождаше задния периметър на къщата.
Значи Бар беше мъртъв, а самозванецът — партньор на Лавинг. Отпъдих шока от разкритието и се опитах да разгадая мисията му и истинската цел на Лавинг. Нямах отговори.
За да ги открия, ми трябваше помощ. След кратък размисъл взех телефона.
— Уилямс слуша.
— Корт е.
— Знам. Видях номера. Следя комюникетата. Овладял си положението.
Тоест: «Защо ме безпокоиш?».
— Изникна вероятност да не съм го овладял, както се надявахме.
Уилямс изсумтя.
Разказах му какво бях открил.
Уилямс ме изслуша мълчаливо.
— Още сте живи. Какво тогава е намислил мнимият ти агент?
— Това е въпросът. Трябва да разбера. Но не мога да се доверя на никого в Бюрото. Имат къртица и сигурно ме следят… Ще ми препоръчаш ли някого?
За моя изненада той не се подвоуми.
— Да. — Продиктува ми телефонния номер. — Обади му се.
— Времето ме притиска — казах. — Къде се намира?
Този път хихикането на Уилямс не ме изненада.
— Много по-близо, отколкото смяташ.


Глава 55

Двайсет минути по-късно излязох навън и вдъхнах хладния влажен въздух, примесен с мирис на огнище. Децата понякога палеха лагерни огньове в парка край Потомакските водопади.
Спомних си как тази сутрин с Мари седяхме на тръни — поне в моя случай — върху скалния зъбер на четирийсет крачки над буйната река. Спомних си как ме целуна.
После се насилих да се съсредоточа.
Защото мъжът, представил се за Тони Бар, приближаваше към мен, енергичен както винаги, въоръжен с внушителен автомат. Не исках да разбере, че съм го разкрил.
— Тони — кимнах му, — вътре ли е Лайл?
Засега успявах да говоря спокойно, да го поглеждам и да отклонявам очи, както се полага при подобни обстоятелства.
— Да, сър… Някаква вест от Филаделфия? Какво, по дяволите, беше намислил Лавинг?
— Не още. Лавинг ще се появи най-рано след половин час. — Разклатих ключовете за колата. — Ще отида да взема дъщерята на Кеслерови и приятеля им.
Полумесецът се появяваше и чезнеше под булото на плътните облаци. Брястовете и дъбовете помахваха със сребристи листа, а високият бучиниш в страничния двор се олюляваше при всеки повей на волния вятър.
Озърнах се наоколо.
— Сега изглежда по-различно. Поръчителят е в затвора, а наемникът — почти в ръцете ни. Можем да се порадваме на красивия пейзаж.
Хвърлих поглед към ъгловатия черен автомат на самозванеца. Не бе насочен към мен, но ако се досетеше, че знам кой е, щеше да ме простреля на място.
— Така е — съгласи се мъжът. — Само една сърна със самоубийствени инстинкти изскочи преди малко от храсталака. За малко да закусваме със сърнешко. Току-що я чух пак, на същото място. Не са много умни май.
— Не смятам, че Бог ги е създал за това. — Подозираше ли нещо? Не можех да преценя. Продължих: — Слушай, Тони, като се прибера, ще координираме отвеждането на Кеслерови до Феърфакс утре сутринта. Дотогава Лавинг ще е заловен. Но искам няколко дни да са под охрана, докато случаят приключи окончателно. Агент Фредерикс каза, че няма да възразиш да ги поемеш.
Бърборех ли прекалено? Преигравах ли? Не бях сигурен. Лошо представление означаваше смърт.
— Да, сър… щом така е преценил.
— Тоест, не мечтаеш да си бавачка? — усмихнах се.
— Радвам се да помогна, сър — ухили се той.
— Оценявам го.
От предния двор долетя леко изпукване. Спогледахме се тревожно и се обърнахме натам. Напрегнати, присвили очи.
— На какво ти прилича? — попитах.
— Сърната ни? — прошепна той.
Поклатих глава.
— Не и отпред. Не ходят там.
Шумът се повтори. По-силно. Насочихме дулата си натам.
— Какво става, по дяволите? — възкликна той.
Отговорът долетя след секунда във вид на камък, който прелетя над къщата и се приземи на алеята.
— Диверсия — сепнах се.
И двамата се обърнахме светкавично. Пред нас стоеше мъж, взел ни на прицел с полуавтоматичен пистолет със заглушител. Беше се промъкнал тихо, докато се взирахме към камъка, хвърлен над покрива да отвлече вниманието ни.
Стройният мъж с пясъчноруса коса носеше същото зелено яке, както при нападението в дома на Кеслерови и по време на засадата край склада.
— Партньорът на Лавинг — прошепнах.
— Парт… — понечи да възкликне мнимият Бар.
Преди да довърши изречението обаче мъжът със зеленото яке присви очи, насочи оръжието си към крака ми и стреля три пъти.
Аз извиках и се свлякох тежко на земята.


Глава 56

Куршумите всъщност изобщо не ме улучиха.
И мъжът с якето не беше партньор на Лавинг, а експерт по сигурността в организацията на Уилямс на име Джони Поуг, оказал се наистина по-близо, отколкото си мислех, както ме уведоми с иронично подсмихване Уилямс. Поуг бе заел позиция от другата страна на шосето и ни следеше от дни, за да се погрижи Джоан и мрачните й тайни да не попаднат в погрешни ръце. Същата задача бе изпълнявал и край къщата на Кеслерови и край склада, но понеже действаше под прикритие, го бяхме взели за партньор на Лавинг.
По телефона преди малко с Поуг бяхме договорили уловката, с помощта на която да разкрием истината за мнимия Тони Бар и плана на Лавинг.
Стратегията ни, разбира се, можеше да ни вкара и двамата в гроба.
Поуг коленичи и се престори, че ме претърсва старателно с гръб към самозванеца и напълно уязвим. Мъжът, обаче, който можеше да го простреля, когато пожелае, се чувстваше объркан, че го пренебрегват. И обезоръжен от факта, че Поуг взе глока ми и му го подаде.
— Съжалявам — каза той, поемайки несигурно оръжието. — Но кой, по дяволите, си ти?
— Поуг.
— Хенри не е споменавал…
— Лавинг не знае кой съм. Работя за мъжа, който го е наел.
С Поуг бяхме решили да рискуваме. Ако мнимият агент на ФБР работеше за поръчителя, целият театър щеше да приключи на секундата. Навярно кърваво.
Той обаче се разсмя и каза:
— О, разбира се. Ясно. Чудехме се. Хенри спомена, че някой друг ни следи. Не Корт. Някой със зелено яке.
Той посочи гърдите на Поуг.
— Наглеждах ви с Хенри дали всичко върви по план. — Поуг стана и протегна ръка. — Как се казваш?
— Макол.
Ръкуваха се. После Поуг измърмори:
— Е, Макол, възникна проблем. Знаеш за вътрешния човек — онзи, който ви информира за Бар и прикачи снимката ти в уебсайта на Бюрото.
Макол кимна разсеяно и се озърна:
— Не знам кой е. Знам само, че е от отдела на онзи задник Фредерикс.
Значи къртицата наистина работеше в отдела на Фреди. Лошо. Не реагирах обаче. Само се хванах за крака и простенах. Макол явно хареса представлението.
— Е, няма значение. Но си е променил мнението — изсъска Поуг. — Проговорил е.
— Мамка му! Не!
— Мамка му, да.
Отговорът прозвуча саркастично, точно в стила на войници от съюзнически армии. Поуг играеше ролята си съвършено.
«Сикъл»…
— Разбрали ли са за мен? — попита Макол.
— Не знам. Може би още не, но ще разберат. Въпрос на време е да надушат, че си видял сметката на Бар.
— Тялото е в канавка. Дълго ще го търсят — отбранително отвърна Макол.
— Надявай се. Проблемът обаче е, че трябва да си плюем на петите. Да отидем при Хенри и да го предупредим. Не може да използваме телефони и радиостанции. Знаят всичките ни телефони и честоти.
— Ами той? — Макол насочи собствения ми глок към мен.
— Идва с нас. Шефът ми иска да научи нещичко. Но първо трябва да се доберем до Хенри. Къде е той?
— Последния път, когато говорихме, беше близо — подсмихна се Макол. — Хванаха се на въдицата за Филаделфия.
— Е, да вървим при него. Преди да го открият. Къде точно се намира?
«Внимателно», предупредих мислено Поуг. Притеснявах се да не прибърза.
— Смяташе да отиде в някаква база, след като с момчетата прихванат мишената.
— Мишената? Джоан Кеслер? — попита Поуг.
Макол сбърчи чело.
— Не, човече. Тя няма нищо общо… Искам да кажа истинската мишена. Аманда, дъщерята. Кого друг?


Глава 57

Аманда…
Нея ли преследваха? А не Кеслер и съпругата му? Отчаяно се мъчех да осъзная как е възможно. Поуг се съвзе и каза:
— Знам, знам. Просто мислех, че Хенри смята да убие Джоан и съпруга й.
— Може би — сви рамене Макол. — Но не ми е споменавал.
— Искам да се измъквам оттук — изръмжа Поуг. — Ще се видим с него в базата. Къде каза, че се намира?
Добър опит. Аз навярно бих почакал още малко, за да науча повече подробности, но Поуг сложи чертата. А по напрегнатото мълчание, което последва, разбрах, че уловката е разобличена. Макол се усъмни.
Не исках да поемам риска да хвърли глока ми — който не беше зареден — и да стреля с автомата си. Скочих на крака и извиках:
— Сега! Атака!
Макол ахна и реагира импулсивно, насочвайки единственото оръжие в ръката си — моя револвер — към нас.
— Празен е — прошепна спокойно Поуг и взе на мушка Макол с беретата със заглушител.
Аз пристъпих напред и издърпах глока от ръката на Макол, заредих го, преместих плъзгача и го освободих. Насочих дулото към Макол, който ни зяпаше шокирано, докато Поуг му нахлузи белезниците и ги пристегна здраво. Взех си телефона и бързо набрах номера на затвора.
Лайл Ахмад излезе от храстите, където бе заел позиция със своя М4 с прикачен уред за нощно виждане. Бях го изпратил в гората да държи на мушка самозванеца, докато с Поуг разигравахме представлението си, за да научим повече за плановете на Лавинг.
Ужасен как се е оставил да го изпързалят, Макол измърмори:
— Ама че съм глупак! — Взираше се в крака ми, където трябваше да зеят дупки от куршуми. — Нещастен глупак!
Разговарях с началника на затвора и разбрах, че още не може да се свърже с пазачите, които ескортираха Аманда и Картър.
Въздъхнах бавно между стиснатите си зъби. Щом Аманда беше мишената, Макол сигурно бе докладвал на Лавинг, че момичето и Картър ще напуснат ареста. Не знаеше точно мястото на срещата, но Лавинг или партньорите му навярно бяха издебнали колата пред затвора.
— Обади ми се, щом разбереш нещо.
— Да, сър.
В Бюрото имаше къртица и следователно не можех да поискам от Фреди тактически екип. Не можех да се обадя и на никого от организацията ни, дори на Клер, в случай че предателят поддържаше връзка с някого там.
Размислих и реших да изпратя местните полицаи и пътни патрули да претърсят шосето между ареста и мястото на срещата — търговски център в Стърлинг, Вирджиния. Възможно беше да са похитили момичето. Предупредих ги, че заподозреният или заподозрените са въоръжени.
Прибрах телефона и приседнах на хладната трева до Макол, който бе обронил глава между коленете си. Очите му току се стрелкаха към мен.
— Ти ли стреляше по нас в Североизточния? — попитах. — И сложи проследяващите чипове на колата ми?
Той не отговори, но пробягалата през лицето му сянка ми подсказа, че съм на прав път.
— И ти беше в горичката край шосето до вилата на Бил Картър?
Макол присви устни, но не проговори.
— Защо им е Аманда?
Никакъв отговор.
— Къде е базата? Какво представлява?
— Няма да кажа нищо.
— Току-що призна, че си убил Тони Бар — намеси се с дрезгав глас Поуг. — Федерален агент. Нямаш никакъв шанс.
Макол прошепна нещастно:
— Каквото и да ми причините, няма да е по-страшно от разплатата на Лавинг, ако разбере, че съм го издал. Имам семейство, приятели. Лавинг ще им види сметката. Или нещо по-лошо.
— Ще ги защитим — казах.
— От Лавинг? — засмя се студено Макол. — Как не.
— Спомена, че поръчителят не ти е известен. Какво знаеш за него?
Тишина.
Телефонът ми изжужа. Отстъпих встрани и натиснах зеления бутон.
— Корт е.
Беше капитан от щатската полиция.
— Сър, момчетата ми откриха Бил Картър. Жив е. Ранен, но жив. Един пазач от затвора в Северна Вирджиния е мъртъв.
— А момичето?
— Опасявам се, че е изчезнало. Бяха на около шест мили от затвора. Картър каза, че черен ван ги изтикал от шосето. Простреляли гумите. Вътре имало трима мъже. Никой не отговаря на описанията на Лавинг. Картър не е видял табелата.
Още трима?
— Какво е станало?
— Аманда сритала единия заподозрян… досещате се къде… После се обърнала и блъснала Картър по наклона към ручея — да го спаси. Картър каза, че детето се държало като истински герой. Втурнала се след него, но я настигнали.
Герой. Като баща си.
— Стреляли по него, но явно не искали да се бавят. И тръгнали. Ранили са го в глезена, но ще се оправи.
— Накъде са поели?
— Нямаме представа, сър. Уведомили сме всички колеги да се оглеждат, но никой не е сигнализирал. Организирано издирване?
— Не. Засега действайте тихомълком.
— Да, сър.
Погледнах към къщата, където чакаха бащата и втората майка на момичето. Вперих очи в полята наоколо, които ту светлееха, ту потъмняваха, когато облаците закриеха лунното сияние. Размишлявах. Дали тримата в черния ван са били поръчителите? Или други наемници? Или нови партньори на Лавинг?
За кой ли път си зададох въпроса каква ли информация иска да получи поръчителят от шестнайсетгодишно момиче.
Погледнах към Поуг и клекнах пред Макол.
«Спокойно, Корт. Каквото и да става, трябва да запазваш спокойствие. Когато се взираш в лицето на противника, когато разговаряш с него, си представяй, че обсъждате какво сте яли за закуска. Никакви емоции… Чувствата убиват.»
Каква е целта, запитах се.
Как най-ефективно да я постигна?
Знаех въпросите. Чувах ги дълбоко в себе си. Но незнайно защо сграбчих Макол за яката, извих я до задушаване и закрещях:
— Къде са я завели?
Той поклати глава, колкото можа.
— Къде е базата? Къде е?
Стегнах хватката. Зърнах втренчения поглед на Ахмад. За пръв път ме виждаше такъв; не бях се държал така при никоя друга задача.
В ъгълчетата на устата на Макол изби пяна.
— Къде? — гневях се аз.
Погледна ме ужасено. Но не отговори.
Пуснах го и се изправих. Не исках да го вкарвам в къщата при Кеслерови. Погледнах към постройката за евакуация — малка сграда с размерите на гараж за три коли. Не изглеждаше впечатляващо, но беше истинско укрепление. Нищо не би могло да застраши залостените вътре бегълци освен ракетен снаряд.
— Приберете го там.
Ахмад и Поуг издърпаха грубо Макол в пристройката.
Изправен върху росната трева, аз се взирах към нея. Тежката стоманена врата беше отворена и лампите — включени. Виждах завързания за стола Макол. Изражението му не беше предизвикателно, по лицето му бе изписан страх.
Мястото беше ярко осветено и боядисано във весела тоналност — жълто и синьо — за да вдъхва ведрата обстановка решимост у обсадените. Дребните неща, които накланят везните.
Обърнах се и тръгнах към къщата. Набрах кода на вратата. Не изгарях от нетърпение да съобщя новината.
Всичките ми подопечни стояха скупчени пред прозореца и се взираха навън. Не бях споделил с тях съмненията си за мнимия Тони Бар. Сега обаче им обясних как се бе вмъкнал в убежището и как бяха принудили Цагаев да се престори на поръчител.
— О, божичко! — възкликна Мари. — Можел е да ни убие! Можел е да ни пререже гърлата, докато сме спели.
Права беше. Но бяха оцелели. Въпросът беше защо.
— Кой е другият, онзи високият? — попита Райън.
— Казва се Джон Поуг — отговори му Джоан. — Работи в моята организация. — Погледна към мен и сниши глас: — Защо им е трябвал фалшив поръчител, Корт? Да вкарат къртица тук не е ли било достатъчно? Какво още има?
Поех дъх по-дълбоко от обикновено.
— Преследвали са Аманда. И тя е при тях.
Джоан присви устни, а Райън избухна:
— Къде е тя? Къде е?
— Не знаем. Но няма съмнение. Търсили са нея.
— Не, не — прошепна Мари.
— Защо? Какво знае? — попита Джоан с глас, спокоен като моя.
Поклатих глава.
— Мръсници! — Лицето на Райън беше поаленяло. — Момиченцето ми… какво?…
После думите заседнаха в гърлото му.
— А Бил? — попита Джоан.
— Леко ранен. Ще се оправи. Убили са пазача, който ги е ескортирал. Предполагаме, че са отвели Аманда някъде наблизо. Лавинг пътува натам. Но не знаем точното му местонахождение. Опитахме се да измъкнем информацията от Макол, но той отказва да говори.
— Какво, за бога, ще правим тогава? — промълви Райън.
— Трябва ми помощ — казах. Гледах Джоан.
Тя вдигна вежди.
— Дълбоко в себе си Макол иска да съдейства. Личи му. На ръба е. Възможно е да успееш да го убедиш.
— Да го призова да стори добрина? — попита тя.
— Като майка на Аманда, да.
Очите й стрелнаха лъча светлина, струящ върху тревата откъм отворената врата на укрепената пристройка.
— Ще опитам.


Глава 58

С Поуг стояхме пред затворената врата на пристройката.
За пръв път го огледах по-внимателно.
Главата под пясъчнорусата коса беше продълговата — хищнически череп. Чертите му бяха фини и сякаш се наслагваха една върху друга. На брадичката му личеше извит белег — къс и тесен — от нож, не от шрапнел. Не се усмихваше. Изражението му не се менеше. Съмнявах се, че някога по него се изписва чувство. Без венчална халка, никакви бижута. Забелязах стърчащите конци на изрязания етикет на зеленото яке. Предположих, че му е любима дреха и я притежава от години.
Около тесните му бедра бе закопчан износен платнен пояс със специален кобур, по-скоро калъф, пригоден за пистолет със заглушител — и няколко приставки за муниции плюс нож и малки кутийки с неясно предназначение.
За раз